Васил Гинев

ВЪЛЧАН ВОЙВОДА –
ЗЛАТНИЯТ БОГ НА БЪЛГАРИЯ

Първа част
Българска, първо издание

© Васил Гинев – автор, 2014

телефон за връзка: 0887 68 19 49
© Мирослав Йотов, художник
© „Афект Медия“, дизайн
© Издателство: „Колор Принт“ Варна, 2014

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-954-760-338-7
 С искрена благодарност към
Архитектурна фирма „ПЕЕВ“,
която спомогна за издаването на тази книга:
арх. Лъчезар Пеев
арх. Теодор Пеев

Авторът

3
 Анотация
Романът „Вълчан Войвода! Златният Бог на България” е колосално произведние,
хвърлящо светлина върху епичните борби за свобода на непокорните българи, отхвър-
лящи оковите на отоманския гнет. Произведението е огромна крачка за съвременната
българска литература, разкриващо нови, неизвестни събития от българската история и
историята на освободителните борби в този сложен исторически и геополитически от-
рязък от време.
Този роман е предназначен само за онези истински българи, които искат да знаят ми-
налото си, историята си, истината за страшните, кървави времена на турското робство.
За епичната борба, за неимоверните усилия на безброй юначни българи да възкресят
родината си от пепелта, от нищото.
За всеки един герой отдал живота си за свободата на България свети по една звезда
на небосклона, но най-ярката, най-голямата е звездата на Вълчан войвода.
Този роман е написан за сегашните българи, защото те трябва да знаят, че:

„Без истина, без справедливост, няма свобода, а без минало, няма бъдеще“

и защото

„Няма как да знаеш къде отиваш, щом не знаеш къде си бил.“

От авторът

4
 За автора

Васил Иванов Гинев е роден в гр. Варна, потомък е на хайдушки род.

Един от предците му: Михо Михов или Михо Кафталията, както са го нари-
чали хайдутите, е бил в четата на колосът в българската история – Вълчан
войвода. Михо Кафталията, е един от най-близките и доверени хора на Въл-
чан войвода, един от най-смелите, храбри и свирепи борци за свобода, изп-
равили се срещу вековния отомански поробител.
Васил Гинев от ранните си детски години е закърмен с хайдушките раз-
кази на баба си Мария Михова. Безбройните истории за страшните, кървави,
непосилни години на робството ни, през които непокорните българска борци
за свобода са водели тежки битки за възкресението на родината си – Бълга-
рия, карат Васил Гинев да започне събиране и систематизиране на матери-
али, изследване на многогодишния отрязък от време в нашата история.
Всичко това отнема на автора повече от 30 години труд, за да създаде
този изключителен, исторически роман.

„В началото реших да напиша семейна, биографична книга за прадядо ми. И тъй

като баба ми още от малък, докато навърша пълнолетие постоянно ми е говорила
за Вълчан войвода, отраснах с разказите за хайдутството. Започнах да правя разс-
ледване и разбрах, че не дядо ми е човекът, за който трябва да пиша, а колосът в
българската история: Вълчан войвода. Това е несравним човек, без думи съм за него.
Той е останал в забрава, спрямо другите герои, които са известни досега, но трябва
да заеме своето достойно мястото, което му е удостоено от Господ. Имам и други
книги – за румънското робство, за Втората световна война, но тази е първата, ко-
ято трябваше да излезе. Да въодушеви всички и най-вече българите да научат исти-
ната за Вълчан, която толкова години е крита по ред причини.“

„Самата книга обхваща периода от 1795 г. до Освобождението. В нея има изк-

лючително много, не толкова известни, забравени герои. Те обаче са много големи
личности и са изиграли огромна роля за освобождението на България. Там е Христо
войвода, там е Алтън Стоян войвода, Георги Мамареца и много други хайдути и
герои, тънещи в забрава.“
5
 * * *1

Каруцата бавно пъплеше по прогизналия път. От големите ѝ колела се отлепяха пар-

чета кал и цопваха в разпръснатите локви. Воловете с усилия теглеха огромния товар, а
от мокрите им чулове2 се вдигаше пара.
Ситният студен дъжд набиваше ямурлука 3 на младия момък, който, привел грамад-
ната си снага бе потънал в размисли.
Баща му лежеше на легло. Само преди дни бе пребит от хората на Сали ага4, задето
се опитал да спаси две селски моми от тях. Беше още жив само защото помислили, че е
умрял и набързо запъприли5 тялото му край реката.
Каруцарят погледна напред.
– Хайде давай, Арап! – подвикна на черния като смола вол. После отново потъна в
мислите си. Нямаше род, на който да не бе поругана честта. Нямаше дом, в който да не
бяха беснели турци. Нямаше село, от което всяка година да не се вземат робини. Данъци
кръвни, боища, кланета, погроми, на които не се виждаше краят. Сега пребиха баща му,
а рано или късно и на сестрите му щяха да посегнат.
Чу се лай на куче, креснаха чайките. Момъкът се отърси. Вече влизаше в Ениада. Пое
към пристанището и отметна ямурлука от главата си. Черната му коса се пръсна над
бялото лице. Под смръщените вежди, придавайки му строго, дори страшно на вид изра-
жение, светеха големите му много светлосиви очи. Мощното му, жилаво тяло с едно
движение слезе от каруцата. Сетне с лека походка пое към кея. Посрещна го среден на
ръст грък с леко криви крака и хитра физиономия.
– Тук, момче тук – подвикна той и се ухили. – Я какъв мъж си станал!
Вълчан отведе воловете до гемията6 и се захвана да разтоварва стоката. С лекота вди-
гаше тежките денкове и ги носеше на корабчето. А гъркът клатеше глава.
– Корав, силен българин. Те такъв ми трябва на мене.
След като разтовари и взема парите от търговеца, Вълчан тръгна с добичетата към
налбантина да види крака на единия вол, нещо накуцваше животното. Вече се свечеря-
ваше и налбантинът7 привършваше с крака, когато конник спря до тях и изкомандва на
турски.
– Марш, гяур8! Ти бе, мекере9, остави вола и виж коня!
– Ама, Сали ага, само да свърша с подковата – продума налбантинът.
– Млък, бре! Махай животното, че ви разсичам и двамата.

1
Непознатите думи в текста са написани в курсив (Italic) и също можете да ги намерите в речника
в края на книгата.
2
Чул – покривало за добитък
3
Ямурлук – вълнено наметало
4
Ага – почетно звание на турчин
5
Запъпри – захвърли
6
Гемия – вид голяма лодка
7
Налбантин – ковач
8
Гяур – човек, не от мохамеданската вяра
9
Мекере – обидна дума към човек

6
 Вълчан изгледа накичения с ножове и пищови агалар10 и се дръпна към каруцата.
Турчинът скочи от коня и извади ятагана11 си пред налбантина. Без да чака и миг,
Вълчан извади климията12 и я стовари с все сила връз главата на Сали ага. Той изпъшка
и се срина на земята. Сетне прерита и се отпусна. Налбантинът се ококори.
– Въъ-й-й ! Ами сега, какво стана?
Гъркът изникна до тях с голямо парче плат и го хвърли връз турчина.
– Увивайте го бързо и на гемията. Веки с един изедник са по-малко. Налбантинът и
Вълчан разоръжиха турчина и го увиха като пашкул. Докато се усетят, момчето го метна
на гръб и го занесе на борда. Бързо прибраха оръжието и амуницията на коня му. Вър-
заха добичето в дама13 на налбантина и затвориха портата.
– Бай Киро, – обърна се към него Вълчан. – Нека ратаят ти закара воловете на баща
ми. Да му рече, че съм убил Сали ага и хващам с хайдутите. Да предаде и парите.
– Не е работа за ратая, аз ще ги закарам. Ще река на тейко ти както си бе, а ти сечи,
когато и както можеш гаджалята14.
Вълчан се качи и гемията се отдалечи от пристана, а каруцата затрака обратно към
Копан...
Скоро след това вятърът наду платната и вълните заплискаха по бордовете. Гъркът
седна под мачтата и погледна мощната фигура на момъка, която будеше страхопочита-
ние у всеки. Той подхвана разговор на турски, защото момчето не отбираше твърде от
гръцкия език.
– Къде си раснал, бре Вълчане?
– На село – отвърна момъкът и седна до него. – На баща си мязам.
– Познавам добре баща ти. Добър човек. Спасих те заради него, а и аз мразя турците.
Този ще го хвърлим в дълбините, нека там да го намерят, ако могат!... Какво смяташ да
правиш сега?
– Трябва да намеря хайдути и ще тръгна с тях – отвърна спокойно Вълчан и се на-
мести удобно. – Не мога вече да седя и да гледам как тези гаджали колят и бесят! Как
безчестят моми и жени! Как сеймени15, аги, агалари и Бог знае още каква измет избива
народа ни!
– Виж, момче! Аз съм на седемдесет и пет лета16 и съм видял много нещо през живота
си. Името ми е Янис, но тука ми викат Гърка. Та искаш ли да ти разправя туй – онуй,
може да ти е от полза нявга.
Вълчан го погледна и се усмихна.
– Давай, то щом е без пари!
Янис се огледа за лодки и като не видя нищо наоколо, започна:
– Вълчане, виждам те – здрав си, силен си, най-важното млад. Но за да направиш
нещо значимо това не стига. Знаеш ли колко хайдути има и колко е имало преди тях?
Много момче, много! Колкото са живите, дваж повече умрелите. Какво са постигнали?

10
Агалар – нисък войскови чин
11
Ятаган – турски, крив меч
12
Климия – част от конструкцията на каруцата
13
Дам – обор
14
Гаджал – тюркска подгрупа
15
Сеймен – турски военен полицай
16
Лето – година

7
Убили са сто, хиляда и повече турци. Ограбили са кервани, пощи, хазни. Къде са па-
рите? Парите са разпределяни между юнаците и откъдето дошли, там отишли. От тол-
кова блъскане и тупурдене17 почти нищо, турците пак са си тук. Трябва друго, момче,
друго. Всички трябва да станат като хайдути. Мало и голямо, куцо и сакато да грабне
оръжие, та чак тогава може нещо да се получи. Ама за такова мурабе18 трябва много
нещо. Трябват пари, злато трябва за оръжие Те турците сами няма да си отрежат гла-
вите. Разбра ли за какво ти хортувам 19 тези приказки? Все някой като тебе с ум и сила
трябва да поведе тази мирна рая...
Вълчан слушаше спътника си и не продумваше дума. Беше объркан. Но този грък му
беше дал насока, цел, която трябваше да се осъществи по някакъв начин...
– Хайде, Вълчане, да хвърлиш турчина в морето! Аз ще му вържа камъка за краката.
Момъкът се върна в действителността. Бързо стана и след като сложиха тежестта,
хвърли трупа зад борда. Той потъна в морската бездна, а лодката продължи към Цариг-
рад...
Янис хвана отново руля и седна на навитото въже.
– Вълчане, запали фенерите на носа и на кърмата20 – подвикна той и запали лулата
си.
Момъкът се огледа, нямайки представа къде се намират. Гъркът му ги посочи и се
усмихна.
– Ще трябва доста да поучиш, ако мислиш да поостанеш край морето. Вълчан запали
опушените фенери и седна до него.
– Знам ли? Още е зима, а хайдутите излизат чак през май. Все нещо трябва да правя.
Но да те питам искам нещо?
– Давай, нали сме побратими веки?
– Дали не познаваш някой, дето да ми каже карат ли турците с гемиите злато, скъпи
товари из морето. Откъде тръгват, отде – минават?
– Ха така! Ама не си губиш ти времето никак, а?
– Нямам време аз! Туй, дето съм си го наумил, ще го сторя. Че то не се знае. Имаш ли
време още на този свят, нямаш ли? Може като Сали ага и аз да потъна нейде.
– Не само че носят товари, стоки и злато, но имам познати, дето ги бастисват21 по-
някогаж. Защото то не е работа за сам човек. Нужни са десетина, и то все отбрани. На
турските гемии има пазачи с оръжие. Никой не дава току тъй пари и стока.
– Ти ми кажи само кога ще ме заведеш при тях, пък ще видим.
– Заранта сме там. Ама ако не те вземат, да не се хабиш. Тези са малко хаирсъзи22. Не
се погаждат те с всекиго.
Вълчан не отвърна. Замисли се нанякъде и втренчи поглед в тъмното, страшно море.
Дъждът бе спрял, но тънкият северен вятър пронизваше до кокал. Платната се бяха из-
дули и гемията се носеше бавно в непрогледната нощ.
На зазоряване се чу гласът на ходжа, тупурдепето на каруци и Вълчан отметна ямур-
лука.

17
Тупурдия – караница, разправия, бой
18
Мурабе – война
19
Хортувам – говоря
20
Кърма – задна част на кораб, лодка
21
Бастисвам – разбивам, разграбвам
22
Хаирсъзин – лош, безполезен човек

8
 – Ей ти го Цариград – показа му с пръст Янис. Тука ще се срещнем с хората, които ти
трябват. Ако, докато разтоварим и натоварим стока не дойдат ще ги търсим в Солун.
Вълчан се разтърси и стана.
– Вземи сложи този фес с чалма23 и облечи някои от тези дрехи, че отдалеч личиш.
Момъкът бързо ската ямурлука и надяна вехто облекло. Сложи си на главата феса и
се уви с чалма. Гъркът се усмихна.
– Сега и майка ти не мой те позна. А отсега все такива неща ще носиш. Кога рибар,
кога кюмюрджия24, когат каквото дойде. Трябва да си хитър иначе ще те бастисат. Ге-
мията премина пролива и бавно се приближи към пристана. Още щом я привърза, Янис
тръгна да уговаря стока за Солун. Вълчан остана да помага при разтоварването...
После цял ден се мотаха из пристана, гледаха да мернат пиратите, но все напразно...
Вечерта с гърка седнаха в един хан да хапнат и скоро при тях се настаниха трима.
Вълчан седеше спокойно в ъгъла и само наблюдаваше. Единият поздрави на гръцки
Янис и се усмихна.
– Този ли е мераклията? – запита той и погледна грамадния момък. – А ще може ли
да се справи с калъчката25!
Янис поклати глава одобрително.
– Укумушлия26 е момчето и е много силно, нищо че са му малко годините.
Докато разговаряха, влезе друг грък, около шестдесет годишен и той като тях пред-
решен. Огледа се внимателно и излезе. След него един по един се изнизаха и тримата.
Вълчан не помръдна.
Гъркът се обърна към него.
– Това е, което можах да направя, момче. Ако си решил, тръгвай – ще те чакат на
голямата гемия, завързана за мойта. Ако ли не, остани с мен. Двамата ще я караме!
– Тя мойта се почна, ама да видим накъде ще тръгне. Исках, побратиме, да ти благо-
даря и ако нявга чуеш за мене, че са ме бастисали, предай на баща ми, че синът му е
умрял като свободен.
След което стана и бавно излезе. Бързо се смеси с тълпата по пристана и се отправи
към гемията. Още щом скочи в нея, стопаните отвързаха въжетата и тихо отплаваха.
Щом излязоха на открито и вятърът опъна платната четиримата мъже насядаха до бъл-
гарина.
– Янис ни каза, че името ти е Вълчан – проговори най-възрастният.
Момъкът поклати глава.
– Аз съм Ставрус, а тези с мен са Никос, Георгиус и Йоргус – като ги посочваше по
ред на именуването. – Разбрах, че си убил турчин и затова бягаш.
– Пребиха баща ми, задето спасил две моми да не ги насилят. Точно този Сали ага
щеше да посече и налбантина в Ениада, но като че ли Бог ми го прати там да му пръсна
главата. Ама и неговата стана много! Той и двамата му гавази27 деребействаха28 повече
от три години в Копан и селата наоколо. Салито е на дъното на морето, но и на гавазите
ще им дойде редът. Макар че без него те са нищо.
Всички се развеселиха. Ставрус потупа по рамото Вълчан.

23
Чалма – увит плат около главата
24
Кюмюрджия - въглищар
25
Калъч, калъчка – къса сабя
26
Укумушлия – умен, находчив, можеш човек
27
Гаваз – охранител
28
Деребей – турски самовластник
9
 – Туй да се чува, побратиме, този турчин убит, оня затрит. Само златото им при нас...
Вълчан беше приет от пиратите. Можеше да се успокои и да се отпусне доколкото бе
възможно. След няколко часа гемията се добра до остров. Заобиколиха от южната му
страна и слязоха на малък дървен пристан. Бързо влязоха в ниската къщичка до брега,
където ги чакаше петият от групата Костас. Той беше разсечен в рамото, но с късмет се
бе спасил, за разлика от двамата си приятели, които бяха на дъното на морето. Случката
преди седмица тежеше на всички и липсата на кураж се чувстваше сред тях.
Вълчан усети колебанието и разбра, че още при първия удар може да заеме достойно
място сред пиратите.
Още щом седнаха на масата, извадиха карта и се заловиха с начертаването на план.
Беше нужен, защото турците знаеха вече как действат и реагираха доста добре. Те бяха
разбрали от предни нападения, че гемията ги засича, а две лодки с по двама души ата-
куват от двете страни. Затова никой не гледаше както друг път гемията, а стрелците
гърмяха по лодките. Така двама бяха улучени от разстояние.
Вълчан гледаше как чертаеха начини за нападение – ту един, ту друг, но всички почти
по един тертип. Когато се умориха от умуване и драскане, той се намеси:
– Аз не съм участвал в такива неща, но може да направим и друго.
Ставрус го погледна.
– Казвай, момче, може пък да е по-добро. Те вече знаят всичките ни номера.
– А пробвали ли сте с пожар?
– Пожар ли?
– Да! Просто да ги накарате да повярват, че има на борда на гемията пожар. Може да
запалим в казан огън, който повече да пуши, отколкото да гори. Тогава, когато се приб-
лижат, скачаме при тях и ги избиваме.
Ставрус поклати глава и се замисли.
– Може и да се хванат – продума той. – Само че ще го сторим далече от предишните
места. А и всички трябва добре да се скрием. Преди да се доближат, никакво движение
освен на един, който уж ще се мъчи да гаси пожара.
– А по колко стрелци има на гемия? – запита Вълчан.
– Ако е царска – по десетина, ако е на бей29 – по пет-шест.
– Само да ги изненадаме, докато се усетят, са свършени. Първо стреляш отблизо с
пищов в едната ръка, а после с ятагана. Те с пушките от близо няма да смогнат да се
нагодят – усмихна се българинът.
Гърците се спогледаха. Костас направи гримаса:
– Укумуш момче. Пък и сече му акъла. Българин, ама? ..
Чул тази приказка, Вълчан се подразни, че гърците се имат нещо повече, но си пре-
мълча. Само лицето му се изпъна. Той се усмихна, излезе навън уж по нужда и седна до
гемията.
Вълчан не знаеше гръцки, но когато започваха разговор между тях, той спокойно наб-
людаваше израженията на техните лица. Много малко бяха заедно, но разбра, че тези
хора са просто разбойници. Всичкото това бе само да богатеят лесно. Но трябваше ня-
къде да изкара зимата, а щеше да научи туй-онуй. Най-много искаше турци да коли, че
не ги понасяше никак.
Вратата се хлопна и Ставрус се приближи.

29
Бей – титла, широко употребявана в Османската империя за обозначаване според случая на
административно лице, държавен чиновник, военачалник и т. н.
10
 – Няма ли да си лягаш, момче?
Вълчан кимна и се прибра...
Рано заранта всички се качиха на гемията и потеглиха с попътния вятър към Солун...
Бавно плаваше лодката, а пътят бе дълъг. Затуй Ставрус караше Вълчан да гърми по
плаващи нишани30 във водата. Здравите му ръце стискаха пушката и само след няколко
изстрела оловото взе да улучва точно, където трябваше. За няколко дни Йоргус, който
се славеше сред техните като мерач стисна ръката на Вълчан.
– Евалааа31! – като закована е пушката в ръцете ти. Ама и окото не трепва. Ашколсун32!

Момъкът само се усмихна и продължи да се учи. Научи се да стреля с пищов и пушка.

Хвърляше нож, където иска, но най-добър бе с ятагана. Махнеше ли със сила и бързина,
дърво колкото човешка ръка отсичаше от ряз. Гърците се смаяха. Ятаганът му не се
виждаше, когато момчето вземаше да го върти. Само свиреше острието му във въздуха,
а българинът не спираше. Месеци обикаляха из морето между острови да изберат място
от където да ударят хазна33 или поща. Накрая се спряха на остров само от камъни и
тръни. Ставрус знаеше там пещера. Огледаха мястото и оставиха двете малки лодки на
брега. После гемията се отдалечи и след два дни пристана в Солун.
Всички се пръснаха със задача да разберат от техни хора за преминаването на тър-
говци или хазна. Вълчан остана със Ставрус да му гостува в дома.
Хареса той Вълчан, а имаше и друго, което си бе наумил за него. Но сега искаше само
да го изпита. Трябваше другари да станат, пък чак тогава можеше да му се довери. Видя
той, че момчето беше сърцато, силно, можеше дълго време да му е от полза...
Но Вълчан си беше наумил друго. Не бе оставил той бащиния дом и близките си ей
тъй. Искаше да прогони турците от България. Затуй слушаше внимателно разговори
между разбойници, когато ставаше дума за въстание против гаджалите. Кой къде бил,
какво видял; чуваше, че гърците се готвят да ударят чалмите и фесовете в земята...

***

Изминаха две години през, които пиратите нападнаха няколко гемии, но все на
дребни търговци. Рано през пролетта дойде хабер 34 от някой си Емин ага, от който те
разбраха, че поща ще минава за Цариград. Всички се събраха и заедно с още двама сърби
се върнаха в пещерата на каменния остров. Трябваше по двама да има в двете лодки, а
четирима да се скрият в гемията. Приготвиха казана, накладоха в него огън, като от
време на време слагаха мокра трева и тръни, за да пуши. Гемията остана да се носи
недалече от острова, а лодките чакаха скрити между големи те камъни.
Сърбите бяха от друга група на разбойници – пирати, която почти бе избита преди
време. Двамата се отърваха като по чудо от пълната е аскери35 лодка. Сега повече от
всичко искаха да мъстят на турците...
Цял ден и цяла нощ гемията се клатеше, носена от вълните. На разсъмване се чу тур-
ски говор близо до тях. Някой подвикна към гемията, видял големия пушек. Ставрус

30
Нишан – знак, мишена
31
Евалла – благодарност
32
Ашколсун – Браво
33
Хазна – много пари, злато, предназначени за султана
34
Хабер – известие
35
Аскер – редовна войска
11
хвърли трева в казана и с ведро то загреба вода от страната на турската лодка.
– Какво става, аркадаш? Какво гори? – чу се въпрос от въоръжен сеймен.
– Стоката! Стоката, агалар – изплака Ставрус. Как стана не разбрах, лумна отведнъж.
– Голям е май огънят – махна с ръка сейменът.
– Няма да може сам – обади се друг.
Турската гемия свали платното и кърмата ѝ се доближи до изпълнената с пушек гемия
на Ставрус. Всички се бяха струпали и гледаха непрестанно увеличаващия се дим.
Никой не видя как зад тях излязоха двете лодки, досега скрити из камъните на острова
и загребаха, прикрити от стелещия се над водата пушек. Един беше на греблата, а дру-
гият – на носа, с приготвено за стрелба шишане36.
Гемиите се опряха и петима турци скочиха с ведра на борда. Още щом се озоваха на
палубата, Вълчан отметна абата с която бе покрит. Гърците също скочиха. Сеймените
се стъписаха, пуснаха ведрата и хванаха да вадят ятаганите от силяхлъците37 си. Вълчан
съсече единия. Краката на турчина се огънаха и той седна. Острото желязо го бе разря-
зало почти до кръста. Ставрус и Георгиус също съсякоха по един. Вдигна се врява, два-
мата турци завикаха за помощ и се мъчеха да се върнат обратно.
Видели какво става, османлиите, които бяха останали на голямата гемия, започнаха
да гърмят срещу пиратите.
Вълчан и гърците се стаиха кой където беше и зачакаха пукотевицата да спре. Когато
османлиите презареждаха, те пукаха към тях, за да не могат двамата останали на тяхната
гемия да се върнат.
В това време някои от турците бяха видели лодките и се разделиха на две, захвана се
стрелба и от задната страна на техния платноход.
Използвайки разделянето на шишанетата на две страни, Вълчан, прикрит от пушека,
започна да се придвижва към двамата турци на тяхната гемия. Костас също запълзя към
кърмата, като се мъчеше да ги съзре. Но от стелещия се гъст дим от казана не се виж-
даше нищо на аршин38. Боят вече се водеше слепешката. Гърмеше се на сляпо и на къс-
мет. Когато доближиха вече на два аршина, османлиите се мернаха на кърмата опит-
вайки се да прескочат бордовете.
Костас гръмна но един и той падна, като ревеше от болка. Вълчан го довърши с ножа,
но последният качил се на тяхната лодка турчин стреля с пищова и Костас разпери ръце.
Изпсува на гръцки и падна окървавен на плита 39 . Турчинът хукна да прескача през
борда, когато Вълчан го гръмна. Гаджала се спъна и политна във водата. От турската
гемия загърмяха вкупом. Ставрус и Вълчан легнаха и се прикриха от куршумите, но
Георгиус не успя. Улучен в слепоочието, той падна като откосен, а кръвта му хвърчеше
по дъските. Щом изпразниха шишанета си, Вълчан и Ставрус отвърнаха на турците и с
пищовите си. Чу се как някой падна в морето, а друг изрева от болка.
В това време, прикрити от гъстия пушек, четиримата от лодките се качиха при сей-
мените откъм носа. Захвана се битка, като сеймените останаха по средата. Вълчан за-
реждаше фишеци на кърмата и стреляше, като се стремеше да не пропуска изстрел.
Ставрус му подражаваше. Гаджалята гърмяха, чуваха се псувни, примесени със стена-
ния на ранени, приглушени от силните гърмежи. Усетили, че на по-малката гемия са

36
Шишане – пушка
37
Силяхлък – кожен колан
38
Аршин – мярка – 70 см.
39
Плит – под на кораб
12
само двама пирати, четирима сеймени прескочиха на нея. Озверели, гневни, те бяха ре-
шили да колят неверниците. Съзрял ги сред пушека, Вълчан гръмна с пищова един, след
това завъртя ятагана из ръцете си. Разсече втори и се обърна срещу двамата, които дър-
жаха ятагани и ножове към него. Българинът отскочи от ножа на единия, той изпсува и
вбесен тръгна към него, като изрева.
– Ела, ела тука бе, домус40...
Не довърши, българинът махна към главата му и гаджалът тупна на дъските. Тялото
му се мяташе, а от врата му хвърчеше кръв. Другият, видял какво става, хукна, като
ревеше като луд. Вълчан го последва, но турчинът скочи от гемията в морето. Момчето
се хвана за едно от въжетата и се опита да го съсече, но мокрият сеймен излезе настрани
и заплува. Вълчан бръкна в паласката41 си, извади фишек42, бързо зареди пищова и по-
търси плуващия, като преди туй се огледа за други. Гаджалът завика и заплува към ге-
мията, защото тежките прогизнали дрехи го повличаха надолу. Скоро ледената вода го
покри и той бавно потъна към дъното.
Ставрус стреляше, отвръщаше му само един. Други двама стреляха по четиримата от
лодките. Вълчан зареди втория си пищов и шишането. Направи знак на Ставрус да
стреля и се приготви. Откъм носа на турската гемия се разнесоха три гърмежа. Отвър-
наха им два. Българинът се метна, прескочи бордовете на двете гемии и се озова над
сеймена, който се мъчеше да презареди. Като видя вдигнатия над него приклад, той успя
само да се ококори. Дървото се вряза със сила в кратуната му и чалмата му хвръкна
настрани. Бързо се покачи Вълчан на въжетата и стреля по първия, когото видя до мач-
тата. Турчинът изохка и се изпъна назад. Другият, не можал да зареди се метна във во-
дата, но пиратски куршум го застигна и там.
Ставрус върза по-здраво гемиите една за друга и се прехвърли до Вълчан. Вътре от
гемията се чу шум. Откъм носа дойдоха Никос и единият сърбин Миле. Ставрус им
направи знак да се отдръпнат от вратата. След това бутна с ятагана си дръжката. Чу се
гръм, оловото проби шумно вратата. Гъркът понече да се покаже, но втори изстрел от-
чупи треска от външната страна. Вълчан се метна над руля43, провеси се над рамката и
стреля с пищова. Отвътре се чу как някой се строполи на пода. Ставрус влетя и след миг
изведе дебел турчин, облечен в сърма44 и окичен със злато.
– Другият е мъртъв – показа гъркът вътре и блъсна напред гаджала. Дебелата лоена
топка се препъна и се търколи по дъските.
– Чакайте бе, хаирсъзи! – седна до мачтата дебелият чалмалия. – Аз съм Тосун бей.
Нося дарове на султан Салим III от... – не довърши. Вълчан стовари ятагана си върху
чалмата на бея. Главата му се пръсна като диня, а лицето му се изкриви на една страна.
Дебелият си остана, така седнал до дирека. Само кръвта изцапа сърмените му дрехи.
– От такива като нас носиш дарове – просъска Вълчан и се изплю върху бея.
– Сега стана тя! Ако ни пипнат заради този, главите ни хвърчат на часа. – затюхка се
уж Никос.
Ставрус се усмихна.

40
Домус – прасе, свиня
41
Паласка – кожена кутия за куршуми
42
Фишек – ръчно приготвен патрон
43
Рул – корабно кормило
44
Сърма – плат

13
 – Абе те хвърчат тъй или инак, ами поне да има за какво. Колкото повече такива взе-
мем с нас, толкова по-добре. Хайде, вкарайте всички убити османлии и претоварете да-
ровете и алтъните45 на нашата гемия.
Никос се намеси:
– Йоргус и Зоран са ранени лошо.
Ставрус и Вълчан тръгнаха към носа. Сърбинът бе издъхнал, като стискаше шиша-
нето, целия облян в кръв. Гъркът бе улучен в рамото, но се държеше. Ставрус разряза
шаяка46 и огледа раната.
– Скъсайте от бея парче чист плат – извика той на Никос и Миле. След това превърза
другаря си.
– Може да се отървеш, но Костас и Георгиус не можаха! – след което гъркът свали
чалмата си.
После хванаха и пренесоха на ръце Йоргус. Тялото на Зоран положиха до двамата
мъртви гърци, а всички османлии, барабар с бея, вкараха в изпразнената им гемия. Ни-
кос и Миле завързаха двете лодки за кърмата, Ставрус и Вълчан пробиха борда на тур-
ската гемия и тя взе да се пълни с вода. Докато вдигнат платното, тя съвсем се наклони
на една страна и бавно потъна.
– Бая ли е дълбоко? – попита Вълчан.
Ставрус махна с ръка:
– Много е, и дявол не мой ги откри.
– Бая нещо бастисахме, а? – погледна го българинът.
Гъркът поклати глава и въздъхна.
– Ех, ако не бяха ударили момчетата, а то? .. Ама какво чакахме? Какво дойде? Много
гаджали на гемията. По едно време бях на път да се отказваме. Добре че посече четири-
мата.
Никос и Миле се спогледаха.
– Айде бе, четирима? – направи гримаса Миле.
Йоргус, облегнат на въжетата, се обади.
– Не четирима, ами четирийсет ще посече тази хала! Я го виж!
Ставрус го потупа.
– Голям мъж, голям хайдут! А ако Бог му е дал дълъг живот, кой знае какъв ще стане!
Вълчан тръсна глава, не му беше до техните хвалби.
– Язък за кафадарите47 ни! Те османлиите много, ние сме малко. Тях години да ги
колиш, няма да свършат. Мамка им! ..На, стопихме се!
Гемията плаваше към острова с колибата. Там можеха да се скрият и да отдъхнат. До
настъпването на нощта гемията стигна закътаното място. Скоро след това погребаха
мъртвите си кафадари и разтовариха заграбеното. Имаше сандък със злато и сребро в
него. Много платове, сърма и разни украшения...
Ставрус се захвана с разделянето на парите, а Вълчан мереше скъпите дрехи. Докато
вадеше платове от голям сандък, той откри на дъното му красив силяхлък, два пищова
османлииски със златни дръжки, ятаган със седеф и злато и две криви ками, със сре-
бърни дръжки. А най-отдолу – изографисано от приклада до цевта и обковано със
сребро и злато късо шишане.

45
Алтъни – златни пари, жълтици
46
Шаяк – груб вълнен плат
47
Кафадари – приятели
14
 – Вълчане, ела сядай тук – обади се Ставрус. – Остави ги тези парцали. Злато вземи,
злато.
Българинът върна дрехите и платовете в големия сандък. Сетне седна на масата и
огледа четиримата пирати. Видя тази искра на алчност в очите им. Тази измамна сила
на златото и парите, за които се губеше човешки живот. Пред всеки стоеше купче злато
и сребро.
– Платовете няма ли да ги делим? – запита Вълчан.
Никос се засмя.
– Парцалите ги вземи всичките за теб. На нази злато ни трябва. С пари всичко можеш
си купи. Нали, побратими, – обърна се той към Ставрус и Миле.
Всички се засмяха и станаха да крият парите, всеки на свойто си място. Вълчан
прибра златото в кожена торба и я метна през рамо. После продължи да ровичка из сан-
дъците. Имаше свещници, джезвета, филджани48 за кафе и много други джунджурии.
Ставрус слезе от гемията и извика всички.
– Трябва да тръгваме за Цариград. Сега никой няма да очаква, че разбойниците ще
идат там. Ще ни търсят другаде.
– А Йоргус? Кой ще се грижи за раната му? Аз оставам тука – отсече Никос.
Миле застанало гърка.
– И аз съм с него, то там баш49 в устата на лъва се мушкаме.
Ставрус погледна българина. А той поклати глава:
– Идвам с тебе. Не можеш сам. Пък ако не им трябват парцалите, да ги натоварим, ще
ги продадем в Цариград, тук само ще гният – предложи Вълчан.
Никос и Миле без да чакат и миг, натовариха петте сандъка. Само да не ги карат при
турците...
Късно през нощта гемията вдигна платно и отплава в морето. Вълните плискаха в
дървените бордове. Тъмнината скриваше пътуващата пиратска гемия...
Разсъмна се, из морето започнаха да се мяркат лодки на рибари. Вълчан седеше зад
руля, а гъркът четеше нещо на носа, като сам си говореше и махаше е ръка. Българинът
се засмя. Той не знаеше да чете и надвесеният над парчето кожа Ставрус му се виждаше
смешен.
– Абе, побратиме? Ако ни барнат османлиите какво ще избереш, бесилка или ка-
лъчка?
Гъркът унесен в четенето, подскочи.
– Въъй, пепел ти на устата, Вълчане! Да не дава Бог туй. Само да не става, че ние без
бой няма да се дадем и най-много от куршум да си идем от този свят. Ама недей да
викаш дявола.
Момъкът се засмя.
– Защо ми дадохте парцалите? На вас само злато ли ви трябва?
– Парцали можем всякога да бастисаме, ама толкова злато рядко се пада. Ти това го
остави, гледай ей онази скала и карай натам. Да не се захласнеш, че отиваме на дъното,
ако се бутурясаме50 в някоя канара под водата.
Вълчан се засмя отново.

48
Филджани – чашка без дръжка за пиене на кафе
49
Баш – личен, най, водач
50
Бутурясвам – удрям, събарям

15
 – Тука е дълбоко, каква канара? С какво още ще ме наплашиш, за да те оставя да се
кокориш в тези драсканици?
Гъркът не го чуваше, той два дни чете и се въргаля с тапията51. Спря чак когато се
видяха първите минарета на Цариград...
Гемията бавно мина през пролива и се изгуби из многобройните лодки, вързани по
мостове и пристани. Беше надвечер, когато българинът и гъркът се облякоха с нови
дрехи. Като бейове се настаниха в хана на Фазлъ Тефик. Там хапнаха печено агне и
дълго пиха кафе с агите...
След това Ставрус остави Вълчан в кафето на Еди куле и се изгуби в града. А бълга-
ринът заслуша как агите разправят за размирното време. Шестгодишното мурабе с Ру-
сия изтощило Империята. А сега новото – пак между Турция и Русия, барабар52 с Авс-
трия, я довършило почти. Бунтовете на Еничерите, чумата в Ромелия и най-голямата
суша в Родопите предното лято довели до страшен глад. Сега Селим III, неспособен да
защити тези райони бе оставил кръвожадните кърджалийски орди да грабят. А за агите
в Цариград не достигало нищо. Най-много се ядосвали на еничарят Осман Пазвантоглу,
защото всичко тръгнало от него. Той дал пример на разбойниците от Родопите за не-
подчинение и размирици. Затова султанът приготвял войска, която да го накаже...
Българинът се отпусна. В душата му нещо запя. Най-накрая бе чул това за което тол-
кова много бе мечтал. Османлиите страдат и са уплашени. Докато се наслаждаваше на
добрите новини, Ставрус се върна с един турчин. Вълчан се изненада, когато още при
влизането агите му отдадоха селям53. Беше голям човек, щом всички го почетоха. Гъркът
седна и представи Вълчан като Кадир бей, а Емин ага го поздрави подобаващо. Бълга-
ринът не разбра отначало, че този Емин ага бе кятибин54 на султана. Именно той даваше
сведения на Ставрус за пощата и хазната. Времето и пътят, откъдето те трябва да минат
за Цариград... След това пиха кафе и поговориха. Емина прибра парите, които гъркът
му даде и заедно си тръгнаха...
Когато се прибраха на гемията, Ставрус обясни на Вълчан, че вече той ще се среща с
Емина. От него ще взема сведение и ще му дава пари, защото него можеше да го запо-
дозрат поради многото им срещи.
– Значи всичко е вярно? – запита Вълчан.
– Кое да е вярно?
– Ами чух агите като говореха, че Империята запада. Раздирана е от бунтове и пог-
роми. Ето, щом кятибинът ги предава, какво остава за агите и бейовете, които са наст-
рани!
– Ех, мойто момче! Трябва ли да ти казвам пак, че златото, парата движат всичко. Ако
ги имаш, какво те интересуват другите. Щом Бог е отредил за някой бедност, мъки –
значи така трябва. Да гладуват, да мрат. Туй е! А ти, щом си богат – с пари, злато, сари,
гледай си кефа и не бери кахър55 за тях...
Вълчан нищо не каза. Само дето гъркът му падна в очите. Алчността на побратимия
му го отвърна от него. Българинът се засмя и не се издаде.

51
Тапия – карта
52
Барабар – заедно
53
Селям – поздрав
54
Кятибин – висш чиновник в Османската империя
55
Кахър – грижа

16
 – То май си е тъй! Ама и аз съм един?
– А така! Ууу, дойде ти акълът. Утре ще ти покажа как ще живеем...
Нощта мина бавно за Вълчан. Докато гъркът хърка, той не мигна нито за миг. Не го
блазнеха парите, а друго. Искаше да махне турците от България. Искаше свобода. Но
разбираше, че за да може това да стане, трябваха много злато и пара. Трябваше да се
купуват пушки, джепане56, фишеци. Да се подкупват турските мекерета с висока власт.
Да се нахъсва народът и да се учи на бой...
Заранта Ставрус взема Вълчан и купиха къща за него. Българинът не посмя да откаже,
да не би гъркът да се усъмни. Сетне хванаха хора да пренесат сандъците в нея.
– Сега вече няма какво да му мислиш. Къщата ти сарай. Дрехите ти дрехи, парите ти
пари. Само жена ти трябва и туй то. А ний нашата ще си я вършим пак, ама умно. Без
да се врем между ятаганите. Само ще казваме как...
Вълчан се съгласяваше с всичко, той усещаше, че Ставрус е наумил нещо голямо и
не искаше да го пропусне... Вечерта преспаха в къщата, а сутринта седнаха да пият кафе
с агите. Заети с къщата, те не бяха разбрали, че османлиите се бяха усетили за грабежа
на хазната. Част от мачтата на потъналата гемия се бе отчупила и издала потъването ѝ.
Сетне открили един от сеймените с куршум в тялото и тръгнали да търсят хаирсъзите,
дръзнали да грабят царски дарове...
Два-три дни пристанището бе като кошер на разбутани оси. Дебнеха, душеха нався-
къде... На петия ден след обяд голяма тълпа се събра на пристанището. Нещо ставаше и
Ставрус излезе да види какво бе то. Вълчан го последва, като сложи пищовите и ножо-
вете на кръста. Отдалече видяха набитите на колове три глави, но не се догадиха на кого
са. Чак когато доближиха, познаха побратимите си. Телата на Никос, Йоргус и Миле
бяха хвърлени в лодките. Трите сандъка с джунджурии също бяха на мегдана. Двама
сеймени също бяха убита и ги сваляха от турската гемия. Явно бе, че момчетата не се
бяха дали без бой...
Идваха още лодки и гемии, пълни с низами57 и сеймени. Двамата леко се отделиха от
тълпата и се прибраха в къщата. Не се показваха навън, защото заптиетата58 духнеха
като копои59 навсякъде. Тежко и горко на онзи, когото нарочеха за обира...
Всичко трая няколко дни. След това всички лодки и гемии с аскера излязоха в морето
да дирят пирати. През това време Вълчан гласеше оръжията по себе си, а гъркът все
четеше нещо. На четвъртия ден Ставрус седна до българина и подхвана разговор.
– Вълчане, то май ще мине доста време докато тези гаджали се умирят заради обира. –
Гъркът, явно опечален от загубата на другарите си, се размекна. – Тъй като останахме
двама, искам да те питам нещо:
– Питай, щом искаш!
– Абе, ти нали си българин?
– Българин съм.
– А знаеш ли вашите планини?
– Знам ги.
– Добре ли ги знаеш?
– На пръсти. Както мене си!
– А тъй. А къде е Троянският проход?

56
Джепане – барут
57
Низами – редовната войска
58
Заптие – полицай
59
Копой – ловно куче
17
 – Нали ти казах? Знам го! Ама защо все Балканът ти е в ума?
– Защото имам аз тапия за там. Тя казва за пещера от римско време. В нея е бил руд-
ник. Злато вадели римляните и тъй оставили кюлчетата, като си тръгнали.
Вълчан се усмихна и направи гримаса недоверчиво.
– Имам, бре човек! Толкова време я четох. Ей я на – и гъркът я подаде на момчето.
Вълчан я взема и я огледа внимателно, но като не можеше да чете, му я върна.
– Дето ще се крием тук и да берем страх докато се върнем всичко ще е отминало. А
като натоварим гемията със злато, по сто сарая ще си купим.
– Абе не вярвам аз на тези тапии, ама...
– Ще вземеш да вярваш, като те накарам да товариш купища злато – продължи Став-
рус.
Вълчан отново се засмя, за да не се издаде пред гърка...
Надвечер слязоха при Фазлъ Тефик, хранеха се и умуваха откъде и как ще минат...
Нощта премина бързо. Още щом се развидели, двамата се качиха на гемията. Вълчан
бе облечен с бейски дрехи, а в силяхлъка му стояха красивите пищови и ножове. Ши-
шането и ятаганът лежаха в сандъка с останалите дрехи. Никой от стражата не се усъмни
в тях и след като натовариха храна, тръгнаха да вдигат платната... Гемията бавно се
изнесе между големите платноходи, от които се подаваха наредените като броеница
оръдия. Вятърът наду платната и лодката запори морските вълни.
– Ех, един път да хванем Балкана! – потърка ръцете си Ставрус.
Вълчан не каза нищо, само гледаше набития мургав грък, чиито малки хитри очи бя-
гаха като пламъчета в различни страни.
– Българино, само да намерим имането и край с тези обири и страхове. Стар съм за
тези неща. Мене ми трябва покой вече. Хубав сарай, жени, ядене, пиене и музика. То
другото е бошлаф работа.
– Щом казваш? – тихо отговори Вълчан и умът му хвръкна надалеч.
Друго си мислеше той. Не му беше до глупостите на гърка. Поробен бе народът бъл-
гарски, топеше се като свещ с всеки изминал ден. Черкезите60 и низамите не спираха да
карат робини и деца към Цариград. Цели села бяха съкипясвани61, опожарявани. Мъ-
жете – изклани и изби ти, а жените и децата оковани и продавани за роби. Хайдутите
спасяваха по някой път роби и избиваха пазвантите 62, ама това не беше достатъчно.
Трябваше всички да хванат калъча, мало и голямо да тръгнат на бой като един. Тази
мисъл не излизаше от ума на младия левент.
– А бе, капитане? – захвана Вълчан отведнъж. – Мой ли ми каза, едно?
– Какво да ти река? – обърна се гъркът.
– Ами ако се надигнат всички българи, ама отведнъж с оръжие в ръка, могат ли про-
гони гаджалите от българските земи?
– Знам ли? То туй е трудна работа. Видя ли корабите? Топове, армия, силни са тур-
ците. Ама що се хабиш с такива работи, бре? То като имаш злато, където и да си, ще ти
е добре. Златото, момче, купува всичко. Туй да го запомниш от дядо си Ставрус. Ти
гледай само да намерим мястото на тапията, пък тогава ще ти река аз какво му трябва
на човек!...
Вълчан се излегна на носа и отново потъна в размишления... Гъркът завъртя руля и

60
Черкези – нередовни конни части
61
Съкипясан – съсипан, разрушен
62
Пазвант – пазач
18
погледна българина:
– Ей, побратиме, къде се отвя пак?
– Абе за един сарай си мисля. Ама голям сарай.
– А такааа! – развесели се Ставрус. Тъй те искам аз тебе.
– Толкова голям за целия мой народ – тихо прошепна момъкът, че гъркът не го чу...
Гемията се клатеше между вълните, а в далечината се виждаха баирите на поробела
България.

***

Седмица след като се люшкаха из морето, гемията спря на малък мост под Зехтин
борун. Стъпиха на здрава земя. Беше нощ, но не искаха да губят време. Отидоха при
рибарите и платиха да пазят гемията. После от един хан купиха каруца, коне и след като
натовариха багажа, тръгнаха из прашните пътища към Троянския балкан.
От бая време Вълчан бе из моретата, но сега отново се върна в ада на земята. Пак
виждаше страданието на хората, боищата, поругаването. Той беше се скрил под бейс-
ките дрехи, а сърцето му бе станало на камък...
Каруцата тракаше по каменливите пътища десети ден. Вече на два пъти край тях ка-
раха роби. Синджирите звъняха още в ушите на Вълчан. А безсилието го вбесяваше.
Той беше готов да гръмне и разсече няколко черкези, но и двата пъти бяха по двайсетина
души...
Тъкмо бяха превалили малък брод, когато от пролома се чуха писъци и звън на син-
джири. Вълчан обърна очи натам и видя жени и деца, оковани и карани от седем души.
Черкезите биеха и подкарваха отпадналите.
Каруцата приближи и те отдадоха селям на натруфения бей. Вълчан дръпна юздите и
спря конете. Сетне бавно слезе, като понамести силяхлъка си.
Гъркът остана на каруцата, посърнал като есенен лист. Вълчан застана сред черкезите
и ги огледа.
– Къде карате гяурките, бре? – запита той. Няма ли една, две за Кадир бей?
– Има беим, има. Ако дадеш добра цена, избирай. Че те в Стамбул няма да останат.
Вълчан се приближи до окованите жени и девойки и ги заоглежда.
– Хей тази! – посочи той млада, красива българка точно в средата на колоната.
Искаше да я отвържат, за да могат да освободят и другите преди нея.
Единият от черкезите застана до него и поклати глава.
– Тази струва много!
– Колко много? – запита Вълчан.
– Не е за теб беим63! Тя е за султан! Такава хубост!
В този момент едно детенце се разплака и черкезът полудя.
– Сус! Сус, гяур с гяура ти, я-я-я! Изръмжа той, но детето продължи да пищи упла-
шено.
Тогава един от останалите седмина го хвана, вдигна го във въздуха и махна с ятагана.
Телцето бе разсечено на две и падна в прахта окървавено. Жените писнаха и се задър-
паха на всички страни. Черкезите заудряха с бичовете си наред...
Вълчан хвана едната кама и с рязко отсечено замахване удари този до него. След това
наръга втори. Набързо извади ятагана си и докато разберат какво става, момъкът с един

63
Беим – обръщение към бей: бею мой
19
скок съсече още двама. Тримата оцелели хукнаха по баира, но Ставрус извади пищовите
и гръмна двама един подир друг. Последният, видял окървавените чалми, седна и се
замоли.
– Недей, беим! Чакай! Вземи ги всичките! Твои да са. Аз...
Не довърши. Ножът на Вълчан проби гърдите му. Ставрус остана като изумен. За
няколко мига гаджалите се изтъркаляха като зелки по земята.
– Вълчане! Абе човек какво правиш? Давай да тръгваме, че може и други да дойдат.
Двайсетината жени не можеха да проумеят как турчин, бей, коли черкези, а другият
му вика Вълчан.
Видял объркването, той извика:
– Българин съм бре, ей! Не съм бей. Това са само дрехи бейски...
Женорята се струпаха около него да му благодарят, а той захвана да ги освобождава
от синджирите. Завалийките ридаеха от радост, съдбата се бе смилила над тях. След
като освободи и последната жена, Вълчан и Ставрус бързо нахвърлиха труповете в близ-
кия дол. Събраха оръжията им и българинът посочи пътя.
– Хващайте обратно към селото си – извика им той и се качи на каруцата.
Младата девойка, която той избра, го доближи.
– Нямаме село, байно! Нямаме вече нищо! Всички мъже изклаха, а къщите подпа-
лиха. После ни разделиха на две, нас ни подкараха насам, а другите Бог знае къде!
Вълчан ги огледа.
– Тогава хващайте гората и търсете някъде другаде села. Само тихо и мирно да не ви
усетят гаджалите, че пак сте на синжирите!
След което всички хукнаха към гората и скоро се загубиха в нея.
Ставрус дръпна юздите и конете се понесоха по прашния път. Никой не проговори,
докато не се отдалечиха доста от мястото.
– Абе, момче! Какво ти стана, ако ни хванат, край с нас. Повече не ми изкарвай анге-
лите така! Поне ми кажи, като ще вършиш нещо. То аз дори не разбрах как стана.
Вълчан не отвърна нищо. Само лицето му бе лъснало от опънатите скули...
Пътуваха още няколко дни, докато накрая спряха в хан близо до река. Там оставиха
каруцата на съхранение и се метнаха на конете, само че вече с аби и калпаци вместо с
чалми. Трябваше да навлизат в Балкана, а там чалмите можеха да им донесат много
бели...
Много дни двамата побратими се катереха по урви и сипеи, прехвърляха баири и вър-
хове, но все напразно. Не можаха да намерят белезите, които бяха описани на тапията...
Цяло лято се блъскаха из Балкана. Един ден през септември Вълчан влезе в един про-
цеп, пълен с камъни. Отначало бе тесен, ама навътре се разшири и всичките камъни –
редени като в тапията. Още щом мина двайсет аршина, влезе в голяма одая. След нея,
във втора, в трета, а там нещо страшно! Кюлчета златни редени цяла камара. Ставрус
като ги видя, падна на колене и се замоли.
– Имало Бог ей! Имало! Ха сега да видят те кой е дядо Ставрус!
След няколко часа оглеждане намериха и златната жила с много златни камъчета по
пода.
Гъркът не беше на себе си. Още щом излязоха пред пещерата, той захвана.
– Слизаме в града, взимаме катъри и после с каруцата при гемията. От там в Солун
да купим имота на Суати паша. Сетне, докато сме живи – кой каквото иска.
Вълчан се усмихна.
– Виж сега, трябва да направим белег на тази бука чаталата. Да не се объркаме като

20
дойдеме пак.
Ставрус извади камата и направи голяма стрелка с кръст в кората на дървото. Сетне
потупа Вълчан по рамото.
– А така, сега веки сме добре, а ти мурабе ще ми правиш!? Ааах, как ще си купя сарай,
как ще си купя роби, как... – не довърши. Кривата кама преряза врата на гърка. Той само
успя да извърне поглед към Вълчан. Като че го питаше защо?
– Парите не мой да се пилеят ей тъй! Нужни са за свободата, а не за твоите сараи! –
продума Вълчан на глас, – Затуй прощавай, побратиме!...
След това момъкът погреба гърка Ставрус под буката. За няколко дни затули цепна-
тината на пещерата и слезе от Балкана. Върна се в хана, където оставиха каруцата с
дрехите и остана няколко дни да си почине. Отново облече бейските дрехи и се натруфи
с красивите оръжия. Не искаше да рискува излишно...
На третия ден заранта, тъкмо се канеше да тръгва, когато пред хана спряха трима
конника. Те и конете им бяха плувнали в пот. Ханджията бързо ги посрещна и с голяма
плахост започна да ги обслужва...
Турците насядаха на миндерите и разположиха оръжията си до тях.
– Ей, гяур! – подвикна единият на ханджията. – Кажи на ханджийката да донесе ка-
фето. Не я крий, че...
Мъжът се разтрепера. Бързо излезе и след минути се върна с жена си. Тя взема под-
носа с филджаните и ги сложи на софрата пред чалмалиите. Единият турчин я хвана за
ръката.
– Гяур! Отиваш и наливаш вода от чешмата зад завоя – обади се другият.
– Ама, аго, аз... – с треперещ глас се опита да омилостиви турчина уплашеният хан-
джия.
– Сус! Мекере с мекере! – извика този, който държеше жена му.
– Тръгвай, бре! Домусчу 64 гяур!
Мъжът излезе с наведена глава и насълзени очи. Бързо взема една стомна и яхна един
от конете. После препусна към чешмата, която бе на два хвърлея с пушка по пътя. Въл-
чан намести пищовите и камите в силяхлъка си. Препаса ятагана и взема в ръце шиша-
нето. Бавно отвори вратата и влезе в хана. Турците, като видяха натруфения млад бей,
се усмихнаха и само поздравиха. Вълчан седна отстрани и извика на жената.
– Донеси нещо за ядене, ханджийке! Ама да е топло.
Турчинът, който държеше жената, се обърна към него.
– Беим, чакай! Нас като оправи, тогаз ще ти я дадем и на теб. Затуй стой си кротко,
мирно и си трай!
Вълчан побесня, но още се сдържаше, когато влезе ханджията – потен, със стомна във
ръка. Той бързо я подаде на турчина, който държеше жена му.
– Вземи аго, студена е, от чешмата.
Гаджалинът го погледна стръвнишки и взема стомната. Отпи глътка и пусна стомната
на пода. Тя се пръсна, а водата се разтече по дъските.
– Бягай, гяур, за друга, че тази се строши, а тези двамата също са жадни. Ама този път
пеш, че тази беше в прах от коня.
– Недей, аго! Моля те, бе!
Турчинът го ритна и той падна на земята.
– Тръгвай бре, самсук! – изръмжа другият.

64
Домусчия – свинар
21
 Жената се наведе и започна да събира парчетата от стомната, когато Вълчан стана и
се приближи до турците. Изчака жената да се отдръпне и погледна най-близостоящия.
Но той го изпревари.
– Какво, беим? Не ти се чака ред, а? Ама ще чакаш! Гяурката си я бива.
– Май много сте се разпасали, щом нямате уважение към по-горни от вас? – заговори
Вълчан.
Турците се спогледаха.
– Абе, бейче, ти май не си от тъдява? Иначе щеше да знаеш, че хората на Тосун Чолак
не се кланят никому.
Вълчан насочи шишането към близкия. Той облещи очи. Другите хванаха ятаганите.
– Чакай, беим, ще стане поразия65. Не се докачай толкова.
– Значи сте катилите на Тосун Чолак? А знаете ли кой съм аз? Хайдут Вълчан ме
викат, не беим! – изрева българинът и шишането гръмна.
Чалмата на гаджала хвръкна с половината му глава на пода. Другите двама се вцепе-
ниха. Докато се усетят гръмнаха и двата пищова към тях.
Единият падна по очи на софрата с пробита глава, а другият се замята ранен. Бързо
извади камата си Вълчан и го закла пред смаяните ханджии. Мъжът се опита да благо-
дари на спасителя си, но той го спря:
– Не ми благодари, ами иди копай трап и ги рови, а ти, жено, чисти бързо кръвта на
чалмалиите, да не дойдат други и да заварят тази каша.
Докато ханджията мъкнеше труповете навън през задната врата, Вълчан седна на
стълбата пред прага и зачака някой да се появи...
Как му се искаше сега Тосун Чолак да дойде да търси хаирсъзите си, че да може и
него да прати на гости при Всевишният им...
Оглеждаше се Вълчан ту в едната посока на пътя, ту в другата, но никой не се появя-
ваше.
Беше някъде по икиндия66, когато пред него застанаха ханджията с още един.
– Как да ти се отблагодаря? Как? – не довърши...
Вълчан стоеше с вдигната ръка и оглеждаше двамата прашни, опепелени като мага-
рета мъже и се усмихна.
– Този кой е? – посочи човека до ханджията.
– Ами той е такова – заувърта с треперещ глас ханджията, като гледаше в очите
страшния Вълчан – хайдутин е! Като теб е той, дааа!
– Хайдутин, а?
– Да, такъв е! Има и още един в мелницата до реката, но е ранен.
– Заровихте ли чалмите?
– Да, войводо! Дълбоко ги закопахме, не могат ги намери и след сто години. Димитър
ми помогна, че тежат много поганците. А и земята отгоре суха, та го повиках.
– Добре! Добре сте сторили. Хайде ние с Димитър да идем при ранения, а ти остани
тук и посрещай пътници. Ако има нещо зор, прати жена си да ни повика.
Ханджията се просълзи и хвана ръката на Вълчан.
– Жив да си, комито! Жив да си дълги години, много над стоте. Хем жив, хем здрав,
да можеш все да колиш гаджалите...
Вълчан тръгна след хайдутина и се замисли.

65
Поганец – лош, отвратителен човек
66
Икиндия – времето след обяд до около 16:00
22
 – Плашлив е народът ни – продума тихо той. – Ето ханджията – ще орезилят жена му,
а той седи и се моли. А иначе млад, здрав мъж. Ама то за това сърце трябва, не само
здравина...
Двамата преминаха през градината и скоро навлязоха в гората. А тя ръсеше пожълте-
лите си листа по земята. Скоро щеше съвсем да оголее... Пътеката пресече коларския
път и воденицата се видя в края му. Скътана под надвесената скала тя шумеше с голя-
мото си колело. Воденичарят, нисък побелял старец, бе седнал на пруста и пушеше с
голямата си лула. Като видя Димитър да върви пред натруфения бей, очите му се око-
кориха и той не мръдна. Димитър разбра, че старецът се уплаши и се опита да го успо-
кои.
– Дядо Маноле, не се хаби, свои сме, не гледай дрехите.
Старецът скочи като ужилен.
– Абе, момчета, ангелите ми изкарахте, ей! Викам си, свърши се тя мойта! Но и на
Мирчо дето е вътре, язък за младото момче!
Вълчан се изправи над него и като го измери с поглед от главата до петите запита:
– Много си плашлив, дядо! А пък хайдути криеш?
– Мога ли, бре момче? Мога ли ги остави? На, ранен е единът, другият си няма нийде
никой.
Вълчан наведе мощното си тяло и влезе в мелницата. Манол и Димитър го послед-
ваха.
В малката стаичка на мелничаря лежеше Мирчо. Рамото му бе превързано, а той –
блед, целият плувнал в пот, се мъчеше с болката. Раната се беше подлютила и само Бог
знаеше дали ще се оправи.
– Вчера му извадих оловото, ама що мъка изкарахме и аз, и той. Беше застанало до
кокала, та се наложи да го разцепя с ножа, иначе с бъркане не можах. Промих раната с
отвара от билки и със силна сливовица, сега веки не аз, а Бог решава – нареждаше като
на изповед старецът.
Вълчан се върна в първата стая и седна на миндера.
– Какво стана? – запита той Димитър. Къде го раниха? Къде са другите хайдути?
– Стана тя каквато стана, войводо. То като се тръгне, все от трън та на глог отива!
Пръсна се първата дружина. Голям сакатлък67 стана. Войводата ни и брат му байрак-
таря я свършиха вместо турците...
– Говори де! Какво я увърташ? – викна му Вълчан.
– Абе то не е за разправяне чак, ама...
Една нощ Големият Бунар, така викахме на войводата, заедно с един от четата Райно,
тайно слизат от Балкана и отиват да разберат какво чине68 около нас новодошлият Хамза
бей. Говореше се, че на лов бил из горите, ама за какво не се знаеше. Затова войводата
решава да разбере. Когато слизат към шатрите на бея, убиват турчин и войводата се
облича в дрехите му. После като агалар влиза в шатрите, убива двама и пленяват Хамза
бей. Сетне и Райно навлича турски дрехи, а бея като гяур вързан и разсъблечен влачат
след конете.
– А тъй де! Какво лошо има? – засмя се Вълчан.
– Абе до там нищо. Ама кога наближават сборището, байрактарят вижда двама сеи-
мени да карат българин. Вдига шишането и гърми по първия.

67
Сакатлък – поразия, беля
68
Чиня – Правя, върша. Що чиниш тук?
23
 – Айде бе! – изруга Вълчан като не отделяше поглед от Димитър.
– Уби брат си байрактарят. Родния си брат, войводата вземал за агалар и туй то. Черни
дни настанаха за дружината. Пръснахме се, кой накъдето му видят очите... Аз останах в
Балкана заедно с Мирчо и Киро барутчията, бяхме решили да търсим друга дружина.
Нямахме си никой нийде и нямаше къде да се приберем. След неделя бродене из чука-
рите попаднахме на хайдути от дружината на Пенко войвода. Те бяха дванайсет души и
ни приеха при тях. Войводата бе строг, но много доверчив човек. За разлика от байрак-
таря му Янул Налбанджията. Само той от време на време възпираше дружината от по-
разии. Хайдутувахме няколко лета, когато един ден срещнахме овчарин на Сабри бей.
Кошарите му бяха на високо над боазите до Тунджа. Точно там бяхме прекосили реката
по стар дървен мост. Чобанът ни даде две шилета и ни покани на другата нощ в коша-
рите. Беят щял да носи храна и пиене, че да ни ги дадял. Войводата се съгласи и не чу
Янул, който се опасяваше. Още с отиването аз, Мирчо и Тодор Косата останахме да
вардим. Другите метнаха сливовицата. Към полунощ наскачаха сеймени и се почна
клане. Всички паднаха под ножа. Само тримата хванахме по реката, докато попаднахме
при дядо Манол. Гладни, уморени, а за Мирчо да не казвам, сам го виждаш. Тодор след
дни ни напусна...
Вълчан мълчеше. Беше се замислил за нещо, или просто преценяваше разказаното.
Кой бе виновен за унищожаването на четата? Явно виновните бяха много. Слаб войвода,
непокорни хайдути, сливовица и десетина сеймени избиват петнайсет. Правеше си
сметка от чутото, какво трябва и какво не трябва да се прави при хайдутлука...
Сетне отърси глава и стана.
– Аз тръгвам. Когато пукне пролетта, ако сме живи и здрави, ще хващаме Балкана. А
вие ако чуете или знаете смели момци, които искат да мрат за свободата нека дойдат
тук напролет. Аз като ги изпитам, ще реша кой ще става хайдутин и кой не. На всеки
казвайте – Вълчан комитата е тръгнал да освобождава България, не само да мъсти, граби
и богатее...
Манол и Димитър гледаха огромния като канара българин и тръпки ги побиваха само
от вида му.
– Ех, момче, момче! Дали нявга това ще стане? – погледна го отсреща мелничарят и
се просълзи. Вълчан се обърна.
– Ще стане, дядо! Ще стане. Само вий лекувайте момчето и прибирайте укумушлии.
А аз ще имам грижата за другото.
След което Вълчан тръгна, а Димитър го изпрати до хана. Възможно най-бързо при-
готвиха каруцата и конете за път и тъкмо да се сбогуват, от страната на селото се вдигна
прах. Трима конника препускаха към хана. Димитър погледна към Вълчан. А той му
направи знак да се скрие в дама и да чака. Скоро пред каруцата спряха турците и слязоха
от конете. Единият се доближи до седящия, накичен бей и направи темане до земята.
Явно бе най-низшият от тримата.
– Добра среща, беим. Аллах да ти наспори годините – захвана гаджалът. – Тосуп Чо-
лак – посочи той към господаря си – пита дали в хана няма от неговите хора?
Беят изгледа сеймена, та оня чак затрепера.
– Абе, мекере с мекере! Абе ти не можа ли да влезеш вътре и да видиш, че мен си
вземал да питаш? Аз съм Кадир бей от Стамбул! Падишахът ме е пратил да наобиколя
малките султани, че нещо се бунтуват. А ти, за разни катили ме питаш!
Вторият турчин се доближи до каруцата и погледна бея.
– Виж, беим, мене не ме плаши с падишаха. Аз него я го видя, я не. Тук по тези земи

24
аз коля и аз беся. Анадън‘му69! Ако си тръгнал нанякъде, върви. Ама тука недей спира,
че няма да осъмнеш! Падишахски копой такъв! – след което хвана пищова в силяхлъка
си.
– Кой си ти, бре? Че от падишаха нямаш страх? Знаеш ли за такива думи къде ще ти
иде главата! – викна му Вълчан.
– Аз съм Тосун Чолак и не ме е еня за никой. А сега тръгвай! – и удари конете. След
което се обърна и влезе в хана, а двамата му катили70 останаха вънка да го чакат.
– Ей, гяур! – извика Вълчан на ханджията.
Той излезе, като беше побелял от уплаха.
– Каааажи, беим? – едва продума той.
Двамата турци се разсмяха на уплашения гяур. Вълчан гръмна с пищова единия,
който бе на пруста71, той падна, като стенеше силно. Докато се окопити другият, ножът
на бея го прониза в гърдите. Амуджата 72 се затресе в ръцете му.
Тосун Чолак се подаде навън и се заоглежда, като не вярваше на очите си. Сетне по-
търси с поглед бея и хвана пищова си. Но като видя насоченото към него шишане, от-
пусна ръце.
– Или гърми, или главата ти в зобница73 ще я пратя на падишаха ти за това, що стори
с катилите ми.
Вълчан извади ятагана си и свали турчина от стълбата. После го подкара към реката.
Димитър и ханджията бързо задърпаха телата към дама. След като ги оставиха на
скрито, разседлаха конете и ги прибраха. А жената бързо изми кръвта на турците от
пруста...
Вълчан закара Тосун Чолак в гората и го срита в краката. Турчинът коленичи и чал-
мата му се търколи в шумата.
– Дур74, беим! – заговори Чолака. – Що за турчин си ти, щом избиваш правоверни?!
– Казвай колко гаджали има в дома ти!
Тосун погледна Вълчан и очите му се разшириха от изненада.
– Ти уж си бей, пък харема ми си тръгнал да дириш, а?...
Ятаганът на хайдутина разсече едната му ръка. Шурна кръв, като обагряше шумата
наоколо. Турчинът се сви от болка и недоумение.
– Колко? – изрева Вълчан, но отговор не последва. – Колко катили имаш още, бре? –
и отново вдигна ятагана да го сече.
– Двама, двама са.
– Ако ме лъжеш, мекерджи75, ще те одера жив и ще направя тъпан.
– Сакън76, беим, сакън, – замоли се до скоро ербап77 гаджалът.
– Аз съм Вълчан комита. Не съм никакъв бей, така кажи на вашия пророк, като го
видиш.

69
Анадън‘му – разбра ли
70
Катил – престъпник, убиец
71
Пруст – Широко помещение в къща между другите стаи, коридор, антре
72
Амуджа - презрително название използвано от етнически българи към етнически турци
73
Зобница – торба от плат, за хранене на кон
74
Дур – стига
75
Мекерджи – обидна дума
76
Сакън – недей
77
Ербап – смел

25
 След което ятаганът просвири във въздуха и главата на изедника се търкулна по зе-
мята. Погледът му се беше изкривил, сякаш още не вярваше на случилото се...
Докато Димитър и ханджията ровеха труповете, Вълчан скри сбруите78 и седлата в
една малка пещера в скалите. Сетне занесе там и оръжията на турците. Свечеряваше се,
когато всичко бе потулено. Димитър облече турските дрехи на единия убит сеймен и с
Вълчан яхнаха по един кон... Беше тъмно, когато почукаха на портата, където живееше
Тосун Чолак.
– Ачкапу79, агалар! – извика на турски Вълчан. – Тосун ни праща.
Чу се тракане, портата се отвори и на прага се показа нисък набит турчин.
– Тосун каза да дойдете с другия при хана – допълни той и слезе.
Като видя бея, сейменът се наведе до земята.
Вълчан не го чака да се изправи, а махна с ножа и острието му се заби до дръжката в
гърба. Турчинът падна, като само изпъшка глухо. Отвътре се чу писък. Вълчан извади
ятагана си и бързо влезе в къщата, а Димитър затвори и залости вратата. Писъкът на
жени идваше от вътрешната соба80 и не спираше и за миг. Здравият българин блъсна
вратата и влезе вътре. А там на земята турчин се бореше с две момичета, като бе изпо-
късал напълно дрехите им...
Те като видяха бея с изваден ятаган, млъкнаха и се свряха в ъгъла. Турчинът седеше
на колене и гледаше като изумен.
– Къде са другите? – запита го Вълчан.
– Халил излезе да отвори.
– Другите?
– Тосун, Ахмед и Вели отидоха да търсят тримата.
– Кои са в другите стаи?
– Само жените на Тосун – Фатма и Гюлшан.
Ятаганът се стовари върху главата на гаджала и той тупна на пода като круша.
– Вие кои сте? – запита той момите на български.
Те гледаха ту ятагана, ту разсечения турчин и не знаеха какво да говорят.
– Аз съм Вълчан комита. Имам още един хайдутин отвън, затова бягайте по къщите
си.
Момичетата се загърнаха с каквото беше останало и тръгнаха да излизат, но едната
се спря.
– Нас ни докараха днес, но чухме някой да плаче в съседната соба.
Вълчан се опита да отвори, но вратата бе заключена. С един удар я разби и влезе.
Вътре видя две момичета, целите в синини от бой и насилване. Без да говорят, изведоха
четирите навън и ги пуснаха да си ходят. Момичетата се отдалечиха като повтаряха, че
ще запомнят добрината...
Вълчан и Димитър влязоха отново вътре и се качиха на горния етаж. Там намериха
двете жени на Тосун, седящи в две отделни стаи.
По-старата се изпъчи пред бея и го огледа.
– Какво става беим? Каква беше тази тупурдия? Къде е Тосун? Кой си ти?
– Виж, ханъм!? – давай златото, че те заклах – изрева Вълчан.

78
Сбруя – кожен намот за главата на коня
79
Ачкапу – отвори вратата, отвори
80
Соба – стая

26
 Димитър грабна по-младата и я помъкна към другата соба.
– Ти ли си Фатма? – запита я хайдутина.
– Аз съм, аз!
– Вади златото, ама всичкото.
Ханъмата отметна хасъра81 и от дупка извади торба, пълна с нанизи.
– Казах всичките.
След като видя, че страховитият бей не си поплюва, извади още една с пари. Все
дребни махмудии82.
– А други има ли?
Жената взема да сваля своите гривни и нанизи и да ги слага в торбите. Вълчан метна
златото през рамо и тежко заслиза по стълбите. Беше решил да остави жената жива. Но
се чу гръм зад него. Усети бутане в гърба и се обърна. Ханъмата83 държеше пищов в
ръцете си, а от дулото му излизаше пушек. Учудена защо беят не пада тя не разбра как
ятаганът се стовари връз нея и тя падна на дъските цялата в кръв...
Вълчан се опипа за рана по себе си, но не намери нищо. Тогава погледна торбата. От
дупката, която бе направило оловото, изпопадаха няколко махмудии.
– И златото спасявало?! – учудено проговори на глас Вълчан.
Димитър се показа:
– Кой гръмна? Какво стана?
– Ханъмата с пищов гръмна.
– По тебе ли? Удари ли те?
– Оловото се спря в златото, торбите бяха на гърба ми.
– Същото стана и при кошарите, когато ни издаде чобанинът.
Сеймените наскачаха и с голи ятагани тръгнаха към къшлата84, ние ги видяхме и за-
гърмяхме като катурнахме по един. Но бяха много, а нашите опиянени вътре. Османли-
ите отговориха в залп и улучиха Мирчо, а Барутчията беше метнал бъклицата през
врата. Оловото удари точно в нея и водата потече от дупката, но спря в шаяка, без да
продупчи Тодор. Сетне той не рачи да я хвърли, че го беше спасила.
Вълчан тръгна към двора.
– Какво ще правиш ханъмата? – запита той. – Коли я! Не видя ли що стори другата?
Смятах жива да я оставя гаджалката, ама тя не можа да прежали алтъните. Тази и тя кой
знае какво мисли...
Димитър я бе метнал през рамо и я качи пред него на коня.
– Ами имам много да им връщам на гаджалите, че ще си я задържа, докато слуша.
После ще ѝ ударя ножа.
Вълчан се метна на коня и бързо се скриха в мрака.

***

Нощта прекараха в хана. На заранта отидоха в мелницата, за да разберат как е Мирчо.

Гюлшан беше с тях. Незнайно защо тя бе послушна и не създаваше проблеми...
Дядо Манол ги посрещна още на пътя.
– Момчето дойде на себе си – усмихна се той. – Заранта се размърда, станах, а чувам

81
Хасър – черга, изтъкана от шумата на царевица
82
Махмудия – златна пара
83
Ханъма – турска жена
84
Къшла – зимна кошара
27
нещо ми говори. Искал да яде. Ще го бъде щом е гладен, работата е добре.
Вълчан тръгна към собата и всички влязоха след него. Мирчо, като видя бея и ха-
нъмата, се намръщи и потърси оръжието си около нара. Димитър седна до него и го
хвана за ръката.
– Чакай, побратиме, спри се! Това е новият ни войвода. Вълчан се дума.
Мирчо го изгледа.
– Не е ли бей?
– Какъв ти бей, бре! За два дни изби катилите на Тосун Чолак и самия него. Снощи
вземахме златото му и едната от жените му.
Раненият хайдутин поклати глава недоверчиво.
– Ама българин ли е, или?...
– Наш е, бре братко! Не гледай дрехите.
Вълчан се засмя.
– Уж си хайдутин, пък те е страх от бейове, а?
Мирчо се сконфузи малко.
– Абе ако бях здрав аз...
– Знам, знам, Димитър ми разправи. Като се оправиш напролет, ще те видя.
Димитър се намеси.
– Войводо. Аз с ханъмата ще отида при един овчар – Радойчо. Ратай е на Михо кехая.
Зимно време той остава сам с жена си на кошарите. Там ще чакам до пролетта. Тука
ставаме много за спане, а камо ли и храна да търсим. А ти, Мирчо, ще останеш при дядо
Манол на топло, докато се оправиш! Все едно си му чирак? Какво ще речеш, войводо?
Вълчан ги огледа и рече:
– Защо казвате, че няма къде да идете двамата? Села ли нямате или какво? Мирчо се
надигна.
– Войводо, знаеш, че когато османлиите научат за някой, че е хванал Балкана, започ-
ват със семейството му. Мъчат ги, бият ги да го накарат да се предаде или да кажат къде
е. Моят баща не проговорил и го убили, майка ми също. Братята ми и сестрите ми в
робство вземали, а къщата изгорили. Нищо и никой си нямам. Същото е сторено и на
Димитър.
Ханъмата свали фереджето и заговори на български.
– Аз не съм туркиня!
Всички се спогледаха. А тя продължи:
– Тосун Чолак ме отвлече преди година от чешмата и ме направи негова втора жена.
Баща ми разбрал и дойде да ме търси у тях. Пребиха го и след няколко дни умрял в дома
ни. Майка ми се поболя.
Вълчан стана.
– Ще ви оставям да се оправяте кой как може. Аз трябва да свърша някоя друга работа
и напролет живот и здраве съм тука, да хващаме пак гората.
След което остави на двамата хайдути по шепа жълтици за дрехи, храна, оръжие и
тръгна. Другите го изпратиха, а Мирчо се провикна от собата.
– И да се вардиш, войводо! Много войводи сменихме, умната, че с тези дрехи и от
нашите трябва да се вардиш!
Вълчан махна с ръка и се изгуби към хана. Качи се в приготвената каруца, а ханджи-
ята върза двата бели, лични коне на Тосун Чолак и на дели Демир, та да не ги познаят

28
при него. Ханджийката сложи бохча85 с храна и каруцата с Вълчан се изгуби по пътя...
Времето започна много да хладнее, скоро щяха да завалят снеговете, а имаше много
работа за вършене. Вълчан си бе наумил да освобождава българите от робство и нямаше
кой да го спре. Но преди това трябваше да се погрижи за своите брат, сестри, майка,
баща. Само глупак би допуснал грешката, която се знаеше от всички хайдути. Вместо
тях да плащат най-близките...
Горе в Балкана имаше село Голица и в него живееха само българи. Отколе се носеше
слух, че рядко турчин влиза в селото. Но пък да влезе и да излезе – никога. Та точно там
купи той къща, като се представи за хаджия86. Беше облечен, натруфен, хортуваше с
хората, претегляше и преценяваше всеки, но не се доверяваше на никой. Много пъти бе
чувал българи да предават хайдути. Я за пари, я за доверие на турците...
След като се увери, че не го подозират, той подкара каруцата към Копан. Бая време
не бе виждал, нито чувал за близките си. А сега трябваше да ги мести надалеч, на си-
гурно място. Защото мълвата за него можеше да ги погуби всичките.
На път за селото си мина край Зехтин бурун да види там ли е гемията. Остави пари
на рибарите да я изкарат на брега зимата и да я наглеждат. После подкара атовете към
Копан. По пътя започна да ръми студен дъжд и той отново облече бейските дрехи. Не
знаеше кой и какво го очаква. Затова зареди пищовите и шишането и внимаваше за из-
ненади. А те в такова време идваха изберден87...
Вече наближаваше селото, когато пред него се мернаха двама конника! Зад единия
побягваше вързан човек. Когато наближиха, Вълчан се приготви. Турците спряха от
двете му страни, а вързаният остана пред конете на каруцата. Беше навел глава и зачулен
е ямурлук.
– Къде така, беим? – попита единият, като се доближи съвсем до каруцата.
Другият държеше въжето, вързано за българина.
– Аз имам работа за вършене, поръчана от падишаха. А вие къде сте хукнали с този?
Амма време сте избрали, яяя!
– Много бейове станахте, все със задачи от Високите порти? А ний вършим мръсната
работа. Е го е, този гяур го караме при Ибрахим бей. При него има редовна войска на-
чело със сераскера88 Кара Асан. Тръгнали сме хайдутски глави да сечем.
– Този ли е хайдутин? – запита Вълчан и посочи вързания.
– Баща му е! – ама все тая, той ще ни каже къде е синът му Вълчан комита.
В главата на момъка преминаха от страшни по-страшни картини. Явно мълвата се
носеше по-бързо от самия него.
– Не съм чувал за такъв? – спокойно отвърна той и огледа двамата.
– Не си, ама пролетта убил седмина от нашите хора. Кара Асан побесня, един от чер-
кезите му бе дясната ръка Джелай. Хванахме една от жените, освободени от хаирсъзите
и тя разказа всичко. Били двама в каруца като твойта, били и в бейски дрехи като твоите.
А ти сам ли си?...
Чу се гръм и османлията разпери ръце и падна в калта. Конят се подплаши и хукна,
другият кон го последва и повлече вързания. Турчинът успя да го спре и се обърна с
изваден пищов. Чу се втори гръм и гаджалът клюмна на коня, като изтърва пищова.

85
Бохча – вързоп
86
Хаджия – богат човек, посетил Йерусалим и Мека
87
Изберден – изведнъж
88
Сераски́р (също сераскер) Главнокомандващ турските войски
29
Опита се да подкара коня, но падналият го задържаше с въжето. Вълчан скочи от кару-
цата и се затече към ранения турчин. С един замах на ятагана си го разсече и той падна
като само успя да извайка. Бързо хвана конете и ги завърза за каруцата при другите.
След това развърза въжето и видя баща си. Двамата не можеха да повярват на слуката.
Сякаш Бог го бе отредил така.
– Сине! Ти ли си бре? Ех сине, сине – зарида човекът от радост.
Вълчан го качи на каруцата, сетне взема оръжията на турците, а тях ги завлече в близ-
кия дол край пътя. Качи се до баща си и подкара талигата бързо.
– Къде скиташ, бре сине? Жив те оплакахме. Киро налбантинът докара воловете и
каза, че си убил Сали ага. Каза още, че си се качил на гемията с Янис. Познавам гърка и
малко се успокоихме за година-две. Ама от тая пролет стана много зле. Един от хората
на Сали ага видял коня му при налбантина. Като го метнали – бой, бой и казал всичко
за теб и за гърка. После убили гърка близо до Ениада, идвал за стока... Хаирсъзите на
Сали ага идваха няколко пъти да те търсят, но не направиха нищо, явно ги беше страх.
Но сигурно са минали към Кара Асан, защото свързват убийството на Сали ага с убийс-
твата на черкезите. Сигурни са, че си ти. От пролетта пет пъти ме биха в конака на Ко-
пан, но днеска вече бяха решили да ме водят при войската на Ибрахим бей. Там да ме
разпитват и бесят, ако не те издам.
– Колко от тях има в конака?
– Без тези, пехливан Мемиш с две заптиета.
– Ти добре ли си? Можеш ли да се подържиш още малко?
– Щом си до мен, сине, мога. Всичко ми мина – и болката, и тъгата.
– Как са мама, сестрите ми? Брат ми още ли е с овцете?
– Добре са, Вълчане, добре са засега. Само много са уплашени, и тях ги тормозят.
Мемиша е хвърлил око на сестра ти. Бях решил да го трепя преди да си ида от този свят,
но днес ме изпревариха и подкараха към войската.
– Сега аз ще спра пред конака, а тебе ще оставя преди туй в къщи. Впрягаш воловете,
вземате най-скъпото в каруцата и тръгвайте през лозята към старото село, аз ще ви нас-
тигна.
– Не, сине! Този път не мога да те мисля сам срещу тримата гаджали в конака. Идвам
с тебе, а сетне забързо ще впрегнем.
Вълчан не каза нищо, само зареди пищовите, а тези на османлиите даде на татко си.
– Сине, ей, Бога ми, ако не бе махнал чалмата, не можех те позна. Аз и не се надявах
да те видя. Не можах, бре чедо, дорде не чух гласа ти... Господ ли те прати?...
Вълчан го прекъсна:
– Всичко ще си кажем, тате, но сега няма време за хортуване, трябва час по-скоро да
се махнем от селото.
– Ама, сине, къде ще отидем, иде зима. Не ми се мисли!
– Вземал съм ви къща далече от тука, там ще идем, ама като други хора с други имена,
та да не ви дърпат заради мене.
– Значи е вярно туй дето го хортуват османлиите? „Комита е момчето ти, царството
ще събаря, мурабе ще прави с правоверните. Той, дето е от раята, от нищото. За кого ще
се бие синът ти Вълчан, та вий нямате народ, вий сте „ристян миллет“89, „гяури“, „урум
миллет“ ама не и българи“, така ми крещеше Пехливан Мемиш и бой, бой...
Скоро прилаяха кучета и каруцата влезе в селото. Дъждът не спираше да набива. Беше

89
Ристян(Урум) миллет – обидно название
30
тъмно като в рог, само фенерите светеха тук-там по къщята... Конете спряха пред конака
и Вълчан влезе заедно с баща си. Погледна през малкото прозорче и видя тримата чал-
малии да седят на миндерите и да пият кафе. Пробва да отвори вратата, но тя беше за-
лостена. Тогава почука и извика на турски:
– Ачкапу Пехливан90!
Едрият турчин се размърда и стана, другите също. Мемиша направи знак на заптие-
тата да отворят, а той започна да се пооправя, мислейки, че е някой от аскерите на Кара
Асан. Още щом отвориха вратата пищовите на българите гръмнаха един през друг и
заптиетата изненадаха на земята. Пехливанът не можа да разбере какво става, дорде
ятаганът на Вълчан не му проби корема. Опулен, той падна на колене, сетне запсува,
като се гърчеше от болка. Вторият удар отсече главата му и тя се търкули под миндера.
Българите бързо събраха оръжията и ги занесоха в каруцата. Нямаше време за губене,
но Вълчан се върна в конака и счупи фенера върху миндерите. Огънят лумна бързо и
обхвана всичко.
Скоро след това майката на Вълчан плачеше, прегърнала чедото си. Имаше много
въпроси, по време за тях сега нямаше. Те бързо натовариха каруците с най-ценното,
вързаха двете крави зад волската кола и тръгнаха. А Вълчан запали и бащината си къща.
Колко мъка изпита той, ама... Дъждът намаля и огнените езици на двата пожара се из-
виха до небето. Всеки от тях, прикриваше нещо. Но дали вече можеше да се скрие? Три
дни каруците пъплеха по калните пътища към Балкана. На четвъртия ден, когато пър-
вите петли пропяха, те влязоха в новия си дом. Уморени, гладни, мокри, но всичките
живи и здрави. За разлика от хората, които останаха в Копан...
На втория ден аскерите намериха двамата убити край пътя и потърсиха виновни в
селото. А там опожареният конак дойде като капак. Много от българите още на другия
ден напуснаха селото, следвайки примера на Вълчановото семейство. Но тези, които
останаха, платиха за всичко...
След като избиха мало и голямо, аскерите запалиха селото от четири страни. До ве-
черта от него нямаше помен. Само орли и врани кръжаха над овъглените трупове. Кон-
ниците на Кара Асан дълго препускаха и търсеха на различни страни Вълчан, но все
напразно. Той като че ли бе потънал вдън земя...
Затова пък на другия ден се върнаха в опожареното село и бутнаха останалите прави
каменни зидове. Камък върху камък не оставиха, като че ли с това смятаха, че Импери-
ята се е отървала от още един бунтовник. Не само от него, но и родното му място бяха
изтрили от земята... Но точно с този човек бяха сбъркали много. Той не само че не беше
премахнат, но и това със селото му се пишеше на и без това голямата сметка. А Вълчан
беше човек, който винаги си сбираше вересиите91...
Къщата, която купи, беше в края селото. Самата гора граничеше с нея, а от там започ-
ваха едни скали, урви, Балкан, че Балкан. След като отдъхнаха няколко дни и посвик-
наха с обстановката, Вълчан намери дюлгери92 и вдигнаха високи каменни дувари около
целия двор. Беше невъзможно някой да ги прескочи. Направиха дебели, здрави врати и
доизкусуриха нещата в къщата. Всичко се правеше с ум и предпазливост. Свързаха дама
със сградата така, че щом залостиха портите на къщата и тази на добитъка, от никъде
не можеше да се влезе, а на двора оставаха само трите огромни, зли кучета. Но не бе

90
Пехливан – борец
91
Вересия – задължение, заем
92
Дюлгер – строител
31
само това. Изкопаха тунел от дама до гората, а оттам затулено място до пещери и ка-
нари. Ако се наложеше да могат всички да влизат и излизат без някой да ги усети.
Снегът заваля, когато всичко беше вече готово. Вълчан бе спокоен за семейството си.
Вече можеше да се заеме със своите си работи. След като остави на баща си пари и
оръжие, той натовари каруцата с бая обемисти денкове и тръгна към Зехтин борун. Тъй
като в селото вече го знаеха като Хаджи Райно – търговец на стоки от странство, той и
за миг не даваше на някой да се усъмни...

***

Скоро като напусна селото, Вълчан удари през скритите пътища и на втория ден беше
при гемията. Искаше да се увери, че всичко с нея е наред. Тя стоеше на брега и чакаше
да премине зимата. Тъй като рибарите не го видяха, той се качи на каруцата и потегли
към Цариград.
Снегът ту валеше бавно, ту се усилваше, но Вълчан не се спираше пред нищо. Той
имаше работа за вършене, а времето летеше и не чакаше никой...
Когато наближи Цариград, Вълчан облече бейските дрехи, набучи в силяхлъка пищо-
вите и камите и влезе в града. Бавно премина през пазара, отправи се към къщата, която
купиха с гърка и влезе зад големите дувари. Беше се намръзнал и бързо накладе огън.
После се зави и няколко дни почива. Премисля какво и как да направи. Сега беше спо-
коен. Семейството му бе в безопасност и той можеше да мисли само за себе си. Защото
в тези размирни времена този, който бе хванал калъчката, нямаше право на грешки, ако
искаше да живее. А грешки се правеха, когато умът на човека бе на няколко места ед-
новременно. Вълчан знаеше това добре. Колкото бе здрав и едър, толкова беше умен,
даже дваж повече. Умееше да извлича полза и поука от всеки разговор, било то с млад
или стар. Но най-много гледаше да подбира от патилите. Винаги след разказ преценя-
ваше как е станало и можело ли е да се избегне. А най-хубавото му бе, че лесно не хва-
щаше вяра на никой. Трябваше много да му доказват, докато се довери, но и тогава не
бе напълно. Все имаше някаква частица, която го караше да внимава.... Така беше и сега.
Ставрус му бе разказвал как работи с Емин ага, но можеше ли да има на турчин вяра. Та
той им вярваше само когато чалмата им заедно с главата тупне на земята в кръв. Ама
сега трябваше да разбере какво ще става. Или турчинът беше много алчен за имане, или
... Това не искаше и да си го помисли. Ако беше уловка, гъркът трябваше да е затрит
много отдавна...
Вълчан отиде в кафенето на Еди куле, там трябваше да се срещнат с турчина. Седна
на миндера, кръстоса крака и зачака. Донесоха му кафе и наргиле93, като непрестанно
му оказваха чест и внимание. В бейските дрехи си бе един от тях, даже и по-горе от
повечето, които седяха около него... След известно време вратата се отвори и влезе
Емин ага. Той поздрави, като направи темане94, и седна до Вълчан.
– Много се забавихте, Кадир бей? – усмихнато почна разговора турчинът. Вълчан го
погледна.
– Абе Ставрус се поразболя малко, пооправя си хала, ама йощ не е добре, затуй ме
прати мене.

93
Наргиле – уред за пушене
94
Темане – поздрав
32
 Емин ага също не бе вчерашен, но не разбра, не угади какво бе станало. Гъркът Став-
рус много пъти бе пращал разни хора, но все с писма за уверение, щото никой не ги
знаеше. А този бей самият той му го бе показал.
– Ти си знаеш, беим, аз няма да те уча. Вземи тази карта, на нея са обозначени местата
и времето, когато ще минава пощата или хазната за Високата порта – и той мушна на-
витата кожа в ръцете на Вълчан.
– А за твоят дял? Как ще се разберем?
– Вече няма да идваш тук. Опасно е. Аз ще ти пращам хабер и тапия по керванджиите
още напролет. Тюфекчи95 Акиф ще ти носи хаберите, той е от нашите.
Вълчан го изгледа недоверчиво.
– Как така от нашите? Аз как да го позная? Ами, ако нещо се обърка?...
– Няма да се обърка, побратиме, и той е като теб българин, но в турски дрехи. Ей там
седи до вратата сега.
Вълчан огледа брадатия чалмалия и запомни лицето му.
– А ти кой си? Какъв си, ага? – запита той изненадващо Емина.
Той само се усмихна.
– Някой ден ще разбереш, но не му е дошло времето още!
След което стана и излезе.
Вълчан постоя още малко и после се прибра в къщата. Можеше да си тръгне, вече
беше разбрал кой ще му помага за грабежите на пощата. Но имаше и нещо друго. Никой
освен него не знаеше, че свободата на българите го водеше пред всичко останало. Той
беше в бърлогата на звяра, точно тук никой не очакваше да бъде. Затова сега трябваше
да разбере повече за слабите места на Империята.
Дни наред той се срещаше с агите в Еди куле. Черпеше ги и никой не се усъмняваше
в младия бей. Вечер, когато се прибираше и лягаше да спи, сравняваше разказите и опа-
сенията на турците. А те клоняха към вътрешен сблъсък... Малките султани в поробена
България, Гърция и Сърбия се бяха вдигнали на бунт. Не искаха да плащат на Високата
порта. Всеки искаше повече власт, повече пари. Кърджалиите96 беснееха и бастисваха
наред села и градове. А падишахът беше решил да ги накаже, но все не знаеше как.
Империята се бе объркала съвсем. Султанът Селим III беше безсилен срещу Видинският
аянин 97 Осман Пазвантоглу, който си бе направил своя държава, в Русе – Тръстени-
коглу. В Свищов пък Гушанц Али беше аянин, Татарският султан във Върбица. В
Гръцко аяни бяха Мурат Пехливан и Назиф ага, Токачията в Одрин. Султанът търсеше
хитрост, а не война, като раздаваше на размирниците кой каквото иска, само и само
малко да се умирят, пък после ще се види кой кой е...
Вълчан слушаше и си правеше сметката. „Докато умните се наумуват, лудите се на-
лудуват“. Тъй мислеше той и беше прав. Докато султани, аяни и паши се разберат, той
трябваше да граби златото им, да го сбира и да коли и беси колкото може повече осман-
лии. А когато събере имане – да плати свободата на България на руския цар, който и да
е той по него време...
Вълчан беше разбрал, че само купеното е твое, ако не можеш го взема с калъча. А
дареното всеки може да му дойде на ум да си го търси някогаш...

95
Тюфекчия – барутчия
96
Кърджалия – разбойник
97
Аянин – областен управител

33
 Зимата неусетно се бе изтърколила и дърветата цъфнаха от настъпващата пролет.
Вълчан успя да си изкара тескере98 за търговец на барут и шишанета. После накупи от
най-новата стока, все френска, натовари каруцата и един ден тръгна. Още щом наближи
Балкана, усети мириса на българското, свежото и се разкърши.
– Ще се почва една, ама да видим накъде ще се изкара! – подвикна той ей тъй на глас
и конете потеглиха в тръс99 към Голица.
Беше решил да види свойте си за последно, че веки не се знаеше дали Бог щеше да
разреши туй да се случи. Той, хайдутлукът, не знаеше прошка, както за едните, така и
за другите...
Когато конете спряха пред портите на дома му и каруцата престана с монотонното си
тракане, той се усмихна. На пруста се мерна силуетът на баща му. Сетне бавно слезе по
стълбите и скоро дебелата порта се отвори. Конете напрегнаха мускулите си като за
последно и вкараха в двора тежкия товар. Вълчан скочи от каруцата и прегърна татко
си. Скоро излязоха всички – майка му, сестрите му, брат му, който бе дошъл по хабер
на татко им. Цялата нощ хортуваха без да мигнат. Вълчан беше избрал пътя си и искаше
всичко между близките му да се каже, да се нагласи, че когато останат сами да не ги
мисли постоянно. Знаеше, че това едва ли ще да е възможно, но все пак беше си утеха и
за него, и за тях. Разбраха се, че ако нявгаш има някакъв зор, да се държат един за друг
и да хващат Балкана през тунела. Майка му плака през всичкото време и все му заръч-
ваше да се варди от всичко. Само баща му го гледаше без да говори. Двамата се разби-
раха само с погледи. Той знаеше, че синът му е умен и току тъй няма да се даде никому.
Вълчан тръгна тъй, както бе и дошъл – изведнъж, набързо. Каруцата затрака по праш-
ния планински път и се изгуби из далечината.
Беше нощ, когато спря пред хана. Фенерът светеше на входа и той почука на вратата.
Някой заслиза по дървената стълба, чуха се стъпки близо и портата се открехна. Хан-
джията се опули:
– Ама ти ли си, бре?!... Ние те бяхме отписали веки – зарадва се той.
Вълчан влезе и остави чалмата на масата.
– Отписахте ме, значи? – погледна той слисания мъж. – Ама не требе!
Жена му също слезе.
– Не го слушай, само тъй говори, всеки ден гледа пътя и някой като се зададе, го
мисли за теб. Не е спрял да се надява.
– Как са момчетата и дядо Манол?
– Дядото е в мелницата, но Мирчо отиде при Димитър горе в Балкана, дето са саите
на Михо кехая. Там ратаят Радойчо ги крие, защото тука започнаха да се навъртат бра-
тята на Тосун Чолак. Намерили жена му убита и двамата от неговите. Усетили, че рабо-
тата е на зле, ама не знаят кого и къде да търсят. Че затуй – на един дъх наговори хан-
джията.
Жената сложи софрата да хапне гостът. Сетне хвана към воденицата. Вълчан се на-
мести удобно и започна да яде, а ханджийката доведе дядо Манол...
Старецът свали калпака си и очите му се насълзиха.
– Върна се, ей! Какъв мъжага само! Ха сега да ги видя османлиите! – занарежда дя-
дото. – Войводо, при мен дойдоха няколко души все хайдути били при този, при онзи

98
Тескере – документ за свободно движение
99
Тръс – конски ход
34
войвода. Гледам ги все с бради, с мустаци страшни. Казах им да идат при саите на Ра-
дойчо, кога се раззелени. А те все питат: „Кой ще е войводата, какъв е?“ Викам им: „Ще
го видите, ще го видите, имайте само смелост.“ А те пък: „Не ни плаши дядо, ние се
лесно не плашим!“.
Вълчан се усмихна:
– Туй добре, дядо, а сега гледай да има в мелницата повечко брашно, че ставаме
множко за хранене.
Манол седна.
– Всичкото е ваше. На мене колко ми требе. Аз и без туй днеска съм тука, утре може
да съм при свети Петър. Ама и оттам ще ви гледам как колите гаджалите. Мамка им!...
Всички се разсмяха. А дядото като че ли се подмлади с двайсет години. Живна чове-
чецът. Разговаряха до късно. Вълчан остана в хана за през нощта...
Рано заранта впрегна конете и захвана по стръмните пътища към Балкана....
Към икиндия наближи саите. Чу се лаят на кучетата и овчарят излезе на поляната.
Каруцата наближи и той, като видя бея в нея, се обърка.
– Кого търсиш, беим? Ние тука сме с овцете.
Вълчан скочи на тревата, а от кошарите излязоха Димитър и Мирчо, и те облечени
като овчари. Зад тях се показаха още двама.
– Абе вие тука овчари ли сте, или войска? – извика Вълчан и се засмя, като хвърли
чалмата.
– Войводата дойде, войводата – извикаха един през друг Димитър и Мирчо.
След което всички го наобиколиха.
– Хайде бе, войводо, очите си изгледахме – започна Димитър.
Вълчан свали бейските си дрехи и облече хайдушките.
Мирчо показа новите момци.
– Това са Неделчо Калъчлията и Иван Серсема, били са по Балкана като нас.
Вълчан запаса силяхлъка, нареди позлатените пищови и ятагана и сложи камите със
седефени дръжки до тях. Взема в ръце шишането и кимна на Димитър:
– Я разтоварете каруцата и да тръгваме към върховете, че път ни чака.
Четиримата натовариха конете с оръжие и барут, вземаха кой-каквото има като дрехи
и скоро навлязоха в дебрите на Балкана.
Радойчо знаеше къде да праща другите, които искаха да стават хайдути.
На Куш кая100 щеше да има винаги човек да ги чака...
Вълчан вървеше напред, като водеше коня си, натоварен е шишанета. След него в
колона се движеха хайдутите. Придвижваха се сравнително бързо през планинските
урви и сипеи, през надвиснали скали и проломи, устремени към върховете. Там, където
само орлите виеха гнездата си и откъдето се виждаше всичко като на длан. Вълчан бе
намерил пещера, когато търсеха със Ставрус рудника и ги водеше натам. Мястото бе
зло, усойно, покрай него да минеш, няма да видиш дупката. А тя голяма, широка има
място за конете и за още много добитък. Навътре галерии, одаи колкото щеш, но най-
важното входа преминаваше през цялото продължение на върха под хребета и излизаше
от другата страна, където беше проломът на реката, така че, ако някоя потеря ги при-
тисне, лесно ще могат да затулят с камък входа и да излязат от там невредими. Вътре в
средата на пещерата вървеше река, бистра и студена. После се спускаше из камъните и

100
Куш кая – скален масив от непристъпни отвесни камъни, издигащи се върху хребет на височина
от 25-30 до 50 m, разположен на 2 km северозападно от с.Вълче поле (Област Хасково)
35
се губеше в недрата на планината. Куш кая беше от другата страна на хребета, там щяха
да сбират дружина, но в пещерата щяха да влязат само избрани от войводата укумушлии
хора...
Беше късно вечерта, когато, капнали от умора, спряха пред пещерата. Навързаха ко-
нете и легнаха кой където свари.
На заранта Вълчан и Димитър отидоха на Куш кая да чакат, а тримата останаха да
правят кошари и да подреждат одаите. Цял ден чакаха някой да дойде, но все напразно.
След обяд Вълчан слезе по-надолу, където започваше дебелата гора и гръмна един ро-
гач. Двамата с Димитър го натовариха на конете на парчета и се върнаха при пещерата.
Мирчо бе наклал огън и дебелата жар грееше отдалеч. Скоро големите мръвки цвърчаха
и околността се изпълни с приятен мирис на печено. Сетне седнаха и докато ядяха с
охота, Вълчан започна разговор с всеки поотделно. Пръв запита Димитър:
– Я ми кажи, Димитре, ти защо тръгна из Балкана?
Младият хайдутин се нажали:
– Аз съм от Котел, войводо. Там има един чорбаджия, именува се Божил. Ама само
името му е българско, инак е турско мекере. Крепител на султана и на турската власт.
За нея коли и беси както си иска бедните, окаяни българи. Та точно този Божил с него-
вите хаирсъзи затри баща ми и майка ми. Бях с добитъка из гората, когато съседско
момче ми донесе за този зумлук101. Търсил и мене, затова оттам хванах гората.
Вълчан го изгледа.
– И сега какво да го правим този Божил чорбаджи, ако ни падне?
– Ех войводо, колко пъти съм се надявал да го срещна аз него. Жив, жив ще го дера и
пека на жар, като тези мръвки...
Войводата поклати глава и се обърна към Мирчо.
– А ти защо си тук, Мирчо?
– Аз, войводо, имах мерак на едно девойче от село. Един ден я чаках на чешмата,
когато Неджет ага мина покрай мен с коня си, беше я метнал през седлото и хвана го-
рата. Видях разпиляната коса на Яна и се вцепених. Караше я гаджалът в гората да я
насилва. Нещо ме попари, хукнах след него и бягах колкото ме държат краката. Ама
можеш ли надбяга кон? Чувах писъците и бързах към мястото, но беше късно. Беше я
насилил и я душеше с двете си ръце. Дрехите му разпилени из тревата, оръжията също.
Грабнах ятагана му и го разсяках на парчета. Но Яна не можах да спася, беше издъхнала.
Така набързо я облякох и на ръце я занесох на майка ѝ. Писъци, трагедии, после хванах
гората, защото за убития чалмалия щяха да ме обесят. Но вместо мен хората на Неджет
ага убили майка ми, баща ми на нивата, а братята ми и сестрите ми откарали в робство.
Къщата подпалили след някой друг ден. Ето затова съм тук. Ако падне сгода, хората на
агата ще убия и всеки, който е турчин. За мен и такива като мен няма добър и лош тур-
чин, има само мъртъв!
Вълчан се замисли. Двама души пита, а толкова мъка и тъга в душите им. А така бе
навсякъде. Теглило, робски труд и само смърт. Агнета за Курбан байрам102 не се колеха
така, както раята...
– А ти, бре Неделчо, ти защо си тука?
– Аз, войводо, съм от Жеравна – започна чернокосият набит мъж. – Работехме с баща
ми и брат ми в дюкян за ковашки работи. Правехме ками, остени и кой каквото поиска.

101
Зумлук – беля, пакост
102
Курбан Байрям – мюсюлмански празник
36
Ама има там един чорбаджия – Руси се именува. Голяма гад, голям обирджия. По-голям
турчин и от султана. Почти всички му работят ангария. Затова се захвана и с нас. Един
ден дойдоха катилите на Фахри бей, изпратил ги Руси да вземат хиляда гроша, че тряб-
вали на чорбаджията да си оправя сметките с Фахри бей. Баща ми отказа и един от фе-
совете понечи да го съсече. Аз го изпреварих и го ударих с камата си в стомаха, стана
касаплък103 и гаджалите се натръшкаха по земята. Баща ми впрегна каруцата и заедно с
майка ми и сестрите ми тръгнаха с най-скъпото да бягат. Ние с брат ми ги последвахме.
Но пантите на Руси ни настигнаха и започнаха да гърмят, после се стигна и до клане.
Баща ни, за да ни спаси, се хвърли с две ками срещу седмината, ние също с брат ми.
Убихме четирима и другите побягнаха. Всички се качиха в каруцата и тръгнаха, а аз
заредих шишанетата на убитите и останах до гората да ги спра, ако тръгнат да гонят
каруцата. Така и стана, самият чорбаджи Руси с двайсет души на коне се зададоха от
село. Когато наближиха, гръмнах един, после втори, и докато презаредя преминаха.
Явно разбраха, че искам да ги задържа. Хукнах по пътя след тях. След известно време
чух да се гърми, после всичко утихна. Скрих се в гората и продължих напред. Когато
стигнах до големия завой, видях от гората конниците да се връщат, а в каруцата нахвър-
лени близките ми. Всички до един убити, дори и малките ми сестри. Бързо се приближих
до пътя и ги изчаках да се приближат. Тогава примерих Руси, гръмнах, но в последния
момент един от хората му мина с коня си пред него и забра оловото за Руси. Сетне в
бъркотията гръмнах в купа от хора и хванах нагоре в гората.
Вълчан се обърна към Иван, а той, без да го питат, захвана.
– Не знам, войводо, от къде съм и кои са ми роднини. Помня се все като чирак на
чорбаджи Минчо от Атанракьой. Работех всичко, бях овчарче, когато турци вземаха
десет овце от поляната. Чорбаджията нямаше на кого да си го изкара и бой, бой докато
спра да дишам. Една баба ме прибрала и ме спаси от смъртта. Минаха две – три лета,
докато се оправя. После една нощ запалих чифлика на чорбаджията от три страни и
хванах Балкана.
Вълчан помълча малко, след туй заговори бавно, като побутваше жарта в огъня.
– Аз ще ви кажа за какво сбирам дружина и какви хора ми трябват в нея. Дано да се
съберат бая нови хайдути. Да има да останат като им река, да има и да си отидат, ако не
им стиска. Защото мене ми трябват хора здрави, пъргави, силни, дето имат кораво сърце
и душа. Щото или ще изгоним турците, или ще да мрем тука... Когато сберем дружи-
ната, тогава, ако някой не иска аз да съм войвода и мисли, че е по-мъж от мен или е по-
укумушлия, ще премерим сили... най-япарлията104 ще е войвода!
Никой нищо не каза, а налягаха из пещерата, беше вече нощ, а денят бе по-мъдър от
нея...
Още от рано Вълчан и Димитър чакаха на Куш кая за хора. Но няколко дни все нищо.
На петия ден дойдоха първите двама, а след тях, като че ли те си протриха краката,
заидваха един през друг. За седмица дружината надхвърли седемдесет души. Вълчан бе
върнал още толкова, защото имаше стари или много млади, които нямаше да издържат
на суровия хайдутски живот...
Една заран дружината се събра на голяма поляна под пролома и Вълчан излезе в сре-
дата. Сложи три жълтици на дебел букак и се отдалечи на петнайсет аршина.

103
Касаплък – клане на добитък
104
Япарлия – юнак
37
 – Ха сега, който иска да е войвода, да ги удари и трите една подир друга. Иван Сер-
сема пръв се отказа.
– Ама те се не видят войводо, кой мери без да гледа?
– Аз меря тъй! – отсече Вълчан и вдигна едно от трите шишанета до себе си.
Всички се струпаха покрай дебелото дърво, да гледат отблизо. Три пъти гръмна и
трите жълтици, големи колкото човешко око, набиха от оловото в дървото. Чуваше се
само ехото след всеки гърмеж, щото всички бяха онемели.
– А сега, който отсече това дърво, дебело колкото човешки врат с един удар, може да
се мери по-нататък с мен.
Няколко мъже, сред които и Неделчо Калъчлията, се опитаха, но само Неделчо пре-
мина средата му.
Вълчан се усмихна, грабна ятагана и със сила махна. Желязото премина с лекота през
дървото. След това на второ, на трето. Четата бе притихнала от почуда.
– Някой оспорва ли воеводството? – запита високо той, че проломът проехтя.
Никой не се обади и всички насядаха в знак на уважение.
– Щом ме признавате за ваш войвода, слушайте. Ние сме се събрали тука да обираме
хазни, чорбаджии, пощи и кервани. Да може със среброто и златото да се освободи Бъл-
гария от турците. Гаджалите ще бием, както и където ги сварим. Ще готвим хората нав-
сякъде за бунт. Дошло е време да се разплатим с турците и с чорбаджиите, които са с
тях... Ако някой не му харесва това, ако иска да граби за да богатее или мисли за измяна,
да тръгва още сега. Който остане и не се подчини на мен и на моя заръка, ще го съсека
както тези букачки. Всеки ще има задача, която трябва да изпълнява. Всеки ден трябва
да се гърми в пролома, където не се чува от водата и скалите, за да се научат аджами-
ите105 на точност. Всеки ден със сопи вместо с ятагани да се учат всички на сеч и уме-
ние. Искам от вас да сте хайдути, а не баби. Без мое знание или заръка никой нищо няма
да прави. Всичко видяно и чуто трябва първи да го знам аз...

***

Вече месец, откакто четата тренираше усилено и се готвеше за първия си бой. Вълчан
следеше всеки отблизо и вече бе отделил двайсетина човека, от които виждаше, че не
стават за хайдути. Между тях бе и даскалът Никола от Битоля. Войводата си бе наумил
да дава пара, а Никола да отбира и да праща млади българи да учат в странство. Точно
затуй му бе той. Учен чиляк, видял бая нещо из Европата. Вълчан всяка нощ сядаше и
хортуваше за всевъзможни неща с даскала. А той, разбрал, че войводата макар много
млад имаше бая ум и му хващаше вяра за курдисването на хората към бунт...
Един ден сбра всички и поименно назова тези, които остават с него в Балкана. Други
петнайсет, начело е даскал Никола, поведе към Куш кая. Когато стигнаха там, той на-
кара всички да седнат, а при себе си остави прав даскала.
– Вижте сега! За всички вас имам важна задача – започна той. – Искам всеки да се
прибере по родните си места. Там трябва да подготвяте бедните, измъчените ни братя
за бунт, като разказвате за нас, които сме в Балкана. Ако някой иззедник, бил той чор-
баджия или бей, вземе да се гаври с хората, вие лично трябва да ми донесете за него.
Тайната къде сме не трябва да споменавате дори да ви дерат живи. Всеки, който измени,
ще бъде убит от четата или лично от мене, когато най-малко очаква. Който иска нещо

105
Аджамия – начинаещ
38
да пита, даскалът, като вървите надолу, ще ви обясни. А сега всички повтаряйте клетва
след Никола, като държите камите забодени в лявата си длан, та кръв да пуснат... Всички
се заклеха, а сърцето на войводата биеше като лудо. Щом тези плахи, нежни хорица се
кълнат във вярност, какво ли остава за другите. – мислеше си той. След това се сбогува
поотделно с всеки. Никола остана последен. Той стисна ръката на Вълчан и го прегърна:
– Не съм срещал още по-човек от теб, войводо. Голям хаир106 направи на тези хора.
Вместо да ги оставиш безславно да мрат, им даде цел в живота. Насока, която ще помпят
за цял живот. Аз ще разправям за теб на мало и голямо и ще готвя братята ни за делото.
Ако ти потрябвам, прати човек в Битоля.
След което тръгна след другите и бавно се загубиха между дърветата...
Още с връщането си при пещерата Вълчан накара всичките да се закълнат във вярност
към него и делото му. След това изпрати петима съгледвачи 107 да следят за кервани и
войска. Останалите продължиха да се готвят и да дават часи 108 на трите най-високи
скали, откъдето се виждаше околността в подножието...
Животът в дружината вървеше добре. В кошарите имаше овце и кози вземати от ста-
дата на чорбаджии и бейове. Конете едва се сбираха...
В дружината имаше един билерин109 на име Радой. Той събираше растения и билки от
които приготвяше отвари за разни рани. Вълчан често го наблюдаваше и се учеше на
някои неща...
На третия ден един от съгледвачите доведе мъж, който искал да види Кадир бей, но-
сел му важно съобщение. Затова съгледвачът го довел, войводата да научи за какво иде,
пък после да го погубва.
Вълчан, още като го видя, го позна, макар сега той да беше в български дрехи, а не в
турските, с които бе в Еди куле.
– Как е, Тюфекчи Акиф? Кой те праща? Вече не си май османлия, а?
– Както и ти, войводо? Къде Кадир бей, къде Вълчан войвода. Сега и аз не съм Акиф,
а съм си просто Асен.
– Казвай какво ми носиш!
– Първом вземи тази карта, на нея пише всичко и е отбелязано кога и откъде ще ми-
нават хазните и пощите. Емина заръча да те намеря и да ти я дам лично. А катърите и
моите хора чакат в равнината да им се обадя. Страхуваха се да не ги нападнат хайдути.
Там имам барут и олово, за теб са.
Вълчан се усмихна. Макар че всичко беше така, както се бяха уговорили с Емина, той
не се довери на Асен, а го накара да премине е кервана си през прохода като хората му
следяха за турци. Чак когато вземаха джепането и оловото, той излезе да благодари на
Тюфекчията. След като се разделиха, Вълчан му заръча когато минава през проходите
да вдига на кол червен парцал, да може да го познаят хората му и да не го нападнат...
Още същия ден Драгойчо, който бе учил за даскал, прочете тапията и разбраха, че
първият керван с пощата трябва да мине през проход, който бе на два дни от мястото,
където бяха сега...
Вълчан взема трийсет души и на коне се отправиха към мястото. Съгледвачи и часита
гледаха за потери110, те бяха от десетината души, останали при пещерата да се грижат

106
Хаир – добро
107
Съгледвач – разузнавач
108
Часи – стража, пазач
109
Билерин – лекар
110
Потеря – преследваща войска
39
за добитъка и да отблъскват всеки, който се опиташе да влезе в нея...
Конниците слязоха в гората и там по пътеките се придвижваха бързо към прохода.
Той бе тесен и забутан, но тъй като при големите проходи ставаха повечето нападения,
турците бяха избрали този. През него се вървеше бавно, но беше гол, повечето камъни,
дърветата, зад които можеше да се скрият хайдути бяха настрани. Реката, която вървеше
край пътя, не бе голяма, но буйна и можеше да се прекоси само по малък мост. От него
започваше и проходът, а пред него – поляни и равно.
Хайдутите пристигнаха надвечер. На другия ден трябваше да премине керванът с по-
щата. Вълчан обходи мястото от край до край. Оглеждаше всяка урва, всеки дол. Място
за причакване нямаше. Не бе прост този, който избираше пътя. Много трудно можеше
да се устрои засада тука. Войводата слезе надолу от моста и тръгна по поляната. А тя
колкото отиваше надолу, по-широка ставаше. Гората и урвите оставаха много далеч.
Вълчан видя на поляната на няколко места следи от огньове. Някога тук бяха спирали
хора. Огньовете са били доста раздалечени един от друг, но пък образуваха кръг. Явно
бе, че керваните спираха тука, преди да навлязат в прохода. Огньовете говореха много
на този, който можеше да ги разбере. А войводата не бе вчерашен, разбра, че тук седяха
вечерта, а рано заран тръгваха, за да не може някой да ги изненада. Денем се виждаше
надалеч по голите места. Сигурно не бяха нападани тука, защото обгорените места бяха
големи, а въглените от неизгорели дървета доста дебели.
– Спокойни са чалмалиите – каза на глас Вълчан, че Димитър се сепна.
– Казвай, войводо, какво да сторим?
– Още нищо, керванът ще дойде утре и ще сторят бивак за през вечерта тук. Чак на
другата заран ще тръгнат. Затуй дайте назад.
Всички обърнаха конете и се върнаха нагоре през прохода. Когато стигнаха самия му
край, Вълчан отново слезе и заоглежда мястото. Пътят се разширяваше и излизаше в
равното. Имаше укрития и това бе добре.
– Димитре, – извика войводата. – Ти и още девет души оставате тука. Петима се на-
реждат към прохода, а другите зад дърветата да гледат равното.
Хайдутите се спогледаха.
– Тези, които са към прохода, ще гледат никой да не мине и ще гърмят по коня, който
пръв върви, за да препречи пътя на другите, после и по гаджалите. Останалите ще гледат
за турци, които могат да дойдат на помощ от равното и ще ги държат, докато не се из-
теглим нагоре. Разбрахте ли?...
– Разбрахме, войводо! – отвърнаха в един глас те.
– Останалите с мен!
Вълчан отново тръгна надолу към моста. Точно там над него имаше откъсната скала
и място за пет души зад нея. Остави петима и слезе надолу към поляната с останалите
петнайсет конника и конете на петимата. Минаха равното и навлязоха в гората. Там
навътре навързаха конете и зачакаха в самия край на гората прикрити. Вълчан се качи
на по-високо, откъдето се виждаше целият път. Той огледа отново разположението и се
замисли. След това се качи на коня и измина разстоянието от поляната до края на про-
хода. Искаше да се увери, че влязат ли в капана гаджалите, отърване няма да има. Когато
стигна до десетината чакащи накрая, им заповяда да се прикрият добре и да не гърмят,
ако са няколко съгледвачи и след тях не върви керванът. Бързо се върна и предупреди
петимата също да оставят съгледвачите и да не се показват. След това се върна в гората
при другите. Не беше се настанил още, когато по пътя се чуха гласове. После тракането

40
на копита и каруци. Вече започна да мержелее 111, но силуетите на големия керван се
виждаха ясно.
Не бяха глупави турците – оттук минаваха без много зор и сега пощата и керванът
вървяха наедно. Имаше десетина каруци и още толкова натоварени катъри. Освен хо-
рата, които караха добитъка, имаше и сеймени, които вървяха отпред и отзад по десе-
тина конника...
Хайдутите се бяха прикрили зад дърветата и наблюдаваха движението им.
Вече се стъмни и не се виждаше нищо, докато не лумнаха огньовете. Войводата из-
лезе прав, щяха да лагеруват там, където предположи...
Цяла нощ никой не мигна, бяха настръхнали и чакаха само керванът да потегли. След
полунощ падна роса и още на зазоряване тревата блестеше. Мъртвата тишина се наруши
от виковете на керванджиите. Скоро трима от сеймените яхнаха конете и тръгнаха към
прохода. Никой от каруцарите и катърджиите не мръдна. След известно време тримата
се върнаха и керванът бавно потегли. Сеймените изглеждаха спокойни от казаното от
съгледвачите им. Те отново се разделиха отпред и отзад на върволицата от коне и ка-
руци. Нощта бе минала и като че ли всичко беше наред...
Скоро керванът премина моста и пое в колона през пролома. Когато и последният
човек от охраната мина реката, хайдутите, които бяха при Вълчан, се разделиха на две.
Петима застанаха на самия мост, а другите десет с Вълчан преминаха през гората и из-
лязоха в средата на пътя, където проломът беше най-тесен и нападалите скали край ре-
ката най-удобни за прикритие. Използвайки движението на кервана, което беше много
бавно заради терена, хайдутите начело с Вълчан се приготвиха и прикриха зад канарите.
Сеймените се показаха зад завоя, от дългия път се бяха изгърбили на уморените коне и
само чалмите им се клатеха ту на една, ту на друга страна. Когато се изравниха с тях и
всеки се бе примерил в някой чалмалия, Вълчан гръмна по водача. Турчинът се килна и
падна, а конят му хукна напред. Запукаха и другите хайдушки шишанета. Конете се
изправяха и цвилеха, улучените падаха – кой по камъните, кой в реката. Два убити коня
спряха кервана и катърите се струпаха един в друг. Трима от сеймените, отървали се от
първите, изстрели подкараха конете в галоп112 напред. Другите се мъчеха да си пробият
път през катърите и каруците, но беше невъзможно. Хайдутите на Вълчан презаредиха
и изпразниха шишанетата по каруците, защото оттам се гръмна няколко пъти. Чу се
гърмеж към края на каньона, после още няколко. Разбрали, че не могат напред, сейме-
ните и катърджиите се върнаха назад към моста. Скоро и оттам се запука, настана па-
ника и който бе жив се опита да се спаси в гората. Тогава с пищовите и с ятаганите
хайдутите ги избиваха един след друг. Скоро се захвана и сеч с оцелелите сеймени, вър-
нали се отново от моста. Вълчан посрещна първия, който махаше с ятагана към него и
го съсече. Сетне удари втори. Други двама хукнаха и гърмяха с пищовите към хайду-
тите. Вълчан и Димо Върлината ги стигнаха и ги посякоха до реката. Скоро всичко
утихна. Само водата шумеше из дребните камъни, обагрена в червено от кръвта на уби-
тите...
Хайдутите бързо се събраха. Едни поведоха натоварените със злато катъри, а други
товареха най-ценното на конете. След като натовариха всичко, те нахвърлиха труповете
в реката и обърнаха каруците, за да се разчисти пътя. После хванаха пътеките обратно
към сборището.

111
Мержелее – виждам смътно
112
Галоп – конско препускане
41
 Още в началото, когато Вълчан нареждаше дружината, няколко от хайдутите, които
бяха дошли от други чети, разбраха, че войводата е много умен и разсъдлив човек. Ко-
гато приключи боят и всички турци бяха избити, а само един от хайдутите – Илия, бе
леко ранен в ръката, Иван Серсема се обърна към Неделчо и Димитър:
– Добра работа, побратими, – те поклатиха глави за одобрение.
– Не добра, ами дума нямам – отвърна Димитър. – Толкова пъти сме се били и ограб-
вали турците с други чети и войводи, ама такъв нагласен капан не съм видял никъде. С
ум и разум беше.
Неделчо се намеси:
– Ами то отначало си пролича, с ум работи Вълчан войвода – и кервана разби, и тур-
ците погуби, и нас щади, евала!
Иван клатеше глава:
– Страшен е Вълчан, млад е и много зор ще даде на турците, бая чалми ще затрие!
В това време, разсечен от хайдушки ятаган, лежащ до самата река, плувнал в кръв, се
криеше сейменин. Той чу разговора, но разбра само името на Вълчан войвода. Когато
хайдутите се скриха в гората, той изпълзя нагоре по реката. Доста време се мъчи, но
накрая стигна до гората. Там видя един ранен кон, който още се държеше на крака. Успя
да се качи на гърба му и куцукайки животното тръгна по пътя. Вече се свечеряваше, но
конят продължи да върви. Цялата нощ той спира-тръгва, докато на заранта стигна до
турско село. Още щом видяха ранения сейменин турците го прибраха, за да се погрижат
за раната. Питаха го какво е станало, а той само успя да каже:
– Кервана разби и обра някакъв си Вълчан войвода. Страшен човек, страшен хаирсъ-
зин. Добре, че другият, който вървеше с него ме удари, защото видях как този Вълчан
сече. Удари Али Кафалията и го разполови. Ако и мен беше ударил нямаше да стигна
до тук, а щях да остана в реката. Кажете на Султана, че този хайдутин ще му разплаче
майката. Не е човек обикновен, а страшен звяр дето рядко се вижда.
Сетне клюмна и отиде при Аллаха си. Много кръв бе изгубил гаджалът, а и раната бе
дълбока...
Един от турците се затюхка.
– Познавах добре този човек. Курт Тосун му викаха. Колко кервана бе прекарал, ама
намерил си майстора. Но беше смел и не даваше никому евала. А сега така да говори за
гяур? Значи челик113 е урумлията. Звяр вика, че е бил, не човек. Това да го каже Курт
Тосун не е шега работа. Значи оня е бил дваж по-курт114 от него.
Турците се умислиха, а мълвата за Вълчан войвода тръгна към Цариград...
Хайдутите бяха стигнали пещерата и вкарваха двайсетте товара злато в най-вътреш-
ната и скрита одая. Един от хайдутите – Дамян, беше майстор по камъните, че одяла от
една плоча врата. Направи ѝ чопове и я сложиха на входа на одаята. Хем не личеше, хем
беше много здрава. Така парите щяха да са на сигурно...
Дружината си поделиха оръжието на сеймените, дрехи и разни джунджурии от кер-
вана. Сетне заклаха няколко овце и всички насядаха на печеното. Хайдутите не спираха
помежду си да се чудят на уменията на войводата си...
Беше късно след обяд, повечето от дружината спяха, когато един от съгледвачите до-
несе, че в противоположна страна на прохода, в който бастисаха кервана се кани да
премине прохода голям керван от роби. Карали го все черкези, а на синджирите имало

113
Челик – стомана
114
Курт – вълк
42
поне стотина жени и деца. Вълчан като чу, скочи като ужилен. Лицето му лъсна като
черната му коса, а лявата му ръка затрепера.
– Някой знае ли добре този проход? – извика, та всички наскачаха.
– Аз го знам, войводо, – извика един от овчарите – Георги Кюсето.
– Колко го знаеш? – погледна към него Вълчан.
– Като мене си, там имах къшла, край мене все вървяха поганците. Горе е открито ама
вземат ли да се спускат, точно където започват трънките и гората, е урва. Гумно115 място
от двете страни, канари, само от там можеш мина.
– Къде е керванът сега? – запита войводата съгледвача си, Киро от Гложене.
– Бяха в низината, бавно вървят, оковани са.
– Ще можем ли ги превари?
– Ще, войводо, ще...
– Колко са черкезите?
– Барем трийсет конника.
– А когато качват, има ли свободно място? – запита Вълчан Кюсето.
Чобанинът се усмихна.
– Има, войводо, как да няма, ама е по-далече. Пътят върви в брега, а другата страна:
пропаст. Дълго е поне хиляда аршина.
– Всички по конете! – изкомандва войводата. – Тук да останат само часите и Дими-
тър.
– Ама, войводо, аз такова, да се бия с тебе рамо до рамо искам.
– Оставаш тук и гледаш одаята. Ако някой му мине през ума да влиза, гръмни го. А
да се бием, ще има още много, много.
След това Вълчан махна и конниците се понесоха из планинските пътеки. Вървяха
все направо и скоро стигнаха мястото. Навързаха конете надалеч и бързо тръгнаха след
войводата. Той отдалече огледа местността и се засмя.
– Къде-къде по-добро място от вчерашното.
После бързо прекосиха дола и се наредиха четирийсет души из храстите и камъните
над самия път. Отпреде им – дълбока урва, поне триста аршина, че и повече. Все отвесни
скали до долу. Вълчан предаде на всички да стрелят само след като чуят него и да мерят
главите на черкезите, дето са високо на конете, да не ударят някой от робите.
Мястото беше голо и хайдутите лежаха, притиснати по хребета. Само ниските трънки
и камъни ги скриваха. Вълчан застана най-накрая, на високото. Така че, когато първият
черкезин се изравни с него, другите да бъдат под шишанетата на дружината. Войводата
знаеше, че никой не би се усъмнил за засада точно тук на почти голото било. Слънцето
леко се скри зад гората, когато се зададоха първите конници. Чуваше се плач и плюще-
нето на камшиците, с които черкезите сбираха нагъсто навързаните жени и деца. Глед-
ката беше страшна. Жени носеха децата си на ръце, боси с разранени окървавени крака.
Навързани като добитък, те едва кретаха из каменливия път...
– Карай, карай! – викаше черкезинът, който вървеше най-отпред. Стъмва се.
Колоната навлезе пред хайдутите и повечето вече се мереха в някой черкезин пред
тях. Вълчан примери първия в лицето и зачака да се изравни с него. Скоро след това
натисна спусъка и шишането гръмна. Черкеза падна на камъните. Последва канонада от
гърмежи и всички жени уплашени легнаха на земята. Няколко черкези се опитаха да
бягат, като конете им мачкаха налягалите жени. Но се чуха още няколко пуквания от

115
Гумно – усойно, зло място
43
пищови и те се натъркаляха, кой в пропастта заедно с коня, кой сред другите на пътя.
Видели, че черкезите падат жените станаха. Вълчан се изправи и викна:
– Бърже тръгвайте нагоре към поляните, ние сме хайдути.
Чу се писък на радост, плач на деца и жени. Скоро всички се струпаха до конете.
Хайдутите махаха синджирите, а войводата запита жените откъде са.
– По пътя за Влашко ни бяха селата, войводо. Три села опожариха поганците и всички
мъже убиха. От къща на къща ходеха. Нас всички в робство вземаха, на пазара в Цариг-
рад да ни продават – заговориха няколко в един глас.
– А ти кой си, войводо? Бог да те поживи. Дълги години да живееш и много поганци
да биеш.
– Вълчан войвода ме думат. А това са ми дружината. Палете огньове, момчета, – из-
вика той на хайдутите.
Скоро жените се струпаха около тях, като прегръщаха децата си. На заранта десетина
хайдути ги изпроводиха до низината да се връщат, кой откъдето е, а Вълчан с другите
събраха оръжието на черкезите. След това отрязаха на всичките главите и ги набиха на
колове из пътя, по който прекарваха роби. Телата им нахвърляха в пропастта, а сетне
сложиха на всяка глава калпак, та всеки поганец, който мине от тука, да знае какво го
чака.
– За такъв зулумлук, такова наказание! – и хайдути те го подкрепиха. – Така правят с
хайдути, така ще правим с тях и ние!
След това дружината пое обратно към сборището си. Нямаше ни един ударен от тях...

***

Подир десетина дни се чакаше керван далече на изток. Вълчан не остави никой, а
затулиха пещерата. Сетне пое с дружината към морето. По пътя попаднаха на турци
дето бяха от малка потеря, гонеща други хайдути и ги избиха до един... На седмия ден
стигнаха Айтоския проход. Проучиха го и избраха място за нападението си. Имаха ня-
колко дни за почивка, но Вълчан обходи околността и намери пещера закътана, където
можеше да се тури златото, а не да се мъкне назаде. Той си бе наумил около всеки про-
ход и сборище да има такива места, където да събира парите. А когато дойде време да
се дават за свободата, да са под ръка. Войводата не знаеше, че за два месеца мълвата за
новопоявилия се Вълчан комита бе стигнала до султана. Обезглавяването на трийсет
черкези и разбиването и ограбването на кервана, воден не от друг, а от самия Курт
Тосун, дойде много и на Селим III и на цялата Висока порта. Султанът прати Катил
ферман116 и четирима от най-добрите си хора да му донесат главата на този хаирсъзин
Вълчан в зобна торба. Много глави на воеводи бяха донесли те, и сега мислеха тъй да
сторят. Първом с ум да прилъжат баша и после със сила, ако трябва. Но този път бяха
си направили грешно сметката.
Вълчан усещаше, че този керван може да е предупреден, мина му на ум, че първи ще
пуснат каруци и няколко сеймени, за да накарат хайдутите да ги удрят, а редовният ас-
кер да удари в гръб хайдутите и да ги разбие, както бе правил досега.
Вълчан постави десет души по средата на прохода. По пет души от двете страни на
пътя-да гърмят по първите сеймен и каруци, в които няма да има нищо. Но така гърме-
жите щяха да накарат аскера да влезе в прохода. Тогава хайдутите, скрити в гората, да

116
Катил ферман – султански указ за екзекуция
44
гърмят по тях с по две пълни шишанета и по два пищова. Ако и те не стигнат – с ятага-
ните. Беше намислено и хората наредени, когато Вълчан се замисли. Можеше други да
останат при кервана и да им дойдат на помощ, като чуят гърмежите, когато пищовите и
шишанетата бъдат вече празни. Тогава той отиде при десетината в средата и им нареди
да не гърмят по каруците и малкото хора, които първи минат. А да се разделят на две –
едните да гърмят, когато многото каруци влязат в прохода, а другите да не пускат пър-
вите назаде. После той взема десет души и излезе още по-напреде. За да може, като
влязат първите и не се чуе гърмеж, керванът да тръгне с аскера, тогава щом в средата
загърмят по тях и двайсетината в гората и те. Ако има други назад от аскера, да помагат
в засада, Вълчан да удари тях, като не им даде да се сберат. Всеки имаше по два пищова
и по две шишанета. Трябваше стрелба на място и чакане...
Нури бей и Кьор Исмед оглеждаха сеймените си. Кръвта на един такъв голям войвода
не бе изсъхнала по дрехите им, дето се вика, и трябваше да секат главата на друг. И
Злати войвода им се беше опрял, ама го бастисаха с малко ум. Главата му на кол разна-
сяха, и на този щяха да я отсекат. Тъй си мислеха двамата, защото никой, за който имаше
катил ферман, не се бе отървал. А трябваше и по-напред да бъдат от Ибрахим бей и Кара
Асан. Султанът тях да тачи повече, защото и Ибрахим, и Асана, бяха бастисали много
воеводи и хайдути. А имаха доста сеймени, башибозук117, за да преследват хайманите118.
Нури бей даде знак керванът да тръгва. Напреде изпрати трима от сеймените да огле-
дат прохода и да му донесат какво е положението...
Още щом преминаха край Вълчан и тримата конници поеха през прохода, войводата
даде знак на хайдутите си да мируват. После леко се изнесе назад от пътя и удари на
бегом през пътеката, която водеше накрай хребета. Оттам се виждаше добре долината
след завоя. Скоро той стигна до самия край на гората и се покачи на едно меше119. Очите
му се спряха на приближаващата колона от каруци, катъри и войска. Вълчан не разбра
отначало защо с кервана вървяха двайсет конника, а другите стотина седяха на едно
място в низината. Формите им се отличаваха от зеления цвят на тревата. Войводата
слезе и се замисли. Нещо готвеха гаджалите, но сметките им щяха да излязат криви.
Редовна войска придружаваше кервана. Значи са си вземали поука от предния път. Ка-
нап беше това, не керван, мислеше си Вълчан. Ама както бе предвидил, че ще се опитат
да го вкарат в капан, така и ставаше.
Скоро тримата се върнаха, но не спряха при кервана, а продължиха към войската,
която чакаше. Нещо говореха, след това тримата се върнаха и продължиха с кервана.
Вълчан се върна при хайдутите и им даде знак да мируват. Той гледаше как и послед-
ният конник навлиза в прохода, като подминава двайсетте хайдути. Войводата искаше
да изчака още малко, та керванът да навлезе по-навътре в засадата, но изведнъж по ос-
манлиите се загърмя и се захвана боят. Шишанетата гърмяха, но не в прохода, а в доли-
ната. Някой стреляше по турците от близката гора. Тогава и в прохода проехтяха пър-
вите гърмежи, а след тях страшен пукот. Хайдутите му метнаха керванджиите и сейме-
ните в засадата.
Вълчан прибяга до хребета и видя как аскерът се дели на две. Едни от тях тръгнаха
към прохода да помагат на своите, другите слязоха от конете и легнаха да гърмят по
хората от гората, които и да бяха те...

117
Башибозук – сборен, турски, нередовен отряд
118
Хаймана – безделник, пройдоха
119
Меше – вид дъб
45
 Вълчан беше вдигнал шишането и чакаше сеймените да доближат прохода. Ордата
яздеше вкупом и когато изтрещяха първите шишанета, стана меле между коне и хора.
Последва втори залп. Много от устремилите се сеймени изпопадаха или бяха повлечени
от конете си. Третият и четвъртият залп с пищовите вече поваляше бягащите обратно
към долината турци...
В прохода боят се водеше здраво, ехтяха гърмежи чуваха се викове. Чу се викът на
Вълчан: – Зареждай бързо!
Хайдутите заредиха отново пищовите си и шишанетата.
– След мен! – изкомандва войводата.
Скоро десетимата се носеха на конете към долината.
Когато видяха хайдутите на коне, препускащи след десетината бягащи турци. Оста-
налите в долината османлии яхнаха конете и се помъчиха да тръгнат на помощ. В този
момент от горичката излязоха двайсетина хайдути на коне и удариха в гръб турците
начело с Нури бей. Кьор Исмед се спря и се съедини с бея, но шишанетата на хайдутите
събаряха по няколко турци след всеки залп. Османлиите отново се разделиха на две и
се опитаха да ударят двадесетината конници. В този момент Вълчан се вряза с изваден
ятаган в купа от гаджали и започна да сече наред. Хайдутите му го следваха като обър-
наха конницата на Кьор Исмед в бяг. Вълчан се обърна и нападна Нури бей, като тур-
ците останаха в средата на него и на другите хайдути. Почна се сеч, клане. Исмед като
видя, че не го гонят се извърна с десетината си оцелели конника в опит да помага на
бея. От гората пропукаха шишанета и двадесетина хайдути от Вълчановите галопираха
към турците. Кьор Исмед не успя да се измъкне. Хората му бяха изклани, а той ранен,
се опитваше да избяга. Пукна пищов, конят на гаджала се препъна и падна, като се тър-
коли в тревата. Исмед лежеше под него, като едва дишаше...
Десетина от обградените турци успяха да пробият обръча и го удариха на бяг. Нури
бей, барабар с трийсетина души, също се отърва и напусна боя. Вълчан го последва с
няколко от хайдутите, но уплашените османлии просто летяха и скоро се изгубиха в
далечината.
Хайдутите доведоха ранения Кьор Исмед при Вълчан! А измежду другите хайдути се
показа войводата им. Вълчан се обърна и се усмихна. Пред него стоеше строен красив
мъж, с бяло лице и руси коси в които бяха вплетени жьлтици. На главата си вместо
калпак имаше черен фес, а на него още няколко наниза. Премяната му красива, воевод-
ска, както и всичко по него.
– Ти ли си Вълчан войвода? – запита русият, като не сваляше очи от грамадния стра-
шен на вид хайдутин с черна като смола коса. – По-страшен си от това, дето ми разпра-
вяха за теб.
Вълчан не можа да скрие усмивката си.
– Сберете оръжието и фишеците от убитите гаджали! – изкомандва той неговите.
Но всички се подчиниха.
– Виж, баши, не те знам кой си, ама голям хайр ни стори, дето се намеси. Много бяха
поганците. – След което му подаде ръката си.
– Аз съм Стоян. Алтънлъ Стоян ми викат. Войвода на тези мъже тука. Твой съгледвач
срещнахме, той ни разправи за къде сте тръгнали. А аз чух от други керванджии, че за
тебе имало изпратен Катил ферман от султана. Нури бей и Кьор Исмед от едната и Иб-
рахим бей и Кара Асан от другата страна се наели да занеса главата ти в зобна торба в
Цариград.
Вълчан се обърна към ранения, но един от хайдутите доведе още един ранен.

46
 – Кой си ти? – запита ранения, кьорав с едното око турчин.
Той бе навел глава и не отговори.
Другият ранен гаджал клекна и се замоли:
– Не ме убивай, урум войводо, деца имам все малки, аз ще ти река за този. Той е Кьор
Исмед – този, дето с бея разнасяха главата на Злати войвода в Сливен.
Вълчан се извърна към Исмеда и оня се напика. Затрепера като лист и падна на колене
като чалмата му се свлече в краката.
– Ще носиш на Аллаха си много здраве от мене и от Алтънлията, моя побратим! –
изкрещя Вълчан, тъй че Кьор Исмед подскочи.
Сетне махна с ятагана си и картуната на гаджала се търколи в тревата като окървави
всичко наоколо. Вълчан сложи главата в една конска зобна торба и я подаде на ранения
турчин.
– Носи я на Нури бей! Кажи му, че скоро и неговата ще е в торба! Нека я даде на
султана си!...
Димитър се приближи.
– Войводо, имаме седмина убити и четирима ранени.
Вълчан го изгледа.
– Товарете ранените на конете и погребете момчетата пред прохода. Изправете им
камъни! Да не се загубят с годините гробовете, пишете името на всеки.
От Стояновите хайдути имаше четирима убити. Тях също ги погребаха до Вълчано-
вите.
Димитър посочи към убитите турци.
– С тях какво да правим? Да режем ли глави?
– Няма да ни стигнат коловете. Оставете ги така и да тръгваме.
Скоро десет товара злато заедно с хайдутите се изгубиха из чукарите. Вечерта Стоян
и Вълчан говореха дълго за свободата. За това какво бе наумил Вълчан. Станаха побра-
тими до гроб. Алтънлията остави златото на Вълчан като дар от него за делото. Сетне
всеки пое по пътя си. Обещаха да си помагат всеки път, когато чуят, че другият е в беда.
Алтън Стоян хвана със своите си към Сливен.
Вълчан пренесе златото в пещера близо до прохода, задъниха я и на входа изковаха
орел с кръст на краката. Сетне вместо да се връщат тръгнаха към морето...
След два дни стигнаха мястото Ярамаз кая120. Там за месец време изградиха бивак,
като този в Троянския балкан. Имаше пещери, имаше река и голям Син вир.
За неделя време удариха чифлика на Ибрям бей и го обраха. Не простиха на чорбаджи
Стамат за туй, че тормозел хората.
Вълчан прескочи и до Голица да види техните, но през скришния вход по тъмно влезе
и излезе. Не искаше ей тъй от глупост да ги издаде.
След някой друг ден трябваше в Чалъкавашкия проход да мине керван и роби, карани
от черкези, предвождани от Кемал бей. За туй му донесе ятак121, кога се върна от Голица.
Дружината се отправи натам. Ранените бяха закрепнали, но не можеха да вземат учас-
тие в ръкопашен бой. Раните от ятаганите бяха доста големи. Само благодарение на
Радой-билеринът, който с билки и отвари ги спаси.
Вълчан се бе опитал отново да ограбят кервана без жертви, но този път османлиите

120
Ярамаз кая – Намира се на 10 км от село Аспарухово и представлява интересно скално образу-
вание с нагънат релеф и червеникав цвят. В превод означава Непотребната скала.
121
Ятак – помагач
47
бяха много. Но числеността не им помогна, единайсет убити хайдути и пет ранени в
сечта, заедно с тези на Алтънлията, а турците дадоха деветдесет и двама убити аскери
и двайсетина керванджии. Но когато имаше изненада и добро разположение, можеше
всичко да стане...
Вълчан разбра, че това беше преломният момент. Разбиването на Нури бей щеше да
изпрати нови по-големи османлийски орди да го преследват. Затова и четата трябваше
да се увеличи, вече не беше само хайдушки войвода, а заплаха за Империята.
За кратко време султанът изпрати нов Катил ферман, но никой не можа да убие Въл-
чан войвода – наричан вече от турците „Кара Курт“122. Падишахът разбра, че той ня-
маше да спира да освобождава роби, да граби хазни, пощи и да убива всеки, който бе
османлия, ако Империята не вземеше бързо мерки. Затова султанът даде за главата на
Вълчан войвода сто хиляди гроша. Идваха сведения за него отвсякъде, но все за това
къде кого е убил и какво е ограбил. Бейовете се кахъряха много. Кърджалиите грабеха
вече години, ама грабеха най-вече урум миллета, бастисваха раята. А сега вече беше
друго, царската хазна беше празна и всичката тежест падаше на тях...
По това време Вълчан беше с дружината си в Ярамаз кая и правеше ятак... Тогава,
чули за наградата, Сали бей и Черкешклийският султан решиха да примамят Вълчан
войвода, като пуснат слух, че през прохода ще мине керван от роби и катъри с много
злато за Цариград от Влашко. Вместо керван обаче с роби имаше преоблечен турски
аскер. Няколко дни те ходеха навързани един за друг уж роби, а в гората дебнеха Сали
бей и султанът с други сеймени. Но мълвата стигна до Алтън Стоян по първом от Въл-
чан. Тъй като проходът през който щяха да минат, беше в неговата територия, той раз-
бра за капана, който готвеха турците. Алтън Стоян изчака навързаните сеймени да ми-
нат от другата страна на прохода и ги изкла до един, без да пукне ни едно шишане.
Султанът и Сали бей усетиха, че нещо става, защото сеймените се бавят с връщането и
тръгнаха в прохода. Хайдутите ги удариха и тях като ги причакаха в канарите. Настана
страшна битка и султанът беше убит, а сеймените, които оцеляха със Сали бей, избягаха
уплашени.
Вълчан разбра всичко това от Пано, един от съгледвачите му. Той пък го бе чул от
един ранен в боя хайдутин Радо от четата на Алтънлията. Вълчан смръщи вежди:
– Значи Сали бей е жив? Отървал се е от Стояна? Ха сега да го видя от мен мой ли се
отърва!
Пано заклати глава.
– Не е само това войводо. Този гаджалин избил двайсет аргати123 от неговите затова,
че били урум миллет. А е жените им се гаврили много време. Сега смятал да ги продава
в Цариград.
– А ти на Нано сарая му знаеш ли го?
– Знам го, войводо. Всички оцелели сеймени и арнаути124 са там.
– Колко са?
– Кади трийсет души трябва да имат.
– А в прохода убитите османлии видя ли ги?
– Да, войводо, видях ги.
– Ха тогава с десет души върви и ми донесете дрехите, а довечера ще идем на печено

122
Кара курт – черен вълк
123
Аргати – работници без заплата
124
Арнаут – турското название на албанците
48
агне при Сали бей!
Дружината се засмя.
– А кадъни ще има ли, войводо?
– Кадъни може да има, ама сливовица ако някой кусне, ще му е за последно.
Беше обяд и хайдутите почиваха край малък извор под дебела букова сянка... След
обяд Нано и другите се върнаха със сейменските дрехи. Някой имаха дупки от оловото,
други разпрани от ятаган, ама ставаха. Дружината се преоблече, даже две униформи
останаха артък125. Вълчан препаса силяхлъка и се канеше да тръгва, когато друг съглед-
вач Дили Танас донесе, че на сахат126 път вървят керван роби. Много жени и деца, а
след тях черкези и турци, начело с Кемал бей.
– Колко имат до прохода?
– Ами бавно вървят, ако тръгнем сега, ще сме там много преди тях.
Вълчан махна и хайдутите яхнаха конете... Слънцето беше още високо над гората,
когато конниците слязоха в низината. В далечината се виждаше виещата се колона по
пътя.
Вълчан даде знак да го следват и тръгна към кервана.
– Пригответе пищовите! Първом гърмете с тях, после с ятаганите!
Като видяха конниците, двойно повечето черкези и турци се приготвиха за бой и из-
лязоха напред пред кервана. Но когато приближиха, отпуснаха шишанетата и прибраха
ятаганите. Помислиха хайдутите за сеймени. Кемал бей облечен в сърма и накичен в
злато, излезе напред. След като направи знак за поздрав посрещна Вълчан.
– Има ли в прохода урум хаирсъзи, ага? – запита той, като намести силяхлъка си.
– Имаше! Ама преди сахат ги избихме всичките до един.
– Бая ли бяха?
– Къде четирийсет комити – отвърна му Вълчан. – А ти накъде караш тези гяури?
– В Стамбул на пазара. Там цена имат.
Вълчан махна и тръгна напред. Черкезите разпъдиха жените на земята, а те се разде-
лиха на двете страни на пътя. Хайдутите в колона тръгнаха между тях. Изведнъж Въл-
чан се изви и гръмна с двата пищова по черкезите. Разгърмяха се и хайдутите. Черкезите
се пръснаха из поляната, като не знаеха какво става. Докато се окопитят, настана сеч.
Търкаляха се хора и коне, викове на ранени и гърмежи ехтяха навред. Кемал бей гле-
даше с широко отворени очи и не можеше да проумее какво става. Турците свои и чер-
кези да колят? Когато се осъзна, беше вече късно, Вълчан бе застанал пред него и га-
джалът слезе от коня. Сетне се просна на колене и взема да се моли за живота си. Хай-
дутите доубиваха ранените черкези и сбираха оръжията им.
След това развързаха жените и децата и ги пуснаха да си ходят. Ама жените се скуп-
чиха и не мърдат, като мислеха, че турците убиват черкезите и другите турци, за да ги
вземат без пари те. Вълчан хвана бея за косата и го изведе пред стъписаните жени.
– Аз не съм турчин! – проехтя гласът му. – Този тук е османлията, дето безчести на-
рода наш.
– Ама аго, ти? – чу се глас от купа жени.
– Казах, че не съм турчин. Аз съм Вълчан войвода, само дрехите ми са сейменски,
моите и на дружината ми.

125
Артък – повече
126
Сахат – час
49
 Жените се разридаха и запрегръщаха момчетата. Една стройна млада жена се приб-
лижи към Вълчан. Той я погледна. Разрошената ѝ коса я правеше още по-красива.
– Ще ми услужиш ли с ножа си, войводо? – запита тя.
Вълчан се засмя.
– Да ти услужа, защо да не. Само да не се порежеш, че е остро желязото.
Той подаде кривата кама на жената. Тя я взема и докато някой разбере що ще става,
я заби в гърдите на Кемал бей. Настана мъртва тишина. Жената избърса ножа и го по-
даде на Вълчан.
– Сполай ти, войводо, трябваше да умре от мен. Той уби мъжът ми и детето ми. – след
което сълзите ѝ потекоха.
Вълчан слезе от коня и отиде при жените.
– Имате ли села? Имате ли свои нейде?
Войводата виждаше само сълзи и безкрайна мъка. Жената, убила бея, го погледна.
– Нищо не оставиха, всичко изгоря. Живота ни вземаха – проплака тя – душите ни!...
– Съберете златото от поганците и го раздайте на жените – сега на тях им трябва по-
вече.
Няколко човека започнаха да вземат парите от убитите, а други се струпаха до някол-
кото ранени хайдути. Вълчан се приближи. На тревата лежаха четирима от неговите
момчета.
– Отнесете ги при тримата ранени от прохода и Радой да остане с тях. Да чакат докато
дойдем при кайнака – заповяда той и се върна при жените.
– Трябва да тръгвате бързо, че може някой друг да дойде. Ние имаме сметки да уреж-
даме с друг изедник, а тук не е за сами жени. Хванете през гората и кой където му е
писано. Жените целуваха войводата и благодаряха за спасението си. После бързо нав-
лязоха в гората и се изгубиха...
Вълчан отсече главата на Кемал бей и я наби на кол, като го тури сред турците и
черкезите на поляната. Гледката бе страшна – натръшкани, окървавени тела на коне и
хора, а в средата стърчащ кол с набита глава с чалма. Това бе посланието на Вълчан, а
то значеше, че няма милост, няма и да има за османлиите, дето бяха бесни побеснели!

***

Вече се свечеряваше, когато хайдутите тръгнаха към сарая на Сали бей.

Пано водеше колоната, а момчетата дремеха уморени на конете... Към икиндия на
другия ден спряха пред портите на сарая, ограден от високи дувари, пелия варосан бял,
беше си като малка крепост.
Когато видяха сеймените, хората на бея отвориха вратите. Салито посрещна сам Въл-
чан, като мляскаше месо, а брадата му беше омазнена цялата с лой!
– Халалолсун, ефенди127 – поздрави той и направи темане. Повечето арнаути на бея
ядяха и се бяха пръснали из двора на сянка.
Вълчан поздрави и слезе от коня.
– Имаш ли агнета, не сме яли от три дни. Все хайдути гоним и колим из този пущинак.
– Вай, ефенди! – Тя каква стана онзи ден в прохода не ти е работа. Султанът прати

127
Ефенди – богат човек, господин

50
Катил ферман и сто хиляди гроша награда на този, дето донесе главата на урум войво-
дата Вълчан. Кара Курт по нашему. Ний с Черкешклийския султан се вдигнахме и нап-
равихме капан на хаирсъзина, ама ней се. Като наизскачаха хайдути барем128 триста на
брой.
– Може и повече, – намеси се арнаутин, дошъл до бея.
– Повече да, повече. Едва се отървахме. Сигур и вий на тях сте ударили?
– На тях, на тях, ама ги избихме всичките – отвърна Вълчан и огледа двора.
– Евалааа! Евалааа ефенди, а главата на урум войводата Вълчан вземахте ли? Много
пара дават за нея.
– Нямам време аз за парите им, главата му набучих на кол, да се плашат другите кат
него, ако ни посрещнеш добре ще ти кажа къде е, да я вземеш като ти трябва.
– Въй-й-й ефенди, то аз и без туй ще ви нагостя. Как няма, я как сте я окъсали, нови
дрехи ша ви дам, че и джепане имам много. Керим, Енан, бързо колете десет шилета и
на огъня, хората са гладни! – изкомандва дебелият потен османлия.
– Абе, ефенди? – започна беят, щом като седнаха с Вълчан под сянката.
– Много страшни аскерите ти, все с бради и мустаци. Страх да те хване само да ги
гледаш! Как няма да бягат хайманите?
Вълчан се усмихна.
– Шилета печеш, а сливовица да ти се намира? Че сме и зажаднели, от месец насам
сме все след хайдути.
– Има, ефенди, има! – и урум булки има оттатък. След като хапнем и тях ще ви доведа.
Скоро хората на бея надигнаха стъклениците със сливовица, а хайдутите само нади-
гаха, без да отпиват. За сахат време всички се търкаляха пияни, а горещото време ги
довърши...
Късно след обяд хайдутите ги изклаха като прасета до един. Не пожалиха и кадъните
цяла нощ. На заранта пуснаха жените, които бяха затворени от бея за продан и запалиха
сарая... Още една бейска глава стърчеше набучена на кол пред горящия чифлик.
Дружината, тежко натоварена, със злато, оръжие и дрехи, се отправи към Балкана.
Хайдутите караха още сюрия овце и кози на бея към високите планински ливади.
Салито умря весел, дори не разбра как хвана към Аллаха си. Опиянен от сливовицата
и от стоте хиляди гроша, които смяташе да вземе той се хилеше и обсипваше Вълчан с
внимание и подаръци, като не спираше да го пита къде е кратуната на войводата. Когато
Вълчан каза къде е набита главата на бея, като я представи за своя, дебелият турчин се
захили като се тресеше целият.
Не разбра кога хайдутинът стана и махна с ятагана главата му. Остана си така ухилен.
Това даде знак на дружината за сеч и набързо османлиите бяха изклани...
На другия ден Вълчан остави златото в пещерата с орела, сложи в другата оръжието,
което имаше в повече и турските дрехи. Можеше пак да му потрябват...
Тримата от ранените бяха умрели от раните си. А този, който бе разсечен на три места
и смятаха, че пръв ще умре, беше жив. Погребаха мъртвите, а войводата махна с ръка.
– Който му е писано да живее, в огън да го гориш, във вода да го давиш, на сто места
да го режеш – пак ще е жив. Който е писан, на камък ще се спъне и отиде, че се не види
неговата...
Скоро хайдутите поеха към Троянския балкан. Трябваше да се сберат всички и да се

128
Барем – поне

51
разпусне дружината. Септември си отиваше вече и идваха студените дни...
Още щом се прибраха в пещерата, съгледвачите караха един след друг хора, дошли
хайдути да стават. Георги Чилика бе довел един поп. Само дето калимавка129 нямаше на
главата, та дългата му коса се вееше от вятъра.
Вълчан огледа дванайсетте новодошли.
– Много сте закъснели бре, вече си тръгваме, па зима иде – подхвана той. Никой не
смееше да гъкне. Само попът започна:
– Абе, войводо, вземи ме, аз веки съм решил и туй то.
– Какво си решил, бре попе?
– Хайдутлук ще карам!
– За какво ти е пък хайдутлук, нямаш ли жена, църква?
– Църквата я изгори Русенският султан, а жена ми в харема си взема. Туй е то.
– А вие? – погледна той все младите момчета, дошли за да стават хайдути.
– Можете ли да гърмите, ятаган да въртите?
От тях се обади един, облечен в кози кожи младеж.
– Аз мога нож да хвърлям и с лък да стрелям.
– Как те думат? – запита войводата.
– Гено козарят ме викат. Само дето веки нямам кози. Взема ги Михо спахия изедни-
кът.
– Някой може ли да писва и чете от вас?
Три момчета и попът се обадиха.
– А тъй, добре е туй! Радой, ела тука! – извика Вълчан. – Вземаш попа и тези три-
мата – посочи той слабичките момчета. – Караш ги в Битоля при даскала Никола. Ще
му кажеш, че Вълчан войвода праща тези тримата да ги обучи на четмо и писмо добре,
а попът да помага. После с тези пари... – и подаде торба жълтици на Радой – да ги прати
в странство да учат. Като се върнат, да ме намерят. Щото от учени хора ще има нужда
България. Напролет ти и попът да сте тука, ако сте живи и здрави. После на всички
раздаде по две шепи жълтици да изкарат зимата и задъниха здраво пещерата...
Скоро заваля студен дъжд и всички се пръснаха...

***

Вълчан хвана към морето, искаше свойте да види, пък после да хваща към Цариград.
Но по пътя реши друго. Отправи се към Зехтин борун. Когато стигна там, заедно с ри-
барите, пуснаха гемията на вода. Отначало пускаше малко вода, но после се закисна и
спря. Вълчан облече турските дрехи. Взема един от рибарите със себе си и отплава...
След няколко дни стигна Цариград. Бавно мина между големите платноходи и прис-
тана на малкия кей, където приставаха със Ставрус. Остави рибаря в гемията да спи в
нея и да я пази, а той се качи в Еди куле. Няколко дни ходи там наред, докато се улучат
с Емина. Той, като видя Вълчан, пребледня. Като че ли бе видял демон. Седна до него,
направи темане и поръча с дрезгав глас шекерлия 130 кафе. После започнаха тихо да си
говорят. Пръв започна Емин.
– Чух за тебе, Кадир бей. Много нещо чух! Сераскерите земята обръщат, а ти тук? В
леговището на звяра си отседнал?

129
Калимяфка – Висока черна цилиндрична шапка на православен духовник.
130
Шекер – захар
52
 – Виж, Емин ага, ти мене ме остави. Кажи ти как си? Как я караш? Вървят ли рабо-
тите?
– Аз съм добре, Кадир бей, само дето взема в работата да не върви. Има нов соло-
мачокадър131 султанът, Енгин му думат. Хитър е за двама. Що хора окачи на бесилото.
Сега с мене нещо се е заял.
– Тука идва ли, този Енгин?
– Сакън, недей! Да не си посмял, че целия град, ще вдигнеш на главата си!
– Само питах дали идва тук! Какво толкова?
– Ами идва зер, его е, влиза.
Вълчан, без да мърда, го измери с поглед. Среден на ръст, кльощав турчин с тънка
рехава брада се заоглежда като невестулка. После седна до тях уж с гръб, пък да чува за
какво си хортуват. Вълчан се усмихна.
– Аз, Емин ага, що пара дадох и смятам дваж повече да дам за да го заловят този
комита – дето съкипясва хазните! Много поразии чувам сторил на Падишаха.
Емин ага не можа да си отвори устата, знаейки с кого седи. Само поклати глава в знак
на одобрение.
Вълчан разбра, че Емина е много притеснен и го захвана.
– Виж, ага, като бързаш – тръгвай, аз ще пия още едно кайве и тогаз.
– Тъй ще да сторя, беим, може тези дни да се видим пак и да пием по кайве.
– Може, може, ага, – отвърна войводата.
Емин ага стана и си тръгна. Чокадърът веднага се обърна към Вълчан.
– Не съм те виждал тъдява, беим? Да не си ябанджия132 тука?
Войводата го погледна важно и високомерно.
– Ти на мен ли викаш ябане бре, мекере с мекере? Къщата ми е на хвърлей място от
тука. А твойта къде е, а? Ти откъде се пръкна, че аз до сега да не те знам?
Заптието не очакваше такава яростна атака и се обърка.
– Чакай, боим, не се люти толкова. Аз съм отскоро на служба при султана, Аллах да
наспори годините му. Може да не сме се срещали, че затуй...
Вълчан намести силяхлъка си и погледна Енгин така, че турчинът се смрази.
– Всички сте на служба тука, дето е тихо и спокойно. А ние не можем стоката си да
прекараме от Влашко. Хайдути, хаирсъзи, всякакви гърмят, убиват, грабят. Еее! Къде е,
питам ви аз, войската? Пари все искате, пък нищо?
Заптието се премести по-близо.
– Виж, беим! Туй бе досега, от пролетта барем пет потери ще тръгнат да ловят хай-
дути и хаирсъзи из горите. Що глави ще се набучат по коловете! Ама право да си гово-
рим, то едни хващаме и бесим, други се пръкват! Кой от кой по-лош и лют. Его е, досега
никой не бе чувал за Кара Курта, Вълчан войвода. Все е имало хаймани, ама такъв не е
имало. Три катил фермана прати султанът. Награда сто хиляди гроша – и нищо! А урум
войводата убива и граби без милост. Няколко бея убил и все главите им на колове на-
бивал. За да имат страх другите и да не мъчели раята.
– Други страшни и големи няма ли сред хайдутите? – запита уж притеснен Вълчан. –
Чувал съм за някой си Индже войвода, Кара Феиз.
– А, тези ли? – поглади брада заптието. – Те са друго нещо. Грабят наред, пък все
паши са. Днеска тъй, утре инак, ама не бастисват хазната, тъй както урум войводата им

131
Соломачокадър – таен полицай
132
Ябанджия – Човек, който е от друго селище; другоселец, преселник.
53
Вълчан. Пък и много били с него. Барем десет хиляди урумлии имало с него. Балканът
почернявал от тях. Да разбият Нури бей с толкова сеймени! Кьор Исмед го убили и
главата му набучили на кол, както той правеше със заловените войводи и хайдути. Пък
още колко други зулумлуци е сторил. Все е имало хаймани, ама този? За него няма ми-
лост! Само да мине зимата и ще му заложим барем сто капана. Все на един ще се хване
Вълчана. Къде с наши хора, уж изпаднали в Балкана по случайност. Или пък с примам-
ване в някой от урум чорбаджиите. Абе няма къде да ходи вече той, писан е и туй то...
Нагласи се агата и продължи:
– Ама, беим, чувам разни неща, къде-къде по-лоши за този Вълчан войвода. Пуснал
ристем, урум комити да ходят из раята и да я подкокоросват133 за бунт.
Вълчан разбра, че заптието е доста умно и знае неща, които могат да попречат на
бунта. Затова реши начаса да го убие и да прекъсне следата, която този султански копой
бе надушил.
Енгин отпи сладко от кафето, сетне глътна малко вода и отново занарежда:
– Ти, беим, чувам даваш пари само и само тези хаймани, урум войводи и комити да
увиснат на въжето.
– Вярно е, ага, давам защото на два пъти ми съкипясаха керваните. Що стока, що нещо
отиде.
– Ама туй с хайманите по гората може да е нищо с това, което комитите готвят на
падишаха. Бунт и то все от хора, които няма какво да губят. А те, беим, са най-страш-
ните. Его е, при Юмер Драза, Караевренския спахия, Върбишкия султан, Черкешлийс-
кия султан, Исерлийския султан, Пандаклийския султан работят все ратаи, урум аргати.
Работят ангария за едно парче хляб. Нямат си нищо, много са и точно тях, комитите
изпратени от Вълчан войвода, хайманата, се мъчат да дигнат на бунт. Ама ако те се
дигнат и кърджалиите ударят султаните, ще стане поразия. Те от аргатите нямат какво
да вземат, затуй може да тръгнат наедно да грабят. Едните, щото са гладни; другите,
щото са разбойници.
Вълчан поклати глава. Този Енгин ага беше заплаха.
– Абе, ага, защо като ги знаеш тези неща, не кажеш на султана? Та той да вземе, та да
ги вкара в ред?
– Виж, беим! Ти ако имаш пари – дай. Аз ще пратя свои хора да научат повече за това
кой дърпа юздите и тогава, когато има за кого и за какво да говоря, ще кажа. Сега е още
рано.
– Ще дам, ага, още утре ще дам! Ама и ти ще ми дадеш някой, който да каже откъде
може да мине керванът ми, без пантите да го ударят.
– Става, беим, що да не става? А колко може да дадеш?
Вълчан се замисли:
– Ами мога барем хиляда гроша да дам.
– Малко са, беим, малко са. Ако искаш хем да помогнеш, хем да си спокоен за кервана
си, трябват пет хиляди.
– Много са, ага! Много са!
– Много, ама и туй, дето ще спечелиш, не е малко. А и султанът ще разбере за тебе,
че си таман бей.
– Хайде утре да дойдем тука, пък ще видим.
– Ааа, тука не! Знаеш ли Фазлъ Тефик долу на пристана?

133
Подкокоросвам – подтиквам
54
 – Знам го, ага.
– Ааа, утре по туй време – там. Пък то, каквото има да става, ще става.
Сетне агата си тръгна. Вълчан постоя малко и също се прибра. Тази нощ сън не го
хвана. Мислеше той как да затрие агата. Така че никой да не се усъмни в него...
На заранта отиде на гемията. Занесе храна на рибаря и се върна из чаршията. Разходи
се нагоре-надолу и седна в кафенето срещу хана на Фазлъ Тефик. Постоя той доста, ама
имаше защо. Към икиндия в хана влезе Енгин ага. Двамата му копои останаха отвън.
Скоро излезе, огледа се и, като не видя никъде бея, махна на двамата османлии да тръг-
ват. След като видя, че се изгубват из тълпата, Вълчан излезе от кафенето и отиде при
чокадъра, който седеше сам. Още щом зърна мощната фигура на войводата, агата го
посрещна на входа.
– Как е, Кадир бей? Как е? Добре ли спа?
– Днеска и името ми знаеш, а?
– Такава ми е работата, беим, трябва да знам всичко за всички. Заранта говорих с
Емин ага, та той ми разказа за тебе. Все добри думи хортува, ама нещо ми се види при-
теснен. Не му е чиста работата на гяурина.
Вълчан го изгледа учудено.
– Какъв гяур, бе ага? Той е на висок пост при султана.
– Я! Ти, види се, не знаеш. Еничар 134 е той. Като дете го вземат от раята като данък.
Като порасва, става еничар, но скоро е ранен и едва оцелява. После става пазвантин на
един бей. Преди да умре беят го назначава на тази служба. Умен е гяурът, ама аз на
таквизи не вярвам. Че за туй ти говоря за него, много му не хващай вяра. Гяур е той в
кръвта си, урум миллетчи...
Вълчан се направи на учуден. А Енгин ага се хвана.
– Приготви ли парите, беим? Или се пишманиш135? То, ако е тъй?...
Вълчан не изтърва момента.
– Аз да се пишманя? Хайде да тръгваме. Щом така хортуваш – не пет, а десет хиляди
ще ти дам.
Войводата тръгна и агата подбягваше след него.
– Чакай бре, беим, аз само тъй запитах! Не се люти такъв.
Вълчан се спря.
– Давам ти златото, каквото искаш, това го прави.
Агата се огледа за копоите си, но не видя никой и отново последва бея.
Минаха през чаршията и хванаха към пристана, който бе на север от града. Скоро се
изгубиха между високите дувари. Когато стигнаха до гемията, Вълчан се качи на борда
и влезе вътре. Рибарят лежеше на нара и той му направи знак да се скрие. После сложи
един сандък пред стълбата и извика на турчина.
– Енгин ага, слез да ми помогнеш да изкараме сандъка горе.
Османлията надникна към стълбата и като видя големия сандък, се ококори, а брадата
му затрепера.
– Вай, вай, вай, всичкото грошове ли е, бре беим. Евала, евала.
После заслиза, като не отделяше очи от сандъка. Още щом го прекрачи, Вълчан го
удари в главата и агата се просна като откосен. Войводата го върза здраво, а рибарят му
запуши устата. После го сложиха в сандъка и го затвориха.

134
Еничар – потурчен войник
135
Пишман – съжалявам
55
 – Какво ще го правим този? – запита рибарят. – Защо не го убием и да го хвърлим в
морето.
Вълчан се усмихна.
– Много бързаш! Всичко по реда си. Сега сложи неговата чалма да не биеш на очи и
се огледай.
Рибарят излезе на палубата, мота се напред-назад и отново слезе.
– Никой не се мярка, студено е.
– Добре, лягай си и мирувай.
Вечерта Вълчан се срещна с Емин ага и разбра къде и кой ще му донесе тапията за
пътя на хазните и пощите. После, без да му каже дума за Енгин ага, войводата си тръгна.
На заранта гемията се отдели от моста и навлезе в морето. Цял ден плаваха. Надвечер,
когато около тях, докъдето ти видят очите имаше само вода, извадиха агата от сандъка.
Той гледаше като луд, с широко изцъклени очи.
– Еее, Енгин ага? Сега как ще си ходиш, а? – запита го Вълчан. – Султанът те чака.
Трябва да му кажеш за мене. Аз съм Вълчан войвода, аз съм хайманата, аз!...
Агата затрепера като лист, като платно на вятър.
– Хайде, ага! Сега или си тръгваш, или те коля! Много мои братя си окачил на беси-
лото.
Агата, като мерна ножа, седна и се замоли, но видял страшния хайдутин да тръгва
към него, стана и скочи от гемията. Вълчан завъртя руля и лодката тръгна в кръг. Тур-
чинът махаше е ръце и викаше за помощ. После вълнените му дебели дрехи се напоиха
и повлякоха тялото му надолу. Няколко балона въздух излязоха на повърхността и ос-
манлията пое към дъното...
Гемията, подхвърляна от вълна на вълна, достигна Зехтин борун. Рибарят на име
Стратия показа на Вълчан голяма пещера, в която се влизаше само от морето. Тя беше
на самия скален масив, огромен и отвесен – там, където морето навлизаше в заливче
почти в гората. Гемията влезе в пещерата и се опря в скалата. Трудно можеше да се
намери тя, дори да се гледа отблизо. Буйната растителност разкриваше сравнително
малкия вход на огромната иначе пещера...
Стратия и Вълчан привързаха гемията здраво за камъните и излязоха. Рибарят остана
да се грижи за лодката, а войводата пое към Шумен...
Това, което бе чул от заптието, не му даваше мира. Той чувстваше, че от борбата за
власт между султан Селим III и малките султани, поробеният български народ можеше
да се възползва.
В Шумен Вълчан намери своя човек, изпратен да подбужда народа, Стоян Домусчи-
ята. От него войводата разбра доста неща. Не само хората, които той бе изпратил да
вдигат раята, сновяха из България. Имаше слухове, че Осман Пазвантоглу, който във
Видин основал свое царство, събирал аргати – урум миллет, да се бият на негова страна
срещу султана. Раздавал храна, дрехи, оръжие...
Вълчан беше окрилен от чутото и заедно със Стоян и Марчо от Шуменските села
тръгнаха от град на град, от село на село, преоблечени като търговци. Войводата се
срещна с най-бедните, които си нямаха нийде никой и нищо. Работеха ангария само за
едното ядене и от тях се чакаше да понесат тежестта на цялото мурабе. Вълчан видя в
лицата им омразата към турците, която се доближаваше до неговата. Но имаше нещо,
което го тревожеше...
През декември той занесе десет товара злато на Стоян да купи оръжие, дрехи и храна
за хората. Тогава седнаха няколко души в дома на Крайчо Дервена да си кажат по някоя

56
и друга дума. След като говориха за джепане, олово и шишанета, Вълчан махна да млък-
нат.
– Вижте, побратими, всичко това тук е добре. Видинският Осман Пазвантоглу ще за-
почне мурабето. Със сигурност Солим III ще го удари през лятото. Това че ние имаме
умут136 и време да се подготвим с оръжие, е добре. Това, че бедните са озверени и готови
да мрат с нож в ръка – добре. Но не е добре, че всички тези хора, наши братя и сестри,
нашите българи ще понесат големия товар на редовната турска армия. Докато те са ас-
кер и са обучени за мурабе, нашите могат само да държат мотиката. Ако не се започне
веднага обучение на тези бедняци, поне малко от малко да въртят ятагана, то просто ще
погинат хиляди ей тъй за нищо, просто мърцина137! То ако е тъй, те и така си мрат, ама
който му е ред, който е писан. А ние ще предизвикаме погроми и клане, каквито никой
не е виждал.
Стоян го погледна.
– Така е, войводо, но нали всичко е за свободата? Всичкото е против тирана осман-
лийски? Всеки знае, че може да умре, ама по-добре да мре в мурабе, отколкото на дръв-
ника.
Вълчан поклати глава.
– Еееех, побратими! Едно е да умреш в мурабе, като се биеш, като гърмиш и сечеш с
ятагана поганци. Друго е обаче неумеещ, незнаещ как се гърми и сече с чалъм 138, да
бъдеш просто изклан като стадо добитък. От това няма смисъл, трябва българите да се
учат, да им се показва. Хайдути из селата сега зимата много. Всеки може по десетина в
дома си да понаучи на нещо. Инак ще стане страшно, и без това народът ни съвсем се е
стопил. Никъде не знаят, че има българи. Говорят в Цариград за власи, сърби, гърци,
руснаци, но за българи не! Нас ни имат за ристян, урум миллети, за рая.
– Ами тогаз, войводо, как трябва да стане тая? – запита Крайчо. – Много сган ще
дойде откъм Цариград, ще почернее от аскер, черкези и башибозук.
– Затуй ви хортувам! Ако започнете да обучавате хората, до пролетта малко по малко
да подържат ятаган и шишане, ще е добре. Аз ще сбера дружина, Алтънлията също.
Когато султанът Селим удари Осман от Видин, тогава ние ще ги почнем в гръб и няма
да позволим да им дойде бързо помощ. Тогава колкото повече турци паднат убити, тол-
кова по-добре. Ако разбием аскера, после Осман Пазвантоглу лесно ще падне под на-
шите ятагани. Затуй трябва оръжие и учение. Не става с косата и мотиката...
Няколко дни по-късно Вълчан войвода тръгна за Котел. Там трябваше да се срещнат
с Алтън Стоян и някой си Добри войвода.

***

Алтънлията бе дочул за мурабето, което готвели хората, изпратени от побратимил му

Вълчан. Затуй пратил хабер по тях, да кажат на войводата си, че Стоян го чака в Котел
да му погостува. Пък да си кажат по някоя дума за мурабето...
Беше късно през нощта, когато премръзнал от студ Вълчан застана пред портите на
оградената със зид къща и похлопа. Домусчията се огледа назад.
– Войводо, дали е тука? – запита той. – Май, жива душа няма?

136
Умут – вяра
137
Мърцина – нелепа загуба
138
Чалъм – умение
57
 Вълчан чу стъпки отвътре и се отдръпна настрана.
– Кой е бре? – чу се гласът на Алтънлията.
– Ами отвори и ще видиш – усмихна се грамадният войвода отвън.
– Побратиме, ти ли си?
– Хайде бре, замръзнахме!
Резетата се хлопнаха и Алтънлията се показа, като държеше ръка на пищова си.
Като видя Вълчан, го прегърна и бързо влязоха вътре. В собата светеше газеникът, а
джамлъците бяха покрити с черги, да не се види отвънка. Около софрата седяха трима
души със запасани в силяхлъците си пищови и ками. Още щом влязоха, Стоян посочи
грамадния мъж до себе си.
– Ето това е Вълчан войвода, моят побратим!
Тримата станаха и се здрависаха с гостите.
– Зова е Добри войвода – посочи той средния на ръст с гъста брада и мустаци човек. –
А тези са от мойта дружина – Пенко и дядо Трайко.
Вълчан махна ямурлука и седна на софрата.
– Стояне, сядай тука до мене! А бре, Алтънлъ, водя с мене адаша ти. Абе вие, хайду-
тите, все Стояновци ли сте, а? – смигна той на Домусчията.
Всички се засмяха.
– А сега, побратиме, разправяй какво си наумил за гаджалите, та и ние да се вклю-
чиме? – запита Алтънлията и седна срещу него. – Мурабе, думат, си готвел с твойте
хора. Ама да знаеш, че има и други като тебе, дето го мислят. Чуй Добри какво ще ти
рече:
– Ами бяхме у един чорбаджия, Хаджи Велко се дума – започна мустакатият вой-
вода. – Та там бяха още двама – Вълко Бимбела от Факия и Узун Никола от Ичме, гово-
рихме за много неща. Тогава те откриха, че готвят въстание, но трябвало много злато,
за оръжие и барут. Трябвало и някой да ги води – такъв, дето хем го знаят, хем голяма
дружина да има. Спрели се на Стоян Инджето.
Вълчан свъси вежди.
– Чух за него, ама все лоши думи. Грабел наред, а ордата му все от кърджалии.
– Така е! Ама сега нещо се е сменил.
– Той като вълка май – обади се Алтънлията. – Уж въстание ще прави, а се канел нещо
на мен.
– Добри! – започна Вълчан. – Ако видиш Инджето, му кажи много здраве от мене.
Речи му – ако е с народа си, да е с него. Ако ли не, да си върши зулумлуците. Но Алтън-
лията да не бара! Речи му – побратим му е и ако косъм падне от главата му, жив ще го
одера, където и да е. А тези двамата от Факия какво?
– Ами те са си наумили да ударят, заедно с Инджето, Караевренския спахия Юмер
Драза. Там, в Караеврен, имало много злато и оръжие за въстанието.
– Сега ме чуй добре, Добри, – прекъсна го Вълчан. – Това е добре, но няма време.
Речи на тези Велко и Никола, ако мернеш и Стоян Инджето, и на него речи, да се стягат,
щото още напролет султанът Селим III ще събере войска и лятото ще ударят Осман Паз-
вантоглу. Туй го научих преди месец от човек на султана. Ако ударят Юмера, аскерът
ще се справи с Осман във Видин и после ще помете и тях. Затуй всички трябва да ударим
армията на султана, Юмера няма къде да иде. Ако са съгласни, нека Инджето да прати
човек при мен да се договорим.
Алтънлията се намеси.
– Вълчане, то се види, мурабе ще има. Ама колко хора от българите са държали ятаган

58
и кама? Колко са гърмели с шишане и пищов? Мисля, че ако се вдигне народът ни с
коси и брадви, не го чака добро.
– Това хортувам, побратиме, навсякъде, където ходя – отвърна Вълчан. – Думам им
хайдутите, които са се били, да обучават колкото може повече хора. Да наблегнат на
най-бедните – тези, дето са само на ангария. Че те нямат какво да губят и им е дошло до
гуша от глад и робство. Другите, дето имат домове, добитък, семейства – и те може да
се вдигнат, ама ще са си все с едно на ум...
Дядо Трайко се просълзи.
– Много нещо съм видял през живота си. С много хора съм хортувал, ама такъв човек
не бях срещал. – погледна той към Вълчан. Много ум трябва да има човек да разбере
тези тънки работи. Него слушайте, момчета, акъллия е, а го видях и как се бие. Не вълк,
ами два пъти. Те, турците, напразно не му казват Буюк139 Кара Курт. Само той както
казва, така може да стане! С акъл мурабе, не ей тъй – мърцина да иде народът!
– Виж, Стояне, побратиме, при адаша ти в Шумен – започна Вълчан, като потупа До-
мусчията по рамото – занесох десет товара със злато. Прибрахме ги в стаята на сигурно
място. Ако найдете на сгода джепане, олово или шишанeта – купувайте, той ще ви даде
злато. Той знае да писва и ще води калема140 точно. За всичко купено, толкова дадено.
Вижте чувам в Сливен имало майстор ковач, правел ножове и сабли, дето рядко се виж-
дат. Ако е тъй, поръчайте да прави до пролетта, без да спира. Ако чуете за друг, поръ-
чайте и на него. Много калъчки ще трябват, много.
Алтънлията засия.
– Побратиме, а мойте от феса и косата да ги дам ли?
– Ти гледай Инджето да не ти ги вземе с главата.
Разсмяха се отново всички. После налягаха да спят. Само Алтънлията остана буден.
Някой трябваше да пази, в тези времена никога нищо не се знаеше...
На другия ден разговорите продължиха. Така стана и на другия и на по-другия, докато
накрая Вълчан и Домусчията поеха към Битоля.
Времето беше студено, имаше бая сняг, но Вълчан, решеше ли нещо, то бе свършено...
Двамата конници сменяха конете на всеки хан с нови, отпочинали. А турските им
дрехи им помагаха да се движат по-безопасно през села и градове. Но преходът бе тру-
ден, някъде, за където се говореше, че има хан, той просто липсваше. Само изгорелите
греди, затрупани наполовина със сняг, говореха за него. Турците избиваха хората, пляч-
косваха всичко, а после огънят заличаваше зулумлуците им. Вълчан и спътникът му
трябваше да продължават с изморени коне до следващия. Ако не бяха някои добри бъл-
гари по селата да ги приютяват за през нощите, просто щяха да замръзнат навън. Когато
видеха двамата конници с турските дрехи хората се стягаха. Мислеха си все за лошо, но
когато разберяха, че са българи, им олекваше. Ставаха разговорливи и приветливи. Но
Вълчан и за миг не се доверяваше на никой. Когато единият спеше, другият седеше в
тъмното до джама141 и пазеше. Зли времена бяха. Страхът беше обзел всички. Никой не
знаеше кой е другият, какво му мисли и какво ще стори. Ако сам не се вардеше човек, а
се довереше сляпо, главата му много нямаше да се задържи на раменете. Вълчан знаеше
това и вяра не хващаше току-тъй. Трябваше много доказване, другарлък и пак имаше
едно на ум...

139
Боюклия – висок, голям
140
Калем – сметка
141
Джам – прозорец
59
 Беше изминал месец, откакто тръгнаха на път. Времето беше мрачно, сиво, прехвър-
чаше сняг. Скоро щеше да се свечери, когато двамата конници влязоха в Битоля. Къ-
щите бяха отрупани със сняг и притихнали. Цареше тишина, дори кучета не лаеха. Ко-
нете тихо поеха към горната страна на къщята, там за където бе говорил даскалът. Ми-
наха по тесните улички и силуeтите им се загубиха сред усилващия се сняг...
Скоро след това Вълчан похлопа на голяма дървена порта. Веднага прелая куче, ама
някак глухо от колибата си. После спря, чуха се стъпки и хрупкащ сняг под тях. Портата
изскърца, изтропурдяха резетата и се чу гласът на Никола.
– Кой е, бре? Кого дириш в този пизюл142?
– Теб диря, даскале! Теб диря – отвърна Вълчан.
Портата се открехна и се видя опулената глава на даскала. Той стоеше като истукан.
– Абе, войводо? Що чините тука по туй време? Влизайте бърже.
Конете се вмъкнаха в двора. Стоян и Вълчан влязоха вътре, а Никола върза конете в
тесния дам един до друг...
Още с влизането Вълчан отметна ямурлука и махна чалмата от главата си. Чу се го-
вор, отвори се вратата на собата и попът ококори очи.
– Какво бре, попе? Хайдути не си ли виждал? – сопна се войводата.
Попът мига и не знае какво да рече. Вълчан му се видя дваж по страшен, отколкото
бе.
– Как дойдохте до тука, бре хора? – запита отчето.
– С конете – отвърна Домусчията и го потупа по рамото.
Никола се върна и влязоха в собата. Вътре седяха двама души и писваха нещо на
софрата.
– Ще стават ли хора, даскале? – усмихна се Вълчан.
– Ще, войводо, ще!
– А други има ли?
– Други седмина изпратихме по Франция. Трима в Русия. Тези – двамата, скоро ще
ги пратим и тях.
– Нека идат, нека се учат! Че укумушлии, учени хора ще ни трябват.
Никола изпрати учениците в другата соба и сложи хляба на масата.
– Знам, че сте гладни, войводо, то толкова път, и то през това време, просто не ми се
мисли.
Попът хвърли дърва в огнището, а Вълчан седна на миндера.
– То туй е лесно, Никола, дошли сме не да ядем и пием, а работа една да вършим.
– Първом хапнете, пък после ще хортуваме до сабахлен143 – заинати се даскалът.
Попът седна до Стоян и го сбута.
– Кажи, бре юнак, какво ще става?
Домусчията се засмя при вида на брадясалия с дълга до раменете коса поп.
– Мурабе, попе, голямо мурабе иде.
– Хайде бе? – завъртя очи отчето. – Голямо, думаш, а?
– Даскале? – започна Вълчан. – Как е тука с хората? Има ли такива, дето искат да мрат
в мурабе с гаджалите? Въстание се готви, ще трябват много хора. А искам и ти да си
кажеш думата, като учен чиляк. Има неща, които не ми дават мира.
– Думай, войводо. Ако знам, ще ти отговоря – отвърна Никола.

142
Пизюл – голям студ
143
Сабахлям – сутрин
60
 – Ами виж сега, то мурабе че ще има, туй е ясно. Ама аз мисля, че хората не са готови
за таквоз нещо. Все бедните ще се вдигнат, а те мотики им дай. Не знам как ще тръгнат
срещу обучен, редовен аскер, който само да убива знае! Няма ли хората мърцина да
идат, ей тъй – като стадо на заколение? Пръснахме хората да обучават колкото може
повече мъже, ама времето е малко. А хайдутите – от всичките дружини да ги сбереш,
няма да са и наполовина на войската, дето ще тръгне напролет срещу Видин. Дали, дас-
кале, ще се вдигнат всички българе, или пак мурабето ще падне само на най-бедните,
дето работят само ангария и си нямат нищо? А тези с нивичките и къщята – няма ли да
си останат по селата? Дали потурчените българи ще тръгнат с нази, или веки са забра-
вили кои са, от къде са?
– Ееех, войводо, – поклати глава Никола – много са ги въпросите и все верни и умни.
Защо мене ще питаш, като си дваж по-умен от всички. Прав си за всичко казано, прав
си и за тревогите. Малко са мъже за мурабе, повече са плашливи. Но има едно, дето
дума не ще. Ножът, брате, вече е до кокала. Бедните са най-много и за тях няма назаде.
Само трябва да се кощурдисат144 и да им се даде ятаган. Ако и малко се понаучат как да
го въртят и секат, голямо клане ще падне на чалми и на гаджали.
– Не казваш, даскале, за потурчените българе! Те към кого ще идат? Аз мисля, че тези
нещастници цял живот носят срама на дедите си. А когато умрат, го предават на свойте
деца. Независимо дали като кърджалиите ще колят едните и другите, те ще носят позора
на потурчването си навеки. Тези, които са взели само турските обичаи, а езика не и тези,
които езика дали, а обичая български не, те ще се справят малко по-добре от тези, които
са потурчени съвсем. Те, братко, са загубени навеки за България. Мисля още, че султа-
нът им ще си оскубе косите, че не е могъл да потурчи всички българе, когато види какво
ще става лятоска.
– Нека аз те попитам сега, войводо? – усмихна се Никола. – Кажи ми ако можеш,
какво ще стане е потурчените, ако се освободи България? И ще има ли турци, които да
останат да живеят тука, след като се освободим?
Вълчан огледа тримата си братя по съдба и отвърна:
– Даскале! Аз не съм учен, брате, ама едно ще ви река. Когато огънят лумне, той не
гледа кой е богат и кой е беден. Така ще стане и с турците. Чувам някой да хортуват, че
турците, които са бедни, не ни пречели и те били като нази. Те такава празна глава аз я
режа одма145. Вас да ви питам, ако има хайдути край Битоля сега, ще остане ли турчин
в дома си, когато мюдюринът заповяда на башибозука да се сбере, за да ударят гяурите.
Дали някой беден няма да иде, щом заблъскат тъпаните и надуят зурните146, а? Всички,
брате, всички ще са там и ще режат глави, ако им падне. Затуй че – няма добър турчин,
бил той богат или беден, има само мъртъв турчин добър. Туй е то и друго не мой да има.
Ако загубят мурабето, всичките, които са турци, ще избягат оттатък Цариград, където
им е мястото. А тука ще останат само потурчените, щото те нито са турци, нито черкези.
Те за тях са едно нищо! Макар да носят фесове, чалми, приели тяхната вяра, никога няма
да ги смятат за техни, щото знаят, че са гяури. Потурчените от поколения не са забра-
вили, че са българи, а се турчелеят от страх и ще е една каша, че никой не мой я разбра,
като минат годините.

144
Кущурдисвам – въздействам, подтиквам
145
Одма – веднага
146
Зурна – дървен, духов, муз. инструмент

61
 – Войводо, а жените и децата, тях какво? – запита попът.
– Щом е ханъма, а и турче – ножа. За поганец147, бил той – турчин, еничар, черкез,
никога няма прошка! Аз от дете съм се нагледал как ханъми и децата им обругават с кал
и камъни хванати хайдути. И телата, и набучените на колове глави на мъртвите. Виждал
съм как черкез ханъми държат българки да ги безчистят мъжете им. Виждал съм
страшни неща, дето не са за говорене. Затуй от мене ако искат милост, няма да я взе-
мат!...
Попът се просълзи:
– И от мен, войводо, прошка няма! Много са зулумлуците им направени, страшно са
много. Виждал съм и аз ужасии, и то какви. Веднъж в едно село влязоха гаджалите да
се гаврят и потурчват. Скрих се между трупи дърва да не ме хванат и оттам гледах. А
то какво стана. На мегдана точно пред мене водеха мъжете, които не искаха да слагат
фесове... Домъкнаха един пън и на него слагаха да седне българин, тогава турчинът зас-
таваше зад него и с един удар се опитваше да разсече тялото на две от главата до кра-
ката. Само двама успяха. Единият – черкезинът Али Хаирсъз, а другият – Османлията
Керим Пехливан. Двамата по дванайсет души съсякоха, докато накрая черкезиът не
можа да разполови българина на пъна и загуби облога. Щом даде на турчина пет наниза
алтъни, почна да сече във въздуха деца, пеленачета – от яд. Разсичаше завалийчетата148
на две. Майките пищяха, но ги вързваха и подкарваха за продан. После грабеха всичко,
каквото видеха и палеха селото отвсякъде. Така че след време да не личи, че е имало
такова.
Вълчан затвори очи и поклати глава:
– И казваш попе, че имало Бог, а? А ако е тъй, къде е? Защо дава туй да се случва все
на нази? Нима ни е забравил? Не вижда ли погромите, убитите?!...
Попът беше стиснал зъби, че чак устните му прокървиха. Той само клатеше глава и
не можеше да отговори на въпросите, които самият той си задаваше всеки ден и всяка
нощ...
Вълчан и Домусчията бяха уморени, скоро след като се затоплиха и нахраниха, лег-
наха да спят... На заранта още от рано даскалът тръгна да доведе няколко от най-будните
си ученици. Трябваше да ги срещне е войводата, та сами да чуят и видят Вълчан.
След няколко сахатя в къщата на Никола дойдоха четирима мъже. Даскалът се прибра
след тях, да не бият много на очи. Попът бе наклал огъня и всички насядаха около соф-
рата.
Вълчан беше при конете и не видя хората. Когато влезе в одаята, всички станаха и се
поклониха в знак на уважение. Войводата седна, за да вижда всички и запита:
– Я, какво сте се умълчали, бре? Не сте ли виждали хайдутин? Ха кажете си имената
поне!
Пръв от неговата страна стана висок слаб мъж.
– Аз, войводо, съм Тодор, ковач съм, налбантин.
– А ножове и сабли можеш ли направи?
– Мога, войводо, що да не мога.
– Ама такива, че да секат ятаганите отведнъж, щом се ударят с тях.
Тодор бръкна в пояса си и извади нож, дето се сгъваше в биволски рог и го подаде на
Вълчан.

147
Поганец – лош, отвратителен човек
148
Завалия – нещастник
62
 – Такива правя аз, този е малък, за бръснене става, а когато го направя по метър дълъг
с удобна хващаница, тогава....
Вълчан отвори ножа и огледа острието, а то не се пипа.
– Добро е ножчето – и го подаде на ковача.
– Не, войводо, за тебе е.
– Аа, даваш ми го за да се бръсна, че какъвто съм брадясал, може да уплаша някоя
мома.
Тодор тръсна глава.
– Каква ти мома, войводо? Аз още не мога да се съвзема, дето съм мъж, е го още
треперя, а жена не знам. Не искам да си срещу мен, като се бия.
Всички се развеселиха. Белите зъби на Вълчан светнаха.
– Значи се плашиш, а? – засмя се той. – Пък аз се смятах за хрисим, с боязливо лице
чиляк!
Избухна силен смях, а Тодор малко се засрами...
А Вълчан си беше страшен, не някакъв грозник, но всяващ респект и страхопочита-
ние, огромен мъж. Лицето му очертано, скулесто, светлосивите му очи издаваха стро-
гост и сила, изглеждаха дълбоки, празни.
– Тодоре! – започна войводата. – Ти трябва от сега до пролетта да правиш сабли. Ако
има някой, който да ги върти добре, да учи и други. Колкото се може повече българи да
научат този занаят, хайдушкият!
Втори стана Стайко.
– Аз, войводо, съм абаджия149. Много хора идат при мен, много българи мога да ко-
щурдисам за мурабе.
– Туй добре Стайко, но Никола ще даде пари на теб да купиш аба за потури и елеци
и на Тодор за желязо. Че няма българите на мурабе да отиват със саби хубави, пък голи
и боси.
После станаха двамата:
– Ние сме братя – захвана единият. – Аз съм Драгул, а брат ми Стойне, овчари сме,
войводо.
– Туй добре! А имате ли нейде край кошарите боаз, дето ако гръмнеш, да не се чува?
– Има, как да няма.
– Щом има, всички момци, що искат да се научат да гърмят и да въртят ятаган, там
да ходят да не се чува и бие на очи. А вие, кога се гърми, слагайте повече чанове на
добитъка, та да не чуват гаджалите. А може някоя яловица да заколим, я колко сме
много.
– Още довечера, войводо, не една, ами две ще донесем.
– Никола! – обърна се Вълчан към даскала. – Алтъни има ли?
– Има, войводо, как да няма, не са бутани, освен тези, дето дадохме на момчетата за
в странство.
– Откъде можем да купим аба и желязо?
– Ами не знам аз, те Тодор и Стайко да рекат.
Тодор поклати глава.
– Абе и тука има, ама в Охрид знам доста добро, таман за сабли. А и аба има евтина
и хубава.

149
Абаджия – шивач на дрехи
63
 – Утре двамата идвате с мен в Охрид. Оттам талиги моиме ли взема да докараме сто-
ката?
– Можем, войводо, – отвърна Стайко. – Там род имам, ще стане, наши хора сме си.
– А тъй! Че напролет искам е триста конника оттук да тръгнем към Балкана.
После четиримата мъже си тръгнаха. Вълчан легна на нара и се замисли. Никола
хвърли наръч дърва в огъня, а попът отиде в другата соба да нагледа учениците...
Даскалът седна и погледна горящите дървета.
– Какво има в човека? – заговори си той на глас. – Просто едно парче дърво. Животът
е като огъня. Дървото пламва, започва да гори, след време изгаря, превръща се във въг-
лени, след туй в пепел и край! Ама той – нашият огън слаб, бавен, а ние сме като мокри
дърва, само пушим и тлеем. Превръщаме се в пепел, дори без да се запалим...
– Какво, даскале? – запита Вълчан. – Сам ли си хортуваш?
– Аз моите си разсъждения на глас казвам. По-леко ми става някак. А ти, войводо, ти
за какво се замисли? И ти за живота ли? На, гледам те, можеш да имаш всичко. Дом,
жена, деца, а си тръгнал по сокаците в зной и зима, в пек и мраз, да биеш и гониш тур-
ците. Да освобождаваш България. Ама питал ли си я, тя дали иска да бъде свободна? Не
си, нали??? Щото аз от туй се боя, войводо. Тръгваме все отбор юнаци за добруването
на народа си, а той спи, нехае. Затворил се зад дебелите стени и гледа само да е рахат150,
да не го барат. Само в кръчмата е велик, напие се с вино и сливовица и като него няма
силен и могъщ. Ама като отрезвее и види някой чалмалия, трепери и се крие. Затуй си
говоря сам понявга. Дали, викам си, ще се вдигне този заспал народ, дето никой не знае,
че съществува още. За всички сме гяури, ристян миллет, уруум миллет, рая. Щото, ако
не се вдигнат всички, не можем събори Империята. Само дето ще докараме още погроми
и касаплък...
Вълчан седна и погледна Никола.
– Тъй е, даскале, аз знам, че сами трудно ще съборим падишаха. Затуй мислех една,
ама тя се обърна за момента. Положението е добро за нас. Малките паши и султани
искат на нашите земи държави да правят. Султанът се помъчи с добро да ги вразуми, но
не можа. Ще има мурабе между тях. Малките султани знаят силата на редовния аскер и
събират всичко живо да се бие за тях, като ги въоръжават, обличат и хранят. А повечето
са все българи, наши са. Какво по-добро от туй. Сега е моментът – покрай тях и бедните
да вдигнем и да ги въоражим. Ако и другите по-заможните се вдигнат добре. Ние, хай-
дутите, с четите си ще ударим в проходите. Кърджалиите са много и ще са на страната
на малките султани и паши. Само така можем да пометем аскера и султана. А после
набързо ще ударим и малките. Ще избием всеки турчин по българската земя. Но знам,
че няма да е много лесно, много са гаджалите и войската им голяма. Много пъти съм
бил в Цариград, видял съм с очите си платноходите, аскерите, пък и ги държат Великите
сили. Сега са с тях, гледат си и те келепира151. Затуй ще е бая голям зорът. Макар че аз
мисля и друго. Можем да се освободим, само ако Русия се намеси на наша страна. Знам,
че това нявга ще стане, затуй искам да изпреварим.
– Какво да изпреварим, войводо? – погледна го Никола, като се намести.
– Казвай да видим!
– Трябва, Никола, някой учен, укумуш човек да иде при царя, руския. Да му каже, че
искаме да освободи българите, като и ние ще помагаме в мурабето. Затова, че ще ни

150
Рахат – спокойствие
151
Келепир – печалба
64
освободи, ще му платим в злато, което смятам да съберем за няколко години, и за уби-
тите солдати ще платим.
– А защо, войводо, тръгваш въстание да вдигаш с другите, щом друго ти е в ума?
– Такава сгода няма да има, Никола. Те, бедните, и без туй ще се вдигнат на страната
на малките султани. Ако всички се включим, може и да успеем. Ако ли не, ще сбираме
злато от хазни и пощи, от чорбаджии и бейове, за да платим на императора Александър
за мурабето, а сгодата не бива да се изпуска.
– А защо каза, че и без туй той ще дойде, но искаш да го изпревариш? Чини ми се, че
и друго има?
– Ами руснаците вече втора война водят с турците. Гледат повече земи да станат
руски. Скоро ще са и във Влашко, иде и нашият ред. Ама те няма да дойдат затуй, че
сме им мили и драги, а за друго. Те искат Проливите, аз съм бил в Цариград както ти
казах и видях, че само оттам може да се влезе и излезе от Черно море в другото, голя-
мото. Аз и в него съм плавал и него го знам малко. Затуй искам да изпреваря царя Алек-
сандър, като откупя мурабето. От мене, Никола, да го знаеш, че откупеното е само твое,
другото, подареното – не е. Всеки, който ти го е дал, може да му скимне да си го вземе
пак. А откупеното – не може.
Даскалът гледаше към Вълчан като ударен в главата. Тъй постоя малко време и по-
пита:
– Войводо, ти не можеш да писваш и да четеш, а?
– Не мога – отвърна Вълчан и се понамести. – Защо питаш?
– Ами кой ти ги каза тези работи е откупване на мурабето от руснаците? Щом е може
да си ги чел, значи си ги чул?
– Нищо не съм чел и чул! Аз очи нямам ли? Нали виждам в Цариград какво става.
Ингилизи и французи идат с платноходи, въртят търговия, ама за да минат през пролива
към нас, Влашко, Русия, плащат на падишаха. Руският цар е хвърлил око на пролива и
рано или късно ще дойде да си го вземе, като прикрие мурабето с турците с нашето
освобождаване. Така Великите сили може да си затраят. Ама царят вземе ли пролива,
остава тука. Тогава, вместо султан, ще имаме руски цар. Ето за това искам да му платя
за свободата. А той като си вземе пролива, да си го държи по море, а нас да не бара,
щото сме му платили.
– Не момчета трябва да пращам аз в странство да учат, а теб. Щото ако се изучиш, ти
си за цар на българите! Имаш ум за десет даскала.
Вълчан се засмя.
– Какъв цар дириш от мене, бре даскале? На мене петалата152 ми ще бъдат отдавна
ръждясали по сокаците. За цар трябва някой учен, някой млад, укумушлия, та да води
този изстрадал народ към добро. Само едно ме гризе отвътре. Чини ми се, че дори и да
се освободим, пак парата ще казва кой какво да прави и какъв да бъде. С една дума
чорбаджиите пак ще са богати, пак ще са кметове, пак ще колят и бесят. А бедните пак
ще са бедни, пак ще опъват жили, за да живеят другите. Ама светът е тъй направен,
даскале. Его е, и в Империята на падишаха има бедни турци, дето в къщата му с трън да
завъртиш, няма какво да закачиш. А бейовете, агите, пашите си живеят в сараите, имат
хареми, злато, всичко. Те казват кой какво да прави. Чувам – и в Русия имало много
бедни. То, каквото ти е писано и орисано, туй ще да е. Барем тази сган, турската, да
махнем от нази. Може после чорбаджиите пак да ни газят, ама поне ще са наши, може

152
Петала – подкови
65
пък по-малко да боли?...
Вълчан стана и отиде да нагледа конете. Попът влезе и седна до огъня. Даскалът така
беше отнесен в мислите си, че не го видя.
– Никола, – обади се попът, че го върна на земята – разбра ли що за човек е войводата?
– А ти чу ли за какво си хортувахме?
– Чух добре всичко, той като говори, чак вънка се чува.
– А разбра ли нещо?
Попът погали брадата си.
– И чух, и разбрах, че такива умни и смели мъже в тази поробена България се раждат
по веднъж на хиляда лета. Трябва да го вардим, че друг такъв нема. В мислите си види
бая-бая напреде и знае зло ли, добро ли иде. На, това с въстанието, видял, чул, че тур-
ците ще се бият за власт един-друг и веднага използва да ги ударим. Ама туй сега му е
дошло в ума. Преди, кога започнал с хайдутлука, бил си наумил да сбира злато и да
откупува мурабето с турците от руския цар. Знам, че това му е в ума първом и не ще го
остави. Но и усетил сгодата за въстание, ще се опита, дори да знае, че е невъзможно. Аз
също съм чул, че много били гаджалите, а и оръжие все от странство имали. Редовна
войска с топове не е шега работа.
Вълчан влезе и потърка ръце над огъня.
– Абе, войводо? Да те питам нещо може ли? – захвана попът.
Вълчан кимна с глава, като не отделяше поглед от пламъците.
– Кое ще да е по-добро за нас – на руския цар ли да платим, или въстание да дигнем
и да се опитаме сами?
Войводата замълча малко. Сетне седна на софрата и отвърна.
– За да откупя мурабето от царя Александър ще трябва много време. То злато да не
се бере по дърветата. Трябва обири, боеве. Това ще го сторя, колкото и време да отнеме.
Ама сега се пада сгода да ударим турците и не можем я пропусна. Имаме доста хайдути,
чети, има много бедни, които ще вземат калъча, щото веки няма на де. А най-доброто е,
че те помежду си се бият и карат за власт и земя. Ако това не е сгода, пу ми кажи. И
въпреки това, ако не успеем, то много гаджали ще разплачем и избием. А туй е голямо
добро и за руснаците, ако решат да ударят. Ако ний съумеем да разгромим редовната
армия на Селим III, ще му трябват много години да я възстанови отново. Пък, ако се
вдигне въстание, ще изметем всички турци, които живеят по българските земи. Щото
той, ножът, не подбира ханъма ли е, турче ли е или гаджал с ятаган. Огънят като пламне
в хамбара, изгарят и той, и мишките, а които се отърват, бягат през девет села в десето.
Чувал съм и друго, когато руснаците разбили турците преди няколко лета край Молдо-
вата, не оставили жив турчин. Всичко, що носи фес и шалвари, минало под сабите им.
После изгорили и селата им. Много е мъката, сбирана в нас, момчета, много са и съл-
зите, и главите отрязани. Откак са тука, гаджалите потурчват, бесчестят, колят и бесят
народа ни, все едно е стадо овци. Затуй прошка за никому от тях няма да има. Ножът е
веки ръждясал и търка все в кокала на братята ни.
Настана тишина. Тримата се замислиха. Кучето се разлая и даскала излезе навън.
Скоро Драгул и Стойне влязоха с две заклани овце и се захванаха да ги дерат.
Попът хвърли наръч дърва в огъня и се засмя.
– То да вземе войводата да остане до пролетта тука, че този боб не мога да го гледам
веки.
Всички се разсмяха. Вълчан го дръпна.

66
 – Абе, попе? Не трябва ли да постиш? То, блажното, само натежава на ума и на ду-
шата. Виж, ако е само постно, къде-къде е по-леко.
Попът се почеса по дългата брада и седна.
– Тъй е, войводо. Ама аз веки от постене толкова съм лек, че мога да хвръкна. Затуй
е наложително да хапна месце. От него като натежа, ще остана тука на земята.
Отново смях изпълни стаята. Скоро аромат на печено се разнесе навсякъде из одаите.
Мъжете стояха на софрата до късно. Разговорите все към мурабето клоняха. Надеждата
за свобода бе обхванала всички...

***

На зарита дойдоха на коне Тодор и Стайко. После заедно със Стоян и Вълчан тръг-
наха за Охрид. Времето малко бе отпуснало студа, а и вятърът го нямаше. Капчуците
започнаха да капят, затоплени от изгрялото слънце. Конниците бързо излязоха от Би-
толя и хванаха през хълмовете по каменния път. Вълчан и Стоян яздеха отзад, като из-
глеждаше, че карат нанейде двамата българи. Турските им дрехи светеха на слънчевите
лъчи. Конете издишваха шумно облачета пара и правеха дълбока криволичеща пъртина.
Из пътищата нямаше жива душа. Турците се бяха изпокрили из къщята си и лежаха
на топло зад големите дувари. Бяха сити и не ги бе еня за гладните и за студа. Империята
беше тяхна и правеха каквото си поискат с поробените. Гяури много, има дето да рабо-
тят, има и да мрат и пак ще има да останат, да създават рахатлък за правоверните. Ама
имаше някои други, като тези, дето не ги спираше ни сняг, ни студ, ни глад. Дето бяха
тръгнали да мрат за свободата на България. Дето колеха турчина, дето го срещнат и
видят. Те нямаха намерение нито да работят, нито да угаждат на турците. А мислеха как
да развалят рахатлъка им веднъж завинаги...
Скоро конете изкачиха баира и препуснаха в галоп. Нямаше време за губене. Денят
през зимата бе много къс, а не бе добре нито за хора, нито за коне да замръкват из пу-
щинака. Вълците само това чакаха.
Вече взема да мержелее, когато четиримата конници влязоха в Охрид. Още щом се
спуснаха и се видя замръзналото езеро. Малките схлупени къщички в края се бяха сгу-
шили в снега и само комините пушеха, разнасяйки мириса на изгорели дърва.
Конете тихо преминаха през тесните улички и се спряха пред голяма дървена порта.
Тодор почука и се чу лай на куче. Последва го друг. После се чуха стъпки и дървената
стълба изскърца. Скоро след това вратата се отвори и пред тях застана обляно в сълзи
стройно, красиво девойче. Стайко скочи от коня и се приближи.
– Какво става, Радо? Къде е баща ти?
– Горе е, бати Стайко – отвърна през плач момичето. – Душа бере, пребиха го поган-
ците.
Всички влязоха в двора и, след като вкараха конете в дама, се качиха в стаите.
Вълчан се навъси като градоносен облак. Черните му вежди се присвиха над страшно
гледащите очи.
Домусчията го усети, че се вбесява и го сбута.
– Какво, войводо? Ще колим ли?
Вълчан поклати глава, гледайки увития в пресни кожи мъж.
– Не виждаш ли, Стояне? Навсякъде, където отидеш по нашите земи, все мъка. Все
нашите хора бити, насилвани, клапи. Няма край страданието на народа ни! Няма! Разбра
ли какво е станало?

67
 Стоян дръпна войводата и заедно с Тодор и Стайко влязоха в съседната соба.
Стайко се просълзи:
– Няма да го бъде войводо! Пребили са го здраво.
– За какво, разбра ли? Кой го е наредил така?
– Някой си Халил Бабаитоглу. Син на Мурат Бей. Искал Рада, та влязъл в дюкяна на
бай Михо и му рекъл да му я доведе сам на заранта. Нали е баща, опитал се да ги прогони
от дюкяна, но били четирима с Халил и го пребили зверски. След това заръчал на дру-
гите дюкянджии да кажат на Рада утре заран да е в тях, иначе всички ще избие и пак ще
я вземе...
– Утре заран, казваш? – замисли се Вълчан. – Някой знае ли къде е чифликът на този
бей?
– Аз го знам, войводо, ама сме малко за мъстене.
– Малко, казваш, а ти бил ли си там?
– Веднъж с татко ми ни повикаха да поправяме талигата на Мурат бей.
– Колко хора има в чифлика?
– Ами там са доста, все наши ратаи с жените и децата си. Но в къщата на бея са той и
тримата му синове. Има и петима пазванти, османлии, все пехливани, хаймани като го-
лемия му син Халил.
– И няма кой да ги сложи в земята тези гаджали, дето са се бесни разбеснели по къщя
и по мегдани! – изрева Вълчан като лъв. – Щом е тъй, добре! Още тази нощ ще им видим
сметката. Ама тъй ще я видим, че гаджалите има да се чудят какво е станало.
След което подаде по една крива кама на Стайко и на Тодор. Те го погледнаха, без да
проронят дума.
– Това ще ви е нужно, ако ние със Стоян пропуснем някой и той поиска да се отърве
с бягство. Ще чакате вънка край портите, докато ние влезем вътре. Няма милост за га-
джалите!
Рада стоеше до вратата и слушаше какво говори страшният българин. Сълзите ѝ
спряха и тя се почувства в безопасност. След сахат време Вълчан и Стоян провериха
пищовите, наместиха камите и ятаганите в силяхлъците си и яхнаха конете. Тодор и
Стайко ги последваха.
Нощта бе ясна и от снега се виждаше добре. Нищо не предвещаваше снеговалеж и
буря...
Още щом излязоха от котловината, подухна тънък студен вятър. После се усили и
взема чак да пронизва през дрехите. Когато стигнаха до чифлика, вече валеше силен
сняг, носен от леден вятър. Четиримата вързаха конете в завета на един дувар и бързо
прескочиха вътре. Стайко и Тодор се спотаиха до портата, а Вълчан и Стоян като сенки
влязоха в къщата.
Вратата леко изскърца и двамата хайдути, преоблечени като турци, тръгнаха от стая
в стая. Още в първата се натъкнаха на пазвантите. Хъркането им се чуваше още отвън.
Хайдутите влязоха тихо и заклаха двамата османлии на наровете, без да се събудят.
След това влязоха във втората, но на прага се сблъскаха с един от ратаите. Той ги гле-
даше с широко отворени очи, като не разбираше какво търсят турци тук с окървавени
ножове и ръце.
– Шииит! – изсъска му Стоян.
Вълчан го хвана за врата и го вкара вътре.
– Ти кой си? – запита той уплашения българин. – Какво правиш тук?
– Ами аз, такова, съм прислуга на бея.

68
 – Къде спи той и синът му? Къде са другите пазванти?
– Горе са, горе. Беят и синът му Халил са горе заедно със жените и другите деца на
бея. А пазвантите са в дама при конете, там има друга соба. Ама вие не сте турци, нали?
– Не сме! – отвърна Стоян. – Защо, искаш да бяхме турци ли?
– Не! Не, байно, не знаете какво става тука. То теглилото и унижаването не е за хор-
туване, ама нейсе.
Вълчан го обърна към себе си.
– Хайдути сме, момче. Дошли сме да убием бея и сина му. Щото много са се разбес-
нели нещо. Искам, след като си тръгнем, да раздадете добитъка на бедните и да им ре-
чете, че Вълчан войвода им го праща. Искам, когато чуете, че аз сбирам българе за му-
рабе с гаджалите, всички като тебе ратаи и аргати да дойдете с мене. Разбра ли?
– Разбрах, как да не разбрах! Ама дали ще можете да се справите с тях, те са укумуш-
лии, пазете се, че Халил добре гърми с шишането и пищовите.
– Води ни горе и мълчи! – сопна му се Вълчан.
Ратаят бързо ги отведе до собите. Хайдутите се вмъкнаха в първата и заклаха бея и
кадъната на леглото. Дебелото тяло на Мурат, мятайки се, тупна от леглото. От шума се
събуди синът му Халил и извика на прислугата. Вълчан и Стоян застанаха от двете
страни на вратата, а ратаят я отвори. Чу се ругатня и газеникът освети собата! Хайдутите
като хищници се вмъкнаха вътре. Халил хвърли газеника, но беше късно – ножовете го
разпориха и той падна възнак. Газеникът се разля и огънят лумна, като подхвана посте-
лите и чергите. Хайдутите заклаха другите двама сина на бея и потърсиха други из са-
рая. След като претърсиха одаите и не намериха никой, те бързо слязоха на двора и се
запътиха към конюшнята...
Скоро пожарът грабна цялата къща, като се извиваше, носен от силния вятър. Сухите
греди и дъски пращяха и падаха с грохот...
Двамата пазванти се показаха, като не сварваха да си обуят потурите.
Чуха се два гърмежа и турците се търколиха на земята.
– Има ли място за конете в кошарите? – запита Вълчан.
Ратаят кимна с глава и заедно с други ратаи ги изведоха нагоре. Стоян взема една
горяща дъска и я хвърли в дама. Скоро и той лумна в пламъци...
Четиримата българи се изгубиха в бурята и се прибраха в къщата на пребития абажия
Михо. Само че той не можа да чуе за отмъщението. Беше издъхнал от боя. Вълчан свали
чалмата си и приклекна до мъртвеца. Хвана го за ръцете и продума.
– Не можах да те спася, байно, ама убийците ти си платиха. Ако зависи от мен, винаги
и за всичко ще си плащат. А сега трябва да се махаме оттука.
Стоян го погледна.
– В това време ли, войводо? Няма да стигнем нийде, а може и да се изгубим в бурята.
Рада се намеси.
– Останете тук, докато се оправи времето – имаме скришна стая. Ако дойде някой, ще
влезете в нея. А и аз ще тръгна с вази. Не мога да остана повече тука.
Вълчан стана и я погледна.
– А знаеш ли къде отиваме ние?
– Където и да е, само не в ръцете на османлиите. А ако остана, това ще се случи с мен.
Ако не е Халил, ще е Осман или Бог знае кой друг турчин.
Стоян се намеси между тях.
– Вълчане, право е девойчето, арно е и рано или късно ще падне в някой харем.
– А с нази накъде? В гората ли ще я водим? Там не е за жени! По-добре си намери

69
някое момче от тука, българче, че си живей спокойно.
– Аз вече съм си избрала теб! – изненада всички Рада. – Ако не ме искаш, ме хвърли
на вълците и да се свършва.
Вълчан се хвана за главата. Не бе срещнал той толкова красива и буйна жена.
– Мене, казваш, си избрала? – запита той, като не сваляше очи от нея.
– Тебе избрах, ако мс искаш – добре. Ако ли не, не знам.
– Абе момиче, аз не съм за гледане, а ти си ме харесала?
– За другите може да си страшен или Бог знае какъв, но за мен си арен153 и туй то.
Майката на Рада седеше до починалия си съпруг и не можеше да проумее какво става.
Рада отново заговори:
– Аз ти приставам сега пред тялото на баща ми. Ако не беше ти, кой щеше да го от-
мъсти и да отърве мене от поганците. Мене мъж ми требе, не баба! То тука баби мноого!
Вълчан отиде в другата соба и мъжете го последваха. Рада също.
– Виж, Радо? Не може ли да ме почакаш година барем, да видим какво?... – не до-
върши войводата.
– От тебе не мърдам повече на крачка. Туй е то и край! Сега елате в скришната соба
да си лягате, и без туй след малко ще дойдат роднини за погребението на тати. Ще сто-
ите там, докато трябва. Изход има откъм яслите на дама, ако потрябва...
На заранта се сбраха роднини и почти всички българе на Охрид. Бяха дошли да пог-
ребат бай си Михо.
Бурята бе спряла, но студът и снегът бяха все тук.
Разбрали за пожара в чифлика на Мурат бей, заптиетата се ровиха в изгорелите въг-
лени цял ден. Вечерта пък в конака умуваха как може да е станал пожар и в него да са
измрели всички, които са били в къщата. На следващия ден търсеха оцелели от ратаите
българи да разберат нещо, но все напразно. Всеки, който бе видял или чул нещо, се бе
скрил при роднини и близки и не смееше да мърда, да не би турците да решат, че той е
виновникът. ..
Османлиите се усетиха, че може някой да се е скрил в зимните кошари при чобаните
и затова тръгнаха и там да проверяват.
Рада бе разбрала от роднина, че мюдюринът с четирите си заптиета ще ходи на коша-
рите. Но тъй като там вече не били останали ни хора, ни добитък, щели да се усъмнят и
да повикат редовна войска. Затова тя разказа всичко на Вълчан. Нямаше време за губене,
затова четиримата хайдути набързо яхнаха конете и тръгнаха след турците.
Този път Вълчан и Стоян трябваше да се доближат с турските си дрехи до заптиетата
и да ги избият до един.
Конете вървяха из дълбокия сняг и пръскаха снежинките встрани.
– Войводо, – изравни се Стоян с коня на Вълчан. – Ако ги изтрепем, тогава как ще си
обяснят другите турци изчезването им? Айде беят и другите се запалили я от печка, я
от газеник, спели са и изгорели. Ама заптиетата с мюдюрина – нещо не се връзва?
Вълчан го изгледа:
– Как ще си обяснят ли? Остави на мен да измисля как! Никой няма да ги открие. Той
огънят, както видя, си знае работата.

153
Арен – хубав

70
 Скоро намериха пъртината, оставена от османлиите, и тръгнаха по нея. Конете вър-
вяха по-леко и бързо настигнаха турците, които вече влизаха в граждата154 на коша-
рите...
Единият гаджал видя четиримата конници, водени от бей, и сбута другите.
– Какво търси този бей тука? – запита той като не отделяше очи от грамадния преоб-
лечен хайдутин. – Сигурно са разбрали за пожара и ще разпитват...
Останалите заптиета слязоха от конете и отдадоха селям на бея. Същото стори и
мюдюринът, като се чудеше какво да обяснява.
Вълчан доближи и ги запита:
– Разбрахте ли, агалар, нещо за пожара?
Турците се спогледаха.
– Еми, беим, тя работата е ясна – започна мюдюринът. – Раята е виновна, урум
миллета, все някой от тях трябва да е? Няма кой друг да желае смъртта на правоверни.
– Ами ако не е гяурин? Ако сами са се запалили? Кажи тогава какво?...
Мюдюринът изду дебелите си бузи и заговори:
– Защо тогава, като не са виновни, всички са избягали и отвели и добитъка на бея?
– Защо ли? Защото ги е страх, че те ще платят за всичко!
– А тъй, прави са. Че кой друг да плаща, ако не те. Гяури, рая, урум миллет – все тая.
Те са тук, за да можем ние да сечем глави и да казваме кой за какво трябва да плаща.
Един за кефа ни с главата си, жените им – с тялото си, децата – роби и така! Тези меке-
рета ще плащат за пожара и за каквото кажа!...
Вълчан извади двата си пищова, Стоян също насочи своите към заптиетата.
– Чакай бе, беим! – запелтечи мюдюринът. – Яваш155, ти за един гяури ли се лютиш
толкова? Какво от туй, че ще отрежеш десетина-двайсет глави за туй, че не са успели да
спасят правоверните, при които са работели?...
Пищовите на двамата хайдути изгърмяха и четирите заптиета изпопадаха в снега,
като го накървиха. Единият се опита да пълзи към кошарите, макар лошо ранен, а
мюдюринът се бе вцепенил от изненада и ужас.
Вълчан скочи от коня и замахна с ятагана си. Главата на ранения турчин хвръкна от
тялото му. Мюдюринът се захлупи в снега и се замоли, като трепереше от страх.
– Чакай, беим, аз съм турчин, не можеш да колиш правоверни, макар и да си бей.
Смили се, бре човек!...
Вълчан разоръжи дебелия башия и, като го хвана за дрехата, го повлече към кошарата.
Стоян събра оръжието на убитите, а Стайко и Тодор ги вкараха при мюдюрина. Той
гледаше и не можеше да повярва какво се случваше...
След като вземаха дрехите на османлиите, Вълчан и Стоян ги нахвърлиха в сеновала
и го запалиха. Мюдюринът стоеше гол, молеше и се давеше в пушека, докато огнените
езици не го овъглиха. Скоро от кошарите не остана и помен, само черните въглени очер-
таваха някогашните постройки...
Още до здрачаване четиримата се прибраха в къщата на Рада. За добро ли, за зло ли,
заваля ситен сняг. Кротък, без вятър, като че ли искаше да заличи и да затрупа всичко,
станало до пролетта...
Валя цяла нощ, а на заранта задуха силен вятър. Фортуната навяваше големи преспи,

154
Гражда – заградено място за добитък
155
Яваш – полека
71
а студът се усили. Снегът спря чак късно след обяд. Четиримата мъже излязоха и нап-
равиха пъртини до добитъка и конете, а после изринаха и около цялата къща. Вече при-
вършваха, когато някой почука на големите порти.
Рада се показа на стълбите.
– Кой е, бре? – запита тя и погледна към мъжете.
Хайдутите се бяха прикрили зад куповете сняг.
– Дима съм Радоо, Дима. Отвори, мойто момиче – обади се възрастната жена пред
портите.
Рада се спусна, преди старицата да се опомни, и я дръпна вътре. Сетне, без да каже
дума, се качиха горе в собите. Мъжете тихо преминаха през дама и влязоха във вътреш-
ната, скришната стая. А оттам чуваха разговора на жените.
Старата захвана направо:
– Радо, къде дяна хайдутите, че не ги мяркам цял ден и цяла нощ?
Момичето вдигна рамене.
– Какви хайдути, бабо Дима, не съм видяла аз таквизи хора тъдява.
Бабата я изгледа лукаво.
– Ама ти да не си си повредила очите, ма моме? Че те в собите ходят, его е, целия
двор изриваха, а ти не си видяла никой. Те четиримата да не са духове?...
Рада се изчерви. Не можеше да излъже махленската клюкарка.
– Виж, момичето ми, аз не съм туркиня или арнаутка. Българка съм и мразя поганците
не по-малко от всеки друг. Но едно ще ти река, ратаят на Мурат бей, този дето изгоря
снощи, е видял хайдутите като палят кошарите на бея. Видял е и как убиват мюдюрина
и заптиетата, той бил в кошарите, когато станало клането. Видял и чул всичко. Сетне се
скрил в снега зад къшлите дорде си тръгнат. После отдалеко ги проследил и видял като
влизат у вази. Разбрал пущината, че са предрешени комити и туй то. Нощес ги видях с
Моньо да влизат в дама и нали сме на един дувар, чух всичко туй. Искат да издадат
хайдутите, а те да хванат вяра на турците. Този мазник Ристе е лош човек. Беля ще до-
кара. Нощес спа в дама и още е там заради снега. Чака да се стопи малко и да бяга при
турците, дето е редовната войска, при Струга. Искаше той и Моньо да вземе, ама дебе-
лият го е страх и му отказа. Не искал да се меси ни на турци, ни на хайдути...
Вратата на скришната соба скръцна и Вълчан се показа зад бабата. Тя толкова бе ули-
сана в разговора, че не го видя, нито чу като влезе. Чак когато седна до нея, тя се сепна.
– Пууу, изплаши ме, бе магаре! – затюхка се старата, като плю в пазвата си. Сетне
огледа огромния мъж и поклати глава. – Ама че мъжище! Няма да треперят гаджалите
ли? Туй се казва мъж!
Вълчан не я остави да довърши:
– Таа, чух те да казваш, че този прислужник на бея, дето изгоря, го знаеш къде е?
– Знам го! Как да не....?
– А можеш ли ми показа къде е?
– Мога, момчето ми, само ми обещай да вземеш това момиче със себе си, когато тръг-
неш. Защото, когато имаше баща, едва я опазваха от турците. А сега просто ще я грабнат
като агне и ще я затрият из харемите си. Те, поганците, толкова красива мома няма да
оставят, ако ще цялото село да избият, за да я намерят...
– За нея аз ще се погрижа. Стрино, ти сега ме заведи при този, дето се крие из дамо-
вете.
За кратко време Вълчан излезе със старицата и се изгуби в големите преспи... Ристе
лежеше в яслата на кравите и дремеше, увит в дебел ямурлук. Той не чу нищо, само

72
усети как огромни ръце го хващат и го вдигат във въздуха. После полетя и се удари в
дувара. Силна болка почти спря дъха му. Той се надигна и видя огромния хайдутин с
бейски дрехи да вади ножа си.
– Чакай, беим! Чакай, аз не съм сторил нищо. Исках да отида при войската, та да кажа
кой уби Мурат бей и цялото му домочадие – окопити се издайникът, като се направи, че
не го е познал.
Вълчан го гледаше спокойно и направи крачка към него.
– Кой освен тебе знае за това? – изрева му той.
Ристе съвсем се разтрепера.
– Никой, беим, никой. Ама ако ме пощадиш, ще ти кажа къде е златото на Мурат бей.
Хайдутинът го хвана за абата и го вдигна във въздуха.
– В средния дувар на неговата соба има друг камък от реката и зад него има дупка,
там е всичкото злато. Това е, беим, не ме затривай, аз ще ти помогна за имането – опита
пак да се отърве мекерето.
Вълчан го удари с ножа, желязото премина през тялото му и се показа от гърба. После
го пусна в сламата и излезе, без никой да го види.
Когато се стъмни, четиримата отидоха до изгорелия чифлик и вземаха три конски
товара злато от дувара, където наистина имаше тайник, както бе рекъл издайникът
Ристе. След това се върнаха в къщата на Рада. В скришната соба изкопаха дупка под
нара и заровиха в нея златото. Когато свършеше зимата, някой щеше да дойде и да го
прибере, за да купят шишанета и барут за въстанието.
Па другия ден те си тръгнаха. Няколко дни след като пристигнаха в Битоля Стоян,
Вълчан и Рада тръгнаха за гръцко. След това с гемия за Цариград, а оттам – за дома.
Даскал Никола и поп Мартин трябваше напролет да съберат дружина и да се съединят
с Вълчановата...
Всички бяха улисани в подготовката, кой с оръжие, кой с дрехи, че не усетиха как
пролетта настъпи. Цъфнаха фиданките, разхвърчаха се пчели и зажужиха по дърветата.
Времето се затопли и скоро гората започна да се разлиства...

***

На уречения ден край Битоля се сбраха повече от триста души. Все млади, въоръжени
конници, готови да мрат за свободата на България. Попът яздеше пред тях, като ведно
с расото му се вееше и дългата коса. Заедно с даскала превеждаха голямата дружина
повече нощем, за да не се предугадят турците. Някой от техните слуги, които не бяха
малко из тези райони, можеше да донесе на редовната войска, която бе струпана край
Охрид. Дружината бе голяма, въоръжена и все на коне, но почти всички бяха аджамии.
Не бяха влизали в бой досега и без Вълчан с неговите главорези можеше всички да по-
гинат...
Вълчан бе оставил жена си Рада при своите родители в Голица и вече чакаше в Тро-
янския балкан хайдутите си. За няколко дни около пещерата дойдоха над осемстотин
души. Освен неговата чета, имаше много други хайдути от разбити дружини и хора,
жадуващи за разплата с турците. Все пострадали от османските погроми. Към него бе
дошъл да се присъедини и Кара Кольо с десетина мъже, на които той бе войвода от
няколко лета.
Вълчан бе седнал на камък пред огнището и оглеждаше всеки новодошъл. Знаеше
войводата, че не всеки е с намерение да хайдутува и да мре за България. Искаше да

73
разбере кой от всинцата пред него може да е предател или предрешен турчин, пратен от
някой онбашия.
Надвечер войводата извика един от своите верни хора Спиро Димитър и му нареди
да строи всички на поляната. След това да провери всите нови дали са българи като ги
накара да си свалят потурите...
Сам той застана над тях и зареди двете шишанета. Ако някой решеше да бяга или да
се бие, щеше да му покаже пътя към Господ на мига.
Хората се строиха на поляната и Спиро заоглежда всеки, за да се увери, че не е обря-
зан. Знаеше добре. Заръката на Вълчан не можеше да се пречупва, защото ако някой се
измъкне, неговата глава ще се търкаля из тревата.
Пръв възроптя Карата. Той не даваше на Спиро да гледа и неговите хора. Вълчан не
се намеси, защото Спиро насила огледа всички до един. Кольо навъсен седна на тревата
и погледна към Вълчан.
– Друго има ли, войводо? Ако ли не, да те видим колко струваш! Можем ли да ти се
доверим? Ако не си най-най от всички, то може и друг да ни води? Аз също съм войвода!
Повечето познаваха Вълчан и се ужасиха от това, което изрече Кара Кольо.
Огромният мъж стана и извади ятагана си. После пристъпи пред хайдутите и погледна
Карата.
– Не те знам кой си, какъв си, но имаш много голяма уста! Кой освен тебе иска да се
примери с мене?! Я да видя?
Никой не гъкна. Настана мъртвило.
– Кажи в какво си толкова добър, Никола? – запита Вълчан и замахна с ятагана към
букачката, дебела колкото човешки врат до себе си. Ятаганът просвири във въздуха и
дървото падна на една страна, като само един метър пън остана да стърчи.
Чу се възглас на изненада и одобрение.
Кара Кольо мереше с очи ту отсеченото дърво, ту Вълчан.
– Аз не съм по сеченето, ама гърмя добре.
Вълчан не проговори. Само изгледа как Никола слага едно яйце на тридесет крачки и
се приготвя да стреля. Войводата го спря.
– Виж, Кольо? Това ли можеш да умериш? – и показа яйцето.
Кара Кольо го погледна с изненада.
– Това и кьорав го уцелва от ряз – допълни Вълчан и свали пръстена от ръката си. –
Ха да те видя дали можеш прекара оловото през него. Само знай, че е от жена ми и не
искам да го разваляш. Ако ще гърмиш, да е в средата!
Всички обградиха двамата и чакаха развръзката. Кара Кольо изгледа как Вълчан слага
пръстена на дървото, където беше яйцето и поклати глава.
– Това оттук никой не мой го уцели.
– Май наистина имаш голяма уста само? – извика войводата и вдигна шишането.
Чу се гръм и облак пушек обгърна и двамата. Кара Кольо отиде до дървото и не можа
да повярва на очите си.
– Никой човек не мой да гърми така!
Всички се разсмяха. Той взема пръстена и го подаде на Вълчан.
– Вземи го, войводо, да не би някой от тези да го повреди.
Вълчан седна до огъня и взема да привиква всички новодошли по един, като разпит-
ваше за какво са дошли в Балкана. Кои от другите са от неговото село? Какво знае за
турците там? За чорбаджиите? Искаше да разбере кой от всичките можеше да е преда-
тел. Беше сигурен, че от толкова хора барем един ще е.

74
 Цяла нощ той препитва, докато накрая вниманието му се спря на двама. Никой не ги
познаваше, говореха, че са от село, за което никой не бе чувал. А и че селото е опожа-
рено и затрито от земята. На заранта, когато няколко души се заеха да месят хляб и
всички се струпаха около огньовете, Вълчан извика Спиро и Домусчията, като им на-
реди високо, за да чуят всички.
– Отивате и намирате селото на тези двама побратими – и показа Драган и Йоско, –
та да разберете кой е виновен за палежа и зверствата там, да можем да им отмъстим.
Ага ли ще да е, или някой друг? – след това тихо прошепна двамата да се скрият на
двата гечита156, откъдето можеше да се дойде или отиде от върха и да гръмнат всеки,
който реши да си тръгне.
Верните му хайдути яхнаха конете и се скриха в букака. Вълчан гледаше как ще реа-
гират двамата, но, за да се прикрие, започна да разяснява за какво са се сбрали всички
хайдути и какво ще трябва да правят....
Когато се стигна до момента, в който войводата разясни, че всички пари и злато от
обирите ще са за оръжие, плащане на мурабето и за освобождаване на България, Кара
Кольо отново се намеси, като оспори грубо Вълчан:
– Абе, войводо, то как ще стане тъй че ние ще мрем, а други ще барат златото? Според
мен трябва всичко да се дели. Ако ти не искаш да го вземеш, може да си го даваш на
който ти падне!
Вълчан скочи като ужилен. Очите му святкаха като на звяр, а лявата му ръка трепе-
реше от гнева, който го бе обхванал. Още щом измъкна ятагана от силяхлъка си, Карата
побягна като елен и скочи в реката. Вълчан го последва, решен този път да му махне
главата. Но течението отнесе Кара Кольо бързо надолу и той успя да се спаси.
Вълчан се върна при другите и изкрещя:
– Ако някой друг мисли като него, то веднага да си тръгва! Иначе после не знам!
Никой не мръдна. Вълчан потърси с поглед Драган и Йоско, но не ги откри. Тогава се
чу гръм. След няколко мига се чу и друг. Настана тишина. Всички гледаха Вълчан и
чакаха нареждане, но той си остана спокоен на мястото. Скоро след това Спиро и До-
мусчията доведоха двамата ранени бегълци. Драган и Йоско бяха ударени в краката и
едвам се влачеха, но това бе най-малкото, което ги чакаше...
Повечето недоумяваха какво става и Вълчан побърза да им изясни. Приближи се до
проснатите на земята хора и изрева като мечок.
– Казвайте, турски мекерета, кой ви изпрати!
Драган чак подскочи.
– Смили се, войводо, жена, деца имам, всичко ще си река.
Вълчан държеше ятагана с едната ръка и пляскаше с него дланта на другата. Драган
плещеше несвързано, от страх трепереше, че зъбите му тракаха.
– Аззз, войводо, таковаааа съм. Ние сме с Йоско от Махлама. Излъгахме за село Бе-
зимкьой. Измисли го чорбаджи Марко с Акиф ага, да не се догадиш.
– Тъй, тъй! А защо тези мекерета ви изпратиха точно тук, при мен? Майките им ли
разплаках? Жените им ли вземах? Та аз и за такова село Махлама не съм чувал!...
– Тъй войводо, ама те чули, че за главата ти дават много пара и решили да я барнат.
Разпитали за туй-онуй и се уверили от приказките на онбашията Юсуф, че всичко за
наградата е вярно. Сетне чорбаджи Марко разбрал за някой друг хайдутин и пратил
Йоско да подразбере къде да те намери. Нали е българин, уж и той хайдут ще става.

156
Гечит – проход, просека
75
 Йоско се надигна.
– Драгане! И майчиното си мляко ще кажеш, ама този пред теб ще те изяде жив за
туй, дето сторихме!
Вълчан го хвана с едната си ръка и го вдигна, че краката му се отлепиха от земята.
Огледа го и стовари ятагана връз него. Йоско се свлече като парцал на тревата. Окърва-
веното му тяло потрепера няколко мига и се отпусна.
– Хвърлете го на орлите и враните отвъд скалите. Такива не заслужават гроб!...
Драган бе забравил за болката и гледаше с ококорени очи.
– Казвай какво още стана, че дойдохте тука!
– Ами Йоско намира един от твоите хайдути, убива го, след като разбира къде се сби-
рате напролет и казва всичко на чорбаджи Марко и на Акиф ага. Те скроили как да те
хванат и обещали много пари на Йоско. Нали е бедняк и е ратай на Марко, той се съг-
ласил. После да не бие сам на очи, придума и мене. Казаха ми, че няма да ме оставят да
гния в нищета. Щели и на мен пари да дадат колкото мога да нося. За пари не се съгла-
сих, щото не им вярвам, но като разбраха, че мога да ги издам на хайдутите, вземаха
двете ми дъщерички при чорбаджията и се заканиха да ги дадат на войската, черкезката,
ако не помогна да те заловят...
– И как смятаха да стане това със залавянето? – запита войводата.
– Ами Акиф ага искаше да си жив, че да може да се хвали с това пред бейовете. Но
Марко чорбаджи се възпротиви, като и дума не даваше да става за това да те хващат
жив. Страхуваше се, че, ако те отърват от капана, може сетне да мъстиш. Марко искаше
да те отрови, като те прилъже в дома си зимата, уж да помага с пари и храна. Чувал как
някои други чорбаджии бяха тровили хайдути... Акиф ага искаше да обградят чифлика,
след като влезеш с хората си, да ви лови живи.
– До тук добре – спокойно отвърна войводата и погледна свъсилите се хайдути. –
Едни да мрат за свободата са дошли в гората, а други, от страх за живота на близките си
и своя, предатели стават. Да не говорим за пари и злато.
Спиро се обади:
– Да го съсечем, войводо, и да се свършва!
– Това е лесно, побратиме, а как ще се доберем до алчните Марко и Акиф, а? Нали
ако затрием и тоя, те рано или късно ще разберат, че са убити и ще пратят други. Може
и тях да убием, но ако ги хванем, че мамят. Ако ли не – нашите кожи ще се опънат на
някой мегдан.
Всички в един глас заговориха:
– Прав е войводата, прав е!
– Вижте раната – изкомандва Вълчан и седна до огъня.
Койчо билеринът се захвана да го превързва и лекува...
След сахат време дойде при войводата си и рече:
– Ще го бъде поразника. Оловото е излязло извънка от мускула.
– А кога ще може да върви?
– Той и сега си може, само дето е премалял от болка и стрес.
– Добре тогава. Стягайте се, че утре заран тръгваме. Ще идем на гости на чорбаджи
ви Марко.
Един от новите хайдути се обади:
– Войводо, аз го знам това село Малхама къде е.
– Ами щом го знаеш добре, ще гледаш това мекере Драган да не ни кара другаде.
– Не за туй, войводо. Там в тези райони безчинстват ордите на Инджето, Кара Феиз и

76
Токачията. Все главорези страшни!
Вълчан се засмя.
– Ами, ако е рекъл Бог, или ще се ударим със Стоян Инджето, или ще се бием в му-
рабето заедно.
Спиро се обади:
– Войводо, разправят повече от хиляда души все конници били с Инджето. Кърджа-
лиите не прощавали ни на старо, ни на младо.
– Отсега ли искаш, Спиро, да ги мислиме тия. Вие вижте новодошлите как са с ята-
гана и с гърменето, пък утре ще видим кой кого...
Никой не знаеше, че Вълчан чака даскала и попа с дружина откъм Битоля. Трябваше
да се срещнат тука при пещерата, но Вълчан бе решил да ги посрещне още край разлома
на Средна гора. Късно след обяд дойде вест от съгледвач. Пращаше го Алтънлията да
вика Вълчан на помощ. Голям керван идеше откъм Влашко, а след него, на синджири –
робини за Цариград. Алтънлията имал трийсетина души, а керванът се охранявал от
поне стотина турци – редовна армия и петдесетина черкези с робините.
Вълчан отпрати съгледвача, като му заръча да предупреди Алтън Стоян, че може да
е клопка и каруците да са пълни с аскер... Да го почака в прохода, да не бърза...
След това събра дружината и се изнесоха към прохода. В движение прати най-опит-
ните си съгледвачи да видят за какво става дума...
Рано заранта се срещнаха с Алтънлията и заедно завардиха прохода, като образуваха
„чувал“ по хайдушки. Ако турците сглупяха и влезеха в прохода, бяха отписани.
Скоро се върнаха и съгледвачите като донесоха, че керванът, който идеше откъм
Влашко, беше претъпкан със стока и злато. Явно събираното през есента и зимата тряб-
ваше да отиде в Цариград. Керванът щеше да наближи прохода надвечер, защото се
движеше бавно. И със сигурност щеше да лагерува нощта пред него, а сутринта да го
минава. Хайдутите се бяха слели с камъните и храстите и чакаха сигнала на войводата...
Керванът стигна прохода късно след обяд, но вместо да спре за нощуване, каруците
навлязоха в него, предвождани от аскера. Отзаде вървяха навързаните робини, блъскани
и удряни от черкезите. Всички бяха толкова уверени и сигурни в преминаването, че
Вълчан се замисли.
Имаше време, докато навлязат до капана, и войводата изпрати съгледвачите си да
проверят за друг аскер след тях. През това време хайдутите затвориха пътя за отстъпле-
ние на черкезите. Съгледвачите се върнаха още по видело и докладваха, че друг аскер
няма. Тогава Вълчан се провикна с пълно гърло.
– Лягайте зад камъните, българиии, ще ви освобождаваме!
След което се чу взрив и падане на камъни далече пред кервана. Веднага се чуха и
канонада от гърмежи. Завърза се битка, но турците не можеха да се прикрият никъде.
Ако убягваха на едни, откриваха се на други хайдути. За по-малко от сахат всички бяха
избити. Тъмнината скоро щеше да се спусне и разграбването на кервана и освобожда-
ването на робините ставаше по най-бързия начин. Вече привършваха с доубиването на
ранените турци и черкези, когато се чуха изстрели зад взривения път. Явно отвъд про-
хода имаше друг аскер, но бяха закъснели. Хайдутите се втурнаха към аскера и загър-
мяха отвред. Само тези, които водеха катърите със златото и стоките, продължиха на-
горе към бивака заедно с освободените жени и деца. В прохода битката не спря, докато
аскерът не се върна назад. Вълчан и Алтън Стоян се разделиха на две и по хребетите
тръгнаха след турците. Никой не говореше, вървяха един подир друг, без да вдигат ни-
какъв шум. Искаха да изненадат аскера, който със сигурност трябваше да е на бивак

77
след прохода.
Вече се съмваше, когато стигнаха края на прохода. Край него имаше следи от аскера,
но него го нямаше. Турците си бяха плюли на петите и още през нощта си бяха зами-
нали. Вълчан се доближи до Алтънлията и се засмя.
– Еее, побратиме, какъв подарък направихме на падишаха! Още от зимата му се ка-
нех.
Стоян намести феса си и седна до огромния си събрат.
– Додея ми, братко Вълчане! Като видях робините, камък ми падна в душата, тежи и
не се маха. Докога ще продължава туй? Сякаш не сме хора,.. Бий, безчести, убивай,
граби!... А този народ, докога ще го има? Мъжете – избити от черкези и османлии, а
женорята и децата – в робство. Други потурчени не знаят кои са, какви са! Топим се,
братко мой! Топим се! Виж ни нази колко хайдути сме тука. А колко още има и всите
убиваме турци, арнаути, черкези, а те вместо да намаляват, те сякаш дваж повече стават.
Като че ли от земята извират, мамка им поганска!...
Вълчан го гледаше със строгото си изражение и поклати глава.
– Тъй е, побратиме, тъй е! Но нали сега за туй се сбираме. Скоро чакам даскала от
Битоля, Николчо и попът Мартин да дойдат, трябва да доведат голяма дружина откъм
Македония. От Тракия, Добруджа, от Балкана ще се вдигнат хора, та белким прогоним
османлиите веднъж завинаги! Знам, че не одобряваш като мен това – малките султани
и Инджето да водят българите, но такава е сега хавата.
– Аз на този кърджалийски злодей не му хващам вяра. Той не подбира кой какъв е, а
пали и обира наред села, все български. Коли и безчести не по-малко от османлиите, а
сега въстание ще ми оглавява.
Вълчан го потупа по рамото.
– Малко сме, Стояне, малко сме! Де да можеше двамата с нашите си момчета да раз-
бием падишаха. Ама не можем! Ние сме силни в гората, в проходите, демек157 на наша
почва. Тук нито топове могат да довлекат, нито аскерът им може да се разгърне. За тях
трябват хиляди българи, освирепели от немотия. Такива, дето нямат веки какво да из-
губят освен живота си, дето и той не им е мил. Заедно с тях ще ударят и малките султани
от Видин, Русе, Одрин, Свищов и други, дето искат власт да имат. А с тях ще удари и
Инджето. Стоян, де! Нали е наш, българин. Знае той, че ако падне Селим III, ще може
още по-лесно да граби и вилнее с другите кърджалийски главатари. Но да знаеш, поб-
ратиме, от мене, че ако всички тези ударят аскера, на Селим III му е спукана работата.
Алтънлията накриви феса и изгледа отдолу нагоре Вълчан.
– А ние какво ще правим, побратиме? Ще чакаме и ще гледаме ли? Ха, като по-умен,
кажи! Щото аз със Стоян Индже и с гаджалите рамо до рамо няма да вляза в бой! Не им
вярвам, Вълчанеее! Не вярвам!
– То, че е тъй, тъй е! Ама аз, дето съм за друго мурабе, решавам да пробваме! Макар
да знам, че много братя ще погинат и не се знае дали ще прогоним гаджалите. Защото
то въстанието вече започва, нали и ние затуй се борим и мрем, все за тази пуста свобода.
Трябва да опитаме. Ако не стане, тогава ще сбираме имане и ще откупим мурабето от
Русия.
– Еее! Туй, второто, по ми е на сърце. Хем народът повече да не мре и да не се топи,
хем гаджалите до крак да се изметат оттука!... Ама аз съм с тебе! Ако речеш да се бием
с аскера, ще се бием.

157
Демек – все едно
78
 – Ти остани тук, Стояне, и ме чакай. Аз с моята чета ще тръгвам за разлома на Средна
гора. Там ще посрещна Никола и попа. Да не се ударят с Инджето или с Кара Феиз по
погрешка. После като дойдат момците от Охрид, Битоля, всички ще се сберем тука и ще
решим. Само стой тука и брани прохода. Към твоя Котел тръгвай само, ако много те
напънат, и остави писмо при пещерата.
Алтън Стоян се засмя.
– Ама, побратиме, какво ли ще е да прекатурим гаджалите? Еееех! Дали ще го дожи-
вея?...
– Ще, Стояне, ще! Ако ли не, то песни и приказки ще разказват за нази! Не мой се
всичко забрави!...
След което дружините се разделиха. Алтънлията хвана към върховете на прохода, а
Вълчан поведе момците си към Средна гора...
Пътят беше дълъг, а трябваше да бързат. Можеше дружината да се сблъска с някой
от кърджалийските главатари и да стане голяма поразия. Без опит бяха обречени срещу
разбойниците на Инджето, Кара Феиз или Дели Кадир. Не бе изключено и бандите да
се съюзят около Инджето, а тогава ставаха много, много – над две хиляди конника все
обучени, безмилостни кърджалии, не бе залък за никоя уста...
Тъй си мислеше Вълчан и яздеше по планинските пътеки...
Зад него в колона вървяха конниците – около шестстотин на брой. Другите бяха при
бивака. Пренасяха в пещерите стоката и златото и наглеждаха няколкото ранени хай-
дути. Вълчан бе проводил едного да им заръча да чакат и да се скрият от потеря, ако
видят такава...

***

Изминаваше втория ден, откакто бяха тръгнали и наближаваха мястото – там, дето
скалите стават все по-ниски, а урвите тръгват по-полегато към долината...
Свечеряваше се. Вълчан спря, огледа местността и се обърна към момчетата.
– Разделете се на две и застанете от двете страни на разлома. При мене да останат
само десет конника, начело със Спиро. Вържете конете в гората и лягайте долу из храс-
тите. Показвате се само ако аз кажа!
Без никой да продума, всички се пръснаха като пилци. Десетимата заедно с него сля-
зоха в ниското и насядаха между камъните...
Нощта падна, но никой не го хващаше дрямка. Вълчан гледаше на запад из мрака и
чакаше да мерне дружината. Цялата нощ чакаха, но никой не дойде. През деня убиха
един рогач и го препекоха на жарта до здрач. Ядоха на смени и дремеха на слънцето.
Вълчан ставаше все по-нервен. Обикаляше околността и не говореше с никой.
Мракът отново се спусна и скоро след това Мирко Далтата, който седеше на южния
хребет, дойде при войводата.
Вълчан го измери въпросително с поглед.
– Какво става? – запита той сухо, като свъси вежди.
– Огън гори, войводо, на изток от нази. Факли се движат напред-назад.
Вълчан скочи и бързо се изкачи на хребета. Оттам дълго гледа огньовете на изток.
След това се върна и извика Иван Сургото, Стефан Чапраза и Танас Драката.
– Тръгвайте тримата и вижте какво става край огньовете. Само умната и тихо. Конете
оставете далече и се приближете пеша. До сахат време да сте се върнали...
Тримата като един се метнаха на конете и изчезнаха в тъмното.

79
 Спиро се доближи до Вълчан.
– Войводо, – продума той. – Дали са нашите с попа, или са редовен турски аскер?
Вълчан не сваляше очи от светлината, описвана от огньовете.
– Не са нашите, Спиро, – отвърна войводата, без да сваля очи от далечината. – Никола
трябваше да дойде от запад, откъм реката. Там е бродът, а сетне да хване през разлома
и право към прохода. Не е и аскер. Така спокойно да пируват, когато навред щъкат хай-
дути и недоволни от пая си разбойници. Пък и не са много огньовете, струпани са, най-
много да са два бюлюка158. Аскерът на гаджалите е бая сган, щеше да има стотици ог-
ньове. Това, братко, са кърджалийските разбойници. Но такъв отряд може да има само
Инджето или Токачията.
– Лошо ли е? – запита Спиро, като намести силяхлъка си. – Или ако трябва да се гър-
мим, все е лошо?
– За бой дума да не става! Нито те, нито ние го искаме. Нали сега заедно уж ще бием
османлиите?
Чу се тропот и тримата конника се върнаха. Стефан се приближи пръв.
– Войводо, кърджалии са. Пируват около огньовете.
– Колко са? – запита Вълчан и седна на камъка.
– Има два бюлюка, все с коне, щото добитъците са навързани около тях. – отвърна
Драката и погледна войводата.
– Хъъъм, добре. Пируват значи, а?
– Пируват, войводо, – одобрително кимна Сургото.
– Ами я дайте ми и на мен малко сливовица, че и аз да попирувам...
Скоро лумнаха огньове и хайдутите се струпаха около тях. Петима съгледвачи се при-
таиха в тъмното между кърджалиите и своите. Трябваше да заловят някой от разбойни-
ците, ако решеше да приближи хайдутите. И той не закъсня...
Още щом огньовете осветиха хребетите и сенките на хайдутите зашариха по тях, от
лагера на кърджалиите съзряха светлината. Веднага двама души яхнаха конете и тихо
се приближиха към хайдутите. Но не подозираха за капана. Още щом се изравниха с
частите, хайдутите се метнаха по двама на конник и скоро ги довлякоха пред Вълчан.
След това се върнаха на постовете си. Войводата огледа двамата кърджалии и се ус-
михна. Бяха накичени с алтъни и бешлици през шиите. Очите им гледаха уплашено през
рошавите коси.
– Щом тези са така натруфени, как ли ще изглежда водачът им? – продума той и
стана. Грамадният му ръст още повече слиса кърджалиите. – Кой е войводата ви, бре? –
запита Вълчан и им развърза ръцете. – Кой ви води?
Единият се съвзе малко.
– Инджето и Кара Феиз – два бюлюка сме тука. А утре ще дойде и Токачията. За му-
рабе с аскера на падишаха се стягаме. А ти кой си? – запита той, като не сваляше поглед
от страшния на глед хайдутин. – Щом си се осмелил да делиш мегдан с Инджето тука,
значи си куражлия. На, и нас двамата ни хванахте и вързахте. Което може да значи само
едно: или си луд, или си страшен, както и изглеждаш?...
– Аз, аго, съм и двете! Сега си идете при вашите и пратете много здраве на Инджето
от Вълчан войвода. Речете му – кога прави моабет, да кани и нази.
След което качи двамата на конете им и ги върна назаде. После около огньовете ос-

158
Бюлюк – войска от 500 турски войници
80
танаха десетина с него, а другите заеха местата си по двата хребета. Нощта мина в очак-
ване на нещо да се случи, но си останаха само с чакането...
На заранта, когато слънцето изгря и росата взема да се вдига, откъм изток се зададоха
двата бюлюка на кърджалиите. Вървяха бавно и двата байряка им се вееха най-отпред.
Вълчан продължи да пече мръвки от елена дори когато кърджалиите дойдоха на раз-
лома...
Инджето яздеше бял кон най-отпреде. До него на черен бе Кара Феиз, а зад тях бай-
рактар – Кара Кольо. Инджето бе със сукнен дженкенлинен 159 минтан 160 , обшит със
сърма. Върху червения копринен пояс седеше кожен силяхлък със златни пулове. В него
бяха втъкнати две саби – голяма крива и малка къса със златни дръжки, а над тях – пи-
щови със сребърни дръжки. На самурения му калпак се вееха паунови пера...
Инджето приближи и слезе от коня си. Вълчан стана и погледна право в очите Стояна.
– Добър да е денят ти, Вълчане, – започна пръв Инджето. Чувал съм за тебе много
неща и все страшни като тебе, както сам сега виждам. Дваж по-млад си от мене, а сла-
вата ти над мойта веке излиза...
Вълчан се усмихна и белите му зъби лъснаха под черните мустаци.
– И твойта не е по-малка, Стояне, само дето за различни неща ни славят!
Двамата седнаха край огъня.
– Виждам от мойте хора в дружината ти. Че и байрактар си го направил? Нима най-
слабият от моите е най-добър сред твоите, а?
Инджето се засмя. Той хареса от пръв поглед страшната грамада и приемаше закач-
ките му.
– Ами аз, Вълчане или Кара Курт, както ти викат бейовете и пашите, давам според
заслугите взематото. На кой алтън, на кой два, на кой шепа. Ама има за всеки. А ти
вземаш всичко за себе си, затуй твойте идват при мене.
Вълчан погледна към Кара Кольо, че той чак се повърна назаде. Инджето разбра и
веднага се намеси.
– Остави го, Вълчане, сбъркал е, не е отишъл там, дето му е мястото.
Вълчан не му остана длъжник:
– Аз пък чувам, че на Алтънлията Стояна си се канел нещо. Ама недей го бара, че сме
си побратими с него. А ти добре знаеш какво се прави за побратим!
– Така е, Вълчане, ама съгласи се, че някак не може да има двама войводи от един
край, и двамата с едно име. Как след време ще се разбере кой Стоян от двамата е бил
по-юнак, а?... – засмя се Инджето.
Вълчан го погледна изпод вежди.
– Ти, чини ми се, не може да чакаш похвала от народа си.
Инджето махна с ръка и хората му се отдалечиха. Същото стори и Вълчан. Останаха
сами до огъня.
– Думай, Вълчане! Щом си решил да ме хокаш, хокай!
– Аз не съм ти съдник, Стояне, но едно само мога да ти река. Той Алтънлията е при
свойте си. При рода си, при корените. А ти при кого си? С кого си?
Инджето не проговори. Натъжи се. Сякаш камък тежък заседна в гърлото му. Седеше
с българин, с войвода, дето отдавна не бе се случвало. А отгоре на туй му говореше

159
Дженкенлинен – вид плат за облекло
160
Минтан – облекло
81
истини. А те боляха много. Той преглътна тежко. Като че ли обидата от думите на Въл-
чана го държеше здраво за гърлото.
– Вълчанеее, Вълчанее, урум войводо! Скоро ще почне мурабе. Всичките в него ще
влезем. Който жив се отърве, дано да сме всичките, тогава ще си говорим. Откъм Ца-
риграда бюлюци и орди ще тръгнат за нази, с въстаниците да се справят. Тебе да те
видим с кого си?
Вълчан не помръдна, не издаде звук доста време. Помисли, помисли пък му рече:
– Стояне! Аз съм си само българин и такъв ще да си умра. Аз съм български войвода
и на никой не ще се преклоня. Не може друг да ме води, пък камо ли османлия или
кърджалии! И ще се бия с турчина горе откъм Балкана. Ако реши да мине аскерът му,
там ще остане. Туй ще го сторя, а добро ли ще е за вази, зло ли, не знам!...
– Ако това сториш. Вълчане, жив и здрав да си бая лета. От туй по-добро не може да
има. Ама знай, че сега няма да бъде само керван с черкези. Не проходът, ами Балканът
ще почернее от аскер, дето към Видин е тръгнал. Ще са, Вълчане, хиляди, със стотина
хайдути не става!...
– Знам го, Стояне, туй ази. Затуй дружина сме отбрали, чакам още бая тука от Битоля,
Охрид. Заедно с Алтънлията може от хиляда нагоре да станем. Знам за въстанието на
султаните, и за нашите чух, че се готвели, а тебе за водач избрали. Но не вярвам на
султаните, нито на кърджалиите. Ние се бием за едно, а пък вие за друго, само дето
врагът засега е един. А после, Стояне, какво? Ако изгоним Селим III, какво ще се про-
мени? Тук пак ще си останат малките султани – и Видинският, и Русенският, всички.
Тогава те пак ще колят и бесят и няма да има кой да ги спре! А ти ще можеш да грабиш
народа си по-лесно!...
Инджето поклати глава:
– Много ти е остър езикът, Вълчанеее! По-остър е и от сабля. Ама все истини хорту-
ваш, че чак настръхвам от тях. Но да те питам аз друго. За какво ще ни помагаш в му-
рабето, като друго ти е на ума? Чувам – да откупваш друго мурабе си искал? Русия тука
да дойде, а ти за всичко да платиш?...
– Така е, Стояне, така е. Ама аз клетва съм се клел пред себе си. Ще коля турци, чер-
кези, когато и дето ги сваря. Доде от земята ни не си идат! А и за Русията си чул правата.
Карата ти е говорил. Ама от мене да знаеш. Бил съм в Цариграда неведнъж, виждал съм
войската, аскера. Много са, много, Стояне, сами трудно ще ги изгоним. Народът ни е
съсипан. Да оре знае, да сее. А там ще трябва с шишане да се гърми и със сабя да се
сече. Мърцина много ще идат, дето от мурабе хабер си нямат. А туй на нази не ни требе.
Ако злато събера, при царя човек ще пратя – мурабето с турците да откупи. Че купеното
само е твое, а другото кучета го яли!
Инджето се усмихна:
– Всичко е вярно, Вълчане, но има сила над нази, там нейде за всеки е драснато, на
всеки каквото му е писано. Ние двамата с тебе, с другите, ще правим каквото ни требе,
какво сме си решили. А каквото е писано – ще става!
– Сигурно тъй ще е, Стояне, за туй недей се кахъри. Двамата с тебе сме писани от
куршум или от сабля да си мрем. За нас са само боеве, а за други – сараи. Но ако мреш
ти за богатство и за грабежи, аз мра за нашта си свобода. Туй ми е само в акъла и друго
не мой го измести!...Само дето думата не бе за мене, жал ми е за всите българе, дето под
робство тежко се гърчат. Дето жените в робство се вземат, децата пък за еничари. Мъже
се колят сал за кеф на аги и бейове. Народът, Стояне, се топи като снега през пролетта,
туй трябва да се избегне. Защо ще е свобода, като ги няма хората, като сме се стопили!...

82
 Инджето наведе глава. Дълго мисли, премисля. Не бе срещал той чиляк като Вълчана.
Не бе чувал такива приказки, все верни, тъжни и тежки. Нещо и в душата му се обърна,
но не се издаде в момента...
Отпи глътка ракия и стана.
– Сполай ти, Вълчане, за добрите думи и за държането. Ако е писано след мурабето
да се видим – тъй ще е! Пак ще хортуваме край огън.
Вълчан кимна с глава и се усмихна.
– Пази се, Индже Стояне. Че твойта ще е по-трудна. От турци и от наши ще се вардиш.
Инджето махна с ръка и яхна белия си ат. Сетне кърджалиите го последваха из праш-
ния път... Вълчан седеше край огъня и гледаше горящите главни. Какви ли не дивотии
минаваха пред очите му. За миг видя как турците бягат и се усмихна...
Спиро седна до него и отпи от сливовицата.
– Какво, войводо, ще се бием ли с Инджето, против турците? Или вяра му не хващаш?
Вълчан не го чу.
– Ще бягат Спиро! Ще бягат амуджите, не знам точно кога, но ще ги гледам как бягат
бюлюци, бюлюци...
Спиро го изгледа.
– А Инджето, войводо?
– Стоян ли? Него го не мисли. Той скоро ще се завърне! Няма къде да иде, българин
с магарето. Не мой да не се върне!...
Три дни чакаха хайдутите дружината от запад, но тя не идеше. Вълчан стана нервен,
все гледаше към реката с надежда да види разчорлената коса на попа, но нейсе...
Изминаха още няколко дни и на петия хайдутите се застягаха за обратния път. Вой-
водата вече бе яхнал коня си, когато се чу тропот и се зададе четата откъм пролома.
Най-отпреде яздеше поп Мартин, а до него – даскалът Никола...
Вълчан слезе от коня и седна до изгасващия огън. Хвърли наръч дърва в жарта и за-
чака. Скоро конниците спряха в пролома и двамата водачи дойдоха при войводата си.
Той ги изгледа изпод вежди и сухо отсече:
– Вие да не чакахте лятото да мине? Пет деня ви чакаме!
– Тъй, войводо, ама... – заоправдава се попът. – Щяхме да сме тука в уречения ден,
ама се ударихме с един от аскерите на капудан161 паша Хюсеин, воден от разбойника-
аянин Тепеделенли Али. Повече от хиляда арнаути бяха, ама с помощта Господна ги
отбихме и продължихме насам.
– Колко хора загубихте? – запита Вълчан, като оглеждаше дружината.
– Двайсетина, войводо! – едвам изрече попът. – Пък още толкова ранени по-леко има.
Никола се намеси.
– След боя, войводо, трийсет и двама не издържаха и се върнаха назаде.
– Избягаха, значи! – тросна се Вълчан.
– Тъй де, избягаха. Не са видяли бой момчетата, кървища, сеч. Бързо им додея...
Попът се прекръсти.
– Бог да се смили над душите им. Войводо, има друго за казване:
– Че думай, де!
– Аскер е минал къде Видин. Казват за много сган, двайсет хиляди арнаути, кюрди,
анадолци, тюркмени, черкези – вървели с оръдия срещу Пазвантоглу. Отзаде бил Яшар
Бабаит поне с хиляда арнаути. Дето е минал аскерът, двайсет разкрача утъпкан път е

161
Капудан – адмирал, командир на флот
83
оставил. Потъпкан от коне и хора, изровен от каруци и топове. Казват, че друг аскер иде
откъм Цариград, и той голям, ама щял да мине направо през Чалъкавашкия проход.
– Голяма войска към Видин отива, а? – запита Вълчан – Аз пък чух, че там в крепостта
имало много народ и все мешан162. Християни, мюсюлмани, вдигнали се против Се-
лим III под ръководството на Осман Пазвантоглу. Там бил Мустафа Ибрахим, главатар
на ордите на Кара Феиз. Там бил и кърджалийският главатар бюлюкбаши 163 Кондо с две
хиляди конника, Кара Мустафа и Гяур Имам от Еленския балкан. Много хора ще мрат
там, ама кой ще спечели от това мурабе, не се знае отсега. Аз само едно ще кажа, тур-
чинът българин няма да стане! Пазвантоглу, ако спечели, пак ще си е турчин и пак ще
коли и беси българе. Само, че сега му е опрян ножът в кокала и няма де да иде, че сбира
всички годни за бой...
Всички слушаха войводата. А той се изправи в цялата си сила и мощ и рече, та да го
чуят всички:
– По конете, братя!... Тя нашта се почна, та да видим де ще свърши.

***

Скоро дружина та се прибра в бивака. Съгледвачите донесоха на Вълчан за събитията,

случващи се в долината. Там вече се водеха боеве между въстаниците, предимно бъл-
гари и кърджалии, срещу редовните турски аскери и черкезките орди... Селим III бе ре-
шил да накаже непослушните си султани, които бяха въстанали против него, решени да
създадат свои аянства в Империята, която се цепеше по шевовете. Походите бяха раз-
делени на две. Единият трябваше да удари Пазвантоглу във Видин. Вторият към Тръс-
теникоолу в Русе. Султанът бе предвидлив и бе заповядал на аскерите си да преминат
Балкана през различни проходи рано напролет. Не бе предвидил само едно падишахът,
че цяла Източна България ще се вдигне заедно с недоволните мюсюлмани и кръвниш-
ките кърджалийски орди. Българите се биеха свирепо, като мъстяха за стотиците години
робство, унижения и безчинства. Сечаха наред, като всяваха ужас в аскерите и обръ-
щаха в бяг ордите...
Ако пък някой успееше да премине през въстаниците в долината, трябваше да мине
проходите на планината. А там се срещаше с хайдутите на Вълчан, Алтън Стоян и други
войводи. Там за всички аскери, черкези и разни анадолци и кюрди, съставляващи похода
на Селим III, настъпваше адът!
Но имаше и друго, дето не можеше да убегне на войвода като Вълчан. Разбра той, че
падишахът в Цариград не бе ахмак164 и ще затисне гърлата на аяните и големите разбой-
нически главатари със земя и пари. Станеше ли това, хайдушките дружини оставаха
сами. А сами, те не можеха да сторят нищо против огромните пълчища османлии. За
това трябваше сега, дорде е бъркотията, да се извоюва свободата. В това мурабе всеки
си правеше хесапа165 по свой си начин. Българите по един, кърджалии те по друг, но на
кой сметките щяха да излязат верни не се знаеше. Султанът също си бе направил хесапа,
мислеше си, че пътят и проходите можеха да се минат на един солук166 от аскерите му и
да накажат непослушните аяни. Ама бе сбъркал падишахът в няколко неща. Някои от

162
Мешан – смесен
163
Бюлюкбашия – водач на 500 войници
164
Ахмак – глупак
165
Хесап – сметка
166
Солук – глътка въздух
84
големите главатари на кърджалиите, като Инджето, не искаха земя и пари. Те земята
нямаше какво да я правят, а пари грабеха и сега на воля. Другото убегнало на султана
бе, че не само непослушни мюсюлмани се бяха вдигнали. А всите българи, дето главите
им горяха от бедност, дето бяха обезчестявани и обезкръвявани векове наред, бяха вдиг-
нали глави и оръжие против поганците. Третото бе това, че хайдушките дружини се
наливаха е хора, готови да мрат за свобода. Вече не бяха по десетина души, а надхвър-
ляха хиляда. Горко им на гаджалите, дето щяха да се срещнат е тях в тесните проходи и
урви на Балкана.
Вълчан се бе изтегнал под каменна козирка и се усмихна. Белите му зъби блеснаха,
през лицето му премина лъч надежда. После си спомни детските години, как дядо му
Вълчан го учеше да язди и да стреля в гората по елени и кошути. Спомни си съветите
му, огромната му снага, страшната осанка, от която трепереха бая фесове из казата.
Спомни си майка си, баща си, брат си, сестрите си и пак се усмихна.
– Войводо! – върна го в действителността един от съгледвачите му Боян Аръша. –
Голям бой се води откъм долината. Бюлюци аскер идат към нази.
Вълчан рипна като котка и се метна през камънака на поляната. Само след миг хай-
дутите летяха след войводата си. Както вълци заграждат стадо овце, така те задъниха
прохода, а в него и османлиите. Захвана се гърмене, трещене, а сетне клане, викове и
ридане до Бога. Скалите се бяха осеяли с трупове в разни форми, а кръвта – оцветила
половината път.
– Други идат! – чу се вик от високото.
Хайдутите като вълна се втурнаха на юг. Вълчан бягаше най-напред и се спря чак
пред урвата. От там измери с поглед конниците и спокойно слезе надолу. Хайдутите
бяха се приготвили и чакаха заповед за гърмене, когато сераскерът се разцепи на две.
Кърджалийската конница ги удари в гръб и се вряза като клин помежду им. Захвана се
сеч. Половината аскер тръгна към прохода и се помъчи да го мине, но хайдутите го
срещнаха със залпове, идващи от пушещите им шишанета. Сетне и там се захвана сеч.
Пред прохода и в него се водеше жесток бой. Глави и разсечени тела се мятаха по зе-
мята. Ранени коне лежаха и цвилеха безпомощно. Ругатни, псувни и викове се носеха
из въздуха. Връзката между аскерите и бюлюците се беше скъсала и сега биваха разбити
и избивани от кърджалии и хайдути. Боят трая още няколко сахатя, докато нито един от
османлиите не остана жив...
На другия ден, рано заранта, при Вълчан доведоха кърджалийски конник. Българин
на име Стоян Чениксиза донесе много здраве на Вълчан от Инджето и сведение, че кър-
джалиите се бият редом с въстаналите българи с четирийсетхилядна армия на падишаха.
Скъсана била връзката между черкези, бюлюци, анадолци и сераскера. Затова по ня-
колко хиляди души са побегнали към проходите с цел да се съберат отвъд Балкана, в
Дунавската равнина. Инджето бил сигурен, че голяма част от аскера ще се опита да мине
през Чалъкавашкия проход. А там хайдушките дружини са по-малобройни...
Вълчан не стоя нито миг. Скоро хайдутите възседнаха конете си и след като се въо-
ръжиха по-добре от избития аскер, поеха на изток към прохода, варден от Алтън Стоян.
За три денонощия конниците на Вълчан изминаха дългия път през Балкана и се срещ-
наха с дружината на Алтънлията.
Съгледвачите видяха, че поганците са на стан между Риш и Добрал. Там чакали други
орди и аскери.
Вечерта се сбраха Вълчан, Стоян, Кара Танас и Добри войвода. Четите общо надх-
върляха хиляда и петстотин души. Още вечерта хайдутите обградиха стана на турците

85
и къде полунощ се почна жестоко клане. До заранта нито един агарянски палач не ос-
тана жив. Хайдутите дадоха двайсет жертви и дваж повече ранени. Още същия ден че-
тите се разделиха и всеки хвана към своя си край – там, дето имаше нужда от оръжие и
помощ...
Вълчан със своята конница слезе в долината и се би заедно с въстаниците до късна
есен. Зимата боевете спряха заради големия сняг и студ. Хайдутите се пръснаха по до-
мовете си, за да почиват и сберат сили за напролет...
Падишахът беше бесен. Четирийсетхилядната му армия бе бастисана и избита от въс-
таниците, кърджалиите и хайдушките чети. Аскерът, добрал се до Видин, бе разбит от
ордите на Пазвантоглу. Султанът най-много се канеше на него, Пазвантаджията. Щото
той бе турчин и бе вдигнал нож против падишаха и правоверните.
Но Селим III не беше глупак и бързо се поучаваше от грешките си. Разбра той, че с
ум можеше повече. Затова рано напролет, когато снегът не бе съвсем стопен, той изп-
рати своя любимец капудан паша Хюсеин да води сто и двайсет хилядна армия от
кюрди, анадолци, тюркмени, черкези. Начело на войската наперен яздеше бившият раз-
бойник, а сега аянин Янина Тепеделенли Али с хиляда арнаути. Войската влачеше
тежки топове с по четири чифта коне на всеки. Походът изненада всички – въстаници,
кърджалии, хайдути, поради ранното си тръгване, и той премина целия път от Цариград
през Балкана до Видинската крепост без да гръмне шишане. Осман бе обграден от по-
лукръг, пресечен от река Дунав...
В същото време друга войска, съставена от редовен аскер и черкезки орди, наброя-
ваща четири хиляди души, тръгна да отвлече вниманието на кърджалиите и въстаниците
от Югоизточна България от основния наказателен поход към Видин. Тъй като Селим III
не се съмняваше в успеха на похода срещу въстаналия си аянин Осман Пазвантоглу, той
разпореди на паша Хюсеин, след като разгроми въстаниците и убие Осман, да се по-
върне назад и да смаже останалите комити, кърджалии и аяни, осмелили се да вдигнат
нож против Империята. Но вместо това въстанието избухна наново и обхвана цяла Бъл-
гария. Огромната войска, обкръжила стените на Видинската крепост, се бе превърнала
от обкръжаващи в обкръжени. Въстаници атакуваха аскера отвън, а бранителите на кре-
постта нанесоха удари с топове и рейдове на конницата отвътре...
Кърджалиите и въстаниците в Югоизточна България разбиваха войска след войска и
стигнаха Одрин. Битките продължиха три години безспир. Въстаниците, начело с Ин-
дже, Кара Феиз, Дели Кадир, Вълчан войвода, Алтън Стоян, Добри войвода, разбиха
шестхилядна армия на Одринския бостанджибаши167 Вели Ага и овладяха Лозенград,
Силиврия, Азатлий. След това разгромиха осемнайсетхилядна армия на султана Се-
лим III при Баба Ески...
Въстаниците разбиваха атаките на Капудан Хюсеин и ага Али и сераскерът се беше
разкапал. Ордите тръгнаха обратно, но в Балкана, из проходите, бяха избити...
Година по-късно същите тези водачи на въстанието спретнаха нов заговор, като в него
се включиха Вълко Бимбелов и Никола Узуна. За по-голямо въстание, като за набиране
на средства и оръжие решиха да нападнат и разбият Караеврен. Тъй като караевренският
деребей Юмер Драза беше верен на падишаха и имаше огромна власт, той превърна
Караеврен в много богат град...
Въстаниците обградиха Караеврен и го разгромиха, а Юмер Драза убиха...
Но радостта от успеха не трая дълго. Само след година армията на Селим III разби

167
Бостанджибаши – началник корпус
86
въстаниците и кърджалиите и смаза въстанието. Цяла Югоизточна България беше из-
равнена със земята. Оцелелите се заселиха дълбоко в Балкана, където се оттеглиха и
хайдутските чети. Безброй българи избягаха във Влашко от погромите на турците.
Вълчан не бе слагал залък в устата си седмица време. Беше намръщен, даже зъл. Не
можеше да си обясни войводата как за малко не можаха да извоюват така жадуваната
свобода. Гледаше сто и седемдесетината оцелели от безкрайните битки хайдути и кла-
теше глава:
– Колко много смърт! Колко разруха! А не можахме да се освободим!
Една нощ Вълчан събра всички около огъня в една пещера и нажален продума:
– Не можахме, братя, да се освободим! Аяните пак са с падишаха, пак са богати, а ние
мряхме по полета и сокаци. Ама дойде ден всички да си платят за дяволъка. От тази нощ
започваме да сбираме злато от чорбаджии, аяни, кервани и хазни. Когато сберем доста-
тъчно, ще платим мурабето от руснаците, дано тогава да се освободим. Само сила може
да унищожи друга сила. Но за да стане това, трябват алтъни, много алтъни! Който ос-
тане с мен, това ще чини, докато е жив. Който не рачи, да си оди сега.
Никой от сто и седемдесетината калени, страшни хайдути не трепна, не мръдна. По-
път Мартин стана и след като изрече молитва, целуна кръста и се обърна към Вълчан:
– С тебе сме, войводо! Карай както знаеш и туй то! То ако е писано, ще стане!
Войводата свали калпака си, поглади черната си коса и рече:
– То квото си е писано, туй ще да е! Може този път да успеем, а? Но първом трябва
да се захване...
Повечето поклатиха глави. Не знаеха друго веки те, калъча и туй то. Това, че останаха
живи и здрави през всичките тези години на боища и сеч, значеше само едно. Бяха ос-
танали най-добрите, най-можещите, най-страшните за Империята. А знаеха, че думата
на Вълчан не става на две. Каже ли нещо, пиши го за станало.
Още същата нощ хайдутите слязоха от върха и поеха на изток. Вълчан знаеше, че по
това време на годината пазарите за роби в Цариград отваряха. Поганците започваха тър-
говия с братята и сестрите му от цяла България. Този път войводата бе намислил друго.
Всички очакваха нападения в проходите, затова той заварди един мост в долината, от-
където единствено можеше да се мине със синджири робини. Хайдутите се разположиха
от двете му страни, но под него. Неделя време чакаха те, предрешени като табор168 ка-
лайджии, съгледвачите да се върнат. Когато това стана, разбраха за керван от сто ро-
бини, карани с невръстни деца. Двайсетината пазванти били черкези. Керванът вървял
доста бързо, за да може да стигне навреме в Цариград. Жените били в окаяно състояние.
От окървавените им крака оставала кървава диря по белите пътни камъни, а сукманите –
разкъсани от камшиците.
Вълчан стоеше изправен, свъсен като черен градоносен облак. Очите му святкаха като
на ранен звяр. Много поразии вършеха черкезите по поробената българска земя. Но вой-
водата смяташе сега да отмъсти за доста неща...
На другия ден се видяха първите черкези на коне, а след тях белите сукмани на жено-
рята. Беше след обяд, когато водачът на кервана, кьорав с лявото око черкезин, го спря.
Един от неговите се отдели и тръгна да провери моста. Хайдутите прилепнаха за гредите
като пиявици на бивол и не мръднаха. Конникът мина през моста, като няколко пъти
спира и се оглежда за засада. След това се върна, но керванът остана да нощува на пътя
много преди реката. Двама от черкезите пеша се приближиха и единият застана за часи

168
Табор – военно подразделение
87
пред, а другия зад моста. Когато падна мрак, ги смениха други двама. Точно тогава хай-
дутите се метнаха върху им с кривите си ками и ги разпраха като овци. Без да губят
време, заградиха спящите жени и деца. Бързо убиха тримата часи около стана и се нах-
върлиха върху черкезите, които седяха около огньовете. Като вълци на стадо се спус-
наха страшните мъстители и докато се усетят, поганците се натръшкаха с отсечени кра-
туни. Жените се скупчиха от уплаха една върху друга, пазейки с тела децата си. Когато
видяха, че хайдутите убиват черкезите, заплакаха от радост...
За сахат време, освободени от веригите, те поеха с хайдутите към Балкана. На заранта
мостът осъмна с двайсет набучени на колове глави. Черкезките кратуни с облещени очи
и изплезени езици бяха добро предупреждение за други керванджии.
Щом прехвърлиха планината и пуснаха жените да вървят всяка със своята съдба към
други градове и села, хайдутите се повърнаха назад. Вълчан бе разбрал от жените къде
е селото на черкезите и смяташе да им върне стореното...
Селото на поразниците беше в котловина между два баира. Хайдутите се бяха пред-
решили като черкези и лесно приближиха постовете в началото на ограденото с плет от
тръни село. Още щом доближиха двамата въоръжени до зъби черкези, няколко хайдути
се стовариха върху тях и ги заклаха като агнета на Гергьовден. После метнаха наред
къщите. Мъстяха хайдутите на мало и голямо. Отнесоха се така, както черкезите се от-
насяха с българките и децата им, след като бяха избили мъжете. Надвечер натовариха
алтъните и нанизите на пет самара и запалиха селото от четирите му страни. Скоро след
това хванаха гората и бързо тръгнаха към планината. Там, на високото, дето само стръв-
ниците и орлите живееха освен тях...
На заранта бяха в Куродан Балкан. Там ги срещна овчар, който им разказа за Амза
Хаймана от Бояджикьой. Та този гаджал със своите бабаити и главорези бастисвали
околните български села и безчинствали, необезпокоявани от никой...
Вълчан скри алтъните и нанизите в малка пещера и остави един от ранените хайдути
да ги пази. След това овчарят ги поведе към турското село. Хайдутите яздеха след вой-
водата, навъсени, накървени. Бяха страшни на глед, брадясали, с изпити, жилави снаги
и лица. Българи, незнаещи милост и прошка. Войводата им – кошмар за всеки, който му
бе враг...
Два дни яздиха из чукарите, докато стигнат до селото. Вълчан изпрати трима съглед-
вачи, а с другите зачакаха в гората...
Надвечер, когато говедата се връщаха от паша, съгледвачите убиха говедаря. След
това хайдутите, скрити между чардото169, влязоха в Бояджикьой. Бързо избиха посто-
вете на четирите му края и започнаха да обират. Вълчан нямаше милост. Не гледаше,
ни отбираше дете ли е, жена ли е. Всичко падаше под ножа. Амза Хаймана беше в конака
и не разбра какво става, дорде вътре не нахълтаха хайдутите с окървавени ножове и
саби. Бабаитът не успя дори да мръдне от изненада и бе накълцан на парчета. Българите
не спряха да обират и трепят, докато всичко живо в селото не измря и не потъна в кръв.
Турското село гореше от три страни. Огньовете се извисяваха до небето, като че ли и те
мъстяха на омразната Империя.
Вълчан яздеше най-отпреде, мощното му тяло се люшкаше по равномерния ход на
черния като катран жребец. Войводата бе резнат в рамото от последния турчин, когото
уби. Когато клането свърши, човек се отпуска и тогава ставаха най-големите сакатлъци.

169
Чардо – стадо добитък
88
Изведнъж от нищото изскача някой оцелял гаджалин и търти да бяга. Ама като го зас-
тигнеш, или се обръща и гърми за последно, или маха с ятагана. Така убиха Ради Ковача.
Ранен поганец го гръмна в прохода и хайдутинът си умря от раната. Така стана и сега.
Вълчан излезе от последната къща. Отпреде му беше полето – черно и пусто. Понечи да
прибере саблето в силяхлъка и връз него се метна турчин. Сигурно се бе скрил из двора,
когато хайдутите налетяха на дома му. Видял, че конникът е с гръб и решил да се сдобие
с кон, за да избяга. Ама кога се метна зад Вълчан и понечи да забие ножа си в гърдите
му, видя, че не може да обгърне огромното тяло и острието се заби в рамото. Гаджали-
нът опита да го извади – за да удари отново, но Вълчан го сграбчи за ръката и го извъртя
настрани. Турчинът увисна край коня, а после сабята на хайдутина светна във въздуха,
просвири и разцепи кратуната му надве...
Войводата не даде да се разбере, че е ударен, докато не стигнаха Курадан Балкан,
където оставиха златото на черкезите...
Беше къде икиндия. Хайдутите, уморени, налягаха из пещерата, а ранените огледаха
раните си. Никой не мръдна до другата сутрин.
Тогава лостовият бутна Вълчан.
– Войводо, човек се мярка из букаците – продума тихо той и посочи към дола.
Вълчан му кимна и скоро дребен, набит българин се изправи пред него, воден от съг-
ледвачите.
Вълчан погледна стареца и отсече:
– Ти, байно, що дириш по тия места? Овцете ли загуби, или кравата ти избяга? Как те
думат?
Човечецът с хитри мънички очи свали калпака и изхрипа:
– Воденичар съм аз, тука ми е воденицата. Его е, на хвърлей място от тука, до сами
скалата е. Пък инак аз съм Добри.
– Как го викат това място, дядо? – попита Вълчан и се огледа.
– Шейтан170 дере му думат, затуй е толкова зло и гумно.
– А ти къде си тръгнал рано-рано?
– Ами днеска е Петровден. Син ми е Петър, че се прибирам.
Вълчан се засмя.
– А това котле за какво ти е?
– Вземах го от воденицата, само то е ценното в нея. Откакто турците клаха, тъдява
никой не идва да мели, ходят на друга воденица.
Войводата го погледна. Старецът седеше пред него, наметнат с кожен елек и мигаше
уплашено.
– Спиро! – извика Вълчан на хайдутина. – Вземи и напълни котлето с рубета171.
Сетне го подаде на дядото и рече:
– Вземи го, Добри, и си върви със здраве. С тези пари да си направиш другаде воде-
ница.
Старецът погледна златото и лицето му светна.
– Да си жив, здрав, войводо, че такъв ихтибар172 ми направи.
Вълчан махна с ръка и хайдутите изпроводиха дядо Добри.
Сахат време бе минало, когато започнаха да ровят златото и нанизите в пещерата.

170
Шейтан – дявол
171
Рубета – дребни златни монети
172
Ихтибар – подарък
89
 Двамата съгледвачи тръгнаха по дерето и се отдалечиха, за да гледат от високо. На
разклона, където двете дерета се вливаха, имаше вода. Хайдутите видяха дирите на ста-
реца в мокрото. Но вместо да тръгне по надолнището, той се бе качил нагоре. Двамата
тихо тръгнаха по пътеката и скоро видяха дядото. Той се беше скрил между две дървета
и гледаше как ровят златото в пещерата.
Когато съгледвачи го доведоха обратно, Вълчан побесня. Гледаше като звяр човека,
който се мъчеше да го измами.
– Какво, дядо, малко ли ти бяха парите? Още ли искаш? Или пък Петровден те иска
тебе?
Старецът бе навел глава и отвърна:
– Тя, мойта се свърши, ама и вие няма да видите добро!
– Вържете го за вратата на воденицата прав! – изрева Вълчан. – Нали му дадохме, що
гледа? Казах да си иде с котлето и нова воденица да стори! Ама нейсе! Затуй палете
воденицата заедно с него.
Скоро след това хайдутите затулиха дупката на пещерата и запалиха воденицата за-
едно със стареца...
Вече трети ден вървяха на изток. Вълчан бе чул за нов изедник, на име Махмут Али
от Избегликьой. Този гаджалин се представяше за хайдутин и грабеше българи дето и
както му падне.
„Всички ви ще избия! Сега аз съм башът тука! Аз съм ви мярката!“ – ревеше ко-
джамемелията173 при всеки грабеж и клане.
Не му стигаха безчинствата, ами бе се съюзил с еничарите на Кадрията и поругаваха
български села е нечувана жестокост. Който сложеше чалмата, се отърваваше по-леко,
но за тези, които се инатяха и не сменяха вярата си, настъпваше адът. Мъжете биваха
убивани по най-жестокия начин, набиваха колове през чатала и удряха, докато не се
покаже до главата. После ги вдигаха и забиваха кола в земята, да сгърчат за назидание
на непокорните. Но това бе само един начин за унизителна смърт и постигане на кефа
им...
Хайдутите преминаваха през погромените села и виждаха натръшканите трупове по
мегданите. Мъката в очите на хората и ужаса в сърцата им...
Вълчан бе изпратил съгледвачите си по различни посоки, предрешени като ка-
лайджии, само да разберат къде са Кадрията и Махмуд Али. Той бе освирепял от чутото
и видяното и нямаше търпение да покаже на гаджалите как българин отмъщава за без-
чинствата на бесни турски кучета... Мартин яздеше до войводата и се кръстеше непрес-
танно пред страхотиите, дето виждаше.
– Дано Бог вижда това, което и ние – мълвеше той. – Кучета да бяха, животни, щяха
по да се смилят! А то страхотии! Страхотии!
Вълчан, мрачен, нахъсан, водеше към Избегликьой. Там, по донесенията на съглед-
вачите, бе Махмут Али в своя чифлик, заедно с еничарите на Кадрията. Вече се смрачи,
когато хайдутите обградиха сарая. Войводата стоеше в пояса от дървета до големите
зидове и чакаше да спрат маанетата174 и гуляят им. Писъците на изнасилваните бъл-
гарки се чуваха от безброй места в двора. Смехът и псувните на турците стихнаха чак
към полунощ. Останали бяха будни само четирима постови, но те се изреждаха на една

173
Коджамемелия – голям, много дебел
174
Маане – турска музика
90
хубава мома и не разбраха как и кога цялата хайдушка чета прехвърли дуварите. Паз-
вантите с потури на букаи не свариха да гъкнат. Кратуните им се търколиха по пръстта,
с изцъклени мераклийски очи...
Бързо изведоха българките навън и ги освободиха от въжетата. После хайдутите за-
палиха сайвантите, където спяха еничарите и бюлюците на Махмуд. На портите заста-
наха по няколко българи и всеки, който се отървеше от огъня, падаше под ножа им.
Другите се бяха пръснали из сарая и сечаха наред. Дочули врявата и видели огъня, Кад-
рията и Махмуд заслизаха по стълбите, като даваха нареждане как да се гаси пожарът.
Вървейки и обличайки се ходом, те не видяха пред себе си огромния хайдутин. Почти
се блъснаха в него, когато той стовари тежките си ръце върху главите им. Кадрията –
слаб, изпечен османлия, се свлече и обърна очи. Махмуд Али само седна и се килна към
дувара. Отгоре се чуха гърмежи. Вълчан издърпа двамата турци под стълбите и заповяда
на хайдутите да ги пазят, но да не ги убиват още!
После като котка се метна през перилата и е един скок се качи на втория етаж. Десе-
тина от неговите го последваха. Скоро се чуха нови гърмежи, звън на саби и ятагани.
Стенания на умиращи турци се носеха из нощта...
Утрото настъпи неусетно. Освен Кадрията и Махмуд, имаше още дванайсет хванати
живи турци. От хайдутите един бе убит и трима ранени от ножове. Българите бяха нап-
равили кръг, а в средата бе Вълчан, изправил се до голям пън. В ръцете си държеше
турски ятаган и гледаше смълчаната дружина. До него, на постлан пъстър чумбер175, бе
скупчено златото, събрано от убитите турци.
– Давайте ги един по един – изрева Вълчан.
Хайдутите водеха по един османлия, като го събличаха гол. Българките гледаха, скуп-
чени и уплашели, как български войвода мъсти за честта им...
Един от хайдутите, на име Манол Кущито, скопяваше доведения гаджал, а Вълчан
отсичаше двете му ръце на дръвника, избождаше очите и му отрязваше езика.
– Ха сега насилвайте и убивайте, вашата мамка гаджалска! – ревеше той, а Махмуд
трепереше и се вайкаше пред ставащото.
Други хайдути вързваха с въжета раните на осакатените, да не им изтече кръвта. Да
могат да живеят и да се каят за случилото се. Сетне ги натирваха всеки да си ходи и да
срещне съдбата си. Когато свършиха с аскерлиите, дойде ред и на башовете. Вълчан бе
отпуснал ятагана и гледаше как скопяват Махмуд Али. Изчака същото да сторят и на
Кадрията. После застана пред тях. Двамата жестоки агалари, до вчера зверовити, безпо-
щадни, незнаещи милост, днес бяха навели глави и ронеха сълзи за милост.
– Отче, дай Библията! – чу се гласът на войводата, проехтял в тишината и стресна
гаджалите. – Спиро, нарежи сланина, донеси и два ката български дрехи. Хайде, ага-
лар – побутна той Кадрията – ти си пръв. Яж от сланината, закълни се в Библията и
обличай българските дрехи. Както ти потурчваш, така аз ще те побългарявам!
Турчинът извърна глава и огледа наоколо. Вълчан му се стори като мечка стръвница,
като страшен, разгневен демон, а хайдутите му – като озъбени ръмжащи вълци. Люта
ненавист бе завзела сърцето му и той пророни:
– Тая, дето сте я намислили, няма да я бъде, хаирсъзи! Аз вяра не сменявам!
Вълчан се усмихна.
– Ха тъй, че аз това и чакам, агалар!
Само кимна на хайдутите и скоро те започнаха да набиват заострен кол през чатала

175
Чумбер – забрадка
91
на турчина.
Кадрията запсува, зарева като вол, заблея като агне, докато не се отпусна, а дървото
се показа през шията му.
– Набийте кола с него пред портите! – изкомандва войводата и погледна Махмуд.
Турчинът се завайка и затрепера като лист.
– Милост! Милост! – завика той и заяде сланината като луд.
После зацелува Библията с мазната си уста, тъй че дебелият му врат трепереше.
– Сменям вярата! Сменям я!
Вълчан го хвана за ръката.
Махмуд опули очи и зарева още по-силно:
– Алтъни ще ви дам – ревеше с пълно гърло агарянецът. – Всичките си алтъни, дето
са в миндера, ви давам, само ме пожалете!
Вълчан кимна и няколко хайдути влязоха в собите. Скоро след това единият извика:
– Целият миндер е като сандък, войводо... Не мой се помръдне, пълен е с алтъни и
нанизи, все грабени. На бая злато е спал мемелията176.
Махмуд разбра, че смъртта е до него. Сега бе толкова близко, че чувстваше дъха ѝ.
– Ханъмите ми вземете, вътре са! – едвам продума турчинът и обърна очи. После се
строполи на земята мъртъв.
Няколко хайдути бързо набиха Махмуд на кол до Кадрията и запалиха сарая. Сетне
натовариха десетте товара със злато и подкараха кервана си към гората. Кога стигнаха
поляните преди стръмното, Вълчан подаде по един наниз жълтици на българките и ги
изпрати.
За неделя време мълвата за клането на аскера в Избегликьой се разнесе като буря.
Самият Селим III научи за това и събра най-доверените си хора. Всеки да каже нещо за
този хаирсъзин Вълчан войвода. А то за казване имаше много. Султани и бейове трепе-
реха само от името му. А това, че отвръщаше на стореното от турците със същото, ги
вцепеняваше.
Султанът прати нов катил ферман с голяма награда. Такава не бе давана за никой
комита или хаирсъзин. После изпрати Ибрахим бей, заедно със своя бюлюкбашия Кара
Асан, да донесат главата на Вълчан войвода.
Две недели след като наказа Махмуд Али и Кадрията, хайдутите на Вълчан обраха и
избиха керван близо до село Душанци. След като натовариха алтъните, поеха за Ески
мандра. Там горе, дето бе Саръгьол, закопаха алтъните на Махмуд Али, а по-нагоре –
керванджийските, като ги обградиха отвред с камъни като хоро. Отгоре на парите – го-
лям камък с издълбан кръст сложиха. Между Саръгьол и хорото пръснаха много меж-
дета177 по шепа, по калпак злато, като над всяко сложиха по знак. Когато нявга дойде
време да се вадят големите пари, за да се плати мурабето на руснаците, да може рахат
да се намерят по знаците и междетата...

***

Листата на букаците вземаха да жълтеят и капят. Времето изстина и всичко предве-

щаваше идването на зимата.

176
Мемелия – много дебел
177
Межде – малко злато, заравяно за заблуждение
92
 Вълчан разпусна дружината, като раздаде по шепа жълтици на всеки, да може да пре-
живее до пролетта. После остана сам около пещерите със злато около неделя време.
Искаше да разбере дали някой нямаше да се подлъже и да се върне за още алтъни.
След като се увери, че хората му са верни, той сам се запъти към дома си. Намери
време хайдутинът да отскочи и до Цариград и да се срещне с Емина. Той му разкри
много важно решение на султана. А то бе, че всичката поща от пролетта щяла да се кара
с гемии и платноходи по море. Защото хаирсъзи и хаймани като Кара Курт, наричан още
Вълчан войвода. Дели Курт и с други имена бастисвали керваните и пощите през про-
ходите. Така щяло да бъде, докато не му донесат главата на комитата, дето всявал страх
и смут сред правоверните...
Вълчан се върна в дома си и остатъка от зимата не се показа навън. Стоеше при Рада
и семейството си. Мислеше как да направи така, че Селим III да се види в чудо от него
и по море...
Напролет дружината отново се сбра под зелените букаци на планината. Без да губят
време, поеха на изток към морето.
Хайдутите на Вълчан отново почнаха голяма резня. Колеха турци където и както ги
намереха. Раздаваха безмилостна мъст за българската робия. Доказваха на Отоманската
империя, че те – българските хайдути, са върху земята си и покровителстваха поробе-
ните българи, а не рая и урум миллет, както говореха турци те на света. С леене на кръв
за кръв и мъка за мъка доказваха, че има български народ под иго... Войводата им вече
не беше урум хаирсъзин, а Буюк башия. Българският войвода, който всяваше такъв
страх в аяни и бейове, че те не смееха да се показват от сараите си. Вечер се залостваха
с резета зад дебелите си порти и за по-сигурно оставяха двойно повече стража.
Но нищо и никой не можеше да спре Вълчан войвода, ако си наумеше нещо. Дори
предателите, които бяха издали не един и двама войводи и хайдути, не смееха да опитат
при него.
Една заран Вълчан се срещна с четата на Христо войвода. Самият той, с мечи калпак
на главата, с воеводска салтамарка178 с разцепени ръкави, обут с високо разкопчани че-
шири179, а силяхлъкът му – наблъскан с разни чешити180 пищови и ножове, седеше на
становит181 камък и гледаше огромното страшилище пред себе си.
– Ти кой си? Кара Курт, Дели Курт, или... – не довърши Христо войвода.
– Вълчан ме думат – отсече високо навъсеният, едър мъжага. – Всички други имена
и прякори ги слагат турците, тяхната мамка гаджалска!
Неговите хайдути чакаха знака му и той махна с ръка да мируват. Всички като един
насядаха по камъните.
– А ти кой си? Гледам – войвода си, с тези дрехи? – запита Вълчан и го доближи.
– Христо войвода съм, момче. – отвърна двойно по-възрастният хайдутин.
– Да ти река правата – това, което се чува за тебе и това, което виждам, си е май ис-
тина? Аз се сепнах от вази, а камо ли турците?
Чу се подсвирване и всички се обърнаха към съгледвача. Той даде знак, че към тях
вървят други хайдути и се сниши зад хребета. Вълчан вдигна шишането си, но като видя
черния фес с нанизаните алтъни по него и русата дълга коса, се засмя:
– Аммма сборище стана, ааа? – изрева той, че хайдутите на Алтънлията замръзнаха

178
Салтамарка – връхна дреха
179
Чешири – тур. Потури
180
Чешит – особен, особняк
181
Становит - запънат, застопорен
93
на мястото си.
Стоян, като видя Вълчан, се провикна да пее, че канарите екнаха...
Когато свърши с песента за хайдушката майка, Алтънлията се приближи и прегърна
побратимия си.
– Чувам – султанът Селим давал такава награда за главата ти, Вълчане, че с нея може
да се плати на руснаците за мурабето?
Дружините се разсмяха и обградиха войводите си.
Вълчан се усмихна и хвана Стоян за русата коса.
– Ако е тъй както казваш, побратиме, да вървя сам в Цариграда и да му я дам? Ама
ще му искам и алтъни за пътя!
Христо прегърна двамата и заклати глава.
– Ако е укумушлия султанът, да дойде и да я вземе тая глава! Ама не му стиска на
гаджала! Щом дава толкова, значи се страхува много, а това е добре! Време е и те да
разберат, че българите няма да търпят повече робството! А такива като вас, момчета,
ще им разплачат майките, както те разплакват нашите толкова години...
След това се запалиха огньове и се метнаха чевермета, та цяла неделя...
Христо хайдутуваше вече двайсет и пет години и разказваше за хайдушкия си живот
на двамата дваж по-млади побратими...
Вълчан седеше пред жаравата и се бе замислил дълбоко. Чул историята на вехтия
войвода, той бе стиснал зъби и свъсил черпите си вежди до сами очите. Много мъка,
много болка нанасяха османлиите. Нямаше човек, хайдутин, който да не е изгорен с
нещо. Кого пребили, кого насилили, друг загубил жена, семейство, майка, баща, братя.
Принуден да ходи по сокаците – немил, недраг...
– Няма да ги колиш, ли? – просъска тихо той. – Мамка им мръсна гаджалска. Живи
ще ги дера! Живи!
Алтънлията видя страшното Вълчаново изражение и го прегърна.
– Виж, побратиме, Христо що хортува! Изграждал наново опожарения и съкипясан
скит „Света Троица“, близо до село Вакъф, Кавалийско. Бил в най-гъстото и гумно
място под иглото. Та можеш там да се криеш от потери, ако, не дай си, Бог, се наложи.
Пък и зимата може там да се изкара.
Вълчан поклати глава.
– Хубаво, ама да не се налага да се крием там. А да се сбираме ей тъй – да се видим,
да се чуем, просто моабет. Ти знаеш що мисля и що ще чиня, Стояне. Утре заран тръгвам
за морето, там ще остана няколко лета. А вие дръжте проходите, ако някой му сече умът
да оди през тях с керван. Пък ако е дал Господ, ще се сберем нявга, може наедно да бием
поганците...
Христо гледаше с умиление страшния сивоок богатир и стройния русокос красавец.
– Ех, да бяха половината българе като вази! Не турчин, ами чалма нямаше да има в
тези български земи. Аз няма да мога да го видя, но някой от вас ще може. Его на. Русия
няколко пъти воюва с Портата, иде към Молдова. Рано или късно и тука ще дойде!
Вълчан го погледна.
– Тъй е, ама мой ли се чака още сто години, та белким дойдат и тука? Ако им се плати,
руснаците, барабар с царя си, ще дойдат на мурабе. Инак – бошлаф182 работа. Ако мога
да събера златото, нужно за откуп на мурабето е Портата, ще е най-арно. Инак пак може
да дойдат някогаш, ама няма да е заради нази. За Проливите ще дойде царят руски. А

182
Бошлаф – празна приказка
94
ние – само ще сменим турците с руснаци. Може пак да е по-добре от сега, но знае ли
чиляк. За мене най-добре е платата, щото квото си платиш – твое си е!
Разговорите продължиха до среднощ. Когато всички налягаха и вече спяха, даскалът
Никола и поп Мартин пишеха чутото край жаравите. Всеки писуваше нещата както той
бе видял и чул. Чинеше им се на двамината, че не мой всичко станало един ден да се
забрави и за тези велики мъже да не се знае нищо. А те бяха хора, дето рядко ражда
майка България!
На заранта дружините се пръснаха и поеха всяка по своя си път.
Вълчан хвана по билото на планината и с хайдутите си се отправи към Зехтин борун183
на Черно море...
Надвечер, когато бяха минали доста път из чукарите, хайдутите спряха под голям
скален навес. Тъкмо напалиха огньове и съгледвачите се върнаха, като водеха пред себе
си трима българи.
Вълчан беше облегнал плещите си в скалата и гледате от високото полята.
– Войводо, – подхвана Навли, единият от часите. – Хванахме тези тримата да се
шляят из гората. Казват, че Коджа Юсуф с много сеймени бастисали Коюмджийското
място и избили коюмджиите184, като обрали всичкото злато. Сетне съкипясали две бъл-
гарски села и вземали робини и малки деца.
Вълчан ги измери с поглед и сурово отсече:
– Вие бре, какви сте? Кои сте? Що одите из горите?
Най-възрастният от тях имаше двайсетина години. Стискаше вълнена торба под миш-
ница и гледаше втренчено войводата.
– Овчари сме – едвам продума той. – Запалиха саите на чорбаджи Манол и вземаха
стадото турците. А ние беж в гората и туй то...
– Много ли бяха османлиите? На коне ли са или има и пешаци?
Момчето се отпусна.
– Много са, войводо, много! На коне, пеша, синджири с роби карат, а прах и пушек
до небето иде. А този сейменбашия Коджа Юсуф, брадясал, с черни изцъклени очи,
заобиколен от двайсетина главорези, дето не знаят що е милост, караше робите да под-
бягват по каменистия път. След кервана оставаше кървава диря от разранените нозе на
завалиите...
Вълчан свъси вежди.
– Сега накъде са тези агалари?
– Заранта погнаха нас, а сетне подкараха овцете след кервана. Но кога избягахме в
гората и се скрихме зад букаците, ми се стори, че ще секат направо планината. Страху-
ват се от хайдути в проходите на изток. Хванаха към коюмджийския път, който е до
билото, а оттам отвъд Балкана по тесните коларски пътеки. Има и друго, войводо, ага-
ларите не са тукашни и карат мъжете от селата да показват пътя, като вървят доста нап-
реде с петима конника.
– Ти, момче, знаеш ли пряк път към билото, дето ще преминат? – запита суховато
Вълчан.
– Има, войводо, една горска пътека, която е с половин път по-пряка от коларския.
Може по нея и с конете да минете..
Вълчан забеляза, че момчето крие нещо.

183
Зехтин борун – маслен нос
184
Коюмджия – златар
95
 – Ей, момче! Какво стискаш в тази творба? – тросна му се той.
– Гайдата ми е в нея – отвърна момчето и разгърна торбата.
– Не си каза името! Или гайдарджия да ти думаме? – запита Вълчан.
– Дамян ме думат, войводо, ама и гайдар може да ми казвате.
Вълчан махна с ръка и хайдутите се стрелнаха подире му. Като ловни копои българ-
ските мъже следваха турците. Много бързо достигнаха бавния керван от робини и до-
битък. Хайдутите заобиколиха върха, спуснаха се по надолнището и излязоха пред тур-
ците, които оглеждаха с пленени българи пътя, като ги пускаха напреде.
Вълчан, заедно с десетина от свойте момчета, стискаха ножовете си и чакаха скрити
в засада...
Скоро се зададоха петимата турски съгледвачи на коне. Пред тях вървяха трима бъл-
гари – окъсани, окървавени, боси, с разранени крака. Завалиите бяха оковани със син-
джири около вратовете и се тътреха един подир друг.
Хайдутите чакаха в храсталаците от двете страни на изровения от ручея и пороите
път. Там мястото беше най-гумно и трудно можеше човек да мине на кон. Трябваше да
го води по урвата...
Турците спряха пред самия ручей и огледаха околността. Единият махна с камшика
и удари последния от българите, като се разпсува.
– Абре мекерета, мамка ви ристиянска, гяурска! Къде водите, бре? Не виждате ли, че
пътят е избушен185, а? Как ще мине Коджа Юсуф от тука? На инат го правите вий, напук.
Ама долу, като стигнем в полето, тримата на кол ще ви набия за урок на другите!
После заналага с камшика пребитите и без туй хора. Двамата се свиха на пътя, като
пазеха главите си, а третият стоеше прав и понасяше ударите един след друг. Турчинът
побесня.
– Долу бре, гяурска свиня! На колене, че ей сега те коля.
Българинът хвана синджира и повлече двамата си събратя надолу из водата на ручея.
Гаджалинът подкара коня след тях като махаше с камшика и ревеше като луд. Дру-
гите четирима се разсмяха.
– Амма бабаит си, бе Шефкет, един вързан урумлия не мой накараш да седне!
Турчинът махна със злоба, като се надигна на седлото. Тогава неочаквано за него и
другите турци българинът хвана бича и силно го дръпна към себе си.
Турчинът политна от коня и падна в калта, дръжката беше прекарана с кожена
тасма186 през ръката му. Докато се усети падналият гаджал, българинът грабна един
камък и го стовари връз него. Сетне се хвърли отгоре му и като вълк с голи зъби разкъса
гръкляна му. Смехът на другите секна и те се спогледаха недоумяващи за ставащото.
Гледаха зверския поглед на гяурина и стичащата се от устата му кръв и не вярваха на
очите си. Единият турчин извади пищова си, но другите го спряха.
– Нека Юсуф го накаже, той знае как да мъсти за правоверните си.
Българинът издърпа от силяхлъка на убития ятягана и сложи сиджира, с който бе вър-
зан за събрата си, на камъните. После с един удар го разсече и побягна из трапищата по
урвата.
Турците го последваха, като наскачаха от конете и водейки ги, се опитаха да минат
водата...
Вълчан и хайдутите се стовариха върху им и ги нахващаха живи.

185
Избушен – обран, разбит
186
Тасма – кожена връв
96
 Пред бягащия българин се изправиха другите хайдути и той спря. Стискаше ятагана
и се озърташе като луд.
Някой се обади:
– Свои сме бре, българе! Хайдути сме. Побратиме, спри се!
Мъжът, видял как хайдутите вързват турците, се повърна с вдигнат ятаган над главата
си, готов да сече поганците. Вълчан скочи пред него и хвана ръката му. Желязото падна
на камъните и издрънча глухо.
– Потрай малко, побратиме, – продума спокойно войводата. – Нека преди да ги из-
бием, да ги попитаме туй-онуй. Че, видиш ли, може важни неща да кажат.
– Че е тъй, тъй е! Ама то квото ще ти кажат те, ще ти го река и ази. Ама само дето аз
няма да те излъжа. А за тях не знам. На гаджалин вяра не хващам.
– Знам, знам! – отсече Вълчан и се вгледа в треперещия от гняв човек.
– Ти си Вълчан войвода, нали? – изведнъж запита селянинът. – Дето за тебе или за
глава ти Портата дава сто хиляди гроша. Много гаджали си разкатал, мамка им поган-
ска. Разправят се какви ли не работи за тебе, ама искам едно да ти река: Тези, дето идат
отзаде нази, ги води Коджа Юсуф, а сбирщината му от главорези са луднали по грошо-
вете, давани за главата ти. Лошото е, че отдето минат, български корен не оставят. Тръг-
нали за тебе, казват, а като не могли да те найдат, за Цариград роби почнали да сбират.
Едно село, второ село, та дойдоха и в нашето. Що мъжки рожби имаше, всички са на
синджирите в кервана. Що млади моми и женоря в селата хванаха и тях на пазара в
Цариград карат. А мъжете, които не дават рожбите си и жените си – сеч или бесило на
вратника. После грабят добитък и квото докопат и палят къщата отвред. Нази тримата
ни оковаха и тъй като сме тукашни, искаха да ги преведем през Балкана по скришни
пътеки за по-сигурно. Туй исках да ти река, пък ако е решил Бог, да ми дадеш ятаган да
си ги изколя – добре. Ако ли не, то аз със зъби ще ги издавя, както куче дави вълци...
Вълчан свъси вежди от чутото. Погледът му зачерня и той махна с ръка към хайду-
тите. Всички се прикриха и зачакаха кервана, а хванатите турци замъкнаха навътре в
деретата да ги разпитат. Като чу що хортуват османлиите, войводата с десетина души
се приготви да отдели окованите българи и българки от аскера, та да може, колкото сила
има, да удари турците без притеснение, че ще повали някой от своите. От хванатите
гаджали разбра още, че с Коджа Юсуф шега не бива. Умен бил турчинът, а и хората му
били подбрани все чалъмлии в мурабета. Ама сега щеше да се види кой кой е!
Измина повече от сахат време, докато се зададе керванът. Най-отпред яздеше Юсуф,
а край него – десетина от гавазите му. После двайсетина конника, а зад тях вървяха око-
вани жените и малките дечица. Стадата вдигаха пушилка, че назаде почти не се виждаха
стотината аскери пешаци. Скоро керванът навлезе дълбоко в засадата, но оставаха трий-
сетина метра жените да се изравнят с Вълчан и хайдутите, готови да ги отделят и нака-
рат да легнат на пътя, когато Юсуф спря конете.
– Бирджан! – извика той на сух черен като бурия турчин. – Нещо много тихо ми се
види. Този път някой го е минавал пеша. Я слез и огледай дирите.
Турчинът слезе, като държеше коня си за юздите и се загледа в следите, оставени от
хайдутите.
– Юсуф ага, тука май кръв има на камъка – подвикна друг от задните конници и слезе
да провери.
Беше мъртвило – муха не се чуваше да бръмне. Юсуф махна с ръка към робите и
всички насядаха по земята, като звънът на вериги проехтя в тишината.
– Някой е убит тука, Юсуф ага, – погледна към камъка Бирджан и посочи кръвта. –

97
Имало е още, но водата я е отмила. Или някой от нашите е убил един от тримата гяури,
или лошо го е ранил.
Коджа Юсуф се приведе на коня и прошушна нещо на следотърсача си. После се ог-
леда и извади пищова.
– Ами ако не гяур е убитият, а...? – не довърши агата.
Чу се залп от шишанетата на хайдутите, десетина турци нападаха от конете си. Юсуф
и останалите живи удариха през храстите по билото. Конят на Бирджан хукна след дру-
гите коне и повлече гаджала из камъните. Той се преметна през глава и докато свари да
се пусне, другите коне на убитите турци го премазаха с копитата си. Втори залп събори
още няколко турци от конете им. Тогава се чу гласът на Вълчан:
– Дръжте се долу у земята и не се дигайте, хайдути сме, ще ви отървем!
Юсуф бе направил завой и крещеше на аскера пешаци да атакува. Керванджиите нас-
качаха от каруците и забиха в храсталака. Аскерът в две колони хукна нагоре по пътя,
когато се чу гръм. Войводата бе стрелял по Коджа Юсуф. Турчинът се килна назад и се
сурна от коня.
– Убиха го! Убиха го! – развика се някой от конниците. – Сейменбашията Юсуф...
Аскерът се спря и гаджалите стъписани се оглеждаха да видят какво става с бюлюкба-
шията им.
Нов хайдушки залп прекатури няколко от тях, после втори натръшка други. Турците
се пръснаха по камъните и отвърнаха на стрелбата. Останалите живи на коне също се
присъединиха към тях. Завърза се бой. От двете страни на пътя се гърмеше здраво с
шишанета и пищови... В средата, налягали в канавката, стояха уплашени деца и жени.
Тогава един от турците затърси с поглед някое от децата, за да го застреля, а друг изп-
сува към него.
– Мери хайдутите, бре амсалак187, що ще повреждаш стоката? Амааа...
Открилият се гаджал се хвана за лицето и зарева от болка. Някой куршум го бе плес-
нал в окото.
Вълчан се измъкна назаде и заедно с половината си хора заобиколи, като отряза пътя
за бягство на турците. Отекнаха първите гърмежи и няколко гаджали изпопадаха, уда-
рени в гръб. Бързо се разделиха на две и отговориха и те с гърмежи. Останали помежду
огъня на двете хайдушки дружини, турците падаха по няколко на залп.
Вълчан гледаше надолу и видя как конят на Юсуф бавно върви из камънака, а турчи-
нът се държи за юздата и се влачи. Явно искаше да се измъкне гаджалът в суматохата.
Войводата се намести и се прицели в коня. После гръмна и алашата188 се строполи, като
риташе в агония. В това време аскерът, или това което бе останало от него, а то бе по-
ловината, хукнаха по надолнището. Хайдутите ги последваха с извадени саби и ятагани.
Като глутница вълци на стадо се спуснаха те от двете им страни и близо до каруците се
почна сечта. Чуваха се псувни, търкаляха се чалми и хора, като багреха белите камъни.
Стенания и вопли ехтяха из Балкана. Турците, видели, че нямат умут за победа и бягс-
тво, заставаха един през друг на колене и пускаха оръжията.
Тогава се чу вик:
– Ставайте бре, мекерета с мекерета! Кой ще ви прости кланетата и палежите на тол-
кова села и хора! Ааааа – изрева говорещият и главата му се търколи на камънака.
Някои се опитаха да се спасят с бягство, но бяха застигнати и съсечени. Звънът на

187
Амсалак – загубеняк
188
Алаша – слаб, неугледен кон
98
саби и ятагани не спря цял сахат време. Докато накрая всички турци бяха избити...
Тази битка се оказа една от най-лошите за хайдутите на Вълчан. Петима души бяха
убити, а дваж повече – ранените. Но време за отчаяние и вайкане нямаше. Хайдутлукът
беше такъв и за страшливи хора нямаше място...
Вълчан бе хванал Коджа Юсуф натясно и чакаше сгода да го коли, ама турчинът гър-
меше, макар и ранен, иззад камъните. Хайдутите бързо поеха работата си, като се раз-
делиха на няколко групи. Едни превързваха ранените, други сечаха оковите на децата и
жените, трети докараха избягалите керванджии.
Изведнъж писна гайда. Чу се дълбоко, тежко, жално. После се чу и песен, Дамянчо
караше както я бе чул и научил...

Орел си на Вълчан думаше

Орел се вие над Балкан,

и си на хайдут говори:
Вълчане, буюк войводо,
Вълчане, чакър189 юнако.

Що седиш горе високо,

дето живеят орлите,
орлите още соколи
и мечки върли стръвници.
Слез си, Вълчане, в прохода
с верни хайдути страшници,
турците да си удариш,
удариш, още избиеш,
робини да си отървеш
от тези тежки окови!

Вълчан си орел послуша,

слезе ми долу в прохода
с чета страшни хайдути.
Там си той турци съсече,
турците още черкези,
дето са робини вземали.
Та си робини отърва,
робини с малки дечица.

Вълчан изчака да свърши песента и гръмна към турчина. Той му отвърна и се опита
да презареди, но не му стигна времето. Войводата го пипна, без оня да разбере какво
става, и стовари юмрука си връз него. Сетне като пиле го метна през рамо и закрачи към
каруците. Макар дебел и тежък, османлията не можа да се опре на Вълчан. Хайдутите
се разсмяха на ококорената физиономия на Юсуфа. Когато стигна до убитите хайдути,
той го просна до тях на земята и изрева:
– Ха сега ми кажи, ага! Какво да те правя, че да изкупиш вината си? Ако те коля,

189
Чакър – сивоок
99
трябва да е барем пет пъти. За селата – опожарените, за убитите бащи на тези мъжки
рожби, за поруганите жени, за децата, закарани в робство, за убитите хайдути или за
това, че си тръгнал мене да дириш? За какво да бъде, ага! Казвааай!
Коджа Юсуф бе ранен в корема и трепереше. Сега бе малък, невзрачен, бе забравил
и ума, и дума.
Всички жени, деца, мъже, хайдути бяха наобиколили турчина и чакаха присъдата на
Вълчан. Скоро доведоха четиримата живи турци от дерето.
Вълчан погледна жените и отсече:
– Тези деветимата аскери и керванджии са ваши. Накажете ги както вие си знаете.
За няколко мига турците бяха размазани и пребити с камъни от освирепелите майки
и сестри.
– А този, войводо, – провикна се млада наперена жена – давай го, че и него да убием
като псе – като показа единствения останал жив турчин освен Юсуфа.
– Тези двамата ми требват на мене! – отсече Вълчан и помъкна турчина след себе си.
Доближи Коджалията до един камък и го почна с кривата кама. Избоде му очите,
отряза езика му и отсече дясната му ръка от китката. Керванджията каруцар, като видя
това, падна в несвяст.
– Превържете го и го натопете със сливовица, та да не умре. Полейте каруцаря с вода,
та да дойде на себе си. Впрегнете една читава190 каруца с чергило, изрежете главите на
всички гаджали и ги натоварете на нея. Каруцарят ще ги откара за армаган на султана
Селим III. Но ще откара и Коджа Юсуф, собственото му псе, да му покаже с отсечената
ръка, да му каже с отрязания език и да опише с избодените очи как изглежда Вълчан
войвода! ... Нека тогава султанът да реши малко ли е дал за главата ми, или не. Пък ако
трябва, още няколко катил фермана да прати. Може някой да му се улови и да тръгне да
ме дири и хваща... Ти, мекере, слушай! – обърна се той към каруцаря, като го резна по
челото. – Това е да мога да те позная друг път, ако решиш да ходиш из Българско. Ако
ли пък не закараш главите на сеймените и сейменбашията им в Цариград на султана,
там ще те намеря и одера жив...
После на изпроводяк му отряза езика, че да не може да го опише как изглежда.
Скоро турчинът подкара талигата и бързо се изгуби из пътищата...
След като погребаха убитите хайдути, жените, децата и останалите мъже от селата се
повърнаха назаде към свойте си места, като всички преди туй се изредиха и благодариха
на хайдутите. С тях подкараха стадата овце, добитък и останалите живи турски коне.
Хайдутите дадоха на мъжете злато, за да дигнат отново селата си и се сбогуваха с тях.
Гайдата отново засвири, а всички подеха и запяха Вълчановата.
Надвечер хайдутите пренесоха златото от трите каруци в пещерата. След като я зату-
лиха добре, всички тръгнаха към билото, освен Вълчан, попът и даскалът. Вълчан ги
погледна.
– Сега двамата писвайте що ви река! Мястото да се нарече Коюмджийското, дето са
двата кайнака – горчивият и сладкият. Водата им иде в голямата вода на извора. Ориен-
тирът, другият, е Декили-Таш. Писвайте наред от тука до него всички белези и рисунки,
да можем друг път рахат да се оправим и ако е дал Господ-Бог, пак да добавяме грошове
за делото ни! Освен белезите, писвайте четирите дупки и потите за топене на златото,
от там да се почне търсенето или от Мечката – клекналата, туй писвайте. Едната тапия
турете в дупката в средата на кръста в скалата, дето е с бука до нея. А другата – под

190
Читав – здрав
100
турската глава отрязаната и арабията с половин месец, дето я изчуках на скалата – да се
знае, че тук кръв се е ляла за тези пари...
Мартин пръв сложи писаното в дупката, издълбана в кръста, но без да знае Вълчан
сложи и книгата, писана от него затова какво се бе случило през тези бурни години.
Будният поп бе описал всички боеве и ужасии, на които бе свидетел, включително и
този. Същото бе сторил и даскалът, но писаното си остана при него. През нощта хайду-
тите преспаха в голяма пещера почти под върха. На заранта, когато взема да се разви-
делява, донесоха на Вълчан, че двама души от ранените са умрели от раните си. През
деня до икиндия починаха още двама. Другите бяха добре и можеха да вървят и яздят с
четата...

***

Войводата бе мрачен, девет хайдути – все храбри българи, си отидоха от тази земя.
Макар да бяха вземали със себе си сто тридесет и девет турчина, загубата бе огромна.
Гаджалите бяха много, имаше да мрат, имаше и да останат, но с хайдутите работата бе
друга. Трудно се прежалваха тези българи, дето бяха тръгнали да си дирят смъртта по
сокаците, все укумушлии. Трудно се намираха пишкин191 мъже за мурабе. Да може да
стреля точно, да върти калъча, пък и сърце от камък да има. Затуй от всяка загуба бо-
леше много. Вълчан виждаше как в боевете оставаха невредими все едни и същи от
хората му. За тях казваха, както и за него, че куршум не ги лови и калъчка не ги сече. А
то всичко туй си бе умение, чалъм. Такива хора трудно даваха да бъдат ударени лошо,
ама се брояха на пръсти.
До вечерта погребаха четиримата си събратя под самия букак. Над главите на всеки
сложиха по шепа жълтици. После яхнаха конете и изчезнаха в мрака след войводата си...
Вълчан знаеше добре какво бяха сторили и изпреварваше потерите, които султанът
щеше да прати, като си види армагана. А такъв дар никой не се бе осмелявал някога да
праща...
За неделя време минаха Айтоския проход и стигнаха Ярамаз кая.
Войводата изпрати на четирите посоки съгледвачи, за да разберат къде какво става.
Другите обходиха пещерите и разучиха всички входове и пътеки...
Три дни почиваха от пътя, докато се върна първият съгледвач. Той донесе, че близо
има мелница, а мелничарят ще дава брашно. Другият се върна със стадо овце, а третият
доведе трима души за хайдути. Захвърлили гегите на чорбаджията си и решили да се
ловят за калъча, че робията много им се събрала. Четвъртият съгледвач се върна после-
ден. Беше посърнал и едвам ходеше. Седна на камък пред входа и не рачеше 192 да
срещне Вълчан. А той, като разбра, че се е върнал, изскочи като котка пред него.
– Що стана, бре Страхиле? Кажувай!
Страхил не смееше да погледне войводата си, санким193 той бе сторил нещо.
– Ами таковаааа, аз чух, говорих...
– Абе ти ще казваш ли, или? – сопна му се Вълчан.

191
Пишкин – сръчен
192
Рача – искам
193
Санким – сигурно

101
 – Щом си рекъл? Ама той беят на Итапракьой отвлякъл жена ти. После я скрил в ха-
рема, съкипясал я поразникът – приплака Страхил.
Вълчан стана бял като платно. Лицето му стана лиска194, а лявата му ръка затрепера.
С дясната си оскуба кичур коса, а сетне огриза чирените195 на кривата си кама от злоба
и яд. Без да каже дума, яхна коня и препусна. Всички до един го последваха на мига.
Надвечер стигнаха до чифлика. Веднага се завърза бой с пазвантите, който трая три
дни. Накрая Вълчан успя да влезе през покрива на одаите и ги запали. После последва
сеч. Всичко живо бе избито и изгорено. Живо остана само десетгодишното второ дете
на бея Фатме. То беше се свило пред портата и трепереше цялото. Пръв го видя Спиро.
– Войводо, тук има едно кадънче, що ще го правим? Казва, че е второто на бея.
– Доведи го тука! Ще го взема със себе си. За курбан отива и туй то!
После го метна на коня си и отпраши към гората. Мартин го застигна чак край ска-
лите.
– Войводо, що ще го правиш? Дете е, то ако беше между другите...
– Попе! Слушай ме добре. Ти, Кафталията, Спиро Димитър и Никола Даскала ще гле-
дате четата. А ти детето ще гледаш. Косъм да не падне от главата му. Аз като се върна,
ще ти кажа ще го коля ли на връх Гедик или не! Сега имам работа да свърша, а вие от
тука да не мърдате и да не шавате!
– Знам накъде ще хващаш, ама нека някой дойде с тебе, а? – замоли се попът.
– Попе, млък, че те закалам! Аз работата си ще свърша сам! Бавачки не ща!
Когато стигнаха до пещерата, Вълчан облече турски дрехи, яхна коня си и изчезна из
гората...
Драган Шилото и Марин Косача тръгнаха след войводата си с надеждата да помогнат,
но се държаха доста назаде, да не ги усети Вълчан, щото сега беше бая припрян и бесен.
Скоро обаче разбраха, че той не иска никой, два гърмежа откъртиха кора от бука над
главите им и те бързо се повърнаха назаде.
Три дни отнеха на Вълчан да преполови пътя. Не бе ял, не бе спал, само пиеше вода
из пътя. Беше свъсил вежди над сивите си очи и изглеждаше дваж пъти по-свиреп, от-
колкото беше... Макар да беше лято, пътищата бяха пусти. Тук-там се мернеше някой
талигарски търговец на туй-онуй...
Тъкмо наближаваше крайпътен хан, войводата видя встрани от пътя серем196 на тър-
говец, който бе разпънал платовете си да съхнат. Явно беше ги намокрил някъде. Въл-
чан се приближи уж да огледа платовете, а всъщност искаше да види дали в хана няма
аскер.
– Добър ден – поздрави търговецът, видял приближаващия бей.
– Добър да е – отвърна хайдутинът в турска премяна.
– Накъде така, беим? – запита дебелият турчин и се ухили, като малките му очички
светнаха. – В този размирен край, дето всякакви хаирсъзи ходят, не е безопасно човек
като тебе да язди сам.
– Не съм сам, агалар, хората ми яздят зад мене. Тръгнал съм за Едирне, булка ще си
вземам, че гледам коприна хубава имаш. Армаган197 да ѝ занеса, ама ти май си я поха-
бил? Мокра е, види ми се?
– Дъжд ме застигна, беим, затова малко се понамокри стоката, ама нищо не ѝ е. Хей

194
Лиска – ядоса се, лицето му се опна
195
Чирен – дръжка на нож
196
Серем – закрита каруца
197
Армаган – подарък
102
сегичка ще се оветрее и готово, инак е много добра, качествена, ще зарадваш булката.
Пък и за тебе отбив ще сторя, ти само речи от коя искаш?
Вълчан слезе от коня и се огледа. Като видя, че няма никой наоколо, седна в сянката
на талигата и посочи светлосиния топ от коприната.
– Ей от тази ми дай за булката, и малко поотпусни, че е бая едричка.
Дебелият се разтресе от бързина.
– Сега, беим, сега. Аз от Едирне идвам, там продавах на ханъмите. Сега съм тръгнал
към Татар Пазарджик, там да опитам късмета си, а пък и по пътя ако дам нещо.
– От Едирне идеш, а? Какво ново-вето198 там? – запита войводата. – Или ти само сто-
ката знаеш?
– Чух туй-онуй, беим, затова ти рекох сам да не яздиш. На, на бея на Итапракьой
запалили чифлика, целият изгорял. Сетне бил избушен от хаирсъзи, даже хората, дето
аргатували там били избити. Също и жена му с петте деца. Лошо, беим, много лошо.
Този свят се обърна с главата надолу. Няма мира за правоверните. Инак човекът винаги
купуваше от мен платове, с топовете ги вземаше. Ама как инак да е, в сараите си имал,
казват, трийсет ханъми, и все хубави. Те все хубаво искат да носят, ееее. Но сега не
взема нищо. Огън му гори на главата, не му е до коприна. Голяма загуба е. А не било
само туй. Хортуват, че от сечта се отървал един от ратаите му, останал като по чудо
жив, да му съобщи за погрома, кога се връщал към Едирне с нова ханъма. Гяурка си взел
пак, ама огън жена и много красива. Отдавна я знаел той и накрая я отвлякъл. На няка-
къв хаирсъзин жена била преди, но на бея не минава. Харесал ли е някоя, негова става
и туй то! Ама когато не върви, не върви. Едно, че едвам я отвлякъл, ами убил без да иска
друга гяурка, дето била с нея на чешмата. Искала да защити сестра си ли или каква ѝ се
пада там, но беят я ударил и тя паднала мъртва. Тъй хортуват, а дали е тъй?
Вълчан целият изтръпна, само притвори очи и стисна зъби, че чак от устната му по-
тече кръв. Лявата му ръка трепереше, като че ли не беше негова.
Дебелият се сепна.
– Какво става, беим? Кръв ти тече! Да не си болен нещо?
Войводата се съвзе.
– От зъбите е, ще мине – отвърна той и се забърса. – Къде е станало туй?
– Не знам, беим, аз само казвам каквото съм чул. Казват, че след като отвлякъл гяур-
ката, тръгнал да я кара към Едирне в сарая. Била вързана здраво за краката и ръцете,
тогава вземала да охка и пъшка много и до този хан спрели да я видят. Тогава разбрали,
че е трудна и развързали краката, а оставили вързани ръцете с дълго въже за талигата.
После влезли със сеймените да пият кайве. Когато излезли, що да видят – гяурката виси
до талигата мъртва. Метнала въжето няколко пъти през врата си и се катурнала през
сандъка. Обесила се като куче. Много мъка е изживяла завалийката, искала е да умре,
щото е ниско и краката ѝ са били на земята. Ама от тежестта сама се е натискала да си
иде. То когато на някой не му върви, не му! На бея – ич билям. Ханъмата му се обесила,
чифлика, децата му избили. Ама, беим, да ти река и за гяурката ми е жал. Трудна била,
а пък що за жена, да не ти казвам. Аз мъртва я видях и пак бе красива. Язък, язък за
такава жена. Нищо, че е гяурка, бързо щеше ханъма да стане...
– А ти къде я видя? – запита Вълчан, като думите едвам излязоха от пресъхналата му
уста.

198
Ново-вето. (Остар) –Ново-вехто. – „Кажи сега каква е работата. Нещо ново-вето по къра, по
селата? Какво ново-вето по пазара?“
103
 – Вече не мойш я види, беим, те ханджиите я погребаха зад хана, вчера, след като
сеймените си тръгнаха.
– Друго чул ли си, видял ли си?
Дебелият турчин се огледа.
– Казват, че беят сбирал сеймени и щял да ходи да търси хаирсъзите. Не ми се мисли
за тях, ако ги намери.
– А защо ханът е залостен? Къде са ханджиите?
– Заранта си отидоха в селото, щото се страхуват беят да не ги убие, нали на гяури го
е яд. Сигур ще изчакат малко време да мине.
– Ще ме заведеш ли на гроба?
– На гяурката ли, беим?
– Да! На гяурката.
– Щом искаш. Само не разбирам за какво ти е да ходиш там. Тя е в земята. Не мой я
видиш. Илиии, ти не си бей? Ти май си...
Не довърши, Вълчан го удари по главата и го помъкна след себе си. Дебелият обърна
очи, но скоро се съвзе и започна да реве и да се моли.
– Показвай гроба, гаджалино. – изрева Вълчан.
Турчинът го заведе до пресния гроб и коленичи, като се тресеше от ридания. Войво-
дата извади камата и я заби в сърцето на турчина. После скри него и талигата в зеленията
зад хана и изрови тялото на Рада. Тя не бе променена, бе все така бяла и красива. Само
студеното ѝ лице и тяло издаваха, че не бе жива. Вълчан се просълзи и дълго седя, пре-
гърнал любимата си в скута. Къде полунощ я уви в коприна, сложи тялото в талигата и
се повърна назаде. Кога стигна балкана дето имаше кайнак199 с голямо меше до него, я
погреба. А на Голям камък над гроба изписа „Радина“. После седя там, докато не се
развидели.
Когато слънцето се показа, коприна се вееше от сутрешния хлад по цялата корона на
дървото.
Вълчан се върна при хана и зачака да мине беят. Трябваше да иде да си види чифлика
гаджалът...
Три дни чака, но никой не мина. Тогава пусна конете от талигата да пасат и яхна своя.
Бързо препусна към Одрин. Явно той трябваше да иде при поразника, щото оня със си-
гурност се боеше да се връща.
Войводата бе изтощен до крайност. Пети ден не бе слагал залък в устата си. Започна
да му се вие свят, а Рада му се привиждаше ту тук, ту там. Все му говореше нещо, но
тихо, неразбираемо, недочуто. С мъка стигна предрешеният хайдутин в Одрин. Благо-
дарение на красивите бейски дрехи премина през портите на крепостта, без някой да го
заподозре. Вместо това му оказваха почит и го поздравяваха на всеки ъгъл. Скоро стигна
центъра на големия град и се смеси с останалите чалмалии. После се отправи към края
на крепостта, където имаше няколко хана. Там се настани, като го приеха за бей от Ени
Махле. Този път името му бе Шакир. Та войводата похапна печено агне, поспа на спо-
койствие и едва на втория ден, когато възвърна силите си, тръгна да дири сарая на бея
от Итапракьой...
Но сараи много в Одрин, богати бейове дал Аллах колкото щеш, иди, че разбери кой
кой е...
През нощта, когато седнаха на кайве с други турци, Вълчан поде разговор за палежа

199
Кайнак – Място от където извира вода
104
и съсипването на чифлика в Итапракьой. Някои не знаеха, други само бяха чули, но
един сеймен знаеше доста. Войводата набързо се премести до него и от дума на дума
разбра точно къде живее беят. Сейменът бе чул за добрата плата и за плячката, която се
даваше и бе решил да тръгне да мъсти на хаирсъзите, дето са се осмелили да посягат на
имот на правоверен и да избиват семейството му.
Още същата вечер Вълчан издебна турчина и го удуши като пиле. После взема дре-
хите му, а тялото скри в покрайнините. Па заранта застана с други десетина турци пред
портите на сарая да дири одобрение от бея...
Той бе застанал на чардака и гледаше с високомерие новодошлите. Беше поставил
няколко кратуни, нанизани на колове, по които трябваше да гръмне всеки, който искаше
да лови хаирсъзи и да безчинства рахат из гяурите. Ама на бея му трябваха опитни в
мурабе хора, защото хайдутите и хаирсъзите не си поплюваха с редовен аскер, а камо
ли със сбирщина от башибозук...
Няколко дни идваха мераклии за погроми и плячка, но беят бе избрал само девет. Сега
още толкова щяха да гърмят, после други, докато станат петдесетина...
Първите гърмежи отекнаха, но оловата само отрониха парчета от каменния зид на
сарая. Минаха седем души, а само един улучи трите кратуни. Дойде ред на едрия чер-
нокос сеймен с нахлюпена над очите чалма. Черната му брада се спускаше до гърдите
му, а с ръката я галеше ритмично, както правеха големите бабаити.
– Айде бе, чешит. – стросна му се беят.
Вълчан извади двата пищова и гръмна едновременно, като ги държеше в ръцете си.
Две от кратуните се пръснаха. После взе шишането, вдигна го и отчупи кола, на който
бе третата кратунка.
Беят слезе от чардака.
– Браво, бре! – един да гърми като мене. – Я сложете нещо по-малко да се надгърмя-
ваме с ... Как ти е името, бре? – обърна се той към войводата.
– Шефкет – сухо отвърна едрият сеймен.
Скоро сложиха на коловете два филджана от кафе. Беят вдигна шишането си и след
като мери доста, гръмна. Олово то удари кола под него и филджанът падна на земята.
– Е, така се гърми! Дай да те видим сега, Шефкет!
Войводата взема подаденото от слугата шишане, вдигна го и гръмна почти веднага.
Филджанът се пръсна и хвръкна в дувара.
– Чалъмлия е магарето, браво! Довечера те каня на моабет, щото ти ще си до мене,
като затривам хаирсъзите, дето се осмелиха да ме предизвикат.
Вълчан кимна и се дръпна встрани да гърмят другите четирима. После бавно си
тръгна, но беят го спря.
– Да не забравиш какво ти казах? – потупа го той по рамото и се вгледа в дълбоките
му, хищнически очи; войводата едвам се усмихна.
– Няма, беим, няма. Само ти да не забравиш какво каза?
После излезе от сарая и се изгуби из тълпата...
Още слънцето не бе се скрило зад високите стени на крепостта, когато Вълчан застана
пред портата на сарая. Пазвантите, известени за него, го пуснаха и отведоха при бея.
Одаята бе цялата в коприна и сърма. Явно пари и пари имаше турчинът, снети с кръв от
бедните аргати.
– Евала, евала, добра наредба, с вкус, беим, – похвали войводата и седна срещу дома-
кина.

105
 Той само кимна с глава и плясна с ръце. Няколко забулени с фереджета ханъми сло-
жиха на софрата различни гозби, след което изчезнаха.
– Виж сега, Шефкет, ако ми служиш вярно, и ти ще имаш такъв сарай. Ханъмите мо-
гат да са но-хубави и от моите. Все бели гяурки. Злато, пари – каквото поискаш. Само
искам думата ми на две да не става и да си държиш езика зад зъбите. Другото, обеща-
ното, на мене остави...
Вълчан погали брадата си, видимо се позачуди и поклати глава.
– Бива, беим, бива. Що да не? То трябва да не си с всичкия си, да не се съгласиш.
Само едно има, беим, дето не мога да разбера.
– Ами питай, бре! – захили се турчинът и полегна встрани.
– Блъскам си акъла и не мога да разбера защо хаирсъзите изгориха баш твоя чифлик?
А чувам и хората в него не оцелели? Ако не е за казване, не казвай, беим. Ама, викам,
като ще съм едно с тебе, редно е да знам за какво става дума? Нали ще колим гяурите,
хаирсъзи и хаймани, че да знам, де?
Беят смени физиономията и пак седна.
– А бре да ти кажа. Що да не. То не, че има нещо за казване, ама... Хаирсъзите са
научили, че имам много злато, пари и решили да ги вземат. Ама аз ги пренесох тука, в
чифлика нямаше много. Та затова го изгориха, не са могли да намерят златото и му
драснаха чакмака. Пък и хората в него избили, от яд ще да е?
Вълчан гледаше дебелата лоена топка пред себе си и само клатеше глава на лъжите
му. Беше се свил като пружина и всеки момент щеше да рипне и да изкорми гаджала.
Само дето все още се двоумеше как да го стори. Идеше му да го скопи, че трийсетината
ханъми само да може да ги гледа. Или пък да го осакати за цял живот, ама все малко му
се виждаше за туй, що бе сторил.
В този момент се почука и пазвантите въведоха други двама сеймени.
– Аааа, вий ли сте? Сядайте! Ние с Шефкет тъкмо си говорим за туй-онуй. Аз помис-
лих, че Сунай се връща. След като се отървал от пожара в чифлика, дойде да ми съобщи
за зулумлука, сторен от гяурските хаирсъзи. После го пратих да разучи нещо и го чакам
да се върне. Ако съм прав, лесно ще пипнем зулумджиите. Като пипна рода му, глава-
тарят сам ще дойде да се моли.
Войводата измери с поглед двамата сеймени.
– Беим, мога ли аз да говоря пред тях или...?
– Говори, Шефкет, все наши сме си.
– Ами на този Сунай може ли да му се вярва? Малко вятърничава работа ми се струва
това.
Беят ококори очи.
– Давай, давай, кажи си каквото там почна.
Вълчан бе хвърлил съмнението в бея и нямаше връщане.
– Мисля, беим, че всичко живо избито, чифлика – пепел. Както хортуват хората, обг-
раден бил поне от триста гяури. Как така този се измъкнал само той жив, а? ... Да не би
гяурите да са му дали злато и да са го пратили да те примами да се върнеш?
– И какво като се върна? Като съм е вази и още стотина други, какво?
– Ако те хванат, беим, сигурно няма да те колят, а злато ще искат в замяна. Ама много
ти казвам. Аз тъй мисля, че ще да е.
Двамата сеймени заклатиха глави.
– Тъй ще да е май, беим? – затюхкаха се и те.
Беят съвсем наостри уши.

106
 – Мамка им гяурска! Пък аз си мислех, че разплата ще търсят. Прав е Шефкет, умен
е. Той Аллах си знае работата – кой кога да ми прати.
– За каква разплата хортуваш, беим? – отново го захвана Вълчан.
– Абе тя друга май е работата. Пък аз мислех, че за една гяурка, дето отвлякох за
харема, са тръгнали да мъстят.
– За гяурка ли? Кой, беим, за жена ще тръгне да убива и пали наред?
– Щото беше хубава, затуй мислех аз, ама нейсе! – затюхка се беят.
– Кога я отвлече, беим, и кога запалиха чифлика?
– Три дни бяха минали, като дойде Сунай, ама откакто се върнах в Едирне.
– Е, тогава как така става, че гяурите за няколко дни научават за отвличането, като
кой знае в кой сокак са били и кой може за толкова време да ги найде? Аз що хаирсъзи
съм търсил, и то с недели време, и нищо, та тези за няколко сахата и готово. Вятър ра-
бота е туй, беим.
Беят съвсем се обърка. Войводата го бе накарал да повярва, че всичко е заради злато.
Да повярва в свойта си лъжа.
– Евала, евала! Шефкет, ти от мене няма да се делиш! Платата ти сега е двойна. На
мен умни хора ми трябват, не абдали200!
После се започна с ядене и писне до късна нощ...
После двамата сеймени си тръгнаха, а беят и Шефкет останаха още да си хортуват.
Никой от сарая не чу нищо, нито пък разбра какво се беше случило между двамата...
На заранта беят лежеше на земята е отрязана глава, увит в светлосиня коприна. Сей-
менът Шефкет с бейската глава се бяха дянали вдън земя.
След няколко дни Шакир бей седеше край хана и чакаше Сунай, спасилия се ратай на
бея да се върне с донесение. Бейската глава бе набита на кол близо до гроба на Рада, до
дървото с коприната. Тя и нероденото ѝ дете бяха отмъстени, макар нищо и никой не
можеше да ги върне. Оставаше само болката, силната болка от загубата, която бе взе-
мала и последната човещина, останала във Вълчан войвода... Душата му бе празна и
единственото, което можеше вече да я напълни, бе проливането на турска кръв. Взема-
нето на безчет мюсюлмански души...

***

Бяха изминали две недели, когато войводата се върна при дружината. Не каза нищо,
все едно, че не беше заминавал. Беше заранта, когато взема детето на бея Фатме и сам с
него се качи на връх Гедик, да го коли за курбан. Цял ден го обикаля и що се случи горе
не се разбра. Вечерта, когато се върна с него, заповяда никой да не го бара. Така му
заръчала жена му Рада, кога я е сънувал.
Фатмето заживя с хайдутите. А никой не разбра за какво им говори войводата.
Скоро той отново изчезна за неделя време. Докато дружината събирате сили за нови
битки. Вълчан се върна в селото си. Но там намери не по-малка трагедия от тази, която
бе преживял преди дни. Оказа се вярно, че беят отвлякъл жена му, бе ранил и сестра му.
Тя се опитала да издърпа Рада от турчина, като крещяла за помощ от брат си. Тогава
беят я удря с пищова в главата и тя пада в несвяст. Видял всичко от къщата, брат му и
баща му хукват към турците, като гърмят по тях и секат със саблите. Но турците, бя-
гайки, раняват баща му в корема. Какво ли не сторили да го отърват, ама... Той се мъчил

200
Абдал – наивник
107
няколко дни, докато склопил очи. Но преди това пратил другият си син да намери брат
си Вълчан и да му съобщи за случилото се, като преди туй скрие сестрите си. Вълчан
намери само майка си, болна на легло. Комшийка бе при нея да я гледа. Не могла да
преживее погрома над семейството си, тя береше душа.
Войводата се просълзи.
– Мамо, мамо, и ти ли ме оставяш?
Жената леко извърна поглед и се усмихна. Помъчи се да стане и разпери ръце да пре-
гърне сина си. Вълчан я долепи до себе си и усети как майка му издъхна в собствените
му ръце...
За кратко време едно турско мескере бе превърнало щастливия дом в пустош. Войво-
дата, безстрашният българин, седеше на колене пред гробовете на своите близки, а в
душата му зееше огромна празнота. На другия ден намери сестрите си и се сбогува, като
им рече: двете да се държат за брат си Костадин и да седят в къщата. Сетне през тайния
вход излезе в гората. Оттам хвана към боазите, откъдето трябваше тези дни да минат
керванджии, от които чакаше хабер от Емин ага от Цариград...
Неделя седя войводата и чака, докато накрая се зададе празният керван към Влашко.
Без да се показва, той само проследи един от керванджиите къде ще сложи писмото.
След като талигите се скриха в зеленията от храсти и дървета, той отиде до мястото,
отмести камъка и скри писмото в пояса си. После яхна коня и се изгуби из гората...
След няколко дни се прибра при четата, както бе тръгнал. Всички посрещнаха войво-
дата си, но никой дума не обели, като го видяха нажален и свъсен. Само попът Мартин
тихо продума:
– Спукана им е работата на гаджалите, които го срещнат.
Вечерта пред огъня даскалът прочете писмото и на четата се изясниха много неща.
Емин ага съобщаваше, че Селим III е получил армагана заедно с Коджа Юсуф. Цялата
Порта била настръхнала от ужас и страх. Султанът изпратил самия Ибрахим бей с две
хиляди души аскер. Него пък го водел Кара Асан. Никой комита не се бе изплъзнал на
двамата, затуй Селим пратил тях за главата на Буюк комитата Вълчан. Заради многото
грабежи, съобщаваше Емина, хазните ще се карат само с гемии по море. През проходите
ще вървят само лъжливи кервани с много войска, дето комити ще лови и коли...
За няколко дни четата се прехвърли на Зехтин борун на Черното море.
Вълчан знаеше добре мерата и бързо намери подземията на мястото, наречено „Бака-
джик“. Четата се разположи в тях и няколко дни разучава входовете и пътеките към и
от морето. За неделя време купиха шест лодки за по шест души всяка и ги скриха в
брега. После всяка нощ войводата ги учеше да гребат, щото никой не се бе качвал на
дърво без корен. Така викаше попът на лодката и не искаше да се качва. Усмивката
спохождаше всеки, който наблюдаваше Божия служител как се моли и кръсти, когато
момчетата влизаха да гребат.
Доста недели отне на хайдутите да се научат, но всичко вървеше добре. Скоро две
лодки започнаха на смени да дебнат гемията с хазната, уж ловят риба. Денем и вечер не
изпускаха нищо от погледа си.
Вече взе да се заесенява. Времето взема да хладнее. Листата се ронеха от дърветата в
различни цветове – от жълто до кафяво. Вече бяха изгубили надежда, когато една заран
видяха гемията. Толкова бе пълна, че при по-голяма вълна можеше да потъне...
Сигналът към брега бе даден и шестте лодки поеха към нея. Беше толкова рано, че
всички освен капитана спяха. Бяха спокойни, не се надяваха на грабеж турците. Като на

108
шега трийсет хайдути се качиха откъм кърмата на гемията. После се започна клане. Два-
найсетте души с капитана бяха избити за кратко време. Но вместо злато, в гемията
имаше само кюмюр201.
Спиро пръв се ядоса.
– Мама им гаджалска! Хазна чакахме толкова време, а то кво? Кюмюрджии.
Вълчан направи знак всички да млъкнат.
– Стига с мърморенето. Съблечете турците и надянете дрехите им. Труповете хвър-
лете във водата. После изпразнете половината гемия. Кюмюра – в морето. Когато свър-
шите, по двама в лодките, и се нареждате на север през петдесетина колача. Закотвяте
ги и уж че ловите риба. Аз с останалите оставаме на гемията. Когато първата лодка за-
бележи друга гемия да плава от север към юг, дава сигнал и ние ще запалим няколко
крини кюмюр, уж че има пожар. Когато гемията с турците приближи да помага, на борда
ще види само предрешените, а ние останалите ще седим долу, докато не се доближат до
борда. Сетне ги почваме.
Минчо ковачът се засмя:
– Войводо, ако и там има кюмюр?
– Ами ако има, ще отвориш ковачница на брега, поне кюмюр ще имаш!
Всички като един започнаха работата, която им нареди Вълчан. До заранта всичко
заръчано бе направено и отново се почна с чакането...
Този път не се наложи да киснат в морето дълго. Към икиндия се мерна гемия, по-
голяма от кюмюрджийската. Лодките дадоха сигнала но реда до гемията, на която ча-
каше войводата. Крините с кюмюр веднага бяха запалени и започнаха да пушат. Скоро
пушекът бе забелязан от турската гемия, която за изненада не приближи кюмюрджийс-
ката да помага, а наближи първите лодки. Опитаха се турците да разберат какво става.
Но от лодките вдигаха рамене и отвърнаха, че не знаят, до сега с гемията всичко било
наред. Даже искали от тях риба.
На борда до лодката на Спиро и Минчо ковача се подаде сейменбашията и ги огледа
зверски.
– Що бре, мекерета, не гребете към гемията да гасите, ами седите като истукани202
тука?
Хайдутите се захванаха за греблата.
После сейменбашията се развика и на другите лодки. Видял, че гяурите се бавят, той
нареди на две от лодките да се приближат, та да може някой от сеймените му да отиде
с тях и да види какво става...
Сейменбашията не бе глупав, гледаше към пушещата гемия и се чудеше как така тази
кюмюрджийка тръгна ден преди тях към Стамбул, а те я застигнаха. После самият той
бе видял как бе натоварена, а сега товарът ѝ – наполовина...
Спиро Димитър обърна лодката и извика на другите лодки да доближат за хора на
сейменбашията. Хайдутинът изчака шестима сеймени да се качат на три от лодките и
махна към сайменбашията да се качи при тях. Турчинът се направи, че не го видя, като
не сваляше поглед от димящата гемия. Около него имаше още десетина сеймени, на
които той се тросна да внимават. Турчинът скръсти ръце и зачака, но Спиро отново му
махна и подвикна:
– Агалар, ще идваш ли, или да отиваме?

201
Кюмюр – въглища
202
Изтукан – изправен
109
 Сейменбашията се вгледа в двамата страшници от лодката. Не му се виждаха да са
рибари, но скоро очакваше да разбере от хората си, които отидоха с лодките.
Спиро кимна към Михо и пипна шишането си. Кафталията му направи гримаса да си
трае и извади ножа си. Лодката бе на пет аршина от гемията. Михо замахна и хвърли
камата. Тя проблясва във въздуха и се заби в гърдите на турчина. Сейменбашията се
сепна, погледна ножа, стърчащ от гръдта му, олюля се и политна през борда. Пръски
пръснаха встрани, чу се плясък и турчинът се изгуби под водата. Сеймените не разбраха
какво става и се защураха из гемията. Вдигна се олелия и двама скочиха да вадят баша
си. Но колкото и да се гмуркаха, не можаха да го намерят.
В този момент от кюмюрджийската гемия се чу гърмеж. Всички обърнаха погледи
към нея, но бе много далеко да се види нещо. Турците бяха объркани и докато се око-
питят, трите лодки приближиха кърмата и рибарите се качиха на борда. Шестимата хай-
дути гръмнаха с шишанетата си в купа от турци на носа. Четирима паднаха на палубата,
а двама скочиха във водата. Останалите седмина турци се забъркаха за ятаганите, когато
се гръмна откъм хайдутите. Българите държаха димящите си пищови и гледаха как още
четирима гаджали паднаха по дъските. После шестимата хайдути бързо заклаха тримата
турци и подвикнаха на останалите в лодките да се качат...
В този момент, чули гърмежите, Вълчан и останалите гребяха с лодките към вече
превзетата гемия. Номерът с пожара не бе успял, но за хайдушкия късмет бе сработил
друг. Докато стигнат до гемията хайдутите, четиримата турци потънаха в дълбините от
напоените шаячни дрехи. Страхът от смъртта на гемията ги откара при друга... в дълби-
ните.
Скоро двете гемии бяха закотвени до брега под Зехтин борун. Хайдутите разтовар-
ваха златото в лодките и го изнасяха на брега...
Цяла нощ всички пренасяха товара горе в подземията. Едва на заранта прикриха лод-
ките и налягаха да спят. Само двамата часи дебнеха от високото за турци...
След неделя времето доста изстина и четата се пръсна за зимата. Всеки хвана към
своя си край. Вълчан бе дал на всеки по две шепи жълтици, да могат рахат момчетата
да преживеят студовете. В подземията останаха само той, Фатмето и попът. Войводата
искаше да се увери, че никой няма да се върне. Макар да бяха все верни нему и делото
люде, все си имаше едно-две на ум...

***

Вълчан скоро затули входовете на подземията, зареди капаните и заедно с попа Мар-
тин и Фатмето хванаха за Голица. Там в къщата щяха да изкарат зимата. Фатмето вър-
веше все подир войводата, беше сянката му. Попът все се чудеше как се привързва чиляк
към този, който само преди недели е искал да го коли.
Ама момиче то не се отделяше от него. Вълчан я научи да язди и да гърми с пищови
и шишанета. После с камата да удря и със сабля да сече. Комитите се смееха, ама то се
учеше по цели дни, покажеше ли му войводата нещо...
Попът му нямаше хич вяра. Нали бе туркинче, а самите те избиха майка ѝ, братята ѝ,
сестрите ѝ. Но не бе така. Фатмето имаше Вълчан за закрилник и не даваше косъм да
падне от главата му...
Зимата турци минаха през селото, уж търговци да продават нещо. Тогава Вълчан и
попът ги завардиха в гората, дето пътят бе тесен и мястото гумно. Фатмето беше с тях
и докато двамата се чудеха кой от тримата гаджали пръв да треснат, чу се гръм. Фатмето

110
бе опушкала е шишането си едина, та чалмата му хвръкна с половината глава. После
войводата и попът гръмнаха другите. След това вземаха стоката и оръжията им, а телата
метнаха в урвата под скалите. Вълците щяха да ги изядат до дни...
Много нападения направиха тримата през зимата, а напролет отново се сбраха с че-
тата на Зехтин борун.
За няколко лета хайдутите бастисаха пет хазни и обраха турски търговци по море.
Скоро обаче в Цариград разбраха, че пиратът не е някой случаен, а Вълчан – Дели
Курт комитата и че точно той стои зад обирите.
Емина съобщи на Вълчан чрез тюфекчи Акиф, че хазните спират да се превозват с
гемии. А за това откъде ще минават по суша, трябваше да чака нов хабер. Вълчан затули
дупките към подземията, пълни със злато и отпрати четата към Ярамас кая. Там тряб-
ваше да го чакат три дни, докато той, Фатмето и попът Мартин дочакат хабер от Емин
ага откъде ще се прекарват хазните, идващи откъм Влашко. Докато чакаха, попът описа
тапиите, а Вълчан изкова нишани, водещи към подземията. Главният беше на прав ка-
мък, две змии е оплетени опашки. От там няколко кръста водеха до кантар с два топуза,
а под тях беше входът. Отгоре на камъка дупка издълба и сложи едната тапия. Та кога
чиляк найде змиите отгоре, да счупи хоросана и да вземе тапията. Другата сложи за зор-
заман в ручея. Там, дето имаше камък, чер като вол да лежи. В него дупка издълба и в
нея зазида тапията. Ако нещо или някой прахоса едната, то да има друга.
Вълчан държеше попа до себе си и не даваше косъм да падне от главата му, защото
за писване остана саде203 попът. Даскала го раниха в гърдите с нож, кога бастисваха
търговец от Цариград. Едип от турците метна кама от гемията и удари Даскала. Бая
време го лекуваха, ама взе да се влошава раната. Тогава Вълчан го изпрати с много пари
в Битоля, барабар с две момчета, дошли да хайдутуват. Войводата не ги ареса за мурабе,
ама за учене ставаха. Тъй че, хем Даскала щеше да намери билерин за раната и да остане
в дома си, хем щеше момчетата в странство да изпрати да учат...
Скоро, след като получи хабер от Емина, четата тръгна на запад по билото на плани-
ната. Трябваше да чакат хазна през Чалъкавашкия проход. Керванът щял да се пази от
Садовските хаирсъзи, а черкешлийските черкези щели да карат роби за Цариград от
Влашко и Богданско...
Ама дни след като стигнаха на мястото, от Алтън Стоян разбраха, че Инджето бил
гръмнат от някакъв мухтар204. Хората му спрели пред портите, а самият Стоян Инджето
почукал да отворят. Но той бил грабил и друг път мухтарят Янко, затуй оня, като чул
кой иде, грабнал шишането и да ги сплаши да не влизат, гръмнал през вратата. Оловото
минало през нея и спряло в гърдите му. Стоян Инджето паднал от коня, а дружината го
отнесла в Устремския манастир да се лекува...
Вълчан само поклати глава, а Алтънлията продума:
– И той се награби! Каквото търси, от свойте си го намери.
– Абе, побратиме, и ние тъй ще си идем – погледна го Вълчан. – Нали в мурабето
няколко лета се би редом с нази?
– Тъй беше, ама няколко лета не могат да заличат стореното десетилетия. Много си-
ромашка кръв изпи той. Все от своите си. Ти него го забрави, ами кажи как ще ударим
кервана!
Вълчан се усмихна.

203
Саде – само
204
Мухтар – кмет, старейшина
111
 – Влече те, Стояне, касаплъкът, все глави сакаш да сечеш. Все турски, черкезки.
– Аз ли? Ами ти? За кого дават плата триста хиляди гроша, не знам? А катил ферма-
ните ти безброй станаха.
Няколко дни дружините стояха наедно. После Алтънлията отиде да бастисва Кула
Кулаузин или още Кула Байрактар. Дочул бе Стоян, че двама българи, дето били преди
хайдути – Пею Арнаутина и Кула Байрактар, сега били прочути гонители на комити с
потерите си. Продажниците трябвало да накарат негов ятак Киро да каже за Алтънлията.
Самият Киро бе участник в заговора и той бе подмамил Стоян Алтънлията в канап край
своите кошари...
Алтън Стоян обаче познавал добре Киро и разбрал, че нещо се готви, затуй преди
това наредил четата около кошарата. После съвсем сам отишъл при Киро. Вътре двама
сеймени заедно с Кула Байрактар се хвърлят върху Стояна, но хайдутинът разсича сей-
мените, а главата на Кула Кулаузин набива на кол пред оградата. Четата бързо хваща и
избива останалите сеймени, а Арнаут Пею и Киро – продажниците, изгорили живи в
кошарата...
Вълчан чакаше вече неделя време в прохода. Алтънлията го завари така, както го бе
оставил. Три дни говориха двамата побратими за измяната на ятака Киро. Не можаха да
си обяснят как става така, че българи предават братята си, които са тръгнали да мрат за
тях и за свободата им...
Вълчан бе свъсил черните си вежди.
– Малко му е изгарянето на такъв, малкоооо! Такива трябва живи да се дерат. Ама на
мегдана, та всички да видят как мрат турските подлоги! Затуй, побратиме, да ти е за
обица на ухото. Вчера си се отървал леко, угадил си гадовете. Ама утре може и да не
можеш. Затуй не се доверявай никому, сто пъти ги изпитвай, па тогава вярвай малко.
– Добре го познавах Киро аз, затуй се отървахме – поклати глава Стоян. – Питам го
аз, братко Вълчане, идвали ли са Кула Байрактар и Арнаут Пею да ме търсят и ловят, а
той ме гледа в очите и с треперещ глас едвам дума: „Дааа... даа... видя кравата Стояне,
че ми се отели снощи с мъжко вакло теле. После ще ти река за Кула и Пею.“ Пък аз го
усещам, че ми е скроил нещо, ама се правя на ахмак. Викам му – хайде да ме заведеш
да го видя, да го помилвам добичето. А той хем тръгва, хем крачката не му спори. Хва-
нах кривата кама и ятагана и още с влизането двама сеймени връз мене идат. Ударих
едина с ятагана, а другия с камата. Кула Байрактар захвана да налага с ятагана по моя,
а Киро между двамата свит на колена хленчи. Учил се Кулата на сеч някъде, ама не се
донаучил. Подпрях го с камата малко в ръката и докато се дръпне и огледа, му отсякох
главата. Ей тъй от ряз се търколи тиквата на поразника. После я грабнах и с нея ударих
Киро няколко пъти, а оня – ни жив, ни умрял. Излязох, набих кратуната на Кула Бай-
рактар на стобора и викнах на другите сеймени да идват, че и техните глави да закача
до неговата. А те кой от плевнята, кой от граждата, побягнаха към гората. Ама мойте
момчета там и айде сеч... Та затуй, побратиме, се отървахме, издаде се Киро. От страх
не издържа.
– Не го ли пита за какво го е сторил? – намести се Вълчан и заглади черната си коса. –
За пари ли, за що?
– Питахме го, ама той ни говори, ни ме гледа, само се моли – сгрешил бил. Пък аз
гледам и не мога да го позная – до вчера ме храни, днеска нож ми готви. Йовчо и Дончо
от мойте момчета водят Арнаут Пею. Ранили го, докато бягал и го хванали жив. Викат
ми да казвам какво да го правят. Огледах се и им показах кошарата. Бързо изкараха
добитъка, а после я подпалиха е Киро и Пею наедно...

112
 Вълчан клати глава и цъка с език.
– Ако не техните глави, побратиме, нашите ще са набити на колове. Така че, тури му
пепел. Сега чуй друго да ти река. От верни хора научихме, че ще карат Ловчанската
хазна. Ама дали от тука ще секат, или другаде, не знам. Затуй ти варди със свойте тука
Чалъкавашкия, а аз ще ида да ги срещна ако мога нагоре. Много товар ще има там, ама
и сеймените ще са много, затуй умната. Виж, побратиме, бая хазни останаха в Балкана.
Султанът няма да им прости, ако не хванат някой от нази. Да се оправдаят за платите,
които им дава и да осигурят път за кервани с роби, те ще сторят какво ли не. Пази се ако
разбереш, че насреща ти е Ибрахим бей и кучето му Кара Асан. Много аскер върви е
тях, много войска, ще посинее от форми гората.
Алтънлията се засмя:
– Братко Вълчане, бая нещо е минало през главите ни. Ако се случи да ни огради
войска, знам, че нито ти, нито аз ще се дадем лесно. Ако е писано да мрем, много гаджал
ще вземем със себе си.
– Не за това ми бе думата, Стояне. То че тъй, тъй си е. Ама аз за друго хортувам.
Малко останахме ний, на, и Инджето ударили, и колко войводи и комити затриха. Май-
ката му е да не се даваш да те градят, затуй ако усетиш – беж нагоре из сокаците и
пещерите. Живи сме по-потребни от мъртви. Същото е и с хората ни. Във всяко мурабе
по няколко си отиват, а трудно се намират такива да заемат местата им. Затуй, побра-
тиме, умната, инак не само ние ще сме в трапа или из камънаците да ни глозгат орли и
вълци, ами керваните с роби и грабеното свободно ще отива в Цариграда.
– Затуй, Вълчане, не ходим наедно, щото ако се случи нещо с едина, другият да остане
и да мъсти. Вярно е, че за мъстене много има, ама нейсе.
– Ако нещо се обърка из тия ми ти места, побратиме, удряй с четата надолу къде
Вакъфския манастир. Там, в сърцето на Сакар планина, броди Христо войвода и ази там
ще дойда. Турците там не могат да се развяват както тука. Гумни са местата, страшни
за османлиите, а ние там сме силни. Казваш, че и ранения Стоян Инджето скрили в ма-
настира да лекуват раните му. Дано се оправи завалията, а ти не му се хващай за стари
неща и думи.
Алтънлията свали феса, прекара пръсти из русата си къдрава коса. После погледна
Вълчан и поклати глава.
– Голям човек си, братко, голям! Ама не само на бой и на снага, ама на ум и благо-
родство. Де да можеше да има още барем двама-трима като тебе – край с гаджалите по
нашите места. Его е, те само от тебе са вдигнали ръце, а камо ли още от двама-трима.
Злато сбираш, за да платиш за мурабе на руснаците. Хора, наши момчета, да учат пра-
щаш и все за свобода ти е в ума и душата. Другите хайдутуват, за да мъстят за някой
или нещо, ама парите, златото за себе си вземат и все за сараи и моабети хортуват. Пък
ти си друго нещо. Такъв като тебе трябва да се варди от всички хайдути, щото Бог на
всеки не дава такъв ум и разум. Кога взема с тебе да хортувам, душата ми се радва като
слуша думи за свободата и за напреде какво ще иде...
Четите бяха насядали около войводите си и слушаха разговора. Всички те бяха неуки
хора, не разбираха от четмо и писмо, но когато говореше Вълчан, попиваха всяка дума,
разбираха всичко, щото им бе казано просто, леко, както трябваше да е. Тогава – за де-
лото, за свободата не жалеха нищо, дори и живота си...
Скоро след това четите се разделиха. Вълчан поведе своите по билото на планината
и се изгуби из чукарите. Алтън Стоян пръсна хайдутите си из прохода и зачака кервана...
За няколко дни Вълчановите съгледвачи донесоха все лоши вести. Редовен аскер бе

113
плъзнал навсякъде. Говореше се, че много комитски глави били набучени на колове.
Няколко хайдушки войводи паднали в капани от предателство и четите били разбити.
Самият Злати войвода, Злати Кокалчоолу, бил предаден от двама българи, полакомили
се за наградата от три кесии злато. Войводата бил убит и обезглавен, а главата му се
носела, набита на кол. Донасяха се страшни слухове за зверствата на турците, за лука-
востта на бейове и аги. Разправяха се какви ли не неща, но Вълчан подбираше само
прясното, суровото, това което можеше да му е от полза. Войводата не бе вчерашен,
знаеше как да се опази той и четата от предатели и нехранимайковци, дето за шепа жъл-
тици ще съсипят всичко, което се е градило с години...

***

Скоро от разбитите чети надойдоха хайдути – да се присъединят към Вълчан. Много

от тях бяха отпратени към други чети, щото или бяха неподготвени за мурабе, или не
им хващате вяра войводата. Тези, които прие, за няколко недели бяха изпитани много
пъти по различни начини. Те убиваха турци по села и мегдани без да крият лицата си.
Предрешени хайдути им предлагаха злато и имане – уж че са чорбаджии, да предадат
четата или Вълчан. Когато никой не прие, бяха приети от четата, но години да нямат
думата за нищо, касаещо нападения и все трябваше някой от старите да ги държи под
око. Всяко съмнение за предателство Вълчан наказваше със смърт. Нямаше ятак или
хайдутин, който чуеше за него, да не изпитваше страхопочитание. Носеше се слух, че
Вълчан бе дал заповед: „Ако някой се опита да го предаде, или се осмели да навреди на
четата, да бъде убит заедно с целия му род“. А всички знаеха, че войводата не проща-
ваше за къде по-малки провинения...
Беше минал повече от месец, откакто Вълчан дебнеше из планината. Една заран хай-
душката дружина слезе в полите на Балкана край малко село. Веднага съгледвачите се
пръснаха в четирите посоки да гледат и чуват какво става наоколо. Но не бе минал и
сахат време, когато и четиримата се върнаха видимо разтревожени. Войводата забеляза
притеснението им и пръв запита:
– Потеря ли има? Какво видяхте, че сте побелели всинца?
Всички в един глас започнаха:
– Обграждат ни отвсякъде! Башибозук, аскер иде към билото, черно е от хора и коне.
– Чакайте! Чакайте, спокойно. Накъде вървят османлиите?
Киро посочи полето.
– Оттам идат към върха. Ама много са и градят и обхождат тепе след тепе, овраг след
овраг. Скоро от тука ще почнат нагоре.
Вълчан махна с ръка да го последват.
– Гледайте да не оставите нещо на земята да ни издаде, че сме тъдява.
Сетне се плъзна по дола право към турците. След двеста метра хайдутите кривнаха
по дерето с течащата вода и между ниските дървета и храсти наближиха селото. До сами
дерето имаше ниви, а сред тях – чифлик. По малък наклон из гъстата трева и тръни дру-
жината наляга до мамулите. Те бяха над човешки бой високи и сред тях нищо не се
видеше. Няколко човека останаха да заличат дирите, а после легнаха в треволяка до
сами дерето да гледат дали са ги усетили и тръгнали по дирите им.
Скоро след това всички гледаха как редовен аскер затваря граждата си и тръгва към
билото – точно където бяха те до преди сахат...
Конете останаха при голямата пещера на Куш кая, а да ги пазят бяха само Фатмето и

114
попът Мартин. Имаше трима ранени хайдути, но от тях не се очакваше много, ако тур-
ците тръгнеха натам...
Докато лежаха в храсталаците и се чудеха какво ще заповяда войводата, хайдутите се
изненадаха от няколко гърмежа от шишанета. Всички обърнаха погледи към възвише-
нието. Отвърнаха им няколко залпа откъм долината. После гаджалите хукнаха нагоре.
За кратко време гърмежите спряха. Вместо тях писнаха зурни, забиха тъпани и към чиф-
лика заприиждаха табор след табор. На върлини стърчаха набити три хайдутски глави.
Скоро войската навлезе в двора и взема да се разполага из него.
Хайдутите заедно с Вълчан бяха настръхнали, с извадени пищови и шишанета, готови
всеки момент да ударят. Турците доближиха толкова, че можеха да се огледат главите.
Но не разпознаха никой. Че бяха хайдути не щеше и дума, но със сигурност бяха от
някоя разбита дружина, преследвани от аскера и башибозука. Завалиите бяха до тука,
нявга така ставаше. Ако малко се отплеснеш и главата ти се метруни на коловете...
Вълчан трепереше целият от гняв. Не можеше войводата да стори нищо за побрати-
мите си. Аскерът надхвърляше две хиляди сеймени. За битка дума не можеше да става
на такова равно място. Просто бяха обречени.
Трябваше с падането на нощта да се измъкват към планината, но дотогава имаше ня-
колко сахатя, а през тях всичко можеше да се случи. Какво ли не ставаше за сахат време?
Слънцето жареше, а в зеленията бе направо ад. Едва се дишаше, без да може да мръд-
неш. На стотина крачки се бяха пръснали гаджалите, а от билото не спираха да прииж-
дат още. Нещата отиваха от лошо към зле. Вълчан беше най-близо до постройката и
чуваше ясно разговорите на турците. От тях той разбра, че чорбаджи Цено бе съобщил
чрез чирака си за комитите, които се криели в баира до чифлика. Самият той раздаваше
хляб и печеше агнета на сейменбашията и бюлюкбашиите. Войводата следеше преда-
теля, както вълк дебне агне. За него чорбаджията беше писан и отърване нямаше да има.
Само дето засега той можеше да почака малко. Сега бе нужно за четата да може да се
измъкне до Куш кая при конете, после бе лесно.
Изведнъж всички аскери се изправиха и от портите се показа башът Ибрахим бей. Зад
него яздеше Кара Асан, обградени от девет пехливани.
Вълчан свъси вежди.
– Много сган, много амуджи се струпаха! – промълви тихо той.
Спиро Димитър и Михо Кафталията бяха до него.
– Мърдайте леко и тихо по един към дерето и хващайте нагоре! – допълни войводата
и се огледа като че ли търсеше някой с поглед. – Ако ни усетят, спукана ни е работата –
много паплач са, живи ще ни хванат из тези мамули и треви.
Хайдутите веднага по един започнаха да слизат в дерето. После хващаха по водата
нагоре към гората.
Вълчан лежеше и чакаше всички от хората му да се отдалечат, чак тогаз да тръгне
той. Ама нявга дяволът нямаше си друга работа и разбутваше всичко, за да стане пора-
зия, а той да седи и да се смес...
Тъкмо когато хайдутите стигнаха гората и хванаха към превала, войводата им понечи
да тръгва. Точно тогава един от амуджите стана и тръгна към царевицата по нужда.
Преди туй обаче мина край набучените глави, надигна се на пръсти и се изплю върху
им. Вълчан потръпна от злоба и извади кривата кама. Турчинът тръгна право към него,
като мачкаше зелените стъбла. Амуджата не разбра как нещо го спря, проби шията му
и го свлече в пръстта. Опита се в агонията си да се мята, ама хайдутинът го затисна
здраво. Щом се отпусна гаджалът, той избърса в дрехите му камата, взема му селяхлъка

115
с ятагана и пищовите и бързо влезе в дола. После на скоци настигна своите и бързо ги
поведе през букака. Хайдутите на бегом качиха тепето и се отправиха към високите
хребети, където чакаха конете...
Не мина много време и от чифлика се чу глъч. Последваха гърмежи и целият табор се
плъзна по дирите на хайдутите. Явно друг турчин, отиващ по нужда, бе намерил убития
от Вълчан сейменин. Докато налучкат верните следи, слънцето залезе зад върховете и
почна да се свечерява. Турците бързо оградиха тепето, където по обяд убиха тримата
комити. Помислиха амуджите, че има още някой, скрил се и отмъстил за другарите си.
Затуй захванаха да претърсват шубрака, но не намериха никой. Тогава следотърсачите
им – двама мургави черкези, налучкаха дирите на хайдутите и съобщиха на Кара Асан,
че не един търсят, а поне двеста души, които вървят към билото на планината.
Веднага петстотин конника заедно с Асан тръгнаха след хайдутите и ги застигнаха
почти под билото...
Хайдутите знаеха, че конете не могат да минат оттам през скалите и устроиха засада.
В гората бе тъмно като в рог от зелените листа на букаците, но в скалите силуетите се
очертаваха ясно. Скоро конниците наближиха канарите и излязоха пред тях. Конете
пръхтяха и цвилеха, усещайки хайдутите напреде си, но бе късно за турците. Чу се мо-
щен залп от шишанетата на българите. Последва втори от пищовите. Много конници и
коне изпопадаха, като се търкаляха в едно. Бъркотията бе пълна, когато нов залп нат-
ръшка още толкова. Амуджите, начело с Кара Асан се обърнаха в панически бяг...
Без да се бавят, хайдутите тръгнаха след Вълчан, който им бе дал знак да го послед-
ват. След сахат време, може и повече, те стигнаха до конете. Фатмето и попът ги срещ-
наха още на урвата. Никой не продумваше дума, само гледаха войводата си и действаха
бързо...
Цяла нощ яздиха, докато не се убедиха, че турците са доста назаде и не могат да ги
оградят...
Рано заранта задуха вятър и над планината загърмя. Хайдутите, усетили накъде вър-
вят нещата, се изпокриха из заслони и пещери. Трябваше да пазят джепането сухо, инак
шишанетата щяха да останат глухи и непотребни. Скоро рукна дъжд, студен и пороен.
Облаците почти опираха в билата и сееха светкавици. Валя три сахатя и от урвите се
носеше грохот на падаща кална вода. Тъкмо се канеха да тръгват, когато бурята отново
връхлетя – по-силна и по-зла...
От една страна турците щяха да загубят дирите, но от друга – тези, които вървяха
през долината можеше да ги изпреварят и да устроят капан по пътя. Така си мислеше
войводата и оглеждаше околността...
Късно след обяд дъждът спря. Хайдутите тръгнаха по билото, когато пукна шишане.
Повтори го второ, трето. Турците идеха отпреде им. Вълчан скочи от коня и го остави
до себе си, всички го последваха. Завърза се битка. Пищяха куршуми, лееха се псувни.
Скоро хайдутите надделяха и амуджите се пръснаха като пилци. Другата част от аскера,
която бе след тях, водени от Кара Асан, не можаха да дойдат навреме и да оградят хай-
дутите. Вълчан остана с десетина души да гърмят по турците, които слизаха през глава
по урвата, а другите тръгнаха на запад по билото, водейки конете.
Цяла неделя четата се оттегляше, като водеше непрестанни боеве. Много амуджи ос-
танаха по камънаците, но и дружината се стопи на сто двайсет и двама души. Накрая
турците, виждайки, че за един убит комита падат по десет-петнайсет аскера, се спряха.
После оставиха хайдутите да се изгубят в канарите и заслизаха към долината...

116
 След няколко дни вървене и яздене хайдутите стигнаха Троянските колиби и над ма-
настирчето се спряха. Бяха пребити от път, гладни от неделя време. Очите на всички
бяха изцъклени, а телата им трепереха от умора. Вълчан се най държеше. Затуй и той
застреля един рогач рано заранта, та всички ядоха до пръсване. Мръвките се печаха цял
ден, а тези, които не ядяха, спяха непробудно с часове...
Войводата гледаше момчетата си, Фатмето седеше зад него и клюмаше в просъница.
Поп Мартин, макар пребит от умора, се бе опрял в ствола на един букак и все пишеше
нещо...
През нощта всички спаха непробудно, освен войводата. Той се бе покачил на висока
канара и не отделяше поглед от околността. Искаше да види, да предугади гаджалите,
та да не паднат в капан всите. Рано на разсъмване Вълчан яхна коня си и се повърна
назаде. Язди сахат време, доде стигна превала, където бяха боазите. От там се виждаше
цялата долина и ако турците го следваха, от там щеше да ги види. Когато стигна урвата,
гледката, която видя, не му се поправи. Страшният войвода свъси черните си вежди и
стисна шишането. Турците бяха се разположили в подножието на бивак, а няколко сле-
дотърсачи вървяха по камъните и оглеждаха дирите, оставени от хайдушките коне. Въл-
чан се огледа внимателно на всички страни. Като се увери, че няма никой друг, върза
коня зад канарата и леко се прикри край пътеката, откъдето бяха минали предния ден.
Скоро видя четиримата, които ги диреха. Бяха двама черкези и двама амуджи. Гаджа-
лите, забили носове в камъните, сякаш копои душат дивеч, не виждаха хайдутина пред
себе си. Когато приближиха на няколко аршина, той се стовари като мечка стръвница
върху тях. Саблята му съсече първия и втория черкез на място. Амуджите се вцепениха,
като видяха страшния хайдутин пред себе си. Широко отворените им очи си останаха
все така уплашени и когато главите им тупнаха из камъните. Никой не гъкна, не се чу
нищо, освен тъпите удари на желязото и падането на тела и глави. Вълчан огледа нао-
коло да се убеди, че няма кой да му пусне някое олово. После метна телата в урвите, а
главите им нареди на малка козирка до самата пътека. Сетне се метна на коня и изчезна
от мястото, което бе почервеняло от кръвта на гаджалите...
Чули тропота на коня, дружината с шишанета в ръце стана на крака. Войводата махна
с ръка и високо изкомандва:
– Сбирайте всичкото месо в торбите и по конете! Гаджалите са на два сахатя от тук.
Явно на султана му е дошло байгън205 от нас и такива като нас, защото е насъскал копо-
ите си здраво. Иска комитски глави и туй то. Ако е рекъл Господ, то кожите си скъпо и
прескъпо ще дадем. Турците ще се позабавят, щото тези авджии206, дето ни диреха ди-
рите, изгубиха главите си близо до Минаре таш.
Хайдутите се спогледаха. Попът се прекръсти и отрони:
– Тежки им камъни!
Избухна смях. Вълчан се усмихна на шегата на Мартин и направи знак на Фатмето да
го следва отблизо. После четата пое бързо на запад по билото на Балкана.

***

Турците скоро се отказаха да топят четата на Дели Курт, Кара Курт или просто Въл-
чан комитата, както го наричаха те. От боевете с дружината му загубиха над триста

205
Байгън – дотегна ми
206
Авджия – ловец
117
сеймени, а вземаха главите само на петдесет и двама хаирсъзи.
Ибрахим бей беше бесен, не можеше да проумее как така шепа комити едва не разту-
риха цял табор редовна войска, барабар с башибозука и черкезите на Кара Асан. Що за
чудо бе този нехранимайко Вълчан войвода, Дели Курт или както му бе името, че нито
един куршум, нито един ятаган не го удари. Сигурно прави бяха тези, които говореха,
че Курта куршум не го лови и сабя не го сече. Мислеше си беят и говореше почти на
глас...
Но си даде дума сейменбашията, че Балкана ще обръща година след година, но ще
хване жив урум войводата Кара Курт и сам ще провери дали това, дето се хортува, е
вярно. Беят смяташе да го гони навсякъде, където чуе, че се е мернал. Нямаше как да не
залови Вълчан комитата с толкова много войска покрай себе си.
Няколко дни четата вървеше без да е преследвана и хората се успокоиха. Надвечер
приближиха място високо в Балкана, дето се викаше Червения гьол. Вълчан и друг път
бе идвал тук, както и някои от по-старите хайдути. От тук недалеч преди имаше манас-
тир, монасите посрещаха хайдутите винаги, когато отиваха при тях. Но един ден издай-
ник обажда на турците, че в манастира „Свети Иван“ се крият комити и манастирът бива
бастисан, а монасите – избити до един. Войводата имаше злато, турено в една пещера
до него и сега смяташе там да донажда пари, ако ударят керван или някой, който им
мъти водата от чорбаджии или бейове.
Четата се разположи в пещерата и съгледвачите тръгнаха да разучат околността. Го-
рата беше пълна с рогачи и кошути и скоро всички се заситиха. Мръвките прясно месо,
пъстървата от реката вляха сили в хайдутите. Скоро раните на някои, получени от бои-
щата с турците, заздравяха. Дружината се бе стопила до сто и двайсет души – все къс-
метлии и чалъмлии в мурабетата. Попът все се молеше за всеки с надеждата куршум да
не стига хайдутин, ама този, който си бе писан, ни молба, ни пазене помагаше...
На третия ден от тръгването на съгледвачите се върна Иван Серсема, като донесе, че
наблизо има село, думат му Пиринч. Та в туй ми ти село имало чорбаджия на име Ма-
нол. Това мекере било подлога на агите в този край и наскоро нагласил клопка на една
дружина. Пратил хабер по ятак, че кани хайдутите с войводата им Танас да му гостуват.
Искал да ги нахрани, напои и да даде някои махмудии за делото. Танас бил мнителен
човек и отказал да ходи в селото, но приел да донесат храна в Балкана. Ятакът не се
усъмнил и донесъл армагана в гората. След няколко дни той отново отишъл при четата,
но заварил осемте хайдути мъртви, само войводата Танас още дишал. Преди да си иде
и той от отровата, коя то им пратил чорбаджията в храната, помолил ятака да го убие.
Не искал мъките и болките му да продължават, но заклел ятака да намери начин да от-
мъсти за тях. Ятакът не посмял да убие войводата, но когато и той умрял, заровил
всички в мястото, дето му викат Биволското пасбище. Гробовете били един до друг, а
парите на всеки до главата му сложени. Щото били кървави – туй лично го чул от ятака.
Вълчан разбра всичко и изпрати Иван Серсема отново назаде в селото, като му заръча
да доведе ятака. Не се доверяваше той на никой...
Когато Иван тръгна отново, войводата нареди на няколко души да отровят два гроба
откъм главите и да видят има ли пари, оставени до тях. Има ли, да не ги барат и да ровят
пак както е било.
Искаше да знае Вълчан какво му готвят непознатите. Затуй отпрати дружината с попа
и Фатмето в друга пещера, а при себе си остави само шест души. Ако ятакът беше пре-
дател, то нямаше да може вярно да каже на турците или на чорбаджията...
След сахат време хората, отишли да отровят гробовете, се върнаха и потвърдиха, че

118
до главите на умрелите има алтъни в малки торбички.
Войводата разбра, че ятакът не бе издайник, но винаги имаше наум нещо. Когато
Иван го доведе, Вълчан чакаше увит в кожи така, че да не може добре да го види чове-
кът. Шестимата хайдути посрещнаха ятака Дамян и дълго разговаряха с него. Войводата
прокашляше току тъй и само наблюдаваше. Искаше добре да разгледа българина, който
бе погребал хайдутите и не е вземал златото. След като разказа цялата случка. Вълчан
се надигна леко и се намеси в разговора.
– Кажи ми, байно! – обърна се той към ятака. – Ще можеш ли ни донесе храна, ама да
е доста, че тука сме осем души и то все гладни?
– Ама знам ли вече? Откак се случи белята с хайдутите и бай Танас, ще да ви река.
Не смея от чорбаджия да искам нищо. Знам ли с кого е и какво мисли. Зянлък голям
стана с този Манолаки чорбаджия, мърцина заминаха момчетата. Ако е да ви донеса
малко хлебец и туй-онуй от нази може, ама да си туря грях с някой от чорбаджите не
мога.
– Арно, арно, Дамяне, остави храната, ние само питаме. Сега ни кажи за този Манол
повече. Колко е богат, има ли турци в селото, дето все при него седят? Пазванти свои
има ли?
– Голям въглен ми сложи той на сърцето, байно. Цял живот ще ме гори. Откак занесох
яденето на Тапас и ги погубих, залъкът ми все горчи и ми пресяда, сън не ме лови заради
момчетата. Все са ми пред очите, натъркаляни по земята, а Танас, щото здрав като бик,
още се държеше и вика – убий ме, Дамяне, да не се мъча. Лоша работа, байно, лоша! За
Манол ще да ви река – двамата с кърагаларина Реджеб от Враца мътят водата тъдява.
Турчинът му е закрилата, а оня нашият издава и мори всеки, който не му е по свирката.
– А знаеш ли кога турчинът идва при Манол, да ги сгащим заедно?
– Момчета, май не ви е ясно за какво хортувам? – огледа се Дамян. – Вие сте осем
души, а Реджеб с по-малко от двайсет хаирсъзи не ходи и по нужда. Манол и той има
поне десет бабаита207 в чифлика, дето бият и трошат тези, които уж не работят или ис-
кат повечко. Та не знам как ще стане със сгащването? Ама ако питате мене, ударете
Манол, в чифлика има храна, оръжие, пара, всичко. Не ви трябва Реджеб сега. Не че и
той не е за клане де, ама с чорбаджията може и да се справите.
Вълчан се усмихна.
– Ще можеш ли, Дамяне, да ни донесеш, когато Рсджеб дойде при Манол, другото на
нас остави.
– Мога, байно, мога, ама пак ви казвам – умната. Не ща веки да ровя никой. Нагледах
се, бре хора, на отрязани глави, избесени мъже и насилени, окървавени жени. Дето се
обърнеш – все мъка, турчинът беснее, а ние все ридаем. Мамка му и време! Его е, вий
също като другите мъстите, колите турчина, а той не свършва. Днес тъй, утре инак,
дорде не ви ударят нейде или ви затрият. Малко сте, братя, малкооо... Не стига туй, ами
на десет наши – трима издайници. Ееее, бива ли тъй да продължава, бе джанъм208?
После Дамян, успокоил се, като изля мъката си, стана и си тръгна. Серсема го пос-
ледва, като тръгна към мястото, дето бе видно кой иде и си отива от гората...
Вълчан лежеше все така увит и мислеше над думите, които изрече ятакът. Колко
прави, прями и умни бяха честните българи! Имаше хора в тази поробена страна, добре
че още ги имаше, щото инак да сме се изгубили из мрака...

207
Бабаит – побойник
208
Джанъм – обръщение
119
 На другата заран Дамян се върна, придружен от Иван Серсема. Ятакът едвам седеше
на краката си, беше смазан от бой, но водеше катър, натоварен с хляб, сирене и няколко
напекани баници.
Иван се изправи пред войводата си и вдигна рамене.
– Ами седя си аз на канарата и гледам пътеката и долината. Изведнъж видях катъра
да иде към мене, а зад него се влачи ятакът – туй е. Ето го, тука на.
Вълчан се доближи и погледна Дамян. Той лежеше в тревата и дишаше като уморено
след дълъг бяг куче.
– Не барайте храната! – изстена той – Сигурно е отровена, както бе за Танас и мом-
четата.
– Какво стана? – попита войводата и седна пред него.
– Ами какво? Пребиха ме хаирсъзите на Манол. Някой ме издал, че съм бил в гората
цял ден и оня пратил бабаитите си да им кажа къде са хайдутите. Карез ми гонеше чор-
баджията, задето не казах, че съм намерил момчетата на Танас мъртви. Ами просто из-
лъгах, че само съм им дал храната, а те изчезнали в Балкана. Чу се от някой, че са ум-
рели, ама къде и как – не се разбра. А на него и кърсердарина им трябваха глави, за да
заслужат уважение от Портата... Сега се съмнява, че хайдутите с Танас са живи и че аз
съм предупредил за храната. Затуй ме биха и ме пратиха да занеса друга в гората и ако
този път няма умрели, за да ги покажа – край с мене!
– А ще можеш ли да се върнеш надвечер и да кажеш, че сме мъртви? Отровили сме
се и туй то. Само първом разчупете няколко хляба на поляната и се дръпнете. Ако пти-
ците ядат от него, да видим какво ще стане. Щото може храната да не е отровена, а само
да го изпитват Дамян. Ако е тъй, пак ще го метнат със сопите и може да не се отърве
веки жив.
Веднага разчупиха два-три самуна и птиците не закъсняха. Започнаха да кълват зава-
лиите и одма се натръшкаха по земята.
Вълчан стисна зъби.
– Този чорбаджи Манол го искам жив! Няма така лесно да мре гадината!
Наложиха Дамян с кожи от сърна. Надвечер го качиха на катъра и го упътиха обратно.
Трябваше да каже ятакът къде са умрелите хайдути на чорбаджията и да ги доведе при
засадата...
Вече се бе стъмнило, когато далече от долината се чуха зурни и тъпани. Манол и
Реджеб празнуваха, наградата за хайдушките глави бе голяма.
Рано заранта турците, предвождани от зурна и тъпан, следвани от кърсердарина и
чорбаджията, тръгнаха към Червения гьол. Гаджалите бяха двайсетина, наблюдаваха
вървящия най-отпред Дамян и току му подвикваха да върви напред и да не се бави.
Ятакът едвам пристъпяше, беше посинен и натъртен от боя и ако не бе жаждата му за
мъст, щеше да падне като откосен на мига. Българинът беше стиснал зъби и крачка по
крачка крачаше стръмнината. Когато стигна канарата, дето го чакаше винаги Иван Сер-
сема, се поспря и се обърна назад. Турците вървяха в колона по тясната пътека и псуваха
нервни, плувнали в пот от стръмния баир.
– Върви бре, мекере с мекере! Хей сега ще те разсека надве като стигнем комитите!
Па такива като тях и тебе трябва смърт. Кучешка смърт – изрева огромният дебел Пех-
ливан Сеит.
Черното му лице лъскаше на слънцето, като че ли бе мазано току-що с лой. Очите му
присвити, почти затворени от мазнина, шареха нагоре-надолу из пущинака...
Дамян се обърна и забърза колкото можеше. Когато се скри зад камъка, мощна ръка

120
го вдигна и го прикри зад себе си. Войводата даде знак да изчакат турците по-близо и
като котка се метна през пътеката. После се спусна по храстите и бързо се озова зад
Манол и Реджеб, които вървяха най-отзаде на колоната. Пред тях думкаше тъпанът и
пищеше зурната, че не се чуваше нищо друго.
Турците навлязоха в засадата. Хайдутите се бяха примерили с шишанетата, като
всеки беше хванал но една чалма през мушката. Изведнъж се чу залп от гърмежи, пушек
изпълни мястото. Зурната и тъпанът млъкнаха, а Манол чорбаджи лежеше по очи и не
смееше да се надигне. Реджеб стискаше пищова си и ятагана в ръце и не можеше да
разбере какво става.
Тъпанджията пръв се окопити и хукна назад, чул псувните на хайдутите.
Но нещо блесна във въздуха и той се просна на пътеката, а тъпанът се затъркаля по
камъните надолу по урвата. Кърсердаринът се обърна и видя страшния войвода на ня-
колко аршина до себе си. Понечи да гръмне, но ръцете му трепереха толкова много, че
оловото мина на метър от хайдутина.
– Връщайте се назад! – извика той и погледна нагоре, очаквайки някой от хаирсъзите
си да му се притече на помощ.
Но вместо това видя четата да слиза към него, а най-отпреде да върви попът Мартин.
Нещо го стегна за гърлото и той само сподавено продума:
– Този път папаз209 има, свърши се!
Вълчан хвана гаджала със зурната и му изрева на турски:
– Свири, бре амуджа! Свири, че те ям!
Зурната писна пак, турчинът надуваше, чак очите му щяха да изскочат.
Войводата срита Манол да става, а той само ръкомахаше, но без да може да отрони
нито една дума. Хайдутите заобиколиха Реджеб, чорбаджията и този със зурната и ги
подкараха нагоре. Когато видя изтръшканите турци по камънака, Реджеб падна на ко-
лене и се замоли:
– Пари, злато ще ви дам, само жив ме оставете! – завика турчинът. – Ще ви кажа от-
къде ще мине хазна от Видин за Стамбул.
Хайдутите го хванаха и го помъкнаха нагоре. Когато стигнаха Червения гьол, заоби-
колиха Манол и двамата турци. Тогава Иван Серсема падна на тревата. Няколко души
се спуснаха към него, но от устата му потече струйка кръв. Спиро разкри пазвата му и
отдолу зейна рана.
– Ударили са го поганците в стрелбата.
Иван се прокашля и извърна глава.
Хайдутите вързаха пленниците и застанаха край другаря си. Попът го опя и с Иван
Серсема беше се свършило. Погребаха го до букака.
След като се върнаха при гьола. Вълчан първом отсече главата на турчина със зур-
ната.
– Тръгнал си със свирня на българска смърт, а? Мамка ти и амуджа! – просъска той и
грабна за абата Манол. – Дайте от баницата да нагостим гостите! – извика войводата.
Минчо Ковача бързо подаде баницата, завита в бурата, както я бе пратил чорбаджи-
ята.
Дамян излезе пред всички, погледна Вълчан и се подпря на току-що отсечена сопа от
крастав габър.
– Войводо, дай първом аз да си оправя сметките с него, а? Щото ако яде от баницата,

209
Папаз – поп
121
няма да е същото.
– Тебе колко пъти те наложиха?
– Трийсет, ама здрави сопи.
– Ха сега ти си върни половината, щото той повече не мой понесе.
Дамян го забуха в гърба, без да чака нито миг. Чорбаджията забели очи на десетия
удар. Докато се съвземаше. Вълчан се зае с Реджеб. Хайдутите бяха насядали и гледаха
страшно турчина с небръснатите си лица.
– Я кажи сега, амуджа, каквото имаш да казваш, че е време да хапнеш от баницата –
подхвана войводата на турски.
Реджеб бе гиздосан210 в сърма и коприна, а силяхлъкът му – обкован целият в злато.
Пищовите му е Казаблиц, със сребърни дръжки, както и двата ятагана, но докато Дамян
налагаше чорбаджи Манол, Минчо Ковача го бе съблякъл и дрехите и силяхлъкът ви-
сяха на един клон.
Турчинът седеше със сведена глава и не смееше да погледне настрана. Усещаше той
накъде вървят нещата и се мъчеше да не сгреши и да ядоса някой от тези диви гяури.
– Войводо – обади се Дамян – нека метна и него с джамука211, та да ми мине, а?
Турчинът, видял кървавата тояга, започна:
– Имам пари, много пари, може два товара катърски да са. Всичките ви ги давам, ба-
рабар с пет ханъми от харема. Коне ще дам, всичко, което харесате в чифлика...
Вълчан го изгледа.
– Ти туй го остави, него го знаем, кажи за хазната, дето ще идва от Видин.
– През Вешни преслоп ще мине, голяма хазна, много дарове за султана ще кара.
Войводата кимна на Дамян, а той не чака друго, а заналага турчина.
– Лъжеш за всичко, гаджалмекере! – изрева Вълчан. – Само нещо да не е така? Жив
ще те одера и на кол ще те набия!
Ятакът го наложи здраво няколко пъти, когато Вълчан вдигна ръка. Всичко замря.
Минчо Ковача бе натиснал амуцжата, да не скимти от болката. Камък се търколи по
склона. Като котка скочи войводата между дърветата и се стовари връз турчина, който
се бе отървал от стрелбата и се бе спотайвал с намерение да се спаси. Той не разбра как
нещо го цапна в главата, а после го понесе като бохча нагоре. Слаб, изсмукан, черен
като баджа212, амуцжата се строполи до Реджеб. Видял и чул всичко, което стана, тур-
чинът се разрева като дете.
– Видя ли какво ни докара гяуринът Манол? – обърна се той към кърсердарина. –
Този тука не е Танас, този е Вълчан комита! Няколко пъти чух да му викат по име. Този
е, дето дават за него много пара – Дели Курт, Кара Курт по нашему. Сега сами ще раз-
берем за туй, дето хортуват за него, вярно ли е или не е. Ама туй, дето видях с очите си,
дума не ще...
Дамян стовари една сопа в гърба на много приказващия амуджа и той млъкна.
– Дамяне! Хвърли вече тоз джамук от ръцете си! – смъмри го войводата.
После замъкна турчила зад канарите и го разпита вярно ли е това, дето казва Реджеб.
Турчинът потвърди, като добави, че парите в чифлика са на две места сложени и че в
него има само пет души пазванти останали.
– Откъде си чувал за мене? – запита го Вълчан и го върна при другите.

210
Гиздосвам – издокарвам
211
Джамук – свинарска сопа
212
Баджа – комин
122
 – Бях на служба при Ибрахим бей, та оттам.
– Сигур много комити сте бастисали, а?
– Много, много, и все с чалъм, с издателство от ваши, от гяури.
Войводата взема баницата и я подаде на турчина. Той се озърна няколко пъти, ама
видял, че Вълчан се държи за ножа, отчупи парче и го изяде.
Много малко след това турчинът се загърчи и застена по земята. Призоваваше майка
си и Аллаха наедно. Близо сахат време се увива и пени, докато умре. Реджеб и Манол
бяха ококорили очи и не шаваха.
Вълчан се обърна към хайдутите си:
– Виждате как са умрели братята ни, затуй умната, вяра никому и гледайте що ви
дават и що ядете!
Спиро се намеси:
– Да ги натъпчем с хляб и баница и да се свършва, войводо.
Чорбаджията писна като зурна, да реве и да ридае. Турчинът, не разбрал какво говори
комитата, но видял как чорбаджията се уплаши и за по-сигурно и той го последва с
молби...
После хайдутите нахвърлиха телата на убитите турци от скалата и всички, заедно е
Манол и Реджеб, слязоха в чифлика на чорбаджията.
Чули тупурдията, пазвантите на Манол отвориха вратите с факли в ръце. Но вместо
турците, на светлината на огъня видяха страшните брадясали хайдути, пред които се
влачеха пребити от бой и път чорбаджията им и кърсердаринът Реджеб. Видели между
тях и Дамян, няколко от бабаитите хукнаха да бягат, но хайдутите ги хванаха и овързаха
като пашкули. Скоро след това всички, които знаеха за приготовлението на отровната
храна и тези, които я бяха приготвили, седяха на софрата, на която хайдутите бяха сло-
жили хляба и баниците, които останаха. Чорбаджията бе издал къде си държи златото и
комитите го бяха натоварили на два коня. Манол се мъчеше всячески да убеди Вълчан,
че турчинът го е накарал и той е сторил всичко от страх. Плувнал в пот, треперещ за
живота си, той бе склопен да стори всичко, за да се спаси. Само че този път бе сбъркал
много. Дели Курт не знаеше милост към издайниците и убийците на събратята си.
На разсъмване, скоро след като хайдутите подкараха стадото овце към Балкана, вой-
водата заповяда на дванайсетте мъже и жени, приготвяли и знаещи за отровната храна,
да ядат от нея. Вълчан заставаше с ятаган до всеки поотделно и го приканваше по ня-
колко пъти. Когато съсече първите двама от бабаитите, другите започнаха да лапат уп-
лашено. Манол се стремеше да яде колкото може по-малко, дори се мъчеше да плюе
встрани отхапаното. Скоро отровата започна да ги мори един подир друг. Чорбаджията
проклинаше деня, в който се бе родил, но спасение нямаше, всички умираха в страшни
мъки и болки от собствената си отрова. Около масата се бяха струпали всички ратаи и
бедняци, работещи ангария213 на изедника. Така бе казал Вълчан. После нареди да раз-
дадат на всеки по три жълтици и да ги отпратят да си ходят. Но заповяда никой от тях
да не почва работа с друг от този чифлик. Трябваше да ходят надалече и да разправят за
случилото се, за да знаят всички, които смятат да издават или да убиват хайдути, какво
ги чака. Когато чифликът се опразни, хайдутите го подпалиха от четирите му страни и
отънят изпепели всичко, барабар с отровените издайници.
Четата се скри отново край манастира „Свети Иван“. Прибраха златото в пещерата
при другото и метнаха чеверметата от чорбаджийските овце...

213
Ангария – работа без пари
123
 Когато взема да се свечерява, всички тръгнаха към чифлика на Реджеб.
Негов ред бе да плаща...
Видял ужаса, който преживя Манол, турчинът бе намислил друго. Когато минаха пок-
рай урвата, дето хвърлиха труповете на неговите хаирсъзи, той се метна от скалата и се
преби в камъните долу.
Така мислеше гаджалът да спаси роднините си и себе си от ужасна смърт. Но бе сбър-
кал амуджата, нищо не можеше да спре отмъщението на Вълчан. Той същата вечер на-
падна чифлика и след като изби всичко живо, взема златото му – три товара и разни
сребърни и златни джунджурии и на заранта се върнаха отново при Червения гьол. Ня-
колко дни задънваха пещерата със златото до „Свети Иван“, после поеха към Вешни
преслоп. Там трябваше да чакат голямата хазна от Видин за Цариград...

***

Когато слязоха от високото долу в низината, минаха през село Згуриград. На сами
пътя, дето течеше водата, срещнаха цигани. Катунът бе спрял до мостчето и чакаше
първом да преминат конниците. Видели, че не са турци, циганите наизлязоха от кару-
ците и започнаха да поздравяват. Вълчан се спря. Пред него бе застанала доста стара
жена, облечена в многоцветна премяна. Тя протегна ръка към неговата и след като я
разгледа, го прикани да слезе от коня. Войводата се засмя, белите му зъби лъснаха и той
рипна на земята. После махна с ръка, хората му също слязоха да поотпочинат. Циган-
ката седна на едно повалено дърво, запали лула и погледна хайдутина в очите.
– Ще ти кажа няколко неща, Вълчане. – обърна се тя към него, като изпусна кълбо
дим. – Много голямо сърце имаш, много голям хаир искаш да сториш на народа си.
Оставил си дом, роднини, огнище с една цел. Да видиш свободен народа си. Мечта ти е
от малък. Много нещо си преживял, дваж повече ще преживееш. Много пара за тебе, за
главата ти дават, ама никой не ще ги получи, защото ти от Бог си пазен! Всичко, дето
си го замислил, ще го сториш, ама чуждият цар няма да повярва и няма да дойде. Сам
ще го търсиш и намериш, ама все тая. А тази свобода, за която си тръгнал да мреш с
тези момчета, ще я дочакаш, ще я видиш сал ти и йощ един от твоите. Друг цар ще
дойде, не този, който е сега, но ще бъде след бая лета, чак кога дадеш плата имане.
Майка ти, баща ти, са добре там, където са. Жена ти също е при тях, все над тебе е...
Вълчан бе свъсил вежди и мислеше нещо. После бръкна в пояса си и извади шепа
махмудии.
– Не ти ща парите, те на тебе ти трябват повече. Аз за един самун все ще извадя. Не
ти трябва да раздаваш златото, а на тебе трябва да дават всички, щото то не е за тебе. За
мурабе го сбираш, с кръв го вземаш, за кръв го даваш... Сега тръгвай, Вълчане, че хаз-
ната ще отървеш, още ако умуваш над приказките ми. Сега няма вяра да им хванеш, ама
ще дойде време, когато ще признаеш, че вярно съм ти казала. Много стар те виждам,
Вълчане, светец те виждам, побелял, остарял, но все такъв юнак...
Войводата се нажали, метна се на коня и поведе дружината из гората. Мартин, видял
че се умисли, се изравни с него.
– Да не ѝ хващаш вяра на тази циганка? Чула-недочула, разбрала – недоразбрала. Пък
и те лъжат, та се късат.
Вълчан поклати глава и препусна напред. Имаше много път до мястото на засадата, а
и точно сега не му се мислеше за друго...
Беше по икиндия, когато дружината наближи района. Двамата съгледвачи се върнаха,

124
плувнали в пот. Бързо разказаха, че керванът с хазната е пред тях и иде отгоре им, без
да подозират нищо. Вълчан скочи от коня и го поведе в гората. Другите го последваха.
После заградиха удобно място за засада на пътя и зачакаха. Скоро се зададоха първите
талиги, покрити с чергила. След тях вървяха навързани катъри. Деветте каруци бяха
тежко натоварени, но аскерът, който охраняваше, беше малко – двайсетина души и де-
ветима каруцари. Когато стигнаха до голямото сухо дърво, донесено от хайдутите да
препречат пътя, водачът на кервана вдигна ръка. Всички спряха, а той слезе от коня си
и се доближи до ствола. Тогава едно шишане се подаде пред него и той замръзна на
мястото си. Едип от хайдутите му направи знак да приближи, но той хукна назад, като
се разкрещя на аскера. Чу се гърмежът на петнайсетина пушки. Половината турци из-
попадаха от конете и докато другите се окопитят, хайдутите се намятаха отвред върху
им. Започна се бой, сеч, но от каруците гръмнаха няколко пищова в купа от хора. Оста-
налите хайдути, които запречиха пътя отзад, се хвърлиха с ножове в ръце в талигите.
Малко време продължи боят и всички турци бяха изклани.
От хайдутите само Манчо Аръша бе ранен в ръката и Стоил Косача – разрязан в крака.
Бързо започнаха хайдутите да претърсват каруците, но в първите две имаше само коп-
рина и сърма. Едва в третата намериха злато, както и в следващите две. В останалите
имаше дарове и разни джунджурии. Скоро дружината натовари пет товара на турските
коне, събра каквото им бе нужно на седемтях катъра и се канеха да тръгват. Вълчан
събираше оръжията от турците заедно с Фатмето и Спиро. Когато обърна падналия по
очи гаджал – водач на кервана, и измъкна силяхлъка му, той се размърда. Не бе умрял
от куршума турчинът. Съвзе се и видя над себе си страшната фигура на войводата.
– Чакай, Урум войводо, – изпъшка той. – Не ме погубвай, ще ти река къде в талигата
има нещо, дето всичкото злато, дето вземахте, е бошлаф.
Вълчан се спря. Амуджата береше душа, тъй че нямаше закъде да бърза..
– Виж, комита. – продължи турчинът. – Ако ми дадеш дума, че ще ме пожалиш, ти
казвам?
– Тъй да бъде! – спокойно отвърна войводата и се засмя. – Дума на хайдутин искаш,
а? Давам ти я! Никой няма да те бара.
– Първата талига, дъното ѝ е кухо, двойно е. В него има плосък сандък, в него има
каквото е...
Хайдутите катурнаха каруцата на една страна и разбиха дъските. А там вътре – дър-
вен, изваян от майстор сандък. Вълчан го взема и го сложи пред турчина.
– Отвори го! Нали хортуваше нещо там.
Амуджата бръкна в пазвата си и извади ключ. После отключи сандъка и всички ах-
наха. Вътре в него на кадифена подложка седеше рубинен гердан, дето акъла да ти
зайде. Отстрани в златни поставки – два елмаза колкото яйце, а до тях златно табло за
игра, цялото като картина изписано...
Спиро погледна войводата си, който затвори сандъка и го завърза за един от конете.
Вълчан махна с ръка и скоро дружината изчезна в гората. Никой не посмя да наруши
думата му, дадена на тежко ранения турчин...
На другия ден керван кюмюрджии премина през същото място и видя разбитите ка-
руци и избитите хора. Турчинът, който хайдутите оставиха жив, се бе подпрял на едно
дърво и така беше отишъл при Аллаха си. Ама чиляк, макар писан, все се надява...
Хайдутите се бяха върнали при Червения гьол и скриха товарите злато в пещерата с
другите пари. Вълчан не се бави много там, и скоро поведе хората си по билото на пла-
нината на север към Видин. Знаеше той, че мълвата за хазната и изгорените чифлици

125
бързо ще стигне до потерите. Затова се отдалечи от районите на кръвопролитие...
Есента наближаваше, времето взема да хладнее. След като удариха бея на Бал Кула и
обраха имането му, хайдутите разделиха златото, за да преживеят зимата и четата се
разпусна. Вълчан, Фатмето, попът и малкият Дамян гайдарджията, тръгнаха заедно.
Момчето като тях нямаше къде да иде, нямаше освен гората друг дом...
Войводата поведе към Вакъфския манастир, там смяташе да изкарат зимата, заедно е
няколко свои побратими. Вълчан знаеше, че Христо войвода се заел да изгради наново
съкипясания от турците скит214 „Света Троица“. Там, в сърцето на Сакар планина, над
село Вакъф, под иглото215, дето бе най-скришно, хайдутите заедно с майстори дюлгери
правеха български дом за такива като тях. Там се лекуваше Инджето от тежката си рана
в гърдите. Много юначни българи намираха убежище и покой. Вълчан отиваше, за да
разбере какво се е случило в Едрине. Там трябваше да отиде Христо войвода, като пред-
ставител на българското хайдутство. Макар да бе убеден, че за робите ще си остане роб-
ството и мъката, каквото и да говорят султанът и везирите. Само мурабе можеше да
отърве завалиите от дереджето216, ама нейсе, от сбирането на главатарите бяха минали
няколко лета, а положението оставаше непроменено. В скита трябваше да дойде и Ал-
тънлията, та зимата да мине по-бърже и по-леко с побратими...
Вълчан яздеше, следван от хората си, през поробената българска земя. 'Гой като
много други раздаваше мъст за робията, лееше кръв, правеше мъка за мъка. Когато наб-
лижи Сакар планина, видя отново какво бяха сторили турските сеймени и банди след
въстанието. Селата бяха изчезнали от Странджа, само пръснатите почернели камъни и
обгорели дървета стояха като призраци. Зверствата – невиждани, нечувани, накараха
хиляди семейства да избягат отвъд Дунава, за да се спасят. Някои се отърваха по пла-
нините, но те и тези във Влашко бяха нищо в сравнение с многото избити жени, деца,
избесените, изгорените и обезглавени мъже. Макар да бяха минали няколко лета, при-
родата не можеше да скрие в обятията си погромите. Като че ли още в този район се
усещаше тежката миризма на горени, разлагащи се трупове на хора и животни...
Беше подир икиндия, когато четиримата се спуснаха през буковата гора и чуха чука-
лото217 на манастира. Скитът „Света Троица“ бе жив. Бързо стигнаха до новите зидове
в дола и влязоха в двора. От черквата излезе монах и тръгна към тях. Вълчан се спря и
се огледа. Скоро зад монаха се показа Христо войвода. Той държеше ръце на силяхлъка
си и стискаше сливенските си филинтри218. Като съзря, че огромният хайдутин е Въл-
чан, а не някой предрешен османлия, той разпери ръце и си отдъхна.
– А бре, побратиме, раздвижи ми кръвта, ей – засмя се той и го прегърна.
После всички влязоха вътре. Вълчан огледа черквата, а тя – изографисана както му е
редът. Бе свежа, красива от пресните бои и майсторлъка на зографа. Имаше скривалища
и врати, от които при нужда да се излиза в гората. Светло хайдушко гнездо в тъмнилото
бе съградил Христо...
Докато се мотаха напред-назад в двора, влезе висока слаба фигура. Бе малко приве-
дена и държеше в ръцете си изсъхнали цветя. В поизвехтялата, някога пищна премяна,
Вълчан позна Инджето или това, което бе останало от него.
– Аз съм, Вълчане, – тихо продума той и седна на камъка до зида.

214
Скит – манастир
215
Игло – връх
216
Дередже – положение
217
Чукало – дървена дъска, вместо камбана
218
Филинтра – Сливенска сабя
126
 Вълчан го доближи. Слабата, изпита физиономия на някогашното страшилище едвам
се познаваше. Болката, мъката от тежката рана я бе променила. Походката бе бавна,
тежка, приведеното тяло стоеше някак неестествено.
– Много майки разплаках, Вълчане, – отрони Стоян – много, братко, и наши, и чужди,
ама имало Бог, и моята разплака този мухтар Янко. Да бях умрял веднага, ама то като
имам да тегля – виж ме. Прескочих трапа, но с оня живот спирам. Утре заран с керван
тръгвам за Молдова при жена ми и сина ми. Ако нявга ти потрябвам, ако съм жив още,
търси ме в Яш.
– А хората ти къде са? Кой ги води? – запита Вълчан.
Фатмето се доближи до него.
– Ангел си водиш в манастира, а? – усмихна се Инджето, доколкото можа. – Поп
имаш, какво ще ти е?
– Имам и гайдарджия, ако речеш да пийнем за сбогом.
– Може, то ако се мре от сливовица, сега да е – отвърна Стоян.
– Не каза за дружината си?
– Кольо е главатар сега. Карата. Ама ти не го кори толкова. Ти си един, той друг, ама
все за мъст сте тръгнали.
Вълчан свъси вежди.
– Не е добре да го мяркам аз него! – отсече той и се огледа, с намерение да го зърне
отнейде.
– Няма го тъдява, Вълчане, а и не вярвам да дойде. Знаят, че тръгвам и в планината
под връх Вратник ще се видим за последно с момчетата.
Вълчан се отпусна. Побъбриха още малко, а след това той и хората му се качиха в
пещерата над манастира, за да я подготвят за зимата...
Инджето бе заминал, а седмица след него дойде Алтънлията с един от неговите хай-
дути. Още с пристигането си той събра в една от манастирските килии всички хайдути,
за да им съобщи новина, от която всички щяха непременно да ахнат. Вълчан седеше с
Фатмето в единия ъгъл, а от двете му страни бяха Дамянчо гайдарджията и поп Мартин.
Христо седеше отсреща на софрата, а Стоян Алтънлията и Петко Върбишкия седяха
откъм вратата. Стоян Алтънлията бе сложил феса с обшитите алтъни на коленете си и с
широка усмивка рече:
– Побратими мои, имам да ви река нещо. От доверен човек научих, че русите влезли
в Молдова и помели турците. Керванджията увери, че не спрели, а тръгнали напред към
Добруджа.
За няколко мига настана мъртва тишина.
– Що хортуваш, бре Стояне! – стана прав Христо войвода. – Казваш пи, че най-накрая
руските войски идат към нази?
Вълчан само гледаше към Алтънлията и слушаше разговора с Христо.
– Ами тогаз да сбираме дружините и да бягаме на помощ. Няма да оставиме русите
сами, я!
Вълчан заклати глава.
– Щяхме, бате Христо, щяхме, само да идеше пролет, а не зима. Как ще минем Бал-
кана, а? Балкан е туй, знайте – кога зафучи и завее, да не си там.
Христо седна.
– Когато си прав, Вълчане, прав си. Ама като чух това, кръвта ми кипна като на крас-
таво яре. Иде ми гаджали да режа ей тъй – о две...
Алтънлията се засмя.

127
 – Кой пък не иска, бай Христо, ама Вълчан добре рече, че не идва пролет. А това,
което донесоха за русите, че са помели турците и влезли в Молдова, си е баш хабер. Но
не вярвам през зимата да минават Дунава. Напролет може, кой знае, ама ако дойдат в
Добруджа, ние ще сме там!
Няколко дни разговорите не спряха, но времето се захлади, духна силен вятър, завяха
вихрушки и виелици. Снегът достигна на места два аршина. Зимата връхлетя люта, ха-
пеше здраво с мраз и вой...
Хайдутите седяха на топло в манастира и крояха планове за пролетта. Навън вълците
обикаляха около дуварите и пригласяха на воя на вятъра. Напук на зимата и на робст-
вото Дамянчо надуваше гайдата всеки Божи ден, като започваше винаги с Вълчановата.
После се виеха ту хора – весели и игриви, ту тъжни, бавни песни, разказващи за теглото
и мъката на робите. Когато гайдарджията спреше свирнята си, за да вземе малко дъх,
тогава Алтънлъ Стоян слагаше феса си, обшит с алтъни и махмудии, и надуваше кавала.
Двамата чудни майстори свиреха в манастирската обител – там, дето беше единственото
убежище – българското райско кътче. Вълчан най обичаше тези сахати, прекарани в
свирни и песни. Той се отпускаше, лицето му грейваше с усмивка и нищо не разкриваше
страшната му, сериозна осанка, когато бе ядосан...
Една нощ Дамянчо загледа феса на Алтънлията.
– Абре, бати Стояне, да те питам нещо? – захвана момчето. – Защо носиш този обшит
в злато фес, а не калпак като всички други? Речи за какво хвана калъча?
Алтънлията се усмихна.
– Дълга е тя приказката, ама щом ти се слуша.
Христо се намеси:
– Кажи, кажи, Стояне, то без друго няма какво да правим, освен да хортуваме и да
правим планове и фишеци.
– Ами кога бях млад момък, – захвана Алтънлията – пасях стадото на един бей. Сви-
рех с кавала на ставане и на лягане. Не знам в мен ли, в кавала ли, се влюби жената на
бея. Когато нощем по месечина надуех кавала и от медните му звуци всичко живо при-
тихваше, тогава идваше и хубавата туркиня и оставаше при мен до заранта, докато де-
белият ѝ мъж спеше като прасе. Един ден, в знак на обичта си към мен, тя ми подари
този фес, обшит с рубета и ермелици219. Но скоро беят разбра и реши да ме погуби, като
изпрати двама гавази да ме съсекат. Издебнах ги, като разбрах за какво идат, и ги убих
двамата. Сетне вземах конете им, оръжията и хванах Балкана. Та затуй го нося, момче,
спомен е, пък и свикнах вече толкоз с него, като че ли е част от мен. А за калъча що да
ти река? Кога излязох в Балкана бях млад, чудех се накъде да хващам. Тогава, брате,
дойде новината, която ме накара да хвана калъча и да не го пусна до ден днешен. Брата
ми, родния ми брат бяха погубили османлиите! Така се почна с хайдутлука и няма да
спре, дорде не склопя очи.
Дамянчо засвири с гайдата, песента беше жална, като че ли идеше от най-голямата
мъка на поробения български род.
Вълчан се бе нажалил и гледаше в една точка, спомняйки си за много от нещата през
изминалия живот. Явяваха му се пред очите и жена му, и близките, като че ли бе наяве...
Христо също бе притихнал. Имайки почти една съдба с Вълчан, той слушаше песента,
а очите му бяха потънали в мъгла. Нещо в гърлото му бе заседнало...

219
Ермелик – златна монета, жълтица
128
 Попът бе свалил калимавката си и дългата му коса падаше на черното расо. Щом ста-
ваше въпрос за мъка, и той не бе по-назаде, ама кой можеше да върне времето. Мартин
не дочака да свърши песента и прекъсна Дамянчо.
– Остави тази, мойто момче. Захвани Вълчановата, че да се хванем за калъчите.
Много се застояхме ний, без да ударим някой бей или чорбаджия, изедник, та да утихне
малко мъката!
Един ден, беше по Коледа, дойде новина – един от Христовите хайдути научил, че
русите влезли в Добруджа.
Хайдутите се бяха въодушевили, надеждата, че най-сетне нещо ще се случи, бе обх-
ванала всички. Много дни и нощи минаха в трескави разговори за това какво би станало
през пролетта. А тя вече наближаваше. Времето взема да се стопля, керванджиите се
размърдаха, а новина за война отсам Дунава не идеше...
Една нощ Христо посрещна пратеник, който бе изпратил в Русчук. Но новините не
бяха добри. Войските се бяха окопали и не предприемаха нищо.
Христо войвода пръв наруши тишината.
– Може да чакат какво ли не? Ама аз не мога да чакам веки. Трябва там да ида и ако
става мурабе, в него да умра. То и без туй веке съм за оня свят. Ако ли пък не...
Не довърши. Вълчан стана и погледна Христо в очите.
– Бай Христо, ти си ни като баща. Но искам едно да ти река. Ний с тебе и Стоян не
можем да влезем в бой на открито, в равнината. Там, дето, ако е рекъл Бог, ще се срещ-
нат руси и османлии. Можем в проходите да удряме обозите, керваните и да пречим на
турците, и да помагаме на русите. Искам и друго да знаете, не ми аресва нещо тази ра-
бота. Много се застояват войските, без бой. Чини ми се, че по-навътре от Дунава няма
да влязат.
– Пепел ти на устата, Вълчане! – махна с ръка Христо. – На, на шейсет и шест години
съм ази, не ми се мисли да няма да мога да видя свободата. Или поне да падна мъртъв
за нея.
– То – да умреш – винаги може да стане, ама не е туй майка му – намеси се Алтънли-
ята. – Вълчан е прав, бай Христо. Не можем удари войската с няколко хайдушки дру-
жини. Нали видяхте какво стана преди, що войска бяхме сбрали. Бяхме изгонили тур-
ците от цялата югоизточна част на България, и то за няколко години. Ама още са силни
османлиите, лесно няма да се дадат, затуй и русите чакат сгода...
– Аз, побратими, съм решил! С четата тръгваме веднага, щом получа хабер, че русите
са отсам Дунава. За вас не знам?... – отсече Христо и седна.
Вълчан помълча, помълча, па захвана:
– Аз мойта воля не налагам на никого от вази. Ама знайте едно. Едно е русите да
влязат в Молдова и Влашко и друго нещо е да вдигнат мурабе в България. Щото ако
изгонят поганците оттука и са отишли до пролива. А там не са само турците, и французи,
и англичани имат око за него! Тъй че трябва умната и русите го знаят. За такова нещо
трябва много пара, трябва сила...
– Все за нази ли ще е така? – ядоса се Христо. – Сърбите се надигаха, гърците – също,
само за нас няма слънце да изгрее, мамка му...
– То само с надигане ако става? – поклати глава Вълчан и се намести по-удобно на
нара. – Ний малко ли се вдигнахме заедно с малките султани и кърджалиите? Какво
стана? Хиляди избити, села опожарени и продадени българи. Обезлюди се цяла Югоиз-
точна България. Погром след погром, теглило нечувано. Силна е още Портата, трябва
голяма друга сила, като Русия, да удари и ние да помагаме, туй е цаката им. Инак само

129
можем да мъстим и сбираме пари за мурабе. Така мисля аз и тъй я виждам работата.
Другото – бошлаф. А за сърбите и гърците остави. Какво има там – камъни и пущинаци,
а тук е рай. Какво няма? Затуй борбата за тази земя на кръстопът е люта. Ако не бе тъй,
отдавна да са ни оставили намира. А те искат рода пи, семето ни да затрият! Да не се
знае, че има българи, говорят за урум миллет, ристиян миллет, гяури, пред света. Мис-
леха я една, ама за толкова години не можаха да я свършат. Сега веки е късно, щото
лесно няма да им се дадем. Колко войни с Русия веки имат? Колко боища с нас и с
такива като нас? Въстания, грабежи? Отслабва Империята гаджалска и така ще е занап-
ред! Рано или късно ще се сгромоляса, изгнила е! Ама ще може да го види туй, кой то
му е писано, другите като нази може само да се надяват, че ще стане по наше време...
Попът се прекръсти няколко пъти.
– Дано да стане така, както казваш, войводо, – промълви той и очите му се навлаж-
ниха. – Като хортуваш тъй, сякаш всичко, дето ще става, е пред очите ми. Ех, да можеше
да го видим баре мурабето! Как бягат фесовете от земята ни, бащината...
Вълчан паметна ямурлука и излезе навън.
Стоян се усмихна.
– Не съм чувал аз тъй друг да хортува. Нашият побратим е бамбашка220 човек. Не знае
да писува, ама каквото каже, тъй става. Много акъл има Вълчан, бая напреде вижда
работите, а пък сърце и душа носи за десет юнака. Чиляк, дето рядко се ражда на тази
земя...
Попът пишеше нещо, а другите мълчаха, умислели върху думите на Вълчан. Стоян
погледна Мартин и го подкани:
– Пиши, попе, пиши, щото този чиляк не бива, не може да остане забравен! Такива
като нас много е имало и ще има, дето мъстят и хайдутуват. Ама като него са малко,
само чуй за какво дело е обрекъл себе си, живота си. Не му трябват алтъни, сараи, трябва
му голямо мурабе, за което да плати. Свобода му трябва, но не за него. Щото той я има
и сега в Балкана. Ако рече, в странство ще иде с тези многото пари, и живот ще си живее.
Вълчан, попе, е светец! Светец е!... Когато му свършат дните, требе да е тука изписан,
по стените, дето са другите светци! Ти, бай Христо, какво ще речеш, а?
– Прав си, Стояне, не само сега говори той така. Преди въстанието, кога се сбираха с
Инджето и другите комити и войводи, беше предупредил, че не можем се освободи
сами. Макар с нази да въстанаха малките султани със сеймените си и кърджалийските
орди на Кара Феиз, Дели Кадир, Токачията, Инджето и още много други. Вълчан каз-
ваше, че Империята е твърде силна и добре въоръжена, за да стане туй. Предупреди
всички ни, че малките султани след мурабето пак ще са си турци и пак ще пият сиро-
машка българска кръв. Ето, така и стана. А Вълчан е най-прав и трябва малко от малко
да го чуваме, макар да не ни се нрави, че няма да е веднага, а нейде във времето. Ето, аз
след някоя друга година ще сторя седемдесет години. Знае ли човек как ще бъде? Не са
много хората, дето на тези години могат да дадат пример пред всички. От лето на лето
човек отежнява и му става тежко и претежко. Затуй ми се чини, ей сега да се почва
мурабето, та да мога и ази в него да вляза с момчетата. Ако е рекъл Господ да е послед-
ната ми битка – тъй да е! Ама поне да съм опитал за последно...
Дамянчо се нажали от думите на вехтата войвода и подкара жалната. Гайдата плачеше
както целият български народ под робството. Скоро Алтънлията взема да приглася с
кавала, та чак до заранта...

220
Бамбашка – необикновен
130
 ***

Скоро гората се разлисти и един подир друг всички тръгнаха на уречените за сбор
места. Четите се сбираха отново, за да раздават справедливост в Балкана.
Този път Вълчан бе проводил хабер на всички войводи, които бродеха из горите, да
се сберат на Гергьовден, но не всяка на свойто си място, а да дойдат на сбор при голя-
мото римско кале. Там той искаше да им съобщи нещо много важно, за което малцина
бяха чували...
Точно на деня на Св. Георги, там горе в самото кале, се сбраха двайсет дружини. Коя
малка, коя голяма, ама всите бяха там. Откакто бе затулено въстанието, не бяха се струп-
вали толкова хайдути на едно място. По цялата дължина на калето, горе на равното, бяха
седемнайсет знамена на дружини, водени от мъже войводи, а пред тях – трите знамена
на войводи-жени. Както байраците, така и всяка чета беше гиздосана с най-новите и
хубави дрехи. Самите войводи – с дрехи от сърма и коприна, извезани със сребро и
злато, не само стъпваха напето, ами като че ли летяха между хайдутите. Като погледне
чиляк тези борци за свобода, сърцето му запява, като че не бе истина, а някой красив,
сбъднат сън...
Скоро към икиндия, кога четите се подредиха в кръг, в средата излезе Вълчан вой-
вода. Малко бяха тези, които бяха виждали страшилището на Балкана. Дели Курт, Кара
Курт, Кара Шейтан и много други имена, с които го наричаха турците, стоеше пред
повече от хиляда хайдути...
Той свали калпака си и се изпъна в цялата си мощ и сила. Огромното му мускулесто
тяло будеше възхита и страхопочитание у всеки. Войводата се огледа и високо заговори:
– Братя! Братя мои българи! Сбрал съм ви тук на този велик ден да ви кажа нещо,
което всеки от вас чака да чуе. Русите са влезли в Добруджа и скоро ще погнат турците
от нашите земи!
Като че ли гръмнаха няколко топа. Калпаци хвърчаха из въздуха, трещяха шишанета,
възгласило небето.
Скоро след това Вълчан махна и настана тишина.
– Та сбрали сме се не само хабер да ви сторя, ами и друго да ви река – продължи той. –
Тази свобода никой няма да ни я даде даром! Затуй ний требе да сме готови, да платим
на русите за мурабето и свободата, ако, дай Боже, ни донесат. Требе всяка дружила на-
есен, кога се разпускат хората, да проводи по войводата си по три товара злато. Било
пари, накити или друго, не по-малко от триста оки. Всичкото туй имане ще се прибира
на сигурно място, а кога дойде денят – не да се срамим и червим, а с чест да дадем дан
за тази свобода. Щото в мурабето ще паднат много руси, както и наши, ама ние ще мрем
за нашата свобода, а те за чужда. Умрелите ще оставят бая деца без бащи и то заради
нази. Ний требе да осигурим доживотна рента за тях и за вдовиците. Другото злато ще
бъде за царя руски, дето ще реши да ни освобождава. Щото за мене само ако платим за
свободата си, тя ще е наша. Другото, подареното, е бошлаф! Туй го хортувам да не
мисли някой, че войводата му го е намислил сам. За всичкото имане ще се писува ред
по ред и ще се знае колко, за какво и къде е дадено. Ако някой от вази му сече умът да
оди из къра и горите, за да богатее и рахатува, от мене да знае, че няма да го бъде! Такъв
ще плаща по хайдушките закони!
Отвсякъде се чуха силни възгласи на одобрение, след което всички войводи седнаха
настрани да уточнят работите. Дружините метнаха чеверметата и сборът им отиде три

131
дни и нощи.
На четвъртата заран всички се пръснаха, кой откъде бе дошъл...
Три лета хайдутите обираха хазни и пощи, кервани и бейове, пращаха товарите, а
Вълчан ги трупаше в калето. Много имане сбраха хайдутите, ама хабер за мурабе не
идеше.
Едва на четвъртото лято, кога четите се канеха да се пръскат за зимуване, дойде хабер
от Христо войвода. Той бе край Дунава от пролетта да сбира съобщения и да дебне обо-
зите на турците, та тъй да помага на русите. Та Христо прати хабер, че мурабето се бе
захванало през септември. Руските конници връхлетели турците и казаците натръшкали
като любеници акънджиите221 и черкезите по полето. Турската войска била разпиляна
и избита до крак до село Батин222.
Туй беше едина хабер. Когато чакаха другия, за да знаят къде и те да ударят, той
дойде, но сломи всички. Беше подписано примирие и русите по-далеко от Дунав не вля-
зоха...
Вълчан затули входовете на калето, постави капани, натегна кюскиите223 и на главния
вход изкова трон. Туй бе нишанът, откъдето можеше да се влезе за пари. Над тропа
отвътре на входа изкова орел и разпусна четата да зимува...
Войводата тръгна с Фатмето и попа Мартин за морето. Кога стигнаха една заран на
Агликина поляна, под връх Вратник, дето бе едно от сборищата на хайдутите, се срещ-
наха с Христо войвода. Той яздеше коня си, следван от двама негови хайдути. Вълчан
едва го позна. Христо не мязаше на себе си, от несгодите и лутането преди Батинската
война. Беше се стопил, прежълтял, кашлица късаше дробовете му. От жилестия като
каиш войвода не бе останало нищо. Не само здравето и тялото му боледуваха, а и самата
му душа. Тя бе болна от тъга, че русите не продължиха напред, а спряха незнайно докога
при Дунав. Една надежда на вехтата войвода се бе стопила безвъзвратно...
Когато съзря Вълчан, той се усмихна, доколкото можа, и го прегърна.
– От мене толкоз, побратиме! Аз веки не ще да мога с хайдутлука – след което се
закашля дълго.
После погледна Вълчан и го потупа по рамото.
– Ти требе да хайдутуваш и вместо мене!
Очите на стария войвода бяха овлажнели. Соколът от Сакар, Странджа и Балкана
беше кацнал на земята, беше се предал пред старостта и болестта...
Вълчан продължи към морето с жена си Фатме. Това лято на Енювден попът ги венча.
Смяташе войводата да се предрешат в турски дрехи с Фатмето и да изкарат зимата в
Цариград. Искаше Вълчан да научи повече за положението между Русия и Портата, а и
хазните откъде ще минават идното лято.
Попът хвана с Христо към Вакъфския манастир, и той като вехтата войвода нямаше
къде да се дене през зимата. Там щеше да бъде до пролетта, когато за него щеше да
дойде Вълчан... Мартин виждаше, че Христо бе западнал, но не само тялом, а и духом.
Надеждата му, че ще има голямо мурабе, се бе изпарила. Вместо война, имаше няколко
сахатя битка и туй то. Край Батин останаха много гаджали да вмирисват полето, но с
това робията на българите не свърши. Турците дваж повече се назлобиха на раята и на
комитите, дето помагаха на русите. Макар четите на Вълчан, Алтън Стоян, Драгул и

221
Акънджии – леки конни части, принадлежащи към авангарда на османската армия.
222
Битката при Батин е една от решителните битки в Руско-турската война от 1806 – 1812. Провежда
се в района на село Батин и устието на река Янтра
223
Кюския – тежко желязо
132
другите войводи да бастисваха обоз след обоз, керван след керван, зулумлуците на аму-
джите не спираха. Все се намираше някой бей, султан или сейменбашия, който да беснее
и безчинства в села и градове далеко от Балкана. Вълчан беше най-лют и налиташе с
дружината си като рояк оси. Дето минеше – ни турчин, ни чалма оставяше, а тези, дето
поругаваха българското, плащаха най-много и с най-скъпото си.
– За бесни кучета гаджалски ще има бавна, мъчителна, кучешка смърт! – така казваше
той, когато се налагаше да мъстят на някой изедник.
Войводата нямаше място по тялото си, дето да няма белег от рязнато, ударено или
пробито. Но раните му все бяха леки, макар че беше влизал в много боеве, дето се се-
чеше и лееше кръв като поток. Някогаш цървулите му, навоите му бяха прогизнали от
кръв, дето газеше из труповете на турците и макар да ги киснеше със сахати време във
вировете, пак удряха на леш. Ама мурабе беше туй, не шега работа, бой след бой, дето
ръцете и душата ти се умарят да сечеш и гърмиш. А за сечене глави колкото щеш имаше.
Винаги някой турчин си мислеше, че е по-велик от Аллаха си и може да прави с раята
каквото си поиска, без някой да го спре. Точно на таквизи Вълчан се гневеше най-много.
Кога се чуеше за разбеснял се турчин, той вдигаше всички и може през две планини в
трета да иде, но гаджалът проклинаше деня, в който се е родил...
Веднъж дойде хабер от мелничаря Вуто от село Малхама, че Ристем Сулак и Руфат
ходжа беснеели из тамошните села като зверове, потурчвали българското население.
Мелничарят дочул за погромите на двамата гаджали от селяни, дошли да мелят на во-
деницата му. От това, което му разправяха хорицата, старият човек се бе трогнал много
и, знаейки как да намери Вълчан, го стори. Турците ходели с четирийсет гавази от село
в село и от къща на къща. Всеки, който не приемел исляма и откажел да сложи феса и
чалмата, бил отписан. Всичко туй го правели гаджелята за кефа си и за да всяват страх
сред българите.
Ама де да било само туй, а то след мъжът обесен или обезглавен пред портата за на-
зидание на другите следвало съсичане на децата, ако са мъжки и по-големи. Жените и
женските рожби – на синджирите за продан, както и малките момченца до пет годинки.
След това покъщнината и добитъкът се изваждали за хаирсъзите, а къщата се палела от
четири страни. През нощите се носели писъците на жените, насилвани и пребивани от
разбеснелите се сеймени.
Вълчан отново бе свъсил вежди и леко поклащаше глава, слушайки за поредните пог-
роми на турците. Войводата имаше рана на гърба от ятаган и не бе още зараснала, но
това не го спря. Още по икиндия вдигна четата и хайдутите го последваха до един.
Вълчан яздеше толкова бързо, като че летеше. Знаеше той, че колкото по-скоро удари
гаджалите, толкова повече живота ще спаси. Два дена отне на хайдутите, дорде стигнат
селата. А там една гледка – сърце да те заболи, глава да ти се замае. Пушъци, тлеещи
въглени, мирис на изгоряло човешко месо. Чернилка, пустош доде ти гледат очите. Тук-
таме на някой вратник висят обесени мъже, останали само опушени, щото огънят не ги
бе стигнал. На мегдана, дето е бил, дръвникът прогизнал от кръв. Навсякъде тишина,
покруса, мъртвило. Сякаш бе дошъл краят на света.
Вълчан бе свел глава и държеше калпака си в ръце. Бавно премина през някогашното
село и се отправи към другото. Там гледката бе същата. В три села погромът беше пълен.
Страхотии, дето акъл да ти зайде. Полуобгорени тела на жени, мъже и деца бяха изт-
ръшкани в пепелта. Попът не спираше да се кръсти, виждайки зловещата картина. Беше
вече по икиндия, когато стигнаха до последното съкипясано село. То още догаряше,

133
пушеците се виеха високо и Вълчан догади, че гаджалите са нейде наблизо. Затуй по-
бърза по пътя и скоро, може би след сахат време, застигна турците. Те караха голям
керван, повече от сто коли, претъпкани с грабено от погромените села. Пет колони роби,
оковани във вериги, едвам пристъпяха с окървавените си крака. Писъци на жени и деца
ехтяха надалече, като отчаяно зовяха Бога за помощ. Турците яздеха около тях на коне
и биеха с бичовете си всеки, който се забавеше малко.
Вълчан бързо раздели четата на три. Две групи по тридесет хайдути тръгнаха да зао-
биколят през гората от двете страни на турците. А той с още толкова души остана под
хълма да чака сгода. Четвъртото село беше близо и той нямаше намерение да го оставя
на разбеснелите се гаджали. Мина се сахат време, дорде се върне съгледвач и да донесе,
че хайдутите са около селото и чакат знака на войводата си. Вълчан не чака нито миг.
Турците, улисани сред прахоляка, не разбраха откъде им дойде. Първите бяха посечени
край синджирите роби, без да разберат какво става – поради страшните писъци и викове
на жените и децата. Едва когато проехтяха първите гърмежи, турците се усетиха, че
нещо става. Вълчан сечете глави само с махане на саблето си. Хайдутите бързо отделиха
робите и кервана от сеймените.
Ристем Сулак с няколко души бе тръгнал да посреща хайдутите, но другите му хора
удариха към селото. Останал сам, той ги последва, като крещеше и псуваше да се връ-
щат.
Докато турците се окопитят, хайдутите с Вълчан изклаха всички керванджии турци,
дето караха талигите с грабеното. Ристем и Руфат ходжа бяха спрели сеймените си пред
сами селото и вече ги връщаха назад за бой, когато от двете им страни се спуснаха дру-
гите комити. Турците, виждайки дваж повече хора пред себе си, се повърнаха в бяг на-
заде към кервана. Там обаче ги посрещна Вълчан. Първом изтрещяха шишанетата на
неговите хайдути, чакайки турците в засада зад талигите със стока. Когато убитите коне
и хора, падайки, разпръснаха другите турци след себе си, хайдутите се врязаха помежду
им и започна сеч. Обградени, турците падаха един след друг под ножа. Ристем и Руфат
заедно с трима сеймени успяха да се отърват от заграденото и препуснаха към селото.
Виждайки, че главатарите им бягат, петнайсетината останали живи сеймени нахвърлиха
ятаганите си по земята и коленичиха с вдигнати ръце за милост.
Вълчан, видял, че Ристем и Руфат бягат, се впусна след тях, последван от десетина
хайдути.
Усетили турците и чули за зверствата, хората от селото се бяха изпокрили из гората.
Но виждайки битката, няколко мъже с вили и брадви препречиха пътя на турците точно
в началото на селото. Гаджалите, нямайки време за бой с тях, удариха през дворовете и
къщята. Ама там дувари, кучета, дорде се усетят, хайдутите ги сгащиха в двора на чер-
квата. Чу се само гласът на войводата:
– Главатарите да са живи!
Заповедта му се изстреля като гръм. После съсече двамата сеймени пред себе си и
махна към Ристем Сулак. Конят му се уплаши от хайдутина и се вдигна на задни крака.
Сабята на Вълчан почти отряза главата на добичето и то се просна на тревата, като за-
тисна Ристема. Ходжата и сейменът се опитаха да бягат през дувара, по конете им се
спряха рязко и те нападаха през главите им. Руфат клекна и се замоли, а сейменът се
криеше зад уплашения си кон. Вълчан слезе и подкара тримата пред себе си към мег-
дана. Там вече чакаха хайдутите с петнайсетте предали се турци. Всички бяха колени-
чили и искаха прошка и милост от войводата. Само че бяха сбъркали много. Вълчан
войвода не знаеше милост към никой, който бе против него и българите.

134
 Сигурно някой от турците се бе досетил, че това е Вълчан, или Дели Курт, както му
викаха те. Защото щом чуха как му думат хайдутите, нададоха панически вой. Сякаш
глутници кучета виеха от страх.
Вълчан подкара всички назад към изгорелите села. Докато освободят робите от син-
джирите им, той разпитваше всички турци за едно. Кой ги бе пратил да безчинстват?
Всички сеймени посочваха Ристем и Руфат, затуй войводата взема да разговаря само с
тях. Но единственото, което чу, бяха хленчове и молби за прошка и милост. После, не-
чувайки въпросите на войводата, двамата главатари панически се мъчеха да се откупят
с пари, злато, жени, сараи...
Вълчан гледаше турците, сега правоверните се гърчеха, усукваха се като червеи, мо-
леха за пощада. А само до преди няколко сахатя същите тези червеи бяха отровни змии,
убивайки е отровата си стотици...
Хайдутите бяха настръхнали, навъсени, очаквайки заповедта на войводата. А тя ви-
наги бе една – мъст, каквато всеки поробител заслужава...
Докато турците се опомнят, хайдутите започнаха да набиват главите на убитите сей-
мени на колове по пътя между изгорелите села. Тъй като не можа да изкопчи ни една
свястна дума от гаджалите, войводата накара да доведат хора от селото, които можеха
да разпознаят някои от останалите живи турци и да кажат какво са им сторили на тях.
Тъй като почти всички оковани българки и българи се притекоха, Вълчан ги нареди от
двете страни на пътя, а по средата започна да прекарва един по един амуджите. Когато
от виковете надделееше, че този, който преминава, бе бесил мъже по вратниците, би-
ваше обесен. За друг, че бе клал – биваше разсечен. Няколко бяха палили повече от дру-
гите, затова ги запалиха живи. Останаха само трима, освен главатарите, за които много
жени разправяха, че са насилвали в селата, но без да убиват. Затова мераклиите бяха
скопени, ослепени, а ръцете им от китките – отрязани. Занапред да могат само да каят,
без да пипат и насилват. Тях Вълчан пусна да си ходят и да разправят какво е станало.
Ходжата и Сулака гледаха като полудели. Това, което вършеха с раята неделя време, се
стовари върху им за няколко сахатя. Усещайки смъртта, Руфат ходжа с треперещ глас
разправи как Халил бей от Стамбул, дето бил на служба при султана Селим III, им за-
повядал да потурчват раята в този край и да карат роби за пазара. Всичко заграбено да
си е за тях двамата и за сеймените. Беят искал десетина моми, дето не са барани, за себе
си. Щял да ги запре в харема, а оттам мърдане нямало да има. Защото сараят му бил в
село Дуганджа, близо до Баба Ески, далече от зулумджии и комити. Скоро след това
Руфат ходжа бе скопен и пребит с камъни, сетне бе обезглавен и провесен на един дър-
вен кръст, побит на мястото, дето е била църквата в изгорялото село.
Башът Ристем Сулак стоеше на колене и се потеше обилно. Смъртта бе толкова близо
до него, че чувстваше дъха ѝ. Тълпата бе пред него, жени с разранени крака и тела, деца
със засъхнали сълзи и сополи, мъже с одрипани дрехи. Всеки от тях бе готов да го умър-
тви със зъби. Зулумлукът, който бе сторил той за неделя време, нямаше описване. От
китни селца Сулак Ристем бе направил пепелища, бе създал вдовици и сираци, бе уни-
щожил цели семейства, които мирно и тихо живееха в поробената си страна. Но освен
всичко това, турчинът бе създал и много нови комити, които щяха да тръгнат с оръжие
против Империята...
Вълчан застана пред него и го срита.
– Че ще те дера жив заради селата, не си го вади хич от ума! Че ще оставя тялото ти
на гаргите и свраките – също. Затуй викай, колкото можеш, на келявия си султан, да

135
видим дали мой ти помогне, амуджа! Щото то е много лесно да биеш, насилваш, уби-
ваш, гориш, когато си сред мирната рая. Ха сега, да те видя, гаджалино, колко си мъж,
а?
Хайдутите грабнаха турчина и го овесиха гол на едно дърво. Гаджалът целият се бе
опикал и вцепил от ужас. Когато Вълчан го разпра с ножа си, за да го дере, той обърна
очи, потрепера и издъхна.
– Много му дойде страхът на феса! – изрева войводата и се обърна към хората. – Така
трябва да мрат гаджалите, дето са дръзнали да дойдат по нашите земи. Всички вие под-
карвайте талигите и идете нейде в Балкана, там направете нови села и живейте сво-
бодно. Съберете всичкото оръжие от турците и се бийте, кога някой като този дойде, за
да ви потурчва, граби и насилва. Само тъй ще може България да я бъде. Аз клетва ви
сторвам, че този Халил бей ще го найда и главата му ще взема! Родовете на Сулака и
ходжата ще изтамазлъча каквото и да става! Туй е мойта си, Вълчанова клетва.
После хайдутите си тръгнаха, както бяха дошли. Когато навлязоха в гората, писна
гайда, чу се Вълчановата, подета от всички хайдути. Комитите пееха за своя войвода –
страшилището на Турската империя...
Лятото бърже свърши и дойде зимата. Вълчан стоя в Цариград две недели. Сетне,
като разбра от Емина за пощата и хазната, поразпита за войната с Русия все ония бейове,
дето се сбираха в кафенето. Когато времето малко се заоправя, с Фатмето тръгнаха към
Баба Ески да дирят Халил бей. Много му бе насъбрал войводата за селата и мислеше
тъпкано да му го върне...
Понякога в живота един човек с ум можеше да постигне повече от десет души. Затова
Вълчан, предрешен като турски търговец, бе решил да примами Халил бей с жена си
Фатме. Искаше да я предложи за продан и мераклията да я допусне в сарая си...
Така и сториха, когато стигнаха в Дуганджа. Лесно намериха гиздавия, обиколен с
високи дувари чифлик. Мълвата, че търговец от Влашко продава робини, се пръсна
бързо. При войводата дойдоха много мераклии, но цената ги отпращаше, въпреки кра-
сотата на младата зеленоока девойка. Талигата сновеше напред-назад, няколко вечери
останаха в хана край селото, но беят не дойде. Вълчан усети, че турчинът е умен и, макар
да бе в свои води, имаше едно-две наум. Очакваше войводата, че беят ще изпрати някой
човек от сарая си първом да огледа, да разучи, пък после, ако си заслужава, щеше да
излезе. Турчинът знаеше много добре какво бе наредил на солака и ходжата и сега се бе
скрил в дупката си и не мърдаше от там.
Вълчан бе тръгнал към Баба Ески, когато вестта за избиването на сеймените, потурч-
вали и грабили, пристигна във великата Порта. Чул за стореното, султанът веднага
прати голямата войска на Ибрахим бей и сейменбашията Кара Асан, да се разправи с
така омразния комита Вълчан, наричан още Кара Курт или Дели Курт. Султан Селим III
бе сигурен в Ибрахим бей, защото той имаше отсякани доста комитски глави. А сега и
наградата за Вълчан войвода бе голяма, нечувана досега. Все трябваше да се намери
някой да го издаде за толкова пара. За пъти по-малко са били поднасяни на тепсия ко-
мити, барабар с четите им.
Макар султанът и пашите да приписваха потурчванията и злодеянията на турците, на
шайка разбойници или черкези, орди чиито погроми над раята, турската власт уж не
одобряваше, дори бе забранила, бейовете знаеха, че са само кьор-фишеци224 и вършеха
зулумлуците си безнаказано.

224
Кьор фишек – лъжлива новина
136
 Затова, когато се разбра за случилото се от тримата сеймени, оставени живи от Въл-
чан, султанът се закахъри бая. Не толкова от това, че Дели Курт ги бе набил на колове
да всяват страх, не за това, че вземал око за две, а за смелостта му. Сал Курта отговаряше
единствен от комитите на безчинствата на турците със страховита мъст. Наказваше ги
така, както те наказваха българите. Само че те бяха правоверни и уж имаха право да
насилват, грабят, убиват, бият, потурчват. А той, Урум, Дели Курт, Вълчан войвода –
не! Султанът Селим виждаше, че нито един гяурин не предаваше комитата, макар зла-
тото да беше товари. Това не се бе случвало никога досега. Почеркът му при всички
нападения над турци се разпознаваше от всички заптиета в Цариград, дето се смятаха
за вещи в работата си. Хората вече вярваха на всичко, що се хортуваше за Вълчан, а
това не бе добре за турците в Империята...
Халил бей бе слушал много неща за Вълчан войвода, а самият той бе хитър, пресмет-
лив, лукав турчин. Историите за края на много бейове го караха да настръхва. А това,
че Ристем и Руфат го бяха издали като поръчител, го караше да се крие и от сянката си.
Вълчан седя неделя време, но по никакъв начин не можа да види Халил бей. На след-
ващата заран се качи с Фатмето в талигата и тръгна. Имаше работа с родовете на Ристем
Сулак и Руфат ходжа, беят можеше да почака...
Каруцата тракаше по разкаляния път. Тези дни времето се бе затоплило малко и през
деня замръзналата земя се отпускаше. Конете пръскаха кал с равномерния си ход. Въл-
чан седеше на дъската, а Фатмето – вътре под хасъра, с който бе покрита талигата. До
нея имаше заредени няколко шишанета и още толкова пищови. До хайдутина, пригот-
вено за стрелба, имаше друго шишане, а в силяхлъка му – два пищова и ятаган. Раз-
мирни времена бяха, не се знаеше кой откъде ще налети...
Тъкмо заизкачваха малка урва, когато отстрани по малък черен път се мярнаха трима
конници. Зад тях на разстояние яздеше четвърти. Вълчан ги показа на жена си и смигна
да се приготви. Фатмето грабна едното шишане, подаде два пищова до дъската на мъжа
си и зачака. Тримата приближиха, като двамата минаха отпреде, а единият остана зад
талигата. Четвъртият стоеше на стотина аршина и чакаше нещо.
– Стооой – прозина се едина гаджал.
– Накъде така си се разбързал? – захили се и вторият.
Бяха сеймени – нагли, уверени, самодоволни. Мислеха, че всичката вода, както во-
дата от снега, бе плитка.
Вълчан опъна калтърмите225 и конете спряха.
– Какво има, агалар? – запита той, като се престори на уплашен. – Да не търсите ня-
кой комита?
Единият гаджал се ухили, та чак кътниците му се видяха.
– Къде тука комити, бре ахмак? Тебе дирим! – изрева другият. – Нали си продавал
нещо скъпо? Ха, дай да го видим, може пък и да го купим, а?
Войводата държеше пищовите под рогозката, с която бе увит, и се засмя.
– Откъде ще имате вие толкова за такава стока, агалар? Защо само да я показвам като
маймунка на всеки?
Турците слязоха от конете и застанаха на аршин място от Вълчан.
– Абе, ний може да нямаме, ама този, дето ни чака ей там до тръните, има.
– Кой е той, агалар? Барем името му да знам. То се е видяло, че не аз, ами вий ще да
му я продавате, ама нейсе...

225
Калтърми – каиши за управление на кон
137
 – Ахмак с ахмак, на Халил бей не се продава робиня на негова земя! Тя си е негова!
Хайдутинът не чака и миг. Извади пищовите и ги насочи към двамата ококорени аму-
джи. Тогава от каруцата се чу гръм и турчинът, който бе зад талигата, падна в калта.
Турците се смаяха, неочаквайки това.
– Чакай, чакай, аркадаш! – замолиха се те пред пищовите на войводата. – Ний майтап
сторихме, не се хващай на всяка дума – заувърта единият, като леко провря ръката си в
силяхлъка.
Вълчан го гръмна в челото, както го гледаше милно-милно. Останалият жив сеймен
затрепера.
– Викай бея си тука! – просъска хайдутинът. – Кажи му, че сте ме убили и работата с
гяурката е готова!
Турчинът зарева като луд. Беят го чу, но беше далече, за да види и разбере нещо.
– Махай да дойде насам, че те гръмвам! – извика Вълчан на смаяния гаджал. – Махай!
Сейменът махаше с ръце и викаше колкото глас има на бея да идва. Но той седеше
там, където беше, и не помръдваше и метър. Тогава войводата слезе от каруцата и удари
турчина по главата с пищова, сетне го метна в каруцата. Бързо привърза коня му за ока226
и тръгна нагоре. Беят седя така още малко, после препусна след талигата. Чул два гър-
межа, беят си помисли най-лошото. Някой от хаирсъзите му със сигурност бе гръмнал
и търговеца, и гяурката. Когато стигна до убитите сеймени се спря, недоумяващ какво
се бе случило? Талигата бе качила урвата и се скри в равното. Тогава Вълчан яхна тур-
ския кон и бързо заобиколи. Халил гледаше убитите и не знаеше какво става. Докато
разсъди дали неговият сеймен е убил двамата и е вземал ханъмата, като е убил и търго-
веца, или се е разбрал с него и тримата бягат, хайдутинът излезе зад гърба му. Беят не
го видя и си остана с гръб, гледащ към урвата. Мераклията се колебаеше, когато отгоре
се чу гръм. Халил не искаше да рискува и ритна коня, като го обърна обратно, откъдето
беше дошъл. Но, за негова изненада, видя търговеца пред себе си. Той не чака, а пре-
пусна по пътя към Дуганджа. Вълчан се премери в коня и гръмна. Добичето се спъна,
после се прекатури и се плъзна в калта. Халил не се виждаше и войводата се приближи.
Като видя изцъклената мутра на бея, лежаща под коня, той се ядоса. Точно този, който
най-много трябваше да се мъчи, умря за нищо време. Хайдутинът взема силяхлъка му и
торбата жълтици в него и се върна при талигата. Там намери третия сеймен, убит от
Фатмето. Беше се разбудил гаджалът и търтил да бяга, а тя го гръмнала да не доведе
помощ...
Каруцата затрака отново по пътя и скоро се загуби в далечината.

***

Беше вече Гергьовден и четата се сбра на хайдушкото сборище. Няколко деня се сби-
раха юнаците и се пекоха чевермета. Който бе оцелял през зимата, бе тук, готов да лее
кръвта на поробителя. А това лето се почна набърже. Първом хайдутите удариха Мал-
хама и затриха родовете на Ристем Сулак и Руфат ходжа. Вълчан никога не забравяше
за казаното, а и тези го бяха изкарали извън кожата му. После четата удари два кервана
с роби и грабено и попиля черкезите, дето вършеха тези зулумлуци. Много глави наби
Вълчан из пътищата, много гаджали проплакаха...
Беше зноен ден и момчетата лежаха край реката малко под изворите ѝ. Горе, дето

226
Ок – част от каруца
138
беше главата на Черни Осъм, седяха трима съгледвачи и чакаха отнякъде да се зададе
турчин. От високото се виждаше пътят към прохода и никой не можеше да мине неза-
белязан.
Вълчан дремеше на пресекулки под букака. Изморен се чувстваше войводата, трета
нощ не можеше да спи. Щом затвореше очи, все един и същи сън му се явяваше. Мътна
река газеше и водата го отнасяше надолу, а от четата не можеха да му помогнат...
По икиндия един от съгледвачите донесе, че по пътя иде керван. Хайдутите наскачаха
и набързо го оградиха. Само че, освен кюмюр, нищо друго не намериха. Керванджиите,
за да се отърват, или така им беше казано да говорят, издадоха на четата нещо, което
бяха видели. А то не беше много за вярване. Няколко души от каруцарите забелязали
как отзаде им иде хазна. Не само че иде, ами и пазвантите не били много. Няколко къ-
рагалари227. Вълчан пусна кюмюрджиите да си вървят. После прати трима съгледвачи
да проверят издаденото, а четата се притаи в засада. След сахат време съгледвачите се
върнаха и разправиха, че хазната е Ловчанската и наистина има двайсетина турци на
коне. Само дето не иде по този път, а върви по равнината. На Вълчан не му хареса това.
Дето нямаше гора и се излизаше на открито, просто не бе за тях. Ама хазна бе това –
много пара носеха към Цариград гаджалите.
Затуй четата се спусна надолу и скоро излезе пред талигите и катърите. Хайдутите
заеха места дето пътят беше най-близо до гората и зачакаха. Няколко души гледаха от
по-високо за потеря към хазната, но не се виждаше нищо.
Още щом пропукаха първите шишанета, и турците удариха назад. Бягаха кърагала-
рите като уплашени кошути. А комитите набързо подкараха пет товара злато и още тол-
кова други джунджурии и платове по най-прекия път към Балкана...
Войводата бе мрачен, настръхнал, като че ли не злато, а кюмюр бяха вземали. Яздеше
най-отпреде той, но нещо го бе стегнало и не му даваше мира. Много лесно бастисаха
хазната и това не му излизаше от ума...
Яздеха сахат време, когато пред тях се показа аскер. Отстрани също сеймени, черкези,
башибозук колкото щеш. Турците тръгнаха да ги ограждат, когато Вълчан извика:
– Сечете с товара нагоре, аз ще гърмя отзаде и после ще ви стигна. Не се спирайте,
щото ако ни оградят, туй ще да е с нас...
Десетина души загърмяха с войводата си по аскера и той се спря. Турците налягаха
по тревата. Два сахатя бяха минали, откак Вълчан отпрати и десетимата след товара с
другите и гърмеше сам. Турците едва тогава се усетиха, че срещу им гърми сам човек,
а не цяла чета. А войводата гърмеше бързо и само на човек. Що сеймени натръшка по
земята! Вече бе привършил фишеците и взема да се оттегля към скалата, когато го обг-
радиха пехливаните на Кара Асан. Самият той крещеше като луд, че го иска жив този
комита. Инак ще сече глави...
Вълчан стискаше саблето и кривата кама в ръцете си и сечеше и мушкаше коджаме-
мелиите наред. По едно време гаджалите се дръпнаха назаде, а войводата прескочи ка-
мъните и хвана по дола. Но отвсякъде наскачаха пехливани, затиснаха го и го овързаха
като пашкул. Още щом писнаха зурлите, четата, която бе далече от мястото, разбраха,
че с войводата им бе свършено. Като оси хайдутите се втурнаха назад, но беше много
късно. Двестата конника бяха отвели Вълчан далече – при голямата войска на Ибрахим
бей в равнината под боазите. Редовна войска повече от две хиляди души бе там на бивак,
без някой да я бе угадил от хайдутите.

227
Кърагалар – командир
139
 Ибрахим бей седеше на сянка и гледаше заловения комита. Кара Асан вървеше напе-
рен напред-назад и хвърляше кръвнишки погледи към Вълчан.
– Кой е този? – запита беят Асан.
Той вдигна рамене и отсече:
– Ами комита гяурска! Да му режем главата и туй то!
– Чакай! Чакай, то за главата му е най-лесно, ако е просто комита, панта228. Ами ако
е Кара Курта? Някои пък му думат Дели Курт, а по гяурски Вълчан комита? Та колко
казваш правоверни затри?
Кара Асан наведе глава.
– Колко, колко – много затри гяуринът. Може би повече от трийсет души.
– Ашколсун, ашколсун – затюхка се беят. – И ти искаш да го затрием без да разберем
кой е? Ами ако е този, дето се съмнявам? Знаеш ли колко дава султанът Селим III, Аллах
да наспори годините му, за Курта. Като го гледам, този ще да е! Тъдява върлувал, много
правоверни е изтропал като днеска. Той ще да е!
– Да го поомачкат малко моите пехливани, пък може и да каже кой е, а? – запита Кара
Асан и се усмихна.
– С бой, казваш, а? А като го гледаш този пред мен, мислиш ли, че ще ти каже нещо,
дори и да го убиеш, а? Никакъв бой! Вържете го здраво в шатрата! Сложи един часи
вътре и един вънка. Никой освен мен да не влиза при него. Ако е Вълчан комита, Курта,
кога ще вземем парите за него, друго не мисли. Султанът сам да си го пече на чеверме!
Асан направи кисела физиономия и раздразнително отвърна:
– Виж, бей! Този тук комита ли е? Панта ли е? Уби трийсет правоверни, без да има
ни един ранен. Когато казах, че го искам жив, пехливаните се хвърлиха в дерето към
него, а той разсече двама от раз. Все едно режеше дини, а не хора. После с камата наръга
Мехмед Коджакафалията, че го разпра до гушата. Девет пехливана се метнаха връз него,
дето ако стиснат камък, вода ще пусне и едвам го вързаха. Като за малко отново да го
изтърват. Сега, когато е тук, вързан, ми казваш да не го барам, не даваш с бой. Ами
тогава иска Мюмюн Алтъколача да го разпита без бой, с малко огън но краката, даже
няма да личи, а? Ние с тебе ще бъдем вътре в шатрата, ако нещо се увлече, ще го спрем.
Но съм сигурен, че на него ще каже кой е. Никой досега не е мълчал, и той няма!
– Тъй да бъде, Асане! Ти го хвана, твойте хора изби, хазната под носа ти отвлече, сега
ти го разпитай! Но до сахат време не ти ли каже дума, няма да го бараш вече! Туй е то...
Войската се бе струпала около огньовете, на които се печаха петдесетина овни. Зур-
лите сечаха въздуха, приглушаван от думканото на тъпаните. Турците нямаха понятие
кого бяха заловили, но имаха страх от страшния комита, макар да беше овързан като
пашкул. Никой не го доближаваше на няколко аршина, дори не смееха да го погледнат
в очите, а само клатеха глави и цъкаха с почуда. Скоро закараха Вълчан в шатрата и
повикаха Мюмюна. Дребният гаджал изпитваше кеф да мъчи и да пита гяури, не един
и двама комити бе уморил от бой и горене. Само че сега пристъпи боязливо в шатрата
и изгледа изпод вежди хайдутина.
Кара Асан го бутна.
– Хайде бре, Алтъколач! Какво се бавиш?
Мюмюн изгледа бея и Асан и рече:
– Чух, беим, един от нашите да казва, че при съгледвачите, дето отидоха при моста,
имало човек, дето е виждал Кара или Дели Курт, дето му викат. Та този бил с керван,

228
Панта – престъпник, пройдоха
140
когато комитите на Курта ги извардили и разбили. Той бил ранен и останал жив изпод
двама убити, но видял добре комитата. Все за него говорил, щото страх брал там – за
петима.
Беят поклати глава.
– Ееее, Асан, значи утре ще разберем кой е този. Заранта съгледвачите ще са тука и
този...
– Халил се дума, беим, – подсказа Мюмюн. – Халил ще ни разкаже някои неща.
– Защо да чакаме заранта, беим? – запъна се Асан. – Аз дума давам, че Алтъколача за
сахат, както се разбрахме, ще накара комитата да говори.
Беят се усмихна:
– Ама инат си като магаре! Само че аз на дума не вярвам. Торба бешлици229 слагам, че
няма да говори, а ти ще сложиш две, ако смяташ, че за сахат време ще говори.
– Става, беим! Става! Хайде, Мюмюн, давай, че бешлиците на бея са сладко нещо.
Алтъколача излезе и скоро се върна с крина, пълна с жар. Живите въглени светкаха в
тъмното, лъхани от лекия ветрец. Вълчан бе вързан здраво за дървото, което бе в средата
на шатрата и Мюмюн изсипа жарта върху цървулите на войводата. Краката му се пок-
риха до над глезените и замириса на изгоряло. Вълчан се надигна и успя да отърси въг-
лените от навоите и стъпи с цървулите върху жарта. А от пушека турците не видяха
това. Дебелите неощавени цървули пазеха от въглените, но навоите пламнаха.
– Гаси го, Мюмюн! – извика беят. – Няма изгорял да го карам в Стамбул.
Алтъколача затупа с чалмата си огъня и го угаси. Но скоро и цървулите пламнаха.
Турчинът угаси и тях и издърпа жарта изпод краката на войводата, като я остави около
него. Беят и Асана гледаха като изумени. Комитата бе свъсил вежди и гледаше страшно,
но не издаваше и звук. Миризмата на изгоряло ги накара да излязат. Мюмюн не успя за
сахат да накара комитата да проговори и излезе от шатрата, плувнал в пот – все едно, че
него бяха горили и мъчили.
– Корав гяур ей, корава гад! – изсъска той и вдигна рамене към Асан. – Ако имах още
сахат време...
– Беят ми взема две торби бешлици заради тебе, които ти ще ми върнеш! Ако искаш
да връщаш четири – давай!
Мюмюн наведе глава.
– Ама, аз...
– Млък! – сопна му се Асан. – Сахат го гори и нищо, амсалак. Сега да ти дойде акълът
на място, бешлиците.
Беят изпроводи двамата да се карат край огньовете и постави часи вътре при Вълчан.
Пред шатрата сложи втори и се прибра в своята шатра...
След сахат време отново се върна и донесе парче месо от чеверметата и го подаде към
Вълчан, но той извърна глава.
– Боли те, нали? – погледна го Ибрахим. – Затуй не ти се яде и пие, ама утре ще се
разбере кой си, като се върнат съгледвачите. Ако си Курта, ще ми донесеш много пара
и няма да дам на никой да те бара. Ако не си, може да те пусна, ако ми дадеш дума, че
ще се откажеш от комиталъка. А и юнак си, мъж си, аз уважавам таквизи, макар и да са
гяури...
Беят излезе и заповяда на часите да си гледат работата, нищо че е вързан и че са сред
толкова войска...

229
Бешлик – пара
141
 Вълчан се бе превърнал на камък, от болката в краката си и от злоба мускулите му
пукаха от напрежение. Мъчеше се той да охлаби тасмата, с която бе стегнат около дър-
вото. Няколко сахатя напряга цялата си мощ и сила българинът и към полунощ възелът
се охлаби. Часовоят бе седнал пред него и дремеше. Така се беше натъпкал амуджата с
овнешко, че прехъркваше на пресекулки. Ту заспиваше, ту се килваше встрани и се съ-
буждаше.
Вълчан се отвърза, леко махна тасмите от себе си и пристъпи напред. Краката го бо-
ляха, но можеше още да се държи на тях. Бързо сграбчи часия за шията и го вдигна, та
краката му се замяткаха във въздуха. Скоро турчинът хвана към Аллаха си, а войводата
му взема пищовите и камата. Сетне леко погледна навън, но не видя втория. Бързо се
показа и тръгна към белия кон на бея, който бе вързан за шатрата му. Отвърза го и му
се метна на гърба. В този момент от шумата се показа вторият часи, като си оправяше
потурите. Турчинът се барна за пищова, но хайдутинът го изпревари и гръмна. Аму-
джата се свлече, а Вълчан препусна в тъмното към Балкана...
След изстрела настана суматоха, наизскачаха сеймени един през друг, ама комитата
го нямаше, само двата трупа на часите казваха какво се бе случило...
Никой от четата не спеше. Фатмето плака цяла нощ, а хайдутите бяха посърнали, ся-
каш мана ги бе маносала. Всички смятаха войводата си за мъртъв и треска ги тресеше
от тъга и злоба...
На другия ден къде икиндия часито, който бе на пост горе на зъба, дойде при четата
ококорен и преглъщаше без да може да говори, а показваше надолу нещо. Хайдутите
наскачаха с извадени ками и пищови, мислейки, че потерята иде към тях. Когато стиг-
наха урвата, видяха чудото. Войводата им се връщаше на бял кон, весел, като че е бил
на моабет, а не в плен. Фатмето скочи от камъка връз него, че чак го катурна от коня, а
той се смее, та чак очите му влажнеят...
Попът взема да се кръсти, като го пипаше да се увери, че наистина е жив и здрав.
– Жив те оплакахме, войводо, – с треперещ глас промълви той. – Ама има Бог с нази,
пощадил те е, защото делото ти е право...
Хайдутите видяха, че краката на Вълчан са обгорели, та го вземаха на ръце и го пре-
несоха в пещерата. После се започна с промиването на раните с тетра, а двама яхнаха
конете, за да доведат билерин...
Много дни изминаха, докато войводата се оправи напълно, от боя и горенето. Но нито
билките, нито мехлемите му помогнаха така, както малко изворче с миризлива вода,
която никой и нищо не пиеше. Вълчан си бе потопил краката в него, след като не мо-
жеше да понася сърбежите на зарастващите рани. Още от първия път усети как водата
сякаш отне всичко – щипене, парене, сърбене и за неделя време от изгорялото останаха
само белези. От този ден нямаше хайдутин, който да не носеше от лековитата вода в
мехче със себе си. Всяка рапа, всяка драскотина поливаха с нея...
Много пъти разговаряха за случилото се в бивака на турците и всеки път им се стру-
ваше по-невероятно как войводата се бе освободил и избягал. Вълчан също не можеше
много да им каже, само белезите по китките от въжетата говореха за страшната сила, с
която той бе разхлабил възлите. Волята за живот, ненавистта му към турците го бе на-
карала да стори невъзможното. Сега на ред бе разплатата, мъстта, която вземаше връх.
Хайдутите чакаха само заповед и щяха да последват войводата си накрай света...
Тези години се случиха много неща в Империята. Вълчан обичаше неразбориите на
турците и отиде в Цариград през зимата и с очите си видя края на Селим III. Еничарите
бяха вдигнали бунт и искаха за султан да сложат Мустафа IV. Това накара сераскерът

142
на Дунавската армия-русенският аянин Мустафа Байрактар да тръгне с армията си към
Цариград и да удари еничарите. После, ако е рекъл Аллах, да върне на престола Се-
лим III, Мустафа Байрактар бе привлякъл към себе си и последния кърджалийски гла-
ватар Балталъ Емин ага от Хасково. Двамата влязоха в Цариград само със стотина кон-
ника, като уж признават новия султан Мустафа IV и искат да окажат уважение към Ве-
ликия везир Кабакчиолу. Еничарите се подлъгаха и още щом се показа везирът, няколко
от аскерите на Мустафата го съсякоха на мига. Докато се опомнят еничарите, конниците
влязоха в града, а с тях и цялата армия на Емин и Мустафа. Само че всички закъсняха с
влизането в стария сарай зад вратата на щастието лежеше удушен Селим III. Превзел
града, Мустафа Байрактар провъзгласи за султан втория племенник на Селим III Мех-
мед II. Осемнайсетгодишният момък пък обяви над трупа на Селим III за Велик везир
Мустафа Байрактар. Скоро след това еничарите отново вдигнаха бунт, за да качат на
престола Мустафа IV, но не успяха и Махмуд II нареди да убият Мустафа IV. Всичко се
нареди за Мустафа Байрактар и хората му, а за Емин ага не остана нищо. Той си тръгна
с осем хиляди кърджалии от Цариград, като помете и ограби Силиврия, Шаркьой, Ро-
досто, Гелибол, но там го срещна Мехмед Али паша с двайсетхилядна армия и го разби.
Макар и победен. Емин ага успя да се спаси с бая нефери230 и се прибра в Хасково.
Турците бяха забравили за четите, не това ги плашеше сега, макар да бяха като букаи
за коня на Империята. Разбит бе и последният голям главатар на кърджалиите, но селата
и градовете български можеха само за малко да си отдъхнат, защото Секерджията бе
още жив.
Вълчан през тези години се би за сърбите. След победата над турците той, заедно с
хайдутите си, хвана към Влашко да помага на русите. Там го завари и вестта на Кара
Емин, чрез един джелепин 231, той му съобщаваше, че хазната за Цариград, заради неси-
гурните пътища из Балкана, ще тръгне от Варна по море. Там на пристанището винаги
имало много кораби, скафо232, гемии, каяци, мауни233, но Вълчан трябвало да търси Мех-
мед ага, той отговарял за хазната. За сигурност турчинът щял да я качи на гръцко тере-
кандини234 и заедно с други стоки на търговци да иде в Цариград. Емина се бе пошегу-
вал, че Вълчан е Кьоргьозлия и може да мине за всякакъв на кораба. Само да не тръгва
с пресрещане, трябва някой като него да бъде вътре и сам да подготви нещата, а хайду-
тите да чакат нейде по брега с лодките.
Тази година тръгна зле за четата. В сражение улучиха Димчо байрактаря и момъкът
умря одма. Хайдутите като един избраха за нов байрактар Стоян. Млад снажен момък,
който обичаше войводата си повече от брат. В боевете паднаха двайсетина хайдути, а
Фатмето се бе разболяла тежко. Простудила ли се бе или друго не се разбра, ама девой-
чето взема да линее, все кашлица я обземаше и очите ѝ сълзяха. Вълчан разбра, че в
Балкана не може да седи такава и я отведе в дома на Байчо билерина – негов ятак, да се
погрижи за нея. Сега мислите му сечаха на сто страни, а трябваше да мисли само за
едно – хазната. Там грешката, издаването можеше да бъде последно. До тръгването на
кораба с хазната имаше две недели време. Вълчан разбираше, че нещо не е в ред при
Байчо. Чувстваше тревога, беше сприхав, усещаше, че бе видял Фатмето за последно.
Още заранта яхнаха конете и четата пое назад към Балкана. Не се бе излъгал в това,

230
Нефери – вид войници
231
Джелепин – закупвач на добитък за клане
232
Скафо – вид кораб
233
Мауна – голяма лодка
234
Терекандини – вид бърз платноход
143
което чувстваше, билеринът го посрещна с тъга в очите.
– Три пъти хабер ти провождах, Вълчане, – захвана той. – Момичето ти не е никак
добре, отива си, бере душа завалийката. За тебе все бълнува, все едно си нейде и не знае
жив ли си, или не? Ама влез да я видиш барем жива, макар да не мой те позна.
Вълчан се наведе и влезе в ниската соба. На миндера – слаба, побеляла, лежеше жена
му. Той я хвана за ръката и заклати глава, а очите му се навлажниха.
– Тук съм, жено, тук – прошепна той.
Фатмето стисна силно ръката му и издъхна, като че ли чакаше само той да дойде.
Много нещо бяха преживели двамата, трудно бе човек да се отдели ей тъй от ряз.
Вълчан я взема и я отнесе в Балкана. Там я погреба под кичест дъб и изчука името ѝ
на голяма плоча, а до него летящ гълъб. Три дни стоя до гроба той, сетне се върна при
дружината, нажален.
– Все най-близките си погребвам. Няма ли вече и мене някой да ме прибере, а?
Попът бе навел глава и дългата му коса се вееше от вятъра.
– Пепел ти на устата, войводо, – продума едвам той и се прекръсти...
Четата хвана към Варна, а Вълчан изпрати хабер на брат си Костадин, че скоро ще му
иде на гости. Да каже на сестрите му да са хаберлии, кога се обади, да дойдат и те...
Когато стигнаха Айтос, дружината тръгна към „Света Параскева“, както се бяха раз-
брали. Там трябваше да чакат или него, или турци. Ако беше той – лесно. Ако бяха га-
джали, трябваше да ги избият и да им вземат дрехите. После да се върнат на кораба
вместо тях. Вълчан бе намислил всичко, не един и два пъти се бе престорвал на кюмюр-
джия, бей, сейменин, търговец, сараф и на какъв ли друг не. Затуй мислеше, че ще може
да издокара турците. Във Варна бе три дни преди да тръгне хазната. Поразпита той къде
е гръцкият кораб и, предрешен като турски моряк, оцелял след грабеж на пирати, се
качи на борда. Собственикът на кораба, гъркът Алексис, не бе там, той пиеше в хана.
Куцият турчин с превръзка на лявото око затупка с тоягата си по дъските на ветрохода.
Още щом влезе на бака235, го посрещна Мехмед ага. Дебелият турчин с бавни движения
изтърси чибука си и погледна окаяния моряк.
– Какво има, бре? – сопна му се той.
Вълчан, треперещ, взема да го моли да го вземе на кораба и да го откара в Цариград.
Заобяснява как разбойници, пирати, го ограбили и нямало как да се върне. Като все го
наричаше брат по вяра.
Агата не можа да разбере, че това е шмекеруване, и го прие.
– Ще помагаш, ако се наложи, иначе калъча ще е по тебе! – наежи се той. – А сега
слизай долу...
През нощта войводата пусна водата, дето бе за пиене от шестте бурета в трюма и
отново затвори пирусите236. На заранта пред кораба спря кола с кожено чергило. Еди-
найсет души, явно преоблечени сеймени, пренесоха хазната в големи черни сандъци,
шест на брой. Отначало сеймените се преструваха на търговци, но след като корабът
изду платна и запори водата, се закичиха със силяхлъци и с оръжие.
Корабът плаваше вече два сахатя, когато моряците се разтичаха из кораба. Явно ня-
кой бе видял, че в буретата няма вода. Алексис и Мехмед ага слязоха в трюма и се зве-
риха бая време откъде е изтекла водата, но не разбраха нищо. Двамата псуваха – еди-
ният на гръцки, другият на турски, но туй то. Моряците и сеймените тъкмо се бяха наяли

235
Бак – нос на кораб или лодка
236
Пирус – канелка
144
с хляб и солена риба и водата им бе нужна както никога досега. Няколко сахатя без вода
им се сториха неделя време и всички започнаха да се чудят как ще стигнат до Цариград.
Хаджи Алексис искаше да идат с лодка за вода от брега, но Мехмед ага, като чу, полудя.
Турчинът знаеше заповедта, знаеше, че ако някой я наруши и не занесе хазната в Цариг-
рад, какво става с него. Сахат ли, два ли още се придумваха грък и турчин без полза.
Тогава се намеси кьоравият237, куц моряк.
– Ага, – продума тихо той – каза да помагам, ако потрябва.
– С каквооо бе, мекере? – сопна се турчинът. – Да нямаш връзка с Аллах, че ще му
кажеш да завали, а?
– Не, ага, аз познавам този район, навремето бях чирак тук и знам къде има извори
далече от селата. Въглища товарихме за Стамбул.
Онбашията като чу, приближи Мехмед ага.
– Чу ли го, ага? Ако знае изворите, лесно е, ще идем няколко човека и ще донесем.
Агата се ядоса, беше в безизходица и не се събираше в кожата си. А сега един кьо-
пав238, куц, кьорав турчин ще трябва да го спасява.
– А бре, ти какъв не си бил? Мекере с мекере!
Гъркът погледна турчина и показа сеймените и моряците.
– Не издържат вече, ага.
Мехмед ага махна с ръка.
– Ела, брате по вяра, ела до мене. Ха сега кажи на този онбашия къде е водата.
– Аз ще ги заведа, ага, – отвърна весело Вълчан.
– Аааа, не! Ти ще седиш тука при мене и ако хората ми не се върнат, ще видиш Аллаха
много бързооо, от ей тази мачта – агата показа нагоре. – Обесвам те одма...
Войводата се усмихна:
– Ще се върнат, бре ага, как няма да се върнат, то кьорав като мен да си, ще видиш
изворите. Дето е урвата, под нея е гора, малка, там са три извора.
Шестима сеймени, барабар с онбашията, слязоха в лодката и загребаха към брега.
Хайдутите видяха кораба и сахат вече чакаха лодката. Когато сеймените слязоха на
брега с ведра в ръце и хванаха към дерето, комитите наскачаха и ги натръшкаха на пя-
съка. Бързо облякоха дрехите им, а тях навързаха по дърветата. После напълниха вед-
рата с вода и се качиха в лодката, като загребаха обратно към кораба.
Когато видяха, че лодката се връща, Мехмед ага и хаджи Алексис седнаха на въже-
тата да си отдъхнат.
Докато моряците се усетят какво става, хайдутите се метнаха на борда и избиха сей-
мените барабар е агата. После качиха сандъците на дошлите лодки с останалите хайдути
и пуснаха гърка да си върви.
Когато излязоха на брега, издавиха шестимата турци и ги оставиха да потънат в мо-
рето...
Цяла нощ пренасяха златото в пещерата хайдути те, а Вълчан не можеше да препие
на вода.
Хайдутите не спряха да сбират имане и да обират търговци по морето. Бяха ту рибари,
ту гъргърджии239, ту далянджии240, та никой да не ги угади. Когато едни почиваха из
гората и в подземията, други, но все една и съща бройка, излизаха уж за риба...

237
Кьорав – сляп
238
Кьопав – сакат
239
Гъргърджия – рибар-мрежар
240
Даленджия – рибар на далян
145
 Зимата, когато се разпръснаха хайдутите, Вълчан занесе дела на Емин ага в Цариград
и научи пак откъде ще минава хазната другата година. На Едикуле заедно със знатните
турци ядеше агнета и пиеше кайве.
Тази зима накара Кара Емин ага да му намери два топа, барабар с полетата, ама не
големи, ами такива, дето стават за лодките. Сетне турчин-топчия го научи как се гърми
с тях. Напролет войводата се върна с гемия, а в големите сандъци вместо подкови бяха
топчетата... Но не само за това отиде Вълчан в Цариград. Кара Емин ага знаеше само
свойто си. Златото, къщите, жените, постът, който заемаше, беше непрежалимо за него.
Войводата обаче бе друго нещо, в кафенето на Едикуле той не само слушаше за поло-
жението в Империята, ами отбираше коя от големите сили какво бе наумила. Нова война
с Русия се готвеше след примирието, ама нещо с французите не беше на добре. Вълчан
дочуваше туй-онуй и се правеше на будала241, ама беше разбрал, че не само Русия иска
Проливите. Англия, уж с Русия, ама все не се знае. А Францата подготвяше война е
русите и държеше османците да продължат войната, та войската да е заета с тях, докато
Наполеон нахлуе в тила им. Руският император Александър I пък искаше от генерал
Кутузов да победи във войната. А Кутузов хем искаше помощ от българите, хем не ис-
каше въстание да избухва в българските земи. Защото при победа там щеше да възникне
българска държава и положението за Русия, искаща Проливите, щеше да се усложни
много.
Вълчан слушаше бейовете и пиеше кайвето си, ама то едвам се цедеше между зъбите
му и заставаше като камък в гърлото. Той разбра, че скоро няма да има българска дър-
жава. Нищо не излезе преди години, нямаше да стане и сега. Големите държави си иг-
раеха хорото, без да жалят нищо и никой. Войводата за кой ли път се уверяваше, че само
с купуване можеше да има свобода, а след нея и държава, инак всичко бе бошлаф. Въл-
чан знаеше, че към Влашко се стичат много българи, барабар със семействата и доби-
тъка си. Искаха вече да не живеят на колене и да бъдат свободни в освободените тери-
тории. Много комити имаше там в Браила и Букурещ. Вярваха на русите и бяха готови
да мрат, без да знаят, че щяха да бъдат хвърлени ей тъй на вълците. Как можеше той да
им го каже, когато самите те създаваха вече войска. Българска, която наред с руската
щеше да се бие с турците.
Вълчан знаеше, че до година-две българите в Империята отново ще плащат с живота
си за кефа на големите сили. Затова той реши да спаси поне свойте си. Щеше да направи
грях, ако не стореше нещо. Прати войводата хабер на брата си Костадин и на сестрите
си да дойдат в село Ченге на уречен ден и час през есента. Който искаше да живее сво-
бодно, щеше да дойде, който не – да му бере гайлето тука...
Когато се върна с гемията през пролетта, Стоян байрактарят го заведе у тях. Беше още
рано за сбирането на Гергьовден и войводата щеше да му гостува. Кахърен бе Вълчан
за много неща, не виждаше как го гледаше сестрата на Стоян Лиляна. Тя не сваляше очи
от войводата, като че ли ѝ бе либе от много време. За две недели, докато дойде време да
тръгват с брат ѝ, тя се привърза много към него. Вълчан забеляза това, но не отвърна.
Много неща не можеше да прежали още, а и не обичаше да лъже.
Скоро дружината се сбра на „Света Параскева“. Смяташе войводата още една хазна
да хване по море, а сетне, когато гаджалите тръгнат да душат край брега, да хване Бал-
кана.
Така и стори, след като получи хабер от Емина кога и как ще мине хазната. Корабът

241
Будала – глупак
146
с алтъните бе причакан от четири лодки край Зехтин борун. С двата топа, сложени на
носовете на две от лодките, хайдутите успяха да ударят главната мачта и след като ко-
рабът спря, го атакуваха от двете му страни. Комитите наскачаха по палубата рошави,
брадати, със саби и ножове в ръце. Турските сеймени се бяха сврели в трюма, уплашени
от топовете, и не подаваха главите си навън. Вълчан нямаше време за губене, набързо
запалиха намотани въжета и парцали, които повече пушеха, колкото горяха и ги метнаха
в трюма. Бързо се разнесе миризма на горено и лютив черен пушек. Амуджите започ-
наха да излизат един подир друг, като се давеха от дима. Само че горе биваха разсичани,
или опушквани като дивеч. Докато се опомнят турците, всички бяха мъртви, барабар с
моряците и капитана. Хайдутите натовариха сандъците и стоките на лодките и се скриха
из крайбрежните скали...
Веднага след като слязоха от кораба, на него избухна пожар. За сахат време той изгоря
и потъна в морската дълбина.

***

Лятото бе отминало и хайдутите се пръснаха по родните си места. Вълчан чакаше

съдружника си по обири Кара Емин в своя хайдушки чифлик, уж собственост на Атанас
Чивга. Емин ага не закъсня и дойде в уговорения ден и час, доведен от Стефан чобана –
верен ятак на войводата. Емина не се задържа много, просто взема дяла си от ограбените
хазни и си тръгна. Вълчан разбра отново откъде ще мине златото за падишаха, а вестта,
която му донесе агата, го развесели. Нещо пак се бе замътило между Русия и Портата и
примирието нямало да издържи много. Същото му бе казал и Вълко Бимбела по прово-
дения хабер, като още го караше да иде зимъска във Влашко. Там в Браила го чакали
много от видните българи. Сборът им бил в дома на Георги Сливналията...
Вълчан разбираше смисъла на поканата да зимува в Браила. Той бе един от българите,
способни да доставят хора, оръжие и пари за народното дело. Това, за което той бе об-
рекъл живота си...
Още не бе паднал снегът, когато Вълчан почука на вратата, зад която бе домът на
Сливналията. Скоро на вратата се показа Вълко Бимбела, като гледаше ококорено.
– Ти ли си, бре Вълчане? – почти извика той. – Лелее, влизай, влизай.
Войводата влезе и отметна ямурлука. Под него блеснаха пищови, ками и ятагани. Ге-
орги Сливналията се показа и здрависа госта си. Сетне влязоха в стаята и насядаха около
огнището.
– Казвайте сега защо съм ви притрябвал! – усмихна се той и белите му зъби блеснаха
под мустака.
Вълко го потупа по рамото и погледна Георги.
– Ами ти сам знаеш, войводо, тука вече се сбраха много българе. Войска веке имаме,
смятаме с русите в мурабето да влезем и турците да колим наред. Ама оръжието ни е
старо, руснаците ни въоръжават с вземано турско, ама то уж оръжие. То повече ще
плаши нас като гърмим, отколкото тях. Та затова ни е думата, ако мо...
– Мога, Вълко, мога, само дето не знам дали да се меся в тази ни тюрлия. То нали
виждаш, ту се почва мурабето, ту се спира? Чувам тази сила се меси, друга напира, знам
ли?
Георги Сливналията поклати глава.
– Че е тъй, тъй си е. Само че, ако се почне без оръжие, нашите ще погинат нахалос.
Тука има много хора, дето ще дадат пари за делото.

147
 Вълчан сви вежди.
– За пари оставете! Злато, пари има за всичко. Не за туй е думата, за друго ви говоря.
Всички се страхуват от това – да не би да възкресим държавата си силна, та да почнат
да се допитват до нас. Тука е нещото, за което ви думам. Другото е колай работа... Мрем
толкова години, че сега ли? Тя само да се почне, ама аз нещата ги виждам по друг начин.
Големите атове се ритат, а магаретата като нас мрат. Мислите ли какво ще стане, когато
султанът разбере, че мирната му рая бяга в свободните територии и няма кой да дава
данъци и да работи ангария? Не знаете, ама ще ви река. Ще вдигне войската си и ще
удари русите. Не дай си, Боже, да ги разбие, чака ни отново погром след погром и всичко
върху ни ще се стовари. Затуй, ако ще се тръгва, трябва българите наедно, всички да
ударим гаджалите. Русите ще срещнат войска с войска, а ние – отзаде, отстрани, из про-
ходи и чукари, кой откъдето завърне, трябва да се бие като за последно. Инак, думам,
братя, спукана ни е работата.
– Нали за туй говорим и ний, Вълчане, – прекъсна го Георги. – Ако имаме добро оръ-
жие, съвсем друго ще да е.
– Май нищичко не чухте от туй, дето ви хортувам, а? – започна отново Вълчан. – Оръ-
жие ще намеря за неделя-две ще съберем няколко хиляди хайдути, българите ще вдиг-
нем, ама не е в туй работата, бре хора. Императорът Александър се цели другаде, на
високо с генералите си, те не искат помощ от нас, не искат да избухва въстание, защото
при успех във войната ще възникне българска държава. Това, мили ми побратими, ще
обърка плановете на Русия. Тя не води войни с Турция, Франция и Прусия заради нас
или такива като нас, а за господство, влияние на тази част от света.
Сливналията гледаше войводата и очите му светеха като звезди в небето. Слушаше
го и не можеше да разбере откъде знаеше всичко това той – хайдутинът, дето знаеше
само да коли и беси за мъст. Значи все се раждаше по някой от този забравен от Бог род,
дето можеше акъла да ти вземе със сила, разум, приказка и смелост... Ненапразно се
говореше, че Вълчан войводата. Кара Курт комита, Дели Курт и с още много други
имена, с които го наричаха свои и врагове, нямаше равен на себе си. Юнак на юнаците,
войвода на войводите, българин на българите.
– Какво тогава требе да сторим? – запита Георги и погледна войводата. – Ако е тъй,
както го казваш, не е на добре?...
– Че не е, не е! – намести се на нара Вълчан. – Някой да ви е обещавал нещо от русите?
Не! Те мълчат и няма да обещаят нищо. Ако помагаме, ако мрем – добре. Ама за кого?
За тях е, брат, доброто. Нашите ще отидат на смърт за нищо, само дето ще могат да
секат и колят гаджали, та да си върнат малко от малко за зулумлуците им. Ама дотам –
няма казано, няма обещана свобода и държава...
Сливналията поклати глава:
– А Софроний Врачански, дето е доста учен и умен, не може ли направи прошение до
Императора?
– Чух за него, искал доста неща от русите, говорил с генерала Кутузов за правата на
българите във Влашко и Молдова, та и в цяла Русия – отвърна Вълчан. Ама до там било,
генералът го отрязал, като му дал да разбере, че преди Русия да е победила във войната
не може да говори за такива неща и че само императорската воля може да каже какво
ще става... Затуй, ако искаме свобода, ако искаме държава, трябва да следим какво се
готви и става между Русия и Турция. Ако пак се почва войната, тогава трябва да сме
готови. Разбрах, че Софроний много моли всичките, молите по-големите от вас, а от
просия никой не е забогатял, никой! Запомнете, туй със свободата, с държавата, може

148
да стане само ако имаме силна войска. Докато големите се карат и дърпат, пий да сберем
сто хиляди българи въоръжени, пък и повече, тогава може да имаме и държава. Сами,
тихо, без много шум и питане този и онзи. Като се почне, ний да си вземем нашето,
както Кара Георги си взема сръбско.
– Прав е Вълчан! – намеси се Вълко Бимбела. – Тъй си е, както си го хортува, и требе
да го слушаме, щото като него чиляк рядко се ражда.
Сливналията кимна за одобрение и се замисли. Тежки думи изрече войводата, ама все
прави, верни. Не можеше вечно да се хвърлят българи в мурабетата мърцина. Трябваше,
както рече Вълчан, а той казваше право...
Разговорът продължи до късна нощ. После Бимбела тръгна да съобщи за пристига-
нето на войводата на другите комити и истински българи.
На заранта в къщата на Сливналията дойдоха Георги Мамареца и епитроп Иван Ка-
раниколов. Отново се заговори за българска войска, за свобода, за държава българска...
Вълчан се разтуши, намери тук в Браила хора, дето като него милееха за българското.
Караниколов бе като него едър, със засукани мустаци и дълга до раменете му коса. Про-
шарените кичури го правеха по-млад, макар да бе прехвърлил шестдесетте. Той, както
и Мамареца, който бе участвал в мурабето край Дунава на страната на русите, се възхи-
щаваха на Вълчан. Войводата вдъхваше респект у всеки, който седеше пред него, а и
приказките му бяха твърди, уверени и правдиви. Иван пръв се захвана за оръжието, явно
всички за това мислеха.
– Войводо, ако можеш ни достави оръжие, за да въоръжим войската ни, тогава можем
да говорим за свобода и държава.
Вълчан се усмихна.
– Еееех, байно, само до оръжието да е тя, с мед да я намажеш. Ама не е!...
На вратата се почука и Вълчан е един мах извади пищовите. Всички се разсмяха.
– А бре войводо, както си почнал с гърменето по турци, да не метнеш и нашите?... –
пошегува се Сливналията, след което стана и отвори вратата.
В стаята влезе Кара Кольо с още двама негови хайдути. Вълчан потъмня и огледа
хубаво новодошлите.
– Казвайте какво дирите тука! – запита войводата, като не сваляше пищовите.
– Аз, войводо, – объркано захвана Кара Кольо – такова, за прошка съм дошъл, а и да
ти предам, че Инджето ти праща много здраве и те чака да му идеш на гости, нещо да
хортувате иска.
Вълчан свали пищовите и ги запаса в силяхлъка си.
– За прошка казваш, а? – поклати глава той. – Значи ти е дошъл акълът? Ама аз
прошка всекиму не давам, нали знаеш?
Настана мъртва тишина за няколко мига.
– Знам войводо, знам. Тогава бях млад, не разбирах за какво ни хортуваш, та за това
стана тъй. Ако кажеш, аз на колене ще ...
И понечи Карата да кляка.
– Стой си прав! – изкомандва Вълчан. – Знам, че го мислиш, ако не, не би дошъл тук.
Байрактар ми беше, простено да ти е. Но знай, че на теб само прощавам, а това ще да е
само веднъж в живота ми...
Очите на Кара Кольо се навлажиха и той прегърна Вълчан.
– Казвай сега как е Стоян!
– Вече е по-добре, ама лоша рана излезе за малко да го затрие този серсемин. Сега е
в Яш при жена си и сина си. Ако кажеш, мога да те заведа.

149
 – Ще кажа, само че след ден-два, че работа имам тука с хората.
– Когато кажеш, войводо, жив да си ми – отвърна Карата и седна до него. – Инджето
не може да дойде, инак и той щеше да е с нас тука.
– Оставете го сега Стояна, нека първом се разберем за това, за което съм дошъл, пък
после с него.
Скоро Карата тръгна с хората си, но след него дойде Петър Сърчоолу да отведе вой-
водата в Букурещ, та да се срещне със Софроний Врачански и другите люде, де са с
него. Туй трябваше да стане на другия ден, а дотогава имаха приказка да говорят.
– Продължавай, Вълчане, – подкани го Иван Караниколов. – Спряха ни точно кога
рече, че не е само до оръжието. Кажи ни тогава до какво е, та да го направим...
– Доста поговорихме за това със Сливналията и Вълко, те ще ви го кажат после за
какво става дума, че не мой да хортуваме все едно и също. Само чуйте какво ще ви река.
Оръжие ще ви намеря. Сам ще ида в Хасково при Еминджика.
– Кой е той? – запита Иван.
Войводата отвърна:
– Ами той е главатар на кърджалиите сега. Един от малките султани. След смъртта на
някои от по-големите главатари, Емин ага Секерджията създаде в Хасково свое аянство
и събра към осем хиляди нефери, които, разделени на бюлюци по петстотин души, били
командвани все от наши българи – Кара Иван, Кара Георги, Пехливан Кузо и много
други. Та този Емин ага в Хасково има свои работилници, дето правят саби, пищови и
шишанета, дето са доста добри. Там при него ще поръчам колкото оръжие искате.
Вълко го прекъсна.
– Вълчане, нима не си чувал, че оттам никой не се е върнал читав? Този Секерджията
не знаел що е милост, убивал за нищото, дето се вика.
Войводата се усмихна.
– Вий за това не берете грижа, аз ще се оправя с Еминджика. Щото той може да е
голям главатар, ама от Инджето не е по-голям и няма да бъде като него, нивга! Щом
Стоян ми направи селям, и Емина ще го стори, дори по-бързо от Инджето... За него и
оръжието толкова! Сега чуйте и другото: Макар да има българска войска, с оръжие, с
топове ако щете, сама нищо никога не мой да стори. Само с Русия наедно, щото е голяма
сила и може да дели мегдан с големите държави. Туй, братя, е цаката, требе само да
гледаме и слушаме кога ще се захванат русите с турците, и ние тогава да ударим. Само
тогава ще може да има свобода и българска държава. Ама нито аз, нито кой да е друг
може да каже какво ще стане утре в Европата, та камо ли за напреде! Затуй ми е думата.
Требе да пипаме бързо и тихо нещата, та никой да не ни усети. Ако е рекъл Бог турците
да загубят мурабето, то тогава с войска никой не може ни спря да създадем държава,
дори и русите, барабар с императора си.
Всички гледаха Вълчан с отворена уста, без да могат да разберат кой стои пред тях.
Самият Софроний не хортуваше такива верни и правдиви неща.
– Софроний отколе сбира българи за общото християнско дело за борба с османлиите.
Сам се срещал с главнокомандващия руската армия генерал Каменски. Та с него се спо-
разумели как българите най-добре да съдействат на русите по време на сраженията –
обади се Петър Сарчоолу, който бе един от хората на Софроний. – Ние от „родолюби-
вото общество“ също сме за това да стане. Ако дойдеш с нази, войводо, аз и епитроп
Иван Караниколов ще те заведем при Софроний Врачански сам да ти даде прокламаци-
ите, които е изготвил и издал. Сам ще се увериш, че освобождението иде!...
Вълчан наведе глава.

150
 – Ако ставаше то с прокламации и говорене – досега да бяхме се освободили. Хубаво
мисли този Софроний, дето го разправя на всеки, та го чуват и тези, дето не трябва. А
чувам и много моли русите за неща, дето няма да ги бъде. Ама ако се срещнем, сам ще
му река де греши, щото в мурабето грешките се заплащат скъпо…
Същата вечер заваля сняг. Времето се влоши за часове и фортуните навяха големи
колкото къщите преспи... Две недели остана гост при Сливналията Вълчан. Сетне, кога
малко се затопли и снегът захвана да се топи, той тръгна към Яш. Искаше да види Ин-
джето, щото Софроний не бил в Букурещ, а той нямаше намерение да го чака.
Вълчан беше в уречения ден на уреченото място и Кара Кольо с още един от неговите
хайдути го заведоха при Стоян. Инджето седеше полулегнал на миндера и като видя
огромната фигура на Вълчан, се засмя. Стана бавно и го прегърна.
– Живи бяхме, братко, да се видим пак – нажалено продума той. – Кой ти е мислил,
че баш тука ще се срещнем, а? Ама то в живота е тъй, никой нищо не знае за утрешния
ден...
Вълчан се усмихна и поклати за одобрение глава.
– Ти как си, Стояне? Раната минава ли?
– Само белегът остана, – повдигна рамене Инджето – ама отвътре още ме мори. Сега
съм по-добре, но преди три недели мислех, че няма да ме бъде. Лежах, сънувах, бълну-
вах е все битки пред очите ми. Много пъти видях как от вратата на мухтаря Янко от
Урумкьой нещо светна, изпуши пушек и се чу гръм. Нещо ми припари в гърдите, сви
ме страшна болка и ми причерня. Защо все туй ми е пред очите, не знам. Може Господ
да ме наказва за делата ми, знам ли? Че аз колкото хора съм затрил, бая има да сънувам,
а?... – засмя се той.
– А как тъй стана, че един мухтар, дето никой не го има за нещо, гръмва Инджето, а?
Едва ли ще да е турско мекере? Не вярвам да е и за пари – предател ако бе, щеше друго
да стори! Мисля, Стояне, че е излязъл мъж и като е видял, че спираш пред портите, е
разбрал, че и него ще бастисвате и затуй е гръмнал.
– Същото съм го мислил и аз, Вълчане, затуй не дадох на никой да го бара. Да гърми
по главатар като знае, че после ни той, ни семейството му, ни родът му до шесто коляно
ще оцелее? За пари просто не е вярно. Много я направихме тогава. Вълчане, съсипахме
не едно и две села, изгубихме и изгорихме цели родове! Накрая всеки си намира майс-
тора. Ама е било за добро. Оттогава само за българското ми е жал. Ако даде Бог да се
оправя, аз тука, в леглото, няма да умра. За българското, за свободата ще си ида, ама в
бой... Затуй те повиках, Вълчане, чувам все за тебе хортуват и все с добро. Тачат те,
обичат те всите българе, щото си мъж и си тръгнал да мреш за свобода и за българщина.
Чух, че много хайдушки чети хайдутували за тебе години наред, за да има злато за оръ-
жие и за плата на руския цар. Аз също искам да ти дам нещо от себе си...
Инджето бръкна в пояса си и извади кожена тапия. Разгърна я и я подаде на Вълчан.
– Това е близо до Вакъфския манастир, на голям камък горе, дето са пещерите, е пи-
сано името ми. С тази тапия нататък ще се оправиш. Има много оръжие в пещерата, да
въоръжим барем пет хиляди души, и то както му е редът. Складирахме го там с Кара
Феиз, кога бе мурабето. Оръжието е турско, от най-новото, дето бе въоръжена редовната
войска. Джепане много има вътре, умната, без огън. Златото е три купа, ама е скрито,
само по картата ще го найдеш. Туй искам да ти дам, щото от българи съм го взимал, на
тях ще го върна. Знам, че те викат за оръжие и пари. Знам, че имаш, но искам и аз да
помогна. Не се знае дали ще съм в състояние да вляза в бой скоро, но ти ще го сториш
вместо мене...

151
 Вълчан взема тапията и се замисли, в стаята настана тишина.
– Не е ли малко късно, Стояне? – погледна той Инджето.
– Че е късно, късно е, ама то акъл да ти дойде е едно, а да го имаш по рождение е
друго. Моят, побратиме, дойде чак сега. Дали е много късно – ти ще речеш. Както ка-
жеш, тъй ще да е!
Вълчан се засмя.
– Щом ти е дошъл добре, че можеше хич да не дойде?
Всички се разсмяха, а войводата пъхна тапията в пазвата си...
Подир ден-два той хвана пътя към Странджа.
Войводата яздеше, караше талига, вървеше, когато бе нужно. Спеше, отморяваше по
някой ден в села, където имаше свои ятаци, и продължаваше. Трябваше, дорде пукне
пролетта, да намери оръжието и златото по тапията на Инджето. Да се увери сам дали е
читаво, става ли за мурабе, а искаше и да предаде на Христо войвода какво бе чул и
видял във Влашко... Наближаваше Коледа, когато Вълчан се прибра в чифлика. Танас
Чивга го посрещна и бързо влязоха в топлата одая.
– Хвърляй дърва в огъня, че кокалите ми замръзнаха – усмихна се войводата и взема
да сваля от себе си цялото снаряжение; после махна силяхлъка и се отпусна пред огни-
щето.
– Какво ново-вето тука, Танасе?
– Тука си е все едно, ти кажи как е във Влашко, русите ще идат ли?
– Абе мъти се тя една, ама нейсе. Те се мъчат нас да наредят, ний пък угаждаме и се
мъчим тях, пък ще видим кой кого?
– Тъй, значи? Мислим се един-други? А може ли, докато се мислим кой кого ще пре-
кара, турците да ни прекарат наедно, както все мислим, а?
Вълчан се засмя.
– Може, Танасее, може веки всичко да стане. Както угаждам, русите не искат да има
Българска държава. Щото знаят, че ако има, то тя никак няма да е малка и безлична.
Една държава от Охрид до Черно море и от Дунава до Бялото море май на всеки ще да
е препъни камък. Пък големите сили не искат да делят мегдан с още една сила. Туй се
мъчех да им кажа на нашите братя във Влашко, само че има хора, дето от носа си по-
далеко не могат види и туй то. Ето на. Софроний с молби се мъчи да обясни на руското
командване и на самия им император, че българите в Османската империя не са собст-
веност на никой господар. А в Русия селяните са собственост на господар и той може
да ги купува и продава като добитък. Всичкото туй е мръсотия, както нашите братя и
сестри, когато са отвлечени насила ги карат на пазара в Цариград. За какво ни е, бре
братко, това? Ако ще да се освободим от турчина, пък да се наденем на руснака? Не е
туй цаката, не е! Требе сами да си направим войска и, когато се почне мурабето между
руси и турци, ний да ударим гаджалите от всякъде. Тогава, ако турците паднат, никой и
нищо не може да ни спре да направим държава. Инак Бог отново да ни е на помощ. Туй
ти казва Вълчан войводата. Ако русите ни освободят, без да имаме войска, дори и дър-
жава да сториме, големите сили, като Францата и ингилизите, ще ни накъсат на парчета
и пак ще ни поделят между тях си. Иди се оправяй после, ако можеш!...
Атанас Чивга се усмихна и погледна към ъгъла на собата, дето бяха миндерите.
– Кажете нещо, бре момци! – подвикна той към току влезлите. – Поздравете войво-
дата, дето ви прати в странството.
Вълчан не ги бе чул като влязоха, беше надълбоко умислен в работите си, а и не се
надяваше на гости.

152
 Атанас ги изпревари:
– Туй са, Вълчане, момчетата дето даскалът Никола прати да се учат.
– Ха тъй! – учуди се той. – И откога са тука? Къде е Никола, как е?
Момчетата поздравиха и понечиха да целуват ръка на войводата. Вълчан се изправи,
огледа ги и им посочи да сядат.
– Ще целувате само булки, бре – усмихна се той. – Я какви гащи и дрехи имате, ще
ви се лепят като пчели на мед.
Момчетата седяха слисани. Огромният страшен войвода им се стори като рунтава
балканска мечка.
– Абе вие езиците ли си глътнахте? Я ми разправете нещо, ти почни! – посочи той
слабото високо момче, което беше до вратата. – Кажи ми как е Никола, какво видяхте и
чухте за Францата, тук казват, че Наполеона щял да удари Московеца, а?... Хайде поч-
вай – подкани войводата – и кажи как те думат, де?
Момчето бе чуло, както и другите, за какво хортуваше войводата и бяха като гръм-
нати.
– Аз, войводо, съм Славко – захвана момчето. – Той даскалът Никола е веки добре.
Излекуваха го. Праща ти много здраве и заръча да ти кажем, че праща още седмина в
странство да учат.
– Брей, значи ще трябват още пари? А знаете ли колко са всичките, пратени да учат?
Момчето се окопити малко.
– Даскалът рече, че с тези ставали веке двайсет и трима.
– А тъй! Нека да има учени люде, дето ще могат да вкарват акъл в тия дебели българ-
ски глави. Ха кажи ми нещо за Наполеона!
– Мурабе ще има, войводо, всите тъй хортуват. А Наполеон хвърлил око на Москвата
и отърване няма да има.
– Ха тъй! И кога ще да е туй?
– До година-две ще бъде, войводо.
– Нашата пак е нанийде. Мамка му стара. Таман да се почне и големите спират.
– За какво хортуваш, войводо? – учуди се Танас.
– За какво ли? Ами русите не могат с турците да се ударят както му е редът, камо ли
и с Францата наедно. Ако Наполеон удари, мурабето на руснаците ще е с тях, а турците
ще останат за друг път, който не се знае кога ще да е! Цаката е сега, набърже, докато
Наполеон се натутка, ние и русите да сгазим гаджалите.
Танас бе навел глава и умилен нанейде, рече:
– Дано, дано тъй да стане, войводо, щото инак не я виждам ази. Веки не се издържа,
страшни години дойдоха. Не е живот туй, в страх, в немотия. А и само туй да беше, а то
грабежи от кърджалиите, кланета и безчинства от турците, живеем саде като животни.
На, с тези млади хора, дето са учени, видели са туй-онуй в странство, като се върнат,
какво става? Требе да се кланят на всеки фес, на всяка чалма, дето още седи лойта по
омазаната му брада. Дето, освен да поругава и беси, не знае нищо друго и е по-прост и
от магарето, дето води подире си.
Вълчан се усмихна.
– Че е тъй, тъй е, ама затуй требе всите да се дигнем и да ударим заедно с русите, та
да смажем амуджите и да ги махнем от земята ни. Не става тя тъй, излезем в Балкана да
хайдутуваме, но сме шепа хора, а срещу нас е редовна войска. Повечето българе си седят
по къщята и чакат нещо да се случи, някой друг да мре вместо тях. Ако този поробен
народ не се вдигне като един, жална му майка...

153
 Мълвата, че Вълчан е в чифлика, се носеше бързо. Скоро надойдоха верни нему хора
и хайдути, дето не ги свърташе по къщята зимно време. Похортуваха неделя време, вой-
водата взема малко топлина отгоре си и скоро след това заедно с Мартин, попа от него-
вата чета, хванаха към Вакъфския манастир. Работа имаше за вършене Вълчан там, а и
Христо войвода искаше да навести... Времето даде няколко дни и двамата хайдути прех-
върлиха големия Балкан. В равнината бе село, в което бяха останали само няколко се-
мейства чобани. Другите бяха запалили къщята си и бяха хванали Балкана, когато бяха
погромите след въстанието. Страхил чобан бе ятак на Вълчан и неведнъж го бе прию-
тявал при себе си. Сега войводата и попът отново останаха при чобана, защото времето
се промени за часове. Снегът и леденият вятър пак завладяха земята. Замръзът вкочани
всичко навън, само воят на гладните глутници се носеше над заспалите гори и поля...
Страхил бе наклал кюмбето и хвъляше в жарта пърленки. Знаеше той, че войводата
ги обича най-много със сирене и пчелен мед, сбиран от хралупите по вековните липи...
Вълчан, увит в ямурлука, спеше на земята, постлана с кожи, защото миндерът на чо-
бана му бе къс и краката му висяха от коленете.
Попът бе седнал на трикрако столче до вратата и току поглеждаше да не би някой
гаджал да ги изненада.
Страхил го гледаше с усмивка и клатеше глава.
– Попе, ако гледаш за турци, просто остави. Отвънка имам пет песа, дето мечка уда-
вят. Настървени са на турчин и на вълк. Ама амуджите и те не са прости, подушват
Вълчан отдалеко и обикалят, да не се ударят с него.
Попът се засмя.
– Душат гаджалите, а?
– Душат не, ами душат, пък и угадят ли Вълчан, че е тъдява, търтят в бяг и туй то. Де
да имаше още двама-трима из земите ни като него, друго щеше да е. А то, сам е Курта,
един е, дето може в страх да ги хвърли. Его е, в съседното село авджи Орхан, дето от
пехливанлък забогатя, вилнеел из техните мери и карал българите ихтибари да му редят.
Ако ли не – калъча или джалука през гърба. Преди неделя време горе, дето са боазите,
намерил Стойчо Костурата, чобан е и той. Саите са му ей там под мойте. Та тоз Орхан
и неговите катили вземали десет овни от Стойчо. Чобанът, ще не ще, малко се противил
и онези като го мятат – бой, бой, смлели го. Домъкнали го и го хвърлили пред саята да
мре. Жена му отдалече ги видяла и се скрила в съседното дере с децата, та така се отър-
вала. От стадото вечерта се върнаха петдесетина овце, а другите сто, избрани от тур-
чина, закарали в чифлика му. Стойчо не умря, както мислеха гаджалите, ама увит с в
агнешки кожи целия и лежи на легло...
Вълчан се бе пробудил от разговора и слушаше със затворени очи. Когато Страхил
свърши с разказа, той рече:
– Отде се взема пък този, бре? Не бях чувал за него?
– Той, войводо, е син на Халил ходжа, дето умря зимъска. Та този Орхан е учил в
Цариград, с пехливанлък се хванал и бая хортуват за него – отвърна Страхил и разгърна
буфчата с топли пърлейки. – Хайде да хапнеме, Вълчане, пък после ще си хортуваме, тя
и мечката като мечка не ще да играе, кога е гладна.
Щом чобанът извади пръстеното гърне с мед, в което имаше и части от восъчната
пита, Вълчан стана и плесна с ръце.
– Страхиле, с тази гозба може някоя мечка да ти дойде на гости?
Чобанинът се засмя.
– Мен един мечок ми стига, ако ще идват двама, са ми множко, няма да стигне медът...

154
 След сахат време на софрата, изминал в ядене и приказки за овчарлъка, войводата
подхвана другаде.
– Хайде да идем и да видим как е със здравето чобан Стойчо, а?
Страхил го изгледа учудено и кимна с глава.
– Щом си рекъл, да идем. Може сливовица да извади, задето се отърва.
Вълчан махна с ръка и наметна ямурлука. После прекосиха поляната и през дерето –
право към къшлата. Кучетата се разлаяха и стопанката се показа на прага. Познала Стра-
хил, тя подкани гостите да влязат...
В собата бе топло, стопанинът седеше на миндера, ама кефът му бе смачкан, унизен.
Щом видя хайдутите, той се помъчи да стане, но войводата го потупа да си седи.
– Ще пасем ли овците, Стойчо? – усмихна се войводата.
Чобанът погледна Страхил и смирено рече:
– Ако е рекъл Господ? Ама май и да е рекъл, няма да има много за пасане. Петдесе-
тина красти останаха, Вълчане.
Всички се спогледаха.
– Откъде знаеш името ми? – попита войводата и се обърна към попа. – Пиши, попе,
че требе да върнем на този чобан стоте овце, вземани му от гаджалите.
Стойчо се надигна.
– Името ти го знае всеки, който е българин, а и турчин по тия ми ти места. Ние те
благославяме, а амуджите треперят и псуват, ама така ще да е. То не само името ти
знаят, ами и боят ти, я каква грамада си само.
– Кажи ми, Стойчо, защо този Орхан авджи те подреди така? Не си могъл да прежа-
лиш овните, а?
– Да бяха само те, Вълчане, с мед да ги намажеш, ама не. Кога набраха десетте овни,
казват за плата ги вземали, дето газели земята и тревата. Турска била и гяурските стада
трябвало дан да дават. Бях се подпрял на гегата и гледах, без да правя нищо. Но кога
отделиха овните, Орхан ме наближи и подшушна: „Довечера да пратиш жена си в чиф-
лика, че приказка имам с нея. Чувам хубавка била, не е за гората, тя е за харем.“
Докато се мазни и облизва, му стоварих гегата в главата, та чалмата му хвръкна в
трънките. После падна от коня и докато се опомни, го повторих, потретих със сопата.
Хванах ножа от навоите и, тъкмо да го разпоря, гавазите се стовариха връз мене. После
бой и не помня нищо, сигурно са ме ударили в главата и за туй.
– Как не са те затрили? Те за такава работа не прощават.
– Сигур са ме помислили за умрял и са ме метнали в дерето. Ама не са познали, аз с
този турчин пак ще си похортуваме, като се пооправя. Голям ихтибар ще му сторя...
– Ти само се оправи, а ихтибара го остави на мене. Само кога ти докарат овците, при-
бери при твойте и другите. Човек ще пратя да ги вземе някогаш.
– Арно, войводо, само дето исках и аз да бъда там, кога амуджата предава на Аллаха
си дух.
– Засега си отървал кожата, така че си трай. От тебе и от жена ти искам само да пус-
нете слух, че си умрял и че тя е сама с децата в саята. Има ли кой да разпрати мълвата в
селото?
Стойчо погледна жена си и махна с ръка да се доближи.
– Яно, я сложи софрата да хапнем, пък утре ще идеш при баба си Гина. Само ѝ спо-
мени за това, де рече войводата, и до сахат всички ще го знаят.
Вълчан го прекъсна.
– Никаква софра няма да слага, ние току станахме от нея при Страхил. Още сега ще

155
иде, та да може, като се разчуе, довечера турчинът или гавазите му да дойдат тука.
– Ама тя сама как?...
– Няма да иде сама, с попа ще е, за достоверност. Хайде, попе, – подкани Вълчан хай-
дутина до него.
Той отметна ямурлука и отдолу се видя расото. Извади от торбата калимавката си,
пооправи я малко и се засмя.
– Ха да идем при баба ти Гина, може да подаде нещо жената.
Вълчан се изправи.
– Ще минете през мегдана да ви видят, че тръгвате към кошарите. Попе, скрий пи-
щова и камата в навоите под расото и не ги вади, ако не се налага.
После двамата се качиха на талигата и се скриха в далечината. Вълчан и Страхил
преместиха Стойчо в Страхиловата сая и се върнаха да чакат попа и жена му...

***

Чакането бе от силните страни на Вълчан. Той умееше с търпение да нанася тежки

удари на турците из проходите и морето. Изчакването беше присъщо на хищниците, а
не на техните жертви. Това знаеше войводата и често го споменаваше на свойте мом-
чета.
Докато Вълчан седеше на миндера и оглеждаше оръжията си, чобанът не спираше да
гледа навън.
– Войводо, тези хаирсъзи не са вчерашни, едва ли ще се хванат на хорото ти ей тъй –
захвана Страхил.
– Що бре, побратиме? Толкоз ли са умни и предвидливи, че да угадят капана?
– Може да не се сетят за хайдути, ама все ще ги пресече в мозъка нещо за мъст от
другите овчари. Затуй думам аз, че няма да дойдат.
– Ако стане, тъй ние ще отидем при тях в чифлика.
– Аман бре. Вълчане? Що хортуваш? Знаеш ли какво ще стане, ако ви угадят?...
– Не каза ли ти, че този Орхан пехливанът търсел катили?
– Така се чу, ама и друго се хортува. Не искал амуджата да сбърка с гяури, затуй кога
взема някой, първом го карал да снема потурите. Кога се увери, че е кистисан242, тогава
го вземал. Който можел да гърми и да сече – добре, който не, ставал на парцал, щото с
него се преборвал Орхана. Той е пишкин, всякогаш надвива, и то с яко блъскане.
– А с българи бори ли се?
– Разправят, че няколко пъти облог давал на гяури, ама до смърт. Който пребори,
взема всичко, другият мре.
– Ааа тъъъй! – намести се на миндера Вълчан; после бръкна, в пояса си, извади парче
сушено месо и го задъвка, като клатеше глава. – Аз този Орхан хубавичко ще го наредя.
Когато мене ме учеха на пехливанлък, той абер243 е нямал гаджалът. Врата ще му счупя
и туй то!
– Дано тъй стане, войводо, щото той, гаджалинът, е корав, овърлак244 е, колкото висок,
толкова и широк. Много нещо е затрил и преборил, казват от туй са и алтъните му.
– Днеска тъй, утре инак, все един ден ще срещне този, когото търси турчинът. Ама,

242
Кистисан – скопен
243
Абер – съобщение, новина
244
Овърлак – объл
156
чини ми се, че ще му е за последно...
Времето измина бързо в разговори и скоро попът и жената се върнаха. Докато влязат
вътре, и отвън изцвили кон, чу се тропот и някой се прокашля.
Попът хвана пищова и погледна към Вълчан.
– Трима са, яздеха след нас.
Войводата наметна ямурлука и, след като скри под него двата пищова, се показа.
– Какво има, агалар? – запита той турците; те стояха на конете и оглеждаха огромния
мъжага.
– Ти пък кой си, бре? – изрева единият и скочи от седлото. – Изведи жената и децата
навън, че идват с нас, а папазът нека ви пее при умрелия, с тебе препирня нямаме.
– Ами аз що да сторя? – обади се зад тях от кошарата попът.
– Ей, папаз, хващай един овен, че те разпарям одма! – захили се единият от турците,
дето бяха на конете.
Вълчан протегна ръце и пищовите му изгърмяха един подир друг. Двамата конници
изпопадаха от конете. Този, който бе пред войводата, се повърна назад, но попът гръмна
по него, той зарева и се затръшка по земята. Куршумът бе улучил турчина в слабините,
той псуваше и пълзеше, накъдето му видят очите. Когато Вълчан го наближи с изваден
нож в ръка, амуджата закрещя за помощ и се завъргаля в снега. Войводата го хвана и го
опря в оградата, сетне на чист турски го запита:
– Защо Орхан не дойде?
Турчинът трепереше и кървеше обилно.
– Капан ни сторихте. Комити сте, а? – проплака той. – Ама башът Орхан ще ви види
сметката!... – после се сви, падна и изцъкли очи от страх.
Вълчан отново го изправи и го цапна в лицето така, че гаджалът забрави за болката.
– Няма го тука, аго, в Стамбул е, по работа, напролет ще се върне – затрепера гаджа-
лията.
– А в чифлика кой е? – изръмжа войводата.
– Ратаите са – там са с няколко семейства аргати.
– Питах те за гавазите?
– Ние и още петима останахме да вардим, а други трима отидоха с него и харема му.
– Защо само трима дойдохте?
– Хасан – посочи с трепереща ръка към убития чалмалия – той научил от една гяурка,
че чобанът умрял. Орхан бе хвърлил око на жена му и тримата решихме да я вземем в
чифлика, да не вземе някой да ни превари. Хубава била гяурката, та затова. Сама жена
лесно се взема, а мераклии дал Аллах... Ако бяхме я вземали, Орхан щеше добре да
плати, а и кефът му щеше да е друг към нас.
Вълчан се позамисли, огледа пребледняващия турчин и го пусна на земята.
– Значи тримата искахте да опипате парата? А другите какво? Хайде да те водя при
тях, да им кажеш какво правите сами.
Турчинът съвсем се обърка. Гледаше Вълчан и мигаше непрекъснато.
– Аман бре, аго, кой си ти? Какъв си? Не си ли комита, бре? Ако не? То голям кураж-
лия трябва да си, за да ти сече умът да идеш в чифлика.
– Аз с тях ще се разбера, щом им откарам жената на чобана. Ама като разберат, че вие
сами сте искали да вземете наградата от Орхан – не знам?
– Сакън, аркадаш, недей така, ако е за пара, аз ще ви дам алтъни да не им казваш. Те
за имане не знаят милост, ще ме съсекат одма...
Вълчан разбра, че турчинът лъжеше, но не можеше да рискува живота на чобаните,

157
ей тъй, за нищото. Затова стовари сабята си върху чалмалията и го разсече до кръста.
После с попа и Страхил чобана замъкнаха турците с каруцата далече от саите и ги хвър-
лиха голи в деретата. Вълците щяха да свършат останалото...
Взема да се свечерява и всички се прибраха в саята на Страхил. Не бе станало така,
както искаха, затова Вълчан бе кахърен. Той знаеше, че турчинът лъжеше, а това, че
Орхан не дойде и се спаси, променяше нещата. Сега чобаните щяха да си платят за
всичко, ако той не успееше да убие турчина. Попът разбра, че войводата взема да се
ядосва и го погледна право в очите.
– Вълчане, малко сме за туй, що мислиш. Двамина не ще се справим.
– Аз съм с вас! – отсече Страхил.
Войводата седна и поклати глава.
– Със сила не можем ги взема, ама ако наистина Орхан не е в чифлика, знам как да ги
насека за една нощ.
Попът въздъхна.
– Може гаджалът да е казал истината, ако е така, защо да се пъхаме в огъня? То колко
нещо има за вършене?
– Попе, мълчи! Няма да оставя аз тези хора, дето са ни хранили и спасявали – на тур-
ците! Утре ще ...
Кучетата от саята на Стойчо се разлаяха и всички скочиха.
– Не бил лъжел турчинът, а? – процеди войводата и бързо излезе откъм кошарите.
Попът го последва, а Страхил се показа на прага, уж да успокои свойте кучета.
Откъм долните саи се чу гласът на Орхан.
– Ей, чобан, прибери кучетата си, че ги изтрепвам!
– Сакън, агалар, сега ще ги усмиря – отвърна Страхил.
После изсвири и подвикна на кучетата да се прибират. В тъмното се мернаха няколко
сенки, приближавайки по баира.
Вълчан бе подпрял шишанетата и чакаше да се доближат. От снега се виждаше добре
всеки силует. Попът чакаше пък от другата страна на кошарата, която бе във формата
на подкова. Ако турците идеха към Страхил, щяха да се открият и на двамата.
Скоро четирима турци влязоха в граждата и спряха.
– Къде са чобаните от долната сая, бре гяур? – изрева единият.
– Знам ли, агалар, през деня чух коне, но докато изляза, всичко утихна, видях трима
да водят жената и децата на умрелия вчера чобан нанякъде.
– Хайде бре, туй ли видя? – зацъка с език другият.
Чул какво казва овчарят, към тях се доближи Орхан с още един.
– Лъжеш, гяурска свиня! – изпсува пехливанинът и извади ятагана си.
– Сега ще кажеш какво е станало, инак те заколвам одма!...
Страхил бързо се прибра и залости вратата, но излезе от страничната в кошарата при
Вълчан. Орхан остана в средата на граждата, стиснал в ръка ятагана и заповяда на гава-
зите си да изкарат овчаря оттам...
Четиримата турци се струпаха пред вратата и вземаха да удрят по нея с шишанетата
си.
Проехтя гърмеж, след него втори. Двама гаджали паднаха пред прага. Вълчан гръмна
с двата пищова към останалите двама. Единият се строполи до мъртвите, а другият
хукна да бяга, куцайки. Попът гръмна с пищова и турчинът се сурна по очи в снега.
Орхан стоеше като гръмнат. Всичко се случи за няколко солука въздух и той не разбра
как така от нищото пред него застана огромният българин, стискайки сабята си. Попът

158
и Страхил минаха зад него. Орхан се озърна, озърна и пусна ятагана.
Войводата смъкна пищовите и силяхлъка си и пусна сабята до тях.
– Чух, амуджа, че си бил пехливанин, вярно ли е?
– Вярно е – отвърна Орхан.
– Щом е тъй, чух също, че все си залагал нещо при борбата.
– Така е – потвърди турчинът, като недоумяваше какво става.
– Ха сега ми кажи на какво да се обзаложим с тебе.
Гаджалът малко се съвзе.
– Облог ли искаш, българино? Тъй да бъде, ама знай, че всичкото, що си чул за мене,
е вярно. Аз загубен пехливанлък нямам, затуй ти кажи. Ама каквото да речеш и ако си
толкова глупав да го сториш, знай, че малко са живите, останали след борбата с мене.
– Значи, искаш ми живота, ако падна, а? Така да е, но аз твоя не го ща. За мене ще е
чифлика ти, барабар с харема и ратаите. Бива ли?
– Бива, що да не бива! – ухили се Орхан, шенлисал245 се от слуката.
Вълчан хвърли ямурлука и елека си и остана по риза. Турчинът също се разсъблече и
леко се приведе, очаквайки българина. Войводата тръгна към него и спря на аршин
място от ръката му. Турчинът се спусна към крака, който хайдутинът държеше напред,
за да го хване и да се свършва с него. Но вместо това мощната ръка на Вълчан го удари
във врата, после грабна амуджата през кръста и го вдигна над главата си. Турчинът за-
мята ръце и крака във въздуха. Хайдутинът го завъртя и го удари в земята с главата
надолу. Охраненият Орхан изпука и се просна в снега. Само единият му крак мърдаше
в агонията.
– Счупи му врата! – извика Страхил и загледа умиращия турчин.
До тях се довлече, опрян на жена си, и Стойчо.
– Голям ихтибар му стори войводо, голям. Амуджата трябваше жив да го дерем, а
така умря при пехливанлък. Язък!
– Не е съвсем тъй, Стойчо – отвърна засмян Вълчан. – Този позор ще го носи на Ал-
лаха си. А ние утре ще идем да си вземем чифлика...
После замъкнаха труповете в гората, а конете прибраха на топло в кошарата. Когато
се прибраха и седнаха около печката, Стойчо се насълзи.
– Как ще ти се отплащаме, Вълчане, не знам? Само кажи какво да е и е твое.
– Има едно нещо, дето сега искам да стане, ама нейсе?
– Ти думай, пък ще видим.
– Може ли жена ти да омеси и да изпече пърленки, а Страхил да извади гърнето с
меда и малко сирене.
– То туй и без да го искаш ще стане, ти кажи друго – продължи Стойчо.
– Другото, дето го искам, е да може още утре да прогоним турците от земите ни. Знам,
че един ден ще стане, само дали аз ще мога да го зърна, не знам!...
– Ще, войводо, ще! – отвърна Стойчо. – Ако ти не можеш, кой ще може. Той Господ-
Бог си знае работата!
– Тъй, тъй – потвърди попът и седна до печката да гледа пърленките.
Вълчан се разсмя.
– Първом попе да хапнем, пък после ще гоним турците, а?...
– Че ако пукнем от глад, кой ще да ги гони, бре? – отвърна той и се понамести по-
добре.

245
Шенлисан – свестен, съвзел се
159
 Докато попът се кахъреше за пърленките, Вълчан мислеше за чифлика. Не му даваше
той мира. Не оставяше войводата захванатото за друг път. Затуй още щом хапнаха
малко, вдигна попа и Страхил. Яхнаха конете и преди първи петли влязоха в турските
сараи. Докато се опомнят, гавазите бяха гръмнати. Всички ратаи, аргати и жени на Ор-
хан бяха натирени да идат нанейде. После Вълчан натовари на два коня алтъните и оръ-
жието, вземани от сарая, и пусна стадата да вървят със Страхил. После подпали чифлика
от четирите страни и хвана за Вакъф с попа...
Скоро след това по седенки и механи се понесе и песента:

Вълчан на турци мъстеше

Турци са бесни беснели,
в селото баш българско,
беснели още вилнели,
кат гладни вълци и псета.
За тях ми дочу хайдутин,
Вълчана баш войводата,
тръгна ми нощес в тъмното
с отбор лични юнаци.
В сарай поганци намери,
намери още съсече,
после им сарая запали.
Запали още погроми,
и всичките турски душмани,
дето са бесни беснели.

***

Вълчан и попът Мартин на няколко пъти преспиваха при ятаци, чобани, докато стиг-
нат манастирчето при Вакъф.
Беше надвечер, вятърът бе поутихнал и снегът валеше тихо и кротко. Под цървулите
на двамата хайдути взема да скърца. Комитите вървяха бавно. Конете тъдява се водеха,
щото местата бяха гумни и току някой да се търколи по стръмното. Скоро се стъмни и
започна да не се вижда добре от тъмното и снеговалежа. Далечен вой на вълк напомни,
че черните демонски сенки на глутниците ще започнат да шетат из пущинака. Пътни-
ците стигнаха до каменния дувар на манастира. После похлопаха на масивната порта,
тропането проехтя из тишината, като удари от брадва. Скованата от студ врата изпука
и се открехна. Зад нея стоеше слабата, висока фигура на отец Хрисант.
– Вълчане, ти ли си, бре? – чу се присипналият глас на отеца.
– Аз съм, бате Христо, аз съм с попа Мартин.
– Ха влизайте, де – подкани ги Христо и се отмести.
Четирите коня, водени от хайдутите, влязоха по калдъръма като монотонно тракаха е
подкованите си копита. Отец Хрисант огледа добичетата и ги отведе в дама, барабар с
товара. После въведе хайдутите в килията си.
– Пак си бастисал някой турчин – погледна той към Вълчан. – Дано да си е струвало
в това вълче време.
– Струваше си, побратиме, и още как, един пехливанин се беше разбеснял донемай

160
къде. Бил овчари, вземал овци и овце, прибирал моми в харема и отговарял само пред
Аллаха си.
– И какво стана? – замислено запита отецът.
– Отиде гаджалинът при него, барабар с катилите си. Стадата при нашите си чобани,
а сарая топли селото цяла нощ. То това го сторихме, щото на ятаците посегнал, жената
и децата на едногова пожелал.
– Само за туй ли рискува сам с попа?
– За туй, за онуй – не ми остава рахат душата, кога чуя за бабаит турчин и туй то.
Пехливан бил гаджалът, думата му искал да се чува и изпълнява по българските села
тъдява. Мало и голямо да треперят, а той да граби и безчинства на воля. Ама нейсе,
всеки си намира майстора рано или късно.
– Тъй, тъй, Вълчане, луда главо. – усмихна се Христо. – Вий сте гладни нали? – Имам
нещо тука само да ...
– Яденето няма да избяга побратиме – спря го Вълчан. – То и при товарите има пъс-
търма и сирене от овчарите. Преди туй седни и ме чуй, имам да ти река доста и да те
питам нещо, за туй съм дошъл.
– Трябва да е много важно щом си хукнал в този студ и мраз? – отвърна отецът и
продължи да слага софрата. – То, ако, както казваш, е много говоренето, ще иде до
сабахлям, няма гладни да седим, я?
– Попе, я свали торбата от коня и я дай тука – побутна го Вълчан.
Христо войвода се усмихна, но слабото му скулесто лице се появи онзи живец, дето
караше човек да живее. Вълчан му беше на сърце и трудно щеше да се намери българин,
дето милее за своето да не се възхищава на този страшен мъжага.
– Не ми каза за товара си нищо? – подметна отецът и седна до побратимия си.
Вълчан се усмихна, та чак зъбите му лъснаха под черните като кюмюр мустаци.
– Да ти кажа, бате Христо, що да не? Аз на тебе мога всичко да река, щото са малко
хората, на които мога да доверя нещо така важно. Той, товарът, е нищо, взехме товар
алтъни и товар оръжие от чифлика на гаджалина. Друго нещо съм дошъл да ти кажа.
Едното е, че нещо пак се мъти между Русия и турците. Галиба246 пак ще има мурабе.
– Ааа тъъй! – промълви Христо и продължи да гледа Вълчан в очите.
– То само да е туй, ами има и друго.
– Думай, дееее! – подкани го отецът.
Вълчан смигна на попа Мартин да реже пастърмата и продължи:
– Нашите побратиме бягат във Влашко, дето са свободните от турците територии. Аз
бях там, извикаха ме да похортуваме туй-онуй. Искат оръжие да им намеря, и то много.
Имаме войска там, за нея ще е. Искат нашите там да се бият с турците, ако стане мурабе.
– Войска имаме, казваш? – намеси се Христо войвода. – И колко души са?
– Може към десет хиляди и повече. Все наши, дето са се били за русите, ги водят. Ама
оръжието им е старо и не го бива. Затуй де, искат ново, хубаво.
Христо гледаше грамадния си събрат и разбираше всичко. Знаеше вехтата войвода
добре Вълчан и виждаше, че нещо го мъчи. Нещо не му е кеф работата.
– Ами като ще се бием наедно с русите, те защо не дадат оръжие и да се свършва?
– Това им рекох и аз, но работата е друга. Трябва с тази войска, ако се стигне до му-
рабе, да възкресим държавата си. Ама русите не го искат да стане тъй. За тях е по-добре
да не можем да имаме държава, щото после трябва и с нас да се съобразяват. Всичкото

246
Галиба – сигурно
161
е нагласено, нашите като Софроний Врачански молят русите за туй-онуй, ама те не ис-
кат и да знаят. По-арно е нашите да мрат в сраженията, без никой нищо да им дава и
обещава. Затуй им рекох на нашите там – оръжие, пари ще намеря, ама умната. Трябва,
ако стане боят, докато разберат, да си дигнем държавата, другото е бошлаф...
– Тъй, тъй, а откъде ще намериш толкова оръжие за цялата войска?
– За това дойдох тук. Инджето е жив, видях го и ти праща много здраве. Живее в Яш
с жена си и детето. При него са Кара Кольо и някой от момчетата му. Та Стоян ми даде
тапия, по която да найда пещерата, дето с Кара Феиз и другите кърджалии скрили ал-
тъни и оръжие, когато бе голямото мурабе. – Индже каза, че била близо до манастира,
ако си виждал името му на камък, значи там е нейде.
Христо се замисли.
– Името му, казваш?
– Стоян било изчукано на канара.
– Той се мяркаше горе към върха, ама знам ли? Може там да е, щом ти е рекъл. Но
докато не се стопи снегът, няма да може да се намери. Пък дори и да стане, не вярвам
да има толкова оръжие за такава войска.
– Бая било, но дори да не стигне, ще найда още! Само да го намеря. То от много глава
не боли, зле е когато го няма. Аз и без друго ще ходя при Емин Секерджията да му
поръчам оръжие. Имал в Хасково работилници, макар че турците ги разбиха край Гали-
бол, пак е голяма сила. Имал бая тюфекчии, занаятчии, дето си разбират от работата.
– Вълчане! Ти знаеш ли го този Секерджията? Щото аз чувам все лоши неща за него.
Затривал ей тъй, за кеф, мало и голямо. Мисли се за баш на башовете. Тъй че, не те
съветвам да ходиш в Хасково. В бърлогата на звяр не се влиза с мир. Ако можеш да го
намериш вън нейде, да не е в аянството му.
– Знам го добре аз Еминджика – усмихна се Вълчан. – Когато Инджето, Кара Феиз,
Дели Кадир и Токачията вилнееха, прочутият сега кърджал Емин ага Балбълъ беше един
нищожен, дребен търговец оцетар, който разнасяше грънци. Тогава, щото шеташе из
селата, стана съгледвач на главатарите. По-късно, когато всеки му даде нещо от пляч-
ката, той купи чифлик край Хасковското село Гидикли. Тогава се сприятелил с Девер-
джиоглу, друг главатар на кърджалиите. Бързо Еминджика събра бюлюк, след това оръ-
дия, хиляда души конници и хиляда пешаци и, заедно с другите на Девержиоглу, огра-
биха Станимъка. След година вече чифликът, превърнат в крепост, не побираше кър-
джалиите, пристигащи от разбити орди на други главатари. Тогава Емин отиде в Паша-
кьой, дето имаше останала от палежите само една стара римска кула. Там Емин ага из-
дигна крепост, направи между нея и Хасково сараи, фурни, които мятаха хляб за хиля-
дите кърджалии, ковачници, барутчийници, работилници, в които работеха добри майс-
тори на оръжието. Там започнаха да правят пушки, дето хвърляха надалеко с дълги цеви
„кърджалийки“ и сабли, дето не се даваха по здравина и ряз на другите... Но има едно,
което задържа Еминджика толкова време. Хитър е той и бяга там, дето е силата. Ту е
със Султана, ту с бунтовниците като Османпазвантоглу. Сега е със султана и е мюте-
салим247 на Хасково. Градът е силна крепост с две хиляди конника и всичкото, за което
хортуваме, го премести в нея.
Христо войвода гледаше спокойно Вълчан, като разправяше за Емин ага и току пок-
лащаше глава. Когато побратимият му свърши с разказа, той вдигна вежди.

247
Мютесалим – висш провинциален чиновник

162
 – Трябва добре да го измислиш, инак може да стане лошо. Както сам казваш, сега
Еминджика е със султана. Как тогава ще му обясниш за какво ти е толкова много оръ-
жие? Ако сметне, че е застрашен, край с тебе. Нямай вяра на такива Кабадии248.
– Аз, бате Христо, вяра на мене си нямам, че на него ли? Ама Инджето и Кара Кольо
ми рекоха в Яш, кога хортувахме за Еминджика, че при него били трима българи като
най-доверени от бюлюкбашиите. Това са Кара Иван, Кара Георги и Пехливан Кузьо.
Смятам първом е тях да се срещна, пък ако стане – и със Секерджията.
– Те, айвол249, щом са с него, не ще да са стока. Грабят все български села и градове,
убиват, безчестят.
Вълчан отхапа парче пастърма и направи гримаса.
– Знам, че си е тъй, ама няма кой друг да иде. А оръжието трябва, не може да влезе в
мурабе войската ни без добри пушки и сабли. Ако стане в бъркотията да дигнем държа-
вата си, от туй по-добро няма.
– А с плащането на руския цар за мурабето какво ще стане? Нали на него най-много
държеше?
– Него и за сулук време не съм си го избивал от главата. Ама ако стане между нераз-
борията да се възползваме, пък имаме и войска. Ако пък отново не стане, не дай, Бог,
тогава плащането ще е пак на ред. За алтъни всичко става. Голяма сила имат те, само
трябва да знаеш кога и как да ги използваш.
– Ти веки си го намислил, побратиме, дано всичко мине по вода. Но вземи с тебе ня-
кой от твойте, който да е сербез250, щото всеки от тези главатари харесват смелостта,
юначеството. Пък друго е някой добър да ти седи зад гърба.
Вълчан само се усмихна, отбираше той от думите на Христо войвода. Много нещо бе
видял той, много бе преминало през побелялата му глава. За разлика от много други
войводи той бе съумял да остарее, а не да остави кокалите си по чукарите млад, млад.
Това, че имаше от кого да се поучи, това, че имаше някой от големите войводи да го
съветва като баща, даваше на духа му сила да литне. Вълчан и попът Мартин изкараха
в манастирчето до пролетта. Когато снегът се стопи и потъна в жадната земя, когато
дърветата напъпиха той, заедно с Христо войвода, намери входа на пещерата, в която
Инджето бе складирал оръжието си и алтъните. Но оръжието щеше да стигне само за
пет хиляди души. Трябваше още много, затова Вълчан се върна в Балкана.
След като се сбраха всичките му хайдути, той се изправи пред тях и рече:
– Слушайте сега що ще ви река! Аз и Михо Кафталията тръгваме за Хасково по важни
дела, от които може да се реши халът на държавата ни. Затуй всички ще чакате в чиф-
лика. Там ще работите – уж като аргати, без никой да се издава пред турците, ако дойдат
такива. Ако не дай си нещо се обърка, всички ще хванете гората през тайните ходове и
ще ме чакате тука. Стояне, тебе с попа ви оставям да държите хората. Умната, щото ако
отървете работата, ще ви сваля кожата от гърбовете. А ако някой се противи, като се
върна, по-добре сам да се обеси...
После войводата, барабар с Кафталията, забраха пет конски товара алтъни, скрити
под кюмюр и подкараха конете. Слънцето ги огря кога вече бяха в равнината. Добичета
бяха плувнали в пот, както и ездачите, но пътят беше дълъг и време за губене нямаше.

248
Кабадии – отбраните гювендии и редиците на кабадиите
249
Айвол – човек
250
Сербез – дързък, смел

163
По прашните пътища към Хасково хайдутите преспиваха в ханове, но с наближаването
му нямаше такива, а и хора се мяркаха все по-рядко. Сякаш някой ги бе накарал да бягат
от този край. Вече се виждаха кулите на Хасковската крепост, когато по пътя се зада-
доха бюлюк конници. Вълчан и Михо се отдръпнаха встрани, за да преминат кърджа-
лиите. Но бюлюкбашията, наконтен като стамболска гювендия 251, окичен със златни
гердани и гривни, спря до тях. Амуницията му на коня, силяхлъка и оръжията му бяха
обковани със сребро. Той огледа с презрение двамата пътници и се стросна:
– Какви сте вие, бре?
Вълчан се опита да се престори, доколкото може, и спокойно отвърна.
– Кюмюрджии сме. Чухме, че Емин ага искал въглища за работилниците си, добри
въглища за ковачите.
Бюлюкбашията беше Кара Иван. Той огледа Вълчан. Вехтите, прости дрехи и смире-
ния за момента вид не можеха да излъжат Карата. Той се усмихна и кимна с глава към
огромния мъжага.
– Ти, че не си кюмюрджия – се види от сто аршина.
Вълчан го изгледа изпитателно:
– А какъв съм тогава?
– Не ща да знам... Щом си решил да си слагаш главата в торбата – давай, върви при
Еминджика. Даже, ако някой те спре, му кажи, че аз съм ти позволил.
След което бюлюкбашията махна и бюлюкът, обгърнат в прах, се изгуби из пътя...
Михо Кафталията се обърна към Вълчан:
– Какво ги кара тези юначни българи да стават бюлюкбашии на кърджалиите?
– Всичките са такива, ама за алтъни са загърбили всичко, този убил мъжа на годени-
цата си, щото се омъжила за друг, не за него – Кара Иван. Другият – Кара Георги, пък
убил по-големия си брат. Пехливан Кузо пък – хаймана на хайманите, пехливан, раз-
бойник, обирджия, бюлюкбашия... Вълчан махна с ръка – тя, брате, нашата една ни е
завяла, че не се знае накъде ще ни отвее...
Скоро след това двамата влязоха в града. Целият бе превърнат в една огромна рабо-
тилница от Емин ага. Навсякъде се виждаха само занаятчийски дюкяни, повечето
тюфекчийски и ковашки. Навсякъде гъмжеше от стражи. Скоро край тях се завъртя друг
българин, викаха му Янко Хайтата. Като българин ги настани в хан и все се навърташе
покрай тях. Вълчан бе раздвоен за този Янко. Или като свой им помагаше, или бдеше за
сигурността на Емин ага, но това нямаше толкова голямо значение, защото бе дребен,
незначителен човечец в цялата тази игра на котка и мишка...
Няколко дни чакаха хайдутите Еминджика да се върне от село Гювендиляр, където
отпочиваше при гювендиите си, заедно с приятели. Но вместо Емин ага, в града се върна
Кара Иван от Иробас – с гърмежи и свирня на зурни. Бюлюкът се точеше, като след него
караха катъри, натоварени със сандъци и денкове.
Вълчан стоеше пред една бръснарница и гледаше бюлюците.
– Затрили са някое село! – продума той на Кафталията и все така невъзмутимо гле-
даше мегдана.
Кара Иван ги забеляза и спря коня си пред тях.
– Кюмюрджи, можеш ли да бръснеш, че седиш тук?
– Ако трябва – мога, но всеки с различен бръснач!
Вълчан показа огорчението си от това, което бяха сторили бюлюците. Иван разбра

251
Гювендия – проститутка
164
това и го докачи, докато бе почнал да се разкрива.
– Значи и да бръснеш можеш, а? А да гърмиш научил ли си се?
Вълчан присви очи.
– Зависи от оръжието.
– С това ще можеш ли? – подаде той сребърния си пищов към хайдутина.
Вълчан не пристъпи да го вземе и Кара Иван му го хвърли. Войводата го улови във
въздуха и го огледа.
– С този мога!
– Можеш, ама каква ще да е мишената? То всеки може да уцели кон от аршин място.
– Хвърли си кесията нагоре – отвърна Вълчан и го погледна.
Около тях бързо се събраха стотина бюлюци да гледат. Бюлюкбашията извади коже-
ната си кесия и я хвърли нагоре поне на десет аршина. Войводата вдигна пищова и
гръмна, кесията се пръсна и сребърни пари посипаха мегдана.
– Аферим, аферим! – продума Иван и погледна Вълчан с димящия пищов в ръце.
Знаех, че не си въглищар. Дайте му всичките пари – извика той към събиращите
бюлюци. Майстор е!
Вълчан махна.
– Нека са за тях, на мене не ми трябват, не съм тук за парите ти.
Кара Иван се усмихна.
– Амма въглищар, я!...
Сетне се скри в града, барабар с бюлюците си.
На другия ден отново засвириха зурни, забиха тъпани, многобройна тълпа се бе стру-
пала от двете страни на мегдана. Явно Емин ага се връщаше. Скоро се видя и Емин-
джика, той стърчеше над всички. Първом на очи се набиваха големите му челюсти и
издути скули по лицето, високото му чело правеше още по-кьосава252 кестенявата му
коса. Големите му сини очи издаваха хищническата му природа и зла сила. Той бе по-
накичен и от Кара Иван, с гердани и гривни по себе си. До него яздеха Кара Георги и
Пехливан Кузьо, след тях бяха отбраните гювендии и редиците на кабадиите, личната
охрана на Емин ага. Пред конака Еминджията скочи от коня и влезе вътре.
Късно след обяд дойде Кара Иван и ги поведе при Емин ага. Още щом качиха стъпа-
лата, вратата се отвори и Михо и Вълчан влязоха в стаята. На дебел пъстър килим се-
деше Балталджията Емин и гледаше големия българин, който всяваше страх и респект
у всеки, който го видеше.
– Казаха ми, че си дошъл да ми продадеш въглища за работилниците ми? – захвана
Емина. – Ама не знам защо не ти вярвам? Затуй кажи кой си и какво искаш от мен?
Войводата го погледна и спокойно отвърна:
– Аз съм Вълчан войвода или ако си чувал другото ми име „Кара Курт“ или пък „Дели
Курт“ все съм си аз.
– Да не си този Вълчан, аянинът от Странджа, дето султанът е луднал заради тебе. Да
не си този, дето граби хазните му, а той дава хазна за главата ти?
– Точно този съм – отвърна сухо хайдутинът.
– Хъъм, дааа! Ами кажи за какво си тук! Ако не е за да те предам на султана – може
да ми го кажеш за какво? Както сам призна, от хазните имаш много злато, сигурно ис-
каш да ми дадеш и на мене от него? Щото толкова пара просто няма какво да я правиш?
– Много нещо ме питаш, ага, че ще взема да се объркам – отвърна усмихнат Вълчан. –

252
Кьосав – човек с рядка коса
165
Хазните ги обираме, щото парата е вземана от такива като мене, все българи. С тях смя-
таме да възкресим българското царство.
Еминджика подскочи.
– Как, както сърбите ли? Стана тя, а за нас какво ще остане?
– Тя нашата държавица ще е малка, само в Странджа. Вие и Цариграда не ни интере-
сувате.
– Туй е на дума, а инак като се почне – знае ли се кой, кога? И като почнахме, я кажи
колко бюлюка можете да изкарате срещу султана?
– Към двеста, може и повече – отвърна без да се колебае Вълчан.
– Не казваш туй на аба нали?
– Сам знаеш, че не е на вересия! Хора има, само оръжието е малко, че за туй съм
дошъл.
– Ааа, значи го каза? Ами ако не се хвана и остана със султана?
– Знам за пазарлъка ти с Герай, така че не ми се играе.
Емин ага кимна с глава.
– Туй е друга работа. Ще се спазарим, щото си юнак, българин, а султанът бърка с
тези пари. За тебе ще трябва много повече да даде. Ама ядове ще бере той с тебе. Казвай
сега колко и за кога да бъде готово?
– Пет хиляди кърджалийки, ама от дългите, още толкова пищови и сабли. За пушките
и пищовите – джепане и олово поне за петдесет изстрела. До зимата трябва да е готово,
натоварено във волски талиги и съпроводено от твоите хора до Странджа.
– За туй, що искаш, ще трябват много пари, все ялдъз253 алтъни!
– Колкото трябва ще ти дам, стига стоката да е добра, щото сам ще я пробвам. Отвън
има пет товара алтъни, това е за уверение, че хортуването ще бъде! Когато докараш
стоката ще има още, за да натаманим товарите.
После разговорът потъна в препирни за жени и удоволствия...
На другия ден Вълчан си тръгна с два пищова, сабя, кама и кърджалийка – пушка,
подарък от Емин ага...
Скоро Михо Кафталията и войводата се върнаха в чифлика, дето ги чакаше четата...
Докато Вълчан отмаряше и ловеше пъстърва във вира, Михо разправяше какво бе
сторил Вълчан в Хасково с Еминджика. Поп Мартин пишеше, без да спира, онова, което
Кафталията бе видял и чул. Знаеше Божият човек, че това трябва да се знае от людете,
дето ще дойдат отпосле по тази земя. Пишеше и Славко – момчето, което се бе върнало
от странство. За войводата трябваше да се знае и занапреде, когато никой от тези люде
няма да е жив, за да може да разкаже...

***

Гората беше започнала да се разлиства бързо. Гергьовден дойде и чеверметата се зах-

ванаха едно подир друго. Хайдутите не ги сдържаше вече в чифлика. Цяла зима бяха
лежали из къщята си, а сега, когато всичко живваше, пееха птиците и миришеше на
зелена трева, те още седяха зад дуварите.
Три дни след Гергьовден четата хвана гората. Двете момчета, които се бяха върнали
от странство, също искаха да хващат Балкана, но войводата не даде. Двамата ги проводи
във Влашко при Сливналията, макар те да не искаха твърде. Попът се помъчи да говори

253
Ялдъз – жълтица
166
с Вълчан, но той го сряза, като не му даде да гъкне.
– Аз що пара съм пръснал по тях да се изучат, няма да дам сега някой чалмалия да ги
разсече или опушка ей тъй, за този, дето клати листата! – ядосано извика войводата, че
четата се сепна в едно. – Те ми трябват с акъла си, с наученото, не с шишането. За ножа
и пищова има колкото щеш! Учени българи няма, туй е цаката делим. Те там във Влашко
ще се окопитят, на хора ще паднат, дето знаят какво да ги правят. Аз ще ги намеря зи-
мата, тогава, живот и здраве, ще се разберем кой какво ще сторва...
Никой от хайдутите не продума, а следваха Вълчан към върха на планината, готови
да срещнат съдбата си, каквато и да бе тя...
Скоро войводата получи хабер от Кара Емин. Той му казваше, че хазната този път ще
е от скришните. Няма да има сеймени да я придружават, нито черкези да вървят заедно
с керван и роби. Султанът наредил парата да се тури в серем, дето не бие на очи и не се
догажда какво вози. Серемът щял да бъде от два коня теглен, а като ябанджия, заедно с
две гювендии, щял да бъде специално натоварен чауш254 от Едрине. Той бил добре обу-
чен и знаел как да се оправя с комити, алчни за алтъни. Чаушът трепел гяури ей тъй –
за кеф, само дето го гледали като минава или ако не харесал нещо в някой...
Вълчан бе подпрял с ръка брадата си и слушаше как попът му реди написаното от
Кара Емин. Чудеше се войводата на тези турски щуротии, ама като взема да премисля
разбра, че туй със серема и гювендиите не бе зле замислено. Ако нямаше кой да каже за
това, със сигурност хазната щеше да мине. Никой комита или хайдут нямаше да се сети,
че парата ще е без охрана от сеймени или бюлюци. Макар че, ако зависеше от него да
прекарва толкова пара, никога нямаше да го остави на гювендии. Два бюлюка биха свър-
шили къде-къде по-добре работата... Още щом си помисли това, войводата си смени
изражението. Спомни си той, че Кара Емин бе нарочен от един соломачокадър и само
това, че го уби, отърва Емина. Наскоро отново някои от копоите на султана подпитвали
за него. Усъмнили се и го дебнели да разберат дали той не е издайникът на хазните.
Щом Кара Емин му пращаше хабер, явно бе научил за пътя на алтъните от някой, щото
самият той му бе рекъл, че вече само няколко души около султана ще знаят за него. На
кятибин макар, пък и на хазнаря щеше да бъде трудно да узнае цялата истина, когато е
следен. Откакто тази мисъл влезе в главата му, Вълчан не мигна. Цяла нощ премисля
той всичко, но все достигаше до съмнението, че някой от Високата порта нарочно бе
подхвърлил това за гювендиите, да може издайникът да се хване... От друга страна пък
Кара Емин не бе глупак и нямаше да се хване ей тъй на раздумките на всеки...
Попът видя, че войводата не е спокоен, и побърза да го успокои:
– Вълчане, гледам те – не си на кеф, откакто ти четох хабера от Емина? Нещо не ти
се нрави май?
Вълчан тръсна глава и отсече:
– Хем вярвам на Карата, хем нещо ме гризе. Много пъти е казвал откъде ще мине
хазната и не ме е лъгал досега. Той обича алтъните и щом го казва в хабера, ще да е тъй,
ама аз нали съм този, дето ги бастисва, мисля все по моему. Че за туй.
Попът се усмихна.
– Аз също не го вярвам, ама вече може всичко да е – щото то много хазна падна, много
нещо. Сигурно гаджалите се чудят как и откъде да я прекарат, че да не я бастисаш! Ако
е истина хаберът е рисковано, но пък и умно. Кой би се досетил? Те видяха, че дори и с
две хиляди души на Ибрахим бей пак бастисахме Ловчанската хазна. Може да опитват

254
Чауш – турски сержант
167
с чалъм, с хитрост да я прекарат този път?...
– Тъй, тъй – отвърна Вълчан и се покачи на върха.
Там той отново се умисли. Не искаше ей тъй да метне хайдутите си на сляпо, а някой
аскер да ги удари и попилей. Имаше и друго. Дори и серемът с гювендиите да карат
хазната, никой не знаеше откъде ще минат. Проходите от морето бяха няколко, а Емин
не му бе писал точно откъде ще мине хазната, както друг път. Явно само това бе разбрал,
което не бе пък малко... Точно сега на войводата не му се гадаеше. Имаше толкова ра-
бота да свърши с четата си до есента, че едно месечно лутане и чакане на хазната мо-
жеше да преобърне всичко наопаки. Затова, без да чака, събра всички и раздели дружи-
ната на две. Трийсет и пет души тръгнаха с попа към манастира „Света Троица“, тряб-
ваше с катъри и коли да докарат оръжието и златото, което Инджето бе дал. Други пет
души остави да вардят пещерата и да посрещнат попа, кога се върне с хората и товара.
После с три чети от по трийсет души, той, Стоян байрактарят и Кафталията завардиха
трите прохода, откъдето можеше да мине тежък серем, теглен от два коня. Хайдутите
не бяха от вчера в гората и знаеха къде и как може да се сече Балканът. Вълчан бе сигу-
рен, че товар между шестстотин и хиляда оки алтъни, барабар с трима души в здраво
направения серем бяха трудна задача за два коня, макар и корави, изпечени атове. Затуй
нареди на всички по проходите да следят за серем, който зад себе си влачи още два коня
за смяна, кога се умори някой от впрегнатите. Заповяда още по двама съгледвачи да
излязат напреде, почти в равнината, дето започват проходите и да гледат – дори след
като мине серемът, дали зад тях няма да върви бюлюк или сеймени. Ако талигата с гю-
вендиите мине сама, първом да вържат гаджалина, ама да внимават, че бил четин255.
После серемът да се покрие из пущинаците и да се проводи хабер до другите!...
Неделя време лежаха из камънаците, но все нищо. Минаваха по някой дребен търго-
вец и туй то... Изминаваше и втората неделя, когато попът Мартин се върна с товара.
След като го разтовари, пръсна хайдутите по равно из трите прохода да помагат на
свойте. Самият той отиде при Вълчан с дванайсет души. Разправи му за пътя, за позд-
равите на Христо, но най-много за оръжието, което чакаше в пещерата...
Вече захвана трета неделя, когато Михо Кафталията удря в пазения от него проход
седмина черкези, които карали десет българки и четири малки деца към пазара в Цариг-
рад. Петима от черкезите убили, а двама хванали живи. Туй донесе съгледвачът на
Михо, а друг пък извести за идващия серем. Вълчан го гледаше със свъсени вежди и не
мигваше.
– С колко коня е? – запита той и махна всички да стават.
– Четири, войводо. Два дърпат и два вървят вързани отзаде! – отвърна Мильо Бош-
нака. – Доста седях и гледах след талигата, ама бюлюк не се видя. Галиба е сам серемът.
– Видяхте ли колко са в него?
– Само един амуджа го кара, под закритото се не види колко са! – отвърна съгледва-
чът и вдигна рамене.
– Препречете пътя с някое дърво и останете скрити – заповяда той на хайдутите и
слезе на пътя.
Огледа околността, после седна на средата, дето бе дървото, и зачака. След сахат
време се чу тракането на серема по камъните. После се показа бялото му покривало и
двата червени, лъскави, плувнали в пот коне. Турчинът видя препречилото пътя дърво
и седящия на него човек от двайсетина аршина и спря. После спокойно разпрегна двата

255
Четин – наперен
168
теглещи уморени коне и впрегна другите, като отпочинали. Правеше се, че не забелязва
хайдутина, който още по-спокойно от него режеше с ножа си пастърма и ядеше, без да
мърда...
Турчинът огледа околността и като не видя никой от хайдутите, прикрити зад камъни
и дървета, подкара конете. Когато стигна на аршин до Вълчан, серемът спря. Погледите
на двамата се срещнаха и гаджалът разбра веднага, че срещата няма да е добра за него.
Огромният хайдутин, по-страшен и от мечка стръвница, се изправи и подметна:
– Накъде тъй, ябанджи? По тия места се откупваш, за да минеш напреде!
Турчинът се огледа на всички страни. Отново не видя никой и слезе, като стискаше
ятагана зад гърба. Отново се огледа и спря на два аршина от хайдутина. Гаджалина ту
поглеждаше Вълчан в очите, ту погледът му падаше на ножа, с който режеше пастър-
мата.
– А ти кой си? – попита ненадейно той. – То всеки може да тури в силяхлъка си пи-
щови и ножове и да иска откуп. Гледам те в гяурски дрехи, говориш по-добре от мен
турски, че затуй?...
Войводата стоеше все така спокойно и не изпускаше от очи турчина.
– Викат ми вашите Курт, Дели Курт, а нашите ме знаят като Вълчан войвода. – от-
върна той и се усмихна.
Турчинът, чул това, замръзна на мястото си за кратко, обаче се съвзе.
– Чувал съм много за комитата, ама не бях чувал да е сам? Все с бюлюк бил, хортуват?
Ама и ти не ми мязаш на него? Той, казват, на Аслан256 мязал, а ти на мечка рошава –
засмя се турчинът и понечи да замахне.
Вълчан метна ножа и го заби целия в ръката на турчина, която държеше ятагана. Га-
джала за миг се присви и го изпусна. После бързо извади ножа с лявата си ръка и изп-
сува.
– Мамка ти кабадия с кабадия! – после понечи да махне с ножа. Вълчан бе извадил
пищова си и гръмна в другата му ръка от аршин място. Куршумът я отнесе над лакътя
и тя увисна на сухожилията, като кървеше много. Турчинът се обърна към серема, но
падна и запълзя, като говореше несвързано. Вълчан извади от пояса си тасма и я върза
над раната, да не му изтече кръвта. После го облегна на камък и погледна в серема. В
дъното седяха две кадъни и криеха лицата си с фереджетата.
– Слизайте долу! – заповяда им той и махна на хайдутите.
Кадъните тъкмо станаха да слизат, но видели слизащите от всички страни комити, се
прибраха пак вътре.
– Виж, чауш! – обърна се войводата към пъшкащия турчин. – Гювендиите са за мом-
четата ми.
Гаджалът седеше с отворени като на изтървана крава очи.
– Знаеш кой съм? – запита той, като забрави за болката. – Знаеш? Откъде, Аслан ко-
мита? Откъде? Вълчан комита ли си? Дели Курт ли си? Не знам кой си! Но по-добре да
ти казват Кара Джин!
Вълчан се усмихна.
– Чауш, чауш, твойта се свърши! Най-накрая намери майстора си! Знам не само кой
си, но знам и колко много българи си затрил и то по зверски начини. Ама за всеки душ-
манин идва Видовден!...
Турчинът стисна зъби.

256
Аслан – лъв
169
 – Значи не само от вашите има издайници? Ама, Кара Джин, да знаеш от мене, че кога
убивах и насилвах гяурите, се молеха и пищяха дълго. На колове ги набивах!
Хайдутите наобиколиха серема и зачакаха заповедта на войводата си.
Турчинът, разбирайки, че ще умре, продължи още по-разпалено да злорадства над
убийствата си.
– Не само че пищяха и молеха, ами и кефа ми правеха гяурките. Все хубави жени
имате, затуй все тях насилвах. Само едно не им харесвах. Когато станат трудни от пра-
воверни – или се самоубиват, като си порят коремите, или убиват децата, направени от
нас. Всички до една са такива, всички. Сякаш във всяка има по един джин, дето само
тяхната вяра приема. Затуй толкова години не можахме да се смесим с вас, да се прето-
пите...
Вълчан махна на хайдутите си.
– Отрежете една мъждрявка257 и я заострете. После набийте чауша на кола и го оста-
вете да с гърчи край пътя. Нека правоверните, кога минават от тука, да знаят какво ги
чака! Ханъмите-гювендии вземете за неделя-две, а серема, след като разтоварите алтъ-
ните, дето са сипани в канатите, скрийте в гората, може да потрябва. Конете – в пеще-
рата при другите. Аз отивам да доведа черкезите тука, че да правят конушмак258 с га-
джала. Ама да не забравите, и за тях два кола да заострите. Те или ще спрат да отвличат
жени за продан, или всичките ще ги набием на колове из пътищата.
За сахат време само набитите на колове – черкези и чаушът, останаха сами в про-
хода...
Четата се прибра в пещерата след няколко дни. Шест конски товара злато излезе от
хазната, от която отново се лиши султанът. Вечерта горяха огньове, печаха се чевер-
мета. Празнуваха хайдутите новото име на войводата си, – Кара Джин. Попът се кръс-
теше пред димящата мръвка и клатеше глава.
– Няма друг войвода с толкова имена, дадени му от турците.
Хайдутите пък пееха и играеха в кръг. Песента им отекваше из канарите, поемаха я
доловете, ехото я носеше, повтаряше, потретваше надалече из тъмната непрогледна
нощ. Рядко имаше такъв моабет, дето четата да се разтуши и да забрави поне за сахат-
два какво ставаше в поробената им земя. Вълчан бе оставил момчетата малко да се по-
веселят. Той седеше и разглеждаше оръжието, а в главата му се въртяха все битки.
Много пъти бе виждал турци да бягат през глава, за да се спасят от него. Как искаше
сега с това оръжие и другото от Емин ага всичките гаджали да избягат отвъд пролива и
повече да не се върнат...
Всичко щеше да направи той, да мине през огън и вода само с една единствена ми-
съл – България да бъде освободена...
Още на другия ден хайдутите натовариха оръжието на волски сереми, облякоха тур-
ски дрехи и всички тръгнаха към Влашко. Вълчан, предрешен като бей, яздеше най-
отпреде на кервана си и току поглеждаше назад, за да се убеди, че всичко е наред. По-
вече от петдесет коли носеха тежкия товар, прикрит отгоре със стоки, вземани от турс-
ките кервани. Пътят до Дунава бе дълъг и четата трябваше няколко пъти да го измине,
докато достави всичкото оръжие. Но Вълчан държеше на думата си и никой и нищо не
можеше да го накара да я пристъпи...
Каруците тракаха по прашните пътища. Из зелените поля се белееха стада овце, а

257
Мъждрявка – дърво (ясен)
258
Конушмак – селянка, разговор
170
косачи вземаха първите откоси. Топлият вятър носеше мирис на зелена, пряспа трева и
аромат на цветя. Нейде далече се чуваше гайда – песента жална-милна се рееше из въз-
духа като волна чучулига.
Войводата спря встрани от пътя и се заслуша. После огледа кервана и отново тръгна
пред него...
Две недели минаха, както вървяха, без никой да ги спре. Вече бяха близо до село
Батин, когато бюлюк препречи пътя им. Напреде се показа бюлюкбашията и, след като
намести силяхлъка си, вдигна ръка.
– Стооой! – извика той и поглади брадата си. – Къде, бре ябанджии? Не знаете ли, че
отсреща реката има руска войска? Оттук не може! Какво толкова карате? Търговци?
Тука кръв се лее, а те за пари?
Вълчан го доближи.
– Бюлюкбаши, виж, ние...
– Млък! Не ща да чувам нищо! Карай надолу и заобиколете, ако ли не – обратно.
Войводата мушна в ръцете на турчина кесия със сребърни пари и вдигна рамене.
– Тъй да бъде. Щом оттам – оттам!
Бюлюкбашията се огледа, като че ли се криеше от Аллаха си и махна:
– Карай, карай напреде, то с вас на глава не се излиза.
Вълчан бързо подкара коня си и керванът го последва. Хайдутите бяха настръхнали
и се държаха за камите, но се размина.
Късно след обяд каруците стигнаха до сами реката и спряха за вечерта. Вълчан, за-
едно със Стоян байрактаря и двама от хайдутите си, вземаха лодкар да ги превози до
другия бряг. Там, на уреченото място, вече чакаха хората на Сливналията. Самият Ге-
орги Мамареца бе дошъл с двайсетина талиги и дваж повече хора да вършат работа.
Сливналията бе приготвил десетина лодки и дебело дълго конопено въже, което опъ-
наха над реката и вързаха за дърветата от едната до другата страна. Така започнаха да
пренасят оръжието, като се дърпаха по въжето и гребяха едновременно, да не може те-
чението да ги отнесе много далече от удобното за разтоварване място. Среднощ всич-
кото оръжие бе прехвърлено от другата страна...
Вълчан се разбра със Сливналията и Мамареца да го чакат в началото на септември
отново тука, за да могат да пренесат и другото – от Емин ага. Само дето тогава хората,
лодките и талигите трябваше да бъдат двойно повече.
После в тъмнината керванът заобиколи турците, които ги спряха на идване. Олекна-
лите сереми се движеха бързо и за седмица време, без да спират да почиват, стигнаха
Балкана. Коне, волове, хора, бяха пребити от пътя. След като пръснаха серемите по
ятаци и чифлици, четата хвана към сокаците, дето имаше много пещери за отмаряне.
Трети ден четата отмаряше. Никой от тях не можеше да си обясни как така всичко с
хазната и оръжието мина, без да се стигне до клане, гонитби и преследване от аскер.
Войводата се събуди разтревожен – всякога, когато сънуваше лоши сънища бе така. А
този път те не го бяха оставили да мигне цялата нощ. От един минаваше в друг, а там
пак същото: „Мечка стръвница дави коня му, а той не може нищо да стори. Мечката
огромна, лъскава, черна, гледа го свирепо, та чак очите ѝ святкат, а той иска пищова си
да извади, пък ръцете му огромни, тежки, непохватни. Конят цвили, мята се и все надолу
гледа към равнината. Стръвницата къса добичето къс по къс, кръвта му пръска камъните
и иде ли, иде по урвата като река“... Вълчан отметна кожената завивка и седна. После
прекара пръсти през косата си и ги огледа като че ли не вярваше, че това може да се
случи. Беше плувнал в пот, а все го теглеше навътре в пещерата, дето се чуваше тътенът

171
от подземната река. Войводата стана, запали борина259 и тръгна навътре. Скоро хлад
лъхна лицето му и той потрепера. Влагата и течението бяха много големи и борината
гасна на няколко пъти. Когато стигна до водата, която падаше от скок и тръгваше бавно
по скалата, той спря. Като че ли нещото бе тук пред него. Това, което го дърпаше и
караше насам, бе да отиде точно, дето водата дълбока, студена стигаше тавана и идеше
незнайно вдънземи. Вълчан усещаше, че нещо ще да става, но не догаждаше точно
какво. Сънят му бе лошав, поличба зла, коварна.
Побърза войводата да излезе и огледа всички, които бяха наоколо.
– Бързо се сберете тука! – извика той и седна до входа на една от пещерите.
Хайдутите бързо се струпаха около него един връз друг.
– Стягайте се бързо, че тръгваме. Ала преди туй заличете огньовете и затулете входо-
вете на пещерите, дето са одаите, с големи камъни, та да не личи!
Хайдутите знаеха какво значи думата на Вълчан и бързо се захванаха за работа. Само
дето вече беше късно. Четиримата съгледвачи се върнаха с лоши вести. Аскери бяха
оградили планината от всички страни и претърсваха всеки дол, всяка шумка за комити.
Двамата часи, дето седяха на скалите, също донесоха за турци. Докато хайдутите скри-
ваха входовете и заличаваха дирите от скорошните чевермета, Вълчан допълзя до кана-
рите и огледа долината. Там, дето започваха урвите и сипеите, бе угърмяно от аскер.
Гора, скала, поляна бе посиняло от формите им, сякаш цялата турска войска бе дофта-
сала тука! Войводата се умисли, как стана така, че гаджалите ги оградиха с поне десет
обръча. Дали имаше издайник в четата? Или някой ятак не издържа на боя? Може някой
случаен дървар или мекере да ги бе видял? Турците бяха тука заради хазната или заради
оръжието – ама какво бе станало, той не можеше да си обясни за момента. Затуй бързо
се върна при четата и заповяда всеки да провери за другаря си. Всички хайдути бяха
там. Издайникът бе другаде, но сега нямаха време за мислене...
Вълчан бе наумил да секат през скалите, дето турците не можеха да се качат. Там
трябваше и обръчите да са малко по-слаби от другите места. Но нещо все го дърпаше в
пещерата, дето беше реката. Той си спомни съня и целият настръхна. Точно оттам, от-
където смяташе да пробива турците, гледаше конят му, а мечката късаше месата му.
Войводата се спря. Прати десет души да гледат накъде са гаджалите и колко доближа-
ват. А той и Денчо Касъка влязоха в пещерата. Касъка беше дребен, но много жилав и
пъргав човек. Преди да хване гората, е ловял пъстърва из реките и я продавал по селата.
Вълчан знаеше, че той плува добре и се вре из подмоли и камънаци, та затова го върза
през кръста с върже и го пусна във вира до водопада. Денчо дори не попита за какво му
е на войводата да го кара да преплува под скалата. Просто се гмурна и се скри за няколко
солука. Сетне дръпна въжето няколко пъти и Вълчан го измъкна обратно като риба
мряна. Денчо избърса водата от очите си и се усмихна, та чак зъбите му лъснаха.
– Какво, бре? Какво има напреде? – запита го войводата и го вдигна с едната си ръка
на сухото.
– Два аршина е водата, после ход, дето с кон да ходиш, и иде, иде вдън земи.
Вълчан излезе навън и повика всички. Вече зема да се свечерява и турците се върнаха
в долината, дето бяха шатрите и огньовете...
Цяла нощ четата пренася оръжие и злато през водата на смени, докато в пещерите не
остана нищо, всичко се премести в тайните ходове и одаи зад водния праг, дето никой

259
Борина – факла от сухи, тънки, борови клонки
172
не би се сетил да търси. Войводата остана последен, за да се увери, че всичко е прене-
сено и заличено. Сетне и той се гмурна в студената вода и излезе при другите. А там бе
широко, имаше въздух от процепите на тавана и се виждаше дори без борина. Реката
човваше настрана и шумеше по скалите. Вълчан остана с десетина души да варди до
водата, ако някой турчин се осмели да мине към тях, а другите тръгнаха да разберат
къде води галерията...
Войводата се захвана да нарежда новата си одая. Кожите, макар мокри, бързо покриха
камъните. Оръжията висяха покрай миндера, а в средата спретна огнището. Когато се
стъмни отново, четата се върна, като донесоха сухи дърва и добра вест. Пещерата изли-
заше с малък отвор, колкото човек да се пъхне, но над стръмна урва, откъдето не мо-
жеше да се достигне от никъде. Единствено можеше да се спусне или качи човек по
дълго поне пет аршина въже. Точно през този малък вход двама от хайдутите се спус-
наха и вземаха да сбират сухи дърва. Макар тъмнината да пречеше за бързото събиране,
те накупчиха няколко наръча. После хайдутите, дето бяха горе, издърпаха с въже дър-
вата, а сетне побратимите си.
Скоро огньовете пламнаха и бързо стоплиха и изсушиха всичко. Пушекът вечер не се
виждаше и хайдутите бяха спокойни. Когато се зазори, аскерите отново тръгнаха да ди-
рят комити. Четата знаеше, че турците цял ден ще шетат из скалите и пещерите около
тях и че гаджалите ще са побеснели, задето не можеха да ги намерят. Те само се лутаха
из канарите под жаркото слънце. Много аскер мина през ятака на хайдутите, но не се
усъмниха в нищо. Само един турчин гледаше с други очи на всичко, което бе в гората.
Следотърсачът Шефкет Четин долови заличаването на следите и крачка по крачка нав-
лезе дълбоко в пещерата. Когато стана тъмно като в рог, той излезе, навърза борина и
отново влезе е нея. Борината осветяваше пещерата, но когато стигна до водата, дето
шумеше силно, борината угасна и Шефкет настръхна. Когато излезе, намери бюлюкба-
шията и му разказа за съмненията си. Четина беше сигурен, че тука е имало комити, но
следите са били заличени и не се хващали навътре по камъните. Бюлюкбашията, заедно
с него и още двайсетина сеймени, влязоха с борини до водата, където свършваше пеще-
рата, но бързо всички излязоха, като изгаснаха борините. Из аскера се разнесе слухът за
Шейтан дупката и никой не се решавате да влиза отново. Бюлюкбашията заповяда да се
струпат вършини на ходовете и да се палят. Смяташе, той и Шефкет Четин, че ако има
нещо живо вътре из дупките, ще излезе от огъня и пушека. Цял ден и цяла нощ турците
поддържаха огньовете, но нищо. Нямаше помен от комити и това вбеси бюлюкбашията.
Имаше заповед той да занесе на Ибрахим бей барем пет гяурски, комитски глави. А вече
четири недели градяха върхове и обрущи и нищо, а хазната бе потънала незнайно къде
с гювендиите. Само набитият чауш говореше какво бе станало...
Когато сеймените слязоха от скалите, Шефкет остана с още двадесетина души да под-
държат огъня. Пушекът излизаше от всички процепи и дупки на многото пещери. Ко-
гато на заранта огънят угасна. Четина влезе отново в пещерата с реката и, решен да
разбере какво става, претърси с борината аршин по аршин. За негово нещастие намери
в един процеп на пода една махмудия от хазната – паднала, когато хайдутите я прена-
сяха през водата. Насърчен, той заоглежда водата, дето беше вирът, и там видя още една.
Тя блесна на огъня и за следотърсача бе ясно, че през реката са носени пари! Ако нямаше
комити, то алтъните бяха някъде тука и той бе решен да ги намери. Очите на алчния
турчин блестяха повече от махмудиите. Той влезе във водата и взема и втората, това му
наля смелост в душата и, въпреки мълвата за Шейтан дупката, той реши да мине под
прага. Върна се вънка, намери въже и, след като го върза за един камък, държейки го

173
здраво, се спусна по течението. Когато стигна скалата, взема въздух, хвърли борината и
се потопи. Скоро след това се показа от другата страна. Но като се показа, взема шумно
въздух и хайдутинът, който чакаше на пост, го хвана за косата и го удари в камъните.
Турчинът изохка и опули очи пред рошавия мустакат комита. Докато разбере какво
става, хайдутите го внесоха при войводата си – мокър, треперещ като лист.
– Какво, амуджа? – запита го Вълчан. – Нямаш ли друга работа, а си дошъл да мреш
тука?
Турчинът не разбра как отиде при Аллаха си от ножа на Вълчан. Войводата сам го
одра като агне и когато се стъмни, заедно с Денчо, го пренесоха през водата и го поста-
виха увесен пред входа на пещерата. После се върнаха при другите и зачакаха друг
смелчага да влезе през водата. Но си останаха с чакането. Турците, като намериха одра-
ния Шефкет, набиха из урвите да бягат, като молеха Аллаха си за закрила от шейтана,
дето бе сторил това на следотърсача...
Цял ден бюлюкбашията се мъчеше да накара някой от уплашените сеймени да свалят
Четина долу, но напразно. На другия ден сеймени от другия бюлюк се качиха, но след
като видяха на какво мязаше техният, побягнаха и те. Скоро аскерът се вдигна и се скри
в равнината, а хайдутите излязоха навън. Мястото беше толкова гумно и зло, че от този
ден всички турци го знаеха като Шейтан мара260, Шейтан дупка. За хайдутите беше
добре дошло, защото никой мюсюлманин не искаше да доближава скалите. За Вълчан
пещерата се превърна в най-сигурното място и той през цялото лято пренася оръжие и
злато от другите по-несигурни пещери наоколо... Скоро, след като аскерът напусна рав-
нината, при Вълчан дойде Мирчо чобанът, верен негов ятак. Още щом доближи, старе-
цът погледна войводата с хитрите си мънички очи и се усмихна доволно.
– Пак спасихте кожите, а? Късмет, голям късмет извадихте, момчета.
Вълчан се здрависа и погледна изпитателно.
– Ако си дошъл да казваш издайника, думай! Таман точих камата, дето одрах турския
копой. Затъпи се от него, че затуй. Ама веки е бръснач. Думай, де! – Денчо, Димитре я
свалете гаджала и го хвърлете в урвата на орлите и гаргите.
Овчарят вдигна очи, погледна одрания турчин и потръпна от страшната гледка.
– Какъв ти издайник, бре момчето ми? Късметът ти работи и туй то, а и глава имаш,
дето я носят трима хитреци.
– Я не ме занасяй, старче, че ей сега ще си уловя две-три яловици за чеверме.
– Ееех, Вълчане, ако ти не си хванеш, аз ще хвана. Всичките на вас ги давам, вместо
само една да вземат турците.
– Знам, знам! Я кажи защо говориш все за късмет. Нещо си видял май, а?
– Нещо ли? Всичко видях от отсрещното тепе. Когато мина батал261 серемът и хвана
прохода, разбрах, че ще го бастисате. Затуй се качих по-горе, ако го ударите в началото,
да гледам някой да не се отърве от гаджалята, ама докато завърна крастите, гледам: чер-
кези петима карат наши женоря и деца в окови. Викам си – и те при вас ще дойдат.
Докато минат чешмата, докато пият вода всички, още двама черкези ги стигнаха. Ама
докато угадя, тръгнаха на изток къде другия проход. Мина бая време, като чух гърмежи.
Подир малко гледам женорята бягат право към мене. Като наближиха, се показах и ги
скрих в гората. Разказаха ми те как комити ги спасили и отпратили по родните места.
Разбрах, че сте завардили и трите прохода и се успокоих малко. Ама нещо ме човърка

260
Мара – пещера
261
Батал – голям, безформен
174
отвътре. Серемът сам, батал натоварен. Черкезите не са с него, вървят другаде. Нещо не
е на ред. Сетих се, че кога минаха петимата черкези с женорята и спряха на чешмата,
другите двама дойдоха от горичката подир мене. Викам си – пак някоя невинна душица
изгориха поганците, сигур някое хубаво момиче затриха. Тръгнах натам да видя какво
са сторили. Когато наближих дерето, гледам вързани два коня хубави, а на седлата
дрехи на аскер. Спрях се, помислих, че има други. Чаках, чаках – нищо. Престраших се
и наближих. Няма никой, оставих тъй конете и се върнах при женорята. Питам ги дали
някое момиче липсва, дали двамата черкези не са завличали някоя в гората? А те вдигат
рамене и казват, че черкезите, дето ги отвличат, били само пет. Другите двама дошли
после, но не знаят кои са. Тогава разбрах, че двамата са сеймени, но да не бият на очи,
са се преоблекли като черкези. Съгледвачи трябва да са били, ама на кого, като не виж-
дам никой тъдява. Вечерта изпроводих женорята да си ходят, дадох им хлебец, сиренце
за из път, че децата реват от глад. Казах им само вечер да вървят, а денем в някоя гора,
храсти да почиват, инак може пак да замъкнат прангите262 към Цариграда...
На другия ден видях, като тръгнахте с талигите като турски керван. Ама право да си
кажа, не ми мязахте много на турци и туй то. Не минаха няколко дни и долината посипя
от аскер. Яздят напред-назад, отиват към гората, връщат се. Накрая се струпаха в про-
хода при черкезите. Сигур тях намериха първом, щото по-напреде били. Оттам като
захванаха на изток, тепе по тепе, дол по дол. Всичко ровят и обръщат за вази. Леко ми
беше, защото знам, че заминахте. Три недели тършуваха гаджалите из планината, но
нищо не откриха. Когато се върнахте, затворих овцете и тръгнах да ви предупредя, ама
пущините пробиха тръните и подире ми. Добре че стана тъй. До чешмата ме спряха
десетина аскера. Сигурно са ви видели, като се връщате с каруците. Питаха ме къде
отивам и аз им думам – да поя овцете. Добитъкът беше поен, не пиха много, ама турците
заделиха десетина шилета, натириха другите обратно, а на мене удариха няколко сопи
в гърба. Било за туй, че пиели водата на султана, а не съм плащал данък. Свих се на две
и след овцете. Викам си – само малко въздух да взема и ще обиколя да ви търся, ама
като легнах, не мога да стана от болка. За сахат време аскерът се върна и огради целия
връх. На няколко редици тръгнаха османлиите нагоре. Викам си – край с момчетата, а
сълзите ми текат ли, текат...
През тези дни не мигнах, забравих за болката, все се напъвам да чуя гърмежи, ама
нейсе. После видях пушека, огъня, дето горя два дни. Накрая турците бягат надолу през
глава. Питам един дето хвана през полята какво става? А той маха ръце и вика: „Шейтан
има горе! Шейтан!“ После бяга през глава. Ха стига съм ви лъгал толкова! – ухили се
чобанът. – Вълчане, прати няколко юначаги да грабнат шилетата, що са запрени долу в
граждата. Да те видя научи ли да печеш хайдушко чеверме!
Войводата махна с ръка и десетина хайдути се спуснаха по тясната пътека.
– А тебе не те ли е страх от Шейтана, бай Мирчо? – запита усмихнат Вълчан. – Виж –
мястото е гумно, зло, може и дяволът да е тъдява?
Старецът разпери ръце.
– Ееех, момчета, де да бях с трийсетина години по-млад. А то – превалям седемде-
сетте. Ама дали Шейтана, дали друг ще ме вземе, все ми е тая. Ама по-добре те, откол-
кото гаджалите да ми наместват старите кокали.
Всички се разсмяха на шегите на стария чобан. Сетне лумнаха огньовете и се метнаха
чеверметата, та до среднощ...

262
Пранги – окови
175
 Лятото неусетно свърши и четата вече трети ден чакаше на уговореното място оръ-
жието на Еминджика. На четвъртия ден от юг се зададе бюлюк, зад който вървеше бавно
керван от петдесетина волски серема. Когато наближиха, Вълчан позна Еминджика,
който яздеше най-отпреде. С него беше само Пехливан Кузо и личната му охрана.
Бюлюкът се пръсна по поляната и остави Емин ага и Вълчан войвода да си кажат по
дума и да оправят сметките...
Еминджика пръв поздрави и слезе от коня. Вълчан също слезе и го поздрави. Сетне
седнаха и Емин ага започна:
– Вълчане, виждам, че държиш на думата си. А туй за мене значи много. Стоката е
твоя, както се разбрахме. Натоварил съм пет хиляди кърджалийки, още толкова сабли и
пищови. Давам ти ги барабар с воловете и серемите, на които са натоварени. Арно ли е
или не?
– Арно е, що да не е? – отвърна Вълчан. – Ама както ти рекох, сам ще пробвам десет
пушки, пищови и сабли.
– Нека хората ти сами ги изберат, от който серем си искат.
Вълчан стана и сам взема оръжието. После наредиха кратуни на петдесетина аршина
и войводата почна да гърми. Всичкото оръжие и джепане беше от добро, по-добро. Ня-
маше неулучена мишена и неотсечено колкото човешки врат дърво.
Еминджика седеше отстрани и гледаше как Вълчан пръска кратуните и цъкаше с език.
– Машалааа263, аферим264. Ама комита, яяя!...
Вълчан седна отново пред него и се усмихна.
– Добро е оръжието ти, Емин ага. За добра стока добри пари се плащат. Казвай колко,
ага? Колко още трябва да доплатя?
Еминджика го погледна със сините си, изпъкнали очи.
– Колкото ти прецениш, толкова!
Вълчан махна на свойте и те докараха десет коня, натоварени със злато. Еминджика
погледна конете, после войводата и се усмихна.
– Десет конски товара, ялдъз-алтъни, добра сделка, добра. А ако ти дам оръжието да-
ром, ще дойдеш ли да служиш при мене, както Кузо, Иван, Георги. Даже само ти ще си
след мене.
Вълчан се усмихна.
– А ако аз ти дам още десет конски товара, ти ще дойдеш ли да се биеш за мене в
мурабето?
Емин ага кимна е глава учудено.
– Само свободата е в главата ти, Вълчанеее. Дано както искаш, тъй да стане, Аслане.
Тъй да бъде. Аз на помощ за тебе и без пари ще дойда, ти само ме повикай.
– Може и туй да стане ага, може. Сега аз ти давам свойте конски сереми, та да сме
кантар.
– Тъй да бъде, Вълчане, то между назе може и без кантар, ама като си рекъл – хатъра
ти няма да чупя.
После бюлюкът тръгна обратно и скоро се изгуби в далечината... Вълчан вкара волс-
ките сереми в гората и проводи свой човек да намери и доведе Алтън Стоян. Трябваше
колкото може повече предрешени хайдути да придружат кервана до Влашко. Време за
губене нямаше, скоро щеше да застудее, а и в бой можеше да се влезе, ако турци спрат

263
Машалла – одобрение, браво
264
Аферим – браво
176
кервана.
Вълчан беше седнал между два каменни блока накрай гората. Мястото бе високо и се
виждаше полето. По цял ден той мислеше, премисляше, не му даваше мира мисълта, че
оръжието, което с толкова трудности намери, можеше да не отиде при войската отвъд
Дунава. Трябваше само два бюлюка турци да ги захванат и в равното бяха загубени и
те, и ценният товар. Хайдутите виждаха кахърния си войвода, но никой не смееше да го
бара, кога беше такъв. Те само гледаха отстрани и чакаха какво ще им обади.
Неделя време мина, кога най-накрая пристигнаха стотина хайдути, предвождани от
Алтън Стоян, Добри войвода и Трифон войвода.
Вълчан ги посрещна кахърен и скоро четиримата седнаха край огнището да си кажат
по някоя дума. Вълчан не се бави много с поздрави и започна направо.
– Много се забавихте, Стояне! Зимата ще ни завари тука!
Алтънлията се усмихна.
– Няма, побратиме, няма. Ей сегичка ще свършим онова, що си намислил. Чухме туй-
онуй, ама ти ни кажи.
– То много за хортуване няма. Нашите във Влашко сбрали българска войска. Ще има
мурабе, пак между русите и турците, и те искат да се бият в него за свободата ни. Бях
там, видях всичко и им обещах оръжие.
Добри се намеси.
– Че руснаците няма ли да им дадат, бе джанъм? Нали с тях уж...
– Уж, уж, ама всеки си гледа неговата. А пък ние требе да си видим нашата. Руският
император идва за едно, турците и французите друго, а ние търсим свободата си. Ако
сами не си я вземем, никой няма да ни я даде ей тъй, за черните ни очи. Аз занесох един
керван оръжие, но ще е малко за войската ни. Тука в гората докарах още. Купих го от
Еминджика от Хасково, само че превеждането му до Дунава не ще да е лесно. Когато
карахме оръжието преди четири месеца към Влашко, за малко турците да ни уловят, но
се размина, добре че бюлюкбашията им излезе мекере. Ама сега керванът по ще бие на
очи щото по това време веки кервани не се карат. Ако ни погне аскер, свършени сме на
откритото.
– Ще сберем още чети, за да сме много, с турски дрехи може да минем. А пък ако се
наложи ще мрем – разпери ръце Алтънлията.
Вълчан го изгледа.
– Стояне, побратиме, не съм ви сбрал тука да мрем. То може да си мрем и другаде.
Това оръжие трябва да стигне при нашите, инак всичко ще е наникъде, и ние, и свобо-
дата. Сега е моментът и трябва да го използваме. Мислих много за това с кервана пак
да тръгнем много хайдути преоблечени и въоръжени. Но рискът е много голям и не ми
се ще да срещнем редовен аскер и до там. Колкото и да сберем, не можем се равни на
него. Само един бюлюк е петстотин души сеймени, черкези, анадолци и друга измет. В
полето сме свършени, топове имат, ще ни затрият за сахат време. Затуй казвам друго.
Аз заедно със Стоян ще идем на морето, там ще вземеме кораб и с него ще откараме
оръжието.
Трифон и Добри не рачиха да останат с такъв скъп товар сами с четите.
– Вълчане, ако питаш мене, да не се делим, ами да тръгваме всички към морето. Там
ще се притаим, докато намерим гемия, а после всеки пътя си ще хване – заговори Три-
фон.
Добри го подкрепи.

177
 – Така е, Вълчане, не мой си сложа и аз такъв кахър на сърцето. Ако загубим оръжи-
ето без вази, какво?...Дайте да се дигаме и да вървим, пък каквото е писано да става, ще
става!...
Вълчан погледна Алтънлията.
– Ти какво ще речеш, Стояне? Да тръгваме ли?
– Виж, побратиме, ние ако сме всинца, няма да дадем оръжието на гаджалите каквото
ще да става. Макар да сме в полетата, дето няма сокак, ни дърво. Ама туй с гемията ми
се чини по-добро. По-близо е, а и турците по няма да се усетят. Ако тръгнем към
Влашко, все ще се намери някой бюлюкбашия или бей, на когото ще донесат за такъв
тежък керван, а той ще иска откуп за стоката. При един ще мине с алтъни, ама ако е
аскер, ще стане поразия...

***

Вълчан стана, поразходи се и след сахат време, когато хайдутите се бяха наяли с че-
верме, викна:
– Тръгваме към „Света Параскева“, там при бай Манол ще се покрием, докато найда
гемия. Познаваме брега добре, скрит е, удобен за товарене. Сега се преоблечете с турски
дрехи, а свойте струпайте в пещеричката над канарата. Всеки да върже свойте в денк и
да остави белег, та сетне да си ги познае. Аз с моите момчета ще яздим напреде, Алтън-
лията ще да е в средата на кервана, а Добри и Трифон – отзаде. Всеки, който е карал
талига, да се качва зад воловете в серема. После един подир друг. Десет души, които
познават добре районите напреде към морето, да тръгват като съгледвачи поне сахат
преди нази...
Керванът потегли из прашните пътища. Хайдутите мязаха повече на башибозук с раз-
личните по цвят и форма дрехи. Вълчан току се обръщаше и се усмихваше на чалмоса-
ните хайдути. Ама къде другаде щеше да види такава войска...
Изминаваха вече две недели откак тръгна керванът, когато в едно мъгливо утро пътя
му попречи турски башибозук, начело с кърсердарина Ремзи Мутлу от Юсуфлар. Той
яздеше напред, а лицето му сияеше като слънце на утринната роса. Зад него яздеха пе-
тима пехливани, които държаха колове с набити на тях глави. Зад тях, клатейки се на
конете, имаше още двайсетина турци, сбрани от селото набързо. Личеше си отдалече по
оръжията и постройката...
Керванът спря, след като Вълчан вдигна ръка. Облечен като султан, той изчака кър-
сердарина да го доближи и го погледна с ледения си поглед. Турчинът поздрави и се
обърна към него.
– Твой ли е керванът, беим? Закъде си се запътил?
– Армаган на султана карам, голям армаган. Кога го види, все за него ще говори –
отвърна войводата. – А вие откъде идвате с тези глави? – посочи той към коловете.
– Тука, беим, не е за кервани, ама като си тръгнал без да знаеш? Много комити се
навъртат, ето па, тези снощи ги заградихме у една кошара. Десетина трябва да бяха,
половината убихме, но другите се отърваха. Голямо гърмене падна, много правоверни
отидоха мърцина заради тези нехранимайковци. Дванайсет убити имаме и още толкоз
ранени, ама останаха при кошарата. Аз тръгнах да сбирам още правоверни и ще се вър-
нем да ловим и другите. Всичките на коловете трябва да отидат, инак зле за всички ни.
– А какво са сторили? – запита Вълчан, като едва спираше Алтънлията.
– Вземали от чобанина Шефкет овце. Той му дотегнало и ги издаде.

178
 – Хъъъм, щом е тъй аз мога с мойте хора да помогна, само че ако стане бързо, път ме
чака.
– На хвърлей място в кошарата, а и комитите няма да са далече, може и ранени да
има, по кръвта бързо ще ги найдем.
Вълчан махна и стотина души го последваха. Кърсердаринът яздеше с турците нап-
реде. Когато стигнаха до кошарата, хайдутите я оградиха и изклаха всички до един, ба-
рабар с ранените и овчаря. После до икиндия изрязоха и набиха всичките турски глави
на колове, а Ремзи Мутлу набиха целия на пръта. После погребаха своите побратими и
отново тръгнаха с кервана...
Вълчан сбра войводите около себе си.
– Кога натоварим гемията, бягайте далече от това място, щото ще гъмжи от аскер.
Сеймените няма да спрат лесно заради петдесетината убити и осквернени гаджали. Тъй
че, умната...
Вечерта минаха реката и спряха да почиват. Оставаше малко до морето, но керванът
не можеше по-бързо. Добитъка бе пребит от тежкият товар и дългият път...
Вълчан и Алтън Стоян не мигнаха цяла нощ. Войводите разбираха какво сториха
точно когато не бе необходимо да го правят, но кърсердаринът не им остави избор. Ня-
маше алчният турчин да остави такъв голям керван да мине, без да намаже и той нещо.
Вълчан прецени на момента, че е по-добре сега да избива турците, докато са малко,
отколкото да влиза в бой с редовен аскер, пратен от Ремзи Мутлу. Макар че и сега не се
знаеше какво ще става, след като мълвата за изкланите и набити на колове турци стигне
Цариград...
Рано сабахлен Вълчан вдигна хайдутите и керванът запъпли отново. Очакваше той
скоро да загъмжи от сеймени, черкези и башибозук. Затова гледаше да се отдалечи кол-
кото може повече...
Още на другия ден мълвата се разнесе като буря из околността. За няколко дни стигна
и до султана. Но не стана както мислеха хайдутите. Вместо аскер и потеря, надойдоха
соломачокадъри, преоблечени на какви ли не, и започнаха да душат и разпитват нався-
къде. На султана му бе омръзнало все на камък да удря с комитите и сега искаше, като
праща сеймени, да е на сигурно. Соломачокадърите трябваше да разберат кой е сторил
това, да го открият къде се крие и да донесат за него...
Но това отне неделя време, през което керванът стигна „Света Параскева“. Хайдутите
заеха позиция – за наблюдение и отбрана, докато Вълчан търсеше гемии или кораб „Те-
рекандини“.
Балъкчията 265 бай Манол упъти побратимил си войвода къде да найде гемии. Той
най-добре знаеше нещата покрай брега. Вълчан се запъти към Зехтин борун, там бяха
хвърлили котва три кюмюрджийски гемии. От дни чакали турците търговец, който щял
да пълни в тях кюмюр.
Вълчан беше с десет хайдути и стигна на мястото вечерта. Турците бяха наклали огън
и си говореха за разни неща, когато Вълчан се прокашля зад тях и се показа. Неочак-
вайки, амуджите се завайкаха, а двама влязоха от уплаха чак във водата. Останалите
трима гледаха с широко отворени очи бея над тях и не можеха да гъкнат...
Единият се съвзе по-бързо от другите и простена.
– Абе, беим, откъде се вземахте? Акъл не ни оставихте, бре. Вземахме ви за шейтани,
джинове в тъмното.

265
Балъкчия – рибар
179
 Друг се обади:
– Щото не чухме нищо, а изведнъж сянка, която кашля. Леле, леле.
Двамата седяха до кръста в морето и гледаха, без да мърдат.
– Чакали сте кюмюрджии, а? – захвана беят. – Ако искате кюмюр, и ние можем да ви
дадем.
– Ама, беим, чакаме гяурите от три дни. Евтино го дават, че затуй – заоправдава се
единият от гемиджиите – слаб, висок като върлина.
Вълчан гледаше как да ги наближи, че да не може никой да избяга.
– Значи гяуринът е по-добър търговец от правоверния, а? – изрева той. – Я елате
тука! – заповяда на двамата във водата.
Сетне огледа големите гемии. Турците наведоха глави и излязоха на брега при дру-
гите. Слабият нещо се усъмни и се опита да се отърве, като заусуква.
– Абе, беим, ти откъде знаеш, че сме тука? Да не...
Хайдутите изклаха турците на часа. После бързо се качиха на гемиите и ги насочиха
към залива. Нямаха време да крият труповете... Гемиите бяха мръсни и черни от въгли-
щата, но бяха доста големи и здрави. Вълчан влезе в кубрика и го удари миризма на
застояло, на лой. Огледа всичко войводата, най-вече руля и платната, те бяха важни за
плаването...
Скоро стигнаха залива и бавно наближиха брега. Бай Манол и другите хайдути наиз-
лязоха в тъмното. Вълчан скочи във водата и тя го покри над кръста. Другите чакаха
горе на палубата заповеди. Войводата излезе на брега и се обърна към Алтънлията и
Добри.
– Давайте, братя, серемите към брега. Трифоне, с твойте хора разчистете за талигите.
Когато дойде първата, всички, които не са зад воловете в серема, да се наредят във ве-
рига и да почнат да подават оръжията към гемиите. Манол се доближи до Вълчан и се
засмя, гледайки големите съдове.
– А така, войводо, не гемии си вземал, ами цяла армада, я какви са големи. Преди дни
имаше наоколо два аламана266 турски, ама те са малки, за това тука нямаше да ти свър-
шат работа.
– Сполай ти за добрата вест, бай Маноле, ако не бяха тези гемии, щяхме да се забавим
доста в търсене. А много турчин затрихме към Юсуфлар, ще се дигне аскер да ни търси.
Затуй, като натоварим, бягай оттук в село, щото да не загазиш заради нази.
– А кюмюрджиите, Вълчане? С тях какво?
– Хайдутите, които останат тука, ще ги заровят.
– Да гледат да е дълбоко, че ако ги найдат турците, ще се свърши с рибарлъка тъдява...
Първите сереми спряха до брега и хайдутите започнаха да разтоварват оръжието.
След като се наредиха във верига до гемиите, започнаха да го товарят на тях. Вълчан
отново се качи на борда, като казваше къде и как да се нарежда. Хайдутите работеха без
отдих. Пушки, саби и пищови се предаваха от ръка на ръка цяла нощ. Па разсъмване
гемиите бяха натоварени и трюмовете затворени...
Войводата качи само по петнайсет души на тях и слезе да се прости с побратимите
си. Прегърнаха се със Стоян, Трифон и Добри и си пожелаха делото, за което вършеха
всичко това, да го бъде.
После войводите поведоха четите си към горите, а Стоян байрактарят, след като за-
рови труповете на кюмюрджиите из дюните, дето свършваше вече брегът и започваше

266
Аламан – вид рибарска лодка
180
гората, тръгна с останалите от четата към Шейтан дупка. Там трябваше да се преоблекат
и да се пръснат за през зимата...
Вълчан се качи на гемията, вдигна котва и опъна платната. Когато слънцето изгря,
той вече не се видеше от брега, а другите две го следваха. Гемиите бяха натоварени
много и се движеха бавно на север. Войводата бе кръстосвал морето и знаеше добре
пътя до Дунава. Той седеше зад руля, а на борда се мотаха само няколко хайдути, обле-
чени и изцапани като кюмюрджии. Другите лежаха в кубрика и чакаха реда си, за да
излязат на въздух. Водата плискаше бордовете на гемиите, синьозеленият ѝ цвят носеше
топлината на слънцето. Войводата бе потънал в мислите си и мълчаливо гледаше в една
точка напред. Мислеше си той само как и откъде да мине, за да не се удари с турските
платноходи, докато навлезе в реката. Но и там не беше лесно. Течението влачеше силно
и не навсякъде можеше да ги спрат, особено вечер...
От няколко дни Георги Сливналията и хората на Софроний Врачански чакаха оръжи-
ето. Брегът откъм Влашко бе утъпкан от талиги, сереми, файтони, катъри и коне със
самари. Всичко бе тъй, както им бе заръчал Вълчан войвода. Макар някои да се съмня-
ваха, че той може да докара още толкова оръжие на един път, Сливналията твърдеше
обратното:
– Не си го и мислете! – говореше той на всички, които не им се вярваше. – Този хай-
дутин е бамбашка човек, думата му на две не става, само трябва да е убит, за да не
изпълни туй, дето е казал! Ееех, братя, ако повечето бяхме като него, отдавна нямаше
да ги има агаряните267 по нашите места. За Вълчан войвода се пеят песни, тачи го наро-
дът поробен, щото на злото със зло отвръща, а на доброто – с добро. А турците треперят
само от името му, султанът им дава хазна алтъни за него, ама до там. Страшен хайдути
е той за тях, страшилище!...
Зехтин борун и Мидия бяха останали далече назад. Гемиите се плъзгаха тромаво по
морската шир. Вълчан оглеждаше небето, сякаш се молеше южният вятър да продължи
да духа. Не искаше и да си помисля той какво щеше да стане, ако дойдеше буря и се
вдигнеше вълна. Натоварените почти до буртиците268 гемии можеше лесно да идат на
дъното. Макар да бяха два пъти по-големи от рибарските гемии (таки269). Но не беше
само това. Войводата плаваше далече от брега, не искаше да се среща много е турските
платноходи, дето дебнеха за пирати. Оръжието бе напълнило трюмовете догоре и ня-
маше място за чували кюмюр, с които да се прикрие. Кубрикът и той бе претъпкан със
саби и шишанета. Хайдутите се свиваха между тях, защото място нямаше...
Вятърът умерено надуваше платната, откъм кърмата. Гемиите бяха наели и от те-
жестта си, пореха водата, като мазно я изтласкваха отстрани на двата борда. Вълчан
поглеждаше към Марин, който се бе покачил на мачтата и оттам гледаше за параходи,
самият той се озърташе на всички страни и бършеше потта от челото си. Нямаше как да
знае войводата, че наскоро се бе разминал между два ветрохода Трекапдини. Те бяха
почти колкото гемията му, но много по-бързи от нея. На бордовете им гъмжеше от аскер
и сеймени, които отиваха към Мидия. Беше се разчуло за изкланите и поругани право-
верни и много войска се бе изсипала там. Само че сега всичко беше против тях! Соло-
мачокадърите бяха влезли в дирите на хайдутите и вървяха по тях. Оставаше им малко

267
Агарянин – турчин, мюсюлманин
268
Бургик – част от кораб
269
Таки – лодки
181
да разберат, че те и керванът са едно, когато рукна дъжд. Вятърът от юг бе събрал обла-
ците на едно място и като че ли Бог закриляше хайдутите и делото им. Дъждът беше
толкова силен и продължителен, че отми и завлече всичко по пътя си. Тревата наляга и
следотърсачите не можеха да намерят вече нищо. Затуй Капудан пашата бе заповядал в
района на Мидия да се проверяват всички лимани, гемии и кораби за хаирсъзи и комити!
Сеймените разбрали, че копоите няма да им кажат нищо за хайдутите, тръгнаха да ог-
раждат баирите наслука, белким отсекат нечия гяурска глава...
Денят отминаваше, слънцето се скри зад планините и започна да се свечерява. Скоро
тъмнината се спусна над безкрайното море и Вълчан се успокои. Гемията плаваше, без
да се палят фенери и факли. Оставаше само да мине нощта и трябваше да са около Ду-
нава. Хайдутите излязоха на палубата, чистият въздух пооправи замаяните им глави от
клатенето на гемията. Всички пазеха тишина, защото всеки шум, говор се чуваха нада-
лече. Дори Вълчан, ако искаше да правят пешо, им шепнеше.
Към среднощ започна да вали и вятърът се усили. Валя сахат време и отми всичката
чернилка от гемията. Войводата бе мокър до кости, но не мърдаше от мястото си...
На ръзсъмване южният вятър утихна и гемиите почти спряха за сахат време. Морето
стана като тепсия. Вълчан се покачи на мачтата и се загледа в брега, смътните очертания
му говореха, че наближава Дунава. Докато се чудеше какво да правят, подухна Ли-
ванте270, после се усили и гемията отново се понесе сред леките вълни. За няколко са-
хатя време вятърът се усили доста и вдигна голяма вълна. Започна да вали, когато пред
Вълчан се откри делтата на голямата река. Без да се бави и миг, той насочи гемиите
право към средата. Вълните забиха кърмата и започнаха да заливат палубата. Само вдиг-
натият трюм, половин колач271, нагоре спасяваше всичко от потъване. Двете гемии ед-
вам го следваха. Скоро гемията навлезе в реката, дъждът бе толкова силен, че не се
виждаше нищо след петдесет аршина. Хайдутите бяха излезли на двата борда и гледаха
да не тръгнат към някой от бреговете. Войводата държеше руля в средата.
– Само туй остана – да заседнем или да се ударим в брега из върбалаците – мърмо-
реше си той и не спираше да се взира напред.
– След толкова път да не се издавим на плиткото, ей – викна той на хайдутите си.
Кратко време валя като из ведро, дали за зло или за добро, но гемиите преминаха през
делтата на Дунава, без да бъдат видяни или спряни от турците. Когато дъждът спря и
небето се изчисти от облаци, войводата видя, че бяха преминали всички капали и аз-
маци272 на делтата. Гемиите бавно плаваха към уреченото място. „Ливанте“ духаше в
кърмата и надуваше силно платната, което бе нечуван късмет за всички. Вълчан знаеше,
че ако вятърът от изток спре, гемията трябваше да се вързва на брега и българите, ча-
кащи ги на уреченото място, да идват до там. Но това, че оръжието беше на крачка от
предназначението си, за всички си бе Божие знамение.
Скоро всички чакащи оръжието на брега в свободните територии видяха как платно-
ходите спускат платната си едно по едно и бавно се доближават до тях. Сетне от гемиите
наскачаха няколко черни кюмюрджии и започнаха да теглят въжетата, за да ги привър-
жат за близките колове и дървета. Докато седяха и гледаха Сливналията и Мамареца и
се чудеха какви са тези кюмюрджии, дето се пречкат тука, се чу познат строг, силен
глас:

270
Ливанте – източен вятър
271
Колач – рибарска мярка
272
Азмак – тресавище
182
 – Вие всичките покана ли чакате, бре българе? Или искате да се биете със сопи?
Сливналията подскочи.
– Вълчане! – извика той и погледна грамадата дето седеше зад руля.
Без да се бави, войводата се метна в реката и излезе на брега мокър, но малко по-чист
от кюмюра.
– Ха да ви видя сега как посрещате гости!
Сливналията и Мамареца го прегърнаха. Около тях се струпаха стотици българи.
– Мислехме, че пак с керван ще дойдеш? – обърна се Георги. – А ти с кораби на въг-
лищари се явяваш.
– Есе, побратими, дяволът не дава два пъти да го дърпаш за куйрука. Сами ще се уве-
рите, че с керван и слепият ще види, че нещо не е наред. Сега всички се залавяйте за
работа! Нашата бе до тука. Ако някой донесе нещо за ядене за мене и момчетата, ще е
добре. Доста време, откак не сме слагали залък в устата си. Скоро на поляната до сами
реката се донесоха и развързаха бая бохчи, в които имаше много за ядене. Докато хай-
дутите лапаха залъците, от гемиите започна да се разтоварва оръжието. Макар хората
да бяха много, разтоварването продължи до тъмно. Когато всичкото оръжие бе натова-
рено на конски талиги, волски сереми, магарешки каручки и самари на коне и катъри,
се зададоха десетина мъже. Пред тях вървеше епитроп Иван Караниколов, зад него вър-
вяха членовете на родолюбивото общество на Софроний Врачански – Сарчоулу, Зам-
бин, Ловчански, Панов, Попски, Ненкович, Леков, Кипарис и Тошев. Всичките бяха
дошли да видят със собствените си очи това, за което бе говорил Вълчан войвода. Иван
Караниколов пръв здрависа войводата и се усмихна.
– Нали не вярваше, че ще имаме войска? – запита той и посочи събралите се над две
хиляди души около самите тях.
Вълчан тръсна глава и посочи кервана.
– А вие не вярвахте, че ще има за всички оръжие?
Иван го прегърна, очите му се навлажниха и той едва продума.
– Това, Вълчане, можеш да го сториш само ти. Тези българи са дошли само заради
тебе, всички те искат ти да оглавиш войската.
Вълчан отвърна високо, та да го чуят колкото може повече от хората.
– Аз, мили братя, мойта я свърших! Имате тука много лични люде, които да турите
начело. Тука е Мамареца, а чувам имало и други, дето могат да сторят това. Аз и моите
хайдути сме нужни в планините. Там трябва да сбираме хора за мурабето, ако се почне.
Хайдушките чети са много и трябва добре да се подредят из проходите, та да не могат
турците да минават и да си помагат в битката. Искам само войската ни да избие поне
десет пъти повече поганци, отколкото е оръжието, което ви донесох. Дръжте се, братя,
за възкресението на българската държава...
Цялата околност отекна от виковете на българите, които бяха за Вълчан войвода.
Още но икиндия той и хайдутите му преминаха с лодки реката и хванаха, облечени в
турските си форми, към Балкана.
На отсрещния бряг всички гледаха след хайдутите, докато се изгубят в далечината.
После керванът потегли и хората заедно с него.
Хайдутите намериха коне и талиги в първия хан по пътя и след неделя бяха в чифлика.

***

183
 Първият сняг заваля и времето застудя много. В топлите душни стаи на чифлика ос-
танаха малцина, които нямаше къде да се дянат през зимата. Вълчан замина за Цариг-
рада, беше си наумил да разбере от Кара Емин какво е положението между Великите
сили. Искаше да се увери, че ще има ново мурабе между русите и агарянците. Войводата
трябваше да изясни нещата за себе си, за да може после да ги разяснява на свойте. А
между разговорите за туй-онуй можеше да разбере и нещо за хазната, която щеше да е
идното лято. Когато настъпи н Новата година, Вълчан войвода сам самичък я посрещна
в Цариград. Османската столица излъчваше все така онова спокойствие, което бе при-
също само на нея. Той бе останал в къщата си две недели. Беше ходил на берберин273 в
бръснарницата, дето ходеха само богатите, знатни турци. След като се приведе в при-
личен вид, засука мустака си и купи дрехи, дето и най-богатият агарянин би му завидял.
Така отиде в кафенето под Едикуле. Бялата му чалма се открояваше от червения му
чепкен274, обсипан със сърма, държеше кехлибарена броеница и току поглеждаше тум-
бестия си часовник, като че ли чакаше някой.
Кафеджията го посрещна с темане, на лицето му блесна усмивка от идването на такъв
богат гост.
– Нали знаеш Емин ефенди, кятибина от Високата порта? – изрече Вълчан и седна
под чардака, на един от миндерите.
– Знам го Емин ага. Как да не знам? – закланя се турчинът.
– Прати да го повикат, знаеш къде да го намериш.
Турчинът набегом се скри в кафенето. Войводата се огледа. Край него седяха богати
турци, които разговаряха на висок глас. Вълчан долавяше разговорите, притеснението
им от предстоящата война с руснаците. Той слушаше, като отпиваше от кайвето с го-
ляма наслада. Турците се притесняваха за рахатлъка си, а войводата се кахъреше като
гледаше флотата, закотвена на пристанището и многочисления аскер, който ту влизаше
в казармите, ту излизаше оттам. Всеки път, когато идваше, тук разбираше за какво става
на въпрос. Не можеше да се освободи България само с въстания. Дори на мегдана да се
извади войска от двайсет, трийсет и петдесет хиляди българи. Толкова бяха те заедно с
кърджалиите, когато се вдигнаха малките султани. Мурабето трая цели пет години, като
ту почваше, ту спираше. За лято-две цялата Източна част на България бе освободена
след разгрома на огромните турски армии. Но те като че ли извираха от земята и водеха
нови и пови аскери. Тогава потушиха въстанието в кръв, щяха да го сторят и сега и
занапред. Макар да беше отслабена държавата от многото войни с Русия, с кърджалиите
и с хайдутите, пак си оставаше голяма сила. Разбираше хайдутинът, че без чужда по-
мощ, здрава намеса, не можеше нищо да стане. А от всичкото, най-добро му се виждаше
плащането, откупуването на мурабе. Тогава със своята си войска, дето седи отвъд Ду-
нава, и с многото хайдушки чети, сбрани в едно, барабар с аргатите, дето щяха да се
присъединят към тях, можеше да стане. Макар че и сега, когато русите искаха отново
да ударят агарянците, можеше да се получи нещо. Но Франция, начело с Наполеон сто-
яха зад турците и ако видеха накъде отиват нещата, щяха да се намесят. Толкова добре
виждаше напреде си войводата, че нямаше веки на де... Ама другите знатни българе
мислеха инак, не знаеха, че само с мерак и празни приказки не се отиваше далече...
Докато бе потънал в мислите си, пред него застана Емин ага. Беше пременен, натру-
фен. Веднага се поздравиха с теманета и като правоверни изрекоха: „брате по вяра“...

273
Берберин – бръснар
274
Чепкен (диал.) – връхна дреха
184
 После седнаха и се заговориха. Вълчан, който приличаше повече на молла, захвана:
– Как я караш, побратиме? Чул ли си това-онова за наште ни работи? Отде ще мине
серем или гемия? Знаеш ли нещо за Наполеона? Какво мисли да прави Францата с рус-
наците?...
– Чакай, чакай! – прекъсна го с усмивка Емин. – Толкоз неща ме пита, че забравих
всичко. Дай първом да пийнем кайве, да отпочинем. После ще се разходим и ще похор-
туваме.
Войводата го огледа. Приятелят му бе малко поостарял, поулегнал, сетне пиха дълго
каймаклия ароматно кафе и излязоха навън да се разходят из чаршията.
– Мязаш на молла – продума Емина и се засмя. – Не съм имал побратим молла?...
Вълчан вървеше бавно, невъзмутимо, без да обръща внимание на закачката на Емина.
– Не си влизал в къщата? Всичко е тъй, както го оставих – подметна войводата, като
намести чалмата си.
Карата се прокашля и погледна грамадата до себе си.
– Купих нова, нагоре край Босфора.
– Ааа, затуй, значи? – потупа го по рамото хайдутинът. – А друго с алтъните не купи
ли?
– Четвърта жена, разбира се. Къщата е голяма, има място.
– Тъй, тъй – служба, жени, къщи, деца? Няма лошо, само дето ти имаш четири жени,
а аз нито една.
– Че защо не си купиш? Пари ли нямаш? Ако е тъй, ще ти дам?
– Пари ще се намерят, ама нашите не се продават!
– Щом вашите не се продават, си вземи без пари. Ако пак не стане, ела вземи от на-
шите, те се продават.
– Става само трябва да е хубава, инак алтъни не давам!
– Хубава, казваш? Ама тя трябва да не се плаши лесно, щото като те види?
Двамата се разсмяха...
Вълчан носеше бая майтап, но и докачаше, както трябва.
– Оправихме жените, сега кажи за туй, дето те питах!
– Пита ме много неща, затуй ще почна от туй, дето го знам. Францата, побратиме, ще
създаде грижи както на нас, тъй и на руснаците. Наполеона настъпва султана да води
войната, да може московците да са заети с него, а те да могат да ги ударят в гръб. Пра-
тиха ново оръжие за аскера, топове, пушки. Техни генерали обучават нашите паши.
– Значи, скоро пак ще има мурабе между руси и турци, а?
– Туй не ще и дума. Но не ще и дума, че Наполеона ще удари московеца. А той, брате,
загубено мурабе няма. Затуй русите ще берат ядове.
Вълчан се умисли, лоши неща му каза Емина. Разбра одма войводата, че дори да има
мурабе, Наполеона няма да позволи турците да паднат и да загубят пролива. А ако те не
загубеха, нямаше как българите да спечелят, особено ако русите се оттеглят да се бранят
от Францата. Вълчан гледаше огромната войска по казарми и кораби и все повече свъс-
ваше вежди.
Кара Емин разбра, че войводата се закахъри, но истината бе най-доброто за него и за
българите.
– Самият велик везир Ахмед паша имал над сто хиляди сеймени и друга паплач. Още
толкова имал и Капудан пашата по корабите и на брега. – продължи Карата. – Не знам,
побратиме, какво ти е в главата, ама почне ли се мурабе, голямо клане ще падне, голям
касаплък. Дано само българите да не операт пешкира, с който се бършат големите.

185
 Вълчан седна до сами водата, дето се плискаше в камъните, и се загледа тъжно в да-
лечината. Сякаш от там нейде чакаше хабер, хубав хабер!... Емин седна до него и обърна
разговора:
– За хазната чух само, че ще е по море, ако изобщо има хазна. Само че кога, с какво –
не знам. Ако науча, ще ти пратя хабер. С туй мурабе никой не му е до хазни!... Аз трябва
да тръгвам, утре пак ще дойда в хана или в кафенето да се видим. Може пък нещо ново,
по-добро да науча?
После Емин тръгна, а войводата остана да се разхожда и размишлява. Виждаше Въл-
чан силата на турската държава, въпреки въстанията и войните през последните десе-
тина-петнайсет години. Беше убеден войводата, че ако руси и турци се ударят без наме-
сата на другите велики сили, османлиите щяха да паднат. Силни бяха все още те, но
русите бяха много над тях. Това го знаеше не само той, но както се видя, и Наполеона
го виждаше, затуй искаше да спаси Проливите, като накара русите да се бият на две
мурабета. Хитър беше този францин, ама можеше и неговите петала да лъснат. Щото,
който се мъчеше да яде от две паници едновременно, все гладен оставаше. Колкото и да
мислеше Вълчан разбираше, че нещата не отиваха за добро на българите. Имаше само
едно което му даваше умут. Ако се почнеше мурабе, българи и руси заедно да насметат
османлиите и да ги издавят край Босфора им, докато Францата се накани нещата да
бъдат решени набързо. После нека Наполеона тръгва към Московеца, всичко ще е бош-
лаф... Само, че дали можеше да стане тъй? Щяха ли да стигнат силите им за разгром над
агаряните? Трябваше, инак щеше да настъпят нови погроми над българите. Право бе
казал и Емина затуй, че може пак ние да оперем пешкира...
Хайдутина се сепна и се върна на земята от силен конски тропот.
Еничарите се връщаха в казармите. Тези скъпи български момчета сега бяха главо-
рези на султана, главорези на собствения си народ. Войводата тръсна ръце и бавно пое
към хана. Поседя той в него бая време, а сетне се прибра...
На другия ден се срещна отново с Кара Емин. Похортуваха побратимите отново за
туй, какво ще стане, ако има мурабе, но Емина отново потвърди каквото рече и предния
ден. Вълчан пак се нажали. Не искаше войводата да чува все лоши неща, но такава бе
истината, независимо дали му се нравеше или не!
Емин отново си тръгна, защото и него го дебнеха, а честите му срещи, били то и с
бей, можеха да навредят и на двамата, ако някой от соломачокадърите надушеше нещо.
Вълчан остана в Цариград, като всеки ден наблюдаваше войската, корабите на тур-
ците и се стремеше да запамети всичко видяно и чуто. Не искаше той нищо да му убегне,
защото скоро можеше да му потрябва...
Още преди да пукне пролетта, Вълчан прекоси Дунава, решен да се срещне с импера-
тор Александър I. Само че, вместо с него, успя да се срещне само с главнокомандващия
Прозоровски. Той бе много умен и коварен, но войводата бе чул за това. След много
разговори с фелдмаршал Прозоровски не можаха да се разберат и той даде на Вълчан
да разбере, че няма да му позволят да се види очи в очи с императора. Фелдмаршалът
разбра, че този войвода не е като другите българи. Той не молеше, не се суетеше, дори
не каза точно за какво иска среща с Александър I. Затова главнокомандващият заповяда
на генералите си да разберат всичко за него. Но генералите разбраха само, че става въп-
рос за освобождението на България. Многото опити на Прозоровски да разбере за какво
точно ставаше дума останаха напразни.
Войводата остана сред русите повече от две недели, като не спря да се опитва да се
срещне с императора. Генералите пратиха хора да разпитат българите за този Вълчан

186
войвода. Когато разбраха кой е той всъщност и колко е популярен, те предложиха на
хайдутина да стане предводител на някоя от техните войски, като бъде назначен с чин
в руската армия. Вълчан с усмивка отказа и, разбрал много неща, се върна в Странджа.
Войводата не мигна неделя време. Седеше в чифлика сам в собата и кахърен мислеше
и премесляше всичко видяно и чуто в Цариграда и при русите. Никак не му се нравеха
събитията, но тъй не можеше да направи нищо. Хайдутинът добре разбираше кой дърпа
конците в тази голяма игра, в която бе и неговият малък български род. Знаеше какво
трябва да направи, за да се опита да върне свободата и да възкреси България отново от
игото, но, предугаждайки ходовете му, генералите на императора Александър I не го
допускаха...
Нямаше откъде да знае хайдутинът, че генерал Прозоровски бе заповядал на всичките
си подчинени да внимават с този Вълчан войвода. Генералът усещаше, че именно този
човек със страшна външност и смелост, нямаща равна на себе си, можеше да направи
тъй, че всички да се съобразяват с една нова държава. Което не бе в целите, които си бе
поставила Империята му...
Гергьовден настъпи и четата отново се сбра на уреченото място. Това лято хайдутите
отново се върнаха при морето. Заливът „Света Параскева“ пак ги приюти като балъкчии
по даляните и гъргърите. Вълчан няколко пъти ходи във Влашко и се връща. Среща се
със Сливналията, купи къща край Браила и заведе там сестрите си и сестрата на Стоян
байрактаря Лиляна. Войводата знаеше какво щеше да стане, ако русите загубят мура-
бето, макар и за кратко. Погромите, убийствата от турците щяха да са неизбежни над
непокорните българи. Зимата, след като разпусна четата, се прибра при тях отвъд Ду-
нава. Това лято хайдутите обраха само няколко търговци, но хазна не мина. Емина мъл-
чеше, което значеше само едно. Нямаше хазна или той не се бе добрал до хабер за нея.
Войводата бе кахърен, нямаше нещо, което да не би сторил за свободата. Много пъти
му бе хрумвало, когато бе в Цариград, да убие султана, който и да е той, със собствените
си ръце, ако това би решило нещата. Но както сам видя, смъртта на един султан не зна-
чеше нищо за никой. След него идваше друг, а след него пък друг... Затова Вълчан из-
ползваше всяка възможност, която се откриваше, за извоюване на свобода. Но старата
му цел – за откупуване на мурабето от русите, не го напускаше и за миг.
Зимата отмина бързо и на Гергьовден четата отново се събра. Неделя след това до тях
пристигна хабер, който вбеси войводата. Приятелите му от Влахия бяха угрижени. За
командващ Дунавската армия на русите бе назначен точно този млад генерал, с който
Вълчан се срещна и разговаря за среща с Императора. П. И. Багратион бе заменил стария
фелдмаршал Прозоровски и нещата се объркаха съвсем. Влияещ се от Великите сили,
генералът ту нареждаше да не се пречи на българите, когато те сами предприемат въо-
ръжени действия против турците, ту забраняваше всякакво пробуждане на българите за
свобода и бойни действия... Вълчан бе раздвоен – от една страна го викаха да оглавява
войската на русите, от друга не даваха на българите да тръгват в бой.
Чуваше се, че русите са се размърдали зад Дунава и нещо готвят. Четата бе ударила
керван с оръжие и храна за турската армия в Шумен и се изтегляше в посока Котел,
Елена, че потерите нямаше да закъснеят. Там в Балкана, скрити в канарите, хайдутите
чакаха хабер от ятаците си за кервани. Една нощ при тях дойде старият чобан Цоньо,
който говори поне пет сахатя е Вълчан. Когато на заранта си отиде, войводата вдигна
всички към Габрово. Там имаше свои хора, дето щяха да му издадат какво се готвеше.
Когато стигнаха там, Вълчан се увери в слуховете. Българите отсам Балкана се готвеха

187
за мурабе. Цялата линия от Варна до Враца можеха да извадят петдесетина хиляди въо-
ръжени българи, готови да мрат за свободата. Но Вълчан дочу и друг слух, който най-
много го озадачи. Едно от най-богатите села в България – Арнауткьой, дето бе близо до
началото на боаза и на хвърлей място до Разград, се готвело за въстание. Вълчан имаше
там ятаци и много пъти се бе срещал е тях в превърнатото в крепост село. То бе оградено
с изкоп – укрепление и се влизаше от седем порти. Всичко беше каменно, здраво, от
калдаръмите до двукатовите къщи. Войводата разбра, че скоро ще се почва мурабето,
щом богатите, дето търгуваха на главния път от Русе през Разград за Търново и Варна,
се дигаха. Четата се повърна назад. Когато през юни се добра до Арнауткьой, Вълчан
сам видя какво ставаше там. Всички се готвеха за въстание, правеха се пушки и саби,
точеха се ками. През цялото лято четата раздава на ятаци скрито оръжие, за да се въо-
ръжават колкото може повече българи. Войводата прати хабер всички дружини да се
съберат, та да се уговорят кой кои проходи да завардва...
До зимата Вълчан ходи няколко пъти до Влашко, за да разбере какво готвят русите.
После разясняваше на всички войводи и водачи на въстанието какво е разбрал и какво
ще става. Есента, когато четата се прибра в чифлика, без да се пръска за през зимата,
Вълчан отново мина Дунава.

***

Пролетта дойде. Вълчан премина Дунава и се върна в чифлика. С неговото завръщане

се разнесе и мълвата, че руската армия е готова да премине реката всеки момент. За
няколко недели четите достигнаха боазите около Арнауткьой. Беше по икиндия, когато
хайдутите превиха крак сред прохладната сянка на букаците. Войводата изпрати трима
съгледвачи да разучат как е хавата275 наоколо, а другите останаха да чакат. На смрача-
ване хората му се върнаха с един от въстаниците от голямото село. Той донесе, че преди
дни руската войска преминала Дунава и влязла в сражение с турците. Чуло се, че заедно
с русите се сражавала и българска войска...
Вълчан огледа четата си.
– Най-сетне се захвана! Сега е наш ред, мамка ви гаджалска! – извика той и всички
станаха около него.
– Освен вий от Арнауткьой, други вдигат ли се? – запита той въстаника на име Танас.
Човекът усмихнато махна с ръце.
– Много са войводо, знаем за Варненско, Шуменско, Русенско, Свищовския край. От
нази към Плевен всичко живо е хванало калъча. От Дунава до Балкана и от морето до
Видин българите са се вдигнали.
– Само дали е вярно туй, де се чува? – погледна го Вълчан. – Щото може да не е точно
тъй?...
– Вярно е, войводо! – отсече Танас. – Нашите разбиха турски военен склад и вземаха
много оръжие. Утре заран ще ударят турската войска в Разград.
– Тъй, тъй, добре сте тръгнали към русите, към Дунава, ами кой ще ви брани откъм
Балкана? Кой ще спре турците, дето ще ви ударят в гръб?
– Точно за туй дойдох при вази. Ако завардите проходите и много от въстаниците
дойдат при четите, аскерът няма да може да мине лесно.
– Той, аскерът, през нази няма да мине! Нито през другите проходи, ама кога види,

275
Хава – положение
188
че през Балкана не става, ще тръгнат през морето и тогава може да стане зле! Ако се
срещнете с руски генерал кога тръгнете към Разград и Дунава, кажете му, че турците
имат голяма войска, както по море, така и по суша. Много е голяма гаджалската сган,
ако струпат войски към морето – мурабето, както и всички ние, сме загубени.
– Те русите го знаят туй, войводо. Колко години вече се бият с тях? Не са те аджа-
мии...
Стоян байрактарят погледна Вълчан.
– Да тръгваме към морето, а?
– Малко сме за там! Открито е, трябва много войска е топове. Редовният аскер нази
ще ни помете, щото ще са поне сто хиляди души. Там трябва да се ударят турци и руси,
а ние ще избием другите дето ще тръгнат през проходите. Затуй всички тръгнете на-
горе!...
Танас тръгна към Арнауткьой със заръките на войводата. Четата още до полунощ зае
местата, дето бяха сапа276, и преградиха пътя с камъни и дърве.
На другия ден всички проходи бяха завардени от хайдушките чети и от въстаничес-
ките отряди. Руската войска гонеше турците към Плевен, Ловеч и Севлиево. Въстани-
ците ги посрещаха и избиваха турците в Еленско, Тревненско и Габровско, откъдето
искаха да бягат към проходите. Шипка бе овладяна от хайдутите и въстаниците и не
даваха пиле да прехвръкне от там. Чалъквашкия проход бранеше Алтън Стоян, заедно
с петстотин дигнали се на оръжие българи...
Вълчан се биеше е редовен аскер във Върбишкия проход. Като че ли турците искаха
най-много оттам да пробият и хвърляха много сили срещу въстаниците. Но мястото,
което Вълчан бе завардил, беше гумно и зло за турците. Пътят минаваше между отвесни
назъбени скали и теснееше дълго между тях. Канарите от двете страни отиваха далече,
отвесни и трудни за минаване пеш, камо ли с коне и талиги. Аскерът не можеше да се
разгърне в тясното, а и то бе задънено в средата. Над турците се сипеха камъни и олово
от пушките. Скоро в урвата гаджалите газеха само трупове и бягаха назад...
Седма неделя турците налитаха на прохода като оси, но оставяха стотици убити след
всеки опит. За да могат да минават, турците бяха принудени да изваждат убитите си
назад, за да освобождават пътя. Вълчан не спираше да убива всеки, който се осмелеше
да се покаже пред тях. Скоро мястото взема да вони на леш. Миризмата на гнило месо
се носеше на голямо разстояние. Турците не издържаха и се оттеглиха назад, където
останаха дни наред в лагер. Една заран, когато поганците спяха, хайдутите и въстани-
ците нападнаха лагера, без да гръмне пушка. Имаше само сеч. Българите успяха да
убият тихо постовите и сетне метнаха заспалите и сънени гаджали. Докато се усетят,
половината аскер плуваше в собствената си кръв. Клането трая до икиндия. Тези, които
се бяха спасили, бягаха надолу към равнината, но българите ги застигнаха и сечаха на-
ред. Вълчан не искаше пленени, предали се турци, искаше ги мъртви!...
Войводата сам бе убил двама от чаушите и гонеше бюлюкбашията, който се мъчеше
да се отърве, като бягаше напряко на хребета към гората. След него тичаха трима турци,
а след тях – Вълчан с окървавена сабя и прогизнали от кръв дрехи. Лицето му бе смръ-
щено и напръскано от турските кървища и изглеждаше още по-страшно и зловещо. По-
ясът на единия от турците се бе разпасал и се влачеше по камъните. Войводата го зас-
тъпа и гаджалинът седна на земята. Без да спира, той махна със сабята си и главата на
амуджата се търколи из тръните. Зад войводата си бягаше Михо, като бе видял, че той

276
Сапа място – трудно достъпно място
189
гони четирима. Двамата аскера хванаха по надолнището, за да не бъдат на пътя на Въл-
чан, но единият се препъна и се удари в камъните с главата напред. Войводата се спря
за момент, но като видя Михо зад себе си, му направи знак да ги довърши и продължи
след бюлюкбашията. А той – любимецът на Али паша, най-личният измежду башиите,
скачаше като коза от камък на камък. Пъргавият като котка хайдутин с големите си
крачки го застигна, турчинът, видял зора, се метна в трънаците, като пъшкаше от умора.
Вълчан сечеше тръните след него и ревеше като див звяр:
– Ела ми, бре амуджа! Няма де да се свреш, твойта мамка! Жив ще те одера, жив!...
Турчинът пълзеше из трънките и целият изподран, с ятаган в ръка, търти да бяга в
гората. Войводата разбра накъде бяга турчинът и го изпревари. Когато застана пред
него, амуджата се ококори и преглътна на сухо. После се огледа и вдигна ятагана си, да
сече хайдутина. Вълчан пристъпи крачка и махна със сабята си. Тя отби ятагана на тур-
чина и съсече лицето му. Бюлюкбашията потъна в кръв, опитваше се да я избърше от
очите си, за да вижда и махаше безразборно с ятагана. Вълчан замахна и силно стовари
сабята си върху рамото на амуджата. Острието се спря чак до кръста. Турчинът се стегна
за момент, изпъшка и се срина в шумата. Войводата избърса потта от челото си и тръгна
обратно нагоре, като промърмори на себе си.
– Туй е за зулумлуците ти, бюлюкбаши. – Иди при Аллаха си и му кажи, че след тебе
идат и бюлюците ти!...
Носеше се мълва, че руските войски напредват към Плевен, боевете с турците се во-
деха навсякъде. Скоро от цялата Северна и Североизточна част на България оцелелите
турци бягаха през Балкана към Одрин и Цариград. Кервани се нижеха един след друг и
за няколко недели, освен опожарените турски села и убитите агаряни, никой друг не
остана. Вълчан гонеше и пресрещаше турците навсякъде, където ги бе съзрял. Разби-
ваше керваните и вземаше всичко ценно, което някога бе вземано с кръв от българите.
Четите довършваха разбитите бюлюци и аскери из планината...
Беше рано сутринта. Тишината бе завладяла всичко, а росата светеше от първите лъчи
на изгряващото слънце. Вълчан се измъкна изпод скалната козирка, където прекара
нощта. Наметна ямурлука си и погледна към долината. Мястото, от което гледаше вой-
водата, бе най-високото в района, издадено току над реката... В далечината се чуха та-
лиги, тропот на коне и скоро се видяха силуетите на два кервана. Между тях вървяха
части на аскер, сеймени. Нямаше добитък, нямаше излишни коне. Просто турците бяха
грабнали златото си, бохча дрехи и побягнали кой с колата си, кой на кон, кой пеш към
Одрин...
Вълчан гледаше като орел от височината, около него се бяха сбрали хайдутите му и
мълчаливо чакаха заповедта. Войводата им продума:
– Бягат, Божеее! Бягат гаджалите! Бягат, бягат, мамка им агарянска! След мен, мом-
чета! Да им помогнем по-бързо да си идат по родните места или при Аллаха си. Където
и да е, само по-далече от България...
Скоро след това българите настигнаха и започнаха да громят керваните. Избиваха
всичко живо, което не можеше да им избяга!
Беше краят на лятото, когато дойде страшната новина. Турците бяха стоварили го-
ляма войска по море и дали битка при Шумен на русите. Видял, че ще бъдат разбити,
генерал Воронцов започнал да се оттегля към Дунава. Обратът във войната се бе случил.
Опасенията на Вълчан пак се бяха оказали прави.
Той стоеше на скалата със строго, безизразно лице и гледаше далечината. Сякаш ча-
каше нов, по-хубав хабер оттам. След няколко сахатя тъй, той се обърна към всички:

190
 – Няма да оставят нещата така русите! Пак ще ударят и ние ще бъдем тука. Веднъж
тръгнаха да бягат гаджалите, ще тръгнат пак!...
След няколко дни той разпусна четата и премина Дунава.
Остана неделя в къщата си, поотпочина, погостува на сестрите си. Но делото, с което
се бе захванал, не можеше да чака. Искаше да разбере какво се готвеше за идното лято.
Съдбата тази година му носеше и добро, и зло, но като че ли злото пак бе повече. Вбесен,
не можеше да се примири с мисълта, че така жадувалата свобода отново не бе дошла.
Огънят в геройската хайдушка душа не спираше да гори и да изпепелява. Но Вълчан бе
като огромен къс гранит, в който се разбиваха ветрове и бури. Мъката и страданията го
правеха още по-силен. Орисницата, орисала го да се роди и живее в робство, в което
скръбта и смъртта бяха ежедневие, постоянен спътник, го превръщаше в звяр за поро-
бителя, сърцето му в камък, който не знае пощада и милост.
Една заран, заедно с Георги Сливналията, тръгна за Букурещ. Вълчан искаше да се
срещне със свой приятел арменец, викаха му Манук бей. Той беше много хитър човек и
търсеше изгода от всичко. Вреше се все из големците – било то руси, турци или фран-
цузи. Затова до него достигнаха слухове за събитията в Европата...
Когато стигнаха в Букурещ, на самия му център спряха пред нова къща с големи яки
зидове. Вълчан похлопа на голямото желязно чукало и скоро ратай го заведе при Манук
бей. Той седеше на миндер по турски и гледаше с малките си хитри очички едрия бъл-
гарин. Поздравиха се и войводата седна срещу него на дървен стол.
– Ееее, аянинът на Странджа, какво те води насам? – засмя се арменецът. – Види се,
пак съм ти дотрябвал?
Вълчан гледаше бея, на който само мустаците му лъщяха на слабата свещна светлина.
– Дошъл съм, Манук бей, да разбера какво се готви между русите и турците идното
лято?
– Какво пък те кара да мислиш, че знам такива неща? Вярно – чувам туй-онуй, ама
дали не е вятърничаво?
– Ако кажеш верни неща, може да купиш от мен скъпоценни камъни, като ги платиш
в злато, разбира се!
Очите на арменеца светнаха по-силно от свещите в свещника.
– Ха тъъй! Туй е приказка вече. Казвай какво искаш да знаеш.
– Ами, например, мурабе ли ще има, мир ли ще се сключва?
Арменецът се намести, като че ли щяха да хортуват цялата нощ.
– Абе то и едното ще го има, и другото. Ама знам за какво ме питаш и ще ти река
направо. Вашата е спукан тъпан, приятелю. Всеки си гледа кефа и келепира, а ти и та-
кива като тебе сте тръгнали да мрете. Знам какво ще ми речеш и може да си прав, но
чуй аз какво ти хортувам. Рамиз паша, дето е при русите уж пратеник на султана, праща
писма всяка неделя до мен. Аз пък от Русе ги пращам до Цариград за султана. Само, че
преди туй ги отварям по свой си начин и ги чета. Затуй знай, че каквото ти кажа, така
ще е! Руският император Александър искал мир със султана. Ама тайно. Императорът
не искал това да се разчува в Европата, както и султанът, заради обстановката там. Алек-
сандър I си прави сметка да укрепи руската власт над Молдова и Влахия и да вземе
протекторат над Сърбия. Но затова трябва Портата да се съгласи и да признае Сърбия
като независима държава! Което, според мен, няма да стане. Никой няма да позволи на
султана да раздава територии без бой. Султанът няма да се лиши от доходите, вземани
от тези княжества. Затуй така или инак ще има мурабе напролет. Макар че султанът
усмирява метежниците си в провинцията, а императорът Александър се готви за война

191
с Наполеон. Ще ме питаш защо им е, като седят на барут. Ще ти кажа: който спечели
битката, негова ще е волята. Ако турците разбият русите, султанът ще си върне и Мол-
дова, и Влахия. А сърбите ще ги размаже за ден-два с цялата си войска. Ако русите
спечелят битката, княжествата остават руски и ще има мирен договор незнайно докога.
Вълчан гледаше бея втренчено и сухо запита:
– А за нази, българите, нещо хортува ли се?
– Няма такава държава, Вълчане, никой не продумва от големите за българи и Бълга-
рия. Смятат ви за това: ристян миллет – за гяури, и туй то!
– Значи, ако има мурабе, сами като сърбите трябва да си помогнем, инак не се види
добро за българите? Който и да вземе мурабето, пашата си е все тая. Никой не го е еня,
че един народ мре години наред, векове!...
Манук бей видя как балканският лъв се разгневи, очите му святкаха, а тялото затре-
пера от яд...
Арменецът настръхна от гледката, но се окопити бързо.
– Точно тъй си е, Вълчане, сами трябва да се отървете от турците в суматохата, инак
и аз не знам. 'Го всичката топурдия, мурабета, са само за Проливите, да знаеш от мене.
Турците, русите, французите, ингилизите, всички тях искат, другото е вятър духа. Въл-
чан погледна арменеца, сякаш той му бе крив за всичко, и рече:
– Можеш ли, беим, да уредиш да се срещна с императора Александър I, а?
Манук се сепна:
– Абе то за можене, мога. Ама кога ще стане?...
– Сега, бърже да е, до неделя-две!...
– Може да се уреди това. Но ще...
Войводата го прекъсна.
– Плащам за услугата в злато, скъпоценни камъни, каквото речеш.
– То за мене не е нужно Вълчане, аз за тебе го правя. Ама ако някой от русите реши
да помага, може да потрябва туй-онуй.
– Каквото и да е! Само преди мурабето. Аз ще си карам мойта, а каквото ще става, да
става. Тя, беим, нашта се е видяла, ами и ако златото не помогне, ще си я караме кръв
за кръв, зло за зло и туй то!...
Арменецът гледаше грамадата, която бавно стана и за малко не се удари в тавана.
Манук бей се усмихна.
– Як българин си, ей! – възкликна той. – Каква ли майка те е раждала?
– Повечето българи са като мене – погледна го войводата. – Че и по-големи има.
– Ааа, може, може, ама аз само за един Вълчан войвода съм чувал, за друг не знам. А
от турците за Кара, Дели Курт, ама ти си знаеш по-добре.
Вълчан се усмихна сухо и си тръгна. Когато излезе на двора, се обърна към арменеца.
– Аз след две недели ще дойда да ми кажеш какво си уредил и какво трябва да при-
готвя?...
Манук бей кимна одобрително с глава и проследи българина, докато се изгуби от
погледа му.
Вълчан се качи в талигата до Георги и поеха назад към Браила.
Сливналията го погледна.
– Какво стана? Разбра ли нещо от бея?
– Разбрах и още как, макар да не ми се нрави много, казаното от него е самата истина.
„Спукан тъпан е вашата“, така ми каза отначало и е прав. Арменецът има вземане-да-
ване все с големци, затова вижда нещата по-добре от други.

192
 – Толкова ли е зле, Вълчане?
– Ееех, побратиме, тя никога не е ставала добре, че сега да е зле, ама скоро няма и да
се оправи, ако не намеря начин да разговарям е императора руский Александър I.
– Какво се надяваш да помогне той? Видях преди недели как войската му се оттегля
отсам Дунава, гонена от турците. А с нея хиляди българи заминаха за Бесарабия, други
в Молдова... – захвана Георги – Чу се още, че селото, откъдето почнало въстанието –
Арнауткьой, било изпепелено до основи. Всички останали живи от него и от много
други места минаха Дунава, търсейки спасение!...
– Добре, че си видял туй! А аз да ти кажа другото, дето не си видял. Когато се захвана
мурабето и захванахме да колим турците като агнета за Гергьовден, всичките гаджали
отсам Балкана хукнаха към Одрин и Цариград да се спасяват. Ама на повечето главите
им се търколиха на земята, която поругават стотици години. Аз ги клах и гледах как
бягат, побратиме, и туй ми стига да покрие мъката от загубата на така близката свобода!
Каквото и да става, ще ги убивам и коля, докато дишам. Знаеш ли какво е да гледаш как
нито един фес, нито една чалма не остана в българско от Дунава до Балкана, а? Ееех,
колко малко трябваше? Само битката при Шумен да бяха взели русите, с гаджалите бе
свършено. Ама на такова място сложили този Воронцов, ако там беше Кутузов, бихме
се освободили. Колко малко бе нужно да имаме българско царство! Сече му акълът на
генерала, без него руската войска и цялата им империя е зян 277! Кутузов трябваше да е
там при Шумен, той не друг, ама нейсе!...
– Мурабе ще има ли пак, Вълчане?
– Ще има, ама според мен ще е за кратко. Двете войски ще се ударят, за да видят къде
ще останат княжествата. Молдова, Влахия, пък и за сърбите се отнася.
– А за нази, какво? Няма ли да отиват към Цариград?
– Няма, побратиме, русите се страхуват от Наполеон, от него чакат мурабе. Затова с
турците ще се ударят набързо и туй то.
– А ние, войската ни, няма ли хората пак да се вдигнат в българско?
– Ще, Георги, ще, ама много му се сбра на българина, душа веки не му остана от му-
рабета и надежди. Че ще се бием с гаджалите – не ще и дума, но какво ще отреди пак
Бог, не зная. Дано се смили вече над този окаян народ! Дано се свърши с робството,
байно...
Сливналията видя, че войводата е много кахърен, и повече не му досажда...
Вълчан стоя в дома си две недели и сетне отново тръгна към Букурещ. Манук бей го
посрещна с новини, които току-що бе разбрал от свои хора.
Още щом седна гостът му, арменецът поде:
– Лошо, Вълчане, лошо! Мурабе ще има, и то не само едно. Наполеон – императорът
на Францата, бил готов за нахлуване в Русията, затуй обещал на султана Крим. В замяна
искал турците да продължат войната с русите. Да може те да се пръснат на две страни.
Само че русите знаят това и техният император Александър I праща пак тука генерал
Кутузов. Той трябвало бързо да разбие турците и да спечели войната, за да може после
всичката руска войска да чака Наполеона. Туй ти рекох предния път като слух, но сега
вече си е самата истина.
– Туй, дето го хортуваш, не е на зле, само да видим дали Кутузов пак няма да иска да
избухне българско въстание? Хитър е русинът и е против възникването на нова българ-
ска държава. Иска българите да мрат барабар с русите, без обещания за каквото и да

277
Зян – съсипано
193
било.
– За туй не се кахъри сега, въстание няма да има, пък и да има, в българско ще е на
вятъра, брате. Русите се готвят да посрещнат турците отсам Дунава; и дори да минат
отвъд, няма да отидат далече. Казвам ти го да не храниш напразно надежди, аз съм
между русите и знам със сигурност. Генерал Кутузов е голяма лисица и ще смаже вя-
търничавите турци на пух и прах, само че до тук, после ще чакат Наполеона!
Вълчан го слушаше, стиснал зъби, а скулите му щяха всеки момент да изхвръкнат.
– Всеки гледа себе си! Мамка му стара, а ние какво – да мрем само? По-добре да е
така, щото то все на колене не мой да се живее. От толкова години руси и турци се бият,
а за нази все не идва ред да се освободим. Ама туй го остави, беим, кажи за другото
говори ли? За срещата с императора руски.
– Мои хора ще те заведат в град Николаев, после ще уредят тайно среща с него. Но и
за тях трябва да има нещо.
Вълчан бръкна под ямурлука и извади кожена торба. От нея извади платняна и я из-
сипа пред бея. На свещната светлина заиграха червени, зелени, сини светлини, лъчи се
преплитаха пред лицето на арменеца. Той опули очи и погледна Вълчан.
– Знаеш ли каква сила носиш с тях? Каква мощ крият тези камъни? Не с императора
на Русия, но и с този Наполеон ще те срещна, че и с Бог даже.
– Бог го остави за нататък ако може, то така или инак все един ден ще ида при него! –
усмихна се войводата. – Сега ме срещни само с Александър I, друго не ща.
– Щом толкова нещо имаш, много злато и власт ще получиш за него. А ти все за им-
ператора хортуваш? Намислил си нещо ти, ама нейсе? От мене каквото речеш, туй
имаш!
– Ако императорът руски освободи българите и възкръсим българската държава, на
него и Русия куп с такива камъни ще му дам. Още десет – със злато и сребро, ако поиска.
Само да го бъде туй, що душата ми го иска, беим. Само България да я има, друго не ща
аз! Свобода за народа български, туй то!
Манук бей гледаше като треснат по главата. Мигаше на пресекулки и се потеше.
– Купища думаш, а? Че ти можеш сам държава да си откупиш дето и да е, бре?...
– Може, беим, може и да може, ама няма да е като нашата си България. Нея си искам,
друго не ща.
Очите на войводата се навлажниха и той тръсна ръце. Сякаш безпомощно дете се
отказва да прави нещо непосилно...
– Ако е вярно туй, дето хортуваш, не един, а дваж пъти ще ви освободи русинът. Ама
на мене чак не ми се вярва, пък на него – не знам? Много нещо си сбрал, Вълчане, не е
шега работа!...
– Знаеш, беим, думата ми е меродавна, пък и на две не става. Щом съм рекъл, така е!
– Щом е тъй, не се кахъри, войводо, ако той не повярва, да не е вечен, те императорите
мрат бърже. Другият след него ще повярва, ако не той – другият...
– Ако ще става, при този да е! Не се търпи робството вече. Кланета, погроми, безчес-
тене, поругаване на всичко българско. Повече не може! Пък и ние да не сме вечни? Утре
някой куршум може да ме застигне и до там с всичко.
– Пепел ти на езика. Туй не си го и помисляй, турчин и който и да е Вълчан войводата
не може да затрие е един куршум, ще трябват барем сто! А това Бог няма да позволи.
Такива като тебе няма много на този свят, войводо, и той горе го знае.
Вълчан се усмихна на глупостите на арменеца.
– Ти туй го остави, ами речи кога тръгвам с твойте хора?

194
 – Подир неделя – керван тръгва за Русия от тука. С тях ще си и ти. До тогава златото
ще е готово и го вземаш, когато решиш.
– Вълчан отбра от купчето камъни, по едно от всеки цвят, сложи го в платняната
торба и го прибра в пояса си.
– За уверение го вземам, ще му ги покажа – да знае за какво говорим. Пък и торба-
две злато ще взема, път е, нали сам знаеш.
Манук бей се държеше за главата и гледаше българина. Не можеше да проумее той
що за човек беше Вълчан войвода. Имаше имане, дето никой на земята го нямаше, а бе
тръгнал да мре за другите, дето нямаха нищо. Той имаше свобода в планините, но ми-
лееше за другите, дето я нямат. В рахатлък, в богатство можеше да мине животът му, а
той искаше само свобода за народа български. Арменецът тръсна глава. Не можеше да
има такъв човек, не и от хората, които той познаваше. Само този огромен българин бър-
каше разбирането му за живот.
Вълчан стана:
– Аз ще вървя, беим, ти гледай да свършиш работата както се договорихме! Манук
кимна за одобрение.
– Точно след неделя заранта да си тука, че не се знае, зимно време е.
– Ще взема някой с мене си, дето хортува техния език. Щото искам каквото кажа –
туй да разбере императорът. Пък и аз да го разбирам.
Манук бей разпери ръце:
– Ако искаш, и пет вземи, няма аз на гръб да ги нося, я?! – засмя се той. Войводата
излезе от къщата и потъна в тъмнината на града...

***

Беше много студено, духаше вятър, но сняг нямаше още. Из равнините на Влахия
нямаше завет, теченията носеха студ от севера, който проникваше през абите и прониз-
ваше до кости.
Войводата влезе в един хан към края на града. Слабата светлина на двата свещника
осветиха голямата фигура на хайдутина. Ханджията чистеше с пачавра една от масите,
но като го видя, бързо се доближи. Огледа госта си и поздрави на влашки. Усмивка
озари Вълчан.
– Не те разбирам, бре човек, аз съм българин – разпери ръце той.
– Ха тъй, пък аз те вземах за влах – засуква ханджията – и ние сме българи, от Трев-
ненско сме, ама работя тука за един стар влах. А тебе кой вятър те е довял кат нази по
тия места?
– Ами кой? Този студеният, дето вее вънка.
Тримата мъже, дето седяха в ъгъла, се засмяха.
– Ела при нас, побратиме, да си кажем по някоя друга приказка – покани единият,
дето беше до сами кюмбето.
– Да дойда, ама вие, както сте обградили огъня – не знам дали и за мене ще има топ-
лина?
– Ще, ще, щом си наш, ще има!
Войводата седна до тях и свали калпака си. Черната му коса и мустаци лъснаха на
светлината. Сетне отхвърли ямурлука и погледна мъжете. Пищовите и камите светнаха
на силяхлъка му и тримата се втренчиха в тях.
– Я гледай ти, да не идеш от мурабе? – зачуди се единият, с брада колкото на поп.

195
 Другият го бутна.
– Не видиш ли, че е хайдутин, от пашите? Сигур на русите е дошъл да помага?
Вълчан погледна ханджията.
– Донеси ми нещо за ядене и пиене, и на тримата донеси, от мене ще да е.
Брадатият отново поде:
– А бре, побратиме, чували сме, че хайдутите били страшни, ама не колкото тебе, бре?
Като те гледам – не турчин, ами мечка стръвница ще избяга, като те види.
– А ти за кой хайдутин си чувал?
– Ами знам ли веки, те са много из планината. Ама, хортуват, че имало един, дето
султанът темане му струвал. Турците бягали от него като от дявол, наричали го планин-
ският лъв, лудият вълк, зъл дух, ама българите си го знаели за Вълчан войвода. Много
нещо се хортува за него, ама дали е така? Жесток бил към турците, режел главите им,
както се колят кокошки. Бил много страшен наглед, а и хайдутите му били такива. Дето
се чуело, че отива – агите бягали на вси страни. Хортуват българите, че юнак на юна-
ците бил войводата, куршум не го ловял и сабя не го сечала. Султанът хазна пари давал
на този, който го издаде или убие, ама никой не се хващал на туй...
– А вий откъде сте дошли тука? За какво оставихте родните краища? – прекъсна го
Вълчан.
– Въстанахме и ние като другите лятоска, почна се мурабе по нашия край. Турците се
разбягаха към Цариград, един за миризмата не остана. Ама русите, кога вземаха да се
оттеглят отсам Дунава, и ние с тях. Заради въстанието турската войска се захванала да
мъсти наред за своите. Затуй прехвърлихме реката.
– А тука по-добре ли е?
– Няма турци, свободни сме, ама все за нашето ни е умът. Де да беше и в българско
така!
– Ако всички го искат и се вдигнат на мурабе, ще стане! Ама ако всички бягат, кой
ще се бие за свободата и българщината? Те, турците, сами няма да си идат!
– Че е тъй, тъй е, ама то не беше едно въстание, не бяха две. Мурабе след мурабе и
все нищо. Само палежи и смърт вече толкова много години. Дотегна ни брате, дотегна!
– Значи сте се отказали вече, а?
– Не сме, побратиме, ако се захване мурабе между русите и турците, пак ще минем
Дунава и ще се бием за нашто си. Щото те, русите, не успяха толкоз пъти, че ние сами
ли? Който го мисли, бошлаф е туй!
– Сърбите как можаха, пък ние не можем? Ако всички се дигнем като един от двете
страни на Балкана, от Черно море до Охрид и от Цариграда до Дунава, да видите дали
не можем?
– Вярно е туй, дето го хортуваш, ама има едно, дето не е съвсем тъй. За мурабе трябва
оръжие, а за него пък трябва чалъм. Ние знаем да сеем, копаем, добитък да пасем и
гледаме, къде ще вървим със сопи и вили?
– Значи само ний, хайдутите, оставаме да бием турците, а? Много българи хванаха
към Влашко, Бесарабия, Молдова. Там ще се заселят, далече от робията, ще създадат
дом, деца и там ще си останат. Като срещна Вълчан войвода, що да му река? Турците
бягат към Цариград, българите отвъд Дунава, а ние в гората чакаме мурабе, тъй ли?
– Ако го срещнеш, му речи на юнака, че българите, дето и да са, ако чуят за мурабе с
турците, всите ще са там – да помагат и мрат за България. Само дано даде Бог малко
повече късмет!
– Ще му река, само дали ще повярва?

196
 – Казват – умен бил за трима, истината не може да не я разбере и да я повярва. А няма
да е сам, ама дваж повече хванаха села да градят дълбоко в Балкана. Ние засега сме тука,
ама като поскитаме, пак ще се върнем, щото без българското не се живее, брате...
Вълчан се замисли. Колко прави бяха хората, колко верни неща хортуваха. Изморени,
обезверени бяха те от безкрайното теглило. Не можеха да търпят повече – или бягаха,
или отиваха като него да мрат, друга възможност нямаше...
Скоро след това кръчмата се напълни с българи. Мъжете седяха в душното помеще-
ние да кажат някоя дума, да разтушат душите си със сливовица. Войводата се бе загър-
нал с ямурлука и слушаше воплите на изстрадалия роб. Всеки искаше да разкаже исто-
рията си – коя от коя по-тежка и жалка, та да му олекне сред своите. Но можеше ли да
им олекне, както и на него?...
На заранта Вълчан тръгна за Браила. По пътя срещна керван българи, които току-що
бяха минали Дунава, напускайки родината си. Той ги отмина, като отново свъси вежди.
Камък лежеше в душата му, че българско обезлюдява все повече, но това беше. Оправия
нямаше и скоро не се видеше да иде. Войводата трябваше да стори нещо, трябваше час
по-скоро да срещне императора, инак товарът, който падаше върху му, щеше да го
смаже....
Но зимата мислеше друго. След ден-два падна сняг. Задухаха бури. Минаха няколко
недели, докато времето се оправи. Вълчан отново отиде в Букурещ при Манук бей. Ар-
менецът му съобщи, че керванът няма да тръгва преди пролетта. Тогава войводата раз-
бра къде ще го чакат арменците на Манука и тръгна заедно със Славко, момчето което
той изучи и прати при Сливналията преди няколко лета, към град Николаев...
Конете крачеха в снега, носейки на гърбовете си двамата ездачи. Пътят беше неимо-
верно труден, както за животните, така и за хората, дръзнали да го поемат в студ и мраз.
Вълчан съзнаваше какво прави, но нямаше време за губене. Той не искаше последната
надежда за свобода, последната искрица от огромния огън, да угасне.
Войводата яздеше, следван от Славко, покрай реката. Смяташе да продължи към мо-
рето и оттам по брега – към Русия. Хайдутинът познаваше добре брега и знаеше, че там
снегът е тънък и силните ветрове не бият така, както в равнината. Ездачите се бяха пре-
вили на подбягващите коне, от които излизаше пара. Двамата не спряха и за миг, докато
не се показа ханът. Премръзнали, те влязоха в него, а ханджията прибра конете в дама.
Докато Вълчан събличаше ямурлука, а стопанинът триеше потта на конете и ги зави-
ваше с чулове, Славко събираше топлина до огъня.
– Искаше да си хайдутин? – засмя се Вълчан, гледайки треперещия си спътник. – Сега
вече си такъв, даже по-важен и от байрактаря.
Славко отметна ямурлука и седна е гръб към огъня.
– Аз, войводо, бих минал сто пъти този път с тебе, ако го кажеш. Бих сторил какво ли
не, но пак не мога ти се отплати за добрината, която ми стори.
– Чакай, чакай! Не съм сторил нищо, за което да ми се отплащаш! Аз го правя за
България, за нея трябва да го сториш, на нея да се отплатиш с наученото. Мене сега ме
остави.
– Да те оставя, думаш? А щеше ли България да ме прати да се изуча, като нямах и
грош в себе си? Защо друг не се сети и не праща като тебе българчета в странство, да се
научат на ум и разум, както е в Европата, а? Защо, като има толкоз много хайдути и
войводи, на никой не му мина през ума да освобождава България, да възкреси българс-
кото, а само мъстят и си гледат рахатлъка. Защо? ... Защо, бре войводо?
– Спри се, бре! Затуй ли те пратих да се изучиш? Толкоз неща ме пита, та забравих

197
кой съм! – засмя се Вълчан, като не сваляше очи от укумушлията момче пред себе си.
Ханджията влезе и тръсна ръце, гледайки към гостите си.
– Ще уморите добитъчетата си, ей. Треперят целите от умора и студ.
Славко разбра какво каза влахът и му отвърна.
– Те са български коне, като нас, ще издържат на всичко, както ние държим толкоз
много години. Ти нахрани ли ги?
– Как няма – зачуди се ханджията. – Да не съм им душманин?
– Като не си, сега нахрани и нас, че тази грамада до мене и вол изяжда. Влахът се
разбърза и влезе в собата.
– За конете разправя – обясни Славко на войводата си. – Уморени били, потни,
гладни..
– А ние не сме ли? – плесна с ръце хайдутинът. – Къде се дяна, бе ханджи? Дай ни
нещо за ядене и пиене!
– Казах му – отвърна Славко и погледна Вълчан в очите. – Войводо, кажи ми какво
си наумил, че непременно трябва да се срещнеш с императора на Русията.
Ханджията донесе печено месо и бакъра с вино. После се поклони и посрещна нови
гости...
След като се наядоха и постоплиха от огъня и виното, войводата тихо заговори:
– Искаш, Славко, да ти разкажа какво съм си наумил, а? Тъй да бъде, нали двамата
ще го сторим, бива ли да не знаеш? Туй, дето съм го намислил, бе преди много години,
бях по-млад и от тебе. Още тогава разбрах, че ще ни е трудно да се освободим сами.
Много пъти бях ходил в Цариград, виждах аскера турски и преценях силата на турците.
Много пъти се бяхме вдигали сами и все нищо. Само след това турците мъстяха на мало
и голямо с погроми и смърт. Русите – голяма държава, империя, и те не можаха до сега
да надвият в многото мурабета. Затуй тогава реших, че най-добре е да започна да сбирам
имане, за да мога след години да платя на руския император, да ни освободи. Така и
сторих – сбрах чета все от укумуш хора и започнахме да грабим кервани, обирахме
хазни и търговски кораби на турците. За петнайсетина лета обрахме много нещо, ама
все ми се виждаше малко за платата. Чинеше ми се, че русите ще поискат повече от туй,
дето бяхме сбрали. През тези лета се дигнаха на бунт малките султани. Кърджалиите –
и те заедно с тях. Тогава решихме, че в бъркотията, ако се дигнем и ние, може да се
освободим. Макар много да не го вярвах, щото с кърджалии и турци работата не бе на
добре, ама... тръгнахме. Мурабе, клане няколко лета, а сетне, както си знаех, турците
пак турци в аянствата си, кърджалиите с грабежите си, а ние пак в робство, само дето за
цялото мурабе и кръв пак ний платихме. Миналото лято руснаците минаха Дунава, му-
рабе, дигнахме се пак, освободихме се до Балкана, но русите от глупост загубиха битка
при Шумен и пак нищо. Пак хиляди изселници към Влахия и Молдова. Пак кланета, пак
погроми върху нази. Сага та по-добре от мене знаеш за Европата, за Наполеон. Ако той
отвори мурабе на руснаците, те ще оставят турците за друг път, щото не могат да се бият
с двете сили наведнъж. Туй пък значи, че ние си оставаме в робство още много лета. Те
затуй требе да срещна Александър и да му река що съм намислил и сторил. Ако мога да
откупя мурабе с турците от него, преди Наполеона да ги е ударил, добре ще да е. Ако
ли не – спукана ни е работата незнайно докога. Знам, че моментът беше, когато се диг-
наха малките султани и кърджалиите да се плати мурабе на русите, ама нямаше толкова
злато. Сега има, ама времето е против нас, както и големите сили, ама нейсе... Аз трябва
да опитам туй, дето съм си го наумил от толкова лета и чини ми се най-вярното.

198
 – А ще можеш ли да платиш едно толкова голямо мурабе? Дали ще ти повярват ру-
сите?
– Знам ли, момче, дали ще го повярват. Нося им уверение, че мога да платя за осво-
бождението на императора, мога да платя и рента за убитите в него руски войници и
офицери. Злато, скъпоценни камъни – купища ще им дам за мурабето. Искам само това
да видя, после ако решат на парчета да ме нарежат, все ми е тая!
– Как тъй, войводо? Ти...
– Само да го рекат и го сторвам! Аз живота си за българското го давам одма, без да
мисля. Затуй, ако се срещнем с императора, ще му казваш туй, дето ти хортувам, без да
мениш нищо.
– Що хортуваш, бат Вълчане? Защо ще ни е тази свобода, когато тебе няма да те има?
Ти, който толкоз нещо си препатил за...
Войводата го прекъсна:
– Много е мъката, момче, по тази земя. Много са родове затрити от гаджалите, много
села изпепелени, много роби в робство земани. Ако всички българи вкупом заплачат,
река по-широка от Дунава ще тръгне по надолнищата. Все червена ще тече, кървава.
Лета наред не мой се избистри, момче, щото толкова е напоена с кръв земята ни, че на
места веки не попива!
Славко сведе очи към пода и сухо отвърна:
– Грехота ще е да поискат туй от тебе, войводо. Бог няма да го позволи!
– Грешно, казваш? А не е ли грешно мъже да се колят и побиват, момите да се съки-
пясват и поругават, деца в робство данък да вземат и стари жени и мъже с коне да газят?!
Не е ли грешно живи хора в храм да горят и пехливани по мегдани сеири278 да сторват
със сечене на мъже до кръста? Не ли грешно от погроми и зверства българите към други
държави да хващат и родните си места да оставят? Грешно е, момче! Много е грешно,
аматурчинът го сторва от стотици лета и Бог още не го е спрял. Спират го такива като
мене, дето не могат на колене да живеят и на амуджите селям да дават. Такива като мене
карат агаряните да виждат злото, както го сторват те. На пет обезглавени хайдути аз
отсичам десет турски глави. На пет набити българи, аз набивам двойно повече гаджали.
Щото агаряните разбират само, когато някой земе като тях, пък и по-зверски да ги коли
и побива по друмите на колове. От страх само отбират гаджалите – тогава малко се
кротват и земат да мислят какво сторват.
– Мискин 279 дюня 280 ! – тихо промълви Славко, като жално погледна войводата. –
Проклети да са навеки родовете турски, дето толкоз нечувана мъка сеят над народа ни.
Всичко, дето го хортуваш, войводо, е вярно и си е тъй, ама такива българи като тебе
курбан да се обричат не трябва. Ако е до мене и такива като повечето българе – както и
да е! Щото ги има много и се раждат всеки ден, но такива велики люде, дето се пръкват
на този свят на по сто години веднъж – не може!
Вълчан се засмя и потупа по рамото момчето, че разтресе цялото му тяло.
– Мръсен свят думаш, а? Мръсен, че мръсен. Затуй и такива като мене, как ме нарече?
Велик? Требе да се обричат курбан.
– Да, точно велик си, войводо! Това значи личен, първенец и всичко най-хубаво за

278
Сеир – зрелищно събитие.
279
Мискин – мръсник
280
Дюня – свят
199
човек, дето се е обрекъл в името на свободата. Закрилник на българите и борец за възк-
ресението на българската държава.
– Остави, остави го туй сега. Може да си хортуваме цяла нощ, то на думи много нещо
може да се каже, че и да остане. Ама кога се срещнем с императора, ще си проличи
накъде ще духне тоя студеният, дето вее вънка!
Скоро войводата и момчето легнаха в малката соба, за да сбират сили за другия ден...
Вечерта вятърът отслабна и до заранта спря. Слънцето се бе показало над горичката,
когато двамата пътника станаха. Без да губят много време, те яхнаха конете и тръгнаха
по дългия път. По икиндия, когато слънцето беше вземало да топи ледените висулки, те
стигнаха морето. Там от близостта на солената вода беше още по-меко.
Конниците спираха само нощем по ханове, за да почиват, и от село в село, от град в
град – на четвъртата неделя стигнаха Николаев. Градът бе притихнал под снега и само
дрънкането на герданите на конете, които дърпаха шейна, го разбуждаха на моменти.
Вълчан яздеше напред, като се взираше във всяка сграда и белег, който му беше съ-
общил Манук бей. Конете дишаха уморено, тежко, и парата, излизаща от ноздрите им,
се носеше на малки облачета. Скоро хайдутите спряха пред кръчма, чиято фасада бе
боядисана в зелено. Войводата слезе от коня и след като даде на Славко юздите, влезе
вътре. Скоро след това излезе дребен мургав човек, който покани момчето вътре и се
погрижи за конете. В кръчмата бе топло и задушно. Край кюмбето седяха трима души
и говореха на арменски, от който език двамата приятели не отбираха и дума. Славко се
доближи и поздрави на руски. Тогава единият – слаб, висок арменец с изгърбен нос, на
име Варуш, заобяснява също на руски как ги чакали от неделя. Вълчан, останал изоли-
ран, чакаше Славко да му преведе. Тогава той се обърна към тях на турски, арменците
отвърнаха на мига.
– Явно ще вършим с вази работа, щом се разбираме на турски! – засмя се той и показа
на Славко да седне до него.
Варуш наля на двамата от самагона281 пред себе си и захвана:
– Манук бей ни извести за вас и ви чакахме още преди неделя. Явно времето не е
много за път, ама... Щом сте могли да дойдете, добре. Сега за работата. Императорът
тези дни ще бъде в Одеса, а след неделя трябва да дойде тук, защото го чакат за тайна
среща. Един от руските графове и един турски паша ще уговарят с него важни дела,
касаещи двете държави и силите в Европа.
– Ами ако не дойде императорът? Тогава какво? – запита Вълчан, като гледаше в
очите арменеца.
– Ако императорът не дойде, ние ще идем при него в Петербург. Там има графове,
важни сановници на Русия, които ще уредят тайно да се срещнем с него. Дотогава
трябва само да ги чакаме, друго не ни остава...
Вълчан поклати глава:
– Щом така трябва, така и ще сторим... Само не разбирам едно? Защо все говорим за
тайна среща? Не може ли да идем пред двореца на императора и да се срещна с него?
Арменецът се усмихна:
– В тези времена – едва ли! Никой няма да те допусне до него, бил той граф или ге-
нерал, без да знае кой си и за какво го търсиш! Приближените му ще те питат за доста
неща, отговорите на които няма да им харесат много. Затова трябва да платим на някой,
който обича златото. Само тъй можем да се срещнем с него, тайно, без много шум.

281
Самагон – картофен спирт
200
 Вълчан не отвърна нищо. Загледа се в огъня и се замисли. Войводата си представяше,
че щом изминат трудния път до Русия, другото бе лесно. Но явно се бе излъгал. Сега
той осъзна, че всичко можеше да отиде на вятъра, ако не успеят да се срещнат с импе-
ратора Александър I. Със сигурност имаше и други генерали, а може би и графове, ко-
ито не искаха възраждането на нова държава на пътя към Проливите. Трябваше много
да внимават на кого ще попаднат при уреждането на срещата. Вълчан видимо бе при-
теснен. Не искаше той и последната му надежда да се стопи безвъзвратно от глупост.
Войводата бе свикнал да не се съобразява с никой и с нищо. Сам вземаше и даваше
всичко, което иска. Сега обаче хората, стоящи между него и императора, бяха много.
Арменците, графове, генерали и кой ли още не...
– Вижте сега! – обърна се той към Варуш и Ованес, които го гледаха без да мигат. –
Щом ще е така трудно, трябва нещо да измислим. Аз от години седя в Цариград под
носа на султана, преоблечен като бей, без никой от соломачокодърите му да се усети.
Защо сега...
– Чакай, чакай! – спря го Варуш. – Да не искаш да кажеш, че смяташ да го сториш и
тука при императора на Русия?
– Точно това смятам! Щом по друг начин ще е толкова трудно, защо да не бъда и аз
граф от България?
– Знаеш ли, ако разберат русите, какво те чака?
Войводата се засмя:
– Освен да ми отрежат главата, друго по-лошо не виждам! Но да не мислите, че сул-
танът би сторил друго с мене, ако успее да ме докопа, а? Но тука е нещо друго, аз никого
няма да лъжа и без това си владея Странджа и половината от големия Балкан до морето,
че и него билям!
Арменците се спогледаха.
– Хитро е туй, що рече българинът – намеси се Ованес. – Как в тези дрехи, без да го
знаят, ще убеди императора, пък и който и да е, че има имане да откупи мурабе? Ако
обаче му ушием графски дрехи и идем с нагласена богато шейна, може и да се хванат?
– Имате ли някой, който може да измайстори скъпи дрехи, дето ги няма нито един в
Русия? А и за адютанта ми ще трябва.
– Терзия282 ще найдем, както и шейна с коне, ама трябва много добър берберин да
намерим, че инак императорът ще разговаря ли с тебе, или ще трепери? – разсмяха се
арменците пред вида на страшния хайдутин.
Вълчан свъси вежди и извади лъскавия си тумбест часовник. После се огледа в него
и вдигна учудено рамене.
– Какво пък толкова? Хайдутин като всички други в Българско.
Арменците налягаха от смях по масите. Войводата също се усмихна...
Още на другия ден всички се заловиха с приготовленията. За неделя войводата не
можеше се позна. Ходеше като истински граф, натруфен, горд.
С дрехите, които му ушиха, изглеждаше на странен владетел от далечно царство. Бяха
готови в уречения ден и час, но императорът не дойде в Николаев. От Одеса той се
върнал в Петербург...
Щом разбраха това, Вълчан, Славко, Ованес и Варуш тръгнаха към Петербург. Още
не бяха напуснали Николаев, когато другият арменец – Агоп, ги настигна. Той им съ-
общи, че негови хора в Одеса чакали императора да се върне до месец там във връзка с

282
Терзия – шивач
201
руската флота. Всички се върнаха в кръчмата да чакат, но това беше много по-добре от
дългия и опасан преход през зимата. След две недели, разбрали със сигурност, че импе-
раторът Александър I ще се връща в Одеса, те поеха натам, но с платноход. Вълчан нае
кораба от грък, който пренасяше стоки, защото бе бърз за времето си, наричан трикан-
дини. Няколкото платна на платнохода го правеха красив и представителен...
Нямаше го вече безкрайното яздене, на което войводата не беше привърженик твърде
много. Корабът се носеше бързо и Вълчан – от доста време, се почувства добре. Вятърът
биеше лицето му и носеше мирис на море...
Още е приставането на кораба в Одеса арменците слязоха да търсят своя човек, който
можеше да уреди среща с графа, който пък щеше да уреди другата среща с императора.
Няколко дни те търсеха, уговаряха, докато накрая в Одеса се появи императорът, с ця-
лата си свита. Всички бяха облечени в дебели вълчи и лисичи кожуси. Както Вълчан,
така и графовете излъчваха е облеклото си богатство и респект, което пролича още щом
свитата премина покрай натруфения войвода. Повечето графове поздравиха Вълчан,
както и той тях с леко поклащане на главата. Графините хвърляха мигом погледи, стре-
мейки се да остават скрити...
Още щом отминаха към двореца, към войводата се приближи слаб висок граф, който
така се бе загърнал с дебелия си кожух, че от високата яка и нахлупения калпак не се
виждаше лицето му. Варуш вървеше след него и махна с ръка, като го посочи на Вълчан.
Графът огледа грамадния чужденец и заговори.
– Представен сте на негово превъзходителство всерусийския император Александър I
като владетел, идващ отвъд морето, който моли аудиенция при него. Мотивите ви са
лични и не можете да ги обсъждате е никой друг, освен е негово високо превъзходител-
ство. Така ли е? – запита графът.
След като всичко му беше преведено, войводата само кимна с глава за одобрение.
Графът продължи:
– Утре на императора ще бъде показан новият боен кораб, построен преди дни. Пока-
нен сте на борда, както и на приема, който се организира след това. Можете да вземете
със себе си и адютанта, за да ви превежда...
След това графът се обърна с поздрав и се отдалечи.
Вълчан се прибра на кораба с момчето и арменците. Бръкна да вади златни пари от
кемера283 си, когато Варуш ги спря.
– Няма нужда, българино! Никой не поиска злато, след като разбра за какво си тука.
– Дори и графът? – учудено запита войводата.
– Дори и той, когато чу, че си против турците, реши да направи всичко по силите си,
за да помогне.
– А името му?
– Вече няма значение, той свърши неговата работа, сега ти трябва да свършиш своята.
Арменецът се усмихна и заедно с Ованес понечиха да си тръгват.
– А вие? Вашите пари? На ...
Варуш сложи ръка върху рамото на Вълчан.
– Ние да не сме по-долу от графовете? Дано успееш с императора, коджа284 войводо!
За толкова време с тебе разбрахме и чухме неща, дето рядко се срещат у хората. Ама то
човек гледа и се учи, дорде е жив, че и ний тъй...

283
Кемер – кожено портмоне
284
Коджа – голям
202
 После се сбогуваха и се изгубиха в града. Вълчан седна на бака и се замисли. Беше
напрегнат, тревожеше се, че нещо може да не потръгне в разговорите и работата с му-
рабето да отиде зян...
На свечеряване обаче на кораба се появи Варуш.
– Има нещо, което разбрахме с Ованес – започна разговора той. – Тук при пашите
хора седи един турски паша на име Рамис. Разговарял е с херцози и графове за положе-
нието между османците и Русия. Можем да те представим като руски граф пред него, за
да разберем какво става, преди да се срещнеш с императора.
Вълчан свъси черните си вежди. Той бе виждал в Цариград в кафенето под Капу кале
капудан пашата Рамис, когато беше още жив султан Селим III.
– Не разбрахте ли как този паша се е озовал при русите и защо? Да не моли за мир?
– Казват, че бил гонен от еничарите и затова потърсил убежище тук. Други говорят,
че бил пратен от новия султан Махмуд II, за да търси спиране на войната между двете
империи. Много приказки, от които ти трябва да отбереш истинските.
Войводата не се бави нито миг, а тръгна с арменеца.
След сахат време влязоха в голяма масивна къща с висока желязна ограда. Вътре в
осветена с поне десет големи свещника, всеки с по пет свещи стая, седяха трима души –
Ованес, друг арменец и пашата. Турчинът, облечен във военната си униформа, стана и
поздрави предрешения хайдутин с темане. Вълчан само кимна с глава и огледа от глава
до пети пашата. Арменецът представи двамата един на друг:
– Рамис паша, верноподаник на султана – обърна се той към турчина. – Граф Вол-
ков – висш руски съновник – показа с ръка хайдутина.
Всички седнаха и капудан пашата заговори:
– Нашият падишах Махмуд II, Аллах да наспори годините му, ме прати да съдействам
за прекратяването на войната и да се постигне така желаният от двете държави мир.
– Как точно мислиш да стане това? – запита го Вълчан на чист турски език.
Рамис паша се изненада:
– Значи говорите езика ни? Това е много добре. Няма да има неразбрани неща по-
между ни. Говорих с военния губернатор на Новоросийск генерал-лейтенант херцог Дьо
Ришельо. Самият той ме увери, че може да има мир, само ако Русия утвърди своята
власт в Бесарабия, Молдова и Влахия, както и да бъде призната Сърбия като независима
държава под руски протекторат. Както отговорих на него, така казвам и на вас, че това
с отстъпването на територии не може да стане, без руската войска да вземе решителна
победа над турската армия. Едва тогава султанът Махмуд II, без да се компрометира
пред везирите, ще бъде принуден да приеме предложението на Русия. Но само ако тур-
ската войска бъде разбита, и той няма друга възможност.
Вълчан замълча. Той не можеше да разбере накъде биеше пашата. Уж беше дошъл за
мир, а говореше за решителна битка. Явно капудан пашата искаше, ако това стане, да се
върне на бял кон в Цариград.
– Защо ще ѝ е на Русия да чака от султана Махмуд II признание и приемане на пред-
ложението, след като той и войската му бъдат разбити? Ако това стане, каквото каже
императорът Александър I, това ще да е!
– Донякъде е така, графе. Но да не смятате, че с едно поражение, дори и разгромно,
Османската държава ще се предаде нацяло. Нали не допускате, че Великите сили ще
позволят това да се случи и Русия да вземе влияние над голяма част от Европа? Русия,
според мен, а и според самата нея, има нужда само от една разгромна победа, с която
ще задържи под свое влияние и власт вече споменатите държави. Освен това ще сключи

203
мир с Портата, което ще освободи войската ѝ за неизбежната война с Наполеон. Която
няма да е никак лесна, уверявам ви в това.
– Такаааа, и за какво искате да ходатайствам пред императора си? – отвърна войво-
дата на чутото.
– Точно това, което казах на вас и на херцога. Това ще река и на самия Александър I,
ако даде Аллах да се срещнем.
– А какво ще каже султанът Махмуд II, ако разбере за това ваше желание? Съмнявам
се, че това е и неговото искане!
– Падишахът сега е объркан, в капан е сред еничарите, които се канят да го убият и
възкачат на престола техен султан. Размирниците, разбойниците в Цариград сега са
много и той е зает да се занимава с тях. Една битка би отклонила вниманието от него,
като всички сили бъдат хвърлени в боя. Там вече каквото стане. Ако русите победят, ще
има с какво да се оправдае, ако ли пък не – той ще вземе всичко...
Вълчан бе свъсил вежди. Той можеше да убие пашата на мига, но можеше да пропи-
лее шанса си за разговор с императора, както за откупване на мурабето. Рамис паша сега
вадеше късмет, но ако втори път се срещнеха, едва ли щеше да го споходи...
Войводата стана и погледна пашата в очите, та чак турчинът потръпна.
– Ще направя всичко но силите си да има мурабе. Рамис паша. Дано даде сгода вре-
мето да се срещнем пак, ако не тука, то в Цариград.
Пашата стана и направи темане. Вълчан кимна с глава и тръгна, последван от Варуш
и Ованес.
Още щом излязоха от къщата, арменецът Варуш отдъхна:
– Добре че не го стори! Можеше голяма беля да си докараш, че и на нас.
– Кое не сторих? – усмихна се хайдутинът.
Ованес се намеси:
– Дори приятелят ни, у когото бяхме, не знае кой си в действителност. Но ако беше
убил пашата? Поразията щеше да е голяма за всички.
– Никого не съм мислил да убивам! Най-малкото пашата.
– Видяхме това – засмя се Варуш. – Добре че няма още някой от вашите тука. Но ако
там, от където идваш, повечето са като тебе, османлиите са зян...
Вълчан се прибра на кораба, а арменците се изгубиха отново в града.

***

Войводата почти не мигна цялата нощ. Въртяха се в главата му разни мисли от чутото
през последните дни. Не му се нравеше положението, в което можеше да изпадне Русия.
Тогава и мурабето, което можеше да донесе така желаната свобода за българите, да не
се случи никога. Големите сили нямаше да се откажат от Проливите и влиянието си над
Османската империя, освен ако Русия сама не се справеше с тях. Вълчан добре разбра
след разговора си с Рамис паша, че дори да имаше война, тя щеше да е само с една битка.
Това пък значеше, че русите нямаше да отидат много по-далече от Дунава, и за бълга-
рите свободата отново оставаше само мечта...
Въпреки това войводата бе решен да се срещне с императора и сам да се увери какво
мисли той за откупуването на мурабе.
Вече беше икиндия, когато пред платнохода спря карета. След нея втора, трета и ця-
лата свита, заедно с императора Александър I. Скоро след това на борда на бойния плат-
ноход закрачиха царските особи...

204
 Вълчан заедно със Славко също се качиха на палубата и се смесиха със свитата. Хай-
дутите гледаха само как да се доближат по-близо до императора, но бе невъзможно от
многото хора пред и около тях. Докато се чудеха какво да сторят, самият Александър I
се доближи до тях и след като се поздравиха, той посочи да го последват вътре в ка-
ютата. Заедно с тях влязоха един генерал в морска форма и двама от графовете, прид-
ружаващи императора си. Вървейки из него, Александър I оглеждаше и пипваше
всичко, до което се доближеше. А платноходът беше наистина голям, на двата му борда
имаше по десет оръдия, както и по две на бака и кърмата. Изведнъж императорът се
обърна към Вълчан и го попита, като описа кръгово движение с ръка, така че все едно
можеше да го разберат и с жеста му:
– Хубав е, нали? Красавец!
Войводата, чул превода на Славко, кимна одобрително с глава.
– Дано плава много, много години и да върши това, за което е направен!
Александър I се изненада от отговора и с лека усмивка заръкопляска, последван от
графовете и генерала.
– Прекрасно пожелание! Явно гостът ми е ласкател! Но този красив платноход трябва
да го стори, защото почти изпразни хазната – засмя се той. – Шегувам се наистина, нали
трябва и аз да се оплача на някой.
Вълчан също се усмихна.
– Аз съм дошъл при вас, императора всерусийски, да ви предложа да донапълним по-
изпразнената ви хазна. Така ще можете да построите още стотина такива кораба. Ако се
изпразни, пак ще я напълня!
Александър I премигна набързо няколко пъти и изви глава към графовете си.
– Чухте ли това? Сякаш Бог ни го изпраща в такъв момент!
Единият от графовете разпери ръце и запита:
– Това е прекрасно, владетелю, но никой от тук стоящите не си мисли, че толкова
богатства се дават без нищо. Интересно ми е какво ще трябва да сторим за този жест?
Другият граф също се намеси:
– Руската хазна е голяма, трудно се пълни веднъж, а вие казахте, че ще я напълните
два пъти.
Вълчан се усмихна. Но императорът махна с ръка към своите:
– Такъв разговор не е за тук! Довечера на приема ще продължим с този вълнуващ
разговор.
След което всички излязоха на палубата...
От студения вятър свитата бе загубила интерес и бързо напусна платнохода. Скоро
каретите се изгубиха в града.
Вълчан се върна на платнохода със Славко и влязоха в кубрика на топло.
Времето течете бавно, хайдутинът беше притеснен и не го свърташе на едно място.
Непрекъснато оглеждаше дрехите си и поклащаше глава. За кой ли път предрешването
му помагаше. Със сигурност императорът знаеше, че в българско има аянства и с пред-
ставянето го бе вземал за един от тях. Имаше малки султани, аянства на кърджалии,
защо да няма и българско? Та нали и те бяха като него. Всичко се вземаше с оръжие и
боеве. Само дето той си бе у дома. А те бяха поробители и разбойници.
Имаше и друго, което си бе за притеснение, но Вълчан се справяше с всичко. Самият
прием, с изтънчените маниери на графини и графове би смутил всеки друг. Войводата
обаче бе виждал какво ли не в Цариград, да седи с бейове и паши в самата им столица

205
не беше по-малка работа. Те, както и руските графове, бяха богати, горди, с пренебре-
жително отношение към другите. Но, ако се говореше за богатство, всички те не можеха
да се мерят с него. Войводата разтърси глава. Като че ли искаше да се отърси от всич-
ките си мисли и да се приготви за разговора с императора...
Не беше още се стъмнило, когато царската карета спря пред парахода, за да вземе
госта. Вълчан, видял това, леко се усмихна. За да изпрати каретата си, Александър I бе
заинтригуван от незнайния гост...
Скоро каретата спря пред двореца. Няколко слуги я обградиха и двамата хайдути бяха
въведени вътре. Всичко тънеше в разкош. Огромните стаи, лъскавият мрамор и златните
свещници грабваха окото. Слугите заобиколиха залата със свитата и гостите и заведоха
двамата при императора. Той седеше зад голяма красива маса и говореше нещо с гра-
фовете, които бяха на разговора, състоял се на платнохода.
Когато гостът влезе, той се усмихна и го покапи да седне срещу него.
– Да довършим това, за което си говорехме? – любезно започна Александър I. – Бяхме
стигнали дотам, докъдето искахте да напълните хазната ни със злато. Само че не разб-
рахме защо. Какво ще искате в замяна?
Вълчан, чул превода на Славко, заговори:
– Искам мурабе, война искам!
Императорът направи изненадваща гримаса.
– Война ли? С кого?
– Искам руската войска да удари турците отвъд Дунава и да ги прогони отвъд Проли-
вите. Земите от Черно море до Охрид, от Бяло море до Дунав – да си останат наши,
български. Тогава – свободни, да можем да възкресим държавата си България.
Императорът се облегна на високия си стол, беше изненадан от искането и се замисли
за кратко.
– Казваш, че за една успешна война можеш да напълниш хазната ни два пъти, а?
Вълчан отвърна твърдо:
– Мога, и още как! Ще платя цялата война със злато и скъпоценни камъни като тези! –
и той бръкна в пазвата си.
Извади торбичката с камъните и ги изсипа на масата. От светлината на свещите по
стените заиграха червени, сини, бели и зелени лъчи. Войводата ги разпръсна. После из-
сипа торбичка с римски големи луидори285.
– Това е за уверение, една много малка част от богатството, което ще ви дам, ако про-
гоните турците. Освен това българите ще се вдигнат и ще се бият рамо до рамо с вашите
войници за свободата си. Знам, че в една война ще погинат много руски войници, но и
за тях ще платя. На техните семейства доживотна рента ще има.
– И казваш, че за всичко това имаш злато и скъпоценни камъни? Много нещо ще
трябва да е?
Вълчан кимна одобрително с глава.
– Може някой от графовете да дойдат с мене и да се уверят на място в това, което
говоря.
– Войната срещу турците ще се поднови напролет. Разпоредил съм на един от моите
генерали – Кутузов, да я завърши бързо и победоносно! Защото скоро ни очаква друга
война – може би още по-голяма от тази с турците. Френският император Наполеон Бо-
напарт е решил да завземе Русия, като за целта си кара султана Махмуд II да не спира

285
Луидор – златна френска монета
206
войната си с нас. Затова напролет ще се справим със султанската армия, а после – с
Наполеоновата.
Вълчан чу и разбра това, което вече знаеше, но се нажали.
– Значи с турците няма да има война, а една решителна битка отсам Дунава?
Александър I кимна с глава.
– И така може да се каже, защото за тази война, която вие говорите, е нужно време,
подготовка, която ние нямаме. Ако тръгнем на такава война с турците, ще угодим на
Наполеон. Ще стане така, както той иска, да се бием на две страни и да загубим! Такава
война с турците може да има и ще има, но след години.
Вълчан бе свъсил вежди.
– Много ни се събра на нази, от кланета, погроми, робство вече няма накъде. Безчин-
стват турците от векове, колят и безчестят наред, живее се все на колене. Ако туй, брате,
е живот? Трябва вече да се спре с това положение, или всички да мрем. Народът ни се
пръска по чужбина, бягат българите от непосилното вече робство. Там мрат славяни,
всеки ден има убийства за нищо, поругаване, а никой в Европа не прави нищо това да
се спре!
Императорът видя огромната мъка в очите на този безстрашен мъж, видя как отчая-
нието бе взело да го обзема.
– На турците краят им скоро ще дойде! Само да се справим с Наполеон, след това иде
и техният ред. А дотогава може и сами да се справите с тях?
Войводата го погледна.
– Много пъти опитвахме, бяхме близо, но Османската империя е голяма. Много ас-
кер, много паплач има в нея. Виждате сами, че вие губите битки, дето сте също империя,
а камо ли ние, дето сме една шепа хора!
Императорът направи знак на един от графовете си и той събра златото и камъните в
торбичките им. После ги подаде на хайдутина.
– Вземи ги и събирай още, че може скоро да потрябват! – усмихна се императорът. –
Знае ли човек какво ще стане занапред? Ние все някога ще дойдем и ще прогоним тур-
ците завинаги. Имай вяра!
Войводата не каза повече нищо. Стана, благодари на императора за приема и бързо
напусна двореца.
Още на заранта гъркът вдигна платната на платнохода си за Варна. Вълчан седеше на
бака и гледаше тъжен безкрайното море. Сякаш търсеше в него помощ, търсеше знак...
Славко бе седнал в кубрика и пишеше. Момчето описваше всичко видяно и чуто в
тефтер, както правеше винаги, когато бе с Вълчан войвода. Той разбираше какво иска
да стори войводата за българското, за свободата, за възкресението на държавата Бълга-
рия. Славко, както даскала Никола и попът Мартин трябваше да разказват за Вълчан
след години, когато хората, времето, светът бъдат други. Но да се помни всичко прежи-
вяно, видяно и чуто през всичките тези години бе невъзможно, без да бъде описано. Ред
по ред, случка след случка. Даскал Никола го беше захванал, докато беше в дружината.
Попът го беше продължил, а сега и Славко се беше захванал с тежката работа. Всеки
описваше случилото се по свой начин, по свое виждане и преценка, но всички те пишеха
истината. Добра или лоша, тя бе единствената сила, която ги водеше.
Вълчан мислеше и премисляше всичко, което се случи при срещата му с Алексан-
дър I. Можеше ли тя да протече инак, както на него му се искаше? Направил ли бе
всичко по силите си, за да накара императора да се съгласи? Много въпроси го връхли-
таха един подир друг. Но точно сега той не можеше да си отговори на нито един от тях.

207
Все му се струваше, че този владетел, всерусийският император, щеше да отвори му-
рабе, ако не беше така притиснат. Дори да не бе тръгнал заради парата, със сигурност
след една успешна битка отсам Дунава нямаше да се спре, а щеше да го премине и да
гони турците към Проливите. Де да можеше това да стане – той, войводата, знаеше
какво да стори. А и войска вече си имаха. Приберяха ли се гаджалите отвъд Босфора,
дето им е мястото, беше лесно. Никой не можеше да спре възкресението на Българската
държава!
Гъркът викна на един от моряците си да опъне платното и Вълчан тръсна глава. От
движението на кораба вятърът ставаше два пъти по-силен и по-студен. Войводата се
загърна и влезе в кубрика. Погледна пишещия Славко и се усмихна.
– Драскаш, момче? Ама все нахалос. Де да бяхме се спогодили с императора! Пък
то – все на камък бием.
Славко сбра тефтера и го прибра.
– Аз само тъй, войводо, да не забравям где съм бил и що съм сторвал.
– Че ти отсега като не помниш, що ли ще става, кога остарееш? – подметна Вълчан и
започна да се преоблича в свойте си дрехи, а графските прибра в денка.
– Ти също се премени в старите, а тези ги скътай нейде, че може пак да потрябват.
Ако, дано даде Бог, пак посетим Русията.
Още на свечеряване зимното време показа кой определя нещата. Задуха вятър, който
бързо се усили и вледени. Платноходът беше принуден скоро да обърне курса си и да се
скрие в заливите на Влахия. За неделя време двамата хайдути се върнаха в Браила...
Бавно и мъчително преминаваха зимните дни за войводата. Мурабето, което искаше
да започва Наполеон, положението в Европата, заради което русите не можеха да тръг-
нат на здраво мурабе с турците, го караха да бъде кахърен и мрачен. Тесни му бяха
къщата и дворът. Затуй три недели преди Гергьовден тръгна той към Странджа...

***

Вълчан отиваше на хайдушкото сборище озлобен и нямаше търпение да поведе

страшните си хайдути из дебрите на Балкана. Отново нямаше значение дали пред него
ще се изпречи керван, башибозук или редовен аскер. Безстрашният войвода беше решен
да бие отоманците където и когато ги срещнеше. Разговорите, увещанията, молбите не
бяха много за него. Той обичаше нещата да се решават бързо с действия, а не с чакане
и туткане286.
Още кога се сбраха на сборището, се разбра, че един от хайдутите му – Илия Токмак-
чията, бе ранен. Някой си Мишо кехая го издал на турците, че е комита. На бюлюкба-
шията обяснил как Илия се завръща в селото само зиме, а в другото време все по хаджи-
лък бил уж. Ама хаджиите със затъкнати ками и пищови не ходели, че за това се усъм-
нил в него...
Бюлюкбашята вдига бюлюка си и завардват моста пред кръчмата. Когато хайдутинът
си тръгва, от двете му страни се показват османлии. Искали да го ловят жив, затуй се
метнали връз него. Ама Токмакчията ударил едина с кривата кама, сетне – блъснал
втори и разпрал корема на трети османлия. Докато се усетят, скочил в реката. Турците
се разгърмели на поразия и един куршум го улучил в рамото. Разбрал, че ще свършва

286
Туткане – бавене
208
там, той уловил ниските клони на върбалака и водата го изхвърлила към брега. Прем-
ръзнал, кървящ, изчакал амуджите да се изнесат на бегом към долния мост, където смя-
тали да го довършат, и бързо тръгнал по брега нагоре. Бил целият в лед, кога влязъл в
къщата на брат си. Лекували го цялата зима и прескочил трапа, ама бил още зле и не
можел да хваща гората. Туй всичкото Дамян Джелепа го чул лично от брат му и го раз-
прави пред дружината.
Вълчан седеше със свъсени вежди и през зъби процеди:
– Ний сме тръгнали да мрем, да се трепем из пущинаците за българщината, а все има
някой, който имането и рахатлъкът са му по-свидни.
– Не е само туй, войводо, – обади се пак Дамян... – нещо стара препирня имали още с
баща му за нивичката. Хубава била, искал я Кехаята287, но пазарлъкът не вървял. Когато
Илия бил по Балкана, задирял булката му, плашил я, само и само да я склони да иде в
дома му да работи.
– Тъй! Няма да е само за работа то, ами? Кога едно прасе земе да рови, дорде не си
покрие главата с пръст, не спира – поклати глава Вълчан. – Вий да сте чували някой да
взема имане, ниви, моми на оня свят? Не сте, нали? Хайде да тръгваме, че ми се чини
да видя какво ще вземе този Мишо Кехая със себе си...
Четата се дигна и Дамян ги поведе към селото. Беше вече се стъмнило, когато огром-
ната фигура на войводата влезе в стаята. Илия го позна веднага. Не можеше да сбърка
Вълчан, с тази негова прилика на рунтава балканска мечка.
– На тебе цяла зима лежане не ти ли стигна, бре? – засмя се войводата.
През вратата се подадоха десетина рошави глави на събратята му.
– Май всички сте дошли да ме гълчите, а? – преглътна Илия.
Той беше отслабнал, побелял и подпухнал от лежането. Кашлицата от простудата го
напираше непрестанно.
– Знаеш за какво сме дошли, нали? – запита Вълчан и седна на миндера до него.
– Знам, войводо. Ама ако може да поизчакате малко. Искам да се поизправя на крака,
пък тогава да му река на Мишо Кехая туй-онуй.
– Как не са те найдили тука? Те не са много прости.
– Знам, че е тъй, войводо, но се заблудиха по реката. Зимно време да паднеш в нея?
Не ти трябва много, за да хванеш попа за расото.
– Търсили са го неделя време надолу по течението, все по снега ходили да видят дали
не е излязъл нейде. Ама като не найдили дири, решили, че се е удавил и водата го е
отнесла надолу – намеси се брат му. – Че затуй не търсиха другаде. Кехаята на няколко
пъти ми подхвърля за нивата, но аз нищо не му отвръщам. Мисли си, мръсникът, че сега
вече и нивата ще земе, и жена му ще докопа.
Вълчан погледна Илия.
– Искаш да чакаме, че ако може сам да го тепаш, а? Ама знаеш ли, че ако някой се
усети и те каже на турците, какво ще стане? Ще си идеш ти, но няма да простят на никой
от рода ти! Ще ви изколят на мегдана всите – мало и голямо, за назидание на селото.
Затуй лежи си тука и чакай да ти проводя билерин, който да те дигне по-бърже. Щото
ми трябваш горе. А този Мишо Кехая хубаво ще го наредя, та всички като него да чуят
и помнят какво се случва със свинете, дето не знаят къде и какво ровят! Тъй бива ли? –
обърна се той към Илия.

287
Кехая – главатар на овчари

209
 – Бива, войводо, как да не? То, квот е писано, туй ще бъде!
Вълчан стисна ръката му и излезе, последван от хайдутите.
След неделя един ахтар 288 ходеше из селото с два катъра. В самарите им имаше
дребна стока за продан. Скоро той спря пред портата на двукатовата къта с високи ка-
менни дувари и похлопа на нея. Залая куче, след него второ, чуха се стъпки вътре и
някой се обади:
– Кой е, бре?
– Ахтарин съм – чу се гласът на Вълчан. – Продавам разна стока.
Портата изскърца и се подаде нисък слаб човечец.
– Кой е, бре? – проехтя дрезгав глас от горния кат на къщата.
– Ахтарин, чорбаджи, – смирено отвърна ратаят.
– Хъъм, да влезе да го видя.
Войводата поведе катърите по калдаръма. По стълбите заслиза висок слаб мъж с на-
вити мустаци и хитри ококорени очи.
– Стока имаш, а? Хубаво, ама тука все голтаци има, кой ще купи нещо? Я дай аз да
видя.
Вълчан свали денковете и ги разтвори. На калдаръма се пръснаха украшения, гер-
дани, шаяк и много джунджурии. Кехаята гледа, оглежда ги и се обърна към Вълчан:
– То и без друго не мож намери друг да купи нещо, ами казвай колко искаш за всичко!
Барабар с катърите.
– Амиии, къде стотина гроша – отвърна хайдутинът, като не изтърваше от поглед чор-
баджията.
– Стотина гроша ли? Та тука няма повече стока от за двайсет.
– Как да няма, чорбаджи? Аз преди дни продадох на един болен аба и гюловица289 за
толкова!
– Той няма да е бил болен, а луд да ти даде толкова!
– Абе, че беше болен, болен си беше човекът. Паднал в реката зимъска, та се просту-
дил. Но на мене не ми се видя да е само туй.
– Тъй ли? Я кажи, кажи! – ококори се Кехаята.
– Май че беше и ранен, щото едната му ръка ей тъй като счупена седи.
– Ти него добре видя ли го? Лицето барем?
– Че го видях, видях го. Наперен като пехливанин ходи, със светла коса и светли очи.
Само дето бе много брадясал, инак юначина. Защо ме питаш за него, чорбаджи? Да не
би нещооо...
Мишо Кехая се озърташе на всички страни и се чешеше по врата.
– А ти не го ли видя наде хвана?
– Как да не? Каза ми къде да му заведа билерин.
Чорбаджията се усмихна и потри ръце.
– Давам за стоката ти сто гроша и още толкова, ако ме заведеш да го видя. Чини ми
се, че е един от моите ратаи. Окраде ме, хаирсъзинът, и избяга.
– Виж, чорбаджи, това си е твоя работа. Аз как тъй да затрия човека, на мене що ми е
сторил?
– А бре, човек! Ти само ме заведи, аз не сто, ами хиляда гроша ще ти дам. Нищо няма
да му сторя пред теб, на, сам тръгвам, искам да го зърна отдалече и туй то. Давам ти

288
Ахтар – продавач, търговец
289
Гюловица – ракия от рози
210
парите и хващаш нанейде. Че аз за толкова пара цяло село ще издам, бре ей...
– Знам ли? Ако кажеш, че няма да го убиеш? Може...
– Да го убивам ли? Яааа! Та той на мене ми трябва за работа, що да го трепя? Каквото
и да е сторил, ще работи и туй то...
Скоро след това двамата вървяха покрай реката. Вълчан водеше катърите, а Мишо
Кехая – бял ат290 след себе си.
Вече минаха ниските върби, дето клоните им се топяха в реката и Мишо се обърна
назад. Селото не се видеше, а и зеленината затулваше всичко. Скоро зад скалата се
мерна запустялата воденица. Беше горяла някога, съкипясвана от турците, но все още
се държеше край влажния бряг.
Вълчан спря и върза катърите.
– Хайде, и тихо, да не го усъмним – подкани той Кехаята.
Той се озърташе на вси страни и недоверчиво изгледа хайдутина.
– Абе то от тук нищо не се види? Я по-добре иди ти и го питай за името му.
– Как аз? Нали ти сам каза, че искаш да го видиш? Какво да му река? Ей тъй, връщам
се да ми речеш името си, а? Ами ако е хаирсъзин? Ааа – не! За толкова пари не искам
да ме ядат червеите край реката.
Мишо Кехая съвсем се обърка. Беше блед и ококорените му очи съвсем изскочиха
напреде.
– Ако е за пари, ще ти дам още! Ти само иди и разбери как му думат на този!
– Даваш ти, ама колко? То с грош-два не отива. Ако дадеш двойно, може и да ида!
– Ти само иди, грошовете ги имаш.
– Ако пък искаш да доведем турците, ще им разкажеш какво е станало и те ще ре-
шат? – засмя се войводата на потящия се чорбаджия. – Защо да даваш още пара?
– Ти да не мислиш, че те вършат нещо, без да им се дава? Аз и тях ще доведа, ако съм
сигурен, че е той. Ами ако не е? Може да стана за посмешище, като вдигна цял бюлюк? –
запъна се Кехаята.
– Защо ти е цял бюлюк за един човек? Викни бюлюкбашията с още двама и туй то.
– Мислиш, че е по-добре да ми се подиграват турците, отколкото да го отърва, а?
– Тъй си мисля, ама ако речеш, ще ида да го питам за името. Тогава хем аз ще взема
грошовете, хем ти ще знаеш кого да викаш.
– Тъй е най-добре. Иди и му речи, че си изгубил катърите край реката и ги търсиш.
После от дума на дума го питай откъде е, как му думат.
Вълчан се обърна и тръгна, без да каже дума. Бързо се загуби в шубраците. Хайдутите
го чакаха над воденицата и гледаха оттам какво се случва. Войводата ги доближи и
махна с ръка да се приближат.
– Наредете се по брега и чакайте. Може да стане така, че и Кехаята, и бюлюкбашията
да ударим, ако се хванат!
Четата тихо се пръсна из зеленината. Песента на птиците и ромоленето на реката при-
тъпяваха всички останали шумове.
Скоро Вълчан се върна при Мишо и го погледна право в очите.
– Кога ще даваш парите?
– Когато речеш ти, само кажи какво ти рече онзи във воденицата!
Вълчан разбра, че Кехаята ще се мъчи да го лъже, но се престори на глупав.
– Знам, че си държиш на думата и няма да излъжеш, затуй ще ти река: Казват му

290
Ат – хубав, буен, охранен кон
211
Токмакчията. Тъй рече, но името си не каза.
Очите на Мишо светнаха.
– Той е! Той е, мамка му и хаирсъзин с хаирсъзина му. Жив е останал, значи, кучето
му ниедно! Ама веки се свърши с него. Сега ти стой тука да покажеш къде е, кога дойдат
турците. А аз ще те чакам вечерта у дома си, да ти броя грошовете за добрата вест...
Вълчан можеше да отсече тънката шия на изедника, но искаше той да страда малко.
Затуй кимна с глава и изгледа как чорбаджията яхна коня си и препусна към селото.
Четата бе готова и чакаше знак от войводата.
Вече преваляше икиндия, когато десетина турци, начело с бюлюкбашията, се добли-
жиха до Вълчан.
– Ти ли, бре мекере, знаеш къде е комитата? – изрева едрият, дебел турчин, плувнал
в пот.
– Аз, бюлюкбаши, – отвърна смирено войводата. – Той Мишо Кехая ми нареди...
– Млък, говедо! Кажи къде е и се махай! Серсем291 гяур, със серсема ти, яяя!
– Там долу е, във воденицата.
– Хайде, марш сега от тука, псе!
Турците се занизаха един подир друг по течението, като най-отзаде остана бюлюкба-
шията. Без да чака, Вълчан с няколко крачки го стигна и се метна връз него. Турчинът
се срина на земята от огромната тежест на хайдутина. Камата на войводата се бе забила
дълбоко в мазните гърди на башията. След това той изсвири и шишанетата пропукаха
едно през друго. Турците изпопадаха по тревата. Само един се бе отървал и бягаше на-
горе право срещу Вълчан. Той изчака амуджата да се доближи и скочи пред него. От
изненада турчинът седна на земята и хвана главата си с двете си ръце.
– Аллах! Аллах! – завика той и запълзя към реката.
Хайдутинът го затисна във водата и гаджалът започна да се дави. Вълчан изчака тур-
чина да се отпусне и се обърна назад. Четата се струпа до него.
– Събличайте дрехите им и ги ровете в дерето – изкомандва войводата и сам зараз-
съблича бюлюкбашията.
До свечеряване четата бе в турски дрехи и влезе в селото. Мишо Кехая очакваше тур-
ците, защото бе се разбрал с бюлюкбашията да изгонят ахтарина и след като убият Ток-
макчията да се върнат при него и да пият по едно рахат кайве. Затуй когато се похлопа
на портата, самият той излезе да я отвори.
Когато тежката дървена врата се открехна, Мишо застина на мястото си, видял тур-
ците. Но не тези, които чакаше.
– Къъъдеее е бюлюкбашията? – едва продума той. – Вас кой ви праща?
Вълчан го хвана за елека и го блъсна към стълбите.
– Аз съм бюлюкбашията на тези турци, кехая.
– Не си ахтарин ти? Не си! – проплака Мишо и се заизкачва бавно нагоре.
Хайдутите затвориха вратите и двама останаха до тях да пазят. Други трима завар-
диха отзаде и зачакаха Вълчан да свърши своето. А той много не се бави. Бързо склони
Мишо да му даде всичкото си злато, като непрекъснато му говореше на турски. Никой
от семейството на Кехаята не разбра какво се бе случило и какво ставаше. Само видяха
как Кехаята тръгна с турците. Войводата го закара на нивата на Илия и го кара цяла нощ
да яде пръст от нея. На разсъмване Кехаята се бе задънил и подул от калта, но, уплашен,
не спираше да се тъпче. По едно време взема да се дави, вдишваше тежко и почна да

291
Серсем – глупак, будала
212
посинява. За сахат време в мъки, дето рядко се виждат, Мишо Кехая умря.
– Не можа да изяде нивата! – отсече Вълчан над трупа му. – Пък като гледам, и на оня
свят не я взема. Хайде да вървим, че нас да не земе.
Хайдутите се разсмяха. Войводата махна с ръка и четата потъна в зеленината на Бал-
кана.
Подир два дена намериха Мишо Кехая. Какви ли не приказки се чуха за смъртта му,
коя от коя по-невероятни. А истината я разбраха малцина...

***

Дружината вървеше към морето. От ятаци и съгледвачи идваха сведения, че турски

войски отиват към Добруджа. Самият велик везир Ахмед паша в началото на лятото с
шестдесетхилядната си войска дал сражение на русите край Русчук. Битката била
страшна и кървава. И от Цариград идваха вести за голяма победа на Ахмед паша над
русите...
Вълчан бързаше, турците пращаха кервани с храна и оръжие през Айтос. По море
кораби плаваха от Цариград към Дунава необезпокоявани и той смяташе да им отреже
пътищата...
Съгледвачите му съобщиха за голям керван, каращ стоки, оръжия дори няколко оръ-
дия за войската. Върволицата от коли и сереми била толкова дълга, че краят ѝ не се
виждал. Хайдутите не спряха два дни и две нощи и изпревариха турците. Вълчан зае
познатите му канари и непристъпни места и зачака. Но отново съгледвачите му доне-
соха, че керванът се отклонил на изток и със сигурност ще сече Балкана през по-малкия
проход – Дюлино.
Войводата не чака и миг, вдигна четата и забърза натам...
Малко след икиндия, когато слънцето напече силно, дружината спря да отдъхне на
прохлада край голям вир. Таман се бе потопил във водата, когато хората му съобщиха
за друга хайдушка чета пред тях. Вълчан се облече и тихо тръгна през билото. Скоро
наближи мястото, на което се печаха няколко овци. Между букачките войводата видя
русите коси на събрата си и викна:
– Стоянеее, с тази миризма ще докараш някоя мечка на гости.
Алтънлията махна с ръка да се приближи и се усмихна.
– Явно вече съм я докарал.
Около Вълчан се струпаха хайдути от двете чети. Двамата войводи се прегърнаха по
братски и седнаха под сянката.
Стоян огледа хайдутите.
– Трябва май още толкова овце да метнем на жарта? Множко сме.
– Нека да е тъй, щото като се разгърмим, да е по-спорно – махна с ръка Вълчан. –
Както чувам, и турците в кервана не са малко.
– Не са, побратиме, даже сега султанът сам си е избрал катилите. Разбрахме, че със
серемите вървят – бюлюк анадолци, а около тях яздят още един-черкези. Отделно във
всяка талига има по двама сеймени заедно с талигаря.
– За черкезите, за анадолците е ясно, но сеймени защо?
– За топовете, побратиме, за топовете, дето ги влачат отподире си.
– Не ми се вярва – за пет топа толкова сеймени? Чини ми се, че доста скъп товар карат.
И не им се иска някой като нас да го съкипяса. Мене ако питаш, Стояне, този керван не
е като другите, дето сме удряли. Султанът е вземал от думите на оцелелите керванджии.

213
Сега, ако ударим анадолците и сеймените, ще гърмят от колите и серемите, а черкезите
са за да ни гонят, ако побегнем.
– Щом е тъй, какво ще требе да сторим? Дето хем да изтрепим гаджалите, хем да им
земем стоката, с по-малко ударени от нашите?
– Керванът е голям, ако решим да го затваряме в прохода, няма да стане. Докато пос-
ледните сереми влязат в него, първите ще са излезли. Затуй трябва да ги ударим още
когато изкачват урвата. Първом преграждаме пътя в тясното и се редим откъм гората.
Колкото по-надолу се пръснем, толкова повече от кервана ще ударим от ряз. За аму-
джите остават два пътя – назаде или в пропастта отстрани.
– А ако тръгнат връз нази? Тогава какво?
– Всеки от нас има шишане и поне два пищова, нали? Гърмиме първо с пушките, щото
удрят по-далеко и по-точно. Всеки да зема по човек пред дулото си. Ако залпът про-
гърми, малцина ще останат, пък камо ли да тръгват към нас. Но ако и това се случи,
гърмиме с пищовите от по-близко.
– Правили сме го преди, ще го сторим и сега. Керван като керван. Много амуджи,
малко – толкова. Каквото е писано, туй ще да е!
– Стояне! – намести силяхлъка си Вълчан. – Дай докато е рано, да пратим съгледвачи
бая назаде да видят какво става. Да не върви някой редовен аскер подир тях, че тогава я
втасахме.
– Казват, побратиме, че всичкият турски аскер е на Дунава. Откъде ще се земе друг?
– Абе, тя турската войска може да е на мурабето, ама решат ли, още една такава ще
сберат набърже. Виждал съм ги в Цариград, и по суша и по море са много гаджалите.
Затуй умната, че да не стане поразия.
Стоян се усмихна.
– Що, бре Вълчане? Братко мой мили, като съм с тебе, мога не с един, а с десет аскера
да се ударим, без да ме притесни нещо. Спокоен съм, уверен във всичко, сякаш не на
смърт, а на сватба ще вървя.
– Мене пък, Стояне, точно от това ме е страх. Да не би сам да тръгнеш да сечеш ре-
довните аскери. Че тогава и аз требе да тръгвам с тебе...
Всички се разсмяха на шегата на Вълчан. А най-много Алтънлията, който чак се про-
сълзи.
– Че ти много си бил страшлив, бе побратиме! – през смях захвана Стоян.
– Като те гледам как трепериш, и аз започвам...
Четите скоро насядаха около чеверметата. Съгледвачите отново се пръснаха, както
им заръча Вълчан. Надвечер хайдутите заеха местата си, очаквайки кервана. Войводите
останаха най-нагоре, дето трябваше първи да гръмнат.
Нейде къде полунощ Вълчан разбуди Алтънлията.
– Стояне, нещо в този керван не ми се нрави, бре. Нещо в него не е както трябва.
Алтънлията отметна шаяка, с който се бе покрил и погледна побратимия си така, ся-
каш го виждаше за пръв път.
– Думай, Вълчане! Какво не му е толкоз наред, че искаш да го кажеш точно когато
най ме унася.
– Чини ми се, че ако не направим нещо сега, докато е тъмно, на разсъмване така ще
ни унесат, че няма да се събудим вече...
– Чакай, чакай, за какво хортуваш, бе човек? Видя ли, чу ли нещо, че се вайкаш?
– Не се вайкам аз, Стояне, ами то всичко ни беше казано от съгледвачите, но с очи не
сме видели нищо.

214
 – Що бре, не им вярваш ли?
– Вярвам, но отвътре нещо ме гризе и не ми дава мира. А и стомахът ми е на топка
свит и не се отпуска пущината, кога нещо ще се обърква, аз си го знам. Тука има нещо,
дето не е тъй. Много войска, черкези, анадолци с него, бре. Те друг път хазни, алтъни
карат и толкова амуджи не го пазят, а сега?
– Че е тъй, тъй си е – вдигна рамене Алтънлията. – Сигурно някой по-умен гаджалин
го е измислил, да не можем да ги ударим. Да се уплашим от войската и до там...
– Не само туй. Някой знае прохода добре и затуй свърнаха от тук. Ако останем, за-
ранта ще ни удари войската и черкезите, а керванът няма да мръдне от равното.
– Че ако е тъй – още по-добре, дай да се дигаме и да слизаме долу. Когато войската
тръгне към прохода, ний ще ударим кервана.
– Точно това ще искат и те. Там в серемите ще ни чакат толкова аскер, колкото ще
тръгне нагоре.
– Айде, бре? Чак толкова умни ли са тези амуджи? Не го вярвам аз!
– Вярваш или не, вдигайте момчетата и всички тръгваме към другия край на прохода.
Там, дето е реката, ще ги чакаме. Кога минат повечето от пътя, ще се успокоят и ще
вкарат кервана в прохода. А затворим ли ги отпреде, назад не могат се върна в тези
теснини. Пък и отгоре всичко може да падне на главите им. Куршум, камък – все нещо
ще ги удари...
Стоян войводата се замисли над думите на Вълчан. После, без да продума, вдигнаха
хайдутите и бързо навлязоха по хребета в прохода. До заранта бяха по местата, които
войводите им показаха...
Зазори се, първите слънчеви лъчи огряха. Вълчан и Алтънлията седяха скрити високо
из скалите на края на прохода и гледаха пътя. Беше минал сахат, когато гората и урвата
почерняха от аскер и черкези. Ходеха, душеха като копои, гледаха за хаирсъзи, но все
нищо. Керван не се видеше...
Стоян погледна побратимил си и поклати глава.
– Ама щяхме да я направим, я! Голям бой щеше да се захване, много момчета зян
щяха да идат. Добре че ти сече умът и угаждаш гаджалите отдалече.
Вълчан махна с ръка и двамата бързо се отдалечиха...
Турците, видели, че никой не ги причаква край пропастта, навлязоха в прохода. Ко-
лоната от сереми и коли бе дълга, а с тежкия си товар цял ден изкачваха урвата. Късно
след обяд първите черкези стигнаха засадата...
Хайдутите бяха търкулнали голям къс скала и тя, заедно с повлеклите се след нея
камъни, препречваха пътя. Черкезите се спряха на хвърлей разстояние и заоглеждаха
скалите и урвите над и около тях. Тъй като нищо и никой не мръдна и не се видя, ня-
колко от тях се доближиха до падналите на пътя скали. После се върнаха при другите и
се разправяха доста време. Скоро се зададоха и първите сереми. Когато стигнаха до
мястото, от тях наскачаха аскери, които бързо започнаха да махат камъните от пътя. Чу
се залп от шишанетата на хайдутите. После втори, трети. Полетяха камъни, кой от кой
по-големи и тежки. Настана суматоха сред турците, които не очакваха атака. Завърза се
битка, в която се гърмеше напосоки и на поразия. Турците се навряха под каруците, за
да се предпазят от дъжда от куршуми и камъни. Гърмяха из скалите над тях, без да виж-
дат нищо, щото страхът от смъртта бе голям...
Скоро взема да се свечерява. Слънцето се бе скрило зад зъберите и мракът бавно нас-
тъпваше над планината...
Гърмежите спряха, но грохотът от падащи камъни не спираше.

215
 Турците, лазейки, използвайки тъмнината, оставяха коне, сереми и убити и се върнаха
назаде. Дълго след това, сред грохота на сипещите се скали и цвиленето на уплашени и
ранени коне, се чу викът на Вълчан. После настана тишина – тягостна, мъртвешка ти-
шина...
Оцелелите турци се бяха оттеглили чак в равното и там се мъчеха да се прегрупират.
В тъмнината, без да палят огньове, се мъчеха да си обяснят какво се бе случило...
Хайдутите отново се върнаха в началото на прохода и заеха скришни и удобни места,
от които можеха да гърмят и да сипят камъни над гаджалите.
През остатъка на нощта никой не мигна, макар да нямаше и помен от аскера.
На заранта, докато турците се решат какво да правят, хайдутите преравяха каруца
след каруца, серем след серем. Бързо натовариха всичко ценно на останалите читави
коне и ги изведоха от прохода. Много стока, храна и оръжие поеха към дебрите на Бал-
кана, водени от половината хайдути. Другите обърнаха петте оръдия към долината и
запалиха целия керван. Сереми, каруци и всичко останало в прохода гореше така, че
пушекът се видеше от много далече. Вълчан и Алтънлията седяха зад наредените топове
и дъвчеха от пастърмата, която бяха вземали от кервана. Стоян гледаше към урвата и
клатеше глава.
– Абе, Вълчане, то икиндия стана, тези амуджи няма ли да идат? Викам да си погър-
мим с топовете и да си вървим, а?
– Ще дойдат, побратиме, ще дойдат – отвърна спокойно Вълчан и продължи да си
реже от пастърмата. – Ще се купчат, ще се маят, но ще тръгнат. Щото за този керван
много глави ще хвърчат, ако се върнат в Цариград. Тъй че – страх не страх, ще дойдат.
Алтънлията се засмя:
– Абе, тези амуджи друго не могат да вършат като хората, но пастърмата я бива. Ама
колко много от нея вземахме, ще ни стигне за десет лета...
Скоро от долината се видя пушек, прах, който вдигаха бягащите коне и хора. Видяха
се първите черкези, дето яздеха най-напред на аскера.
Вълчан ги остави хубаво да запъплят по урвата и да запълнят тесния път. Тогава за-
гърмяха топовете. Той, заедно със своите хайдути, които бяха гърмели с топчетата в
морето, нагласяха и гърмяха залп след залп. Турците се пръснаха като пилци из тръните
и полето. Всеки бягаше накъдето му видят очите. Топовете сееха смърт. Хвърчаха тела,
коне, пръст във въздуха. Тътенът от взривовете се носеше надалече.
Алтънлията бутна Вълчан.
– Побратиме, спри се, бре, те вече са къде Одрин, а ти гърмиш ли, гърмиш! Пръснаха
се като овци от глутница, майка им гаджалска. Дай да дигаме барута с нази и да се пи-
леем от тука.
Вълчан махна с ръка и гърмежите спряха.
– Хайде сега всеки да взема барут колкото може да носи и тръгвате след нашите към
усоето. Аз, Стоян и още петима ще бутнем топовете в пропастта и ви стигаме.
Хайдутите нарамиха торбите с барут, а топовете полетяха един след друг в стръм-
ното. От тях хвърчаха колела и оси на парчета.
Вълчан прегърна Алтънлията.
– Туй с топовете ми е за втори път. Преди години с Инджето хвърляхме топове в една
река, да не могат турците да ги ползват. Сега пак ги трошим, ама няма как. Не се мъкне
такъв товар из горите и сокаците.
Стоян се засмя, намести феса си, окичен с махмудии и погледна Вълчан.
– Ама как гърмят топовете, а! Страшна работа!

216
 – Още по-страшно е, ако си там, където падат гюллетата, а не там, където беше сега.
Разсмяха се хайдутите и скоро се загубиха в безкрайната гора...

***

Два дни се изкачваха четите към Куш кая. Там, в една от пещерите, складираха оръ-
жието и барута. А в другата, дето беше срещу тази, но на по-високо и по-сухо място,
наслагаха брашното и пастърмата. Много пъти в тази пещера бяха пекли хляб. Тук
имаше шест издълбани в скалата фурни, които, след като се напълнеха с жар и се сло-
жеше омесеното тесто, се затваряха с издялани каменни плочи. След час печене вадеха
най-хубавия хляб, който може да се направи по тия земи.
Така сториха и сега. Брашно имаше повече от двайсет товара. А Стоил Екмекчията от
четата на Алтънлията нямаше намерение да спира да меси и пече хляб. Освен да гърми
и коли турци, той влагаше цялото си умение в хлебарството. Което самият Вълчан
одобри, като изяде два големи самуна, докато още дигаха пара, с буца прясно сирене.
Докато преглъщаше, войводата посочи Стоил на побратимил си Стоян и задавено про-
дума:
– Виж какво ще искаш за момчето и да го вземам при мене? Няма да дам косъм да
падне от главата му. Каква ти сеч? Какъв мурабетлък? Ще седи тука и ще прави хляба.
Алтънлията избухна в смях.
– А бре, Вълчане, право думаш, но ако ти го дам с това ядене, ще забравиш да гониш
турците, бре. Пък и мелниците все за тебе ще мелят май. Де ще му излезе краят, а...
Вълчан засука мустаците си, разпери големите си ръце и прегърна Стоил. После го
обърна с лице към войводата му и рече:
– Стояне, пази го като очите си, че като се сберем, пак да хапнем хлебец. А аз през
туй време, докато гоня гаджалите, ще се задоволя с някой друг овен, а може и рогач да
гръмна. Макар че печената мръвка с топъл хлебец е къде-къде по-добро.
– А, побратиме, какво ще речеш за сухия сухар, когато не си слагал залък в устата си
от дни? Не е ли той по-вкусен от топлия, току-що опечен, а? А жълъда?...
– Стоянеее, Стояне! Все ще ми развалиш кефа с горчивите ни истини. Ама от мен да
знаеш – една такава сладка като днешната струва колкото сто от горчивите. Затуй нека
занапред бъде, както е решил Бог...
Още на здрачаване четите се разделиха. Съгледвачите им донесоха, че заради кервана
от Одрин се е дигнала голяма потеря. Барабар с оцелелите аскери и черкези, трябвало
да изловят комитите, осмелили се да посегнат на правоверните...
Алтънлията хвана с хората си към големия Балкан, а Вълчан се обърна отново към
морето. Докато турците се доберат до прохода, войводата беше на залива Света Парас-
кева. За дни поставиха даляна и пуснаха на вода четирите лимана. Докато едни ловяха
риба и се преструваха на рибари, Вълчан с останалите дебнеха за търговски терекан-
дини или гемии.
Потерята за няколко недели беше огърмяла суматлъка баири и тепета. Претърсваха
турците всяка дупка, всяко дере и скат, но от хайдутите, бастисали армейския керван,
нямаше и помен. Предводителят Сунай бей, изпратен от самия султан Махмуд II да му
донесе главите на хаирсъзите, бе бесен. Слабият му, висок, почти прегърбен силует не
спираше да шета из местата, където бяха вилнели хайдутите.
От очевидци, керванджии и аскери той чуваше само едно и също. За огромен страшен
мъж, който всявал смърт откъдето се покажел. Наподобявал шейтана – на байрака,

217
който бил до него. Само дето на зеления байрак шейтанчето било извезано по-малко, с
два пищова в лапите си, а той бил огромен и ревът му тресял скали и долища. Макар
многобройни, правоверните били разбити от Кара Буюк Шейтан, щото не бил обикно-
вен човек. Много от турците се кълняха в Аллаха си, че са видели как той, шейтанът,
като хала минал над прохода и попилял всички. Сетне хвърлил огън и изгорил всичко
останало там. Но беят не приемаше обясненията на уплашените. Той разбираше, че те
могат да кажат всичко, за да се оправдаят за загубата на толкова стока и оръжие. Сунай
бей не можеше да намери топовете, които хайдутите хвърлиха в пропастта и реши, че
сега комитите ги влачеха със себе си. Което беше много лошо за него. Той добре знаеше
какво можеха пет топа. Цялата му потеря можеше да стане на пух и прах, ако не внима-
ваха къде и как ходеха.
Беят беше много кахърен, не можа да намери комити. Ако се върнеше без отсечени
глави в Цариград, щеше да стане за посмешище и покровителството на султана можеше
да спре. Но ако комитите го изненадат нейде из сокаците с топовете и разпилеят и така
уплашената му потеря, щеше да бъде още по-зле. Затова той реши да нарочи някои гя-
ури, които срещне и да занесе обещаните глави. Но дори и това се оказа трудно: в три
от селата, през които минаха нямаше жива душа. Всички чули за потерята се бяха из-
покрили в Балкана. Сунай бей беше доста умен и разбра, че дори с отсечени глави няма
да се размине с резила, ако се върне скоро в Цариград. Султанът искаше главатаря на
комитите, а не някои будали гяурски. Затуй беят хвана с потерята към Дунава. Смяташе
да гони хайдутите натам, дето беше мурабето и ако не намери никой, да се оправдае, че
те са минали реката при русите...
Вълчан кръстосваше навътре в морето с лиманите, готов при среща с търговци да
нападне гемиите им. Високо по брега седяха прикрити съгледвачите му, които търсеха
с погледи кораби, но освен това оглеждаха пътищата за потеря. Бай Манол с петима
хайдути седяха на рибарската колиба и наглеждаха даляна. Старецът все кладеше огъня,
а на него вреше или рибена чорба, или тлъст овчи курбан. Не бе лесно да се изхранват
толкова хора, макар и да ядяха един път на ден...
Неделите вървяха една подир друга, а търговци така и не минаваха. Страхуваха се от
мурабето ѝ от несигурните времена, настанали дори и в морето. Бойни платноходи те-
рекандипи кръстосваха бреговете от Цариград до Влахия. Натоварени с оръжие и аскер,
те бяха заплаха за всичко, плаващо в тези мътни времена. Вече не се мяркаха мауни,
кораби чектирме292, скафо, саколева293, на които гъмжеше от товари. От дамаски294, саби
и ножове до кокосови орехи и платове от камилска вълна...
Но де да беше само това. Откъм Влахия идеха лоши вести. Освен че великият везир
Ахмед паша бе постигнал голяма победа над русите край Русчук, сега се готвел с всич-
ката си войска да влезе във Влахия и да удари отново и да попилее московците. Самите
хайдути виждаха как по море се придвижваха към Дунава аскери и оръжие. Вълчан не
можеше да си намери място. Дълго гледаше морския хоризонт, крачеше по брега умис-
лен, или се катереше по скалите с надежда да мерне кораб или керван. По това време на
годината турците прекарваха хазните към Цариград и той нямаше намерение да ги про-
пуска. Само дето не знаеше кога и откъде ще минат. Хабер от Кара Емин също не ид-
ваше, а той бе от важен по-важен...

292
Чектирме – вид кораб
293
Саколева – вид кораб
294
Дамаска – сабя от Дамаск
218
 Една заран вятърът спря, морето стана като тепсия. Съгледвачите веднага донесоха
на войводата си, че два платнохода „чектирме“ са пуснали котвите си близо до залива.
Безветрието бе свалило платната и корабите седяха безпомощни...
Вълчан бързо се покачи на скалата и огледа добре мястото. Сетне с още трима от
хайдутите си се качи на единия лиман и бавно се доближи до корабите, като непрес-
танно хвърляше и вадеше мрежи във водата. Лиманът бе на десетина аршина от кора-
бите и войводата ги разгледа добре. Разбра какъв аскер имаше на борда и в какво бе
облечен. Скоро от единия кораб се показа мазен амуджа, който ги наруга и показа с ръка
да се махнат настрана. Хайдутите бързо се отдалечиха, като не спираха да се правят, че
ловят риба. Когато се скриха зад скалата и влязоха в залива, извадиха мрежите и изля-
зоха на брега. Вълчан прати двама за формите от подземията на носа и сам се захвана е
приготвянето на барута.
Хайдутите барабар с бай Манол гледаха войводата си и не смееха да се обадят. Пръв
се престраши старецът. Той седна до Вълчан и го погледна право в очите.
– Виж, синко! Гледам те и се чудя какво е това, с което си се захванал? Войводата се
усмихна и поклати глава, но не отвърна нищо.
Манол продължи:
– Ако смяташ да палиш корабите, не е ли по-добре да речеш на някой от момчетата
си да иде? Ако стане някоя поразия с тебе, кой ще ги води?
Вълчан донапълни мяха е барут, върза го и се обърна към хайдутите си:
– Аз и Стоян довечера ще се промъкнем до корабите със сеферката295. Всички други
се пръскате по брега и ловите живи успелите да се спасят аскери. Отиваме само със
Стоян, щото най-добре говорим турски, а той ще ни трябва, ако се сблъскаме с амуджи
на борда. Ако успеем да запалим барута за топовете им и скочим в морето – добре. Ако
ли не – Спиро и попът Мартин ще продължат да ви водят! Занапред ще вършите това,
което сме вършили, като на първо място требе да е свободата на Българското царство.
Бай Маноле, на тебе само едно ще ти река. Ако на Вълчан войвода му е писано нощес
да мре – той ще мре! Дали на кораба или ще се удави – все тая. Но ако е писано да живее,
не вода, не огън ще го спре да бие отоманците. Ако е казано пак да се видим с тебе, ще
бъде. Ако ли не – пак ще се видиме, ама на оня свят, като му дойде времето.
Старецът се засмя:
– Амма шейтан комита, яяя? Ти, както си захванал, и мене ще накараш да рипна като
младо яре след тебе, бре!
Хайдутите се разсмяха един през друг. Точно тогава един от съгледвачите доведе
ятак, който носеше хабер от Емина.
– Еий, най-сетне, бре! – разпери ръце Вълчан. – Сети се побратимият ми да се обади.
Ками, пищови, всичко клеяса из силяхлъците от чакане.
Побелелият старец приседна до войводата, избърса потта от челото си и захвана:
– Турци, предрешени като монаси, ще прекарват имането. Щели да са само с коне,
ама и товарът ще е на тях. Няма сереми, няма каруци. Ама требе умната, щото всите са
соломачокадъри. Боюкпапасът говори добре гречки, но отбира и българския, и може
всеки да заблуди, ако го не знае.
– А колко турци са предрешени – запита Вълчан. – И колко товар карат?
– Не каза, войводо. Сигур не знае повече. Само добави, че до неделя ще минат.
– Ще, ще, ако някой друг като нас не ги удари из проходите! – обади се Стоян.

295
Сеферка – малка лодка
219
 – На кой ще му сече акълът да бара попове, бре? Пък и чини ми се, след погрома на
големия керван, едва ли ще минат през проходите. Откъдето и да идат, ще карат по рав-
ното до морето. Оттам – по брега, по брега, та до Цариград и туй то! – отвърна му Въл-
чан и стана. – Попе, хайде сега да те видя, кат знаеш попските ишерети296, намисли как
да думнем гаджалите!
Мартин се огледа, почеса се по дългата брада и рече:
– Ами как? Те турците като са попове, ние пък ще сме сеймени. Пипваме ги, уж мра-
зим гяурските папаси и докато се разберем кой какъв е, гърмим и колим.
Вълчан се усмихна, хитър беше попът, не бе вчерашен.
– А всичките ли ще колим? Няма ли барем един да пратим жив, армаган да носи на
султана си.
– Зависи от армагана – отвърна Мартин и вдигна рамене. – Ако са главите на соло-
мачокадърите му, може да се усети султанът, че от неговите има издайник на хазната.
Както сам каза – никой не би барал попове, без да знае кои са и какво карат. За мене
требе сеч на воля, вземаме хазната и дим да ни няма. Само да внимаваме с расата и
калимавките, че може и на нас да ни потрябват.
Хайдутите се посбутаха с усмивки на лицата. Вълчан даде знак да изпратят ятака и
обърна поглед към платноходите. Спиро застана до него и също впери поглед натам.
– Войводо? – захвана той. – Кое е по-добре – да палим, или да обираме хазната?
Вълчан продължи да наблюдава, все едно не го е чул. След бая време спокойно рече:
– Аз ще гръмна тези „чектирмета“ и ще изколя соломачокадърите, облечени в попски
раса, каквото и да ми струва! Ако платноходите идат на дъното, барабар с гаджалите на
тях, всичкото оръжие и стока се равняват на пет хазни. Можем ли да оставим толкоз
нещо да иде в помощ на турците? Не можем, щото и Бог не би ни го простил при такава
слука. Гаджалите сами ни се натресоха, а ние да ги отървем, а?
– А хазната ако мине, докато сме улисани с корабите?
– Няма да мине, Спиро! Няма, щото ти с трима съгледвачи ще тръгнете още сега нап-
реде, за да чакате папазите. Ама толкоз напреде, че когато ги видите и пратиш някой да
ни обади, да имаме поне един ден време да ги причакаме, да се нагласим.
Спиро, без да отвърне, тръгна за да изпълни това, което искаше от него войводата.
Мракът вече беше паднал над морето. Беше толкова горещо и тихо, че всичките раз-
говори на турците, които бяха на корабите, се чуваха ясно, като че ли бяха на няколко
аршина от тях. Вълчан и Стоян байрактарят се качиха в сеферката и препасани с мехове
пълни с барут, тихо загребаха към чектирметата.
Докато преполовят разстоянието, започна да се спуска студена мъгла. Горещият ден
беше си отишъл и хладната нощ край водата си играеше на криеница...
Скоро хайдутите започнаха да чуват пукането на дъсчените корита, които леко се
клатеха от бавните заоблени вълнички. Вълчан протегна ръце напред и лодката се при-
лепи леко без шум. Топовете стърчаха над главите им, наредени един до друг. Войво-
дата хвана въжето, с което бе хвърлена котвата и с един замах се метна на дебелата
греда, опасваща кораба под топовете. После се огледа за часи. Като не видя никой, свали
мяха, развърза го и с шепата си започна да ръси от топа към гредата, на която седеше.
Сетне по нея, назаде към кърмата. Като направи пътека от барут, той напъха мяха кол-
кото може навътре, където беше краят на топа. Знаеше, че ако барутът в мяха гръмне,

296
Ишерет – знак, сигнал

220
всичкото джепане за топовете, наслагано в бурета точно зад тях, ще думне. Тогава чек-
тирметата ще лумнат като факли, и с повечето амуджи ще идат на дъното. Като се увери,
че всичко е натаманено297, Вълчан се спусна в сеферката.
Придърпвайки се по борда, застанаха между двете корита. Войводата взема мяха от
Стоян и му направи знак да бъде готов на греблата. Сетне се метна отново на гредата и
започна да сипва барут от кърмата, където бе спрял, към другото чектирме. Бързо на-
ръси гредата и на него и тъкмо навря меха под топа, когато точно над него някой про-
кашля. Вълчан остана клекнал и извади камата си.
– Къде си, бре аркадаш298? – чу се как часито вика другото от съседния кораб. – Дай
малко тутун.
Отсреща никой не отговори. Будното часи изпсува и се скри из палубата.
Войводата леко се спусна в сеферката и извади чакмака299. Без да губи време, удари с
чакмака над барута. Искрите го подпалиха. Стоян загреба силно и леката сеферка бързо
се отдели от чектирмето. В тъмното се видя как тънката огнена нишка пробягва по
борда. След миг наредените по брега хайдути видяха как един от корабите светна, чу се
гръм, после друг от втория кораб. Лумна огън, след което се чуха още няколко силни
гърмежа.
Разнесоха се викове, чуваше се пращене на дъски и падането на хора и предмети във
водата. Скоро огнените езици обхванаха и мачтите. Корабите замязаха на горящи купи
сено...
Вълчан и байрактарят му бяха излезли на брега и гледаха през леката мъгла от дим
как чектирметата догаряха. На светлината на огъня се виждаше как турците цапаха из
водата с надеждата да се отърват...
Повече от сахат време чектирметата се държаха над водата. После едно подир друго
се наклониха и потънаха. На заранта морето бе осеяно с трупове, дъски и разни неща,
които не можеха да потънат. На брега бяха излезли само двама турци, които хайдутите
хванаха и вързаха пред колибата.
С утрото дойде и вятърът. Духна от брега и бързо прогони ниската мъгла. До икиндия
течението вкара навътре в морето всичко, което бе останало от корабите...
Двамата спасили се от огъня и водата амуджи вече съжаляваха за това. Хайдутите ги
пребиваха, за да кажат какво става с мурабето, но цял ден те мълчаха.
Единият беше кормчията на единия кораб, а вторият – един от чаушите на другия.
Кормчията на няколко пъти почваше да говори, но чаушът го спираше със заплахи от
Аллах. Вълчан, разбрал, че хайдутите ще ги убият от бой, нареди да ги разделят на го-
лямо разстояние един от друг. Сетне кормчията се предаде и не млъкна цял сахат. Ча-
ушът, разбрал, че кормчията говори, също се сдаде. Само дето той разправи къде-къде
тънки неща за мурабето.
Вълчан беше мрачен – и двамата турци говореха едно и също, а то не бе добро за
българите. Ахмед паша със сто хилядна войска влязъл във Влахия и скоро щял да даде
решително сражение на русите. Къде залез слънце войводата затри и двамата гаджали
и ги хвърлиха в морето.

***

297
Натаманя – наглася
298
Аркадаш – приятел
299
Чакмак – кибрит
221
 Вече неделя чакаха съгледвачите, но никой не идваше. Вълчан с още няколко хайдути
ловяха риба с лимана близо до залива и следяха за кораби...
Захванаха да текат дните на месеца август. Беше жарко и денят и нощта, ама по икин-
дия не се дишаше. Още от рано маранята играеше над полята и прашните пътища. Хай-
дутите се бяха сврели под сенките на големите каваци и често се топяха в морето. Въл-
чан гледаше как Мартин бе захвърлил расото и се пръскаше с вода.
– А бре, попе! Я ми кажи щом ти не можеш изтърпя, как гаджалите, дето са навлекли
тези ми черни като смола раса, ще могат?
Мартин го погледна през капките вода, които се стичаха от рошавата му мокра коса.
– Чини ми се, че не могат, войводо. За мене си знам, че ако чиляк тръгне на открито
така предрешен, до икиндия ще си мре. А те не само раса носят, ами отдолу сигур са с
турските си дрехи, инак някой от техните могат да ги сбъркат и изтрепят. Вълчан за-
мълча, огледа морето и стана.
– Навличайте се и грабвайте пищовите и камите! Както си лежим тука, папазите ще
минат и заминат.
Тъкмо тръгваха по брега към дерето, когато се чу конски тропот. Скоро след туй един
от съгледвачите се показа на брега. Войводата му махна да се приближи и го изгледа
изпитателно.
– Думай де, Даниле, що става?
– Открихме ги. Лежат край една чешма, ама не до пътя, ами по-навътре в пустото.
Сигур някой добре познава пътя и местността, че да са там. Спиро ги видял натръшкани
на сянката да спят.
– Всички ли? – запита изненадан Вълчан.
– Само един бил буден, ама не видял Спиро Димитър. Нашият тръгнал да налее малко
вода и тъкмо да се покаже на чисто, изпръхтял кон. Спрял до букака пред него и като се
вгледал, папасите лежат, а конете навързани в началото на дерето. Рекоха ми да дойда
и да ви донеса за тях и да не се връщам, щото да не се ударя с турците по пътя.
– Значи са далеко?
– Далеко са и сигур вървят само нощем, а денем лежат кат биволи на хладина.
– Хайде, хайдееее – сопна му се Стоян. – Ти сигур и за нас тъй хортуваш, а?
Избухна смях.
Вълчан седна, изтри пясъка с ръка и зачерта нещо.
– Колко са амуджите? – запита той и продължи да чертае.
– Двайсетина човека трябва да имат, тъй рече Спиро.
– Тъъй – сега чуйте! Откога тръгна за насам?
– Още кога се мръкна.
– Значи имаме ден преднина. Цяла нощ са вървели и сега са на тази чешма или около
нея – показа той начертаното на пясъка. Вече се смрачава, което пък значи, че заранта
ще са тук на тази чешма. Затуй тръгваме още сега и ще ги чакаме там. Даниле, ти на
заранта видя ли някой около нея?
– Никой, войводо. То по пътищата жива душа не се види в тези времена. Ама и ази
карах коня в галоп до тука, а те само ходом идат, товар карат.
– Затуй те питам, бре. Дваж по-бавно да идат, точно на нея ще спрат за през деня. А
там мястото е добро, букаци, церове, лесно ще се прикрием сред тях.
Скоро четата се дигна и се насочи на север по пътя. Къде полунощ стигнаха чешмата
и се качиха на високото над нея...

222
 Развидели се, а от турците нямаше и помен. Вълчан слезе долу на сами пътя и от
храстите огледа напреде, ама нищо не се видеше. Докато се чудеха какво е станало,
Спиро Димитър се върна през гората, плувнал в пот.
– Изтървахте ли ги? – попита войводата, като бе свъсил вежди.
– Не сме, не сме, но бавно идат пущините. Конете са утрепани от товара, сменят ди-
сагите от кон на кон, бавят се. А и ходенето им и не върви, тежки са. Но едно да знаеш,
Вълчане, не са вчерашни. Укумуш са амуджите, наперени. Двайсетина души са, но
много ще ни се опрат, ако не ги ударим апсъздан300. Под расата са пълни с ножове и
пищови. На чешмата ги гледах как пипат оръжията, требе умната, докато спят. Инак
може и от нас да си идат някои.
– Няма султанът за толкова товар да прати аджамии, я?! Щом са соломачокадъри, ще
са избрани до един. Ако тръгнем сега, няма ли да стигнем по видело и да ги ударим? –
махна с ръка Вълчан.
– Може и да стигнем, ама след икиндия започват да се будят и часито ще ни угади.
Пък и мястото, дето са сега, не е добро за нази. Ако питаш мене, войводо, тука е най-
добре, имаме цял ден да се приготвим. А когато дойдат, ще изчакаме да налягат и да
заспят, пък тогава със залп и туй то – отвърна Спиро Димитър.
– Много лесно ми се види туй, що го рече, ама айде! – засмя се Вълчан.
– Колко време ги гледам, войводо, веки знам кой какво ще стори. Пък ако не знаеш
какви са, може всеки да се подлъже. Предрешени са, дума да няма. Попове отвсякъде,
но какви? Много се вардят гаджалите, трудно се доверяват на мястото, дето ще лягат,
часито застава тъй, че да вижда пътя и нагоре, и надолу. Абе, юстюн301 хора са и туй то.
Требе умната, щото ще идеме зянлък...
Вълчан махна с ръка и бързо откриха мястото, където турците биха легнали. Сен-
често, гумно широко. Войводата накара десетина души да легнат, а другите отгоре и
отстрани започнаха да готвят прикритията. После сам Вълчан избра места на по трима
души, които трябваше да застанат до пътя на хвърлей място с пушка напред и назад, та
да може, ако някой се отскубне и тръгне да бяга, да се удари връз тях. Надвечер всички
коне се навързаха дълбоко в гората, да не ги издадат с пръхтене и цвилене, когато се
доближат конете с товара. Нощта се спусна, птиците престанаха да пеят, изместени от
малките щурци. Хайдутите дремеха в просъница в хладното усое. Само Вълчан стоеше
до чешмата и се взираше в тъмния път. Не искаше войводата турците да му се изплъзнат
в мрака, точно когато са писани – да мрат.
Взема да се развиделява, първо небето се проясни и вземаха да се открояват околните
баири. После лека-полека се избистри полето и пътят. Измина сахат време, откак слън-
цето огря гората, но от турците нямаше и следа. Мина още сахат в чакане, когато се чу
тропот на коне. Двама от предрешените турци доближиха чешмата. След като огледаха
околността и се увериха, че няма жива душа, слязоха от конете. Единият се шмугна в
гъстака и заоглежда местата. Скоро попадна на закътаната полянка, където беше заса-
дата. Огледа се внимателно, после излезе направо на пътя през храстите. Пак се обърна
назаде, за да се увери, че не се вижда нищо от пътя, и се върна при другия на чешмата.
– Виж – посочи му той към земята. – Конник е минал скоро надолу.
– Може да е всеки – отвърна дошлият и се почеса по врата..
– Точно тъй, може да е всеки, затуй се върни и им кажи да побързат. Ако някой ни е

300
Апсъздан – изведнъж
301
Юстюн – оправен
223
видял и е тръгнал да търси свои хора да ни спират, няма да е на добре.
– А ако не е?
– Ако не е хаирсъзин, до сахат-два ще си проличи. После лягаме до вечерта. Ти на-
мери ли поляна?
– От нийде не се види, гумна е, хладна под букаците.
– Аз ще остана тука да гледам, а ти върви, но по-бързо.
Сетне единият се повърна назаде, а другият седна на камък до улука и се загледа на-
долу по пътя. Скоро гората зашумя, листата се замятаха и се усети хлад. После течение
премина през баира и духна вятър...
Турчинът не го сдържа и стана. Сетне поведе коня надолу, като оглеждаше пътя. Въл-
чан и Стоян го държаха под око, вдигнали шишанетата си. Беше само въпрос на време
амуджата да види дирите на многото хайдушки коне, които влизаха в гората след завоя,
когато той спря. Вятърът се усили и вдигна пушилка из прашния път. Турчинът натисна
калимавката си и тръгна обратно. Върна се при чешмата и отново се спря.
Скоро се мярнаха и другите турци, без да спират влязоха през храстите на поляната.
Спряха конете в дъното, дето беше най-гъсто и ги навързаха по дърветата. После всички
извадиха пищови и се наредиха край пътя в гъстите храсти. Бяха неспокойни от чутото.
Двамата им съгледвачи отбираха от всичко. Бая време мина в чакане. Турците се бяха
наредили като броеница с гръб към хайдутите и не подозираха нищо. Тогава двама от
тях тръгнаха право нагоре към баира, дето беше Вълчан. Нямаше как да не се ударят и
работата щеше да се развали само от един вик. Войводата не чака, вдигна пушката и се
премери. Всички го последваха. Той гръмна и залп отекна в гората. Много от турците
изпопадаха. Чуваха се стеналия, псувни. Последваха гърмежи от пищови от двете
страни. Петима читави излязоха на пътя и хукнаха назаде, като гърмяха напосоки към
високото. В храстите имаше ранени, които пълзяха към конете и гърмяха на поразия.
Няколко хайдути се сурнаха по шумата и пресякоха пътя им. Скоро се чуха гърмежи
назаде, дето чакаха тримата от четата. Вълчан беше излязъл на чистото и гледаше пътя.
Ударени, трима от петимата избягали назаде турци лежаха в прахта. Другите двама гър-
мяха и се скриха в гората. Чуха се викове от българите и един от ранените се дотътри
пред войводата. Той го изрита в лицето и хукна след избягалите. Чуваше се звън на
ятагани, псувни, ругатни. Вълчан се показа над баира и двамата биещи се амуджи, ви-
дели пищова, пуснаха ятаганите. Двама хайдути седяха пред тях, готови да ги разсекат
на мига.
– Чакайте! – обади се Вълчан. – Къде е Стамат?
– Удариха го май поганците – отвърнаха ведно хайдутите.
– Вържете ги и ги карайте към чешмата.
Хайдутите блъснаха турците на земята и ги овързаха здраво. Сетне ги сурнаха по ур-
вата, надолу. Гаджалите се затъркаляха – през глава, настрани, и излязоха чак на пътя
при убитите си събратя. Войводата премина дола и застана над Стамат. Момчето се бе
килнало назаде и безжизнените му очи гледаха небето. Тънка струйка кръв се стичаше
по лявата му буза и багреше ризата му. Вълчан го взема на ръце и излезе на равното.
Хайдутите бързо го наобиколиха.
– Тук на поляната ще го погребем – каза сухо той и тръгна нататък.
Спиро и Стоян го поеха от ръцете му, а попът Мартин свали калимавката си.
– Няма да е сам, войводо – промълви той и показа към букака.
Вълчан го изгледа. После извърна глава и видя Йовчо да лежи безжизнен до дънера.
– Само двамата ли са? – запита той и се обърна към Стоян.

224
 – Двамата, войводо.
– Уж нищо работа, а каква я свършихме.
– Късмет нямали момчетата! – обади се попът Мартин и се прекръсти.
– А тези двамата? – запита Георги, като държеше въжетата на живите турци. – Да ги
колим, войводо, заради нашите!
– Първом закарайте конете и товара навътре при другите коне. Оставете няколко
души там и никой да не бара нищо! Останалите да пренесат турците до малкото сухо
дере и след като ги нахвърлят вътре, да ги трупат с пръст и камъни. Ние е попа, Стоян
и Спиро ще погребем пашите момчета тука, дето паднаха убити. Иван се доближи и
подаде на Вълчан няколко пищова.
– Все чифтепищови имат амуджите – допълни той и погледна войводата.
Вълчан взема двуцевните оръжия и ги огледа.
– Всичките ли са с такива? – запита той.
– До един, войводо, но не носят по един, а по два чифтепищови – отвърнаха няколко
от хайдутите.
– Че то на случайни хора не се дават случайни оръжия. На соломачокадъри, предре-
шени като попове, с какви коне са само, как няма да имат и такива оръжия? Не ми се
мисли какво щеше да става, ако двамата турци, които тръгнаха нагоре, ги бяха предуп-
редили. Двама ли щяхме да загубим? Половината ни щяха да избият гаджалите. С та-
кива, дето камата и пищовът не слизат от ръцете им, шега не бива. Хайде давайте, че
стана икиндия!
За два сахатя време конете с товара бяха откарани и труповете на турците затрупани
в дерето. После четата погреба двамата си другари на поляната, като големи камъни
показваха гробовете...
Скоро след това всички тръгнаха към морето и до вечерта стигнаха Света Параскева.
След като разтовариха хазната в подземието и откараха конете, Вълчан се захвана да
разпитва турците. Искаше да разбере какво ставаше край Дунава, но това, което чу от
соломачокадърите, бе същото, каквото му каза кормчията и чаушът преди дни.
Войводата пак се накахъри. Бе приел това, което му каза зимъска руският император,
но все имаше искрица надежда, че ако русите вземат битката, можеше да ударят турците
и тука, в Българско. Но това, което се чуваше – за руски разгром, оставяше свободата
далече-далече в годините напред. Само че туй едва ли щеше да е по негово време. Пък
ако нямаше кой като него да им плати? Русите щяха да дойдат по тези земи, но за друго?
Хайдутите вързаха соломачокадърите за големи камъни и ги хвърлиха от лимана на-
вътре в морето. Вълчан не оставяше жив турчин, особено ако го бе видял. Ако някой го
познаеше, макар и предрешен в Цариград, когато ходеше да разбере за хазните или за
положението по Европата, всичко със свободата щеше да свърши.
Неделя по-късно хайдутите спряха тюфекчия, който сновеше между Цариград и Сли-
вен и това, което той разправи, раздвижи дружината. Тюфекчията бе чул от българи,
дето били край Русчук, че русите, барабар с наша земска войска, преминали Дунава и
почнали бой с турците. Българите разправяли, че самият Ахмед паша бил заклещен от-
вред при Слободзея, Влахия, със седемдесетхилядната си войска. А турците в укрепения
си лагер край Русчук били пленени и много от тях избити от русите и българската
войска. Броят им бил повече от трийсет хиляди, наред с пленените хора било вземато
всичкото оръжие и запаси от храна. Говорело се, че зад всичката хитрост на русите бил
генерал Михаил Кутузов...
Вълчан, усмихнат, клатеше глава и, вдигнал юмруци, викаше колкото му глас държи:

225
 – Да мрат, майка им поганска! До един за измрат под руския нож, че да дойде и на-
шият ред да се отървем от робството! На, и нашата войска с нашето оръжие се бие там –
обърна се към хайдутите той и прегърна Стоян байрактаря. – Дано, братя, това, което
сторихме, да не иде на вятъра. Занесохме оръжието, минавайки през ада, сега нека га-
джалите идат в него!
Само след няколко дена захванаха да бягат от мурабето оцелели, отървали се турски
аскерлии. Някой си бюлюкбашия Ерджан Мутлу ги сбирал пред Балкана и смятал, до-
като стигнат Цариград, да грабят селата и избиват българите. Бюлюкбашията давал
умут на обезкръвените амуджи, като им говорел, че плячката им се полагала по право...
Това донесе на хайдутите чобанин, които се прибираше от летните пасища по родните
места. Самият той бе видял лагера на турците и чул от самите тях какво готвят до идва-
нето на зимата.
Вълчан, разбрал за чобапина от съгледвачите си, нареди да го докарат при него. До
смрачаване хайдутите доведоха дребния, но инак широкоплещест човечец, с побеляла
коса и брада. Войводата седеше на сух дънер и гледаше в очите чобана.
– Я ми кажи сега на мене, байно, що си видял и чул за турците, дето били отвъд баи-
рите. Но първом ми кажи името си и откъде си, та да можем подхвана разговора.
Чобанинът се усмихна.
– Ти си Вълчан войвода, нали? Щото точно такъв си, както те разправят. А мене ми
думат Нако, от дете съм чобанини – такъв ще си ида, то всеки с орисията си, войводо.
За поганците много мога да ти река. Веки две недели се сбират под сами боаза302. Все
отървали се аскери – кой ранен, кой читав. Ама поганецът си е поганец. Докато разбера
какви са, що са, двайсетина овце вземаха, докато ходех на чешмата да ги поя. Те ги ловят
и колят за чеверме, а аз гледам и мирувам, сякаш доброволно скланям, щото можеше и
мене да ме метнат. Имаше и зле ударени, те са и по-смирени заради болките, и с тях
хортувах и разбрах туй-онуй. Смятат, войводо, да громят къде що срещнат и видят.
Бюлюкбашията ги нахъсва, че може да се върне в Цариград с керван, а не гол и бос като
псе.
– А колко се сбраха, докато беше там? – запита Вълчан и се намести по-добре на дъ-
нера.
– Може да са повече от трийсет души. Ама часи имат на пътищата и сбират всеки
отървал се от мурабето. Ама за мене поганците не са така хъслии303. Уплашени са и по-
вечето са ударени. Ако по тъмно ги почнете с ножовете, всички курбан ще идат, без да
гръмне шишане или пищов.
– Наоколо села има ли?
– Има, войводо, и още как! Ако почнат да гърмят, от село в село ще влизат и много
зулумлуци ще сторят.
Вълчан се изправи.
– Отведете човека до стадото му – заповяда той на съгледвачите си. – Ти, байно, про-
щавай, дето те викнах при мене си. Върви си със здраве. Пък ние ще посетиме гаджалите
до ден-два.
Дружината потегли през нощта и на разсъмване стигна Балкана. После по надолни-
щето, бавно, прикрити от зеленината, тръгнаха към боаза...

302
Боаз – планински проход; дефиле, теснина
303
Хъслия – силно мотивиран
226
 Беше късно след обяд, когато пред тях се чуха зурни и блъскането на тъпан. Хайду-
тите се спряха, а напреде се спуснаха само съгледвачите...
След сахат време единият се върна, видимо ядосан.
Видял го, Вълчан се изправи пред него.
– Какво има? Много ли са поганците?
Данил сведе глава.
– Закъсняхме, войводо. Громили са денеска село, носят черги, тави, покъщнина. Де-
сетина женоря са запрени като овце в гражда. Край тях в друга седят говеда, коне, кози.
Въртят се чевермета, а турците се купчат около жаравите.
Вълчан махна нервно с ръка. Веждите му се свъсиха и той изпсува.
– Мамка им гаджалска! Няма ли край тази мъка, бре? Нямат ли край тези погроми и
безчестене? С какво толкоз сме прегрешили, че Бог така ни наказва? Няма ли най-сетне
туй да спре, да се свърши с това непосилно робство, бре? Колко са амуджите, Даниле?
– Към петдесетина, войводо. – отвърна съгледвачът. – Ама читави, дето могат да вър-
тят ятагана, са на половината им. Другите кой куц, кой разсечен – лежат и пъшкат по
поляната.
– Тъъй! Пъшкат, казваш? Айде да идем двамата, та да ги огледам и аз отблизо. Дру-
гите не мърдайте, дорде не се върна.
После двамата се спуснаха по козите пътеки и бързо наближиха боаза. До сами него
се замяркаха разните форми на аскерите, които сновяха напред-назад между огньовете.
Вълчан се спусна по дерето, мина гъстака и застана на хвърлей до граждите. От там
запоглежда турците, но погледът му бе привлечен от друго. Десетина млади български
мъже бяха навързани по двама и натъркаляни в ъгъла до говедата. Без да се бави, вой-
водата се плъзна по тревата и незабелязан от часито стигна до него. Както беше с гръб
към вързаните, хайдутинът го издърпа за краката и турчинът падна по лице на земята.
Камата се впи в гърба му и той изхърка, без да може да помръдне в челичените лапи на
Вълчан. Той изтегли трупа зад граждата, след което го търколи в дерето. После махна
на Данил да приближи.
– Върни се горе и кажи на Стоян с половината чета да ги обиколи. Когато се наредят
зад дърветата, да гърмят с пищовите и шишанетата само по читавите. А ти доведи дру-
гите тука при мене.
След което той се върна при навързаните мъже, а съгледвачът изчезна в гъстака.
Мина бая време. Вълчан бе разрязал вървите и бе освободил българите. Те седяха
край него и не можеха да повярват какво се случва. Турците ядяха печеното месо, като
се бяха пръснали на групи. Като демони от храстите наизскачаха хайдутите. Барабар с
войводата се пръснаха по дерето и зачакаха. Скоро откъм гората пропукаха пушки, пос-
ледва нов залп от пищови. Турците, останали живи от куршумите, панически хукнаха
по поляната към дерето.
Вълчан бе вдигнал пушката и мереше бюлюкбашията в краката. Пукна и той се сурна
по лице. Последва залп от шишанетата около него и гаджалите изпопадаха един след
друг. След това се захвана сеч, хайдутите не подбираха никой. Щом беше с чалма, кра-
туната му се търкаляше в пръстта. Вълчан стоеше над бюлюкбашията с окървавена
сабля и го гледаше със сурово, безизразно лице.
– Не ти ли стигна мурабето, баши, че и тука се захвана с безчинствата си? Ама нали
сам знаеш, че всичко, дори и много да с добро, все някогаш свършва, както сега? – за-
говори войводата на чист турски. – Ха сега ми кажи какво трябва да сторя с тебе за
погрома, дето си сторил със селото и тези българе?

227
 Турчинът с изкривено от болка лице се надигна и бръкна в пазвата си. Извади тор-
бичка със златни пари и я подаде на хайдутина.
– Вземи, башкомита, алтъните. За толкова пара много чиляци биха сторили какво ли
не! А ти требе само да ме пуснеш да си вървя.
– А ти, баши, защо не пусна тези да си идат? – и посочи скупчените мъже и жени от
селото. – Нали им вземахте всичко? Алтъните, добитъка, покъщнината, къщята им из-
горихте. Защо тях не ги пуснахте да си вървят?
Турчинът седна и погледна към Вълчан.
– Те не са хора, не са и добитък, щото той добитъкът като такъв, като го биеш и ко-
лиш – бяга! А тези гяури седят и чакат, само жените реват и пищят. Защо да ги пускаме,
като, ако го сторим, някой друг ще ги вземе за продан?
– Тъъй, ами защо сега и ти седиш, баши? Защо не бягаш, нали си човек? Нали си
правоверен? Хайде – бягай да те видим!
Хайдутите се струпаха около тях.
– Има ли ударени от нашите? – запита войводата Стоян.
– Трима са резнати тук-там, ама не са лоши раните. Ще ги бъде. Освен този тука има
още седмина живи, в граждата. С тях що да сторим?
– Дайте ги тука!
Хайдутите дотътриха заловените сеймени и ги хвърлиха пред Вълчан.
– Не ми каза, баши, защо не бягате сега? Хайде, давайте!
Турчинът разбра, че оплете конците и се завайка. Другите, усещайки смъртта, завиха
като псета, молейки се за живота си.
Кафталията изрита единия, който го бе резнал в рамото при боя и се обърна към вой-
водата:
– Да ги колим и да им набиваме главите по граждите, а?
Вълчан махна на мъжете и жените от погроменото село да приближат. После направи
знак на хайдутите да се дръпнат и продума:
– Ний бяхме до тук. Сега тези, дето ви съкипясаха, са ваши. Правете с тях квото щете.
Мъжете сбраха ятаганите от убитите турци и тръгнаха към амуджите. Но една от же-
ните им се изпречи на пътя. Бялото ѝ като мляко лице бе сурово, веждите – черни, свъ-
сени.
– Туй веки не е ваша работа, – викна им тя – трябваше кога дойдоха да громят селото
да тръгнете така. Сега е вече късно за вази. Но за нази не е! Тези поганци ще видят как
майки и сестри мъстят за рожбите и братята си.
Докато се опомнят турците, жените ги заудряха с камъни и сопи. Блъскаха с все сила,
дори и когато отоманците не бяха вече сред живите.
Четата потъна в усоето, така както се бе и появила. Привечер, когато тишината бе
обхванала Балкана, писна гайда. Идеше от високото и се пилееше над цялата долина...
След неделя време Вълчан раздаде по кесия с алтъни на всеки от хайдутите. Сетне се
сбогуваха и всеки хвана към родното си място. Войводата, заедно с попа Мартин и
Стоян байрактаря, тръгнаха към Влашко...

***

Тъкмо когато времето застудя и зема да прехвърча сняг, те минаха Дунава и забързаха
към Браила.

228
 Беше надвечер, когато се прибраха. Вълчан отвори вратника и тримата хайдути вля-
зоха в къщата, вътре беше бая студено и попът се зае с огнището. Войводата и байрак-
тарят излязаха и тръгнаха към съседната къща. Там трябваше да са сестрите на Вълчан
и сестрата на Стоян Лиляна. Още щом зърнаха братята си, трите се втурнаха да ги пос-
рещат. След като ги напрегръщаха за добре дошли, влязоха в топлите стаи. Кера и Ка-
луда захванаха да слагат софрата заедно с Лиляна, но момичето не сваляше очи от Въл-
чан. Войводата забеляза това и се усмихна, след което ги спря.
– Сестро! – обърна се той към Кера. – Не слагайте тук софра, ще идем у нас, че попът
е там и пали оджака. Ще викнем и Сливналията, да стане моабед. Ама и друго да те
питам. Гледам Лиляна нещо е поотслабнала, не е добър кефът ѝ нещо?
– Ами що да ти река, братко, малко се поразболя момичето преди неделя, ама веки е
по-добре, оправя се – отвърна Кера.
Стоян прегърна сестра си.
– Сега щом съм тука ще се оправи тя, до неделя време не мой я позна.
Скоро след това всички отидоха в къщата на Вълчан. Попът бе наклал здраво огни-
щето и посрещна всички с усмивка, но видял отслабналата Лиляна, погледна въпроси-
телно Стоян.
– Стояне, гледам сестра ти съвсем я е окъсала бре, що става?
– Ами що да ти река попе, простинала, поразболяла се малко, но сега, като съм тук,
ще се оправи.
Вълчан излезе да нацепи дърва, а попът се зарови в дисагите си. Скоро след това зас-
тана до огнището и се захвана да приготвя отвари. Войводата го закачи:
– Попе, туй да не ти е Балкана, няма пак да ядем коприви и корени.
Мартин му се сопна:
– Ти няма да кусваш от това, то е само за девойчето, за Лиляна. За тебе само работа,
щото си кат хала голяма. За неделя време като цвете ще разцъфне Лиляна от моите от-
вари лечебни.
– Ако сториш това за нея, аз пък за тебе малак ще заколя и два големи шопара. Зимата
да си изкараш само с мръвки и вино.
– Ама виното и сливовица води, нали? Не мой без тях? – запъна се попът.
– Зимата може, попе, за нази сега е отмората. Само след Гергьовден не може! Щото
са времената усилни.
Дорде се настанят, Лиляна повика Сливналията с жена си. Цялата нощ премина в го-
щавки.
На заранта впрегнаха талигата и тръгнаха да дирят шопари и малак. Но не само това
мислеше войводата, той гледаше само как да останат насаме с Георги, че да заговорят
за мурабето.
Още щом удариха по прашния път и талигата затрака монотонно, захвана Сливнали-
ята:
– Чу ли, Вълчане, какъв капан направиха русите на прехваления Ахмед паша?
– Аз чух друго. Говореше се, че турците взели голяма победа и пашата тръгнал да ги
добие и във Влашко.
– Отначало тъй се чу, ама този генерал Кутузов е голям шмекер, ще знаеш. Когато
гаджалите нападнали, той наредил да се престорят, че са уплашени и всички руски
войски, които били оттатък Дунава в българско, се оттеглили към Влашко. Пашата се
хванал на въдицата и решил да ги доубива със стохилядната си войска. Ама кога влязъл

229
във Влашко при Слободзея, руските войски се изпречили пред него. Друга войска, за-
едно с нашата земска войска, минали Дунава при Русчук и Никопол. За дни разбили
трийсетхилядната войска, оставена на българския бряг – много турци били избити, а
останалите живи паднали в плен. Докато Ахмед паша разбере какво става, цялата му
войска била обкръжена и сега си е тъй. Гаджалите нямали храна, русите не спирали да
ги бият с топовете. Спукана му е гайдата на пашата, вместо да доубива, сега него ще
затрият и папер304 няма да остане от стохилядната му войска. Его е, зимата иде, не лято.
Мраз, студ, глад – тъй ще си останат амуджите опулени и замразени.
Вълчан се усмихна.
– Туй е добре, ама какво ще стане сетне? Ще тръгнат ли към Цариград русите, или ще
си останат тука и ще приемат мир със султана? Туй е важното за нази, брате, щото аз
зная едно. Ако русите сключат мир с турците, за да се готвят за мурабе с Наполеона,
пашата свобода я отпиши. Няма да е при този руски император. А може да не е и по
наше време.
– Ееей, Вълчане, все тежки думи изричаш ти, та чак краката ми се подкосяват! Пепел
ти на устатата. А какво ще стане, ако напролет турската войска измре от глад и студ и
русите тръгнат и набързо ударят Цариград? Щото войска да ги спре до там няма да имат
турците.
– Георгее, Георге, де да можеше тъй да стане? Ако русите и нашата земска войска
тръгнат към Цариград, то аз ще сбера всичките хайдушки чети до дни. Ще вдигна су-
мати българи с мене си от морето до Охрид и от Дунава до Одрин и заедно ще изметем
гаджалите един път завинаги от пашите земи. Няма да има сила, която да спре възкре-
сението на Българската държава. Туй ти го думам аз!
– Еее, щом е тъй, защо хортуваш друго? Защо ме караш да се плаша? Че то ако по
наше време не стане да се освободим, кога ще стане? Не мой така, Вълчане, сега требе
да е. Щото сега турците са слаби, сами се бият за власт и са смазани в мурабето. Ние
толкоз пъти сме се дигали, че баш сега ли ще седим?
Вълчан заклати глава и затвори за миг очи, после прекара ръка през косата си и се
загледа в далечината.
– Че няма да седим, няма! Ама не е в туй цаката, щото големите сили решават какво
и как да го бъде. А ние сме се дигали и пак ще се дигнем, но какво постигаме сами?
Нищо, само погроми и разруха, след всеки бунт. Без русите, байно, няма как да стане.
Трябва голяма сила да удари турците и ние да помагаме, инак не мой се преборим с
империята на отоманците. Сам знаеш каква бе, кога се дигнахме сите – малките султани,
Инджето и другите кърджалийски орди против султана Селим III. Въстанието пламна в
цялата страна, громихме турците, дето и както ги сварихме. Цели отомански войски,
наброяващи двайсет-трийсет хиляди сеймени, разбивахме не един и два пъти. Уж ги
сразихме амуджите, пък какво стана? Всеки си взема свойто, караха си рахатлъка, а бъл-
гарите останаха пак роби. Пак погроми, пак мъст и кланета над раята. Затуй хортувам
на всите българе, дето милеят за свободата ни, готови да са, ако се стигне до здраво
мурабе между русите и Портата. В бъркотията да дигнем пак свободна България. Да сме
умни и да се възползваме от положението. Ако туй не го проумее всеки комита, всеки
юначен българин, спукана ни е работата...
– Значи, както те разбирам ази, според тебе мурабето ще е само тука, във Влахия.
Русите, дори да смажат оградените турски войски, няма да минат Дунава и да хванат

304
Папер – нищо не остана
230
към Цариграда, а?
– Така ще да е, байно! Макар много да ми се иска да не е тъй. Иска ми се да почне
такова мурабе, от което ни една чалма, ни един фес да не остане отсам пролива. Отвъд
Цариград да бягат всите амуджи.
– Ако не тръгнат русите към Одрин и Цариград, викаш, свърши се с нашата свобода,
а, войводо?
– Тъй мисля аз, Георге, и да я има нявга свободата, което, не ще и дума, няма да е по
наше време или няма да е тъй скоро, както ни се ще на нази. Аз сам ходих при импера-
тора всеруссийски да откупя мурабето с турците. Ако даде Бог, пак ще ида. Ако не
стане, при другия, който ще е след него ще ида или човек мой верен ще проводя. Само
и само да я бъде Българията. Ама нейсе!...
Сливналията се нажали. Наведе глава и загледа монотонните движения на конските
крака. Стоян байрактарят се обади:
– Мамка ѝ и орисия! С какво толкова сме съгрешили пред Бог, че тъй ни наказва, бре
войводо? Ний ли сме най-черните овци в неговото стадо?
Вълчан поклати глава.
– Знаеш ли, Стояне... Божия му работа? Аз веки не вярвам, че го има! Или ако го има,
така е обърнал гръб към нази, че нито чува писъците на деца и жени, насилвани и вла-
чени но синджирите, или не вижда реките от кръв, дето се леят от избитите българи!
– Ако пак ни изостави в робство нашият Бог, значи си е баш тъй, както го хортуваш.
Инак няма как да е... – отсече байрактарят и махна с ръка.
Сливналията дръпна калтърмите и конят поде в тръс. В далечината се мярнаха пок-
ривите на първите къщи от селото.
– Тежка орисия, брате, тежка! – захвана той. – Избиват ни, потурчват, прогонват ни
от родните земи. Безчинстват, затриват родове, давят в кръв село след село за нищо.
Топим се, войводоооо, топим се. Няма поганска милост, нямало е и няма да я има. Его
е, децата ни в робство да вземат. Турски сеймени да ги правят, за друга вяра мъст да
мъстят. Няма край мъката ни, брате, а и както хортуваш – не се види за напреде. Ами
тези, що пред ятагана сдават език и вяра на турците? С тях какво ще става, кога отхвър-
лим робството? Сигур кат еничарите и те ще са против нази, а? Потурчени, турци – май
все си е тая?
– Право рече, Георги, право. Под ятагана, пред клането на близките си сдават вярата
някои българе. Ама туй не мой ги оправда. По-плашливи ли са, или гледат по-кротко да
се мине, не знам? Но че правят злина на българите, дето не скланят глава, ами и на
самите тях си я правят. Може даже тяхната да е по-зла. Щото, байно, един ден, кога
няма да ги има турците по нашите земи, тези ти ми потурчени българи няма да са нито
с турците, нито с българите. Тяхното предателство винаги ще им тежи като камък на
врата. Та този камък ще го носят дорде свят светува, дорде ги има самите тях. Щото той
ще се предава от баща на син и от майка на дъщеря и вината ще им тежи. Както и друг
път съм думал, думам го и сега. Няма да идат при турците, щото гаджалите знаят, че са
потурчени българи-гяури. При нази също няма да дойдат, щото са изменили на Бога и
на вярата си. Затуй ще си се сберат в села само от потурчени и ще си берат гайлето305 –
намести се Вълчан на дъската и вдигна рамене. – Тъй ще да е, брате, за мене. Ни с на-
шите наши, ни с турците турци. Но пък и те няма всите да са на едно, а на три делени.
Едни и вяра и език дали, други само езика, а вярата не дали, трети вярата пък дали, езика

305
Гайле – грижа
231
си не. Ама както и да е, все са изменили, сдали са се пред отоманеца и туй то. Ако
свободата дойде по наше време, байно, ти сам ще видиш как всите гаджали ще бягат от
българско отвъд Цариград.. Нито един турчин няма да остане тука да мре, кога тръгнат
руските и българските мъже мъст да мъстят за вяра и за свобода. Щото те самите аму-
джи си знаят добре какво ги чака за злодеянията им. Знаят те, че няма турчин, бил той
беден или богат, който да не е търчал с башибозуците да громи села, да насилва жени,
да убива мъже. Добре знаят гаджалите какво им се случи, кога се бяхме дигнали и бои-
щата се водеха под самия Цариград. Нямаше ранени, нямаше пленени, имаше само раз-
сечени и мъртви турци. Щото, байно, те само такива са добри. Колкото по-умрели, тол-
кова по-добри и туй то!... Его е, кога бастисваме кервани или наказваме някой самозаб-
равил се чорбаджия какво става? Още щом се разчуе, първом се дига башибозук от най-
близките турски села и всички гаджали, дето живеят в българските. Няма куц, няма кьо-
рав амуджа! Като един грабват ятагани и шишанета и хукват да гонят комити. Когато
обаче не ги намерят, попиляват българските села, през които минат. За тях няма мило,
няма драго. Няма милост ни за дете, ни за старец. Режат глави и ги набучват на колове,
насилват моми и жени, грабят покъщнина и добитък. Как ще остане турчин в земите ни,
кога тръгне здраво мурабе? Всички ще бягат като луди към Цариграда си, щото са из-
цапани с българска кръв от глава до пети. Гаджалите бягаха преди две лета барабар с
котките и кучетата си, кога русите и нашите пометоха войските им от Дунава до Бал-
кана. Никой не остана в земите ни. Ще дойде време, от мене да знаете, кога се захване
мурабето, дето ще донесе свободата ни, по нашите земи ще има само от потурчените
българи, дето с годините напреде ще наричат турци. Но от поганците – истинските
турци, няма да има и миризма...
Сливналият живна малко. Погледна наближаващото село и бутна с лакът Вълчан.
– Войводо, скоро ще те срещна с един от нашите, дето е сдал вярата си, кога е бил по
родните места. Сега веки пак е с нази, ама кога види турчин се сяпа306.
Вълчан се усмихна, после се обърна към байрактаря си.
– Стояне, ти сяпаш ли се, кога зърнеш гаджалите, бре? Ако сега се разминем с някои,
да не земеш да рипнеш от талигата нанейде?
– Може и тъй да стане, войводо, – отвърна Стоян. – Ама требе той да рипа пред мене,
а аз по него.
Георги дръпна калтърмите и конят спря пред малка схлупена къща. Скоро дъсчената
порта се открехна и навън се подаде среден на ръст, русоляв мъж, който не спираше да
се озърта на всички страни. Като се увери, че хората пред него са българи, той се доб-
лижи.
– Какво има, Жельо? – усмихна се Сливналията. – Защо се плашиш, не виждаш ли, че
сме все свои?
– Ееех, Георге! – поклати глава той. – Аз от сянката си се стряскам, че от вас ли няма?
Мътни, лоши времена, на кой да имаш вяра? Толкова нещо мина през главите ни, че ...
Сън нямам, мира нямам, по-плашлив станах и от мишка. Живот ли е, майка му! – извика
Жельо и удари феса си в земята.
Вълчан гледаше човечеца – посърнал, рухнал, премисляше думите му и се мъчеше да
го разбере. Сливналията слезе от талигата и подкани хайдутите да слизат.
– Хайде, Вълчане, да влезем вътре, да похортуваме. Човекът знае кой какъв добитък
има за даване тъдява.

306
Сяпам се – стряскам се
232
 Войводата кимна и едрото му тяло се извиси над всички.
– Щом думаш, Георге, давай, то малко ли друсане беше, ако не друго, барем да почи-
нем.
После влязоха в собата. Беше топло, оджакът гореше в синкав пламък от пукащите
сухи дърва.
– Я кажи ми, Жельо, има ли тъдява из селата малаци и шопари? – захвана войводата
на турски.
Жельо го погледна в очите, та чак потрепера.
– Какъв си, бре аркадаш, българин ли, турчин ли? Гледам те – хортуваш турския по-
добре и от турчин.
– Ами и аз като тебе смятам да дам вярата си и езика си на отоманците, че затуй.
– Щом е тъй, значи много нещо си видял и препатил? Ама веки щом си тука, няма
защо да го сторваш! То отвъд Дунава по нашите земи е страшното, тука не е.
– Че съм видял – видял съм. Че съм препатил – патил съм. Но я ти ми разправи за
тебе! – обърна разговора Вълчан. – Щото аз по мене си знам, че лесно вяра не се дава.
– Тъй е, баш си е тъй, ама кога се захване с клането, работата става друга – отвърна
Жельо и очите му се навлажниха. – Беше по икиндия. Топло, душно, тихо, като че ли
цялото село е измряло. Изведнъж се чуха зурни. Тъпани забиха и мегданът се напълни
с турчиля. Докато се усетим, тръгнаха по къщята и захванаха да вадят всите ни на на-
вънка. Кога влязоха през вратника, дядо ми и баба ми чепкаха боб под крушата на двора.
Съсякоха ги без да се угадят, завалиите. От тях хаир хабер вече нямало, че затуй, ревяха
гаджалите. Чуваха се ревове, писъци по другите дворове. Много от людете, като виж-
даха какво става с комшиите, хукнаха към храма Божи, да се крият от турците. От Бога
ни да дирят закрила. Ама там се сбраха половината село и залостиха портите отвътре.
Турците сбраха останалите барабар с нази на мегдана. Изтипосаха от едната страна
дръвник, до който седеше едър мъж, мазен пехливанин, а от другата на пъстър килим –
фесове и фереджета. Докато разберем какво ще става, турците започнаха да изкарват
мъжете напреде. Един подаваше чалма на всеки и който не рачеше да я сложи, отиваше
на дръвника. Гледахме как един подир друг мъжете се мятаха обезглавени по земята
като заклани петли. Кръв пръскаше навсякъде по мегдана. Изведнъж храмът Божи за-
пуши отвсякъде. Пушек излизаше откъде покрива, но никой не отвори портите. Чуваха
се викове, писъци на деца и жени, дорде всичко не пламна. Турците не спираха да мятат
сено вътре и да го палят. Скоро всичко утихна, огънят заизлиза отвсякъде и за сахат
време храмът рухна... Като видяха, че лабаво няма, пред нази хората вземаха да грабят
чалмите и фереджетата и да се спасяват. Баща ми беше буен по нрав и не издържа. Про-
шепна ми да спася жена си и децата, като взема чалмата, а той мина отпреде. Взема
чалма, огледа я, сетне я метна в прахта и тръгна към дръвника. Но не можа да стигне,
заптиите го насякоха на парчета. Удряха с ятаганите дорде стана на пихтия. Никой от
останалите повече не се противи, вземахме чалмите и фереджетата и се свърши. Тур-
ците дорде се стъмни си тръгнаха, като разграбиха къщята. Но преди туй дадоха да се
разбере, че ако някой хвърли чалмата, всички от рода му отиват на дръвника... Тъй беше
доста време. Много лета изтекоха, докато се почна мурабе. Тогава, кога русите го загу-
биха и много българе тръгнаха към Влашко, тръгнахме и ние. Отървахме се от смъртта,
брате, не ни стигна смелост да мрем като другите. Тука пак сме си българи, захвърлихме
чалмите още при Дунава, кога го минавахме. Ама страхът още си го има. Иде вечер в
съня ни, денем в ума ни и тъй ще е дорде сме живи...
Жельо ронеше сълзи като малко дете, а жена му, майка му, децата се бяха струпали

233
около него...
Вълчан поклати глава.
– Значи тъй? Доскоро бяхте турци, сега пак сте си българе? Много лесно сдавате и
вземате вяра, бре байно!
Жельо го погледна и посочи децата си.
– Ако право си думаме, ако не бяха те сигурно и аз щях да ида на дръвника. Ама ми
домиляха, бре хора! Камък ми застана в гърдите и ме души, души. Не можах да ги пре-
жаля. Щото ако аз не бях вземал чалмата, всичките те отиваха под секирата. Уплаших
се и тъй...
– Спасил си се? Его е, сега пак си българин, ама не в земята си. А другите потурчени
българе, дето остават по местата си, те какво ще сторят? Аз ще ти река: от страх ще
вземат турската вяра и те като тебе – наужким. За кратко, дорде се размине, ще носят
чалми и ще говорят на турски. Ама де да беше тъй? А то кога минат годините, времето
кога заличи всичкото, дето е било, кога се народят деца, дето няма да знаят какви са
били дедите им, а виждат и чуват само турски думи и обичаи, тогава какво? След много
години никой не ще знае, че са били българе и ще се турчелеят. Ама от мене да знаеш
едно. Те може да забравят кои са, но ние, такива като мене и такива, дето са застанали
под секирата, няма да забравят. Ще им го припомняме дорде свят светува. Щото който
е изменил веднъж на вярата си, пак може да измени. Дори след много, много лета няма
да имат пак куража да измият срама, като си признаят...
– Ееех, байно! – приплака Жельо. – Че е тъй както го хортуваш, си е баш тъй. Ама не
всички на този свят могат да се родят като вълци и лъвове. Раждат се и овце, и кози, и
зайци. Че и ние сме така...
– Тъй значи? – разпали се войводата. – Едни са вълци, други овце от рода ни? Ами ти
овци клал ли си?
– Клал съм, не една и две даже.
– Като си клал си ги забирал от стадото, нали?
– Тъй е било. Отделяме ги и ги колим настрана.
– Стадото гледа как ги колите, нали?
– Гледа, пасе. Знам ли?
– Като гледа, не се ли плаши и страхува?
– Сигур. Как няма, и те са живини.
– Ама като е тъй, ти чул ли си кога колите от стадото овци и другите добичета гледат,
сетне от страх да земат да блеят като кози, а не като овце, а? Виж, Жельо, овце като
овце, страх не страх, клане не клане – те си блеят пак по същия начин. А вие, дето сте
сдали вярата си, народа си, българщината си, може да сте родени овце, кози и трябва да
блеете като такива. А вие кога ви назорят и вълчи вой земате да виете, ей туй не е на
добре. Лошо е, щото сте по-страшливи и глупави и от овци.
Сливналията и Стоян избухнаха в смях. Жельо наведе глава.
– Какви правотии ми нахортува, бре чиляк? Никой не е казвал такива неща преди.
Като слушам и премислям, си е баш тъй, ама как може чиляк да го оправи злото. Тя
талигата като се обърне веднъж, пътищата стават много... Ама аз клетва ви се кълна,
дорде тези очи гледат деня, няма да спра да разправям тези верни и прави думи. Няма
да спра да разправям за чиляка, дето ми ги надума.
Сливналията го потупа по рамото.
– Дай сега да ни кажеш де да найдем малак, шопари и шилета за клане, а после си
разправлявай каквото си щеш. Но ако наистина го мислиш туй, да знаеш, че този тук

234
грамадния му думат Вълчан войводата, по нашему. А турците му думат Аслан, Дели
Курт307, Кара Шейтан и много други имена. Ама ти, щом си веки българин, да го знаеш
и помниш като Вълчан войвода, този е той, дето султанът и империята турска треперят
от него!
Жельо пак се нажали и очите му навлажняха.
– Чувал съм, бре байно, за него, как да не съм. Досега бях чувал, пък сега той сам
дойде в къщата ми истината, правичката да ми каже... За него хортуват мало и голямо,
старо и младо и все юначни работи. Ама като го гледам и слушам – всичко, дето съм
чул, е малко. Той е дваж по-юнак, отколкото го говорят.
Скоро след това талигата затрака по пътя. Жельо заведе хайдутите и Сливналията при
джелепа, с който имаше вземане-даване, и се върна обратно. Вълчан не обичаше твърде
пазарлъците и набързо плати на джелепа това, което трябваше да му закара до неделя.
Сетне, вместо да се повърнат назаде, тримата хванаха към Слободзея. Войводата искаше
да види от колкото се може по-близко обкръжените турски войски. Пък там нищо не се
знаеше, можеше и да се разбере какво ще става и занапреде...
Само че вместо това, времето за ден-два застудя много и те обърнаха коня към Бра-
ила.
Прибраха се и два сахатя след това джелепът докара стоката. Десет шилета, три шо-
пара и едногодишен малак. Вълчан ги прибра в дама и заедно с попа, Стоян и Георги
заточиха ножовете за касаплъка. Имаше време до Коледа, ама то нямаше да чака никой.
Сняг запрехвърча – сертлик308 от студа, а зимнина за толкова добитък нямаше...
За по-малко от неделя всичкото месо се нареди в солища. Едно за пастърма и су-
джуци, друго за готвене и работата попривърши. Като че ли за да ги накара да се при-
берат, за да почиват през зимата, заваля сняг. Валя два дена и две нощи и натрупа повече
от аршин. Сетне задуха вятър и вкочани всичко, което беше навън...
Хайдутите седяха на топло, а Вълчан с усмивка наливаше вино в бакърчетата.
– Ха сега да ги видя амуджите, дето са заклещени отвред. При този пизюл всичките
там ще си останат, мамка им поганска. Много има да плащат заради зулумлуците си и
ще го платят.
Попът се кръстеше и слушаше воя на ледения вятър.
– Опазил ме Бог от такова плащане, Вълчане, – промърморваше той и сядаше по-
близо до оджака.
– Абре попе, то плащането зависи винаги от туй, какво и колко си взел. А гаджалята
вземаха от народа ни много нещо. За зулумлуците, за кланетата, за душите български
имат много да плащат.
Стоян също се намеси в разговора и хортуването за това що е било и що ще бъде
отиде до среднощ...
Сливналията им идеше често, като водеше със себе си по някой българин, озовал се
във Влашко. Вълчан приемаше всеки, който милееше за българското, и слушаше какво
има да каже. Войводата не спираше да се интересува за положението в Слободзея. А от
там идеха слухове, че турската войска измира от глад и болести. Цялата зима хайдутите
се надяваха русите да тръгнат към Цариград, но нищо не се случваше. Вълчан ходи с
Георги Сливналията и Стоян няколко пъти до Букурещ, за да се срещне с видни, уку-
мушлии българе. От тях искаше да разбере какво се мътеше между големите сили. На

307
Дели курт – луд вълк
308
Сертлик – инат
235
една от срещите Вълчан разговаря лично със Софроний Врачански, но той не му каза
нищо по-различно от това, което знаеше още от есента. Освен това му наговори за куп
прошения и молби, които беше пратил до всерусийския император за подобряване хала
на българските изселници. Вълчан, разбрал, че нищо добро за българите няма да излезе
от мурабето, се върна в Браила.
Пролетта настъпи и времето се затопли. Наближаваше Гергьовден и тримата хайдути
се застягаха за тръгване. Тогава дойде и лошата вест. В Букурещ е бил подписан мирен
договор между Русия и Турция. С мурабето беше свършено и руските войски не минаха
Дунава.

***

Още същия ден Вълчан, Мартин попът и Стоян байрактарят минаха реката и хванаха
към Балкана. На хайдушкото сборище се сбраха повече от двеста души. Войводата от-
бра сто и осемдесет, а другите проводи обратно по селата. Кой не ставаше за хайдутин
заради кедерлик, кой му бе нужен повече за ятак и съгледвач. Няколко дни Вълчан седя
с четата, сетне я остави за неделя на байрактаря си и сам хвана за Вакъфския манастир.
Нещо го теглеше натам. Христо войвода, сега веки отец Хрисант, ли го викаше? Той ли
имаше нужда да сподели тежката новина с него? Никой не можа да разбере...
Беше надвечер, когато Вълчан спря край дуварите на манастира. Почука на портите
и след като те се отвориха, погледите на двамата войводи се срещнаха. Спокойни,
хладни, дълбоки.
– Войводо! – продума Вълчан.
Но отецът му махна да го последва, без да отвърне.
Минаха през двора и скоро влязоха в килията му. Тогава той се обърна към грамадния
си събрат:
– Ти не разбра ли, че вече не съм войвода? Аз съм си отец Хрисант и туй то! – нахока
го той.
– За другите може да си Хрисант или както казваш там отец или друго. За мене си
войвода и такъв ще си останеш завинаги. Аз от тебе и от дядо Дельо на хайдутлук и
мурафети съм се учил, а ти искаш да те смятам за отец Хрисант? Тая няма да я бъде,
войводо...
– И все пак съм Хрисант, отец съм вече, не хайдутин, не войвода.
– Ти може да си хортуваш каквото си щеш. Аз съм дошъл при Христо войвода и туй
то!
– Ееей, голям инат си, бре! Инат на инатите. Ха думай да те видя.
– То туй, дето ще ти го река, не е много за казване, ама? Четата си оставих при Курт
кая, за да дойда.
– Ти ще говориш ли, или ще ме тормозиш? – сопна се Христо.
– Как да ти го река, като на мене ми тежи като воденичен камък в гърдите? Като ти
го река и с тебе ще е тъй! Свърши се с мурабето, войводо, подписаха мир в Букурещ
преди неделя. Русите се готвят за друга война, с Наполеона французина, та затуй загър-
биха турците. Зимъска стохилядна войска на Ахмед паша измря от глад, болести и сеч
при Слободзея във Влашко. Но вместо да тръгнат към Цариград и да се свърши с тур-
ците, пак подписаха мир...
Христо войвода седеше на миндера целият посърнал, облян в пот.
Веждите му се бяха свъсили над очите и издаваха неописуема тъга!

236
 – Що хортуваш, бре Вълчане? Как тъй мир? Значи свободата ни пак няма да я бъде?
Той стана, извади стъкленица с джинджифилка и отпи глътка. После още една и още
една.
– Задушава ли ме нещо, с нея се оправям. Отпий си и ти. Та, думаш, свърши се, а?
Мамка ѝ и орисия! А нашата войска какво? Няма ли...
– Биха се пашите барабар с русите при Русчук, разбиха трийсетхилядна войска. После
обкръжиха с русите Ахмед паша с цялата му войска още от есента. До пролетта турците
се стопиха като снега. Ама всеки си гледа неговата си. Русите се готвят за мурабе с
Францата. Нашата Земска войска ще се разтури и българите ще останат в освободените
територии. А тука пак погроми, пак робство. Ама аз това си го знаех от лани.
– Как тъй от лани, бре Вълчане?
– При руския император ходих, да му платя за мурабето.
– А той не прие ли? – зачуди се Христо.
– Не прие, войводо, не прие! Мурабе с Наполеона иде, вика, с Францата. Как да тръгна
на две страни да се бия – и с турци, и с Наполеона? Те, вика, точно това искат. Аз му
казвам, че ще дигна всите българе, войска веке имаме, ама той не и не. Гледа си неговата
императорът и туй то. Хитър е руснакът – за Проливите ще дойде някогаш. Рекох му –
на тебе ще платя в злато, на всеки убит солдат доживотна рента ще дам, ама страх го е
да не го разбият, ако мурабето се раздели на две страни. Макар и на мене да не ми се
иска да е тъй, но си е прав. Руската войска няма да може да удържи на турската от ед-
ната, и на Наполеоповата от другата страна.
Христо войвода беше съкрушен. Очите му влажнееха, ръцете трепереха върху стък-
леницата.
– Свърши се, майко България, – промълви той и сълзи се стекоха по изпитите му
скули. – Няма да я дочакам, Вълчане. Рекох, че ще я бъде свободата, ама нейсе... Ама ти
няма да спираш да ходиш при русите и да пробваш с откупването на мурабе. Ако не при
този, то при другия император, ще идеш. Ако не ти, ще проводиш чиляк, твой верен, да
иде. Щом няма да е по мое време, то дано да е по твое...
– Така и ще сторя, войводо, – отвърна Вълчан и го потупа по рамото.
– Дорде можеш, синко, бий гаджалята по нашите места. Така ги сечи и коли, че не
Цариграда, ами чак Аллахът им да ги чуе! Да знаят, че тука е имало корави българи,
хайдути, комити и пак ще ги има, дорде не се изметат от земите ни всичките гаджаля.
– Както заръчаш, тъй ще да е, войводо. Тъй ще да е, бати Христо. Майките им, семето
им ще разплача поганско...
Не след дълго Вълчан си тръгна, както беше и дошъл. Отец Хрисант дълго не се по-
каза от килията си...
Беше по икиндия, когато Вълчан се върна при Курт кая. Четата го чакаше – тиха, без-
мълвна, като че ли знаеха с кого се бе срещнал...
Войводата седна под кичестия букак, кръстоса крак връз крак и се облегна на дебелия
ствол. Хайдутите насядаха край него и зачакаха да чуят какво ще нареди Вълчан. Той
помълча, помълча, но накрая продума:
– Нося ви хабер от даскала ми по хайдутлук, Христо войвода. Заръча вехтият войвода
да ви река мъст да мъстим на отоманците. Да ги колим и бесим дето и както ги сварим.
Делото за възкресението на българското царство да продължим и вместо него. Аз дума
му дадох, че всичкото туй съм го сторвал и ще го бъде и занапреде. Сега тука всички
вазе питам. Който е с мене – да бием поганците и да сбираме имане за откуп на мурабе
от русите, да остава. Който мисли другояче, още сега да става и да си върви. Пускам

237
го – без питане да го питам, без лошо да му сторвам. Но който остане и наново клетва
се закълне, ще бъде с мене до края...
Никой от хайдутите не се надигна да си ходи. Всички седяха и гледаха към войводата.
– Попе, – извика той на Мартин – дай кръста!
После извади кривата си кама и пищова и ги тури на камъка пред него.
– Ха сега всеки да мине и да се закълне в делото, за което сме се нарочили курбан...
Хайдутите се заклеха до един, като че ли не за смърт ги канеше Вълчан, ами за моабет.
Още на другата заран четата се дигна и хвана по билото на Балкана. Този път обаче
не към морето, а обратно, на запад. Вълчан друго бе замислили и бе решен да го стори,
каквото и да му струва. Войводата се бе трогнал от разказа на по турчения българин
Жельо, който бе във Влахия и там захвърлил чалмата си. Затуй бе решил да громи и
обира турски села, както турците правеха с българските. Но това трябваше да стане там,
дето най-малко очакваха подобно нещо турците. Вълчан бе тръгнал към Охрид и по
пътя си дотам и обратно смяташе да съкипясва амуджите. Колкото по-навътре в българ-
ско се влизаше, толкова по-трудно от Цариград можеше да се прати потеря и по-трудно
се чуваше за погромите...
Две недели вървяха хайдутите, докато козарин им издаде къде са турските села. А те
бяха две, близо едно до друго. Войводата спря четата да отмаря и прати трима съглед-
вачи да разберат турски ли са селата, или на потурчени българи. На другия ден съглед-
вачите му донесоха, че селата са чисто турски. От тях редовно излизал башибозук – да
съкипясва българските села наоколо. Ристем бабаит бил главатарят на шайката, а чиф-
ликът му бил между двете села. Имал се за мухтар гаджалът и всеки му сторвал метан,
като го видел...
Вълчан слезе по икиндия край пътя и огледа селата. Сетне изчака да се смрачи и тихо,
без да пукне пушка, само със сабли и ками, почнаха да ловят и вързват мъжете. Дорде
се разсъмне, всички бяха струпани пред джамията. Само чифликът остана небарнат. До-
като се угадят спящите турци, хайдутите наскачаха през дуварите. Вместо обаче всичко
да мине мирно и тихо, от горния кат на чифлика няколко амуджи захванаха да гърмят.
Хайдутите отвърнаха и се захвана пукане, дето отне сахат време, дорде турците се ка-
турнаха от ката. Сетне набърже влязоха вътре българите и изкараха всички поганци на
мегдана. Бабаит Ристем крачеше най-отпреде, ама без кеф, сякаш усещаше що ще
става...
Вълчан застана пред всички и на чист турски заговори:
– Идем от много далече, защото чухме за поразиите на този човек – и той посочи Рис-
тем. – Ама не само той е виновен за погромите, дето сте вършели. Всички от селата,
които сте съкипясали, казват едно. Потурчвали сте, грабили сте, насилвали сте, поруга-
вали сте народа и вярата български. Ама трябва всите тука да знайте, че никой не ви е
викал по тези места, никой не ви е канил в селата и в домовете български. А вие не
стига, че живеете и се множите по нашите земи, ами и зулумлук след зулумлук вършите.
Но не ви стигат грабежи и кланета на млади и стари, на жени и деца, ами и насила вярата
ги карате да сменят. Туй вече е много и сега ще си плащате за дяволиите!
Хайдутите сбраха чалмите на всички турци и ги сложиха на земята. Отсреща им скуп-
чиха калпаци. Така че всеки турчин, минаващ помежду им, можеше да избира какво да
вземе. Няколко хайдути бяха извадили саблите си и чакаха да видят каква ще става.
Вълчан махна на Ристем да тръгва. От бабаита, дето бе безчинствал години наред, не бе
останало нищо. Оклюмал, с наведена глава, той спря между куповете чалми и калпаци
и падна на колене да моли за пощада. Отстрани излязоха напреде трима турци и след

238
като го блъснаха на земята, вземаха от купа своите си чалми. Хайдутите ги съсякоха на
мига. Подскачащите тела по мегдана окървавиха земята. Разнесоха се писъци, ревове,
жените се скупчиха около децата си. Няколко турци се опитаха да бягат на една страна,
други няколко на друга и се захвана сеч. Хайдутите сечаха и колеха наред. Част от же-
ните се втурнаха към джамията, последваха ги другите и скоро всички се запряха вътре.
След като избиха всички мъже, хайдутите изкараха жените и децата навън. Вълчан зас-
тана пред тях и изрева:
– Сваляйте всичкото злато от себе си и го слагайте тука – посочи той червено парче
плат. – После барабар с децата тръгвайте за Цариград. Там ще идете да се множите и
мърсувате. Ако до неделя ви стигна по пътя, ще има сеч!
Кадъните, уплашени до смърт, хвърляха алтъни, гривни, обици, пръстени, нанизи и
хукваха по нанадолнището, влачейки и носейки децата си...
Хайдутите се пръснаха по къщите и сбраха всичко ценно, което намериха. А то беше
много нещо. С годините турците бяха трупали от грабежите си над българските села
много пара. Десет конски товара натовариха хайдутите, подкараха конете и добитъка
към Балкана и запалиха от четирите кьошета309 селата и чифлика.
Вълчан седеше с байрактаря си Стоян и гледаше изпепелените села.
– До няколко лета, Стояне, – заговори войводата, – когато дъждовете завлачат пе-
пелта и въглените, когато ветровете разпръснат семена и тревата избуее, никой не мой
каза, че тъдява е имало турски села! С всички поганци требе така да постъпим, че вед-
нъж завинаги да се отървем от тях. Щом не става с мурабе засега, ще требе с погроми,
сеч и страх да гоним отоманците от земите ни. Колкото повече тръгнат към Цариграда
си и разправляват какво се случва в българските земи, толкова повече амуджи ще се
замислят какво ще сторват, когато са тук и дали ще стоят в земи, дето не са техни и не
ги искат... А ний ще правим точно тъй, както правят и те. На клането с клане, на погро-
мите с погроми, на грабежите с грабежи. Щом гаджалите потурчват, ние ще побългаря-
ваме, щом те посягат на вярата ни, и ние ще посегнем на тяхната. В чудо ще се види
султанът им, кога чуе и види керваните от кадъни и деца в Цариграда си. Не потери, ами
и цялата си войска да прати – все тая. Нека търсят игла в копа сено.
Скоро след това двамата настигнаха четата и потънаха в дебрите на Балкана...
За няколко дни хайдутите пръснаха добитъка по българските села наоколо. Скриха
оръжието в малка закътана пещера, както и златото, вземато от турските села. Задъниха
входа, да не личи, и оставиха нишан, за да могат нявгаш да я намерят, кога дойде време.
За неделя време стигнаха река Струма и я пресякоха на Мечи брод. Сетне хванаха
баира и до икиндия стигнаха село. Още отдалече се зачу гюрултия, топурдия. Извиваха
се тук-таме пушеци. Съгледвачите до сахат се върнаха плувнали в пот като конете си и
набързо обясниха, че турци вилнеят из дворовете. Вълчан поведе четата и бързо стиг-
наха къщята. Без да се бавят, хайдутите почнаха да гърмят и колят турците дето ги сва-
реха. Мъжете от селото, видели, че хайдутите ги спасяват, се дигнаха барабар с тях, като
вземаха турските ятагани и ножове. Боят се разгоря с пълна сила, когато хайдутите се
удариха с основната част от турския бюлюк. Изненадани от появата на комитите, тур-
ците удариха в бяг, като гледаха само как да се измъкнат живи. Вълчан е десетина от
своите гонеше поганците, като не им позволяваше да се окопитят. Сечеше войводата
без жал амуджите и след себе си оставяше само трупове и натъркаляни по земята окър-

309
Кьоше – ъгъл
239
вавени чалми. Бюлюкът се бе пръснал като пилци из плет и хайдутите ги сечаха и гър-
мяха един подир други. Мъжете от селото доубиваха всеки останал ранен или скрил се
османлия. Вълчан гонеше бюлюкбашията към края на селото, но турчинът е десетина
от своите се навряха в една плевня и се залостиха в нея. Скоро след това боят из селото
престана и четата обгради турците в плевнята. Вълчан извика на турски всички да из-
лизат, но отвътре гръмнаха две шишанета. Хайдутите не чакаха и задумтяха. Плевнята
запуши, разхвърчаха се дъски и чапаци. Лумна огън от сеновала и от вратата заизска-
чаха турците с вдигнати ръце.
– На колене, мамка ви поганска! – изрева войводата и потърси с поглед бюлюкбаши-
ята.
Той, турчинът, който преди час беснееше като бясно псе, сега бе забил глава в тревата
и не смееше да мръдне. Войводата пристъпи към него, сграбчи го за шията и го вдигна,
та чак петите, му се отлепиха от земята. После го изрита напреде и изрева:
– Към мегдана ги дайте, там хората от селото да ги накажат.
Хайдутите подкараха турците, а бюлюкбашията остана с войводата при горящата
плевня. Вълчан го изправи пред огъня и запита:
– Или ме водиш там, откъдето си дошъл с бюлюка си, или жив те опичам тука!
Турчинът клатеше глава за одобрение, без да може да проговори от уплаха. Целият
трепереше, а очите му бяха облещени от ужаса, с който можеше да се сблъска, ако бъл-
гаринът го блъснеше в жаравата...
От мегдана се чуваха възгласи, псувни и стенания. Скоро всичко утихна, турците бяха
пребити с камъни и колове от останалите живи селяни. Войводата се приближи, като
караше напреде си турчина. Четата стоеше до двама тежко ранени хайдути, които вече
беряха душа. Попът и знахарят на селото се мъчеха да ги спасят, но всичко бе напразно.
Вълчан коленичи над тях и хвана ръцете им.
Христо едвам отвори очи и погледна за последно войводата си. Лазо, макар да изпит-
ваше страшни болки в корема, успя да се усмихне и продума:
– Заради нази, войводо, този път не пускайте никой да си върви, кога бастисате селата
им. Нека мало и голямо минат под ножа. Нека ги застигне това, което те са сторили с
това и много други села.
Вълчан поклати глава одобрително.
– Ще бъде, момчета, ще бъде сторено...
Двамата издъхнаха един подир друг с усмивка на лице. Четата се залови да ги пог-
ребва край селото, дето беше голямото меше, до сами стар коларски път.
Още петима бяха по-леко ранени – кой разсечен, кой намушкан, но никой не се оп-
лака и не спря да се тутка и вайка.
Войводата влачеше бюлюкбашията от къща в къща и от двор в двор и гледаше пог-
ромите, които турците бяха извършили. Повече от половината село беше изтърбушено.
Всичката покъщнина беше обърната наопъки, обезглавени и разсечени тела на мъже се
търкаляха в прахта. Жени оплакваха кой син, кой мъж и виковете им минаваха, като че
ли стрела пронизваше душата. Вълчан спря пред старец, който бе обесен на портата си.
Зад него в самото начало на двора лежаха разсечени двама по-млади мъже, със сигур-
ност синът му и внук му. Войводата влезе вътре, като остави овързания башия до дръв-
ника. После погледна в къщата и махна яростно с ръка. Всички жени и деца бяха изк-
лани като агнета. С жените се бяха гаврили амуджите, щото бяха полуголи, с накъсани
дрехи. Вълчан се извърна и погледна турчина така, че той се попика. Хвана го за косата

240
и му завря главата вътре в къщата – да гледа зулумлуците си. После го сложи на дръв-
ника и го запита:
– Ха кажи ми сега какво трябва да сторя с тебе, заради това, дето го видя в къщата?
Турчинът, разбрал какво го чака, се просна по очи и замоли милост. Но Вълчан отново
го вдигна на пъна.
– Казвай бе, мекере с мекере! – изрева му тъй, че гаджалът чак подскочи.
– Аззз, тааааковааа, аркадашлар... – запелтечи башията – хората ми са го сторили без
да знам...
– Ха кажи ми откъде дойдохте тука и защо?
– Всеки път, кога минаваме през гяурските села, вземаме жени, добитък – кой каквото
хареса. Така не бе ставало до сега, кога влязохме, пукнаха няколко шишанета и удариха
трима правоверни, Аллах да се смили над душите им. Та затова се почна с клането. Те
са гяури, ристян миллет, не могат да дигат нож против правоверни. Само ний имаме
право на това.
– Не ми каза откъде идете, бре гаджал?
– Оттатък канарата има голямо турско село. Повечето бяхме от там, а другите – от по-
долните села, три са по реката, все турски са.
В двора влезе Стоян с байрака и погледна войводата си.
– Всички ли са изклани? – запита той и огледа труповете по двора.
Вълчан поклати глава, после избърса потта от челото си и рече:
– Нямат милост поганците, децата заклали като агънца, жените насилвали и удушили.
Гледам го тоя гаджал, дето ги е водил и командвал и не мога да измисля каква смърт да
му дам. Все ми се види малко, дори и жив да го одера.
Изведнъж пукна пушка, след нея друга, чуха се викове и скоро хайдутите докараха
трима турци, единият от които тежко ранен в гърдите.
– Скрили се бяха в една от къщите и хукнаха да бягат, кога ги видяхме. – поясни Михо
и ги натръшка на земята.
Вълчан се доближи до турчилята и ги запита на турски:
– Кой бесня в тази къща?
Те се спогледаха и посочиха башията си:
– Той и още трима от нашите бяха.
– А вий какво, не трепахте ли? – срита ги Михо Кафталията.
– Трепахме, ама башията тъй рече...
– Съблечете ги да не кървите дрехите – изкомандва войводата. – После им отсечете
главите и да се свършва.
Турците се завайкаха, а четата се сбра накуп. Останалите живи хора от селото също
се скупчиха около двора.
Михо прекара амуджите на дръвника и сам им отсече главите. После и на ранения,
макар че си отиваше.
Вълчан разсъблече бюлюкбашията. Сетне сам отряза двете му ръце от китките и на-
кара да го скопят в двора, дето беше насилвал и поругавал. Докато башията ревеше като
вол, му избоде очите с кривата кама. За да не може да го познае и посочи някога, ако
остане жив.
– Оправете раните, та да не мре! – обърна се той към попа Мартин и знахаря. – Него
жив ще го оставя, защото смъртта за мене ще да му е малко. Нека сега насилва и убива,
да го видя. Нека носи срама си, дорде е жив, поганецът.
После четата се захвана да мята турците в догарящата плевня, като преди туй вземаха

241
дрехите им. Селяните погребваха своите си и трупаха мъка и жал в душите си...
На другата заран, предрешени като турски бюлюк, хайдутите хванаха към турските
села. Но не бяха минали и корията, когато двайсетина мъже от селото, въоръжени от
убитите турци, ги настигнаха. Вълчан обърна коня си и ги посрещна.
– Да мъстите ли тръгнахте? – запита ги той, като огледа всеки поотделно. – Видяхте,
че дяволът не е толкова черен, а? И те са като всички други хора, бре, като ги гръмнеш
или разсечеш си мрат. Ама трябва някой да го стори – те сами нито ще се гръмнат, нито
ще се заколят. Хайде сега да ви видя колко мъст ще мъстите. Само ще чувате какво ви
се говори и няма урбулишката да тръгвате.
Селяните закимаха с глави и тръгнаха от подире...
Вече взема да се свечерява, когато четата стигна на високото при канарите. Оттам се
виждаше селото. То бе в ниското, откъдето почваше гората.
Съгледвачите тръгнаха надолу да разберат какво става, а четата се притаи из камъ-
ните, за да отпочине за през нощта. Селяните вършеха точно това, което видеха от хай-
дутите...
Съгледвачите се върнаха към полунощ и дълго разговаряха с войводата. После всичко
се утеши. Рано заранта, когато току-що се развиделяваше, Вълчан вдигна всички и ог-
радиха селото. Сетне барабар със селяните тръгнаха от къща на къща. Настана сеч, дето
турците не бяха и сънували. Българите не подбираха този път никой, всичко живо мина
през ножа. От време на време пропукваха шишанета, щото куршумът най застигаше
този, който бяга. За два сахата сеч не остана ни един жив поганец. Селяните бяха по-
кръвожадни и от хайдутите. Мъстяха мъжете за собствените си жени и деца и никой не
можеше да ги спре. Не помогнаха на турците ни молбите, ни вайкането...
До икиндия всичкото злато и накити беше събрано и скрито в канарите, като трима
хайдути останаха да го вардят. За селяните бе добитъкът и покъщнината.
Скоро след това запалиха селото от четирите страни и четата се спусна към другите
две села по реката. Първото село имаше часи, но те видели чалмите отдалеко и ги взе-
маха за своите си.
Хайдутите ги гръмнаха още с приближаването и удариха връз селото. От къщята про-
пукаха шишанета, но не можеха да спрат сечта. Турците се разбягаха, всеки хващаше
накъдето му се стореше най-добре за спасение. Но малцина се отърваха в гората и в
реката. Без да се бави, Вълчан поведе четата към другото село. Някой обаче ги беше
предупредил и много от него успяха да се спасят. Тука малцина паднаха под ножа. До
вечерта хайдутите сбраха всичко, което можеше да се вземе и подпалиха селата. Огньо-
вете се виеха в тъмното, пушекът се носеше надалече, а с него и миризмата на изгорели
тела и дървета.
На заранта тук-таме тлееше жар, където е била по-дебела.
Четата и селяните се пръснаха из гората между двете села и убиха още доста амуджи
и кадъни, които се бяха скрили в нея. От другите нямаше и помен.
– Който е имал да живее, се е спасил с бягство. Този, който е бил писан, вече е при
Аллаха си – извика Вълчан и поведе всички обратно към канарите.
Когато стигнаха там, войводата се изправи пред селяните. А те – накървени, разра-
нени, го гледаха със зинала уста.
– Братя мои, вземете покъщнината и добитъка с вази си. Щото е много, го пръснете
из българските села, то от тях е земано. Стояне, напълни по шепа алтъни на всеки, дето
биха поганците, и ги изпроводете със здраве. А вие, – обърна се отново към селяните
войводата – кога видите башибозук да иде – или се бийте и мрете със сабли в ръце, или

242
с най-ценното бягайте в Балкана. Щото овце като овце – като вземеш да ги колиш и те
бягат, за да се отърват. Държане се дръжте и бийте гаджалите дето и както ги сварите.
Щото те тука из нашите земи веки работа нямат...
Сетне четата с товарите злато хвана бавно към Охрид.
– Имането, дето го сбираме от поганците, братя, е за откупуване на мурабе от русите.
Да може те да ги ударят барабар с нази и ни един поганец да не остане тука – подвикна
Вълчан.
После бързо пое с четата...
Цяло лято хайдутите тормозеха турците из пътищата, громиха още едно село и обраха
керван от Охрид за Солун. Есента, още преди да земе да студее, натовариха всичкото
имане и стоки на талиги и уж като керван тръгнаха обратно. Но заранта, докато се ди-
гаха от към Охрид, се зададе бюлюк, който ги застигна до сахат. Хайдутите, облечени в
турски дрехи, не будеха съмнение и бюлюкът конници тръгнаха с тях. Вълчан говореше
с башията, като не го изтърваше от поглед. Турчинът разправяше за съкипясаните тур-
ски села и се тюхкаше. Не можеха да си обяснят гаджалите как така някой от раята ще
коли наред правоверните и ще ги гони от земите им. Как тъй ще громи и пали селата им
и ще всява страх и ужас в тези, за които това е било даденост до сега. Войводата разбра,
че бюлюкът бърза към турско село. Защото се говорело, че скоро и то ще бъде съкипя-
сано и изгорено. Говорело се още, че с него щяло да се случи нещо страшно, много по-
лошо от това, което се било случило с погромените до сега. Целия ден турци и хайдути
яздеха един до друг. Вечерта, когато керванът спря, за да нощува, турците се отделиха
и продължиха по пътя. Явно бързаха към селото, за да могат да изпреварят погрома.
Вълчан изпрати трима съгледвачи след турците, за да разберат какво има в това село, че
толкова са загрижени турците за него...
Три дни керванът вървеше, докато съгледвачите се върнат. Те донесоха, че селото е
просто един голям чифлик или по-скоро сарай на някой важен амуджа, бей или паша,
но в него имало много имане, много нещо. Войводата махна с ръка и всички продължиха
по пътя.
– Някой ден, може още идното лято, да го навестим това село, чифлик или сарай, за
да разберат турците, че за никой няма да има прошка и мира, бил той богат или беден
турчин...
Три недели керванът трополи, дорде стигне Струма. Сетне още две недели, дорде ми-
нат Пирин, Рила, малата планина и Богдан балкан. После още неделя път до главата на
Черни Осъм. Бая време отне на четата да пренесе алтъните в пещерата и да затули хо-
довете, че никой да не може да влезе. Подир туй войводата раздаде по две шепи алтъни
на всеки, за да прекара зимата, и пръсна хайдутите да се пилеят по родните си места.
Вълчан, попът Мартин и байрактарят останаха неделя горе и чакаха да се уверят, че
никой няма да се полакоми от имането и да се върне да го бара. Кога взема много да
студее по върховете, тримата хванаха към морето. Попът яздеше от подире, беше замис-
лен, кахърен. Вълчан го забеляза и поспря коня си, да се изравни с него.
– Какво, попе, да не са ти потънали гемиите? – запита го той.
Мартин помълча, помълча, пък отвърна сухо, без ищах.
– Ееех, войводо, додея ми мъки, ужасии да гледам. На, що зверства, що чудесии вър-
шат поганците. Нямат милост, нямат сърца, нямат душа. Колко села техни попиляхме,
на злото със зло отвърнахме, на клането с клане. Целите се пропихме с кърви, на леш
миришем от няколко аршина, но поганците не свършват. Злото им не престава. Мисля
си все над твойте думи, кога рече, че няма Бог, или ако го има, то той ни е обърнал гръб

243
и не вижда що става с нази. Тогава ти се налютих, но колкото повече време минава,
толкова разбирам колко прави и верни са били думите ти. Започвам и аз да си мисля, че
нашият ни Бог ни е обърнал гръб, щом позволява един народ да гние в ужасно робство
вече векове наред. Слушал съм те като разправяш, че Великите сили казвали какво и
как ще става по света. Аз, дето съм Божи служител, не мога някак да си го обясня, та
ако можеш ми го кажи. Видял си много, чул си повече. Абре войводо, те тези, дето наг-
ласят света как да бъде, не виждат ли какво става? Нали са учени, умни? Ако са глухи
да не чуват стенанията на един цял народ, то и слепи ли са, че не виждат каква мъка има
тука?
Вълчан се усмихна, намести калпака си и отвърна:
– Попе, попе, нито са глухи, нито слепи, ама всеки си гледа свойта си. Не го е еня за
другите и туй то. Всеки от големите гледа да се облажи с нещо, неговият народ да е
добре, да е по-горе от другите. За господство се бърникат едни други. Его е, поганците –
и те империя, за тях си е добре. Колят, бесят, грабят, безчестят поробените народи. Ни-
кой от големите сили не им се меси. Щото и те не искат на тях да им се месят, Русия
гледай, техните пък чорбаджии имат земи, села и селяните в тях са техни, собствени,
както твой си е сега този кон. Могат да ги бият, убиват, продават и никой не им се меси.
Затуй съм казвал, ще го река пак, ако можем с годините да сберем имане и с него да
платим мурабето си – е най-добре. Ако ли не, тежко ни горко, дори да ни освободят,
вместо турци ще бъдат други. Може да е по-добре, но може и да е по-зле. Но туй като
гледам, скоро няма да е. Империята гаджалската е още силна и леко няма да се даде.
Затуй ний да си правиме туй, що си знаем, а другото каквото стане? Аз клетва съм се
клел, че дорде съм жив и здрав, поганска кръв няма да спирам да лея. На злото със зло
ще отвръщам, на клането с клане. Щом страх сеят поганците, страх и ужас ще жънат...
Затуй попе, не си хаби ума за празни работи. Ако чакам големите да ни дадат свободата,
много време има да чака този поробен народ...
Стоян разпери ръка и направи знак на войводата да гледа към близката поляна. Двама
мъже събличаха българските си дрехи и навличаха турски. Хайдутите спряха конете и
слязоха от тях. Попът остана да ги държи за юздите, Вълчан и Стоян тихо се доближиха
до поляната. Непознатите говореха на турски. От чутото войводата разбра, че не са слу-
чайни, а съгледвачи, предрешени като българи. Тъкмо се канеха да ги ударят с камите,
когато отстрани тях се шумна. После се чу странно свистене и единият от турците падна
по очи, като изстена и запълзя. Вторият се озърна и понечи да бяга, когато същият звук
се чу и той се удари в земята. От шумата хайдутите не виждаха добре какво се случва.
Но когато младо, голобрадо българче излезе от гъстото и доближи турците, се показаха.
Щом ги видя, то рязко се обърна към тях и разпъна силно лъка си.
– Чакай, ей! – смъмри го Вълчан. – Турците си ги бий, ама нас защо, бре?
Чуло българска реч, момчето отпусна лъка, но се дръпна недоверчиво встрани.
– Що ги трепеш поганците? – продължи войводата. – Карез310 им гониш нещо, а?
– Ти, байно, какъв си? Откъде си? – запита той, като не спираше да се оглежда. – Аз
какво правя си е мойта работа. А вие вървете надето сте тръгнали.
Вълчан се засмя.
– Укумушлия момче си, бре? Ама с тези трябва да внимаваш. Може да не са само
двама и тогава ще идеш мърцина.
– Ти гледай тебе си, аз мога мене си да гледам – отвърна сухо момчето и издърпа

310
Карез – омраза, отмъщение
244
стрелите от труповете на турците.
Стоян реши да го поуплаши малко и вдигна шишането си към него.
– Ти на кого продаваш сербезлъци, бре? – извика му той и свъси вежди. – Не виждаш
ли, че сме хайдути, а от тази грамада трепери бая поганска сган.
Момчето малко се сконфузи.
– Че аз отде да ви знам? То да не пише на челата ви какви сте?
Вълчан го доближи.
– Други виждат ли се тъдява? – и посочи турците.
– Няма други, тези от неделя обикалят, предрешени като нази, ама аз ги чух на чучура,
като си говорят. Издайници са, търсят такива като вас да ги затрият.
– Като търсят нази, ти що ги затри, ами не ги остави? На, сега зян отидоха амуджите.
Момчето разбра, че войводата го занася и се усмихна.
– Две шилета ми вземаха, долу са вързани до конете им. Аз стадото на вуйко ми паса,
на него що ще му река?
– Тъй, тъй, – успокои го войводата. – На вуйко си няма да му казваш за турците, че
не се знае що ще рече. Ще му речеш, че Вълчан войвода е минал с четата си и си е вземал
две шилета.
Момчето остана с отворена уста.
– Ти ли си този, бре байно, дето поганците громи дето и както ги барне? Право хор-
туват хората – „Страшен е Вълчан войвода“.
– Страшен, пък ти не се уплаши, а? – засмя се Стоян.
– Абе, правата да си кажа, като ви видях, ми отмаляха краката, ама викам си да се
държа.
– А тъй! – приближи се попът. – То държане му е майката. Инак пред тази мечка може
да напълниш потурите.
Всички се засмяха.
– Хайде сега върви си, земи агнетата, пък ние ще хвърлим турците в дола, да не ги
найдят нивга.
– Що не ме вземеш с тебе, бре байно, а?
– Ако си тука кога закука кукувицата напролет, ще те зема. Що да не те зема? На мене
юнаци ми трябват.
Стоян взема оръжията от турците и му се сопна:
– На никой дума за туй, що е станало тука, ей! Инак мърцина ще си идеш. Момчето
махна с ръка и изчезна в гъстото.
– Койчо ми думат, войводо – извика то от дола. – И да не ме забравиш?
– Няма, няма – отвърна Вълчан и погледна попа. – Мартинееее, дорде се раждат та-
кива момци, надежда все ще има.
Попът кимна с глава и тръгна надолу...
Скоро хайдутите стигнаха реката и хванаха но нея. Изведнъж от високото писна
гайда. Този път свиреше бързо, весело. Вълчан се усмихна и махна с ръка.
– Юначе е момчето, дума не ще!
После конете се изгубиха из шумата...
Късно след пладне стигнаха до запустялата воденица и влязоха да нощуват в нея.
Вълчан се съблече и влезе във водата, дето вървеше за колелото.
– Попе, пали огъня, че рибата иде – подвикна той на Мартин и забърка из водата.
Скоро хвана една, после друга, трета, набързо станаха купчина едри пъстърви. Стоян
чупеше сухи клони и мърмореше на попа:

245
 – Да бяхме взели едното шиле от момчето. Готови, вързани.
Мартин го изгледа.
– Ти май не видя как стърчат стрелите на амуджите, а? За едно шиле не ми се ще да
ми забиват такава сопа.
Чул ги, Вълчан се запревива от смях, ама нищо не им рече.
Стоян продължи:
– Абре попе, ти от едно голобрадо момче ли се сепна? То само щеше да даде едно,
ако бяхме продумали само.
Мартин пак взема да го занася:
– Абре, младо, голобрадо, не знам, ама двама поганци промуши, без да се чуе нищо.
Грабнеш агнето и от гъстото свирне стрела. Заедно с него отиваш курбан.
– Дебела попска глава, еей, дебела. Като не щеш шиле, яж риба и плюй кокали да те
видя – ядоса му се Стоян. – Лъкове, стрели, момчетии? Хайде де...
Вълчан го поде от друга страна.
– Стояне, не се хаби, то агне си е хубаво, но и рибата не е зле. Хем лека, че много път
ни чака.
– Нали конете ни носят, бре? Да не ходим пеша? Тогава не давайте на добичетата да
пасат, щото може да им натежее и да не искат да ни носят.
Попът изкорми и изми пъстървата, после я посоли и взема да дялка пръчки.
– Стояне, какво рибешко чеверме ще ти опека, ум да ти зайде!
После разбута жарта и нареди набучените на пръчките риби. Вълчан седна и сбута
попа.
– Мартине, акълът му е все в агнето, той сигур риба няма да хапне.
– Айде, айде, пак почнахте двамата! Видяхте един по-будала от вази и...
На заранта хайдутите пак тръгнаха. Нощите вземаха бая да студеят и не беше много
за открито. След неделя време стигнаха чифлика. Стоян и Мартин останаха там за през
зимата, а Вълчан хвана за Цариград. Искаше войводата да разбере туй-онуй за хазните,
за положението в Европата. После, кога всичко му се проясни, щеше да мине Дунава и
да се прибере при сестрите си.
Цяла зима никой не го чу и видя.

***

На Гергьовден, кога четата бе вече сбрана и чеверметата се печаха, войводата дойде.

Само ден се бавиха на сборището и веднага хванаха към Охрид. Вълчан не бе забравил
богатия турски сарай и се връщаше за него.
Емина му бе съобщил, че хазната ще мине късно, чак през септември, кога комитите
се пръснат и няма да има кой да я бастисва. Войводата нямаше намерение да изпуска ни
сарая, ни хазната, затуй бързаше...
За няколко дни четата стигна до разлома, дето почваше малата планина. Вълчан взема
да става неспокоен. Нещо го тормозеше отвътре. Кога всите хайдути почиваха и спяха,
той седеше до часите и дълго се взираше в далечината. А там белееха скали доде ти
поглед стига, нищо друго не мой се види. Ама войводата мислеше и премисляше нещо,
дето не му лягаше на сърцето...
Минаха се още два деня, кога четата се сбра в пещера близо под върха. Мястото бе
гумно, недостъпно, само откъм голия рид можеше да се наближи. Затуй всите се нат-

246
ръшкаха да спят, а един от часите остана горе на високото. Не беше вземало да се раз-
виделява, когато войводата стана. Беше целият в пот и кефът му не бе добър. Без да се
бави, хвана към извора, дето беше до полянката и навря главата си във водата. Поседя,
поседя тъй малко време, после се отърси както мечка отърсва козината си и стана. Сън
бе сънувал той и сега му бе чоглаво в главата. Рядко му се случваше да сънува ужасии,
ама кога го стореше, бая мислеше над тях, щото вярваше и предугаждаше лошото нап-
реде...
После зема шишането и докато четата се разбуди, гръмна един рогач. Сетне се залови
да го дере с часито. Хайдутите, дето чуха гърмежа и станаха, се заловиха с огъня, щото
за дебела мръвка трябваше дебела жар. Кога всите се сбраха и захванаха да ръфат пече-
ното, войводата продума:
– Лош сън сънувах нощес. Мътна вода газим, бърза река върви и много от вази отв-
лича към урвата. Чини ми се, че този сарай няма да е лесен. Нещо мира не ми дава, кога
помисля за него. Кога ни огради потерята преди две лета, коня си сънувах, сега пак тъй
лежи добичето в кървища и цвили, цвили, а аз не мога да ида от бързата, мътна вода до
него. Че затуй ви хортувам и съм на два акъла. Да идем ли напреде, както сме тръгнали,
или да се вратим наназаде?
Спиро пръв отвърна:
– То ако мене ме питате, да вървим на дето сме хванали. Ако се мре, да се мре. Ний
за друго не сме тръгнали – или те нази, или ний тях, туй е то. Всеки от тука сбраните
може да гушне китката по всяко време. Калъчът почне ли се, тъй става.
Попът се намеси:
– Абе то, че е тъй, тъй си е. Ама ако си иде един или двама, пък и някой ранен да има,
все се ядва. Но ако зянлък иде повечето чета, туй вече не е и за говорене.
Вълчан се обърна към Кафталията.
– Ти що ще речеш?
Той заклати глава.
– Ами що да ви река? То и тъй да го речеш е право, и инак пак. Требе умната да
вършим всичкото, де сме го захванали. Отдалече да умуваме кое и как да стане. Чакане
му е майката. Пък като се захване с калъча, който е писан, ще си иде и Бог не мой му
помогна. За мене ти си този, дето ще рече какво да се стори.
Войводата махна с ръка.
– Стояне, вземи още двама с тебе и иди и забери момчето, дето лани с лъка затри
турците. Знаеш де е, ама му се обади отдалече, да не промуши някой...
Подир пладне се раздуха. Сбраха се тъмни облаци и скоро запръска дъждец. Подир
туй се зачерни, като че ли беше нощ. Забиха светкавици, загърмя и се изля порой. Четата
се бе свряла в пещерата и лежаха край стъкнатия огън. Напук на бурята и тътените,
които тресяха всичко наоколо, Дамян надуваше гайдата и редеше песни, дето можеха
да спрат дъха на всеки, който ги слушаше. Вълчан бе опрял широките си рамене в за-
топлената от огъня скала и гледаше тъжно навън.
Три дни и три пощи пороят не спря. Сетне бавно се проясни, вятърът спря, слънцето
огря скалите и горите навред. Всичко беше окъпано, чисто, и лъщеше на дневната свет-
лина. Водата се оцеждаше по урвите и склоновете, пълнейки придошлата буйна река.
Грохотът ѝ се чуваше надалече и заглушаваше всичко друго наоколо...
Четата се измъкна изпод скалите и излезе на поляната.
– Грабвайте брадвите и да слизаме долу край водата, требе да правиме брод.
Минчо учудено погледна войводата си.

247
 – Зорлия работа ще е, реката иде, че иде. Камъни и дърве влачи, войводо.
Вълчан махна с ръка да го последват и отсече:
– Зор не зор, тръгвайте! Няма да лежим из дупките цялото лято, я?
Сетне се спусна по камъните, после по стръмната пътека, дето по нея идеха само кози
и рогачи и слезе в дола. Хайдутите вървяха след него и гледаха полудялата, мътна вода.
Вълчан се запъти към най-тясното място, дето реката бе най-буйна, но се спираше от
двете си страни от високи канари. Той огледа боровете, мота се сахат около тях и сетне
сам захвана да сече едина.
Хайдутите се сменяха в сеченето и скоро дебелият бор се разтресе. После се наклони
към водата, изскърца и се сгромоляса в отсрещната канара. Удари короната си, превъртя
целия ствол и се намести между камъните. Попът огледа минаващата на по-малко от
аршин вода и се засмя:
– Войводооо, войводо, ти не хайдутин е трябвало да ставаш, а дюлгерин, дето мостове
прави.
Вълчан го сбута и махна към Минчо ковача.
– Сечете другото до него!
Момчетата замахаха с брадвите и скоро дървото захвана да пада. Със сила се удари
то в канарата насреща, но върхът му се прекърши и стволът цопна във водата. Мощното
течение го подхвана, завъртя го като перо и го заподхвърля от камък на камък.
Вълчан грабна брадвата и засече друг бор малко встрани, но по-горе от първия. Ко-
гато го преполови, той се спря. Отсече няколко кола от мъждрявка и ги раздаде на хай-
дутите до себе си.
– Кога захване да пада, ще бутате надолу, да може короната му да падне връз другата.
После го засече околовръст и удари силно няколко пъти в средата, накъдето трябваше
да пада. Дървото се наклони и скърцайки се повали върху другото. За кратко време се
задържа тъй, ама от тежестта леко взема да се накланя. Сетне счупи клоните и се на-
мести ствол в ствол. Войводата избърса челото си от потта и погледна попа.
– Тъй бива ли? Ха сега сечете тънкаши и ги вързвайте един в друг да може да ходим
не само с коне, ами и с каруци.
Минчо се ухили, та чак зъбите му лъснаха.
– Войводо, туй вече на мене го остави. Щото цялата гора да изсечем, тъй две дървета
не могат застана. Тънкашите са колай311 работа.
Вълчан седна до водата и загледа направата...
До вечерта хайдутите го свършиха. Тънкашите колкото човешка ръка бяха наредени
като броеница. Минчо закова колове на стволовете, тъй че да сгърчат аршин нагоре.
После вплетоха помежду им тънка мъждрявка, тъй както се плете кош за риба. Накрая
натрупаха пръст и камъни пред стволовете и зад тях, да може спокойно хора и добитък
да се качат. Не бе мръкнало, когато Вълчан пръв мина по моста от едната до другата
страна. Сетне се спря в средата и разпери ръце.
– Нека занапреде се знае като хайдушкия мост! – извика той. – Ама само от нази и
такива като нас, за да не бъде бутнат и запален от турците. По-добре скришен, но цял,
отколкото явен, но разбит...
После четата се върна при пещерата и хайдутите налягаха уморени да спят.
На заранта Стоян и двамата хайдути доведоха Койчо при четата.
Момчето, като видя страшните хайдути, наобиколили го като глутница вълци, малко

311
Колай – начин
248
се сепна от броя им, но бързо се окопити. Вълчан застана пред него и то се усмихна.
– Държиш си на думата, байно, от туй повече здраве му кажи.
Четата избухна в смях.
Войводата го поведе към високото, сетне сложи пред него камата си и пищова, попът
тури Евангелието и момчето се закле пред всички.
– Веки съм ти войвода, Койчо, и требе да чиниш туй, що ти река, без да думаш или
вършиш друго – захвана Вълчан. – Освен с лъка, трябва да отбираш и от калъч, и от
пищов, и от шишане. Ама най-много от сабята и ножа, щото те нивга не правят мура-
фети като пушките и пищовите. На тях не мой им се навлажни барутът и не спират да
секат и колят. Щом са в здрава ръка, дето ги върти с ум и чалъм, спукана им е работата
на турците. Колкото по-добре се научиш да боравиш с тях, толкова по-дълго ще жи-
вееш.
Койчо кимна с глава за одобрение.
– Спиро! – продължи войводата. – Момчето да не се отделя от тебе, и умната. Нахра-
нете го, че по пладне тръгваме...
Четата се стягаше за път. Всеки вземаше най-необходимото освен оръжията и го вър-
зваше за седлото на коня си. А ножовете, сабите, пищовите бяха втъкнати в силяхлъ-
ците, в навоите, за да могат всеки един момент да са им подръка...
Скоро войводата даде знак за тръгване и всички го последваха. Когато стигнаха край
реката, Вълчан накара всички да зачулят главите на конете, та да не се плашат, когато
се качат на моста. После полека, един подир друг всички минаха без много-много зор...
Неделя време мина само в път – през чукари и гори, дорде стигнат реката Струма.
Този път ги нямаше тежките талиги и сереми и вървенето и прекосването на водата
ставаше дваж по-бърже. Хайдутите удариха пряко по долината, като следваха все тече-
нието. Кога стигнаха малата река Струмешница, дето идеше в голямата Струма, беше
къде залез слънце...
Минаваха веки две недели, кога стигнаха около сарая. Охрид бе на два дни път с кон
и ако някой се отскубнеше от клането, можеше набързо цялата околност да се угърми
от башибозук и редовен аскер. Вълчан не даде на никой да шава. Той сам отиде с трима
съгледвачи да разбере отблизо що става. Четата остана далече в деретата да чака. Хай-
дутите внимателно доближиха сарая. Войводата заедно с тях се прикри в зеленията и
само гледаше разположението на хората в голямото, оградено отвред с високи дувари,
място. Двукатовата постройка, изградена от бял камък, се бе ширнала на половината
двор. Зад нея се редяха други по-ниски, а зад тях следваха дамове, кошари, сеновали.
Откъм зайде слънце се бяха ширнали нивя и полета, а край тях – схлупените колиби на
аргатите. В сарая щъкаше бая войска – нещо необяснимо за сарай. Единият от съглед-
вачите махна на Вълчан да тръгне след него. Той го последва, като направи знак на
другите двама да не мърдат. Изминаха стотина метра по самия скат и пред тях се откри
нещо, което от другаде не можеше да се види. Долу до самата гора се белееха дълги
каменни постройки. Около тях пасяха коне, оградени от плет. Войводата видя двама от
аскера и се обърна към съгледвача си:
– Еничари! – отсече той и пак се загледа в тях.
Кауците312 им бяха особени, както и самото облекло. Вместо остри върхове кауците

312
Каук – (остар.) островърха старовремска шапка; шаячна качулка с дълги краища

249
им горе бяха плоски с преметнати бели парчета плат. Вълчан бе виждал такива в Цариг-
рад, дето беше еничарската казарма. Но сега се чудеше какво дирят тези тук? Кой беше
този чокой313, дето в чифлика си ще има толкоз аскер и еничари? Войводата се върна на
предишното си място и отново се загледа в сарая. Трябваше дни, недели да се гледа
добре що става в него, за да се разбере истината. Никой не можеше да храни толкова
аскер за този, дето духа. След няколко сахатя хайдутите се дръпнаха навътре в гората.
Вълчан седна на паднало дърво, разчисти земята от сухите листа и зачерта нещо.
После се обърна към съгледвачите.
– Двама остават тука, Спиро с мене ще се върне да вземем храна, вода и още трима-
четирима със себе си. Ще седите тука тихо и кротко, ден и нощ, докато не разберете и
видите що става в сарая. Гнила ми се види работата с този аскер. Ако не внимаваме и
не разберем, ми се чини, че вътре може лошо да ни сполети. Бая гаджал, бая сган има
там, ей? Умната, че не знам...
Две недели съгледвачите следяха чифлика. Виждаха как аскерът излиза и се връща с
грабено. Как в сарая се карат жени и деца за продан. Но за едно от най-скритите и трудно
разбираеми неща съгледвачите разбраха без да се надяват. Спиро дремеше под сянката
на храсталака, когато Дамян го сбута и му посочи серемите, които спряха пред сарая.
Амуджите два сахатя товареха в тях сандъци, а върху им нахвърляха платове, вълна и
разни джунджурии. После трийсетина души тръгнаха с тях, въоръжени, но предрешени
като търговци. Спиро и Дамян се спогледаха:
– Хазна пренасят амуджите! – прошепна Спиро.
Дамян кимна е глава.
– А ние суматлъка време се кьорим и се търкаляме из храсталака, без да се досетим
за какво е този сарай.
Спиро го сбута.
– Бягай при войводата и му речи що става. Нека той да реши що да сторва. А ние и
другите съгледвачи оставаме тука, дорде не ни се обадите. Може и друго да изникне от
този чифлик погански.
Скоро Дамян се изправи пред Вълчан и набързо му разправи за серемите. Войводата
не се бави нито миг. Хайдутите се дигнаха и скоро настигнаха амуджите. Талигите се
движеха бавно и четата имаше време да се раздели на две. Едните със Стоян байрактаря
останаха да преградят пътя на запад, а другите с Вълчан минаха през гората и излязоха
много пред тях. Реката остана откъм зайде слънце така, че турците можеха само да бягат
в гората къде изгрева. Само че войводата реши и там да прати хайдути, които да гърмят
и секат всеки, който се отървеше от сечта на пътя. Капанът вече бе готов и четата чакаше
серемите да се покажат иззад завоя, когато проехтяха няколко залпа. Гърмеше се е ши-
шанета. Отвърнаха им почти едновременни и пръснати гърмежи. Вълчан свъси вежди и
застина в очакване някой да се появи...
Хайдутите, които бяха тръгнали по гората да покриват бягащи турци, видяха как
друга по-малка чета хайдути се мъчи да бастиса кервана, но турците, явно очаквали на-
падението им, ги отблъснаха към гората, като убиха няколко души. От амуджите също
имаше двама убити и двама ранени, но объркване в тях нямаше. Керванът тръгна бавно,
като качи ранените и убитите в едина серем. Хайдутите от другата чета, явно подлъгани
от петте закрити талиги, не смятаха, че в тях може да има толкова турци...
Скоро конете, впрегнати в колите се показаха от завоя. Вълчан бе дал заповед на

313
Чокой – богат земевладелец
250
всички свои хайдути, наредени край пътя, да гърмят не само по каруцаря, а и по самите
сереми...
Когато керванът се приближи, проехтя залп от гърмежи. Вълчан удари едина кон от
първата талига. Животното се замята и се срина, цвилейки на земята, като повлече и
другия кон. Серемът се завъртя и застана напреки на пътя. Подплашени, другите коне
спряха край гората. Втори залп отекна от пищовите на хайдутите. Сред турците настъпи
паника. Едни хванаха през гората, като гърмяха напосоки. Други удариха обратно по
пътя нагоре към сарая. Гърмеше се от талигите, ранени се мъчеха да се наврат под тях,
за да не бъдат повторно ранени. Хайдутите презаредиха шишанетата и кърджалийките
си и отново се разнесоха гърмежи. Почти всички останали в серемите бяха убити. Въл-
чан извади сабята си и хукна към талигите, като гледаше за живи турци. Скоро нагоре
по пътя и в гората се чуха гърмежи. Хайдутите довършваха турците, които успяха да се
отърват читави и бягаха кой накъдето му видят очите. Вълчан откри само един жив га-
джалин, който бе ранен в крака и ръката. Войводата го хвана за потурите и го измъкна
изпод каруцата. После, докато избушват серемите не даде да го барат, за да го пита бая
ти ми работи. Докато хайдутите сваляха сандъците, другите от четата се върнаха с двама
хванати турци и седмина от другата, незнайна за тях чета. Набързо хайдутите натова-
риха на конете златото и среброто, а серемите със стоката скриха в гората. Сетне, след
като сбраха всичкото турско оръжие и съблякоха дрехите им, нахвърляха труповете в
реката. После, както бяха дошли, така потънаха в зеленината на гъстата гора. Когато се
отдалечиха от мястото на сечта, Вълчан спря и взема да разпитва хванатите турци за
сарая. Всички разправяха, че чифликът е място, дето Фахри бей използва за казарма. От
него тръгвали да грабят български села и да сбират роби за Цариград. Тези, които ня-
мали албиним 314 за пазара, оставали да аргатуват там. Хазната, идваща от северните
части на Империята, минавала оттук, щото беят знаел как да я опазва. Много комити
изгубили главите си, като се опитвали да я задигнат.
След като разбра за броя на гаджалите в сарая от ранения амуджа, хайдутинът го съ-
сече. После хванаха с другите към мястото, дето бяха до преди сечта. Там замъкна два-
мата турци в едно дере и отсече една сопа.
– Сега ме чуйте добре! – захвана той, като гледаше през вежди амуджите. – Видяхте
какво стана е чауша, дето се опита да ни лъже? Затуй ще ви питам само веднъж. Какво
дирят еничарите в сарая на този бей?
– Ами ние всички сме еничари – захвана единият. – Целият сарай е еничарски. Там
сбираме имане за нас си. Когато сберем достатъчно, за да платим на голям аскер, заедно
ще се върнем в Цариград да ударим султана.
– Чакай, чакай! – прекъсна го Вълчан. – Какво хортуваш?
– Ами кога бе бунтът, еничарският де, тогава успяхме да се отървем от сечта бая хора.
Може да имаме два бюлюка и повече. Една нощ натоварихме еничарското злато на вол-
ски каруци и от Цариград хванахме за насам. Керванът беше от шестдесет и шест волски
серема с алтъни. Тука го пръснахме в няколко сарая да е на сигурно и ние се скрихме от
султана в тях. Всичко в сараите е за прикритие, за да не могат пратените соломачока-
дъри от султана да угадят къде сме и какво готвим.
Вълчан гледаше двамата еничари пред себе си и се чудеше какво да стори.
– Ями речете тогава защо чаушът рече, че хазни сбирате?
– Тъй рече, за да те залъже, всички сме предрешени и сторваме всичко наушким. Инак

314
Албиним – добър вид
251
главното е да караме еничарските алтъни на едно място, където ще е казармата ни за
напреде. На това място има много голямо подземие, в него ще са хора, коне, алтъни,
оръжие. Когато дойде денят, оттам ще тръгнем за Цариград, за да възкачим нов султан.
– Къде е това подземие? – запита войводата.
– И да ни насечеш на парчета, това няма дати го речем! – заговори вторият еничар,
който досега мълчеше.
Вълчан, разбрал, че той ще обърка раздумката с другия, извади кривата кама и го
закла.
– Ти ще ми кажеш ли? – обърна се той към другия еничар.
– Този – посочи той заклания – е един от бюлюкбашиите ни. В силахлъка му има та-
пия за подземието. Но дори да я вземеш, няма да можеш да сториш нищо с нея, тъй като
в другите двама башии има още две тапии. Само с трите тапии може да се найде мястото.
С едната ще е бая зор работа. Но знай и друго: не бива да ходиш да го дириш, защото
до неделя всичкото еничарско имане ще бъде пренесено там, а с него и всички еничари.
Войводата бръкна в силяхлъка на умрелия и извади тапията. Сетне бързо закла ени-
чара, защото умрелият най-мълчи.
След това Вълчан прибра тапията в силяхлъка си и застана пред седмината хайдути
от другата чета, които заравяха войводата и двамата си побратими.
– Нямали са дни завалиите – продума Вълчан и свали калпака си. – Било им е писано
тука и сега да си идат.
Хайдутите бяха ги наобиколили със свалени калпаци и безмълвно гледаха гробовете.
Попът ги оня, както му беше редно и всичко с тях на белия свят свърши.
Сетне хайдутите на убития Маню войвода разправиха как от доста време са чакали
кервана с хазната. Как войводата им, подлъган от малкото на брой сереми, е отишъл
мърцина за тоя, дето духа. После разправиха за хайдутлука си през осемте лета, за бея,
дето беше попилял с хайманите си суматлъка и села около Охрид и Битоля...
На другия ден, кога всички си мислеха, че войводата ще ги пусне да си ходят, той не
даде и дума да се спомене за това. Остави седмината с четата си като ясно им обясни,
че вяра не хваща на никому и че ще си тръгнат кога и четата хване за Балкана...

***

На заранта съгледвачите донесоха на войводата си, че един бюлюк турци напуска са-
рая. Вълчан заповяда на двама съгледвачи да ги следят отдалече и, ако се отдалечат
много, да му донесат. Къде икиндия те се върнаха, като обясниха, че турците отиват в
Охрид. Тогава Вълчан вдигна всички и набързо оградиха чифлика. Сетне войводата из-
вика при себе си Койчо и го накара с няколко горящи стрели да подпали копите сено,
дето гаджалята бяха купили за конете си...
Беше горещо, маранята играеше по прахта. Задуха мореше всичко живо. Тогава откъм
гората се изви тънък огън от горящата стрела. Тя се заби в средата на една от копите и
сеното, сухо като борина, пламна на мига. Огнените езици подеха и околните копи,
както и тревата, окосена да се суши. Докато се усетят турците, пламнаха дамовете, а
след тях и ниската част на самия сарай. Тогава турците се разбягаха да гасят, като се
щураха напред-назад с ведра от кладенеца. Притеснени, улисани в гасенето, те не разб-
раха какво става. Едва когато, без да пукне шишане или пищов, се захвана клане, аму-
джите се усетиха, че комитите са в сарая и вземат главите им наред, но бе много късно.
Самият Фахри бей бе хванат, като лежи сред ханъмите си, обгорен от огъня, който

252
опитвал да гаси. Вълчан успя да го накара да каже къде е имането, преди огънят да
обхване целия сарай. До смрачаване всички еничари бяха изклани, а целият чифлик –
опожарен. Войводата пусна хайдутите на Маню войвода, а с тях натири и българите,
дето работеха ангария на бея. Него Вълчан не можа да го съсече, защото гаджалът, опе-
чен като агне наполовина, издъхна. Явно сто и петдесетте му оки315 го бяха забавили
достатъчно и огънят го бе затрил...
Нито Вълчан, нито четата му знаеха, че бюлюкът, който бе тръгнал към Охрид, бе
предупреден от измъкнал се е коня си еничар и бързо се връщаше назад. Войводата на-
реди златото да се натовари на конете. След като прати няколко души да земат и съндъ-
ците от мястото, дето ги оставиха, поведе по обратния път, откъдето бяха дошли. Макар
и уморени до крайност, хайдутите поеха след Вълчан...
Бюлюкът, разбрал за нападението над сарая, прати двама от своите да дигнат баши-
бозук в Охрид. После, докато се движеше, други вдигнаха башибозука и от няколкото
турски села край Битоля...
До заранта цялата гора около чифлика се огърмя от аскер. Турците бяха потресени от
това, което завариха. Погроменият и изгорен до основи сарай, изкланите правоверни им
се струваха ужасни. Макар само преди две недели бюлюкбашията Халил с бюлюка си
да бе погромил две български села и бе накървил мегданите, сега гледката му се стру-
ваше страшна...
Побеснели, турците тръгнаха да търсят комитите, осмелили се да громят и колят пра-
воверни. Следотърсачите лесно хванаха дирите на повече от двеста коня. Тогава
бюлюкът, аскерът и башибозукът хукнаха след четата като обезумели за мъст. Хайду-
тите имаха преднина от петнайсет сахатя и не спираха нийде, за да отмарят. Повечето
дремеха на конете и се поклащаха в неравномерния им ход из каменистите пътеки. Въл-
чан изпрати по двама съгледвачи напред и назад, за да не бъде изненадан от засада или
ей тъй, за нищото да се натресе на някой аскер. Четата вървя целия ден през открити
скалисти места. Нямаше укрития и многото конници се виждаха отдалече...
Беше жега, подир икиндия едва се дишаше, коне и хора плуваха в пот. Войводата
яздеше най-отпреде и не спираше да се взира в далечината. Привечер хайдутите стиг-
наха малка рекичка и като един влязоха барабар е конете в нея. Набързо се намокриха
и отново хванаха пътя. Вълчан поведе четата си по самата рекичка, дето стигаше до
коленете на коня. Тъй дирите се губеха, ако някой решеше да ги продирва. Но тъкмо
бяха нагазили всички и водата се пенеше и пръскаше встрани от копитата, Спиро и Да-
нил, плувнали в пот, се пльоснаха в реката. Сетне, разхладили се от горещината, доне-
соха за голямата потеря, която върви зад тях на ден път. Хайдутите настръхнаха, а вой-
водата, свъсил вежди, ги попита:
– Колко голяма е потерята, Спиро, видяхте ли я добре?
Спиро вдигна рамене.
– Много отдалеко се видяха, Вълчане, ама по моему повече от петстотин са. Има ас-
кер, ама има и други, щото не всички са в сини форми.
– Много са, казваш? А може и дваж повече да станат, ако са пратили да дигнат баши-
бозук от турските села. Затуй требе всичките села, едно след друго, да съкипясваме и да
горим до камък, та да не остане гаджал, който да се вдига. Щом е тъй, вървене му е
цаката, и то бърже. Веднъж минем ли Струма, стигнем ли Пирин, отърваме се, ако даде

315
Ока – мярка за тегло. До 1920-те години на 20 век най-известната и използвана мярка за тежина
е турската ока (1200 грама)
253
Бог. Ако ли не, клане ще има и туй то!
Четата се отправи към Вардар. На сутринта стигнаха реката и бързо тръгнаха по те-
чението да търсят брод или мост. Минаха бая път, докато стигнат моста. Само че пред
него бяха насядали десетина турци, дето вземаха по махмудия на човек и на добитък,
дето минаваха по него. Още дремещи заранта, гаджалите не разбраха какви са конни-
ците. Чак като връхлетяха връз тях, се окопитиха, ама беше късно. Хайдутите ги гръм-
наха както си седяха и лежаха. Сетне нахвърляха телата им в реката и забраха конете.
Вълчан пръв премина моста, а след туй остави Спиро и Данил с турските отпочинали
коне да чакат и да гледат за потерята. Сетне накара всички да сберат сухи клони и съчки
и ги струпаха на средата на дървения мост. Когато камарата надхвърли човешки бой,
запалиха клечкалаците и хванаха към баирите...
Мостът гореше и пушекът се виждаше от Гевгелия. Хайдутите бяха качили баирите
и се спускаха към река Струмица, когато съгледвачите донесоха, че потерята е пред
моста. Турците само с въоръжението си, без товар по конете, бяха преполовили пред-
нината на четата до седем сахатя. Разрушеният мост обаче ги спря да ги застигнат още
преди Струма. Аскерът бързо се понесе надолу към Гевгелия, като се надяваше през
тамошния мост да изпреварят комитите и да им препречат пътя към Пирин...
Още щом съгледвачите донесоха, че аскерът се отправя по течението, Вълчан поведе
четата направо през равното и като следваше Струмица, стигна до голямата река
Струма. Войводата бе разбрал, че с товара трудно би се отскубнал от потерята и затова
петима от хайдутите, начело с попа Мартин, поведоха конете с товара през моста и хва-
наха към Пирин. Бяха се разбрали къде да се чакат, ако всичко се размине, или ако някой
остане жив. Другите, начело с Вълчан, се пръснаха по цялата теснина преди моста, така
че турците можеха да минат под тях, а реката оставаше от другата им страна. Проломът
беше скалист и доста дълъг. Мястото – добро за засада, от която човек трудно можеше
да се отърве. Вълчан не се спря и използва преднината си, като за три сахатя четата
струпа голяма камара камъни на самия ръб над завоя. Самата канара се бе отделила с
годините и лесно можеше да се откърти с барут. Войводата сам натъпка процепа, а сетне
посипа и пътечка от него на десетина аршина. Там остави едного да пали, кога му даде
нишан. Сетне събориха две дървета на излаза, дето не се видеше от тясното и след като
заредиха по няколко шишанета и пищови до всеки, зачакаха добре скрити зад скалите.
Вълчан знаеше, че потерята е голяма, и ако не бъде изненадана на някое такова място,
с тях беше свършено. Турците ги следваха от бая място и нямаше да се надяват на капан.
Само луд човек би дръзнал с двеста души да се изправи в бой с петстотин, а може и
повече поганци...
Аскерът бързаше нагоре по течението на реката, като конете вървяха един в друг по
три-четири в колоната. По острите им камъни копитата им тракаха и се кривяха и не им
позволяваха да бързат. Те бяха съкратили преднината с още три сахатя и скоро след като
хайдутите заеха местата си, се появиха първите гаджали, плувнали в пот...
Хайдутите се бяха пръснали през пет аршина по цялата дължина на теснината и ча-
каха турците да влязат в нея. Скоро аскерът, башибозукът се сгъсти заради бавното дви-
жение на конете си и всичките се сбраха на сто и петдесет аршина място. Тогава се чу
силен вой на вълк. Турците спряха и се огледаха. Изведнъж зад тях на билото на скалата
нещо пропуши. После се чу гръм и силен грохот от падащи скали и камъни. Двайсетина
аршина от колоната на турците буквално бе изметена и запратена в реката. Чуваха се
стенания, цвилеха коне, колоната се сбра накуп от уплашените животни. Течението край
реката изпълни теснината с прах и пушек. Тогава проехтяха залповете, после втори,

254
трети. Половината от турците и конете изпопадаха убити и ранени. Аскерът се пръсна,
едни хванаха нагоре, други се скриха зад скалите и труповете на конете и отвърнаха с
гърмежи. Захвана се битка, дето отиде няколко сахатя до сами свечеряване. Турците,
макар и разбити, си оставаха много и почваха да вземат превес в гърмежите. Тогава,
когато поредният залп от тях отекна, Вълчан извика и с извадена сабя политна към тях.
Хайдутите, които бяха още читави, го последваха и се захвана сеч. Четата се вряза в
средата на аскера и чалмите на турците се затъркаляха по камъните. Войводата ревеше
като ранен мечок и сечеше глави и тела на всяко махане със саблята си. Амуджите не
можаха да се окопитят и всеки хвана да се спасява надето може. Повечето се намятаха
в реката зад тях и зацапаха по течението, което ги отнасяше надолу. Скоро реката по-
синя от форми, търсещи спасение. Хайдутите изклаха като агнета всички останали на
сушата гаджали и бързо сбраха оръжието им. После, без да се бавят, натовариха ране-
ните и убити свои събратя на конете и по мръкнало хванаха през моста, а оттам – го-
рата...
Цяла нощ не спряха нийде. Чак на заранта, кога над тях се изпречи връх Сютия, вой-
водата даде знак да слизат. Там найдоха дол, поизкопаха го малко и погребаха всичките
погинали хайдути. Деветнайсет бяха убитите, сред които и Койчо. Момчето не можа да
похайдутува, щото го застигна погански куршум в сърцето. Други седмина бяха ранени,
ама стискаха зъби и вървяха с четата. Вълчан нямаше намерение да се бави и отново
поеха нагоре. До смрачаване стигнаха Батак. Там погребаха още четирима от ударените.
Вълчан беше бесен, не можеше да прежали момчетата си. Той сам влезе в селото и на-
мери храна за живите. Няколко от чобаните сами изнесоха по няколко овце до поляната,
дето бяха спрели. Три дни войводата пращаше съгледвачи назаде – да гледат за потеря,
но тя не се появи. Той беше неспокоен, поне сто и петдесет турци се отърваха в реката
и той ги чакаше да се появят...
Минаха още два дни и всичко се успокои. Тримата ранени по-леко се отърваха от
трапа и на заранта четата тръгна по урвата. За неделя минаха долината и стигнаха Бог-
дан балкан, дето ги чакаше попът и другите с товара. Мартин отдалече видя, че четата
е бая разредена и свали калимавката си. После се прекръсти и другите го последваха.
Когато ги доближи, Вълчан скочи от коня и тръсна ръце.
– В мурабе нищо не се знае, пущината. Гаджали мрат, ама и те убиват, да не са сами
из пътя нагоре. Който е писан, си отиде, и туй то, ама добре, че сме веки с чифтепищови.
Стоян го подкрепи.
– Ако не бяхме ги ударили в тясното, изберден свършени бяхме всите. Само акълът
на войводата ни спаси и този път. Много гаджал, много паплач се сбра в скалите. Добре
че все пак Бог бе с нази и скалата, дето я гръмнахме падна на точното място.
След сахат приказки всички поеха нагоре и след три дни стигнаха пещерите. Там бяха
в дома си. Разтовариха товара злато и сребро в пещерата и неделя време отмаряха и
хортуваха за туй, що беше станало. Четата бе осакатена и трябваше време всеки да заеме
новото си място в нея. Лятото минаваше и идеше време за последния зулумлук, който
четата смяташе да направи на султана. Затуй отпочинали, сити, сто и седемдесетината
хайдути можеха да тръгват. А други седмина, дето бяха ранени тук и там и повече щяха
да бавят и пречат, войводата отпрати да си ходят по родните места.
За две недели четата стигна мястото, дето Емина бе казал. Хазната трябваше до не-
деля време да мине оттам за Цариград. Докато оглеждаха мястото и преценяха какво да
сторят, до падишаха стигна мълвата за стореното със сарая. Две хиляди души аскер бе
дигнат и пратен натам от султана. Туй бе добре дошло за Вълчан, щото никой нямаше

255
да очаква обир на хазна на другия край на планината. Ятаците донасяха верни неща и
войводата знаеше какво и как да стори...
Беше към икиндия, когато съгледвачите донесоха на Вълчан, че по пътя откъм Умур-
джа идат пет серема с петима конника зад тях. Вълчан ги върна назаде да гледат дали
отподире не върви аскер и с останалите слязоха надолу до сами пътя. Войводата прес-
кочи камъни те и огледа отблизо земята за дири. Опитният хайдутин веднага видя прес-
ните следи от конски подкови, които влизаха в прохода. Трудно можеше да се каже
колко са на брой, но само наглед си бяха бая. Може над сто и трийсет конника да идеха
пред серемите. Той свъси вежди и нареди на двама от хайдутите да идат подир конни-
ците и да видят колко са и накъде вървят. Сетне пръсна четата от двете страни на пътя
да чакат серемите, а той и още петима застанаха на хвърлей място нагоре по пътя да
чакат, ако някой от конниците реши да се връща...
Близо сахат мина в чакане. Беше тихо като в гробище. Нямаше вятър, нямаше шум,
нищо. Тракането на колите се зачу отдалеч. Те вече качваха баира и хващаха към заса-
дата. Скоро се изравниха е хайдутите и шишанетата пропукаха връз тях. Трима от кон-
ниците изпопадаха, а двамата останали живи, вместо да гърмят по комитите, думкаха
право нагоре и гърмежите отекнаха в прохода из канарите. Веднага гръмнаха няколко
пищова и двамата се сурнаха от конете на каменния път.
– Товарете хазната на конете и петнадесет души да хващат гората с нея – извика Въл-
чан и се ослуша.
Откъм прохода се чуваше тропотът на копита. Скоро след това се чуха два гърмежа,
последвани от още два. Отвърнаха им няколко залпа.
– Идат! – викна войводата и зачака. – Мерете се както требе в първите – да се накуп-
чат, а сетне е пищовите в купа от коне и хора.
Чуваха се гърмежи в прохода – явно аскерът бе земал двамата съгледвачи за четата...
Петнадесет хайдути, начело с попа Мартин, поеха с петнадесетте конски товара на-
горе към билото. Другите бързо налягаха около войводата си и се прикриха зад камъни
и дървета. Аскерът окъсня. Скоро, разбрали, че гърмящите са само двама, турците се
дигнаха към четата. Хайдутите ги посрещнаха със залп, дето изпотръшка барем петде-
сетина на пътя. Другите наскачаха от конете и загърмяха кой надето свари. Втори залп
изпотрепа коне и хора, които не бяха се изпокрили. После се захвана гърмене от двете
страни. Изведнъж откъм гърба на четата се чуха коне. Скоро съгледвачите влязоха в
гората и подвикнаха към Вълчан:
– Войводо, черкези! Черкези идат откъм Умурджа.
– Зареждайте бърже! Делете се на две, че я втасахме! – изкомандва той и сам се
спусна надолу.
Последваха го трийсетина души и бързо се укриха зад дърветата...
Черкезите налетяха като оси и загърмяха по хайдутите. Те отвърнаха и няколко чер-
кеза увиснаха на конете и се строполиха на земята.
Нов залп откърти още няколко и се захвана гърмене. Вълчан разбра, че ако четата
бъде оградена, ще погине и извика на хайдутите:
– Момчета, викна ли, тръгвате подире ми. Ще минем през черкезите и хващаме на-
горе. Колете който ви се изпречи, инак сме свършени.
Настана кратка тишина. Сетне турци и черкези пукнаха наедно, сякаш някой ги бе
сговорил. Вълчан не чака да презареждат и хукна, като изрева страшно. Четата се дигна
по него и скоро първите черкези се замятаха посечени. Видели сечта, другите побягнаха
надолу, оставяйки ранените и убити на милостта на хайдутите. Пътят към билото бе

256
освободен и хайдутите хванаха на бегом по него. Вълчан видя, че аскерът иде отгоре,
загърмя по него и ги накара да налягат из камъните. Черкезите, усетили, че турците са
близо, земаха да се връщат с извадени ятагани. Хайдутите се оттегляха нагоре, като не
спираха да гърмят. Боят продължи чак до падането на мрака. Чак тогава четата успя да
се измъкне и потъна из скалите и урвите на Балкана...
Турците и черкезите бяха бесни. Те угърмяха урталъка, за да хванат дирите на коми-
тите, които пред носа им отнесоха хазната. Самите те не можаха да разберат какво се
случи, че повече от триста конника отърваха имането ей тъй – от една шайка хайдути.
Сетне, видели, че няма да могат да се доберат до тях, турци и черкези заслизаха към
прохода. Искаха гаджалята да изрежат главите на убитите комити и така малко да сто-
пят срама, като ги разнесат из селата. Но когато стигнаха долу, от убитите хайдути ня-
маше и помен. Из камънака лежаха само труповете на черкези и турци – повече от че-
тирийсет. Никой от тях не можеше да каже какво бе станало, затуй лесното беше само
едно. Турците настървено хулеха четата на Кара Шейтана, дето бе земал хазната, а стра-
хът от това, че комитите не можеха да мрат, им идеше артък. Уплашени от необясни-
мото, те слязоха в равнината и зачакаха утрото. Смятаха те по видело пак да дирят ко-
митите, защото загубата на толкова алтъни нямаше как да им бъде простена от султана.
Двамата съгледвачи, които Вълчан изпрати подир аскера, останаха скрити в скалите.
Когато четата тръгна към билото и гаджалите хванаха по нея, двамата слязоха зад тях и
изклаха всички ранени турци и черкези. После дигнаха един по един седмината убити
хайдути и ги заровиха недалече в гората. Когато се смрачи, те хванаха към върховете,
дето Вълчан им бе говорил да се срещнат, ако, не дай си, Боже, се пръснат при боя...
Четата тръгна още вечерта към морето. Вълчан смяташе, че турците няма да очакват
това, а ще бързат вечерта да пресекат пътя им към зайде слънце...
Така и стана. На зазоряване амуджите се разсипаха от търчане по шубраците и камъ-
нака, но напразно...
Четата се спря в Ярамазкая, дето беше една от главните пещери на Вълчан. Там пре-
несоха златото и останаха няколко дни да се уверят, че никой не ги следва. Едва когато
съгледвачите се върнаха и донесоха, че турци и черкези са хванали пътя за Цариград,
войводата се поуспокои. Три дни след туй, кога зема да вали и времето застудя, той
разпусна четата и всеки хвана за свойто си място. Всички бяха кахърни, унили, защото
много от другарите им не бяха между живите. Четата се бе стопила за това лято до сто
и петдесетина души. Но най-кахърен от всички бе Вълчан. Трудно прежалваше хайду-
тин той и утешението му бе само, че нито един от убитите не можа да стане за гавра и
хулене сред гаджалите. Това, че съгледвачите му бяха погребали момчетата, малко го
съживи. Инак главите им щяха да гният по прътите цяла зима...
Скоро студовете настъпиха, а с тях дойде и снегът. Бури вледеняваха всичко, а вет-
ровете свиреха в клоните на заспалите дървета...
Хайдутите седяха край топлите оджаци и чакаха пролетта...

Край на първа част.

257
 Речник на непознатите думи
А
Абаджия – шивач на дрехи
Абдал – наивник
Абер – съобщение, новина
Авджия – ловец
Ага – командваща титла
Агалар – нисък войскови чин
Агарянин – турчин, мюсюлманин
Аджамия – начинаещ
Азмак – тресавище
Айвол – човек
Аканджия – войн, нападател
Алаша – слаб, неугледен кон
Албиним – добър вид
Алтъни – златни пари
Амсалак – загубеняк
Амуджа - презрително название (често от етнически българи към етнически турци
Анадън‘му – разбра ли
Ангария – работа без пари
Апсъздан – изведнъж
Аргати – работници без заплата
Арен – хубав
Аркадаш – приятел
Армаган – подарък
Арнаут – турското название на албанците
Артък – повече
Аршин – мярка – 70 см.
Аскер – редовна войска
Аслан – лъв
Ат – хубав, буен, охранен кон
Аферим – браво
Ахмак – глупак
Ахтар – продавач, търговец
Ачкапу – отвори вратата, отвори
Ашколсун – Браво
Аянин – областен управител

Б
Бабаит – побойник
Баджа – комин
Байгън – дотегна ми
Бак – нос на кораб или лодка
Балъкчия – рибар

258
Бамбашка – необикновен
Барабар – заедно
Барем – поне
Бастисвам – разбивам, разграбвам
Батал – голям, безформен
Баш – личен, най, водач
Башибозук – сборен, турски, нередовен отряд
Бей – тюркска титла
Берберин – бръснар
Бешлик – пара
Билерин – лекар
Боаз – планински проход; дефиле, теснина
Борина – факла от сухи, тънки, борови клонки
Бостанджибаши – началник корпус
Бохча – вързоп
Бошлаф – празна приказка
Боюклия – висок, голям
Будала – глупак
Бургик – част от кораб
Бутурясвам – удрям, събарям
Бюлюк – войска от 500 турски войници
Бюлюкбашия – водач на 500 войници

В
Вересия – задължение, заем

Г
Гаваз – охранител
Гаджал – тюркска подгрупа
Гайле – грижа
Галиба – сигурно
Галоп – конско препускане
Гемия – вид голяма лодка
Гечит – проход, просека
Гиздосвам – издокарвам
Гражда – заградено място за добитък
Гумно – усойно, зло място
Гъргърджия – рибар-мрежар
Гювендия – проститутка
Гюловица – ракия от рози
Гяур – човек, не от мохамеданската вяра

Д
Далянджия – рибар на далян
Дам – обор
Дамаска – сабя от Дамаск

259
Дели курт – луд вълк
Демек – все едно
Деребей – турски самовластник
Дередже – положение
Джам – прозорец
Джамук – свинарска сопа
Джанъм – обръщение
Джелепин – закупвач на добитък за клане
Джепане – барут
Дженкенлинен – вид плат за облекло
Домус – прасе, свиня
Домусчия – свинар
Дур – стига
Дюлгер – строител
Дюня – свят

Е
Евалла – благодарност
Еничар – потурчен войник
Ербап – смел
Ефенди – богат човек, господин

З
Завалия – нещастник
Заптие – полицай
Запъпри – захвърли
Зехтин борун – маслен нос
Зобница – торба от плат, за хранене на кон
Зумлук – беля, пакост
Зурна – дървен, духов, муз. инструмент
Зян – съсипано

И
Игло – връх
Изберден – изведнъж
Избушен – обран, разбит
Истукан – изправен
Икиндия – времето след обяд до около 16:00
Ихтибар – подарък
Ишерет – знак, сигнал

К
Калъч, калъчка – къса сабя
Катил ферман – султански указ за екзекуция
Кущурдисвам – въздействам, подтиквам
Климия – част от конструкцията на каруцата
260
Коюмджия – златар
Кюмюр – въглища
Кара курт – черен вълк
Калем – сметка
Кърма – задна част на кораб, лодка
Кафадари – приятели
Кятибин – висш чиновник в Османската империя
Кахър – грижа
Копой – ловно куче
Катил – престъпник, убиец
Къшла – кошара
Кърджалия – разбойник
Курбан Байрям – мюсюлмански празник
Касаплък – клане на добитък
Курт – вълк
Калимяфка – попска шапка
Калем – сметка
Кощурдисвам – подтиквам
Келепир – печалба
Коджамемелия – голям, много дебел
Калтърми – каиши за управление на кон
Капудан – адмирал, командир на флот
Карез – омраза, отмъщение
Кемер – кожено портмоне
Кехая – главатар на овчари
Кистисан – скопен
Коджа – голям
Колай – начин
Колач – рибарска мярка
Конушмак – селянка, разговор
Коюмджия – златар
Кърагалар – командир
Кьопав – сакат
Кьор фишек – лъжлива новина
Кьорав – сляп
Кьосав – човек с рядка коса
Кьоше – ъгъл
Кюския – тежко желязо

Л
Лето – година
Ливанте – източен вятър
Лиска – ядоса се, лицето му се опна
Луидор – златна френска монета

М
261
Маане – турска музика
Мара – пещера
Мърцина – нелепа загуба
Мауна – голяма лодка
Махмудия – златна пара
Машалла – одобрение, браво
Межде – малко злато, заравяно за заблуждение
Мекерджи – обидна дума
Мекере – обидна дума към човек
Мемелия – много дебел
Мержелее – виждам смътно
Мешан – смесен
Меше – вид дъб
Минтан – облекло
Мискин – мръсник
Мурабе – война
Мухтар – кмет, старейшина
Мъждрявка – дърво (ясен)
Мютесалим – висш провинциален чиновник

Н
Налбантин – ковач
Наргиле – уред за пушене
Натаманя – наглася
Нефери – вид войници
Низами – редовната войска
Нишан – знак, мишена

О
Овърлак – объл
Одма – веднага
Ок – част от каруца
Ока – мярка за тегло

П
Пазвант – пазач
Паласка – кожена кутия за куршуми
Панта – престъпник, пройдоха
Папаз – поп
Папер – нищо не остана
Петала – подкови
Пехливан – борец
Пизюл – голям студ
Пирос – канелка
Пишкин – сръчен
Пишман – съжалявам

262
Плит – под на кораб
Поганец – лош, отвратителен човек
Подкокоросвам – подтиквам
Поразия – беля
Потеря – преследваща войска
Пранги – окови

Р
Рахат – спокойствие
Рача – искам
Ристян(Урум) миллет – обидно название
Рубета – дребни златни монети
Рул – корабно кормило

С
Сабахлям – сутрин
Саде – само
Сайбия – стопанин
Сакатлък – поразия, беля
Саколева – вид кораб
Сакън – недей
Салтамарка – връхна дреха
Самагон – картофен спирт
Санким – сигурно
Сапа място – трудно достъпно място
Сахат – час
Сбруя – кожен намот за главата на коня
Сеймен – турски военен полицай
Селям – поздрав
Сербез – дързък, смел
Серем – закрита каруца
Серсем – глупак, будала
Сертлик – инат
Сеферка – малка лодка
Силяхлък – кожен колан
Скафо – вид кораб
Скит – манастир
Соба – стая
Соломачокадър – таен полицай
Солук – глътка въздух
Съгледвач – разузнавач
Съкипясан – съсипан, разрушен
Сърма – плат
Сяпам се – стряскам се

Т
263
Табор – военно подразделение
Таки – лодки
Тапия – карта
Тасма – кожена връв
Темане – поздрав
Терекандини – вид бърз платноход
Терзия – шивач
Тескере – документ за свободно движение
Тръст – конски ход
Тупурдия – караница, разправия, бой
Туткане – бавене
Тюфекчия – барутчия

У
Укумушлия – умен, находчив, можеш човек
Умут – вяра

Х
Хабер – известие
Хава – положение
Хаджия – богат човек, посетил Йерусалим и Мека
Хазна – много пари, злато, предназначени за султана
Хаймана – безделник, пройдоха
Хаир – добро
Хаиролсун – добро пожелание
Хаирсъзин – лош, безполезен човек
Ханъма – турска жена
Хасър – черга, изтъкана от шумата на царевица
Хесап – сметка
Хортувам – говоря
Хъслия – силно мотивиран

Ф
Филджани – чашка без дръжка за пиене на кафе
Филинтра – Сливенска сабя
Фишек – ръчно приготвен патрон

Ч
Чакмак – кибрит
Чакър – сивоок
Чалма – увит плат около главата
Чалъм – умение
Чардо – стадо добитък
Часи – стража, пазач
Чауш – турски сержант
Чектирме – вид кораб
264
Челик – стомана
Черкези – нередовни конни части
Четин – наперен
Чешит – особен, особняк
Чирен – дръжка на нож
Читав – здрав
Чокой – богат земевладелец
Чукало – дървена дъска, вместо камбана
Чул – покривало за добитък
Чумбер – забрадка

Ш
Шаяк – груб вълнен плат
Шейтан – дявол
Шекер – захар
Шенлисан – свестен, съвзел се
Шишане – пушка

Ю
Юстюн – оправен

Я
Ябанджия – новак
Яваш – полека
Ямурлук – вълнено наметало
Япарлия – юнак
Ятаган – турски, крив меч
Ятак – помагач

265
 Васил Гинев
ВЪЛЧАН ВОЙВОДА –
ЗЛАТНИЯТ БОГ НА БЪЛГАРИЯ

Първа част
Българска, първо издание

© Васил Гинев – автор, 2014

телефон за връзка: 0887 68 19 49
© Мирослав Йотов – художник
© „Афект Медия“ – дизайн

Печатни коли: 21,5;

Формат: 70x100/16
© Издателство: „Колор Принт“ Варна
Печат: „Колор Принт – ПАК“ Варна
e-mail: Color_Print@abv.bg

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-954-760-338-7