1

Могат ли бактериите да ядат пластмасата ни?

Илхан Али
 2

Всяка година стотици милиони тонове пластмаса се синтезират за производството

на продукти, които хората използваме ежедневно. И всеки ден милиони тонове от тези
пластмаси се изхвърлят като отпадък. Тези пластмасови отпадъци могат да останат в
отпадните депа или в околната среда в продължение на стотици, ако не хиляди години и
като пластмасата се натрупва, причинява сериозни щети на средата, тъй като бавното ѝ
разграждане произвежда токсични странични продукти.

Рециклирането на повечето от тези пластмаси е трудно, защото пластмасата бързо

губи своето качество със стандартните методи на рециклиране и повече от 90% от
пластмасата, произведена в световен мащаб, не се рециклира и достига края на употребата
си едва за година.

Бактериите предлагат нов и потенциално много по-добър начин за рециклиране на

пластмаси, като бактерии, които разграждат пластмаса, могат да се отглеждат лесно и да
зависят главно на пластмасата, която разграждат, за храна.

Напредъкът в последното десетилетие може да доведе до драстично намаляване на

замърсяването по света, което е в голяма полза на планетата. Има няколко видове
пластмаса, които се изпозлват широко в опаковки на храни и напитки, домакински уреди,
медицински и промишлени устройства и други. Пластмасите се състоят от полимери, дълги
вериги от ковалентно свързан мономерни молекули. Полимери като полиетилен (PE),
полипропилен (PP), поливинилхлорид (PVC) и полиуретан (PUR) са най-често срещаните
полимери в пластмасите.
 3

Към полимерите обикновено се добавят вещества, които са наричат пластификатори

и допринасят за по-добра
гъвкавост на продукта.
Пластификаторите работят, като
се вградят между полимерните
молекули и не позволяват
взаимодействия между
полимерните вериги.

След полимеризацията, при която мономерите са подредени в полимерни вериги с

високо молекулно тегло, повечето полимери също се подлагат на термична или химическа
обработка, за да придобият свойства, отговарящи на специфичното им приложение.
Например кръстосано свързване или твърдяване, което им придава механична здравина.

Множеството методи за синтез на полимери и обработка, използвани за направата

на пластмасови продукти до голяма степен е причината защо е толкова трудно, ако ли не
невъзможно, да се рециклира пластмасата. Много полимери са термоактивни, което
означава, че са неразтопими, ако вече са били втвърдени. Дори един полимер да не е
термоактивен, може да бъде изключително труднен за рециклиране, защото химическото
му разграждане и повторното му използване изисква многоетапен процес. Освен това,
полимерите могат да бъдат използвани повторно само няколко пъти, преди да станат
химически и физически твърде слаби за използване от процесите, през които преминават.
За да напълно се използват повторно полимерите, то те трябва да бъдат разградени до
съставните им мономери – труден процес, защото ковалентинте връзки, които ги свързват,
често са твърде силни, за да се разрушат без използване на горене или силни химикали,
които въвеждат нов проблем – токсични и биологично активни молекули, които попадат в
околната среда.

Всичките тези проблеми правят много трудно ефективното рециклиране на

повечето пластмаси. В последните 60 години, откакто пластмасите са въведени на пазара,
човешката дейност е произвела повече от 8 милиона тона пластмаса, повечето от които са
се озовали на отпадъчните депа или в океаните. Нашето производство на пластмаса
 4

непрекъснато се увеличава, подхранвано от разширяващият се пазар на услуги и предмети,

които я използват. Тази, която се озовава в природата също се разлага, макар и бавно, обаче
ефектите ѝ върху околната среда са
огромин и не напълно разбрани. Животните
могат да бъдат пряко увредени от
отпадъците, когато ги консумират,
заклещят се в тях или наранят себе си с тях.
Разграждането на пластмаса е потенциално
по-сериозен проблем, защото пластмасата
отделя токсични и биоактивни молекули
при разграаждането си.

Изложението на ултравиолетова светлина може да създаде реактивни молекули в

пластмасите, разграждайки ги до съединения, които имитират растителни и животниски
хормони и по този начин въздейстгват на живите организми. Еволюционните процеси,
които са оформили живота на тази планета, се стремят към оцеляване на организмите,
изправени пред трудности и замърсяването със сигурност е силна движеща сила за живите
организми за справяне с тази опасност. Както може да се очаква, някои организми намират
начин да преработват отпадъците, към по-малко вредни и може би дори да ги използват
като храна. Бактериите са обещаващи да са разработили такъв механизъм, защото се срещат
почти навсякъде из Земята, имат невероятно генетично разнообразие и могат да използват
различни молекули като източници на храна. Поради краткия живот на повечето бактерии,
мутация, която предлага полезна защита срещу външен натиск, може да се пролиферира
много по-бързо, отколкото в организъм като бозайник или растение. Бактериите също
споделят генетична информация помежду си, което улеснява еволюцията на определени
механизми, като например тези, които са потенциално отговорни за бактериите, които ядат
пластмаса. Докато пластмасите стават все по-широко разпространени в околната среда,
бактерии, които ги консумират, ще ги последват.

Бактерии, които могат поне частично да разградат пластмаса са наблюдавани от

2000-те, но през 2016г., учени от Япония откриват представители, които могат да смелят
 5

полимера полиетилен терефталат (PET) много по-бързо.

Бактериите, събрани от замърсена с полиетилен терефлатат
утайка близо съоръжение, което я преработва, изглежда са
еволюирали ензим специално за хидролизиране на естерните
връзки, открити в полимера.

Веднъж хидролизиран, получените молекули се разграждат допълнително и са използвани

като източник на въглерод за бактериите. Макар и ензимът да има значими ограничения,
биоинжинерство на ензима и други асоциирани ензими може да позволи по-бързото
усвояване на повече полимери и възстановяването и повторното използване на продуктните
молекули по по-чист начин от вече съществуващите методи.

През 2020г., учени в Германия откриват почвена бактерия, която може да живее
върху полиуретанов (PE) филм, материал, който принципно е силно токсичен за повечето
организми. Бактерията е успяла не само да оцелее, но и да използва продукти от разлагането
му като единствен източник на ернергия, въглерод и азот. Генетичен анализ на бактерията
показва, че може да усвои арени. Този напредък може да помогне с безопасното
 6

широкомащабно разграждане на полиуретан и други полимери, които съдържат арени в

техните структури.

След откриването на ензимите, които разграждат тези полимери, много учени са

започнали да изследват тяхната структура и механизмите, чрез които те хидролизират
полимерите. Също така са направили опити за разработването на ензими, имитиращи
откритите, някои от които са били много успешни. Във Великобритания е разработен
комбиниран ензим чрез свързването на два ензима заедно от бактериите, които разграждат
полиетилен терефталат – един, който го хидролизира и втори, който ускорява
разграждането на получените молекули.

Бъдещ напреък в тази среда може да позволи на такива ензими да разграждат

значителни количества пластмаса достатъчно бързо за промишлено приложение, но докато
текущите открития са стъпка в правилната посока, рециклирането на пластмаса от бактерии
все още има начини да се развие преди да намери практическо приложение. Възките в
полиетиле полиетилен терефталат и полиуретан са значително по-лесни да се разрушат,
отколкото при други често срещани полимери като полиетилен или полистирен.

Освен предизвикателствата, свързани с намирането на организми, които могат да

разграждат полимери, учените знаят твърде малко за дългосрочните ефекти на такива
ензими и молекулярните странични продукти, които се отделят. В зависимост от
спецификацията на ензимите, те биха могли да се насочат към молекули в живите
организми и да ги убият. Страничните продукти от разграждането на полимера, ако не са
внимателно котнтролирани, също могат да навредат на живите организми. Дори и да бъдат
разработени биологчни методи, те ще трябва да бъдат по-рентабилни от синтезирането на
нови поликмери, което не би било осъществимо поне още десетилетие. Пластмасовото
замърсение е една от определящите проблеми на 21-ви век. В отговор на милиардите тонове
пластмаса в околната среда, живите организми са започнали да превръщат този отпадък в
източник на храна и това може да бъде ключът към намаляването на струпването на
пластмаса и към ефективното ѝ използване многократно.