1

Издател:
Фондация Фридрих Еберт | Бюро България
Ул. Княз Борис I 97 | 1000 София | България
office@fes.bg, https://bulgaria.fes.de

Главен редактор: Стойо Тетевенски

ПАНДЕМИЯТА: ФЕМИНИСТКИ ФРОНТОВЕ

Съставителство: Стойо Тетевенски, Мария Иванчева,

Стоянка Енева, Нели Константинова, Калина Дренска
Автори в изданието: Енико Винце, Зорка Михайлова,
Корнелия Игаш, Ева Михалкова, Санем Озтюрк, Саша
Хайзлер, Ана Виленица, Веда Поповичи, Оксана Дутчак,
Дарина К., Магда Малиновска, Ваня Григорова, Сопико
Джапаридзе
Преводачи в изданието: Галина Безлова, Стойо
Тетевенски, Стоянка Енева, Нели Константинова, Мария
Иванчева, Поли Стоянова
Художник на кориците: Боряна Росса
Графичен дизайн, оформление и предпечат: Боряна
Красимирова
Коректори: Анастасиа Илиева, колектив на медийна
платформа LeftEast

© Фондация Фридрих Еберт

© ЛевФем, 2021, София
ISBN: 978-954-2979-89-0

Настоящото издание се осъществява в партньорство с Фондация

Фридрих Еберт България и феминистката мрежа Транснационални
жизнени автономни борби (Essential Autonomous Struggles
Transnational, EAST) и платформата Транснационална социална
стачка (Transnational Social Strike, TSS).
 Transnational Social Strike
E.A.S.T (Essential Autonomous
Struggles Transnational)

ПАНДЕМИЯТА:
ФЕМИНИСТКИ ФРОНТОВЕ

София, 2021
 Съдържание

7 (Пост)пандемични борби и социално

възпроизводство Колективът на ЛевФем &
платформата Транснационална Социална Стачка

ЧАСТ I: КЛЮЧОВИ ТЕМИ В СОЦИАЛНОТО

ВЪЗПРОИЗВОДСТВО
ВЪЗПРОИЗВОДСТВ О
15 Жилищният въпрос като поле на социално
възпроизводство и борбата за жилищна
справедливост в Румъния Енико Винце

ЧАСТ II: ГРИЖОВЕН ТРУД

31 Българските грижовни работнички в Гърция на
произвола на съдбата Зорка Михайлова
37 Мобилизации на румънските грижовни
работнички в Австрия Корнелия Игаш
47 Проблеми на социалните и грижовните
работници в Чехия и възможни решения чрез
синдикализация в сектора Ева Михалкова

ЧАСТ III: МИГРАЦИЯ

61 Поддържане на живота по време на пандемията в
Турция: жени и мигранти Санем Озтюрк

5
73 От солидарност до политическо действие по
Балканския маршрут Саша Хайзлер

ЧАСТ IV: ЖИЛИЩНА КРИЗА

85 Жилищното движение в Сърбия Ана Виленица
103 Пресечни обединения в борбите за жилищна
справедливост и за права на ключовите работници в
Румъния Веда Поповичи

ЧАСТ V: ОБРАЗОВАНИЕ
123 Грижовният труд в Украйна в епохата на
локална и глобална криза Оксана Дутчак
135 Какво научиха учителите от пандемията?
Дарина К.

ЧАСТ VI: ПРОФСЪЮЗНИ БОРБИ

149 Кой ще плати за пандемичната криза? Магда
Малиновска
161 Женски труд преди и по време на пандемията от
Ковид-19 Ваня Григорова
177 Уроци от Синдиката на терапевтите в Грузия
Сопико Джапаридзе

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
193 Манифест за жизнена стачка 8 март
Транснационални жизнени автономни борби (Essential
Autonomous Struggles Transnational, EAST)

6
 (Пост)пандемични
борби и социално
възпроизводство
Колективът на ЛевФем & платформата
Транснационална Социална Стачка

Пандемията от Ковид-19 извади на показ, повече

от всякога, тясната връзка и взаимозависимост
между различни страни в Европа и отвъд нея,
както и между различни икономически сектори, и
специално между производството и социалното
възпроизводство. Тя показа, че за да се поддър-
жат и възпроизвеждат животът и обществото
ни, от някои от членовете на това общество,
особено от жените и мигрантите, ромите или
ЛГБТИ хората, се очаква да жертват себе си с го-
товност. Отново те попаднаха под капиталис-
тическата повеля да положат животите си „на
фронтовата линия“ срещу пандемията. Така на-
речените „ключови“ работници – медицински се-
стри, учителки, грижовни работнички, чистачки,
продавачки, работници в логистичния сектор –
„естествено“ трябваше да запълнят бездната в
социалното възпроизводство, която се взираше
в нас от останките на едни все по-разрушени и
все по-уязвими социални системи.
Тези работнички трябваше да понесат без-
прецедентно трудово претоварване, съчета-

7
вайки няколко работни смени вкъщи и извън дома
си, докато бяха оставени без адекватна държав-
на помощ и обществена подкрепа. В същото вре-
ме, докато училищата и детските градини бяха
затворени, най-вече жените бяха принудени да
поемат бремето на неплатената грижа за деца-
та у дома, като я съвместяваха с платен труд.
Някои дори загубиха работата си заради увели-
чаване на отговорностите, свързани с отглеж-
дането на деца и обгрижването на възрастни
и болни хора. И докато по медийни и институ-
ционално канали ни се натякваше да „останем
вкъщи на сигурно“, същите източници рядко се
споменаваха, че домът не е безопасно място за
тези от нас, които се сблъскват с домашно на-
силие или за онези, които живеят в пренаселени
жилища с лоши хигиенни условия или които дори
нямат покрив над главата си.
Точно в този пандемичен контекст, обаче, съ-
щите жени, ЛГБТИ хора, мигранти и работници в
ключовите сектори в Източна Европа - наред с
много други хора по света в сходни позиции - ре-
шително се противопоставиха на затягането
на капиталистическите, патриархални и расист-
ки режими, които експлоатират тяхната произ-
водствена и възпроизводствена сила и същевре-
менно ги изоставят на произвола на съдбата. В
региона се разпалиха и разрастнаха множество
фронтове на борба и съпротива. В България меди-
цинските сестри излязоха на множество проте-
сти за реформа на публичното здравеопазване и
за по-добри условия на труд и заплащане. В Полша

8
женската стачка срещу забраната на абортите
вдъхнови жени по цял свят. В Румъния активи-
сти протестираха срещу забраната на джендър
изследванията като дисциплина в университе-
тите и продължиха отдавна наченатата бор-
ба за по-добри жилищни условия сред бедните:
проблем, който засяга особено остро ромската
общност. В Сърбия антикорупционни и антипра-
вителствени протести намериха допирни точ-
ки с борбите срещу натрупването на дългове и
за всеобщо подобряване на жилищните условия.
В Турция, Гърция и по целия Балкански маршрут,
избухнаха мигрантски движения, паралелно с бун-
товете на сезонните работници от Източна
Европа в Германия и Италия срещу ужасяващите
жилищни и трудови условия, на които са изложе-
ни работниците в ключови за икономиката на За-
пада сектори. Всички тези борби показват ръст
в експериментите на противопоставяне на со-
циалното и политическо обезценяване на жизне-
новажния труд, което от своя страна разкрива
патриархалните и расистки условия на експлоа-
тация, които се пораждат в обществената сре-
да, но се проявяват и на работното място. За нас
от колектива на ЛевФем и платформата Транс-
национална социална стачка, оставаше отворен
и все по-належащ въпросът как да свържем тези
борби на транснационално ниво с цел да превъз-
могнем изолацията и да поставим на сериозно из-
питание статуквото.
Такъв е контекстът, в който през 2020
инициирахме основаването на феминистка-

9
та мрежа EAST (Essential Autonomist Struggles
Transnational; Транснационални жизнени автоном-
ни борби). EAST свързва феминистки активист-
ки с работнички в ключовите сектори в и от-
въд Източна Европа, с цел да обедини и подкрепи
борби в полето на социалното възпроизводство.
Проектът беше основан от българската социа-
листическа феминистка организация ЛевФем и
платформата Транснационална Социална Стач-
ка, но постепенно се включиха и колективи от
Румъния, Сърбия, Грузия, Полша, Чехия, Словения,
Турция, Унгария, Гърция, Франция, Италия, Шве-
ция и Обединеното кралство, а скоро асамблеи-
те ни бяха посещавани от феминистки, работ-
нички и мигрантки от Африка и Северна и Южна
Америка. И все пак фокусът ни засега остава Из-
точна Европа, тъй като източноевропейските
страни имат сходна история на разрушаване на
социалната държава, приватизация на производ-
ства, стоки и услуги, които преди са били публич-
на собственост и, в следствие на жестоки кризи
на заетостта и социалното възпроизводство,
които впоследствие са облекчени чрез масова
миграция. Безмилостното и системно прилага-
не на тези реформи в съответствие с експлоа-
таторските и расистки политики на ЕС спрямо
заетостта и миграцията създадоха условията
за ужасяващите социално-икономически послед-
ствия от пандемията.
Посткомунистическата отровна смесица
от радикално първоначално натрупване на ка-
питал и затягаща се примка на (ново)изникващи

10
реакционерски патриархални политики, която
засяга много от страните в региона, влияе вър-
ху условията на живот и работа на тези, които
остават и на онези, които мигрират, и оставя
своя отпечатък върху цяла Европа, а и отвъд
нея. Нуждаем се от координирана и обща поли-
тическа инициатива, за да можем да адресира-
ме тези реалности. EAST признава вариращите
развития между отделните държави в Източна
Европа, но същевременно се опитва да изгради
връзки между опита и борбите в „Изтока“ и За-
падните и глобални движения. В крайна сметка,
капитализмът, патриархатът и расизмът са
глобални системи, които подсилват и подхран-
ват крайни форми на неравенство и насилие.
Само съпротива на глобални ниво ще е способна
да ги смаже.
С цел да дадем видимост и да задълбочим раз-
бирането на жизнените феминистки борби в
различни страни от Източна Европа, EAST орга-
низира поредица уебинари между юли и септем-
ври 2020 г. с подкрепата на Фондация Фридрих
Еберт България.Те засегнаха теми като грижо-
вен труд и миграция, феминистки, жилищни и
трудови борби, като беше отделено специално
внимание на онези, свързани с пандемията от
Ковид-19. EAST също излезе с Манифест за жиз-
нена стачка за 8 март, чрез който цели да моби-
лизира жени, мигранти, работници, ЛГБТИ хора,
чийто труд се смята за жизненоважен, но чи-
ито животи не са считани за незаменими. Тек-
стовете в настоящия сборник Пандемията: фе-

11
министки фронтове са резултатът от тези уе-
бинари, които бяха отразени в исканията на на-
шия Манифест за жизнена стачка. Всички автор-
ки участваха като панелисти в онлайн срещите.
Техният принос не трябва да се мисли само като
аналитично упражнение. Успоредно с подробно-
то разглеждане на настоящата ситуация в по-
лето на социалното възпроизводство в Източна
Европа и отвъд, авторките в този сборник спо-
делят много примери от практиката на случва-
щите се в момента жизнени феминистки борби
и поставят важни въпроси относно бъдещите
възможности за колективна феминистка съпро-
тива на местно, регионално и транснационално
ниво.
По тази причина ние твърдо вярваме, че
сборникът Пандемията: феминистки фронто-
ве може да се превърне в оръжие за овластява-
не на нашите движения и борби. Вярваме, че той
ще ни насърчи да споделяме познанията и опита
си от различни форми и епизоди на съпротива,
да обединяваме гласовете и възгласите си, за да
се чуват по-силно, докато се учим едни от дру-
ги и ставаме все по-ефективни в битките си за
по-справедлив свят. Вярваме, че всеки един от
текстовете предлага ценни идеи за това как
да осъществим транснационалната социална
стачка, която е нашият споделен хоризонт. Но
най-важното е, че вярваме, че този сборник дава
на читателите си както надежда, че бъдеще без
капиталистическа експлоатация и патриархал-
но и расистко насилие е възможно, така и ин-

12
 Част I

Ключови
теми в
социалното
възпроиз-
водство
 Жилищният въпрос
като поле на социално
възпроизводство и
борбата за жилищна
справедливост в Румъния
Енико Винце
Превод: Галина Безлова

Какво е социално възпроизводство?

Социалистическият феминистки подход към со-

циалното възпроизводство (виж Bhattacharya,
2017; Ferguson, без дата) изисква да разпознаем
факта, че възпроизводството (било то матери-
ално или символично) на трудовата сила е основ-
но условие за капиталистическото производ-
ство. Най-вече, такъв тип подход подчертава
начина, по който капитализмът функционира в
пресечеността на половото господство (пат­
риархат), расиализираното потисничество (ра-
сизъм) и класовата експлоатация (капитализъм).
Възпроизводителният труд (включително не-
платен домашен труд и грижовен труд за деца
и възрастни, който под патриархалния режим е
роля, която жените изпълняват), ниско-плате-
ният труд на расовизираните социални катего-
рии, както и резервната армия от обеднели ра-
ботници са все производителни сили за натруп-

15
ването на капитал и възпроизводителни факто-
ри на самия капитализъм.
Тази възпроизводителна динамика на капита-
лизма не се случва само на национално-държавно
ниво, но и в световен мащаб. Както отбелязва
Саския Сасен: „Упадъкът на промишлеността,
растежът на сектора на услугите, разпростра-
нението на временните, почасовите и другите
„казуализирани“ форми на труд, както и необи-
чайните процеси на производство като напри-
мер шивашките цехове за конфекция с покърти-
телни условия на труд и мизерно заплащане или
индустриализирането на домакинската работа
в развитите страни, доведоха до увеличаване
на нископлатените работни места и нуждата
от имигранти от работническата класа, които
да ги запълнят” (Sassen, 1988). От перспектива-
та на държавите, стоящи в полупериферията
на Централна, Източна и Южна Европа, е нужно
да добавим към тази картинка на възпроизвод-
ство на глобален капитализъм следните неща:
от една страна, икономическият колапс на бив­
шите социалистически държави освободи голям
брой работници, които емигрираха – много от
тях в ролята на сезонни и циклични мигранти,
които не са в постоянна тежест на публични-
те услуги на държавите, приемащи мигранти.
От друга страна, интернационализирането на
производството и износът на работни места в
ИТ сектора и сектора на услугите от страна на
развитите държави към тези в полуперифери-
ите, където работната ръка е по-евтина, въз-

16
произвежда социална поляризация между Запада
и Останалите, а във вторите – между профе-
сионалистите с висок доход и нископлатените
работници.

Жилищният въпрос като терен на

социално възпроизводство.

Възпроизводството на трудовата сила обик-

новено се случва в дома. Цялостно в патриар-
халния капитализъм експлоатираният на ра-
ботното място труд се възпроизвежда отно-
во вкъщи заради неплатената работа, която
жените вършат там. От политико-икономи-
ческа гледна точка, в капитализма жилищата
са територия на натрупване на капитал: не са
просто стока, която става все по-скъпа в об-
щество, чиито политики облагодетелстват
най-вече маркетизацията и търсенето на пе-
чалба дори в дома, но също така и функциони-
рат като актив, от който може да се извлече
печалба. И от двете гледни точки следва, че жи-
лищният въпрос играе ключова роля във възпро-
изводството на капитализма.
Като изключим сравнително краткия „Зла-
тен период“ на капитализма (периода между
края на Втората световна война и 70-те годи-
ни), той оставя всички жилищни въпроси на па-
зара и съответно на личната сфера на индивида.
Капитализмът насърчава жилищен ред, основан
на убеждението, че набавянето на жилище от

17
пазара е индивидуална отговорност, а държава-
та не е длъжна да предоставя домове на хората
и техните семейства или пък да им осигури та-
кива като социално-икономическо право.
Като част от системния контрол върху ра-
ботната сила, чиито нужди биват подчинени на
печалбата, патриархалният расистки капита-
лизъм се опитва да скрие факта, че социалното
възпроизводство е политическо. Казано иначе,
той се преструва, че всички отношения и прак-
тики, чрез които социалното възпроизводство
се случва, са „естествена“ част от домашната/
личната среда и че на всички нужди на индивида
трябва да бъде отговорено чрез индивидуални
усилия.
Аргументът срещу пряката намеса на дър-
жавата в жилищното производство, за да
бъдат задоволени нуждите на хората, даже
използва идеята, че чрез подобни действия дър-
жавата би се намесила в личния живот на хо-
рата – нещо, което не би трябвало да подлежи
на държавен контрол. Цялостно тази идеоло-
гия бива използвана, за да прикрие факта, че жи-
лищата са съществено поле за натрупване на
капитал и че отдръпването на държавата от
ролята  в осигуряването на жилища работи в
интерес на жилищните печалби и предприемачи-
те на недвижими имоти.

18
 Какво разкрива пандемията за
жилищната криза в Румъния?

Скорошната пандемия разобличи серия от жи-

лищни несправедливости и лишения в Румъния,
които не бяха създадени от Ковид-19, а от ори-
ентирания към печалба жилищен режим, който
все повече се превръща в доминиращ през пос­
ледните три десетилетия. Все пак този фено-
мен беше много по-очевидно проявлен заради
продължителната епидемия, карантината и
икономическата криза.
Дълготрайното занемаряване на публичните
услуги беше най-ясно изразено при дефицитите в
здравеопазването. Например липсата на адеква-
тен брой държавни болнични легла, достъпа до
безплатни лекарства, недостига на квалифици-
ран персонал*. Също така и високите цени на

* Информационната онлайн база на Националния

статистически институт показва спад от над 40 000
болнични легла между 1990 г. и 2000 г.; от почти 30 000
легла между 2000 г. и влизането на Румъния в ЕС; и от още
почти 8000 между 2007 и 2010 г. През 2011 г, президентът
Траян Бъсеску стартира програма, с която да създаде „ви-
соко продуктивна държава“, а неговият партиен колега,
министър-председателят Емил Бок, „направи работата
по-гъвкава“. Заради желанието си да допринесат към на-
лаганата безкрайна приватизация в още много сектори
като условие да получат още заеми от МВФ и Световна-
та банка, те започнаха да орязват болничните легла, защо-
то „има прекалено много болници с прекалено много легла
и прекалено много болнична активност“. Те започнаха да
работят по това още по-назад във времето: между 2009
и 2011 г. изчезнаха почти 12 600 болнични легла в Румъния.

19
частните здравни услуги, които много хора не
могат да си позволят, както и отказа на част-
ните отделения да предоставят своята помощ
безплатно по време на ситуация на спешна и из-
вънредна заплаха за човешките животи. Кога-
то говорим за вируси, болести и смърт е важно
да имаме предвид социалните и икономически-
те условия, които влияят на човешкото здраве
или липсата на такова. Тези условия създават
огромни неравенства между различни икономи-
чески групи спрямо средната им продължител-
ност на живот. Има неравенства в продължи-
телността на живот на хората, пряко свързани
с качеството им на живот или способността
на телата им да се защитават срещу болести –
сама по себе си зависеща от условията на дома
и работното им място, както и от храната
им. През 2018 г. средната продължителност на
живот в Румъния е 75,3 години, докато средна-
та за ЕС е 81 години и е още по-висока в Швейца-
рия (83,8 години), Испания (83,5 години), Италия
(83,4 години), Швеция (82,6 години) и други*.

След 2012 г. броят на държавните болнични легла се покач-

ва и спада и през 2018 г. техният общ брой беше 125 034.
Разбира се, това е общият брой за страната и не показва
огромните неравенства спрямо това в различните мест-
ности и региони. Трябва да отбележим, че сега, през 2020 г.,
румънското правителство оряза финансирането за здра-
веопазване и повиши финансирането, отпуснато за Ми-
нистерството на вътрешните работи с над 13,16% спря-
мо 2019 г.. Бюджетът на Министерството на отбраната
също се повиши с 16,1%.
* Проверете информация в Евростат.

20
 Също така, друг важен факт беше осъзнат
по време на пандемията: хората, които живеят
в непригодни домашни условия, нямат възмож-
ност да спазват правилата за хигиена или тези
за физическа дистанция, за да се предпазят от
заразяване. Тези проявления на жилищната кри-
за достигнаха до още по-критично ниво за оне-
зи, които живеят в претъпкани домове и жили-
ща или в цели квартали, в които липсва достъп
до услуги като течаща вода; онези, които са из-
правени пред несигурности заради неформални/
нетрадиционни видове жилища; онези, които
остават без покрив над главата си; онези, кои-
то са в риск да бъдат изхвърлени от домовете
си заради спад в доходите им, предназначени за
наеми, сметки и др. Всички тези реалности са
също вкоренени и в липсата на развитие на фон-
да на обществени жилища, който представлява
по-малко от 2% от общата жилищна наличност
на Румъния.
Шокът, който не само хората, но и държавни-
те институции и органи изпитаха, когато бяха
поставени пред непозната пандемия, трябваше
да подейства на всички ни като знак за това, че
дори преди извънредното положение животът
на мнозина не е бил нормален. Поради това може-
ше мерките, предприети като реакция към пан-
демията, да не се изчерпват с връщане към пред-
пандемичното „нормално“, а да представляват
някакъв вид намеси, които да разрешат гореспо-
менатите проявления на жилищната криза.

21
 Как да си представим други
възможни светове в контекста на
пандемията?

В днешно време оптимистичният сценарий за

настоящата здравна и икономическа криза, спо-
ред който в този критичен момент, особено в
ключови икономически области, работниците
ще се преборят с работодателите за интереси-
те си чрез синдикати, сякаш рухва. Все пак беше
и все още е добра идея да се преговаря за увели-
чение на заплатите и защита на труда като ус-
ловие, което компаниите, получаващи държавни
помощи или данъчни облекчения, да трябва да
предоставят.
Ние, активистите за жилищна справедли-
вост, бихме искали да включим и жилищни мерки
в такива потенциални нови сделки: увеличаване
на броя на социалните жилища, за да бъдат пре-
доставени спешни домове на бездомните хора и
онези, живеещи в непригодни за живот и претъп-
кани постройки; забрана на изселване от стра-
на на хазяите; подкрепа за семействата, които
нямат средства за обществените услуги и оси-
гуряване на достъп до вода, електричество, газ
или друг вид отопление; и цялостно въвеждане
на междинни и дълготрайни правителствени
програми за изграждане на държавни жилища, за
да може държавата да отговори на нуждите от
подслон в различни региони.
Текущата криза показва, че трудът е основ-
на движеща сила на всяка икономическа дейност

22
и без труд икономиката не може да бъде спасе-
на (дори в този период на финансиализиран ка-
питализъм). Румънската работна сила е една
от най-експлоатираните в ЕС заради ниските
заплати и монопола на частния сектор в сфе-
рата на недвижимото имущество, който дик-
тува цените в областта. Допълнително, неси-
гурностите около разрешаването на здравна-
та криза и икономическата рецесия трябва да
помогнат на всички ни да разпознаем факта, че
„нормалността“, която Ковид-19 прекъсна, не е
нормална. Защото не е нормално половината от
работниците да работят на минимална запла-
та, която сама по себе си е около половината от
цената на приличен минимален месечен бюджет.
Защото не е нормално, че толкова много хора
живеят в претъпкани пространства или лоши
условия, или пък че изобщо нямат покрив над гла-
вите си, или че са в риск да бъдат изритани от
жилището си, защото не могат да си позволят
да си платят наема или кредита, или сметките
заради ниските си доходи. Не е нормално дър-
жавното здравеопазване да е неспособно да се
погрижи за нуждите на обеднялото заради ико-
номическа експлоатация население дори в мир-
ни времена, да не говорим в периодите на шока,
причинен от пандемията.
Според Манифеста за жилищна справедли-
вост, публикуван през март 2020 г. от Блока за
право на жилище в Европа: „Спешните социални
мерки са изключително нужни днес, но не са дос-
татъчни, за да гарантират изход от епидеми-

23
ологичната и икономическа криза. Не са доста-
тъчни, за да намалят огромните последствия
от подобни бъдещи кризи, които, както знаем, са
неизбежни под капитализма. Тази криза не тряб-
ва да бъде „разрешена“ както предишни такива –
в полза на капитала. Жизненоважно е да осъдим
и да оставим зад нас структурните приспосо-
бителни програми, които насърчават още при-
ватизация и остеритет като единственото
решение, което някак си ще помогне за всички
проблеми.
Тези програми бяха наложени през последни-
те няколко десетилетия от големите междуна-
родни организации като например Световната
банка и Международния валутен фонд. Тези прог­
рами навсякъде и винаги се превръщат в мерки
срещу публичния сектор и срещу бедните хора,
в още по-малко финансиране на публичните здра-
веопазване, образование и жилища, както и в
подчинение на всяко развитие на икономически-
те и социални области на основната логика на
капитализма: тази за бързите печалби. Блокът
за жилищния въпрос заявява, че за да оставим
кризата зад себе си и за да въведем справедлив
социален и икономически ред, който да служи на
интересите на хората, е важно държавата да
инвестира в публичните услуги, особено в дър-
жавни жилища. Дойде време богатите да пла-
тят за всичко, което са откраднали чрез експло-
атацията на работната сила, инвестициите в
недвижима собственост и кражбата на прави-
телствените ресурси за сметка на всички оста-

24
нали. Има нужда от радикални мерки, за да сме
сигурни, че икономическият пост-кризисен ред
ще бъде ред на равенство и социална справедли-
вост. Време е привилегированите в тази систе-
ма, които са натрупали достатъчно приходи и
огромно богатство през последните десетиле-
тия, да платят дължимото. Те трябва значител-
но да допринесат към разходите по програмите,
нужни за това здравното и икономическото със-
тояние на всички да се подобри веднъж завина-
ги. Време е да сложим край на режима, в който
предприемачите на недвижима собственост,
огромните наемодателни компании и частните
компании, които доставят публични услуги, пра-
вят гигантски печалби на гърба на онези, които
едва преживяват месец за месец!“ (The Block for
Housing, 2020a).
Правителствените социални, трудови и жи-
лищни мерки по време на извънредното положе-
ние бяха много ограничени, въпреки че необикно-
вените обстоятелства дадоха възможност за
предоставяне на по-адекватна подкрепа за без-
домните хора, хората, които са в риск да бъдат
изхвърлени на улицата, хората, които не могат
да плащат огромни наеми, и хората, които рабо-
тят за минималната заплата или дори по-малко.
Поради това Блокът за жилищния въпрос изпрати
меморандум до президентството, парламента,
правителството и 3 министерства. Озаглавен
„Настоящата епидемиологична криза е и социал-
на и икономическа криза. Максимална спешност:
прилична минимална заплата и адекватни соци-

25
ални жилища за най-засегнатите“ (The Block for
Housing, 2020b), меморандумът беше под­писан
от 53 организации и над 100 човека, участници
в граждански организации и/или социален акти-
визъм. Някои от исканията на меморандума бяха
следните: „Да бъдат покрити публичните услуги,
социалните помощи и допълнителните добавки
по време на извънредното положение за най-уяз-
вимите хора. Увеличаване на гарантирания мини-
мален доход и дефиниране на нов, достоен мини-
мален доход, който да предостави на всички хора
необходимите финансови ресурси, за да покрият
минималните си разходи за адекватен живот.
Увеличение на броя на социалните жилища чрез
редица действия (строителство, преустрой-
ство, експроприация и др.), за да бъде отговоре-
но на местните нужди. Приемане на модела „на
първо място жилище“ при разпределяне на соци-
ални жилища и подкрепа за бенефициентите чрез
включен пакет от социални и здравни осигуровки
за колкото време е нужно.
Настоящата криза изисква да свържем отно-
во няколко теми и да създадем широко социално
движение*. Изисква също да преосмислим как би

* Блокът за жилищния въпрос (с всичките му членски

групи: Social Housing NOW! / Социални жилища СЕГА!, The
Common Front for the Right to Housing/Общ фронт за жилищ-
ни права, The Right to the City / Правото на град, ERomnja,
RomaJust), заедно с няколко други активистки инициати-
ви в Румъния (сред тях Romania – Land of Cheap Labor/Ру-
мъния – страната на евтиния труд; Urzica; Justice. Respect.
Equality. Protection. Transparency / Справедливост. Уваже-
ние. Равенство. Защита. Прозрачност; Mahala – Militant

26
могло да бъде построено общество на основата
на равенство и социална справедливост за всич-
ки. Нужно е да създадем връзка между всички ан-
тирасистки, антинационалистически и феми-
нистки движения, които се присъединяват към
други международни движения, за едно общество
без експлоатация, общество, освободено от гос-
подството на печалбата. Станахме свидетели
на това как милитаризацията и засиленото наб­
людение влязоха в ролята на инструменти, кои-
то румънското правителство използва по време
на извънредното положение под претекста, че
така се бори с вируса. Това насочва вниманието
ни към възможността държавата, в стремежа
си да укрепи своята сила, да не прави това с цел
да сложи край на неравенствата и несправед-
ливостите, като засилва мерките, обикновено
взимани от социалната държава, а по-скоро да е
склонна да се превърне в полицейска държава, та-
кава, която предпочита мерките на строги ико-
номии. Всичко това, за да може допълнително да
подкрепи властващата капиталистическа класа

Workers‘ Community / Махала – общност на борбените

работници) и такива от European Action Coalition for the
Right to Housing and the City / Европейската коалиция за
жилищни права и право на град се опитват да променят
политическия дискурс относно капитализма и неговите
кризи, но също така искат да начертаят нови радикални
пост-кризисни перспективи. Те застават в солидарност
с ромските организации, които се борят с расизма и поли-
цейското насилие и търсят сътрудничество с инициати-
вите в търговския съюз, които се борят за достойни зап­
лати и работни условия.

27
по стари и/или нови начини. Изправени пред този
съюз, ние трябва не само да си представим други
възможни светове, но и да построим наново поли-
тическата си субективност.
Последно, но не по важност, ЛевФем и ТСС ни
попитаха как да свържем нашата борба с други-
те борби в региона в една силна транснационал-
на инициатива. Искам тук да споделя идея, коя-
то би могла да допълни инициативата на ими-
грантите/транснационалните работници по
организирането в държавите, в които са емиг­
рирали и при все че нито тези държави, нито
родните им такива не поемат отговорност за
тяхното работно място или жилищни права. За
да може обединено да реагираме срещу трудова-
та експлоатация, свързана със свободното прид-
вижване на капитал през националните граници
(с други думи да организираме транснационална
стачка срещу мултинационалните корпорации,
функциониращи в няколко държави) би могло да
бъде предизвикателство, за което да мислим в
настоящите условия.

Енико Винце е професор в румънския университет Babeș-

Bolyai в Клуж-Напока и активист за жилищна справедливост
в местното движение Căși sociale ACUM! / Социални жилища
СЕГА! и националната мрежа на няколко активисти групи из
Румъния Bloc for Housing / Блок за жилищния въпрос. Текстът
е вдъхновен от участието  в уебинара, организиран на 28
юни 2020 от ЛевФем и TSS под надслова: „Реакции към Ко-
вид-19 и (пост)пандемията: социално възпроизводство, миг-
ранти и жени в Централна/Източна Европа и отвъд“.

28
 Част II

Грижовен
труд
 Българските грижовни
работнички в Гърция на
произвола на съдбата
Зорка Михайлова

Създадохме неформално сдружение „Заедно мо-

жем – Сдружение на българите в Гърция“ с презум­
пцията да се превърне в синдикална организация
към гръцките синдикати. В сдружението си по-
ставихме за цел да бъдем пространство на вза-
имопомощ между българите емигранти в Гърция
и се включихме в поредица взаимни действия със
синдикалната лидерка и бивша евродепутатка
от ПП „Сириза“ Костадинка Кунева. Кунева през
2016 г. успя да прокара резолюция, която е стъп-
ка към това държавите членки на ЕС да бъдат
принудени да признаят правата на домашните
помощнички и болногледачки. Засега обаче про-
блемите не просто остават, а и много се задъл-
бочават с кризата на Ковид-19.
Основните ни проблеми са свързани най-ве-
че с отказа на работодателите да сключват
трудови договори с работещите. Така близо
80% от българските емигранти в Гърция рабо-
тят без трудови договори и здравни осигуров-
ки! Това в днешните условия на тотална епиде-

31
мична обстановка поради коронавируса поражда
още по-големи проблеми. Освободените работе-
щи поради карантината не получават никакви
обезщетения, помощи за безработни и пр., които
осигурените получават. Заболелите пък си пла-
щат на 100% болничните разходи и лекарства,
за които често нямат средства и се налага все-
ки месец да организираме акции за набиране на
парични помощи.
А и малкият процент, които са осигурени,
биват осигурявани на 4 часа вместо на 8 и се
оказва, че след 15-20 години получават мизерни
пенсии в рамките на стотина евро максимум, за
които се чака минимум 3-4 години, като причи-
ната е тромавата гръцка администрация, къде-
то електронно обслужване се въведе преди око-
ло година!
Тук бих искала да добавя още един аспект
към проблемите на нашата работа, който сме
обсъждали, свързан с липсата на осигуряване.
Например след като човекът, за когото сме се
грижили, почине и ни освободят от работа, ние
нямаме право на обезщетение като безработни
в системата тук, защото нас ни няма. Ако ни во-
дят чистачки, такава длъжност има и те полу-
чават обезщетение при уволнение от службата
им за безработни, докато тези, които работят
по къщите, нямат такива права. Това е също
една такава голяма несправедливост, тъй като
никой не е застрахован, че човекът, за когото се
грижиш, няма да си отиде. Така сме поставени
в една такава позиция да избираш или да си без

32
работа, или да приемеш каквато и да е заплате-
на работа. Ние нямаме защита. Гърците имат
много силни синдикати, но ние нямаме синдикал-
на организация поради това, че гръцките синди-
кати са на браншове. Ние към кой синдикат да
се причислим, след като няма такава длъжност
като нашата? Затова си направихме сдружение,
което да бъде за взаимопомощ за нас българите.
В работата си като болногледачки се сблъск-
ваме с най-различни злоупотреби. Най-честите
са свързани с условията на работа. В много слу-
чаи жените нямат собствена стая, нямат мяс-
то, където да имат почивка. Става въпрос не
за 12-часов, а понякога за 24-часов работен ден.
Тях не ги интересува, че цял ден си бил на крак и
вечер няма да спиш. Те казват, че са те наели да
гледаш този човек! Случва се да не сме спали по
24 часа. Има болести, при които сутрин е добре,
но вечер болният буйства. През деня обаче никой
не може да легне да спи, защото те също не спят
и ти не знаеш какво може да направи. А през деня
трябва да пазаруваш, да готвиш, да чистиш.
Има си домакинска работа, която не можеш да
пренебрегнеш, защото тя ти е наложена. Ти жи-
вееш вътре в дома. Тези домакински задължения
падат върху нас, домашните помощнички и бол-
ногледачки. А вечер, когато лягаш, за да си почи-
ваш, вероятността да нямаш собствена стая е
голяма. Ще трябва да спиш в една стая с жена-
та, която може да е със сериозни психически ув-
реждания. Не всеки може да напусне веднага, а и
докато намерят друга жена, ти нямаш право да

33
си вземеш куфара и да се махнеш, защото е под-
съдно. Болният може да направи нещо или да му
стане нещо и да те обвинят, че ти си го убила,
ти си го направила и затова си се махнала. Въоб-
ще проблемите са много!
В работата ни това да се промени, открихме,
че в гръцкия трудов кодекс няма длъжност „до-
машен помощник“ – работа, която извършват
най-голямата част от българките емигрантки в
Гърция. Г-жа Костадинка Кунева, с която сме си
сътрудничили, успя като евродепутат да го уза-
кони в ЕП, но трябва всяка страна членка на ЕС
да го внедри в собственото си трудово законо-
дателство, което Гърция все още не е направила.
Така че дори и да имаме документи, ние, кои-
то работим като домашни помощнички и бол-
ногледачки, няма как да бъдем осигурявани. Ние
стигнахме чрез сътрудниците на Костадинка
Кунева до заместник-министър на труда и со-
циалните грижи в Гърция и се оказа, че дори на
високо ниво държат домашни помощнички без
осигуровки. Костадинка Кунева беше синдикален
деец към гръцки синдикат, когато беше залята с
киселина. Естествено, че българите се втурнах-
ме тогава на помощ. Събирали сме пари за нея.
Освен това тя е жена, която винаги се е борила
и е защитавала правата на жените.
Все още се изискват неправомерни за евро-
пейски граждани, каквито са българите, куп до-
кументи за пребиваване, което възпрепятства
свободното им придвижване България – Гърция
и това е още по-осезаемо в условията на коро-

34
навируса. Многократно сме правили опит да на-
мерим решение или поне отзвук в нашите ото-
ризирани правителствени органи, но… сме глас в
пустиня!
Да се надяваме Господ да ни пази, щото май
само Той ни остана като надежда!

Зорка Михайлова е емигрантка от България, работи като

болногледачка в Гърция, Атина от 19 години. Тя е една от ос-
нователките на „Заедно можем“* – Сдружение на българите
в Гърция, което си поставя за цел да бъде пространство на
взаимопомощ между българите емигранти в Гърция.

* Заедно можем – Сдружение на българите в Гърция

(2015), antenab.com, https://bit.ly/3ujxsVC

35
 Мобилизации на
румънските грижовни
работнички в Австрия
Корнелия Игаш
Превод: Стоянка Енева

Казвам се Корнелия Игаш.

На 38 години съм, от Румъния, работя като
гледачка и живея в дома на човека, за когото се
грижа. По-рано тази година се присъединих към
платформата „DREPT – Група на домашните
грижовни работници“ (грижовни работници, жи-
веещи в домовете, в които работят – бел. ред.) в
Австрия и оттогава участвам активно в орга-
низацията на емигрантки работнички в грижов­
ния сектор. Групата ни наскоро беше учредена
като неправителствена организация и малко
по малко се утвърждава като неформален син-
дикат на румънски работници в грижовния сек-
тор: предлагаме консултации и помощ на работ-
ници в нужда, разпространяваме в социалните
мрежи цялата необходима информация относно
нашите трудови права, предлагаме също наме-
са в кризисни ситуации и посредничество в кон-
фликти. В дейностите ни влизат също полити-
ческо застъпничество, участие в медиите и ра-
бота с държавните институции с цел подобря-
ване на условията на работа за всички ни.
37
 Заедно с моите колеги и сънародници и с все-
отдайните активисти, които ни подкрепят,
ние от DREPT се борим за повече работнически
права и по-високи и справедливи заплати за всич-
ки мигранти, които работят в грижовния сек-
тор в Австрия! Изискваме отмяна на система-
та на самонаетост и заменянето  с нормални
договорни отношения – за да бъдем и ние защи-
тени от злоупотреби и експлоатация на работ-
ните ни места!

Oтносно грижовните работници,

живеещи в обслужваните домове
в Австрия. Мобилизацията
на румънските работнички в
грижовния сектор.

Болногледачките извършват ролята на лични

асистенти и поемат грижата за болни и въз-
растни хора в домовете им. Огромна част от
почти 60 000 работници в грижовния сектор на
разположение 24 часа в денонощието са жени –
имигрантки от източноевропейски страни. Ру-
мънските работнички представляват най-го-
лемия дял от работещите в Австрия: около 33
000 души са заети в този сектор. Транспортни
фирми ни докарват до Австрия в претъпкани
микробуси, за да работим на по 2, 3 или 4-седмич-
ни смени, по 24 часа на ден, 7 дни в седмицата.
Дори нощно време не сме свободни, на повиква-
не сме, в случай че клиентите ни се нуждаят от

38
нас. Много хора дори нямат обедна почивка. Чес-
то нямаме възможност за уединение в дома на
пациента, а в по-крайни случаи болногледачките
живеят в една стая с пациента, за да могат да
са на разположение през нощта. В много случаи
от работничките се изисква да вършат работа,
която е извън техните задължения, и да се гри-
жат и за други хора, освен за човека, за когото са
били наети.
След като приключим с работната смяна, се
връщаме по домовете си за още толкова вре-
ме, за да се възстановим и да прекараме време с
близките си.
Работата ни е много трудна, както физичес­
ки, така и емоционално и психически. Клиентите
ни страдат от различни психични заболявания
като деменция или Алцхаймер, мобилността им
е или много ограничена, или напълно изгубена и не
е лесно да бъдем непрекъснато с тях, всеки ден,
затворени между стените на дома им, за целия
период на работа. Работим нонстоп и сме на по-
викване дори през нощта. За тази работа пече-
лим между 2 и 5 евро на час, което е много под
минималната работна заплата в повечето ев-
ропейски страни.
Работниците в грижовния сектор в Австрия
работят на свободна практика, всички сме са-
монаети, тъй като това е единствената форма
на работни отношения, позволена от австрийс­
ките власти в този бранш. Това ни изключва от
всякакъв вид социални придобивки като помо-
щи за безработица, платен отпуск, болнични и

39
също така ни оставя извън всички колективни
работнически договори и механизми за закрила
чрез синдикатите или работническата камара.
Тази система също така ни прави беззащитни
пред злоупотреби и експлоатация на работно-
то място. От друга страна, като самонаети
работници, ние сме официално членове на Ав-
стрийската търговска камара, която по прин-
цип би трябвало да представлява нашите инте-
реси. Но камарата представлява интересите на
всички фирми и, по подразбиране, също така на
посредничес­ките агенции, а именно с тях са по-
вечето от конфликтите ни.
Посредническите агенции, без да преувелича-
вам, са най-голямото зло в този бизнес: те опре-
делят нашето възнаграждение, избират клиен-
тите ни и налагат смените ни. Задължават ни
да подписваме злоупотребяващи с нас трудови
договори, в повечето случаи под натиск, след
като сме изминали десетки часове път и без да
имаме никаква възможност да договорим други
условия. Често тези договори са само на немски,
а също толкова често нивото на езика на работ-
ничките не е достатъчно, за да разберат и още
по-малко да се договорят за условията, с които
трябва да се съгласят.
Друг въпрос е, че посредническите агенции
принуждават работничките, наети в Румъния,
да се съгласят да пътуват с транспортна фир-
ма, наета от агенцията, ограничавайки по този
начин възможността им да изберат транспор-
та, който да използват. Има случаи на тежко ра-

40
нени в катастрофи работнички след като умо-
рени и претоварени от работа шофьори са били
карани да извършват курсове от и до Австрия,
без да са имали достатъчна почивка.
Обичайна практика е на работничките да се
дава за подпис договорът чак когато пристиг-
нат в Австрия, където са под натиск да подпи-
шат и на практика без никаква възможност да
се върнат в Румъния, ако откажат, което, раз-
бира се, ги оставя без възможност за каквото и
да било предоговаряне.
Посредническите компании също управляват
нашите средства.
За тази цел, те взимат високи комисионни не
само от нас, но и от семействата на клиентите
ни, от което произлизат много проблеми. Кога-
то има конфликт между агенцията-посредник и
работничките в грижовния сектор, това е ясен
конфликт на интереси, тъй като Търговската
камара представлява и двете страни. А в край-
на сметка нищо не се случва и работничките са
оставени на произвола на съдбата.
Както виждате, единственото решение за
нас е да се самоорганизираме и да представлява-
ме сами себе си. В този смисъл DREPT адресира
съществена липса. Трудът ни в DREPT е добро-
волен и се опитваме да го вмъкнем между всички
други неща, с които жонглираме: работа, личен
живот, семейство и свободно време. Въпреки
всичко това се опитваме да помогнем на хора-
та в нужда. Защото знаем, че няма кой друг да
помогне. Освен организирането на общност, в

41
която работничките могат да получат подкре-
па, съвет и да се почувстват по-малко самотни,
ние се стараем да информираме членовете си и
други работници относно правата им и помощи-
те, които им се полагат.
Публикуваме полезна информация, свързана с
Австрия на Фейсбук страницата ни, например
относно ограничения за пътуване. Също така
организираме кампании по теми, които ни зася-
гат, като правата на децата ни да получават
същите помощи и стипендии като австрийски-
те деца, обсъждаме кои биха били най-добрите
стратегии за реформи в нашия бранш и т.н.
Стремим се да подкрепяме членовете си на ра-
ботните им места, когато станат жертва на
злоупотреби, например когато агенцията-по-
средник не им плати. Предоставяме съвети и
насоки относно въпроси, които засягат работ-
ниците в грижов­ния сектор – какво да се има
предвид когато се подписва договор с агенция;
как да се приключат взаимоотношенията с нея;
как да гарантираме, че работниците разбират
договорите, които подписват, и че клаузите на
тези договори са задоволителни и т.н. Публику-
ваме данните на нелоялни агенции, грижим се и
се подкрепяме едни други в ситуации, в които
работниците са принудени да се борят за пра-
вата си.

42
 Грижовен труд по време на Ковид-19

Карантината се отрази светкавично на грижов­

ния сектор. Нямаше време да се приготвим, да
се организираме, да потърсим решения. Когато
затвориха границите, половината работнички
бяха блокирани у дома, в Румъния, изправени пред
факта, че са без доход и не могат да пътуват за
неопределен период от време. Другата половина
от колежките се озоваха като в капан на работ-
ните си места в Австрия – в чужда къща, с клиен-
тите си, без никаква представа кога всичко това
ще приключи. Нямаха друг избор освен да продъл-
жат да работят, удължавайки безсрочно периода
на работата си, докато границите отворят от-
ново. Както работничките, които останаха у
дома, в Румъния, така и тези, които бяха на рабо-
та, в Австрия, прекараха дълго време без никаква
информация за това как карантината и затва-
рянето на границите ще се отрази на всяка една
от нас, без никаква подкрепа както от румънска-
та, така и от австрийската държава.
И тогава започна истинската лудост: ес-
тествено, цялата система на грижа по домове-
те в Австрия изпадна в криза: нямаше достатъч-
но работнички, а тези, които бяха застопорени
на работните си места, започнаха да изнемогват
от работа. Държавата импровизираше: докато
на всички беше казано да си стоят вкъщи, да спаз-
ват физическа дистанция и да избягват излишни
пътувания, гледачките бяха доведени в Австрия
с чартърни полети и специално организирани вла-
кови коридори. В тези условия рискът от зара-

43
за беше висок, но финансовият риск за нас беше
дори по-голям: разходите за карантина във всеки
един момент бяха за сметка на работничките,
а би трябвало държавата да ги поема. Трябваше
да имаме по-добри условия на работа и по-високи
заплати, след като се налагаше да пътуваме и да
преминаваме граници по време на пандемия.
През цялото това време, DREPT настояваше
работничките в грижовния сектор да получат
заплащане за двете седмици карантина, които
ни беше наредено да спазваме, както и справед-
ливи компенсации за високия риск, който поема-
ме заради работата си. Също така искахме ко-
мисионните на агенциите да бъдат замразени по
време на пандемията и надбавките за отглеж-
дане на нашите деца да бъдат равни с тези, кои-
то се полагат на австрийските, имайки пред-
вид, че ние допринасяме за благото на австрийс­
кото общество. Вместо това получихме само
ненужна бюрокрация, системни препятствия и
аплодисменти. Аплодисменти, които не хранят
нашите семейства, нито пък ни предпазват от
изтощение на работа.

Как оцеляхме през Ковид-19: като

едно сплотено семейство.

През трудните време на Корона кризата, когато

беше обявена карантина и границите затвори-
ха, аз бях у дома, в Румъния, със семейството ми.
Може би ще си помислите, че така беше по-добре,

44
защото поне си бях вкъщи, а не на работа далече
от семейството, без възможност да се върна. Но
не, съвсем не беше толкова лесно, колкото изглеж-
да. В моята страна нещата също се влошаваха,
броят на заразените растеше и всичко непрекъс-
нато поскъпваше. А аз нямах доходи. Съпругът ми
също беше без работа за три седмици. Аз не можех
да работя, защото нямаше как да пътувам до Ав-
стрия заради ограниченията, а освен това няма-
ше ясна информация кога те щяха да се променят
или колко дълго трябваше да оцеляваме в тези ус-
ловия. Но, въпреки това, нашето семейство беше
сплотено и успя да се справи в тези сурови време-
на. Това беше най-хубавата част.
Най-лошата обаче беше, че аз не можах да ра-
ботя и да осигуря редовния ни доход, както и че
не можехме да излизаме изобщо от вкъщи, освен
да напазаруваме – но трябваше да е много набър-
зо, което също ни стресираше. Румъния наложи
много строга политика за това по какъв повод
можеше да се излиза от вкъщи. При всяко ходене
до магазина трябваше да се попълни декларация
с причините, заради които се налага да излезем,
адреса, датата, часа и други лични данни. В про-
тивен случай рискуваш голяма глоба само защо-
то си на улицата.
Това, че не можех да работя, се отрази силно
на психическото ми състояние, защото бяхме в
пълна неизвестност: не знаехме колко дълго ще
бъдат затворени границите, колко ще продъл-
жи карантината в моята страна и как изобщо
щяхме да оцелеем.
Благодаря ви.
45
Корнелия Игаш е на 38 години. Работи в Австрия като до-
машна грижовна работничка и се бори за правата на румън-
ските грижовни работници.

46
 Проблеми на социалните
и грижовните
работници в Чехия
и възможни решения
чрез синдикализация в
сектора
Ева Михалкова
Превод: Нели Константинова

Пандемията ни хвана неподготвени, но също

така и ни показа, че много от трудностите, с
които се опитваме да се справим в момента, се
коренят в дългогодишни системни проблеми.
Тази статия разглежда някои от тези проблеми
в контекста на сектора на социалните услуги и
грижовния труд в Чехия. Тя се опира на аргумен-
та, че проблемите в сектора на социалните ус-
луги са отдавна и справянето с тях изисква сис-
темни промени. Статията предлага тезата, че
синдикализацията в сектора може да бъде част
от тези промени, и разглежда подробно как.

Въздействието на Ковид-19 върху

сектора на грижовния труд в Чехия

Пандемията изкара наяве два важни аспекта на

грижовния труд в Чехия: от една страна, тя по-
каза, че този труд е много важен, но значимост-

47
та му е често бива неглижирана и подценявана;
от друга страна, от това произтича вторият
аспект, че съществуват дългогодишни пробле-
ми, които засягат социалните услуги, грижовния
труд и социалните работници и впоследствие и
самите клиенти. Някои от проблемите, които
излязоха наяве по време на пандемията, са наис-
тина нови, каквато е и цялата ситуация, но мно-
го от тях са просто отражение на проблемите,
които от години засягат грижовния сектор.
Неподготвеността на чешкото правител-
ство за справяне с пандемията беше също види-
ма и в грижовния сектор. Очевидна стана сери-
озна липса на лични предпазни средства, особено
в началото на първото извънредно положение*.
Много социални и грижовни работници, но също
и доброволци и членове на семействата на кли-
ентите, активно се справяха със ситуацията,
като собственоръчно шиеха маски, които после
се раздаваха в сектора на социалните услуги: на
работници, на клиенти, на всеки, който имаше
нужда. Макар че предпазни средства постепен-
но станаха по-достъпни, важно е да се подчер-
тае, че използването на маска и други предпазни
средства в продължение на 12 часовата смяна и
в изпълнение на всички необходими дейности от
страна на социалните работници е крайно на-
товарващо. Освен липсата на предпазни средс­

* В Чехия първото извънредно положение продължи от

12 март до 17 май. По време на изготвянето на тази ста-
тия правителството реши да обяви ново извънредно по-
ложение, което започна на 5 октомври.

48
тва, по време на първото извънредно положение
също липсваше ясна и постоянна информация.
Нямаше яснота около това как социалните ра-
ботници следва да процедират или да променят
процедурите, за да предпазят както клиенти-
те, така и грижовните работници, и да поддър-
жат минимален стандарт при предоставянето
на услугите.
Рискът от заразяване е по-висок в сферата
на социалните услуги поради тяхната специфи-
ка: грижовните работници и социалните работ-
ници често не могат да поддържат безопасна
дистанция, те често работят с целеви групи,
при които не е осигурено редовно тестване за
Ковид-19, или трябва да се грижат за клиенти,
които са реално заразени, като често биват
затваряни заедно с тях в центровете. В също-
то време много социални работници де факто
промениха графиците си и начина си на живот
в извънработно време с цел да намалят риска
от внасяне на зараза на работното си място,
което показва голямата им отговорност към
клиентите им.
Много социални домове и приемни центрове
се сблъскаха с изменени заради Ковид-19 нужди
на клиенти или трябваше да променят начина
си на доставяне на услуги заради превантив-
ните мерки. Това увеличи изискванията спря-
мо служителите: някои центрове трябваше да
преминат изцяло онлайн, други бяха временно
затворени или трябваше да започнат да предос-
тавят допълнителни услуги в отговор на изме-

49
нени нужди или на нуждата от системни реше-
ния (като например за приютите за бездомни).
В резултат се увеличи и стресът под натиск за
увеличаване на ефикасността, натиск за придо-
биване на нови дигитални умения, но прекалено
често и поради липса на адекватни решения на
проблемите с неплатеното допълнително тру-
дово натоварване и все по-високите изисквания
от и очаквания към работниците.
Министерството на труда и социалните
въпроси оповести отпускане на субсидии със
специални бонуси за социалните и грижовни ра-
ботници, особено за работещите в заразени цен-
трове. Но както и за всяка друга помощ в сфе-
рата на социалните услуги, центровете и ор-
ганизациите трябваше да кандидатстват за
получаване на тази субсидия. Така паричните по-
мощи не бяха изплатени автоматично на всички
доставчици на социални услуги, а само на тези,
които решиха да кандидатстват или които
имаха капацитета или знанията за това как да
изпратят кандидатурата си. В края на краища-
та пак се стигна до това, че ръководството на
организацията, а не самите работници, взимаше
решение за това дали и на кого следва да се пла-
тят тези допълнителни средства, въпреки че
те бяха първоначално предназначени за компен-
сиране на социалните и грижовни работници за
техните усилия и за рисковете, на които се под-
лагаха. Другият проблем е, че тази компенсация
беше краткосрочно и символично решение, дока-
то проблемът с недостатъчното финансиране

50
и претовареност на грижовния сектор трябва
да се адресира систематично. Само тогава този
сектор може да бъде по-добре подготвен да реа-
гира на кризисни ситуации като пандемията от
Ковид-19.

Дългосрочни проблеми, създаващи

трудности в грижовния сектор

Сериозните проблеми в грижовния сектор, при-

чинени от пандемията, са до голяма степен
свързани с вече споменатите дългогодишни
проб­леми (като липса на финансиране) и с имид­
жа, който грижовните работници имат като
цяло. Дори и сега студентите в сферата на гри-
жовния труд биват подготвяни от много пре-
подаватели да не очакват да получават прилич-
ни заплати от този вид работа. И така този
дискурс – че грижовният труд не може да бъде
заплатен добре, защото той е преди всичко ми-
сия – е реално възпроизвеждан от много хора, ра-
ботещи в сектора, не само от политици и иконо-
мисти, които възприемат, че грижовният сек-
тор не създава икономическа печалба (въпреки
че дори и този аргумент е доста слаб).
Това подчертано деление между грижовен
труд и пазарна икономика е също видимо в те-
кущите дебати относно държавните разходи
за борбата с Ковид-19 и въздействията на пан-
демията върху икономиката и върху държавния
бюджет. Като с всяка криза, засягаща икономи-
ката, по време на и след пандемията социалната

51
система и грижовната система са първите, кои-
то вероятно ще пострадат от бюджетни сък­
ращения. Някои политици, особено десни, вече
описват това като опит „да се спестят пари от
нестопанския сектор и да се използват за бор-
бата с Ковид-19“. Каквото и да имат предвид с
този подход – било то пренасочване на бюджета
към промишлеността или здравеопазването –
той само показва неразбирането за това как
функционират „нестопанският“ и грижовният
сектор. Особено ясно се вижда, че много хора не
разбират, че точно секторът на социалните ус-
луги се бори най-ожесточено с въздействията
на Ковид-19 и спомага за минимизирането на не-
гативните ефекти, особено тези върху най-уяз-
вимите индивиди и общности.
Проблемите с финансирането на грижовния и
социалния сектор, липсата на престиж на соци-
алния труд, грижовния труд и свързаните про-
фесии и огромното претоварване на работни-
ците в сектора са взаимосвързани. Няма доста-
тъчно средства, които да осигурят по-квалифи-
цирана и опитна работна ръка, има голяма нес-
табилност на заетостта на работниците зара-
ди лошите условия на работа и ниското запла-
щане, което рикошира и се отразява негативно
на останалия в центровете персонал, който
често трябва да покрива недостига на работна
ръка. Повечето неправителствени организации
трябва да допълват бюджетите си за социални
услуги чрез други средства и допълнителни дей-
ности, тъй като грантовете и субсидиите от

52
държавата и общините не са достатъчни. Това
увеличава изискванията за умения в сферата на
управлението на проекти и набирането на сред-
ства във всеки център, но не намалява несигур-
ността около финансирането, тъй като повече-
то грантове се дават за една или максимум две
години. Всичко това също има структурни коре-
ни в патриархата: ниският престиж на социал-
ния и грижовния труд основно се дължи на това,
че грижата стереотипно се приема за „женска“ и
„естествена“ дейност, поради което се снемат
изискванията този труд да бъде оценен по-висо-
ко (както финансово, така и от гледна точка на
престиж).

Секторни синдикати като

потенциални решения

Гореспоменатите дългосрочни, но също така

остри и свързани с пандемията проблеми в гри-
жовния сектор вдъхновиха създаването на сек-
торен синдикат на социалните и грижовни ра-
ботници*, събирайки на едно място работници
от различни социални домове и приемни центро-
ве. Главната цел на синдиката е да осигури адек-
ватни заплати в грижовния сектор, безопасни
условия на труд и увеличаване на престижа на
социалния и грижовния труд. Това включва как-

* Синдикатът на социалните и грижовни работници е

регистриран като част от Синдиката на заетите в тър-
говията, логистиката и услугите.

53
то системни промени, така и промени в отдел-
ните центрове. Системните промени са еднак-
во важни, особено предвид че не всички социални
и грижовни работници са или ще бъдат в синди-
ката, но те всички заслужават еднакви и добри
условия на труд. Също така, ако вземем под вни-
мание обсъдените по-рано факти за това как ня-
кои от проблемите на социалния сектор се ко-
ренят в патриархалната система, решенията
също следва да бъдат системни. Ние трябва да
се борим за предефиниране на социалния труд и
грижата като важни сектори, от които цялото
общество има полза, дори и ако резултатите от
работата на тези сектори са често невидими,
тъй като те предотвратяват много от соци-
алните проблеми или поне тяхното задълбоча-
ване. Много е важно да се подчертае, че като
общество не можем да си позволим да виждаме
истинската стойност на социалните услуги
само тогава, когато установим пълната им лип-
са. Относно промяната в дискурса, важно е също
така да се борим с индивидуалисткото възпри-
емане на социалната работа. Някои кампании,
целящи да увеличат престижа на социалния и
грижовния труд, се опират на аргумента, че гри-
жовният сектор е важен, защото някой ден ние
всички може да „опрем“ до него. Колкото и по-
лезно да е това понякога, аз смятам, че вместо
този дискурс, ние трябва да се борим за колек-
тивно положително възприемане на грижовния
труд: за това как той e от полза за всички ни
като общности и като общество, как социални-
те услуги са част от една цяла социална струк-

54
тура и колко много всъщност тази структура
се уповава на принципи на солидарност, подкре-
па и участие.
Но когато разгледаме възможностите за
общностно организиране отвъд синдикализи-
рането, виждаме допълнителни изпълними про-
мени, които секторните синдикати могат да
подкрепят. Те могат също да помагат на работ-
ниците да изградят самочувствие като начин
на противопоставяне на аргумента, че са лес-
но заменяеми и използваеми. Защото това не е
вярно: не е лесно да се намерят квалифицирани,
опитни и състрадателни грижовни работници.
Този аргумент често се използва от работода-
телите с цел да всеят страх сред работниците.
Моите колеги в грижовния сектор трябва да се
научат да не отстъпват от позициите си, като
ясно осъзнаят, че имат квалификация, опит и
стойност: ние имаме специално образование, за-
вършили сме много курсове и продължаваме да
се образоваме, интересуваме се от нови методи
на социална работа, тъй като социалната реал-
ност непрестанно се променя и работата ни из-
исква огромна отговорност.
Синдикатите трябва също да работят в по-
сока на повишаване на осведомеността по от-
ношение на трудовите закони и правата на ра-
ботниците. Неправителственият и нестопан-
ски сектор е за жалост не по-различен що се от-
нася до оказването на натиск над работниците
и злоупотребяването с липсата им на осведоме-
ност, или дори използването на незаконни про-

55
цедури. Всеки грижовен работник трябва да е
осведомен за правата си и не трябва да се стра-
хува да посочи случаите на потъпкването им.
Но понякога дори това не е достатъчно и
тогава отново общностното организиране и
синдикализацията може да са решението. Особе-
но имайки предвид работниците на най-уязвими
позиции в сектора – работници с нередовни до-
говори, работници мигранти, най-ниско плате-
ните работници, по-възрастни работници или
работници с малки деца, при които конфликтът
с работодателя или дори само оплакването от
трудовите условия може сериозно да застраши
позициите им, доходите им или имиграционния
им статут. Секторните синдикати могат да
се превърнат в средството за подкрепа и защи-
та точно на тези работници, на които е необ-
ходимо да се осигури ключовото пространство,
където да могат да изказват мнението си и да
се борят за по-добри условия на труд като цяло.

Заключение

Социалната работа и грижовният труд са теж-

ки, изискващи и отговорни форми на труд. Стре-
сът и изискванията спрямо тях наистина се уве-
личиха по време на пандемията – заради по-ви-
сокия риск от заразяване, заради променените
нужди на клиентите или заради неадекватните
решения, предоставени от държавата или общи-
ните. Въпреки това, като при всяка професия,

56
свързана с предоставянето на помощ, социални-
те и грижовните работници също са наясно с ня-
кои рискове, притеснения и изисквания, свързани
с техния труд. Повечето работници в този сек-
тор се водят от мотивацията, че работата им
има смисъл и че тя води до значима промяна в ус-
ловията на живот на други хора, и затова те при-
емат, че този труд изисква определена степен
на гъвкавост, особено по време на криза. Това оба-
че не може да значи, че грижовните и социални-
те работници не заслужават добри и безопасни
условия на труд, адекватно заплащане и допъл-
нителни компенсации за рисковете и стреса, на
които са подложени. В същото време, не бива да
очакваме друг да се бори за нас: ние, грижовните и
социални работници, трябва да надигнем глас, за
да бъдем чути. Необходимо е да започнем да изо-
бличаваме дългосрочните проблеми в сектора на
грижовния труд. Синдикализацията на сектора е
единственият начин, по който грижовните и со-
циални работници ще могат високо и ясно да зая-
вят: не може повече така.

Ева Михалкова е феминист, проектен мениджър и ръководи-

тел на секторните синдикати на социалните и грижовните
работници в Чехия. В момента работи като проектен мени-
джър в неправителствена организация, предоставяща услу-
ги за жертви/преживели домашно и сексуално насилие и има
опит в сектора на социалните услуги за мигранти. Нейна-
та работа засяга теми като пресечен феминизъм, социална
справедливост и насилие, основано на пола.

57
 Част III

Миграция
 Поддържане на живота
по време на пандемията
в Турция: жени и
мигранти
Санем Озтюрк
Превод: Галина Безлова

Вече се чувствахме сякаш живеем в дистопичен

филм, когато пандемията от Ковид-19 извади на
показ още повече социалните и икономически-
те несправедливости, както и колапса на нео-
либералните системи за здравеопазване. В този
текст ще се фокусирам върху женския възпроиз-
водителен труд в дома и навън, безработицата,
особено при жените, и цялостната ситуация за
мигрантите и бежанците в Турция след кризата
на Ковид-19.
Няма нужда да споменаваме, че жените из-
вършват по-голямата част от социално-възпро-
изводителния труд, вкъщи или навън, платен или
неплатен; това е факт, който важи както глобал-
но, така и за Турция. Какво се промени в полето на
социалното възпроизводство след Ковид-19?

(Женски) възпроизводителен труд

Женският неплатен възпроизводителен труд в

дома определено стана по-тежък. Той и без това

61
беше прекалено много; според най-скорошните
проучвания на дела на домакински труд, който
мъжете и жените извършват, жените прекар-
ват 4 пъти повече време в домакински и грижо-
вен труд от мъжете*. Дял, който безпрецедент-
но се увеличи в условията на изолация. Въпреки
че делът от домакинския труд, който мъжете
извършват, се увеличи след Ковид пандемия-
та, числата не дават знак, че разпределението
на социално-възпроизводителния труд вкъщи е
станало по-справедливо.
Ситуацията за онези, извършващи социал-
но-възпроизводителен труд извън дома, също
безспорно става по-тежка. Секторите на здра-
веопазването, образованието, храната и тър-
говията са онези, в които работят много жени.
Изключително важно е да подчертая две пос­
ледствия от това положение. От една страна,
най-критичните за Ковид кризата сектори са съ-
щите, в които работниците са принудени да ра-
ботят извънредни, неплатени, безумни часове в
нечовешки условия, под постоянната заплаха, че
ще изгубят работата си (защо не – та тук има
цяла армия от безработни!). Видяхме случаи на
хора, които започват работа без адекватно обу-
чение или предпазни средства. Количеството ра-
бота на жените се удвои, може би дори утрои.
От друга страна обаче, огромното значение
на социално-възпроизводителния труд стана

* Women doing four times as much unpaid work as men

during lockdown, research finds (2020), tr.undp.org, https://bit.
ly/2OXTqgI

62
много по-очевидно: все едно се събудихме една
сут­рин и изведнъж чистачите, куриерите, гри-
жовните работници, медицинските сестри,
учителите, социалните работници бяха стана-
ли много по-видими. В криза, по време на която
толкова много сектори бяха забавени или дори
закрити и единствено критичните сектори ра-
ботят на пълен капацитет, важността на же-
ните като част от общата работна сила ста-
на по-осезаема. С други думи, стана очевидно, че
женският труд се извършва главно в критични-
те сектори, на които ние разчитаме не само по
време на криза, особено в страна, където жен-
ското участие в общата работна сила е ниско,
около 35%*.

Безработица

Да загубиш работата си е риск за всички по време

на пандемия, особено за хората, които работят
във „второстепенни“ сектори. В Турция процен-
тът на безработица, така или иначе висок, беше
24% преди пандемията и се очаква да достигне
критична точка, освен ако правителството не
вземе нужните превантивни мерки. Въпреки това
според конфедерацията на работническите син-
дикати** (DİSK) цифрите, които официалните

* Kadınların İşgücüne Katılım Oranı Aynı (2019),

m.bianet.org, https://bit.ly/2ZBgW5i
** Temmuz 2020 İşsizlik ve İstihdam Raporu: Türkiye tarihinin
en büyük işsizliği! (2020), disk.org.tr, https://bit.ly/2NoQY2k
63
статистики показват, не отговарят на реалнос-
тта. Според юлския доклад за безработицата, из-
готвен от DİSK, между април 2019 г. и април 2020
г. заетостта при мъжете е спаднала със 7%, а при
жените – с 13,9%. Правителството беше прину-
дено от синдикатите да вземе мерки, чрез които
да предотврати уволняването на работници от
частни компании по време на пандемията. Тези
мерки обаче бяха взети прекалено късно и в тях
имаше пропуски, особено в страна, където тол-
кова много хора работят без договори и в която
няма защита от принудителен неплатен отпуск.
Турското правителство предостави икономи-
чески помощи за хората в неплатен отпуск, но
по-малки от половин минимална работна заплата
(около $170 на месец), което е крайно недостатъч-
но дори за един човек и месечния му наем, камо ли
пък за преживяването на цяло семейство.
Тук обаче има и друг много важен проблем:
Една от главните разлики между мъжката и
женската безработица е достъпът до помощи
за безработни. В Турция, за да влезеш в крите-
рия за социални помощи за безработни, трябва
да имаш определен брой работни дни, за които
си бил осигурен. Повечето жени обаче не успя-
ват да достигнат този брой, защото често не
могат да работят на пълен работен ден заради
домашен или грижовен труд, заради това, че са
били принудени да напуснат работа, когато са
се омъжили или са родили, или защото работят,
но не се осигуряват, а им се плаща под масата.
Ясно е, че когато ги уволнят, те стават най-
бед­ни и остават без план „Б“.

64
 Ситуация на мигрантите в Турция

Що се отнася до мигрантите и бежанците в Тур-

ция, нещата са още по-страшни. В най-общия слу-
чай ситуацията за тях тук и без това е страхо-
вита, главно заради схващанията спрямо мигра-
цията като цяло. Днес в Турция има над 5 милиона
мигранти, бежанци, търсещи убежище и хора без
документи. Около 3,5 милиона от тях са сирийци,
а останалите са от други държави. Това, което
турското общество вижда, когато стане въп­
рос за мигранти, е просто „проблем“. Тази перс-
пектива е именно отражение на отрицанието
на факта, че миграцията от край време е нераз-
делна част от човешкия живот. Тя не е „времен-
на“ ситуация, което ще отшуми, да речем, кога-
то приключи конфликта в Сирия. Това не е въпрос
на гости и домакини. Миграцията не е започнала
през ранните години на XXI в. Тя няма да свърши.
И тя определено не се е случила само на Турция.
Светът е мигриращ. Винаги ще бъде такъв. И
ще продължаваме да виждаме миграцията като
проб­лем, докато не започнем да разбираме ключо-
вия фактор: основните човешки права.
В Турция повече, отколкото в повечето дру-
ги общества, тези въпроси не се разглеждат от
перспективата на човешките права. Минала-
та година турското правителство прие много
строги мерки, които направиха живота на миг-
рантите и бежанците още по-труден. Военна-
та операция в северна Сирия и загубите там и
икономическата криза допринесоха за вече съ-
ществуващата ксенофобска, антибежанска ат-

65
мосфера в Турция, а хилядите семейства, които
бяха започнали да градят наново животите си,
бяха отново разселени насила. Някои бяха разсе-
лени из страната, други бяха депортирани.
Дори мигрантите, които са част от работ-
ната сила, са силно уязвими. Няма начин да дам
цифра за това колко от тях са останали безра-
ботни, защото огромна част работят, без да са
регистрирани заради турския мигрантски ре-
жим. Турция не дава бежански статут на нико-
го освен на европейски граждани. Няма значение
дали си избягал от война, мъчения или насилие.
Тоест въпреки че милиони хора живеят в Турция
и всички ги наричат именно бежанци, те нямат
такъв статут. Това значи, че нямат и бежански
права. Не могат да кандидатстват за разреши-
телно за работа, работодателите им трябва
да направят това вместо тях. Можете да си
представите колко малко работодатели пра-
вят тази крачка, вместо да назначат някого без
регистрация и да го уволнят, когато си пожела-
ят. Работниците мигранти са основно нерегис-
трирани и това ги прави лесно заменими. Някои
стават безработни, а други са принудени да ра-
ботят дълги часове без никаква защита.
Много от семействата, които бяха започ-
нали да градят живота си в Турция, се върнаха,
или по-скоро бяха докарани, до нулата. Мигрант-
ките и хората от ЛГБТИ общността са на аб-
солютното дъно на тази йерархия. Много миг-
рантки, които бяха започнали да работят за
първи път в живота си, да издържат семейства-

66
та си, тъкмо бяха станали част от работната
сила и натрупали самоувереност, когато се ока-
заха съвсем изневиделица в много трудна иконо-
мическа ситуация, по-трудна, отколкото можем
да си представим.
Както се и очакваше, достъпът до здраве­
опазване също е основен проблем за мигранти-
те. Голяма част от проблема са разликите в
статута. Хиляди хора нямат достъп до здраве-
опазване и съвсем основни ресурси, защото ня-
мат предоставена закрила.
Разбира се, има организирани акции, които
градят солидарност, особено в областта на по-
ловото равенство и солидарността с мигранти
и бежанци. Женското движение в Турция всъщ-
ност има опит в координационната работа с
различни инициативи или платформи. Migrant
Solidarity Network (Мигрантска солидарна мре-
жа) и We Want To Live Together Initiative (Иници-
атива „Искаме да живеем заедно“) продължават
да изграждат солидарност около темата за рав-
ните права. Тези инициативи също се опитаха да
разпределят материална подкрепа из различни
квартали. Свършиха страхотна работа в това
да принудят някои общини да разширят програ-
мите си за социална помощ, така че да включват
мигрантите и бежанците. Но все пак е прекале-
но късно, имайки предвид липсата на заделени
ресурси, които да служат за благосъстоянието
на хората. Повечето от изброените квартални
инициативи се стремят да набавят свои ресур-
си чрез солидарност.

67
 Още по-опасна ситуация ни чака, тъй като
броят на случаите не намалява (статията е за-
вършена през октомври 2020 г., данните са към
онази дата – бел. ред.). Всъщност съвсем наскоро
беше разкрито или по-скоро признато от самия
министър, че за броя случаи е лъгано през цяло-
то време*. Но ние се връщаме към „нормалното“
въп­реки това; не защото пандемията приключи,
а защото икономиката е пред колапс, което ясно
ни показва нашето място в йерархията на прио-
ритетите. Освен това, ние сме повече от сигур-
ни, че главните сектори, които правителство-
то ще подкрепи в постпандемичните времена,
няма да са секторите на социално възпроизвод-
ство, които реално правят живота възможен и
го поддържат, а ще са секторите на строител-
ството и/или (разрушителната) енергия, които
са винаги фаворитизирани.

Насилие, основано на пола

Освен всичко това, друга пандемия се разпрос-

транява по света; насилието, основано на пола,
засяга живота на жените в Турция повече от ко-
гато и да е досега. Това трябва да се има пред-
вид, когато си говорим за социално-възпроизво-
дителен труд, защото както знаем дискрими-
нацията започва при раждането и всичко след

* Türkiye‘nin güncel Ковид-19 tablosu; Koca‘nın ‚belirti

göstermeyen vakalar‘ açıklamasına tepkiler (2020), tr.euronews.
com, https://bit.ly/37uA9tt

68
това е свързано. Да участваш в работната сила
или да продължиш образованието си става мно-
го по-трудно, ако си жена, която преживява на-
силие вкъщи и няма никаква подкрепа. Ако опре-
деляме здравеопазването като състояние на
здраве, бежанец, чиито основни права биват по-
тъпкани, или жена, която е изложена на насилие,
със сигурност са много далеч от това да бъдат в
здравословна среда. Също като Ковид-19, насили-
ето, основано на пола, разрушава животите на
милиони жени и също като при Ковид-19, това е
ситуация на живот и смърт за жени и деца. Тур-
ското правителство обаче явно смята точно
обратното.
Статистиката на насилие, основано на пола,
в Турция беше мрачна и преди пандемията, но
стана още по-зле и по-зле, а в допълнение на това
много жени, подложени на насилие, бяха принуде-
ни да „си стоят вкъщи“ със своите насилници.
Те нямаха достъп до механизмите, създадени в
тяхна помощ. Бяха отхвърлени именно от онези,
чиято работа беше да ги предпазят. Бяха връ-
щани от специализираните убежища, защото
трябваше да доказват, че са Ковид-негативни.
Освен това най-скорошните дебати около пра-
вата, които жените в Турция така трудно са из-
воювали, показаха, че 2020 г. щеше да е трудна
година дори и без пандемията.
Един от основните проблеми на дневен ред
на женското движение е TCK 103 (Turkish Penal
Code, Article 103) или с други думи, предложение-
то да бъдат помилвани извършителите на сек-

69
суално насилие спрямо непълнолетни*. Друг де-
бат се завъртя около Истанбулската конвен-
ция, която Турция първа подписа. Постоянната
борба с манталитета, който споделят огромна
част от членовете на парламента и който до-
минира всяка сфера на живота, включително
медиите, е голямо предизвикателство; женско-
то движение обаче не дава знак, че смята да се
отдръпва. Всъщност скорошният дебат око-
ло Истанбулската конвенция се оказва пече-
лещ подкрепа за женското движение дори и сред
гласувалите за АКР**. Логично е да се запитаме:
Защо правителство, което повтаря навсякъ-
де, че „ще се бори срещу насилието, основано на
пола“, се опитва толкова силно и при всеки удо-
бен случай да се отметне от конвенция, чието
единствено предназначение е да елиминира съ-
щото това насилие? Защо това дори се превръ-
ща в тема за дебат в страна, в която има поне
един случай на убийство на жена на ден?
В случая на Турция (както и на много други
места, разбира се) преобладаващите схващания
имат ясна позиция спрямо половото равенство
във всяка сфера. Що се отнася до мигрантите
и бежанците, перспективата, доминираща в
турската политика, е перспектива, която от-
казва да разпознае реалността на миграцията
и я разглежда като проблем, с който трябва да

* Women’s Agenda in Turkey: Top Issue Is Gender Based Violence

(2020), internationalviewpoint.org, https://bit.ly/2NL3SYo
** AK Parti‘nin yüzde 49.7‘si İstanbul Sözleşmesi‘ni savunuyor
(2020), gazeteduvar.com.tr, https://bit.ly/3qFqsAd

70
се справи. Точно както разглежда и жените: про-
блем, през който трябва да премине, или поне
такъв, който трябва да бъде заглушен. Тази го-
дина (2020 г. – Бел. ред.) обаче ни показа, че именно
женският и мигрантският труд са най-същест-
вени и са критично важни за това животът на
земята да съществува и да оцелее.

Санем Озтюрк е социоложка и активистка, живееща в Ис-

танбул. В момента е докторант по социология на Близкия
изток в Института по изследване на Близкия изток и ис-
лямските държави в Университета Мармара. Тя става доб­
роволец във Фондацията за женска солидарност (KADAV)
през 2011 г. и работи професионално в организацията от
2016 г. Провежда обучения и работилници по въпросите на
социалния пол, насилието, основано на пола, дискриминация
и подходи, основани на правата на човека. Също така е член
на турската секция на Четвъртия интернационал, Sosyalist
Demokrasi İçin Yeniyol.

71
 От солидарност до
политическо действие
по Балканския маршрут
Саша Хайзлер
Превод: Стойо Тетевенски

Освен с непосредствената заплаха и вреда върху

човешките животи, пандемията от SARS-CoV-2
отвори широко вратата към глобално налагане
на политиките на страх, технологиите за наблю-
дение, военните наративи, както и към затяга-
нето на граничните режими. Всичко това беше
съпроводено от финансови инструменти на кон-
трол и други средства за потисничество. В замя-
на, бремето падна върху безброй човешки същес­
тва, живеещи в уязвими, несигурни, прекарийни
условия на живот. Светът стана свидетел на
стачки, протести, преки действия, политизира-
нето на акции на солидарност и все по-дълбокото
свързване на борби и тактики. Положението на
Балканите не прави изключение. Следва кратък
обзор на борбите, които се развиха по така наре-
чения Балкански маршрут, както и бележки върху
някои акции с трансформационен потенциал.
Разгарът на пандемията от Ковид-19 на Балка-
ните освети редица експлоатационни държавни
регулации, политически и икономически практи-
ки на подчинение и мъчително ограничаване огра-
73
ничения на движението: сценарии, които застра-
шително нараснаха в региона, включваха от про-
дължителни полицейски часове в Македония, през
ограничения на придвижването в Словения извън
пределите на определени общини, до сурови огра-
ничения в миграционни лагери и центрове за при-
нудително настаняване. Подобно на Германия и
Франция, Словения остави вратичка в закона за
мигрираща работна ръка,
ръка позволявайки влизането
на мигранти с умения предимно в логистиката,
индустрията и земеделския сектор. По този на-
чин държавата не само разшири пропастта между
„квалифицирани“ и „неквалифицирани“ работници,
но и допълнително влоши проблема с третиране-
то на хора единствено като работна ръка, като
инструменти, оправдавайки движението им само
когато то е в услуга на капитала и неолиберални-
те политики. Фабрики, старчески домове, вери-
ги магазини и болници се превърнаха в основните
точки на напрежение в случаите, в които печалба-
та бе оценявана по-високо от живота (например:
синдикатите на Lidl и фабриката на Gorenje в Сло-
вения, текстилните фабрики в Македония и др.).
Работата на тези места се извършва основно от
мигранти и хора от ниските класи, силно зависи-
ми от системни и структурни условия, които са
много подобни в целия район
район, въпреки различното
присъствие на Западния бизнес в различни страни.
Работници, които са освободени или са прину-
дени да работят за печалбата на работодате-
лите, стават все по-честа гледка в протестни
движения.

74
 Връщането на свободата на движение върви
ръка за ръка с реконцептуализацията на труда.
И двете са неразривно свързани отвъд граница и
нация. Въпреки появата на солидарни действия
за обща виза и обща политика за разрешение за
пребиваване, е нужно противопоставяне и раз-
късване на самата логика, която определя тези
условия на експлоатация. Мигранти от Балкани-
те и от Източна Европа, които се преместиха
на запад, север или към ЕС като работна сила,
са може би най-наясно с проблема, тъй като ня-
кои от тях не можаха да се приберат вкъщи по
време на Ковид кризата заради правителстве-
ните политики, ограничаващи пресичането на
границите. Такъв бе случаят на сръбски работ-
ници, които спяха в коли в Словения, където ра-
ботеха в строителството, защото сръбското
правителство отказа да отвори границите за
тях навреме. Отговорът на солидарните с тях
е сходен с отговора по отношение на жилищния
проблем и бездомните и означава, че те могат
да разчитат основно на подривна „пиратска“
взаимопомощ и грижа.
Ограниченията на движението също допълни-
телно натовариха „традиционното семейство“,
като се отчита увеличение на случаите на домаш-
но насилие, което хвърля светлина върху факта,
че по същия начин, по който една къща не винаги е
дом, един дом не винаги е безопасно място. Освен
че регионът страда от хронична липса на адек-
ватни жилища, липсата на къщи с безопасни усло-
вия на живот е сама по себе си проблем от много

75
години, който засяга живота на много хора – глав-
но роми, бездомни, хора с увреждания и жертви на
домашно насилие, които са основно жени, деца и
възрастни, ЛГБТИК+ хора, мигранти и др.
Наред с това, миграцията по Балканския
маршрут през годините помогна със сериозна
последователност да се проблематизира свобо-
дата на движението, например чрез пресичане
на граници, възвръщане на улици, искания за без-
условно общо разрешение за пребиваване, изоста-
вяне на патриархалните норми на семейството
и т.н. В допълнение на това, транснационални-
те практики на грижа и солидарност се развиха
през пандемията и отидоха отвъд символични
действия и местни солидарни практики, като
така надскочиха хуманитаризма и навлязоха в
политическото.
Феминистките практики се оказаха ключови
в разкриването и трансформирането на видими
и невидими граници, тъй като в тях е залегнало
разбирането, че грижата не трябва да остане „по
подразбиране“ единствено в ръцете на жените, на
индивидуалната политическа воля, или на хумани-
тарните инициативи, а трябва да бъде институ-
ционализирана и политизирана.
политизирана Тези граници се
появяват като инструменти, политики, закони,
нови пространства и играчи и дори като нови
начини на познание. Читателят обаче не тряб-
ва да се заблуждава: това не са абстракции без
конкретно съдържание. Тези нови процеси имат
реални последствия, които макар и често да се
представят под формата на граници, носещи

76
насилие, болка и смърт, довеждат и до ескалация
на съпротивата и до все по-смелото политичес­
ко въображение.
В борбите по Балканския маршрут, както
и другаде, начело са жените, безстрашни пред
видимия или невидимия враг. Тъй като грижов­
ният труд неминуемо е обусловен от власто-
ви отношения, дисциплинарни процеси и струк-
турно и професионално позициониране, солидар-
ността трябва да бъде политическа: нека не
забравяме, че правителствата харесват това, че
ние, бедните, сме солидарни едни с други. Капита-
лизмът процъфтява благодарение на добри, скром-
ни хора.
хора
Виден пример за добра политическа практи-
ка, освен Infokolpa, е Transbalkan solidarity (Тран-
сбалканска солидарност), също водена от жени.
Активистите там са фокусирани върху органи-
зирането и изграждането на стратегии, преки
подкрепа и действия, както и по-общо преосмис-
ляне на Балканския маршрут: Босна, Хърватия,
Сърбия и Словения. Практиката е радикална и
пряко включена не само в разплитането на, и
съпротивата срещу, империалистки, колониа-
листки, расистки, патриархални, асимилира-
щи насилнически режими чрез бързи (противо)
действия и обща работа. Тя е не само платфор-
ма, която свързва различни борби, но и полити-
ческо пространство, което създава общности,
които разбират, разпознават и работят с раз-
личията помежду си. Това е политическа прак-
тика, граничеща с префигуративна политика,

77
центрирана около политическа и политизирана
грижа, въплъщаваща целите на борбата в сами-
те методи на съпротива.
Transbalkan solidarity също е активна в кампа-
нията Raise the No One Is Illegal rainbow flag (Развей
флага на дъгата, незаконни хора няма). Тази кам-
пания настоява ЕС да осигури убежище и закрила
на ЛГБТИК+ хора, пътуващи по Балканския марш-
рут. Едновременно с това, Transbalkan solidarity
взаимодейства с други инициативи, сред които
Border Violence Monitoring и Infokolpa, като демон-
стрира как практиките могат да установяват
връзки помежду си, да се свързват или дори да се
конфедерират в творчески съюзи между други
практики и движения. Този модел е обещаващ по
отношение на нуждите на настоящия момент,
особено със съчетаването на местното и меж-
дународното ниво на действие.
Последното е особено важно с оглед на факта,
че различни правителства използваха Ковид-19
като претекст да въведат непреодолими пречки
спрямо организирането на множество трансгра-
нични и обществени действия и полевата работа,работа,
в отговор на международните неолиберални про-
тестни движения срещу потисничеството, екс-
плоатацията и неравенството от 2019 г. Такива
правителствени програми са обект на критика,
например чрез протести, особено Петъчните
протести в Словения, включващи разнообразни
блокове на екологични, феминистки, антипра-
вителствени и мигрантски борби. Те се фокуси-
рат върху увеличаващите се случаи на ужасява-

78
ща смърт на хора по границите на Европа като
следствие от расистките, дискриминационни и
фашистки политики на ЕС, финансираната ми-
литаризация и полицейското наблюдение, всичко
в името на националния суверенитет и държав-
ната сигурност – същата добре позната песен,
въртяна като развалена плоча от жадната за
власт пропагандна машина.
Удачен пример за такава пропаганда са произ-
ведените от държавата военни наративи, които
възхваляват медицинските сестри, грижовните
работници и доктори като нашите „войници, ге-
рои, войски и бойни фронтове“. Словения, напри-
мер ознаменува работата им с полети по цялата
страна, символично придружени от американски
F-16, които са използвани в много неоправдани во-
енни операции по света. Този наратив трябва да
бъде спрян. Не бива да се злоупотребява със здра-
вето и живота, за да се пропагандира милитари-
зация. Едновременно с това, по време и след пика
на Ковид-19 има сведения за символични действия
на солидарност в балканските страни, които се
противопоставят на и отричат такава милита-
ризация, полицейщина и всякакви други форми на
насилие от страна на репресивните органи.
Успоредно с това, здравеопазването е отде-
лен проблем в региона, особено за най-уязвими-
те групи: роми, жени, мигранти, нископлатени
прекарийни работници. Нека да не забравяме, че
докторите спасители и медицински сестри „на
фронта“ много често успяваха да спасят (жи-
вот) чрез вземането на трудното решение за

79
това кой да живее и кой не.
не Брутален пример за
това е случаят на тъжната смърт на бременна
македонка от ромски произход, починала заради
закъсняла и погрешна здравна грижа – случай, при
който имаме пресичане на раса, класа и социа-
лен пол. Не толкова далеч, в Босна и Херцегови-
на, беше отказана хоспитализация на бременна
жена в процес на раждане на близнаци, заради по-
зитивен резултат за Ковид-19.
Не само на Балканите, но и в цяла Европа из-
глежда съществува политическото решение
домовете за възрастни да са последни на опаш-
ката за медицинска помощ, което неслучайно
доведе до най-голяма смъртност сред хората,
наблъскани в старчески домове. Определено
възрастните и техните семейства и прияте-
ли не получиха обяснение, нито бяха попитани
за мнение относно това политическо решение.
Точно както смъртта на мигранти по границите
се прев­
превръща
­ръща във форма на завръщане на смъртно-
то наказание – като възможна смъртна присъда
е косвено или понякога (в случаи на настъпление)
пряко позволена или причинена единствено заради
пресичането на границата на крепостта Европа –
човек се пита дали вече не обсъждаме и връщане-
то на евтаназията за възрастните?
Доказателство за това е фактът, че прилага-
нето на обществени здравни мерки в лагерите и
по границите очевидно нямаше много общо с Ко-
вид-19, а с антиимигрантските политики на огра-
ничаване на движението на хора. Сцени на наси-
лие над непълнолетни мигранти в центровете за

80
задържане наводниха интернет пространство-
то. Друго доказателство е широко обсъжданото
и силно оспорвано насилие по границите. На този
фон имаме не само ответни действия спрямо миг-
рантите, но и систематично практикуване на
спонсорирано от ЕС насилие, репресивен европейс­
ки граничен режим, дехуманизация, произвеждане
на нелегалност и криминализиране на хора. Подоб-
ни практики включват организирани, обикновено
насилствени, полицейски операции, които нелегал-
но изблъскват хора отвъд зелената граница, чес-
то групово, дори когато са заловени дълбоко във
вътрешността на държава от ЕС, без да получат
възможност да кандидатстват за убежище.
Всичко това може да доведе, а и доведе, до
смъртни случаи по границите. В пика на Ковид-19
милитаризацията и полицейският контрол по
границите залегнаха в основата на въвежданите
от държавите мерки, по този начин изтласквай-
ки репресивните практики към вътрешността
на държавната територия на страните по Бал-
канския маршрут – пример е Сърбия, която по-
стави мигрантите в 24-часова задължителна ка-
рантина и мобилизира войскови части да контро-
лират полицейския час. Свързаните с Ковид-19 хи-
гиенни условия и проблеми по опазването на здра-
вето в словенския център за задържане, за който
Infokolpa докладва наскоро*, доведоха до протест
на хората, задържани вътре.

* AYS Slovenia Special: Protest breaks out in detention centre

Postojna a week after court decision in favour of an asylum seeker
(2020), medium.com, https://bit.ly/3qFWQTl

81
 В този контекст мигрантските движения
поставят под въпрос из основи насилническата
структура и жестокост на националната държа-
ва, като свързват протести, глобални, регионални
или тематични подходи и практики.
практики Разковниче-
то не се състои единствено в префигуративни
политики и изграждането на паралелни власто-
ви структури, а в изработването на стратегии
и практики на колективно преосмисляне на на-
стоящия и изграждане на нов общ дискурс и оси-
гуряването на пространство за нови мобилиза-
ции. Необходима е и поддръжката на възстано-
вителния труд по живота в условия на несигур-
ност. Необходимо е да се правят живи връзки на
сътрудничество между мигрантското, работ-
ническото, жилищното и женското движение,
пренасяйки борби от местни и транс-локални
контексти, защото при пренасянето прилики-
те и разликите могат да бъдат описани и рабо-
тени в посока на изграждане на инфраструкту-
рата на един по-справедлив и солидарен свят.

Саша Хайзлер е активист и журналист. Infokolpa е самоор-

ганизирана гражданска инициатива от Любляна, Словения.
Съставена от местни хора, лица, търсещи закрила, бежа-
нци, мигранти, асоциации и международни активисти, тя
се занимава с миграция, убежище, подкрепа, политизация и
производството на законност и незаконност по Балканския
маршрут.

82
 Част Iv

Жилищна
криза
 Жилищното движение
в Сърбия
Ана Виленица
Превод: Мария Иванчева

Жилището като основно средство за социално-

то възпроизводство се превърна по безпреце-
дентен начин в център на внимание по времето
на кризата от Ковид-19 в Сърбия, както и нався-
къде. Инструкцията да си „стоим вкъщи“ разкри
несправедливости в жилищния въпрос*, включи-
телно насилието над жените и расизма срещу
роми и мигранти, които са директен резултат
от процеси като приватизацията, реституция-
та, финансиализацията щ ­ ество, изчезването
или критичното намаляване на обществените
жилища и все по-масовото оставане на хора без
покрив над главата си. Обитателите на центро-
ве за масово настаняване, но също и живущите в
неформални, несигурни, опасни и нездравословни
условия на живот, бяха крайно изложени не само
на риск от зараза, но и риск от все по-сериозно
обедняване и насилие от страна на органите,
съблюдаващи спазването на карантината. Тези,

* Ковид-19 and housing struggles: The (re)makings of

austerity, disaster capitalism, and the no return to normal (2020),
radicalhousingjournal.org, https://bit.ly/3kb2avA

85
които имат привилегията да си останат вкъщи,
са под все по-засилен режим на хипер-експлоата-
ция на домашното пространство*, наред с про-
дължаващото изискване за неплатен грижовен
труд. Домовете станаха училища, забавачници,
офиси, но също и болници, където се очаква да се
грижим за болните си близки, както и за самите
себе си. Тази ситуация предизвика организирана
реакция в обществото, включително мобилиза-
ция „отдолу“ на движението за право на жилище.
Жилищните борби по времето на пандемията в
Сърбия могат да се разделят на три фази от на-
чалото на март 2020 г.: организация на активна
взаимопомощ по време на карантината; борби
срещу държавната репресия по времето на про-
тестите и продължаващите в момента борби
да не се върнем към „нормалността“ на ситуаци-
ята преди пандемията.

Организация на активистка помощ

по време на карантината

След първоначалното осмиване на вируса от стра-

на на държавните служители в началото на пан-
демията, в Сърбия, следвайки мерките, наложени
на глобално ниво, беше обявено извънредно поло-
жение на 15 март. Два щаба бяха сформирани, след
като сръбският президент публично обяви „война
срещу вируса“: здравен щаб и икономичес­ки щаб с
цел да се елиминират последствията от иконо-

* Feminism, the Pandemic, and What Comes Next (2020),

ctjournal.org, https://bit.ly/3pDtyU6

86
мическата криза. По време на този кратък период
бяха въведени две мерки, директно свързани с жи-
лищния въпрос. Първата беше мораториум на ипо-
течните кредити във формата на тримесечно
замразяване на изплащането на вноските, благо-
дарение на Националната банка на Сърбия, а вто-
рата – препоръка към Камарата на публичните
изпълнители от страна на Министерството на
правосъдието, с което първите бяха посъветва-
ни да прекъснат изселванията по време на панде-
мията. Макар че тези мерки имаха ефект и олеко-
тиха трудностите и страданията на най-уязви-
мите, тяхната роля беше да се запази базисната
инфраструктура, която позволява разменната
стойност на жилищните имущества да се запа-
зи като главна ос на обръщението на капитали*.
Социалните проблеми, възникнали или влошили се
по време на карантината, не се превърнаха в пред-
мет на държавните мерки. Мнозинството от хо-
рата бяха оставени да се справят с пандемията
със собствени средства.
Под режима на карантината, поради ограниче-
ние на движението или заради задълбочилата се
бедност, много хора нямаха възможност да про-
дължат да работят и да свързват двата края, да
си позволят храна и санитарни продукти за се-
мейството си. Тези, останали без покрив над гла-
вата им, и живущите в неформални жилищни ус-
ловия, които най-често се изхранват от работа
на улиците на града, изкарваха все по-малко зара-

* Ковид-19 and housing struggles: The (re)makings of

austerity, disaster capitalism, and the no return to normal (2020),
radicalhousingjournal.org, https://bit.ly/3kb2avA

87
ди мерките за социална дистанция и полицейския
час. Покрив (Krov nad glavom), организация срещу
изселванията, която работи в три големи града –
Белград, Нови Сад и Суботица, промени фокуса на
работата си от превенция на изселванията към
оказване на помощ на подложените на трудни жи-
тейски условия по време на карантината жители.
Като част от кампанията „Никой гладен, никой
жаден, никой бездомен“ организацията събра пове-
че от милион динара (над 15 000 лв.) и закупи вода
и санитарни продукти за повече от 1000 души в
Белград, Нови Сад и Суботица. Тази акция беше фи-
нансирана най-вече чрез дарения от личните сред-
ства на самите жители на трите града и хора от
страната и чужбина. В началото помощ беше ока-
зана на семействата, които преди си бяха сътруд-
ничили с организацията, за да защитят домовете
си, но скоро зов за помощ отекна и от други стра-
ни, отвсякъде, където хора се бореха да оцелеят в
условията на карантина. В отговор на огромното
обществено бедствие, Покрив организира „Социа-
лен щаб“ като обществена инициатива без учас-
тие на държавните органи, за да покаже провала
на държавата да се справи с пандемията. Покрив
изиска от държавните институции да осигурят
жилища и здравна помощ на всички, както и да пре-
доставят електричество и вода на тези, които
нямат достъп до базисна инфраструктура. Ус-
поредно с това, първата Солидарна кухня* беше

* Solidarna kuhinja (2020), facebook.com, https://bit.

ly/3boA1x5

88
организирана в Белград, с активната подкрепа
на Покрив. Тази инициатива беше създадена спон-
танно от група приятели, след като бяха научили
за много хора в града си, които не могат да задо-
волят елементарните си жизнени потребности.
В същото време Покрив срещна други проб­
леми, които произхождаха от множеството
нездравословни домашни условия, в които живе-
ят много белградчани. Поради начина, по който
здравните институции функционираха по вре-
ме на карантината, множество пациенти бяха
изпратени вкъщи, за да преболедуват в домаш-
ни условия там. Подобно домашно лечение оба-
че, предполага наличието на определени условия,
които не са достъпни за голям брой жители на
Сърбия. Докато раздаваха помощи на улица Дал-
матинска, където живеят хора в опасност от
изселване, активисти на Покрив намериха 72-го-
дишен мъж*, живеещ сам в помещение, негодно за
обитаване, с възпалени рани от третостепенно
изгаряне, изпратен вкъщи за „домашно лечение“.
В Сърбия по време на карантината мигранти-
те бяха разпознавани като най-сериозната запла-
ха за сръбските граждани. В началото на пандеми-
ята полицията изсели всички самоорганизирани
мигрантски окупации и периметърът около тях
се охраняваше от армия и полиция. Повечето хора
бяха отведени във вече пренаселени жилищни по-
мещения, а други бяха незаконно изгонени обрат­

* „Nije u redu da se studenti sele svake dve sekunde jer im

to ometa studiranje“. Studenti protestuju zbog ponovnih pretnji
iseljenjem (2020), masina.rs, https://bit.ly/3azNHWK

89
но към съседни държави. От 16 март центрове
за приемане и временно настаняване на лица, тър-
сещи убежище, са охранявани от въоръжени вой-
ници, с разрешение да използват огнестрелно оръ-
жие при нужда, като целта на тази мярка, както
беше съобщено от представители на властта,
беше превенция на разпространението на корона-
вирус сред мигрантското население.
Фазата на карантината приключи официално
на 6 май. Преходът към следващата фаза беше
означен с акцията на крайнодесен активист,
излъчена директно във фейсбук. С кола той се
вряза в оградата на мигрантския лагер Обрено-
вац, под зоркото наблюдение на полицията и ар-
мията, с крясъци*: „Не искам приятелката ми да
бъде нападната от мигранти. Не искам армията
да пази мигрантите. Не искам ислямска държава.
Не искам да съм жертва на всичко това и наказа-
нието ще е огромно“.

Борби срещу държавните репресии по

време на протестите

Пълната карантина беше последвана от кратка

нова фаза на предизборна „нормалност“. Прави-
телството манипулира информацията за броя
на жертвите и броя на заразените до изборите
през юни. С опозиция, която бойкотира изборите

* (VIDEO) LUDILO SNIMAK! Ne želim da moju devojku napadaju

migranti! Mladić upao u centar za azilante u Obrenovcu i napravio
haos! (2020), republikhttps://bit.ly/3ut2omu

90
преди пандемията, за управляващата партия не
беше трудно да спечели и този път. След избо-
рите драстичната ситуация се разкри с бърза
скорост. Разпадащата се база на обществено-
то здравеопазване в Сърбия започна да издиша.
В отговор на декларацията за засилени мерки за
сигурност, включително изгонването на сту-
денти от техните общежития, вечерта на 7
юли се разразиха спонтанни протести*. Мно-
го студенти се събраха пред сградата на пар-
ламента, заедно с група протестиращи с десни
политически виждания. По време на протеста
възникна конфликт, когато групата студенти
поискаха да бъде премахнат флаг с десни лозун-
ги. През следващите дни студентите бяха под-
ложени на заплахи за изнасилване и убийство от
страна на десни тролове в интернет.
След като беше обявен и въдворен нов по-
лицейски час като наказание, „предписано“ за
„безотговорното“ поведение на хората, масови
протести започнаха да се събират дневно пред
Народното събрание. Безспорно е, че протести-
те започнаха спонтанно**. Хората бяха разоча-
ровани поради противоречивата информация, с
която бяха облъчвани, и поради срива на соци-
алната система и тази на здравеопазването,
както и заради манипулативната продукция
на „истини“. Протестиращи на различни насе-

* „Nije u redu da se studenti sele svake dve sekunde jer im

to ometa studiranje“. Studenti protestuju zbog ponovnih pretnji
iseljenjem (2020), masina.rs, https://bit.ly/3azNHWK
** Mass protest in Serbia and an attempt of state-led
demobilisation (2020), dversia.net, https://bit.ly/3aCk4E6

91
лени места от либерали, левичари и анархисти
до православни фундаменталисти, фашисти и
футболни запалянковци се състезаваха за това
чий глас и чия интерпретация ще надделее и ще
предопредели бъдещето на движението. Факт
е, че десните триумфираха на тези протести.
Там бяха членове на десните групи и политиче-
ските партии, според които Вучич е предал своя
крайнодесен произход*, като е „разпродал Ко-
сово“ и е започнал да работи в интерес на Евро-
пейския съюз, Джордж Сорос, НАТО, мигранти-
те, 5G, САЩ и др. Добре тренирани в протестни
тактики, те използваха насилието в протес-
та за собствените си цели. Въпреки че и други
участваха в разрушаването на имущество и в
атаките срещу полицията, десните групи като
цяло държаха контрола върху протестното
движение. Полицията реагира с насилие; те из-
ползваха сълзотворен газ срещу всички, които
се озоваваха наблизо, включително наблюдате-
лите и минувачите.
По време на протеста в Белград активисти
на „Покрив“ бяха жестоко нападани от тези на
дясното крило, докато много бяха арестувани в
сблъсъците с полицията и осъдени. Ето как един
от арестуваните активисти на „Покрив“ описа
ситуацията**: „След жестоки побои и кражба на

* Serbia: The Latest Front in the Ковид-19 Riots (2020),

crimethnic.com, https://bit.ly/2ZyZ0bd
** Hapšenja, zatvaranja, oslobađanja, pa nove presude – država
efikasna u borbi protiv mirnih demonstranata (2020), masina.rs,
https://bit.ly/3uhKF1d

92
телефона ми ме хвърлиха в мазето на сградата
на Народното събрание и ми наредиха да легна
по корем. Всички лежахме, а полицай с бяла бухал-
ка вървеше над нас и заплашваше, че ако вдигнем
поглед, ще ни удари по главата.“ В Нови Сад, къ-
дето ситуацията бе малко по-различна, друг ак-
тивист на Покрив беше арестуван по фалшиви
обвинения, докато президентът Вучич провъз-
гласи опита на протестиращите да блокират
магистрала за „чист тероризъм“.
С оглед на тези събития „Покрив“ започ-
на кампания за освобождаване на всички поли-
тически затворници. За „Покрив“ беше ясно, че
арес­тите са част от по-сериозен натиск сре-
щу активисти на инициативата, започнал пре-
ди пандемията. Новите изменения в Закона за
публично-частните съдебни изпълнители вече
допринасят за задълбочаващата се криминали-
зация на солидарността и в резултат на това –
на все по-засилени съдебни дела и наказателни
мерки срещу активисти, които се противопос-
тавят на изселванията. Арестите се превърна-
ха в символ на растящ уклон на режима на Вучич
за саморазправа с активистите, но също така и
на тенденцията към политики на строги иконо-
мии, класово разслоение и поставянето на пуб-
лични институции в услуга на частни интере-
си – банки, изпълнителна власт, а не на послед-
но място и политическите партии и органите
на властта. Пред централния затвор в Белград
„Покрив“ поиска освобождение на всички аресту-
вани. По време на протестите се чуха анализи

93
на затворническата система, които разкриха
нейния класов и расов характер: тема, по която
не се говори често в Сърбия.

Борба срещу новата „нормалност“

И накрая, през август и септември в Сърбия

бях­ме принудени да осуетим опита животът
ни да се прелее в новата „нормалност“. Зад със-
тезаващите се наративи за пандемията, зло-
кобно се очертава силуетът на нова жилищ-
на криза, която заплашва да ескалира последи-
ците от предишната и да засегне нарастващ
брой хора. Мнозина излизат от карантината с
още по-солидни дългове, с изчерпани спестява-
ния и нови микрокредити, с които се опитват
да преодолеят недоимъка и загубата на работ-
ни места. Понастоящем в Сърбия практиката
на насилствено изселване, прекъсната по вре-
ме на пандемията, се завръща с пълна сила. Пуб-
личните изпълнители събират дългове в много
случаи, като продават дома на хората. Мнози-
на са изправени пред изселване поради невъз-
можността да плащат наема си, а много други,
пред живот в нищета. Само през първия пери-
од на пандемията около 200 000 души са загу-
били работата си в 7-милионната ни държава.
Докато хората в Сърбия умират, защото има
недостиг на превозни средства за спешна ме-
дицинска помощ, парамедиците, пожарната и
полицията са заети с това да изселват хора от
жилищата им.

94
 В тази ситуация жилищното движение в
Сърбия продължава да организира преки дейст-
вия, активистка помощ, правна, а и емоционална
подкрепа, както и публични кампании. В насто-
ящия момент Покрив е част от кампания в съ-
трудничество с мейнстрийм медийния портал
Nova.rs, който цели да разпространи информация
за акциите на солидарност и борба и да достиг-
не до онези, които срещат жилищни трудности
в Сърбия, с послание, че не са сами. Кампанията
се състои от тринадесет истории, разказани
от хора, някои от които са под окупация, дру-
ги, под риск от изселване, а трети се борят да
имат пок­рив над главата. Това е една от тях:
„Не, не съм родена на улицата, казва А. и махва
с ръка, почти с усмивка. Живеех в къща в Звезда-
ра, в малка семейна къща, направена от кал, ко-
гато съседът до нас реши да я присвои, защото
искаше да разшири неговата къща, да построи
голяма къща, може би дори хотел, защото той
вече има един хотел. Той първо предложи да я
купи от баща ми, който вече беше сериозно бо-
лен, и след това като не успя, започна да ни до-
кладва в полицията и да ги кара да пращат ин-
спекция, защото уж при него влизали клони от
нашата градина. Първата глоба беше 200 000
динара, последваха по-големи. Когато тези до-
клади и глоби започнаха да пристигат, аз влязох
в дълг и след това лих­вите се покачиха, а след
това и лихвите върху лихвите и сумата стана
огромна. Полицията пос­тоянно идваше, съседът
ни заплашваше, идваха и кредитори по нощите,

95
бутнаха оградата, а баща ми лежеше болен и не
знаеше на кой свят е. И аз не знаех къде да ходя –
в спешно отделение, в болницата на Звездара,
от болница на болница… А те идват, чупят, ре-
жат, дори пикаят – не можете да си представи-
те каква орисия. Така става с агенциите за бър-
зи кредити, особено когато те работят с тези,
които искат да ти вземат къщата, а полицията
не прави нищо, намесват се банките…. И така
къщата вече я няма!
Не, не съм добре, на 61 години съм и винаги
съм била с крехко здраве, но откакто се случи
това, състоянието ми се влоши. Работех като
медицинска сестра, един ден паднах и изследва-
нията откриха системна склероза с високо кръв-
но и анемия. Пенсионирах се с 27 години трудов
стаж. Сега съм бездомна и имам огромен дълг. В
началото спях при колеги от работата, но вни-
мавах при никого да не се заседявам, никога по-
вече от 6 месеца, хората си имат семейства… И
след това ужасните проблеми ме сполетяха....
Не, държавата не ми помогна, нито ми помог-
наха адвокатите или някой друг. Исках да вляза
в манастир, не ми дават да вляза, никой не ти
говори… След това намерих работа с помощ на
църквата, да живея при един възрастен мъж, от-
където ми казаха – той е сам, болен, без приходи;
мобилен е, но му трябва грижа. Но когато оти-
дох, се оказа, че той няма нищо, с което да ми
плати, но няма и място, където да живея. Поне
живееше в апартамент, сложи ме в коридора,
нямаше нищо – нито течаща вода, та трябваше

96
да ходя до чешмата два пъти дневно, носех там
неща да пера; нямаше електричество, готвех на
газ. А той се отнасяше с мен все едно му бях роб,
все едно му бях собственост.
Спях така пред вратата в коридора, облече-
на, защото беше толкова студено през зимата,
и някакви съседи от другата страна на улицата
му имаха зъб и искаха да му сторят зло, та пови-
каха полицията да ме прогони… И когато дойде
полицията, те се отнесоха с мен като с най-го-
лемия престъпник: удряха ме, трима от тях сре-
щу една жена, след това ме бутнаха по стълби-
те… Много тежко беше. Останах там още малко
време, но започна пандемията и мъжът ме изго-
ни на улицата, буквално ме изхвърли да пукна на
студа.
И така се принудих да живея в окупирани
пространства. Гледам да е на места с повече
хора и с деца, защото е по-сигурно, но дори и там
все се налага да се местиш, а мен ме болят гърба
и краката, а те ме принуждават и се подиграват
с мен. Възрастни мъже се навъртат, търсят ня-
кого за секс, идват, предлагат по нещо, предла-
гат ми да дойда в апартамента им… Стига бе!
Обръщам се и дим да ме няма. И след мен се из-
сипват обиди, хули. Друг път дойде един дилър,
който работи в Белград, и ми казва: „Ще дойдеш
в моя апартамент, няма да можеш да ходиш до
града, само ще вършиш поръчки – аз ще ти пла-
щам с подслон, но храната ще трябва да си я на-
мериш ти.“ Как да намеря храна като не ме пус­
ка навън? И той искаше да съм му роб и не знам

97
къде щях да свърша, ако се бях съгласила, сигурно
щеше да ме бие. Не мисля, че бих допуснала някой
да ме удари пак. И така, всеки път, подиграват
се с теб, а ти се прислоняваш и не се чувстваш в
безопасност, избягваш оттам, а после и от след-
ващото място и така, постоянно бягаш отня-
къде… Нямаш къде да се къпеш, всички градски
фонтани и чешми са затворени заради корона-
вируса, дори до езерото Ада трябва да ходиш
скришом, да топлиш бутилки вода да се измиеш
малко. Какво да ви кажа, много е трудно… Това да
живееш на улицата си е труд сам по себе си, ра-
ботиш по цял ден, и дори да успееш, пак трябва
да се пазиш.
Не посмях да срещна никого повече. Останах
сама, докато не срещнах хора от Покрив. Апар-
таментът, който ми намериха, е добър, красив,
разбира се, има и топла вода. Не знаете какво
значи за мен да мога да се изкъпя и измия! Но на-
емът е висок, парното струва много пари, как
ще се плаща, не знам! Не знам какво да очаквам,
нищо не мога да кажа, много несигурно е всич-
ко… Хубаво е, че поне в този период мога да си
поус­покоя нервите, но трудностите не са при-
ключили, трябва да намеря някакво по-стабилно
решение… Когато имаш дом, имаш спокойствие
и сигурност, добре е за душевното ти здраве.
Това съвсем не е незначително нещо. И всеки,
всеки има право на това!“ (Откъс от интервю-
то с А. на сръбски*).

* Krov nad glavom i Nova.rs: Ko su ljudi koji ostanu bez doma

(2020), nova.rs, https://bit.ly/3k5BQCY
98
 Въпросите остават...

Въпросите, които произтекоха от борбите по

време на пандемията, са горе-долу същите, кои-
то си задавахме преди избухването . Въпреки
това тези въпроси сега получиха нова давност
и сила заради новия опит, който натрупахме и
който ни подсети колко лесно животът ни може
да стане излишен и заменим, колко далеч е гото-
ва да стигне държавата, за да предпази интере-
сите на капитала и какво е „насъщно“ за живота
ни. Някои от тези въпроси са:

1. Режимите на пандемията показаха ясно кои

са базисните дейности и инфраструктура,
които поддържат и възпроизвеждат живо-
та ни. Тази рязка и неочаквана промяна на фо-
куса от печалбата към живия живот отвори
нов портал на възможностите*. Вратите на
този портал, отворени макар и за кратко по
време на пандемията, сега са затворени още
по-категорично и новата „нормалност“, коя-
то не очакваме с нетърпение, се врязва като
нож в кокала. Един от въпросите, който въз-
никва от този опит, е как да си представяме
(и да практикуваме) заедно новата парадиг-
ма извън границите и режимите на новата
нормалност и как да дадем засилка на идеи-
те и практиките, които вече бяха налице
преди пандемията (като например: право на

* Arundhati Roy: ‘The pandemic is a portal’ (2020), ft.com,

https://on.ft.com/3bo7jMJ

99
 жилище за всички, мораториум върху изсел-
ването, жилища вместо печалба, некапита­
листическо самоуправление, окупации на те-
рени и жилищни сгради и т.н.)
2. Кризата показа много ясно, че борбата за
жилища е директно свързана с тази срещу
основаното на пола насилие, патриарха-
та, расизма, работническите права, бор-
би в здравеопазването, срещу държавата
и полицейското насилие. Въпросът е как
да свържем по-здраво движенията си (на
местно, национално и транснационално
ниво) и как по-добре да се справим с пробле-
мите, конфликтите и политическите раз-
вития в нашите движение по активистки,
но и съзидателен и приятен начин.
3. Мобилизациите за солидарност по времето
на кризата на Ковид-19 направиха общ поне
временно проблема с бедността; може би
не за всички нас, но със сигурност за значим
брой хора в Сърбия, които споделят с дру-
ги малкото, което имат. Въпросът остава:
как да съхраним тази енергия в продължи-
телната борба пред нас срещу новата „нор-
малност“ и как да произведем и поддържаме
алтернативна жилищна инфраструктура?
4. Урокът на капитализма на бедствията ни
учи, че един от начините да се нормализи-
ра и потуши политическото недоволство
на социалните движения и солидарността
между тях се случва при преструктурира-

100
 нето на движенията от активистки към
хуманитарен модус. Въпросът е как да ус-
тоим на тази тенденция в нашите борби
и това по никакъв начин не е лесен въпрос,
също и защото той ни заставя да се фоку-
сираме върху важни проблеми като морал-
ността, етиката и политиката и понякога
дори да избираме между това да помогнем
на един човек и да направим нещо, което да
помогне на целия колектив.
Описаните борби за артикулация на протести-
те в Сърбия ни показват, че масовите протести
също трябва да се разглеждат като борби за пра-
вото да организираме собственото си възпроиз-
водство както ние намираме за добре. На този
фон гори въп­росът как да предотвратим десни-
цата да доминира сблъсъците с представители-
те на властта и как да създадем силни и масови
социални движения, които да покажат, че десни-
цата няма какво да предложи освен омраза.

Ана Виленица е активист в сръбската организация срещу

изселването Покрив и новата международна мрежа за на-
същни транснационални автономни борби EAST-Essential
Autonomous Struggles Transnational, както и член на редак-
ционните колективи на списанията the Radical Housing
Journal и Interface a Journal for and about Social Movements, къ-
дето работи в секцията за Централна и Източна Европа.

101
 Пресечни обединения
в борбите за жилищна
справедливост и за
права на ключовите
работници в Румъния
Веда Поповичи
Превод: Стойо Тетевенски

За движенията, борещи се за жилищна справед-

ливост, 2020 г. означава нов импулс за борбите
им. Пандемията от Ковид-19 отприщи социална,
здравна и икономическа криза, която изведе на
повърхността основните политически проблеми
в обществата по света и същевременно принуди
социалните движения да преосмислят своите ви-
зии, тактики и практики. На този фон започнаха
да се появяват нови обединения и съюзи и да се
полагат усилия за формирането на транснацио-
нални мрежи.
Тази статия разглежда как борбата за жи-
лищна справедливост се пресича с преживява-
нията на ключовите работници, като очер-
тава припок­риващите се сфери на признание
и действие. Приведените значими примери от
практиките на общностно организиране на ак-
тивисти за жилищна справедливост придават
допълнително релеф на така обрисуваната кар-
тина и предлагат нови възможности за транс-
национална радикална солидарност и действие.
103
 Както историята ясно показва, капитализ­
мът усвоява всяка нова криза, като се приспосо-
бява светкавично, за да осигури оцеляването си.
Докато капиталът се преустройва, пандемична-
та криза ескалира, като поставя все по-непосил-
но бреме върху плещите на работниците и съще-
временно прави възможно органите на властта
да способстват безпрепятствено интересите
на икономическите елити в лицето на трансна-
ционални корпорации и частни компании.
Между март и юни 2020 г. правителства и
местни управления по света приемат разно-
образно жилищно законодателство, което на
пръв поглед намалява тежестта на жилищни-
те разходи (EAC, 2020a). Въпреки че диспропор-
ционално облагодетелстват бизнеса, тези зако-
нодателни промени включват социални мерки,
които бяха немислими дори само месец преди
пандемията, а сега са приемани без много шум*.
Мораториуми върху изселването от квартири,
замразяване на наемите, намаляване на наеми-
те и отлагане на плащанията по ипотеки бяха
приети набързо и изненадаха активистите за
жилищна справедливост навсякъде. До началото
на април, когато ООН призова за мораториуми
върху изселването на наематели и на възбрани-

* За широк глобален преглед на жилищното законода-

телство, прието по време на пандемията от Ковид-19,
вж. Ковид-19 Global Housing Protection Legislation & Housing
Justice Action map, създадена от Anti-Eviction Mapping
Project: https://antievictionmappingproject.github.io/Ковид-19-
map/#close

104
те върху просрочени ипотеки, няколко държави
вече бяха започнали да прилагат подобни мерки
по собствена инициатива.
Жилищният въпрос изведнъж се оказа в цен-
търа на политическия дебат, а икономисти,
защитаващи капитала, изведнъж започнаха да
отправят нови предупреждения за възможна
жилищна криза. Скоро стана ясно, че всички го-
реизброени мерки са част от огромна страте-
гия за възпиране и отлагане на кризата вместо
действителното облекчаване на ефекта  върху
хората.

Организиране за жилищна
справедливост по времето на
пандемията от Ковид-19

Докато активистите бързо приспособяваха

своите искания и интервенции по отношение
на новото законодателство, те също се сблъск-
ваха с нов цикъл на рязко задълбочаване на жи-
лищната криза. Основният наратив, който
произлезе от пандемията, беше, че здравето
и самото ни оцеляване зависят от капаците-
та ни да останем у дома с възможно най-малко
физически контакт с външния свят. Това озна-
чаваше, че хората, които вече живееха в лоши
жилищни условия, бяха поставени в голям риск.
Тези две обстоятелства тласнаха жилищните
движения по света към нов етап на организира-
не, като успешно подкладоха радикализацията
и растежа им.

105
 Европейската коалиция за правото на жилище
и правото на град (EAC), международна мрежа на
над 30 граждански организации за жилищна спра-
ведливост от Европа, публикува доклад, който
разглежда как здравната, социална и финансова
криза, причинена от пандемията от Ковид-19,
се отразява върху жилищните условия и общ-
ностното организиране за жилищни права между
март и юни 2020 г. (EAC, 2020a). Заключението
на това проучване, към което и аз самата имах
активен принос, е, че жилищните активисти по
света са в период на възход, в който обединения-
та се засилват и благоприятстват повече меж-
дународна солидарност и организиране.
Накратко, въпреки че ограниченията, нало-
жени от пандемията, се отразяват дълбоко вър-
ху капацитета на организаторите да поддър-
жат дейността си, различни групи на европейс­
кия континент се адаптират към ситуацията
и отговарят бързо и последователно на криза-
та. Основните използвани тактики включват:
а) взаимна и пряка помощ; б) водене на кампании,
застъпничество и съставяне на списъци с иска-
ния; в) подкрепа, мониторинг и консултиране;
г) стачки срещу наемите или за намаляване на
наемите; д) пряко действие; е) изграждане на съ-
юзи. Повечето организации, включени в доклада,
са приложили поне две от тези тактики в ця-
лостна стратегия, обхващаща периода март –
май 2020 г. Описвайки как тези тактики се раз-
виват и припокриват, докладът на EAC показва,
че активистите очакват през идващата годи-

106
на да се задълбочи тежката всеобща криза, цен-
трирана около жилищните проблеми, и да се уве-
личи полицейският контрол.
Координираните усилия на EAC се доказаха
като платформа за много местни групи и дви-
жения, най-вече чрез публикуването на „15 ис-
кания в условията на пандемията от Ковид-19“
(15 Demands in the Face of the Ковид-19 Pandemic)
(EAC, 2020b) в началото на пандемията (публи-
кувано на 28 март). Сред исканията, основани на
онлайн кампании, манифести и изисквания към
властите, писани от разнообразни групи член-
ки на EAC, можеха да се разчетат знаци за някои
от основните проблеми, които се развиха в след-
ващите месеци. Някои от тях са: „Мораториум
върху изгонването на наематели в Европа!“, „Без
спиране на комунални услуги, без значение от
дългове и предишно положение!“ или „Преуста-
новяване на всички наказания за неплатен наем
или сметки!“, както и радикални искания, опит-
ващи се да предвидят нови възможности за дви-
женията за жилища: „Незабавно обществено из-
земване на хотели, туристически апартамен-
ти, ваканционни къщи и всички празни сгради за
подслоняване на бездомните и пренаселените!“,
„Декриминализация на окупации на празни сгра-
ди!“ и „Декриминализация на всички нередовни,
алтернативни, краткотрайни и подвижни фор-
ми на жилища!“.
Вдъхновен от исканията на EAC, Блокът за
жилища (Block for Housing) – национален съюз на
организации за жилищна справедливост в Румъ-

107
ния – публикува „Манифест за жилищна справед-
ливост: срещу пандемията от капитализъм и
расизъм“ (Block, 2020). Текстът задава оста, по
която се движи по-широката кампания, разви-
та от Блока в отговор на пандемичната криза.
Той включва тактиките на онлайн кампании, на-
тиск върху властите и подкрепа за продължава-
нето на работата по общностно организиране
по места на членуващите групи. Както много
други движения по света, Блокът посвети месец
май на работническите права. В контекста на
пандемията визията на пресечеността, която
разбира как трудовият и жилищният въпрос са
свързани, стана централна в стратегията на
съюза през 2020 г.

Местен контекст с регионална

значимост

Всеки опит да разберем природата на жилищна-

та криза в Източна и Централна Европа, изис­ква
да отидем отвъд мита за „естествени собстве-
ници“ (natural homeowners) (Florea and Vincze,
2020). Този политически и дискурсивен кон-
структ служи да легитимира предприемачите
на недвижима собственост. Високото ниво на
собственост на жилища в някои общества като
постсоциалистическите не е гарант за сигурно
или адекватно жилище. Както Йоана Флореа и
Енико Винце показват, собствеността на жили-
ще не гарантира повишено качество на живот,
но за мнозинството от румънци тя е „единс­
108
твеният стабилен ресурс в дерегулираната па-
зарна икономика“.
Огромна част от домакинствата в Румъния
нямат ипотека на имуществото си, но това не
означава, че нямат дългове: през 2018 г. Румъния
е класирана на четвърто място в Европа по за-
дължения към частни фирми, предоставящи об-
ществени услуги. Достъпът до обществени жи-
лища остава силно ограничен, а делът на жилищ-
ния фонд, който е публична собственост, спадна
от 30% на 2% в последните 30 години. В същото
време пазарът на недвижими имоти в големите
градове се е увеличил средно с 43% само в по-
следните 5 години. Като държавата в Европа с
най-високи нива на пренаселеност на домовете
(почти половината от цялото население живее
в пренаселено жилище) и на жилищен недоимък
(37% от бедните домакинства и 16% от всички
домакинства) (Feantsa, 2020), Румъния вече беше
в дълбока жилищна криза още преди да ударят
ефектите от пандемията.
В същото време, заплатите на голяма част
от населението са твърде ниски: почти 50% от
всички трудови договори са за минималната ра-
ботна заплата, заради което голям процент ра-
ботници се трудят на няколко места, за да свър-
жат двата края. Между 32% и 40% (в зависимост
от недекларирания доход) от всички работници
получават минимална или под минималната ра-
ботна заплата (280 евро), което превръща мини-
малната поддръжка на едно жилище в ежедневна
борба дори за собствениците на домове.

109
 Разширяването на пропастта между богати
и бедни е постоянна тенденция през последните
десет години (Syndex, 2019), но кризата тази го-
дина доведе до прекъсването на над 400 000 до-
говора за работа до края на май. Според скорошни
данни Румъния може да има до 6 милиона души на
или под линията на бедност – около половината
от населението в страната на трудова повинна
възраст (Vincze, 2020). Видно в тези статисти-
ки е рязкото увеличаване на безработицата сред
жените със зашеметяващите 48%, докато без-
работицата при работниците, идентифициращи
се като мъже, се е увеличила с 16%.
Всички тези процеси говорят за влошаване на
условията, зададени от жестоката неолиберална
приватизация на обществените ресурси в послед-
ните 30 години. Едновременно с това частният
капитал, подкрепен от международни финансови
структури, настоява за „гъвкавост“ на работна-
та ръка, чрез която да се осигуряват все повече
работници без трудови права, които да запълват
нискоквалифицирани позиции и да извършват не-
благодарен труд в Западна Европа. Като достав-
чик на евтина работна ръка, глобалната полупери-
ферия на Източна и Централна Европа споделя нео­
либералните реформи от близкото минало, които
изложиха развитите капиталистически страни на
задълбочаваща се криза. В същото време най-засег-
натите – жени, мигранти и ключови работници –
са на предните линии на протестите и настоя-
ват за спазване на своите права (LevFem Collective
and Transnational Social Strike Platform, 2020).

110
 Работниците от Източна
и Централна Европа –
на пресечеността на расизъм,
основано на пола насилие
и лишаване от жилище

Същото геополитическо структурно неравен-

ство се отрази непропорционално на мигрирали-
те от Източна и Централна Европа работници
по време на кризата. Скандалната история с ра-
ботниците, изпратени да берат аспержи – ужа-
сяващ пример на унижение – беше представена
като анекдот. Всъщност историята е доста
представителна за ключова част от сезонния
мигрантски труд на селскостопанските работ-
ници от Източна и Централна Европа. В средата
на април тази година берач от Румъния почина
от коронавирус, с който се е заразил на ферма-
та за аспержи, на която е работил в южна Герма-
ния. Още около 20 работници се заразиха пора-
ди непредоставянето на защитни средства от
страна на работодателя. Събитието разпали
по-широк дебат, противопоставяйки защита-
та и правата на източноевропейските работ-
ници на опазването на потребителските нави-
ци на западноевропейските общества (Boatcă,
2020). В крайна сметка стана ясно, че начинът
на живот на хората в западните страни се под-
държа с евтиния труд на източноевропейските
прекарийни работници, често дори с цената на
животите на последните.
Трудът на мигрантите стана все по-риско-
ван, добавяйки към бремето на жилищната криза

111
загубата на работа и експлоатацията и насили-
ето, основани на пола. Новосформираната орга-
низация DREPT pentru Îngrijire organization (ПРА-
ВА за грижовен труд, DREPT като абревиатура
за справедливост, уважение, равенство, защи-
та и прозрачност) стана ключова за общност-
но организиране на мигрантски грижовен труд
през последните шест месеца. Групата започва
като онлайн група за подкрепа на грижовни ра-
ботнички от Румъния, работещи в Австрия, и
прераства в синдикализирана структура, ефек-
тивно организираща членовете си чрез усилия за
взаимопомощ и застъпничество. Групата също
използва публични събития, за да повиши инфор-
мираността за и солидарността с общността.
Заедно в съюзи с Блока за жилищния въпрос и дру-
ги групи, ориентирани към социалната справед-
ливост, DREPT успешно привлича внимание вър-
ху трудностите на грижовните работници миг-
ранти, предимно жени. Например тя показа как
мигрантският грижовен труд – предимно из-
вършван от жени – се обезценява систематично
и се заплаща все по-ниско от март насам. Този
вид труд, въпреки че се счита за ключов, илюс-
трира асиметриите между Западна Европа и
Източна Европа, тъй като е изключен от извън-
редните субсидии на западните правителства.
Тези преживявания са също свързани със
структурен и социален расизъм – който също бе
засилен от кризата. Въпреки че има множество

112
видове расизъм в Европа*, за целите на тази ста-
тия ще се фокусирам на антиромския расизъм.
Антиромският расизъм продължава да стои в
центъра на жилищната несправедливост в Ру-
мъния, а новата криза задълбочи дехуманизира-
щите и криминализиращите наративи. Както
можеше да се очаква, отмяната на основни чо-
вешки права при въвеждането на извънредното
положение в Румъния се отрази на най-уязвими-
те, тоест на тези, чиито права вече бяха в кри-
тично положение. Активистът за ромския жи-
лищен въпрос Мария Стойка отчита, че извън-
редните държавни мерки не означаваха много за
бедните ромски общности, тъй като техните
права са били постоянно нарушавани от много
години (Stoica and Vincze, 2020). Стойка, ключов
активист за жилища и жител на общността
Кантонулуй близо до Клуж, разказва за привидна-
та комуникация с властите. Когато те казват
на членове на общността  да си „стоят вкъщи“,
всъщност им се казва да стоят „там в бедност-
та си, не искаме да ви виждаме, не искаме да чуем
вашите оплаквания“. През април избухна пожар в
една от общностите, живеещи близо до смети-

* Докато организирането за бежански права е силно по

време на целия период благодарение на работата на таки-
ва групи като No Name Kitchen, вълната от антирасистки
протести, започната от движението #BlackLivesMatter в
САЩ, намери кънтящ вик за солидарност в Източна Ев-
ропа. В Букурещ протестна акция бе организирана в под-
крепа на #BlackLivesMatter от съюз от антирасистки и
анархистки организатори, въпреки цялостната забрана
на протестите все още в сила в Румъния.

113
щето в Клуж: един от жителите запали барака-
та си, за да протестира липсата на защита с
настъпващата пандемична криза. В друг случай
полицията, въоръжена с екипировка за борба с
безредиците и сълзотворен газ, нападна общ-
ността, за да накара хората, стоящи отвън, да
се приберат в подслоните си.
Николета Вишан, друг сътрудник в движение-
то за жилищна справедливост, също разказа за
множество случаи на антиромско полицейско на-
силие, докладвано в нейните онлайн общности в и
около Букурещ (Vișan and Popovici, 2020). Най-ярки
в разказа  са историите за полицейските нападе-
ния над ромски къщи, които са, изглежда, случайни
актове на насилие. Под прикритието на дисцип-
линирането на непокорни тела, нарушаващи мер-
ките за дистанциране, държавата покачи своята
антиромска политика с още едно ниво на директ-
но физическо насилие. В допълнение на полицейс­
ката бруталност, откритият антиромски ра-
сизъм включваше ограничения на достъпа до ко-
мунални услуги от страна на местните власти и
увеличаване на стереотипните дехуманизиращи
изобразявания в медиите (Costache, 2020). Акти-
висти за жилищна справедливост от региона са
изразили притеснения относно увеличаването
на полицейското наблюдение и полицейския кон-
трол – представляващо цялостна реорганизация
на насилието (EAC, 2020a). Телата на първата ли-
ния на такава реорганизация са тези, които вече
са избутани в центъра на пресечеността на раз-
нообразни неправди.

114
 Такива са жителите на общността Канто-
нулуй, близо до сметището на град Клуж. Важ­
но е да се отбележи, че част от тях – работ-
ници по чистотата – се организират в посока
синдикализация от няколко години. По време на
извънредното положение тяхната ситуация
се превърна в риск и увеличаваща се несигур-
ност. Разчитайки основно на извънреден пла-
тен труд, новото законодателство намали ли-
мита на извънредните часове, а мнозина бяха
изпратени вкъщи, без да знаят дали ще бъдат
възнаградени, сложени в техническа безрабо-
тица или уволнени. Усилията на тези работ-
ници да се синдикализират бяха обезсмислени
с новото законодателство за извънредното
положение, което отмени всички права за съ-
биране или стачкуване.
За онези, които вече изпитват пресечена не-
справедливост, кризата може да изглежда като
просто още едно добавено тегло, както казва
Николета Вишан (Vișan and Popovici, 2020). Ако
поставим преживяванията и вижданията на
такива организатори и работници на предни-
те линии на нашите борби, ние виждаме промя-
на в наратива на кризата: в противовес на до-
миниращите наративи, ние въобще не живеем
в не­обикновени времена, а просто в поредната
фаза на истинското лице на капитализма.

115
 Определеното от пола
пространство на дома

Пространството на дома отдавна е идентифи-

цирано като бойно поле във феминистката ли-
тература и организиране. Настоящата криза
ескалира напрежението в пространствената
политика на дома. Както капитализмът разчита
на неплатен домашен труд, така и сега с избухва-
нето на пандемията от коронавирус капитализ­
мът разчита на пространството на дома, за да
компенсира насилието, породено от пандемията.
Вече съществуващата жилищна криза само изве-
де на повърхността тежкия характер на после-
диците от живота в пренаселени домове и липса-
та на достъп до основни комунални услуги.
Принудителното пространствено ограни-
чение в собствения дом означава ежедневно, за
мнозина и 24-часово, принудително сблъскване
с критичните условия на пренаселеност, в кои-
то те вече живеят. От това произлязоха две
важни последици: увеличаване на труда по соци-
алното възпроизводство и увеличаване на до-
машното насилие. Със затварянето на училища,
детски градини и други структури на социално-
то възпроизводство, трябваше да се намери нов
начин за посрещане на нуждите на членовете на
домакинството. В контекста на неспособнос-
тта на държавата и широките социални струк-
тури да се погрижат за своите членове по време
на криза, жените са отново тези, които извърш-
ват домашния труд, за да компенсират липсата

116
(Dattani, 2020). Към това се добавя и увеличава-
нето на домашното насилие поради ограничени-
ята за напускане на дома. Домът, следовател-
но, не е даденост, нито пък е безопасен, когато
всъщност е достъпен.
Докато политическото измерение на дома
губи видимост поради задълбочаващата се жи-
лищна криза, жените често са и на предната ли-
ния на общностното организиране за жилищна
справедливост. Тези две условия се припокриха
в последните няколко месеца чрез гласовете на
жените активистки за жилища. Вземайки пред-
вид високия брой нова безработица сред жените,
наблюдението на Вишан, че настоящата кри-
за е причинила четири пъти повече затрудне-
ния на жените, звучи плашещо точно (Vișan and
Popovici, 2020).

Старата или новата „нормалност“?

За общности, които постоянно се разглеждат

като в период на преход към капиталистическа-
та цивилизация, като например постсоциалис-
тическите държави от Източна и Централна
Европа, всяка криза звучи като болезнена и ог-
ромна стъпка назад. Но това е просто още един
наратив, служещ на натурализираната идея,
че Западът е идеалното общество, към което
трябва да се стремим*. Анализът и общност-

* Неизненадващо, западните медии както обикновено

продължават да използват същите изтъркани фигури на

117
ното организиране от типа на местното дви-
жение за жилищна справедливост показват, че
настоящата криза е просто нова възможност
за реорганизирането на капитализма и следова-
телно реална стъпка към това.
Хегемонията на капиталистическите цен-
ности, управляваща всички аспекти на общес­
твата от региона, поставя частната собстве-
ност в сърцето на моралния компас (Popovici,
2020): ако живееш в благоприличен дом, ти
трябва да си добър човек; ако живееш в пренасе-
лен дом или нямаш такъв, значи има нещо сгре-
шено и лошо в теб. В този климат исканията за
обществено изземване на празни сгради и хоте-
ли, изискването на държавни и социални жили-
ща и незабавното подслоняване на живеещите
в пренаселени домове и бездомните се счита за
комунистическа пропаганда.
С антикомунистическия регионален консен-
сус в целия спектър от политически партии на
власт, подобни искания са на практика игнори-
рани. Като обезпокоително дежавю от 2008 г.,

хаотичната, корумпирана и слаба Източна Европа. Ин-

тересно е да се отбележи, че фигурите интуитивно са
адаптирани да обяснят или периода с много нисък брой ин-
фектирани от март до май чрез силната милитаризация,
характерна за пост-авторитарните страни, или периода
на множество случаи след май чрез общата некомпетент-
ност на властите и недисциплинираното население. Всич-
ко това, докато Западна Европа, с няколко изключения,
продължава да поддържа много висока стойност на зара-
зяване по време на периода. Всичко това си струва да бъде
отделно разгледано в дискурсивен анализ.

118
правителството приоритизира платежоспо-
собността на пазара на недвижими имоти, ста-
раейки се да предотврати нов драматичен спад
на цените. Функционирайки просто като по-
мощници на обръщението на капитала в услуга
на корпоративния елит, правителствата по
света фокусираха своите намеси върху поддър-
жането на „нормалността“ на вече съществува-
щата жилищна криза. В този контекст анализи-
рането на жилищната политика се оказа ключо-
во за разбирането на тенденциите в реоргани-
зирането на капитализма (RHJ collective, 2020).
На този фон в Румъния говоренето за „ико-
номическото възстановяване“ е евфемизъм за
увеличена милитаризация, полицейски контрол
и подкрепа за продължаващото натрупване на
международния капитал. Всеки намек за социал-
на защита, подкрепа за работници или жилищна
политика се счита за популистки, глупав или ко-
мунистически (Vincze, 2020). Една важна разли-
ка с кризата от 2008 г. е увеличеното осланяне
на държавата на военната индустрия* (Vincze,
2020). В най-добрия случай връщането към „нор-
малността“, обявено от правителството, е
концентрирано усилие за завръщане към обикно-
вените условия на експлоатация, маргинализа-
ция и насилие.

* Както Винче отбелязва, бюджетът за 2020 г. осигу-

рява увеличение от 18% на военния бюджет в сравнение с
2019 г., а Министерството на вътрешните работи полу-
чава допълнителни 13% отгоре на увеличения бюджет на
Румънските разузнавателни служби (Vincze, 2020).

119
 Междувременно, активистите за жилищна
справедливост по света отхвърлят новия ред на
предприемачите на недвижими имоти и настоя-
ват да дойде времето, когато богатите да пла-
тят за това, което са откраднали чрез трудова
експлоатация, спекулация с недвижими имоти
и приватизиране на обществени ресурси (Block,
2020). Изграждането на транснационални съюзи
между различни движения е по-важно от всякога,
за да се противопоставим на това 2020 г. да се
превърне в просто следващата страница от на-
ръчника на бедствения капитализъм.

Веда Поповичи се занимава с общностно организиране, изкус­

тво, теория и преподаване, като сред главните теми на ра-
ботата  са деколониалната мисъл, пресечения феминизъм
и антифашизма. Тя е сред създателите на редица местни
антиавторитарни, анархистки и феминистки колективи
като Macaz autonomous cooperative и The Alternative Library.
Веда силно се вълнува от радикалните жилищни действия и
е част от The Common Front for Housing Rights в Букурещ, как-
то и от националнтата федерация за радикална жилищна
справедливост – Block for Housing. От 2019 г. е и фасилита-
тор на Европейската коалиция за действия по правото на
жилище и град.

120
 Част V

Образование
 Грижовният труд в
Украйна в епохата на
локална и глобална криза
Оксана Дутчак
Превод: Галина Безлова

Постоянното поддържане и въз-

произвеждане на работническа-
та класа си остава постоянно
условие за възпроизводството на
капитала. Изпълнението на това
условие капиталистът може спо-
койно да предостави на нагона на
работниците към самозапазване
и размножаване.
К. Маркс,
Капиталът, том 1

През 2020 г. е годишнината от Пекинската дек­

ларация и платформа за действие, но и годината,
в която светът е изправен пред още една гло-
бална криза. Колкото и да е уникална, Ковид кри-
зата отново подчерта колко счупена е сегашна-
та система и колко безсмислени са либералните
опити да бъде превъзмогнато половото нера-
венство, без да бъдат адресирани неговите пър-
вопричини. От самото начало на 2020 г. ние от-
ново виждаме как „прогресът“ на козметичните
123
либерални реформи, рекламиран на глобално ниво
и въвеждан от местните правителства до една
или друга степен, се разпада пред очите ни като
пясъчна кула и показва дълбоко коренящите се
структурни проблеми. Тези структурни пробле-
ми се дължат на йерархиите в сегашната капи-
талистическа система и нейните изкуствени
разделения между икономиката и социалното
възпроизводство, между финансовите, произ-
водителните и възпроизводителните сфери.
Въпросните йерархии водят до подценяването
и на платения, и на неплатения възпроизводи-
телен труд – включително грижовния такъв –
и дълбоката дисфункционалност на възпроизво-
дителната инфраструктура (здравеопазване,
образование, грижа за деца и др.) заради подчи-
нението  на нуждите на капиталистическо-
то натрупване, което през последните няколко
десетилетия се манифестира чрез политики на
строги икономии под надслова „оптимизация“.
Когато кризата е тук, още по-големият обем
от възпроизводителен труд и социално възпро-
изводство като цяло биват избутани обратно
към семействата под претекста, че те „някак
ще се справят“. Това обикновено значи, че жени-
те някак ще се справят – със задълбочаването
на половото неравенство, което това включва.
По стечение на обстоятелствата 2020 г.
е също и годината, в която аз и колегите* ми
правим проучване за украинската система на
обществените детски градини. Това не е слу-

* С подкрепата на Rosa Luxemburg Stiftung в Украйна.

124
чайно съвпадение. Този сектор е доста показа-
телен, когато става въпрос за грижа, социално
възпроизводство и полово неравенство: той е
едновременно главно феминизиран трудов сек-
тор (90% от работниците са жени), представ­
лява най-универсалната опция за предучилищна
грижа, което означава, че е и от съществено
значение за шансовете за връщане на работа за
майките. Значимостта на този сектор трябва-
ше да стане пределно ясна по време на първите
няколко месеца от пандемията, когато детски-
те градини из страната бяха затворени и жени-
те трябваше някак да се справят. Проблемите
в него обаче напълно отсъстват от публичния
дебат в Украйна – въпреки честото обсъждане
на училищата и учителите* почти не се обръща
внимание на проблемите на работничките и ин-
фраструктурата на детските градини. По-на-
долу в текста ще използвам това като главен
пример за грижовен труд, падащ върху жените
по време на множество кризи – война, глобална
пандемия и постоянната смяна на режимите
на икономически колапс-възстановяване-колапс.
Също така ще използвам за пример и друг ключов
сектор – общественото здравеопазване. Освен

* Училищата и висшето образование също имат много

проблеми, но тези проблеми биват поне донякъде адресира-
ни и дори биват използвани в предизборния (електоралния)
дискурс както поради общественото възприятие за по-го-
лямата важност на тези проблеми, така и поради органи-
зираните работнически борби – които, макар и не кой знае
колко експлозивни, все пак съществуват от няколко години.

125
че са чисто илюстративни, всички тези примери
носят и вдъхновение заради протестите и са-
моорганизираните „от долу нагоре“ усилия през
последните години.
Макар формално системата на детските
градини да е част от образователния сектор,
официално наречена „предучилищна образова-
телна система“, заплащането в нея е най-ниско
за целия сектор. Според количествените данни,
събрани по време на изследването, средната ме-
сечна заплата в детските градини (включител-
но административните позиции) е 155 евро –
56% от средната заплата в страната и близо
до минималната работна заплата, която е 120
евро. На най-общо ниво крайно евтиният труд
може да бъде обяснен с ниския статус на грижов­
ния труд в сравнение с образователния, имайки
предвид, че пропорционално грижовният труд в
детските градини е повече от образователния.
Подобно подценяване на грижовния труд оба-
че означава, че самоиздръжката и издържането
на семейството се превръщат в изключител-
но проблемно начинание за жените, работещи в
детските градини. Най-добрият вариант (спря-
мо финансовата им ситуация) е когато парт-
ньорът им изкарва значително повече. Това оба-
че възпроизвежда един модел на неравенство, в
който на жените може да се плаща по-малко, за-
щото тяхната заплата е просто „допълваща“ –
това предполага финансова зависимост и ця-
лостно подценяване на основно женските сек-
тори и позиции.

126
 Когато заплатата на партньора не е много
по-висока обаче или пък изобщо няма партньор,
начините на оцеляване за жените, работещи в
сферата, са проблемни не само от перспекти-
вата на половото равенство, но те имат и из-
ключително негативно влияние върху живота
и семействата им. Това включва редовно пола-
гане на извънреден труд, земеделие за собстве-
ни нужди, втора работа, миграция като сезонни
работници, хронично задлъжняване – все неща,
които отнемат от времето на жените и, заед-
но с възпроизводителния труд в семейството,
водят до постоянен дефицит на време и сигур-
ност, както и до влошаване на тяхното физи-
ческо и психическо състояние. Още по-лоша е
ситуацията на жените, чиито възможности са
ограничени: самотните майки, жените в отда-
лечени райони, възрастните жени. В тези случаи
множеството неравенства се пресичат и под-
силват едно друго, манифестирайки се чрез обез-
ценения платен грижовен труд, задължаващия
неплатен грижовен труд, пространствените
неравенства и полово-възрастовите неравен-
ства на съществуващия пазар на труда. За да
станат ясни материалните условия на всичко
това: 9% от респондентките са определили за
условията си, че „нямат достатъчно пари дори
за да си купят храна“, а 55% са казали, че „имат
достатъчно пари за храна, но им е много трудно
да си купуват дрехи“.
Критично ниското финансиране на сектора е
в основата на проблемите, с които се сблъскват

127
наетите над 300 000 работници. То е и в основа-
та на проблемите, с които се сблъскват майки-
те на малки деца, които са готови да се върнат
на работа. Съществуващата инфраструктура
започва да приема деца в най-добрия случай едва
когато са на 2 години и най-често чак когато са
на 3. Има хроничен недостиг на работна ръка и
условията често са лоши, а работното време
понякога е по-кратко от „нормалния“ работен
ден. Детските градини в градовете са претъп-
кани, а в онези по селата липсват съответните
съоръжения. Ситуацията е съвсем критична в
изолираните области, близо до военни зони, къ-
дето няма детски градини, а публичният транс-
порт липсва или е нередовен*. Като цяло, както
с повечето социална инфраструктура последни-
те десетилетия, детските градини биват рам-
кирани не като система, която предоставя клю-
чова подкрепа в грижовния труд, който жените
извършват и която е решаващо парче от пъзела
на борбата с половото неравенство, а като „ус-
луга“, която властите предоставят – ако я пре-
доставят, и до степента, за която стига фи-
нансирането. В случаите, в които тази инфра-
структура се проваля, е, жените някак трябва
да се справят.
Във времената на Ковид пандемията ситуа-
цията се развива неравномерно. От една стра-
на, работниците запазиха работата и повечето
от заплатите си – въпреки че заплатите често

* И малко възможности за каквато и да е работа.

128
бяха по-ниски, а жените бяха притиснати да из-
ползват част от платения си отпуск или дори да
си вземат неплатен такъв за някои дни. Имайки
предвид ужасно ниското заплащане, което озна-
чава липса на спестявания и живот от заплата
до заплата обаче, няма как да си говорим за пе-
челивши позиции в случая. За работещите майки
на малки деца, които имаха достатъчно късмет,
че да запазят работата си по време на кризата,
тези няколко месеца бяха поредната ситуация, в
която трябва да „се справят някак“ – този път
без опцията да изпратят детето си на детска
градина. Това „справяне“ включваше работа от
вкъщи с малки деца наоколо, вземане на платен
и неплатен отпуск, прехвърляне на грижовния
труд за децата на баби и дядовци или други род-
нини, оставяне на детето на практика без над-
зор (на грижите на братя и сестри в училищна
възраст например) или напускане на работата.
Когато някои (макар не всички) детски градини
отвориха отново рано през лятото, повечето
от тях имаха по-малко места заради мерките
за социална дистанция и често всички предпазни
средства, предоставени от правителството,
свършваха за няколко дни. Накрая работниците
и родителите трябваше сами да се „погрижат“
за предпазните средства*.

* Това не е необичайна ситуация в украинските държав-

ни детски градини, където много разходи падат неофици-
ално на раменете на работници и родители.

129
 Стряскащата липса на гореспоменатите
проблеми в публичния дискурс и свързаната с
това липса на значими (и социално справедли-
ви) опити от страна на властите да ги решат
могат да бъдат обяснени чрез много фактори.
Като оставим настрана обичайната мантра, че
„няма пари“, голяма част от обяснението може
да бъде сведено до: структурно обезценяване на
грижовния труд; неолибералния подход на дър-
жавата да „предоставя услуги“ и да „оптимизи-
ра“; антикризисни политики на строги икономии
още от кризата през 2014 г.; изумителен дисба-
ланс между подкрепа за бизнеса и подкрепа за ра-
ботниците по време на Ковид кризата.
Дълбочината на пропастта в системата
за детска грижа обаче на теория би могла да е
по-малка и би могла да бъде поправена, ако има-
ше опити за колективни работнически борби
и самоорганизиране. За разлика от учителите,
при работниците в детските градини такива
практически няма. Разбира се, има някакви опи­
ти, които не изискват организация на високо
ниво, като например петиции към правител-
ството (последната беше преди детските гра-
дини да отворят през лятото). Огромни работ-
нически протести обаче няма, а за стачки да не
говорим. За сравнение – все още помня учител-
ските стачки от детството ми през 90-те, а
последната такава се случи през 2011 г. Без да
влизаме в сложни обяснения защо тези ключови
грижовни работници продължават да не се ор-
ганизират въпреки ужасната ситуация, в която

130
се намират, е нужно да отбележим нещо много
важно. За разлика от училищата, детските гра-
дини в Украйна са финансирани почти на 100%
от местните власти, макар цялостно заплати-
те на работниците да биват диктувани от пра-
вителството, което позволява на общините и
на правителството да си прехвърлят топката
едни на други при оплаквания. В крайна сметка,
работниците чувстват, че никой не го е грижа и
те трябва „да се справят някак“ сами.
Все още не можем да си представим стачки
и в сектора на публичното здравеопазване, къ-
дето средната месечна заплата беше 205 евро
през лятото на 2020 г., а просроченото изпла-
щане е зачестило с 300% от началото на 2020 г.
(частично заради неизплатените Ковид „пре-
мии“, обещани от правителството). Това е клю-
човият сектор по време на глобалната пандемия
и в него виждаме забележителна мобилизация от
страна на една от най-непривилегированите му
и основно женски групи работници – медицин-
ските сестри.
Мобилизацията на медицинските сестри в
Украйна започна през 2019 г. след няколко години
огромни реформи под рамката на неолибералния
дискурс за „оптимизация“ и „здравни услуги“. Ма-
кар да обещаваха повишаване на заплатите, от
статистиките по-горе ясно виждаме, че рефор-
мите се провалиха в това. Затваряне на болници
и клиники и съкращения дословно следваха логи-
ката на реформите и запалиха искрата на ня-
колко протестни движения последните години.

131
През пролетта на 2020 г., когато пандемията
вече беше налице, беше обявено, че реформите
предполагат затварянето на още 300 болнични
заведения и съкращението на 50 000 здравни ра-
ботници. През ноември 2019 г. една медицинска
сестра от региона на Киев, Нина Козловска, спо-
дели във фейсбук относно ужасната ситуация, в
която са сестрите. Постът набра популярност
и доведе до няколко протеста и опити за орга-
низиране – онлайн и на живо. Групата „Движение
Бъди като Нина“ беше създадена във фейсбук и
събра почти 60 000 членове, а инициатива със
същото име в момента преминава етапа на офи-
циално регистриране, докато паралелно с това
се случва и доста активно изграждане на връзки
и съюзничества.
Този вид колективен и донякъде боен метод
от долу нагоре, който цели да се „справи“ с проб­
лемите и е факт в здравеопазването ни в мо-
мента, е доста рядък за Украйна, особено пък
в секторите, доминирани от жени. Има изглед
да се превърне в нещо по-често срещано заради
вдъхновяващия пример на медицинските сестри
и всичко, което ни разкри Ковид кризата. Кога-
то пандемията започна, много неща станаха
очевидни. Във връзка със социалното възпроиз-
водство на първо място стана ясна по-нисша-
та роля, която изкуствено му е била отредена
под сегашната капиталистическа система и на
второ място – резултатите от това. Тези зак­
лючения все още не биват широко разпознати,
макар да прозират в ежедневните схващания на

132
много хора и политическите разбирания на ак-
тивисти – до границите на публичния дискурс и
отвъд. Дали ще останат в публичния дебат (за-
щото както всички знаем, той желае завръща-
не към „нормалното“) и ще променят масовите
възприятия за „икономика“ и „общество“; дали
от тях ще произлязат социално-икономически
политики, в които „социално“ ще спре да бъде
просто подчинена представка – зависи от мно-
го фактори. Ние като активисти обаче нямаме
право да оставим ситуацията да се развие сама
с идеята, че ще „се справи някак“. Ние трябва да
подкрепяме вдъхновяващите борби, да стигаме
заедно до заключенията и да политизираме пър-
вите като използваме вторите.

Оксана Дутчак е заместник директор на Центъра за соци-

ални и трудови изследвания (Киев), изследовател в областта
на трудови въпроси и джендър неравенства. Тя е доктор по
социология от Департамента по социология в Киевския по-
литехнически институт „Игор Сикорски“ (Киев) и магистър
по социология и социална антропология от Централноевро-
пейския университет (Будапеща). Основните  интереси са в
области като трудови проблеми, трудови протести, джен-
дър неравенство и социално-икономическо неравенство.

133
 Какво научиха учителите
от пандемията?
Дарина К.

Вирусът рязко и коренно промени нашия свят –

вече няколко пъти. Ако по време на първата въл-
на учителите се научихме да бъдем адаптивни,
да ползваме досега непонятни програми и общо
взето да осъществим невъзможното, то вто-
рата вълна много по-ясно ни показа, че систе-
мата, в която работим, е човеконенавистна.
Колко преподаватели трябваше да умрат, преди
общес­твото да възприеме затварянето на учи-
лищата за смислена мярка? Колко писма трябва-
ше да подпишат учители и родители, преди да ги
чуе собствената им дирекция? Колко европейски
държави трябваше да приложат крайни ограни-
чителни мерки, преди нашето правителство
рязко да превключи от режима си на опазване на
„икономиката“ на всяка цена, включително на
цената на животите на медици, учители, обик-
новени хора? Ако погледнем назад, не само към
изминалите месеци, но и към историята на ра-
ботническите борби на учителите в България
като цяло, можем да намерим вдъхновение за
това какво трябва да направим днес, за да сме
по-силни в бъдеще.

135
 История и настояще
на учителските борби

Учителските движения у нас имат доста бога-

та и вълнуваща история, включително в не тол-
кова далечното минало. През 2007 г. сме свиде-
тели на невероятната мобилизация на около
100 000 образователни работници. В продъл-
жение на 40 дни те прилагат безпрецедентен
натиск върху институциите и обществото
като цяло, в резултат на което действително
успяват да си извоюват повишение в заплати-
те, въпреки негативния медиен натиск и пъл-
ната липса на солидарност от други протес-
тиращи синдикати по същото време*. По всич-
ко си личи, че масовата мобилизация все пак е
била възможна благодарение на координацията
между множество активни учителски синди-
кати из цялата страна, но непосредствения
резултатът от всички тези усилия е бил раз-
очароващ и деморализиращ. Това изглежда се
отразява на протестната култура на учите-
лите до ден днешен. Ако погледнем още по-на-
зад във времето, виждаме любопитно богата
култура и активна общност на учителите,
която включва дългогодишни издания, публици-
стика**, фондове за взаимопомощ и политиче-
ска ангажираност***. От днешна гледна точка

* How a Bulgarian teacher made the news… for all the wrong
reasons (2014), criticatac.ro, https://bit.ly/3pyGz16
** Златното време на вестник „Учителско дело“ (2015),
bnt.bg, https://bit.ly/2ZxKDEa
*** Български учителски съюз, daritelite.bg, bit.ly/3qJGyso

136
всичко това е изключително впечатляващо,
тъй като контрастът с настоящата липса
на каквито и да било движения, камо ли масови,
както и липсата на солидарност и обединение,
се усеща особено болезнено, предвид че сме из-
правени пред дълбока и всеобхватна здравна и
социална криза.
Пандемията показа колко са неподготвени
училищните среди за заплахи за общественото
здраве, но и разкри много повече проблеми, на-
бъбнали под повърхността. Кризата изобличи
липсата на обединение и координирана реакция
от страна на образователните работници, ко-
гато, от една страна, при присъствени часове
са изправени пред сериозна заплаха за здравето
и дори живота си – както видяхме от печално
високия брой училищни служители от всякакви
възрасти, станали фатални жертви на вируса
и/или неадекватната здравна система. От дру-
га страна, в условия на образование в електрон-
на среда от разстояние (ОЕСР) са поставени в
крайно неподходящи работни условия, без адек-
ватна предварителна подготовка, често с на-
малени работни часове и, съответно, доходи.
Последствията от това се усещат тежко и от
учители, преподаващи индивидуално и на част-
но, чиито доходи, осигуровки и възможности за
болнични и платени отпуски са много по-огра-
ничени, ако изобщо са налични. Усещат се и по
отношение на нужната техника и интернет
връзка, тъй като се приема за даденост, че пре-
подавателите ще си ги осигурят сами. Остава

137
усещането, че цялостната нагласа и в общес­
твото, и сред колегите и от институциите е
„всички да се спасяват сами“.

Дистанционно образование и
виртуален активизъм

Отпор срещу високата смъртност на учите-

лите по време на отпуснатите мерки и при-
съствено образование се чу от единствената –
както се оказва – актуална платформа за орга-
низирани работнически акции, а именно социал-
ните мрежи. Там се появява скромна група от
няма и 3 000 души, немалък брои от които роди-
тели или съмишленици, при това не всички в Бъл-
гария. Те заедно организираха петиция за зат­
варяне на училищата и преминаване обратно
към ОЕСР, както и продължиха да пишат писма,
които се отразяват широко, но понякога проти-
воречиво в българските медии. Тези инициативи
като цяло не се радват на масова обществена
подкрепа (дори напротив), нито на синдикална
такава. В тази група обаче се показа, че в по-мал-
ките населени места все пак има самоорганиз-
ирани групи най-вече от родители, но и в някои
случаи от ученици, които оказват натиск вър-
ху своите местни училища да се възползват
от възможността си да изберат дистанцион-
но обучение – и някои успяват да ги убедят. На
места се срещат и малки групи за взаимопомощ,
нап­ример с цел подпомагане на деца без достъп
до онлайн платформите или деца на учители, за-

138
губили борбата с вируса по време на присъстве-
ната програма.
За пореден път виждаме, че не само не може да
се разчита на държавните институции, но че чрез
безразличието си и неадекватните си политики
те поставят нашия живот в опасност и в някои
случаи – ни убиват. Виждаме, че самоорганизира-
нето от долу нагоре може да има ефект, но то е
почти невъзможно, когато няма добри условия за
това. Бихме могли да предположим например, че
родителите са по-склонни да протестират пора-
ди това, че не са зависими от училищата по същия
начин, по който са учителите. Малките градове,
от своя страна, може би имат повече възможнос-
ти за местна самоорганизация, защото самите
общностите са по-предразполагащи към общува-
не и взаимодействие, отколкото в по-големите
градове, където културата на индивидуализма,
отчуждението ни едни от други и липсата на
опит и умения за такъв вид дейности се усещат
още по-остро, а и, отгоре на всичко, изискват
много повече ангажирани хора, за да достигнат
критична маса за съществена промяна.

Съюзници в пресечните точки

Според данни на националния статистически

институт за 2019/2020 г. преподавателите в
общообразователните училища са преобладава-
що жени, по-конкретно 85,6% от персонала*, а

* Преподавателски персонал в общообразователни-

139
една трета* от всички учители са над 55-годиш-
на възраст. Тази картина веднага поставя нас,
учителите, в позиция, от която бихме могли да
симпатизираме на каузата на медицинските ра-
ботници, които споделят подобни демографии
в собствения им сектор. Друг паралел, който е
по-трудно измерим, но познат за всички работе-
щи в сферата, е, че масово учителите работят на
повече от едно работно място, често в частния
сектор се работи без трудов договор и съответ-
но без осигуровки. Учителите често са или апа-
тични, или пренатоварени, или и двете, до голяма
степен защото извънредният труд с деца (и ро-
дителите им) е дълъг и емоционално, психически
и физически натоварващ, но често голяма част
от него остава неотразена и неплатена. Всичко
това е нормализирано от обществото и, съот-
ветно, интернализирано от учителите, защо-
то се приема, че това е просто „естествената
роля“ на учителката или че тя го прави от добро-
тата на сърцето си, от отдаденост към своето
„призвание“ и съответно не изисква и не се нуж-
дае от допълнително възнаграждение. Грижовни-
ят труд под различни форми масово не се въз-
приема като нещо, за което хората трябва или
могат да изискват заплащане, а още по-малко –
да откажат да го вършат безплатно.
Това очертава още по-близък пейзаж с този,
в който се намират медицинските сестри, но

те училища по степен на преподаване и пол (2020), nsi.bg,

https://bit.ly/2ZDZj4N
* Преподавателски персонал в общообразователните
училища по възраст (2020), nsi.bg, https://bit.ly/3srfOxB

140
вместо да се правят връзки, основани на соли-
дарност, ние биваме противопоставени, както
например се вижда при всяка новина за подобря-
ване на заплащането на учителите. От една
страна, на няколко пъти през последната годи-
на повишаването на заплатите на учителите
се повдигаше постоянно в дискусии относно
протестите на медицинските сестри, винаги с
неприязън. От друга страна, по време на каран-
тината през март месец например често се чу-
ваха реплики, изразяващи смут от идеята, че на
касиерки в големи супермаркети се плащало по-
вече, отколкото на медицинските сестри. Това
се представяше като скандално, защото се ви-
зираше, че този тип труд е по-нисш, тъй като е
неквалифициран, не спасява животи и съответ-
но не „заслужава“ високи заплати, а че на меди-
цинските работници им се плаща по-малко дори
от на касиерките, се приема за особено унизи-
телно. Междувременно обаче австрийско проуч-
ване под надслов „Корона Криза: обществото се
крепи от жените“* показа, че всъщност и меди-
цинските сестри, и продавачките продължават
да работят на „първа линия“ по време на каран-
тината. Данните им показват как по време на
национална (и както знаем, международна) кри-
за типично ниско платеният труд на някои от
единствените сектори, които останаха актив-
ни през цялото време, а именно медицинския сек-

* Corona: Frauen halten die Gesellschaft am Laufen (2018),

23degrees.io, https://bit.ly/3k7zrHM

141
тор (без лекарите), грижовния сектор и храни-
телните продавачи, е извършен преобладаващо
от жени. Всеки от изброените сектори е съста-
вен от минимум 70% жени и се слави с ниските
доходи и тежките часове. Пандемията ни пока-
за, колко много всъщност цялото ни общество
зависи от тях. Но дори да липсваха всичките из-
броени паралели между сестрите, продавачки-
те и учителите, нищо не би могло да оправдае
работничките дори само в един от тези секто-
ри да се гърчат в нещастни условия за мизерни
зап­лати. Не бива да допускаме да се противопос-
тавяме с други работници, и то най-често с дру-
ги нископлатени и феминизирани професии. Има
толкова много повече смисъл във взаимната ни
солидарност и колективно действие.
Други важни съюзници се явяват родителите,
които се оказва, че имат повече съществуващи
структури на взаимопомощ и поне общностна
комуникация, отколкото на професионалните
общности във феминизираните сектори на труд.
По време на първата вълна родителите масово
бяха принудени да работят или да стоят вкъщи,
понякога и без доходи, което, от една страна, им
позволяваше да подкрепят по-малките учени-
ци, но, от друга, затрудняваше тяхната работа,
особено при нужда от повече от едно електрон-
но средство. Втората, настоящата вълна, обаче
е още по-изпълнена с противоречия. Родители-
те продължават да работят навън, докато дори
най-малките деца са оставени без ясли, градини,
училища. За пореден път е разобличена тотална-

142
та липса на цялостен подход към кризата, който
да посрещне нуждите на хората и да гарантира
материалните условията, за да позволи спазване-
то на мерките, които се налагат.

Нуждата от надежда

По време на дискусията*, организирана от Лев­

Фем, учителка, медицинска сестра, синдика-
листка и грижовна работничка споделихме общо
чувство за липса на солидарност, която усе-
щаме, както от колеги, така и от населението
като цяло и се питахме защо смятаме, че това
е така. От една страна, от практична гледна
точка, веднага се усеща липсата на активни и
ангажирани работници, мобилизирани в рамките
на синдикат, както и законови, икономически и
социални условия за ефективна стачка. От друга
страна, изскочи думата „осъзнатост“ и усеща-
нето, че има недостиг на осъзнатост в нашето
общество, а дори когато е налично, хората ня-
мат надеждата, че нещо някога може да се про-
мени, камо ли че точно те биха могли да допри-
несат. И аз като медицинската сестра Надежда
Маргенова се надявам, че все повече ще започва-
ме да се припознаваме в нуждата от радикален
синдикализъм – в организирането на работното
място за категорични действия като ефектив-
ни стачки и изобщо в оформянето на условията

* Женски труд: кризи и мобилизации в България по вре-

ме на Ковид19 (Online Event, 2020), facebook.com, https://bit.
ly/37zuoe8

143
в работното място. Надявам се все повече да
се припознаваме във феминизма като движение
за равенство, въпреки постоянните опити ду-
мата да бъде осквернена като мръсна, скандал-
на или просто нерелевантна. И да осъзнаем жи-
вотоненавистната реалност на капитализма,
икономически модел, поставящ печалбата над
всичко живо, независимо дали този модел ни се
налага от държавната, или корпоративна власт,
или от двете едновременно.
За мен като учител основно по изкуство, но
и като художник, смятам, че за да се случи всич-
ко това, имаме болезнена нужда да развиваме ко-
лективното си въображение, креативността и
способността да допускаме, че нещата дейст-
вително могат и трябва да бъдат по-различни.
Изкуството също така е и средство, чрез което
можем да осмислим, преживеем и споделим тежки
за нас изживявания. То може да предостави връз-
ка с историята ни, също колкото може да ни даде
начин да си представим по-добро бъдеще. Изку-
ството, ако е социално осъзнато и радикално нас­
троено, има потенциала да се отрази върху цяла-
та ни култура, дори да е малко по малко. Изкус­
твото под различните си форми може да оспори
общоприетите норми, да предизвика размисъл, да
отвори нови възможности и да вдъхновява.
Подобно на грижовния труд, който вече раз-
нищихме, всичкият този труд и принос към об-
ществото бива потъпкван от патриархалната
култура и капиталистическата икономика, за-
щото изкуството, особено социалното такова,

144
не носи комерсиална стойност, а това е един-
ствената стойност, която се цени в неолибе-
ралното общество. По време на пълния локдаун
изкуството беше убежището на всички ни, кое-
то ни крепеше да запазим психическото си здра-
ве. Докато всичко останало трябваше да бъде
прекъснато, а светът бе изпълнен със страх,
противоречия и несигурност, филмите, книги-
те, музиката продължиха да ни носят смисъл.
Въпреки това творците зад този жизненова-
жен труд естествено бяха оставени без никак-
ви възможности за изяви, както и почти никак-
ва финансова и социална подкрепа.
Тази криза се отрази особено тежко върху
така или иначе прекариийната позиция на твор­
ците в обществото ни, но това не е достатъч-
но, за да ни спре. Капиталистическата икономи-
ка винаги оставя изключително ограничена въз-
можност за оцеляване с художествен труд, но
той продължава да се случва въпреки това имен-
но защото реалната му стойност и нуждата от
него са отвъд рамките на тази система. За това
и артистичният труд е толкова незаменим ин-
струмент в борбата за промяна – защото той е
едно от малкото неща, които имат магическа-
та способност да създадат нещо, което още не
съществува, да ни вдъхва надежда, кураж и вяра,
че нещата могат да бъдат по-различни и че си
струва да се борим за промяна.
Учителки, медицински работнички, синдика-
листки, грижовни работнички и артисти, паци-
енти, родители и ученици, студенти, работници

145
и безработни – всички ние зависим едни от дру-
ги и сме по-силни заедно. Друг свят Е възможен –
със солидарност, взаимопомощ и борбеност.

Дарина К. е млад човек, който се занимава с активизъм, из-

куство и образование. Тя е трето поколение учител, макар че
самата се занимава с това едва от 3 години. В Шотландия е
завършила Социална политика, където задълбочава полити-
ческата си ангажираност. Проблематиката около ролята
на жените в обществото присъства и в художествените 
трудове, включително серията портрети, с която участва
в изложбата „Всичко (ни) е наред“ през март.

146
 Част VI

Профсъюзни
борби
 Кой ще плати за
пандемичната криза?
Магда Малиновска
Превод: Галина Безлова

Полша се различава от Западна Европа по струк-

турата на заетостта. 59% от всички работ-
ници са в сферата на услугите, 31% са в индус-
трията, а 10% са в селското стопанство. Макар
полската икономика да е до голяма степен зави-
сима от чуждестранни инвестиции и от ситу-
ацията в държави партньорки като Германия и
Франция, страната би трябвало да не е толкова
засегната от настоящата криза, колкото Испа-
ния, Италия, Гърция или Франция например. Това
става ясно, ако погледнем показателите за рас-
теж в производството. Въпреки че индустриал-
ното производство в Полша претърпя спад от
25% през април, то започна да се покачва през
юни, а през юли достигна 0,2% ръст спрямо съ-
щия месец през 2019 г. Регистрираната безра-
ботица наистина се увеличи, но засега не драс-
тично. Според официалните статистики тя
се е повишила от 5,5% през януари до 6,1% през
юли 2020 г. Има опасения, че официалните данни
не показват истинското ниво на безработица-
та и ще се сблъскаме с криза в тази област през

149
есен­та или зимата, защото тогава ще приключи
заетостта от сезонната работа и държавни-
те програми за действия срещу съкращенията.
Засега обаче нивото на безработица тук е сред
най-ниските в Европа.
Това все пак не значи, че работниците в Полша
са в привилегирована позиция. Мизерно ниските
заплати продължават да са проблем на тукаш-
ния трудов пазар. През юни 2020 г. средната за-
плата в Полша е била 4 пъти по-ниска от тази в
Германия, 3 пъти по-ниска от тази във Франция и
2 пъти по-ниска от тази в Италия и Испания. За-
платите през 2019 г. тук са 2,5 пъти по-ниски от
средните за ЕС, над 3 пъти по-ниски от тези във
Франция и Германия и 2,5 пъти по-ниски от оне-
зи в Италия. Освен географското разположение
главната причина за наличието на чуждестранен
капитал в Полша са именно ниските цени на тру-
да. Поради това колко ниско се заплаща труда в
Полша, някои услуги, производството, транспор-
тът, логистиката, фабриките и строителство-
то са печеливши за световния капитал дори по
време на рецесия. За жалост малко на брой хора
реално печелят от това.
През 2017 г. повишаването на номиналните
заплати в Полша достигна 6%. Това обаче не беше
достатъчно, за да компенсира дисбаланса на па-
зара на труда през последните 3 години. Панде-
мията и предвещанието за криза допринесоха
за замразяване на ръста на заплатите. През юли
то беше 3,8% и беше подобно на това през юни –
3,5%. С инфлация от около 3% това означава, че

150
реално заплатите в Полша не са мръднали. Допъл-
нително потвърждение на подобни данни е ситу-
ацията в полските заводи на Амазон, където беше
обявено, че повечето работници няма да получат
повишение в заплатите си тази година. Това ре-
шение бе взето месец след като списание „Форбс“
публикува информация, според която благодаре-
ние на пандемията състоянието на собствени-
ка на Амазон и най-богатия човек в света, Джеф
Безос, е достигнало 200 милиарда долара.
Според публикуваните от анализатори данни
не се очаква Полша да се изправи пред тотален
разпад на икономиката. Паниката обаче направи
възможен отлива на пари към онези вече натру-
пали едър капитал, удари малките предприемачи
и затегна натиска върху работниците. Как се
случи това?

„Не искаме да сме човешки щит“

След обявяването на пандемията, както в дру-

гите страни (макар в по-малък мащаб), полското
правителство започна да оказва подкрепа на ико-
номиката като въведе антикризисни „щитове“.
За жалост, от перспективата на работниците
вирусът бе използван, за да се влошат работни-
те условия и да бъдат дадени още привилегии на
бизнеса. Настоящите предложения от правител-
ството не се различават особено от мерките на
строги икономии, които бяха приложени след ре-
цесията през 2008 г. По онова време работници-
те платиха за кризата чрез по-гъвкаво работно
151
време, покачване на пенсионната възраст, раз-
пространение на граждански договори и аутсор-
синг, замразяване на заплатите и разсроченото
плащане на заплати. Тези промени трябваше да
са временни, но са факт и до днес. Частична вина
за настоящата драматична ситуация при пазара
на труда (сведената до минимум възможност за
договаряне от страна на работниците; наетите
на неизгодни трудови договори хора; хроничното
преработване) и здравеопазването имат именно
решенията, взети от предишни правителства.
Тази година като част от този „щит“ ра-
ботното време беше направено още по-гъвкаво,
като бяха понижени дневните и седмичните за-
дължителни почивки, правилата за отпуск бяха
променени в ущърб на работниците, работата
без медицински прегледи стана възможна, дей-
ностите на инспекцията по труда бяха преус-
тановени за няколко месеца, стана възможно ра-
ботниците да бъдат спирани от работа, да им
бъде заплатено само 50% от заплатата им и др.
Хората, които работеха на граждански договор,
можеха да получават помощи, но техните рабо-
тодатели бяха онези, които трябваше да канди-
датстват за одобрение.
Същевременно огромен поток от пари беше
насочен към големите предприятия, предлагай-
ки им заеми с ниски лихви и субсидии. Условието
за получаване на финансова помощ беше да под-
държат работните места за минимум 3 месе-
ца. За да получат субсидии обаче, предприяти-
ята трябваше да скъсят работното време и

152
да намалят заплатите до 20%. Субсидиите се
полагаха на бизнеси със спад в производството,
печалбите и които, съответно, нямаха доста-
тъчно работа, която наетите хора могат да
извършват. Но според опита на работниците
работодателите са кандидатствали за субси-
дии и са скъсявали работните часове, въпре-
ки липсата на спад в работата във въпросни-
те предприятия. Според проучване на едно от
най-големите учреждения, предоставящи под-
крепа на жените, които са част от пазара на
труда, Sukces Pisany Szminka, по време на пан-
демията 1/3 от респондентките отговарят, че
сега прекарват повече време в работа и имат
повече работни задължения, но едновременно
с това заплатите им са спаднали. Дори на ра-
ботни места като фабриките на Avon, които
според финансовите отчети не са претърпели
съществен спад в производството, работното
време е било намалено, за да получат работо-
дателите държавни помощи. Синдикалистите
от Avon, обединени в OZZ Employee Initiative, са
водили преговори относно работното време и
възнагражденията месеци наред. В резултат
на това и заплатите и работното време са
намалени „само“ с 10%, вместо първоначални-
те предложени 20%. По време на този спор ра-
ботниците са били заплашвани с масови съкра-
щения, въпреки броя на поръчките, който не е
спаднал, и това, че работниците по никакъв на-
чин не са били предупредени за подобни дейст-
вия от страна на ръководството. Такива ситу-

153
ации бяха реалност в много от другите компа-
нии, които кандидатстваха за субсидии.

Бизнесът настоява
за социална държава

Като профсъюз ние от Inicjatywa Pracownicza се

опитахме да изградим по-широка коалиция от
профсъюзи, за да се противопоставим на съз-
даването на последващи подобни антикризис-
ни щитове и да извоюваме промени в полза на
работниците – като например скъсяване на
работното време без спад в заплатите, запла-
щане по правилото 3:1 (това значи, че най-висо-
ката заплата в едно предприятие не може да
е повече от 3 пъти по-висока от най-ниската)
или пълни здравни осигуровки за всички. Над 40
компании подписаха нашите искания. Повечето
от тях обаче се синдикализират чрез Inicjatywa
Pracownicza и има само 7 от други профсъюзи.
Големите синдикати не предприеха същест-
вени стъпки, за да спрат неблагоприятните
промени. Единствено крайно антиработничес­
ките предложения на правителството бяха
блокирани. По време на карантината избухнаха
различни конфликти сред работниците: болно-
гледачките, които бяха заключени в старчески
домове заедно с позитивни за вируса пациенти;
медицинските сестри, чиито условия на труд
се влошиха съществено, когато те бяха поста-
вени в безпрецедентна ситуация, а от тях се
очакваше нечувана отдаденост; работници от
определени пазари и фабрики, където имаше ог-
154
нища на зараза; работници, които бяха заплаш-
вани с масови съкращения; работници, чиито
задължения се увеличиха с намаляването на
работното време и др. Всички тези протести
обаче бяха атомизирани и никой от тях не се
превърна в голяма, колективна съпротива. Бър-
зото въвеждане на още антикризисни щитове
изиска скоростна реакция от редица работни
места и анализ на новите документи, което в
комбинация с ограничената подвижност значи-
телно отслаби възможностите за мобилизация
на синдикатите и работниците.
Разкъсаното, слабо и пренебрегвано работ-
ническо движение в Полша все още се нуждае от
време да се обедини и да надскочи пределите си.
Това обаче е в разрив с доминиращата идея, че
работниците със сини якички (полагащите фи-
зически труд) са длъжни да работят като ма-
гарета и да не получават нищо, работниците с
бели якички (чиновници) са длъжни да работят за
малко повече от нищо, а големите предприемачи
са недосегаеми, имат право на достъп до всички
богатства и блага и никой не може да поставя
това под въпрос.
Като последствие от всичко това предпри-
емачите се оказаха най-войнствената група в
Полша по време на пандемията. С подкрепата на
дясното те организираха редица демонстрации,
по време на които имаше сблъсъци с полицията.
Иронично, те нарекоха протестите си „стачка на
предприемачите“. Самоосигуряващи се хора (нап­
ример фризьори) също се включиха в тези протес­
ти, но главните организатори бяха десни поли-
155
тици и богати предприемачи, които настояваха
за по-бърза финансова подкрепа и субсидии, гаран-
тирани от щитовете. Тази „стачка“ на предпри-
емачите получи широко отразяване в медиите и
засенчи протестите на работниците. Същите
хора, които от години лобират срещу правото на
стачка и срещу „настоятелните“ работници, без
никакъв срам се обърнаха към традициите на ра-
ботническата класа и започнаха бунтове в името
на „социална държава“... но само за бизнеса.

Работниците на Амазон
и Фолксваген в борба

В заводите на Амазон и Фолксваген работници-

те поискаха затваряне на складовете или въ-
веждане на допълнителни мерки за безопасност
и финансова компенсация за това, че работят в
опасни условия. Заради застоя на производство-
то в Германия и ограничения достъп до части
от Китай фабриката на Фолксваген затвори
врати за определено време. Профсъюзите от
OZZ Inicjatywa Pracownicza предложиха линиите
на производство на фабриките на Фолксваген
Познан да бъдат приспособени за производство-
то на респиратори и шлемове, нужни на меди-
цинските работници в Познан и из цяла Полша.
Фолксваген получава огромни държавни субси-
дии от 90-те насам и не плаща данъци. Бе изис-
кано по този начин компанията да се отплати
на своите работници за труда, който вършат, и
на държавата за финансовата подкрепа.

156
 В Амазон бяха получени паричен бонус и допъл-
нителна сигурност в резултат на борбата от
страна на международния кооператив на работ-
ниците от Полша, Германия, САЩ, Франция, Ита-
лия, Испания и Словакия, който действа на прин-
ципа от долу нагоре, както и групите и хората,
които ги подкрепиха (като например Solidarity
Group, OZZ Inicjatywa Pracownicza, Transnational
Social Strike, Amazonians United). Благодарение на
това сътрудничество работниците на Амазон
успяха да изготвят общи искания, да организират
подписка, да координират съвместни конферен-
ции и речи, да напишат писмо с искания до Джеф
Безос и др. Важно постижение беше това, че пад-
наха преградите между работниците със сини и
бели якички, техническите работници, както и
организираната взаимна подкрепа на работници-
те в складовете и кооператива на работниците
на Амазон за климатична справедливост. Друг ва-
жен елемент на протестите беше използването
на инструменти като спиране на работата, кога-
то работниците не се чувстват в безопасност.
На тази база бяха организирани няколко напуска-
ния на складовете в САЩ, както и протести във
Франция и Италия. В полските клонове на Амазон
около 60% от работниците спряха да ходят на
работа, като използваха болнични или оставаха
да се грижат за децата си (едно от малкото до-
пълнителни помощни средства, предоставени на
родителите на деца под 8 години по време на пан-
демията, беше възможността да си вземат пла-
тен отпуск, за да се грижат за децата си заради

157
затварянето на училищата). Въпреки че не беше
форма на колективна съпротива, отсъствието
на толкова много работници със сигурност спо-
могна за това от ръководството на Амазон да се
почувстват притиснати да подобрят условия-
та на труд и заплатите.
Едно от главните искания, отправени от ра-
ботниците на Амазон в световен мащаб в нача-
лото на пандемията, беше да бъдат затворени
складовете. Те не бяха безопасни, тъй като съби-
раха хиляди хора от различни градове всеки ден.
Разбира се, в държавите, където са били напра-
вени повече тестове, отколкото в Полша, бяха
намерени и много случаи на заразени хора. В Пол-
ша заразени имаше най-вече по складовете. Това
искане беше подкрепено от повечето от работ-
ниците, но не от всички. То породи смесени чув-
ства сред някои хора, които са били назначени
от различни агенции и се страхуват от съкра-
щения, както и сред някои работнички.
Повечето работници в полските складове на
Амазон идват от домакинства с ниски доходи в
малките градове и зависят от този доход. Висо-
ките цени на живот в големите градове ограни-
чават мобилността им. В местностите, от кои-
то идват, те обикновено имат собствено жили-
ще (често построено от тях самите или други
членове на семейството), което обаче струва
много по-малко от доста по-скромни жилища в
големите градове. В родните си градове те мо-
гат да разчитат на своите приятели, роднини
и съседи, които познават от много години; мо-

158
гат да получат помощ при грижата за децата и
възрастните. От друга страна, по време на раз-
говорите с представителите на синдикатите
някои работници в близост до Познан споделят,
че карантината за тях е означавала да стоят за-
творени у дома, където не искат да бъдат. При-
чините за това са много – някои основни са до-
машното насилие и семейните конфликти. Други
включват жилищните условия, претъпканите
домове, липсата на интимно и спокойно лично
пространство, нуждата да стоят над печката и
да вършат прекалено много домакинска работа.
Според думите на тези работници въпреки рис­
ка (повечето от тях са в рисковата група зара-
ди възраст­та си), те предпочитат да работят
за стотинки в склада, където е сухо и топло и
няма с кого да се карат или за кого да се грижат,
вместо да стоят в собствените си домове.
Пандемичната ситуация ни напомни, че ус-
ловията, в които живеят работниците, са от
съществено значения за техните възможнос-
ти да се договарят. Колкото по-малък достъп
имаш до приличен покрив над главата, толкова
по-трудно е да се бориш за достойни условия на
труд. Ситуацията също може да бъде описана и
по обрат­ния начин: колкото по-добри са условия­
та ти у дома и колкото по-добри възможности
имаш за смяна на жилището си, толкова по-слаба
е борбата ти срещу капитала.
Коронавирус пандемията разкри чрез кого
оцелява нашето общество. Онези, които ра-
ботят в сферата на логистиката, здраве­

159
опазването, търговията, пощенските услуги
и други подобни области спасиха икономиките
на държавите от абсолютен колапс и осигури-
ха възможността на обществото да продължи
да функционира. Но дори и да е така, годините,
прекарани в лоши условия на живот; работата
в небезопасни работни пространства, където
човешките животи не значат нищо; години-
те алиенация и маргинализиране на работници-
те от публичната сфера са оставили очевиден
белег върху уменията и възможностите на ра-
ботническата класа за мобилизация. Онези, кои-
то успяха да се организират отвъд стените на
работното място и границите на държавите,
започнаха отдавна да градят интернационални
структури. По време на пандемията видяхме,
че това не е било напразно. Трябва да продъл-
жим ежедневния труд по организирането на ин-
тернационално ниво и мобилизациите на наема-
телите (квартирантите) на съпротива срещу
произвола на собствениците на жилища. Ако се
мобилизираме чак когато ножът удари в кокала,
може да е прекалено късно.

Магда Малиновска е член на търговския синдикат Inicjatywa

Pracownicza и e съорганизатор на Социалния женски кон-
грес. В момента работи в полския клон на Амазон. Автор е
на редица филми на социална тематика. Сред тях са: „Plyta“,
„Bourgeoisie returns to the center“, „Mothers’ Strike“, „Special
Exploitation Zone“ и „The Women’s Strike Continues“.

160
 Женски труд преди и по
време на пандемията от
Ковид-19
Ваня Григорова

Пандемията от коронавирус доведе до натиск

върху работещите в целия свят, но се отрази и
ще продължава да се отразява най-пагубно върху
особено уязвимите трудещи се – хора с уврежда-
ния, майки на малки деца, ниско платени наемни
работници, заети в недеклариран труд. Жените
традиционно се намират в групата на уязвими-
те икономически активни лица, макар в България
разликите между мъжете и жените по основни-
те показатели да е под средното за Европейския
съюз. Работничките и служителките трябваше
да са във фокуса на управленските политики през
извънредното положение и последвалата извън-
редна епидемична обстановка. В държави като
Румъния например беше приет изричен закон за
подпомагане на родителите, които нямаха въз-
можност да работят, защото трябва да гледат
децата си. В България подобна мярка беше при-
ета месеци по-късно и два месеца по-късно едва
стотина родители са се възползвали от нея пора-
ди заложените критерии за достъп.

161
 Традиционно

Благодарение на включването на жените в про-

изводството по време на социалистическия пе-
риод на развитие на страната, у нас разликите
между мъжете и жените са по-слаби, отколко-
то в ЕС като цяло. Въпреки леките отклонения,
това са едни от малкото социално-икономиче-
ски показатели, по които страната не е на пос­
ледните места сред държавите в европейската
общност. Така например, по отношение на зае-
тостта е видно, че делът на заетите жени в
България е с почти 3 процентни пункта по-ви-
сок от средноевропейския*.

* Women’s employment in the EU (2020), ec.europa.eu, https://

bit.ly/3pEJnK7

Източник: Евростат

162
 И все пак разликите между половете са ви-
дими. С цели 8 процентни пункта повече са на-
етите работници от мъжки пол. Данните на
графиката се отнасят към 2019 г., която се ха-
рактеризира с икономически подем и без значими
глобални предизвикателства. Т.е. можем да прие-
мем картината като „нормална“.
Когато обаче има сериозни предизвикател-
ства, най-уязвими се оказват... мъжете. Пореди-
ца изследвания показаха значително по-висока
устойчивост на жените по време на световна-
та икономическа криза през 2008 г. например.
Тяхната заетост също беше повлияна, но по-сла-
бо. Спадът на женската заетост през 2010 г. е
с 3,6%, докато на т.нар. силен пол – с 5,4%. Така
през 2012 г. разликата в заетостта между поло-
вете се стопява до 5 процентни пункта в Бъл-
гария, докато в ЕС е цели 11 п.п. Ситуацията се
„нормализира“ едва със стабилизирането на ико-
номиката през 2013 г., когато темпът на рас-
теж на мъжката заетост се увеличава по-бързо
от този на женската. Всичко това е следствие
и от факта, че мъжете психически приемат
по-тежко срива, склонни са към депресии, труд-
но се примиряват с по-непрестижни работни
места и/или по-ниско заплащане.
Подобна е картината и по отношение на за-
плащането. Различията са по-малки от средни-
те за Съюза. Но, както е видно на следващата
графика, през последното десетилетие ситуа-
цията се влошава, вместо заплащането между
половете да се сближава в резултат на полити-

163
 Източник: Евростат, online data code: SDG_05_20

ческото говорене, разработваните стратегии,

европейските приоритети, които остават ос-
новно декларативни.
В Европейския стълб на социалните права са
заложени цели два приоритета (от 20), насочени
към жените: „Равенство между половете“ и „Ба-
ланс между работа и личен живот“. Формулиров-
ките са добри, но политиките зад тях са беззъ-
би. В продължение на декларациите в Социалния
стълб беше разработена Директива относно
равновесието между професионалния и личния
живот на родителите и лицата, полагащи гри-
жи. С този документ бяха направени препоръ-
ки за по-голяма гъвкавост на работното мяс-
то, надомна работа и пр. улеснени възможности
работодателите да продължават да ползват
труда на родителите, но не и за задължение на

164
държавите или компаниите да осигурят места
в детски градини и ясли и те да бъдат безплат-
ни, за да има възможност въобще хората да ра-
ботят. Разбира се, именно жените са най-засег-
нати от трудностите да съчетават личния и
професионалния си живот. Основната пречка
пред трудовата заетост на майките на малки
деца е работното време – когато то не позво-
лява да взимат и да водят детето си на градина
или училище, жените нямат физическа възмож-
ност да получават доходи от труд. А ако все пак
намерят нормално работно време, почивката за
тях не е точно личен живот – платената рабо-
та през деня прелива в домашна неплатена рабо-
та и полагане на грижи за деца вечерта.
Съществуват обективни причини за по-нис­
ките възнаграждения за жените. Обичайно в
рамките на двете години на майчинството за-
платите на останалите работници се увели-
чават, докато на жената, която е извън пред-
приятието, остава замразена. Това изоставане
често не се компенсира при завръщане на ра-
ботното място. Поради това през последните
години в държавната администрация беше при-
ет механизъм за еднократно актуализиране на
възнаграждението след майчинство. В частния
сектор обаче това зависи само и единствено от
волята на работодателя.

165
 Майките – нежеланите работници

Широко разпространена е практиката на ин-

тервю за работа младите жени да бъдат пита-
ни дали имат малки деца и дали планират скоро да
забременеят. Под претекст, че работодателите
нямат право да принуждават някои категории
работници да полагат нощен труд, те принуж-
дават потенциалните си служителки да подпис-
ват декларация, в която потвърждават, че:

• не са майки на деца до 6 години;

• не са бременни;
• не са в напреднал етап на ин-витро
процедура.

Декларацията се попълва преди подписването

на трудовия договор. В случай че жената е сред
тези групи, договорът въобще не се подписва с
аргумент, че тя ще бъде непълноценен работ-
ник. И от гледна точка на собственика и ме-
ниджмънта това е точно така – съществуват
законови ограничения да „ползват“ този служи-
тел както и когато им е нужен. Разбира се, кан-
дидатката може да попълни невярна информа-
ция. Според юристи по наказателно право обаче,
впоследствие работодателят  може да я съди
за това.
Дори да се добере до заветното работно мяс-
то, младата жена може да стане майка по-къс-
но. Декларацията важи за момента, в който е
попълнена, но работодателят има възможност
(и го прави) да упражнява психологически на-

166
тиск върху служителката, която е забременяла
или има малко дете. Ще опиша реален случай. За-
върнала се предсрочно от майчинство работ-
ничка на търговска верига „Фантастико“ полу-
чава по-ниско трудово възнаграждение в срав-
нение с това, което  е било изплащано преди.
Детето, което е под 2 години, току-що е започ-
нало да ходи на детска ясла, а почти няма дете,
което да не се разболява често при прехода
от домашна среда към детски заведения. Това
принуждава майката да си взима болнични –
налага се компанията да плаща всеки път по
три дни за служител, който не работи, а в до-
пълнение трябва да търси друг работник, кой-
то да замени липсващия. Кодексът на труда е
категоричен – заплата не може да бъде намаля-
вана едностранно от работодателя. Пробле-
мът е в това, че в България е масова практика-
та почти половината от възнаграждението да
се изплаща под формата на бонус, който зависи
до голяма степен от волята на работодателя.
А волята в този случай беше да не „стимулира“
служителката, за да я принуди да напусне.
Другият механизъм, който беше приложен
и в този случай, е да се сменя графика от днес
за утре. Самотната майка е намерила познат,
който да взима детето  от ясла, когато тя е
на работа. Но този познат също се труди и за-
виси от собственото си работно време, което
не може да промени в рамките на няколко часа.
Така майката е поставена в невъзможност да
се грижи за малкото си дете и макар Кодексът

167
на труда да я пази от уволнение, в повечето
случаи е принудена да напусне сама.

Ковид-19 родителска криза

Икономическите затруднения, които се появи-

ха вследствие на пандемията и извънредното
положение, усилиха „вродената“ уязвимост на
работещите жени. Още на 13 март на среща на
министъра на труда със социалните партньо-
ри синдикатът, в който работя, повдигна те-
мата за майките, които ще се наложи да спрат
работа, поради факта, че децата им не могат
да ходят на училище или детска градина. Пред-
ложихме на министъра тези родители да по-
лучат ваучери, с които да могат да потърсят
детегледачи. Това не беше прието. Искането
за допълнителен родителски отпуск – също.
Поради хаотичните управленски решения и
нежеланието да се приемат мерки за хората
(основно жени), които се налага да си останат
вкъщи, се налагаше служителки да ходят на ра-
бота с децата си, като така се компромети-
раха приложените ограничителни мерки, а же-
ните нито можеха да се трудят пълноценно,
нито да се грижат за децата. Единственото,
което намери място в Закона за извънредно-
то положение почти две седмици след начало-
то на извънредното положение, беше възмож-
ността тези работещи да си взимат платен
или неплатен отпуск, без да е нужно разреше-
ние от работодателя.

168
 Едва месец по-късно беше приета мярка за из-
плащане на еднократна помощ за такива случаи
в размер на 375 лв. Условията обаче бяха изклю-
чително рестриктивни: жената следваше да е
използвала целия си наличен платен отпуск и да
е поне от 20 дни в неплатен, както и доходът на
член от семейството да не е повече от 610 лв.
Първо, почти невъзможно е пълният платен от-
пуск да е използван още в началото на годината.
Второ, доход от 610 лв. не позволява наемане на
детегледачка. Трето, имаше майки, които са ус-
пели да се комбинират с други членове на семейс­
твото и да останат на работа (недостъпен из-
бор за голяма част от жените, които сами от-
глеждат деца), но на непълен работен ден, съот-
ветно с намалени доходи. Четвърто, това е ед-
нократна, не месечна помощ. Критериите бяха
такива, че трудно можеха да бъдат изпълнени,
поради което бяха подадени и жалби до Комисия-
та за защита от дискриминация* от страна на
майки, притиснати от кризата, които остават
без доходи.
Пандемията беше използвана от работо-
датели, за да притискат служителки, с които
имат трудовоправни спорове. Телекомът А1 на-
пример от години настоява работниците да
подписват декларация, с която разрешават да
бъдат правени удръжки от заплатите им. Прак-
тиката продължава, въпреки че Инспекцията по

* Без помощ за майки загубили доход заради коронакриза-

та (2020), solidbul.eu, https://bit.ly/3sfl9rC

169
труда я е обявила за незаконна. Една от малкото
работещи в А1, която отказва да я подпише, е
командирована в Северозападна България със за-
дача да търси клиенти на улицата и в домове за
възрастни хора – места, в които посещенията
бяха забранени заради коронавируса. Тъй като
жената е самотна майка, изпратила детето си
на село при родителите си. Но помолила да  да-
дат отпуск за първия учебен ден, за да може да
доведе детето в столицата, където учи. Отка-
зано  е категорично от работодателя, като  е
било заявено, че освен това след приключване на
командировката мигновено отново ще бъде на-
казателно командирована извън София. Поста-
вена в невъзможност да отглежда детето си,
като успоредно с това под въпрос е поставено
образованието му, работничката е принудена да
напусне и да остане без доходи.

Безработица
във феминизирани сектори

Социално-икономическите мерки трябваше да

бъдат насочени към запазване на заетостта и
доходите. Най-популярната от тях е „60/40“.
От самото начало на прилагането  управлява-
щите и техни подгласници твърдяха, че е спа-
сила 200-300 хиляди работни места. Това беше
опровергано* впоследствие, но не и признато от

* Анализ на социално-икономическите мерки за справя-

не с коронакризата в България (2020), solidbul.eu, https://bit.
ly/2OXFF1A

170
 Данни: Агенция по заетостта, месечни бюлетини

правителството. Факт е, че безработицата на-

расна главоломно. Най-обсъждани и подпомага-
ни бяха сектори като туризъм, хотелиерство
и ресторантьорство. И наистина хиляди хора,
заети в тези икономически дейности, останаха
без препитание. Но внимателен преглед на дан­
ните по сектори показва, че всъщност най-го-
лям ръст на новорегистрираните безработни
през критичния месец април е отбелязал сектор
„Хуманно здравеопазване и социална работа“.
Оценки на Международната организация на
труда* сочат, че в България през 2020 г. между
71 и 80% от заетите в здравеопазването и со-
циалната работа са именно жени. Поради нарас-

* The Ковид-19 response: Getting gender equality right for

a better future for women at work (2020), ilo.org, https://bit.
ly/37AkRn7

171
налите нужди от медицински и социални работ-
ници не беше логично напускането да се е слу-
чило по инициатива на работодателите. Един-
ствено обяснение може да е фактът, че това
са едни от най-неоценените професионалисти
в България. Заплахата от заразяване в съчета-
ние с ниските възнаграждения вероятно са ос-
новните причини служителките да напускат
по собствено желание.
Това беше потвърдено и от участничка в уе-
бинара, посветен на условията на труд на же-
ните по време на пандемията, организиран от
ЛевФем с помощта на фондация „Фридрих Еберт“
в началото на октомври 2020 г. Медицинската
сестра е напуснала, след като не са  били осигу-
рени необходимите предпазни средства и тя е
решила, че не си заслужава да рискува собстве-
ното си здраве и това на невръстното си дете
срещу заплата от 700 лв. на месец. При втората
вълна в България и вече осезаемия недостиг на
медицински специалисти, тези хора бяха обяве-
ни за дезертьори. Да, войниците не бягат, но те
са въоръжени. За разлика от тях, лекарите и ме-
дицинските сестри бяха оставени дори без мас-
ки, а правителствени лица упражняваха натиск
върху директори на болници, за да отричат, че
липсват базови лични предпазни средства.

172
 Критични работници с нищожни
заплати

Когато през месец март 2020 г. голяма част от

европейските държави затвориха границите си,
Европейската комисия препоръча националните
правителства да не възпрепятстват пътува-
нията на т.нар. критични работници. А те, спо-
ред Комисията, са медицински работници, де-
тегледачи, гледачи на възрастни хора и... сезонни
работници. Общото между всички тези групи е
това, че идват основно от Източна Европа, из-
ключително ниско платени са в собствените си
държави, затова не могат да си позволят да ос-
танат в родината си дори когато пътувания-
та са равносилни на заразяване, а понякога и на
смърт. Синдикатът, в който работя, публикува
отворено писмо до управляващите в България с

Данни: МОТ
настояване на тези хора да им бъдат осигурени
доходи, с които да могат да останат в страна-
та и да не спомагат за разпространението на за-
разата и да рискуват живота си, за да издържат
семействата си. Отвореното писмо намери от-
звук в българските и някои чужди медии, но прави-
телството го пренебрегна. Тези ключово важни
за Европейския съюз професионалисти очевидно
не бяха важни за собствената си страна.
В статията „Коронавирусът не е сляп за пола,
ние също не бива да сме“* се отбелязват някои
ключови негативни ефекти от пандемията вър-
ху жените и момичетата. Авторите цитират и
данни на Международната организация на тру-
да, според които жените, работещи на първа ли-
ния, са значително повече от мъжете. Сред тях
са именно „критичните работници“, за които ЕК
настоява да продължават да номадстват, въп­
реки заплахата за здравето и живота им.
Все още жените са тези, които полагат по-
вече грижи за децата и възрастните зависи-
ми роднини. Това означава по-продължително
отсъствие от работа поради майчинство и
болнични. Означава и дълги периоди без платена
работа, поради липса на достъпни специализира-
ни институции като хосписи например. Грижа-
та за другите обаче води след себе си по-ниски
възнаграждения, които впоследствие се отразя-
ват пагубно и върху размера на пенсиите. Панде-
мията усили натиска върху трудещите се жени

* The coronavirus is not gender-blind, nor should we be (2020),

worldbank.org, https://bit.ly/37zv2Zc

174
допълнително, а управляващите не пожелаха да
го отслабят с адекватни социални мерки. Но пък
иначе насърчават раждаемостта. Поне на думи.

Ваня Григорова е икономист, съветник на президента на КТ

„Подкрепа“ и председател на сдружение „Солидарна Бълга-
рия“. Автор на изследвания за въздействието на междуна-
родните финансови институции върху социално-икономи-
ческото развитие на България, за ефектите от договорите
за свободна търговия, за последствията от дерегулацията
на публичните услуги. Завършила Националната търгов-
ско-банкова гимназия, магистър в УНСС, понастоящем е
докторант в катедра „Човешки ресурси и социална защита“
в УНСС.

175
 Уроци от Синдиката на
терапевтите в Грузия
Сопико Джапаридзе, Solidarity Network
Превод: Стойо Тетевенски

За да разширим общата работа и заздравим раз-

бирателството сред посткомунистическите
страни в Европа и други контексти, по време на
пандемията от Ковид-19 ние, членовете на Со-
лидарната мрежа (Solidarity Network) в Грузия,
съставихме доклад и анализ на трудовото орга-
низиране на поведенчески терапевти. Избрах-
ме този опит от организиране на работници в
социалното възпроизводство, за да подчертаем
предизвикателствата и възможностите, кои-
то пандемията и животът след нея ни предос-
тавят. Отскоро създаденият синдикат на те-
рапевтите се бори да преодолее десетилетия
политики на строги икономии, безапелационно-
то приемане на неолибералната рамка на инсти-
туционална реформа, обезценяването на соци-
алното възпроизводство, както на неплатения
домашен и грижовен труд, така и на платената
работа, липсата на правна защита и фактичес­
кото заличаване на работника от обществения
дебат и социалните политики.
С помощта на донори и неправителствени
организации родителите на деца в аутистичния

177
спектър от години се борят държавата да оси-
гури програма за хората с аутизъм.
През 2015 г. такава програма най-накрая
беше създадена под егидата на местната власт.
Тя осигури определена сума от лари (грузинска-
та валута) на дете. Програмата беше много по-
пулярна и имаше списъци с чакащи да бъдат при-
ети. Бяха създадени няколко частни центъра,
които да приемат потока от деца в нужда да се
присъединят към програмата и да реализират
пътеките от държавно финансиране. Новата
програма също създаде търсене за поведенчески
терапевти, които бяха назначени от тези цен-
трове. Много млади хора се втурнаха към тези
работни места, тъй като ръстът и на текуща-
та, и на структурната безработица* в Грузия е
много висок. Тъй като програмата беше създаде-
на от родителите на деца с аутизъм, в центро-
вете на местно и правителствено ниво тера-
певтите бяха третирани като част от дизай-
на на образователната среда, а не като работ-
ници с трудови права.
Програмата добиваше все повече популяр-
ност сред родителите, но за да може да се разви-
ва и да става все по-успешна, както и за да запа-
зи подкрепата на правителството и да включва
все повече деца, тя трябваше да нараства всяка
година. С тази цел програмата беше проектира-
на като пиар ход на местната власт в неолибе-

* Структурна безработица: безработица, предизвикана

от разминаването между уменията на текущо безработ-
ните и нуждите на работодателите.

178
рален стил, така че да демонстрира главно как
децата получават средствата, докато скрива
кой извършва всичкия труд. Един начин за пови-
шаване на броя новозаписани деца всяка годи-
на беше решението на кмета на Тбилиси преди
няколко години да увеличи приема като намали
сумата, която отива за грижата за всяко запи-
сано дете. Другият ключов начин за намалява-
не на разходите на центровете беше отклоня-
ването на средства, предназначени за заплати
на служителите, тоест реалното присвояване
на заплати (wage theft). Терапевтите получа-
ват надница единствено за индивидуални сесии
с деца. В началото на годината парите се раз-
пределят за определен брой терапевтични се-
сии на дете. Когато по някаква причина, често
независеща от терапевта, детето не отиде на
планираната сесия, парите не отиват при те-
рапевта, а се връщат в програмата, осигурявай-
ки възможност за ново дете да се запише. Всеки
месец това води до 15-20% загуба от заплатата
на всеки терапевт, които отиват за осигурява-
нето на още места за нови деца в програмата.
Това печели на програмата и на кмета аплодис-
менти, но фактически поставя интереса на ро-
дителите от списъците с чакащи в конфликт с
интереса на терапевтите. Достъпът до така
нужната терапия за повече деца се случва на це-
ната на недостатъчни заплати и нестабилни
условия на труд на терапевтите. Надниците
също не включват труда на терапевтите, необ-
ходим за подготовката на всяка сесия.

179
 Според грузинския трудов кодекс всеки ра-
ботник има право на едномесечен годишен пла-
тен отпуск. Терапевтите в центровете обаче
не получават изобщо заплата или са лишени от
значима част от нея, защото тя се формира от
завършени сесии по поведенческа терапия, въп­
реки че през август почти всички грузинци са
във ваканция и повечето деца не посещават се-
сии. Освен това през други месеци като януари,
когато има много празници, почти няма деца,
които да посещават терапевтичните центро-
ве и сесии.
Някои терапевти са класифицирани като не-
зависими доставчици на услуги, а други като ра-
ботници – в зависимост от конкретния център,
в който работят. Според тази класификация
центровете или нарушават трудовия кодекс,
или не. Освен това, тъй като тези центрове съ-
ществуват само заради финансирането от про-
грамата за деца с аутизъм във всеки град, дори
класифицираните като работници не могат да
се възползват от трудовото законодателство,
тъй като техният директен работодател
(подизпълнител на държавния договор) има мал-
ко или никаква власт и съответно способност
да отговори на основните искания на терапев-
тите – да се спре кражбата на заплати и да се
създадат стабилни условия на труд. Терапевти-
те могат да подават трудови жалби, но на тех-
ните потребности не се дава отговор, докато
кметът на съответното населено място не по-
еме отговорност и не пожелае да отстои своя-

180
та роля на работодател. От правна гледна точ-
ка няма начин той да бъде заставен да защити
интересите на работниците или да седне на ма-
сата за преговори с тях. Заради пандемията ор-
ганизирането на стачки е невъзможно, тъй като
работният процес е фактически спрял. Стачку-
ване в друга ситуация би изисквало законни и не-
легални стачки, защото терапевтите, които не
са считани за работници, са (дис)класифицирани
като независими доставчици. Поради това хора,
изпълняващи един и същи труд, имат различен
правен статут и право на стачкуване, а оттам
и различна правна защита в случай на стачка.
Грузинските терапевти живеят в такива
крайно нестабилни условия и трудови отноше-
ния години наред, през които гневът им се нади-
га и спада, без те да се организират. Тогава дой-
де пандемията и училищата затвориха. Терапев-
тите бяха оставени без заплати и без начин да
си осигурят прехрана. Шестнадесет терапевти
от различни центрове потърсиха и се присъеди-
ниха към нашата организацията Солидарната
мрежа (SolNet), за да организират синдикат и с
него да се борят да получат заплащане по време
на карантината, наложена заради пандемията,
която не беше ясно колко време ще продължи.
Още от самото начало на този процес срещ-
нахме няколко предизвикателства. Докато ця-
лата страна беше под карантина, работодате-
лите в центровете имаха малко власт – цялата
власт беше съсредоточена в ръцете на кмето-
вете на градовете с центрове за аутизъм. Фи-

181
нансовата схема на програмата остана враж-
дебна към терапевтите, а така и нашата въз-
можност да се организираме беше твърде огра-
ничена. Освен това, терапевтите разкриха, че
родителската асоциация на деца с аутизъм е
враждебно настроена към терапевтите, които
очакват отпор от страна на лидерството .
Изглежда, че има и разделение между лидерство-
то и обикновените членове на асоциацията, от-
стояваща интересите на децата с аутизъм. Те-
рапевтите споделят, че редовният аргумент
срещу тях е: „Това са парите на децата“. Всъщ-
ност финансовата програма е проектирана да
носи политически дивиденти за управляващата
партия и да се използва от определена част от
родителите и кметовете като инструмент за
морално укоряване на терапевтите всеки път,
когато те говорят за трудовите си условия и
права. Затова целта в работата ни с терапев-
тите беше да получим подкрепа от родителите
и да успеем да организираме повечето терапев-
ти в нашия синдикат, за да покажем обединение
и солидна членска маса.
Отначало терапевтите не вярваха, че пове-
чето родители биха ги подкрепили поради враж-
дебността на родителската асоциация. За да
неутрализираме ръководството на тази асоци-
ация, ние направихме наша собствена петиция
и я разпространихме директно сред родители-
те. Така ние отрязахме асоциацията като по-
средническо звено между родители и терапев-
ти, за да си осигурим подкрепата на значителен

182
брой родители. Когато достигнахме определен
процент, ние поканихме ръководството да по-
дпише петицията, за да се почувстват вклю-
чени. Наред с това, на срещата със синдиката
се споразумяхме всеки терапевт да се опита
да получи подписа на един родител и да привле-
че петима терапевти, които да застанат зад
исканията на синдиката. Исканията включваха
получаване на основната заплата от страна на
терапевта по време на пандемията и условие-
то, че след стартирането отново на програма-
та всички решения относно продължаването на
работата на центровете в страната ще бъдат
взети в присъствието на терапевт от синди-
ката. Преценихме на този етап, че отказът от
компенсиране на пропусната работа по принцип
щеше да бъде твърде противоречив ход и може-
ше да навреди на единството на терапевтите.
Ние бях­ме наясно, че кметовете и родители-
те използват морализаторски аргументи, за да
експлоатират труда на терапевтите. Съще-
временно осъзнавахме, че много терапевти се
чувстват морално задължени да компенсират
пропуснатите работни часове в сесии с деца с
аутизъм. Затова и оставихме неизяснен въпро-
са за компенсацията на пропуснатите по време
на карантината часовете. SolNet приоритизира
демократичното вземане на решения за работ-
ното време и борбата за демокрация отвъд ти-
пичните икономически искания. Тъй като знаех-
ме, че демокрацията на работното място е важ­
на за работниците и че работодателите никога

183
не се отказват от власт с охота, ние използва-
хме посткарантинното искане на работната
група като отправна точка за установяването
на процес, в който работниците да бъдат вклю-
чени във вземането на решения в рамките на
програмата.
Петицията пожъна невероятен успех.
Вместо да получат подписите само на очаква-
ните 50 родители, терапевтите успяха да по-
лучат над 700 родителски подписа. Почти всич-
ки терапевти – над 300 – се организираха в на-
шия синдикат. Когато родителската асоциация
разбра какво се случва, повечето родители вече
бяха минали на наша страна. Лидерът на асоциа-
цията се опита да се намеси и да поиска условия,
според които терапевтите да получат аванс
по време на пандемията и да изработят пропус-
натите часове по-късно – което би изострило
трудовата експлоатация поради нарушаване
на законите за извънредния труд. Центрове-
те имаха среща със синдиката и се опитаха да
тушират нашите искания чрез предложение за
частично заплащане по време на пандемията.
Последва кратък и напрегнат преговор. Пред-
вид това, че до този момент работодателите
в центровете никога не бяха сядали да прегова-
рят или да вземат решения заедно и на равни на-
чала с терапевтите, някои от тях отчетливо
се опитаха да се отнесат към синдиката като
към подчинен, без каквото и да е разбиране, че
властта за вземане на решения вече не беше
само в техните ръце. По време на преговорите

184
например един директор на център каза на друг
да „контролира работника си“, който беше взел
думата. В крайна сметка, обстоятелството,
че и завеждащите центровете, и терапевтите
бяха зависими от обща победа срещу предста-
вителите на местната власт, за да получат па-
рите си, принуди работодателите да променят
своя подход към терапевтите.
В Тбилиси центровете щяха да преговарят с
кмета по-късно през деня, като обаче подчерта-
ят, че няма да се опитват да тушират дейст-
вията на терапевтите срещу кмета, ако пос­
ледният не се съгласи да продължи да изплаща
заплатите по време на пандемията. След среща-
та терапевтите проведоха и пресконференция,
която беше широко отразена. Кметът почув-
ства натиска – родители, терапевти и центро-
ве бяха обединени. Дотогава той категорично
твърдеше, че терапевтите няма да получат
нищо, но след това и той заяви в пресконферен-
ция, че терапевтите ще получат заплата, но
ще трябва да изработят пропуснатите часове.
Към този момент това беше голяма победа.
Появиха се обаче два нови проблема. Част от
терапевтите в Тбилиси искаха гаранция от кме-
та, че няма да има часове за отработване. Това
ни постави в затруднение, тъй като липсваше
единно мнение по въпроса между терапевтите:
нямахме достатъчно власт да изискваме нещо
такова с протестни действия, понеже бяхме в
карантина и не можехме да протестираме или
стачкуваме, а освен това лидерът на асоциация-

185
та на родителите чакаше да намери нещо, за да
се изправи срещу нас. Имаше дебат в синдиката,
но нито една позиция не получи мнозинство от
членския вот. Освен това се оказа, че някой от
присъстващите на вътрешногруповите диску-
сии между мрежата и синдиката изнася инфор-
мация към родителската асоциация, което даде
възможност на лидера на асоциацията и шепа
активисти да напишат писмо, с което да нас­
тояват родителите в програмата да получат
парите, отделени за децата, тъй като на тях
бе паднал грижовният труд и работата с деца-
та по време на карантината. „Парите на деца-
та“ според писмото не трябвало да се „хабят“
по терапевти, които нямали намерение да от-
работват неизработените по времето на ка-
рантината часове. За щастие лидерът не събра
необходимата подкрепа, а писмото не стигна
далеч – но фактът, че асоциацията се опитваше
множество пъти да попречи на терапевтите да
получат заплатите си по време на пандемията
остава извор на безпокойство.
Вторият проблем възникна покрай това, че
докато лидерът на родителската асоциация
продължаваше да ни напада, терапевтите не
успяваха да постигнат съгласие за единен план
за действие. Невъзможността да се срещнат
на живо и съответно ограничаването на кому-
никацията помежду им с оскъдна връзка и през
социалните медии позволи на кмета и на цен-
тровете да въведат отработване на часовете
чрез онлайн сесии без организирана съпротива

186
от страна на терапевтите. Мнозинството от
терапевти не достигна до единна позиция от-
носно онлайн работата. От една страна, онлайн
работата в действителност изискваше повече
неплатен подготвителен труд на час от сеси-
ите на живо; от друга страна, терапевтите се
притесняваха, че без онлайн сесии, които да за-
пълнят дългото време между сесиите на живо,
целият труд, вложен в сесиите с децата, щеше
да отиде напразно. С други думи, те се бояха, че
напредъкът на децата щеше да се осуети. Зато-
ва, въпреки че онлайн сесиите бяха по-трудни
и изискваха повече време за подготовка и осъ-
ществяване, все пак тази опция беше по-добра
от започването отначало с деца, които вече са
направили голяма крачка в развитието си. Как-
то се очакваше, кметът почувства намаляване-
то на натиска и въпреки че плати на терапев-
тите, той започна да протаква, като в послед-
ващите месеци заплатата зависеше изцяло от
изработените часове.
Действията на лидера на асоциацията на ро-
дителите, макар че бяха реакционни, разкриват
натиска, който майки, особено на деца със спе-
циални нужди, чувстват, докато се опитват да
се справят без помощ от обществото. Те показ-
ват и докъде могат да стигнат хора в подобна
ситуация, за да поддържат дори и оскъдна дър-
жавна програма, независимо че отказва препи-
тание на работниците. Фактът, че социалното
възпроизводство се разглежда или като отго-
ворност на семейството, или като незаслужа-

187
ващо достойна заплата и стабилни условия на
труд за работниците, играе ключова роля в на-
чина, по който програмата е структурирана,
както и в нейния обхват и капацитет. Приета-
та вяра в неолибералното преструктуриране
на отговорността на правителството към не-
говите граждани най-добре се артикулира чрез
исканията за намаляване на правителствени-
те разходи, трудови разноски и употребата на
подизпълнители – все мерки, шокиращо залегна-
ли в грузинската конституция, където държав-
ните социални услуги са ограничени до 30% от
бюджета в „Акта на свободата“, стоящ зад ар-
хитектурата на тази социална програма.
Тази програма е проектирана да лишава те-
рапевтите от правата им чрез премахването
на правителството от ролята на работода-
тел, като същевременно те са сложени в роля-
та на безвластни подизпълнители. По този на-
чин терапевтите са принудени допълнително
да нарушават трудовите закони като неволно
са заставени да участват в схемата за инсти-
туционализирането на отклоняването на зап­
лати и погрешното класифициране на работ-
ници. Също така, тази институционална рамка
изправя терапевтите и родителите едни сре-
щу други в игра без победител. Колкото по-екс-
плоатирани са работниците, толкова повече
деца ще получат грижи и ще намалят бремето
на родителите. С такава програма управля-
ващата партия получава доверие в очите на
обществото на местно ниво, докато донори,

188
НПО-та и международни и регионални организа-
ции възхваляват прогреса в работата на Грузия
с деца с увреждания. В същото време ефектив-
ната войната срещу трудовите права в дър-
жавата отслабва позициите на работниците и
способността им да оцеляват и да се борят за
по-добри условия на труд.
Въпреки ограничения напредък синдикат на
терапевтите беше организиран за пръв път в
сектора „благодарение“ на пандемията. Повече-
то терапевти признават, че биха останали без
никакви надници по време на пандемията, ако не
беше организирането от страна на синдиката.
В рамките на преговорите за пръв път някой се
противопостави открито и в медиите на не-
олибералната схема на финансиране и спечели
значителна обществена подкрепата за каузата
на терапевтите. Неоспорваният до този мо-
мент морализъм на аргумента, че „парите при-
надлежат на децата“, беше подложен на въпрос,
както в рамките на синдиката, така и в об-
ществения дебат, и изгуби давността си и въз-
можността да бъде използван за манипулация
на терапевтите и родителите. Много неправи-
телствени организации, работещи с уврежда-
ния, поставиха под въпрос и действията на ли-
дера на родителската асоциация в своите орга-
низации, а едно НПО публично осъди писмото на
асоциацията в социалните медии. Терапевтите
разбраха, че повечето родители подкрепят тях,
а не самопомазания „стожер“ на родителските
интереси – лидера на асоциацията.

189
 Въпреки враждебния антисоциален дизайн
на програмата за деца с аутизъм в Грузия, пове-
чето родители, терапевти и активисти наме-
риха общ език, като демонстрираха как момен-
ти като пандемията могат да разрушат дори
най-порочните опити за разединение на работ-
ническата класа чрез разделението между пла-
тен и неплатен труд. Това е само началото, ма-
кар и да е ясно, че настоящата правна рамка и
политическа среда не позволява широки правни
действия.

Сопо Джапаридзе е съосновател на Солидарна мрежа, грузин-

ски автономен синдикат, основаващ се на принципя на ра-
ботническа самоорганизация. Тя работи като обществена
активистка и синдикалистка от 12 години.

190
 Вместо
заключение
 Манифест за жизнена
стачка 8 март
Транснационални жизнени автономни борби
(Essential Autonomous Struggles Transnational,
EAST)

Ние сме жените, чиито труд и грижи са жизне-

новажни в изцеряването на целия свят от пан-
демията и нейните икономически и социални
последствия. Ние извършваме жизнено значим
труд в ключови сектори и въпреки това се нами-
раме в мизерни условия: работата ни е зле пла-
тена и недооценена; работим прекалено много
или сме безработни; принудени сме да живеем в
пренаселени жилища; и като мигрантки посто-
янно ни се налага да подновяваме разрешенията
си за пребиваване. Ние сме изправени пред еже-
дневна борба срещу насилието, упражнявано от
мъжете в дома и на работа.
Стига толкова насилие и експлоатация! От-
казваме повече да мълчим! Заедно започнахме да
се организираме в мрежа, която свързва борещи
се жени, мигранти и работници в Централна,
Източна и Западна Европа: това е EAST Essential
Autonomous Struggles Transnational (Транснацио-
нални автономни жизнени борби). Призоваваме
всички, които се борят срещу капиталисти-
ческото, патриархалното и расисткото наси-

193
лие, да се присъединят към нашата стачка на
8 март!
На 8 март ще стачкуваме срещу експлоата-
цията на нашия производителен и възпроизво-
дителен труд.
труд Това, което поддържа общество-
то, е нашият труд на медицински сестри, чис-
тачки, учителки, продавачки, работнички в ло-
гистичния сектор, сезонни работнички, плате-
ни и неплатени домашни работнички и грижещи
се за децата, възрастните и болните. Бремето
на домашния труд и грижата за децата лежи на
нашите рамене, особено сега, когато училищата
и детските градини са затворени. По време на
пандемията много от нас загубиха работата си,
защото вкъщи имахме домашна работа и деца,
за които да се грижим. Вкъщи и на работните ни
места нашият труд е жизненоважен, но вместо
да бъде почитан и възнаграден, той бива прини-
зен и потъпкван.
На 8 март стачкуваме срещу затягането
на оковите на патриархалното насилие! Нацио-
налните правителства използват пандемия-
та като възможност за затягане на хватката
на патриархата: в Полша – с опита за допълни-
телното ограничаване на свободата на аборт;
в Турция – с предложението за оттегляне от
Истанбулската конвенция; в Унгария – с ограни-
чаването на правата на трансджендър хората
и политика, насочена срещу ЛГБТИ хората. Каз-
ва ни се да „стоим на сигурно у дома“ – но много
от нас нямат домове. За мнозина домовете са
всичко друго, но не и безопасно място, защото

194
трябва да живеят с партньори насилници и да
се борят срещу нарасналото домашно насилие
по време на мерките по затваряне. Обект сме на
открита атака, която цели да ни принуди да ос-
танем в ролята на слугини на цялото общество,
подчинени вкъщи и експлоатирани извън дома.
На 8 март стачкуваме срещу расистките и
експлоатиращи режими на мобилност! Като гри-
жовни и сезонни работнички мигранти от Из-
точна Европа, на нас ни беше „позволено“ да пъ-
туваме до Западните държави, за да извършваме
жизненоважен труд там, но на наш риск, без защи-
та или социална сигурност. Нашият труд крепи
здравеопазването и грижовния сектор на Запада,
докато семействата ни разчитат на рухващите
системи на здравеопазване, паднали на плещите
на преуморени и недостатъчно добре екипирани
или платени работници. Мигранти и бежанци от
и извън ЕС са оставени да живеят в пренаселени
общежития и лагери и да работят в опасни ус-
ловия, но без да могат да се ползват със същата
парична помощ, която се полага на националните
мнозинства в приемащите страни. В днешната
Европа, раздирана от неравенства, мигрантите
плащат най-високата цена за пандемията, защо-
то както обикновено те са най-лесната жертва
на експлоатацията.
Отказваме да бъдем считани за „ключови“
единствено за да бъдем експлоатирани и потис-
кани! Вдъхновени от предишни и продължаващи
борби, ние се опираме на опита на международ-
ната женска стачка, на стачката на полските

195
жени и на феминистките борби в Аржентина
за правото на аборт. Вдъхновяваме се от про-
тестите и стачките на медицински сестри,
лекари, лични асистенти и детегледачи, логис-
тични и сезонни работници в България, Грузия,
Австрия, Румъния, Великобритания, Испания,
Италия, Германия и Франция. Учим се от борба-
та срещу румънския закон, забраняващ използ-
ването на думата „джендър“ в образованието, и
от международните мобилизации на мигранти-
те и демонстрациите за живота на чернокожи-
те в редица страни. Надграждайки тези колек-
тивни преживявания на борба и тяхната сила да
разклатят основите на статуквото, ние при-
зоваваме жените, работниците, мигрантите и
ЛГБТИК+ хората да се присъединят към нас за
жизнена стачка на 8 март. Нашата стачка се
стреми да разруши устоите на потисничество-
то, на което сме подложени, и да ни извоюва глас,
когато се договарят условията на обществена
промяна след пандемията. Със стачката ние се
борим за следните искания:
Свобода от патриархално насилие във всич-
ките му форми! Виждаме насилието над жени не
като изолиран случай, а като част от цялостна-
та патриархална система, която цели да ни при-
нуди да останем в ролите на грижовни работнич-
ки. Отказваме да понасяме тежестта на жиз-
нената работа, наложена ни с насилие и тормоз.
Противопоставяме се на атаките на ултракон-
сервативните правителства и настояваме за
безопасни, законни и безплатни аборти и проти-

196
возачатъчни средства във всяка страна. Насто-
яваме за незабавен край на политическите и зако-
нодателните атаки над ЛГБТИК+ общностите.
По-високи заплати за всички! Феминистката
ни борба за заплащане не е просто срещу разлика-
та във възнаграждението по полов признак, но и
срещу капиталистическите условия, които произ-
веждат и възпроизвеждат много други йерархии в
заплащането между полове и етноси, националнос­
ти и между цели региони. Докато богатите видя-
ха в пандемията възможност да натрупат повече
състояние, ние сме оставени да изнесем тежест-
та на мерките за строги икономии. Достатъчно!
Настояваме не само за равенство между половете
в заплащането , но и за по-високи заплати за всич-
ки работници! Настояваме за трансграничното
преразпределение на богатството! Нека си върнем
това, което ни принадлежи!
Добре финансирана
финансирана и повсеместно достъп-
на социална сигурност без граници! Отхвърляме
планове за възстановяване, които продължават
да прехвърлят разходите по продължаващото
с десетилетия орязване на социалната систе-
ма върху жени и мигранти. Искаме да свържем
на международно ниво националните и местни
борби за социална сигурност. Въпреки че социал-
ните системи в различните държави се разли-
чават, те са основани на сексистки и расистки
деления на труда и разлики в заплащането, кои-
то създават йерархии между жени от различни
националности. Искаме да преобърнем тези фал-
шиви йерархии и да положим основите на обща

197
международна борба срещу патриархалните со-
циални грижи!
Безусловно европейско разрешително за пре-
биваване за всички мигранти, бежанци и лица,
търсещи закрила! Отхвърляме начина, по който
правителствата и шефовете изнудват мигран-
тите, като им налагат невъзможни икономичес­
ки и институционални изисквания, необходими
за получаването и подновяването на разреши-
телните за пребиваване. Това принуждава миг-
рантите, особено идващите извън ЕС, да рабо-
тят в неприемливи условия на труд.
Безопасни и по-добри жилища за всички! Още
преди началото на пандемията държавите в цяла
Европа бяха раздрани от дълбока жилищна криза.
По време на пандемията нашите домове стана-
ха още по-политизирани без нашето участие и
съгласие! Настояваме за адекватни и финансово
достъпни жилища за всички! Искаме жилища, кои-
то не са пренаселени и несигурни! Настояваме за
незабавното осигуряване на жилища на хора, кои-
то са преживели домашно насилие!
С нашата жизнена стачка желаем да пока-
жем, че животите и борбите ни са жизнено зна-
чими! От жизнена значимост е и да обединим
усилията си за борба, която преодолява нацио-
налните граници. На 8 март призоваваме все-
ки да направи видима силата на жизненоважния
труд и да я използва като оръжие за налагане на
нашите условия за справедливо възстановяване
след пандемията!

198
 Призоваваме всички да организират стач-
ки на работните си места и отвъд тях, демон-
страции, шествия, асамблеи, флашмобове, сим-
волични действия, да развеем знамената или
закичим кърпи с цвета на нашата борба, да ус-
тройваме протести в кварталите си с тендже-
ри и тигани!* Нека настояваме синдикатите
да подкрепят женската стачка! Нека заедно си
представим начините, по които можем да на-
правим нашите борби видими и да ги свържем
през границите.
Призоваваме всички жени, мигранти и ра-
ботници, които споделят нашата визия и иска-
ния, да се присъединят към публична асамблея**
асамблея**
на 21 февруари, където ще обсъждаме хоризон-
тите на нашата жизнена стачка!
Каним всеки, който се припознава в този ма-
нифест, да го подпише, споделя или превежда на
своя език, така че да достигне повече жени, миг-
ранти и работници***.
Нашият труд е ключов, нашите животи са
ключови, нашата стачка е ключова и жизнено-
важна!

* С тенджери и тигани: Протест срещу щетите в ико-

номиката, нанесени от карантината в Испания (2020),
btvnovinite.bg, https://bit.ly/3sdJSML
** Essential Strike for March 8th: Public Assembly (Online
Event, 2020), facebook.com, https://bit.ly/2ZBJiMQ
*** За преводи на други езици, виж Essential Strike Manifesto
for the 8th of March (2020), transnational-strike.info, https://bit.
ly/3qSmi7W

199
 Библиография

ЖИЛИЩНИЯТ ВЪПРОС КАТО ПОЛЕ НА

СОЦИАЛНО ВЪЗПРОИЗВОДСТВО И БОРБАТА ЗА
ЖИЛИЩНА СПРАВЕДЛИВОСТ В РУМЪНИЯ

1. Bhattacharya, T. ed. (2017). Social Reproduction Theory:
Remapping Class, Recentering Oppression. Pluto Press.
2. Ferguson, S. [без дата]. Social Reproduction: What’s
the big idea?. Plutobooks.com. Извлечено от https://
www.plutobooks.com/blog/social-reproduction-theory-
ferguson (20.02.2021)
3. Sassen, S. (1988). The mobility of labor and capital: a study
in international investment and labor flow. New York:
Cambridge University Press.
4. The Bloc for Housing. (2020a, April, 2). Manifesto for
Housing Justice: Fighting the Pandemic of Capitalism
and Racism. Bloculpentrulocuire.ro. Извлечено от https://
bloculpentrulocuire.ro/2020/04/02/manifesto-for-
housing-justice-fighting-the-pandemic-of-capitalism-and-
racism/ (20.02.2021)
5. The Bloc for Housing. (2020b). Memorandum: Decent
Minimum Income and Adequate Social Housing
for the Most Affected People. Bloculpentrulocuire.ro.
[Online]. Извлечено от https://bloculpentrulocuire.
ro/2020/04/28/memorandum-decent-minimum-income-
and-adequate-social-housing-for-the-most-affected-
people/ (20.02.2021)

201
 ПРЕСЕЧНИ ОБЕДИНЕНИЯ В БОРБИТЕ ЗА
ЖИЛИЩНА СПРАВЕДЛИВОСТ И ЗА ПРАВА НА
КЛЮЧОВИТЕ РАБОТНИЦИ В РУМЪНИЯ

1. Block for Housing. (2020). Manifesto for Housing
Justice: Against the Pandemic of Capitalism and Racism.
LeftEast. Извлечено от http://www.criticatac.ro/lefteast/
manifesto-for-housing-justice-against-the-pandemic-of-
capitalism-and-racism/ (20.02.2021)
2. Boatcă, M. (2020). [Thou shalt] Honour the asparagus!:
Romanian Agricultural Labour in Germany during the
COVID-19 Season. LeftEast. Извлечено от https://
www.criticatac.ro/lefteast/thou-shalt-honour-the-
asparagus%EF%BB%BF-romanian-agricultural-labour-
in-germany-during-the-covid-19-season/ (20.02.2021)
3. Costache, I. (2020). “Until we are able to gas them like
the Nazis, the Roma will infect the nation”: Roma and the
ethnicization of COVID-19 in Romania. DOR. Извлечено
от https://www.dor.ro/roma-and-the-ethnicization-of-
covid-19-in-romania/ (20.02.2021)
4. Dattani, К. (2020). Rethinking Social Reproduction in
the Time of Covid-19”, Antipode online. Извлечено от
https://antipodeonline.org/2020/04/15/rethinking-social-
reproduction-in-the-time-of-covid-19/ (20.02.2021)
5. EAC. (2020a, March- July). Organizing for housing
justice in times of the Covid-19 pandemic. Извлечено от
https://housingnotprofit.org/%ef%bb%bforganizing-for-
housing-justice-in-times-of-the-covid-19-pandemic/#1
(20.02.2021)
6. EAC. (2020b). 15 Demands in the Face of the COVID-19
Pandemic. Housingnotforprofit.org. Извлечено от https://
housingnotprofit.org/15-demands-in-the-face-of-the-
covid-19-pandemic/ (20.02.2021)
7. Feantsa. (2020). Fifth Overview Of Housing Exclusion In
Europe. Извлечено от https://www.feantsa.org/public/
user/Resources/resources/Rapport_Europe_2020_
GB.pdf (20.02.2021)
8. Florea, I. and Vincze, E. (2020, September 22).
Homeownership, poverty, and legislative pitfalls
in Romania. Housing Rights Watch. Published.
Извлечено от http://housingrightswatch.org/content/

202
 homeownership-poverty-and-legislative-pitfalls-
romania?fbclid=IwAR0CRPoV_BO-5jjzx0GVciZ3jsS5eeZ
FbVCqhkKi0ksP0ubFsPPhCxtUZZE (20.02.2021)
9. LevFem Collective and Transnational Social Strike
Platform. (2020). Struggles in Social Reproduction during
Covid19: from East to West and Beyond, Transnational
Social Strike. Извлечено от https://www.transnational-
strike.info/2020/07/24/struggles-in-social-reproduction-
during-covid19-from-east-to-west-and-beyond/
(20.02.2021)
10. Popovici, V. (2020, March, 2020). Residences,
restitutions and resistance: A radical housing movement’s
understanding of post-socialist property redistribution.
City Journal, 1-15.
11. Popovici, V. and N. Vișan. (2020). Tot împreună suntem
mai puternice.Despre speranță, teamă și credința în lupta
comună (Still together we are stronger. On hope, fear and
the belief in our common fight). Cutra.
12. Radical Housing Journal Editorial Collective. (2020).
Covid-19 and housing struggles: The (re)makings of
austerity, disaster capitalism, and the no return to
normal. Radical Housing Journal. Извлечено от https://
radicalhousingjournal.org/2020/covid-19-and-housing-
struggles/ (20.02.2021)
13. Stoica, M. and E. Vincze. (2020). The suspension of
Human rights during COVID-19: For Roma in Pata Rât
they have been suspended for a very long time. LeftEast.
Извлечено от http://www.criticatac.ro/lefteast/covid-19-
roma-in-pata-rat/ (20.02.2021)
14. Syndex, 2019. Situația salariaților din România,
2018-2019 (Workers’ situation in Romania, 2018-
2019). Извлечено от https://www.syndex.ro/sites/
default/files/files/pdf/2019-06/Situa%C8%9Bia%20
salaria%C8%9Bilor%20din%20Rom%C3%A2nia%20
%282019%29_0.pdf?fbclid=IwAR21kXOJdABiuLdg7M
u6gZbcTAJf4_3FPbAcFUP5Gi9QwOsa-kMismzZGWg
(20.02.2021)
15. Vincze, E. (2020). Post-covid “Economic recovery”
in Romania: forget labor, save capital, and support
militarization?. Focaal Blog. Извлечено от http://www.
focaalblog.com/2020/06/19/eniko-vincze-post-covid-
economic-recovery-in-romania-forget-labor-save-capital-
and-support-militarization/ (20.02.2021)
203
ЗА ФОНДАЦИЯ ФРИДРИХ ЕБЕРТ

Фондация Фридрих Еберт е създадена през 1925 г. като

политическо наследство на първия демократично
избран германски президент, Фридрих Еберт. Отдадена
е на ценностите и основните идеи на социалната
демокрация и работи активно с неправителствени
организации, политически актьори и профсъюзи в целия
свят. Посветена на принципите свобода, справедливост
и солидарност, в Германия и в над 100 държави
фондацията допринася за развитието на демокрацията,
политическата култура, укрепването на мира и социална
промяна.

Мненията, изразени в тази публикация, принадлежат

на авторите и не отразяват непременно позицията на
Фондация Фридрих Еберт.

Използването с търговска цел на всички издадени

от Фондация Фридрих Еберт (ФФЕ) публикации не е
позволено без писменото съгласие на ФФЕ.
Publisher:
Friedrich-Ebert-Stiftung, Office Bulgaria
97, Knyaz Boris I Str., Sofia, Bulgaria
office@fes.bg, https://bulgaria.fes.de

Editor-in-Chief: Stoyo Tetevenski

ESSENTIAL STRUGGLES: PANDEMIC FRONTS

Editors: Stoyo Tetevenski, Mariya Ivancheva, Stoyanka Eneva,

Nely Konstantinova, Kalina Drenska
Authors: Enikő Vincze, Zorka Mihailova, Cornelia Igas, Eva
Michalkova, Sanem Ozturk, Sasha Hajzler, Ana Vilenica, Veda
Popovici, Oksana Dutchak, Darina K., Magda Malinowska,
Vanya Grigorova, Sopiko Japaridze
Translations: Galina Bezlova, Stoyo Tetevenski, Stoyanka
Eneva, Nely Konstantinova, Mariya Ivancheva, Poly Stoyanova
Cover illustrations: Boryana Rossa
Graphic design and cover design: Boryana Krasimirova
Proofreaders: Anastasia Ilieva, LeftEast

© Friedrich-Ebert-Stiftung
© LevFem, 2021, Sofia
ISBN: 978-954-2979-89-0

This publication is carried out in cooperation with the Friedrich-Ebert-

Stiftung Bulgaria, the feminist network Essential Autonomous Struggles
Transnational (EAST) and the Transnational Social Strike (TSS) platform.
 Transnational Social Strike
E.A.S.T (Essential Autonomous
Struggles Transnational)

ESSENTIAL
STRUGGLES:
PANDEMIC FRONTS

Sofia, 2021
 Table of contents

7 (Post)pandemic struggles in social reproduction

LevFem Collective & Transnational Social Strike Platform

PART I: KEY TOPICS IN SOCIAL REPRODUCTION

REPRODUCTION
15 Housing as a field of social reproduction and struggle
for housing justice in Romania Enikő Vincze

PART II: CARE WORK

29 Bulgarian care workers in Greece in the hands of fate
Zorka Mihailova
35 Romanian live-in care workers in Austria: exploitation
and self-organization Cornelia Igas
43 Social services and care sector in and beyond
pandemic: issues of Czech social and care workers
and possible solutions through sectoral unions Eva
Michalkova

PART III: MIGRATION

53 Maintaining Life during Pandemic in Turkey: Women
and Migrants Sanem Ozturk
63 From solidarity to politics: Transformative action
along the Balkan migration route Sasha Hajzler

209
 PART IV: HOUSING CRISIS
73 COVID-19 and housing justice in Serbia Ana Vilenica
89 Intersectional alliances between housing and
essential workers’ struggles in Romania Veda Popovici

PART V: EDUCATION
105 They will “manage somehow”: notes from Ukraine
on care labor in the time of the local and global crises
Oksana Dutchak
113 What did Bulgarian teachers learn from the
pandemic? Darina K.

PART VI: TRADE UNION STRUGGLES

125 Who will pay for pandemic crises? Magda
Malinowska
137 Women’s labour before and during the Covid-19
pandemic Vanya Grigorova
151 Lessons from the Therapist Union in Georgia Sopiko
Japaridze

AS A CONCLUSION
163 Essential Strike Manifesto for the 8th of March

210
 (Post)pandemic struggles
in social reproduction
LevFem Collective & Transnational Social
Strike Platform

The Covid-19 pandemic revealed, more than

anything, the deep interconnectedness and mutual
dependencies that exist more generally between
different countries in Europe and beyond, and
between different economic sectors but particularly
between production and social reproduction. It
showed that in order to maintain and reproduce
our lives and society, some of the members of this
society, especially women and migrants, Roma, and
LGBTQI+ people, have long been expected to willingly
sacrifice themselves. It was them again who fell
under the capitalist imperative to put their lives “on
the frontlines” against the pandemic. The so-called
essential workers -- nurses, teachers, care workers,
cleaners, logistic workers, grocery store workers,
seasonal workers -- were to ‘naturally’ fill the abyss
in social protection gazing at us from the ruins of
ever more fragile welfare systems. It was them who
had to bear tremendous increases in workload in
order to reconcile multiple shifts of working at home
and outside, while being left without sufficient state
aid and support. At the same time, with schools and
kindergartens closed, it was mostly women who were

211
forced to take the burden of the unpaid childcare
work at home, while also performing their paid
employment. Others even lost their jobs because of
their increased childcare responsibilities. And while
we were told to “stay home and stay safe”, it was
rarely mentioned that the home is not a safe space
for those who struggle against domestic violence, or
for those who live in overcrowded places with poor
sanitary conditions, or for those who do not even
have a home.
It was also in this pandemic context, however,
that women, LGBTQI+ people, migrants and essential
workers in Eastern and Central Europe, not unlike
many others around the globe, decisively refused to
accept the tightening of capitalist, patriarchal and
racist regimes that exploit their reproductive and
productive force while leaving them in the lurch.
An increased number of struggles took place within
the region. In Bulgaria nurses went on continuous
protests for a reform in the public health sector and
for better pay and working conditions. In Poland the
strike of women against the abortion ban inspired
women across the world. In Romania activists
protested against the governmental ban on gender
studies and continued an ongoing struggles for
better housing conditions - a problem especially
acute within the Roma community. The Serbian
anti-corruption and anti-governmental protests
converged with the struggles in the country against
indebtedness and for safe housing for all. The
migrant struggles erupted in Turkey, Greece and
along the Balkan route, in parallel to the struggles of
East Central European seasonal workers in Germany

212
and Italy against their terrible living conditions
and exploitation. All these struggles pointed to the
proliferation of experiments in subordination against
the social and political devaluation of essential labor,
that shows the patriarchal and racist conditions of
exploitation, which originate in society but affect the
situation in the workplaces. The question was how to
connect these struggles transnationally in order to
overcome isolation and subvert this society.
This is the conjuncture in which the feminist
network EAST (Essential Autonomous Struggles
Transnational) emerged in 2020. The EAST network
unites feminist activists and workers from Eastern
and Central Europe and beyond with the goal to
connect and support common struggles on the terrain
of social reproduction. The project was initiated by
the Bulgarian socialist feminist organisation LevFem
and the platform Transnational Social Strike, but
collectives from Romania, Serbia, Georgia, Poland,
the Czech Republic, Slovenia, Turkey, Hungary,
Greece, France, Italy, Sweden, the UK and countries
beyond the European confines gradually joined.
East Central European countries share a common
history of the dismantling of the social welfare
state, the privatisation of industries, goods and
services previously under public ownership, and
thus of a great crisis of productive work and social
reproduction that has been mitigated through mass
migration. The ruthless, systematic implementation
of these reforms in accordance with exploitative
and racist EU labor and migration policies, has set
the conditions for the horrendous social-economic
consequences of the pandemic.

213
 The postcommunist toxic mix of extreme primitive
capitalist accumulation and the strengthening
grip of (re)emerging (neo)traditional reactionary
patriarchal politics that many countries in the region
are experiencing influences the living and working
conditions of those who stay and those who migrate,
affecting production and social reproduction in
the whole European space and beyond. To address
these realities, we need a coordinated and common
political initiative. EAST acknowledges the distinct
developments in East Central Europe and in the
different countries within the region, while also trying
to connect the experiences and struggles in the “East”
with the Western European and global movements.
After all, capitalism, patriarchy and racism are global
systems that reinforce and feed off extreme forms
of inequality and violence, thus we need a global
resistance to be able to effectively crush them.
In order to visibilize and deepen our understan­ding
on essential feminist struggles in different countries
within East Central Europe, EAST organised a series
of webinars between July and September 2020
with the support of the Friedrich Ebert Foundation
Bulgaria. They centred around topics such as care
work and migration, feminist, housing and labor
struggles especially with a focus on the developments
amidst the COVID-19 pandemic. Furthermore, EAST
launched an Essential Strike Manifesto for the 8th
of March that aimed at mobilizing women, migrants,
workers, LGBTQI+ people whose labor is deemed
essential, but whose lives are considered disposable.
The texts in Essential Struggles: Pandemic Fronts are
a result of these webinars, while the Essential Strike

214
Manifesto finds its way. All of the authors took part
as panelists during these online meetings. Their
contributions should not be seen as purely analytical
exercises. Along with providing detailed overviews
of the current situations on the terrain of social
reproduction in East Central Europe and beyond, the
authors in this issue share many practical examples
of ongoing essential feminist struggles and pose
important questions about the future possibilities for
a collective feminist resistance locally, regionally and
transnationally.
It is because of this reason, that we firmly believe
that the edited volume Essential Struggles: Pandemic
Fronts can empower us to share our knowledge
and experiences of struggles, and to connect and
amplify our voices, while learning from each other
and becoming more effective in our struggles. We
believe that each one of them offers valuable insights
for our path towards a transnational social strike.
But most importantly: we believe that the issue gives
its readers both hope that a future without capitalist
exploitation and patriarchal and racist violence is
possible, but also tools to struggle for such a future.

215
 Part I

Key topics
in social
reproduction
 Housing as a field of social
reproduction and struggle
for housing justice in
Romania
Enikő Vincze

What is social reproduction?

A socialist feminist approach to social reproduction

(see Ferguson, n.d.; Bhattacharya, 2017) calls for rec-
ognizing the fact that the (material and symbolic) re-
production of the labor force is an essential condition
of capitalist production. Most importantly, it high-
lights how capitalism functions at the intersection of
gendered dominance (patriarchy), racialized oppres-
sion (racism), and class exploitation (capitalism). Re-
productive work (including unpaid housework and
care for children and elderly, which, in a patriarchal
regime, are roles performed by women), as well as
the underpaid labor of racialized social categories,
and the reserve army of the impoverished labor force
are all productive forces of capital accumulation and
reproductive factors of capitalism itself.
This reproductive dynamic of capitalism does
not only happen at the level of nation-states, but
at the scale of the world system. As Saskia Sassen
observed: The decline of manufacturing, the growth
of the service sector, the spread of temporary, part-
time and other ‘casualized’ forms of labor, and un-
219
conventional production processes such as sweat-
shops and industrial homework in the developed
countries, all expanded the supply of low-wage jobs
and the demand for working-class immigrants to
fill them (Sassen, 1988). From the perspective of
semi-peripheral countries of Central, Eastern, and
Southern Europe, we should add the following to
this picture of reproduction of global capitalism: on
the one hand, the economic collapse of the former
socialist countries freed a large number of workers,
who embarked on transnational migration, among
them very many seasonal workers and circular mi-
grants, who do not put a permanent burden on the
public services of the receiving countries; on the
other hand, the internationalization of production
and the export of jobs in IT and service sectors from
the developed countries towards these semi-pe-
ripheries where the labor force is cheaper, recreate
social polarization both between the West and the
Rest and within the latter between the high-income
professionals and low-waged workers.

Housing as terrain of social reproduction

The reproduction of the labor force usually happens in

a home. Generally speaking, in patriarchal capitalism,
the labor exploited at the workplace is reproduced
due to the unpaid work of women at home. From a po-
litical economic point of view, in capitalism housing is
a territory of capital accumulation: it is not only a com-
modity that becomes more and more expensive in the
society whose politics favors marketization and hous-

220
ing for profit, but it also functions as an asset for in-
vestments made for profit. Housing is therefore, from
both points of view, crucial for the social reproduction
of capitalism.
Except for the relatively short period of its Gold-
en Age (the period from the end of the second world
war until the 1970s), capitalism delegated housing
matters to the market, respectively to the individuals’
private sphere. Capitalism promotes a housing order
based on the conviction that it is the individuals’ re-
sponsibility to provide housing from the market for
themselves and their families, and the state is not ac-
countable for delivering homes to people or for as-
suring housing as a socio-economic right.
As part of the systemic control over the labor
force whose needs are subordinated to profit, capital-
ism, supported by patriarchy and racism, tries to hide
the fact that social reproduction is political. In other
words, it pretends that all the relations and practices
through which social reproduction is happening are
‘naturally’ a part of the domestic/ private sphere, and
all the related needs of the individuals have to be met
as a result of personal efforts.
The argument against the involvement of the state
in the direct production of housing to meet people’s
needs even makes use of the supposition that by this,
the state would interfere in people’s private life, which
should be free of state control. This ideology is used
to disguise the fact that housing is a core domain for
the accumulation of capital, and the state’s withdrawal
from its role in housing provision serves the interests
of housing for profit, or real estate developers.

221
 What does the pandemic reveal about
the housing crisis in Romania?

The recent pandemic exposed a whole series of

housing inequalities and deprivations in Romania
that were not created by Covid-19, but by the profit-
oriented housing regime becoming dominant in the
past three decades. Nevertheless, these phenomena
have been manifested more clearly due to the pro-
longed epidemic, the lockdown, and the economic re-
cession.
The long-durée underdevelopment of public ser-
vices was disclosed most importantly by the short-
ages of the healthcare system, such as lack of the
proper number of public hospital beds, the accessi-
bility of free medicine, and the insufficient number
of professional personnel*. It was also disclosed by

* Information retrieved from the Tempo-online database

of the National Statistical Institute shows a decrease by over
40,000 hospital beds from 1990 to 2000; by almost 30,000
beds from 2000 until Romania’s integration into the EU; and by
almost 8000 more from 2007 to 2010. Then, in 2011, President
Traian Băsescu launched his program to build a “highly efficient
state” while his party colleague, Prime Minister Emil Boc, “made
work more flexible”. And out of a desire to comply with the
imperative of endlessly continuing privatization in many more
sectors, as a condition for getting further loans from the IMF
and the World Bank, they began to cut hospital beds, saying:
“too many hospitals with too many beds and too much activity
in hospitals.” They started this work even earlier: from 2009
to 2011, almost 12,600 hospital beds have disappeared from
Romania. After 2012, the number of beds in public hospitals
fluctuated a bit up and down, so that in 2018 it reached 125034.
Of course, these data are national aggregates and do not reflect

222
the high prices of private healthcare services, unaf-
fordable for many, and by the refusal of the private
units to offer their help for free during a health emer-
gency. Moreover, when talking about viruses, disease,
and death, we should keep in mind that social and
economic conditions are a factor that shapes human
health or the lack of it. They generate enormous ine-
qualities in terms of life expectancy between groups
of various economic standing. There are inequalities
in life expectancy depending on the life people are
forced to live or in terms of their bodies’ ability to de-
fend themselves against diseases depending on their
housing and working conditions and diet. In 2018, life
expectancy at birth was 75.3 years in Romania, while
the EU-28 average was 81 years, and even higher in
Switzerland (83.8 years), Spain (83.5 years), Italy
(83.4 years), Sweden (82.6 years) and other states*.
Similarly, the following fact could be also easily
noted during the pandemic: people living under inad-
equate housing conditions cannot respect the rules of
hygiene and physical distancing as a way to protect
themselves from the infection. These manifestations
of housing crisis now became even more critical for
the many who are living in overcrowded homes and
residential areas or houses lacking utilities including
running water; have been faced by insecurities due to

the large inequalities between localities, counties, and regions in

this respect. Switching to the very present, we should note that
in 2020 the Romanian Government cut funding for healthcare
and increased the funds allocated to the Ministry of Interior by
over 13.16% compared to 2019. The budget for the Ministry of
Defense also increased by 16.1%.
* See Eurostat data.

223
informal/ unconventional housing; have experienced
homelessness; are under the risk of eviction due to a
reduced financial capacity to pay housing costs, etc.
All these realities are also rooted in the underdevel-
opment of the public housing fund, which is less than
2% of the total housing stock in Romania.
The shock, felt not only by people but also by the
state institutions and public authorities in the face of
the new pandemic, should have been a warning sign
for everybody about the fact that life for many was
not normal even before. Therefore, it could have been
expected that the measures to be taken as a reac-
tion to Covid-19 should not consist in a return to the
pre-pandemic ‘normal’, but should be about interven-
tions dedicated to solving the manifestations of the
housing crisis mentioned above.

How to imagine other possible worlds in

the context of the pandemic?

Nowadays, the optimistic scenario of the current

health and economic crisis, according to which at
this critical moment, especially in key economic ar-
eas, workers could renegotiate their interests with
employers through unions, seems to be eroding. Nev-
ertheless, it would have been and still is a good idea
to negotiate wage increases and labor protection as a
condition that companies receiving state aid or bene-
fiting from tax cuts should fulfill.
We, the activists for housing justice, would have
liked to integrate housing measures in such potential

224
new deals: increasing the amount of social housing to
be allocated as emergency homes to homeless people
and people living in inadequate and crowded facilities;
prohibition of evictions; supporting families who do
not have the resources to pay for utilities and ensur-
ing they have access to water, electricity, gas or other
sources for heating; and, in general, implementing a
medium and long-term governmental program for the
construction of public housing so that the state can
meet the housing needs in different localities.
The current crisis shows that labor is essential to
any economic activity and without labor the economy
cannot be saved (not even in this period of financial-
ized capitalism). The Romanian labor force is one of
the most exploited in the EU because of the low wage
system and of the overwhelming private housing sec-
tor dictating high housing costs. Furthermore, the un-
certainties surrounding the resolution of the health-
care crisis and the economic recession must make
us all recognize that the ‘normality’ interrupted by
Covid-19 is not normal. This is because it is not nor-
mal that almost half of employees earn the minimum
wage, which is about half of the value of the decent
minimum consumption basket. It is not normal that so
many people live in overcrowded spaces or improper
conditions, or they do not even have a roof over their
heads, or they are at risk of eviction given that they
cannot afford to pay their rent, mortgage, or utilities
due to their low income. It is not normal that the pub-
lic healthcare system is unable to meet the needs of
the population impoverished by economic exploita-
tion even in peaceful times, not to mention periods of
shocks generated by the pandemic.

225
 The Manifesto for Housing Justice released in
March 2020 by the Bloc for Housing stated: “The
emergency social measures are pressing today, but
they are not enough to guarantee an exit from the
epidemiological and economic crisis. They are not
enough to reduce the dramatic effects of similar fu-
ture crises, which, as we know, are inevitable in capi-
talism. This crisis must not be ‘solved’ as the previous
ones were, in favor of capital. It is vital to denounce
and to surpass the structural adjustment programs,
which promote more privatization and austerity as
a one-size-fits-all solution. These programs were
imposed over the last few decades by the big inter-
national organizations, such as the World Bank and
the International Monetary Fund. These programs
result, everywhere and always, in measures against
the public sector and poverty, in underfinancing pub-
lic health, education and housing, as well as in subor-
dinating the development of all economic and social
domains to the foundational logic of capitalism: the
rush for profit. The Bloc for Housing asserts that to
surpass the crisis and to institute a just social and
economic order, which serves people’s interests, it is
important that the state invests in public services, es-
pecially in public housing […]. The time has come for
the rich to pay for everything that they stole through
workforce exploitation, real estate speculation, and
the theft of the government’s resources to the disad-
vantage of the many. We need radical measures to
make sure that the economic post-crisis order will be
one of equality and social justice. The time has come
for those privileged by the system all over the world,
who have accumulated profit and enormous wealth

226
over the last decades, to pay their dues. They must
contribute significantly to the costs of the programs
needed for everyone’s state of health and economic
situation to improve once and forever. It is time to
end the regime where the real estate developers, the
great renting companies, and private utility provid-
ers make an enormous profit off the backs of those
who barely survive from one month to the next!” (The
Block for Housing, 2020a)
Noting how limited the government’s measures
in social, labor and housing were during the state of
emergency, even though the special circumstances
provided an opportunity for giving more adequate
support to homeless people, people at risk of evic-
tion, people who cannot pay huge rents, people who
earn the minimum wage or even less, the Bloc for
Housing addressed a Memorandum to the Presiden-
cy, Parliament, Government, and three Ministries in
particular. The Memorandum entitled “The current
epidemiological crisis is also a social and housing
crisis. Maximum emergency: decent minimum wage
and adequate social housing for the most affected
people” (The Block for Housing, 2020b) was signed
by 53 organizations and over 100 people involved
in civic organizations and/or social activism. The de-
mands of the Memorandum included, among others,
the following: coverage of social services and social
benefits and various aids during the state of emer-
gency for all vulnerable persons; increasing the guar-
anteed minimum income and redefining it as a de-
cent minimum income to provide all people with the
necessary financial resources to cover the value of
the minimum consumption basket for a decent living;

227
increasing the stock of social housing through vari-
ous means (construction, conversion, expropriation,
etc.), so that it meets real local needs; adopting the
‘housing first’ model in allocating social housing and
supporting the beneficiaries through an integrated
package of social and healthcare provisions for as
long as needed.
Today’s crisis calls for reconnecting several themes
and creating a broad social movement*. It also calls
for rethinking how a society built on equality and so-
cial justice for all can be achieved. It is necessary to
connect all anti-racist, anti-nationalist, and feminist
movements, which could join other international move-
ments, for a society without exploitation and liberated
from the domination of profit. We could witness that
militarization and surveillance were the tools used by
the Romanian state in a state of emergency and alert
under the guise of fighting a virus. This draws our atten-
tion to the risk that the state, when it aims to strength-
en its power, does not do so to end inequalities and in-

* The Bloc for Housing (with all of its member groups:

Social Housing NOW!, The Common Front for the Right to
Housing, The Right to the City, ERomnja, RomaJust), alongside
with several other activist initiatives in Romania (among them:
Romania – Land of Cheap Labor; Urzica; Justice. Respect.
Equality. Protection. Transparency; Mahala – Militant Workers’
Community) and from the European Action Coalition for the
Right to Housing and the City, is working today to reconfigure
the political discourse on capitalism and its crisis, but also
to outline radical post-crisis perspectives. Besides, we are in
solidarity with Roma organizations that rise against racism and
police abuse. Moreover, we are looking for cooperation with
the trade union initiatives that militate for decent salaries and
working conditions.

228
justices by promoting measures usually taken up by the
social state, but rather, is willing to turn into a police
state and a state favoring austerity measures. All this
to further support the ruling capitalist class in old and/
or new ways. Facing their coalition, in addition to imag-
ining other possible worlds, we also need to rebuild our
political subjectivity.
Last but not least, LevFem and Transnational Sol-
idarity Strike has asked us, how to connect our strug-
gle with other fights from the region in a powerful
transnational initiative? Let me put here an idea that
could complete the initiative of immigrant/transna-
tional workers to organize in their receiving countries
under conditions in which neither the latter nor their
home countries take responsibility for their employ-
ment and housing rights. To jointly react against the
exploitation of these laborers, which is related to the
free movement of capital across national borders, for
example, to organize transnational strikes against
multinationals functioning in several countries, could
be a challenge to think about in these terms.

Enikő Vincze is a Professor at the Babeș-Bolyai Univer-

sity of Cluj-Napoca, Romania, and housing justice ac-
tivist in the local movement Căși sociale ACUM!/ Social
housing NOW!, and the national network of several ac-
tivist groups from Romania, Bloc for Housing.

229
Part II

Care
work
 Bulgarian care workers in
Greece in the hands of fate
Zorka Mihailova

We have founded the informal organisation “Togeth-

er we can – a union of Bulgarians in Greece“* with the
thought of it eventually becoming an established part
of trade unionism in Greece. Our main goal was to
facilitate a space for mutual aid for Bulgarian immi-
grants in Greece, so we participated in various joint
actions in 2016 with the union leader and former Syr-
iza MEP Kostadinka Kouneva. Kouneva fought to pass
a resolution** in the EU parliament, making it impera-
tive for EU member states to recognise domestic and
care workers’ rights across the EU.
Unfortunately, the problems not only still per-
sist, but have been exacerbated by the Covid-19 cri-
sis. The main problems we have stem from the un-
willingness of the employers to sign work contracts
with the workers. As a result, 80% of all Bulgarian
immigrants in Greece work without proper contracts

* antenab.com, https://bit.ly/3ujxsVC
** https://www.europarl.europa.eu/, https://bit.
ly/30WyskR

233
and health insurance! This creates bigger problems
in light of the conditions that this pandemic has cre-
ated. Those who have been laid off as a result of the
quarantine are not entitled to sick pay or benefits,
unlike those who are insured. Furthermore, those
who get sick have to pay the entirety of their hospi-
tal bills and medicines, for which they might not have
the necessary means. This means we have to organ-
ise fundraising campaigns every month.
Tiny percentage of those Bulgarian workers who
are insured get paid for only 4 hours instead of the
8 hours of pay that they’re entitled to. Furthermore,
those who retire after working for 15-20 years get
miserable pensions, somewhere of not more than
100 euros. The wait for these pensions amounts
to 3-4 years and the reason for this is the sluggish
Greek administration which has only recently intro-
duced electronic governance.
Here lies, I might add, another problematic as-
pect of the work that we do and that is connected to
the lack of security in our jobs. For example, after the
person we have been caring for dies and we get laid
off, we are not entitled to any unemployment benefits
under the current system, because we simply don’t
exist in the system. If we count as cleaners – an actu-
al employment position – we would claim unemploy-
ment benefits since they are able to make a claim if
they get dismissed from work. As live-in care work-
ers we are deprived of such rights. This is very un-
fair as it is not guaranteed that the person you care
for is not going to die. Thus, we are left in a position
where we have to choose between not having a job
and doing just any job. We are not socially protected.

234
The Greeks have a lot of strong syndicates, but our
organisation cannot find its place within them be-
cause they are organised by branch. Which union are
we supposed to join when ‘domestic worker’ does not
even exist as a profession? That is why we‘ve created
this organisation, so we can help each other out.
As live-in domestic and care workers, we face a
variety of different abuses when it comes to the con-
ditions in which we carry out our work. In many cases,
working women don’t have their own room, no space
in which to rest, having worked some days for not 12
hours but up to 24 hours. They [employers] don’t care
if you have been on your feet all day and might not be
able to sleep tonight. They simply say that they have
hired you to look after this person! Not sleeping for
24 hours is common. People with certain illnesses
can be calm in the morning and erratic at night. It’s
difficult to sleep during the day because your client
is not sleeping either and you don’t know what they
might do. In the daytime you’re also responsible for
the grocery shopping, cooking and cleaning. It’s diffi-
cult to ignore housework as it’s expected of you to do
it. When we work in someone‘s home, the burden of
responsibility for the housework falls largely onto us
domestic workers.
At night when you retreat for a rest, the chance
is you might not have a room of your own. You have
to sleep in the same room with the person you work
for, who might have serious mental health issues. Not
everyone is capable of leaving immediately and until
they find another woman to fill in the position, you do
not have the right to just pack your bags and leave, it
is illegal. The sick person can do something or some-

235
thing can happen to them. They can accuse you of
anything, that you have killed this person and that is
why you left. Overall, there are so many problems.
For something to change, we found that ‘domes-
tic worker’ is not recognised as a regularised profes-
sion in national legislation, work that most Bulgarian
immigrant women find themselves doing in Greece.
We have worked with the MEP Kostadinka Kouneva,
who managed to bring a resolution in the European
parliament calling EU states to implement changes
in national legislation when it comes to domestic and
care work. However that is not a resolution Greece
has yet committed itself to.
So, even if we are properly documented, working
as domestic and care workers we get no social secu-
rity. Working with affiliates to Kostadinka Kouneva,
we managed to get through to the Deputy Minister of
Labour and Social Affairs in Greece, and as it turned
out, even domestic workers in more professionalised
ranks remain uninsured. Kostandinka Kouneva was
a union activist when she was attacked with acid. Of
course, we immediately jumped in to help. We were
fundraising money for her. After all, she is a woman
who has always fought for the rights of women.
Bulgarians are still being asked to present tons
of documents to declare their status, even though
that goes against their right as European citizens to
free movement between Bulgaria and Greece. That
is even more evident now in pandemic conditions.
We have tried multiple times to find a solution, or
even a response from our own legitimate govern-
mental bodies, however we’re just a voice in the wil-
derness.

236
 We are holding on to God to protect us as it seems
like that’s our only hope!

Zorka Mihailova is a Bulgarian immigrant who’s been

a care worker in Athens, Greece for the past 19 years.
She’s one of the founders of “Together We Can”, a grass-
roots organisation offering mutual aid to Bulgarian im-
migrants in Greece.

237
 Romanian live-in care
workers in Austria:
exploitation and self-
organization
Cornelia Igas

My name is Cornelia Igas.

I am 38 years old, I come from Romania and I
work as a live-in care worker in Austria. Earlier this
year, I joined the platform “DREPT – Interest group
for live-in care workers” in Austria and have been ac-
tive in the organizing of migrant care workers ever
since. Our group has been recently formalized into a
Non-Governmental Organization and is slowly and
informally taking up the role of a union for Romani-
an live-in caregivers: we offer advice and assistance
to care workers in need, we communicate over social
media all relevant information about our workers’
rights, we offer crisis intervention and conflict miti-
gation, we do political lobby and media work, and we
work with state institutions to improve working con-
ditions for us all.
Together with my other Romanian care work col-
leagues and our dedicated activists, we, in DREPT,
fight for better labour rights and higher, fairer wages
for all migrant live-in care workers in Austria! We de-
mand the annulment of the self-employment system

239
and replacing it with regular, labour contract employ-
ment – so we too are protected from abuse and ex-
ploitation at work!

About live-in care in Austria. The

mobilization of Romanian caregivers.

Live-in care offers services of care and personal assis-

tance for the sick and the elderly in their own homes.
The almost 60,000 24-hour caregivers working in
this system in Austria are almost exclusively migrant
women from Eastern European countries. Romanian
caregivers represent the biggest group working in
Austria: around 33,000 persons are actively working
in this field. Transportation companies bring us to
Austria in packed minibuses. In Austria we work for
2, 3 or 4 week shifts at a time, 24 hours a day, 7 days a
week. Not even the nights are our own, as we have to
remain on call, in case our clients need our assistance.
Many of us don’t even benefit from lunch breaks. In
many cases, we don’t have much privacy while we’re
in the patient’s home, and in more extreme cases, the
care worker shares a room with the person they look
after, so they can be available throughout the night.
In many cases, care workers are asked to go above
and beyond their duties and look after more than the
person they were hired to assist.
After finishing our shifts, we return to our homes
for a period equal to the period of time worked. At
home, we regain our strength and spend time with
our loved ones.

240
 Our job is very hard, physically, but also emo-
tionally and psychologically. Our clients are suffering
from various mental health conditions such as de-
mentia or Alzheimer, have very limited or no mobil-
ity in some cases and it’s not an easy task to be with
them around the clock, every day of the week, closed
between the limits of their homes, for a whole shift at
a time. We work around the clock and are on call even
during the nights. For this work, we earn between 2
and 5 Euros per hour, which is less than minimum
wage in most European Union countries.
Live-in caregivers in Austria work as freelancers,
we are all self-employed, as this is the only work ar-
rangement permitted by the Austrian authorities in
the elderly care industry. This cuts us off from all so-
cial benefits, such as unemployment insurance, paid
vacation, paid medical leave, as well as any labour
protection and collective agreements through unions
or the Workers Chamber. This system also leaves us
with no protection when faced with workplace ex-
ploitation and abuse. Furthermore, as self-employed
workers, we are officially members of the Austrian
Chamber of Commerce, which theoretically should
be representing our interests. But the Chamber of
Commerce represents the interest of all compa-
nies, and implicitly, it also represents the interests of
placement/ intermediary agencies – with whom most
of our conflicts take place.
It is no exaggeration that the worst of it all, in this
field of work, are the placement agencies, which de-
cide our compensation, choose our clients and dic-
tate our shifts. They make us sign abusive work con-
tracts, mostly under intense pressure, after tens of

241
hours of travel and with no possibility of negotiation.
Sometimes these contracts are drawn up only in Ger-
man, and more often than not, the care workers’ pro-
ficiency in German is not sufficient for them to under-
stand and negotiate the contracts they have to sign.
In the next stage, intermediary companies are
forcing live-in care workers recruited in Romania to
accept transportation from a company hired by them,
limiting the ability of care workers to pick the trans-
portation company and method of their choosing. In
some cases, care workers have been critically hurt in
accidents which were the result of tired, overworked
drivers being pushed to transport care workers to
and from Austria without proper rest.
In many cases, care workers are only presented
with the contracts once they arrive in Austria, where
they are under intense pressure to sign them and with
virtually no option to return to Romania if they were
to refuse signing the contract. This, of course, leaves
care workers with no possibility for negotiation. In-
termediary companies also manage our finances.
For this, they cash in high commissions not only
from us, but also from our client’s families. A lot of
problems come out of their “representation.” When
conflicts between placement agencies and care giv-
ers take place, a clear conflict of interests occurs, as
the Chamber of Commerce is in the position of rep-
resenting both sides. In reality, nothing happens and
the caregivers are left completely unprotected.
So you see, our only solution is self-representation
and self-organizing. DREPT filled in a very necessary
gap in this sense. The work members do within DREPT
is voluntary, so we try to fit it somehow while juggling

242
our jobs, our personal life, our families and our free
time. But we try to help the people in need nonethe-
less. Because we know that there is nobody else who
will help. In addition to building a community where
caregivers can receive support, advice and feel less
alone, we strive to inform our members and other care
workers about rights and benefits available to them.
On our Facebook page, we post relevant informa-
tion from the Austrian state, we share information
about travel restrictions, we campaign for issues that
affect us, such as the right for our children to receive
the same child benefits as Austrian children, and we
discuss the best reform strategies for our work sector.
We also strive to support our members in workplace
abuse situations, such as payment denial from inter-
mediaries, and provide advice and considerations for
issues that affect care workers – what things to con-
sider before signing a contract with an intermediary
company, how to end collaborations with them, how to
ensure care workers understand the contracts they are
being asked to sign and that the contract clauses are
satisfactory, etc. We also share information on abusive
intermediaries, we care for each other and provide ad-
vice and support in situations where care workers are
forced to demand their rights.

Care work during Covid-19

In the care work field, we experienced the lockdown

very quickly and suddenly. There was no time to pre-
pare for it, make arrangements, find solutions. As the
borders closed, half of the live-in care workers were

243
trapped at home, in Romania, suddenly facing the
fact that they had no income and couldn’t travel for
work for an unclear period of time. The other half of
my colleagues were stuck at their workplaces in Aus-
tria – in a foreign house, with their client, not knowing
when and if all this will be over. They were left with no
choice but to continue working, extending their shifts
indefinitely, until the borders would re-open. Both
workers who were at home, in Romania, and workers
who were on the job, in Austria spent long periods
of time not knowing any information about how the
lockdowns and border closures will affect each of us
and with no support from either the Romanian or the
Austrian state.
That’s when the madness happened: of course,
the whole live-in care system in Austria fell into a
crisis: there were not enough care workers available
and the ones stuck at their workplace were burning
out. The state improvised solutions: while everyone
was told to stay home, respect physical distancing,
and avoid unnecessary travels, the live-in care work-
ers were brought into Austria by charter planes and
specially organized train corridors. In such condi-
tions, the infection risks were high, but our financial
risks were even higher: quarantine costs were al-
ways regulated as the responsibility of the caregiv-
ers, while this was supposed to be the responsibility
of the state. We should have gotten better working
conditions and higher wages for travelling and work-
ing cross-border during a pandemic.
During those times, DREPT had demanded that
care workers be paid for the two weeks of quarantine
we were told to observe, that care workers receive

244
fair compensation for the risky work we performed,
that commissions paid to placement agencies be sus-
pended for the duration of the pandemic, and that the
child care benefit for our children matches the ben-
efits received by Austrian children, considering our
contributions to the Austrian society. But all we got
was unnecessary bureaucracy, systemic obstacles
and applause. Applause doesn’t feed our families and
it doesn’t prevent burnout.

How we survived Covid-19: we stood

together as a family.

During the difficult period of the Corona crisis,

when the lockdown occurred and the borders
closed, I was at home, in Romania, with my family.
Perhaps you will think that it was better, because
at least I was home and not working far away from
my family, with no possibility to return. But the
thing is, it wasn’t at all as easy as it might seem. In
my country, everything was also getting worse and
worse regarding the number of Corona infections,
and everything was getting more and more expen-
sive, every day. And I had no income. My husband
was out of work for three weeks, as well. I couldn’t
work because I couldn’t travel to Austria due to
the travel restrictions and there was no clear in-
formation when this would change or how long we
would have to survive in these conditions. But, nev-
ertheless, we stood together as a family and made
it through these tough times. This was the best part
of it all.

245
 The worst part was that I couldn’t work and se-
cure our regular income and the fact that we couldn’t
go out of our homes at all, only for shopping – and
that too had been done in a very short time and under
a lot of stress. Romania imposed a very strict policy
of permits to leave your house. Every time you want-
ed to go grocery shopping, you had to fill out an affi-
davit listing the reasons for leaving your house, your
address, date, time and other personal data or risk
very high fines for just being on the street.
Not being able to work had a heavy impact on
my mental well-being because the uncertainties
were immense: we didn’t know how long the borders
would be closed down, how long the lockdown in my
country will last and if we’re going to survive it all one
way or another.
Thank you.

Cornelia Igas is 38 years old. She works in Austria as a

live in-care worker and fights for the rights of the Roma-
nian live-in care workers.

246
 Social services and care
sector in and beyond
pandemic: issues of Czech
social and care workers
and possible solutions
through sectoral unions
Eva Michalkova

The pandemic caught us all unprepared, but also

showed that many current issues are rooted in long-
term systemic problems. This article looks at some
of the issues in the social services and care sector in
the Czech Republic. It argues that many of them have
already been affecting social services for the long term
and they require systemic changes. The article suggests
that sectoral unions might be part of these changes and
looks closely at how.

The impact of covid-19 on the care sector

in the Czech Republic

The pandemic has revealed two important aspects of

the care sector in the Czech Republic. First, how im-
portant it is, and how often it is neglected and under-
estimated. Second, that there are long-standing prob-
lems affecting social services, care, and social work-
247
ers, and finally also the clients. Some of the problems
which emerged during the pandemic are indeed new,
as is the context, but many are in fact problems that
have been affecting the care sector for a long time.
The fact that the Czech government was unpre-
pared to manage the pandemic was also visible in
the care sector. Especially at the beginning of the
first state of emergency*, there was a serious lack
of personal protective equipment. Many social and
care workers, but also volunteers or the families of
clients dealt with this situation proactively, sewing
home-made masks that were then distributed to so-
cial service workers, clients, or anyone in need. Even
if protective equipment gradually became available,
it is however important to highlight that perform-
ing all the tasks of a social or care worker for twelve
hours wearing a mask and other protective equip-
ment is very physically demanding. In addition to the
lack of protective equipment, clear and consistent in-
formation was also missing during the first state of
emergency. It was unclear how social services should
change their procedures in order to protect both cli-
ents and care workers while maintaining at least the
minimum standard of provided services.
The risk of infection is higher in the social ser-
vices: often, care workers and social workers cannot
maintain the safety distance; they work with target
groups that are not regularly tested for COVID-19;

* The first state of emergency lasted from the 12th of

March to the 17th of May. During the time of finishing this
article, the government decided to declare another state of
emergency, which will take effect from 5th October and should
last 30 days.

248
or they have to take care of clients who are infected,
being locked up together in the facilities where they
live. At the same time, many social workers in fact
changed their routines and after-work life in order to
reduce the risk of bringing the infection to their fa-
cility, which shows a great deal of responsibility to-
wards their clients.
Many facilities faced their clients’ needs change
due to COVID-19 or had to change the way they pro-
vided services because of preventive measures. This
increased requirements on the staff: some facilities
had to go almost fully online, others were locked
down or had to provide extra services, either in re-
sponse to changing needs or to systemic solutions
(e.g., for people without homes). This resulted in in-
creased stress, the pressure to increase efficiency,
the pressure to learn new digital skills, but way too
often no satisfactory solution for unpaid overtime
and increased expectations.
The Ministry of Labor and Social Affairs an-
nounced a grant call for bonuses for social and care
workers, especially those working in infected facil-
ities. In practice, as with any other grant for social
services, it was the organizations or facilities that
had to apply for the grant. Therefore, not all social
service providers received the funds automatically,
but only those who decided to apply, or who had the
capacity or knowledge to submit the proposal. Ulti-
mately, it was again the leadership of the organiza-
tion, not workers themselves, who decided whether
to pay this extra money and to whom, even though
the original purpose of the government grant was to
compensate social and care workers for their efforts

249
and the risks to which they exposed themselves.
Moreover, this compensation was a short-term and
symbolic solution, whereas the underfunding and
overstretching of the care sector is a problem that
must be addressed systematically. Only then this
sector might be better prepared to react to crisis
situations such as the COVID-19 pandemic.

Long term problems affecting

the care sector

The acute problems the pandemic caused for the care

sector are largely connected to long-term issues of
inadequate financing. To justify this, politicians and
economists rely on the very weak argument that the
care sector does not produce an economic profit. Yet
this perception is also reproduced by many within
the sector. Social work students, for example, are
prepared by their professors to think of social work
as a mission and not expect to be earning a decent
salary from it.
Current discussions about state expenditures
for fighting COVID-19 also reinforce the division be-
tween welfare and profit by focusing on the impact of
the crisis on the state budget. As with any crisis im-
pacting the economy, during and after the pandemic
the social welfare system and the care system might
be the first to see budget cuts. Some politicians, es-
pecially on the right of the political spectrum, already
describe these cuts as efforts “to save money from
the nonprofit sector and use it to fight COVID-19.”
Whether they mean the budget should go to the in-

250
dustry of the healthcare sectors, such statements
reflect a lack of understanding of how the non-profit
and care sectors work. Specifically, there is little ac-
knowledgment of the fact that these sectors mitigate
the impact of COVID-19 and help minimize the neg-
ative effects for the most vulnerable individuals and
communities.
In fact, the financial prestige and overload is-
sues in the social services and care sector are inter-
twined. There are not enough funds to recruit more
qualified and experienced staff, there is a high fluc-
tuation of workers due to poor working conditions
and low salaries, and this in turn negatively affects
the remaining workers who have to make up for un-
derstaffed facilities. Because the grants and subsi-
dies from the state and municipalities are insuffi-
cient, most nongovernmental organizations have
to supplement the budgets for social services from
other sources and extra activities. This increases
the demands of fundraising and project manage-
ment for each facility without alleviating financial
uncertainty since most grants are awarded only
for one or a maximum of two years. This situation
also has structural roots in patriarchy: social work
and care, in general, are perceived stereotypically
as women’s natural activities, and consequently are
not valued either financially or symbolically, and
have low prestige.

251
 Sectoral unions as a possible solution

The problems in the care sector outlined so far in-

spired the creation of a sectoral union of social and
care workers* from different facilities. The union’s
main goal is to ensure adequate salaries and work
safety, as well as increase the prestige of social and
care work. This entails both systemic changes and
changes at the level of individual facilities. Not all
social and care workers are or will be union mem-
bers, but all of them deserve fair working conditions.
Addressing the problems rooted in patriarchy also
requires systemic solutions. We must fight to rede-
fine social work and care as important sectors that
benefit the entire society, even if the work of prevent-
ing and alleviating social problems is often invisible.
And it is especially important to stress out that, as
a society, we cannot afford to acknowledge the true
value of social services only when they are missing.
This also ties in with promoting an anti-individualis-
tic perception of social work. Some campaigns that
aim to increase the prestige of social and care work
build on the argument that each person might need
care at some point. However impactful this argument
can be sometimes, we should rather fight for a com-
munity-based understanding of care: focus on how
it benefits all of us as communities and as a society,
how social services are part of an entire structure of
social welfare, and how much care relies on solidari-
ty, support, and participation.

* The Union of employees in social services is registered

under the Union of employees in trade, logistics, and services.

252
 Sectoral unions can also affect broader changes,
by supporting workers to gain self-confidence and
push back against the argument used as a scare tac-
tic by employers that they are easily replaceable and
expendable. In reality, it is not easy to find qualified,
experienced, and empathetic care workers. My col-
leagues in the care sector must learn to stand their
ground based on their qualification, experience, and
worth: we do have specialized training, continue to
educate ourselves, and apply new methods in social
work adapted to changing social realities, and the
work we do comes with a great deal of responsibility.
Unions should also work to raise awareness
about labor laws and workers’ rights. The non-gov-
ernmental and non-profit sector is sadly no different
when it comes to pressuring employees, exploiting
their lack of knowledge, or even using illegal proce-
dures. Every care worker should be aware of their
rights and should not be afraid to point out when
they are being violated.
Organizing and unionizing are important espe-
cially considering the workers in the most precarious
positions in the sector – workers with irregular con-
tracts, migrant workers, workers in the lowest-paid
positions, older workers, or workers with small chil-
dren. For them, speaking up or challenging the em-
ployer might seriously jeopardize their job, income,
or immigration status. Sectoral unions are a way to
support and protect these workers, providing the im-
portant option to express their opinion and fight for
better working conditions together.

253
 Conclusion

Social work and care work is hard, demanding, and

responsible work. The demands on it increased dur-
ing the pandemic due to the higher risk of infection,
clients’ changing needs, and the inadequate solutions
provided by the state and municipalities. Aware of
the demands, social workers and care workers are
driven by a sense of meaning and accept that their
job requires certain flexibility, especially during a
crisis. However, this cannot mean that care and so-
cial workers do not deserve fair and safe working
conditions, adequate salaries, and compensation for
the risks and strain to which they are exposed. At
the same time, we cannot wait for somebody else to
fight for us. We have to raise our voices and be heard,
we have to start pointing out the long-term issues in
the care sector, and perhaps setting up the sectoral
union can be a way for care workers to argue things
cannot go on like this.

Eva Michálková is a feminist, project manager, and

head of the sectoral unions of social and care workers
in the Czech republic. She currently works as a project
manager in a non-governmental organization provid-
ing services for victims/survivors of domestic and sex-
ual violence and has experience also from the sector of
social services for migrants. She focuses on topics of in-
tersectional feminism, social justice, and gender-based
violence.

254
 Part III

Migration
 Maintaining Life during
Pandemic in Turkey:
Women and Migrants
Sanem Ozturk

We had already been feeling as if in a dystopian mov-

ie, when the Covid-19 pandemic exposed even more
of the social and economic injustice and the collapse
of neoliberal health care systems. In this talk, I will
specifically try to focus more on women’s social re-
productive labor inside and outside home, unemploy-
ment, especially female unemployment and the gen-
eral situation for migrants and refugees in Turkey af-
ter Covid-19 crisis.
No need to mention that women perform most
of the social reproductive work, inside or outside the
home; paid or unpaid; it’s a global fact that also holds
true for Turkey. What has changed in the field of social
reproduction after COVID-19? Certainly, women’s un-
paid reproductive work inside the home has become
heavier. It was already too much; however, according
to the most recent research on women’s and men’s
share in domestic labor, women spend four times as
much time than men on house and care work*, which
increased unprecedentedly with the isolation condi-

* Women doing four times as much unpaid work as men during

lockdown, research finds (2020), tr.undp.org, https://bit.ly/2OXTqgI

257
tions. Despite the fact that men’s share in domestic
labor increased after Covid pandemic, the numbers
show no sign for a more equal share of social repro-
ductive work inside the household.
The situation for those who perform social repro-
ductive work outside the home is inevitably getting
heavier as well. Especially health, education, food
and retail sectors are the ones where women are re-
ally high in number. Here, I really need to underline
two important consequences of this situation. On one
hand, the top critical sectors in the COVID crisis are
also the sectors where the labor force is forced to
work overtime, unpaid, insane hours, under inhumane
conditions, under the threat of losing jobs (because
why not? There’s an army of unemployed out there).
We have seen cases where people started work with-
out proper training, proper cleaning and protection
supplies. Women’s workload doubled, even tripled.
But on the other hand, the real importance of so-
cial reproductive labor became much clearer as if we
woke up in the morning and suddenly cleaning servic-
es, distribution services, caretakers, nurses, teachers,
social workers gained extra visibility. In a crisis where
so many sectors had to shut down or slowed down and
only the critical sectors were working in full capacity,
women’s importance in the total workforce became
quite visible. In other words, it became clear that wom-
en labor is mostly located in the most critical sectors
that we all depend on not only during crisis but every
single day, especially in a country where women’s par-
ticipation in the total labor force is low, around 35%*.

* Kadınların İşgücüne Katılım Oranı Aynı (2019), m.bianet.

org, https://bit.ly/2ZBgW5i

258
 Losing a job is a risk for all during the pandemic,
especially for the people working in the non-critical
sectors. In Turkey, we already have a really high rate
of unemployment, which was around 24 % before the
pandemic but it is expected to reach a very critical
point unless the necessary precautions were taken
by the government. However, the numbers released
by the official statistics institution do not seem to
reflect the reality according to the worker unions’
confederation (DİSK)*. According to the July 2020
unemployment report of DİSK, between April 2019
and April 2020, male employment decreased 7% and
female employment decreased 13.9%. The govern-
ment was forced by the unions to take a measure to
prevent private sector companies from firing people
during a pandemic. However, this measure was taken
very late; and it had loopholes, especially in a country
where so many people work informally and does not
prevent forced unpaid leave. The Turkish government
provides economic support to people who are on un-
paid leave, but that amounts to less than half of the
minimum wage (around 170 dollar per month), which
is far from being sufficient for one person to pay the
rent, let alone for a family to survive the whole month.
But there’s another very important issue here:
One of the main differences between male and fe-
male unemployment is the access to unemployment
benefits. In Turkey, in order to be eligible for the un-
employment wage, you have to score a certain num-
ber of days worked with insurance, and most wom-
en in the labor force are unable to score that num-

* Temmuz 2020 İşsizlik ve İstihdam Raporu: Türkiye tarihinin

en büyük işsizliği! (2020), disk.org.tr, https://bit.ly/2NoQY2k

259
ber because they cannot work at a full time-secure
job because of domestic work, care work, or because
they are forced to quit when they get married or have
kids, or because they work unregistered and paid un-
der the table most of the time. So when they are fired
from their jobs, we know that they will be the poorest
without any backup system.
As for the situation of migrants and refugees in
Turkey, it gets a bit darker. For the most part, the situ-
ation was already dark for them here, mainly because
of the perception about the migration itself. There are
more than 5 million migrants, refugees, asylum seek-
ers, and undocumented people in Turkey as we know
today. Around 3.5 million of them are Syrian popula-
tion, the rest are from various origin countries. What
the majority of Turkish society see when they consid-
er migrants is simply a “problem.” And this perspec-
tive is the very reflection of the denial of the fact that
migration is an integral part of our lives for a very long
time. It’s not a “temporary” situation that will be gone,
let’s say, after the Syrian conflict is resolved. It’s not
a guest and house owner issue. It did not start in the
2000s. It will not end. And it definitely did not only
happen to Turkey. The world is a migrating world. It
will always be. And we will keep seeing migration as
a problem unless we start to understand the key fac-
tor: Basic human rights.
In Turkey, more than most other societies, these
questions aren’t seen in terms of human rights.
Last year, the Turkish government took really harsh
measures that made life harder for migrants and ref-
ugees. The military operation in Northern Syria and
the losses there, and the economic crisis also added

260
to the existing xenophobic, anti-refugee atmosphere
in Turkey and thousands and thousands of families
who started to rebuild a life were forcefully displaced
again. Some were displaced inside the country, some
were deported.
Even those migrants who are in the labor force
are extremely vulnerable. There’s no way I can give
you a number of their job losses because the vast
majority of them work without registration because
of Turkey’s migration regime*. Turkey does not give
refugee status to any person except for European cit-
izens. It doesn’t matter if they flee from a war or tor-
ture, or violence. So, although millions of people live
in Turkey and everybody calls them refugees, they do
not have such status. Therefore, they have no refugee
rights either. They cannot apply for a work permit; be-
cause this right belongs to the boss. You can imagine
that few bosses are willing to apply to that permit in-
stead of hiring a person unregistered and firing them
whenever they want. So, the migrant workforce is
mostly unregistered and therefore highly disposable.
While some become unemployed, some are forced to
work long hours without any protection.
And many families who had started to build a life
in Turkey went back, or more precisely, were pushed
back to square one during the pandemic. Migrant
women and LGBTI are at the absolute bottom of this
hierarchy. Many migrant women who had started
to work for the first time in their lives, became the
breadwinners of the family, became a part of the
labor force, gained strength and confidence about
themselves found themselves in a very harsh sit-

* https://bit.ly/3eL8OYA
261
uation all of a sudden beyond the economic conse-
quences we can imagine.
As expected, access to healthcare is a vital prob-
lem among migrants as well. A big part of the prob-
lem are status differences. Thousands of people have
no access to the healthcare system or basic supplies
because they are not given any protection status. Of
course, there are some actions organized by some
initiatives who also build solidarity, especially in the
fields of gender equality and solidarity with migrants
and refugees. Women’s movement in Turkey is actu-
ally very used to working in coordination, within ini-
tiatives or platforms. Again, Migrant Solidarity Net-
work and We Want To Live Together Initiative con-
tinue to build solidarity around equal rights. These
initiatives also tried to distribute material support
within various neighborhoods. They did a great job
in forcing some municipalities to extend their social
support programs to include migrants and refugees.
But it is still too little considering the lack of resourc-
es allocated for the welfare of the people. Most of the
neighborhood initiatives try to create their own re-
sources with solidarity.
And a more dangerous situation waits for us be-
cause the case numbers are not decreasing. (Actual-
ly it was just recently revealed, sorry, confessed by
the minister himself that the government was lying
about the case numbers all along)*. But we are get-
ting back to “normal” anyway; not because the pan-
demic is over but because the economy is collapsing,

* Türkiye‘nin güncel Covid-19 tablosu; Koca‘nın ‚belirti

göstermeyen vakalar‘ açıklamasına tepkiler (2020), tr.eurone-
ws.com, https://bit.ly/37uA9tt

262
which clearly shows us our place in the hierarchy of
priorities. In addition, we are more than sure that the
main sectors the government will support during the
post-pandemic days will not be social reproduction
sectors that actually make life exist and sustain but
the sectors like construction and/or –destructive–
energy, which are their absolute favorite.
On top of all, the other pandemic spreading
around the world, namely gender-based violence af-
fects women’s lives in Turkey more heavily than
ever before. This should be taken into consideration
when we speak about social reproductive work since,
as we all know, discrimination starts with birth and
everything interconnects after that. Participating in
the labor force or continuing education gets harder
for a woman who is in a violent home and cannot get
support. If we define health as the state of wellness,
a refugee denied their basic rights or a woman sub-
jected to violence are definitely far from being in a
healthy environment. Just as Covid-19 sweeps our
lives like a tornado, gender-based violence destroys
lives of millions of women and just like Covid, it is a
life-or-death situation for women and children. How-
ever, the Turkish government seems to think the op-
posite way.
Turkey’s record in terms of gender-based violence
was already bleak before the pandemic; but it got
worse and worse and in addition to that, many wom-
en who are subjected to violence were forced to “stay
at home” with their torturers. They could not access
the mechanisms that are supposed to be there for
them. They were rejected by the very officials who are
supposed to protect them. They were sent away from

263
the shelters because they had to prove that they were
Covid-negative. Plus, the most recent debates on wom-
en’s hard-gained rights in Turkey also showed that the
year 2020 would have been still very challenging for
women in Turkey even without the pandemic.
One of the main issues brought in the agenda
of women is the TCK 103 (Turkish Penal Code, Arti-
cle 103) problem, in other words, a proposed motion
to pass an amnesty for the perpetrators of sexual
abuse of minors*. Another debate has been revolving
around the Istanbul Convention of which Turkey is
the first signatory. It’s quite a challenge to keep the
fight against a mentality that occupies the absolute
majority of the Parliament and vastly dominates
every sphere of life including media; however, wom-
en’s movement does not give any sign of pullback. In
fact, the recent debate around the Istanbul Conven-
tion seems to increase the support to women’s move-
ment, even among AKP voters**. So, it’s only natural
to ask the question: Why does a government who re-
peats that “they will fight against gender-based vi-
olence” at every occasion tries so hard to withdraw
from a Convention whose sole purpose is to elim-
inate gender-based violence? Why does it even be-
come a subject of debate in a country there’s at least
one femicide almost every day?
In the Turkish case (and in many other places, of
course), the ruling mentality already has a very obvi-

* Women’s Agenda in Turkey: Top Issue Is Gender Based

Violence (2020), internationalviewpoint.org, https://bit.ly/2NL-
3SYo
** AK Parti‘nin yüzde 49.7‘si İstanbul Sözleşmesi‘ni savunuyor
(2020), gazeteduvar.com.tr, https://bit.ly/3qFqsAd

264
ous standpoint on gender equality in any sphere of
life. And in terms of migrants and refugees, the per-
spective dominating Turkish politics is the perspec-
tive that refuses to see the reality of migration and
considers it as an issue to deal with. Just like they
see women: A problem to overcome, or at least, to be
silenced. However, this whole year (ed.note: 2020)
showed us very clearly that women and migrant la-
bor do the most vital and critical work that makes life
on earth exist and survive.

Sanem Öztürk is a sociologist and an activist based in

İstanbul. She is currently a PhD candidate at Marmara
University, Institute Research of Middle East and Islam-
ic Countries, Sociology of the Middle East doctorate pro-
gram. She volunteered for Women’s Solidarity Founda-
tion (KADAV) in 2011 and she’s been working profession-
ally for the foundation since 2016 conducting trainings
and workshops on issues such as gender, gender-based
violence, discrimination and rights-based approach.
She is also a member of the 4th International Turkey
Section, Sosyalist Demokrasi İçin Yeniyol.

265
 From solidarity to politics:
Transformative action
along the Balkan migration
route
Sasha Hajzler

Along with the immediate threat and damage to hu-

man lives, the SARS-CoV-2 pandemic burst the door
wide open to a global exercise of the politics of fear,
surveillance technologies, war narratives, and tighten-
ing border policies, accompanied by financial instru-
ments of control and other means of repression. As
a result, the burden on countless precarious lives in-
tensified. The world witnessed strikes, protests, direct
action, the politicization of solidarity actions, and the
interweaving of struggles tactics. The situation in the
Balkans is not an exception. Below is a short overview
of the struggles, but also a note on promising trans-
formative actions along the Balkan route:
The height of the Covid-19 pandemic in the Bal-
kans has brought to the light of day various exploita-
tive government regulations, corrupt political and eco-
nomic practices and debilitating restrictions on move-
ment: from the lengthy curfew in Macedonia, munici-
pality-localized movement restrictions in Slovenia, to
the harshest confinements in migrant camps and de-
tention centers everywhere. Like Germany and France,

267
Slovenia also left the backdoor open to migrant labor,
labor
allowing entry for migrants with skills, predominantly
in logistics, and in the industrial and agricultural sec-
tors, not only widening the gap between “skilled” and
“unskilled” people, but also intensifying the problem
of treating people as mere labor, as tools, justifying
their movement only when they move as servants of
capitalism and neoliberal policies.
policies Factories, nursing
homes for the elderly, chain shops and hospitals be-
came the primary points of tension where profit has
been valued over life (as in the cases of the Lidl work-
er unions, the Gorenje factory in Slovenia, and textile
factories in Macedonia.) These as well as similar jobs
depend strongly on systemic and structural condi-
tions which are, even as the presence of the West var-
ies among nation states, very similar throughout the
region. Workers who have been laid off, or pushed to
region
work for employers’ profits are often a common sight
in protests.
Reclaiming the freedom of movement goes hand
in hand with reconceptualizing labor. Both concerns
are inextricably tied beyond borders and nations.
nations Sol-
idarity actions on behalf of activists were made for
common visa and residence permit policies, but we
must think how to confront and disrupt the logic that
subjects people to these exploitative conditions in the
first place.
place. People who moved from Balkan & East Eu-
rope to the West/North/EU as a labor force are prob-
ably most aware of this issue, as some were unable
to return home during the Covid crisis due to govern-
ment policies restricting entry.
Such was the case for Serbian workers who for a
while slept in cars in Slovenia where they worked in

268
construction, since the Serbian government refused
to timely open the borders for them. The responses of
those showing solidarity toward them were similar to
the responses to homelessness and relied on guerilla
mutual aid and pirate care actions. Next, movement
restrictions have also put additional strains on the
concept of “the traditional family,” with an increase
in rates of domestic violence. Just as a house is not
necessarily a home, a home is also not always a safe
place. Not only is there a chronic lack of proper reg-
ular housing in the region, but specifically safe hous-
es are for many years now an issue on their own, af-
fecting the lives of many, predominantly Roma, the
homeless, the disabled, victims of domestic violence
who are often women, children, and the elderly, LGB-
TIQ+ individuals, and migrants.
At the same time we witness a firm continuity of
action concerning the Balkan route: from reclaiming
freedom of movement by crossing borders and de-
manding unconditional common residence permit to
calls against patriarchal notions of women’s
women’s roles in
the family. Within this sense, transnational practices of
care and solidarity which transcend humanitarianism
and operate in the realm of the political have merged
during the pandemic. For the Balkan route struggles,
just like elsewhere, women are at the front, fearing
neither the visible nor the invisible border. These bor-
ders occur as tools, policies, places, laws, actors, and
even ways of knowing. Let these abstractions not se-
duce the reader – they are not only concepts hang-
ing high in the air – they have real-life consequences,
often acting as violent borders do, bringing pain and
death, but also raising resistance and enactments of

269
bold political imaginaries. As care intrinsically carries
power relations, processes of disciplining, skill and
structural positioning, solidarity must be political: let
us not forget that mutual assistance among the poor is
in one sense quite welcome to governments, who can
thereby shuffle off responsibility for the suffering that
happens within their borders, encouraging the notion
that care for others is a matter of private charity: a hu-
manitarian, not a political, matter. Capitalist exploita-
tion thrives on good humble people.
Knowing well that care must not remain only in the
hands of “women as usual,” individual political will or
humanitarianisms, but must as be alternatively insti-
tutionalized and politicized,
politicized, feminist practices have
proven key for illuminating and transforming visible
and invisible borders. One prominent example of
good political practice, besides Infokolpa, and also
led by women, is the Transbalkan solidarity, where
activists are focused on organizing, strategizing, di-
rect support, action and common thinking in regard
of the Balkan route: Bosnia, Croatia, Serbia and Slo-
venia. The practice is radical in its direct engagement
with detangling and defying imperial, neocolonial,
racial, patriarchal, cooptive violent regimes by agile
(counter)action and common work, as a platform that
connects different struggles, but also a political space
of common sense-making that understands, recog-
nizes and works with the differences. It is a political
practice of prefigurative politics centered around the
Political and politicized care.
The Transbalkan solidarity is also active with the
campaign to raise the No One Is Illegal rainbow flag
demanding that the EU provides shelter and protec-

270
tion to LGBTIQ+ people on the move throughout the
Balkan route, and is also cross-pollinating with other
initiatives such as Infokolpa, and further with Border
Violence Monitoring, intensifying practices by inter-
connecting or, even confederating with other practic-
es and movements in imaginative alliances. This is a
promising response model to the needs of the pres-
ent: combining the local with transnational. The above
is especially relevant since after the global neoliberal
protest movements against oppression, exploitation
and inequality from 2019, governments have used
Covid-19
Covid- 19 to make many transborder and public-space
actions and terrain work impossible. Such govern-
ment policies have gotten their share of criticism,
for example through protests, i.e. Friday protests in
Slovenia, joining various blocks of struggles, ecology,
feminist, anti-government, migrant – focusing on the
increase of horrid deaths at the borders of Europe,
as a consequence of the racist, discriminatory, fascist
policies of EU, financed militarization, surveillance,
all in the name of national sovereignty and state se-
curity – the same old adage from the power-thirsty
propagandist machinery. Good examples of such
propaganda found in government-produced military
narratives praising nurses, care workers and doc-
tors as our “soldiers, heroes, troops, and frontlines”.
In Slovenia for example, they were celebrated with
cross-country flights, symbolically accompanied by
US F16s, which have been used in many vile military
operations around the world.
This narrative has to go. Health and life must not
be abused to propagate militarization. In line with
this, during and after the first COVID-19 outbreak

271
there have been several records of symbolic acts of
solidarity throughout the Balkan countries to contest
and denounce such militarization, policing and other
violence by the organs of oppression. Healthcare it-
self has been a separate issue in the region, especial-
ly for the most vulnerable groups: Roma, women, mi-
grants, low wage precarious workers. Let us not for-
get that the savior doctors and nurses, as well as the
health care bureaucracies who oversee them, also
face (and execute) difficult decisions over who gets
to live and who does not. It would be naive not to ex-
pect race, class, and gender not to play a role in these
decisions on a systemic level. One brutal example
was the death of a pregnant Macedonian Roma wom-
an, who passed away due to belated and improper
healthcare. Not so far away in BiH, a pregnant wom-
an in labor with twins was denied hospitalization be-
cause she tested positive for COVID-19.
And this pattern exists not only in the Balkans,
but in the whole of Europe, there seems to be a po-
litical decision that elderly homes are last in line for
medical aid, not surprisingly resulting in most of the
deaths coming from the population stuck there. Just
as this opened the question of political indirect eu-
thanasia for the elderly,
elderly, migrant deaths at the bor-
ders are becoming a sort of a death sentence come-
back – in a way it evokes a death penalty, indirectly
and sometimes (in cases of pushbacks) directly per-
mitted or caused, merely for crossing the border of
fortress Europe
Europe.
On that note, the implementation of public health
measures in migrant camps and at borders clearly had
little to do with Covid-19 and a lot to do with anti-mi-

272
grant policy. Scenes of state violence toward migrant
minors in detention centers have flooded the internet.
Another proof is the much-discussed and highly con-
tested border violence. Pushbacks are proving to be a
systemic practice of EU-sponsored violence, repres-
sive border regime, dehumanization, illegalization, and
criminalization of people through organized, mostly
violent operations of illegal collective expulsions of
people across the green border, without giving them
a chance to ask for asylum. People try to avoid get-
ting caught and decide for dangerous crossings, that
sometimes result in deaths on the border, or after, of
exhaustion or illness. During the COVID-19 outbreak,
militarization and the policing of borders were a sta-
ple suggestion in government-run measures. Repres-
sive practices occurred as well inside the borders, let
us remind ourselves of the example when in Serbia
migrants were placed in a 24-hour mandatory quar-
antine and the military was deployed to monitor the
curfew. Or when the COVID-19 related lack of hygienic
conditions and healthcare in the Slovenian detention
center resulted with a protest of the people stuck in-
side*.
This regional overview is the result of a two-year
data-collection process. Data was collected from
various sources (individuals, non-formal groups, or-
ganizations) in the field. Most outstanding in trans-
national organizing were migrant movements, which
are inherently fundamentally questioning the abusive
structure and violent nation-state system, connect-

* AYS Slovenia Special: Protest breaks out in detention

centre Postojna a week after court decision in favour of an
asylum seeker (2020), medium.com, https://bit.ly/3qFWQTl

273
ing protests, global or regional or thematic approach-
es, and practices. The key is not only within prefigu-
rative politics and building dual power, strategizing
and thinking together, building a common discourse,
making space for emergent movements, but also
maintenance and repair work on the precarious daily
life. We need to involve even more the migrant, la-
bor, housing and women’s movements, translating
struggles from local and “trans-“ contexts, since dur-
ing translation similarities and differences can be
mapped and worked with, toward building an infra-
structure of a more wise, just and solidary world.

Infokolpa is a self-organized civil society initiative

based in Ljubljana, Slovenia. Made up of locals,
asylum seekers, refugees, migrants, associations and
international activists, it is dealing with migration,
asylum, support, politicization and the production of
legality and illegality along the Balkan route.

274
 Part IV

Housing
Crisis
 COVID-19 and housing
justice in Serbia
Ana Vilenica

Housing as a basic means of social reproduction came

into focus during the COVID-19 crisis in an unprece-
dented way in Serbia as well as everywhere else. The
“stay at home” instruction exposed existing housing
injustices* resulting from privatization, restitution,
housing financialization, social housing residualization,
homelessness, and gender-based violence and racism
against Roma and migrants. Those living in collective
centers, but also in informal, insecure, unsafe and un-
healthy conditions, found themselves hyper-exposed
to risks not only from infection but also from further
impoverishment, and from the violence of quarantine
managers. Those privileged enough to be staying-at-
home have been facing the hyper-exploitation of do-
mestic space**, alongside the continued expectation of
free reproductive labour. Homes became schools, day
cares for our children, our offices, but also hospitals

* Covid-19 and housing struggles: The (re)makings of aus-

terity, disaster capitalism, and the no return to normal (2020),
radicalhousingjournal.org, https://bit.ly/3kb2avA
** Feminism, the Pandemic, and What Comes Next (2020),
ctjournal.org, https://bit.ly/3pDtyU6

277
where we are supposed to care for sick family mem-
bers or for ourselves. This situation provoked organised
reactions throughout society including a grassroots an-
swer from the housing movement. Housing struggles
during the pandemic in Serbia could be roughly talked
about as going through three phases starting from
march 2020; organising militant aid during lockdown,
struggles against state repression during the mass pro-
tests, and ongoing struggles not to return to normal.

Organising militant aid during lockdown

After the initial ridiculing of the virus by state officials

at the beginning of the pandemic, a state of emergen-
cy was imposed in Serbia on March 15th in response
to the declared Covid-19 pandemic. Two headquar-
ters were formed after the Serbian president public-
ly declared ‘the war on virus’: Headquarters for health,
and headquarters for the economy, with an aim to
eliminate the consequences of crises for the econo-
my. During this short period, two main measures di-
rectly related to housing were introduced. These were
the moratorium on mortgage payments in the form
of a three-month break on the payment of the install-
ment that was made possible by the National Bank
of Serbia, and a recommendation to the Chamber of
Public Bailiffs by the Ministry of Justice that paused
evictions during the state of exception. Though these
measures had some effect on easing hardships, their
key role was to maintain the basic infrastructure
that allows for the exchange value of housing to be a
pivotal axis of capitalist circulation. The social prob-

278
lems that emerged or which have been exacerbat-
ed during lockdown were not addressed by the state
measures. The majority of the people have been left
to their own devices to deal with the pandemic. Un-
der the quarantine regime, many have been unable to
work and provide food and personal hygiene items for
their families, because of the restriction of movement,
job losses and poverty. Those without a roof over their
heads and those living in informal settlements, work-
ing in the street, started earning less due to physical
distancing measures and curfew.
The anti-eviction organization The Roof, working
in three cities in Serbia, has changed its focus from
preventing evictions that were now paused, to or-
ganizing aid for the forgotten quarantine residents
and unhoused. As part of the “No one hungry, no one
thirsty, no one without a roof” campaign, the organi-
zation collected more than a million dinars and pro-
vided food and hygiene products for more than 1000
people in Belgrade, Novi Sad and Subotica. This ac-
tion was financed mainly by the citizens themselves
through personal donations. At the beginning, help
was delivered to families who had previously coop-
erated with the organization in the defense of their
homes, but soon calls began to arrive from others,
from those who are struggling to survive in quaran-
tine. As an answer to this social disaster the Roof
organized grassroots “Social headquarters” (to con-
trast with the government’s “Emergency headquar-
ters”) in order to show failure of the state to deal with
the pandemic. The Roof demanded that the state and
institutions provide housing and medical care to all,
as well as water and electricity, to all those who had

279
no access to this essential infrastructure. In parallel,
the Solidarity Kitchen* was formed in Belgrade, with
the active support of the Roof. It was created sponta-
neously by a group of friends, after they learned that
many in the city could not access basic necessities.
At the same time The Roof encountered sever-
al difficult situations emerging from numerous un-
healthy homes that exist in Serbia. Due to the new
way health institutions functioned in the quarantine
regime, many patients were sent for home treatment.
Home treatment implies certain conditions that a
significant number of people in Serbia do not have.
While distributing aid in Dalmatinska Street, inhab-
ited with people under threat of eviction due to res-
titution, activists found a 72-year-old man** who had
been sent for home treatment living by himself with
infected wounds from third degree flash burns in a
room unsuitable for human life.
In Serbia during the lockdown migrants were
seen as the biggest threat to health for Serbian citi-
zens. At the beginning of the pandemic, the police
evicted all self-organized squats, and their perimeters
were guarded by the army and the police. Most peo-
ple were taken to already overcrowded accommoda-
tion facilities while others were illegally pushed-back
to neighboring countries. From March 16th on, asylum
centers and reception centers have been guarded by
armed soldiers. Officials stated that the aim of these

* Solidarna kuhinja (2020), facebook.com, https://bit.

ly/3boA1x5
** OVAJ ČOVEK IMA TEŠKE OPEKOTINE I NAKON VE-
LIKIH NAPORA PRIMLJEN JE U BOLNICU! Kad izađe, tek mu
sledi pakao! https://bit.ly/2P3tS1u

280
measures was to prevent the spread of the coronavi-
rus among the migrant population. The military was
authorized to use firearms if the situation requires so.
The lockdown phase ended officially on May 6th.
Transition to the next phase was marked with the
action of a right-wing activist that was broadcasted
live on Facebook. With the car, he smashed into the
fence of a migrant camp in Obrenovac that was close-
ly watched by police and military, yelling*: “I don’t
want my girlfriend to be attacked by migrants. I do
not want my army to protect migrants. I do not want
a Muslim state, I do not want to suffer this, the pun-
ishment will be great.”

Struggles against state repression

during the protests

The full lockdown phase was followed by a short new

pre-election ‘normality’. The government manipulated
the death tolls and infection numbers until the elec-
tions in June. The ruling party won easily, with the op-
position boycotting the elections even before the pan-
demic. After the elections, the dire nature of the sit-
uation quickly became apparent. Serbia’s crumbling
public healthcare infrastructure was overwhelmed.
The introduction to a wave of spontaneous protests**

* „(VIDEO) LUDILO SNIMAK! Ne želim da moju devojku na-

padaju migranti! Mladić upao u centar za azilante u Obrenovcu
i napravio haos! (2020), republikhttps://bit.ly/3ut2omu
** „Nije u redu da se studenti sele svake dve sekunde jer im
to ometa studiranje“. Studenti protestuju zbog ponovnih pretnji
iseljenjem (2020), masina.rs, https://bit.ly/3azNHWK

281
occurred on the evening of July 7th, in response to the
declaration of increased security measures, including
the eviction of students from their dormitories. Many
students gathered in front of the House of the Nation-
al Assembly building, together with a group of right-
wing protesters. During the protest, conflict emerged
when the group of students demanded the right-wing
banner to be removed. In the following days, these stu-
dents were subjected to threats of rape and murder
from online right-wing trolls.
After another round of curfews had been an-
nounced as a prescribed punishment for ‘irresponsi-
ble behavior’ of mass protests gathered in front of the
House of the National Assembly. There is no doubt
that the protests started spontaneously*. People
were frustrated because of the contradictory infor-
mation they were fed, the collapse of the social and
healthcare systems, and the fabrication of truth. Pro-
testers of different provenances, from liberals to left-
ists to anarchists, to orthodox fanatics, fascists, and
football hooligans have been competing for the nar-
rative that will determine the future of the movement.
The fact is that the right-wing triumphed in these pro-
tests. Members of the right-wing groups and political
parties were there because, to them, Vučić has be-
trayed his far-right origin**. He “sold out Kosovo” and
started working in the interests of the European Un-
ion, George Soros, NATO, migrants, 5G, the USA etc.
Well trained, they used violence in the protest en-

* Mass protest in Serbia and an attempt of state-led

demobilisation (2020), dversia.net, https://bit.ly/3aCk4E6
** Serbia: The Latest Front in the COVID-19 Riots (2020),
crimethnic.com, https://bit.ly/2ZyZ0bd

282
vironment toward their own goals. Although others
also took part in destroying property and in attacks
on the police, the right wing had control. The police
responded with violence; they tear-gassed everyone
who found themselves nearby including bystanders
and those passing by.
At the protest in Belgrade, the activists of the
Roof were violently attacked by the right-wing activ-
ists, while many of the former were arrested in clash-
es with the police and convicted. This is how one of
the arrested activists of the Roof* described the sit-
uation: “After being severely beaten and having my
phone stolen, they threw me into the basement of
the House of the National Assembly, and ordered me
to lie on my stomach. We were all lying down, and
a policeman with a white button was walking above
us, threatening that if we looked up, he would beat
us in the head.” In Novi Sad, where the situation was
slightly different, another activist of the Roof was ar-
rested under false charges while president Vučić pro-
claimed an attempt of protesters to block a highway
to be “pure terrorism.”
In the light of these events, the Roof started a
campaign for the liberation of all political prisoners.
For Roof, it was clear that the arrests were a part of
a push against its activists that had begun before
the pandemic. The new amendments to the law on
public-private bailiffs already contributed to further
criminalisation of solidarity and as a result to the
prosecution of and high penalties for, activists resist-

* Hapšenja, zatvaranja, oslobađanja, pa nove presude –

država efikasna u borbi protiv mirnih demonstranata (2020),
masina.rs, https://bit.ly/3uhKF1d

283
ing evictions. Arrests became a symbol of a broader
trend of the regime to reckon with activists, but also
as part of austerity politics, class stratification and
putting public institutions at the service of private in-
terests – banks, public-private bailiffs and, finally, po-
litical parties and individuals in power. In front of the
central prison in Belgrade, the Roof demanded the
liberation of all arrested. At the protests we could lis-
ten to analyses of the prison system that revealed its
class and racialized character, something that cannot
be heard often in Serbia.

The Struggle not to return to normal

Finally, during August and September, we have been

forced in Serbia to inhabit an attempt to live the new
normal, while new and old forms of dispossession,
privatization and financialization have been consol-
idating in the shadows. Behind the competing narra-
tives about the pandemic, a new housing crisis, aug-
menting the one that we already inhabit, has been
emerging, threatening to affect an increasing num-
ber of people. In the current phase, violent evictions
have restarted with full force after a short pause dur-
ing lockdown. Private-public bailiffs are collecting
debts in many cases by selling people’s only homes
out from under them. Many are coming out of the
quarantine with increased debts, their savings spent,
and having taken new micro loans with which they
try to bridge the absence of state support and loss of
jobs. Many are facing evictions due to inability to pay
rent, and many others are facing poverty. In the first

284
period of pandemic alone, around 200 000 people
lost their jobs in this country of 7 million. While peo-
ple are dying in Serbia because there are not enough
emergency medical vehicles, evictions due to resti-
tution, privatization, the loan-shark debt, mortgage
foreclosures, frauds, are happening with the full sup-
port of paramedics, fire department and police. In this
situation, the housing movement in Serbia continues
to organize direct actions, militant aid, legal support
and emotional support, as well as new strategic alli-
ances and public campaigns.
At the moment the Roof is involved in an ongoing
campaign in collaboration with the mainstream news
portal Nova.rs. The goal of this campaign is to spread
the word about solidarity and struggle and send the
message to all those facing hardships with housing
in Serbia that they are not alone. The campaign con-
sists of fifteen stories told by those living under siege,
those experiencing eviction, and those in struggle for
home. This is one of them:
“No, I wasn’t born on the street,” says A. and waves
her hand, almost with a smile. “I lived in a house in
Zvezdara, a small family house, made of mud, and
then the neighbor next to us decided to take it, be-
cause he wanted to expand, to build a big house, may-
be a hotel, and he already has one hotel. He first of-
fered to buy it from my father, who was already seri-
ously ill at the time, and then he started reporting us
to the police and the inspection office, because alleg-
edly branches were crossing from our garden to his.
The first fine was 200,000, the next even more.
When those reports and fines started to arrive,
I got into debt, and then the interest rate went up,

285
and then the interest rate on the interest rate, and it
turned out to be a huge amount. The police have been
coming constantly, the neighbor has been threaten-
ing, they enter at night, tear down our fence, my father
was lying sick, he didn’t know where he was. I didn’t
know where I was going; go to A&E, go to Zvezdara
hospital, from hospital to hospital… They enter, cut,
urinate – a doom one cannot imagine. That’s how it
goes with the loan-shark debt, especially when the
loan-sharks are working with those who are taking
your house, and the police won’t do anything, the
banks are interfering…. and so goes the house!
No, I’m not feeling well. I am 61 years old, and I
have always been in poor health, but my condition has
just gotten worse. I worked as a nurse, and after I fell,
when the analysis showed that it was systemic scle-
rosis, with hypertension and anemia, I retired after
27 years of work. Homeless and in debt, at first I slept
with colleagues at work, but I was careful not to be
with anyone for too long, maybe a shorter period, but
I could not stay six months, that’s a lot, people have
their families… And then the terrible problems arose.
No, the state didn’t help me. Neither the lawyers
nor the others helped. I wanted to go to the monastery,
no matter what, you can’t enter, there is no speech.
Then I found a job through the church, to live with an
elderly man, they say: he is alone, ill, he has no income;
he is mobile, but he needs care. But, when I came! I
realized that he has nothing to pay me with, but there
was no accommodation either. At least it was an
apartment. He put me to sleep in the hallway, there
was nothing, no water, so I went for water twice a day
at the fountain, I carried stuff there to wash, there was

286
no electricity, I was cooking on gas, and he still treats
me as if I was a slave, as if he possessed me.
I slept like that in the hallway in front of the door,
dressed, because it’s really cold in winter, and across
the street some neighbors wanted to hurt him, so
they called the police to chase me away… And the pa-
trol when they came, they treated me like I’m the big-
gest criminal; they hit me, the three of them on the
woman, and then they pushed me down the stairs…
That was really hard. I stayed there a little longer, and
then, when the pandemic began, that guy kicked me
out in the street, literally throwing me out to die.
I used to squat like that, so I look where there are
more people with children, it seems safer, but again,
you have to change the place, my legs hurt, my back
hurts, they force you, or there is someone always
teasing you. Some old people were looking for sex,
they come and offer something, they want to take me
to their apartment, one said, as if I were living with
him. Come on! I just turned around and left. And then
they shout all sorts of things at you, they immediate-
ly insult you. A drug dealer who works with another
woman from Belgrade once approached me and said:
‘You will come to my place, there will be no going out
to the city, you just go on assignments, I will give you
accommodation, but you have to get food yourself.’
How do I get food if you don’t let me out? And
he wanted me to be his slave, and I don’t know what
would have happened if I had gone to him, if he would
have beaten me. I can’t, I think, I won’t let anyone beat
me again. These are all kinds of jokes, and you take
shelter every time it’s dangerous, and then you run
away, you run away all the time… You have nowhere

287
to bathe, all the fountains are closed during corona,
and to get to the lake Ada you have to walk far, you
heat bottled water there, yes you just wash yourself a
little. What can I tell you, it is very difficult. It’s like a
job, that life on the street, you work all day, you man-
age, and you still have to save yourself.
I didn’t dare to meet anyone anymore, I was
mostly alone, until I met people from the Roof. And
the apartment they found for me is good, it’s beau-
tiful, of course, it also has hot water. You know what
it means to me to be able to wash! Only the rent is
high and heating is expensive, how can that be paid?
I don’t know what to expect, I can’t say anything, it’s
uncertain… It’s good that at least for this period I
could calm my nerves a little, but it’s not over, some-
thing more permanent must be found… When you
have your home you still have security, you also have
mental health. It’s no small thing. And everyone –
everyone has the right to it.” (An excerpt from the in-
terview with A*. by Irena Ristić for the Roof)

Some questions

The questions that have emerged from the strug-

gles during the pandemic are more or less the same
questions that we have been asking ourselves before
the pandemic started. Nevertheless, these questions
have been amplified with the new experiences that
remind us how quickly our lives can become dispos-
able, how far is the state ready to go to protect the in-

* Krov nad glavom i Nova.rs: Ko su ljudi koji ostanu bez

doma (2020), nova.rs, https://bit.ly/3k5BQCY

288
terests of capital and what is ‘essential’ for our lives.
Some of those questions are:

1. Pandemic regime(s) have made very clear what

the essential activities and infrastructures are
that sustain and reproduce our lives. This sud-
den and unexpected change of focus from prof-
it to life opened the portal*. The doors of the
portal that have briefly opened during the pan-
demic are most definitely closed now and the
new normal is pressing in. This new normal is
nothing to look forward to. One of the questions
emerging from this experience is how to imagine
(and practice) together the new paradigm outside
of the borders and regimes of the new normality,
and how to amplify the ideas and practices that
are already out there (like for instance: the uni-
versal right to housing, moratorium on evictions,
housing not profit, non-capitalist self-manage-
ment, occupations of land and housing, etc.)?
2. The crisis has shown very clearly that the struggle
for housing is directly related to the fight against
gender-based violence, patriarchy, racism, labor
struggles, health related struggles and state and
police violence. The question is how to connect our
movements (locally, nationally and transnational-
ly) better and how to deal with problems, conflicts
and political differences in our movements in mil-
itant but also creative and joyful ways.

* Arundhati Roy: ‘The pandemic is a portal’ (2020), ft.com,

https://on.ft.com/3bo7jMJ

289
 3. Solidarity mobilizations in times of COVID-cri-
ses has made issues related to poverty, at least
temporarily, a common problem; perhaps not for
all of us, but certainly for a significant number
of people in Serbia that have shared with others
that little that they had. How do we sustain this
energy in the long struggle against the new nor-
mality that is taking shape ahead of us? And how
do we create and sustain alternative housing in-
frastructures?
4. These lessons from ‘disaster capitalism’ teach us
that one of the ways to normalize political move-
ments and militant solidarity is by restructuring
the movements from a militant to a humanitarian
mode of functioning. The question is how do we
resist these tendencies in our own struggles. This
is by no means a simple question partly because
they make us deal with complicated issues about
morality, ethics and politics and sometimes even
choosing between helping one person and doing
something that is relevant for the collective.

The struggles for the articulation of the protests in

Serbia described here have shown that the mass pro-
tests have to also be seen as the struggles for the right
to organise our own reproduction in the way we see
it suitable. In this light, the burning question remains
how to prevent the right wing from dominating clashes
with the authorities and how to create strong and mass
movements that will show that the right-wing actually
doesn’t have anything to offer to us besides hatred.

290
Ana Vilenica is a member of the Roof an anti-eviction
organisation from Serbia, the Radical Housing Jour-
nal collective, editorial collective for Central and East
Europe of the Interface a Journal for and about Social
Movements and the EAST-Essential Autonomous Strug-
gles Transnational.

291
 Intersectional alliances
between housing and
essential workers’
struggles in Romania
Veda Popovici

The social, health and economic crisis triggered by

the COVID-19 pandemic has brought to the surface
the underlying political problems in societies across
the world while also forcing social movements to
rearrange their visions, tactics and practices. In the
last several months, new alliances have been emerg-
ing and efforts across borders are put into forming
transnational networks. For movements fighting for
housing justice, 2020 has meant a growing momen-
tum for their struggles.
This piece looks at how housing injustice inter-
sects with experiences of essential workers, effec-
tively mapping out fields of overlap and intersection-
al acknowledgement and action. Supported by in-
sights into practices of organizing by housing justice
activists, such mapping offers new possibilities for
transnational radical solidarity and action.
As history shows us, capitalism takes up any
new crisis it faces with rapid rearrangements so as
to ensure its survival. So, while capital reorganizes,
the pandemic crisis intensifies, bringing more un-

293
bearable burdens for workers while authorities act
unsurprisingly as an antechamber for corporations
and private elites.
For the months of March through June, govern-
ments and municipalities across the world have
passed a variety of housing legislation that seemed
to ease the burden of housing costs (EAC, 2020a).
Although disproportionately benefiting companies,
this legislation included social measures that were
unthinkable just a month before. Now they were
being passed without much fuss*. Eviction morato-
riums, rent freeze, rent decreases, mortgage post-
ponement all were passed hastily, taking by sur-
prise housing justice activists everywhere. By the
time the UN called for moratoriums on evictions and
foreclosures at the beginning of April, several coun-
tries were already implementing such measures.
Housing came to occupy the center of the po-
litical conversation, with pro-capital economists
launching new warnings of a possible housing crisis.
Soon, it became clear that all of these measures form
a grand deferral strategy, by no means actually allevi-
ating the crisis but merely postponing it.

* For a wide global overview of housing legislation passed

during the COVID pandemic see the COVID-19 GLOBAL HOUS-
ING PROTECTION LEGISLATION & HOUSING JUSTICE AC-
TION map created by the Anti-Eviction Mapping Project: https://
antievictionmappingproject.github.io/covid-19-map/#close

294
 Organizing for housing justice in the
midst of the COVID-19 pandemic

While activists were rapidly adjusting their demands

and interventions to the new legislation, they were
also facing an overnight deepened housing crisis. As
it became clear that health and even survival depends
on the capacity to stay at homes with as little phys-
ical interaction with others as possible, the already
badly housed had been at high risk. These two condi-
tions pushed housing movements around the world
into a new stage of organizing, effectively producing
their radicalization and growth.
The European Action Coalition for the Right to
Housing and to the City, a transnational network of
grassroots housing justice organizations across Eu-
rope, has published a report that looks at how the
health, social and financial crises ignited by the COV-
ID-19 pandemic have affected housing conditions
and the organizing for housing rights in the period of
March-June 2020 (EAC, 2020a). Based on my contri-
bution to this research, it seems fair to conclude that
just as the housing conditions worsened, our net-
works across the world grew stronger and have ad-
vanced more international solidarity and organizing.
In short, even though restrictions have greatly af-
fected the capacity of organizers to continue their
activities, groups across the continent adapted to the
situation and responded swiftly and consistently. The
main tactics used have been: a) mutual and direct aid;
b) campaigning, advocacy, lists of demands; c) sup-
port, monitoring & consulting; d) rent strike or rent
decrease; e) direct action; f) building alliances. Most

295
organizations used at least two of these tactics in a
cohesive strategy for a whole period of March-May
2020. While detailing how these tactics developed
and overlapped, the EAC’s report shows that activists
are expecting the crisis to deepen in the next year
with housing issues and increased policing at its core.
The coordinated efforts of the EAC have proven to
be a platform for many local groups and movements,
most notably through publishing the 15 Demands in
the Face of the COVID-19 Pandemic (EAC, 2020b) at
the start of the pandemic (published March 28). The
demands, based on online campaigning, manifestos
and demands written by various member groups of
the EAC, featured some of the key issues that were to
be developed in the months to come. Some of them
are: “Moratorium on evictions in Europe!”, “No cuts
on utilities, regardless of debts or formal status!” or
“Suspension of all penalties for not paying rent or
utilities!” as well as radical demands trying to antic-
ipate new possibilities for the housing movements:
“Immediate public requisition of hotels, tourist apart-
ments, holiday houses and all empty buildings to
re-house the homeless and the overcrowded!”, “De-
criminalization of occupations of vacant buildings!”
and “Decriminalization of all informal, alternative,
ephemeral and mobile forms of housing!”.
Inspired by the demands of the EAC, the Block
for Housing, a national alliance of housing justice or-
ganizations in Romania published the Manifesto for
Housing Justice: Against the Pandemic of Capital-
ism and Racism (Block, 2020). The text serves as the
axis of a wider campaign developed by the Block as
a response to the pandemic crisis and includes tac-

296
tics of online campaigning, pressure on authorities
and support to its member groups for the continuity
of their on ground organizing work. As many other
movements around the world, the Block dedicated
the month of May to labor rights. In the context of the
pandemic, an intersectional vision that understands
how labor and housing are linked became essential
in the 2020 strategy of the alliances.

A local context with regional relevance

When trying to understand the nature of the hous-

ing crisis in the ECE space, we need to go beyond the
myth of the “natural homeowners” (Florea and Vincze
2020), a political and discursive construct serving
the legitimation of real estate capital. Big homeown-
er societies such as those in the post-socialist space
are no substitute for secure or adequate housing. As
Florea and Vincze show, homeownership does not
guarantee increased quality of life but for the major-
ity of the population in Romania “the only precarious
resource in a deregulated market economy”.
While the great majority of households are mort-
gage-free, this does not mean they are debt-free.
Access to public housing remains heavily restricted
with the public housing stock dropping from 30% to
less than 2% in 30 years. At the same time, the re-
al-estate market in big cities has increased with an
average of 43% only in the past 5 years. With the
highest overcrowding rate (almost half of the total
population), highest severe housing deprivation rate
(37% of poor households and 16% out of all house-

297
holds) in Europe (Feantsa, 2020), Romania was al-
ready in a deep housing crisis by the time the effects
of the pandemic installed.
With a percentage between 32 and 40% (de-
pending on undeclared income) of all workers hav-
ing minimum or below minimum wage (280 euros)
and average keeping decent housing is a struggle
even for home-owners. While almost 50% of all la-
bor contracts are at minimum wage shows that a
great percent of workers take several jobs to make
ends meet while the private sector keeps the poor,
poor with low wages.
While observing a trend of the steady increase of
the gap between the rich and the poor for the past 10
years (Syndex 2019), this year’s crisis has triggered
the termination of more than 400 000 employment
contracts by the end of May. According to recent num-
bers, Romania may well have some 6 million people
just above or under the poverty line, about half the
working population (Vincze, 2020). Outstanding in
these statistics is the great increase of unemploy-
ment amongst women: with a staggering 48% (while
unemployment amongst male identified workers has
risen with 16%.
All of these processes are natural consequenc-
es of the violent neoliberal enclosure of non-private
resources in the past 30 years. With private capital
backed by transnational finance structures pushing
for a precarization of the labor force so as to serve
the unattractive labor in Western Europe. A supplier
of cheap labor force, the global semiperiphery of ECE
shares a recent history of neoliberal reforms that set
the frame for the deepening of the current crisis. At

298
the same time, the most affected – women, migrant
and essential workers – have been at the forefront
of protest and demand for rights (LevFem Collective
and Transnational Social Strike Platform, 2020).

ECE workers – at the intersection of

racism, gender violence and housing
deprivation

Indeed, it is the same geopolitical structural ine-

quality that disproportionately affected the lives of
migrant workers from East and Central Europe. The
infamous asparagus story amused and horrified the
whole world. Presented as an anecdote, however it is
actually representative for a key segment of seasonal
migrant labor, ECE agricultural workers. In mid-April
this year, a harvest worker from Romania died of the
corona virus contracted on the asparagus farm he
was working on in the South of Germany. About 20
more workers got infected owing to the lack of pro-
tection by the employer. The event sparked a great-
er debate about the protection and rights of Eastern
European workers against the safe-guarding of the
consumption habits of Western European popula-
tions (Boatcă, 2020). All in all, it was clear that the
lifestyle of Western societies relied on Eastern Eu-
rope’s cheap and precarious labor force at the cost of
the latter’s lives.
Migrant labor became increasingly risky, add-
ing up to the burdens of housing, loss of employ-
ment, gender exploitation and gender violence. Key
to organizing migrant care labor during the past six

299
months has been the newly emerged DREPT pentru
Îngrijire organization (RIGHTS for Carelabor with
DREPT standing for justice, respect, equality, protec-
tion and transparency). Initiated as an online sup-
port group for care workers from Romania working
in Austria, the group became a syndicated structure
effectively organizing the members through mutual
help and advocacy efforts. Through public events, it
also brings awareness and raises solidarity for its
community. Together with alliances with the Block
for Housing and other social justice-oriented groups,
DREPT has successfully brought attention to the
hardships of migrant care workers, predominantly
women. Among others, they show that migrant care
work – performed overwhelmingly by women – has
been since March systematically devalued and un-
derpaid. Illustrating the asymmetries between West-
ern Europe and Eastern Europe, this type of work, al-
though considered essential, has been excluded from
governmental emergency subsidies.
These experiences are also linked with structural
and social racism – of which the current crisis has
also triggered an increase. Although of great variety
across Europe*, for the purpose of this short piece, I’ll
focus on anti-Roma racism.

* While organizing for refugee rights has been strong

throughout the period with work of such relevant groups such
as the No Name Kitchen, the wave of anti-racist protests ignit-
ed by the #BlackLivesMatter movement in the US found a re-
sounding solidarity cry in Eastern Europe. In Bucharest, a pro-
test action was organized in support of #BlackLivesMatter by
an alliance of anti-racist and anarchist organizers, in spite of
the total ban on protests still in place in Romania.

300
 While anti-Roma racism remains at the heart
of housing injustice in Romania, the new crisis has
deepened dehumanizing and criminalizing narra-
tives. As the state of emergency in Romania suspend-
ed several human rights, it is to be expected that the
most vulnerable were affected, namely those whose
rights were already volatile. Roma housing activist
Maria Stoica reports that for poor Roma communities
the emergency state measures didn’t mean much, as
their rights have been continuously violated for many
years (Stoica and Vincze, 2020). Stoica, a resident of
the Cantonului community, near Cluj tells us about
the perceived communication with authorities. When
her community is told to “stay home”, they are in fact
told to: “stay there in your poverty, we do not want
to see you, we do not want to hear your complaints”.
In April, a fire broke in one of the communities liv-
ing next to the landfill in Cluj: one of the residents
set his barrack on fire in protest against the lack of
protection in face of the pandemic crisis. On another
day, the police raided the community equipped in riot
gear and throwing teargas so that the people sitting
outside would go in their shelters.
Nicoleta Vișan, another colleague in the housing
movement, also recounts numerous occasions of an-
ti-Roma racist police violence reported in her online
communities in and around Bucharest (Vișan and
Popovici, 2020). Most notable in her account are sto-
ries of Roma homes being raided by police in what
seem to be random acts of violence. Under the guise
of discipling the unruly bodies disrespecting distanc-
ing measures, the state upped its anti-Roma posi-
tion with a new level of direct physical violence. In

301
addition to police brutality, overt anti-Roma racism
consisted of restriction of access to utilities by local
municipalities and an increase in stereotypical dehu-
manizing media representations (Costache, 2020).
Housing activists across the region have expressed
worries about an increase in surveillance and polic-
ing – an altogether reorganizing of violence (EAC,
2020a). The bodies at the forefront of such reorgan-
izing are the ones already pushed at the intersection
of various injustices.
Such are the residents of the Cantonului commu-
nity, near the landfill of the city of Cluj. Notably, some
of them, cleaning workers have been organizing to-
wards syndication for a couple of years. During the
emergency state, their situation has been increasing-
ly tending towards precarity. Relying mostly on over-
time paid labor, the new legislation cut down the limit
for overtime while many were being sent home with-
out knowing if they would be paid, put into technical
unemployment or laid off. Efforts of these workers to
unionize were rendered irrelevant with the new state
of emergency legislation, suspending all rights to or-
ganize or strike.
For the ones already experiencing intersectional
injustice, the crisis may feel like simply just another
burden to carry as Nicoleta Vișan puts it (Vișan and
Popovici, 2020). If we are to place the experiences
and visions of such organizers and workers at the
forefront of our struggles, we see a change in the nar-
rative of crisis: as opposed to dominant narratives,
we are not at all living extraordinary times, but just
another stage in the true face of capitalism.

302
 The gendered space of the home

The space of the home has long been identified as a

battlefield in feminist literature and organizing. The
current crisis has added a new layer of tension on the
spatial politics of the home. As capitalism relies on
unpaid domestic labor, so does new corona capital-
ism rely on the space of the home to compensate for
the violence triggered by the pandemic. The already
installed housing crisis only brought to the surface
the severity of what it means to live in an overcrowd-
ed home or to lack access to basic utilities.
Enforced spatial constraint into one’s home has
meant a day-to-day, for many a 24-hour forced facing
of the acute overcrowding conditions they live in. Two
important consequences have resulted from this: an
increase in social reproductive labor and an increase
in domestic violence. As schools and kindergartens
as well as other social reproduction structures were
closed, the needs of household members had to be
catered differently. In the face of the incapacity of
state and wider social structures to care for their
members in a crisis, women are yet again the ones
to provide domestic labor to compensate for this lack
(Dattani 2020). To this we add the increase of do-
mestic violence due to the stay-at-home restrictions.
The home, thus, is not a given, nor is it safe when it is
in fact accessible.
While the political dimension of the home has
become more visible through the deepening housing
crisis, women are also often at the forefront of hous-
ing organizing. These two conditions have overlapped
during the past few months making the gendered di-

303
mension of housing injustice more visible through
voices of women housing activists. Keeping in mind
the high number of new unemployed amongst wom-
en, Vișan’s observation that for women the current
crisis has brought a four-fold more pressure sounds
dauntly accurate.

The old or the new “normal”

For societies perpetually deemed in transition to-

wards capitalist civilization, such as the post-social-
ist societies of ECE, a crisis always feels like a painful
and giant step back. However, this is simply another
narrative serving the naturalized idea of the West be-
ing the ideal society to aspire towards*. What analy-
sis and organizing such as that of the local housing
movement shows is that the current crisis is simply a
new opportunity for capitalism’s reorganizing. The re-
gion, ruled by the hegemony of capitalist values, plac-
es private property at the heart of its moral compass
(Popovici, 2020): you live in a decent home, you must
be a good person/ you live in an overcrowded home

* Unsurprisingly, Western media has used the same tired

tropes of the chaotic, corrupt and weak East. Interestingly, the
tropes have been intuitively adapted to explain two opposing
phenomena: the very low number of infected with COVID-19
over the period of March through May through high militariza-
tion typical of post-dictatorial societies, orthe high rates of con-
tagion the period after May through the general incompetence
of authorities and unruliness of populations. All this while
Western Europe, with few exceptions, has maintained a very
high infection rate throughout the period. All of this is worth a
discourse analysis in itself.

304
or don’t have one, there must be something wrong
and evil about you. In this climate, asking for public
requisition of empty buildings and hotels, demanding
public and social housing and the immediate housing
of the overcrowded and homeless passes for commu-
nist propaganda. It seems to take back society to the
forgotten era of actually existing socialism.
With an anticommunist regional consensus
across the spectrum of the political parties in pow-
er, such demands are virtually ignored. In what feels
like an uncanny déjà vu from 2008, the government
is prioritizing keeping the real-estate market afloat,
trying to prevent new dramatic drops of prices. Func-
tioning as mere assistants to the circulation of cap-
ital for the corporate elite, governments throughout
the world focused their interventions at maintaining
the “normality” of the already existing housing cri-
sis. In this context, analyzing the politics of housing
proved to be essential to understand the trends in
capitalism’s reorganizing (RHJ collective. 2020).
In Romania, talks of “economic recovery” serve
as a code for increased militarization, policing and
the support for the international capital’s continuous
accumulation. Any hint of social protection, workers’
support or housing policies are deemed populist, ig-
norant or communist (Vincze, 2020). One important
difference from the 2008 crisis is the increased state
reliance on the military industry* (Vincze, 2020). At
its best, the return to “normal” announced by the gov-

* As Vincze points out the 2020 budget allocations provide

for an 18% rise of military budget as compared to 2019, while
the Ministry of Internal Affairs can do with an extra 13% on top
of the increased budget for the Romanian Intelligence Services

305
ernment is a concentrated effort to go back to the
business-as-usual conditions for exploitation, mar-
ginalization and violence.
Meanwhile, housing activists around the world are
denouncing the new arrangement of real-estate capi-
tal and calling for a time when the rich pay for what
they have stolen through labor exploitation, real es-
tate speculation and the enclosure of public resources
(Block 2020). Building transnational and cross-move-
ment alliances seems as important as ever if we are to
push back against 2020 going down as just another
page in the disaster capitalism handbook.

Veda Popovici is a political worker based in Bucharest.

Besides organizing, she engages through art, theory and
teaching with a special interest for decolonial thought,
intersectional feminism, anti-fascism and material
possibilities of creating the commons. She has navigated
and co-founded various local anti-authoritarian,
anarchist and feminist collectives such as Macaz
autonomous collective/ cooperative, the Alternative
Library, the Dysnomia feminist group and the Gazette of
Political Art. Dedicated to radical housing action, she is
a member of the Common Front for Housing Rights in
Bucharest and a campaigner for the national federation
for radical housing justice Block for Housing. Since 2019
she is the facilitator of the European Action Coalition for
the Right to Housing and the City.

306
 Part V

Education
 They will “manage
somehow”: notes from
Ukraine on care labor in the
time of the local and global
crises
Oksana Dutchak

The maintenance and reproduction

of the working class is, and must
ever be, a necessary condition to
the reproduction of capital. But
the capitalist may safely leave its
fulfilment to the labourer’s instincts of
self-preservation and of propagation.

K. Marx, Capital, Vol.1

The ongoing COVID crisis highlights the deep crisis of

the current system and the futility of liberal attempts
to overcome gender inequality without addressing its
root causes. Since the beginning of 2020, we have
seen the “progress” of cosmetic liberal reforms, pro-
moted on the global level and implemented by local
governments to a varying extent, collapsing like a
house of cards and revealing deeply rooted, struc-
tural problems. These problems derive from the hi-
erarchies of the current capitalist system, with its

309
artificial separation between economy and social re-
production, and between the spheres of finance, pro-
duction and reproduction. These hierarchies lead to
the devaluation of both paid and unpaid reproductive
labor – including care labor – and a deep dysfunction-
ality of reproductive infrastructure (healthcare, edu-
cation, childcare etc) due to its subordination to the
needs of capitalist accumulation. With the arrival of
the crisis, the lion’s share of reproductive work has
been pushed back onto families, with the pretext that
they will “manage somehow”. Which usually means
that women will manage somehow – with all the
deepening gender inequality implied.
My colleagues and I have been doing research on
the Ukrainian public kindergarten system through-
out the year*. This sector is quite an illustrative case
for the study of care, social reproduction and gender
inequality, as it is predominantly (90%) female and,
as the most universal option of pre-school childcare,
it has a paramount impact on mothers’ chances of re-
turn to the labor market. Its importance was particu-
larly striking during the first several months of the
pandemic, when kindergartens all over the country
were closed and women had to “manage somehow.”
However, the problems of the sector are totally ab-
sent from public discourse in Ukraine – while there
is quite a lot of talk about schools and teachers, there
is almost no discussion of the problems of kindergar-
ten workers and infrastructure**. In what follows, I

* With support from the Rosa Luxemburg Stiftung in

Ukraine, together with Olena Strelnyk, Olena Tkalich and Nina
Potarska.
** Schools and higher education also have a lot of prob-

310
will use this sector to look at care labor and the situ-
ation of women in a time of multiple crises – war, an
economic see-saw of collapse-recovery-collapse, and
a global pandemic. I will also briefly bring an exam-
ple from another key care sector, public healthcare,
which is not only illustrative but also inspiring, due
to the protests and grass-rooted self-organization ef-
forts in the sector throughout the last year.
While the kindergarten system is formally a part
of the education sector – officially called the “pre-
school education system” – it offers the lowest pay in
the sector. According to the quantitative data we col-
lected, the average net monthly wage of people em-
ployed in kindergartens (including administration) is
€155 – 56% of the country’s average and close to the
120 EUR minimum wage. The extreme cheapness of
the labor involved may be explained by the low status
of care labor compared to education. This depreciation
of care labor forces workers into highly problematic
survival strategies to support themselves and their
families. Those workers whose partners’ contribution
to the family budget is significantly higher can be con-
sidered the best off. However, even this situation re-
produces a pattern of gender inequality which justi-
fies paying women less, as their wage is considered
“supplementary” – with all the financial dependence
and general depreciation of predominantly female
sectors and positions implied.

lems, but these problems are somehow addressed at least and

even used in electoral discourse both due to higher perceived
importance in the society, and due to organized labor struggle
in the sector – which is not quite explosive but at least exists
for some years.

311
 Other survival strategies, when a partner’s wage
is not significantly higher or there is no partner, also
have a highly negative impact on the lives of work-
ers and their families. These include regular over-
time, subsistence agriculture, side-jobs, seasonal
labour migration, and chronic indebtedness – all of
which deprive women of time and, together with re-
productive labour in their families, lead to a constant
deficit of time and deterioration of well-being. Even
worse is the situation of women whose options are
more restricted: single mothers, rural women, and
older women. In these cases, multiple inequalities
intersect and reinforce each other through the tie-in
of depreciated paid care labor into unpaid care labor,
spatial inequalities and the gender-age inequalities
of the labor market. As a result, 9% of our study re-
spondents evaluated their conditions as “not enough
money even for food” and 55% as “enough for food,
but it is hard to buy clothes”.
At the core of the problems faced by more than
300,000 workers in the sector and by mothers of
young children who are hoping to get back to the labour
market is its critical underfunding. Accepting children
starting age two or three, the system faces chronic la-
bour shortages and often poor conditions, and thus is
sometimes open for hours shorter than the standard
working day. Kindergartens are overcrowded in cities
and lacking facilities in villages – with the situation be-
ing particularly critical in isolated settlements close to
the war zone, where there are no kindergartens and
public transportation is absent or irregular*. Like oth-
er elements of social infrastructure, in recent decades

* And little options for any work whatsoever.

312
kindergartens have been framed not as an essential
support for women’s care labour and a crucial tool in
combating gender inequality, but as a “service” which
the authorities provide if and to the extent they have
funds for it. In cases when the infrastructure is failing,
well, women have to “manage somehow”.
Since the beginning of the COVID pandemic,
the situation has developed unevenly. On one hand,
workers retained their jobs and most of their wages –
though often salaries were paid at lower rates and
many women were pressed to use part of their paid
annual leave, or even forced to take some unpaid
leave. However, taking into account the extremely low
wages, which destine workers to live from paycheck to
paycheck, this is hardly a winning position. For those
working mothers of young children who were lucky
enough to retain their jobs, these several months were
yet another story of “managing somehow” – this time,
with no option of delegating childcare to kindergar-
tens. Methods of “managing” included working from
home with young children around, taking paid or un-
paid leave, delegating childcare to grandparents or
other relatives, leaving children basically unattended
(with school-aged siblings, for example) or quitting a
job. When some kindergartens reopened in early sum-
mer, most provided fewer places due to distance re-
quirements, and in many places the safety equipment
provided by the authorities ran out after several days.
In the end, workers and parents had to “take care” of
these supplements themselves*.

* Not an unusual situation in Ukrainian public kindergar-

ten, where many expenses are unofficially pushed on the shoul-
ders of workers and parents.

313
 The striking absence of these problems from
public discourse or any meaningful attempt by the
authorities to solve them has several causes: the
structural depreciation of care work, the neoliberal
approach of the state to “service provision” and “op-
timization”, the austerity anti-crisis policies which
began in 2014, and the overwhelming imbalance be-
tween support for business and support for workers
over the course of the COVID crisis. However, the
prospect of fixing the immense hole in childcare in-
frastructure might be less distant if there were any
attempts at collective labor struggle and self-organ-
izing. But unlike school teachers, kindergarten work-
ers have been almost entirely unorganized, aside
from actions such as petitions to the central govern-
ment, the last of which came before the kindergar-
tens were reopened in summer. There have been no
large-scale protests by kindergarten workers, not
to mention strikes. This situation contrasts strongly
with the schools, whose teachers struck occasional-
ly from the 1990s until 2011. One important factor in
the difference is funding: unlike schools, kindergar-
tens in Ukraine are almost entirely financed from
local budgets, while their wages are determined by
the central government, allowing both local and cen-
tral governments to deflect responsibility onto each
other. In the end, workers feel that nobody cares and
they have to “manage somehow” –individually.
Strikes are also as yet unimaginable in the pub-
lic healthcare sector, where the average net monthly
wage amounted to €205 in summer 2020, and wage
arrears skyrocketed 300% since the beginning of
2020 – partially due to underpayment of the COV-

314
ID “premium” promised by the government. However,
this most essential of care sectors in a time of global
pandemic is seeing quite a unique mobilization from
an under-privileged, overwhelmingly female part of
its workforce: nurses. This started in the end of 2019
against a background of several years of neoliberal
“optimization” reforms and “healthcare service” dis-
course, which offered but did not deliver higher wag-
es. Facility closures and layoffs, explicitly following
the logic of the reform, sparked several protest out-
breaks in recent years. In spring 2020, as the pan-
demic unfolded, officials announced further closure
of more than 300 facilities and layoffs for 50,000
healthcare workers. In November 2019 a nurse from
Kyiv Region, Nina Kozlovska, wrote a Facebook post
about the situation, which went viral and led to sev-
eral protests and organizing efforts – both virtual and
“IRL”. The “Be Like Nina Movement” group on Face-
book reached almost 60,000 members, and an initi-
ative of the same name has been registered officially
while active alliance-building is taking place on the
ground.
The kind of grass-roots, collective and relative-
ly militant “managing” of problems which is taking
place in the public healthcare sector is still quite rare
in Ukraine, especially in predominantly female care
sectors. There are some prospects of its spread, both
due to the inspiring example of the nurses and due
to some revelations brought by the COVID crisis. The
pandemic has made obvious the subordinate role as-
signed to social reproduction by the current capitalist
system, and the results of this subordination. Though
still receiving limited recognition, these conclusions

315
are penetrating into the everyday understanding of
many people and the political understanding of activ-
ists – and now they are touching the edges of public
discourse. Whether they will stay in the public eye
and change mainstream perceptions of “economy”
and “society” despite the growing desire to “return to
normality”, and whether they result in socio-econom-
ic policies in which the “socio” takes its rightful place –
depends on many factors. However, we activists have
no right to leave the situation to unfold by itself, hop-
ing it will “manage somehow.” We should support in-
spiring struggles, bring their revelations to light, and
politicize the former with the help of the latter.

Oksana Dutchak is the Deputy Director of the Center

for Social and La-bor Research (Kyiv), researcher in the
fields of labor issues and gender inequality. She holds
a PhD in sociology from the Department of Sociology in
Ihor Sikorsky Kyiv Polytechnic Institute (Kyiv) and MA
in Sociology and Social anthropology from the Central
European University (Budapest). Her major research
interests are: labor issues, labor protests, gender
inequality, socio-economic inequality.

316
 What did Bulgarian
teachers learn from the
pandemic?
Darina K.

The virus suddenly and radically changed our world –

several times by now. If during the “first wave” of
the pandemic we teachers learned to be adaptive,
to use software we had never heard of before, and
generally to do the impossible, then the second wave
revealed much more clearly that the system we work
in is inhumane. How many educators had to die before
society perceived school closures as a reasonable
measure? How many petitions had to be signed by
students and parents, before they were heard by their
own headmasters? How many European countries
had to enforce extreme measures before our own
government suddenly switched gears away from
protecting the “economy” at all costs, even at the cost
of the lives of medics, teachers, and ordinary people.
Looking back not only at the past few months, but
also at the history of labour struggles of teachers in
Bulgaria in general, we can find inspiration for what
we must do today, in order to stay stronger in future.

317
 The past and present of teachers’
struggles in Bulgaria

Teachers’ movements in Bulgaria have a rich and

exciting history, including in the not-so-distant
past. In 2007 we witnessed an incredible mobili-
zation of roughly 100,000 education workers. For
forty days they applied unprecedented pressure on
institutions society as a whole, which resulted in
an actual wage increase despite the negative me-
dia pressure and total lack of solidarity from other
trade unions protesting over the same period*. It
appears that the mass mobilisation was in fact pos-
sible thanks to the coordination between several
active teachers’ syndicates across the country. Yet
the immediate impact of all those efforts was dis-
appointing and demoralising. This seems to have
had an impact on teachers’ protest culture which
can still be felt.
If we look further to the past, we can see an in-
triguingly rich political culture and active community
of teachers, which included long-standing publica-
tions**, mutual aid funds and political engagement***.
From today‘s point of view, all this is exceptionally
impressive, as the contrast with the current lack of
any kind of movement, let alone a mass movement,
as well as the lack of solidarity and unity, feels es-

* How a Bulgarian teacher made the news… for all the

wrong reasons (2014), criticatac.ro, https://bit.ly/3pyGz16
** Златното време на вестник «Учителско дело»
(2015), bnt.bg, https://bit.ly/2ZxKDEa
*** Български учителски съюз, daritelite.bg, https://bit.
ly/3qJGyso

318
pecially painful considering we are faced with a pro-
found and wide-reaching health and social crisis.
The pandemic demonstrated how ill-prepared
school environments are to face the challenges of a
public-health crisis. It also revealed many problems
that had been bubbling under the surface, such as a
lack of unity and coordinated reaction on behalf of
education workers. On one hand, live classes pose a
serious threat to the health and even the life of ed-
ucation workers – as we saw from the inordinately
high number of school-workers of all ages, who fell
victim to the virus and the inadequate healthcare
system. On the other hand, online education forces
teachers to work in thoroughly inadequate working
conditions, without adequate preliminary prepara-
tion, often with reduced working hours and hence,
reduced wages. The consequences of this were also
felt heavily by educators teaching individually or pri-
vately, whose wages, social and health insurance, as
well as opportunities for days on sick-leave and paid-
leave, are limited at best. The consequences are also
felt in terms of the lack of technological equipment
or internet connection, with it being almost taken for
granted that the teachers would provide these them-
selves. We are left with the feeling that the general
disposition across society, and among co-workers
and institutions, is “everyone for themselves”.

Remote education and virtual activism

Pushback against the high death-rate among teach-

ers as restrictions were loosened and schools opened

319
in Spring was heard solely on social media. A modest
Facebook group of less than 3,000 people appeared,
including many parents and like-minded individuals,
often not even living in Bulgaria. Together they or-
ganized a petition asking that schools be closed and
online education reinstated, and wrote letters, which
were widely, albeit, sometimes antagonistically, re-
ported in the local media.
These initiatives generally have not received
mass public support, nor do they have the support
of trade unions. This group did show, however, that
in smaller towns there are indeed self-organised
groups, mostly of parents, but in some cases also of
pupils, who exert pressure on their local authorities
to choose remote online education – and some have
succeeded. We also observed some small mutual aid
groups, such as those trying to support children with-
out access to online platforms, or children of teachers
who succumbed to the virus while the schools were
open. We now see not only that we cannot depend on
state institutions, but that in their indifference and
inadequate policies, these institutions put our lives in
danger and in some cases kill us. We see that organ-
izing from the bottom up can have an effect, but it is
almost impossible to do so when there are no foun-
dations for it. We might assume, for example, that
parents are more likely to protest, because they are
not dependent on school management in the same
way that the teachers are. Smaller towns may have
better conditions for organizing locally, because the
communities themselves might have more opportu-
nities to communicate and cooperate with each other
than in bigger cities where the culture of individual-

320
ism, alienation, and lack of experience and skills for
this kind of collaboration, are felt much more sharply.
On top of that, in the cities such efforts require many
more engaged individuals if they are to reach a criti-
cal mass that can bring about significant change.

Allies in the intersections

According to data for 2019/2020 from the Nation-

al Statistical Institute, public school teachers are
overwhelmingly women (85.6%)*, and one third of
all teachers** are over the age of 55. These facts in-
stantly put us teachers in a position from which we
can easily sympathise with the struggles of medical
workers, who share similar demographics in their
own sector. Another parallel between the two which
is harder to measure, but familiar to all who work
in our sphere, is that many teachers are working at
more than one workplace, often in the private sector,
without contracts and hence without insurance. Ed-
ucation workers are often apathetic or overworked,
or both, to a large extent because long hours of work
with children (and their parents) are emotionally, psy-
chologically and physically draining; moreover, often
a large part of the work is unrecognised and unpaid.
All this is normalised by society and internalised by
the teachers, because it is as a teacher’s “natural

* Преподавателски персонал в общообразователни-

те училища по степен на преподаване и пол (2020), nsi.bg,
https://bit.ly/2ZDZj4N
** Преподавателски персонал в общообразователни-
те училища по възраст (2020), nsi.bg, https://bit.ly/3srfOxB

321
role” to do more out of “the goodness of her heart”, or
out of dedication to her “calling,” so that she does not
require or need additional payment. Some forms of
care work are hardly perceived as something which
people should or could ask to be paid for, much less
as something they could refuse to do for free.
Our circumstances are thus much like those of
medical workers‘, but instead of making connections
based on solidarity, we are set up against each other,
as we can see every time a wage hike for teachers is
discussed in the news. On the one hand, the increase
in teachers’ wages was constantly being brought up
in discussions about nurses’ protests, always with
disdain. On the other hand, during the quarantine
in March 2020, for example, it was common to hear
people scandalised by the idea that cash-register
workers in big supermarkets (also predominantly
women) were earning more than nurses. It was im-
plied that this type of work is inferior, as it is unquali-
fied, does not save lives and hence does not “deserve”
higher wages, while the fact that medical workers re-
ceived even less than cashiers is perceived as espe-
cially degrading.
Meanwhile, an Austrian study titled “Corona Cri-
sis: Society is held up by women*” showed that nurses
and cashiers alike were continually on the “front line”
during quarantine. The data suggested that in times
of a national (and, as we know, international) cri-
sis, the typically low-paid labour of some of the only
sectors which remained active at all times, namely
care-workers, grocery store employees and medical

* Corona: Frauen halten die Gesellschaft am Laufen (2018),

23degrees.io, https://bit.ly/3k7zrHM

322
workers (not including doctors) is overwhelmingly
done by women. Each of these sectors is made up of
a minimum of 70% women. And, at least in Bulgar-
ia, all are notoriously underpaid and overworked. But
even without all these parallels, nothing could justify
workers in any of these sectors having to endure mis-
erable conditions and miniscule pay. We should not
allow the struggles of different workers to be used
against one other, especially since they are often be-
tween those working in low-paid and feminised pro-
fessions. There is so much more to gain from our mu-
tual solidarity and collective action.
Other important allies can be found among par-
ents, who it turned out have more existing structures
of mutual aid and communication than the profes-
sional communities in feminised sectors of labour
did. During the first wave, parents of school-aged
children were forced to work or remain at home (of-
ten without income), which on the one hand allowed
them to mind their younger children, but on the oth-
er, obstructed their own ability to work, especially
when more than one electronic device was required.
The second wave, however, was even more full of con-
tradictions. Parents continued to work outside the
home, while even the youngest of children were left
without day-care, kindergarten or school. Once again,
we witnessed the total lack of a holistic approach to
this crisis – one that could have met the needs of the
people and guaranteed their material conditions, in
order to allow them to actually follow the measures
being enforced.

323
 The need for hope

During the discussion* organised by LevFem with a

teacher, a nurse, a trade unionist and a care-work-
er, we discussed our shared impression of a lack of
solidarity from both colleagues and the general pub-
lic, and asked ourselves why that is. From a practical
perspective, the lack of active and engaged workers
mobilised within trade unions is clear, as are the lack
of legal, economic and social conditions for an effec-
tive strike. Simultaneously, the word “consciousness”
came up, as did the feeling that there is not enough
of it in our society, and even when it is present, peo-
ple do not have the hope that something will ever
change, let alone that they might contribute to it. Like
nurse Nadezhda Margenova, I hope that we will all
recognize the need for radical unionism – for organ-
izing in the workplace for effective strikes and gener-
ally in the framing of working conditions. I hope more
and more of us recognize feminism as a movement
for equality, despite the constant efforts of the move-
ment’s opponents to denigrate the very word as dirty,
scandalous or even irrelevant. I truly hope that we re-
alize the inhumane reality of capitalism, an economic
system which places profit above all life, no matter
whether this model is forced onto us by state or cor-
porate power, or by both simultaneously.
Primarily as a teacher of art, but also as an artist,
I believe that if all of this is to happen, we are in dire
need of developing our collective imagination, crea-

* Женски труд: кризи и мобилизации в България по

време на Ковид19 (Online Event, 2020), facebook.com, https://
bit.ly/37zuoe8

324
tivity and our ability to entertain the idea that things
really can and must be different. Art is a tool through
which we can process, overcome and share difficult
experiences. It can serve as a connection with our
history, just as it can provide a way to imagine a bet-
ter future. Art, when it is socially conscious and rad-
ical, has the potential to impact our entire culture,
even if bit by bit. Art in different forms can challenge
accepted norms, make us think, open new opportuni-
ties and inspire. Much like with care work, all artistic
labour and contribution to society is crushed by our
patriarchal culture and capitalist economy. Art, espe-
cially the socially conscious kind, does not possess
commercial value, which is the only reason why any
form of art is valued in neoliberal society. During the
full lockdown, art was a refuge for all of us, it helped
us maintain our mental health. While everything else
was interrupted and the world was full of fear, con-
tradictions and uncertainties, movies, books and mu-
sic continued to bring meaning into our lives. Despite
this, artists behind this life-sustaining labour were
predictably left without any opportunities to show
their work, as well as practically no financial or social
support.
This crisis had an especially harsh impact on the
already precarious position of artists in our society,
but that is not enough to stop us. The capitalist econ-
omy has always left an incredibly small window of
opportunity for survival with artistic work, but art is
made nevertheless, precisely because its real worth
and the need for it are beyond the reach of this sys-
tem. That is why artistic labour is such an invaluable
instrument in the struggle for change – because it is

325
one of the few things that have the magical ability to
create something that does not yet exist, to inspire
hope, courage, and the faith that things really can be
different, and that the fight is worth it.
Teachers, nurses, syndicalists, care-workers and
artists, patients and students, workers and the unem-
ployed – we all depend on each other and we are all
stronger together. Another world IS possible – with
solidarity, mutual aid and struggle!

Darina K. is a young person working across art, education and

activism. She is a third-generation teacher, although she has been
working in the field for just 3 years. She studied social policy in
Scotland, where she deepened her political engagement. The
problematics surrounding women‘s role in society features in her
artistic work, including the series of portraits she contributed to
the feminist exhibition “Everything is fine” in March 2020.

326
 Part VI

Trade Union
Struggles
 Who will pay
for pandemic crises?
Magda Malinowska

In terms of the employment structure, Poland differs

from Western Europe. 59% of all employees work
in services, 31% in industry, and 10% in agriculture.
Although the Polish economy is largely dependent
on foreign investments and the situation in partner
countries such as Germany and France, this country
should be relatively less affected by the current cri-
sis than, for example, Spain, Italy, Greece or France.
We can see it observing production growth indica-
tors: Although industrial production in Poland fell by
25% in April, it started to increase in June, and in July
it reached 0.2% higher than in the same month of
2019. Registered unemployment indeed increased,
but not drastically so far. The main statistical office
recorded an increase from 5.5% in January 2020 to
6.1% in July 2020. There are still fears that official
data do not show the actual scale of unemployment
and we will experience a crisis in this field in autumn
or winter (when the seasonal work and programs to
counteract layoffs introduced by the state will end).
Currently, however, it is still one of the lowest rates
in Europe.
This does not mean, however, that employees in
Poland are in a privileged position. Hunger wages

329
still remain a problem for the local labor market. In
June 2020, the average wage in Poland was almost
four times lower than in Germany, three times lower
than in France, and half that in Italy or Spain. Labor
costs in 2019 were 2.5 times lower than the EU aver-
age, over 3 times lower than in France and Germany,
and 2.5 times lower than in Italy. Apart from its geo-
graphic location, it is mainly low labor costs that at-
tract foreign capital to Poland. Due to low labor costs
in Poland, some services, production, transport, logis-
tics, warehousing and construction are profitable for
global capital, even in a recession. Unfortunately,
only a few benefit from such investment.
In 2017, the increase in nominal wages in Poland
accelerated, reaching 6%. However, it was not enough
to compensate for the imbalances arising in the labor
market in less than three years. The pandemic and
the specter of the crisis contributed to a decline in
wage growth. In July, it was 3.8% and was similar to
the one in June – 3.5%. With inflation around 3%, this
means that real wages in Poland are almost stagnant.
This is confirmed by the situation in Polish Amazon
facilities, where it was announced that most employ-
ees will not receive any pay increase this year. Such
a decision was made a month after Forbes magazine
published information indicating that as a result of
the pandemic Amazon founder Jeff Bezos became
the richest man in the world, with a fortune of $200
billion.
The data published by analysts do not indicate
that due to Covid, Poland has to confront a deep col-
lapse of the economy. The panic, however, made it
possible to transfer funds towards capital, hit small

330
entrepreneurs and tighten the screws for workers.
How did this happen?

„We don’t want to be a human shield”

After the pandemic was announced, as in other coun-

tries (although on a smaller scale), the Polish govern-
ment started to support the economy by introducing
new anti-crisis shields for businesses. Unfortunately,
from the point of view of employees, the virus was
used to worsen working conditions and to introduce
further privileges for business. The current govern-
ment’s proposals did not differ much from the auster-
ity plans implemented after the recession of 2008.
At that time, employees paid for the crisis by flexi-
bilization of working time, increasing the retirement
age, spreading civil law contracts, outsourcing, wage
freezes, and extending billing periods. These changes
were supposed to be temporary, but have not been
reversed till today. It is partly because of the deci-
sions of previous governments that the current situ-
ation in the labor market (weak bargaining position
of employees, the number of people employed under
junk contracts, chronic overwork) and in health care
is so dramatic.
This year, as part of the shield the state created
for businesses, working time was made even more
flexible by reducing the daily and weekly obligato-
ry rest period, the rules for granting holidays were
changed to the disadvantage of employees, work
without medical examinations was made possible,
the functioning of the labor inspection was suspend-

331
ed for several months, the possibility of sending em-
ployees to a standstill – payable only 50% of their
salary – was introduced, etc. People who worked un-
der civil law contracts could receive benefits, but it
was the employers who had to apply for them.
At the same time, a large stream of money was
directed to large enterprises, offering them low-in-
terest loans and subsidies. The condition for receiv-
ing financial aid was maintaining jobs for a minimum
of 3 months. However, to get the subsidies, enterpris-
es had to shorten the working time of employees and
to reduce wages by 20%. Subsidies were dedicated
to those businesses whose production and profits
dropped and who couldn’t provide enough work to
employees anyway.
The experiences of workers show that employ-
ers applied for subsidies and reduced working time
even though the amount of work in these enterpris-
es didn’t drop. One of the biggest foundations which
supports women on the labour market, Sukces Pisa-
ny Szminka, made an inquiry among women about
their situation during the pandemic. One third of re-
spondents answered that they now spend more time
at work and have more professional duties than be-
fore the outbreak of the pandemic and at the same
time their wages dropped. Even in workplaces such
as the Avon factory and distribution center, which,
according to financial reports, did not experience sig-
nificant production drops, they still cut working time
in order to get subsidies. Nevertheless, trade union-
ists from Avon, united in the OZZ Employee Initia-
tive, for several months argued about working time
and remuneration. As a result, both were cut by only

332
“10%” (not 20% as previously assumed). During the
dispute, employees were threatened with mass lay-
offs, although the number of orders did not indicate
that these layoffs would be justified. A similar situa-
tion occurred in many other companies that applied
for subsidies.

Business Demands a Social State

(for Itself)

As the trade union Inicjatywa Pracownicza, we tried

to build a wider coalition of trade unions to resist the
provision of subsequent anti-crisis shields for busi-
ness and to push through pro-employee changes
such as the shortening of working time without low-
ering wages, introducing wages in accordance with
the 3: 1 rule (meaning that the highest wage in an en-
terprise cannot be higher than three times the lowest
paid one) or universal health insurance for all. More
than 40 companies signed up to our demands. Most
of them, however, unionized in Inicjatywa Pracown-
icza and just a few plants from 7 other trade unions.
Large union centers have not taken significant steps
to block the unfavorable changes. Only the extreme
anti worker ideas of the government were blocked.
During the lockdown, conflicts broke out among work-
ers like: DPS carers, locked in nursing homes with
their own patients who tested positive; nurses whose
working conditions were significantly worsened by
putting them on high alert and requiring the greatest
dedication; employees of markets and plants where
infections have been detected; employees who were

333
threatened with group layoffs; employees whose du-
ties were increased by reducing working time, etc.
All these protests were, however, atomized and did
not turn into a larger collective resistance. The rapid
introduction of new anti-crisis shields for business,
required the quick reaction of various workplaces
and the analysis of new documents, which, combined
with reduced mobility, significantly weakened mobi-
lization capabilities of unions and workers.
The broken, weak and neglected labor movement
in Poland still needs time to unite and overcome its
limits. This is not favored by the still dominant view
that blue-collar workers are entitled to work like dogs
for nothing, white-collar workers for a little bit more,
and big entrepreneurs are sacred cows who should
have access to all the wealth in society and nobody
has a right to question it.
As a consequence, entrepreneurs turned out to
be the most militant group in Poland during the pan-
demic. With the support of the right, they organized
a series of demonstrations during which clashes with
the police took place. Ironically, they called the pro-
test ‘a strike of entrepreneurs.’ Self-employed people
(e.g. hairdressers) who actually found themselves in a
difficult situation due to the lock down also took part
in it. The main organizers, however, were right-wing
politicians and wealthy entrepreneurs who demand-
ed faster financial support and subsidies, guaranteed
by the pro-business shields. The ‘strike’ of entrepre-
neurs received wide coverage in the media and over-
shadowed workers’ protests. Those who for years had
been lobbying against the right to strike and against
worker demands, without any embarrassment, re-

334
ferred to working class traditions and started riots
demanding a ‘social state’ (but only for business).

Amazon and Volkswagen Workers in the

Struggle

In plants such as Amazon and Volkswagen, employ-

ees demanded the closure of warehouses or the in-
troduction of additional security measures as well
as hazard pay, to compensate them for working in
dangerous conditions. Due to the lockdown of pro-
duction in Germany and the lack of access to com-
ponents from China, the Volkswagen factory was
closed for some time. Trade unions associated in OZZ
Inicjatywa Pracownicza postulated, however, that
“production lines in Volkswagen Poznań factories
should be immediately switched to the production
of respirators and [PPE] necessary for hospital work-
ers in Poznań and all over Poland.” Since the 1990s,
Volkswagen has benefited from enormous subsidies
from the government and is exempt from taxes. It
was demanded that in this way the company should
repay the hard work of its employees and the support
of the Polish state.
At Amazon, a financial bonus and additional
benefits were obtained thanks to the bottom-up in-
ternational cooperation of employees from Poland,
Germany, the USA, France, Italy, Spain, Slovakia and
the groups and people supporting them, such as the
Solidarity Group of OZZ Inicjatywa Pracownicza,
Transnational Social Strike, Amazonians United, etc.
Thanks to this cooperation, Amazon workers man-

335
aged to work out joint demands, organize a petition,
organize joint conferences and speeches, write a let-
ter with demands to Jeff Bezos, etc. An important
achievement was breaking the divisions between
white-collar and blue-collar workers and the mutu-
al support of warehouse workers and tech workers,
and cooperation with Amazon Employees for Climate
Justice. Another important element of the protests
was the use of such tools as work stoppages when
workers don’t feel safe. On that basis, various walk-
outs from warehouses in the US were organized, pro-
tests in France and Italy, etc.
In Polish Amazon branches, about 60% of em-
ployees stopped coming to work, using sick leaves or
childcare leaves (one of the few additional benefits
provided to parents of children under 8 during the
pandemic was the possibility of taking paid care leave
due to school closures). Although it wasn’t a form of
collective resistance, the absence of so many employ-
ees certainly helped put pressure on Amazon to im-
prove working and pay conditions at its facilities.
One of the primary demands made globally by
Amazon employees at the begging of the pandemic
was to close warehouses. Bringing together thousands
of people from different cities and towns, these ware-
houses didn’t seem safe. Indeed, in countries where
more tests were performed than in Poland, many cas-
es of infections were detected. Also in Poland, infec-
tions occurred in most warehouses. This postulate was
supported by the majority of employees, but not all of
them. It aroused mixed feelings among some people,
for example those employed by employment agencies,
who were afraid of redundancies.

336
 Most of the employees of Amazon’s Polish ware-
houses come from low-income households in small
towns. Usually they are dependent on the income of
at least two family members. Moreover, the high cost
of living in bigger cities limits their mobility. In the
localities they come from, they have houses or flats
(often built at cost, by themselves and their fami-
ly members), the value of which is much lower than
that of much smaller flats in a larger city. Moreover,
in their hometowns they can count on their family or
friends and neighbors, often people whom they have
known for many years, to help, for example, in tak-
ing care of children or the elderly. During talks with
union shop-stewards, some employees of the ware-
house located near Poznań said that lockdown meant
staying at home, where they did not want to stay.
There are many reasons for this, the basic ones are
domestic violence and conflicts in the family. Others
include the quality of housing, overcrowding, lack of
space for oneself, intimacy and peace, etc. According
to these employees, despite the risk (most of them
are at a higher risk because of their age), they prefer
to work for pennies in a warehouse where it is dry
and warm and you do not have to argue or look af-
ter anyone from your family than stay in their own
homes.
The pandemic situation reminded us that the
housing situation of employees has a significant im-
pact on their bargaining ability. The lower the access
to a decent roof over your head, the more difficult it
is to fight for decent working conditions. The situa-
tion can also be described in the opposite way: the
better our housing conditions and the possibility of

337
changing the flat, the more stable our position in the
conflict with capital.
The coronavirus pandemic has revealed who our
society depends on for survival. It was those working
in logistics, health care, trade, the post office, and oth-
er ‘essential’ industries that saved many economies
from collapse and ensured the functioning of entire
societies. Yet, years of living in poor conditions, work-
ing in unsafe workplaces where our lives don’t mean
anything, years of alienation and marginalization of
workers in the public sphere have left quite a mark
on working class abilities for mobilization. Those who
managed to organize across the workplace’s walls
and borders started to build transnational structures
a long time ago. During the pandemic we could see
that it wasn’t for nothing. We have to continue trans-
national organizing as labour and tenants’ move-
ments on an everyday basis. If we only start to do it
when a crisis hits it can be too late.

Magda Malinowska – a member of Inicjatywa Pracownicza trade

union, co-organizer of the Social Congress of Women. Currently
works in the Polish branch of Amazon. She is the author of several
social-related films. Among them are: the “Plyta” – introducing
the figure of M. Szary, an uncompromising trade union activist,
employed in the Cegielski factory in Poznan/Poland, “Bourgeoisie
returns to the center” – explaining the process of gentrification on
the example of several Polish cities and Berlin, the “Mothers’ Strike”
– on single mothers who squat flats and stage a hunger strike in
Walbrzych, fighting with mass evictions (in cooperation with Think
Tank Feministyczny)the “Special Exploitation Zone” – about the
strike and living conditions of workers employed in polish Special
Economic Zones (in cooperation with Think Tank Feministyczny)
and The Women’s Strike Continues. Film about the struggle of

338
women who work in municipal kindergartens and nurseries in
Poznań (Poland). The kindergarten workers also participated in
the countrywide demonstrations against the thightening of the
abortion ban in the fall of 2016 (“Black Protest”) which are shown
in the film.

339
 Women’s labour before
and during the Covid-19
pandemic
Vanya Grigorova

The coronavirus pandemic brought pressure on

working people all over the world, and especially the
more vulnerable – people with disabilities, mothers
of young children, low-wage and cash-in-hand work-
ers. Women, too, belong to this more vulnerable cat-
egory. Female workers and public servants had to be
at the centre of government policies during the state
of emergency and the ‘emergency epidemic situation’
that replaced it. In countries such as Romania, for ex-
ample, a special law was passed to support parents
who could not work because they had to take care
of their children. In Bulgaria, a similar measure was
passed only months later, and in such a way that only
a handful of parents could sign up for it due to the
impossible accessibility criteria.

In keeping with tradition

Thanks to the inclusion of women in production dur-

ing the socialist period, employment differences be-
tween men and women in Bulgaria are less than in

341
the EU as a whole. Indeed, this is one of the very few
socioeconomic indices where the country does not
rank at the very bottom of the European communi-
ty. For example, employment statistics show that the
participation rate of women in Bulgaria is almost
three percentage points above the EU average*.
Still, gender differences are visible. The partici-
pation rate of male employees is a full 8 percentage
points higher than their female counterparts. The
chart shows data from 2019, when the economy was
booming and there weren’t any serious global chal-
lenges. Therefore, we can consider this as the ‘nor-
mal’ picture.

* Women’s employment in the EU (2020), ec.eu-

ropa.eu, https://bit.ly/3pEJnK7

Source: Eurostat

342
 However, when serious challenges emerge, the
most vulnerable turn out to be … men. A series of stud-
ies show a considerably higher resilience of women
during the global recession in 2008, for example.
Their employment was also affected, but much less
than that of men. The decrease of women’s employ-
ment in 2010 was 3.6%, while men’s one was 5.4%.
So in 2012 the difference between male and female
employment fell to just 5% in Bulgaria, compared to
11% EU-wide. The situation ‘normalized’ only after the
stabilization of the economy in 2013, when men’s em-
ployment rose faster than women’s. This was also a
consequence of the fact that men take the collapse
harder on a psychological level, they are prone to de-
pression, and that they hardly put up with less pres-
tigious jobs and/or lower wages.
When it comes to payment, the picture is simi-
lar. The pay gap in Bulgaria is smaller than the EU
average. However, as the following chart shows, the
situation has worsened over the last decade: politi-
cal statements, development strategies, and largely
declarative European priorities have not managed to
counter the growing wage disparities in the country.
Two out of 20 priorities of the European Pillar of
Social Rights are aimed at women: ‘Gender equality’
and ‘Work-Life Balance’. The wording is fair, but the
policies behind it are empty. The Directive on work-
life balance for parents and carers was developed as
a continuation of the declarations of the Social Pillar.
The document recommended greater flexibility at the
workplace, work at home, and other opportunities for
employers to continue using the labour of parents but
without the obligation of states or companies to pro-

343
 Source: Eurostat, online data code: SDG_05_20

vide places in kindergartens and nurseries for free so

that people can actually work. Of course, it is precise-
ly women who are the most affected by the difficulty
of maintaining a work-life balance. The main obstacle
to the employment of mothers of young children is
the work hours: whenever women are unable to get
their children to and from kindergarten or school,
they don’t have the physical ability to receive an in-
come from working. And in case they find a normal
work time, resting is not exactly ‘private life’ – paid
work during the day passes into unpaid domestic la-
bour and taking care of the children in the evening.
There are systemic reasons for the lower remu-
neration of women. In most cases, the salary of wom-
en is frozen during the two years of paid maternity
leave, while everybody else’s increases. Often, the lag
is not compensated upon returning to the workplace.
As a result, in recent years the public service sector
adopted a mechanism for a one-off update of remu-

344
neration following maternity leave. In the private sec-
tor, however, this solely depends on the benevolence
of the employer.

Mothers – the unwanted workers

Asking young women at job interviews whether they

have young children or plan to get pregnant soon is
a widespread practice in Bulgaria. Under the pretext
that labor law forbids employers to force some cat-
egories of workers to work night shifts, they force
their prospective female employees to sign a decla-
ration to certify that:

• they are not mothers of children under 6;

• they are not pregnant;
• they are not in the final stages of artificial
insemination.

The declaration is signed before signing the work

contract. In case the woman is in one of those groups,
a contract is not signed at all, on the grounds that she
would not be up to par. And, from the point of view of
the management and the owner, it is precisely like
that – there are legal obstacles to “use” this employ-
ee whenever and however they see fit. Of course, the
applicant can fill in false information. According to
criminal lawyers, however, later on the employer can
sue her for that.
Even if she gets to the workplace she yearns for,
the young woman can become a mother later. The
declaration is only valid for the moment that it was

345
signed in, but it also gives the employer an opportuni-
ty to exercise psychological pressure on the employ-
ee who got pregnant or has a young child.
I will describe a real case. A female worker from
the retail chain Fantastico who went back to work
from maternity leave pro-term received less remu-
neration than what she was given before. The child,
under 2, had just started going to a nursery. It is very
common for children to get sick often during the tran-
sition from home environments into childcare facili-
ties. In this case, the mother was forced to take a sick
leave. This meant that every time this happened the
company had to pay three days’ wages for an employ-
ee who was not working, and in addition, to look for
an employee to replace the missing one. The Labour
code is unequivocal – the salary cannot be lowered
unilaterally by the employer. However, a common
practice in Bulgaria is for employers to pay more
than half of the salary in the form of a bonus that de-
pends on the will of the employer. In this case, the
will was aimed at discouraging the employee, thus
forcing her to quit. The other mechanism that was ap-
plied in this case was making last-minute schedule
changes. The single mother found a friend who could
pick up her child from the nursery while she was at
work. But this friend was also working and depended
on their own working time that could not be changed
in a matter of hours. Thus, it became impossible for
the mother to take care of her young child: while the
Labour code protects her from getting officially fired,
in most cases she is forced to leave by herself.

346
 A Covid-19 parental crisis

The economic difficulties that emerged as a result of

the pandemic and the emergency increased the ‘in-
nate’ vulnerability of working women. Even as early
as March 13, at a meeting between the minister of la-
bour and the social partners, the trade union I work
for brought up the issue of mothers who will have
to stop working because their children cannot go to
school or kindergarten. We proposed that these par-
ents received vouchers to use for babysitters. This
was not accepted and neither was our demand for an
additional parental leave. The chaotic governing de-
cisions and the refusal to adopt measures support-
ing people (mainly women) who had to stay at home
forced many female workers to bring their children
to work, compromising the safety measures, while
neither being able to work properly nor to take care
of the children. The only measure that found its way
in the Emergency law almost two weeks after the
state of emergency began, was the possibility of
those workers to get a paid or unpaid leave without
an employer permission.
A measure to pay out a one-time benefit of 375 lv
(€192) for such cases was only adopted a month later.
The conditions, however, were extremely restrictive: a
woman had to have used up her full paid leave and to
have been on unpaid leave for at least 20 days, while
the family income was to be under 610 lv (€312). First,
it is almost impossible that the full paid leave is used
up at the beginning of the year. Second, an income
of 610 lv does not allow for a babysitter to be hired.
Third, there were mothers who managed to arrange

347
their time together with other members of the family
in order to stay at work (an inaccessible choice for a
large part of women who raise their children alone),
but working part-time, therefore with their income
decreased. Fourth, this is a one-time, not a monthly
benefit. The criteria were such that few could com-
ply with, which is why some mothers who were hit by
the crisis and were left without an income decided to
attack the measure in the Commission against dis-
crimination*.
The pandemic was used by employers to pressure
female employees they had labour disputes with. The
telecommunications company A1, for example, has
demanded for years that its workers signed a decla-
ration that allowed the employer to apply deductions
from their salaries. This practice continues, although
the Labour Inspectorate has deemed it illegal. One of
the few workers A1 who refused to sign it was tasked
with looking for clients on the streets and in elder-
ly homes – where visitations were banned following
the coronavirus outbreak. As the woman is a single
mother, she sent her child to her parents, who lived
in the countryside. She asked for a paid leave for the
first day of school so that she can bring her child to
its school in the capital. The request was vehement-
ly denied by the employer and she was told that af-
ter the end of the mission she would be sent back to
work outside of Sofia again, as a punishment. Put in a
position that makes it impossible for her to raise her
child risk, the worker was forced to quit and lose her
income.

* solidbul.eu, https://bit.ly/3sfl9rC

348
 Unemployment in the feminized sectors

The socioeconomic measures had to be aimed at pre-

serving the employment rate and workers’ income.
The most popular of these was the ‘60/40’ scheme.
Since the start of its implementation, the govern-
ment and their supporters insisted that it has saved
200-300 thousand workplaces. This was refuted*
later, but the government never publicly conceded
the point. Unemployment rose at breakneck speed.
Most talked about and assisted were the tourism, ac-
commodation and restaurant sectors. Indeed, thou-
sands who were employed in those were left jobless.
However, a careful examination of the data by sec-
tor demonstrates that actually the largest increase of
newly registered unemployed people in the critical

* solidbul.eu, https://bit.ly/2OXFF1A

Data: National Employment Agency, monthly bulletins

349
month of April was in the sector of healthcare and
social work.
According to the International Labour Organi-
zation*, between 71 and 80% of those employed in
healthcare and social work in Bulgaria in 2020 are
women. The increased need for medical and social
workers suggests that they have not quit their jobs
on their employer’s initiative. The only explanation
could be the fact that those are some of the most un-
derappreciated professionals in Bulgaria. The threat
of infection combined with the low wages is probably
the main reason why workers quit.
This claim was supported by a participant in a
webinar on working conditions of women during the
pandemic, organized by LevFem with the support of
the Friedrich Ebert Foundation in the beginning of
October 2020. A nurse quit after she was not provid-
ed with the necessary protective equipment and she
decided that it was not worth risking her own health
and the health of her infant child for 700 lv (€358)
per month. During the second wave of the pandemic
in Bulgaria, against the obvious shortage of medical
specialists, these people were denounced as desert-
ers. It is true that soldiers do not flee, but at least they
are armed. In contrast, doctors and nurses were even
left without masks while governmental officials pres-
sured hospital directors to deny that they lack basic
personal protective equipment.

* The COVID-19 response: Getting gender equality right for

a better future for women at work (2020), ilo.org, https://bit.
ly/37AkRn7

350
 Critical workers with nominal wages

When many European countries closed their borders

in March 2020, the European Commission suggested
that national governments should not hinder move-
ment of the so-called critical workers. Those, accord-
ing to the Commission, are medical workers, child
carers, elderly carers and … seasonal workers. What
they have in common is that most of them come from
Eastern Europe and are very poorly paid in their own
countries. That means they cannot afford to stay in
their homeland, even when travelling equals infec-
tion, and sometimes death. The trade union I work
for published an open letter to the Bulgarian Govern-
ment demanding that those people are provided with
an income that allows them to stay in the country and

Data: ILO

351
prevent the further spread of the disease. The open
letter was taken up by the media in Bulgaria and
some foreign countries, but the government chose to
ignore it. These professionals were key for the Euro-
pean Union but not important in their own country.
An article entitled “The coronavirus is not gen-
der-blind, nor should we be¨* notes the pandemic’s
key repercussions on women and children. The au-
thors quote ILO data that show women working on the
forefront of the pandemic at significantly greater rates
than men. These include precisely the critical workers
that the European Commission insists should contin-
ue travel on the risk of their health and lives.
Women are still the primary caretakers of chil-
dren and the elderly. This means a more continuous
absence from work due to maternity leave or sick
leaves. It means longer periods without a paid job due
to the lack of accessible specialised institutions such
as hospices for example. Caring for others, however,
leads to lower pay that reflects calamitously on pen-
sions size later on. The pandemic further increased
the pressure on working women, and the government
chose not to alleviate it with adequate social meas-
ures. While allegedly stimulating birth rates. Or so
they say.

Vanya Grigorova is an economist, an adviser to the president

of the Podkrepa Labour Confederation, and a chairperson of
Solidarna Bulgaria association. She is an author of studies on the
impact of international finance institutions on the socioeconomic
development of Bulgaria, the effects of free-trade treaties, the

* worldbank.org, https://bit.ly/37zv2Zc
352
consequences of the deregulation of public services. She graduated
from the National Trade and Banking High School, holds a master
degree from the UNWE (University of National and World Economy,
Sofia), and is currently pursuing a doctorate in the Department of
Human Resources and Social Protection at UNWE.

353
 Lessons from the Therapist
Union in Georgia
Sopiko Japaridze

To further develop and strengthen common work and

understanding across post-communist countries, as
well as Europe and beyond, we have compiled a re-
port and analysis of Solidarity Network’s labor organ-
izing of behavior therapists during the pandemic. We
chose this experience in organizing workers in social
reproduction to highlight the challenges and oppor-
tunities the pandemic and life after the pandemic
presents for us. The recently created therapist union
is attempting to overcome decades of austerity, virtu-
al adoption of the neoliberal framework, devaluation
of social reproduction, both unpaid work inside the
home and paid work, lack of legal protection, and the
effective disappearance of the worker from both dis-
course and policy.
Parents with children who are on the autism
spectrum had been fighting for a government-funded
autism program for years with the support of donors
and nongovernmental organizations (NGOs). Finally,
in 2015, the autism program was created under each
city’s jurisdiction. It allocated a certain amount of lari
(Georgian currency) per child. It was wildly popular,
and there were waiting lists to get children into these
programs. A few for-profit centers were created to

355
receive the incoming children and the now steady
stream of government funding. The new program also
created a demand for behavior therapists that were
hired by these centers. Many young people flocked
to these jobs since unemployment and structural
unemployment are quite high in Georgia. Since this
program was created by the input of parents, centers,
and the government, and not therapists acting in their
capacity as workers and not just educational design,
labor rights were never taken into consideration.
Due to this program being popular among par-
ents and to make it more successful both in terms of
garnering support for the government and to include
more children, each year the program must grow. As
a PR move by the authorities and in perfectly neolib-
eral fashion, the program is designed to maximally
showcase how the children are receiving the money
per head and to hide who does the work. One way an
increase in the number of children enrolled per year
was achieved was that the Tbilisi mayor reduced the
amount per child a couple of years ago. Another, and
the most important, way is that costs have been kept
down through wage theft. The therapists only get paid
if the child comes to their scheduled session. Every
month, non-attendance leads to a 15-20% loss of wag-
es for each therapist, which then funds other children
to be added to the program. At the beginning of the
year, money is allocated to a certain amount of ther-
apy sessions per child, and when they do not attend
their sessions for various reasons, the money doesn’t
go to the therapist but goes back into the program,
thus making it possible for another child to be add-
ed, thus increasing the program’s and the mayor’s ap-

356
proval ratings. And yet this principle effectively sets
the interest of the parents who are waitlisted against
the interest of the therapists. More children getting
much-needed therapy comes at the cost of therapists’
much needed decent wages and stable working condi-
tions. Wages also do not take into account all the work
done in preparation for each session.
According to the Georgian labor code, each work-
er is entitled to one month-long paid vacation per
year. These therapists do not get paid either at all or
the full amount because their pay is contingent on
completed behavior therapy sessions even though
during August almost everyone is on vacation and
most children do not attend any sessions. Besides,
during certain months like January, which is a holi-
day month, few children attend their appointments.
Some therapists are also classified as independ-
ent contractors and some are classified as workers –
depending on the specific center. Depending on the
classification, the centers are either breaking the la-
bor code of conduct or not. More importantly, since
these centers only exist due to the funding through
each city’s autism program, even those that are clas-
sified as wage workers, are unable to go far with us-
ing labor laws since their immediate employer (sub-
contractor) has little to no power in their ability to
satisfy the therapists’ main demands – to end wage
theft and create more stable working conditions. The
therapists can start a labor dispute but won’t be able
to get their demands met unless the mayor takes re-
sponsibility and voluntarily asserts its role as an em-
ployer. Legally, there is no way to bring him to the
table. Because of the pandemic, strikes are impossi-
ble to organize since the work is already functionally
357
stopped. Striking in any situation would include legal
and illegal strikes since the therapists are (mis)clas-
sified as both independent contractors and workers,
thus having different rights and legal protections.
The therapists have lived under these contradic-
tions and highly precarious work relations for years.
More or less, their anger has waxed and waned
without organizing themselves. Then the pandem-
ic hit and all schools closed down. They were left
without a paycheck and no way to afford basic sub-
sistence. About sixteen therapists from different
centers came to Solidarity Network (SolNet) to or-
ganize a union and get paid during the pandemic –
at this time, we didn’t know how long the shut-down
would last. There were a few challenges from the
beginning: the whole country was on lockdown; the
employers running the autism centers have little
power; the mayor holds all the power; the financing
scheme of the program is antagonistic to therapists;
our ability to organize is very limited. More impor-
tantly, the therapists disclose that the parents asso-
ciation of children with autism has been hostile to
them, and they are expecting pushback from the as-
sociation’s leadership. There also seems to be a di-
vision between the leadership and the rank-and-file
parents. The therapists mention that the often-stat-
ed line against them has been “This is the children’s
money.” In fact, the funding scheme has been set up
to be both politically profitable for the ruling party
and used by a certain part of the parents and the
mayor as a tool to morally beat down the therapists
whenever they speak up about labor conditions. So
our aim was to get support from the parents as well

358
as organizing most of the therapists under our un-
ion to show unity and high numbers.
At first, the therapists did not believe most par-
ents would support them. In order to neutralize the
parent’s association leadership, we made our own
petition and reached out to parents directly – we cut
out the association as the mediator between par-
ents and therapists in order to amass a certain num-
ber of parents who would support us. Then once we
had a certain percentage, we would invite the lead-
ers to sign the petition to make them feel included.
We agreed at the meeting that each therapist would
try to get one parent to sign a petition and recruit
five therapists. The demands were to get paid dur-
ing the pandemic as before and upon reopening, all
decisions regarding continuation should be made
with the therapist union present. Since we knew
how the parents and mayor used moralism to ex-
ploit the labor of therapists, refusing to make up any
work would have been too controversial and might
have damaged unity among therapists since many
therapists had also felt morally obliged to make up
hours and between therapists and the parents, we
left the makeup hours deliberately vague. SolNet
prioritizes democratic decision making at the work-
place and fights for democracy beyond typical eco-
nomic demands. Since we know that democracy in
the workplace is important for workers and that the
employers are always the most reluctant to give up
any power, we used the post-pandemic demand of
the working group as a jumping point to establish
a process where workers were included in decision
making regarding the program.

359
 The petition was wildly successful. Instead of the
expected 50 parents, the therapists got over 700 par-
ents to sign on to it. Almost all the therapists – 300 of
them – were organized under our union. By the time
the parents’ association knew what had happened,
we had almost all the parents on our side. The leader
of the association tried to intervene and demand con-
ditions that the therapists get an advance during the
pandemic and then make up the missed hours later
on – which would have exacerbated labor exploita-
tion due to violation of overtime pay laws. The centers
had a meeting with the union, and they were trying
to reduce our demands to partial payment through
the pandemic. After a brief dispute – it is also impor-
tant to note that the centers had never sat down with
any of the therapists before as equals to make deci-
sions together – some of them definitely attempted
to treat the therapist union leader as a subordinate,
unable to grasp that they aren’t in charge right now.
One director of a center told another one to “control
her employee” who was speaking out. Overall, the
circumstances that both the centers and therapists
were depending on mutual victory against the mayor
to get paid, forced the employers to reconsider their
approach to the therapists. The centers were going to
negotiate with the mayor later that day, but made it
clear to them that they weren’t going to reign in the
therapists if the mayor didn’t agree to continue the
salaries during the pandemic.
Afterward, a well-publicized press conference
was held by the therapists. The mayor was feeling the
pressure – parents, therapists, and centers were unit-
ed. He went from categorically saying the therapists
weren’t going to get anything to saying during his
360
press conference that the therapists were going to
get paid now but that they had to make up the hours.
It was a victory for the time being.
Two problems emerged. A section of the thera-
pists wanted a guarantee from the mayor that no
hours would be made up. This was challenging be-
cause we didn’t have unity on this among the ther-
apists, didn’t have enough power to demand it, since
we were under lockdown and couldn’t protest nor
threaten a strike, and the leader of the association of
parents was waiting for an opportunity to come after
us. There was a debate within the union but no po-
sition emerged that had a majority of supporters –
someone was also leaking internal group discussions
to the parents’ association. Then the leader of the par-
ents’ association, along with a handful of parent-ac-
tivists, wrote a letter demanding that the parents of
the program should receive the money allocated for
the kids since the parents of the children were bur-
dened with even more work and responsibility since
the lockdown and “children’s money” shouldn’t be
“wasted” on the therapists who have no intention of
making up these missed hours. Thankfully, she didn’t
have many supporters nor did her letter go very far,
but the fact that she attempted multiple times to de-
ter therapists from receiving salaries during a pan-
demic should be concerning.
While the parents association leader kept at-
tacking as expected, the inability of therapists to
agree on a course of action, the inability to meet in
real life and being only reduced to communicating
with each other over social media with very tenu-
ous connections made it easy for the mayor and the
centers to impose makeup work via online sessions
361
without an organized intervention. The majority of
therapists didn’t agree on a position regarding online
work. On the one hand, online work actually required
more work per hour than in-person sessions and on
the other hand, therapists were worried all the work
they put in with kids would be void due to such a
long time between sessions. In other words, the kids
would regress, so even though online sessions were
difficult and required more work, it was better than
starting all over with kids that had made strides in
development. As expected, the mayor felt the pres-
sure reduce and though he did pay the therapists, it
was staggered, and in later months, the amount paid
depended on the hours made up.
The actions of the parent’s associations leader,
despite being reactionary, exposes the pressure that
mothers, especially with special-needs children, feel
in fending for themselves without societal support
and to what lengths some will go to keep a meager
government program, even when it denies subsist-
ence to workers. The fact that social reproduction is
either looked at as the responsibility of the family or
undeserving of decent pay and stable working condi-
tions plays a critical role in how the program is both
structured and its scope and capacity. The accepted
belief of neoliberal restructuring of the government’s
responsibility towards its citizens is articulated best
by requests to decrease government expenditures,
labor costs and use of subcontractors – most shock-
ingly enshrined in the Georgian constitution where
government social services are capped at 30% of the
budget in the “Liberty Act” – is also behind the archi-
tecture of this social program.

362
 This social program in design makes sure to de-
prive therapists of their legal rights by removing the
government from the role of the employer and in-
stead, placed a powerless subcontractor and thus
pressuring them to further violate labor laws by in-
stitutionalizing wage theft and misclassification of
workers. It also set up the parents and the therapists
against each other in a zero-sum game. The more ex-
ploited the workers are, the more children will re-
ceive care, thus easing the burden off parents. Hav-
ing a program like this gives the ruling party credit in
the eyes of the public locally while donors, NGOs, and
international and regional organizations applaud the
progress of children with disabilities. All the while in-
creasing the war on workers in Georgia and weaken-
ing the position of workers in being able to survive
and fight for better working conditions.
Despite the limited gains, a therapist union was
organized for the first time in this field due to the
pandemic. Most therapists agree they would have
been left without any wages during the pandemic if
it wasn’t for the organizing done by the union. The
neoliberal funding scheme was challenged for the
first time openly and in the media with most of the
public support going to the therapists. The unchal-
lenged moralism of the “children’s money” slogan
was finally challenged both internally in the union
and in public – losing the ability to manipulate both
the therapists and parents. Many NGOs working on
disabilities questioned the actions of the parents’
association leader within their organizations, and
one publicly condemned their letter on social media.
Therapists realized that more parents actually sup-

363
ported them than the self-anointed gatekeeper of the
parents – the leader of the association. Despite the
hostile anti-social design of the autism program in
Georgia, most parents, therapists, and activists found
common ground, signaling that these moments like
the pandemic can break down even the most vi-
cious attempts to divide the working class – between
paid and unpaid work. This is only the beginning. As
demonstrated, the current legal framework and poli-
cy scheme does not give much room for legal maneu-
vering.

Sopiko Japaridze is the co-founder of Solidarity Network, a

member-driven labour union in Georgia. She has been a labour and
community organiser for 12 years.

364
 As a
conclusion
 Essential Strike Manifesto
for the 8th of March

We are the women who are essential for the healing

of the entire world from the pandemic. We are doing
essential work and yet we find ourselves in miserable
conditions: our work is underpaid and undervalued;
we are overworked or jobless; we are forced to live in
overcrowded places and to constantly renew our res-
idence permits. We face a daily struggle against male
violence, at home and in our workplaces. We are fed
up with these violent and exploitative conditions and
refuse to remain silent! We started organizing to-
gether in a network that connects struggling women,
migrants and workers in Central, Eastern and West-
ern Europe: this is Essential Autonomous Struggles
Transnational (EAST). On the 8th of March we call all
who struggle against capitalist, patriarchal and racist
violence to join our strike!
strike!
On the 8th of March we strike against the ex-
ploitation of our productive and reproductive labor.
With our essential work as nurses, cleaners, teachers,
grocery store workers, logistic and seasonal workers,
paid and unpaid domestic workers and caregivers for
kids, elderly and sick people, we keep society afloat.
Especially with schools and kindergartens closed,
the burden of childcare and domestic work is on our
shoulders. During the pandemic many of us have lost

367
their jobs among others because at home we had
children to take care of and domestic work to do. Our
work is essential, at home and in the workplaces, and
yet degraded.
On the 8th of March we strike against the tighten-
ing of patriarchal violence! National governments are
using the pandemic as a chance to strengthen the grip
of patriarchy: in Poland, with the attempt to further
limit freedom of abortion; in Turkey, with the propos-
al to withdraw from the Istanbul convention; in Hun-
gary, with the restrictions of transgender rights and
an anti-LGBTQ agenda. While we were told to “stay
home, stay safe”, many of us don’t have homes at all.
And for many others their homes are everything but
a safe space as they live with abusive partners and
struggle against increased domestic violence during
the lockdowns. An open attack has been waged to
make us stick to the role of serfs of society, subordi-
nate at home and exploited in the outside world.
On the 8th of March we strike against the racist
and exploitative regimes of mobility! As care and sea-
sonal migrant workers from Eastern Europe, we have
been “allowed” to reach Western countries to per-
form essential labor here, but we had to do so at our
own risk, with no protections or social security. Our
work sustains (health)care in the West, while in the
East, the healthcare systems are collapsing on the
shoulders of overworked and under equipped work-
ers. Migrants and refugees from within and outside
of the EU are left living in overcrowded dormitories,
camps and working in unsafe environments, while
they are never entitled to the same monetary aid that
local populations are given. On the unequally divided

368
map of Europe, migrants are paying the highest price
of the pandemic, as they usually pay the highest price
of exploitation.
We refuse to be considered essential only to be
exploited and oppressed! Inspired by former and on-
going struggles, we build on the experiences of the
global women’s strike, the Polish women’s strike and
the feminist struggles in Argentina for the right to
abortion. We look up to the protests and strikes of
nurses, doctors, (child)care workers, logistic and sea-
sonal workers in Bulgaria, Georgia, Austria, Romania,
the UK, Spain, Italy, Germany and France. We learn
from the struggle against the Romanian law banning
the discussion of ‘gender’ in education, the migrants’
transnational mobilizations and the demonstrations
for black lives. Building on these collective experienc-
es of struggle and their power to challenge the status
quo, we call women, workers, migrants and LGBTQI+
people to join us in an essential strike on the 8th of
March. Our strike strives to disrupt the current con-
ditions of our oppression and claim us a voice in the
conditions of the reconstruction. With our strike we
fight for the following demands:
Freedom from patriarchal violence in all its forms!
We see violence against women not as an isolated
event, but as part of the whole patriarchal system that
wants to make us stick to the role of caregivers. We re-
fuse to bear the burden of essential work imposed on
us through violence and harassment. We oppose the at-
tacks of ultra-conservative governments and demand
safe, legal and free abortion and contraception in every
country. We demand an immediate stop of the political
and legislative attacks on LGBTQI+ communities.

369
 Higher wages for all! Our feminist struggle over
wages is not simply against the gender pay gap, but
against the capitalist conditions which produce and re-
produce so many more wage hierarchies between gen-
ders and ethnicities, nationalities and whole regions.
While the rich have sought the pandemic as an op-
portunity to amass more wealth, we are left behind to
bear the burden of austerity. Enough! We do not simply
claim wage equality of the genders, but higher wages
for all workers! We demand the transnational redistri-
bution of wealth! Let’s start taking back what is ours!
Well-funded and inclusive welfare transnation-
ally! We refuse reconstruction plans that continue
off-loading the costs of decades-long welfare cut-
backs on women and migrants. We want to create
transnational connections between struggles for
welfare, aids and social security. Even though wel-
fare conditions differ from country to country, they
are based on the gender and racist division of labour
and wage differences that create hierarchies be-
tween women of different nationalities. We want to
turn these hierarchies into a common fight against
patriarchal welfare transnationally!
Unconditional European residence permit for all
migrants, refugees and asylum seekers! We reject
the way governments and bosses blackmail migrants
by imposing impossible economic and institutional
requirements necessary to obtain and renew resi-
dence permits. This forces migrants, especially from
outside the EU, into otherwise unacceptable working
conditions.
Safe and better housing for all! By March 2020,
we were already in a deep housing crisis. Through-

370
out the pandemic our homes have become politicized
even more so beyond our agency and consent! We
demand adequate and financially accessible housing
for all, free from overcrowding and precarious con-
ditions! We call for the immediate rehousing of per-
sons that went through domestic violence!
With our essential strike we want to show that our
lives and our struggles are essential! Therefore, we
need to join forces across the borders. On the 8th of
March we want to call everyone to make visible the
force of essential labour and use it as a weapon to im-
pose our terms for the post-pandemic reconstruction!
We call on everyone to organize strikes in the
workplaces and outside of them, demonstrations,
marches, assemblies, flashmobs, symbolic actions,
pañuelazos, ruidazos! Let’s push unions to support
the women strike! Let’s imagine together the ways
to make our different struggles visible and connect
them across borders.
We call all women, migrants and workers who
share our vision and demands to join us for a public
assembly** on the 21st of February where we will dis-
assembly
cuss the horizons of our essential strike!
We invite everyone, who identifies with this man-
ifesto to sign it, share it widely or translate it to their
language so that it can reach more women, migrants
and workers.
Our work is essential,
essential, our life is essential, our
strike is essential!
Sign the manifesto here: https://forms.gle/zpN-
nciKrGZikBHB79

* Essential Strike for March 8th: Public Assembly (Online

Event, 2020), facebook.com, https://bit.ly/2ZBJiMQ

371
 Bibliography

HOUSING AS A FIELD OF SOCIAL REPRODUCTION

AND STRUGGLE FOR HOUSING JUSTICE IN
ROMANIA

1. Bhattacharya, T. ed. (2017). Social Reproduction Theory:
Remapping Class, Recentering Oppression. Pluto Press.
2. Ferguson, S. [n.d.]. Social Reproduction: What’s the big
idea?. Plutobooks.com. Retrieved from https://www.
plutobooks.com/blog/social-reproduction-theory-
ferguson (20.02.2021)
3. Sassen, S. (1988). The mobility of labor and capital: a study
in international investment and labor flow. New York:
Cambridge University Press.
4. The Bloc for Housing. (2020a, April, 2). Manifesto for
Housing Justice: Fighting the Pandemic of Capitalism
and Racism. Bloculpentrulocuire.ro. Retrieved from https://
bloculpentrulocuire.ro/2020/04/02/manifesto-for-
housing-justice-fighting-the-pandemic-of-capitalism-and-
racism/ (20.02.2021)
5. The Bloc for Housing. (2020b). Memorandum: Decent
Minimum Income and Adequate Social Housing
for the Most Affected People. Bloculpentrulocuire.ro.
[Online]. Retrieved from https://bloculpentrulocuire.
ro/2020/04/28/memorandum-decent-minimum-income-
and-adequate-social-housing-for-the-most-affected-
people/ (20.02.2021)

373
 ПРЕСЕЧНИ ОБЕДИНЕНИЯ В БОРБИТЕ ЗА
ЖИЛИЩНА СПРАВЕДЛИВОСТ И ЗА ПРАВА НА
КЛЮЧОВИТЕ РАБОТНИЦИ В РУМЪНИЯ

1. Block for Housing. (2020). Manifesto for Housing
Justice: Against the Pandemic of Capitalism and Racism.
LeftEast. Retrieved from http://www.criticatac.ro/lefteast/
manifesto-for-housing-justice-against-the-pandemic-of-
capitalism-and-racism/ (20.02.2021)
2. Boatcă, M. (2020). [Thou shalt] Honour the asparagus!:
Romanian Agricultural Labour in Germany during the
COVID-19 Season. LeftEast. Retrieved from https://
www.criticatac.ro/lefteast/thou-shalt-honour-the-
asparagus%EF%BB%BF-romanian-agricultural-labour-
in-germany-during-the-covid-19-season/ (20.02.2021)
3. Costache, I. (2020). “Until we are able to gas them like
the Nazis, the Roma will infect the nation”: Roma and the
ethnicization of COVID-19 in Romania. DOR. Retrieved
from https://www.dor.ro/roma-and-the-ethnicization-of-
covid-19-in-romania/ (20.02.2021)
4. Dattani, К. (2020). Rethinking Social Reproduction in
the Time of Covid-19”, Antipode online. Retrieved from
https://antipodeonline.org/2020/04/15/rethinking-social-
reproduction-in-the-time-of-covid-19/ (20.02.2021)
5. EAC. (2020a, March- July). Organizing for housing
justice in times of the Covid-19 pandemic. Retrieved from
https://housingnotprofit.org/%ef%bb%bforganizing-for-
housing-justice-in-times-of-the-covid-19-pandemic/#1
(20.02.2021)
6. EAC. (2020b). 15 Demands in the Face of the COVID-19
Pandemic. Housingnotforprofit.org. Retrieved from https://
housingnotprofit.org/15-demands-in-the-face-of-the-
covid-19-pandemic/ (20.02.2021)
7. Feantsa. (2020). Fifth Overview Of Housing Exclusion In
Europe. Retrieved from https://www.feantsa.org/public/
user/Resources/resources/Rapport_Europe_2020_
GB.pdf (20.02.2021)
8. Florea, I. and Vincze, E. (2020, September 22).
Homeownership, poverty, and legislative pitfalls in
Romania. Housing Rights Watch. Published. Retrieved
from http://housingrightswatch.org/content/

374
 homeownership-poverty-and-legislative-pitfalls-
romania?fbclid=IwAR0CRPoV_BO-5jjzx0GVciZ3jsS5eeZ
FbVCqhkKi0ksP0ubFsPPhCxtUZZE (20.02.2021)
9. LevFem Collective and Transnational Social Strike
Platform. (2020). Struggles in Social Reproduction during
Covid19: from East to West and Beyond, Transnational
Social Strike. Retrieved from https://www.transnational-
strike.info/2020/07/24/struggles-in-social-reproduction-
during-covid19-from-east-to-west-and-beyond/
(20.02.2021)
10. Popovici, V. (2020, March, 2020). Residences,
restitutions and resistance: A radical housing movement’s
understanding of post-socialist property redistribution.
City Journal, 1-15.
11. Popovici, V. and N. Vișan. (2020). Tot împreună suntem
mai puternice.Despre speranță, teamă și credința în lupta
comună (Still together we are stronger. On hope, fear and
the belief in our common fight). Cutra.
12. Radical Housing Journal Editorial Collective. (2020).
Covid-19 and housing struggles: The (re)makings of
austerity, disaster capitalism, and the no return to
normal. Radical Housing Journal. Retrieved from https://
radicalhousingjournal.org/2020/covid-19-and-housing-
struggles/ (20.02.2021)
13. Stoica, M. and E. Vincze. (2020). The suspension of
Human rights during COVID-19: For Roma in Pata Rât
they have been suspended for a very long time. LeftEast.
Retrieved from http://www.criticatac.ro/lefteast/covid-19-
roma-in-pata-rat/ (20.02.2021)
14. Syndex, 2019. Situația salariaților din România,
2018-2019 (Workers’ situation in Romania, 2018-
2019). Retrieved from https://www.syndex.ro/sites/
default/files/files/pdf/2019-06/Situa%C8%9Bia%20
salaria%C8%9Bilor%20din%20Rom%C3%A2nia%20
%282019%29_0.pdf?fbclid=IwAR21kXOJdABiuLdg7M
u6gZbcTAJf4_3FPbAcFUP5Gi9QwOsa-kMismzZGWg
(20.02.2021)
15. Vincze, E. (2020). Post-covid “Economic recovery”
in Romania: forget labor, save capital, and support
militarization?. Focaal Blog. Retrieved from http://www.
focaalblog.com/2020/06/19/eniko-vincze-post-covid-
economic-recovery-in-romania-forget-labor-save-capital-
and-support-militarization/ (20.02.2021)
375
THE FRIEDRICH-EBERT-STIFTUNG

The Friedrich-Ebert-Stiftung is the oldest political foundation

in Germany with a rich tradition dating back to its foundation
in 1925. Today, it remains loyal to the legacy of its namesake
and campaigns for the core ideas and values of social
democracy: freedom, justice and solidarity. It has a close
connection to social democracy and free trade unions.
With our international network of offices in more than 100
countries, we support a policy for peaceful cooperation and
human rights, promote the establishment and consolidation of
democratic, social and constitutional structures and work as
pioneers for free trade unions and a strong civil society.

The opinions expressed in this publication are those of the

authors and do not necessarily represent the position of the
Friedrich-Ebert-Stiftung.

Commercial use of all media published by the Friedrich-Ebert

Stiftung (FES) is not permitted without the written consent of
the Friedrich-Ebert-Stiftung.