Professional Documents
Culture Documents
лекции Валери Колев
лекции Валери Колев
Под понятието Източен въпрос се разбира борбата между европейските държави за влияние над
Османската империя. Той се превръща във фактор на международната политика след 1699г.
(Карловацкия мир), когато Османската империя за първи път губи територии в полза на Полша, Венеция,
Австрия и Русия. Поради икономическата криза, в която се намира Османската империя, тя показва, че
няма да успее за дълго да запази териториалната си цялост. Затова излиза и въпросът за нейното
съществуване и за съдбата на европейските й владения. Така бъдещето на балканските народи се оказва в
пълна зависимост от развитието и от волята на големите европейски държави.
Източният въпрос в средата на 70-те години навлиза в нов етап на развитие. Основното
съдържание на този въпрос след Кримската война се определя от борбата на балканските народи за
пълно национално освобождение. На дневен ред все по-императивно се поставя въпросът за ликвидиране
на османското господство в Босна и Херцеговина, на о. Крит, в българските земи и Албания. Успоредно
с анти-османската националноосвободителна тенденция в отделните балкански страни се развиват
националистически и хегемонистични аспирации. Създава се един възел от балкански противоречия
(между османска Турция и потиснатите народи, от една страна, и между националните държави и
националноосвободителните движения на Балканите), който през 1875 г. прераства в остра политическа
криза.
Източната криза се развива при прякото участие на великите сили, всяка от които има свои
интереси и своя източна политика. След обединението на Германия под ръководството на Прусия австро-
унгарската експанзия отново се насочва към Балканите. Империята има за цел непосредствено
завладяване на Босна и Херцеговина и контрол върху Адриатическото крайбрежие. Паралелно се цели
търговско проникване в Османската империя през Дунав и чрез ЖП проекта „Източни железници‖.
Културно-религиозното проникване трябва да се осъществи по пътя на покровителство на католическото
население в империята.
Русия от своя страна се стреми да възстанови загубените си в резултат на Кримската война
позиции на Балканите. Тя се държи благосклонно към Прусия и спечелва благоволението на Бисмарк за
промяна на Парижкия мир. През октомври 1870 г. Русия едностранно денонсира онези клаузи на този
мир, които й забраняват да държи военен флот в Черно море, което означава, че тя се готви да
активизира своята балканска и близкоизточна политика. През май 1873г. е сключен Съюзът на тримата
императори – германският, австро-унгарският и руският – който се основава на принципа за запазване на
съществуващото статукво. По този начин Австро-Унгария и Русия си разделят сферите на влияние на
Балканите – на запад преобладава Австро-Унгария, а на изток – Русия.
Същевременно в Русия набира скорост панславизмът. Панславистите симпатизират на
православните славяни под чужда власт, като искат тяхното освобождение и някакво обединение под
егидата на Русия. Това влияе върху руската външна политика, която открай време има за ръководно
начало да покровителства националните движения на балканските народи и да подпомага създаването на
национални балкански държави. В резултат на това Русия става решаващ фактор в развитието на
събитията на Балканите.
Англия пък се стреми към укрепване на влиянието си в Близкия изток и изгражда политиката си
въз основа на принципа за запазване целостта на Османската империя. Най-важните интереси както на
Русия, така и на Англия се съсредоточават в Проливите: за Русия те са важен стратегически пункт и
единствен излаз за морската търговия на цялата й южна половина, а за Англия — база, осигуряваща
господството й върху минаващите през Османската империя пътища от Европа към Индия. Затова най-
големият противник на Британската империя по това време е Русия.
Всички останали Велики сили играят второстепенна роля. Ключовата задача на Франция е да не
се предизвиква отново Германия след 1870г., като същевременно се търси сближение с Русия. Голям е
френският интерес да се запази Османската империя – в резултат от трите банкрута на Портата се
създава международно управление за контрол на османските финанси, като Франция е основният
кредитор. Германия от своя страна няма преки интереси на Балканите, но търси съюз с Австро-Унгария и
пречи на сближението между Франция и Русия. Усилията й кулминират през 1873г. със сключването на
Съюза на тримата императори. Италианските интереси пък са съсредоточени в западната част на
полуострова – Албания.
Въпреки че Османската империя излиза победителка от Кримската война, тя се оказва
финансово и политически обременена от европейските държави участнички в конфликта. Препотвърдени
са капитулациите, подписани с Великите сили, въведени са редица данъчни и законови облекчения за
пребиваването и търговията на европейските представители на територията на империята. От друга
страна, Високата порта се вижда принудена да сключва множество заеми, за да попълва все по –
разширяващия се недостиг в бюджета. Това способства за установяване на тежка зависимост от Европа,
както и възможност и предпоставка за постоянна политическа намеса във вътрешните дела на империята.
Избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през лятото на 1875 г. полага началото на
Източната криза. Неуспехът на Османската империя в потушаването му, налага Съюзът на тримата
императори да започне консултации. Австро-унгарските интереси получават приоритет поради по-
близкото географско разположение до Босна и Херецеговина. Първоначалните преговори се свързват с
действията на австрийския външен министър граф Андраши. На 30.12.1875 г. с одобрението на трите
Велики сили е изготвена т. нар. нота на Андраши – предложения за реформи в Османската империя,
изпратена на Портата като база за споразумение. Османската империя отклонява изпълнението на
исканията. През март 1876 г. е формулирана друга програма – Берлинският меморандум. Той обаче е
отхвърлен от турското правителство. В същото време в България е осъществен опит за бунт
в Старозагорско през 1875, а на следващата година избухва Априлското въстание, с което кризата се
задълбочава, а зверствата, извършени при потушаването му, имат сериозен отглас в цяла Европа.
През лятото на 1876 г. натискът върху сръбския княз Милан Обренович и черногорския
княз Никола за подкрепа на въстанието в Босна и Херцеговина и за възпозване от османската слабост e
много силен. Въпреки че официално Русия и Австро-Унгария призовават двамата князе към
въздържание, панславистките кръгове наливат пари и доброволци в региона, като така подкрепят
поведение в обратната посока. Комбинацията от обществения натиск в Сърбия и подкрепата на
панславистите убеждават Милан да действа против Османската империя и през юли 1876 г. Черна гора и
Сърбия се намират във война с Портата. Целите на войната са Сърбия да анексира Босна и
санджака Нови пазар и да раздели Херцеговина с Черна гора. През юни 1876г. двете княжества нахлуват
във въпросните територии. Но докато черногорци постигат успехи във войната срещу османците, Сърбия
се оказва неподготвена. Когато турските войски настъпват към Белград, правителството
в Петербург отправя ултиматум към султана и на 3 ноември 1876г. е подписано примирие.
Със Сръбско-черногорско-турската война Източната криза навлиза в нов етап на развитие.
Войната изостря противоречията между Русия и Австро-Унгария: първата се ангажира в подкрепа на
балканските славяни, а втората подготвя условията за завземане на Босна и Херцеговина. И двете обаче
не желаят военен конфликт помежду си, всяка се стреми да неутрализира съперника си или ако това не се
постигне, то да се издействат предимства в случай на евентуална подялба на османското „наследство―.
Политиката на компромис и споразумение надделява и през юли 1876 г. се организира среща между
руския и австро-унгарския император в Райхщадския замък в Чехия. Постига се споразумение, макар и в
неопределена форма, според което в случай на поражение на Турция и подялба на нейните балкански
владения Сърбия да се разшири към р. Дрина, Черна гора да получи Източна Херцеговина, Австро-
Унгария да анексира останалата част от Босна и Херцеговина, България и Албания да се организират
като автономни държави, Тесалия и Крит да се присъединят към Гърция, Бесарабия да се върне на Русия,
а Цариград с неговата околност да стане свободен град. Поражението на Сърбия осуетява реализирането
на това споразумение.
След потушаването на Априлското въстание на международната сцена все по-настойчиво се
поставя българският въпрос. Великите сили решават да търсят изход от кризата в една международна
конференция, свикана през декември 1876 г. в Цариград. Цариградската конференция изработва
проект, който предвижда България в рамките на съществуващата от 1870 г. Българска екзархия да бъде
разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Двете
автономни области следва да се управляват от губернатори християни, назначени от султана и одобрени
от великите сили. Османската империя обаче отказва да изпълни исканията, а вместо това обявява, че
султанът „дарява‖ конституция на своите поданици на 23 декември 1876г., която се използва само като
мотив за отхвърляне решенията на Цариградската конференция и не се прилага на практика.
Руската политика вече не е чужда на идеята за война с Турция. От есента на 1876 г. руското
командване пристъпва към частична мобилизация. През ноември 1876г. е създадена Канцелария за
гражданско управление на освобождаваните отвъд Дунава земи на княз Вл. Черкаски. След неуспеха на
Цариградската конференция Русия пристъпва към непосредствена дипломатическа подготовка за военно
разрешаване на Източната криза. През януари 1877г. тя сключва секретната Будапещенска конвенция. с
Австро-Унгария, по силата на която в случай на руско-турска война Дунавската монархия се задължава
да пази неутралитет. Цената на този неутралитет е Босна и Херцеговина. В началото на 1877 г. настъпва
процес и на англо-руско сближение. През март 1877 г. е подписан т.нар. Лондонски протокол. Отново се
предлага на Портата да осъществи реформи в духа на решенията на Цариградската конференция. В
случай на отказ Русия получава съгласието на Англия да действа със сила. Разчитайки на своята военна
мощ и надявайки се на закрила от страна на Англия поради англо-руските противоречия, Портата
отхвърля Лондонския протокол. Тогава Русия обявява война през април 1877г.
Войната приключва с Одринското примирие (19.1.1878г.), което предвижда създаването на
голямо българско княжество. Победата на Русия в Руско-турската война намира своето отражение и
реализация в Санстефанския прелиминарен договор (19.2.1878г.): Черна гора, Сърбия и Румъния
получават независимост, а България става автономно трибутарно княжество; Към Черна гора се
присъединяват Никшич, Подгорица, Жабляк и други територии, в това число и излаз на Адриатическо
море; Територията на Сърбия се разширява в Новопазарския санджак, както и в областта на Ниш и
Лесковац; Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която се връща на
Русия; Българското княжество се конституира в границите на двете български области, предвидени в
проекта на Цариградската конференция, т.е. Северна и Южна България, Пирот, Враня, цяла Македония
(без Солун) и Тракия с Кавала, Лозенград и Люле Бургас (без Гюмюрджина и Одрин); Босна и
Херцеговина остават турски провинции, при условие там да се осъществят реформите, предложени от
европейската дипломация на Цариградската конференция; Портата се задължавала приложи
Органическия правилник за остров Крит от 1868 г.; Предвижда се изработването на подобен
Органически регламент, осигуряващ известна вътрешна автономия също така за Албания, Епир и
Тесалия.
В Санстефанска България влизат територии без компактно българско население. Не е
дефинирана и точно формата на управление на бъдещата българска държава. Русия налага едностранно
едно решение на Източния въпрос, което противоречи на условията на Цариградската конференция и
интересите на останалите велики сили и предварително обрича договора от Сан Стефано на неуспех.
Санстефанският договор е една своеобразна „рекламна кампания‖ на програмата „максимум‖ на Русия.
Веднага след подписването му, руската дипломация започва преговори за промяната му. През април
1878г. се водят сложни преговори във Виена с Австро-Унгария. На 30 май 1878г. е сключено англо-
руското споразумение Солсбъри-Шувалов за разделяне на България на две части – северна и южна, с цел
да се осигурят повече граници между Русия и Османската империя.
Съседните балкански държави също са недоволни от Санстефанския договор. Принудена да се
откаже от Босна, Сърбия иска да получи сериозни компенсации на изток. Румъния трябва да извърши
неизгодна размяна на Южна Бесарабия за Северна Добруджа. Това предопределя разочарованието на
двете държави от Русия и постепенното им привличане в сферата на австрийската политика.
За решаване на спорните въпроси на 1 юни 1878г. започва работа Берлинският конгрес. На него
не са допуснати представители на балканските народи. Паралелно със заседанията на конгреса, силите с
преки интереси в региона се споразумяват тайно помежду си. На 4 юни е сключено Кипърското
споразумение, с което Османската империя предава Кипър на Великобритания, за да получи
британски гаранции за интересите си. На 6 юни е сключено англо-австрийско споразумение, сходно на
това с Русия. Работата на конгреса приключва с подписването на Берлинския договор на 1 юли 1878г.
България се разделя на автономно княжество, васално на султана, със столица София и автономната
област в пределите на империята Източна Румелия със столица Пловдив, а Македония, Източна и
Западна Тракия се връщат на Турция; От Княжество България се отнемат Пирот и Враня, дадени на
Сърбия, и Мангалия, която отива в пределите на Румъния; потвърждава се независимостта на Румъния,
Сърбия и Черна гора, но се връща Новопазарският санджак на Турция. Австро-Унгария получава мандат
да окупира Босна и Херцеговина; Англия пък окупира о. Кипър; Препоръчва се на Портата да отстъпи
част от Епир и Тесалия на Гърция, по споразумение с гръцкото правителство. Оставя се на Портата да
приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г. и да изработи подобни правилници за
реформи и в другите европейски владения (Македония, Албания, гръцките области).
Така Берлинският конгрес създава едно държавно-териториално статукво на Балканите, което не
държи сметка за националните стремежи на българите. Възобновена върху част от националната
територия, българската държава е натоварена от Берлинския договор с многобройни задължения към
сюзеренната власт и великите сили. Основните задачи на нейната външна политика са предрешени още
със създаването й – укрепване и защита на държавния суверенитет (България не е независима държава, за
разлика от своите съседи) и подготовка за осъществяването на националното обединение. Решаването им
обаче се изтегля в едно обозримо бъдеще, когато ще настъпят благоприятни условия за обезсилване на
Берлинския договор и промяна на установената от него система на Балканите. България трябва да има
достатъчно политически възможности и военна сила, за да неутрализира различните противодействия –
на Османската империя, съседните балкански държави или великите сили.
Преди подписването на Лондонския мирен договор, с който завършва Първата Балканска война,
по заповед на Върховното бълг. командване започва прехвърляне на бълг. армии от Изт. Тракия в
Македония. През април- май 1913 г се стига до остри въоръжени конфликти м/у бълг. и гр. войски при
Нигрита, Правище и Ангиста. Опитите на правит на бившите съюзници – Б-я, Сърбия и Г-ция, за
предотвратяване на по-нататъшни инциденти прикл. с провал. В Бюя се разгръща мощна антигръцка и
антисръбска пропаганда, а в С-я и Г-я –антибългарска. На 19 май 1913 Г-я и С-я подписват таен съюзен
д-ор, с който се задължават да не сключват отделно споразумение с Б-я и да си оказват взаимопомощ, за
да могат да имат обща граница в Македония, скл. е и военна конвенция срещу Б-я. Това води до
фактическо ликвидиране на БС.
На 17 май премиерът Ив. Ев. Гешов подава оставка. На 1 юни е формирано правителство на НП
и ПЛП начело с д-р Ст. Данев, привърженик на провеждането на твърд курс по отношение на Г-я и С-я.
Кабинетът на Данев настоява за арбитраж в рамките на българо-сръбския д-ор от фев 1912 и отделни
преговори с Г-я.
В нач. на юни 1913 руското правителство призовава мин-председателите на четирите съюзни д-
ви да демилитаризират войските си и на конференция в Петербург да решат спорните въпроси. На 9 юни
бълг. правителство заявява, че ще участва с конференцията, ако С-я зачете подписания д-ор с Б-я през
1912 и в 8-дневен срок се извърши арбитраж. Но след предупреждение от руска страна от 14 юни, Данев
заявява, че след 2 дни ще тръгне за Русия.
Междувременно през юни 1913 бълг. армии са разполовени както следва: I армия на ген. В.
Кутинчев в района на Видин- Берковица; II армия на ген. Н. Иванов – Дойран –Кавала, насочена с/у
гръцката армия; III армия с ген. Р.Димитриев – Сливница, Цариброд- Трън за настъпление Пирот- Ниш;
IVармия на ген Ст. Ковачев – Радовиш – Кочани и Щип, насочена с/у най-силната I сръбска армия, и V
армия на ген, Тошев – Кюстендил – Радомир за настъпление по посока Скопие. Срещу Т-я са оставени
съвсем слаби подразделения, а с/у Р-я нито една войскова част.
Общата численост на армиите на бившите ни съюзници и Р-я и Т-я след мобилизацията възлиза
на 1 277 000 д. За действие с/у тях Б-я успява да мобилизира 500 000.
Цар Фердинанд и ген. М. Савов без знанието на бълг. правителство решават да проведат
наказателна акция с/у гр. и ср. войски, за да ‗улеснят‘ бълг. мин- председател в дипл. Му борба със
съюзилите се против Б-я Венизелос и Пашич. На 16 юни е издадена заповед на II и IV армия да
предприемат д-вия с/у ср. и гр. позиции. Ив. Ев. Гешов нарича това ―престъпно безумие‖. На 18 юни ген.
Савов е заставен от правителството да заповяда на двете бълг. армии да се изтеглят на изходни позиции.
След това ген. Савов е заменен от ген Р. Димитриев, но предотвратяването на войната с бившите
съюзници се оказва невъзможно. Румъния и Т-я се възп. от конфликта и се намесват на страната на Г-я и
С-я.
Отначало IV бълг. армия нанася поражения на сръбските войски при Криволак ( 18-21 юни).
Впоследствие оначе тя е принудена да отстъпи и да води отбранителни боеве. Причина за това е бързото
пробиване на II бълг. армия от гр. войски на линията Дойран-Кукуш. На 29 юни гр. армия превзема
Драма, след което настъпва към Неврокоп и Ксанти. Едва на 11 юли гр. настъпление е спряно от бълг.
артилерия край Горна Джумая.
На 28 юни Румъния обявява война на Б-я, навлиза с войски в Ю. Добруджа и за два дни я
окупира. На 30 юни източната турска армия преминава линията Мидия- Енос и реокупира Одр. Тракия.
На 4 юли 1913 е сформирано ново правителство на либералната концентрация начело с В.
Радославов. То уведомява рум. правителство, че е съгласно границата да минава по линията Тутракан-
Балчик, и настоява в замяна на това рум. части да се изтеглят отвъд Дунава и Румъния да подкрепи Б-я
при мирното ур. на споровете й със С-я и Т-я. Рум. правит. Приема за граница линията Тутракан –
Балчик с няколко км на запад и юг от нея, но отказва да изтегли войските си от Б-я. То призовава бълг.
прав. да определи пълномощници за прелиминарно преговори.
В същото време сръбският премиер Пашич и гр. Венизелос настояват пред рум. прав. да се
започнат преговори с Б-я в Ниш, дез да се скл. примирие, за да може чрез отлагането му ср. и гр. войски
да овладеят повече територии. Букурещ се обявява против прекомерното териториално ограбване на Б-я
и предлага незабавно прекр на военните действия и започване на преговори за подп на мирен д-ор в
Букурещ.
На 14 юли 1913 бълг. делегация за подписването на мирния д-ор с Румъния, Г-я,С-я, и Ч. гора
пристига в Букурещ. Тя е начело с Д. Тончев.
Най- лесно и бързо приключват преговорите с Румъния, тъй като въпросът за Ю. Добруджа е
предрешен още в хода на Междусъюзническата война. Спор възниква относно преместването на
границата на юг и запад от линията Тутракан – Балчик. Налага се сформирането на смесена българо-рум
военна комисия за решаването на въпроса. Постигнат е компромис, без да се отдаде възм. на бълг.
делегация да доближи границата плътно до линията Тутракан-Балчик. На 21 юли българо-румънското
споразумение е подписано.
На 18 юли, след успешно контранастъпление на бълг. войски с/у гръцките в Кресненското
дефиле, гр. правит. е принудено да се съгласи военните действия да бъдат преустановени, т.е. да се
подпише примирие. Пашич и Венизелос се договарят съвместно да поставят своите искания пред бълг,
делегация. На 19 юли сръбският мин-председател предлага за граница м/у Б-я и С-я р. Струма, като се
започне от старата българо-турска граница и се стигне до границата с Г-я. Тончев настоява Щип, Кочани,
Струмица и Радоваш да бъдат български. Приема се Радоваш да бъде даден на Сърбия, а град Струмица
да остане за Б- я.
Гр. делегация отначало предявява искане за терит от р. Струма до с. Макри, т.е. за почти цяла
Западна Тракия без Дедеагач. След това намалява претенциите си и се съгласява да се даде на Б-я
крайбрежието до Порто Лагос включително. Тези искания са прекалени. Завързва се остра диплом. борба
за съдбата на Кавала. Против отстъпването на Кавала на Г-я са А-У и Русия. На 23 юли рум. премиер
Майореску предупреждава Д. Тончев, че ако Б-я не се откаже от Кавала до изтичането на срока на
примирието, рум. войски ще влязат в София. Постига се споразумение: Ксанти – за Б-я, а за Г-я – Серес,
Драма и Кавала.
На 28 юли 1913 е подписан Букурещкият мирен договор. Чрез него С-я, Р-я и Г-я си осигуряват
териториални придобивки, без да оставят надежда на Б-я за евентуално му преразглеждане.
След скл. на Бук. мирен д-ор като най-важен проблем за Б-я се налага въпросът за реокупацията
на Източна Тракия от Турция, осъществена в нарушение на Лондонския мирен д-ор. Григор Начович е
изпратен да преговаря в Цариград за скл. на мирен д-ор. Турските делегати са непреклонни в желанието
си Одрин и Лозенград да бъдат на всяка цена в пределите на Турция. Бълг. правителство се съгл. да
отстъпи Одрин, но настоява Софлу, Димотика, Ивайловград и Свиленград да останат в Б-я. На 16 септ.
1913 е подписан Цариградския мирен д-ор м/у Б-я и Турция. С него Т-я присъединява Изт. Тракия, без
Малкотърновско, Свиленградско и Ивайловградско.
С Букурещкия д-ор на Б-я са отнети стари територии 7696 кв км, предадени на Р-я.
Същевременно с Бук. и Цар. Д-ри Б-я придобива нови земи – Пиринско и Струмишко в Македония и
Беломоркса Тракия до Марица, всичко 23 187 кв км . Чистото увеличение е 15 491 кв км, а на
населението 723 850 д.
След войните Б-я изпада в международна изолация. На преден план излиза бежанския въпрос и
проблемът за администрацията на новите територии. Това е първа национална катастрофа за Б-я.
Постепенно Б-я се ориентира към ЦС и засилва обвързаността си с ОИ.
Както Солунското примирие, така и започващата подготовка за скл. на мир с Б-я и с другите
победени д-ви, подсказва намеренията на победителите да се отнесат сурово, а в известна степен и
противоправно към победените при сключването на мирните д-ри и при изграждането на следвоенния
ред в Европа.
Времето от подписването на Солунското примирие(29 септ 1918) до откриването на Парижката
мирна конференция в началото на 1919 са събития, усложняващи още повече и без това тежкото
положение на победена Б-я. Месеци след посписването на Солунското примирие Съглашението налага
негово фактическо нарушение – заповядва на бълг. войски да се оттеглят от Добруджа. Министър-
председателят Ал. Малинов подава оставка на 19 ноем 1918, което довежда до формирането на
правителство на Теодор Теодоров.
Подготовката
На 11 юни 1919 Б-я е уведомена, че предстои да се включи със своя делегация във Версайската
мирна конференция. За ръководител на делегацията е назначен Теодор Теодоров. Нейни членове са:
министрите Венелин Ганев,Янко Сакъзов, Александър Стамболийски; съветници са: Ив.Ев. Гешов, Д.
Цоков и др.
Делегацията пристига в Париж на 26 юли 1919. Обстановката, в която е поставена не позволява
на бълг. представители да участват като страна в разработването на текста на д-ра. В предоставената на
бълг. представители сграда на т.нар. Мадридски замък те са затворени, без право да я напускат освен с
разрешение на полицейската охрана.
Що се отнася ди текста на мирния д-ор с Б-я, той се подготвя само от представители на страните
победителки в ПСВ. На бълг. делегация текстът се предоставя едва след като е подготвен- чак около
месец и половина след пристигането на делегацията в Париж. На 19 септ 1919 бълг. представители са
отведени пак под охрана, в МВнР на Франция, където им се връчва проектът за д-ор. Дава им се срок от
25 дни, в който могат евентуално да вземат отношение по предадения им текст.
Предоставеният проект за мирен д-ор по своето съдържание е изключително неблагоприятен за
страната. Той предвижда откъсване на изконни бълг. територии- Добруджа, Македония, Беломорска
Тракия, както и Струмишко, Босилеградско, Царибродско и част от Кулско и Белоградчишко.
Репарациите се определят на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, платими за 37 години. Това
означава изплащане годищно по около 1 милиард и половина лева репарации, докато приходие на бълг.
д-ва тогава не са повече от 1 милиард лева. Бълг. армия се свежда до 20 хиляди военнослужещи,
жандармерията до 10 хиляди, пограничната стража – до 3 000, без да могат да ползват тежко въоръжение.
Характерно е, че около 2/3 от проектодоговора е почти буквален препис от Версайския мирен д-ор на
победителите с победена Германия.
В отговора си делегацията настоява за връщане на Ю. Добруджа и възразява с/у откъсването от
бълг. територия на Западните покрайнини и Западна Тракия. Относно Македония се предлага допитване
до местното население. Реагира се и с/у непоносимите репарационни задължения.
На 3 номе 1919 бълг. делегация в Париц получава отговор от Версайската конференция, в който
възраженията се отхвърлят и се дава ултимативно 10-дневен срок за положителен или отрицателен
отговор от бълг. страна. В случай че Б-я не отговори положително в този срок, смята се, че Солунското
примирие е обезсилено и с/у страната ни Съглашението ще може да предприеме наказателни действия.
При новата обстановка мин-председателят Т. Теодоров подава оставка. Неговото място и
отговорносрра по подписването на д-ра поема новият мин-председател Ал. Стамболийски. Пристигането
му за целта в Париж на 19 ноем 1919 отново е последвано от затварянето му в Мадридския замък, без да
се разреши да се срещне с политици, държавници или др дейци. Стамболийски прави последни усилия за
смекчаване на договорните клаузи, но без резултат.
Цялата процедура по подготовката на мирния д-ор, както и съдържанието на д-ра, са изпълнени
с флагрантни нарушения на всепризнати за онова време МП принципи и норми. Още в процеса на
подготовка на Версайските мирни д-ри видни представители на европейския интелектуален,,
политически и държавен елит изразяват недоволството си от неравнопоставеността при подготовката на
тези д-ри, в това число и от части мирния д-ор с Б-я.
Подписването
Мирният д-ор с Б-я се подписва в кметството на Парижкото предградие Нъой на р. Сена. Той е
подписан на 27 ноември 1919 от мин-председателят на Б-я Ал. Стамболийски, както и от представители
на държавите победителки в ПСВ – САЩ. Британската империя, Франция, Италия, Япония, както и
техните съюзници – Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас, Полша Румъния, Чехословакия, Португалия,
СИам и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство.
Текстовете
Още в уводната част, където се изброяват подписалите страни, има една важна особеност. Тук
фигурира името като високодоговаряща страна на САЩ. САЩ нито са водили война с Б-я, нито дори са
прекъсвали дипломатическите си отношения с Б-я. Още по-малко би могло да се говори за война на Б-я с
Япония, Белгия, Китай, Куба, Португалия, Сиам.
Териториалните разпоредби на Нъойския д-ор отнемат на Б-я Западните покрайнини и
Вардарска Македония заедно с района на Струмица. Гърция получава Беломорска Тракия, а Западна
Тракия(м/е Марица и Места) остава като територия наречена Междусъюзническа Тракия.
Принадлежността на която допълнително ще се реши. Само една година по-късно Западна Тракия се
предава на Гърция. Д-рът предвижда стопански излаз на Б-я на Егейско море. Този излаз обаче не се
осигурява практически, въпреки последващите настоявания на Б-я. Турция получава Източна Тракия,
като се възтановява границата от 1913. България губи и Ю. Добруджа, която остава в пределите на
Румъния.
Военните разпоредби изискват създаване на наемна бълг. армия, сведена до 20 хиляди
военнослужещи.Полицейските и митническите сили се ограничават до 10 хиляди, а пограничните сили
до 3 хиляди, съставени от доброволци. Производството на оръжия и боеприпаси се разрешава само в
една бълг. фабрика, без право да изнася такива производства.
Репарационните разпоредби предвиждат заплащане от Б-я в полза на победителите на 2
милиарда и 250 милиона златни франка. Тази тежест се увеличава и със задължения за предаване на
балканските д-ви победителки на добитък, а на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на годишни
квоти от каменни въглища от Мини Перник.
На 27 ноември 1919 Б-я подписва с Нъой и българо-гръцка конвенция за взаимно изселване. Тя
изрично предвижда, че изселването ще бъде доброволно, за което наблюдава нарочно създадена смесена
комисия. Конвенцията е последвана от друга Конвенция за доброволна размяна на малцинствата от 1920,
както и от Протокол Калфов-Политис от 1924 и финансова спогодба по въпросите за размяна на
малцинствата от 1927, известна като спогодбата Моллов- Кафандарис .
Съгласно д-ра на Б-я се налага капитулационен режим. ПО него имунитетите и привилегиите на
чуждите поданици и правата за консулска юрисдикция и покровителство ще са предмет на уреждане в д-
ри м/у Б-я и всяка една от съюзните сили победителки със войната.
Неразделна част от Нъойския д-ор са разпоредбите му за Статута(устава) на Обществото на
народите, който се приема от Б-я и се открива възможност тя да бъде приета за членка на тази
организация. В резултат на усилията на правителството Б-я успява заедно с Австрия да бъдат най-рано
приетите членки на ОН измежду победените във войната. Те са приети още през 1920.
През 30-те години Б-я прави решителни опити за ревизиране на клаузи от Нъойския д-ор. Те
постига резултат при отменянето на военните разпоредби, съгласно СОлунската спогодба от 31 юли 1938
м/у Б-я и д-вите от Балканския пакт(Гърция, Рум,Югославия и Турция). Що се отнася до ревизирането на
териториалните клаузи на Нъойския д-ор, Б-я постига в тази насока дипломатически успех чрез скл. на
Крайовската спогодба с Румъния от 7 септ 1940, чрез която си възвръща Ю. Добруджа.
САЩ отказват да ратифицират Парижките мирни д-ри, включително и Ньойския договор и
подписват сепаративни договори с Германия, Австрия и Унгария. Предлагат и на България такъв, но
поради стечения на обстоятелствата не е подписан сепаративен д-ор.
На 5 май 1931г. е издаден Указ за провеждане на избори за XXIII ОНС.В края на с.м.
Демократическата партия на Ал.Малинов и Н.Мушанов ,БЗНС „Врабча 1‖ на Д.Гичев,Радикалната
партия на Ст.Костурков,Националлибералната на Д.Върбенов и БЗНС „Ст.Загора‖ се споразумяват за
съвместно участие в изборите.Така възниква предизборната коалиция Народен блок,който всъщност е
концентрация на буржоазната опозиция.Програмните искания на Блока в политическата област се
свеждат до „ защита на демокрацията и парламентаризма,запазване на Търновската конституция и
гарантиране на правата и свободите на гражданите‖.В социално-икономическо отношение коалицията
обещава да осигури леснодостъпен кредит,да възстанови прогресивно-подоходното облагане,да спре
процеса на обезземляване,да подобри положението на работничеството,да ограничи монополите.В
областта на външната политика Народният блок декларира,че ще следва „политика на мир и
разбирателство с всички близки и далечни държави на базата на добре разбрани народни интереси и
запазване на държавния суверенитет и национално достойнство‖.
Платформата на Народния блок е конституционно парламентарна,но прокламираната
демокрация е ограничена в рамките на Закона за защита на държавата.В нея Демократическия сговор е
третиран като държавна и национална опасност.Платформата е антисговористка и във
външнополитическата област.В нея отсъстват антисъветски постановки и открито се издига искането за
мир и балканско разбирателство.
На 28 юни е сформирано правителството на Народния блок в състав: министър-председател и
министър на външните работи Ал.Малинов,министър на вътрешните работи и народното здраве
Н.Мушанов,министър на земеделието Д.Гичев,министър на просветата К.Муравиев. Постът министър-
председател и министър на външните работи се заема от Н.Мушанов през октомври с.г. тъй като
Ал.Малинов става председател на НС.
През 1923г. България сключва клирингова спогодба с Германия,а през 1933г.-и с
Югославия.Същата година правителството на Народния блок подписва железопътна конвенция с
Белград,а след това и търговски договор (1934).Наред с това са подписани и търговски договори още с
Чехословакия,Турция,Италия,Австрия.През 1929-1934г. централноевропейските държави
Германия,Австрия,Италия,Полша,Чехословакия,Унгария и Швейцария продължават да заемат първо
място в българския търговски обмен.На второ място са западноевропейските държави-
Великобритания,Франция,Белгия,Испания,Холандия и Люксембруг.На трето място са балканските
страни със силно занижен дял.В областта на външната търговия ролята на клиринговите спогодби и
компенсационните сделки се засилва поради липсата на валута и невъзможността свободно да се търгува
на международните пазари.
В антикризисната си политика Народният блок отделя изключително внимание на
стабилизирането на държавните финанси чрез заеми и кредити,но без резултат.Правителството на НБ
продължава започналата от Ляпчевото правителство активна политика за уреждането на репарационния
въпрос,отсрочване на плащанията по довоенните и следвоенните дългове.На 20 юни 1931г.
американският президент Хувър излиза с предложение да се спрат плащанията на всички дългове и
репарации за срок от 1 година.През ноември с.г. България и Гърция се споразумяват изплащането на
българския репарационен дълг да бъде отложено.Междувременно гръцкото правителство десеткратно
увеличава митото за внасяне в Гърция на стоки за страните,нямащи търговски договор,сред които е и
България. През декември 1931г. Н.Мушанов посещава Турция.Именно тази визита в Анкара
представлява връх в усилията на българската страна за уреждане на българо-гръцките спорни въпроси.С
турско посредничество Мушанов си поставя за задача да реши широк кръг проблеми-за българските
репарации спрямо Гърция и изплащане на гръцките задължения по спогодбата „Моллов-
Кафандарис‖,обезщетяване на български бежанци,признаване от гръцкото правителство наличието на
българско малцинство в Гърция,за свързване на българската железопътна мрежа с гръцката и
подписването на търговски договор.На българо-гръцкото сближаване прикрито се противопоставят
Италия,Франция и Югославия.България и Гърция не се споразумяват и пропускат великолепен шанс да
нормализират отношенията си.
Икономическата криза принуждава НБ да предприеме действия за разширяване на
стопанските отношения със СССР.В края на 1931г. българският пълномощен министър в Прага Б.Вазов
повдига въпроса пред съветския представител А. Аросев за установяване на търговски отношения между
България и Съветския съюз.Аросев обяснява,че СССР няма да сключи с нито една държава търговско
съглашение без същевременно или предварително уреждане на дипломатическите отношения.
На 11 юли 1933г.българското външно министерство разглежда предложения от Арас проект за
създаване на Балканска антанта чрез пактове на България с Югославия,Румъния и Гърция,гарантиращи
балканските граници.На 14 и 15 юли 1933г. в София се провежда разширено съвещания по външната
политика.На него се решава ръководството на българската дипломация да се предостави на цар Борис III.
Той цели да се постигне разбирателство с Югославия чрез отстъпване на земи на България и разкриване
на български училища и църкви в Македония. Цар Борис кани крал Александър I в България и той
пристига на 3 октомври 1933. Българският цар иска Цариброд, Пирот и български училища в Македония.
Исканията са отхвърлени под претекст, че земите са стратегически за Югославия, а и отстъпките могат
да доведат до нови искания. Румънският крал подканва българския цар да подпише Балканския пакт.Цар
Борис отлага решението си. Франция действа усилено за сключване на договор между петте и четирите
балкански държави. Югославия и Турция не искат да се бърза, за да привлекат и България. Румъния и
Гърция искат незабавно подписване. Б-я се обявява за двустранни договори за ненападание с всички
съседни държави. На 9 февруари 1934 е подписан Балкански пакт. Той включва сигурност на границата и
се задейства в случай на външна агресия. По своя характер е антибългарски и антиревизионистичен.
Българската дипломация се отказва от влизане в него и се насочва към пробив чрез подписване на
двустранни договори (опит за договор с Югославия) – не успява.
Управлението на Народния блок е опит за реставрация на довоенния многопартиен модел на
традиционната демокрация.Той се осъществява в условията на световна икономическа криза и настъпила
след идването на Хитлер на власт в Германия радикален поврат в международните
отношения.Четиристранната партийна коалиция не успява да се справи с външнополитическите задачи и
България изпада в международна изолация.
На 5 май 1934г. Ст. Костурков и ген. Кисъов, министри в четвъртото блоково правителство,
подават оставка. Въпреки проведените консултации, блоковите партии не могат да постигнат
споразумение за министерските кресла. Край на партийната агония слагат кръгът ―Звено‖ на К. Георгиев
и Тайният военен съюз на Д. Велчев. На 19 май те извършват военен преврат и формират правителство
начело с К. Георгиев.
Деветнадесетомайското правителство ликвидира остатъците от буржоазнопарламентарната
система и въвежда безпартийността в управлението на страната. То суспендира Търновската
конституция, разпуска парламента, забранява партиите, конфискува техните имущества и предава
архивите на полицията. Ликвидирано е общинското самоуправление – общинските съвети са превърнати
в съвещателни органи на кметовете. Старият държавен апарат е подменен с нов – уволнени са 6000
чиновници са заменени с нови в името на ―режим на компетентните‖. Прoвежда се административна
реформа с цел засилване на централизма в управлението на страната. Шестнайсетте окръга са
трансформирани в 7 области, създадени са 84 околии и 800 селски общини. Правителството поставя под
контрол печата и културните процеси в страната и опитва съсловно професионално да организира
обществото по италиански образец. Във външнополитическата област деветнасетомайското
правителство си поставя за задача установяване на отношения на искрено приятелство с Югославия,
сближение с Франция и възстановяване на дипломатическите отношения със СССР. Изборът на К.
Батолов за външен министър е съобразен с прокламираната външнополитическа ориентация.
През 1934г. под ръководството на Батолов българската дипломация насочва усилията си към
създаване на оста Белград-София-Анкара. През май и юни, югославското правителство води преговори с
България за подписване на договор за ненападение, а в началото на септември деветнадесетомайци дават
да се разбере, че са твърдо решени да установят на всяка цена трайно приятелство с Югославия. Те
забраняват ВМРО и останалите национални организации, с което напълно се спечелва доверието на
Белград. След официалното посещение на крал Александър в България се постига съгласие за откриване
на три нови пропускателни пункта и за опростяване на паспортните формалности. Освен това той
открито заявява, че застава на страната на К. Георгиев и Д. Велчев в борбата им срещу цар Борис.
По-сложен за деветнадесетомайци се оказва проблемът за сприятеляването с Турция. По
нареждане на Батолов българският пълномощен министър в Анкара Н. Антонов запознава съветския
политически представител Я. Суриц с желанието на българското правителство да нормализира
отношенията си със Съветския съюз. На 23 юли 1934г. Суриц и Антонов подписват изработения в
Цариград документ за установяване на дипломатически отношения между двете страни.
Нормализирането на българо-съветските отношения предизвиква безпокойство у турското правителство.
То възприема действията на СССР към България като несъгласие с политиката на Турция на Балканите.
В края на август 1934г. българското и съветското правителство се споразумяват за български
пълномощен министър в Москва да бъде назначен Д. Михалчев, а за съветски представител в София – Ф.
Ф. Разколников. С цел разширяване на икономическите връзки в края на 1934г. Съветското правителство
иска от деветнадесетомайците да продължи срока за подаване на заявки за търга по построяването на
националния радиопредавател край Вакарел. Българското правителство удовлетворява съветското
желание, но се интересува много повече от засилването на политическите отношения. За да улесни
действията си в Москва по отношение на Анкара, то подкрепя кандидатурата на Турция за член на
Съвета на Обществото на народите. През ноември 1934г. Михалчев прави в Москва първите сондажи за
привличане на СССР като посредник между България и Турция, а през януари успява да убеди Карахан в
излишната мнителност на турското правителство спрямо България, но не и да го ангажира с уреждането
на българо-турските отношения. Причините за сдържаността съветските дипломати произтичат не
толкова от трудностите, които биха съпътствали съветското посредничество в Анкара, колкото от
съмненията им относно крайните цели на българската външна политика.
След ожесточена борба между деветнадесетомайското правителство и монарха за спечелване на
Военния съюз, през януари 1935г. К. Георгиев е принуден да подаде оставка. Новото правителство на
ген. П. Златев разграничава своята политика от курса на предишното спрямо СС. То забранява
продажбата на вестници и разпространението на съветски филм, не взема мерки срещу действащите на
българска територия антисъветски терористични организации. Отхвърля се и съветската оферта за
построяване на радиопредавател при Вакарел, макар тя да е най-изгодна.
По отношение на Турция правителството на Златев взема препоръката на Карахан за
стабилизиране на поста в Анкара чрез изпращане на опитен български дипломат. През март 1935г. за
пълномощен министър в Турция е назначен Т.К. Павлов. Същия месец в Гърция избухва въстание,
предвождано от Е. Венизелос. България взема мерки за защита на южната си граница и си навлича гнева
на турското правителство. То прехвърля от Анадола в Източна Тракия на границата с България около 60
000-на армия. Обезпокоено, правителството на Златев отправя протестна нота до Обществото на
народите срещу Турция. Кризата е преодоляна извън ОН след енергична съветска намеса. При
управлението на Ан. Тошев България и Турция сключват търговска спогодба, но до подобряване на
политическите отношения не се стига. В предходното правителство на Тошев министър на външните
работи е Г. Кьосеиванов. През юли 1935г. той инструктира проф. Михалчев повече да не поставя въпроса
за съветското посредничество в българо-турските отношения, а да предостави решаването му изцяло на
инициативата на съветското приятелство.
На 9 октомври 1934г., т. е. няколко дни след посещението си в България, крал Александър е убит
в Марсилия, заедно с френския външен министър Л. Барту. Поради изолираността и слабостта на
България цар Борис се принуждава да предприеме действия, имащи за цел да разсеят подозренията на
отношение на българската външна политика. През ноември 1934г. той назначава за началник на своята
канцелария Г. Кьосеиванов, допринесъл за сближаването на България с Югославия като пълномощен
министър в Белград. С тези действия българският монарх не успява да промени отношението на
управляващите кръгове в Белград. През януари 1935г. правителствената промяна в България още повече
засилва подозренията на Белград към София. При това състояние на недоверие към България в Белград
се оформят две становища по въпроса за осъществяването на българо-югославското сближение. Първото
е, че България трябва да търси начин за споразумение с България чрез цар Борис и неговите
правителства. Второто гледище е, че на цар Борис и кабинета му не може да се разчита. За постигане на
искрено приятелство с България е необходимо да дойдат на власт опозиционните сили – БЗНС ―Пладне‖,
―Звено‖ и привържениците му във Военния съюз.
Българските власти предприемат безкомпромисни мерки по отношение на смятания за най-
опасен враг Д. Велчев. Това принуждава Велчев в края на юли 1935г. да се установи в Белград и да влезе
във връзка с враждебните на цар Борис и правителството на А. Тошев югославски кръгове начело с П.
Живкович, М. Гаврилович, И. Панич и др. Подготвяният от привържениците на Д. Велчев преврат не
остава в тайна от българските власти и на 2 октомври Велчев е заловен.
Г. Кьосеиванов се опитва да намали напрежението в отношенията между двете страни. В
Любляна той категорично заявява, че е невъзможно заговорниците да са получили подкрепа от
югославските официални органи. Падането от власт на правителството на А. Тошев улеснява по-
нататъшното развитие на българо-югославските отношения. По нареждане на югославското
правителство белградските вестници преустановяват антибългарската си кампания. Под въздействие на
общественото мнение в България и чужбина смъртните присъди на Д. Велчев и майор К. Станчев са
заменени с доживотен затвор. Събитията, свързани със заговора, показват, че цената на желаното
сближение е София да се откаже от претенциите си за Македония, а Белград – от идеята за интегрална
Югославия.
На 26 октомври 1933г., по време на посещението в България на унгарския министър-председател
Д. Тромбьош и на унгарския министър на външните работи К. Каня, цар Борис заявява, че няма да
подпише споразумение, което де факто да не реализира равноправие на България във въоръжаването. По
настояване на румънския външен министър Н. Титулеску Постоянният съвет на Балканския пакт решава
да се противопостави срещу отмяната на военните клаузи на мирните договори с Австрия, Унгария и
България, ако те не дадат предварителни гаранции, че ще направят опит да променят съществуващото
териториално статукво. Поставеното от Балканския пакт условие не може да бъде прието от България,
защото това означава тя да потвърди определените й от Ньойския договор граници.
През 1936г. на Конференцията за проливите в Монтрьо България получава привилегировано
положение по отношение на нечерноморските държави. Откриват се възможности в областта на
българското въоръжаване, а и се създава прецедент на мирна ревизия на Лозанския договор от1923г. За
първи път са постигнати резултати в опитите за сближаване с Югославия. На 24 януари 1937 е подписан
Пакт за вечно приятелство между Югославия и България като в самата Югославия започват колебания
кой е по-надежден съюзник – България или Балканския пакт.
Година по-късно са подписани Солунските споразумения България и Балканския пакт. Отпадат
всички военни клаузи от Ньойския договор и се премахват 5-те демилитаризирани зони от 1923г. С
Мюнхенското споразумение през 1938г. започва времето на мирните териториални ревизии. България се
готви за активно поставяне на спорните въпроси. Поставени са и основните задачи на българската
външна политика- Южна Добруджа, Западна Тракия и Западните покрайнини.
Влизането на България в Тристранния пакт носи бързи успехи за нейната външна политика, но
същевременно променя мястото й в плановете и действията на воюващите държави. Обвързването с
Германия в очите на съвременниците несъмнено изглежда печеливша стъпка: през пролетта на 1941г.
като че ли няма сила, способна да спре германската военна машина.
България получава възможност да осъществи националното си обединение, но в еуфорията на
сбъдващата се десетилетна мечта сякаш остава в сянка фактът, че тези области не обхващат изцяло
земите, към които България има справедливи претенции, и че са й дадени само до края на войната, а
уреждането на статута им е оставено за неопределеното бъдеще. Въпреки това към ―новите‖ земи се
следва политика на пълно административно, културно и икономическо интегриране в българската
държава.
Обвързването на България с Тристранния пакт обаче има и други негативни последствия. Най
остра е реакцията на Англия, тъй като тя е във война с Райха. На 5 март 1941г. британският пълномощен
министър Джордж Рендъл връчва на министър-председателя Б. Филов нота за скъсване на
дипломатическите отношения с България. Москва се задоволява само с неодобрителни декларации в
умерен тон, плод на нежеланието да провокира конфликт с Германия. Вашингтон също не порицава
строго България за влизането й в Пакта, което американската дипломация оценява като неизбежно, но
пропускането на германските войници е ―наказано‖ с блокиране на българските авоари в САЩ.
Присъединяването на ―новите‖ земи обаче рязко променя отношението към България, тъй като
американската страна се придържа към принципа на непризнаване на териториални промени в резултат
на насилие.
Нападението на Германия над Съветския съюз на 22 уни 1941г. създава нова международна
обстановка и променя местата на всички участници в световния конфликт. Първоначално това не налага
конкретни действия от страна на българската дипломация. България, за разлика от другите сателити, не
обявява бойна и дори не прекъсва дипломатическите си отношения със СССР. До поражението при
Москва Германия не настоява за подобен акт. Цар Борис предпочита да не поема допълнителни
ангажименти, а и се съобразява с русофилските чувства в страната. Оставането извън войната срещу СС
дава възможност да се лавира, когато за това се появи благоприятна ситуация, още повече, че от края на
лятото на 1941г. се поставят основите на Антихитлеристката коалиция.
Балканите обаче не са в центъра на нейната политика. Съветското и британското отношение се разтваря в
общата линия към германските сателити. Великобритания и СССР се ориентират към сходни методи на
действие, които са плод на обективните им възможности. И двете държави стигат до извода, че на
Балканите трябва да се разгърне силно съпротивително движение, което да задържи значителни
германски сили и в подходящ момент да улесни настъплението на съюзниците.
Лондон се ориентира към земеделските партии на Балканите, като водеща и определяща роля
отрежда на Дража Михайлович, а от българска страна заляга изцяло и единствено на д-р Г.М. Димитров,
който работи в най-тясна връзка с британските разузнавателни служби. СССР разполага с далеч по-
благоприятни възможности за организиране на съпротивата в България. Той разчита на дисциплината на
пролетарския интернационализъм на Българската работническа партия (БРП), която единствена има
запазени, макар и нелегални структури. Поради това в България, макар обективно да липсват
благоприятни условия, каквито има в окупираните страни, се създава съпротивително движение,
контролирано и ръководено от Москва, а не от Лондон.
През втората половина на 1941 и през 1942г. обаче в България, осъществила поне отчасти
националното си обединение и останала извън театъра на военните действия, липсват условия за
разгръщане на въоръжената съпротива, подкрепяна единствено от Г.М. Димитров. Останалите влиятелни
лидери на опозицията от забранените през 1934г. традиционни политически партии твърдо се придържат
към легалните средства за борба.
В края на 1941г. българската външна политика се изправя пред ново изпитание. На 7 декември
Япония атакува американската военноморска база Пърл Харбър на Хавайските острови. На следващия
ден САЩ и Великобритания обявяват война на Япония, а на 11 декември Германия и Италия обявяват
война на САЩ. Така окончателно се оформя Антихитлеристката коалиция, в която водеща роля имат
СССР, САЩ и Великобритания. По същото време германското настъпление към Москва е спряно и се
появяват първите съмнения в непобедимостта на германското оръжие. Точно в този момент и
германската, и италианската страна задължават държавите от Тристранния пакт да изпълнят
съюзническите си задължения и да демонстрират лоялност като обявяват война на САЩ.
Министерският съвет приема ултимативната ―покана‖ почти единодушно. Цар Борис също
одобрява решението, макар и неохотно. Така на 13 декември по предложение на Б. Филов Народното
събрание приема скъсването на отношенията със САЩ и обявява война на тях и на техния съюзник
Великобритания с надеждата, че тя ще е само ―символична‖. Рискованата стъпка задълбочава
международната изолация на България, лишава я от възможността да лавира и предопределя негативното
отношение към нея в следвоенния период.
В края на 1941 и началото на 1942г. германското настъпление към Москва е спряно и всеки
следващ неуспех води до натиск върху България за поемане на допълнителни ангажименти към Райха.
През 1942г. Първи окупационен корпус заема част от Сърбия, за да поеме функциите на германските
съединения, изтеглени на Източния фронт. Българското военно присъствие в район, който не е в обсега
на българските национални интереси, след края на войната ще утежни и без това сложното положение на
победена България.
Засилената антисъветска тенденция в българската външна политика кара Москва по-често да
протестира, че управляващите позволяват страната да се използва като плацдарм за германски нападения
срещу СС. Москва предвижда активизиране на съпротивителното движение. За целта съветската тактика
се опира на идеята за ―народните фронтове‖. Те трябва да обединят разнородни обяествени и
политически среди в името на борбата срещу хитлеристка Германия и свързаните с нея правителства.
Целта на ОФ във външната политика е скъсване с Германия и ориентиране на България към
сътрудничество с балканските страни и Антихитлеристката коалиция, а във вътрешността –
демократизиране на обществено-политическия живот на основата на Търновската конституция.
Единствено д-р Г.М. Димитров подкрепя идеята за ОФ и призовава селяните да се включат в него, за да
станат ―авангардна сила и стълб на ОФ‖. Изтъкнатите дейци на легалната опозиция не възразяват не
възразяват срещу целите и програмата на ОФ, но съзират в нея на БРП и на Москва да доминират, а и
преценяват, че е още рано за решителни действия. До края на 1942г. са създадени над 130 комитета, но в
тях участват най-вече комунисти и леви земеделци, а съпротивителното движение не придобива желания
от Москва размах.
През 1942г. неуспех претърпяват и британските планове за България. Желанието на Чърчил е да
види Балканския полуостров обединен във федерация, ориентирана към Англия и съставляваща заедно с
бъдещите Централноевропейска и Скандинавска федерация надеждна преграда срещу съветското
проникване на запад. До края на 1942г. обаче британската дипломация не постига напредък в
осъществяването както на този замисъл така и в стремежа да овладее съпротивителното движение в Б-я.
През 1942г. се задълбочават и негативните тенденции в отношенията между България и САЩ.
През пролетта на 1942г. Москва отправя искане САЩ да обявят война на германските сателити,
изпратили свои войски на Източния фронт. Вашингтон не може повече да отлага това решение и на 5
юни им обявява война, като България също е включена в този списък, макар да не воюва със СССР.