Skola Za Bogove New

Школата за богове
Разказана от Стефано Д'Анна
На корицата:
Тази книга е карта и план за бягство, с чиято помощ човек може да се освободи от
хипнотичната представа за света, от отъпкания коловоз на масовата съдба. Ако тя вече ви е
намерила, това означава, че сте готови за най-голямото приключение, което може да се случи на
Човек – личната му революция, спечелването на изгубената му цялост.
Съдържание
ПЪРВА ГЛАВА
Срещата с Мечтателя
1 Срещата с Мечтателя 2 Работата е робство 3 Аз съм жена... 4 Умиращият вид 5 Пробуждането
6 Да промениш миналото 7 Вътрешното опрощение 8 Самонаблюдението е самокоригиране 9
Смъртта не е решение 10 Изцелението идва отвътре 11 Хазяите 12 Джудит, „ла синьорина“ 13
Благодаря ти, Луиза!
ВТОРА ГЛАВА
Лупелий
1 Срещата с Школата 2 Светът е легенда 3 Школата за коренна промяна 4 Лупелий 5 Срещата с
отец С. 6 Учението на Лупелий 7 Принесете петел на Асклепий! 8 Забранено е да се убивате
вътрешно! 9 Школата за богове 10 Меа Culpa 11 Състояния и събития I 12 Състояния и събития II
13 Накарай Бог да заработи! 14 Изкуството на бдителността 15 Вредни навици 16 Няма да успееш!
17 Преобърни убежденията си! 18 Нарцисов синдром 19 Човек не може да се скрие
ТРЕТА ГЛАВА
Тялото
1 Ти си светът! 2 Психически джуджета 3 Тъжната песен 4 Тялото не може да лъже 5
Задоволявай се с малко! 6 Свят без глад 7 Светът е такъв, какъвто го мечтаеш 8 Ако няма вътрешна
война, няма да има и външна 9 Мисленето е Съдба
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Законът на Антагониста
1 Бягане 2 Пазачите от Мейн Стрийт 3 Стените 4 Законът на Антагониста 5 Обичай врага си 6
Научи се да се усмихваш вътрешно 7 Апартаментът в хотел Сейнт Джеймс 8 Преди петелът да
изкукурига 9 Вечеря с Мечтателя 10 Непочтеният управител 11 Жертвата винаги е виновна 12
Билетите 13 На театър с Мечтателя 14 Le Misérables
ПЕТА ГЛАВА
Сбогом, Ню Йорк
1 По улиците на Манхатън 2 Инструментите на мечтаенето 3 Лъжата 4 Сбогом, Ню Йорк 5
Любовта не зависи от нищо 6 Невъзможно е да мечтаеш и да си зависим 7 Бъдеще втора ръка 8
Вечеря с шейха 9 Бягство към болестта 10 Паякът и плячката 11 Криеницата на живота 12
Бутилката 13 Истински бедните 14 Страхът е деградирала любов 15 Решението идва отгоре
ШЕСТА ГЛАВА
В Кувейт Сити
1 Това е икономика! 2 Да забравиш „мечтата“ 3 Безпокойството е животински инстинкт 4
Бягството е отредено само за малцина 5 Създавай програми, но не им вярвай 6 Дневникът 7 Ало,
Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 1
кой съм аз? 8 Прекъсване на механичното поведение 9 Да спечелим себе си 10 „Мечтата“ е най-
реално съществуващото нещо 11 Елеонор 12 Осиновяването
СЕДМА ГЛАВА
Завръщане в Италия
1 Клаузата 2 Неприятното събуждане 3 Невежеството е винаги на една ръка разстояние 4
Завръщане към миналото 5 Психическото замърсяване 6 В корема на кита 7 Катастрофата 8
Писмото. Цар Мидас, преобърнат надолу с главата 9 Танцувай, за Бога! Танцувааай! 10 Ти си жив и
искрен, само когато си застрашен 11 Излекуването може да се случи само отвътре 12 Възхвала на
неправдата 13 Светът е създаден от нашите мисли 14 Миналото е прах 15 Воля и случайност
ОСМА ГЛАВА
До Шанхай с Мечтателя
1 Съвършенството никога не повтаря себе си 2 Човешкият мозък е въоръжен 3 Лъжливото
животно 4 Стани свободен човек! 5 Бащата на Буда 6 Всичко зависимо е нереално 7 Визия и
реалност са едно и също нещо 8 Чиновническият вид 9 Прави само това, което обичаш! 10
Ужасната и прекрасна посока... 11 Да се влюбиш 12 Аз съм ти! 13 Вселена означава „към единство“
14 Царят е царството и царството е Царят 15 Реалност е „мечта“ плюс време 16 Докоснат от мечтата
ДЕВЕТА ГЛАВА
Играта
1 Да вярваш означава да виждаш 2 Промени си живота! 3 Разплатата 4 Ние сме лъкът, стрелата
и мишената 5 Дошъл съм да те освободя! 6 Да играеш роли 7 Завръщането 8 Не си готов! 9 Прекият
път 10 Да компресираш времето 11 Другите те разкриват 12 Преднамерено разиграване на роли.
Изкуството да се играе роля 13 Играта на срещите 14 Новата парадигма 15 Повторение 16 Да
очакваш от света 17 Тази книга е вечна
ДЕСЕТА ГЛАВА
Школата
1 Вертикалната визия 2 Школа за прагматични мечтатели 3 Мечтата на Мечтата 4 Преносимият
рай 5 Най-великата икономическа истина 6 Притежанието е Същност 7 Университет означава „към
единство“ 8 Раждането на Школата 9 Мисията на Школата 10 Да вярваш без да вярваш 11 Тайната
на „правенето“ 12 Миналото е лъжа 13 Състоянието ти определя мястото ти 14 Бъди цар и
царството ще настъпи 15 Банката 16 Парите не са реални 17 Първо повярвай, после виж 18 Търгът
Тази книга
Тази Книга е карта и план за бягство.
Когато съществуването те сграбчи в хватката си, така че да не можеш да дишаш, както направи
с мен, когато си безнадеждно разочарован от живота си и не виждаш никакъв изход, тази Книга ще
те намери, ще се появи в ръцете ти и ти ще знаеш, че си готов за собствената си Индивидуална
революция, за най-великото приключение, което човек изобщо може да си представи -
възвръщането на неговата цялост, на изгубения му рай.
Тази Книга пресъздава историята на опита ми да изляза от коловоза на предопределената,
колективна съдба и да се превърна в личност. По време на пътуването обратно към Същината,
трябваше да положа невъзможни усилия, за да отхвърля от себе си смъртоносния товар на най-
мрачните части на Същността си - разрушителните мисли, негативните емоции, излезлите от
употреба убеждения и идеи.
Както повечето обикновени хора, аз възприемах живота си и говорех за него сякаш бе съставен
само от външни събития. Само че по време на това пътуване към „завоюването на самия себе си“
трябваше да приема, че всичко стойностно и истинско в човека е невидимо, че най-важната част от
личната човешка история е изградена от вътрешни обстоятелства, емоции и мисли. Нещо повече,
събитията и външните обстоятелства в живота ни не са нищо повече от отражение на нещо
невидимо в нас, на материализацията на нашата Същност.
Между вътрешния и външния ни свят, между Безвремието и Времето съществува причинно-
следствена връзка. Така всичко, което чувстваме, всичките ни страсти, мисли и фантазии, надежди,
амбиции, тайни, спомени и въображение, страхове и липса на сигурност и всички наши усещания,
привличания, желания, любови и омрази принадлежат на неуловимия, но твърде реален свят на
Същността. Нивото на Същността ни може да ни направи богати или бедни, щастливи или
нещастни.

Когато, за добро или лошо, разбрах, че аз съм единственият отговорен за качеството на
външния ми живот, че негативните и понякога трагични случки от съществуването ми зависят от
състоянията на Същността ми и не са нищо повече от материализация на страховете,
разрушителните мисли и негативно въображение в мен, аз спрях да се оплаквам, да обвинявам
другите, да съжалявам или да изпитвам самосъжаление.
Натъкнах се на по-дълбокото значение на двете латински думи „Меа Culpa1„ в скъпоценния
труд, написан от Лупелий през IX в. В ръкописа на просветения монах-философ почувствах
шеметната сила, лежаща скрита в този афоризъм - най-сбитият и мощен израз на идеята за
отговорността, криещ тайната на необятната енергия.
„Меа Culpa“ означава, че аз съм отговорен за всичко, аз и никой друг в цялата Вселена. В
продължение на хиляди години, сякаш заключена в съкровищница, въпросната формула на
безграничната отговорност е била съхранявана и продължава да пулсира като фар насред тъмното
море на човешката безнадеждност и безразсъдство.
От там насетне „Меа Culpa“ се превърна в аксиома-принцип, в основното убеждение на живота
ми.
Именно тогава поставих началото на най-ценната и плодотворна от всички дейности -
самонаблюдението. Чрез него започнах да обръщам внимание на вътрешния си живот, да изучавам
себе си, да наблюдавам реакциите, собствените си мисли и убеждения, състоянията си. Работата по
самонаблюдението с цел откриване и опознаване на самия себе си отнема много години и упорити
усилия. Тя бе най-ангажиращата задача, но и най-отплащащата се част от търсенето ми, която ми
даде способността да поема контрола на съществуването си и да определя посоката на съдбата си.
Self-observation is self-correction2.
Самонаблюдението е самокоригиране.
Общата рамка на работата ми и истинският вход към всяко разбиране бе приемането на друг
универсален принцип в новата ми система от вярвания: „Visibilia ех Invisibilibus3„. Всичко, което
виждаме и докосваме, абсолютно всичко видимо - действителността в цялото й многообразие - е
родено от невидимото. Този принцип ми позволи да осъзная, че сме обградени от невидимото, че
живеем в свят, който води началото си от неуловимата солидност на мечтите.
The dream is the most real thing that exists.
Мечтата е най-реално съществуващото нещо.
ОТВЪД индустриалните пирамиди и финансовите небостъргачи... отвъд всичко, което виждаш и
докосваш, отвъд всичко полезно, красиво и истинско сред човешките постижения... в основата на
всяка институция и всяко научно откритие неотменно стои нечия мечта... визията на една личност.
Първоначално философията, която възприех от ръкописа на Лупелий „Школата за богове“, дал
заглавието на настоящата Книга, ми се видя като престъпване на естествените закони, управляващи
цялото човечество, и все пак сочената от нея посока бе връхната точка, достигната от разума на
човека и възможната му еволюция. Тя е колкото стряскаща, толкова и прекрасна, колкото трудна,
толкова и доставяща удоволствие, но необходима като пътешествието на сьомгата, плуваща срещу
течението, за да се завърне при извора.
Книгата е и историята на срещата ми с изключителната личност, която нарекох Мечтателя. В
края на чиракуването ми Той ми възложи най-невероятната задача - да създам световна „Школа“ -
Университет без граници, който основах с Негова помощ в Лондон. Той бе създаден на базата на
великите закони, на идеите и принципите, които научих чрез тежката и отговорна работа върху себе
си. Мисията на новия Университет бе предназначена да обслужва индивида, да събере заедно
бъдещи мечтатели от цял свят и да ги превърне в личности с визия, в прагматичните утописти, от
които се нуждае светът.
Но след много години трябваше да заключа, че се бях отклонил от Мечтата си за школата, която
си бях представял - без стени, без кампуси, класни стаи или библиотеки като всяко традиционно
училище и преди всичко необвързана с учебници и закостенели академични програми, които в по-
голяма или по-малка степен са едни и същи във всяка точка на света. Безспорно тя не трябваше да
зависи от бдителната и зорка академична власт, прекланяща се пред статуквото.
1
Моята вина (лат.) – Б. пр.
2
Цитатите на английски език са по препоръка на автора. – Б. пр.
3
Всяко видимо се предхожда от невидимо (лат.) - Б. пр.
В моята представа тя трябваше да пусне корените си в Класическата епоха, в мечтата на Платон
и Плутарх и да е вдъхновена от ерата на Ренесанса, в нейното търсене на красота, градивност,
добродетели и достойнства, в стъпките на Леонардо и другите световни гиганти.
Аз й отдадох цялото си сърце и стартирах този образователен проект под формата на
лаборатория, на програма за академично изследване с утопичното намерение да се превърне в
ковачница на цялостно изградени мъже и жени - свръхестествени хора.
Така на 2 декември 2010 г. напуснах ректорския си пост в Европейската школа по икономика,
встъпих в позицията вицепрезидент на Фондацията в Ню Йорк и ограничих всички други
ангажименти, за да създам най-напредналата Програма за лидерство, наречена „Бъдещи лидери на
света“, която да обучава специално подбрани студенти как да придобият чувство за величие,
безпределна любов към свободата и безупречна цялост - основното качество на всеки водач и най-
важното постижение в живота на Човека. Те са лидерите на бъдещето, най-стратегическият
източник за икономически растеж и човешко развитие за всички нации. Без тях всякакъв прогрес не
би бил възможен.
По времето, когато основах и започнах да управлявам въпросния университет вярвах, че
писането и най-вече преподаването са най-истинската форма на отдаване. Сега знам, че човек може
да преподава, само ако не знае. Тези, които наистина знаят, не преподават!
Това, което сме „научили“, което истински сме „придобили“, не може да бъде предадено.
Щастието, богатството, познанието, волята и любовта не могат да се придобият отвън, не
могат да се „дадат“, а само да се... „при-помнят“. Те са неотменно, естествено наследство на
всеки човек.
Докато разказвах научените от Мечтателя уроци, аз преднамерено избягвах някои епизоди,
събития и разкрития, които можеше да надхвърлят способността за възприемане на читателя, и
прибягвах само до тези, които, макар и „революционни“, според мен можеха да бъдат схванати от
човечеството в сегашното му състояние. Аз безусловно приех и цитирах Законът на Антагониста,
както го научих от ръкописа на Лупелий. „Всяко живо същество и всеки организъм - от най-простия
до най-сложния, от индивида до цяла цивилизация, среща по еволюционния си път „привидно“
противоположна сила - Антагонист, чиято сила и способности са равни на размаха и обхвата на
неговата цел.“
Невидимото не е нещо метафизично, поетично или митично, нито пък мистериозно, тайно или
свръхестествено, не е неотменна част от света на феномените и събитията. Във всяка епоха
промяната в интелектуалния климат от един период към друг, както и откритието и прилагането на
новите, по-напреднали технологии постоянно разширяват границите си, като превръщат още по-
големи части от някогашното невидимо в предмет на легитимно научно изследване днес.
Мечтая за Индивидуалната революция, способна да преобърне менталните парадигми на
остарялото Човечество и да го освободи завинаги от конфликти, съмнения, страх и болка.
Мечтая за Школа, която подготвя ново поколение лидери, способни да приведат в хармония
видимо остарелите противоречия: Икономика и Етика, Действие и Съзерцание, финансова мощ и
Любов.
Растейки и променяйки се пред очите ми подобно на зародиш в утроба, „Школата за богове“ се
изграждаше ден след ден, докато аз изграждах себе си. Изглеждаше, че аз пишех тази книга, но
всъщност тя винаги е съществувала.
Законите и идеите на Мечтателя продължават да се вкореняват все по-дълбоко в мен, макар да
остават неразбрани в по-голямата си част.
Подобно на Прометей, аз сграбчих здраво един фрагмент от света на Мечтателя и се опитах да
го съхраня, за да го дам един ден на хората, които също като мен искат да избягат от адовите
кръгове на обикновеното.
ПЪРВА ГЛАВА
Срещата с Мечтателя
1 Срещата с Мечтателя
По онова време живеех в Ню Йорк. Държах апартамент на малкия остров Рузвелт, разположен
по средата на Ийст Ривър, между Манхатан и Куинс. Островчето изглеждаше като кораб, готов
всеки момент да вдигне котва и да се плъзне по течението към свободата на океана, въпреки че ден
след ден все тъй си стоеше насред вълнистия речен мрак.

Влязох в спалнята, за да кажа лека нощ на децата, но те вече бяха заспали. Върнах се на пръсти
във всекидневната. Тишината на нощта ме обгърна и изпитах странно чувство на погнуса, породена
от усещането, че не принадлежа на това място - сякаш бях крадец, нахлул с взлом в живота на
непознати. Спрях и се загледах към нащърбените светлини на моста Куинсбъроу, а те бяха студени
и надвиснали над водата като заплаха.
Дженифър тъкмо се бе оттеглила в стаята си да си почива, слагайки край на брачните ни
пререкания типично по американски. Тази вечер се бях прибрал късно.
Бях отскочил до летище Джей Еф Кей, за да посрещна приятел, когото не бях виждал от
известно време. В момента, в който се поздравихме, моментално усетих, че неговият живот бе някак
си по-реализиран и по-щастлив от моя. Моментално изпитах ревност, завист и някакво сляпо
съперничество - все чувства, каквито никога не съм приемал по принцип, какво остава за самия мен
- и неусетно започнах да бълвам някакъв механичен поток от думи, почувствах се безпомощен пред
натрапчивото желание да дрънкам непрестанно.
В колата изстрелвах лъжа след лъжа, създавайки фиктивна версия на годините ми, прекарани в
Ню Йорк.
Разправях му как едва смогвам да откликна на поканите за всички приеми, откривания на
изложби и картинни галерии или премиери на различни вечерни прояви. Изтъквах
професионалните си триумфи, хобита и най вече великолепната си връзка с Дженифър. Само че
думите достигаха гърлото ми мъртви. Някакъв крясък се надигаше в мен. Гадеше ми се от
собствената ми неискреност, прииждаща като река, плътна и отприщена, и чувството ми за
безпомощност, породено от факта, че не съм в състояние да контролирам потока лъжи, които
бълвах, стана непоносимо. Искаше ми се да овладея абсурдната си показност, но колкото повече се
уморявах, толкова повече чувствах, че е пълен абсурд да отделя себе си от автомата, в който се бях
превърнал. И колкото повече се отвращавах от думите си, толкова повече разбирах колко
невъзможно е да закърпя ситуацията.
Двама от нас живееха в едно тяло. Вцепеняваше ме мисълта, че съм впримчен в клопката на
едно раздвоено създание - сиамски близнак, кентавър, андрогин, попаднал във вечния плен на
някаква жестока и гротескна симбиоза.
Мръкна се. Внезапно разбрах, че съм хванал грешна посока. Навлизахме в лабиринт от слабо
осветени улици, които се оказваха все по-пусти и мръсни. Думите ми отмираха и вместо тях се
настаняваше хладна тишина, която изпълваше колата. Бяхме намалили скоростта до хода на
пешеходец в силно проливен дъжд. Забелязах, че ни следят фарове, хвърлих бърз поглед към
сенките, спотайващи се под колоните на надлеза, обърнах се към приятеля си и замръзнах на място.
Трепереше. Лицето му излъчваше откровен страх. Натиснах педала. Сърцето ми блъскаше
гърдите... инстинктивно свърнах в първата срещната пряка. С рязка маневра едва избегнах група
клошари, скупчени около горящ контейнер. Светлините на сградите зееха като чудовищни челюсти,
готови всеки момент да ни погълнат.
Вой на сирени разцепи въздуха. Погледнах нервно в огледалото за обратно виждане, за да
проверя дали колата продължава да ни следи, но фаровете й се отдалечаваха и постепенно
изчезнаха в нищото. Щом навлязохме в по-безопасна зона на града, последвах табелите, които най-
накрая ни отведоха вкъщи.
Никога повече не видях приятеля си.
Взех асансьора до шестнайсетия етаж в компанията на едър чернокож мъж, чието мънкане ме
преследваше през целия път до апартамента ми. По онова време Рузвелт Айлънд беше
експериментална зона за социална интеграция, тъй че не беше нещо необичайно да се натъкнеш на
хора с физически недъзи, които живееха там с личните си здравни асистенти.
Дженифър ме посрещна с добре дошъл. Косите й, от които тъкмо бе свалила ролките, се
спускаха по раменете й на елегантни едри букли. Размахваше цигара между тънките си пръсти,
додето държеше някаква високопарна проповед и нервно отмерваше с крачки дневната. Епизодът
си остана последният и незаличим отпечатък от нея в огледалото на моя живот. Усетих огромната
пропаст по между ни, съчетана с глождещата болка от самото ми съществуване - сякаш упойката,
държала ме в унес с години, внезапно се бе разнесла. Апартаментът, връзката ми с Дженифър, както
и всичко, на което погледът ми се спря в този момент, разкриваше непреодолима посредственост.
Решенията - уж взети лично от мен, плод на моята индивидуалност, се оказваха капани, от които
нямаше измъкване.

Не, не това беше животът, който мечтаех! Отвратен от собствената си безпомощност, изпаднах
в смразяващо отчаяние, което наводняваше лъжите и компромисите ми и ме отнасяше към
запустели брегове. Отпуснах чело в дланите си и тъгата постепенно отстъпи място на просъницата.
Вилата бе потънала в мрак, но той постепенно се смекчаваше от зачатък на зора. Старинна
картина запълваше една от стените на просторната зала. В приглушената светлина успях да различа
пейзаж с гориста местност, в чийто център стоеше замечтана фигура. Както картината, така и
всичко в помещението - от мебелите до архитектурата на сградата, изпращаха послание за красота и
хармония. Самият факт, че се намирах във вилата, в неопределеното време между нощта и утрото,
бе сам по себе си необичаен и все пак не бях изненадан. Всичко ми изглеждаше познато, макар да
бях повече от сигурен, че кракът ми никога не бе стъпвал тук.
Вилата беше тиха, сякаш потънала в мисли. Изкачих старинните каменни стълби и се озовах
пред солидна дървена врата. Направи ми впечатление, че съм се облякъл официално - сякаш се бях
нагласил за среща с незнайна, но важна особа. Не си спомням какво точно ме натъжаваше, но бях
тревожен и раздразнен. Някакъв емоционален вихър подхранваше вътрешния ми монолог както
сухи съчки огън. Събух обувките си и ги оставих пред входа. Дори това действие ми се стори
напълно естествено. Тези необходими и познати движения явно бяха част от ритуал, който
многократно бях изпълнявал. Чувствах се сякаш съм наясно какво ме очаква отвъд вратата, въпреки
че нямах и най-малка представа. Щом почуках обаче, ме връхлетя странно предчувствие, по скоро
благоговение, като че ли нещо в мен знаеше. Без да дочакам отговор натиснах дръжката от ковано
желязо и отворих вратата.
Погледът ми се спря първо на камината. Ярките пламъци рязко ме заслепиха, трябваше да
извърна поглед и да мигам дълго, за да спра просълзяването.
Стоеше до камината с гръб към мен и видях сянката на отразения Му на стената профил. По
двете неосветени стени бяха разположени подобни на арки старинни прозорци, наподобяващи
каменни орбити на широко отворени в нощта очи. През гледащия на изток можех да видя късче
небе, обагрено с нежните цветове на зората.
Едва бях направил няколко предпазливи крачки по обширния, облицован с бяла настилка под,
когато гласът Му прогърмя, мощен и страшен. Смрази всяко мое движение и блокира мислите ми.
- Животът ти е бедствие! - рече без дори да извърне лице към мен. - Мога да го усетя от
начина, по който влезе, по стъпките ти и най-вече по зловонието на емоциите ти. Ти си рояк,
купчина мисли. Къде си мислиш, че отиваш в това състояние? Разбит на хиляди парчета, ти едва
успяваш да водиш живот на служител.
- Аз не съм служител - осмелих се да отвърна, надигайки дръзко глас, сякаш се бранех от
внезапна физическа атака.
Който и да беше този субект, изглеждаше достатъчно опитен, за да чертае линии по между ни.
Думите ми изобщо не го впечатлиха, сякаш потънаха в облицованите стени. Обхванат от страх, едва
събрах някакъв гласец да добавя:
- Аз съм мениджър!
Тишината се стелеше... пронизваше ме до дъното на душата ми. Някъде дълбоко в мен отекна
подигравателен смях, чийто тътен дълго не отшумя. Усетих се как вися в нищото, без да знам коя
точно част от мен бе поругана и коя извършваше поругаването. И когато по между ни се настани
вечността, чух гласа Му отново.
- Как смееш да изричаш това местоимение? - изрева Той с такова презрение, че въпросът Му
ме шибна като шамар през лицето. - В моя свят да изричаш „аз“ е сквернословие. „Аз“ е
конфликтът, който подхранваш и таиш в себе си... „Аз“ е твоят храм на лъжите... Всеки път,
щом споменеш някой от твоите малки „аз“-ове, ти лъжеш. Единствено познаващият себе си,
господарят на собствения си живот... единствено притежаващият реална воля има правото да
изрича „аз“.
Последва пауза. Когато продължи, последваха още по-заплашителни думи.
- Чуя ли те да изречеш „аз“, никога повече няма да се върнеш тук! Наблюдавай се! Открий кой
си! Да бъдеш „аз“ в множеството означава да попаднеш в капана на нереална, неизбежна
система от фалшиви убеждения и лъжи, която сам си създал. Липсата на единство, на цялост
хвърля човек в плен на невежеството, страха и саморазрухата. Тя причинява болести, деградация,
насилие, жестокост и война във външния свят. Светът е такъв, какъвто го мечтаеш... Той е
огледало. Навън, извън теб, откриваш единствено своето отражение - светът, който си създал,
който си мечтал. Там можеш да намериш себе си! Върви, навлез в света и виж какво

представляваш. Ще откриеш, че другите са отразения образ на лъжата, която живее вътре в
теб, на компромисите, на невежеството ти.
Промени се... и светът ще се промени. Ти създаваш болен свят и после се плашиш от
собственото си творение, от това, на което сам си дал живот. Мислиш си, че светът е
обективен факт... но светът е такъв, какъвто го мечтаеш. Влез в света и приеми сам себе си.
Срещни се с бедните, с насилниците, с прокажените, които живеят в теб. Приеми ги... Не ги
отбягвай, не ги обвинявай... Предай се на своя свят. Върви и съзнателно приеми създаденото от
теб - своя издаващ невежество, скован... безжизнен свят. Силата на човека се корени в
способността му да бъде господар на самия себе си и същевременно да капитулира пред самия
себе си.
Тук гласът Му рязко се смени и наложи заповеден тон:
- От сега нататък в Мое присъствие... писалка и хартия! - изкомандва Той. - Никога не ги
забравяй!
Безапелационният Му тон и внезапната смяна на темата ме объркаха. Смущението ми бързо
премина в страх, а после в паника. Почувствах се сякаш над мен надвисна смъртна заплаха. Всяка
фибра от Същността ми беше на ръба да се пръсне, когато чух гласа Му да преминава в мощно
свистене.
- От днес започваш да записваш всичко! Писалката и хартията ще бъдат твоето спасение -
рече Той. - Да записваш думите Ми е единственият начин да не ги забравяш... Пиши! Само така
ще успееш да събереш парченцата на разпиляното си съществуване.
Сетне, сякаш никога не се бе отдалечавал от темата, реши да направи разбор на последно ми
изказване.
- Мениджърът е служител, който се стреми да вярва в това, което прави. Той защитава една
вяра...и е върховният жрец на един култ, който, колкото и да е обикновен, му създава чувство за
принадлежност, илюзията, че има посока. Но ти дори това нямаш! Мислите, чувствата и
желанията при отсъствието на воля са просто хаотично разпръснати прашинки от Същността
ти. Така „ти“ вече си една малка прашинка, оставена на снизхождението на Вселената.
Тези думи се изляха върху мен като ведро ледена вода и ме оставиха без дъх. Изглежда
температурата рязко спадна, защото изведнъж започнах да треперя. Бавно и неумолимо ме обхвана
някакво дълбоко смущение, каквото не бях изпитвал през целия си живот. Сепнах се от гласа Му,
който звучеше в ухото ми - толкова близо, че можех да чуя как диша. Беше сипкав и постепенно
премина в сух шепот.
- Сред американските индиански племена имало една каста в самото дъно на йерархията -
хора, които нито били магьосници-лечители, нито воини. Те нито ловували, нито се съревновавали
за пост или за жени. На тях се възлагали най-тежките и най-унизителни задачи. Те били тези,
които не устоявали на изпитанията за мъжество и чест.
Тук спря, за да нанесе удара Си. Вцепенен, аз не бях в състояние да сторя нищо, за да му
отвърна адекватно.
- Във всяко племе, примитивно или модерно, - шепнеше Той със свирепо свистене - можеш да
се настаниш на най-ниското стъпало в йерархията.
Думите Му се забиваха директно в гърдите ми, а аз сякаш плувах в срам. Вече дори не ми се
искаше да спре. Щеше ми се просто да избягам, да намеря достатъчно сили да Му обърна гръб и да
си тръгна. Само ако можеше да звънне телефонът или алармата на часовника и да ме спаси от
всичко... Но не бях в състояние да помръдна дори един от мускулите си, камо ли да извърша
елементарно движение. Един непогазим закон - тук, в света на Мечтателя, ме възпираше да направя
какъвто и да било жест или да си поема дъх, което беше крайно унизително.
- Знам, че искаш да избягаш от „мечтата“, - продължи безмилостно Той - но Аз съм
Реалността. Твоят живот, който ти смяташ за реален и твоят свят, в който си мислиш, че
правиш избор и вземаш решения, са нереалните... те са ужасен кошмар. Бракът, раждането и
отглеждането на децата, кариерата и къщата, печеленето и трупането на пари... всичко, в
което вярваш... всичко е безсмислен фетиш, пред който се прекланяш и който поставяш над
всичко останало.
Единствено „мечтата“ е реална - заяви убедително Той. - „Мечтата“ е най-реално
съществуващо нещо. Научи се да живееш в света на реалното. Тук навиците и убежденията ти,
старите ти кодове вече не са валидни... Това, което наричаш реалност, е само отражение, което
трябва да бъде напълно опровергано. Нищо от стария свят не може да бъде отнесено с теб. Ще

трябва да се научиш наново как да мислиш, как да чувстваш и дишаш, как да се храниш, да
действаш и обичаш ...
Досега си водил безцелно съществуване... болезнен живот. Скрит зад професията си и
камуфлажната илюзия за надница, само увековечаваш и прославяш бедността и страданието в
света - постанови Той, този път с приятен и все пак сериозен глас, сякаш оценяваше сериозни
щети. - Животът е твърде хубав, за да се прекарва в зависимост и твърде богат, за да се изпусне!
Време е за промяна!
Паузата подсили внушението на последвалите думи.
- Време е да изоставиш противоречивия си възглед за света. Време е всичко, лишено от
живот, да умре за теб. Време е да се преродиш. Време е за бягство от всичко, на което робуваш,
за ново завръщане към свободата. Това е най-великото приключение, което човек може да си
представи - възвръщането на собствената му изгубена цялост.
Очите ми почти привикнаха с полумрака. Навън зората започваше да разтваря нощта. Преди
студената бледа Земя да изплува от сенките, сноп слънчева светлина озари монолитната махагонова
полица, която поддържаше каменния свод над камината.
Над нея, издълбан с големи и позлатени готически букви, изплува надписът „Visibilia ех
Invisibilibus“.
2 Работата е робство
Кой си ти? - едва събрах смелост да запитам.
- Аз съм Мечтателя - отвърна Той. - Аз съм Мечтателя, а ти си мечтаното. Миг от
искреност, пукнатина в стената на лъжите ти - като светкавицата, която ти позволи да Ме
видиш.
Последвалата тишина се разстла на вълни в безкрайни кръгове. Гласът Му стана по-енергичен.
- Аз съм свободата! Сега, след като Ме срещна, вече не ти е позволено да водиш толкова
нищожно съществуване.
Последвалите думи ще останат завинаги запечатани в съзнанието ми:
- Да бъдеш зависим, макар и без да го желаеш, винаги е въпрос на личен избор. Нищо и никой не
е в състояние да те тласне към зависимостта. Единствено ти можеш да си причиниш
състоянието на зависимост.
Без да отклони погледа Си от мен добави, че склонността да вменяваш вина на света и да се
оплакваш от жребия на съдбата е най-неопровержимото доказателство, че принципите на
съществуването не са правилно разбрани.
- Човек не е зависим от една фирма, от управленческата йерархия или от шефа си, а само и
единствено от собствените си страхове. Зависимостта е страх. Зависимостта не е следствие
от договор, нито е състояние, свързано с някаква роля или принадлежност към определена
социална прослойка... Зависимостта е следствие от занижаването на самочувствието и
самоуважението, от абдикирането от собственото достойнство, резултат от вътрешното
разединение. Тя те спохожда тогава, когато си позволиш да бъдеш пречупен.
Във външния свят това вътрешно състояние, тази деградация приема формата на професия и
на всички аспекти на подчинението. Зависимостта е следствие от нездравото съзнание, заробено
от въображаеми страхове, от собствените му страхове... Зависимостта е явният знак, че някой
е изоставил „мечтата“ си.
Заключението, начинът, по който произнасяше думата „зависимост“, и забавеното изговаряне
на всяка сричка разбулиха същинското й значение, тъй че да лъснат дълбокото огорчение и липсата
на обич към себе си, замаскирани чрез баналността на ежедневната й употреба.
- Зависимостта е заболяване на Същността!... Тя е резултат от липса на цялост - разкри
Мечтателя. - Да бъдеш зависим означава да престанеш да вярваш в себе си. Да зависиш означава да
спреш да мечтаеш.
Колкото повече се замислях над думите Му, толкова повече усещах как ме разяждат като
киселина. Негодуванието ми прерастваше в гняв. Думите Му се врязваха в мен като откоси.
Неприемливо беше толкова голяма група хора да бъдат съдени толкова строго. Как биха могли
животът или професията на човек да са свързани с чувствата или страховете му? За мен тези два
свята, вътрешният и външният, винаги са били разделени и такива би трябвало да си останат.
Твърдо вярвах, че е възможно да бъдеш зависим от външния свят и същевременно да останеш
свободен във вътрешния и тази убеденост само подхранваше негодуванието ми.

- Подобно на милиони други хора ти живееш живота си скрит в дебрите на лишени от живот
организации - укори ме Той. - Изтъргувал си живота си срещу някаква илюзорна сигурност. Време
е да се събудиш от хипнотичния си сън... от адската си представа за съществуване!
Никой досега не се беше отнасял с мен по този начин.
- Кой ти дава правото да ми говориш така? - избълвах предизвикателно аз.
- Ти.
Непринудената Му и неочаквана реакция ме смрази. Накара ме да се почувствам тотално
безпомощен. Бях разбит от връхлитащото ме чувство за вина и ми се прииска да потъна вдън земя.
Обзелият ме необясним срам ме накара да се почувствам напълно разголен пред една непозната и
взела се незнайно от къде особа. Със сетни сили се опитах да закърпя ситуацията, която явно ме
тласкаше отвъд пределите на моя свят.
- Но как биха функционирали организациите без служители? - попитах, като несполучливо се
опитвах да пренасоча разговора обратно към това, което намирах за разумно и смислено.
Мечтателя не отвърна. Окуражен от мълчанието Му, което разтълкувах като смущение или
неспособност да ми отговори, продължих:
- Ако те не съществуват... светът ще спре да функционира!
- Напротив! Ще се случи точно обратното! - отвърна рязко Той. - Светът е в застой, защото
е пълно със зависими хора, уплашени до смърт хора. Човечеството, „такова, каквото е“, не може
да породи общество, свободно от зависимост.
Забелязвайки, че бях достигнал, всъщност дори бях минал отвъд границите на възприятията си,
Той смекчи тона и стана почти насърчителен.
- Не се страхувай! - каза ми със саркастична загриженост и нотки на ирония се прокраднаха в
суровия Му поглед. - Докато съществуват хора като теб, светът на зависимостта ще
продължава да съществува и ще бъде все тъй гъсто населен.
Последвалата паузата смрази въздуха помежду ни. Тук лековатият Му, занимателен тон
изведнъж придоби стоманен оттенък.
- Ти!... Ти повече няма да си част от този свят... защото Ме срещна!
Усетих прилив на ярка светлина, който освети мрачните ми мисли и емоционална замъгленост.
- Зависимостта всъщност е отрицанието на мечтата - продължи Той. - Зависимостта е
маската, която хората си слагат, за да прикрият липсата си на свобода, отричането си от
живота.
Бях използвал и чувал думата „зависимост“ много пъти, но чак след тази първа среща с
Мечтателя разбрах пълното й значение. Обстоятелството да бъдеш служител, да си зависим от
дадена компания само по себе си означава да обслужваш модерната проекция на робството от
древността - състояние на вътрешна незрялост и подчинение. Изведнъж си представих тълпи
човешки същества, осъдени на сизифовата участ, приковани към безконечна робия, към задачи,
които не вършат по свое желание, към къртовски труд без грам творчество.
Пред очите ми отново изникна фасадата на сградата Рускони в Милано, на булевард Виале
Сарка, с надписа й „In gresso Dipendenti4“, издигащ се над дълга редица входове, отредени за
служителите. Представих си как множество набедени същества се идентифицират в тесните
процепи на автоматите, разположени на парадните входове, както някога разгромените римляни са
били задължени да го правят в Санио, принудени да преглътнат унижението след битката при
Каудинийските проходи. Странстваща процесия от мъже и жени, пренебрегнали вярата в
собствената си уникалност. Странно предчувствие за гибелта на индивидуалността помрачи
въздуха и тъгата, съпровождаща това предопределение, накара сърцето ми неволно да се свие.
Мечтателя се вряза във видението ми с деликатността на хирург, съшиващ зейнала рана без
упойка. Сега думите Му звучаха сериозно:
- Един ден ще битува общество, което ще знае как да мечтае, и тогава няма да се налага да
работи. Общество, пълно с обич - достатъчно богато, за да мечтае и далеч по-богато именно
защото мечтае.
Вселената плува в изобилие... Тя е „рог на изобилието“, който дарява всичко на човек, пожелал
си нещо искрено, от сърце. В такава Вселена няма опасност да се шири бедност. Единствено хора
като теб, изтерзани от страх и съмнения, могат да са бедни и да прославят оскъдицата и
раболепието в света.
- Но аз не съм беден! - роптаех от негодувание.
4
Служебен вход (итал.) - Б. пр.
- Защо го казваш?
Отбранявах се вътрешно, вкарал в действие всички разумни доводи, способни да покажат
нагледно колко абсурдно бе твърдението Му. Мечтателя остана безмълвен.
- Не съм беден! - изкрещях отново. - Имам прекрасен дом, стабилно служебно положение,
приятели, които ме уважават... имам две деца, за които съм и баща, и майка...
Тук спрях, смазан от трудно поносимата Му, несправедлива и безпочвена атака.
- Бедност ще рече неспособността да видиш собствените си ограничения. Да си беден
означава да размениш правото си да бъдеш автор на собствената си съдба за работа, която не
харесваш и не си избрал сам. Ти! - добави Той, точно когато се надявах да е приключил тирадата Си.
- Ти си най-бедният от бедните, защото все още не знаеш кой си... Ти „забрави“. На никого
другиго не Съм предоставял толкова възможности, колкото на теб. Това е последният ти шанс.
И изведнъж чувството на обида, чувството, че с мен се отнасят несправедливо изчезна и
всичките ми защити отстъпиха пред насочената срещу мен стенобойна машина. Усетих как
упорните точки, крепящи собственото ми съществуване, започнаха да се пропукват и как най-
дълбоко насадените ми убеждения се ронеха подобно на разтърсени из основи древни храмове.
- Отвори очи и съзерцавай състоянията си. Виж колко далеч може да се отдалечи човек от
величието да бъде господар на самия себе си. Озовали сме се тук, в една и съща стая, и все пак
стоим разделени от безкрайно много години.
При тези думи, сякаш озарен от отблясъка на разцепила нощния мрак светкавица, аз си дадох
сметка за настанилото се помежду ни огромно разстояние. Вникнах в лицемерието на нараненото
ми достойнство и в незначителността на местоимението „аз“, което в присъствието на Мечтателя
произнесох като нефелно изписукване всред Вселената. Илюзията ми за принадлежност към
вземащата решения класа, към елита на надеждните, поели отговорност хора, които разполагат със
свободната воля и нужната независимост и са в състояние да контролират живота си, се свлече като
завеса след първо действие на комична оперета. Сега очите ми бяха широко отворени. Без да се
усетя бях затънал до гуша в тинята на самосъжалението.
Мечтателя ме прекъсна, издавайки безапелационна команда, отправена очевидно към недрата
на Същността ми.
- Събуди се вече! Обяви собствената си революция... Въстани срещу себе си! - категорично ми
нареди Той, сочейки ми изход от тесния ъгъл на угризенията и разкаянията, в който сам се бях
напъхал. - Мечтай за освобождаването... за свободата... Свобода от всички възможни
ограничения.
Ти си единствената спънка към всичко, което желаеш! Мечтай... Мечтай без край! Мечтата
е единственото реално съществуващо нещо.
3 Аз съм жена...
Гласът Му, толкова дълбок и убедителен само допреди миг, сега омекна като на жена. Тази
трансформация смрази кръвта ми. Не, не беше възможно! Гласът беше... беше... изгубих мисълта си
в някакъв неописуем вихър и, въпреки че в промълвените думи вече липсваше ярост, те си останаха
все тъй непоносими.
- Аз съм умираща жена - промълви гласът.
Последвалата пауза ми остави достатъчно време, за да превъзмогна главозамайването от
внезапно връхлетелия ме ужас. Бях като парализиран, не можех дори да вдигна поглед. Едно
безмилостно око, голямо колкото хоризонта, се отваряше над моето минало.
- Аз съм болна от рак жена, която те проклина, задето я изостави, задето се оказа
неспособен да посрещнеш предстоящата й смърт.
Слушах напрегнато, а тялото ми се клатеше и тресеше и усещах как всяка дума ме избутва все
повече към ръба на бездна. Луизела ми говореше със своята обезоръжаваща ласкавост, достигайки
до мен през времето, отвъд границите на живота и смъртта. Ужасните обстоятелства около нейната
смърт на 27-годишна възраст сега отново връхлитаха раздираната ми от вина съвест. Множеството
тъжни епизоди от съвместния ни живот, егоизмът, принудил ме да търгувам каквото сваря срещу
някакви трошици сигурност, обвързаността ми с парите, кариерата и неспособността ми да я обичам
припламнаха и мощно избухнаха в мен. Душата ми се преизпълни с напиращо на талази
отвращение, когато си дадох сметка, че непрестанно се опитвам да се отърва от човека, който бях.

- Това е „твоята“ смърт - каза ми Той. - Смъртта на всичко, което си, и смъртта на
старите отломки, които разнасяш из себе си... Не бягай от нея... Опълчи й се веднъж завинаги! За
да се „прероди“, човек първо трябва да „умре“.
- Какво означава да умреш? - смирено попитах аз, и това смирение ми даде да разбера каква
грандиозна промяна бе настъпила в мен.
- Да умреш означава да преобърнеш гледната си точка. Да умреш означава да изчезнеш от
един недодялан и груб свят, управляван от страданието, и да се появиш отново на по-висше ниво.
Сега говореше загадъчно. Все още не разбирах. Част от мен някак си не спираше да оказва
съпротива. Нечуваните досега идеи, облечени в думи, ме разкъсваха на парчета, разбиваха на пух и
прах спомените, контактите и най-дълбоко насадените ми убеждения. През всичките ми прекарани
в учение години, отчаяно се бях опитвал да бъда най-добрият в класа, да работя неуморно, за да си
изградя име, воден от амбициите си да бъда някой, който си струва. Да се бия и побеждавам, да се
боря и надвивам... да преодолявам всяко изпречило се на пътя ми препятствие. Водещият принцип в
живота ми и единственият, в който някога съм вярвал, бе да работя здравата, да го постигна... моето
възвишено удовлетворение... да печеля в този свят, да побеждавам в надпреварата... И сега
трябваше ли да захвърля всичко? Струваше ми се несправедливо Мечтателя да порицава усилията
ми. Тласкан обаче от новия, набрал скорост поток, все още се придържах към желанието да се
издигна над останалите и да защитя правото си на свободна воля, която вярвах, че е най-
здравословната, най-жизнената част от мен.
- Каквото и да се случва извън теб, то трябва да има твоето вътрешно одобрение, за да се
прояви. Това ще рече, че всичко, случващо се в твоя живот, е съвършено отражение на волята ти
- каза Той, а аз преглътнах думите Му както се поглъща въздух след дълго потапяне във вода.
Усилието да придам рационалност на току-що нахвърлените разсъждения, ме накара за миг да
изгубя концентрация, сетне ме връхлетя смъртоносна болка.
- В такъв случай отговорен ли съм за смъртта на Луизела... аз ли я бях пожелал?
- Светът около теб умира, защото ти умираш вътрешно... Най-близките нам напускат този
свят, за да ни накарат да осъзнаем, че причината за всичките ни драми и беди е в собствената ни
убийствена представа за съществуването. Не позволявай нейната готовност да се жертва в
името на твоето осъзнаване да загуби смисъл, заради неразбирането и самосъжалението ти!
Всичко, което ти дава възможност да проумееш и да узнаеш истината за себе си, колкото и
непоносима да е тя, винаги е за добро.
- Как можех да поправя това? - попитах. - Сега бих дал живота си, за да променя тази трагедия.
- Ти си един лъжец и твоето минало е отражение на лицемерното ти и болно въображение. И
най-малката промяна в Същността ти би проектирала тотално различно минало. Настоящият
миг е единствената повратна точка на физическото преживяване, в която можеш да промениш
миналата си история, а с всяка промяна ти ставаш различен човек в Същността си,заживяваш в
различен свят. С най-малката промяна във вътрешните ти състояния моментално ще се
променят и миналото, и бъдещето ти, и цялата Вселена. Твоята минала история, която смяташ
за наистина преживяна и усещаш като неделима част от себе си, всъщност е илюзорно
преживяване, породено от теб точно в този конкретен миг.
Помни! Всички възможности се коренят в Сега!
4 Умиращият вид
Никой човек не стои над другите около него - каза Мечтателя, промъквайки се в мислите ми,
разпръснати като останки от разбит кораб. - Идеята, че си над останалите е илюзия... предразсъдък
на остаряло, конфликтно, хищно и упадъчно общество...
Последвалата пауза ми даде илюзията за глътка въздух, но чукът вече се бе извисил във
въздуха, за да ми нанесе поредния, още по-силен удар.
- Ти си символ на умиращия вид - рече Той. - Вид, който проправя път на по-развит такъв.
Думите Му сякаш прокопаваха подземни тунели през множество пластове овехтели идеи и
ценности. Усещах спазмите на едно същество, полагащо неистови усилия да се роди, предварително
отчаяно, че това няма да се случи. Вселената ми от твърда бе започнала да омеква, а накрая дори се
втечни. Плувах в дълбоки води.
- Това, което възприемаш като усещане за смърт, е задухът на едно отлюспващо кожата си
човечество, вид на ръба на бездна, принуден да изостави суеверията си и старите хитрини, които
вече не работят.

Думите Му сякаш изваяха във въздуха вселенски епиграф за човешкото състояние. Видях себе
си в необятен океан от плуващи по течението глави - корабокруширали души, безропотно
примирени със съдбата си на удавници.
- От най-ранна възраст хората биват приучвани да живеят в най-отдалечените кътчета на
въображението... Те се противопоставят на всички мащабни и смислени идеи или пък на всичко
извън пределите на въображението им и се опитват да го сведат до размер, достатъчно малък,
за да се побере в нищожния обем на съзнанието им.
В мислите ми изплуваха образите на примитивните племена от Борнео, които изсушавали
скалповете на враговете си, за да умалят главите им и така да прогонят силата им.
Гласът Му рязко ме прониза и прогони размишленията ми.
- Време е да се подготвиш за своето „пътешествие“, - заяви Той с бащински тон и известна
тържественост. Думите Му излъчваха топлотата, тъгата и тежестта на „знаещия“. Забелязах, че
тонът Му отразяваше и реагираше съвършено на начина, по който Го слушах - сякаш във всеки
момент отношението ми се отразяваше в звуково огледало. Когато оказвах съпротива, гласът Му
ставаше суров и яростен, подобно на ината ми. Когато пък се „поддавах“, беше мек и нежен. С
театрален жест Той постави дланта Си в ъгълчето на устата сякаш споделяше съкровена тайна и
прошепна:
- Досега, при появата на всяко житейско изпитание ти не правеше нищо повече от това да се
заровиш в работа или да потърсиш утеха в секса, в съня или в някое гостоприемно легло - каза с
тенденциозна грубост, сигурно за да ме изтръгне от самосъжалението, по чието нанадолнище се
хлъзгах. - Да се привеждаш под тежестта на неприятни ситуации и беди, да ги вземаш на
сериозно означава да засилваш жалкото „описание“ на света и да преповтаряш събитията му.
- А какво да правя тогава? - попитах. Стори ми се, че чак заеквам от отчаяние.
- Ако човек промени отношението, нагласата си към нещата, които му се случват, с течение
на времето ще промени и самото естество на случващото се. „ Our Being creates our Life.“
Нашата Същност създава нашия Живот - продължи Той, като пристъпи към мен.
Приближаването Му дори само с няколко сантиметра ме обезпокои и ме накара да заема
отбранителна позиция, да стана по-внимателен. Не знаех какво да очаквам - досега не бях изпитвал
подобна тревожност. Чувствах се сякаш всичките ми клетки се пробудиха изведнъж, готови да
чуват и виждат. Мечтателя изчака да се концентрирам и изрече най-опустошителните Си думи:
- Смъртта на съпругата ти беше материализацията, драматичното изображение на
болезнения крясък, който непрестанно отеква в теб. Същността ти и събитията, които те
спохождат във външния свят, са двете лица на една и съща реалност.
Непоносимото чувство на разяждащата вина ме влудяваше - като зейнала пропаст, готова да ме
погълне всеки момент. С последните ми останали силици едва устоявах на простичката и крайно
непоносима истина - че аз и само аз съм отговорен за всяко случващо се в живота ми събитие, че
съм единствената причина за всяко страдание и несполука.
Стори ми се, че светлините на света ставаха все по-мъждиви до степен, в която съвсем
изчезваха. Бях се озовал в преддверието на ада. И бавно, но сигурно се спуснах към него...
5 Пробуждането
Щом се събудих вече не можех да мисля за нищо друго. Навън все още беше нощ.
Манхатанският трафик се стичаше като искряща лава, изливаща се от устата на невидим вулкан.
Останах неподвижен известно време, гледайки „светът“ долу да се рее из съзнанието ми.
Изглеждаше някак блед и незначителен. През мен се процеждаше ново и безмилостно мисловно
проясняване, което излъскваше всяко ъгълче на апартамента и така караше всяка мебел, всяка
книга, всяка украса да отразяват болката, породена от незначителния ми, изживян без капка радост
живот. Всичко, което притежавах, изведнъж придоби осиротял и безжизнен вид. Тази характерна
меланхолия, струяща от безпризорните предмети, приклещи душата и сърцето ми. Усетих
непосилната тежест на жалкото си съществуване и обезсърчителната невъзможност за промяна.
Страхувах се да се изправя пред децата си и да видя в очите им същата смърт, която просмукваше
всичко около мен. Опасявах се, че и те могат да избледнеят и да изчезнат наред с всичко останало.
Прекарах доста часове, записвайки всичко случило се по време на срещата ми с Мечтателя, и
всичко, което ми беше казал в мистериозната вила - в стаята с пода с бяла настилка. Трябваше само
да притворя очи и да видя как всеки детайл изплува от паметта ми със съвършена яснота. Никога не
се бях чувствал толкова прозрачен и бистър както в периодите, прекарвани с Него. Сега вече бях

наясно, че принадлежа към блудкавата и безвкусна каша на раздробеното и неосъзнато човечество.
Бях част от блуждаещата тълпа полузаспали минувачи, до един неспособни да обичат. Вече не
можех да ги пренебрегвам.
През последвалите седмици старателно четях и препрочитах записките си, търсейки някаква
улика, която би ме отвела отново при Него, в Неговия свят.
От терасата на Кафе де ла Франс, наблюдавах как западните туристи се стичат към Соук,
лъкатушейки из лабиринта на тесните улички подобно на бели кръвни телца из вените на Ел Фна.
Напредваха бавно, нападани от всички страни от шумни търговци, от просещи, изпечени от
слънцето ръце и от продавачи на вода, натоварени с тежки рунтави мехове от козя кожа. Млади
момичета, продаващи отрупани с финтифлюшки бижута, лигаво ласкаеха преминаващите чужденци
и ги галеха с длани сякаш бяха талисмани, от които по някакъв магически начин щеше да потече
някой и друг дирхам. Бях свикнал с наблюдателните им очи - остриета на черния огън, и с
умолителните им усмивки като на участнички в любовна игра.
Три дни по-късно отново се върнах в кафенето, оградено от пулсиращия живот на Маракеш.
Чаках, четях и пиех чай, а компания ми правеха двойка хамелеони, които бях купил още с
пристигането си. От време на време спирах да чета и се изправях да наблюдавам калейдоскопичния
спектакъл на уличния живот, врявата и шумотевицата на търговците и туристите, напрегнатата
дейност и усърдието на местните, с което пробутваха стоката си. Сетне се връщах при масата си...
Започвах да се обезсърчавам. Мисълта за завръщане в Ню Йорк - просто ей така, да хвана
първия самолет без да се обръщам назад, често ме спохождаше, докато часовете, а впоследствие и
дните се занизаха без нищо да се случва. Все тъй се опитвах да си представям разни неща, мъчех се
да открия някаква мерна единица, която да ми помогне да проумея в какво точно участвам. Беше ме
оставил да Го търся без никакви указания. Единствената следа към Него бе името на арабския град с
рехавите му палми и напечени къщи, струпани между нажежените устни на Сахара.
След като получих съобщението Му, доста се поколебах дали изобщо да тръгна. Изглеждаше
напълно налудничаво да прекося океана, да пристигна тук и да се срещна с някакъв фантастичен
герой, чието име дори не знаех. Толкова пречки изскачаха и ме възпрепятстваха преди да
предприема въпросното пътуване! Преди всичко - не можех да измисля по какъв точно начин да
формулирам и защитя отсъствието си пред Дженифър. Ден след ден отлагах вземането на решение,
но неистовата жажда да изпитам отново онова завладяващо чувство на оздравяване, което ме
обземаше щом бях край Него, както и страхът ми, че ще се размина с едничката възможност да Го
видя отново надделяха и аз реших да приема предизвикателството. Да взема трудното решение ми
помогна най-вече моята най-близка и доверена приятелка, Джузепона - единственият човек, пред
когото си позволих да говоря за Мечтателя и очарователната си среща с Него.
- Тръгвай, синко - поощри ме тя с характерния си директен изказ и силен неаполитански акцент,
когато отидох в малката й стаичка, за да се посъветвам. - Намери го! Този Мечтател изглежда добър
човек.
Джузепона винаги е била част от семейството ми - държала ме е за ръка още по времето, когато
съм правел първите си стъпки. Нейната ръка държах и когато за пръв път пристъпвах училищния
праг. Всяка сутрин, докато ме водеше на училище, аз слушах историите на улиците, по които
вървяхме, историите на хората на Неапол - древни приказки, които жадно попивах с невръстното си
съзнание. Именно чрез Джузепона в мен попиха духът, легендите и подвизите на героите на Неапол
- град с древно сърце, пулсиращо през предвечни пластове на много цивилизации, наслагвали се
един върху друг в дрипава и опърпана пищност като натруфения костюм на Пулчинела. С течение
на времето тези пластове се бяха превърнали в живия епидермис на града. В компанията на
Джузепона все още можех да усетя тяхната виталност - под кръпките и дрипите съзирах блясъка на
злато и скъпоценна коприна. Още помня смущението си, когато в дъждовните дни тя връхлиташе в
класната ми стая по средата на часа, пренебрегвайки портиери и възпитатели, за да смени мокрите
ми чорапи и обувки. Когато поотраснах, вече не исках да ме води за ръка, така че известно време
продължи да ме придружава, но ме следваше от разстояние. В юношеските ми години стана мой
съветник по касаещи сърдечни терзания въпроси. Спомням си как категоричните й присъди от
сорта на „Така или иначе тя вече не е за тебе!“ идваха, за да утешат някоя от поредните ми
романтични неудачи. Джузепона обожаваше жена ми Луизела от момента, в който я зърна, и още
щом се оженихме и се роди първото ни дете, дойде и заживя с нас.
Беше най-добрата бавачка на Гиоргия и Лука, която някога сме имали, а и до ден днешен им е
все тъй безкрайно отдадена.

Джузепона беше ниска и набита, самоука, с твърд характер и заядлив нрав, с недодялан и
деспотичен маниер. Стабилната й психика и остри черти я караха да изглежда като индианка - да,
нещо средно между стара индианка и шаман, а и тя притежаваше всичкото достойнство и смелост,
характерни за един достоен главатар на племе. Беше тромава и тежка, но където и да се появеше,
слагаше нещата в ред. В нейно присъствие никой за нищо не закъсваше. Преценката й, до която съм
се допитвал толкова пъти в живота си, бе и си остава неподражаема смесица от здрав разум и
народна мъдрост. Присъствието й, където и да я заведях, както и неповторимото й чувство за хумор
носеха само радост и приповдигнатост. Превърнала се бе в неотменна част от живота ми. Когато
Луизела се разболя и почина, Джузепона на мига иззе ролята на втора майка на децата ми. Никога
не ще мога нито да изразя, нито да се разплатя за нейната отдаденост, камо ли да опиша какво
представлява тя за четири поколения от семейството ми. Скъпа Джузепона, ще те нося в сърцето си
завинаги.
След пристигането ми в Маракеш всичките ми усилия да открия Мечтателя отиваха на вятъра, а
на третия ден вече дори не бях сигурен, че загадъчната бележка, довела ме до тук, бе действително
написана от Него.
Докато чаках нещо да се случи, прекарвах дълги часове, странствайки из града в търсене на
някаква диря или указание. На втората вечер на връщане към хотела след цял ден безплодно
издирване за пореден път прехвърлих на ум всяка подробност от забележителната ни среща. Но и
поредният опит да открия и най-малката следа, която би ме отвела ме при Него, остана без резултат.
На следващата сутрин отново се размотавах в сърцето на Соук. В сенчестия лабиринт на
наситените му с аромати на подправки улички, аз се оставих на стотиците примамливи левантинови
усмивки на търговците, които еуфорично ме подканваха да вляза в малките им преливащи от стока
магазинчета. Вътре безразборно нахвърляните джунджурии наподобяваха останки след
корабокрушение. Безкрайните върволици дюкянчета, повечето изглеждащи като тъмни и
негостоприемни землянки, като клетки на кошер, оформяха нещо подобно на брегове на река, чието
течение довличаше хора от всевъзможни националности и култури.
Колоритно облеченият и дебел Мустафа, който спокойно можеше да е персонаж на Уолт
Дисни, успя да ме привлече като клиент, навличайки си завистта на разочарованите си конкуренти.
Имаше умните и пъргави очи на мошеник, наместени насред добродушно и интелигентно лице.
Отвътре магазинчето се оказа изненадващо просторно. С помощта на двама свои помощници той
буквално обърна всичко вътре наопаки, за да намери нещо, което да ме заинтригува, нещо, което
евентуално бих купил. Разви десетки килими и ми предложи огромно разнообразие от сребърни и
пиринчени предмети, като забърсваше всеки преди да ми го поднесе, за да го огледам. След като
изслушах многословната му тирада за значимостта на всички, попаднали пред погледа ми артикули
и след неопределен брой изпити чаши ментов чай, които, както повелява местният обичай, не бива
да бъдат отказвани, бях на път да си тръгна.
И точно в този момент измежду купища дрънкулки по най-горния рафт на стелажа, Мустафа
извади кутия за бижута, изработена от дърво и слонова кост. Тя бе толкова изящно инкрустирана,
толкова съвършено изработена, че не ме оставяше да сваля очи. Забелязвайки интереса ми,
търговецът увеличи цената й на секундата. На капака на кутията, изгравиран с готически букви,
стоеше надписът „Visibilia ехInvisibilibus“.
Всичко, което виждаме и докосваме, всичко видимо е родено от невидимото.
6 Да промениш миналото
Бях вече напуснал Соук и се бях върнал в Кафе де ла Франс, за да прибера люспестите си
зелени приятели - хамелеоните. Облегнат на парапета на терасата, обмислях подробно всичко,
случило ми се току-що.
- Първото правило на пустинята е да пътуваш с минимален багаж - чух да казва зад мен
нечий глас. Начинът, по който звучеше, ме сепна и ме извади от унеса. Колкото обаче да бях копнял
за този момент и колкото да се бях надявал да Го срещна отново, не можах да не изпитам известна
уплаха. Усетих ужаса от непознатото. Усетих обаче и чудодейното Му дихание по врата си.
Обърнах се много бавно и положих неистови усилия да намеря сили да застана лице в лице с Него.
Мечтателя ми се усмихваше. Изглеждаше като богат пътешественик-аристократ от далечна
епоха. Демонстрираше отегченото изражение и флегматичните движения на сноб, но гласът Му
издаваше безгранична енергия. Щом заговори, отново разпознах критичния тон със специфичната
Му дрезгавост.

- Олекотяването на Същността ти ще е дълъг и изискващ много усилия процес - заяви Той,
впускайки се директно в темата без никаква прелюдия. - Всичко трябва да остане зад гърба ти.
Всичко, внушено ти от родители, учители, от майсторите на заблуди и пророците на
Пришествието... От тях се учим единствено как да придобиваме съзнание на жертва, как да се
вкараме в мизерията, в бедността и в болестите ... От тях наследяваме единствено умението да
умираме по хиляди начини. От зората на цивилизацията чрез „предавана от поколение на
поколение зараза“ милиони запечатани в хипнотичния си сън същества биват сляпо приучвани да
възприемат себе си за недоразвити и ограничени същества.
- Защо - запитах - защо... не сме избрали безкрайното разнообразие... защо не сме избрали
живота?
- Защото човек е необратимо хипнотизиран. И зад същинското му нещастие стои най-злата
от всички злини - непоклатимата му вяра в неизбежната смърт... Първата и най-трудна стъпка
към освобождаването е човек да проумее, че този страх тиранично владее целия му живот.
Тези думи, съчетани със сериозността на тона и пристъпването Му към мен, ме преизпълниха с
вълнение и възбуда. Както при култовете и свещените ритуали на древните цивилизации Той
театрално превръщаше и най-елементарното движение в магически жест, в уникален космически
резултат от съзидателна сила.
И докато сърцето ми се свиваше, ми се стори, че е на път да направи решаващо умозаключение.
- Миналото ти е бедствие! - заяви с дрезгав глас. Сетне изведнъж млъкна, сякаш преди да
продължи трябваше да изчака някакъв сигнал, който пристигаше бавно и от далеч. - Ти трябва да го
излекуваш... да го спасиш... да го промениш...
- Да променя... миналото?
- В миналото ти има все още твърде много дупки... неразплатени сметки, скрити дългове,
които чакат да бъдат върнати, усещане за вина и самосъжаление и преди всичко - тъмни
кътчета, където властват мръсотията и ръждата.
Имах чувството, че тършува в мен като в чекмедже, пълно с безполезни вехтории.
- Твоята Същност е като зле стопанисван магазин с хаотично поставени цени по етикетите
на стоките. Нещата, които са с голяма стойност, ти продаваш евтино, но пък боклуците имат
абсурдно високи цени. Да продължаваш да ги поддържаш такива означава сигурен провал...
Искаше ми се да разпъна някакъв щит, за да се предпазя от потока думи, изливащ се
безмилостно върху мен.
- Но възможно ли е да се променя миналото? Може ли човек да промени ситуациите и
събитията, които вече са се случили? - попитах в опита си да се защитя и да отблъсна непоносимо
надвисналото чувство за отговорност.
- Има едно кътче в Същността ни, където мислите, усещанията, емоциите, действията и
събитията са архивирани завинаги и дори да минат много години, все още можем да ги открием
складирани там, подобно на всички непотребни вещи, които сме трупали на тавана. В
действителност обаче тези неща продължават да живеят и предопределят пълнотата и
целостта на съществуването ни. Ето къде трябва да отидеш...
После добави, че за да се случи всичко това, е нужна дълга подготовка.
- Колко дълга? - попитах с дълбокото вълнение и опасенията на човек, готов да се втурне на
момента във великото пътешествие.
- Ще са ти нужни толкова години, колкото си прахосвал досега, за да водиш жалкото си
безсмислено съществуване - стигна до мен каменният Му отговор, който порица както държанието
ми в миналото, така и настоящия ми въпрос. Почувствах се обиден от жлъчта и язвителността,
които бълваше - машинално връхлетял ме условен психически рефлекс. Но обидата изведнъж се
сведе до дребно недоволство, а накрая напълно изчезна. Мечтателя се беше настанил на една от
масичките и аз седнах до Него. Последвалата тишината продължи дълго, дори още повече се
задълбочи, докато настъпващият сумрак постепенно заглуши врявата и суетнята на Ел Фна.
7 Вътрешното опрощение
Залязващото слънце изпращаше последните си лъчи и Орион вече се забелязваше в бледото
кобалтово-синьо небе. Захладня, но Мечтателя не даваше вид, че забелязва студа, не направи и
намек да влезем вътре. Всички признаци сочеха, че започва една нова и значима глава от
чиракуването ми. Въпреки че терасата се обгръщаше в мрак, аз извадих тетрадка и химикал, готов
да запиша всяка изречена от Него дума. Разбирах колко е важно винаги да имам под ръка листи и

химикал. Те бяха всичко, от което се нуждаех, за да документирам словото Му и така постепенно да
възстановявам целостта, която губех, когато съм далеч от Него. Да съхранявам посланията Му бе
като да се разхождам на пръсти из по-висшите нива на Същността. Гласът Му ме хвана в крачка.
- Отнема години работа над себе си..., за да се достигне специалното състояние на
освободеност, на познание, на мощ, наречено „вътрешно опрощение“.
Той произнесе думите Си с особена интонация на гласа, която ме порази на мига, защото някак
не подхождаше нито на един воин, какъвто бе Той в представата ми, нито на безкомпромисния Му
език. Хвърли ми кос поглед, за да се увери, че водя записките си прилежно. Изчака ме да свърша и
продължи:
- Вътрешно опрощение ще рече да се заровиш из гънките на собствената си Същност - там,
където тя все още е разкъсана... означава да почистиш и излекуваш все още отворените рани и...
да погасиш всичките си дългове.
После театрално зае конспиративна поза и снижи глас, сякаш щеше да ми поверява ценна
тайна. Впоследствие думите, които към момента ми се струваха непонятни, щяха да пробягват
многократно през съзнанието ми.
- Вътрешното опрощение притежава силата да трансформира миналото и смъртоносната
му тежест. - Всичко е тук, сега! Точно в този конкретен миг. В живота на всеки човек миналото
и бъдещето се проявяват винаги заедно.
Преизпълваше ме неизразима ирационална радост. Бях се натъкнал на безгранично, необозримо
откровение. Миналото и бъдещето не бяха отделни светове, а свързана и неделима целокупна
реалност.
Вътрешното опрощение бе машина на времето, даряваща човек със способността да достигне
събитията в живота си, които според примитивния му начин на мислене бяха безвъзвратно
отминали, а бъдещите от своя страна тепърва предстояха...
- Разбирам как миналото може да се отрази на живота ни, но бъдещето...
- Бъдещето, както и миналото, лежи точно пред очите ти, но ти все още не си способен да го
видиш.
Той заговори за понятията „вертикално време“ и „време-тяло“, където миналото и бъдещето се
компресираха в настоящия миг - в мига-вечност. Каза ми, че главният вход към това „време извън
времето“ е точно тази секунда. Тайната е в това винаги да си съсредоточен и да не поемаш риска да
се отдалечиш от „мига“. Да постигнеш въпросното „време-тяло“ означава да си способен да
промениш миналото и да си създадеш чисто нова съдба.
Бях развълнуван. Исках приключението да започне моментално... Исках го отчаяно... но на
ентусиазмът ми не му остана много време да се разпъпи. Усетих го как угасва в миг, потъпкан от
грубите думи на Мечтателя.
- Хора като теб са неспособни да постигнат вътрешно опрощение! - отсече Той, а тонът Му
беше на съдия, произнасящ присъда, която не подлежи на обжалване. - За да влезеш в миналото си
и да го излекуваш, ти е нужна дълга подготовка. Без идеите и принципите на Школата подобно
постижение е невъзможно. Дори няма да знаеш от къде да започнеш. Вътрешното опрощение е
пътуване към себе си, към самия Смисъл на появата ни на бял свят. Хората не трябва никога да
прекъсват този оздравителен процес.
Предупреди ме още, че процесът ще изисква сериозни усилия от моя страна - най-вече
продължително самонаблюдение.
8 Самонаблюдението е самокоригиране
- Самонаблюдението е самокоригиране... Човек може да излекува всичко от своето минало,
стига да притежава способността да „наблюдава себе си“ - каза Мечтателя. Сетне отбеляза, че
състоянието на човек не е нищо повече от резултат от неспособността му да наблюдава себе си и,
следователно, да познава себе си. - Самонаблюдението представлява опит да погледнеш себе си и
живота си от птичи поглед! Нещо като да поставиш събитията, обстоятелствата и
взаимоотношенията от миналото под ярък слънчев лъч.
Доколкото схващах, решаващата предпоставка за самонаблюдението беше способността да го
упражняваш безпристрастно, без да произнасяш морална присъда. За Мечтателя самонаблюдението
означаваше да оставиш живота си на естествения му ход - не на набор съдии и съдебни заседатели,
а под рентгеновите лъчи на собствения си обективен разсъдък, превръщайки се в неутрален
свидетел на собствената си Същност - в свидетел, чието единствено задължение се свежда до

наблюдение без каквото и да било раздаване на присъди или отправяне на критики. Всичко това
бегло ми напомни за някои от експериментите в организационната психология, която бях учил в
Лондонското бизнес училище. Някои големи фирми значително бяха подобрили продуктивността
си посредством т. нар. „странстващ мениджмънт“, както го наричаха изследователите.
Подходът се основаваше на вниманието и пропагандираше възприемането на система, която
поддържа управлението в постоянно движение в рамките на организацията. Задължението на
странстващия мениджър се състоеше ясно и категорично в това „да странства, да обикаля наоколо“,
тъй че присъствието му да се усеща във всяко кътче на компанията, без значение колко е
отдалечено.
Гласът Му внезапно се вклини в мислите и спомените ми, изтръгвайки ме от аудиториите на
Лондонското бизнес училище.
- Самонаблюдението е самокоригиране - повтори Мечтателя. - Ако си способен да наблюдаваш
себе си безпристрастно, автоматично ще се самокоригираш... Самонаблюдението е лечение...
естествена последица от отделянето, откъсването, наложило се между наблюдателя и
наблюдаваното.
Самонаблюдението позволява на човек да види всичко, което го държи прилепен към
конвейерната лента на света - отживели понятия и представи, чувство за вина, предразсъдъци;
отрицателни емоции, мрачни пророчества... То е въпрос на отделяне, де-хипноза, пробуждане...
И най-минималното прекратяване на хипнотичния ефект, който светът оказва върху теб, би
разбил на пух и прах всичко, в което някога си вярвал, и би нарушил привидното равновесие и
илюзорната сигурност на живота ти.
Ето защо повечето хора никога няма да могат да наблюдават себе си-заключи Той. - Да
дистанцираш сам себе си от описанието на света, макар и за един миг... е усилие твърде
непосилно за по-голямата част от човечеството.
Фиксира ме с дълъг настоятелен поглед. Сега пренасочваше темата на разговора ни към мен.
Възелът в стомаха ми предварваше болката от всичко, което щеше да последва.
- Накарай наблюдателя в теб да се задейства! Самонаблюдението е кончината на
множеството отрицателни мисли и емоции, които винаги са управлявали живота ти. Ако
започнеш да се вглеждаш навътре в себе си, ще започнат да ти се случват правилните неща, а
неправилните постепенно ще изчезнат. Никой не е в състояние да направи това сам. Ако се
срещнеш със себе си, с лъжата си, ако се впуснеш в лабиринта на Същността си без прецизна
подготовка, моментално ще се погубиш.
Бях поразен. Думите му звучаха като окончателна присъда и се страхувах, че ще ме изостави.
Опасявах се, че ще погледне на мен като на изгубена кауза и ще реши, че всяко бъдещо усилие да
ми помогне би било напразно. Една отчаяна и героична решителност зрееше в мен. Готовността ми
Го накара да реагира. Много бавно Той протегна показалеца и средния пръст на дясната Си ръка и,
като ги държеше слепени, ги притисна към бузата Си. Сетне положи брадичката Си във
вдлъбнатината на палеца и наведе бавно глава напред. Остана известно време дълбоко замислен.
Стори ми се, че мълчанието Му продължи цяла вечност. Не изглеждаше да ме гледа, но бях
сигурен, че нито една от мислите ми не Му убягва. Играехме финалната сцена. Настъпил бе
моментът на развръзката. Сега всичко зависеше от мен и само от мен. Чаках. Накрая Мечтателя
излезе от унеса Си.
- Виж, сега е пълнолуние - каза Той, като посочи небето с леко движение на брадичката си. -
Човек може да види най-много хиляда пълнолуния през живота си, но е по-вероятно до края на
дните си да не намери време да наблюдава поне едно от тях...
И това при положение, че луната принадлежи на външния свят. В такъв случай представи си
колко по-трудно е за човек да види сам себе си, да обърне навътре посоката на вниманието си.
Самонаблюдението е само началото на изкуството на мечтаенето.
Останахме смълчани дълго време. Терасата на Кафе де ла Франс се протягаше в мрака като нос
на космически кораб, готов да кръстосва обсипаното със звезди небе. Бяхме единствените пътници
на борда... самотни аргонавти на невидимото.
- Приготви се - изкомандва Той с нетърпящ възражение тон на човек, свикнал нещата да Му се
получават. - Пътуването няма да е леко.
Изслушвах внимателно последните Му наставления. Мечтателят беше на моя страна. Сега
всичко зависеше изцяло от мен. Хладно ми обясни, че рискувам да се окажа хванат в капана на
нещо като въображаемо преддверие на ада - място, където миналото е загърбено, но си остава все

тъй неразбрано и където новите светове още не са придобили форма. Нямаше начин да се върна от
пространство-времето5 към света на Мечтателя. Той ми даде да разбера, че при така създалите се
обстоятелства тази ни среща би могла да бъде последна.
- Миналото на обикновения човек... човекът, който все още не е предприел първите стъпки към
целостта на Същността си, е осеяно с бодли. И те ще го закачат и при най-беглия опит да се
завърне в себе си, за да го промени ...
Това бяха последните думи, които бях в състояние да чуя. Имах чувството, че терасата се
носеше плавно като отдалечена от брега лодка и всичко около нея започваше да избледнява в
далечината.
„Това е то“, помислих си, събирайки последните си искрици кураж.
Трудно ми беше да чуя и осмисля всичко, за което говореше Мечтателя. Сякаш дълго време
гласът Му беше заглушаван от шума на невидими устройства. Терасата се превърна в машина на
времето, в която двамата бяхме единствените членове на екипажа. Вселената бе спряла, лентата на
времето се развиваше сама и нищо друго в света не изглеждаше по-важно от нашето пътешествие
обратно към моето съзнание, към миналото ми. Имах чувството, че се спускаме в непроницаемия
мрак на някакъв тунел, сякаш „машината“ ни преминаваше през множество пластове и слоеве на
съществуването.
И ето, първият фрагмент от живота ми се появи - като изплувал от мрака остров. Докато
наблюдавах как го приближаваме и как се уголемява, имах чувството, че навлизам в свят, някак
познат и все пак тайнствен и загадъчен - на ръба на непознатото. В линейното време бяха изминали
само няколко години от случките и събитията, които сега ревизирах заедно с Мечтателя, и все пак
отрязъкът от миналото ми изглеждаше невероятно далечен.
9 Смъртта не е решение
Луизела се спомина на двайсет и седем годишна възраст. Като дете на плажа, което копае дупка
в пясъка, меланомът бавно бе издялкал дупка в крака й. Целият ми свят ми помръкна - виждах го
сякаш през размазаните очи на боксьор. Завладя ме свирепо озлобление, което не ме напусна
месеци наред - смразяващо отвращение, нещо средно между гняв и страх.
Главозамайване...
Болка...
Мрак!...
Престъпно съучастничество на мисли и емоции...
Тресчици от Същността...
Острие на светлината пронизва
мрака на съществуването ми.
Болка,
Главозамайване... Мрак!... Дълбока рана
Отвъд - мрак...и болка...безмълвие!...
Летя към нея - по-близка, по-голяма,
непроницаемата планета на изминалите ми години...
Приземяване... но къде?
Няма пространство, нито отбор,
ни квадратен милиметър искреност
в каменистата пустиня на мислите ми.
Един процеп ме поглъща...
Мрак...
Болка...
Главозамайване!...
Стая в провинциална болница...
Мирис на дезинфектанти...
Смрад на болест и безпомощност.
От скръб сломена фигура коленичи до легло с безжизнено тяло в него...
Приближавам се... по-близо...
5
Термин от квантовата физика - физически и математически модел, който комбинира пространството и времето в
цялостен пространствено-времеви континуум. В съответствие с теорията на относителността, Вселената има три
пространствени и едно времево измерение - Б. пр.
Този уплашен човек... съм аз!
Ето кое мое усещане наблюдавахме с Мечтателя. Непривлекателността на вече отдалеченото
мраморно настояще хвърли безжалостна светлина върху обезсърчения, поруган човечец, като
безмилостно показа неговия анахронизъм. Слушах обърканата навалица, връхлитаща Същността му
- кипяща маса мисли, бушуващи незначителни желания и емоции, които до една предлагаха
въображаемо подобие на душа. През очите на Мечтателя, сякаш под влиянието на силни
транквиланти, можех да „видя“ бучката от егоизъм и страх, в каквато този мъж се бе превърнал.
- Той е дух, който оплаква собствената си смърт - безжалостно постанови Мечтателя. -
Страхът, страданието и тревогата не са следствие, а същинската причина за всичките му
несполуки.
Мечтателя ми разкриваше най-голямата от всички злини, източника на всяко нещастие - лично
или колективно, регионално или глобално.
- Хаосът, който всеки човек носи в себе си, неговият ад се отразява в света и приема формата
на съперничество, дискриминация и войни между расите, идеологиите, религиите и верите.
Вълнението, предизвикано от разкритието, се смеси с ужаса, съжалението и срама, когато
разпознах характерните белези на преждевременното остаряване в мъжа, когото наблюдавах.
- Той страда не защото конкретно събитие му е причинило болка и тъга, а защото е избрал
страданието за свое естествено състояние.
Осъзнах ясно, че всичко, което животът ми представляваше досега и всичко, в което щеше да се
превърне, беше вече там - в онзи миг, точно както жизненият цикъл на един дъб се съдържа в
неговия жълъд. Всяка подробност издаваше нехайството, небрежността и изхабяването на този
живот. Прииска ми се да сторя нещо - да предупредя човека, който бях някога, за нашето настояще.
Щеше ми се да проникна в него и да вкарам нещата в ред, да му внуша малко достойнство, да го
накарам да изправи прегърбените си рамене и да изтрие болезненото изражение от лицето си.
- Намесата е невъзможна! С нищо не можеш да му помогнеш - каза в опита си да ме възпре.
Тонът му неусетно бе станал по-мелодичен. - Този мъж обича да страда... Той разбира се би се
заклел в обратното, но в действителност за нищо на света не би напуснал своя ад.
Бях удивен и неспособен да повярвам в чудовищното Му твърдение. Мечтателя улови
недоверчивото ми изражение на секундата и добави:
- Той не поддържа състоянието си случайно - чрез него се нагажда към света. То го кара да се
чувства защитен. Дори при острата болка, която това състояние му носи, той се самоуспокоява
с илюзията, че е възможно да го споходи някаква помощ отвън...
Само ако можеше да наблюдава сам себе си... да регулира дори минимално начина си на
мислене и реакциите си... само ако притежаваше способността да повдигне на милиметър нивото
на една едничка мисъл или емоция, целият му живот щеше да се преобрази...
После гласът Му театрално премина в силен шепот. Внезапна промяна в тона изостри
вниманието ми.
- „А man cannot change the events in his life, but only his attitude towards them.“ Човек не може да
променя събитията в живота си, а само отношението си към тях.
- Но ти каза, че е възможно да се промени миналото... - запротестирах аз. Едно изсушаващо
разочарование... вълна на отчаяние бликаше от очите ми като сълзи.
- Това, което виждаш тук - парченцето твое съществуване, в което искаш да пристъпиш, за
да го промениш, не е твоето минало, - опроверга ме Мечтателя - а твоето бъдеще! Всичко в
живота ти се повтаря от само себе си... Събитията се повтарят и си остават същите, защото
ти нямаш нагласата да променяш... Виж се - оплакваш се, обвиняваш света, убеден, че някой или
нещо отвън те наранява или пък е причината за нещастието ти... Обикновеният, затворен в
цикличността на времето човек, не притежава бъдеще, а само минало, което се преповтаря
отново и отново...
Сега „виждаш“ през Моите очи! Някой ден, когато си способен да поемеш отговорност, ще
разбереш, че самосъжалението не е следствието, а причината за всички беди, които те
застигат... и че ти и само ти си причината да ти се случват подобни неща... Само тогава ще си
способен да внесеш светлина в миналото си и да го излекуваш.
Сега стояхме в моргата. До тялото на жена ми лежаха и други, наредени в редица тела, но нито
едно от тях не беше тъй младо като на Луиза. И тогава в тишината отекнаха думите, които никога
няма да забравя:

- Смъртта на тази жена е огледален образ на всичките ти стадии на Същността, на
собствените ти вътрешни смърти.
Мечтателя ме беше предупредил за всички трудности, на които щях да се натъкна, додето се
подвизавах из браздите на миналото си и ги преживявах отново и отново до Него. Чувствах се като
разнебитен под тежестта на Неговата проницателност. Чувството за отговорност, което зрееше в
мен вследствие на всичко случващо се, бе истински непоносимо. Как можех да приема факта, че
сам бях създал този филм на ужасите, наречен мой живот?
- Смъртта няма морал - отсече Той с твърд глас - и не е естествена... Физическата смърт е
само материализация на милионите смърти, които се случват в теб всеки ден. Тя е кристализация
на една вяра, взета назаем от човечество, което угажда на болката и толерира страданието.
Хората са превърнали смъртта в техен маршрут за бягство - продължи неумолимо Той без
да обръща внимание на смущението ми. - Те знаят точно какво трябва да сторят, за да убият
себе си... Познават всички хитрости... Тялото е неунищожимо!... И все пак те са успели да
превърнат невъзможното в неизбежно. Човек не може да умре, той може единствено да убие
себе си! За да постигне това, е нужно да даде всичко от себе си и да посвети цялото си време на
самосъжалението и саморазрухата...
Тук спря, търсейки правилните думи, с които да преодолее съпротивата ми, недоразвитото ниво
на възприятията ми и физическата стена, която бях издигнал, срещу мистериозната власт на
революционните Му идеи.
- Смъртта винаги е самоубийство - изрева Той сякаш повеждаше цяла армия в битка. - Когато
подобен начин на мислене стане част от теб, той ще преобърне представата ти за света, а с
това и действителността, която обитаваш.
Мечтателя атакуваше властващите от векове убеждения, непоклатимата вяра, споделяна и
поддържана от цялото човечество, че смъртта е необходимо условие, както и универсалното
схващане за нейната неизбежност. Думите Му ме дразнеха, дори ме ожесточаваха, сякаш изведнъж
някой ми ограбваше всичко най-ценно, сякаш нещо се врязваше в плътта ми. В мен се надигаше
неконтролируем и безмълвен крясък, който отекваше сякаш от дълбините на Същността ми.
- Точно в този момент милиарди човешки същества мислят и чувстват негативно, впримчени
като тебе в собственото си негодувание.
Усетих Го как прониква в най-тайните и недостъпни ниши на Същността ми и се почувствах
дълбоко засрамен, все едно крадях нещо и ме бяха хванали на местопрестъплението.
- Именно това състояние на Същността отрича хуманността и всяка надежда за бягство от
най-болезнения цикъл на съществуването - заяви Той с горчивина в гласа. Сетне с нетърпящ
възражение тон обобщи:
- Хората почитат смъртта и никога не биха се отказали от нея, дори и да можеха, защото
смятат, че тя е отговорът на всичките им проблеми, краят на тяхното страдание и на хилядите
психически смърти, които сами си причиняват ...но смъртта не е решение!
Хипнотичната мъгла се вдигна и погледът ми се избистри. И докато думите на Мечтателя
придобиваха реално измерение, смъртта на Луизела ми се стори нереална, макар самата тя да
лежеше там - в облицованата в черно стая, редом с останалите, положени в малки легла и оградени
от свещи тела, които изглеждаха като фигури от сцена в пиесата на смъртта.
10 Изцелението идва отвътре

Продължихме пътешествието в миналото ми, докато стигнахме периода на последните месеци
от живота на Луиза. Отново виждах себе си как глупашки играя нелепата роля на тъжащ съпруг -
глава на семейство, все още ненавършил трийсет, но вече приведен под тежестта на толкова тежка
прокоба. Наблюдавах малкия, пропит от съжаление и упреци мъж. Видях озлоблението му, видях
колко впримчен беше в омразата и отвращението, видях как буквално пулсираше от тревога, как,
изгубено някъде из болното му въображение, сърцето му бе потънало в безскрупулната хватка на
вината. Слушах тъжната му възпяваща болката песен и обвиненията, които отправяше към всичко и
всички, додето накрая ми призля.
- Кому е нужно всичко това? Какво правя тук? - изревах към Мечтателя, смачкан от срама,
който сцената предизвика в мен. Предпочитах да се завъртя на пети и да побягна, но не бях в
състояние да помръдна.

Мечтателя ме върна към целта на пътуването ни с неочаквана нежност. Отговори ми, че сме
там, за да хвърля малко светлина върху миналото си, да погледна на него с ново разбиране.
Определи го като неповторима възможност.
- Както при всяко истинско лечение, процесът трябва да започне отвътре - каза ми меко Той,
изтръгвайки ме от поредното състояние на самосъжаление, в което сам се бях вкарал. - Нашата
Същност създава света, а не обратно! Като всички останали хора и ти винаги си вярвал, че
събитията определят това, което представляваш, че външните обстоятелства са отговорни за
състоянието ти. Сега знаеш, че това е изопачена представа за реалността.
Бях започнал да се окопитвам. Изчаках няколко секунди, а после дадох сигнал на Мечтателя, че
съм готов да продължа.
Следващият етап от нашето пътешествие ни отведе във Виа Болонезе във Флоренция, където по
това време бях на обучение за мениджъри. Периодът съвпадаше с все по-влошаващото се състояние
на Луиза. През тези месеци между мен и колегите ми се установи нещо като симбиоза, обединила
вродената ми склонност към самосъжаление с подкрепата, която те ми оказваха на безценица. Без
да забележа моето нещастие ги караше да се чувстват по-добре, защото, сблъсквайки се с
крехкостта и несигурността на живота, можеха за известно време да оценят посредствената си
порция съществуване. Отнасяха се към мен доброжелателно и загрижено - отношение, запазено
обикновено за тежко болните, ранените или победените.
„Виждах“ кошмарния ни емоционален обмен и чувствах дълбоко неудобство. От където и да
погледнех миналото си, то бълваше само сенки и не можех да намеря дори трошица, която да си
струва да бъде съхранена. Странствах из него като отчаян нещастник, попаднал насред сцена на
бедствието, и се опитвах да спася нещичко - някой любим, връзка, всичко, което впоследствие би
могло да се използва или да има някаква стойност. Бях обезумял от ужас. Без Мечтателя до себе си
не бих намерил сили да продължа.
- Не обвинявай събитията - каза Той, като ме гледаше как се клатя и прививам под тежестта на
емоциите. - Да останеш вдовец на двайсет и девет с две деца не е проклятие. Събитието не е
нито добро, нито лошо. То е просто възможност. Ако притежаваше нужната дисциплина, щеше
да можеш да го превърнеш в нещо светло. Можеше да го извисиш на по-високо ниво... Ако
притежаваше смелостта да познаваш себе си, нямаше да е необходимо Луиза да умира... нямаше
да е необходимо да преживееш толкова много беди.
„ Our level of Being creates our life.“ Нивото на Същността ни създава нашия Живот... Всичко,
което виждаш и докосваш, е отразен образ на Същността ти и е следствие на твоята
незавършеност, на пропастта, която носиш в себе си. В съществуването няма празни
пространства. Ако не ги запълваш умишлено, като си налагаш да мислиш и действаш различно, то
светът ще ги запълни по най-безмилостния за теб начин.
Ако не виждаш или не искаш да видиш, заболяването ти ще се изостри и житейската ти
пародия съвсем ще се изостри. Всичко, което визуализираш в момента, се случва, за да ти разкрие
причината за личната ти трагедия, за да те върне към първоизточника... и за да ти позволи някой
ден да се намесиш и промениш тленната си представа за съществуването.
11 Хазяите
И други моменти от живота ми и образи от миналото се стичаха пред очите ми като във филм,
който бързо превърташ напред. Улиците и лицата на хората ме накараха да разпозная десетките
градове, в които бях живял, къщите, които бях обитавал. И накрая зърнах...сенките!... Тъмното
присъствие, което ме следваше винаги, в който и дом да се настанях.
Във всяка от къщите ме очакваха чудовища - маниакални хазяи, свадливи персонажи. Каква
ирония на съдбата! Достойно за уважение обучение, което изискваше все да съжителствам с тях.
- Гледай внимателно... наблюдавай ги отблизо! - нареди ми Мечтателя твърдо, но любезно.
Предвкусвах болката от предстоящата гледка. - Всички тези хазяи бяха една и съща личност. Ти
просто не искаше да „видиш“, че зад нея, зад маската на хазяина всъщност стоиш ти. Ти и само
ти, срещащ сам себе си!
Нещо в мен се счупи. Една масивна и тежка врата се затръшна и чух металното хлопване на
резето. Бях повече от убеден, че веднъж чул тези думи, никога няма да мога да се обърна и че нищо
вече няма да е същото. Разкъсвах се вътрешно на парчета и плачех без сълзи... животът ми не беше
мой, а на някакъв призрак, на отражение, което можех да видя как избледнява в огледалото на света
и изчезва безследно.

На ръба на бездната думите на Мечтателя дойдоха като спасение.
- Това са стражите, тъмничарите, на които сам си плащал, за да охраняват и бранят
състоянието ти на зависимост. Докато не прогониш веднъж завинаги песента, прославяща
болката, която направлява живота ти от самото му начало, тези призраци ще продължават да
се връщат.
Последвалата тишина продължи доста дълго, чак ме обхвана страх, че златната нишка, която ни
свързваше, ще се скъса и усетих панически пристъп при мисълта, че Той може да ме прогони от
„мечтата“ си.
Ужасно чувство. Усещах празнотата, отсъствието Му... измина сякаш цяла вечност. В един
момент дори си помислих, че ще спра да съществувам. И тогава разбрах до каква степен Мечтателя
се бе превърнал в част от съществуването ми. Бях свързан с Него посредством безценна връв и тя
сякаш бе жизненоважен орган, от който черпех живот, нещо като трети бял дроб, чрез който
вдишвах „чист въздух“.
Тогава пред очите ми започнаха да преминават други образи от миналото, сякаш наблюдавах
живота си от контролна зала. И някак си се научих да ги управлявам. Сега можех да ги спирам, да
ги пускам в действие, да ги уголемявам и смалявам, да ги приближавам и отдалечавам, да ги
подреждам в пространството. Можех да включвам и изключвам себе си от кадъра. На преден план
отново излезе вилата във Виа Фортини - сега твърде голяма и тиха, защото Луиза беше в болницата
в Милано, а Лука и Гиоргия бяха с баба си и дядо си в Пиедмонт. Гледах как дните се изнизват
бързо - неясни и замъглени. По залез сенките на боровете се настаняваха върху старата къща,
промъквайки се като тънки пръсти в най-затънтените местенца на Същността ми.
Не знаех причината, поради която Мечтателя ме бе отвел точно на това място. Не знаех коя част
от живота ми трябваше да се преживее отново. Но започнах да треперя - неудържимо,
неконтролируемо.
- На път сме да влезем избата на живота ти, в най-тъмните кътчета на Същността ти -
каза Той в опита си да ми вдъхни кураж. - Време е да поразтребиш... да сложиш нещата в ред.
Отърви се от този човек! - нареди ми Той, като втвърди тона си до пренебрежителна подигравка. -
Изхвърли го от живота си веднъж завинаги!
Сграбчих с две ръце последния ми останал кураж и отново закатерих стръмния път, отвеждащ
до широките порти на входа. Разпознах вятъра, който винаги духаше по хълма и точно тук ставаше
най-мощен. Като вихър той преброждаше дерето, през което се виеше пътечка, блъскаше се в
зидовете на къщите и нашарваше тук-там зеленото и бялото на дивите кипариси. Минах през
малката метална порта и видях ситроена, който карах по онова време, паркиран в отсрещния край.
Вилата се появи пред мен неочаквано, вътрешната алея сега се оказа доста къса. И пак съвсем
неочаквано се озовах на каменното стълбище. Докато го изкачвах, хвърлих поглед към дъното на
градината зад къщата. Спрях се да погледна осветените прозорци на къщата за гости. Там живееше
единствената ни съседка. В съзнанието ми се щураха спомени и се блъскаха един в друг. Усетих се
да дишам учестено, додето очертанията на историята ми с Джудит започнаха да се проявяват.
12 Джудит, „ла синьорина“

Гиоргия и Лука я наричаха „ла синьорина“. Джудит беше висока, привлекателна, доста
резервирана и само няколко години по-възрастна от мен. Живееше сама в малката къщичка в
дъното на градината. Мигаше с мигли ужасно бързо, от което изражението й ставаше още по-живо,
сякаш постоянно се удивяваше на нещо. Живееше в една необезпокоявана от никого откъснатост от
света. Нищо не я изненадваше истински и нищо не бе в състояние да привлече вниманието й освен
книгите и музиката й.
Обърнах се, за да се уверя, че Мечтателя е все още до мен и отидох до един от прозорците във
всекидневната. Сърцето ми се вълнуваше точно както в нощта, когато отидох при нея, за да потърся
утеха в тялото й - утеха от страха и неспособността ми да понеса всичко, което ми се случва.
Видях отново малката стаичка, отрупаните й с книги стени, канапето, разположено по средата и
тапицирано с дамаска на едри цветя, видях и Джудит, чиито дълги пръсти танцуваха по клавишите,
докато й разказвах за болестта на Луиза и влошаването на състоянието й.
Музиката й изпълваше стаята и караше всеки атом в нея да вибрира - кресчендо, в което
наситените ми с егоизъм и фалшива загриженост към жена ми думи потъваха и се давеха.
Сега можех да усетя колко ужасни бяха намеренията на този мъж и дори да помириша гнилия
аромат на мислите му. За пръв път ясно видях подобието на борба, която кипеше в стомаха ми, и

как се разкъсвах между болката от надвисналата смърт на Луиза и необузданата и тайна сладост,
която усещах пред идеята да се освободя от жена ми и от тежестта на неуравновесения си и незрял
брак.
По някакъв неясен и объркан начин аз я винях за нещастието и разочарованието си, за всички
ограничения и трудности, на които се натъквах в личния си живот.
- Смъртта никога не е случайност, - прекъсна ме гласът на Мечтателя - както и болестта,
нещастието и бедността. Години наред ти се молеше това да се случи... без дори да го осъзнаваш, ти
го желаеше силно и дори го предизвика. Желанията винаги се сбъдват, дори най-мрачните.
Завесата на преструвките се бе вдигнала. Вече не беше възможно да се крия и да се скатавам.
Отвъд сълзите и отчаянието на този дребен човечец, между кожата му и маската, която беше
надянал, успях да зърна самодоволната муцуна на собствената си престъпност. Ужасът спря дъха
ми и една неумолима сила ме прикова на място пред прозореца на Джудит.
Отново визуализирах сцената на първата ни интимна среща. Луиза умираше, а аз се усуквах
около нея, търсех компанията, съчувствието и тялото й. Когато Джудит схвана намеренията ми,
отношението й към мен не се промени, не се разстрои. Взе ръката ми и ме отведе в спалнята си, за
да ми предостави това, което бях дошъл да си прося - секс... за да забравя, да избягам и да намеря
облекчение от страха, който въртеше на шиш душата ми. От тогава насетне се срещахме редовно.
Не говорехме много-много и си спестявахме всяка церемониалност. През нощта отивах при нея, за
да утеши свирепата ми болка, но ласките ни се увенчаваха с оргазми, незначителни като кихавици.
Мечтателя не ме пощади и не ми спести нито една от сцените, а аз седях там и наблюдавах
спектакъла, преглъщайки всичката горчилка на мръсотията му.
Луиза бе във вилата, на метри от нас, в другия край на градината. Не, не беше възможно този
човек да съм аз... Обхвана ме безмерно отвращение и ми прималя при мисълта, че в опитите си да се
спася се огъвам на всички нива. И така, точно по този жесток начин отворените рани от миналото
ми се лекуваха сами.
Джудит гледаше на сексуалната ни връзка като на задача, която добросъвестно изпълнява, беше
отдадена и сериозна, но никога не позволи дори един атом от мен да докосне живота й.
Любовната ни афера преминаваше през нея, като не допускаше животът й да се повлияе от моя
по какъвто и да било начин. В известен смисъл беше разочароващо да не мога да я притежавам
истински, нейната независимост ме караше да се чувствам несигурен. Самоубеждавах се, че Джудит
живее единствено за себе си, че любовта й към книгите и музиката е единственият отдушник на
безкрайния й егоизъм. И така постепенно, поставена под стъклен похлупак и белязана от
преценката ми, аз я отпратих в килера на спомените ми от миналото.
Чак сега, през очите на Мечтателя, можех ясно да „видя“ какво означава Джудит за мен. Чак
сега можех да проумея сдържаната й природа, лишена от всякакво лицемерие, непредубеденото
отношение на една безупречна натура и непокварената любов на искрена жена.
Джудит беше по-добра от мен. Тя спасяваше отчаяната ми душа от разрухата на живота ми.
Дори не можех да си представя какво бих правил без нея. Тя беше напълно наясно кой точно съм аз!
Виждаше парцаливите дрипи на безсмисления ми живот и гледаше на мен като на вестоносец на
смъртта! Да ме държи вън от живота си беше нейното спасение. С какво право я съдех толкова
строго?! Подвизавала се досега из тъмните ъгли на живота ми, Джудит изведнъж засия! Музиката й
ми вдъхна живот ...
И все пак нещо не се връзваше. Как се бях натъкнал на нея? Как така същество като Джудит
пристъпи в моя ад точно когато най-отчаяно се нуждаех от нея?
Обърнах се към Мечтателя. Краката ми бяха омекнали. Една абсурдна идея, един напълно
налудничав проблясък покълваше в малък процеп от моята рационалност. Усетих го как набъбва и
ме изпълва, прониквайки навсякъде, бавно и неумолимо. Трябваше да го спра преди да разруши
всичките ми способности. Не, не беше възможно! Джудит беше... беше ми подарък от Мечтателя!...
Джудит беше Мечтателя!... Колко пъти вече беше посещавал живота ми, за да ме спаси? Възможно
ли беше да съм толкова сляп? Как не бях забелязал подобно съвършенство?
Мисълта ми премина като вихрушка по ръба на пропаст, след което се сгромоляса.
- На всеки от нас се полага безмерен запас спасение - бяха думите, с които Мечтателя ме върна
обратно, а тонът му беше изненадващо мек. - Но ние не го използваме и го прахосваме неугледно,
като постоянното нехаем за него, като най-безотговорно пренебрегваме знаците,
предупрежденията, „светофарните светлини“ на съществуването... и си внушаваме, че сме
крехки, че непрекъснато сме изложени на опасности, на снизхождението на случайността...

Гласът му отново стана твърд и суров, а енергията в него ме накара да потръпна.
- Животът е изключително мощен, а тялото - неунищожимо. За да умреш, трябва да
направиш невъзможното възможно. - Явно имаше предвид мъжа, който някога бях аз, но сякаш
говореше за някого другиго. - Прости му! Само ако му простиш ще излекуваш миналото си и ще го
подмениш с лекотата на днешния ден.
Нещо в мен започна да се разтапя. Ревях като бебе. Магмата на болката, на нечистите помисли
и емоции се стичаше свободно, докато съжаленията, обвиненията, отвращението и глождещото
чувство за вина излизаха на повърхността.
- Всички хора са като теб! Управлявани от негативни емоции, те са като прашинки, носещи
се хаотично из Вселената... Обвиненията, оплакванията, зависимостта - до едно присъстват в
живота им... и прибягването до тях е единственият начин да осмислят нещата!... Непрестанно
задушавани от тревогата, те се опитват да забравят за смъртта чрез смъртта.
13 Благодаря ти, Луиза!

Пътуването в миналото започна отначало. Сцената бавно се промени и Мечтателя ме върна в
периода, когато пътувах непрестанно между Флоренция и Милано, където Луиза беше настанена в
медицинския институт на Виа Венециан. Моментално влязох в същата ментална клетка и се
почувствах в състоянието, в което бях тогава. Прободе ме познатата болка, която изпитвах и тогава
- все по-остра с наближаването на всяко отпътуване.
Разкъсвах се между моралното задължение да съм близо до нея и отвращението, което ме
спохождаше всеки път щом престъпех пространството, претъпкано със страдащи хора. Когато
минавах покрай отделенията или ги срещах по коридорите, погледът ми пробягваше през лицата им
сякаш прелиствах празни страници в книга. Слушах с болка историите им и едва преглъщах
страдалческото им изражение, обзет от панически ужас, че някой ден подобна участ ще споходи и
мен.
И тогава почувствах неустоим порив да избягам, да ги оставя зад гърба си и да ги забравя
завинаги. Отвън ме очакваше онова нещо, което наричах живот - хората, изгубени в тривиалността
на ежедневието, глъчката на трафика, успокояващите изблици на нечий безсмислен смях...
Претупвах набързо ритуала на съкрушения от скръб съпруг и веднага щом се отървях от чувството
си за вина, обикновено след като обсъдех състоянието й с някой от медицинския персонал,
демонстрирайки дълбока загриженост, намирах някакъв претекст да изчезна и побягвах навън.
Тогава започвах безцелно да се шляя из централните улици и да търся убежище в тълпата. Губех се
в полуделия трафик и се разтварях в цветовете и светлините на града. Вцепенявах се от усмивките
на добре облечени жени и зяпах витрините на магазините, като така обслужвах илюзията си за
безпроблемен свят, населен от хора, учудващо здрави и щастливи.
В тази психологическа капсула вече можех да дишам, макар от време на време мислите за
Луиза да трошаха стените и да нахлуваха без предупреждение, за да прегазят като с валяк
еуфоричното ми състояние. И ако успеех да се разсея с нещо - колкото и дребно да бе - да отида на
театър, да вляза в кафене или да посетя изложба, страхът, ужасяващите предчувствия и глождещото
чувство за вина се стоварваха безмилостно върху мен като прокоби на отмъстителни богове. Тогава
мисълта за крехкостта и несигурността на живота, за безсилието и страданието, които изпитвах, ме
плашеше до смърт.
Придружен от Мечтателя, пристигнах до леглото на Луиза. Очите й бяха затворени. Беше сама.
Мечтателя беше избрал ден, когато бях на работа или се шляех насам-натам в опит да избягам от
себе си. Затрудненото дишане на Луиза повдигаше крайчеца на одеялото с нечовешки бързо темпо.
Разпознах този симптом с кървящо сърце. Краят на дните й се виждаше. Мечтателя кимна и така ме
окуражи да пристъпя към нея. Внимателно приближих един стол към металния болничен креват,
седнах и я загледах. Останах неподвижен дълго време. Напоени от пот кичури покриваха челото й и
онази част от лицето й, която не беше завряна под чаршафа. Дните и месеците на краткотрайния ни
брак се завъртяха пред очите ми някак живо, натоварени със събития и емоции - първият ни
апартамент, историите от службата, които й разказвах вкъщи, и гордостта, която четях в очите й,
когато слушаше за първите ми успехи... раждането на Гиоргия... безкрайният й нощен плач, за
който нищо не помагаше... раждането на Лука... и после нейната болест...
Нашата неопитност и незрялост скоро прерасна в неразбирателство, ревност, пререкания,
съжаления и взаимни обвинения. Бяхме двама прилепнали един към друг слабаци, две незавършени
човешки същества, излъгали сами себе си, мислейки си, че заедно биха могли да се допълват или

пък да се дърпат от дупката. Но резултатът от съюза на две незавършени същества е незавършеност
на квадрат. Тези и други мисли се появиха на устните ми под формата на думи, които прошепнах в
ухото й. Заговорих й за живота, за красотата и щастието... Не ме интересуваше дали ме слуша или
не. В гърдите ми бе заседнала горчива болка, а буцата в гърлото ми не позволяваше на плача да се
отприщи. И все пак бях щастлив. Чувствах се влюбен - пламенно като никога досега. До този ден,
хипнотично прикован към ангажиментите си и хилядите илюзорни задачи, бях преживявал
прекараното с Луиза време като чиста проба страдание. Очакването, лишено от минало или бъдеще,
часовете, изнизващи се, додето нищо не се случва, застиналостта, тишината и спокойствието, които
властваха над този обречен свят, ме завладяха изцяло. Гледката беше непоносима. Имах едно
единствено непреодолимо желание - да изчезна и да се опазя от пълзящата натрапчивост на
действителността, която смразяваше кръвта във вените ми.
- Тази жена е твоето минало, което умира - чух гласа на Мечтателя зад гърба си. Силата на
думите Му, съчетана с деликатния тон, с който ги произнесе, накараха Същността ми да се
напрегне, това ме развълнува и освободи.
Усещането за смърт, което неизменно ме бе съпътствало през последните месеци от живота й,
не беше нещо извън мен. То беше моята смърт, смъртта, която винаги съм си разнасял със себе си.
Луиза просто не ми позволяваше да го видя, да го усетя и да го докосна и в този върховен момент тя
ми бе предложила възможността да го разгромя. В отговор аз я бях опетнявал с всяка своя лоша
мисъл, с всяко обвинение.
- Поискай й прошка! - нареди ми Мечтателя с бащински тон. - Нейният живот беше специален.
Той те накара да разпознаеш смъртта, която носиш в себе си, усещането, че си жертва,
чувството ти за вина и разрушителността, които направляват съществуването ти.
- Благодаря ти, Луиза - промълвих аз, като отмахнах мокрите й коси от лицето и попих потта от
челото й. - Колко дълго тънех в невежество... Това е нашето възкресение... Сега ще се променя
завинаги и децата ни ще се променят с мен!
Много часове изминаха, но не чувствах умора. В този момент не исках да съм никъде другаде -
единствено тук, до леглото й. Спомних си как толкова пъти бях идвал да я посещавам и колко
неангажиран се бях чувствал, убеден, че съм единственият здрав сред човешката леш. Седмица след
седмица бях живял с хора, които като нея се бяха вкопчили в последните си дотляващи искрици
живот, без да имат идея какво да сторят, за да разпалят огъня.
Тогава не е имало как да знам, че всички тези мъже и жени не съществуват извън мен, а са само
отражение на една нездрава визия за съществуването ми... огледални образи на собствената ми
болест, на изолацията и безотговорността ми. Техният свят ми разкриваше по съвършен начин
смъртта, която разнасях със себе си.
Да приема факта и да поема отговорността за него беше процес, който още дори не беше
задействан и който Мечтателя наричаше „вътрешно опрощение“.
Self-observation is self-healing. Самонаблюдението е самолечение.
С осмислянето на всичко и благодарността, която изпитах, задето най-накрая осъзнавах как
дори най-малката подробност в този свят ми принадлежи, аз поставих началото на оздравителния
процес.
Беше нощ. Коридорите на болницата бяха притихнали. Вече бях изгубил представа колко време
съм прекарал край леглото й, прибягнал до всички средства, за да се домогна до прошката й - думи,
спомени, сълзи. Оставаше само едно! Отметнах чаршафа и я открих. Потеше се обилно под
пижамата. Стомахът й беше твърд и подут, сякаш щеше да ражда. Измих гърдите и крака й с
влажна, леко ароматна кърпа. Огледах раната й - дълбока и тъмна като хралупа и, докато я
третирах, ръцете ми се направляваха от ясна преценка и хладен професионализъм, каквито не
подозирах, че са ми присъщи. Наред с мъртвите клетки плът, отстранявах и годините
неразбирателство, безкрайни наранявания и предателства. Дезинфекцирах раната, превързах я с
чист бинт и го залепих лейкопласт. Завих Луиза отново и я целунах.
- Миналото трябва да се благослови и излекува... Влез във всяка гънка! Освети всяко ъгълче!
Промени го с ново разбиране... Ще го излекуваш, само когато престанеш да таиш в себе си
съмнения, страхове и тревога. Това е същинският смисъл на „вътрешното опрощение“.
Ехото още повтаряше думите на Мечтателя, когато усетих почвата под краката ми да поддава
сякаш под тях зейва яма. Паднах по гръб и започнах да се плъзгам стремглаво по стръмен наклон,
додето ме погълна някакъв цветен вихър.

Когато отворих очи, се оказах в хотелската стая в Маракеш. Същия ден трябваше да се връщам
в Ню Йорк. Едно необичайно чувство все още оцветяваше спомена ми за всеки миг, прекаран с
Него - от срещата ни в Кафе де ла Франс до пътуването в измъченото ми минало и нощта, прекарана
с Луиза.
Пиколото вече бе свалил багажа ми до колата, която трябваше да ме отведе до летището, но аз
продължавах да се размотавам. Не можех да изпълзя от мястото, където все още вдишвах
присъствието Му.
Пратих една благодарствена мисъл към Мечтателя, задето ме придружи в миналото ми и ми
помогна да се отърва от толкова тежък товар.
Само няколко бегли следи от някогашното ми „аз“ се крепяха все още в Същността ми. Бях
съхранил един конкретен момент, един-едничък, който все още здраво стисках в шепа. Колкото и
болезнен да бе той, нямаше да му позволя да ме напусне - последният ми поглед към Луиза, онази
любовна целувка между миналото и бъдещето на ръба на съществуването.
ВТОРА ГЛАВА
Лупелий
1 Срещата с Школата
Беше точно преди обед и аз се мотаех из елегантна улица, пълна с антикварни магазини.
Горещото слънце, което биеше в гърба ми, сякаш ме подтикваше към откритото пространство,
което съзирах в далечината. Забелязах, че крачката ми се бе ускорила, сякаш бързах за среща без да
знам нито къде е мястото на уговорката, нито кой точно ме очаква там. Тротоарът ме отведе до едно
италианско кафене, а откритото пространство се оказа голям площад - един от най-красивите, които
бях виждал.
Мечтателя седеше на една от малките масички с чудесен изглед към площада и минувачите.
Бяха го наобградили рояк сервилни сервитьори, решени на всичко чинно да изслушат поръчките
Му и прилежно да Го обслужат. С моето приближаване те вече придърпваха помощна маса и
разчистваха място, за да аранжират съдържанието на два огромни подноса. Цялостният Му външен
вид излъчваше изтънченост и финес и изглеждаше сякаш обвит от аура на охолството. Макар и
потънал в изобилие, не демонстрираше задоволство. Изражението Му бе белязано от трезвостта на
македонски воин пред скромна трапеза.
Видът Му подсказваше, че се радва да ме види отново. Кимна леко с глава, за да ме поздрави и
ме покани да се присъединя към трапезата Му. От там насетне вниманието Му изцяло се ангажира с
изкусно приготвените дребни сладки и лакомства.
Не Го бях виждал от последната ни среща в Маракеш и с нетърпение очаквах следващата
възможност да Го срещна отново. Присъствието Му предизвика нахлуването на хиляди въпроси в
съзнанието ми. Някои бяха отеквали там с векове - поставяни от човечеството откакто свят светува,
но во веки не получили отговор. Религии, школи на мисълта и пророчески традиции, поколения
учени, изследователи, философи и аскети напразно се бяха опитвали да открият разковничето.
Замислих се над факта, че модерният човек - най-скорошната брънка в датиращата от хилядолетия
еволюционна верига - си оставаше все така оголен пред лицето на загадката за собственото му
съществуване, подобно на Едип пред Сфинкса.
След сервирането на чая, Мечтателя пристъпи към изпълнение на операцията. Наблюдаваше
сервитьорите с педантично внимание, като ги наставляваше как да действат според ритуал, който
само Той познаваше. Почти не докосваше храната, сякаш извличаше хранителни вещества от
вниманието към всеки детайл, от впечатленията си, от хармонията и ритъма на всяко дребно
движение. След чая последва дълга пауза. Разтворих тетрадката си, за да Му подскажа, че с
нетърпение очаквам да заговори. Стисках химикала.
- До Мен ти ще промениш посоката на съдбата си, която досега си смятал за предопределена
- каза ми със сериозен и тържествен тон. - До Мен ще можеш да разчупиш механичния цикъл на
ежедневието, на чувството си за вина... До Мен ще се наложи да изоставиш съмненията,
страховете и разрушителните мисли... да изоставиш лъжата, която те придържа към
смъртоносното описание на съществуването.
За да се промениш, ще трябва цял живот да се противопоставяш на системата, която те
програмира! - продължи Той. - Необходимо е да преобърнеш начина си на мислене, на разбиране за
нещата. Само така -чрез усилена работа, ще можеш да въздействаш на съдбата си... Но човек
никога не може да постигне това сам... Нужна му е Школа.

Самото наблягането върху думата „Школа“, както и контекстът, в който я вмести, ме накара
интуитивно да допусна, че носи в себе си значение отвъд традиционното. Имах чувството, че я
чувам за пръв път. В нея открих сила, каквато досега не ми беше въздействала - като сладост от
изпълнение на дълго забравяно обещание. Последната мисъл премина през Същността ми като
тръпка и се изписа на устните ми под формата на въпрос:
- Какво е „Школата“? - попитах. Гласът ми трепереше, а надигналата се в мен емоция ме
изненада.
- Школата е твоето пътешествие-завръщане - отвърна Мечтателя. В тъмните Му очи
блестеше скрита радост. - „The School is the quantum leap from Multitude to Integrity, from Conflict to
Harmony, from Slavery to Freedom.“ Школата е квантов скок от Множественост към Цялостност,
от Конфликт към Хармония, от Робство към Свобода. Да откриеш Школата означава да се
превържеш към „Мечтата“ със стоманено въже... Означава да си способен да достигнеш най-
висшите нива на отговорност. Малцина могат да понесат подобна среща.
Думите и втренченият Му в мен поглед задействаха дълбоко скрит в Същността ми механизъм -
като прищракване на скоростен лост. Обзет от съжаления проумях колко лишен от морал е бил
животът ми „далеч от дома“ в продължение на години и колко чудотворно ми действаше фактът, че
най-накрая се озовах с нещо, с някого, когото толкова отчаяно търсех.
- Как човек намира Школата? - попитах с преливащ от благоговение шепнещ глас. Случваше ми
се нещо изключително.
- Не се тревожи... Школата сама ще те намери - отвърна Мечтателя. Забеляза смущението ми,
смекчи нетърпящия възражение тон и добави -Когато безнадеждно се разочароваш от живота
си... когато осъзнаеш своята незавършеност и своето безсилие, когато съществуването те
приклещи към покварата, така че да не можеш да дишаш... чак тогава се появява Школата.
2 Светът е легенда
Седях в кафенето в непознатия град, слушах Го и запълвах страница след страница. Усещах, че
чиракуването ми, започнало в онази непозната вила и продължило впоследствие в Маракеш,
следваше тайна пътека на познанието, наподобяваща непрекъснатите линии на съвършена картина.
- Откриването на „Школата“ е най-изключителното събитие в живота на човека -
единствената му възможност да избегне колективната хипноза, да проумее, че всичко, което
вижда, и всичко, което го заобикаля, не е реалният свят... а само неговото описание.
- Но аз Те слушам и си мисля, че мога да докосна тази маса, мога да видя преминаващите хора...
и знам, че всеки един от тях си има свой живот, работа, семейство... как е възможно всичко само да
ми се привижда?
- Образите, които попадат по ретината ти не са светът, а неговото описание - история,
която ти е преповтаряна много пъти, легенда... - лаконично отвърна Мечтателя. - Те са светът,
който ти е бил описан.
Останах изненадан, но истинското изумление настъпи, когато добави, шепнейки:
- Истинският създател на заобикалящата те действителност си ти!... Но си забравил ...
- Какво съм забравил? - попитах. В гласа ми се прокрадваха враждебни нотки, някак естествени
за растящото помежду ни разстояние.
- Светът се нуждае от теб, за да може да съществува. Забравил си, че ти си създателят.
Превърнал си се в сянка на собственото си творение.
Тонът Му омекна, което скъси разстоянието и ме върна „обратно в час“, сякаш бях ученик.
- Светът е субективен, личен!... Той е огледален образ на Същността ти... Образ и реалност
са едно и също нещо и единственото, което ги разделя, е „времето“.
Толкова ми се искаше да се съглася, да приема идеята Му, но нещо в мен се съпротивляваше.
Рационалната половина в мен се колебаеше, но не се поддаваше. Възможно ли беше изведнъж да
застанеш пред даден предмет, гледка, събитие или човек и да започнеш да го приемаш по различен
начин?!
- Но сигурно съществува такова нещо като обективна реалност! - престраших се да дам израз на
дълбоко насадените си убеждения. - В края на краищата няма как всяко нещо да бъде по-различно
от това, което е...
Продължавах да се опитвам да отстоявам „моите“ убеждения, но си давах сметка, че колкото и
да са ми присъщи, те няма да издържат. Бяха обречени да се преобърнат заради съприкосновението
си с възгледите на Мечтателя.

И този път, както всеки друг, се случваше неочаквано чудо и всичко внезапно си идваше на
мястото. В Неговата компания аз неминуемо разбирах нещата без дори да усетя кога или как. Исках
и дълго очаквах промяната и, когато тя най-после настъпваше, усещах как стените на Същността ми
се разширяват, за да открият пространство за една по-ясна, по-свободна и по-интелигентна визия за
света.
Като ме гледаше все тъй объркан, Той нанесе поредния Си решителен удар срещу възгледите
ми за света:
- Нивото ни на разбиране зависи от това какво всъщност представляваме, какво сме. - И с
присъщото си неподражаемо, изтънчено и саркастично чувство за хумор добави - Ако джебчията
срещне светец, не би видял в него нищо, освен джобовете му.
Остроумието Му ме просвети и за миг се замислих върху комичния и поучителен образ. Но
Мечтателя вече беше подновил лекцията Си със смръщено изражение, сякаш отклонението, макар и
минимално, Го беше разсеяло и бе изместило целта на срещата ни.
- Единствено съприкосновението с Школата ще ти позволи да се разделиш с визията,
вкоренила се дълбоко в живота ти.
Единствено „Работата в Школата“ ще ти даде възможност някой ден да „видиш“ света
отвъд лъжливото му описание.
Единствено човек, който „работи над себе си“, ще е способен един ден да постигне състояние
на цялост и хармония във визията си. А само хармоничната и цялостна визия е в състояние да
излекува света.
3 Школата за коренна промяна

Мечтателя ми разкри, че школите, подготвящи изключителни личности, са съществували
винаги - през всички векове и във всички общества. Смята се, че отвъд философските им и
културови различия тези „школи“ фактически са били една единствена Школа. Гласът й си остава
такъв, какъвто винаги е бил, макар идеите й да преминават през всяка епоха и цивилизация. Той я
нарече „Школа на Същността“ - ковачница, вселенски разсадник, където се обучават Мечтатели и
където визионери и светли утописти винаги са пречиствали стремежите си.
- Школа за коренна промяна - поясни Мечтателя и направи кратка пауза. Вдъхна дълбоко
аромата, който се надигаше от парата на чая, и добави с шепнещ глас - Школа за богове... където
човек се научава да управлява себе си преди да управлява останалите.
Гласът му накара гръбнакът ми да изтръпне - сякаш чувах храбрия вик на воин в атака.
- Школа за коренна промяна, където идеи, ценности и вярвания се трансформират из основи...
и най-вече идеята, че смъртта е неизбежна. Смъртта е крайната съпротива срещу истината,
хармонията и красотата. Смъртта разрушава всичко, неспособно да се превърне в истина. Ако
сме истински във всяка клетка на тялото си, никога няма да умрем.
Замислих се за класическата традиция на епохата преди Омир, разделяща човечеството на два
крайно различни вида - от една страна героите, които били шампионите на един мечтаещ човешки
вид, индивидите, способни да накарат и невъзможното да се случи, и от друга - мъглявото и
безлично множество, лишено от воля и мечти. Първите, направлявани от вярата и предопределени
за голямо лично приключение, а вторите - подчинени на закона за случайността и обречени на
нищожен живот.
Осени ме мисълта, че всъщност от най-древни времена велики митове предават подвизите на
позналите Школата личности. Техните приключения, битките им срещу чудовища и титани,
възпети от бардове и странстващи поети, всъщност са стадиите по пътя - част от „вътрешно
пътешествие“ до дълбините, до най-непроницаемите и тайни ниши на Същността им. Мечтателя
обясни още, че битката се разразява именно там - в най-скритите кътчета на съществуването ни,
където тече реката на вината и разрушителните ни мисли и където отрицателните емоции забират.
Именно там можем да открием източника на всички чудовища, които не ни дават мира, на началото
на вулгарността, на всяко наше поражение и всичките ни смърти.
- Преди всичко трябва да изведеш врага от себе си. Скоро след това ще го откриеш отново да
се изправя срещу теб още по-безмилостен, свиреп и мощен... Антагонистът расте с темповете на
твоя растеж! Нямаш хиляди врагове! Имаш един-единствен и, съответно, победата е само една...
тази над самия теб! „Пътешествието-завръщане“ е невероятна възможност за човек да
излекува миналото си - заключи Той, докато погледът Му бавно обхождаше площада, черквите-

близнаци, аристократичните палати и статуите около античния обелиск. Оглеждаше задълбочено и
тълпите прииждащи туристи.
- Светът е миналото-рече, като така изведе една от най-възхитителните Си максими. - Когото
и да срещнеш, на каквото и да се натъкнеш, то винаги е минало. Дори да се окаже, че стои пред
теб точно в този момент, това, което виждаш и докосваш, е само материализация на
вътрешните ти състояния... „Past is dust.“ Миналото е прах. Светът, който виждаш и усещаш
точно в този момент, е материализацията на всичко, което си... Не съществува нищо, случващо
се в. живота ти, което вече да не си допуснал в мислите си. Светът е прах. Ще го отвееш само с
едно духване.
Мечтателя побутна стола си леко назад, за да ми подскаже, че трябва да се изправим.
Раздвижването Му ме разсея от усилията, които полагах, за да Му насмогна с новите идеи.
Стомахът ми беше на възел. Искаше ми се да излея неудържимо бликащото младо вино в стария
кожен мех на убежденията си, но това бе все едно да побера океан в чаша. Усещах как
рационалността ми се разпада и как се поддава на стремителния Му щурм. Бродех из едно празно
състояние на разума, за да скрия от себе си очевидното - че учението Му прониква все по-дълбоко и
става по-опасно, вероятно дори фатално за поддържането на досегашното ми равновесие.
Междувременно Мечтателя се беше изправил. Кимна ми, за да ме подкани да Го последвам.
Напусках с неохота закътаното ъгълче, където думите Му още отзвучаваха във въздуха. Чувствах се
сякаш напусках древен храм, свещена арка на познанието. Всяка подробност от срещата ни щеше да
остане записана завинаги в паметта на клетките ми, включително прилежно застланите маси,
движенията на сервитьорите и дори прясно изпечените сладкиши. Преминахме заедно през
площада и Го последвах в черквата. Минахме между трансепта и олтара зад централния неф и се
озовахме пред малък параклис. В полумрака откроих две огромни маслени платна, разположени
едно срещу друго. Продължих да се оглеждам. От това ни местоположение черквата изглеждаше
напълно пуста. Мечтателя ме накара да поставя монета в брояча и картините се обляха в ярка
светлина. Посъветва ме да ги огледам от центъра на параклиса, на еднакво разстояние от двете.
Сторих точно както ми нареди и внимателно започнах да изследвам шедьоврите. Картината отляво
показваше Петър, разпнат с краката нагоре, а отсрещната изобразяваше падането на Павел от коня
по пътя му към Дамаск.
- Фактът, че двете картини са разположени една срещу друга не е случаен - каза Той. -
Свързани са от едно неразривно послание.
Тук млъкна и се възцари пълна тишина. Приех паузата като покана да осмисля и да се опитам
да открия тайната на символиката. Можех да усетя как тече времето, дори успях да анализирам
собствените си безплодни усилия, додето Мечтателя ме измъкна от объркването ми, посочвайки, че
двете творби са най-мощните иконографски изображения на идеята за „коренната промяна“.
- И двете творби излъчват диханието на една идея, която произтича от великата Школа на
отговорността - каза ми Той. - Тя единствена е в състояние да пребори предразсъдъците и
битуващите от векове убеждения, да преобърне остарелите ментални парадигми на
човечеството. Тя може да го излекува завинаги от противоречивото му мислене и да го освободи
от болката... „Vision and reality are one and the same thing.“ Визия и реалност са едно и също нещо.
Светът е твое отражение. Преобърни възгледите си и светът ще те последва като сянка.
Реалността естествено ще приеме формата на новата ти визия.
Таймерът за светлината угасна и картините потънаха обратно в тъмнината като стоманени
остриета, завърнали се в ножницата си. В полумрака, наситен с аромата на восъчни свещи, аз
слушах как Мечтателя ми говори за Школата, тънеща в мълчание вече повече от десет века. Той
направи дълга пауза, а после загадъчно ми довери, че е време гласът й отново да се чуе. Бях удивен.
Идеята за хилядагодишна Школа, появила се отново на бял свят след векове забвение и мълчание,
за да изпълни мисията си, ме озадачи и вдъхнови. Настъпи моментът Мечтателя да ми разкаже за
легендарния воин-монах и безценния му изгубен ръкопис.
- За теб и такива като теб, които смятат, че могат да открият истината в книгите...
издирването на древната Школа ще е от особен интерес - каза Той, а тонът Му изведнъж стана
повелителен. - Открий ръкописа!
Отвъд суровостта на гласа Му и деспотичното Му отношение, аз знаех, че ми възлага
изключително важна мисия. Изпитвах дълбока признателност. Едно решително и тържествено като
клетва „Да“ отекна в гърдите ми. От тук насетне щях да отдам всичките си сили за поставената ми
задача. Колкото повече се замислях, ентусиазмът ми към начинанието растеше и обещаваше да ме

изпрати в познат и близък за мен свят. Мечтателя забеляза, че се връщам към предишните си
навици - явно меланхоличните състояния, в които изпадах, ме караха да изглеждам като ученик.
- Някой ден ще разбереш, че не съществува нищо, което можеш да почерпиш отвън. Няма
какво да добавиш към това, което вече знаеш... и няма нищо, което обучението и опитът могат
да прибавят към твоето разбиране... Истинското познание не се придобива, то може единствено
да бъде „припомнено“... Познанието на един човек не може да е нито по-голямо, нито по-малко,
отколкото е самият той. Човек „знае“ точно толкова, колкото „е“. Да знаеш преди всичко
означава да бъдеш... Колкото повече си, толкова повече знаеш.
Години по-късно Мечтателя щеше да ми говори за паметта отвъд времето, т.нар. „вертикална
памет“, изградена от състояния и нива - контейнер на неизчерпаемото познание, какъвто всички ние
притежаваме, но сме изгубили ключа за него...
Древните мозайки по пода на християнския храм започнаха да се разширяват и разстоянието
помежду ни растеше - първоначално едва доловимо, а впоследствие съвсем осезаемо. Докато
слушах финалните Му думи, изпитах болезнено чувство за загуба.
-Познанието е неотменно притежание на всеки човек... то е древно точно колкото
човечеството... Един ден ще осъзнаеш, че няма какво повече да добавиш... а само ще премахваш и
то много... ако искаш да знаеш.
Опиянявах се от думите Му. Цял живот бях чакал да ги чуя. Познах ги. Слабото трептене под
кожата ми засили усещането, че съдържам в себе си всички неща. Бях се превърнал в съвършена,
универсална измервателна система. Изпитвах чувство на пълнота, на разбиране, на свързаност с
всички и всичко. Неуязвимостта и безпогрешността на Мечтателя бяха осезаеми. И нищо не
можеше да разяде или поквари тази целокупност.
- Намери ръкописа - нареди ми отново Той строго. Очертанието на лицето Му вече бе
започнало да избледнява. - Когато го откриеш, отново ще се срещнем.
4 Лупелий
Още същия ден започнах да проучвам древната школа и да търся ръкописа, за който бяхме
говорили с Мечтателя. „Школата за богове“, творбата, която ме беше накарал да открия, беше
писана през IX век от философа-монах Лупелий - един от свободните духове на Средновековието,
родом от Ирландия - държава, превърнала се по онова време в убежище за учени и кръстопът на
култури и традиции, земя, изтерзана от всевъзможни войни и конфликти.
Малко се знаеше за живота на Лупелий, а и информацията, дошла до нас, не беше особено
достоверна. Документите, които успях да открия, не бяха много на брой, а и съдържаха доста
противоречиви факти. Още в младежките си години Лупелий усвоявал изкуството на войната от
баща си, който наемал най-добрите възможни експерти по темата и така го отгледал в строга
дисциплина. Твърде млад Лупелий се посветил на монашеския живот и потърсил уединение в
планините Бет Хузайе, днешен Казахстан, които по онова време били любим пристан за
отшелниците, наричани още анахорети, от всички краища на Християнския свят. За религиозната
му и духовна подготовка е известно, че постъпил в манастир близо до Шабан Рабур, където,
затворен години наред в огромната му библиотека, ревностно изучавал светите Писания и творбите
на ранните християнски теолози, наречени още Отци на Църквата, както и великите мистици на
всички времена - от Ориген през Джовани от Апамея до християнските пустинни монаси. През
последвалите няколко седмици ми се отдаде възможност да разговарям с няколко преподаватели по
средновековна философия, които само ми потвърдиха, че всички следи, водещи към единствената
творба на Лупелий, както и към оригиналния ръкопис са изчезнали още преди векове.
Посетих библиотеките на големите западноевропейски университети, свързах се с редица
философски институти и се срещнах с именити авторитети - преподаватели и изследователи, след
което разширих безуспешно дейността си из територията на цяла Европа. Накрая, пак по стъпките
на поредната диря, установих, че в Дъблинския музей на писателите съхраняват единственото
съществуващо днес копие. Оказа се обаче, че дори то е погълнато от плаващите пясъци на времето.
Пречките и трудностите, на които се натъквах, само засилваха решимостта и ангажимента ми, а
всяка следа по трасето на безследно изчезналата доктрина, градеше съществуването ми по нов
начин - сякаш следвах схемата на прецизен чертеж и парченцата мой живот, разпръснати досега из
неизвестна мозайка, се събираха, като всяко намираше вярното си място. Делото - дадената от мен
дума да изнамеря ръкописа и да се явя с него пред Мечтателя, се превърна в единствена ми задача.

Друг начин да Го срещна отново нямаше! Мисълта подклаждаше желанието ми да продължавам с
търсенето, както Той ме беше инструктирал.
От бавно и тромаво събираната информация, а и от основните аксиоми на философията на
Лупелий, които успях да навържа с много усилия, започнаха да изплуват идеите и естеството на
великата Школа, наред с принципите й, здрави като стените на вечен град. След повече от хиляда
години фрагментите от изгубената доктрина все още не бяха загубили блясъка си, за разлика от
епохата, в която бе създадена - потънала в социално и морално разложение.
Образът на Лупелий, слугата на света, ме завладя на мига. Още в началото на проучването си
изпитах дълбока почит към никому неизвестния философ. Колкото повече научавах за живота и
мисията на мислителя, толкова по-ясно виждах колко високо се е издигал над хората и събитията.
Школата му се открояваше като скалист остров насред море от невежество и суеверие. Мисълта му
бе вплетена като златна нишка в историческата материя, преливаща от безконечни престъпления и
злополуки.
Не можах да науча много за живота му, освен за периода от живота му, прекаран в двора на
Шарл Плешиви във Франция. Лишен от каквито и да било социални навици и пристрастия, Лупелий
със сигурност е бил забележителна личност, философ и човек на действието, нямащ равен на себе
си. Говори се, че можел да остава буден за изключително дълги периоди и че никой никога не го е
виждал да спи. „Спането предизвиква отслабване както на мозъка, така и на тялото - обяснявал
на последователите си той и с присъщото си ирландско чувство за хумор добавял - То не е нищо
повече от вреден навик“.
Една от характерните му практики била да обикаля пазарите в най-опасните и с най-лоша слава
квартали на европейските градове. Именно там - при най-неблагоприятните условия, посвещавал
последователите си в новите техники на мислене и усещане, за да могат те да отхвърлят
традиционните си и тесногръди представи за света.
По този начин струящата от него гениална лудост превръщала света на мошениците и
престъпниците, на засадите и клопките в превъзходна школа на целостта. Прибягвал до най-
изтънчени хитрини и ловки похвати, за да изкорени закоравелите им убеждения и да изтрие
емоционалната тиня от умовете им.
Школата му ковяла забележителни личности и непобедими воини. Лупелий наложил
използването на изобретени от самия него градивни методи на обучение и пречистване.
Предрешавал се като роб, скитник, политик, банкер или богат търговец и използвал тези си роли
стратегически. Надявал както царска корона, така и монашеска роба и карал учениците си също да
ги носят, за да се научат да се превъплъщават, да се „превръщат“ в персонажите, които играят, и
така да изследват и разгадават всичките им тайни, без никога да забравят, че играят игра, залагаща
им капани. Водел ги в Соук, където ги вкарвал в невъобразими интриги с престъпници и
разбойници. Поощрявал ги да се внедряват в най-жалките и бедстващи социални прослойки и ги
карал да предприемат най-дръзки походи без да им дава гаранции, че ще се върнат обратно.
Лупелианците се записвали като наемници, за да участват в лишени от смисъл войни, революции и
феодални размирици в далечни страни без дори да знаят причината за конфликтите. Те влизали в
битка, не за да побеждават или да помагат на слабите и онеправданите, не за да подкрепят
абстрактни принципи или идеологии, не за да разгромяват външни врагове или да търсят
отмъщение, а за да се превърнат в господари на самите себе си, в еднолични автори на собствената
си съдба.
Истинските Воини не се сражават за върховно господство или за да контролират и властват
над останалите. Не се бият за слава, нито за да заграбват или за да ги удостоят с награда, а за
да се сдобият с единственото, което истински си струва да притежават -собствената им
вътрешна свобода.
За лупелианците бойното поле предлагало най-практичния начин да се приложат принципите и
идеите на Школата - истинското доказване на коренната промяна на съзнанието и на разбирането
им за света. Единствено постигналият вътрешна цялост можел да излезе невредим от всяка битка.
Именно съвършената им вътрешна хармония и завършеност пораждала тяхната неуязвимост.
Смъртта винаги витаела наоколо, но не можела нито да ги докосне, нито да ги превземе.
Лупелианската доктрина всъщност лансира идеята за дисциплината на неуязвимостта, основана на
размаха на волята. Нейната цел била една - постигане на безграничната свобода.
Free forever from all human conditions and natural limitations. Свободни завинаги от всички
човешки състояния и естествени ограничения.

Лупелианците практикували изкуството на себевладеенето. Върховната победа се постигала,
когато успееш да „завоюваш себе си“ без да позволиш външните събития или обстоятелства да те
докоснат вътрешно, да опетнят Същността ти. Лупелий тренирал възпитаниците си да подхранват и
поддържат вътрешното си равновесие и да запазват спокойствие и при най-екстремни
обстоятелства. Подтиквал ги да обиждат всеки, който им се изпречи насреща, и да предизвикват
враждебност, за да подлагат на изпитания целостта си. Дори когато прекосявали градове или
области, засегнати от епидемии и зарази, те винаги се измъквали невредими.
Непорочността и чистотата правели боеца неуязвим и непроницаем за атаките дори на най-
страховитите Врагове.
Замислих се сериозно по въпроса за разликата между невъзмутимостта (апатията),
проповядвана от стоиците, и за невъзмутимостта на душата към страстите и външните мисли, за
която мистичните лупелианци се борели. За техния Учител невъзмутимостта била отличителен
белег за възвръщането на целостта, за обединяването на Същността - онова^отдавна забравеното
естествено човешко състояние. От вакуума, който душата създава при освобождаването си от
товара на външни и материални обекти, без никаква илюзията, че съществува нещо извън самите
нас, се заражда ново състояние на Същността, а именно - постоянен и естествен стремеж към
вечността, безсмъртието и безкрая.
Всичко, което най-общо наричаме „свят“ -събитията и обстоятелствата в живота ни -не е
нищо повече от отражение на нашата Същност. И ако го осъзнаем, ще можем да проектираме
само живот, просперитет, победа и красота. Ако сме винаги бдителни, ако внимаваме
достатъчно, ще проектираме свобода, свят без граници, без насилие, без старост, болести и
смърт.
Учението на Лупелий ме завладя. Проучих го из основи и го заобичах пламенно. Почувствах се
сякаш вдишвам въздуха му и го допуснах трайно в мечтите си. Познах онези утопични мъже и
жени, жадните за познание воини, самотни герои от велика и свята духовна битка, необикновени
Същности, неподражаеми модели за храброст и решителност. С удивление проследявах как без да
правят компромиси - с крайната си лудост и трескавото си търсене, те са се стремели да се
превърнат в господари на самите себе си. Продължавах отново и отново да се ровя в различни,
касаещи лупелианското учение текстове, и открих убедително доказателство, че много от
наемниците по нова време - в размирните години след царуването на Карл Велики, когато започва
бавният разпад на Свещената Римска империя - всъщност са лупелиански възпитаници под
прикритие.
Без някога да са разкривали истинската си същност храбрите воини-монаси, способни да
превърнат дори разгромите си във величествени победи, всъщност са легендарни главни действащи
лица от безподобни епични подвизи.
После проучването ми рязко потъна в застой и седмици наред не успявах да прибавя нищичко
към малкото информация, която с толкова усилия бях посъбрал. Изгубих всяка надежда, че някога
ще открия легендарния ръкопис, а с него и обратния път към Мечтателя.
Само че един ден, по време на едно от многобройните ми пътувания в търсене на изчезналия
трактат, дочух за един доминикански свещеник с необятна обща култура, от който можех да получа
помощ. Още повече, че бе автор на енциклопедична творба за средновековната история на
Църквата.
5 Срещата с отец С.
Подраних с няколко минути за срещата си с човек, който след огромно проучване ми бе
препоръчан за консултант по темата в качеството си на един от живите бащи на християнската
доктрина. Отец С. живееше в древен кармелитски манастир, където цяла общност от дребнички
монахини, строги и покровителствени, се грижеха научните му размишления да продължават и
напредват, въпреки преклонната му възраст. Две от тях ме въведоха в малко преддверие, където
седнах и зачаках.
През полуотворения прозорец можех да виждам единия от ъглите на възхитителната света
обител. Оградената от колонади тучна растителност, съчетана с характерната за подобни места
тишина, засилиха чувството, което изпитах още при преминаването ми през древните порти. Аз не
просто пристъпвах прага на манастир - по-скоро прекрачвах в друго време. За секунди съзнанието
ми отлетя обратно към двора на Коледжо Бианки - частното барнабитско училище, чийто
възпитаник бях, разположено в сърцето на Неапол. Въздухът прозвъня от звука на бързи стъпки на

деца, които викаха и се гонеха под арките. До мен достигна ароматът от трапезарията и хиляди
спомени от детството нахлуха в съзнанието ми...
Точно в уговорения час бях поканен да вляза и с известно съжаление издърпах сам себе си от
безвъзвратно изгубеното си детско царство, от глъчта на разноликата шайка мои съученици,
втурнали се към портата да ме посрещнат. Усмихнатите им лица постепенно избледняха и
изчезнаха в сенките на спомените ми.
- Отец С. тъкмо завършва нова книга от значимата си творба, посветена на средновековното
Християнство - довери ми една от миниатюрните сестри-игуменки, назначена да ме придружава.
Суровият й тон ме озадачи -сякаш завоалирано ме предупреждаваше да проявя нужното
снизхождение към безценното времето и търпението на домакина си. Заизкачвах се по
спираловидното стълбище с претъпкани от книги рафтове по стените, от които ставаше още по-
тясно. Имах чувството, че с всяко изкатерено стъпало изкачвам някаква стръмна метафора. Всеки
детайл от обстановката надвисваше над мен като смътна заплаха, натоварена със символично
предупреждение. Предстоеше ми да се срещна с един от великите тълкуватели на Християнството и
самата идея ме изпълваше с безкрайно благоговение. Изпитах дори леко покаяние, мимолетна
меланхолия. В един момент даже ми се прииска и аз да водя такъв отдаден на изследвания и
анализи живот и някогашното ми упование в преподавателите и книгите внезапно се възроди.
Суровите и навременни думи на Мечтателя се вклиниха в мислите ми.
„Няма какво повече да добавиш към това, което вече знаеш... Истинското познание не се
придобива, то може единствено да бъде „припомнено“.“
Разпознах болестта си - склонността да се осланям на света и, в частност, да се прекланям пред
придобитото от книгите познание. Отново превръщах външния свят в свой бог. Един фетиш ми
беше достатъчен, за да „назнача“ даден човек за свой покровител, макар никога да не го бях срещал
и да нямах и бегла представа какво представлява. Представях си отец С. като въплъщение на
впрегнатото в интелектуализма човечество, отдавна спряло да мечтае, като поборник на
забравеното Християнство, поставило на върха си книжовниците и интелектуалното високомерие.
„Всички книги на света се съдържат само в един атом от нечия Същност - беше ми казвал
Мечтателя. - Те няма какво да добавят към твоето познание... книгите не могат да те отведат
към живота. Познанието е пряко зависимо от Същността... колкото повече си, толкова повече
знаеш!“
Отгоре ме застигна мощен глас. Звучеше сякаш досега беше чел псалми и като че ли си
проправи си път през внезапно зейнал процеп в редиците книги.
- Влезте - каза. Интонацията напомняше откъс от литургия. Поканата отекна близо до мен като
предварително ме предупреди за скромните размери на помещението, в което щях да вляза.
Докато изкачвах последните стълби, се усетих напрегнат... събирах сили и смелост като воин,
приближаващ явна опасност. В главата ми отново отекнаха думите на Мечтателя.
„Всеки човек заема определено стъпало по стълбицата на човешкия разсъдък и е верен страж
на по-висшите нива... Ако успееш да съхраниш целостта си, всяко изпитание ще се оказва
възможност - стъпало, което да изкачиш, за да преминеш на по-горно ниво. Забравиш ли това, ще
се окажеш паднал в капана на една външна виртуална игра, която ще те хвърли обратно в адския
безпорядък на живота ти.“
Отец С. беше параден вход на съществуването. Ето кого ми предстоеше да срещна - страж-
оценител, един истински Минос, най-строгият от всички съдии, и неговата непогрешимост щеше да
ме постави на заслуженото ми място по стълбицата на Същността.
Иззад купищата книги, затрупали масата, се появи голямата глава на старец - плешива отгоре и
гладко избръсната там, където все още имаше коса. Втренчи се критично в мен и дълго не свали
погледа си. Тъмните му искрящи очи ми се видяха изключително млади, като да не са негови - все
едно бяха взети назаем от някой младеж и поставени на лицето на старец. По какъв ли странен
начин тези очи бяха успели да избегнат стареенето, оставяйки остатъка от лицето на биологичната
предопределеност?!
Отец С. явно схвана, че съм обърнал внимание на дребната подробност, защото сведе поглед и
скри очите си като костенурка. Когато отново ме погледна, погледът му вече си беше на старец.
Първите ми впечатления се засилиха от още един контраст - между церемониалното изражение
на човек, посрещащ с добре дошъл госта си, и неумолимото смръщване на господар на ситуацията.
Тази двойственост си остана постоянен фон на срещата ни, сякаш за да ми напомня постоянно за
властващата по между ни дистанция.

Тонът на гласа му, дрехите, както и жестовете му налагаха правилата за провеждане на срещата
ни. Очевидно отец С. искаше да установи целта на визитата ми по най-бързия начин и рамките, в
които би се състояла тя.
Здрависахме се и отново усетих същата енергия, която вече бях открил в погледа му.
Изучаваше ме. Усмивката му едва прикри факта, че събира и оценява информация, за да ме
класифицира. Посетителят му изведнъж се оказа не някой академичен звяр, а мъж, изглеждащ по-
скоро като млад бизнесмен, от онзи тип хора, с които отец С. вероятно рядко се срещаше.
- Единственото, което знам за Вас, е, че се интересувате от етична философия и че идвате от
американски университет... от Ню Йорк... ако не греша - каза ми, произнасяйки думата
„единственото“ с почти укорителен тон, който издаваше академична природа и отношение на
преподавател към възпитаник.
- Специализирах бизнес етика - вежливо го коригирах аз, докато му подавах копие от писмо,
което Фордамският университет ми беше изпратил преди няколко дни. Документът
удостоверяваше, че бях изследовател, преподавател по бизнес етика. Прибягнах до въпросното
встъпително писмо, за да тръгне отнякъде срещата ни. В тази роля се чувствах като у дома си.
Запазих мълчание. За момента предпочитах да не му давам никаква допълнителна информация за
себе си, а да го оставя леко обезпокоен, приклещен между любопитството и неизвестното. Не ми се
искаше да правя задачата му прекалено лесна.
Докато четеше, забелязах на лицето му да се изписва растящ интерес и, когато стигна до
провежданите от мен изследвания върху личността и учението на Лупелий и надеждата ми, че
срещата ни би помогнала в по-нататъшната ми научна дейност, видимо трепна. Той успя да обуздае
смайването си от откритието с изключителен самоконтрол, позволявайки си да изрази единствено
любезна изненада от избора ми на тема - толкова забележителна школа на мисълта и толкова
отдалечена от обичайните теми за научна разработка.
Не му споменах нищо за Мечтателя, но обясних интереса си към Лупелий, като подчертах какво
значение биха имали идеите му за модерните бизнес теории и за подготовката на ново поколение
лидери. Казах му за големите си очаквания към цял един научен дял, който би застъпил
прилагането на педагогическите методи, ценностни системи и философски принципи,
принадлежащи на древните Школи на Същността, за света на бизнеса. От особен интерес за мен бе
учението на Лупелий и изследването му за неуязвимостта и непобедимостта, заради отношението
им към предизвикателствата на съвременните икономики - не по-малко трудни или фатални от тези
на военните. Добавих още, че проучванията и експериментите върху безсмъртието, проведени в
Школата на Лупелий, биха могли да се приложат адекватно и в съвременните предприемачески
дейности.
Дълго време преподаватели и икономически експерти се оказваха безпомощни пред един
обезпокоителен световен феномен.
- Компаниите загиват млади. Корпорации от цял свят имат твърде кратък жизнен цикъл -
обикновено до няколко години - подхванах разговора аз. - Дори гиганти в света на икономиката и
финансите, най-големите мултинационални компании на планетата трудно оцеляват повече от
четиридесет години.
Взаимствах теорията на Мечтателя и лансирах като моя идеята, че една устойчива на времето
компания може да бъде сътворена само от непоклатим във времето основоположник и че
безсмъртна компания може да се роди само от мечтата на човек, който в Същността си е
безсмъртен. Веднъж, когато ми говореше за опозицията любов/страх, Мечтателя ми беше разкрил,
че истинското значение на думата „любов“ - атоrе би могло да се открие в етимологията на
латинската дума „a-mors“, което означава отсъствие на смърт. Не случайно „Roma“, името на
вечния град, е анаграма на a-mor. Предопределената му участ да бъде безсмъртен е била закодирана
още в полагането на основите му и запечатана в името, дадено му от неговия основател. Цитирах
Рим, който наскоро отпразнува 2 800 години непрекъснат живот, като пример за дълготрайно
начинание, което не би могло да бъде обяснено без препратка към основателя му и качествата му на
безсмъртна Същност (Ромул бил почитан от римляните, които го обожествявали с името Квирин6).
Позволих си да приведа на отец С. и други примери за извънредно дълголетие в бизнеса - от
хилядагодишния замък Уиндзор до най-голямата мултинационална компания в света - самата
Католическа църква. Прибягвайки отново до учението на Мечтателя, защитих идеята, че богатата
икономика винаги е израз на безсмъртно мислене.
6
Бог Кwирин (лат. Quirinus) е учредителят на Важните институции на римската гражданска община - Б. пр.
Vision and reality are one. Визия и реалност са едно и също нещо.
И най-обикновеният детайл от вечността е достатъчен да обогати възгледа на една държава и да
разшири хоризонтите пред нейната икономика. Самата идея за безсмъртието е достатъчна да извиси
финансовата съдба на индивиди, организации и цели нации.
Това бе и посоката, по която поемаше моето изследване. Твърдях, че тези разкрития съвсем
скоро ще променят начина на мислене в бизнеса и ще революционизират обучението и научните
изследвания във всички икономически университети.
Докато обсъждах свързаната с безсмъртието икономическа теория и малкото, което знаех за
философията на Лупелий, виждах как интересът на отец С. видимо расте. Глобалната икономика се
е превърнала в необятно бойно поле, където ежедневно цели нации и компании с мащабите на
армии се сблъскват едни с други, за да наложат нови икономически граници, променяйки вече
съществуващите в тяхна полза. От подобни конфликти може да излезе само един победител.
Останалите, до един разгромени, остават приковани към бойната му колесница, обречени на
робство. За да оцелеят, се налага да усвоят навиците на новия си собственик и да научат езика му,
защото ще се наложи да го обслужват. Окуражен от жеста на домакина си да продължа, аз разкрих
информацията за тайнствения монах-философ, до която се бях добрал, без ни най-малко да се
опитвам да прикривам дълбокия си интерес към Лупелий и забележителното му учение. Бързо
стигнах и до момента, в който проучването ми потъна в застой. Разказах му и за безплодните си
усилия да открия ръкописа, озаглавен „Школата за богове“, и за мистериозното изчезване на
всичките му копия. Не скрих удивлението си от очевидния опит за конспирация – опитът да се
прикрият всички следи, отвеждащи до творбата на Лупелийи и школата му за безсмъртни
Същности.
6. Учението на Лупелий
Отец С. ме изслуша внимателно с приведена към гърдите глава. Когато я повдигна, той отново
сияеше и аз пак видях удивително младите му очи, които толкова ме впечатлиха, когато за пръв път
се изправих лице в лице с него. Този път не се опитваше да ги скрие. Лицето му бе на човек, който
очакваше да бъде разпознат. Не спрях до тук и се съсредоточих върху жеста му. Отговорът на
гатанката дойде внезапно и беше поразителен. Отец С. се маскираше като старец, но очите...
използваше видимата си възраст като маска ... стратегическа маска... Само симулираше старост.
Сърцето ми слезе в стомаха. Отец С. беше... лупелианец. Повече от сигурен бях! Едва сдържах
емоцията си от разкритието... Изпитах фино задоволство от заверата, което се раждаше по между
ни... ставахме съучастници... Една хилядолетна връв ни свързваше с воините, които са знаели как да
живеят стратегически са познавали до съвършенство изкуството да се превъплъщават. Подобният
му на хамелеон талант му позволяваше да живее живот, скътан в гънките на собствения му порядък,
укрит дълбоко в лоното на Християнството. Изведнъж във времето се отвори тунел и повече от
хиляда години се компресираха в една секунда, за да ме отведат пред дверите на Школата. Пред мен
стоеше вероятно последният от безсмъртните й пазители. Един въпрос се загнезди в слепоочията ми
и запулсира във вените ми. Дали отец С. познаваше Мечтателя?... Изкушавах се да му разкажа за
срещата си с „мечтата“ и невероятното си приключение с нея.
- Лупелий е пророкът на физическото безсмъртие - унаследено право на всеки човек - отсече
отец С, като така прекъсна трескаво препускащите ми мисли и свали от лицето си първоначалната
си резервираност. - Право, от което доброволно сме се отказали, и което на всяка цена трябва да си
възвърнем.
Сетне, по-скоро сякаш си взимаше поука от невидима книга, отколкото да цитира по памет,
прочете със затворени очи следните думи:
- Тялото е духът, приел форма чрез плътта. Ако духът е безсмъртен, тогава и тялото е
безсмъртно.
Каква радост само бликаше от изражението му, докато си припомняше Школата и долавяше
отново думите, които явно не беше чувал от години.
Разказа ми, че заради идеите си Лупелий бил преследван от Християнството и че било цяло
чудо, че не бил изгорен на кладата. Най-голямата заплаха, която монахът-философ отправял към
Кръста, била непоклатимата му вяра в необятната сила на индивида и окончателната победа на
живота над смъртта - възможно най-опасната философия за Католическата църква и всички
религиозни институции, отредени за масите! „Революцията в Същността“, въстанието, в което
всеки е призован да се включи, за да надвие собствената си уязвимост и тленната си съдба! Битка

срещу вътрешните демони, дракони и призраци, срещу психическите чудовища и великани, които
хората наричат с названията „съмнение“, „страх“ и „болка“. Според Лупелий именно те са
истинската причина за всяка злина, всяко бедствие.
И не е изненадващ фактът, че подривните му идеи са довели до гонения и опити за покушения
над него. Като резултат всички възможни следи от Лупелий и творбата му са се изгубили. От
днешна гледна точка ми се струва, че потулването е по-скоро следствие от преднамерена стратегия
на самия Лупелий, отколкото резултат от някаква крайна враждебност към личността му. За да бъде
даден кандидат допуснат в Школата му, е бил подлаган на нечовешки изпитания, а за да
съжителства с него е трябвало да полага извънмерни усилия и то за дълги периоди. Лупелий
изисквал последователите му да имат ясно съзнание за физическото си безсмъртие и неуязвимост,
като изпитват на собствен гръб възможността да оцелеят и да се измъкнат невредими и от най-
адските сражения. Така с неговата благословия хората му се завръщали от най-тежките изпитания
без драскотина.
Попитах отец С. как си обяснява подобен феномен.
- Щитът на човек е неговата чистота и любовта към живота и Учителя му
- рече той с притворени очи. Стори ми се, че по-скоро си припомня нещо, отколкото да обмисля
как точно да ми отговори.
- За Лупелий чистотата е изначално качество на човека и път за постигане на физическо
безсмъртие
- най-висшата цел на човечеството.
Тук той млъкна за дълго. Забелязах, че когато и да спомене името на Лупелий, винаги
използваше сегашно време, сякаш говореше за наш съвременник... или за някой, който никога не е
умирал. В последвалия разговор отец С. ме отведе в необикновения свят на хората, готови да сторят
всичко по силите си, за да преминат отвъд непрестъпните граници - т. нар. Колони на Херкулес
според общоприетото описание на света.
- В Школата на Лупелий всяко усилие се полага с цел да освободи съзнанието от убеждението,
че смъртта е неизбежна и непобедима -продължи той. - Всеки извършван там подвиг е част от
стратегия за пречистване, целяща да накара индивида да надвие неразбираемото си желание да
умре, което при обикновения човек приема най-различни форми и деформира психиката му, докато
не се превърне във втора негова природа и неизбежна част от живота му.
Убеждението, че смъртта е непобедима е вредно за хората. Тяхното дълголетие се определя
от духовното им състояние, от порива им за живот.
- Твоето дълголетие е предопределено от съзнанието ти - твърдеше отец С, като синтезирано ми
предаваше лупелианското учение. - Това ще рече, че ако умреш, ти си единственият отговорен за
смъртта си!
В кабинета му влезе дребничка монахиня, която носеше на поднос всичко необходимо, за да ни
сервира чай. От удивените погледи, които ми хвърляше, додето поставяше чашите и чайника на
масата и ни наливаше горещ ароматен чай, разбрах, че за отец С. е доста необичайно да прекарва
толкова дълго време с посетител. Домакинът ми остана смълчан и чак след излизането на
монахинята поднови на глас мисълта си, разяснявайки ми как лупелианците били напълно наясно с
факта, че ако оспорват неизбежността на смъртта, макар и само подигравателно, ще успеят да
отслабят силата й.
- Заради отстояваното от него твърдение, че безсмъртието се полага на всеки човек по рождение
и заради борбата му да осъди и да отрече смъртта в качеството й на най-ужасният и най-
несправедливият от всички човешки предразсъдъци, Лупелий ще остане в историята като най-
значимият мистик на физическото безсмъртие.
Отец С. продължи да излага тезата си с твърдението, че първоначално лупелианската доктрина
била сходна с появилото се от физическата, от материалната религия явление, каквато в началото
било Християнството, но постепенно се превърнала в негов епигон, в глашатай на духовния
материализъм и посланието за неразрушимостта на тялото.
- Лъжата, играта на криеница, жалването и бягството от отговорност са психологическото
клеймо, незаличимите белези на човека, попаднал в мрежите на аморалността и разложението, на
човека, забравил причината за своето съществуване - говореше отец С. сякаш произнасяше
окончателна присъда за човечеството. - Веднъж отказал се от рожденото си право на безсмъртие и
забравил своята монолитност, човек „изобретява“ смъртта, за да може тя да постави край на мъките
и страданията му. Хората предпочитат за умират, вместо да се захванат с нелеката задача да поемат

отговорността да се преборят със себе си и да надвият своето несъвършенство... Във всеки случай
смъртта не е решение. Човек винаги започва наново точно от там, където е спрял.
Лупелий създава Школата за богове - школа за отговорност, с идеята тя да се превърне в
средство, което да покаже на раздробеното човечество обратния път към неговата непринуденост,
монолитност и погребана воля.
7. Принесете петел на Асклепий!

ОТ парчетата информация за изгубената творба на Лупелий, които успях да събера оттук-оттам,
а и поощрен от чутото от отец С, ми ставаше все по-ясно откъде черпеше вдъхновение Мечтателя.
Сега още по-ясно чувах гласа Му - по-мощен и по-древен дори от този на Лупелий. Сещах се за
Него с огромна признателност.
Отец С. четеше пасажи от малка книжка, която държеше с благоговение и която, както
изглежда, носеше винаги и навсякъде със себе си. Гласът му трептеше от емоция. Пламенният му
тон ставаше все по-напрегнат, а „скандалните“ твърдения на Лупелий, документирани в трактата,
излизаха наяве - истини, напълно неприемливи за всяко рационално съзнание или църковен канон.
Още докато слушах и ги записвах в тетрадката си, изпитвах въздействието на „еретичните“ отлики
и поразяващия им контраст с универсално възприетите и най-дълбоко насадени в човека схващания.
- Старостта, болестта и смъртта са абсолютно оскърбление з!^ човешкото достойнство. Те са
опорите, които в продължение на хиляди, дори милиони години поддържат илюзорното описание
на света. Злото винаги е в служба на доброто. Винаги!... Всичко се появява й ни се случва, за да ни
излекува... дори физическата смърт всъщност е оздравяване. Последният шанс!
Последното твърдение - невъзможният за осмисляне парадокс на Лупелий, задейства в мен таен
механизъм. Съзнанието ми се върна към думите на Сократ, изречени миг преди отровата да
застигне сърцето му и то да спре да бие завинаги. Дълбокият им смисъл изведнъж ме изпълни с
просветление, което, макар и споходило ме само за секунда, успях да уловя и заключа в сърцето си
завинаги. Повече от две хиляди и петстотин години значението на последното желание на Сократ си
бе оставало неразгадаема загадка. Обграден от най-близките си последователи, той преглътнал
отровата и парализиращият й ефект бързо застигнал сърцето му. Оставали му само няколко секунди
живот, но в този върхов момент той смогнал да промълви паметните думи: „Ние сме длъжници и
дължим петел на Асклепий. Не забравяйте да му принесете един.“
Защо Сократ е накарал приятеля си Критон да принесе петел на бога-лечител в момента, когато
животът му вече е изтичал през пръстите му и смъртта е чукала на вратата? Цели двадесет и пет
века това му последно желание си оставаше загадка за поколения мъдреци, учени и тълкуватели.
Хиляда и петстотин години по-късно философските прозрения на Лупелий са надигнали
непроницаемата завеса и сега значението на уж мъглявото послание и дълбокият му смисъл най-
сетне изплуваха от дълбините на времето. Подобно на корабокрушенец, който пуска по течението
съобщение в бутилка, което да застигне някого и да го избави, Сократ е поверил разбирането си на
океан от време, тъй че все някой ден то неизбежно да ни застигне. Плодът на неуморните му
търсения е запечатан в последните му думи. Дори смъртта е лечение... последното възможно
лекарство! Тя настъпва, когато всичко друго се провали.
Вследствие на необичайните обстоятелства около смъртта си, Сократ постигнал състояние на
вътрешно единство, което никой до тогава не бил постигал - висше ниво на целостта, позволила му
достъп до най-голямата от всички загадки - защо човечеството все още трябва да умира и как някой
ден смъртта вече няма да е необходима. Зад последните думи на Сократ всъщност се извисява
мечтата на бъдещото, излекувало се от смъртта човечество, да открие целостта си и никога вече да
не изпитва нужда от този краен акт на пречистване.
„Смъртта е последното убежище, до което съществуването прибягва, когато всеки друг
опит да се излекува и да запази целостта си се провали - щеше да ми каже някой ден Мечтателя. -
Сократ е използвал смъртта, за да разбере! Във върховия момент той е открил, че тя е само една
стъпка по пътя към излекуването, следващо стъпало по стълбицата на целостта. И това си
остава последната и най-значима от всичките му идеи.“
Сократ е въплъщение на едно човечество в нестабилно равновесие между два възгледа. Той е
бил търсач, изследовател, авантюрист и въпреки, че не е успял да надмогне смъртта, поне е
направил опит да я разбере. И да посочи пътя.
8. Забранено е да се убивате вътрешно!

- ЕДИНСТВОТО на Същността е само началото за едно човечество, избрало вечния живот -
заключи отец С. - Сходните неща се привличат. Смъртта привлича смърт и е невъзможно да засегне
човек, здраво свързан с Живота. Въоръжени със своята цялост, лупелианците се връщали
невредими и от най-тежките си изпитания. Изглежда не съществувало оръжие, което да ги порази,
сякаш връзката им със смъртта била унищожена завинаги. Воините-монаси на Лупелий знаели как
да извисяват духа си и как да карат хората около себе си да издигат по-високо нивото на Същността
си без да се опитват да печелят привърженици и без да проповядват определена философия. Те
спечелвали битката още преди да влязат в нея. Победата означавала да преодолееш самия себе си
чрез превъзмогване на съмненията, страховете и личните недостатъци. Външната, спечелена на
бойното поле победа, била само белег за извоюваната вътрешна победата. Така, обгрижвайки
Същността си, те обезпечавали собствената си безупречност и ставали непроницаеми за злото,
изправяли се пред невъзможни предизвикателства и извършвали чутовни подвизи.
- Първата причина за смъртта определено е разграничаването ни от Бог, фактът, че сме
отхвърлили божественото и сме го пренесли извън себе си - каза ми отец С, докато вадеше лист
хартия от чекмеджето на бюрото си и си записваше нещо на него. - Лупелий казва: „Можете да
ненавиждате Бог, защото сте болни, защото страдате или пък сте бедни, но бъдете сигурни, че
причината за всичките ви болести,-страдания или лишения всъщност се корени в разграничаване ви
от Бог. Хората са забравили това и са превърнали планетата в свят на смъртта. Превърнали са
смъртта в повод за живеене. Всяка тяхна мисъл и всяко действие са посветени на нея. Любов и
служба е мотото... За да служи на човечеството човек трябва да обича... и преди всичко да обича
себе си и собствения си живот...
В този момент отец С. снижи глас... Предположих, че е на път да ми сподели най-тайната и
трудна за усвояване идея на Школата.
- Лупелий често напомнял на последователите си... - каза, правейки безкрайно дълга пауза.
Устните му трепереха както всеки път, когато цитираше думи на учителя си. - .. .че са забравили, че
са богове ... че са богове в състояние на амнезия. Дори религиозни ордени с вековна история могат
да забравят това. Липсата на памет отслабва и разколебава боеца във всеки човек. Някога ние,
доминиканците, сме били вегетарианци, хранели сме се само веднъж дневно, поддържали сме
тялото и духа си като едно цяло... Посланието на Христос и нашата Мисия са ни били пределно
ясни - победа на живота над физическата смърт.
Единствено непрестанната работа върху себе си може да позволи на човек да преодолее
смъртта.
Очите му се навлажниха при мисълта за воинския дух, вдъхновил го да приеме монашеството.
Разпознах в гласа му носталгия по дисциплината и порядъка на отминали времена, по спомена от
погребаното величие на Школата. Възхищавах му се и бях щастлив. Не мислех, че хора като отец С.
могат все още да се срещнат в лоното на християнската вяра - истински рицари, отдадени на най-
свещената битка, която ще предизвика смъртта на смъртта.
- Още преди много години училищата и църквите, университетите и държавните институции
спряха да подготвят отговорни личности. Днес те изграждат единствено замърсени съзнания и тела
- продължи разсъжденията си отец С. Той престана да закрива листа пред себе си, изписан с
нечетливия му почерк. После го сгъна няколко пъти и ми го подаде без да изрече и дума. Приех
жеста символично - нещо като предаване на жезъл в несекваща във времето щафета. Така той ми
връчваше правото да стана участник в състезание, в което човечеството тичаше от векове в търсене
на изход от затворите си.
При раздялата ни, на вратата на малкия му кабинет, той се усмихна и ми смигна
съучастнически, като така ме зарази с онзи възторг, който досега бях срещал само сред невръстните
бойци - щастливите ми неаполитански другарчета от квартала, с които играех на улицата. Попитах
го кои от идеите на Лупелий отразяват най-правдиво същността на труда му -тайната формула за
победа над физическата смърт.
- Забранено е да се убивате вътрешно! - отвърна отец С. без каквото и да било колебание. -
Именно хилядите психически смърти, които ви застигат всеки ден и ви разяждат от вътре, са
основната причина за физическата смърт... Убива ви самата мисъл, че смъртта е непобедима.
Истинският ви палач е дълбоката ви убеденост в нейната неизбежност.
9. Школата за богове

Изкатерих стръмните склонове на платото чак до върха на внушителните му вулкани. Очите ми
се плъзгаха над степната растителност през ясния и сух въздух над безкрайната шир. Още с
пристигането си в Ереван, оставих статуята на Машдоц7 зад гърба си и прекосих площада към
наподобяваща бункер постройка от сив базалт, разположена на върха гол хълм. Намирах се в
сърцето на Армения. Бях последвал стриктно инструкциите на отец С, за да се добера до това място
и сега катерех смело стъпалата към страховито изглеждаща сграда, която поместваше древната
библиотека. Тук, складирани в хиляди томове, бяха приютени историите и спомените на един
народ, живял векове наред на ръба на изчезването. Тук, където преводачи и преписвачи били
почитани като светци, в периода от втората половина на V век до наши дни били преписани и
препечатани хиляди класически, християнски, а също и езически творби. Тук е било съхранено и
прилежно преведено на класически арменски език изключително стойностно творчество, смятано за
навеки изгубено. Убеден бях, че Ереван е последната ми надежда да открия ръкописа на Лупелий
или поне негово копие.
Прекарах много дни в напразно разпитване на служители и архивари и в опити да проуча цели
секции на солидното книгохранилище. Проходих безкрайни коридори с отрупани с книги стени и
прашни подове подобно на археолог в погребан град. Главният уредник ми бе назначил двама
млади библиотекари, които ми асистираха в търсенето. И до ден днешен не съм сигурен дали бяха
там, за да ми помагат или за да ме държат под око. Заедно с тях навлизах в книжни лабиринти,
преглеждах пергаменти и пожълтели свитъци от овча кожа, които изваждах на светло за пръв път от
векове насам. И когато преценях, че съм се натъкнал на нещо обещаващо, посочвах номерата на
книгите или свитъците, а младите служители ги сваляха от рафтовете, изтупваха ги от праха и ги
разтваряха. По никакъв повод не си позволяваха да докоснат скъпоценните реликви с голи ръце, а
само с фино тъкана и извезана кърпа, следвайки почти свещен ритуал.
Един ден в каталога на Института за древни ръкописи открих, че оригиналът на една
неозаглавена книга се съхранява под регистрационен номер 7722. Информацията за нея сочеше, че
поради „огромната си значимост“ през 1204 г. тя била откупена от селджуките и била грижливо
съхранявана в един манастир, кацнал насред ръбатите заснежени хребети, издигащи се над Черно
море. Така чак до края на XVIII век присъствала в колекцията духовнически и аскетично-мистични
текстове, собственост на молдовския книжовник Паисий Величовски, който притежавал и нейна
славянска версия, отпечатана в Москва. След много превратности попаднала в ръцете на турците,
но като по чудо отново била спасена от унищожение и донесена в Ереван през 1915 г. Когато
изписаните с почерка на автора пергаментови рула изникнаха от сейфа, пулсът ми се засили сякаш
сърцето ми бе парен чук.
Стигаше ми да прочета само няколко реда, за да се убедя напълно, че най-накрая се бях
натъкнал на творбата на Лупелий. Едва сдържах радостта и възторга си, докато жадно изучавах
съдържанието й.
Езикът на Лупелий се оказа смесица от народен английски и латински - нещо като
изключително изобретателно европейско есперанто. Дори след повече от хиляда години думите му
все така притежаваха силата да спират времето и да пренасят през него непокътната безценната
енергия, вдъхновявала поколения воини-монаси.
По време на престоя си в Ереван се сприятелих с двойка учени от Уелс. Мъжът беше историк, а
жената - латинист. Една вечер в скромното фоайе на хотела, в който бяхме отседнали, аз им доверих
откритието си. Обсъждахме го развълнувано през целия остатък от вечерта, така че помощта им се
оказа доста навременна и уместна. Само Мечтателя можеше да организира подобно странно
„съвпадение“!
Имаше нещо обаче, което особено ги изненада и то не беше начинът, по който бях проследил и
се бях добрал до трактата, а фактът, че знаех оригиналното му заглавие - потулено във вековете
заглавие, което никой никога не беше чувал. С тяхна помощ моментално започнах да преписвам
някои пасажи и да работя върху превода. В продължение на седмици заедно изучавахме ръкописа и
колкото повече четях, толкова по-близка усещах философията на Лупелий, а страстта ми към
потъналото му в дълбоко забвение учение се засили неимоверно. Интерпретацията на един от
пасажите и по-точно тълкуването на един конкретен символ успя да ме накара да прекрача
свещения праг на мисловната Школа на воините -неуморни търсачи на безсмъртието.
Възложих на експерт-копист да възпроизведе точно и детайлно текста на „Школата за богове“.
Резултатът се върна при мен под формата на истински шедьовър - подвързано във фина кожа
7
Месроб Маждоц (361-440) - арменски учен, духовник, създател на арменската азбука - Б. пр.
издание със страници от растителен пергамент, идентични и до най-дребния детайл с оригиналната
творба на Лупелий. Разнасях копието с мен навсякъде и по всяко време, а нощем го държах под
възглавницата, както правел Александър с „Илиада“. То беше подарък за Мечтателя и с нетърпение
очаквах момента, когато щях да имам възможност да му го връча. Наясно бях, че всеки следващ
ден, всеки мой дребен напредък в разгадаването на принципите, ме отвеждаха по-близо до Него.
Често ме връхлиташе неконтролируем ентусиазъм, дори граничещ на моменти с екстаз, при
мисълта за невероятната развръзка на начинанието ми - почти на границата с невъзможното. Бях се
добрал „като по чудо“ до отец С, открил бях оригиналния ръкопис на „Школата за богове“ и бях
срещнал двама учени, които работеха по превода с безрезервна готовност. Нямах съмнение, че
скоро отново щях да видя Мечтателя. За момента нищо нямаше значение, освен да потъна в
ръкописа, да се заровя в рудниците на цар Соломон и да се осмеля да сляза в древните им тунели
без да спирам да търся „безценния материал“.
In order to choose life, we must choose the thought that death is not invincible. And so, we must find
the principles of aliveness, longevity, and eternity in our Being.
За да изберем живота, първо трябва да изберем мисълта, че смъртта не е непобедима. И
така да прозрем първопричината за виталността, дълголетието и вечността в нашата
Същност.
Това и други правила, научени от ръкописа на Лупелий, щяха да се превърнат в крайъгълните
камъни на дейността, която щях да развивам в бъдеще, във фундаменталните принципи на много
инициативи в сферата на международния бизнес.
Едно начинание е точно толкова жизнено, богато и трайно, колкото идеите и принципите на
своя основател.
За Лупелий същинската неравнопоставеност между хората, коренът, от който покълва всяко
видимо различие по между им, се крие във факта, че те имат различни нива на вътрешна
отговорност. Разликата в качеството на мислене разполага хората вертикално по определени нива
на стълбицата на съществуването. Там се наблюдава вътрешна йерархия, която нито война, нито
революция биха могли някога да изтрият, защото същинските различия между хората не зависят от
степента на богатството, вероизповеданието или расата. Същинските различия се коренят в
състоянията на Същността. Те са психически, вертикални, еволюционни различия в достигнатото
ниво на отговорност. По тази причина преминаването на по-високо ниво може да бъде постигнато
единствено чрез коренна промяна в начина, по който човек мисли и чувства.
Всяко истинско усъвършенстване предполага промяна в Същността, а „истинско
усъвършенстване“ ще рече еволюция на растежа в посока към единството на Същността, който
растеж е резултат от новия начин на мислене и отхвърлянето на овехтелия смъртоносен
манталитет... Единствено промяната в Същността може да издигне човек до по-висше ниво на
свобода, разум и щастие.
10. Меа Culpa

Според Лупелий Земята е космически изправителен лагер, затвор с размерите на планетата,
обитаван от хора, живеещи като затворници в отделението за осъдени на смърт. И вместо от това
прозрение да стигне до заключението, че провалът на човечеството е неминуем и окончателен, с
присъщата си, граничеща с лудост гениалност, той разработва възможно най-дръзкия план.
Лупелий мечтае за приключение, което да отведе човека отвъд границите на възможното, мечтае за
бягството му от действащите на планетата закони, за спасението му от привидно неумолимата му
съдба на смъртен. Човек е способен да разчупи наложените от самия него граници, предизвиквайки
природата и прескачайки онези подобни на колоните на Херкулес препятствия, отвъд които не е
дръзвал да пристъпи дори и на сън. Така той събира около себе си няколко смели ентусиасти,
заедно с които изготвят подробен план за бягство.
Натъкваш се винаги на едни и същи събития, защото нищо в теб не се променя! Сходните
неща се привличат взаимно. Всяка частица от рая се движи към рая, всяка частица от ада - към
ада.
Според философията на Лупелий нашите състояния на Същността привличат събитията, които
им съответстват, а събитията ни карат да се връщаме към същите тези състояния. Единствено
волята е в състояние да спре безкрайния цикъл - нескончаемата механична игра, и да пробие
хипнотичния кръг, в който е ограничено човешкото съществуване.
Thought is creative. Thought creates.

Мисълта е градивна. Мисълта гради.
Събитията са всъщност материализираните ни мисли, състоянията ни на Същността.
Следователно състояния и събития са едно и също нещо. Състоянията са произведени в Същността
на всеки човек, а събитията се проявяват в живота му, отвъд времето, като се пораждат независимо
от волята му. В действителност ние сме тези, които силно ги провокираме и несъзнателно ги
създаваме.
Без значение дали са позитивни или негативни, човешките мисли са винаги градивни и те
неизменно намират начин да се материализират. Подобно на саморъчно написани покани,
изпратени и впоследствие забравени, нашите мисли привличат събития, които им съответстват. И
когато му дойде времето, когато вече дори не се сещаме за тях, обстоятелствата, срещите,
събитията, проблемите и катастрофите, паденията и провалите чукат на вратата ни като нежелани
гости, които държат в ръка покана за продължителен престой. И само и единствено фактът, че
пренебрегваме състоянията на Същността си - истинската причина за това да ни спохождат подобни
събития, им позволява да се появяват тъй внезапно и неочаквано.
Неочакваното винаги изисква дълга подготовка.
На човек не могат да му се случат никакви външни събития без личното му съгласие, макар и
подсъзнателно. И нищо не е в състояние да го застигне преди първо да премине през филтъра на
неговата психика.
Ето защо мисленето е изключително мощен процес.
Всичко, което наричаме факти, събития и преживявания, всевъзможните случки в живота ни
всъщност са състояния на Същността, вече крачещи към настроилия се за тях човек. Вътрешните
състояния са външни събития, които само чакат сгоден случай, за да се проявят.
Качеството на емоциите, размахът на мисълта, както и нагласата на съзнанието ни определят
какво да се прояви видимо, както и естеството на събитията, които се материализират в живота ни.
Thinking is Destiny. The higher our Thoughts the greater our Life.
Мисленето е съдба. Колкото no-възвишени са мислите ни, толкова по-високо е качеството на
живота, който живеем.
Фундаменталният принцип на лупелианската философия е, че вътрешните състояния и
събитията са две изражения на една и съща реалност. Последното твърдение отхвърля всяко
различие между външния и вътрешния свят и по силата на тази логика става възможно всеки човек
да направлява съдбата си чрез опознаване на вътрешните си състояния и самоусъвършенстване.
Битието ни се създава от самите нас и като такова зависи единствено от нас.
Воден от Лупелий, аз за пръв път откривах шеметната сила на т. нар. „конкретност на
деянието“, закодирана в християнската фраза теа culpa. В продължение на хиляди години, сякаш
заключена в съкровищница, в двете латински думи се е съхранявала квинтесенцията на човешкия
разсъдък. Меа culpa, теа culpa, теа maxima culpa8. Чак сега проумях най-сбития и убедителен израз
на идеята за отговорност - теа culpa. Формулата, способна да впрегне цялата Вселена - от
йерархията на планетите до движението на атомите - съдържаше в себе си тайната на
неизчерпаемата енергия. Променяйки състоянията на Същността си, човек придобива способността
да променя събитията, които му се случват. Ето така, като изучава себе си и променя начина си на
мислене и усещане, той може да трансформира съществуването си по хоризонталната ос на
времето.
Самото ни земно съществуване е нашата велика Школа... Школа на живота, която в очите на
обикновения човек не е нищо повече от затвор.
Необходимо е да се научим да преобръщаме представите си. Това, което хората обикновено
възприемат като трудност или бедствие, колкото и да го проклинат и да се опитват да го
избегнат с цената на всичко, всъщност е най-безценният материал за коренна промяна на
психическата им нагласа към смъртта в нагласа към живота. Животът ни на този свят е Школа
за богове. Объркването, съмнението, хаосът, кризата, гневът, отчаянието и болката са само
благоприятни предпоставки за духовно израстване.
11. Състояния и събития I

Същността на човек е изградена от състояния, а животът му - от събития. Следователно нашето
съществуване протича по две паралелни направления - „събития“, които са последователност от
идващи към нас през целия ни живот обстоятелства по конвейерната лента на времето и
8
Моята огромна Вина (лат.) - Б. пр
пространството, и „състояния“, които са импулси на духа ни, настроенията и емоциите, надигащи се
в нас, в по-голямата си част - несъзнателно. Като резултат личната история на човека е композирана
хоризонтално от събития и вертикално от състояния на Същността. Хората обаче обикновено
мислят и говорят за живота си като за изграден единствено от външни събития. В действителност
типът събития, които се случват на човек, а от там и качеството на външния му живот, зависи от
качеството на мислите и състоянията на Същността му.
Следователно животът е изграден от събития, но в по-голяма степен и от състояния.
Например, когато отиваме на конференция или на театър, всички ние си мислим, че сами
посочваме местата, на които да седнем, както сме сигурни и, че сутринта сами сме избрали какво да
облечем. Само че в действителност изборът на място и облекло не е „наш“, а на състоянията на
Същността ни. Всички имаме в гардероба си костюм, риза или някаква друга дреха, които по
някаква причина никога не ни се обличат, но не ги изхвърляме, защото знаем, че рано или късно те
ще намерят своето приложение, защото все някога ще се окажем в състояние на съзнание,
настроение, ниво на Същността, които ще се настроят за тях. И когато се „почувстваме“ така, ние
„избираме“ дрехата.
Връзката между състоянията и събитията, вътрешните обстоятелства и външните случки,
мистериозната връзка между психиката на човека и нещата, които му се случват, са в основата на
въпроса за свободната воля и вековната загадка дали съдбата е предопределена от шанса или има
причинно-следствен характер. Покрай тази загадка с течение на времето хората са натрупали
познание за една не особено популярна днес велика наука.
Древните гърци твърдели, че съществува причинна връзка между вътрешните състояния и
външните събития. Древната цивилизация твърдо вярвала, че съдбата на човек е отражение на
вътрешния му свят, на неговата Същност. На базата на тази си си убеденост, която за тях била от
изключително значение, те създали цяла наука, цяло изкуство. В епохата преди Омир за мъдрец се
считал не придобилият богат опит или притежателят на много знания, а можещият да предскаже
бъдещето и да разбули и разтълкува непознатото. За Древните гърци същинското познание,
равняващо се на цяло изкуство, означавало внасяне на светлина в мрака, поясняване на незнайното.
И други цивилизации величаели тълкуванието и пророчеството, но нито една друга общност не
ги е издигала до степен, в която да се превърнат в основен житейски принцип. Из целия елински
свят никнели светилища, посветени на култа към Аполон, на когото (далеч повече, отколкото на
Дионисий) се приписвала суверенната власт над познанието, разбирана като проявление и свръзка с
човешката съдба.
Тази способност на гърците, наред с изкуството да се предсказва бъдещето, се проявила най-
вече в Делфи, което е причината богът на Делфи да бъде превърнат в събирателен образ на цялата
им цивилизация, в символ на самата Древна Гърция. Поклонникът, който често пропътувал огромни
разстояния, често осеяни със смъртни опасности, за да попита бога какво го очаква в бъдеще, бил
посрещан от издълбания върху входа на храма надпис „Опознай себе си“, сякаш за да му каже
„Искаш да знаеш бъдещето си? Тогава опознай себе си!“
В привидно пародийния парадокс гърците заложили отговора на най-старата загадка за
човечеството, отговорът на вековния въпрос, касаещ съществуването на свободната воля. Въпрос,
карал всички философи на света да че чудят и маят дали да последват фаталистичната идея за едно
предрешено и неизбежно бъдеще или вярата си в homo faber - човекът като създател на собствената
си съдба. Като изваяли това мото над входа на самия храм, посветен на най-свещеното изкуство и
най-великата от всички науки и - гадаенето, гърците издали тайната връзка между вътрешния и
външния свят, между състоянията и събитията. Те поверили откритието си на необятното море на
времето - като съобщение в бутилка, което да ни застигне някой ден. Човек, който познава себе си,
собствената си Същност - контейнерът на мислите, идеите и нагласите му, също знае бъдещето си,
защото нашата духовност е наша съдба.
Thinking is Destiny.
Мисленето е Съдба.
Аполон е символът на света като огледало на вътрешния аз на човека. Светът е наше
отражение.
Класическата традиция ни казва, че Омир бил сляп пророк - още едно съобщение, застигнало ни
от великата епоха на мъдреците, завършила със смъртта на Сократ-последният техен представител.
Слепотата, приписвана на автора на „Илиада“ и „Одисея“ - двете библии на античния свят, е
емблематична за вниманието, което гърците отдавали на духовността, себепознанието и

състоянията на Същността си. Вглеждането в себе си е ключът към опознаването на света, пътят
към неговото разбиране и предсказване на събитията в него.
Забелязвайки, че отделни индивиди са способни на необикновени подвизи и предприемат
начинания, изискващи надхвърляне на обичайните човешки способности, и наблюдавайки как по
някакъв необясним начин същите тези индивиди се радват на специално, сякаш свръхестествено
покровителство дори в най-опасните си изпитания и как животът им е епицентър на изключителни
събития, Древните гърци се научили да ценят необикновената природа на храбрите си
съвременници и да си дават сметка, че тяхната Същност излъчва светлина, че те притежават почти
божествени вътрешни качества. И, следователно, заключили, че съществуват два вида хора - герои
и полубогове от една страна и обикновени хора от друга.
В епохата на Омир само полубоговете и героите можели да си извоюват правото на лична съдба
благодарение на изключителните си подвизи. Техният уникален и неповторим живот не се
управлявал от никаква божественост, а шансът и произволът на събитията не го засягали.
Всички останали хора били осъдени на непрестанно повтарящо се, циклично съществуване. Те
били управлявани от законите на неочакваното и случайността, а животът им, без значение кратък
или продължителен, бил сходен на действията им - безцелен и обречен да приключи без да остави
следа.
За Лупелий разликата между двата вида човешки същества, а и между хората въобще е в
разположението им по различните стъпала на стълбицата на Същността.
Където и да се срещат, за секунди или за години, хората се подреждат по различните нива на
невидима пирамида, зачитайки вътрешен математически ред, подобно на йерархията между
планетите, съставена от светлина, орбити, маси и отдалеченост от тяхното слънце.
Може и да не си даваме сметка, но нашата съдба, качеството на живота ни и събитията, които
ни засягат, зачитат определена йерархия.
Наясно с факта, че всичко води началото си от Същността и че личната съдба на човек, както и
на цяло общество, не е нищо повече от отражение на Същността, класическите гърци прибягвали до
всяко възможно средство - от религия до политика, от наука до философия, от изкуство до война
дори, за да извисяват духа. Великолепната архитектура на градове като Атина и творби на
изкуството като шедьоврите на Фидий по обществените площади били машини, ретранслатори,
предаващи послания за красота, гордост и хармония със Същността, и нямали друга цел, освен да
извисяват човешкия дух. Единствено Древните гърци имали дума за поезия 9, чрез която можем да
изровим тайната, втъкана в нейната етимология - правене посредством Същността. Целият гръцки
театър имал терапевтична, катарзисна функция за обществото - да пречисти зрителите и да
разтовари душите им. За гърците висшата цел на трагедията била пречистване на страстите, целящо
въздигането, извисяването на Същността.
12. Състояния и събития II

Много ПЪТИ, докато разсъждавах върху значимостта на придобитата информация - върху
всичко, което бях научил за състоянията и събитията, си мислех колко абсурдно е да прекарваме
една четвърт от живота си в училища и в университети и да оставяме остатъка от живота ни да се
изплъзва без да знаем нищо за „Същността“ и възможностите, които състоянията на съзнанието ни
имат при определянето на събитията и обстоятелствата в живота ни.
Първоначалното образование, което получаваме, не развива в нас никакво чувство за
разграничаване на външно и вътрешно, нито ни подготвя да ръководим мислите си или да сме
наясно с емоциите си. Без да иска масовата култура е принизила емоциите, чувствата и мислите ни
до ефимерната и недосегаема сфера на митовете, измислиците и мечтите, смятайки ги за изолирани
феномени, пределно далеч от това, което в общоприетия смисъл се нарича „реалност“.
Проследявайки пътя на класическата цивилизация в опита си да разбера нейната митология -
по-приложима и надеждна от историята във всяко едно отношение - и изучавайки ръкописа на
Лупелий, направих вълнуващото откритие, че фактически при състоянията и събитията не
съществува връзка между предишно и следващо или причина и следствие, а се наблюдава
единствено абсолютно отъждествяване. Състоянията и събитията просто са двете страни на една и
съща реалност, поставени на различни нива на съществуването. Те са двата края на една вертикална
ос. Това, което ни пречи да видим, че състоянията и събитията са едно и също нещо, е фактът, че те
9
Гръцката дума poiesis (действие; изпълнение) произлиза от глагола с широко приложение poieo, (правя, създавам,
случвам) - Б. пр.
са разделени от фактора време, който играе ролята на нещо подобно на амортисьор. Между нашите
вътрешни състояния и появата на съответстващите им външни събития стои отрязък от време,
който подобно на димна завеса не ни дава възможност да прозрем, че събитията не са нищо повече
от материализацията на вътрешните ни състояния във времето и пространството.
Мислите, емоциите, чувствата и всичките ни състояния са нещо като покани за
съответстващите им събития. И за да сме още по-точни - те вече са събития. Единствено въпрос на
време е те да се случат. Възможно е да отнеме време, повече или по-малко, преди да се проявят на
едно или друго място, под една или друга форма, но неминуемо ще ни застигнат.
A man's emotional states are in reality events seeking an opportunity to happen and become visible.
В действителност емоционалните състояния на човек са събития, търсещи начини и сгодна
възможност да се случат и да станат Видими.
Времето отдалечава състоянията от събитията и замаскира тяхната биуникалност10. Времето
замъглява събитията, спотайва ги и ги прикрива зад параван, за да ни изненада, когато се окаже, че
сме забравили или просто никога не сме разбирали, че само и единствено емоционалните ни
състояния са отговорни за тях.
Nothing happens suddenly. The unexpected always requires a lengthy preparation.
Нищо не се случва внезапно. Неочакваното винаги изисква продължителна подготовка.
Не съществува нещо, на което да няма вероятност човек да се натъкне, и няма събитие, което да
му се случи без първо то да е пътувало (съзнателно или несъзнателно) през неговата Същност или
психика. Светът е обвързан с нашите емоции, страсти и помисли, които са свързващото звено
между вътрешния и външния свят. Като направляваме мислите и емоциите си, наред с всичко, което
чувстваме и преживяваме в даден момент, като овладяваме състоянията си, можем да контролираме
съществуването си и така да насочваме и пренасочваме съдбата си.
Ето къде се корени римската представа за съдбата и за homo faber, за разлика от древногръцкото
и близкоизточно разбиране, представящо Съдбата като богиня с превързани очи, която раздава
събития наслуки и ги дирижира според прищевките си.
Общоприето е схващането, че външните събития обуславят действията и определят
настроенията ни. Нещо се случва, срещаме някого или ни застига някаква новина и решаваме, че
психическото състояние, в което изпадаме - раздразнение, тревога или изненада, е резултат или
последица от въпросното събитие, от срещата или новината. Точно както преди изобретяването на
фотографията е било невъзможно да се определи точната последователност на движенията на
копитата при галопиращ кон, защото са по-бързи от способността на окото да ги засече, така и
мислите, емоциите, възприятията и чувствата се движат като електронни искрици през тайнствената
гора на невроните ни със скоростта на светлината. Ето как става невъзможно установяването на
точната времева последователност на външните събития. Нещо се случва и ние решаваме, че
психическото състояние, което то провокира в нас, е резултат от конкретната случка и, съответно,
обясняваме състоянието на Същността си, като го съотнасяне към външното събитие, докато
фактически протича точно обратния процес. В действителност състоянията на Същността ни са
тези, които известяват и определят външните събития в живота ни. Отрицателните ни емоции
своевременно се превръщат в бедствието, от което впоследствие се оплакваме. За да срещнем
определен тип събитие, без значение добро или лошо, първо трябва да му създадем условия за
случване в самите себе си, а после да му позволим да се прояви.
Най-голямата заблуда на човека е вярата и убедеността му, че е способен да промени външните
условия, съответно и света. Можем да променяме единствено себе си, да работим върху
собствените си нагласи, да видоизменяме реакциите си и да не даваме израз на отрицателните си
емоции.
The universe is perfect the way it is. The only one who must change is you!
Вселената е съвършена такава, каквато е. Единственият, който трябва да се променя, си ти!
Убедени сме, че енергията и добрата воля на човека нямат почти никакво значение и не играят
роля в случващите му се събития, които смятаме за случайни, непредвидени, неизбежни. Потокът
на непрестанно връхлитащите ни събития е твърде променлив и разнообразен, твърде объркващ, за
да бъде предугаден и далеч по-мощен, за да си представим, че бихме могли да го дирижираме.
10
Аксиома, възприета най-вече в рамките на естествената морфология, според която всяка морфема има една фонетична
форма и едно значение и съответно всяко значение (или граматична категория) съответства на точно определена
фонетична форма - Б. пр.
Според Лупелий е нужно да „прозрем“, че зад състоянията на Същността и зад събитията
винаги стоим самите ние. И няма друго възможно решение освен първо да променим себе си.
Този, който знае как да предизвика и най-малка промяна в нивото на Същността си, може да
премести планини и да проектира себе си като титан Във външния свят.
Като въздействаме както на вътрешните си състояния, така и на качеството на мислите и
чувствата си, подхранвайки едни и лишавайки от храна други, ние не само ще променим нагласите
и реакциите си спрямо събитията, с които се сблъскваме във външния свят, но ще променим и
самото естество на събитията, на които се натъкваме всеки ден.
Първата ни и основна задача трябва да е самонаблюдението. Внимателното вглеждане в
собствените ни мисли и в начина, по който „възприемаме“ събитията, ще ни позволи да си дадем
сметка колко разрушителни са мислите и чувствата на човечеството.
Повече от ясно е, че човек винаги си пожелава здраве, благоденствие и късмет. Ако той беше в
състояние да изследва и опознава по-задълбочено вътрешния си аз, щеше да чуе в себе си почти
несекващите монотонни напеви на отрицанието -напеви на молещ се злощастник, изтъкан от
тревоги и тъжни мисли, в очакване на ужасни предстоящи събития, колкото вероятни, толкова и
невероятни.
Но как да действаме според вътрешните състояния на Същността си, според собствените си
настроения, емоции и начина си на мислене? Енергията, необходима за преместването на планина,
не стига да видоизмени дадена мисъл, камо ли да извади някого от лошото настроение или от
хватката на отрицателните емоции. Силата, нужна да се пренасочи нечие мислене и да се изземе
контролът над дадена емоция, се създава на по-висше ниво. За да се натрупа тази специална енергия
и да се създаде нужната критична маса, е необходимо да се отстранят всички пробойни в системата
- хилядите дребни пролуки, възникващи главно от израза на отрицателни емоции и създаването на
погрешни вътрешни нагласи, заради които енергията ни изтича като през дупките на гевгир. Ако
дадено събитие се прояви във външния свят, а ние не съумеем да го свържем със създаващите го
състояния на Същността ни, ще пропуснем безценна възможност.
Достатъчно е да се самонаблюдаваме внимателно, за да осъзнаем, че много от събитията в
живота ни се повтарят. Чак тогава е възможно да се опитаме да проумеем по-добре тяхното
естество и то само и единствено като се вглеждаме в начина, по който те съответстват и откликват
на определени състояния на Същността ни. Нека вземем за пример набора емоции, породени от
„закъснение“ за среща. „Закъснението“ отключва тревожност. Трябва да ни е ясно, че външните
условия съответстват на вътрешните състояния, които още не са се проявили, че в нашата Същност
има частица, която ни свързва със събитията. Няма друг начин да ги отстраним от живота си, освен
чрез видоизменяне на вътрешното състояние, дефинирано като тревога, страх или безпокойство,
което обаче в действителност не е нищо повече от заболяване на Същността, вътрешен дефект.
По един или друг начин подобен тип предизвикващи тревога събития ще се повтарят от само
себе си в живота ни до момента, в който спрем да изпитваме пораждащите ги психически
състояния. Подобни събития всъщност са знаците, подаващи сигнали, че настъпването на
оздравяването е възможно, стига да притежаваме нужното съзнание да ги свържем с пораждащите
ги емоционални състояния. Да обръщаме внимание на психическите си състояния означава да
преобърнем процеса, т.е. да се върнем от събитието към състоянието, което го е породило. Ето къде
можем да разберем и получим конкретна възможност да преобразим собствения си живот.
Да се извиняваме, оправдаваме, да обвиняваме външните събития без да проумяваме факта, че
причината се крие в слабостите на собствената ни Същност, във вътрешните състояния и начина ни
на мислене, чувстване и реагиране означава, че нещо ни е убягнало, че нещо не сме схванали.
Неразбиране в случая ще рече да допуснем събитието да се повторя по някакъв начин отново и
отново. Обстоятелствата могат да се променят заедно с проявяващите се в различен облик събития,
но ние ще продължаваме да обвиняваме външните фактори, като така ще пропускаме възможността
да се освободим от тях завинаги.
Признай вината си за всичко, поеми отговорност за всичко, което ти се случва. Силата на
тази възглед е изразена само в две вечни думи: Меа culpa.
Замислих се над факта, че цели нации живеят в състояния на Същността, които привличат
съответстващи им събития. Например на Съединените щати им отне десетки, да не кажа стотици
години, за да отхвърлят расовите предразсъдъци или омразата си към хора с различни убеждения, с
различна култура и да създадат условия за преодоляване на предубежденията.

Преждевременната смърт на редица мъченици и лидери като Малкълм Екс, Мартин Лутър Кинг
и Джон Ф. Кенеди е скъсила времето и задвижила условията, нужни да се променят психическите
нагласи, както и начинът на мислене и светоусещане на цели нации и цивилизации, тъй че те да
придобият способността да привличат нови събития и да откриват нови възможности.
Нашите състояния могат да повлияват победите или загубите в живота ни. Могат да ни
направят богати или бедни. Могат да ни разболеят или излекуват. Самонаблюдението - изучаването
на себе си - е единственото средство, чрез което можем да ги опознаем. Самият акт на
самонаблюдение ни прави по-съзнателни и по-разумни и по-схватливи.
Self-observation is self-correction
13. Накарай Бог да заработи!

Прочитът на ръкописа на Лупелий предизвика в мен трескаво вълнение. Прелистването на
оцелелите през вековете страници ме накара да се почувствам сякаш ходя между редиците чинове в
аудиторията на Школата за богове. Слушах в захлас предвечния глас на Школата. Всеки ден бе
приключение за ума, а изследването ми бе възнаградено със съкровището на безсмъртната мисъл.
Човек не се нуждае от нищо, което да привнесе отвън... нито храна, нито познание, нито
щастие... и по рождение не зависи от нищо извън себе си... Човек може да се захранва отвътре
чрез собствения си разум, собствената си воля и собственото си просветление.
За Лупелий тази идея е основният принцип на физическото безсмъртие и крайъгълният камък
на всяка философия и религия.
От дълбините на паметта до мен достигаха най-древните думи на света - думите, които
човешките устни, подобно на детските, са изричали още педи четири хилядолетия, дори още преди
хората да са знаели как да ги изписват. Аз Съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове освен
Мене!11...
Едно ново разбиране зрееше в мен и ме превземаше целия - първоначално с лек трепет като
мъждукаща лампа, осветила вековния мрак, а впоследствие като внезапно разгорял се буен огън. Да
нямаш други богове освен Мене... означава, че без да осъзнава ролята си на създател, човек е
превърнал външния свят в свой Бог, избирайки го за едноличен владетел на Същността и господар
на съдбата си... Вековното предупреждение постановяваше първата и най-висша от всички заповеди
- недей да зависиш от нищо!... Помни, че ти си този, който създаде всичко!... Да вярваме в свят
извън самите нас означава да зависим от него и да попаднем в капана на законите на собствената ни
проекция. Мислите ми се застъпиха и се объркаха като гласове на дечица, превъзбудени от
радостно откритие... „Обичай своя Господ, Да нямаш други богове извън себе си“. Ти си владетелят
и господарят, творецът и създателят на всичко съществуващо. Ти проектираш всичко... Ти „си“
всичко... Никога не ще бъдеш толкова близо до дъха на по-реален и по-конкретен Бог... Тук мисълта
ми спря и някак увисна...
От ежедневно стигащите до мен преводи на двойката изследователи, които бях срещнал в
Ереван, изплува диалог между Лупелий и един от неговите воини-монаси, Аманцио.
Посланието се стрелкаше измежду редовете, все тъй живо и актуално, сякаш последователят на
Лупелий задаваше въпросите си точно в момента, в който ги четях. Времето отново се сгъсти и аз се
оказах между внушителните стени на Школата.
Лупелий:
Ако вярваш във външния свят
като в нещо реално, то ти си изгубен
и обречен да се проваляш във всяко начинание.
Всичко, идващо „отвън“,
може да ти е само от полза
да познаеш в себе си истинския източник
на всичките ти тревоги, ограничения и страдания.
Затова дай възможност на всички външни случки,
обстоятелства, събития и връзки с другите
да намерят място в теб,
където тази смет може да се превърне в
11
Първа Божа заповед - Б. пр.
в нова действителност,
в нова енергия, в нов живот...
Превърнал си съществуването
и външния свят в свой бог...
Но съществуването не е реално...
то е механизмът, който обслужва „мечтата“,
за да ти помогне да се върнеш към извора,
да откриеш истински реалното...
Няма нищо извън самите нас,
което да не се управлява от „мечтата“.
Аманцио:
Тогава що ще кажеш за замъка, в който сме,
за стаите му на повече от триста години?
Лупелий:
Те са твое творение...
сега, точно в този миг!
Аманцио:
А моята майка и моят баща?
Лупелий:
Те също са твои създания...
Няма нищо извън теб, нищо освен теб!
Животът не идва от родителите ни,
но стои Реален, Вечен, Величествен,
без начало и без край, без раждане и без смърт.
Аманцио:
Тогава ... човек... ли е Бог?
Лупелий:
Не!... Той е много повече!...
Той има Бог на служба при себе си...
Аманцио:
Какво ще рече това?
Лупелий:
Че можеш да му поискаш всичко, което си пожелаеш,
и Бог ще удовлетвори всичките ти молби... без ограничения...
Бог е добър слуга, но не и добър господар...
Бог обича да служи... обича да обича...
Бог е изцяло отдаден на твоите услуги...
Бог съществува... защото „ти“ съществуваш...
Ако те няма теб, той няма причина да съществува...
Бог е твоята воля в действие.
Аманцио:
Не разбирам...
Лупелий:
Съзнанието не може да разбира... то може само да лъже...
Съзнанието... е лъжливо...
Съзнание, което не е лъжливо, се самозанулява
и проправя пътя към целостта на Същността.
Не можеш да промениш миналото,
ако не разбереш,
че именно настоящето придава форма на миналото.
До каквото се добереш в този миг
то се пренася във всички посоки едновременно.
Ако настоящето е съвършено построено,
всичко в миналото ти ще се подравни
по това съвършенство.
Всяко минало събитие

е само резонанс от вибрации,
които тялото ти разпраща точно Сега.
Точно Тук се случва всичко...
Точно Тук всичко се докосва...
Точно Тук всичко се премества...
Тук, където живеят
Невинността, Красотата, Силата.
Тук... в това безмерно, вечно,
неразрушимо Тяло.
14. Изкуството на бдителността

„The battlefield is the Body.“ Бойното поле е Тялото, прочетох в ръкописа. Авторитетното
твърдение на Лупелий отекна в мен като боен вик от велик кръстоносен поход. Бойното поле е
нашето тяло. Името на победата е целостта. Именно целостта - единството на Същността, е най-
великата цел в живота на човека. Така Лупелий обобщава смисъла на хилядолетното търсене на
човечеството и обяснява единствената причина за неговото съществуване, значението на цялата му
история. Според него това постижение е физическо. Тялото е най-видимата част от Същността, а
нейната цялост е победа, случваща се в самите ни клетки.
Разширявай своите възгледи, докато цялото ти тяло, всеки орган, мускул, фибра и клетка, чак
до последния атом не се залее от светлината на мечтата ти. Щом задействаш процеса на
мечтаене, всичко е възможно.
Твоето мечтаене съдържа принципите и властта, нужни, за да се основе небесно царство
тук - на Земята. Няма по-свещена война от тази, в която някой „постига победа над самия себе
си“, и няма по-голяма победа от тази, в която някой превъзмогва собствените си предели.
Целостта е оздравяването на Същността. Тя изисква да се захвърлят вековните догми чрез
коренна промяна на отрицателните емоции и разрушителните помисли. Само така може да се
постигне самоусъвършенстване и контрол над храненето, спането и дишането...
Щом проучих тези, а и други пасажи от трактата, схванах естеството на експериментите, които
Лупелий и приближените му са провеждали в онази нажежена лаборатория - Школата му в
Ирландия, преди хиляда години. Там воините-монаси били обучавани да надвиват най-вече
зависимостта си от съня и храната, като ден след ден разчитали все по-малко на естествените си
потребности, за да станат неуязвими и безсмъртни.
Според Лупелий сънят бил лош заместител на дишането, бил способ, изобретен от тялото, за да
се освобождава, макар и за няколко часа, от оскъдното и безполезно дишане. Докато задълбочавах
познанията си върху лупелианското учение, все повече си давах сметка, че нищо не е толкова близо
до нас и същевременно толкова тайнствено и непознато, колкото нашето дишане. Ние сме създания,
живеещи на дъното на въздушен океан. И въпреки че сме потопени в неговата естествена среда и
всеки квадратен сантиметър от тялото ни е под натиска на този ефирен океан, все още поемаме
незначителни количества кислород с дробовете си... Лупелий прави удивителното откритие, че
вдишваното от нас количество въздух е стотици пъти по-малко от нужното ни в действителност.
В ръкописа си той изследва и прецизно описва т.нар. състояние на почти задушаване, до което
човек се е ограничил, наричайки го „оскъдно дишане“.
Според Лупелий последицата от необяснимия феномен е, че жизненоважни органи и части на
организма ни не получават адекватната доза кислород и не се захранват достатъчно. Изпреварвайки
със стотици години откритието за значимостта на дишането за катаболизма и регенерирането на
органи, Лупелий заключава, че човечеството е сериозно замърсено. Той счита, че е наложително
човек да отделя по няколко часа на ден, за да диша изцяло, дълбоко и напълно и предсказва, че
някой ден всяка школа, организация и общност ще преподава и, съответно, ще изучава техниките на
дишане, за да се научат хората да поемат много по-големи количества кислород, които да
задоволяват реалните потребности на тялото.
Със съжаление отбелязах, че десет века по-късно това пророчество е все още далеч от
адекватното си приложение и че хората продължаваха все така да „дишат оскъдно“ и да се държат
сякаш кислородът се облага с непосилни данъци или се причислява към най-редките и най-скъпи
търговски стоки в света.

Според Лупелий дълбокото дишане не може да се извършва механично, а само чрез упражнена
воля. От него научих, че съдбата на човек е неразривно свързана с дишането му и то не с единична,
а с двойна нишка.
Колкото по-дълбоко диша човек, толкова по-богата е неговата действителност... Ако искаш
да промениш съдбата си, работи върху дишането си... Отделяй време за съзнателно дишане.
Един от крайъгълните камъни на лупелианската доктрина бе, че за да заслужи правото си на
лична съдба, за да се превърне в герой от великото си лично приключение, човек трябва да диша
преднамерено и дълбоко, да бъде пестелив с храната и секса и да краде време от съня. За целта е
нужно да се полагат всички възможни усилия. Още по темата открих в едно писмо, написано от
Лупелий до един от учениците му, в което го наставлява със свойски и непринуден тон.
Хората заспиват по същия начин, по който се надяват да умрат ... внезапно... Но колкото и да
е часът, колкото и да е бил дълъг денят ти и колкото трудна да е била битката, бъди сигурен, че
„заспиваш буден“... Онези, които не знаят как да управляват енергията си, в края на деня падат
изтощени в леглото -повече мъртви, отколкото живи... Ако наистина се наложи да поспиш
няколко минути, трябва да се приближиш до съня в състояние на пълна будност. Това ще те
предпази да попаднеш в пъклените му дълбини.
Сякаш думите на Лупелий се отнасяха точно до мен - индиректно ме смъмряха за тогавашния
ми доста чест навик да заспивам внезапно пред телевизора или докато чета книга. Силата им бе
толкова внушителна, че след като ги прочетох, моментално реших да се избавя от него и от там
насетне възприех „будното заспиване“ като парола и правило за живот.
Според Лупелий начинът, по който човек си ляга да спи, е като лакмусов тест, начин да се
прояви качеството му на живот. Моментът, в който усетим, че се поддаваме на съня, когато очите
ни се затварят и заспиването изглежда неизбежно, според Лупелий е времето, когато трябва да
упражним волята си - да се изправим и да използваме всяко възможно средство да надвием съня...
Той предлага бой с мечове, къпане или танцуване и изобретява всевъзможни начини и стратегии,
които биха могли да обслужват целта ни.
Според Лупелий „Да спиш означава да умираш!“
С неподражаемия си черен хумор, вселенският шегаджия и майстор на превъплъщението
твърди, че нощ след нощ хората участват в генералната репетиция на собственото си финално
напускане на сцената. Бидейки настоятелно с „вредния навик“, наречен сън, всяка вечер половината
човечество си ляга с пожелание за лека нощ без дори да осъзнава зловещия ритуал, в който участва.
Главата на Школата за непобедими воини, дръзналият да мечтае невъзможното философ-монах
приключва писмото си до ученика си с някои необичайни съвети за овладяване изкуството на
бдителността.
Осъзнаеш ли, че сънят е представител, пратеник на смъртта, вече нямаш право да го
посрещаш както досега... Каквито и мерки да взимаш, каквито и методи да овладяваш не трябва
да позволяваш на никого, дори на жена си да те Вижда заспал... Упражнявай изкуството да
оставаш буден!... Воинът знае, че поддаде ли се на дрямката, ще издаде своята уязвимост... То е
като сам да призовеш света да те нападне и смъртоносно да те рани.
15. Вредни навици

Лупелий разбулва една загадка в човека, която съзнанието ни още не е започнало да осмисля -
фактът, че някъде в нас съществува черна дупка, където се трупа „психическата тиня“, замърсяваща
клетките ни.
Чрез прилагане на техники за пост и дишане, съчетани с усвояване на нови възгледи и идеи и
полагане на специални усилия, човек може да промени както себе си, така и ситуациите, в които
попада. Той може да направи преход от незавършена, тленна и раздирана от конфликти Същност
към по-цялостна, хармонична и безсмъртна такава.
Всяко лишение, всяко усилие в посока към скромността и пестеливостта е част от подготовката
за бягството ни от ада на посредствеността, което ще ни освободи от трупаните с години
емоционални наноси. Според Лупелий само човек от Школата, направляван от безупречен
наставник, може да се подложи на подобен оздравителен процес и да избегне капаните, които едно
такова начинание залага.
Като цяло човек е неспособен да разчете знаците, които известяват и придружават акта на
пречистване. Обикновените хора ги разчитат с обратен знак и ги разглеждат като знаци на болестта,
а не като знаци на оздравяването. Съпровождащата нужните усилия болка е нещо, с което никой не

иска да се сблъсква, и според Лупелий това е причината да се отказваме от всеки акт на
въздържание, точно когато е започнал благотворният му ефект. По време на дългите си пътувания,
напрегнати проучвания и неуморни изследвания Лупелий станал добър познавач на древните школи
по инициация и срещнал изключителни личности-радетели за велики аскетични и мистични
традиции. Във всяка епоха и във всички цивилизации т. нар. otium - изкуството на безделието, се е
явявал опората на всяка дисциплина и вътрешно изследване, златната нишка, пришиваща всеки,
пожелал да постигне най-висшите нива на отговорност, към великите приключения.
Следването на идеалната, посочена от ръкописа карта, въздържанието на аскета, уединението
на отшелника и скромността на монаха, се разкриват като различни проявления на една и съща
Школа, като различни проявления на едно безкрайно дирене, свързано с бойните изкуства и будния
дух на воина.
При по-нататъшните си изследвания открих, че Ариан - един от двамата историци, описвали
подвизите на Александър Велики, посочва в творбата си „Анабазис“ правилата за хранене и тайната
за безграничната енергия на пълководеца в едно единствено изречение - „...той бе възпитаван в
скромност и пестеливост. За закуска получаваше преход преди изгрев слънце, за вечеря - лека
храна“.
За скромността на самите македонски воини, смятани през целия античен период за
неподражаем модел за храброст и сила, се носели легенди. Те спели директно на голата земя и
хапвали само шепа маслини дори в моменти, когато били излагани на нечовешки изпитания, когато
се нуждаели от най-крепки сили и безпределна издръжливост. И въпреки всичко били неуморими и
неудържими - най-страховитите от всички воини, истински кошмар за врага.
Със съзнателното лишение дори от една трошица от дажбата, както и с въздържането от само
минута сън, както проповядвал Лупелий, се хвърляло сериозно съмнение върху цялостната система
от вярвания на човека и се разклащало изкуствено създаденото му равновесие. Лупелианската
школа пропагандирала отсъствието на болести, стареене и смърт като неотменно рождено право и
естествено състояние на всеки човек.
A diseaseless, ageless, deathless man.
Лишен от болести, неостаряващ и безсмъртен човек.
Откакто свят светува, във всяка епоха и във всички традиции, постигането на самоконтрол
изисквало продължителни тренировки и строга дисциплина и било разглеждано като средство за
издигане над това, което Лупелий нарича „емоционална тиня“. Извисяването било крайно
необходима процедура за откриване на вътрешните рани и прогонване на всички сенки, спотайващи
се в гънките на Същността.
Един ден, докато работех по ръкописа, се натъкнах и на още една разкрита от Лупелий тайна.
Посланието му се очертава като манифест на революцията в мисленето и сякаш не бе насочено към
съвременниците му, а към научната общност на бъдещето.
...Време е човечеството да се пробуди от наследствения си метафизичен сън... Време е да
отърси вековния прах от системата си от вярвания...
И трактатът завършваше със следните заклеймяващи думи:
Храната, сънят, съвкуплението, болестта,
старостта и смъртта са „вредни ментални навици“.
Трябва да се отървем от тях.
На няколко места в ръкописа храната, сънят, съвкуплението, болестта, старостта и смъртта бяха
разглеждани като „суеверия“ и „илюзии“.
Бойното поле е тялото. Всеки отказ от
храна и всяка минута спестен сън
са победа в битката срещу смъртта...
Физическата смърт е лишена от морал...
тя е неестествена... напълно излишна.
Лупелий смятал, че липсата на умереност в храната, съня, съвкуплението или работата е
основната причина за всяка загуба на енергия и жизненост и тласка човек към самоунищожение.
Отказвайки се от рожденото си право на безсмъртие, той прави физическата смърт първо -
възможна и второ, - неизбежна. Във всяка цивилизация и религиозна традиция се намират малцина
призвани напредничави личности, успели да се пробудят от дълбоко заклеймявания от Лупелий
хипнотичен сън и опитали се да следват дисциплина, застъпваща идеята за поставяне на

физическото безсмъртие в центъра на мисловната им система, претендирайки, че именно от нея
водят началото си благоденствието и дълголетието.
Един ден Мечтателя щеше да ми каже, че идеята за физическото, безсмъртие ще бъде
основополагащ елемент в психиката на новото човечество, особено на лидерите му. Ако не успееше
да премине през колоните на Херкулес, човек рано или късно щеше да се изложи на силния натиск
на собствената си ограниченост и да отстъпи пред собствената си смърт. И ако такъв човек
ръководеше организация, то цялото му начинание би рухнало заедно с него. Идеята, че смъртта
може да бъде надвита изтръгва от психиката ни всички възможни ограничения, засилва
отговорността ни и е най-важното условие за предприемане на всяка енергична, процъфтяваща и
продължителна дейност. Според Мечтателя философията на физическото безсмъртие трябва да се
изучава във всички училища, университети и институции. Идеята за живот без край е най-мощната
противоотрова срещу бедността, престъпността и смъртта.
Веднага след като напусках Ереван и Института за древни ръкописи, се завърнах в Ню Йорк,
донасяйки със себе си най-ценното си притежание - копието на „Школата за богове“, чиято
изработка бях поръчал специално за Мечтателя. През остатъка от пътуването ми от камарата
изписани записки аз се прехласвах най-вече пред две думи: Умирай по-малко - периодично
повтарящ се афоризъм и вероятно мотото на лупелианците. Тези думи бяха квинтесенцията на
философията на Школата.
Die less and Live forever.
Умирай по-малко и живей вечно.
Замислих се над грандиозното откритие, скрито зад привидната простота на формулата. Човек
умира вътрешно хиляди пъти на ден. Разрушителните състояния и мисли, както и негативните
емоции непрестанно назряват и се размножават в Същността ни, като бавно изпускат
смъртоносната си отрова. Възможно е да не знаем откъде точно да започнем вечния си живот, но
следвайки вековния афоризъм на Лупелий, можем да направим поне това - да решим да „умираме
по-малко“. Още дълго щях да си повтарях лупелианската песен за безсмъртието:
Eat less and Dream more. Sleep less and Breathe more. Die less and Live forever.
Яж по-малко и Мечтай повече. Спи по-малко и Дишай повече. Умирай по-малко и Живей
завинаги.
16. Няма да успееш!

Завърнах се сякаш от пътешествие под земята. Разпознах стаята и огромната картина на
отсрещната стена. Сега в света на Мечтателя бе ранната утрин, но светлината бе достатъчна, за да
мога да разглеждам конструкцията на тази част от къщата. Вдигнах поглед към високия таван и го
проследих до линията, където се спускаше рязко надолу, образувайки импозантен свод от голи
тухли.
Точно тогава усетих нечие чуждо присъствие. Потръпнах. От двете страни на свода две голи
фигури, мъжка и женска, ме наблюдаваха като неподвижни стражи. Тръпките се спуснаха по
гръбнака ми още преди да разбера какво точно се случва пред мен. Оказаха се съвършено
изработени статуи с човешки размери, разположени една срещу друга. Помислих ги за копия на
елински образци. Гръдният кош на боеца, висок, гладък и силен като броня, внушаваше неизразима
гордост. Изправих се и изпънах гръб, сякаш откликвах на военна заповед. Инстинктивно
пренебрегнах стръмното каменно стълбище, отвело ме до стаята на Мечтателя, и без колебание се
отправих в обратна поска - към внушителния портал със странна форма, изработен от стъкло и
ковано желязо. Цялата стена зад него бе заета от пищна картина. Спрях се да я разгледам.
Изобразяваше мита за Нарцис, благоговеещ пред собственото си отражение в езерото миг- преди то
да го погълне. Застинах на място, за да се преклоня пред творбата, чудесно вписваща се тук, сред
шедьоврите на стойностна музейна колекция от XVII в. Внимателно отворих стъклената врата и
замрях на прага на приказната обстановка като поразен от гръм.
Наведох се да развържа връзките на обувките си без да мога да отделя поглед от интериора.
Оставих ги там, където стоях, както направих при първото си посещение. Вече бос, пристъпих
предпазливо по обширен теракотен под и влязох в нещо като голяма оранжерия, пълна с много и
разнообразни растения, в по-голямата си част тропични. Стените й представляваха низ от огънати
стъкла, които още повече ме впечатлиха. Тъмнозелената растителност на градината отвън напираше
да нахлуе през кестенявата рамка на прозореца подобно на бурно растително море, опитващо се да
превземе стените на ноев ковчег. Изяществото на всеки детайл, творбите на изкуството - ценните

картини и белите мраморни скулптури... цялата обстановка на необикновеното място спираше дъха
ми. Първите утринни лъчи заляха помещението през двата огромни оберлихта. Погледнах към
внушителните носещи греди на покрива и се опитах да си представя кой ли титан ги бе пренесъл и
наместил там.
Огледах оранжерията няколко пъти, но не открих и следа от Мечтателя. Не Го бях виждал
повече от година. Самата мисъл, че ни предстоеше среща караше пулса ми диво да препуска.
Докато чаках и се размотавах, насред пода на хола видях нещо като басейн, по-скоро малко,
вкопано в теракотените плочки светлосиньо езерце, по чиято повърхност постоянно пробягваха
вълнички. Загледах се в единия му край и тогава видях леко надипленото Му отражение във водата.
Вдигнах бавно погледа си нагоре. Мечтателя поставяше пред устните си сребърна флейта.
Сетне елегантно се наведе напред и извърна лицето Си и лъскавия инструмент към светлината. Из
въздуха се разнесоха нежни трели... нижеха се една след друга като перли на огърлица с различна
големина и стойност. Подобно на вилата, на помещението и на момента, музиката също бе лишена
от възраст и звучеше извън времето. Вцепенен от красотата на мига, не бях в състояние да
помръдна. От дете не бях изпитвал подобно радостното вълнение - просмукано от соления аромат
на морето и отдавна потъналото в забвение щастие... върнах се при безразсъдната гоненица по
скалите, при вкуса на тъкмо хванати раци и стриди, усетих как сърцето ми блъска в гърдите точно
преди гмурването ми от висока скала... прохладната сянка на лятната ни къща в Иския, сладките
целувки на Кармела, когато се прибереше от пазар с тежки чанти в ръце...
Накрая една нота остана да звучи по-дълго от останалите заедно с дъха, който я бе създал -
просто се откъсна от музиката и се задържа малко по-дълго в молекулите на въздуха преди да се
превърне в самотен, трептящ, резонансен звук. Изведнъж всичко застина. За един неопределено
дълъг миг флейтата стоеше напречно прикрепена към долната устна на Мечтателя, след което
плавно последва ръката Му и зае мястото си на специална възглавничка.
Беше по-млад отколкото си Го спомнях и някак по-слаб. Погледна ме и ме претегли с поглед от
глава до пети. Сигурно знаеше колко трудно ми беше да се явя пред Него... Знаеше и колко
непосилна бе мисията ми по издирването на ръкописа, знаеше, че се бе увенчала с успех, знаеше
страстта, с която го бях проучвал и колко точно ме бе доближил до идеите на Школата. Знаеше...
Познавайки вече стила на бурната ни среща, която беляза началото на чиракуването и
пътуването в миналото ми, сега очаквах ако не хвалебствени, то поне окуражителни думи.
Позволих си да пристъпя към Него.
Мечтателя продължи да се взира в мен без да пророни дума. Първоначално се почувствах
неловко, изпитах чак физическа болка. Под напористия Му поглед мисълта ми смени посоката си.
За пръв път се вглеждах в себе си. Гледката бе трудно поносима. Съзнанието ми бе претъпкано от
безформена маса мрачни мисли, съчетани с раздираща вина и цяла палитра негативни усещания,
изкривени в емоционален хаос, който никога не беше разчистван. Погледът Му ме връхлетя, за да
извади на повърхността психическата тиня, пред която все отлагах да се изправя. Спря да ме гледа,
точно когато бях на ръба да се превия на две от болка, но не разхлаби здравия си захват.
Предстоящите събития щяха да са далеч по-болезнени.
В края на поредното ми изпитание, сякаш стигнал до окончателно заключение, Той произнесе
присъдата Си:
- Ти няма да успееш!
Последвалата тишина нахлу в оранжерията и я изпълни цялата. Стаеното в мен разочарование,
примесено с премаляване и гняв, се превърна в общо усещане за тиха агония. И последната капчица
енергия ме бе напуснала. Прииска ми се да се срутя на пода и да бъда оставен на мира. Но не
посмях да го направя - не можех да си го позволя. Задържах дъх както би сторил всеки обвиняем и
зачаках изпълнението на присъдата. Последва продължителна мъчителна пауза. Накрая, подобно на
изследовател, който проучва резултатите от поредния си провален експеримент, Той заяви:
- Никой не може да успее... Самото човечество не е в състояние да успее!...
Отнасяше се с мен, като че ли бях представител на провалила се раса, на вид на ръба на
изчезването.
- Има твърде много закони, които те заставят да си останеш това, което си. Дори
възложеното ти разследване си превърнал в нещо, с което подхранваш суетата и егоцентризма
си.
В мен се надигна мощно негодувание - онази смесица от отвращение и самосъжаление, която
обикновено идва като последица от несправедливо обвинение. След месеци пътувания и

проучвания в Щатите и Европа, след като открих ръкописа на Лупелий, който учени, изследователи
и археолози смятаха за безвъзвратно изчезнал, и след смелия ми и решителен опит да се изправя
срещу измъченото си минало не смятах, че заслужавам който и да било да се отнася с мен по
подобен начин. Прииска ми се да опровергая несправедливите Му думи, но достойнство почти не
ми беше останало. Да не говорим, че дълбоко в сърцето си осъзнавах, че е прав. Опитах се да
прикрия пораженческата си нагласа зад привидно спокойствие.
- Не мога да се променя - беше всичко, което си позволих да кажа, само че гласът ми
недвусмислено издаде колко ми се гади от обзелото ме безсилие и склонността ми към зависимост.
- ПРЕСТАНИ НАЙ-ПОСЛЕЕЕЕЕ! - изкрещя Мечтателя, като провлачи е-то с възможно най-
неприятния Си тон.
Следващите секунди се оказаха някакъв ужас - нещо като обратно броене до опустошително
събитие. Усетих в себе си празна тишина, набраздена от онзи нечовешки вой, страховит като боен
вик, който можеше да се чуе при сблъсъка на две армии в смъртна битка. Тогава нещо в Същността
ми се отключи и изостри способността ми да слушам.
- Помниш ли как ридаеше с часове, додето останеш без глас? -попита изведнъж Мечтателя със
свирепи нотки в тона. Образ след образ запрепускаха в съзнанието ми - портали за достъп към
далечното минало... те се застъпваха и смесваха като разбъркани карти за игра. И всичките образи
изглеждаха еднакво - до един притежаваха същата онази светлина и магическа атмосфера на
неаполитанското ми детство, където ларите и пенатите12 носеха още по-древни имена, дадени им от
вековните суеверия. Познах старата ни къща, стаята на Кармела и гардероба с големите огледални
врати. Едно около шестгодишно момче седеше на пода и плачеше отчаяно, безкрайно... Това бях аз.
- Все още си там, нищо не се е променило, освен че детските ти кризи са се превърнали в
трайна склонност да се оплакваш и да се отдаваш на самосъжалението си.
Той млъкна отново за неопределено време... Седях чинно изправен като ученик пред комисия.
- Никой не се променя... промяната е невъзможна - обобщи накрая Мечтателя. - На
седемгодишна възраст едно дете вече става част от тъжната армия на възрастните и като на
малък спартанец... му се внедрява преобърнатата представа за света, наред с пълния набор
убеждения, предразсъдъци, суеверия и идеи,гарантиращи му доживотно членство в световния
клуб на тъжните души.
Мислите, емоциите и тялото на човека са концентрични вселени... всичко е свързано. Всяка
преднамерена промяна на тона или интонацията в нечий глас, изправянето на гърба дори с един
милиметър или пък промяната в най-несъществения навик означава промяна на целия живот. Но
това е почти невъзможно.
Той ме изследваше задълбочено и строго, а аз едва устоявах на изпитанието. Знаех, че нищичко,
дори най-дребният ми вътрешен импулс не би Му убягнал, че вариант за измама в тази игра няма.
Залагах всичко ИЛИ нищо... Пред мен стоеше възможността или някой ден да завоювам себе си, да
бъда докоснат от „мечтата“ и да превърна живота си във велико лично приключение, или пък да се
проваля, да изгубя завинаги себе си, без надежда за намиране на обратния път... възможностите
винаги бяха повече от една. Животът ми висеше на тънка връв, провесена над зейнала бездна, и
само една думичка или нищожна промяна в интонацията, в дължината на паузата, можеше да го
хвърли обратно в роящата се маса на колективната съдба.
Изведнъж Мечтателя се изправи с рязко движение и ловкостта на човек, поддържащ тялото си в
перфектна форма. Светлосинята трептяща повърхност на езерцето отрази и разлюля движението
Му, накара го да изглежда като полет. Приближи ме бавно. Затаих дъх и зачаках... измина сякаш
цяла вечност. Тогава с твърд тон, но вече без да е груб, заяви:
- Можеш да успееш, само ако Ме запомниш!
17. Преобърни убежденията си!

Междувременно се бе настанил удобно, облегнат на няколко широки възглавници. Изглеждаше
сякаш се бе захванал да разгадава наново отдавна поставена задача, която бе смятал за вече решена.
- Преобърни убежденията си! - неумолимо ме увещаваше Той. Идеята да ме покани да седна
едва ли Му минаваше през ум. Остави ме
да стърча прав там, където си стоях от началото на срещата ни. Сметнах тази Му проява за
липса на съобразителност и се почувствах възмутен и обиден. По онова време не си представях, че
12
Римски божества-пазители, лични и обществени, чийто култ е свързан с обожествените духове на умрелите предци -
Б. пр.
човек може да живее толкова целеустремено и смислено като Него - и окото си нямаше да мръдне,
ако не се налагаше да обслужи някоя набелязана цел. Възмущението ми ме тласна към още по-
мрачно настроение. Продължавах да Го слушам без да помръдна на милиметър от теракотената
плочка, на която от самото начало си стоях, там - до трептящите води на езерцето.
- Настоящето, миналото и бъдещето на човека... събитията, обстоятелствата и
преживяванията, на които се натъква по пътя си, са само отразени сенки на убежденията му -
продължи речта си Мечтателя. - Съществуването, съдбата му е материализация на убежденията
и вярванията му...
„Visibilia ех invisibilibus“. Всичко, което възприемаме, виждаме v докосваме, идва от
невидимото. Животът на човек е само сянка на „мечтата“ му, визуално проявление на неговите
принципи и убеждения...
Всеки неизменно вижда това, в което твърдо вярва... Човек постоянно твори. Пречките, на
които се натъква, са проявления на собствената му ограниченост, на раздробеното му мислене и
вечно съпътстващото го безсилие...
Има хора, които непоклатимо вярват в бедността и заболяването... които безрезервно
приемат тъгата и оскъдицата... които се привързват към престъплението и злодеянието... Да,
човек постоянно твори, дори когато се е вкарал сам в затвора на собствената си Същност.
Никой няма по-голям запас вяра от останалите. Всеки има на разположение едно и също
количество вяра, която да управлява, да посява, да инвестира... дажбата вяра е неизменяема.
Това, което отличава хората обаче... което действително им отрежда различна съдба, е
посоката на убежденията им и качествено различните им цели, било то съзнателни или не...
Бях повече от смутен от твърденията на Мечтателя, тъй като от дете бях смятал, че вярата е
твърде рядко срещана даденост и, което е по-важно, че именно различният запас вяра отличава
хората един от друг. Идеологически ограничената ми визия за света категорично допускаше вярата,
че личности като Мохамед, Александър, Сократ, Лао Цъ, Чърчил или Наполеон можеха да се
отделят от масата посредством силата на убежденията си.
- Но ако всеки има вяра... още повече еднакво количество вяра с останалите - попитах,
прибягвайки до Светото писание, за да подкрепя тезата си и да почерпя сила от авторитета му -
какво тогава е значението на думите „ако имаме вяра колкото синапено зърно...“?
Прояснението, което последва, се запечата завинаги в съзнанието ми и то не само заради
паметните думи на Мечтателя, но и заради тежестта, с която ги произнесе. Той не интерпретираше
въпросния пасаж от Евангелието, Той го създаваше. И тогава бленуваната есенция на това
предвечно послание - заложената и компресирана в самите му атоми мисъл, сякаш се взриви.
Думите, които слушах, бяха нови и не бяха изричани пред никого от самото сътворение на света.
- Ако човек беше способен да смени посоката на вярата си дори с един милиметър, ако само
можеше да пренасочи силата на убежденията си в посока към живота, а не към смъртта... той
щеше да премества планини в света на събитията.
Прозрението премина през съзнанието ми като светкавица, която разцепва мрака и осветява
всичко, спотайвало се досега из сенките. Вече пределно ясно осъзнавах колко точно енергия се
съдържа в едничък атом вяра. Разбирах, че отхвърлянето на най-незначителната, най-дребната
частица ад би разрушило непоклатимата вяра в смъртта - най-дълбоко вкорененото от всички
човешки убеждения. Разбирах обаче и колко чудовищна бе задачата. Да се вкопчиш в подобна идея
изискваше усилие като това на Титан, който изнесъл тежестта на небето и земята на раменете си.
За пръв път се запитах в какво точно бях вярвал, какви бяха ценностите ми до срещата ми с
Мечтателя... Гласът му ме застигна, додето потъвах и се ровех в тези си размисли и ми помогна да
се измъкна от тях, а те тъкмо се бяха насочили към мрачното тресавище на миналото ми.
Объркващо беше да получа поредно потвърждение на факта, че за Него съм отворена книга.
- До днес причината да живееш, целта на съществуването ти, както и тази на всички
останали хора, бе да се убиваш отвътре. Болестта, старостта и смъртта са божествата,
които човечеството почита от хиляди години... Така то категорично отрича живота... а заедно с
него и безкрайна си мечта.
„Ако имаме вяра колкото синапено зърно...“ означава, че и най-незначителното издигане на
визията ни, и най-минималната промяна би могла да ни отклони от тленната ни участ.
Мечтата е най-реално съществуващото нещо.
Да „провидиш“ собствените си ограничения и сам да ги ограничиш означава да се отърсиш от
тях! Колко време би отнело въпросното ограничаване и бягството от безпомощното състояние?

Човешкият живот се управлява от отрицателните емоции. Мъката и страданието, които човек носи в
себе си, са същинската причина за всичките му тревоги и нещастия. Мечтателя се изправи и, като
ми обърна гръб, направи няколко предпазливи крачки покрай езерцето - към отсрещния ъгъл на
необикновената оранжерия. Заговори ми от там, все така с гръб към мен, а гласът Му ме достигаше
ясен и силен, както когато бе наблизо, съвсем до ухото ми.
- Единствено въпрос на време е всеки от нас да постигне целите, които си е поставил...
Накрая всички ще сме победители... всички ще се превърнем в това, към което сме се стремили... и
всеки от нас ще получи всичко, до което се е опитвал да се домогне с най-голяма страст... ти -
нищета, липса на морал и смърт... и Аз - безупречност, безкрайност и безсмъртие.
18. Нарцисов синдром

- Най-непоклатимата ти вяра... най-вредното ти убеждение е, че светът съществува извън
теб, че съществува нещо или някой, от когото зависиш, някой, който би ти отнел или дал нещо,
който би те избрал или осъдил. Ако воинът само за миг се позове на помощ от вън, моментално би
изгубил неуязвимостта си.
Тук ТОЙ замълча и затвори очи. Опитах се да запълня момента, записвайки думите Му в
тетрадката си, но чувството за празнота нарасна. Борех се да преодолея неудобството от
споходилото ме изведнъж чувство, че съм неуместен, излишен, като препрочитах на ум отделни
пасажи от записките си. Накрая Мечтателя наруши тишината и с все тъй затворени очи
издекламира:
There is nothing out there-There is no help coming from anywhere at all...
Няма нищо отвън... От никъде няма и не ще дойде помощ...
- Най-сериозното заболяване на човека е зависимостта - заяви Той със сериозен тон.
Моментално се притесних. Безпогрешно усещах в костите си важността на подобно твърдение и
централната роля, която трябваше да му отредя, в новата си система от вярвания.
- Няма нищо по-лошо от това да зависиш от останалите, от тяхното присъствие или
тяхната преценка... а за да се освободиш от тях се изисква продължителна подготовка... Човек
трябва да се упражнява, за да го постигне...
По-късно, припомняйки си този, а и други случаи, си давах сметка, че когато Мечтателя имаше
предвид човечеството като цяло, аз приемах думите Му твърде лично, поради което интуитивно
реагирах с крайна съпротива, сякаш критиката Му бе насочена директно към мен.
-Хора като теб... се чувстват живи, само когато са сред другите... предпочитат
многолюдните места... търсят и си намират работа в правителствените офиси и големите
компании... навсякъде, където усещат успокояващото присъствие на тълпата... Те почитат
всички ритуали на зависимостта и се събират в нейните храмове - кина, театри, болници,
стадиони, съдилища или църкви, само за да се съберат в група с останалите, да избягат от себе
си и непоносимия товар на самотата си.
Една сподавена враждебност помрачи Същността ми, сякаш присъдата Му застрашаваше нещо
жизненоважно или осуетяваше дълго разработван план. Подредих на ум всички ужасни думи като
редица гранати, които исках до една да запратя по Него. Отчаяно се опитвах да се отърва от
обзелото ме отрицание, но всичко се увенча само с една жалка болезнена гримаса. Мечтателя
тестваше стените на съпротивата ми и чудесно знаеше как да ги превземе. Усмихна ми се свирепо,
сякаш всеки момент щеше да ме посече и прошепна:
- Човек като теб се разболява и е склонен да се остави на хирурзите - безпомощни шамани на
все още примитивна наука - да го нарежат на парчета... само за да привлече вниманието към себе
си...
Зяпнах... нещо ме прободе в стомаха. Мечтателя изчака няколко секунди, в които ме измерваше
и преценяваше, сякаш бе едновременно противник и съдия.
- Помниш ли онази картина? - попита внезапно Той, като напълно промени тона и държанието
Си. Всеки път ме изкарваше от равновесие. Така и не успях да свикна с резките смени, разигравани
внезапно и с майсторство, каквото досега не бях виждал. Бях изумен от способността Му да се
преобразява, влизайки в съвършено ново състояние на Същността, без да пренася дори едничък
атом от предишното. Моментално схванах, че въпросът Му се отнася за картината, на която се бях
възхитил преди да вляза в оранжерията, където бяхме сега. Припомних си я отново - изобразяваше
как Нарцис се прехласва по отразения си образ в езерото, миг преди то да го погълне.

- Това е пълна със символи притча за човека, впримчен в капана на собственото си отражение
- обясни Мечтателя, едва прикривайки забавлението си от напразните ми опити да променям
изражението си, за да съм адекватен на всяка внезапна смяна на темата или на настроението Му. -
Историята на Нарцис е метафора за човека, станал жертва на собственото си творение.
Той продължи да ми обяснява, че, противно на общоприетото схващане, Нарцис не бил влюбен
в себе си, а в отразения си във водата образ, тъй като не знаел, че той си е негов. Всъщност, като
вярвал, че вижда там някой друг, той се влюбил в него, последвал го във водата и трагично потънал.
- Щом осъзнаеш, че светът, който виждаш, е твое отражение, ти се освобождаваш от него
- заключи Мечтателя.
Изпаднах в шок... Как беше възможно един от най-разпространените митове на нашата
цивилизация да не бъде разбиран правилно в продължение на хиляди години? Как се бе изплъзнало
от погледите ни толкова просто обяснение? Наред с гласа на Мечтателя ясно дочувах и гласа на
древността, на Класическата епоха, когато най-дръзките идеи били зачевани и ковани от цели
поколения велики мислители - благородни философи, изчезнали завинаги със смъртта на Сократ.
Резонансът на тяхното познание, което в крайна сметка било подменено от утешителното
изобретяване на философията, все още прекосява епохите в опита си да ни застигне, но ние
продължаваме да го пренебрегваме или отказваме да разберем предупрежденията, съдържащи се в
митовете на далечните времена. Не искаме и да чуем безмилостното им послание за същинското
състояние на човека и все още представяме Нарцис като архетип на суетност, вместо да възприемем
мита за него като предупредителен сигнал, който бие тревога и ни подбужда да въстанем срещу
глупостта и опасността на общоприетата представа за света. Мечтателя не спираше да ми внушава,
че е необходимо малко повече да се задълбочавам. Легендата за Нарцис бе послание от Школата по
преобръщане, съществувала хиляди години преди Караваджо и вдъхновила го да нарисува
картините за разпването на Петър с главата надолу и за обръщането - духовния прелом на Павел,
застигнал го по пътя към Дамаск.
- Да се влюбим в нещо извън самите нас и да забравим себе си, означава да се изгубим някъде из
лъкатушещите пътеки из света на зависимостта... означава да забравим, че човек е единствен
творец на личната си реалност... Извън нас светът не съществува - повтори за пореден път Той. -
Всичко, което срещаме, виждаме и докосваме, е отражение на самите нас. Другите хора,
събитията и обстоятелствата в живота на човека проявяват неговото състояние.
Следователно обвиненията към света, оплакванията, оправдаванията или спотайването са
сигурни признаци за отсъствието на „истинска“ воля.
Това не е единственото послание, застигнало ни през вековете, чийто смисъл човек съвсем
последователно отказва да проумее, за да избегне непоносимото му твърдение.
Подобно на Адам, Нарцис също отхапал от ябълката! - завърши Той, сварвайки ме напълно
неподготвен. Беше ми трудно да следвам темпото Му. Успяваше с една крачка и на един дъх да
прекосява бездната на времето и пространството, да скача в далечни светове, поставяйки история от
Сътворението, датираща отпреди четири хиляди години, до един от най-древните гръцки митове.
- И той като Адам вярвал в обратното - в съществуването на свят извън него.
Нарцис се погубил, ставайки жертва на собствената си илюзия, че има някой извън него, а Адам
бил доживотно прокуден от Рая, задето отхапал ябълката и задето вярвал в съществуването на
външния свят.
Макар да са плод на съвършено различни култури, и двете традиции ни изпращат едно и също
послание - да вярваме, че светът е нещо извън нас означава да станем негови жертви, да се оставим
да ни погълне.
- Светът, всеки негов миг, е създаден от теб! Езерото, в което Нарцис видял отражението
си, е външният свят. Да вярваш, че той е действителен и да търсиш упование в него означава да
разчиташ на собствената си сянка... означава да се смалиш повече от света, който проектираш,
означава постепенно да се превърнеш от творец в творение, от мечтател в измечтан, от
господар в роб, додето собственото ти творение съвсем те задуши.
Дойде ми на ум, че посланието в тези два мита, което Мечтателя ми помогна да прозра, можеше
да се открие непокътнато както в съвременни творби, така и в антични измислици - от
„Франкенщайн“ до Блейд Рънър13 и от „Битие“ до „Алиса в страната на чудесата“.
- Прогонването на Адам и Ева от Рая се случва във всеки един момент - заключи Мечтателя. -
Изхвърлят ни от райската градина всеки път, когато позволим описанието на света да вземе
13
Blade Runner - научно-фантастичен филм на режисьора Ридли Скот (1982 з.) - Б. пр.
превес над нас...^момента, в който забравим, че не друг, а ние сме творците. Тогава творението
въстава и се изправя срещу нас... Това е първородният грях, непростимият смъртен грях -
объркването на причината със следствието. Човек, който е цялостен и истински... е такъв,
защото владее себе си... И въпреки привидната динамика на събитията и разнообразието на
ситуациите, той открива себе си вътре и знае, че светът е огледало.
Добро или лошо, грозно или красиво, правилно или погрешно - всичко, на което човек се
натъква, е само негово отражение, а не действителност - каза в заключение Мечтателя и по тона
му разбрах, че срещата ни приближава края си. Беше на път да ме напусне. - Всеки ще пожъне само
това, което е... Ти си както семето, така и урожая. Ето защо всички масови революции в
историята са се провалили... защото са се опитвали, да променят света отвън... Вярвали са, че
отражението в езерото е истинско.
Не се осланяй повече на света, не искай помощ от него. Премини отвъд! Единствено
дръзналите да прекрачат отвъд могат да го направят по-добър. Премини отвъд! - нареди ми и
пак изпадна в мълчание.
Да надминеш света, да излезеш извън обсега му! Какво можеше да означава това?
- От векове човек драска по екрана на света, като вярва, че така може да промени образите
на филма, който сам прожектира.
Обяснението за провала на толкова поколения, опитвали да променят хода на историята, ми бе
поднесено на сребърен поднос. Горчиво-комичната представа, събрана в безкрайното редуване на
зверства, погроми, възходи и подвизи, произнасяше своята строга присъда, че всичко случващо се е
безполезно колосално безумие.
-Ти... излез от тази лудост! - нареди ми Той с неочаквана любезност. - Забрави за войните,
революциите и икономическите, социалните или политически реформи... причисли се към истински
отговорните за всичко случващо се... Спри да мислиш за мечтата и се погрижи за Мечтателя в
теб. Най-великата революция, най-трудното от всички начинания и все пак единственото, което
има някакъв смисъл и си струва, е да промениш своето аз.
19. Човек не може да се скрие

- Тези, които зависят от света, остават да газят тинята на най-нисшите нива на
съществуване - предупреди ме Мечтателя. - През целия си живот си търсил ефимерна сигурност,
мнимо удовлетворение и защита извън теб... често провесен между страха и надеждата, които
са корените на зависимостта...
Докато говореше, Той прикова погледа си в мен със суровост, която не ми позволяваше да
мигна или да си поема дъх, както правеше винаги, когато се налагаше да прескочи преградите ми и
да достигне по-дълбоко в мен.
- Животът ти, подобно на всички зависими хора, е ужасен. Живот на роб... Година след
година в офиса, в прослава на посредствеността и духовната нищета, без ни най-малко желание
за бягство от затвора. -Подобно на военен репортер записвах всяко негово изказване под обстрела
на бойни дула. - Отвън няма нищо... помощ не идва от абсолютно никъде - повтаряше Мечтателя,
за да запечата мисълта Си възможно най-дълбоко в системата ми от вярвания. - Никога няма да
спра да ти го повтарям! Не съществува нищо извън теб... Това, което наричаш „свят“, е само
следствие... което наричаш реалност, е материализацията, огледалният образ на мечтите или
кошмарите ти...
Очертаваше се тази визия да се превърне във флага на цялото Му учение и при няколко случая
в бъдеще Той щеше да я усъвършенства и разширява, тъй като способността ми да проумея и
понеса подривната й сила зрееше с всеки изминал ден. Спомням си какъв шок предизвика тя в мен,
когато я чух за пръв път, как преобърна всичко, в което бях вярвал, на което бях разчитал до
момента.
- Разбери, че светът е в теб, а не обратното! Това, което е в света... което му принадлежи,
не може нито да ти помогне, нито да те спаси!
В този момент речта Му се превърна в увещание, в призив, който чувствах, че е насочен не
само към мен, но и към цялото човечество. В думите Му прозираше разочарованието на човек,
наясно с факта, че предлага нещо велико на някой, който нито щеше да го оцени, нито да го
приложи.

- Стреми се към свободата, остави отчаяното множество зад гърба си... Започни да
чувстваш нещата различно. Спечели безкрайността в себе си на своя страна и тогава дори
галактиките ще се превърнат в песъчинки...
Разширявай кръгозора си и ще видиш как светът се смалява... Въображение и реалност са
едно и също нещо... Търси целостта и всичко, което за другите е непреодолима планина, за теб ще
е нищожно възвишение. .У
Изтълкувах последвалата пауза като покана да направя коментар и, почти безразсъдно, реших
да изложа някои свои наблюдения. Казах нещо от сорта колко е трудно да се приеме идеята, че ние
сме причината за всяко събитие или обстоятелство в живота си. Постарах се да избегна всичко
спорно и прибягнах до безпристрастния тон на човек, опитващ се да наложи задължителния
неутралитет при разговор с непознат. Подобно на слепец не можех да обхвана безмерното
разстояние, отделящо думите на Мечтателя от моите по стълбицата на отговорността.
- Струва ми се невъзможно да се вярва, че всичко, което се случва на човек - от настинката до
самолетната катастрофа, е материализация на неговата психика - заключих аз. Бях едновременно
очарован и уплашен от вида на Мечтателя. Следвайки пътя на размишленията си, аз копаех до
корените на цивилизацията ни, за да стигна чак до двете противоречащи си позиции, които до ден
днешен разделят света. Класическите гърци вярвали в богинята на Съдбата, която сляпо правела
услуги. Изобразявали я с превръзка на очите. От друга страна, древните римляни вярвали в homo
faber. За тях Фортуна била богиня с перфектно зрение, почитаща добродетелите и целомъдрието на
индивида. В съзнанието си класифицирах Мечтателя сред поддръжниците на римското схващане за
света. Само че почти нямах време да формулирам идеята си, защото чух как гласът Му мутира в
смразяващ кръвта рев, който Той пускаше в действие в най-критичните моменти.
- ...Мислиш ли, че си тук, за да дрънкаш врели-некипели с някой нещастник на твоето ниво?...
Чуй ме добре - каза и подсили ефекта от издадената заповед, като на няколко пъти бавно и
натрапчиво посочи дясното Си ухо с два пръста. - „Светът е отражение на състоянията на
Същността ти“ означава следното: Луиза не умря от рак. Нейната смърт е театрален израз на
вътрешната ти драма, на смъртоносното ти терзание... Това събитие, както и всички останали,
е само проявление на състоянията на Същността ти... Въпреки че се опитваш да го прикриеш с
безкрайни самообвинения и терзания, в действителност твоята тъжна песен е преобърнат
ритуал за плодородие. Именно тя е поканила всички неприятности и трудности да влязат в
живота ти.
Изведнъж всичко утихна.
В гърдите ми се надигаше необяснима тревога. Част от мен поддаваше и една голяма дупка
зейна... и се разтваряше, додето накрая ме погълна целия. Сърцето ми блъскаше диво, а учестеното
дишане ме бе оставило без дъх. Чувствах се замаян и ми се гадеше... безкрайно пропадане, не можех
дори да изкрещя... Единствено ужасът, срамът и отчаянието отекваха във фибрите на Същността
ми, сякаш всичката болка от съществуването ми се бе сгъстила в една точка. Чак когато заговори
отново, успях да си поема дъх и жадно, и алчно погълнах всичкия кислород на света.
- Човек не може да се скрие - прошепна Мечтателя, сякаш предаваше тайно учение. Слушах
като дете, без грам несъгласие или съпротива. - Дори най-незначителните ни действия, възприятия,
мисли, жестове и лицеви изражения се записват във вечността.
Каза ми още, че, подобно на кадри от филма на живота ни, начинът, по който изживяваме всяка
една секунда, подава сигнал за извисяване или принизяване на Същността и ни настройва към
всичко случващо се.
- Човек не може да се скрие!... Тук, заедно с Мен ти се изправяш пред съществуването... Тук
няма политически сдружения или търговски съюзи. Когато влизаш в тази стая, не можеш да
вземеш нищо от миналото със себе си, нито да излъжеш за името си или за житейската си роля.
Тук нямаш парапет, на който да се опреш, ако залитнеш... Тук си сам, изправен срещу самия себе
си...
Мечтателя забеляза, че треперех. Зъбите ми тракаха като на поразен от треска.
- Спри да се страхуваш и спри да се криеш! Една част от теб трябва да си отиде, защото е
абсурдна. Тази смърт е голямата ти възможност. Само, ако можеше да го направиш...
Физически, болезнено усещах как Мечтателя пробива пласт след пласт в невежеството ми... как
преминава през психическия детрит, натрупан и втвърден с годините.
- Ако работиш неуморно дълги години, ще престанеш да се рушиш отвътре - рече Той с шепот
по-сладък от обещание. - Един ден времето ще се разцепи и ще се отвори тунел, който ще те

отведе до самия теб, а ти, точно ти си най-истинското и реално нещо... ще те отведе до онази
част от теб, която рано или късно трябва да приобщиш отново към себе си - Мечтата.
Чак сега Мечтателя свали погледа Си от мен и ме остави да си поема дъх. Фигурата Му
затрептя като отражението Му във водата. Канеше се да ме напусне. Изведнъж се почувствах
смъртно уморен, сякаш бях пробягал километри само с едно вдишване въздух. Краката ми
отказваха да ме държат, коленичих на пода и се срутих като мъртвец.
ТРЕТА ГЛАВА
Тялото
1. Ти си светът!
НЯКОЛКО месеца бяха изминали от последната ми среща с Мечтателя и думите, които бях чул
до езерото в трептящата атмосфера на оранжерията, продължаваха да предизвикват безпокойство.
Преди всичко в мен се загнезди незабравимият Му нечовешки крясък „Престани най-послееееее!“
наред с чувството за празнота, обзело ме след тътена, който той предизвика в съзнанието ми.
Известно време не можех да мисля за нищо друго. Постоянно преглеждах записките си и при всяко
разтваряне на тетрадката мощната химия на думите Му се просмукваше във всяка моя клетка.
Сетне постепенно и все по-силно Ню Йорк измести въздействието им и аз подкарах старата
песен в ритъма, диктуван ми от бизнеса, ежедневните ангажименти към децата и домашните дела с
Дженифър. Безценният материал, който бях събирал по време на срещите си с Мечтателя, се
изпаряваше капка по капка, докато накрая всичко - мислите, нагласите и езикът ми, възвърна
състоянието си отпреди да Го срещна.
Една вечер пийвах с няколко колеги от екипа в полумрака на един бар на Медисън Авеню -
обичаен за Ню Йорк ритуал в края на работния ден. Празнувахме нечий рожден ден. Изведнъж
барът и всичките му посетители потънаха в пълно мълчание... сякаш аудио уредбата на света се бе
повредила. Времето забави хода си. Наблюдавах подпухналите от алкохол лица на събеседниците
си и „видях“ тихия им смях, прикриващ болнавите им изражения. И не без известна доза ирония се
замислих чие ли уродливо чувство за хумор бе нарекло този лишен от всякаква радост ритуал
„щастлив час“. Внезапно ме връхлетя чувството, че пропускам нещо, че съм забравил, че съм
пренебрегнал нещо съществено и незаменимо. Силното ми желание да Го срещна пак непрестанно
се редуваше със световъртежа, причинен от онази празнота, която завладяваше всяка гънчица от
Същността ми. Отчаяно и безмълвно се молех да се появи. Никога досега не бе отправян подобен
SOS сигнал, за да се спаси нечия душа.
Няколко дни по-рано личният ми асистент Валери се появи с обичайното „бяло кафе“, с което
ритуално започваше деня, в едната ръка и някакъв странен плик в другата. Без да каже и дума тя
отлепи от него самолетен билет и някак показно го постави на бюрото пред мен, приличаше на
съпруга, натъкнала се на доказателство за неопровержима изневяра.
- Значи, - каза възмутено тя - заминаваш да Барселона, така ли? И дори не си ми споменал!
Много ти благодаря!
Усетих и чух как в думите, в тона и в отношението на тази жена кристализираха хилядите
компромиси, които вгорчаваха живота ми.
Минах през няколко зали преди да Го открия. Стоеше с гръб към мен и изглеждаше зает да
разръчква въглените в каменната камина. Подпорите й с изящно изгравирана обшивка държаха
масивната полица, както и огромната монотонна картина, на която бяха изобразени няколко
разтакаващи се ратаи. Стори ми се, че разпознавам почерка на Ортега.
Можех да видя профила на Мечтателя, огрян от светлината на огъня, и останах с
впечатлението, че яркостта и сиянието, които излъчваше образът Му, не се дължаха на пламъците, а
на леко кафеникавата Му кожа. Носеше светла копринена роба, маниерът Му бе на джентълмен-
аристократ, чиито привилегии и знатен произход Му позволяваха да води безметежен и охолен
живот.
Тайната нишка на настроението ми ме отведе обратно към първата ни среща. Спомних си, че и
тогава стоеше с гръб и отбелязах сходството в ситуациите с известна доза опасение. Още усещах
жилото на отправените тогава към мен думи и не ми се нравеше идеята да ги преживея още веднъж.
Тишината си оставаше все така ненарушена, а Мечтателя не даваше вид да е забелязал
присъствието ми. Опитвах се да прикрия растящото безпокойство, като разглеждах подробно
обстановката в просторния комплекс, чиито стаи и зали бяха поместили внушителната библиотека

на Мас Англада. Огромна колекция книги плътно покриваше стените от пода до тавана. Целият под
бе покрит с дребни искрящи теракотени плочици с формата на диаманти, композиращи цветна
картина на Шагал. Тъкмо се опитвах да хвърля поглед към някои от заглавията на най-близко
стоящите до мен книги, когато гласът Му разцепи тишината.
- Когато си далеч от Мен, пропадаш... Връщаш се към смъртоносния си план - и щом извърна
лице към мен, стоманеният Му поглед ме посече като меч. - Забрави Ме и се върна в пътя на
повторението. А всеки път, когато минаваш през затворения цикъл на живота си, изживяваш
всичко наново, нещо повече - изживяваш същите съмнения, които не са спирали да те глождят.
Думите Му имаха привкус на вечност. Отвъд застрашителния тон и непоносимата болка, с
която бяха натоварени, в тях чувах забравения будилник на безграничната свобода. Мечтателя
поднови речта Си от там, от където я беше прекъснал преди месеци, сякаш животът междувременно
бе замрял и единствено сега можеше да продължи естествения си ход. Извадих тетрадката си и
записах прилежно всяка дума.
- „Nothing is external!...“ Няма нищо извън теб!... И все пак ти все още търсиш упование в
очите на другите... продължаваш да търсиш щастие и отговори в свят, който страда от същото
заболяване като тебе... Светът е твоята кожа... ти си светът!... Натъкваш се винаги
единствено и само на себе си.
- А останалите? - попитах аз.
- Останалите? Това си ти „извън теб“! Те са частици от теб, разпръснати във времето,
отражения на раздробена психика...
По време на поредната ни среща изписвах страница след страница най-вече за фаталната
илюзия, която ни кара да вярваме и да разчитаме на останалите, илюзия, че светът съществува
извън нас и че не той зависи от нашата воля, а нашата съдба зависи от него.
- Ето го грехът на всички грехове - заключи Мечтателя. -Първородният грях. Когато искаш
нещо и протегнеш ръка, дори да се пресегнеш към една ябълка, целостта вече е изчезнала, раят е
изгубен.
2. Психически джуджета
Според Мечтателя „първоначалното обучение“ ни учи да възприемаме света като външна
даденост, способна да прави избор и да взема решения, да ни налага волята си. По тази причина
човек се сблъсква със свят, който постоянно го застрашава и му нанася неизлечими поражения...
- Ето как хората се превръщат в психически джуджета... по-малки дори от насекоми. Те
маршируват през света с подвита опашка... подхранват чувството си за вина... те са уплашени,
умират от страх...
Щом човек веднъж достигне подобно ниво на деградация, единственото, което му остава, е
да се предаде, да обвинява, да се оплаква, да се самосъжалява... да лъже... да лъже себе си! Така
започва да си вярва, че ситуацията е овладяна... че животът е съвършен, като изключим някои
дребни подробности, случайно възникнали проблеми или мимолетни злополуки. Той е достатъчно
сляп, за да не може да види, че отвъд всяка ситуация в живота му, отвъд всеки незначителен
детайл лежи заболяването на цялата му Същност. А за да промени едничък атом от
съществуването си, трябва да промени абсолютно всичко... трябва да преобърне начина си на
мислене, идеите си... представата си за света!
В края на речта Си, Мечтателя ми разкри, че петте отворени в тялото Христово рани
олицетворяват петте сетива на хоризонталния човек, които го приковават към най-нисшата зона на
съществуването.
- Когато осъзнаеш, че ти си творецът на външния свят, че ти съдържаш света, а не
обратното... когато проумееш, че всичко, което виждаш, чуваш и докосваш е плод на
собственото ти творение, той повече няма да те плаши... Светът е дъвка. Той приема формата
на зъбите ти -заяви Мечтателя. Изразът, с който си послужи, моментално ми прилегна. Беше
толкова необичаен и някак нахално експресивен, че го записах сред най-паметните Му максими. -
Не забравяй, че светът и хората около теб са най-правдивото и искрено изражение на това,
което представляваш всъщност... „The world is such because you are such.“ Светът е такъв,
защото ти си такъв.
Той дръпна тежката завеса, зад която се откри дълга стъклена стена и аз се загледах в
отсрещните хълмове, отрупани с гъсти зелени лозя, и в тъмните ивици на прясно разораните бразди.

Имението Мас Англада изглеждаше като да е вечно. Сега гласът на Мечтателя звучеше меко и
обещаващо:
- ...Запомни Ме! Запомни „мечтата“! Само така ще можеш да откриеш съвършения свят,
излекувания свят. Земният Рай е отражение на едно специално състояние на Същността ти, на
„преносимия рай“... За да го запази непокътнат, за да удържи атомите му заедно, човек
постоянно трябва да е бдителен, постоянно да се „намесва“...
Пълнех страниците на тетрадката със светкавична бързина и пак не успявах да вървя в крак с
Него. Бях оградил един конкретен глагол и при първа възможност Го попитах какъв смисъл влага в
понятието „намесва“.
- „Да се намесваш“ означава да знаеш как да достигаш най-мрачните кътчета на
Същността си, за да ги осветяваш - отвърна Мечтателя, като придаде на думите Си допълнителна
стойност, имитирайки споделяне на съкровена тайна.
После направи дълга пауза. Изглеждаше като да се колебае да ми сподели още нещо, което би
надхвърлило способността ми да възприемам идеите Му. Затаих дъх, преизпълнен с надежда, че ще
ми се довери.
- Ако позволях само на едно зрънце ад да проникне в Моя рай... целият този свят щеше да
изчезне - рече Той, като придружи думите Си с широк жест на ръката, който обхвана първо старата
камина, сетне езерото с размер на басейн, оградено от изпълнената с живот зеленина на парка,
огромното имение и заобикалящите ни книги и произведения на изкуството. - За да можеш някой
ден да заслужиш рая и да успееш да го задържиш, трябва да се научиш да се браниш от
посредствеността, от занемаряването... от вътрешните си смърти... Слънчевият човек може да
излъчва светлината си само в един щастлив и завършен свят и не би позволил нищо да го засенчи...
Точно тогава започнах напълно да проумявам какво имаше предвид Мечтателя, когато
говореше за изкуството на бдителността.
„...Ако позволях само на едно зрънце ад...“ Думите Му се загнездиха дълбоко в съзнанието ми и
щом достигнаха костния ми мозък, нещо „щракна“. В миг разбрах какво означава непоквареност,
какво означава да си честен и безупречен водач и колко огромна и отговорна е задачата
непрекъснато да дебнеш и прогонваш и най-малките сенчици в Същността си. Разбрах строгостта
Му и защо и най-незначителната неуместна гримаса, най-елементарната проява на неадекватно
отношение или най-дребният жест на отрицание от моя страна отключваха най-свирепите Му
нападки.
Мечтателя обясни, че естеството на мислите и емоциите е чисто физическо - изградено от
цветове и аромати, разкриващи дори от разстояние състоянието на Същността на човека и нивото
му на отговорност.
Изчервих се, додето се присещах за всички случаи, в които бях внасял със себе си миазмата на
съмненията и острото зловоние на страха си в света на Мечтателя.
Признавах, че сме несъвършени същества, опитващи се да управляват живота си без дори да си
дават сметка, че всеки би могъл да надуши миризмата на загниващите ни психически отпадъци, на
отрицателните ни емоции и мисли, която (както миризмата на газ сигнализира за теч в системата)
има функцията да демаскира тези ни състояния, като предупреждава за надвиснала опасност.
- Светът е съвършено изображение на състоянията ти на Същността. Светът е такъв,
защото ти си такъв, а не обратното.
3. Тъжната песен
Бяхме напуснали Мас Англада и не след дълго великолепното езерото, паркът и селската
природа бяха останали зад гърба ни. Сега вървях редом с Мечтателя по тесните улички на незнайно
градче. Откъм пристанището се носеше остър мирис на влага, който сякаш прокопаваше корита на
невидими реки. Навлизахме все по-дълбоко във воднистия свят, който Мечтателя изглежда доста
добре познаваше и, докато напредвахме в полутечното му тяло, сред отраженията и екота усетих в
гърдите ми да назрява усещане за лекота. Една малка теснолинейка с мъка ни отведе до върха на
хълма, където се озовахме на тераса, провесена между скалите и морето - древно кътче на света,
отгледано в околоплодната течност, родила онези толкова скъпи на всички деца митове и легенди.
- Човек само привидно се стреми към доброто здраве, благоденствие и сполука - каза сериозно
Мечтателя, а речта Му бе тържествена и насочена към най-съкровеното във всеки човек. - Ако той
можеше да наблюдава и познава вътрешното си аз, щеше да чуе тъжната песен - нескончаем

рецитал на молещ се злощастник в очакване на някакво ужасно бедствие, без значение възможно
или невъзможно...
Наблизо стоеше мъж, който изглеждаше погълнат от необятната панорама - море и небе, додето
ти поглед стигне. Носеше черна тениска и тъмни очила и имаше прекалено голям корем, а ръцете
му чак се бяха обърнати навътре, заради издутите му подмишници. Додето се кокореше пред
гледката, той постоянно бъркаше в голям плик с чипс, за да пълни доволно шепата си.
- Виждаш ли? .- рече Мечтателя и леко го посочи с брадичка. - Този мъж се самоубива. Един
уважаващ себе си джентълмен от друга епоха или просто с друг темперамент би предпочел
пистолета. Щяхме да го видим как го насочва към слепоочието си с достойнство и казва сбогом
на света, хвърляйки прощален поглед към великолепния пейзаж.
Обезпокоих се от коментара Му за непознатия. Все още се опитвах да разбера защо толкова ме
разстроиха думите Му, когато Го чух да добавя:
- Единствената разлика между оръжието и подобен тип храна е в бързината на избрания
метод за приключване на живота!
Ако бях чул тези думи от някой друг, щях да ги приема за прекалено изказване, за груба шега
или проява на съмнителен вкус. Но Мечтателя не беше шегаджия. Защо думите Му ме разстройваха
и влудяваха толкова? В един момент дори си помислих, че съзнанието ми балансира между
изумлението и възмущението, че всъщност растящата ми болка бе провокирана от цинизма Му, но
опитите да разбера същинската причина за безпокойството си оставаха безплодни.
Единственият начин да избягам от обзелото ме неразположение или поне да прикрия
неочакваната враждебност, която неконтролируемо назряваше в мен, бе да прибягна до някакво
остроумие.
- Тогава и в двата случая трябва да извикаме полицията, да ги накараме да го обезоръжат преди
да е станало твърде късно - казах с усмивка, достигнала устните ми почти мъртва. Май трябваше да
спра, но не можех да устоя на порива да завърша с нещо иронично. - В нашия случай ще
предупредим полицията, че се опитва да се самоубие с картофен чипс.
Лицето Му, и без друго сурово, сега бе придобило стоманено изражение, което смрази кръвта
във вените ми.
- Ти също се самоубиваш, - заяви студено Той и прошепна - този човек си ти!
Изчака ме няколко секунди, за да се поокопитя от удара, както се изчаква боксьор след нокаут.
Сетне явно реши, че съм в състояние на технически нокдаун и продължи:
- Животът на обикновения човек е еднопосочна улица. Той познава единствено пътя, който го
води към ограниченията. Едничката му вяра, абсолютната му лоялност е към смъртта. Изборът
как точно да погубва себе си е единствената му истинска свобода.
Тялото е неразрушимо. Ти сам подписваш заповедта за неговото унищожение. Мислите и
чувствата, които му вменяваш, са причината за стареенето, боледуването, загубата на енергия и
смъртта. „Whatever happens in your body, happens to the world. The world is as you are, and you are
this birthless, deathless body.“ Каквото се случва на тялото ти се случва и на света. Светът е това,
което си ти, а ти си това непобедимо и безсмъртно тяло. Но и ти, подобно на милиони други
хора, си избрал да използваш страховете и разрушителните мисли, за да убиваш себе си.
- А какво може да направи човек? - беше всичко, което успях да изтърся. Искаше ми се разбера
отговора в името на цялото самоубиващо се човечество. Искаше ми се да попитам „Какво мога да
сторя аз?“... но подобен въпрос изискваше особена сила, а моята бе изтекла през някакъв незнаен
процеп в Същността ми и не ми достигаше дори, за да се изправя.
- Ако се опитаме да ги спрем и да осуетим смъртоносния им план, те не биха ни възприели
като спасители или благодетели, - продължи Мечтателя сякаш думите ми изобщо не Го бяха
застигнали - а напротив, подобен опит би ги превърнал в наши смъртни врагове и накрая само би
отложил самосаботажа им.
Изследваше ме внимателно, сякаш се опитваше да разбере доколко бях способен да поема
отговорността за информацията, която предстоеше да чуя.
- Човек наследява тъмната страна на Същността си, разрушителната прегръдка, импулса да
нарани първо себе си, а сетне и останалите от „първоначалното обучение“.
Каза ми, че самосаботажът и лоялността към смъртта са доминантните характеристики на
психиката на остарялото човечество, негова втора природа в сянка, проявяваща се в обикновения
човек като неустоим порив да убие себе си. Веднъж забравил, че е творецът, създателят и
абсолютният господар на всичко, човек става жертва на коварния възглед, че светът е тъжен,

обречен и безсмислен. Пропит от чувство за вина и несекващо усещане за провал, той започва да
живее като просяк и става жертва на тъжната песен, която вътрешно пее, на негативното си
въображение и постоянно отекващите в него разрушителни мисли.
- Наблюдавай себе си! Самонаблюдението осветява най-тъмните кътчета на Същността.
Ограничавай съмнението и страха в себе си още щом усетиш, че се проявяват. Бъди безмилостен
към себе си. Налагай си да изпитваш щастие, благоденствие и сигурност. Не обстоятелствата и
събитията в света те правят нещастен, а твоето нещастие създава мъките и страданията в
света. Бедността е болест на мисълта.
4. Тялото не може да лъже

- Погледни се! - Мечтателя забърза крачка. - Едва си навършил трийсет, а вече си с тяло на
старец.
Кръвта ми нахлу в лицето и имах чувството, че ще се пръсна от неудобство, сякаш ме беше
изкарал на сцената гол, точно тук - пред очите на скупчилата се пред великолепната гледка тълпа.
Думите Му ставаха все по-безмилостни:
- Тялото разкрива Същността. То винаги трябва да резонира с удоволствие и радост като
тези на дете... но ти си забравил... Тялото не може да лъже!
В гласа Му нямаше и помен от обвинения, само хладна преценка на бедствието. Усетих как
жилото Му се забоде в мен. Не изпитах нито обида, нито негодувание - само неподправена и чиста
болка. Посъвзех се малко. Опитах се да се стегна и тогава осъзнах колко свикнал бях с изгърбената
си стойка. Почувствах се виновен, задето не ценях тялото си и не се грижех за него. В този момент
вродената ми склонност към самосъжаление не можеше да не се обади, но Мечтателя не ми позволи
да потъна в него. Възможността, която ми предлагаше, си беше направо велика. Трябваше да се
вкопча в нея, но явно не бях готов и заех отбранителна позиция -отзвук от подсъзнателен отказ от
промяна. Набързо прехвърлих всички изгодни причини, възпрепятстващи ме да се грижа за тялото
си: работата, безкрайните пътувания, градският живот, семейните ангажименти, болестта на Луиза
и накрая, но не и на последно място, камъните в бъбреците, които ме тормозеха от съвсем млад.
Гласът Му блокира заплануваното извинение и обърка аргументите ми. Изведнъж се почувствах
капитулирал пред състоянието си и се видях през очите на Мечтателя. Представлявах окаяната
гледка на човек, който се чуди как да отхвърли обвиненията и търси всевъзможни варианти да се
оправдае, който бяга от отговорност, за да си остане това, което е, понеже явно си се харесва.
Искаше ми се да задържа тази си представа, която, макар и мъчителна, носеше в себе си чистота на
непредубедеността, оздравителната прозрачност на целостта. Но споходилото ме чувство за свобода
се оказа мимолетно.
- Тялото, бледото лице, подпухналите ти очи и общата ти отпуснатост са доказателство за
факта, че си обърнал гръб на живота, че вече си се предал. Подсъзнателният ти план да
задействаш физическата си смърт се вижда с просто око. Всеки го вижда... всеки освен теб! За
да принизи дотолкова тялото си, човек първо трябва да изгуби самоуважението си... и се
превръща в ранено животно, което оставя кървави дири, за да бъде заловено и разкъсано от
хищниците. Законите за съществуване и оцеляване извън джунглата не са много по-различни.
Същността, тялото и светът са едно и също нещо!
Последната мисъл ме порази. Бях се почувствал готов да приема идеята, че Същността и тялото
са едно цяло, но твърдението, че между тялото и света съществува причинно-следствена връзка
далеч надхвърли границите ми на възприемане.
- Всичко, което виждаш и докосваш, е втвърдена, кристализирала светлина, всичко, което
получаваш, не е нищо повече от отражение на органите ти - заяви Мечтателя. - Те не само са
онази част от теб, която е най-близка до света... те са истинските строители, създатели и
творци на твоята вселена.
Сетне затвори очи, както често правеше, и издекламира няколко стиха, които прилежно и точно
записах:
The Body is the true Dreamer... The Body dreams, and its cells and its organs dream. The Body is the
real maker of your personal world.
Тялото е истинският Мечтател... Тялото мечтае. Мечтаят и неговите клетки, неговите
органи. Тялото е истинският създател на личния ти свят.
Мечтателя ми обясни, че каквото вижда от себе си през физическите си очи, човек нарича тяло,
докато това, което не може да види, защото то вибрира на по-висока честота, нарича Същност.

- Всъщност тялото е Същността... то е видимата Същност - каза ми Той и отново започна
да ме разглежда детайлно, сякаш преценяваше състоянието ми. Тонът му изведнъж загрубя. -
Вярата в божественото извън самите нас... идеята, че съществува цялост извън тялото ни... е
най-широко възприетото суеверие в света и един от най-безжалостните убийци на човечеството.
В много религиозни традиции този външен бог е подменен от вярата в духа-водач, в душата, в
невидимото, обитаващо човека. Според Мечтателя подобно схващане също бе фатално. По един
или друг начин ние сме принудени да се отречем от тялото си и да сведем живота си до безкраен
низ от опити да го потушим.
- Ето как човек попада в капана на грехопадението, в аморалността на смъртта.
Мислите ми вихрено кръжаха из революционните идеи, които попивах от Него.
- Тялото не може да лъже - повтаряше Той, повишавайки тон, за да държи вниманието ми
нащрек. - Тялото е най-честната и искрена част от Същността ни и демонстрира със съвършена
точност какво представляваме всъщност... В настоящото ни състояние то показва нашата
незавършеност и противоречива природа.
Леко се закашлях, за да прочистя гърлото си. Мечтателя ме приближи бавно. В очите Му се
четеше неподправената свирепост на дивак, който не знае милост и съчувствие. Въздухът
помръкна... бях се озовал лице в лице със смъртен враг... Терзаех се неистово.
- Кашлянето е твоят начин да кажеш „не“... да се запънеш, да се съпротивляваш - каза Той с
ужасяващ глас. - Аз съм това, което те спира да старееш, което те предпазва от смъртоносния
ти план да се разболееш и умреш. Аз съм това, което те възпира да се върнеш към злощастното
си минало... към повторяемостта... и случайността... С Мен ти е трудно да пропадаш. Ето защо
Ме възприемаш като най-зъл враг... По-лесно ти е да следваш под хипноза стария път към
деградация и страдание, вместо да се катериш нагоре или да тръгнеш срещу течението, да
въстанеш срещу нищетата, тиранията на старостта и болестите, срещу лишената от морал
смърт.
Даде ми съвсем кратка почивка и аз се вкопчих в нея с всички сили като корабокрушенец,
поемащ първата си глътка въздух над водата. Думите Му ме отчайваха, изцеждаха и последната
капчица жизненост в тялото ми. Никой никога не си беше позволявал да ми говори така, нито ме бе
карал да се чувствам толкова окаян. Кой беше Той? И каква беше тази Негова любов, толкова
безмилостна и всепроникваща?
- Тук с Мен никога няма да остарееш... няма да се разболееш или да умреш. Научи се да вдигаш
праговото ниво на честотата на телесните си вибрации и ще изчезнеш от очите на пагубния,
застрашителен и тленен свят. Бойното поле е тялото.
Само че за такива като теб, избрали смъртта за свой верен водач, светлината и животът
изглежда са ужасни неща. Ето защо между Мен и теб е на лице открит двубой...
Изричайки „такива като теб“, Той разшири обхвата на необикновеното си послание и
майсторски го изпрати до всички човешки същества по света. Седях пред великолепния изглед на
незнайния град, обграден от спираща дъха панорама, и вече не се чувствах сам пред Мечтателя.
Цялото човечество също бе тук и слушаше...
5. Задоволявай се с малко!
- Битката между нас ще приключи чак когато настъпи твоята коренна промяна - предупреди
ме Мечтателя с хладно спокойствие. – И ако действията Ми ти се виждат непоколебими,
безмилостни... ако изпитваш болка... ако ме възприемаш като чудовище с кръвясали очи... това е
само отражение на неразбирането и съпротивата ти срещу промяната. С Мен, стига да искаш,
можеш да промениш не само собствената си уж неизбежна съдба, но и съдбата на хиляди хора...
Една нова решителност си проправяше път в Същността ми и се оформяше подобно на длан,
която бавно се свива в юмрук. Не ми се искаше вече да завися от света и останалите, макар до
момента неистово да се бях стремял именно към това. Не ми се искаше да съм сянка, биохимична
марионетка, нелепо подръпвана от конците на обстоятелствата и случайността. Заклех се пред себе
си, че ще сторя всичко възможно, за да прилагам предано принципите, които Мечтателя ревностно
се опитваше да ми вмени.
- Използвай всичките си сили, за да пребориш сбъднатото от теб самия гибелно пророчество,
докато все още имаш време. Програмиран си, осъден си на поражение и зависимост през целия си
живот. Отхвърли смъртоносната идея и се освободи от описанието на света, вменено ти от
непълноценните възрастни и всички господари на бедствията, които си срещал в живота си.

Отречи се от вярата си в болестта и старостта. Спри да лъжеш!... Разбунтувай се срещу всичко
подобно и се отърви от непосилния товар... Стегни се, изправи гърба и дръж челото си високо
вдигнато... Освободи се от излишните килограми, от натрупаните мазнини и лъжите.
Защо ми говореше сякаш бях с наднормено тегло? Обидите Му ме засягаха дълбоко и в мен се
надигаше безмълвен ропот, все едно ми отправяха несправедливо обвинение. В действителност
тежах малко над осемдесет и пет килограма - не беше прекалено тегло за човек с моята височина.
Привидно незначителното несъответствие между Мечтателя и мен бе извлякло неописуема
физическа болка. Различията в мнението, естествени и напълно приемливи между приятели (дори
се разчитат като знаци за независимо мислене и силен характер) бяха напълно неприемливи и
обявени за незаконни в присъствието на Мечтателя. Усещах как ни свързват някакви невидими
нишки. За секунда видях как Същностите ни прекосяват космически разстояния и бавно се вплитат
една в друга. От невидимото се роди мистично същество, което придоби формата на препускащ из
въображението ми кентавър. Открои се на хоризонта на еволюцията като живата памет на бъдещето
и аз познах в него новото същество - архетипът на новия вид - получовек-полумечта. Не знам защо,
но изведнъж усетих, че трябва да прогоня този образ от съзнанието си. Някакво смътно усещане за
срам и едно непонятно чувство за вина ме накараха да се почувствам сякаш го бях откраднал или
пък го шпионирах по погрешка подобно на Актеон, който видял това, което човек никога не
трябвало да вижда. Страхувах се да не бъда хванат на местопрестъплението. Явно Мечтателя бе
оставил въображението ми да се рее на воля. През паузата, която последва, аз се поокопитих и се
опитах да възстановя поне някои парчета от старите си убеждения.
Той ме гледаше изпитателно и искаше да е сигурен, че осъзнавам пределно ясно всяка Негова
дума, тогава изрече фразата, която ме преряза до живеца.
- Храната е смърт - заяви безапелационно и още преди да имам възможност да се отърся от
изненадата, добави - Тялото ти е явно доказателство, че храната те шантажира. Остаряването
ти разкрива липсата на въздържание, разсъдък и вътрешна любов.
И докато говореше, очите Му прецизно изследваха всяка частица от мен. Изведнъж Го видях да
се присмива на жалкото ми и комично смутено изражение.
- Привързаността на човека към храната е същата привързаност, която изпитва към
смъртта... - отбеляза саркастично Той и ме пришпори - Откажи се от суеверията!
До момента никога не бях чувал храната, а още по-малко смъртта, да се причисляват към
суеверията. В ръкописа на Лупелий невежеството на човешката Същност, отрицателните емоции и
храната бяха посочени сред основните причини за смъртта, но да чуя подобно нещо това от
Мечтателя бе предизвикателство към най-съкровените ми разбирания и директна атака към най-
непоколебимите човешки убеждения. Изви ми се свят сякаш пристъпвах по ръба на урва. Ако
някога съм бил убеден, че принадлежа към определена прослойка или че се съм част от авангарда
на обществото, сега губех членството си по унизителен начин. Изпитвах неутешимото отчаяние на
отхвърлено от стадото същество, прогонено от естествената си среда.
Мечтателя изглеждаше безкрайно изумен от смущението ми, очевидно го приемаше като
положителен знак, по-скоро за по-напреднало и по-плодоносно състояние на инак безплодната ми
„нормалност“. Изражението на лицето Му видимо се напрегна.
- Яж само веднъж на ден - посъветва ме Той - и се задоволявай с малко.
Желанието Му звучеше толкова абсурдно, дори пагубно за естествения порядък, че започнах да
се чудя дали не бях срещнал някакъв дяволски образ или дори самия Дявол. Баща ми, Джузепе,
много пъти ми беше разказвал как по време на войната изкарвал дълги периоди, в които ядял само
веднъж на ден, само че винаги споделяше тези си преживявания като трудни изпитания. Чувал бях
за практики и ритуали, за аскетизъм и религиозен пост, свързани предимно с култури и традиции от
миналото, но никога не съм си мислел, дори не съм си представял, че подобна дисциплина може да
се приложи върху съвременния крайно ангажиран и напрегнат активен човек. И до каква степен?
Дори Рамазана в ислямската вяра, прилаган в най-строгата си форма, траеше само месец - деветия в
техния календар.
Изискването на Мечтателя изглеждаше несправедливо, жестоко и дори опасно за здравето ми.
Реагирах с първосигнална и крайна съпротива.
- Когато напреднеш достатъчно, ще разбереш, че дори едно ядене на ден е излишно.
Човешките органи не са създадени за преработване щ отделяне на храна.
- А за какво служат тогава? - попитах, като едва успявах да потуля емоцията в гласа си.

- Човешките органи... всичките до един... са създадени да мечтаят! Това е естествената им
функция - рече Той със самоуверен тон. - Когато тялото се освободи от храната, способностите
му се открояват много по-ясно... съзнанието се прояснява, става по-склонно да ни служи...
завързва функциите си... клетките ни са по-благодарни и се регенерират по-интензивно. Тогава
назрява оздравителният процес, започва прераждане - първо в тялото и после в света на
събитията.
Слушах с изумление, докато ми разказваше за древните школи по неуязвимост, които били
посветени в тайната на много по-възвишено от храната препитание. Още векове преди завоеванията
на Александър македонските воини се славели със способността си да се хранят оскъдно и да се
задоволяват с малко. Същевременно те били прословути със смелостта и несравнимата си храброст.
Самият Александър, който не си спестил нито едно от изпитанията на воините си, дори най-
мъчителните, ядял по малко и то веднъж дневно. За неговата неуязвимост се носели легенди -
можел да премине през дъжд от стрели, докато всички около него падали покосени.
- Тайната се крие във факта, че когато органите не се претоварват с храна, започват отново
да изпълняват истинската, естествената си функция - да мечтаят!... И чрез силата на мечтата
ден след ден човек\ постига всичко, което си пожелае.
Възприемаш ли всяка част от тялото си като изключително! стойностна - по-ценна от
всичко останало, няма начин да произнесеш смъртна присъда за целия си организъм.
Враждебната сянка, загнездила се във всяка фибра на Същността ми в началото на беседата Му
за храната, започна да се разсейва.
- Внимавай! - каза ми Той, забелязвайки, че в разбирането ми най-накрая] се появява пролука. -
Въздържането от храна не означава постене. Това, за което говоря, се нарича заместване...
6. Свят без глад

- Щом престанеш да вярваш, че външният свят е източникът на препитанието ти, ще спреш
да се храниш с всевъзможни долнокачествени храни ... Когато днешното човечество повиши
качеството на Същността си чрез обновени начини на мислене, чувстване, дишане и правене, то
ще се превърне в по-отговорно човечество, което ще открие алтернативни източници за
прехрана. Истински пълноценната за нас храна се създава в самите нас. А тя ще стане отново
достъпна, когато волята започне да управлява живота ни, а не светът, който ни е описан.
Внезапно, още преди да осъзная думите Му напълно, вътрешният ми спор утихна. Остана само
нещо като вопъл, като край на отшумяваща детска нервна криза. После дори той утихна.
Замислих се пак за митовете на Класическата античност и за вярванията на древните гърци.
Масата на техните боговете била отрупана не с храната на простосмъртните, а с плодове, нектари и
амброзия. Припомних си още, че в опита си да извоюват свободата си по време на масовото им
изселване от Египет, евреите се хранели само с „манна небесна“.
И тогава си въобразих невъобразимото - цивилизация без храна, свят без глад. Осъзнах колко
много пространство и време заема храната в живота ни и колко абсурдно е ресурсите да се
използват в тази насока. Живеем с убеждението, че ако не почерпим храна отвън, не можем да
оцелеем. Преследвани от призрака на глада, неусетно сме поставили храната в основата на живота и
сме превърнали изхранването си в мания, в безсмислена дейност, обхванала цялата планета.
Съкруши ме мисълта, че милиарди хора упорито работят, за да култивират, произвеждат,
отглеждат, купуват, готвят, разпределят, консумират... и храносмилат.
Чудех се какво ли биха представлявали градовете без бакалиите, ресторантите и
супермаркетите. Явиха ми се апокалиптични видения за живот с пусти килери, изпразнени
хладилници, празни маси... живот без бизнес обеди, без вечери на свещи, без ритъма на хранене
като част от ежедневния семеен ритуал. Какво в света би запълнило бездната от време и
пространство, която ще зейне от подобно отсъствие?
- Преобърни представите си - предложи ми Мечтателя. - Замисли се колко много възможности
и средства могат да се посветят на красотата, изкуството, музиката, забавлението,
издирването на истината и себепознанието... Свободното от храна общество би било общество,
свободно от болести, стареене и смърт... В свят без кланици и ферми, без нужда от производство
на храна или обработване на аграрни площи не би имало престъпност или бедност, нито гета,
войни или конфликти... нито социални работници. Свят без храна би бил свят без идеологическо
разделение, суеверия или религии. Не би имало гладуващи деца и приюти. Не би имало трибунали,
болници или гробища. Това би бил свят, където ресурсите ще се насочват към сбъдването на най-

великата човешка мечта... Когато човек успее да се пребори със смъртта и смъртоносния
порядък, които са материален израз на неговите страхове, той ще може отново да спечели на
своя страна рожденото си право и да постигне върховната цел на съществуването си -
физическото безсмъртие.
Успях най-после да вдигна очи. Вгледах се Мечтателя и разбрах, че през цялото време, в което
преднамерено отказвах да Го гледам, тялото ми бе напрегнато, а главата ми сведена, сякаш бях
впрегнал всичките си сили, за да предотвратя нещо физически.
- Общество, което се откаже да вярва в храната и се освободи от нуждата да се храни, би
загърбило вродената си фикс идея за глада и всичките му стряскащи последствия и би се
изправило пред още по-неумолим враг - отегчението от липсата на хранене.
Но дори да беше възможно човешките Същества да се убедят да откажат храненето в
качеството му на крайно вреден навик, те пак щяха да се окажат пред бездната на времето, зейнала
в живота им в следствие отказа им от хранене.
Мислех си, че това е ключът към разбирането защо от всички възможни самонаказания и
самоограничения, именно свързаните с храната винаги са били най-непоносимите и най-усърдно
избягваните. Досега в човешката история само светците и аскетите са успявали да преодолеят
нуждата си от храна, като много често се е оказвало, че победата им е само частична и временна.
Припомних фактите на Мечтателя.
- Нужна е дълга подготовка и ново обучение - отвърна Той. - Едно недодялано, все още близко
до примитивизма на животните човечество, уплашено от призрака на времето и убедено в
неизбежността на смъртта, може да се храни само с нискокачествена, идваща отвън и
смъртоносна храна. Храненето отвътре ще бъде естествен резултат от различния начин на
мислене и дишане, еволюция от преизпълнен с противоречия и управляван от отрицателните си
емоции човек към развиващ се във вертикална посока човек.
- Тогава какво ще се случи с икономиката? - попитах. - Как ще можем да компенсираме
загубата на такъв голям дял от дейността на бизнеса?
- Това, което наричаш икономика, всъщност не е нищо повече от система за оцеляване, дори в
най-богатите страни. И разходите за поддържане на въпросната система отдавна са
прехвърлили разумните граници... Общество, което признава градивната сила на мисълта и
способността й да подхранва, ще произвежда по-добри стоки и услуги както за индивида, така и
за цялото човечество - заяви пророчески Той. - Общество, което мечтае, което е леко и гъвкаво,
ще се посвети на обучението на всеки индивид и на усъвършенстването на всяка своя клетка.
Представих си армия от мъже и жени, отдадени на идеята да обучат наново човечеството,
отдавна забравило произхода и целта си.
- Подобна революция не може да се осъществи от масите - твърдеше Мечтателя. -
Човечеството трябва да бъде обучено в зачитане на индивида - човек по човек, клетка по клетка,
за да се отвори в него ново прозрение... за да се изправи то срещу съдбата си и да се пребори с
корена на всички злини - убеждението, че външният свят може да го подпомогне или пък нещо
външно да го излекува.
Тези вредни и празни вярвания намират най-яркото си проявление във фармацевтичната и
хранителната индустрия. Забравил първичната, изначалната игра, човек се превръща в последната
брънка на един адски производствен цикъл. Все още непрогонили заклинанието, сякаш попаднали в
някаква страховита приказка или във филм на ужасите, хората са обречени да прекарват половината
от живота си в хранене, а другата половина - в подлагане на терапии и приемане на хапчета.
Основната и неизменна задача на човешкото същество е да се извиси, да надмине само себе си чрез
изкуството на мечтаенето. По тази причина то трябва да сведе хранителните си нужди до абсолютен
минимум.
- Процесът се осъществява отвътре навън. Само нов вид обучение може да излекува погрешно
разбиране с такива големи размери...
Според Мечтателя с постепенното изчезване на храната болестите и старостта също ще
изчезнат.
- Не се страхувай да оповестиш теорията Ми - окуражи ме Той, забелязвайки, че се колебая
дали да записвам революционните Му прозрения в тетрадката си.-Промяната ще е постепенна, но
в по-богатите страни тя вече е започнала. Хората ще ядат все по-малко и по-малко, докато
открият, че всъщност плуват в безкраен планктон, обградени от неизчерпаемо количество храна,
която всъщност са те самите и за която няма нужда нито да се трудят, нито да се борят.

- Възможно ли е човек да живее без храна?
- Не говоря за живот без храна, а за нейната подмяна. Когато човечеството успее да обърне
нова страница, като промени възгледите си и всичко, в което е вярвало досега, тогава по-
развитото човечество ще подмени храната с по-смислен материал. Щом се освободи от
зависимостта си към храната, човек ще може да избира дали да яде или не и ще се отнася към нея
като към алтернатива.
Думите на Мечтателя ме накараха да се замисля за боговете на Омировата епоха, които от
време на време, решавайки да изпитат човешки радости и скърби, се принизявали или
„приземявали“, слизайки от Олимп на земята и се превръщали в човеци или животни...
Спомних си, че, когато се влюбих в Луизела и ароматът на нейната младост насити всяка
молекула от живота ми, изкарвах дни наред без да изпитвам каквото и да е чувство на глад. Разказах
на Мечтателя и за вселенската драма на Кармела, когато откажех да изям любимите си ястия, дори
най-неустоимите й десерти - струфоли и пастиера.
- Тогава ти заместваше смъртоносните храни с no-изтънчена вътрешна храна - обясни Той. -
И това би било възможно за всички хора, стига да се откажат да бъдат управлявани от
условията на външния свят и да поверят контрола на управлението на самите себе си, на
собствената си воля... на „мечтата“.
- А какво мислиш за болните от анорексия?
- Анорексиците не са болни хора, а предвестници на по-напреднал човешки вид, който ще се
радва на по-дълъг живот. Те са истинските въстаници срещу индустрията на смъртта.
- А тези, които умират от анорексия?
- Хората не умират от анорексия. Те просто са жертва на примитивни медицински практики
и семейства, които нямат необходимите знания и подготовка, за да проумеят, че те са
пионерите на нов човешки вид.
Тогава, не за пръв път, Мечтателя ми заговори за младите хора - за техния зов за помощ, за
отчаяните им и напразни опити да намерят новата посока - изхода за бягство от капана на
овехтялото и непълноценно човечество.
- Ти, отречи се от „вредните навици“! Задоволявай се с малко! Но помни - докато не си готов
наистина за подобно начинание, никога не смей да постиш или да стоиш буден по цели нощи. Аз ще
ти казвам кога можеш да ядеш една троха по-малко или да удължаваш безсънието с още една
минута... Нужни са доста години усилена работа...
Всъщност, през всичкото прекарано с Мечтателя време, нито съм постил, нито съм се
въздържал, нито пък е отварял дума да се лишавам от нещо.
Напротив, винаги съм Го виждал да тъне в изобилие и благоденствие. За мен задоволяването с
малко бе бавен процес и естествена последица от Неговото присъствие. Въпреки че философията
Му ми беше изключително близка, ми отне години и огромни усилия да разбера, че в представата
на Мечтателя храната беше най-видимото изражение на човешката зависимост към външния свят.
- Не храната трови човека, а неговата убеденост, че не може да оцелее без нея. Светците и
аскетите също са пропуснали същинската цел на посвещаването и усъвършенстването в
„задоволяването с малко“, което не се състои в елиминирането на храната, а в еманципацията, в
освобождаването от необходимостта от храна, в бягството от пристрастяването.
Посочих, че в крайна сметка храненето на човек отвътре също представлява форма на
зависимост.
-Да зависиш от вътрешното, да зависиш от себе си не е зависимост -обори ме Той - а
самоуправление.
Според Мечтателя тези, които не са поставили под съмнение идеята за неизбежността на
смъртта, прикриват самосаботажа си зад целящи самоусъвършенстване режими, диети, пости и
всевъзможни физически упражнения. Човек често прикрива саморазрухата, склонността си към
самоунищожение зад димната завеса на религиозни и духовни практики, касаещи храната и съня.
- Един ден ще разбереш, че научните институции, хуманитарните организации,
фармацевтичните лаборатории, хранително-вкусовата промишленост, проповядващите лишение
секти, клиниките за красота, училищата, които предлагат екзотични и аскетични режими -
всички те несъзнателно обслужват смъртта. Всички се захранват и биват захранвани от
икономиката на катастрофата. Отвъд техните послания за благополучие, щастие и дълголетие
стоят най-безочливи лъжи, стои неволната лоялност към смъртта, стои и най-ревностната и
предана дейност, предоставена на нейните услуги.

- Невъзможно ли е да има искрено предани на човечеството институции... хора, способни да
поведат въстание срещу всяка форма на зависимост? -плахо попитах аз. Изведнъж се почувствах
изложен на хладината, лъхаща от един непознат и негостоприемен свят. - Какво ще кажеш за
всички спасители, герои и светци в човешката история?
- Героите, светците и благодетелите, както и институциите, основани или вдъхновени от
тях, функционират в служба на човечеството, но самото човечество е саморазрушително -
отвърна Мечтателя. - То самото е жертва на собствената си липса на разбиране. То не осъзнава,
че отвън е невъзможно да дойде каквато и да било помощ, никакво облекчение, че единствено
индивидът е способен да реши проблемите си, като излекува собствената си представа и да
проумее, че истинската причина за всяко бедствие се крие в него самия.
В едно по-напреднало общество филантропите и благодетелите ще изчезнат или пък делата
им ще се считат за незаконни, защото изопаченият им алтруизъм и покварената им „обич към
ближния“могат да прославят единствено оскъдицата и болестта.
Да излекуваш света означава да излекуваш себе си... Твоята идея за света създава света...
Може да звучи абсурдно и напълно нелогично, но светът всъщност е точно какъвто го
мечтаеш. Ти си този, който го разболява. Ти си единственият отговорен за конфликтите,
бедствията, глада и престъпността, които го опустошават.
Възвърни целостта си и светът ще се излекува завинаги!
7. Светът е такъв, какъвто го мечтаеш

ОТ ТОЗИ момент нататък Мечтателя ме караше внимателно да записвам! принципите и
практиките, както и дейностите и техниките, които се оказаха] много и най-различни, но всъщност
съставляваха цялостна дисциплина, система. Пред очите ми, подобно на очертание на неизвестен
континент, се оформяше една уникална и увлекателна космогония. Прекарах дни наред в усърдно
проучване във впечатляващата библиотека на Мас Англада, където; открих и се консултирах с
редки книги, държащи ключа към разбирането на „Школата за богове“. Допитвах се до Него, за да
ми разяснява значението на чертежите и формулите, които бях открил в ръкописа.
Лупелий смяташе тялото и душата за единна и неделима реалност. Той| определяше „тялото“
като създател на осезаем свят, състоящ се от микробите до Господ. В процеса на писане трябваше
да си изясня, че употребата на термини като „дух“ или пък от време на време „душа“ са мои
собствени, че са създадени като средство да подпомагат разбирането на читателя. Мечтателя никога
не ги използваше. Колкото повече изучавах теориите на Лупелий, касаещи храната и тялото,
толкова повече се шокирах и се отдръпвах от прекалено крайните заключения от постулатите му.
Някои от най-сложните за разбиране и нелогични на пръв поглед твърдения на воина монах се
забиха в съзнанието ми като тресчици на безразсъдството и не ми даваха мира. Прииска ми се да ги
обсъдя с Мечтателя и на третата нощ, когато ме покани да посетя винарската изба на великолепната
резиденция, ми се отдаде възможност.
Начинът, по който беше сортирал виното - по региони, качество и реколта, беше направо
изумителен. Не си бях представял, че е възможно да съществува толкова квалитетна и пълна
колекция. Докато вкусвахме едно от най-ценните вина край камината, Мечтателя ме попита как
вървят учебните ми занимания и дали бях открил нещо значимо. Казах Му за най-непонятните и
неиздържани моменти от теориите на Лупелий, касаещи тялото. По-точно, привлякох вниманието
Му към един диалог, който особено ме смути - между Лупелий и негов последовател. Основният
спор в хода на разговора им засягаше начина, по който тялото и органите му можеха да създават
света.
Веднага щом отворих темата, разбрах, че все още не съм готов да чуя това, което предстоеше да
ми каже. Прииска ми се да изчезна, но когато се осъзнах, беше твърде късно. Сърцето ми заблъска
силно в очакване на някаква сериозна опасност. Един железен глас стегна слепоочията ми като с
обръч и започна да ги изстисква. Нито бях в състояние да приема подобна ексцентрична представа,
нито да я отхвърля и, с присъщото си бягство от отговорност, се опитах да „заобиколя“
авторитетното мнение на Мечтателя. За пореден път усетих мислите си, кацнали на ръба на бездна.
- Между мечтата и реалността няма нито разстояние, нито разлика, точно както липсва
разстояние между Същност и притежание или вярване и виждане - обясни Той. - Каквото и да
мечтае човек, то вече е факт. Само че му е нужно малко време да се прояви...
Dream + Time = Reality
Мечта + Време = Реалност

Мечтата се проявява посредством времето. Единствената причина, поради която ни е нужно
време, за да я видим, е ограничеността на възприятията ни.
За човек времето е като вълшебна боя, която разкрива онова, което иначе би останало
невидимо за човешките очи.
Зад всичко, което виждаме и докосваме, трябва да има мечта, за да може то да
съществува... За да се сбъднат, за да се превърнат в реалност, светът на чудесата или светът на
болката трябва да бъдат измечтани. Мечтата е най-реално съществуващото нещо, а зад
мечтата неизменно стои нашето тяло...
8. Ако няма вътрешна война, няма да има и външна

- Светът е материализация на „мечтата“. Твоите мисли създават личната ти реалност.
Мечтателя ми говореше, докато правеше серия физически упражнения, като сменяше различни
сложни уреди в гимнастическия салон. Помещението заемаше последния етаж от древна кула с
гледка към безкрайната шир на Мас Англада. През панорамните прозорци се виждаше вековният
покой на склоновете и пръснатите по тях лозя, които контрастираха със солидното и безшумно
спортно оборудване от бляскава стомана. Можех да видя и огромно парче небе, обсипано с перести
облаци.
Нашите клетки, нашите органи... мечтаят! - заключи Мечтателя.
- Но ако тялото може да мечтае и да създава свят, защо аз не мога да променя и едничък атом по
начина, по който бих искал? - попитах, давайки израз на безизходицата, в която се оказвах.
Погледът Му се рееше на далеч, отвъд малките пламъчета на големите сребърни канделабри, и
преминаваше през вековните стени на Мас Англада. Остана дълго време потънал в мислите Си, с
брадичка, отпусната в лявата Му длан, сетне каза:
- Не съществува фиксиран и обективен свят, който да е еднакъв за всички. Светът е такъв,
какъвто го мечтаеш. И дори това, което може да се прояви негативно и разрушително за теб, е
само отражение на противоречията в мечтата ти.
- А как да променя нещата, които не работят?
- Ако не харесваш живота си, промени мечтата си! Невъзможно е да изпълзиш от корените
на повторението и серийността, ако не промениш мечтата си. Нужно е да отхвърлиш
разрушителния си начин на мечтаене. Трябва да мечтаеш нова мечта, да научиш нов начин на
мечтаене, при който командва силата на волята, при който твори силата на любовта, при който
побеждава решимостта на убежденията ти. Бъди no-искрен и честен със себе си и ще разбереш,
че зад фалшивата ти увереност, че искаш да промениш живота си стои таен план за запазване на
досегашното статукво.
The world is such because you are such.
Светът е такъв, защото ти си такъв.
- И така... всеки мечтае и всеки създава света. Точно така! Собствения си свят.
- А какво ще кажеш за замърсяването на планетата?... За войните и престъпленията?
- Те също са част от личната ти реалност... Светът е точно толкова здрав или болен,
колкото си и ти! Само ти можеш да го замърсиш... като притъпяваш и ограничаваш функциите
на органите си! Дори тези, които замърсяват телата си, създават!... Те изобретяват уродлив
свят, уродливи събития и обстоятелства - огледален образ на заболелите им тела, но първо и
преди всичко отражение на техните мисли и състоянията на Същността им.
Thoughts are always creative at any level. Thinking belongs to your way of dreaming and is the basic
factor in shaping your destiny.
Мислите ca градивни винаги и на всяко ниво. Мисленето е част от начина ти на мечтаене и е
основният фактор във формирането на съдбата ти.
- А за войните, бедността и престъпността? - попитах, натъжен от такава огромна отговорност.
-Мъката, бедността и всички конфликти, гонения и масови екзекуции в света... всички те са
измечтани. Те са тайно пожелавани от човечеството, което сериозно е замърсило своята
Същност, и няма дори бегла представа за силата на мисълта.
- Само докато стоим тук сега и си говорим, стотици заводи по света произвеждат и складират
оръжия, за да подхранват конфликтите и дори да унищожат човечеството. Как можем да се защитим
от подобна разрушителна сила?
- Освободи се от всяка форма на хипноза, зависимост, суеверие. Не се осланяй на ничие
познание, фантазия или пророчество. Знай, че не съществува външна сила, която да те унищожи.

Без твое съгласие отвън не може да се случи нищо. Светът на събитията и обстоятелствата
зависи изцяло от теб. Постигнеш ли цялост и завършеност, светът ще бъде спасен.
Така че не се тревожи за света, тревожи се единствено за себе си. Това е единственият
начин, по който можеш да си от помощ. Ако няма вътрешни войни, няма да има и външни. Това е
законът.
Мечтателя взе една хавлиена кърпа от прилежно сгъната купчина и избърса лицето Си, сетне я
уви около врата си като ценен шал, кръстосвайки краищата й над гърдите Си с елегантен жест.
-Научили се да надвива собственото си тяло, човек ще може да надвие и Вселената.
В този момент Той вдигна очите Си и се втренчи в мен без да мигне дълго време. Мислите ми
се изпаряваха една по една с растяща скорост, докато съзнанието ми се проясни напълно.
- Спомняш ли си престоя си в Калифорния... онзи твой приятел от Сап Франсиско? - попита ме
без да сваля погледа Си от мен.
Точно това имах нужда да чуя. Чудесно знаех за кого говори. Беше изненадващо колко бързо
ми изникна името му - Корадо.
Бяхме много близки приятели, докато живеех в Сан Франсиско. Беше великолепен музикант.
Още съвсем млад се влюби безнадеждно в една танцьорка на ориенталски танци и се ожени за нея.
Колкото и да ровех в паметта си обаче, извън тази информация, не можех да се сетя още нещо за
него, което евентуално да докаже правотата на идеята на Мечтателя, че всеки човек е изобретател
на собствения си свят, единствен и върховен творец на всяко споходило го в живота му събитие.
И тогава подробностите от далечния спомен се очертаха все по-ясни и започнаха да сглобяват
любопитна история. Корадо винаги е имал вроден афинитет към чернокожите. Той имитираше
начина, по който говорят и се държат, лежерния им стил и движения. Боготвореше музиката им, за
която смяташе, че превъзхожда всички останали стилове и обичаше културата им. Мотаеше се по
местата, където се събираха, дори посещаваше църквите им и никога не подминаваше чернокож на
улицата без да намери начин да му покаже колко близка чувства расата му, като ту намигваше, ту
поздравяваше или пускаше някое остроумие. С течение на времето той въвлече в тази си мания и
жена си - сприятелиха се с чернокожи, както и с различни двойки, с които посещаваха ресторанти и
клубове, предпочитани от чернокожата общност в Сан Франсиско.
Една вечер Корадо и жена му се прибирали към дома си, когато били нападнати и жестоко
пребити от банда чернокожи, които изглежда дори нямали мотив да им посегнат, даже не ги
ограбили. Само дето толкова жестоко ги бяха пребили, че трябваше да прекарат известно време в
болница. Спомних си как Корадо ревеше като побеснял, докато ми разказваше за злополуката.
Мечтателя ме наблюдаваше, очевидно търсеше някакви знаци за разбиране от моя страна, но
времето минаваше без нищичко да ми хрумне. Той смяташе, че музикантите и артистите като цяло
притежават по-занижено ниво на отговорност и са по-слаби личности. Всъщност според Мечтателя
представителите на бохемския свят, дори тези, които историята бе канонизирала като гении, са
прекалено зависими от собственото си изкуство... слабоволеви хора, изплашени от непоносимото
откритие, че всеки индивид е творец на личната си реалност - върховният Артист, източникът на
всичко, което виждаме и докосваме. Според Него вместо естетите и артистите да проумеят
причината за съществуването си, те се отдават на нещо, което е само далечен отблясък от „мечтата“,
от която то произхожда. Вместо да използват изкуството като мост между човека и мечтата, като
начин да докоснат най-съкровената част на аз-а, те се прекланят пред собствените си творения
сякаш са богове и така стоварват това състояние на зависимост върху света, който управлява целия
им живот. Човек, постигнал по-висша степен на свобода и крачещ по пътя към целостта на
Същността си, вече не може да бъде артист. Когато разбереш, че си изобретател и творец на изцяло
отделен свят, вече не можеш да рисуваш или да композираш музика и изоставяш посредника,
наречен изкуство, точно както сакатия захвърля патерицата, след като се излекува. Според
Мечтателя освобождаването от всяка зависимост и робство е закодирано в смисъла на самия живот.
Ролите са затвори, от които трябва да се избяга и да бъдат оставени в миналото.
Само че нито едно от тези размисли не ме отвеждаше нанякъде. Корадо беше професионален
музикант. Той със сигурност си изкарваше хляба с музика, но все още не проумявах причината,
накарала Мечтателя да ми припомни историята.
- Този епизод е самият живот, който идва (изпълнен както с насилие, така и със съчувствие)
да ти покаже каквото не искаш да видиш, да те накара да докоснеш каквото не искаш да
докоснеш в Същността си. Няма престъпление извън нас, освен престъплението, което ние сами
проектираме - рече, като прекъсна размислите ми, точно когато си мислех, че е пълна загуба на

време да седя и да чакам мъдруването ми да ме изведат нанякъде. - Инцидентът даде възможност
на приятеля ти да прозре лъжата си, да види таения в него расизъм... да преодолее
противоречивата си същност, яростта, която винаги бе носил в себе си... и най-накрая да се
освободи.
Мечтателя спомена още няколко важни момента от живота на Корадо, представяйки ги като
различни симптоми на едно и също заболяване -лицемерие и самозалъгване. Дори прибързаният му
брак бе продиктуван не от някакви реални чувства към съпругата му, а от желанието му да остане в
Съединените щати и да стане американски гражданин.
Той спря. Смени тежестта на един от уредите и нагласи програмата на компютъра, за да
направи още няколко упражнения. Стоях насред салона като изумен. Повече от сигурен бях, че
никога не Му бях споменавал нищо за Корадо. Чудех се как е възможно да знае такива подробности
от живота на приятел, когото не бях виждал и чувал от години. Междувременно Мечтателя
преустанови упражненията си.
- Ето! - каза, додето завързваше пояса на кимоното си с гордостта и грацията, присъщи на
бойния ритуал. - Това „нещо“, скрито в гънките на човешката Същност, лъжата, която закрива
и прикрива егоизма, предразсъдъка, суетата и расовата ненавист, създава въпросното събитие и
е истинската причина за всички жестокости по света.
Сега тонът Му бе като на учен, обявяващ откритието на вирус, който бе преследвал в най-
отдалечените кръгове на живота.
- Страданието, бедността и всички нещастия... са измечтани. Били са смътно пожелани и
несъзнателно проектирани... Те са уголемената на пантограф материализация на сенките и
чудовищата, стаени в мрака на Същността.
Днес, стига приятелят ти да си е научил урока, със сигурност е по-честен и по-свободен
човек, отколкото преди. С времето той ще започне да разпознава лъжата си... и един ден ще е
способен да я излекува.
Припомних си вечната тъжна песен на човечеството, одата на тъгата, която Мечтателя ме бе
накарал да слушам и да позная в себе си. Най-накрая разбрах огромното значение, което Той
отдаваше на себеизследването - на изкуството да бъдеш бдителен и безмилостно ангажиран със
собствените си състояния, особено със самонаблюдението, което, подобно на светлинен лъч, пречи
на всяка чудовищност да се скатае из мрачните дебри на Същността ти.
Спомних си афоризмите Му „Състояния и събития са едно и също нещо“... „Визия и реалност
са едно и също нещо“... „Мисленето е Съдба“... „Светът е такъв, защото ти си такъв“... и може
би най-изненадващият „Животът е дъвка, тя приема формата на зъбите ти“. Забелязах златната
нишка, която ги свързваше като различни проявления на едно и също послание... Послание,
обобщаващо цялото Му учение и същевременно стоящо на най-далечната граница, която човешкият
разсъдък бе дръзнал да прекрачи.
И в момент на прояснение ме осени бляскавата истина, подобно на известие от всемогъщ бог -
Светът е огледалото на Същността! Лазерен лъч, проникнал в утаечните пластове на описанието
ми на света... „Видях“, че всяка молекула е свързана по удивителен начин с всичко. И че „всичко“ е
лична и субективна единица.
- Ти си единствената пречка, която възпира света да се променя. Промени себе си и ще видиш
как светът ще се промени пред очите ти! Всеки атом яснота, свобода и отсъствие на смърт ще
се проектира в света и ще го освободи от всичкото му зло.
Разбрах чисто научно, без излишни морални или метафизични окраски, колко важни бяха
себепознанието и неуморната работа по издигането на Същността.
- Каквото и пътуване да предприеме човек, без значение историческо или легендарно, какъвто
и изход да намери, без значение действителен или въображаем, той следва една единствена цел -
себепознанието! Себепознанието те превръща в господар на самия себе си и на света.
9. Мисленето е Съдба
- Ако човек осъзнаеше съзидателната сила на собствената си мисъл и преследваше красотата
и хармонията с непоколебима решителност в продължение на толкова години, колкото бе
посветил на оскъдицата и страданието, той щеше да е в състояние да трансформира миналото и
съдбата си. Светът щеше да е Раят на Земята.

Усещах вечността да пулсира в думите Му. Ако отстраним времето от уравняването на визия и
реалност, на състояния и събития, на Същност и притежание, тогава неделимото естество на
противоположностите, скритото зад всеки явен конфликт единство, щеше да бъде разкрито.
- Но ако мислите на човек създават неговата вселена, личната му реалност, как тогава би могъл
да ги промени?
- Можеш да подобряваш или да контролираш качеството на мислите си, само ако знаеш как
да повишиш качеството на Същността си. За да постигнеш това, трябва да работиш и учиш в
специална Школа и да прилагаш нейната философия и идеите й върху себе си.
Човек, такъв какъвто е, не може да го „постигне“, освен ако не преодолее собствената си
жестокост, полагайки огромни усилия, не може да го „постигне“, освен ако не проумее, че всички
злини на света, всички лични трагедии не са нищо повече от драматичен резултат от
собствените му разрушителни вътрешни състояния и отрицателни нагласи.
Докато човек се оставя на контрола на външните обстоятелства, никога няма да може да
„провиди“ откъде идва всичкото насилие в света.
Светът е твоето огледало. Всичко, идващо от външния свят, диша заедно с теб, всичко е
живо точно колкото теб.
There is nothing in the universe that is not you. Thinking is Destiny
Във Вселената не съществува нищо, което да не си ти. Мисленето е Съдба.
Думите Му отекнаха в мен внезапно и безжалостно като първичен крясък и по-силно от химна
на десетки революции. Никое събитие досега не ми се бе виждало толкова опустошително, не ми се
бе струвало такова прегрешение като прекрачването на тази тънка граница... на новия праг на
очовечаването. Наблюдавах със собствените си очи изхода на един човешки вид във все още
примитивния си етап на съзнание, в еволюционния си преход от хуманоидна раса към човечество,
дарено с автентична психика, свободно от конфликти, съмнения и страх.
- Има една приказка, която всички познават като „Спящата красавица“ - прошепна
Мечтателя. Внезапната смяна на темата ме изненада. Наострих уши и се прехласнах. - ...но
истинското й заглавие е „Красавицата в спящата гора“.
Идеята на мисията, която един ден щеше да ми възложи, трябваше да бъде открита в привидно
незначителната подробност. Спящата гора е светът такъв, какъвто ни е описан - заразен от бедност
и противоречия, изолиран в хипнотичния си сън. Красавицата е повторното събуждане на волята,
повторното събуждане на аз-а, на „мечтата“ .
Школата, която скоро щях да основа, щеше да даде възможност на идните поколения да
загърбят остарелите образци и да възприемат нов възглед за действителността.
- Единственият начин да помагаш на останалите е сам да се събудиш от съня - каза
Мечтателя. Тонът Му бе необичайно спокоен, а думите Му -улегнали като презрели на слънцето
фурми. Вкусих сладостта им с цялата си Същност.
Поредният ми престой с Него, който този път се оказа неочаквано дълъг, вървеше към края си.
Последният канделабър догаряше и прекрасната зала на Мас Англада с елегантната си мебелировка,
с изящните творби на изкуството и блещукащото сребро потъваше в мрака. През дните, прекарани в
близост до Мечтателя, чувствах, че съм единствената крехка брънка между Неговия безупречен
свят и покварения свят на обикновените хора.
Сега, насред тишината, стоях и Го наблюдавах. Той остана неподвижен известно време. Очите
Му бяха притворени, а тялото Му-изправено. Когато отново заговори, думите Му ме застигнаха със
силата на заклинание.
- Човечеството сменя кожата си много бавно... Един ден то ще спре да се рови из сенките на
света и ще се откаже да благоговее пред храната, медицината, секса, съня, работата... В
съзнанието му ще залегне идеята за задоволяване с малко, додето постигне цялост на
Същността, която ще даде сигнал за края на оскъдицата, бедствията и конфликтите. Процесът
ще отнеме време... защото човечеството е време. Засега проучвай, изследвай и опознавай себе си!
И един ден ще станеш част от най-прекрасния земен спектакъл - собствената ти цялост!
След като се разделих с Мечтателя, вече нямаше какво да ме задържа в Барселона и същата нощ
взех първия полет към Ню Йорк. По време на пътуването си преосмислих всичко, което бях чул
през необикновените дни, прекарани с Него. Тялото ми все още вибрираше от усещане, каквото не
бях изпитвал досега - състояние на монолитност, на порядък, на тържество.
Цялата Вселена дишаше заедно с мен.
Всичко бе свързано с цялото и нищо не оставаше отделено.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Законът на Антагониста
1. Бягане
„Тялото не може да лъже“... „Твоето вече изглежда като на старец.“
Думите на Мечтателя все още отекваха в съзнанието ми, а болката, която ми причиняваха, беше
все тъй-непоносима, както когато ги чух за пръв път.
„Нямам нужда от хора до Мен, които не вярват в живота...“
Жестоките думи бяха раздрали дебелата кора на защитите ми и сега нахлуваха в живата ми
тъкан. Усещах как експлозивната им сила помита целия ми начин на мислене, цялата ми система на
вярвания. Най-вече нещата, които Той ми разкри на тръгване, забиваха жилото си дълбоко в мен.
„Органите са създадени, за да мечтаят. Тялото сътворява света. Дори тези, които
замърсяват тялото си, творят, но тяхното творение е замърсен свят... Светът е твое
отражение - той е точно толкова болен, колкото си и ти... Всичко е свързано, нищо не остава
само.“
Мечтателя ме научи, че съдбата на човешкото същество и всичко, което то притежава, са тясно
свързани със здравето на тялото му. Следвайки тези връзки, в бъдеще щях да направя проучване в
областта на икономиката и бизнеса, за да открия, че дори финансовата съдба на човека зависи от
физическата му цялост и безупречната форма на тялото му. Финансовите сполуки на големите
компании и индустриалните империи, точно както тези на нациите и дори на цели цивилизации, се
развиват и просперират или се разболяват и умират заедно със своя водач или основател-създател.
„Организационната пирамида е безвъзвратно обвързана с живота на лидера си. Една златна
нишка свързва неговия образ и лична съдба с тези на организацията и хората му. Неговата
видима, материална идентичност съвпада с икономическата му идентичност, точно както е било
и при владетелите в древността. Царят е царството и царството е Царят.“
Не можех повече да заобикалям толкова директно и уместно послание и взех решение да
предприема първите стъпки в посоката, посочена ми от Мечтателя - да се преборя с физическия си
упадък. Твърдо реших да се отдам на режим от физически упражнения, като следвам насоките и
инструкциите, които бях получил по време на срещата ни в Мас Англада, включвайки всичко - от
диета и дишане до секс и сън. Проучих възможните варианти и изготвих план за действие, план за
нанасяне на решителен удар по моето съществуване. Трудностите изглеждаха непреодолими.
Самата, идея да променя навиците си, да полагам физически усилия или изобщо да правя някакви
жертви ми бе достатъчна, за да развия в себе си вътрешна съпротива, граничеща с неприязън.
Самата мисъл за прилагане на някакъв вид аскетичност вгорчаваше настроението ми, а състоянията
ми във всеки един етап се редуваха като стрелкащи се лястовици, които се гонят една друга.
Положените усилия да наблюдавам реакциите си, изваждаха вътрешната ми карта с
препятствия на повърхността. Изглеждаше като разчертан радарен екран - планини от съпротива,
остри склонове от съмнения, бездънни ровове страх и пустини от неразбиране и самотност. Само
като изследвах и проучвах себе си по този начин, можех да наместя най-противоречивата и
болезнено-чувствителна част от себе си в идеята за промяна. Безпогрешно усещах къде е
заплетеният възел и точно там забивах най-дълбоко меча на волята си. От този ден нататък започна
битката... предизвикателство на живот и смърт, свещена война между мен и моя милост, която
щеше да продължи с години.
Същата зима бе една от най-тежките в метеорологичната история на Ню Йорк. Градът бе
покрит с плътна снежна пелена, пометен от полярни ветрове, които някак магически го превърнаха
в арктично царство, където небостъргачите се бяха преобразили в ледени пързалки за децата от
расата на титаните. В ранното утро, още преди да събера кураж да изляза за пробега си, надникнах
през венецианските щори да разбера как е навън. Бях един от щастливците, живеещи на
шестнайсетия етаж с гледка към Ийст Ривър. Градът ми даваше моментален достъп до информация
за метеорологичните условия. Повечето нюйоркчани вместо да надникнат навън, включваха
телевизора, за да решат какво да облекат.
Със заснежените си и островърхи кули в продължение на седмици манхатанският хоризонт
представляваше побеляла готическа вселена, запечатана в кристален мехур.
При подобна мразовита гледка решимостта на човек да излезе на открито се изпаряваше в миг.
Всяка сутрин се налагаше да се боря със себе си. При звука на алармата идеята да се предприеме

пътешествие в тези полярни условия отключваше епична битка между непоколебимата ми
решимост и мързеливото ми, отпаднало тяло, което не щеше и да чуе за промяна. Вкочанено от
години наред злоупотреби и занемареност, то се противопоставяше на всеки опит за прекратяване
на атрофията му.
Под заплахата на пробезите, тялото ми разкриваше истинското си състояние. Днес, връщайки се
назад, мога да видя колко абсурдни са били усилията и старанието ми - да, абсурдни като опита на
Барон Мюнхаузен да излезе от тресавището, дърпайки се сам за перуката си. Единствено звукът от
гласа на Мечтателя и споменът за думите Му поддържаха амбициите ми и ми вдъхваха кураж.
Поискаме ли да напреднем дори само с милиметър към целостта си, трябва да преобърнем
представата си за света надолу с главата. Начинанието изисква нечовешки усилия. И все пак не
съществува по-голямо блаженство.
Завоюването на милиметъра Вечност може да погълне океани в света на събитията.
Програмата, която си бях поставил, включваше пробег на пълна обиколка на острова, като
трябваше да се върна навреме, за да се изкъпя, да се облека за работа и да разменя няколко думи с
Гиоргия и Лука на закуска, преди да тръгнат за училище. Непрестанно се изкушавах да остана в
леглото и да поверя грижата за тях на Джузепона.
Много пъти се опитвах да идентифицирам онзи глас, дето се мъчеше да ме разубеди да бягам
всяка сутрин. „В края на краищата - казваше той - във време като това кой би те упрекнал, че се
връщаш обратно в леглото? Не направи ли вече достатъчно? Няма да настъпи краят на света, ако
пропуснеш пробега си само този път...“ И така нататък. При други случаи прекалено късното лягане
или пък хващането на по-ранни полети правеха дните идеални за опитите ми да си спестя усилията.
И така всяко обстоятелство търсеше начин да разшири пробойните на моята решимост и се
превръщаше в чудесно извинение за заобикаляне на дисциплината, която си бях наложил. От
каквото и естество да беше въпросното обстоятелство, онзи влудяващ вътрешен глас бе винаги
готов да саботира плановете ми и аз неистово се борех да го потисна. И всичко това беше само
върха на айсберга. Като поддържах режима си на бягане, преборвах съпротивите си и предизвиквах
навиците си, най-после дочаках и онази непозната и мъглява част от Същността ми да започне да
изплува наяве.
„Remember... Nothing is external... You are the only obstacle to your evolution!“ Помни... Нищо не е
външно... Ти си единствената спънка по пътя към собствената ти еволюция! - ми беше казвал
много пъти Мечтателя. - Не съществува трудност или ограничение, чието начало да не се корени в
теб.“
Но ми отне години да „прозра“ думите Му и да ги превърна в насъщна лимфа за тялото си.
Трябваше хиляди пъти да отпадам, да падам и отново да се надигам... да умирам и да се прераждам
преди да се науча да благославям всяко срещнато по пътя ми препятствие и да приемам, че в дъното
му лежи единствено моят Антагонист.
В опитите си да оправдае тленната си съдба и преизпълнения си с пагубни събития живот,
човек е склонен да убеждава себе си, че действат външни сили, които му пречат, и че именно те са
отговорни за всяко негово заболяване, за всеки провал. Той се оплаква, извинява се и обвинява
външните събития и обстоятелства без дори да подозира, че светът е негово отражение, без да
разбира, че промяната на огледалния образ е невъзможна без промяната на оригинала.
There is no help coming from anywhere at all. You have to make your own individual revolution which
is based purely upon you. Няма помощ, която ga идва отвън. Необходимо е да вдигнеш собствената
си, лична революция, която назрява единствено и само в теб.
Ако някой ден станеше възможно да превърна учението на Мечтателя в метод, да изведа
доктрина или нова философска система, това, което Той описваше като съзнателно, преднамерено
„прекъсване на механичното поведение“, щеше заслужено да получи цяла глава в труда ми.
Според Мечтателя този тип изместване е клопка, поставена от себеимитацията или
себезаблудата - номер, който прилагаме на рутината и навика, за да заобиколим непрестъпните
укрепления, зад които строго пазим вкаменения си разсъдък.
Само с времето, докато хода на чиракуването ми напредваше, щях да разбера, че ползата от
бягането не можеше да се открие толкова в самото физическо упражнение или в приучването да се
полага нужното усилие, колкото в неговата роля на „детонатор“, в самата стратегия за разчупване
на механичния шаблон, съставен от апатия и повторение. Бягането ми помагаше да стопирам, макар
и за няколко секунди, мрачния поток на съзнанието си, то прекъсваше и се оборваше с онова жалко
и печално описание на света, което хората наричат реалност. Бягането отвори пролука в почти

затворническия порядък на живота ми и чрез физическото усилие полъхът на свободата разхлаби
оковите на робството ми. Като океан, заливащ всяка кухина, решен да не подмине нищо в стихията
си, светът възнегодува и задейства прилив от събития, за да наводни мъничкото, създадено от мен
пространство, което се оказваше най-смъртният му враг - един вид нетърпимо погазване на
естествените действащи на планетата закони. Единствено споменът за Мечтателя и усещането за
присъствието Му ме поддържаха и ми вливаха огромна енергия.
Понякога по-скоро собственият ми инат, а не някаква сила на волята ми помагаше да бъда
настоятелен. Карах се да вярвам в абсолютната необходимост от физически усилия и без никакво
друго смислено обяснение поставях сутрешното си бягане преди всичко останало, сякаш животът
ми зависеше от него. Мечтателя използваше фразата „първо първите неща“, за да ми напомня колко
е важно човек да си поставя приоритети и да отстоява цели. Сега знам, че ранният утринен час,
умишлено откраднат от дневния ми режим, беше моето отредено място за силата и духа, упорна
точка за промяната на света.
Човек, който се цели високо, безкрайно отдаден на развитието си, може да премести
планини, да намери решения на привидно невъзможни ситуации и да превърне неудачите в събития
от по-висш порядък.
2. Пазачите от Мейн Стрийт

Сега, когато се връщам към онова време, се виждам как минавам покрай кабинката на портиера
в кооперацията ми на Рузвелт Айлънд с качулка и раздут като Биендум, човечето от рекламата на
Мишлен. Поклащането на главата и смаяните усмивки на пазачите, осветени от синкавите
монитори, бяха първите белези на иронична скептичност, демонстрирана по повод дръзкото ми
сутрешно начинание. Чак днес обаче си давам сметка, че тяхното отношение беше нищо в
сравнение с реакцията на света - огледалният образ на закучването и колебливата амбиция, които
демонстрирах по онова време. Сред всички идеи на Мечтателя една особено се загнезди в
съзнанието ми и разби укрепленията на убежденията ми, сякаш под ударите на стенобойна машина.
The world is such because you are such. Светът е такъв, защото ти си такъв.
Светът е правдив образ на състоянията ни и онези пазачи бяха мое отражение. Зад
саркастичните им усмивки, скептицизма на Дженифър, коментарите на колегите ми и реакциите на
всички, подочули за сутрешната ми физзарядка, стоеше собствената ми слабохарактерност. Зад
всеобщото присмехулно отношение изникна спорадично демонстрираната от мен липса на
непоколебимост наред със съмненията и лъжите, които „другите“ постоянно ми поднасяха под
формата на гримаси, сякаш правех физиономии сам на себе си в огледалото на света.
Запомни завинаги - нищо не е извън теб!... Светът, който виждаш и докосваш, е само
следствие. Той диша както ти дишаш... Живее, ако ти си жив и умира, когато умираш.
Ако не бях повлиян от учението на Мечтателя, щях да продължавам да си мисля, че тези мъже
са просто едни пазачи, бедни нещастници, които просто си изкарват прехраната. Щях ежедневно да
си разменям бегли поздрави с тях на влизане и излизане от сградата и да се оглеждам в иронията и
скептицизма им без за миг да мога да си представя, че те всъщност не бяха пазачи, не бяха дори
хора, а нервни окончания, високо възприемчиви инструменти, сензорни органи на света.
A man cannot hide... The world knows! It reveals you! Човек не може да се скрие...(Светът знае!
Той Винаги те разкрива!
Подобни идеи постепенно проникваха дълбоко в мен и с годините ме преобразяваха.
Можеш да се развиваш или да деградираш във всеки един момент. Само от теб зависи. Всяка
твоя мисъл, нагласа, дума или поглед, дори най-слабото потрепване, известяват на света
степента на отговорност и нивото ти на свобода. Те безпогрешно те поставя там, където си и
определят съдбата, финансовото състояние и ролята ти в спектакъла на съществуването...
Представих си свят, който знае всичко за мен - устройство, направено от безброй сензори,
модернизирано в крак с времето и отчитащо и минималното движение на Същността ми и
качеството на мислите и състоянията ми. Ако обърнехме внимание на тези стойности, все едно
интерпретираме пророчеството на древен оракул, щяхме да разберем кои сме, какво имаме право да
знаем, какво можем и не можем да правим, кое да запазим и кое да изгубим.
В моментите когато не пропусках ежедневната си среща с бягането и, съответно, със себе си, аз
запомнях и укрепвах поставената си цел, като се освобождавах от товара на натрупаните в мен
житейски отпадъци. Барабанният ритъм на съществуването ми изпращаше съвсем нови сигнали към

Вселената. Той разгласяваше вестта, че още едно човешко същество прави пробива си към свобода
и дръзкият му опит да избяга от ужаса на обикновения живот бе на път да успее.
3. Стените
Първите опити да обикалям с тичане целия остров изискваха титанични усилия. Дори по-късно,
когато се чувствах в далеч по-добра форма, преодоляването на изтощението бе постоянна битка,
особено в определени критични моменти от пробега. Забелязах, че затруднението и нужните усилия
не се развиваха в линейна прогресия, както бях очаквал. Напротив, люшкаха се като махало на
часовник - напред-назад, на вълни. По време на всеки пробег ме спохождаха моменти на покой,
когато почти не се изискваше усилие, редуващи се с периоди на непоносима болка. В критичните
фази ми се струваше, че пред мен се издигат истински „стени“, бариери, чието преодоляване
изискваше свръхчовешко усилие.
Дългото ми чиракуване при Мечтателя ме бе подготвило за усърдно самонаблюдение -
постоянно съсредоточаване върху състоянията, мислите, чувствата, емоциите, както и върху всичко,
което ме привлича или отблъсква. Забелязах, че когато наблюдавам себе си в състояние на крайно
изтощение, когато цялата ми енергия е буквално изцедена, критичните моменти винаги се
предшестваха от издигането на психически бариери, от онази сянка, която помрачаваше Същността
ми. Тогава песимизмът и недоверието изземаха контрола и Антагонистът в мен все по-мощно
надаваше глас, като все намираше нови и нови причини да разколебае решимостта ми.
Тичането ме научи да стискам зъби, да разбера, че в критични моменти всичко, което трябва да
правя, е да удържа само още секунда преди да се върна към състоянието на покой. Тогава в
секундата, в която успеех да преодолея изкушението да зарежа всичко, пред мен се отваряха нови
запаси от енергия. Ако не бях спечелил битката със себе си и не бях срутил „стените“, възприемани
само миг по-рано за непреодолимо предизвикателство, щеше да е невъзможно да се домогна до тези
запаси, дори изобщо нямаше да знам за съществуването им.
Колкото повече проучвах механизма, който създаваше въпросните моменти, толкова повече
бягането се превръщаше в ценен инструмент, в концептуален модел за обяснение на света. Именно
в неговите повторяеми движения аз разпознах най-съществения елемент, динамичния принцип на
всяка физическа действителност. Всичко, от атомното ядро до пределите на Вселената, се движи и
се разширява с вълнообразното движение, което открих в тялото си. Самият живот е подобно на
вълна движение, което нито започва, нито свършва.
„Стените“, пред които бягането понякога ме изправяше, и изключителното усилие, нужно за
преодоляването им, ме накараха да проумея постоянно повтарящата се в живота универсална
парадигма. Има толкова случаи, когато е било достатъчно да издържа още съвсем мъничко, за да ги
надскоча и да премина отвъд. Но нещо винаги ме ръчкаше да се откажа, да се предам. Поражението,
за което задължително бяха виновни външните събития и което се проявяваше винаги наопаки -
отвътре навън, се оказваше механизъм, безпогрешно следващ вътрешна команда, акт на
самосаботаж. Сянката се ражда и расте в Същността, сетне намира удачния момент да се прояви
под формата на неблагоприятни обстоятелства, събития и срещи. Съзнаването на този механизъм и
повишената чувствителност към улавянето на неяснотата в Аз-а ми - прелюдията към всяко
пораженческо усещане - ми дадоха златната възможност да ги определя и елиминирам -не само от
бягането си, а и от самото ми съществуване.
Обикновено бягах сам. Компания ми правеха единствено прелитащите над мен чайки и
шлеповете по Ийст Ривър, които понякога ме разминаваха с ободрително изсвирване. Докато бягах,
често мечтаех. Харесваше ми да вярвам, че рано или късно ще срещна и други бегачи, други
втурнали се хора, решили като мен да се изплъзнат на посредственото съществуване.
Веднъж се присъединих към групата на петима мъже и две жени. Стартирахме с ентусиазъм.
Утрото бе ярко и силуетът на Манхатън се очертаваше на хоризонта. Пробягахме рамо до рамо
цялата обиколка на острова. Не бях виждал никого от тях дотогава, но на момента усетих, че са вече
споена група. За кратко време един от мъжете, обут в маратонки в черно и сиво и с лъскав копринен
анцуг, наложи темпо и рязко дръпна напред. Неспособни да го догоним, ние изпокапвахме един по
един. Изтощените ни и обезсърчени тела извадиха наяве слабата ни подготовка и дори го изгубихме
от поглед. Не ни стана особено приятно да си дадем сметка колко работа ни чака още.
Продължихме да бягаме в група, докато стигнахме детска площадка и седнахме да си поемем дъх. В
близост до нея една излязла от употреба пожарна кола се бе превърнала в истинска атракция за
живеещите на острова деца. Съдбата на тази машина - емблема на минали героични подвизи,

изглежда играеше ролята на експонат, напомнящ липсата на характер и физическия упадък на
човека в нашата цивилизация. Обещах си на ум, че ще положа още много усилия, за да се издигна
над сегашната си форма. Никой не говореше. Нямаше и нужда. Пречистени от напрежението,
споделяхме бледата слънчева светлина сякаш бе замесен без мая хляб и се радвахме на
необичайната завера, родила се от импровизираната ни солидарност. После всеки си тръгна с бегло
кимване, отправяйки се с тичане към горещия душ преди началото на обикновения нюйоркски
бизнес ден.
Беше все още рано и аз се заиграх със светлината, процеждаща се през миглите на
полузатворените ми клепачи, загледан в червените кабинки на лифта, които неуморно сновяха
между Манхатан и Куинс.
4. Законът на Антагониста
- Не се страхувай от Антагониста! Зад неговата свирепа маска всъщност се крие твоят най-
голям съюзник, твоят най-доверен слуга.
Като чух тези думи, се сепнах. С все още притворени очи аз си останах във висящото състояние
между надеждата и недоверието.
„Невъзможно е!“ помислих си. Не можех да повярвам! И все пак гласът нямаше как да се
сбърка... думите бяха Негови.
Обърнах се бавно и отворих очи. Мечтателя седеше до мен. По гръбнака ми пробягаха
свръхестествени тръпки и се стрелнаха под кожата ми чак до корените на косата ми, където се
загнездиха под формата на леки, но настоятелни вибрации. Носеше копринения анцуг и онези
футуристични маратонки в черно и сиво. Бяхме пробягали почти цялата обиколка на острова заедно
без дори да заподозра, че е Мечтателя! Предположих, че мъжете и жените от групата са Негови
възпитаници. Щом се окопитих от удивлението, Му споделих какво възнамерявам да правя.
Разказах му колко грижлив съм станал към тялото си напоследък, за резултатите, които бях
постигнал в експериментите си с храната, съня и дишането... Разказах Му за бягането, за сблъсъка
си със „стените“ и за тайнствения вътрешен глас, който постоянно ме пришпорваше да се откажа от
целта си, да се предам, да се проваля.
- Гласът, който чуваш, е Антагонистът в теб - каза Мечтателя, поставяйки началото на
дискусия, оказала се един от най-важните въпроси, подемани по време на цялото ми чиракуване.
Съпроводи думите Си с лека усмивка, от което ми се видя дори още по-млад. Подобно
благосклонно изражение при Него се срещаше толкова рядко, че вместо да ми вдъхне кураж,
произведе обратния ефект. Станах неспокоен. Знаех, че навлизам в опасна зона, тъй че се стегнах и
поех дълбоко дъх - каквото и да се налагаше да преодолея, щях да му посветя всяка капчица сила.
Мечтателя посочи всички най-емблематични събития от нашата история, бедствията,
тревожили човека и обществата през вековете. Като подлагаше на анализ причините и проникваше
в корените им, Той ми описа детайлно една действаща на планетата сила, която се явява
психологическия еквивалент на триенето. Сякаш подложени на същите закони, които управляват
всяко движещо се тяло, човешките импулси неминуемо срещат противодействието на равна на себе
си противоположна сила. Точно тогава Мечтателя ми представи система твърдения, набор
принципи, които нарече „Законът на Антагониста“.
- Всяко нещо, от най-простото до най-сложното, от един човек до цяла цивилизация, всеки
организъм среща по еволюционния си път „привидно“ противоположна сила - Антагонистът по
издръжливост и способност, равен по размах и обсег на собствения си обект.
С времето, при по-обстойно занимание и обследване, всички тези идеи щяха да очертаят
схемата на същинската „Обща теория за противодействието“, способна да разплете векове история
и да придаде смисъл на безкрайната поредица перипетии и бедствия, тормозили човечеството от
самото му възникване. Обхванах пълната картина на човешкото състояние и осъзнах колко
преизпълнен с болка и страдания е бил винаги животът ни. Прозрението ме накара да ахна от
изумление, сякаш се бях озовал на ръба на бездънна пропаст.
Тетрадката ми изведнъж се оказа под ръка. Сграбчих я. Тя беше моето животоспасително въже,
последната ми надежда. И там - под открито небе, внимателно документирах всяка подробност от
уникалния урок. Пейката в парка, на която седяхме, се обви в един неподвластен на времето мехур
и всичко изглеждаше сякаш целият остров Рузвелт се бе превърнал в космически кораб, готов да се
отдели от Земята със скоростта на мисълта. С пулсиращия си и жужащ живот Манхатан не можеше
да остане по-далеч. ..

Мечтателя обясни, че всеки е „Мечтател“ и като такъв той се превръща в доменна пещ на
доброто и злото, в създател на личната си реалност и съдба. Въпрос на време е да стане свидетел на
материализацията на всяка своя мечта, на всяка мисъл, извираща от дълбините на Същността му.
- Светът е следствие... отражение не само на „мечтите“, но и на кошмарите ти. Той може
да бъде и ад, и рай. Ти и само ти решаваш.
5. Обичай врага си
- В действителност зад маската на Антагониста, отвъд външните белези стои лицето на
най-големия ни съюзник. Противно на общоприетото схващане пред нас никога не се изправя
препятствие, по-голямо по сила от нашата... Антагонистът никога не е по-силен от нас!
- Какво ще кажеш за Давид и Голиат? - попитах, цитирайки най-популярната история и един от
най-символните примери за неравен двубой. Съзнанието ми препускаше през десетки икони,
преповтаряли през хилядолетията опълчването на младия овчар, чието единствено оръжие била
прашката в джоба, срещу тежковъоръжения филистински гигант ...
- Прашката... но и „мечтата“ да стане крал! - поправи ме Мечтателя, вклинявайки се в
множеството, кръжащи из съзнанието ми образи. - Отвъд външните белези битката винаги е
честна!...
Никой не може да срещне Антагонист, по-голям от себе си или по-висш от собствения му
разум или способности... Отвъд привидното несъответствие в силите надпреварата между
Давид и Голиат зачита общоприетите закони на дуела - продължи Той сякаш привеждаше
математическо доказателство. - Единствената цел на Антагониста, прикрита зад неговата
жестокост, е твоята победа. Антагонистът има на разположение всички инструменти и методи
да ти позволи да постигнеш „мечтата“ си и именно той може да ти покаже най-бързия път към
успеха.
Колкото и парадоксално да звучаха твърденията Му, ми дадоха повод за размисъл, че всъщност
никакви стратегии или съюзници не биха накарали Давид да осъзнае мечтата си по-бързо.
Мечтателя остана известно време безмълвен и насърчи първите ми зачатъци на разбиране, като
кимна с глава. Сетне заключи:
- Никой на света не може да те обича повече от Антагониста. Не можех и дума да промълвя.
Слепоочията ми трескаво пулсираха. Висотата на човешкия разум, изразена в християнския
постулат „Обичай врага си“, сега, две хилядолетия по-късно, бе задмината от далеч по-простичката
и революционна идея на Мечтателя - Врагът ти те обича!
Нямаше нужда човек да се насилва повече да обича врага си - нещо, очевидно почти
неприложимо в момента, ако не и невъзможно, дори след датиращите повече от две хилядолетия
прояви на мъст и репресии. За новото човечество щеше да е достатъчно да проумее, че врагът,
Антагонистът, е този, който те обича.
Колкото повече се замислях, толкова повече се изостряше възприятието ми за великото
спираловидно издигане на човешкото мислене, родено от посланието на Мечтателя. Изведнъж
дълбоката непригодност на хилядолетния принцип „Обичай врага си“ - крайъгълният камък на
християнската доктрина, рязко лъсна и той моментално потъна в забрава. Подобно на всички
световни религии и износената от вековете и разкола между църквите си християнска вяра бе
забравила, че истината никога не е статична и е невъзможно да остане неподвижна. Не излезе ли от
обсега си, вчерашната истина деградира и се превръща в днешна лъжа.
Междувременно бяхме оставили пейката на детската площадка и старата пожарна кола зад
гърба си и се бяхме отправили на север по брега на реката. Крачех до Мечтателя и попивах всяка
Негова дума, докато наместваше последните парченца от удивителната си теория.
- Да дадеш прошка на външния си враг е демонстрация на безкрайна суета от страна на
човека и неспособността му да разбира. Единственият враг е вътре в теб. Вън от теб няма враг,
на който да простиш, нито някакво зло, което да те нарани. Антагонистът е най-безценният ти
съюзник - инструмент, с който подобряваш и усъвършенстваш себе си, с който се превръщаш в
цяло -уникалният ключ, осигуряващ ти достъп до по-висшите етажи на Същността.
Минахме покрай параклиса на Добрия овчар - стара и запустяла готическа черква. Каменният
бюст на страдалеца Исус все още стоеше насред тишината и руините.
- И тази древна „школа“ се провали - каза Мечтателя и аз леко се натъжих от нелепия й епилог.
- Дори Християнството пропусна целта...

Антагонистът
Антагонистът, Врагът, е специална двигателна сила.
Колкото по-голяма е степента ни на отговорност, толкова по-безжалостна е атаката на
Антагониста.
Антагонистът ни измерва, показва какви сме, допълва ни... Колкото по-голяма е степента ни
на свобода, толкова по-изкусни и ловки са действията му.
Не се страхувай от Антагониста! Отвъд привидната му жестокост се крие най-големият ти

съюзник, най-довереният ти слуга.
Единствената и неповторима цел на Антагониста е твоята победа...

Антагонистът прибягва до всяка ловкост, всяка стратегия, за да постигне целта си - твоята
цялост.
Никой на света не може да те обича повече от Антагониста. Ти си единствената причина за

неговото съществуване.
Не се страхувай от Антагониста! Заедно с неговата жестокост ще расте и твоето
съвършенство. А с неговата липса на морал- твоето безсмъртие.
Твоят разум ще расте с неговата сила. Твоята сила - с неговия разум.

Защото Антагонистът си ти!
6. Научи се да се усмихваш вътрешно

Замислих се за величието на поредното откровение на Мечтателя... Ако човечеството
възприемеше подобна истина, тя би променила из основи и преобразила завинаги начина ни на
мислене и светоусещане. Един ден щях да предам авторитетната визията на учениците си - колкото
по-свирепа е атаката на Антагониста и по-жестоко унижението му, толкова по-голяма е
възможността да напреднеш.
Научи се да се усмихваш вътрешно, докато атаката властва и унижението те смазва
безмилостно. С Антагониста трябва да се сражаваш външно, а същевременно да му прощаваш
вътрешно! Опрощението се постига единствено отвътре. „Реализирай“ безупречно най-
свирепата битка... но без да вярваш в нея!
Най-накрая се отвори тясна пролука, за да се хвърли светлина върху непроницаемия
хилядолетен парадокс - ако го обичаш, той не твой враг, а ако ти е враг, как би могъл да го обичаш?
„Обичай врага си“ е идея, идваща от по-висшестоящо ниво на разума. И единствено
цялостният човек е в състояние да я разбере и приложи. Единствено изкоренилият вътрешния си
конфликт, Вътрешния разкол, може да се справи без Антагониста. При тези, които имат
двойствена логика и все още разбират и мислят посредством система от противоположности,
излекуването може да се прояви единствено носейки жестоката маска на Антагониста.
- Ето какво трябва да е отношението на водача, изправен пред лицето на трудностите - каза
Мечтателя, като ми представи идеята символично, чрез жест, потривайки доволно длани като човек,
озовал се най-сетне пред нещо, което дълго е чакал. - Водачът знае, че колкото и ужасно да
изглежда Антагонистът, двубоят винаги е равностоен, а трудностите само привидни. Маската
на Антагониста - привидната му жестокост, замаскира възможността за достъп до най-
висшите нива на отговорност.
Никой досега не ти е обяснявал играта по-ясно! - заключи Той. Сякаш отправяше думите Си
към невидима аудитория, обширна колкото планетата.
Добави още, че без подобно разбиране, без Школа, повечето хора биха спрели на прага на така
нужния преход и биха отказали да платят цената. Ние постоянно се изправяме пред
предизвикателства и вътрешни гласове, които ни разубеждават да продължим - физически и
психически Антагонисти, подлагащи на изпитание силата на стремежа ни, яснотата на намерението
ни, готовността или решимостта ни.
Невъзможното винаги отваря вратата към следващата възможност.
Колкото повече се потапях в идеята на Мечтателя, толкова повече усещах силата на
специалното обучение, което провеждаше. От Него приемах учението на едно бойното изкуство,

способно да преобрази всяка атака и привидно нещастие, на които се натъкваме в живота, в
двигателна сила. Сега враговете и препятствията се явяваха в нова светлина.
Без значение дали е човек или събитие, Антагонистът има неблагодарната задача да разкрие
всеки пропуск, всеки недостатък, всяка слабост, всеки пристъп на страх, които носиш в себе си.
Той безкомпромисно изобличава липсата ти на подготовка, грешките ти и ограниченията, които
сам си си наложил. Щом откриеш Антагониста вътре в себе си, той ще изчезне отвън.
Тук Мечтателя иронично подчерта, че в замяна на безценните си услуги, Антагонистът
получава от нас само злоба и омраза.
В съзнанието ми постепенно изплува фигурата на отец Нуцо и се издигна над малката група
Антагонисти, които бях срещнал в барнабитския Коледжо Бианки в ученическите ми години. При
спомена за лошото отношение, което питаехме към него, усетих неприятна потиснатост, дори леко
угризение на съвестта. Чак сега, покрай Мечтателя, можех да „провидя“, отвъд суровостта и
строгостта на учителя си, усмивката и любовта на разбралия „играта“ човек.
- Учителите, които най-много мразим, са тези, които са ни дали най-много - постанови
Мечтателя, като помете мислите ми и така изчисти всички призраци и сенки, породени от
безполезните чувства.
Тълкуванията Му способстваха да видя как се създава цяла система -спасителен космически
модел, приложим върху всички човешки действия - както индивидуални, така и колективни...
някакъв вид универсален закон, който можеше да се наблюдава на всяко ниво. Бях обладан от
идеята за съществуване на възможност да избягват законите на Антагониста.
Тогава споделих с Него колко ми е трудно да си представя свят без противодействие, където
постигането на всяка цел би било възможно без да се прибягва до безценната и безмилостна помощ
на Антагониста.
- Как можем да избегнем законите му? - попитах, очарован от перспективата животът да се
превърне в земен рай, до който най-накрая Антагонистът няма да има достъп.
- То е като да очакваш, че е възможно да живееш на тази планета без да се налага да се
подчиняваш на закона за гравитацията - отвърна Мечтателя с безцеремонен тон, който директно
отхвърли въпроса ми. Сетне тихо, сякаш се опитваше да запази информацията в тайна, добави -
Човек има право да избира кой и какво да повлиява живота му и да се доверява на по-висшестоящи
сили, но в крайна сметка личният му избор е да живее в болка и да не познава изобщо изкуството
на мечтаенето! Той страда, защото не мечтае, а ако започне да прилага това изкуство, ще спре
да страда... ще спре да умира. Само този, който спре да се убива вътрешно, има „право на
достъп“ до великите тайни на Антагониста.
Той направи дълга пауза. Загледа се в крайбрежието на острова и в чайките, които волно се
рееха из небето.
- За момента се научи да възприемаш Антагониста като най-близкия си съюзник... и се
надявай той да става все по-свиреп и силен. Колкото по-високо е нивото ни на отговорност,
толкова по-свирепа е атаката на Антагониста. С времето тази идея ще преобърне живота ти и
ще създаде света, за който винаги си мечтал.
Мечтателя забеляза, че все още чаках отговор на въпроса как да накараме всяка заплаха и атака
да изчезнат от живота ни.
- Всичко, което на пръв поглед ти се противопоставя, е само знак, светеща стрела, насочена
към същинската причина за всичките ти проблеми и трудности. Антагонистът си ти самият!
Само ако можеше да се доближиш до това разбиране, „играта“ щеше да вдигне завесата си, а
Антагонистът да изгуби форма, привидната си жестокост и сила.
В действителност Антагонистът се появява в живота ти. за да посочи всичко, което трябва
да промениш вътрешно, всичко, което не искаш да видиш, докоснеш или усетиш в себе си...
Тъй като очевидно ми бе трудно да проследя мисълта Му, Той прецени, че все още не съм готов
да преборя съмненията и ми каза, че засега е достатъчно да възприемам закона на Антагониста като
универсален и неизбежен принцип.
- Човек, „такъв, какъвто е“, не може да избегне закона, управляващ дуалистичния свят,
където всичко се случва и се създава посредством конфликта, играта на противоположностите,
диаметралните различия.
Хванах се да разсъждавам върху неумолимата природа на човешката съдба и как спасението
дори само на един индивид би могло да се разпростре над цялото човечество.

- За какво ти е да спасяваш света, - попита Мечтателя, като отново прекъсна мислите ми със
страховит глас - когато всъщност целият свят има нужда... да се спаси от теб?
Засега понасяй собствените си болка и страдание - нареди ми безапелационно Той. - Стой
там. Не се отклонявай от тях. Наблюдавай ги и търси корените им. Ще можеш да освободиш
света чак след като освободиш себе си от неговото описание. Целият свят - начинът му на
мислене и действане, условията, които поставя, несигурността и заплахата му - отразява
съвършено твоята вътрешна раздробеност, вътрешното ти разслояване.
Единствено ти, живеейки постоянно Тук и Сега, можеш да освободиш света от всички
противоположности. Единствено ти, загърбвайки вътрешните си стълкновения и конфликти,
можеш да го освободиш от всички противоречия, от насилието и войните - авторитетно се
произнесе Той, като с тези си думи сложи край на срещата ни.
Трябваше да изчакам няколко месеца преди да поднови дискусията. Това се случи една вечер в
Лондон, когато, в хода на една вечеря с няколко незабравими личности, Той ме посвети в тайната на
„проактивността“.
В края на „странстващия“ ми урок, докато крачех редом до Него, попивайки идеите Му, видях,
че сме се озовали обратно в парка - близо до пейката, от която бе започнал разговорът ни.
Мечтателя седна и ме подкани да се присъединя към Него, като ми посочи място на почтително
разстояние. Слънцето се подаде иззад облака и внезапният прилив на светлина ме накара да
притворя очи. Стана ми приятно и останах така известно време, за да вкуся момента. Думите на
Мечтателя се размиваха, сякаш пристигаха от друг, много далечен свят.
- Човекът е забравил, че е Мечтател, творец на собствената си действителност и именно
това прави дейността на Антагониста в живота му крайно необходима и символно натоварена...
Преобърни възгледите си! Освободи се!
Тонът Му бе бащински, но криеше в себе си и суровата взискателна твърдост на заповед.
Първоначално ме сепна, но после налегналата ме сънливост отново превзе съзнанието ми, като
отслаби всичките ми способности. Едва Го чух как казва:
- Превърни се в човек, който мечтае, който твори, който обича! Единствено взелият решение
да завоюва себе си среща Антагониста. Пропадащият човек е лишен от привилегията да има
Антагонист. Неговото спускане е свободно и безпрепятствено.
7. Апартаментът в хотел Сейнт Джеймс

Оставих чантата си на дебелия килим и се огледах. Луксозният апартамент, прекаленото
изобилие на брокати и натруфени мебели ме караше да се чувствам неспокоен. Чудех се какво ли е
имал предвид Мечтателя, когато ме накара да се пренеса в ексклузивния хотел. При Него нищо не
се случваше случайно и същевременно нищо не можеше да се планира предварително. За
Мечтателя дори най-елементарното движение бе част от стратегия. В хода на чиракуването си Го
бях срещал в далечни и екзотични държави, в най-големите световни столици - всеки път без
предварителна уговорка и без уречени срещи или разписание. Всяка среща бе незаменимо
преживяване, светла стъпка в йерархията, превръщаща живота ми в невероятно приключение.
Този път получих съобщението Му в малкия хотел, където обикновено отсядах при престоите
си в Лондон. Щяхме да се срещаме в ресторант Вероника. Докато си уговаряхме среща за по-
късната част на вечерта, Мечтателя ми нареди да напусна Итън Плейс и да се преместя в
апартамент в хотел Сейнт Джеймс в Мейфеър. Ето къде се намирах сега, опитвайки се да избутам
безкрайните минути, които ме деляха от срещата ни. Цветя, екзотични плодове, шампанско, две
бани... кабинет със старинно бюро, луксозно канапе... само при мисълта колко струва това направо
ми се извиваше свят.
Наясно бях, че всичко, което си науми Мечтателя, всичко, което ме' подтиква да правя,
включително прехвърлянето ми в един от най-скъпите лондонски хотели, несъмнено бе част от
стратегически план. И все пак налегналото ме смущение не ми даваше покой. Представих си каква
физиономия щеше да направи г-н Лайфорд от административния отдел при появата на сметка от
толкова луксозен апартамент в разплащателния ми влог...
Със сигурност щях да извадя парите от джоба си. Вън от съмнение бе, че ще успея да накарам
компанията да ми възстанови разходите по няколкото прекарани в Сейнт Джеймс вечери, които
щяха да глътнат цялата ми нюйоркска заплата. Психическата болка, причинена от тази мисъл, бързо
прерасна в чисто физическа, тъй като по онова време убеждението ми, че обстоятелствата и

събитията контролират всеки аспект от живота ми все още бе дълбоко залегнато в мен. Упреквах
другите, целия външен свят за собственото си нещастие и неразположение.
„Щеше да изпитваш същото негодувание, същата горчивина, ако вместо в кралския
апартамент те бях накарал да се прехвърлиш в някой мизерен скуот из най-бедняшките райони на
Лондон - каза ми по-късно Мечтателя. - Всичко, на което се натъкваш, няма нищо общо с външния
свят, нито със събитията или обстоятелствата. То е нещо, което винаги разнасяш със себе си,
което таиш вътре в теб, и е същинската причина за всичките ти трудности и адско
съществуване.“
Хване ме срам от налегналите ме по-рано през деня мисли и те се разклатиха в съзнанието ми
като обесници. Една неутешима погнуса нахлу в Същността ми и завзе всяка клетка. Наложи се да
седна, за да възстановя дишането си. Огледах навсякъде за тарифите на хотела, но не открих нищо.
Вдигнах телефона, за да попитам каква е цената на апартамента. Вероятно не беше твърде късно да
анулирам резервацията. Давах мило и драго, за да се измъкна от ситуацията, от обзелото ме
отчаяние.
През съзнанието ми проблясваха откъслечни фрагменти от един трошлив, лишен от сила и
смисъл живот. Останах като парализиран за няколко секунди и после бавно върнах слушалката
обратно. Споходилото ме проясняване ме измъкна от плаващите пясъци на ужаса ми.
Присетих се за необикновената мисъл, която ми беше прошепнал веднъж и която, за щастие,
бях успял да уловя и запиша:
„Стилът на живот е резултат от съзнанието... Инвестирай всичко, което имаш... дори това,
което нямаш... в себе си... винаги! Ще видиш, че животът ти ще стане по-богат, а кръгозорът -
по-широк във всяко отношение. Ако се обзаложиш със себе си, животът ще се обзаложи с теб. Не
се тревожи за парите. Тревожи се за себе си, за собствената си цялост. Когато са ти нужни
пари, те сами ще се появяват. Вярвай в себе си! Вярвай в мечтата си и ще имаш достатъчно пари,
за да водиш хубав живот. Шедьовърът на твоето мечтаене... си самият ти. Външният свят е
само бледа сянка на вътрешната ти градивност - повехнало и избледняло проявление на
собствената ти уникалност.“
8. Преди петелът да изкукурига

Усетих внезапна промяна в биохимията на тялото си и ме обзе еуфория като на затворник пред
внезапно отворената врата на килията му. Замислих се колко малко ми трябваше, за да се уплаша,
да посърна и да се обезкуража. Ето я точната мерна единица на моята Същност и същинската
причина за всяка трудност в живота ми. И все пак изпитвах неистова нужда да се свържа с Него, да
се изправя пред Него, да отправя една мисъл в посока към Него, да се почувствам преобразен и да
видя как всички проблеми се разрешават.
Апартаментът в Сейнт Джеймс, както и всички останали места, където се докосвах до
неизчерпаемата енергия на учението Му, се оказа поредната класна стая на Школата, където учех и
усвоявах основите на изкуството на мечтаенето, което Той много често наричаше „Наука за
правенето“.
Мечтателя ме подготвяше за необичайно начинание, макар все още да нямах представа какво
точно ще представлява то. Повече от сигурен бях, че мисията, която един ден щеше да ми повери,
изискваше тотална „революция“ в мисленето и възлагаше тежка отговорност, която на този етап не
бих изнесъл.
Усетих в Същността ми да нахлува онова оздравително чувство на благодарност. Притворих
очи и жадно отпих от разкоша, попивайки всяка подробност от обстановката с цялата й пълнота и
красота.
Нищо не е външно.
Присъствието на Мечтателя разкриваше напълно непознати страни от мен. Нещо неестествено
се случваше в апартамента в Сейнт Джеймс. Сгъстяваха се еони на времето и атоми на
благоденствието и сполуката насищаха Същността ми. Подушвах безкрайността. Макар и за
няколко секунди преставах да съм жертва, да съм уплашен, преизпълнен със съмнения сломен
човечец, и се превръщах в архитекта, в майстора, създал великолепния хотел. Проумях
безкрайността, която отделя един мечтател от мечтаното, свободния от зависимия човек.
Светът е отражение на Същността. Ето то началото!

Огледах се за Библията и я открих в едно от чекмеджетата на нощното шкафче. Отворих я „на
посоки“ и прочетох откъса, в който Исус три пъти пита Петър „Обичаш ли ме?“ и три пъти,
първоначално объркан, а накрая дори леко раздразнен, Петър отвръща „Да, обичам те!“
Трябвало е да отговори „Не! Не още“.
Ако познаваше малко повече и малко по-добре себе си, ако беше една идея по-искрен и честен,
той щеше да отвърне „Опитвам се да те заобичам!“
С три пъти повторения въпрос Исус всъщност го пита „Познаваш ли себе си, знаеш ли кой си?...
Обичаш ли себе си повече от всичко останало?. Спрял ли си да се убиваш вътрешно?“
Така го подтиква да привнесе учението възможно най-дълбоко в Същността си, да преобърне
представите си, да преобрази начина си на; мислене и да смекчи съпротивата си. Вероятно заради
непоклатимата му и твърда като скала нагласа, Исус го именува Петър (което на гръцки означава,
камък, скала). Така въпросното именуване създава тенденциозна представа за неговото по-
нататъшно преобразяване от боязлив човек в основател и; стожер на Църквата.
Все пак Петър бил човекът, който вярвал, че може да лъже и крие. Аз, самият бях този човек.
Четях и плачех. На три пъти на Петър му е била дадена възможността да избегне
предателството си. Ако се беше самонаблюдавал по-внимателно... щеше да се усети че
предателството му е вече там - в неговата Същност, чакащо само сгоден случай да се прояви.
Горкият Петър! Ако се беше1 вгледал и вслушал в себе си, щеше да схване, че три пъти повтореният
въпрос не е външен, а идва от недрата на собствената му Същност - „Ти, Петре, обичаш ли себе си?
Надмогнал ли си всяко разделение, всичките си вътрешни смърти?“
Щеше да открие лъжите, страховете и съмненията вътре в себе си и! щеше да ги пропъди както
се пъди крадец.
Да обичаш себе си Вътрешно е Волеви акт, който означава да се познаваш. Да обичаш себе си
вътрешно означава да прославяш живота непрекъснато, в неговата пълнота.
Спомних си думите на Мечтателя и разбрах, че ако Петър бе взел под внимание искането на
Учителя си да се обърне към себе си, така че да се разбере и да се заобича, би променил тленната си
съдба. Ако имаше способността да преобърне убежденията си, нямаше да бъде разпнат с главата
надолу... както сам заръчал на екзекуторите си, превръщайки в символ закъснялото си, но искрено
разбиране за тайното учение на Исус.
От тази стъпка, от посланието, изпратено ни от великата Школа на ранното Християнство, аз
проследих етапите до появата на великото учение на Мечтателя. Същността е началото на началата
- на всичко, на което впоследствие се натъкваме в света на събитията.
Look at yourself inside and you will know your destiny!
Вгледай се в себе си и ще узнаеш съдбата си!
Трите „да“ са лъжите, които Петър не е искал да си признае че е изрекъл... които обаче прозрял
по време на мъченичеството си, докато висял на кръста с главата надолу.
Ако искаме да променим нещо, можем да го направим, само ако извисим Същността си.
Съдбата на човек, както и съдбата и икономиката на една организация,нация или цяла
цивилизация са отражение на Същността и визията им. Колкото по-широка е визията на човек,
толкова по-богата е неговата действителност.
Нито една икономическа школа досега не ми бе поднасяла толкова всеобхватен закон. За мен
тези сентенции бяха велики уроци по истинска икономика, управление и финанси. Чрез тях аз
приемах революционните идеи на новия тип обучение, основано на Същността, приемах манифеста
на психическия прелом, способен да повали мисловните парадигми и нагласи на овехтялото
човечество, да преобърне представите му и да го избави завинаги от противоречивите му съмнения,
от страха и болката, от същинските причини за цялата престъпност и бедност в света.
9. Вечеря с Мечтателя
Трябваше да овладея нетърпението си, така че да не пристигна във Вероника прекалено рано.
Трапезарията беше доста оживена. Мечтателя седеше на пищно отрупана маса, обграден от
приповдигнат рояк педантични сервитьори и любезни хостеси. От време на време те се струпваха
около Него, за да изслушат чинно поръчките и подробните Му препоръки, след което дружно се
заемаха с работния си танц. Облечен бе с класически черен костюм, а дългата Му коса бе прилежно
прибрана зад врата. Изпод сатенените му ревери впечатляваха блестяща риза и завързана на
фльонга лента от черно кадифе.

Изненадах се, когато видях, че не е сам. Около Него седяха четирима мъже и три жени: Бруно и
Ребека У, собственици на водеща рекламна агенция в Цюрих; Клаус Е. от Франкфурт, основател на
Роботроник и президент на международна фондация, действаща в областта на биологичното
проучване и Бен Ф., декан на британски университет - най-странно изглеждащият член на групата.
Изящната кройка на костюма му подчертаваше внушителната му атлетична фигура - изненадващо
нетипично телосложение за човек, причисляван обикновено към интелектуалната прослойка. До
него се бе настанила Л ин д а - привлекателна жена с непоколебим поглед и непреклонна осанка,
специалист в областта на човешките ресурси, основател и собственик на две хедхънтинг агенции14
със седалища в Лондон и Ню Йорк. Присъстваше и млада ирландска двойка - Питър К. и съпругата
му Сюзан, свити и резервирани. Моментално ги харесах, някак инстинктивно. Той - католик, а тя -
дъщеря на протестантски свещеник, работеха заедно по европейски проект в историческия колеж в
Риджънтс Парк.
Цялостното отношение на групата към Мечтателя предполагаше едновременно уважение и
фамилиарност. От неочакваното им присъствие ме връхлетяха емоции, каквито не бях изпитвал
отдавна, дори си мислех, че вече съм ги изкоренил от себе си завинаги - негодувание от
натрапването им, съчетано с ревност и завист, заради излъчваните от тях охолство и аура на
преуспели хора. Целият им блясък ме засенчи. Разбира, се, не веднъж си бях мислил, че е възможно
Мечтателя да има и други „ученици“ и много пъти си бях представял, че се срещам с тях, но при
така стеклите се обстоятелства - без нужното предварително предупреждение, се оказах напълно
неподготвен. Засрамих се от реакцията и емоциите си, което допълнително засили неприятното ми
усещане. Прикривайки разочарованието си от факта, че от Мечтателя ме делеше безкрайно
разстояние, което всъщност не бе повече от няколко крачки, се почувствах принуден да коригирам
състоянието си. Затова насочих фокуса на вниманието си отвън навътре. В момента, в който
„засякох“ отрицателните си емоции, те избледняха и изчезнаха подобно на илюзии, каквито
всъщност бяха. Накрая остана очарованието от развръзката. Дадох си сметка колко безценна беше
възможността най-накрая да срещна хора, попаднали като мен на Школата за богове.
Почувствах се като във виртуален театър, в който линията, разделяща актьорите от публиката,
постоянно се размиваше и оставаше интригуващо неопределена в хода на целия спектакъл. И тогава
завесата на театъра на абсурда се вдигна, за да очертае контурите на една отделна реалност. Всички
ние бяхме живите страници на незнаен ръкопис, прясно нанесените щрихи на четката по картина,
която никой от нас не можеше да види в нейната цялост... И сега, явили се пред Художника-Автора-
Създателя, очаквахме да научим съдбата си.
Съсредоточих вниманието си върху вечерята. Всички тези мъже и жени бяха безспорни
авторитети в областите си. Бруно У. бе едър мъж на средна възраст, безцеремонен в изказа и
действията си, но същевременно убедителен и градивен. Стилизирано разрошената му прошарена
брада му придаваше по-скоро лежерен, отколкото лековат и непринуден вид. Съпругата му, Ребека,
изглеждаше деликатна и едва ли не нежна, но очевидно притежаваше напористата енергия на
бизнес дама с размах. Част от времето си прекарваше в Тоскана, където управляваше огромно
фамилно имение и винарска изба. Клаус Е. беше космополитен и доста впечатляващ. Изглеждаше
като джентълмен-авантюрист с изискано изражение и, подобно на скрита в ножницата сабя, изпод
фриволната му външност и духовит нрав прозираше остър ум, обслужващ свирепа амбиция. Питър
К. се оказа един бликащ от енергия Андре Шение - утопичен в идеите си и с безкрайно изтънчена
изразителност. Младата му съпруга, Сюзан, не сваляше от него възторжения си поглед и попиваше
всяка изречена дума.
Пред Мечтателя всички бяхме голи - идеално познаваше качествата и възможностите на всеки
от нас, както и мястото, което всеки заема в една съвършена икономика. Заедно формирахме нещо
като клавиатура, на която Той създаваше и композираше гениалното Си произведение. Единствено
Той знаеше цялата партитура наизуст, точните ноти, неповторимата и незаменима партия, с която
всеки от нас допълваше великата Му композиция.
Изглежда НИКОЙ не забеляза пристигането ми. Липсваше всякаква церемониалност и
запознанства. Присъединих се към масата тихомълком, заемайки единственото свободно място, и се
съсредоточих върху думите на Мечтателя. Със сядането си дочух откъс от коментира Му:
- Истинският човек не се идентифицира с определена философия, идеология или религия.
Истинският Мечтател няма етикети. Той не може да принадлежи. Няма начин да бъде
14
Агенции, занимаващи се с подбор и набиране на квалифициран персонал за свои клиенти - компании, които искат да
наемат добри и успели служители, много често за развитие на нови проекти - Б. пр.
ограничен... Той знае, че Антагонистът се появява единствено, за да ни даде възможност да
преодолеем собствените си граници... Ето защо един Мечтател благославя всяко изскочило по
пътя му препятствие... всяко истинско премеждие... Ако някой ден, докато се разхожда из
градината, се случи тъй, че стъпиш на трън, никога не забравяй да му благодариш.
10. Непочтеният управител

Препратката на Мечтателя към Антагониста и заключителния Му афоризъм послужиха като
въведение към трудната за тълкувание древна притча за непочтения управител. Поднесе ни я обвита
в същата тайнственост, в която е тънела и преди повече от две хилядолетия.
Един богаташ разбрал, че управителят на фермата му пропилявал богатството му. Привикал го
и, след като изложил фактите, решил да го отстрани от длъжност. „Какво ще правя сега? -
неутешимо се жалвал отчаяният управител. - Не ставам да ора земята, а ме е срам да прося...“ Затова
призовал длъжниците на господаря си да се явят един по един и подправил документите им, тъй че
да им намали дълга. Така сто бурета зехтин станали петдесет, сто бали жито станали осемдесет и
тъй нататък. По този начин той разчитал да спечели благоразположението им и да си намери работа
веднага щом го освободят от служба. Господарят му обаче разбрал за мошеническия акт и в
отговор... го „похвалил“.
- През вековете поведението на въпросния господар озадачавало и най-просветените
тълкуватели на Библията и се превърнало в предизвикателство за поколения теолози и мъдреци -
обобщи Мечтателя.
Някои от нас също приеха предизвикателството и се опитаха да предложат обяснения, но
всички изглеждаха неправдоподобни и бяха отхвърлени от останалите. Загадката се оказа
неразгадаема. Накрая всички приехме поражението си и се обърнахме за помощ към Мечтателя.
Знаехме, че, попаднал в ръцете Му, дори гордиевият възел можеше да бъде разплетен.
Тълкуванието Му на библейската главоблъсканица хвърли светлина в хилядолетния мрак и се оказа
поредният пример за това как най-близкият до ума отговор всъщност е и най-верният.
Той ни обясни, че привидно сложната реакция на господаря е от особена важност, подобно на
събитие от световно значение за човешката раса, нещо като прекрачване на еволюционен праг -
изключително значим квантов скок за човешката психика, сравним единствено със способността ни
да застанем изправени или със загубата на опашката на прадедите ни. Поведението на господаря в
притчата е сигнал за зараждането на разновидността „сапиенс сапиенс15“, за произхода на
следващия след човека вид, на човека след човека. То символизира началото на изхода, който ще
отведе човешкия род извън психиката, присъща на все още първичното му животинско състояние.
- Човек открива проактивността, манипулирането на момента и трансформирането на всяко
оскърбление в свое предимство, на всяко унижение - в гориво, с което да продължи
пътешествието си... И той заравя тази карта на съкровищата на невъобразима дълбочина в една
кратка притча.
Почувствайте атаката в себе си! - Внезапно издадената заповед на Мечтателя, произнесена на
висок глас, всъщност почти изкрещяна, ни разтърси и изостри вниманието ни. - Там е бойното
поле... и точно там ще се реши победата... Тайната се крие в победата преди същинското
стълкновение.
Посегнах към тетрадката си, за да запиша всяка дума.
- Самият акт на похвала към непочтения управител е крясъкът на излекуваното от всички
вътрешни рани човечество, на човечество, което си е простило вътрешно, което е победило без
да се е налагало да влиза в битка... защото на него вече не му е нужна полезната, но същевременно
ужасна намеса на Антагониста.
Каза ни още, че когато зрелият човек завърши великото си изпълнение и застане под светлината
на прожекторите на житейската сцена, вместо да благодари на всички, заявили му приятелството и
любовта си, той трябва най-тържествено да изкаже почитания към онези, които са го препъвали,
нападали и са се отнасяли деспотично с него.
Тогава спря беседата си и ни кимна, като така ни подсказа, че предястието е сервирано. След
анализа на уж неразгадаемата притча авторитетно, но и някак непринудено Той започна с охота да
коментира разнообразните, пристигащи едно след друго плата. Последва отклонение в царството на
историята и гастрономията и пред нас се появиха редица деликатеси от местната английска кухня,
15
Съвременните хора спадат към вида Хомо сапиенс (от лат. разумен човек) или по-точно към подвида Хомо сапиенс
сапиенс - Б. пр.
за които досега не бях имал представа - от блюда, гарнирани с горчици от XVI век до по-
съвременни рецепти, но всички отпреди Втората световна война.
Както обикновено не докосна храната и чинията му бе отнесена обратно в кухнята практически
непокътната. Макар да беше изискан гост и изключително грижлив и щедър домакин с огромно
познание в областта на кулинарията и виното, Мечтателя бе самото олицетворение на
въздържанието. Тънък познавач на най-изтънчените специалитети и свързаните с тях етикеция и
ритуали, Той препоръчваше ястия, които не спираше да коментира и тълкува. И въпреки това не
консумираше почти нищо, много рядко сдъвкваше хапка от нещо, но без да я преглъща. Изглежда
се хранеше от непрестанното внимание, което отдаваше на всеки детайл. Движението на
сервитьора, поднасянето на блюдото и украсата му, цветът и ароматът на ястието, интериорът на
ресторанта и изложението на помещението за Него бяха като вливане на планктон - фино
захранване, приготвено от само Негови си чувства, усещания и възприятия, които нашите органи не
знаеха как да разпознават и асимилират.
11. Жертвата винаги е виновна

- „Привидно“ всичко на тази планета се поддържа в равновесие посредством „Закона за
противоположностите“ - всяко нещо си има противоположност, чрез която съществува и
благодарение на която поддържа равновесие. Животът на индивида, както и този на дадена
нация или цяла цивилизация „изглежда“ се управлява строго от Закона за противоположностите.
Новата тема освети разговора сякаш с вълшебна пръчица. Мечтателя ни подкани всеки да
посочи кой или какво смята към момента за свой Антагонист и ни изслуша внимателно. Не можах
да не се запитам какво ли има предвид, подхващайки темата с наречието „привидно“, а след това
прибягна и до израза „изглежда“.
Междувременно Той продължаваше да говори, така че оставих настрана размишленията си и
наострих слух. Тайната на проактивността, която бегло засегнахме в Ню Йорк, най-накрая намери
адресата си.
- Всеки от нас изпитва сила, която се намества между желанията ни и самото им
осъществяване... наличието на един вид универсално триене - каза Мечтателя, като добави, че
съдейки по прочита на историята и по безкрайните бедствия, с които е трябвало да се справя
човечеството, Антагонистът може да бъде припознат като самото задвижващо колело на
еволюцията. - Ако искаш да постигнеш нещо в живота, трябва да се сблъскаш с
противоположната сила, известна като „Антагониста“.
Той млъкна, сякаш, за да улови правилните думи из въздуха около Себе си и добави:
- Само че има някои касаещи Антагониста тайни, известни само на малцина.
Следвайки загадъчното му встъпление, всички ние се приготвихме да слушаме с повишено
внимание.
- Антагонистът ни измерва. Той измерва нашата цел, обсега на „мечтата“ ни. AIM/ЦЕЛ е
анаграмата на I АМ/АЗ СЪМ.
AIM = I АМ
ЦЕЛ = A3 СЪМ
Никой не може да има цел, по-голяма от него самия. Обикновеният човек може да мечтае за
малък апартамент, друг за къща на плажа, но само един крал може да мечтае Версай.
Бях напълно запленен от магията на уравнението, което Мечтателя току-що бе извел - между
това какво човек иска и какво представлява. Замислих се колко ярко контрастира идеята Му на
фона на общоприетото схващане, че човешкото желание не знае предели и че всеки би могъл да си
поставя всевъзможни цели, ако не съществуваха продиктуваните от благоразумието ни и налагани
от самите нас ограничения, ако не осъзнавахме липсващите ресурси. Без тези ограничения всеки
можеше да подхранва и най-грандиозните си мечти и да дава подслон на най-високите си стремежи.
Мечтателя продължи да ни доказва колко безпочвено е въпросното общоприето разбиране.
- Амплитудата на собствената ни Същност поставя границите на това, което можем да
поискаме от живота, както и на кулминацията на всяко наше желание. Същевременно самата тя
е пределът на всичко, което човек може да получи и притежава.
Това фантастично откритие ме порази. Парченцата на учението Му, разпръснати до този
момент, започнаха да се свързват. И аз светкавично схванах величината на изложените разкрития.
Когато изплувах от мислите си, осъзнах, че съм се размотавал из тях твърде дълго и неусетно
бях изтървал нишката на разговора. Побързах да вляза в крак с останалите, както правех като дете в

Коледжо Бианки, когато щом ме разсееше някое препарирано диво животно или пък изображенията
на древни митове, поставени в строги рамки, трябваше да догонвам съучениците си, които
маршируваха по коридорите в прави редици.
Антагонистът е най-точната мярка за мислите и чувствата ни - твърдеше Мечтателя, като
направи кратка пауза, за да ни остави време да си извадим изводи. - Ето защо Антагонистът
никога не е по-силен, отколкото сме самите ние. Колкото и ужасяващ, застрашителен или
непобедим да изглежда, конфронтацията с него винаги е честна битка и участващите сили
винаги са равни.
Тук Той снижи глас и от гърлото Му излезе застрашително свистене, което ни разтрепери и ни
сбра около Него, сякаш бяхме една единствена Същност.
-Човексамо „привидно“ среща препятствията, враговете и съперниците извън себе си. В
действителност Антагонистът винаги е материализация на сянката, на тъмната част от нас,
която ние нито познаваме, нито искаме да знаем. Когато се изявява под формата на нападение,
злополука или проблем, ние се оказваме неподготвени. Всъщност обаче несъзнателно сме го
отглеждали в себе си. И заради нашето невнимание незначителният симптом е имал времето да
се изостри и благодарение на неспособността ни да го идентифицираме и да се намесим
своевременно, той се е превърнал в истинска заплаха. По тази причина едно по-внимателно
човечество - човечество, елиминирало самосъжалението и жертвеното съзнание от своята
Същност, би издигнало мотото „Жертвата винаги е виновна!“ и би го изписало с главни букви по
стените на съдебните зали.
- А как да разглеждаме гоненията, завършили със смъртта на милиони, какъвто е случаят на
евреите? - намеси се Бруно У. с разгорещен тон. - Аз наистина не разбирам как при казуса Холокост
жертвата би могла да бъде създател на собствения си екзекутор. Каква отговорност могат да носят
милиони невинни хора за екстремизма на група нацисти и извратените им теории като идеята за
расово прочистване?
Точно тогава сомелиерът дискретно ни приближи и обиколи масата, като разля съдържанието
на бутилка квалитетно вино по чашите ни. Мечтателя го изчака, наблюдавайки внимателно ритуала.
Но Клаус Е. вече съвсем се беше разпалил и избухна:
- О, разбира се откакто свят светува винаги е било трудно да си евреин... През 600 г. преди
Христа Навуходоносор бил вече сринал до основи храма на Йерусалим и изселил всички
израелтяни във Вавилон... Тогава дошли египтяните... римляните... Без значение как са ги наричали
- фюрер, Цезар, фараони или сатрапи, евреите никога не са страдали от липса на Антагонисти...
Мечтателя следеше с поглед кръговото движение на китката на ръката Си и наблюдаваше как
виното леко се поклаща по стените на чашата, „дишайки“. Тогава вдъхна аромата му и, отпращайки
сомелиера с одобрителен поглед, рече:
-Противоположността е фрагмент - част, отделила се от цялото... Привидно Антагонистът
е нещо като изгубен от домакинята талант... той е агнето, изгубено от овчаря... Който неуспее
да възстанови целостта си, който не успее да постави обратно заблудилия се атом в Същността
си, ще се сблъска с него извън себе си, само че той вече ще е чудовищно уголемен - под формата на
ограничение, препятствие или злополука.
Тук Линда се намеси разпалено:
- Но разбира се! - възкликна тя. - Отделни детски ясли, училища и болници... отделни
месарници, бакалии и ресторанти... отделни празници, традиции и ритуали... Ще кажете, че
еврейската религия, философията, работата и начинът на живот на тази раса са ефективно основани
на една дискриминираща представа за света - има евреи и има всички останали...
- В храма на Йерусалим имало една стена, която отделяла еврейския двор от този на неевреите -
размишляваше на глас Питър - и наказанието за всеки друговерец, дръзнал да пресече тази граница,
било моментална екзекуция.
Когато се родило гетото, бодливата тел вече се усуквала около еврейската психика - добави той
със спокоен глас, все едно говореше на себе си -и чакала само подходящите условия, за да се
превърне в ужасяваща действителност...
Бруно се присъедини към съжденията на Линда и Питър и, сякаш стигнал до неочаквано
откритие, възкликна:
- Не се бях замислял досега, но в староеврейските си корени... самата етимология на думата
„свещен“ означава „отделен“. В сакралното си разбиране евреите разделяли света на това, което

било свещено - ще рече каквото ще да е, стига да почита тяхната вяра, и на всичко останало -
непосветеното и скверното... нечистото.
Той се отпусна назад в стола си, сякаш бе получил съкрушителен удар, който трудно
понасяше...
- Но тогава?... - ахна, неспособен да продължи.
- Тогава... - върна Си думата Мечтателя, за да даде глас на мисълта, която Бруно не посмя да
изрази - ...нашата незавършеност започва да произвежда чудовища във външния свят. Нашето
разделение поражда насилие, което впоследствие срещаме навън. Антагонистът сме самите ние...
Да чувстваме себе си отделени от останалите е следствието от една раздробена психика, която
подхранва вътрешна престъпност. Един ден тя ще се прояви сама в света на събитията под
формата на насилие, престъпление, конфликти и гонения.
Бяхме вцепенени. Прекосявахме вододел, пред който мислите ни бяха застинали без дъх.
- Холокостът не беше историческа случайност, нито резултат от жестокостта на режим,
нация или дори по-лошо - човек или диктатор. Той беше материализация на представата на хора,
които все още не си бяха простили вътрешно - огледален образ на един разделен и конфликтен
начин на мислене, който беше истинската причина за концентрационните лагери, депортирането,
изтреблението и всички останали зверства. Единственият ни враг се крие в самите нас!... Навън
няма враг, който да ни мрази или да ни прости, и няма зло, способно да ни навреди.
- Сега ми дойде на ум за това... - включи се и Ребека - за плача Йеремиев... Трагичното
песнопение на поробените във Вавилон израилтяни започва с израз на болезнена изненада. Първата
дума в него, eckah, означава „защо“?
- Неочакваното винаги изисква продължителна подготовка... дълъг инкубационен период,
който настъпва в нашата Същност, в състоянията ни - обяви Мечтателя. - Следователно
разпознавай Антагониста в себе си... нагаждай се към него... възстановявай целостта си. Да
станеш цялост означава „да си простиш вътрешно“... вътрешното опрощение е онази част,
която сглобява цялото... то е завръщането на блудния син. Обичай съседа си... Само тогава
животът винаги ще ти казва „да“ ... постоянно ще е щедър към теб, а всички останали ще
тълкуват това като голям късмет.
Същата вечер Мечтателя ни каза, че на определен етап от развитието си човешкият вид се
оказал на кръстопът, на разклонение, което породило две различни раси, два психологически вида -
всеки, съвършено различен от другия.
Има хора, които зависят, които обвиняват външните условия, оплакват се и вечно съжаляват.
Той ги нарече „реактивни“. Те виждат нещата контрастно - чрез антитезата, и имат биполярно
съзнание.
Ако виждаш външния свят като нещо реално, то ти си изгубен и обречен на провал без
значение какво правиш.
Но има и друг тип хора, наясно с факта, че извън нас не съществува враждебен свят, че няма
външен Антагонист, готов да се изпречи на пътя ни. Мечтателя ги нарече „проактивни“. Те виждат
единството отвъд крайностите и противоположностите, хармонията отвъд привидния антагонизъм.
- Проактивнят човек навлиза в най-мрачните кътчета на Същността си и се сражава със
сенките, с призраците и най-дълбоко стаените си страхове преди те да успеят да се
материализират и да се проявят като негови противници. Каквото и да идва отвън, то трябва да
се трансформира. Позволете на събитията, случките, обстоятелствата и взаимоотношенията
да се подредят вътре във вас, където мръсотията и отпадъците могат да се превърнат в чисто
нова материя, в нова енергия и нов живот.
Такъв тип лични постижения Мечтателя дефинира като „градивни победи“.
- Те представляват начина за реализиране на нечия мечта. Жертвата на Ифигения,
пътешествието на Одисеи, жертвоприношението на Исаак, битката на Арджуна, изкушенията
на Христос - всички те предават тайната на градивната победа, постигната от хора, успели да
преборят вътрешния си Антагонист - единственото истинско препятствие по пътя към
постигането на всичките ни стремежи.
Впоследствие с горчив тон на човек, който известява, че ситуацията е неразрешима, добави:
- Истинското страдание на реактивния човек е продиктувано от факта, че той е вечно
„далеч от вкъщи“... „вън от себе си“. За него вътрешният свят не съществува и затова е
превърнал външния свят в идол, който боготвори, във фетиш, пред който благоговее и от който
да зависи. Никога не очаквай нищо от никого.

Към края на вечерята Мечтателя изтъкна някои признаци на стареенето и деградацията,
неприемливи за всеки, който възприема себе си за част от Школата на Същността, и посочи липсата
на прогрес и слабия темп в „работата“ на всеки от нас индивидуално. Изрази гнева Си чрез сурови и
незабравими думи. Силата и енергията Му, които в рамките само на няколко години бяха дали
възможност на тук присъстващите да постигнат изключителни успехи и да заемат възможно най-
високи длъжности - всеки в своя си свят, не бяха сторили нищо повече от това да подхранят
арогантността и суетата им. Забравили същинската причина да следват Мечтателя, както и
обещанието си да бъдат предшественици и пионери на новото човечество, те бяха принизили себе
си до клонинги на стария тип ръководни кадри, безжизнени образци от вид на ръба на изчезването.
Докато напускахме ресторант Вероника, Го обградихме и доизслушахме на крак края на
незабравимия Му урок. Думите Му хапеха, а изводите от тях бяха трудни за понасяне.
- Дадох ви слава, богатство и власт. Постигнахте всичко, за което мечтаехте. Сега ви
предстои ново приключение, ново пътешествие... Време е да измечтаете нова мечта, да
измечтаете нов свят... Откажете се от всичко, което си мислите, че притежавате, и поставете
някой друг на мястото, което заемахте досега ... Посветете се изцяло на Проекта.
Няма да разяснявам речта Му, която днес едва малцина биха разбрали или възприели, но
записах всичко, което ни каза, и грижливо го съхраних.
- Вашата лъжа се спотайва зад застарялата ви маска - гръмогласно постанови Той. -
Предоставете задълженията си на асистентите си! Окажете се от ролите си! Направете това
преднамерено и съзнателно преди животът да го стори вместо вас.
Можех да видя смайването и страха в очите им и си спомних притчата за богатия младеж.
Някой ден щях да пиша какво се случи впоследствие с всички присъствали на вечерята, с които
имах възможност да се опозная по-отблизо - за онези, които Той убеди да се откажат от всичко през
въпросната нощ. Финалните Му думи ги поразиха като парен чук и тревожните им лица се
изкривиха в болезнена гримаса.
-Аз няма да се намесвам повече - обяви Той. - „Истинската“ свобода не се дава. Човек трябва
да си я извоюва сам и да я иска безусловно и на всяка цена. Само тогава ще я постигне!
В Моя свят няма място дори за един атом от вашия страх и леност. Всичко, което някой е,
всичко, което притежава, трябва да бъде загърбено и подминато... за да ви има и за да имате
повече.
Всичко, което не успяхте да разберете от думите Ми, ще ви го обясни животът чрез
законите си и инструментите, с които лекува. Следователно Аз ви връщам обратно „вашата“
свобода - свободата да капитулирате пред болката, деградацията, болестите, стареенето и
смъртта...
Приех последното като поличба, която накара душата ми да помръкне. Стоях там и слушах
думите Му, години преди да настъпи моментът, когато те отново щяха да ме жигосват в някои от
най-трудните моменти в живота ми.
Изчаквах Го, докато се разделяше с останалите и се размотавах, за да мога да остана насаме с
Него. Искаше ми се да Го накарам да ми разтълкува смисъла на суровата Му присъда и най-вече да
разбера защо думите Му ме поразиха с такава сила. Смътно усещах, че бях станал свидетел на
нещо, което пряко ме касае и че някой ден щеше да дойде и моят ред да избирам между „мечтата“ и
„мечтаното“, между истинския живот и вкопчването в сенките, хвърляни от мечтата ми. Чудех се
какво бих направил, ако бях на мястото на останалите.
Не посмях да Го занимавам през въпросната вечер, тъй че се ограничих до това да Го помоля да
се срещнем поне още веднъж преди да се върна в Ню Йорк. Насрочи ми среща за следващия
следобед. Трябваше да се срещнем в хотел Савой. Сетне, сякаш за да се възползва максимално от
случайно отворилата се възможност, Той ме помоли да купя два билета за хитовия мюзикъл Les
Misérables16. Желанието Му ме изненада, но не казах нищо и обещах да се занимая с въпроса още на
другата сутрин.
12. Билетите
Появих се точно навреме за срещата, която се оказа един от най-необичайните моменти в
живота ми. Фоайето „Темза“ на Савой бе препълнено по това време. Мечтателя седеше с вдигаща
пара чаша чай в ръце, която тъкмо се канеше да поднесе към устните Си. Масичката бе отрупана с
всевъзможни сладкиши, а приборите и сребърният сервиз бяха ослепително полирани. И както
16
„Клетниците“, по едноименното произведение на Виктор Юго - Б. пр.
обикновено не докосваше кулинарните изкушения. Поздравих Го с обичайната почтителност и
бързо се настаних до Него, опитвайки се да остана „свеж“ и да задържа усмивката на лицето си,
въпреки изгарящото ме пораженческо чувство.
Борех се неистово да се оставя да ме завладеят приятната атмосфера в стил ар деко и звуците на
дискретното пиано, но една натрапчива и дълбоко обезпокоителна мисъл не ми даваше покой.
Десетките оправдания, които се прескачаха в съзнанието ми по път за насам, сега се превърнаха във
вихрен водовъртеж. Бях отчаян. Знаех, че Мечтателя не е човек, който би приел „не“ за отговор и
колебанието ми как точно да Му поднеса информацията неистово ме напрягаше. Невъзмутимият
Му и спокоен глас се вклини в мислите ми и ме сепна.
- Ти не можа да немериш билети! - обърна се равнодушно към мен Той.
Сериозният Му тон потвърди най-лошите ми страхове. Мечтателя обсъждаше жизненоважното
значение на поставената ми от Него задача и изведнъж страхът, унижението и безсилието ми
прераснаха в гняв и неконтролируемо арогантно захилване. Щом е знаел, че няма да мога да набавя
билетите, защо изобщо ме бе накарал да ги търся? Прекарах целия си ден в напразни опити да се
добера до двата билета, но Les Misérables беше най-успешният мюзикъл в Уест Енд от години
насам, така че мисията ми се оказа практически невъзможна. Разказах Му как бе започнало
търсенето ми рано сутринта, когато портиерът на Сейнт Джемс ми се изсмя в лицето в отговор на
невинната ми молба да резервира две места за представлението довечера. „Нима не знаете,
господине? - едва сподавяше смеха си той. - Не съм сигурен дали билети за такова хитово шоу не
трябва да се резервират поне три месеца предварително!“
От там насетне, с всеки изминал час търсенето ми ставаше все по-трескаво. Както признах и на
Мечтателя, в някои моменти дори подозирах, че нарочно ме е накарал да се захвана с непосилната
задача.
Той остана безмълвен, брадичката Му леко се отпусна към гърдите. Изглеждаше потънал в
мислите Си, слушайки историята на безплодната; ми мисия, и аз изтълкувах реакцията, по-скоро
липсата на такава, като знак да Му дам пълен отчет за напразните си усилия. Бях пребродил всички
билетни каси и павилиони, но, както ми беше казал и портиерът, залата бе напълно разпродадена от
месеци - от местата с най-ограничена видимост' до ложите. Да се сдобия с билетите ми се струваше
най-невъзможното начинание в цял Лондон. Нещо в мен смътно ми говореше, че поставеното ми
предизвикателство далеч надхвърля явното безсмислие на задачата, което ме амбицираше да удвоя
усилията си, така че да не остане неизпробван вариант. И тъй като времето за чай наближаваше, а с
него и настъпването на страшния момент на истината, дори се свързах с няколко влиятелни
приятели от средите на шоубизнеса. Разказах как платих за визита при Лейди Елис, за да ме приеме
в промеждутъка между парламентарните вотове в Уестминстър и как дори това се оказа
безуспешно. За да е пълна картинката, пресъздадох още епизоди от одисеята си, очаквайки гневът
Му да се отприщи или дори по-лошо - всеки момент да стана за посмешище в очите Му, когато
изведнъж Той ме прекъсна, повтаряйки първоначалните си думи:
- Ти не можа да намериш билетите! - изрече ги със същия тон, но този път постави ударението
на „ти“, с раздразнението, което човек изпитва, когато се сблъска с нечия глупост. Сетне почти
незабележимо приближи лицето Си към мен и добави - За да ги намериш, трябваше да дерайлираш
от собствената си съдба... ако ги беше открил, щеше да се промениш завинаги!
Разкри ми още, че, противно на моето убеждение, още в самия момент, когато ме помолил да
намеря билетите, „работата“ била вече свършена. Твърдението Му ме удиви. Възможно ли беше да
ме убеждава, че трудностите, на които се натъквах, не бяха обективни?... Кой можеше да знае по-
добре от мен, че не се бях спрял пред нищо, за да се добера до проклетите билети?! Иначе беше
чудесно да обсъждаме провала ми! Ей така, както си седим на маса в Савой... Но кой на мое място
би се справил по-добре?...
- Ти продължаваш да си човек под хипнозата на описанието на света... За теб светът е
истината! - изсъска Той и раздразнението в гласа Му се прояви с още по-голяма сила. - Когато
онзи човек ти каза, че това би ти отнело три месеца, ти вече се беше предал. От там насетне ти
вече не търсеше билетите.
Опитах се да Го прекъсна, за да възразя... но строгият Му, тежък жест ме смрази още преди да
успея да си отворя устата.
- Оттам насетне ти вече не търсеше билетите...а само потвърждаваше описанието на
света по всевъзможни начини... подсилваше убеждението си, че така стоят нещата, че това е
положението, че си обречен на неуспех... Всеки твой опит беше предшестван от собственото ти

примирение... да, ти беше повече от убеден, че всяко следващо „не“ вече стои там и те чака още
преди да си почукал на вратата... за да затвърди тегнещата над теб прокоба на обречен и да ти
позволи да удържиш обещанието, което си бе дал.
-Какво обещание? - смотолевих аз. Една малка светлинка се провираше през непоклатимата ми
убеденост. Някакъв проблясък на смиреност, породен от вътрешното ми разколебаване и от
последвалото го осъзнаване, ме накара да се почувствам безкрайно омерзен от дългата върволица
оправдания.
- Обещанието да се появиш пред Мен провален, но с претенцията, че си сторил всичко
възможно, за да постигнеш целта си - отвърна Мечтателя. Той си позволи кратка пауза преди да
изрече присъдата, която никога няма да забравя. - Фактът, че повярва на думите на портиера е
част от стратегията ти да следваш сляпо гласа на света. От момента, в който възприе
неговото описание, ти вече не работеше в посока да спечелиш, а да оправдаеш провала си. Това е
историята на живота ти... прокобата на поражението.
Целият ден премина в съзнанието ми като последни хаотично стрелкащи се образи пред
погледа на умиращ човек - с малката разлика, че не ми се извъртяха някакви редуващи се събития, а
състояния на съзнанието, мисли... всичко, през което бях преминал в опита си да набавя билетите.
Видях отново липсата на вяра в собствените си способности, усещането за неадекватност, страха от
поражението, готовността си да обвиня света, оказал се изведнъж необяснимо враждебен, да натопя
„другите“, които изглежда нарочно отказваха да ми съдействат за билетите, и най-накрая -
глождещото чувство за вина.
Осъзнах цялата маса неприятни емоции, прониквали и владели Същността ми през целия ден.
Думите на Мечтателя ме накараха да се изправя пред закоравелия си манталитет. Привидно
баналното начинание бе извадило наяве както най-дълбоките ми рани, така и ограничените ми
рамки, чиято дълбока посредственост сега усещах още по-болезнено. С присъщата си ловкост
Мечтателя бе променил света и го бе накарал да заработи, така че да мога да ги осъзная и
превъзмогна. Когато разбрах огромната и уникална стойност на предоставената ми възможност,
съвсем провесих нос, заради несвършената работа. В решителната схватка между действителността
и илюзорната проекция, между визията на Мечтателя и света такъв, какъвто винаги ми е бил
описван, илюзията и не-съществуването бяха отново победили. Външният свят продължаваше да е
реалност, хипнотичната му власт си бе силна както винаги, а присъствието на Мечтателя в него -
все така колебливо.
- Това твоето не беше провал, а резултат от провал, отражение на вътрешен провал,
провалено състояние на Същността ти. В живота няма провали, а само последици от тях. За да
намериш билетите, трябваше да промениш изцяло миналото си! - продължи Мечтателя с тон,
отразяващ новото ми състояние.
Всичко, изглеждало ми досега като пресилено твърдение, вече ми се явяваше като най-ясната и
недвусмислена от всички истини.
- Ако беше способен да останеш верен на „мечтата“, щеше да промениш съдбата си - каза
Той без грам пощада в гласа, както подобава да се отнасяш с представител на вечно провалящото се
човечество. Сетне добави шепнейки - Спящата красавица е мечтателят в теб,тя е този, който
знае.
Който и да беше Той, чувствах, че Го обичам повече от всичко на света... Обичах чувството на
яснотата, което изпитвах, когато бях с Него... и бих се борил със зъби и нокти да имам властта да го
задържам по-дълго до себе си... Светът на целостта и решенията ми беше казал „Тръгвай... всичко
вече е готово!“ Светът на разделението, на разпада, на противоречието и объркването ми беше
казал: „Това е невъзможно!“ И аз бях последвал повърхностното описание на света, като вярвах и се
идентифицирах с най-нисшата му и най-окаяна част.
Мечтата е най-реално съществуващото нещо. Но аз постоянно забравях това.
- За да избегнеш покварата, трябва да пребориш собствената си непълноценност, съзнанието
си на жертва и хипнотичния сън, превърнал те в зависима, страхлива, изпълнена със съмнения
нещастна Същност...
Непоклатимата вяра, която хората имат в описанието на света, е източникът на тяхната
уязвимост, абсолютното обяснение за събитията в живота им и за отредената роля на всеки в
театъра на съществуването...
Болестта е поредната лъжа на света! Разболяваме се, защото болестта ни е била описана и
затова стареем и умираме - чрез имитация, без дори да подложим на съмнение доколко точно е

реално е всичко - отсече Мечтателя. Повишеният Му тон и обичайната отчетлива дикция накараха
думите Му да отекнат, подсказвайки ми, че вече не са насочени само към мен, а към огромна
невидима аудитория. - Обикновеният човек не мечтае, той следва сляпо хипнотичната приказка на
съществуването. Забравил е своята уникалност, природата си на творец, защото няма достъп до
себе си. Той не познава себе си!... За каквото и да мечтаеш, то се случва и, ако започнеш да се
опознаваш, ще разбереш защо светът е такъв, какъвто е. Сега знаеш защо светът е такъв,
какъвто е!... Защото точно такъв го мечтаеш!
Тъй като не ми бяха останали достатъчно страници в тетрадката, вече записвах думите Му
върху менюто на Савой и за няколко минути покрих с дребни букви всички празни полета. Все още
пишех, когато Го видях да привиква сервитьора.
-Да вървим! - нареди ми безцеремонно Той, докато се изправяше.
13. На театър с Мечтателя

Излязохме навън и поехме пеша. Предполагах, че на улицата ще хванем такси, но Мечтателя
ускори ход и аз го последвах. За пръв път Го виждах да бърза. И както си мислех, че съм във форма,
на няколко пъти трябваше да забързвам крачка, за да Го догонвам, но Той все вземаше преднина.
Как ставаше така - въпреки че бягах всеки ден и обикалях острова в Ийст Ривър, въпреки че бях
участвал в един от най-изпитателните маратони - маратонът в Окланд, и в екстремни състезания
като Пепси Трофи в Сентръл Парк, където бях въртял педалите на велосипеда цяло денонощие без
да спра, сега да ми е толкова трудно да поддържам темпото на Мечтателя, който, както изглежда, не
полагаше и най-елементарно усилие?!
Къде ли отивахме? Кой ли ни очакваше - толкова важен, че чак Мечтателя да се разбърза?
Искаше ми се да Го попитам, но така и не се престраших - и без друго бях останал без дъх.
Изведнъж Той се втурна с пъргавината на момче и понечи да хване стар двуетажен автобус, който
тъкмо потегляше от спирката, точно пред очите ни. Аз също се засилих, но не успях да се кача,
докато Мечтателя не ми подаде ръка, за да ме издърпа вътре. Все още здраво стисках дланта Му,
когато се вгледах в очите Му.
И изведнъж се озовах обратно в неаполитанското си детство. Видях отново хлапашката си
банда, безразсъдните изпитания на смелостта ни в Мергелина - съревнованията ни по трамвайните
релси и как скачахме върху буфера на трамвая. На десетгодишна възраст трябваше да си експерт в
това рисковано начинание, за да бъдеш допуснат в бандата бойци и да споделяш техния вълнуващ и
преизпълнен с риск живот. Веднъж нещо ужасно се обърка. Тичайки с главоломна скорост, бях
сграбчил буфера, онзи метален буфер в задната част, и тъкмо когато бях готов да скоча отгоре му,
трамваят рязко ускори ход. Не смеех нито да го пусна, нито да скоча. Краката ми вече не държаха,
усещах как паниката зрее в мен и взема превес... И точно тогава една фина, но силна ръка се
протегна от задния прозорец и ме сграбчи през кръста. В крайна сметка скочих вътре и се спасих.
Очите на онзи млад мъж хладнокръвно ми се усмихваха... бяха същите очи... бяха Неговите очи.
При колко различни обстоятелства се бях срещал с Него? И колко пъти вече се бе намесвал в
живота ми?
Този път изненадата надмина способността ми да я прикрия и, додето възвръщах дъха си,
изражението ми трябва да е било доста смехотворно, защото Той се почувства длъжен да ми
разкрие поне част от целта на загадъчното ни пътешествие.
- Отиваме на театър - съобщи ми Мечтателя с приятно бодър маниер, какъвто не ми беше
демонстрирал досега - и не ми се ще да изпуснем началото на шоуто.
Реших, че ще гледаме пиеса по Самюел Бекет, Брехт или Чехов -единствените постановки, за
които можеха да се намерят билети по това време. Освен ако... Прояснението ме озари като
светкавица. Да, само това би могло да бъде... Сега бях повече от сигурен! И щом разпознах театъра
в далечината, изключих никакво съмнение. Какъв сполучлив ход! Беше ме накарал да преобърна
цял Лондон, а е държал билетите в джоба Си през цялото време. Когато споделих току-що
осенилото ме разкритие, Той не можа да се сдържи да не се разсмее открито.
- Нямам никакви билети! - каза, докато приближаваше вратата на автобуса и се приготвяше да
слиза. Отново посърнах. Възможно ли беше да не ми вярва? Явно не бях успял да Му пресъздам
колко невъзможно беше да се намери каквото и да било място за представлението?
- Но... невъзможно е - възкликнах аз, докато се изправях, за да сляза заедно с Него. - Нямаме
никакъв шанс да намерим билети, особено по това време.
Мечтателя ме накара да млъкна с жест на раздразнение.

- Тревогата, съмнението и страданието са за тези, които не мечтаят, които не обичат. Те
са ежедневните занимания за хипнотизираните от рационалния свят - светът на суеверието -
каза Той, възвръщайки строгия Си тон. - Те са симптомите на раздробената психика,
доказателство за дефектната Същност, която чертае маршрута на бедствията и поражения,
настъпващи вероломно към света на събитията.
Поредните Му думи, накарали ме да се изчервя от срам! В театъра на съществуването аз бях
обречен да играя ролята на този, дето опропастява всичко. Бях приел амплоато на „рационалния“,
логичен човечец, към когото вече питаех известна неприязън, но нито можех да го напусна, нито да
го изритам.
Мечтателя слезе от автобуса и аз Го последвах. След няколко крачки видях светлините на
фоайето да блещукат пред нас и усетих магическата атмосфера на голямото театрално събитие. Все
още се тълпяха хора пред афишите, изобразяващи на заден план героична картина от Париж по
времето на Великата френска революция от 1832-а с развените си знамена, а напред изпъкваше
дрипавата, но неустрашима фигура на хлапака Гаврош.
Шоуто тъкмо започваше. Като гледах как чакащата за билети тълпа бавно се разпръсва и колко
хора се отдалечават разочаровани, внезапно изпитах онова непристойно чувство на удовлетворение,
онзи ефимерен триумф, на който биха се насладили единствено пророците на обречените щом
видят сбъднати предсказанията си. Усетих как ме завладява и онова колективно настроение на
невъзможност, което сбирщината, тълпата простосмъртни изпитва щом види героите разпнати.
Изведнъж открих, че един мрачен ъгъл от Същността ми бе истинският виновник за ужасните
престъпления и че от сянката, спотайваща се из гънките на душата ми, възникват всичките войни и
жестокости, разрушението и неимоверното страдание. Завладян от чувството си на неприязън към
самия себе си. затаих дъх, за да наблюдавам известно време през разреза в съзнанието си оголената
тъкан на Същността си.
Междувременно бях изгубил Мечтателя от поглед. Открих Го, застанах до Него и се загледах
как тълпата съвсем се разпръсваше, докато накрая пред входа на театъра остана само една двойка -
дребна и набита жена на средна възраст, придружавана от висок мускулест младеж, които, както се
разбра впоследствие, се оказаха майка и син американци, чакащи приятели. Изглеждаха елегантни
по някакъв аристократичен начин и излъчваха авторитета и самоувереността на хора, съумяващи да
контролират живота си. Младежът, очевидно привикнал повече към провинциалния, отколкото към
градския живот, се нагаждаше към неудобната елегантност на папийонката и смокинга, като
стоически се опитваше да се държи на положение, но очевидно трудно му се отдаваше.
В едната си ръка стискаше билети.
14. Le Misérables
Когато тълпата съвсем се разпръсна, във фоайето останахме само ние и въпросната двойка.
Погледите ни се срещнаха. Забелязах любопитството, с което оглаждаха Мечтателя, и едва ли не
вътрешния им реверанс, какъвто обикновено правят хора, наясно с факта, че принадлежат към
различно стъпало в невидима йерархия.
Замислих се за всичките случаи, когато бях виждал светът да „разпознава“ Мечтателя и как
винаги демонстрираше почтително отношение към Него - като цвете, което долавя присъствието
около себе си и се отнася с благодарност към тези, които полагат грижа и подхранват корените му.
Спомних си една случка от Ню Йорк. Бяхме с Мечтателя в асансьор, който спираше на
различни етажи и се пълнеше с хора. На излизане от него Той отбеляза, че същинската разлика
между хората вътре - принадлежността им към различните нива на Същността, може да се види в
отношението им, измерено в по-голяма или по-малка степен чрез объркването, което демонстрират
по време на отрязъка вечност, който изминават между етажите. Обясни ми още, че без дори някой
да се усети, между индивидите в асансьорното пространство се създава макар и траеща само
няколко секунди йерархия - невидима пирамида, по която всеки заема мястото си, съответстващо на
нивото му на вътрешна отговорност.
Където и да се срещат, за секунди или за години, хората се подреждат по различните нива на
невидима пирамида, зачитайки вътрешен математически ред, подобно на йерархията между
планетите, съставена от светлина, орбити, маси и отдалеченост от тяхното слънце.
Съществуват степени и нива на Същността. Това е универсален закон.
Завързахме разговор с американската двойка и те споделиха, че най-неочаквано приятелите им
още не са дошли. Докато си бъбрехме, забелязах как изражението на жената постепенно се променя,

как напрежението от лицето й постепенно се отмива и там се настанява спокойствие и дори
еуфория. Представлението тъкмо започваше и нямаше смисъл да се чака повече. Обръщайки се към
Мечтателя с широка усмивка, която загатваше единствено липса на недоволство от промяната в
плана, жената ни покани да ги придружим. Имаха възможно най-добрите места в залата и ги бяха
резервирали още преди да отпътуват от Щатите. Всичките ми опити да им платя билетите на
каквато и да е цена срещнаха единствено любезния им, но твърд отказ. Бяхме техни гости.
Така и не можах да свикна с чудотворното и свръхестествено усещане, което постоянно
витаеше около Мечтателя. Искаше ми се да Му кажа нещо, да му се извиня за скептицизма си, но
Той дори не ме отрази - толкова дълбоко бе потънат от разговора с жената, която вече триумфално
влизаше в залата, леко облегната на ръката Му.
Как беше възможно тези билети да стоят там и да чакат точно нас?! Имах чувството, че губя
разсъдъка си - възможно ли беше американската двойка, закъснението на приятелите им, дори
цялото им пътешествие до Европа, всичко да бе сътворено от Мечтателя и да се материализира
точно в този момент, тук, пред очите ми? Изкуството Му постоянно преобръщаше представата ми
за света.
След като се настанихме удобно в креслата на първия ред и светлините угаснаха, Го чух да
прошепва в ухото ми:
- Виждане и вярване са едно и също нещо. С времето ще видиш всичко, в което вярваш, и ще
реализираш всичко, за което мечтаеш.
В полумрака на театъра едва прошепнатите думи пробудиха магията на античен рефрен и
душата ми се въздигна. Вкусих чистотата и свободата, които известяваха настъпването на
оздравително решение - катарзисна алхимия, която античните трагедии предизвиквали в публиката
си, развръзката, следваща правдивите принципи.
- За да вярваш, трябва да си безупречен и цялостен. И най-малкият дефект в Същността ти,
и най-малката сянка на съмнение ще те тласнат обратно към редиците на сломените и
смъртните, към онези милиарди същества, отказали се от правата си на творци на собствените
си съдби, ще те заклещят в ада на онези, които се нуждаят да видят, за да повярват...
Макар Мечтателя да ме подготвяше от дълго време, почерпването на личен на опит, че светът е
създаден от самите нас ме караше да залитам по ръба на пропаст.
Всеки човек е творец... Светът е дъвка... Каквото мечтаеш се случва...
Разбрах, че човечеството страда, защото вижда света преобърнат. Вярване и виждане са едно и
също нещо, но хората ги възприемат като отделни, разделени от времето неща, и чакат да видят, за
да повярват. Болката и страданието съществуват, защото са единствените начини, чрез които
човечеството знае как да запълни пропастта, образувала се от чакането.
Когато вярване и виждане се слеят в едно в човека, той вече е в състояние да отхвърли болката
и страданието от живота си, като им забрани завинаги достъпа до личната му вселена.
- Вярвай, за да виждаш - това е мотото на твореца, принципът на управляващите, на
властимащите, неизбежният закон на кралете -каза Той, докато завесата се вдигаше. - Вярването
е част от изкуството на мечтаенето и е най-съкровеното качество на един Мечтател... В корена
на думата с латински произход „кредо“ (верую, принцип) стои всъщност „креативност“
(създаване, творене) ... Мечтата е най-реално съществуващото нещо...
Гласът Му съвсем се смекчи. Едва дочувах думите Му, но ясно долавях тежестта на
внушението им. Като поде темата за сюжета на Les Misérables, Той добави:
- Обърни внимание. Отвъд характерния за началото на XIX в. патос, тази история ни поднася
важен урок за ролята на Антагониста... Тя е универсална притча, приложима към цялото
човечество - история за човек, който не знае как „да си прости вътрешно“ ... точно като теб!
Les Misérables е музикалната версия на една история за неумолимия антагонизъм. Тя разказва за
дългогодишното разследване на един полицейски служител с безкомпромисно чувство за
отговорност. През цялото време фанатичният Жавер се опитва да върне обратно в затвора избягалия
затворник Жан Валжан, осъден първоначално на двайсет години, а впоследствие и доживотно,
задето откраднал парче хляб. В повестта издирваният „престъпник“ символизира щедростта,
добротата на унижения индивид, освирепял от несправедливото отношение на обществото и
безжалостните му закони. На заден план ставаме свидетели на величествената и отчаяна епопея на
цяла една нация, на живота в бедняшките парижки предградия, на въстанието от 1832-а и на отгласа
от Битката при Ватерло.

Познавах добре тази история. Баща ми Джузепе ми я беше разказвал, когато бях дете и все още
пазя ярки спомени как се вълнуваше всеки път, когато стигнеше до момента, в който Жан Валжан
най-сетне е на път да се освободи от преследването на непреклонния Жавер, но вместо да остави
палача си да умре, противно на всякаква логика, той му спасява живота. Благородството на този акт
до такава степен преобръща непоклатимата идея на полицая за света, че след разклащането на
представите му за добро и зло, той вече не е в състояние да живее с остарелите си ценности и слага
сам край на живота си.
- Жавер/Валжан - дори имената им звучат сходно... Те са един и същ човек - потвърди ми
Мечтателя. - Когато най-накрая си прощава вътрешно... само след като спасява живота на Жавер
и така привежда в хармония противоположностите в себе си, Валжан вече е готов за по-могъщ
Антагонист с по-висш разум. Веднъж проумян и преодолян, старият Антагонист вече няма на
какво основание да съществува и изчезва... слага сам край на живота си. В действителност той
никога не е съществувал под друга форма освен като материализация на сянката, като
незавършеност на Същността...
Тези думи от предвечното учение на Мечтателя проехтяха мощно в съзнанието ми и накараха
всяка фибра в Същността ми за завибрира.
- Единственият враг е в самия теб! Вън от там няма враг, когото да обвиняваш или на когото
да прощаваш и няма зло, което да те нарани... Не се страхувай от Антагониста. Той е най-
верният ти съюзник. Той е този, който ще ти посочи най-краткия път към успеха. Неговата
единствена и основна цел е твоята победа.
Когато светлините светнаха отново, Мечтателя си беше тръгнал и аз прекарах остатъка от
вечерта с новите ни американски приятели... но мислите ми все поемаха към Него и необикновения
Му урок.
Още в най-далечни времена, от момента, в който през човешкото съзнание е преминал първият
проблясък на мисъл, са се появили търсачите на истина и школите на Същността - школите за
вътрешна подготовка. Школите на Питагор и Плутарх, академията на Платон, лицея на Аристотел,
ранното Християнство и всички велики школи на Класическата античност всъщност са били
ковачници, доменни пещи на духа, намерили своя най-висш израз в Мечтателя - същинската
причина за тяхното съществуване и продължаването на мисията им.
ПЕТА ГЛАВА
Сбогом, Ню Йорк
1. По улиците на Манхатън
Главната квартира на компанията АСО заемаше изискана девететажна сграда - истинско
съкровище от мрамор и неръждаема стомана сред небостъргачите на Парк Авеню. От Рузвелт
Айлънд можех да стигана до Шейсета улица с въздушна трамвайна линия за четири минути, след
което да извървя останалите няколко пресечки през пулсиращото сърце на Манхатан. Понесох се
сред необятна тълпа от хора, носеща се по улиците и тротоарите като река, чиито брегове бяха
сгради с хиляди стъклени очи.
От последната ни среща бяха изминали няколко седмици, но думите Му, подобно на безценна
жива материя, все още упражняваха загадъчната си власт над мен. Усещах как се превръщат в
жлези, тъкан и органи. Всичко започваше да се прояснява. Човечеството, което дотогава бях
възприемал като безразборна маса, сега се очертаваше като композиция от различни цветове,
енергии и честоти.
Като наблюдавах хората около себе си през очите на Мечтателя, разбирах, че и най-
незначителната подробност задава позицията, която всеки от нас заема в йерархията на
съществуването, както и ролите, които играем в света.
Everything is connected to everything else. Nothing is separate.
Всичко е свързано c всичко останало. Нищо не е самостоятелно.
Докато вървях, усещах как множеството диша заедно с мен, сякаш бяхме едно огромно
същество. Можех да усетя страха им, да почувствам настроенията и да чуя мислите им. Наблюдавах
колко прецизно разкриват себе си чрез дрехите, чрез маниера си, чрез походката и работата, която
ги очакваше и към която трескаво бързаха. Техните визии и пристрастия бяха ограничени точно
колкото ролите, в които съществуването им педантично ги затваряше.
Our level of Being creates our life and not vice versa.

Нивото на Същността ни създава живота ни, а не обратното.
Носех думите Му дълбоко в сърцето си като талисман, докато си проправях път през тълпата,
към която никога преди не съм съзнавал, че принадлежа. Чувах тъжната песен, която се носеше от
всеки от тези хора. Докато минавах покрай тях, чувах за пръв път безспирния вътрешен монолог на
едно човечество, което не познава и не усеща болезнената си самотност. Слушах жуженето на рояка
като звука от крилцата на милиони насекоми.
Преди да срещна Мечтателя, харесвах чувството си за принадлежност и обичах този град. Бях
възприел всичките му ритуали. Гмурках се в многолюдните му улици и „горещи точки“ и чаках на
опашки за билети за най-касовите събития. Работата ми в огромна корпорация, животът с милиони
други хора в мегаполис и общуването с хиляди непознати винаги ми е носело чувство за сигурност.
Но не споходилото ме проясняване премахна всяка следа от компромис. „Виждах“ хората и
чрез хората сякаш виждах себе си в криво огледало. Разпознавах обичайното състояние на
впрегнатите им в роли Същности - трагикомични маски, белязани от вечната гримаса на болката,
която не се променяше, дори когато се смееха, машини, приведени в режим на бездействие от
жалки фантазии и повърхностни желания.
От Мечтателя бях научил, че другите не са нищо повече от твое собствено изобретение. Аз бях
всички тези мъже и жени. Бях се изгубил в зала с криви огледала - отразен в безкрайното, раздробен
на хиляди изображения, до едно досадно мои. И докато вървях, наблюдавах лигавата диря емоции и
мисли, които всеки оставяше след себе си като блестяща слуз от гигантски охлюв.
Аз също бях една от преминаващите разсеяни Същности, обвит в облак тревожност и егоизъм.
Бях капка в мрачната река на забравата, която тече покрай небостъргачите, завладява улиците и си
проправя път към фаталната си съдба. Само едно нещо ме разграничаваше - срещата ми с
Мечтателя. Сега знаех, че трябва да се вдигне революция и с Негова помош предприемах първите
си стъпки в тази посока.
НИТО едно от хилядите лица не поглеждаше към небето. Напразно търсех признаци на живот,
едно едничко лице с доволно изражение от факта, че е човешко същество тук, на тази планета, че е
част от удивителната ни Вселена. Напразно се надявах огледалото на вниманието ми да се замъгли
от дъха на друго, задъхало се за и от живот създание.
Едно пленително видение ме спохождаше на проблясъци - невръстно момче, плътно прилепено
към Джузепона, очаровано от калейдоскопичния цирк на света. И тогава, както и сега се оглеждах
наоколо, за да си намеря другарчета, които да споделят за играта ми. Но в Манхатън имаше толкова
деца, колкото и в царството на Ирод.
Една заснежена сутрин забелязах млад чернокож мъж - слаб и елегантно облечен, с европейска
външност. Сякаш някаква особена светлина го отделяше от тълпата. Снежинките бяха обсипали
обкръжаващия Сентръл Парк жив плет, както и ореола от къдрици около лицето му. Докато се
разминавахме, едва успяхме да си разменим усмивка, но останах с впечатлението, че той също
„знае“ и че също ме „позна“. Споходилото ме усещането бе мимолетно, но от този момент насетне
започнах да тая надежда, че не съм сам насред огромния град, че сред всички населяващи го
сомнамбули, сред апатичната му инертна популация вероятно има и други пулсиращи кръвни телца,
няколко живи клетки, чувствителни мембрани.
Откакто Мечтателя отвори очите ми за факта, че наемничеството всъщност е модерна форма на
робство, армията от крачещи към работното си място служители започна да ми изглежда като
водена от сляп инстинкт орда насекоми. Всяка сутрин виждах как претъпкват етажите на
небостъргачите, заемайки хиляди подобни на килийки от медна пита клетки, и ги изпълват с шума
на жуженето си. В жлезите си разнасяха нещо като живот под формата на гъста утайка - тежък
товар от мрачни мисли и мътен емоционален бульон. И докато си проправях път към моята си
килийка, все по-често се замислях за огромния брой човешки същества, осъдени да прекарат по-
голямата част от живота си, работейки за организации, точно както правех и аз - всички се
продавахме за едната заплата.
Запитах се каква би могла да бъде от гледна точка на еволюцията целта на непосилния труд на
толкова много човеци, заключени в кафезите на хипнотичните си роли, и накъде точно ги
отвеждаха всичките им положени усилия. Накъдето и да погледнех - вътре и извън организациите,
виждах единствено безмилостно заклещени в хватката на страха хора. В тях разпознавах
собствените си опасения и нещастие и под тънкия слой привидна рационалност съзирах
противоречивата логика, разрушителните мисли и онзи смъртоносен порив да нараняваме и
унищожаваме първо себе си, а после и всички наоколо. Под трупаните с векове пластове

емоционална утайка разпознавах вътрешното замърсяване, възникнало от тревогата, съмненията и
несигурността и безграничния страх както от живота, така и от смъртта. Подхлъзвах се в калната
яма на ужаса при мисълта, че без Мечтателя бих се върнал обратно и бих се присъединил към
множеството на живите мъртви.
Веднъж Го бях попитал какво разбира под „обикновени“ или „хоризонтални“ хора, както често
ги наричаше.
„Това са хората, които учат, обучават и работят... които имат деца и ги отглеждат...
които проектират и строят пътища и небостъргачи, пишат книги, учредяват църкви, заемат
позиции в частния и в обществения сектор, дори на най-високо ниво... и правят всичко това под
хипноза -гласеше незабравимият Му отговор. - Те се придвижват слепешком в съня си,
перманентно вакуумирани в мехур от забрава и нещастие.“
Когато си припомних думите Му и усетих как това попарващо всичко около себе си провидение
бе винаги готово да ме засмуче обратно, Същността ми се сви в юмрук с едничкото желание да
избегна подобна участ, да се промъкна през решетките на адския затвор и да избягам далеч.
„Веднъж „прозрял“ играта, вече не участваш в нея.“ Думите Му ме подтикваха към
разбирането, че независимо колко болка би ми причинило преобръщането на традиционната
представа за света, то ще променя живота ми към добро. Връщането назад ми изглеждаше все по-
невъзможно. Сега знаех, че е напълно възможно да вземеш съдбата си в свои ръце и най-накрая
почувствах, че мога да владея и контролирам съществуването си. Корпоративният бизнес свят,
очаровал ме винаги със суровата си практичност, и всичко, за което бях работил с години - кариера,
успех, семейство и пари, сега придобиваше напълно нов смисъл. Дори Ню Йорк, който толкова бях
обичал и към който толкова се бях стремял, сега често ми се привиждаше като папие маше - шумен
и безсмислен като цирк, със същия наситен мирис на прашна бедност и скитничество.
За Мечтателя физическата Вселена, всичко извън нас - от насекомите до галактиките, целият
видим свят, включващ дори нещата, които няма как да видим и докоснем, беше микрокосмоса, а
светът на Същността -макрокосмоса.
В микрокосмоса всичко е бавно. Има препятствия, граници и приоритети, които трябва да се
уважават... Той е царството на времето... където хората напредват в индийка нишка и от
където е невъзможно да се освободиш, за да прекрачиш отвъд... Посвети се на Същността си...
Единствено вътре в себе си, ще можеш да летиш и мечтаеш със затворени очи... Издигни се над
полето на нормалността и премини отвъд. Истинското действие се появява чрез „бездействие“...
Ако се отървеш от само милиметър невежество, ще усетиш как основите на бизнеса и
финансите се клатят заедно с пирамидите, храмовете и армиите си от роби и високопоставени
свещеници.
Докато се опитвах да пазя равновесие сякаш съм на ръба на света, аз се втренчих с широко
отворени очи в предстоящото и мястото ми в него. Харесваше ми да задържам видението, да
удължавам чудесното и същевременно страшно състояние на отделяне, което правеше възможно
„проглеждането“ ми. Страхувах се, че мога да го загубя във всеки един момент и да бъда отново
погълнат от световната машина, засмукан от вихрения й водовъртеж.
Сигурен бях, че ако успея да поддържам състоянието на отделяне дори за кратко, накрая щях да
се превърна в чужденец за света - като термит, отделен за два дни от хипнотичното влияние на
купчината си пръст.
За да променим естеството на събитията, е нужно да променим представите си. Един ден
материалната Вселена ще се превърне в наш шедьовър, в огледален образ на преоткритата ни
воля, в съвършена материализация на изкуството на мечтаенето.
Постоянната мисъл за учението на Мечтателя, усилената ми работа върху самонаблюдението и
себеизследването, експериментите ми с храненето, дишането и спането, ежедневното ми сутрешно
бягане и всички останали физически упражнения, както и тишината и покоя, караха пашкула, дето
ме обвиваше, да се разпуква и разтваря, а светлината на новото съществуване вече се процеждаше
през пукнатините.
2. Инструментите на мечтаенето
ДНИ наред Дженифър се държеше сякаш не забелязва нищо от случващото се. Отначало щом
чуеше алармата, будеща ме за сутрешния пробег, само се обръщаше на другата страна и
продължаваше да спи. Така напълно безучастно изчакваше мързелът и старите навици да ме
превземат отново като фазан в челюстите на ретрийвър. Положих усилия да й обясня какво се

случва с мен. Опитах се без да споменавам Мечтателя да я накарам да подразбере нещичко за
избухналата в мен революция и за невидимия свят, в който правех първите си мъчителни крачки.
Всичко се оказа напразно.
Но аз бавно и постепенно напредвах и колкото по-бързо бягах, толкова повече се сгъстяваше
времето. Беше направо невероятно колко неща можех да свърша в този един час и колко още
дейности успявах да вмъкна в него. Колкото по-бързо бягах, толкова повече енергия имах и толкова
по-способен се чувствах да продължа изследването върху себе си, превърнало се в център на
съществуването ми. Ускореното бягане ме направи по-бърз дори в най-обикновените занимания -
започвах да крада време от самото време. Учудващо, но сутрешната ми физзарядка се разшири, а с
нея и работата ми върху самия мен. Накрая дори успявах да отделям известно време, за да си
припомням някои Негови мисли, записани във вечно присъстващата ми тетрадка. Тя бе връзката с
Мечтателя, даваща ми ясни инструкции и насоки как да протича започващият ден.
За Мечтателя живеенето в мига бе най-прекрасното нещо в живота на човека и аз се стремях да
се съсредоточавам върху „тук и сега“, като се опитвах да превърна дисциплината в моя постоянна
практика.
Излизай от измерението на Времето, доколкото ежедневието ти го позволява.
Самонаблюдението е лекарството... В момента, в който осъзнаеш, че не си настоящ, ти се
превръщаш в настоящ.
Всяка сутрин се опитвах да не се разсейвам от мига и да поддържам нивото на специалната
химия на вниманието и концентрацията си поне в един отрязък от деня. За съжаление, веднага щом
се върнех обратно в коловоза на ежедневните си задължения, губех решимостта си и ставах плячка
на хилядите връхлитащи ме мисли. Точно както поддава дига под напора на водната стихия, щом
бдителността ми отслабнеше, от всички страни ме атакуваха грижи, тревоги и негативно
въображение, които ме смаляваха до размерите на джудже. Само от време на време, подобно на
„пробуждане“ след кошмар, откривах че съм се превърнал в нещо като гевгир. Тогава животът ми
се процеждаше и изтичаше през хилядите рани на Същността ми.
Чрез самонаблюдението човек посещава най-мрачните ъгълчета на Същността си. Само
тогава е възможно да настъпи истинско преобразяване, само тогава той открива същинския
смисъл на съществуването си.
Чрез самонаблюдението и бягането аз откривах съществуващата между тялото, емоциите и
мислите връзка. Ако физическото ни тяло е активизирано до краен предел, е невъзможно да ни
разяждат тревоги или лошо настроение. Най-нисшите състояния на Същността могат да
съществуват и да се проявяват, единствено ако се задоволим с най-мътните и най-лениви нива на
съществуване.
И обратно - начинът ни на мислене и качеството на емоциите ни неминуемо влияят на
физическото ни състояние. Едно преднамерено усилие да осветим мислите си или да
трансформираме емоция може да видоизмени дадено състояние със скоростта на електроните и
дори да засегне физически характеристики.
Оказва се, че мислите, чувствата и физическото състояние представляват вселена, изградена от
концентрични, интерактивни светове, където едно и също събитие се проявява в различно време и с
различна скорост във всеки един от тези светове. Започнах да проумявам колко по-сложна щеше да
е работата по разбирането и промяната, ако се бях захванал с по-изтънчени и по-бързи части от
Същността, вместо да се заигравам с физическото тяло.
Ако вдигнеш вибрациите на тялото си, целият свят ще заработи на честота, на която всяка
борба, разделение и война изчезва, и ще се възцарят само хармония, красота и истина. Заличи
ограниченията отвътре. Осъзнай, че ти си самата причина за абсолютно всичко и залей
Вселената с вътрешната си животворна светлина.
Бягането ме накара и да обръщам внимание на дишането си. Въпреки че е най-важната жизнена
функция, с която най-пряко се идентифицираме, ние рядко се замисляме за него. Дишането
съпровожда всяка от житейските ни дейности и следва ритъма на мислите ни. То се нагажда според
интензитета на емоциите и физическото ни усилие, свързвайки всяка фибра от Същността ни с
жизненоважните ни центрове. Но ние прекарваме живота си, като дишаме плитко и повърхностно и
рядко отдаваме нужната признателност на дишането, защото не осъзнаваме отговорността, с която
сме се нагърбили още с първата поета глътка въздух.
„Един ден ще се научиш как да преобразяваш света и ще издигнеш нивото си на отговорност
чрез инструментите на „мечтаенето“ -мислене и дишане.Светът приема формата си според

твоето ниво на отговорност - беше ме съветвал Мечтателя. Думите Му често ме спохождаха и се
вклиняваха се във вихрените ми мисли, за да ми дават сили да продължа. - Дълбочината на
дишането ти съответства на нивото ти на отговорност... и определя всичко, което можеш да
правиш и притежаваш... А можеш да притежаваш само това, за което можеш да поемеш и
носиш отговорност.“
Така постепенно осъзнавах, че съществуващото равновесие между Същност и притежание се
очертава като фундаменталния принцип, управляващ света. Изводите от това откритие бяха толкова
значими, че оставах без дъх всеки път щом станех свидетел на поредното доказателство за неговата
универсалност. Уравняването на богатство и отговорност, на финансова мощ и Същност също
задаваше границите на мерната единица за това какво би могло да се възложи или повери на даден
човек, както и какво би могъл да притежава, разбира и побира той. Един ден щях да предам урока
Му на студентите си, демонстрирайки как се прилага теорията Му към организации, нации и цели
цивилизации.
Дори в света на животните съществува нещо като „етология на притежанието“, която „задава“
смъртоносни челюсти и нокти на животни с по-развита нервна система и далеч по-немощни
„оръжия“ на по-низшите видове. Природата никога не би снабдила дивия гълъб, който след като
убие врага си му изкълвава перушината, с ноктите или силата на лъва, който носи в себе си етиката
на най-благородния ловец и живее в симбиоза, в равновесие и съвършена взаимна изгода с плячката
си.
Нито едно животно или човешко същество, нито една организация не може да притежава
оръжия и като цяло нападателна сила отвъд своята отговорност и възможност за контрол.
3. Лъжата
С всеки изминал ден скоростта и устойчивостта ми растяха, а така се появи и известна лекота в
Същността ми. Така се научих да обичам усилието, което полагах, и да благославям присъствието
му в себе си. Продължавах да работя и в други, посочени ми от Мечтателя области, като се опитвах
да прилагам доколкото е възможно принципите Му в живота си. Оказваше се обаче, че не веднъж
бях разбирал погрешно уроците Му и често опитите ми да ги прилагам удряха на камък. Отдадох се
за известно време на екстремни спортове, убеден че биха ми помогнали да развия допълнително
самоувереността и решителността си.
„Не търси сигурност извън себе си или в очите на другите. Не симулирай решителност - ми
беше казал Мечтателя веднъж.- Насочи решимостта си към победата над собствената ти лъжа.
Остави екстремните спортове и подобен тип авантюри за тези, които обичат страха си и са
зависими от него. Такива рисковани начинания служат, само за да разпалват наново подобни
страхове. Един такъв лъжец сега диша с помощта на железен бял дроб - трагична емблема на
едно лъжливо човечество.“
Моментално се сетих за А.Ф. - италианският изследовател, когото бях срещнал няколко месеца
преди да се случи злополуката с него. Спомних си как Мечтателя ме предупреждаваше, че
собствената му лъжа ще го погуби, защото си е поставил фалшиви предизвикателства вместо да се
срещне лице в лице с вътрешните си провокации.
„Ако искаш да „разтягаш“ живота си, няма нужда да се излагаш на екстремни
преживявания... Разширявай представите, идеите и мислите си посредством задълбоченост и
искреност и тогава няма да има битка, която да не спечелиш.“
Причината много хора да практикуват екстремни спортове и да се впускат в крайно рисковани
начинания е страхът. Именно той ги вкарва в състояние на огромно напрежение и крайна
емоционална наситеност, в което се чувстват по-живи, по-независещи от времето и товара на света.
Когато секунда невнимание се окаже отличителният белег между живота и смъртта, не можеш да
направиш нищо друго, освен да преживееш, да изпиташ тази секунда. Само че всичко това е
изкуствено и създава състояние на зависимост. Бягаш от една форма на хипноза, само за да оковеш
себе си в друга.
Някой ден няма да е нужно да преплуваш океани или да участваш в безразсъдни полети, за да
превъзмогнеш страховете си. Когато лъжата си тръгне, ти леко и безболезнено ще навлезеш в
„мощното състояние на мига“. Защото да живееш „тук и сега“ е единственото присъщо,
героично и безсмъртно състояние на човека. Само в Сега той може да е Безсмъртен, а Сега е
завинаги! Помни! Всичко се случва тук, в този вечен „миг“, в това вечно тяло. Всичко, което си
Сега, парадоксално създава всичко, което винаги си бил и което винаги ще бъдеш. Съсредоточи

Вниманието си върху Мига. И Вече нищо няма да е невъзможно. Мигът е зрънцето на Вселената.
Всички възможности се крият в Мига.
За Мечтателя отдаването на спомени от миналото или опитите ни да си представим какво би ни
донесло бъдещето е същинската причина за всичките ни проблеми и неприятности. Скоро започнах
да бера плодовете на усилията си. Развих по-ясна представа и бдителен дух, които ми разкриха
невидими досега хоризонти и ме доведоха до революционни открития. Като гледах с какви темпове
затлъстява населението и как феноменът придобива зловещи размери не само в Ню Йорк и цяла
Америка, а и в една голяма част от Западния свят, се бях допитал до Мечтателя.
„Лъжата се крие зад много маски и затлъстяването е една от тях. Зад уж непринудения
израз на веселие, .задоволство и показна щедрост - толкова често срещани при дебелите хора,
всъщност стои техният отказ от живот, настоятелният им опит сами да се отърват от
него.Чудовищната трансформация на телата им е само най-грубото отражение, утежняващият
вината им симптом за духовно недохранване. Тъпченето с неимоверни количества „боклуци“ и
консумирането на непълноценна или висококалорична храна е чисто и просто резултат от
заболяла Същност.“
Тук Му бях обърнал внимание, че в Америка хората, имащи проблеми със затлъстяването, са
повече от половината неселение на страната.
„Това е сигнал за отслабване на волята на цялата нация. Една пристрастена към храната
нация вече е склонила глава пред саморазрухата. Дори икономиката й, подобно на сянката на
нейната Същност, отразява зависимостта, засенчването на волята й и много скоро тя съвсем ще
отслабне и ще бъде погълната от по-яки и по-годни хищници, от по-цялостни цивилизации.
Физическата съдба на човека е неразривно свързана с менталната, емоционалната и финансовата
му съдба.“
Наред с повишената ми жизненост изпитвах и растящо чувство за принадлежност, някаква
склонност да върша неща за другите, за хора, попаднали според мен в капана на смъртоносното
съществуване - нещо, което никога досега не бях изпитвал, нещо като състрадание към
преливащите от тревога създания.
„Спри да си угаждаш! - спомних си как грубо ми беше наредил веднъж. От очите Му хвърчаха
пламъци. - Напълно погрешно твоето самосъжаление се възползва от човешкото заболяване като
претекст да се скрие зад него и така да продължи вечно. Твоята суетност те кара да си телиш,
че си излекуван и готов да помагаш на другите... Единственото, с което действително можеш да
помогнеш на света, е да се събудиш от кошмарите си. Спри да се самозаблуждаваш, че светът се
нуждае от твоята помощ. Спри да възприемаш света като безпомощна жертва. Спри да вярваш,
че светът е отделна реалност.“
Много по-късно обаче щях да проумея дълбокия смисъл на думите Му и да отворя очи за
измамата, която се криеше зад алтруизма и всяка форма на благотворителност, подхранвана от
институции, преживяващи от чувството за вина на хората.
„Това са организации, чиято единствена цел е да „продължат рода си“. Те са специалисти в
придобиване на капитали и събиране на средства, които впоследствие или влагат неподходящо,
или прахосват, като едва успяват да крепят самите себе си. Ако повдигнеш димната завеса,
обвила филантропията във всичките й форми, би могъл да откриеш, че зад суфражетките17 и
Армията на спасението, зад медицинската помощ, фармацевтиката и раздаването на храни се
крие всъщност най-брутално организираното престъпление и най-мракобесният акт срещу
човечеството...
Не си губи времето в съчувствие и лицемерна праведност. Никой не може да стори нищо за
никого. Лично от всеки индивид зависи да хване в ръце собствената си възможност. Всичко се
случва поради някаква причина и с определена цел, които да обслужват теб. Този, който не е
победил лъжата в себе си и не спира да се самосаботира, не е в състояние да стори нищо за
никого.“
„Човек умира, защото лъже“ бе мотото на Мечтателя, което изведе като заключение на
тогавашния ни разговор и като резюме на основната човешка драма - лъжата. Човек умира, защото
лъже... и то най-вече себе си.
Един ден се хванах да си тананикам под душа - нещо изключително необичайно за мен.
Мечтателя ме беше предупредил, че вътрешните ни затвори са строго охранявани от личните ни
стражи, които са ни много близки и много скъпи - най-наблюдателните и най-неумолими наши
17
Участнички в движението за предоставяне избирателни права на жените - Б. пр.
пазители. Сигналът, който така небрежно изпратих към Вселената -случайна и безгрижна проява на
жизнерадостно настроение, приведе на Дженифър тъй нужното й доказателство за промяна в мен, а
реакцията й осмисли успеха моето преследващото свободата начинание, което бе в ход от седмици.
Всичко бе ново - хранителният ми режим, довел до връщане в адекватното ми тегло, подобреното
състояние на мускулния ми тонус и на кожата, както и по-малкия размер дрехи и цялостния ми
външен вид. В този момент тя реши да предприеме мерки. Опита всичко, на което бе способна, за
да ме върне в старите ми рамки, но бягството ми от тях вече триумфално манифестираше. Със
сигурност ме очакваха други клопки, други далеч по-коварни капани, но не и нейните!
От седмици не бяхме влизали в пререкания. Отправянето на обвинения, повишаването на тон
или цупенето, последвани от трогателно сдобряване и симулиране на поведение на все още влюбена
двойка - всички те бяха само средства, дребни хитринки, с които запълвахме празнотата във
връзката и живота си, способи да се държим здраво един за друг, заклещени в ада на притворството
и досадата. Опитът ни да пресъздам семейство след смъртта на Луиза бе построен върху плаващите
пясъци на собствената ни незрялост и изискваше непрестанни компромиси, за да бъде удържан
разпадът му.
Сега дори лъжливото равновесие бе рухнало завинаги. Вече нищо не действаше. Ментоловият
дим от цигарите й Сейнт Мориц и светлото й червило вече по никакъв начин не присъстваха в
света, който мечтаех. Ето на какъв етап от връзката ни тя си опакова багажа (или, за да съм по-
прецизен в изказа - изпразни по-голямата част от апартамента) точно в деня на Колумб и се прибра
в къщата на родителите си в Ню Джърси. Сбогом, Дженифър. Никога не я видях отново. Най-накрая
отварях нова страница в живота си.
Когато Джузепона се прибра с децата и видя празното жилище, се трогна за едно единствено
нещо. Втурна се към скришно долапче в кухнята и с ръка на сърцето и дълбока въздишка на
облекчение извади неаполитанското си кафениче, което разцелува с показно благоговение. То беше
единственият предмет, който мъдро бе укрила, защото нямаше да понесе раздялата. Напълни го с
прясно смляно кафе и го сложи на котлона, след което с ироничната сериозност на древен оракул,
отсече: - Карай... и без това не беше за тебе!
Изборът на точно тези думи - повтарящият се епилог на младежките ми любовни несполуки -
съчетан с простонародния й изказ, сътвори своеобразна епитафия, която накара цялото ми
семейство да избухне в дълъг неподправен смях. Лекотата на самия момент се премеси с уханието
на ароматното кафе, а аз никога не си бях представял и не бях се молил за по-добър и по-
благоприятен изход от ситуацията.
Раздялата ми с Дженифър беляза едновременно смъртта и прераждането ми. Тя се оказа така
нужното отстраняване на „само един атом страх“. Вярвал бях, че обичам тази жена, но всъщност
това, което истински обичах, бяха страданието и болката ми, станали ми накрая толкова близки, че
дори не ме нараняваха. Никога нямаше да успея да се справя сам.
Никой не може да се справи сам.
За да избегнем остарелите начини на мислене, отживелите идеи, предразсъдъци, суеверия и
компромиси, превърнали се в тиранични владетели на съществуването ни, ние се нуждаем от
Школа, от система, от план за бягство, от среща с някой, който вече ги е изпробвал, някой, който
преди нас е открил, че е попаднал в плен на хипнотичната приказка на описанието на света и е
успял да избяга. Ще ми се всеки човек да имаше шанса да срещне Мечтателя, към когото сега
отправям благодарност от цялото си сърце. Успяват единствено успелите да се изправят лице в лице
със собствения си ужас и издържалите докрай обследването и съзерцаването на собственото си
безсилие.
Пиша всички тези редове, за да ви кажа, че Мечтателя съществува и че Той е най-истинската
Същност, която някога съм срещал. Неговият безупречен свят, свят извън времето, по-жив и далеч
по-конкретен от нашия, е напълно достъпен. Пътят е труден, но проходим - той е пътека, отвеждаща
до красотата, истината и щастието, нов и по-бърз маршрут към още по-легендарни Индии18.
Нещо невидимо и мощно, при това достъпно за всеки човек, бе задвижило удивителен
механизъм.
И най-малката промяна в Същността ти премества планини в света на събитията.
Сякаш чувах скърцането на лебедка, напрегната от тежестта на котвата, която издърпва от
тинята на тъмницата. От другата страна на този преход обаче нямаше малък архипелаг, а огромен
духовен континент, който чакаше тепърва да бъде изследван. Задържах дъха си между уплахата и
18
Участнички в движението за предоставяне избирателни права на жените - Б. пр.
радостта си като дете, което за пръв път се качва на увеселително влакче. За пореден път отправих
благодарствена мисъл към Мечтателя и горещо си пожелах скоро пак да Го срещна.
Същия ден излязохме с Джузепона и децата да напазаруваме най-необходимото оборудване за
дома, а вечерта заедно вечеряхме в пицария Мама Леоне - по-щастливи и по-близки от всякога.
Със заминаването на Дженифър ни напусна и Ню Йорк. Така, разчитайки множество знаци, аз
осъзнах, че случилите се в живота ми промени бяха само едно голямо начало - предстояха ми
толкова много неща!
Зависим от работата си, ти години наред пя тъжната си песен. Отказал се от свободата си,
изпращаше сигнали за собствения си упадък и невъзможност. С мисълта, че съхраняваш себе си
затвърди способността си да забравяш и сам си постави граници. Сега трябва де се върнеш
обратно към корените си, за да възвърнеш свободата си. Това е дълъг процес на пречистване, на
опростяване, на олекотяване на Същността. Танцувай, танцувай, танцувай... и никога не
спирай!... Празнувай съществуването си и се обичай вътрешно!... Наблюдавай се! Отдай
Вниманието си на Същността си!... И ще Видиш, че всичко истинско в живота ти ще се съхрани и
всичко илюзорно ще те напусне завинаги.
Мечтателя бе нарекъл това „Изкуство на мечтаенето“.
Давах всичко от себе си, за да следвам учението Му. Бях в перфектна физическа форма.
Скромното хранене, дихателните упражнения, битката със съня и преди всичко бдителността и
себенаблюдението ми помогнаха да постигна изумителни резултати. Достатъчно беше да насоча
мислите си към Мечтателя и получавах достъп до новото ниво на разсъдък. В края на работния ден,
ако останеше време, хващах влака до Сити Айлънд, за да плавам по протежение наИстчестър Бей.
Слушах гласа на океана и на вятъра, който плющеше в платната на „Летящия холандец“ и така се
чувствах по-близо до Него. Самонаблюдението, искреният поглед към състоянията на Същността
ми, по-възвишеното чувство за лично достойнство и новото усещане за самоувереност доведоха до
промени в живота ми, каквито само допреди седмици не си и представях.
Една сутрин г-н Кийнън, шеф на отдел „Личен състав“ в АСО, влетя в офиса ми без
предупреждение. Седна на стола пред бюрото и ми отправи продължителен и многозначителен
поглед без да отрони и дума. Заприлича ми на тъкмо заложил комарджия, който трескаво изчаква
развръзката. Реших, че резултатът от инспекцията му трябва да е положителен, тъй като
изражението му постепенно се промени и на лицето му грейна широка усмивка, която помете
първоначалната му начумереност. АСО се нуждаеше от разработване на търговска мрежа в Близкия
Изток. Въпросната операция щеше да отнеме две, може би три години напрегната работа, а
оперативната база щеше да се помещава във външнотърговския отдел на италианския филиал,
който се намираше в малко градче в северозападна Италия.
Г-н Кийнън моментално ме предупреди да не си правя никакви илюзии за установяване там.
- Ще прекарваш повече време във въздуха и по хотелите, отколкото вкъщи с децата си - заяви
той с ироничен пророчески тон.
В края на визитата си ми съобщи, че до няколко дни трябва да се организирам и да отпътувам.
И без да дочака отговор пресегна през бюрото няколко документа, които да подпиша.
- Като приключиш с ангажимента си там, те искам обратно в екипа -отсече - при коравите
играчи.
През въпросния период, за да поддържам връзка с учението на Мечтателя, реших да подновя
четенето на шедьоври на модерната и класическа мисъл и още куп философски книги, които успях
да открия.
Някога обичах да чета, но сега каквото и да подхванех ме отегчаваше до смърт. Често захвърлях
книгата само след няколко прочетени страници и, въпреки всички положени усилия, не можех да
съзра и една искрица от Неговия интелект или прагматизъм в която и да било философия,
нравствена доктрина или религиозна мисъл. В нито една традиционна мъдрост или етична теория
не успявах да открия дори далечно ехо от учението, което бях почерпил от Него. Напразно
претърсвах трупаните през живота ми книги за някаква идея, която да се доближава до безценната
материя, до неизменно присъстващата алхимия, когато Мечтателя беше наоколо. Бях пропилял
толкова години на вятъра! Книгите, пред които се бях прекланял, се оказваха повърхностни
шедьоври на глупостта, написани от хора, обвити в същите страхове и несигурност като читателите
си и на нито една страница не открих дори бледо отражение на неповторимото въздействие на
думите Му.

Познанието е неотменна част от теб, която Винаги носиш В себе си... То вече е В теб, както
и щастието, благоденствието, свободната воля, целостта на Същността ти... И каквото и да
търсиш, било то Бог или пари, познанието за него не може да дойде отвън. Никой не може да ти
го даде... Познанието може единствено да бъде „припомнено“.
Думите на Мечтателя ми спомниха притчата за мъжа, който чул за съкровище и продал всичко,
за да купи земята, където било заровено то... Това е история за човека, който си „при-помня“
истински стойностните неща и разменя едно погрешно описание на света с всичките му
ограничения, болка и невежество за истинско съкровище, което нито ръждясва, нито загнива и не
може нито да бъде изгубено, нито откраднато ... може единствено да бъде заровено и забравено.
5. Любовта не зависи от нищо

Завърнах се в Италия и наех апартамент в Талпония. Жилището бе стаено в подножията на
малък хълм, на един хвърлей от главната квартира на АСО, която пък представляваше гигантско
джудже на роботизираната индустрия. Досега бях работил винаги сам или като член на малък екип
и почти винаги в чужда държава, така че сега за пръв път се оказах част от персонала на
канцеларски комплекс - индустриална зона с фабрики и лаборатории, населена от хиляди
работници. Централата изглеждаше като тяло на животно. Можех да чуя как диша и да усетя как
животът пулсира в колосалните му вени. На свой ред въпросното създание усети моето натрапване
и ден след ден прилежно се грижеше да погълне и мен. Носех се из вените му заедно с хилядите
други клетки, засмукани от огромните му органи и смлени от метаболитния му процес.
Точно както ми беше казал г-н Кийнън, новата ми работа ме държеше през повечето време
далеч от дома и децата и изискваше чести командировки и периодични престои в редица
близкоизточни държави. Между отделните пътувания правех многократни опити да се впиша в
организацията и много често давах всичко от себе си, за да участвам в ритуалите на служителите,
населяващи гънките й.
Мъчех се да изучавам навиците им, да възприема маниера им на говорене и се опитвах да
разгадавам кодовете им, но усилията ми не пожънаха особен успех.
Учението, което бях приел от Мечтателя, и вменената ми от Него представа за истинските
условия на работа на редовия служител, подпомогнати от накъсаното естество на престоя ми в
Италия, ми позволи успешно да си остана чужденец за тази среда и да наблюдавам живота на
гъмжащата й популация с безпристрастието на ентомолог. Наблюденията отвориха очите ми за
„психическото замърсяване“ в човешката организация, споменато ми за пръв път от Мечтателя,
което досега се бе изплъзвало на научните изследвания във всяка една област. Всъщност така и не
открих нищо по темата в нито един текст. Замърсяването се явява естествена последица от
неспирния поток отрицателни емоции, страх, завист, ревност, низки помисли и безполезни
разговори, които тровят атмосферата в организациите, като така причинява заболявания и
неизмерима вреда в умовете и телата на милиони хора. Години по-късно точно тук - в АСО, щях да
изследвам феномена доста по-задълбочено. Междувременно разкритията ми в областта на
„психическото замърсяване“ ми позволиха да придобия наблюдения за естеството на организациите
и така се гмурнах в едно допълнително занимание, по което се бях запалил още в Ню Йорк с
Мечтателя.
Да си служител нито е следствие от сключен договор или позиция в организационната
йерархия, нито от социален статус ... Да си служител е следствие от принадлежността ти към
някое ниско стъпало от стълбицата на съществуването.
Ето това беше първият и един от най-смущаващите уроци, които бях получавал от Него.
Човек е зависим, заради ниското си ниво на отговорност... Да бъдеш служител е само
отражението на вътрешно състояние на робство.
Разкритието, че службата е съвременна форма на робство бе разклатило основите на
описанието ми на света. Думите Му се бяха загнездили в съзнанието ми и присъствието им беше
почти физическо. Останаха си приютени там като материя, която хем не можеше да се смели лесно,
хем нямаше как да се отстрани.
Любовта не зависи от нищо ... Любов и свобода са едно и също нещо... Всичко е на твое
разположение. Един ден ще разбереш, че ти си художникът, а не творбата, ти си Мечтателят, а
не мечтаното, творецът, а не творението... Тогава вече няма да си зависим! Светът е такъв,
защото ти си такъв, а не обратното.

Изведнъж видях светът на бизнеса, към който толкова се стремях да принадлежа и още от
детинство държеше въображението ми в плен, като нищо повече от голям колкото планетата
затворнически лагер с всичките му корпорации, наподобяващи сериозна мрежа от изправителни
домове. Да избяга и да се освободи! Това беше единственото смислено нещо, което си струваше да
стори човек. Подходяща пила и добър план за бягство бяха единствените му средства. Подобни
мисли със сигурност не ми помагаха да се адаптирам към новата си среда. По онова време
страховете ми непрестанно предизвикваха натрапчиво повтарящи се видения за дълбока пропаст,
готова да ме погълне. Не предприех нищо конкретно, за да променя положението, дори занемарих
сутрешното бягане и спрях да препрочитам думите Му.
6. Невъзможно е да мечтаеш u да си зависим

ЕДИН ден получих магнитна карта от шефа на отдел „Човешки ресурси“, придружена от и
инструкция да я подпечатвам всеки път, когато пристигам или напускам работа, даже когато се
налагаше да отскоча до централата. Новата наредба налагаше и нови правила, които затягаха
процедурата за контрол на служещите. Засягаше дори шефовете и такива като мен, които
прекарваха голяма част от времето си, работейки в чужбина, и досега се бяха радвали на по-голяма
свобода на движение.
Направих няколко опита да се оплача от новата процедура. В качеството си на служител я
намирах за крайно посегателство срещу последните признаци на независимост. Започнах да се редя
с останалите на дългите опашки, които се образуваха във фоайето, където бяха монтирани
автоматите, и наблюдавах как хората следват правилата на „спуснатата отгоре“ наредба сякаш е
най-естественото нещо на света - чакаха чинно с карта в ръка да им дойде реда, бъбреха си, пушеха
и се смееха. Но във всеки от случаите, когато стигах до автомата, ме връхлиташе внезапно усещане
за непоносим срам и си тръгвах без да пъхна картата си в процепа. Словото на Мечтателя се
връщаше в съзнанието ми и ме вдъхновяваше. Усещах как отеква в мен - силно и живо, за да ми
възвърне последните капки достойнство. Така поне за малко желанието ми да живея свободно и
щастливо наред с визията ми за успешно съществуване оживяваха отново пред мен като спомен от
бъдещето.
Бъди свободен, бъди независим. Бъди революционер! Революционерът не зависи от нищо и
никого и уважава своята уникалност. Неговата единствена цел е да сбъдне „мечтата“ си. Ето на
какво посвещава той живота си и всяка частица от енергията си.
Човек не може да мечтае и да бъде зависим от някого или нещо. Човек може да мечтае и да
служи. Служенето не означава зависимост... Служенето означава да владееш собствения си
живот и живота на другите... То е съзнателен акт на човек, който обича. Само тези, които
обичат, могат да служат. Тези, които не обичат, могат единствено да зависят!
Но всичко това се случваше само за кратко преди отрицателните емоции да ме превземат
отново. Идеята да изгубя работата си буквално ме смразяваше и задействаше личния ми регрес,
смаляваше ме до същество с размерите на микроб. Страхът надяваше хилядите си маски и грижата
за бъдещето се замаскираше като чувство за отговорност към семейството и децата, така че само
след няколко дни откривах себе си обратно във върволицата пред отчитащата присъствията и
отсъствията машина с едничкото желание да съм като всички останали, да бъда част от тях. Усещах
как бих дал мило и драго, за да избягам от собствения си ад и да се върна обратно - да заема отново
мястото си сред тълпата, да се науча да споделям мислите й, да приема нейната тревожност и дори
болката й... и да забравя.
Една сутрин, докато се насочвах към вътрешното преддверие на един от високите етажи на
АСО, се загледах в спиралата, която се виеше по мраморното стълбище и слизаше чак до фоайето,
където се точеше непрекъснат поток от хора, чакащи в редица по един да подпечатат картите си
преди да продължат към столовата. Връхлетя ме внезапна абсурдна мисъл. Бях напълно сигурен, че
всеки от „колегите“ бе срещал Мечтателя. Дори да е било само за миг, нямаше начин всеки от тях в
даден момент от живота си да не е имал достъп до Неговия свят. И установих, че всяка частица от
плътната маса бе срещала Школата и я бе отхвърляла. Гледах ги как се трупат в това гъмжило, в
този мравуняк и в еднообразието и посредствеността на животите им прозрях какво представлява и
моят живот, когато съм далеч от Мечтателя.
Еднообразието е посредственост.
Почувствах неустоим порив да сляза там долу, да ги разтърся един по един и да ги попитам
какво се бе случило с мечтите им, какво се бе случило с Мечтателя. Щяха да ме вземат за луд.

Всички те бяха забравили, бяха избрали да отстъпят, да станат зависими, да страдат, да остареят и
да умрат. И аз се бях втурнал към същата пропаст.
Не можеш да мечтаеш и да си зависим.
Думите на Мечтателя отекваха в мен като химн на спасението. Искрата-на Неговото познание
все още достигаше до мен.
7. Бъдеще втора ръка

Моментите на проясняване ме спохождаха все по-рядко. Тъй като светлите нишки, които ме
обвързваха с Мечтателя все повече отслабваха и дори в един момент напълно изчезнаха, аз бързо се
вписах в някогашния си свят, който чудесно и детайлно познавах.
Един ден разбрах, че се продава стара вила, приютена с още няколко къщи в местността до
езерата и в подножието на планината с глетчера на върха си. Купих я с американските си
спестявания. Посветих цялото си свободно време да я възстановя и да я превърна в сносна къща, за
да мога да напусна Талпония и да се преместя там с децата.
После пристигна Гретхен - млада разведена жена, която бях срещнал през последните седмици
от престоя си в Ню Йорк, и доведе със себе си петгодишния си син Тони.
Отново си създавах дом. След кончината на Луизела и края на връзката ми с Дженифър аз пак
прекроявах семейството си. И неусетно се заключвах в подземията на старите си затвори. Гретхен
беше пълна противоположност на Дженифър - разглезената нюйоркска принцеса. Тъй като беше
шампион по ски, Гретхен бе наследила духа и физическата сила на онези инициативни жени,
покорили американския Запад. Непрестанно тренираше и имаше стоманени мускули. Беше точно
толкова земна, неподправена и с нагласа към провинциалния живот, колкото Дженифър бе светска,
суетна и космополитна натура. Но макар всичко да изглеждаше перфектно, само след няколко
седмици и тази ми връзка влезе в добре отъпкания коловоз.
По всевъзможни начини се опитвах да сменя работата, партньора и дори континентите, а в
действителност животът ми се бе върнал към вкочанената си форма, записана в паметта на всяка
негова фибра.
Нивото на Същността ни създава нашия Живот.
Ден след ден, малко по малко градях наново стария си живот като механично същество,
херметизирано в изпаднала в безсъзнание вечност и обречено от генетичната си памет да
преповтаря всяка своя мимика и жест. Старите навици, мисли и емоции най-добросъвестно
възстановиха обстоятелствата и събитията от миналото ми. Прикрито зад маската на новия живот и
непохватния опит да го замаскирам като бъдеше, миналото ми педантично се възпроизвеждаше с
безмилостно съвършенство.
Човек не може да се скрие. Всяка мисъл, емоция или действие се записват незаличимо в
Същността му, а самият той се явява свой неизбежен надзирател и екзекутор, от който не може
да избяга. Ето какво определя съдбата му. Човек може да се самоубеждава колкото си иска, че е
избягал подменяйки външните обстоятелства в живота си, но отвъд привидно различните
ситуации, той винаги ще се оказва на същото стъпало от стълбицата на съществуването в
зависимост от степента си на отговорност, постигната цялост и любов.
Такива бяха паметните думи на Мечтателя още при първата ни среща и от тогава ги четях и
препрочитах безброй пъти, но скритото в пророчеството Му предупреждението не ми помагаше да
избягвам грешките си, нито отслабваше болката ми. Спомням си един по-ранен наш разговор по
темата, който и досега смятам за един от крайъгълните камъни на чиракуването си.
„Най-голямата илюзия на човечеството е убеждението, че има бъдеще. В действителност
обикновеният човек няма бъдеще. Отвъд външните явления той се натъква винаги и само на
своето минало. Събития, срещи и обстоятелства се повтарят ü връщат в живота му - винаги
едни и същи, само леко замаскирани.“
„Това е като да кажеш, че такива хора живеят вече употребяван живот, нещо като съществуване
втора ръка.“ В коментара ми прозираха скептични нотки. Така се опитвах да прикрия неудобството,
което изпитвах при сблъсъка си с разкритията Му.
„И все пак всеки е склонен да се самоубеждава, че събитията в живота му са чисто нови,
създадени единствено за него и че никога преди не са се случвали на никого.“
„И следователно всичко, което човек нарича реалност...“
Не успях да завърша мисълта си, връхлетян от някакво болезнено чувство за абсурд. Мечтателя
ме погледна без да отвърне и бавно поклати глава, сякаш за да потвърди факта, че бях достигнал до

най-лошото възможно заключение... най-немислимото и най-неприемливото от всички. Направих
няколко стъпки в посоката, която ми сочеше. Искаше ми се да вярвам, че не съм разбрал правилно
думите Му, че по някакъв начин Той би ме възпрял и би върнал разговора ни обратно към рамките
на рационалността, която би ме успокоила.
„И така всичко, което наричаме реалност... всичко, което виждаме и докосваме... може да е...
всъщност е... един вид... виртуална реалност?“
Говорех с неохота и не бях особено убедителен. Той продължи да поклаща глава одобрително,
сякаш ме поощряваше. Не казах нищо повече. Мечтателя остана все така дълбоко замислен - явно
пак се опитваше да намери верните думи, за да пробие съпротивата ми.
„Това, което виждаш около себе си... реалността извън теб, е миналото, а което наричаш
настояще е просто една записана някога радио или телевизионна емисия.
Всичко, което виждаш и докосваш, дори събитията, за които можеш да се закълнеш, че се
случват точно в този конкретен миг... всичко е било записано в миналото. За да се проявят
отново, те се нуждаят от официалното ти одобрение в друго измерение - в света на Същността
ти, в състоянията ти на Същността - говореше, сякаш всичко, което поднасяше като информация
бе напълно естествено. - Събитията в живота на човек са кристализиралите състояния на
Същността му, станали видими с времето. Докато участва в тях, той може да си вярва, че се
случват точно пред очите му, може да подхранва илюзията си, че му се случват за пръв път, но в
действителност те са отраженията на неговото преповтарящо се с леки вариации минало.
Това, което човек нарича бъдеще, всъщност е неговото минало, погледнато отзад.
Единственият начин да поемеш отговорност за живота си е осъзнаването на т.нар. „тук и
сега“... единствено чрез управлението на мига, провесен между нищото и вечността, човек може
да „действа“, за да си заслужи истинска съдба, на която да придаде форма, и да създаде събития
от по-висш порядък.“
След тези думи светът вече никога нямаше да е същия. Спомням си, че след като ги чух ме обзе
особено чувство, че не само моят свят се бе променил, а и светът на всички останали хора.
Представих си събитията в живота на обикновения човек като маскарад, като алегорична процесия
на маскирани фокусници, решени да скалъпят най-жестоките си номера. Виждах ги как пристигат
отново и отново, неумолимо все същите, а под фалшивите си носове и мустаци сподавяха присмеха
и подигравките си към слепотата на човека и неспособността му да ги разпознае.
По-късно щях да имам възможността да прозра за себе си колко безкомпромисно вярна бе тази
представа и колко лесно можеше да я забрави човек и да се гмурне обратно в хипнотичния
кръговрат на лъжливия и лицемерен живот и на серийната съдба. Колко години мъки можех да си
спестя и колко болка да избегна, само ако бях знаел тогава как да разшифровам посланията на
Мечтателя, как да се отворя към визията Му, която днес ми изглежда толкова естествена и
неизбежна.
А аз забравих, отрекох „мечтата“ и месеци наред дори не се сетих за нея. Вратите на стария
затвор се разтвориха, за да ме приемат обратно. Животът ми с Гретхен и децата си течеше в
коловоза, отъпкан още преди нейната поява. Между служебните командировки в Близкия Изток и
домашния живот изглеждах предопределен да забравя и да изгубя себе си завинаги.
8. Вечеря с шейха
На рецепцията в хотел Меридиан в Кувейт Сити ме посрещнаха с покана от шейх Юсуф, който
желаеше да бъде удостоен с присъствието ми на вечеря същата вечер в палата Бехбехани. Колата
щеше да ме вземе след по-малко от час.
Бях тъкмо пристигнал след продължило дълго пътуване и идеята за церемониална арабска
вечеря не ми се стори най-примамливата перспектива за вечерта. Нямаше обаче начин да откажа.
Семейство Бехбехани бяха един от най-влиятелните кланове в региона и една от финансовите
групировки, практически управляващи страната. В Кувейт, както и в повечето близкоизточни
държави, бизнесът е строго съсредоточен в кръга на най-благородните семейства. Една карта на
финансовата мощ на страната посочваше ясно родословните дървета на фамилиите и династичната
им отдалеченост от емира. Тя отразяваше и придобитите им права и привилегии точно както в
средновековните времена.
През изтеклите месеци имах известни контакти с някои членове на семейство Бехбехани и бях
осъществил няколко бизнес сделки с компании от тяхната групировка, но никога не се бях срещал с
шейх Юсуф. Знаех, че беше глава на огромна финансова империя, изградена на базата на концесии,

представител на продуктите на водещи мултинационални корпорации с добре развита мрежа от
други дялови участия извън Кувейт, най вече в Съедините щати.
Палатът Бехбехани, пищна постройка, облицована изцяло от бял караски мрамор, бе
конструирана в традиционната форма на четириъгълник с обширен вътрешен двор, през който се
минаваше, за да се стигне до множеството приемни зали, разположени на приземния етаж, и до
личните покои на семейството по горните етажи.
Безмълвен семеен слуга, облечен в кафтан, ме отведе до трапезарията. Около дългата маса,
декорирана във възможно най-натруфения близкоизточен стил, заварих богато разнообразие от
представители на ислямското бизнес общество, облечени в традиционни бели дишдаши и с
претрупани с бижута ръце. Присъстваха и няколко шефове на сериозни западни мултинационални
компании. Естествено вечерята беше само за мъже и без сребърни прибори. Арабският обичай не
допуска и използването на ножове. Месото и рибата вече бяха поднесени под формата на късчета
колкото хапки, докато по-малките блюда с пресни зеленчуци, сирена и хумус се сервираха върху
тежки подноси заедно с печено агнешко и ориз. Обслужваше ни лично най-големият син на шейха -
чест, оказвана само на най-изтъкнатите гости.
С появата на шейх Юсуф разговорът съвсем се оживи. Той се оказа човек с пъргав ум и
изключително вежлив домакин, съблюдаващ дори най-дребните детайли на церемонията. Пиехме
чай и прясно изцедени плодови сокове. Кувейт е една от „сухите държави“ на Близкия Изток,
уважаваща традиционните постулати на Корана, според който се забранява консумацията на
алкохолни напитки, поне официално. Вечерята приключи с ливански сладкиши от мед и ядки и
кафе, приготвено на огън по стара номадска традиция и сервирано в малки, изключително фини
порцеланови чашки. Гледката на гъстата тъмна течност с вкус на прах, майсторски излята в
полирани до блясък медни чашки, винаги ме е очаровала. След като вдигащото пара кафе бе
сервирано, всеки от гостите отпиваше от чашката си със сръчно завъртане на китката - жест,
подсказващ дълбоко задоволство от посрещането.
Чак тогава шейх Бехбехани, който от самото начало бе пожелал да застана от лявата му страна,
отвори дума за начинанието си - създаване на нова търговска компания в Кувейт. Предложи ми да
се прехвърля в Кувейт Сити, за да стартирам и ръководя проекта. Щях да разполагам с дялово
участие с ценни книжа и да изпълнявам длъжността административен директор. Мечтата ми се
превръщаше в реалност - да създам международна организация, да подбера хората, да набера
средствата и да изправя себе си пред предизвикателствата на една авантюра в толкова различна и
трудна среда.
Най-накрая щях да се отправя на пътешествие през седемте морета на бизнеса със собствен
кораб. Това беше нещото, което винаги бях мечтал
и искал да ми се случи. Помолих за двуседмичен срок за размисъл, за да обмисля добре
решението си и си тръгнах. Но още докато се връщах към хотела, вече се тресях от мрачно
предчувствие. Колкото и да се опитвах да погледна положително на ситуацията, предложението не
ми носеше никаква радост, нито чувство на удовлетвореност. Продължих да го обмислям трескаво
през целия път обратно, но колкото повече разсъждавах върху него, толкова повече съпротивата ми
към идеята да се прехвърля в Кувейт растеше. След мимолетния първоначален ентусиазъм
поредната отворила се пред мен перспектива падна жертва на отрицателната ми нагласа и страха.
Семето на сгодния случай отново бе попаднало в ялова почва, където постепенно щеше да изгние и
да се заличи подобно на въглените под кафеничетата на вечерята тази вечер.
Километри и километри сива пустиня, набръчкана като кожата на гигантски слон, препускаха
под туловището на самолета, който ме отнасяше обратно в Италия, и само от време на време някой
съвършен кръг буйна зеленина обгръщаше чудотворните кладенци, издълбани на огромна
дълбочина. Бях сигурен, че всичко, което ми се случва, бе резултат о| даденото от мен обещание
пред Мечтателя да се опитвам непрестанно да работя върху себе си, да се усъвършенствам. Именно
желанието ми за по-свободен, по-отговорен и по-богат живот бе привлякло рядката възможност. И
сега какво?
Бях убеден повече от всякога, че и най-малкото издигане в състоянието на Същността ни може
да премести планини в света на събитията, че-; Нашата Същност Сътворява Нашия Живот, но
никога не съм вярва! че такава радикална промяна може да се случи за толкова кратко врема
Циментът и гипсът по къщата, която бях купил в Чия, още не бяха изсъхнали, тревата по ливадата
едва бе покарала и живият плет тъкмо се бе хванал. Изведнъж кроткият провинциален живот, който
толкова чести ми изглеждаше непоносим след Ню Йорк, придоби нови стойности Щ измерения в

очите ми. Разходките с децата край езерото, сладоледът по брега на реката, надбягването в снега с
Гретхен, дори задушната атмосфера на единственото близко градче се оказаха придобивки, които
някак неусетни се бяха вкоренили в живота ми само за няколко месеца. Тухла по тухла аз пак си бях
построил къща насред моста - дом, който да послужи за базов! лагер на „мечтата“ преди да я
последвам в „пътешествието“, което би ме пренесло отвъд.
Познавах Кувейт Сити. Бях ходил много пъти по работа там, но никога не се бях задържал.
Впечатленията ми бяха повърхностни и сведени до салоните и фоайетата на модерните му хотели,
прашните улици, пренаселените чаршии и каквото още бях видял през прозорците на лимузината,
запечатан в мехура с монтиран към него климатик - като в космически кораб, навлязъл в
атмосферата на негостоприемна планета. В малкото случаи, когато излизах в „открито
пространство“, усещах кожата си жилена от хиляди жила - изгарящи песъчинки, пометени от
пустинните ветрове. Постоянната заплаха на пустинята висеше като дамоклев меч над Кувейт Сити
- океан от пясък, готов във всеки един момент да погълне островчето, което напук на всичко
предявяваше претенции към яростно бушуващия си владетел за няколкото квадратни километра
полуцивилизация. Отвъд богатството и разкоша на кулите му, отвъд натоварения трафик и
модерните футуристични сгради, в моите представи Кувейт Сити не беше точно град, а по-скоро
неумолимо предизвикателство, непрестанна смъртна битка между човека и пустинята. Топката на
неговата история подскачаше напред-назад между модерна епоха и средновековен период, осят с
архаичните обичаи и правдата на Корана. Пред мен се разтваряше една причудлива и прашна
вселена, свят, шумен като пазар, където кадилаците и камилите, небостъргачите и палатките,
библейската бедност и финансовата мощ битуваха в свръхестествена симбиоза.
9. Бягство към болестта

Най-разяждащите ме съмнения и тревоги се разразиха при мисълта, че трябва да напусна
работата си в АСО. Бях уплашен и обезпокоен от идеята да подам оставка и да се преселя в друга
държава без сигурна работа. Продължих да се самозалъгвам, пренебрегвайки очевидното. Мислех
си, че съм искрен, когато се гневях на трудностите и когато трябваше да преодолявам всичките
препятствия, на които постоянно се натъквах. Даже имах чувството, че стават все по-непосилни.
Дори не бях започнал да работя пълноценно върху самонаблюдението, върху това да обръщам
внимание на състоянията си и да пречиствам Същността си - практики, посочени ми от Мечтателя,
нито пък бях достигнал нивото си на прозорливост, нужно ми да проумея, че (не само в тази
ситуация, но и по принцип) страхът владее и управлява живота ми.
г. Днес изпитвам състрадание към човека, който представлявах тогава. Потънал в дълбока
самозаблуда, аз си мислех, че претеглям и преценявам предимствата и недостатъците и ден след ден
продължавах да лъжа себе си в опитите си да се самоубедя, че сам вземам решения, докато в
Действителност страхът ми вече бе направил избора си далеч преди мен. Отказвах да приема и
упреците, които често ми бе отправял Мечтателя:
„Ти си единствената истинска пречка, най-върлият враг на собствената си еволюция и
единствената причина за всеки свой провал. Ще са ти нужни дълги години самонаблюдение и
доста усилена работа, за да разбереш, че негативните обстоятелства, които възприемаш като
обективни, външни и, съответно, независими от волята си, в действителност са твое собствено
изобретение. Препятствията, на които се натъкваш, са материализацията на вътрешния
сподавен вопъл, на тъжната песен, която редовно звучи от най-мрачните кътчета на
Същността ти.“
Фактически си търсех претекст, който щеше да ми позволи да откажа без да е нужно да поемам
отговорност, разчитайки на възможността някой ден да мога да хвърля вината върху
обстоятелствата или съдбата. Вкопчвах се във всяко възможно извинение, за да оправдая отказа си -
децата, училището им, рискът да се живее в почти непозната държава... Залагах дори на
категоричната съпротива на Гретхен. Вътре в мен се надигаше едно твърдо „не“ в отговор на опита
за промяна, на дерайлирането от отъпканите ми коловози. Търсех внимателно и навсякъде
всевъзможни непреодолими пречки, нещо, което да ми делегира правото да обвиня света.
Накрая намерих каквото ми трябваше. В миналото, още преди да срещна Мечтателя, страдах от
камъни в десния бъбрек. Кой, с два грама мозък в главата си, би взел решението да пренесе цялото
си семейство в Кувейт без първо да проведе щателно изследване върху тамошното медицинско
обслужване?

Успях да убедя себе си, че задачата е изключително отговорна и че касае най-вече здравето на
децата. Въпреки срещата ми с Мечтателя и всичко, което бях сторил, за да променя хода на съдбата
си, бях на път да се вкарам още веднъж обратно в кошмарния коридор на миналото си, така че си
взех час, за да си направя рентгенова снимка на бъбреците. Първата стъпка. Нещо в мен вече бе
предопределило маниера ми на боледуване. Връщах се обратно, за да търся убежище в тъмната част
на съществуването, където човек всъщност не се бори или състезава, а само обвинява, извинява се и
търси състрадание от света.
Шокът щеше да спре сърцето ми, ако тогава бях разбрал, че всъщност аз съм авторът,
режисьорът, продуцентът и главният актьор във филма на живота ми и, в частност, създателят на
всички онези образи, които бях на път да прожектирам още веднъж върху киноекрана на света.
Както ми бе казал веднъж Мечтателя, невежеството е майка, която постепенно пуска ръката ти
и то само тогава, когато си готов. Ако нещо не се бе случило, за да прекъсне апокалиптичния
сценарий, следващите няколко кадъра от живота ми щяха да се окажат едър план на изкривеното от
притеснение лице на доктора, съобщаващ ми, че на рентгеновата снимка се наблюдават някакви
сенки по десния ми бъбрек и щеше да ми покаже на светещия екран малките следи, подобни на
пръстови отпечатъци след леко докосване. Аз щях да пребледнея и, вече обратно вкъщи, щях да се
отчая и с години да обвинявам съдбата за влошеното си здраве, което видите ли „за нещастие“ ме
възпря да сграбча невероятната възможност. Всичко необходимо за снимачната дейност на
следващата сутрин беше готово. Най-лошото обаче в цялата ситуация бе фактът, че изобщо не бях
наясно със собствения си заговор. Със сетния си дъх щях да съм защитил тезата, че играя честно и
добросъвестно, щях дори да съм се заклел, че не искам нищо повече от чиста експертиза,
потвърждаваща перфектното ми здравословно състояние.
За щастие една златна нишка все още ме свързваше с Мечтателя.
Същата вечер изпитах непреодолимо желание да Го срещна. Вече не се справях. Не можех да
продължавам без безценната Му помощ. Струваше ми се, че от последната ни среща бе изминала
цяла вечност и, тъй като не намирах друг начин, реших да Му напиша писмо, да декларирам
тържествено обещанието и желанието си да подновя „пътуването“ си.
Има една дума, която сега се връща в съзнанието ми и настойчиво се загнездва там. Запечата се
в мен по време на последната ни среща. „Достойнство“!
Тя е най-мъчителната част от живота ми -частта, която най-много ми липсва Във всяка
ситуация, във всяко събитие.
Толкова ми е нужно да го излъчвам, да го усещам, да го разпръсвам. Знам, че то си има цена.
Готов съм да я платя. Моля Те само, ако смяташ, че силата е с мен, че не съм закъснял, помогни ми!
„До Мен, в Моя свят човек живее добре, радва се на богатство и добро здраве...“ Колко пъти си ме
канил, но на трапезата ти гости няма! В свят, управляван от лъжи, от хора, готови да ме предават и
унижават, Виждам как само Ти ме пазиш като херувима с пламтящия меч, който пази Дървото на
живота...
Искам да подновя „пътуването“ си и да съживя ангажимента си към задачата.
Умолявам Те да ми помогнеш. От месеци водя скитнически живот. Имам нужда отново да
сглобя разпръснатите парченца мой живот...
Не толкова пишех, колкото се изповядвах, „четейки себе си“. Опитът за откровение ме
преобрази, а писмото бе получено още преди да съм то завършил. То бе предназначено за мен - за
най-добрата част от мен, за онези няколко атома доброта, красота и истина, които все още туптяха в
мрака на Същността ми, там - сред множеството разколници и революционери, казали „да“ на
великото приключение. Още не бях завършил писмото, когато избухнах в плач от внезапна,
неведома радост.
10. Паякът u плячката

Озовах се пред Него. Толкова много исках да Го видя, а сега всичко, което изпитвах, бе
единствено безкраен срам и непоносимо чувство за вина. Срамът и вината ме държаха в един
мрачен свят, в който силата на гравитацията бе далеч по-силна от земната. Моят вътрешен свят и
моите законите, според които изживявах всеки ден от живота си напълно неосъзнато. И единствено
в присъствието на Мечтателя, изпитвах тежестта и ужаса им. Те спираха дъха ми и държаха погледа
ми прикован в пода на стаята.
- Всяко твое движение, мисъл или дума издава склонността ти да се откажеш, да се
предадеш. Тайно се надяваш да се провалиш, да се разболееш, за да не се налага да се бориш с

„враждебния“ свят. Подобно на милионите други човешки създания ти разглеждаш битката
като външна, извън теб. Затова се оставяш да се провалиш с надеждата, че ще остарееш и ще
умреш... това вече си го правил толкова много пъти. Време е да спреш... завинаги! - каза Той, след
което направи пауза, за да ми даде възможност да вкуся максимално горчилката на изречената
истина. Звучеше като воин, който хвърля ръкавица към противника си в смъртоносен дуел. По
гърба ми се стичаше ледена пот.
- В мрака на невежеството си, човек като теб сам предизвиква злополуките, сам си залага
капаните, укрепява собствените си затвори, опакова с голяма вещина и внимание към най-дребния
детайл всичката си болка, всички провали, беди и заболявания, превръщайки усилията си в изящно
изкуство. Мрачно и безсмислено изкуство като това на гигантско насекомо, плетящо паяжината
си в отдавна забравените дълбини на животинския свят. Там, където човек трагично се явява и
паяк, и плячка.
Думите Му забиха нокти в душата ми и аз се разтреперих и зяпнах, сякаш тъкмо ме бяха
събудили и хвърлили под ледена струя. Мечтателя избистряше смътната ми абсурдна идея да си
„поръчам“ камък в десния бъбрек и да го превърна в свое оръжие при положение, че спокойно
можех да си пожелая хармония и успех в живота и да ги постигна.
Невъзможно ми беше да приема мисълта, че съм единственият творец на собствения си свят,
тъй като всеки опит да проявя разбиране се разбиваше на парчета в скалата на скептицизма ми.
Според Мечтателя всяко препятствие, което срещаме по пътя си, е материализацията на
неспособността ни да разбираме.
Човек е собственото си разбиране.
Мерната единица за човека е нивото му на разбиране. То създава света, който той заслужава.
Разбирането е сдържаност, разширяване на представата и отстраняване на излишъка и пластовете
отломки. То е волеви акт, който не може да се появи или да бъде наложен отвън.
Човек не трябва да търси рая. Не трябва да прави нищо, за да го заслужи. Единствената
дисциплина, която трябва да усъвършенства, е отхвърлянето на ада в себе си, на липсата си на
разбиране.
Ако Мечтателя не бе отделял толкова време, за да ме подготвя, ако, въпреки всичките си
съмнения и непокорство, не бях преминал през дългия период на чиракуване, никога нямаше да
мога да понеса подобно откритие - то щеше да ме унищожи.
Чудех се какво щеше да стане, ако науката „официално“ обявеше подобно твърдение - че всеки
човек, „такъв, какъвто е“, е единственият творец на всичките си злополуки, че те задължително
първо се зараждат вътрешно и чак след това се проявят външно. Яснотата по въпроса до каква
степен ни се подчиняват тялото и личния ни свят, откриването (за добро или лошо) на градивната
сила на мисълта ни щеше да е много по-голям шок за цивилизацията, отколкото откритието на
Коперник. Точно както неговите астрономически открития са запратили човека в покрайнините на
Вселената - извън илюзорния свят, в чийто център се е поставял дотогава, така и визията на
Мечтателя щеше да революционизира съдбата на човека, целейки се в най-дълбоко насадения му
предразсъдък - убедеността, че съществува външен свят, който може да вини и, съответно, да има
винаги под ръка някого или нещо, върху което да хвърля вината за провала, какъвто всъщност е
целият му живот.
„Светът е такъв, защото ти си такъв“ - квинтесенцията, мотото на философията на
Мечтателя и кулминацията на визията Му, съдържаше толкова мощна идея, че обръщаше самата
посока на съществуването - вече не отвън навътре, а обратно - отвътре навън, като при всяко
лечение.
Християнската фраза теа culpa, римското вярване в homo faber, себепознанието на Древните
гърци и гласовете на всички велики школи, възпитавали идеята за отговорност, върху която са се
създавали просъществувалите с хилядолетия империи и цивилизации - всички заедно отекнаха
мощно и тържествено. И въпреки, че въпросната визия ми бе представяна не веднъж, когато видях с
очите си как логиката и рационалността ми не издържат пред вековните неоспорими аргументи,
мислите ми вихрено се завъртяха.
Точно тогава проумях, че този път срещата ми с Мечтателя се случва в една част на дома Му,
която не познавах. Не беше стаята с облицования бял под, нито оранжерията с огромните носещи
греди, басейна по средата и изящните скулптури, а просторно таванско помещение, обзаведено в
колониален стил, с таван, чиято ламперия бе от рядък вид дърво. Той седеше по средата на кушетка,

изработена от ситно сплетени тръстикови пръчки - толкова голяма, че заемаше почти половината
стена. Закачената над нея черно-бяла картина пресъздаваше света на Стайнбек.
Отново бе потънал в мълчание. Изглежда за пореден път преценяваше способността ми да
понеса това, което предстоеше да чуя. Една особена вибрация във въздуха известяваше
изключителната важност на момента. Бяхме достигнали поредния кръстопът на съществуването,
където или продължаваш напред, или губиш всичко. Пак бях на ръба на бездна и да се хлъзна в нея
означаваше никога повече да не Го видя. Когато отново заговори, поех дълбоко дъх, за да
мобилизирам всичките си сили.
- Всяка фаза изисква човек да даде най-доброто от себе си! Около теб е пълно с чудовища и
призраци - твои хилядолетни врагове, които са точно толкова ужасни и илюзорни, колкото и
страховете ти. Те пазят по-висшите светове, най-висшите връзки на съществуването...
Идва ден, когато трябва да се изправиш срещу тях!
Думите Му бяха лава, която течеше през вените ми и ме изпълваше целия. Бях вцепенен, не
можех дори мускулче да помръдна и останах в това състояние доста време. По всеки милиметър от
тялото си чувствах натиска на незнайна сила, която парираше всеки опит за раздвижване.
Изведнъж, сякаш по невидима команда, изпитах огромно облекчение. Направих първите си
предпазливи движения, за да изплувам от капсулата на безсилието и да го захвърля като змия
свалената си кожа. Сега можех да вдигна глава и така и сторих... много бавно. Не смеех да пусна
погледа си да се рее на воля, но забелязах, че този път беше много светло и можех ясно и подробно
да разгледам обстановката. Сигурен бях, че светлината не беше слънчева. Утрото на новия ден
чакаше отвън, притиснато към прозореца с източно изложение, но не се решаваше да пристъпи в
стаята. По някакъв магичен начин светлината в помещението зависеше от мен! Можех да я
увеличавам или намалявам и го направих няколко пъти само с помощта на „реостата“ в главата си.
Все още експериментирах с чудатата сила, когато една мисъл нахлу в съзнанието ми със силата
на поразителна истина. Вселената зависеше от мен! Подобно на помещението, в което бях, светът се
появяваше облян от светлина, но си оставаше в полумрака, заради неспособността ми да го накарам
да засвети. Поредното разтърсило ме откритие...
Чак по-късно, когато можех да разсъждавам за нещата безпристрастно, усетих пълната сила на
думите на Мечтателя. „Светът е такъв, защото ти си такъв.“ Човек е нещастно същество, което,
макар и заобиколено от съвършенство и изобилие, вижда света си чрез примитивно зрително
устройство, все едно през очите на жаба, и е вечно безкрайно разочарован от всичко, което минава
пред погледа му.
11. Криеницата на живота

Вдигнах поглед и видях ласкавия Му и все пак суров поглед. Усетих, че това, което си мислех,
бе всъщност сянка на мрачно предчувствие, примесено със съжаление. То ме стресна повече от
думите Му и се почувствах като болен, който разчита колко безнадеждно е състоянието му в очите
на посетил го приятел. Най-неочаквано Го чух да казва:
- Когато беше малко момче често играеше на криеница...
И филмовата лента на моя живот моментално се завъртя на обратно. Слънцето бе оцветило
пукнатините на старинната тераса в златисти нюанси, оставяйки опулените гущери шокирани и
неподвижни между една саксия с босилек и една друга, преливаща от здравец. Редувахме се да
минаваме отдолу, прикривайки очи със слабите си ръчички, и брояхме прилепени към стената,
докато другите се щураха напред-назад, за да намерят място, където да се скрият. Ку-ку! бе
възклицанието по адрес на този, когото ненадейно бяхме изненадали и открили.
- Ето така прави живота... Ку-ку! - каза Мечтателя, имитирайки съвършено онзи звук от
детството ми. Не Му представляваше никакво усилие да се разхожда из спомените ми. Опитах се да
не изпускам споходилите ме далечни мигове, искаше ми се да ги задържа поне още малко, да се
опитам да дам имена на сияещите от възбуда мои другарчета, тичащи по обляната от слънце тераса,
но те вече изчезваха, отнасяйки със себе си омайния парфюм на детството.
-Животът идва да те намери където и да се криеш, при това си слага най-ужасната
възможна маска, за да ти разкрие състоянието, в което си. От какво се страхуваш? Да
обеднееш? Да те изоставят? Да се разболееш или да изгубиш къщата и работата си? Ето това
са маските, които животът редовно ще си слага, за да те уплаши. В каквото и да се изразява
страхът ни, той ще се материализира в събитията, на които ще трябва да станем свидетели и в

които ще участваме, докато извървяваме пътя си. И рано или късно ще трябва отново да се
сблъскаме с тях подобно на изпит, който не сме издържали и на който трябва отново да се явим.
Нямаше нужда да се вглеждам в опита си, за да ми стане ясно, че Мечтателя казва истината. И
все пак оказвах съпротива срещу идеята. Да разглеждам света като планетарен механизъм, чиято
цел е да държи човечеството в перманентно състояние на страх и несигурност, в хватката на
постоянно надвиснала заплаха, ми изглеждаше пълна аномалия.
- Единствено под заплаха обикновеният човек е в състояние да намери нужните му сили да
избяга от сенките, от призраците, създадени от травмите в детството и от чувството му за
вина... Истинският човек не се нуждае от подобни неща... той живее в постоянно „състояние на
увереност“.
Пак се обърках.
Слушах Го как излага теорията Си за световната несправедливост, която гласеше, че
човечеството е разделено на два вида - единият - щастлив и безгрижен, благословен от непоклатима
увереност, и другият, далеч по-многочисленият - жертва на страха, трепереща в постоянно очакване
на проблеми и бедствия. Подхванах темата и Го заварих в учудващо склонно да прояви разбиране
настроение.
В света на Мечтателя дори задаването на въпрос изискваше повишено внимание и
предпазливост. В Негово присъствие постоянно внимавах какво би могъл да си помисли или
почувства и предпазливо извършвах дори най-лекото движение, промяна в интонацията или
отправяне на поглед. Това превръщаше всеки прекаран с Него миг в „работа“ на Школата, а когато
бе далеч от мен, концентрацията ми ме напускаше, вниманието ми хукваше в хиляди различни
посоки и цялата ми Същност се раздробяваше.
-Дори обикновеният човек изпитва сигурност. Неговото най-сигурно убежище са
страховете... съмненията му са неговата реалност. Той ги обича и не би им позволил да си отидат
за нищо на света. От най-ранно детство той се подхранва сам с илюзорни страхове, отхапал от
ябълката на негативното въображение, от преобърнатите си способности на творец. Като
резултат той обърква сенките с истинските бедствия и живее и се чувства в постоянна
опасност...
Мечтателя ми обясни още, че човек постепенно привиква към това мъчително състояние, което
се превръща в част от живота му. Болката и несигурността стават естествена част от него - добре
познати медикаменти, които действат толкова успокоително, че на повечето хора им е невъзможно
да ги откажат.
- Чувствай се в безопасност - утеши ме Той. - Отвън няма враг. В действителност винаги ти
си този, който плашиш сам себе си. Хората никога не се чувстват в безопасност. Дори когато
човек е богат и очевидно няма от какво да се страхува, той продължава да изпитва съмнения и
поддържа състоянието си перманентно нестабилно. Живее в страх, несигурност и болка... Това е
единственото нещо, в което е специалист, и то управлява целия му живот.
- Значи няма лекарство...
-Като обикновен човек няма начин да се почувстваш в безопасност. Не съществуват нито
бронирани врати, сейфове или бункери, нито каквито и да било предпазни мерки.
И тогава издекламира:
Само истинският Мечтател може да се чувства в безопасност. Мечтата е безопасност.
Съмненията, страхът и страданието са илюзия, но и единствената реалност на обикновения
човек.
Затворих очи и се оставих думите Му да ме приспиват... и изпитах онова чувство на сигурност,
на неуязвимост, което само децата изпитват, въпреки че и те са обградени от нервни и изпълнени
със страхове възрастни... Опитах се да се върна дори още по-назад, додето се видях като плод в
майчината утроба. И тогава си „припомних“ онази пълнота, онази невинност, лишена от грам
разделение, и се понесох из обвилата ме околоплодна течност, която осезаемо ме защитаваше от
всичко външно.
- ...За да си в безопасност трябва да нямаш грехове... да си невинен... да си безупречен...
Изведнъж ми просветна, че човек може да бъде обект на атака единствено от враговете в себе
си - лъжци, позьори, измамници, грешници, несигурност и съмнения... хора, които живеят в страх и
не виждат изход... същите страхове, които отварят вратите на крадците... Усетих се изгубен!...
усетих цялото човечество изгубено с мен, осъдено на постоянна, несекваща несигурност. Кой

можеше да избяга от този ад? Хлъзгах се в ямата на още по-далечни и мъчителни състояния на
Същността.
-Единствено готовият да даде всичко от себе си... единствено човек, който „желае“ и прави
всичко по силите си, за да се промени, може да успее - продължи Мечтателя и така прекъсна
пропадането ми. - И дори за обикновените хора той да изглежда безразсъден, поемащ неразумен
риск или дори безотговорен, човекът, направляван от целостта и личните си убеждения винаги е
съпътстван от „усет за спасение“. Той единствен знае, че в действителност не рискува нищо. В
света на бизнеса, дори при привидно най-рискованите начинания, човек с подобни убеждения не
може да бъде обект на атака и е невъзможно да се провали. Всичко, което докосва, цъфти и
процъфтява. Той винаги намира решение за всяка ситуация, дори най-отчайващата, и събитията
и обстоятелствата винаги доказват правотата му, защото самият той е собственото си
решение. ,
И отново подхвана строфите си:
Винаги се чувствай в безопасност. Бъди в безопасност и се чувствай безсмъртен точно сега.
Сетне, шепнейки, сякаш споделя тайна, добави:
- Макар обикновеният човек да се чувства постоянно застрашен и винаги да се страхува от
някого или нещо, в действителност няма нищо и никой, който да го нарани отвън. Светът е
отражение и материализация на „мечтите“ ни... или на кошмарите ни. Светът може да бъде и
рай, и ад. В кое от двете избираш да живееш зависи само от теб!
Мечтателя спря, за да ми остави време да запиша думите и наблюденията си във вечно
присъстващата ми тетрадка, след което заключи:
- Освободи се от страха!... Безстрашието е вратата към сигурността и целостта и все пак
колкото и усилия да положиш, те няма да те направят безстрашен. Безстрашието те спохожда,
само когато осъзнаеш, че няма от какво да се страхуваш.
Разкритието на Мечтателя, че никоя опасност не е външна ме отвеждаше до ръба на
стряскащата неизвестност. Перспективата да заживея без страх, в състояние, изискващо от човека
постоянна бдителност, постоянна убеденост, че дори и най-дребната песъчинка ад е вече
пречистена ми изглеждаше далеч по-опасна от варианта са се поддържа т. нар. нормално, несигурно
състояние. Да се страхуваме, да таим съмнения, да се чувстваме застрашени от случващото се в
живота ни... ето къде се криеше непоклатимата ни вяра и, в крайна сметка, квинтесенцията на
възприетото от човека естествено негово състояние. Идеята за живот без страх бе на милиони
светлинни години от представата ми за начина, по който функционира човечеството, и точно
толкова противоречива, колкото и перспективата да се открие нова извънземна раса. Заплахата,
отправена към човешката несигурност е по-плашеща от самия страх, точно както идеята за
безсмъртието е по-трудна за възприемане от идеята за неизбежността на смъртта. Бях абсолютно
сигурен, че всеки човек би бил готов да пожертва живота си, за да опази, както за себе си, така и за
идните поколения правото да изпитват страх и да страдат.
- Зад всички съмнения, зад болката, страха и несигурността се крие негативната,
разрушителната мисъл. А зад нея стои каузата на каузите -идеята за неизбежността на
смъртта - повтори отново Мечтателя преди да продължи. - Тя е истинският убиец на
човечеството... източникът на бедите, на всички престъпления и на войните, които насищат
човешките цивилизации. Осъзнаването на това зрънце смърт в човека би прогонило завинаги
физическата смърт от неговото съществуване. Смъртта, каторгата на ограниченията,
предпазва обикновения човек от объркващата го идея за безкрайното.
Мечтателя ми обясни, че усещането за смърт, което човек носи в себе си, изглежда води
началото си още от момента на неговото раждане, макар в действителност неговото начало да е
далеч по-назад. Още с появата си на бял свят първото нещо, което човешкото същество изпитва, е
усещането за задушаване и изтощение. В нашите т.нар. цивилизовани общества животът започва с
един от най-бруталните ритуали, който Той определи като „истинско посрещане в Ада“. Родено в
болка, посрещнато от заслепяващата светлина на операционната зала, от напрегнатите гласове на
лекарите и крясъците на майката (още преди да го плеснат, за да изплаче и да го положат на
студената стоманена повърхност на масата), първото впечатление, което новороденото придобива
за света, е съпроводено с огромно количество страх и от там насетне то е принудено да търси
болката сякаш е негова истинска майка.
- От там насетне вече нищо няма да му е толкова близко и познато както горчиво-сладкия
вкус на болката - заяви Мечтателя. Целият живот на обикновения човек се управлява именно от

първия миг - от първото вкусване на лавата, която усеща да нахлува в дробовете му при
ужасяващия му преход от водно създание в аеробно същество.
12. Бутилката
Времето минаваше в пълно мълчание и аз се опитах да го запълня, като прегледам записките в
тетрадката си. Изпитвах непреодолимо желание да опозная новото, което назряваше в мен. Каква е
тайната на страха и тревогата, които носим в себе си? Защо милиони животи, досущ като моя, са
толкова нещастни? Мечтателя сякаш улови въпросите ми във въздуха и наруши мълчанието, но
думите, които изрече, бяха напълно неочаквани.
- В Ню Йорк той живееше винаги с бутилка вода под ръка - рече силно и с обвинителен тон,
все едно докладваше факта на някого зад мен.
Почувствах се ужасно объркан. Съпроводи думите Си с жест, като настоятелно ме посочи с
двата Си показалеца със странно движение отгоре до долу, сякаш привличаше вниманието ми към
невидим свидетел. Намекът Му, че ме изключва от разговора, намествайки невидим очевидец
между нас, ми се стори неприятно смущаващ. Изведнъж фалшивите защити, компромисите и
маските, заседнали из пластовете на живота ми, започнаха да изскачат едни след други като слоеве
мъртва кожа. Изгубих контрол над лицевите си мускули и усетих как правя хиляди изражения като
забързани кадри на гротескни гримаси. Програмата за управление на киномашината бе полудяла,
сякаш Мечтателя бе отворил някакви шлюзове и там - в свободното безтегловно пространство,
нахлуваха спомените и потичаха образите.
Отначало дори ми се сториха като фрагменти от нечий друг живот. Лекарите ме бяха
посъветвали да пия много вода, за да предотвратя появата на камъни в бъбреците и през цялото
време да разнасям със себе си бутилка вода, което ми се превърна в навик. Бутилката стана нещо
като протеза, допълнителен крайник, без който не си позволявах нищо да върша. Една от първите
последици от срещата ми с Мечтателя, наред със започването на сутрешните ми тренировки като
част от прилагането на принципите Му в живота ми, беше отърсването от огромния психически
безпорядък, а заедно с него и от бутилката.
- Твоето заболяване никога не е било камъни в бъбреците, а зависимост. Камъните са само
симптом, индикация, която сочи пътя на същинското заболяване, за да намериш начин да го
излекуваш.
Каза ми още, че когато не се вслушваме в сигналите и не успяваме да проследим същинската
причина за появата им, болестта се изостря, а те стават още по-настоятелни и болезнени.
Под Негово ръководство спрях да пия или по-точно намалих драстично количеството вода и
проблемът с бъбреците ми постепенно се превърна в далечен спомен. Като гледах как картините от
миналото преминават през екрана на съзнанието ми, се чудех защо беше изровил точно този епизод
от живота ми. Един скрит механизъм в мен изведнъж се задейства и аз катапултирах в спомен извън
времето, чиято посока беше вертикална спрямо равнината, на която бяха разположени останалите
ми спомени - във вечността на едно от състоянията на Същността ми. Навлязох в печалните
ситуации на онези години. „Спомних“ си, че отърваването от робството и бягството от тиранията на
страха, превърнали бутилката вода в мой неразделен спътник, не ми бяха донесли никаква радост и
облекчение. Напротив! Прониквайки само в един атом на това минало, аз открих, че споходилото
ме чувство за свобода имаше вкус на непоправима загуба, подобна на загубата на скъп човек или
като да те сполети финансов крах. Сега ясно си спомних, че най-трудно за понасяне бе справянето с
празнотата, която ми причини излекуването. Загубата, макар и само временна, на страха и тревогата
ми от разболяването, ми се стори като падане на някаква насъщна защита, като сгромолясване на
стари и добре познати парапети.
13. Истински бедните

Сепнах се от гласа на Мечтателя и се върнах обратно към задачата си на хроникьор.
-Да отнемеш проблем или заболяване от човек, който не е готов, е като да изключиш
алармената му система или да премахнеш автоматичните му спирачки. Ако няма готовност,
последствията са непредсказуеми и той може да се окаже в по-лошо състояние отпреди. Ето
защо човек не може да получи помощ отвън. Когато заболяването и, съответно, грижите покрай
него бъдат отстранени, той изпитва остра нужда моментално да ги подмени с други, често дори
по-сериозни заболявания и грижи, за да възстанови състоянията, които съответстват на
Същността му, сякаш е съвършена хомеостатична машина.

Мечтателя ми разкриваше тайната на определен тип поведение, типично за голяма част от
човечеството - широко разпространен в световен мащаб психически механизъм, известен ни още от
сътворението на света, чиято функция до ден днешен остава загадка. Човек намира за непосилно да
загърби страданието, страха и несигурността, които изобилстват в него. Прикачен е към техния
товар сякаш са най-ценните му притежания, които го предпазват да не направи крачка напред.
Мечтателя обясни, че причината те да действат така безотказно се крие във факта, че човечеството
ги възприема като отбранителен щит.
„.. .продай каквото имаш, раздай го на бедните и ще бъдеш възнаграден в Рая. И сетне ела и ме
последвай. Като чул това младежът се отдалечил натъжен, тъй като имал несметни богатства.“
Най-накрая в притчата за богатия младеж различих като през филигранно стъкло светлината на
разума, който я бе създал, и съкровището, скрито в продължение на двайсет века в удивителното й
послание, се разкри в целия си блясък.
Изведнъж ми просветна и обяснението за случилото се във Вероника и истински ме удиви.
Това, което всъщност искаше Мечтателя от всички присъстващи на вечерята, не бе да се откажат от
богатството си, а по-скоро да се откажат от бедността си, като така им посочваше как да се издигнат
на по-висше ниво на съществуването. „Поставете някой друг на ваше място“, беше им казал Той.
Ето го смисълът на притчата за богатия младеж - „.. .продайте каквото имате и го раздайте на
бедните“. Това бяха бедните, споменати и в Евангелието. Дайте всичко, което имате, на онези, дето
се стремят да заемат местата ви. Тогава ще видите, че всичко придобито, нещата, към които сте най-
привързани, са само украшения - бутафорна украса на бедността, в сравнение с това, което ви
очаква.
В резултат на един особен механизъм, детайлно описан ми от Мечтателя, всичко във Вселената,
което не се развива, с времето деградира. По същия начин във всеки един момент от живота ни
разполагаме само с две посоки, по които можем да тръгнем - нагоре или надолу. Мечтателя нарече
въпросния механизъм „Закон за Еволюцията“ и обясни, че той е универсален и касае както
индивида, така и организациите, нациите и цивилизациите. Без насочен нагоре тласък, без онази
необикновена енергия, която ни кара да се стремим да бъдем нещо повече от това, което сме,
животът се свива обратно към себе си и деградира.
За да е по-конкретен, Той ме накара да се замисля върху случая на Църквата, която в
определени исторически периоди не е била способна да черпи енергията, за да издигне нивото си.
Тогава тя се е затваряла в себе си и е пропадала прогресивно, додето не е хващала посока,
противоположна на първоначална. По този начин се е самоотричала, превръщайки се в
идолопоклонник, в суеверната и дори престъпна институция, изобретила Инквизицията,
аутодафе и кръстоносните походи, като в хода на всичко това парадоксално е продължавала да
нарича себе си и да си вярва, че е „Християнска“.
В Евангелието богатите, които са обречени да стоят от отсамната страна на игленото ухо, вън
от Небесното царство, не били всъщност паралиите на древния свят, а хората, претоварени с
детрита на отрицателните емоции, пристрастия и чувство за вина, подчинени на собствения си
обременяващ страх както от живота, така и от смъртта.
Можех ясно да провидя катастрофалния резултат от преобърнатата интерпретация на това
послание, което векове наред бе вдъхвало кураж на милиони хора да се стремят към лишение в
Същността си и да подхранват съзнанието си на жертва. Замислих се за отношението на Църквата
към бедността, което посредством проявите на състрадание и съчувствие към нея, оправдаването й
и на моменти дори величаенето и възхваляването й, незнайно как я бе обезсмъртило, правейки я
още по-трудна за изкореняване от човешкото съзнание, а следователно и от самото общество.
14. Страхът е деградирала любов

- Страхът е дрога, която постоянно циркулира из вените на Същността ти. Не страх от
нещо конкретно, а просто страх. Досега неизменно си бил зависим от него. Обстоятелствата, на
които човек се натъква в света на събитията, служат, за да разкрият това, което се е опитал да
избегне и да не признае в себе си. За лишените от Школа, злото и случайността са беди. За онези
обаче, които имат Школа, те се превръщат в инструменти за възвръщане на целостта и
придобиване на разум. Същевременно злото и случайността са симптоми, камбани, които бият
тревога за действителното състояние на човека. Обратно на общоприетото схващане първо идва
страхът, а после ние си избираме от какво да се страхуваме.

Още в детството на обикновения човек съмненията, страхът и болката определят неговите
граници - хипнотично и нереално пространство, в което той се чувства в безопасност сякаш е в
гигантски бункер - полуубежище-полузатвор.
- Загърбването на страха е първата стъпка към целостта, към обединението на Същността.
Не можеш да изградиш нищо върху страха, нито да използваш разума си, докато си под негово
влияние. Първото правило на един воин е да бъде безстрашен. Страхът те прави зависим от
работата и те кара да търсиш спасение в болестта, както правеше в миналото. - Тук гласът на
Мечтателя прие тона на строга проповед и ми нареди - Превърни страха във възможност!... Човек
изпитва само две чувства... страх и любов. Те не са антиподи... те са едно и също нещо, но на
различни нива на Същността... Страхът е деградирала любов, а любовта е преодолян страх.
Той ми остави достатъчно време, за да довърша записките си, след което се увери, че съм
приключил, за да продължи.
- Страхът представлява смъртта в теб. Герой е човек, лишен от страх или вътрешна смърт.
Герой/Него произлиза от Ерос, а любов/ a-mors означава безсмъртен. Този, който не носи смъртта
вътре в себе си, няма да я намери и отвън. Героят е стъпало по стълбицата на човечеството,
което стъпало не е заслужено в сблъсъка на битката, а в уединението, в покоряването на самия
себе си. Битките служат само, за да визуализират това, което героят вече е покорил в
невидимото. Неговата непобедимост и неуязвимост са просто демонстрация, че нещо се е
случило в Същността му - лакмусов тест за победата му над смъртта.
Така Мечтателя приключи разсъжденията Си по темата и направи дълга пауза. Използвах
времето, за да завърша и подредя записките си. Долавях особената стойност на материала, който
току що бях съхранил, и важността на разкритията Му, ярко осветили най-тайните механизми и
най-мрачните зони на психиката ни - всичко, което ни караше да бъдем лъжещ, страхлив и смъртен
вид.
Когато заговори отново, директно подхвана темата за Кувейт - за колебанията ми да напусна
работа и да се преместя на непознато място.
- Заминаването за Кувейт е много важно за теб. Външно то е началото на нова бизнес
възможност, докато вътрешно представлява първата стъпка към надвиването на състоянието
на апнея19, на ограниченото състояние на Същността, в което си потънал твърде отдавна.
Предприемач ще рече човек, вече крачещ по пътя към „мечтата“. Човек, способен да заложи
репутацията си, за да разчупи рамките на съществуващото статукво, да промени ситуацията и
да създаде по-добра... е бунтар, революционер. Да подбере и обедини останалите хора, да поеме
отговорност за тях, да им вдъхне ентусиазъм, да ги накара да споделят мечтата му... ето какви
качества трябва да притежава предприемачът, но в действителност те са качества на
Същността, позволяващи достъп до по-високи стъпала по стълбицата на човешката
отговорност.
Усетих как в мен се надига неконтролируемо страдание, наред с внезапна болка в бъбрека и
цялата ми Същност... целият ми вътрешен свят се обви в мрак. Няма друго такова чувство, което
стои точно по средата между физическата и психическата болка! Инстинктивно се хванах за дясната
страна на таза. Прииска ми се да привлека вниманието Му към страха си от подновилото се
неразположение, което се надявах да е изчезнало завинаги. Искаше ми се да споделя и за
медицинското изследване, което си правех в момента.
- Спри да бъдеш такъв лъжец - рязко ме посече Той. - Ти си представител на възможно най-
лошия вид - на хората, които лъжат себе си, на лицемерите... Болестта не съществува. Тялото
никога не се разболява! То може само да изпраща сигнали под формата на симптоми, за да ти
позволява да си наясно какво от Същността ти липсва ... Болестта не съществува. Съществува
излекуването. Всяко излекуване е освобождаване от страха. Отървеш ли се от същинската
причина, симптомите също изчезват.
Изпаднах в тотален безпорядък. Твърдението Му, че болестта, точно както и излекуването,
изцяло зависят от мен и че страхът и зависимостта са отговорни за камъните в бъбрека ми ме
хвърлиха в размисли, които се разнесоха на вълни, чиито кръгове се разширява, разширяваха,
додето се изгубих в тях.
- Досега си живял живот на паразит - каза грубо Той, измъквайки ме от опасното подхлъзване
в самосъжалението. - Позволи Ми да поставя диагноза на заболяването ти - безотговорност.
19
Липса на дишане - Б. пр.
Човек с болен бъбрек изпитва страх и това го прави зависим. Заболяването на бъбреците
означава, че имаш проблеми с комуникацията първо и преди всичко със себе си и после с околните.
Тогава твърденията Му ми се сториха доста мъгляви и реагирах с доза скептицизъм. Месеци
по-късно щях да открия, че някои от нашите прародови култури вече са знаели, че планетите,
формиращи Слънчевата система, са аналогично асоциирани с органите на човешкото тяло.
Класическата античност свързвала черния дроб с Юпитер, сърцето с Марс, далака със Сатурн, а
белите дробове с Венера. При последния случай видях потвърждение на факта, че дишането е
свързано с емоциите ни - да обичаш, на латински „a-mors“, означава отсъствие, липса на смърт.
Чрез дишането и свързаните с него органи можем да контролираме емоциите си и да преборим
страха. Във вярванията на Класическия свят можем да открием и потвърждение на казаното от
Мечтателя - че бъбреците са били асоциирани с Меркурий, крилатият вестоносец на боговете, и
следователно трябваше да реша проблема си с комуникацията. Но това откритие ме споходи по-
късно. За момента се поддадох на съмненията и попитах:
- Защо тогава комуникацията толкова ми се отдава и какво ме подтиква винаги да работя в
области, където тази дейност е най-дълбоко залегнала?
- Точно това - постанови Мечтателя, като ме прекъсна. - Хората с бъбречни проблеми са
привлечени от свързани с комуникацията дейности и те се потапят в тях, именно за да
постигнат баланс с това, което им липсва... за да се справят елипсата на близост, на връзка, на
разбиране... на общуване. - И с тон на човек, подемащ по-сериозна тема, добави -Твоите страхове
са изфабрикували чудовищен фантом от компанията, която ти плаща, и този фантом отразява
зависимостта ти от нея... ти си прехвърлил „мечтата“ си извън себе си ... изтъргувал си я за
заплата и фалшиво чувство за сигурност, принизил си се до състояние на робство. Тези, които
зависят, са вече затънали до гуша в калта. Истината е, че като милиони други ти беше решил да
елиминираш себе си - заключи Той, като с тези думи нанесе финалния Си удар.
Усетих в мен да се надига свирепо недоволство, негодувание, граничещо с омраза, които
поради факта, че се бяха появили така внезапно и неудържимо, ме уплашиха. Думите Му бяха
докоснали оголен нерв и извадили на показ най-съкровената и уязвима част от мен, която сляпо
управляваше живота ми в тъмата. Изведнъж обаче чувството на недоволство и негодувание напълно
изчезна - внезапно, точно както се бе появило и както правеха и призраците, обитаващи Същността
ми. Зад тях дълбоко в себе си открих признателност и благосклонност.
Нещо в мен - по-истинско и искрено от всичко останало, знаеше, че да срещнеш Мечтателя
означава за срещнеш излекуването си.
- Иди в Кувейт - нареди ми Той с бащински тон и с неочаквано благ глас. – Приеми работата и
заживей живот на предприемач... започни да поемаш първите глътки по-свеж въздух... това ще
ти помогне да срутиш бариерите, които те държат далеч от по-висшите нива на отговорност...
Премахни вътрешните си препятствия и всичките ти лични, финансови и социални проблеми ще
изчезнат. Страхът и зависимостта са едно и също нещо. Човек е зависим, защото се страхува, а
се страхува, защото е зависими. Няма по-свещена война от тази да се преборят и покорят
ограниченията... да се надвие страха и да се прогони завинаги от Същността...
Тук Той спря и аз останах с впечатлението, че се чудеше дали да ми предостави още малко
информация. Образът му вече бе започнал да губи наситеност и очертания, когато каза:
- В Кувейт ще срещнеш хора, които ще се окажат много ценни клетки за Проекта.
15. Решението идва отгоре

Още на следващия ден анулирах часа си за рентгеновата снимка и приех предложението на
Юсуф Бехбехани. Д-р Л., шефът на отдел „Човешки ресурси“ в АСО, бе изключително изненадан да
приеме оставката ми, чиито мотиви бяха описани само в няколко формални реда, и поиска да ме
види лично. Вече се бяхме срещали по няколко повода и впечатленията, с които бях останал от
него, бяха за по-скоро суров, отколкото снизходителен човек, но този път срещата ни беше
различна. Животът му изведнъж се разгърна пред мен, сякаш миналото и бъдещето му се бяха
компресирали в настоящия миг. „Видях“ връзката със съпругата, децата и самото му съществуване.
Д-р Л. олицетворяваше хоризонтално изживения корпоративен живот. Кариерата му очевидно бе
успешна, но всъщност през цялото време го бяха движили същите страхове, зависимост и нещастие
като действащите в моя живот.
Щом взех решението си, всичко стана кристално ясно и изведнъж се сдобих с остро зрение,
каквото досега не бях имал. В очите на бившия си шеф „видях“ отражението на цялата моя

несигурност и нищожността на живота ми като служител, задушната действителност на света, който
ми бе описан. Да го „видя“ и да се почувствам свободен бе едно и също усещане. Свободен бях,
защото можех да „виждам“ и можех да „виждам“, защото бях свободен. Да разпозная себе си в този
човек и да изследвам собствения си образ, отразен във всяка негова дума и жест, беше като да
поставя едното си ходило на първото стъпалото на стълбата и да поема нагоре. Той никога повече
нямаше да бъде мой шеф! Издигането на една частица от мен само с един милиметър бе достатъчно,
за да „разбера“, при това на секундата всеки аспект от съществуването му - семейство,
взаимоотношения, учение, кариера. Внезапно „видях“ личния и професионалния му живот, явните
му успехи и провали, както и всичко, в което вярваше, знаеше и притежаваше, и изпитах огромно
облекчение. Усетих как старите окови се трошат из цялата ми Същност. И тогава човешката
преданост към лишенията и ограниченията, както и всеобщата ни почит към страданието,
привързаността ни към лъжите и непоклатимата ни вяра в неизбежността на смъртта ми се видяха
толкова отживели и абсурдни, колкото и идолопоклонничеството. Срещата с Д-р Л. бе мой
вътрешен дуел между старото и новото. Ако само за миг се бях поколебал, щях да изгубя
равновесие и да бъда засмукан обратно в трапа на зависимостта. Но подобно на средновековно
сражение победата ми бе записана в света на невидимото и аз се преизпълних с дивата енергична
радост на човек, който току-що е поразил смъртоносно предизвикателство.
Докато се разделяхме, на врата на кабинета му, останах с впечатлението, че очите на Д-р Л.
изразяваха задоволство от факта, че бях издържал изпита. Времето, което бяхме прекарали заедно,
го бе накарало да усети полъха на свободата и, макар и за няколко секунди, той също се осмели да
подаде глава през решетките на собствения си затвор. Внезапно ме осени идеята, че цялото
човечество изпитва радост, че ликува в пълна хармония, когато само една клетка успее да се
излекува и извести формирането на нов вид.
Осъзнах как всички прекарани години в АСО Корпорейшън се бяха превърнали не само в
работа и източник на доходите ми, но и в защита - осезаемо и конкретно изображение на
състоянието ми на зависимост, и как беше крайно време да отгърна нова страница.
Само след няколко дни затворих къщата и изпратих децата за няколко седмици при родителите
на Луиза. Бях готов да се преместя в Кувейт Сити - плуващият в море от петрол град, превърнал се
в предел на световния бизнес и един от най-големите финансови центрове на планетата.
Както винаги в лицето на Джузепона намерих най-верния си съюзник. Очите й изведнъж се
разшириха и блеснаха от вълнение. Приемаше новото приключение и перспективата да живее
години наред в Близкия Изток с готовността и ентусиазма на дете.
-Побързай, момчето ми! - рече, додето ме прегръщаше. Багажът вече бе натоварен и Гиоргия и
Лука чакаха в колата, готови да потеглят. - Намери ни хубава къща... нямам търпение да видя
пустинята... Представям си я като плаж малко по-голям от Ликола... И винаги съм искала да срещна
арабски принц...
Доброто чувство за хумор на Джузепона бе непотушимо и заразно.
Благодарение на нея сбогуването стана далеч по поносимо и за децата. Обещанието ни скоро
пак да се съберем заедно ме направи по-силен и дори по-решителен отпреди. Бях достигнал
критична точка и нямаше връщане назад.
Мечтателя неспираше да ми напомня и вменява, че „мечтата“ е най-реално съществуващото
нещо и че изкуството на мечтаенето всъщност представлява извисяването на Същността,
позволяващо на човек достъп до света на решенията.
- В света на събитията, в света на противоположностите никога не можеш да се срещнеш с
решенията. Решението не лежи на една и съща равнина с проблема. То идва отгоре и не във
времето! Ти трябва да знаеш как да влизаш в света на решенията. Когато издигнеш Същността
си, всичко, което ти е изглеждало мъгляво и безформено, се изяснява и проблеми, изглеждали ти
огромни като планини, изведнъж се превръщат в малки възвишения...
Думите Му ме накараха да се замисля по един съществен въпрос - за истината, която винаги е
точно под носа ни и все пак продължава да ни се изплъзва, обричайки на провал всеки наш опит да
я разберем. През цялата световна история проблемите никога не са били решавани! Те най-вече са
били премествани или географски - примерно, били са пренасяни в друга държава, или във времето
- отлагали са се да се решават в бъдеще. Следователно промените в хода на човешката историята и
изнамерените във времето решенията за най-сериозните му проблеми са само повърхностни. И
понастоящем на дневен ред стоят същите проблеми, каквито са стояли и преди хиляди години.

Човек не се е справил с тях нито тогава - с голи ръце и каменни брадви, ни то пък сега, когато е
въоръжен с най-напредналите технологии.
- Но със сигурност сме направили доста подобрения, днес сме далеч по-добри...
- Просто винаги говорим как нещата са се подобрили и се заставяме да го вярваме. Това е един
от най-пагубните и закоравели човешки навици. Публичният език изобилства със справки и
указания за „еволюция“ и „прогрес“, но всичко си остава такова каквото е било. Подобрението е
невъзможно - остро заключи Мечтателя. - Да си вярваш, че си способен да подобряваш и да
развиваш нещо извън себе си е част от стратегията да бъркаш в старото скривалище на
човешките суеверия. Нищо повече от фанатична сляпа вяра.
От хиляди години нищо ново не се е случило. Проблемите на планетата - от бедността до
престъпността, конфликтите и войните - си остават едни и същи от каменната ера, та до
дигиталната.
„Подобрението“ е паролата за склонните да поддържат състоянието на нещата такова, каквото
е, за тези, които си позволяват да мислят отживяло и инертно.
Да вярваш, че светът може да се промени отвън е фидеистично20 схващане на човечество, което
не притежава силата да прозре корените на собственото си зло. Нужна е Революция в мисленето.
Преобръщане. За да промениш действителността, трябва да промениш „мечтата“. Единствено
индивидът може да успее.
Времето се върти и човекът и всичките му цивилизации се въртят и се израждат в цикли, които
винаги се връщат там, откъдето са започнали -към миналото, но се стремят да поддържат илюзията,
че напредват към бъдещето. Следователно решението както в живота на човека, така и в историята
на цяла цивилизация никога не може да съществува във времето, а на друга равнина - във
„вертикалното време“ - във времето без време, в повишаване качеството на мисълта, която може да
се случи само и точно в този миг.
- Единствено чрез управлението на мига, провесен между нищото и вечността, човечеството
може да придаде форма на съдбата си и да създаде събития от по-висш порядък.
Както се бе случвало и преди, във всяка моя житейска фаза, направлявана от Мечтателя, от този
момент нататък всичко прие идеалните пропорции и се намести като парченца на съвършена
мозайка. Веднъж взето, решението разреши затормозени и твърде дълго отлагани ситуации -
ситуации, в които си бях позволил да се задържа твърде дълго.
- Първо най-важните неща! Стига да поставиш на първо място най-важното - „мечтата“ ,
собствената си еволюция... когато Ме запомниш... ще се появи едно ново чувство за
разграничаване и здрава преценка... тогава ще знаеш какво да правиш и какво да не правиш...
Когато започнеш да се наблюдаваш и да се познаваш, всичко правилно ще започне да се случва, а
всичко, което не е част от „мечтата“, което е безполезно, вредно или излишно, ще започне да
изчезва.
Можех да усетя истината в думите Му по всяко време, дори да я докосна с ръка. Всичко, което
беше част от миналото, се разпадаше пред очите ми без никакво усилие от моя страна, без ни най-
малко съжаление или опит да го задържа. Подобно на Ной можех да отнеса със себе си единствено
зрънцата на новия си свят.
На повърхността аз изоставях сигурната си работа, стабилния си семеен живот и къщата, за да
ги заменя с едно рисковано бизнес начинание в далечна страна. И единствено годините, прекарани с
Мечтателя, Неговото присъствие и дългата работа по самонаблюдението ми позволяваха да
провидя, че всъщност се отказвах от лъжата и зависимостта, които все още ме караха да вярвам в
сигурността на „обезпечената работа“, в защитата и помощта на външния свят.
Гретхен беше самото въплъщение на този свят - негов представител и негов верен пазач, който
винаги надлежно подхранваше и преповтаряше начина му на мислене, чувстване и светоусещане.
Както и очаквах, когато моментът настъпи, тя не можа да си представи да замени Алпите с
пясъците на Близкия Изток. Тази жена и всичко, което тя олицетворяваше, нямаше как да ме
последва в посоката, в която бях поел.
Същото, което се случи с Дженифър, се повтори от само себе си. Всяко казано „да“ на
Мечтателя означаваше смърт за света на фалша, компромиса и лицемерието, за който убежденията
ми бяха непотребни отпадъци, които трябваше да изтъргувам възможно най-бързо срещу нещо
истински стойностно, но все още невидимо за мен.
20
Фидеизм-философско учение, поставящо вярата над разума с най-видни представители Монтен, Паскал, Киркегор, У.
Джемс и Витгенщайн - Б. пр
Промените, толкова радикални и привидно внезапни, всъщност бяха само частичен резултат от
разбирането, постигнато след години, години усилия. Все пак щеше да ми отнеме още доста години
подготовка и още няколко отклонения от правия път в грешна посока, за да мога да напредна и да
осмисля думите Му по-пълно и задълбочено.
И тъй като предпочетох да последвам принципите на Мечтателя, на Гретхен не й остана нищо
друго освен да се разтвори заедно с останалите призраци на миналия ми живот. Тя се върна обратно
в Ню Йорк, писмата й започнаха да пристигат все по-рядко и повече никога не се видяхме. Идолите,
пред които се прекланях, нещата, в които най-твърдо вярвах, се ронеха и разпадаха пред очите ми.
Старите ми приоритети до един се преобръщаха. Кариерата, семейството, парите, цялата ми
ценностна система - всичко придоби нова форма. В живота ми предстоеше нещо колкото
изключително, толкова и деликатно, искрено и истинско. И то постепенно си проправяше път и си
създаваше пространство.
ШЕСТА ГЛАВА
В Кувейт Сити
1. Това е икономика!
Облегнах се в стола си, като опънах крака под дългото махагоново бюро. Денят беше
напрегнат, пълен с ангажименти, а от месеци всички дни преминаваха все така. Работехме в нещо
като жизнерадостен безпорядък - офисът бе претрупан от кашони с ново оборудване и пристигащи
от Европа мебели. Кулите-близнаци на бизнес-центъра Дар ал Ауади, където бях настанил новата
ни главна квартира, бяха тихи по това време на нощта, а монотонното бръмчене на климатика
действаше почти успокоително -като мъркане на огромна механична котка. Отвън в мрака Кувейт
Сити наподобяваше шепа диаманти, блещукащи ярко насред концентричните и спираловидни
околовръстни шосета. Единственият главен път на държавата чертаеше светлинна линия към
кладенците в продължение на няколко километра в посока северозапад. Огромните нефтени помпи
пухтяха тежко, а главите им, наподобяващи глави на гигантски гущери, се появяваха от находищата
и потъваха обратно в тях на равни интервали.
Беше нощ, но температурата навън продължаваше да е все така непоносима - жегата точно днес
чупеше всички рекорди. Емирът бе издал декрет, според който при температура над 40°С всякаква
дейност трябваше да се преустановява. Усмихнах се при мисълта, че от този ден насетне вече не
съществуваше официален термометър, отчел температура над 40. Ето как елегантно се разреши
хуманитарният въпрос, както и проблемът с разходите по спирането на работния процес.
С прехвърлянето на офисите и отдела „Техническо подпомагане“ към бизнес звеното в кулите
Дар ал Ауади, компанията, която бях стартирал в Кувейт, бе приведена в пълна експлоатация и вече
се налагаше като една от най-продуктивните в холдинга „Бехбехани“. За да стартирам начинанието,
бях подбрал едни от най-квалифицираните мениджъри и техници от всички краища на Европа и
Съединените щати и, съобразно изискванията на все по-развиващия се сектор, на хоризонта
започнаха да се появяват завладени от новия тип бизнес климат хора -климат, който винаги
съпровождаше епичните дела и покоряването на нови територии. Бях подписал договори с всеки от
тях с условието, че престоят им в Близкия Изток ще бъде поне три години. Никак не беше лесно да
ги открия и да ги подбера, а да ги убедя да дойдат и да заработят в Кувейт Сити се оказа още по-
трудно. Малката армия емигранти бе постоянно съпътствана от хиляди проблеми и безкрайни
нужди - от получаване на визи до намиране на квартири и настаняване на семействата им.
Прекарвах дни и нощи в организация и планиране на всичко необходимо, за да накарам компанията
да заработи гладко и да подсигуря необходимия стандарт на всички служители, за които бях поел
отговорност. Сега те ми бяха поверени и аз исках да сторя всичко по силите си за тях - всичко,
което бих поискал за себе си, ако бях на тяхно място. Но въпреки титаничните ми усилия, така и не
успявах да удовлетворя желанията им.
С всичките им различни езици, националности и професии аз си бях издигнал малка
Вавилонска кула - разнородно и многолико тяло, което продължаваше да расте с всеки изминал ден,
следвайки замисъла за идеално развитие. Всеки елемент и всеки човек се сработваха естествено,
попадайки на мястото си в тъканта на плътно изтъкана материя и скоро започнах да усещам, че
отборът ми се превръщаше в мой придатък.

Да поставиш себе си в служба на хората и да работиш за тяхното благополучие означава
постоянно да помниш принципите на „мечтата“... Промяната в теб ще ги направи по-живи, по-
отговорни, по-свободни. Целостта на лидера е решението. Това е икономика!
Сега, насаме с мислите си, прехвърлях думите на Мечтателя в съзнанието си. Аромати от
детството ми насищаха въздуха и се усещах жив и радостен. Прехвърлях мислено всичките си
служители. Виждах лицата им отново, додето слушах вечните Му думи:
„Задачата на лидера е да се грижи за тях, да им служи и да ги обича. Дори най-отдалечената
клетка в една организация трябва да се отглежда, за да може тя да се развие бързо и да
прогресира.“
2. Да забравиш „мечтата“
През месеците на изграждане бях толкова дълбоко погълнат от новия си живот, че забравих
съвета на Мечтателя и изгубих чудото на играта. Отдавах се на градежа за все по-дълги периоди без
да вдишвам чистия въздух на Неговото учение и забравих търсенето си. Притесненията и тревогите,
които погрешно интерпретирах като неминуеми последици от поетата отговорност, ме обсебиха до
такава степен, че постепенно започнах да вярвам, че всичко зависи от моите решения и
стратегически избор.
-Всичко е вече свършено - постоянно се опитваше да ме предупреждава Мечтателя,
предричайки пагубния път, по който правех първите си крачки. -Всичко е свършено. Ти трябва само
да прибереш реколтата...
Но думите Му попадаха в камениста почва или по скоро се разбиваха в бастиона на безкрайната
ми самонадеяност. Убеден бях, че начинът ми на управление на операциите наред с растящия им
успех бе естествен резултат от уменията и качествата, които винаги съм притежавал. Хилядите
ситуации в дадена сфера на действие, с всичките им клопки и засади, и постоянната борба за
доказване на себе си, ме напрягаха, тревожеха и натъжаваха повече от всякога.
Една вечер пътувахме по крайбрежния път в невъобразим трафик, отивахме да вечеряме в
ресторант Рикардо. Отвсякъде ни притискаха бентлита и ферарита редом до мерцедеси и пикапи,
кичозно натруфени като изведени на парад камили, и едва Го дочувах какво ми говори. Изведнъж
целият шум заглъхна и по невидима команда колите се отдръпнаха по тротоарите или пък спряха по
средата на пътя и хилядите шофьори, сякаш омагьосани от нещо, се превърнаха в тълпа
поклонници, които разгънаха молитвени килимчета към Ал-кааба и коленичиха на тях. И под
обсипаното със звезди небе крайбрежният булевард се превърна в огромна джамия. В тишината ме
застигна неописуемата енергия на гласа на Мечтателя.
- Тези хора са тръгнали по същия път като тебе. Те коленичат пет пъти дневно и се молят да
постигнат същите цели като твоите. Но раят, в който те вярват, никога няма да настъпи. Раят
е състояние на Същността... Живот в отвъдното ще рече всеки свят, в който липсват
ограничения. Религията с нейните масови ритуали е илюзия...
По-късно същата вечер, изчаквайки удачния момент, Го помолих да ми разкаже малко повече.
И Той ми обясни, че религиите, идеологиите и науката са мостове, по които трябва да преминем, за
да се извисим, а после да изоставим. Щом задачата им приключи, трябва да се освободим от тях, но
заради манията ни да търсим опрощение, те са се превърнали в затвори на догмата и суеверието, в
смъртоносни капани. За едно конфликтно и агресивно човечество като нашето, за хора с дълбоко
заложена склонност да унищожават и себе си, и всички останали (стига да бъдат оставени да
разчитат на собствения си талант в това отношение) религията е инструмент за обществен контрол,
за предотвратяване и удържане на престъпността -все задачи, които тя споделя със съдилищата,
полицейските участъци и затворите.
- Помни своята цел. Ако истински искаш да преобърнеш съдбата си във велико приключение,
помни принципите на „мечтата“... Отдаването на негативните емоции и разрушителните мисли
е същинската причина за всичките ти страдания. Бъди бдителен! Не позволявай нито един атом
болка да проникне в теб. Използвай всички възможни средства, за да затваряш незабавно всяка
смъртоносна рана!
Въпреки присъствието и препоръките на Мечтателя, аз се хванах как моментално се връщам в
добре отъпканите коловози на жалкото си съществуване. Наложи се отново Мечтателя да приключи
срещата ни със заплаха.

- Започни собствената си революция! Или един ден ще откриеш и себе си коленичил в тълпата
с надеждата да предразположиш божествените сили извън теб. - И с шепот, наподобяващ
свирепото свистене на хищник, добави - Променяй! Или ще те заменя с някой по-подготвен.
Напрежението на работа растеше с всеки изминал ден, тъй като компанията се разрастваше и
мащабът на операциите се разширяваше. Нощем скачах в леглото, сърцето ми бумтеше и ме
държеше буден до сутринта. За щастие от време на време, като слънчев лъч, пробил решетките на
затвора, споменът за Мечтателя ме спохождаше, за да ми даде кратка отсрочка. Тогава в стената на
забравата се отваряше пролука и за няколко секунди можех отново да се свържа с Него. Вече не
исках да изоставям закътаното местенце в Същността ми, малкото островче извън времето, лишено
от тревоги, несигурност и страх. Но мимолетното състояние отминаваше с едно мигване на окото.
Скоро страховете и съмненията, дали ми кратка почивка, се завръщаха с още по-голяма сила.
Усещах как се задушавам, започваше да ми се гади и съзнанието ми отново се молеше на армията
мрачни мисли да го пощади.
Същата нощ тишината и уединението усмириха спомените ми и аз разтворих тетрадката си „на
посоки“. Думите на Мечтателя се явиха пред мен живи и мощни:
„Всеки човек е единствен творец на личната си реалност. Светът е огромен екран, на който
прожектираме призраците на живота си...
Извън самите нас не съществува сила, знайна или незнайна, естествена или свръхестествена,
която да повлияе съдбата ни... От каквото и естество да са събитията в живота ни, те не
могат да се проявят без наше съгласие... Не вярвай, че светът съществува извън теб. Опитай се
да разбереш, че всичко, което смяташ за идващо „отвън“, се заражда единствено в теб и никъде
другаде. Щом приемеш факта, че за случващото се извън теб има вътрешна причина, ще
принудиш злото, страданието и смъртта да изчезнат напълно от лицето на Земята.
Вдигнах поглед, поразен и някак внезапно заинтригуван от мрака, стаен в мраморните арабески
на трикрилите мавритански прозорци. Осъзнах колко различен е сега животът ми спрямо това,
което представляваше в миналото, и ме споходи дълбоко емоционален порив да благодаря за всичко
постигнато, за всичко, случило се в хода на съществуването ми. Дори една капчица по-висш свят е
достатъчна да разтвори всичкото зло в живота.
Вече гледах на всичко заобикалящо ме и всеки негов детайл с нова яснота. Изследвах пищната
и показна близкоизточна елегантност на конферентната зала и през полуотворената врата хвърлях
поглед към безразборните купчини кашони, разпръснати по натруфените с шарки килими. Утре
хората ми щяха да разопаковат и сглобяват оборудването и мебелите... представих си доволните им
усмихнати лица. И тогава изведнъж усетих, че не съм сам и сърцето ми лудо заби, докато бавно
завъртах стола си към нечие ненадейно присъствие.
3. Безпокойството е животински инстинкт

ТОЙ беше ей тук, само на няколко крачки от мен. Облечен елегантно в обичайния Си
класически стил, седеше леко извърнат, с кръстосани крака. Изглеждаше съвършено спокоен и
сякаш улисан в прочита на малка, изящно подвързана книжка. Не ме погледна, дори не даде знак, че
ме е забелязал. От колко време беше тук? Даже не успях да превъзмогна изненадата си. Вече беше
подхванал тема - без прелюдия, както обикновено.
-Хора като теб, отъждествили се с описанието на света, се тревожат, защото са забравили
чудото на Същността - каза Той без да отделя поглед от книгата. Последва пауза, в която сякаш
размишляваше над собствената Си теза и без да се опита да прикрие неприятното усещане от
споходилата го мисъл, добави - Безпокойството е животински инстинкт!
Не се бяхме срещали от месеци и фактът, че Го виждах отново пред себе си толкова неочаквано
и толкова близо, че да мога да Го докосна, ми донесе съвсем различно усещане. След като надвих
изненадата си, изпитах онази внезапна и неудържима радост на странстващ в пустинята бедуин,
който съзира в далечината палмова горичка. Радостта ми обаче бе бързо помрачена и подменена от
дълго таена печал. Оставил ме бе да се справям сам със задачата месеци наред, а тя беше непосилна
за мен. Колко пъти се бях разкайвал, задето Го послушах! Колко пъти се огъвах под напора на
отчаянието, на усещането, че съм попаднал в капан, че нямам сили да продължа напред, че не мога
да се върна обратно. Колко пъти бях копнял за ужасната сигурност на заплатата, таил бях надежда
отново да намеря убежище в мрачната утроба на робството. Дори сляпото страдание и онази
притъпена болка на живота ми отпреди да Го срещна, ми изглеждаха за предпочитане пред

изтощителното драпане и катерене. Опитвах се да се овладея, но нямаше начин да избегна
агресивната си реакция, почти открития опит да Го предизвикам.
-Ако безпокойството е животински инстинкт,-изстрелях аз, като усещах как лицевите ми
мускули се сковават и губя контрол над изражението си-тогава какво да стори човек? Ако ние не се
тревожим и не мислим, кой да го прави?
Мечтателя не реагира. Той просто продължи да чете малката си книжка, разтворена в лявата Му
длан. Сега, след като избълвах яростните си думи, ми се прииска да си ги взема обратно, да върна
назад лентата на времето и да ги изтрия. Но беше твърде късно. Арогантността в тона ми се обърна
срещу мен. Почувствах се смазан от тежестта на огромна скала. Е, поне успях да Му спестя
местоимението „аз“. Колкото и абсурдно да бе, това ми донесе известно облекчение. Мълчанието
продължи, задълбочи се и стана по-напрегнато. Междувременно останах напълно неподвижен...
просто седях и Го гледах как чете. Когато спря, вече преливах от тревога, задаваше се позната
опасност. Без да бърза, Той затвори книжката, задържайки средния Си пръст между страниците
като лентичка за отбелязване и вдигна очи към мен. От погледа Му бликаше такава енергия, че едва
го издържах. За момент долових огромното делящо ни разстояние и шеметното препускане на
светлинните години, в които се измерваше отдалечеността между двете ни Същности.
- Все още принадлежиш към свят, който вярва, че може да влияе и да прави избор... свят, в
който хората съставят планове и програми... и в който поетата глътка съществуване остава
незабелязана - каза, като ме смъмри както само един баща би го направил. И с леко поомекнал тон
добави - Единственото нещо, което човек може да планира е собственото си развитие и
подхранването на собствената си „мечта“. Всичко останало ще дойде от само себе си...
Отказът от един атом страх премества планини и те изобразява като гигант в света на
събитията.
- Има ли начин да се избегне безпокойството за бъдещето? - гласът ми трепереше.
Първоначално ужасен от намесата на Мечтателя, а после окуражен от лекия проблясък на
човеколюбив в Него, се опитах да замажа някак първоначалните си груби коментари. Вече се
отнасях внимателно и почтително - Как е възможно да живеем без планове, без програми?
-Планирането е форма на екзорсизъм, на бягство от действителността - отвърна Мечтателя.
- Човек укротява страха си от бъдещето с фалшивата сигурност на очакванията, чрез ритуали,
изградени на базата на планове и програми. Изправен пред привидната неочакваност и
безконтролност на съществуването, хора като теб винаги търсят убежище в правилата и
формулите. Потънали в дълбоката си заблуда, те пречупват Вселената през деформиращите
лещи на рационалността, като я подменят с по-успокоително описание на света. Но никой от тях
не е в състояние да облекчи усещането за собствената си несигурност или чувството за
надвиснала опасност - заключи Той, все едно наблюдаваше чертата на най-ниската стойност на
печален балансов отчет.
- Но какво да направим, за да предвидим това, което ни очаква, как да се предпазваме без да
кроим планове?
- Да кроиш планове е като да копаеш кладенец и да очакваш той да побира необятността на
океана. Щитът на слабостта, бронята на илюзията, която те кара да се чувстваш защитен,
крехкият мисловен параван, който си поставил между себе си и реалността, се разкъсва много
лесно и изведнъж се оказваш пред бездна, пред необятността на живота такъв, какъвто е, а не
какъвто ти е описан.
Дълго битувалите в организациите мнения и практики, теории за взимане на решения, бизнес
стратегии, модели, управленчески системи и умения, както и целият арсенал от разработки и
технологии, които бях изучавал по време на обучението ми по икономика и бизнес в Италия,
Съединените щати и Великобритания, се срутваха отгоре ми като каменни идоли.
- Но за да взима един мениджър решения, не трябва ли все пак да планира действията си, както
и тези на колегите си... не трябва ли да си поставя цели, които да постига? - попитах малко по-
късно, правейки вял опит да запазя поне някои от убежденията, върху които бях градил живота си и
илюзията, че съм способен да управлявам компанията си в Кувейт.
- Не се скатавай зад маската на ролята! - прогърмя гласът Му и тонът Му отново стана
агресивен. - Не казвай „мениджър“, казвай „какво мога „аз“ да направя?“ Използвай
преднамерено това мъничко „аз“ и поемай отговорност! Вселената те слуша. Винаги!... И те
преценява дори когато задаваш въпрос.

Една стара рана се отвори в мен и изпитах изгарящата болка от назряващото унижение и
негодувание сякаш копие на барнабит бе пронизало дланта ми. В миг се върнах обратно между
стените на старото си енорийско училище, скътано като бяла перла в сърцето на Неапол. Усетих
раната да зараства. Когато образите от миналото изчезнаха, отново се озовах пред Мечтателя,
отново невинен. Сега вече можех да Го слушам.
-Истинският лидер планира и прави програми точно както ги планират и правят всички
останали, но без да вярва в тях. Неговото планиране е представление, което уважава действията
и ролите на невидим театрален сценарий. Всеки миг е градивен акт... всеки миг е нов и е сам за
себе си... Миг „преди“ никога не е имало, нито ще има миг „след“... нито въобще някога ще има!...
Всичко, което виждаш... и всичко, което не виждаш, е създадено в конкретния единствен и
неповторим миг... Всичко се случва Сега - точно в този миг вечност, миг всемогъщество, в
безкрайното пространство на Същността ти.
Мечтателя придружи думите Си с дърпане на уловена между палеца и показалеца Му
невидима, спускаща се от небето нишка, прекарвайки вертикална линия във въздуха.
- Мигът е територията на „мечтата“... Планът на обикновения човек се осъществява във
времето и пространството... рано или късно обаче той се сгромолясва и се проваля.
- Но не е ли и самото „мечтаене“ някакъв вид план? - попитах, облекчен от собственото си
примирение, все по-запленен от визията Му.
- „Мечтата“ е план, който се случва без участието на времето... във вечността... в
безвремието, във вертикалното време... Аз съм този момент... Той съдържа всичко, което ще
открия и ще натрупам с времето... трошици, парченца от мен. Ето защо един мечтател нито
прави планове, нито се тревожи. Той позволява на „мечтата“ да се прояви в цялата си свобода, в
цялата си красота... той знае, че резултатът ще дойде по естествен път - чрез нивото му на
безупречност и монолитност. Дълбоко в теб лежи необятно поле на безкрайните възможности.
Ето тук се случва мечтата ти. Тук се появява всичко необходимо, за да създадеш сполуката и
успеха в живота си. Именно тук ти се изяснява и целта ти в живота.
След кратка пауза Той продължи с тон на човек, извеждащ математическо доказателство.
- Във всяка компания и всяка организационна пирамида колкото по-ниско е нивото на
отговорност, толкова по-голяма е необходимостта да се планира. И колкото повече се принизява
тя до нивото на играещите второстепенните и дори нищожните роли, толкова повече нараства
необходимостта да се планира всеки дребен детайл, да се поставят и изпълняват конкретни цели.
Там всички ритуали в процеса на, взимане на решения се следват педантично, но по волята на
хората абсолютно нищо не се случва.
Въздухът все още трептеше от думите Му, когато светлините на конферентната зала, където
бяхме останали, намаляха. Един екран бавно се спусна и закри черната стена, дори ми се стори, че
стените и таванът постепенно изчезват. Усетих столът ми рязко да се отмества. Сега беше качен
върху подвижна платформа или върху някакво необикновено невидимо превозно средство, готово
да ме отведе надалеч.
4. Бягството е отредено само за малцина

На екрана се заредиха образи. Видях огромна човешка маса да се придвижва пипнешком из
коридорите на организации и да се тълпи в „откритите пространства“ или в кабинките и кафезите,
наподобяващи килийки на насекоми.
- Това са сенки - каза ми Той. - До момента не е сторено нищо, което да промени
човечеството и да го пренесе на другия бряг, на брега на новия вид. Единствено „революцията на
индивида“ ще преобърне начина, по който мислят и чувстват милиони хора, впримчени в
хипнотичния си сън.
„Революцията на индивида“...
Тези думи щяха да се превърнат в мото с решаващо значение в живота ми, но в онзи момент все
още не значеха нищо за мен. Макар да бяха мото и на Проекта, за който Мечтателя ме подготвяше с
години, явно времето да ги осмисля напълно не беше настъпило, защото имаше още какво да ми
разкриват от величието си.
Заедно с Мечтателя посещавах най-нисшите нива на организациите и прониквах в онези
плътни, мудни, гъмжащи от затворници светове. Със затаен дъх следях редуването на образите.
Наблюдавах как хора и предмети плават из зеленикавата течност на огромен аквариум, слабо
осветени от синкави неонови светлини. Бях живял в белезникавия бульон толкова години и чак сега

разбирах колко жалко съществуване бях водил, разбирах в колко трудно положение се намираха
тези нещастни същества, осъдени ден след ден да дишат въздуха, замърсен от самите тях.
И изведнъж стъклото, което съдържаше болнавата вселена, стана отразяващо и в него видях
образите на две грохнали фигури - и двете сиви и прегърбени. Забелязах набръчканата им кожа,
нацепена като изпечена почва, а гънките, врязани в лицата им, бяха толкова дълбоки, че изглеждаха
като белези. Нещо в изражението им ми бе познато и ме обезпокои.
Започнах да ги изследвам детайлно, като се опитвах да разбера каква бе причината за
тревожното ми усещане и щом ги разпознах, се вцепених -двамата старци бяха... бяхме Мечтателя и
аз! Обърнах към Него ужасен... Видях Го как се владее отлично, а суровото Му лице бе по-
младолико от всякога. Отправи ми обнадеждаваща усмивка, която донякъде ме ободри, но душата
ми остана приклещена в хватката на едно неизразимо, безмълвно отчаяние.
Видях безброй млади хора да чакат в редица... в очите им човек все още можеше да забележи
малка светлинка. И цялата тази човешка лента се точеше пред един свиреп екзаминатор, който или
отхвърляше кандидатурите им, или им възлагаше работа като служители - като Минос с навитата си
опашка... връчваше им по някоя досадна длъжност, „перманентна позиция“ в адските кръгове на
организациите. С вълнение наблюдавах бледите им лица, погледите им, които все още не бяха
съвсем угаснали, прозирах нещастието, на което сами се осъждаха.
- „Да бъдеш избран“ е под човешкото достойнство - каза Мечтателя. -Всеки „мечтае“ работата
си и я избира според стремежа и предпочитанията си.
Той забеляза състраданието ми към съдбата им и улови въпроса, който исках да Му задам, във
въздуха, дори предугади реакцията ми.
- Еволюцията на масите е невъзможна! Не съществува революция или идеология, която да
успее в общия случай... Бягството е отредено само за малцина... Единствено индивидът може да
успее...
Изражението ми остана все така напрегнато. Възприемах себе си за представител на вид, който
изслушва обявяването на неблагоприятна и окончателна присъда от скамейката на подсъдимия.
- Това, което виждаш в момента не е човечество - каза Той, като усети объркването и
неразбирането ми. - Тълпата, която наблюдаваш, не е извън теб!
Мислех си, че именно Мечтателя ме подтикваше да се изправя пред собствената си лъжовност,
като демаскираше фалшивия ми алтруизъм и нелепата ми самонадеяност, че съм способен да сторя
нещо за другите. Все още бях далеч от пълното разбирането на уроците Му. Колкото повече
затягаше хватката си, толкова по-безжалостни и задълбочени ставаха философските Му
наблюдения.
- Тълпата, която виждаш, е собствената ти деградация. Всички тези обезсърчени от
болката и ужаса на надпреварата хора са разпилените парчета на твоята Същност, огледалният
образ на безпътицата, която таиш в себе си.
Чрез мен Мечтателя бичуваше фарисеите в храма. Усещах как някаква обезобразена част от мен
се преобръща, оголва се и се предоставя на света. Покрусата ми се превръщаше в още по-
неподправено усещане - в непреодолим срам, който ме попарваше от глава до пети.
- Можеш да го направиш единствено чрез себе си... в себе си! - грубо рече Той в желанието си
да ме разтърси и да ме измъкне от състоянието, в което бях изпаднал. - Те и ти сте едно и също
нещо!... Твоята промяна ще преобрази цялото човечество... Ако искаш страданието да изчезна и
човечеството да се промени, излекувай себе си!
Замаях се от думите, от самия факт, че ми се връчва подобна отговорност. Сякаш някаква
бронирана врата се затръшваше зад мен и запечатваше всеки вариант за бягство. Вече не можех
нито да обвинявам, нито да съжалявам никого и собствената ми порочност ме стегна за гърлото.
В отчаяния си опит да си намеря убежище, аз се скрих сред страниците на тетрадката си.
Залегнах над записките с надеждата да събера обърканите си мисли и да се концентрирам върху
думите Му. Според Мечтателя единствената възможност на човечеството, единственият начин то да
просперира бе да изгради цялостния човек.
- Това е единственото спасение за масите - настояваше Той.
Твърдеше, че човекът все още е Същност в преход, с незавършена психика. Еволюцията на вида
е пътешествие към целостта, което трябва да се извърши отвътре навън чрез процеса на обединение,
който не може да бъде налаган. Това бе и причината за провала на цялата действала досега система.
Войните и революциите не успяват.

С обърканото си и смутено съзнание водех записките си, като многократно подчертавах
твърденията Му.
- Следващият еволюционен преход на човека няма да се случи в историческото бъдеще, а във
„времето извън времето“, във вертикалното бъдеще - каза Той.
Сякаш се взирах през внезапно появил се процеп в завеса. Изведнъж ясно можех да откроя
еволюционния замисъл на човешките организации и причината за цялото им повече от смешно
усърдие. Стремежът на човека да се издигне и хилядолетните му опити да придаде смисъл на
съществуването си постепенно се придвижваше от традиционните си области като религия и
политика към тези на икономиката, компаниите, заводите, индустриите, лабораториите и офисите.
В такива организации излазът на човека към собствената му цялост се осъществява точно като този
на космически кораб, изстрелян към други светове. Компаниите и организациите, както и
безкрайната мрежа от храмове и пророци на бизнеса заемаха мястото на манастирите и църквите,
превръщайки ги в средища на стремежа и развитието.
- Организациите на бъдещето ще бъдат Школи на Същността -предрече Мечтателя,
съчинявайки поредния си епиграф, предопределен да бъде изписан на небето. Сетне произнесе
думите, които се запечатаха завинаги в съзнанието ми - Бизнесът ще се превърне в световна
религия, в религията на религиите. Именно в бизнеса, а не в манастирите, джамиите или
ашрамите хората ще се нагърбят с титаничните усилия да постигнат най-висшето ниво на
отговорност. Там, в бизнеса, бедствията и трудностите ще се превърнат в керосин, с който ще
се осъществи пътешествието към свободата. В небостъргачите на мултинационалните
компании и в храмовете на финансите, а не в синагогите и манастирите, хората ще се захванат с
невъзможното - да преобърнат представите си... да променят съдбата си.
Необятността на визията Му ме разтрепери. Дори самото изслушване на това предсказание
изискваше огромна отговорност, която аз все още не притежавах. Още в самия й замисъл, датиращ
от десетилетия, човек можеше да усети революцията, която размества пластовете на цялата
икономическа система и на етичните й основи и която изтрива от лицето на бизнес картата
остарелия „рационален капитализъм“. Посланието на Мечтателя пазеше тайната за успеха на
Школата - всички компании, малки или големи, един ден щяха да се превърнат в школи на
стремежа и отговорността. В основата им щяха да стоят визионери - както философи, така и хора на
действието, наясно с факта, че икономическият успех и дълголетието на компаниите им вървят
рамо до рамо с развитието на всеки от служителите им. Ако сме наясно с този факт много преди
другите университети, бихме създали неоспоримо предимство в съществуващата конкурентна
среда.
По онова време нямаше как да зная това. Изглеждаше ми все едно Мечтателя ми възлага наред
със задачата да създам автомобилна индустрия, да проектирам, разработя и конструирам мотор на
бъдещето. Неговото послание съдържаше животворната глътка въздух на универсалната за
планетата ни философия на Европейската школа по икономика, на уникалната й по рода си дейност,
която тя щеше да придвижи напред във времето, на грандиозния й размах - да подготви
визионерите и философите на действието.
-Мечтаенето е развитието на вътрешния свят, което те предпазва да представляваш
елементарна житейска функция, механична марионетка от външния свят, от света на
явленията. Основният предмет на Школата е свобода - свобода от конфликти, страдание,
разединение и смърт.
„Мечтата“ е нещо, което поставяш между себе си и живота... Обикновеният човек смята,
че животът е причината, а той е следствието. И само работата по Същността, работата на
една Школа по преобръщане на визията може да разруши пагубната представа за света.
Дейността на една истинска Школа е къртовски труд... дейност, която ще отстрани
шлаката, напластяването и замърсяването... в търсене на нещо, което някога сме притежавали и
което ни е правело неделими, щастливи и безсмъртни - волята.
Школата и Волята са едно и също нещо. Школата е Волята извън нас. Волята е Школата
вътре в нас.
Появи ли се „истинската воля“, Школата вече няма да ни е нужна. Когато Волята се прояви,
ще се превърнем в господари на самите себе си. А да бъдем господари на самите себе си означава
да сме господари на Вселената.
Под всички и всичко се укрива „нещо безценно“, което ни се полага. Единствено и само
нашият досег до „самото нещо“ ще ни отведе до притежанието на цялото и на всичко.

5. Създавай програми, но не им вярвай
Тук започнахме отново да се издигаме. С Него катерех стръмните пътеки, които отвеждаха към
най-богатите и най-бляскави сектори на бизнеса. Мечтателя ми разкри как зад най-големите
мултинационални компании, зад световните финансови и индустриални гиганти, както и зад всяко
човешко постижение неизменно стои една личност, мечтата на един индивид.
След като извървяхме стръмния път нагоре по пирамидата от самия предприемачески акт до
върха й - най-горе, където организацията достига пределната си набрана скорост, Той ми посочи как
всъщност бездействието бе дало ход на действието и ми обърна внимание на невидимото, стоящо
зад всяка блестящата идея. Колкото до основателя, визионера, гениалния луд, прагматичния
утопист - той и само той бе позволил на този свят да просъществува и, подобно на царицата-майка
при термините, все още го подхранваше.
- Задачата му е да се грижи за целостта си. Неговата изключителност е в способността му
да бъде винаги нащрек, в бдителния му дух, който не му оставя място за какъвто и да било
компромис и не позволява сянката на съмнението да пропука решимостта му, нито пък дава
възможност дори на един атом мрак да проникне и замърси „мечтата“ му.
И тъй като психиката на лидера е твърде пъргава, плановете и програмите се оказват
тромави и недостатъчно гъвкави, за да бъдат на практика валидни инструменти. На етапа,
когато предприемаческият акт изисква шесто чувство - интуицията и седмо чувство -
„мечтата“, на практика вече няма какво да се решава.
Истинският лидер създава програми, но не им вярва. Той се оставя да бъде воден от
стремежа си и непоколебимо вярва най-вече в своята безупречност... И няма цели извън себе си,
защото целта е самият той... собствената му свобода!
Достигане ли лидерът нивото си на цялост, вече визията му ще е тази, която ще проправя пътя,
самите му стъпки ще създават пътеката. Няма да е нужно да избира посока, защото той е посоката -
авторът на мечтата, която се разгръща и придобива форма в света на събитията.
- Отдай се на собствената си цялост - нареди ми Мечтателя, като умишлено изговори думите
ясно и бавно, за да подчертае значимостта им. -Вътрешният ангажимент е инвестиция. Именно
той кара нещата да се случват! Единствено безупречният лидер привлича всички възможности и
необходими ресурси... тържественото обещание, което дава пред себе си, да уважава правилата
на Играта до самия й край. Успехът на всяко от действията му във външния свят е само
отражение на вътрешната му цялост.
Постигането на невъзможни на пръв поглед начинания, създаването на несметно богатство,
основаването на икономически империи - това са само продължения на неговата Същност,
доказателства за степента му на вътрешна свобода и нивото му на отговорност. Ако човек
неотменно следва ангажимента си към целостта, успехът е неизбежен, защото той е естественият
резултат от целостта.
- Истинският лидер знае, че истинският бизнес може да е единствено вътрешен! Той,
лидерът, е вечният страж на собственото си обещание. Ето какво трябва да пази непокътнато -
заключи Мечтателя. Сетне изпадна в мълчание.
Образи на финансови империи и несметни богатства се редуваха на екрана един след друг в
продължение на няколко секунди. И докато се разтваряха, дълбока тишина изпълни залата.
Неумолимият Му поглед ме изследваше внимателно, сякаш за да изпита ефекта от разкритията.
Усещах цялата си Същност буквално преобърната надолу с главата. Във вътрешния ми магазин
стоките и цените се обръщаха като палачинки във въздуха и се пренареждаха. Нови приоритети
поставяха правилните цени на правилните стоки, а един нов порядък ги подреждаше по рафтовете,
като отнасяше старите убеждения и потъналите в прах принципи в склада.
Затворих очи и си пожелах с цялото си сърце тази операция да приключи час по-скоро. Когато
заговори отново, подхвана темата за бездействието. Най-мощната дейност, с която разполага
лидерът, е правенето чрез „неправене“, безучастното участие. Мечтателя го дефинира като
„действие без усилие“ - поетично, мечтателно състояние на безтегловност...
- За един лидер уединението и бездействието са акумулатори на могъщество - постанови Той.
- Състоянието, в което се долавят и привличат безценните послания на Волята, понастоящем е
погребано в човека... Бъди сериозен, бъди искрен и ще го почувстваш ясно и силно... и ще го знаеш
занапред.

Думите Му провокираха въображението ми да се развихри в съвсем друга посока. Представих
си безкрайна маса зависими хора. Наблюдавах отгоре хиляди мъже и жени, постоянното им
струпване и разпръсване. Образите им бяха живи и истински. Съсредоточих вниманието си върху
тях и видях жалки същества с нервно поведение, с объркани механични жестове, с движения като в
комична сцена от ням филм.
Мечтателя прекъсна моята унесеност. Нахлу в размишленията ми и започна да ги направлява.
След толкова прекарани по организации години, чак сега, с Него, осъзнавах, че колкото по-
превъзбудени са движенията на хората, колкото по-загрижени и дейни се представят самите те,
толкова по-незначителни позиции заемат и, съответно, толкова по-ниско е нивото им на
отговорност и заплащане.
- В неподвижната празнота Аз задвижвам „колелото“ на цялата Вселена... Заедно с всички
същества, които са по неговата окръжност, по спиците, по главината... - тържествено
рецитираше Мечтателя. -Именно празнотата в центъра на главината е истинският творец на
„колелото“... и именно в тази невидимост стои йерархичната пирамида на съществата, които го
задвижват - завърши Той и замлъкна.
Кое беше това същество, което рушеше основите на живота ми?
Усетих всичките ми разбъркани мисли да се хармонизират - емоциите и разпилените парченца
на Същността ми се сглобяваха. В мен потече буен енергиен поток, помитайки съмнения, тревоги и
всичко мъртво. С Него бизнесът и икономиката излизаха от пределите си, за да се превърнат в
поезия, дори в нещо повече - в универсално изкуство. Щеше ми се да поддържам до безкрайност
обзелото ме състояние на разбиране - чистотата и яснотата на момента, на усещането да си
способен да съдържаш абсолютно всичко. Чак тогава Той реши да ми покаже как да живея
стратегически и ми заговори за изкуството да се играе роля.
- Лидерът трябва да знае до съвършенство как да играе всичките си роли. Той трябва да
може да имитира липса на разум, невежество и дори негативизъм, стига ролята да го изисква, но
не трябва да вярва в нея! - предупреди ме Мечтателя. Настойчивостта в тона Му подсказваше, че
въпросът е на живот и смърт. - Може да се ядоса или вбеси, може да сложи на лицето си маската
на агресията, но вътрешно трябва да остане абсолютно непокътнат.
Проявата на негативизъм Той нарече „правилно негативно отношение“ и добави, че чрез
разиграването на роля лидерът може да програмира, да планира и да се преструва, че се цели в
далечното бъдеще.
- Но без да вярва в плановете и програмите! - натърти Той със същия заповеднически тон. -
Свободният човек, истинският човек знае, че всеки момент изисква стратегия, че всеки миг си
има свой собствен статут и налага сценарий, който трябва да се следва и изпълнява безупречно.
Осъзнаващите, че играят роля без да се отъждествяват с нея, могат да си избират различно
поведение и всевъзможни роли, могат да имат предпочитания към маските, които си поставят,
за да се впишат перфектно в обстоятелствата и събитията, на които се натъкват.
Единствено истинският човек може да играе роля! Обикновеният човек се отъждествява с
ролята си и е привикнал към страховете си. Той е хипнотизиран е от описанието на света и е
забравил изкуството да се играе роля, загубил е способността си да влезе в роля и познава
единствено имитацията.
В най-критичните моменти от речите Му аз някак инстинктивно се опитвах да се браня от
подривните им идеи. За мен „актьорските“ умения на лидера доста се доближаваха до лъжата, до
измамата.
- Да играеш роля преднамерено не означава да лъжеш. Да играеш роля означава да живееш
стратегически! - изрева Той. Беше повече от ясно, че има свободен достъп до всяка моя мисъл.
Моята капитулация пред превзелата ме яснота разпръсваше сенките още преди да са се появили. -
Стратегическото е дело на боец, който съзнателно и безупречно изпълнява наложените от
ситуацията действия. Външно той прави всичко, което ролята изисква... същевременно вътрешно
поема отговорността и демонстрира силата, които се крият зад маската. Единствено
живеещите стратегически могат да успеят!
Изчака последното Му изказване да предизвика нужния ефект, изследвайки ме като лекар,
инжектирал току-що противосредство на наркоман, и когато отново заговори, тонът Му ,беше
сериозен - нещо средно между отправяне на предупреждение и тържествено оповестяване на
изключително важна новина.

- Когато се тревожиш, когато планираш и мислиш негативно, когато забравиш на какво си
устоял досега, ти се принизяваш до размерите на насекомо и светът взима надмощие. Хиляди
кадри от вселенската филмова лента записват поражението ти и не само няма да получиш нищо
повече, но и каквото си мислиш, че вече притежаваш ще ти бъде отнето.
Мечтателя ми даваше финален съвет преди да ме хвърли обратно в безпощадните челюсти на
света. Гласът Му постепенно се снижаваше, докато се превърна в шепот. Предстоеше да ми каже
нещо важно, което щеше да се превърне в упора на градежа на живота ми и в първия и най-важен
принцип за моето преуспяване.
- „Мечтата“ е най-реално съществуващото нещо!... „Мечтата“ е реалност извън времето...
Единствено човек, който мечтае, може да създава благосъстояние.
Според Мечтателя „мечтата“ е пречистен свят - същинската причина за всичко, което виждаме
и докосваме.
- „Мечтата“ е вертикално планиране, което само визионерът може да практикува... Извън
въображението, „преди“ и „след“ не съществуват... Вътрешно всеки миг е магазин, който отваря
и затваря, и във всеки един миг човек печели и губи. Всеки миг е или успех, или провал. Всичко се
случва Сега, в конкретния безкраен миг.
6. Дневникът
- Дневник като твоя, претъпкан с назначени срещи и без останало празно място, - подхвана
ме Мечтателя, посочвайки една от страниците, плътно изписана с имена, часове и телефонни
номера - е декларация за самоубийство. Той не означава нищо повече от потвърждаване на нечия
смърт... Колкото по-мъртъв е един човек, толкова повече запълва деня си с ангажименти.
Коментарът Му беше като юмручен удар в стомаха. Сполетялата ме добре позната болка бе
сигурен знак, че планираната от Мечтателя поредна атака по системата ми от вярвания бе успешна.
Опитах се да се изплъзна от скорострелните Му и внушителни директни думи. Породилото се в мен
смесено чувство на отвращение и омраза и ожесточената съпротива срещу Мечтателя обединиха
сили и се превърнаха в неконтролируемо кресчендо. Бунтувах се срещу опита да бъда
класифициран като мъртвец, само защото водя активно и претрупано с ангажименти съществуване.
- Но... невъзможно е да живееш в условията на „модерното общество“ без да имаш задължения
и срещи - възроптах възмутено. Наблегнах на думите „модерно общество“ с нотка на сарказъм в
гласа сякаш прекарвах черта между моя и Неговия свят. Убеден бях, че всичко, което Мечтателя
твърдеше, бе лишено от практичен смисъл. Веднъж ми беше казал:
„Дай шанс на играта да продължи, нека комедията се разгърне... позволи на сътрудниците и
експертите си да вършат това, което ролите им изискват. Компанията е театрално
представление... с маски и персонажи, които следват определен сценарий... Не вярвай в
сценария!Не губи пътя и посоката!... Не забравяй, че всичко е игра.“
Сигурен бях, че Мечтателя си няма и идея какво е да управляваш международна компания със
стотици служители и какво е да усещаш всеки божи ден как акционерите ти дишат във врата.
- Виж... - казах разгневено аз - не мога да разбера!... Какво общо може да има един тефтер с
ангажименти с това да си мъртъв или жив?...- едва успях да произнеса думите си, защото в гърлото
ми заседна буца.
- Всяка направена уговорка, всяка уредена среща - отвърна Мечтателя очевидно без да забележи
тайния зов за помощ, прикрит зад агресивното ми поведение - обслужва единствено илюзията,
опита ти да затвърдиш пред себе си смехотворните си убеждения. Да вземем най-напред вярата
ти, че можеш да планираш! Да планираш и да вярваш, че планът ти ще се осъществи е като да
умираш. Човек може да планира единствено смъртта си... Истинският план е в конкретния миг, в
„тук и сега“...
Лидерът може да разполага с армии от сътрудници, които кроят планове и програмират най-
подробно бъдещи операции, но неговите лични решения винаги ще бъдат плод на мига. Той не може
да знае нищо, докато мигът не настъпи, нито пък може да действа, докато мигът не разкрие
своята вечност. Само тогава ще знае това, което трябва да знае. Научиш ли се да изживяваш
мига в неговата вечност, всичко ще е на твое разположение. Когато спреш да вярваш на
плановете и програмите, те ще възникват естествено, без усилие.
Погледът Му отново стана стоманен. Продължаваше да не го сваля от мен. Завъртя леко главата
Си първо наляво, после надясно, сякаш преценяваше изражението ми. Безпокойството ми растеше.

В движенията Му имаше някаква тиха и тегнеща заплаха - като на хищник, прикриващ жестоките
си намерения.
- За теб и такива като теб една книжка, която ви показва колко сте заети, всъщност ви
помага да забравите - каза тихо Той.
Изведнъж нагряващата ми тревога се превърна в ужас. Трябваше да намеря начин да изляза от
сполетялото ме състояние каквото и да ми струваше. Моментът изискваше деликатност, която не
беше по силите ми. Трябваше просто да Го помоля да ми обясни ексцентричната си, дори в известен
смисъл комична идея. Как едно джобно тефтерче може да помогне на някого да забрави?! Но се
почувствах като обвит в пашкул, от който не успях да се освободя. Срещата ми с Мечтателя
провеждаше смъртоносен дуел между онази част от мен, която отказваше да се поддаде, и другата -
жадна и пресъхнала, готова да изпие думите Му на екс. Едва събрах сили да попитам:
- Да забравим какво?
Мечтателя се приближи леко към мен.
-Да забравите себе си! - прошепна Той.
Ужасът ми прерасна в ирационален, опустошителен страх. С времето щях да започна да
припознавам фундаменталните етапи на еволюцията си в моменти като този. Когато се случеше
Мечтателя да прониже бронята на непоклатимите ми убеждения, Той успяваше да остави частица
от безценното си богатство - като пчела която опрашва цвете. Ето как се приближавах към
„мечтата“.
- Светът е всичко, което сме мечтали, осъществено във времето... Срещата е винаги с теб
самия... или още по-точно - с една част от теб, която все още ти е непозната. Хората и
събитията възникват и изчезват, следвайки вече написан в Същността ти сценарий... Когато
планираш и го вярваш... ти се отклоняваш от „истинския свят“... Колкото повече убеждаваш
себе си, че срещите и ангажиментите се случват както ти си ги програмирал, толкова повече
засилваш чувството си за смърт... И ето как се натъкваш на мъртъвци, които кроят планове и
разписания точно както ти ги кроиш. И на другите - които живеят с илюзията, че правят избор и
взимат решения. Те така и не осъзнават колко безпомощни са всъщност.
Тук Мечтателя замълча и аз реших, че опустошителната Му мисия приключи. Отчаяно се
нуждаех от глътка въздух. Но Той никога не оставяше работата свършена на половина. Винаги
подбираше подходящия момент с изключителна прецизност и чак тогава поднасяше развръзката на
необикновения Си урок.
- Един ден програмата ти ще бъде като на свободния човек - човекът, който истински играе
ролята си, и тя му се получава, защото той знае, че винаги има решение вътре в себе си... че
самият той е решението. По време на срещите си ще разиграваш ролите си и ще оставяш нещата
в света да се случват свободно... по възможно най-добрия начин. Без усилие и без принуда светът
ще се превърне в твой шедьовър. Само тогава програмата ти ще бъде програма на истински
лидер...и ще съдържа само празни страници.
7. Ало, кой съм аз?

Денят бе започнал напрегнато. Вече бях провел НЯКОЛКО телефонни разговора от терасата на
къщата си в Самия. Мечтателя беше до мен и наблюдаваше мълчаливо как се впускам в текущи
събития, как трудно следя разговора, как издавам заповеди, повишавам тон, ядосвам се и как на
моменти дори си изпускам нервите.
ОТ време на време Му хвърлях по един поглед с надеждата да видя отсреща съучастник или
поне едно бегло солидарно кимване, задето от ранно утро се бях заровил в работа, нагърбен с
неблагодарната задача да ръководя банда некадърници, на които всичко трябваше да им се повтаря
по стотина пъти. Възможно ли беше да са толкова плиткоумни и да не могат да схванат най-
елементарни и ясно формулирани задачи?!
-Когато говориш по телефона не трябва да казваш „Ало, кой е? „, а „Ало, кой съм аз?“ -
отбеляза Мечтателя, точно когато привършвах поредния си продължителен телефонен разговор.
Помислих си, че не бях разбрал нещо както трябва. Говореше прекалено благо, както обикновено
правеше, когато искаше да ми каже нещо по-съществено, нещо, заради което трябва моментално да
захвърля всяко друго занимание и да Му отдам цялото си внимание. Бях нащрек. Един поглед ми
беше достатъчен, за да схвана, че е в хищническо настроение. Потръпнах и усетих адреналина ми да
прелива. С всичкото спокойствие, което успях да извадя от себе си, Го помолих да повтори току-що
казаното, но гласът ми вече бе изтънял от изгарящите ме опасения.

-Другите - това си ти! - изкрещя изведнъж Той с кошмарен глас. Във вътрешния ми свят, в ада
на аз-а, където ме бяха запратили самосъжаленията и оплакванията, Мечтателя вече не беше
настанил се на трапезата ми учтив гост, не беше и преминаващ турист, а капитан, издаващ заповеди,
ревейки насред разразила се буря, додето курсът на кораба сочеше сигурна смърт. Бях скован от
ужас, а страхът ме караше да се свивам и затварям още по-дълбоко в себе си. Телефонната
слушалка едва не се разби в масата, отскачайки от ръката ми като пакостливо, хлъзгаво и живо
същество.
Трябва да съм изглеждал доста комично, защото Той не можа да се сдържи да не се разсмее.
Дори зад най-свирепата маска и привидно неконтролируемия Му гняв се криеше огромно море на
спокойствието, а безмилостният Му поглед всъщност замаскираше невъзмутимост като на сфинкс,
която ме тревожеше дори повече от заплахите Му. Остана така известно време, след което лицето
Му отново прие свирепото изражение на хищник. Макар гласът Му да звучеше спокойно, ни най-
малко не ме успокои.
- Другите - това си ТИ! Светът е такъв, какъвто е, защото ти си това, което си, а не
обратно. Не бягай... Видимото ти помага да опознаеш невидимото. Другите хора ти помагат,
показвайки ти всичко, което не искаш да видиш в себе си... „Кое точно в мен е причина за всичко
това?“ Ето го въпроса, който си задава един уважаващ себе си човек! Седя тук и те слушам. Ти
си нерешителен, многословен... Бъркотията е в теб самия, а не в другите - отсече Мечтателя, като
леко се облегна на масата. - Светът се заявява като колеблив, хаотичен, безотговорен, изпълнен
със съмнения и така определя какво си всъщност, къде си. При всеки телефонен разговор, без
значение кой е събеседникът ти от другата страна на жицата, той неизменно те пита „ Удобно
ли е? „
Сега, когато Мечтателя ми обърна внимание, осъзнах, че всичко казано си беше самата истина.
Но все още не проумявах защо толкова набляга на тази незначителна подробност. „Удобно ли е?“
беше несъществен въпрос, един от онези, които никога не отчитах - нищо повече от обикновена
любезност, знак на уважение към личното пространство на човека отсреща, към някой на по-висока
длъжност.
-Питат те „ Удобно ли е? „, защото усещат, че си неподготвен. Светът, другите хора те
отразяват... те са огледало, което показва образа на един ленив човек, на човек, който си говори
сам на себе си. „Удобно ли е?“ демонстрира липсата ти на отговорност! „ Удобно ли е? „
означава, че не си чист! „ Удобно ли е? „ е начинът, по който светът те изобличава!
Дзън-дзън! Телефонът отново иззвъня. Вдигнах слушалката и механично попитах:
- Кой е?
Дори нямах времето да завърша обичайния въпрос преди гласът на Мечтателя да прогърми още
по-ужасяващ отпреди.
- Трябваше да кажеш „Ало, кой съм аз? „, а не „Кой е? „ - сега направо беше освирепял.
Продължаваше да настоява все така на висок глас. - „Кой съм аз?“ Така трябва да вдига
слушалката човек, който е наясно с факта, че от другата страна стои самият той!
Слушах Мечтателя едновременно с опитите си да поддържам някакво подобие на нормалност в
разговора, който тъкмо бях започнал.
- „Ало, кой съм аз? „ означава, че помниш, че разговаряш със собствено си объркване -
продължи Мечтателя, прегазвайки разговора без да го интересува кой стои от другата страна на
линията и какво може да е чуе. Слушах гласа Му и отговарях на събеседника си едносрично в
опитите си да съкратя разговора и да го приключа по-бързо на всяка цена.
- Светът иска да бъде управляван! Който и да се обажда иска да бъде приобщен... има нужда
от обяснение... Но само след няколко твои фрази разбира, че ти нямаш никаква посока... че си
наранен, претоварен... Напредни! Остави лекотата да възтържествува, навлез в по-висша зона на
разбиране! - пришпори ме Мечтателя с неочаквана благосклонност, връщайки обичайния тон на
гласа Си. - Внимателният човек знае, че, скрита под кората на решимостта и фалшивата
увереност, винаги стои същата рана, същата мъка... знае, че няма какво да предприеме или да
направи, докато тази рана си стои нетретирана, неизлекувана. И дори да се опита да избяга, било
то да се оттегли в пещера като отшелник или да поведе аскетичен живот на послушник, далеч
от всякакви телефони и ангажименти... раната, мъката неизменно ще се завръща и непрестанно
ще го разобличава колко е неподготвен. Но ти като всички обикновени хора вече не изпитваш
болка или поне се преструваш, че не съществува. - В гласа Му кънтеше ехото от неизлечимия
провал, болката от космическото поражение.

Телефонът отново иззвъня. На този етап нямах представа какво да сторя. Не исках да дразня
Мечтателя, нито пък имах усещането, че притежавам свободата, деликатността или така
необходимото ми разбиране на правилата на играта, които биха ми помогнали да реагирам според
инструкциите Му. Продължаваше да звъни... Мечтателя кимна с идеята да ме подкани да вдигна
слушалката и придружи жеста си с думите:
- Замисли се каква благодат е това!... Светът звъни, за да ни каже кои сме и от какво имаме
нужда... То е като да имаш постоянно на разположение Делфийския оракул и да имаш
привилегията да му задаваш въпроси когато ти скимне.
Изглежда всеки, който вдига слушалката на телефона, пита кой звъни... но всъщност знае
предварително ...Ти вече знаеш кой е от другия край... защото ти си този, който си звъни... -
Добави Той полу на шега.
Нещо в мен изведнъж се отвори - обзе ме смътно усещане за правота, сякаш някакъв душевен
прешлен най-накрая изщрака и се намести. Телефонът продължаваше да звъни, но аз пишех твърде
трескаво, за да спра и да отговоря. Най-накрая бях на път да уловя и да овладея думите Му - думи,
които съдържаха в себе си силата, способна да промени цял един живот и да преобрази съдбата на
човека.
- Светът е съвършено отражение на Същността ти... Гледай да не го забравяш! - предупреди
ме Мечтателя. - Светът ти звъни, за да ти каже кой си... за да ти даде възможност да разбереш,
че непрестанно избягваш да узнаеш нещо повече за себе си! Ти и само ти решаваш кой трябва да
стои от другата страна... Само ти решаваш каква информация ще ти бъде поднесена... За
момента от другата страна на линията откриваш човечество, чакащо да отрази колко си крехък.
Ти си този, който моли за помощ, за лечение...
Слушах и записвах всичко. Мечтателя бе повече от убеден, че нещата ще се случат точно така,
както ги е предвидил. Сега всичко беше съвсем ясно. Разпръснатите парчета от учението Му
намираха едно по едно местата си, за да сглобят съвършена композиция. Исках да регистрирам
всяка подробност от начина, по който възприемах настоящия миг, за да мога при нужда да се
връщам отново в него цялостен и непокътнат, искаше ми се и да мога да го пресъздавам и предавам
някой ден.
- Живият човек кани живота - твърдеше Мечтателя, разработвайки открилото се в мен
находище. - Твоето самосъжаление насърчава провала. Сходното привлича сходно. Разбирането
привлича разбиране. Искаш пи да промениш стоящите от другата страна на линията? Искаш ли
да промениш думите, тона им, новините, които ти съобщават... Промени себе си! Превърни се в
решението и светът ще се промени завинаги.
Той ми остави няколко секунди, за да си поема дъх. Изчака, докато прибавя дори паузата в
речта Му към записките си, и продължи:
- Отговорът „Ало, кой съм аз?“ е отношението на човек, който знае и помни, че той е
единственият отговорен за всичко случващо се в живота му... Телефонният разговор ти дава
възможност да разбереш какво си отказвал да видиш, пред какво не си искал да се изправиш до
момента.
Телефонът отново иззвъня. Изчаках няколко секунди преди да го вдигна, за да чуя съвета на
Мечтателя:
-Яснота... Дай яснота на света... и от другата страна ще има добри новини.
- Ало, кой съм аз? - казах и се усмихнах при мисълта какъв ефект би произвел ексцентричния
ми въпрос в събеседника ми. Откакто изрекох на глас „заклинателната“ фраза, вдигането на
телефонната слушалка вече не предполагаше обикновен разговор, а предвещаващо нещо
необикновено откривателско пътешествие, подобно на одисеята на древните поклонници към
Делфи - опияняваща като виещите се от пукнатините на пода в храма пари, съпровождащи Пития21
по време на богослужение.
Телефонът звънеше.
- Превърни се в решението в себе си - нареди ми Мечтателя, а кимването Му ми даде знак, че
вече имам право да отговоря. - Бъди свободен!... Отвън няма проблем за разрешаване... няма
злонамерен обект, от когото да се браниш, няма враг, с когото да се пребориш. За да дадеш
отговор на света, трябва да се превърнеш в решението... Навлез в сиянието, в прямотата,
простотата и лекотата на Същността... Ако си в състояние да наблюдаваш „играта“ отгоре,
21
Пития е името на всяка жрица-пророчица на бог Аполон в светилището му я Делфи. – Б. пр.
ще откриеш, че светът от другата страна на линията ти предлага цялата си преданост и
признателност.
И тогава някой ден ще проумееш, че истинската работа на човека, единствената му работа е
да поправя света. Ще разбереш, че ти, само ти си причината за всяка лудост, за всяко поражение,
което се случва в света и че ти, само ти можеш да го излекуваш, да го защитиш, да го спасиш и
да го обичаш, ако знаеш как да лекуваш, защитаваш, спасяваш и обичаш себе си вътрешно.
Телефонът продължаваше да звъни.
- Ало, кой съм аз? - казах, след като вдигнах слушалката. Дълбоко в себе си изпитах неизразима
признателност и едва удържах внезапно появилия се непочтителен порив да Го прегърна.
8. Прекъсване на механичното поведение

Няколко ПЪТИ на ден призивите на мюезина свикваха вярващите за молитва. И като в древен
полис тези призиви изглежда определяха периметъра на невидими стени. Нямаше групи от
религиозни полицаи, които да патрулират чаршията, както в Саудитска Арабия, където спасението
на човешката душа бе правителствен ангажимент и където можеше да се чуе как тоягите блъскат по
кепенците на магазините, за де е сигурно, че всяка светска дейност е преустановена и че всеки се е
отправил към джамията. Тук обаче строфите на Корана надаваха вой от стройните минарета, като
също блокираха всякаква дейност с безапелационния призив да се изпълни ежедневният ритуал на
поклонение към Мека.
Изглежда мюсюлманите притежават силна вътрешна ориентация, която им позволява
постоянно да спазват в съзнанието си посоката на техния Свещен град. За тях Мека е пътеводната
звезда в духовната им навигация и във всеки офис, хотелска стая или обществено пространство има
по една начертана стрелка, която точно оказва посоката към Мека. Пет пъти дневно в целия
ислямски свят в тази посока се разгъваха милиони молитвени килимчета, на които да коленичат
богомолците. Точно в уречения час всички светски дейности оставаха на заден план. Дори
озовалите се в автомобилния трафик спираха, отбиваха от пътя, развиваха рогозките за молитва и
коленичеха на тях.
Веднъж, при едно от пътуванията си от Европа, в последния момент хванах полет на
саудитските авиолинии с престой в Джеда. Твърде късно разбрах, че беше директен полет на
хаджии до Мека и се оказах единственият „друговерец“ на борда. Ситуацията беше доста
смущаваща. След излитането всички пътници изведнъж се съблякоха и надянаха бялата носия на
ислямските поклонници. И тогава, въпреки настоятелните призиви за спазване на реда и
нечовешките усилия на бордовия персонал да ги върнат обратно по местата им, поклонниците
коленичеха към Мека и се изреждаха да се молят на пътеката на Трайстар-а. От къде знаеха в коя
посока да се обърнат? Унесох се в размисли по темата за полета на онези рояци загадъчни птици,
надарени с мистериозен инстинкт, който неизменно ги отвеждаше обратно към малкото им черно
слънце в центъра на Ал-кааба.
Не веднъж ми се е случвало по средата на преговори или бизнес срещи партньорите ми
мюсюлмани да преустановят всякаква дейност и да се оттеглят за молитва. Забелязах също, че
няколкоминутното прекъсване някак си ги обновява, но нямах идея как точно се случва. Опитвах се
да изследвам най-дълбоките и съкровени причини за религиозната практика, скритото послание
отвъд ритуала, но така и никой не ми даде разумно обяснение, което да излезе от рамките на
фанатичната и суеверна представа. По време на една от срещите ми с Мечтателя обаче аз се
възползвах от възможността да Го разпитам по темата. Обяснението, което ми даде, се оказа
изключително важно за подготовката ми. Записах го прилежно.
- ...През хилядолетията мъдрите традиции са разработили и пренесли всевъзможни
„трикове“, рязко контрастиращи с устойчивостта и повторяемостта, към които хората
проявяват неизбежна склонност. Молитвите към Мека пет пъти дневно, ритуалното постене по
време на Рамазана през деветия месец на ислямския лунен календар, както и всеки един ритуал от
която и да е религиозна традиция биха могли да се характеризират като „прекъсване на
механичното поведение“. Тяхната функция е да подхранват дремливия човешки разсъдък и
латентното разбиране чрез средствата на прекъсването на рутината, принуждавайки хората да
се отклоняват от коловоза на дълбоко заложените им навици.
Мечтателя продължи да ми разяснява, че съществуват норми на физическа, умствена и духовна
хигиена, но общественото познание за тях е отдавна загубено. Сега те оцеляват скрити под формата
на религиозни вярвания, на лишени от съдържание ритуали или суеверни практики. Ако си

направехме труда да обърнем и най-малко внимание на движенията си, бихме проумели колко
механичен и повторяем е животът ни. Всяка сутрин подкарваме с педантична точност серия
действия, винаги едни и същи. Ставаме от леглото с една и съща походка, започваме да бръснем
една и съща буза, мием си зъбите с един и същ брой движения, в една и съща посока и винаги с
еднакво изражение. Имаме установени навици, изразяваме възприетите от нас идеи със същите
жестове, думи и интонация, които винаги сме използвали. Дори емоциите ни са предсказуеми,
подобно на душевни условни рефлекси. Волята на обикновения човек е погребана. Неговото
поведение е отражението на един механичен разсъдък, който би бил по-резултатно проучен по-
скоро от науки като етологията или роботиката, отколкото от психологията.
- Дори когато човек е сигурен, че сам взема решение или че свободно упражнява волята си, -
продължи да излага тезата Си Мечтателя -е достатъчно минимално самонаблюдение от негова
страна, за да забележи, че е постоянно управляван от механични процеси, че се движи по
отживял и белязан от предразсъдъци и баналности ментален коловоз, подражавайки на другите
по навик.
Черпейки от самобитния извор на властта и мъдростта Му, аз едновременно се очаровах и
изумявах от идеите и стила Му на разясняване, който умееше да тълкува и най-жестоките истини за
състоянието на човека без ни най-малко да го оскърбява. Отвъд суровата Му визия и тежки
присъди, се криеше една неизменна невидима усмивка и безкрайно състрадание, които смекчаваха
системното Му и безскрупулно рушене на ценности, вярвания и илюзии, насадени в човека. Исках
да знам повече за „прекъсването на механичното поведение“, но изглежда Мечтателя бе приключил
темата. След дълго настояване едва успях да изкопча още няколко думи, които точно документирах.
Те някак си ми помогнаха да наместя новаторската концепция в по-широката рамка на
философската система на Мечтателя.
- Дори минималното съзнателно усилие, предназначено да промени дадено повторяемо
движение, да възпре механична реакция или да пречупи навик, е победа над нашата монотонност,
предизвикване на установените ни навици и повторяемостта в живота ни.
Мечтателя добави, че подобна „дейност“ позволява на човек да избегне законите на
случайността, да предотврати злополуките и дори собствено си озоваване в епицентъра на
бедствията и природните катаклизми.
Оттогава насам все се опитвам да си припомням сентенцията Му, колкото е възможно по-често.
Започнах да наблюдавам и откроявам в себе си закоравелия автоматизъм, ръждивите и скърцащи
механични реакции, повторенията, навиците и рутината от всякакъв тип. Само този, който се опитва
да прави това, може истински да вникне в трудностите и да разбере каква малка част от живота ни
всъщност остава извън тиранията на автоматизма и несъзнателната повторяемост. Но пък си струва
усилието. Развиването на вниманието и на наблюдателния дух далеч надхвърля валидната
представа на човека за преднамерената промяна на която и да е от рутинните практики, привички
или реакции. Във вътрешната игра на стражари и апаши способността да поставяме клопки на
собствените си навици, да се превърнем в неумолими преследвачи на отживелите начини, чрез
които откликваме на събитията, като наред с това съсредоточим вниманието си върху движенията
си и осъзнаем реакциите си, е работа по Същността, която оказва несравнимо отражение върху
качеството на мислене и чувстване в живота ни.
9 Да спечелим себе си
Срещите ми с Мечтателя ставаха все по-редки, тъй като събитията и външните обстоятелства
все повече ме притискаха. Чувствах се неадекватен и неудовлетворен. Светът се бе раздул и
надвиснал над мен застрашително. Докато месеците минаваха и кувейтската ми компания се
разрастваше и ставаше все по-значима, неговата „хипнотична сила“ стана дори по-всепроникваща и
всепоглъщаща.
- Поддържай доброто си настроение и спри да се взимаш прекалено на сериозно - убеждаваше
ме Мечтателя всеки път, когато бях на ръба на отчаянието. - Не подценявай самоиронията! Тя е
мощна противоотрова срещу всяка форма на закостенялост и отъждествяване.
Според езика на Мечтателя „отъждествяването ни със света“ заявяваше ограничаването на
нашата свободата, психическото ни смаляване като индивиди.
- Ти се превръщаш в следствието, а светът се превръща в причината. Ти се смаляваш, а
светът се уголемява и те поглъща.
Думите Му извикаха в съзнанието ми сцената, в която Алиса е изправена пред опасността да се
удави в локвата от собствените си сълзи. Мечтателя ми бе разкрил цяла серия способи и стратегии,

изобретени специално, за да се предпазвам от отъждествяване и да избягвам хипнотичното влияние
на събитията, наречени „реалност“.
Един такъв метод препоръчваше в определен момент да преустановя всякаква дейност, като
преднамерено подбирам най-неудачните ситуации - най-напрегнатите и критичните. В пълен покой
и притиснат към ъгъла на стаята трябваше да се опитвам да преборвам налягането, което времето
упражнява върху всеки квадратен сантиметър от Същността ми.
В такива моменти чисто физически усещах насилието от страна на света, който се опитваше
отново да ме превземе, тласкайки ме обратно към вихъра на житейските грижи и тревоги. Така той
се стремеше да елиминира и малкото извоювано от мен пространство в континуума на механично
предопределените ми събития. Когато приложих метода на Мечтателя на практика, способността
ми да остана независим, непокътнат от събитията и да командвам обстоятелствата видимо нарасна.
Животът и бизнесът изгубиха обичайната си гравитация. Така, освободен от хипнотичното им
привличане, можех да преоткрия смисъла на играта.
В други случаи, за да се защитавам, бръквах в торбата с прилаганите от мен хитрости и
започвах да правя физиономии пред огледалото. Така, наблюдавайки с часове подигравателните си
гримаси, никога не си позволих да забравя какъв е залогът в играта. Задаваше се смъртоносен
двубой.
Целенасочените ми усилия отключиха връзката с великите школи на античността. Техните
послания вибрираха в синхрон с всеки атом на тялото ми като звуци от камертона на времето.
Помня проблясъците на небивала яснота като моменти на рядка благодат.
През целия период Мечтателя вписваше нови и паметни изрази в речника ми като например „да
надвиеш себе си“. Ясно си спомням първия път, когато ми заговори по темата. Бяхме в апартамента
в хотел Меридиан и седяхме до басейна в градината на покрива. Носеше бял ленен костюм,
мокасини от гущерова кожа и тъмни очила. Всеки миниатюрен детайл и жест Го определяха като
изискан западняк с дълбоко познание за Арабския свят. Разговаряхме, докато хвърляхме поглед
през прозореца към стройните минарета и ширналите се тераси на прашните сгради на Кувейт Сити.
Всички те се отразяваха в кобалтовите води на Персийския залив заедно с куполите на Водните
кули. Споделях с Него изскачащите по пътя ми трудности и препятствия, особено тези, на които се
бях натъквал като предприемач. Попитах Го има ли начин човек да се сдобие с ключовете на
лидерството. Исках да знам и каква е магическата формула за безстрашие, неуязвимост, победа и
слава.
-Лидерът е първо и преди всичко мениджър на Същността - постанови Мечтателя. - Той знае
как да разпознава и ограничава всяко отрицание в себе си. Знае, че за да спечели всички битки,
първо трябва да „победи себе си“.
„Да победиш себе си“ означава да не позволяваш на отрицателните емоции да те управляват
и да вземат надмощие, означава да надвиеш деструктивните си помисли. Самосаботажът е
абсолютно изключен. Означава да преодолееш границите си и да триумфираш над всяка породена
от съмненията пречка, над страховете и над всяка сянка в Същността ти...
„Да победиш себе си“ означава да изровиш погребаната си воля, да плуваш срещу течението
и срещу посоката на водовъртежите. В този живот няма какво друго да се направи! - заяви
недвусмислено Той. -Изпитанията, пречките и изникващите по пътя трудности до една
представляват безброй възможности за укротяване на шумната тълпа, която носиш в себе си,
безброй възможности за постигане на душевна чистота и цялост на Същността.
Той се усмихна на обърканото ми изражение, докато записвах думите Му и изчака известно
време преди да продължи, като спокойно се облегна на масата. И както често се случваше в
подобни ситуации, обзе ме тревожност. Предугадих, че ще ми бъде поверена важна информация -
известяването на едно от онези Негови философски прозрения, които сами по себе си способстваха
да се ускори възприемчивостта ми и да се разруши съпротивата ми. Оставих тетрадката разтворена
на коленете си и се протегнах, отчасти за да Му покажа, че съм готов, но и за да облекча леко
растящото напрежение, което изпитах докато се приближаваше към мен.
- „Да победиш себе си“ - прошепна Той - означава да не позволиш дори най-малък негативизъм
да проникне в теб, да не допуснеш на лицето ти да се изпише унижение или болезнена гримаса.
Чакаше. Наблюдаваше реакцията ми от поредното Му разкритие с тънка усмивка. Сетне смени
тона и издекламира следните стихове:
Когато те напада времето, погълни го. Когато те напада болката, погълни я. Когато те
напада съмнението, погълни го. Когато те напада страхът, погълни го.

Забелязах колко често Мечтателя изразява идея или извиква образ, като ги пресъздава
многократно, като ги проявява отново и отново. Осъзнах, че прибягва до повторението не само като
педагогическо средство, както си мислех досега, но и като форма на ритмична поезия, основана на
паралелизъм, като още един прийом за извеждане на идея или образ, погледнати под различен ъгъл.
И тъй като вече многократно бе прилагал прийома Си върху мен, сега безпроблемно преодоляваше
бариерите ми и пробиваше коравите напластявания в психиката ми. Когато отново заговори, аз
загърбих размислите си.
- „Да победиш себе си“ означава да не зависиш от света. Означава да си творец, господар на
самия себе си, на собствените си състояния на Същността и следователно господар на света.
Добави още, че способността да останеш независим е напълно естествена, рождено право на
Сетне млъкна и ме загледа съсредоточено. Под погледа Му спомените изплуваха от
мъглявината на съзнанието ми като движещи се под конвой салове. Образите постепенно
оживяваха, додето един епизод от детството ми окончателно се избистри. Отново видях себе си
като дете в стаята на Кармела по време на една от поредните ми кризи. Ревях до пръсване с три реда
сълзи, обграден от преизпълнени със съчувствие възрастни. Дори Джузепона не бе в състояние да
ме укроти. И въпреки че изглеждах разстроен, през цялото време крадешком изследвах публиката
си. В момента, в който те отклоняха вниманието си, почувствал се сигурен, че никой не ме
наблюдава, аз се поглеждах в огледалните врати на гардероба и тайничко злокобно се подсмихвах-
щастлив, че имам свободата да изнеса представление. Възвърнах си отдавна забравения отрязък от
детството и вкусих отново тайната власт на онова време - властта да влизам и да излизам от дадено
състояние когато си пожелая, така че родители и възрастни, останали и до днес слепи за таланта ми,
никога да не заподозрат способността ми да оставам непокътнат, недосегаем. Усещах, че от тази
позиция мога без угризения да ги контролирам и тероризирам.
- Но един ден детето ще приключи изпълнението си. И маската, която някога си е слагало
както му скимне, ще се превърне в глуповата гримаса, която тиранично ще започне да управлява
живота му - каза Мечтателя, вклинявайки се в потока на спомените ми. - И тогава то „наистина“
ще се превърне в циничното, докачливо, безхарактерно същество, чийто образ е пресъздавало. Ще
се превърне в крехък възрастен, който може да бъде единствено зависим от някого или нещо от
сорта на дрога или работа, посочвайки целия свят за свой господар. Свободата - прошепна накрая
Той - ще ти коства маските, които не си свалял дълги години.
10. „Мечтата“ е най-реално съществуващото нещо

През годините, в които живях в Кувейт и Близкия Изток, постепенно привиквах към чудото на
Мечтателя. Но признателността за доброто физическо състояние, за здравето и успеха ми, както и за
възможността да се обръщам към мистериозната Му и неизчерпаема мъдрост при всяка срещната
трудност постепенно бе подменена от пропълзяващия антагонизъм и сподавеното недоволство от
властта Му над мен.
Губех енергия от хилядите рани, които светът ми нанасяше, а с нея и вярата в себе си,
желанието за живот и способността ми да се радвам. Дори онова чудотворно усещане, което
Мечтателя бе привнесъл в живота ми, се изпаряваше подобно на оставен отворен прекрасен
парфюм. Целият ми свят започна да помръква. Като отражение на загубата ми на жизненост дори
сътрудниците ми вече не влагаха толкова енергия и ентусиазъм в работата си, както когато
стартирахме проекта.
Ролята ми на шеф, свела се до разрешаване на несекваща и постоянно обсаждаща ме вихрушка
от проблеми, вече истински ме задушаваше.
He who does not rule himself cannot rule others.
Този, който не съумява да управлява себе си, не може да управлява другите.
Срещите ни ставаха все по-редки. Все още преписвах и анализирах думите Му, но дълго време
една дълбока пукнатина разделяше „мечтата“ в мен от това, което възприемах за реалност. Сега
знам, че древната драма на човечеството, прогонването от райската градина, не се е случила в
зората на цивилизацията ни, нито пък се е случила изведнъж.
The unexpected always requires a long preparation.
Неочакваното винаги изисква дълга подготовка.
Непонятната и изумително абсурдна история за прогонения от Рая Адам се възпроизвеждаше и
разгръщаше пред очите ми. Едно съзнателно същество бе разменило Рая срещу болката и страха.

Как беше възможно? Кой изобщо би заменил живота за смъртта? И все пак човечеството го бе
сторило и продължаваше да го прави. Изпитвах, го на собствен гръб. Отхапването на ябълката е
вярата, че външният свят е причината, че светът извън нас има волята, която ни владее и
контролира. Светлините-на античната сцена блясват, завесата на театъра на абсурда се надига и
тленни персонажи пресъздават точно тази драма не само с всеки момент на смърт, но и с всяко
отлагане на „тук и сега“. В гръцката си етимология „да сбъркаш“, „да съгрешиш“ означава „да се
отклониш“. Моят грях също беше отклонение, отдалечаване от най-висшето ми задължение.
Атомите забрава и разсеяност, непокорство и разделение се множаха и проникваха в рая, като го
замърсяваха.
Малко по малко осъждах философията на Мечтателя като въображаем утопичен и недостижим
свят. Думите и идеите Му още ме увличаха и продължавах да усещам силния им дух, но дълбоко в
себе си се самоубеждавах, че учението Му е прекалено теоретично и че практическото му
приложение е съвсем друго нещо. Човек с моите отговорности трябваше да се сблъсква с хиляди
трудности всеки божи ден - компания, която да ръководи, стотици зависещи от управлението му
хора, а и семейство, което да издържа и на което да отдава дължимото. Покрай живота във
великолепната вила в Самия, покрай възможно най-представителния офис в Кувейт Сити, пълен с
ентусиазирани служители, с прислужници и шофьор, аз забравих ада, в който Мечтателя ме беше
заварил преди две години, както и чудото, което ме съпътстваше от тогава насам.
Понякога дори си мислех, че ми е внедрил теориите и принципите Си с едничката цел да
вгорчава живота ми и нарочно да го прави по-сложен.
- Мечтата е най-реално съществуващото нещо - учеше ме Той. -Овържи се за мечтата със
стоманено въже и не позволявай на никого и на нищо да те отдели от нея. Без мечта човек е
безвъзвратно изгубена частица във Вселената.
Но от месеци подхранвах разделението между Неговия свят и ежедневната си действителност.
А сега вече губех и малкото ми останала цялост, която си бях извоювал покрай Него - онова
неуловимо размърдване в Същността ми, преместило планини в живота ми. Непростимият грях,
вината на всички вини - вярата, че светът е този, който ни създава. Извършваме го всеки път, когато
превърнем света в наш бог - огорчен бог, неграмотен бог.
От първата книга „Битие“ до историята на Франкенщайн, от приказката за Алиса, която се
уплашила да не потъне в локвата от собствените си сълзи, до Блейд Рънър човек не е спрял да
преповтаря вечната история за твореца, превърнал се в жертва на собственото си творение.
Едно хипнотично внушение ни кара да си мислим, че светът взема превес и ние приемаме това
за чиста монета. Поставили сме това си убеждение над всичко останало, издигнали сме го в култ.
- Светът, който наблюдаваш, е отдавна изработен - говореше ми Мечтателя. - Това е
причината да се нарича „сътворен“. Той се появява впоследствие. Той е следствието! Има
причина, която го предшества. И много малко са индивидите, които могат да проумеят, че
светът няма нито собствена посока, нито собствена воля. Волята принадлежи единствено на
индивида... тя управлява света. Когато волята отсъства, светът автоматично поема контрола.
Тревожна новина! Да осъзнаеш, че на свет или на масата им липсва воля е като да разбереш по
средата на полета, че няма пилот в самолета и моментално да се наложи ти да поемеш управлението
и, съответно, отговорността за всички пътници на борда.
- И тъй като тревогата ти е напълно безполезна, - заключи Мечтателя - тя само преповтаря
зависимостта ти от света.
- Зависимост от света? Какво ще рече това? - попитах, усещайки повече от всякога как
философията Му се сблъсква с всичко, в което ми се щеше да продължа да вярвам.
- Означава, че когато „забравиш“, ти се смаляваш и светът се превръща в твой господар -
отвърна сухо Той. - Без воля хората се принизяват до психически джуджета, които припкат из
тяхната си вселена с подвити опашки, приведени от тежестта на чувството си за вина,
уплашени до смърт от чудовищата, които сами са изобретили.
Добави още, че човеците, довели се сами до настоящото положение, не могат да вършат нищо
друго, освен да обвиняват, да се оплакват, да се оправдават и да се самосъжаляват.
Такова си беше човешкото състояние тук, на тази планета - състояние, в което се впусках с
главата напред. И като Хенри IV от едноименната пиеса на Луиджи Пирандело се озовавах
впримчен в ролята, която аз единствен имах нужда да играя.
- Да станеш бизнесмен, че и да си отредиш още по-централна роля като предприемач не те
прави свободен човек. Да се идентифицираш с подобна роля означава единствено, че си се

прехвърлил в друг затвор. Все едно си сменил килията. Свободата означава да се освободиш от
отъждествяването със света, означава завинаги да потушиш тъжната песен в себе си,
управлявала целия ти живот.
В сърцето си вече бях стъпкал дърдорещия щурец с дървената си подметка, а явно бях и твърдо
решен да потисна обезпокоителния Му, досаден глас. Докато месеците се нижеха, контактите ни
ставаха все по-редки и мъчителни, дори накрая почти изчезнаха. Вече разчитах на собствените си
сили за все по-дълги периоди от време. Мъчех се и се борех да следвам решения, които с времето се
оказваха още по-сериозни проблеми и оформяха някакъв извратен безкраен цикъл. Слънчевите ми
батерии, които се зареждаха от енергията на Мечтателя, отслабваха. Всичко някак си си вървеше по
старому, но онази енергия, безценната лимфа, незаменимата жизнена течност, която се
просмукваше в мен, когато бях покрай Него, изтичаше в неизвестна посока през хилядите рани на
Същността ми.
Вече не тренирах и занемарих тялото си, стоварвайки вината върху умората, бръчките и всички
останали признаци на стареене и физически упадък, върху служебната ми претовареност и
безсънието. В действителност обаче, като изоставях „мечтата“, аз се връщах обратно по извървения
с Мечтателя път.
Дори лоялността и доверието на партньорите ми, възхищението от време на време на
сътрудниците ми - все неща, които смятах, че заслужавам, заради личните си качества - всъщност
не бяха нищо друго освен отражение на връзката ми с Него. Само че нашите отношения се
размиваха, дори на моменти съвсем изчезваха. Винях другите за промяната. Те се оказваха
неблагодарни и алчни спекуланти.
Междувременно проблемите и противоречията ставаха все по-трудно решими, а провалите все
по-чести. В повечето случаи, поне в началото, преминаването през тях носеше известно
задоволство. Първоначално възприемах разредените ни срещи и разговори като подарък от Негова
страна - опит да се отдам на малко по-леко и безгрижно състояние. Започнах да се обличам по-
свободно и цялостното ми поведение не бе чак толкова сдържано. Все по-често приемах покани,
изискващи социална ангажираност - приеми по посолства и сбирки по частни вили. Станах редовен
клиент на ресторантите и най-посещаваните клубове в града. Мечтателя винаги омаловажаваше
подобен тип прояви и не пропускаше повод да подчертае колко е важно да не им се поддавам и да
участвам в ограничен брой официални събития, като ги подбирам внимателно и се подготвям за тях
стратегически. Беше ми препоръчал дори практика - в навечерието на важните срещи да наблягам
върху себенаблюдението, да се отнасям към храната, физическите упражнения и четенето с
повишено внимание. Засилването на състоянието ми на бдителност се изразяваше в това да
запечатам и на най-малките пробойни и да не допусна каквото и да било да замърси богатството, до
което се бях добрал - безценната материя, акумулирана с години неуморна „работа“.
Щом се освободих от по-голямата част на товара, изпитах облекчението на спартанец, който с
радост приветства новината за началото на войната, само защото слага край на трудната за
издържане рутина на мирното време, преизпълнена с екстремни упражнения и пренапрежение.
Междувременно заплахата от война все повече надвисваше над Кувейт като буреносен облак.
На границата с Ирак ежедневно се случваха инциденти. Политическият свят и бизнеса даваха
признаци на нервност и несигурност относно бъдещето на малкото шейхство, тъй като някои от
международните ни доставчици настояваха за предпазни договорни клаузи преди да попълним
преводите си. Дори в няколко случая някои западни мениджъри, които вече бяха подписали
договорите си, се отдръпнаха в последната минута и решиха да не се местят тук.
Аз обаче пренебрегнах симптомите и изцяло се отдадох на развитието на компанията.
Поднових усилията си и взех решение да стартирам нова линия продукти посредством рекламна
кампания, за чиято реализация потърсих услугите на местния клон на международна рекламна
агенция. Директорът, млад ливанец със сериозно познание на европейската култура, повери проекта
на новия им мениджър - англичанка, която сметна за най-подходяща да свърши работата.
След няколко дни тя дойде в офиса ми в Дар ал Ауади, за да се срещнем и да представи идеите
си. Ето така срещнах Елеонор. Не си спомням много идеите й за рекламната кампания, но нейната
усмивка, жизненост и андалусийска хубост изключително ме впечатлиха. Спомних си думите на
Мечтателя и се надявах тя да се окаже една от безценните клетки, които бях предопределен да
срещна в Кувейт. Така концентрирах всичко, за което бях копнял, в едно желание и го изразих
силно с цялото си сърце:
- Дай, Боже да бъде единствената!

11. Елеонор
След първата среща започнахме да се виждаме ежедневно. Съвместни посещения на басейни,
тенис партии в клуб Хаят, среща в гигантския купол на Водните кули, от където наблюдавахме
светлините на Залива, вечеря във Версай - тези моменти ми се връщат сега като проблясъци от
краткото ми ухажване. Елеонор се оказа най-добрият ми сътрудник, приятел и душеприказчик на
двете ми деца. Навлезе деликатно и някак неумолимо в живота ни и малко по малко, ден след ден,
го превзе целия. На никоя друга инвазия по света не беше оказвана толкова минимална съпротива.
Джузепона не каза нито дума, но аз си знаех, че беше против. Не свързах отношението й с
растящата ми отдалеченост от Мечтателя, с непокорството ми, а по-скоро си помислих, че е форма
на ревност - временна и разбираема реакция срещу застрашаването на ролята й.
В действителност обаче Джузепона усещаше, че нагазвам в море от неприятности. Все пак беше
родена в Кума - място много по-древно от Рим и самата люлка на Неапол, а в ДНК-то си носеше
пророческия дух и сибилския22 език на тази цивилизация. Първичното й разбиране, останало
незамърсено от официалното образование, както и лишената й от ментални надстройки или
интелектуални схеми Същност, я превръщаха в човек, преливащ от яснота и духовна сила, от
простота и искреност, в безкрайно чисто създание, което знаеше без да знае.
Елеонор беше поредният ми опит. Откакто Луиза умря вярата ми, че бих могъл да имам отново
истинско и щастливо семейство никога не ме напусна. Бях убеден, че добре познатата ми
катастрофа на предишните ми връзки с Дженифър и Гретхен спокойно можеше да се припише на
външните условия. Както се казва, не ми провървя в любовта. Толкова. Рано или късно щях да
срещна подходящата жена и тогава всичко щеше да тръгне по мед и масло. Все още се заблуждавах,
че ако си останех същия, някъде там ме очаква щастлива съдба, че обстоятелствата и събитията от
миналото биха били различни без да е нужно да се променям.
Външният свят е материализация на психиката ти... Ти си този, който дава съгласието си за
всеки възникнал проблем, за всяка трудност в живота ти... Един ден ще опознаеш себе си, ще
разбереш защо светът е такъв какъвто е.
С появата на Елеонор гласът на Мечтателя съвсем потъна в далечината. Всяка сутрин Джамил
ни береше фурми от палмите в пясъчната градина и ни сервираше закуска от прясно сирене, черни
маслинки и ароматна салата табули с много мента и магданоз. Тези месеци бяха пламенни, но не
бяха щастливи... Бяха обагрени с неописуемо, фино, почти неуловимо страдание - същото онова
усещане, което някога помрачаваше радостта ми щом „драснех“ от час. Спомням си как тогава с
мъка преглъщах сандвича, който Джузепона ми беше приготвила и сложила в ученическата чанта.
Струваше ми се, че светът спъва нашия съюз, но в действителност аз бях този, който не можеше
да си прости, задето не веднъж бях престъпвал невидимото правило, което пък чрез гузната ми
съвест ме изобличаваше като престъпник в очите на света.
Мечтателя ме подготвяше да бъда крал, но аз въпреки всичко избрах посредствеността. Само
след като забравих идеите Му, подцених думите Му и ги отдалечих от живота си, можех да срещна
жена, която да ме отведе обратно в бездната на миналото ми, в гетото на зависимостта.
Не мога да кажа, че през първите месеци изпитвах носталгия по проповедите Му, защото
собствената ми самонадеяност бе запълнила пространството предостатъчно. Страдах обаче от онова
смътно, мрачно чувство на безпокойство - нещо като суеверно предчувствие, предсказание за
неминуемо бедствие. Целият емоционален хаос, негативните фантазии и чувството за вина, което си
мислех, че отдавна съм загърбил, отново превземаха живота ми. Идеята, че съм способен да изградя
щастието ни без да взема под внимание нещо повече от собствения ни егоизъм, се разтвори в нощта
като луната на това ислямско небе, под което аз и Елеонор се бяхме превърнали в изгнаници.
Оказахме се извън закона не само в очите на Мечтателя, но и пред самата юриспруденция на
Кувейт. Рискът, който поехме, не беше за подценяване в държава, посочила Корана като върховен
закон, диктуващ всеки аспект на съществуването - държава с фарисейски морал, колкото публично
непреклонен, толкова и разгулен и безнравствен зад дебелите си стени.
Ден след ден връзките ми със страната, с работата и със самия Юсуф Бехбехани отслабваха, а
животът в Италия, къщата в Пиемонт, обградена от езера, в подножието на Алпите, ни викаше все
по-настойчиво.
Обхвана ни някаква екзалтация, която ни караше да рисуваме ситуацията си, наред с всичко
друго, което ни се случва в Кувейт, в най-тъмните възможни краски. Бяхме като омагьосани и в
22
Езикът на пророчиците и гадателките - Б. пр.
главите си раздувахме притегателната сила на всичко, което си мислехме, че ни очаква в Италия.
Елеонор прегърна идеята да заживеем в къщата в Чия и заедно планувахме как да я направим по-
удобна, как да завършим реконструкцията й и как да организираме семейството. Във
въображението ми идеята да се приберем в Италия бе повече от страхотна, а и децата щяха да се
върнат обратно към „нормалността“. Дори Сошила, женският ни кокер шпаньол, която
контрабандно бях пренесъл тук от Италия, скрита в джоба на сакото ми при една от последните ми
командировки, можеше да живее там като истинско куче.
12. Осиновяването
В Кувейт - държава, в която жените не са на особена почит - и кучетата се отбягват като
нечисти животни. Всъщност такива там почти няма. Достатъчно беше кученцето ни Сошила леко да
докосне някой от прислужниците, и той хукваше да се мие и да извършва всевъзможни ритуали на
пречистване.
Платих си щедро за удоволствието да видя радостта в очите на Гиоргия и Лука, когато позволих
на малката й муцунка за надзърне от джоба ми, тъй като в конкретния случай Мечтателя бе особено
рязък. Даде ми да разбера, че решението да направя подарък на децата си, като им извадя от джоба
си животно, което местната култура не приема, крие егоцентризъм колкото неосъзнат, толкова и
опасен.
- Цялостният човек, без значение на каква географска ширина се намира, уважава обичаите,
навиците и религиозната вяра, каквато и да са те, на хората, които се явяват негови домакини.
Вътрешното му разбиране направлява избора му. Отвъд времето и географията неговата етика и
спазването на морала и закона винаги ще му позволява да се чувства у дома си без никакво усилие -
порица ме Той.
Въпреки че не Го разбрах много добре, в крайна сметка записах лекцията Му, като обърнах
особено внимание на финалните Му думи:
- Да внесеш кучето е проява на скрита суета, на разделение както в теб самия, така и от
другите, които ще те поставят на най-долното стъпало на стълбицата на съществуването.
Разпознаеш ли тази суетност в себе си, ще можеш да я излекуваш. За сега, докато разбереш,
полагай усилия поне „да не предизвикваш скандал“.
Трябваше да изчакам удачния момент преди да успея да уловя смисъла на урока Му, който, ако
трябва да съм честен, по онова време ми се струваше изключително суров. Един ден, докато
отварях Евангелието на посоки, попаднах на притчата, в която Исус кара Петър да плати
необходимата сума на Цезар и „да не предизвиква сандал“. Петър щеше да намери нужните монети
в току-що уловена от него риба. Обяснението вече беше там, закътано в Същността ми. Сега се
открояваше ясно, сякаш завесата бе вдигната.
Проумях не само случката с кученцето, но и по-отдалечени във времето ситуации, свързани с
нишката на същия психически механизъм, явен точно колкото суетата и егоцентризма ми.
Желанието да си в центъра и „да предизвикаш скандал“ беше тайният подтик, най-прозорливото
обяснение за най-необяснимото и най-противоречиво поведение на безброй хора - от страстта им по
екстремните спортове до най-рискованите им инициативи, та дори до хуманитарните и
благотворителни начинания като осиновяването на деца от друга раса или с друг цвят на кожата.
Водени от суетата и егоцентризма си някои могат да преплуват океани с тръстикова лодка, да
издигнат катедрали или да основат религии. Разбрах, че противоположният полюс на
„предизвикването на скандал“ е поведението на онези, които са кротки, които не изпитват нужда да
създават насрещно вълнение, противоречия или безсмислена омраза. Те тихо и без излишна
показност изнасят върху себе си тежестта на товара и отговорностите, които обикновените хора не
биха дори докоснали.
Сетих се за една двойка мои приятели - той гинеколог, тя университетски преподавател, които
от чисто хуманитарни съображения решиха да осиновят бебе от Еквадор. Предприемаха
многократни дълги пътувания до там, преодоляваха не една пречка, наемаха посредници и накрая
мисията им се увенча с успех, като платиха на самата майка.
- Те никога не биха положили и елементарно усилие за дете от своята страна. Бялото дете
щеше да остане незабелязано, а и щяха да си повярват, че наистина им е син, - беше коментарът на
Мечтателя - а това щеше да е еквивалентът на молитви или пост в уединение с нагласата, че
никой никога няма да узнае.

В замяна тъмнокожото бебе щеше да „предизвика скандал“, щеше да провокира антипатия,
разделение и омраза и щеше да им даде повод да се впуснат в привидно външни разправии, които
всъщност бяха оръдията на дълго сподавяното им насилие. То се овеществяваше чрез собствения
им несъзнателен расизъм и чувство за вина, които въпросното осиновяване бе предназначено да
изглади или по някакъв начин да ги скрие от тях самите.
Разказах на Мечтателя, че всъщност години по-късно ги бях срещнал отново и ми се бяха
видели изключително огорчени и остарели. Оплакаха ми се, че както детето им, така и те самите
трябвало ежедневно да понасят хиляди тревоги и обиди от всякакво естество, заради
нетолерантността на хората и назадничавата среда. Ситуацията им се оказала дотолкова често
срещано явление, че заедно с другите родители със сходен проблем трябвало да основат асоциация,
която да се „бори“ за защита на правата им и утвърждаване на принципите, вдъхновили ги да
извършат този „акт на любов“.
Накрая споделих на Мечтателя, че впоследствие, разочаровани и още по-нещастни от преди, те
бяха стигнали до решението да се разделят и накрая да се разведат.
- Осиновяването, което приятелите ти предприеха, не беше акт на любов, както много им се
искаше да вярват, а опит да запълнят празнотата на връзката си. Нищо обаче не е външно.
Нищо, дори осиновяването на дете, не може да премахне вътрешната смърт, страха, самотата
и страданието.
Попитах го защо беше нападана тази двойка, защо тяхната постъпка и тази на другите като тях
бе провокирала толкова сериозна агресия, омраза и отлъчване от обществото.
- Атаките на света са благодат. Те се появяват винаги, за да ни излекуват. Светът трябва да
се намесва отвън, за да разкрие липсите ни, за да ни даде сигнал за болестта, която ни е
застигнала без да усетим.
Обясни ми още, че ако те са били по-искрени пред себе си, са щели да знаят, че всъщност
бебето ги е осиновило, а не обратно, че в действителност то е техният благодетел. Мъникът се е
явил, за да се нагърби с цялата им тревога и самота, опитвайки се да ги излекува от страховете,
вината и безплодието им. Според Мечтателя, ако те бяха признали всичко това пред самите себе си,
нямаше да се налага да осиновяват бебе и да се излагат на конфликтно отношение и враждебност.
- Светът знае! - заключи Мечтателя.
Слушах Го и, познавайки добре въпросната двойка, можех да „провидя“, че при осиновяването
на „различно“ бебе те са били движени от мотиви, в които не е имало как да се усъмнят, камо ли да
признаят... дори пред самите себе си. Всъщност има ли нещо, носещо по-голямо задоволство в
живота на един човек от това да срещне в очите на хората възхищение, породено от изключителната
му щедрост?
Пиша всичко това с ясната мисъл, че за да разкрием фалша, егоизма и суетата, които се крият
зад хуманните ни постъпки, ще ни е нужно да положим много и продължителен труд в посока към
самокритичността и самонаблюдението. Наясно съм със суровостта на присъдата и поемам пълната
отговорност за нея. Като клетка от човечеството откривам в себе си, че именно невежеството,
привидно дребно и незначително, е това, което ни принизява и ни прави плячка на страха както от
живота, така и от смъртта. Именно несъзнаването на вътрешното престъпление - пренебрегнатата от
самите нас сянка, помрачила Същността ни, се прожектира на екрана на света, където се
материализират всички страхове, зверства и насилие.
И тъй като признаците на приближаващата война ставаха все по-интензивни, вече нямах нужда
от извинения, за да напусна Кувейт, или поне в това си избрахме да вярваме. Още щом взехме
решението да се върнем в Италия, потърсихме и си намерихме нова причина, която да го оправдае.
Бяхме обмисляли напускането си доста време. Сега го отиграхме за няколко часа.
Шейх Юсуф Бехбехани не остана нито изненадан, нито се разсърди прекалено. Ликвидирах
активите си в компанията и по взаимно съгласие посочих заместника си да наследи поста ми. При
неочакваната номинация за мястото, което Мечтателя бе създал за мен, очите на Роджър засияха от
задоволство. Можех да прочета присъдата си в погледа му, но беше твърде късно за връщане назад.
Предпочетох да потуша и унищожа напълно проблясъка на яснота.
Елеонор също напусна работата си в рекламната агенция и цялото семейство, включително и
Сошила, отпътувахме от Кувейт Сити. Кратък престой в Кипър, няколко дни в Атина - като в
кабинка за декомпресиране, и... обратно в Италия.
СЕДМА ГЛАВА

Завръщане в Италия
1. Клаузата
Събудих се от тревожна мисъл. Разтърках очи на няколко пъти, но кошмарът не ме напускаше.
Бях в празна стая, пълна единствено с чакъл. Под светлината на мъждукаща крушка можех да видя
тухлите и рязаните камъни на неизмазаните стени. За няколко бавни секунди не можех да повярвам,
че зловещата къща бе заела мястото на елегантната ни вила в Самия. Загледах се в основата на
стените и видях снопове разноцветни електрически жички да изникват от малки пластмасови
тръбички, прикрепени към стената с вар. Елеонор спеше до мен. Потръпнах. Присъствието й ме
убеди, че всичко е истинско.
Беше си къщата в Чия - точно тази, за която толкова бяхме мечтали.
Сега, когато връщам хода на събитията и навлизам дълбоко в причините, които ме хвърлиха в
заплетения възел на миналото, си мисля за едно конкретно събитие. От години го бях държал в
тайна - беше нещо, което не можех да си простя до деня, когато събрах нужния кураж да го призная
пред Мечтателя. Преди да тръгна за Кувейт Той ме увещаваше:
„Дай си почивка, за да се пречистиш! Разкъсай всички вериги завинаги! Не оставяй в себе си
нито един атом от стария свят.“
И още тогава, докато ми говореше, в сърцето си вече се усещах мъртъв. С напускането на АСО
и подписването на споразумението, сложило край на взаимоотношенията работодател-служител, аз
поисках и получих разрешението да приложа към него клауза, която запазих в тайна. Това беше
уверението, че ако в рамките на двугодишен период реша да се завърна, ще мога да се върна
обратно на старата си работа.
Колко пъти впоследствие бях анализирал неволната воля, устроила ми клопката, лукавата
пресметливост, продиктувала клаузата - да си оставя отворена вратичка, която да ме погълне
обратно в миналото.
Скитските главатари, онези мистериозни обитатели на евро-азиатската степ, свирепите спящи в
леда хора, размишлявали продължително около огъня за това дали трябва да се отправят на юг или
да обявят война за завоюването на Запада. Понякога подобно решение отнемало дни или месеци, но
взето веднъж било необратимо. И като натоварвали семействата си и цялото си притежание на
каруци, изгаряли всичко назад - мостове, къщи, реколта и всичко, което нямало как да отнесат със
себе си.
Колко различно беше моето отношение за придвижване към новото!
„ Оставил си се да те води страхът - беше коментарът на Мечтателя. -Прекарваш живота си
в приспособяване към тълпата... години, години зависимост... без да намериш куража да
уважаваш уникалността на „мечтата“ си.
Одисеи разпореждал на екипажа си да го връзва за главната мачта, за да не може да напуска
кораба. Искал да слуша песента на сирените, но не искал да забравя обещанието, „мечтата“ си.
Въжетата го пристягали към принципите му. Така постъпва „човекът на Школата“,
безупречният човек, който като всички останали герои познава себе си!
Не се страхувай да се подчиниш. Приеми принципите на Школата. Да последваш Школата не
означава да си зависим. Означава да дадеш воля на най-чистото, най истинското в себе си. Един
ден, когато приближиш по-висшите нива на честност и искреност, ще осъзнаеш, че никога не е
имало пропаст. Школата, която се явява извън теб, ще се слее с Школата в теб и тогава ще
притежаваш и владееш волята.“
Работата в АСО и къщата в Чия бяха само два от мостовете, които не бях имал куража да
изгоря, само две от сирените, на чиято песен не бях устоял. Техният повик се бе оказал фатален.
Разстоянието между мен и света на Мечтателя се разшири до степен, в която вече бе невъзможно да
се прекоси.
2. Неприятното събуждане
От деня на завръщането ни се събуждахме с депресивната гледка към буренясалата градина и
разкривената геометрична конструкция на скелето, прилепено към една от външните стени на
къщата. Бяха изминали само няколко седмици откакто напуснах Кувейт, но времето, което прекарах
там като глава на международен бизнес колектив, вече ми се привиждаше отвъд хоризонта.
Дори на Елеонор й беше трудно да познае в мен мъжа, когото бе последвала с такова голямо
доверие. Мечтателя ми бе посочил пътя към благоденствието. Беше излекувал тялото и духа ми и

преобърнал отчайващата ми представа за света, отваряйки съзнанието ми към далеч по-
интелигентна и смела визия. С Него вкусих свободата - свободата от болката, съмнението и страха.
С Него имах достъп до енергия, способна да преобрази живота ми и да ме откъсне от неумолимата
ми съдба, а аз се разплатих, като загърбих всичко, което ми беше доверил. Дори скрих връзката си с
Елеонор от Него. Думите Му все още отекваха някъде от далеч, но златната нишка, която ни
свързваше, изглежда бе скъсана завинаги.
Vision and reality are one and the same thing.
Визия и реалност са едно и също нещо.
Чак сега разбирах какво обича в мен Елеонор... Философията на Мечтателя, силата Му, онези
думи, които (подобно на трогателния образ на Ростан в „Сирано дьо Бержерак“) все още повтарях
като папагал, преструвайки се, че са мои. Моята самонадеяност, неспособността ми да изпитвам
благодарност за всичко почерпено ме отдалечаваха от Мечтателя. А сега губех дори нея - жената,
която ме последва. Забравиш ли тържественото си обещание пред „мечтата“, животът разкрива
грубите кръпки, с които си се опитвал да закърпиш състоянието си. Озаптявах се, като надявах
пранги на Същността си. Всички призраци от миналото ми се нароиха отново и възстановиха
състоянията от ранния ми живот в Ню Йорк, отпреди да срещна Мечтателя. Дори чисто физически
придобих отново чертите и нагласите на мъжа, който бях тогава. Ефектите от психическия упадък
видимо се разпростряха по лицето и тялото ми. Динамичният човек, който Мечтателя бе пробудил в
мен, самоувереният бизнесмен - решителен, елегантен и обичан от персонала си, кротко и тъжно
вехнеше. Крачех из къщата изтормозен и прояден. Прекарвах времето си в изчисляване на
разходите по възстановяването, пазарях се с работници за монтирането на камината или пода,
навличах си главоболия със съседите покрай спора за границите на имота или се разправях за
улуците на покрива и как да се свържат с шахтата.
Опитах се да създам и приятелски отношения със съседите - подарявах им някакви
електрически джаджи, специално донесени от Кувейт, и ги канех вкъщи. Но усилията ми така и не
омилостивиха враждебното им отношение. Дори в това малко селце, скътано в една неозойска
гънка, Елеонор и аз се оказвахме изгнаници. Сякаш всички знаеха прегрешението ни, сякаш
пристигането ни бе съпроводено от велико отлъчване, от генерална заповед да не бъдем приобщени.
И целият град бе откликнал на заповедта с прецизността и бързината на хипнотично подчинение,
което вгорчи живота ни. Всъщност всичко - от посрещането на Гиоргия и Лука в местното училище
до получаването на общинските разрешения за реконструкцията на къщата, се оказваше
невъобразимо трудно.
Аз се оплаквах и мрънках, като естествено обвинявах всичко -бюрокрация, събития, хора и
обстоятелства, без да осъзнавам, че промяната, която бяхме предприели, бе само привидна.
Оставяйки след себе си отворена вратичка, аз вече предизвиквах провала, планирах поражението си.
Най-големият враг на човек е самият той! Ти самият си най-добрият пример за
невъзможността му да избяга от затвора на посредствеността, да се вдигне на бунт срещу
собствените си предели, да преобърне описанието на света. Болката, която изпитваш, и вярата
ти в страданието са доказателство за това... Може да изглежда, че животът ти е попарен и
скован, сякаш корените му са заразени, но истината е, че никога не си мечтал за нищо, което да
те разграничи от оскъдицата, мъката и пленничеството.
Джузепона посърна и изгуби чувството си за хумор и прословутото си дърдорене, които където
и да отидехме, винаги изпълваха къщата като песен. Вече не чувах забавните й монолози - истински
театрални шедьоври, които преминаваха от недоволно рондо в епическа поема, поетичен коментар
на всички най-обикновени случки, минали и настоящи. От появата ми на бял свят Джузепона бе
символ за енергия и смелост на боец, непобедимият индиански вожд, отгледал и мен, и децата ми.
Сега старееше и все по-рядко демонстрираше онова нейно си комично кокетничене, онази суетност
в избора на най-шантавите и неподходящи дрехи. През нощта дочувах болнавата кашлица от
стаичката й. Всеки пристъп късаше сърцето ми и ме смразяваше като знамение за бедствие. И
накрая видях това, което си мислех, че е невъзможно да се случи - Джузепона в леглото и до него
лекар. Не можех да повярвам! С вечното й мото „стой далеч от лекари“ тя бе изковала железен
закон, непрестъпно житейско правило. Угасващата светлина през онези месеци пробуди тъжния
спомен за болестта на Луизела и помрачи духа ми. Дори Джорджия и Лука изгубиха своята
жизненост и, за да ги държа далеч от окаяната атмосфера на дома ни, ги записах на всевъзможни
кръжоци, за да се прибират по тъмно.

3. Невежеството е винаги на една ръка разстояние
Мечтателя ме беше предупредил:
„Не откриеш ли погребаната си воля, не постигнеш ли пълна свобода и цялост, миналото
винаги ще те причаква, за да те отвежда към старите порядки. Невежеството винаги е на една
ръка разстояние... Ако загубиш бдителността си и забравиш „мечтата“, то в миг ще те сграбчи
отново и заедно с теб ще изчезне всичко, което си постигнал или разбрал, колкото и неотклонно
да си го преследвал.
Не е важно колко точно работа си свършил. Не постигнеш ли цялост на Същността си,
винаги ще се клатиш по ръба на бездната на собственото си невежество... Цялост на
Същността ще рече да си господар на самия себе си. Тя е резултат от продължителна „работа
на Школата“... и до нейното настъпване, човек балансира по въжето, опънато между нищото и
вечността.“
Спомних си как реагирах пресилено на твърденията Му, как коментирах казуса от гледна точка
на „великата неправда“ и дори търсех упование в универсалните принципи на справедливостта.
Всъщност години наред се бях бранел и оправдавал неподчинението си още преди то да се
материализира. Изпитваната неловкост, дискомфортът, който подбираше думите ми и определяше
техния тон и плам, подаваха индикации за предстоящо бедствие. Провалът ми вече лежеше пред
мен - в утробата на невидимото, записано и нагласено до най-малката подробност... като растение в
семето си.
„Неправдата не съществува!“, неведнъж бе заявявал Той, наясно с факта, че всяко друго
обяснение щеше да е безполезно. Не бях готов. Твърде рано ми беше да приема идеята, че в живота
на всеки човек няма нищо по-заслужено или навременно от смятаното от самия него за
несправедливо. Скоро щях да си получа суровия урок по темата за неправдата - когато
драматичните и мъчителни обстоятелства щяха да ме принудят за започна да разбирам.
ГОДИНИ след отправените ми предупреждения, които неуместно бях взел за „педагогически
преувеличения“ на Мечтателя, изпитах на свой гръб колко безсмислено страдание причинява
забравата. Анахроничното ми завръщане ме бе хвърлило в ребуса на съществуването, обратно в
същия капан, от който с толкова усилия бях успял да се измъкна. Когато волята отсъства,
съмнението, страхът и ограниченията, както и описанието на света вземат превес. Сега газех
мътните води на миналото, продължило да тече покрай мен като разнасящо зарази течение, като
несполучлив паралелен живот.
Като напуснах Кувейт без одобрението на Мечтателя, искрящото стоманено въже, което ме
превързваше към „мечтата“, изтъня и аз неминуемо започнах да пропадам в адовите кръгове на
съществуването си.
4. Завръщане към миналото

Подобно на удавник, съществуването ми гълташе вода. Потъвах. Парите, спечелени от
прехвърлянето на дела ми в кувейтската компания, бързо се стопиха и скоро трябваше да се
оглеждам за работа. И като в арабска вълшебна приказка, с изчезването на вълшебството изчезна и
светът, който Мечтателя ме караше да откривам. Изплъзваше се през пръстите ми като пясък.
Приемите с полираните до блясък прибори по масите, изящните очертания на Водните кули,
гледката на пустинята, която се гмурваше в кобалтово-синьото море, къщата ни в Самия,
командировките ми по света, предприемаческите предизвикателства и подбраният лично от мен
екип -всички те бяха пометени от космическия вятър. Не ги видях никога повече, сякаш
принадлежаха на паралелна вселена, която под никаква форма не контактуваше с моята. И онзи не
по-голям от иглено ухо отвор, през който по чудо бях преминал, за да последвам Мечтателя, се
беше затворил завинаги. Проектът ме бе изоставил. Подобно на Исав бях разменил рожденото си
право върху царството за паница леща.
Ето при какви обстоятелства реших да се свържа с АСО точно преди да изтече срокът,
упоменат в клаузата, позволяваща ми да се върна на работа при тях. След като интервюто
приключи, се наложи да посетя множество кабинети, за да се запозная с новите и поздравя старите
си колеги. Оказах се отново засмукан в адския водовъртеж.
В АСО всичко си беше същото както преди да замина за Кувейт. Призраците на компанията все
още пърхаха там, където ги бях оставил -зад микроскопичните си бюра, по коридорите или около
автоматичните кафе-машини, с обичайните си разговори, мисли и настроения. Когато ме виждаха
да минавам, те си смигаха съучастнически, а срещнеха ли се погледите ни, на лицата им се

изписваха тъжни усмивки. И вместо да ме погледнат прямо, те го правеха крадешком - иззад
непревземаемите си огради, през решетките на невидимите си клетки. До един бяха видимо доволни
да ме приемат обратно в редиците. С връщането си в АСО аз им донесох полъх изкуствен живот,
превърнах се в глътка кислород за тежко болен.
Какво ги караше да се чувстват по-добре ли? Та аз бях безспорното доказателство за дълбоката
им вяра, живата и убедителна демонстрация, че бягството от техния кръг на съществуване е
невъзможно, дори опасно. Предполагам чувствата им към мен бяха неволни и объркани - злоба,
сарказъм, низка и прикрита радост от провала на опита ми да избягам, премесени с емоционална
тиня. Случаят със заловения при бягство колега буквално изми от мозъците и най-малкото им
желание да опитат да избягат и те. Завръщането ми им донесе облекчение и още по-дълбоко ги
убеди колко непреодолимо е всичко - онова сладко облекчение от капитулацията, което изпитваме,
когато се сблъскаме с непоправимото, с неизбежното. Щом самотното драскане на пилата ми по
пръчките на решетката спря, тишината на „затвора“ се възвърна с целия си зловещ и безметежен
порядък. Когато интересът към завръщането ми като служител във фирмата спадна, и болката,
която инак щеше да е непоносима, започна да отминава. След известно време и повторното ми
интегриране в този свят доби завършеност и необратимост.
Но преди то да се случи, с последните ми останали искрици яснота, аз се опитах отново да
открия Мечтателя. Върнах се в Лондон и се оглеждах за Него в Сейнт Джеймс и Савой, потърсих го
и на пейката в парка на Рузвелт Айлънд и в Кафе де ла Франс в Маракеш.
Малко по малко претърсих всичките възможни места, които бяхме обикаляли заедно с Него,
минах по същите извървени улици. Абсолютно безуспешно. Беше ме изоставил. И останал без дъх
от болката, която отсъствието Му породи в мен, дори си помислих, че е възможно никога да не е
съществувал, че е бил само плод на въображението ми.
5. Психическото замърсяване
Молбата ми да се върна обратно на работа изненада всички. Управата на АСО я приветства, но
по-скоро, за да спази обещанието, с което се беше ангажирала, отколкото по необходимост.
Шефовете не знаеха къде да ме наместят, нито какви задачи да ми поверят. Очаквах да поема
някакъв отговорен пост, но те едва ми намериха място във външнотърговския отдел, където нито ми
беше предложена ръководна роля, нито пък получих инструкции за дейността, с която се нагърбвах,
така че увиснах в нищото - без екип, без шеф, без личен асистент. Единственото обзавеждане в
канцеларията ми бе бюро и телефон, който не звънна нито веднъж.
През първите няколко месеца се опитвах да поддържам някакво будно състояние и полагах
всевъзможни усилия да не се подхлъзна в трапа? на оплакванията, да не давам и най-малкия
признак на недоволство и обвинение. Въпреки това, отровата, прояла цялата ми жалка същност,
макар и добре прикрита под формата на завист, ревност, гняв или разочарование, постоянно зрееше
и ме изпълваше целия. АСО се оказа фабрика за разрушителни мисли и негативни емоции. Всеки
неуспех или грешка на колега беше достатъчен да изкара всичката стара шлака на повърхността.
Само че работата на Мечтателя не се оказа напразна. Един филтър на вниманието ми ми
позволяваше да наблюдавам състоянията на Същността си, да ги ограничавам и да контролирам
проявите им.
Едничкото ми останало вдъхновение за живот бяха думите, които не спирах да чета и
препрочитам от тетрадката си. Изолацията ми помогнала хвана следите Му и да поддържам
учението Му живо в мен.
Неподчинението на принципите на мечтата означава самосаботаж и вътрешно
самоубийство. Външният живот не прави нищо друго, освен да отразява вътрешното
самоумъртвяване.
В опитите си да пазя дистанция успявах някак си да не вдишвам атмосферата в службата за
дълги периоди, но начинанието се оказа отчайващо - като да се опитваш да оцеляваш във вода без
хриле. Знаех, че без Мечтателя нямаше да издържа дълго. Спомням си какви изтощителни усилия в
посока към самонаблюдението и разбирането полагах през всичките месеци, за да избегна калните
води на омразата и отвращението, заливащи ме от всички страни, да ме погълнат. Усещах ги как
прииждат ден след ден и трупат психически наноси и всякаква друга отрова. Те бликаха от подовете
и се носеха по коридорите, като пробиваха и подкопаваха основите на фабриките и
административните сгради, за да си проправят път към парковете в съседство и да стигнат чак до
градчето, да наводнят улиците му и да превземат домовете на хората.

Периодът на изолация ми позволи да проуча отблизо, а и с нужната ангажираност феномена,
наречен от Мечтателя „психическо замърсяване“ на организациите. Завръщането ми в АСО
означаваше да имам на разположение в продължение на месеци една от най-съвършените и
завършени лаборатории за този тип наблюдение.
От тогава датират проучването и първите ми опити върху феномена, касаещ изразяването на
тревожни мисли, съмнения, страхове и, най-общо казано, производството и демонстрацията на
емоционален хаос от всякакъв тип. Едновременно учен и опитно морско свинче, открих, че
разрушителните мисли и негативните емоции не само замърсяват, но, веднъж проявени, излъчват
невидима субстанция, нещо като радиоактивна емисия, която, макар и непозната за физиката, беше
способна да замърси околната среда, хората и всичко, влязло в контакт с нея. Заинтригува ме
откритието за заразната им природа и способността им да се предават от човек на човек със
светкавична скорост, често с характерните признаци на епидемия. Ето как стотици хиляди хора
можеха да бъдат замърсени от едно предположение, фантазия или негативна емоция и доведени до
механични, колективни и много често насилствени реакции, подобни на условни психически
рефлекси.
Според Мечтателя щастието, любовта, благодарността, спокойствието и като цяло всички
висши състояния на Същността, са емоции, които човечеството, „такова, каквото е“, е неспособно
да почувства.
За да възникнат положителните емоции, се изисква дълъг период на подготовка и работа
върху личността. Отнема години самонаблюдение, за да се премахнат пластовете невежество,
вулгарност и всичко, което възпрепятства постигането на висшите състояния на Същността.
Възможно е винаги да съм го вярвал, но във всеки случай не можех повече да се преструвам, че
пренебрегвам откритие от подобна величина - човешките организации са убийствено тъжни,
истински индустрии на болката. Фабриките и канцелариите, а преди тях - училищата и
университетите, явно се създаваха и организираха, за да произвеждат и поддържат безполезно и
никому ненужно страдание. Огромни количества енергия се похабяваха в разделение и конфликти
между групи и индивиди, движени от непотребни и неприятни емоции, от състояния на терзания и
тревоги, на несигурност и раздразнение. Вече можех да потвърдя парадоксалната истина - за
разлика от суровините, които, след промишлена обработка, в края на деня напускат фабриките
обогатени и преобразени, хората са склонни да си тръгват по-бедни и по-обезсърчени.
Като наблюдавах процесите отвътре, започнах да се запитвам защо в организациите, въпреки
всяко научно и предприемаческо усилие, упорито продължава да съществува „превратният“
механизъм, който постоянно произвежда и захранва състоянието на несъответствие, на мъчителната
ситуация на напрежение и конфликт за всички работещи там. Колкото и да е абсурдно, всичко
сочеше към извода, че това е тяхната единствена „причина за съществуване“, същинският им
продукт и същевременно мистериозната им кауза.
6. В корема на кита
Размишлявах над всичко това седнал зад бюрото си и се преструвах, че съм погълнат от
разглеждането на артистично разпилените по бюрото ми документи. Усещах как АСО, приютилият
ме обратно в туловището си организъм, се мъчи да ме асимилира, като ми вменява чувство за
принадлежност и се опитва да потуши последната искрица живот, която все още ми позволяваше да
„виждам „. Беше като железен закон, непознат, но мощен и неизбежен - един вид гравитационна
сила, психическа ентропия, недопускаща аномалията един свидетел, наблюдател, да бъде търпян в
редиците твърде дълго. Вниманието, което се стремях да поддържам покрай будното си състояние,
ме отчуждаваше и ме превръщаше в клетка от вселена, управлявана от непознати закони.
Антителата щяха скоро да се появят, щяха да ме открият и, както прави физическото тяло с чужд
обект, да ме приемат или дори отхвърлят. Едно притъпено усещане, неволна гримаса, безмълвно
оплакване или дори зачатък на злоба, ревност или враждебност бе достатъчно да ме причисли към
света на тъгата, за който бях в състояние на наблюдател.
Вярно, вродената ми интелигентност следеше всичко това. Ясно усещах, че съм попаднал в
огромен жив организъм - като Йоан в корема на кита или като в огромен затвор, оборудван с
толкова напреднали технологии, че можеше да чете мислите на затворниците и да знае
предварително дали някой от тях планира бягство.
Един ден наблюдавах фоайето, претъпкано по това време със стадо изгладнели,
слюнкоотделяши твари, които се придвижваха към столовата. Споходи ме ужасяващото видение за

хипнотичната организация на гнездо човешки термити, пълно с безжалостно ангажирани същества,
точно като добре познатата ни организация на тези древни и слепи насекоми. Именно тогава
направих сензационното откритие, че тя, АСО, беше живо същество, високо организиран
организъм, който ни съдържаше. Всички ние - мениджъри, чиновници и работници бяхме само
органи, жлези, органични кръвни телца, които плуваха из артериите й, лишени от реална воля или
лична съдба. Ужасих се, като ги гледах как са се сраснали със света, управляван от мистериозното
влияние на отрицателните емоции, и реших да полагам още по-големи усилия, за да не се превърна
в негова брънка.
Опитах се да приложа всевъзможни стратегии, за да не бъда разпознат и смлян. Издигах
психологически бариери, изписвайки безкрайно количество страници със сентенциите на
Мечтателя и после препрочитах всичките на един дъх, без да спра. Щом стигнех предела на силите
си, завършвах ритуала с молитвите, които бях учил като дете. Шепнех ги една след друга.
Инстинктивно усещах, че тези ми практики държат вратите затворени и ме предпазват поне
временно от отровния поток, чиито опити да ме залее не стихваха. В най-мъчителните моменти,
когато усещах как всичките ми защити поддават, аз се вкопчвах в учението на Мечтателя и си го
припомнях. В опита да събера разпръснатите парченца на Същността си аз си спомнях техниката за
концентрация, на която ме беше учил. Тогава фиксирах погледа си в една точка и оставах известно
време неподвижен.
Засега никой в АСО не бе забелязал опитите ми да избягам, нито стратегиите, които постоянно
разработвах отвъд всякакъв здрав разум - да си налагам и поддържам състояние на концентрация и
безпристрастност. До момента някак си успявах да устоявам, да играя ролята си дори по-добре
отколкото се надявах, но не хранех илюзии. Знаех, че нямам много време, вероятно само няколко
дни, преди алармата на опита ми да се съхраня вън от състоянието на всички обкръжаващи ме
зависими да се раздрънчи. В качеството си на „беглец“ щях да открия и, съответно, да понеса
съдбата си на бяла мравка, прекарала твърде дълго време извън обсега на влияние на царицата-
майка. А без помощта на Мечтателя, нямах никакъв шанс за успех.
7. Катастрофата
В онази сутрин бях зает да се занимавам с работата по реконструкцията на къщата в Чия, когато
чух скърцане на спирачки на пътя. Смътно очакваното предчувствие, че предстои да ми се случи
нещо лошо смрази въздуха.
Прекосих градината по посока на звука и побягнах през портата по пътя. Дори в краткия
отрязък додето изляза на улицата страхът ми неизмеримо нарасна - превърна се в кошмар, а накрая
и в безкраен ужас.
Докато бяхме в Кувейт, на Лука му липсваше да кара колело и щом се върнахме в Италия
получи едно като подарък, а с него и неразделен другар, с който да кръстосва града нагоре-надолу,
като с малка ракета. Сега го виждах. Телцето, захвърлено от другата страна на пътя... беше
неговото! Прекарах нощта до леглото на сина си в болнична стая. Тревогата, страхът и болката
ставаха физически непоносими и когато достигнеха апогея си -изчезваха като последица от
анестезия. Мислех си за Мечтателя и нещо в мен се разхлаби. Изпитах лекотата на въздушен балон,
освободен от товара на коша си.
Не Го бях виждал от месеци и не знаех как да се свържа отново с Него, така че реших да
направя последен опит - написах Му писмо, както правех преди години. Писмото се оказа
свидетелство за всичко фалшиво в мен - последният ход на човек, решил да се отрече завинаги от
лицемерието, обвиненията и всичко, управлявало живота му до момента. Нямаше кого друг да
обвинявам. Сега повече от всякога осъзнавах, че съм единствената причина за всяка от непрестанно
връхлитащите ме беди.
Светът не може да помръдне и косъм без твое съгласие. Светът е такъв, какъвто го
мечтаеш.
Същата вечер, когато Елеонор дойде да ме смени, започнах да подреждам мислите и чувствата,
които изпитвах в подобни моменти. Те приеха формата на писмо, посветено на Мечтателя. Задачата
ме държа ангажиран дни наред и краят й не се виждаше. Всеки път, когато си мислех, че я
приключвам, четейки отново писмото, виждах колко е неадекватно и далеч от резултата, който
исках да постигна.
Уж аз бях човекът, който го беше написал, но всъщност писмото ме беше разкрило. В него се
натъквах на собствено си отражение и с известна доза искреност „виждах“ как обърканите

изражения на едно фалшиво его надничат оттук-оттам измежду редовете и издават суетност, фалш
и непростима липса на признателност. После зарязвах всичко написано и почвах пак от нищото.
Така същите изречения, които до преди малко ми бяха изглеждали правдиви, сега, като ги четях
отново, звучаха неловко, арогантно или безсмислено. Често само минути по-късно, като гледах
какво съм сътворил, имах чувството, че чета писанията на някой друг, непознат... Затова подменях
някои думи, задрасквах цели фрази и понятия и почвах отначало, като всеки път предизвиквах
съпротивите и неразбирането си, от които явно не успявах да се отърва.
Вътрешният ми глас постоянно ме караше да се откажа, критикуваше ме, дори ми се
подиграваше, заради абсурдното ми начинание.
Накрая си казах: „Ти дори не знаеш къде да изпратиш писмото!“, но възприех мъчителната
мисъл за най-важния знак, че върша нещо смислено и полезно.
До момента се бях учил да не си вярвам - такава беше представата ми за самия мен. Точно
тогава започнах да опознавам тъмната, ленива страна на Същността си, която задвижваше
съществуването ми. Най-накрая се появи!
След цяло денонощие напразни усилия и разочарован от прочита на безброй варианти разбрах,
че както и да го погледна, писмото не вършеше никаква работа, освен да отразява какво всъщност
представлявам. Старото не можеше да напише новото! Нямаше начин да се изчистя от шлаката на
миналото, от някогашните призраци. Не съществуваше идея, по-изразителен стил, структура или
подбор на думи, зад които да скрия ужасяващата си уродливост. Мисълта за Лука, обстоятелствата
при катастрофата и умората ме надвиваха.
Години по-късно отново изпитах странното усещане, че сме двама обитатели на едно и също
тяло и ме ужаси мисълта, че съм вкаран завинаги в капана на биполярността, от който няма изход.
Бих дал всичко, за да не съжителствам никога повече с натрапника, с чужденеца, и да оставя зад
гърба си съсирека от съмнения, страхове, компромиси и двуличие, превърнал ме в затворник.
Убеждението, че дори последният ми отчаян опит да се свържа с Него беше напразен, че
Мечтателя няма да се появи и да ме спаси ме хвърли в дълбока депресия, която трудно можех да
контролирам. Твърде прибързано сграбчих страниците с последния вариант, които все още
отрупваха масата, смачках ги на топка и гневно ги захвърлих. Отчаян и обезсилен се хвърлих към
стената и я заблъсках с юмруци, докато от дланите и китките ми прокървиха. Сетне, останал без
дъх, бавно се свлякох на колене и се разревах.
И тогава, в апогея на отчаянието ми, лишен от всякаква защита и закрила, узнах, че
катастрофата, засегнала възможно най-скъпото ми същество, бе възмездието за неподчинението, за
съпротивата ми. Плачех и се молех Лука да бъде спасен. Предлагах себе си за неговото място.
Тъгата ме вцепени и когато отмина, остави след себе си само оголената изкристализирала болка.
Отново грабнах молива и написах писмото без колебание.
8. Писмото. Цар Mидac, преобърнат надолу с главата
До Мечтателя:
Писмото - това съм аз.
Тази празна страница е отражението на моята празнота.
От дълго време всичко, което виждам в себе си, ме отвращава.
Отвращават ме знаците, разголващи моята безпомощност,
както и непрестанните ми опити да се връщам в миналото.
Дълбая и ровя дълбоко в себе си, но не откривам нищо стойностно.
Дори не осъзнавам, че не притежавам нищо ценно.
Нещастието, несигурността и страхът ме превръщат
6 непознат за Теб и за самия ми живот.
Опитвам се да изработя някаква стратегия, за да ги избегна,
но ефектът е мимолетен.
Волята ми е все тъй дълбоко погребана!
Работата по самонаблюдението
ме кара да се чувствам още по-разочарован.
Накъдето и да погледна
виждам все същата гримаса на незадоволство.
Огледалото на света, на другите,

никога не е било по-бистро, по-ясно.
Някои парчета са като „лупа“ и
ми посочват безмилостно всеки детайл.
На други - по-неясни, по-плътни и отдалечени,
им е нужно повече време, за да ми изпратят образа си.
Но целият свят знае... Браня се, опитвам се да се защитя...
Опитвам се да съм смел, но съм изтощен.
Гърбът ми е опрян в стената.
Пределите на Същността ми ме задушават.
Знам, че ми предостави толкова много възможности,
а аз обрах само трохите.
Страдам заради това... заради мисълта
какво би могло да бъде, какво можеше да се направи...
„Да поправиш света означава да излекуваш себе си.“
Думите Ти си проправят път в мен.
Повече ме смазва мисълта, че съм
пречка за проекта Ти, отколкото за собствения ми провал.
Моята надменност, самонадеяността ми, че съм познавач
са причината да изгубя целта и посоката.
Рискувам еволюцията на хиляди хора,
които са в Твоята мечта и чакат да осъществят прехода.
Аз направих компромис с тяхното „ пътуване“ към целостта.
Знам, че възможността е все тъй велика, дори сега,
при така стеклите се обстоятелства.
Знам, че всичко може отново да се овладее
и да се придвижи напред.
Цената ме ужасява.
Факт е, че години наред
имах възможност да бъда близо до Теб,
да имам пряк достъп до идеите, до думите Ти,
но така и не съумях да ги превърна в плът от моята плът.
Записвам ги, прехвърлям ги в съзнанието си,
но не ги прилагам в живота.
Днес по-малко от всякога знам кой съм аз.
Както казваш, аз никога не знам!
Но много пъти в миналото и то за дълги периоди
съм успявал да се заблудя и да объркам егоизма,
страха и грижата да се спася с амбицията.
Мислех си, че имам някаква способност.
Сега знам, че всичко около мен
се върти около лъжата,
която продължава да управлява живота ми.
Аз съм цар Мидас, преобърнат с главата надолу.
Всичко, което виждам или докосвам,
се превръща в пепел вместо в злато.
Бих искал да изразя признателността си,
да Ти благодаря за всичко, което Си сторил за мен,
задето се опита да изведеш живота ми от ужасните му трасета,
задето ми връчи нова съдба.
Благодаря, че ми посочи пътя към достойнството,
макар да успях да отпия само няколко капки от него, защото бях ограничен.
Благодаря, че ме накара да изпитам липсата на страх съмнение и болка...
за да ми покажеш, отвъд привидната непобедимост на смъртта,
късче вечност и нейния неизразим плам.
9. Танцувай, за Бога! Танцувааай!

Влязох на пръсти и Го видях да чете задълбочено с глава, облегната на таблата на леглото.
Постелята изглеждаше опъната по конец, сякаш не бе докосвана. Дългата Му пепелява коса се
открояваше на белите ленени възглавници, прилежно изгладени и колосани. Изглеждаше като
ренесансов принц. Задържах дъх с абсурдната надежда, че може и да не забележи в състоянието ми.
Чувствах се ужасно и все пак не ми се искаше да бъда където и да е другаде по света.
Нещо необичайно се бе случило с мен и промяната ме бе отвела при Него още веднъж. Моята
признателност бе ключът за достъп. Докато ме връхлитаха тези мисли, усещах колко тънката, която
ни свързва.
- Идвам, за да ти предложа пряк път - подхвана Той с убедителен тон, отново без прелюдии. -
Тъй като дълго си бил управляван от страха, съмнението и разрушителните мисли, сега се налага
да зависиш от някого или нещо извън тебе. Докато не се освободиш от тях, ще подменяш
зависимостта си към едно със зависимост към нещо друго, но това нито е свобода, нито
еволюция. - Оглеждаше ме критично и сянка помрачи лицето Му. - Всичко в теб издава колко си
фалшив. Ти си имитация. Лицемерието продължава да движи и управлява живота ти. И дори
сега, до болничното легло на сина ти, ти се иска да знаеш защо животът е толкова несправедлив
към теб...
Тук Той спря и се надигна от леглото.
Неочакваното замесване на Лука в разговора ме стресна и изведнъж ми се стовари всичката
болка на пагубния житейски епизод.
Междувременно следвах движенията Му с растяща тревога. Мечтател? ме гледаше
заплашително и идваше право към мен. Сетне се наведе напред, лицето Му неусетно се приближи
към моето, като така скъси не само физическото, но и психологическото разстояние по между ни.
Всяка молекула във въздуха вибрираше, сякаш в очакване на съдбоносен двубой видях Го как на
няколко пъти бързо местеше глава настрани и пристъпваше чевръсто от крак на крак като боксьор,
който търси пролука в защитата на противника си. Лицето Му прие свирепото изражение на боец,
готов да нанесе удар. Страхът секна дъха ми и трябваше да зяпна, за да си набавя въздух. Цяла
вечност мина, а тишината стана още по-дълбока. Накрая прошепна с почти съскащ глас, свиреп
като на смъртен враг:
- Светът е такъв, какъвто го мечтаеш. Промени мечтата си и светът ще се промени!
Едва преглъщах... искаше ми се да побягна нанякъде, но не бях в състояние да помръдна.
Кимнах леко, за да Му знам знак, че осъзнавам как само Той би могъл да ме изтръгне от
затънтената, мрачна и трудна за издържане ниша на света, в която сам се бях запратил. Тогава
издаде най-невероятната заповед, която човек можеше да си представи. Беше толкова неочаквана и
неуместна... дори в началото не повярвах, че говори сериозно.
- Танцувай! Танцувай!... Танцувай!!! - нареди ми Той няколко пъти, като всеки път повишаваше
тон, докато накрая почти крещеше. - Танцувай! Танцувай! - заставяше ме властно и ме гледаше как
се съм се парализирал от изненада. - Танцувай... Танцувай, за Бога... ТАНЦУВА AAA А АЙ! -
продължаваше да крещи, докато ми стана пределно ясно, че заповедта Му е съвсем буквална. Да
затанцувам... ей тук, точно в този момент. Страхът и изумлението се превърнаха във внезапен и
непотушим бунт, роден от годините, прекарани в срам и безкрайно отвращение. Подмамено от
очевидния абсурд в желанието на Мечтателя, обичайното ми двуличие се възползва от
предложената му възможност да се изтъкне чрез бащински чувства и да демонстрира мъка по
пострадалия ми син. В раздиращата ме отвътре борба старото победи и даде израз на буцата фалш,
която всъщност представлявах.
- Да танцувам? - попитах, преструвайки се, че се опитвам да проверя дали правилно съм разбрал
командата, но същевременно изстрелях v въпроса с всичката ярост на човек, който по изключение
си е повярвал, че има пълното право, а с него и целия свят на своя страна. - Караш ме да танцувам,
докато синът ми е в опасност и гине в болницата?!
ТОНЪТ МИ беше повече от предизвикателен. Мечтателя ми остави време колкото да видя как
подскочи напред и ми се нахвърли със скоростта на тигър, който докопва плячката си.
- Не синът ти е в опасност! - крещеше с всички сили Той. - Ти си този, който губи живота си!
И то не просто сега, а завинаги!
10. Ти си жив и искрен, само когато си застрашен

Нахвърли се отгоре ми разтреперан и със свити юмруци, очите Му щяха да изхвръкнат от
орбитите си, а вените на челото Му се бяха издули от гняв в пристъп на ярост. Опитах се да се

защитя, като вдигнах ръце, но не успях напълно да прикрия лицето си. Бях парализиран от страх и
неспособен да извърна поглед от свирепите Му очи, които бяха само на няколко сантиметра от мен
и не ме изпускаха и за миг. Вцепенен и безпомощен ги гледах как светят като горящи въглени. Чак
тогава разпознах лумналата в погледа Му тайнствена жестокост, но нямах време да се отдам на
ужаса.
На два пъти посегна към лицето ми, насочвайки юмруците си като към боксова круша. После
потърси очите ми. Бях все така вцепенен, но вече и безмълвен.
- Не отвръщай погледа си! - избуча Той, втренчен в зениците ми сякаш търсеше там опасен
престъпник.
В досегашния си живот не бях виждал нещо подобно в среща между мъже.
-Не го извръщаааааай! - заплаши ме още веднъж, като крещеше и някак страховито
удължаваше гласната, явно забелязал колко ми е трудно да се подчинявам на заповедите Му. Така
си останахме няколко секунди, които ми се сториха безкрайно дълги. Очи в очи. Хищник и жертва.
Със съскане, по-смразяващо дори от крясъците Му, добави:
- Тази уродливост... тази чудовищност трябва да си отиде за винаги!
Нямах представа на кого или на какво в мен говори. Само миг и щях да припадна. Той отмести
глава с прецизно плавно движение, но продължи да ме гледа втренчено, с неумолима заплаха в
очите. Когато заговори отново, тонът Му беше нормален, което произведе още по-опустошителен
ефект.
- Нямам граници! - рече ми с хладна жестокост. - Тук съм или за да те излекувам завинаги, или
да те изгубя!...
И изненадващо ми отправи сияйна усмивка, сякаш тъкмо бе приключил труден експеримент
или пък бе спечелил невъзможен облог. Нямаше нищо човешко в съществото насреща ми, по-скоро
- нищо, което бях смятал за човешко до момента. Политнах назад втрещен, лишен от база за
сравнение. Хиляди пъти предпочитах гневното Му избухване пред нечовешката, анахронична
усмивка.
- Като милиони други по света и ти си жив и искрен, само когато си застрашен. Само когато
срещнеш някого или нещо по-яростно от теб, си склонен да проявиш човешкото в себе си... За
момент се превърнах в твое огледало и ти отскочи от отразения си образ, както между впрочем
редовно правиш в живота си. Уплаши се от собствения си гняв и се ужаси, защото не позна себе
си - говореше безпристрастно Той. Лицето Му отново стана спокойно. - Хора като теб доживотно
се причисляват към пацифистите, пълнят редиците на всевъзможни армии на спасението по
целия свят, превръщат се в апостоли на хуманитаризма и пламенни защитници на ненасилието и
никога не допускат, че самите те са насилници, неосъзнати пропагандатори на конфликти и
противоречия.
Човечеството създава благотворителни институции, хуманитарни организации и
филантропни движения - въплътено отражение на собствения му фалш и деградация...
Алтруизмът и хуманитаризмът се превърнаха в методи, чрез които човек прикрива насилието си,
и често приемат формата на неговото разделение и отдалечаване от другите. Щедростта,
благородството и любовта се принизиха и загрубяха, материализираха се в просещ дух, в най-
грешната интерпретация на същинското значение на мотото „създавай за другите“, в
окончателното и крайно деградирало изражение на благотворителността.
Сега вече Мечтателя не говореше на мен. Цялото човечество, „такова, каквото е“, се превърна в
мишена на Неговата жлъч - загниващо човечество, изгубило идеята си за цялост и дори паметта си
за това какво е представлявало в началото човешкото същество. Разширяването на аудиторията
понижи нивото на напрежението, на което бях подложен, и ми позволи да си поема дъх.
Изпитах облекчение и смущение, примесени с щастието на човек, който по чудо се е отървал
без драскотина в смъртоносна катастрофа. Вкусът на непознатото усещане за свобода неусетно се
засилваше, докато преизпълни душата ми. Аз се раждах и поемах първите си глътки кислород,
който проникваше в дробовете ми, а те също бяха чисто нови... и един разтапящ плам изпълни всяка
алвеола. Но отдихът ми бе твърде кратък. Мечтателя отново ме сграбчи в безмилостните си лапи
като див звяр, който спира за момент, за да оближе все още пулсиращата си жертва преди да
пристъпи към хранене.
- Злото само no себе си не е насилие, а незабелязване на нечие насилие. Насилието е
отражението на конфликтния манталитет, следствието от самосаботажа, от вътрешното
самоубийство.

Когато заговори отново, в думите Му вече прозираше тържествеността на проповед. Замислих
се колко рядко съвременното човечество пада в плен на подобни безмилостно искрени твърдения -
до такава степен непоносимо правдиви, че чак граничеха с грубост и непочтителност. Кой би се
осмелил да ги изрече на глас?!
- Първата задача е да изградиш себе си! Непознаването на аз-а е причината за всички
бедствия и злополуки, които застигат човешкото същество... Жертвата предопределя условията
за привличане на агресора... Дълбоко в мрака на своята Същност тя дълго преде ужасната
мрежа, с която улавя кръвопиеца си.
11. Излекуването може да се случи само отвътре

Дискусията се изостри и се насочи към катастрофата на Лука. Мечтателя ми помогна да
изследвам в дълбочина феномена на причинността, чрез който се опитвах да проумея защо животът
е толкова несправедлив. Представях си, че Го следвам по насрещното течение на митична река,
обратно към далечния й извор и ясно съзнавах, че търсенето завой след завой и обрат след обрат
щеше да ни отведе до мен. Предугаждах болката още преди да Той да ми заговори.
- Катастрофата не е за детето, а за твоя свят... тя е следствието от твоето грехопадение.
Когато човек си е дал вътрешно обещание и е поел по пътя към целостта на Същността, към
нейното единство, той си плаща за всяко отклонение, за всеки недостатък, за всеки „грях“.
Доброто минало е като да си натрупал добър капитал... Твоето минало е като библейско
бедствие - отбеляза с горчивина Той. - То е кораб с товар от дългове и не ги ли платиш всичките,
ще трябва да търпиш безкрайно страдание и да влизаш в непрестанни битки с най-свирепите
Антагонисти...
Щом разбереш това, ще започнеш да изпитваш благодарност за всички мъки и ще благославяш
всяка болка и явна неправда... Един ден ще осъзнаеш как те са те спохождали, за да те извисят и
усъвършенстват и колко нужни са били за развитието ти... Страданията и затрудненията са
изпитания по пътя към целостта. Когато човек проумее това, самият живот става негов
учител. Всяка криза, провал и трудност е нещо съвършено, незаменимо.
След като забеляза, че ми е трудно да възприема твърденията Му и че все още не смея да поема
отговорност за случващото се в живота ми, отправи следното предупреждение:
- Ако Моите думи не те променят, животът ще го направи. Каквото не успееш да разбереш
чрез думите Ми, ще се наложи да го разбереш чрез житейските си грешки.
Между двете „възможности“ има само една съществена разлика. Разбирането чрез
собствените грешки е труден път, много по-бавен и по-болезнен. След Моите думи идва животът
с неговите си правила и инструменти за лечение.
Обясни ми още, че запечатаното в хипнотичния си сън човечество може да съществува
единствено под постоянната заплаха на безмилостни Антагонисти. Думите Му, както често се
случваше в Негово присъствие, предизвикаха в мен видение. Планетата ми се яви като стара
маслобойна с огромни каменни колела, които постоянно смилаха упорито отказващите да разберат
и приемат фактите. Видях несекващите редици обречени, чиито кости се цепеха и трошаха под
тежестта на пресата. Осъзнах необходимостта от холокоста, от безкрайния ужас, от войните,
бедствията и нечовешките трагедии, които винаги са тормозили планетата, следвайки
спираловидния ход на хилядолетната ни история, и сякаш през прорез в платното, отвъд утайката на
едно неграмотно описание, „видях“ как тези бедствия всъщност са горчивото хапче за
деградиралото човечество, за индивидите, нациите и цивилизациите, на които не им е писано да се
излекуват по друг начин.
-Животът не е машина за преобразяване, каквато си въобразяваш, че е, - намеси се Мечтателя,
за да ме коригира - а машина за истина. Събитията и обстоятелствата не идват, за да ни
излекуват. Те са симптоми, които ни карат да видим какво представляваме...
Същинското излекуване може да се настъпи само отвътре. Не съществуват политически,
религиозни или философски системи, които да трансформират обществото отвътре.
Единствено революцията на индивида, психологическото прераждане, излекуването на
Същността - клетка по клетка и човек по човек, може да ни отведе към планетарно добруване,
към по-истинска и щастлива цивилизация с по-висш разсъдък.
12. Възхвала на неправдата

ЕТО при какви обстоятелства слушах апологията на Мечтателя, която документирах в
записките си под заглавието „Възхвала на неправдата“. Докато я записвах, ръката ми хвърчеше през
страниците, за да Го следва и усещах как идеи и мисловни схеми се трошат и разпадат под ударите
на стенобойната машина на думите Му. С едната ръка пишех, а с другата здраво стисках овехтелите
си мисли и насадени убеждения. Бяха ме провесили над бездна, а аз едва се държах на последните
си останки рационалност.
- Много години ще са нужни на човечеството да преглътне горчивото хапче и да приеме
доказателството за толкова проста истина.
Той замълча, а аз се възползвах от тишината, последвала встъплението Му, за да се подготвя за
предстоящото слово. Но тя само засили тревогата ми. Опитах се поне малко да възвърна
самообладанието си, като в рамките на няколко секунди отчаяно се опитвах да събера себе си и да
подредя бъркотията на пръснатите си във всички посоки мисли, но импровизираната конструкция
поддаваше, фиктивното единство се разтрогваше при всеки опит да го сглобя. Накрая отстъпих
пред тоталната ми липса на подготвеност и заслушах.
- Жертвата винаги е виновна! - твърдо заяви Той. Вече бях чувал парадоксалното Му
твърдение по време на вечерята в ресторант Вероника, но това по никакъв начин не смекчаваше
бомбастичния ефект от твърдението и шока от непоносимата му абсурдност. -Неправдата е висша
форма на справедливост. Възможно най-безпристрастната! Това, което обикновеният човек
нарича неправда, е ресурс на съществуването, който му позволява достъп до състоянието на
завършеност и по-висшите нива на възприемане. Неправдата е проява на „милосърдие“.
Не можех да повярвам. В съзнанието ми избухнаха и се заредиха образи в бърза
последователност - Лука, присвит до стената, пристигането на линейката, втурването към
болницата, тревогата на лекарите от състоянието на детето ми... В мен се надигаше неконтролируем
гняв. Мечтателя прочете мислите ми.
-Катастрофата на сина ти изобщо не е катастрофа... „случайността“ не съществува...
Всеки инцидент представлява реален волеви акт... акт на неосъзнатата, неволна воля...
Неприятните събития и бедствията ни връхлитат, за да ни направят завършени ... Неправдата
застига хората, за да им предостави възможност да подобрят живота си, за да събуди всеки
„мечтата“ си да бъде някой ден свободен. Неправдата е пътят към себепознанието и
истинската завършеност. Никоя справедливост не може да бъде по-справедлива от самата
неправда - говореше Мечтателя и, докато записвах думите Му, продължавах да клатя глава, а
сълзите се стичаха по лицето ми. Гласът Му омекна.
- Готов съм да ти го обясня научно - рече с търпеливо съчувствие. -Във всеки човек, дори в най-
изпадналия, има наличие на неволна воля... неосъзната осъзнатост... брутална красота...
повърхностно познание за целостта, която крещи и напира да бъде възвърната...
Злото е винаги в служба на доброто. Злото не съществува!... Всичко привидно негативно...
всяка злополука или, както я нарича хоризонталният човек, „неправда“... всъщност е благословия.
И най-несправедливите събития, действия и обстоятелства се явяват, за да издигнат
Същността до по-висши нива на завършеност, цялост и свобода...
Обясни ми още, че дори симптомите на дадено заболяване са ценни сигнали на тялото, които
издават деградацията на съществото и липсата му на разбиране. Но човек вече не знае как да ги
разчита и обърква причината със следствието. Ето защо всяка намеса за овладяване на симптома -
практиката на всяка институционална медицина, игнорира същинското заболяване и само го
влошава. Човек елиминира симптома наред с възможността да постигне истински пълно
възстановяване...
- Не съществува зло извън нас. Извън нас съществуват единствено видими знаци за излекуване,
а индикациите за същинското спасение - за излекуването, са в самите нас.
- Дори при най-сериозните заболявания ли е така?
- Дори привидно неизлечимите заболявания са само симптоми или сигнали, които сочат пътя
към възстановяването. Те показват дефекта, скрит зад всеки провал, и разкриват самосаботажа,
хилядите вътрешни смърти - истинската причина за физическата смърт. Ако човек иска да ги
разпознае, е много важно да проследи пътя обратно към същинската причина!... Ще дойде ден,
когато науката ще открие, че няма толкова много заболявания и че зад привидното им
разнообразие и зад сложността на симптомите им стои едно единствено заболяване... което е
мисъл, некултивирано семе...
- Следователно... причината за всички болести... е нашата психика?

- Не! Дори нашата психика все още е симптом, посредством който се връщаме към
същинската причина, към причината за всички причини, към злото зад злото- идеята за
неизбежността на смъртта. Отстраняването на това суеверие и дебатът за
„самоосъществяващото се пророчество“ пророчеството, което се сбъдва от само себе си, ще
разгадае психиката и психиката ще разгадае всички болести.
Човекът е превърнал смъртта в свой предел, но всъщност дори това е само знак, симптом на
лечението... и колкото и да е парадоксално - най-явното доказателство за нашето безсмъртие.
Смъртта е най-явният и най-осезаемият знак за нашето всемогъщество и способността на човек
да проумее невъзможното - унищожаването на тялото. В основата на всяко неравенство между
хората, на всяка неправда или липса на свобода лежи едно същинско различие, от което
произхождат всички останали - степента на постигнатата вътрешна отговорност.
Същността, разбирането, отговорността и съдбата са едно и също нещо.
Човек е своето разбиране - за пореден път заяви Мечтателя. – Хората принадлежат към
различни нива на разбиране. Именно това е същинската разлика между тях! Въпреки че
човешките същества изглеждат сходни, различията между тях са като цяла вечност. Подобно на
животински вид в различни стадии на еволюцията, техните представители принадлежат към
еволюционни периоди, неизмеримо отдалечени един от друг.
- А какво ще кажеш за... - попитах колебливо - за всички достижения на човека, за най-
благородните му прояви... за битките, войните и революциите, проведени в името на свободата и
справедливостта?...
- Всички те са напразни и са оставили след себе си всичко точно така, както си е било! -
отвърна Мечтателя. - Войните, революциите и всеки друг опит да се постигне равенство между
човешките същества, да се постигне справедливост и мир, са се провалили, защото се основават
на убеждението, че има зло, което трябва да се пребори, и че съществуват външни пречки за
отстраняване.
Богатството, привилегиите и социалното неравенство са само следствие и отражение на
много по-дълбоко различие. Именно в Същността, в дишането, в чувствата ни се случва всичко.
Нивото на Същността ни създава нашия живот.
Човечеството, „такова, каквото е“, се нуждае от зло! Човек може да слуша единствено
посредством болката... Той има нужда да страда, за да се чувства жив... има нужда от
Антагонист... от време...
И ако това състояние се задържи, болката и всичко, което човек нарича най-общо „неправда“
ще останат единствената движеща сила на света и единственият тласък, способен да избута
човеците към по-висши състояния на Същността.
13. Светът е създаден от нашите мисли

- Синът ти не умира, защото все още съществува нишка, която го свързва с Мен!
Като пламъче, което се уголемява, за да прониже мрака и да си създаде собствено пространство,
заключението на Мечтателя проникваше в мъглата на безпокойството ми за състоянието на Лука.
Подобна мисъл бе непоносима и щях да изгубя съзнание, ако гласът на Мечтателя не ме беше
разтърсил с ироничната си суровост.
- Сега, до леглото на сина си се питаш защо... питаш се защо катастрофира... Иска ти се да
знаеш защо животът ти е такова бедствие...
Извърнах очи, за да избегна погледа Му. Гледах как въглените догарят в камината и се
преструвах че съм погълнат, като следвах отражението на пламъците им по златистата материя на
елека Му.
- Вземи който и да е отрязък от живота си, един милиметър от съществуването си, и ще
немериш там картата на разрушителните си мисли и замърсени емоционални състояния... Досега
съмненията и страхът са предрешавали събитията в живота ти.
Живеещите в ад, могат да създават единствено ад! Твоето съмнение се превръща в страх, а
страхът образува камъни в бъбреците ти... или пък създава и разиграва сценарии за катастрофи и
бедствия в света на събитията.
Светът е такъв, защото ти си такъв.
Светът е едно от изобретенията ти... Катастрофата е опитът на света да ти даде
възможност да разбереш, че ти липсва внимание и любов и да ти посочи правилния път. Но ти не
се вслушваш в себе си!

Следователно, мислите създават... дори най-разрушителните и тъжните!
- Страхът ни е принудил да изведем Бог извън себе си!
После добави, че когато човек възвърне достойнството си, волята си и правото да бъде господар
на самия себе си, религиите ще изчезнат.
- Някога, съвсем в началото, човек не е изповядвал никакви религии. Те са се появили в
следствие на неговата деградация, започнала с отказа му от вярата в собствената му
божественост.
Изпитах непоносима тежест от подобна отговорност и всичките ми способности се разклатиха
пред тази толкова различна от всяка общоприета интерпретация визия, пред безмилостното
обяснение за човешкото състояние и механизмите, които го преповтарят.
Освен мен и цялото човечество беше осъдено - тук, в килията на престъпниците, затворено по
силата на присъда, постановена от всеобщ железен закон за причинността, без да ни оставя
варианти за бягство.
Оплакванията, обвиненията, самооправданието и лъжата явно формират нещо като прародов
рев на близки до животинския свят същества - същества все още в зората на еволюцията, които се
придвижват слепешком през мрака на съвестта си.
В центъра на визията на Мечтателя бе преобръщането на връзката, която вярваме, че
съществува между състоянията и събитията. Словото на Мечтателя и учението на Лупелий,
изложено в трактата му „Школата за богове“, водеха началото си от една и съща идея, която
разстройва и преобръща обичайната представа за света. Най-дълбоко заложеното в човека вярване
е, че външният свят е причината. То е архитравът, напречната греда, върху която почива
халюциногенната му космология - суеверието, че състоянията са следствия от събитията. Подобно
на плоските и обърнати образи от действителността, които попадат по ретината на окото, човек
възприема преобърната съществуващата връзка между неговите настроения, емоции и външни
събития. Още първоначалното ни обучение в най-ранна детска възраст ни убеждава, че страхът е
резултат от това, че сме видели нещо страшно или че болката е реакция към нещо предизвикващо
болка. Мечтателя обясни нагледно необходимостта от „повторно обучение“ - революция в
психиката, която в хода на човешката история приема колосалните измерения на бягство от
Тартар23, от животинското царство.
Човек е „сляп в дълбочина“. Той не възприема дълбочината. Естествената ни сетивна система е
лишена от способността да вижда отвъд двете измерения. Безспорен факт е, че образите попадат по
ретината ни плоски и обърнати, но в хода на бавната си еволюция човек се е научил да усложнява и
да обединява визуалната информация, като я преобръща и й придава дълбочина и така всъщност й
прибавя трето измерение. По същия начин той ще трябва да преобърне и идеята си за света на 180
градуса, като прибави и към нея трето измерение, като прекара вертикална права през психиката си.
Това ще му позволи да „прозре“, че състоянията на Същността са тези, които предварват и
предопределят естеството и качеството на всяко събитие и обстоятелство в живота му.
- Състоялия и събития са едно и също нещо - заяви Мечтателя, обобщавайки чрез формула
основополагащия елемент на визията Си.
- Състояния и събития са едно!... Времето, което пътува между тях, създава в човека
илюзията, че не съществува връзка между състоянията на Същността му и случките в живота
му.
Тук Мечтателя спря и зачака. Останах с впечатлението, че търсеше някакво невидимо за мен
разрешение преди да продължи.
- Ако човек можеше да повдигне завесата на времето или да го компресира, щеше да открие,
че състоянията са вече събития. Емоционалните състояния на човека са събития, търсещи
възможност да се проявят.
При тези думи земята внезапно се разцепи и отворилата се в мен пукнатина раздели на две
личната ми вселена от горе до долу и отдели завинаги старото - всичко, в което бях вярвал до сега,
от новото -принципите и идеите, които Мечтателя ми вливаше. Пак се оказвах сам на ръба на
бездна.
Остарялата система с изхабените си идеи се ронеше и разпадаше, проядена от хилядолетията.
Убежденията, върху които човек бе положил основите на живота си, самите причини, на които
винаги бе приписвал нещастието си, и всичко, довело го до ропота, недоволството и обвиненията
към света, изведнъж разкриха илюзорните си качества. Фатализмът, който все още го караше да
23
В древногръцката митология - затвор за победените богове и титани, по-нисък дори от царството на мъртвите - Б.пр.
вярва, че е безпомощно и оставено на милостта на неконтролируеми събития същество,
непрестанните му опити да превърне себе си в жертва, както и неизменно поощряващото го да
търси причината за всяко свое нещастие извън себе си самосъжаление, рухваха като прашни идоли.
В човека все още витае трагичната невъзможност да възприеме причинно-следствената връзка,
съществуваща между състоянията на Същността и събитията в живота му.
14. Миналото е прах

- Мисленето е Съдба... Човечеството мисли и чувства отрицателно! - заяви Мечтателя, а в
тона Му се четеше окончателна присъда. - Това е достатъчно да обясни безкрайната
последователност от бедствия, която човек продължава да предава на идните поколения и която
нарича „история“. Тя обяснява защо през хилядолетията нашата цивилизация е постоянно
белязана от ужасната си съдба.
-Но ако не помним историята си, как бихме се поучили от нея? - възразих аз в опита си да
запазя поне някакви трошици от старата представа. Сълзите ми напираха, а треперещият ми глас
загатваше поражението на системата ми от вярвания.
Мечтателя не реагира, а аз се опитах да завоалирам паниката, която неумолимо назряваше в
мен, с нотки на рационалност:
- Как ще избягваме грешките на миналото в бъдеще?
- Миналото е прах! - лаконично отвърна Мечтателя, като помете наведнъж въображаемите ми
страхове. - Човешката история е приказката на една криминална визия, материализацията на
нейната най-низка част... Като се мъчим да помним и носим в себе си безкрайната серия
престъпления, както ни налагат всички училища по света, можем единствено да се замърсяваме...
Той добави още, че от хилядолетия насам човек се опитва да съхранява и преповтаря миналото,
да го избутва пред себе си като фалшиво бъдеще. Опитът или споменът за миналите грешки не
могат да преобразят човечеството, нито да променят историята и съдбата му. Единствено
индивидът е в състояние да го направи чрез собственото си преобразяване.
Разбирах колко абсурдно е да се разказва на децата приказка на ужаса, оставена не на волята, а
на произвола на случайността и престъпността. Войни, революции, кръстоносни походи и гонения,
възходи и падения на империи - всичко изглежда като изпаднали от космическата метла отпадъци.
Налага се да приключим с криминалното минало, а с него и със спомена за всички престъпници и
„малки големци“, чиито живот и дейност човечеството е превърнало в легенда, пресъздало ги е като
благодетели и герои.
Яркото послание на Мечтателя изглежда ни предричаше неизбежна и злокобна съдба. Ножът в
раните ни бе всъщност скалпел на светлината. Зад безмилостните Си анализи, които запращаха
човек в мрака на адския свят, Мечтателя ни разкриваше как да се освободим от вината, болката,
невежеството... и смъртта. Думите Му чертаеха искряща карта, която да направлява завръщането ни
към невинността, целостта и силата. Най-после! Ето го прекият път, прехода...
Последвалите думи ме успокоиха. Те носеха в себе си идеята за решение.
- Не е нужно да помним миналото, а гореспоменатото! Необходимо е да развием „вертикална
памет“, перпендикулярна на историческата равнина... Необходимо е да издигнем човешката
Същност... Светът не е сътворен... Светът е прожектиран...
Усетих силата на тази власт да се влива във всяка фибра на тялото ми - същата власт, която през
хилядолетията и в най-мрачните периоди от историята бе изпращала на човека универсалните
закони и истини, вълшебните приказки и притчите сякаш са салове или спасителни жилетки.
Осъзнах трагедията на неизкоренимото ни усърдие да се вслушваме в миналото, на дълбоката ни
сънлива унесеност, която ни обгръщаше. Ето защо ангелите винаги бяха изобразявани с тромпети и
барабанчета като група шумни музиканти.
- Веднъж ти бях казал, че ако си бдителен, съзнателен и внимателен към. всичко, което
вършиш в Същността си, смъртта на жена ти нямаше да е необходима. Тогава нямаше да
накараш света да ти се разкрие с такава жестокост. За дая превъзмогнеш, ти избра времето, а
времето е болка... Ти не живееш „тук и сега“ и отсъствието ти в Мига си проправя път към
всички бедствия, програмирани от липсата ти на внимание.
Величието, универсалността на визията Му спасяваше човек от автоматизираното му
състояние, подобно на биохимична марионетка, задвижвана от въжетата на фалшива съдба, и му
връчваше отговорността за всяко събитие в живота му. Изпитвах благодарност за подаръка, който
ми поднасяше Мечтателя. Една нова, искряща истина подменяше овехтелите ми идеи. Нищо не е

външно. Всичко зависи от теб. Не съществува нищо, което човек да почерпи отвън - нито успех,
нито пари, нито знание, нито здраве. Застигаше ме хилядолетен глас - същият, който отекваше през
древните школи на отговорността, подхранващи почвата за герои и полубогове и където винаги се е
„ковяло“ излекуваното човечество. Нашият свят, наред с всичките си събития, е създаден от
мислите ни. Дори разрушителните мисли създават, защото ние сме проводници и на отрицанието. И
вместо да се противопоставяме на света, който сами сме създали, трябва да се научим да следваме
свежата диря на всички събития и да се върнем към състоянията, които ги пораждат, за да може,
когато стигнем до тях, да ги изолираме и заличим.
15. Воля u случайност

- Осъзнаването е светлина - продължи Мечтателя. - Познанието за случващото се вътре в нас
ни позволява да проникнем в единственото реално време - мига, да проектираме нов, свободен от
случайности свят.
Където съществува осъзнаването, където прониква светлината, няма причина случайността
да съществува. За да влязат в живота ни и да се превърнат в реалност, злополуките и болестите
трябва да получат нашето одобрение. Те могат да се случат, само ако светлината отслабне.
ОТНОВО и отново по все по-убедителен и безспорен начин Мечтателя ми предлагаше
доказателството, че случайността не съществува. „Неочакваното винаги изисква дълга
подготовка.“
- Човек не може да се скрие. Всичко в живота му се регулира от Ред и Законност.
- А инцидентите?
- Те са предназначени за човек, „такъв, какъвто е“!... за деградиралото създание, в което се е
превърнал... за тази твар, която, погребвайки собствената си воля, се е превърнала в карикатура
на самата себе си - отвърна Той и добави, че за лишеното воля човечество, събитията и
обстоятелствата в живота се регулират отвън, от описанието на света.
Чрез думите на Мечтателя разбрах, че за нещастния си, изобилстващ от проблеми и трудности
живот, нямаме право да виним случайността, а по-скоро липсата на бдителност или отсъствието на
внимание към всичко, което се случва в нас. Все едно да шофираш с превързани очи. Човек, „такъв,
какъвто е“, се е превърнал в сомнамбул, който пресича улици и кръстовища в дълбока слепота.
Разбрах, че за обикновеното човечество оцеляването е ежедневно чудо. Тръпки ме побиха! И сега
не знам как да изразя страха и съжалението, които несигурността на живот като нашия
предизвикваше в мен. Тя витаеше и се придвижваше слепешката из най-отдалечените части на
психиката ни, при пълна липса на пътеводна воля.
И тогава тържествените думи на универсалния епиграф завибрираха във въздуха и аз
моментално ги сграбчих:
- Ти си изцяло отдаден в служба на своя живот. Ти си абсолютно отговорен за съдбата си. Ти
трябва да проумееш, че болката, болестта и бедността не са инциденти, а продукти на
вътрешните ти конфликти. Ти и само ти ги създаваш.
Според Мечтателя случайното възприемане винаги е знак за излекуване, винаги е вид
разплащане, но неосъзнато и механично. Когато волята отсъства, светът взема превес и човек
започва да разчита на случайността и съдбата. Управляваните от волята състояния на Същността
предопределят събитията, на които се натъкваме. Съзнателното, предумишлено разплащане е
изборът на излекуваното човечество. Отложеното, принудително разплащане е изборът на
проваленото човечество, което прибягва до единствената валута, с която разполага - случайността и
времето. Принизяването на това разбиране - на всяка географска ширина и по всяко време, е
породило безкрайна серия от методи да се плаща предварително, като общият им знаменател е
самонаказанието. Опитът да се избягват бъдещи бедствия и желанието да се отстранят те от нечия
съдба се придружава в историята на всички цивилизации от жертвоприношението и изкуплението
посредством самопричинените страдания.
Замислих се за малките жертвоприношения, обетите и мъченичеството на разкаялите се
грешници, предлагани на светилища и църкви, сетих се и за самобичуването и отшелническите
власеници. Погледнах на всичко това през нова призма. Въоръжен с нов разум преосмислих
древните племенни ритуали и животински жертвоприношения, както и отвеждането пред олтара на
хора, чийто живот през хилядолетията се е предлагал на видими и невидими божества. Отвъд
привидните различия в ритуалите и избора на метод прозрях и деградацията на забравената
мъдрост. Зад тези прояви все още можеше да се долови далечният екот на първичното разбиране,

можеше да се доловят отломки от съзнанието, че същинската причина за всичко случващо се е
вътре в нас. Както ми каза Мечтателя, всички те са смътна памет за предварително разплащане -
прийом, възприет от човечество, което не познава друг начин за постигане на вътрешно опрощение.
Според Мечтателя предварителното разплащане е преобразяването на аз-а. Следователно то е
синтезът на висшите човешки функции - внимание, себепознание, трансформиране на негативните
емоции и свободата от вътрешния товар. При най-нисшите нива на човечеството този разум
деградира и предварителното разплащане се превръща от работа върху вътрешния аз в
самонаказание.
Спомних си процесиите, които бях виждал като дете... носачите, приведени под тежестта на
статуята на Мадоната или на някой светец. Гледах ги зяпнал от почуда. Преди да се отправят за
поредното шествие из града, те наместваха кърпите по разранените си рамене, за да ги предпазват
от смазващата тежест на гредите. Преминаваха през тесните улички, като си проправяха път през
двата фланга на дрипавата навалица, която се кръстеше и коленичеше в екстаз. Видях отново
моравите им от усилие и напрежение лица... видях светците с обърнатите им към небесата очи и с
люлеещи се ореоли от позлатен месинг, заковани към тиловете им. Джузепона се приведе към мен,
за да ме предпази от трескавите тела. „Те ще отидат в рая“, каза ми тя веднъж и аз се заклех пред
себе си никога да не поискам да отида на място, където живеят толкова страховито изглеждащи
хора, дори и да го наричат рай. Тогава не съм разбирал, че наблюдавам жива алегория на
разплатата. Един ден Мечтателя щеше да ми обясни, че това е опитът им да се разплатят
предварително - да се страда и да се използва болката с цел да се предотвратят бъдещи страдания,
да се прогонват допуснатите заради липсата ни на внимание бедствия и злополуки, които са вече на
път да ни застигнат в света на събитията. Поразеното от нищета човечество, смазано от тежестта на
суеверията си, може да се разплати със страданието и случайността единствено с пари.
- Безразличието е винаги разплата или знак за излекуване, но неволно излекуване - повтори
Мечтателя, като няколкократно наблегна на факта, че разплатата всъщност е зло в служба на
доброто и в никакъв случай не е наказание. Той не искаше визията Му да попадне по някакъв начин
в безкрайния списък с правила, продиктуван от lex talionis2 и изобретен от човека, за да си даде
обяснение за собственото си нещастие - списък, съдържащ като се почне от старозаветния принцип
„око за око“ до будистката идея за Кармата и стигащ дори още по-далеч - до Дантевия закон за
съответствието между греха и наказанието. Тук Той се увери, че бях записал всичко, изречено до
момента, в тетрадката си.
За Мечтателя, когато вътрешната воля не функционира, на външния свят му се връчва правото
да поеме контрола. Когато упражняваме воля във всеки наш избор, елиминираме възможността
случайността да ни управлява и да ни води към неволна разплата. Чрез волята можем да
направляваме съдбата си.
Случайността всъщност е деградирала, забравена, погребана воля. Звучи парадоксално, но
случайността е „неволна воля“, подменила същинската воля.
Спомних си, че в Евангелието се говори за „хора на добрата воля“ и Мечтателя потвърди, че
изразът се отнася до хората, върнали се към извора, върнали се да завоюват отново отдавна
забравеното - погребаната воля, „добрата“ воля.
- Човек е изтъргувал волята за случайността. Осъзналите този факт търсят Школата,
способна да завоюва отново изгубената цялост - каза Той и подчерта, че това е същинската
причина за съществуването на всяка истинска школа - завръщането към целостта на Същността,
към нечия непокътнатост. Целта продължава да е закодирана в самия корен на думата университет
(uni-versity - versus unum - към единство), но тези институции отдавна са забравили причината да
съществуват.
- Малцина осъзнават необходимостта от специална Школа и все още малцина притежават
качествата да са способни да я срещнат.
За части от секундата през съзнанието ми премина мисълта, че и аз бях сред „малцината“,
частица от щастливците, от избраните, от призваните, но така и не успях да се порадвам на
предположението си, тъй като Мечтателя вече ме бе претършувал, за да залови крадеца, на който
бях позволил да проникне в мислите ми.
- Не! Ти не си сред малцината! - каза тъжно Той. В гласа Му се четеше нещо средно между
разочарование и презрителен укор. - Аз съм този, който те избра!
Докато произнасяше думите Си, прие възможно най-суровото изражение - сякаш бе воин, който
се приготвя да влезе в битка, смъквайки наличника на шлема си. Замръзнах. Хиляди пъти съжалих,

че си бях позволил дръзката мисъл и ми се прииска някак си да избегна тирадата, която предстоеше
да изслушам, но беше твърде късно.
- Избрах те, защото ти си последният... като пример, с който да демонстрирам, че ако
успееш ти, всеки може да успее! - изръмжа Той, което допълнително дълбоко и безмилостно ме
засегна. - Човечеството може да се реформира, да регенерира, да възкръсне... може да възвърне
погребаната си воля. И за да се случи това, не са нужни масови революции. Истинската
трансформация на човечеството се осъществява чрез трансформацията на един единствен
индивид, който постига своята непокътнатост, собствената си цялост.
Човек е обсаден от злополуки като катастрофата с твоя син с единствената цел да проумее,
че все още е част от група хора, които се разплащат само по принуда... по случайност. Ако не
знаеш как да дадеш посока на страданието си, винаги ще бъдеш част от суеверната тълпа, която
видя като дете, част от човечество, опитващо се да отбие събитията чрез умилостивяване на
външно божество, което, в неговото въображение, контролира живота му. И ако не си в
процесия, тогава това ще се случи примерно на стадиона - сред кланящата се тълпа, събрана там
от фанатизъм към спорта.
Каза ми още, че друг популярен начин за разплата е чрез ролите. Един безпогрешен закон
чудесно слага всеки на мястото му. Тези, които вършат най-неблагодарната работа - по болници,
съдилища и затвори, вярват, че работят на ползу роду, че сами са избрали работата си, че са
преминали подбора или са спечелили надпреварата. Убедени са, че щом изпълняват тази роля, вече
са се разплатили за нея, но всъщност продължават да плащат.
- Подобни роли представляват разсрочено плащане - каза Мечтателя със сухия Си хумор, който
прибави ирония към свирепото Му изражение.
- Ролята, в която човек встъпва, е всъщност изкуплението му и някой ден тя се превръща в
негов ковчег. Новото човечество ще подмени неволната разплата, неволното пречистване с
предварителна разплата
- прогнозираше Той. - Излекуването ще настъпва преди заболяването и решението ще се
появява преди възникването на проблема.
Обичай себе си с всички сили, при всякакви обстоятелства и условия... непрестанно. Нещата
се случват като естествена последица и всички те са подчинени на твоята воля.
Остави ми няколко секунди да приключа със записките си, които изпълваха страница след
страница в тетрадката ми и тогава, сякаш отправяше призив към всички слушащи герои, добави:
- Трябва да предоставим късче вечност на такива като теб, които живеят в адовите кръгове
на организациите. - Надявах се необичайната мисия да бъде поверена на мен, но Той не спомена
нищо за подобно. - Трябва да започнеш отново от там, където си спрял. Не мога да ти го спестя!
Сетне изведнъж отнесе разговора към настоящата ми дейност и позиция в АСО.
- Всичко, което не е преодоляно и превъзмогнато, трябва да бъде повторено отново!
Новината, че Мечтателя е решил да ме качи на борда и че „пътешествието“ продължава, ми
даде прилив на енергия и ме доведе до състояние на екстаз - като да поемеш дълбоко свеж въздух
след дълго задържане на дъха.
След срещата ни състоянието на Лука започна постепенно да се стабилизира и подобрява,
докато накрая се възстанови напълно. Небето над Чия просветна и се разгърна сякаш задушливата
мъгла се бе разнесла. През следващите дни внимателно се оглеждах и ослушвах за сигнали, които
да ми посочат следващата стъпка и си обещах, че каквито и промени от тук насетне да поиска от
мен Мечтателя, този път няма да забравя. Представях си, че новата ми работа ще изисква цялото
семейство да се преместим в далечна и непозната страна. И въпреки че централата на компанията, в
която работех в Италия, бе едва на няколко километра от дома ми, аз се надявах полето ми на
действие да се окаже на другия край на света.
„Неочакваното“ писмо от една хедхънтинг агенция, находяща се на булевард Виа Ларга, ме
покани да участвам в конкурс за нова позиция. Само три седмици след срещата ми с Мечтателя, аз
се озовах при шефа за
Далечния Изток на външнотърговския отдел на гигантска мултинационална компания. И този
път изгорих мостовете и запечатах след себе си всеки възможен подстъп към общуването с
миналото.
ОСМА ГЛАВА
До Шанхай с Мечтателя

1. Съвършенството никога не повтаря себе си
ОТ Плаза Концерт на Бунд заедно с Мечтателя наблюдавахме натоварения трафик на лодките,
които си проправяха път нагоре и надолу по Хуанпу. Огромната река течеше през двете души на
Шанхай - едната с монументалната си архитектура от европейския колониален период, а другата -
въплътена от футуристичните силуети на новите квартали на Пудонг. От тук, докъдето поглед
стигаше, проектираният като мегаполис на бъдещето град, изглеждаше като огромна строителна
площадка с призрачни и нагъсто разположени небостъргачи.
Не Го бях срещал след завръщането ми от Кувейт и преместването ми на новата работа в
Далечния Изток. През изминалите месеци не спирах да чета и препрочитам записките, които бях
водил по време на дългото ми чиракуване, и се опитвах да практикувам и прилагам неотклонно
принципите Му във всевъзможни ситуации. Толкова дълго бях чакал да настъпи момента на
поредната ни среща и все пак изпитвах страх. Два спорни въпроса, пряко свързани един с друг,
продължаваха да стоят неразрешени и оставаха открити като неизлекувани рани - прибързаното
напускане на Кувейт и връзката ми с Елеонор. Бодливи теми, които не можех да избягвам повече.
Следобедът мина доста напрегнато, а лекцията на Мечтателя бе сред най-необичайните за
цялото ми чиракуване.
Първоначално рамо до рамо прекосихме вековните градини на Ю Юан, а по-късно се
разходихме през мрежата от улички около Будисткия храм в района на стария пазар. Мечтателя не
спираше да ми говори. В Негово присъствие, сред гъстите тълпи на огромния град, изпитвах
същото чудо и се чувствах защитен по същия начин, както когато силно стисках ръката на
Джузепона, докато катерехме лабиринта от тесни и гъмжащи от народ улички, набраздили тялото
на Неапол като инфектирани рани.
Мечтателя познаваше Шанхай и Китай сякаш бе живял там дълго време. Разказваше историята
му и коментираше мисловната нагласа на китайците, като изследваше дори най-дребните случки и
детайли от ежедневния живот. Караше ме да обръщам внимание на уж незначителни неща -
занаятчия, подпрял се на вратата на дюкяна си, дрехите на някой минувач или пазарлъците - най-
обичайният ритуал във всяко магазинче... всички те ме отвеждаха дълбоко при корените на
цивилизацията, превърнала се в люлка на Конфуцианството. Разкриваше ми тайната на социалната
спойка, способна да държи заедно повече от милиард души, и коментираше мъдростта, закодирана
в шестте добродетели, с авторитета на разума, който ги беше създал.
Попаднахме на млада художничка, погълната от декорирането на миниатюрни стъклени
вазички. Рисуваше ги отвътре - търпеливо и със забележително умение. Мечтателя спря пред
скамейката й и известно време наблюдаваше движенията й без да коментира. После бавно отмести
погледа Си от ръцете на момичето към мен. Времето сякаш се разшири. Мигът се превърна във
вечност и аз се изгубих в очите Му, които проникваха в мен като никога до сега. Нежността на
майка ми Кармела, строгостта на Джузепона, привързаността на приятел и достолепието на
господар - всичко се съчетаваше в този едничък Негов поглед, който пленяваше душата ми. Той
беше и младия занаятчия, и декораторката на съдинки, в които се бях превърнал. Показваше ми
„работата“ по превръщането на човек в създател на собственото си съществуване и процеса на
вътрешна трансформация, която всички трябва да претърпим и която никой друг на света не може
да осъществи вместо нас. За части от секундата бях създанието, оказало се лице в лице със
създателя си - без паравани, маски или роли, и усещах величието на Същността Му. Слушах
лишения Му от време и предели дъх, оставяйки се да ме завладее, и за секунда преживях
всеобхватната Му свобода, но после световъртежът превзе мислите ми.
Първата фотограма, изплувала в съзнанието ми след видението, бе как седя на ъглова масичка в
обществено заведение - антична чайна. От прозореца се виждаше, че конструкцията й е изцяло
дървена и че е издигната на колове посред езеро. Първата ми мисъл бе за Мечтателя. Огледах се с
тревога да Го потърся. Седеше до мен. Отдъхнах си. Забелязах, че клиентите бяха само китайци.
Лицата и дрехите им, както и мебелите, наподобяваха илюстрация от гравюра от колониалния
период, когато Шанхай още е бил рибарско село - преди да поеме курс към възход и да се превърне
в едно от най-големите пристанища в света. Гласът на Мечтателя ме застигна през оживеното
дърдорене на посетителите. Първоначално бе слаб и далечен, но постепенно се усили и стана по-
ясен. От първите дочути думи стана ясно, че говори по тема, чието начало бях изтървал.

- ...Следователно всеки от наболелите проблеми на човечеството... от престъпността на
плуващите в благоденствие общества до ендемичната бедност на цели региони, е само симптом
на ментално заболяване.
Твърдението на Мечтателя ме изкара от вцепенението, а думите Му бяха почти прелюдия към
твърдението, което един ден щях да призная за един от крайъгълните камъни на мисловната Му
система. Надигнах се бавно, почти плахо, и се приготвих да слушам още по-внимателно. От
последвалото обяснение се разбра, че от самото начало бедите, сполетели човек, са само
материализация на неговата незавършеност, отражение на раздробената му Същност. Този разрив в
психиката води началото си от най-далечното минало на човечеството...
Бях напълно събуден и с избистрено до болка съзнание, когато Той заяви:
- Светът е такъв, защото ти си такъв. Светът, реалността, която смятаме, че е извън нас,
е физическото ехо на нашите психика и Същност.
Самото твърдение бе умопомрачително.
Междувременно две млади сервитьорки, облечени в традиционни носии ни сервираха чай.
Мечтателя прекрати разсъжденията Си, за да изгледа церемонията, която за Него очевидно бе от
особена важност. Остана погълнат за няколко дълги минути, като наблюдаваше всяка подробност
от прецизния ритуал. Обземаше ме тревога. Нямах търпение да продължи. Тайната на
хилядолетните беди, вгорчили живота на човека, и вероятно причината за собственото ми нещастие,
бе на път да се разкрие пред мен и бях едновременно смаян и разочарован от факта, че си
позволяваше да прекъсне такъв сериозен аргумент заради нещо толкова незначително. Естествено,
не изразих мислите си и ги пропъдих. Тогава все още продължавах да смятам, че мислите са
невидими и че човек винаги може да ги скрие.
-Не съществува нищо, което да е прекалено малко или незначително! -изненада ме Той.
Звучеше сякаш ме смъмряше. Говореше без да ме поглежда, явно все още изцяло отдаден на
детайлите по чаената церемония. Чувствах се все едно са ме хванали на местопрестъплението, дори
се изчервих от объркване.
- Бъди сигурен, че всяко твое действие е безупречно! Безупречност ще рече да не извършваш
нито едно излишно движение. - И докато подбираше от безкрайния списък сортовете чай, които
щяхме да дегустираме, добави:
- Когато нещо е свършено добре, то е свършено завинаги! За него знае цялата Вселена и вече
няма нужда да го повтаряш... Единствено несъвършенството повтаря себе си. Съвършенството
никога не повтаря себе си, защото то постоянно се надминава - точно както зрелият пашкул,
достигнал най-съвършената си фаза, се превръща в пеперуда, в Същество от по-висш порядък.
ТОЙ продължи да ми обяснява, че чрез осъзнаване, регулиращо вътрешните механизми и най-
миниатюрните движения на собствената си машина, човек може да поправи света и да промени
историята.
- Еволюцията на Вселената зависи от еволюцията на индивида, от неговото преобразяване.
Индивидуалното и универсалното са едно и също нещо. Това разбиране стои в произхода на
цивилизацията и във всяка форма на изкуство... То трябва да се завърне и да се превърне в
централен елемент от обучението на всеки човек.
Добави още, че театърът, свещените танци и всички сътворени от човечеството ритуали,
произхождат от това осъзнаване-всичко е свързано. И най-малкото движение във вертикална
посока, в света на волята, предизвиква най-грандиозните промени в света на събитията.
- Вселената е в мозъците ни... тя е зрънцето в човека, което развива каквото той избере. Ето
защо, ако човек съзнателно отдава цялото си внимание на всичко, с което се е захванал, или пък
върши дори най-простото нещо по съвършен начин...
- Като да прави чай ли? - насилих се да попитам учтиво в опита си да си извоювам опрощение
за размишленията си от отпреди малко, които така и не изразих.
- Или поне да се научи да го сервира безупречно - намекна с подигравателно-сериозен тон
Мечтателя, който не си оставяше магарето в калта. Докато говореше, забелязах двете момичета да
си разменят погледи и да се усмихват едно на друго. Стори ми се дори, че демонстрират почтително
съучастничество, благоговейно разбиране към Мечтателя.
За секунда дори през съзнанието ми мина мисълта, че и двете са Негови „възпитанички“.
Останах като поразен от гръм.
- Само с един безупречен жест човек би могъл да настрои личната си вселена завинаги... би
могъл да се измъкне от обикновеното ниво на съществуване, където всичко е вече решено - от

раждането до смъртта, и би могъл да промени съдбата си... Светът е отражение, резонанс на
Същността...
Внимателно записвах всяка дума в тетрадката си - думи, безценни като късчета самородно
злато, и описвах конкретните обстоятелства, които ги пораждаха.
2. Човешкият мозък е въоръжен

Масата ни вече бе застлана с изящно избродирана снежнобяла покривка. Един след друг
пристигаха ювелирно изгравирани китайски подноси, отрупани с всевъзможни лакомства. Когато
ритуалът по сервирането приключи и Той сметна, че поръчката Му е перфектно изпълнена, се
завърна към темата, умишлено оставена настрани за известно време.
Кимна с брадичка, за да привлече вниманието ми към всичко наоколо и каза:
-Всичко, което виждаш и докосваш, всичко, което човек нарича реалност, е психика...
втвърдена психика. Човешките мисли се материализират и образуват „света“. Фактите са
мисли.
Последвалата пауза спря дъха ми. Гласът Му стана дълбок, а дрезгавият тон издаваше колко
парливо щеше да е следващото Му разкритие.
- Най-тежкото заболяване на човека, причината за всичките му болести -лични и социални - е
вътрешното разделение, противоречивата му психика.
Предизвикан от думите Му, в мен избухна калейдоскоп от образи, идващ от гласа на митовете,
които човек си създава и от хилядолетия сам си разказва. На въображаемия фон най-ясно се открои
великата сцена на раждането на богинята на разума и мъдростта. Лъщяща от оръжията по себе си,
Атина изскочи от кухия череп на Юпитер - дъщерята, родена от главоболието или кошмара му.
- Този мит предупреждава - каза Мечтателя, като се гмурна във водовъртежа на мислите ми и
сграбчи образа. - Човешкият разум е въоръжен! Това е най-ясната диагноза, която цивилизацията
някога си е поставяла за заболяването си.
- Значи... тогава Древните гърци... са знаели какво ще й се случи! -възкликнах аз, развълнуван
от разкритието.
Отговорът на Мечтателя не беше моментален. Нервната ми радост от твърдението Му бе във
вихъра си, но бързо се превърна в тревога. Усещах, че колкото повече проумявам величието на
разкритието, толкова повече се натоварвах. Беше болезнено усещане да достигна предела, да открия
невъзможността си да задържа красотата и да сграбча новината.
- Не! Гърците не са знаели как да се вслушват в мъдреците и оракулите си. Да признаеш
собственото си зло, собствената си вина само по себе си е излекуване.
Докато записвах отговора на Мечтателя и се опитвах да си представя как Юпитер ражда Атина
от собствения си мозък, ми просветна удивителният факт, че никога не бях виждал никакво
изобразяване на този мит -няма и помен от това крайно символично раждане в цялата история на
изкуството.
- Човек не иска да види глупостта си или да признае разрушителното си мислене - обясни
Мечтателя. - От векове човечеството е предупреждавано и чувства сянката на това пророчество,
надвиснало над съдбата му. В невъзможността си да го приеме, нито пък да разбере как да го
избегне, то се опитва да го изтрие или да го игнорира. Именно допускането, признаването на
тъмната страна в човека е решението, излекуването, истинското спасение.
Той оповести, че ако масата можеше да разпознае причината за бедите си, щеше да изплува от
състоянието на робство, в което живее. Но е невъзможно. Единствено индивидът може да си
извоюва достъп до подобно съзнание. Масите не желаят да имат познание за себе си, нито пък го
търсят. Те се страхуват от всичко ново и непознато. Робството, в което живее човечеството,
безбройните му бедствия са основани на страха от непознатото, който го безпокои и заслепява.
Политическите лидери на всички епохи са подхранвали и подсилвали фобията към новото. Тълпата
не може да мечтае. Когато една цивилизация вече не знае как да се вслушва в „мечтата“, която я е
създала, в гласовете на просветените си хора, тя започва да запада. Тяхното отсъствие известява
упадъка на култури и цивилизации и съвпада с моментите на колективно умопомрачение, способно
да унищожи всичко, създавано“ в продължение на векове от индивидите, които са мечтали, от
поетите в действие.
- Масата е призрак, механизъм, повлиян от всичко и всички... Тя не притежава вяра, нито пък
реална воля... не може да твори... Може единствено да разрушава. Това е истинската роля на

тълпата... Единствено притежаващите воля и цялост могат да мечтаят и да придават форма
на невъзможното...
Всичко, което ми говореше Мечтателя, можеше да се приложи към компаниите и съвременните
организации. Разбирах, че продължителността на живота им е ограничена не защото изпитват
финансови затруднения или проблеми, свързани с технологиите и пазарите, а защото им липсват
отговорни, цялостни хора, обичащи хора.
По Негов сигнал започнаха да пристигат всевъзможни видове чай. Поръчваше ги един по един,
следвайки обонятелни и вкусови закони, стари като самия Китай. Вдишваше ароматните спирали,
които се издигаха от различните чайници, видимо щастлив и сам разливаше благоуханните отвари в
миниатюрните ни чашки.
След дългата ни разходка и емоцията, съпроводила новите открития, аз се отдадох на масата и
опитах от всички лакомства. Мечтателя ме смая, като ми разказа за легендарния произход на някои
от сладкишите и ми описа рецепти и начини на приготвяне, чиито традиции датираха още от
династията Мин. Както винаги беше много любезен домакин, но не докосна никаква храна.
- Човек прекосява океани, покорява най-високите върхове и рискува живота си в най-опасни
начинания. Оттегля се в храмове, ашрами и джамии... събира се с другите, за да се моли или търси
пък утеха в секса... избира или пътя към покаянието, или пътя към свободомислието...
монашеската килия или-предизвикателствата на предприемачеството... като винаги се опитва да
бъде вътрешно цялостен... в безкрайното си търсене на завършеност, на целокупност.
Всички светски религии - от психоанализата до комунизма, са просто версията на XX век за
същото това търсене...
Дори и те, подобно на религиозните изповеди, могат да се смятат за експерименти, родени от
безкрайните опити на човека, във всички възможни епохи и цивилизации, да възвърне целостта си -
онова специално състояние на сигурност и убеденост, което е негово рождено право и което все
още по наследство помни като изгубения рай.
- Човешката история е пътуване-завръщане... притчата за блудния син е нейната
ненадмината метафора. Но всички религии са забравили „причината да съществуват“. В хода на
постепенната си деградация те са се превърнали в собствената си противоположност - машини,
насаждащи и рекламиращи не само смъртта, но и идеята за нейната неизбежност... Вместо да
лекуват, религиите подхранват разделение и противоречивост, култивират нетолерантност,
войни заради принципни различия и суеверия от всякакъв тип...
Дори Християнството, припомни Мечтателя, попаднало в ръцете на хора с противоречива
психика, малко по малко се е превърнало в Светата инквизиция без дори да промени името си. И
днес все още ударите на стенобойната машина на евангелските парадокси, достатъчно мощни, за да
срутят менталната структура на остарялото човечество, не успяват, а нежната сила в притчите на
Евангелието и мъдростта на икономическите закони, описани в него, са се принизили до уроци по
религия за децата. Учението му е поверено на все още обучаващи себе си неосъзнати възпитатели,
които, колкото и да е абсурдно, са истинските виновници за продължаването на този хипнотичен
сън, от който Евангелието се опитваше да събуди човечеството. Записките ми вече изпълваха
страница след страница в тетрадката, когато го чух да обявява:
- В децата трябва да се подхранва идеята за безсмъртието, за физическото безсмъртие.
Зад привидно спокойния тон усещах властта и героичната сила на призива Му към световна
революция. Мощна светкавица раздра вековния мрак и аз видях едно знаме да се вее над бойния рев
на хилядите битки, поведени срещу суеверията, призраците и идолопоклонничеството.
- Човек трябва да привнесе тази идея както в училищата, така и в университетите, във всяка
дисциплина и на всяко ниво... с благоразумието на възпитатели, наясно с факта, че станеш ли
веднъж участник в дебата за смъртта, ти се превръщаш във враг на всяка идеология и религия.
3. Лъжливото животно
Изведнъж нещата ми се изясниха. Като парченца на пъзел всеки фрагмент от забележителното
Му учение намери мястото си и се превърна в тясно свързан с останалите елемент от изумителната
Му визия. Най-накрая хилядолетната приказка за бедствия, катаклизми и опустошения намери
своето обяснение. Абсурдността на хилядите конфликти, трагичният парадокс насред планета с
неизчерпаеми богатства да се появи обедняло множество, варварщината да се оставят милиони деца
на произвола на съдбата при наличие на възможност за моменталното им спасение най-накрая
намериха реално обяснение - причина отвъд времето, географската ширина, етиката и вярата.

Човек, ,.такъв, какъвто е“, е ментално болен! И обществата и институциите, които създава, са
материализация на раздробената му психика и противоречива логика, огледален образ на
непоколебимата му вяра в смъртта.
Запитах се как точно и кога се появило въпросното ментално увреждане. Бих дал всичко, за да
разбера! Разкритието щеше да се окаже едно от най-сензационните в историята и със сигурност
най-полезното. Фантазията ми разпери криле . Представих си, че съм на научна експедиция...
връщам се назад през хилядолетията в търсене на събитието, принизило човека до условията, в
които сега се намира понастоящем - нещо като пътешествие до луната в търсене на изгубения
разсъдък на Бесния Ролан24.
- Юдео-християнската традиция нарича фаталното падение „прогонването от Рая“ -
отбеляза Мечтателя, демонстрирайки непринудено чувство за хумор - и го е заклеймила като греха
на греховете, „първородния грях“, непростимия грях.
Имах хиляди въпроси към Мечтателя. Беше повече от прекрасно да се приближа до
неизчерпаемото Му познание, до необикновената власт, принадлежаща не на тези, които си
позволяваха да интерпретират или да изказват предположения, а на тези, които знаят. Символизмът
с отхапването на ябълката, със змията, със смокиновото листо винаги ме е интригувал. Най-вече
защото винаги съм изпитвал някакъв вид интелектуално неудобство пред една толкова авторитетна
традиция, успяла да създаде грандиозна трагедия от такъв незначителен факт, че и да оцелее в
продължение на четири хилядолетия. И по каква точно причина това деяние е било наречено
смъртен грях?
- Отхапването на ябълката не е незначителен факт, - обясни ми Мечтателя - а убедителна
метафора за падението на Същността на човека, която отрича неговата природа и превръща
твореца в творение. Да отхапеш от ябълката означава да повярваш в света извън себе си, да
повярваш, че той ни съдържа и управлява и придава плътност на фантазия от различно
естество... Ето го началото на зависимостта на човека, началото на цялата му трагична
история.
Мечтателя ми припомни първите думи на Адам, които ще отекват завинаги като
самоизобличението, като стигмата на опозорената Същност - „Прикрих се... Бях уплашен... не бях
аз... беше жената, която Ти ми даде...“ Почувствах се като единствения свидетел на всемирно
бедствие, на непоправима трагедия. Драмата на нашата деградация се разиграваше тук, в
конкретния миг. Оказах се първият, наблюдавал как на световната сцена се появява съществото,
което Мечтателя сполучливо определи като „лъжливото животно“.
- Думите на Адам бележат появата на зависимостта и са манифест на обикновеното,
лъжливо, безотговорно човечество, най-старото, от което „ти“ можеш да откриеш следа.
Умелото използване на местоимението „ти“ разкри пред мен видение за традиции, по-стари от
Сътворението. Представих си съкровище от недостъпно или изгубено познание, за което никога
нищо не бях чувал и чийто безсмъртен страж беше Мечтателя. Отново се изправих пред загадката
на Същността Му, способна да прекосява времето и цивилизациите и знаеше тайната на изгубените
школи, светейки напразно като погребан диаманти. И докато думите на Мечтателя експлодираха и
предизвикваха земетръси в Същността ми, пришпорен от несекващите разкрития, аз продължавах
да записвам с треперещи ръце, като обезумял. Забелязал пребледняването ми, Той прекъсна речта
Си, за да мога да си поема глътка въздух и, като се позова на готовността ми за работа, рече полу на
шега:
- Именно в думите на Адам - в първите произнесени от прогоненото от Рая тъжно създание
думи, намира корените си манталитетът на служителя като въплъщение на зависимостта и
отъждествяването с външния свят!
Езикът, който според Мечтателя е синтезът на човешката мисъл, в случая на Адам разкрива
наличие на психическо раздробяване, на празнини в Същността. Ако Адам беше едно с Господ, как
щеше да мечтае и да си вярва, че е способен да бъде нещо повече от Него? Ясно е, че дори преди
Ева, преди изкушението, предложено му от змията, психиката на Адам вече е била разделена.
Първо е загубил целостта си, а змията се е появила впоследствие.
- Дори на още по-ранен етап лъжата, прикриването, обвиняването, самооправдаването както
и самосъжалението са били вербалната и психологическа стигма на прогонения от Рая човек, на
изгубилата собствената си цялост и предала сама себе си Същност, а такива ще си останат и
занапред.
24
Герой от едноименното произведение на Лудовико Ариосто - Б. пр.
С отхапването на ябълката Адам разменя живота за смъртта, свободата за зависимостта,
целостта за разделението. Рожденото право на индивида -безсмъртието, е било подменено с
раздробена, неосъзната, тленна вечност и принизено до възпроизводството на животински вид на
основата на сексуалната копулация и живородното размножаване ... В хода на речта Му изпитах
рядкото усещане... онази пробягваща по гръбнака тръпка, загатваща предстоящо разкритие.
- Грехът на Адам е смъртен, защото е „падение във времето“. Падение в хипнотично
състояние - във „вярата“, че човек може да умре... Но човек не може да умре, той може
единствено да се самоубие - заключи Мечтателя с необходимото внимание и предпазливо
отношение на човек, поверяващ трудна за понасяне истина. Последвалата сентенция прибави дори
известен патос към крайно драматичното Му изказване:
- Смъртта винаги е самоубийство! Време е човек да се завърне у дома, да се събуди от
дълбокия си сън и да вземе каквото му се полага по рождение... изгубеното безсмъртие.
Усетих как новата визия ме преобразява, как прониква в органите ми и превзема техните атоми,
молекули и клетки. И докато ми говореше за злото на всички злини, за прародовия произход на
разделението на човека и неговия „грях“, Той ме излекува, а мен ме обзе безпрецедентно чувство на
признателност.
4. Стани свободен човек!

Мислите ми се въртяха около удивителните разкрития, научени от Мечтателя през изминалия
следобед. Абсолютно безуспешно се опитвах да подредя идеите, да ги систематизирам или поне да
се спра на една от тях и да я осмисля, но те продължаваха да прииждат една след друга. Отделяха се
от мен като капещи листа и се преследваха, кръжейки из вихъра, породен от дъха на Мечтателя.
Чайната, в която бяхме, се пълнеше с нови посетители, а жуженето от крилете на десетки разговори
изпълваше въздуха с приятни вибрации.
Чух гласа Му да шепне в ухото ми и се сепнах:
- Религията на планетата се нарича разделение!... Божеството, пред което човечеството
най-вече благоговее, е винаги все същото - страхът!
Мощното послание на словото Му ме застигна през плътния рояк гласове, а острите Му като
скалпел думи се врязваха и проникваха дълбоко в мен, карайки всяка мисъл да замре.
- Зависимостта е страх!... Дори ти си превърнал страха в свой идол... Ето защо зависиш и
продължаваш да си изкарваш прехраната, скрит зад работата си...
Знаех, че рано или късно този момент ще настъпи. Бях се настроил, че няма да е особено
приятен. Тонът на Мечтателя обаче, както и думите, които подбра като начало на разговора,
загатваха по-бурен преход. Разтворих тетрадката си и се престорих, че се занимавам със
съдържанието на страниците й, за да се скрия, както правех винаги, когато суровите Му прийоми
станеха непоносими.
- Дошъл съм да те освободя! Влязох в живота ти, защото някога мечтаеше да си свободен... -
трепетът в гласа Му тършуваше из всяко кътче на Същността ми и преследваше страховете ми,
където и да се спотайваха. - Но годините си минават, а ти все още тънеш в робство!
Усетих директната Му забележка да отваря рана в сърцето ми. Обзе ме леко разочарование,
почувствах се разтревожен, огорчен, онеправдан. Не смятах, че заслужавам подобна критика.
- За да излезеш от смъртоносното състояние, за да изплуваш от затвора на ролите, трябва
да преобърнеш представите си - каза Той, като леко отдръпна стола Си назад. Разбрах сигнала.
Моментът да се прибираме не бе далеч. Лицето ми явно показваше безкрайно недоумение. Изчака
няколко секунди, сякаш за да подбере по-подходящите думи.
- Свободен означава свободен от света...
- От къде бих могъл да започна? - решително попитах аз.
- Трудна задача, която ще ти отнеме доста години... дори да започнеш на мига, цял живот
може да не ти стигне...
Видях пред себе си гладки и хлъзгави стени без подстъпи, които нямаше как да изкатеря.
Представих си непреодолими разстояния, цели, от които ме делеше цяла вечност. Усетих как
посървам и как това чувство ме превзема и поглъща. Мечтателя продължи безцеремонно, без да
обърне внимание какво се случва вътре в мен.
- Свободен означава свободен от страхове, съмнения, тревоги и негативни емоции... свободен
от предразсъдъци, предубеждения, от жалкото описание на света... Безгранично свободен...
Свободен от фалша и работа, която продължава да е наказание за хора като теб -превратно

следствие от библейска прокоба... вярата, че отвън съществува реалност, която можеш да
превърнеш в свой господар... Хипнотизиран от огледалното си отражение, ти все още търсиш
сигурност в очите на другите.
Само ми показваше колко абсурдни и безсмислени са опитите ми да плувам из бурните води на
Неговия свят с хриле на примитивно, незавършено същество. Всяка фраза бе смъртоносна атака по
миналото ми, по лицемерието ми. Знаех, че когато Мечтателя реши да ме приземява с толкова
сурови нападки, животът ми поема курс към добруване и се изчиства от отпадъците, проправяйки
път на състояния на сигурност, чистота и решителност.
Понасях всеки удар с надеждата, че е последен. Хайде, спри най накрая!... Или поне ми остави
малко пространство да дишам, за Бога! Да слушам толкова критични думи просто ей така
изискваше сила, каквато не винаги можех да извадя от себе си. Нивото ми на отговорност варираше
– идваше и си отиваше, покачваше се и спадаше без да мога да го контролирам. Живи думи!
Усещах как непоносимо ме тласкат към пределите ми, додето надвият предразсъдъците,
анахроничните убеждения и отживелите ми идеи... и всяка фибра от Същността ми вибрираше.
- Свободен от ролите... от страха... Свободен от отъждествяването със света...
Думи, които отскачаха от гръдния ми кош и ненадейно избухнаха във вихър от светлини, звуци,
образи... Главата ми пламтеше.
Мечтателя ми изпращаше послание от бъдещето, мощно и необичайно пророчество за
човешката съдба, което не бях в състояние да понеса или да разчета. Идеята за свободно от
всякакви нужди човечество, отхвърлено от собствената си природа (или поне от това, което досега
бях вярвал, че е негова природа, но което в действителност се оказваше неговия ад) ми изглеждаше
налудничава. Можех просто да я загърбя, но беше твърде късно. Визията на Мечтателя бе вече
дълбоко проникнала в мен и поглъщаше напластената мъртва материя и остарелите описания. Не
можех нито да я усвоя, нито да я отхвърля. Знаех, че ми сочеше пътя, който всички -“първо героите
и полубоговете, после останалите“ щяха да извървят... и да достигнат до края. Дори да им отнеме
хиляди години! И докато Го слушах, знаех, че отправянето на човечеството към невероятния изход
е вече задвижено, че най-смелите индивиди вече са пристъпили, подлагайки на съмнение
непобедимостта на смъртта и отказвайки да приемат нейната неизбежност. Индивидуалната
революция чукаше на вратата...
Изпълвах страница след страница със записки без да спра, докато ръката ми се схвана. Когато
изписах дори задната корица на тетрадката, продължих да пиша трескаво на гърба на менюто на
чайната. Вече нямаше никакво значение дали думите Му имат смисъл, дали са приемливи. В
момента единственото нещо от значение бе да продължа да пиша, да документирам всичко. Знаех,
че не бива да пропусна и дума или да променя ударение... Един ден щях да препрочитам бележките
си и да разбирам скъпоценното им съдържание, което Мечтателя ми вливаше без да се пести, но
засега се оказвах абсолютно неподготвен да го възприема. Или пък просто щях да го предоставя на
новите поколения изследователи.
Мечтателя се изправи, намести внимателно стола Си и се насочи към изхода. Аз неохотно Го
последвах и напуснахме чайната. Разбрах колко лесно можех да се привържа към всичко - спокойно
можех да се настаня в място като това (в една чайна!) и да заживея в него. Всъщност, докато
усилвах крачка, за да догоня Мечтателя, който вече ме чакаше на дървения мост, ме обзе странна
меланхолия и настроението ми помръкна. Наблизо чакаха няколко таксита. Без да успея да го
попитам нищо повече, аз се озовах седнал в стара лимузина, готова да ме отведе в хотела. Когато
вратата се затвори и Го видях от другата страна на прозореца, се уплаших, че това може да се окаже
последният път, в който Го виждам. Но Мечтателя ме успокои:
- Ще се видим там утре по същото време.
Докато таксито се движеше по улиците на Шанхай и прекосяваше надлезите на огромния град,
аз все още премислях думите Му и се мъчех да въведа ред в обърканите си мисли. Така се прибрах
до хотела. Всичките ми убеждения рухваха... Стигнах до опустошителното заключение, че след
поредната ни среща старите ми ментални схеми окончателно бяха сринати със земята като стените
на превзет град.
5. Бащата на Буда
Подраних за срещата с няколко часа. Западните туристи и поклонниците влизаха и излизаха от
храма Юфо Си, в който се помещаваше бялата нефритена статуя на Буда. Тук беше предложил да се
срещнем Мечтателя. Убивах времето, като се размотавах из лабиринта от улички на стария пазар.

Минах няколко пъти край широката врата, търсейки лицето Му сред тълпата, всеки път с надеждата
да се появи най-сетне от някъде.
Когато Го зърнах, беше все още далеч. Идваше към мен, придружен от трима старци - доста
високи и с аскетична външност. Единият, с разпиляна коса и златни очила, Му подаде пакет, който
поднесе с две ръце и с приведена глава. После ги видях да се разделят с поклони и уважителни
знаци.
Чак когато остана сам, се престраших да поема в неговата посока и да Го посрещна.
Единственият ни поздрав бе бърза размяна на погледи. Продължи безмълвно по улицата, която
следваше стената на оградата, а аз Го последвах.
След всичко, чуто от Него по адрес на религиите, останах изненадан, когато се обърна към
входа на храма и започна да изкачва стълбите, но не казах нищо и влязох с Него. Група монаси се
хранеха на маса в ъгъла. Запалихме обичайните тамянени пръчици от големия огън в центъра на
вътрешния двор и се събрахме пред внушителната статуя на бога. Имаше само няколко посетители
и след известно време останахме съвсем сами.
- Искай, но никога не допускай да бъдеш зависим от желанията си! -каза, а паметната
епиграма ми даде изчерпателен и задълбочен отговор на колебанието, което изпитвах преди да
влезем в храма. - Уважавай всички култове и религии на човека, но недей да принадлежиш към
никоя от тях!
Още разсъждавах над думите Му, когато добави с тих глас:
-До Мен ти ще можеш да промениш визията си... ас нея и съдбата си.
Пламъчетата на хиляди свещи затрептяха в знак на съгласие, блещукайки иззад орнаментите. С
Мечтателя Школата винаги присъстваше. Извадих тетрадката си от чантата и започнах да записвам.
- Стареенето, разболяването и умирането са част от описанието на света - продължи да
шепне в ухото ми. - Те се възприемат като естествени и неизбежни събития, срещу които никой
никога не е въставал, и са резултат от превърнала се в универсална система от вярвания и
очаквания... Каквото очакваме да се случи, се случва. Разболяването, остаряването и умирането
са лоши ментални навици.
Парадоксалното Му твърдение, произнесено пред идола, ограден от множество изработени от
папие маше божества - емблеми на всички човешките суеверия и предразсъдъци, разпука стените на
Същността ми. За Мечтателя, както и за Лупелий, разболяването, остаряването и умирането бяха
„вредни навици“, от които човек трябваше да се отърве. Не спрях да пиша в продължение на
няколко минути. Той ме изчака, докато приключа със записките си, и продължи с твърдението, че
единствено „работата на Школата“ ще даде възможност на човек да прогони заклинанието и да се
събуди от хипнотичния сън, който от векове го ограничава. Настъпването на новото, „повторно
обучение“, както го наричаше Той, щеше да позволи на човек да избегне смъртоносния коловоз на
повторяемостта.
Моментът беше почти настъпил, довери ми Той. Умирането скоро нямаше да е на мода. Човек
щеше да започне да променя убежденията си и да въстава срещу идеята за смъртта и нейната
неизбежност. Остави ми известно време за размисъл върху революционните Му твърдения, а после
кимна, за да ми даде знак, че тръгваме. Обърнахме се, оставихме Буда зад себе си и се насочихме
към изхода. Преди да стигнем вратата на храма, Мечтателя се приведе леко към ухото ми, сякаш за
да сподели тайна. В шепота и жеста Му отново открих аромата на онези недели от детството ми...
заверата, в която участвахме с брат ми и сестра ми, църквата Сан Антонио, наситена с аромата на
восък и тамян, и онова непочтително, недопустимо веселие, което редовно предизвикваше кикота и
детинското ни бърборене. Мечтателя държеше всички ключове за душата ми.
- В историята на Буда бащата е този, който е истински просветен -каза, преструвайки се, че
ми доверява дълго пазена тайна.
Когато излязохме от храма, Го помолих да ми разкаже историята за царя. Така научих, че
бащата на Буда искал да предпази сина си от всяко падение, от всяко ограничение. Той лично
подсигурил на невръстния си син възможността да бъде постоянно обграден от радост, красота и
охолство и редовно подменял придворните и слугите, които го обгрижвали. Самият той се гримирал
и боядисвал косата и брадата си в опита си да възпре болестите, стареенето и смъртта, за да не се
намесват те в представите за света на малкия Буда.
- Дори днес това си остава една от най-поучителните истории, разказвани някога. Бащата на
Буда разбирал колко важна роля играе описанието на света и познавал силата на убежденията.

Успял да създаде Школа за безсмъртни и тренирал безсмъртие. Именно там младият Буда се
подготвял за вечен живот. Мечтателя заключи, че царят, който мечтаел свят без болести и старост и
правел всичко възможно да предпази сина си от тях, трябва да се почита и прославя като един от
бащите на човечеството, като един от най-смелите комбинатори в цялата човешка история.
- Не случайно традицията го е провъзгласила за цар. Ако пренесем мита за него на Олимп -
планината на великите герои, той би си заслужил място до този за Прометей.
6. Всичко зависимо е нереално

Беше по здрач. От брега на реката по протежение на Бунд наблюдавахме как Шанхай се
превръща в море от светлини. Мечтателя тъкмо бе подхванал отново една от най-бодливите теми,
засегната още в храма, а впоследствие изоставена, но аз си знаех, че този път ще я приключи.
Поех дълбоко въздух и се подготвих за предстоящата атака.
Посоката на учението Му в Шанхай следваше и засягаше поредица въпроси за липсата на
цялост, за незавършената психика, разделението и противоречията, които човек носи в себе си.
Човек е ментално болен и целият свят е отражение на липсата му на разсъдък. Сега Мечтателя ме
подтикваше да открия корените на зависимостта.
- Само цялостният човек може да бъде свободен. Раздвоеният в себе си човек може
единствено да бъде зависим!
Слушах Го, но не смеех да Го погледна. Преструвах се на зает, като наблюдавах трептящите
отражения на светлините. По тях се разбираше колко широка е реката, което инак не можеше да се
види. Твърденията, които тъкмо бях чул, се смесиха със забележителните думи, изречени от Него
още преди години, по време на първите ни срещи:
„Да си служител е само видимата проява на зависимостта... това състояние не е следствие
от роля или последица от договор... нито пък е породено от принадлежността към определена
социална категория... Зависимостта е липса на воля... тя издава страх и принадлежност към
адския кръг на Същността...“
За Мечтателя всичко водеше началото си от факта, че човек бе започнал да възприема времето
като стока и, съответно, да купува времето на хората вместо продукта, който произвеждат - идеи,
стоки, услуги. Той наблегна, че създаването на огромната армия от милиони „зависими“ работници
и служители, склонни да продават времето си за определена цена на час, седмица или месец, е
изцяло съвременен феномен, без прецедент в световната история на цивилизациите.
Свързах беседата на Мечтателя с неохотата, дори отвращението, които Древните гърци и
римляните питаели към всяка форма на работа, било то физическа или интелектуална. В епохата на
Омир тетите - работниците по чифлиците, които трябвало да продават труда на ръцете си, за да
изкарват прехраната си, били смятани за представители на най-нисшата социална прослойка. За
пристрастените към свободата Древни гърци зависимостта от някой друг заради едното ежедневно
оцеляване била непоносима робия. Според Аристотел на всички, които се нуждаели от работа, за да
се прехранват, трябвало да се отказва гражданство. Занимаването с политика, смятано по онова
време за изключителна интелектуална способност, било невъзможно и неосъществимо за наемните
работници, търговците и занаятчиите, защото те нямало как да възнасят и успокояват душата си.
Изпитах непреодолима враждебност, последвана от надигаща се в мен мисловна бариера.
Реших, че макар въпросната представа да е била уместна за IV век преди Христа, тя няма как да се
приложи към общество от третото хилядолетие. Трошицата рационалност породи в мен
негодувание, докато събирах сили за неизбежната атака, която вече се задаваше иззад думите на
Мечтателя. Едва се удържах в кожата си... гневът ми напираше и избухнах:
- Всеки може да не работи, стига да се радва на привилегиите на аристократ...
Но Мечтателя отново преобърна представите ми.
- Постигнатото вътрешно ниво на свобода и победата над страха са практиките, които
причисляват човек към класата на боговете, към обичащите и мечтаещи хора, а не към тези, на
които им се налага да работят, за да изкарват прехраната си... Човек трябва само да се посвети
на идеята да поддържа извисено състоянието на Същността си - условие за душевен и
емоционален мир, и никога да не спира да мечтае. Тогава всичко само ще му се предостави.
Единствено човечество, обучено в красота, истина и благоденствие... единствено мечтаещо,
съзерцателно и надарено с интуиция човечество е в състояние да понесе силата на
бездействието, отговорността за „златното безделие“.

Остарялото човечество иска да продължи да работи... то няма да знае какво да направи, ако
просто спре... Иска да бъде зависимо и вече е избрало да живее под бронята на страха... издигнало
е съмнението като свой естествен наследник и господар - коментираше Мечтателя без да скрива
горчивината Си, сякаш наблюдаваше печалния и необратим ефект от космическо поражение. -
Човечеството се опитва да се самоубие, като се прояжда, като се тревожи и безпокои за
всичко... превръщайки се в роб на времето...
7. Визия и реалност са едно и също нещо

- Визия и реалност се едно и също нещо. Светът е твоята представа. Промени се и светът
ще се промени завинаги!... Това е най-голямата помощ, която можеш да му окажеш.
- Но дори да се променя, - попитах с отстъпчив тон - какво ще се случи с всичкия страх, с
нещастието и болката, които захранват света? Какво ще спре войните?
- Светът - това си ти! - възкликна нетърпеливо Мечтателя. - Светът е във война, защото ти
си във война... Един мечтател вярва единствено в себе си и в своята безупречност и проектира
света такъв, какъвто го желае. Твоята действителност е съвършено отражение на
миниатюрния рай, който носиш в себе си.
- Но действителността...
-Действителността е дъвка. Тя приема формата на зъбите ти!
- Но всичко, което виждам и докосвам...
- Светът, който виждаш и докосваш, не е обективен, нито някога ще бъде... Той те
отразява... Научи се да бъдеш перфектен, елегантен, великолепен и възвишен. Научи се да
управляваш несправедливостта и гнева. Научи се да играеш ролята, която ти налагат
обстоятелствата - роля, изискваща от теб да си комичен, ироничен, прям, мечтаещ и забавен,
спокоен и откровен, тих и затворен.
Стани шампион по свобода. Използвай всичко, което правиш, за да помогнеш на човечеството
да се освободи от тиранията си и гнета от всякакъв тип - политически, религиозен, социален,
интелектуален и емоционален... и ще видиш земния рай да се въздига пред очите ти.
Всеки път щом се сетех за разговора ни или препрочитах въпросния диалог, се присещах за
онази математическа сатира - геометричната приказка на Едуин Абът „Плоска земя“, където се
срещат равнинната геометрична фигура и сферата, плоското изображение и триизмерната Същност.
Изграденият от пластове и нива дискурс на Мечтателя, който отстояваше наличието на толкова
вселени и лични реалности, колкото са изобщо хората, нямаше как да се помести в плоската
представа, в двуизмерното възприятие на обитателя на Плоската земя.
8. Чиновническият вид
Според Мечтателя единствено достигналите най-висшите нива на отговорност в Същността си
могат да носят на плещите си състоянието на липса на роля.
- Един ден, когато постигнеш това състояние и вече знаеш как да се превъплъщаваш в ролите
до съвършенство, ще бъдеш свободен. Постигането му може да отнеме няколко секунди или цял
живот. От теб зависи!
Добави още, че обикновеният човек не може да понесе отговорността за подобна свобода.
-Единствено човек, уловил зрънце вечност, може да го направи!Докато не достигнеш нивото
на цялостния, неделим човек, съществуването ще те приковава към неизменната роля.
Според Мечтателя ролите, които играем през целия си живот, измерват и демонстрират нивото
ни на отговорност. В зората на индустриалната революция видът „сапиенс25“ се озовава на
кръстопътя на еволюцията си. Във фабриките и канцелариите на света настъпват психосоматични и
поведенчески промени и то до степен, в която довеждат до появата на нов вид. Мечтателя го
определи като „чиновнически вид“.
- Основната му характеристика е способността му стоически да понася инак непоносимата
тежест на зависимостта - обясни Той с хумористичен и все пак сух тон. Добави още, че с
времето този клон на човечеството се е разраснал и, понастоящем, се е превърнал в доминантна
група - най-разпространената на планетата. Подобни промени се наблюдават и при животните след
опитомяване. Бавно и някак замечтано Той започна да ги изброява - отпускане на мускулатурата,
затлъстяване, увисване на стомаха, смаляване на черепната основа и крайниците, побледняване на
кожата, преждевременно стареене, омекване...
25
Разумен човек (лат.) - Б. пр.
Докато редеше списъка, внимателно се взираше в мен от глава до пети, като имитираше
нарастващо удивление, откривайки в мен всички характеристики на „чиновническия вид“. И
пантомимата Му приключи с въпроса, зададен с всичката сериозност на света, дали имам нещо
против да ме използва като жив пример за теорията Си.
Вглеждайки се в лицето ми, на което бе лъснала гримаса на обида и дори срам, Той не можа да
се стърпи да не избухне в смях. Чак тогава осъзнах, че всъщност ме будалка. Имах чувството, че
лицето ми е покрито с втвърден вече гипс. Лицевите ми мускули бяха толкова напрегнати и
сковани, че не съумях да се присъединя и да съпреживея един от толкова рядко срещаните с Него
моменти на веселие.
„Човек, който наблюдава себе си, който се смее на себе си, е свободен! -щеше да коментира
впоследствие този епизод Мечтателя. - Ако си объркан, наблюдавай объркването в себе си и ще
бъдеш свободен. Самонаблюдението е самокоригиране.“
Покрай въпросния случай ми каза още, че същинската религия на обикновения човек всъщност
е неговото отъждествяването с външния свят. Човечеството е в това състояние, защото му липсва
способността да се самонаблюдава.
- Ако беше способен да наблюдаваш собствения си ад, той щеше да изчезне. Излекуването ти
щеше да е моментално и щеше да се предаде на целия свят.
Сега, като се връщам към начина, по който реагирах тогава, мога да видя колко крехък човек
съм бил и колко още път е трябвало да извървя, за да се наредя сред тепърва започващите
пътуването към целостта. Болните, изобразени в Новия завет - слепите, хромите, глухите и
прокажените, са живите метафори не само на психически осакатеното човечество, но и на
човечество, осъзнаващо собствената си незавършеност и непълноценност, готово да постъпи на
лечение. Те са малцината мъже и жени, поискали да получат достъп до целостта.
Не беше лесно да разбера и да приема, че все още бях много далеч от подобно състояние, че бях
като Никодим - човек, уловен в мрежите на света на изображенията, принадлежащ към
учрежденията и прашните храмове, към безполезни ритуали, неспособен да изостави лъжливата
сигурност на институцията за сметка на великото индивидуално приключение.
Вероятно не принадлежах към надареното с вяра човечество, надарено с това, което Мечтателя
наричаше „мечта“. В продължение на много години Той беше нишката с представата ми за света, с
убежденията ми и всичко, което исках да представлява живота ми.
Сега разбирах, че излекуване означава завръщане до корените на греховността - истинската
причина за всичката човешка мъка и всичките ни беди.
- Ти си и началото, и краят на всяко събитие. Контролирай го в дълбочина. Светът на
бедствията и страданието е сътворен от теб и само ти можеш да го промениш. Излекуването е
обратен процес - за да се прояви външно, то трябва да тръгне отвътре и осъществяването му е
възможно, само ако го поискаш - завърши Мечтателя, посочвайки, че чудесата на Новия завет
всъщност са „пълномощни“. Дори Той не можеше да лекува, ако лечението вече не е в ход в самите
нас. „Тръгвай, твоята „воля“ е тази, която те лекува!“
9. Прави само това, което обичаш!

-Да работиш е отражение на незавършена психика. Ролята, която човек заема в света, е най-
явният симптом за незавършеност, най-елементарният начин да се завърне към причината за
всяко свое заболяване. Можеш да правиш само това, което представляваш. Когато си наясно с
този факт и той се превърне в твоя плът и кръв, ще знаеш и как да влияеш.
Да промениш себе си означава да се намесваш във всеки един миг в собствения си начин на
мислене и чувстване, означава да внесеш светлина в живота си. Колкото по-добре познаваш себе
си, толкова по-важна ще е ролята ти. Колкото си по-отговорен вътрешно, толкова по-малко ще
зависиш. Така ще можеш да захвърлиш внедреното във всяка роля страдание и да превърнеш
усилията си в мечта. Работата ще намалява до окончателното й изчезване от човешката
дейност.
В продължение на хилядолетия работата е била отражението на едно проклятие... следствието
от падението. Чрез проучване и наблюдение на аз-а си човек скъсява разстоянието между себе си и
света, който проектира, като така лекува незавършеността на собствените си състояния на
Същността и, следователно, на действителността си.
Мечтателя отбеляза, че във всички култури и в течение на времето работата винаги е
означавала усилие, докато накрая се е превърнала в абсолютен синоним на напрежение и принуда.

Дори в езика на древните цивилизации библейските дефиниции за болка, въплътени в работата на
мъжа и раждането на жената, се смесват и разкриват общия си произход. С извеждането на
френската дума „travai“, като и на англосаксонската „labour3“ това разбиране е записано и
запечатано завинаги. Същото важи и за испанския, както и за античните наречия - преките
наследници и невидимите носители на древногръцката представа.
-Време е да превърнем работата в „мечта“! - обяви твърдо Мечтателя. Думите Му
прогърмяха като боен вик, способен да разтърси души и да сбере безчислена армия под знамето на
един кръстоносен поход. - Вложи цялата си сила, време, енергия и всички възможни средства, за
да разбереш какво всъщност искаш!
Призивът на Мечтателя бе насочен към световна аудитория, към милиони хора като мен,
забравили вълшебния полет, забравили „мечтата“.
- Да практикуваш изкуството на мечтаенето означава да се обичаш отвътре. Отнема години
самонаблюдение и осъзнаване, за да се преоткрие волята и да се възвърне изгубената цялост.
Заяви още, че за младите е по-лесно да преоткрият какво точно искат, защото при тях волята,
„мечтата“, не е напълно погребана.
- Истинската Школа премахва всичко, което противоречи и се противопоставя на мечтата.
Вместо да налага лъжливи и безполезни идеи, истинската Школа освобождава младите от
страховете и суеверията и ги събужда от хипнотичния сън, който ги обрича на живот в гетото
на зависимото човечество.
Баща ми по неговия си начин се опитваше да повери образованието ми на училище, което да
захрани Същността ми. Той го търсеше сред религиозните институции, но барнабитите, попаднали
по онова време в капана на описанието на света, бяха престанали да подготвят отговорни мъже -
основата на една готова да взима решения аристокрация. Дори те бяха забравили.
- Обичащите това, което правят, са независими. Те не предлагат времето си за заплата...
Необичащите това, което правят, могат да бъдат наемани, платени. Човек, който обича
работата си, е безценен.
Една от най-големите илюзии на работещите е, че някой им се отплаща. В действителност
обаче това, което се смята за възнаграждение, надница или заплата, е само скромна, частична
компенсация за вредите, причинени от състоянието на зависимост.
Подчертах тези думи в тетрадката си няколко пъти с ясното съзнание, че те ни запращат на
хиляди светлинни години от всичко, в което сме вярвали досега. Усещането за „сладка болка“ от
заздравяването на раната се смеси с неприятното усещането, което изпитах, представяйки си
работещите насила хора - без да обичат това, което вършат, или по-точно без да осъзнават в каква
физически и морално замърсена среда са принудени да съжителстват.
В цялостната си схема визията на Мечтателя предвиждаше настъпването на по-отговорно, по-
освободено, по-щастливо и непризнаващо зависимостта човечество, отдадено единствено на това,
което обича. Той предрече, че процесът на упорито и прогресивно намаляване на работната сила и
отказ от традиционното обучение неизменно ще доведе до по-развита икономика.
Икономиката не се основава на работата, а на щастието. Щастието е икономика.
Училищата на остарялото човечество са основани на противоположната идея. Те са
продължение на умствената нагласа на цяла една цивилизация, която все още гледа на работата като
на болка, като на наказание, на общество, което някога е използвало роби, а днес има нужда да
обучава армия от губещи - хора, способни да приемат непоносимата болка на зависимостта.
- Спартанците преставали да бъдат зависими още на седем години. Тогава те постъпвали в
школа по храброст, където се превръщали в герои, в бляскави и непобедими бойци. Днес, на същата
възраст, децата биват вербувани в тъжната армия на възрастните. И тяхното преобразяват
може ясно да се види. Радостта от играта, неподправените емоции, ентусиазмът,
адаптивността и храбростта постепенно биват подменени с приучването към, както изглежда,
чисто човешки емоции - злоба, завист, ненавист, тревога и страх, както и с придобиването на
нездравословни навици - хленчене, прекалено дърдорене, криене и лъжеш, наред с привикването към
онези лицеви изкривявания, които всъщност се явяват маските на тяхната деградация.
Посегателството върху свободата на децата и подрязването на крилата на мечтата им
представлява тотална липса на морал, която в наши дни човечеството е неспособно да прозре и
за която плаща с хиляди непрестанно измъчващи го социални болести и бедстваща икономика.
Последва дълга пауза. Знаменитата Хуанпу бе потънала в нощта и единствено претовареният
дори по това време на денонощието трафик от движещи се нагоре-надолу светлини ни позволяваше

да долавяме присъствието й. Стояхме под лампа на брега откъм Бунд и аз довършвах записките си,
документирайки незабравимите Му заключителни думи.
- Подобно на дрънченето на трамвая, което след известно време спираме да забелязваме,
тежестта от зависимостта се превръща в част от съществуването ни - в естествена
константа, и колкото и да е абсурдно, присъствието й в живота ни има успокояващо действие.
За възрастния човек отказването от нея би било невъзможно начинание.
10. Ужасната u прекрасна посока...

Междувременно цялото протежение на Бунд бе приело приятно ленивия изглед на великолепен
булевард от друго време - с високите си лампи, с пейките си от дърво и чугун и трескавото
присъствие на разноцветната космополитна тълпа. Стигнахме пеша до хотела, чийто ресторант
предлагаше разкошна гледка към брега и телевизионната кула, наречена Перлата на Изтока.
Архитектурата и цялостната обстановка в стила и характера на началото на XX век, както и звуците
на джаз оркестъра на партера ни върнаха сто години назад, сякаш пътувахме с машина на времето.
Всичко беше прекрасно, но аз оставах все така замислен и сдържан. Суровите думи на
Мечтателя от тази вечер бяха само прелюдията. Знаех, че най-мъчителната част от срещата ни
тепърва предстои.
Управителят ни посрещна като уважавани гости и лично ни придружи до масата, обслужвана от
двама безупречни сервитьори. Метрдотелът явно доста добре познаваше Мечтателя. Неговото
поведение, информацията, която ни предостави за предстоящите за вечерта прояви и събития в
ресторанта и хотела, наред с всички останали впечатления, които добих на влизане, ме убедиха, че и
тук Мечтателя бе повече от уважавана особа.
Бях нервен. Исках разговорът ни да продължи, но метрдотелът се задържа около нас, а така
само забавяше момента, в който щях най-сетне да остана насаме с Него. Когато започна да излага
съжденията си, изражението на Му бе доста сериозно.
- Всеки аспект от живота на човека и всяко взето от него решение съответства на нивото
му на вътрешна отговорност... Ето какво предопределя ролята му в света и му връчва съдбата,
която заслужава. В Кувейт условията бяха създадени за прехода ти към по-висше ниво на
съществуване... но за човек като теб - все още жертва на страховете и съмненията,
възможността се яви като смъртна заплаха...
Очевидно ти я загърби. Смяташ, че си избрал по-прост начин, по-кротък живот, но истината
е, че беше неподготвен да се възползваш от възможността, която ти се предостави. Нивото ти
на отговорност не можеше да задържи връченото ти благоденствие. Свободата стряска хора
като теб. Светът на зависимостта те погълна без време и те запрати в мрачните кръгове на
съществуването, за да повтори бедствията на миналото ти.
-Щом предварително си знаел, че ще се откажа, тогава защо... - попитах без да успея да завърша
въпроса си. В гърлото ми заседна буца.
- Това бе единственият начин да те накарам да разбереш, че нищо не се дава даром! Човек
трябва да си плаща за всичко, което получава. И разплатата се случва в Същността Му. Човек
може да притежава единствено това, което се съдържа в собствената му представа, това, за
което може да поеме отговорност.
Последвалият урокът се оказа най-важният от цялото ми чиракуване.
- Навън няма нищо - за пореден път заяви Той, а гласът Му звучеше пресипнал и сериозен. -
Неподготвеният човек, дори да е временно покровителстван от дадено събитие или външни
обстоятелства, може лесно да хлътне обратно в някогашната си нищета, ако новият му статус
надвишава нивото на Същността му.
Богатството, благополучието и качеството на живот на човека, както и на дадена нация и дори
цяла цивилизация, не зависи от наличието и изобилието на средствата и материалните ресурси, а от
обхвата и размаха на Същността им, от това в какво вярват и какво мечтаят. Тяхната съдба се
предрешава от начина на чувстване, мислене и действане, висотата на стремежите и дълбочината на
идеите.
- Бъди цар и царството ще настъпи - заяви Той, а аз усещах силата на думите Му с всяка своя
фибра. - Величието на Същността задължително предшества раждането на царството.
Кувейт беше горчив опит за измерване нивото ти на отговорност, за да изпиташ от първа
ръка как страхът в човека създава ад в света на събитията. Страхът е този, който те прави

зависим от дадена работа, жена или наркотик... Страхът те кара да вярваш, че заплатата може
да те защити и да ти даде сигурност.
Тези, които не познават себе си и не са господари на състоянията си, не могат да сторят
нищо нито за себе си, нито за околните. Човек може да избира единствено себе си! Да си влюбен е
поредният начин да избягаш от отговорност. Жената, която си мислиш, че обичаш, също е
отражение на склонността ти към зависимост.
Трябваше да съм се досетил вече, че непосредствената и крайна неохота, с която посрещах
идеите на Мечтателя, бе сигурен знак за тяхната ефикасност в преобръщането на менталните схеми,
в захвърлянето на отживелите и пагубни планове. И все пак винаги се противях! Всеки път въставах
срещу непоносимия натиск, който ми упражняваше и който смазваше всеки квадратен сантиметър
от Същността ми.
Мечтателя беше винаги прав. С Него или пък с думите Му в съзнанието си бе невъзможно да се
проваля, да сгреша, да се нараня или да се отклоня от пътя. Никой не може да си представи колко
непоносима е била мъдростта на Говорещия щурец за Пинокио, който в крайна сметка решил да си
остане дървен, воден от външни, невидими конци.
Тази вечер думите Му бяха още по-пагубни и ми идваха прекалено революционни, за да мога да
понеса тежестта и огромния им заряд. Възприемането и разбирането на идеи от по-висш порядък
винаги е болезнен процес за неподготвения и лишения от нагласата да разбира. Способността дори
само да се вслушваш в тях изисква разширяване на психическото пространство, задействане на
мисълта, промяна в дълбоко насадените убеждения и навици, което бе причината всеки път да се
оказвам напълно неподготвен да ги приема и да ги превърна в част от себе си. Философията на
Мечтателя ме връхлиташе повсеместно и на всички, нива, преобръщайки всичко, в което някога съм
вярвал. На моменти дори ми се струваше богохулствена - откровено престъпване на естествените
закони, постановени от историята и религията. Идеите Му ми разкриха една тотално преобръщаща
света визия и ми посочиха изпълнен с приключения преход към нов вид, който нямаше нищо общо
с остарялото човечество.
В момент на разколебаване, когато прояснението най-сетне бе на път да отвори пролука в
Същността ми, аз проумях, че посоката, показана ми от Мечтателя, бе колкото абсурдна, толкова и
необходима, колкото ужасна, толкова и прекрасна, колкото трудна, толкова и носеща радост -като
прехвръкване на сьомга, втурнала се обратно по течението на реката към своя извор. Зад
парадоксалния Му език се въздигаше революцията в психиката на индивида - възхитителна като
Екзода и утопична и епична като подвизите на Спартак.
11. Да се влюбиш
Мечтателя поднови разговора, като го насочи към връзката ми с Елеонор и многократните ми
опити да създам семейство. Тонът на встъпителните Му думи потвърди страховете ми, че
предстоящата тирада няма да е особено приятна, още по-малко лесна за възприемане.
Да приветстваш философията на Мечтателя и да отвориш пространство за идеите Му никога не
е било лесна задача, но сега засягаше твърде деликатна тема. Още по-непримирим отпреди,
чувствах как бастионите на упорството ми укрепват и как се издигат древни цитадели. Страхувах
се, че ще ме убеждава да я напусна. Чиракуването ми бе подложено на възможно най-сериозното си
изпитание.
Последвалите думи звучаха още по-грубо и застрашително из мрачната гора на тревогите ми -
като ловджийски рог, който пощурява плячката дори в дъното на бърлогата.
- Страхът и склонността да зависиш от хората те карат да се вкопчваш във всичко, което
срещаш по пътя си, точно както се случи с тази жена. И ако си мислиш, че я обичаш, дълбоко се
заблуждаваш...
Мечтателя ми говори дълго време. Няколко атома разбиране проникнаха в мен и промениха
нагласата ми. Дори тонът Му неусетно стана по-мек, макар първоначалната строгост в гласа Му да
се запази.
В качеството си на познавач Той ми посочи същинския смисъл на онова изкривяване на
индивида, което хората наричат „влюбване“, и ми разкри смъртоносния капан, който то крие.
- Както и в хиляди други моменти, когато се налага да придаде смисъл на живота си, и при
избора на партньор човек неминуемо е под влиянието на секса - отбеляза Мечтателя. Спокойният
тон на прелюдията Му прибави напрежение към темата и наостри вниманието ми. - Човечеството е
отредило централна роля на секса в съществуването си без изобщо да предполага, че той е само

далечен и мимолетен повей от отдавна забравеното състояние на екстаз - обединението на
Същността!
Подобно на храненето и съня, и сексът изисква грижлив, умел и тактичен подход -
управленческа способност, която човечеството отдавна не притежава. Представата за сексуалната
активност, която трябва да ни служи като дисциплина, като техника, подпомагаща човек да
постигне обединение на Същността, е крайно изкривена. Успелите да навлязат в по-висши зони на
Същността използват сексуалността, за да ги отведе към цялост.
Това разбиране отдавна сее загубило. Сексуалната функция е деградирала до ефимерна
дейност, която ни оставя още по-неудовлетворени, още по-незавършени, още по-далеч от
състоянието на пълнота на Същността, което е рождено право на всеки човек.
Никога до сега, нито за секунда не бях мислил за секса по начина, по който го описваше
Мечтателя. Твърденията Му ме оставяха без дъх. В съзнанието ми светкавично препускаха и се
сменяха образи като поредица фотограми. Видях човечеството да се „труди“ в спалнята,
ангажирано с възпроизводството и популацията си. Наблюдавах човешката мания в световен мащаб
с безпристрастието на етолог, който изследва сексуалното поведение на животински вид с целия му
ритуал на ухажване и репродуктивни процедури. За момент долових точното състояние на
деградация, до която сами се бяхме довели, и изкривяването, което функциите и органите ни, инак
призвани да приемат посланията на обединената ни Същност, бяха претърпели. Във визията на
Мечтателя сексът се оказваше златната нишка, позволяваща ни да проследим пътя в търсене на
изгубената си цялост.
Раздробеното човечество е изопачило функцията си, превръщайки връзката с партньора в
зависимост, а сексуалността в претекст за забрава и по-нататъшна зависимост. Почувствах се
напълно сам - като същество от друг свят, като единствен свидетел, на който му е позволено да
добие представа за задъханото търсене на цялост и завършеност, което винаги е обречено на провал
по простата причина, че не се направлява от волята и разбирането. И това търсене е осъдено на
вечно безплодие, тъй като опитите на съществото, което още преди да заобича себе си очаква да
открие любовта извън себе си, са обречени на провал.
-Всеки път, когато се влюбиш, ти всъщност... пропадаш. - Хвърли ми бърз поглед и добави
със съветнически тон -А зад всяко пропадане се крие провал.
Именно от Мечтателя научих, че обяснението в любов, равносилно на обявяването на бедствено
положение, всъщност е сигнал за падението, което лежи в засада зад всяко сляпо увлечение. То
може да се проследи в най-различни култури. Идиоматични изрази като „да паднеш в плен на
любовта“ или „да хлътнеш“ се използват от милиони хора без някой от тях да успее да долови
сигнала за тревога.
Мечтателя настъпи педала и навлезе още по-дълбоко в изследванията Си, като заяви, че
влюбването в някого или в нещо не е признака, а същинското спускане или падение, с цялото
уважение към състоянието на обичане.
- Навън няма нищо - повтори Той. - Светът, другите - това си ти, разпределен във времето.
Да обичаш някого означава да обичаш само част от себе си... означава да се смалиш... да се
фрагментираш, да се раздробиш на парчета.
Според Мечтателя да обичаш някого повече от себе си е като да се опитваш да побереш море в
чаша или да очакваш шепа пясък да попие цяло море.
-Любов (a-mors) означава „без смърт“. Да обичаш ще рече да се обичаш вътрешно и да
отстраниш от себе си всяка форма на самосаботаж. Актът на любов може да се осъществи,
само ако е осъзнат и преднамерен. Единствено целостта може да обича и само една завършена
Същност може да съдържа любов - твърдо заяви Той. За Него „обичането отвътре“ трябва да е
израз на истински волеви акт.
- Невъзможно ли е за човек, постигнал цялост, да има партньор, деца, професия, социален
живот, контакти, приятели? - попитах аз, разтревожен от перспективата, за която се оказвах
напълно неподготвен.
-Разбира се, че е възможно - отвърна Мечтателя - но никога не забравяй, че всичко, случващо се
извън теб... е само театрално представление, филмова версия на Същността ти, която, поради
своето величие и възвишеност, може да живее единствено в теб... Другият... другите... светът...
са твое отражение... чаша вода... шепа пясък...

Според Мечтателя любовта на човека към самия себе си е единствената възможна любов. Да
обичаш себе си е висше изкуство. Да обичаш някого повече от себе си е форма на
идолопоклонничество, което намира кулминацията на израза си в сексуалността.
Видях това отчаяно чифтосване да лъсва изведнъж, после взе бързо да избледнява като
примигване, като незначително кихване, завършващо всеки път с ново разочарование, с друга
„малка смърт“... видях човешкото очакване за щастие, копнежа по пълнота, неизменно обречени на
провал и предателство... завинаги. Видях в съзнанието си образите на потънала в дълбоки ледове
тундра и смъртоносното преселение не елените, последвали аромата на мускус, който ги кара диво
да препускат на огромни разстояния. Видях безполезното търсене, напразните им опити да го
открият извън себе си. Те бяха обречени никога да не разберат, че ароматът, който толкова силно ги
опиянява, се произвежда от собствените им жлези.
- Човек търси свободата, щастието и любовта извън себе си, - каза Той, като проникна в
мислите ми и спря потока от образи - но пътуването на блудния син не е външно... то е вътрешно
приключение, пътешествие назад към целостта на Същността.
Човек постоянно тръгва по този път - пътя на повторното завладяване на собствената му
цялост. Той има сексуални отношения с жена, която е част от самия него, създадена от реброто
му, за да си възвърне състоянието на вътрешна цялост - неговият изгубен рай.
В математиката на Същността две половини не правят едно цяло, а незавършеност на
квадрат! Истинският мечтател изразява себе си чрез целостта. В него няма място за
незавършен, несъвършен свят.
В тона Му се четеше окончателна присъда.
12. Аз съм ти!

- Но щом всичко случващо се е мое творение, едно от отраженията ми, тогава Ти... Кой си Ти?
-Аз съм ти! - отвърна Той неочаквано, извеждайки израз, запечатал се завинаги в съзнанието
ми. - Аз съществувам вътре в теб.
Изгубих почва под краката си. Всичко се промени и вече никога нямаше да съм същия.
Мечтателя забеляза нелепото ми изражение и се приведе към мен с думите:
-Виждаш ме извън себе си, защото съм в теб... Всичко, което виждаш и докосваш, от
насекомите до галактиките, е в теб... иначе нямаше да можеш да го видиш и докоснеш.
Замаях се, а слепоочията ми пулсираха в ритъма на сърцето. Случваше се нещо необикновено...
нещо назряваше, прокарвайки си път през мен, и, се мъчеше да се прояви, като същество, чиято
бременност бързо зрееше.
- Всичко е свързано. Нищо не е отделно. Ако можеше да промениш само един атом от себе си,
най-нищожната мисъл, навик, отношение, интонация на гласа... промяната би изригнала в цялата ти
Същност и светът ти щеше да се промениш завинаги... Но да промениш този атом в Същността си е
като да погълнеш океан или да преместиш планина в света на събитията.
В гласа Му прозираха тъжни нотки, но и самата тема не беше лека -докосваше в дълбочина
истинската причина за състоянието на човека и неговото нещастие.
Ако промяната на един атом в Същността изискваше силата да се премести планина, аз
отстъпих пред бездната, породена от мисълта колко години би отнела промяната на човечеството.
За да скъся разстоянието до размерите на човешкото възприемане, споменах, че поне моята история
изобилстваше от достатъчно примери за обрати и внезапни промени на курса. Откакто Го бях
срещнал, в живота ми със сигурност се бе променил повече от един атом. Всъщност през
последните няколко години бях сменил професията, партньора и държавите доста пъти и бях
местил работата, дома и семейството си от континент на континент, докато най-накрая се озовах
тук, в Шанхай.
- Това са само видимите промени. В същността на обикновения човек никога нищо не се
променя. Миналото му се превръща негово бъдеще и всичко в живота му разкрива единствено
неговата незавършеност -отвърна Мечтателя и гласът Му отново стана решителен и нетърпящ
възражение. - Той се страхува от всяка промяна, която би го принудила да изостави удобния и
смъртоносен коловоз на повторяемостта.
Отвъд илюзията за промяна, дори в твоя живот, всичко се повтаря от само себе си, всичко си
е все същото... винаги. Опитите ти да създадеш семейство, жените, които подбираш, точно
както и ролите, които играеш, къщите, които наемаш, приятелите, с които общуваш - всички те

винаги са били отражение на твоята неизменяемост... преди всичко знаци за плиткото и лишено
от принадлежност съществуване, на което си посветил живота си.
Съществуват обаче светове, паралелни на твоя, в които може да проникне единствено
мечтата. И ако понастоящем нищо не може да те удовлетвори, то е заради състоянието на
Същността ти. Никога няма да постигнеш каквото искаш, докато Същността ти продължава
да е такава, каквато е. Трябва да промениш себе си, да придобиеш ново разбиране, ново значение,
нов живот и впоследствие да привлечеш събития от по-висш порядък. Да промениш себе си
означава преди всичко „да се отървеш от себе си“. За да се „родиш на по-висше ниво“, трябва „да
умреш на по-нисшето“.
Оплетох се. Мечтателя забеляза колко ми е трудно и изчака известно време. Думите Му бяха
снопове светлина, насочени към непознати зони на Същността ми, стрели, които пронизваха мозъка
и сърцето ми и ми причиняваха непоносима болка.
Миналото, което тъй неразумно бях привикал обратно, ме задушаваше. Смъртта на Луиза и
всичките ми несполучливи връзки, пререканията, недоразуменията и предателства в целия ми
досегашен живот отново изплуваха на повърхността, всяко с неговата си горчилка.
Луиза беше избликът и неосъзнатостта на моята младост и изгоря светкавично като запалена от
двата края свещ. Дженифър, сега разбирам, бе самото олицетворение на моята суетност, на силното
ми чувство за собственост и страх от живота. Гретхен бе отражение на агресивността ми, на
измамата, която винаги се е спотайвала там - зад всяка от жлезите ми, зад действията и думите.
Истина беше. Всяка от тези жени бе отражение на моето състояние.
Мечтателя пропъди мислите ми.
- Тези жени се появяваха, за да визуализират физически, да изобличат това, което никога не
си искал да откриеш в себе си. - Тонът Му беше необичайно мек, а при мисълта какво щях да
открия скрито зад последната си любов, зад най-новото ми „падение“, ме присви стомахът.
13. Вселена означава „към единство“

Останахме безмълвни за няколко минути. От масата можехме да се насладим на великолепната
гледка към реката. Стоманеното очертание на телевизионната кула Перлата на Изтока се
открояваше като искряща комета на фона на нощта и на заострените пепеляви светлини на
отдалечения Пудонг.
Междувременно ресторантът в хотела се препълни и неговата демоде атмосфера се подсили от
дрехите на клиентелата - бяха предимно двойки, излезли сякаш от фотография, направена в
началото на миналия век.
Сега Мечтателя излагаше заключителния си аргумент - най важният за тази ни среща. Направи
кратка пауза, за да изчака сервитьорите да отнесат приборите и чиниите. Храната Му отново остана
непокътната, а забелязах, че, оставен без дъх от словото Му и зает със записките, аз също едва бях
докоснал моята.
- Проектът е изваян с безсмъртни букви в самата дума „вселена/ universe“ - поде Мечтателя и
ми демонстрира как от безброй поколения насам хората я произнасят без да разбират огромната й
сила, а нейната епонимична информация бе скрита в самата й етимология като непобедим меч в
ножницат? си. Вселена/Universe (от uni-verso, versus unum) на латински означава „към единство“.
През цялото време смисълът на съществуването и посоката на света, събитията и хората са били
посочвани, обяснявани и поставяни ето къде - под носа ни. Космическото послание, древно като
звездите, мощно като енергията, затворена в милиони слънца, и просто като всяка истина, бе
прекосило вечността, за да ни застигне и въпреки всичко малцина можеха да го разберат.
Същото мощно послание на целостта преминава през всички религии и всички касаещи
разумния човек традиции на цивилизациите от всеки период - посланието, че са родени от
неудържимия импулс към единство на Същността, който все още ги кара да трептят. В
отклонението на Мечтателя видях съединителната тъкан на хората и нациите, дълбоката
конспирацията на идеи, философии и визии, свързани чрез златна нишка, която ги обединява отвъд
времето и пространството, отвъд всяко културово, расово или географско различие.
- Монах/monk (от monos) е човек, самостоятелно напредващ към единното, човек в търсене на
своята цялост... - заяви Той. Бледият зачатък на усмивка, който при Него обикновено
предвещаваше остроумие, бе вече изписан на лицето Му, когато добави - ...Същност в процес на
изграждане. Над килията си би могъл да изпише думите „работа в развитие“... Избраните от

него начин на живот и дисциплина обслужват намерението му да се превърне в индивид, в
индивидуалност, в личност...
Обясни ми още, че понятието „индивид/индивидуалност“ произлиза от „неделим“ и разкрива
посоката на човека към обединението. Изключително рядко срещано състояние! Постигат го само
малцина и то посредством напрегната и упорита работа върху себе си - истинските личности.
Повече от очевидно бе, че препратката е насочена към мен и нямаше какво да зяпвам и де се
обиждам от не особено благосклонното сравнение.
Да, имало е и има решителни хора, неуморни търсачи на собствената си цялост. Но аз, къде бях
аз? Напълно безплодно търсех лицето си сред малката армия храбреци, сред гениалните луди, които
във всяка епоха са търсили и са полагали нечовешки усилия, за да изплуват от състоянието на
обикновеното. А аз, какво трябваше да сторя, за да изхвръкна от коловоза на жалкото си
съществуване, за да заслужа съдба на индивидуалист и велико лично приключение?
Прерових набързо съвестта си и моментално ми се прииска да ожаля живота си. И тогава
величието на тайната, скрита зад двете непретенциозни притчи, подвизавали се почти
незабележимо из историята в продължение на две хилядолетия, избухна в съзнанието ми в целия си
блясък... и двете, натоварени с изключителен заряд - безсмъртни метафори, замаскирани като
обикновени приказки - притчата за овчаря, изоставил деветдесет и деветте си овце, за да хукне да
дири изгубената... и другата - за жената, която изгубила една от десетте си монети... И заради
едничката изчезнала монета запалила лампите, помела къщата, претърсила всеки ъгъл и не се
спряла, докато не я открие. Тези първични истории се оказваха хилядолетни пазители на
посланието за целостта. В тях и до ден днешен витае паметта на Проекта и тайната на непрестанния
човешки порив към универсалната асимптота, представляваща единството на Същността.
Ето го великото пришествие, ето я целта за уцелване и същинската причина за съществуването
ни на тази планета.
-Дори едно зрънце ад не може да проникне в рая - обобщи авторитетно Мечтателя. - За
вертикалния човек да изгуби дори едничък атом от целостта си означава да изгуби всичко. И той
не би намерил покой, докато не възвърне своята завършеност.
Добави още, че в най-дълбокото си значение, отвъд схоластичния християнски догматизъм,
„светец“ означава „здрав, излекуван“.
Светец всъщност представлява цялостен човек, избрал завършеността или обединението на
Същността като единствена цел в живота си, човек, наясно със състоянията и емоциите си, защото
знае, че всяко минимално отклонение от пътя към целостта моментално го хвърля в адовите кръгове
на обикновеното.
Цялата позната ми църковна иконография премина през съзнанието ми и изпитах отново
чудото, спохождало ме като дете, когато наблюдавах главите на светците, оградени от светлинни
ореоли. Гледах ги вечно потънали в благоуханния полумрак на свещите, в лишените от живот
църкви или в стерилните зали на музеи и галерии... Бяха се запечатали в съзнанието ми като хора на
миналото - трогателни, анахронични. Чак сега проумявах цялото невежество, цялата нелепост на
колективната образност, проектирала върху светците собственото си страдание, собственото си
поражение, както и на тълпата, абсурдно и несъстоятелно повярвала в чудесата „извън себе си“.
- Във фразата „извън себе си“ се крие истинската лудост, болестта па болестите, от която
човечеството никога няма да се излекува.
В действителност светците са хора, дръзнали просто да „повярват в себе си“, най-обикновени
човеци, прозрели своята незавършеност и предприели пътешествие обратно към изгубената си
цялост.
14. Царят е царството и царството е Царят

- Това е икономика! - неочаквано заяви Мечтателя, като разнесе спомените ми точно преди да
изпадна в меланхолия. За момент останах увиснал във въздуха - остана само видението ми за
армията-победителка, чиито редици преливаха от хора без ореоли и палмови клонки на фона на
лишена от време епопея. После дори този образ изчезна, отвян от бриза на новите думи.
- Без личностите, без тяхната воля за действие няма нито печалба, нито прогрес, нито бизнес
или благосъстояние. Те са солта на земята. Без тях великите политически империи и финансовите
богатства се сгромолясват и разпадат.
Изведнъж словото на Мечтателя ми поднесе отговора на загадката, която от години тормозеше
учени и икономически анализатори и която цели изследователски центрове в университетите и

бизнес училища по целия свят напразно се опитваха да разгадаят. Компаниите на планетата загиват
млади. Съществуването им става все по-несигурно, а средната продължителност на живота им
прогресивно намалява и те просъществуват само за кратки периоди. Дори икономически и
финансови гиганти не оцеляват дълго. Половината от попадалите до преди двайсет години в
класацията „топ петстотин“ най-големи компании в света вече не съществуват.
Сега знаех, че тези корпорации бяха отражение на незавършени лидери и единствената реална
причина за преждевременното им изчезване от картата на света бе липсата на цялостно изградени
хора. Един е достатъчен да предотврати загубата на огромно количество наследено познание, на
хора и средства или пък стопяването на цели цивилизации.
Зачудих се къде би бил Рим без Сципион26 или, на по-късен етап, без Цезар... какво би
представлявала Католическата църква - най-голямата мултинационална компания в света, без
управници от ранга на Августин Блажени или Франциск Асизки? Разумни, цялостни хора... кой ги
беше подготвил? И къде бяха те?
Гласът на Мечтателя отново дойде, за да ме извади от бездънната яма на размислите ми.
- Царят е царството и царството е Царят - произнесе Той с напевна интонация, като отново
свърза мислите ми с „мечтата“. - Организационната пирамида е пряко свързана с дъха на лидера си.
Една златна нишка обединява неговия образ и личната му съдба с тези на организацията и
хората. Физическото му състояние съвпада с икономическото състояние, както е било и при
античните владетели.
Мечтателя пренесе темата към класическите китайски традиции, а в хода на речта Му аз улавях
всяка Негова дума. В моменти на сериозни изпитания, когато империята се изправяла пред глад или
вражеско нашествие, китайският император - небесният син, се оттеглял в най-дълбоките покои на
палата си, за да намери изход от ситуацията, да открие пътя към спасението. В пълен покой,
обърнат на юг, със свръхчовешкото си целомъдрие той се убеждавал, че цялата империя остава в
съгласие с Небесния указ. Знаел, че трудностите, на които се натъква, показват упадок в целостта
му и че битката трябва да бъде спечелена първо отвътре.
Когато Водите прииждат и дигите поддават, когато варварските орди и атаки валят от
всички краища на света, това означава, че Връченият на Водача „преносим рай“ е загубен и
единствено възвръщането на собствената му цялост е в състояние да предотврати
катастрофата.
За човек с подобно ниво на отговорност не съществува разделение между собствената му
цялост и целостта на империята. Истинската победа е в това да завоюва себе си и да обедини наново
единството на Същността си. Чак тогава решението - следствие и мярка за нивото му на
безупречност, се проявява под формата на идваща на помощ съюзническа армия или вътрешни
размирици, глад и лошо време, които отслабват и изхабяват противника му.
С Мечтателя достигах до живото, пулсиращо разбиране, което винаги е преминавало през
историята на цивилизациите - от най-старите традиции до съвременните бизнес анализи. Един и
същ неизменен закон отекваше през вековете - от Китайската империя до тази на Робърт Максуел,
от Уолт Дисни до кралството на крал Артур:
Когато Царят се разболее, и царството му се разболява. Защото Царят е царството, и
царството е Царят.
Дори остроумната сентенция на Луи XIV сега ми се яви в светлината на ново разбиране.
„Държавата - това съм аз“ не бе вик на деспот, твърдение на владетел без граници, както се е
смятало векове наред, а съзнанието на човек в съвършена симбиоза с личната си съдба и съдбата на
милиони хора, на цяла империя.
- Един лидер, бизнесмен, човек с отговорност знае, че финансовата му съдба, дълголетието,
успехът на начинанието му и дори физическото му здраве са пряко свързани с нивото му на
цялост. Има само едно състояние, чрез което се придвижваме от разделен към обединен свят!
Има само едно нещо, което трябва да избегнем... - Последвалата кратка пауза ми се стори
безкрайна. - Страданието.
- Това няма да е толкова трудно - бързо отвърнах аз. - Кой не би последвал подобен съвет?
26
Публий Корнелий Сципион Африкански Старши (235-183, Рим) е генерал във Втората пуническа война и политик на
Римската република. Той е познат с победата си над Ханибал в битката при Зама, която му носи признанието като един
от най-добрите командири във военната история и названието Африкански. Често е наричан също „римския Ханибал“.
– Б. пр.
- И все пак за обикновения човек е абсолютно невъзможно - настоя Мечтателя. - Вземи за
пример себе си. На тебе ти се иска да се откажеш от страданието, но това би означавало да се
отречеш от свят, съставен от битки, конфликти и разделение - твоят свят, единственият,
който познаваш. Единствено познаващите себе си могат да проумеят, че „нищо не е извън самите
тях“... че са сами във Вселената, че са единствените отговорни за ситуацията, в която са се
озовали, и за всичко, което им се случва.
Тук Мечтателя се изправи и бавно вдигна глава, сякаш, за да се приближи още малко към
небето.
- За да привлече нещо прекрасно, за да се сдобие с нещо конкретно, човек трябва да се издига в
Същността си и да се приближава до състоянието на единство и цялост - негово рождено
право... Това е най-истинската, най-конкретна част на всеки от нас - „мечтата“.
Тук затвори очи и издекламира думите, които аз не пропуснах да документирам.
- „Мечтата“ е най-реално съществуващото нещо... Всичко, което виждаме и не виждаме, и
всичко, което докосваме и не докосваме - от атомите до най-отдалечените галактики, е само
отражение на нашата мечта...
15. Реалност е „мечта“ плюс бреме

- Нашата бъдеща цел е да станем едно цяло. Целта е обединението на Същността. Когато това
обединение се случи в нас и достигнем състояние на цялост, само тогава условията ще позволяват
„да бъдем докоснати от мечтата“. Реалност е „мечта“ плюс време.
Записах този афоризъм под формата на уравнение, със символи, М + В = Р / D + Т = R:
МЕЧТА + ВРЕМЕ = РЕАЛНОСТ
DREAM + TIME = REALITY
Един ден щях да преподавам формулата на студентите си и да пренасям разбирането на
очарователната Му визия и тайната на мощния заряд, закодиран в нейната формула. Всичко идва от
„мечтата“. Всичко, което виждаме и докосваме, всяко видимо нещо е родено от утробата на
невидимото. Времето го показва. Това е кулминацията, сърцето на мисълта на Мечтателя, основата
на Неговата безупречна, универсална, непоклатима философия, която подхранва корените на
бъдещото университетско образование и изковава неговото мото: „Visibilia ехInvisibilibus“.
- Мечтай... мечтай... никога не спирай да мечтаеш... Мечтай!... Лети!... и никога не спирай...
Реалността сама ще последва.
И с това увещание Мечтателя приключи втория си прекаран с мен ден в Шанхай.
Бяхме останали сами в ресторанта и дори оркестърът във фоайето бе спрял да свири. От
прозореца ни телевизионната кула изглеждаше като огромна искряща ракета на стартовата
площадка, готова да завладее космоса.
- Мечтай... никога не спирай да мечтаеш... реалността ще последва!
- Защо в световната история са толкова малко хората с мечта?
- За да е „докоснат от мечтата“, човек трябва да е достигнал обединението на Същността
- отвърна Мечтателя. Спомням си как крилатата фраза изпълни цялата ми Същност. - Единствено
неделимият и цялостен индивид е в състояние да мечтае съзнателно и да осъзнава, че „мечтата“
е най-реално съществуващото нещо.
-А онези, които не мечтаят? - попитах, загрижен за всички, които никога нямаше да бъдат
приети в клуба на привилегированите, на мечтателите.
- Всички хора мечтаят, всички те притежават силата да създадат свой собствен свят, но
малцина си дават сметка колко мощен е зарядът на мечтата им... че тя има силата да обогати
всичко около тях или пък да подхрани кошмарите на света. Само малцина могат да мечтаят
съвършен свят и да му придават конкретност чрез воля и вътрешна безупречност. Това е
състоянието на боеца, на героя, на обичащия човек.
Във визията на Мечтателя „мечтата“, в качеството си на най-реално съществуващото нещо,
заема най-горното стъпало на стълбицата на действителността, всъщност именно тя е условието за
всяко конкретно нещо.
Чувствах се сякаш съзнанието ми бе под обсада. Хиляди въпроси се трупаха един върху друг и
се втурваха напред в търсене на отговори, но още преди да мога да си отворя устата бях прекъснат с
решителен жест.

- Невъзможно е да откриеш волята в света - рече Той сякаш предоставяше поверителна
информация. -Волята съществува единствено в теб... но е погребана. Трябва да я преоткриеш! Да
я изровиш!
Отново ми остави няколко минути, за да довърша записките си и да осмисля финалното му
твърдение. И тогава формулира безупречността като качеството, присъщо на неотклонно следващия
„мечтата“ си човек -без да се откланя нито за миг, без да „съгрешава“.
- Човек, който постоянно носи мечтата в себе си, не може да бъде покварен... Всичко в
неговия живот е насочено и посветено на великото му приключение.
- Очевидно всеки човек опитва - оспорих аз с намерението да Го принудя за ми каже нещо
повече по нетърпящата отлагане тема. - Всеки или поне повечето хора се стремят да подобрят
живота си, кроят планове, правят проекти... заети са да постигнат някакви обективни резултати.
Тогава Мечтателя ми изясни разликата между мечтаене и планиране. Хората, които подхранват
„мечтата“, не изпитват съмнения, не се чувстват несигурни или застрашени. Всеки път когато
насочат съзнанието си към „мечтата“, те усещат ентусиазма си обновен и навлизат в състояние на
свобода. И тъй като „мечтата“ е свързана с волята, тя се явява „същинската“ воля. И обратно - тези,
които планират, които са решени да постигнат обективни резултати, се тревожат всеки път щом се
сетят какво са заложили на карта и стават плячка на страховете и съмненията си.
- Страхът и съмненията са заболялата от рак мечта - заяви Той, като лаконично изведе
поредната си мощна и безмилостна максима. – Хората работят, планират и трупат в себе си сила
и енергия - качества, които ти би определил като упоритост и решителност. Но това е просто
страх... Приливите на адреналин, подобно на електрически бури, непрестанно се стрелкат в
тъмната вселена на клетките им. Изглеждат като утвърдени идеалисти, като доста
ангажирани или решителни бизнесмени, но всъщност са лоялни към смъртта и имената им са
регистрирани в нейната ведомост.
Писанията ми запълваха страница след страница. Усещах скъпоценната материя, която словото
и присъствието Му произвеждаха. Усещах как обогатяват въздуха и пътуват към най-отдалечените
кътчета на планетата, към най-скритите гънки на човешката Същност, как лекуват раните и
прогонват сенките. Бях разстроен. Някаква ирационална емоция, нещо като кротък плач леко
напираше в Същността ми и разтреперваше всяка фибра. Надигнах глава от записките и видях
лицето Му постепенно да се приближава към моето.
-Посвети се на идеала. Отдай се в служба на мечтаещото човечество, което има стремежи
и е в непрестанно търсене! Стреми се постоянно да се усъвършенстваш, да разширяваш
хоризонтите си. Разплащай се предварително за съществуването си. Помагай на другите в
усилията им, ако са те помолили искрено. За да свършиш работа, трябва да задвижиш процеса
отвътре. Не мога повече да я върша вместо теб. Опитах и невъзможното... Тръгнах срещу
неумолимата ти съдба, която вече те бе осъдила... за да ти дам шанс, да ти помогна да изплуваш
от състоянието си.
Само обичащият човек може да е свободен и само свободният човек може да обича.
Свободата и любовта са двете лица на една и съща реалност.
Започналите в хотела незабравими уроци за зависимостта, влюбването и последния - за
единството на Същността, намериха епилога си по крайбрежието на Бунд с думите, които и сега
отекват в недрата ми - мощни като боен призив за велика революция.
- Един ден поискай да станеш Мечтателя - посъветва ме твърдо, но ласкаво Той. - От-всички
възможни съдби, тази е най-великата... Поискай да станеш изобретателя, твореца на своята
вселена... Тогава светът ще последва всяка твоя команда и ще ти се отплати с каквото си
пожелаеш...
Притворих очи и ми се стори, че най-ярката и предвещаваща добро комета пресече небето над
Шанхай. Сигурен бях, че желанието ми ще се сбъдне - да искаш нещо искрено беше достатъчно!
Сега или никога, помислих си. Втори шанс едва ли ще имам. Бях като парализиран.
Изглежда Мечтателя, а с него и целият свят, чакаше провесен на тънката връв на намерението
ми. Никога досега не бях усещал по-ясно, че всичко зависи единствено от мен и че дори Мечтателя,
да, Самият той съществуваше заради мен.
До тук, до решаващия кръстопът ме бяха довели години работа, дългото ми чиракуване и
неуморните ми усилия. И сега, най-накрая, великото начинание, за което ме беше подготвял от
толкова време, щеше или да започне, или да остане да виси над бездната на възможните светове.
Беше време за полет. Колебаех се на ръба на бездна, от която нямаше връщане назад. Усещах

погледа Му по гърба си... скрития трепет от присъствието Му. Бях повече от убеден, че Той бе
единственото същество на света, обичало ме истински. Усещах сълзите неудържимо да напират, а
очите ми да се подуват от опитите да ги възпра. Тогава светът се замъгли и трябваше да престана да
пиша.
16. Докоснат от мечтата

Откакто Го бях срещнал, Мечтателя постоянно ме караше да разширявам визията си и да
променям нагласите си, а с тях и съдбата си.
Нагласите и събитията са неделими. Нагласата е събитие.
Той стратегически се беше възползвал от всеки възможен случай и беше създавал събития,
срещи и обстоятелства, за да ускори прехода ми към една от най-висшите зони на съществуване.
Като ми връчи ролята на международен предприемач и ми предостави възможността да ръководя
компания в Кувейт, Мечтателя следваше еволюционен замисъл, чийто мощен заряд и начало бяха
закодирани в обещанието ми. Случилото се в Кувейт бележеше рязък обрат. То беше истинско
падение в най-ниските състояния на Същността ми. На ръба на бездната всичко се превръща в
претекст за отстъпление, за да не се случи стремглавото сриване надолу - Елеонор, децата, болестта
ми, къщата...
Но сега нито можех да се крия, нито да се лъжа повече. В Кувейт бях избегнал прехода към по-
висше ниво на отговорност, на разбиране! Бях предал най-висшата част от мен. Елеонор беше само
претекст.
-Всяка следваща стъпка винаги е неизвестна и невидима. Преходът към по-висше състояние е
винаги скок в непознатото. За да го осъществиш, трябва да „умреш“ във въображаемото си
минало, във всичко, което вярваш, че си бил досега.
Придвижването само с един милиметър в Същността е смъртоносен скок, космическо салто,
което малцина могат да изпълнят - каза Мечтателя, като отново безпроблемно се разходи из
мислите ми и улови точното ми състояние. - Същинската разлика между двама души е в обхвата и
размаха на „мечтата“ им. Човек, който мисли единствено за себе си, още повече за лъжливото си
„аз“, и се тревожи непрестанно за оцеляването си, тъй като не се познава, няма как да е
„докоснат от мечтата“.
Години по късно, на планината Олимп, по време на едно пътуване до Македония открих, че
Древните гърци са извели понятието „идиот27“ за човека в сегашното му състояние, за себелюбивия.
Идиотът за гърците бил пълната противоположност на създателя, на лидера, на онзи, който служел
на другите.
- Зад привидното търсене на полза или печалба един предприемач трябва да е изцяло отдаден
на проекта, дори по-дълбоко, отколкото самият той осъзнава. Той вече е човекът, който служи
на другите, и знае, че успехът му се измерва чрез тяхното усъвършенстване. Целият му живот е
посветен на тази кауза и няма друг избор. Подобно на капитан на античен платноходен кораб той
знае, че или трябва да се върне е кораба, или да потъне с него.
С Мечтателя откривах, че единствено „мечтата“ може да ни направи свободни и да строши
всичките ни ограничения. Единствено „мечтата“ е в състояние да превърне бедността в
благосъстояние, трудностите в познание, страха в любов. Единствено „мечтата“ може да ни позволи
да прекрачим прага на изгубения рай.
- Раят не е отвъден свят или задгробен живот. Раят е този свят... но без граници. Да си
„докоснат от мечтата“ означава да приемеш предизвикателството на великото лично
приключение, означава да се изправиш лице в лице със собствената си уникалност.
Отдадените на описанието на света, основаващо се на оскъдицата и страха, няма как да са
„докоснати от мечтата“... защото мечтата е свобода, а те от малки са отглеждани от
пророци на нещастието, от жреци и фанатици на зависимостта. Всеки от тях е обучен в затвор,
което е причината оцеляването на милиони хора да зависи от другите. Можеш да ги разпознаеш
веднага, защото са белязани от пълната липса на признателност и неспособността да обичат.
Раздаването всъщност е себераздаване... За да раздава, човек трябва да притежава, а за да
притежава трябва да бъде.
Тъкмо се беше засилил да продължи да ми разказва още за Проекта, когато изведнъж спря,
сякаш за да ме изучи още по-добре. Усещах как погледът Му пронизва душата ми. Изражението на
лицето Му, предизвикано от изписаните на лицето ми безпомощност, неадекватност и
27
В гръцката си етимология - обикновен, неумел, лишен от дарба - Б. пр.
невъзможност да се справя с предстоящата задача, ме накара да се почувствам като скитник, дошъл
да търси достъп до възможно най-аристократичния клуб.
- Знаеш ли каква е разликата между нас? - попита Той със сух и равен тон.
Не казах нищо. Директният Му въпрос ме свари неподготвен. След години наред възпиране
явно бе настъпил моментът да се пристъпи откровено към въпроса за мистериозната Му природа.
Кой всъщност беше Мечтателя?
Той изчака, докато стана ясно, че не разполагам с отговор и каза:
- Разликата между двама ни е, че моите атоми танцуват пияни от безсмъртие - „от вечния
нектар на безсмъртието“, - бяха точните Му думи - докато ти си привлечен и задвижван от
всичко смъртно... Аз съм надвил смъртта, а ти влагаш всичко във вярата в нейната неизбежност.
Опитвах се, мъчех се да превъзмогна жалкото си състояние, но Мечтателя не ме спасяваше.
Тогава Го чух да повтаря онези незабравими три думи:
- Аз съм ти! - каза, а притегателната им сила бе толкова мощна, че погълна звездното
разстояние между двете ни същности. Отново усетих себе си близо до Него, по-близо от всякога.
Когато се убеди, че съм поел поне първоначалния удар на думите Му, добави-Аз съм ти и ти ще
бъдеш Мен. Дели ни цяла вечност и цяла бездна в съзнанието ни. Размърдай се! Като те пратих в
Кувейт, ти дадох капка, а ти се заблуди, че е море. Сега, когато искам дати дам море, ти
отстъпваш!
Затворих очи. Усетих неистовия Му натиск и се уплаших, че няма да издържа. Докато ми
говореше, бях опрял гръб в ъгъла на Същността си и присвит на кълбо чаках бурята да отмине. Той
обаче без колебание ме последва и там, за да ме издърпа навън. Промяната на тона Му беше
внезапна и гласът Му избухна в гърдите ми толкова мощно, че ме обзе тайнствен ужас.
- Вземи решение веднъж завинаги! - прогърмя гласът Му, в който се долавяше безмилостната
решимост и героичната освирепялост на главнокомандващ, издаващ заповеди в разгара на
смъртоносна битка. -Работи денонощно, за да се самоусъвършенстваш! Никога не забравяй
обещанието си!
- Какво обещание забравям?
- Обещанието да се променяш! Обещанието, дадено не само пред самия теб, но и пред всички
сияйни, мечтаещи създания, на които също им предстои да осъществят прехода.
- Как да се променя?
- Мечтай новата „мечта“. Мечтай новия свят!... Светът е такъв, какъвто го мечтаеш,
такъв, какъвто го искаш!... Ти го искаш да е яростен, фалшив и смъртен. Светът ще бъде
различен, когато ти се промениш!
Твоята несекваща носталгия поминалото винаги те връща при старите неща... Загърби го!
Време е да се посветиш изцяло на Проекта.
Заклех се тържествено с цялата си искреност, че няма да наруша обещанието си и че няма да
поставя нищо пред еволюцията си. Мечтателя дълго се взираше в мен, но аз удържах на
изпитанието... Резултатът ме тревожеше до момента, в който едно светкавично и неумолимо
великодушие в погледа Му не ми донесе леко облекчение.
- Обещанието не означава нищо. Обещанието на обикновения човек е лъжа. Промени
отношението си сега!... Това е правилното действие. Фактите, обстоятелствата и събитията в живота
ще се променят с времето. Напусни работата си и се премести в Лондон. Там ще срещнеш хора,
готови да работят с теб. Те ще се окажат стожерите на великата революция - революция в психиката
на индивида в световен мащаб, която ще промени из основи начина на мислене и чувстване на
човечеството, неспособно по настоящем да посрещне очакващите го предизвикателства.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Играта
1. Да вярваш означава да виждаш

Влиянието на Мечтателя започна да жъне небивали резултати в живота ми. В рамките на
няколко дни продадох къщата в Чия без никакво колебание, напуснах работата си в АСО, този път
окончателно, и преместих семейството си в елегантна вила в обилно озеленения квартал Хемпстед в
покрайнините на Лондон.
„Седемте дъба“ представляваше резиденция на влиятелен бизнесмен. Цялостната архитектура,
изящните предмети, обзавеждането, картините и античните статуи бяха символи на истинската

влиятелната аристокрация на предприемачеството. „Седемте дъба“ се оказа и потенциална
алхимична лаборатория. Подобно имение можеше само да ме развива и променя, като събуждаше в
мен яснотата, мъжествената нагласа и силата да „действам“, да извършвам велики дела.
Тук, направляван от Мечтателя, щях да отдам цялата си енергия, за да прогоня лъжата веднъж
завинаги от живота си. Тук щяха да изчезнат и последните акорди на тъжната ми песен,
композирана от съмнения и тревоги. Сега можех да се посветя на строгата дисциплина, наричана от
Мечтателя „Изкуство на мечтаенето“ - изкуството да вярваш в себе си, да изравняваш
противоположностите и да превръщаш злополуките и противоречията в събития от по-висш
порядък.
С Мечтателя до себе си се чувствах сигурен и неуязвим. До Него и най-драматичните промени,
дори привидно най-рискованите - като протичащите в момента, просто навлизаха в живота ми и
кротко се прегрупираха. Скокът в непознатото вместо да преобърне съществуването ми, събра
разпръснатите парченца на живота ми и здраво ги слепи.
Елеонор и децата посрещнаха промените с лекота. Чувстваха се защитени, а моята решителност
им даваше сигурност.
И все пак не бях особено силен и убедителен при вземане на решения. Вярата и
самоувереността, които не знаеха нито колебание, нито съмнение стига да бях до Мечтателя, се
разклащаха веднага щом се отклонях от учението Му. Всичко, случващо се в обсега на Мечтателя,
онова узряване на Същността, което задвижваше и управляваше събитията, фактите и
обстоятелствата и правеше света покорен, услужлив и пластичен като глина, бе все още непонятно
и недостижимо за мен.
Месеците си минаваха. Далеч от Мечтателя мечтата започна да се разпада и миналото отново
взе превес. И щом принципите Му започнаха да изстиват в мен, въздухът отвън се превърна в гъста
мъгла, в сковаващ лед. В моя свят дори най-лекото движение стана тромаво и болезнено. На всички
фронтове започнаха да се проявяват симптоми за отстъпление, за постепенно връщане назад.
Превземаха ме съмнения и съжаления.
Както се бе случило и при завръщането ми от Кувейт, колкото повече потъвах в предишни
състояния, толкова повече изпитвах нужда да правя програми и да кроя планове. Изчисленията ми
ме доведоха до заключението, че начинът ни на живот скоро ще изяде спестяванията ми. Не
издържах и на темповете, с които харчех, когато бях край Него. Не насмогвах. Според Мечтателя
граници не съществуваха и нищо не беше прекалено скъпо.
Всичко чука на вратата ни. Ограниченията са в нас самите.
Така се стигна до момента, в който този начин на живот започна да ми изглежда твърде
несигурен. Страхът, че парите ми се топят ме подтикна да отворя нова сметка в Лондонската банка,
където депозирах голяма част от сумата от продажбата на къщата в Чия, като си обещах, че ще
прибягна до нея само „по спешност“. Не казах нищо за тях на Мечтателя. Сигурността, че мога да
разчитам на нещо спестено, ако нещата се влошат, ми носеше известно спокойствие, когато
тревогите ме връхлитаха и вземаха превес в живота ми. Банковата сметка се превърна в
психологическа протеза, заместиха куража и доверието ми в себе си, а въпросното решение се оказа
прекрасно изражение на опита ми да имитирам отговорност, точно както направих преди години,
когато добавих клаузата за евентуалното си завръщане в АСО. Допълнителното подсигуряване бе
безпогрешен сигнал за пропадането ми в убийствения цикъл на повторяемостта. И щом симптомите
за предстоящото ми падение станаха очевидни, признах всичко на Мечтателя и закрих сметката
преди миналото да успее безвъзвратно да ме погълне.
- Всеки вярва в нещо... да вярваш не е трудно... но да събудиш наново волята, да набележиш
цел и непоколебимо да я последваш е привилегия, отредена за малцина... Да се обвържеш с вярата е
процес по-висш от обичайната вяра в нещо... - Сетне изведе поредния си удивителен парадокс,
един от укриваните досега. - Това е „ вярване без вярване“, което всъщност е самият градивен акт
- състояние на Същността, достъпно единствено за познаващия изкуството да се играе роля и
постигналия обединението на Същността.
Забележителните хора на всяка епоха са откривали капитала, с който да осъществят
невъзможното си начинание, само след като са премахвали от себе си всяко съмнение.
Истинският капитал е в самите нас, а ресурсите, на които се натъкваме, са материалното
отражение на вътрешното ни благоденствие, стига да знаем как да го поддържаме живо при
всякакви обстоятелства.

Никога не се отделяй от принципите на „мечтата“. Поддържай ги живи, не им позволявай да
изстинат и ще видиш, че всичко ще се обърне в твоя полза. Тогава дори историята - най-
недодяланата и повърхностна час от съществуването, ще те изкара прав.
Идеите Му дълбоко ме вдъхновяваха, но не бяха особено лесни да се приложат на практика!
Настъпеше ли моментът да се приложи, философията на Мечтателя се оказваше непроходима
пътека, отредена само за малцина. Подобно на хребета, който визията Му издигаше, и човечеството
се разделяше на две: едните - слаби и незавършени, влияещи се от всички и всичко хора, които
зависят и следват нечии стъпки, макар да си вярват, че са лидери, и другите - шепа вертикални и
цялостно изградени създания, надарени с непоклатима вяра и решителност. Те са и причината за
запазването на света. Според Мечтателя животът на една държава, на цяла една нация, официално е
поверен на управляващите, но в действителност съдбата й се решава от целостта на няколко
индивида. Ако те не съществуваха, съдбата на цели региони на планетата и дори цели цивилизации
вече щеше да е предрешена.
Зад хората, които вършат нещата, зад лидерите, стоящи начело на световните организации, на
политическите и хуманитарни институции, на големия бизнес и финансовите империи, зад акулите,
магнатите и вождовете има скромни, искрени, трезви хора, които невидимо действат чрез
„бездействие“.
- Вярващият в себе си човек усеща твърдата почва под краката си, само след като направи
крачка към пропастта на непознатото, за да докаже правотата на искрящата си лудост...
Вярвай, за да виждаш, а не обратно!
Но за момента необходимите качества да вляза в клуба на забележителните все още не бяха по
силите ми. С все по-растяща тревога аз прехвърлях сметките, за да стигам все до извода, че парите
от къщата в Чия щяха да стигнат само за няколко месеца. Нямах идея какво ще правя занапред.
Нямах планове, нямах работа. Старият свят ме бе отхвърлил, а новият... тепърва щеше да показва
лицето си.
2. Промени си животааа!
ЕДИН епизод от началото на новото ми приключение се оказа особено значим и решаващ.
Докато все още търсех къща в Лондон можех да Му показвам множество възможности. Но
притеснен и воден от страха, че средствата ми са ограничени, както и потънал в несигурност какво
ще ми поднесе бъдещето, дори скромните къщи ми изглеждаха прекалено скъпи. Така по време на
срещата ни горещо поддържах идеята да наема един не особено голям апартамент, но, по моя
преценка, адекватен, добре обзаведен и разположен на малка уличка между Мерилебън Роуд и
Риджънтс Парк. Никога няма да забравя реакцията Му, която и до днес си остава едно от
безценните Му поучения. Думите Му ме поразиха като ледена струя:
- Можеш да избираш единствено себе си, своите предели, своята посредственост - коментира
предложението ми Той с презрителен тон. -Годините си минават, но в живота ти няма и помен от
промяна. Светът е такъв, защото ти си такъв... Приеми мечтателската визия и спри да си
вярваш, че Същността ти е окаяна. Каквито и условия да диктуват съществуването на човек, те
напълно съответстват на очакванията му.
Спомням си как отчаяно се опитвах да се браня. Твърдях, че изборът ми се дължи на условията,
в които ме беше поставил. В конкретния случай прецених, че е по-разумно да се вземат решения и
да се поемат отговорности, като се вземат под внимание евентуалните бъдещи затруднения.
Изборът ми би бил съвсем различен, стига да имах съответните възможности...
- Всичко трябва да се спечели. Трудностите, с които осях пътя ти, са скрита благодат.
Всъщност те са табелите с указания по пътя към целостта и разбирането.
Помислих си, че се шегува. Смятах, че след толкова години „работа“ с Него бях понесъл
достатъчно удари по ценностната си система... че съм готов да възприема преобръщането на всяка
обикновена идея или убеждение и че знам как да ги отстоявам, въпреки пречките и
разочарованията. Но много грешах.
- Нямаш време да се сам съжаляваш. Надминавай, постоянно надминавай всяко постижение,
всеки забележим успех. Не оставай дори за секунда в стария коловоз и загърби овехтелите си
вярвания. Надскачай себе си. Злото е вчерашното добро, но все още непревъзмогнато.
Лицевите ми мускули се сковаха и вече не знаех какво изражение да приема. Исках да въстана,
да изкрещя цялата си ненавист към визията Му, която не оставяше място за оправдания, обвинения,
оплаквания или съжаления... Разочарованието и безсилието образуваха огромна заседнала в гърлото

ми буца, така че издавах само откъслечни нечленоразделни звуци. Опитах се да се успокоя, да
вкарам в ред мислите си, да кажа нещо смислено, но...
- Промени си животааа! - изкрещя с всичка сила Мечтателя. Видях вените на слепоочията и
врата Му да се издуват като прииждащи потоци. Уплаших се. Крясъкът Му раздвижи въздуха и аз
увиснах в празнотата на една оглушителна вечност. Яви ми се образът на боец, надуващ сигнална
тръба, но не ми остана време да го запечатам в съзнанието си, тъй като Мечтателя не ми спести
яростните Си нападки.
- Ти продължаваш да прожектираш миналото си. Продажбата на къщата в Чия не означава
нищо, ако наред с нея не си се отказал от страданията и собствената си недостатъчност.
Внимавай да не разнасяш миналото и обичайната си неудовлетвореност със себе си... Помни...
миналото е прах.
Не навлизай в света, предлагайки себе си на останалите... Вече подаваш твърде много сигнали
на крайно нуждаещ се... Носи Моето присъствие... Моите думи... Но си Мееен.
При новия, още по-непоносим крясък в мен избухна безграничен ужас. Усетих химията му да се
разнася из цялата ми Същност и да поглъща дори най-далечните й пространства. Крясъкът така и не
отзвучаваше. От него всичките ми вътрешни ограждения се разклатиха и започнаха да се рушат
като стените на Йерихон под звуците на рога на Исус Навин. Почувствах се здрав и обединен като
никога досега.
Бурята утихна внезапно, както се бе появила, и Мечтателя възвърна обичайното Си състояние,
сякаш нищо не се бе случвало. Прииска ми се настъпилата пауза да отмине час по-скоро. Неистово
се опитвах отново да събера себе си, когато Го видях бавно да поставя показалците си отвесно на
ъгълчетата на устата Си. Стори ми се, че въпросният жест се проточи прекалено дълго - като
забавена филмова сцена. Не отделях поглед от движението Му, което изглеждаше като част от
незнаен воински ритуал, първоначално с опасение, а накрая с растяща тревога. Начинът, по който
го разиграваше - изключително бавно и някак ексцентрично, натоварваше посланието с необяснима
заплаха... със стряскаща значимост. Едва дишах и в емоциите ми цареше тотален безпорядък.
Когато най-накрая разбрах, че имитира мегафон, събрах сили за поредния Му крясък, който
можеше спокойно да дамгоса квинтесенцията на учението Му в нечия плът. Но сега не крещеше.
Приближи лицето Си към мен и с едва доловим глас изсъска:
- Запомни, че къщата, която търсиш в Лондон не е за теб, а за Мечтателя! Пренесеш ли себе
си там, каквото и да ти се случи, ще бъде вяло и разпиляно като собствения ти свят... Зарежи
опасенията си и се приближи до Мен. Ще откриеш, че не съществуват други пречки освен теб
самият, носещ в себе си вярата в съществуването на ограниченията.
От този ден насетне агенциите за недвижими имоти започнаха да ми предлагат съвсем различни
оферти. Както винаги Мечтателя беше прав. Щом смених нагласата си, светът ме последва като
сянка. Вече не търсех къща за себе си, а къща, достойна за Мечтателя. Когато открих „Седемте
дъба“, познах мястото. Ето я къщата, в която щях да продължа да „работя“! Елеонор организира
всичко само за няколко дни и се преместихме там с децата. По онова време нямаше как да знам, но
резиденцията, чието наемане засега надхвърляше всякакви разумни граници, бе създадена за да ме
запрати в бездната - със сигурност стратегия на Мечтателя, предназначена да ускори курса ми на
обучение, но все още не можех да осмисля целия мизансцен. Без Неговата помощ никога не бих си
представил предприемането на подобен преход. Резиденцията „Седемте дъба“ представляваше
срутването на бариерите, инструментът за разтрошаване на вътрешните ми пластове, съставени от
трупани с години невежество и оскъдица. Тя беше снаряд, насочен към бастиона, който бранеше
кошмарите ми, отъждествяването ми с незначителния, ограничен и нещастен живот.
3. Разплатата
- Парите не са реални. Това, което е реално, е представата на човека, идеите му. Парите и
ресурсите са тяхно естествено следствие... те се подреждат от само себе си и приемат
размерите на неговата „мечта“... Но, ако наистина смяташ, че проблемът ти е липсата на пари
- заяви Той с ангелски сарказъм - иди до банката и изтегли заем!
- Само ако можех... - излъгах аз. Стомахът ми се сви на топка при мисълта да се срещна с
Цербер, банкерът-страшилище, за да си осигуря невъзможен за изплащане заем. Дълбоко в себе си
обвинявах Мечтателя, задето ме насади в толкова трудна ситуация. Тревогата ми се обърна в
агресия и избухнах:
- И тогава какво?! На какво основание ще ми отпуснат заем?

- Светът знае!... Банката знае! Банката, както и светът, не е извън теб. Тя може само да ти
даде това, което вече „притежаваш“.
Той се огледа наляво и надясно с бързо театрално движение на главата, за да се увери, че сме
сами и че никой няма да чуе тайната, която щеше да ми довери, и добави с тих глас:
-Не съществува нищо във Вселената, което може да ти се даде. Човек може да получи
единствено това, за което вече се е разплатил.
Импровизираната Му пантомима ме хвана неподготвен и Той отново придоби обичайния Си
строг вид преди да имам времето да променя изражението на лицето си.
- Разплащането може да се случи навреме или не навреме! - заяви Той. Последвалата дълга
пауза подсили значимостта на момента и ми загатна, че предстои да чуя нещо от изключителна
важност. –И ако нещо отличава хората едни от други, това е начинът, по който самите те
решават да се разплатят... Повярвалият в себе си човек вече се е разплатил за всичко, което
притежава. От там нататък неговото единствено занимание е да се държи цял и да не позволява
на никого и нищо да наруши целостта му. Той знае, че неговата индивидуалност, неговата
уникалност, създава благополучието. Знае, че финансовата му съдба зависи от нивото му на
цялост. Всяко усилие в посока към отхвърлянето на тъжната песен, която вътрешно пееш, ще ти
носи финансова мощ. Всеки път, когато пътуваш в противоположна на множеството посока, ще
създаваш богатство в света на събитията.
Нищо не е извън теб.
Самонаблюдението, умението да обуздаваш негативните емоции, болката, съмнението...
всичко е капитал, който чака теб.
Светът на събитията е твърде муден, за да разпознае кой се е разплатил предварително, кой
вече си е уредил сметките в невидимото. Нужно е време, за да се документира доверието, но
счетоводството е изключително прецизно.
Тук Той спря, за да се вгледа в мен. В очите му разчетох притегателната сила на разкритието,
което предстоеше да направи, и предугаждах, че ще е жестоко.
- И ти като милиони други, които обичат да са зависими, си избрал да се разплащаш с
времето и страданието, приел си ги за действаща валута.
Доверието и дългът са едно и също нещо, но разделено от времето... Бъдещето знае! Да ти се
окаже доверие е само сигнална ракета, която показва, че разплатата вече се е случила. Ако
заемът е одобрен, това означава, че вече си платил за него.
Бях поразен. Мечтателя ми съобщаваше тайна, която нито един икономист не бе способен да
открие, още по-малко да я изведе в такова категорично правило, което да обхване куража,
конструктивността и чувството за сигурност на един опитен държавник и бизнесмен с визия -
теория за гениалната лудост на предприемача, индустриалеца и политическия лидер, чиито избори
и решения, често съдбоносни за бъдещето на толкова много хора, обикновено се струват
безразсъдни, ако не и глуповати в очите на обикновените хора.
- Защо тогава великите финансови и индустриални империи рухват, макар управлявани от най-
смелите мъже? - опитах се да протестирам.
Мечтателя набираше скорост и аз се мъчех да го догоня и да поддържам темпото Му.
- В живота, както и в бизнеса, има само един начин да изгубиш - когато спреш да вярваш в
себе си!
В института по икономика в Неапол, насърчен от любимия ми преподавател Паломба и тласнат
по пътя, прокаран от проф. Аморосо, бях предприел първите си стъпки към територията на
„мечтата“, към универсалните идеи, които събуждат и раздвижват хората, вдъхновяват
човечеството и оказват мощно влияние върху икономиката и обществото. Но техните доктрини до
една бледнееха пред всичко, което учех от Мечтателя.
- Как човек може да контролира събития и пазарни феномени като напредък, валутни курсове,
политически климат, законодателни рамки и международни отношения?
- Съществува изкуство на мечтаенето, изкуство на вярването и създаването, способност да
се издигне Същността до по-висши нива на отговорност, за да се привлекат нови идеи и по-големи
възможности за действие и притежание.
Икономиката, политиката и дори историята следват законите на Същността. Обученият в
ограничена среда мозък не може да го разбере. Трябва само да помниш, че цялата обкръжаваща
те Вселена е компресирана песъчинка в Същността ти.

Колкото повече си, толкова повече имаш. Повярвалият в себе си човек си набавя всички
необходими ресурси, с които да предприеме всяко начинание, дори невъзможното.
Икономическото състояние на човек съответства точно на нивото му на цялост. Колкото повече
си, толкова повече имаш и никога не е обратно.
Тук спря и ми остави време да размисля. Колкото повече си, толкова повече имаш. Колкото
повече си, толкова повече имаш. Повтарях си го като мантра... но идеята, толкова семпла и
същевременно толкова внушителна и мощна, ми убягваше. Не успявах да я асимилирам, да я
направя част от себе си.
Накрая една мисъл си проправи път... Качеството създава качество. Ето я голямата тайна.
Качествената икономика щеше да доведе след себе си човечеството на бъдещето, а с него и
решенията на всичките му проблеми -световно оздравяване. Качеството на мисълта на човека
изгражда неговата икономика, видима сполука и благоденствие. Единствено качествената
икономика може да произведе истинско, неотменно и трайно богатство. Прекрасно... Философията
на Мечтателя известяваше нов икономически модел. Извеждаше ми формулата на тотално
непозната за икономическите школи и света на бизнеса програма.
- Икономиката никога няма да е предвождана от икономисти - каза ми, вклинявайки се в
обърканите ми мисли. - В близко бъдеще всяка организация, от най-малката компания до най-
големия мултинационален гигант, ще бъде идеологическа компания, Школа на Същността.
И успехът, дълголетието и самата й съдба ще зависят от нейната философия. На върха на
всяка организация ще стоят философи на действието, поети и визионери, прагматични утописти,
способни да влязат в Същността и да я захранят отвътре. И най-минималното разширяване на
визията или издигане в съзнанието може да премести планини в света на икономиката и
финансите.
4. Hие сме лъкът, стрелата u мишената

Всеки ден тичах. Трябваше само да пресека пътя, за да се озова в Хемпстън Хийт, където можех
да пробягвам малките пътечки около езерцата надолу по тревистите склонове на Парламент Хил.
Тази сутрин бягах като обезумял и без да се пестя, за да се изплъзна на тревогата и съмненията,
които постоянно ме връхлитаха и се опитваха да се загнездят в мен. Не бях виждал Мечтателя от
месеци. Бях напуснал работа, бях продал къщата в Чия, за да се преместя в Лондон, но след
преместването ни в „Седемте дъба“ от Него нямаше ни вест, ни кост.
Лишен от определена роля или каквито и да било свързани с работата ангажименти, срещи и
планове не знаех как да придам смисъл на живота си. До момента не бях осъзнавал толкова ясно
колко важно бе за мен общуването ми с другите и външния свят с всичките му калейдоскопични
проявления. Още повече, че тревогата и притесненията, които по онова време отъждествявах със
самата идеята за отговорност или пък споровете и търканията, смятани от мен за естествени,
неизбежни последици от общуването с околните, се бяха превърнали в наркотик, чието отнемане
предизвикваше болезнен ефект.
Болката е Всичко, което хората познават... Тя придава смисъл на съществуването им. Кара
ги да вярват, че са живи.
Дълго бях мислил върху тези думи и от месеци изпитвах от първа ръка колко противоречиви
бяха човешките състояния.
Когато е в състояние на покой и радост, в отсъствието на болката, човек се чувства унищожен.
Веднъж Мечтателя ми беше казал, че човечеството, „такова, каквото е“, не може да изпитва радост
и че дори краткият момент на щастие е непоносим за него.
„Радостта, спокойствието, признателността и любовта са състояния на Същността,
които човечеството в сегашното си състояние не може да изпита. Ако те споходят живота на
обикновения човек, той би ги приел като допълнителен ад в собствения си ад. Щастието
принадлежи само на познаващите изкуството на мечтаенето. Единствено обичащият и мечтаещ
човек може да понесе енергията, генерирана при отсъствието на болка.“
В края на пробега си слязох надолу по Кортни Авеню с бясна скорост и взех последните
няколко метра на спринт, както често правех. Мисълта за горещ душ вля допълнителна енергия и
нови сили в краката ми.
Изведнъж усетих присъствието Му - непогрешимо чувство. Беше тук. Мечтателя ме посети!
Загледах се в дрехите си - в потния ми анцуг и калните ми кецове. Реших да заобиколя къщата и да
вляза отзад, през входа откъм градината. От тук можех да се вмъкна в спалнята, да се изкъпя и да се

приведа в приличен вид. Мисълта да се срещна с Мечтателя, особено когато не Го бях виждал дълго
време, предизвикваше в мен противоречиви емоции. Да Го видя, да чуя гласа Му, дори да си
припомня думите Му бе един вид ускорение в Същността, времева компресия, която ме караше да
„заработя“. Едновременно обичах и ненавиждах внезапно обземащото ме старание да
възстановявам разпръснатите парчета на тялото ми, което в отсъствието на Мечтателя бе като
осакатено. Отрезвяването ме заставяше да осъзная, че липсата на памет, равносилна на чиста
небрежност, ни кара да губим идентичността си и ни превръща в множество, в тълпа, а
осъзнаването на подобно твърдение си беше сериозно предизвикателство.
Дори не успях да изкача стълбището към стаята ми преди категоричният Му глас да ме смрази
на място.
- Ти все още тъжиш заминалото! - каза високо Той и така даде абсурден старт на срещата ни.
С краткото си встъпление Мечтателя синтезира всичките ми драми през последните няколко
месеца и ме разчете вътрешно. Пак бях хванат на местопрестъплението.
О, да! От месеци тъжах за миналото! Подобно на евреите от Екзода, готови да изтъргуват
свободата си, аз предпочитах сигурността на старите решетки на усамотението и безсмисления
живот. Имах нужда да боготворя златния телец, идола на света... стремях се да се върна към
обичайната си обърканост. Стига да можех, щях да се навра обратно в добре познатата ми и
комфортна утроба на безотговорността, на зависимостта. Сто пъти бих предпочел скромната вила в
Чия пред разточителната лондонска резиденция, която бях неподготвен да поддържам и която ме
караше да се чувствам незначителен и нереален.
В моменти на проясняване разбирах, че Мечтателя ме тласка към граници, които никога не бях
пристъпвал, поставяше ме в ситуация, които никога не бях преживявал. Покрай Него постоянно
ходех на пръсти по ръба на бездната, сякаш пристъпвах по въже без предпазна мрежа под него.
Долу течеше животът ми като реката Стикс, загнило блато, потънало в болка и вулгарност.
Още от първата ни среща Мечтателя ме предупреждаваше за опасностите на тази пустиня, за
засадите на невидимите хищници, които ще срещам, докато я прекосявам. Спомням си точните Му
думи вечерта преди отпътуването ми за Лондон:
„AIM/ЦЕЛ ... I АМ/АЗ СЪМ... Ние сме обектът за покоряване... ние сме лъкът, стрелата и
мишената... Прицелът, който явно винаги е извън нас, всъщност е анаграмата, другият профил на
„аз съм“. Той ни връща обратно към мига, към времевата компресия, към премахването на всяка
дистанция от аз-а. Най-висшето изкуство е нашата промяна, която може да се осъществява
само и единствено в конкретния миг.
Съществуването на обикновения човек, трескаво и напрегнато, е безкрайно и безсмислено
повторение. Целта на живота ни трябва да е създаването на уникален шедьовър - самите нас...
Ето го пътешествието, пред което всеки рано или късно трябва да се изправи. Няма друга цел за
покоряване и нищо на света не е по-вълнуващо...“
Свалих кецовете си бавно, оставих ги, където бях и последвах бос посоката, от която идваше
гласа Му - тихо и надничайки иззад вратата на всекидневната.
5. Дошъл съм да те освободя!

Уморен от пробега, аз се облегнах на касата на вратата, като леко се задъхах. Мечтателя
побесня.
- Стегни се и се изправи! Не се облягай на нищо! - заповяда ми Той. -Не позволявай на никого да
те види уморен или изхабен.
Накара ме да млъкна с повелителен жест преди да успея да си отворя устата, за да се оправдая с
нещо.
- Недей да виниш бягането... Дори да си пробягал цял маратон, нямаш правото да изглеждаш
изтерзан или изтощен. Винаги си казвай: Можех да пробягам още!...
Думите Му бяха като камшик, който помете мислите ми наред с лъжата, че съм грохнал.
Заговори, чак когато ме видя да се стягам и да се отдръпвам от вратата.
- Ти продължаваш да тъжиш по миналото-повтори пак и презрителната нотка в гласа Му
дълбоко ме нарани. - Съжалението те връща обратно към законите на миналото ти и заличава
всичките години „работа“. По пътя към целостта няма място за съжаление. Щом си предприел
„пътешествието“, няма връщане назад!
Тук тонът Му се промени.

- Търсиш указания - каза с преувеличено търпение, което възрастните демонстрират, когато
поучават дете. - Но парапети няма, така че няма за какво да се хванеш и висящото състояние те
кара да се страхуваш най-вече от страха, който винаги си носил в себе си.
Говореше ми от едно от креслата в дневната, до камината. Сребърната катарама на палтото Му
блестеше от отразените пламъци и блясъкът проникваше в гънките на Същността ми, разтърсваше
ме и ме отваряше за ново разбиране. Като всички обикновени хора аз също обичах болката повече
от живота си. Мечтателя твърдеше, че човек се страхува да надвие ужаса от досега с неизвестното,
че най-дълбоко насаденият му страх е да не изгуби връзка с чувствата, които са му най-близки и
познати -болката и страданието. Подобна фобия създава непреодолима бариера към избистрянето
на волята, която притежаваме по рождение, и ни държи в мътните води на небитието.
Още със самото физическото раждане, с отрязването на пъпната връв, човек се обвързва с
двамата си нови родители - съмнението и болката, посредством нова връв. И единствено
постъпването в Школата позволява прераждането и прерязването на ужасната връв. Тогава се
завръща към истинските си родители - мечтата и волята. Отсъствието на съмнението и страха е
състояние на екстаз и свобода, което единствено цялостният човек може да изпита.
- Ето какво ти предлагам! Свободата струва много скъпо, но това не я прави недостъпна. Ти
все още търсиш някаква стара маска, която да изровиш от сенките на миналото да си сложиш. -
В гласа Му прозираше състрадание, което човек изпитва към бедната, беззащитна Същност. -
Липсва ти ролята, която да играеш... Човек не трябва да се оставя да го води миналото или
преживеният опит. Миналото е прах. Той трябва да разчита на нови сетива по пътя към
целостта... на шестото чувство - интуицията и на седмото - „мечтата“. Ролите са затвори...
техните решетки са невидими, но са по-здрави от стомана...
- Седя тук и Те слушам... зарязах работата си, продадох си къщата... Какво още трябва да сторя?
- избухнах аз, като отприщих трупания месеци наред гняв. Усещах как една смесица от вина и
отвращение, задето се втурнах в новото приключение, клокочи на повърхността. Разбирах колко
напълно безсмислено е то, въпреки опитите да му придам смисъл.
- Когато са неосъзнати, подаването на оставка или смяната на континентите се
обезсмисля... Не те те правят свободен - отвърна с брутална ласкавост, като пренебрегна
моментните ми емоциите. Години по-късно щях да осъзная, че Той отново се бе появил точно
навреме, за да ме спаси. - Преди да успее да счупи решетките на ролите си, човек трябва да
изпита разочарованието от безрезултатната повторяемост на събитията и обстоятелствата в
живота си. Последва дълга пауза.
Продължавах да стоя на вратата на всекидневната и да Го слушам. Чувствах се неудобно - все
тъй мръсен и потен от бягането. Исках да се измия и да се превърна в нещо чисто. Моментът
изглеждаше подходящ и Го попитах дали мога да се оттегля. Изглеждаше погълнат. Изтълкувах
едва забележимото движение на главата Му като одобрение и излязох. Душът и чистата риза
промениха настроението и нагласата ми.
Когато се върнах, влязох с котешки стъпки и се настаних в другото кресло до камината, на
почтително разстояние от Него. Бях взел и тетрадката си. Поех дълбоко въздух и се почувствах
готов да започна с идеята, че урокът няма да е лек. Тонът на Мечтателя се бе променил.
- Никой не строи Къща на моста. Мостът не е място за живеене. Подобно на мостовете
ролите съществуват, за да те отведат на друго място, създадени са, за да бъдат преминавани.
Хората им отделят твърде много време и внимание и вместо да ги „прекосят“ и да преминат
отвъд, те стоят там впримчени в клопка. По пътя към целостта всеки миг трябва да е нов, да е
вечен... всеки миг служи, за да издигне предходния миг... всеки дъх трябва да е акт на
признателност, посветен на издигането на Същността към нови територии на свободата.
- Възможно ли е човек да живее в свободен от роли свят? - попитах.
- Ролите са маски, които трябва да се носят преднамерено, докато си на сцена. Да
„играеш“роля означава да не й вярваш!
Обясни ми още, че първата стъпка в посочената ми от Него посока бе да осмисля как
функционират ролите. Във визията на Мечтателя ролите бяха подредени в строга йерархия според
сложността и степента на отговорност, които изискват. Категорично твърдеше, че е невъзможно
човек да се придвижи към по-висша роля, ако Същността му не е преминала цялата йерархична
пирамида надолу, стъпало по стъпало. Представих си ролите като натрупани един върху друг
контейнери с различни размери, нещо като степенувани по големина китайски кутии.

- Освобождаването от ролята настъпва тогава, когато се научиш да я играеш съвършено -
изясни Мечтателя, като даде за пример диригента на оркестъра, който винаги трябва да е наясно с
възможностите и предизвикателствата пред всеки отделен инструменталист. -Когато играем дадена
роля преднамерено и съвършено, освобождаваме не само себе си, но и света от грубостта и
насилието му... Когато се идентифицираме с нея, когато й вярваме, ние не само се превръщаме в
роби на света, но и се вкопчваме в него сякаш е нещо реално, единственото сигурно нещо. Да
вярваш в ролята си, без значение каква е, означава да лъжеш себе си.
Не можех да изчисля точно, но грубите ми сметки сочеха, че и десет живота не са достатъчни,
за да се извърши подобен подвиг.
- Точно така - потвърди Мечтателя. - По тази причина всеки, който следва обикновения път,
няма да успее да се освободи от ролите си... нито пък ще поиска!
- Защо тогава никой не иска да се освободи от ролите си? Кой не би бил щастлив да се отърве от
задълженията и отговорността да бъде баща, съпруг или мениджър? Предполагам, че единствено
чувството за отговорност ни възпира да ги загърбим.
- Напротив - сухо отвърна Мечтателя. - Да накараш обикновения човек да изостави ролята си е
като да го накараш да се откаже от живота си... като да откажеш спасителна жилетка,
докато се давиш насред океана. Хората са no-привързани към ролите си и още повече към
страданието, което е неразделна част от тях, отколкото към собствения си живот.
Последва дълга пауза. Останах безмълвен.
- Ролите са щитове. Хората се крият зад тях, като се преструват на заети, но в
действителност бранят собствената си безотговорност. Вземи за пример себе си! - посочи Той с
тон на човек, който провежда убедителна демонстрация.
Сега погледът Му се бе вперил в мен. Думите Му не ме изненадаха, но това не ги направи по-
малко непоносими. След години наред близост с Мечтателя неприятното напрежение в стомаха ми
винаги ме предупреждаваше, че фокусът Му ще се пренасочи от общото към частното,
следователно към мен.
6. Да играеш роли
-Ето какво трябва да промениш... това, което изпитваш в момента - каза ТОЙ, отчитайки
болезнената ми гримаса. - Погледни се! Продължаваш да вярваш, че Аз съм причината болката да
се прояви, но всъщност винаги си я таял в себе си като блато със застояла вода! Това е
симптомът на неизлекуваната рана и причината за всички страдания... Съхрани болката...
Разбери я... Заобичай я. Не бягай от нея!
Още се опитвах да схвана и да се възстановя от последните Му коментари, когато се върна към
първоначалната тема.
- Чрез отъждествяването с ролите ти забравяш Играта. Липсва представление, показност,
пищност. Всяко събитие, ситуация или среща отключва в теб механични реакции - като
натегната пружина на капан за мишки. Въображаеми образи, мисли, емоции, усещания,
адаптирани за механично пренареждане на схеми, съкращаване на лицеви мускули и приемане на
предварително установени изражения, заучени мимики, фрази, пози... и ти се превръщаш в
заложник, докато накрая новите условия и срещи не те изстрелят в друга клетка...
Обясни ми още, че всичко това се случва, когато ролята е наложена от външния свят. Само че
когато я играем съзнателно, тя не може да ни зароби, ние се освобождаваме от нея, а така
освобождаваме и света.
- Ролята трябва да се играе без да й се вярва, което е възможно само за постигналите
разбиране и умеещите да командват себе си -резултат, който изисква ред, дисциплина и доста
работа по самонаблюдението.
Той подчерта, че, за да стане част от живота ни, всяка роля изисква от нас да овладеем
определен език, жестове, поведение, нагласи и цял диапазон от лицеви и вербални изрази.
Разиграването на роля предполага възприемането на куп идеи и пълен набор убеждения, чрез които
съответният изпълнител мисли и чувства.
-Да се научиш да играеш роля е сложна работа. Човек често прекарва целия си живот, учейки
се да изиграе само една роля и то без волята и отговорността му да узреят напълно, за да може
да я надмине, да премине отвъд.
Каза ми още, че всеки човек, следвайки нуждите на обикновеното си съществуване, учи и
разиграва определен брой роли, пет или най-много шест. За да се адаптира към обстоятелствата, той

преминава от едната в другата напълно безцелно и автоматично, предопределен от промените във
външната си ситуация. Противно на общоприетото схващане той не разполага със свободата да
решава.
- Свободата означава да играеш която и да е роля „преднамерено“, без тя да те ограничава
по какъвто и да е начин - подчерта Той. - При обикновения човек тази способност, незначителна
от самото начало, се загубва с възрастта, докато накрая напълно изчезва. И последицата от
всичко това е напълно закономерна - когато условията вече са на лице или са само една идея по-
различни от обичайните няколко заучени роли, той вече не може да избере правилната маска,
която да си сложи.
Разбрах каква е причината постоянно да се чувстваме отчуждени, неспокойни и застрашени.
Когато не сме наясно коя маска да включим в репертоара си, издаваме ограниченията си като в
експеримента на Павлов, при който кучето, неспособно да избере между кръга и сферата, полудява.
Така всяка способност - ментална, физическа и емоционална, функционира наслуки. Мислите,
емоциите и действията се съчетават чрез еластична връзка и човешката Същност се превръща в
биологична марионетка. Чувстваме се разголени, от което изпитваме ужасен срам. Иска ни се да
избягаме. И все пак това са моментите, когато, ако надникнем през тънкия процеп между кожата ни
и маската, е възможно да наблюдаваме себе си и да разпознаем същината си, най-истинската част от
нас.
-Хората, признали пред себе си, че репертоарът им от роли е изчерпан и наясно с тиранията
на ограничените си действия, вече са предприели първите крачки към освобождаването. Но
обикновеният, приспан от песента на болката човек, потънал в хипнотичен сън, ще продължи да
се лъже. Без значение колко ужасен е животът му, той ще продължава да се задоволява с него и
никога няма да намери достатъчно енергия да избяга.
Ролята е приятна игра, стига да се играе с абсолютна увереност. Ако обаче човек се
отъждестви с нея и забрави Играта, резултатът ще е трагичен.
Мечтателя стана и отиде до прозореца. Остана мълчалив известно време, загледан в градината
на „Седемте дъба“, в безупречно окосената морава и тучната растителност на фона на последните
слънчеви лъчи. Когато отново заговори тонът Му бе необичайно мек.
- Ролите са стъпала по стълбата. Недей да се размотаваш по никое от тях. Използвай ги.
Използвай ги, за да стъпваш на тях, да се издигаш и да преминеш отвъд!
Според Него всяка роля бе материализация на определен начин на мислене. Да загърбиш дадена
роля и да преминеш на следващата означава, че тя вече е преодоляна в Същността ти. Всяка
предприета и оставена в миналото стъпка означава напредък в лечението.
- Научи се да повишаваш качеството на Същността си и всяка роля ще се отделя от само
себе си, сякаш събличаш дреха - заключи Той. - Това се нарича „възползване“ от ролята и
освобождаване веднъж завинаги от нея.
НОВИЯТ израз ме порази. Мечтателя забеляза объркването ми и поясни, че „възползване“
означава да извлечеш есенцията и отговорността от всяка роля, означава да се освободиш завинаги
от нея - веднага след като вече не ти е нужна.
- Така ще освободиш и света от неблагодарната задача да ти показва ада, който носиш в себе
си, от ужасната задача да отразява всеки твой недостатък, болка или смърт.
7. Завръщането
- Всичко извън нас - светът, който виждаме и докосваме, хората, обстоятелствата и
събитията, на които се натъкваме, са разкриване на Същността, потвърждение на начина ни на
мислене... Ролите, в които продължаваме да затъваме, ни показват все още неизлекуваните ни
рани.
Отново последва дълга пауза. Вместо да разбера и да се възползвам от енергията на момента, аз
се оттеглих в страниците на тетрадката си, като се преструвах, че ги препрочитам и коригирам.
Непоносимо беше да ме притиска така в ъгъла. Пак се опитах да се изпаря. Отправих безмълвна
молба за повече време... за още малко време...
Мечтателя явно отклони вниманието Си и аз, вкусилият истинския живот покрай Него за
няколко секунди, се върнах да заема мястото си сред безжизнените предмети на стаята, най-накрая
се успокоих... превърнах се в сянка сред света на сенките.
- Събитията служат, за да ни връщат към състоянията, които ги генерират, и да ги правят
видими, да ги проявяват... Единствено Школата на Същността познава символния им език и може

да начертае пътя обратно през лабиринти, пустини и вътрешни преизподни до най-интимните
състояния - истинският източник на всяко събитие.
Сенките на нахлуващата вечер се настаниха на големите прозорци на „Седемте дъба“, готови да
влязат и да се разположат в дневната. Лицето на Мечтателя сияеше от отразените пламъци, докато
Той внимателно слагаше нови цепеници върху жаравата.
Сега беше идеалният момент. В полумрака не можех да виждам, за да записвам. Отпуснах глава
назад в креслото и притворих очи, за да се концентрирам по-добре.
- Изправи се! - нареди ми сухо. - Направо си готов да заспиш ей тук, пред Мен...
Порицанието ми дойде като неочакван удар с тояга. Цяла лавина от мисли и чувства -
самосъжаление, обвинения и погнуса, избухна яростно и се смеси в Същността ми, докато в крайна
сметка създаде едно общо усещане - най-изгарящото и непоносимото от всичките - чувството за
несправедливост. Изведнъж, с внезапен скок като на насекомо, се озовах на мястото на Мечтателя.
Наблюдавах себе си. Гледах животът да наблюдава как умира смъртта. След няколко безкрайни
секунди на впечатляваща яснота аз отново бях буден и бдителен, с моите си широко отворени очи и
перфектно изправен гръб. За момент едно гъделичкащо усещане се прокрадна под кожата ми и
бързо изчезна. Обещах си никога повече да не свалям гарда.
Разказвам въпросния епизод, за да дам някаква идея за стратегиите, до които Мечтателя
неуморно и непрестанно прибягваше, за да ме отведе до онези зони на Същността, където Неговото
учение, Неговата енергия, се превръщаше в самата ми същина.
Когато това се случи, знаех, че имам само няколко секунди, за да пристегна дъгите на бъчвата
си - онези дъбови ребра, които скърцаха и заплашваха да поддадат под напора на кипящото младо
вино.
8. Не си готов!
Усетих съпротивата ми да нараства, а кръвта ми да пулсира под натиска на думите Му.
- От много години ти се отричаш от волята и оставяш живота си в ръцете на света. За теб
външният свят е единствената реалност и си я превърнал в божество... каменен идол, който
тиранично управлява съществуването ти.
В действителност светът е само отражение... Мислите, емоциите и нагласите възприемат
формата на събитийния свят и откликват на всяко твое желание.
Години наред си възприемал света за реалност, като нещо, което притежава собствена воля.
Превърнал си го в бог и господар на живота ти. Години наред си отстъпвал пред властта на
сянката, която сам си проектирал.
Моментът, от който се ужасявах, бе настъпил... Време беше да се откажа от предишните си
прийоми, да оставя всичко отживяло да си отиде... Усещах огромната пропаст на преобърнатия свят
да зейва под краката ми.
-Нещата не се променят и не могат да се променят... Само ти можеш да се промениш.
Тук Той спря и паузата се разтвори в мен, додето ме превзе целия. Първоначално лека
тревожност, а впоследствие един неистов страх започна да разпъва обръчите си, докато достигна
пределите на Същността ми. Очевидно липсваше причина, която да оправдае тревогата ми, и все
пак в думите Му и най-вече в последвалата ги напрегната тишина долавях, че се задава нещо
непредвидимо, невъобразимо. Опитах да се успокоя, но без особен резултат. Накрая, сякаш
вземайки трудно решение, Мечтателя посочи поредната фаза от „работата“, предвидена да ми
предостави достъп до следващия преход. Моментът постави началото на търсенето, на
пътешествието, което неизменно щеше да ангажира всяка секунда от живота ми. С тон на човек,
съобщаващ дълго и внимателно обмисляно решение, Той заяви:
- Нужни ти бяха години подготовка, за да осъзнаеш разделението на Същността си... години
и години, които да те накарат да признаеш хипнотичния сън, който тиранично управлява
съществуването на всеки човек.
Донесох ред в живота ти... Освободих те от задължения и програми, така че да се посветиш
на делото да събереш принципите на цяла система на обучение, която ще посочи пътя за излизане
от адовите кръгове на обикновеното.
Замълча и се умисли за дълго. После заяви с решителен тон:
- Нужно е да се срещнеш с много хора...
- Кои са те?... Къде са?... Защо да ги срещам?

- Нищо не е завършило - отвърна Мечтателя с неочаквано благ глас. - Ето какво прави играта
на срещите толкова интересна, уникална и ефективна. Ще трябва да се срещаш с хора по една
единствена причина... за да започнеш да разпознаваш във всеки един от тях частица от себе си...
И ако Ме помниш, ако помниш обещанието си, всяка среща ще се оказва възможност да се
сравняваш с непознатата, неразрешимата част от теб.
- СТОТИЦИ срещи?... Но това ще отнеме години!... - възкликнах аз, ужасен от перспективата.
- Количеството необходимо време зависи от теб... Играта на срещите ще продължи, докато
постигнеш пълно разбиране и ще е тежка и мъчителна в зависимост от съпротивата ти.
Чрез играта на срещите ти ще разбереш, че светът е едно от създанията ти и че другите са
твое отражение... И макар постигането на резултата да отнема години работа, поне ще
отслабиш остарялото си вътрешно убеждение, че светът има силата да те издигне или да те
срути, че другите могат да те обичат или да се сражават с теб и че извън теб съществува
враждебна воля, която контролира и управлява живота ти.
Светът съществува, защото ти съществуваш. Светът е жив, защото ти си жив. Светът е
твоя сянка... Човек очаква да намери в него разбирането, което носи в себе си... и така прекарва
целия си житейски път в търсене на живот сред призраци... Той вярва в реалността извън себе
си... Прахосва времето си, като ексхумира сенки!... Но покрай тази изхабена археология и
стремежа му да се отъждествява с тях, те стават още по-реални, а външният свят се превръща
във фетиш... в идол за обожание, страхопочитание и умилостивяване. И ще се откаже от
правото си на творец и създател, защото е забравил истинската си воля...
Не забравяй... другите са теб извън теб... другите са отражението на всичко, което не искаш
да видиш, да почувстваш и да докоснеш в себе си.
- Значи... аз и най-приближените Ти... Какво тогава означаваме за Теб?
В момента, в който изрекох въпроса си, сърцето ми лудо заблъска и .усетих, че съм дръзнал да
надмина границите на това, което бях в състояние да побера. Погледът Му ме прониза за няколко
безкрайни секунди, вероятно за да прецени способността ми да издържа предстоящата информация.
Веднага се сетих за думите Му. „Нищо не е външно... Нищо не е външно...“ Силата им ме
запрати сред пустошта на планета, на която се оказах единствен обитател, създател, стопанин и
абсолютен господар. Бях изтръпнал и поразен. Бих дал всичко, за да върна думите си назад и да
оттегля въпроса си. Стените на Същността ми се тресяха под натиска на критичния момент.
- Всички вие сте Мен - отвърна Той. - Парченца от Мен... както изглежда, в изгнание.
9. Прекият път
Чувствах се обезсърчен. Мечтателя ми поверяваше невъзможна за изпълнение задача, която
изцеждаше цялата ми енергия още преди да съм се захванал.
- ...Играта на срещите ще ти позволи да компресираш времето... Ще научиш повече за себе си
в играта, отколкото обикновен човек може да научи за десет живота... - каза ми с поучителен
тон, но перспективата да се срещам с толкова много знаменити непознати, да работя месеци и
години, за да постигна нещо в тази насока, продължаваше да ми се струва абсурдна. Нямаше ли
друг начин?
- За теб светът е твърде реален. Само „играта“ може да те освободи от скованото
описание на света и да ти даде достъп до по-флуидна, по-ликвидна визия за света. Светът е
емоция-каза Той и изчака известно време, за да може безценната материя на словото Му да
проникне в Същността ми. - Срещите ще ти помогнат да измериш нивото си на отговорност, ще
те научат как да опознаеш себе си напълно и ще разбереш, че всеки срещнат по пътя ти човек е
непозната частица от теб, възможност да видиш една от раните или скритите си болести, а
видиш ли ги, ще можеш и да ги излекуваш.
- Как ще ги избирам? За какво ще им говоря? - настоявах за отговор аз без дори да се опитвам
да прикрия опасенията си. Надявах се с цялата си душа тази задача да ми се размине.
- Какво говориш ти няма абсолютно никакво значение - прекъсна ме Мечтателя. - Задаваш
въпроса, защото все още вярваш, че другите са извън теб. Но другите са състояния на
Същността ти, които се материализират в света на събитията... Другите са времето.
- А човекът, отдал живота си на останалите? Него кой ще го срещне, за да му помогне и да го
излекува? Мисионерите?
- Дори мисионерът среща сам себе си, съмненията, страховете, разделението си. Той се
смесва със суеверните, за да завладее собственото си суеверие. Влиза в света на страданието, за

да излекува раните си и да се върне към извора, към истинската причина. И дори да не я забелязва
и да вярва, че върши нещата в името на другите, всъщност другите са тези, които вършат
нещата за него и го обгрижват. Щом разбере кое негово състояние прави мисията му възможна,
той е излекуван и няма нужда вече да е мисионер. Ще постави някой друг на свое място и ще
продължи напред.
Обърках се. Отговорът на Мечтателя ме преобърна наопаки и все още се опитвах да се окопитя,
когато забелязах, че Той вече беше загърбил спора и отговаряше на първоначалния ми въпрос.
- Колкото до това с кого ще си срещаш, засега всичко, което ти трябва да знаеш, е че Аз
лично ще решавам кой да бъде и ще ти го посочвам. Най-важното за теб е да се научиш да
„виждаш“. Ако „виждаш“, ще превърнеш историята на съответния човек в твоя собствена и на
мига ще извлечеш полза от трупаните с години преживявания, усилия, жертви, успехи и падения.
Да ги „виждаш“ означава да ги разпознаваш в себе си като рани, които трябва да се затворят
или органи, които да се излекуват. Да „виждаш“ означава да си простиш вътрешно. Тогава всяка
среща става стъпало, което да те издигне, за да преминеш отвъд.
Нарастващият интерес към думите Му ми подсказваше, че Го разбирах правилно и цялата
история със срещите започна да се оформя като непознато и тайнствено бойно изкуство. Светът, с
континентите и градовете си, както и с безкрайния си калейдоскоп човешки дейности, подобно на
фигурки от пластелин, които постоянно променят формата си, изглеждаше като огромно сражение,
в което непрестанно се случваха милиони невидими дуели. И техният изход щеше да реши кой да
води и кой да следва.
- Където и както и да се срещнат, за няколко секунди или за години, в пустинята или в
бизнеса, двама души неминуемо образуват пирамида. Поставяйки себе си на различни стъпала от
невидима стълбица, те установяват и следват вътрешен математически ред, планетна йерархия,
създадена от блясък, орбити, маси и отдалеченост от слънцето.
Продължавах да водя записките си и да изпълвам ред след ред, а съпротива ми постепенно
изчезваше и променях нагласата си. От последвалата тема животът изплува като път, набелязан
през система от роли с нарастваща сложност, който накрая достига връхната си точка - мястото,
където всяка роля вече е задмината.
- Човечеството, „такова, каквото е“, не търси лечение, а и не го иска. То е принудено да
пристъпва механично под натиска на незнайни сили... Еволюцията му се задвижва от болката и
страданието. И дори да изглежда, че повечето хора са разменили личното си развитие за
привидната сигурност на кариерата или пък за миража на финансовото благополучие или
артистичния успех, дори най-обикновеният човек не е в състояние да избегне неволевия,
механичен, неусетен процес на лечение. Работата в организациите, трудността на ролите,
враждебността, страданието и проблемите, които животът постоянно му поднася,
заедно формират наложителна дисциплина, която го прави по-добър и го тласка към по-
висшите зони на свободата...
Това е изключително бавен метод - заключи Мечтателя - и е възможно да отнеме повече от
един човешки живот, за да се напредне само с милиметър във вертикалната посока на
Същността...
От друга страна „играта“, както я описа впоследствие Мечтателя, е най-бързият начин да се
изкатери пирамидата на човешките роли и да се надминат те със скоростта на електрона. Накрая
Той обобщи най-важната за мен информация и заключи:
-Ти все още си впримчен в представата за самия себе си. Това, на което ще се натъкнеш по
срещите, няма да е каквото в действителност си, а което не си, т.е. човекът, който си мислиш,
че си. Бих казал, че самоизследването, самонаблюдението е просветление. С появата на
светлината сенките изчезват и в теб остава само реалното и действителното, а всичко, което
не си или пък си мислиш, че си, изчезва...
Срещата ни вървеше към края си. Усещах сърцето си свито, както когато отец Нуцо ме
изкарваше пред черната дъска и, напуснал скамейката наред с анонимната безотговорност и
заверата на класа, можех да разчитам единствено на себе си.
Новото ми приключение бе на път да започне. Искаше ми се да знам повече за хората, които
щях да срещна, за споровете, в които щях да влизам, но...
- В „играта“ няма нищо за планиране. Трябва да импровизираш на момента и целенасочено да
разиграваш ролите, както и да проговориш езика на съществуването, което никога не си водил.

Моментът ще ти подскаже стратегията, нужните думи и всичко, което трябва да знаеш, за да
„удовлетвориш“ срещата.
Тогава ми разказа за необикновените хора, които са истински господари в собствената си среда.
Подобно на високо специализирани, съвършено функциониращи машини те са постигнали ниво на
абсолютна безупречност в ролята, която играят пред света... Бях запълнил доста страници със
записки без дори да повдигна глава и за препрочитането им се изискваше всичката сила и
решителност на света, която Той сега, бидейки до мен, ми даваше.
Започна да ми се изяснява, че зад всяка среща и зад привидната повърхностност на всеки
осъществен контакт съществува нещо специално -срещането с множество човешки типажи,
белязали пътя към излекуването, което Мечтателя наричаше „цялост“.
-Другите те разкриват, измерват те и отразяват съвършено нивото ти на отговорност.
Привидно хората се срещат, за да вземат решения и за да сключват бизнес контакти, но те не са
наясно какво всъщност се случва в отношенията им. Срещата с някого е претекст. Истинската
връзка се осъществява на друго ниво. При всяка среща между двама души залозите под
повърхността са много по-високи.
- Всеки срещнат човек е врата. Както може да ти откаже достъп, така се превръща и в
стъпало, по което да се изкатериш отвъд. Всяка среща те измерва и определя позицията ти по
стълбицата на човешката отговорност - информира ме Мечтателя с тон на човек, който
призовава към внимание на прага на рисковано начинание. - Помни! Другите - това си ти!... В
„играта“ няма да срещнеш никой друг, освен себе си... Ще трябва да се научиш да разбираш в
рамките на няколко секунди коя част от теб е пред теб и моментално да преценяваш каква е
целта на срещата, коя маска да си сложиш и каква роля очаква от теб отсрещната страна, без
значение дали е мъж или жена. Казано накратко - да се научиш да интерпретираш. Разликата
между двама ви в „играта“ е, че ти знаеш как да играеш, докато другият играе без да знае.
Между вас съществува безкрайно разстояние от вечности, разстояние, което ще ти позволи да
катериш вертикално с главоломна скорост пирамидата от човешки роли и да завладяваш позиции,
които, за да бъдат достигнати в хоризонталния свят, ще са нужни години и не една смяна на
поколенията.
Ето как Мечтателя успя да ми разкрие „прекия път“ - вертикалният път, който компресира
времето и ни отвежда скорострелно до най-реално съществуващото нещо в нас - „мечтата“.
10 Да компресираш времето
Мечтателя ме накара да възприема света, в който постоянно властва предизвикателството и
където няма място за колебание. Двама души се срещат без никакви белези за идентификация, голи
в пустинята. Неминуемо единият решава в каква посока да се поеме, а другият го последва.
Подобно на животните в джунглата, чрез средствата на животинския език, те засвидетелстват
расата, силата, територията и ранга си. Реакция, навик, поза, израз на емоция, поглед, дума, дори
най-лека гримаса разкриват позицията, която всеки заема по еволюционната стълбица. Това ниво на
разбиране е закодирано във Вселената и предрешава събитията в живота ни - всичко, което знаем,
правим, притежаваме и, накрая, какво крепи финансовата ни съдба.
Тонът Му постепенно стана по-свойски.
- Когато двама души се срещнат, неминуемо единият съдържа, а другият бива съдържан...
- Какво означава да „съдържаш“ човек?
- Означава да си отговорен за целия му свят, за ролите, за живота му и всички зависещи от
него животи. Означава да знаеш как да се справиш с всяка трудност и как да отговориш на всеки
поставен въпрос. Не успееш ли, ще се наложи да тръгнеш по обикновените маршрути - на
времето и на почерпването на опит. Ще отнеме доста години преди изгубената възможност да
ти се предостави отново, за да можеш да навлезеш в по-висшите зони на Същността в посока
към разбиране и цялост.
Във всеки случай ще се наложи да се явиш повторно на изпита, стига да извадиш достатъчно
късмет да ти се предостави следваща възможност.
Усетих представата ми да се разширява чисто физически и се подготвих да слушам още по-
съсредоточено, защото Мечтателя бе на път да ми разкрие друг принцип от теорията, която щеше да
промени живота ми.
- Това е трудна и опасна игра - предупреди ме Той. - Поглед, дума, най-лекото движение или
дори мисъл могат да те подведат, предадат и да те вкарат в смъртоносен капан! Човек е
безпомощен без Школата. Той участва в „играта на срещите“, но без да е наясно с правилата й,

без да има и най-бегла представа за място си в нея, без да знае дали въобще му е отредено такова.
Тези, които „виждат“ играта, я водят, а лишение от „зрение“ падат нейна жертва.
- Как ще разбера, че съм издържал изпита, какъв ще е резултатът от една такава среща? - почти
извиках аз, сякаш вече Го виждах да изчезва отвъд хоризонта.
- Нещата в живота на човек се съчетават по най-удивителния начин и отразяват нивото му
на разбиране и безупречност. Ако „съдържаш“ другите, не само е невъзможно да сгрешиш, но и
ще изпитваш огромна радост, че си внесъл светлина в още едно ъгълче на Същността си и си го
излекувал. Случи ли се подобно нещо в човека, цялата Вселена разбира.
- Откъде ще се разбере за срещата, ако тя се случва в уединение и без свидетели?
- Всички хора и неща споделят една и съща съединителна тъкан. Една изключително
чувствителна световна система свързва всички клетки на човечеството. Сам, в ъгъла на стаята,
човек може да предаде състоянието, нивото на отговорност и намерението си на цялата
Вселена. И тук няма вариант за измама, нито пък има място за тълкуване и интерпретиране.
11. Другите те разкриват

Мечтателя ми беше обещал, че ще се срещнем следващата седмица в Спаниардс Ин, старият
пъб в Хемпстед. Междувременно прекарах часове и дни, размишлявайки за върху всичко, което ми
каза за „играта“. Бях поразен от мисълта, че се оказах „зарибен“ (един бог знае колко щеше да
продължи всичко) от възможността да придвижа напред най-ексцентричната от всички поставяни
ми досега задачи - да се срещна с хиляди хора с идеята да открия... че те не съществуват.
„Не казах, че другите не съществуват - щеше грубо да ме коригира Мечтателя по време на
срещата ни, а гримасата Му, изразяваща съчувствие, щеше да ме пореже като бръснач. -Казах, че
другите не съществуват извън теб!... Когато това ти се изясни, ще знаеш за какво служат
другите...“
Като се замислех „по аналогия“, бях повече от сигурен, че Мечтателя ми предлага уникална
възможност и че играта на срещите ще се превърне в незаменим еволюционен инструмент. И все
пак, връхлитаха ме множество съмнения и тревоги, от които не можех да се отърся. Освен че беше
изключително сложно да организирам толкова много срещи, най-терзаещият ме въпрос беше как ще
поема разноските, ако играта на срещите заеме цялото ми време, ако се налага да пътувам и да
прекарвам продължителни периоди из Великобритания или други части на света?
Освен това, имаше още една страна на въпроса, която намирах за особено тревожна - идеята, че
въпросните срещи всъщност са си същински дуели. Веднъж ми беше казал „Няма нито един
момент, в който животът ти да не е изложен на риск“. Споменът за думите Му затвърди
убеждението ми и тревогата от предстоящото състезание нарасна наред с неохотата при мисълта да
се срещам с непознати персони без да знам защо. В „играта“ прозираше една безпощадност. Виждах
я сякаш през филигран, замъглил образа си и оцветил го в тъмни краски. И накрая, струваше ми се,
че двата варианта са следните - или предаваш напред послание за сила, кураж и достойнство, за да
бъдеш издигнат и допуснат до следващо ниво, или противникът ти те осъжда на робско и нищожно
съществуване, захвърляйки те като победен воин на бойното поле на живота.
Първоначално не посмях да изразя опасенията си пред Мечтателя. Все още не бях наясно дали
идват от ужаса, че съм непригоден да изпълня задачата или от чисто хуманитарни съображения, тъй
като не знаех кой точно щеше да е „поразен“ в срещата.
Такива бяха въртящите се из главата ми мисли, докато влизах в старата страноприемница.
Атмосферата, която заварих вътре, изглеждаше като да не се е променила особено от времената,
когато е посрещала клиенти като Шели, Кийтс и Байрон. Бях подранил. Мечтателя не беше
пристигнал. Поогледах се, за да разбера каква би била стратегията Му за избор на място и се спрях
на маса във възможно най-спокойния и усамотен ъгъл. На стената над нея бе окачен трофеен
аркебуз, пресъздаващ подвизите на легендарен разбойник.
Все още се захласвах по фантазиите си за надпреварата и поражението, когато появата на
Мечтателя ме хвана неподготвен и преди да сторя каквото и да било, се улових оплетен в мрежите
на смущението, на онова объркване, което човек изпитва, когато превъзходството на противника го
изненада. Погледът Му ме накара да си „спомня“ изправената стойка и аз бързо приех по-достойно
изражение. Опитах се да се окопитя преди да е приближил съвсем, но Той ми помаха да го
последвам още с влизането Си. Станах от масата, избрана специално за нас, и слязох с Него на
приземния етаж. Тук всичко ме дразнеше - препълнената зала, шумните клиенти, вонята на бира и
застоял въздух. Очаквах да водим поверителен разговор, за който масата на първия етаж ми се

струваше далеч по-подходяща. Той обаче се завря директно тук, при това застана в средата на
помещението, където разговорите бяха най-шумни и разгорещени, и ме подкани да се присъединя.
И тъй като нито едно мое състояние не Му убягваше, улови неохотата ми в движение,
порицавайки ме с шеговит, почти присмехулен тон.
Реших, че бих могъл да се възползвам от бодрия Му дух, но предпазливо. Чудесно знаех от
собствен опит колко внезапно и често се променя настроението на Мечтателя и колко ужасен може
да е гневът Му. Дори една неподходяща или ненавременна дума, незначителен акцент или най-
минимално движение бяха достатъчни, за да избухне. Исках да Го попитам какво се случва с
играчите, които загубят - въпрос, който обобщаваше цялостната ми мисловна нагласа към „играта“.
Физическата ни близост правеше всичко кристално ясно. Разбрах, че същинският въпрос, който
исках да задам, е какво би станало, ако изляза от първата среща победен.
- Не хващай грешната посока - каза Той, като ме прекъсна. - Казвал съм ти вече... в „играта“
няма нито победители, нито победени.
Ясни и категорични думи! Виковете в залата внезапно изчезнаха, сякаш бяхме съвсем сами в
страноприемницата. Гласът Му не се извисяваше над тълпата, нямаше и нужда да надвиква врявата
- чувах го отвътре. Проправяше си път директно през мислите ми и безпроблемно достигаше до
корените им, до остарелите убеждения и предразсъдъци, от които се бяха пръкнали.
- Твоята представа продължава да е плод на вътрешно разделение, на описанието на света,
което управлява единствено чрез противоречия и враждебност... В действителност дуелът се
случва само и единствено в теб самия. Взаимоотношенията на даден човек с друг са само най-
повърхностният и видим аспект от това, което се случва при срещата. И дори да се страхуваш,
че другият ще отнесе всичко, натрупано в хода на годините подготовка, всъщност ти единствен
решаваш вътре в себе си какво да се случи.
Той продължи да говори, като захвана един принципен въпрос. Да „съдържаш“ човек не
означаваше просто да го включиш в собствената си отговорност, а да го избереш.
- Срещата с човек с по-високо ниво на отговорност винаги води след себе си ускорение, - заяви
Той - дори и да не го усещаме. Да срещнеш човек, който те „съдържа“ е благословия.
Пристъпващият отвъд не изоставя другия на съдбата му. Напротив, той поема отговорността
за него и знае, че собствената му еволюция води до еволюцията и на другия. Напредъкът на един
човек, излекуването на само една негова клетка, ускорява прогреса на цялото човечество...
Замисли се колко материал за проучване и колко възможности могат да ти предложат
другите, за да разбереш, че за успеха предели не съществуват. Защото истинската победа е да
завоюваш себе си чрез хармонизиране на противоположностите в теб самия и то точно в този
миг. Без това разбиране или вътрешна нагласа хората се срещат в състояние на сомнамбули,
което ще рече, че са обзети от притеснения и тревоги, помръкнали от съмнения и страхове и
потънали в ежедневни раздори. Те се срещат, за да преследват имагинерни цели и незначителни,
външни, напразни ползи.
И някак безгрижно Той подчерта, че колкото и да са отдадени на идеята, че вършат нещо,
управляват някакъв бизнес или взимат привидно важни решения, от гледна точка на еволюиралия
човек те са само една идея над нецивилизованите индивиди, които преговарят разгорещено и се
пазарят за стъклени топчета, джунджурии и всякакви вехтории.
- Те са изгубили истинската си цел - заяви Той отново със сериозен и суров тон. - На тях
играта не им е ясна... забравили са я... и вече не играят роли. Превърнали са се в самата роля!
Хвърли ми един поглед, за да се увери, че схващам и приключи със следния коментар:
-По пътя към безупречността, в света на отговорния човек има място само колкото да
надвие сам себе си - собствената си посредственост, собствената си лъжа и собственото си
отъждествяване със света.
12. Преднамерено разиграване на роли. Изкуството да се играе роля

- За всеки случай си има подходяща маска. Принципното умение, което трябва да развиеш в
играта на срещите, е изкуството на маскировката.
ОТ тона и изражението Му си вадех извода, че бе на път да ми поднесе най-съществената част
от учението Си. От древния ръкопис „Школата за Богове“ и проучването ми върху живота и
възгледите на Лупелий бях научил за легендарното му умение да се маскира. В неговата Школа
изкуството на маскировката било неразделна част от подготовката на боеца. Според Лупелий
ролите били психологически одежди, които той носел и карал и възпитаниците си да носят. Учел ги

как да „сбъдват“ дадена роля, как да я изследват и да опознават всичките й страни и тайни, но без да
забравят, че се превъплъщават, за да не попадат в капана на играта.
Резкият подход от страна на Мечтателя набързо направи паралел между значението на тази
стратегия и готовността ми за „играта“. /
- Изкуството да се играе роля е способността на боеца да живее стратегически. Това е
умението, което му позволява да бъде „на точното място“, да има вярното отношение, да вземе
най-правилното решете при всяко обстоятелство.
Разпознах учението на Лупелий в думите на Мечтателя. В съзнанието ми гласовете им се
смесиха и образите им се насложиха.
-Научи се да живееш стратегически ида играеш ролите си преднамерено и целенасочено. Така
винаги ще знаеш кой образ да представяш и в коя ситуация. Единствено играещите роли могат да
пресъздават безкрайни образи и характеристики, а именно те правят всяка среща уникална и
различна както от всички предходни, така и от всички предстоящи в цялата история на света...
Той направи кратка пауза, а после гласът Му отекна още по-властен и наситен.
- Научи се да играеш роля. Единствено разиграващите роли могат да управляват живота -
своя и на останалите, да печелят и да са свободни!
Изпитах инстинктивна неприязън към тези правила. Всичко, което бях научил до момента, ме
накара да видя нещата от напълно различен ъгъл. Човек е свободен, ако успее да „бъде себе си“, ако
не се налага да играе и да се преструва, че е някой друг и. Споделих мислите си, но и след като Му
ги изложих, продължавах да тая в себе си убеждението, че да се срещаш с другите, докато
преднамерено играеш роля или пък носиш маска е фалшив и неискрен начин да управляваш дадени
взаимоотношения.
Много хора ще намерят протестите ми за точни и навременни. Обикновените хора ще ги
сметнат за съвсем уместни за човек с добри обноски и непоклатими етични принципи, който знае
как да ги отстоява решително, дори пред висшестоящ. В света на Мечтателя обаче думите ми
задействаха алармена система сякаш се бе вмъкнал крадец.
- Замълчи! - посече ме Мечтателя във внезапен пристъп на гняв. Не ми остави никаква
възможност да завърша.
-Да бъде себе си... да бъде себе си...- повтаряше Той, като иронизираше моята самонадеяност. -
Всеки като теб, прекарал живота си във фалш и държан постоянно в плен на ролите си, не може
дори да си представи от къде да започне, за да бъде себе си.
Ясно долавях отвращението и откритото презрение в гласа Му. Мечтателя не отвръщаше на
думите ми, а създаваше огледален образ на арогантността, на разделението ми. Под повърхността
на спора, по-дълбоко, отколкото можех да усетя дори, съпротивата ми поддаваше. Трябваше
моментално и безусловно да се разкая, за да може Той да продължи с обичайния си тон сякаш нищо
не се е случило. Отново забелязах способността Му да се гмурва и да изплува от състоянията на
Същността, променяйки тона, езика, жестовете, лицевите изражения, емоциите и реакциите...
Правеше го без да остави и помен от предходното състояние.
-Да живееш стратегически не е опортюнизъм и не означава да лъжеш. Това е способността
на боеца да възприема дадено изражение и да изпълнява действията, които ситуацията налага и
които светът е готов да получи. Единствено живеещите стратегически могат да оцелеят...
Превъплъщаването в роля е свобода.
Да играеш дадена роля „съвършено“ означава да успееш да я превъзмогнеш в живота, означава
„разбиране“ и възможност за достъп до по-висшите зони на отговорността. В началото театърът е
бил школа на Същността, школа по свобода, където последователят/актьорът се е учел да играе и да
преминава отвъд ролите според способността му да излиза от един образ и да влиза в друг без да
попада в капана им. Следователно да играеш роля означава да се научиш да освобождаваш
Същността си от разрушителните мисли и отрицателните емоции. Така катарзисното, пречистващо
действие на театъра, което засяга предимно актьорите, се е пренасяло в хора, в публиката, в града и
в цялата държава. По този начин е обединявало и сплотявало нацията, създавайки условия за
свободата и благоденствието й. Постигането на състояние на катарзис е отредило на театъра
централната роля, която винаги е имал във всяка култура, и той до ден днешен придава смисъл на
магията си и очарова човека.
Именно Класическа Гърция е открила централната роля на Същността. Древните гърци са
знаели, че тайната на икономическия просперитет, гражданската хармония, зрелостта и
дълголетието на институциите им е трябвало да се основават на издигането на Същността на всеки

човек, както и на обогатяването на всяка негова клетка. И тази представа заченала и родила
цивилизация на Същността, чувствена цивилизация, недокосната от времето. Изкуство, красота,
музика, спорт и непрестанно търсене на истината били всичките пилони на полиса и великите
управници на гражданите му.
С авторитета и тежестта на пряк свидетел Мечтателя - мистериозно създание, лишено от
географска и времева принадлежност, ми разкри, че когато цивилизациите, далеч по-древни от
римската и елинската, основавали град, още преди да му издигнат стените, първо избирали мястото,
на което да построят две обществени сгради - театър, за да пречистват емоциите си и баните, за да
пречистват тялото. Това били двете жизненоважни жлези на пречистването - бъбреците на
обществото. Както при всяко живо същество именно на тези „органи“ била поверена основната
задача - да филтрират жизнената лимфа на града, като така пречистват и обогатяват всяка негова
клетка.
- Театърът не е физическо пространство, а състояние на Същността, психологическо
пространство, където най-великите дарби, таланти и способности на човека се привеждат в
хармония... където думата - съюз между мисъл и дух, се съчетава с жеста.
Пътувах с машина на времето в търсене на изчезнали светове и погубени цивилизации, а в
Негово присъствие все още можех да усетя техния пулс, техния дъх.
13. Играта на срещите

И така, заедно с Мечтателя, навлязох в най-трудния период от чиракуването си. Като баща-боец
Той ми връчи бронята, щита и оръжията, които трябваше да нося, със следния съвет:
- Бъди бдителен, бъди внимателен всеки миг и към всеки от провалите си. Наблюдавай се!
Запълни всяка частица от себе си със съзнанието за своето обещание. За забравилите
„мечтата“, истинската, тайнствена и невидима сила, която управлява света, е просто потулена
във Вселената прашинка.
„Играта“ ме държеше постоянно ангажиран през следващите две години и през цялото време не
вършех нищо друго освен да срещам с определени от Мечтателя хора, поставени на пътя ми по
някакви стратегически критерии, които само Той си знаеше. Днес установих, че всяка среща бе
плод на прецизен избор, детайл от някакъв блестящ, съзнателен и предначертан замисъл. След всяка
среща следваше забележителен напредък в обучението ми. Освен че ми помагаха да открия и
излекувам най-скритите рани на Същността си, срещите създаваха и необходимите предпоставки в
света на събитията, върху които щеше да се основе и развие новият университет.
„Седемте дъба“ се превърна във фокус, в Сионската горница28, събрала накуп световния
интелект - мъже и жени на гребена на вълната в областта на културата, бизнеса, политиката и
изкуството. „Седемте дъба“ беше възторжен химн, събрал заедно всички онези, които щяха да
бъдат в основата на великото дело. Красотата и стилът на къщата, която в продължение на месеци
изискваше скъпи екстри и разточителна поддръжка, се превърнаха в принцип на цялата стратегия, в
уникален декор, събрал и запечатал в себе си най-значимите персони в цялата си история. „Седемте
дъба“ се превърна в компас за трайните компоненти от предприемаческа мощ, стил на живот,
отговорност и водачество, които щяха да придружават раждането и развитието на новия кампус на
университета и да трасират пътя на неговото учение. „Седемте дъба“ беше имение, съюз, главна
квартира, ковчеже и безценен пазител на семейните ми радости. Тук съзряха децата ми, както и
привързаността ми към Елеонор.
Играта на срещите зае съществена част от общото управление на чиракуването ми, а моментите
на безпокойство в хода на двете години работа не бяха нещо необичайно, особено когато
обучението и строгостта на Мечтателя - „господарят на обвинението“, ставаха твърде сурови за
нивото ми на търпимост. Той често прибягваше и ловко боравеше с обвинението, критиката и
порицанието, за да изкорени тъжната песен от лабиринта на Същността ми. Една пронизваща болка
постоянно ме връхлиташе и ме убиваше отвътре. Нищо не Му убягваше. Дори най-дребното
недоглеждане или отклонение от Проекта Го караше да избухва яростно. Знаеше чудесно как да
навлиза в най-дълбоките, в най-ранимите кътчета на Същността ми и ги лекуваше с нажежено
желязо. Иска ми се всеки човек, пожелал да дерайлира от отъпкания коловоз на съдбата си, да
можеше да срещне Мечтателя, да се сдобие с толкова внимателен и безмилостен страж. Всяка
стъпка до Него носеше дъха на вечността. Сега осъзнавам, че всяко Негово движение е било
предназначено изключително и във висша степен за мен и чрез мен бе посветено на еволюцията на
28
Сградата, където се е провела Тайната вечеря - Б. пр.
всеки осъзнал състоянието си на зависимост човек. До Него пълният спектър на съществуването се
разкриваше като Школа на Същността, Школа за богове, отворена за пожелалите да променят и да
превърнат живота си в истински шедьовър.
Още повече, че през всичките месеци играта на срещите ми се струваше разточителност, която
изцяло изпробва решимостта ми. До разкритията на Мечтателя никога не си бях представял, че
човек би се срещал с „останалите“ без „практическа“ причина.
- Веднъж ме попита на какъв принцип бих подбрал хората, които ще срещаш - каза Той.
Връщаше се към едни от въпросите ми, за които не вярвах, че някога ще получат отговор. -
Основната им характеристика е, че трябва да са безупречни и безмилостни. Един ден ще
разбереш, че нито една среща не може да се случи извън теб. Хората по пътя ти ще се оказват
фрагменти от теб самия, подобно на парченца мозайка, които ти трябва да свържеш. Всеки от
тях представлява един от възможните ти животи... Всеки от тях е капка в океана на
човечеството, отразяваща различен аспект от твоята психика... Помни, другите са само
огледала. Няма кого да обвиняваш, да заклеймяваш. Човек се натъква само и единствено на себе
си!
Следвайки съвета Му и използвайки „Седемте дъба“ като база, аз непрестанно пътувах. Често
се налагаше да напускам Англия, дори Европа, и да се оказвам в най-различни ситуации, общувайки
с хора с най-различно социално положение, възраст, интелект, произход и способности в бизнеса с
единствената абсурдна и същевременно прекрасна цел - да наблюдавам, „разчитам“ и „опознавам“
себе си.
Така се натъкнах на огромен диапазон човешки същества - художници, режисьори,
индустриалци, консултанти, лечители на човечеството и служители на Църквата, политици,
предприемачи, философи и професори, лекари, именити адвокати и банкери, нобелови лауреати и
скитници - хора на върха на успеха си и хора, изпаднали в немилост, финансови гурута и разорени
предприемачи. Срещах ги в домовете или офисите им, по улиците или на яхтите им, в луксозни
хотели и скромни хостели, докато са на работа или на почивка. Стотици срещи, всяка изискваща
съответна нагласа, език, поведение, облекло и „уместност“. Всеки един предизвикваше границите
на представите ми и сковаността на менталните ми схеми, всеки един оголваше скрита болест,
откриваше някое слабо място в Същността ми, възпитаваше вътрешно качество или запечатваше
някоя душевна болка, всеки един ми даваше възможност да се наблюдавам при най-различни
обстоятелства, пред всички възможни огледала.
Спомням си вниманието, което Мечтателя отделяше на всяка подробност в навечерието на една
от особено важните срещи. Наставленията Му не бяха по-различни от тези на режисьор точно преди
заснемане на филмова сцена или пък на треньор преди решаващ мач. Всичко минаваше през ситото
на вниманието Му - облеклото ми, аргументите, които щях да поднеса, дори произношението на
определени ключови думи.
- Поеми отговорност за себе си, бъди пределно наясно! Грижи се педантично за всеки аспект
на живота си - каза ми Мечтателя.-Вглеждай се навътре!... Осъзнавай всичко, което влиза и излиза
от Същността ти... Нашата Същност създава Нашия Живот... Същността създава света...
Истински внимателният човек знае, че дори най-незначителният жест променя Вселената.
14. Новата парадигма

Веднъж след дълга и усърдна работа най-накрая успях да се срещна с един основател на
мултинационална компания, лидер в модния бранш и производството на луксозни стоки.
Претекстът за срещата ни бе придобиването на част от имуществото в имението му. Преговорите,
които бях започнал преди седмица в Лондон, бяха достигнали финалната си фаза, което правеше
виждането ни наложително. Името на въпросния предприемач присъстваше в дългия списък с
личности - „господари“ на бизнеса в тяхното си поприще, с които Мечтателя ме бе накарал да се
свържа.
Беше точно в периода, когато храбро удържах ситуацията с привършващите ми спестявания.
Според Мечтателя за мен беше изключително важно да се науча да преговарям с „коравите“
бизнесмени без да се страхувам или да се чувствам подчинен и зависим. Точно преди да замина за
въпросната среща, която трябваше да се състои в Париж - светая светих на една от най-известните
световни марки, ме влудяваше усещането, че нямам идея какво ще говоря. Усещах как тревогата ми
расте, а с нея и някакъв вид неприязън към Мечтателя - „виновникът“ за стресовите ситуации, в
които се оказвах.

Помолих Го да се срещнем с тайната надежда да ми спести пътуването, като ми позволи да
отменя срещата, насрочена вече на Рю де ла Пе. Бяхме заедно едва от няколко минути, но не се
стърпях и избухнах. Зададох въпрос, който нямаше как да спестя:
- Какъв е смисълът да се преговаря за сграда или компания? - бълвах аз, като се опитвах да
прикрия смущението си зад непоклатим здрав разум. -Каква цел може да има в това да се обсъждат
подробности по придобиването на луксозна кола или частен самолет, ако нямащ парите да ги
купиш?
- Ако знаеш как да играеш ролята си „безупречно“, - отвърна ми Мечтателя необичайно
любезно без да обърне внимание на проявената от моя страна агресия - ако изглеждаш така, че да
печелиш доверие, докато те изпитват и преценяват, значи парите са вече в джоба ти.
Нещо не се връзваше. За мен „да играеш ролята си сериозно“ беше нещо напълно различно. Бях
повече от сигурен, че ако наистина имах парите да купя имота в Париж, нямаше да се притеснявам
и щях да знам какво да кажа и да направя.
- Дълбоко грешиш. Още обучението, което си получил в най-ранна възраст, те приучва да
вярваш, че ако имаш пари и задоволително състояние, можеш да направиш каквото си пожелаеш,
да се чувстваш сигурен, да бъдеш уважаван, богат и щастлив. Притежание-Правене-Същност е
господстващата парадигма - въплъщение на митологията на деградиралото човечество и
причината за всичките му болести и беди.
Докато произнасяше тези думи, Той повдигна глава и се вгледа продължително в мен. Сетне без
да се обръща събра показалеца и средния пръст на дясната си ръка и бавно и няколкократно потупа
дясното си ухо. Мечтателя беше наясно, че срещам трудности с разбирането и изискваше цялото ми
нераздвоено внимание. Странната мимикрия ме обезпокои и под лустрото на нормалността на
театралното Му движение усетих силата и авторитета на трагичния жест, който толкова учести
пулса ми, че трябваше да си поема дълбоко дъх, за да не изпадна в прекалено вълнение.
- Тази мисловна нагласа е характерна за милиони човешки същества. Трябва да я преобърнеш!
Парадигмата на новото човечество е Същност-Правене-Притежание. Колкото повече си,
толкова повече притежаваш. Същност и Притежание са едно и също нещо, но на различни
плоскости на битието.
Откритието, че Същността е вече притежание и че Същността предвожда притежанието и е
същинската причина за неговата поява имаше ефекта на експлозия, която вдигна във въздуха идеите
и убежденията ми и ги изкорени от съзнанието ми завинаги. Предизвиканото сътресение в
мисленето ми бе достатъчно мощно, за да промени съдбата ми. Разговорът с Мечтателя отново
стана наситен. Извадих тетрадката си и тук, на улицата, започнах да водя записки. И докато ръката
ми преминаваше бързо през страниците, в опита си да съхраня всяка Негова дума, аз запаметявах и
си преповтарях на ум фразите, които не успявах да запиша. Страхувах се да не изтърва дори една
частица от безценния материал, защото щеше да е необратимо.
Той се върна към първоначалната тема на разговора и каза, че предстоящата среща в Париж
няма да е нищо по-различно от посещение на бутик за елегантни дрехи или известен бижутериен
магазин. Тук обаче важното бе не да закупим пробваните дрехи или предложените ни превъзходни
бижута, а да бъдем „разпознати“ от Същността, от невидимата Същност на бутика... Обясни ми, че
е по-важно светът, който обгражда съществуването ни, да каже „да“.
-Да, така е... ти няма да излезеш със скъпия часовник на китката си и дрехата, която си
пробвал, няма да намери място в гардероба ти, но ще си оттренирал способността си да ги
притежаваш... Стилът на живот е следствие на съзнанието, което притежаваш... Тренирай
Същността си... Всяко положено усилие да навлезеш в по-богатите области на съществуването
ще ти помогне да пребориш чувството си за бедност.
Свикни с богатството, разшири и издигни представата си, мечтай невъзможното, създай си
„съзнание за просперитет“, което е изворът на всичкото богатство и на условията, чрез които
да го постигнеш.
Парите са вътрешен въпрос. Те се печелят вътре в теб. Мечтай, постоянно визуализирай
хармонията и успеха и ще ги постигнеш. И парите ще бъдат само естествено следствие от
всичко това. Тогава те ще започнат да се появяват без да си мръднеш пръста... Тогава няма да се
страхуваш, че ще ги загубиш... Парите трябва да дойдат от само себе си, естествено, от
вътрешното ти богатство... тогава ще усетиш как набъбват и се разпукват в джоба ти като
пуканки...

Тъй като трябваше да се срещам не само с майстор на стила, който беше и бизнесмен,
Мечтателя наблегна, че този път дрехите ми трябва да съответстват на случая.
- Вкусът е съзнание - каза ми Той, докато се разхождахме по Виа Кондотти, а аз слушах
инструкциите Му за предстоящата среща, която Той определяше като изключително важна.
Трябваше да подбера костюм и, докато минавахме покрай най-престижните дизайнерски студиа в
света, ме караше да наблюдавам красотата, елегантността, стила и вниманието към всеки детайл,
превърнали бутиците, модните институции и основателите им в световно въплъщение на
изкуството да се живее.
- На пръв поглед влизаш в подобни магазини с цел да си купиш някакъв предмет или дреха, но
това е само алиби. Това, което всъщност си купуваш, е съзнание.
Заедно влизахме в най-елегантните бутици и посещавахме бижутерии, магазини с ограничен
достъп и най-влиятелните агенции за недвижими имоти. Те ни показваха къщи, имения, модни
колекции, всевъзможни скъпи предмети и всеки път Мечтателя ми отбелязваше, че дейностите,
които ги бяха наредили сред най-добрите в света, до една имаха общ знаменател - вниманието.
Внимание към най-малката подробност - като се започне от мебелите и се стигне до качеството на
работещите там хора, тяхната приветливост, бляскав външен вид и любовта, която демонстрират
към работата си.
- Това, което виждаш концентрирано на тази улица, е материализация на нивото на
човешкото съзнание. Каквото и да си купиш, дори да е най-дребното, то трябва да съответства
съвършено на нивото ти на съзнание, грижа, внимание и любов.
Уверих го, че не се надявам на нищо повече и отбелязах, че за всеки би било удоволствие да
бъде обслужван в подобни магазини, ограден от красотата и охолството, което предлагат. Последва
един от най-паметните Му уроци.
- Сходството привлича сходство - заяви Мечтателя. - Човек винаги среща себе си и избира себе
си. Всичко съответства точно на нивото му на съзнание.
- А парите? Не са ли те тези, които решават какво може да притежава човек и какво не?
- Осъзнаването е пари! - заяви Мечтателя. - Същността предрешава притежанието. Човек
може да има толкова пари колкото може да мечтае, да визуализира, да си представя... Когато
работиш над Същността си, когато си опростил, обогатил и пречистил всяко ъгълче от нея,
просперитетът и красотата ще откликнат.
Нарича се „съзнание за просперитет“. Когато то е налице, парите ще се появяват от само
себе си, сякаш случайно, като естествено следствие от личното ти извисяване.
Предметите имат душа - продължи Мечтателя. - Привидно ние ги избираме, но в
действителност те - самите предмети, избират притежателя си. Вещите „знаят“ с кого да
тръгнат и кого могат да изоставят... Можеш да притежаваш единствено това, за което можеш
да носиш отговорност... Не се оставяй недоимъкът да те разсейва. Отдай цялото си внимание на
„мечтата“, на неотменните ценности, които са рождено право на всеки човек - цялост, красота,
щастие, разбиране, любов и истина. Проектирай красота, елегантност и вкус в себе си.
Междувременно турът ни по магазините продължи и аз леко се поотпуснах. Срещата в Париж
вече не ме тревожеше и се почувствах в свои води като дете на детска площадка. Забелязах, че
където и да влезе Мечтателя, светът се прекланя пред Него. Навсякъде се разстилаше атмосфера на
лекота, която насищаше въздуха с щедрост и сила и това се усещаше от всички. Покрай Него светът
празнуваше и предлагаше най-доброто от себе си.
- Господарите на самите себе си управляват света. Светът ги разпознава и е щастлив да ги
обслужва. Всеки от тези търговци всъщност е пазител на невидимото - разкри ми Мечтателя,
като се приближи към ухото ми, докато група продавачи се щураха насам-натам с единствената цел
да задоволят капризите Му. - Преодолееш ли пределите и вътрешните си препятствия...
отхвърлиш ли съмненията, които все още те разделят, целият свят ще научи за прехода ти към
по-висшите нива на съществуване. Светът знае всичко за теб!
Бяхме се озовали насред течението на човешки поток. Над нас се откри късче небе - тясна ивица
между корнизите на аристократичните сгради и озеленените тераси, и един подобен на лазер
светлинен лъч избра точно нас двамата сред всички останали хора. Мечтателя вдигна глава да го
приветства, а аз Го последвах. С притворени очи, стоях тук, редом до Него... няколко дълги
секунди, с прибрани криле - като пронизана със златна карфица пеперуда.
15. Повторение

Скоро установих, че най-интересната част от играта на срещите настъпва на по-късен етап. Ще
обясня.
След като се случи срещата, човек трябва дни наред да анализира и да работи върху
безкрайното количество материал, произтекъл от нея. Мечтателя подбираше внимателно серия
образи и фрагменти от разговори - нещо като клипове от филма на живота ми, сетне ми показваше
сцените на филма една по една в светлината на безмилостната Си откровеност. Под лупата Му
попадаха мисли, емоции, нагласи и най-дребни детайли от всеки кадър- лицева гримаса, интонация
в гласа, учестяване на пулса, свиване на сърцето, движение на тялото, неволна реакция, повтарящо
се изражение, скрито неудобство в езика, поведението, емоциите, начинът, по който представях
себе си - как сядам, как се храня, стилът ми на обличане... Нищо не Му убягваше. И месеци, дори
години по-късно Той беше в състояние да „изрови“ най-смътните и най-далечни фрагменти от
срещите и да ми ги представи, за да оправдае и защити безпогрешната си преценка. Тогава ги
уголемяваше под микроскоп, за да ми демонстрира опасността, а често и катастрофата, скрита зад
някоя най-обикновена тривиалност. С Него открих смъртоносния капан, заложен зад спокойните,
привидно нормални жестове или думи, и видях жестоките му механизми, готови във всеки един
момент да щракнат и да ме затворят.
Тази необичайна работа не беше никак лековата и безгрижна. Всъщност дори на моменти едва
се издържаше, но пък притежаваше силата да изтласка съдбата ми от коловоза на повторяемостта и
липсата на внимание и да я промени завинаги. Трябва да кажа, че в хода на операцията както
съпротивата ми, така и дълбоко насадените ми предразсъдъци изплуваха на повърхността заедно с
трупаните с години психически наслоявания. Всеки път щом уловях някоя следа от миналото ми,
някой призрак, аз гледах да си ги скътам дълбоко в себе си, страхувайки се да не вземат да ме
напуснат. Нещо в мен отказваше да излезе наяве, спотайваше се, укриваше се. Все още имаше
много неща, с които предпочитах да не се сблъсквам. Точно тогава Мечтателя се превръщаше в
неумолим ловец, способен да проследи всяка сянка в Същността ми месеци назад, за да я изобличи,
да я измъкне от там и да я унищожи завинаги.
Веднъж се озовах в хотел Мавриций на улица Риволи. Прекосих залата, за да се срещна с един
бизнесмен, който вече ме очакваше, и за момент една млада и привлекателна жена премина между
нас и привлече вниманието ми. Само за момент. Движението на на главата ми, погледът, който за
секунда или две погали женското тяло, бяха безпогрешно уловени от Мечтателя и Той ме застави да
ги изгледам стотици пъти, в близък и далечен план, отгоре и отдолу, додето накрая ми се зави свят.
- Този мъж - каза, докато за пореден път ми показваше собствения ми образ в ситуацията - няма
да успее. Провалил се е още преди да е започнал... с неволното си движение вече си е сложил
главата на дръвника...
И тук не стои въпросът доколко е правилно или погрешно да се възхитиш на женската хубост
- продължи Мечтателя, чиито наблюдения никога не се смесваха с етични преценки и морални
принципи, нито пък се отнасяха по някакъв начин до дадено място или конкретно време - просто
въпросното движение на главата и странстващият поглед са индикатори за липса на внимание и
решимост... те са симптоми за разпадане... Въпросният жест е въплъщение, събирателен образ
на целия ти живот и можеш да го проследиш през пластовете безразличие, през утаяваното с
векове емоционално объркване.
Изобщо не Го беше грижа, че наранява крехката ми чувствителност, че предизвиква в мен
дълбоко разочарование. Разхождаше се из егото ми с деликатността на гъсеница, но с времето
започнах да оценявам, дори да благославям безцеремонното Му отношение. Беше не просто ментор
или незаменим гид, а непреклонен изобличител на всяка посредственост... Той олицетворяваше
целостта.
- Научи се да не отклоняваш вниманието си от целта... Бъди наясно, бъди безупречен, не си
позволявай да кривваш встрани... Съсредоточените в целта, които никога не отклоняват нито
погледа, нито съзнанието си, могат да постигнат всичко! Те винаги имат посока, която да
следват... Не пропускай знаците. Отклонението е единственият, същинският грях.
Необичайната Му еуфория ме изненада. Приличаше на учен, най-сетне постигнал благоприятен
резултат след безброй експерименти и продължителна проучвателска дейност. Каза ми, че държи в
ръцете Си все
още шаващия душевен вирус... един от най-коварните и вредни натрапници в Същността,
същинската причина за всеки от провалите ни... Можех да се изправя лице в лице с един от
„враговете“ си, един от саботьорите, един от убийците, които носех в себе си.

Чух Го да шепне:
- Може да си мислиш, че преувеличавам, но човек разкрива живота и съдбата си само с едно
движение. Човекът, когото наблюдаваме сега, издава единствено своята ненадеждност!
Сякаш говореше за някой друг, за отлюспената кожа, която бях изоставил след себе си в хода на
трансформацията си.
- Съществуването не се осланя на такива хора - хора, които не само че никога няма да
притежават нищо повече, но ще изгубят и това, което смятат, че притежават.
Той замълча, а на мен ми се стори, че зрението Му вече не е външно, а е вътре в мен.
Наблюдавах се през Неговите очи. Бях и наблюдателя, и обектът на наблюдение, едновременно
учен и опитно морско свинче. И пак се обърках. Не знам от къде и как, но бях сигурен, даже повече
от сигурен, че жената, изникнала внезапно между мен и мъжа, с когото щях да се срещам, не беше
преминала от там случайно, а беше Негово изобретение. Тази мисъл, която витаеше над мен в една
виртуална реалност, в нещо като режисиран от Мечтателя филм, караше краката ми да омекват и ме
хвърляше в смут. Това, което наричах живот, беше всъщност среда за придобиване на тотална
ерудиция - Школа с всеобхватна визия.
16. Да очакваш от света

ОТ месеци, подобно на боксьор, който тренира за големия мач, бях заставен от Мечтателя да
търся противниците, които нанасят най-подмолните удари, които ми помагат да открия слабите си
места и които са мое отражение, с едничката цел да разбера какво бе владяло целия ми досегашен
живот. Постоянно коментираше всяка среща, изследваше всяка фраза, всяка подробност и така ми
помагаше да насочвам вниманието си, да развивам самонаблюдението и да опознавам себе си.
Навлизайки все по-дълбоко в правилата на „играта“, аз преставах да виждам другите като отделена
от мен реалност и започвах да ги възприемам като ярки, незаменими стъпала по невидимата
стълбица, по вертикалния път към обединението на Същността.
Среща след среща, мач след мач, аз се уверявах в нещо невероятно, нещо, разкрито ми от
Мечтателя, което обаче все още бе твърде далеч от обикновената ми представа, за да мога да го
допусна и възприема.
- Търси! Постоянно търси някой, който знае, и ще откриеш, че всъщност никой нищо не знае!
Подобни думи ме караха да губя присъствие на духа, защото откривах, че уважавани персони,
аплодирани лидери, достолепни джентълмени, интелигентни хора с титли и престижни позиции
нямаха никаква представа накъде отиват. Те водеха останалите подобно на слепеца, обезсмъртен от
Брьогел в картината му „Слепец слепеца води“.
Понякога се случваше да се заблудя и да повярвам, че са щастливи и свободни, защото знаят
какво правят и се самоубеждавах, че тези, поразени от егото си хора, тези пленници на собствените
си роли водят завиден живот.
Забравех ли реалността, светът на явленията моментално ме покваряваше и ме купуваше и аз
започвах да се прехласвам от силата им, от богатството, от способностите им. Така описанието на
света вземаше превес и цялото ми Същност попадаше в клопка.
Веднъж се върнах от дълго пътуване обезкуражен, без капка енергия и подтиснат от
пораженческо чувство. Помня, че именно въпросната среща ме бе накарала да достигна пределите
си, накарала бе да лъсне цялата ми продажност и липса на внимание. Дадох си сметка и колко
малко ми бе необходимо, за да се почувствам унижен, обиден и обезсърчен.
Мечтателя ми обясни, че се чувствам така, защото продължавам да подхождам към останалите
с очакване, че все още в някое ъгълче на Същността си подхранвам илюзията, че някой би могъл да
ми помогне, да ме избере. Много често, особено в началото на „работата“, продължавах да се
чувствам сякаш съм се вкопчил в някого, да виждам в другите доверието, което смятах, че ми
липсва. Според Мечтателя това беше най-ясният знак за моята уязвимост и причината все още да не
може да ми се довери.
- Това не са поражения, - окуражаваше ме от време на време Той -а само знаци, сочещи колко
много работа има за вършене още ... Целта на „играта“ е да разбереш, че няма кой да те мрази и
кой да те моли за помощ, че не ти зависиш от света, а светът търси твоята яснота и посока.
Реалността е творение на „мечтата“.
Забелязах предупрежденията за очакване на Мечтателя и с месеци работех върху „мечтата“,
като наблюдавах и проучвах моментите, в които

се проявява, как се оформя и хилядите хитрини, до които прибягва, за да избегне наблюдението
ми.
-Поддържай вътрешната си свобода - неуморно ми внушаваше Той. -Спри да бъдеш
реактивен! Да реагираш на света означава да се превърнеш в негова жертва... Тези, които
„очакват“ каквото и да било от него, вече са погубени.
Най-голямата тайна е да знаеш, че целият свят е на твоите услуги, за да те усъвършенства,
да разбереш, че всяко събитие, всяко обстоятелство е храна, запас, керосин за пътуването ти.
Може да ти изглежда, че събитията и хората са тук, само за да ти се пречкат и да те
спъват да преминеш отвъд. „Виждащите“ знаят, че светът е физкултурен салон на Същността,
където сеупражняват отново и отново, където преживяват отново и отново, докато
изпълнението на съществуването им не стане съвършено, безупречно... където тренират
мускулите на отговорността си, докато станат по-монолитни, по-свободни. Рано или късно всеки
човек ще трябва да се срещне с всичко, предназначено да го уравновеси и завърши.
Размърдай се - настоятелно ме пришпори Мечтателя. - Търси други срещи, използвай всяка
възможност, за да запушваш пробойните, да премахваш противоречията и да си „разплатиш
сметките“ с миналото.
17. Тази книга е вечна!

- Пиши! Ако записваш, животът ти няма да е премине напразно... Слушай!... и записвай! -
грубо ми нареди Той, като прекъсна мислите ми и помете наведнъж изплувалата на повърхността
емоционална тиня. - Напиши книга, която ще пребъде во веки... Книга, която ще се чете
единствено от подготвените, от готовите, от уверено крачещите по пътя към излекуването, от
оспорилите остарялото описание на раздирания от противоречия и конфликти тленен свят.
Напиши книга за смелостта, в която правдиво да разкажеш всичко, преживяно с Мен. Книга,
която да накара света да разбере, че „мечтата“ е най-реално съществуващото нещо. Книга,
която премахва цялото лекомислие и лъжливост и разклаща основите на най-дълбоко насадените
убеждения на човечеството.
Напиши книга, която внася светлина в универсалните правила, погребат в Същността на
Отново извадих тетрадката си и на едва доловимата светлина започнах да записвам думите, с
които Той приключи визитата си в „Седемте дъба“
- Tази книга ще срещне съпротивата на най- -яростните Антагонисти в тълпата. И все пак,
бъди сигурен, че тя ще успее да достигне онази част от човечеството готова да избяга от
адовите кръгове на баналността и рутината.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Школата
1. Вертикалната визия
- На сцената е на път е да се появи напълно трансформиран човешки вид - обяви Мечтателя, а
блясъкът в очите Му отразяваше живота в цялата му пълнота.
Изпитах необичайно вълнение. Бях пропътувал дълъг път, за да се срещнем, като спрях първо в
Буенос Айрес, а после и в Богота. От тук малък самолет ме отнесе в градче, разположено на плато
на 2300 метра височина.
Каса дел Пенсаминенто, уединената бамбукова постройка, в която щеше да се състои срещата
ни, бе обградена докъдето поглед стига от високи, покрити с тучна зеленина върхове. Никое друго
място не би устояло на толкова проницателни думи и по-дълбока конспирация. Тайнственото
присъствие на погубени цивилизации слушаше с притаен дъх, а въздухът все още пулсираше с
техните митове - легендата за Елдорадо, историите за партизаните, кокаина, изумрудите,
мистерията на Изгубения град...
Гласът Му ме извади от унеса и фантазиите ми на етнографска тематика.
- Новият човек разповива пелените си и пронизва менталния пашкул, държал в плен
остарялото човечество в продължение на милиони ■години - рече Той с убедеността на учен,
открил най-накрая търсеното с десетилетия доказателство за теорията си, чийто единствен
привърженик бе самият той.

Отличителният елемент, еволюционната характеристика на появяващия се вид бе ново за
планетата състояние, изключително космическо събитие - зараждането в човека на психологическа
система, освободена от страх и противоречие. Тази безпрецедентна характеристика, това повратно
състояние създаваше същинската видова еволюция на Хомо сапиенс.
Човечеството приближаваше стадий, при който еволюционната му пътека щеше да се разклони
- започваха да се очертават и обособяват два съвършено различни типа хора. Те щяха да продължат
да наричат себе си човеци бог знае още колко време, но след въпросното откритие щяха завинаги да
принадлежат на два вида, съжителстващи си по някакъв начин, но в същността си съвършено
различни, белязани от различна съдба.
- Остарялото човечество, заклещено в плоската си представа за действителността, е в
състояние да вижда единствено посредством играта на противоположностите... то възприема и
чувства чрез полярността и противопоставянето, чрез противоречията и контраопозицията -
тържествено заяви Мечтателя с извърнато към хоризонта лице. Имах усещането, че вместо да
говори на мен, по-скоро изпълняваше ритуал, в който Той единствен бе посветен. Последвах
погледа Му, спрял се на една конкретна долина, където билата на далечните планини се възправяха
по-рязко и стръмно. Там някъде, от цивилизации по-древни дори от аптеките и майте, се бе родило
поразителното разбиране, което все още караше тъмните очи на Мечтателя да блестят.
-Визия и реалност са едно и също нещо - заяви Той, повтаряйки за пореден път едно от най-
емблематичните си твърдения, вероятно само по-себе си квинтесенцията на цялата Му философия. -
Светът на хоризонталния човек е пълен с противоречия, което е същинската причина за всичките
му беди... Историята на неговата цивилизация е явно отражение на раздробената му психика...
история за войни и разруха... Дори науката му - дейността, с която то най-много се гордее, е само
продукт от търкането на две противоречиви представи... за добро и зло, за вярно и погрешно, за
красиво и грозно... като искра, причинена от триенето на два кремъка в ръцете на първобитен
човек.
Мечтателя продължи да развива теорията Си, че обикновеното човечество все още си служи с
примитивно визуално устройство. Подобно на жабите, които възприемат света смътно посредством
сенки, хората от стария вид могат да разбират единствено чрез контраста и сравняването на
противоположни елементи. Тяхната логика е конфликтна,а представата им за света е неизменно
базирана на обичайния резултат от играта на противоположностите.
- Отличителната характеристика на новия човек е осъзнаването на илюзорното естество на
противоположностите. Това, което остарялото човечество възприема за противоположност,
всъщност са двете лица на една и съща действителност, като двата края на пръчка... Добро и
зло, вярно и погрешно, красиво и грозно не са противоположни форми на съществуването, а
стъпки или нива на действителността... Зад привидните противоречия се крие хармонизираща
сила, способна да ги обедини и да ги отведе към по-висш порядък.
Антропогенният факт, революционната характеристика, която ми разкриваше Мечтателя, бе
появата на нов и променящ статуквото разум в някои индивиди, който Той наричаше „вертикална
представа за света“. Смайваща идея! Вкопчих се в бамбуковата балюстрада, фино полирана от
ветровете на чибчите и издълбах невероятния Му разказ в сърцето си.
- За тези първи представители, шампиони на новото човечество, действителността вече не
се явява ясна и недвусмислена, илюзорно определена от полярност и противоположности, а
изградена от нива. Възприемана с техния нов разум, Вселената вече не е разделена на
противоположности, а е доказано изградена от пластове действителност. Нищо не е само
„вярно“ или „погрешно“, а всичко е едновременно „и вярно, и погрешно“, и „нито е вярно, нито е
погрешно“, и „нито е невярно, нито погрешно“...
Прилежно записах думите Му, макар да се нуждаех от още доста време, за да ги осмисля
напълно. За да ми помогне да ги проумея, Той ми приведе като пример един от класическите
парадокси - парадоксът на понятията добро и зло. За разлика от обикновената, хоризонтална
представа за света, извън нас не съществува нищо, което да е обективно и постоянно или „добро“,
или „зло“.
- Днешното зло е вчерашното добро, което не е било преодоляно - продължи Той, докато
наблюдаваше как записвам думите Му, както обикновено правеше, когато искаше да се убеди, че те
биват документирани правилно. Изчака известно време преди да добави - Това, което се явява зло в
живота на човек днес, е резултатът от вчерашната му служба на доброто. Вчерашното
съвършенство се явява само трамплин към ново съвършенство.

- Но човек трябва да допусне, - настоях аз, придържайки се към останките от най-дълбоко
насадените ми житейски убеждения - че поне 'една антитеза е сигурна... че животът и смъртта са
противоположни реалности... две истински противоположности.
- Това е виждането на хоризонталния човек - Мечтателя снижи гласа Си и леко се приближи
към мен сякаш отново споделяше тайна. - В действителност смъртта не съществува... Създадени
сме, за да живеем вечно! Най-явното доказателство за всемогъществото на човек се крие в
способността му да прави възможно невъзможното - смъртта си... Тялото му е неразрушимо.
Единственото, което е в състояние да го разруши, е отсъствието на воля... неволна воля,
неосъзнато всемогъщество. Смъртта е безсмъртие, гледано отзад!
Слушах и треперех. Провесен над бездна, представлявах уплашено създание, готово да направи
решителната крачка, явяваща се едновременно смъртта и прераждането му. Точно тогава Той
произнесе думите, които щяха да направляват и заемат и всеки миг от живота ми.
-Нужно е да образоваме... да обучим клетките на новото човечество, една по една.
Хармонизирането трябва да се случи във всеки човек -рече сериозно Той. - В икономиката, както и
в политиката, трябва да се подготви ново поколение лидери, аристокрация, способна да взема
решения... хора, усъвършенствали изкуството на мечтаенето, изкуството да се вярва и създава.
2. Школа за прагматични мечтатели

- Нужни са ни ковачници за визионери - обяви решително Мечтателя. По свития си стомах
долавях, че думите Му задаваха по-нататъшното
развитие на разговора ни. Тонът Му звучеше като нетърпяща възражение команда, насочена не
към мен, а към невидима армия, готова безусловно да Му се подчини.
- Нужни са ни нови школи - продължи мисълта си Той, като зарази и мен с пламенното Сй
слово, с онова трескаво състояние, което обикновено придружава великите събития, когато
моментът им настъпи. - Нужни са ни школи за подготовка на личности, способни да предлагат
решения... школи за визионери, просветени хора, „прагматични Мечтатели“...
Изразът „прагматични мечтатели“ ме завладя със силата на евангелски парадокс. В бъдеще, в
годините на изграждане на университета, щях да го използвам в официални документи и по
конференции, за да оповестявам мисията. Дори сега, когато го чувах за пръв път, слушайки го как
звучи, бях повече от убеден в тайнствената му сила... „прагматични мечтатели“... ето я най-
синтезираната и мощна дефиниция за великолепната армия, която Мечтателя ме караше да набера -
хиляди момичета и момчета, специални студенти, влюбени в безграничните си мечти.
„Прагматични мечтатели“.
Поразсъждавах известно време върху двете думи, като мислено ги съпоставях, вкусвайки
усещането за конспирация, надничащо иззад очевидния им контраст. После лекият гъдел от
парадоксалната им смисленост постепенно изчезна и те се размиха в безкрайното единство.
- ...Те ще бъдат водачите към нов изход, - продължи Мечтателя -“психологически изход“ от
световно значение... Хиляди хора ще загърбят робството на конфликтната си логика за сметка на
вертикалната представа за света, основана на способността да се хармонизират вътрешните
противоречия...
Записах думите Му, подпрял тетрадката си на бамбуковия парапет. Каса дел Пенсаминенто
представляваше кивот, изгубен в растителен океан, простиращ се до безкрайността, чак до
подножието на каменистите Анди.
- Единствено лидери с ясна визия, хора, свободни от всякаква идеология или суеверие, могат да
преведат човечеството от психологическия бряг на обикновения, слаб, лабилен и тесногръд човек
към брега на новия, цялостен човек, вдъхновен от принципите на светската духовност.
Тук Мечтателя замлъкна и аз се възползвах от паузата, за да обработя записките си. Приведен
над страниците, усетих покачване на налягането по цялото си тяло, както се случваше някога,
когато ме обгръщаше опасната зелена прегръдка на водите на Кастело Арагонезе, която бях
изпитвал като дете по време на безразсъдните ми гмуркания в Иския.
Бавно вдигнах глава. Мечтателя се бе приближил до мен и сега стоеше само на няколко
сантиметра. Бях попаднал в плен на погледа Му подобно на астероид, навлязъл в орбитите на две
черни луни. Мълчахме и двамата... Приближаваше ме все по-близо... и по-близо... Всяка мисъл
замря и пред очите ми премина безкрайна последователност от готически сводове на фона на
отекваща музика от вековен орган. Докато думите Му кънтяха... думи, които щяха да придават нов
смисъл на живота ми, една неконтролируема емоция ме сграбчи за гърлото.

- Ти ще основеш Школа на Същността - Университет за дръзналите да реализират мечтата
си... където последователите ти ще научат, че „мечтата“ е най-реално съществуващото нещо...
че това, което човек нарича реалност, не е нищо повече от отражение на мечтата му.
Чувствах се сякаш подът под бесилката ми изведнъж се разтвори под краката ми. Ако изобщо
имах нужда от изпитание, чрез което да открия пределите на Същността си, значимостта на
поверената ми от Мечтателя задача нямаше равна на себе си. Тя заплашваше да ме смаже още преди
да съм започнал, а при самата мисъл за подобно начинание ми се извиваше свят.
- Ще създадеш Школа за отговорност, - продължи Той - школа за прагматични мечтатели,
философи на действието, където да научат, че щастието е икономика... че богатството,
хармонията и красотата са рождено право на всеки човек... Ще създадеш Школа, която няма
край... Школа за богове... И тя ще има Моят ритъм, Моят размах. Не се страхувай от каквато и
да било атака. Всяка идваща от външния свят атака е изключително ценен подарък за тези,
които наистина искат да. се опознават и променят. Всяка опасна атака, дори най-свирепата, е
оздравителен процес, който сам си измечтал и приложил на практика.
Мечтателя млъкна и зачака. Като добър музикант, Той ми оставяше пространство да изразя себе
си. Настъпил бе моментът и аз да изсвиря своя рефрен в самотния ни джем сешън. Времето
минаваше и аз шикалкавех, таейки надежда, че има вариант да избегна предложението Му. Но
мълчанието на Мечтателя ставаше още по-настойчиво. Искаше ми се да изкрещя, че всичко това не
е по силите ми и да се дистанцирам от Проекта. В един момент ми се стори, че събрах кураж, но
успях да промълвя само:
- Това би било философска школа... - загатвайки, че задачата е отвъд способностите ми.
- Тоест? - пусна Той в ход подигравателната Си усмивка както обикновено, а в тона Му се
четеше изумление и добронамерена ирония. - Икономическата школа е философска школа!...
Трябва да си наясно с това!
В думите, усмивката и тона Му имаше намигване, нотка на невинна злоба, която внушаваше
съучастничество. Нещо 'много важно витаеше там, нещо, което аха да уловя из покрайнините на
съзнанието ми, но то все се изплъзваше. Междувременно Мечтателя неусетно се бе приближил
съвсем близо и бе приковал неумолимо погледа Си в мен без дори да мига. Изведнъж, сякаш
някаква ципа се разкъса, миналото се откъсна и се освободи от спомените ми. Лентата на времето се
разплете и съзнанието ми започна да прожектира далечни картини...
Отново видях годините, когато учех и работех в Неаполския университет рамо до рамо с
любимия ми преподавател Джузепе Паломба, който ми помогна да открия, че моралните ценности и
идеи са възможно най-мощните двигатели на икономиката и, от друга страна, да търся в тяхното
изчезване същинската причина за всеки недостиг и липса на развитие в огромни региони на света.
Годините, прекарани в Католическия университет в Милано и Лондонското бизнес училище, също
прекосиха съзнанието ми и то не в някаква последователност, а под формата на експлозия от
образи, лица, чувства и състояния. Трескавото учение през онези години обедини всички училища
от миналото ми в едно... Икономическият факултет в Неапол в Санта Лучия - красива сграда с
формата на куб, облицована с варовиков камък и с изглед към морето - изведнъж се настани на
моравата на Лондонското бизнес училище в Риджънтс Парк... Преподаватели... колеги... учители...
аудитории, почетната грамота за завършена първа степен... Видях вълнението на Джузепе и
Кармела в деня на дипломирането ми... златният часовник Тисо... неистовата ми радост от
спечелването на стипендията на фондация „Джордани“, която ми отвори вратите към
Колумбийския университет... И тогава, точно толкова бързо, колкото се беше и появил,
калейдоскопът от образи изчезна и сцената се промени. Видях себе си в междучасие между
лекциите в Бизнес училището - бях още момче на прага на зрелостта, замечтан под едно дърво,
загледан в набраздилите небето облаци над колежа. И една отдавна забравена мечта започна отново
бавно да придобива форма... Училище без граници... Университетът, за който ми говореше
Мечтателя... с централи и аудитории във всички големи градове по света... и лицата на хилядите
студени, които щяха да учат там... Всичко вече беше измечтано... Гласът на Мечтателя ме извади от
унеса.
- Сега спомняш ли си? Време е да сбъднеш мечтата си! Време е да създадеш Школа за
мечтатели, където гигантите в икономиката биха преподавали с най-голямо удоволствие.
Думите Му, които през следващите години щях да чета и препрочитам хиляди пъти, ме
заразиха, завладяха ме, дори ме накараха да ги заобичам. Именно те щяха да ме крепят и да ми

вливат сили в многобройните трудни моменти, на които щях да се натъкна при преследването на
дръзкото си начинание.
- Всичко важно и истинско в човека е невидимо - заяви Той. - Същото се отнася и до
икономиката. Съществува вертикален лъч, който пресича икономическата ос, равнина от по-висш
порядък, свят на идеи и морални ценности, на които се основават икономическите факти.
Накара ме да проумея как днес условията на недоразвитост, възникващи рутинно в периоди на
икономическа стагнация, се асоциират с икономика, 'ограничена в система от архаични морални
ценности. Те са другата страна на проблема, който при развитите икономики се проявява чрез
патологични и социални заболявания.
- Следователно всичко се крие в невидимия свят на идеите - в идеологическите и моралните
ценности, във философията и езика, където откриваме произхода, двигателя на фактите, които
се проявяват видимо в света на бизнеса и икономиката.
... Отвъд пирамидите на индустрията и небостъргачите на финансите... отвъд всичко, което
виждаш и докосваш, отвъд всичко полезно, красиво и истинско сред човешките постижения... в
основата на всяка институция и всяко научно откритие неотменно стои нечия мечта... визията
на една личност.
Отдай всичките си сили на индивида и неговата подготовка! Фокусирай вниманието си върху
него. Масата, тълпата е призрак... механизъм, повлиян от всичко и всички... Тя не е въоръжена с
вяра, не притежава собствена воля... неспособна е да твори... Всъщност масата никога не е
успявала да създаде каквото и да било. Нейната функция, единствената причина да съществува е
да руши. Личността и тълпата са двете лица на една и съща действителност, буталата на един
и същ двигател. Личността създава, масата разрушава.
Ти си този, който трябва да реши към коя група да се причисли. Индивидът е единствената
възможна реалност... той е солта на Земята.
Според Мечтателя ограниченията съществуват единствено в нечия Същност. Бедността и
войната са отражения на едно приемащо оскъдицата и пълно с противоречия съзнание и могат да се
изтрият от лицето на планетата, единствено след като се изкоренят от самия индивид.
- Положи основите на Школа за личности, Школа без граници... Събери заедно мечтатели от
цял свят... без оглед на национална принадлежност, цвят на кожата, вяра и убеждения,
благосъстояние... Школа, където най-важният предмет ще е изучаването на самия себе си и
където способността да се твори и действа ще се окаже най-конкретният резултат от това да
обичаш себе си вътрешно.
Думите Му се лееха бърдо и едва насмогвах да ги записвам. Мечтателя по-скоро диктуваше, а
не говореше и щом забелязах това, се почувствах наранен и обиден... Отнасяше се с мен като с
писач. Усетих как в недрата ми се надига смесица от отвращение, глуповат ропот, тихо
недоволство, които се опитвах всячески да погася, но нямах шанс. Полагах нечовешки усилия да
насмогвам на думите Му, но Той не се трогна особено. Вбесяваше ме най-вече тоталната Му липса
на уважение. Сякаш се държеше така нарочно...
- Престани най-после и записвай! - заповяда ми Мечтателя с ужасяващ глас, който моментално
прекъсна потока от мисли и обърканите състоянията, в които изпадах. Своевременният Му крясък
ме издърпа от надолнището, по което стремглаво се хлъзгах. Колко бързо и неусетно бях заплувал в
мътните води на обвиненията, отрицанието и оплакването.
- Пиши! - повтори Той. Гласът Му се беше превърнал в шепот, по-стряскащ дори от мощния Му
рев. - Тази книга е вечна! Един ден ще осъзнаеш, че целият ти живот е имал смисъл само защото
си Ме срещнал и че да записваш думите Ми е единствената причина да се появиш на бял свят.
Мощната намеса на Мечтателя ме освободи. В миг се почувствах кристално бистър и безгрижен
подобно на лятно небе, връхлетяно от северозападен вятър. И както винаги „пердахът“ Му се оказа
с терапевтичен ефект - имаше властта да превръща безпорядъка в порядък и да прочиства всяко
натрупано дълбоко в мен замърсяване.
Междувременно Той отново беше подхванал лекцията Си.
-Дори началните училища и университети учат човек да мечтае, - каза Той и направи кратка
пауза, след което добави с горчиво-ироничен тон - но мечтата, която внедряват в учениците и
студентите си е оскъдицата... учат ги на зависимост, съмнения, страх и ограниченост и зад
маската на предполагаемата им ерудиция се скатават болката и вечната песен на поражението.

Вече не говореше на мен, а се обръщаше към поколения бъдещи студенти. Мощните Му
революционни идеи се превръщаха в основата, в лимфата на Школата, оформяйки мисията и
съдбата й.
-Цялото познание, всички методи и теории, идващи отвън, могат да се използват като
отправни точки, но впоследствие трябва да се загърбят за сметка на по-висши източници на
разбиране.
Крайно време е да се пренебрегнат всички досегашни учения, идеологии, дисциплини, книги,
идеи и всяка изписана дума и да се гмурнем дълбоко в себе си, за да открием собствената си
истина и уникалност. Това е единственият вариант човек да премахне пречките пред себе си и да
се освободи от всякакъв хипнотизъм и господството на външния свят.
3. Мечтата на Мечтата
Лекцията Му продължи, а аз си позволявах да Го прекъсвам само от време на време, единствено
за да правя някои уточнения. Пред очите ми като парченца мозайка се сглобяваха безценни мисли и
съждения - упорите на една удивителна конструкция, оформяща визия от световна величина.
Каза ми, че школите на Същността са съществували винаги, но са били укривани, тъй като
политическият климат и историческият момент почти никога не са позволявали ТЯХНОТО
проявление. Сред всичко изслушано бях особено впечатлен от историята за изграждането на
катедралата Нотр Дам в Париж, за същинската й мисия, скрита зад „претекста“ да се реализира това
чудо. Улавях всяка Негова дума, докато ми разказваше за архитектите, художниците и скулпторите,
строителите и работниците, които до един били последователи на тази изключителна Школа и
дълго размишлявах над начинанието, сътворено от хора, поели по пътя на целостта - ученици и
изследователи на собствената си монолитност.
-В това здание всеки детайл, всеки камък говори за Школата и разкрива законите й - подчерта
Мечтателя. Разбрах, че Нотр Дам, както и великите шедьоври в историята се явяваха
материализация на вечността и все пак те едва загатваха необятната „истинска“ творба, създадена
от безсмъртните Школи.
Постепенно, подобно на щракане на увеличителни лещи, тази визия се разшири и аз осъзнах, че
задачата, която ми възлагаше Мечтателя, бе едва началото на далеч по-грандиозен проект.
Създаването на Университет, който да разклати устоите на традиционното образование в световен
мащаб, бе само фрагмент от огромен по размаха си замисъл.
Каква ли беше „мечтата“ на Мечтателя? Дори не можех да си я представя... Каква би могла да
бъде? Въображението ми достигна пределите си и бе възпряно от пламналия меч на Херувима...
Мечтая означава съществувам... Ако, както ме бе учил Той, мечтата е тази, която ни измерва, и ако
никой не е в състояние да подхранва мечта, по-голяма от самия него, кой тогава беше Мечтателя?
Ако подстрекаването към революция, способна да се разрази от единия до другия край на света,
като преобърне представите на хората и огласи настъпването на нова ера - ерата на „вертикалния“
човек, бе само етап от пътешествието Му, каква ли бе крайната цел на „мечтата“ Му?
- Каква е? - попитах без да уточнявам въпроса си.
Мечтателя изчака доста време, а аз все още сдържах дъха си, когато, съвсем до ухото ми, Той
прошепна:
- „Мечтата на Мечтата“ е победата над смъртта... като първо се победи причината, която
винаги я е пораждала идеята за непобедимостта на смъртта...
През тялото ми премина вълна от тръпки. Какъв екстаз! Тази мечта рушеше хилядолетни
граници и се впускаше напред - там, където човешкото въображение дори не смееше да пристъпи и,
за да успея да издържа на твърдението Му, трябваше да впрегна всичките си сили и да се опра на
всичките години подготовка в Школата Му.
4. Преносимият рай
Междувременно Мечтателя не се отместваше, стоеше си все така близо до мен и ясно чувах
дишането Му. Изведнъж започна да души въздуха наоколо. Отначало го правеше по-предпазливо, а
после все по-натрапчиво, докато ми стана пределно ясно, че всъщност се опитва да помирише моята
миризма! Когато видях изписаната на лицето Му гримаса на отвращение, ме връхлетя безкрайно
объркване, сякаш точно в мен бе открил източника на неприятния мирис, от което се изчервих и
потънах в срам. Но когато гримасата бе подменена от злобна усмивка, разбрах, че ме будалка.
Поредното Му педагогическо средство - цялата разиграна пантомима около зловонието на

съществото бе предназначена да заклейми удивителната ми способност да продължавам да съм
жертва на негативните мисли и емоции.
Докато говореше за рая, майсторският Му урок ярко контрастираше на склонността ми да си
създавам и подхранвам преносим ад. Кой знае колко дълго човек би си останал докачливо, сприхаво
и свадливо същество? Колко дълго би култивирал и предавал своята крехкост и уязвимост на
идните поколения? Пак се бях отнесъл в размисли.
Междувременно Мечтателя напредваше. Насилих се да отхвърля смъртоносния товар и с
огромни усилия успях да пресека течната светлина, която ни разделяше.
- Животът е такъв, какъвто го мечтаеш. Срещаме винаги и само това, което мечтаем...
Неизбежно се натъкваме на мечтите си. За тези, които строят и подхранват преносимия рай в
себе си, животът вече е земен рай.
Последва дълга пауза преди смело да се насочим към заключителната част на срещата ни.
- Човечество, измъчвано от бедност, престъпност и несекващи конфликти, може да бъде
излекувано единствено клетка по клетка... Това е алхимична трансформация, която трябва да се
осъществи във всеки човек чрез преобръщане на убежденията му и да се разпространи чрез
преливане на воля, светлина... Единствено индивидуалното обучение е в състояние да го постигне.
Твърдеше още, че подобно начинание не може да се осъществи чрез масовото обучение, което
нашата цивилизация гордо смята за едно от най-важните достижения на модерния свят.
- Една Школа за свободни хора, отдадени на идеята да открият уникалността във всеки
индивид, една Школа за отговорност няма как
да бъде масова. Масовото образование е противоречиво в самата си същност - ако е отредено
за масите, тогава не е образование, ако пък е образование, тогава не е отредено за масите.
Направи Школата достъпна за хората, носещи в себе си истинската, искрена „мечта“ да
разберат... Истинският пропуск за достъп е да се вярва в нея безрезервно и пламенно, с целия
ангажимент, който човек е способен да поеме.
5. Най-Великата икономическа истина

Златното слънце, почитано от чибчите, катереше облите и зелени върхове на далечните
Кордилери и всичко наподобяваше детска рисунка. Гласът на Мечтателя се рееше спокойно и
тържествено над свещената територия.
- Създай Школа, основана на принципи, които нямат край. Създай истинска и жива Школа, в
чиято основа не лежат книгите, а изкуството на мечтаенето.
Личеше си, че бе на път да си тръгне и изпитах чувство на загуба. Начинанието все още ми
изглеждаше непосилно, отвъд способностите и възможностите ми. Усещах как в гърлото ми се
надига крясък - тих и отчаян, някак неутешим. Поверявайки ми подобна задача, Той ми разкриваше
това, което най-много обичах - Мечтателя ми показваше, че след егоистичния живот, който бях
водил до момента, бих могъл да осъществя нещо специално... Школа за мечтатели...
Разкри ми още, че приключението на Одисеи, пътешествието на Данте, експедицията на Язон и
начинанията, предприемани във времето от редица герои и полубогове са пътеките, проправени от
Школата за трансформация. Одисеи се завързал към мачтата с въжетата на Школата, като така
поддържал принципите й устойчиви, а Данте напуснал Ада, за да последва Виргилий и преобърнал
себе си „нагоре с краката“. Това също е дейност на Школата...
- Нужно е да подготвяме хора, решени да завоюват собствената си цялост и да се освободят
от болката, страха и тревогата, които всеки носи в себе си. Това е единствената надежда за
човечеството.
Мечтателя предрече, че в близко бъдеще организациите - от най-големите корпорации до най-
дребните бизнес компании - ще се превърнат в школи на Същността, школи на целостта. В тях
хората ще се учат да въздигат себе си, като непрестанно елиминират всяко разделение и деградация
на Същността, всяка паднала върху нея сянка. През органите на предприятията отново ще резонира
хармонията - като връв, която все още свързва всичките им клетки и ги кара да вибрират синхронно.
- Виждам хиляди студенти... - пророчески заяви Мечтателя, посочвайки ми с широк бавен жест
тучната зеленина, обграждаща Каса дел Пенсаминенто и безкрайното слънчогледово поле с малкото
езеро по средата. - Те ще бъдат колоси на икономиката и световни предаватели на бъдещето.
Тяхната способност да създават благополучие ще бъде само следствие от вътрешното им
състояние на свобода.

- Но подобно начинание би отнело доста време - протестирах аз, като се чудех по какъв още
начин да дам израз на тревогата си и безкрайните съмнения, които вече обсаждаха добрите ми
намерения. Мечтателя ме подканваше да летя и както обикновено се натъкваше на вътрешната ми
съпротива.
- Човекът е вече готов! - извести Той и така накара двигателите на „мечтата“ да зареват,
моментално помитайки жалките ми възражения. -Разбирането и любовта вече са закодирани в
човека.
Никога няма да забравя думите Му.
Днес ги виждам да присъстват в съзнанието на всеки от студентите ми и знам, че човек може да
учи младите единствено как да разкисват повърхността и да предизвика появата на истинското
познание посредством тяхната уникалност и същинската им природа като крилати Същности,
истински Същности.
Външните учения са само претекст. Същинската работа на Школата е премахването на всеки
компромис, ограничение, предразсъдък, лицемерие, съмнение и страх, трупани още от ранно
детство. Именно те са плодовете на остарялата форма на обучение - обучение, чиято единствена цел
е да потъпква най-реално съществуващото нещо - „мечтата“. Истинската Школа не си позволява да
дава нищо на учениците си... тя е наясно с факта, че няма какво да добави към това, което те вече
притежават в Същността си... Нужно е единствено да го освети... Това е работа по елиминирането
на всичко, възпрепятстващо разбирането. Истинското обучение „помни“ уникалността в човека,
неговата оригиналност, „мечтата“.
- Икономиката е начин на мислене - обяви Мечтателя. - Единствено истински живите могат
да създават благосъстояние. Материалното богатство е само метафора на същинското
богатство, решителното изпитание за постигане състояние на цялост, разбиране и вътрешен
просперитет.
Единствено Школа, основана на принципите на „мечтата“ може да подготви икономисти,
способни да се преборят с бедността, засегнала огромни региони на планетата, и да отстрани
пластовете невежество от Същността - невежество, хвърлило цели нации и някога тънещи във
величие цивилизации в лапите на бедността и недоразвитостта.
После заговори за пословичното природно богатство на Колумбия, за неизчерпаемите й
сребърни мини, за изумрудените залежи, за необятни гори и безкрайни плата, за огромните й
тютюневи и кафени плантации.
- И въпреки това тя си остава една от най-бедните страни в света
- коментира Той. - Нивото на Същността на тази държава е занижено до такива ниски
стойности, че тя не може да задържи всичко, което притежава... подобно на човек, който
изведнъж открива, че се е сдобил с богатство, по-голямо от нивото му на отговорност.
Мечтателя ме накара да разбера, че на най-икономически развитите страни често им липсват
каквито и да било природни ресурси, но пък имат огромен запас от идеи, култура, история и
изкуство.
- Икономиката е състояние на Същността - заяви Той и направи пауза, за да наблегне още
повече на значимостта на железния закон.
- Икономиката на една страна и нивото на постигнатото от нея материално благосъстояние
са отражение на начина, по който мисли и чувства обществото й. Ценностната система и
качеството на мисълта са причината, а не обратното. Когато мечтата угасне и ценностите
пресъхнат, богатството също се стопява.
Впоследствие Мечтателя наблегна на нуждата да се обучат отговорни хора, способни да се
обвържат с мечтата на страната си, да я въплътят и да подхранят корените й. Животът на цялата
цивилизация зависи от тяхното съществуване. Размахът на визията им е видим навсякъде в
икономическата вселена и непрекъснато разширява нейните граници. Без подобни хора всякакъв
прогрес е невъзможен. Основната причина за осуетяването и на най-амбициозните проекти не е
липсата на парични средства или природни ресурси, а недостигът на хора, способни да понесат
нивото на отговорност, да износят в себе си смелата идея и да повярват в нея с цялата си душа.
- Школата ще съдържа дълбоко в себе си неогласяваната до сега истина в света на
икономиката: Visibüia ех Invisibilibus. В основата на всичко видимо стои невидимото.
Икономическото богатство е само отражение на невидимото в организацията или нацията.
Просперитетът идва отвътре. Той е процес, който започва отвътре и се придвижва навън, като
всяко излекуване.

6. Притежанието е Същност
- Същност и притежание са една реалност, но разположени на различни плоскости на
съществуването - заяви Той. - Притежанието е Същност.
Според Мечтателя притежанието е Същност, която се проявява във времето и пространството.
Подобно разкритие разтваря дверите към грандиозна революция в обикновеното възприемане на
света и е едно от онези сътресения в мисленето, способни да променят развитието на цяла
цивилизация. Мечтателя посочи забележителния факт, че всеки епохален преход в човешката
история винаги е бил предшестван от опровергаването на действалите към момента идеологии, от
революция в мисленето, която започва в личността, а в последствие добива популярност и сред
масите.
С идеята си за хелиоцентризма, изместваща човека от центъра на Вселената към покрайнините
й, Коперник разклаща устоите на средновековното мислене и го отваря към модерната епоха.
Протестантството променя радикално представата за труда - библейски заклейменият труд се
превръща в инструмент на човешката еволюция, като така създава психологически условия за
осъществяването на Индустриалната революция и рационалния капитализъм.
- Днес се оказваме изправени пред нова революция - революция в психиката, базирана на
идеята, че Същност и притежание са двете страни на една и съща реалност - обяви Мечтателя. -
Всичко, което виждаме и докосваме, всичко, което възприемаме и което наричаме „реалност“, не
е нищо повече от отражение на свят, невидим за сетивата ни, свят на идеи и ценности, който
протича вертикално спрямо равнината на нашето съществуване - светът на Същността.
Същността не е противоположна на притежанието, а е пряко свързана с него - тя е
първопричината. Това обяснява защо страните, най-богати на природни ресурси, често се оказват
най-бедни и как забогатяването на човек не е достатъчно да промени съдбата му, ако не съответства
на нивото на неговата Същност. Всъщност, възможно е да се изнамери цикличен регулатор -нещо
като механизъм за хомеостаза29, който неизменно да отвежда обратно към нивото на Същността.
Дори да е временно облагодетелстван от дадено събитие или външни обстоятелства, ако е
надвишил нивото на Същността си, неподготвеният човек бива отново засмукван в изначалното си
състояние на нищета. Това се отнася и за нациите. След повече от половин век разработване на
непрестанно провалящи се международни програми за подпомагане на страни от Третия свят, дори
икономистите, които работят в посока към напредък и развитие, би трябвало до сега да са разбрали,
че е невъзможно да се помогне на дадена държава отвън, ако самата тя не е готова в своята
Същност. И няма вариант да бъде изведена от състоянието й на бедност, ако вече не е достигнала
адекватно ниво на богатство в невидимото... богатство на ценности и идеи - етични, естетични,
религиозни, философски, научни. За много от икономически бедните страни завръщането към
древната мъдрост и корените им би било достатъчно, за да се захрани наново първичната им
ценностна система и да се подобрят условията им на живот.
Възприемането на факта, че Притежанието е Същност изкоренява един от най-старите и най-
дълбоко насадени предразсъдъци в човека и революционизира неговите идейни схеми. Само че не
притежанието дава възможност на човек да прави и да бъде, а Същността му е тази, която му
позволява да прави и след това да притежава. Преодоляването на тази форма на колективна хипноза
означава да се отхвърли хоризонталната представа за света и да се навлезе във вертикалната мисъл,
където съществуват пластовете от истинските и безкрайни нива на Същността. „Притежанието е
Същност“ е ключът към разбирането на най-сложните и най-съществени аргументи, касаещи
живота на човека и организационните системи от всякакъв порядък и сложност и обяснява
разнообразието на тяхната съдба.
Човешката история винаги се е въртяла около това да се прави и притежава повече. В общества,
хипнотизирани от желанието да притежават и направлявани от неутолими хищнически инстинкти -
ехо на носталгия по животинското, напредъкът на цивилизацията съвпада с развитието на
способността да се произвежда, общува и пътува, а също и да се руши още повече.
Перпендикулярно на тази история протича невидимото измерение на идеите, светът на причините.
Всяко завоевание във видимото и всяко повишаване на способността на човечеството да прави
и притежава винаги е било предшествано от завоевание в Същността. С течение на времето
29
Свойство на една отворена система да регулира вътрешната си среда, така че да поддържа стабилно постоянно
състояние чрез многобройни корекции на динамичното равновесие, управлявани от взаимосвързани регулаторни
механизми. – Б. пр.
научното познание и техническият прогрес следват не само познанието на човека за самия себе си,
но и постигнатото ниво на съзнание. Науката и Съзнанието напредват заедно.
- Без оглед на индивид, организация, нация или пък цяла цивилизация, способността да се знае,
върши и притежава зависи най-вече от нивото на Същността, достигнато от съответната
цивилизация, нация, организация или индивид.
Тук Мечтателя обобщи размишленията Си с простичка, но внушителна епиграма:
- Колкото повече си, толкова повече знаеш. Колкото повече правиш, толкова повече
притежаваш. Правене и притежание зависят от Същността точно както сянката зависи от
размера и формата на обекта, който я хвърля.
Той ме накара да проумея, че чрез наблюдаване на даден човек или организация всеки може да
придобие представа за притежаваното от тях, но дълбочината, величината на идеите, стойностите,
„мечтата“ остават невидими измерения за нивото на тяхната Същност.
Това, което не позволява на човек да види съществуващото между Същност и притежание
съвършено равновесие, е факторът време, който, подобно на димна завеса, ги разделя илюзорно.
Ако по чудо успеем да компресираме времето - годините на човешкия живот или пък вековете, в
които просъществува дадена цивилизация - ще успеем да „видим“ съвършеното съответствие
между Същност и притежание. Те са една и съща реалност, разположена на различни равнини на
съществуването. Материализираната Същност се превръща в Притежание и Притежанието се
превръща в Същност.
Откритието за идентичността между Същност и Притежание също въздейства дълбоко върху
икономическата мисъл. Ако Притежанието, съответно производството на благосъстояние, следва
Същността, тогава фундаменталните идеи и състоянията на Същността, цялата работа на човека по
самооткриването и самонаблюдението и най-вече интуицията и „мечтата“ ще трябва напълно
основателно да бъдат включени сред общоприетите предмети на научно изследване наред с етиката
и системите от убеждения, вярвания и морални ценности.
- Колкото по-широка и всеобхватна е визията на човек, толкова по-богата е икономиката му.
Това се отнася с пълна сила и за всяка организация, държава и цяла цивилизация.
7. Университет означава „към единство“

Мечтателя ми каза, че понятието университет означава „към единство“.
В самата етимология на думата открих безценна информация за естеството на тези институции,
която досега не бе изплувала на повърхността в хода на срещите ни и не можеше да се открие в
никоя книга.
- Неговата мисия е заложена в самото му име - да помага на човек в стремежа му към
завършеност... да направлява пътуването му към обединението, към единството на Същността.
В представата на Мечтателя университетите на бъдещето ще имат задачата да продължат
(посредством светския подход) работата, с която манастирите, синагогите, ашрамите и джамиите са
се натоварили от хилядолетия, но не са успели да завършат, а така са се превърнали в подслон за
бягащи от отговорност индивиди - хора, живеещи в страх.
Много от университетите ще изчезнат и само част от тях ще бъдат натоварени с насъщната
задача да подготвят нови лидери с качества на визионери, на светски монаси. Те ще бъдат
безупречни, неуязвими бойци, способни да се опълчат и надвият предизвикателствата, на които
цивилизацията ни се натъква, развивайки новите си сетива - интуицията, волята и „мечтата“.
Проектът за обучаване на човек, „балансиран“ посредством привидно парадоксални качества и
способен да хармонизира в себе си хитрост и невинност, разум и интуиция, финансова мощ и
любов, е на хиляди години.
- Университетът трябва да предложи система от идеи, способни да интерпретират света,
като разкриват истинското състояние на човека и посочват пътя на възможната му еволюция.
Университетът трябва да подготвя клетките на новото човечество, личности, вдъхновени от
принципите на мечтата - мъже и жени с визия, прагматични утописти, ярки личности, способни
да подхранват мечтата за глобална икономика и политическата отговорност за планетата.
Наложеното отвън и еднакво за всички познание от книгите задушава същината... то е лъжливо
и илюзорно... „Истинското“ познание вече присъства във всеки индивид. Да знаеш означава „да
помниш“... това е пътуване обратно към „вертикалната памет“. За Мечтателя новото обучение,
„повторното обучение“, е на светлинни години от традиционното. И неговата задача не е да добавя

понятия, идеи, представи, а да „припомня“ на учениците и студентите уникалността,
оригиналността и невинността, които те вече притежават.
- Не се уповавай на никакви институции - сериозно ме посъветва Мечтателя, сякаш ме караше
да положа клетва. - Не взимай пари, не търси възнаграждения от която и да било корпорация или
обществена институция. Традиционната университетска система не само е отживелица, но е и
изключително податлива, крехка и деликатна, защото е зависима.
Ето защо е нужно да проправиш нова пътека, поемайки мисията на бунтовник, на
революционер. Истинското обучение е подривна дейност от гледната точка на официалните
институции, поради което не трябва да се огъваш под тежестта на традицията или да се
придържаш към установените представи за обучение.
Университетът, който ти ще основеш, ще предизвика такавареволюция в света на
обучението, че ще заличи завинаги остарелите убеждения и манталитет от лицето на
планетата, а с тях и изживелите времето си училища и институции. Ще оцелеят единствено
готовите да осъществят пълната промяна, готовите да признаят революцията.
Придържай се към своята цялост! Не позволявай на никого и на нищо да й навреди. Пази я
непокътната. Успехът е естествена последица от постигнатата цялост.
Тогава ми илюстрира нагледно онази изключителна идея, залегнала в основата на понятието
„разпръснат университет „ - организационният модел, който щеше да играе съществена роля за
успеха на Школата, за ситуирането на модела й в световната академична среда.
- Бъдещите битки няма да се печелят чрез използването на огромни кораби, а чрез флотилия
от пъргави плавателни съдове - каза авторитетно Той.
Тази идея не само позволяваше да се обръща индивидуално внимание на всеки студент,
посрещан в малките аудитории, но и отговаряше на идеалното и парадоксално условие за
институция, която да е едновременно голяма и малка, световна и местна. Новият университет щеше
да е световен, организиран в колежи и кампуси във всички столици на света, предназначени да
посрещат и подготвят малък брой студенти, които вярват в себе си- млади хора, наясно с факта, че
единствено в „Школата на Същността“ ще успеят да осмислят и разберат „мечтите“ си.
Новата Школа, вдъхновена от принципите на Мечтателя, посочваше модела на бъдещия
Университет и известяваше настъпването на един атенеум без граници, който нямаше да е обвързан
териториално, нито х. школата
пък с конкретен град, език, националност или установена програма, а щеше да притежава
гъвкава структура от централи, обединени от обща философия.
- Точно както стените на древногръцките градове били издигани в границите, до които
достигал гласът на оратора, за да е възможна комуникацията-подсказа ми Мечтателя - така и
размерите на основаните от теб атенеуми ще трябва да отговарят на стремежите и
„мечтите“ на пожелалите да са част от тях.
8. Раждането на Школата
Бе изминала малко повече от година, откакто се срещнах с Мечтателя в Каса дел Пенсаминенто,
където ми бяха връчени правомощията.
От тогава насетне бях изцяло посветен на Проекта. Университетът се роди и отвори първия си
атенеум в сърцето на Лондон - в квартала Белгравия. Първите записали се студенти завършиха
успешно първата си академична година. Школата продължаваше да се гради и с всеки изминал ден
неимоверно нарастваше. В хода на еволюцията си тя сякаш отбягваше и всъщност пренебрегваше
обичайните връзки и ограничения на времето и пространството. Нейната академична формула
съдържаше съставките на бъдещето. В нея английската академична педантичност и
интернационализъм, съчетани със стабилния американски прагматизъм, се хармонизираха по
удивителен начин с италианските стил и култура, с хилядолетното търсене на красота и
съвършенство от страна на класическата цивилизация. Богатата програма от практични познания и
производствена практика даваше възможност на студените от рано да стажуват и работят в най-
големите световни компании. Окрилени от философията на Школата, те доказваха себе си като
безупречни и неуязвими личности подобно на воините-монаси на Лупелий - учениците, преминали
през Школата за богове преди цяло хилядолетие. Характеристиките на новия университет,
формулирани във философията на Мечтателя, му бяха придали лъскавостта на космически кораб в
полет и древното сърце на най-почитаните антични школи - същото онова сърце, туптяло в лоното
на школите, подготвяли бойците и героите на Древна Гърция.

Мечтателя ме бе назначил да командвам звездолет, прекосяваш архаичен и прашен академичен
свят, окаяна руина, алегорично наметната с хермелинова мантия - свят, на който му ставаше все по-
трудно да прикрива празнотата от мнимото си познание и анахронични идеи. Появата на Школата
на международната академична сцена - първоначално в Англия, а впоследствие и в Италия (където
първият кампус отвори врати в Парма, последван от този в Рим и още дванайсет от най-големите
градове в страната), спокойно можеше да се сравни с откриването на малката книжка на Плутарх,
поместила трактата му за образованието. Латинският превод на смятаната дълго време за изгубена
класическа творба сравняваше по съвършен начин древногръцкия модел на обучение - проекция на
духа на древната цивилизация - с догматичното мракобесие на средновековните религиозни школи.
И тогава, точно както се случваше и сега, бяха влезли в контакт два свята, разделяни не просто от
векове, а от светлинни години на ниво „съзнание“.
„Университетът на Мечтата“, както скоро бе огласена от медиите Школата, бе единственият
наследник на идеите за обучение на Древна Гърция. Нейната непоклатима вяра, фундаментът на
педагогическата й философия бе убеждението, че човек може да се развива единствено чрез
отговорна работа, чрез постоянни усилия в посока към обединение на Същността. От всички
краища на света се стичаха студенти, привлечени от мисълта и идеите на Школата, както и от
нейното новаторско и същевременно древно послание. Думите на Мечтателя, отекнали в брошурите
и обяснителните материали, бяха ноти, изсвирени на вълшебна флейта, чиито звуци караха младите
мечтатели от цял свят да започнат да маршируват, след като ги чуят.
Мечтая за революция. Мечтая за Школа, която „помни“, че „мечтата“ е най-реално
съществуващото нещо. Мечтая за ново поколение лидери, способни да приведат в хармония
датиращи от векове привидно несъвместими понятия: Етика и Икономика, Действие и
Съзерцание, Финансова мощ и Любов.
Откакто се положиха основите на новия университет, започна едно удивително съчетаване на
хора, събития и обстоятелства. Подобно на чудото на бременността, когато всичко - от най-сложно
устроените органи до най-периферните неврони на организма, е подчинено на един износващ
живота процес, така и процесът на вливане на необходимите средства в начинанието (при това по
възможно най-честните и почтени начини) и до ден днешен не спира да ме изумява.
9 Мисията на Школата
Тази сутрин се събудих преди изгрев. Съзнанието ми вече предвкусваше настъпващите
неотложни задължения за деня. Очакваха ме трудни за разрешаване ситуации - делови срещи с
преподавателите и най-вече ангажименти с банките, които обещаваха да бъдат особено мъчителни.
Усетих порив да потърся вдъхновение в думите на Мечтателя.
Не Го бях виждал от срещата ни в Южна Америка, когато насред тържественото присъствие на
онези върхове, мержелеещи се над зеленикавите дълбини, Той ме посвети в задачата да основа
Школата. Избрах на посоки една от тетрадките си и се потопих задълго в ситно изписаните със
записки страници, които прилежно бях събирал в годините на чиракуването си. Докато четях,
усещах под кожата ми да пробягват добре познатите тръпки, които неизменно изпитвах в Негово
присъствие, и преди да успея да сторя каквато и да било, за да ги овладея, изведнъж се сетих, че съм
забравил нещо изключително важно. Бе изминало твърде дълго време, откакто за последно се бях
захранвал с афоризмите Му - толкова дълго, че се бях отдалечил доста от светлината на намиращия
смисъл в нелогичността на света разум. Безмерната сила на визията Му, способна да преобърне
света и да го сведе до размерите на атом, вече не ми бе толкова близка. Нямаше място на Земята,
където можех да наблюдавам развените от вятъра знамена или да чувам звуците на тромпетите,
известяващи самотната Му битка, титаничния Му призив срещу това, което Той наричаше „лъжата
на смъртта“, срещу предразсъдъците относно нейната непобедимост. Мечтателя внесе светлината в
живота ми, но въпреки всичко аз така и не успях да я уловя напълно и да се възползвам от
изключителния шанс да Го срещна. Сега отбелязах няколко фрази и ги отнесох със себе си на
първата ми за деня среща - с преподавателите в Европейската школа по икономика.
Познавах лично всички очакващи ме хора-до един отлични специалисти, с възможно най-
доброто академично минало и богат опит в престижни британски и международни университети.
Бях ги подбирал един по един и, въпреки всичките ми неуморни усилия, бе изключително трудно да
ги приближа до същинската философия на Школата, до принципите, на които беше основана - факт,
потвърден и от днешната пленарна среща.

Всеки от тях бе възпитаник на традиционни университети, голяма част от които спонсорирани
от държавата. Идеята да ги поведа към промяна на убежденията им, да ги накарам да възприемат
утопичната педагогическа идея на един млад университет беше като да ги принудя да се отрекат от
религия, която цял живот са изповядвали, или пък да прекрачат биологичен праг, за да се превърнат
в същества от друг вид.
- Основополагащата мечта на Европейската школа по икономика, мисията й да създаде
поколение от млади лидери, изисква повече от добра програма и добри преподаватели. Хиляди
институции вече предлагат такива неща -казах аз при откриването на тази трудна среща. Отвъд
широките прозорци на залата можех да видя кралските градини на Бъкингамския дворец, които ми
напомняха, че дори непоклатима институция като Британската империя би могла да се разпадне,
когато се забравят залегналите в основата й принципи и владетелите й спрат да мечтаят. Светът,
който описваше Мечтателя в древната чайна в Шанхай, сега ясно се появяваше измежду устните
ми.
- Европейската школа по икономика е Школа на Същността. Нужно е за подхранваме в
студентите си идеята за безсмъртие, като заклеймяваме предварителната нагласа, че смъртта е
непобедима.
До сега всички икономически системи са се справяли с оцеляването, с основните нужди на
хората -храна, подслон, облекло и възпроизводство. Икономиката на идните десетилетия вече не
се занимава с оцеляването, а с безсмъртието.
- Бихте ли ми обяснили защо идеята за безсмъртието е толкова важна за Школата по икономика,
особено за профилите по бизнес управление? - Въпросът бе зададен от млада, талантлива
преподавателка от отдел „Международен стратегически мениджмънт“. Скептицизмът, че би
получила убедителен отговор, се подразбираше от тона й. Сетне добави с любезна ирония -
Вероятно планирате да учредите нов Философски департамент в рамките на Школата?
- Визия и реалност са едно и също нещо - отвърнах аз.
Това беше любимата ми максима на Мечтателя и тя се бе появила сред записките, които
препрочитах сутринта. Нямах и най-малко колебание, че трябва да я убедя. Знаех, че Школата
представлява огромно ухо и че всяка от клетките му, дори най-периферната, както и самите стени
на Гросвенор Плейс, ме слушат в захлас. Думите ми бяха насочени към корените, към сърцето на
мисията ни.
- Икономиката е отражение на Същността. Една частица от вечността е достатъчна, за да
побере огромни по мащабите си мощни идеи и невъобразими решения. Убеждението, че смъртта е
неизбежна е най-сериозното ни ограничение, което лежи в основата на всяко проявено от нас
тесногръдие и спъва творческите ни заложби. Нужна ни е единствено идеята за безсмъртие.
Поддържаме ли този принцип жив в себе си, ще успеем да се освободим от робството на времето.
Напълно възможно е да избегнем превръщането ни в жертви на времето и смъртта. Не е нужно да
търпим постоянната им заплаха или последиците от нея като тревога, несигурност и страх, че ще
бъдем надвити. Безсмъртието е Любов. A-mors означава „липса на смърт“. Безсмъртието е Живот
без граници - животът в безкрайните му възможности.
Ето я идеята, с която трябва да захранваме студентите си - безценната лимфа, която трябва да
циркулира из всяка организация. Великият икономист, магнатът, господарят на бизнеса живее
изцяло в мига, свободен от хипнотичните идеи на миналото и бъдещето. Цивилизацията ни се
нуждае от „вечни лидери“, свободни от затвора на времето, който сами си създаваме, „лидери в
добро здраве“, цялостни личности, способни постоянно да разширяват визията си, като по този
начин променят реалността в посока към подобряване финансовата съдба на индивидите,
организациите и нациите.
Докато говорех, Крие X. бавно поклати глава, демонстрирайки недоумение и назряващо
несъгласие. Движението накара белите кичури на косите му да се разлюлеят. Той беше един от най-
влиятелните ни преподаватели. Престорих се, че не забелязвам беззвучния му и далеч не единствен
коментар и продължих:
- Това, което наричаме реалност, е само отражение на мечтите ни, огледало на състоянието на
Същността нй. Съзнанието на човек се базира на противоречието, неговата логика функционира
посредством контрастни представи, неговият разум е въоръжен. Ето защо познаваме единствено
икономика, изградена върху основата на оцеляването, която вярва в ограниченията и е позволила
смъртта да се превърне във водещата индустрия на планетата, в архитрава, поддържащ
благосъстоянието на нациите.

От оръжейната промишленост до замърсяването на околната среда, от фармацевтичното
производство до организираната престъпност, хората и нациите са се превърнали в слуги на
икономиката на бедствието, на икономиката на конфликта. Цялото човечество присъства във
ведомостта на смъртта.
Истинското обучение е свобода от всяка форма на хипнотизъм, зависимост, суеверие.
Истинското обучение е отказът от вътрешните конфликти в човека. Именно то ще освободи
света от всички противоположности, ще освободи света от всички противоречия, войни и
насилие.
- Но Вие в този свят ли живеете или в някой друг? - избухна Крие X. веднага след като му
кимнах. - Войните в Ирак, в Афганистан, терористичните атаки, стотиците горещи точки в различни
краища на света, расовото преследване и геноцидът, които изпълват вестниците и медиите всеки
ден... те какво се явяват? И едва ли мечтата или всичко останало, което учим тук, ще успее да ги
спре... нито пък ще промени световната икономика!
Спомних си, че бях задавал същия въпрос на Мечтателя и че тогава демонстрирах същия
скептицизъм и сарказъм. Крие X. беше персонификация на моите съмнения, огледалният образ на
света, който издаваше неспособността ми да се въплътя в тези думи, да ги накарам да се облекат в
плът, да предам визията на Мечтателя по правдоподобен начин.
„За коя война говориш? - беше ме попитал Той. - Няма война, която протича в света, освен
войната, която проектираш в момента. Обстоятелствата в света съответстват точно на
собствените ти вътрешни състояния. Така че не се тревожи за света, тревожи се за себе си.
Това е единственият вариант да бъдеш полезен.“
Опитах се да протестирам, че точно в момента е пълно с индустрии из целия свят, които
произвеждат оръжия, способни да унищожат планетата, дори да заличат всички форми на живот от
лицето й... Говорех от името на цялото човечество и изгарях от желание да Го попитам какво бихме
могли да сторим, как бихме могли да се защитим от подобна ужасна и огромна по мащабите си
разрушителна сила. Спомням си, че Мечтателя рязко ме прекъсна и не ми остави никакъв шанс да
изразя на глас гибелната си представа.
„Не съществува сила „извън самия теб“, способна да те разруши. „Извън самия теб“ не
може да се случи нищо без твое съгласие. Бъди бдителен! Освободи се от невежеството, избягай
от мрака. Твоята визия има нужда от корекция, а не човечеството! Обстоятелствата в света
съответстват точно на твоето състояние. Ако ти възвърнеш своята цялост, ако се превърнеш в
цялост, тогава светът е в безопасност.“
Можех да усетя как всяка дума ме товари с тежестта на непосилна отговорност. След като Го
изслушах, беше невъзможно да продължа да се оплаквам, да обвинявам незнайни сили и
неконтролируеми енергии, да се подслонявам, треперейки от страх, в забравата на безропотната
безпомощност.
„Помни! Никой и нищо не е в състояние да стори нещо, което да не се управлява и дирижира
от теб. Конфликтите, бедността, поражението, смъртта или което и да е друго бедствие не са
обективни реалности. Те не съществуват извън теб и се превръщат в реалност, само ако ги
мечтаеш. Няма ли война вътре, няма и отвън. Това е законът.“
Извърнах глава и хвърлих поглед назад, за да я потърся. Знаех, че трябва да е някъде там...
възхитителна както винаги и безпределно вярваща в мен, в Школата, в „мечтата“. Лучия, моят
личен асистент. Дори светът да рухнеше днес, утре сутринта тя щеше да е тук, захванала се за
работа, преди всички останали, предлагаща боязливо услугите си по нейния си невидим начин,
защитавайки ме с нежната си строгост... сякаш бях най-ценното й притежание. Единственият човек
от екипа, пред когото си бях позволявал да говоря за Мечтателя. Постоянно ме разпитваше за Него,
попиваше всяка Негова дума. Лучия редактираше ръкописа ми и прекарваше нощ след нощ над
него, за да го превърне в първата чернова на Книгата. Улових леката й окуражителна усмивка и
нейното съучастничество ме спаси за няколко безценни секунди от смразяваща кръвта ми среща.
- Напълно възможно е да променим съдбата си - казах аз без да отговарям директно на Крие X.,
като се опитвах да звуча непоколебимо и убедително. - Нужно е да преобърнем хипнотичната
приказка на света... да променим психиката, нагласата на човека, насадена в системата му от
убеждения и вярвания. Трябва да променим мечтата. Единствено личността е в състояние да го
стори. Ето защо е нужна Школата. Школа на Същността, достатъчно мощна, за да предизвика
световна революция в обучението, да преобърне учебните методи и програми, въздигайки визията.
Това е научният път, по който трябва да тръгнем и в който вярваме.

Нашите учители са първите хора, които се нуждаят от промяна. Старото човечество не може да
учи младите как да се освободят от конфликтните нагласи, разрушителните мисли, предразсъдъците
и овехтелите идеи, нито как да срутят оградите и укрепленията или как да култивират в себе си
неукротим порив към величието. Не източниците са ограничени, а човекът, който проектира
собствените си ограничения във външния свят и кара несъзнателната си склонност към недоимък да
приема конкретна форма.
Завърших дълго продължилата среща със следните думи:
- Благосъстоянието на една нация, силата на нейната икономика, нивото на просперитет, което
тя може да постигне, е равно на качеството на нейната ценностна система и преди всичко на
възможността й да произвежда емоционално здрави личности, визионери, прагматични мечтатели.
Животът на една нация, бъдещето на цяла цивилизация зависи изцяло от тяхното съществуване.
Начело на бъдещите организации ще застанат философи на действието. Именно те ще донесат
успех и дълголетие на компаниите по света.
Можех да усетя как гласът ми вибрира заедно с величието на пророчеството, дарено ми от
Мечтателя.
- Нашата мисия е да ги подготвим.
Вгледах се в тях. Изглеждаха смутени и някак изумени. Откритието, че светът функционира
отвътре навън предизвика в тях по-голям шок, отколкото някога, преди повече от половин
хилядолетие, са разтърсили света революционните разкрития на Коперник. Идеите на Мечтателя
рушаха не само законите на икономиката, но и всичко, в което бяха вярвали до момента. Усещаха
застрашителна сила на идеите, способни да ги изтласкат от коловоза на тъжната им сизифова съдба,
повтаряща се отново и отново до самата им смърт, от задачата да обучават младите в страх,
страдание и собственото им отричане от живота.
Докато си тръгвах и се разделях с всеки по отделно, можех да прочета в лицата на някои от тях
обещанието да се отдават все по-дълбоко на светлото приключение. При други, вероятно по-
голямата част, прочетох колебание, обърканост.
Но аз си имах и други тревоги освен разединението във факултета. Същия следобед на
Гросвенор Плейс, придружен от Лучия, се срещнах с директорите на банките, които работеха с нас.
Създаването на академично пространство без граници и с клонове в най-големите бизнес столици
на света бе триумфираща идея. Школата, за която бе мечтал Мечтателя, имаше безспорната
амбиция да се конкурира с най-представителните и най-уважавани бизнес училища. За всеобща
изненада тя успя в рамките на няколко години да привлече студенти от всички националности.
Банките бяха харесали проекта, бяха станали свидетели на развитието и растежа му, бяха
продължили да отпускат кредит колкото е възможно по-дълго, но не бяха готови да поддържат
растящите инвестиции, наложени от неговото разрастване не само на територията на Европа, но и в
световен мащаб. Дори най-големите английски университети не бяха дръзвали да предприемат
начинание от подобна величина. Напоследък натискът да намалим кредита си се засили и от М
Банк, най-отдадената на нашата кауза банка, вече ни бяха информирали, че няма да удължат
отпуснатия от тях кредит.
10. Да вярваш без да вярваш

Лучия ми помогна да облека дъждобрана и докато бях на вратата ми подаде няколко документа.
От площадката пред главния вход на Школата огледах натоварения трафик на улицата с идеята да
хвана такси. Имах насрочена среща с адвокатите си и времето ме притискаше. В момента,в който
мернах първото свободно и се втурнах по стълбите, за да го хвана, на пътя ми се изпречи градски
автобус и ми попречи да го настигна. Изчаках едните пътници да слязат, а другите да се качат, но
той продължи да си стои там сякаш нямаше никакво намерение да потегля. Изгубих търпение и
поех към Найтсбридж, когато не щеш ли погледът ми се спря на огромен билборд. Беше твърде
голям и твърде близо, за да го забележа по-рано.
На него с огромни букви беше изписано „Вероятно Господ не съществува“. Дали наречието бе
вмъкнато от педантичните надзорни власти? „Ами ако пък случайно Бог съществува?“, може да са
се запитали те. Без „вероятно“ билбордът можеше да се възприеме просто като безобидна реклама
примерно на 100% ефикасен лосион срещу оплешивяване. Отвъд утежняващото обстоятелство на
плешивостта или пък нейната липса, този текст предлагаше и проклятие, и пътешествие до ада за
все още неопределен брой души. Ако беше така, дори самият дявол не би се справил по-добре!

Проблясъкът на собствения ми хумор отключи внезапна лекота, искрица облекчение от
размишленията, които ме измъчваха.
Цялото „нещо“ се случи за секунда. Бездънен тунел ме засмука в дълбокия си мрак, като
погълна пространството и времето, притегляйки ме навътре в себе си, само за да ме запрати между
свещените стени на Школата за богове. Бях пристигнал навреме, за да стана свидетел на удивителен
диалог между Лупелий и възпитаника му Аманцио.
Аманцио: Е, тогава... човек... Бог ли е?
Лупелий: Не! Той е много повече!
Той има Бог, който да му служи...
Аманцио: Какво ще рече това?
Лупелий: Ще рече, че можеш да поискаш от Него каквото си пожелаеш, и Бог ще се подчини,
задоволявайки всяко твое желание ... без ограничения... Бог е добър слуга, но не и добър господар ...
Бог обича да служи... Той обича да обича...
С тези няколко коментара Лупелий обхвана неразрешимия въпрос за съществуването на Бог,
като формулира светлата ерес, скандализирала съвременниците му, и даде материал за
размишление на поколения учени и аскети за следващите хиляда и повече години. Той бе дръзнал
да допусне, че съществува нещо отвъд Бог - неговият господар - Ти! Зашеметяваща представа!
Водовъртеж, в който умря самата мисъл, като се клатеше и риташе подобно на обесник, под чиито
крака се бе разтворил подът.
С огромно усилие се измъкнах се от фантазиите си, от ароматната тишина на манастира и
дълбоките извори на мъдростта на Школата и се върнах обратно, стъпил здраво на земята. Имах си
достатъчно други работи, за които да мисля - увеличаването на средствата за Фондацията към
Европейската школа по икономика, която бях основал в Ню Йорк, необходимостта да се търси ново
финансиране за международното развитие на Школата, подобряването на техниката ни,
ръководството на персонала и обучението на нови преподаватели, посрещането на натиска от
страна на банките, с които работехме. И накрая, но не и на последно място, да разреша ситуацията
си в личен план.
Всъщност същия следобед адвокатите ми ме очакваха, за да отпразнуваме погребението на
брака ми. От известно време нещата между мен и Елеонор не вървяха. Живеехме далеч един от друг
за все по-дълги периоди и един ден, докато ми говореше по телефона от къщата на майка си,
стигнахме до единствения възможен изход - окончателна раздяла. Най-лошото обаче беше, че това,
което се очакваше да бъде раздяла по взаимно съгласие, се превръщаше все повече в усложнена до
безкрайност процедура от самата Елеонор. Тя демонстрираше изненадваща агресивност и
неимоверна алчност, каквито не бях допускал, че е възможно да таи в себе си. Сякаш се бе отказала
да играе ролята си на съпруга. Сякаш след като се отказа да играе ролята си на съпруга и след като
тънкия слой боя се излющи от вече оголената ни връзка, се прояви нейната чудовищност, с която
бях живял години наред без да подозирам.
„Ти лъжеше себе си... преструваше се, че я обичаш, и я използва като претекст да напуснеш
Кувейт и да се завърнеш в собствения си ад. Вашият съюз се роди на базата на непокорство и
лъжа. Той беше мъртво роден. При подобни обстоятелства ти не само че нямаше какво повече да
прибавиш, но и изгуби това, което вече притежаваше.“
Така ми говореше Мечтателя по времето, когато още си мислех, че я обичам. Мнението Му ме
нараняваше и си мислех, че поне що се отнася до чувствата ми, Той дълбоко греши. В онзи период с
Елеонор работехме заедно и неуморно по проекта на Школата и аз бях в състояние да заложа
всичко, убеден в солидността на брака ни.
Автобусът потегли и най-накрая отново можех да видя улицата. Нямаше нужда да махам на
такси, защото внезапно едно спря точно пред мен и отключи вратата си. Скочих вътре и дадох на
шофьора адреса на адвокатите си.
И отново потънах в облака си от проблеми, но адските зони на личния ми живот със
съпътстващия ги кортеж мъки, трудности и горчилка вече изгубиха последователността си във
времето, капсулирани в капчица, в която „преди“ и „след“ не означаваха нищо. Те се явяваха в
съзнанието ми не под формата на отделни ситуации и събития, а на куп - като един цялостен и
невъзможен за излекуване погром.
Обзе ме чувство за безпомощност. Таксито се превърна в нещо като компресия на
съществуването ми, физическия капан, в който бе затворено то, с единствената разлика, че животът
ми нямаше врата, през която да избягам... Съмненията, страхът от поражение, неудържимият, до

болка познат ми порив да се откажа - всички те ми бяха като стари приятели, в чиято компания
„втасваха“ несполуките. Бяха се превърнали в неразделните ми житейски спътници и единствено в
присъствието на Мечтателя успявах да ги разпознавам, трансформирам и надвивам.
На един от светофарите по пътя към кантората червената светлина се задължа прекалено дълго
(даже си помислих, че зелената никога няма да я смени) и хвърлих поглед през прозореца. Там, на
един автобус, точно на нивото на очите, видях друг рекламен слоган на атеистичната кампания:
„Лошата новина е, че Бог е мъртъв. Добрата новина е, че Той не ти е нужен.“ Замислих се по темата
и ми дойде на ум нещо, което веднъж ми беше казал Мечтателя:
„Опитът да се елиминира Бог от хората, наричащи себе си атеисти, е опитът им, таен дори
за самите тях, да прогонят страха си от смъртта. Страхът, който ги е стегнал за гушата и ги
измъчва повече от всички останали.“
Така Мечтателя преобърна битуващия предразсъдък, разглеждащ атеиста като човек на силата,
като човек, отказвал се да се обляга на илюзорната патерица на Бог, за разлика от цялото останало
човечество. Твърдеше още, че в действителност слабостта е общият знаменател и обяснението за
тази доктрина.
За обикновените хора, за непостигналите вътрешна цялост, вярване и невярване са една и
съща лъжа... Атеистът пръв е пренесъл божественото извън себе си, след което го е отрекъл.
Следователно смъртният грях на атеизма не е липсата на вяра в Бог или отричането на
Неговото съществуване, а липсата на вяра в самия себе си.
Тези думи ми припомниха още нещо, което Мечтателя бе казал по темата, нещо толкова
значимо, че не можех да повярвам, че го бях забравил задълго. Не се сещах къде, при какви
обстоятелства или при коя от срещите ни го бях чул, но се бе врязало дълбоко в мен и сега
изплуваше от дълбините на паметта ми.
„Да вярваш не е особено трудно... всеки вярва в нещо... Но само малцина са способни да
задължат сами себе си да вярват...“
Изразената от Него идея надхвърляше пределите на разума. Парадоксът, който съчини - „да
вярваш без да вярваш“ можеше да прикрие цяла катедрала зад крилата на пеперуда.
По онова време още не бях готов да осмисля величието на това послание, но сега неговата
безмилостна светлина ми показваше до каква степен хвалебствената реторика бе обвързана с вярата
и колко опасно се бе вкоренила тя във фанатизма.
„Всяко вероучение, както и всяка вяра в нещо извън теб самия те причислява към армията
лъжци. Сляпата вяра те превръща в последовател на доктрината на лъжата.“
Във визията на Мечтателя сляпото вярване налага членство в масите на множеството
изповядващи дадена вяра субекти, прекарващи живота си в състояние на отъждествяване, на
принадлежност, което ги прилепва към мухоловката на времето. Дори пропагандираното от
атеистите „невярване“ в Бог е вяра, която ги привежда под общ знаменател с фундаменталистите,
догматиците, нетолерантните и всяка сектантска идеология.
Мечтателя не желаеше по никакъв повод да се среща и общува с хора, самоопределящи се като
духовни люде или „търсачи на истината“.
„Колко по-добри щяха да са те и колко по-голяма полза биха извлекли, ако престанеха да
търсят истината навън и така да открият лъжата вътре в себе си.“
Такава бе либералната визия на Мечтателя за освобождаването на индивида от робството на
суеверието и лековерието - „Да вярваш без да вярваш“ съществува не в опозиция, а в измерение,
вертикално спрямо лежащата неподвижно равнина на вярата.
Няма Вина, няма грях и няма карма или наказание. Няма живот В отвъдното и няма всеобща
присъда. Няма рай и няма ад. Има само настоящ миг - свещен, безкраен, всемогъщ. Възползвай се
добре от него! Защото това е единственият ти шанс.
„Да вярваш без да вярваш“ означава да избереш собствения си стремеж, да го последваш
непоколебимо и да го доведеш до край - крайното състояние на Същността, което изисква
премахването и на последните атоми лъжа от нея. То може да се постигне единствено от цялостни
хора, които познават и практикуват изкуството да се играе роля.
Сега се запитах дали изобщо някога бях достигал това състояние на свобода, дали някога съм
бил способен да повярвам безрезервно в дадена идея, учение или принцип... дали бях изпълнявал
роля без да е било необходимо да се отъждествявам с нея, без да се превръщам в неин роб. В
действителност слоганите на атеистите подкрепяха повече вярванията, съдържащи се в
хипнотичната приказка, разказвана от света, отколкото собствените им вярвания. Аз бях атеистът,

човекът, поканен да избяга от обикновеното, от всяка зависимост, да бъде близо до Мечтателя, но
предпочел да продължи да вярва в ограниченията... човекът, обещал да бъде верен на „мечтата“, за
която бе забравил от години. Налагаше се да преглътна горчивата буца.
Неведнъж се бях опитвал да систематизирам многобройните си записки по темата, а те бяха
толкова интересни, че дори обмислях да ги събера в сборник. Накрая реших да ги запазя за себе си
вместо да вдигам революции, които биха надхвърлили способността за възприемане на читателя.
Освен това, що се отнася до съдържанието на Книгата, понякога се колебаех дали да разкажа
определени епизоди, факти и обстоятелства - разкрития, направени от Мечтателя, които щяха да се
възприемат като „стигнали прекалено далеч“ и вероятността да събудят антагонизма на
политически; академични или религиозни институции или пък фундаментализъм от всякакъв тип не
бе никак малка. Тъй че се опитвах да подбера само онези, които, колкото и да бяха революционни,
все пак можеха да се впишат в разбирането на днешното човечество.
Един ден ще напишеш безсмъртни страници, които никой преди това не е писал. И думите
Ми, дори най-неприемливите, ще извират от писалката ти и като прииждаща река ще помитат
всяка пречка, докато най-накрая застигнат търсещите, тези, които вече знаят.
11. Тайната на „правенето“

Потънал в размишленията си, дори не бях забелязал таксиметровия шофьор, докато да ми
заговори.
- Италианец сте, нали? - попита ме той с кокни акцент и самодоволната усмивка на човек, току-
що спечелил облог със самия себе си и продължи без дори да дочака да му отговоря - Баща ми беше
италианец. Той ме е кръстил Фиорело.
И докато таксито едва се придвижваше из натоварения трафик на Ситито, той ми разказа
историята на семейството си. Неукият му дядо, който емигрирал първо в Австралия, а после в
Англия, основал фабрика за обувки и много забогатял. Впоследствие баща му допуснал трима
играчи на скуош да инвестират цялото му наследство на борсата и за няколко седмици останал без
пукната пара. Фиорело ми сподели и за отвращението, което изпитвал към баща си, за споходилото
го разочарование, когато се наложило да се откаже от пеенето и да започне да изкарва прехраната
си от ранна възраст. Разказа ми за лиценза на таксито - единственото, което баща му му завещал, за
надеждата си, че синът му би могъл да осъществи мечтата, която той бил принуден да изостави, за
двамата си внуци - изключително интелигентни и еднакви като две капки вода... беше повече от
убеден, че са предопределени за велики дела и че те несъмнено ще възстановят империята, основана
от прадядо им - индустриалеца...
Гласът на таксиметровия шофьор постепенно избледня на фона на тревогите ми и, докато
историята му продължаваше, видях себе си като дете в миришещата на талк бръснарница на
Саверио, с вечно поръсеното му с пудра огледало, поставено в позлатена рамка. По това огледало
бяха останали бегли следи от някогашно величие - светли острови, носещи се по тъмната
повърхност. Там моето въображение чертаеше карта на незнайни континенти - надрасканите
очертания на нови архипелази. Като малко момче наблюдавах как работи Саверио, който винаги
бръснеше врата ми по един и същ начин под безмилостните инструкции на майка ми и този мой
ритуал, отразен в кипнатото зад мен огледало, изникваше отново и отново като рана във времето,
подобно на преповтаряната история във фамилията на таксиметровия шофьор.
Направо ми се извиваше свят от неумолимата последователност безсмислени животи,
предавани от баща на син, от невъзможността, в която ни бе приклещило това безсмъртие на
изплащане. Отказвах да живея при такива условия. Точно тогава проумях с поразителна яснота
непрестанното преповтаряне на образи и случки, все едни и същи, в живота на обикновените хора,
смазани от тревога, сновящи между планове и сметки, жертва на отрицателни емоции. Хората са
обречени да остаряват, да се разболяват и да умират един след друг, а тенденцията се предава някак
неуместно от баща на син.
Разпознах лабиринта на собственото си съществуване - коварният, сътворен лично от мен
затвор, в който парадоксално бях едновременно обитател и затворник и от който по презумпция
нямаше изход. Трудностите и проблемите, които си мислех, че съм разрешил, вместо да останат зад
гърба ми, все така си седяха пред мен, дори се явяваха още по-болезнени, още по-неразрешими.
Видях в себе си позорното повторение на порива ми да побягвам всеки път щом надуша
мъчителното усещане, което ме караше да се изправям отново и отново пред предизвикателства и
проблеми, по-големи от самия мен и готови да ме смачкат.

И насред целия ми ужас в съзнанието ми изплуваха следните думи на Мечтателя:
Единствено принудените да се изправят пред собствения си страх, пред собственото си
безсилие и незавършеност, могат да намерят сили да се замислят над тях и да успеят.
Не можех да продължа, трябваше да прекъсна анализа. Стигнах до умопомрачителното
откритие, че в това вътрешно изследване, аз всъщност наблюдавах някакво лабораторно животно -
опитно морско свинче, жалка и гротескна форма на живот, кръвно свързана с мен, която не бих
искал никога да виждам или познавам.
Предизвикан от историята на Фиорело, изпитах порив да прочета отново една от избраните
сутринта бележки:
„Паметта създава съдба... Съдбата създава памет... Стига да вярваш в спомените си и да
продължаваш да си повтаряш вътрешно въображаемата история на своя живот, ти ще
продължаваш да я проектираш пред себе си и да се самоубеждаваш, че имаш бъдеще, което
всъщност е повтарящо до безкрайност себе си минало. Паметта и съдбата, миналото и
бъдещето са илюзии. Не ги приемай за нищо повече от едновременни проекции на конкретния миг,
на Сега, и ще бъдеш свободен. В Сега няма поражение, има само победа.“
Изведнъж Фиорело запя, демонстрирайки прекрасния си тенор. Арията беше от последното
действие на операта „Турандот“ на Пучини, когато незнайния принц, влюбен в красивата, но
жестока Турандот заявява победата си.
Фиорело пееше и от време на време поглеждаше назад към мен. Личеше си, че серадва на
изненадата ми и очаква одобрението ми. Но необикновеното съвпадение на песента за настъпилата
победа със словото на Мечтателя, в ярък контраст с пораженческите ми мисли, ме хвърли в
състояние на възбуда. Едрият мъж с хубаво име се бе разплул между седалката и волана, а
желатиновата маса на тялото му изпълваше пространството сякаш бе неделима част от таксито.
Когато се вгледах по-внимателно в огледалото за обратно виждане, забелязах, че той също ме гледа
и усетих кръвта във вените ми да се смразява. Очите му нямаха нищо общо с дебелото лице. Сякаш
някакво извънземно бе превзело тялото на този симпатичен човек и сега подробно ме изучаваше.
По челото ми изби пот. Опитах се да преглътна, но слюнката ми бе станала жилава и лепкава и ме
задавяше. В погледа му четях смътна заплаха... изразяваше проницателно хладнокръвие и
невъзмутима жестокост... Пронизваше ме и нямаше вариант за бягство Очите на Мечтателя.
Почувствах се сякаш ме бяха събудили внезапно, изтръгнат от дълбокия си сън. Взех решение на
момента.
- Забрави за този адрес - наредих на Фиорело, чиято песен бе секнала и, за мое огромно
облекчение, бе спрял да ме гледа. Нямаше да се виждам с никого или поне не с адвокатите, за да
обсъждам развода си. И докато таксито продължаваше да се движи без определена посока, аз
трескаво събирах парченцата мозайка от деня из вихрения водовъртеж на мислите си.
„Видях“ как още с първите лъчи на утрото, когато, четейки думите на Мечтателя, изпитах онези
предупредителни тръпки под кожата си, та до този момент цялата последователност от стъпки,
целият ми маршрут и всяко събитие, всяка среща и мисъл, всеки дребен детайл бе стъпка по
невидима стълба, отвеждаща ме към Него. Никога не бях изпитвал по-силно желание да Го видя.
Бих се отправил на секундата към която и да е точка на света, стига да знаех, че ще Го открия там.
Изведнъж ме заля ослепителна светлина, струяща сякаш от калейдоскопа на стотиците места,
където се бяхме срещали, и в мен избухна един образ. Сега знаех къде Го бях чувал да казва думите,
които бях отбелязал сутринта.
- Откарай ме до Спаниардс Роуд - казах на шофьора, като едва контролирах емоцията в гласа
си. Последвах внезапната си идея да Го потърся там, където последно се бяхме виждали в Лондон.
И докато таксито ме отвеждаше на зададения адрес, следвайки единствената крехка следа, в мен
растеше абсурдната сигурност, че тази вечер ще Го открия точно там -в старата страноприемница в
Хемпстед.
От Мечтателя бях научил, че мечтаенето е рождено право на всеки човек. И сега изпитвах с
плътта си, със ставите си, с дъха си онова чувство на сигурност, превърнало далечната възможност
в най-точно определената среща и изтънялата нишка, която ме свързваше с Него, в стоманена тел.
Ето я целостта в действие, която Мечтателя се бе опитвал да ми предаде, живото семе на изкуството
на мечтаенето, намирало в мен години наред възможно най-неплодородната почва. Ако това беше
целостта, виталността, то аз съм бил мъртъв с месеци, с години - състояние, в което никога не бих
бил способен да Го открия. Започнах да проумявам, че целият ми ден бе изиграл ролята на нещо
като хипербарокамера. Поредицата моменти от него бяха фази на декомпресия, които ми

позволяваха да се издигна над бездната на баналната смърт и да стигна до Него, до Целостта, до
Живота. Затаих дъх в опита си да задържа грандиозното си откритие. Да се задържи човек там -
бдителен и жив, без да позволи дори един атом смърт да проникне в Същността - бе тайната на
„правенето“.
Когато таксито ме отведе до входа на Спаниардс Ин, вече бях повече от сигурен, че Мечтателя
е вътре или че всеки момент ще се появи, за да откликне на изгарящата ме нужда да е близо до мен
в момент, когато мощните вълни на обстоятелствата заплашваха да разбият живота ми.
12. Миналото е лъжа

Спрях се на прага, за да укротя сърцебиенето си преди да вляза вътре. Ето къде беше започнала
играта на срещите с незабравимото учение, предадено ми от Мечтателя - вътре, между изцапаните с
бира стени, сред вонята на гранясала пушена сланина и шумните, празни разговори на
посетителите.
Помещението, в което се сервираше храна, ме посрещна с топъл полумрак. Изглеждаше по-
малко, отколкото си го спомнях. В трапезарията мярнах само няколко клиенти - някои седяха по
масите, но повечето стояха на бара, отпивайки тихо от необичайно големите халби. Хвърлих бърз
поглед на помещението, премерих го открай докрай с надеждата, че Той вече е там, след което се
насочих нагоре по стълбите. Чувах как разговорите и общият шум се засилват. Спомних си
предишната ни среща и предпочитанията на Мечтателя и този път избрах маса насред най-шумната
зала на етажа, където заредената с алкохол група бе най-шумна. Хрумна ми, че трябва да помоля
управителя или някой от сервитьорите да ме уведоми, когато Той пристигне и чак тогава осъзнах че
нямам и най-малка представа как да опиша Мечтателя. Не можех нито да отгатна външния Му вид,
нито възрастта Му. Бързо отхвърлих идеята си.
Лупелий се е маскирал като роб, скитник, политик, банкер, богат търговец и използвал ролите
стратегически. Носел с еднаква лекота както кралска корона, така и свещеническо расо и карал и
възпитаниците си да ги носят, като ги учел как да „сбъдват“ даден персонаж, за да изследват и
познават всяко скрито ъгълче на Същността му, всяка негова тайна, без никога да забравят, че
играят, без никога да се превръщат в затворници на ролята.
Седнах така, че да мога да виждам улицата и зеленината на Хемпстед от прозореца. Нямах
представа колко дълго трябва да чакам. За миг затворих очи, за да успокоя емоциите от деня и се
озовах в голямата зала на Школата. Видях Мечтателя да влиза триумфално, придружаван от два
фланга воини-монаси и облечен в роба - нещо средно между монашеско расо и рицарска туника, а
косата Му бе прибрана под широкопола шапка. Видях фигурата на Лупелий да излиза напред и да
се слива с Неговата. От дистанцията на цяло едно хилядолетие Школата за богове ни предаваше
жезъла на безсмъртните си принципи, свидетелството на вечното си търсене.
Сякаш не бяха изминали повече от няколко минути, но когато отново погледнах през
прозореца, видях, че навън се е стъмнило. Дълъг като върлина червенокос сервитьор премина през
залата, като се тътреше тромаво по неравния под - един джентълмен бе пристигнал и ме очакваше
на приземния етаж. Видях Го да седи в най-усамотения ъгъл на залата, все още облечен. Беше
облечен в късо палто, изработено от лека и мека! материя, с безупречна кройка. Тръгнах към Него с
дребни стъпки, емоцията ми ме правеше нерешителен. Забелязах, че масата, която беше избрал, бе
възможно най-отдалечената от бара. Над нея бе окачен трофей - експонат от кръстосани аркебузи,
датиращи от въстанието в Кенууд през XVIII в.
Толкова бях копнял да Го срещна, а сега, както често се бе случвало в миналото, се чувствах
разкъсан между радостта, че Го виждам и тревогата, че трябва да се изправя пред безмилостното
огледало, което щеше да изобличи забравата ми и всяко мое ограничение. Срещата ни започна без
размяна на встъпителни реплики и насред настанилата се помежду ни тишина, усетих разстоянието
да се стопява, а времето да се свива, докато да изчезне. Сега, седейки до Него, ми се струваше, че
южноамериканската ни среща в Каса дел Песаминенто се бе случила само преди едно мигване на
очите.
Имах да Му разказвам толкова много неща, но Мечтателя ми даде знак да запазя мълчание още
преди да си отворя устата.
- Всичко, което се случи в Кувейт, когато изостави поста си и замени царството за
измамливата закрила на службата, се повтаря отново. И днес пак си готов да загърбиш всичко,
което ти е поверено, за да се спасиш.

Тонът Му бе едновременно строг и мек, но изпитвах тежестта на думите-Му като смазващи
каменни блокове.
- Обстоятелствата и събитията в живота ти се самовъзпроизвеждат - идентични до най-
малката подробност и в перверзно съвършенство, следвайки модела на въображаемото
повторение и на цикличната съдба, които не Съществуват, но в които ти вярваш и от които не
можеш да се освободиш.
Нямаше нужда да се оправдавам с хилядите проблеми, които водеха до редица премеждия в
съществуването ми. Мечтателя знаеше. Животът ми си бе все същия, защото нищо в мен не се бе
променило истински. Помислих си, че бях дошъл тук, за да го чуя от Него, но вместо това думите
Му дойдоха да ме освободят, помитайки гнета, предизвикан от мисълта за повторяемостта (толкова
близка до кармичното суеверие), а с него и) скръбта и самосъжалението, които вгорчаваха
Същността ми.
- Миналото се повтаря само привидно, защото в действителност то не съществува - нито в
живота на човека, нито в историята на цивилизацията. Миналото е лъжа. Няма никаква карма и
няма предишен живот, няма никакъв грях, никаква вина или наказание. Няма задгробен живот или
всеобща присъда, няма ад, няма рай. Съществува единствено настоящият миг - свещен, безкраен,
всемогъщ. Възползвай се добре от него! Друг шанс няма да имаш. Извън Сега ние сме безпомощни,
зависими от времето, ограничени, уязвими, смъртни.
Миналото е лъжа. И всичко, което принадлежи на паметта, е фикция. Каквото и да си
мислиш, че се е случило в миналото, никога не се е случвало наистина. Всичко, което смяташ, че се
е случило в миналото, се случва точно сега, точно в този миг. Не съществува миг преди и миг след.
Всичко се случва Сега, защото нищо не е извън Сега. Сега е вечното начало и безкрайният край на
всеки цикъл - от цикъла на електрона до цикъла на Бог.
13. Състоянието ти определя мястото ти

По време на срещата ни в Спаниардс Ин записвах вечните думи по гърба на менюто и по
салфетки, които до ден днешен пазя като безценни реликви.
Настъпи пауза и в някак поолекналата атмосфера реших, че мога да изразя пред Мечтателя
изненадата си от избора Му на старомодната кръчма за място на срещите ни. Той живееше
далновидно. Знаех, че всеки Негов избор, дори привидно най-маловажният, обслужва някакво
намерение. Преди да ми отговори Той тихо се засмя. За да ме подразни, ми каза, че основната
причина да посещава мястото е качеството на бирата, че то бе едно от малкото останали в Лондон,
предлагащи най-добрата тъмна бира, произвеждана от днешните майстори по технология отпреди
четири века. Преди да продължи поднесе халбата към устните Си за няколко секунди, но, както
правеше и с храната, едва я опита - без дори да отпие една същинска глътка. Сетне ми обясни, че
Спаниардс Ин била известно убежище на поколения бандити, крадци и разбойници и че голяма част
от тях били бесени на дървото отвън.
Не виждах много ясно връзката между моя въпрос и Неговата история, додето не произнесе
думата „крадци“. Тогава млъкна нарочно и се втренчи в мен. Усмивката бе изчезнала от лицето Му,
а от изписалата се на него свирепост ми стана ясно, че ми предстои поредното изпитание. Дишането
ми се учести, а сърцето ми заби лудо. Той отново заговори:
- Ти си творецът на собствената си Същност. Ти ограбваш себе си отвътре. В бизнеса или в
любовта колегите и партньорите ти ще бъдат винаги съвършено отражение на състоянията на
Същността ти. Човек може да притежава единствено това, което е, и може да бъде избран и да
избере само това, което заслужава.
Препратката Му към начина, по който се развиваше животът ми, не можеше да е по-ясна. От
чутото ме връхлетя непоносимо болезнено състояние. Атаките Му ставаха все по-свирепи и
ожесточени.
- И най-лошият ти партньор не е способен да те измами или ограби повече от самия теб.
Въпреки че жестоките Му удари ме разбиваха един по един, аз чинно записвах всяка Негова
дума така, както я чувах. Последвалата кратка пауза ми остави време да завърша записките си и да
си получа урока. Тогава Той обобщи - Състоянието ти определя мястото ти. Човек обитава
физическо пространство, което точно съответства на Същността му. Мястото, където е,
обкръжаващата го среда, хората, които среща -всичко кореспондира по удивителен начин със
състоянията на Същността му, с качеството на емоциите, на мислите му.

Тишината, която ни обгръщаше до момента, запечатвайки срещата ни в мехур на
дискретността, се пропука и животът в страноприемницата запрепуска покрай нас като образи от
стар филм, изскочили от стара тракаща киномашина. Огледах се наоколо, в хората и предметите,
които сякаш току-' що се бяха взели незнайно от къде в личния ми свят, сякаш Мечтателя ги бе
поканил специално за мен. Залата бе препълнена с невероятна смесица от персонажи - вселена на
Тулуз-Лотрек, уродлива досущ като създателя си. Твари, плашещо слаби или пък преувеличено
дебели, грачеха и бръщолевеха или пък се вторачваха безпомощно, изгубени в тишината и
празнотата. Овехтелите ризи отпуснато висяха от измършавелите им рамене, които идеално биха
послужили за закачалки, докато други щяха да се пръснат по шевовете от напъханите вътре
огромни тлъсти туловища. Яркочервени устни, зейнали като рани, продължаваха да имитират
усмивки. Млади, но вече похабени животи на безжизнени, наподобяващи хора търбуси. Всички те
бяха тук, за да потърсят момента на преповтаряне на собствения си ад, провесени между тъжното си
минало и не по-малко тъжно бъдеще.
Един сякаш дрогиран здравеняк надигаше тежка халба към устата си и поглъщаше пенливата
течност с полузатворени очи и изумено изражение. Раздутият му стомах го държеше на известно
разстояние от бирата. И тези образи, от които до момента се бях чувствал разграничен (сякаш бях
наблюдавал преобразяването им като през стъклена чаша, разпръснати из течността на живота),
сега ми принадлежаха. Присъствието им, което само мимолетно бях зървал от далеч и бях вярвал,
че мога да забравя и да изоставя във всеки един момент, сега ме изпълваше целия. Виждах едни
безчувствени влакна да изскачат от моето тяло и да се свързват с всяко стоящо срещу мен жалко
създание, с всеки детайл от декора, да се вият и преплитат, да се превръщат в сложна и плътна
система, която захранва всички ни сякаш бяхме един организъм, да ни обединяват в ужасяваща
нерушима симбиоза.
Имах чувството, че Мечтателя вече не бе до мен. Не можех да помръдна дори един свой
мускул, но можех да кажа, че Той вече не присъства в зрителното ми поле... Напрежението в тила
ми разбъркваше петте ми сетива - сега вече те не възприемаха този свят, а произтичаха от него
сякаш хората и нещата, както и всички атоми на Вселената се струпваха накуп и се разтваряха с
всяко мигване на очите ми. Изведнъж отсъствието на Мечтателя се превърна в дъх, в звук, в глас.
- Това, което виждаш тук, е множеството, легионът, който носиш в себе си. Те са
Същността ти, нейното видимо проявление, физическото изображение на състоянието ти...
В лишената от облик тълпа, в болезнената гримаса извън времето видях да се разтварят
социалните особености наред с расовите и религиозни различия, всички разделения между хората,
които през хилядолетията са били претекст за войни, зверства и убийства... видях пред очите ми да
преминават различни роли, да се стопяват като восъчни маски. Останали бяха само мъжете и
жените, чиято единствена цел бе да обрисуват моята неосъзнатост. И целият този пъстър и шумен
цирк, този деформиран спектакъл бе организиран, за да мога да стана свидетел на нещо, което през
целия си досегашен живот не бях искал да видя или да докосна в себе си. „Състоянието ти
определя мястото ти“, повторих аз, прониквайки в дълбокия смисъл на този принцип, който
отвръщаше на удара на външния свят. Почувствах се изгубен.
Въоръжен с нова яснота вече можех да свържа театралната постановка в страноприемницата,
този склад на отчаянието, с всичко, което бях наблюдавал в училищните класни стаи и
университетските аудитории. Изхабеното човечество, дошло тук, за да удави в алкохол собствената
си деградация, бе изумително сходно с онази клика педанти, господари на тъгата, отживели
механични ретранслатори, преповтарящи архаичните клишета на официалното обучение, чийто
възпитаник бях. Те се преструваха, че учат младите на това, което самите те не знаеха, и им
обясняваха това, което сами не разбираха и никога не бяха прилагали върху себе си. Театър на
абсурда, където плешиви улични продавачи продаваха лосион, гарантиращ растежа на нова коса и
икономисти - почитатели на оскъдицата, чиято Същност бе изпъстрена от огромни кръпки,
провеждаха инструктажи в сферата на изкуството да се създава благосъстояние.
- Школата, с чието създаване те натоварих, ще се превърне в нещо подобно на ей това
убежище на празнотата и досадата - каза Мечтателя. - Промени се, иначе хората ще
продължават да я имитират където и да отидеш, защото тя не е извън теб. Отърви се от
вътрешното си загниване и ще видиш как светът ще се разнесе като издухан прах. Светът, който
виждаш и докосваш, е продукт на мечтата ти. Твоите мисли и емоции, действия и убеждения,
история и съдба, събитията и хората, които те заобикалят - всички те са произведени и са

придобили форма в Същността ти. Отдадеш ли се на негативните нагласи и състояния, ще
бъдеш поразен от същия свят, който мечтаеш и проектираш.
Разчисти всичко. Можеш още сега да прекъснеш деградацията си, точно в този момент.
Можеш да го сториш само сега - пришпори ме Мечтателя. -“Сега“ е единственото реално
съществуващо време и единственият свят, в който можеш да действаш. Ако съществуваше
някакво друго „Сега“, секунда по-рано то щеше да е съвършено различен свят от настоящия и
щеше да е напълно забравено секунда по-късно.
Поднових обещанието си пред Мечтателя. Новият Университет никога нямаше да пропадне в
бездната, нито щеше да бъде задушен от живото петно, чието олицетворение наблюдавахме в
страноприемницата. Той щеше да е Школа на Същността, планетарен орган, способен да генерира
нови клетки за човечество, излекувано от конфликти, съмнение и страх. Той щеше да създава
философи на действието, прагматични мечтатели, лидери с визия, за каквито мечтае Мечтателя и от
които се нуждае нашата цивилизация.
-Всички съществуващи идеологии, леви и десни, са остарели и отживели времето си. В
момента нови мощни сили, идващи от личността, а не от масите, безапелационно пренаписват
принципите на живота. Като личност ти си призван да създадеш, посредством целостта си, ново
човечество и да развиеш нова икономика в себе си, да проектираш чисто нова ера и да завещаеш
на новото човечество нова съдба.
14. Бъди цар и царството ще настъпи

ТЪЙ като идеята за възникването на Школата беше на Мечтателя, аз се възползвах се от
момента да Му разкажа надълго и широко за различните аспекти в нейното управление, развитие и
нужди. Опитвах се да се придържам към фактите и да поддържам здравословна безпристрастност
относно сметките, но думите и тонът ми неизбежно започнаха да се плъзгат в пропастта на
оплакването. Говорейки най-вече за финансовите страни на Проекта и належащата нужда да се
изнамери свеж капитал, аз споменах за затрудненията в отношенията ни и преговорите с банките.
Тук Той безцеремонно се намеси, като прекъсна скръбните ми трели и самоугодническо
оплакване от пречки и проблеми.
- Школата е вече създадена. Няма какво повече да направиш и няма какво да добавиш, освен да
следваш замисъла, диктуван от „мечтата“! -изкрещя Той с толкова силен и ядосан глас, че се
уплаших да не би всички останали посетители да се обърнат и да ни изгледат критично. Изглежда
никой не ни обръщаше внимание. - Университетът е само фрагмент от „мечтата“. За теб,
както и за всички, които са част от него, реализацията му не е крайна цел, а инструмент за
промяна, пътеводител, посока към по-висша визия за съществуване.
Сетне ме изгледа изтощено като учен, наблюдаващ зле протичащ експеримент и добави:
-Връчих ти задачата да въртиш кормилото на Школата, да командваш звездолет, способен
да пътува със скоростта на мечтата, а ти го превърна в затвор, където продължаваш да
налагаш тиранията на ролите и да пресъздаваш обичайните си страхове и съмнения.
Разбирайки, че не съм схванал нищо от думите Му и че дори сега продължавам упорито да
чакам от Него отговор, конкретно решение на проблема, за който бях споменал, Той отсече:
- Истинският Създател на всичко, което ни се случва, е нашата Същност. Издигай нивото си
на отговорност, подновявай обещанието си и ще видиш, че икономиката и бизнесът следват
законите на Същността. Това е решението! Не обвинявай света, обстоятелствата, другите
хора, търсейки вина извън себе си. Сега е по-важно да си възвърнеш изгубените територии и да
сглобиш отново парченцата на изгубената си цялост. Това е решението! Целостта е състояние
на Същността, чувство за сигурност, за пълнота и виталност, отсъствие на страх... чувстваш ги
в плътта си, в сърцето си, в начина си на дишане. Просперират единствено водените от
целостта правителства и нации, организации и компании и именно те преследват дългия и
щастлив живот.
Бъди цар и царството ще настъпи - каза Той, изричайки думите, които щяха да станат
емблематични както за моя живот, така и за живота на студентите ми. - Благородството на
Същността винаги предшества раждането на царуването. „Същността“ се появява преди
„притежанието“ и никога обратно. Никога не пожелавай царството да настъпи преди да си
станал цар - това ще те разбие на пух и прах.
Тук, в полумрака на кръчмата, думите звучаха ясно като ударите на голяма камбана и ми се
струваше, че самите те са издигнати щитове, които ме защитават от надвиснала опасност.

-Когато се озовеш пред нещо непреодолимо на пръв поглед, невъзможно за издържане... си
спомни за Мен!... за думите Ми, за принципите на „ Мечтата“. Всички ограничения могат да
бъдат открити във вътрешните ти състояния. Ако си наясно с това, те ще изчезнат от само
себе си! Липсата на пари не трябва да те тревожи. Парите липсват, защото се тревожиш за
тях! Наблюдавай себе си и от тук насетне не се променяй. Всичко е вече свършено. Има само една
пречка за отстраняване и това си ти.
15. Банката
- Твоят ангажимент и твоето вътрешно обещание ще ти набавят всички нужни ресурси - бе
отговорът на Мечтателя на най-неотложните ми въпроси. - Ангажиментът е инвестиция...
Ангажиментът е съдба... Заложи всичко... не оставяй нито един атом извън орбитата на своята
отговорност... Заложи всичко, което имаш, всичко, което все още нямаш - себе си, идеите,
принципите си и целият свят ще заложи на теб.
Спомних си какво ми беше казал в Каса дел Пенсаминенто - основната пречка за
осъществяването и на най-амбициозните проекти не е липсата на финансово подпомагане, а липсата
на хора, способни да носят в себе си светлата идея, да поемат отговорността за осъществяването на
голямата мечта, да повярват в невъзможното, да отдадат цялата си енергия, за да доведат нещата до
край, макар да са наясно с факта, че ще платят висока цена и че тази цена трябва да бъде платена
предварително.
-Когато се изправиш пред финансов проблем, не губи надежда... Запази самообладание...
Дишай дълбоко... Съсредоточи цялото си внимание върху Същността си и бъди наясно с
вътрешните си смърти - същинската причина за всичките ти несполуки... и победи! Ще видиш как
помощта, изобилието и неизчерпаемите запаси се появяват своевременно всеки път щом ги
потърсиш.
Преди да се разделим Го последвах навън в градината, където ни обгърна хладният въздух на
късната августовска вечер. Беше станало късно. Видях лунната светлина да лъщи по оголените
клони на черешовото дърво и по светлия нагръдник, който се подаваше изпод тъмното Му палто.
Искаше ми се толкова редките за мен летаргични моменти, състоянията на свобода, които изпитвах
в Негово присъствие, никога да не свършват. Гласът Му леко се носеше над идващата отвътре глъч.
- Да тръгваме - каза Той, загръщайки се с мекото Си палто. - Тази градина мирише на
повръщано!
Коментарът Му ме накара да се изчервя чак до корените на косата ми. Знаех, че безцеремонната
забележка няма нищо общо с градината, а с горчивата присъда по повод жалкото ми съществуване.
Докато крачех редом до Него по няколкото преки, делящи ни от края на срещата, Мечтателя
приключи темата за вечерта, като заби копието Си право в целта.
- Парите не са реални. Те правят видимо това, което човек е завоювал в Същността си чрез
своя ангажимент, чрез своята отговорност, чрез спечелените над самия себе си победи. По същия
начин и най-малкото пропукват в мечтата е в състояние да разклати из основи цяла финансова
империя.
Иди до банката и поискай каквото ти е нужно - бяха последните Му думи. - Там, от другата
страна на бюрото, ще намериш Мен!
Докато катерех стълбите на М Банк тези думи запрепускаха през съзнанието ми като
електронни букви на екран. В един момент забелязах, че си ги рецитирам като мантра, за да разсея
рояка съмнения, които се опитваха да проникнат в „мечтата“ и да задръстят мощната, но деликатна
машина на прекрасното.
Мечтателя ми бе подсказал сумата, която трябваше да поискам. Изглеждаше ми огромна и
прекомерна. Не можех да си представя, че същата банка, която едва бе склонила да обслужва
първоначалния ни кредит щеше изведнъж да реши да ни отпусне десет пъти по-голяма сума, за да
си позволим новото инвестиране, нужно за разрастването на Школата.
Съзнанието ми отново се бореше с чудесата, които ден след ден неизменно съпътстваха растежа
на Проекта и преобразяваха живота ми през всичките тези години. До Него бях виждал да рухват
гиганти, които вдигаха прах, колкото би вдигнало при рухването си джудже, бях виждал да се
разместват планини или пък да се превръщат в малки възвишения, които дори дете можеше да
покори. Колко сложни и безнадеждно изгубени ситуации съм виждал да разрешава Мечтателя, да
разплита заплетени възли с чевръстите пръсти на кормчия! И колко невъзможни двубои бях
спечелил до Него.

И все пак съмненията не спираха да ме глождят.
Препятствията, на които се натъкваш навън, са ограниченията вътре в теб. Бъди завършен,
бъди монолитен! Инвестирай всичко, което имаш, заложи всичко на „мечтата“. Ще видиш, че
подкрепата на банката ще бъде безгранична.
Вдъхновен от думите Му и все по-застрашителната среща с М Банк, усещах в мен да расте едно
състояние, което Мечтателя наричаше „позитивна нагласа“.
Забравиш ли принципите на Мечтата, единственото, което ти остава, е да се откажеш и да
изчезнеш от Моята визия. Приведи се в състояние на цялост и завършеност!
Мисълта, че мога и да се проваля и да предам вярата на Мечтателя в мен бе направо
непоносима. Събрах цялата си смелост и подсилих решимостта си, като си спомних думите Му:
Аз съм банкерът, който ще те посрещне. Аз те изпращам, Аз ще те приветствам с добре
дошъл и ще те изслушам. Аз те харесвам, банката също ще те хареса. Ако помниш Моето
присъствие, Моите думи, отговорът им ще е „Да“.
Тънката черупка на ежедневното съществуване се разпука и аз изведнъж съзрях източника -
магическият фенер, който прожектираше сенките на живота ни, фактите и обстоятелствата,
наричани от хората „реалност“.
Бях застанал на прага не на банка, а на тясна порта към невидимото, през която можеше да
премине единствено човечество, свободно от описанието на света и хипнотичната му приказка...
библейското око на иглата, през което камила би минала по-лесно, отколкото човек, „богат“ на
невежество, суеверия, страх и съмнения.
16. Парите не са реални

Докато ми разясняваше какво очаква от мен, Мечтателя беше изключително бърз и почти
безцеремонен.
- Време е да пренесеш Школата и в Италия. Там ще се изправиш пред най-мрачния и
безжалостен Антагонист, който можеш да си представиш. С неговата незаменима помощ ще
имаш великолепния шанс да се изправиш лице в лице с ограниченията си и да завоюваш себе си.
От самото начало Мечтателя ме бе осведомил, че Школата трябва да представлява академично
пространство без граници и с клонове в най-големите световни столици на бизнеса, но не можех да
си представя, че след двете имения в сърцето на Лондон, поредната работна площадка на Школата
ще е замък в средата на нищото.
Имотът, който ми предложи, бе очарователен, но доста изолиран. Аристократичната
резиденция в дълбоката провинция, наречена Вила дел Ферларо, бе всъщност царски палат. Тук
Наполеон Първи бе довел съпругата си, имперската наследница Мария-Луиза Австрийска. Оказа се,
че съсипаният във финансовия крах имот - последна останка от индустриалния възход, години
наред е бил предмет на напразни съдебни търгове. Въпреки красотата на вилата и постепенното
падане на цената й, никой не бе дръзнал да я придобие - отчасти заради местно суеверие - за да се
избегне не само унаследяването на злочестата участ, споходила редица нейни собственици, но и
конфронтацията с управляващата града върхушка. Както научих по-късно, градската управа дълго
бе лавирала и не бе позволила наддаванията да добият публичност, докато членовете й се
споразумеят как точно да разделят разкошната придобивка.
Докато подготвях заминаването си за Италия, за да участвам в търга, събрах и проучих всички
възможни данни и изображения на вилата с цел да опозная всяка подробност от интериора с
прекрасните му фрески, обширни тераси, английската градина, проектирана преди два века от
Барвитий, и обширния парк, който я ограждаше.
Имотът колкото ме плени, толкова ме и натовари. Ако, отвъд английската строгост и
космополитност, академичната формула на новия университет трябваше да включи и италианските
култура и усет към красивото, никой не можеше да си представи по-подходяща среда, която
същевременно беше и безкрайно трудна за спечелване. Красотата и изяществото, просторните зали,
картините, декорациите на хоросановите мазилки - всички те се забулиха от мъглата на страха и
тревогата при мисълта да се превърнат в приемник на всичките й обитатели - отчаяните изгнаници,
чиито животи се бяха преплели с Вила дел Ферларо през последните двеста години, на ефимерните
им истории и крехкото им съществуване.
Когато научих, че след падането на Наполеон Мария-Луиза бе живяла и отглеждала тук децата
от втория си брак с полк. Найперг, ми стана още по-ясно, че спечелването на търга означаваше не
просто придобиване на сградата и прилежащите й земи, но и пряко участие в историята на

аристокрацията и нейния стил. Подобно начинание би смазало човек, непредпазливо и прибързано
влязъл в собственост без да притежава нужното ниво на отговорност. В качеството си на нещо
повече от кралска резиденция, вилата бе символ, самата абревиатура на цялата история на града.
Задачата да пристигна тук от Лондон и да я придобия бе сред най-тежките, които Мечтателя ми бе
връчвал, и от самото начало ми се стори невъзможна не само заради финансовите мащаби на
операцията -изключително трудна сама по себе си, но и заради дълбокото благоговение на
местните, пазещо все още жив спомена по имперската принцеса, която обичала подчинените си и в
замяна била обичана от тях. Именно Мария-Луиза положила основите както на развитието на
икономиката в региона, така и на културната дейност, привличайки най-великите научни и
артистични влияния на века, в който живяла.
-Невъзможното е възможното, гледано отдолу -говореше Мечтателя, за да ме убеди. - Цели се
високо, издигай Същността си и ще разбереш, че изкуството на мечтаенето, изкуството на
вярването и създаването е всъщност способността да превръщаш невъзможното във възможно и
накрая в неизбежно. Това е първото условие за постигането на твоята цялост.
Той произнесе следващите думи бавно и внимателно, за да ги придвижи през бариерата на
моето разбиране, да ги накара да проникнат дълбоко в мен.
-Не са ти нужни пари, за да купиш този имот. Нужна ти е преданост, вътрешна клетва!
Твоята преданост трябва да е пълна и безпрекословна. Вътрешната ти отговорност и цялост
определят размера на финансовото ти състояние и произвеждат всички необходими средства.
Парите не са реални. Реална е предаността на човека, силата на убежденията му.
Средствата и парите са просто естествена последица от тези качества... те заемат
очертанията на неговата мечта и се подравняват по нея.
Думите Му ми разкриваха нещо изключително, което не можеше да се открие в никой учебник
и да бъде научено в нито един икономически колеж. За първи път разбирах, че сред признатите за
символи на успеха постижения нямаше нито едно човешко начинание от социално, научно,
техническо или икономическо естество, което да е осъществено с пари. Парите са се появявали
естествено, като последица.
Зад всяка привидно невъзможна победа винаги е стояла мечтата на един човек, на индивида и
силата на неговата неподправена убеденост, на способността му да вярва непоколебимо и
безрезервно. Съзнанието ми се рееше, после изведнъж застина като задържан дъх при мисълта за
всичките велики начинания и приключения, осъществени не със средства, а само и единствено със
силата на визията на човека и неговата непоклатима вяра. Размислите ми се настаниха сред
прашните лавици на тавана, където се трупаха вехториите наред с принципи на рационалния
капитализъм и теории на решението, основани на икономически изчисления и възвръщане на
инвестициите.
-За цялостния човек всичко е възможно. Заложиш ли себе си и идеите си, целият свят ще
заложи на теб - каза Мечтателя, като се вклини във вихъра на мислите ми. - Трябва да си
абсолютно предан на идеите си. Успехът и качеството ти на живот зависят от нивото ти на
преданост.
Изкуството на мечтаенето, изкуството на вярването и създаването е състояние на свобода,
състояние на сигурност и пълна липса на съмнения - продължи Мечтателя. -Вътрешната
преданост е инвестиция, единствената истински конвертируема валута. Твоята преданост,
твоят ангажимент карат нещата да се случват! Именно те привличат всички възможности и
необходими средства. Успехът на действията ти във външния свят е само отражение на
вътрешният ти ангажимент.
17. Първо повярвай, после виж

При мисълта за осъществяването на задачата, стомахът ми се сви, но яснотата и хладната
убеденост, бликащи от думите Му, ме поотпусна. След няколко секунди обаче болката ме връхлетя
отново, още по-остра.
В нощта преди наддаването не можах да мигна. Следвайки наставленията на Школата за
богове, се въздържах от хранене. Знаех думите на Лупелий наизуст: „В навечерието на битката
трябва да постиш!“
Храната на същността е Волята. Храната на съзнанието е тишината. Храната на тялото е
постенето.

Въпреки безкрайната ми отговорност тези ритуали не само се оказаха неефикасни, но и в мен
растеше неимоверна тревога, наред с безпокойството за това какъв щеше да е крайният резултат от
търга. Сумата, която трябваше да заложа като гаранция, позволяваща ми да наддавам за имота,
погълна голяма част от получения от М Банк кредит. Но най-мъчителната мисъл бе, че дори да
спечелех търга и да придобиех собственост над имота, трябваше да платя цялата останала сума в
брой в рамките на няколко месеца.
„Първо повярвай, после виж“ е неизбежният закон на кралете и законът на владеещите себе
си... Имай вяра, доверие, споделяй изкуството на мечтаенето -съкровените качества на
Мечтателя. Човек, който прекрачва бездната, трябва да вярва без дори секунда съмнение, че
земята ще се оформи под нозете му, за да докаже, че неговият дързък ход и светлата му лудост
са били на прав път.
Това бяха изумителните думи, които чух от Мечтателя, докато се подготвях да отпътувам. И
все пак продължавах да изпитвам чувство, че се придвижвам по тясна ивица между две
зашеметявания. Ако спечелех, трябваше да набавя парите много бързо, но ако не опитах, щях да
изпусна възможност, която нямаше да ми се отдаде втори път, една от най-важните възможности,
откривали се някога пред мен.
Окуражавах се от мисълта, че през всички години, прекарани близо до Него, всяка ситуация,
смятана от мен за неразрешима, винаги се разрешаваше от само себе си и то по-възможно най-
простия и чист начин.
Завиждах на Лупелий и неговите воини-монаси за силата и отсъствието на страх, които
обезпечавали тяхната неуязвимост в най-рискованите и смъртоносни ситуации. От години проучвах
Школата за богове и ръкописа на Лупелилй, търсейки тайната за превръщането на крехкия и
беззащитен човек в герой, в полубог, който вижда света като свое творение, търсейки собствените
си закони.
Така живеех, ходейки по въже, опънато между извисени върхове и над бездънни пропасти.
Половината от мен бе потопена в света на смелостта и свободата, където гласът на Мечтателя
ехтеше със силата на героичен крясък, а другата - засмукана от собствената ми безпомощност, бе
хвърлена в тъмницата на страха и съмненията, където линеех в състояние на болезнена
несигурност.
- Единствено в себе си ще откриеш сигурността, която търсиш - каза ми Мечтателя. -
Чувството за сигурност е вътрешна победа. То не може да дойде от никъде и никого, а
единствено от теб самия.
Тогава, съвсем за кратко, усетих, че мога да летя свободно и в миг на просветление видях
изхода от лабиринта. Но цялата ми решителност, куражът, който бях събрал и държах в ръцете си,
потъна в миг, когато влязох в съдебната зала и я видях препълнена, още повече, че там гъмжеше от
хора, твърдо решени да наддават докрай за вилата, а в представите си аз се виждах като единствен
кандидат. Докато съдията свикваше участниците, изпитах отчайващо, задавящо усещане в гърлото
си. Имената се обявяваха едно след друго. Трябваше да се преборя с пораженческото усещане,
което толкова добре познавах. Чувствах как то завладява цялата ми Същност като отрова, която
сковава всеки мускул и разболява всяка клетка, изсмуквайки цялата ми енергия.
Въпреки че според условията на търга имената на участниците трябваше да се пазят в строга
тайна, на уважаемото гражданство не му беше отнело много време да научи, че един натрапник,
едно парвеню, някой си от Лондон, също бе внесъл нужната сума за участие в наддаването. И за
пръв път от години вместо да пустее, залата бе привлякла цели единайсет участници, до един
депозирали нужната гаранция. Естествено, действително заинтересованите страни бяха скрити зад
мнимите играчи. Съюзът на индустриалците, държавният университет, двете водещи банки и
всички останали силни конкуренти бяха налице. Всеки един от тях бе една от главите на хидрата,
очите и зъбите на хищно животно, което съблюдаваше статуквото и контролираше всяко дихание
на града - чудовищното деветглаво създание, пред което скоро щях да се изправя. Опитах се да
прехвърля в съзнанието си шансовете да се преборя с всичките си съперници. Подвиха ми се
коленете, като си помислих, че разполагат с неограничени финансови възможности и че цената ще
расте с всяко контрапредложение. Самата мисъл ме накара да се почувствам безпомощен...
Несигурността, страхът, че няма да успея да осъществя този подвиг, ме смалиха до размерите на
джудже, а външният свят, съответно, стана заплашителен и се разду до безкрайност.
18. Търгът

Обявих окончателната си цена. Сумата отекна през претъпканата зала и дързостта на офертата
предизвика шумно раздвижване и разпалени коментари. Сетне залата утихна, застина. Времето
сякаш спря.
В този атом вселена отвъд времето, ритуалният жест на съдията ми се видя някак бавен,
тържествен. Наблюдавах то как гаси първата свещ, сетне втората... Преди чукчето му да удари,
давайки сигнал за прехвърлянето на историческия имот и за края на наддаването, моментът падна
като капка вечност. Пред очите ми се яви целият ми живот. Видях отровата на собственото си
саморазрушение, несъзнателния саботаж зад всяко унижение, всеки провал и всичките невъзможни
победи, които съпътстваха бурното пътешествие, чиято цел бе да открие отвор, през който да мога
да избягам и така да покажа на всички хора, че е възможно да променим съдбата си. Не е нужно да
приемаме факта, че сме обречени да стареем, да се разболяваме и умираме. Изпитах огромна
благодарност към Мечтателя, задето ме беше въвел за ръка в света на смелостта и безупречността,
където времето и смъртта не съществуват, където богатството не знае „нито крадец, нито упадък“.
В тишината, последвала предложената от мен цена, когато явно всичките ми съперници вече
бяха отстъпили, усетих сърцето ми да ликува пред перспективата за победа. В този момент тя ми
изглеждаше вързана в кърпа, но дори не ми остана време да съхраня поне няколко атома щастие
преди да ме връхлети мисълта за отговорността, която поемах, и да извика в мен вихъра на страха.
Същността ми помръкна, сигурността ми сякаш угасна, като заличи обзелото ме чувство на
увереност, държало ме на крака до момента. Какво можех да сторя насред мрака на този миг, докато
светът помръкваше и цветовете му ставаха сиво-синкави - да действам смело и решително ми
изглеждаше безразсъдно и безотговорно. Във въображението ми, което сега неконтролируемо
препускаше, предложената от мен цена придоби невъобразимо огромно размери, видя ми се нещо
колосално, немислимо. И сега, останал без дъх от факта, че печеля и влизам във владение на
толкова трудно придобит имот, усещах коленете ми да се огъват. Трябваше да преборя пристъпа на
гадене. Дори проклех срещата си с Мечтателя и решението да се забъркам в безразсъдното
начинание.
Устата ми лепнеше, а онази болка, която нямаше как да объркам, защото владееше живота ми
от самото ми раждане, се завърна и се настани удобно в мен, като у дома си. Страхът от загубата се
бе превърнал в страх от спечелената битка, който все тъй цапаше... със същата пресищаща сладост,
със същата болка. Усетих света си застрашен от паника, ужас, безутешност. Крайниците ми
изтръпнаха. Искаше ми се да напусна тялото си и да го захвърля ей тук като отлюспена змийска
кожа.
„Може да си мислиш, че страхът е естествена реакция към нещо, което те плаши или
застрашава отвън - беше ми казвал Мечтателя при други обстоятелства. - В действителност обаче
именно страхът е източникът и същинската причина за съществуването на всичко, което
предизвиква страх у теб.“
Винях Мечтателя, задето ми бе възложил още една непреодолима задача, още един океан за
прекосяване, още един връх за покоряване. Кому беше нужно да идвам тук? Защо демонстрирах
твърдост и самоувереност, каквито не притежавах?
„Мечтата“, отвела ме до тук се топеше и разтваряше. Видях как необятният миг изтича, как
неговата вечност се изплъзва през пръстите ми, за да се изгуби постепенно като капчица в реката
Стикс. Потънах обратно в следващото действие на процедурите в съдебната зала - отсенка сред
претъпкалите помещението сенки, никому неизвестен актьор в собствената му драма.
Извърнах глава и крадешком се загледах във вратата. Изпитах моментно облекчение - беше все
още открехната.
Видях лицето си, приковано на позорния стълб и изкривено от страх, обърнато за момент към
огромна кристална пирамида, миг преди тя да експлодира с рева на бурно море. Във въздуха все
още валяха капчици кристал, когато чух гласа на Мечтателя, извисен над взрива, по-близо до мен,
отколкото собствения ми дъх.
„Тук“ няма време и няма смърт - каза ми Той. - В Моя свят няма пространство, в което да
пропаднеш, да обвиняваш, да съжаляваш. „Тук“, близо до Мен, няма вариант да се отдадеш на
слабостта, съмненията или страха.“
Думите Му все още трептяха в мен, когато чух гласа на един от последните останали
участници, силен и уверен, да оферира сума, много по-висока от моята. Усетих как се давя в
собственото си отчаяние -победата си тръгваше под носа ми. Вътрешният и външният свят
заявяваха своята идентичност, трошейки бариерата, поддържала в мен илюзията, че ги разделя.

Усещането за поражение, което непрестанно разнасях в себе си, отново се материализираше. Още
един миг и със сигурност щях да изгубя наддаването.
На съдията му отне цяла вечност да удари с чукчето си. Видях го как се вдига нагоре, готово да
слезе надолу. Не търгът свършваше, а една неумолима присъда, която ме обричаше на безкрайно
робство.
Внезапна и необяснима болка ме сграбчи отляво на врата с хищните си стоманени нокти.
Никога не бях изпитвал подобна зверска, брутална болка. Щях да припадна. Едва дочувах
свистенето на думите Му:
„Аз съм смъртоносната заплаха към всичко в теб, предопределено да умре, и всичко, което
съществува заради смъртта. Върховната цел на Школата за богове е Победата над смъртта.“
Въздухът помръкна. Гледах лицата на другите участници - свирепите им, подигравателни,
презрителни усмивки - първата вражеска вълна, готова да ме разбие. Стените на помещението
рухнаха и аз се озовах в открито поле, ограден от оръжеен грохот и зовящи за битка тромпети,
додето земята трепереше под мощната заплаха на армии и грохота от копита на хиляди подивели
коне.
И сред ужаса на зверската касапница, сред насечени и разпръснати ръце и крака аз се оказах
сред воините-монаси на Лупелий. Те бяха въоръжени с мечове, но без брони и щитове, както
повеляваше Школата. Преминаваха през легиони невидими войски, пазени единствено от
непокварената си, вечна вяра в собствената си неуязвимост. Легионите на противника бяха вълни на
бушуващо море, пременени в крещящи цветове. Въздухът бе натежал от мириса на кръв и воплите
на ранените, невъзможно бе да се диша. Огромен облак стрели, порещи въздуха със свистене,
летяха напред, и затъмняваха небето.
В този върховен момент Мечтателя се появи зад мен. „Отстъпление няма! - изкрещя Той и
гласът Му се извиси над грохота на битката. В него можех да дочуя възторга,, опияняващата радост
на човек, познаващ корена на собствения си живот - живот, който винаги е търсил и за който дълго
се е подготвял. - Продължавай! Излез от това смъртоносно състояние или ще бъдеш премахнат.
Върни се към целостта на Същността си, към единството си... Само така ще бъдеш неуязвим. Не
се колебай дори за секунда, защото изходът от тази битка, поражение или победа, зависи изцяло
и единствено от теб. За един боец няма нищо по-велико от битка, която се случва без самият той
да я е провокирал и която разтваря дверите на безкрайността.“
Спомних си как четях за дисциплината на неуязвимостта в ръкописа „Школата за богове“ - за
лупелианците, които не се сражавали за надмощие, контрол или за да властват над останалите.
Лупелий свиквал своите воини-монаси да се бият не за бедните, нуждаещите се или потиснатите, а
за да засвидетелстват на бойното поле постигнатото вътре в себе си надмощие над смъртта.
Дисциплината на Лупелий нямала за цел да подготвя хората да жертват живота си и да се
превръщат в мъченици или герои в името на някаква идеология или вяра, а с едничката цел да
отворят врата към безсмъртието - първо в сърцето си, а впоследствие и във физическото си тяло.
Навсякъде около нас падаха рояци стрели, идващи на смъртоносни талази, а аз наблюдавах
чудото да останем непокътнати, докато войници и възседнали коне рицари падаха наоколо
безжизнени. Битката бе достигнала апогея си. В сърцето на тази армия с хиляди победоносно
развети знамена аз прекосявах буйните води на Граник 2 в преследване на разгромения враг. С всяка
фибра на тялото си усещах храбростта, увереността, чувството за победа, пулсирало във вените на
героите, и в един кратък миг изпитах неизразима радост от безсмъртието.
Точно тогава една остра стрела, по-бърза от вятъра, прониза долната част на ухото ми,
предизвиквайки пареща болка, като така ми спомни колко уязвим и смъртен бях. Изведнъж вятърът
се промени. Сред целия ужасяващ грохот можех да доловя оглушителния галоп на боен кон,
предшестващ появата на изплувал от мъглата гигантски ездач. Бронята му сияеше от огнената
светлина. Конят му забави ход и той ме приближи. Едно от копитата почти докосна лицето ми. Леко
се отдръпнах - точно колкото да избегна удара. Поражението сякаш беше неизбежно и се примирих
още преди тихият ужас да се надигне в мен. Той свали шлема си с бързо движение и го захвърли,
като го накара да полети като механична птица, а сетне изтегли меча си. Дългите Му пепеляви коси
се разпиляха и се развяха от вятъра. Сега Го познах. Смъртният ми враг... беше Той - Мечтателя.
Когато вдигна меча си да ме прободе, лицето Му беше безизразно, само очите му леко проблясваха.
Усетих как острието се впива дълбоко в плътта ми. Безчислените парченца, съставлявали до този
момент живота ми, изведнъж се размесиха и разтвориха, а останките крещяха в синхрон преди
окончателно да изчезнат. С ужасяващ вик прилепих плътно длан към врата си в отчаяния опит да

закрия смъртоносната рана и да спра кървавата струя. И от епично и смъртоносно пулсиращия свят,
наситен с героизъм и трагичност, аз попаднах отново в съдебната зала. Всички се бяха втренчили в
мен и чакаха следващия ми ход. Усещах сънливото покривало на света да се свлича от мен като
надигаща се завеса преди началото на театрален спектакъл. Външно той символизираше търга,
макар в действителност разразилата се драма да бе изцяло вътрешна. Сега вече знаех какъв е
истинският облог. Едва сварих да се „появя“ и да направя окончателната си оферта - онази,
непобедимата, оставила далеч назад и последния ми конкурент, и страха, и съмнението. Вила дел
Ферларо и огромният парк, който я ограждаше, вече имаха нов собственик - Европейската школа по
икономика.
Това бе краят на дългите години, в които кралската резиденция бе тънала в занемареност и
забвение, и началото на новата й съдба. Окончателното решение за придобиване на собствеността,
постигнато с такива огромни усилия, бе придружено от дълги и силни аплодисменти.
Поколения философи и аскети, езотерични школи на мисълта, манастири и ашрами се бяха
трудили векове наред, за да доведат Мечтата си тук, да върнат Школата обратно в Италия. Това бе
единственото нещо, което имаше значение в момента.
Журналистите първи си проправиха път през тълпата и се втурнаха да разпространяват
новината из града и цялата държава. Това щеше да е водещото заглавие на всички медии и
вестници, проследили възходите и паденията на множеството собственици и обитатели на имота.
И когато махалото пое нагоре към най-горната си точка, противоположните сили вече бяха
заредили оръжията си. Антагонистът бе поставен привидно на противоположната пътека.
Действията му щяха да са безмилостни и крайно необходими, точно както бе предвидил Мечтателя.
- Всичко се случва в името на окончателната ти победа - каза ми Той, когато месеци след
търга Му разказах за силните опоненти, пред които се изправих, за битката срещу деветглавата
хидра и изобилстващите пречки по пътя ми, поставени там като щитове и барикади, за да
възпрепятстват успеха на Школата в Италия. - Дори онези, които са привидно против теб, имат за
цел да превърнат Мечтата в реалност. Те предлагат най-смислената възможност за твоето
израстване и разбиране. Извън теб няма Антагонист, враг или демон. Изрови врага, скрит в най-
скритите ниши на Същността ти, и го надвий. Няма хиляди врагове, има само един, както има
само една победа за извоюване - победата над смъртта. Когато спреш да си вредиш, когато
спреш да замърсяваш Същността си с противоречиви мисли, негативни емоции, разрушителни
нагласи, всички Антагонисти ще изчезнат.
Малко по-късно Мечтателя засегна и останалите участници в търга, катo отбеляза:
- Тези хора дойдоха или бяха изпратени, за да купуват само това, което е видимо. Те бяха
хипнотизирани от парите, от стойността на имота, от алчността да го притежават.
Желанието е време, а всичко, което принадлежи на времето, е лъжливо. Нищо не може да се
притежава във времето, нито пък има някакво решение или лек. Можеш да разбереш това, само
когато Сега, истинското време, започне да властва в теб.
Подмениш ли „мечтата“ със суета и сляпо желание, губиш всичко - каза Той, като ме накара
да преживея отново онзи момент на помръкване на Същността, който ме смаляваше и отнемаше
всичките ми сили в най-критичните моменти от надпреварата за спечелването на вилата. - Ти се
превърна в един от тях и сега ще те споходи съдбата на онези, които се опитаха да я
притежават без да влагат отговорност. Човек може да притежава само онова, за което може
да поеме отговорност.
Афоризмът, с който Той обобщи мисълта си, ме накара да се замисля за Р. Салви - последният
собственик на Вила дел Ферларо - съвършеният епитаф, бележещ края на всяка индустриална
империя.
- Свържи се с „мечтата“ - продължи Той.-“Мечтата“ е отсъствието на времето,
отсъствието на смъртта. ..Ти не си тук, за да удовлетворяваш някакво свое желание или
чувството си за собственост, или пък да се сдобиеш с нова резиденция за Школата. Ти си тук, за
да преодолееш най-страшното от всички суеверия на човека, най-дълбоко насадената в него лъжа.
Тук Мечтателя спря и се взря в мен сякаш търсеше знак да продължи преди да ми предаде
толкова важно и мощно послание. Стоях на прага на последната фаза от чиракуването си. Нужно бе
огромно усилие, за да може човек да живее до Него и Неговата визия. В сърцето ми назряваше
болезнена емоционална вълна. Записах посланието Му прилежно, за да мога да го предам на всички
онези, които търсеха и бяха готови да изслушат диханието на безкрайността, на безсмъртието.
Когато отново заговори, тонът Му беше сериозен, а гласът Му - звучен.

- Ти си тук, за да се отклониш от непреклонната си участ, за да промениш невъзможното -
собствената си неизменяемост! Ето ти възможност да надвиеш времето и да затвърдиш
победата си над вътрешните смърти - същинската причина за физическата смърт. Ти си тук по
една единствена причина - да отвориш врата към безсмъртния живот, към вечността. Когато
спреш да умираш вътрешно, вече няма да има „време“ извън теб... време, което налага ритъм в
живота ти, което те кара да старееш, да се разболяваш и да умреш. Спреш ли да умираш
вътрешно, ще бъдеш завладян от истинския живот. Така той ще се настани във всички атоми на
твоята Същност.
Проблемите за разрешаване не са хиляди. Нужно е да се справиш единствено със самия себе
си! Истинската победа, развръзката е една - завръщането към самия себе си! Завръщането към
единството, към целостта, уникалността... един боец не може да си позволи да изгуби дори един
атом от своята цялост... той може да бъде само и единствено завършен!
Обичай се с всички сили отвътре и всичко в света ще бъде съвършено. Всичко! Повтарям -
всичко, включително миналото, ще придобие твоето изражение и ще се сътвори по твой образ и
подобие... съвършено...
Бъди изключително внимателен! От теб се искаше да бъдеш близо до Мечтателя, а това не
ти оставя шансове да вършиш нещата както си ги вършил до сега, не ти позволява дори да
чувстваш или мислиш по начина, по който си мислил и чувствал. Животът в близост до
Мечтателя е отреден за малцина. Това е твърде рисковано начинание. Животът до Мечтателя е
най-трудната задача, с която някога си се нагърбвал.
Тук, ако забравиш себе си, моментално ще бъдеш изстрелян в адското си минало и ще бъдеш
погубен. Тук, близо до Мечтателя, няма място да се отдаваш на слабостта, съжалението,
съмнението и страха. Тук трябва да си силен. Тук, близо Мечтателя, можеш да бъдеш единствено
безупречен и цялостен.
„Мечтата“ е най-реално съществуващото, нещо. Мечтаенето е най-реалният процес.
Неговото вечно, безкрайно движение ще сътвори всичко, което си мечтал с години и не си успял да
постигнеш.
Обещах си, че от тук нататък няма да забравям.
Мечтай, мечтай, мечтай...

Никога не спирай да мечтаеш.
Реалността ще последва.

Skola Za Bogove New

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Skola Za Bogove New

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Школата за богове

Разказана от Стефано Д'Анна

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 2

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 4

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 5

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 6

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 7

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 8

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 10

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 11

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 12

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 13

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 14

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 15

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 16

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 17

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 19

10 Изцелението идва отвътре

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 20

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 21

12 Джудит, „ла синьорина“

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 22

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 23

13 Благодаря ти, Луиза!

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 24

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 25

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 26

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 27

3 Школата за коренна промяна

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 28

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 29

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 30

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 31

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 32

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 33

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 35

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 36

7. Принесете петел на Асклепий!

8. Забранено е да се убивате вътрешно!

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 37

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 38

10. Меа Culpa

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 40

11. Състояния и събития I

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 42

12. Състояния и събития II

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 45

13. Накарай Бог да заработи!

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 47

14. Изкуството на бдителността

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 48

15. Вредни навици

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 49

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 50

16. Няма да успееш!

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 51

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 52

17. Преобърни убежденията си!

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 54

18. Нарцисов синдром

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 55

19. Човек не може да се скрие

Книгата е предоставена от Десислава Атанасова на www.spiralata.net 57