Бъртранд Ръсел

ПОКОРЯВАНЕ
НА ЩАСТИЕТО
Английска
Първо издание

Превод от английски
Анелия Янева

THE CONQUEST OF HAPPINESS

Copyright © 1930–1957 by Bertrand Russell
All rights reserved.
Authorised translation from the English language edition published by Routledge,
a member of the Taylor & Francis Group, copyright of The Bertrand Russell
Peace Foundation.

© Анелия Янева, превод от английски

© Дамян Дамянов, художник на корицата
© Cиела Норма АД, София, 2021

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3607-0
 Съдържание

Предговор към изданието на „Раутлидж класикс“ ...................... 4

Предговор .......................................................................................... 7

ЧАСТ І.
ПРИЧИНИ ЗА НЕЩАСТИЕ
1. Какво прави хората нещастни?.................................................... 8
2. Байронично нещастие ................................................................ 14
3. Конкуренция ............................................................................... 23
4. Скука и възбуда .......................................................................... 28
5. Умора ........................................................................................... 33
6. Завист........................................................................................... 39
7. Чувство за грях ........................................................................... 45
8. Мания за преследване ................................................................ 52
9. Страх от общественото мнение ................................................. 58

ЧАСТ ІІ.
ПРИЧИНИ ЗА ЩАСТИЕ
10. Щастието все още ли е възможно?.......................................... 64
11. Охота за живот .......................................................................... 71
12. Привързаност ............................................................................ 79
13. Семейството .............................................................................. 84
14. Работа ........................................................................................ 94
15. Общи интереси ......................................................................... 99
16. Усилие и примирение ............................................................. 104
17. Щастливият човек .................................................................. 109

3
 Предговор към изданието
на „Раутлидж класикс“
В ранния етап на дългогодишната си кариера, всъщност докато не преполовява чети-
ресетте, Бъртранд Ръсел е убеден, че философията е строго формална наука – на прак-
тика клон от логиката, – която няма нищо общо с въпроси от повседневния живот. Той
продължава да отстоява това свое схващане и докато живее и преподава в Пекин в на-
чалото на 20-те години на ХХ век, което ще рече, че пропуска възможността да даде
рамо на младите китайски интелектуалци, а те се обръщат към него за напътствия по
социални и политически теми, от които имат особена нужда през този бурен период в
историята на своята страна. По това време американският философ прагматик Джон
Дюи също е в Китай и не се колебае да отговаря на подобен род въпроси, ето защо в
Китай и до днес го помнят с един вид благоговение, докато Ръсел не оставя почти ни-
каква следа извън пределите на Пекинския университет.
Този строго формален подход на Ръсел към философията обаче не трае още дълго
след това. Репутацията му на философ насърчава хората да търсят неговото мнение по
всевъзможни въпроси, а когато той решава да пише и други, освен строго научните си
статии и книги, за да припечели, среща читателска аудитория, жадна да узнае какво има
да каже един философ по наболели житейски и морални теми, изникващи пред всяко
едно поколение и занимаващи ума на склонните към размисъл членове на обществото.
Тези хора, разбира се, са могли да разгърнат писанията на великите мислители от мина-
лото, сред които и философите на класическата античност, за да им помогнат сами да
открият отговорите; някои наистина го правят. Но неизменният интерес винаги е насо-
чен към това какво мислят философите на днешния ден, защото те самите споделят съ-
щия опит и проблеми като останалите, което придава допълнителна стойност на тяхната
гледна точка. Ръсел се оказва способен да отговори тъкмо на тази потребност, когато
решава да насочи вниманието си към нея.
Всъщност семената на тази промяна в отношението на Ръсел към „популярната фи-
лософия“ биват посети по време на Първата световна война. През този ужасяващ период
той води кампания като антивоенен активист, в резултат на което на два пъти влиза в
конфликт със закона и прекарва няколко месеца в затвора. Той пише много и изнася
лекции във връзка с антивоенната кампания, но по онова време не възприема тази си
работа като аспект на своите занимания като философ. Идеята един мислител да е пряко
ангажиран с наболелите въпроси на деня, прилагайки на дело принципите и ресурсите
на мисълта от велики морални и политически дебати в историята и философията, по
някаква странна причина се вижда чужда за британските философи от последните десе-
тилетия на ХІХ и първите шест десетилетия на ХХ век, когато академичните препода-
ватели по философия изрично изключват какъвто и да било интерес или отговорност по
актуални въпроси. Най-изненадващото е, че тъкмо (мирският) кръстник на Ръсел, Джон
Стюарт Мил, е всичко друго, но не и неангажиран философ; той е по-скоро ярък пример
за учен – редом с баща си Джон Мил и ментора на своя баща Джереми Бентъм, – опит-
ващ да допринесе с нещо за превръщането на света в едно по-добро място.
Някъде към средата и края на 20-те години на ХХ век Ръсел прави връзка между свър-
шената от него работа по време на кампанията срещу Първата световна война и несек-
ващите покани да откликне на потребностите на съвременното общество. Освен това
според него, както и според много други интелектуалци от онова време (сред които Карл
4
Попър и Лудвиг Витгенщайн, които също избират да станат преподаватели), образова-
нието е ключът към предотвратяване на войните и най-същественият принос към бъде-
щето, ето защо той решава да отвори училище. Всички тези фактори довеждат до при-
съединяването му към великата плеяда философи, които освен учени са преподаватели
и наставници и това полага началото на неговия дългогодишен труд като автор, препо-
давател и водещ кампании по широк спектър от социални и политически въпроси – от
образование и морал до заплахата от ядрена война.
За да се види до каква степен Ръсел се посвещава на превъплъщението си в публичен
философ, е достатъчно да се изреди само малка извадка от огромния списък с негови
трудове: „Относно възпитанието, особено в ранното детство“ (1926), публикуван в Аме-
рика през същата година със заглавие „Образование и добър живот“, по-късно съкра-
тено на „Възпитание на характера“. През 1927-а той публикува „Защо не съм христия-
нин“, през 1929-а – „Брак и морал“, а през 1930-а – „Покоряване на щастието“. През
всичкото това време пише статии по тези и свързани с тях теми, сред които и редовната
колонка от шестстотин думи за вестниците на медийния конгломерат „Хърст“ в Аме-
рика, където споделя със своите читатели елегантно структурирани отрязъци от наблю-
дения и мъдрост, сред които има същински малки бисери. Както „Защо не съм христи-
янин“, така и „Брак и морал“ се оказват постоянни обекти на спорове. Вторият от тези
трудове е причина Ръсел да се прости с назначението си в Сити Колидж, Ню Йорк, през
1940 г. заради обвинение в неморалност, а десет години по-късно му носи Нобелова
награда за литература.
Най-характерното за възгледите на Ръсел в тези не-формални, социални и морални
сфери е техният непоколебим здрав разум, достъпност и непредубеденост. Само си
представете контраста между, да речем, някой френски учен, който с цигара „Голоаз“ в
уста пише до късна доба трудове върху живота, секса и идеите на мъгляв и неразбираем
език, а след това го сравнете с ясната мисъл, непредубеденост и добра воля в написаното
от Ръсел по същите теми. Според мнозина от интелектуалното братство достъпният език
и непредубедеността се презират като твърде семпли, даже опростени; аргументът е, че
те неизбежно игнорират всички нюанси, всяка фина изтънченост, всяка дълбочина. Това
обаче е скалъпено възражение. Някои от най-проникновените истини стават прости, ко-
гато са представени бистро, и само един светъл ум би бил способен да ги схване в ис-
тинската им дълбочина, за да ги осветли и направи достъпни за всички, не само за при-
вилегированите. От години съществува подозрение, че ръкомахащите с „Голоаз“ в ръка
интелектуалци умишлено се изразяват мъгляво и неясно, за да изключат hoi polloi,
плебса, и така да съхранят мистичния си ореол на мислители; уви, твърде често това е
вярно, както всеки сам може да се убеди, стига да си направи труда да преведе прозре-
нията на учените глави на разбираем език, установявайки по този начин какво всъщност
имат да ни кажат. И тогава става ясно, че те невинаги ни предлагат прямия здрав разум,
царуващ в бляскавата, остроумна и отличаваща се с достъпен език проза на Ръсел.
Тъй като в „Покоряване на щастието“ Ръсел говори толкова красноречиво, едва ли е
необходимо да се превежда какво всъщност казва. Достатъчно е да прегледате заглави-
ята на главите, за да добиете обща представа за книгата. В тях се съдържа фундамен-
талното послание на Ръсел – той, естествено, не претендира за неговата оригиналност,
затова пък то е подкрепено от човешкия опит, – че щастието се постига, като превъз-
могнеш себе си и се отвориш за работа и взаимоотношения с другите, и се губи, когато
се затвориш в себе си, обзет от тревоги и страхове. Вгледайте се в основанията, приме-

5
рите и прозренията, които той споделя при разглеждането на тези семпли, явно оче-
видни, но дълбоко верни истини, и не забравяйте, че Ръсел е стигнал до тях посредством
собствения си горчив опит. Неговият бивш ученик Лудвиг Витгенщайн казва, че истин-
ската задача на философията е да си припомним онова, което вече знаем като вярно;
тъкмо това прави Ръсел в тази книга.
Не мога да не спомена с дълбоко уважение как този непретенциозен и говорещ на
достъпен език наръчник за щастие повлия на моя собствен живот. Прочетох книгата
още като тийнейджър и от тогава, та до ден днешен понякога я прелиствам къде да се
насладя на прозата на Ръсел заради нея самата, къде заради удоволствието да ми се на-
помни, че простите истини могат да бъдат добре и запомнящо се формулирани. Една от
тези истини заседна в съзнанието ми и неизменно ми помагаше, щом се нуждаех от по-
мощ – съветът изпадна ли в трудно положение, да се запитам мога ли да направя нещо,
за да се справя с този проблем. Ако отговорът е „да“, тогава действайте; ако е „не“,
отложете решаването на въпроса докогато може. Будуването до два през нощта, защото
ви човърка мисълта за превишен кредит, е добър пример, доказващ колко полезен е този
съвет: защото – mirabile dictu – прилагането му работи и има чудесния спомагателен
ефект от поставянето на проблемите в правилната им перспектива.
Винаги ще се намерят циници, които да кажат, че не е нужно някакъв призрак от гроба
да ни проповядва за щастието като плод на активна, насочена навън от нас ангажираност
с живота и света. Но тъй като това е самата истина, способна да промени живота на този,
който я приеме и приложи, според мен си струва да ѝ обърнем внимание – особено в
елегантната, остроумна и възпитателна формулировка на Ръсел, която я бетонира още
повече и по този начин ни помага да я запомним при целия този натиск да постъпваме
другояче.
Антъни Клифърд Грейлинг

6
 Предговор
Тази книга не е предназначена за учените или за тези, които гледат на практическите
проблеми просто като на тема за светски разговор. В следващите страници няма да от-
криете отвлечена философия или дълбока ерудиция. Целта ми беше да обединя някои
разсъждения, вдъхновени, надявам се, от здрав разум. Единственото, което мога да га-
рантирам на читателя, е, че заключенията, предлагани тук, са потвърдени от моя личен
опит и собствените ми наблюдения и когато съм постъпвал в съгласие с тях, те винаги
са ме правели по-щастлив. Ето защо смея да се надявам, че поне някои сред множест-
вото мъже и жени, които страдат от нещастие, без да са способни да извличат наслада
от това, ще разпознаят диагнозата на своето положение и ще се възползват от предло-
жения начин за спасение. Всичко се свежда до вярата, че много нещастни хора могат да
станат щастливи посредством умело насочени усилия, благодарение на които написах
тази книга.

Мисля, че мога да се променя и да заживея с животните,

те са толкова кротки и самодостатъчни,
стоя и ги гледам дълго, дълго.
Те не се потят и не хленчат за състоянието си,
не будуват в тъмното и не оплакват греховете си,
не ме поболяват с разговори за дълга си към Бог,
нито едно не е недоволно,
нито едно не е влудено от манията да притежава вещи,
нито едно не коленичи пред друго,
нито пред неговия вид, живял преди хиляди години,
никое не е почитано или нещастно по целия свят.

Уолт Уитман

7
 ЧАСТ І.
ПРИЧИНИ ЗА НЕЩАСТИЕ

1.
Какво прави хората нещастни?
Животните са щастливи, стига да са здрави и да имат достатъчно храна. Човек би
рекъл, че и с хората трябва да е така, но в съвременния свят те са нещастни или поне в
болшинството случаи. Ако и вие самите сте нещастни, сигурно ще сте готови да приз-
наете, че не правите изключение. Ако ли пък сте щастливи, запитайте се колко от ва-
шите приятели се чувстват по същия начин. И докато се оглеждате около себе си, нау-
чете се да четете по лицата на хората; бъдете възприемчиви за настроенията на онези,
които срещате ежедневно.

Отпечатък върху всяко срещнато лице

знаци на слабост, белези на неволя

казва Уилям Блейк. Ще установите, че макар и под различна форма, нещастието се

среща навсякъде. Нека допуснем, че сте в Ню Йорк, най-типичния пример за модерност
сред големите градове.
Застанете на някоя оживена улица в работно време или на главната пътна артерия
през уикенда или пък се отбийте в някоя зала за танци вечер; освободете съзнанието си
от собственото си его и се оставете индивидуалностите на всеки от непознатите наоколо
да ви завладеят една подир друга. Ще установите, че всяка от тези тълпи има своя грижа.
В навалицата от служители през работно време ще усетите безпокойство, свръхконцен-
трация, диспепсия1, отсъствие на интерес към каквото и да било освен към надпрева-
рата, неспособност да се забавляват, игнориране на себеподобните. През уикенда на
централното шосе ще видите мъже и жени, за които прехраната не е грижа, някои дори
много богати, всичките заети с преследване на чистото удоволствие. Това преследване
се провежда от всички в едно и също темпо, диктувано от най-бавната кола в процеси-
ята; заради колите е невъзможно да се види пътят, нито пък нещо от пейзажа, защото
всяко извръщане на погледа води до инцидент; всички пътници във всеки един от авто-
мобилите са обсебени от желанието да изпреварят останалите коли, което така или
иначе не могат да направят заради натоварения трафик; ако съзнанието им за миг се
отклони от мисълта за тази главна грижа, както понякога се случва с тези, които в мо-
мента не шофират, обзема ги неописуема скука и бележи чертите им с тривиално недо-
волство. Много рядко ще видите кола с цветнокожи, които се забавляват от сърце и
душа, но това предизвиква възмущение у околните поради безотговорното им поведе-
ние и в крайна сметка те попадат в ръцете на полицията заради злополука: удоволстви-
ето в почивно време е незаконно.

1
Лошо храносмилане, разстроен стомах. – Б. пр.
8
 Или пък наблюдавайте хората на някоя танцова забава. Всеки от тях идва воден от
решимостта да бъде щастлив, една такава мрачна самоотверженост, с каквато човек се
зарича да не прави сцени в зъболекарския кабинет. Смята се, че пиенето и случайните
сексуални връзки са портите към радостта, така че хората бързо се напиват, опитвайки
да не обръщат внимание на това до каква степен ги отвращава партньорът насреща.
След достатъчно количество алкохол мъжете започват да ронят сълзи, да се жалват
колко са недостойни те в морално отношение за всеотдайността на своите майки. Един-
ственото, което алкохолът прави за тях, е да освободи чувството за грях, което здравият
разум потиска в по-трезви моменти.
Причините за тези различни видове нещастие се коренят отчасти в социалната сис-
тема, отчасти в индивидуалната психология – която, разбира се, сама по себе си е про-
дукт на социалната система. И преди съм писал какви промени са необходими в соци-
алната система за насърчаване на щастието. В тази книга нямам намерение да се прос-
тирам върху прекратяването на войните, премахването на икономическата експлоата-
ция или на възпитаването в жестокост и страх. Изнамирането на система за избягване
на войните е от жизнена важност за нашата цивилизация; но подобна система няма
шанс, докато хората са до такава степен нещастни, че взаимното изтребление им се
вижда по-малко страшно, отколкото да продължат да понасят своето съществуване. За
да се премахне бедността, е логично придобивките от машинното производство да се
разпределят в еднаква степен на тези, които имат най-голяма нужда от тях; но каква ще
е ползата всички да станат богати, щом като и самите богати са нещастни? Възпитани-
ето в жестокост и страх е лошо, но какъв друг вид възпитание може да се очаква от хора,
самите те подвластни на тези страсти. Всички тези съображения ни водят до проблемите
на индивида: какво биха могли да сторят мъж или жена, тук и сега, в нашето ностал-
гично общество, за да постигнат щастие за себе си? При обсъждането на този проблем
ще сведа вниманието си до тези, които не са обект на крайни материални несгоди, во-
дещи до страдание и нещастие. Ще приема, че е налице достатъчен доход за осигуря-
ване на прехрана, подслон и задоволително здраве, които правят обичайните телесни
дейности възможни. Няма да вземам под внимание големи житейски катастрофи като
това да загубиш всичките си деца или пък да си изложен на публичен позор. Има много
какво да се каже по тези теми, те са важни, но спадат към друг порядък в сравнение с
онова, върху което бих искал да разсъждавам в тази книга. Моето намерение е да пред-
ложа лек за обикновеното, повседневно нещастие, от което страдат повечето хора в ци-
вилизованите страни и което е още по-непоносимо, защото при отсъствието на оче-
видни външни причини за него изглежда неизбежно. Убеден съм, че такъв тип нещастие
до голяма степен се дължи на погрешни възгледи за света, погрешна етика, погрешни
житейски навици, което води до убиване на естествената охота за възможни и изпъл-
ними неща, от които в крайна сметка зависи цялото щастие, било то на хора или на
животни. Това са въпроси, които са по силата на отделния индивид и аз възнамерявам
да предложа промени, чрез които неговото щастие може да стане постижимо, вземайки
предвид и известна доза късмет.
Може би най-доброто въведение към философията, която бих искал да защитя тук, са
няколко автобиографични факта. Не съм се родил щастлив. В детството ми моят любим
химн беше: „Отегчен от земното и смазан от греха си“. Като петгодишен си правех
сметка, че ако трябва да доживея до седемдесет, значи до тоя момент съм изтърпял едва
една четиринайсета част от целия си живот и мисълта за тази ширнала се пред мен скука
беше почти непоносима. През юношеството си мразех живота и непрекъснато бях на

9
ръба на самоубийство, от което обаче ме предпази желанието да науча колкото се може
повече за математиката. Сега е точно обратното – наслаждавам се на живота; даже бих
могъл да кажа, че с всяка изминала година все повече му се радвам. Това отчасти се
дължи на факта, че открих кои са нещата, които най-много желая, и постепенно се сдо-
бих с много от тях. Отчасти се дължи и на това, че успешно отхвърлих определени
обекти на желанието – например придобиването на неоспорими познания за едно или
друго, – което е по същество непостижимо. Но в най-голяма степен се дължи на факта,
че сведох до минимум обсебващите мисли за собствената ми личност. Подобно на всеки
един, получил пуританско образование, аз имах навика да размишлявам върху своите
грехове, безразсъдства и недостатъци. В собствените си очи – без съмнение напълно
справедливо – бях мизерен пример. С течение на времето обаче се научих да бъда неут-
рален спрямо себе си и своите недостатъци; започнах все повече да съсредоточавам вни-
манието си върху външни обекти: състоянието на света, различни клонове на познани-
ето, хора, към които изпитвах привързаност. Несъмнено всеки един от тези насочени
навън от личността интереси сам по себе си съдържа потенциал за болка: светът може
да бъде погълнат от война; определен вид познание може да е трудно за постигане; при-
ятелите могат да умрат. Но болки от такъв порядък не нанасят съществени щети върху
базовото качество на живот, така както го рушат онези, произхождащи от отвращението
към самия себе си. И всеки външен интерес вдъхновява някакъв вид активност, която,
докато интересът е още жив, напълно предпазва от ennui2. Обсебеността от самия себе
си, от друга страна, не води до никаква активност от прогресивен характер. Тя може да
доведе до водене на дневник, подлагане на психоанализа или замонашване. Но монахът
няма да бъде щастлив, докато рутината в манастира не го накара да забрави своята соб-
ствена душа. Щастието, което той приписва на религията, би могъл да получи и като
стане уличен метач, при условие че е принуден да бъде такъв. Наложената отвън дис-
циплина е единственият път към щастието за онези нещастници, чиято самообсебеност
е толкова дълбока, за да не може да бъде излекувана по друг начин.
Обсебеността от самия себе си бива различни видове. Може да вземем грешника, нар-
цисиста и мегаломана като три много често срещани типа.
Говорейки за „грешника“, нямам предвид човек, който върши грях: всички сме греш-
ници или пък никой не е грешник – това зависи от нашата дефиниция за света; тук става
дума за човек, погълнат от съзнанието за грях. Такъв човек непрекъснато търпи собст-
веното си неодобрение, което, ако е религиозен, тълкува като Божие неодобрение. Той
си е изградил определена представа какъв би трябвало да бъде според самия него и тази
представа е в непрекъснат конфликт с познанието му за себе си такъв, какъвто е в дейс-
твителност. Ако в съзнателното си мислене той отдавна е отхвърлил максимите, усво-
ени още в майчиния скут, чувството за грях може да е дълбоко погребано в неговото
несъзнателно и да се проявява само когато е пиян или когато спи. И въпреки това да е
достатъчно, за да го лиши от вкус към всички радости и наслади. Дълбоко в себе си той
продължава да приема всички възбрани, които са му били втълпени още в ранна детска
възраст. Богохулстването е нечестивост; пиенето е нечестивост; обикновените бизнес
хитрини са нечестивост; и над всичко това – сексът е нечестивост. Такъв човек, разбира
се, не се въздържа от каквито и да е удоволствия, но за него насладата от тях е отровена
от усещането, че те го позорят. Единствената наслада, която той желае от цялата си
душа, е да бъде одобрително приласкан от майка си, което може да му е останало като

2
Скука, отегчение (фр.). – Б. пр.
10
преживяване от детството. Но тъй като тази наслада е вече недостъпна за него, той жи-
вее с усещането, че повече нищо не е от значение: щом като трябва да съгреши, тогава
нека съгрешаването да е до дъно. Влюби ли се, той търси майчинска нежност, но не
може да я допусне, защото, пазейки образа на майката в себе си, не е способен да из-
питва уважение към жена, с която има сексуални отношения. Тогава в своето разочаро-
вание той става жесток, после се разкайва за своята жестокост и влиза отново в мрачния
порочен кръг от въображаем грях и реално разкаяние. Такава е психологията на мнозина
на пръв поглед закоравели безпътници. Онова, което ги отклонява от правия път, е тях-
ното посвещаване на непостижим обект (майка или заместител на майката) заедно с на-
садения още в ранните детски години абсурден етичен кодекс. Освобождаването от ти-
ранията на подобни вярвания и привързаности е първата крачка към щастието на тези
жертви на майчината „добродетел“.
Нарцисизмът в известен смисъл е обратното на обичайното чувство за грях; той се
заключава в склонността на човек да се възхищава от себе си и да очаква другите да му
се възхищават. В определени граници това, разбира се, е нормално и не бива да бъде
осъждано; единствено в своя ексцес то се превръща в опасно зло. У много жени, особено
когато са богати и издигнати в обществото, способността да обичат е напълно пресу-
шена и е подменена от мощната потребност всички мъже да ги обичат. Когато такава
жена се убеди, че даден мъж я обича, тя повече няма никаква потребност от него. Съ-
щото се наблюдава, макар и по-рядко, и при мъжете; класически пример за това е глав-
ният герой в „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло. Когато суетата е достигнала по-
добен мащаб, невъзможно е да съществува искрен интерес към друга личност, следова-
телно не може да се постигне и истинско удовлетворение от любовта. Останалите инте-
реси се провалят още по-пагубно. Воден от преклонение към великите художници нап-
ример, нарцисистът може да започне да следва изкуство; но тъй като живописта за него
е просто средство за постигане на целта, самата техника никога няма го заинтригува,
както и няма да може да оцени който и да е обект, освен по отношение на самия себе си.
Крайният резултат е провал и разочарование, както и присмех, вместо очакваните хва-
лебствия. Същото се отнася и за тия романисти, чиито романи винаги се самоидеализи-
рат подобно на героините си. Всеки сериозен успех в дадена област зависи от степента
на искрен интерес към материята, с която е свързана конкретната работа. Трагедията на
не един и двама успешни политици е в постепенното изместване на интереса към общ-
ността и мерките, за които даденият политик се застъпва, от нарцисизма. Човек, който
се интересува единствено от себе си, не буди възхищение, а и не би трябвало. Следова-
телно човек, чиято единствена мисъл за света е дали светът ще му се възхищава, едва
ли би постигнал своята цел. Но дори това да стане, той пак няма да е напълно щастлив,
тъй като човешкият инстинкт никога не е напълно егоцентричен, ето защо нарцисистът
ограничава себе си също толкова неестествено и също по свое искрено убеждение, както
и грешникът. Примитивният човек може да се гордее, че е добър ловец, но той се радва
и на самото преследване на плячката. Тщеславието, когато премине определени гра-
ници, убива удоволствието от всяка дейност в негово име и по този начин неизбежно
води до безразличие и отегчение. Негов източник често е неувереността, а лекът се крие
в нарастване на самоуважението. Това обаче се постига единствено чрез успешна дей-
ност, вдъхновена от обективни интереси.
Мегаломанът се различава от нарцисиста по това, че иска да бъде могъщ, а не обая-
телен, и се стреми да вдъхва страх, а не обич. Към този тип спадат много лунатици и

11
повечето от великите мъже в историята. Стремежът към власт, също както и тщеслави-
ето, е силен фактор в нормалната човешка натура и като такъв би трябвало да се възп-
риема; той става нежелателен, когато е прекомерен и липсва достатъчно усещане за ре-
алност. В такива случаи човек става нещастен или смешен, а понякога и двете. Лунати-
кът, който си мисли, че е коронована глава, в някакъв смисъл може да бъде щастлив, но
на неговото щастие не би завидял нито един здравомислещ човек. Александър Велики
е от същия психологически тип като лунатика с тази разлика, че е притежавал таланта
да постигне мечтата на лунатика. Той обаче не е могъл да постигне собствената си
мечта, която се е разраствала с всяко негово завоевание. Когато става ясно, че той е най-
великият завоевател в историята, Александър решава, че е бог. Дали е бил щастлив чо-
век? Неговото пиянство, яростните му пристъпи на гняв, безразличието му към жените
и претенциите за божественост предполагат, че отговорът е „не“. Няма как да се пос-
тигне пълно удовлетворение, ако само един елемент от човешката природа се развива
за сметка на другите, нито пък ако на целия свят се гледа като на суров материал за
постигане величието на собственото его. Обикновено мегаломанът, независимо дали е
душевно болен или вменяем, е продукт на някакво прекомерно унижение. Като ученик
Наполеон страда от чувство за непълноценност спрямо съучениците си, които са деца
на богати аристократи, докато той е бедно момче на стипендия. Когато по-късно позво-
лява на émigrés да се завърнат във Франция, изпитва удовлетворение да види как него-
вите бивши съученици му се кланят. Какво блаженство! Това обаче е последвано от
желанието да получи същото удовлетворение и от царя и това желание го отвежда на
остров Света Елена. Тъй като нито един човек не е всемогъщ, живот, доминиран един-
ствено от любов към властта, няма как рано или късно да не срещне непреодолими пре-
пятствия. Съзнаването на този факт може да бъде възпрепятствано само от някаква
форма на лудост, макар че ако човекът е достатъчно могъщ, може да хвърли в затвора
или да екзекутира ония, които му обърнат внимание на това. По този начин репресиите
в политическия и психоаналитичния смисъл вървят ръка за ръка. А където се прилага
психологическа репресия под каквато и да е явна форма, там няма истинско щастие.
Властта, ако се придържа в определени граници, може да допринесе много за щастието,
но като единствена цел в живота води до бедствие – вътрешно, ако не и външно.
Ясно е, че психологическите причини за нещастието са много и разнообразни. Но
всички те имат нещо общо. Типичният нещастен човек на младини е бил лишаван от
някакво нормално удовлетворение и е започнал да цени този вид удовлетворение повече
от всичко друго, поради което животът му става едностранчив, като заедно с това се
поставя прекомерен акцент върху постижението, за разлика от свързаната с него актив-
ност. Има обаче и по-нататъшно развитие, което е много типично в наше време. Човек
може да се чувства напълно провален до такава степен, че да не търси някаква форма на
удовлетворение, а само развлечения и забрава. Тогава става поклонник на „удоволстви-
ето“. Ще рече, че се стреми да направи живота поносим чрез това да бъде колкото се
може по-малко жив. Пиянството например е временно самоубийство; щастието, което
то доставя, е само негативно, моментно прекратяване на нещастието. Нарцисистът и
мегаломанът вярват, че щастието е възможно, въпреки че могат да възприемат пог-
решни начини за постигането му; но човек, който търси упоение под каквато и да е
форма, се е отказал от всяка надежда освен от тази в забравата. В този случай първото,
което трябва да се направи, е той да бъде убеден, че щастието е привлекателно и желано.
Нещастните хора, както и тези, които страдат от безсъние, са винаги горди с този факт.

12
Може би тази тяхна гордост е като на лисицата, която си загубила опашката 3; ако е така,
то начинът да бъдат излекувани, е като им се посочи как могат да си отгледат нова
опашка. Убеден съм, че малцина биха избрали нещастието, ако виждат начин да бъдат
щастливи. Не отричам, че има и такива хора, но техният брой не е толкова голям, че да
е от значение. Затова ще предположа, че читателят би предпочел да е щастлив, откол-
кото нещастен. Не знам дали ще мога да му помогна да реализира това свое желание, но
във всеки случай опитът ми поне няма да му навреди.

3
Препратка към едноименната басня на Езоп. – Б. пр.
13
 2.
Байронично нещастие
В наши дни, както и в много други периоди от световната история, е обичайно да се
предполага, че по-мъдрите сред нас са прозрели всички възторзи от миналите времена
и са осъзнали, че няма за какво повече да се живее. Хората, които се придържат към
този възглед, са истински нещастни, затова пък са горди със своето нещастие, което
приписват на естеството на Вселената и считат за единственото рационално отношение
от страна на един просветен човек. Гордостта от това нещастие кара не толкова изтън-
чените хора да се съмняват в неговата автентичност; по тяхно мнение човек, който се
наслаждава на своето злочестие, всъщност не е злочест. Подобна гледна точка е твърде
опростена; несъмнено в усещането на тези хора за собственото им превъзходство и про-
никновеност има известен елемент на възнаграждение, но то не е достатъчно да ком-
пенсира загубата на по-прости удоволствия. Лично аз не смятам, че в това да си нещас-
тен, има някаква превъзходстваща рационалност. Мъдрият човек ще бъде толкова щас-
тлив, колкото обстоятелствата му позволяват, и ако счита, че размишленията върху Все-
лената са болезнени отвъд всякакъв предел, той ще си намери да размишлява за нещо
друго. Ето това бих искал да докажа в настоящата глава. Ще ми се да убедя читателя, че
каквито и да са аргументите, здравият разум не поставя ембарго върху щастието; нещо
повече – вярвам, че онези, които обясняват своята скръб с възгледите си за Вселената,
впрягат каруцата пред коня: истината е, че те са нещастни поради някаква несъзнавана
причина и това нещастие ги кара да се впускат в размишления относно по-малко прият-
ните характеристики на света, в който живеят.
Гледната точка, върху която бих искал да се спра, е поставена на вниманието на съв-
ременните американци от Джоузеф Ууд Кръч в неговата книга „Модерният нрав“; за
поколението на нашите дядовци тя е представена от Байрон; а като валидна за всички
времена е изложена от автора на „Еклисиаст“. Кръч твърди:

Нашето е загубена кауза и няма място за нас в природната вселена, но заради

всичко това ние не съжаляваме, че сме хора. По-скоро трябва да умрем като човеци,
отколкото да живеем като животни.

Байрон казва:

Няма радост, която светът може да даде, като тази, която отнема,
когато блясъкът на ранната мисъл отиде в заник към чувството на тъжен разпад.

Авторът на „Еклисиаст“ пише:

Затова аз облажавах умрелите, които са вече умрели. Повече от живите, които

са още живи; а по-щастлив и от двамата считах оня, който не е бил още. Който не
е видял лошите дела, които стават под слънцето.

И тримата песимисти стигат до тези мрачни заключения, след като са вкусили удо-
волствията на живота. Кръч е живял сред най-интелектуалните кръгове на Ню Йорк;

14
Байрон прекосява Хелеспонт и има безчет любовни афери; авторът на „Еклисиаст“ е
даже още по-непостоянен в стремежа си към удоволствие: той пробва вино, пробва му-
зика, „и онова от всякакъв вид“, съгражда водоеми, има прислужници мъже и прислуж-
ници жени, както и прислуга, родена в неговия дом. Но дори при тези обстоятелства
мъдростта не го напуска. Независимо от всичко той прозира, че всичко е суета, дори
мъдростта.

И предадох сърцето си, за да позная мъдростта

и да позная лудостта и безумието.
Познах, че и това е гонене на вятър.
Защото в многото мъдрост има много скръб
и който трупа познание, трупа и печал.4

Изглежда, неговата мъдрост го отегчава; той прави неуспешни опити да се отърве от

нея.

Аз казах на сърцето си:

Ела сега да те опитам с веселба,
затова се наслаждавай с блага;
и ето, и това беше суета.

Но мъдростта му не го напуска.

Тогава си казах:
Каквото постига безумния,
това ще постигне и мен;
и така, защо аз бях по-мъдър?
Затова казах в сърцето си,
че и това е суета.
Затуй намразих аз живота, опротивя ми всяко дело, извършено под слънцето. За-
щото всичко е суета и гонене на вятъра.

За хората на литературата е истински късмет, че вече никой не чете написаното преди

толкова много време, защото иначе всички щяха да стигнат до заключението, че неза-
висимо какво е казано за водоемите, писането на нови книги определено е суета. Ако
можем да докажем, че учението на „Еклисиаст“ не е единственото, отворено към мъд-
рите хора, няма нужда да се главоболим с по-късните проявления на това настроение. В
тази полемика трябва да правим разлика между настроението и неговия интелектуален
израз. Полемика с настроението е невъзможна; то може да се измени от някое щастливо
събитие или промяна в нашето телесно състояние, но не и чрез аргументи. Самият аз
често съм изпадал в настроение, когато всичко ми се вижда суета; и се изскубвах от него
не посредством някоя философия, я поради една императивна необходимост от дейст-
вие. Ако детето ви е болно, вие може да сте нещастен, но едва ли ще изпитвате усеща-
нето, че всичко това е суета; ще почувствате, че оздравяването на детето ви е нещо, на
което трябва да се обърне внимание, без значение от въпроса има ли в човешкия живот
4
Този и следващите цитати от „Еклисиаст“ са от синодалното издание на Библията от 1991 г. – Б.
пр.
15
върховни ценности, или не. На един богат човек може – и често е така – да му се струва,
че всичко е суета, но ако се случи да загуби парите си, едва ли би помислил, че следва-
щият шанс да се нахрани, е само суета. Това усещане е породено от твърде лесното
задоволяване на естествените нужди. Човешкото животно, както и всички останали жи-
вотни, е приспособено до голяма степен да се бори за живота си и когато благодарение
на голямото си богатство homo sapiens може без усилие да задоволи всички свои при-
щевки, тъкмо липсата на усилие в живота премахва основната съставка на неговото щас-
тие. Човек, който лесно придобива неща, към които изпитва единствено умерено жела-
ние, лесно заключава, че задоволяването на желанията не води до щастие. Ако има фи-
лософска нагласа, той стига до извода, че човешкият живот по своята същност е злочест,
тъй като човек, който притежава всичко, което желае, пак е нещастен. Той обаче заб-
равя, че да останеш без част от нещата, които желаеш, е крайно необходим елемент от
щастието.
Толкова за настроението. В „Еклисиаст“ обаче има и интелектуални аргументи.

Всички реки отиват в морето, а морето не се напълва.

Няма нищо ново под слънцето.
Не се помнят предишните поколения.
Нито ще се помнят послешните, грядущите поколения.
Между ония, които ще идат подир.
И аз намразих целия си труд, в който се бях трудил под слънцето,
защото трябва да го оставя на човека, който идва след мен.

Ако някой опита да изложи тези аргументи в стила на съвременната философия, те

биха прозвучали горе-долу така: човек се труди постоянно и материята е в непрекъснато
движение, но нищо не пребъдва, защото новото, което идва подир, по нищо не се раз-
личава от онова, което е минало преди. Човек умира и наследникът му жъне реколтата
от неговия труд; реките се вливат в морето, но на водите им не е съдено да останат там.
Отново и отново, в безкраен цикъл, хората и нещата се раждат и умират без напредък,
без трайно постижение, ден след ден, година след година. Реките, ако са мъдри, ще си
останат там, където са. Соломон, ако беше мъдър, нямаше да посади плодови дръвчета,
на чиито плодове ще се радва неговият син.
Но колко различно изглежда всичко това в едно друго настроение. Нищо ново под
слънцето ли? Ами какво ще кажете за небостъргачите, аеропланите и излъчваните по
медиите речи на политиците? Какво би могъл да знае Соломон5 за тези неща? Ако мо-
жеше да чуе по радиото обръщението на Савската царица към нейните поданици след
завръщането ѝ от неговите владения, нямаше ли това да го утеши сред неговите безпо-
лезни дървета и водоеми? Ако имаше пресагенция, която да го информира относно пи-
санията на вестниците за красотата на неговата архитектура, за утехите на неговия ха-
рем и за объркването на спорещите с него мъдреци, тогава щеше ли да продължи да
твърди, че няма нищо ново под слънцето? Възможно е всичко това пак да не може да
изличи неговия песимизъм, но поне щеше да му се наложи да му придаде нов израз.
Всъщност една от жалбите на Кръч за нашето време е, че има толкова много нови неща
под слънцето. Ако както отсъствието, така и наличието на новости е в еднаква степен

5
„Еклисиаст“, разбира се, не е писан от Соломон, но е удобно да се загатва за автора с това име. –
Б. авт.
16
притеснително, тогава едва ли би изглеждало, че и двете са реални основания за отчая-
ние. И отново вземете под внимание факта, че всички реки отиват в морето, а морето
не се напълва; на мястото, гдето отиват реките, Там те непрестанно отиват. Счи-
тано като основание за песимизъм, това предполага, че пътуването е неприятно. Хората
ходят на лечебни курорти през лятото, но после пак се връщат там, откъдето са дошли.
Това не доказва, че е безсмислено да се ходи на курорт през лятото. Ако водите бяха
надарени с чувства, те вероятно биха се насладили на този приключенски цикъл по-
добно на „Облакът“ на Пърси Шели. Колкото до болезненото чувство да оставиш не-
щата в ръцете на своя наследник, това е въпрос, който може да се разглежда от две пер-
спективи: от гледна точка на наследника очевидно не е чак толкова катастрофално. Нито
фактът, че всички неща сами по себе си са отвъд всяко основание за песимизъм. Ако
след тях дойде по-лошо, тогава това ще е основание, но ако ги наследи нещо по-добро,
това е причина за оптимизъм. А какво да мислим, ако, както твърди Соломон, след тях
идва съвсем същото? Това не прави ли целия процес безполезен? Категорично не, освен
ако различните етапи от цикъла сами по себе си не са болезнени. Обичаят да се взираме
към бъдещето с мисълта, че целият смисъл на настоящето е в това какво ще породи то,
е пагубен. Няма как цялото да има стойност, освен ако няма стойност в частите. Живо-
тът не трябва да се мисли по аналогия с мелодрамата, където героят и героинята прежи-
вяват невиждани нещастия, заради което са възнаградени с щастлив край. Аз живея и
имам своите победи, синът ми ме наследява и постига свои победи, а после неговият
син на свой ред го наследява. Къде е тук трагедията? Тъкмо обратното, ако бях надарен
с вечен живот, неизбежно щях да изгубя вкус към радостите на живота. Но ето че сега
те са вечно сладки.

Сгрях двете си ръце на огъня на живота;

той взе да гасне и аз готов съм да замина. 6

Това отношение е толкова рационално, колкото и възмущението от смъртта. Ето защо

ако настроенията се определяха от разума, щеше да има точно толкова причини за ве-
селие и радост, колкото и за отчаяние.
„Еклисиаст“ е трагичен; „Модерният нрав“ на Кръч е патетичен. Кръч по природа е
опечален, защото старите средновековни неминуемости са се разпаднали, а също и ня-
кои от по-ново естество. „Що се отнася до настоящото нещастно време – пише той, –
преследвано от призраците на един мъртъв свят, което все още не си е у дома, неговото
затруднение не е като това на юношата, който все още не се е научил да се ориентира,
без да се позовава на митологията, сред която е преминало неговото детство.“ Това твър-
дение е съвсем точно, когато е приложено спрямо определена част от интелектуалците,
а именно тези, които поради литературното си образование няма как да знаят нищо за
съвременния свят и тъй като в младостта си са били научени да основават своята вяра
на емоцията, не могат да се отърсят от това инфантилно желание за безопасност и за-
щита, което светът на науката не може да удовлетвори. Кръч, подобно на повечето ос-
танали хора на литературата, е обсебен от идеята, че науката не е изпълнила своите обе-
щания. Той, разбира се, не ни казва какви са били тези обещания, но изглежда, смята,

6
Цитат от Уолтър Савидж Ландор (1775 – 1864). – Б. пр.
17
че преди шейсет години хора като Чарлз Дарвин и Томас Хенри Хъксли 7 са очаквали
нещо от науката, което тя не е дала. Според мен това е пълна заблуда, подхранвана от
онези писатели и духовници, които не желаят техните научни умения да се смятат по-
долу от останалите. Вярно е, че в наше време в света има много песимисти. Винаги е
имало много песимисти, когато доходите на много хора са намалявали. Вярно, Кръч е
американец, а доходите на американците като цяло се повишават по време на войната,
но на целия европейски континент класата на интелектуалците страда ужасно, а и са-
мата война поражда у всекиго усещане за нестабилност. Такива социални основания
имат общо много повече с настроението на дадена епоха, отколкото с тяхната теория за
природата на света. Малко епохи са били по-отчаяни от ХІІІ век, макар вярата, за която
Кръч така жалее, да е била твърдо приета от всички, с изключение на императора и
неколцина велики италиански благородници. Ето защо Роджър Бейкън казва: „Понеже
в наши дни царуват повече грехове, отколкото през коя да е отминала епоха, а грехът е
несъвместим с мъдростта. Нека видим всички заболявания на света и усърдно да ги об-
мислим отвсякъде: ще открием безпределна поквара и на първо място в Главата… Раз-
вратът безчести целия двор, а лакомията е господар на всички… Ако така е при Главата,
то какво остава за членовете? Погледнете прелатите: как преследват парите и нехаят за
изцелението на душата… Нека помислим за религиозните ордени: не изключвам нито
един от това, което казвам. Погледнете докъде са пропаднали, всички до един, губейки
праведното си положение; а новите ордени (на братята монаси) са вече ужасно изпад-
нали от своето високо достойнство. Всичкото духовенство е поревнало гордост, разврат
и сребролюбие: и колчем се съберат божиите служители, където и да са, все едно в Па-
риж или Оксфорд, те втрещяват цялото мирянство със своите войни, кавги и други по-
роци… Никой не го е грижа какво се прави или пък как, без значение от средствата,
стига всеки да може да задоволи своята похот“. Що се касае до езическите мъдреци от
древността, той пише: „Животът им извън всякакво сравнение е по-добър от нашия
както откъм благоприличие, така и откъм презрението им към света с всичките му нас-
лади, богатства и почести; както всички хора могат да прочетат в трудовете на Аристо-
тел, Сенека, Цицерон, Авицена, ал-Фараби, Платон, Сократ и другите; и ето как достиг-
наха до тайните на мъдростта и откриха всички знания“ (цитат из „От св. Франциск до
Данте“ на Джордж Гордън Култън, с. 57). Мнението на Роджър Бейкън е споделяно от
всички негови съвременници литератори, нито един от които не харесва епохата, в ко-
ято живее. Нито за миг не вярвам, че този песимизъм се дължи на някаква метафизична
причина. Причините за него са войната, бедността и насилието.
Една от най-патетичните глави в труда на Кръч се занимава с темата за любовта. Из-
глежда, викторианците са имали много високо мнение за нея, но ние с нашата съвре-
менна софистицираност сме успели да я прозрем напълно. „За по-скептичните сред вик-
торианците любовта изпълнява някои от функциите на Бога, които те са загубили. При
срещата с нея мнозина, дори от най-твърдоглавите, за момент се превръщат в мистици.
Те се озовават в присъствието на нещо, будещо у тях онова чувство на благоговение,
каквото нищо друго не е способно да предизвика; нещо, на което дълбоко в себе си
усещат, че дължат безрезервна преданост. За тях любовта, подобно на Бог, изисква вся-
какви жертви; но и също като Него тя възнаграждава вярващия, изпълвайки всички яв-
ления в живота със смисъл, който все още не е подлаган на анализ. Ние – в по-голяма

7
Томас Хенри Хъксли (1825 – 1895) е английски лекар, природоизследовател и философ, получил
приживе прозвището Булдога на Дарвин заради пламенната си защита на теорията на еволюцията на
Чарлз Дарвин. – Б. пр.
18
степен от тях – сме привикнали с една вселена без Бог, но все още не сме привикнали
тя да е и безлюбовна и едва когато това стане, чак тогава ще осъзнаем какво всъщност
означава атеизъм.“ Любопитно е колко по-различно изглежда Викторианската епоха за
младите ни съвременници в сравнение с това, когато човек е живял в нея. Помня две
възрастни дами, и двете в определен аспект типични представителки за периода, които
добре познавах като юноша. Едната беше пуританка, а другата – волтерианка. Първата
се жалваше, че толкова голям дял от поезията се занимава с любовта, която според нея
беше безинтересна тема. Втората отбелязваше: „Никой не може да каже и дума срещу
мен, но аз винаги съм твърдяла, че да нарушиш седмата божия заповед 8, не е чак толкова
зле, колкото е да престъпиш шестата 9, защото във всеки случай се иска съгласието на
другата страна“. Нито едно от тези мнения не приличаше на онова, което Кръч предс-
тавя като типично викторианско. Неговите идеи очевидно са породени от творчеството
на определени писатели, които в никакъв случай не са били в хармония със заобикаля-
щата ги среда. Предполагам, най-добрият пример е Робърт Браунинг. Аз обаче не мога
да се противопоставя на убеждението, че в любовта наистина има нещо душно и засто-
яло, поне както той я представя.

Богу да благодарим, най-низкото от Неговите създания

може да се похвали с две душевни страни, с едната да се представи пред света,
с другата да се покаже пред жена, когато я обича!

Това предполага, че борбеността е единственото възможно отношение към света като

цяло. Защо? Защото светът е жесток, би казал Браунинг. Защото няма да ви приеме спо-
ред вашата собствена самооценка, бихме добавили ние. Двойката може да сформира, по
примера на Браунинг, общество на взаимното възхищение. Много е приятно да имате
подръка някого, който със сигурност ще похвали работата ви, независимо дали го зас-
лужавате, или не. А Браунинг несъмнено се е чувствал добър и доблестен мъж, когато
порицава Фицджералд право в очите, че е дръзнал да не се възхити на „Аврора Лий“ 10.
Някак не мога да приема, че това пълно суспендиране на критичните способности и от
двете страни е наистина достойно за възхищение. То върви ръка за ръка със страха и
желанието да се намери безопасно убежище срещу хладните стрели на безпристраст-
ната критика. Много стари ергени привикват да извличат същото удовлетворение от
собственото си домашно огнище. Твърде дълго съм живял във Викторианската епоха,
за да бъда съвременен по стандартите на Кръч. Аз в никакъв случай не съм загубил
вярата си в любовта, но в оная любов, в която мога да вярвам, не в тази, на която се
възхищават викторианците; тя е склонна към приключения и е с отворени очи; макар и
да дава познание за доброто, това не включва забрава на злото, нито се преструва на
безгрешна и свята. Приписването на подобни качества на онази любов, която е обект на
възхита, е резултат от сексуалното табу. Викторианецът е дълбоко убеден, че като цяло
сексът е зло и му се налага да прикачва преувеличени прилагателни към онзи негов вид,
който би могъл да одобри. По онова време е имало много по-голям глад за секс, откол-
кото сега, и това без съмнение е карало хората да преувеличават значението на секса
точно както правят аскетите открай време. В наши дни преживяваме един доста объркан
период, когато мнозина са отхвърлили старите стандарти, без да придобият нови. Това

8
„Не прелюбодействай“. – Б. пр.
9
„Не убивай“. – Б. пр.
10
Епична поема от Елизабет Барет Браунинг (1806 – 1861). – Б. пр.
19
им причинява различни проблеми и тъй като тяхното несъзнавано обикновено все още
вярва в старите стандарти, когато проблемите възникнат, това води до отчаяние, угри-
зения и цинизъм. Не мисля, че броят на тези, на които това се случва, е много голям, но
днес те са сред най-гласовитите. Убеден съм, че ако се сравни средното число на замож-
ните млади хора в наше време и през Викторианската епоха, ще се види, че сега е налице
много повече щастие, свързано с любовта, и много по-искрена вяра в ценността на лю-
бовта, отколкото е било преди шейсет години. Причините, които превръщат определени
хора в циници, са свързани с тиранията на старите идеали над несъзнаваното, както и с
липсата на рационална етика, спрямо която днешните хора да сверяват поведението си.
Изцелението не се корени в жалби и носталгия по миналото, а в по-смелото възприемане
на съвременните възгледи и в решимостта да се изкоренят уж изоставените суеверия от
всичките им потайни скривалища.
Никак не е лесно да се обясни накратко защо човек цени любовта; въпреки това ще
се опитам. Любовта трябва да бъде ценена, на първо място – и това, макар да не е най-
голямото ѝ достойнство, е от съществено значение за всички останали, – защото сама
по себе си е източник на наслада.

О, любов! Напразно тебе клеветят,

че сладостта ти е била горчива,
щом като на твоя плод богат
нищо друго не е достойно да отива.

Анонимният автор на тези строфи не е търсел обяснение за атеизма или ключ към
Вселената; той просто се е наслаждавал. Любовта обаче не е единствено източник на
наслада, нейното отсъствие поражда болка. На второ място, любовта трябва да се цени,
защото тя прави така, че всички останали най-хубави удоволствия – като музиката, из-
грев в планината, морето при пълнолуние – да изпъкнат. Човек, който никога не се е
наслаждавал на красивите неща в компанията на любима жена, не е изпитал в пълна
цялост магическата сила, която се съдържа в тях. Пак повтарям, любовта е способна да
пробие твърдата черупка на егото, тъй като тя е форма на биологично сътрудничество,
при което емоциите на всеки са нужни за изпълнението на спонтанните цели на другия.
В света по различно време възникват самотни философии, някои от които много благо-
родни, други – не чак толкова. Стоиците и ранните християни вярвали, че човек може
да осъществи най-висшето благо, постижимо в човешкия живот, само чрез собствената
си воля или поне без друга човешка помощ; някои пък считали властта като висше пос-
тижение на човешкия живот, трети – личното удоволствие. Всички те са независими
една от друга философии по смисъла, че доброто трябва да бъде нещо осъществимо във
всеки отделен човек, не само в по-големи или по-малки общности от хора. Според мен
всички подобни възгледи са погрешни, и то не само по отношение на етичните теории,
но и като изражение на по-добрата част от нашите инстинкти. Човек зависи от сътруд-
ничеството и е подсигурен от природата – вярно, донякъде неадекватно – с инстинкти-
вен апарат, от който може да възникне дружелюбие, необходимо за сътрудничеството.
Любовта е първата и най-често срещана форма на емоция, водеща до сътрудничество, и
тези, които са изпитали любовта, независимо в каква степен, няма да се задоволят с
философия, според която тяхното най-висше благо е независимо от благото на обичния
човек. В това отношение родителското чувство е още по-мощно, но родителското чув-
ство в най-добрия случай е резултат от любовта между родителите. Не претендирам, че

20
любовта в най-висшето си проявление е често срещана, но твърдя, че в своята най-висша
изява тя разкрива ценности, които иначе щяха да останат неизвестни, и сама по себе си
съдържа стойност, недосегаема за скептицизма, макар скептици, неспособни да я пос-
тигнат, невярно да приписват своята неспособност на скептицизма си.

Истинската любов е огън траен,

в ума непрестанно пламтящ,
нивга болнав, никога гаснещ, нивга студен,
в себе си неизменен.11

Стигам до онова, което Кръч има да каже за трагедията. Той твърди – и в това не мога
да не се съглася с него, – че Ибсеновите „Призраци“ отстъпват на „Крал Лир“ на Шекс-
пир. „Нито усилената мощ на израза, нито по-голямата дарба на думите не биха преоб-
разили Ибсен в Шекспир. Материята, от която вторият създава творбите си – предста-
вата му за човешкото достойнство, усетът му за значимостта на човешките страсти, не-
говото проникновение за пълнотата на човешкия живот, – просто не съществува и не би
могла да съществува при Ибсен, тъй като тя не съществува и не би могла да съществува
у неговите съвременници. Бог, Човек и природа някак са се смалили в течение на разде-
лящите ги векове не защото реалистичното символ верую на съвременното изкуство ни
подтиква да търсим низки и посредствени хора, а защото тази посредственост на човеш-
кия живот ни беше някак наложена посредством задвижването на същия този процес,
довел до развитието на реалистичните теории в изкуството, чрез които нашата предс-
тава може да бъде оправдана.“ Няма съмнение, че старовремският вид трагедия, зани-
маваща се с принцовете и техните скърби, не е подходящ за нашето време, а когато
опитаме със същата мяра да представим скърбите на незначителния индивид, ефектът
не е същият. Причината за това обаче не е в израждането на възгледите ни за живота,
тъкмо обратното. Това се дължи на факта, че вече не можем да считаме определени
индивиди като единствените велики на земята, удостоени с правото на трагични
страсти, докато всички останали трябва само да се блъскат и трудят, за да доведат до
величието на тези малцина. Шекспир пише:

За смърт на знатен тъй небето свети;

бедняците умират без комети!12

По времето на Шекспир това гледище, макар и да не се приема буквално, поне изра-

зява възглед, който е на практика универсален и е дълбоко приет от самия Шекспир.
Ето защо смъртта на поета Цина е комична, докато на Цезар, Брут и Касий е трагична.
Космическата значимост на индивидуалната смърт е изгубена за нас, защото сме ста-
нали демократични не само в материалните форми, но и в съкровените си убеждения.
Следователно високата трагедия в днешно време трябва да се отнася по-скоро до общ-
ността, отколкото до индивида. Ще дам пример за това какво точно имам предвид с
„Маса – човек“ на Ернст Толер. Не твърдя, че тази творба е толкова добра, колкото най-
доброто, сътворено през най-плодотворните времена от миналото, но поддържам мне-
нието, че е достойно сравнима; тя е величава, мъдра и реална, отнасяща се за героични
действия и пречиства читателя чрез състрадание и страх, както би трябвало и да бъде
11
Из „Уолсингам“ от Уолтър Рали (1552 – 1618). – Б. пр.
12
„Юлий Цезар“, ІІ действие, 2 сцена, превод Валери Петров. – Б. пр.
21
според Аристотел. Примерите за този съвременен вид трагедия са все още малко, тъй
като старата техника и традиции трябва да бъдат изоставени, без да бъдат заменени с
обикновеното образовано общоприето. За да напише трагедия, човек трябва да усеща
трагичното. За да усеща трагичното, той трябва да съзнава света, в който живее, не само
с ума си, но с кръвта и сухожилията си. В книгата си Кръч непрекъснато, на определени
интервали се връща към отчаянието и човек се трогва от неговото героично приемане
на този мрачен свят, но тази мрачност се дължи на факта, че той и повечето литературни
мъже все още не са се научили да изпитват старите емоции в отговор на новите стимули.
Стимулите ги има, но не и в литературните котерии. Литературните котерии нямат жиз-
нен контакт с живота на обществото, а такъв контакт е необходим, за да внесе в чувст-
вата на тези хора сериозността и дълбочината, от които произхождат както трагедията,
така и истинското щастие. На всички талантливи млади хора, които се лутат с усеща-
нето, че няма какво да правят на този свят, ще кажа: „Откажете се от опитите да пишете
и вместо това се опитайте да не пишете. Тръгнете по света; станете пирати, крале на
Борнео, работници в Съветска Русия; осигурете си съществуване, в което задоволява-
нето на елементарните физически нужди ще отнема цялата ви енергия“. Този вид дейс-
твие не го препоръчвам на всеки, а само на тези, които страдат от болестта, диагности-
цирана от Кръч. Убеден съм, че само след няколко години подобно съществуване няко-
гашният интелектуалец ще открие, че въпреки всички усилия той вече не може да се
удържи да не пише и когато това време дойде, неговите писания няма да му се струват
напразни.

22
 3.
Конкуренция
Ако в Америка попитате някого, когото и да е, или пък произволен бизнесмен в Анг-
лия кое най-вече му вгорчава насладата от съществуването, той ще отговори: „Борбата
за живот“. И ще го каже съвсем искрено; той ще го вярва. В известен смисъл това е
истина; но в друг, при това много съществен смисъл, е дълбоко невярно. Борбата за
живот е нещо, което, разбира се, е факт. Може да се случи на всеки от нас, ако ни изне-
вери късметът. Така става с Фалк, героя на Джоузеф Конрад, който се озовава на изос-
тавен кораб и е един от двамата сред екипажа, разполагащи с огнестрелно оръжие и
нищо друго за ядене, освен останалите на борда. Когато двамата довършват храната, за
която биха могли да се договорят, започва истинската битка за живот. Фалк я печели,
но до края на живота си остава вегетарианец. Но не това има предвид бизнесменът, ко-
гато говори за „борбата за живот“. Това е неточен израз, който той е подбрал, за да при-
даде достойнство на нещо по същество тривиално. Попитайте го колко души от него-
вата класа познава, които са умрели от глад. Попитайте го какво е станало с неговите
приятели, след като са се разорили. Всекиму е ясно, че един разорен бизнесмен е много
по-добре по отношение на материалните удобства в сравнение с човек, който никога не
е бил достатъчно богат, за да има шанса да бъде разорен. Ето защо онова, което хората
разбират под „борба за живот“, всъщност е борба за успех. Онова, от което се страхуват
хората, въвлечени да участват в такава битка, е не дали ще има какво да сложат на ма-
сата следващия ден, а че няма да успеят да засенчат съседите.
Много е странно колко малко хора, изглежда, осъзнават, че не са в хватката на сис-
тема, от която няма измъкване, а са все още на поточната линия, единствено защото не
са забелязали, че тя няма да ги издигне на по-горно ниво. Разбира се, тук говоря за хора
от по-високите етажи на бизнеса, които вече получават добри доходи и биха могли, ако
решат, да живеят спокойно с това, което имат. Но да постъпят така, ще им се види по-
зорно, все едно са дезертирали от армията пред лицето на врага. Макар че ако ги попи-
тате на каква обществена кауза служат чрез работата си, те няма да могат да намерят
състоятелен отговор, след като изчерпат всички баналности от рекламирането на нап-
регнатия живот.
Представете си живота на един такъв човек. Той има, да предположим, очарователна
къща, очарователна съпруга и очарователни деца. Буди се рано сутрин, когато другите
още спят, и бързешком поема към офиса. Там негов дълг е да демонстрира качества на
голям ръководител; ето защо той започва да работи върху това да култивира изражение
със здраво стиснати челюсти, решителен маниер на изразяване и дух на проницателна
сдържаност, прицелени в това да впечатлят служителите освен офис момчето за всичко.
Той диктува писма, провежда телефонни разговори с важни личности, проучва пазара и
малко след това обядва с някого, с когото уговаря или поне се надява да сключи сделка.
Същият тип занимания продължават и следобеда. После се прибира у дома тъкмо нав-
реме, за да се преоблече за вечеря. На вечерята той и други уморени мъже трябва да се
преструват, че се наслаждават на компанията на дами, които все още нямат причина да
се чувстват уморени. Невъзможно е да се предвиди колко часа може да отнеме, докато
бедният човек се отърве от всичко това. Най-накрая той заспива и в продължение на
няколко часа напрежението спада.

23
 Трудовият живот на този човек има психологическата нагласа на спринтьор на сто
метра, но тъй като единствената цел на състезанието, в което участва, е гробът, концен-
трацията, която се изисква при спринт на сто метра, тук става някак прекомерна. Какво
знае той за децата си? През седмицата е в офиса; в неделя завързва нови делови запоз-
нанства на игрището за голф. Какво знае за жена си? Когато излиза сутрин, тя още спи.
Вечер двамата са заети със социални задължения, което пречи на интимното общуване.
Той най-вероятно няма близки приятели мъже, макар да има мнозина, с които си дава
вид, че ги свързва искрена сърдечност, каквато би искал да изпитва. За пролетта и ре-
колтата му е известно само толкова, доколкото влияят на пазара; сигурно е посещавал
и чужди страни, но ги е видял единствено през очите на пълното отегчение. Книгите му
се струват безполезни, а музиката – прекалено интелектуална. От година на година той
става все по-самотен; вниманието му става все по-ограничено, а животът извън биз-
неса – все по-пресъхващ. Напоследък срещам из Европа такъв тип американци от сред-
ната класа, придружени от техните съпруги и дъщери. Явно някой е казал на тия клети
хора, че е време да си вземат почивка и да дадат шанс на своите момичета да видят
Стария свят. Майката и дъщерите в захлас се тълпят около него и насочват вниманието
му към всяко ново нещо, което им се струва специфично за дадено място. А главата на
семейството, напълно изтощен и отегчен до смърт, си мисли какво ли правят в офиса в
този момент или пък какво се случва в света на бейзбола. Накрая жените вдигат ръце от
него и заключават, че мъжете са филистимци 13. На тях така и не им минава през ум, че
той е жертва на тяхната ненаситност; нито пък това е съвсем истина, даже напротив – в
очите на наблюдателя европеец е нещо като сати14. Вероятно в девет от десет случая
вдовицата доброволно се жертва, готова да бъде изгорена в името на славата и защото
религията така повелява. Религията и величието на бизнесмена изискват той да печели
много пари; ето защо, подобно на индуска вдовица, той търпи мъките си с радост. Ако
американският бизнесмен има шанс да стане по-щастлив, той първо трябва да си смени
религията. Но тъй като той не само желае успеха, а е убеден от дън душа, че е дълг на
всеки мъж да се стреми към успех и онзи, който не го прави, е жалко създание, животът
му ще продължава да е фиксиран върху успеха и твърде напрегнат, за да бъде той щас-
тлив. Вземете един прост пример – да кажем инвестициите. Почти всеки американец би
предпочел да спечели 8% от някоя рискова инвестиция, нежели 4% от сигурна такава.
В резултат на това често губи пари и животът му е подчинен на непрестанни тревоги и
угризения. Що се касае лично до мен, онова, което бих искал да получа от парите, е
свободно време и сигурност. Типичният съвременен човек обаче очаква парите да му
осигурят още повече пари с оглед на показното великолепие и засенчването на ония,
които доскоро са му били равни. Социалната стълбица в Америка е неопределена и пос-
тоянно се колебае. Вследствие на това всички снобски вълнения стават още по-бурни в
сравнение с местата, където социалният ред е установен, и въпреки че парите сами по
себе си може да са недостатъчни да направят хората велики, трудно е да бъдеш велик
без пари. Нещо повече, прието е правенето на пари да бъде мярка колко ум притежаваш.
Човек, който прави много пари, е умен човек; човек, който не може да прави пари – не
е. А никой не иска да го мислят за глупак. Ето защо всеки път, когато пазарът изпадне
в деликатно състояние, мъжът се чувства като юноша на изпит.

13
Според Библията най-големите противници на израилтяните. По-късно, по време на романтизма,
терминът се използва за буржоа с бедно въображение и неприязън към изкуството. – Б. пр.
14
Индийска религиозна практика, при която след смъртта на съпруга вдовицата доброволно или
насилствено се принася в жертва, като изгаря заедно с него върху погребалната му клада. – Б. пр.
24
 Според мен трябва да се признае, че елемент на автентичен, макар и ирационален
страх от последиците след фалит често е включен в тревогите на бизнесмена. Колкото
и по-богат да става, Клейхангър на Арнолд Бенет продължава да се страхува, че ще умре
в приют за бедни. Не се съмнявам, че всички, които са страдали от бедност в детството,
са преследвани от кошмара да не постигне същото и техните деца; те имат усещането,
че едва ли е възможно да натрупат достатъчно милиони, за да им послужат като крепос-
тен вал срещу подобно бедствие. Такива страхове вероятно са неизбежни при първо
поколение забогатели, но е по-малко вероятно да засегнат онези, които никога в живота
си не са познали що е истинска бедност. Във всеки случай са незначителен и донякъде
изключителен фактор по проблема.
Тревогата се корени в прекаленото фокусиране върху състезателния успех като осно-
вен източник на щастие. Не отричам, че усещането за успех спомага за чувството на
наслада от живота. Един художник, който е бил пренебрегван в младостта, да речем,
вероятно ще стане по-щастлив, ако по-късно получи признание за таланта си. Нито пък
отричам, че до определен момент парите са способни да увеличат щастието; отвъд този
момент обаче вече не е така. Моето твърдение е, че успехът може да е само един от
елементите на щастието, но цената му е твърде висока, ако всички останали елементи
са били пожертвани за постигането му.
Източникът на всички тези проблеми се корени в преобладаващата сред бизнес сре-
дите житейска философия. Вярно, в Европа все още са се запазили и други престижни
кръгове. В някои страни има аристокрация; навсякъде съществуват високообразовани
професионалисти и научни работници, а в някои от по-малките държави армията и фло-
тът се радват на голямо уважение. Истина е, че в постигането на успех има състезателен
елемент, без значение за коя професия става дума, но не по-малко вярно е, че успехът
не е единственото уважавано нещо; достойнствата и добродетелите, на които той се
дължи, каквито и да са те, са не по-малко уважавани. Един човек на науката може да е
добре възнаграден, но може и да не печели достатъчно; със сигурност обаче е еднакво
уважаван, независимо какви са приходите му. Никой не би се изненадал, ако някой ви-
ден генерал или адмирал е беден; всъщност бедността в тези среди сама по себе си е
чест. Поради тези причини в Европа чисто паричната надпревара е ограничена до опре-
делени кръгове и те може би не са най-влиятелните, нито най-уважаваните. В Америка
обаче нещата стоят различно. Службите имат твърде малък дял в националния живот,
за да могат техните стандарти да окажат влияние. Колкото до високообразованите про-
фесионалисти, никой външен наблюдател не би могъл да каже дали някой лекар добре
владее медицината, или някой юрист е действително вещ в правото, ето защо е по-лесно
уменията им да се оценяват според доходите, които се подразбират от начина им на
живот. Колкото до професорите, те са наемни служители на бизнесмените, поради което
се ползват с по-малко уважение, отколкото им се оказва в страните на Стария конти-
нент. Вследствие на всичко това в Америка професионалистът имитира бизнесмена и
не представлява отделен вид, както е в Европа. Ето защо в заможните среди няма нещо,
което да смекчи явната и ожесточена битка за финансов успех.
Американските момчета от най-ранна възраст вече усещат, че само това е от значе-
ние, и не желаят да бъдат отегчавани с какъвто и да е вид образование, в което няма
парична възвръщаемост. Навремето на образованието се е гледало до голяма степен
като на обучение в това да извличаш наслада – имам предвид наслада от по-префинено
естество, недостъпна за недотам култивирани хора. През ХVІІІ век това е една от отли-

25
чителните черти на „джентълмена“ – да черпи изтънчена наслада от литературата, кар-
тините и музиката. Днес може да не споделяме неговия вкус, но той поне е неподправен.
Богаташът от днешно време е от съвсем различен вид. Той не похваща книга. Ако пос-
трои картинна галерия с цел тя да допринесе за неговия имидж и слава, той разчита на
експерти да изберат картините в нея; насладата, която получава от тия картини, е не да
ги гледа, а да не позволи на други богаташи да ги притежават. Колкото до музиката, ако
случайно е евреин, той може истински да я цени; ако ли не, и там ще е също толкова
необразован, колкото и по отношение на останалите изкуства. В резултат на всичко това
той не знае какво да прави със свободното си време. Колкото по-богат става, толкова
по-лесно печели пари, докато накрая за пет минути на ден започне да изкарва повече,
отколкото знае как да изхарчи. Ето защо клетият човек просто не знае какво да прави с
резултата от своя успех. Неминуемо се стига до това, когато успехът сам по себе си
представлява целта на живота. Ако човек не е научен какво да прави с успеха, след като
го постигне, неговото завоюване неизбежно го превръща в жертва на отегчението.
Заради привичката да се конкурира, умът лесно може да нахлуе в територии, където
не му е мястото. Вземете например въпроса с четенето. Налице са два мотива да проче-
теш някоя книга: или да ѝ се насладиш, или да можеш да се похвалиш, че си я прочел.
В Америка точно това се превърна в повод дамите да четат (или да се правят, че четат)
определени книги всеки месец; някои наистина ги четат, някои стигат само до първата
глава, други преглеждат рецензиите за тях, но всички те имат тези книги върху нощното
си шкафче. Само дето не четат нито един от шедьоврите. Не е имало случай „Хамлет“
или „Крал Лир“ да са били избрани от женския читателски клуб; не е имало месец, в
който да е било необходимо да научат нещо за Данте. Поради тая причина се четат един-
ствено посредствени съвременни романи и никога шедьоври. Това също е плод на кон-
курентния дух, което вероятно не е чак толкова зле: оставени на себе си, въпросните
дами, иначе толкова далеч от посягането към някой шедьовър, сигурно щяха да четат
още по-слаби книги, предложени от техните литературни пастори и учители.
Акцентът върху конкуренцията в съвременния свят е свързан с общия разпад на стан-
дартите на цивилизацията, каквито трябва да са възникнали в Рим след Августовата
епоха. Мъжете и жените, изглежда, вече са неспособни да се наслаждават на по-изтън-
чени удоволствия. Например изкуството на общия разговор, доведено до съвършенство
във френските салони през ХVІІІ век, допреди четиресет години все още беше жива
традиция. Това изключително изящно изкуство наложи висши умения в игра, която се
поддържаше единствено в името на нещо напълно изчезващо. Но кого в наше време го
е грижа за нещо толкова лежерно? Допреди десетина години в Китай това изкуство все
още процъфтяваше, но мога да си представя, че от тогава насам мисионерският плам на
националистите напълно го е помел. Познаването на добрата литература, което беше
универсално сред образованите хора преди петдесет или сто години, сега е сведено само
до шепа професори. Всички по-тихи наслади са забравени. През пролетта група от мо-
ите американски студенти ме изведоха на разходка из гората в близост до кампуса; там
беше пълно с прелестни диви цветя, но нито един от моите водачи не знаеше името и на
едно от тях. Пък и каква ли полза биха имали от едно такова знание? То не би увеличило
ничий доход.
Проблемът не се свежда просто до индивида, нито пък отделният човек може да го
предотврати в собствения си изолиран случай. Проблемът произтича от общоприетата
житейска философия, според която животът е надпревара, състезание и само на побе-
дителя се отдава почит. Този възглед води до прекомерно култивиране на волята за

26
сметка на чувствата и интелекта. Или пък е възможно, казвайки това, да впрягаме кару-
цата пред коня. В днешно време моралистите пуритани отдават особено значение на
волята, макар първоначално вярата да е била тази, върху която са акцентирали. Въз-
можно е пуританската епоха да е заченала порода хора, при която волята е прекомерно
развита, докато чувствата и интелектът са закърнявали; възможно е същата тази порода
хора да възприема философията на конкуренцията като най-подходяща за нейната при-
рода. Нищо чудно удивителният успех на тези съвременни динозаври, които подобно
на своите праисторически прототипи дават първенство на властта пред интелигент-
ността, да е причината да са имитирани по цял свят: те навсякъде се превръщат в еталон
на белия човек и това вероятно все по-често ще се случва през следващите сто години.
Тези, които не са в крак с модата, може да се утешат с мисълта, че не динозаврите в
крайна сметка са победили; накрая са се изтребили едни други и тяхното царство е било
наследено от интелигентните странични наблюдатели. Съвременните динозаври също
се изтребват едни други. Обикновено в семействата им има по две деца. Явно животът
не им носи достатъчно радост, че да искат да се плодят. На този етап ненужно усърдната
философия, наследена от техните предци пуритани, се оказва неприспособена към
днешния ден. Тези, чиито житейски възгледи са причина да се чувстват толкова недос-
татъчно щастливи, че да не искат да раждат деца, са биологически обречени. И не след
дълго трябва да бъдат наследени от някои по-весели и безгрижни.
Поставянето на надпреварата над всичко останало в живота, определянето ѝ за нещо
основно е твърде сурово, прекалено вкопчване, твърде много въпрос на изопнати
мишци и съсредоточена воля, за да се превърне в база за живот на повече от едно, най-
много две поколения. След този период от време тя най-вероятно ще предизвика нервно
изтощение, различни проявления на ескейпизъм, преследване на удоволствия толкова
напрегнати и трудни, колкото е и работата (тъй като почивката и отмората са станали
невъзможни), а накрая и до затриване на рода поради стерилност. Но не само работният
процес е отровен от философията на конкуренцията; отдихът през свободното време е
не по-малко засегнат. Всеки отдих, който е спокоен, тих и възстановява нервите, се
смята за отегчителен. Със сигурност ускорението ще продължава и ще се увеличава и
негов естествен край ще станат наркотиците и колапсът. Лек срещу това е признаването
на ролята на разумните и тихи наслади в един балансиран идеал за живот.

27
 4.
Скука и възбуда
Скуката като фактор в човешкото поведение по мое мнение получава много по-малко
внимание, отколкото ѝ се полага. Убеден съм, че тя е една от великите двигателни сили
през историческите епохи и в наше време това е в сила повече отвсякога. Скуката, изг-
лежда, е характерна човешка емоция. Истина е, че животните в плен стават апатични,
само крачат нагоре-надолу и се прозяват, но се съмнявам да изпитват нещо аналогично
на скука, когато са в своята естествена среда. През повечето време те са нащрек за поя-
вата на врагове, плячка или пък и двете; понякога се чифтосват, понякога опитват да се
стоплят. Но не ми се вярва, дори когато са нещастни, да се чувстват отегчени. Възможно
е антропоидните маймуни да ни приличат в това, както и в много други отношения, но
тъй като никога не съм живял с тях, не съм имал възможност да проведа подобен екс-
перимент. Една от съществените за скуката предпоставки се съдържа в контраста между
настоящите обстоятелства и някои други, по-приятни обстоятелства, които неустоимо
се натрапват на въображението. Съществено за скуката е също така дарбите и уменията
на даден човек да не са ангажирани изцяло. Допускам, че бягството от неприятел, който
опитва да ти отнеме живота, е неприятно, но в никакъв случай отегчително. Човек едва
ли би се почувствал отегчен по време на собствената си екзекуция, освен ако не прите-
жава почти свръхчовешка храброст. Също както никой не се е прозявал по време на
встъпителната си реч в Камарата на лордовете, с изключение на покойния херцог Девън-
шир, който вследствие на това беше особено почитан от техни светлости. По същество
скуката е осуетено желание за събитие, не задължително приятно, но само подобни съ-
бития биха позволили на жертвата на ennui да разграничи един ден от друг. Така че,
казано накратко, обратното на скуката е не удоволствието, а възбудата.
Жаждата за възбуда е дълбоко вкоренена в човешката природа, особено при мъжете.
Допускам, че в стадия на лова тя е била по-лесно утолявана, отколкото в наши дни.
Преследването на плячка е било възбуждащо, войната е била възбуждаща, ухажването
е било възбуждащо. Дивакът е успявал да се сноши с чужда самка, докато мъжкият спи
до нея, при това с ясното съзнание, че за него ще е смърт, ако оня се събуди. Предпола-
гам, тази ситуация изобщо не навява скука. Но с появата на земеделието животът за-
почва да става все по-скучен, с изключение, разбира се, на живота на аристократите,
които остават, а и до ден днешен са, още в стадия на лова. Доста сме се наслушали за
скуката и еднообразието при фабричната поточна линия, но според мен досадата от об-
работването на земята по старите методи е не по-малко голяма. Всъщност, противно на
мнението на повечето филантропи, бих казал, че индустриалната ера неимоверно свали
нивото на скуката в света. В живота на наемните работници вече няма само работа, ра-
бота и пак работа, вечер те могат да се отдадат на различни забавления, немислими за
старомодното провинциално селце. Само си помислете за промените в живота на дол-
ната средна класа. В стари времена след вечеря, когато съпругата и дъщерите разчистят
масата, всички се настаняват и прекарват т.нар. „щастливи мигове със семейството“.
Това ще рече, че главата на семейството отива да спи, съпругата му плете, а на дъщерите
им се ще да са мъртви или поне на остров Тамбукту. На тях не им е било позволено да
четат, нито да напускат стаята, защото на теория това е времето за разговор с баща им,
което би трябвало да е удоволствие за всички участници. При повечко късмет те в края

28
на краищата биват задомени и получават шанс да причиняват на своите деца също тол-
кова мрачно юношество, каквото е било и тяхното. Ако късметът не им се усмихнел, те
се превръщали в стари моми и може би в крайна сметка в покварени госпожици – съдба
ужасна като всяка друга, с която диваците удостоявали жертвите си. Трябва да се има
наум това тегло на скуката, когато даваме оценка на света отпреди сто години, а когато
човек се върне още по-назад в миналото, скуката става още по-страшна. Само си пред-
ставете монотонността на зимните вечери в едно средновековно село. Хората не са
могли да четат или пишат, разполагали са само със свещи да разпръскват мрака, а димът
на самотния огън е изпълвал единствената стая в дома, където не е било зверски сту-
дено. Пътищата на практика са били непроходими, така че едва ли е било възможно да
се срещнат с човек от друго село. Сигурно скуката, както и всичко останало, е довела
до започването на лова на вещици като единствен спорт, способен да оживи зимните
вечери.
Ние не сме така подвластни на скуката като нашите предшественици, но много повече
се боим от нея. Разбрали сме или по-скоро сме повярвали, че скуката не е присъща на
естествената природа на човека и може да бъде прогонена, стига да преследваме възбу-
дата достатъчно енергично. В днешно време момичетата сами изкарват прехраната си и
до голяма степен причината е, че това им позволява вечерно време да търсят вълнения,
за да избегнат ония „щастливи мигове със семейството“, които са били принудени да
понасят техните баби. Всеки, който може да си го позволи, живее в града; в Америка
ония, които не могат да си го позволят, притежават кола или поне мотоциклет, който да
ги отведе до някой киносалон. И разбира се, имат радиоапарат вкъщи. Сега срещите
между младите мъже и младите жени вече не са така затруднени като едно време, а всяка
домакиня очаква поне веднъж седмично такава доза вълнение, каквато се полага на ге-
роиня на Джейн Остин еднократно за цял един роман. Колкото повече се изкачваме по
социалната стълбица, толкова по-интензивен става стремежът ни към възбуда. Тези, ко-
ито могат да си го позволят, непрекъснато се придвижват от място на място, пренасяйки
със себе си веселието, танците и пиенето, като очакват по някаква причина те да им се
усладят още повече на новото място. Онези, които са принудени сами да изкарват прех-
раната си, неизбежно получават своя дял скука по време на работа, но тези, които имат
достатъчно пари, за да не се главоболят с изкарването на насъщния, имат за свой идеал
живот, напълно освободен от скуката. Това е идеал благороден и аз съм далеч от наме-
рението да го осъждам, но се боя, че подобно на други идеали е по-труден за постигане,
отколкото си го представят идеалистите. В крайна сметка сутрините са толкова по-
скучни, колкото по-забавни са били вечерите преди тях. Освен това напред се задава
средната възраст, може би дори старостта. Двайсетгодишните мъже си мислят, че жи-
вотът свършва на трийсет. Аз, навършилият петдесет и осем, вече не мога да приема
тази гледна точка. Сигурно не е много мъдро човек да харчи своя жизнен капитал така,
както харчи финансовия си капитал. Вероятно известна доза скука е необходима със-
тавка от живота. Желанието да избягаш от скуката, е природно предопределено: на
практика всички човешки раси го доказват при всяка възникнала възможност. Когато
диваците за първи път са опитали от алкохола на белите мъже, те най-сетне са открили
начин за бягство от вековната скука и с изключение на случаите, когато правителството
се е намесвало, са се напивали до припадък. Войните, погромите и преследванията са
част от бягството от скуката; даже съседските свади са по-добро от нищо. Следователно
скуката е жизненоважен проблем за моралиста, тъй като поне половината грехове на
човечеството са причинени от страха от нея.

29
 Въпреки това скуката не бива да се смята изцяло за зло. Тя бива два вида – единият е
плодотворен, другият е затъпяващ. Плодотворният възниква при отсъствието на нарко-
тици, затъпяващият – при отсъствието на жизнени дейности. Не съм готов да заявя, че
наркотиците не могат да имат каквато и да било положителна роля в нашия живот. Нап-
ример има моменти, когато опиат може да бъде предписан от някой компетентен лекар
и според мен тези моменти се случват много по-често, отколкото предполагат прилага-
щите забраните. Но жаждата за наркотици със сигурност не е нещо, което може безпре-
пятствено да се остави на естествения импулс. А скуката, която изпитва свикнал с нар-
котиците човек, когато е лишен от тях, според мен няма друг лек освен времето. Но
онова, което важи за наркотиците, се отнася, макар и в определени граници, и за всеки
друг вид възбуда. Прекалено наситеният с вълнения живот е изтощителен и при него
непрекъснато има нужда от все по-силни стимули, за да се осигури тръпката, смятана
за съществена част от удоволствието. Човек, свикнал с твърде много възбуда, е като
човек, изпитващ болезнена жажда за пипер – накрая дори не усеща вкуса на количество,
което би задавило друг. Има елемент на скука, който е неделим от избягването на твърде
много вълнения, а прекалено многото вълнения не само подкопават здравето, но и при-
тъпяват небцето за всеки вид удоволствие, заменяйки приятната възбуда с изцяло орга-
нично удовлетворение, мъдростта – с хитрост, а красотата – с груби изненади. Аз обаче
нямам намерение да довеждам до крайност възраженията си срещу възбудата. Опреде-
лена доза от нея със сигурност е полезна, но подобно на почти всичко останало, тук
въпросът е в количеството. Когато вълненията са прекалено малко, това може да събуди
болезнена жажда; прекалено многото водят до изтощение. Ето защо прилагането на оп-
ределена воля при понасянето на скуката е от съществено значение за щастливия живот
и е едно от нещата, на които младите трябва да бъдат приучени.
Във всяка велика книга има скучни пасажи и в живота на всички велики хора има и
безинтересни периоди. Представете си един съвременен американски издател, който
чете Стария завет като чисто нов ръкопис, предложен му за първо издание. Никак не е
трудно да се досетим какъв ще е коментарът му примерно за родословията. „Скъпи гос-
подине – би казал той, – на тази глава ѝ липсва енергия; не може да очаквате читателя
да се заинтригува само от поредица собствени имена на хора, за които му казвате тол-
кова малко. Признавам, започвате историята си с много изтънчен стил и отначало бях
много приятно впечатлен, но у вас има прекалено голямо желание да разкажете всичко
в най-големи подробности. Изберете акцентите, съкратете излишното и ми донесете пак
ръкописа, когато сте го свели до разумен обем.“ Ето така би говорил съвременният из-
дател, познавайки страха на съвременния читател от скуката. Същото би казал и за кон-
фуцианската класика, Корана, „Капиталът“ на Маркс и всички останали свещени книги,
доказали се като бестселъри. Това обаче не е в сила единствено за свещените книги. Във
всеки от най-добрите романи се срещат скучни пасажи. Почти сигурно е, че роман,
който сипе остроумия от първата до последната страница, едва ли ще е велика книга.
Същото е и с живота на великите – той не е бил вълнуващ, изключая няколко забележи-
телни момента. Сократ може да си е доставял наслада с по някой банкет от време на
време и сигурно е извличал значително удовлетворение от разговорите си с околните,
докато бучинишът не си е свършил работата, но през по-голяма част от живота си той е
съжителствал кротко с Ксантипа, редовно се е разхождал следобед и вероятно се е сре-
щал с приятели междувременно. Говори се, че Кант през целия си живот не е бил на
повече от петнайсетина километра от Кьонигсберг. Дарвин, след като обикаля света,

30
прекарва цялата останала част от живота си у дома. След като подклажда няколко рево-
люции, Маркс решава да прекара остатъка от дните си в Британския музей. Като цяло
ще установите, че спокойният живот е характерен за великите хора и онова, от което те
извличат удовлетворение, не изглежда вълнуващо за един външен наблюдател. Нито
едно велико постижение не е възможно без упорита работа, толкова поглъщаща и така
трудна, че остава малко енергия за по-интензивни забавления освен такива, които слу-
жат за възстановяване на физическата енергия през ваканциите, сред които алпийското
катерене може да послужи като най-подходящ пример.
Способността да се понася един повече или по-малко монотонен живот, би трябвало
да се придобива още в детството. Съвременните родители търпят сериозна критика в
това отношение; те осигуряват на децата си прекалено много пасивни забавления, като
например шоу и вкусни неща за ядене, и не осъзнават колко е важно за едно дете дните
да си приличат, с някои редки изключения, разбира се. Удоволствията на детството като
цяло би трябвало да са такива, които детето чрез известни усилия и изобретателност
извлича от заобикалящата го среда. Удоволствия, които са вълнуващи и в същото време
не включват физическо натоварване, какъвто е например театърът, би трябвало да са
рядкост. Вълнението е от рода на наркотиците и потребността от него ще става все по-
голяма и по-голяма, а физическата пасивност по време на вълнението противоречи на
инстинкта. Подобно на едно младо растение, детето се развива най-добре, когато е ос-
тавено необезпокоявано в една и съща почва. Твърде многото пътувания, прекалено го-
лямото разнообразие от вълнения не са полезни за младите и са причина те, вече като
зрели хора, да не могат да понасят плодотворната монотонност. Не твърдя, че монотон-
ността сама по себе си притежава някакви достойнства; искам само да кажа, че някои
добри неща са невъзможни без известна степен на монотонност. Вземете, да речем, на-
писаната в поетична форма автобиография на Уърдсуърт „Прелюдия“. За всеки читател
ще е очевидно, че онова, което е имало някаква стойност в неговите мисли и чувства,
би било невъзможно за един изтънчен градски младеж. Момче или младеж, който има
сериозна градивна цел, ще изтърпи дълги периоди на скука, ако междувременно уста-
нови, че това е необходимо. Но градивната цел не се оформя лесно в съзнанието на
момче, ако то води разпуснат живот, отдаден на развлечения, тъй като в този случай
мислите му винаги ще бъдат насочени към следващото удоволствие, нежели към някое
отдалечено във времето постижение. Поради тази причина поколение, неспособно да
понесе скуката, ще бъде поколение на дребни хорица; на хора, неправомерно разделени
от бавните природни процеси; на хора, у които всеки жизнен импулс бавно пресъхва
като на откъснати цветя във ваза.
Не харесвам мистичния език, но въпреки това не знам как да изразя това, което имам
предвид, без да използвам изрази, които звучат поетично, а не научно. Каквото и да си
мислим, ние сме създания на Земята; животът ни е част от живота на Земята и ние чер-
пим от нея хранителни вещества също както го правят растенията и животните. Ритъмът
на земния живот е бавен; есента и зимата са също толкова жизненоважни, колкото са
пролетта и лятото; покоят е също толкова важен, колкото е и движението. За детето
дори в по-голяма степен от зрелия човек е необходимо да се съхрани връзката с прили-
вите и отливите на земния живот. С течение на времето човешкото тяло се е адаптирало
към този ритъм и религията е въплътила нещо от него във великденските празници.
Наблюдавал съм двегодишно момче, отглеждано в Лондон, което извеждат за първи път
сред природата в провинцията. Сезонът беше зима и всичко наоколо беше подгизнало
и кално. През погледа на зрял човек в тази гледка нямаше нищо, което би доставило

31
наслада, но у момчето тя предизвика странен екстаз; то коленичи върху мократа земя,
зарови лице в тревата и нададе получленоразделни викове на наслада. Радостта, която
изпитваше, беше примитивна, проста и мощна. Задоволяването на органичната нужда е
толкова глъбинно, че ония, у които тя остава незадоволена, рядко са напълно здраво-
мислещи. Множество удоволствия, сред които можем да вземем хазарта като добър при-
мер, не съдържат никакъв елемент от този контакт със земята. В мига, в който секнат,
такива удоволствия оставят човек с усещането за скука и неудовлетворение, жадуващ
за нещо, което и сам не знае какво е. Подобни удоволствия не носят нищо от онова,
което би могло да се нарече радост. От друга страна, онези, които ни държат във връзка
с живота на Земята, съдържат в себе си нещо дълбинно удовлетворяващо; когато те бъ-
дат преустановени, щастието, което ни носят, остава, макар че тяхната интензивност,
докато ги е имало, може да е била по-малка от тази на по-вълнуващите развлечения.
Разграничението, което имам наум, преминава през цялата гама от най-простите до най-
цивилизованите занимания. Двегодишното момче, за което стана дума по-горе, прояви
възможно най-примитивната форма на единение с живота на Земята. Същото откриваме
и в поезията, макар и в по-висша форма. Това, което прави стиховете на Шекспир въз-
вишени, е, че са пропити със същата тази радост, която накара двегодишното момче да
зарови лице в тревата. Припомнете си

„Чуй, чуй, гласец на чучулига

във утрото звънти“15,

или пък

„Върху пясъците златни

феи, елфи, бързо тук!“16

ще откриете в тези стихове цивилизования израз на същата емоция, която при нашето
двегодишно момче би могла да намери изражение единствено в нечленоразделни ви-
кове. Или пък помислете за разликата между любовта и чисто сексуалното привличане.
Любовта е преживяване, при което цялото ни същество се обновява и ободрява също
като растенията при дъжд след суша. В полов акт без любов няма нищо подобно. Когато
краткотрайното удоволствие приключи, идва ред на умората, отвращението и усеща-
нето, че животът е празен. Любовта е част от живота на Земята; сексът без любов – не.
Особеният вид скука, от който страда днешното градско население, е тясно свързан с
откъсването му от земята. Това прави живота горещ, прашен и жаден също като пилиг-
римство в пустинята. Сред тези, които са достатъчно богати да избират начина си на
живот, конкретният вид непоносима скука, от който страдат, се дължи, колкото и пара-
доксално да изглежда, на страха им от скуката. В стремежа си да избегнат плодоносния
вид скука, те стават жертва на другия, далеч по-лош вид. Щастливият живот трябва да
бъде до голяма степен спокоен живот, защото истинската радост може да живее само в
атмосфера на тишина.

15
Шекспир, „Цимбелин“, превод Валери Петров. – Б. пр.
16
Шекспир, „Бурята“, превод Валери Петров. – Б. пр.
32
 5.
Умора
Умората бива различни видове, някои от които много по-сериозна пречка за щастието
в сравнение с други. Чисто физическата умора, при условие че не е прекомерна, има
общо, ако не е и причина за щастие; тя води до здрав сън и добър апетит и придава вкус
на удоволствията, които са възможни през ваканциите. Но стане ли прекалена, тя се
превръща в гибелно зло. Селските жени във всички, освен в най-напредналите общ-
ности, на трийсет са вече стари, износени от прекомерен труд. В началния етап на ин-
дустриализацията децата са със забавен растеж и често биват убивани от преумора още
в ранна възраст. Това продължава да се случва и досега в Китай и Япония, където ин-
дустриализацията е още в ранен етап; до известна степен същото се наблюдава и в юж-
ните щати на САЩ. Физическият труд отвъд определени граници е жестоко изтезание
и много често стига толкова далеч, че прави живота почти непоносим. В най-развитите
части на съвременния свят обаче физическата умора е значително намалена чрез подоб-
ряване на индустриалните условия. Видът умора, който в днешно време представлява
най-сериозна опасност в напредналите общества, е нервната умора. Колкото и да е
странно, този вид умора е най-силно изразен сред състоятелните слоеве и много по-
рядко се среща сред наемните работници, отколкото при бизнесмените и хората на ум-
ствения труд.
Спасението от нервната умора в съвременния живот е много трудно нещо. Първо на
първо, през целия работен ден, а още повече във времето, докато пътува между работата
и дома, градският работник е изложен на шум – вярно, той се е научил да не го чува
съзнателно през повечето време, но това така или иначе го изморява, главно поради
подсъзнателното усилие да не го чува. Друго нещо, което ни причинява умора, макар и
да не го осъзнаваме, е постоянното присъствие на непознати. Природният инстинкт на
човека, както и на останалите животни, е да проучва всеки непознат от собствения си
вид, за да прецени дали да се държи с него добронамерено или враждебно. На пътува-
щите в метрото през пиковите часове се налага да потискат този инстинкт и резултатът
от това е, че изпитват общ дифузен гняв срещу всички непознати, с които са доведени
до този принудителен контакт. После идва бързането да се хване сутрешният влак и
последвалата от това диспепсия. Следователно, докато стигне до офиса за началото на
работния ден, чиновникът е вече с изопнати нерви и е склонен да гледа на човешката
раса като на напаст. Работодателят, който пристига в същото настроение, изобщо не
помага за разсейването на тази напрегнатост у подчинения. Страхът от уволнение му
налага уважително поведение към началника, но това неестествено държание само доп-
ринася за нервното напрежение. Ако поне веднъж седмично на служителите беше поз-
волено да натрият носа на шефа или по друг начин да покажат какво мислят за него,
нервното напрежение би спаднало, но за работодателя, който също си има проблеми,
това не би поправило нещата. Какъвто е страхът от уволнение за служителя, такъв е и
страхът от фалит за работодателя. Вярно, някои са достатъчно издигнати в йерархията,
за да надмогнат този страх, но за постигането на толкова висока позиция обикновено е
трябвало да прекарат години в напрегната надпревара, през което време се е налагало
непрекъснато да са в течение на случващото се във всички точки на света и постоянно
да осуетяват машинациите на своите конкуренти. Резултатът от всичко това е, че когато

33
дойде истинският успех, човек вече е нервна развалина, дотолкова свикнал с постоян-
ната тревога и напрежение, че не може да се отърси от тях даже когато причините вече
са отпаднали. Вярно, има ги и синовете на богатите, но те обикновено успяват да си
създадат тревоги, подобни на тези, които биха преживявали, ако не се бяха родили бо-
гати. С рискованите си финансови операции или залагането на хазарт те предизвикват
недоволството на своите бащи; съкращавайки времето за сън заради забавления изто-
щават физиката си; и когато дойде време да уседнат, тези хора са също толкова неспо-
собни да изпитат щастие, колкото и бащите им преди тях. Волно или неволно, по собс-
твен избор или по принуда, повечето ни съвременници водят пагубен за нервите живот
и постоянно са твърде уморени, за да могат да изпитат каквато и да е наслада без по-
мощта на алкохол.
Но нека оставим настрана тези богати мъже, които са просто глупци, и да разгледаме
обикновения случай на онези, чиято умора е породена от тежкия труд за изкарване на
препитанието. В тези случаи умората до голяма степен се дължи на безпокойство, а без-
покойството може да се предотврати чрез по-добра житейска философия и малко повече
умствена дисциплина. Повечето мъже и жени имат съвсем незадоволителен контрол
върху мислите си. С това искам да кажа, че не могат да престанат да разсъждават по
тревожни теми, дори когато не могат да предприемат никакви ефективни действия
спрямо тях. Мъжете пренасят свързаните с бизнеса тревоги и в леглото през нощните
часове; вместо да се заредят със свежи сили, за да се справят с предизвикателствата на
утрешния ден, те отново и отново прехвърлят в ума си проблемите, които в дадения
момент с нищо не могат да променят, размишляват върху тях, но не по начин, който би
довел до благоразумна линия на поведение на следващия ден, а по онзи налуден начин,
характерен за безпокойните размишления при безсъние. Част от тази среднощна налуд-
ност ги преследва и на сутринта, замъглява преценката им, разваля им настроението и
прави всяко препятствие вбесяващо. Мъдрият човек мисли за своите проблеми единст-
вено тогава, когато има смисъл; през останалото време умът му е зает с друго или пък,
ако е нощем, изобщо не мисли. Далеч съм от мисълта, че това е постижимо във времена
на голяма криза, когато например човек е заплашен от разруха или има сериозни осно-
вания да подозира жена си в изневяра; то е по силите само на изключително дисципли-
нирани умове, способни да изключат от съзнанието си неприятностите в момент, когато
по въпроса не може нищо да се направи. Но е напълно възможно да изключим обичай-
ните проблеми на тривиалното всекидневие, освен докато не ги разрешаваме. Удиви-
телно е до каква степен могат да бъдат подкрепени щастието и ефективността чрез кул-
тивиране на един методичен ум, който мисли адекватно по даден въпрос в точното
време, а не неадекватно през цялото време. Когато трябва да се вземе трудно или при-
теснително решение, щом бъдат налични всички данни по въпроса, обмислете го въз-
можно най-добре и вземете решение; а след като веднъж сте взели решение, не го пре-
разглеждайте, освен ако не ви стане известен нов факт. Няма по-изтощително нещо от
нерешителността и нищо не е толкова безсмислено.
Голяма част от притесненията биха могли да бъдат намалени чрез осъзнаване мало-
важността на проблема, довел до безпокойството. Навремето доста често изнасях пуб-
лични сказки; отначало аудиторията ме ужасяваше и заради нервността си говорех
много зле; ораторството ме плашеше до такава степен, че всеки път се надявах да си
счупя крак, за да не се налага да произнасям реч, а когато най-накрая всичко приклю-
чеше, се чувствах изтощен от нервното напрежение. Постепенно обаче си наложих да

34
мисля, че е без значение дали говоря добре, или зле – Вселената щеше да си остане съ-
щата и в двата случая. Открих, че колкото по-малко ме е грижа дали говоря добре, тол-
кова по-малко зле говоря и постепенно нервното напрежение намаля до почти пълно
изчезване. По този начин може да се справите с голяма част от нервната умора. Нашите
действия не са толкова важни, колкото сме склонни да предполагаме; в крайна сметка
успехите и неуспехите ни не са от съществено значение. Дори големите скърби могат
да се преживеят; проблеми, за които сме мислели, че ще ни лишат от щастие до живот,
с течение на времето избледняват, докато накрая идва момент, когато ни е почти невъз-
можно да си ги спомним в тяхната острота и болезненост. Но над всички тези егоцент-
рични съображения стои фактът, че ничие его не представлява особено голям дял от
света. Човек, който е способен да фокусира мислите и надеждите си върху нещо по-
голямо от него самия, може да постигне известен покой дори сред обичайните житейски
проблеми, което е непостижимо за завършения егоист.
Онова, което би могло да се нарече хигиена на нервната система, е твърде слабо про-
учено. Вярно, индустриалната психология има сериозни изследвания върху умората и
чрез задълбочена и съвестна статистика доказа, че ако достатъчно дълго време вършите
нещо, в крайна сметка ще се уморите – резултат, който би могъл да се предположи и без
толкова гръмко научно парадиране. Психолозите, които изследват умората, основно се
занимават с мускулната умора, макар да има и определен брой изследвания върху умо-
рата при учащите се. Нито едно от тях обаче не засяга важния проблем. В съвременния
живот същественият вид умора винаги е от емоционално естество; чисто интелектуал-
ната умора, също както и чисто мускулната умора, произвежда собственото си лекарс-
тво чрез съня. Всеки човек, който трябва да свърши голямо количество интелектуална,
лишена от емоции работа – да речем сложни изчисления, – чрез сън ще преодолее нат-
рупаната през деня умора. Вредите, приписвани на преумората, едва ли се дължат на
нея, а са причинени по-скоро от някакъв вид тревога и безпокойство. Проблемът с емо-
ционалната умора се състои в това, че тя пречи на почивката. Колкото по-уморен става
човек, толкова му е по-невъзможно да спре. Един от признаците за приближаването на
нервен срив е убеждението, че работата на дадения човек е ужасно важна и ако той си
вземе почивка, това ще доведе до всякакъв вид бедствия. Ако бях лекар, щях да пред-
писвам ваканция на всеки пациент, който счита работата си за извънредно важна. Във
всеки един от случаите, с които лично съм запознат, нервният срив, приписван на рабо-
тата, всъщност е причинен от някакъв емоционален проблем, който пациентът иска да
избегне, като се претоварва с работа. Той не иска да отдъхне, защото ако го направи,
вече няма да има какво да го отвлича от мислите за неговото нещастие, независимо от
какво е породено то. Проблемът, естествено, може да бъде и страх от фалит; в този слу-
чай работата е директно свързана с безпокойството, но дори тогава притеснението ве-
роятно ще накара човек да работи толкова дълго, че преценката му ще се замъгли и
фалитът ще дойде по-скоро, отколкото ако беше работил по-малко. Във всеки случай
именно емоционалната тревожност, не самата работа, е причина за нервния срив.
Психологията на тревожността в никакъв случай не е проста. Вече стана дума за дис-
циплината на ума, а именно навика да мислим за нещата в точното време. Това има
своето значение: първо, защото дава възможност дневната работа да се свърши с по-
малко разход на мислене; второ, защото предлага лек срещу безсъние; и трето, защото
насърчава ефективния и мъдър подход при вземането на решения. Но методи от този
род не докосват подсъзнанието или несъзнаваното и когато проблемът е наистина те-

35
жък, никой метод не е от особена полза, освен ако не проникне под нивото на съзнани-
ето. Има много изследвания на психолози за въздействието на несъзнаваното върху съз-
нанието, но значително по-малко за действието на съзнанието върху несъзнаваното.
Въпреки това второто е от огромно значение относно умствената хигиена и трябва да се
разбира, ако рационалните убеждения изобщо действат в сферата на несъзнаваното.
Това по-специално важи във връзка с тревожността. Лесно е да си кажете, че дори да ви
се случи някакво нещастие, то едва ли ще е чак толкова ужасно, но докато това си остава
само на ниво съзнателно, то няма да действа по време на нощните бдения, нито ще пре-
дотврати появата на кошмари. Моето лично убеждение е, че съзнателната мисъл може
да се насади в несъзнаваното, ако в нея са вложени достатъчно енергия и усилие. По-
голяма част от несъзнаваното се състои от някога силни съзнателни мисли, които на по-
късен етап са били погребани. Възможно е това да е направено умишлено и в този слу-
чай несъзнаваното може да бъде накарано да свърши доста полезна работа. Установил
съм, че ако трябва да пиша по някоя доста трудна тема, най-добрата стратегия е да мисля
по нея с особено повишена интензивност – най-голямата, на която съм способен – по
няколко часа дневно, а след това да наредя, образно казано, работата да продължи под
земята. След няколко месеца отново се връщам съзнателно към темата и откривам, че
работата е свършена. Преди да открия тази техника, прекарвах месеци наред обзет от
безпокойство, защото не бележех никакъв напредък. Поради своята тревожност, неза-
висимо от отделеното време, не стигах по-бързо до решението и времето се оказваше
напразно пропиляно, докато сега мога да го посветя на други занимания. По аналогия
този процес по редица начини би могъл да бъде приложен по отношение на безпокойс-
твото. Когато някое нещастие надвисне над хоризонта, обмислете сериозно и целенасо-
чено кое е най-лошото, което би могло да ви се случи. И след като сте погледнали евен-
туалното нещастие в лицето, дайте си разумни основания да мислите, че в крайна сметка
това не би било чак толкова ужасно бедствие. Такива основания винаги съществуват,
тъй като нищо, което се случва на даден човек, не е от вселенско значение. Когато из-
вестно време неотклонно сте обмисляли най-лошия вариант и накрая сте си казали с
твърдо убеждение: „Е, все пак това не би имало голямо значение“, ще установите, че
тревогите ви са намалели до значителна степен. Може да се наложи да повторите тоя
процес няколко пъти. Накрая обаче, ако не сте търтили да бягате при вида на най-лошия
възможен вариант, ще откриете, че безпокойството се е стопило и на негово място е
дошло един вид ободряване.
Това е част от една по-обща техника за избягване на страха. Тревогата е форма на
страх, а всички форми на страха пораждат умора. Човек, който се е приучил да не се
поддава на страхове, ще открие, че умората в ежедневието е значително намаляла. Стра-
хът в най-увреждащата си форма възниква там, където е налице някаква опасност, пред
която не сме склонни да се изправим лице в лице. В произволни моменти ужасни мисли
прекосяват съзнанието ни; какви са те, зависи от отделния човек, но почти у всеки дебне
някакъв страх. У един е заболяване от рак, у друг – финансов срив, у трети – разкриване
на позорна тайна, четвърти е измъчван от ревниви подозрения, пети нощем е преследван
от мисълта, че историите за адския огън, които са му разказвали в детството, може и да
са верни. Вероятно всички тези хора използват неправилна техника за справяне със
страха; всеки път, щом той възникне в тяхното съзнание, те опитват да мислят за нещо
друго: отвличат си вниманието с работа, забавления и какво ли още не. А всеки страх
се влошава, ако човек избягва да се изправи очи в очи с него. Усилието да се отклони

36
мисълта, е лепта в полза на страховития призрак, от който човек опитва да извърне пог-
лед; правилният подход към всеки вид страх е да мислим за него рационално и спо-
койно, но и с огромна концентрация, докато не го опознаем напълно. В крайна сметка
неговото познаване ще притъпи ужаса; темата ще ни стане скучна и мислите ни ще се
отвърнат от нея, но не както досега, чрез усилие на волята, а само поради липса на ин-
терес. Щом усетите предразположение непрекъснато да мислите за нещо, каквото и да
е то, най-добрият план е да започнете да мислите за него още по-често от обикновено,
докато накрая болезненият интерес изчезне.
Един от най-дефективните въпроси на съвременния морал е въпросът за страха.
Вярно, от мъжете се очаква физическа храброст, особено по време на война, но от тях
други форми на смелост не се очакват; от жените пък изобщо не се очаква какъвто и да
било кураж. Една смела жена трябва да прикрива тази си черта, ако иска мъжете да я
харесват. За човек, който проявява смелост във всяко друго отношение, но не и при
физическа опасност, мнението също не е добро. Безразличието по отношение на общес-
твеното мнение например се смята за предизвикателство; обществото прави всичко въз-
можно да накаже онези, които дръзват да пренебрегнат неговия авторитет. Всичко това
е напълно противоположно на онова как би трябвало стоят нещата. Всяка проява на
смелост, независимо дали от страна на мъже или жени, би трябвало да е обект на възхи-
щение подобно на физическата храброст при войника. Фактът, че проявленията на фи-
зическа храброст при младите мъже се приемат за нещо обичайно, е доказателство, че
смелостта може да бъде култивирана в отговор на общественото мнение, което я изис-
ква. При наличието на повече кураж би имало по-малко безпокойство и следователно
по-малко умора; голям дял от нервната умора, от която страдат мъжете и жените в
днешно време, се дължи на страховете, било то съзнателни или несъзнателни.
Много чест източник на умора е склонността към търсене на вълнения. Ако човек
прекарваше свободното си време в сън, той щеше да е в много по-добра форма; но тъй
като работата му в повечето случаи е скучна, той изпитва необходимост от някакви удо-
волствия в свободните часове. Проблемът е, че най-лесно достъпните и най-привлека-
телни лекомислени удоволствия са главно от вида, които похабяват нервите. Жаждата
за възбуда, която надхвърля определени граници, е признак за някаква неестествена
склонност или за инстинктивно недоволство. В началото на един щастлив брак повечето
мъже не изпитват нужда от странични вълнения; в днешно време обаче бракът по фи-
нансови причини трябва да се отлага толкова дълго, че когато накрая стане възможен,
търсенето на вълнения се е превърнало в навик, от който човек може да се въздържа
само за кратък период от време. Ако общественото мнение позволяваше мъжете да се
женят на двайсет и една, без да поемат финансовото бреме, което понастоящем се свър-
зва с брака, мнозина от тях не биха се впускали в изцеждащи силите удоволствия, не
по-малко уморителни от тяхната работа. Но да се внушава мисълта, че това може да
стане възможно, е неморално, както личи от съдбата на съдия Линдзи, който се опозори
въпреки дългата си и уважавана кариера заради едно-единствено престъпление – жела-
нието да спаси младите хора от техните беди, които те търпят заради фанатизма на по-
старите. Засега обаче няма да задълбавам по тази тема, защото тя попада в раздела „За-
вист“, с която ще се занимаем в следващата глава.
За частно лице, което не може да променя законите и институциите, определящи не-
говия живот, е трудно да се справи със ситуация, създадена и поддържана от гнетите-
лите моралисти. Струва си обаче да осъзнаем, че възбуждащите удоволствия не са път

37
към щастието. Но докато по-глъбинно удовлетворяващите радости си остават непости-
жими за обикновения човек, той трудно би понесъл житейското бреме без помощта на
някакъв тип възбуда. В такава ситуация единственото, което един благоразумен човек
може да направи, е да се ограничи и да не си позволява прекалено много изтощителни
удоволствия, които да подкопаят здравето му или да попречат на работата му. Радикал-
ният лек за проблемите на младежта е в промяната на обществения морал. Междувре-
менно за младите мъже ще е от полза да осъзнаят, че в крайна сметка могат да се оженят
колкото може по-рано и би било неразумно да го отлагат и да живеят по начин, който
ще направи щастливия брак невъзможен поради изхабените нерви и изгубената способ-
ност за по-нежни удоволствия.
Една от най-зловредните характеристики на нервната умора е, че тя действа подобно
на параван между даден човек и външния свят. Впечатленията достигат до него сякаш
притъпени и заглушени; той вече не забелязва хората, освен ако не е подразнен от тех-
ните дребни хитрости или превзетост; вече не изпитва никакво удоволствие от храната
или от слънчевите лъчи, а има склонност напрегнато да се фокусира върху няколко
обекта, оставайки безразличен към всичко останало. Това състояние прави отдиха не-
възможен, така че умората непрекъснато нараства, докато не достигне нива, при които
се налага медицинско лечение. По същината си това е нашето наказание заради прекъс-
натата връзка със Земята, за която стана дума в предходната глава. Никак не е лесно
обаче да се разбере по какъв начин да се запази тази връзка в днешните огромни по
население градски агломерации. Но тук отново опираме до едрите социални въпроси, с
които в тази книга нямам намерение да се занимавам.

38
 6.
Завист
Редом с тревогата една от най-мощните причини за нещастие е може би завистта.
Завистта, бих казал, е сред най-универсалните и дълбоко вкоренени човешки страсти.
Това е ясно забележимо при всички деца допреди да навършат година и трябва да се
третира възможно най-деликатно от страна на всеки педагог. Дори най-дребната проява
на фаворизиране на едно дете за сметка на друго незабавно се отчита и се приема с
негодувание. Всеки, който има деца и му се налага да се справя с тях, трябва да се при-
държа към разпределителната справедливост – абсолютно, твърдо и постоянно. Но де-
цата са просто малко по-открити в проявите си на завист и ревност (която е особена
форма на завистта) в сравнение със зрелите хора. Тази емоция е също толкова широко
разпространена сред възрастните, колкото и сред децата. Вземете например прислуж-
ничките: помня как една от нашите омъжени домашни прислужници забременя и ние ѝ
казахме да не вдига тежко; незабавно всички останали престанаха да вдигат тежко и се
наложи сами да вършим тази работа. Завистта е в основата на демокрацията. Хераклит
твърди, че всички граждани на Ефес би трябвало да бъдат избесени, защото рекли:
„Няма да има пръв сред нас“. Демократичното развитие на гръцките държави трябва да
е било почти изцяло вдъхновено от тази страст. Същото важи и за съвременната демок-
рация. Вярно, има и идеалистична теория, според която демокрацията е най-добрата
форма на управление. Лично аз мисля, че тази теория е вярна. Но няма дял в практичес-
ката политика, където идеалистичните теории да са толкова влиятелни, че да предизви-
кат съществени промени; настъпят ли големи промени, теориите, които ги оправдават,
винаги служат за камуфлаж на страстите. А страстта, която осигурява движещата сила
на демократичните теории, е завистта. Прочетете мемоарите на Мадам Ролан, ревностна
републиканка, упражнявала голямо влияние върху политиката на жирондистите чрез
своя салон и често представяна като благородна жена, водена от своята преданост към
хората. Ще откриете, че това, което я е превърнало в такава яростна защитничка на де-
мокрацията, е отпращането ѝ в помещенията на прислугата, когато е имала случай да
посети някой аристократичен замък.
Сред средностатистическите порядъчни жени завистта играе изключително голяма
роля. Ако сте в някой от вагоните на подземната железница и се случи по перона да
мине добре облечена жена, наблюдавайте погледите на останалите жени. Ще забеле-
жите, че всички те, с изключение на ония, които са по-добре облечени от нея, я изпро-
вождат с неприязън и се надпреварват коя да се изкаже по-пренебрежително за нея.
Склонността към скандалното е израз на общата им злонамереност: всяка история, ко-
ято е в ущърб на друга жена, тутакси се приема за вярна, дори да е подкрепена от най-
повърхностни доказателства. Високият морал обслужва същата цел: тези, които имат
шанс да съгрешат срещу него, са обект на завист и се счита за добродетелно да ги на-
казваме за греховете им. Тази конкретна форма на добродетел със сигурност е собстве-
ната им награда.
Съвсем същото се наблюдава и сред мъжете, само че докато жените считат за свои
конкурентки всички останали представителки на нежния пол, мъжете по правило из-
питват това чувство единствено към мъже от своята професия. Случвало ли ти се е, чи-
тателю, някога неблагоразумно да похвалиш художник в присъствието на негов колега?

39
Някога хвалил ли си политик пред друг политик от същата партия? Изказвал ли си въз-
хищение от някой египтолог пред друг египтолог? Ако е така, залагам сто към едно, че
това е предизвикало взрив от ревност. Сред кореспонденцията между Готфрид Лайбниц
и Кристиан Хюйгенс има редица писма, оплакващи горко предполагаемия факт, че Ню-
тон е полудял. „Не е ли тъжно – пишат си те, – че несравнимият гений на Нютон е бил
помрачен от загубата на разума?“ И тези двама изтъкнати мъже писмо подир писмо ро-
нят крокодилски сълзи с очевидна наслада. Всъщност събитието, което те така лице-
мерно оплакват, никога не се е случвало, макар няколко случая на ексцентрично пове-
дение от страна на Нютон да дават повод за плъзването на слухове.
От всички характеристики, типични за човешка природа, завистта е най-злощастната;
завистникът не само желае да причини нещастие и винаги го прави, щом може да му се
размине безнаказано, но и на свой ред се чувства нещастен заради завистта. Вместо да
черпи удоволствие от това, което има, той страда заради онова, което другите притежа-
ват. Ако му се удаде, той лишава другите от техните преимущества, което за него е също
толкова желано, колкото и сам да си осигури същите тези преимущества. Ако тази
страст бъде оставена да се развихри, това би било фатално за всички добродетели, даже
за най-полезните проявления на изключителни умения. Защо лекарят ходи на домашни
посещения при пациентите си с кола, а работникът трябва да върви пеш до работата?
Защо научният изследовател може да работи в топло помещение, докато всички оста-
нали са изложени на капризите на природните стихии? Защо на човек, притежаващ ря-
дък талант, който е от огромно значение за света, му е спестена досадата на домашните
задължения в неговото собствено домакинство? Завистта няма отговор на подобни въп-
роси. За щастие обаче, в човешката природа има и компенсираща страст, а именно въз-
хищението. Който иска да увеличи човешкото щастие, би трябвало да желае умножа-
ване на възхищението и намаляване на завистта.
Какъв е лекът срещу завистта? За светеца това е безкористността, макар че и при свет-
ците завистта един към друг никак не е невъзможна. Съмнявам се дали св. Симеон Стъл-
пник щеше да е особено доволен, ако беше научил, че някой друг светец е издържал по-
дълго от него на още по-тесен „стълп“. Но ако оставим светците настрана, единственият
лек срещу завистта при простосмъртните мъже и жени е щастието; проблемът обаче
идва от това, че сама по себе си завистта е ужасна пречка по пътя към щастието. По мое
мнение на завистта изключително много помагат нещастията в детството. Детето, което
открива, че брат му или сестра му са предпочитани пред него, придобива навика да за-
вижда, а когато излезе в широкия свят, започва да търси несправедливостите, на които
е било жертва, усеща ги веднага, щом се появят, или пък си ги въобразява, ако ги няма.
Такъв човек е неизменно нещастен и се превръща в напаст за приятелите си, които не-
винаги могат да запомнят кои точно подводни камъни да избягват. След като е повярвал,
че никой не го харесва, такъв човек най-накрая чрез поведението си превръща това свое
убеждение в истина. Друго неблагополучие в детството, което води до същия резултат,
е да имаш родители без особено силни родителски чувства. Така, без да има неправо-
мерно облагодетелствани брат или сестра, едно дете може да установи, че в другите
семейства децата са по-обичани от майка си и баща си, отколкото е то. Това ще го накара
да намрази другите деца и собствените си родители, а когато порасне, ще се чувства
като Исмаил17. По рождение всекиму се пада определена доза щастие и лишаването от
нея неизбежно деформира и озлобява човек.
17
Библейски персонаж, син на Авраам от робинята Агар, по-късно прогонен заедно с майка си от
съпругата на Авраам, Сара, след като самата тя на преклонна възраст ражда син на Авраам. – Б. пр.
40
 Но един завистлив човек би възразил: „Каква е ползата от това да ми казваш, че щас-
тието е лекът срещу завистта? Аз не мога да намеря щастие, докато чувствам завист, а
ти твърдиш, че не мога да престана да завиждам, докато не открия щастието“. Реалният
живот обаче никога не е толкова логичен. Достатъчно е човек да осъзнае причините за
своята завист, за да направи голямата крачка към нейното излекуване. Навикът да се
мисли единствено и само от гледна точка на сравнението, е фатален. Когато на човек му
се случи нещо хубаво, той трябва изцяло да му се наслади, без непрекъснато да мисли,
че то не е чак толкова хубаво като онова, което вероятно се случва на някой друг. „Да –
казва завистникът, – денят е слънчев и е пролет, птичките пеят, цветята цъфтят, но нас-
коро научих, че пролетта в Сицилия е хилядократно по-красива, че птиците пеят много
по-сладко в дъбравата на гръцката планина Хеликон и хибискусът е много по-прелестен
от този в моята градина.“ И докато си мисли това, слънцето помръква, песента на пти-
ците се превръща в безсмислен цвъртеж, а цветята сякаш вече не заслужават и миг вни-
мание. По същия начин се отнася той и към всички останали радости в живота. „Да –
ще си каже, – дамата на моето сърце е очарователна, аз я обичам и тя ме обича, но колко
ли по-прекрасна трябва да е била Савската царица! Ех, де да имах възможностите на
Соломон!“ Всички тези сравнения са безцелни и глупави; независимо дали причината
за недоволство са Савската царица, или съседът, и в двата случая то е еднакво безсмис-
лено. Умният човек не спира да се радва на онова, което има, само защото някой друг
притежава нещо друго. На практика завистта е форма на порок, отчасти морален, от-
части интелектуален, който се състои в това да виждаме нещата не сами по себе си, а
единствено в техните отношения. Нека кажем, че печеля толкова, колкото е достатъчно
за задоволяване на собствените ми нужди. В такъв случай би трябвало да съм доволен,
но дочувам как някой, за когото не смятам, че ме превъзхожда, печели двойно повече.
Ако имам завистлив характер, удовлетворението от това, което имам, незабавно нама-
лява и отвътре започва да ме разяжда чувство за несправедливост. Лекът за това е умс-
твената дисциплина, навикът да не се товарим с безполезни мисли. В крайна сметка има
ли нещо по-завидно от щастието? Успея ли да се излекувам от завистта, аз ще постигна
щастието и самият ще стана за завиждане. Човекът, който печели два пъти повече от
мен, несъмнено се измъчва от мисълта, че някой друг печели двойно повече от него, и
така продължава до безкрай. Ако жадувате за слава, сигурно завиждате на Наполеон.
Но Наполеон е завиждал на Юлий Цезар, Цезар – на Александър Велики, а Александър,
смея да кажа, е завиждал на Херкулес, който не е реална, а митологична фигура. Следо-
вателно не можете да се отървете от завистта единствено чрез успеха, защото винаги ще
има някоя историческа или легендарна личност, завоювала по-голям от вашия успех.
Спасението от завистта е възможно, като се наслаждавате на удоволствията, които сре-
щате по пътя си; като изпълнявате работата, която трябва да свършите, и като избягвате
да се сравнявате с тези, за които си въобразявате – може би съвсем погрешно, – че имат
повече късмет от вас.
Излишната скромност има много общо със завистта. Скромността е приемана за доб-
родетел, но лично аз се съмнявам, че в по-екстремните си форми тя заслужава да бъде
считана за такава. Скромните хора имат нужда от голяма доза насърчаване и често не
посмяват да се захванат със задача, която са напълно способни да изпълнят. Те са убе-
дени, че онези, с които се сравняват, винаги ги засенчват. Ето защо такива хора на прак-
тика са особено предразположени към завист, а чрез завистта – към нещастие и злона-
мереност. Лично аз мисля, че има много какво да се каже в подкрепа на това едно момче
да бъде възпитавано в дух да мисли за себе си като за добър човек. Не ми се вярва някой

41
паун да завижда на друг паун заради опашката, защото всеки паун е убеден, че собстве-
ната му опашка е най-красивата на света. Вследствие на това пауните са миролюбиви
птици. Само си представете колко нещастен би бил животът на един паун, ако беше
научен да смята доброто самомнение за грешно. Тогава всеки път, щом види друг паун
да разперва опашка, щеше да си казва: „Не бива да мисля, че моята опашка е по-хубава
от неговата, защото би било самонадеяно, но, о, как ми се ще да беше така! Тази нена-
вистна птица е така уверена в своето великолепие! Дали да не му отскубна няколко
пера? И тогава вероятно няма да ме е страх да се сравнявам с него“. Или пък сигурно
щеше да му устрои някакъв капан, за да докаже, че онзи е злонамерен паун и е виновен
заради своето непаунско поведение, а после ще го заклейми пред съвета на старейши-
ните. Постепенно щеше да наложи правилото, че пауните с особено красиви опашки са
почти винаги нечестиви и че мъдрият владетел в пауновото царство винаги би трябвало
да търси смирени птици само с по няколко клюмнали пера в опашката. А след като на-
ложи този принцип, той щеше да се погрижи всички красиви птици да бъдат умъртвени,
докато накрая разкошната опашка не се превърне само в блед спомен от миналото. Така
възтържествува завистта, маскирана като морал. Но докато всеки паун се смята за най-
великолепния екземпляр сред себеподобните си, няма да има нужда да се стига до по-
добни репресии. Всеки паун очаква да бъде увенчан с лавров венец в кое да е състезание
и тъй като високо оценява паунските си достойнства, е убеден, че точно така и става.
Завистта е, разбира се, тясно свързана с конкуренцията. Ние не завиждаме на късмет,
за който смятаме, че е безнадеждно непостижим за нас. Във времената, когато социал-
ната йерархия е била твърдо установена, най-нископоставените не са завиждали на вис-
шата класа, тъй като се е смятало, че разделението на бедни и богати е по Божия воля.
Нищите не са завиждали на богаташите, макар, естествено, да са завиждали на други
нищи с по-голям късмет от тях. Колебливостта на социалния статус в съвременния свят,
както и егалитарните доктрини на демокрацията и социализма значително разшириха
диапазона на завистта. За момента това е зло, но зло, което трябва да бъде изтърпяно, за
да се стигне до по-справедлива социална система. Щом неравенствата започнат да се
мислят рационално, на тях се гледа като на несправедливост, освен ако не почиват върху
някакво превъзходство на достойнствата. А бъдат ли приети за несправедливост, няма
лек за родената от тях завист, докато не бъде премахната несправедливостта. Ето защо
в наше време завистта играе изключително голяма роля. Бедният завижда на богатия,
бедните нации завиждат на богатите, жените завиждат на мъжете, добродетелните жени
завиждат на тези, които, макар и да не са порядъчни, остават ненаказани за това. Вярно
е, че завистта е основна движеща сила, водеща до справедливост между различните
класи, различните нации и различните полове, но заедно с това е вярно, че справедли-
востта, която се очаква да бъде установена в резултат на завистта, вероятно ще бъде от
най-лошия възможен вид, а именно ще се състои по-скоро в намаляване на насладите
на късметлията, отколкото в увеличаване на удоволствията на злочестите. Страстите,
които опустошават личния живот, действат по същия начин и в обществения. Не бива
да се очаква, че от нещо толкова пагубно, каквото е завистта, като резултат би произ-
лязло нещо добро. Ето защо тези, които по чисто идеалистични причини жадуват пълна
промяна на нашата социална система и значително нарастване на социалната справед-
ливост, би трябвало да се надяват други сили, а не завистта да допринесат за осъщест-
вяване на тези промени.
Всички лоши неща са взаимосвързани и всяко едно от тях може да породи друго; по-
специално умората е честа причина за завистта. Когато човек не се чувства на нивото

42
на работата, която му е поверена, той изпитва общо недоволство и е твърде вероятно то
да приеме формата на завист към всички онези, чиято работа е не толкова взискателна.
Ето защо един от начините за намаляване на завистта е понижаване на степента на
умора. Но най-важното е да си осигурим живот, удовлетворяващ инстинкта. Голяма
част от завистта, която изглежда чисто професионална, всъщност е на сексуална основа.
Човек, който е щастлив в брака си и със своите деца, е малко вероятно да таи голяма
завист към другите заради по-голямото им богатство или успех, при условие че има
достатъчно, за да отгледа децата си по начин, който смята за правилен. Основите на
човешкото щастие са съвсем прости – толкова прости, че по-вещите и изтънчени хора
не могат да се насилят да признаят какво всъщност им липсва. Можем да сме сигурни,
че жените, за които стана дума по-рано и които гледат със завист всяка добре облечена
жена, не са удовлетворени в своите инстинктивни стремежи. Инстинктивното щастие е
рядкост в англоговорещия свят, особено сред жените. Цивилизацията изглежда заблу-
дена в това отношение. За да има по-малко завист, трябва да се открият средства за пре-
махване на това състояние на нещата, а ако такива средства не се открият, има опасност
нашата цивилизация да се срине в оргията на омразата до пълното си унищожение. В
старо време хората са завиждали единствено на съседите, защото не са знаели почти
нищо за останалите хора. Днес благодарение на образованието и пресата те имат абст-
рактни познания за големи групи от населението на Земята, сред които обаче нямат нито
един личен познат. Мислят си, че чрез филмите знаят как живеят богатите, чрез вестни-
ците са наясно със злонамереността на другите нации, а чрез пропагандата са научили
за нечестивите практики на всички ония, чиято кожа е с различен цвят от тяхната. Жъл-
тите мразят белите, белите мразят чернокожите и т.н. Човек би казал, че цялата тази
омраза е раздухвана от пропагандата, но това е някак плитко обяснение. Защо пропа-
гандата е къде-къде по-успешна в подклаждането на омраза, отколкото в опитите си да
вдъхне добронамерени чувства? Очевидно причината е, че човешкото сърце такова, как-
вото го е направила модерната цивилизация, е по-склонно към омраза, отколкото към
добронамереност. А то клони към омразата, защото е неудовлетворено, защото усеща
дълбоко, дори може би несъзнателно, че някак пропуска смисъла на живота, че може би
другите, но не и ние, са си осигурили хубавите неща, които природата предлага за нас-
лада на човека. Общият сбор от удоволствия в живота на съвременния човек несъмнено
е нараснал в сравнение с по-примитивните общества, но успоредно с това е нараснало
и усещането, че би могъл да има дори повече. Всеки път, като водите децата си в зоо-
парка, сигурно ще забележите в очите на маймуните – стига да не извършват гимнасти-
чески подвизи и не чупят черупчести ядки и плодове – някаква странна, съпроводена от
напрежение тъга. Човек лесно би могъл да си представи как те усещат, че трябва да
станат хора, но не могат да открият тайната да го постигнат. По пътя на еволюцията
някак са изгубили посоката; братовчедите им са продължили напред, а те са изостанали.
Изглежда, нещо от същото напрежение и мъка е проникнало и в душата на съвременния
човек. Той знае, че на почти ръка разстояние има нещо по-добро и въпреки това не е
наясно къде да го търси и как да го открие. И в своето отчаяние вилнее срещу ближния,
който е също толкова изгубен и нещастен. Ние сме достигнали стадий в еволюцията,
който не е финален. Трябва да го преминем бързо, защото не го ли направим, мнозина
от нас ще загинат по пътя, а останалите ще се изгубят в дебрите на съмнението и страха.
Следователно завистта, макар да е зло и каквито и да са нейните последици, не е изцяло
от дявола. Тя отчасти е израз на героична болка, болката на онези, които вървят слепеш-
ком през нощта, запътили се може би към едно по-добро място на покой, а може би

43
единствено към смъртта и причините за нещастие. За да намери верния излаз от това
отчаяние, цивилизованият човек трябва да отвори и сърцето си така, както е отворил
ума си. Той трябва да се научи да надскача собственото си „аз“ и постигайки това, да
придобие вселенска свобода.

44
 7.
Чувство за грях
Колкото до чувството за грях, за него стана дума в Първа глава и имах повод да кажа
нещо по въпроса; сега обаче следва по-издълбоко да навлезем в темата, тъй като това е
една от най-важните сред съществените психологически причини за нещастие в живота
на зрелия човек.
Има традиционна психология на греха, която нито един съвременен психолог не е
склонен да приеме. Предполагаше се, особено в средите на протестантите, че съвестта
подсказва на всеки човек кога деянието, от което е изкушен, е греховно; и че след из-
вършване на такова деяние той може да изпита едно от тия две болезнени чувства: уг-
ризение, в което няма никакво достойнство, или покаяние и чрез него може да се очисти
вината. В протестантските страни мнозина дори от тези, които губеха вярата си, про-
дължаваха още известно време да приемат с повече или по-малко уговорки ортодоксал-
ния възглед за греха. В наши дни, донякъде заради психоанализата, се наблюдава точно
обратното: не само неортодоксалните отхвърлят доктрината за греха, но и много от
ония, които все още се смятат за ортодоксални, правят същото. Съвестта вече не е нещо
тайнствено, което, тъкмо поради своята тайнственост, би могло да се смята за глас
Божи. Знаем, че съвестта повелява различно поведение в различните части на света и че
най-общо казано, тя навсякъде е в съгласие с племенния обичай. Тогава какво всъщност
се случва, когато съвестта на човек го гризе?
Думата „съвест“ всъщност обхваща няколко различни чувства; най-простото от тях е
страхът да не те хванат. Убеден съм, че ти, читателю, водиш съвършено непорочен жи-
вот, но ако попиташ някого, който в даден момент е действал по осъдителен, заслужа-
ващ наказание начин, ще установиш, че когато разкриването му е било неизбежно, въп-
росният човек се е покайвал за своето престъпление. Не твърдя, че това важи и за про-
фесионалния крадец, за когото определен престой в затвора е пресметнат риск; то обаче
е в сила за онзи, който би могъл да се нарече почтен нарушител, като например банков
управител, позволил си злоупотреба в момент на натиск, или пък духовник, извършил
плътско прегрешение, воден от някаква страст. Такива хора биха забравили за своето
престъпление, ако шансовете да ги разкрият са нищожни, но когато ги уличат или съ-
ществува сериозна опасност за това, на тях им се ще да са били по-добродетелни и това
тяхно желание може да породи потискащо усещане за чудовищния размер на греха им.
Тясно свързано с това чувство е страхът да не бъдеш отлъчен от стадото. Човек, който
мами на карти или не си плаща дълговете, не би могъл с нищо да се защити срещу нео-
добрението на тълпата, когато бъде разкрит. Това е разликата между него и религиозния
реформатор, анархиста и революционера, които живеят с чувството, че каквато и да е
сегашната им съдба, бъдещето е с тях и че то ще им въздаде почит, съизмерима с хорс-
ката ненавист и презрение в настоящето. Независимо от враждебността на тълпата тези
хора не изпитват чувство за грях, докато онзи, който напълно приема стадния морал и
въпреки това върви срещу него, е дълбоко нещастен, щом изгуби привилегированата си
каста, а страхът от подобно бедствие или болката, ако то го сполети, лесно може да го
накарат да приеме действията си за греховни.
Но чувството за грях в неговите най-важни проявления стига много по-надълбоко. То
е нещо, чиито корени са в несъзнаваното и не се проявява в съзнаваното под формата

45
на страх от неодобрението на хората. В съзнаваното някои видове действия са заклей-
мени като грях без видима за самоанализата причина. Когато човек ги извършва, той се
чувства некомфортно, без обаче да знае защо. На него му се ще да е от хората, които
биха могли да се въздържат от това, което смятат за грях. Той изпитва нравствена въз-
хита единствено към тези, които счита за чисти по сърце. И в по-голяма или по-малка
степен съжалява, че нему не е съдено да бъде светец; всъщност представата за святост
на подобен човек вероятно е такава, каквато е почти невъзможно да бъде приложена в
делничния живот. Ето защо той изживява дните си с чувство за вина, усещайки, че най-
доброто не му се полага и че най-възвишените мигове за него са тези на сълзливо-сан-
тиментално покаяние.
На практика при всеки един такъв случай източникът на подобни чувства е нравстве-
ното възпитание, получено преди човек да е навършил шест години, докато все още е
под опеката на майка си или на бавачката. Още преди достигането на тази възраст той
вече знае, че е нечестиво да се ругае; че не е хубаво да се използва друг освен възпитан
и благочестив език; че само лошите хора пият и че тютюнът е несъвместим с най-вис-
шата добродетел. Той е научил, че никога не бива да изрича лъжа. Но най-вече му е
дадено да разбере, че всяка проява на интерес към свързаните с пола части на тялото е
нещо отвратително. Той знае, че това са възгледите на майка му, и вярва, че те идват от
самия Творец. Проявата на любов и привързаност от страна на майката или – ако тя го
игнорира – от страна на бавачката е най-голямата наслада в живота му, но тя е достъпна
единствено тогава, когато не е хванат да съгрешава спрямо нравствените норми. Ето
защо този човек започва смътно да приема за ужасно всяко нещо, което не би спечелило
одобрението на майка му или на бавачката. С напредването на възрастта той постепенно
забравя откъде идва неговият морален кодекс и какво е било наказанието за неподчине-
ние или неодобрение от страна на бавачката, но въпреки това той не отхвърля този мо-
рален кодекс, нито успява да се отърве от усещането, че нещо ужасно ще му се случи,
ако го наруши.
Огромна част от това първоначално морално възпитание е лишена от каквато и да
била рационална основа и като такава не би могла да бъде приложена в нормалното
поведение на обикновените хора. Например човек, използващ т.нар. „лош език“, раци-
онално погледнато, не е по-лош от друг, който не го прави. Въпреки това на практика
всеки, който опитва да се представи за светец, би счел въздържанието от ругатни за
съществено. Разгледано в светлината на разума, това просто е глупаво. Същото важи за
алкохола и тютюна. По отношение на алкохола в южните страни не съществува подобно
отношение, даже в него се съзира отсянка на неблагочестие, тъй като, знае се, Господ и
апостолите са пиели вино. Що се касае до тютюна, спрямо него е по-лесно да се под-
държа негативно отношение, тъй като великите светци са живели преди употребата му
да стане популярна. Но тук също е невъзможен какъвто и да било рационален аргумент.
Мнението, че никой свят човек не би пушил, в последна сметка се основава единствено
на възгледа, че никой светец не би направил нещо само защото то му доставя удоволс-
твие. Този елемент на аскетизъм в традиционния морал се е превърнал в почти несъзна-
вано, но действа по всякакъв начин и превръща моралния ни кодекс в ирационален. За
една рационална етика ще бъде похвално да доставяте удоволствие на всички, даже на
себе си, стига това да не причинява болка на дадения човек или на останалите. В идеал-
ния вариант, освободим ли се от аскетизма, добродетелният човек ще е този, който си
позволява удоволствието от всичко хубаво, стига това да не носи пагубни последици,
които надвишават насладата. Нека пак се върнем към въпроса за лъжата. Не отричам,

46
че по света има твърде много лъжа, нито че трябва да сме далеч по-добри в увеличаване
превеса на истинността; в същото време обаче не споделям, както би трябвало да раз-
съждава и всеки рационален човек, че лъжата в никакъв случай не може да бъде оправ-
дана. Веднъж, докато се разхождах сред природата, видях лисица в последен стадий на
изтощение, която обаче все още се опитваше да избяга от преследвачите си. Минути по-
късно срещнах хайка ловци. Те ме попитаха дали не съм видял лисицата и аз потвърдих.
Попитаха накъде е тръгнала и аз ги насочих в погрешната посока. Не мисля, че щях да
съм по-добър човек, ако им бях казал истината.
Нравственото възпитание в съвсем ранна възраст обаче нанася най-много вреди в
сферата на сексуалното. Ако едно дете е било възпитавано по традиционния начин от
малко по-строги родители или бавачки, до шестата му година асоциацията между греха
и половите органи е вече така дълбоко вкоренена, че едва ли ще бъде изличена до края
на неговия живот. Това чувство, естествено, се усилва и от едиповия комплекс, тъй като
жената, която е най-обичана в детството, е същата, при която всички сексуални свободи
са невъзможни. В резултат на това много от зрелите мъже гледат на жените като по-
нисш пол и не биха могли да хранят уважение към съпругите си, ако те не изпитват
неприязън към половото сношение. Но инстинктът на съпруг, чиято жена е студена в
леглото, ще го насочи да потърси удовлетворение другаде. Дори и да постигне инстин-
ктивно удовлетворение за кратко обаче, то ще бъде отровено от чувството за вина, така
че отношенията му с жените ще бъдат лишени от щастие, независимо дали са брачни,
или извънбрачни. При жените се случва същото, ако те са били целенасочено възпита-
вани в това да бъдат „непорочни“. Такива жени инстинктивно се сдържат в сексуалните
отношения със своя съпруг и се страхуват да извлекат каквато и да било наслада от тях.
В днешно време обаче това се наблюдава много по-рядко при жените, отколкото преди
петдесет години. Трябва дори да отбележа, че сред образованите хора сексуалният жи-
вот на мъжете е много по-изопачен и отровен от чувството за грях в сравнение с този на
жените.
Вече е налице едно все по-разпростиращо се осъзнаване – не и от страна на общест-
вените власти, разбира се – за щетите, които традиционното сексуално възпитание на-
нася върху най-малките. Точното правило в случая е много просто: докато детето не
достигне пубертета, не му/ѝ налагайте каквато и да било сексуална нравственост и вни-
мателно избягвайте насаждането на идеята, че има нещо отблъскващо в естествените
телесни функции. А когато наближи времето да се дават морални наставления, погри-
жете се те да са рационални и във всеки един момент да можете да представите солидни
основания за това, което казвате. Но не възпитанието и образованието са тема на тая
книга. Тук мен ме вълнува повече какво би могъл да направи зрелият човек, за да сведе
до минимум ефекта от едно неразумно възпитание, водещо до ирационално чувство за
грях.
Проблемът тук е същият, пред който бяхме изправени и в предходните глави, а
именно да принудим несъзнаваното да вземе под внимание рационалните убеждения,
които ръководят нашата съзнателна мисъл. Хората не трябва да се оставят да бъдат
люшкани от собствените си настроения, вярвайки веднъж в едно, друг път – в друго.
Чувството за грях е особено осезаемо в моменти, когато съзнателната воля е отслабена
я от умора, я от болест, я от алкохол или по друга причина. Предполага се, че това, което
чувства човек в един такъв момент (освен ако не е по причина на алкохола), е открове-
ние на неговото по-висше „аз“. „Ако дяволът беше болен, светец щеше да е той.“ Аб-

47
сурдно е обаче да се мисли, че моментите на слабост дават повече просветление от мо-
ментите на сила. В моменти на слабост е трудно да противостоим на внушения, залег-
нали в нас от ранно детство, но няма никаква причина да се смята, че такива внушения
са за предпочитане пред убежденията на един зрял човек, владеещ напълно своите дарби
и умения. Напротив, това, в което човек е убеден със здравия си разум, когато е здрав и
в пълна сила, трябва да е за него норма в какво е по-добре да вярва през цялото време.
Чрез използване на правилната техника е напълно възможно да се преодолеят внуше-
нията от невръстното детство, залегнали в несъзнаваното, даже да се промени неговото
съдържание. Щом усетите угризение за действие, за което здравият разум ви казва, че
не е нечестиво, изследвайте причините за това ваше чувство и се убедете до най-малкия
детайл в неговата абсурдност. Нека съзнателните ви убеждения са толкова ясни и кате-
горични, че да окажат достатъчно силно влияние върху вашето несъзнавано и да се спра-
вят с онова, което са ви внушили майка ви или бавачката в ранното детство. Не се при-
мирявайте с редуването на моменти на рационалност с моменти на ирационалност.
Вгледайте се отблизо в ирационалното, въоръжете се с решимост да не го зачитате и да
не му позволявате да владее над вас. Винаги, когато то насажда абсурдни мисли и чув-
ства във вашето съзнание, изтръгнете ги от корен, проучете ги и ги отхвърлете. Не поз-
волявайте да се превърнете в колебливо създание, лашкано между разума и инфантил-
ната глупост. Не се страхувайте да бъдете непочтителни към паметта на онези, които са
ви надзиравали в детството. Тогава са ви се виждали силни и мъдри, защото вие сте
били слаби и глупави; сега, когато не сте нито едното, нито другото, от вас зависи да
вникнете в тяхната привидна сила и мъдрост и да прецените дали заслужават почитта,
която по силата на навика все още им отдавате. Запитайте се сериозно дали светът става
по-добър вследствие на традиционното морално възпитание, давано на младите. Помис-
лете колко неподправено суеверие се влага в оформянето на един по общо мнение доб-
родетелен човек и отчетете, че докато въображаеми морални опасности от всякакво ес-
тество биват борени с невероятно глупави запрещения, то истинските морални опас-
ности, на които е изложен един зрял човек, на практика остават неупоменати. Кои са
реално вредните действия, изкушаващи средностатистическият човек? Непочтени биз-
нес практики от вида, който остава ненаказан от закона; грубо отношение към подчине-
ните, жестокост спрямо жени и деца, злонамереност спрямо конкурентите, дива свире-
пост в политическите конфликти – това са наистина зловредни грехове, често срещани
сред почтени и уважавани граждани. Чрез тях човек сее мизерия около себе си и дава
своята дан за унищожаване на цивилизацията. И все пак не заради това, когато е болен,
се чувства прокуден, лишен от всяко право да получи божието благоволение. Не в това
се коренят среднощните му кошмари, в които майка му го гледа неодобрително. Защо
подсъзнателният му морал е така далеч от неговия разум? Защото етиката, насадена от
хората, доминирали неговото най-ранно детство, е глупава? Защото тя не произлиза от
никое учение за задълженията на индивида към общността; защото е скалъпена от вехти
парчета на ирационални табута и защото съдържа в себе си елементи на морбидност,
дължаща се на духовната болест, разяждала Римската империя. Нашият официален мо-
рал е формулиран от свещеници и ментално поробени жени. И е време хората, които
трябва да изпълняват нормална роля в нормалния живот на света, да се научат да се
бунтуват срещу тази болезнена глупост.
Но за да бъде успешен този бунт по отношение на индивидуалното щастие на човек
и възможността му да живее според единно мерило, а не да се люшка между две норми,
този човек трябва да се замисли и да усети дълбоко в себе си какво му казва разумът.

48
Повечето хора, след като отхвърлят само на повърхностно ниво натрупаните през ран-
ното детство суеверия, решават, че повече няма какво да се направи. Те не си дават
сметка, че тези суеверия все още дебнат някъде в дълбокото. Когато се достигне до ня-
какво рационално убеждение, необходимо е то да бъде вглъбено обмислено, да се прос-
ледят неговите последствия, човек да потърси в себе си всяко едно несъвместимо с него
вярване, което иначе би могло да оцелее, и щом чувството за грях се усили, както си-
гурно ще става от време на време, да не се отнася към това като към откровение свише
и зов за по-възвишени, праведни дела, а като към болест или слабост, стига, разбира се,
това усещане да не е породено от действие, което и рационалната етика би осъдила. С
това не навеждам на мисълта, че човек трябва да е лишен от морал, само предлагам той
да се освободи от суеверния морал, което е нещо съвсем различно.
Но се съмнявам, че дори ако човек е нарушил собствения си рационален кодекс, чув-
ството за грях е най-правилният начин за постигане на по-добър начин на живот. В усе-
щането за грях има нещо унизително, нещо, при което отсъства самоуважение. А никой
не е видял нищо добро, когато му е отнето самоуважението. Разумният човек ще гледа
на собствените си нежелателни деяния като на тези на останалите хора – като деяния,
породени от определени обстоятелства, които могат да бъдат избегнати или посредст-
вом по-пълното им осъзнаване като нежелателни, или пък, когато това е възможно, чрез
избягване на обстоятелствата, които ги пораждат.
Всъщност чувството за грях далеч не е гаранция за добър живот, а точно обратното.
То прави човек нещастен и го кара да се чувства непълноценен. Бидейки нещастен, той
най-вероятно ще започне да предявява претенции спрямо другите хора, които в него-
вите очи преминават границите на нормалното и му пречат да се радва на щастие в лич-
ните взаимоотношения. Чувствайки се непълноценен, той ще започне да недоволства
срещу тези, които му се виждат по-висшестоящи. Вече все по-трудно ще им се възхи-
щава и все по-лесно ще им завижда. И в крайна сметка ще се превърне в един намусен
и неприятен човек, който ще се чувства все по-самотен. Сърдечното и щедро отношение
спрямо околните прави не само тях щастливи, но е и безмерен източник на щастие за
този, който го дарява, тъй като това го прави харесван като цяло. Подобно отношение
обаче едва ли е възможно за човек, преследван от чувство за грях. То идва като резултат
от равновесие и увереност в себе си; изисква онова, което може да се нарече умствено
интегриране, с което имам предвид, че различните пластове в човешката природа, съз-
нателни, подсъзнателни и несъзнателни, действат в хармония, а не са въвлечени във
вечна битка. В повечето случаи постигането на подобна хармония е възможно чрез ра-
зумно възпитание, но там, където възпитанието е било неразумно, процесът е по-труден.
Това е същият процес, който се опитват да провеждат психоаналитиците, но аз съм убе-
ден, че в много от случаите пациентът и сам би могъл да свърши работата, която само в
по-крайни случаи изисква намесата на специалист. Не казвайте: „Нямам време за по-
добни психологически усилия; животът ми е напрегнат и преизпълнен с дела, така че
трябва да оставя моето несъзнавано на неговите си дяволии“. Нищо не понижава в та-
кава степен не само щастието, но и работоспособността, както личност, раздвоена
срещу самата себе си. Времето, отделено за постигане на хармония между различните
части на личността, е полезно използвано време. С това не твърдя, че човек всекидневно
трябва да отделя определено време, да речем час, за самоанализа. Според мен това в
никакъв случай не е най-добрият способ, тъй като подсилва процеса на самопоглъщане,
а то е част от болестта, която би трябвало да бъде излекувана, тъй като хармоничната

49
личност е насочена навън от себе си. Ето защо предлагам човек да взема решения, фо-
кусирайки се върху онова, в което рационално вярва, като никога не би трябвало да
допуска безкритично приемане на противоречащи нему ирационални вярвания, нито да
им се поддава, колкото и за кратко да се случва това. Тук става въпрос да се допитва до
разума си в моменти, когато е изкушен отново да стане инфантилен, но подобни раз-
съждения, ако са достатъчно категорични, могат да траят съвсем кратко. Затова и отде-
леното за тях време би трябвало да е пренебрежимо малко.
Мнозина хранят неприязън към рационалността и на такива хора нещата, за които
говоря, ще им се видят незначителни и маловажни. Има една такава максима, че ако
рационалността бъде оставена да си разиграва коня безнаказано, тя ще погуби всички
по-дълбоки емоции. Това убеждение, струва ми се, се дължи на напълно погрешното
схващане на функцията на разума в човешкия живот. Не е работа на разума да генерира
емоции, макар че откриването на начини за предотвратяване на емоциите, които са
пречка за благосъстоянието, може да е част от неговата функция. Намирането на начини
да бъдат сведени до минимум омразата и завистта несъмнено е част от предназначени-
ето на рационалната психология. Но е погрешно да се допуска, че минимализирайки
тези страсти, ние в същото време отслабваме и онези, които разумът не осъжда. В страс-
тната любов, в родителската привързаност, в приятелството, в доброжелателството, в
отдадеността на науката или изкуството няма нищо, което разумът би искал да огра-
ничи. Изпитвайки една или пък всички тези страсти, разумният човек ще е доволен и
няма да предприеме нищо, за да ги отслаби, тъй като всички те са част от добрия живот,
ще рече живот, който поражда щастие както у самия човек, така и у другите. В подобни
страсти няма нищо ирационално, а много ирационални хора изпитват само тривиални
страсти. Не е необходимо нито един човек да изпитва страх, че като подчини живота си
на рационалното, това ще го направи скучен. Тъкмо напротив – тъй като рационал-
ността стои в основата на вътрешната хармония, човекът, който я постигне, е по-свобо-
ден в своето съзерцаване на света и в използване на енергиите си за постигане на вън-
шни цели в сравнение с човек, който е постоянно обременен от душевни конфликти.
Нищо не е по-скучно от това да бъдеш затворен в себе си и нищо по-вълнуващо от това
вниманието и енергията ти да са насочени навън.
Нашият традиционен морал е твърде егоцентричен и концепцията за греха е част от
това лишено от мъдрост фокусиране на вниманието върху себе си. На тези, които никога
не са преживявали субективни настроения, породени от този погрешен морал, разум
може и да не им трябва. Но на тия, които веднъж са прихванали болестта, той е необхо-
дим за успешното лечение. А и болестта е вероятно необходим етап в менталното раз-
витие. Склонен съм да приема, че човек, който я е преодолял с помощта на разума, е
достигнал по-високо ниво от онзи, който никога не се е сблъсквал нито с болестта, нито
с лечението ѝ. Обичайната в наше време неприязън към здравия разум се дължи до го-
ляма степен на факта, че процесите на разума не са формулирани по задоволително фун-
даментален начин. Разединеният в себе си човек преследва вълнения и развлечения; той
обича силните страсти, но не поради някакви основателни причини, а просто защото за
момент те го извеждат вън от него самия и предотвратяват болезнената необходимост
от размишление. Всяка страст е за него форма на опиянение и тъй като не е способен да
постигне елементарно щастие, всяко облекчение на болката му се струва възможно
единствено под формата на опиянение. Това обаче е симптом на дълбоко уседнала бо-
лест. Там, където подобна болест не съществува, най-голямото щастие идва с най-пъл-
ното овладяване на нечии способности. Именно моментите, когато умът е най-активен

50
и всички дребни неща минават на заден план, са моментите на най-дълбока радост. Това
е и едно от най-точните мерила за щастие. Щастие, което се нуждае от опиянение, без
значение от какво естество е това опиянение, е фалшиво и неудовлетворяващо. Щасти-
ето, което истински удовлетворява, е съпътствано от най-пълното прилагане на нашите
умения и способности и най-пълното ни реализиране в света, в който живеем.

51
 8.
Мания за преследване
В своите по-екстремни форми манията за преследване е призната форма на лудост.
Някои хора си въобразяват, че други искат да ги убият, да ги държат в плен или пък да
им причинят друга тежка травма. Често желанието да се предпазят от въображаемите
си преследвачи води до актове на насилие, които налагат ограничаването на тяхната
свобода. Това, както и много други форми на лудост, е само усилена проява на склон-
ност, която съвсем не е необичайна и за считани за нормални хора. Тук не предлагам за
обсъждане крайностите, които са в сферата на психиатрията. Аз искам да разгледам по-
леките форми, защото те много често са причина за нещастие и защото, тъй като все
още не са стигнали крайност, която да предизвика безумие, биха могли да бъдат пребо-
рени от самия пациент, стига той да може да бъде склонен правилно да диагностицира
своите тревоги и да разбере, че причината за тях се крие в самия него, а не в предпола-
гаемата враждебност или недоброжелателност на околните.
Всички познаваме типа човек, бил той мъж или жена, който в собствените си очи е
постоянна жертва на неблагодарност, жестокост и коварство. Хората от този тип често
са изключително правдоподобни и печелят искреното съчувствие на онези, които ги
познават едва отскоро. Във всяка отделна история, която те разказват, по правило няма
нищо неправдоподобно. Видът недобронамереност, от който се оплакват, несъмнено
понякога се среща. Онова, което в крайна сметка предизвиква съмненията на слушателя,
са множеството злодеи, с които пострадалият е имал нещастието да се сблъска. Съг-
ласно „Учението на шансовете“18 различни хора, живеещи в дадено общество, е твърде
вероятно да се сблъскат през живота си с приблизително същото количество недобро-
намерено отношение. Но ако един-единствен човек от дадена група по собствените му
думи е подложен на всеобща недобронамереност, вероятността причината да се крие в
самия него е голяма и той или си въобразява вреди и травми, каквито всъщност не е
понесъл, или несъзнателно се държи така, че да предизвиква неконтролируемо раздраз-
нение. Ето защо хората с опит стават подозрителни към онези, които по собствените си
сметки са изложени на неизменната недобронамереност на света; с липсата си на съчув-
ствие такива хора само потвърждават усещането на нещастниците, че всички са срещу
тях. Всъщност този проблем е труден за разрешаване, тъй като се разпалва както от
проявата на съчувствие, така и от липсата на такова. Щом усети, че неговата злощастна
история печели доверие, предразположеният към мания за преследване човек ще за-
почне да я доукрасява, докато стигне границата на достоверността; но ако, от друга
страна, открие, че не му вярват, той просто ще добави още един пример за особеното
безсърдечие на човечеството към неговата персона. Тази болест може да се превъзмогне
с разумност и тази разумност трябва да бъде внушена на пациента, за да изпълни тя
целта си. Моята цел в настоящата глава е да споделя някои общи размишления, чрез
които всеки индивид може да открие в себе си елементи на мания за преследване (от
която страда почти всеки в по-малка или по-голяма степен) и след като ги открие, да ги
премахне. Това е важна част от покоряването на щастието, тъй като е напълно невъз-
можно да бъдем щастливи, ако имаме усещането, че всички се държат зле с нас.

18
Първият учебник по теория на вероятностите, написан от френския математик от ХVІІІ в. Абра-
хам де Моивре и публикуван за първи път през 1718 г. – Б. пр.
52
 Една от най-универсалните форми на ирационалност е слабостта на практически
почти всички към злонамерените клюки. Малцина са онези, които успяват да се въздър-
жат да кажат нещо злонамерено по адрес на своите познати, а понякога дори и за своите
приятели; и въпреки това чуят ли, че нещо е казано срещу тях самите, те биват смаяни
и възмутени. Явно никога не им е хрумвало, че както те разпространяват клюки за
всички останали, така и другите клюкарстват по техен адрес. Това е вид лека форма на
ответна реакция, която, стигне ли до крайност, води до мания за преследване. Ние очак-
ваме всички останали да изпитват към нас оная нежна обич и дълбоко уважение, как-
вито самите ние питаем към себе си. Даже и през ум не ни минава, че не може да очак-
ваме другите да имат по-високо мнение за нас, отколкото ние имаме за тях, и причината
подобно нещо да не ни хрумва е защото нашите собствени заслуги са значителни и оче-
видни, докато тези на останалите, ако изобщо съществуват, са видими само за доброна-
мерения поглед. Когато чуете, че този-и-този казал нещо ужасно за вас, вие си спомняте
ония деветдесет и девет случая, когато сте се въздържали да произнесете най-справед-
ливата и напълно заслужена критика по негов адрес, но забравяте стотния път, когато
по непредпазливост сте заявили каква според вас е истината за него. Това ли е наградата,
питате се вие, за продължителното ви снизхождение? И все пак от негова гледна точка
вашето поведение изглежда точно такова, каквото неговото изглежда на вас; той и пред-
става си няма за ония случаи, когато сте си премълчавали, а му е известен само стотния
път, когато сте проговорили. Ако по силата на някаква магия на всички ни беше дадено
да умеем да си четем мислите, тогава, предполагам, първата последица щеше да е раз-
валянето на всички приятелства; последващият ефект обаче би бил отличен, защото свят
без приятели ще ни се стори непоносим и ще трябва да се научим да харесваме другите
без илюзорния воал, с който сме прикривали даже от себе си, че не се смятаме един друг
за абсолютно съвършени. Наясно сме, че нашите приятели си имат своите слабости, но
все пак като цяло са приятни хора, които ние харесваме. Намираме обаче за нетърпимо,
че те имат същото мнение за нас. Очакваме от тях да мислят, че ние, за разлика от целия
човешки род, не притежаваме никакви недостатъци. А когато сме принудени да приз-
наем, че все пак не сме безгрешни, ние приемаме този факт твърде сериозно. Никой не
би трябвало да очаква да е съвършен, нито прекалено обезпокоен от факта, че не е.
Манията за преследване винаги се корени в твърде преувеличената представа за соб-
ствените ни заслуги. Аз съм, да речем, автор на пиеси; в такъв случай за всеки непреду-
беден наблюдател би трябвало да е очевидно, че аз съм най-бляскавият драматург на
своето време. И е без никакво значение, че поради някаква причина пиесите ми рядко
биват поставяни, а когато все пак се случи, нямат успех. Какво е обяснението за това
странно състояние на нещата? Очевидно директорите на театри, актьорите и критиците
са се съюзили срещу мен по една или друга причина. Причината, разбира се, ми прави
чест в собствените ми очи: аз съм отказал да правя метани на величията в света на теа-
търа; не лаская критиците; в пиесите ми има нелицеприятни истини, непоносими за
ония, за които се отнасят. Ето защо моите достойнства, превъзхождащи всички оста-
нали, остават непризнати.
После идва изобретателят, който така и не е успял да накара някой да проучи дос-
тойнствата на неговото изобретение; производителите си знаят своето и нямат намере-
ние да прилагат нововъведения, докато малцината прогресивни държат свои собствени
изобретатели, които успяват да предотвратят проникването на неоторизиран гений; на-
учните среди, колкото и да е странно, или губят ръкописите му, или ги връщат непро-
четени; лицата, пред които обжалва, остават необяснимо неотзивчиви. Как би могло да

53
се обясни подобно състояние на нещата? Очевидно е налице затворена общност от хора,
които искат да поделят само помежду си благата, получени посредством изобретения;
гласът на човек, който не е част от тази затворена съобщност, остава нечут.
После идва човек с основателен повод за оплакване, базиран на реален факт, който
обаче генерализира всичко в светлината на личния си опит и стига до заключението, че
неговото собствено нещастие е ключът към разгадаването на вселената; той разкрива,
да речем, някакъв скандал около тайните служби, който правителството има интерес да
държи на тъмно. Неговото разкритие едва ли би получило разгласа и по всяка вероят-
ност онези на върха ще откажат да си помръднат пръста, за да поправят злото, което на
свой ред би го изпълнило с възмущение. До момента фактите са такива, каквито той
твърди, че са. Но този отпор оставя у него впечатлението, че всички властимащи са за-
ети изцяло и единствено с прикриване на престъпленията, благодарение на които се
държат на власт. Хората от този тип са особено непреклонни поради частичната истин-
ност на своите възгледи; онова, което ги е засегнало лично, им е направило по-силно
впечатление – което е напълно естествено – в сравнение с по-голям брой въпроси, с ко-
ито те нямат пряк досег. Това им създава погрешно усещане за съотношение и ги кара
да придават ненужно значение на факти, които са може би по-скоро изключение, откол-
кото правило.
Друга често срещана жертва на манията за преследване е определен вид филантроп,
който винаги прави добро на хората, но обикновено го върши против тяхната воля, в
резултат на което е ужасèн и изумен, че те не проявяват и капка благодарност. Нашите
мотиви да вършим добро рядко са толкова чисти, колкото си ги представяме. Любовта
към властта е коварна; тя има много превъплъщения и често е източник на удоволстви-
ето от вършенето на нещо, на което гледаме като на добро за останалите. Нерядко тук е
включен още един елемент. „Правенето на добро“ на хората обикновено се заключава в
това да ги лишиш от някакво удоволствие; пиене, хазарт, безделие и какво ли още не. В
този случай е налице елемент, типичен за голям дял от социалния морал, а именно за-
вистта към онези, които свободно вършат грехове, от които ние трябва да се въздър-
жаме, ако искаме да запазим уважението на своите приятели. Тези, които гласуват, да
речем, за закон срещу тютюнопушенето (такива закони съществуват или са съществу-
вали в няколко щата на Северна Америка), очевидно са непушачи и за тях удоволстви-
ето, което другите получават от тютюна, е източник на болка. Ако те очакват онези,
които доскоро са били любители на цигарите, да образуват делегация и да им благода-
рят, задето са ги освободили от този омразен порок, то тогава най-вероятно ще бъдат
разочаровани. След което ще си помислят, че са посветили живота си на обществено
благо и че онези, които имат най-голямо основание да им благодарят за тяхното доброт-
ворство, изглежда, нямат никаква представа що е то благодарност.
Същото отношение се наблюдава и у господарките спрямо домашната прислуга, над
чийто морал те зорко бдят. Но в наши дни проблемът с прислугата е толкова наболял,
че подобна форма на доброта към прислужниците все по-рядко се среща.
Същото се случва и в най-горните етажи на властта. Държавникът, който лека-полека
е съсредоточил цялата власт в своите ръце, за да може да постигне високите и благо-
родни цели, накарали го да се откаже от личния си комфорт и да излезе на арената на
обществения живот, е изумен от неблагодарността на хората, когато те се обърнат
срещу него. На него и през ум не му минава, че мотивите за неговата дейност може да
са и други, освен обществени, или пък че удоволствието от контрола над делата на дру-
гите може в някаква степен да я е вдъхновило. Той постепенно е започнал да приема за

54
чиста истина фразите, използвани в политическите платформи или партийната преса и
бърка партийната реторика с действителния анализ на мотивите. Отвратен и обезверен,
той се оттегля от света, след като и светът му е обърнал гръб, и горко съжалява, че се е
посветил на такава неблагодарна цел като преследване на общественото благо.
Тези примери илюстрират четири принципни максими, които биха предотвратили ма-
нията за преследване, ако съдържащата се в тях истина бъде достатъчно добре осъзната.
Първо: не забравяйте, че мотивите ви невинаги са толкова алтруистични, колкото ви се
струват. Второ: не надценявайте собствените си достойнства. Трето: не очаквайте и дру-
гите да проявяват същия силен интерес към вас, какъвто вие проявявате към себе си. И
четвърто: не си въобразявайте, че повечето хора са така обсебени от вас, че да имат
непреодолимото желание да ви преследват. Ще кажа по няколко думи за всяка от тези
максими, както следва.
Усъмнението в собствените мотиви е особено наложително за филантропа и човека в
изпълнителната власт: такива хора притежават визия как трябва да изглежда светът, или
поне някаква част от него, и имат усещането – понякога правилно, друг път погрешно, –
че ако осъществят тази своя визия, ще дарят благодат на човечеството или поне на част
от него. Те обаче нямат адекватна представа, че индивидите, засегнати от техните дейс-
твия, имат равни права на собствени възгледи за света, в който искат да живеят. Хора
от типа на тези в изпълнителната власт са твърдо убедени, че тяхната визия е правилната
и всеки против нея не е прав. Само дето тяхната субективна убеденост не дава никакви
доказателства, че обективно са прави. Нещо повече, тази тяхна убеденост много често
е само камуфлаж на удоволствието, което извличат от планирането на промени, в чиято
основа са самите те. В добавка на любовта към властта има и друг мотив, а именно суе-
тата, която действа много силно в подобни случаи. Идеалистът с висок морал, канди-
датстващ за парламента – в случая говоря от личен опит, – е стъписан от цинизма на
електората, според който единствената негова цел е славата и за да добави едно „парла-
ментарист“ към името си. Но когато изборната надпревара приключи и на него му ос-
тане време да поразмишлява, накрая му идва наум, че може би циничният електорат е
бил прав. Идеализмът е причината простите мотиви да се прикриват със странни мас-
кировки, ето защо на нашите общественици не е излишна известна доза реалистичен
цинизъм. Редовият морал насажда степен на алтруизъм, която едва ли е постижима за
природата на човек, а тези, които се пъчат със своите добродетели, често си въобразяват,
че са постигнали този непостижим идеал. Огромен дял от действията дори на най-бла-
городните имат чисто себеутвърждаващи мотиви, но това не е причина за съжаление,
защото, ако беше другояче, човешката раса не би могла да просъществува. Човек, който
посвещава цялото си време на това да следи дали другите са нахранени, а забравя сам
да се нахрани, не би оцелял. Той, разбира се, може да приема храна само за да си осигури
необходимата сила и пак да се впусне в битка срещу злото, но е под въпрос дали храната,
приемана с този мотив, би могла задоволително да бъде усвоена, тъй като количеството
слюнка не би било задоволително стимулирано. Ето защо е по-добре човек да яде, за-
щото се наслаждава на храната си, вместо времето, прекарано в поглъщане на храна, да
бъде вдъхновено единствено от желанието да твори блага за обществото.
А това, което се отнася за яденето, важи и за всичко останало. Каквото и да се върши,
може да се свърши адекватно само при наличието на определен хъс, а хъс се постига
трудно без някакъв себеутвърждаващ мотив. От тази гледна точка сред себеутвържда-
ващите мотиви би трябвало да се включат и тези, които биологически касаят лицата,

55
като например импулса за защита на съпругата и децата срещу враговете. Подобна сте-
пен на алтруизъм е част от нормалната човешка природа, но проявите на алтруизъм,
залегнали в конвенционалната етика, не са и много рядко се постигат искрено. Ето защо
хората, които искат да имат високо мнение за собствените си морални постижения, би
трябвало сами себе си да убедят, че са постигнали висока степен на безкористност, ко-
ято в действителност е малко вероятна, следователно стремежът към святост се свързва
със самоизмама от вида, който лесно води до мания за преследване.
Втората от нашите четири максими, според която е неразумно да надценявате собст-
вените си достойнства, се припокрива, поне що се отнася до морала, от вече казаното.
Но не бива да се надценяват и заслугите, различни от морала. Драматургът, чиито пиеси
никога нямат успех, трябва спокойно да обмисли хипотезата, че това са просто лоши
пиеси; той не бива да отхвърля тази хипотеза като очевидно несъстоятелна. И ако уста-
нови, че това отговаря на фактите, би трябвало да го приеме като индуктивен философ.
Вярно е, че в историята има случаи на непризнати достойнства, но те са далеч по-малко
на брой от случаите на признати недостатъци. Ако човек е гений, когото епохата не
разпознава, той е в правото си да продължи по своя път въпреки липсата на признание.
Ако от друга страна обаче той е неталантлива личност, напомпана от суета, ще направи
добре да не упорства. Няма как да разберем към коя от тези две категории спада опре-
делен човек, ако той е преследван от импулса да създава непризнати шедьоври. Ако
спадате към първата категория, вашето постоянство е героично; ако принадлежите към
втората – абсурдно. Ще е възможно да отгатнем към коя категория се числите само в
случай че са изминали стотици години след вашата смърт. Междувременно, ако подо-
зирате, че сте гений, докато вашите приятели не мислят така, има начин да го проверите,
вероятно не безпогрешен. Ето в какво се състои той: вие творите, защото изпитвате неп-
реодолим импулс да изразите определени идеи или чувства, или сте воден от желанието
за овации? При истинския творец желанието за овации, макар обикновено да има силно
присъствие, е вторично, в смисъл, че той желае да създаде определен вид произведение
и се надява това произведение да бъде аплодирано, но няма да промени стила си дори
това да не се случи. От друга страна, човек, при когото желанието за овации е първос-
тепенен мотив, не притежава вътрешната сила, която да го подтиква към определен вид
изразяване, ето защо би могъл да се занимава и с нещо съвсем различно. Такъв човек,
ако не успее да спечели овации със своето изкуство, по-добре да се откаже. Казано по-
общо, каквато и да е вашата житейска посока, ако установите, че другите не оценяват
способностите ви толкова високо, колкото вие самите, не бъдете прекалено сигурни, че
именно те грешат. Ако допуснете подобна мисъл, тогава лесно може да стигнете до
убеждението, че съществува заговор, целящ да предотврати признаването на вашите
достойнства, а това убеждение със сигурност до голяма степен е причина за нещастен
живот. Осъзнаването, че достойнствата ти не са толкова големи, колкото си се надявал,
за момент може да бъде особено болезнено, но това е болка, която рано или късно има
край, след който щастливият живот отново става възможен.
Нашата трета максима беше да не очакваме твърде много от другите. Навремето беше
обичайно дамите с някакъв недъг да очакват поне една от дъщерите им да се жертва
изцяло в тяхно име, изпълнявайки дълга си като болногледачка, дори до степен да се
откаже от брак. Това ще рече да се очаква още едно ниво на алтруизъм, което противо-
речи на здравия разум, тъй като загубата за алтруиста е по-голяма в сравнение с печал-
бата на егоиста. Във всички ваши взаимоотношения с околните, особено с тези, които
са ви най-близки и най-скъпи, е важно и невинаги лесно да си напомняте, че те гледат

56
на живота от своята камбанария и тази гледна точка касае собственото им его, а не съдят
за живота през вашите очи и не в полза на вашето его. От никой човек не трябва да се
очаква да измества главните посоки в своя живот заради друг човек. Има случаи, при
които е налице толкова силна обич, че дори най-големите жертви се приемат като нещо
естествено, но ако те не идват от сърцето и душата, значи не трябва да бъдат правени и
никой човек не би трябвало да бъде обвиняван за това, че не ги е направил. Твърде често
поведението, заради което едни хора се оплакват от други, не е нищо повече от проява
на здравословен егоизъм срещу обсебващата хищност на човек, чието его се простира
отвъд приемливите граници.
Четвъртата максима, за която стана дума, се състои в това да осъзнаем, че околните
отделят много по-малко време да мислят за нас, отколкото ние посвещаваме да мислим
за себе си. Безумната жертва на манията за преследване си въобразява, че всички хора,
които в действителност си имат свои призвания и интереси, са заети от сутрин до вечер
с усилна работа да причинят зло на бедния лунатик. По същия начин сравнително трез-
вомислещата жертва на манията за преследване открива във всички действия връзка със
себе си, каквато на практика не съществува. Подобна мисъл, разбира се, ласкае нейната
суета. Ако се касае за достатъчно велик човек, това може и да е истина. В продължение
на много години действията на британското правителство са били насочени към това да
сложат прът в колелата на Наполеон. Но ако неотличаващ се с нищо човек си въобра-
зява, че всички останали непрекъснато са заети с мисълта за него, той е напът скоро да
полудее. Нека, да речем, че изнасяте реч на някоя обществена вечеря. Снимките на ос-
таналите оратори от същата вечер се появяват в пресата, но не и вашата. Как би трябвало
да се оцени това? Очевидно не защото другите оратори са приемани за по-важни; трябва
да е, защото редакторите в съответните вестници са разпоредили вие да бъдете игнори-
ран. А защо им е да дават такива разпореждания? Очевидно защото те се страхуват от
вас поради огромната ви значимост като личност. По този начин пропускането на ва-
шата снимка се превръща от незачитане в коварен комплимент. Само дето самозаблуда
от този вид не може да доведе до какъвто и да е вид основателно щастие. Дълбоко в себе
си вие ще си давате сметка, че фактите стоят другояче и за да го скриете от себе си,
доколкото изобщо е възможно, ще трябва да сътворявате все по-фантастични хипотези.
Напрежението, което влагате в опитите си да им повярвате, в крайна сметка ще стане
огромно. И тъй като освен всичко останало тези хипотези включват и убеждението, че
сте обект на повсеместна враждебност, те ще пощадят вашето самочувствие, като ви
причинят много по-болезненото усещане, че сте в противоречие със света. Няма пълно
удовлетворение, основаващо се на самозаблудата, и колкото и да е нелицеприятна ис-
тината, по-добре да се изправите лице в лице с нея и веднъж завинаги да я приемете, за
да започнете да градите живота си в съответствие с нея.

57
 9.
Страх от общественото мнение
Малцина са способни да бъдат щастливи, ако начинът им на живот и техните възгледи
за света не са одобрени от тези, с които имат социални отношения, и по-специално от
тези, с които споделят живота си. Характерна черта на съвременните общности е, че те
са разделени на групи, различаващи се драматично по своя морал и убеждения. Това
състояние на нещата започва от Реформацията, или по-скоро би трябвало да кажем от
Ренесанса, и оттогава става все по-силно изразено. Има ги протестантите и католиците,
които се делят не само в теологията, но и по много други практически въпроси. Има ги
аристократите, на които са позволени много неща; тези неща обаче не са толерирани в
средите на буржоазията. После идват латитудинарите 19 и свободомислещите, които не
признават задълженията на религиозното почитане. В наше време из целия европейски
континент е налице дълбоко разделение между социалисти и всички останали, което
обхваща не само политиката, но и почти всички сфери на живота. В англоговорещите
страни разделенията са многобройни. В някои среди се възхищават на изкуството, до-
като в други се смята, че то е от дявола, особено ако е модерно. В някои среди преда-
ността към Империята е върховна добродетел, в други се смята за порок, а в трети – за
форма на глупост. Обикновените хора смятат изневярата за едно от най-тежките прег-
решения, но големи части от населението я приемат за простима, ако не и за категорично
похвална. Сред католиците разводът е категорично забранен, докато повечето не-като-
лици гледат на него като необходимо облекчение в брака.
Поради всички тези разминавания във възгледите човек с определени вкусове и убеж-
дения може да се окаже на практика аутсайдер в определени среди, докато в други би
бил приет за съвсем нормално човешко същество. По този начин се генерира огромен
дял нещастие, особено сред младите. Млад мъж или млада жена някак успяват да уловят
идеите, които витаят във въздуха, но бързо установяват, че тези идеи са анатема в сре-
дата, в която той или тя живеят. Младите лесно могат да приемат, че единствената поз-
ната за тях среда е представителна за целия свят. Те едва ли могат да повярват, че на
друго място или в друга среда възгледите, които не смеят да отстояват от страх да не
бъдат обявени за напълно извратени, биха били посрещнати като общоприети банални
теми на епохата. Ето така поради невежество по света се понасят множество ненужни
страдания, понякога само в младостта, но нерядко и цял живот. Тази изолация е не само
източник на болка, но е причина и за огромно прахосване на енергия заради ненужната
задача да се поддържа психическа независимост срещу враждебната среда, а в деветде-
сет и девет от сто случая тя води до определена плахост в проследяването на идеите до
техните логични заключения. Докато книгите им не са публикувани, сестрите Бронте
така и не срещат свои сродни души. Това не повлиява на Емили, която е храбра и с
величествени обноски, но определено се отразява на Шарлот, чиито възгледи, незави-
симо от таланта ѝ, си остават до голяма степен възгледите на гувернантка. Уилям Блейк,
подобно на Емили Бронте, живее в крайна мисловна и душевна изолация, но също като

19
Латитудинарите първоначално са група английски богослови от ХVІІ в. – духовници и учени от
университета в Кеймбридж, които са умерени англикани и са убедени, че придържането към много
специфични доктрини, религиозни практики и църковни организационни форми не е необходимо и
може да бъде вредно. – Б. пр.
58
нея е достатъчно велик, че да преодолее зловредните ефекти, тъй като никога не се е
усъмнявал в своята правота и погрешното мнение на критиците си. Неговото отношение
относно общественото мнение е видно от следните стихове:

Едничкият човек и познайник близък мой,

дето не ме е карал да надавам вой,
бе Фузели: хем турчин, хем евреин,
е, приятно ми е, приятелю християнин.

Но не са много тези, които притежават такава висока степен на душевна сила. На

почти всеки човек му е необходима симпатизираща среда, за да бъде щастлив. За мно-
зинството, разбира се, обкръжението, в което се случи да попаднат, е отзивчиво. Те по-
пиват предразсъдъците на своето време още в младостта и инстинктивно се нагаждат
спрямо вярванията и обичаите, които битуват около тях. Но за голяма част от малцинс-
твото, която на практика включва почти всички с някакви интелектуални или артис-
тични достойнства, това отношение на взаимно съгласие е невъзможно. Човек, да ка-
жем, роден в някое малко провинциално градче, още от ранната си младост е заобиколен
от враждебност към всичко, що е необходимо за някакво умствено усъвършенстване.
Ако той пожелае да чете сериозни книги, останалите момчета започват да го презират,
а учителите му казват, че подобни произведения са обезпокоителни и нарушават спо-
койствието. Ако го влече изкуството, връстниците му го смятат за лишен от мъжестве-
ност, а по-възрастните – за неморален. Ако се стреми към поприще, нетипично за него-
вите среди, колкото и почтено и уважавано да е то, ще му се каже, че вири нос и че
онова, което е било достатъчно на баща му, би трябвало да е достатъчно и за него. Ако
проявява склонност да критикува религиозните принципи или политическите пристрас-
тия на родителите си, той най-вероятно ще си навлече сериозни неприятности. Поради
всички тези причини за повечето млади мъже и жени, притежаващи изключителни дос-
тойнства, юношеството е много нещастен период. За техните по-обикновени другари
това може да е време на веселие и наслади, но те самите искат за себе си нещо по-сери-
озно, което не откриват нито сред по-възрастните, нито сред връстниците си в конкрет-
ната социална среда, в която са се родили по волята на случая.
Когато такива млади хора постъпят в университет, те вероятно ще открият сродни
души и ще се насладят на няколко години пълно щастие. Ако късметът им се усмихне,
след завършване на университета може да получат работа, която ще продължи да им
дава възможност да избират своята среда според споделени възгледи и интереси; инте-
лигентен човек, който живее в голям град като Лондон или Ню Йорк, обикновено може
да открие подходяща среда, където не е необходимо да се самоограничава или да лице-
мерничи. Ами ако работата му го принуждава да живее в някое по-малко населено място
и по-специално, ако от него се изисква да спечели уважението на обикновените хора,
какъвто е например случаят с някой лекар или правист, които през целия си живот може
да се окажат практически принудени да прикриват истинските си вкусове и убеждения
от повечето хора, с които се срещат в ежедневието си? Това важи в особена сила за
Америка поради необятността на тамошната провинция. На най-невероятни места, на
север, юг, изток и запад, човек може да попадне на самотни хора, които от книгите знаят,
че съществуват места, където няма да са самотни, обаче нямат шанс да живеят там и
затова рядко им се удава възможност да проведат смислен разговор. При такива обсто-
ятелства истинското щастие е непостижимо за хора, които не са от ранга на Блейк или

59
Емили Бронте. За да стане то възможно, трябва да се открие начин тиранията на общес-
твеното мнение да бъде или намалена, или избегната, а членовете на интелигентното
малцинство да могат да се опознаят и да се наслаждават на общуването си.
В много случаи ненужната плахост влошава неприятностите повече от необходимото.
Общественото мнение винаги е по-тиранично към тези, които очевидно се страхуват от
него, отколкото към онези, на които то е безразлично. Едно куче ще лае по-силно и ще
хапе по-настървено, когато хората се страхуват от него, отколкото когато го презират,
а човешкото стадо притежава нещо от тази характеристика. Ако покажете, че се боите
от него, вие го поощрявате да ви погне, докато ако проявите безразличие, то започва да
се съмнява в собствената си сила и следователно е склонно да ви остави на мира. Тук,
разбира се, не говоря за крайните форми на неподчинение. Ако в Кенсингтън поддър-
жате възгледи, които са общоприети в Русия, а в Русия – възгледи, които са общоприети
за Кенсингтън, тогава ще трябва да си понесете последиците. Аз имам предвид не по-
добни крайности, а по-незначителни пропуски, като например неспособността да се об-
личате порядъчно, да не се числите към някоя църква или да не се въздържате да четете
интелигентни книги. Такива пропуски, ако са допуснати поради веселие и безгрижност,
не преднамерено предизвикателно, а спонтанно, ще бъдат толерирани дори в най-пра-
волинейното и тесногръдо общество. Постепенно може да се окичите със славата на
всепризнат луд, комуто са разрешени неща, недопустими за друг човек. Това до голяма
степен е въпрос на определен вид добронамереност и дружелюбност. Праволинейните
хора се вбесяват при отклонения от праволинейността най-вече защото гледат на такива
отклонения като на критика към самите себе си. Те ще простят много опущения на човек
достатъчно весел и доброжелателен, така че и на слепите да стане ясно, че той не се
занимава с това да ги критикува.
Този метод за избягване на порицанието обаче е невъзможен за много от онези, чиито
вкусове или възгледи са причина да не изпитват симпатия към стадото. Това ги кара да
се чувстват некомфортно и разпалва у тях войнствени настроения даже ако привидно се
съобразяват с общественото мнение и избягват каквито и да било болни въпроси. Ето
защо хора, които не са в хармония с конвенцията на средата, в която живеят, са склонни
към раздразнителност, изпитват чувство за дискомфорт и като цяло са лишени от доб-
ронамереност. Същите тези хора, пренесени в друга среда, където възгледите им не се
смятат за необичайни, най-вероятно изцяло ще променят характера си. От сериозни,
свити и саможиви те може да станат весели и самоуверени; от резки и сковани могат да
станат спокойни и сговорчиви; от егоцентрици могат да се превърнат в общителни и
екстровертни.
Ето защо, ако младите хора не се чувстват в хармония със заобикалящата ги среда, те
трябва, където и когато е възможно, да положат усилия в избора на професия, за да имат
шанс да създадат подходящи приятелства, дори това да доведе до значителна загуба на
доходи. Много често те почти не си дават сметка, че подобно нещо е възможно, тъй като
познанията им за света са съвсем ограничени и лесно могат да допуснат, че местните
предразсъдъци са характерни за цял свят. Това е въпрос, по който зрелите хора могат да
окажат голяма помощ на младите, тъй като значителният опит на човечеството е от го-
лямо значение. Във времето на психоанализата, каквото е нашето, е обичайно да се при-
ема, че когато някой млад човек не е в хармония със своята среда, причината може да
се крие в някакво психологическо разстройство. Това по мое мнение е дълбока заблуда.
Нека допуснем например, че родителите на млад човек смятат еволюционната доктрина
за богохулна. В такъв случай се иска само известна интелигентност, за да не споделя

60
той това тяхно мнение. Живот при липса на хармония с околната среда е, разбира се,
нещастие, но невинаги е нещастие това да се избягва на всяка цена. Когато във вашата
среда царуват глупостта, предразсъдъците или жестокостта, тогава е признак на дос-
тойнство да не сте в съгласие с нея. В известна степен тези характеристики съществуват
във всяка среда. Галилео и Кеплер са имали „опасни мисли“ (както им казват в Япония),
което важи в пълна сила и за всеки интелигентен човек в наше време. Не е желателно
усетът за социално да е толкова силно развит у даден индивид, че да води до страх от
социална враждебност, каквато биха могли да провокират неговите възгледи. Това, ко-
ето е желателно, е да се намери начин тази враждебност да е възможно най-лека и нее-
фективна.
В съвременния свят най-съществената част от този проблем възниква в младостта.
Ако човек веднъж се впусне в правилната кариера и се установи в правилната среда, в
повечето случаи той може да избегне социалното гонение, но докато е млад и качествата
му все още не са доказани, може да стане зависим от благоволението на невежи хора,
които в собствените си очи са способни да дават мнение по теми, по които са абсолютно
невежи и които се възмущават само от допускането, че един толкова млад човек може
да е по-компетентен от тях с целия им житейски опит. Много хора, които все пак са
успели да се отърват от тиранията на невежеството, са водили толкова тежки битки и са
прекарали толкова време на ограничения, че в крайна сметка се чувстват огорчени и
енергията им се нарушава. Съществува удобна теория, че геният винаги ще си пробие
път и по силата на тази теория мнозина смятат преследването на младежкия талант за
не дотам чак вредно. Но няма никакво основание за приемането на тази теория. Това е
като теорията, че убийството ще бъде изкоренено. Очевидно всички убийства, за които
знаем, са били разкрити, но кой може да знае колко са ония, за които никой нищо не е
чувал? По същата логика всички гениални хора, за които някога сме чували, са побеж-
давали неблагоприятните обстоятелства, но това не е причина да се предполага, че не
съществуват още други неизброими по число, които са били прекършени в младостта.
Освен това не става дума само за гений, но и за талант, който е също толкова необходим
за общността. И не е единствено въпрос да се прояви някак, но да се прояви неогорчен
и с ненакърнена енергия. Поради всички тези причини пътят на младежта не бива да
бъде прекалено труден.
Въпреки че е желателно възрастните да се отнасят с респект към желанията на мла-
дите, не е препоръчително младите да се отнасят с респект към желанията на старите.
Причината е проста, а именно, че и в двата случая иде реч за живота на младите, не за
живота на старите. Когато младите се опитват да направляват живота на възрастните,
като например се противопоставят на повторния брак на овдовял родител, те грешат
също толкова, колкото и когато възрастните се опитват да контролират живота на мла-
дите. Щом човек достигне възраст, на която е способен да прави лична преценка, той
има право на собствен избор и ако е необходимо, на собствени грешки. Младите ще
постъпят неблагоразумно, ако се поддадат на натиска на възрастните по някоя жизне-
новажна тема. Нека допуснем например, че сте млад човек, който желае да се изяви на
сцената и че вашите родители се противопоставят на това желание било с аргумента, че
сцената не е място за порядъчни хора, било че е социално непрестижна. Те могат да
упражнят всякакъв вид натиск върху вас; могат да кажат, че ще ви отлъчат от семейст-
вото, ако пренебрегнете техните нареждания; могат да ви убеждават, че само след ня-
колко години горко ще се каете за решението си; могат да изредят цял поменик с ужа-
сяващи примери за млади хора, които са били достатъчно безразсъдни да поемат по този

61
път и как в крайна сметка това е довело до лош край. Разбира се, те може и да са прави,
че сцената не е професия за вас – вие може да не притежавате необходимия актьорски
талант или пък глас на певец. Ако случаят е такъв, вие скоро ще го разберете от хората
в театралната общност, но въпреки това пред вас все още ще има много време, за да
изберете друга професия. Аргументите на вашите родители не трябва да са достатъчно
основание, за да се откажете да опитате. Ако въпреки всички техни възражения все пак
изпълните своето намерение, те скоро ще си променят мнението, всъщност много по-
скоро, отколкото те или вие сте предполагали. Ако обаче установите, че оценката на
професионалистите за вашите дарования е обезсърчителна, това вече е друг въпрос, тъй
като мнението на професионалистите винаги трябва да се уважава от прохождащите в
дадено поприще.
Като цяло обаче смятам, че на мнението на другите, изключая експертната оценка, се
придава прекалено голямо значение както по важни, така и по маловажни въпроси. Като
правило човек би трябвало да се съобразява с общественото мнение, доколкото това е
необходимо, за да не гладува или да не попадне в затвора; но всичко, което надхвърля
това условие, е доброволно подчинение на ненужна тирания и вероятно ще попречи на
щастието по всякакъв начин. Нека вземем за пример кой как си харчи парите. Много
хора го правят в разрез със своите естествени вкусове само защото мислят, че уважени-
ето на съседите им зависи от това дали притежават хубава кола, или имат възможност
да дават охолни вечери. Всъщност всеки, който очевидно може да си позволи кола, но
предпочита да пътешества или да събере богата домашна библиотека, в крайна сметка
ще си спечели много по-голямо уважение, отколкото ако постъпва досущ като всички
останали. Но разбира се, няма никакъв смисъл и умишлено да се върви срещу общест-
веното мнение; всичко все още трябва да се случва под негово господство, макар и с
хастара навън. Обаче да сме откровено безразлични към общественото мнение, е еднов-
ременно извор на сила и щастие. Общество, състоящо се от мъже и жени, които не се
поддават прекалено на условностите, е далеч по-интересно в сравнение с онова, където
всички са като по калъп. Там, където характерът на човек се изгражда индивидуално,
различията между отделните типове се запазват и тогава си струва да срещаш нови хора,
защото те не са просто копия на онези, които вече познаваш. Това е едно от предимст-
вата на аристокрацията, тъй като там, където общественото положение се определя от
произхода, е допустимо поведението да бъде ератично. В съвременния свят този източ-
ник на социална свобода постепенно се губи, ето защо е препоръчително по-осъзнато
да се отнасяме към опасността от уеднаквяване. Не твърдя, че хората трябва да са пред-
намерено ексцентрични, тъй като подобно поведение е също толкова безинтересно, кол-
кото и общоприетото. Казвам само, че хората трябва да бъдат естествени и да следват
непринудените си вкусове, стига те да не са категорично асоциални.
В днешно време поради бързината на придвижване хората са по-малко зависими от
своите непосредствени съседи по местоживеене в сравнение с по-рано. Тези, които при-
тежават автомобил, могат да смятат за съсед всеки живущ в радиус от двайсет мили.
Поради това те имат много по-големи възможности в избора си на среда от преди. Човек
трябва да е голям карък, ако не успее да открие сродна душа в радиус от двайсет мили
в някое многолюдно населено място. Идеята, че всеки трябва да познава своите близки
съседи, отдавна е минало в големите населени места, но все още е жива в малките про-
винциални градчета. Тя обаче става все по-нелепа, след като вече няма необходимост
обществото да разчита на непосредственото съседство. Все по-често става възможно да
избираме своите другари и спътници в живота по вътрешно сходство, вместо просто по

62
подобие. Щастието се подпомага от общуването на хора със сродни вкусове и сходни
възгледи. Може да се очаква, че социалните контакти все повече ще се развиват в тази
посока и не е пресилено да се надяваме, че така самотата, която в момента измъчва та-
кова много открояващи се от общата маса хора, постепенно ще намалее до почти пъл-
ното ѝ изчезване. Това несъмнено ще ги направи по-щастливи, както и разбира се, ще
сведе до минимум садистичното удоволствие на тълпата от факта, че всеки неконвен-
ционален човек зависи от нейното благоволение. Лично според мен обаче подобно удо-
волствие не бива да ни е чак толкова специална грижа, че да искаме да го опазим.
Страхът от общественото мнение, подобно на всяка друга форма на страх, е угнети-
телен и потиска развитието. Трудно е да се постигне величие, когато страх като този
продължава да ни владее. Нито е възможно да достигнем онази свобода на духа, в която
се състои истинското щастие, тъй като за щастието е от съществено значение нашият
начин на живот да е воден от собствените ни изначални и дълбоки импулси, а не от
случайните вкусове и желания на онези, които по някакво съвпадение са ни съседи, нито
дори от нашите взаимоотношения. Страхът от непосредствените ни съседи несъмнено
е по-малък в сравнение с преди, затова пък се породи един друг вид страх – какво може
да пишат вестниците. Той е също толкова ужасяващ, колкото и ловът на вещици през
Средновековието. Ако някой вестник реши да превърне някого – нерядко се случва да
е сравнително безобиден човек – в изкупителна жертва, резултатите може да са страхо-
вити. За щастие, повечето хора все още успяват да избегнат подобна съдба, защото са
неразпознаваеми за масата, но тъй като разгласата все повече се усъвършенства в своите
методи, опасността от тази форма на социално преследване става все по-застрашителна.
Това е твърде сериозна тема, за да бъде посрещана с презрение от страна на индивида,
превърнал се в нейна жертва; каквото и да се мисли за великия принцип за свобода на
пресата, според мен границата трябва да бъде прокарана много по-категорично, откол-
кото е в съществуващите сега закони за клевета; трябва да се забрани всяко нещо, което
прави живота на невинни хора непоносим, дори те да са извършили или казали неща,
които, публикувани злонамерено, могат да доведат до тяхното очерняне. Единственият
категоричен лек срещу това зло е повишаване на толерантността на обществото. Най-
добрият начин, за да се постигне това, е като се умножи броят на хората, които се радват
на истинско щастие и следователно не извличат особена наслада от това да причиняват
болка на ближния.

63
 ЧАСТ ІІ.
ПРИЧИНИ ЗА ЩАСТИЕ
10.
Щастието все още ли е възможно?
Досега ставаше дума за нещастния човек; сега имаме по-приятната задача да се зани-
маем с щастливия човек. От различни разговори и от книгите на някои мои приятели
почти бях доведен до заключението, че щастието в съвременния свят е станало невъз-
можно. Открих обаче, че това мнение се разсейва чрез самонаблюдение, пътуване в чуж-
бина и разговори с моя градинар. Нещастието на моите литературни другари разгледах
в предходната глава; в настоящата глава бих искал да направя обзор на щастливите хора,
с които ме срещна животът.
Щастието бива два вида, макар, разбира се, да има и междинни нива. Двата вида, ко-
ито имам предвид, могат да бъдат класифицирани като земно и възвишено, или като
животинско и духовно, или пък като идващи от сърцето или родени от главата. Разбира
се, формулировката, която ще бъде избрана измежду тези алтернативи, зависи от тезата,
която трябва да бъде доказана. В момента обаче нямам за цел да доказвам каквато и да
било теза, а просто да описвам. Може би най-простият начин да опиша разликата между
тези два вида щастие е да кажа, че единият от тях е постижим за всяко човешко същес-
тво, докато другият е само за онези, които могат да четат и пишат. Като момче познавах
човек, който преливаше от щастие, а занаятът му беше да копае кладенци. Това беше
мъжага, огромен на ръст, същинска планина от мускули; не можеше ни да чете, ни да
пише и когато през 1885 г. гласува за парламента, тогава за първи път научи за същест-
вуването на подобна институция. Неговото щастие не зависеше от интелектуални из-
точници; то не се основаваше на вярата в природните закони, нито на превъзходството
на вида ни, нито на публичната собственост върху комуналните услуги, нито на край-
ната победа на Адвентистите от седмия ден, нито пък на някое друго вероизповедание,
което интелектуалците смятат за насъщно за радостта от живота. То се основаваше на
физическа мощ, достатъчно работа и преодоляването на наглед непреодолими препятс-
твия под формата на скали. Щастието на моя градинар е от същия вид; той води много-
годишна война със зайците, за които говори по същия начин, по който Скотланд Ярд се
изказва за болшевиките; смята ги за тъмна, лукава и свирепа сила и е на мнение, че може
да им се излезе насреща единствено с равна на тяхната хитрост. Също като героите на
Валхала, които всеки ден преследват един определен див глиган, убиват го вечер, а на
сутринта той пак оживява, така и моят градинар избива враговете си всеки ден, без да
се притеснява, че на следващия ден врагът му ще изчезне. Макар вече прехвърлил се-
демдесетте, той работи по цял ден и изминава с велосипеда си по шестнайсет мили през
хълмовете до работата и обратно, но източникът му на радост е неизчерпаем и „мамка
им и зайци“ му я осигурява.
Но, ще кажете вие, подобни простички удоволствия не са на нивото на по-горни хора
като нас. Що за радост можем да изпитаме от воденето на война срещу такива дребни и
незначителни същества, каквито са зайците? По мое мнение подобен аргумент е лош.

64
Заекът е много по-едър по размер от бацила на жълтата треска, но въпреки това всеки
по-горен човек може да намери щастието, като воюва срещу последния. Удоволствие
като това на моя градинар, що се отнася до емоционалното съдържание, е постижимо
само за високообразовани хора. Разликата в образованието касае единствено дейнос-
тите, чрез които тези удоволствия могат да бъдат извлечени. Насладата от постигнатото
предполага трудности, затова отначало успехът изглежда съмнителен, макар че в крайна
сметка обикновено се завоюва. Това може би е и основната причина, поради която не
твърде завишената оценка на собствените способности и сили е източник на щастие.
Човек, който се подценява, непрекъснато се изненадва от успехите си, докато онзи,
който се надценява, също толкова често е изненадан от провала. Първият вид изненада
е приятна, вторият – неприятна. Следователно е по-разумно да не сте прекалено самом-
нителни, но също така и не твърде скромни, за да може да сте предприемчиви.
Сред високообразованите среди на обществото в днешно време най-щастливи са хо-
рата на науката. Мнозина сред най-изтъкнатите от тях са семпли в емоционално отно-
шение и получават от работата си толкова дълбоко удовлетворение, че са способни да
извлекат удоволствие дори от храната и даже да се оженят. Според хората на изкуството
и литературата да си нещастен в брака, е de rigueur20, но хората на науката много често
са способни да се радват на старомодните домашни блаженства. Причината за това е, че
по-висшите нива на техния интелект са изцяло погълнати от работата и не се допускат
да навлизат в сфери, където не биха имали никакви функции. В работата си те са щаст-
ливи, защото в съвременния свят науката е прогресивна и мощна сила и защото значе-
нието ѝ не се подлага на съмнение както от самите тях, така и от лаиците. Ето защо те
нямат нужда от сложни емоции, тъй като по-простите емоции се постигат безпрепятст-
вено. Сложността в емоциите е като пяната в разбунена река. Тя е резултат от препятс-
твия, които нарушават плавния поток на водата. Но докато жизнените енергии текат
безпрепятствено, те не къдрят гладката повърхност и тяхната сила не е очевидна за ли-
шения от остра наблюдателност.
В живота на човека на науката са налице всички условия за щастие. Той се занимава
с дейност, която активира неговите способности в пълна степен, и постига резултати,
които са съществени не само в собствените му очи, но и според широката общественост,
дори когато тя не може да ги проумее в ни най-малка степен. В това отношение той е
по-голям късметлия от човека на изкуството. Когато публиката не може да разбере ня-
коя картина или стихотворение, тя заключава, че те са без стойност. Но когато не може
да проумее теорията на относителността, аудиторията (с право) стига до извода, че няма
необходимия образователен ценз за това. Следователно Айнщайн се радва на почит, а
най-добрите художници са оставени да гладуват по мансардите; Айнщайн е щастлив, а
художниците – не. Малцина са способни да бъдат истински щастливи, ако животът им
налага непрекъснато да се самоутвърждават срещу скептицизма на човешката маса, ос-
вен ако не се затворят в съвсем тесен кръг от приятели и съмишленици и забравят за
студенината на външния свят. Човекът на науката няма нужда от такъв тесен кръг, тъй
като мнението на всички за него е добро, ако не се брои това на неговите колеги. Ху-
дожникът, тъкмо напротив, е поставен в болезнената ситуация да избира между това да
бъде презиран или злочест. Ако неговата дарба е от най-висок порядък, той ще трябва
да понесе или едното, или другото от тези две нещастия: първото – ако даде воля на
таланта си, второто – ако го потисне. Съществуват обаче и изключения. Имало е вре-
мена, когато дори надарени художници, даже когато са съвсем млади, са били приемани
20
Съгласно етикета и модата (фр.). – Б. пр.
65
добре. Макар да се е отнасял зле с Микеланджело, папа Юлий ІІ никога не е отричал
дарбата му да рисува. Днешният милионер, макар че е способен да зарине с пари някой
художник на преклонна възраст, чийто талант вече се е изчерпал, никога не би допус-
нал, че работата на художника е по-значима от неговата собствена. Може би тези обс-
тоятелства имат нещо общо с факта, че обикновено художниците са по-малко щастливи
от хората на науката.
По мое мнение трябва да се признае, че най-интелигентните млади хора на Запад
също са често споходени от този тип нещастие, породено от невъзможността да намерят
подходяща работа, за да разгърнат таланта си. Не такъв е случаят в страните на Изток
обаче. В днешно време интелигентните младежи в Русия са може би по-щастливи в
сравнение с връстниците си във всяка друга точка по света. Пред тях стои задачата да
построят един нов свят и те притежават пламенните убеждения, според които да го съз-
дадат. Старите са вече екзекутирани, измрели от глад, заточени или прочистени по друг
някакъв начин, така че не могат да изправят младите пред принудителния избор да при-
чиняват вреда или да не правят нищо, както се случва във всяка западна страна. За со-
фистицирания западняк убежденията на младите руснаци може и да изглеждат груби и
сурови, но пък в края на краищата какво би могло да се каже срещу тях? Те строят един
нов свят, нов свят по свой вкус; когато бъде построен, този нов свят почти сигурно ще
направи средностатистическия руснак по-щастлив, отколкото е бил преди революцията.
Това може и да не е свят, където изтънченият западен интелектуалец би се чувствал
щастлив, но пък на него няма и да му се налага да живее в него. Ето защо според който
и да е прагматичен анализ вярата и убежденията на млада Русия са оправдани и осъж-
дането им като груби и сурови не може да има оправдание освен на теоретична основа.
В Индия, Китай и Япония външни обстоятелства от политически характер пречат на
щастието на младата интелигенция, но ги няма вътрешните препятствия като на Запад.
Там съществуват дейности, които изглеждат важни за младите, и доколкото тези дей-
ности се увенчават с успех, младите са щастливи. Те живеят с усещането, че имат съ-
ществена роля в живота на нацията и цели за преследване, които, макар и трудни, не са
невъзможни за постигане. Цинизмът, който много често се наблюдава сред най-образо-
ваните млади мъже и жени на Запад, е резултат от комбинацията между комфорт и без-
силие. Безсилието насажда у тях усещането, че не си заслужава да се занимават с как-
вото и да било, а комфортът притъпява болезнеността на това усещане и го прави поно-
симо. Като цяло на Изток студентът може да се надява на по-голямо влияние върху об-
щественото мнение, отколкото би имал в съвременния Запад, но възможностите му да
си осигури значителен доход са много по-малко, отколкото тези на Запад. И тъй като не
е безсилен, но и не се чувства комфортно, той става реформатор или революционер,
обаче не и циник. Щастието на реформатора или революционера зависи от хода на об-
ществените дела и дори ако животът му завърши с екзекуция, той би се радвал на повече
истинско щастие, отколкото е постижимо за пребиваващия в комфорт циник. Спомням
си един млад китаец, който дойде на посещение в моето училище, защото се канеше да
основе подобно учебно заведение в реакционната част на Китай, когато се завърне у
дома. И очакваше заради това да му отсекат главата. Въпреки всичко беше преизпълнен
с тихо щастие, на което можех само да завиждам.
Не искам обаче да навеждам на мисълта, че тези възвишени видове щастие са единс-
твените възможни. Всъщност те са достъпни само за малцина, тъй като изискват спо-
собности и широта на интересите, каквито няма как да са често срещани. Обаче не само
на изтъкнатите учени е съдено да извличат наслада от работата си, нито е отредено

66
единствено на водещите държавници да получават удоволствие от отстояването на ня-
коя кауза. Насладата от работата е постижима за всеки, способен да развие някакви спе-
циални умения, стига да може да получи удовлетворение само от прилагането на тези
умения, без за това да очаква вселенски аплаузи. Познавах човек, парализиран от кръста
надолу още като млад, но останал безметежно щастлив през целия си дълъг живот; пос-
тигна това, като написа пет тома върху болестите по розите, по които – винаги съм го
знаел – беше всепризнат експерт. Не съм имал удоволствието да познавам голям брой
конхолози, но от тези, които зная, лично разбрах, че изучаването на черупки и раковини
доставя задоволство на онези, които се занимават с него. Познавах човек, който беше
най-добрият композитор в света и беше търсен от всички, които искаха да развият ар-
тистичните си таланти; той черпеше радост не толкова от искрения респект от страна
на хора, които не раздаваха уважението си с лека ръка, колкото от действителната нас-
лада да упражнява своя занаят, наслада не по-различна от тази, която умелите танцьори
получават от това, че танцуват. Познавах и композитори, които бяха експерти в разчи-
тането на математически формули, несториански ръкописи, клинописи или други из-
вънредно трудни за разгадаване задачи. Не успях да разбера дали тези хора са щастливи
в личния си живот, но в работата си техните творчески инстинкти бяха напълно задово-
лени.
Прието е да се твърди, че в сравнение с преди в нашата технологична епоха остана
много малко място за радостта на квалифицирания майстор от неговата работа. Не съм
напълно убеден, че това е съвсем вярно: истина е, че в днешно време квалифицираният
майстор е зает със съвсем различни занимания от онези, които са практикували средно-
вековните занаятчийски гилдии, но той все още продължава да е значим в своята област
и съществен елемент от технологичната икономика. Има такива, които изработват на-
учна апаратура и деликатни механизми, има проектанти и самолетни механици, шо-
фьори и множество други със занаят, където уменията могат да се развият почти до
съвършенство. Поне по мои наблюдения земеделецът и селянинът в сравнително при-
митивните общества не са така щастливи като шофьора или машиниста. Истина е, че
работата на селянина, който обработва собствената си земя, е нещо различно; той оре,
той сее, той жъне. Но той зависи от милостта на природните стихии и много добре осъз-
нава тази своя зависимост, докато човек, който управлява някоя модерна машина, си
дава сметка за своята сила и придобива усещането, че е господар, а не роб на природните
сили. Вярно е също така, че за голяма част от редовите оператори, обслужващи някоя
машина, работата е скучна и безинтересна – те отново и отново, с минимални вариации
извършват определен тип механични действия; но колкото по-безинтересна и еднооб-
разна става работата, толкова по-възможно е тя да бъде изпълнена от машина. Крайната
цел на машинното производство – от което, вярно, сме все още много далече – е сис-
тема, при която всичко безинтересно се върши от машините, а за хората са запазени
дейности, при които има разнообразие и проява на инициатива. В един такъв свят рабо-
тата ще бъде по-малко скучна и не толкова потискаща, колкото е била по време на въ-
веждането на земеделието. Въвеждайки земеделието, човечеството е решило да се под-
чини на монотонността и умората, за да намали риска от гладуване. Докато хората са си
набавяли храната с ловуване, работата е била удоволствие, както е видно и от факта, че
богатите все още продължават тия занимания на своите предци, но вече под формата на
забавление. С въвеждането на земеделието обаче човечеството навлиза в дълъг период
на посредственост, мизерия и полуда, от които се освобождава едва сега благодарение

67
на благотворната експлоатация на машините. На сантименталистите 21 им е много при-
сърце да говорят за връзката със земята и за зрялата мъдрост на философстващите се-
ляни на Томас Харди, но едничкото желание на всеки млад провинциалист е да се
отърве от робията на ветровете и лошото време, от самотата през тъмните зимни вечери
и да попадне в надеждната и човешка атмосфера на фабриката и киносалона. Приятел-
ството и взаимодействието са съществени елементи за щастието на обикновения човек
и те могат да бъдат постигнати далеч по-задоволително в промишлеността, отколкото в
земеделието.
Вярата в определена кауза е източник на щастие за много хора. Тук не става дума
само за революционери, социалисти, националисти в потиснатите страни и подобни на
тях; имам предвид също така и много по-скромни на вид убеждения. Мои познати, ко-
ито вярваха, че англичаните са изгубените десет колена 22, бяха почти неизменно щаст-
ливи, докато за онези, които вярваха, че англичаните са само от племената на Ефрем и
Манасия, блаженството беше безгранично. Не предлагам на читателя да прегърне подо-
бен вид верую, тъй като не мога да проповядвам какъвто и да е вид щастие, основано
на – по мое мнение – фалшива вяра. По същата причина не бих могъл да призова чита-
теля да вярва, че хората трябва да се прехранват само с ядки, въпреки че, доколкото съдя
по наблюденията си, тази вяра неизменно осигурява съвършено щастие. Но не е трудно
човек да открие друга кауза, която в никаква степен не е фантасмагорична; тези, чийто
интерес към подобна кауза е искрен, си имат занимавка през свободното време и съ-
щински антидот против усещането, че животът е безсъдържателен.
Не толкова различно от отдадеността на неясни каузи е посвещаването на определено
хоби. Един от най-изтъкнатите живи математици посвещава времето си поравно на ма-
тематиката и колекционирането на пощенски марки. Допускам, че второто занимание
му осигурява утеха в случаите, когато не може да постигне напредък в първото. Затруд-
ненията при доказване на дадено твърдение от областта на теорията на числата не са
единствената горест, която колекционирането на пощенски марки може да излекува,
нито пък марките са единственото нещо, което може да бъде колекционирано. Само си
представете какво необятно поле на екстаз се ширва пред въображението, когато човек
помисли за китайски порцелан, кутийки за емфие, римски монети, върхове на стрели и
приспособления от кремък. Вярно, мнозина от нас са твърде „възвисени“ за тези прости
удоволствия. Всеки от нас ги е преживявал в юношеството, но по някаква причина ги
смятаме недостойни за зрял човек. Това е абсолютна грешка; всяко удоволствие, което
не вреди на околните, би трябвало да се цени. Колкото до мен, аз колекционирам реки:

21
Сантиментализмът е литературно направление от втората половина на ХVІІІ в. За разлика от ли-
тературата на класицизма (вж. Уикипедия) с присъщите ѝ високопарност и аристократичност, произ-
веденията, създадени по време на сантиментализма, са ориентирани към обикновените хора и разкри-
ването на тяхната богата душевност, без да се излиза от рамките на личния или семейния конфликт и
да се правят обобщения от по-широко обществено значение. Цел на писателите сантименталисти е да
разкрият съдбите и преживяванията на своите крайно чувствителни герои: хора от народа, които също
са способни на любовни терзания, възвишеност и саможертва. – Б. пр.
22
Десетте изгубени колена са десет от дванайсетте израилски племена, които са изселени от Изра-
илското царство при неговото завладяване от Асирия около 722 г. пр.н.е. – т.нар. Асирийски плен.
Темата за десетте изгубени колена се появява в литературата в следбиблейския период и е развита в
множество апокрифни текстове. За различни етнически групи се твърди, че произлизат от изгубените
колена, а някои религиозни движения поддържат хилиастичния възглед за тяхното завръщане при ид-
ването на Месията. Съвременната историческа наука не намира потвърждение на легендите за десетте
изгубени колена. – Б. пр.
68
черпя наслада от това да плавам надолу по Волга или срещу течението на Яндзъ и много
съжалявам, че никога не съм виждал Амазонка или Ориноко. Колкото и да са простички
тези емоции, аз не се срамувам от тях. Или пък си помислете за страстното въодушев-
ление на бейзболния запалянко: той всеки път грабва жадно вестника, а радиото му дос-
тавя най-силната тръпка. Няма да забравя първата си среща с един от водещите литера-
тори на Америка – съдейки по книгите му, предполагах, че е човек преизпълнен с ме-
ланхолия. Но се случи така, че точно в този момент по радиото излъчваха най-важните
резултати от бейзболните срещи; той забрави мен, литературата и всички други скърби
на нашия земен живот и извика от радост, когато любимците му се оказаха победители.
От този момент нататък аз вече можех да чета книгите му, без да се чувствам потиснат
от злочестата съдба на неговите герои.
Прищевките и хобитата обаче в много случаи, може би в повечето, не са източник на
фундаментално щастие, а начин да се избяга от реалността, средство за миг да се заб-
рави някаква болка, с която на човек е трудно да се изправи лице в лице. Фундаментал-
ното щастие е свързано най-вече с това, което може да се нарече добронамерен интерес
към хората и нещата. Добронамереният интерес към хората е форма на привързаност,
но не такава, която е обсебваща, властна и винаги търси категоричен отговор. Послед-
ната много често е източник на нещастие. Тази, която носи щастие, е в наблюдението
на хората и откриване на удоволствие от техните индивидуални черти; при нея е налице
желание да се предостави поле за интересите и удоволствията на тези, с които сме в
контакт, но без да искаме да придобием власт над тях или да си спечелим възторженото
им възхищение. Когато подобно отношение идва непосредствено от душата, то е източ-
ник на щастие и осигурява споделена добрина. Отношенията на такъв човек с околните,
били те по-повърхностни или задълбочени, ще задоволят както неговите интереси, така
и привързаността му; той няма да се огорчи от неблагодарността, тъй като рядко ще
страда от нея и няма да забележи, когато я срещне. Същите тези идиосинкразии, които
биха изнервили друг до степен на ярост, за него ще са само повод за умерена забава.
Той без усилие ще постига резултати, които друг след дълги борби ще установи, че са
непостижими. Самият той, бидейки щастлив, ще представлява приятна компания и това
на свой ред ще подхрани неговото щастие. Всичко това обаче трябва да бъде неподпра-
вено, да идва от сърце; то не би трябвало да е породено от идеята за саможертва, вдъх-
новена от чувството за дълг. Чувството за дълг е полезно в работата, но е оскърбително
в личните взаимоотношения. Хората искат да бъдат харесвани, а не понасяни с търпе-
ливо примирение. Това да харесвате много хора спонтанно и без усилие, е може би най-
големият от всички източници на лично щастие.
В последния параграф стана дума и за това, което наричам добронамерен интерес към
нещата. Този израз може да изглежда насилен; възможно е да се каже, че няма как да
изпитваш добронамереност към неодушевени предмети. Въпреки това има нещо анало-
гично на добронамереност в интереса, който геологът проявява към скалите или пък
археологът – към руините, и този интерес трябва да бъде част от нашето отношение към
индивидите и обществата. Възможно е да проявявате интерес към неща, които са по-
скоро враждебни, отколкото приятелски. Човек може да събира данни относно местоо-
битанията на паяците, защото мрази паяци и иска да живее по-далече от тях. Този вид
интерес не би му осигурил същото удовлетворение, което геологът извлича от проучва-
нето на скалите. Интересът към неодушевеното, макар може би по-малко стойностен за
всекидневното ни щастие в сравнение с добронамереното отношение към ближните ни
същества, все пак е много съществен. Светът е необятен, а нашите собствени сили са

69
ограничени. Ако цялото ни щастие е изцяло свързано с нашето лично състояние, ще е
трудно да не изискваме от живота повече, отколкото ни се полага. А да изисквате пре-
калено много, е най-сигурният начин да получите даже по-малко, отколкото е въз-
можно. Човек, който е способен да забрави личните си тревоги заради искрен интерес
към, да речем, Трентския събор23 или историята на звездите, ще открие, че когато се
завърне от пътешествието си из обективния свят, е придобил уравновесеност и спокойс-
твие, позволяващи му да се справи със своите тревоги по най-добрия начин и междув-
ременно ще е изпитал истинско, макар и временно щастие.
Тайната на щастието е следната: нека вашите интереси бъдат възможно най-прост-
ранни и нека вашата реакция спрямо нещата и хората, които ви интересуват, бъде въз-
можно най-добронамерена, а не враждебна.
Този встъпителен обзор на възможностите за щастие ще бъде разширен в следващите
глави и допълнен от предложения за това как да се избегнат психологическите източ-
ници на страдание.

23
Трентският събор е вселенски събор на Римокатолическата църква, продължил с прекъсвания от
13 декември 1545 до 4 декември 1563 г. и организиран като реакция на Реформацията. – Б. пр.
70
 11.
Охота за живот
В тази глава предлагам да се занимаем с това, което според мен е най-универсалната
и отличителна черта на щастливия човек, а именно охотата за живот.
Може би най-добрият начин да разберем какво се разбира под охота е да разгледаме
поведението на различните хора, когато сядат да се хранят. Има такива, за които хране-
нето е едва ли не тегоба; без значение колко превъзходно е ястието, те го намират за
безинтересно. На тях и преди са им поднасяли отлична храна, може би на всяко хранене.
Те нямат представа какво значи да гладуваш, докато гладът не се превърне в бушуващ
вулкан; за тях храненето е едва ли не нещо, което се подразбира и е продиктувано от
модните прищевки на обществото, в което живеят. Такива хора гледат на яденето, както
и на всичко останало, като на нещо отегчително, но не намират за нужно да се шуми по
този въпрос, защото нищо друго няма да е по-малко досадно. После има такива, които
ядат от чувство за дълг, защото докторът им е казал, че трябва да се подхранват по
малко, за да поддържат силите си. След това идват епикурейците, които започват да се
хранят с надежда, но скоро установяват, че нито едно ястие не е приготвено така добре,
както би трябвало да се очаква. Има и гурмани, които се нахвърлят на храната с жадна
хищност, ядат прекалено много, преяждат и после започват да пъшкат. И накрая идва
ред на ония, които започват със здрав апетит, доволни са от храната, ядат, докато се
наситят, и след това спират. Тези, които са седнали на празничната трапеза на живота,
имат подобно отношение и към всички хубави неща, които той има да им предложи.
Щастливият човек отговаря на последния вид от нашите консуматори. Каквото е гладът
по отношение на храната, това е и охотата по отношение на живота. Човек, който е отег-
чен от храната пред себе си, се родее с жертвата на Байронично нещастие. Болникът,
който яде само от чувство за дълг, съответства на аскета, гурманът – на сладостраст-
ника. Епикуреецът отговаря на придирчивия човек, който осъжда половината от удо-
волствията на живота като неестетични. Колкото и да е странно, всички тези типове,
може би с изключение на гурмана, изпитват презрение към човека със здрав апетит и се
смятат за по-горни от него. На тях им се струва вулгарно да се наслаждавате на храната
просто защото сте гладни или пък да се радвате на живота, защото той предлага палитра
от интересни зрелища и изненадващи преживявания. От висините на своето разочаро-
вание те гледат с високомерие на презираните от тях като на прости души. Колкото до
мен, аз не храня никакви симпатии към подобни възгледи. Всяко разочарование за мен
е болест, която – вярно – неизбежно възниква при дадени обстоятелства, но въпреки
това, когато се случи, трябва възможно най-скоро да бъде излекувана, а не да се разг-
лежда като по-висша форма на проникновение. Представете си, че един човек обича
ягоди, а друг – не; в какво отношение вторият превъзхожда първия? Няма теоретично и
обективно доказателство, че ягодите са добри или че не са добри. За човека, който ги
харесва, те са добри; за онзи, който не ги харесва – не са добри. Но човекът, който ги
харесва, изпитва наслада, каквато е недостъпна за другия; в това отношение животът му
е по-приятен и той по-добре се вписва в света, в който и двамата трябва да живеят. Това,
което е вярно в този тривиален случай, важи в пълна сила и за по-съществени въпроси.
Човекът, който обича да гледа футбол, в това отношение превъзхожда онзи, който не
обича. Човекът, който изпитва наслада от четенето, превъзхожда даже още повече онзи,

71
който не изпитва такава наслада, тъй като възможностите за четене се срещат по-често
от възможностите за гледане на футбол. От колкото повече неща се интересува даден
човек, толкова по-големи възможности за щастие се отварят пред него и толкова по-
малко зависи от милостта на съдбата, тъй като загуби ли едно, може да го замести с
друго. Животът е твърде кратък, за да се интересуваме от всичко, но е добре да се инте-
ресуваме от толкова неща, колкото са необходими за запълване на дните ни. Всички сме
предразположени към заболяването на интроверта, който въпреки разнообразието на
зрелища, които животът му предлага, извръща поглед и се вторачва единствено в пус-
тотата вътре в себе си. Нека обаче не си въобразяваме, че има някакво величие в нещас-
тието на интроверта.
Имало едно време две машини за колбаси, фино конструирани с единствената цел да
превръщат прасето в най-вкусните наденици. Едната от тях съхранила охотата си към
свинското и произвеждала безчет наденици; другата рекла: „Какво е прасето за мен?
Моята собствена работа е много по-интересна и удивителна от което и да е прасе“. Тя
се отказала от свинското и взела да изучава своята вътрешност. Лишена от естественото
си захранване, нейната вътрешност престанала да функционира и колкото повече я изу-
чавала машината, толкова по-празна и нелепа ѝ се струвала тя. Целият този изящен ме-
ханизъм, чрез който до този момент се извършвала вкусната трансформация, замрял
неподвижен и бил лишен от възможността да разбере на какво е способен. Тази колба-
сарска машина е като човек, изгубил охотата си за живот, докато първата е като човека,
който е съхранил своята охота. Съзнанието е странна машина, способна да съчетава
предложените ѝ материали по най-удивителен начин, но е безсилна без материал от вън-
шния свят и за разлика от колбасарската машина, трябва да използва себе си за мате-
риал, тъй като събитията се превръщат в преживяване само чрез интереса, който проя-
вяваме към тях: ако те не ни интересуват, ние не правим нищо от тях. Ето защо човек,
чието внимание е насочено навътре, не открива нищо, заслужаващо неговото внимание,
докато човек, чието внимание е обърнато навън, може в ония редки моменти, когато
изследва своята душа, да открие в себе си най-разнообразния и интересен избор на със-
тавки, които са били анализирани и преподредени в красиви или поучителни модели.
Формите на охотата са безброй. Може би си спомняте как веднъж Шерлок Холмс
вдигна случайна шапка, паднала на улицата. След като я огледа за кратко, той заключи,
че нейният собственик се е провалил в живота заради пиене и жена му вече не го обича
като преди. Животът никога не може да е скучен за човек, за когото обикновените пред-
мети представляват такова богатство от интереси. Помислете за всички ония неща, ко-
ито могат да се наблюдават по време на разходка в провинцията. Даден човек може да
се заинтригува от птиците, друг от растителността, трети от геологията, земеделието и
т.н. Всяко едно от тези неща е интересно, стига искрено да ви интересува; човекът,
който се интересува от поне едно от тях, когато бъде изпитан при равни условия с оста-
налите, се оказва по-добре адаптиран към света в сравнение с този, който не се интере-
сува.
И все пак колко крайно различно е отношението на отделните хора към техните съб-
ратя. По време на дълго пътуване с влак даден човек няма да успее да проникне изцяло
дори в един-единствен от своите спътници, докато друг ще обобщи и анализира техните
характери, ще направи проницателни предположения относно тяхното обществено по-
ложение и даже ще установи най-тайните истории на неколцина от тях. Хората се раз-
личават точно толкова в чувствата си спрямо другите, колкото и в това, което установя-

72
ват за тях. Някои смятат почти всички за отегчителни, докато други бързо и лесно раз-
виват приятелско чувство към онези, с които са в контакт, освен ако няма някаква кате-
горична причина това да е другояче. Нека пак се върнем към пътуването: някои ще пре-
косят много страни, като неизменно отсядат в най-добрите хотели, ядат храна, каквато
биха яли у дома, срещат се със същите безделни богаташи, с които биха се срещали и у
дома, разговарят на същите теми, които обикновено обсъждат на масата по време на
вечеря. А когато се завърнат, ще изпитват единствено чувство на облекчение, че са се
справили със скуката на дългото пътуване. Докато други, където и да отидат, търсят
най-характерното за това място, запознават се с местните хора, наблюдават всичко, ко-
ето представлява интерес за тях, било то от исторически или социален характер, опитват
местната кухня, изучават местните обичаи и езика и се завръщат у дома с нов запас
приятни теми за размисъл през дългите зимни вечери.
Във всички тези различни ситуации човекът, притежаващ охота за живот, е с предим-
ство пред онзи, който я няма. Той извлича полза даже от неприятните преживявания.
Доволен съм, че усетих миризмата на китайската тълпа и сицилианското село, макар да
не мога да се преструвам, че в конкретния момент удоволствието беше голямо. Хората
с приключенски дух се радват на корабокрушения, бунтове, земетресения, опустоши-
телни пожари и всякакви неприятни преживявания, стига те да не влошават здравето
им. Например по време на земетресение те си казват: „Значи това било земетресението“,
и това им доставя удоволствие да разширят познанието си за света с още един нов еле-
мент. Невярно би било да се твърди, че такива хора не зависят от милостта на съдбата –
случи ли се да загубят здравето си, твърде вероятно е заедно с него да загубят и своята
охота за живот, макар това в никакъв случай да не е категорично. Познавах хора, които
умираха след дълги години на мъки и въпреки това запазваха охотата си за живот почти
до последния миг. Някои форми на влошено здраве убиват охотата за живот, други – не.
Нямам представа дали биохимиците вече са в състояние да разграничават тези форми.
Когато биохимията постигне още по-голям напредък, може би ще вземаме таблетки,
които ще поддържат интереса ни към всичко около нас; докато настъпи този ден обаче,
сме принудени да разчитаме на здравия разум, за да наблюдаваме живота и да си нап-
равим извод за причините, поради които едни се интересуват от всичко, а други – от
нищо.
Охотата за живот понякога е обща, понякога специализирана. Всъщност може да е
съвсем тясно канализирана. Читателите на Джордж Хенри Бороу може би си спомнят
един персонаж, който се появява в „Ромската ръж“. Той е изгубил жена си, на която е
бил всецяло отдаден, и за известно време е обзет от чувството, че животът е станал на-
пълно безсмислен. Но ето че започва да се интересува от надписите на китайски върху
чашите и кутиите за чай и с помощта на френско-китайска граматика, след като преди
това е научил френски за целта, постепенно успява да ги разчете, като по този начин
придобива нов интерес към живота, макар по-късно никога да не използва познанията
си по китайски за други цели. Познавам хора, които са изцяло погълнати от стремежа

73
да научат всичко за гностичната ерес24, и други, чийто основен интерес се състои в съ-
поставянето на ръкописите и ранните издания на Хобс25. Напълно невъзможно е пред-
варително да се отгатне какво би заинтригувало даден човек, но повечето хора са спо-
собни да проявят силен интерес към едно или друго нещо, а събудили се веднъж такъв
интерес, животът им се освобождава от скуката и еднообразието. Тясноспециализира-
ните интереси обаче са по-незадоволителен източник на щастие в сравнение с общата
охота за живот, тъй като трудно могат да запълнят изцяло времето на човек и винаги
има опасност той да научи всичко, което трябва да знае по конкретния въпрос, превър-
нал се в негово хоби.
Ще ви припомня, че сред различните сътрапезници, поканени на нашия банкет, беше
и гурманът, когото не сме склонни да хвалим. Читателят може да си рече, че човекът с
охота за живот, когото възхвалявахме, не се различава по някакъв определен начин от
гурмана. Дойде моментът, когато трябва да опитаме да направим разликата между тези
два типа по-категорична.
Древните, както е всеизвестно, са считали умереността за една от основните добро-
детели. Под въздействието на романтизма и Френската революция този възглед е загър-
бен от мнозина и прекомерните страсти стават обект на възхищение, дори ако, подобно
на тези у героите на Байрон, са от разрушителен и противообществен вид. Древните
обаче очевидно са били прави. В здравословния живот трябва да има баланс между раз-
личните дейности и нито една от тях не бива да стига до степен, че да прави останалите
невъзможни. Гурманът жертва всички останали удоволствия в името на яденето, като
по този начин намалява общото щастие в живота си. Не само яденето, но и много други
страсти може да бъдат доведени до такава крайност. Императрица Жозефина е била
гурман по отношение на дрехите. Отначало Наполеон плащал сметките ѝ при шивача,
макар и с непрекъснато нарастваща съпротива. Накрая обаче ѝ казал, че тя трябва да се
научи на умереност и че занапред ще ѝ плаща сметките само когато сумата изглежда
разумна. Когато пристигнала следващата сметка от шивача, Жозефина за малко не из-
губила ума и дума, но веднага след това измислила план. Отишла при военния министър
и поискала той да плати сметката от средствата, предвидени за война. Тъй като минис-
търът бил наясно, че тя притежава необходимата власт, за да го уволни, се подчинил,
вследствие на което французите загубили Генуа. Така поне се твърди в някои книги,
макар аз да не съм готов да се подпиша под истинността на тая история. Но независимо
дали е вярна, или силно преувеличена, тя е напълно подходяща за нашата цел, тъй като
служи за пример докъде страстта към дрехите може да доведе една жена, която има
възможност да ѝ се отдаде изцяло. Дипсоманията 26 и нимфоманията27 са примери от съ-
щия порядък. Принципът при тези случаи е доста очевиден. Всички наши отделни вку-
сове и желания трябва да се впишат в общата рамка на живота. За да бъдат извор на
щастие, те трябва да са съвместими със здравето, с привързаността на тези, които оби-
чаме, и с уважението на обществото, в което живеем. Някои страсти могат да бъдат за-
доволени почти във всяка степен, без да се преминава отвъд определени граници, докато
24
Гностицизмът е сбор от религиозни идеи и системи, възникнали през І в. сл.н.е., които наблягат
на личните духовни знания (гнозис) над ортодоксалните учения, традиции и авторитет на Църквата. –
Б. пр.
25
Томас Хобс (1588 – 1679) е английски философ емпирик, посветил много свои трудове на поли-
тическата философия и други теми; най-известното му произведение е „Левиатан“. – Б. пр.
26
Форма на алкохолизъм, характеризираща се с пристъпи на неудържимо желание за пиене на ал-
кохол. – Б. пр.
27
Остарял термин за хиперсексуално разстройство при жените. – Б. пр.
74
други – не. Ако, да кажем, някой човек обича шаха и се случи така, че е ерген и със
собствен доход, няма никаква необходимост той да ограничава тази своя страст в как-
вато и да било степен, докато ако е с жена и деца и няма собствени доходи, той ще
трябва да я ограничи много строго. Алкохоликът и гурманът, дори когато нямат соци-
ални връзки, са неблагоразумни от гледна точка на самите себе си, тъй като задоволя-
ването на тяхната страст е в противоречие със здравето и е причина за дълги часове на
страдания в замяна на минути удоволствие. Има някои определени неща, оформящи
рамка, в която би трябвало да се побира всяка отделна страст, за да не се превърне тя в
източник на страдание. Това са здравето, общият контрол върху нечии дарби и способ-
ности, достатъчен доход за осигуряване на жизнено необходимото и най-съществените
социални задължения като тези към съпругата и децата. Човек, който жертва всичко
това в името на шаха, по същество е също толкова зловреден, колкото и алкохоликът.
Единствената причина да не го съдим толкова строго е, че такива хора се срещат много
по-рядко; единствено човек с много редки способности е вероятно да бъде погълнат от
увлечението си по толкова интелектуална игра. Древногръцката формула за умереност
на практика обхваща всички тези случаи. Човек, който толкова харесва играта на шах,
че през целия работен ден очаква с нетърпение вечерта, когато ще ѝ се наслади, е къс-
метлия, но човек, който се отказва да работи, за да играе шах по цял ден, е загубил
добродетелта на умереността. Има сведения, че на младини, когато още не е обявен от
властите за дегенерат, Толстой е удостоен с военен кръст за проявена доблест на бой-
ното поле, но когато дошло време да му го връчат, той бил така погълнат от игра на шах,
че решил да пропусне церемонията. Едва ли можем да виним Толстой, тъй като на лич-
ност от неговия ранг военното отличие може да му е било безразлично, но при по-нез-
начителен човек подобен акт би бил проява на глупост.
Като уговорка към току-що казаното трябва да се признае, че някои действия се счи-
тат за толкова доблестни по същество, та оправдават жертването на всичко останало в
тяхно име. Човек, дал живота си за защитата на своята страна, не може да бъде винен,
че поради това жена му и децата са останали без пукната пара. Човек, който извършва
опити с оглед на някакво голямо научно откритие или изобретение, впоследствие не е
винен за бедността, която семейството му е било принудено да понася през цялото това
време, стига усилията му да се увенчаят с успех. Ако обаче той така и не успее да стигне
до някакво откритие или изобретение, общественото мнение го заклеймява като чудак,
което изглежда несправедливо, тъй като никой, заел се с подобно начинание, не може
предварително да бъде сигурен в успеха. През първото хилядолетие на християнската
епоха човек, изоставил семейството си, за да се отдаде на свят и непорочен живот, е
възхваляван, докато в днешно време се приема за редно той да осигури на домашните
си някаква прехрана.
По мое мнение винаги съществува коренна психологическа разлика между гурмана и
човека със здрав апетит. Човек, при когото едно-единствено желание достига до край-
ност за сметка на всички останали, е човек с някакви дълбоко вкоренени проблеми,
който се стреми да избяга от своите призраци. При алкохолиците това е очевидно: хо-
рата пият, за да забравят. Ако в живота им нямаше призраци, тогава едва ли щяха да
смятат пиянството за по-приятно от трезвеността. Както казва легендарният китаец: „Аз
не пие заради питие, аз пие, за да пиян“. Това е типично за всички прекомерни и еднос-
транчиви страсти. Търси се не удоволствие в самия обект, а забрава. Съществува обаче
огромна разлика в зависимост от това дали забравата се търси чрез пиянство, или чрез
упражняване на способности, сами по себе си желателни. Приятелят на Бороу, научил

75
китайски език, за да успее да понесе загубата на жена си, преследва забрава, но я прес-
ледва чрез дейност, която няма вредни последици, а тъкмо напротив – разширява него-
вата интелигентност и познанията му. Срещу подобни форми на бягство не може да се
каже нищо укорително. Съвсем друг е обаче случаят на човек, който търси забрава в
пиенето, хазарта или друга форма на безполезна възбуда. Вярно, съществуват и гра-
нични положения. Какво бихме могли да кажем за човек, който рискува лудо, летейки
с аероплан или изкачвайки високи планински върхове само защото животът му е станал
тягостен? Ако този риск е в услуга на някакъв публичен обект, то тогава може да му се
възхищаваме, но ако не, ще трябва да го поставим само малко по-горе от комарджията
и пияницата.
Истинската охота за живот, а не тази, която всъщност е търсене на забрава, е част от
естествената природа на човешките създания, стига да не е била погубена от нещастни
обстоятелства. Малките деца са заинтригувани от всичко, което видят и чуят; за тях
светът е пълен с изненади и те са непрекъснато заети пламенно да търсят знания – раз-
бира се, не схоластични знания, а такива, които се състоят в придобиване на познания
за обектите, привлекли тяхното внимание. Животните, дори когато достигнат зрялост,
пак запазват своята охота, при условие че са здрави. Попаднала в непознато помещение,
една котка няма да се укроти, докато не подуши всяко кътче, проверявайки за миризма
на мишка. Човек, който никога не е бивал по същество ощетен, ще запази своя естествен
интерес към околния свят и докато го има този интерес, ще намира живота за приятен,
стига свободата му да не е прекомерно ограничена. Загубата на охота за живот в циви-
лизованото общество се дължи до голяма степен на ограничаването на свободата, което
влияе съществено на начина ни на живот. Дивакът ловува, когато е гладен, и по този
начин се подчинява на пряк импулс. Човек, който всяка сутрин в определен час отива
на работа, по принцип се задейства от същия импулс, а именно необходимостта да оси-
гури прехраната, но в неговия случай импулсът не действа пряко в момента, в който
бъде усетен, а индиректно – чрез абстракции, убеждения и воля. Когато човек поема
към работното място, той не се чувства гладен, защото току-що е закусил. Но той знае,
че гладът отново ще се обади и ходенето на работа е начин да задоволи бъдещия глад.
Импулсите са непостоянни, докато навиците в цивилизованото общество трябва да бъ-
дат регулярни. При диваците дори колективните занимания, доколкото ги има, са спон-
танни и импулсивни. Когато племето тръгне на война, том-томите28 пробуждат бойния
плам и възбудата на тълпата въодушевява всеки индивид за необходимите действия.
Модерните предприятия не могат да се управляват по този начин. Когато даден влак
трябва да потегли в определен час, няма как да въодушевите носачите, машиниста и
стрелочника с варварска музика. Всеки от тях трябва да си свърши работата просто за-
щото тя трябва да бъде свършена; ще рече – техният мотив е индиректен: те не са под-
тиквани от импулс към самата дейност, а към крайната награда за тази своя дейност.
Голяма част от социалния живот притежава същия дефект. Хората общуват помежду си
не поради някакво особено желание да го правят, а поради крайната полза, която се
надяват да извлекат от това взаимодействие. Във всеки миг от живота си цивилизова-
ният човек е заобиколен от ограничения на своите импулси: ако се случи да му е весело,
той не трябва да пее или да танцува на улицата, нито да седне на бордюра и да заплаче,
когато му е тъжно поради опасността да наруши движението на пешеходците. В мла-
достта свободата му е ограничавана от училището, а в живота му на зрял човек – чрез
работното време. Всичко това прави охотата за живот все по-трудно съхранима, тъй
28
Ударни музикални инструменти от групата на мембранофонните инструменти. – Б. пр.
76
като непрекъснатите задръжки водят до умора и отегчение. Въпреки това цивилизова-
ното общество е немислимо без ограничаването в значителна степен на спонтанните
импулси, тъй като само най-елементарните форми на социално взаимодействие са ре-
зултат от спонтанни импулси, но не и онези изключително комплексни форми, които
съвременната икономическа организация изисква. За да се издигне над тези препятствия
пред охотата за живот, човек се нуждае от здраве и свръхизобилна енергия или пък, ако
има този късмет, от работа, която той намира за интересна сама по себе си. Доколкото
може да се съди по статистиката, през последните сто години здравето се подобрява
трайно във всички цивилизовани страни, но човешката енергия се измерва по-трудно, а
аз се съмнявам, че физическата енергия на човек, когато той е здрав, е също толкова
голяма, колкото е била преди. Проблемът тук до голяма степен е социален и като такъв
предлагам да не го обсъждаме в настоящата книга. Той обаче има индивидуален и пси-
хологически аспект, които вече обсъдихме във връзка с умората. Някои хора съхраняват
своята жизненост и охота въпреки недостатъците на цивилизования живот, а още много
други биха могли да го направят, ако се освободят от своите вътрешни психологически
конфликти, поради които изразходват голяма част от енергията си. Житейската охота
изисква повече енергия, отколкото е необходима за неизбежното полагане на труд, а
това, от своя страна, изисква безпроблемна работа на психологическия механизъм. За
причините, насърчаващи тази безпроблемна работа, ще кажа повече в следващите
глави.
При жените – днес по-малко в сравнение с миналото, но все още в много голяма сте-
пен – охотата към живот е силно занижена поради погрешното схващане за почтеност
и благоприличие. Смяташе се за нежелателно жените да проявяват очевиден интерес
към мъжете или да демонстрират прекалена жизненост на публични места. Приуча-
вайки се да не се интересуват от мъжете, те много често започваха да не се интересуват
от нищо или във всеки случай от нищо, което е различно от определен вид порядъчно
поведение. Усвояването на поведение на бездействие и отдръпване от живота очевидно
е много вредно за охотата към живота и насърчава определен вид самовглъбеност, което
е характерна черта на високоуважаваните жени, особено когато са необразовани. Те не
проявяват интерес към спорта като средностатистическия мъж, политиката не ги инте-
ресува, отношението им към мъжете е превзета дистанцираност, а към останалите
жени – прикрита враждебност, кореняща се в убеждението, че в сравнение с тях другите
жени са по-малко порядъчни. Такива жени се хвалят, че се пазят за себе си; ще рече –
липсата на интерес към техните себеподобни им се струва добродетел. За това, разбира
се, те нямат вина; просто са възприели моралното учение, което спрямо жените е в об-
ращение от хиляди години. И са достойна за съжаление жертва на системата от репре-
сии, чието беззаконие не са успели да проумеят. За такива жени всичко, що е невелико-
душно, им се струва добро, а всичко, що е великодушно, им се вижда зло. В собствения
си социален кръг те правят всичко възможно да убият радостта, а в политиката им се
нрави репресивното законодателство. За щастие, хора от този вид се срещат все по-
рядко, но той продължава да е далеч по-разпространен, отколкото допускат тези, които
живеят в еманципираните кръгове. Препоръчвам на всеки, който се усъмни в това твър-
дение, да обиколи жилищата под наем, под предлог че си търси квартира, и да обърне
внимание на домакините, които ще срещне по време на тази обиколка. Той ще установи,
че тези жени живеят с идеята за една женска добродетел, която включва като своя същ-
ностна част убиването на всяка охота за живот, и че в резултат на това умът и сърцата
им са се смалили. Между правилно формулираната мъжка и женска добродетел няма

77
никаква разлика или във всеки случай няма разлика според повелите на традицията. За
жените, също както и за мъжете, охотата за живот е тайната на щастието и благополу-
чието.

78
 12.
Привързаност
Една от основните причини за липсата на охота за живот е усещането, че човек не е
обичан, докато противоположното на това чувство – че е обичан – насърчава охотата за
живот повече от всичко друго. Човек може да изпитва усещането, че не е обичан, по ред
причини. Може да смята себе си за толкова ужасна личност, че да е невъзможно някой
да го обикне; може в детството си да е привикнал да получава по-малко обич, отколкото
е била проявявана към останалите деца; а може и наистина да е човек, когото никой не
обича. Но в последния случай причината се крие в липсата на самочувствие, дължаща
се на рано преживяна травма. Човек, който се чувства необичан, в резултат на това може
да развие различни нагласи. Възможно е да започне да прибягва до отчаяни усилия да
спечели нечия привързаност, може би чрез изключителни прояви на добрина. В този
случай е много вероятно да не постигне успех, тъй като мотивите за подобна добрина
лесно се долавят от облагодетелстваните от нея, а човешката природа е така устроена,
че най-лесно дава обич на тези, които, изглежда, най-малко я изискват. Следователно
човек, който прави усилие да спечели обич чрез доброжелателни действия, накрая се
разочарова поради преживяната човешка неблагодарност. На него така и не му хрумва,
че привързаността, която се опитва да купи, има далеч по-голяма стойност от матери-
алните облаги, които предлага като цена, но въпреки това чувството, че това е така, е в
основата на неговите действия. Друг пък, когато установи, че не е обичан, може да по-
търси разплата със света чрез подклаждане на войни и революции или чрез потопено в
жлъч перо, какъвто е случаят с Джонатан Суифт 29. Това е героичен отговор на нещас-
тието, за който се иска немалка сила на характера, че да може човек да се противопос-
тави на целия свят. Малцина обаче са способни да достигнат подобни висоти; по-голяма
част от хората, мъже и жени, почувстват ли се необичани, потъват в тихо отчаяние, раз-
сейвано само от време на време от проблясъци на завист и злоба. По правило животът
на такива хора става изключително егоцентричен, а липсата на привързаност в него им
създава усещане за несигурност, от което те инстинктивно се стремят да избягат, поз-
волявайки на навика да доминира техния живот съвършено и всецяло. Тези, които се
превръщат в роби на неизменната рутина, обикновено са подтиквани от страх от студе-
ния външен свят и от чувството, че ако вървят по същите пътеки, по които са минали и
предните дни, няма да се сблъскат с него.
Тези, които посрещат живота с усещането за сигурност, са много по-щастливи от
онези, които се изправят пред него с чувство на несигурност, стига усещането им за
сигурност да не ги доведе до катастрофа. В много случаи, макар и не във всички, чувс-
твото за сигурност само по себе си помага на човек да избегне опасностите, на които
друг би се поддал. Ако вървите над пропаст по тясна дъска, много по-вероятно е да
паднете, ако изпитвате страх, отколкото ако не се боите. Същото важи и за поведението
в живота. И безстрашният човек, естествено, може да се сблъска с внезапно бедствие,
но е вероятно той да премине невредим през много трудни ситуации, каквито на плахия
биха причинили само мъка. Този полезен вид самочувствие има, разбира се, безброй
разновидности. Един е уверен в планината, друг – в морето, трети – във въздуха. Но

29
Ирландско-британски писател и публицист. Основният похват в сатирата му е реалистичната па-
родия. Връх в неговото творчество е „Пътешествията на Гъливер“. – Б. пр.
79
като цяло самочувствието в живота идва най-вече от това, че сте свикнали да получавате
от правилния вид обич толкова, от колкото имате нужда. Именно за този навик на ума,
считан за извор на охота към живота, бих искал да говоря в тази глава.
Получената, не дадената привързаност е в основата на това чувство на сигурност, ма-
кар че то възниква най-вече от привързаността, която е взаимна. Строго погледнато, не
само привързаността, но и възхищението има този ефект. Хората, чиято професия е
свързана с обществена възхита, каквито са актьорите, проповедниците, ораторите и по-
литиците, стават все по-зависими от нея и все повече разчитат на овациите и похвалите.
Когато получат подобаващото им се публично одобрение, животът им се изпълва с
охота; когато обаче то липсва, те стават недоволни и егоцентрични. Разпръснатата
добра воля на мнозинството е за тях това, което е за другите по-концентрираната при-
вързаност на неколцина. Обичаното от родителите си дете приема тяхната привързаност
като природен закон. То не мисли особено за нея, макар тя да е от огромно значение за
неговото щастие. Детето мисли за света, за приключенията, които го очакват, и за още
по-невероятните приключения, които предстоят, когато порасне. Но зад всички тези съ-
пътстващи интереси стои усещането, че благодарение на родителската обич то ще бъде
защитено от беди. Детето, което по някаква причина е отраснало без родителска при-
вързаност, вероятно ще стане плахо и лишено от приключенски дух, изпълнено със
страхове и самосъжаление и вече неспособно да посрещне света с настроението за сър-
дечно и безгрижно изследване на този свят. Такова дете в изненадващо ранна възраст
може да се заеме с размишления върху живота, смъртта и съдбата на човека. То се прев-
ръща в интроверт, отначало меланхоличен, но в крайна сметка търсещ илюзорна утеха
в някоя философска или теологична система. Светът е хаотично място, предлагащо в
случайна последователност приятни и неприятни усещания. Желанието от него да се
изгради понятна система или модел в същината си е резултат от страх, всъщност вид
агорафобия или страх от открити пространства. Плахият студент се чувства в безопас-
ност сред четирите стени на библиотеката. Ако успее да си внуши, че и Вселената е
подредена както тази библиотека, той би могъл да се усети в почти същата безопасност
и когато му се наложи да излезе на улицата. Такъв човек, ако получи повече обич, би се
страхувал по-малко от реалния свят и няма да изпитва необходимост да си измисля ня-
какъв идеален свят, с който да го замести в своите убеждения.
В никакъв случай обаче не може да се смята, че всеки вид привързаност оказва същия
ефект в насърчаване на предприемчивостта и приключенския дух. Дадената привърза-
ност определено трябва да бъде силна, не плаха, настояваща по-скоро за съвършенство,
отколкото за безопасност, от страна на своя обект, макар че, естествено, в никакъв слу-
чай не е безразлична към сигурността. Плахата и боязлива майка или детегледачка, ко-
ято непрекъснато предпазва децата от някакви евентуални беди и според която всяко
куче хапе, а всяка крава е бик, може да породи у тях същата плахост и може да им насади
усещането, че никога няма да са в безопасност освен в нейната непосредствена близост.
За една прекомерно обсебваща и властна майка такова едно чувство у детето ѝ може да
е съвсем приемливо: тя може да желае неговата зависимост от нея много по-силно, от-
колкото това то да умее да се справя самò в света. В този случай детето ще е в много по-
неизгодно положение в дългосрочен план, отколкото би било, ако изобщо не е било
обичано. Навиците на ума, формирани в ранните години, вероятно ще се запазят за цял
живот. Когато се влюбят, мнозина търсят своето малко убежище от света, където със
сигурност ще им се възхищават, дори когато те не будят възхита, и ще ги хвалят, дори

80
когато не са заслужили похвала. За много хора домът е убежище срещу истината: тех-
ните страхове и плахост са причина да се радват на общуване, при което тези чувства са
оставени в покой. Те търсят у съпругите си онова, което по-рано са получавали от неб-
лагоразумната си майка, и въпреки това остават изненадани, когато съпругите им ги
третират като пораснали деца.
Дефинирането на най-добрия вид привързаност не е никак лесна работа, тъй като оче-
видно в нея неизменно ще присъства някакъв покровителствен елемент. Ние не сме без-
различни към болките на любимите си хора. По мое мнение обаче опасението от евен-
туално нещастие, за разлика от съчувствието, породено от реална беда, би трябвало да
играе възможно най-малка роля в привързаността. Страхът за другите е само с един ню-
анс по-добър от страха за нас самите. Нещо повече, твърде често той е само маскировка
на обсебването. Надяваме се, че чрез разпалване на страхове у другия бихме могли да
получим пълно господство над него. Това е, разбира се, една от причините мъжете да
харесват плахи жени, тъй като защитавайки ги, те ги притежават. Степента на загриже-
ност, на която човек може да бъде обект, без това да му навреди, зависи от неговия
характер: човек, който е жилав и склонен към приключения, може да понесе много, без
да пострада, докато плахият трябва да бъде поощряван да очаква по-малко в това отно-
шение.
Получената привързаност има двойна функция. Досега говорихме за нея във връзка
със сигурността, но в живота на зрелия човек тя има даже още по-съществено биоло-
гично предназначение, а именно родителството. Неспособността да събудиш у някого
сексуална любов е горчиво нещастие за всеки мъж или жена, тъй като това ги лишава
от една от най-големите радости в живота. Почти сигурно е, че тази липса рано или
късно ще доведе до убиване на охотата за живот и интровертност. Много често обаче
бедите в детството водят до нарушения в характера, които са причина за провала на
човек в спечелването на нечия любов. Това може би важи по-скоро за мъжете, отколкото
за жените, понеже като цяло жените са склонни да обичат мъжете заради характера им,
докато мъжете са склонни да обичат жените заради тяхната външност. В това отноше-
ние, трябва да се признае, мъжете стоят по-долу от жените, тъй като качествата, които
мъжете намират за привлекателни у жените, са като цяло по-малко желателни в сравне-
ние с тези, които жените намират за привлекателни у мъжете. Не съм сигурен обаче, че
е по-лесно да придобиеш добър характер, отколкото добър външен вид; във всеки слу-
чай мерките, необходими за придобиване на второто, са по-разбираеми и се преследват
по-лесно от жени, отколкото стъпките, необходими за придобиване на първото – от
мъже.
Досега ставаше дума за привързаността, на която дадена личност е обект. Сега ми се
ще да поговорим за привързаността, която човек дава. Тя също бива два вида, единият
от които е може би най-важното проявление на охотата за живот, докато другият е израз
на страх. Първото според мен е напълно достойно за възхищение, докато второто в най-
добрия случай е утешение. Ако в хубав ден сте на палубата на кораб, който плава покрай
красив бряг, вие се възхищавате на гледката и изпитвате наслада от нея. Тази наслада
произлиза изцяло от погледа, насочен навън, и няма нищо общо с някаква отчаяна лична
потребност. Ако пък, от друга страна, корабът ви се разбие и вие плувате към брега,
вече изпитвате към него съвсем различни чувства: сега той представлява за вас сигур-
ност срещу вълните и неговата красота или неприветливост се превръщат в маловажен
въпрос. По-добрият вид привързаност съответства на чувствата на човека, чийто кораб

81
е стабилен, докато не толкова очарователният вид привързаност отговаря на корабок-
рушенеца плувец. Първият от тези два вида е възможен само докато човек се чувства в
безопасност или във всеки случай е безразличен към опасностите, които го обкръжават;
вторият вид, тъкмо обратното, е породен от чувството за несигурност. Чувство, поро-
дено от несигурността, е много по-субективно и егоцентрично от другото, тъй като лю-
бимият човек се цени заради оказаните услуги, а не поради присъщите му качества. Аз
обаче съм далеч от намерението да внушавам, че този вид привързаност няма легитимна
роля в живота. Всъщност почти всяка истинска привързаност съдържа по нещо и от
двата вида в комбинация и доколкото привързаността наистина е лек срещу чувството
на несигурност, тя прави човек свободен да усети отново онзи интерес към околния
свят, който в моменти на опасност и страх е помрачен. Но макар да признаваме ролята
на такъв тип привързаност в живота, все пак трябва да имаме едно наум, че тя не е от
толкова висш порядък като другия вид, тъй като се основава на страх, а страхът е зло,
пък и защото е по-егоцентрична. В най-добрия вид привързаност човек се надява на
ново щастие, а не да избяга от досегашното си нещастие.
Най-добрият вид привързаност е взаимно животворна; всеки с радост получава обич
и я отдава без усилие и всеки открива света като интересно място вследствие на същес-
твуването на това споделено щастие.
Има обаче и един друг вид, в никакъв случай рядък и необикновен, когато единият
изсмуква жизнеността на другия; той усвоява всичко, което отсрещният дава, но не
връща почти нищо в замяна. Някои особено жизнени и енергични хора принадлежат
тъкмо към тоя вид кръвопийци. Те изсмукват жизнеността на жертвите си една подир
друга и докато те процъфтяват и стават все по-привлекателни, тези, от които са се въз-
ползвали, стават все по-бледи, мрачни и скучни. Такива хора използват другите като
средство за постигане на собствените си цели и никога не ги разглеждат като цели сами
по себе си. По принцип те не се интересуват от тези, които за момента си мислят, че
обичат; те се интересуват единствено от стимула за собствените си занимания, които е
възможно да са от доста безличен вид. Това очевидно произтича от някакъв дефект в
тяхната природа, но дефект, който не е никак лесно нито да се диагностицира, нито да
се излекува. Тази характерна черта, често свързана с огромна амбиция, се корени, бих
казал, в прекалено едностранчивата гледна точка за това кое поражда човешкото щас-
тие. Привързаност в смисъл на искрен взаимен интерес на двама души един към друг,
не само като средство за добруването на другия, а по-скоро като комбинация за общото
им благо, е един от най-важните елементи на истинското щастие и човек, чието его е
затворено между стоманени стени, невъзможни за преодоляване, пропуска най-доброто,
което животът е способен да му предложи, независимо колко успешен може да е в ка-
риерата си. Амбиция, която изключва привързаността от своята сфера, обикновено е
резултат от някакъв гняв или омраза към човешката раса, породени от беди в младеж-
ките години, понесена по-късно несправедливост или някоя от причините, които водят
до мания за преследване. Твърде мощното его е затвор, от който човек трябва да избяга,
ако иска пълноценно да се наслади на света. Способността да проявява искрена привър-
заност е една от характерните черти на човек, успял да избяга от собствения си затвор.
Но да получиш обич, в никакъв случай не е достатъчно; получената обич би трябвало
да освободи обичта, която би следвало да бъде отдадена в отговор и само когато и двете
съществуват в еднаква мяра, привързаността постига своите най-добри възможности.
Пречките по време на разцвета на взаимната привързаност, психологически и соци-
ални, са сериозно зло, от което светът винаги е страдал и продължава да страда. Хората

82
не бързат да дадат израз на възхищението си от страх това да не бъде погрешно изтъл-
кувано; хората не бързат да дават обичта си от страх, че това ще е причина да страдат
или заради човека, на когото са я дарили, или заради суровото отношение и критиката
на света спрямо тях. Предпазливостта се налага както в името на морала, така и в името
на практичността, в резултат на което великодушието и предприемчивостта се обезсър-
чават, когато става дума за привързаности. Всичко това поражда плахост и гняв срещу
човечеството, тъй като по този начин мнозина пропускат в живота си нещо, което е ос-
новна потребност и девет от десет задължителни условия за щастливо и сърдечно отно-
шение към света. Но оттук не бива да се предполага, че тези, които са т.нар. „немо-
рални“, в това отношение превъзхождат онези, които не са такива. В сексуалните връзки
много често няма почти нищо от онова, което може да се нарече истинска привързаност;
нерядко е налице дори съществена враждебност. Всеки се старае да не се отдава все-
цяло, всеки запазва фундаменталната си самота; всеки остава недокоснат и поради това
незадоволен. В подобни преживявания няма фундаментална ценност. Не твърдя, че те
би трябвало да бъдат зорко избягвани, тъй като действията, необходими за това, биха
могли да попречат в случаите, когато такива преживявания биха могли да прераснат в
по-стойностна и дълбока привързаност. Казвам обаче, че единствените сексуални отно-
шения, които имат действителна стойност, са тези, при които няма резервираност и ин-
дивидуалностите на двамата се сливат изцяло в нова съвкупна личност. От всички
форми на предпазливост тази в любовта е може би най-фаталната за истинското щастие.

83
 13.
Семейството
От всички институции, достигнали до нас от миналото, днес нито една не е така де-
зорганизирана и дерайлирала като семейството. Привързаността на родителите към де-
цата и на децата към родителите може да бъде един от най-великите източници на щас-
тие, но в действителност в наше време отношенията между родители и деца са в девет
от десет случая извор на нещастие и при двете страни, а в деветдесет и девет от сто
случая източник на нещастие при поне една от страните. Този провал на семейството в
осигуряването на едно фундаментално удовлетворение, което по принцип е способно
да постигне, е и една от най-дълбоко вкоренените причини за недоволството, преобла-
даващо в нашата епоха. Зрелият човек, който желае да поддържа щастливи взаимоотно-
шения с децата си или да им осигури щастлив живот, трябва задълбочено да се замисли
върху родителството и след като е размислил, да действа разумно. Темата за семейст-
вото е твърде обширна, за да бъде обхваната в своята цялост в тази книга освен във
връзка с нашата специфична тема, а именно покоряване на щастието. В този аспект
бихме могли да се справим с проблема само доколкото подобрението е по силите на
всеки отделен индивид, без да включва промени в социалната структура.
Това, разбира се, е много печално ограничение, тъй като причините за семейното не-
щастие в наши дни са от най-различно естество: психологически, икономически, соци-
ални, образователни и политически. Що се отнася до заможните слоеве на обществото,
там се комбинират две причини, поради които жените усещат родителството като далеч
по-тежко бреме, отколкото е било за тях в миналото. Тези две причини са, от една
страна, откриването на възможности за професионална кариера пред неомъжените
жени; от друга – влошаването на комуналните услуги. В миналото жените са били при-
нудени да сключват брак поради нетърпимите условия на живот на една неомъжена
жена. Старата мома оставала да живее в родния си дом в икономическа зависимост –
отначало от бащата, а после от волята на някой не дотам благосклонен брат. Тя не е
имала занимание, с което да запълва дните си, нито свободата да търси забавление извън
защитните стени на фамилния дом. Не е имала нито възможност, нито склонност към
сексуални авантюри, които според нейното дълбоко убеждение са нещо гнусно и мер-
зко, освен ако не са в рамките на законния брак. Ако пък въпреки всички предпазни
мерки загубела девствеността си заради хитрите уловки на някой лукав ухажор, поло-
жението ѝ ставало съвсем за оплакване. Всичко това е обрисувано доста точно от Оли-
вър Голдсмит във „Викарият от Уейкфийлд“:

Едничка хитрост вината нейна да прикрие,

срама ѝ да потули от чуждите очи,
е тъй да стори, че любовникът да се разкае
и терзаейки гръдта му – да умре.

Според съвременната неомъжена жена смъртта съвсем не е единствен изход при тези
обстоятелства. Ако е получила добро образование, то пред нея няма никаква пречка да
си осигури комфортен живот и поради това не е зависима от одобрението на своите

84
родители. Тъй като родителите са изгубили икономическата си власт над своите дъ-
щери, те вече са много по-предпазливи в изразяването на моралното си неодобрение
спрямо тях; едва ли има голяма полза от това да се хока човек, който не би се оставил
да бъде хокан. Ето защо в днешно време неомъжената млада жена от професионалните
сфери, стига да не е под средното ниво на интелигентност и привлекателност, е в със-
тояние да се радва на напълно отговарящ на положението ѝ живот, при условие че по-
тисне желанието да има деца. Но ако това желание надделее, тя ще бъде принудена да
се омъжи и е почти сигурно, че така ще загуби работата си. При това положение тя слиза
на доста по-ниско ниво на комфорт в сравнение с това, с което е свикнала, тъй като
доходите на съпруга ѝ най-вероятно не са по-високи от нейната заплата до този момент,
но с тях ще трябва да се осигурява семейство, а не единствено потребностите на сама
жена. След като до този момент тя се е радвала на пълна независимост, сега ще ѝ се
стори оскърбително да се обръща към друг за всеки петак от належащите разходи. По-
ради всички тези причини жените с професия се колебаят да се посветят на майчинст-
вото.
Жена, която все пак се реши на подобна крачка, се изправя пред нов и ужасяващ проб-
лем в сравнение с жените от по-предни поколения, а именно – малочислено и с лошо
качество битово обслужване. В резултат на това тя се оказва прикована към дома и е
принудена да изпълнява хиляди тривиални задачи, които са много под нивото на ней-
ните способности и образование, или пък, ако не ги изпълнява сама, да си съсипе нер-
вите, гълчейки домашните прислужници, които вършат всичко през пръсти. Що се от-
нася до чисто физическите грижи за децата, ако се е постарала да се информира по този
въпрос, тя открива, че е невъзможно да ги остави в ръцете на бавачка, без да поеме
сериозен риск от последващи беди и катастрофи; нито да повери на други най-елемен-
тарните предпазни мерки по отношение на чистотата и хигиената, освен ако не може да
си позволи медицинска сестра, преминала през скъпо обучение в някой институт. Об-
ременена от маса тривиални задачи, тя ще е същинска късметлийка, ако съвсем скоро
не изгуби целия си чар и поне три четвърти от интелигентността си. Твърде често заради
робуването на домакинските задължения такива жени се превръщат в досада за съпру-
зите си и в напаст за своите деца. Вечер, когато съпругът ѝ се върне от работа, ако една
жена неспирно говори за домакинските си тегоби през деня, тя става отегчителна за
него; ако пък не го прави, буквално изчезва от неговото полезрение. Колкото до децата,
жертвите, които тя е направила, за да ги има, до такава степен доминират съзнанието ѝ,
та е почти сигурна, че ѝ се полага много по-голяма награда, отколкото е желателно да
се очаква, а междувременно неизменните занимания с дребни и незначителни неща са
я направили дребнава и ограничена. Това е най-пагубната от всички неправди, които е
принудена да понесе: в резултат от изпълнението на дълга си към семейството, тя е за-
губила неговата привързаност; ако беше пренебрегвала задълженията си и беше съхра-
нила своята веселост и чар, семейството ѝ сигурно щеше да продължи да я обича.30
Тези проблеми по същество са икономически, както и другият, който е не по-малко
сериозен. Става дума за жилищния проблем в резултат на концентрацията на населени-
ето в големите градове. В Средновековието градовете са били също толкова провинци-
ални, колкото е и днешната провинция. Малките все още продължават да пеят една дет-
ска песничка:

30
Този проблем в неговата пълнота, доколкото засяга професионалните среди, е разгледан със за-
бележителна проницателност и структурен подход в „Оттегляне от родителството“ на Джийн
Ейлинг. – Б. авт.
85
 Расте върху шпила на „Св. Павел“ дърво,
отрупано е цялото с ябълки то,
в Лондон малките момци
тичат да ги брулят със колци
и така от плет през плет,
дорде не стигнат мост напред.

Шпилът на катедралата „Св. Павел“ отдавна го няма, а вече не помня откога изчез-
наха и живите плетове между нея и Лондонския мост. От векове малките лондонски
момчета не могат да си доставят радостта, за която се говори в тия стихчета, но до не
толкова отдавна по-голяма част от населението все още живееше в провинцията. Градо-
вете не бяха чак толкова големи; човек лесно можеше да излезе от тях и не беше рядкост
около много от къщите да има градини. В наши дни градското население в Англия зна-
чително надвишава това в провинцията. В Америка този превес все още е незначителен,
но бързо се увеличава. Градове като Лондон и Ню Йорк толкова се разраснаха, че на
човек му отнема дълго време, докато напусне пределите им. Тези, които живеят в града,
обикновено трябва да се задоволят с апартамент, към който, разбира се, не спада и сан-
тиметър дворно място и където хора със средни възможности трябва да се задоволят с
абсолютния минимум пространство. А за малките деца животът в апартамент си е нап-
раво изпитание. Те нямат никакво пространство за игри, а родителите им няма къде да
избягат от врявата, която вдигат. Ето защо хората от професионалните среди все повече
предпочитат да живеят в предградията. Това несъмнено е много по-привлекателно от
гледна точка на децата, но за сметка на това значително допринася за умората на съп-
руга и до голяма степен намалява неговата роля в семейството.
Аз обаче нямам намерение да обсъждам подобни едри икономически проблеми, тъй
като те стоят извън проблема, който е обект на моето внимание, а именно какво може
да направи човек тук и сега, за да открие щастието. Приближаваме се до този проблем,
когато засегнем темата за психологическите трудности, съществуващи в днешно време
в отношенията между родители и деца. Това са всъщност част от проблемите, поставени
на масата от демокрацията. В старо време е имало господари и роби: господарите реша-
ват какво да се прави и като цяло са доволни от робите, защото те обслужват тяхното
щастие. Възможно е робите да са мразели своите господари, макар това да не е било
така повсеместно, както допуска теорията на демокрацията. Но дори и да са мразели
господарите си, господарите са били в неведение за това и във всеки случай са били
щастливи. С общото приемане на теорията на демокрацията всичко се променя: робите,
които дотогава са се примирявали, престават да се примиряват; господарите, които
преди това не са се съмнявали в своите права, започват да се колебаят и стават неси-
гурни. Възникват търкания и те водят до нещастие и от двете страни. Не изреждам
всичко това като аргументи срещу демокрацията, тъй като въпросните проблеми са не-
избежни и от такова естество, че възникват при всеки важен преход. Но няма смисъл да
си затваряме очите пред факта, че докато трае този преход, той прави света некомфор-
тно място за живеене.
Промяната в отношенията между родители и деца е конкретен пример за повсемест-
ното разпространение на демокрацията. Родителите вече не са така убедени в своите
права спрямо децата; децата вече нямат усещането, че дължат уважение на родителите.

86
Добродетелта на послушанието, която до този момент се е изисквала без сянка на съм-
нение, вече не е на дневен ред, и то с право. Психоанализата плаши образованите роди-
тели с вредите, които те неволно могат да причинят на своите деца. Ако ги целунат,
могат да събудят едипов комплекс у тях, ако ли пък не – да разпалят яростта на рев-
ността. Ако заповядват на децата си да направят нещо, може да породят чувство за грях;
ако ли пък не, децата придобиват навици, които родителите смятат за нежелани. Видят
ли бебето да си смуче палеца, те стигат до какви ли не ужасяващи умозаключения, но
изпадат в недоумение какво да направят, за да го накарат да престане. Родителството,
което доскоро е било триумф на прилаганата спрямо друго човешко същество власт,
става плахо, тревожно и изпълнено с угризения на съвестта. Някогашните прости ра-
дости вече са забравени, и то точно във време, когато благодарение на новите свободи
на неомъжените жени те трябва да жертват много повече при вземането на решение да
станат майки в сравнение с преди. При тези променени обстоятелства добросъвестните
майки изискват твърде малко от децата си, докато недобросъвестните – твърде много.
Съвестните майки сдържат своята естествена привързаност и стават плахи; недобросъ-
вестните майки търсят в децата си компенсация за радостите, от които е трябвало да се
откажат. В първия случай привързаността на детето е незадоволена, във втория е свръх-
стимулирана. Но и в двата случая отсъства онова просто и естествено щастие, което
семейството в най-добрия случай е способно да осигури.
Предвид всички тези проблеми чудно ли е, че раждаемостта намалява? Спадът на
раждаемостта като цяло достигна предел, който сочи, че населението скоро ще започне
да се топи, но сред заможните среди този предел отдавна е преминат, и то не само в една
държава, а практически във всички най-високоразвити страни. Няма много налични ста-
тистически данни за раждаемостта сред заможните кръгове, но може да се цитират два
факта от книгата на Джийн Ейлинг, спомената по-горе. Оказва се, че в Стокхолм в пе-
риода 1919 – 1922 г. раждаемостта при жените с професия е едва една трета от тази на
населението като цяло и че сред 4000 възпитаници на Уесли Колидж, САЩ, в периода
1896 – 1913 г. общият брой на децата е около 3000, като се има предвид, че за предотв-
ратяване на реалното намаляване на населението е трябвало да бъдат 8000, и то при
условие нито едно от тях да не е починало в ранна възраст. Не може да има съмнение,
че при цивилизацията, произвеждана от белите раси, има една особена характеристика –
пропорционално на това в каква степен мъжете и жените я възприемат, те стават сте-
рилни. Най-цивилизованите са най-стерилни; най-слабо цивилизованите са най-плодо-
вити; а между тези две групи има непрекъсната динамика. В момента най-интелигент-
ните слоеве на западните нации са на изчезване. В рамките на няколко години прирастът
на населението в западните държави като цяло ще намалява, освен ако не бъде попъл-
нено от имиграцията от по-малко цивилизовани краища на света. Но щом имигрантите
възприемат цивилизацията на приелата ги страна, те на свой ред ще станат стерилни.
Очевидно е, че цивилизация, която притежава подобна характеристика, е нестабилна;
ако не е в състояние да бъде склонена да се възпроизвежда, тя рано или късно трябва да
изчезне и да отстъпи място на друга, при която поривът за родителство е все още дос-
татъчно силен, за да предотврати намаляване на населението.
Официалните моралисти във всяка западна страна се стремят да се справят с този
проблем чрез увещания и сантименталност. От една страна, те твърдят, че е дълг на
всяка семейна двойка да има толкова деца, колкото Бог е пожелал, без значение от пер-
спективите дали и доколко тези деца ще са здрави и щастливи. От друга страна, мъже
каканижат за свещените радости на майчинството и си дават вид, че голямо семейство

87
с болни и бедстващи бебета е източник на щастие. Държавата се включва с аргумента,
че ѝ е необходимо съответно количество пушечно месо, защото как иначе тези съвър-
шени и гениални оръжия за унищожение биха могли да функционират адекватно, освен
ако няма достатъчен брой население, което да унищожават? Колкото и да е странно,
дори да е склонен да приеме тези аргументи, приложени спрямо другите, отделният ро-
дител остава глух за тях, когато се прилагат спрямо него. Това се дължи на психологията
на духовниците и патриотите. Духовниците може и да имат успех, ако включат запла-
хите за адския огън, но в днешно време само малка част от населението приема на се-
риозно тази заплаха. Освен това нито една заплаха, когато не е доведена до крайности,
не е способна да контролира поведението по толкова личен въпрос. Колкото до държа-
вата, нейните аргументи са твърде жестоки. Хората може и да се съгласят, че все някой
трябва да изпълнява ролята на пушечно месо, но изобщо не са привлечени от перспек-
тивата тъкмо техните деца да бъдат използвани с такава цел. Ето защо единственото,
което държавата може да направи в този случай, е да се стреми да поддържа невежест-
вото у бедните слоеве на населението – усилие, което, както сочи статистиката, е изк-
лючително неуспешно освен в най-изостаналите западни страни. Много малко мъже и
жени биха родили деца единствено от чувство за обществен дълг, даже когато наличи-
ето на подобно обществено задължение е много по-ясно видимо, отколкото е сега. Ко-
гато мъж и жена раждат деца, то е или защото смятат, че тези деца ще добавят към
тяхното щастие, или защото не знаят как да предотвратят появата им. Втората от тези
причини все още действа с пълна мощ, но постепенно започва да отслабва. И нищо не е
по силите на Църквата и държавата, за да попречат този спад да продължи. Ето защо,
ако белите раси искат да оцелеят, родителството отново трябва да стане източник на
щастие за родителите.
Когато разглеждаме човешката природа отделно от обстоятелствата в наши дни, по
мое мнение е съвсем ясно, че родителството е способно психологически да осигури най-
голямото и трайно щастие, което животът може да предложи. Това без съмнение важи
в много по-голяма степен за жените, отколкото за мъжете, но е достатъчно валидно и за
мъжете, отколкото повечето наши съвременници са склонни да допуснат. И се приема
за даденост в почти цялата литература на предходните епохи. Хекуба 31 милее много по-
вече за децата си, отколкото за Приам; Макдъф 32 го е грижа много повече за децата му,
отколкото за неговата жена. В Стария завет както мъжете, така и жените са дълбоко
загрижени да оставят потомство. В Китай и Япония това отношение се е запазило и до
наши дни. Ще кажете, че този стремеж се дължи на почитта и преклонението пред пред-
ците. Според мен обаче истината е тъкмо обратната, а именно, че преклонението пред
предците е отражение на значението, което хората придават на продължаването на рода
и семейството. Връщайки разговора към жените с професия, за които стана дума по-
горе, ясно е, че импулсът да имат деца трябва да е много силен, тъй като в противен
случай никоя от тях не би направила жертвите, необходими да го задоволят. Колкото до
мен, говорейки от личен опит, щастието на родителя е по-голямо от всяко друго, което
съм преживял. Убеден съм, че когато обстоятелствата принуждават мъжете и жените да
се откажат от това щастие, една много дълбока потребност остава незадоволена и че
това поражда недоволство и равнодушие, причината за които може да остане до голяма

31
Според Омировата „Илиада“ първата жена на троянския цар Приам, от когото има 19 деца; тя е
майка и на Парис, предизвикал Троянската война с отвличането на Елена. – Б. пр.
32
Персонаж от „Макбет“ на Шекспир – шотландски аристократ, противопоставил се на управлени-
ето на Макбет още от самото начало, накрая оглавява свалянето му от престола. – Б. пр.
88
степен неизвестна. За да бъде човек щастлив на този свят, особено когато младостта е
вече отминала, е необходимо той да не се чувства изолиран индивид, чиито дни скоро
ще свършат, а да се усеща част от потока на живота, от първия зачатък, та чак до далеч-
ното и неизвестно бъдеще. Като осъзнато чувство, облечено в определени термини, това
несъмнено включва свръхцивилизован и интелектуален поглед към света, но като
смътна инстинктивна емоция е примитивно и естествено и именно неговото отсъствие
е белег на свръхцивилизованост. Човек, който е способен на някакво голямо и значимо
постижение, което оставя отпечатък върху бъдещите епохи, може да удовлетвори това
чувство чрез своята работа, но за мъжете и жените, които не се отличават с изключи-
телни дарби, единственият начин да го постигнат е чрез децата. Тези, които са позво-
лили размножителните им импулси да атрофират, са се откъснали от потока на живота
и по този начин поемат сериозен риск те да пресъхнат. За тях, освен ако не са изключи-
телно студени и безпристрастни, смъртта слага край на всичко. Светът, който ще дойде
подир тях, не ги касае и поради това постъпките им изглеждат тривиални и маловажни.
За мъжете и жените, които имат деца и внуци и ги обичат с естествена привързаност,
бъдещето е важно, във всеки случай в границите на техния живот, не само чрез морала
или чрез усилие на въображението, а естествено и инстинктивно. А човек, чиито инте-
реси до такава степен надхвърлят личния му живот, вероятно ще може да стигне още
по-далече. Подобно на Авраам 33 той ще черпи удовлетворение от мисълта, че неговото
потомство ще наследи Обетованата земя, даже това да не се случи в продължение на
много поколения напред. Благодарение на такива чувства той е предпазен от усещането
за безполезност, което иначе би умъртвило всички негови емоции.
В основата на семейството е, разбира се, фактът, че родителите изпитват особен вид
привързаност към своите собствени деца, различна от тази, която изпитват един към
друг или към останалите деца. Вярно е, че някои родители изпитват слаба или никаква
родителска привързаност, както е вярно и че някои жени са способни да изпитват при-
вързаност към деца, които не са техни, и тази привързаност да е почти толкова силна,
колкото и към техните собствени деца. Въпреки това остава по-общият факт, че роди-
телската привързаност е особен вид чувство, което нормалното човешко същество из-
питва към собствените си деца, но не и към другите човешки същества. Тази емоция е
една от наследените от нашите животински предци. В този аспект Фройд ми се струва
недостатъчно биологически аргументиран в своите възгледи, защото за всеки, който
наблюдава женско животно с нейните малки, ще забележи, че поведението ѝ спрямо тях
следва съвсем различен модел от поведението ѝ спрямо мъжкия, с когото има сексуални
отношения. Същото инстинктивно разделение в модела, макар и в модифицирана и не
така ясно изразена форма, съществува и сред човешките същества. Ако не съществу-
ваше тази много специфична емоция, за семейството като институция не би могло да се
каже почти нищо, тъй като децата биха могли да бъдат оставени на грижата на профе-
сионалисти. Както стоят нещата обаче, особената привързаност, която родителите из-
питват към децата си, стига техните инстинкти да не са атрофирали, е ценна както за
родителите, така и за децата. Стойността на родителската привързаност към децата се
дължи до голяма степен на факта, че тя е по-надеждна от всяка друга привързаност.
Приятелите харесват даден човек заради неговите качества, любовниците – заради не-
говия чар и обаяние; ако качествата и обаянието се стопят, приятелите и любовниците
може да се оттеглят. Но във времена на беди и нещастия, в болест или позор, човек най-
33
Историята на Авраам е описана в 11-а до 25-а глава на библейската книга Битие и е развита около
темите за потомството и земята. – Б. пр.
89
вече трябва да се уповава на родителите си, стига те да са родители на място. На всеки
от нас му доставя удоволствие, когато ни се възхищават заради нашите качества, но
повечето от нас са достатъчно скромни по душа, за да усетят, че това възхищение е
съмнително. Нашите родители обаче ни обичат, защото ние сме техни деца, и това е
неизменен факт, ето защо ние се чувстваме най-сигурни с тях, отколкото с когото и да
било другиго. Във времена на успех това може да изглежда маловажно, но в периоди на
крушение и провал дава утеха и сигурност, каквито не могат да се намерят никъде дру-
гаде.
Във всички човешки взаимоотношения е сравнително лесно да се осигури щастието
на едната страна, но много по-трудно е да се осигури щастието и на двете страни. Тъм-
ничарят може с удоволствие да охранява затворника; работодателят може да се наслаж-
дава на това да хока и сплашва работника; владетелят може да изпитва удоволствие от
това да управлява поданиците си с твърда ръка; а старомодният баща несъмнено обича
чрез пръчката да насажда добродетели у сина. Това обаче са едностранни удоволствия;
за другата страна по сделката ситуацията не е толкова приятна. Ние започваме да усе-
щаме, че има нещо неудовлетворително в тия едностранни наслади: вярваме, че в здра-
вите човешки взаимоотношения и двете страни трябва да са удовлетворени. Това се от-
нася по-специално за отношенията между родители и деца, в резултат на които родите-
лите получават много по-ограничено удовлетворение от децата си в сравнение с преди,
докато децата съответно страдат по-малко от тежката ръка на родителите си, отколкото
е било при предходните поколения. По мое мнение няма реална причина, поради която
родителите да черпят по-малко щастие от своите деца в сравнение с миналите времена,
макар в днешно време да е точно така. Нито пък смятам, че има причина, поради която
родителите да не успяват да увеличат щастието на своите деца. Но това изисква – както
и във всички останали равнопоставени взаимоотношения, към които се стреми съвре-
менният свят – определена деликатност и нежност, определена почит към друга лич-
ност, които в никакъв случай не се насърчават от войнствеността на обикновения живот.
Нека разгледаме щастието от родителството първо в неговата биологична същина, а
после и как човек може да стане родител, вдъхновен от онзи вид отношение към други
личности, който се смята от съществено значение за свят, вярващ в равенството.
Примитивният корен на насладата от родителството е двояк. От една страна е усеща-
нето, че част от тялото на човек се е екстернализирала, удължавайки живота му отвъд
смъртта на останалите негови части и евентуално на свой ред ще се екстернализира по
същия начин, осигурявайки безсмъртието на зародишната плазма. От друга страна е на-
лице интимната комбинация от власт и нежност. Новороденото същество е безпомощно
и го има импулсът за задоволяване на неговите потребности, импулс, който не само
удовлетворява любовта на родителя към рожбата, но и желанието му за власт. Докато
чувства бебето все още безпомощно, привързаността, която му се дава, не се усеща като
самопожертвователна, тъй като отговаря на природния инстинкт да защитаваме уязвима
част от себе си. Но от съвсем ранна възраст възниква и конфликтът между удоволстви-
ето от упражняването на родителска власт и желанието за добруване на детето, тъй като,
макар властта над детето до известна степен да се определя от естеството на нещата, все
пак е желателно детето да се научи възможно най-скоро да бъде независимо по въз-
можно най-много начини, което е в противоречие с властовия импулс на родителя. Ня-
кои родители така и не успяват да осъзнаят този конфликт и си остават тирани до мо-
мента, в който децата не са в състояние да се разбунтуват. Други обаче го осъзнават и

90
по този начин се оказват жертва на противоречиви емоции. В този конфликт родителс-
кото им щастие е изгубено. След всички грижи, които са положили за детето, те, за свое
огорчение, установяват, че то е пораснало доста различно от онова, на което са се надя-
вали. Искали са да стане войник, а откриват, че са отгледали пацифист, или пък, подобно
на Толстой, са искали да бъде пацифист, а то вземе че се присъедини към черносотни-
ците34. Но трудностите не идват единствено с това по-късно развитие. Ако продължа-
вате да храните бебе, което вече е способно да се храни самò, вие поставяте потреб-
ността си от родителска власт над добруването на детето, макар в собствените ви очи
това да е само начин да му спестите трудностите. Ако му натрапвате твърде настоятелно
опасностите, които го дебнат, вероятно сте подтиквани от желанието да го държите за-
висимо от вас. Ако демонстративно изразявате своята обич, на която очаквате отговор,
вероятно се стараете да го държите в хватка чрез собствените му емоции. Има хиляди
начини, маловажни и по-съществени, импулсът за притежание да подведе родителите,
освен ако те не са много бдителни и много чистосърдечни. Съвременните родители,
които осъзнават тези подмолни камъни, понякога губят увереност в отношенията си със
своите деца и поради това стават още по-неспособни да са им от полза, отколкото ако
си позволяват спонтанни грешки, защото нищо не предизвиква такива терзания в детс-
кия ум, както липсата на увереност и самочувствие от страна на възрастния. Следова-
телно е по-добре да сте чистосърдечни, отколкото твърде предпазливи. Родителят,
който искрено желае добруването на своето дете по-силно от властта си над него, няма
да има нужда от учебници по психоанализа, за да прецени какво трябва и какво не
трябва да се прави, а ще бъде вярно направляван от импулсите си. В този случай връз-
ката между родител и дете ще бъде хармонична от начало до край, без да предизвиква
бунт у детето или чувство на неудовлетворение у родителя. Но това изисква от родителя
да зачита личността на детето още от самото начало – зачитане, което не би трябвало да
е само въпрос на принцип, бил той морален или интелектуален, но и нещо дълбоко усе-
тено, с почти мистична убеденост до степен, че обсебването и потисничеството да ста-
нат напълно невъзможни. Подобно отношение е, разбира се, желателно не само към де-
цата: то е особено необходимо както в брака, така и в приятелските взаимоотношения,
макар в приятелството да е по-лесно постижимо. В един по-добър свят такова отноше-
ние би обхващало и политическите взаимовръзки между отделни групи от хора, но това
е толкова далечна надежда, че тук не е необходимо да ѝ отделяме повече време. Но в
универсума, доколкото има нужда от такъв вид благост и умереност, тя е най-вече на-
ложителна там, където става въпрос за деца поради тяхната безпомощност, а и защото
дребният им размер и немощна сила са причина вулгарните души да ги презират.
Но да се върнем към проблемите, с които се занимава тази книга – пълната радост от
родителството е постижима само за онези, които са способни да почувстват дълбоко
онова уважение към детето, за което говоря. За тях няма да има тягостно ограничение
на стремежа им към власт, нито ще им се налага да се боят от горчивото разочарование,
присъщо на деспотичните родители, когато децата им придобият свобода. За родителя
с такова отношение има повече радост в родителството, отколкото би била възможна за
деспота в най-добрия му ден на родителска власт. Защото любов, очистена чрез неж-
ността от всяка склонност към тирания, може да достави радост по-прелестна, по-нежна,
способна да превърне основния метал на ежедневието в чистото злато на мистичния

34
Черносотници е събирателно название на представители на консервативните, антисемитски, мо-
нархистки и православни кръгове в Руската империя, които активно се противопоставят на Първата
руска революция от 1905 г. – Б. пр.
91
екстаз в сравнение с всяка емоция, постижима за човек, който продължава да воюва и
да воюва да запази своето надмощие в този изменчив свят.
Макар да ценя изключително високо родителските чувства, аз не налагам извода,
който се прави твърде често, а именно – че майките трябва да правят всичко възможно
за децата си. По този въпрос съществува всеобщо съгласие, което обаче е било добро за
времената, когато за отглеждането на децата не се е знаело нищо друго освен бабините
деветини, предавани от по-старите на по-младите жени. В наши дни има много инфор-
мация относно отглеждането на децата, и то от хора, които са направили специално
проучване в някой аспект на този въпрос. И по отношение на онази част от образовани-
ето на децата, която се нарича „образование“, това е всепризнато. От майката не се
очаква да учи сина си на смятане, колкото и да го обича. Що се отнася до придобиването
на книжно познание, признато е, че децата могат да го усвоят по-добре от тези, които
го имат, отколкото от майка, която го няма. Но по отношение на много други въпроси в
грижите за децата това не се зачита, тъй като необходимият опит все още не е признат.
Несъмнено някои неща се отдават по-добре на майката, но с напредване на възрастта на
детето ще има все повече неща, които се отдават по-добре на някой друг в сравнение с
нея. Ако това беше общоприето мнение, на майките щеше да бъде спестен много тягос-
тен за тях труд, защото по тези въпроси те нямат професионална компетентност. Жена,
придобила какъвто и да е вид професионално умение, би трябвало да е свободна да про-
дължи прилагането на това свое умение както заради себе си, така и заради общността,
независимо от майчинството. Тя може да не е в състояние да го упражнява в последните
месеци на бременността и по време на кърменето, но дете, навършило девет месеца, не
би трябвало да представлява непреодолима пречка за професионалната дейност на сво-
ята майка. Винаги, когато обществото изисква от майката жертви в името на децата,
надхвърлящи разумните граници и ако тя не е някоя светица, което рядко се среща, то
тя ще очаква от децата си обезщетение за направените от нея жертви, надвишаващи
тези, които е в правото си да очаква. Майката, която обичайно се смята за готова на
саможертва заради своите деца, в голяма част от случаите е изключително егоистично
настроена към тях, тъй като колкото и важен елемент от живота да е родителството, то
не е удовлетворяващо, ако с него се изчерпва смисълът на целия живот, а неудовлетво-
реният родител е твърде вероятно да се превърне в обсебващ родител. Ето защо е важно
както в интерес на децата, така и в интерес на майката майчинството да не я откъсва от
всички други нейни интереси и занимания. Ако тя има истинско призвание да се грижи
за деца и необходимото количество познания, които да ѝ позволят да обгрижва собст-
вените си деца по-адекватно, то нейните умения би трябвало да бъдат по-широко изпол-
звани и тя би трябвало да бъде професионално ангажирана с грижата за по-голяма група
деца, в която евентуално да се включат и нейните собствени. Редно е родителите, при
условие че изпълняват минималните изисквания на държавата, да имат право на мнение
за това как и кой да се грижи за децата им, стига това да не излиза извън рамките на
квалифицираните лица. Но не трябва да има съгласие по въпроса всяка майка да върши
сама всичко онова, което друга жена умее по-добре. Майките, които се чувстват обър-
кани и некомпетентни по отношение на грижата за децата, както се случва при много
от тях, би трябвало без никакво колебание да поверяват децата си на жени, които имат
способности за такава работа и са преминали през необходимото обучение. Няма такова
нещо като божествено внушен инстинкт, който да учи жените на правилно отношение
към техните деца, а загрижеността, която преминава отвъд конкретни предели, е само

92
камуфлаж на желанието за притежание. Много деца са психологически съсипани от не-
вежото и сантиментално отношение на майката. Винаги се е приемало, че от бащите не
може да се очаква да направят много за децата си и въпреки това децата са склонни да
ги обичат толкова, колкото и своите майки. Отношението на майката към детето занап-
ред все повече ще прилича на това, което в момента има бащата, ако животът на жените
бъде освободен от ненужното робство и на децата бъде позволено да се възползват от
натрупаните научни познания относно грижата за техните умове и тела в ранните го-
дини.

93
 14.
Работа
Дали работата трябва да се причисли към причините за щастие или основанията за
нещастие, може да се приеме за съмнителен въпрос. Със сигурност има много видове
работа, която е изключително досадна, а прекомерната работа винаги е много мъчи-
телна. Според мен обаче работата, колкото и да е скучна, ако не е прекомерна като ко-
личество, пак е за предпочитане пред безделието. В работата има всякакви степени – от
простото разнообразие от досадата до най-дълбоката наслада – в зависимост от нейното
естество и способностите на работника. Голяма част от работата, която повечето хора
трябва да вършат, сама по себе си не е интересна, но дори такава работа има своите
значителни предимства. Като начало запълва много часове от деня, без да е необходимо
човек да мисли какво да прави. Повечето хора, когато са оставени да запълнят времето
си според своя личен избор, изпадат в затруднение да измислят нещо достатъчно при-
ятно, че да си струва да го свършат. А дори и да вземат някакво решение, винаги са
преследвани от чувството, че нещо друго ще им е още по-приятно. Способността да
запълниш интелигентно свободното си време, е последен продукт на цивилизацията и
малцина са онези, които в наши дни са стигнали до такова ниво. Освен това самият акт
на правене на избор е сам по себе си уморителен. С изключение на хората с необикно-
вена инициативност, за всички останали положително е по-удобно да им се казва какво
да вършат през всеки един час на деня, стига разпоредбите да не са твърде неприятни.
Повечето от бездействащите богаташи страдат от неописуема скука – това е цената, ко-
ято плащат, че са освободени от робски труд. Понякога намират спасение от скуката,
като отидат на лов за едър дивеч в Африка или пътешестват по света, но броят на по-
добни преживявания е ограничен, особено с отминаване на младостта. Ето защо по-ин-
телигентните богати мъже работят също толкова здраво, колкото и ако нямаха пукната
пара, докато богатите жени в по-голямата си част са заети с безброй маловажни дей-
ности, в чието съдбоносно значение обаче са твърдо убедени.
Следователно работата е нещо желателно, на първо място, като предпазна мярка
срещу скуката; досадата, която човек изпитва, докато се занимава с потребната, макар
и безинтересна работа, е нищо в сравнение със скуката, когато няма с какво да запълни
дните си. С това предимство човек да има работа се свързва и още едно, а именно –
работата прави удоволствието от празниците, когато те настъпят, много по-голямо. Ако
на човек не му се налага да работи толкова усилно, че това да изпие всичките му сили,
той вероятно ще изпита много по-голяма наслада от свободното си време, отколкото
някой бездеен изобщо би могъл да усети.
Второто предимство на по-голяма част от заплатения труд, както и на някои видове
незаплатен труд е, че те дават шансове за успех и поле на амбициите. При повечето
професионални занимания успехът се измерва според доходите и докато нашето капи-
талистическо общество продължава да съществува, това е неизбежно. Само когато става
дума за най-високо професионално постижение, тази мярка престава да бъде адекватна
за прилагане. Желанието, което кара човек да се стреми да увеличава доходите си, е
колкото желание за успех, толкова и за допълнителни удобства, които по-високият до-
ход може да осигури. Колкото и скучна да е работата, тя става поносима, ако е средство
за изграждане на репутация, независимо дали в света като цяло или само в тесния кръг

94
на човек. Последователността на целта е една от най-важните съставки на щастието в
дългосрочен план и за повечето хора това става главно чрез работата. В това отношение
жени, чийто живот е зает с домакинска работа, са много по-малко щастливи от мъжете
или от ония жени, които работят извън дома. Съпругата домакиня не получава заплата,
няма средства и начин да се усъвършенства, приема се за даденост от своя съпруг (който
на практика не вижда нищо от това, което тя прави) и се оценява от него не заради своята
домакинска работа, а за съвсем други качества. Това, разбира се, не важи за жени, които
са достатъчно заможни да направят къщата и градината си красиви и да предизвикат
завистта на съседите; такива жени обаче се срещат сравнително рядко, а за голямото
мнозинство домакинската работа не може да донесе удовлетворението, което доставя
на мъжете и жените с професия работата от друго естество.
Задоволството от запълване на времето и намирането на някакъв отдушник, колкото
и скромно да е това за една амбиция, е присъщо на повечето видове труд и е достатъчно
да направи човек, чиято работа е скучна, по-щастлив от друг, който изобщо не работи.
Но когато работата е интересна, тя може да даде удовлетворение от далеч по-висок по-
рядък, а не да е просто спасение от отегчението. Видовете труд, които будят някакъв
интерес, могат да се подредят йерархично. Ще започна с тези, които са умерено инте-
ресни, и ще завърша с достойните да погълнат цялата енергия на някой велик човек.
Два основни елемента правят работата интересна: първо, упражняването на умения,
и второ, съзиданието.
Всеки човек, придобил някакво особено умение, се радва да го упражнява, докато то
не се превърне за него в нещо подразбиращо се или докато не достигне ниво, след което
вече не може да се усъвършенства. Този мотив за активност се появява още в ранно
детство: момче, което може да се изправи на глава, вече не желае да стои на крака. Го-
ляма част от работата дава същото удоволствие, което се получава и при игрите на уме-
ния. Работата на адвоката или политика би трябвало да съдържа в по-приятна форма
голяма част от същото удоволствие, което се очаква от игра на бридж. Тук, разбира се,
има не само упражняване на умения, но и надхитряване на опитен противник. Но дори
когато този състезателен елемент отсъства, изпълнението на трудни подвизи е охотно
приемано. Човек, който може да прави фигури от висшия пилотаж, намира в това тол-
кова голямо удоволствие, че в негово име е готов да рискува живота си. Допускам, че
способният хирург, въпреки болезнените обстоятелства, при които прилага професията
си, извлича удовлетворение от изключителната прецизност на своята работа. Същият
вид наслада, макар и в не толкова интензивна форма, би следвало да се извлича от много
други видове труд, макар те да са от по-скромен порядък. Чувал съм дори за водопро-
водчици, за които работата е удоволствие, макар никога да не съм имал щастието да се
запозная с такъв. Всеки квалифициран труд би следвало да е приятен, при условие че
необходимите за него умения са или вариращи, или поддаващи се на безкрайно усъвър-
шенстване. Ако тези условия отсъстват, работата ще престане да бъде интересна в мига,
в който човек достигне тавана на своите умения. Човек, който участва в състезание по
бягане на три мили, ще престане да намира удоволствие в това, щом надхвърли въз-
растта, на която е способен да подобри собствения си рекорд. За щастие, има достатъчно
на брой и различни видове труд, при които новите обстоятелства изискват нови умения
и човек може да продължи да се усъвършенства, поне докато не достигне средна въз-
раст. При някои видове квалифициран труд, какъвто е например политиката, изглежда,
участниците са в най-добрата си форма между шейсет и седемдесет; причината е, че при
такива професии богатият опит в общуването с други хора е от съществено значение.

95
Поради тази причина успешните политици са предразположени да бъдат по-щастливи
на седемдесетгодишна възраст в сравнение с всички останали на тези години. Единст-
вените им конкуренти в това отношение са хората, оглавяващи едър бизнес.
Има обаче един друг елемент, присъщ на най-добрата работа, който е дори по-важен
източник на щастие, отколкото упражняването на умения. Това е елементът на съграж-
дането. При някои видове труд, макар това в никакъв случай да не важи при повечето
от тях, се изгражда нещо, което остава като монумент, когато работата приключи. Мо-
жем да разграничим съграждането от разрушаването по следния критерий. В съгражда-
нето началният етап на работата е сравнително случаен, докато крайното състояние на
нещата е въплъщение на цел; при разрушаването е обратното: първоначалното състоя-
ние на нещата олицетворява цел, докато крайното състояние е случайно, тоест всичко,
което влиза в намеренията на рушителя, е да доведе нещата до състояние, което не оли-
цетворява определена цел. Този критерий е приложим в най-буквалния и очевиден слу-
чай, а именно изграждането и разрушаването на сгради. При изграждането на сгради се
изпълнява предварително съставен план, докато при разрушаването никой не определя
как точно трябва да бъдат положени материалите, когато събарянето приключи. Разру-
шаването, разбира се, много често е необходимо като предварителна стъпка към пос-
ледващо строителство; в този случай е част от едно цяло, което е градивно. Но нерядко
човек е зает с дейности, чиято цел е разрушението, без да следва каквото и да било
строителство. Често такъв човек се самозаблуждава с убеждението, че той просто раз-
чиства, за да изгради след това нещо наново, но обикновено тази самозаблуда, ако е
самозаблуда, може да се демаскира, като се зададе въпросът какъв ще е следващият гра-
деж. И ще се установи, че по този въпрос той говори мъгляво и без ентусиазъм, докато
за предходното разрушение е говорил конкретно и с жар. Това се отнася за немалко
революционери, милитаристи и други апостоли на насилието. Те, обикновено неприте-
жаващи познания, са задействани от омразата; унищожаването на онова, което мразят,
е същинската им цел, при което остават относително безразлични към въпроса какво
идва след това. Не мога да отрека, че в разрушаването, както и в съграждането, може да
има радост. При разрушаването радостта е по-ожесточена, на моменти може би по-ин-
тензивна, но е по-малко удовлетворяваща, тъй като резултатът е такъв, че в него не може
да се открие и най-малко удовлетворение. Вие убивате врага си и с неговата смърт прик-
лючва и вашата дейност, а полученото от победата удовлетворение бързо избледнява.
Резултатът от съграждането, от друга страна, е приятен за съзерцание, когато работата
бъде завършена; освен това тя никога не е завършена до такава степен, че да няма какво
повече да се направи. Най-задоволителните цели са тези, които неспирно водят от един
към друг успех, без някога да достигат до задънен край; в това отношение ще се уста-
нови, че съграждането е по-голям източник на щастие от разрушението. Може би ще е
по-правилно да се каже, че за тези, които намират удовлетворение в съграждането, то е
много по-голямо в сравнение с удовлетворението, което любителите на разрушението
откриват в него – щом веднъж сте се изпълнили с омраза, трудно ще извлечете от съг-
раждането същото удоволствие, което друг би получил от него.
В същото време обаче малко други неща са способни да лекуват омразата така, както
възможността за извършване на някаква градивна и съзидателна работа от важен поря-
дък.
Удовлетворението, което може да се извлече от успеха на някое мащабно съзидателно
начинание, е едно от най-големите, които животът е способен да предложи, макар че за

96
съжаление, в тази най-висша форма то е постижимо само за хора с изключителни спо-
собности. Нищо не може да отнеме на човек щастието от успешното постижение във
важно начинание, стига това да не е доказателство, че в края на краищата работата му е
била лоша. Съществуват множество форми на такъв вид удовлетворение. Човек, който
чрез напоителни системи е накарал пустошта да разцъфти като роза, се радва на една от
най-осезаемите му форми. Полагане на основите на организация може да бъде работа
от първостепенно значение. Такава е работата на онези държавници, посветили живота
си на създаването на ред в хаоса, които се броят на пръсти и сред които в наши дни
Ленин е най-изтъкнатият представител. Най-очевидният пример са хората на изкуст-
вото и науката. Шекспир го е казал в своя сонет: „Дорде око чете, уста шепти, ще дишат
те и в тях ще дишаш ти“35. Не може да има никакво съмнение, че тази мисъл го е уте-
шавала в нещастието. В своите сонети той твърди, че единствено мисълта за неговия
приятел е причината да се сдобри с живота, но не мога да не подозирам, че сонетите,
посветени на неговия другар, са били по-ефективни за целта, отколкото самият приятел.
Работата на великите хора на изкуството и науката сама по себе си е удоволствие; до-
като я вършат, това им гарантира респекта на онези, чието уважение е ценно да спече-
лиш и то им осигурява най-фундаменталния вид власт, а именно властта над мислите и
чувствата на хората. Тези хора имат и най-основателните причини да мислят добре за
себе си. Човек би си рекъл, че това съчетание от щастливи обстоятелства е достатъчно,
за да направи всекиго щастлив. Въпреки това не е така. Микеланджело например е бил
дълбоко нещастен и твърдял (убеден съм, искрено и от сърце), че не би си правил труда
да създава произведения на изкуството, ако не му се е налагало да плаща дълговете за
своите безпарични отношения. Мощта да твориш велико изкуство много често, макар и
невинаги, е съпътствана от вродено нещастие, толкова дълбоко, че ако не беше радостта,
която човекът на изкуството черпи от своята работа, то би го довело до самоубийство.
Следователно не можем да твърдим, че великата и възвишена работа непременно прави
човек щастлив; можем само да поддържаме тезата, че тя би трябвало да го прави по-
малко нещастен. Хората на науката обаче далеч по-рядко са по природа нещастни в
сравнение с творците в изкуството и като цяло хората, които вършат велики дела в на-
уката, са щастливи хора, чието щастие произтича предимно от тяхната работа.
Една от причините за нещастието сред интелектуалците в наши дни е, че много от
тях, особено тези, чиито дарби са литературни, не намират възможност за самостоя-
телно упражняване на своя талант, а трябва да се наемат на работа в богати корпорации,
оглавявани от филистимци, които ги принуждават да произвеждат това, което самите
интелектуалци смятат за пагубна глупост. Ако поразпитате сред журналистите било в
Англия, било в Америка дали вярват в политиката на вестника, за който работят, ще
откриете, убеден съм, че малцина я споделят; останалите заради едното препитание
проституират уменията си за цели, които според тях са вредни. Подобна работа не може
да донесе истинско удовлетворение и примирявайки се с това да я върши, човек се прев-
ръща в такъв циник, че повече не е способен да извлече искрено удовлетворение от как-
вото и да било. Аз не бих могъл да заклеймя човек, приел да работи такава работа, тъй
като гладът е твърде сериозна алтернатива, но мисля, че там, където е възможно да се
намери работа, задоволяваща съзидателните импулси на човек, при това без да му се
налага истински да гладува, за него ще е по-добре от гледна точка на собственото му
щастие да предпочете нея пред по-високоплатена длъжност, която според него обаче не

35
Шекспир, Сонет 18, прев. Валери Петров.
97
си заслужава усилията. Без самоуважение истинско щастие едва ли е възможно. А чо-
век, който се срамува от работата си, трудно може да постигне самоуважение.
Удовлетворението от съзидателния труд, макар то да е – както в момента стоят не-
щата – привилегия на малцинството, все пак може да бъде привилегия на доста голямо
малцинство. Всеки човек, който сам си е господар в работата, може да го почувства;
същото се отнася и за човек, който смята работата си за полезна и трудът му изисква
значителни умения. Отглеждането на деца, които носят удовлетворение, е трудна съзи-
дателна работа, способна да осигури дълбоко задоволство. Всяка жена, постигнала това,
може да усети, че в резултат на нейния труд светът има нещо ценно, което иначе не би
притежавал.
Между човешките същества има дълбоки различия по отношение на тенденцията да
мислят живота си като цяло. На някои хора това им е в природата и за щастието е от
съществено значение да могат да го правят с известно удовлетворение. За други живо-
тът е поредица от отделни случки без директно направление и единство. Според мен
тези от първия вид е по-вероятно да постигнат щастие, тъй като те постепенно ще изг-
раждат обстоятелствата, от които биха могли да извлекат доволство и самоуважение,
докато другите ще бъдат носени от вихъра на обстоятелствата веднъж в една посока,
друг път в друга, без някога да успеят да достигнат тихо пристанище. Навикът на живота
да се гледа като на едно цяло е съществена част както на мъдростта, така и на истинския
морал, и е едно от нещата, които трябва да се насърчават в образованието. Последова-
телната цел не е достатъчна да направи живота щастлив, но е почти задължително ус-
ловие за щастлив живот. А последователната цел се олицетворява главно от работата.

98
 15.
Общи интереси
В тази глава бих искал да се спра не на ония базови интереси, върху които се гради
животът на човек, а на по-второстепенните, които запълват неговото свободно време и
му позволяват да се разтовари от напрежението на сериозните занимания. Основен дял
от тревожните и сериозни размисли в живота на средностатистическия мъж се пада на
жената, децата, работата и финансовото му положение. Дори да има извънбрачни
връзки, те вероятно не го занимават толкова издълбоко сами по себе си, колкото от
гледна точна на възможните им последици за семейния му живот. Колкото до интере-
сите, свързани с неговата работа, за момента няма да ги причислявам към общите инте-
реси. Човекът на науката например трябва да е винаги в крак с постиженията в своята
област. Отношението му към тези постижения се отличава с пламенност и интензитет,
присъщи на всичко, тясно свързано с неговата кариера, но ако чете за изследвания в
някоя съвсем различна област на науката, с която не се занимава професионално, той
ще гледа на тях по съвсем различен начин, не тясно професионално, по-малко критично,
по-дистанцирано. Дори да се наложи да си напряга ума, за да следва логиката на напи-
саното, четенето за него все пак ще е отмора, защото няма пряка връзка с персоналните
му отговорности. Ако дадена книга го интересува, този интерес е безпристрастен в сми-
съл, който не може да бъде приложен спрямо книгите в неговата собствена област.
Именно такива интереси, лежащи извън полето на основните активности в живота на
човек, бих желал да разгледам в настоящата глава.
Един от източниците на нещастие, умора и нервно напрежение е неспособността на
човек да се интересува от нещо, което не е от практическо значение за собствения му
живот. Резултатът от това е, че съзнателният ум не може да си даде отдих от определен
тесен кръг въпроси, всеки от който вероятно включва някакво безпокойство и известен
елемент на притеснение. Освен в съня, на съзнателния ум никога не е позволено да без-
действа, докато мъдростта на подсъзнателната мисъл съзрява постепенно. Резултатът е
възбудимост, липса на далновидност, раздразнителност и загуба на чувството за мярка.
Всичко това са както причини, така и последици от умората. Колкото по-изморен е чо-
век, толкова повече губи страничните си интереси, а заедно с тях губи и отмората, която
те му осигуряват, ето защо става още по-уморен. Този порочен кръг обикновено завър-
шва със срив. Онова, което е отпускащото при страничните интереси, е фактът, че те не
призовават към предприемането на какъвто и да е вид действия. Вземането на решения
и упражняването на волята са много уморителни, особено ако трябва да се правят при-
бързано и без помощта на подсъзнателното. Човек, който смята, че трябва да „преспи“,
преди да вземе някое важно решение, е напълно прав. Но подсъзнателните психични
процеси могат да работят не само в съня. Те могат да действат и докато съзнателният
ум на човек е зает с нещо друго. Човек, който може да забрави за работата си в края на
работния ден и да не се сети за нея чак докато не я подхване отново на следващия, ве-
роятно ще си свърши задълженията много по-добре от онзи, който се тревожи за нея и
във времето между работните часове. И е много по-лесно да се забрави за работата, ко-
гато е време тя да бъде оставена настрани, ако човек има много други интереси освен
нея, отколкото ако няма. От съществено значение е обаче тези интереси да не експлоа-
тират същите умения, които са били изчерпани от работата през деня. Те не би трябвало

99
да изискват прилагане на воля и вземането на бързи решения. Те не би трябвало да
включват някакъв финансов елемент, както е при хазарта, и като правило не би трябвало
да са толкова обсебващи, че да доведат до емоционална умора и да погълнат вниманието
както на подсъзнателния, така и на съзнателния ум.
Голям брой забавления отговарят на тези условия. Гледането на спортни игри, ходе-
нето на театър, играта на голф са безупречни от тази гледна точка. За човек със склон-
ност към книгите четенето, когато не е свързано с професионалната му дейност, е съв-
сем задоволително. Колкото и съществена да е тревогата, тя не бива да обсебва ума през
цялото време на будност.
В това отношение има голяма разлика между мъжете и жените. Като цяло за мъжете
е много по-лесно да забравят за работата в сравнение с жените. В случая, когато рабо-
тата на жената е у дома, това е съвсем естествено, тъй като тя не променя мястото, на-
пускайки офиса, както е при мъжа и което му помага да добие съвсем друго настроение.
Но ако се не лъжа, жените, чиято работа е извън дома, се различават от мъжете в това
отношение почти толкова, колкото и тези, които работят у дома. Те много трудно могат
да се заинтересуват от нещо, което няма практическо значение за тях. Техните цели
направляват мислите и действията им и те рядко биват погълнати от някакъв безотгово-
рен интерес. Аз, разбира се, не отричам, че съществуват и изключения, но тук говоря за
това, което ми се струва обичайно правило. Например в дамския колеж учителките, ко-
гато там няма мъже, вечер продължават да обсъждат работата си, докато в мъжките ко-
лежи мъжете преподаватели не го правят. Тази характеристика при жените изглежда
като по-висока степен на добросъвестност, отколкото при мъжете, но аз не мисля, че в
дългосрочен план това подобрява качеството на работата им. Съществува тенденция
това да води до стесняване на възгледите, което, от своя страна, нерядко поражда един
вид фанатизъм.
Всички по-широки интереси, освен във важното си качество на отмора, имат и раз-
лични други приложения. Като начало те помагат на човек да запази своето чувство за
баланс. Много е лесно така да се увлечем от собствените си занимания и стремежи, от
собствения си кръг, от своята работа, че да забравим колко малка част е това от общата
човешка дейност и колко неща в света остават напълно неповлияни от това, което вър-
шим. Защо човек трябва да помни това, може би ще попитате. Има няколко отговора.
На първо място, е добре да имате толкова вярна картина за света, колкото е съвместима
с необходимите дейности. На този свят на всеки от нас е отредено немного време и в
рамките на няколко години от ограничения си живот човек трябва да придобие известни
познания за тази странна планета и нейното място във Вселената. Игнорирането на на-
шите възможности за придобиване на познание, колкото и несъвършено да е то, е все
едно да отидете на театър и да не се заслушате в пиесата. Светът е пълен с неща, които
са трагични или комични, героични, причудливи или изненадващи, и онези, които не се
интересуват от спектакъла, разиграващ се пред тях, се отказват от една от привилегиите,
които животът им предлага.
Пак ще повторя, че чувството за баланс е много ценно и на моменти много утеши-
телно. Ние всички сме склонни да се вълнуваме прекомерно и неоправдано, ненужно да
се напрягаме, прекалено да се впечатляваме от значимостта на малкото кътче от света,
в което живеем, и на краткия отрязък от време между нашето раждане и смъртта ни. В
това вълнение и прекомерно завишената оценка за собствената ни важност няма нищо
желателно. Вярно, това може да ни накара да работим по-усилено, но няма да ни по-
могне да работим по-добре. Малкото работа, насочена към добър завършек, е по-добра

100
от многото работа, водеща до лош край, макар апостолите на напрегнатия живот, изг-
лежда, мислят другояче. За тези, които са прекалено вдадени в работата си, винаги има
опасност да изпаднат във фанатизъм, който по същество се състои в това да помнят едно
или две желани неща, забравяйки за всички останали и предполагайки, че при преслед-
ването на тези едно или две неща всякакви случайни вреди от друг вид са маловажни.
Срещу тази фанатична природа няма по-добра профилактика от една пространна кон-
цепция за живота на човека и мястото му във Вселената. Това може да изглежда твърде
голямо, за да се позоваваме на него в тази връзка, но освен посочената конкретна упот-
реба само по себе си то има огромна стойност.
Един от недостатъците на съвременното висше образование е, че се превърна прека-
лено много в обучение за придобиване на конкретен вид умения и твърде малко цели
разширяване на ума и сърцето чрез каквото и да е непредубедено изследване на света.
Вие бивате погълнати, да речем, от политическата надпревара и работите усилено за
победата на собствената си партия. Дотук – добре. Но в хода на надпреварата може да
ви се отвори възможност за победа, при която да се налага използването на методи,
прицелени да увеличат омразата, насилието и подозрителността в света. Може да отк-
риете например, че най-подходящият път към победата е да нанесете оскърбление на
някоя чужда нация. Ако умствената ви компетентност се ограничава само с настоящето
или ако сте възприели доктрината, че единствено онова, което се нарича ефективност, е
от значение, ще предприемете тази съмнителна мярка. Чрез нея вие ще постигнете по-
беда в непосредствената си цел, докато по-отдалечените във времето последици могат
да бъдат пагубни. Ако, от друга страна, в ума си имате отделено място за отминалите
епохи на човека, неговото бавно и частично излизане от варварството и краткостта на
цялостното му съществуване в сравнение с астрономическите епохи – ако, казвам, по-
добни мисли са формирали свойствените ви чувства, ще осъзнаете, че кратковременната
битка, с която сте ангажирани, не може да бъде от такова значение, че да си струва риска
да направите крачка назад към мрака, от който бавно излизаме. Нещо повече, ако пре-
търпите поражение в непосредствената си цел, ще бъдете поддържани от същото това
усещане за неговата кратковременност, което ще ви направи устойчиви на прибягването
до унизителни оръжия. Тогава освен непосредствената си дейност ще имате цели, които
са далечни и бавно се разгръщат и в които вие не сте изолиран индивид, а един от вели-
ката армия на тези, които са водели човечеството към цивилизовано съществуване. Ако
сте постигнали тази перспектива на мислене, тогава едно определено, дълбинно щастие
никога няма да ви напусне, каквато и да е личната ви орис. Животът ще се превърне в
общение с великите представители на всички епохи, а личната смърт – нищо повече от
незначителен инцидент.
Ако имах властта да уредя висшето образование такова, каквото бих искал да бъде,
щях да опитам да заместя старите ортодоксални религии, които допадат на малцина
сред младите и като правило тъкмо на тези, които са най-малко интелигентни и най-
мракобесни, пък и трудно могат да се нарекат религии, тъй като това е просто фокуси-
ране на вниманието върху добре установени факти. Щях да се стремя да накарам мла-
дите хора да осъзнаят миналото, да си дадат ясна сметка за това, че бъдещето на човека
по всяка вероятност ще бъде неизмеримо по-дълго от миналото му, дълбоко съзнавайки
микроскопичността на планетата, на която живеем, и факта, че животът на тази планета
е само временен епизод; и същевременно, заедно с тези факти, целящи да подчертаят
незначителността на индивида, бих представил един друг набор от факти, предназна-

101
чени да впечатлят ума на младите с величието, на което е способен индивидът, и позна-
нието, че през всичките дълбини на звездното пространство не ни е известно нищо
друго с подобна стойност. Спиноза отдавна е писал за човешкото робство и човешката
свобода; стилът и езикът на неговите трудове правят мисълта му трудна за възприемане
освен от студентите по философия, но същината на това, което бих искал да изразя,
малко се различава от казаното от него.
Човек, който веднъж е възприел, макар и временно, макар и за кратко онова, което
придава величие на душата, вече никога не може да бъде щастлив, ако си позволи да
бъде дребнав, себичен, разтърсен от тривиални беди, страхуващ се от онова, което може
би му готви съдбата. Човекът, способен на душевно величие, ще отвори широко про-
зорците на своя ум, позволявайки през тях свободно да нахлуят ветрове от всяка част на
Вселената. Той ще види себе си, живота и света толкова истинно и вярно, колкото поз-
воляват нашите човешки ограничения; осъзнавайки краткостта и незначителността на
човешкия живот, той ще осъзнае също така, че в индивидуалните умове е съсредоточено
всичко ценно, което съдържа познатата Вселена. И ще разбере, че човек, чийто ум от-
разява света, в известен смисъл става толкова голям, колкото е и светът. Освобожда-
вайки се от страховете, които обсаждат робуващия на обстоятелствата, той ще изпита
дълбока радост и преминавайки през всички перипетии на материалния живот, дълбоко
в себе си ще остане щастлив човек.
Но да оставим тези размишления на едро и да се върнем към нашата по-непосредст-
вена тема, а именно стойността на общите ни интереси – има и друго съображение, ко-
ето ги превръща в голяма помощ при постигане на щастието. Дори и в най-щастливия
живот има моменти, когато нещата се объркват. С изключение на ергените, малко са тия
мъже, които никога не са се карали със съпругите си; малко са родителите, които не са
се терзаели от тревога поради болестите на децата си; малко бизнесмени са избягвали
периоди на финансов стрес; малко са професионалистите, които не са минавали през
времена, когато провалът ги гледа право в очите. В такива времена способността да се
заинтересуваш от нещо извън причините за безпокойство е огромна благодат. В мо-
менти, когато въпреки безпокойството няма какво да се направи, един ще играе шах,
друг ще чете детективски романи, трети ще се потопи в популярната астрономия, чет-
върти ще се утеши, като прочете за разкопките в Ур Халдейски 36. Всеки от тези четири-
мата действа разумно, докато човекът, който не прави нищо, за да разсее ума си, и поз-
волява на тревогите да придобият власт над него, действа неразумно и става по-малко
годен да се справи с проблемите си, когато моментът за действие настъпи. Много по-
добни съображения се отнасят и до непоправимата скръб, като например смъртта на
някой дълбоко обичан човек. Никой няма да види добро, ако си позволи да потъне в
скръб по такъв повод. Мъката е неизбежна и би трябвало да се очаква, но всичко, което
може да бъде направено тя да се сведе до минимум, би трябвало да се направи. Чиста
сантименталност е да се стремиш, както правят някои, да изцедиш колкото се може по-
вече мизерия от нещастието. Аз, разбира се, не отричам, че човек може да бъде съкру-
шен от скръб, но твърдя, че всеки трябва да стори всичко по силите си, за да избегне
тази съдба, и трябва да търси какъвто и да е вид разсейване, колкото и тривиално да е
то, стига само по себе си да не е вредно или унизително. Сред тези, които считам за

36
Ур е един от най-древните градове в Месопотамия, разположен на р. Ефрат, недалеч от Персийс-
кия залив. Достига най-голям разцвет ок. 2000 г. пр.н.е., когато според някои оценки е бил най-голе-
мият град на Земята с население от 65 000 души. Руините на града са открити през 1625 г., а първите
интензивни разкопки са предприети в средата на ХІХ в. – Б. пр.
102
вредни и унизителни, са неща като пиянството и наркотиците, чиято цел е да унищожат
мисълта, най-малкото за дадения момент. Правилният ход е не да се потисне мисълта, а
тя да се насочи в нови канали или във всеки случай канали, далеч от конкретното за
момента нещастие. Това е трудно за постигане, ако животът до този момент е бил със-
редоточен върху съвсем малко интереси и те вече са погълнати от тъгата. За да понесете
задоволително нещастието, когато ви споходи, е разумно в по-щастливи времена да раз-
виете определен кръг от интереси, за да може умът да намери предварително подготвено
необезпокоявано място, внушаващо други асоциации и други емоции, различни от тези,
които правят настоящето трудно поносимо.
Човек с адекватна жизненост и хъс ще преодолее всички нещастия чрез събуждането
след всеки удар на съдбата на интерес към живота и света, който не може да бъде стес-
нен до такава степен, че да направи една загуба фатална. Това да бъдеш победен от една
загуба или дори от няколко такива, не е нещо, достойно за възхита като пример за чув-
ствителност, а нещо, което трябва да бъде осъдено като провал на жизнеспособността.
Всички наши привързаности са в ръцете на смъртта, която всеки момент може да порази
тези, които обичаме. Ето защо е необходимо животът ни да не притежава интензивност
само в тесен обхват, което поставя целия му смисъл и цел на милостта на случайността.
Поради всички тези причини човекът, който разумно преследва щастието, ще се
стреми да притежава редица допълнителни интереси в добавка към онези най-важни,
върху които се гради неговият живот.

103
 16.
Усилие и примирение
Златната среда е скучна доктрина и помня как като млад я отхвърлях с презрение и
възмущение, тъй като по онова време се възхищавах на героичните крайности. Истината
обаче невинаги е интересна и в много неща се вярва само защото са интересни, макар
всъщност да са налице малко други доказателства в тяхна полза. Златната среда е конк-
ретен случай: това може и да не е интересна доктрина, но в много случаи е вярна.
Едно от отношенията, при което би трябвало да се запази златната среда, е балансът
между усилие и примирение. И двете доктрини имат своите крайни защитници. Учени-
ето за примирението е проповядвано от светци и мистици; доктрината за усилието се
проповядва от експерти по ефикасността и мускулести християни. Всяка от тези две
противоположни школи владее част от истината, но не цялата. В тази глава ще се опитам
да намеря баланса и ще започна с примери в полза на усилието.
Освен в много редки случаи щастието не пада в устата като зрял плод единствено
благодарение на щастливите обстоятелства. Ето защо нарекох тази книга „Покоряване
на щастието“. Защото в свят, така преизпълнен с неизбежни нещастия, болести и пси-
хологическа обърканост, напрегнати борби, бедност и зложелателство, един мъж или
жена, ако искат да са щастливи, трябва да овладеят многобройните причини за щастие,
с които всеки човек е обсипан. В някои редки случаи за това не се изискват големи уси-
лия. Един сговорчив по природа човек, който е наследил завидно състояние, радва се на
добро здраве и се отличава с прости вкусове, може да се носи плавно по течението на
живота и да се чуди за какво е цялата тази врява; добре изглеждаща и ленива по нрав
жена, ако се случи да се омъжи за заможен съпруг, който не изисква никакви усилия от
нейна страна и ако тя няма нищо против да напълнее след брака, също може да се нас-
лади на определен мързелив комфорт, стига да случи на деца. Подобни примери обаче
са изключение. Повечето хора не са богати; много хора не се раждат добри по нрав;
много други кипят от неспокойни страсти, които правят тихия и добре подреден живот
да изглежда непоносимо скучен; здравето е благословия, която никой не може да бъде
сигурен, че ще опази; бракът невинаги е извор на блаженство. Поради всички тези при-
чини за повечето мъже и жени щастието трябва да бъде по-скоро покорено, отколкото
поднесен дар от боговете, и при това покоряване усилията, насочени както навътре, така
и навън, би трябвало да изиграят голяма роля. Насочените навътре усилия може да
включват и необходимо примирение; ето защо засега ще разгледаме само насочените
навън усилия.
При всеки човек, бил той мъж или жена, който трябва да работи за прехраната си,
необходимостта от усилие е твърде очевидна, за да има нужда тя специално да се из-
тъква. Вярно, индийският аскет може да си изкарва прехраната без усилия само като
поднася купичката за подаяния към вярващите, но на Запад властите не гледат с добро
око на този начин за изкарване на доходи. Освен това климатът го прави по-малко при-
ятен в сравнение с по-горещите и сухи страни: във всеки случай зимно време малко хора
са толкова лениви, че да предпочетат да безделничат под открито небе, отколкото да
работят в отоплено помещение. Следователно на Запад примирението само по себе си
не е един от пътищата към богатство.

104
 На много голям процент от хората в западните страни, за да са щастливи, им е нужен
не просто един гол живот, защото те искат и да се чувстват успели. В някои професии,
като например свързаните с научни изследвания, такова чувство могат да добият и хора
с не толкова високи доходи, но в повечето професионални среди доходът се е превърнал
в мерило за успех. На този етап засягаме пример, по отношение на който елементът
примирение е желателен в повечето случаи, тъй като в света на конкуренцията очевид-
ният успех е възможен само за малцина.
Бракът е случай, по отношение на който усилия може да са необходими, но може и
да не са – зависи от обстоятелствата. Когато един от двата пола е малцинство, както е с
мъжете в Англия и с жените в Австралия, от спадащите към този пол по правило се
изискват минимални усилия да сключат брак, стига да имат желание за това. За принад-
лежащите към пола, който е мнозинство, обаче важи тъкмо обратното. Размерът на уси-
лията и целенасочеността на мисълта в тази посока от страна на жените там, където те
са мнозинство, са очевидни за всеки, който би се наел да проучи рекламите в женските
списания. Мъжете, когато те са мнозинство, често прибягват към по-експедитивни ме-
тоди, като боравенето с револвер например. Това е естествено, тъй като мнозинствата
от мъже се срещат обикновено в пограничните на цивилизацията райони. Не знам какво
биха правили мъжете, ако дискриминиращата чума ги превърне в мнозинство в Анг-
лия – може да се наложи да си припомнят галантните маниери от една отминала епоха.
Количеството усилия, свързани с успешното отглеждане на деца, е толкова очевидно,
че вероятно никой не би го отрекъл.
Страни, където примирението е норма и се вярва в това, което погрешно се приема за
„духовен“ възглед за живота, са страни с висока детска смъртност. Медицината, хигие-
ната, асептиката, подходящият вид хранене са все неща, които не се постигат без земни
грижи; те изискват енергия и интелигентност, насочени към материалната среда. Тези,
които приемат материята за илюзорна, са склонни да мислят същото и за мръсотията и
мислейки по този начин, причиняват смъртта на своите деца.
Говорейки по-общо, може да се каже, че определен тип власт формира природния и
легитимен стремеж на всеки човек, чиито естествени желания не са атрофирали. Естес-
твото на властта, която човек желае, зависи от неговите преобладаващи страсти: един
желае власт над действията на хората, друг желае власт над мислите им, трети – над
техните емоции. Един иска да промени материалната среда, друг копнее за усещането
за власт, породена от интелектуалното надмощие. Всеки вид обществен труд включва в
себе си желание за някаква власт, освен ако не се полага единствено с оглед на личното
обогатяване, възможно посредством корупция. Човек, воден от чисто алтруистично със-
традание, причинено от гледката на човешкото нещастие, ще пожелае, стига състрада-
нието му да е искрено, власт, за да облекчи мизерията. Единствено човек, който е на-
пълно безразличен към своите себеподобни, може да бъде напълно безразличен и към
властта. Ето защо определен тип желание за власт би трябвало да се приеме като изна-
чално присъщо на хора, от които може да се създаде добра общност. А всяка форма на
желанието за власт, стига да не бъде осуетена, включва корелативна форма на усилие.
За западния манталитет този извод може да изглежда като нещо подразбиращо се, но на
Запад не са малко и онези, които кокетират с т.нар. „източна мъдрост“ точно в момент,
когато Изтокът я загърбва. За тях казаното може би е под въпрос и в такъв случай си
заслужава да бъде казано.
Но примирението също има своята роля в покоряването на щастието и тя е не по-
малко съществена от тази на усилието. Разумният човек, въпреки че няма да отпусне

105
ръце пред предотвратимите нещастия, не би губил време и емоции за такива, които са
непредотвратими, и би отстъпил дори пред онези нещастия, които сами по себе си са
предотвратими, но времето и усилията, необходими за избягването им, биха попречили
за преследването на някоя по-съществена цел. Много хора се тормозят или изпадат в
ярост за всяка дреболия, която се обърка, и по този начин губят голяма част от енерги-
ята, която би могла да се използва по-полезно. Дори в преследването на по-важни цели
е неразумно човек да се ангажира емоционално толкова дълбоко, та мисълта за евенту-
ален провал да се превърне в постоянна заплаха за душевното му спокойствие. Христи-
янството ни учи на подчинение пред волята Божия и дори за тези, които не могат да
приемат подобна фразеология, трябва да има правило от същия вид, обхващащо всички
техни дейности. Ефективността на дадена практическа задача не е пропорционална на
емоцията, която влагаме в нея; всъщност емоцията понякога е пречка за ефективността.
В такива случаи правилното отношение е да дадете най-доброто от себе си, като същев-
ременно оставите изхода в ръцете на съдбата. Примирението бива два вида, единият се
корени в отчаянието, другият – в непобедимата надежда. Първият е от лошата страна,
вторият – от правилната. Човек, претърпял толкова фундаментално поражение, че да се
откаже от надеждата за сериозно постижение, може да усети какво е примирение от
отчаяние и ако го направи, той ще изостави всяка сериозна дейност. Той може да замас-
кира отчаянието си с религиозни фрази или с доктрината, че очакването е същинският
край на човека, но какъвто и камуфлаж да избере, за да прикрие вътрешното си пораже-
ние, той ще си остане по същество безполезен и в същината си нещастен. Човек, чието
примирение е основано на непобедима надежда, действа по съвсем различен начин. На-
деждата, която е непобедима, трябва да бъде голяма и обективна. Каквито и да са моите
лични занимания, аз може да бъда победен от смъртта или някакъв вид болест; може да
бъда победен от враговете си; може да открия, че съм тръгнал по погрешния път, който
няма да ме доведе до успех. Провалът на чисто индивидуалните надежди може да бъде
неизбежен по хиляди причини, но ако личните цели са част от по-големите надежди за
човечеството, тогава провалът не е пълно поражение. Човекът на науката, който желае
сам да постигне големи открития, може да се провали в това или може да се наложи да
изостави работата си поради претоварване, но ако той от сърце и душа желае научен
прогрес, а не само личния си принос към него, няма да изпита същото отчаяние, което
би изпитал човек, чиито изследвания са имали чисто егоистични мотиви. Човек, който
работи за някаква належаща реформа, в даден момент може да установи, че усилията
му са стигнали задънена улица поради война; той сигурно ще бъде принуден да осъзнае,
че най-вероятно няма да доживее да види плодовете на своя труд. Но той не трябва да
изпада в пълно отчаяние поради тая причина, стига да го интересува бъдещето на чове-
чеството, а не единствено личното му участие в него.
Разгледаните примери са тези, при които примирението е най-трудно; има обаче и
редица други, при които то е много по-лесно постижимо. Това са случаите, при които
само спомагателните цели имат временен неуспех, докато основните цели в живота про-
дължават да предлагат перспектива за успех. Например човек, който е ангажиран с
важна работа, не може да посрещне провала с желания вид примирение, ако е разсеян
от съпътстващо брачно нещастие; но ако работата му наистина го поглъща, той би тряб-
вало да гледа на подобен род несъществени неприятности като на дъждовен ден, така
да се каже, като на неудобство, заради което би било глупаво да се вдига шум.
Някои хора са неспособни да понесат с търпение даже ония незначителни проблеми,
които, ако го допуснем, съставляват много голяма част от живота. Те изпадат в ярост,

106
ако изпуснат влака, докарват се до състояние на бяс, ако вечерята е зле приготвена, по-
тъват в отчаяние, ако коминът пуши, и се кълнат да отмъстят на целия индустриален
порядък, ако дрехите им не пристигнат навреме от химическото чистене. Ако енергията,
която такива хора изразходват за маловажни проблеми, бъде насочена по-разумно, би
била достатъчна за съграждане и разрушаване на цели империи. Благоразумният човек
не се занимава с пропуските на домашната прислужница при забърсването на прахта; с
картофите, които готвачът е оставил недоварени, и със саждите, които метачът не е по-
мел. Не твърдя, че такъв човек няма да предприеме действия, за да отстрани тези проб-
леми, стига да има време за това; казвам само, че той се справя с тях, без да влага емо-
ции. За тези, които ги приемат прекалено навътре, може да се каже, че не са в състояние
да ги преодолеят; не съм убеден, че биха могли да ги преодолеят с нещо по-малко от
онова фундаментално примирение, за което стана дума по-рано. Същият вид насочване
към големите обективни надежди, които позволяват на човек да понесе личния провал
в работата си или неприятностите на нещастния брак, ще му помогне да бъде търпелив,
когато изпусне влака или изтърве чадъра си в калта. Не съм убеден, че нещо по-малко
от това би могло да го излекува, ако той е раздразнителен.
Човек, който е успял да напусне царството на тревогите, ще открие, че животът е
много по-радостен в сравнение с преди, когато непрекъснато е изпадал в раздразнение.
Персоналните идиосинкразии на негови познати, които доскоро са пораждали у него
желание да закрещи, вече ще му изглеждат просто забавни. Когато г-н А. за триста че-
тиридесет и седми път разказва анекдота за епископа на Огнена земя, той ще се забав-
лява, като отбелязва бройката, и няма да прави напразни опити да привлече вниманието,
като на свой ред разкаже анекдот. Щом връзката на обувката му се скъса точно когато
бърза да хване ранния сутрешен влак, той, след съответното количество ругатни, ще
заключи, че в историята на Вселената въпросното събитие не е от особена важност. Ко-
гато посещението на досаден съсед осуетява предложението за брак, което се кани да
направи, той ще стигне до извода, че целият човешки род е податлив на злощастия, с
изключение на Адам, но че дори той си е имал своите проблеми. Няма ограничения за
това, което може да бъде направено в търсене на утеха от подобни нещастия чрез
странни аналогии и необичайни сравнения. Предполагам, всеки цивилизован мъж или
жена има изграден определен образ за себе си и се дразни, когато се случи нещо, разва-
лящо тази представа. Най-доброто лекарство е да имате не само един образ, а цяла га-
лерия, и от тях да избирате най-подходящия за въпросния инцидент. Ако някои от пор-
третите са малко смешни, толкова по-добре; не е разумно по цял ден да се възприемате
като герой от висока трагедия. Не твърдя, че човек трябва да се възприема и като палячо
в някоя комедия, защото тези, които го правят, са още по-дразнещи; иска се само малко
такт при избора на роля, съответстваща на ситуацията. Ако пък изобщо забравите за
себе си и не играете роля, това би било прекрасно. Но ако влизането от роля в роля се
превърне във ваша втора природа, отчетете, че имате репертоар, и по този начин ще
избегнете монотонността.
Много активни хора са на мнение, че и най-леката сянка на примирение, и най-лекият
проблясък на хумор биха унищожили енергията, с която си вършат работата, и биха
отслабили решителността, благодарение на която, както те вярват, постигат успех. По
мое мнение такива хора грешат. Работата, която си струва да бъде свършена, може да
бъде изпълнена дори от тези, които не се самозаблуждават нито по отношение на своето
значение, нито по отношение на лекотата, с която може да се свърши. Онези, които мо-
гат да си свършат работата само ако са крепени от самозаблуда, е по-добре първо да се

107
научат да понасят истината, преди да продължат кариерата си, тъй като рано или късно
нуждата да се крепят на митове, ще превърне работата им в пакостна вместо благот-
ворна за тях. По-добре е да не се прави нищо, отколкото да се причинява вреда. Поло-
вината полезна работа в света се състои в борбата срещу вредния труд. Краткото време,
отделено за това да се научим да оценяваме фактите, не е загубено време, и работата,
която ще бъде свършена след това, е много по-малко вероятно да бъде вредна в сравне-
ние с работата на онези, които се нуждаят от непрекъснато напомпване на егото като
стимулатор на тяхната енергия. Готовността да се изправим пред истината за себе си е
свързана с определен вид примирение; този вид, макар че може да предизвика болка в
първите моменти, в крайна сметка осигурява защита – всъщност единствената въз-
можна защита – срещу разочарованията и обезверяването, на които самозаблуждава-
щият се е изложен. Нищо не е по-уморително, а в далечен план по-мъчително от все-
кидневното усилие да се вярва в неща, които от ден на ден стават все по-неправдопо-
добни. Полагането на това усилие е задължително условие за надеждно и дълготрайно
щастие.

108
 17.
Щастливият човек
Щастието, както става видно, зависи отчасти от външните обстоятелства и отчасти от
самия човек. В тази книга се занимахме с частта, която зависи от самия него, и стиг-
нахме до заключението, че що се отнася до тази част, рецептата за щастие е много
проста. Според мнозина, сред които според мен трябва да включим и г-н Кръч, за когото
стана дума по-рано, щастието е невъзможно без вяра от повече или по-малко религиозно
естество. Не по-малко са ония, които, самите те нещастни, смятат, че тяхната горест и
печал имат сложен и високоинтелектуален произход. Аз не вярвам, че подобни неща са
автентична причина за щастие или нещастие; според мен те са само симптоми. Човекът,
който е нещастен, по правило ще приеме нещастно верую, докато щастливият човек ще
избере щастливо верую; всеки от тях може да приписва своето щастие или нещастие на
своите вярвания, докато истинската причина е точно обратното. Някои неща са от първа
необходимост за щастието на човек, но това са прости неща: храна и подслон, здраве,
любов, успех в работата и уважението на себеподобните. За някои хора родителството
също е от съществено значение. Там, където тези неща липсват, само необикновен човек
може да постигне щастие, но там, където човек може да им се радва или пък където
могат да бъдат придобити чрез правилно насочени усилия и въпреки това човекът про-
дължава да е нещастен, тогава той страда от някаква психологическа дезадаптация 37,
която, ако е много тежка, може да се нуждае от намесата на психиатър, но в обикновени
случаи може да се излекува от самия пациент, стига той да избере правилния подход.
Когато външните обстоятелства не са категорично нещастни, човек би трябвало да пос-
тигне щастие, стига страстите и интересите му да са насочени навън, а не навътре. Ето
защо нашите усилия, както в образованието, така и в опитите ни да се приспособим към
света, трябва да са ориентирани към придобиването на такива привързаности и инте-
реси, които няма да позволят на мислите ни да са съсредоточени само и единствено
върху нас. Не е в природата на повечето хора да се чувстват щастливи в затвор, а страс-
тите, които ни затварят в нас самите, са сред най-лошите затвори. Едни от най-често
срещаните от тези страсти са страхът, завистта, чувството за грях, самосъжалението и
самолюбието. При всички тях желанията ни са обърнати към нас самите: отсъства иск-
рен интерес към външния свят, а само безпокойство дали той по някакъв начин няма да
ни нарани, или да не задоволи нашето его. Страхът е основната причина, поради която
хората не желаят да признаят фактите и са така нетърпеливи да се загърнат в топлата
одежда на мита. Но тръни раздират тая топла одежда, през дупките нахлуват студените
пориви на вятъра и човекът, свикнал с нейния уют, страда много повече от онзи, който
отрано е заякнал срещу тях. Нещо повече, тези, които се самозаблуждават, дълбоко в
себе си са наясно с това и живеят в непрекъснат страх дали някое неприятно събитие
няма да им наложи нежеланото отрезвяване.
Един от големите недостатъци на егоцентричните страсти е, че те допускат съвсем
ограничено разнообразие в живота. Вярно, човек, който обича само себе си, не може да
бъде обвинен в промискуитет в своите привързаности, но в крайна сметка той ще бъде
принуден да издържа непоносимата скука от неизменната еднаквост на обекта на своята

37
Дезадаптация – характерна черта, която е (или е станала) по-вредна, отколкото полезна, за раз-
лика от адаптацията, която е повече полезна, отколкото вредна. – Б. пр.
109
преданост. Човек, който страда от чувство за грях, страда от определен вид самолюбие.
В цялата тази необятна Вселена най-важното за него е той самият да бъде добродетелен.
Това, че насърчават този специфичен вид обсебеност от самия себе си, е сериозен не-
достатък за някои форми на традиционната религия.
Щастливият човек е човекът, който живее обективно, който има непринудени при-
вързаности и широки интереси, който подсигурява щастието си чрез тези интереси и
привързаности и поради този факт те на свой ред го правят обект на интерес и привър-
заност за много други. Това да си реципиент на привързаност, е мощна причина за щас-
тие, но човек, който изисква привързаност, не е този, с която той е дарен. Човекът, който
печели привързаност, е, най-общо казано, човек, който я дава. Безполезно е обаче да се
опитваме да я даваме по предварителни изчисления, така както човек дава назаем пари
с лихва, защото изчислената привързаност не е искрена и не се чувства като такава от
реципиента.
Тогава как може да си помогне човек, който е нещастен, защото е затворен в себе си?
Докато продължава да мисли за причините на своето нещастие, той ще продължава да
е егоцентричен и следователно не би могъл да излезе от порочния кръг; ако иска да го
напусне, той трябва да бъде подтикван от искрени, а не симулирани интереси, възприети
просто като лекарство. Макар тази пречка да е реална, той все пак може да направи
много, ако правилно е диагностицирал своя проблем. Ако например неприятностите му
се дължат на чувството за грях, съзнателно или несъзнавано, тогава може първо да
убеди съзнателния си ум, че няма причина да се чувства грешен, и след това да про-
дължи с вида техника, която разгледахме в предните глави, да насажда това свое раци-
онално убеждение в несъзнателния ум, занимавайки се междувременно с някоя повече
или по-малко неутрална дейност. Успее ли да разсее чувството за грях, възможно е
спонтанно да възникнат и искрени обективни интереси. Ако проблемът му е самосъжа-
ление, той може да се справи с него по същия начин, след като първо се убеди, че в
неговите обстоятелства няма нищо извънредно. Ако страхът е неговият проблем, нека
практикува упражнения, предназначени за събиране на смелост. От незапомнени вре-
мена смелостта при война се признава за важна добродетел и голяма част от обучението
на момчетата и младите мъже е била посветена на изграждането на характер, способен
да покаже безстрашие в битка. Но моралният кураж и интелектуалната смелост са изу-
чавани много по-малко; те обаче също имат своята техника. Всеки ден признавайте пред
себе си поне една болезнена истина; ще установите, че това е също толкова полезно,
колкото и ежедневното добро дело на бойскаутите. Привикнете към мисълта, че живо-
тът ще продължава да си струва, дори вас да ви няма в него, тъй като, разбира се, сте
неизмеримо по-добри по добродетели и интелигентност от всички ваши приятели. Уп-
ражнения от този вид, практикувани в продължение на няколко години, най-малкото ще
ви позволят да признавате някои факти, без да трепвате, и правейки това, да се освобо-
дите от царството на страха в много отношения.
Какви обективни интереси ще се отключат във вас, след като преодолеете болестта
на себеобсебването, трябва да бъде оставено на спонтанните действия на вашата при-
рода и на външните обстоятелства. Не си казвайте в аванс: „Аз би трябвало да стана
щастлив, ако събирането на пощенски марки успее да ме погълне“, и поради това се
захванете да колекционирате марки, защото може да стане така, че изобщо да не почув-
ствате интерес към този вид хоби. Само това, което искрено ви интересува, може да ви
бъде от полза; може да бъдете почти сигурни обаче, че искрените обективни интереси
ще възникнат веднага, щом се научите да не бъдете постоянно обсебени от себе си.

110
 Щастливият живот е до изключителна степен същото като добрия живот. Професио-
налните моралисти са превърнали себеотрицанието в нещо твърде голямо и по този на-
чин са поставили ударението на погрешното място. Съзнателното себеотричане прев-
ръща човек в себеобсебен и го кара ясно да осъзнава какво е пожертвал; в резултат на
това той често се проваля в своите непосредствени намерения и почти винаги – в край-
ната си цел. Необходимо е не самоотричане, а такава посока на интереса навън, която
ще доведе спонтанно и естествено до същите действия, които човек, погълнат от прес-
ледването на собствената си добродетел, би могъл да извърши единствено чрез съзна-
телно себеотричане. В тази книга писах като хедонист, тоест като човек, който смята
щастието за добро, но действията, препоръчани от гледна точка на хедониста, като цяло
са същите като тези, които би препоръчал здравомислещият моралист. Моралистът
обаче е твърде склонен – макар това, разбира се, да не е универсална истина – да набляга
на действието, а не на състоянието на ума. Ефектите от дадено действие върху агента
ще бъдат значително различни в зависимост от неговото състояние на ума. Ако видите
дете да се дави и го спасите по силата на импулса да бъдете от помощ, това по никакъв
начин няма да ви нанесе морален ущърб. Но ако, от друга страна, си кажете: „Помощта
на безпомощните е част от добродетелта, а аз искам да съм добродетелен човек, ето
защо трябва да спася това дете“, след тази случка ще сте още по-лош човек, отколкото
сте били преди. Това, което важи за подобни крайни ситуации, е в сила и в много други
случаи, макар и не толкова очевидни.
Има и друга, малко по-тънка разлика, между отношението към живота, което аз пре-
поръчвам, и това, което препоръчват традиционните моралисти. Традиционният мора-
лист ще каже например, че любовта трябва да бъде безкористна. В известен смисъл той
ще е прав, тоест не би трябвало да е егоистична отвъд определени граници, но несъм-
нено трябва да е от такова естество, че собственото щастие на човек да е свързано с
нейния успех. Ако мъж направи предложение за брак на дадена дама на основание, че
пламенно желае нейното щастие, и в същото време смята, че дамата ще му предостави
идеални възможности за себеотрицание, според мен той би трябвало да се съмнява дали
тя ще е напълно доволна. Ние несъмнено би трябвало да желаем щастието на хората,
които обичаме, но не и като алтернатива на нашето собствено щастие. Всъщност цялата
антитеза между „аз“ и останалия свят, която се подразбира в доктрината за себеотрича-
нето, изчезва в мига, щом като у нас възникне искрен интерес към хората и нещата извън
нас. Благодарение на такива интереси човек започва да се усеща част от житейския по-
ток, а не корав като билярдна топка самостоятелен обект, който не може да има раз-
лични взаимовръзки с други такива обекти освен тези на сблъсък. Всяко нещастие се
основава на някакъв вид дезинтеграция или липса на интеграция; дезинтеграция в соб-
ствената личност се наблюдава при липса на координация между съзнателния и несъз-
нателния ум; между човека и обществото липсва интеграция, когато тези две страни не
са свързани заедно по силата на обективни интереси и привързаности. Щастливият чо-
век е този, който не страда от нито една от тези две липси на единство и чиято личност
нито е разделена в себе си, нито е противопоставена на света. Такъв човек се чувства
гражданин на света и се наслаждава свободно на зрелището, което той му предлага,
както и на радостите, които то доставя, необезпокояван от мисълта за смъртта, защото
не се чувства отделен от онези, които ще дойдат след него. В такъв дълбок инстинктивен
съюз с житейския поток се открива и най-голямата радост.

111
 Бъртранд Ръсел

ПОКОРЯВАНЕ
НА ЩАСТИЕТО
Английска
Първо издание

Отговорен редактор: Благой . Иванов

Коректор: Мария Венедикова
Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

http://4eti.me

Формат: 84/108/32
Печатни коли: 17,5
Печат: Фолиарт

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg