Стоянка Мутафова

ГЕРОЙ НА МЕГДАНА
първо издание

АВТОБИОГРАФИЯ,
Обработена от Юрий Дачев
Силвия Артамонцева, художник
Росица Николова, коректор
издателство „ЕПСИЛОН-ЕЛСТ“, 1997 г.
ISBN 954-8608-09-Х

Стоянка Мутафова, Юрий Дачев

КОГАТО СЕ ПОДСТРИГВАТ МРАВКИТЕ
© Юрий Дачев, автор
© Вихра Стоева, художник
© Издателство „Слънце“, 2001 г.
ISBN 954-742-034-8
www.sluntse.com

Стоянка Мутафова, Юрий Дачев

Една фурия на 90
Гергана Шутева, редактор
Снежана Бошнакова, коректор
© Издателство „Слънце“, 2012 г.
ISBN 978-954-742-181-3
www.sluntse.com

http://4eti.me – три книги на едно място

 Съдържание

Съдържание ..........................................................................................................5
КНИГА 1. ГЕРОЙ НА МЕГДАНА ...................................................................7
Поклон пред мръсните думи ............................................................................7
Двама в кабриолета .........................................................................................10
Четириетажна София ......................................................................................14
На гости у лудото Ленче .................................................................................18
Сладкият порок „Широки пръсти“ ................................................................19
Априлско въстание през август .....................................................................22
„Малка нощна музика“ четиридесет години по-късно ...............................26
Софийските нощи на кино и наяве ................................................................27
„Под мен звечи замръзнала земя“..................................................................30
Театърът – това тройно падане ......................................................................33
Пожалете некадърницата! ..............................................................................35
Как Демостен уби една голяма любов ..........................................................37
Рачо Стоянов спасява кожата .........................................................................39
Моите пражки романи ....................................................................................41
Къде си, Соломоне? .........................................................................................45
Рецензии в досието ..........................................................................................48
Музите пращат първомайски привети ..........................................................50
За честта на щуреца .........................................................................................54
Вий не сте ли покойната Калинка Лазарова? ...............................................60
Опалите на Мерчуткина .................................................................................62
Машина „Кьохлер“ ..........................................................................................65
Виждам, виждам! .............................................................................................67
Нейчо ................................................................................................................70
Снежни човеци.................................................................................................75
Тайната градина ...............................................................................................77
Адмирал Стояна Нелсън .................................................................................78
Любовта на Миша ...........................................................................................81
Бандитката и нейната шофьорка ....................................................................84
Бои от смях .......................................................................................................86
Цялото опашато войнство ..............................................................................89
Разплакани усмивки, усмихнати сълзи .........................................................92
Калъчки и забрадки .........................................................................................95

5
 Бътерфлай върху радиатора ...........................................................................97
Мария ..............................................................................................................100
Нощна лодка...................................................................................................105
Господи, ти, който си в незабравките .........................................................107

КНИГА 2. КОГАТО СЕ ПОДСТРИГВАТ МРАВКИТЕ .........................109

И сегааа! .........................................................................................................109
Духът на Стамболийски ................................................................................112
Шашми и магии, страсти и юмруци ............................................................115
Еротичният код на древните вавилоняни ...................................................120
Улична метла .................................................................................................122
„О, бон гу!“ .....................................................................................................125
Аврамови домове ...........................................................................................129
Къде са ми облаците? ....................................................................................133
Гола по Радичков ...........................................................................................136
Добри орица, ама... ........................................................................................138
Кръвна група ..................................................................................................140
Лято за мен .....................................................................................................144

КНИГА 3. ЕДНА ФУРИЯ НА 90 ..................................................................147

Някакви си нищо и никакви десет... ............................................................147
Аблативус абсолутос .....................................................................................152
Пропуснати беседи по интимни въпроси ...................................................156
„На контрабандистите скритият лагер“ ......................................................160
Още мравки по коледа ..................................................................................165
Как втори век не празнувам .........................................................................167
Перли по клоните ..........................................................................................168
Имане-нямане ................................................................................................172
Стояна и огледалният свят ...........................................................................176
Една празна страница подарък .....................................................................178

СНИМКИ ..........................................................................................................179

6
 КНИГА 1.
ГЕРОЙ НА МЕГДАНА
Поклон пред мръсните думи
Няма нищо по-досадно, по-лицемерно, по-отвратително от детски рож-
дени дни и гостувания у роднини.
Говоря за ония измислени от родителите празници за децата им, които
плуват в облаците парфюм на майките, в целодневно приготвяните прически,
куртоазните разговори. Като например: „Ах, колко е прекрасна глазурата на
тортата!“, когато в главата на гостенката се върти: „Поне на рождения ден на
детето си можеше да се постараеш да разбиеш сметаната като хората!“ През
това време нещастният рожденик, пристегнат в моряшко костюмче или
рокличка с хиляди волани, се мъчи да се държи кротко с приятелчетата си.
Яде тортата на малки хапки, както са го учили, прави книксове и върти
сковано главата си, накичена с колосани панделки и всякакви фльонги.
Точно тогава, когато му се иска да бръкне в окото на най-близкостоящото
гостенче или поне да размаже прехвалената глазура върху старателно
изгладеното му костюмче.
Посещенията у роднините са още по-страшни. Тогава пък с децата се
държат отвратително мило („сладичко“, „пиленце“, „кукло“) или пък те
разглеждат като някакъв много рядък животински екземпляр. Сравнително
поносимо е, когато изобщо не ти обръщат внимание, но и тогава умираш от
скука.
Ах, как ги мразех всичките тези рождени дни и посещения на вежливост,
Господи, как ги мразех!
Наближеше ли подобен празник, вкъщи започваше война. Ревях, крещях,
тропах. Основния противник – баба ми, не беше лесно да победиш. Мама
оставаше доста примирен неин съюзник, още повече че баба ми беше тая,
която ме мъкнеше по гости. Баща ми педагогично пазеше неутралитет при
разправиите. Аз обаче усещах, че той тайно е на моя страна, и това още
повече ме вдъхновяваше да се съпротивлявам. Накрая, когато битката с баба
ми станеше ожесточена, той все пак се намесваше.
– Кажи ми сега защо не искаш да отидеш?
– Много ми е скучно бе, татко.
– Ако те помоля да идеш заради мен?

7
 Тук вече свивах знамената. Заради него бях готова да изтърпя всичко. Дори
някой рожден ден. Съгласието, разбира се, никак не ме помиряваше с баба
ми, която в края на краищата получаваше заслуженото от мен.
Не бях на мястото си в изисканите гостни. От малка съм си гамен и се
харесвам такава. Много мразех послушни, добре възпитани момиченца. Из
махалата, където бях прочуто страшилище, върлувах заедно с момчетиите.
Най-обичната ми приятелка бе Пена. Цялото ѝ име беше Пена Нанова Йотова
Батолова Тумангелова и тя го произнасяше с особена гордост.
Семейството ѝ беше бедно, живееха в сутерен, но аз страшно обичах да
ходя у тях. Сиромашките манджи, които Пенината майка готвеше, миришеха
страшно вкусно. Щом приближеше обяд и усетех из въздуха аромата на
постна гозба, веднага се примъквах като котарак у Пенини. Винаги ми
сипваха. Сита и доволна се прибирах вкъщи и е назлъндисването си над
чиниите влудявах баба си.
Пена беше не по-малък разбойник от мен. В едно отношение обаче ѝ
признавах първенството. Тя знаеше всички люти псувни и мръсни думи,
които сте чували, и много, които не сте чували изобщо. Възхищавах ѝ се и
се опитвах да бъда достойна Пенина ученичка.
Един ден вкъщи избухна поредната разправия, свързана с гостуване у
роднини. Баба ми беше решила да ме води у Славейкови. (Петко Славейков
и дядо ми по бащина линия са втори братовчеди.) Бяхме поканени от старата
баба Славейкова и Славка Славейкова, която никога не разбрах каква ми се
пада. Цял живот не се научих да се оправям в роднинската йерархия.
Славка беше прочуто зло. Майка ми, когато я ядосах, често ми казваше, че
проклетията ми идвала от Славейковия род. Що се отнася до Славка, имаше
пълни основания да го твърди.
Увертюрата беше класическа: рев и запъване от моя страна, упорство от
страна на баба ми, накрая неизбежната таткова намеса. Хеле тръгваме. По
пътя мълча, стиснала устни. Баба ми нарежда:
– Да се държиш прилично, да не ме орезилиш пред хората.
Аз мълча и кроя планове именно как да я орезиля.
Пристигаме у противните роднини. Още на вратата Славка се вторачи с
черните си очи в мене:
– Това ли е Стоянка? – запита. Въпросът ѝ прозвуча като: „Това ли е
зелената маймуна?“
Седнахме. Баба ми разговаря с домакините, аз дума не обелвам. Славка от
време на време забива очи в мене. Спомена, че съм била много мълчалива.
Що ѝ трябваше. Изправих се, втренчих се в нея и отчетливо казах:
– Лайно!

8
 Преди баба ми и Славка да се върнат отново в съзнание, аз успях
методично да изредя голяма част от прекрасните мръсни думи, научени от
Пена. Ще отбележа само, че „лайно“ беше най-милата сред тях.
На връщане баба ми буквално ме тътреше по улицата. Ругаеше бясно, но
ругатните ѝ в сравнение с тия, които чу у Славейкови, бяха като детски
залъгалки. Аз се чувствах изключително щастлива.
Вкъщи баба веднага ме заведе при баща ми.
– Туй нещо за никъде не е! – почна тя с много драматичен тон. – Кажи на
баща си какви думи каза на Славка.
– Кажи ги ти, аз съм ги забравила!
– Стоянке, какво каза на Славка?
– Баба да ти каже.
– Каза „лайно“ – не издържа баба ми. В следващия момент, уплашена от
себе си, сложи ръка на устата си, закашля се и излезе от стаята.
Баща ми не можа да сдържи смеха си. Баба ми явно го чу, защото още по-
разярена затръби от коридора:
– Един ден ще се хапете заради това дете!
До ден днешен си останах непослушницата, която се радва на своята
невъзпитаност. Баба ми беше първата, която загуби битката да бъда научена
на изискани маниери. Много народ съм стряскала със своето гаменство. То
обаче ми е и помагало. Много кусури си имам, но никога не съм се
превземала. Успях и в театъра, където има много изкуствена любезност и
„доброта“, да се опазя такава, каквато съм – не за пред изискани гости.
Думите, които научих от Пена и които сигурно ще подразнят нечии нежни
уши, са честни думи. С тях не можеш да лъжеш. Кажеш ли на някого „лайно“,
ясно е какво искаш да кажеш. Не можеш да търсиш нюанси.
Много пъти в живота си, когато съм усещала у хората отровна сладост, съм
си спомняла наученото от Пена. Аз не съм добра. Никога не съм се пудрила
да изглеждам такава в хорските очи. Откак се помня.
Затова съм благодарна на Пена, моята учителка по мръсни думи. Царицата
от сутерена, дворната разбойничка Пена Нанова Йотова Батолова Ту-
мангелова.

9
 Двама в кабриолета
На снимките баща ми изглежда с тъмна коса и брада. Фотографската
техника от ония времена го е „боядисала“. Той беше рус, зеленоок, строен
мъж. Аз и брат ми сме взели цвета на мама. Черната боя е по-силна.
Жените го харесваха. Това не убягваше от детската ми чувствителност.
Ревнувах яростно, както само децата могат да го правят. Ония от гостенките
вкъщи, които се държаха по-сърдечно с него, намразвах.
Духовната връзка с баща ми беше изключително силна. Винаги долавях
кога се прави на строг. По тая причина, разбира се, не рядко му се качвах на
главата.
Често боледувах от възпалени сливици и майка ми безпрекословно беше
забранила сладоледа. Аз обаче не спирах с мрънкането. Щом чуех гласа на
„леденджията“ от улицата, почвах да крещя: „Искам сладолед!“ Един път
майка ми не издържа и ме замери с някакъв предмет, не помня какъв точно.
Здраво ме фрасна, шурна кръв, аз пък вдигнах олелия до небето. Майка ми
се видя в чудо и за да ми затвори устата, купи сладолед. Седя аз е превързана
глава като чалмалия турчин, нагъвам сладолед и се заканвам наум, че хем ще
отмъстя на диктаторката, хем ще ям сладолед колкото ми душа иска.
Преди баща ми да се прибере, баба ме посъветва да си затварям устата и
да кажа, че съм паднала по стълбите. Нейните съвети всъщност бяха запо-
веди, неизпълнението на които се наказваше.
Вечеряме. Аз, както обикновено, съм седнала до баща си. Издебнах най-
подходящия момент, пуснах ножа и вилицата и забих нокти в ръката му.
– Татко, татенце, защо килимът е на тавана? Защо полилеят е на пода,
таткоооо!
Избелих очи и се строполих.
За жалост на сцената никога не ми се е случвало да играя припаднала. В
живота съм го правила много пъти и знам, че това е изключително сладък
момент. Лежиш си и само скрито наблюдаваш сеира на другите.
– Какво ти е, какво ти е? – пита той уплашено.
– Мамо, мамичко, защо ме удари? – сърцераздирателно пищя аз и отново
падам в несвяст.
Баща ми ме носи на ръце, кара се на майка ми, слугинята тича за лекар...
Единственият присъстваш, който не се трогна, беше баба ми. Не се върза
проклетията.
Следващите дни лежах и се правех, че едва съм оживяла. Майка ми –
кротка и блага, само се върти около мен и се чуди как да ми угоди.
– Какво искаш, мила?
10
 – Нищо не ща, лошо ми е.
– Какво ти се яде, моето момиче?
– Нищо.
– Добре, поспи си тогава.
– Мамо, прияде ми се.
– Какво, кажи на мама?
– Сладолед.
Да видиш как търчи при леденджията. Тя, дето не даваше да се продума за
сладолед.
Веднъж пак ме бяха ядосали и аз реших да ги накарам да се размислят
колко страшно е да ме загубят. Подпрях вратата. Омотах един колан около
врата си. После боядисах устните си със синя боя и се направих на обесена.
Отвън тропат, викат, аз звук не издавам. По едно време успяха да отворят
вратата. Баща ми извика уплашено. Баба ми обаче никак не се разстрои от
смъртта на внучката си и веднага се запъти да нашамари обесената. Успях да
драсна в коридора малко преди да ме докопа. Горкият ми баща пак се оказа
единственият заблуден.
Той е бил на една година, когато майка му избягала с любовника си в
Битоля. Казвала се София и се славела с изключителна красота. Тази, която
наричах „баба“, всъщност бе негова леля. Овдовяла рано и дошла да живее
при нас. Вкъщи гледаха да не говорят за София, от деликатност към драмата
на баща ми. Когато пораснах обаче, съм чувала майка ми да защитава
непознатата си свекърва: „Не издържала на Славейковите, права е била!“
Години по-късно, при вестта за втория ми развод, снизходително ми рече:
„Софийо, Софийо, кръвта вода не става!“

Майка ми е завършила най-напред история в България.

После специализирала класическа филология в Швейцария. Дълги години
не искала да се жени, възнамерявайки да се посвети на преподавателска
дейност в Университета. С татко се запознали у някакви общи приятели. Той
пък бил вече обещаващ писател, завършил литература във Флоренция.
Накрая старата мома Екатерина Джансъзова (Джансата) се омъжила за
стария ерген Константин Мутафов и на бял свят се появили моя милост и
брат ми Румен, три години по-малък от мен.
Родителите ми сякаш бяха инжектирани срещу всякакъв еснафлък. И във
възпитанието си се придържаха към освободеност, която смятам за
изключително качество. Хич не бях лесно дете, но баща ми не се боеше от
необуздаността ми, нито че един ден ще се „хапе“ заради туй „нещо“
Стоянка, както пророкуваше баба ми. Моята опърничавост като че ли му
допадаше повече от изобретателността и предвидливостта на брат ми Румен.
Никак не искаше да ставам артистка, но първите уроци по артистичност съм

11
получила от него. През лятото, когато по традиция отивахме в Копривщица,
той, Чавдар Мутафов и Сирак Скитник по цели дни майсторяха хвърчила.
Наричаха ги „чаркми“. Направят ги и после хукнат след тях по
копривщенските баири. Големи мъже и големи деца – такива бяха. Баща ми
не понасяше обикновеното и в това отношение, мисля, съм достойна негова
дъщеря.
А в детските ми очи добрият им брак с мама ми се виждаше ужасно
обикновен. Чак ме беше срам. Едни наши съседи на „Дондуков“ се бяха
развели. Чувах по дворовете да шушукат за дъщеря им. „Горкото дете, как
ще го разделят?“ Как завиждах на „горкото дете“ за необикновеното
преживяване. Представях си съда, майка му и баща му да го дърпат.
Единият – наляво, другият – надясно. През това време съдията с огромен
остър меч в ръце се опитва да го разсече на две равни половини, за да могат
родителите му да го „разделят“.
Какво приключение, какъв живот! А нашите си стоят женени и през ум не
им минава да ме разполовят с помощта на съдията. Скука, позорна скука.
Един ден баща ми замина по работа във Видин. Аз съм седнала пред къщи,
необичайно кротка, и съм си сложила най-печалната физиономия. Минава
наша позната.
– Стоянке, какво има, защо си се умислила?
В отговор аз страдалчески подсмърчам.
– Кажи, моето дете!
– Татко и мама се развеждат! Той избяга при една жена във Видин! – И се
задавям в безутешни ридания.
Познатата се опитва да ме успокои, после, надушила клюката, влиза у
дома. Разговора не съм чула, но после ми е бил разказван. Горе-долу нещо
такова:
– Кате, как си, мила?
– Добре съм.
– Коста как е?
– Ами и той е добре.
– Хубаво: значи добре сте и двамата.
– Добре сме, добре.
– А Коста къде е?
– Във Видин.
– Аха, значи Коста е във Видин.
– Да.
– Коста е във Видин и ти си добре?
– Добре съм, какво да ми е?
– А бе, Кате, близки хора сме, от мен ли ще криете какво става в тази къща?
– Какво да става?

12
 – Детето отвън реве, та се къса. Коста избягал с някаква във Видин. Що не
ми кажете, че се развеждате?
На това място майка ми избухнала в смях, защото се сетила кой я е развел
така светкавично.
Тъй както си мечтаех обаче да се сгромоляса бракът им, тъй и умирах от
страх да не ме оставят. При поредната ми поразия, за да ме стресне, майка
ми заплаши, че ще ме върне там, откъдето ме била взела.
– Че откъде си ме взела? – ококорих се аз.
– Ти не си наше дете, а на Хасан и Седефа. Щом не слушаш, ще те върна
на истинските ти майка и баща.
Хасан и Седефа бяха цигани. Нощи наред сънувах един и същи сън:
двамата идват да ме приберат. Татко не ме дава. Той ме дърпа за краката,
Хасан – за ръцете. Една нощ, събудена от повтарящия се кошмар, хукнах към
спалнята, крещейки:
– Татко, не ме давай на Хасан, татко!
Майка ми беше принудена да обясни каква е работата.
Баща ми много се ядоса. Никога не съм го чувала да крещи така, както
тогава.
Помня, че онази нощ ме гали и прегръща много дълго. На другия ден
извика мен и майка ми. После тримата застанахме пред голямото огледало в
спалнята.
– Майка ти е искала да те уплаши. Ти си наше дете. Ето виж очите...
И започна да сочи в огледалното отражение моите черти, които издаваха,
че съм негово, на моя баща, и нейно, на моята майка дете. Този семеен
портрет в огледалото още е пред очите ми.

От малка ме обзема много силна жалост, когато видя да страда възрастен

мъж или момче. Жените по-малко ме разчувстват. Може би защото знам, че
са доста по-коварни от мъжете. Но едно от лицата, предизвикващи и досега
някаква болка у мен, остава лицето на госпожа Слониевска. Тя беше
полякиня, наша съседка. Децата ѝ я бяха изоставили. С никого не
разговаряше. Беше рядко красива и рядко тъжна. Излъчваше много силна
мъка и което още повече ми въздействаше – страхотно достойнство.
Детското ми безсилие и потрес пред скръбта ѝ ме караха по цели нощи да
плача. Заровила глава във възглавницата, страдах, спомняйки си госпожа
Слониевска. Майка ми няколко пъти забеляза мокрото ми лице, но аз твърдо
отказах да ѝ обясня защо плача.
На баща си обаче казах и той ме разбра. Не се опита да ме успокои, както
биха направили повечето родители.
– Плачи си – каза ми простичко.

13
 С него обичахме да си мечтаем често, че имаме хубав кабриолет. Качваме
се, подвикваме на конете и се понасяме из някакъв огромен чифлик.
– Ще вземем ли майка ти в кабриолета? – питаше той.
– Да я вземем. Не, по-добре да сме си двамата.
И кабриолетът потегляше.
От всички сезони най обичам есента. Усещам я по особен начин: като че
ли звуците стават някак по-глухи, по-далечни. Обичам шаренията ѝ, но най-
много тази прииждаща тишина. И в нея потъва един измислен кабриолет.

Четириетажна София
След лятото, прекарано в Копривщица или Свети Константин, се
прибирахме у дома на 14 септември. Майка ми държеше да вземем от лятото
всичко каквото можем, до последния миг, преди да тръгнем на училище. За
мен завръщането беше само пренасяне на копривщенските лудории в София.
Бях добра ученичка и започването на училище не ме плашеше. Голямото ми
притеснение беше да не би да остана незабелязана. Трескаво измислях
щуротии, само и само да привлека вниманието върху себе си.
Имахме едни комшии – цяла фамилия дебелаци. Затова ги бях кръстила
Шишкови. Ден не оставаше, без да им погодя някой номер. Те постепенно
свикнаха с постоянния тормоз, отказаха се от опитите да ме укротят и
почнаха смирено да понасят теглото си. Тяхното равнодушие още повече ме
настървяваше.
Един ден застанах под прозореца и започнах да пея колкото ми глас държи
известна копривщенска песен, която бях пригодила за случая:

Шишковице, Шишковице,
Бѝла ли си Шишко?
Бѝла съм го, била, и пак ще го бия,
че не носи с магарето дърва.

Шишкови обаче безропотно мълчаха. Повторих серенадата, пак никакъв

резултат. Побеснях.
– Шишковицеййй! – изграчих безсилна за последен път.
Кротуват гадовете. Никакво обещание за скандал. Грабнах камък и го
запокитих по прозорците им.

София на моето детство беше четириетажна. Уютен град, из чиито улици

скитах до изнемогване. Много пъти са ме връщали със стражар вкъщи от
далечните квартали. Никакъв страх не изпитвах.
14
 Веднъж с майка ми отидохме в дядовата къща в Княжево. Веднага се
покатерих на черешата. Бера, ям, плюя костилки – голямо удоволствие. Чичо
ми, когото и без това не обичах, високомерно каза:
– Аз обичам да набера череши, па да поднеса!
Тъй ли? Яхнах детското си велосипедче с три колела и отпраших по
княжевското шосе. От двете ми страни само пусти ливади, но на мен не ми
пука. Въртя педалите, пушек се дига. Баща ми, като ме видя, не повярва на
очите си. Грабна ме и обратно в Княжево, преди майка ми да си е изкарала
акъла.
Близо до нас се намираше най-луксозната бозаджийница в София.
Собствениците ѝ бяха двама братя албанци – Аким и Акиф. Около тях
светеше от чистота. Бозаджийницата цялата в златни завъртулки и
ориенталска шарения. Какво ли не се продаваше – халви, кадънгьобеци,
баклави, кадаиф...
Салепчиите пък носеха на гърба си специални гюмове. По тях бяха
накачени дебели стъклени чаши. След всеки клиент чашата се изплакваше и
отново се окачваше на гюма. Когато ни боляха гърлата, майките ни купуваха
салеп1. Пиехме го горещ на малки глътки. Докато го наливаше и продаваше,
салепчията не спираше да се провиква:
– Саалеп! Пари гуша, вади кашлица! Саалеп!
Продукти за хранене купувахме от бакалина бай Смилко. За да не се
разплаща всеки ден, баща ми въведе тефтер, в който бай Смилко вписваше
направените покупки и на определена дата си получаваше парите.
До нас в съседство живееше семейство на емигранти белогвардейци.
Имаха цял рояк дъщери – Дуся, Муся, Вуся, Нуся и тъй нататък. Бяха много
бедни.
Бай Смилко продаваше чудесни ягоди. Аз се научих честичко да ходя при
него. Вземах толкова, колкото да нахраня до насита Дуся, Муся, Вуся, Нуся
и тъй нататък, а бакалинът съвестно записваше в тефтера щедрите ми
покупки. Докато един ден, докато обядвахме...
– Коста, Смилко надписва – тържествено заяви баба ми.
Отиде да се разправя с него, който стотинка отгоре не беше прибавил към
сметките. Смилко беше хрисим човечец. Преглътнал обидата и обяснил
каква е работата.
– Туй наш‘то иска цяла България да нахрани на един тефтер – оплака се
баба.
– Хайде, хайде, направило добро детето – опита се да ме защити баща ми.
– То от доброта ще фалираме! – отсече баба ми.

1
Турска традиционна напитка, която се получава от изсушени и стрити на прах
корени от планинска орхидея. Пие се гореща, облекчава болките в гърлото. – Б. р.
15
 Всъщност тя не беше нито лоша, нито свадлива. Аз много я обичах,
независимо че бяхме в непрекъсната вражда. Един от братовчедите ми, на
когото също беше вдигнала мерника, ѝ измисли много подходящ прякор:
Фелдфебела.
Фелдфебела много обичаше да бистри политиката. В църква не стъпваше.
Тъй и не разбрах на коя партия симпатизира, но я помня как ожесточено се
заканваше на един комшия:
– Ще ви видя аз сега вас!
Вкъщи тя беше единствената запалена кинаджийка. Майка ми и баща ми
се отнасяха със снизхождение към киното. Тогава много хора не го брояха за
изкуство. Фелдфебела обаче беше с демократичен вкус. Ще се наконти, ще
ме запита добре ли е оправен ръбът на чорапите ѝ, после царствено ще заяви:
– Да вървим сега да гледаме Грета Гарбо!
Слугините у дома бяха на пряко подчинение на Фелдфебела. Те със
страхопочитание щъкаха около нея, кълцаха магданоз и лук и не смееха да
се обадят. Готвеше само тя, маестрото в кухнята.
Беше като някаква магьосница, която единствена знае тайнствените
рецепти за вълшебните манджи. Всъщност редът в къщата се дължеше на
нея. Майка ми не беше амбициозна в домакинските си задължения. Когато
Фелдфебела умря, къщата остана без генерал.
В деня на атентата в църквата „Света Неделя“ с Велика – една от слугините
ни, бяхме излезли на разходка. Помня силния гръм, суматохата, паническото
лутане на хората, цвиленето на конете, стражарите... Велика ме грабна и ме
прибра у дома.
Екзекутираха атентаторите публично след година. Не знам защо, Велика
преживяваше това като изключително събитие, което иска да види с очите
си. Изпълнението на присъдата беше рано сутринта. Велика се страхуваше
да не би да се успи.
– Госпожа Кина, дайте ми будилника – чух я как се моли на Фелдфебела.
Баба ми изпълни молбата ѝ, но щом Велика заспа, влезе в стаичката и
прибра будилника.
Сутринта се събудих от плача на слугинята.
– Те са ги обесили, аз не видях! – искрено страдаше тя.
Баща ми и Фелдфебела размениха няколко фрази, които не чух. После
баща ми извика слугинята, плати ѝ заплатата до края на месеца и нареди да
напусне къщата. Той не беше комунист. Не от солидарност с идеите на
атентаторите прогони слугинята. Просто не е искал около децата му да има
човек, който с такова желание е готов да гледа нечия смърт. Прав е бил.
Иначе към слугините беше добър. Няколко от тях успя да ожени за добри
момчета. По сватбите им хвърляше много пари, което предизвикваше
мърморенията на Фелдфебела и майка ми.

16
 – Това е за добро! – пресичаше той упреците им.
В дворовете на четириетажна София имаше асми. Един следобед баба ми
беше задрямала на стола си. Аз се промъкнах, вързах я за плетения стол, а
стола вързах за асмата.
По някое време Фелдфебела се събуди. Опитва се да стане – не може. При
всяко движение асмата започва да се клати. Не се сдържах и се закикотих.
– Ела веднага да ме развържеш – заповяда Фелдфебела.
– Ама няма да ме биеш – започнах аз преговори.
– Няма.
Понеже не хранех много вяра на обещанието ѝ, развързах я и фъснах.
Отдалеч я видях как стана, вдигна глава към небето и рече:
– Димитър Ников, Димитър Ников, затова ли ме остави – да ме връзват за
асмата?
Димитър Ников беше покойният ѝ мъж.
В повечето случаи обаче тя вземаше съвсем конкретни и земни мерки
спрямо мен.
Близо до нас се намираше един от най-изисканите тогава софийски
локали – „Етоал“. За мен той беше най-загадъчното и привлекателно място.
Имах някаква своя представа какво е Холивуд. Бях сигурна, че той е зад
вратата на „Етоал“. През деня беше затворен. Можех да зяпам само
лъскавите снимки пред входа. Вечерно време обаче оживяваше. Не издържах
един път и се вмъкнах. Първият срещнат беше мъж с много царствен вид,
красива униформа. На раменете му – някакви странни пагони. Генерал!
(Портиер, естествено.) Попита ме какво търся, сама ли съм. В това време
покрай нас мина една от танцьорките. Вкопчих се в ръката ѝ.
– Искам да видя, искам да видя! – повтарях зашеметена.
Тя се засмя, хвана ме за ръката и ме заведе в гримьорната си. Там вече
съвсем се захласнах. Пера, златни костюми, пайети, перуки... Цяла вечер
гледах как танцьорките се преобличат и гримират. Беше по-хубаво от сън.
Фантастичен, изумителен – моят Холивуд блестеше на двеста метра от
„Дондуков“ и от родната ми къща, където всички се бяха изправили на нокти.
Тази вечер баба ми не беше настроена да се оплаква на Димитър Ников от
мен и направо пристъпи към пердаха. Но какво от това? Вече бях видяла
Холивуд и нищо не можеше да се направи за спасението ми.

17
 На гости у лудото Ленче
Лудите на София бяха част от нейния колорит. Тъй като градът не беше
голям, най-известните от тях бяха особена категория „звезди“. Безспорно
най-голямата от тях беше Лудото Ленче. Много моля да се различава
оригиналното Лудо Ленче от многобройните ѝ бледи копия. Аз познавах
оригинала.
Тя е била ученичка на майка ми, и то изключително схватлива и
интелигентна. Завършила с отличие и заминала да следва медицина в Герма-
ния. По време на практиката в моргата някакъв неин колега решил да си
направи майтап.
Когато Ленчето се навела над масата за аутопсии, пуснал ток и умрелият
прошавал, кажи-речи, в момента, когато тя се канела да го пори. В резултат
Ленчето превъртяла. Поне такова обяснение за лудостта ѝ чух от майка си.
Съмнявам се обаче, че размърдалият се труп е бил единствената причина.
Сестрата на Ленчето също не беше много с всичкия си.
Лудото Ленче живееше близо до нас, на улица „Кирил и Методий“. На
електрическите жици пред къщата беше закачила огромна буква „Е“. Да се
знае къде живее Елена. При споменаването на Гърция и всичко гръцко
лицето ѝ грейваше. Непрекъснато цитираше Омир. Много мразеше цар
Борис III. Не знам произхода на антимонархическите ѝ убеждения, но беше
опасно да я подкачаш на тази тема.
– Ленче, защо имаш три копчета отзад на полата си?
– Заради цар Борис III, не мога да го трая.
На челото си беше закрепила картонен полумесец, увит в станиол. Често
идваше вкъщи да иска копринени парцали. От тях си правеше нещо като
тюрбан. Друг път пък влизаше, настаняваше се зад масата и отсечено
нареждаше:
– Картон. Станиол.
Майка ми послушно изпълняваше командите. После двете трябваше да
гледаме как Ленчето майстори новия полумесец и звездите, с които да се
накичи.
По необясними причини ме привличаше. Обичах да разговарям с нея.
Може би защото децата и лудите лесно намират общ език.
Веднъж ме покани на гости. Къщата – пълна с котки. По земята, по масата,
по столовете. По стените – картини с котки.
Усмихнеше ли се, ставаше ясно, че ѝ липсва някой и друг зъб.
– Сама си ги вадя – гордо поясни и ме посвети в уникалния си метод на
зъболечение. Зъба омотавала с конец, конеца завързвала за дръжката на
18
вратата, натискала и... хоп! Зъбът изхвърчавал. Докато разказваше,
ненадейно се вдъхнови:
– Ей сега и твоите ще извадя!
Хвана ме страх. В къщата нямаше никой друг.
Успях обаче да я разубедя и спасих зъбите си. Не можах обаче да откажа
да вкуся от сладкото, с което държеше да ме почерпи. Усетих, че не го ли
изям, работата става дебела.
Не го знам проклетото сладко от вишни ли беше, или от череши. Хубаво
си спомням, че в него имаше умряла муха, залепнала кой знае откога.
Няма да го изям ли? Ям, че и се облизвам под строгия поглед на Ленчето.
Хеле по някое време успях да се измъкна, доволна, че се отървах само с
изяждането на мухата.
Веднъж се появи у дома с много скъпо кожено палто.
– Госпожа Мутафова, продавам го за 50 лева.
Майка ми се опита да я убеди, че то струва много повече.
– Или даваш 50 лева, или няма да го продам – категорична беше Ленчето.
– Татко, защо не го купихме, тя тъй и тъй ще го продаде – рекох аз.
– Някой друг да си сложи грях на душата, аз не искам – отсече баща ми.
На другия ден Ленчето намина да се похвали, че е уредила сделката по
искания от нея начин.
Луд Пане беше другото светило от отбора на Ленчето. Той имаше дървена
къщичка на колела. Всяка вечер я „гарираше“ по ливадите и спеше в нея.
Мразеше македонците. Тогава повечето от строителите бяха македонци.
Пане ходеше с един метър между тях, „мереше“ и на висок глас говореше:
– Всите ябанджии македонци от утре напущат България. Тази къща че се
събаря, сокак че се прекара!
Обратно на Лудото Ленче, Лудата Злата пък ненавиждаше гърците.
Обичах да се промъквам зад гърба ѝ и да крещя:
– Златке, гърците идват!
Започваше гонитба. Веднъж обаче не успях да се измъкна. Лудата Злата
така ме халоса, че бая време не смеех да припаря до нея.

Сладкият порок „Широки пръсти“

Тъй както се ядосвах на Лудото Ленче, че продава кожено палто за жълти
стотинки, тъй и аз самата бях склонна от малка да правя безумни сделки. От
нас двамата с брат ми, човекът, който гледа разумно на парите, е Румен. Това
се разбра още в детството ни.
Като по-голяма, редовно го налагах. Спомням си, че заедно с един
братовчед връзвахме нещастното хлапе на трикрако столче и през прозореца
19
на третия етаж го спускахме – издигахме, докато ни омръзне. То горкото си
мълчеше. Само то си е знаело как му трепери сърчицето, докато се движи
„асансьорът“. Дойде обаче денят, в който той ме наби и аз трябваше да се
примиря е новото разположение на силите. Скоро стана ясно, че по-
практичният е той. Като останех без пари, залагах при него някоя по-скъпа
вещ. Веднъж заложих чантата си. Той я прибра, заключи я в бюрото си,
разбрахме се за лихвата. Сделка като сделка – нищо, че прилича на хлапашка
игра.
В семейството ни обаче той беше изключение. Фелдфебела и майка ми
понякога мърмореха на баща ми, че харчим неразумно, но и те не бяха по-
различни.
След войната парите започнаха бързо да се обезценяват. Знаех, че
банкнотите, които баща ми държи в бюрото си, с всеки изминал ден олекват.
Ключът за пианото ставаше за бюрото. Като всички млади момичета, аз и
моята приятелка Таня Икономова обичахме да се понаконтим. Появят се
нови модерни шапки – аз бръкна в бюрото и купя две. Видим хубави обувки –
аз пак посягам към ключа от пианото. Родителите на Таня обаче се учудили,
че я виждат толкова често пременена. Тя им обяснила, че аз ѝ правя
подаръци. Нейните се обаждат у дома и чорапът започва да се разплита.
Баща ми ни вика всички при себе си.
– В тази къща се крадат пари. Давам срок от 24 часа. Ако крадецът е в
къщата – има възможност да се отърве. Ако не – обаждам се на прокурора.
Слугинята се разплака. Страхуваше се, че подозрението ще падне върху
нея. Бях посягала към парите без особено угризение, защото знаех, че се
топят, но сега ме хвана срам. Отидох при баща си и му признах. Докато
говорех, майка ми мълчаливо слушаше. Щом млъкнах, за моя изненада тя
категорично каза:
– Правилно! Каквото има, купувайте! Контете се с Таня. Сега му е времето.
Спомням си получаването на първата заплата от Народния театър.
Струваше ми се кощунство да вземам пари за нещо, което ми доставя на мен
самата огромно удоволствие. Касиерката ме търси, аз се крия. Тя имаше име
като на героиня от испанска класическа пиеса – Гертруда де ла Пиня.
Опитвам се аз да убедя Гертруда де ла Пиня да се почерпи с моята заплата,
тя ме гледа, сякаш съм Лудото Ленче. Накрая ме убеди да си взема парите.
За всичките купих цветя и парфюми. Прибрах се у дома, разхвърлях цветята
по пода, напръсках навсякъде с парфюмите и си казах: „Искам само за това
да печеля!“
Това, разбира се, не стана. Но съм щастлива, че го направих тогава. Никога
не съм се ядосвала за похарчени пари и изгубени вещи. Преживяла съм
бомбардировките, оставането без покрив, евакуацията, но никога не съм

20
усещала толкова остро как недоимъкът върви по петите ти... Но
продължавам да твърдя, че по-страшен от немотията е стипцилъкът.
Доста ценни неща разпилях и потроших. По време на един семеен скандал
с втория ми мъж изпочупихме цял сервиз от майсенски порцелан. Хряс! – аз
една чиния. Хряс! – той другата. Здрава не остана.
Веднъж преди години, не помня какво ме беше прихванало, изхвърлих
цялата столова през терасата. Беше като в италиански неореалистичен филм.
Цялата махала се събра да гледа как перкам мебелите.
Когато живеех в Прага, имах една приятелка българка – Лидка. Дойде при
мен и ме помоли спешно да ѝ дам не помня колко хиляди крони. Казах ѝ да
изчака до следващия ден, докато се върне мъжът ми от Виена, тя – не. Много
спешно ѝ трябвали. Имах един прекрасен пръстен, грабнах го и хайде – в
заложната къща. И нали съм си будала безгрижна – поисках сумата,
необходима на Лидка, а не тази, която пръстенът заслужаваше. На всичко
отгоре заложих пръстена на нейно име и във формулярите вписахме данните
от паспорта на приятелката ми. Тя прибра парите, разцелува ме и изчезна.
Наближи краят на срока. Чудех се как да призная на мъжа си направената
глупост. Срам ме беше, още повече че пръстенът представляваше семейна
реликва. Обаче няма как: хъката-мъката, накрая всичко казах. Тук Лидка, там
Лидка – никаква я няма. Най-сетне попаднахме на следите ѝ. Тя хубавицата
се оженила в Черновице, курорт край Прага. В предпоследния ден от срока я
намерихме. Щастлива, ухилена, кара си Лидка медения месец на курорт
благодарение на Стояниното лековерие. Обеща на другия ден да дойде в 16
часа с паспорта си пред заложната къща. Трябваше ми именно паспортът ѝ,
парите бях готова аз да платя.
В 17 на другия ден заложната къща я затвориха под носа на една глупачка,
която не видя нито приятелката, нито пръстена си.
– Стояно, Стояно, нищо не заслужаваш да имаш – дочух сякаш гласа на
майка си.
Много харесвам сребърни лисици, но никога не можех да им се радвам
дълго. Сигурно защото плащам един мой детски грях.
От училище задължително ни водеха на църква. Аз в църква не мога да се
моля, защото ми държи вниманието театърът в нея. Свещениците, облеклото,
движенията им, поведението на молещите се. Та водят ни веднъж в
„Александър Невски“. Като всички хлапета – и аз със запалена свещ в ръка.
Очите ми шарят наоколо. Много често попадаха на шефа на пожарната
команда – Захарчук. Той беше изключително колоритна личност. За
смелостта му се разказваха легенди. Веднъж, спасявайки нечий живот от
пламъците, така пострадал, че се наложило да му присадят метална
пластинка на темето. В църквата, щом свалеше шапката си, оставаше с

21
малко, прилепнало плътно до главата му кепенце, което скриваше парчето
метал.
Много ми бяха интересни и изисканите дами, които оглеждах от глава до
пети – как са облечени, как стъпват. Един ден дяволите ме прихванаха баш в
църквата. Приближих се до изключително елегантна жена в скъпо палто от
сребърни лисици. И със свещта лекичко опърлих палтото надлъж и нашир.
Кожата от сребърни лисици разболее ли се веднъж – край. Нищо не може да
се направи. Сторих тогава белята, но и аз никога не се видях задълго в палто
от сребърна лисица. А дамата на всичко отгоре се оказа приятелка на
семейството. Слава Богу, никога не разбра кой разкраси палтото ѝ.
Аз и над книгите не треперя, хем съм израсла в семейство на писател.
Чувала съм, че книга не се хвърля и гори, но човекът, когото съм виждала да
пали книги, беше баща ми. „Глупости в къщата си не ща“ – казваше.
Дразня се, когато се държат с книгите като с вещ. Но побеснях, щом
разбрах, че две прекрасни книги, които майка ми беше подарила на Народния
театър, са изчезнали. Едната по история на костюма – английска, другата –
японска, с изключително красиви илюстрации. Корицата и страниците ѝ бяха
от някаква особена хартия, сякаш копринени. Когато боледувах като дете, я
държах в ръка и сякаш тя ме лекуваше. Този, който я е задигнал от театъра,
сигурно не знае целебните ѝ свойства. Да ги опита, ако прочете тези редове
и ако книгата е останала в България. А аз сега се лекувам с едно камъче от
Кръстова гора. Винаги го стискам в ръката си, преди да заспя.
Майка ми сигурно е била права да казва, че не заслужавам никаква скъпа
вещ или бижу. Камъчето от Кръстова гора обаче твърдя, че е само мое, и то
заслужено богатство.

Априлско въстание през август

На писателката Ана Каменова дължа благодарност за прекрасните лета,
които преживях в Копривщица. Тя даде идеята да отидем там. След нас
започнаха да прииждат много летовници, и то все от артистичните среди.
Спомням си обаче, че първите „заселници“ гледаха с известно високомерие
на новодошлите. Като на полъгали се по модата парвенюта.
Побързах да кажа „благодаря“ на Ана Каменова, защото Копривщица,
открита от нас с нейно съдействие, беше един рай. Но и за да бъда
справедливо признателна към тази умна, отрасла в изключителна фамилия
жена, която всъщност никак не можех да понасям. Намирах я за надута и
превзета, а това за мен са смъртни грехове. Макар че бях съвсем дребно
хлапе, тя неизменно се обръщаше към мен в учтива форма:

22
 – Как сте, Стоянка? – произнасяше тя с добре отработената си интонация.
Речникът ѝ също беше „направен“. Винаги подчертаваше архаичните и
диалектните копривщенски думи. Например казваше „нящо“ вместо „нещо“.
Със съпруга си Петко Стайнов също разговаряха на „ви“.
– Мамо ма, защо си говорят тъй, като са мъж и жена?
– Щото тя се чуди как да се прави на англичанка – отговори майка ми. На
нея изисканите обноски на Ана Каменова също ѝ идваха в повече. У дома я
наричаше „Стайновица“. Бас държа, че Ана Каменова щеше да се просне, ако
я чуе. Сестра ѝ Василка беше пълна нейна противоположност: непринудена,
разговорлива. Нея, виж, обичах. А в съпруга на Ана Каменова – Петко
Стайнов, бях влюбена. Една есен той предложи да ни върне в София с
автомобила си. По пътя колата се повреди. Бяхме сред някакви ливади. Той
се суетеше около двигателя, а аз – дете, ама дявол, се правех на много
уплашена. Свивах се, треперех, озъртах се стреснато. Цялата работа беше в
това, че исках Петко Стайнов да ме наметне със своя пуловер.
Сред идващите в Копривщица бяха Сирак Скитник, Чавдар Мутафов,
Фани Попова-Мутафова и синът им Муната, чиито следи отдавна съм изгу-
била. Чавдар Мутафов беше внушителен мъж със строги черти и пенсне 2.
Фани пък помня винаги елегантна, мъничка, изписана. Между нея и Ана
Каменова съществуваше някаква вражда, доколкото подочувах, разпалена от
писателски амбиции. Аз, разбира се, бях изцяло на страната на Фани. Веднъж
след много години на улицата ме спря една дребна женица. Сякаш се губеше
в семплото си палто.
– Знаете ли как ви се радвам! Великолепна актриса сте.
Тогава чак разпознах във възрастната жена Фани Попова-Мутафова.
Съпругът ѝ беше починал, беше прекарала немалко време в затвора заради
хубавите си исторически романи, в които обаче „липсвал народът“. Злите
езици говореха, че завистници също са помогнали тази прекрасна жена и
писателка да бъде пратена там. Страшно се зарадвах на поздравленията ѝ,
защото знаех, че е искрена. Винаги съм имала „антена“ за лицемерието и
откровеността.
И Ана Каменова срещнах веднъж в центъра на София. Беше силно
прегърбена, движеше се бавно, но все пак – с някакво достолепие. Отиваше
в ресторанта, където писателите обядваха с купони. Поканих я в колата си.
После останах в ресторанта, за да ѝ правя компания, докато се храни.
Любезният ни разговор, естествено, се водеше на „ви“.
Още в ония години кинаджиите нападнаха изключително красивата
Копривщица. Режисьорът Александър Вазов започна да снима „Грамада“ по
Иван Вазов. Има една сцена, в която сюрия хлапета изпращат Цена от

2
Вид очила, които се закрепват само на носа (от фр. – pince-nez) – Б. р.
23
родната ѝ къща. Десетгодишното момиченце съм аз. Може да се каже, че това
е дебютът ми в киното. То май по-нататък не направих много повече.
Елена Снежина играеше Ценината майка, Кисимов – бащата. Цена се
изпълняваше от изключително красивата Невена Милошева. Снимките
обаче нещо не вървяха. Александър Вазов – с голф, карирани чорапи и
каскет – бе постоянно недоволен от главната изпълнителка.
– Невено, ти си за пребиване – помня, че неведнъж чух от него.
Невена Милошева нищо не отвръщаше, само стискаше плътно
боядисаните си в синьо устни. Не знам защо ги беше посинила, може би,
съобразявайки се с някакъв трик на черно-бялото кино за постигане на по-
голям контраст.
– Ценооо, майка! – виеше часове наред Снежина от един копривщенски
чардак.
Тъкмо млъкнеше и копривщенци аха-аха да си отдъхнат от сърце-
раздирателното пищене, от другия край на градчето пак започваше:
– Ценооо, майка!
Този път бях аз, която имитирах Снежина. Не можеха да ми затворят
устата. Сигурна съм, че пищях по-изразително. Във всеки случай стрясках
градчето не по-малко от актрисата.
Копривщица стана място обаче не само на любовта на Камен и Цена, но и
на моята собствена.
Беше 1939. Аз – седемнайсетгодишна, току-що завършила седми клас.
Голяма бях, но продължавах да щурея. Все се катерех по дърветата и
зидовете. Паднах и много лошо си ударих коляното. Майка ми реши, че
трябва да ме прегледа лекар. Кой, кой – Жорж. Той съвсем скоро се бе дипло-
мирал като лекар в Германия и също като нас беше на курорт в Копривщица.
Влюбих се. Коляното ми мина, влюбеността – не. Почнахме да излизаме
заедно. Докато един ден се стигна до целувка. И като пламна една любов...
Баща ми обаче надуши. Освен че като повечето бащи и той ревнуваше
дъщеря си, много се боеше да не се омъжа млада. В това отношение с майка
ми бяха на един акъл. Тя веднага си спомняше за неосъществената си
университетска кариера и както повечето жени, почваше да се самооплаква.
„Защо се ожених?“ – повтаряше повече по инерция, разбира се, защото с
баща ми имаха един от най-хубавите бракове, които съм виждала. Хич не ѝ
минаваше през ум, че „защо се ожених?“ на мен ми звучеше като „защо те
родих?“.
Забраната обаче, както е добре известно, налива масло в огъня. Историята
с Жорж се задълбочаваше. Всъщност ако баща ми знаеше, че любовникът ми
също като него дума не дава да се издума да стана артистка, сигурно другояче
щеше да го приеме.

24
 Една вечер в ресторанта на Цървулджиеви в Копривщица здравата се
сдърпах с баща си. Накарах Жорж веднага да тръгнем. Вървим ние, а баща
ми подире ни из копривщенските сокаци. Казах „довиждане“ на Жорж,
разделихме се и продължих бясна нагоре по улицата. Както бързах, кракът
ми хлътна в дупка и някакъв много остър камък дълбоко разряза крака ми.
Кръв капе, аз обаче не спирам. Крача горда и кървава, а баща ми подтичва
след мен. По едно време някак успях да се отскубна и побягнах, колкото
можех, към гората. Баща ми се забави за секунда и ме изгуби от очите си. В
гората тъмно като в гора. Той ме вика, аз мълча. Измъкнах се, оставяйки го
да ме търси напразно, и по пътечки, които само аз познавах, се прибрах
вкъщи. Не влязох обаче, а се покачих на едно дърво да наблюдавам как баща
ми страда, кае се, задето ме е обидил, и обезумява от мъка.
Аз го имам този навик: от време на време да карам близките си да си
спомнят, че не могат без мен, да се уплашат къде съм и да разберат какво съм
безценно съкровище. Докато репетирахме спектакъла „Кукер кабаре“, си
счупих ръката. Кофти работа, но не позволих да отложат премиерата. Една
вечер след представлението на „Трупът фантом“ Невена Коканова ми
предложи да ме води на купон. Нарочно не се обадих на дъщеря си Муки.
Нещо ме беше ядосала през деня, нека малко се потревожи. Пък и не мислех
да закъснявам. Добре, ама стана така, че се прибрах в 3 часа. Муки беше
успяла да вдигне на крак бая народ. Тъкмо вече били решили с Адриана
Андреева да молят полицаите да ме търсят. Уплашили се, че както съм със
счупена ръка и да съм паднала, сама трудно ще мога да се изправя. Не им
минава през ума, че ако съм паднала и шест часа не съм успяла да се
изправя – полицаите и да ме търсят, и да ме намерят, файда никаква. В три
часа, здрава и читава, размахах гипса на вратата вкъщи. Поуплашили се бяха
доста хора, ама пък как се зарадваха, като разбраха, че нищо ми няма!
Та погрижих се оная нощ страхът хубаво да раздруса баща ми. След
половин час Копривщица изглеждаше тъй, сякаш отново започва Априлс-
кото въстание. Фенери се палят, хора тичат насам-натам, врати се захлопват.
А аз, качена на дървото, злорадствам и съзерцавам.
По едно време обаче проумях, че ако разберат, че това е номер, лошо ми се
пише. Слязох от дървото, с кръвта от раздрания крак се изплесках цялата.
След това се промъкнах тихичко до едно място, където нямаше как да не ме
открият, и легнах в прахоляка. Все едно, че съм падала, ставала, влачила съм
се по корем и накрая съм изгубила съзнание. С преструвки пак спасих
кожата.
С Жорж продължихме да се срещаме в София. Любовта ни продължаваше.
Малко преди Девети септември той трябваше да напусне България. Искаше
да тръгна с него, но не можех – татко беше болен. Разделихме се. Нямаше да
чувам вече нашия сигнал: началото на Моцартовата „Малка нощна музика“.

25
 От неговите родители получавах сведения за Жорж. Накрая се установил
в Америка, оженил се. Станал уважаван и състоятелен лекар. Макар и
неофициално, отношенията му с властта в България се бяха подобрили.
Мъжът, когото обикнах в Копривщица, беше намерил далечното си място в
света, за който някои твърдят, че е малък. Всъщност понякога наистина е
така.

„Малка нощна музика“ четиридесет години по-късно

През 1980 година тръгнахме на турне в Щатите. Разбира се, предварително
минахме през задължителен инструктаж от съответните органи. За тях
някогашното ми познанство с Жорж, естествено, не беше тайна.
След като ни обясни какво да правим и какво не, „инструкторът“ се опита
да се пошегува:
– Ние всичко знаем, нали, другарко Мутафова? Те са големи шегаджии
такива инструктори.
Добре разбрах какво иска да ми каже, но се направих на „чукната“.
– Като толкова знаете, намерете тогаз крадците, които обраха апартамента
ми.
Когато кацнахме в Америка, нещо ми подсказа, че Жорж ще потърси начин
да се свърже с мен. Аз нямах телефона му. По-точно, не бях поискала да го
имам.
– Ти не искаш да се омъжиш за мен – ми беше казал Жорж, преди да
напусне България. – Но да знаеш, че и да се разделим, няма да можеш да ме
забравиш. Първият мъж не се забравя.
През цялото време в самолета чувах гласа му.
Точно в полунощ в хотелската ми стая в Детройт телефонът иззвъня.
И четиридесет години по-късно чух един сигнал, който никога няма да
сбъркам. Началото на Моцартовата „Малка нощна музика“.
– Косата ти побеляла ли е? – ме запита той.
– Тук-там.
– Боядисваш ли я?
– Не.
– Браво. Разбрах, че имаш дъщеря.
– Да.
– Била много хубава?
– Хубава е.
– А аз нямам – изведнъж изхлипа той. – Доведи я тук, моля те!
Накрая ме запита кога заминаваме. Излъгах го, че полетът е в 2 следобед.
Рано сутринта излетяхме от Детройт.
26
 Защо го излъгах ли? Някой може да си помисли, че от страх. Страхувах се
наистина, защото знаех, че има два варианта: или да се разочароваме един от
друг, или да се вкопчим. Най-силна беше суетата. На 59 изглеждах добре, но
не бях онова момиченце, с което той се беше разделил, напускайки България.
Пък и когато живееш в чужбина, любовта и носталгията по Родината се
смесват, взаимно се усилват. Изпитвала съм го на собствен гръб.
Спомням си сутринта, когато погребах нашия котарак Киро. Много го
обичах, но имах чувството, че и нещо друго лошо се е случило, че и друга
смърт оплаквам. Прибирам се в апартамента и чувам звъна на телефона. Мой
приятел се обажда:
– Знаеш ли, че Гошо почина?
– Тъй ли? Бог да го прости – механично отговорих аз, мислейки за съпруга
на далечна позната, който беше неизлечимо болен от дълго време. След
няколко банални фрази разговорът приключи.
Чак след малко разбрах за коя смърт ми бяха съобщили.
Когато Жорж напусна България преди Девети септември, аз отидох при
слатинската врачка. Дворът беше пълен с хора, чакаха си реда. Тогава
слатинската врачка беше не по-малко известна от Ванга. Излиза тя и първо в
мен заковава очи:
– Иди си. Знам за какво си дошла. Това беше. Повече няма да се видите.
Намразих я тогава. Но тя позна – в Америка отидох и пак не се видяхме.

Софийските нощи на кино и наяве

Като ученичка в гимназията започнах да се снимам във филма „Софийски
нощи“. Продукцията беше финансирана от „Българско дело“ – предприятие
получастно, полудържавно, което беше създало няколко филма, между които
споменатите вече „Грамада“ и „Страхил войвода“ с Ружа Делчева.
„Софийски нощи“ се режисираше от белогвардееца Юрицин. Главната роля
се изпълняваше от изключително красивата Надя Илкова.
Вечер се събирахме у режисьора и до късно работехме над сценария. Беше
война, очакваше се в близките дни София да бъде бомбардирана. И въпреки
това не помня да ме е било страх да се прибирам по затъмнените заради
въздушни атаки софийски улици. На всичко отгоре – зима. Студ. Сняг. Ние
обаче доизкусурявахме сценария и другото малко ни интересуваше.
Тръгвам си от Юрицин някъде около един часа. Вървя по „Шишман“ и
изведнъж глас:
– Госпожице!

27
 Обръщам се: полицай. Подадох му легитимацията си. Той я погледна с
едно око и вторачи погледа си в мен. Очите му бяха изпъкнали като
тогавашните лимонадени топчета.
– Ще трябва да дойдете с мен в участъка.
Аз се подчиних.
Първо, участъкът беше наблизо, и второ, документите ми бяха в ред.
Тръгнах към „Граф Игнатиев“. Вървим, вървим и по някое време осъзнах,
че съвсем не се движим по посока на участъка.
– Ама къде отиваме?
– Върви!
Минахме моста, който води към радиото. Никъде вече не се вижда
светлинка, нито се чува човешки глас. Полицаят ме хвана и се опита да ме
събори в снега. Аз се дърпам и го моля:
– Чичо, недей, не съм такова момиче.
– Айде, айде, не ми ги разправяй тия на мен, ами лягай!
– Чичо...
– Какъв чичо съм ти аз? Лягай!
И ме събори върху снега. Помня порцелановата елипса на шапката му
съвсем близо до очите си. Тогава разбрах, че ако нещо може да ме спаси от
изнасилване, то е номерът с припадъка, използван от мен неведнъж.
Отпуснах се „бездиханна“ в ръцете на полицая.
Той се уплаши. Почна да ме разтърсва – аз не мърдам. По едно време
започнах да давам слаби признаци на живот. Приповдигна се и пак се
строполя на снега, бърборейки несвързано. Той се опита да ме свести, аз не
се свестявам. Изправи ме все пак и ме дотътри до моста.
– Ако кажеш на някого, мисли му – предупреди той.
Вече бяхме близо до някаква слабо осветена врата, мяркаха се и някакви
закъснели минувачи.
– Нищо няма да кажа – обещах аз със слаб гласец. – Само дай ми, моля те,
легитимацията.
– И да не ходиш с германци! – изломоти заплашително полицаят.
Не ходех с германци, макар че по това време много момичета го правеха и
това съвсем не беше осъдително в очите на хората. Най-усилено „вършееха“
сред немците слугините. Някои даже бяха понаучили отделни изрази и думи
и ги произнасяха с кокетство. Опитайте се да си представите някоя
пристигнала от дълбокия шоплук червендалеста мома, която произнася на
немски: „Много ми е приятно!“
И сред нашите слугини имаше такива, на които им беше приятно да се
правят на дами пред немците.
Грабнах легитимацията си и както уж бях още не съвсем на себе си,
изпсувах полицая и хукнах.

28
 У дома всички бяха полудели. Баща ми звънил у Юрицин и разбирайки, че
отдавна съм си тръгнала, се беше видял в чудо. Разказах на нашите
премеждието си. Баща ми побесня. Закани се още на другия ден по обяд да
тръгне по участъците да издирва мераклията. Попита ме дали мога да го
позная. Как не – очите като лимонадени топчета.
Други събития обаче осуетиха издирването на полицая.
На другия ден сутринта с майка ми се запътихме към шапкарницата, която
се намираше на „Графа“, срещу градинката на „Свети Седмочисленици“.
Влязохме, аз започнах да меря шапките. Тъкмо се загледах в една, и сирените
започнаха да вият.
– Да се махаме – примоли се шапкарката. – Имам някакво ужасно
предчувствие.
Аз продължавах да меря шапки. Имам силна интуиция, но макар и в редки
случаи – тя ми изневерява. Този беше именно такъв.
– Спокойно! – заповядах аз. Не знам защо, се беше вселило убеждение, че
бомбите заплашват крайните квартали, а центърът е недосегаем. Шапкарката
обаче не се успокои. Почти ни изнесе с майка ми от ателието.
Съвсем близо до Първа девическа гимназия живееше моята приятелка
Лили. Решихме да идем у тях, докато мине тревогата.
Сварихме Лили и техните да ядат петмез. Аз за петмез умирам. Докато
лапах, майката на Лили, заслушана в засилващия се вой на сирените, се
развика:
– Бързо в скривалището! Имам лошо предчувствие!
– Да ви опустеят предчувствията! – изругах аз. – Човек не може да си изяде
петмеза.
Този път обаче и майка ми ме задърпа да бягаме. Грабнах чинията с
петмеза и ядосана се понесох към мазето на гимназията.
Само секунди след като влязохме, започна един от най-страшните
кошмари, които съм преживявала в живота си. Ударната вълна залепи всички
на стената на мазето. Петмезът се разхвърча по палтото и лицето ми. Грохот,
викове, панически ужас...
Когато излязохме от скривалището, видяхме някакъв непознат град. София
отпреди час вече не съществуваше.
Нямаше го нито шапкарското ателие, нито къщата на Лили. Бяха се
превърнали в купчина тухли и обгорели греди. Хукнахме с майка ми към
къщи. Аз продължавах да лепна от петмеза и прахоляка.
Тичахме по улици, които сякаш не познавах. Улици без изход. Отвсякъде
се чуваха стенания и плач.
Къщата ни на „Дондуков“ беше непокътната. Такава обаче остана само
още няколко часа. Вечерта при следващата атака нямаше сирени. Кошмарът

29
се повтори, но този път се наложи да ме изравят изпод развалините на
собствения ми дом.
Евакуирахме се в асеновградското село Патриарх Евтимиево. Малко време
ми трябваше да го вдигна на главата си. Събрах дечурлигата и щуротиите
почнаха. На поляната на края на селото ѝ викаха „кабата“. Тая каба какво е
видяла! В цялото село не остана неоскубана пуйка. Направих на хлапетата
лъкове и стрели. Село Патриарх Евтимиево оглуша от индиански крясъци.
Вождът на червенокожите, естествено, бях аз. Но не само на индианка се
правех. Като най-смела, майка ми се върна в София да посъбере още някои
неща. Донесе и дрехи. Помня как събирах очите на индианците от кабата,
преоблечена в бащиния фрак.
Преди двадесетина години получих покана да отида на среща с публиката
в Патриарх Евтимиево. Веднага разпознах индианците. Сума време си го-
ворихме. Ама не за „бъдещите творчески планове“ и „любимата ми роля“, а
за някогашните лудории.
– Помниш ли ма, Стояно, как се беше възхендрила на една топола? Ами
как ядеше сливи и ме замеряше с костилките? Ами как ми викаше: „Маай са
ма, селяндурко!“
Много ми е мило това село с одъртелите вече индианци.

„Под мен звечи замръзнала земя“

В Патриарх Евтимиево получих писмо от Александър Балабанов. Писмото
идваше от Трявна, където той се беше евакуирал, и ни беше търсил къде ли
не. Война, война, ама пощите си гледаха работата. Балабанов пишеше за
разрушена София, за собствените си митарства на евакуиран и ни викаше в
Трявна.
Пощурих баща си и майка си да вървим в Трявна. В Патриарх Евтимиево
вече беше започнало да ми доскучава, исках да видя час по-скоро Балабанов.
Пък и Трявна беше родният град на баща ми.
– Стояно, укроти се – опитваха се да ме вразумят. – Къде ще се разнасяме
през Балкана?
Стояна обаче укротяване няма. Наложих се и заминахме за Трявна. Там
прекарахме останалите дни от нашата евакуация. Изключително весели бяха.
Непрекъснато ходехме с Балабанов заедно из Трявна и разговаряхме.
Сред многото прекрасни хора от приятелския кръг на баща ми най-
интересен и обичан от мен беше Балабанов. Обаянието му идваше не само от
изумителната му ерудираност, но и от липсата на каквато и да била
изкуственост. Той, който говореше всички езици, които могат да ви хрумнат,
нито веднъж не си изкриви говоренето с усукани вносни думи. Говореше
30
най-прекрасния български, който съм чувала някога да звучи. Имаше силно
чувство за хумор и това допълнително ни сближаваше. В Трявна се намериха
хора да ни ядат парцалите, дето сме все заедно, но на мен не ми пукаше.
Наложи се веднъж да отидем в Сливен тримата: Балабанов, моята
приятелка Лили Балтаджиева и аз. Там беше евакуиран Филологическият фа-
култет и ние с Лили искахме да положим изпити. Замъкнаха ме двамата в
ранни зори на гарата, да не би да сме изтървели влака. Седнали сме на една
пейчица тримата. Огромният Балабанов в средата, ние с Лилата – открая.
Висяхме сума време немили-недраги. Влакът пристигна, ама Балабанов като
не може да се качи на високото стъпало. Ние двете с приятелката ми, колкото
и да бяхме слабички, го бутахме отзад колкото сили имаме. Хеле качихме го.
Балабанов вече бе приключил любовната си връзка с Яна Язова. Според
мен тя бе много посредствена писателка, но Балабанов твърдеше обратното
и направи много, за да я утвърди в литературните среди. Язова написа романа
„Капитанът“, посветен на Балабанов. Веднъж, докато се разхождахме из
Трявна двамата, някой ме запита:
– Извинете, вие ли сте Яна Язова?
Голям кеф ми стана, въпреки че ми беше по-скоро неприятна. Помислиха
ме за любовницата на Балабанов!
В Трявна той беше със семейството си, но със съпругата си Лия живееха в
различни къщи. Тя и тогава впечатляваше с външността си, а на младини
сигурно красотата ѝ е била изключителна. По народност беше австрийка.
Балабанов никак не можеше да я понася. Веднъж отворих уста да я защитя.
– Не мога да я гледам тая фашистка – прекъсна ме той.
Но и тя не му обръщаше никакво внимание. Така че в известен смисъл
бракът им беше хармоничен, независимо от взаимната им незаинте-
ресуваност.
Имаха две дъщери. С едната от тях – Бисето, бяхме много добри приятелки.
Балабанов беше изключително грозен, то ясно се вижда и на снимките му.
Бисето, странна работа, имаше неговите черти, но беше много хубава.
Сутрин ходехме на реката и с часове бърборехме. Бисето беше завършила
художествена академия в Германия. Там се залюбила с някакъв си Курт.
Само за него приказваше. То не бе Курт, не бе буца масло! Снимка обаче не
показваше. Един ден успях да я изнудя да ми го покаже. Той един рус, измит,
лицето му като луна. Не скрих разочарованието си от прехваления Курт.
– Е, добре де – невъзмутимо рече Бисето. – Знам, че не е хубав, но аз го
обичам.
Дойде Девети септември и за Курт повече не можеше да се мисли. Все пак
Бисето се ожени за чужденец: някакъв англичанин. „Само дето ми проглуши
ушите с онзи сварен германец“ – помислих си аз. Аз и сега, като чуя Трявна,
едно от първите неща, които се сещам, е Курт.

31
 Веднъж, след години, гостувах на брата на Александър Балабанов, актьора
Кольо Балабанов. Разговорихме се, попитах за Бисето.
– Бисето е в Мюнхен – каза Кольо. – Живеят си заедно с Курт, три деца
имат.
Шапка ѝ свалям на Бисето. Хванала се с англичанина, за да се измъкне от
България. После му духнала под опашката и – хайде при Курт. Любовта
понякога може да те накара и с дявола да се съюзиш, за да стигнеш до човека,
когото обичаш. Пък бил той и кръглоликият Курт.
Страхотно уважавах Балабанов, но не бях влюбена в него. Докато той не
беше съвсем безразличен към мен. Все ме викаше да му помагам, когато
подрежда библиотеката си. Ама книгите май той ги събаряше, защото много
често трябваше да ги подреждаме. Аз обаче никога не отивах сама, водех и
една приятелка. На Балабанов хич не му ставаше приятно, като ни види, че
сме две, но нищо не можеше да направи. Даваше ни по една стара своя
нощница (смешно ми беше, че мъж като него спи с такова одеяние), ние я
навличахме върху дрехите си, да не се изцапаме, и ритуалът по подреждането
започваше. Помня друга любопитна подробност: у тях креслата бяха
заковани за пода. Няколко пъти съм го питала защо, той избягваше отговора.
От многобройните си таланти той сам най ценеше поетичния си. Не съм
хич убедена, че писането на стихове беше най-голямата му сила, но никога
не посмях да му кажа мнението си. Помня един стих, който рецитираше с
особено вдъхновение:
– Чуй, Стоянке: „Под мен звечи замръзнала земя.“ Усещаш ли думата
„звечи“?
– Усещам, усещам – потвърждавах аз.
От писателите много симпатична ми беше Дора Габе. Аз и творчеството ѝ
ценя изключително високо, особено прозата ѝ. Беше много непресторена.
Вечно се впускаше в някакви диети, обикновено безрезултатно. Понякога се
отпускаше да говори за Боян Пенев. Правеше го с много голямо
благоговение. Само веднъж спомена за огорчението си от Багряна, свързано
е посещението на Лиза при Боян Пенев. Дора си била вкъщи, когато Багряна
пристигнала. Минала покрай нея – все едно че е канапе, оправила прическата
си в огледалото и почукала на вратата на кабинета. Иначе с Багряна
поддържаха безупречни отношения. Доколко бяха искрени, е отделен
въпрос. Багряна съм запомнила с отдалечеността, която излъчваше. Не беше
високомерна, в никакъв случай. С нея обаче не можеше да се води интересен
разговор. Отсъстваше от разговора, който иначе търпеливо поддържаше.
Правеше го обаче любезно и безстрастно.
Моите усещания за много от известните познати на баща ми са, разбира се,
откъслечни и донякъде едностранчиви. Предпочитам обаче да са грешни,
отколкото почтителни. Винаги са ме удивлявали и разсмивали фалшивите

32
украшения по образите на известните личности, измишльотините, които
биографи и журналисти трупат. Аз също съм виждала за себе си написани
дивотии, които искат да ме изкарат „прекрасна“. Ето пример. За седемдесет
и пет годишния ми юбилей вкъщи дойдоха журналистка и фотограф от
високотиражен вестник. Снимаха ме с котките, с кучето... Хубаво. Докато ги
чаках, посвирих на пианото Моцарт. Те ме чуха от стълбището. Обясних им,
че често го правя, а също и че нямам намерение да вдигам големи дандании
на рождения си ден и както не рядко преди лягане – и тази вечер ще си глътна
приспивателното. Чета после във вестника, че приспивателното на Стоянка
Мутафова бил Моцарт. Дренки и марули! Моцарт! Пия си най-обикновени
хапчета, стисна си камъчето от Кръстова гора и това е.
Аз затова се възхищавам от Балабанов. Капка лъжа нямаше в поведението
му. Културата му не беше изсушила непринудеността му.
Бях още почти дете, когато баща ми ме взе със себе си на някаква среща на
ПЕН клуба в Белград. Беше първото ми излизане в чужбина. Всичко зяпах с
широко отворени очи – и града, и хората, с които се запознахме. Отидохме
на гости у един професор по литература в Белградския университет.
Седнахме на масата заедно с дъщерите му. Млади, симпатични момичета. По
едно време, както разговаряхме, по-малката се обърна към него и го напсува.
Той хич не се засегна.
– Татко, защо така му говори? – попитах аз.
– Тук така е прието – отговори през смях баща ми.
Такава освободеност ми допада. Тя е едно от обясненията защо сърбите
имат толкова жив и силен театър. Предпочитам общуване като в бел-
градската къща.
Моцарт ми бил приспивателното! Ама... Да не повтарям професорската
щерка.

Театърът – това тройно падане

И трите ми начала в театъра са свързани с падане и със Стефан
Сърчаджиев.
В Копривщица по инициатива на Ана Каменова започна да се подготвя
представление на Гоголевата „Женитба“. Режисьорската работа поделяха
Петър Увалиев и Стефан Сърчаджиев. Агафя Трифоновна се играеше от
поетесата Весела Василева. Увалиев и баща ми бяха приятели и той успя да
изпроси благоволението да играя Дуняша.
В копривщенското читалище имаше много красиви електрически глобуси.
Изпълнителят на ролята на Кочкарьов, по идея на Увалиев, след произнасяне
на репликата „Носът ѝ мрамор алабастър“, посочваше към тавана и
33
натъртено произнасяше „Глобус алабастър“. Беше страшно гръмогласен. С
удвояването на репликата се надяваше да обере аплодисментите.
Аз реших да не оставам по-назад. Бях измислила да се появя на сцената с
котка в ръце и за по-голяма ефектност да се пльосна пред очите на публиката.
Не издавах „пистолетния“ си номер на Сърчо, защото знаех, че той няма да
ми разреши. За котката обаче склони.
Събра се елитната копривщенска публика от курортисти. Представлението
върви. В момента, когато изпълнителят на Кочкарьов пое въздух, за да
извика „Глобус алабастър“, предвкусвайки звездния си миг, аз стиснах
безжалостно котката. Тя изврещя, аз, падайки, я хвърлих в публиката. Целият
салон се изправи на крака и започна да ръкопляска. Всички викат
„Дуняшка!“, никой не вижда Кочкарьов.
Второто ми падане не беше предварително намислено. То стана на сцената
на Народния театър. Сърчо постави там „Хитрините на Скапен“ от Молиер.
Беше вмъкнал и няколко интермедии, които ги нямаше в пиесата. Няколко
студенти от театралната школа, между които и аз, бяхме взети да играем в
постановката. Тогава участието на студенти в спектаклите на театъра беше
строго забранено. Неписано правило беше по време на обучението всички да
са равнопоставени, никой да не се отделя от групата преди завършване.
Сърчо беше уредил някак да ни разрешат.
Скапен се играеше от Никола Балабанов. Момичетата се появявахме с
кошнички цветя в ръката, облечени в ефектни костюми. Танцувахме и
пеехме. Играх с пълна пара, но без да искам, се препънах и се строполих на
сцената. Събрах разпилените цветя в кошничката си и довърших сцената.
Щом излязох навън обаче, ревнах.
Бърша сълзи, убедена, че се провалих. „Не само като артистка се изложих,
ами и спектакъла пратих на кино“ – мисля си. В този момент се появи Сърчо.
– Браво, Стоянке, чудесна беше!
– Всичко развалих, театърът пропадна! – рева аз.
– Глупости, театърът си е на мястото. И Петя Герганова е падала на
сцената. Всичко е наред, ами кажи ще можеш ли да излезеш, че наближава
редът ти.
Тогава чак забелязах, че целият ми крак е в кръв. Почистих го, превързах
го, па си грабнах кошничката.
Третият плонж пък е на сцената на Сатирата, и то по време на първата ѝ
премиера. За откриването на театъра през 1957 Сърчо поставяше „Баня“ на
Маяковски. Той беше изключително хаотичен режисьор. Артистизмът му
обаче го спасяваше. Често пъти до последния момент не знаехме какъв ще е
финалът.
Почва премиерното представление на „Баня“, ние още не сме наясно как
ще свърши. В антракта чак Сърчо измисли финала. Трябва да му призная, че

34
го направи ефектен за ония времена. Всички отрицателни герои ни обля със
зелена светлина, ние се гърчим като влечуги, публиката ръкопляска. В
суматохата обаче оплетох краката си и паднах. (Със смъртта на
отрицателните.) Никой обаче не разбра.
Аз въобще съм царица на изчезванията. Неведнъж се е случвало да се
спусна при оркестъра по най-прекия път.
Актьорът е животно с особена издръжливост. Може да е много страхлив в
живота. Най-малкото премеждие да го парализира от уплаха. Когато е на
сцената обаче, забравя всичко и се стреми представлението да свърши
нормално. Дори болката сякаш се притъпява, докато си под прожекторите.
Колко артисти са танцували с изкълчени крака. Докато върви
представлението, после обаче трудно правят и крачка. Веднъж преди „Игра
на котки“ почти се борихме с лекарката, която не ми разрешаваше да изляза
на сцената с толкова високо кръвно налягане. Надвих. В антракта я накарах
да го измери – напълно в границите на нормалното.
Тези два часа са някакво особено време, време извън времето. Животът
тече сякаш по друг начин и се подчинява на необясними закони.
Пък и който е започнал в театъра с падане, трябва да му е намерил чалъма
и на ставането. Връщайки се у дома от болницата с гипсирана ръка, вече бях
измислила как да обясня пред зрителите на „Кукер кабаре“ необичайния си
външен вид. Когато имаш три дни до премиерата, умът ти щрака по-бързо от
обикновено.

Пожалете некадърницата!
Татковото съгласие да участвам в копривщенската постановка на
„Женитба“ беше рядко отстъпление след последователните му битки да ме
спаси от театъра. Години наред той правеше всичко възможно да ми избие
сцената от главата. Вярно е, че когато вкъщи си правехме театър и
разигравахме сцени от класически произведения, той беше по-артистичният.
Но дълбоко в себе си усещах, че пълното пренебрежение и дори
подигравките с артистичните ми заложби бяха преднамерени. Десетилетия
след смъртта му попаднах на негово писмо до тогавашния директор на
Народния театър – Владимир Полянов, който участваше и в изпитната
комисия на театралната школа. Патосът на писмото беше: „Не приемайте
дъщеря ми за артистка!“ Обстоятелствено се доказваше моята некадърност.
Увлечението ми се разглеждаше като незряло и неподплатено с истински
качества. Въобще моли приятелски Полянов да му съдейства в прогонването
на бръмбарите от главата ми. Писмото явно е хванало дикиш, защото първия

35
път ме скъсаха. Баща ми повярва, че от мен може би ще излезе нещо, чак след
като Кръстьо Сарафов ме похвали.
„Ти, като станеш артистка, аз какво, кавалер-пущ ще ти бъда?“ – опита се
да ме разколебае и Жорж. Но татковите аргументи са били други. Той
познаваше театъра отвътре и добре знаеше каква месомелачка е. Усещал е
прекрасно колко съм чувствителна и „чуплива“ вътрешно. Искал е да ме
опази от обидите, сплетните, мръсотията. В младостта ми неговите усилия
ме обиждаха и амбицираха. Колкото повече години минават, толкова по-
добре разбирам защо е бил толкова решителен. Даже понякога се улавям, че
съжалявам, дето не съм го послушала.
В началото на 70-те се снимах в малка роличка в българо-италианската
продукция „Любовницата на Граминя“ на режисьора Карло Лидзани.
Главната героиня в този забравен вече филм се играеше от Стефания
Сандрели, тогава на върха на славата си. По време на снимките доведоха при
мене Муки. Дъщеря ми беше изключително красиво момиче. Казвам го не
заради принципа „От моето гардже по-хубаво няма“. Като я видяха,
Сандрели и Лидзани залепиха поглед в нея, почнаха да я заговарят. Чуха се
приказки, че непременно трябва да я снимат, че има много изразително лице.
Нещо сякаш ме сгриза отвътре. Грабнах детето си и наредих веднага да го
отведат. Странно чувство беше. Най-близко до страха за бъдеще, свързано с
актьорската професия. Много добре разбирах в този момент баща си. Дъщеря
ми завърши ВИТИЗ, тъй че и в това отношение повторих татко.
Много мои колеги в интервютата непрекъснато повтарят възторжено, че
ако се родят втори път, пак театъра ще изберат. Аз не мога да съм така
категорична. Сигурно пак ще стана артистка, знам ли. То е някаква
неизбежност, като че ли непреодолима от разума. Тъй че нищо не мога да
кажа за професията си в евентуален „друг“ живот. Не вярвам твърде в
прераждането. Пък и да съществува, то не помага да бъдем по-умни в
следващия живот. Доказателства бол.
Баща ми искаше да се занимавам с археология. Това не беше произволно
желание. Винаги изпитвам силно вълнение пред старините.
Не съжалявам, че почти изкарах до финал следването на класическа
филология. Както и че не се дипломирах, макар че само два изпита ми оста-
наха да взема. Години след като станах артистка, професор Александър
Ничев продължаваше да ме кандърдисва: „Ела си вземи изпитите, да видиш
и ти сериозна диплома.“
Голяма беда за актьорското съсловие е простотията. Познавам много
колеги, дето я са прочели две книги в живота си, я не. И ме напушва смях,
като ги гледам как се пънат да изглеждат като интелектуален елит. Като се
чуе, че някъде ще се събират интелектуалци, първи се появяват актьорите и
естрадните певци.

36
 Era ти интелектуалците!
Аз не съм интелектуалка. Горда съм обаче, че големи умове е имало около
мен. Мъжете, които съм обичала, задължително са отговаряли на условията:
да са по-възрастни от мен и да са истински интелектуалци. Аз в прост мъж
не съм се влюбвала, пък бил той и „интелектуалец“.
Вината за това е на Константин Мутафов и Александър Балабанов. Те ме
направиха придирчива.

Как Демостен уби една голяма любов

Художникът Иван Табаков със сигурност отговаряше на условието да бъде
по-възрастен от мен. На години беше почти колкото баща ми. Женен за една
претенциозна, много по-стара от него жена с незабравимото име Ида
Франциска Кристиан. Чувах да клюкарстват, че бракът му бил по сметка, и
се надявах, че е така, защото аз бях неспасяемо хлътнала по него.
Лудата ми любов вземаше различни форми. Най-героичната беше
ежедневното писане на писма, подписани с чуждо име. Боже милостиви,
дано не изскочат отнякъде след години. Те не бяха банални обяснения, които
влюбените момичета пишат – от рода „Сърцето ми копнее, от самота по теб
треперя“ и т.н. Не. Пишех всичко, което ми дойдеше на ум, разказвах в
подробности за събития, които ми се виждаха интересни. Вдъхновеният ми
принос към епистоларния жанр се изразяваше средно в три писма дневно.
Повечето, естествено, не помня, но в главата ми е останала част от поема,
която му изпратих. Ето как протече творческият процес по нейното
създаване.
Бях на гости. На излизане видях един стобор. Прост дървен стобор, като
него из София имаше стотици. Колко ѝ трябва обаче на поетичната душа и
особено – на влюбената поетична душа. Римите веднагически се занизаха в
главата ми. Взех писалката, написах адреса на плика и после се оставих на
крилете на лирическия прилив:
„Идвам сега от един двор, ограден със стобор, на тоз стобор закован с чвор,
нявга бил прекрасен бор, в клоните му пеел птичи хор, над главата на опасен
вор, спасил се от преследване със зор, но заплашен пак от гладен мор...“ И
тъй нататък, и тъй нататък. Я си представете да получавате по три такива
писма дневно.
Тъй минаха две години.
Понякога успявах да направя така, че да седнем на неговата маса или пък
татко да го покани на нашата. В същия момент, когато се съберяхме тримата,
аз ставах незабележима. Навеждах глава и само скрито мятах погледи към
37
обекта на моята любов. Веднъж пък бяхме заедно на гости у наши общи
познати. Почерпиха ни със сладко. Незабелязано от очите на другите,
докопах празната чинийка на Табаков, скрих се в едно кьоше и хубавичко я
облизах.
Горещата ми любов не можеше да остане завинаги задочна. А и Табаков
вече не издържаше да разбере как изглежда настойчивата му ухажорка.
„Искам вече да те видя“ – казваше ми все по-често по телефона.
И денят на срещата дойде.
Табаков откриваше изложба. По телефона се уточнихме, че ще ме чака
след откриването сам, след като се погрижи да отстрани всички възможни
досадници.
Денят беше събота. За горкия ми баща никак не беше леко. Измъкнах го от
къщи и го помъкнах по магазините да ми купи ново кожено палто. Отдавна
ми беше обещал, но не можеше да проумее внезапния ми ентусиазъм
покупката да стане точно днес. Обикаляме, пробвам, пак обикаляме. Никаква
надежда да се откажа.
– Стоянке, опомни се! Не е речено днес да го купим. Ще направим грешка.
– Днес!
Най-сетне харесах едно, но то се оказа шито по поръчка. Скоро предстоеше
клиентката да си го получи. Аз обаче бях толкова настоятелна, че продавачът
отстъпи.
В новото палто бях като в облак. Наконтих се и се запътих към
изложбената зала, където ме очакваше Табаков.
Започнахме да разговаряме за едно, за друго. Улових го по някое време, че
ме изпитва имам ли вкус, докато разглеждахме картините. Не се хваля, но
мисля, че го респектирах. Стана дума и за класическата филология, която
следвах. Тук Табаков има неблагоразумието да зададе един въпрос, който се
оказа „фатален“ за него в моите очи.
– Чакай, я ми припомни кой беше тоя, дето заеквал и за да стане оратор,
слагал камъче под езика си, заставал на брега на морето и правел „бррр!“.
– Демостен – хладно отговорих аз.
Моята любов издъхна на секундата. Той не знаеше или не можеше да си
спомни името на Демостен! Профан загубен. Край на писмата, на чувствата,
на всичко. Сбогом, нещастнико, сбогом и бррр!
Всъщност продължихме да се срещаме, но причината беше, че той се
влюби в мен. Аз го бях отписала. Поиска да ме рисува. Съгласих се, защото
имаше някаква особена романтика в обстоятелството, че докато всички
очакваха началото на бомбардировките, аз, в разкошна рокля, позирах на
художник. Портретът се получи нелош. После връзката се разпадна от само
себе си и ако се не лъжа, той никога не осъществи идеята си да се разведе с
Ида Франциска Кристиан.

38
 Минаха години. Бракът ми с Леонид Грубешлиев вече беше почнал
здравата да се клати. Прибирам се един ден вкъщи и какво да видя: свекърва
ми позира на Иван Табаков, а той портретира. Рядка гледка. Бивша голяма
любов разкрасява на платно майката на моя настоящ съпруг. Настоящ тогава.
„Бивш“, „настоящ“, „тогавашен“ – понякога тия определения смешно се
оплитат.

Рачо Стоянов спасява кожата

Когато се влюбих в Роберт Роснер, моя близка приятелка, с която имахме
съвпадения в изискванията си към мъжете, направо ми каза:
– Ей, Стояно, страшна си. Улучи най-доброто съчетание: стар, културен,
на всичко отгоре и евреин.
Всъщност думите „културен“ и „евреин“ се покриват по значение. Бях се
убедила в това още от ученическите си години. Еврейските момичета в класа
ни бяха най-големите отличнички. Разбира се, имаше изключения като
Сара – моя съученичка в прогимназията. Щом я изпитаха, тя изпяваше урока
тъй, както го е наизустила, с печатните грешки. Веднъж по естествена
история ѝ се падна да говори за мозък.
– Ой тежи хиляда и петстотин килограма – уверено произнесе Сара.
Отварям учебника: вместо „той“ напечатано „ой“. А внушителното тегло
на мозъка беше изцяло откритие на съученичката ми. Покрай Сара разбрах,
че когато един евреин е тъп, то той е тъп за цял свят. Но такива са много
малко.
Гордеех се, че Роснер е евреин.
Той пристигнал в България, за да се спаси от Хитлеровите гонения. Знаех
това, но от деликатност избягвах да отварям приказка за еврейската тема.
Грешка! Тази деликатност се оказа по-късно една от причините, които
засилиха брака ми към провал.
Роберт Роснер говореше всички европейски езици. Беше научил много
добре български и преведе Ботевата поезия на немски. В театралната школа
преподаваше техника на говора. Издаде учебник, който и сега може да бъде
полезен на студентите. (Първият екземпляр е с посвещение на мен.
Естествено, отдавна съм го затрила.)
Класически случай: студентка, влюбена в преподавателя си, това бях аз. Да
призная: не бях единствената хлътнала по Роберт. Напълно естествено – той
беше изключителна фигура. Работил с Макс Райнхард, познавал много
личности от европейския културен елит. Роснер ми е разказвал, че Райнхард,
а и всички около него, са гледали на Марлене Дитрих като на много
посредствена актриса, незабележима в сянката на Елизабет Бергнер. В
39
спомените на Дитрих прочетох, че Райнхард я ценил изключително високо.
Повече съм склонна да вярвам на Роберт. Артистите обичаме да послъгваме.
В младостта си Роснер давал големи надежди за бляскава певческа
кариера. По време на Първата световна война обаче го раняват в гърдите и
големите надежди се превръщат в минало. Заболява от туберкулоза.
Продължително време се лекува из швейцарските санаториуми, където
спасителната терапия се състояла в потапянето на пациента до шия в димящи
кравешки изпражнения. Оцелял. Не след дълго обаче в родната му Германия
за евреите станало страшно. Как точно стигнал до България, никога не
разбрах.
Бях като обезумяла по професор Роснер, въпреки че разликата помежду ни
беше 23 години. Първата година връзката ни беше тайна (все пак той беше
мой преподавател). Пък и не исках да безпокоя баща си, който трудно щеше
да приеме увлечението ми по толкова възрастен мъж.
Любовните връзки на децата не остават дълго време скрити от очите и
ушите на родителите. Винаги се намира някой услужлив мръсник, който да
изтропа всичко.
И в моя случай се намери: Рачо Стоянов.
Аз и без това никак не го обичах. Голям писател – дума няма, но какво да
направя, като ми беше неприятен с безбрадото си лице и склонността си да
дрънка за неща, които хич не му влизат в работата.
– Стоянке, вярно ли е, че си се хванала с някакъв дъртак? – запита веднъж
баща ми без заобикалки, след като Рачо Стоянов си тръгна от къщи.
– Татко! Как можа да повярваш на това кьосе? Нека първо му порасте
брада, па тогаз да обсъжда другите.
– Питам те вярно ли е?
– Роснер ме цени високо. Той е мой професор. Нали знаеш, че на хората
малко им трябва, за да почнат да шушукат. Особено на тази клюкарка Рачо
Стоянов.
– Така е – съгласи се баща ми.
– Където го видя, там ще го пребия – заканих се аз.
– Моля те, недей да правиш панаири!
– Ще го пребия!
– Заради мен не го закачай.
„Заради мен“ беше закон, който не пристъпвах. Рачо Стоянов отърва
кожата.
Доверчив човек беше баща ми. Години преди Рачо Стоянов да се пише
доброволен шпионин, аз и моята приятелка Таня Икономова бяхме обект на
голямо ухажване от страна на двама млади мъже (и двамата след това станаха
много известни личности, и двамата сега са мъртви). Закачките им бяха

40
много солени. Веднъж ни отправиха интригуваща покана: да им погостуваме
и поиграем „пчьолка“.
Баща ми разреши да отидем. Не казахме дума за играта „пчьолка“ не за
друго, а защото и хабер си нямахме какво представлява. Баща ми ни накара
да вземем заедно с нас и слугинята Цеца. Тя беше по-голяма, вече истинска
госпожица. Идването ѝ с нас имаше ясна цел: щеше да бъде контрол по
морала.
Отидохме в апартамента на един от любезните кавалери. Вечеряхме, хахо-
хихи, всичко вървеше прекрасно, докато единият рече:
– Ами хайде сега да поиграем на „пчьолка“.
– Ами хайде! – въодушевихме се аз и Таня.
– Ами хайде тогава се съблечете.
Ние се облещихме.
– Как тъй да се съблечем?
– Играта е такава. Събличате се и после от цвят на цвят като „пчьолки“.
Бързо се окопитихме, дадохме да се разбере, че няма да играем и да се
смеем. По едно време контрольорката по морала изчезна. А с нея и един от
домакините. След малко той се върна, излезе другият.
Нашата пазителка явно бързо беше усвоила играта „пчьолка“ и добре се
погаждаше с двамата пчелари.
Вкъщи тя зарадва баща ми, че сме се държали изключително прилично.
Нейсе, и нея я оженихме.

Моите пражки романи

Бях на почивка в Обзор, когато получих телеграма от Роснер, че напуска
България. Недоумявах каква може да бъде причината за толкова спешното
му отпътуване. Разбрах я, щом пристигнах: заповед в срок от 24 часа да
напусне страната. Никакво обяснение защо. В онова време обясненията не
бяха на почит.
Денят преди Роберт да отпътува за Прага, е един от най-трагичните в
живота ми. Молех го вечерта да го изпратя на гарата. Той категорично
отказваше. Разделихме се в оная алея на Борисовата градина, която води към
радиото.
Тази алея и днес гледам да я заобикалям. Помня я и с петите си. Влачех се
сама, сякаш някой беше приковал топузи към краката ми.
Много го обичах.
Годините бяха такива, че светът беше станал изключително труден за
българите. Единственият начин да отида при Роберт в Прага, беше да
издържа организиран от чешкото посолство конкурс по история на музиката.
41
Класирах се на първо място. Роберт и Прага ми се струваха съвсем близко.
Но не ме пуснаха. Връзката ми с изгонения чужденец Роснер, пък и
предишната ми – с Жорж, ме правеха неблагонадеждна в очите на властите.
Какво от туй, че бях първа в списъка на класиралите се? Умни, талантливи –
много. Благонадеждни трябваха.
Бащата на моята приятелка Радосвета – бай Анто Бояджиев, влиятелен
комунист и свестен човек, помогна да ми издадат паспорт.
Но и с това патилата ми не свършиха. Паспортът беше в джоба ми, но без
Ес Ка Ка – печата на Съюзническата контролна комисия, от него нямаше
полза.
Дни наред ходех до Министерството на външните работи – да видя името
си в списъка на ощастливените с печат. Няма и няма. Надеждата ми все
повече изтъняваше. Почнах да ходя до министерството повече по навик,
отколкото с очакване.
666. Никога няма да забравя този номер. Срещу него видях най-сетне
името си в списъка. Стоях невярваща на очите си и „препрочитах“ отново и
отново трите шестици и името си. Роберт, Прага този път наистина се бяха
приближили.

Пътувах до Прага с влак. Зад стъклата на вагона – лют февруари. Кога

точно ще пристигнем, никой не знае.
Имах чувството, че никога няма да се измъкнем от снеговете. В Суботица
останахме два дни. В една сладкарница си купих виенски пасти. Европа
напомняше, че я има зад безизходната зима, с вкуса на виенските пасти.
Осем дни се проточи пътуването. Хеле стигнахме. На гарата в Прага обаче
никой не ме чака. Помотах се, поогледах се и реших да отида у моята
приятелка Лиляна. Опитвам се да заговоря някого на немски, за да ме упъти –
всички ме гледаха хладно и неразбиращо. Аз пък не мога да проумея що се
правят, че не знаят немски. Хич не ми минава през ума, че пражаните, които
се мъча да заговоря, са преживели хитлеристката окупация.
Чехите са народ с изключително силно развито чувство за достойнство.
Много пъти съм имала случай да се убедя в това. Въобще техните доб-
родетели за българина изглеждат малко неразбираеми. Когато започнах да
играя на сцената на театър „Алхамбра“, видях с очите си колегиални
отношения, за които у нас не можеш и да мечтаеш. Млади актриси,
разпределени в една и съща роля, самокритично се преценяваха, всяка готова
да отстъпи ролята на другата. Направо не е за вярване.
В трамвая една възрастна жена се смили над мен и ме упъти, а ватманът
спря трамвая, за да посочи улицата, по която трябваше да мина. Стъ-
писването ми на гарата от мълчанието на чехите започна да се изпарява.
– Лило, къде е Роберт? – Няма „добър ден“, няма „здрасти“.

42
 – Къде е, замина! – сопна се на свой ред Пилата.
Роснер чакал, чакал и след като получил уверението на гаровите
служители, че влакът няма да пристигне по-рано от два дни, заминал по ра-
бота в имението си в Силезия. Натоварил Лилата да проверява за движението
на влака, но и тя ме беше изтървала.
Стана тъй, че в Прага аз посрещнах Роберт.
Баща ми ми е казвал, че ако има прераждане, то той е прероден
флорентинец. Като малък непрекъснато сънувал прекрасен град, из чиито
улици и площади тичал. Когато пристигнал във Флоренция да учи, разбрал,
че именно това е сънуваният град. Кръстосвал „своите“ Понте Векио и Порта
Роза, влизал „отново“ в „Санта Мария дел Фиоре“. Заживял във Флоренция
като в познат град. Видиш ли изумителната Флоренция, никак не е трудно да
я заобичаш, но аз имам и допълнителна причина за това: тя е сънуваният от
баща ми град. А за себе си не знам дали съм преродена пражанка, но Прага е
градът, в който се чувствам на мястото си. Пътувала съм доста. Аз съм
скитник, и то от любопитните. Очите ми са отворени на „шестнайсет“ за
всичко, което е пред тях. На Флоренция и Прага, мисля, никога няма да се
нагледам.
Издържах конкурса за театралната академия, започнах да уча. Роберт ми
нае самостоятелен апартамент. На него често му се налагаше да пътува. Тъй
като повечето от близките му хора бяха загинали, трябваше той да се заеме с
грижата по имотите. А те бяха прекрасни. Обличах бели рокли, обувах бели
обувки, разтварях бял чадър и се разхождах в градините, въобразявайки си,
че съм Тургенева героиня. Обстановката на просторните, подобни на замъци
къщи също предразполагаше към мечти с килимите „Бидермайер“ и рояла
„Бьозендорфер“. Понякога придружавах Роберт в неговите пътувания в
Силезия. Посетихме къща, притежание на Роснерови, превърната от немците
в комендатура. Местните къщи и дворове ми изглеждаха като нарисувани.
Често ме разнежваше някой мъничък „пунтик“ – така наричаха красивите
кученца, задължителен атрибут на стаята, в която децата свиреха на пиано.
Пътуванията на Роберт ме караха да търся българска среда в Прага.
Колкото и да ме възторгваше тургеневската обстановка, тя не можеше да
притъпи носталгията по България. У нас се чувствах потисната от
ограниченията, от властта на разни простаци, готови да наказват само защото
някой е облякъл дъфълкот3. От разстояние обаче лошото избледня. Все по-
остро усещах липсата на родното място.
По това време се запознах с Леонид Грубешлиев. Той беше най-културният
българин в Прага. Честите пътувания на Роберт, самотата, носталгията –
всичко това сложно се смеси. Увлякох се по Леонид.
3
Двуредно палто, закопчано догоре и с външни джобове, излязло на мода на Запад.
Носенето му по онова време се е считало за израз на буржоазно влияние. – Б. р.
43
 Роснер усети, че има и друг мъж в живота ми. Един ден получих писмо от
него, в което пишеше: „Време е вече да се оженим. Преди това обаче съм
длъжен да ти призная нещо: аз съм евреин.“
Чета и плача, той си е мислел, че аз не съм наясно с произхода му. А аз не
само че съм знаела, но съм се гордяла, че е евреин.
Моята деликатност ми беше направила лоша услуга. Въобще абстрактното
почитане на добродетели не е препоръчително. Деликатност, тактичност,
предпазливост – понякога тези възхвалявани качества могат жестоко да
объркат отношенията ти с близките и да докарат големи беди.
Сватбата с Роснер беше предстоящо събитие, но аз бях дала съгласието си
на Леонид. А той нямаше намерение да се отказва от мен.
И се започна една...
Опитах се да обясня на Леонид, че не мога да оставя Роберт. Той хич не
искаше и да чуе. Имаше своето право.
Ожених се за Роберт. Нещата не само че не се подредиха в ясен ред, ами и
още повече се заплетоха. За капак на всичко в Прага пристигна и майката на
Леонид, писателката Мария Грубешлиева. Мери беше властна и сърцата
жена. Не се отказваше от постигането на поставената цел. А целта ѝ беше да
ни ожени с Леонид. Държеше се с мен като със законната си снаха. Дори ме
представяше като такава пред свои приятели, без ни най-малко да се
смущава, че аз съм „пани Роснерова“.
Стигнах до трагикомичното положение да не мога нито без единия, нито
без другия. Отида при Леонид, след няколко дни усетя липсата на Роберт.
Събера се с Роснер, мине-не мине, почвам да мисля за Леонид.
За една седмица избягах от дома си (под „дома си“ в случая да се разбира
къщата, в която живеех със съпруга си). Наехме с Леонид лодка. Тогава това
беше мечтата на влюбените пражани: дни наред с любимия в лодка, носеща
се по Вълтава. Река, двама, целувки, от двете страни прелестната Прага, над
главата ти небето и пражките мостове...
От това по-романтично изживяване и на кино не съм виждала.
Преди началото на връзката си е мен Леонид беше в любовни отношения
с едно тихо и симпатично момиче, българка, на име Владка. Тя тежко
изживяваше раздялата и Леонид се боеше, че даже може да посегне на
живота си.
Тече нашата безбрежна идилия сред бреговете на Вълтава, порим вълните
нагоре-надолу щастливи, докато една вечер...
Лодката приближи Карловия мост. Вече се беше стъмнило, но въпреки
това забелязах, че на моста се е облакътила самотна жена.
– Това е Владка – прошепнах ужасена.
Течението вкара лодката под моста.
„Дали ще се хвърли?“ – трескаво се питаме с Леонид.

44
 Лодката излезе изпод моста.
„Ами ако се хвърли след малко?“
Почнахме да гребем с пълни сили срещу течението, за да се задържим на
едно място под моста и оттам да наблюдаваме следващите стъпки на
пренебрегнатата любовница. Не върви да извикаме: „Владке, опомни се, не
върши глупости!“ Първо, Владка може да няма намерение да се дави. Второ,
Владка току-виж решила да се хвърли, щом ни види. И тъй, хем криещи се
от нея, хем готови да я вадим от водите на Вълтава. Цяла нощ гребахме като
луди, за да се задържим под моста.
Има много тъпи филми, в които бъка от реплики като: „Няма ли най-сетне
нощта да свърши?“ или „Скоро ли ще изгрее слънцето?“ Като ги чуя, все се
сещам за нашето самоотвержено гребане под Карловия мост.
Най-сетне се развиделя. И видяхме, че Владка не е Владка. Някаква жена
съзерцавала цяла нощ реката от моста, без да подозира, че под моста двама
изнемощели идиоти се канят да я спасяват.
Строполихме се изтощени и оставихме лодката да се носи натам, където
Вълтава реши, докато се събудим.

Къде си, Соломоне?

Знаех, че двете ми връзки не могат да съществуват заедно до безкрай, но
не виждах изход. Една вечер в театър „Алхамбра“ дойдоха двамата – Роберт
и Леонид. В гримьорната стана по-голям спектакъл, отколкото на сцената.
Дърпат ме – всеки на различна страна. Аз ги гледам и си мисля: „Къде е сега
цар Соломон? Да вдигне меч да ме разсече. Тоз, който ме пусне, за да ме
спаси от смърт, значи ме обича повече. Негова ще бъда.“
Няма Соломон, няма дяволи.
– Не знам, оставете ме, не мога! Който ме издърпа, негова съм!
Хубаво, ама никой не успя да ме притегли към себе си.
Всеки човек, дори и най-самовлюбеният, на определена възраст започва да
си припомня пропуснатите шансове, осуетените успехи, да вижда живота си
подреден по друг начин, „ако тогава... не бях направил това или онова...“ И
аз имам своите „ако тогава“. Но знам едно: както и да се беше сложил
животът ми, той все щеше да бъде бурен. Нямам проспани години. Нямам
тихи любови. Въобще не умея да живея незабележимо и да поддържам
„полу“ отношения. Затворя ли една врата зад себе си, знам, че повече
отваряне няма. Когато мъж и жена се разделят, бъдещите им срещи като
добри приятели ми се виждат невъзможни. Ако е имало нещо истинско в
отношенията им, след раздялата няма продължение. Винаги съм се отнасяла

45
с подозрение към толкова възхваляваното разбирателство след финала на
една любовна връзка. „Край“ не е дума с много значения.
Но понякога е страшно трудно да кажеш „край“.
Бракът ми с Роберт Роснер продължи около година. Съпругът ми
твърдеше, че имам качества да стана певица. Тогава гласът ми наистина беше
чист, по-късно го похабих в театъра в търсене на характерност. „Подарих“ го
на баба Гицка, на Брандахлистова... „Не се връщай в България, там има много
завист – съветваше ме Роснер. – Остави ме аз да те създам.“ Имах
възможност да замина за Виена, за Лондон....
Усещах обаче, че полуразрушената от бомбардировки София все по-здраво
ме придърпва, а и връзката ми с Леонид нямаше изглед да приключи. Един
ден Роберт не издържа.
– Виждам те, че се мъчиш и мислиш за него. По-добре да се разделим.
Съдията, който разтрогна брака ни, беше изключително достолепен
белокос мъж. Зад гърба му на стената висяха три дървени разпятия.
Леонид беше много щастлив, че разводът с Роснер се беше превърнал във
факт. Аз обаче не. Отново ме връхлетя мъка по Роберт. Терзаех се, че съм
оставила самотен един мъж, който ме обича и когото аз обичам. Вечерта след
развода трябваше да празнуваме с бъдещите си кумове в хотела, където се
бях пренесла. На мен хич не ми беше до веселба. Не можех да изтрия мисълта
за Роберт от главата си. От време на време се насилвах да се усмихна пряко
сили.
Леонид се напи. Но и пиян забеляза измъчената ми усмивка.
– Що се смееш насила? – ме запита, явно усетил какви мисли се въртят из
главата ми.
И ме преби. Изпълзях от хотел „Аметист“ на четири крака. Дъх не можех
да си поема. Към болката от ударите се прибави и унижението.
– Госпожице, в нашия хотел скандалите са недопустими. Не можете да
останете тук – каза ми мъжът от рецепцията.
– Ние ще се женим – нелепо се опитвах да се оправдая. Глупачката, мислех
си, че ме гонят за незаконно съжителство.
Но хотелските служители не се интересуваха от семейното ми положение,
настоящо или бъдещо. И бяха прави.
Довлякох се пребита до Роснер, хвърлих се на врата му:
– Само теб обичам, с теб искам да живея! Тичай да анулираме развода.
Пак ни посрещна белокосият съдия с разпятията зад гърба си.
Благородната му физиономия изглеждаше стресната.
– Няма начин да се анулира разводът – обясни той. – Ще трябва да се
ожените отново.
Колко му е. Отидох на другия ден на лекции, предварително уговорила с
Роснер, че след приключването на занятията сключваме повторно брак.

46
 След лекцията обаче ме причака Леонид. Почти насила ме завлече в
квартирата си. Там стоях заключена цяла седмица.
Оженихме се с Леонид в българското посолство.
Отдавна мисълта за завръщане в България се беше загнездила в главата ми.
Не ми е минавало през ум обаче, че ще стане по начина, по който се случи.
Актьорската ми кариера беше започнала бляскаво. Играех в театър
„Алхамбра“ сериозни роли в пиеси на Гогол, Молиер и Афиногенов.
Известният кинорежисьор Отокар Вавра ме беше одобрил за участие във
филма „Тирезин“. Критиците пишеха възторжено за мен, поставяйки ме пред
чешките артистки, с които участвах в спектаклите. Спомням си заглавието
на една огромна статия: „Българката Стояна Мутафова прослави България на
чешка сцена“. Тя беше отпечатана малко преди честване на страната ни в
Прага, в което взеха участие изтъкнати културни дейци на Чехия. На него
присъстваха пражкият ни пълномощен министър Стефан Симов, чешкият
министър на културата Зденек Неедди... Имах всички основания да твърдя,
че не само не съм посрамила България, а напротив – защитила съм името ѝ.
Наивница. Имам си го този недостатък: мисля, че очевидните постижения и
доказаните качества те правят неуязвим. Много пъти са ме опарвали
доказателства, че това не е така.
Имаше в Прага един българин, който учеше икономика, но същинското му
занимание бе да слухти и дебне. (Такива пращаха да се образоват в тази
област и затуй икономиката ни цъфна и върза.) Гад и тъпак. Не знам защо,
трябваше да се явява на изпит по руски и все го късаха. Сам обясняваше, че
„Какво е туй что-нибудь“ все не му ставало ясно. Познавахме се още от
България. Той помнеше, че сме имали автомобил, и често злобно ми казваше:
„Буржоазке!“ (Всъщност колата, която караше баща ми, не беше наша
собственост. Не бяхме толкова богати. Приятелят му д-р Теди Берберов
имаше три и беше дал на баща ми да ползва един форд.)
Една сутрин ме арестуваха в хотела. Аз не можех да проумея каква е
причината. Закараха ме на „Вартоломеева“ 2, където се намираше пражкото
управление на милицията. Огледах се: най-добрите студенти арестувани.
„Икономистът“ се беше погрижил хубаво да ни натопи. Акцията всъщност
беше дирижирана от София. Чехите само изпълняваха чуждо искане.
Толкова много усилия бях направила да стигна до Прага, а се оказа, че да я
напусна, ми трябва съвсем малко: доносът на някакво нищожество.
Натовариха ни бързо във вагон с прозорци, които не можеха да се отварят.
Леонид тръгна с мен. Това беше мъжки жест, за който съм му признателна.
Бяхме като декабристите, само че с разменени роли: не аз следвах съпруга си
в заточението, а той мене.
Наистина приличаше на заточение. Даже беше по-страшно. Пътувайки към
България, една нощ спахме в чешки затвор. Страх ме беше и имаше защо:

47
затворът не е най-комфортното и весело място, което може да си пожелае
човек за нощувка. Леонид се беше разболял от грип. След молби ме пуснаха
да го посетя в мъжкото отделение.
Една нощ прекосихме границата с България. Дойдоха най-страшните
мигове от и без туй страшното пътуване. Мъже, чиито лица не се виждаха,
отваряха вратите на купетата и с електрическо фенерче разглеждаха лицата
ни. Помня ужасната светлина в очите и свитото си сърце. Пътуващите в
моето купе се отървахме само с огледа, но добре чухме, че от съседните
купета измъкваха хора и ги сваляха от влака.
Слязохме във Варна. Там ни освободиха и ни раздадоха билети до София.
Огледахме се, пихме вода от гаровата чешма и взехме първия софийски влак.
„Не се връщай в България!“ – спомнях си думите на Роберт.
По време на пътуването съжалявах, че не съм го послушала да приема
чешко поданство, но с глътката варненска вода попреглътнах и страха от
необичайното си завръщане.
През 1968 г. снимах малка роля в българо-чешката продукция „Езоп“.
Рангел Вълчанов, който режисираше филма, ме посрещна на пражкото
летище. Докато пътувахме, шофьорът на колата се държеше хладно, рядко
обелваше дума. Пристигнахме в студия „Барандов“ – същото отношение.
Спомнях си напразните усилия да заговоря някого на немски при
пристигането си в Прага и отново мислено се поклоних на достойнството на
чехите. За тях в момента аз бях представителка на страна, чиято армия
нахлува в родината им. Нямаше защо да са сърдечни с мен.
Градът на младостта ми беше настръхнал.
В хотела три пъти вдигах слушалката да се обадя на Роснер. От времето на
развода и пражките ми лудости беше изтекла много вода. Вече бях женена за
Нейчо Попов, детето ми растеше...
Когато за четвърти път оставих слушалката върху вилката, бях убедена, че
това е единственото, което трябваше да направя.

Рецензии в досието
– Стоянке, чух, че си била курва. Вярно ли е? – запита ме Мария
Грубешлиева.
– Мери, и аз за теб съм чувала същото, ама знам, че не си – не останах
длъжна аз.
Хубав разговор между свекърва и снаха. Той обаче ни сближи. С Мери сме
имали много търкания, но над всичко стоеше някакво взаимно харесване. То
не изчезна и след развода ми с Леонид. Както, разбира се, и конфликтите ми

48
с нея. Но нещо от харесването оцеля. Доста нехарактерно за нашенските
нрави.
Мери беше личност. С всичките си добри и лоши страни – тя имаше свое
човешко обаяние. По природа беше властна, но и това беше черта, която
едновременно привлича и отблъсква. Съпругът ѝ Людмил Стоянов
предпочиташе да пази семейния сговор с бързото си съгласяване с всичко,
защото Мери лесно кипваше.
Тя побесня, когато разбра какво се е случило със „снахичката“ ѝ.
– Ще отидем при Вълко Червенков – решително заяви Мери. – Аз тая
работа така няма да я оставя.
Наистина успя да уреди среща с тогавашния министър-председател. Преди
да отидем, даде строги разпореждания как да се облека.
– Да се издокараш, ама не много. Той обича хубави жени, ама да не са
курвенски облечени.
Спазих указанията на свекърва ми. Грабнах папката с рецензии от
пражките вестници и двете се запътихме към срещата с Червенков. Помня,
че през повечето време говори Мери. Той се държеше сдържано, но не
високомерно. Накрая обеща, че ще провери случая, извика един мъж и му
връчи папката с рецензиите.
Този мъж влезе в кабинета полупрегърбен. Стойката, жестовете, усмивката
му издаваха всеотдайността и угодническата мекота на лакей. Взе папката и
излезе заднишком. Движеше се внимателно, сякаш стъпваше във видими
само за него очертания на стъпките си при идването.
Посещението при Червенков имаше ефект.
След време получих разрешение да се върна в Прага, но не се възползвах
от него.
А папката с рецензиите повече не видях. Къде ли е отишла от
пластилиновите ръце на лакея, един Господ знае.
Сега, когато, мине-не мине, и се отворят досиета, ми идва наум: дали пък
рецензиите не са още там, в папката с надпис „Стоянка Мутафова“? И ме
напушва смях. Ако е тъй, тайните служби единствено са разполагали със
свидетелства за началото на актьорската ми кариера. Кой знае какви други
„улики“ са насъбрани там – за любовните ми връзки, за скандалите,
гаменството. И сред тях се мъдрят хвалебствените рецензии от пражкия
печат.

49
 Музите пращат първомайски привети
Ония години в много отношения напомняха лош театър. По-голяма част от
хората, които смятаха себе си за цвета на интелигенцията, всъщност бяха
полуграмотни. Завистливи бездарници даваха мъдри съвети. Правеха го със
самочувствие. А единственото основание за него беше партийното им
верноподаничество. Много тържества на безвкусицата се родиха от обилната
простотия.
В театралната школа имаше един идиот, бивш партизанин (името му няма
да споменавам, ще го скрия зад псевдонима Идиот). Никакъв артист не стана
от него, но направи тъй, че немалко талантливи изпищяха от него. Идиот
отговаряше за представянето на студентите артисти в манифестациите. За
един Първи май в тъпата му глава се появи идеята му да облече момичетата
в туники. В този вид те щяха да представляват музите, изпращащи пламенни
привети на другарите от трибуната. В грандиозния замисъл на Идиот
трябваше да ръкомахаме върху открита платформа на камион. Това
означаваше, че през цялото време вятърът ще повдига туниките на музите и
ще показва прелестите на музите на трудещите се. Почнахме да се дърпаме.
Идиот обаче беше непоклатим. А да му се съпротивляваш, означаваше да си
навлечеш беля върху главата. Аз все пак успях някак си да се изхитря и да
облека рокля в стил рококо. Таня Масалитинова и Илияна Симова обаче не
можаха да се спасят. Милите. През цялото време на манифестацията гледах
да съм зад гърба им, за да ги прикривам. Докато отидем на мястото, където
ни чакаше камионът, многобройни почитатели на музите използваха да ги
ощипят по голите крака. Едно от момчетата пък облякоха в пищен Молиеров
костюм. Не можа да откаже, стисна зъби, закопча костюма и се качи на
платформата. Щом манифестацията свърши обаче, захвърли перуката и
дрехите и рече:
– Аз тая простотия повече няма да я уча.
Заряза актьорлъка и стана лекар. Добър лекар. Глупостите на Идиот все
пак свършиха и една хубава работа.
Не съм от хората, склонни на евтини сравнения. Не можех да сравнявам
писателите, които познавах покрай баща си, със самоуверените писачи,
развихрили се след Девети септември. Как не видях ни един, който да може
да се премери на малкия пръст на Александър Балабанов, Кирил Христов,
Дора Габе, Фани Попова, Чавдар Мутафов, Димитър Талев... С всичките си
кусури това бяха хора, кроени с голям аршин. Той не ставаше за някои по-
късни „класици“. Не би ги хванал, толкова бяха дребни.

50
 Може би някогашната немотия беше разлютила у тия хора алчността за
почести и парвенющината. Или пък посредствеността, която винаги е много
жилава, се опиваше от придобитата власт? Крум Кюлявков, авторът на
Народния театър, шефът на Художествената академия, твърдеше за едно
платно на Майстора, че няма значение на коя страна ще бъде закачено на
стената.
С Кюлявкови деляхме един апартамент на „Славянска“. Въпреки
прекараните емигрантски години в Съветския съюз и Югославия, Крум не
знаеше нито един език като хората. Говореше отвратителна кюстендилска
смесица от руски, сръбски и български. „Че морам да сделаме“ – съм го
чувала да казва по телефона. Леля Люба, жена му, беше хубавица. Не криеше
радостта си, че е живяла с мъжа си в Москва.
– Какво работеше там, лельо Любо?
– В гепеуто, в иностранния отдел.
„Гепеуто“ ще да е било Главно политическо управление, а какво е търсил
титан на мисълта като леля Люба в „иностранния отдел“, не можех да си
представя.
Следвайки някаква чудовищна московска мода, леля Люба беше облякла
всичките си зъби в злато. Зловещо смешна гледка представляваше със
златното сияние в устата си. Успях да я убедя да махне златото. Светнаха
хубави бели зъби, замяза на човек.
Непрекъснато търчеше по гледачки. Най-много уважаваше Цеца и мине-
не мине ден, все при нея киснеше. Леля Люба беше много религиозна, но се
криеше. Пред повечето хора се представяше за атеистка, тъй както изисква
комунистическото възпитание.
Леля Люба дълго търси начин да се спогоди едновременно и с Господ, и с
Ленин. Най-сетне го откри. Помоли Цеца да нареди в един ъгъл на стаята си
икони.
– Вкъщи не е удобно, понеже сме комунисти, затуй тука нещо като
черквичка да направим. Тука ще се моля, че вкъщи не върви.
Частна черква в чужда къща. Така примиряваше различните си вери леля
Люба.
По едно време не знам как през главата на бай Крум тя привика работници
от Художествената академия да поправят парното на къщата. Като наближи
времето за плащане, леля Люба се притесни. Измъкна отнякъде стара ловна
пушка и започна опити да я продаде. Като видя, че няма да намери пари, взе
да шикалкави пред майсторите. Обеща, че ще им направи баница. Хората си
работят и си траят: на шефската жена думата не бива да се скършва.
Оправиха парното, но не видяха ни пари, ни баница. Накрая леля Люба беше
взела решение да се отсрами с няколко кила картофи.

51
 – Вземайте, вземайте, това са много хубави картофи, сорт „Бинте“ – щедро
подканяше тя изумените работници.
Любимото място на творците беше Руският клуб. Те сигурно биха се
отнесли с презрение към бохемската компания на баща ми, която се веселеше
в одимената, но уютна кръчма „Дълбок зимник“. Новите „класици“ ценяха
представителността. Мери обичаше да ни мъкне с Леонид на писателските
вечери. Невинаги успявах да се отскубна. Разговорите, които се въртяха, не
помня да са засягали литературата, но за сметка на това присъстващият
можеше да получи задълбочени познания как се лекуват жлъчка, диабет,
пърхот, бъбреци, хемороиди...
От цялата плеяда светила на културата особено неприятен ми беше Камен
Зидаров. Непоносимостта ми порасна от една негова „шега“.
В началото с Леонид живеехме в Красно село в малка непретенциозна
къщичка, собственост на Мери. Прекрасно беше. Нямаше вода и често
можеше да се види как „млада хубава Стояна тича с менци за водица“. В
двора растеше висока, хубава трева. Много обичах да си лягам в нея и да
зяпам небето. На слънце стоплях корито с вода, запретвах ръкави и перях. С
кеф. Когато се преместихме да живеем на „Славянска“, плаках за
красноселската къщурка. За кучето Любо и котарака Калдъръм, които спяха
на геврек един в друг. И най-много за Васил и Гана – патоците, които бях
отгледала от две пухкави топчета. Оставихме ги на следващите обитатели с
изричното условие да не ги колят.
Една вечер Мери подреди пищна маса за приятелите си, които беше
поканила. Сред тях и Камен Зидаров. Наближава сервирането, а Камен
Зидаров доволно се киска. Мери ми се видя много притеснена. Изведнъж
избухна:
– Не може така, трябва да ѝ кажем.
Камен Зидаров измислил „сюрприз“. Пратил шофьора си в Красно село да
заколи Васил и Гана. Освен хубаво плюскане осигурил и забавление: моята
реакция, като разбера какво има в чиниите.
Захвърлих приборите и избягах, погнусена от майтапчийството и
чувствителността на „големия“ писател.
Той минаваше за авторитет и сред един кръг от театрали. Много хора му
се кланяха, въпреки че повечето разбираха, че пиесите му пет пари не
струват.
Мери имаше идея за разказ, върху основата на който възнамеряваше по-
късно да се пробва в драматургията. В историята ставаше дума за една майка,
спасила живота на царя. Свекърва ми сподели с Камен Зидаров замисъла си
пред мен.
– Браво ма, Марийке, чудесно! – възхищаваше се слушателят приятел.

52
 След време за пиесата „Царска милост“ на Камен Зидаров се написаха
камара възторжени страници.
Зидаров беше и голям двуличник. Много съм горда, че веднъж добре си
изпати от мене.
В Народния предстоеше постановка на „Три сестри“. Получих
разпределение в ролята на Наташа. Камен Зидаров, тогавашен директор на
театъра, по време на гостуванията си у Мери и Людмил непрекъснато
намекваше, че с трудности успял да направи тъй, че аз да получа ролята.
Вбесяваха ме тези намеци. Първо, тази роля не ми беше чак толкова легнала
на сърцето. И второ, мразя да се чувствам задължена на някого. По-късно
разбрах, че е нямало и защо да бъда признателна на Камен Зидаров за ролята,
въпреки хвалбите му. Актьорът Стефан Савов ми обясни как съм попаднала
в разпределението:
– Като дойде време за втория състав, исках да предложа Щелкунова, но
какво ми се заплете езикът – „ш“, „щ“, вместо Щелкунова казах
Грубешлиева. Ама и тя става, рекох си, и не се поправих. Неин бил късметът.
По време на репетициите с Леонид се случи трамвайна злополука.
Големите тревоги вкъщи пречеха на работата ми. Не се чувствах готова,
исках да се откажа. Камен Зидаров беше непреклонен. Не ми разреши да
прекратя репетициите. Пред художествения съвет се провалих. Знаех, че така
ще стане, и не се излъгах.
На другия ден, влизайки в театъра, виждам огромен ферман, подписан от
Камен Зидаров. Направил ме на нищо. Порицал ме за лошо подготвен текст,
за прекалено разчитане на талант, за непрофесионално отношение и за какво
ли не още.
Неговият отказ да ме освободи от „Три сестри“ беше капан. Осъждайки
провала, който и аз предчувствах, Зидаров демонстрираше безприс-
трастност. Всички знаеха чия снаха съм, както и че другарят директор често
гостува на Мери и Людмил. Но ето че сега проличаваше голямата му
справедливост.
Той не знаеше с кого си има работа.
Качих се на горния етаж, където беше кабинетът му. Алипи – един от
талисманите на театъра, стоеше до вратата. Блъснах го настрани и връхлетях
в кабинета е пяна на уста.
Улучих някакво заседание. Камен Зидаров седеше зад бюрото си. В стаята
бяха още: Масалитинов, Кръстю Мирски, художникът Георги Каракашев,
баща на Владо Каракашев, и Филип Филипов.
Крещях много силно и много дълго пред вцепенените мъже.
– Мръсник! Подлец! Нищожество!

53
 Напипах някакви списания и ги запратих по главата му. На излизане така
тряснах вратата, че се посипа мазилка. Прескочих полуприпадналия Алипи
и хукнах по коридора, напълно убедена, че съм уволнена.
Ама пък бях много доволна от себе си.
За голямо мое учудване Камен Зидаров не предприе никакви мерки да ме
накаже. А Мирски ме откри като актриса благодарение на скандала. Самият
той ми призна, че докато съм вилняла, си казал: „Бре, какъв темперамент
имала тази Стояна!“ И наистина след бурята в директорския кабинет
започнах да получавам роли в негови постановки.
Подлецът Филипов на свой ред тихичко ме поздрави:
– Браво, Стоянке! Браво! Аз те мислех, че си човек на Камен, то какво
излезе. Моите поздравления.
Камен Зидаров не спря да идва у дома. Най-изумителното беше, че се
държеше тъй – все едно нищо не се е случило. Не е гърмял театърът. Не съм
го замеряла по главата. Не е падала мазилка...
Дори се опитваше да ме заговори. Аз в отговор най-много да му се изплезя.
На улицата да го срещна, пак му се плезех и кривях. Кривях му се и се плезех,
докато умря.
Такива са прекрасните ми спомени от „крупния“ творец.
В главата на Мери се беше загнездила амбиция да получи Димитровска
награда. Най-престижното тогавашно отличие за изкуство. В ония години
наградата имаше три степени. Мери се беше зарекла поне на трета степен да
стане лауреат. Доста народ подработи за целта. На Георги Караславов дори
обеща, че ако получи наградата, ще дари парите на партията.
Мери получи мечтаната трета степен. Смешното е, че после се разбра за
съществуването на предложение да бъде удостоена с втора, но тихомълком
се наложило мнението гласуващите да се съобразят с желанието на
писателката.
Щом видя парите в ръцете си, Мери ме извика:
– Тръгвай с мен да ви купя пердета.
Припомних ѝ обещанието, дадено на Караславов.
– Как пък не! – невъзмутимо рече Мери. – Да не съм луда. Хайде по-бързо.
И на корнизите ни висна една Димитровска награда трета степен.

За честта на щуреца
В Народния все по-ясно започнах да проумявам усилията на баща си да ме
разкандърдиса от театралните ми мераци. Познавайки нравите зад кулисите,
добре си е давал сметка, че моята чувствителност е ахилесова пета. Някой ще
възрази, че не върви след описаното нахълтване в кабинета на Зидаров да
54
настоявам, че съм „чуплива“. Всъщност уязвимостта, съмнението в
собствените сили, склонността към сриване само от половин дума могат
напълно спокойно да съжителстват в кожата на един и същи човек с
експлозиите от гняв.
Изглеждам намахана и целеустремена, но не съм. Приличам на вечен
непукист, а само аз си знам какви страхове и съмнения ме гризат. Създавам
впечатление, че съм практична, а съм ужасно неоправна в начинания,
налагащи трезво мислене или поне елементарна съобразителност.
Аз съм... щурец.
В забавачницата ни четяха Лафонтеновите басни от „Златната книга“.
Веднъж госпожа учителката Вълкова ни прочете „Щурец и мравка“. Пред
трудолюбивата и предвидлива мравка живеещият ден за ден щурец изглежда
лекомислен, достоен за позор. Поне такава е поуката от баснята. Слушайки
учителката обаче, аз си спомних, че в двора на дядовата ми къща в Княжево
свиреше щурче, което радваше всички ни. Едно-единствено. Хлапешката ми
симпатия ме накара да се разбунтувам срещу мравчата правота.
– Щурецът е прав, щурецът е прав! – развиках се колкото сили имах.
Госпожа Вълкова се усмихна.
– Кажи, моето момиче, защо е прав?
– Защото свири! – отговорих.
Това „защото свири“ си остана вечният ми съкрушителен аргумент срещу
подредеността и спокойствието на мравуняка. Предимството на щуреца.
Смешно и несъстоятелно в нечии очи.
Има случки в човешкия живот на пръв поглед незначителни, бързо се
изнизват от вниманието ти. След време започваш да четеш в тях някакви
знаци на съдбата. Доброволното детско адвокатстване на щуреца е такава
случка. А също и една среща на междуселски път преди повече от 50 години.
Тя стана по време на евакуацията ни в Патриарх Евтимиево. Връщах се от
Асеновград пеша. Не знам откъде на междуселския път се появи циганка.
Бързах и в началото не ѝ обърнах внимание. Тя обаче се изпречи пред мен
така, че да не мога да я заобиколя.
– Дай си ръката да ти гледам!
– Пукната пара нямам, пък и закъснявам. Остави ме на мира!
– Не ти ща парите. Дай!
Хвана ръката ми, вгледа се и рече:
– Ти ще станеш герой на мегдана. И кучетата ще те знаят. Помни ми
думата.
Това беше. Пусна ръката ми и отмина.
Вървях и си мислех: „Дали пък не иска да ми каже, че ще стана артистка?“
Тогава много не ми се вярваше. Война беше, Народният театър – половината
срутен от бомбардировките, имах да полагам още изпити в Университета. За

55
„пискюл“ и бащината забрана да се хващам с актьорската професия...
„Цигански глупости“ – рекох си и се опитах да забравя предсказанието.
Писано обаче било то да се сбъдне. До ден днешен се сещам за него и пред
очите ми изскача циганката.
Тогава тя ми врачува гратис. Но театърът, който ме направи „герой на
мегдана“ и позната даже и на кучетата, не беше само щедър. Той не е лесно
място за живеене. В него има и много кал. И ако не се примириш с това, че и
теб ще опръска, загиваш. Отдавна вече знам, че талантливият човек рядко е
добър човек. В него разни сили се боричкат. И не мирясват. Това е истина за
„героите“ на мегдана. Другото са шашми и превземки. Идва ми да хапя,
когато чуя мои колеги да се захласват: „Ах, колко безмерно прекрасни са
всички! Ах, как ги обичам! Ах, те как ме обичат!“ Ще рече някой, който не е
припарвал до кухнята на театъра, че там всички се давим в море от любов и
сън не ни хваща, докато не измислим с каква нова голяма добрина да
зарадваме колегата. Разбира се, че е имало хора в театъра, които обичам. И
още има, живи и здрави да са, ама никога не съм се затруднявала с
преброяването им. А тия, дето мен са обичали, сигурно са още по-кратък
списък. Достатъчно са. Хайде стига вече сме се обичали толкоз много
всички!
Знам, че зад гърба ми, пък и не само зад моя, сега мърморят: „Тая, дъртата,
няма ли най-сетне да се насити да играе?“ На никого мястото не съм
затулила, нито ролята съм изяла. Не ща никой да ми сваля шапка, ама тоя
театър ние, дъртите, сме го създали. Няма що някой да ми го признава,
важното е, че аз го знам. В Сатирата никога не е имало такава неприязън към
младите от страна на доайените, каквато аз съм запомнила от сезоните си в
Народния театър. Боготворя Петя Герганова, могъща актриса. Появеше ли
се, „дънеше“ сцената с мощното си присъствие. Петя обаче просто не
забелязваше младите актриси. В „Три сестри“, в ролята на Маша нейна
дубльорка беше Ружа Делчева. За мен и двете са изключително талантливи,
но в тази постановка по-интересно направи ролята си Ружа. Тя сама си беше
измислила хубав детайл: след заминаването на любимия нейната героиня
грабваше една възглавница и започваше да се върти с нея в танц. Самотна,
търсеща опора, обичаща... Да се разказва спектакъл отпреди толкова години,
е рискована работа, знам. Искам само да кажа, че за тогавашния ни вкус
решението на Ружа беше ефектно.
Тече някакво събрание в театъра. Думата взе царица Петя:
– Извинявайте много, но искам да кажа на мойта дубльорка, че туй – с
възглавницата, нещо мръсно ми се види, извинявайте много. Туй не е
изкуство, извинявайте много...
Думата „дубльорка“ произнасяше с убийствено снизхождение.
А Ружа пък, със стремежа си да обединява, почна да реди призиви:

56
 – Защо така бе, мили хора! Дайте да си живеем, да се разбираме, мили хора!
В Народния нямаше кой знае колко мили хора, пък то и в кой ли театър ги
има. И все пак, като си спомня чешките си колежки, разговорите в гри-
мьорните на театър „Алхамбра“, пак се блъскам в истината за нравите в
полите на Витоша.
На лъвицата Петя обаче, колкото и да бяха тежки думите ѝ, не можехме да
се сърдим. Тя казваше това, което мисли, пък било и лошо. Тази ѝ
непрестореност беше уникална, както и всичко друго у Петя. Кого мразеше
и кого обичаше, знаеха всички.
Мразеше Филип Филипов. От дън душа. Имаше защо. Не бяха много обаче
тия като нея, които открито изразяваха чувствата си към него.
Филипов беше талантлив. Като режисьор – донякъде, като злодей –
изключително. Ненадминат беше в плетенето на интриги, в хватките си да
скара хората. Благодарение на него придобих един комплекс, с който не съм
се разделила и до ден днешен: отношението към репетициите. Не обичам да
репетирам.
Почваме работа върху „В навечерието“. В този спектакъл дебютирах като
професионална актриса в Народния театър. Таня Икономова подаде молба за
дубльорство на моята роля и бързо ми стана ясно, че предстои заплитането
на сложни отношения. Филипов уж ме ценеше, а изведнъж започна да се
държи тъй, че не мога да си отворя устата. (Всъщност той наистина имаше
високо мнение за актьорските ми качества, убедена съм в това. При него
обаче истинското и открито проявеното отношение рядко съвпадаха.)
– Стоянке, ти не можеш да говориш. Как завърши, да ме пита и мен човек –
мърмореше той изтежко с плътния си глас.
Мълча, търпя, но прибера ли се вкъщи – рева с часове. Мери Грубешлиева
се беше видяла в чудо как да ме успокои.
Идва време за работа върху мизансцена. От притеснение се препъвам.
– Стоянке, ти и да ходиш не можеш – продължава да ме „окуражава“
Филипов.
От тъмния салон чувам подигравателно-доволното хихикане на
дубльорката си.
Излизам полуразплакана навън, готова да захвърля всичко и да се махна,
където ми видят очите. Иванка Димитрова се опитва да ме успокои:
– Ще търпиш! Трябва!
– Иванке, теб са те били в полицията, знаеш как да търпиш мъченията. Аз
не мога.
– Можеш, можеш – набива ми в главата Иванка. – Чакаш да се вдигне
завесата. Тогава ще победиш.
Филипов предложи ролята на Лили Попиванова, която беше най-младата
звезда. Тя обаче отказа. Лили ми беше приятелка от детинство. Не ме

57
предаде. Заедно с Иванка и Ирина Тасева непрекъснато ми вливаха кураж.
Дойде при мен и бай Петко Атанасов.
– Слушай, моето момиче, аз съм бил приятел на баща ти. Няма да те оставя.
Само трябва да се стегнеш.
Докато разговаряме, минава Филипов.
– Бай Петко, не знам какво да правя със Стоянка. Ето ви ключовете от моя
кабинет. Влезте, поработете, пък ако стане нещо – играе загриженост
Филипов.
Хвърли ключовете. Влязохме с бай Петко в кабинета. Първата ми работа
беше хубаво да се нарева.
– Наплака ли се? Хайде сега аз ще ти подавам репликите да те видя на какво
дередже си.
Почнахме. Усетих добронамерен човек до себе си и се отпуснах.
– Виж какво – рече накрая бай Петко, – ако ти утре на художествения съвет
направиш половината от туй, дето сега ми показа, успехът ти е в кърпа
вързан. Ако наистина не те биваше, сам щях да ти кажа: Стоянке, изчезвай.
Повярвах на стария актьор.
На другия ден, преди показа на художествения съвет, срещнах Филипов в
двора на театъра. Той пак загрижен, милият.
– Ех, Стоянке, сбъркахме. Трябваше да пуснем Иринка. Пък някъде на
трийсетото представление можеше да влезеш и ти. Но както и да е...
И отмина – спокоен, че още веднъж е размазал и без това нулевото ми
самочувствие.
Влязох в гримьорната, погледнах се в огледалото и си казах: „Стоянке, сега
си като пролетариата. Освен веригите си няма какво да губиш. Давай!“
Откъде съм събрала сили за такава стъпка, сама не знам. Сега не бих могла.
Салонът пълен с желаещи да ми видят сеира. Из театъра вече се беше
разчуло, че се провалям с трясък.
Обаче „политнах“. Може и от отчаяние да е било. Разбрах, че „отлепих“, с
кожата, с изпилените си нерви го усетих.
Когато представлението свърши, пръв при мен дойде Масалитинов, моят
учител. Сияеше от щастие. Прегърна ме, целуна ме и само повтаряше:
„Милая моя.“ Подир него – бай Петко, радостен като дете.
Зад гърба си пак чух омразния глас:
– Е, бай Петко, браво. Добре си поработил.
Тук бай Петко не издържа.
– Филипе, как не те е срам? Кажи „браво“ на момичето. Аз само го
изслушах. То си беше направило ролята, а ти искаше да я унищожиш. Аш-
колсун, Стояно, че събра кураж и не се даде!
Тъй спасих честта на щуреца. А докато мога да говоря, ще повтарям:
„Благодаря, бай Петко!“ На Зорка Йорданова също съм признателна. Дойде,

58
поздрави ме и си призна, че по време на репетициите казала за мен: „Туй
бездарие откъде го измъкнахте?“ После станахме приятелки.
Но напрежението по време на работа остана у мен. Не можах да го преборя.
Репетирам нервно, с половината от капацитета си. Ако ролята ми се получи,
това става след завъртането на спектакъла пред публика. Методи Андонов
знаеше тези мои хронични притеснения. Умееше да ме пази. Може би защото
той самият беше изключително чувствителен и се „сплескваше“ понякога от
незначителен повод. Репетираме с Мето „Суматоха“ на Радичков, аз играя
Крокодила. Ролята ми всъщност е един самотен монолог, което я прави още
по-трудна. Репетираме, влезе някой и Мето изведнъж се разчевръсти: „Муцо,
много бързам, давай само текста, не ми играй.“ Аз знам, че той ме пази да не
се изнервя от чуждото присъствие, да не се скова. По този начин ме
освободи.
Въобще има хиляди начини да срутиш талантливия човек. Някои от тях са
толкова лесни, че слава Богу, майсторите в предизвикването на кризи у
артиста не могат да ги предположат.
В „Чичовци“, постановка пак на Методи Андонов, Калоянчев играеше
Иванчо Йотата, а аз – Селямсъзката. По онова време на мода бяха
обсъжданията с публика на спектаклите. Стана една начална учителка –
нахакана многознайница, и почна да ни критикува: „Никак не ми хареса ар-
тиста, който игра Йотата, и артистката, която игра Селямсъзката.“ (Имената
ни още никой не знаеше, бяхме „артиста и артистката“.) Говореше с агреси-
вен тон, макар че аргументи не чухме. Е, стана ми неприятно, но не се
разстроих. Ролята малка, може нещо да съм преиграла. Пък и ме бяха
докарали с грамадни подплънки, за да изглеждам дебела. Глождеше ми нещо
в ролята като цяло. Добре, аз не ставах за харесване. За мен учителката беше
права, но за Калата – не. Играеше тънко, находчиво. Прибрахме се по къщите
в кофти настроение, но аз бързо преодолях моето.
С Калата сме съседи. По някое време звъннах у тях, не помня за какво.
Гледам го: овесил нос, взел-дал.
– Стояно, ние с теб трябва да напуснем театъра – каза той с тържествено-
гробовен глас.
В такива случаи най-добре е да хванеш отчаяния за реверите и здравата да
го разтърсиш. Знам лечебния ефект от собствен опит.
– Я не дрънкай глупости! – рекох му. – Ти на една даскалица ли ще вярваш,
или на мен? За мене може и да е истина, че не съм успяла, но не и за теб! Ти
си чудесен Иванчо Йотата! Чуваш ли бе, идиот?
Успях да го освестя, но не беше лесно.
Магда Колчакова ми е разказвала, че Кръстю Сарафов, репетирайки Егор
Буличов – една от върховите му роли по всеобщо писание, изпаднал в
дълбока криза. Славата му на „голям“ не го предпазила от срива,

59
предизвикан от разминаванията с режисьора Боян Дановски. Съмненията на
Сарафов в себе си стигнали дотам, че изпитвал угризения, задето години
наред е залъгвал публиката с лъжеталант. Колосът Сарафов се питал дали не
е сбъркал професията си. Бил на косъм да се откаже от ролята. От баща си
пък съм чувала и друго доказателство за изключителната чувствителност на
великия български актьор: като млад толкова се потискал от говорните си
дефекти, че мислел за самоубийство.
Казано с две думи: „Внимателно с талантливия!“

Вий не сте ли покойната Калинка Лазарова?

В театъра, както и навсякъде, действа онзи закон, според който заставането
срещу общото течение се наказва. Но има хора (и те са изключително ценни
екземпляри), готови да плюят на всякакви закони. Те самите са си
конституция. Петя Герганова беше такава. Не знам дали има книга за нея, но
и десет да се напишат, пак ще са малко. Не само защото притежаваше рядък
талант. (И тия, дето я мразеха, не го отричаха.) Тя беше изключителна
личност. Мнозина я мислеха за проклета, но това не е точно така. Понякога
Петя можеше да те унищожи с думи, но те не бяха преднамерено злостни. Тя
мислеше така и имаше доблестта да не връзва фльонги на мислите си. От
липса на врагове не можеше да се оплаче, но и страшно много хора ѝ се
възхищаваха. Изразите и поведението ѝ бяха постоянна тема в разговорите
на театралите. Неподправени или украсени, те влизаха в историята на
българския театър и ако питате мен, те са сред най-интересното и ко-
лоритното в същата тази история.
Петя имаше свои професионални правила и пред тях всяка артистка
трябваше да се поклони.
– На сцената никога не се реве! – рязко отсичаше тя, виждайки готовността
на някой да бърше очи, с цел да разчувства публиката. – Сълзата може да е в
очите ти. Толкоз! Сетила се, че баба ѝ умряла, и се разциврила. Туй,
извинявайте много, не е изкуство!
Конфликтната ѝ природа често я въвличаше в двубои. В тях обаче тя
никога не слизаше под равнището си. Винаги запазваше царствената си
осанка. След една такава битка Петя се махна от Народния театър и отиде
във Военния. Игра в пиеса, посветена на Кипър – „Островът на Афродита“.
В постановката си партнираха с Мара Пенкова. Двете бяха приятелки, макар
иначе във всяко отношение да си оставаха на различни планети. Петя –
достолепна, красива, внушителна, с хубава фигура. (Запази я до края на
живота си.) Мара – дебела, по-скоро набита, малко кривокрака, силна в

60
постигането на характерност. Играят две майки. Мара ми е разказвала, че по
време на репетиция Петя внезапно избухнала:
– Маро, извинявай много, но с тия криви крака ти не ме предразполагаш.
– Какво да правя ма, Петьо, такива са. Да ги троша и в гипс ли да ги
изправям искаш?
– Не знам, но не мога да репетирам. Казах ти: не ме предразполагаш.
Мара Пенкова беше комунистка и съумяваше да предпази в много случаи
приятелката си от атаките по политическа линия. А те не бяха малко.
Какво искат от нея – възмущаваше се пред мен Мара Пенкова. – Тя си е
голяма артистка, нищо, че не разбира от политика. От завист я дъвчат, да
знаеш.
Петя и в остроумието си беше стихия. Съпругът ѝ – актьорът Георги
Стаматов, купи кола. Малка, марка „костенурка“.
– Е, Жорж – въздишаше подигравателно Петя. – В тая кола с обувалка ще
влизаме, с тирбушон ще излизаме.
А веднъж по време на представление на „Дванайсета нощ“ в Народния
театър изтърси един бисер, който след това се превърна в крилата фраза. Чух
го с ушите си.
В декора имаше задна стълба, по която Петя слизаше. После минаваше
покрай оркестъра. Онази вечер тя се приближи до пианистката, втренчи се в
нея и абсолютно сериозно запита:
– Извинете, вий не сте ли покойната Калинка Лазарова?
До края на представлението от всички кьошета зад кулисите се чуваше с
мъка сподавен кикот.
Петя много обичаше своя Жорж. Той си беше коцкар, това цяла София го
знаеше, но Петя му остана вярна. Заедно преживяха идиотските нападки към
Стаматов по политическа линия. Хора, видели добро от него, се превърнаха
в най-яростните му „изобличители“. Сред тях и един, на когото Стаматов
беше купил обувки, за да не ходи бос. Но двамата артисти запазиха достойн-
ство. Петя си остана все същата царица с високо вдигната глава.
В Сатирата работеше гримьорка, дошла от Народния театър. От нея съм
чула, че веднъж Петя я поканила на гости с думите: „Ела вкъщи, събрала съм
приятелите си от театъра.“ Отишла Шани и какво да види. Перукерки,
шивачки, гардеробиерки, чистачки. Кьорав артист нямало сред приятелите.
Гробовете на Стаматов и Нейчо Попов са наблизо. Случвало се е да се
засечем с Петя на гробищата. Обстановката никак не потискаше Петината
откровеност и чувство за хумор. Изправена сред паметниците и могилите,
раздаваше справедливост на живи и мъртви.
– Ей я тая! Добре, че умря навреме и не разбраха хората колко струва като
артистка. Този тук се мислеше за безсмъртен, нищо подобно, и той се просна.

61
Всичко е ден до пладне. Стоянке, ако умреш сега, цяла България ще дойде
на погребението ти, ако свършиш на моите години, ще се съберат 50 души!
Петя сгреши. На погребението ѝ преброих присъстващите – бяха
трийсетина.
Една сутрин отдалеч я забелязах, че е дошла да полее гроба на Стаматов.
Приближих и чух, че нещо говори. Скрих се зад един висок паметник, за да
не я обезпокоя, и без да искам, подслушах.
Петя и с мъртвите говореше тъй, както и с живите – без заобикалки. Беше
я яд на покойния си съпруг, че е умрял, и докато редеше монолога си, яростно
плискаше вода от кофата по бюста му.
– Как можа да ме оставиш самичка, да ме блъскат отвсякъде? (Люс! – една
кофа.) Питаш ли ме какво ми е? (Люс! – втора кофа.)
Накрая целуна мокрия бюст и си тръгна.
– Накрая целуна мокрия бюст и си тръгна – разказвам аз в гримьорната
случката на гробищата на Златина Дончева, която разсеяно ме слуша.
– И той какво? – пита Златина.
Трагикомичната сцена на гробището си намери „капак“ с въпроса на
Златина.
Петя много обичаше животни. Хранеше бездомните кучета и котки в
квартала и викаше тъй, че всички да чуят.
– Яжте, че като умра, кой ще ви храни в тая махала, пълна с простаци?
Седмица след онова погребение, на което дойдоха трийсетина души, минах
покрай къщата на Петя. Кучетата и котките се бяха събрали под затворените
прозорци и виеха, сякаш оплакваха своята покровителка.
Поплаках и аз с тях за Голямата Петя.

Опалите на Мерчуткина
В Народния театър не се чувствах много на мястото си. Нямаше въздух за
моята щуравост. Все напирах да играя значително по-възрастни от мен жени.
Намирах ги по-интересни, а и по-голямото възрастово несъответствие
разчовъркваше въображението ми.
В „Доходно място“ Масалитинов ми даде ролята на Полина, а аз исках да
играя майка ѝ – Кукушкина.
– Милая! – вайкаше се Масалитинов. – Какая Кукушкина? У вас ханш нет,
бюст нет...
Да, ама на мен като ми се иска, пробвам точно това, за което наглед не
ставам.
Главното, в което си приличахме всички ние, които първи се показахме на
сцената на Сатирата, беше гладът за щуротии. Вкаменелостите не ни влечаха.
62
Костюмните постановки ни миришеха на мухъл. Искахме да правим всичко,
включително и това, за което наглед не ставаме.
А се оказа, че ставаме за много работи.
На 7 април 1957 се откри Сатиричният театър.
Не зная откъде да захвана тази „глава“ от живота ми, в която има всичко.
Стефан Сърчаджиев ни беше подбрал все нестандартни. Сърчо имаше усет
да направи трупа. Пък и ние се втурнахме стремглаво да правим театър.
Отключвахме и заключвахме сградата, спорехме кой път да хванем. Сатирата
се появи със свой облик. И тогава, и по-късно в този театър не можеше да
влезе всеки. Да запише името си в щата и: този сезон роличка, догодина може
пък по-голяма, карай да върви! Не. Сатиричният театър беше място, където,
ако не пасваш на щурашкия дух и нестандартния поглед, от само себе си
отпадаш. Поне така беше някога. Първа се вгради успешно толбухинската
група: Славчо Пеев, Климбо Денчев, Мариана Аламанчева, Жоржета
Чакърова, Коста Карагеоргиев. После Жоржета я поканиха в Народния
театър, но другите останаха и се превърнаха също в лица на Сатирата.
Наслушала съм се на легенди за нарочно поддържаната недостъпност на
театъра. Много интриги се изплетоха на тази основа и много нерви се
изпотрошиха. А истината е, че Сатиричният театър обичаше и търсеше
уникатите. Под покрива му оставаха те.
Такъв уникат беше Мето Андонов. Затова някак бързо си срещнахме
приказката. Както се казва, краставите магарета и през девет баира се
надушват. У Мето нямаше нищо неистинско. За разлика от свои колеги,
които пътуваха и „преписваха“ чужбински спектакли, Мето раждаше всичко
тук. Не беше режисьор турист. Имаше нюх към самобитното, защото сам
беше самобитен. Затова се разбирахме.
А как пък се карахме! Крещяхме колкото сили имаме. Веднъж се и бихме.
Това не беше някакъв мижав бой с един-два плесника, а истинска ръкопашна
схватка. След буря обаче всичко се отприщваше. Докато репетирахме
„Михал Мишкоед“, Мето се уплаши:
– Стояно, не сме се били, нищо няма да стане от тоя спектакъл.
– Не бой се, Мето, има време! – успокоих го аз.
Втората му постановка в Сатирата обединяваше едноактните Чехови пиеси
„Юбйлей“, „Сватба“ и „Предложение“. Боян Дановски присъстваше на
всички репетиции на младия си колега. Неговата дума беше закон.
Аз играех Мерчуткина. Героинята ми има своя ясна цел: да си прибере
парите. Боян искаше да играя по рецептата на прочутата руска артистка
Зуева. В неговите очи Мерчуткина беше напориста, властна, размахваше
чадър и говореше на висок глас. Такова тълкуване ми се струваше банално.
Другояче виждах Мерчуткина. Като досадна муха, която кръжи, бръмчи и не
изчезва, докато не постигне своето. Махнеш с ръка, тя се отдалечи, но след

63
малко пак се появява с влудяващото си бръмчене. Такава Мерчуткина е по-
страшна. Агресивността на хората мухи винаги постига целите си. Дановски
настояваше, но аз с присъщата си упоритост – на своето. Никак не съм лесна
по време на работа, признавам го. Много съм конфликтна. Усетя ли обаче,
че в кавгата се покаже нещо важно за образа, веднага се вкопчвам в него.
– Стоянке, тропни! – нареждаше ми Дановски.
– Няма!
Методи беше на моя страна, но не ме защитаваше открито пред Дановски.
Разбирах го: не искаше да си разваля отношенията с него. В себе си го
оправдавах, но останехме ли насаме, вдигах патърдията. И аз бях на ръба на
издръжливостта си. Усещах се права, но ми трябваше и подкрепа.
Една седмица преди премиерата „гръмнах“. Отидох при Магда Колчакова
в Народния театър и рекох:
– Ела я изиграй тази проклета Мерчуткина, че вече не издържам. Аз, както
иска Дановски, няма да я направя!
– Слушай себе си! – простичко ме посъветва Магда. – И я изиграй. За какво
да идвам аз да тропам с чадъра? Такива много съм ги играла. Дановски е
умен, но понякога е ялов в репетициите си. Ако успееш обаче, ще ти го
признае, познавам го.
Идва художественият съвет. Преди да започне представлението, Мето-
Мефисто успя да ми прошепне:
– Играй, както ти си знаеш!
– Върви при Дановски и му кажи какво мислиш. Стига си ми бил приятел
на четири очи!
Изгоних го.
Когато човек е силно изнервен и напрегнат, може да реши да се самоубие
и заради едно скъсано копче. Почва да си припомня всички несп-
раведливости на съдбата. Наскоро бях изгубила прекрасен опал. В главата
ми се стрелна мисълта за загубата и си помислих, че това е още един сигурен
знак за неминуемата катастрофа.
Страшно кисела, започнах да се подготвям за представлението. Нейчо
беше при мен в гримьорната, окуражаваше ме. Аз много-много не го чувах.
– На всичко отгоре и опала си изгубих! – изплаках аз.
Той умееше да радва хората. Намираше начин без излишен шум да каже
на нуждаещия се от подкрепа: „Аз съм тук, с теб съм, няма страшно!“
Вече тръгвах към сцената, когато той отново влезе в гримьорната.
Протегна ръка и ми подаде... опал! Да намериш за двайсет минути опал в
България в ония години, беше нечувано събитие. Разцелувах Нейчо, увих
новата си скъпоценност в някаква хартийка и я напъхах в реквизитната
чантичка. „Имам си талисман – рекох си. – Щом Нейчо направи чудо и ми
намери опал, защо да не стане чудото моята Мерчуткина да победи?“

64
 Винаги ми е било много трудно да описвам как правя ролята си, какво
изпитвам на сцената. Като ми зададат омразния въпрос „Как изградихте този
образ?“, все си спомням Петя Герганова. „Откъде да знам – казваше тя. – Аз
ако можех да го обясня, нямаше да мога да го направя.“
Убедена бях в своята правота в спора за Мерчуткина. Но не мога да обясня
докрай с думи „политането“, което стана на сцената.
Дановски имаше свой начин да обявява оценките си за играта на артистите.
Раздаваше им монети по 5,10 или 20 стотинки в зависимост от това дали са
му харесали, или не. Беше много взискателен режисьор и най-често в шепата
му имаше жълти петстотинкови монети.
След художествения съвет получих 20 стотинки. Даде ми ги, почеса се по
носа и каза само: „Добре.“ За мен това беше изключително признание. Магда
Колчакова се оказа права. Въпреки споровете ни Дановски призна
направеното от мен. В такива моменти говорят професионализмът и
доблестта.
Щастлива се хвърлих на врата на Нейчо:
– Стана, защото си имам опал!
Отивам в гримьорната и започвам да се преобличам. Гледам, нещо блести
в едното кьоше. Наведох се и видях опала, подарен ми от Нейчо. Докато,
притеснена, съм отваряла и затваряла чантичката, той се изтърколил в
кьошето. А аз тръгнах към сцената обнадеждена, че Нейчовият подарък ще
ме спаси. И искрено вярвах, че той е допринесъл да успея.
Всъщност то си е било така. Опала го нямало в чантичката, но аз съм
вярвала, че е там. Едната вяра е достатъчна да се случи онова политане, за
което думите ми се струват недостатъчни.

Машина „Кьохлер“
Често пъти съм усещала невярващи погледи, когато кажа, че на всяка
премиера треперя. „Хайде сега, на какво се прави тая“ – чета мислите на
хората срещу себе си в такива случаи. Артистите обаче ще ме разберат, поне
някои от тях. Спокойствието при излизане на сцената не идва с натрупването
на роли и години. Зорка Йорданова от притеснение се скъсваше от
повръщане преди премиера. Държат я от двете страни, тя повръща, пооправя
се и излиза на сцената да играе висока класика.
Страхът, неспокойствието са полезни за актьора. Пречат му да се одреме.
Гонят самодоволството.
Някои сигурно си мислят, че популярността е достатъчна артистът да се
чувства доволен. На мен не ми е така. Има колеги, за които препълнената
зала и ръкоплясканията са единственото мерило, но аз не съм от тяхната
65
компания. Винаги съм готова да се самокритикувам, дори понякога се
увличам. Но има неща, с които съвсем открито казвам: гордея се. Като
например това, че когато Сатиричният театър е бил на върха си, и аз съм била
на върха си. Това съвпадение на добрите години – моите и на театъра, много
ме топли. Друго, което ме „държи“, е признанието, получено в чужбина.
Защото там те гледат абсолютно начисто, без никакви спомени, без
съображения.
На софийската премиера на „Ревизор“ не успях да направя ролята си.
Усещах го. Следващите представления на сцената на Сатирата не промениха
особено положението. Ролята сякаш бе на две половини, които не се
напасваха. Тръгнах на турнето в Ленинград и Москва с много ниско
самочувствие. По пътя мислено продължавах да „работя“ върху Анна
Андреевна, да я доизмислям. Нощта преди да играем в Ленинград, в
хотелската стая я довърших. Всъщност истинската ми премиера беше в
Ленинград. Излизам от сцената, зашеметена от аплодисментите. Руснаците
са взискателни зрители, особено когато се отнася до техни класически
произведения. Зад кулисите изведнъж изскочи мъж с очила, грабна ме и ме
завъртя в кръг, преди да се опомня. Товстоногов! Мето също беше силно
изненадан, защото и той знаеше, че в София не съм постигнала това, което
мога. В Москва успехът се повтори. Там пък Марк Захаров ме изчака и ми се
поклони. Не по-малко бях горда от изключителните хвалебствия за Нейчовия
Градоначалник.
В Будапеща спечелихме възторзи с „Големанов“. Критиците щедро
хвалеха всички артисти. Моята глуха Баба Гицка чу за себе си големи
комплименти.
Първото гостуване на Сатиричния театър зад граница беше на белградска
сцена. Играхме „Тайни“ – доста средна пиеса от Боян Дановски и Петър
Славински, постановка на Боян Дановски. Моята белградска колежка и
приятелка Мария Църнобори ми каза, че ни е гледал техният най-свиреп
театрален критик: Финци. Рядко казвал добра дума, но кажел ли я, значи
похваленият истински я заслужавал.
Отидохме да гледаме „Сладък живот“ (филмът още не беше прожектиран
в България). По едно време видях в салона да влиза Нейчо Попов. Надуших
аз, че нещо се е случило. Питам го, той ми маха с ръка и само шепти: „После,
после!“ Каква била работата. Финци написал рецензия, в която на ситно
накълцал драматургията и режисурата, но мен и Калоянчев похвалил. Аз хем
радостна, дето Финци ме е харесал, хем не смея да вдигна глава и да погледна
Дановски. По време на едно следващо турне, този път с „Големанов“, се
запознах със „страшника“ Финци. В началото не можа да ме познае без грима
на Баба Гицка. Учуди се, че съм млада. „Охо, ако знаеш колко по-млада бях,
като почнах да напирам да играя бабички!“ – казах си наум.

66
 Въобще сръбската публика ме обича. Сигурно защото съм балканска
артистка и взаимно си усещаме силната кръв. На мен сърбите са ми близки
със соления си хумор и чепатите си характери. В тамошната преса съм била
сравнявана с Жанка Стокич – една от големите сръбски актриси, и това
сравнение винаги споменавам с гордост. След едно турне на Сатирата в
Белград получих покана за едногодишна работа в театър „Ателие“.
Предлагаха ми роля в „Изгубеното писмо“ на Караджале. Тъй си и останах –
с поканата. Кой ще те пусне в ония години да играеш в Белград.
Всъщност, като се прибавят и изчезналите чешки отзиви за първите ми
роли в Прага, може да се каже, че зад граница съм получавала по-висока
оценка, отколкото в България. Отбелязвам го не с позата на обидена.
Напротив – чужбинското признание е опората, която ме крепи. Жалко, че
когато потърсих тези отзиви в архива на Сатиричния театър, се оказа, че бяха
изчезнали. Някой се е погрижил да „зачисти“ добрите думи за мен.
Навремето имах една съседка – Мария Зеленкова. Ако беше жива, щеше да
е фантастичен рекламен агент. Тя си беше купила немска шевна машина
„Кьолер“ (произнасяше името ѝ „Кьохлер“) и непрекъснато я хвалеше пред
майка ми. Рекламната атака не спря седмици наред. Майка ми се беше
ориентирала към „Сингер“, но Мария Зеленкова и дума не даваше да се
издума за друга марка освен „Кьохлер“. Най-сетне майка ми кандиса.
Съседката я заведе, доволна от победата си, при продавача. Пред него
продължила да нарежда:
– Ни си ми вуйчо, ни си ми чичо, но – на: без пари реклама ти правя и
клиентка ти водя. Хубава машина ми продаде, машина „Кьохлер“!
Та и аз, като се сетя за голямото признание, което съм получавала в
чужбина, си спомням безкористния възторг на Мария Зеленкова: „Ни си ми
вуйчо, ни си ми чичо – машина „Кьохлер“!
Толкоз.

Виждам, виждам!
Повечето хора, остарявайки, започват да гледат на миналото си с
умиление. Все си мисля, че дотам няма да я докарам.
Много измислени легенди има в българския театър.
Смях ме напушва, като чуя големи приказки по адрес на тоя или оня, дето
го помня колко струваше. Истината е, че в миналото чак толкова много за
харесване няма. Казвам го и за ролите, изиграни от мен. Много са, но колко
от тях са ме събрали едновременно с добра драматургия и провокираща ме
режисура? Винаги съм била наясно къде наистина нещо съм постигнала. От

67
аплодисменти не съм оглушала и не ме гази „вътрешна инфлация“:
различавам кое е стойностно и кое – евтино спрямо моя си постоянен курс.
Бедата на българския театър е, че са малко добрите му режисьори.
Умеещите да освободят артиста, да го оставят да изкара от себе си това, което
носи. Дановски обичаше послушните артисти, докато режисьорската
хитрост на Методи Андонов търсеше „топлокръвните“ таланти. Той водеше
артистите до един момент, след това се отдръпваше и ги оставяше в
собствените им ръце. Нейчо Попов също щеше да продължи работата си по
посока разкрепостяването на артиста. Мето и Нейчо не разбираха какво е да
натикаш актьора в някакъв калъп на образа, пък било то и хубаво измислен.
На много от режисьорите, с които съм работила, не можеш да им отречеш
начетеност, аналитичност в прочита на драматургията, обаче шантавост,
фантазия, неочакваност – там термометърът замръзва. Обичам Иван Добчев.
Защото е буца талант. От земята „дърпа“. Режисьор без преструвки, който не
понася фалшиви актьори. Дано не се полъже да се парфюмира като много
свои колеги. Конфликтен бил – да, такъв е. Не познавам истински талантлив
човек, който да не е конфликтен. Повечето от посредствените са мили и
възпитани. Кел файда им от възпитанието.
При Иван Добчев изиграх една малка роля – Баба Добър ден в „Одисей
пътува за Итака“ от Константин Илиев. Критиците се загледаха повече в една
захаросана моя героиня, същински фондан, а грозната опърпана бабичка
оставиха по-назад. По моя преценка в нея имаше много живот благодарение
на това, че с конфликтния Добчев си станахме интересни.
Не съм артистка, която, постави ли си за цел да изиграе една роля, прави
чудеса, за да я получи. Нито пък звезда, по чиито капризи театърът ориентира
репертоара си. Малко хора ще повярват, но в повечето случаи съм узнавала,
че съм разпределена, от директорска заповед, висяща на таблото на театъра.
Троянски войни за роли не съм водила. Много обичам госпожа Министерша-
та от едноименната пиеса на Бранислав Нушич, но стана тъй, че не можах да
я изиграя на сцената на Сатирата. Започнахме репетиции с Борис Спиров.
Работата обаче не потръгна, може би защото Борето не се чувстваше добре
със здравето. А „Г-жа Министершата“ не е заглавие, чийто провал лесно се
прежалва. Гришата Вачков отиде при директора на театъра и му каза, че сме
на път да затънем. Моите усещания бяха същите. Преустановихме
репетициите. Жалко, че досега тази пиеса така и не се появи на сцената на
Сатирата. Аз обаче имах възможност да изиграя Министершата – в
ямболската постановка на Илия Атанасов.
Режисьорите, с които направих добрите си роли през последните години,
са Николай Поляков и Здравко Митков. Няма постановка на Поляка в
Сатирата без мен и аз съм му благодарна, че никога не сме тръгвали към
лесното. Той заобикаля в пиесата, а и в работата си с актьора повърхността,

68
която мами – „стой си тук, ето го и смешното, и ефектното“. В „Новото
пристанище“ на Ст. Л. Костов – от една никаква пиеса и един никакъв образ
стана любопитна роля. У Здравко Митков ценя уважението му към актьора.
При Здравко няма шашми и насилени измишльотини. Той е и много добър
актьор. Като тръгнеше нещо да ни показва, винаги го прави свежо и
артистично.
Големите успехи на Сатиричния театър никой не може да отрече. Но си
мисля: в ония години можеше ли да става въпрос за истинска сатира въобще?
Такава, която да нарича нещата с истинските им имена, да зашлевява? Горе-
долу най-високо във властта от постоянните ни обекти на изобличение бяха
управител на ресторант и шеф на универмаг. Страшно беше не че имаше
цензура, а че възпитахме неусетно у себе си автоцензура. Това ощети всички
ни, и то много. Трябва да го признаем. Спиранията на спектакли в повечето
случаи идваха не от най-високото (каквито слухове се носеха), а от по-
ниските етажи. Там, където по-силно от политическите ограничения
действаха завистта и страхът.
След Десети ноември много се изписа за отношението на Тодор Живков
към българския театър и по-специално – към актьорите. Аз мога да кажа, че
той разбираше какво гледа дори когато се правеше на „три и половина“. „Е,
сега това отговаря ли на историята?“ – с многозначителна усмивка запита
Живков след представление на „Старчето и стрелата“. Явно беше, че е
„загрял“ за какво става дума в тази история за ханове и боили. А че понякога
ние, артистите, трябваше да бъдем шутове на властта – така си беше. Ходили
сме с Парцалев на Нова година да веселим тогавашния държавен елит. Аз,
преоблечена като циганка, врачувах. Гледах да внимавам с предсказанията.
На ежегодното събиране на чавдарци също ни канеха. Катерехме се и ние
като гламави по баирите. И чорба ядяхме сред камънаците. (Не знам кой го
беше измислил това театро с възпроизвеждането на партизанския живот.)
Един път Тодор Живков поля с чорба новия шлифер на мой колега. Тогава
видях Живков притеснен. Но мазното леке всъщност се оказа златно: покрай
него колегата успя да си издейства апартамент.
Някой ще запита: трябва ли да се разказва всичко това. Не е ли по-добре да
запеем колко сме велики и колко се обичаме? Може и по-добре да е. Ама
това „добре“ аз го не ща.
Не мога и да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите
много обичат в интервютата да ръсят фрази като „Моят бог е моята публика“
или „За мен публиката е всичко“. Как могат да са „всичко“ четиристотинте
души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя бог, дето толкоз
лесно му се кланяш? Я по-полека.
Май по отношение на „бога“ публика аз съм атеистка. Преди години
получавах купища писма от зрители. С ръка на сърце признавам: повечето

69
не съм ги и отваряла. А от тия, които съм прочела, още по-малко са ми били
интересни. Никога не съм отговаряла. Не го разбирам това желание да
пишеш на актьора. Нещо инфантилно има в него, както и в страстта да
участваш в игри пред камерата и микрофона, да разгадаваш телевизионни и
радиозагадки. Това, което мога да кажа и да дам на зрителите, го правя от
сцената. Това е общуването ни, ако се получи.
Остане ли нещо от него – прекрасно. Какво да си пишем? Вярвайте:
писмата на зрителите в повечето случаи малко приличат на Татяниното до
Онегин. Как да се зарадваш на писменото откровение на почитателка от рода
на „Госпожо Мутафова, аз съм ви любимка! (Явно трябва да „включа“, че
съм ѝ любима актриса.) Ами следното стихотворно послание:

Дъщеря ми Руса
решила на кола да се друса.
Бъди така добра,
прати ми ти пара,
да ѝ купя аз кола!

Понякога след такива свидетелства на зрителска обич се питам: „Стояно,

толкова ли пък си никаква, че такива те харесват?“
Не малко колеги отговарят на зрителски писма, за да засилят своята
популярност. Бошлаф работа, ако питате мен, не е това пътят.
На вас, уважаеми зрители, които никога няма да ми напишете писмо, няма
да ме дръпнете за палтото на улицата с думите: „Кажи някой майтап“, няма
да ми поискате автограф, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло,
благодаря ви. Не ви виждам, но то не е защото не съм много наред с очите,
след като един капак ме фрасна яко по главата, докато играех във
„Великолепния рогоносец“. Нито защото се правя на велика. Откак театърът
светува, артиста много очи го гледат. Но за мен са ценни вашите. Още
веднъж ви благодаря. Ваша Стояна.

Нейчо
– Честно да си призная, ако не беше дошъл Девети септември, надали щях
да стана артист – поду на шега, поду на сериозно ми казваше Нейчо Попов.
Сигурно е щял да бъде индустриалец или дипломат. Във всеки случай,
каквато и да е била професията му, щяла е да изисква размах. Сега, когато
инициативните наистина имат възможност да се захванат с начинания според
амбициите и възможностите им, пак с тъга се сещам за Нейчо. Днес за него

70
щеше да има простор. Ако беше останал в театралната сфера, сигурно щеше
да се заеме с продуцентство. Ако...
Нейчо Попов е роден в Бургас. Принадлежи на забележителна фамилия.
Дядо му, старият Зенович, е бил унгарски консул. Занимавал се е и с много
други дейности. Не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е притежавал
или поне е имал дял от собствеността на параходи.
В дома, където Нейчо е прекарал детството си, освен на български се е
говорело на английски, френски, италиански и немски. Той също знаеше тези
езици. Триетажната къща била обзаведена с мебели, които надали другаде в
България е имало. Всички от семейството свирели на белия роял, а Нейчо от
малък започнал да учи цигулка.
В Нейчовото детство обаче имало и една голяма драма. Баща му се влюбил
в секретарката си и това разрушило брака на родителите. Майка му починала
от пневмония, когато Нейчо бил едва четиринайсетгодишен. По тъжна
ирония на съдбата само седмица след смъртта ѝ с параход бил внесен за
първи път в България пеницилин.
Девети септември сварил Нейчовия баща в Гърция и той останал там.
Захванал търговия с тютюн и пак успял да стъпи на краката си. Мъжът ми не
искаше да се говори на тази тема. На стари години баща му потърси връзки
със сина си. Нейчо беше готов да му помогне, ако е болен или изпитва
финансови затруднения, но не пожела да се срещне с него. Не искаше да
ползва и никакви наследствени права. Мен също ме закле никога да не търся
бащините му имоти в Гърция. Явно травмата беше станала незаличима.
Един чиновник на Зенович станал причина старецът да бъде интерниран.
Полакомил се за прекрасната къща и изисканата мебелировка. Сигурно не е
бил само той. Във всеки случай сега нищо не е останало. Знам само къде е
белият роял.
Когато Зенович получава нареждането за два часа да напусне Бургас, без
право да вземе нищо, прерязва вените си. Спасили го, но не го оставили дори
да пренощува в дома си. Вечерта го натоварили в конски вагон и... от
прекрасната триетажна къща с белия роял – в село Брестовене, Кубратско.
Нейчовата баба била юначна жена. Докато се лашкали в тъмния миризлив
вагон, непрекъснато се тюхкала, че го няма рояла да си посвири. „Ей тъй на,
както сме на път!“
След месец Зенович умрял от студ и глад в Брестовене. Погребали го в
костюма, с който тръгнал от Бургас.
Съдбата на дядото не останала без последствия за внука. Не можел да учи
това, което иска. Това имаше предвид, като казваше, че е станал актьор
„благодарение“ на Девети септември.
Не знам обаче дали и в друга ситуация талантът му нямаше да поиска
своето. Защото Нейчо беше много надарен артист. Не забрави и любовта си

71
към музиката. Спомням си концертите вкъщи, които дирижираше с
вдъхновение, увличайки мен и Муки. Притежаваше много тънко чувство за
хумор. Интелектуално – без да е безкръвно. Изискано – без да е високомерно.
Зад неговия хумор винаги се показваше тъгата.
– Аз съм тъжен човек, Стояно – казвал ми е той неведнъж, виждайки у мен
прилив на бурно веселие.
Но моята стихийност му допадаше, тъй както на мен – изтънчеността на
неговия хумор. Иначе на сцената това различие се усещаше като нео-
съществен контакт. Калоянчев много пъти ни е казвал, че се чуди на нашето
нежелание да работим с Нейчо като двойка в областта на естрадата.
Причината беше, че там ние много не си пасвахме. Балканската ми природа
на артистка си харесваше друга половинка – Парцалев. Но ерудираността и
талантът на Нейчо допринесоха много, за да стана на сцената това, което съм.
Беше безмилостен в професионализма си. Той доизгради у мен
дистанцираното отношение към горещите аплаузи, ясната самопреценка за
провал и успех, независимо от харесването или нехаресването от страна на
публиката и критиците.
Като се запознахме с Нейчо Попов, имах сериозна връзка с Лео Конфорти.
Една на пръв поглед дребна история счупи чувствата ми към Лео. Той ходи
в Израел. Оттам ми донесе куп подаръци. Но когато го попитах какво е
донесъл на детето ми, той се плесна по главата. Беше забравил. Отидохме в
ЦУМ, купихме топка и кофичка и той ѝ я подари, но у мен нещо се скърши.
Горката Муки, играейки с „израелския“ си подарък, високо скандираше: „От
чичо Лео ми е!“ На следващата година я отрупа с подаръци, но аз не можах
да „залепя“ счупеното у себе си.
Връзката ми с Лео не беше тайна за колегите ми от театъра. Когато видяха,
че с Нейчо работите тръгват на сериозно, някои побързаха да се намесят. Не
им се чудя, усилията им по-скоро ме развеселяват. Все пак се чудя на
готовността и категоричността, с която някои са склонни да коригират
чуждия живот, абсолютно убедени, че са задължени да направят „добро“.
Сърчаджиев ме извика на разговор. Хич не беше приятна срещата ни. Каза
ми направо, че ще ме уволни, ако разведа Нейчо. Боян Дановски пък извикал
Нейчо и го посъветвал: „Абе карайте си любовта със Стоянка. Нека тя да се
ожени за Лео, пък вий, докато можете, карайте я!“
Година след като се оженихме и се видя, че връзката ни не е била случайно
залитане, Дановски и на мен призна, че бил убеден, че брака ни с Нейчо няма
да го бъде. Попитах го защо е мислил така.
– Защото си шантава, затуй! – отсече Дановски.
А ние наистина имахме прекрасен брак. Съществували са и разминавания,
и кръстосвания на шпаги, но те никога не са застрашавали да разклатят
любовта ни. Свързваше ни освободеността във възприемането на живота,

72
отдалечеността от еснафлъка. Когато той отиваше в театъра, а аз оставах
вкъщи, винаги го изпращах и се целувахме като гимназисти. Калата от своята
„наблюдателница“ – терасата два етажа над нас, неведнъж ни е засичал.
Питал ме е защо разиграваме циркове пред хората. Изобщо не сме мислили
за „хората“, камо ли да се напъваме да играем пред тях любовни сценки.
Правехме го, защото такъв е бил поривът ни.
Нейчо понякога се стряскаше от гаменските изблици на моята обич. За мен
нямаше пречка, както си вървим по улицата, да се хвърля да го прегръщам.
Знам, че го притеснявах, но също и че му е приятно.
Спомням си едно приключение, в което го въвлякох.
В началото връзката ни беше тайна. Но Надето Бостанджиева, перукерката
ни, знаеше всичко. Много я обичах и ѝ имах доверие. Първо тя разбра за
Нейчо. То една тайна любов, ако пък съвсем я запазиш в тайна, никаква
любов не е. Влезех аз в банята на театъра да се окъпя, и тя веднага след мен.
Под душа научаваше всичко. Успокояваше ме, като ѝ разказвах, че всички са
хукнали да спасяват Нейчовия брак и по-точно Нейчо от мен.
Театърът тръгна на турне в Румъния. Аз с една мрежа портокали се качвам
във влака и гледам, че Надето се залива от смях. Как са разпределяли местата,
не знам, но в едно купе бяха събрали Енчо Багаров, Нейчо, Калата и нея.
– Стояно, аз пък съм с Нейчо в една кабина – лукаво се подхилва Надето.
– Надьо, дай да се сменим – рекох аз, без да се замислям.
– Какво даваш? – продължава да се киска Надето.
– Ти какво искаш?
– Давай портокалите!
И тъй за една торба портокали трампихме билетите. Вмъкнах се аз в
кабината, когато всички заспаха, и прегърнах Нейчо, доволна, че моят
авантюризъм е свършил добра работа.
Както обаче си лежим, изведнъж Калата се пробуди. Надигна се в леглото
си и ни видя. Опули се, погледа ни тъй няколко секунди, сетне отново се
килна и повече не шукна.
Нейчо ужасно се притесни.
– Не се бой – успокоих го. – Той не ни видя, нищо, че отвори очи. Някои
изпадат в такова състояние, докато спят.
На другата сутрин рано се измъкнах ни лук яла, ни лук мирисала. От страна
на Калата – никаква реакция.
Когато връзката ни с Нейчо стана официална, Калата се разсърди.
– Толкоз време любов да въртите и аз да не съм знаел.
– Какво не си знаел, нали ни видя във влака? – срязах го аз.
– Стояно! Аз мислех, че сънувам!
Само веднъж в живота си съм влизала в заговор зад гърба на Нейчо.
С Тодор Живков.

73
 Вече беше уредено заминаването на Нейчо на режисьорска специализация
в Съветския съюз. На някаква премиера Живков пръв отвори дума за това
пред мен. Учудих се колко много неща помнеше.
– Стоянке, ти луда ли си да пускаш мъжа си в Съветския съюз?
– Защо, другарю Живков?
– При рускините го пращаш значи? Няма да го видиш повече. Той нали
немски знаеше?
– Да, другарю Живков.
– Ами да го пратим в Германия тогава да специализира, съгласна ли си?
Как няма да съм съгласна. И Нейчо наистина замина за Германия. Там бяха
заедно с Дановски. Когато се върнаха, Дановски ми сподели, че е възхитен
от любовта на Нейчо към мен.
А колегата и комшията Калоянчев на глас се дивеше пред Нейчо:
– Мама му стара, каква е тая любов, какво е туй чудо? Гледам някой да се
завърти около Стояна – няма! В храсталаците се крия, през ключалката
надничам... Нищо!
Обичаше Мария и се грижеше за нея като за свое дете. Тежкото му детство
и чувствителността му го караха винаги да бъде изключително внимателен
към нея. Мария също беше дълбоко привързана към него.
Обичахме се. Обичах го. Обичам го.
От смъртта му минаха тридесет и осем години, но мисля, че още не съм се
съвзела от нея. Не се омъжих повече не защото съм от вдовиците, които пазят
траур заради самия траур. Ако бях срещнала мъж, когото да обикна, сигурно
щях да го направя. Но след Нейчо това нямаше как да се случи.
Много исках да го опазя от тази смърт, да я изритам надалеч от него след
първия инфаркт. Не исках да се занимава с режисура, макар че знаех, че има
талант за тази професия. (Не съм единствената на мнение, че ако беше жив,
Нейчо щеше да бъде сред най-добрите ни режисьори.) Даже отидох при
Методи Андонов да го моля да измисли други ангажименти, за да го отклони
от режисурата.
– Стоянке, луда ли си? – сепна се Методи. – Нали всички ще кажат, че му
преча от страх да не ме засенчи?
Аз знаех колко много от нервите и енергията му ще изсмуче режисурата.
А също и че с неговия финес и възпитание ще трябва да плати тройно повече,
независимо от таланта си. Имаше достатъчно хора, които помогнаха
репетициите на „Римска баня“ да бъдат колкото се може по-изтощителни за
него.
Когато след първото показване на спектакъла пред публика влязох в
гримьорната, видях Нейчо отпуснат и изтощен.
Беше спечелил битката, но върху лицето му видях Нейния знак.

74
 – Аз ще умра преди теб – случвало се е да му кажа. – Тъй е редно, защото
съм по-дъртата.
Той се усмихваше тъжно и поклащаше глава:
– Не, аз ще съм първият.
Спомням си, че посмъртно получи награда за постановката на „Римска
баня“. Гадно беше, че ги има тия пари, че въобще влязоха в къщата, където
Нейчо вече го няма.
Три месеца след смъртта му не забелязвах никого, включително и дъщеря
си. Всяка се беше свряла в един ъгъл на апартамента като куче, кучето и то
се беше свряло в свой ъгъл. Сякаш нахлулата пустота в този дом,
одухотворяван от Нейчовото присъствие, ни бе запратила по кьошетата. Тия
три месеца плуват за мен в неяснота. Само болката помня. Още я има.
На третия месец погледът на кучето ме придърпа към реалността. В него
имаше и страх, и мъка, и едното кротко напомняне: „Има ни. Муки, мен.“
Започнах да забелязвам света.

Снежни човеци
Тогавашният директор на Сатиричния театър Николай Савов и Калата
отишли при Парцалев да го навиват да се захванем двамата час по-скоро с
работа и пътувания. Парцалев се беше поколебал: „Оставете жената да си
вземе солука, още не е дошла на себе си.“ Те обаче не се отказаха. Не спряха
да упорстват, докато не дам съгласието си, че ще започна да пътувам и играя.
Как съм пътувала, играла и разсмивала публиката – аз си знам. Улавях се
сама, че се „отделям“ от Стояна, която е под прожекторите. Тя играе, а аз я
гледам притъпено, пак впримчена от мъката. В Сатиричния театър
репетирахме „Кораб с розови платна“ на Борис Априлов. Издебвах кога
коридорите са пусти и виках Нейчо.
Имах приятели, които не ме изоставиха. С все сили се мъчеха да ме
закотвят към живота, който ми беше станал безразличен. Жана Стоянович,
Невена Коканова, Стойно Добрев, Ана Дамянова, Людмила Краева не се
отделяха от мен. Усещах приятелското рамо на Кольо Анастасов, Славчо
Пеев, Ачо Георгиев, Цъфи, както наричахме Иван Цветарски... Сигурно
пропускам някого. А тия, които се пишеха близки приятели на мъжа ми, ги
нямаше.
Не можех да остана в апартамента, населен с толкова хубави спомени. С
Муки двете се преселихме във виличката в Драгалевци. Тогава тя беше
самотна в местността, доста по-късно започна усиленото строителство
наоколо. С Нейчо бяхме решили да бъде цялата дървена. Не искахме бетонна
купчина сред красивата природа. Дървото запазва топлината си, „диша“.
75
 Нямаше не само телефон, но и ток, и вода. Но липсата на онова, което
някои смятат за задължителни атрибути на комфорта, не ми тежеше. Аз не
обичам да се движа сред много удобства и технически чудесии. Дай ми по-
примитивни условия, те по ми прилягат на характера. А в онези страшни
месеци след смъртта на мъжа ми лишената от удобствата на цивилизацията
къща ми беше по-добър пристан. Вечер обичах да чистя стъклените шишета
на двайсетте газени лампи, с които се осветявахме. Разбира се, че не бяха
нужни толкова много, за да се виждаме с Муки, но на мен ми доставяше
някакво удоволствие да видя как стъклото се избистря в ръцете ми. После
запалвах лампите и къщата грейваше. Далечните ни съседи се чудеха кога и
как сме си прокарали ток, гледайки яркоосветените прозорци.
Все очаквах, че някоя късна вечер Нейчо ще почука на вратата. Ще влезе в
къщата, в която мирише на дърво и газ, и поне за малко ще остане.
Понякога от планината слизаха вълци. Виждахме ги с Муки от прозореца,
но не се плашехме. Не се стреснах и когато една нощ някой започна да
натиска вратата отвън, за да влезе, макар че в оная пустош и да се скъсаш да
крещиш за помощ, никой няма да те чуе. Пак ме спасиха актьорските ми
хватки. С преправен глас изимитирах диалог между уплашена съпруга и
сънливия ѝ мъж. Тя го зовеше да стане да види какво става, а той я ругаеше
с глас на събуден пияница, който хич не си поплюва и ако има пушка
подръка – като нищо гръмва нечакания гостенин. Етюдът хвана дикиш. Онзи
отвън бързо офейка.
Зимата след смъртта на Нейчо направих снежен човек. Всъщност от
детството ми не съм пропускала да търкалям уголемяващите се топки от сняг
и после да забивам в тях копчета, въгленчета и парцалчета. Но онази самотна
зима направих по-различен снежен човек. Не от тия разпространените, с
пробита тенджера на главата и омекнал туршиен морков за нос. Скръбта
сякаш слезе и в ръцете ми. Караше ме да дълбая успокояващия със
студенината си сняг с пръсти, да променям оформящата се фигура. Сложих
на моя човек шапка, пелерина.
Няма снежен човек, който да прилича на моите. Те и помежду си се
различават.
Макар че на мен по някакъв необясним начин ми напомнят на баща ми.
Когато пролетта започне да ги смалява, гледам да ги заобикалям с поглед.
Тази година за пръв път не търкалях снежни топки. Не защото не се качих
в Драгалевци и останах в апартамента. Взеха вече да ми дотежават
подигравателните погледи, а неминуемо щях да ги усетя върху себе си:
„Вижте я тая откачалка. На колко години е, а с какво се занимава.“ Пък и
снегът през последните години се развали, сипкав такъв един, разпилява се в
ръцете ти...

76
 Омръзна ми цял живот да се опитват да ме вкарат в общото течение, да
правя това, което другите смятат, че е прилично, достойно, правилно. Като
студентка често обичах да си играя с хлапетиите в двора. Един ден получих
анонимно писмо: „Госпожице Мутафова – пишеше в него, – вече сте голяма,
трябва да се държите в съответствие с възрастта си. Не Ви отива да ритате
топка с децата.“ Накъсах писмото на ситни парченца и го хвърлих пред
вратата на тая, която подозирах, че го е писала. Една проклетия. Дали е била
тя? Няма как да я запитам, отдавна е умряла.
Тя или не, и сега смятам, че направих добре, като хвърлих накъсаното
писмо пред вратата ѝ.
Догодина, ако има хубав сняг, сигурно пак ще опитам да направя някой от
моите човеци.

Тайната градина
Пролетта след моята първа зима в Драгалевци ми донесе едно хубаво
запознанство. Един ден, както нося вода с кофите (щях да кажа ведра, че да
е всичко като в народна приказка, ама си бяха обикновени кофи), зад гърба
ми се приближи някой. Подхвана пълните кофи да ми помогне. Обръщам се:
виждам немлад вече мъж с благородна физиономия, същински Жан Валжан.
(Не мислех, че мога да мина за Козета, но той наистина ми приличаше на
героя на Юго.) Някой ще запита откъде пък знам как изглежда Жан Валжан.
От екранизацията на „Клетниците“, в която този герой се играеше от Хари
Бор. След това имаше и други филмови версии, една от които с великолепния
Габен, но в моите представи за Жан Валжан здраво се намести Хари Бор.
Жан Валжан от Драгалевци се оказа много интелигентен човек.
Доброволно се беше оттеглил от човешкото множество в града. Уединил се
в Драгалевци, където се занимаваше с градинарство. Градинаров се и
казваше. Не говореше много, но беше интересен човек, с богат свой свят. Той
не беше от тия градинари, които прекопават и садят, че напролет стопаните
да си откъснат пресен лучец за салатка. Успяваше да направи тъй, че под
ръцете му градините да придобият физиономия. Бързо си срещнахме
приказката как изглежда моята.
В детството си много обичах да препрочитам една книга със заглавие
„Тайната градина“. Все си представях тайнствено преплетени лиани, гъста
зеленина, обрасли пътеки. Исках и моята градина да носи нещо от тази
тайнственост, нищо, че беше маломерна. Много мразя лехи и старателно
изравнена земя. Даже и цветята, когато са посадени в строго очертано
пространство, не ме радват толкова. По-хубаво е всяко да расте, където
намери. Моят принцип е да се следва естествената разбърканост. Как може
77
да строиш лалетата като войска? Да ги подредиш като в земеделския марш:
„ряд по рядом, два по два“?
Жан Валжан направи друга градина. С храсталаци и неподстригана
зеленина, с тайнствени романтични кътчета, с хубаво подредени камъчета,
които не разрушават естествения ѝ вид. И цветята растат на воля, кучета и
котки се търкалят и гонят из тревата колкото им душа иска. Две череши
пораснаха от костилките, дето сме хвърляли с Муки – и те са на мястото си.
Жан Валжан не е вече между живите, но често си спомням за него, когато
гледам градината. Идват приятелите. И те ѝ се радват. Помня, когато веднъж
дойде Искра Радева. Обичам я, защото е талантлив и свестен човек. Много е
оправна пустата Иса. Когато дойде, беше бременна. Цялата в бяло, всичко
трепти по нея от чистота. Хвана една кошница и за нула време обра черешата.
И пак чиста, и пак бяла. Аз с две череши мога да се оплескам до ушите.
Казвам ѝ го, а тя се смее:
– Такава съм, Стоянке! Кажи сега къде са котките, хубавичко да ги
настискам?
Обичам да се събера и със съседките, да си поклюкарстваме. Сега
къщурката не е единак, навсякъде наоколо е застроено. Преди две години
една нощ взех страха на виладжиите. Вдигаше се някъде наблизо голяма
патърдия. По едно време не издържах, излязох на двора, както съм по нощ-
ница, грабнах тенджера, набарах някакво желязо, че като заудрях.
Всичко се умълча от ужас. Даже кучетата не се чуваха да лаят. После си
викам: „Стояно, какво си привидение с тази тенджера в ръка, само за първа
страница на жълтите вестници плачеш.“
Някога къщурката ловеше погледа на всеки минаващ. Сега я заслониха
високи, луксозни постройки. Но аз и такава мъничка, сгушена си я обичам.
– Стояно, тука си като някоя къртица – ми каза веднъж Константин Коцев.
Сигурно наистина така изглеждам. Къртица, ама къртица от тайната
градина, направена не от кого да е, а от Жан Валжан.

Адмирал Стояна Нелсън

Не по-малко от Драгалевци обичам морето. Още от дете, когато с
родителите ми ходехме на курорт в Свети Константин. Обожавам да плувам.
Иначе не съм много по спорта. Да скачам, клякам и тичам – не ме търси.
Плуването обаче е нещо друго. Никога няма да ми омръзне да съм насаме с
водата. Не обичам да плувам с много хора заедно, предпочитам да съм сама.
Понякога ми се е случвало да вляза два-три километра навътре, без сама да
усетя. Не потъвам. Чувала съм, че съставът на костите на някои хора е такъв,
че водата ги изтласква непрекъснато нагоре. Не знам дали е вярно, но във
78
всеки случай аз съм като бащата на Пипи – капитан Дългия чорап, който
винаги изплувал. Случвало се е да изляза на брега щастлива, ухилена след
продължително плуване и да заваря тия, които съм оставила на брега,
подивели от ужас, че вече съм се удавила.
Хич не ми е скучно във водата. Говоря си наум с чайките и рибите на
латински. Веднъж един делфин залепи гръб о моя. Аз не се уплаших, той –
не знам.
А веднъж прегърнах във водата един удавник.
Била съм трийсет и три годишна тогава. Щурава както винаги. Цяла
компания летувахме в Бургас. Влязохме заедно в морето, но по някое време
се откъснах от групата, за да се отдам на самотното удоволствие във водата.
Както плувах, изведнъж докоснах тяло под водата. Между мен и него имаше
една педя. Лицата ни бяха едно срещу друго. В такава ситуация е напълно
възможно да загубиш съзнание от уплаха и удавниците да станат двама. През
мен мина нещо като ток, но успях да се овладея. Обърнах се по гръб и
заплувах към брега, стараейки се да не мисля за прегръдката с удавника. На
плажа обаче се строполих с думите: „Там има удавник“. Не ми повярваха,
помислиха, че слънцето ме е напекло малко повече. После обаче се разбра,
че в Созопол преди два дни се удавил войник.
Три дни не доближих до водата. Премеждието беше достатъчно цял живот
да не припаря до нея. Но съвсем скоро отново усетих мощното привличане
на морето.
Последното лято с Нейчо беше свързано с истинско морско пътешествие.
Негов филмов сценарий – „Нако, Дако и Цако“, беше одобрен за
реализация. Една част от снимките се предвиждаше да бъдат направени в
Тунис. Тръгнахме с кораба „Цанко Церковски“.
Морската болест ме пипна много скоро след отпътуването от Варна. Не
бях единствената, но мен ме удари най-тежко. Проклинах себе си, Нако,
Дако, Цако – всички. Чувала съм, че прочутият морски вълк адмирал Нелсън
бил еднорък и когато го пипнела морската болест, повръщал в празния си
ръкав. Повръщал и командвал, командвал и повръщал. Чак когато стигнахме
Босфора, се оправих. Морската болест изчезна мигновено.
На морските красоти се дивяхме заедно с Жана Стоянович. Тя е от най-
близките ми приятелки и както взаимно сме си признавали, разговорите,
които водим, останем ли сами, с никого другиго не се повтарят. За всичко си
приказваме: за литература, за театър, за живи и мъртви. И клюки нищим. На
много места в тази книга мога да вмъкна думи за обичта си към Жана, но
морският фон тук като че ли най-хубаво ѝ подхожда. Тя е истински
аристократ по душа. (Това не е само наследство от забележителната ѝ
фамилия, а и неин си човешки талант.) И като чиста проба аристократ не
признава превземките. Може да е най-изисканата салонна дама, но и най-

79
„цапната“ в устата гаменка. На мястото си е пред най-красиво застланата и
подредена маса, и пред парче вестник с два нарязани домата. Тя си е тя. Жана.
Приятелката.
Жанчето не се отдели от повалената от морска болест Стояна Нелсън, за
което съм ѝ признателна. А после събрахме и много хубави общи спомени
от морското пътешествие.
Нос Матапан е най-южната точка на Халкидическия полуостров. Около
него морето никога не се успокоява. Предстоеше ни да заобиколим Матапан
сутринта. През нощта седим с Жана и Климбо Денчев на палубата и
разговаряме. Изведнъж усетих, че много силно ми прилошава. Помислих си,
че ме връхлита нов пристъп на морската болест, притичах до парапета и се
наведох.
Ако не е бил капитанът на кораба – Костов, да скочи и ме хване за роклята,
морското пътешествие за мен щяло да свърши дотук. Всъщност не само
пътешествието, а всичко. Самата аз не помня, но вече почти съм паднала във
водата, а такова близко падане до кораба означава да нахраниш рибите с
кайма. После капитанът ми обясни, че имало хора радари. Отдалеч усещали
неспокойните места като Матапан.
Някъде в началото на трийсетте години Стаматов (тогава председател на
Съюза на артистите) успял да уреди гостуване на Народния театър в Щатите.
Баща ми е разказвал, че на парахода Зорка Йорданова не спряла на глас да се
възхищава от красивите гледки.
– Виж бе, Коджа, каква прелест! – бутала ентусиазираната Зорка актьора
Коджабашев.
Той я изгледал, изсумтял и кратко казал:
– Вода!
Сетих се за тази случка тогава, защото за много от пътуващите ми колеги
всичко, което виждахме, можеше да предизвика единствено оценката на
Коджата: „вода“. Щом пристигнахме в Тунис, от радост Жана, Климбо и аз
се прегърнахме.
– То бива превземки, ама пък чак толкоз – чухме ясно скептичен глас зад
гърба си.
Морските ми страдания накараха Нейчо и капитана да уредят завръщането
ми в България със самолет. Свършиха снимките, разгледахме Картаген,
който със своите крепости събуди у мен съжаление, че не съм станала
археоложка. На другия ден аз трябваше да летя обратно. Нейчо ме посъветва
да не заминавам, преди да видя Садибу Саид. Беше разгледал това селище,
докато търсел места за снимките.
По-красиво място не съм виждала в живота си. Белите къщи бяха
естествено вградени в скалите, сякаш ръката, която е създавала природата,
се е погрижила и за човешките обиталища. Но най-силно впечатление ми

80
направи гледката, която видях през прозорец, чиито щори бяха вдигнати.
Много красив възрастен арабин пишеше нещо под светлината на зелена
лампа. Морето, нощта, светещата белота на къщите в мрака, пишещият
арабин – всичко това излъчваше някакво митично обаяние.
Може и да съм си измисляла, но и тъй да е, пак беше прекрасно.
– Оставам – заявих непоколебимо аз, завръщайки се в хотела.
Капитанът и Нейчо играеха карти. Капитанът здравата се ококори, а Нейчо
се засмя:
– Казах ли ви, че така ще стане – обърна се той към офицера.
Горкият капитан стана в четири сутринта да оправя документите ми. Вече
бях отписана от състава на пътуващите и никак не беше лесно да ме впишат
отново. Толкова проблеми му създадох, че може и да е съжалил, че ме е
спасил.

Любовта на Миша
Близо до нас преди години имаше една малка къщичка, останала от стария
квартал. Сякаш по чудо не я бяха смлели блоковете и гаражите. Цялата беше
друг свят в еднообразния пейзаж. Обитателите също се връзваха с
колоритния ѝ вид. Бяха многолюдна циганска фамилия. Майката – Цанка,
изключителна красавица, имаше някаква мекота в излъчването, твърде
необичайна за потомките на Кармен. Доста светла, със съвършена фигура.
Мони, мъжът ѝ, твърдо се числеше към вампирите. Грозен колкото си иска,
че и нещо отгоре. Някога разнасял пощата в квартала и когато стопаните на
къщичката се изнесли, той успял да измоли многолюдната му фамилия да се
прибере в нея до събарянето. То се забави, а през това време Цанка и Мони
увеличиха домочадието си.
Първо у нас започна да идва Илиан. Дребосъкът беше от първия брак на
Цанка. Страхотен сладур. Нейчо беше донесъл от Виена едно застопорено
медицинско колело, за да се възстановява след инфаркта. Колелото бързо се
превърна в общомахленска собственост и май че единствените, които не
завъртяха педалите, останахме аз, Нейчо и Муки. Сега не го знам у кого от
комшиите е. Главният колоездач беше Илиан. По тази причина не излизаше
от къщи. Радвахме му се, кажи-речи, като на наше дете. Един ден Илиан
донесе бележка, в която Мони беше написал: „Нейчо, прати по Илиан 10
лева, защото е неделя и всички банки са затворени.“ Нейчо много се
развесели от написаното и даде доста по-голяма от исканата сума.
Истинското име на Миша, една от дъщерите, беше Костадинка. Кръстена
на Моневата майка, тя не обичаше ни баба си, ни истинското си име. Беше
взела хубостта на майка си.
81
 Будно дете, но не обичаше да ходи на училище.
Първата Бъдни вечер без Нейчо завъртях питката с късметите пред моите
приятели от къщичката.
– Лел’Стоянке, ай да се сберем и на Нова година!
– Че да се сберем, защо не – съгласих се аз. Не помня какво се случи и не
отидох. Иначе бях готова да го направя. Една съседка, загрижена за
авторитета ни с Нейчо, ни беше предупредила:
– Много се събирате с тия цигани. Внимавайте, ще се декласирате!
„Ти си къде-къде по-назад в класацията“ – помислих си тогава наум. С
Мони и семейството му не беше скучно. Нищо, че понякога след гос-
туванията им къщата ни поолекваше с туй-онуй. С Нейчо бяхме приели, че
това си е в реда на нещата, и това не пречеше на приятелските ни отношения
с фамилията.
Една вечер, прибирайки се късно, заварих Муки на терасата. Беше ядосана
от новооткрити липси. Не ми даде да вляза във входа:
– Върви и прибери задигнатото от приятелите ти!
Отивам, тропам, влизам и се правя на страшна.
– Веднага връщайте каквото сте взели.
Мони взе да се кълне, да целува хляба. Аз продължавам да се правя на
страшна, но с интерес наблюдавам спектакъла, който се разиграва. По едно
време, след като отваря-затваря гардероба, за да видя с очите си, че не са ме
окрали, Мони рече:
– Лел’Стоянке, ти си много разхвърляна жена. Дай да вървим у вас да
търсим.
Отидохме накрая с Мони и Цанка да ровим вкъщи. Нищо не намерихме,
но те наистина се оказаха невинни.
По-късно разбрах коя българка претършува гардероба ми.
Освен хубава, Миша беше и артистична. Идваше често в театъра, зяпаше с
интерес. Много пъти я взимах със себе си в Драгалевци. За по-интересно
разигравахме пред шофьорите на таксита разни истории. Например качвам
се аз, тя в това време се появява, пита накъде съм, може ли и тя да се качи...
Покрай нас обаче Миша се отдели от средата си. Другояче облечена,
запознала се с някои от колегите ми, тя започна да се превръща малко по
малко в чужденец в къщичката на родителите си. Стана момиче за женене.
Хубостта ѝ блесна още повече. Не се учудих, като разбрах, че има любов с
някакъв студент по медицина.
Една вечер, прибирайки се у дома, видях пред къщата на Мони запалени
големи огньове и около тях сенките на хора. Забелязах силуета на Мони. Тази
гледка ме накара да спра. Имаше в нея нещо тайнствено, обсебващо.
Помислих, че празнуват някакъв свой цигански празник, оцелял в градското
им битие. Необуздаността на огъня ме накара да се загледам и размечтая.

82
Имах намерение да отида при моите приятели, но се сетих за някаква работа,
прибрах се и се улисах.
На сутринта разбрах, че те наистина изпълнявали запомнен от памтивека
свой обичай. Скръбен обичай. Миша се беше самоубила. Нагълтала шепа
лекарства, задигнати от своя любим, който искал да се раздели с нея.
Момичето очаквало дете.
За нас Миша беше като член от семейството. Обичахме я. Смъртта ѝ обаче
ни изпълни с угризения. Дали, ако не бяхме толкова щедри в приятелството
си, нямаше да ѝ спестим болките и самотността сред своите? Не
допринесохме ли и ние за тази трагедия? Историята на Миша приличаше на
измислен сантиментален роман, а всъщност беше истинска, случила се пред
очите ни в един софийски квартал, където живееха хора на огъня и такива,
които се грижеха да не бъдат „декласирани“.
Една вечер, няколко дни след погребението, Искра Радева дойде на гости
вкъщи. Разказах ѝ за трагедията. Иса е много състрадателна. Предложи да
отидем в къщичката на Мони и Цанка.
Седнахме. Говорим, говорим и по някое време Цанка извие:
– Моне, глава за глава. Вземай, Моне, секирата!
Моне наистина грабва секирата, ние с Искра увисваме на ръцете му.
Молим го, успокояваме го. Седне той, позатихне уж малко болката и след
малко Цанка пак стене.
До сутринта плакахме четиримата.
Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест,
пощада... Как се бяха навързали като в антична трагедия под покрива на
циганската къща, в която прекарахме с Иса нощта.
Тази къща вече я няма.
Един ден бях тръгнала към Драгалевци. Спира до мен някаква кола.
Гледам: вътре Цанка и Мони.
– К’во правите бе?
– Фирма сме, лел’Стоянке, тука по вилите огради прайм.
Поприказвахме си и след малко колата отфуча. Видях, че отзад беше
натоварена с мрежи.
На Цанка и Мони се беше родил още един син. Кръстили го бяха Мишо.

83
 Бандитката и нейната шофьорка
Много пъти съм се чудила как не са ме арестували заради щуротиите ми.
А в много случаи кандидатките за белезници са били две – аз и Невена
Коканова.
Натоварихме се веднъж една кола хора и тръгнахме към морето: Ана
Дамянова, Климбо Денчев, аз и Невена на волана. Предварително бях взела
един бутафорен патлак от Невенини. Сложих си черни очила, препасах си
кърпа през устата: гангстер и половина. Невена и тя се разроши, докара се да
прилича на нещо средно между шимпанзето Шита и фризьора Чиби. Аз се
сниша до вратата, Невена завърта кормилото, приближим някоя кола,
надигам маскираната си мутра и „стрелям“. Бая народ „утрепахме“ този ден
по шосето за морето.
Пристигнахме в Слънчев бряг. Накамарихме се на един от декоративните
файтони за разходка, Климбо грабна цилиндъра на файтонджията и завъртя
камшика. Аз бях купила и раздала някакви водни свирки. Надухме ги с
всичка сила. Лети файтонът, милиционерите ни гледат и се пулят. Плачем за
арестуване, ама не смеят. Не защото сме известни артисти. А защото с
поведението си, пък и както бяхме маскирани, приличахме на чужденци.
Чудо държава – чужденците всичко можеха да си позволят, нали пари дават.
Сатиричният театър имаше вила. Веднъж се събрахме Невена, Любо
Шарланджиев, Борислав Пунчев, Муки и аз. Шарлето и Пунчето уж пишеха
нов сценарий по „Тютюн“. Невена, която пак щеше да играе Ирина, вече като
актриса с по-голям опит, от време на време ги смъмряше да пишат, но те
много не се стряскаха. Ако се не лъжа, тоя сценарий тъй и не го довършиха.
Но пък щуряхме до насита. Качихме се на покрива, съблякохме се по бански
костюми – и танци, и смях до сутринта. Колко време ни одумваха след това.
Някой даже беше пуснал слуха, че сме играли голо хоро на покрива.
Тогава всеки втори български театър поставяше пиесата на Драгомир
Асенов „Рози за доктор Шомов“. Ние решихме да се наречем фамилия
Шомови: аз – най-старата Шомова. Синът ми – Шарлето, Невена – снахата,
младата Шомова, Муки – най-малкото Шомовче. Шарлето беше добър
готвач. Ще наготви, после ще извика цялата фамилия Шомови на обяд. Все
чакахме Нейчо (стария Шомов), но той не дойде. Във вилата получих
телеграма от него, че заминаваме за Тунис, за снимките на „Нако, Дако и
Цако“.
– Стояно, защо тръгваш? С кого ще върша щуротии? – тъгуваше Невена.
Тя до края си остана мъжко момиче и обичана от мен приятелка. Имаше
дарбата да създава уют, да те отпусне. Сигурно я беше наследила от майка
84
си заедно с хубостта. Елеонора, или Елата, както ѝ викахме, беше
забележителна жена.
С двете си ръце Невена иззида дувар на селската си къща. Как да не ѝ се
възхищаваш? Разбирам защо обичаше тази къща. Тя е като моята драгалевска
къщурка. Невена обаче беше много по-подредена от мен, по-организирана.
С Невена ни свързваха не само щуротии, а и достатъчно много болки.
Заедно преживяхме катастрофата, която предизвика смъртта на Енчо
Багаров.
Пътувахме от Самоков за София с нашата кола. Шофираше Енчо, а до него
беше седнал Парцалев. Отзад – двете с Невена.
Шосето беше цялото покрито с лед. Помня, че колата се люшна като
шейна. Мина през някакви фиданки и за частица от мига, в целия си ужас си
помислих: „Добре, че няма големи дървета.“ И точно тогава видях, че се
врязваме в такова дърво.
С ужас двете с Невена доближихме главите си и се хванахме за косите.
Пръв Енчо отвори вратата. Стана и излезе, все едно нищо му нямаше. След
него, силно окървавен, се измъкна Парцалев.
Останах последна в колата. Невена беше купила от Самоков някакви
грънци, които се бяха строшили при удара. Чирените4 се бяха забили в крака
ми.
– Невено, нямам крак – казах на приятелката си, докато се опитваше да ме
измъкне от колата. Тя се наведе, опипа с ръка и я извади кървава.
– Глупости, на мястото си е. Нищо ти няма, страх ме е, че Енчо е зле.
В това време Енчо се беше свил от болки на леда.
В такива ситуации винаги проличава силата на характера. Невена не загуби
самообладание. А имаше достатъчно основание за това. По леденясалото
шосе не се мяркаха никакви коли. До Самоков имаше четири километра.
Най-сетне мина някаква кола. Качихме се ние тримата, а Невена остана да
чака сама в нощта.
Заведоха ни в самоковската болница. От София пристигна опитен лекар,
който установи разкъсване на черния дроб. В един часа през нощта Енчо
почина.
След време в хотелската стая в Боровец аз, Невена и нашата обща
приятелка Маргарита Стамболиева разговаряхме за Енчо. Изведнъж добре
затвореният масивен гардероб бавно разтвори врати, повлече завеса,
сгромоляса се и корниз.
Когато уплахата поотмина, забелязахме, че и двете с Невена сме в същото
положение, както в зловещата нощ на катастрофата: приближили глави и
хванали една друга косите си.

4
Парчета от счупен глинен или порцеланов съд. – Б. р.
85
 В такива необясними за разума мигове човек търси да се вкопчи в нещо,
което усеща като опора, като някаква сигурна част от себе си. Такава беше
за мен Невена.
Катастрофата отказа завинаги от шофирането Парацалев и мен. И досега
при всяко вдигане на скоростта изпадам в паника. Изтормозих Нейчо, когато
го накарах да пропълзим с 80 километра в час Италия. Даже Парцалев, който
също никога не хвана волана, се дразнеше от прекаления ми страх.
Само Невена стана шофьор. И за това имаше талант и характер. Тя –
актрисата, която вдигна дувари, мъжкото момиче, което се разбираше с пътя.

Бои от смях
Казват, че любовта и кашлицата не могат да се скрият. Аз бих добавила, че
също тъй безсмислени са усилията да задушиш смеха. А когато те пипне на
сцената, особено в ситуация, където хич не върви да се кискаш, загубен си.
Аз съм много смешлива на сцената и често пъти този кикот, който се надига
у мен, абсолютно необясним за публиката, е бил на път да ме взриви.
Актьорите са много изобретателни да си погаждат номера в това отношение.
В Сатиричния театър без преувеличение може да се каже, че това е традиция.
Най-смешливи сме аз и Калата. Той даже ме изпреварва. Опитва се да
разсмее другите, а сам прихва.
Играем „Третото желание“ – забравена вече чешка комедия от Блажек. Аз
и Златина Дончева сме на гости у героя на Калоянчев. Той си беше наумил
да ни разсмее с някаква реплика. Тъй ли? Ние със Златина станахме и си
излязохме, оставяйки го сам. А трябваше да произнася монолог. По едно
време ме хвана страх да не получи инфаркт от напрежението. Като прилеп се
блъскаше в завесите. А като ни видя и как доволно се кискаме със Златина,
още повече го изду да прихне.
В началото много от участията в телевизията се излъчваха на живо.
Напрежението, естествено, се утрояваше. Веднъж в постановка на Павел
Павлов играех някаква кукумявка. Не беше обаче детско представление.
Ролята – доста голяма. Като свърши излъчването, видях, че от напрежение
на кукумявката ѝ се беше спукал цирей.
Пак на живо играем комедия, в която Димитър Георгиев (Пушкин) е мой
син, а Парцалев – директор на цирк. В ония времена се случваше дори да не
се огледаме как сме облечени, преди да застанем пред камерите. Понякога
това можеше да бъде фатален пропуск. Както замалко не стана. Пушо,
издокаран в моряшко костюмче с три четвърти панталони и шапка с помпон,
беше зашеметяваща гледка. Влизам аз от една врата и изстрелвам към
Парцалев репликата „Ето го детето!“, побутвайки Пушо пред себе си.
86
 Парцалев не го беше видял как е натъкмен. Зърна го – и край! Не отваря
уста дума да каже.
Захлупи се на бюрото пред себе си и се затресе. Неговото поведение
можеше да се оправдае, ами аз, дето трябва да редя дълъг монолог какъв е
моят син и какво може!
Стана страшно.
Опитвам се все пак нещо да кажа и в момента, когато пристъпът на смях
стане неудържим, почвам да бия Пушо. Удрям, хапя устни и събирам сили
само да повторя: „Ти що не учиш бе?“ Имаше някакъв роял, отидох до него
и засвирих. Уж показвам какво може синът ми. Парцалев продължава да се
кикоти, аз – да се мъча. Чудя се как да скрия лицето си от камерата. Взех да
подскачам, да се търкалям, само и само да не вдигна очи към камерата. Хеле
по някое време кошмарът свърши.
Нейчо ме чакаше в голямото фоайе до входа на телевизията.
– Ти заслужаваш да ти отнемат званието – само това ми каза. Беше
премалял-прежълтял.
Цяла нощ не мигнах от притеснение. На другия ден обаче нямаше човек,
когото да срещна и да не ме поздрави. Всички твърдяха, че се получило
много смешна сцена.
В „Безумната лейди Джу“ Адриана Андреева играе снаха ми. Имахме
представление скоро след като на Адриана ѝ се роди внуче. А в спектакъла
свекървата, тоест аз, се ядосва, че не е видяла дете от снаха си.
– Време ти е вече баба да ставаш, ти още не си родила – добавих реплика
от себе си аз.
Адриана така се закикоти, че с голяма мъка изкарахме представлението
докрай.
Какво ли не се е случвало на сцената и на път за нея? Ако някой се наеме
да събере всичките смешно-тъжни истории на комедиантските ни митарства,
като нищо може да се получи сериал, по-дълъг от бразилските. С Парцалев
влак сме спирали. А него пък от самолет го бяха сваляли.
От концерт във Варна трябваше да пристигне на представление в Летния
театър в София. От екипажа на самолета го повикали в кабината и той се
качил без билет. Командир на полета била известната Мария Атанасова.
Излетели, без да я уведомят за присъствието на пътник без билет. Парцалев
се одрямал. По някое време усетил на рамото си ръка.
– Слез! – чул гласа на Мария Атанасова.
– Слез ти! – отговорил Парцалев, мислейки си, че летят и тя се майтапи.
Само че никакъв майтап нямало. Как ли не се молил Парцалев. Убеждавал,
че не се е промъкнал на борда, за да пътува гратис, а е бил поканен, мъчел се
да обясни, че от софийското летище трябва директно да отиде в Летния
театър. Не и не. Оставили го на горнооряховското летище. (Тогава

87
самолетите от Варна за София кацаха там.) Хванал някакво такси. В София
пристигна черен-жълт-зелен.
Много общи години имаме с Парцалев и на сцената на Сатиричния театър,
и покрай многобройните ни гостувания из България. Но не мога да кажа, че
го познавах отблизо. Той беше малко недостъпен човек, донякъде затворен в
свят, който по-скоро беше тъжен, отколкото весел. Не съм виждала по-
предан син от него. Боготвореше родителите си. Те като че ли останаха най-
близките му хора.
Като млад народният артист изпатил немалко от „народната власт“.
Преследвали го като богатско дете. Започнал да учи медицина, но се намерил
кой да му завиди, че живее по-охолно, и един ден го арестували. Изпратили
го в маданските мини. Сигурен бил, че животът му е приключил. Един ден
станала злополука. Нямало лекар наблизо, единственият медицински
грамотен човек бил Пацо. Помогнал и благодарение на това вече не слизал в
мината, а оставал горе, за да оказва помощ, ако нещо се случи.
В мината, както и навсякъде тогава, трябвало да се развива художествена
самодейност. Пацо се включил в начинанието. Спомням си отношението на
актьора Никола Балабанов към напъните наляво и надясно да се правят
драмсъстави. Влязъл той веднъж в бръснарница, сапунисал го бръснарят и
по някое време се разбързал да ходи на репетиция.
– Стояно, тая страна, в която и берберите тичат да стават артисти, нищо
хубаво не я чака – пророкуваше бай Кольо.
В отделни случаи, като тоя с Парцалев обаче, драмсъставите вършеха и
добро. Случило се тъй, че го гледал Енчо Багаров, тогава артист в ансамбъла
на Трудовите войски. Енчо се озовал в ансамбъла по наказание. Преди това
бил говорител на Радио София. В една плоча след тогавашния химн „Шуми
Марица“ идвала „Боже, царя ни пази“. Енчо се замотал и забранената песен
зазвучала в ефира. В ансамбъла разигравали сценки в дует със Саркис
Мухибян. Енчо харесал чешита Парцалев и направил всичко да го вземе в
ансамбъла. В Сатирата дойдоха оттам.
Първата ни изява с Пацо в естрадата беше пълно фиаско. Реших да се
откажа, но той ме разубеди. Не се отчайваше лесно, за разлика от мен.
Сценката, с която дебютирахме, се казваше „Океански“, по името на един от
героите. Нищо друго не помня от нея, освен че се съдрахме да я играем.
В последните години преди смъртта му рядко пътувахме. Аз играех в
няколко постановки, а той почти нямаше роли. Ограждаше в календарче
свободните си дни с кръгче. Напоследък кръгчетата станаха много и макар
да не казваше, че му тежи, аз го усещах. Разбрах, че наистина е много зле,
когато призна на репетицията на „Обичате ли човешко“, че му е прилошало.
Беше най-издръжливият човек, когото познавах.

88
 Като се обърна назад, виждам немалко лица на хора, останали за мен
познати-непознати като Пацо. Казвам го с удивление пред сложността на
човешките отношения.
С Гришата Вачков не бяхме близки. Дойде в театъра в друго време, намери
приятели от своето поколение. Беше много етичен човек, абсолютно
неспособен да се каля в интриги. Уважавах го заради тази негова мъжка
отчужденост от сплетните. Един дребен епизод от ежедневието ме накара да
го усетя като приятел. Чаках в театъра такси, за да ме отведе вкъщи с една
камара багаж. Таксито все не идваше и не идваше, аз се изнервих. Покрай
мен се изнизаха колеги, на които Нейчо беше правил безброй услуги с
нашата кола. Нито един не се сети да ми предложи помощ, а всички бяха вече
шофьори. Мина Гришата. Като разбра каква е работата, грабна багажа и без
да обръща внимание на съпротивата ми, го качи в колата си. Когато спряхме
пред къщи, обърна се към мен и каза просто и кратко.
– Запомни: и денем, и нощем, имаш ли нужда от нещо, аз съм насреща.
През простите и незначителни наглед случки човек понякога проглежда за
простите и значителни стойности.

Цялото опашато войнство

В детството ми тръгването на море беше абсолютно немислимо без
пренасянето на целокупната менажерия от всеобщи любимци. Баща ми най-
обичаше Джон Бул – разкошен бял пойнтер на черни петна. Кучешкото
присъствие се допълваше от булонката Джими. В опашатата компания бяха
и котаракът Мирон, котката Аничка, белите мишки в клетка и папагалът
Коко. Тъй че от дете не мога да си представя живота си, без да има около мен
някое мяучещо или лаещо същество. Всякакви животни обичам. Е, не бих
искала да имам мишки в къщата си. Макар че разбирам един видински
доктор, който се беше сприятелил с мишок. Всеки ден го хранел и му
говорел. Излязъл веднъж от кабинета си и оставил вътре някакъв мъж, когото
трябвало да прегледа. В това време мишокът се показал. Мъжът го убил и
когато докторът се върнал, гордо се похвалил какво е направил. Изумил се,
като видял доктора да плаче и нарежда за мишока.
Веднъж ни умря коте. Изследваха го и се разбра, че е болно от бяс.
Лекарите препоръчаха на всички, които са имали допир с него, да се вакси-
нират. А вкъщи който дойде, все котката посяга да милва. Сума народ от
Народния театър и други се наредиха на опашка пред манипулационната
като на поклонение. Един приятел от радиото, щом разбра, че известно време
след ваксината не трябва да се пие никакъв алкохол, побесня предварително
още на опашката.
89
 С Явор, малкия син на Калоянчев, често се разхождахме заедно, когато
беше дете. Вървим един ден, насреща ни негър. Малкият ококори очи. Гледа,
гледа, после изведнъж сбърчи носле и рече:
– Чейн, чейн, майс, фу!
В превод това означава: черен, черен, махай се, фу!
Често обяснявах, че китайското име на една от котките ми Чен Чен Ма Син
Фу е дадено всъщност от Явор.
Дъщеря ми не е по-малко луда от мен по животни. Тя откри и доведе вкъщи
най-многострадалното четириного под слънцето – Роко. Намерила го в
някаква дупка. Горкото – нямаше очи, нямаше нос, цялото трепери на
тънкулявите си краченца. Ветеринарният лекар установи, че е болно от гана5,
а от тая май нямаше спасено куче преди Роко. Хранихме го, гледахме го –
стана куче. И падна от балкона. Занесохме го при нашия домашен лекар
доктор Нанев. Той се удиви, че Роко не е на парчета, когато разбра откъде е
паднал. Пак оцеля. Известно време вратът му беше неподвижен и като
ходеше, приличаше малко на Петър Танчев, но нали отърва кожата.
Като наричам доктор Нанев „домашен лекар“, не преувеличавам. Докато
беше жив, той цереше не само животните, но и мен.
Преди четиринадесет години пътувахме с Лили Попиванова и Адриана
Андреева на турне с „Дамско ръкоделие“. Аз, сама в спалното купе. Вдигнах
второто легло, опънах се на долното и зачетох. По едно време – буфф! – и
Стоянка като месната плънка в хамбургер. С прехапан език и книга в ръката
между двете легла. Ами като не мога да разбера жива ли съм, не съм ли? По
едно време реших, че съм повече жива. Прецених, че няма да викам шафнера,
нито да будя Адриана или Лили, които веднага щяха да почнат да ме
разтриват, знам си ги. Намерих някаква салфетка, написах няколко реда на
Муки и реших да си кротувам.
На сутринта се оказах все тъй жива. Разправям на Лили и Адриана какво
се е случило. Почнаха да ми се карат в дует:
– Как можа да не ни събудиш? Веднага щяхме да те разтрием!
– Точно заради туй не ви събудих – рекох им.
Прибрах се у дома. Часът – много ранен за преглед в поликлиниката.
– Муки, я върви викни доктор Нанев!
– Кой ма, мамо, твоя, ветеринарния ли?
– Той.
А веднъж оживях благодарение на куче.
Случи се през една люта зима в Драгалевци. Не помня за какво излязох на
двора по чехли, контошче, наметнато върху нощницата. Без да искам,

5
Остро инфекциозно заболяване по кучетата, което за разлика от бяса не се предава
на хората, но те могат да бъдат механични преносители на заразното начало. – Б. р.
90
захлопнах вратата със секретната брава зад гърба си. Не се уплаших
отначало, защото у Иван, съседа, държах резервен ключ.
Иван обаче го нямаше. Часът някъде около дванайсет. Затичах надолу към
шосето за Киноцентъра. Сняг, студ, джан-джун няма. По едно време видях,
че се задава някаква кола. Хукнах насреща ѝ – както съм полубоса и
полугола, виках, махах с ръце...
Колата ме освети с фаровете си и... светкавично обърна. Сигурно са ме
помислили за самодива.
Положението стана напечено, ако и да беше страшен студ. Върнах се в
Ивановия двор. В бараката на двора спеше Жожо – грамадно породисто куче.
– Жожо, аз съм – припомних му, промъквайки се в бараката. Той ме позна
и не залая. Отидох при него и го прегърнах. На сутринта чух, че Иван и жена
му се прибират. Той добре си беше пийнал през нощта, но като ме видя да
излизам от бараката – изтрезня за секунда. Чай, горещ душ... В девет и
половина се появих на репетиция в театъра жива и здрава благодарение на
Жожо.
От цялото опашато войнство около мен обаче в най-тесни дружески
отношения бях с шимпанзето Шита.
Запознахме се в Зоологическата градина. Шита беше настанена в
самостоятелна къщичка, защото я бяха докарали наскоро и я държаха под
задължителна карантина. Започнах да ходя при нея всеки ден. Носех ѝ
„рибки“ – тогава имаше такива малки шоколадчета.
Познаваше стъпките ми по чакъла отдалеч.
Подаваше глава в очакване на „рибката“, която в духа на доброто
английско възпитание внимателно развиваше от станиоловата обвивка.
Подарих ѝ пудриера с огледалце. От тоя ден нататък Шита почти не се
разделяше с придобивката си. Най-голямо внимание при оглеждането
отделяше на зъбите си. Те наистина бяха забележителни, трябва да се
признае.
Пазачите – свидетели на нашето приятелство, ме пускаха в къщичката на
Шита. От радост, че може да ме посрещне у дома си, Шита тътреше насам-
натам нещо, подобно на креватче. Понякога ни разрешаваха даже да се
разхождаме в задната част на градината, хванати за ръце.
От майка си съм чувала, че слугините на Батенберг имали необикновен
помощник – едно шимпанзе, което носело кофите с вода. По това време
бяхме наели за домашна помощница Тинка – рядко наивна и не много
работлива жена. Веднъж, недоволна от нея, аз се развиках на висок глас, че
по-добре да я заменя с Шита. Хем повече работа ще свърши, хем и аз да се
чувствам като Батенберг. Тинка взела думите ми едно към едно и се оплакала
зад гърба ми на гостуващи приятели:

91
 – Стоянка е решила да ме смени с маймуна. Може ли? Къде съм аз, къде е
маймуната? Кажете ѝ, че ще направи голяма грешка.
Половин година продължиха нашите срещи. Докато един ден намерих
къщичката празна. Карантината беше свършила. Шита се намираше вече в
клетка. Пазачът предложи да ме заведе дотам, но аз отказах. Тръгнах си, без
да видя приятелката си зад железни пръчки.

Разплакани усмивки, усмихнати сълзи

Упрекват ме понякога, че смехът ми е неуместен и издава едва ли не
психически отклонения. За да отправиш някому подобно обвинение, значи
си наясно кое в живота е само смешно и само тъжно. Единствено вътрешно
слепият човек може да твърди, че това, което ни заобикаля и се случва, лесно
се разлага на прости съставки. Само нечувствителният бързо решава, че
човекът, който се смее, задължително е забравил болката.
Случи се така, че на погребението на баща ми една наша позната ме разсмя.
Застана до гроба и започна да моли на покойния ѝ съпруг да бъде предадено,
че му е останала вярна вдовица, а коженото си палто облича само когато идва
на гробищата. (Тя беше към деветдесет, на тия години освен да е вярна, какво
друго ѝ оставаше?)
Преди години имахме за съседи едно семейство, чийто син беше убит в
полицията. Не бяха лоши хора, особено жената. Добре се разбирахме.
Изумяваше ме обаче хладнокръвието, с което тя смесваше смъртта на сина
си с най-делнични проблеми, преплитането на скръбта е прагматични
разсъждения.
Двамата със съпруга си прекарваха зимата в санаториум за активни борци.
Когато се върнеше, съседката подробно ми разказваше за големите удобства
там. Гордееше се, че може да ги ползва. Веднъж с въздишка сподели:
– Ох, да знаеш как ми завиждат, че имам убит син.
Пак повтарям, тя не беше нечувствителен човек. Напротив, с готовност се
притичваше на помощ, умееше да съчувства на чужди болки.
Посъветвах я веднъж да помоли друга наша съседка – немкиня, да ѝ донесе
от Германия хубави зимни обувки. Реакцията:
– Ми пък ще ѝ кажа: убихте ми сина, донеси ми сега едни обувки.
Отишла при дърводелец да си поръча легло с чекмеджета за прибиране на
завивките. За чекмеджетата обаче в дърводелницата не стигал материал.
Майсторът разбрал чия майка е. Били приятели със сина ѝ, след смъртта му
той разлепял нелегално некролозите.
– Е, като е тъй, турни по едно чекмедже тогава – рекла тя. – И ей на, имам
си чекмеджета – завърши с хвалба пред мен съседката.
92
 Кой ще ми обясни как се побират у една майка споменът за убитото дете и
радостта от издействаните покрай него чекмеджета за креват? Кой от
познавачите на „чистото“ добро и зло ще ми обясни къде свършва
трагичното и започва зловещо-смешното?
Мемоарите често заглаждат несъответствията в човешкото поведение,
трагикомичните случки, и когато човек ги чете, почва да се щипе: „Тази гип-
сова отливка, без бръчки и шупли, еднакво равна и бяла, какво общо има тя
с истинския човек?“
Спомням си страданията на хората от смъртта на цар Борис III. За да го
изпратят, софиянци излязоха още през нощта на улицата. И аз заедно с моите
приятелки виснах на оградата на Руската черква. (Да призная, в главите ни
имаше и друга мисъл: да видим красивия шеф на протокола в двореца, който
със сигурност щеше да се появи на процесията.) На сутринта улицата беше
почерняла от народ. Когато се зададе колата, хората се люшнаха като нива
от вятър и заплакаха. Потресаваща беше гледката на тази мъка. Бай Косьо
Кисимов беше довел трите си деца. Кисимовчетата, облечени в моряшки
костюмчета и подредени като аптекарски шишета, слушаха притихнали
бащиния си глас:
– Запомнете тоз момент, таткооуу! – носеше се над главите им
характерният трагичен вой на Кисимов.
Много скоро след това същото това страдащо множество върза черни
забрадки и почна да крещи по близките на царя: „Смърт!“ А Кисимов, пак с
гласа си на развълнуван пророк, съм чувала да вика: „Мръсни фашистиий!“
Времена. Тъжни и смешни. Хората – и те.
Марта Попова, в една вече доста напреднала възраст, когато на човек лесно
му се къса мисълта, не преставаше да се изказва на събрания. Стана веднъж
тя. Говори, говори, забрави се. По едно време се оплете:
– И както каза много хубаво другарят... Какво каза той, другари?
– Марто, я кажи нещо и за атомната бомба, па си седни! – чу се гласът на
остроумния Кольо Балабанов.
Марта Попова и Олга Кирчева не можеха да се понасят. Случи се обаче
тъй, че старостта и болестите, по някаква ирония на съдбата, ги събраха в
една болнична стая. От време на време Марта, съзирайки Оля в другото
легло, я питала:
– Ти в кой театър беше?
Като се сетя за това, се чудя дали да не напиша един списък на колежки, с
които да не ме събират в една стая.
Но аз съм все още млада. То ми личи. Пък и Баба Гицка отдавна съм я
изиграла, тъй че разпознавам симптомите на изкукуригването.
Имахме една домашна помощница – Минка. На въпроса „Къде живееш?“
отговаряше мечтателно: „Под небето.“ В известен смисъл това беше вярно.

93
Защото непрекъснато се движеше между домовете на известни певци,
артисти и писатели и никъде не се задържаше. Цанеше се за много висока
заплата, а никаква работа не вършеше. По-скоро я прибираха за талисман.
Познаваше почти всички продавачи на пазара и почти по цял ден се въртеше
от сергия на сергия. После се прибираше в къщата, където е „на работа“,
захвърляше торбите и се отдаваше на занимания с литература и изкуство.
Звънна веднъж на вратата: „Прибери ме, няма къде да ида!“ Поканих я,
защото сезонът не беше такъв, че Минка да се радва на местожителството си
„под небето“. Обаче я прибрах с условието поне да не цапа. Прибирам се
веднъж вкъщи: къщата с главата надолу, Минка вечеряла и натрупала
мръсните чинии в мивката. Развиках се.
– Остави ме сега, не виждаш ли, че чета „Литературен фронт“! – обиди ми
се Минка.
Да се смееш ли, или ядосваш на такива „птички божии“?
Към децата си майка ми беше изключително грижовна. На стари години
обаче я обхвана слънчево безгрижие. Дълго време я убеждавах да дойде да
живее при мен и Муки, тя категорично отказваше.
Един ден се прибирам вкъщи силно разтревожена от медицинските
изследвания, които си бях направила. Съмненията бяха за нелечимо забо-
ляване. Седим умислени с Муки и по едно време чуваме страхотен трясък.
Сякаш някой се опитва да събори блока.
Няма ден, в който човек да си каже: „Ето, днес е много подходящо да се
появят четирима здравеняци и да донесат едно пиано.“ Но когато видят
майка си да предвожда носачите, пренасящи ѝ пианото вкъщи, си рекох:
„Баш днес ли трябваше да стане това?“ Както и да е, посрещнахме я,
оставихме хамалите да изпълнят програмата си максимум по отношение
разбишкването на апартамента. Майка ми обаче, усетила настроението ми,
обидено каза накрая:
– Ама вие май много не ми се радвате, дето идвам да живея при вас?
– Мамо, как може да кажеш такова нещо?
– Аз мога и да си тръгна. Само пианото не знам как ще върна!
Да се смееш или да плачеш, че в един ден се струпаха тревожните
изследвания, нашествието на хамалите, обидчивостта на майка ми плюс едно
пиано в центъра на хола?
Муки се опита да обясни на баба си каква е причината да не скачаме от
радост в този ден.
– Ще я оперират, няма страшно – успокоила я майка ми.
Тя, която трепереше дали стаята, в която спим с брат ми, е достатъчно
добре проветрена, не се сепна от моята тревога за страшната болест.
Разказах за тази натъжила ме промяна у нея на колежката си Ана Дамянова.

94
 – А, има и по-тежки случаи – „успокои“ ме тя. – Ръката ми не беше добре,
а моята майка знаеш ли как ме утеши? Имала приятелка, на която се на-
ложило да ѝ отрежат ръката, обаче пак можела да играе карти. Тъй че да не
се плаша. И ти, Стоянке, също не се тревожи – завърши през смях Ана.
Веднъж майка ми се беше изгубила. Милиционерите я прибрали и
позвъниха вкъщи да отида в участъка. Пристигам и какво да видя: те,
горките, абсолютно се бяха ошашавили. Докато ме чакали, майка ми им беше
изнесла обстойна лекция за Омировото творчество. Заварих я да им рецитира
„Илиадата“ на старогръцки.
В театъра тя идваше сама, без да ми се обади. Купуваше си билет и със
задължителните си жабо и шапка сядаше на първия ред. Никога не идваше в
гримьорната след представление. Тръгваше си, както беше дошла – сама.
Разговорите за видяната постановка оставаха за вкъщи.
Обичаха се с Калоянчев. Често си устройваха концерти. Майка ми свиреше
на пианото, а заедно пееха. Хитът им беше „Дона Клара“. Майка ми леко се
превземаше и произнасяше „л“ с подчертана мекота, та в песента се чуваше
по-скоро „Дона Кляра“. Съпровождаше им Фльонгата – тогавашното ни
куче.
Покрай песента Калоянчев беше нарекъл майка ми Дона Клара.
Не казах на никого, когато тя почина. Желанието ѝ беше да я изпратим
само двете с Муки. Още нещо беше заръчала: на гроба ѝ да прозвучи една
Шубертова песен, която много обичаше.
Но беше абсурдно както търсенето на оркестър, който да свири Шуберт на
гробищата, тъй и инсталирането на уредба. Сама изпях песента и отидох да
разсмивам публиката с Баба Гицка.

Калъчки и забрадки
Тъй както в живота си винаги съм забелязвала мешавицата между смешно
и тъжно, така и на сцената са ми били интересни роли, които са на ръба
между драматичното и комедийното. Повечето комедийни актриси ридаят за
някоя чисто драматична роля, в която да смаят публиката с универсалния си
талант. Мен „чистото“, „превареният“ характер не ме блазни. За да хване
нещо окото ми, него не бива да го лови едно-единствено определение. Затова
никак не жаля за неизиграна драматична роля. Щях да скучая, ако не обърна
нещо в нея. Младен Киселов, режисьорът, който след Методи Андонов е
усещал може би най-точно непоносимостта ми към „фонданите“ и „чистите“
характери, имаше намерение да ми даде Брехтовата Майка Кураж.
Постановката така и не се осъществи, но точно по тази героиня не въздишам.
Повече ми липсват други неосъществени срещи с Младен. Като си помисля
95
за неслучилите ми се и хубави неща в театъра, си казвам: „Добре, Младен е
на хиляди километри от България, ами тия, които са тук и пак сме се
разминали?“
С Гриша Островски се знаехме от младостта си. Бяха приятели с Роберт
Роснер. Ценях неговата ерудираност, мисля, че можехме да си бъдем
взаимно интересни, но все плувахме в различни коридори. Вероятно не се е
случило без намесата на хора, които да съблюдават плуването ни да бъде
поединично, но така или иначе, загубите са за наша сметка.
Харесвам Ицхак Финци. Той дори не знае колко много. В Сатирата стана
тъй, че с Ицко изиграх най-тъпата си роля в споменатата вече пиеса на
Блажек „Третото желание“. Трябваше да бъда някаква хрисима майчица,
човешки вид, който ми е абсолютно чужд. Нищо не стана, „изгърмя“
възможността да си партнираме истински. Ицко е много високо в
актьорлъка. Преодолял е земното притегляне. Докато Илка Зафирова, друга
актриса, която много харесвам и съжалявам, че не сме играли заедно, от две
места взема сили. Тя е и онова „горе“, където е фантазията, шантавите
измишльотини, на които Ицко е цар, и същевременно в героините ѝ има
нещо, което здраво ги държи за земята. Имам и друга, човешка причина да
симпатизирам на Илка. Отдалеч надушвам, че си приличаме по нрав. Имам
чувството, че и нея, като я „прихванат“, става страшно. Интуицията ми рядко
ме е лъгала по отношение сходства на характера.
Говоря за разминавания, за неосъществени срещи. А колко от наглед
осъществените човешки и професионални връзки са останали половинчати
или вгорчени от какви ли не обстоятелства и усилия.
Една от най-сериозните си роли направих при Мето. Но отношенията ни
не са били само идилични. Той имаше много силно зрение за това кой колко
чини. Не понасяше фалшиви хора. Но точно те успяха след немалко усилия
да ни „сритат“ помежду ни. Когато Мето напусна театъра, те му внушиха, че
актьорската група, с която той направи най-хубавите си постановки в
Сатирата, е „работила“, за да се случи това. За известно време тази версия
беше удобна и на самия Методи. Но когато той се върна в театъра, мътилката
вече се беше утаила. Мето разпредели в „На дъното“ отново нас, актьорите,
с които направи най-добрите си спектакли. За жалост смъртта му попречи да
реализира постановката си. Фалшивите хора не успяха да разрушат
отношенията ни, но колко нерви се скъсаха и колко човешка енергия изтече?
От същите, които наричаха Мето „това фюрерче“, двайсет години след
смъртта му чух най-прочувствените откровения за него. Фалшивият обича да
превръща сблъсъците, загубите, собствената си вина в красива и вълнуваща
приказка. Фалшивият обожава да фалшифицира.
Театърът в много отношения е и погреб на хубави намерения, на
любопитство, на доверие. Искам да уточня: не плача по театъра, в който

96
всички ще бъдем любящо се семейство (може би защото не заобичвам лесно,
а пък и не искам). Но нещо ми нагарчат спомените от присъствието в тях на
хора, които хич не съм искала да са около мен. А и от многото неспестени
обиди. Неведнъж съм мислила да се махна от театъра. След смъртта на Нейчо
бързо усетих извадени срещу мен калъчки и мисълта за напускане се
мотаеше все по-често в главата ми. Някак си успях да я прогоня.
Помня как позорно си тръгна от театъра Мими Балканска. Беше вече на
възраст, но изключителната ѝ красота и талант продължаваха да респектират.
На премиерата на една оперета пуснаха да играе дубльорката ѝ. Тя беше
много талантлива актриса, с нелека съдба, и гледаше на тази премиера като
на изключителен шанс. Не подозираше какъв шамар ще бъде това за Мими,
нито пък съществуването на други съображения, за да бъде предпочетена за
премиерата. Посъветвах я да спести на Мими обидата, тя не ме послуша.
Плати премиерата с навлечената върху себе си неприязън на многобройните
почитатели на голямата певица. Мими си подаде оставката. Приеха я
веднага. След време отново я поканиха, но тя отказа. Последния път, когато
я срещнах, беше със забрадка. Това сякаш ме зашлеви. Тя, която винаги
разпръскваше блясък със своята елегантност, беше вързала забрадка.
Не мога да си представя по-голяма победа на отчаянието и обидата от тази
забрадка.
Твърде малко остана запечатаното върху лента от ролите и мощното
обаяние на Мими.
Епохата на телевизията още не беше в силата си, но това в случая е най-
малката несправедливост.

Бътерфлай върху радиатора

Сцената разлайва у човека амбиции, които могат да го превърнат в
посмешище.
Кунка следваше икономика. Момиче от добро семейство, без финансови
проблеми. В живота се оправяше с разсъдливост и дори с изобретателност.
Но незнайно откъде, в главата ѝ се беше вселила идеята, че притежава
качества да стане велика оперна певица. Мания плюс дебел портфейл – това
съчетание шарлатаните веднага надушват. Кунка ходеше при музикална
педагожка, която ѝ измъкваше парите и подхранваше у момичето
непомерните му амбиции. То беше станало за кашмер. Щом се отвореше
дума за пеене, всичкото Кункино здравомислие се изпаряваше. Ние се
занасяхме с нея, тя изобщо не усещаше. Щом дойдеше в театъра, започваше
истински спектакъл.
– Кунке, ще изпееш ли нещо?
97
 – С удоволствие, само че трябва да съм стъпила някъде нависоко.
– Ами що не се качиш върху радиатора?
Кунка не чакаше повторна покана. Покатерваше се върху радиатора и
започваше. На първо място в репертоара ѝ беше Мюзета, след това Бъ-
терфлай и така последователно виждаше сметката на сума опери. Гледката
на стъпилата върху радиатора Бътерфлай, съсредоточена в любовните си
трели и невиждаща труповете от смях, никога няма да забравя.
Веднъж ѝ устроихме концерт. Написахме собственоръчно афиша. Кунка
преживя изявата си като изключително събитие, въпреки че публиката
нескрито се кикотеше на накъсаните тонове, леещи се от Кункиното гърло.
Манията да пее провали живота ѝ. Кунка не само че не стигна до триумф в
Ла Скала (тя известяваше ухажорите си, че това е предстоящо събитие), но и
не се ожени. Изчезна от погледа ми преди доста години.
Да се вземеш на сериозно, е голямо изкушение. То и на немалко талантлив
народ е изяло главата, защото, пак казвам, сцената е място, което мами и
амбицира. Ако съм се отървала от болестта „да се вземаш на сериозно“, то е,
защото самокритичността ми е наследствена. Баща ми беше човек, готов
повече да вижда кусурите, отколкото достойнствата си. Аз не само към себе
си съм критична. Все ме гони страхът и някой от близките ми да не се
изложи. Нейчо имаше и литературни опити (досега в едно заключено
чекмедже на бюрото пазя негов ръкопис, който нарочно не съм изчела). Но
когато разбрах, че писателства, не само че не го окуражих, ами го и смъмрих:
„Хайде сега, само това ти трябваше.“
За мен силата да заобикаляш самохаресването, вземането на сериозно е
голямо човешко достойнство. Спомням си как веднъж ме изуми и възхити
Зорка Йорданова. Вече бях отишла в Сатирата. С мои колеги, ръководени от
Лео Конфорти, изнасяхме естрадни спектакли. Зорка ни гледа, хареса ни и в
разговор след това каза:
– Стоянке, защо не ме вземете с вас?
Стреснах се. Зорка Йорданова, примата на Народния театър, играла
„тежка“ класика, искаше да се присъедини към „групата на Лео“, както ни
наричаха.
Тя просто не беше артистка, замръзнала в позата си на прима, въпреки че
имаше всички основания да се чувства такава. Чужда ѝ остана маниакалната
непоносимост към другите, липсата на интерес към случващото се извън
Народния театър. Както и самочувствието, че само това, което тя прави, е
високо в небето на изкуството.
Немирович-Данченко силно се съпротивлявал на присъждането на
актьорски звания. Предусещал вътрешнотеатралните войни, които ще се
разразят. Потоците от омраза и завист. Когато се зададеше 24 май (тогава се
обявяваха новите „заслужили“ и „народни“), кошерът се разбунваше. Много

98
народ искаше да стъпи „върху радиатора“ и с Кункиното самочувствие
вярваше в собствената си изключителна ценност. Когато премахнаха
званията – е, беше ми кофти. Но за кратко. Искам да кажа: много е хубаво,
че вече ги няма тия проклети звания, дето ни изпокарваха.
Когато се върнахме след поредното изключително успешно турне в
чужбина и започнаха да се обсъждат предложения за звания, Методи
Андонов каза пред всички: „Сега Стояна е номер едно в българския театър,
тя трябва да стане народна.“ (Изказването му би трябвало да го има в
протоколите, ако, разбира се, точно този не е изчезнал.) Аз не от излишна
скромност твърдях, че още ми е рано. Искрено го мислех. „Рано станах
заслужила, искам да видя други колеги удостоени със звания“ – така казах.
Спомням си как връхлетя Калоянчев вкъщи, след като беше прочел в
някакъв вестник и моето име сред „заслужилите“. Убеден беше, че се правя,
че не знам, но като видя физиономията ми, повярва. И до ден днешен твърдя,
че това звание получих рано. После същите тия, които защитавах и държах
да бъдат предложени, сияеха, че званието „народна“ закъснява за мен.
Всъщност закъснението беше издействано и с тяхна помощ. Бяха се
постарали до „важни уши“ да стигне, че след смъртта на Нейчо съм се
юрнала по халтури. Регистрирах това с периферното си зрение. Смъртта на
съпруга ми ме беше направила безразлична към суетната надпревара за
звания. А пътувах до изтощение, вярно е. Опитвах се с работа поне малко да
притъпя болката.
Не е ли кощунство, че около 24 май, най-хубавия български празник, се
водеха битки кой да стъпи върху радиатора? По случай празника на
културата хората на културата озверяваха.
Месец май носеше не само званията „заслужил“ и „народен“, но и
Димитровските награди. Преди да получи своята трета степен, Мария
Грубешлиева години наред страда, че я няма в списъка на лауреатите.
Дъщеря ми се роди през април. Беше толкова дребно бебе, че я слагахме
напречно в креватчето. Звъни се на вратата, отварям: Мери. Плаче. В
началото помислих, че е от радост за детето, което щеше да види за първи
път.
– Разбра ли, отрязаха ме от Димитровската награда!
И се задави от плач до леглото на внучката си, която носеше нейното име.
Този плач запомних. По-късно разбрах Мери. Понякога амбицията така
обсебва човека, че той спира да прилича на себе си, става подвластен на
някакъв амок. Не се правя на светица, никой не е застрахован срещу него от
хората, които се занимават с изкуство. Не съм от ония, които твърдят, че
изпитват само благородна завист. Благородна завист няма. Но онзи плач за
наградата над главата на детето, мисля, че ме стресна за цял живот. По-
нататък, когато съм усещала и аз, завъртяна от амбиции и суета (то става

99
винаги неусетно в началото), плачът на Мери е спускал някаква отрезвяваща
бариера.
Колкото и да съм се пазила вътре у себе си, колкото и да е талантът някаква
независимост – аз си оставам и продукт на социалистическото време.
На дивотиите му, на измислените уродливи мерки и теглилки за хората на
изкуството. В театъра никога няма да изчезнат надпреварата, суетата,
схватките на наранено честолюбие. Те са част от него. Навсякъде по света,
където се вдига завеса. Но тяхното чудовищно насърчаване, скрито зад уж
добронамереното поощряване на талантите, беше заслуга на едно минало,
което, ще ми се, да е наистина зад гърба ни.

Мария
Тя се роди на първи април. Когато Мери Грубешлиева, щастлива, че е
станала баба, черпела наляво и надясно в Руския клуб, подпитвали да не би
внучката да излезе първоаприлска шега.
Свекърва ми не се разнежи никак от моята бременност. Продължаваше да
говори това, което мисли, без никаква грижа то обижда ли ме.
– Що нямам отношение към туй дете? – чудеше се на глас.
Няколко дни преди да родя, донесе у дома едно коте:
– Стоянке, виж, родих преди тебе – показа ми тя котето, развеселена от
шегата си. – Ох, на баба Тошето!
Аз, която страшно обичам животните, намразих това коте. Тошето,
разбира се, нямаше никаква вина за дивотиите на Мери, но аз не можех да
преодолея отношението си към него. Добре, че Людмил Стоянов, свекър ми,
не можеше да го понася, та го дадохме някъде. След всичко случило се не
исках детето ми да вземе името на баба си, но накрая Леонид ме придума да
я кръстим Мария.
Мери по-късно се превърна в най-влюбената баба. Това пък стана новата
причина за нашите спречквания, които не затихнаха години наред.
Като си помисля за нашите отношения, установявам, че човек, колкото и
да се опитва да не повтаря родителските грешки, накрая винаги го прави.
Смешното е, че не усеща. Нещо повече, убеден е, че е взел поука от майчиния
и бащиния опит.
Мери беше наследила властния си характер от своята майка. Останала
вдовица много млада, баба Гица проявила чудеса от издръжливост. Изучила
децата си, построила им къщи. (Като се ожених за Леонид, се сдобих с една
сюрия красноселски вуйчовци и вуйни.)
Когато в кюстендилския военен клуб имало бал, офицерската вдовица
грабвала Мери и отивала скрито да наблюдава пристигащите усмихнати
100
двойки. После, прегръщайки дъщеря си, дълго гледала осветените прозорци,
танцуващите зад тях сенки. Зад пердетата бил животът, с който се разминала.
Тази непреклонна жена имала особено отношение към децата си. На
всички осигурила хляб,
но не всички обичала еднакво. Даже в молитвите си към Бога не изреждала
цялата си челяд, а само любимците си. Тя оженила Мери за първия ѝ съпруг
почти насила. Той се оказал образован и интелигентен човек. „Бях започнала
да го обичам“ – казваше свекърва ми, но майка ѝ продължила да се държи
като деспот, чиято дума никой не бивало да скършва. Почти не оставяла
съпрузите сами. Следяла всяка стъпка, лесно кипвала и изричала тежки думи.
Но най-трудна за преодоляване била нейната ревност. Тя ревнувала дъщеря
си от съпруга ѝ, когото всъщност сама намерила. Даже я подлагала на
различни „тестове“.
– Миче, чуй сега: у една лодка сме аз и Божил (съпругът на Мери), излиза
буря в морето. Един от двамата трябва да се удави. Кой да е?
Мери, разказвайки ми за устроения от майка ѝ изпит, през смях ми
казваше: „Що съм била толкоз глупава, та не река „Божил“, че майка ми да
се успокои и всичко да е мирно и тихо?“ Тогава обаче, разкъсвана между
любовта към съпруга и майка си, отговорила:
– Никой, мамо!
Фатална грешка. Баба Гица освирепяла:
– Така значи, а? Божил да се не удави? Роди го, гледай го и накрая – ей на!
Баба Гица имала единствен отговор на загадката си: Мери спасява нея,
Божил се удавя и всичко идва на мястото си.
Терорът на баба Гица провалил брака на Мери.
Не разрешила на дъщеря си да последва Божил в Гърция, където го
изпратили на работа. Нямало друг изход освен развод.
Мери беше наясно, че с обичта и ревността си майка ѝ се е намесила в
области на личния живот, които дори за родителите са непозволени. Но в
много отношения тя също напомняше баба Гица.
Кръжеше около Леонид и мен повече, отколкото бе необходимо. А и
кръглата маса в Руския клуб, на която ни мъкнеше, за да слушаме писа-
телските разговори за болести и билки, бързо се превърна в неприятно за мен
нейно пристрастие. Трагикомично беше, че тя наистина продължаваше да ме
обича.
След развода ми с Леонид тя се опита да обсеби Муки. Внушаваше ѝ, че аз
не мисля за нея, че си имам съпруг, който ангажира цялото ми внимание. В
очите на детето тя представяше турнетата и пътуванията, които налага
актьорската професия, като плуване в розови облаци и серия от развлечения.
В едно лятно турне на Сатиричния театър беше предвидено и
представление във Варна. Муки и баба ѝ бяха в Златни пясъци. Естествено,

101
отидох да видя детето си. Влязохме двете в морето с Муки. Излизаме – Мери
като градоносен облак. Веднага започна да подмята, че е пренебрегната от
внучка си. А насаме дори ме разкритикува, задето съм дошла да видя детето
си. Ревността на баба Гица не беше се изтрила и у дъщеря ѝ.
– Горкото сираченце! – чувала съм да оплаква внучката си в мое
присъствие. – Баща му на една страна, майка му на друга. Какво щеше да
прави, ако не бяхме ние с тебе, Людмиле?
А истината беше, че в лицето на Нейчо Муки притежаваше дълбоко
обичащ я човек. Всъщност чувствата им бяха взаимни. Съжалявам, че не ро-
дих дете от Нейчо, за да не бъде Муки сама.
Споровете със свекърва ми за детето започнаха да се отразяват върху
неговия характер. Вродената чувствителност на Мария се изостри. При всяка
моя забележка аз лесно ставах „лошата“. Муки неведнъж е кръстосвала
между двете къщи с куфарчето си, сърдита ту на мен, ту на баба си.
Не беше лесно детството ѝ. Знам, че и аз имам вина за това. До ден днешен
тя си мисли, че слагам театъра над всичко. Над нея не мога да го сложа. С
ръка на сърце признавам, че е имало години, в които съм се лъгала, че когато
имам работа, докарвам добри пари, осигурявам хубави условия на детето си,
това е достатъчно то да се чувства щастливо.
Не е било.
Може би в живота на всеки родител идва момент, в който започва да
изпитва вина пред детето си за пропуснатата нежност, за посветеното на
маловажни неща време. И все се сещам за повторените и повтарящи се
родителски грешки. От една страна, примерът с баба Гица и Мери, от друга –
аз самата. Майка ми беше амбициозна и енергична жена. Тя до късно не можа
да прежали неосъществената си кариера на университетски преподавател. Но
освен уроците си тя имаше и много други занимания. Зная, че по изтощител-
ност учителската работа е трудна за сравняване. Майка ми беше много
грижовен родител във всяко отношение. Но аз очаквах и повече ласки, които
не получих. Чувах я как се прибира, знаех, че не е забравила и този път да
купи от любимите ми виенски пасти... Тя бързаше да остане сама и да си
почине.
Вече беше много възрастна, когато един ден влезе в стаята, в която бях
полегнала да дремна във времето между репетиция и представление.
Разбрах, че ѝ тежат пропуснатите ни мигове на близост, произнасяното пред
мен и брат ми съжаление, че се е оженила и отказала от кариерата си, с което,
без да подозира, дълбоко ни нараняваше...
Имахме много работи да си кажем през онзи следобед, когато тя влезе в
стаята ми. И все за пропуснати неща...
Само че тогава нямах време. Трябваше да почивам.

102
 Муки завършваше ВИТИЗ. Тя сама избра да стане актриса. Познавайки
чувствителността ѝ, аз исках да я предпазя от театъра, но не можах. Хора в
приемната комисия, на чието мнение държа и съм убедена, че няма да си
изкривят душата и да ме излъжат, ми казаха, че била по-талантлива от мен.
Макар че съм имала малко възможности да я гледам на сцена, мисля, че
дъщеря ми има качества да бъде добра актриса. В Димитровград, където
беше по разпределение, игра интересно в „Мандрагора“, постановка на Руси
Карабалиев. В хумора ѝ на сцената, пък и в живота, има нещо тънко. Моят
хумор е по-рязък, по-груб.
Не се замайвам от майчинско умиление, аз съм повече готова да не
харесвам.
Още като първокурсничка в класа на Моис Бениеш тя получи анонимно
писмо. Патосът му бил: „Бездарнице, защо си заела мястото на талантливи?“
Унищожила го, без да ми го покаже. Депресията, която предизвика у нея това
писмо, продължи година. Едва се реши да презапише и продължи обучението
си в класа на Дановски. Той я прие в класа си с радост. Не криеше, че е
впечатлен и от хубостта ѝ. „За мен артистката трябва да е и хубава“ –
твърдеше той. Много ми се караше, когато напълнях.
Смъртта на Нейчо отново я върна в депресията. Не след дълго почина и
Дановски. Класа го доизкара като ръководител Богдан Сърчаджиев.
По традиция на абсолвентския бал на ВИТИЗ ходеше и Тодор Живков.
Мария изобщо не искаше да отиде. Ако не бяха настояванията на Бондо,
щеше да пропусне бала. Отишла, затанцувала с някакъв свой колега. Тодор
Живков бил поканен от друго момиче, но по време на танца запитал кавалера
на Муки дали има нещо против да си сменят дамите. Затанцували. Тя
притеснила ли се, или пък са я прихванали, не знам, но се извинила и зарязала
Живков по средата на танца и в центъра на дансинга пред изумените погледи
на колегите си.
Съжителството ни с нея никак не е безбурно. С мен не е лесно да се живее.
Но пък не е скучно. Много пъти съм ѝ изкарвала ума с моите щуротии.
Пътувах с влака за Ямбол, където вечерта имах представление. В купето
имаше още едно момиче. Изведнъж изтръпнах: „Стояно, спря ли газовия
котлон?“ Веднага си представих серия ужасии: недовиждащата ми майка,
спящата Муки, апартамента целия в пламъци...
– Няма ли във влака телекс6? – изумих с въпроса си нещастния кондуктор.
Естествено, че нямаше. На всичко отгоре се разбра, че момичето в купето е
объркало влака. Взело ямболския, за да отиде в Шумен при брат си – войник.
Кондукторът трябваше да сложи на купето една табела: „Запазени места за
откачалки“.
6
Система от телетипни машини, чрез която се получават и изпращат съобщения. – Б.
р.
103
 Сега ми е смешно, но тогава хич не беше. Кондукторът и началник-влака
обещаха, че ще помолят колегите си от първата гара да позвънят на мои
близки в София, чиито телефони дадох. Те на свой ред да поемат спасяването
на Муки и майка ми. Акцията бързо набра скорост, но аз не мирясах. В
Пловдив най-сетне успях да се свържа с Мария по телефона, която ме
успокои. Метнах се на закъснелия заради мен влак, изсвирила „отбой“.
Чак като се върнах в София, разбрах каква суматоха съм предизвикала.
Транспортните работници въртели подред на дадените от мен телефонни
номера. Един, втори... Първа вдигнала слушалката Мая Басмаджиева.
Веднага алармирала пожарната команда.
Когато Муки се събудила от „сън дълбок“, видяла забележителна гледка.
Из апартамента сноват пожарникари с блестящи шлемове като римски
легионери. А пред тях, като Сципион Африкански7 – самият Калоянчев.
Муки помислила, че сънува.
Пожарникарите звънили, тропали – никой не отваря. Предвождани от
Калоянчев, влезли през терасата да спасяват нищо неподозиращите мои
майка и дъщеря.

Преди, когато в апартамента нямаше парно отопление, коледната елха

дълго време се запазваше, без да се ронят игличките ѝ. Пък и ние с Муки
никога не сме бързали да я разваляме. Случвало се е да я държим до май. Ако
не е била Лили Попиванова да я развали, могло е и по-дълго време да остане.
(Лили беше подредена, чистофайница, страшна работа!) Та вече доста се
било позатоплило, когато външен човек, приятел на наш близък, видял
коледното дърво с играчките по него.
– Ей тия двете ги признавам за пълни американки! – бил сетнешният му
коментар за мен и Муки.
Караме се понякога и си казваме думи, които не мислим, но това за жени с
артистичен темперамент е абсолютно задължително.
За какво мечтая сега ли? За едно:
Детето ми да е щастливо и аз да съм негова сянка.

7
Генерал във Втората пуническа война и политик на Римската република. – Б. р.
104
 Нощна лодка
С Искра Радева имахме представление на „Кафе с автограф“ в Пловдив.
Добре мина. А и прекрасно ни посрещнаха. Настаниха ме в хубава къща в
Стария Пловдив. Спалнята – дървена, барокова, досущ като на баба ми едно
време. Не знам защо, като дете много се срамувах от тази спалня. Като
дойдеше някой на гости, бързах да притворя вратата на бабината стая, да не
би случайно да надзърне и види леглото. Приличаше ми на катафалка.
Легнах в пловдивското легло и се заслушах в тихото скърцане на дървояда.
Вдишах мириса на старото дърво и се размечтах.
Кои ли са били хората, които са се прибирали тук? Будували ли са,
втренчени в тавана и заслушани в упорития шум на дървояда. Или може би
тогава го е нямало? Сигурно е започнал да гризе дървото и тишината на
спалнята чак след като са минали години. След като стъпките на хората,
влизали в спалнята, са почнали да стават все по-тихи, все по-тихи...
Дървото помни. Затова го обичам. Човешкото присъствие се просмуква в
него.
В Пловдив чух и латерна. Мислех, че тези звуци са изчезнали завинаги.
Латерна и дървояд – зашеметяващ концерт.
Изпружена в старото легло, заплувах в спомените си.
„Шан де-з-анж“, точно така, „Песента на ангелите“ съм чувала да се върти
на латерна в моето детство. Леля ми имаше нотите ѝ. Тя се преструваше, че
може да свири, всъщност знаеше една-единствена мелодия и само нея
дрънкаше на пианото. Поискахме нотите и вкъщи разучихме песента. Дали
сега мога да я изпея. Да опитам. Мога.
...Виждам елегантна млада жена, която върви по „Дондуков“, хванала за
ръка четири-петгодишно момиченце. Стигат до ъгъла на „Раковски“.
Заглеждат се във витрината на книжарницата. На нея има голяма табела:
„Книжарница „Раковски“. Момиченцето почва да дърпа майка си да влязат
вътре.
– Раковски, дай една гумичка! – вика то нетърпеливо.
Книжарят и жена му се смеят. Тя купува гумичката, излизат и по пътя
започва да обяснява на детето кой е Раковски.
„Шан де-з-анж“ продължава да се върти в главата ми.
Къде ме е повела майка ми? Жената и момиченцето кривват по „Раковски“
и изчезват.
...Пътувам с влак. По радиоуредбата в купето изведнъж прозвучават
познати мелодии и глас. Азнавур. Пее старинна френска песен, която съм

105
чувала от майка си. Радиоточката пращи, аз напрягам слуха си да уловя
чезнещия глас.
...Аз и моята приятелка звъним на вратата на Нора Трифонова, първата мис
България. Отварят ни.
– Какво искате, момиченца?
– Може ли да видим госпожица Трифонова?
Пускат ни. Нора е красива, но сестра ѝ Лили е още по-красива. Говорят, че
тя ще бъде следващата мис България. Двете дъщери и майката се обличат.
Ние с приятелката ми гледаме с ококорени очи обувките, роклите, шапките.
В една витринка са наредени безброй шишенца с парфюми. Нора ги отваря
едно след друго.
– Защо си слагаш от всичките?
– За да стане коктейл от парфюми – усмихва се тя през ароматния облак.
Трите вече са готови за излизане. Всеки момент ще дойдат да ги вземат.
Бащата е седнал в ъгъла зад една маса, прегърбен в офицерската си куртка.
По изражението му не може да се прочете нищо.
През цялото време не обелва нито дума. Изглежда не на мястото си в
ухаещата на „коктейл от парфюми“ къща.
...Татко ме води на някакъв прием в италианското посолство. По масите
има какви ли не чудесии. Очите ми не се отделят от портокаловите кошнич-
ки. Незнайно как изплетени от кори на портокал, вътре пълни с портокалово
желе. Оглеждам се. Грабвам една и се упътвам към гардероба. Скрито я
мушвам в джоба на палтото си, за да опита и брат ми от сладкото.
Латерната се върти...
Александър Милев ме изпитва по старогръцки. Влюбена съм в него и
всички съученички го знаят. На една екскурзия в Бачковския манастир се
правя, че ужасно ме е страх от змии: „Ето, видях я, тук се скри...“ Милев ме
взема на ръце, всичките ми съученички виждат. Виждат и завиждат.
Той следи как изписвам гръцките букви. Едната нещо не я докарвам. Прави
ми забележка. Кипвам, връщам се на чина си и му хвърлям книжката. Той ми
пише двойка. Така ли?
Скрита, чакам да видя как баща ми ще дотърчи в училище. Сигурна съм,
защото вече е прочел писмото, в което заявявам, че ще се самоубия и
причината за това е Милев.
От няколко дни не живея вкъщи. Следя събитията отдалеч. Приятелката се
притеснява за родителите ми. Ни живи, ни умрели, търсят ме с полиция. Как
сте, г-н Милев? Приятелката ми не издържа и от съжаление към майка ми и
баща ми издава къде съм. Предателка! Нищо, г-н Милев, това не е всичко.
Заявявам непреклонно, че няма да стъпя на училище, докато Александър
Милев не поиска от мен писмено извинение. Всички са отново хвърлени в
смут. За майка ми е по-лесно да убеди колегата си да напише писмото,

106
отколкото да сломи твърдоглавството ми. Победа! Писмото е в ръцете ми.
Милев се извинява и моли никой да не разбере за писмото. Ха!
– Ето защо съм тук – заявявам гордо, влизайки в класната стая. Скупчени
една до друга, съученичките ми четат писмото на каещия се Милев.
Г-н Александър Милев, години след това, когато вече бях станала
артистка, вие ме помолихте за един билет. Искахте да ме гледате. Аз не
изпълних молбата ви. Обещах, а нищо не направих. Тежи ми този билет.
Г-н Милев, простете ми.
За малко гласът на Азнавур пробива шумотевицата. Аз съм се изправила в
купето и рева, вдигнала глава към радиоточката, която пак се дави в хрипове.
Една друга френска песен се омесва с изпълнението на Азнавур. Малко
хубаво момиче пее песента на Един Пиаф „Не, за нищо не съжалявам“. То е
в ученическа престилка, но си личи, че и занапред животът му ще е свързан
с пеенето. Казва се Богдана Карадочева. Нейчо го погалва по главата, то се
усмихва стеснително. Богдана цяла, както и до днес, „тихо свети“.
Играем „Трупът фантом“. На финала Невена излиза и разкрива пред
публиката, че съм рожденичка. После казва едно стихотворение. В пре-
пълнената зала всички ръкопляскат. Невена от деликатност не споменава
годините ми. Аз обаче ги казвам, защото не ми пука.
Същия следобед – подобна ситуация. В бар „София“, където играем
„Безумната лейди Джу“, Адриана ми честити пред зрителите с чаша в ръка.
Една жена от публиката ми подарява бутилка шампанско.
И пак назад. Майка ми приготвя шоколадова торта. Скоро ще почнат да
идват и гостите. Какво ли ще ми подари баща ми? Сигурно пак някоя хубава
книга... С тортата ще има и чай. Мразя чай.
Събрали сме се съученички от гимназията. Остарели сме, но щуравостта
ни не е съвсем изчезнала, поне у някои като Радосвета Бояджиева. Шегуваме
се със себе си. Въобще – весело вампирско сборище.
До сутринта не мигнах в пловдивската спалня.

Господи, ти, който си в незабравките

– Татко, какво е Бог? – запитах на връщане от забавачницата, където бях
теглила пламенното си слово в защита на щуреца.
До пътя имаше прясно разровен мравуняк. Стотици мравки пъплеха между
трохите пръст. След Лафонтеновата басня те никак не ми бяха симпатични.
– Бог е това – посочи баща ми мравуняка. – И това – вдигна ръка към едно
дърво, после към небето. – Повече не мога да ти кажа.
Вкъщи той беше този, който се отнасяше с уважение към християнските
обичаи. Баба ми и майка ми нехаеха по отношение на религиозното ми
107
възпитание. Дори не ни разрешаваха да постим на мен и на брат ми. Не от
антирелигиозни съображения, а от желание да сме добре нахранени. В деня
за причастие все пак тръгвахме гладни към черквата с моята приятелка
Маргарита Карагьозова.
– Я чакайте! – не се сдържаше на прага майка ми. – Мушнете това в
чантите, ако ви се забави много причастието, изяжте го.
И ни подаваше любимите ми виенски пасти. Не чакахме дълго, скривахме
се зад някоя ограда и ги изяждахме.
На стари години обаче майка ми стана изключително религиозна. Възпита
и дъщеря ми в стриктно спазване на всички християнски обичаи.
Аз съм малко особена вярваща. Моля се в себе си, където и да съм. Не
търся черкви. На дърветата се моля. На камъчето си от Кръстова гора. На
кръстчето, което целувам, преди да си легна. Преди на кръстчето се молех за
различни неща, сега му казвам: „Каквото си решило, това да бъде.“
Усещам се млада духом. Иска ми се да бъда независима, да намеря пиеса,
която ще ми хареса, да изиграя роля, различна от тия, които съм играла. Но
това, за ролята, не е болка за умиране. Ако стане.
Иска ми се да плувам. Още се усещам силна. Още не сме си омръзнали с
водата.
Пролетта след Нейчовата смърт в двора в Драгалевци израсна пътека от
незабравки. Гъста и синя. Сякаш мъжът ми беше изписал с невидима ръка
„Не ме забравяй“.
Незабравките сигурно пак са нацъфтели в Драгалевци. И много други
цветя имам там. Само люляк нямам. Късам от съседите. Много харесвам и
магарешки бодли. Чудя се как да засея.
Хубаво ми отговори баща ми на въпроса „Какво е Бог?“. Той е в мравуняка,
в дърветата, в снежната вода, с която си тръгват напролет моите човеци, в
пътеката от незабравки, в котешкия плач по Петя, в черешовите костилки и
в камъчето от Кръстова гора... Той е и в онази случайна среща на
междуселския път с циганката гледачка.
Все изскача пред очите ми. Не иска пари, само гледа да хване ръката ми.
– Ти ще станеш герой на мегдана.
Казва ми го и изчезва. А аз се забързвам по своя път, без да подозирам, че
занапред години, години, години ще се питам хубаво ли беше, или не
сбъдналото се предсказание...
А също къде да я намеря.
И колко да ѝ платя.

108
 КНИГА 2.
КОГАТО СЕ ПОДСТРИГВАТ МРАВКИТЕ

И сегааа!
Пак съм в Драгалевци. Както всяко лято. След изморително турне със
Сатирата из цяла България. Залите за щастие бяха пълни. Във всички тези
двайсет и повече града. Казах, че турнето е изморително, значи трябва да
кажа и друго: аз без такива изморителни турнета не мога да си представя
живота си. Без сливащите се пред очите ми хотелски стаи. Без въздишките
„Няма ли най-накрая да свърши?“ Без убедеността, че докато мога – ще
пътувам. А също и без драгалевския рай, където за финал се кротвам, за да
се радвам на зеленото и на самотата.
Толкова много лица се завъртяха пред мен на това турне! Вярно, аз
недовиждам, но май не заради това повечето ми се видяха непознати.
Разговорите ми с хората бяха по-малко от друг път. В един момент се
запитах: „Аз на турне с театъра ли съм, или ме лашка някой тролей, пълен с
непознати?“
Както и да е, това не е голяма болка. Драгалевци и за нея е цяр.
Преди години, когато излезе „Герой на мегдана“, много хора харесаха
книгата. Между тях и Рангел Вълчанов. Поздрави ме и призна, че преди да я
прочете, не мислел, че съм „дълбок“ човек. Ние нали само сме се кикотили! –
ми каза. „Че ти точно по кикота можеш да разбереш един човек дълбок ли е,
или не“ – скастрих го аз.
Рангел не беше единственият на мнение, че книгата иска продължение.
Тъй като много бързо се разпродаде, аз се окуражих наистина да я допълня.
Днес, утре – минаха години.
Когато бяхме деца и искахме да кажем, че една работа няма да я бъде, си
крещяхме едно на друго: „Знаеш ли кога? Знаеш ли кога? – Когато се
подстригват мравките.“
Мравките се подстригват горе-долу по същото време, когато цъфтят
налъмите. Та и продължението на книгата се очертаваше да съвпадне с двете
събития. Но не би. Все пак ги изпревари.
Естествено е, преди да започна със спомените, да отговоря на себе си какво
се случи през тези години. Първата ми реакция е: „Кажи-речи нищо.“
Втората: „Толкова много неща.“ Всъщност и двете са верни.

109
 През тези отминали години ме сполетя късен ренесанс. Има описани
случаи как на старци им никнат отново зъби. Та и с мен тъй – получих
големи, хубави роли във „Вчерашни целувки“, „Ретро“, „Мисис Кронки“...
Пътувах много с тези представления, живот и здраве, още ще ги играя. Два
пъти бях в Америка. Отидох в Рим и не видях папата. Снимах се в няколко
български филма във време, когато наше кино почти няма.
Започнах да се харесвам повече. Ново явление при мен. На по-млади
години трудно „вадех“ ролите си. Не искам да кажа, че в изброените по-горе
представления го карах през пръсти. Не. Работих, без „да сея на корена му
ряпа“. С повече лекота. Отпуснах се да се радвам на работата си – нещо,
което доскоро не умеех. Един ден, докато репетирахме „Ретро“, казах на
Славка Славова и Таня Масалитинова: „Ей, ние сме от Бога целунати! Трябва
да се радваме, че на тези години продължаваме да играем и да пълним
салони.“
Така де! Призовах ги (и тях, и себе си) не към самодоволство, а без глупаво
недоволство. Накарала съм хората да се вгледат в мен. Не всеки го може.
Увереността ми е повече отпреди. Не всеки има основания за такава. Когато
се върна в Драгалевци, се чувствам отново способна за връзка с природата.
Не всеки може да се похвали с такова усещане.
Мислили са ме за много амбициозна, а аз не съм. Станах артистка не от
стремеж към показност. Винаги съм била откровена, даже повече, отколкото
трябва, тогава защо да крия, че се научих да се радвам на себе си?
Втората покана за Америка приех след много колебания. Изморена бях, а
и дългият полет съвсем не е препоръчителен за болните ми очи. Но
домакините така се примолиха, че не ми стигнаха силите да откажа поканата.
Всъщност аз не участвах в спектакъла „Двубой“. След като той свършеше,
трябваше да започне нашата програма с Кольо Анастасов. След постановка
това не върви и чувството за неловкост още повече ме караше да се
съпротивлявам. Но след като веднъж си се съгласил, ще се съгласиш още
веднъж.
Пътувахме из огромната Америка. Представления в различни градове пред
обичлива българска публика. Щом свърши спектакълът, жената, която
организира турнето ни, се появяваше пред публиката и радостно я
предупреждаваше:
– И сегааа!
Запомнила съм това проточено „ааа“, което засилваше обещанието за
атракция. Само дето аз си представях, че след него ще се появи вързана
мечка. Първо ще покаже как играе хоро, после как млада булка целува ръка
на свекърва си и тъй нататък по реда на целия мечешки репертоар.
– И сегааа!

110
 Не обичам, когато вниманието прекалено се насочва към мен. По този
повод сме имали много разправии с Парцалев. На него му харесваше да
усеща популярността си, да дава автографи. Нищо лошо, само че аз съм друг
чешит: дърпам се, крия се, а подписването върху снимки, театрални
програми и всякакви случайни хартийки направо ме дразни. Парцалев не
пропускаше да ми натрие носа колко не съм права. Истина е, че „голямото
спиране на влака“ наистина дължим на популярните си мутри. Виновникът
за приключението беше Парцалев.
Заспеше ли, и с противотанково оръдие не можеше да бъде разбуден.
Печалният резултат от дългото блъскане и крещене пред хотелската стая
беше, че на видинската гара видяхме опашката на изнизващия се влак.
Метнахме се в едно такси и хукнахме да пресрещаме влака. Нямахме друг
избор – вечерта ни чакаше представление в София. Стигнахме прелеза до
Димово. Казахме на таксиджията да чака и махайки с всички сили, се
запрепъвахме срещу приближаващия влак.
После машинистът ни каза, че в първия момент ни помислил за
самоубийци. После ни разпознал и дръпнал спирачката.
Във влака настана голяма олелия. Всички идват да ни видят, смеят се,
разпитват ни. Аз очаквах да ни бият. Беше ми малко неудобно от „подвига“.
По стар навик се опитах да се измъкна, правейки се на задрямала зад пердето
на купето.
Парцалев ме сръга с лакът.
– Не се крий. Ако не ти знаеше физиономията, човекът нямаше да спре.
Ще дойде време, хората няма да се сбутват, като те видят, тогава ще съ-
жаляваш, че си се крила.
Може би беше прав. За щастие все още ме разпознават. Продължават да ме
представят с тържественото „И сегааа!“
И сега – Стояна Мутафова. В Америка и Раднево. По света и у нас. В зенита
на късния ренесанс, когато растат третите зъби. Маяковски има една
героиня – Елзевира Ренесанс, но тази „фамилия“ и на мен ми подхожда.
Скоро ще чукна деветдесет, но докато мога – ще играя. Ще се чувствам
малко неловко, но и ще се усмихвам, ако пак чуя онова „И сегааа“, след кое-
то, вместо мечката с целия ѝ репертоар, се появява друг звяр – Стояна
Мутафова-Ренесанс.

111
 Духът на Стамболийски
С напредването на годините много хора променят отношението си към
религията и към тайнствените сили, които ни пращат „знаци“. Пред очите ми
моята майка атеистка стана толкова прилежна християнка, че аз с удивление
трябваше да ѝ припомням многобройните примери за нейното младежко
нехайство към религията. Баща ми, Константин Петканов и Бешков по едно
време бяха започнали да ходят да се молят на някакви ливади край
Горубляне. Майка ми ги скъсваше от подигравки. Кой може да предположи,
че един ден тя самата ще стане от религиозна по-религиозна? Чудех ѝ се, но
трябва да призная, че тя не натрапваше външно своя живот на вярваща. Сега,
като си помисля що народ тича да се черкува и неспирно да се кръсти,
особено ако има камери, бяс ме хваща. В такива моменти казвам: „Кръст да
не видя!“
Истински религиозен човек беше Невена Коканова. Последователно си
спазваше ритуалите и също никому не досаждаше с вярата си. Не проумявах
много обаче как обединява християнската си почит с преклонението пред
Ванга. Въобще ми е чудно как една гледачка може да се приема като светица.
Доколкото на мен ми е известно, ясновидството и християнството се „бият“.
За разлика от много други хора, към Ванга се отнасях с подозрителност.
Може би защото на мен тя нищичко не ми позна.
– Ти работиш в завод! – с тия думи ме посрещна.
Бях отишла при нея с много дертове. Детето ми болно, мъжът ми в
чужбина. (Няколко дни след това катастрофира.) Ванга нищо не усети.
Усетих, че се ядоса, че нищо не позна, ама аз какво съм виновна? Макар да
допускам, че причината може да е и в мен. Малко гледачки са ми казвали
нещо вярно. Без да ща, аз самата ги наблюдавам много внимателно и сигурно
по този начин слагам стена пред силата на способностите им.
Иначе и аз съм се мъкнала достатъчно по врачки и всякакви шашмаджии.
Помня една туркиня – разваляше магии с яйце. Носиш ден-два яйце в джоба
си и ако успееш да не го строшиш, отиваш с него при гледачката. Тя чукваше
яйцето и от него уж измъкваше я конец, я друг боклук:
– Ей на, развали се магията!
Плащаш за един дребен фокус. Конецът, разбира се, е скрит между
пръстите ѝ. Поне си тръгваш спокоен, че повече няма да вардиш яйцето в
джоба си.
За пловдивчаните леля Ани и бай Кольо гадаенето беше фамилен занаят.
Съпругът посрещаше клиентките си с порой от комплименти, след което ги
предаваше в ръцете на жена си. Тя смесваше в един леген вода и олио.
112
Преместваше го на някаква светлина и в отраженията виждаше образи, които
тълкуваше. На изпроводяк, за повече тайнственост, бай Кольо удряше
гостите по раменете с крак от петел. Този размахан жълто-сив ноктест крак
и днес ме кара да се смея над собствената си глупост.
Не може да се каже, че съм много суеверна, нито че не съм. Аз съм
суеверна в рамките на приличието. Всеки театрал знае, че изтървеш ли
пиесата си, където и да е: в локва, върху трамвайна линия и т.н., веднага
сядаш върху нея. Иначе „пада“ от сцена. Петя Герганова – внушителна, едра
жена, преди да се покаже пред зрителите, прескачаше Теофана,
гардеробиерката. Петя се засили, Теофана се поприведе и хоп! – след прес-
кока царствената Герганова тръгваше към поредния си триумф.
Моите лични суеверия са по-банални. Не минавам под сключени греди.
Гледам кое око ми играе – лявото или дясното. Като ме засърби носът,
внимавам откъде. Ако е отвътре – на хубаво е. Отвън – на лошо. Ако те сърби
и от двете страни, значи си вдигнал кръвната захар.
От суеверие не смея да се похваля с нищо предстоящо. Мълча като пукал,
дори пред близки, защото знам: изфукам ли се, работата се разваля.
Примери – бол.
С повече доверие се отнасям към хороскопите. На младини, съвсем в
началото на актьорската си кариера, отидох при прочутата астроложка
Короткова. След сложни изчисления тя доста точно ми предсказа нещата.
Предупреди ме, че на Водолея кариерата потръгва по-късно. Спомням си как
изрече „А след седемдесет...“ – и махна с ръка. Жестът можеше да се преведе
„страхотен възход“. Само че как двайсет и кусур годишна жена може да
повярва, че ще доживее 70. Дойде обаче време да се сетя за Короткова.
Трудностите по издаването на документите, необходими да отида при
Роснер в Чехия, ме бяха хвърлили в отчаяние. Затова потърсих Антонов,
астролог не по-малко прочут от Короткова. „Ще се съберете – ми каза той –
Но няма да мине много и ще се разведете.“
Разбира се, не му повярвах. Тогава бях готова света да обърна само и само
да стигна до Роснер. В края на краищата това стана. Сбъдна се обаче и
предсказанието на астролога: разделихме се.
Пак от това време помня един мой сън. Падах в пропаст. Не ме болеше, но
потъвах много дълбоко. Горе някъде едва-едва се виждаше светлина. След
този сън започнаха големите трудности около документите за заминаването
ми при Роснер. А нощта преди да получа разрешението от Съюзническата
комисия, сънувах, че съм в някаква необикновена градина. И насън усещах
ароматите на цветята, радвах се на светлината, отвсякъде се лееше
спокойствие, спокойствие...
Друг сън – от времето на евакуацията в Трявна. Влизам в голяма зала. Кого
заварвам вътре? Хитлер, Сталин и Чърчил. Но никакво напрежение не се

113
усещаше между тях. Напротив, седяха си преспокойно. Към мен се
приближи някакъв човек и ми даде чифт обувки. Предупреди ме, че мога да
взема само едната. Подчиних се и обух лявата. Чак тогава видях, че върху
светлосивата обувка има изрисувана петолъчка. Почудих се „защо“ насън. И
будна се почудих какво означава сънят ми. До края на войната имаше много
време и епохата на петолъчките далеч не изглеждаше гарантирана.
Още един сън съм запомнила като сбъднал се. Той е с американски сюжет:
аз съм в Щатите, защо, не е ясно. Казват ми, че предстои честване на Грета
Гарбо и че аз трябва да представям българската страна. Дърпам се здраво (и
насън го мога, и наяве), но никой не обръща внимание на съпротивата ми.
Влизаме в огромна зала. Насочват вниманието ни към един балкон, целият в
сини завеси, осветен от силна синя светлина. Разбирам, че там трябва да се
покаже Гарбо, и насочвам поглед в очакване.
Но тя не се яви.
Няколко дни след това прочетох, че по случай осемдесетгодишнината си
Грета Гарбо е получила „Оскар“ за цялостно творчество. Актрисата не се
явила на церемонията по връчването.
Този сън не ми изглежда толкова необясним. Чела съм вероятно за все по-
редките появявания на актрисата пред публика, както и съобщенията за
предстоящото награждаване. В „пророчеството“ на съня просто са се
смесили различни информации. А защо аз е трябвало да представям
българската страна – този момент просто не се нуждае от коментар.
Нейчо имаше много силна, мистична връзка с отдавна починалата си
майка. Знаех, че там не само не бива да се бъркам, но и въобще за нищо да
не питам. Тя е починала на 14-о число. Когато влязох в болничната стая при
Нейчо след инфаркта, първите му думи бяха: „Забележи, и днес е 14-и. Лошо
число за нашата къща!“
Нейчо и Калата често играеха на тото. Аз никога. Чух една сутрин мъжа си
да разказва на Калоянчев, че му се е присънила майка му. Разчертавала
някакви квадрати, пишела в тях числа... Нейчо каза тия, които беше
запомнил, и Калата пусна фиш с тях.
Благодарение на този фиш и ние, и Калоянчеви се зарадвахме на коли, че
и пари останаха.
Имаше време, когато на голяма мода бяха спиритическите сеанси. Сума
народ беше пощурял. Кунка, братовчедка на моя съученичка, се изкарваше
малко нещо медиум. На организираните от нея сеанси тя пишеше с ръка,
водена от духа.
Не се сещам чий дух беше извикала Кунка на сеанса, на който
присъствахме аз и моята приятелка Илиана Симова. Помня обаче, че
призованият нещо се замота и не се яви. По едно време Кунка взе да дращи
някакви криволици по листа, после се облещи и изшептя:

114
 – Духът на Стамболийски е тук. Питайте!
На свой ред ние се облещихме.
Илиана беше от семейство, забележително с разнообразието на
политическите пристрастия в него. Бащата – земеделец, майката – звенарка,
а приятелката ми – комунистка. Цял парламент беше тази фамилия, но
успяваха да се чуват.
– Баща ти е земеделец, той заради тебе е дошъл. Питай! – посъветвах тихо
Илиана.
– Ама аз не съм!
– А бе, питай, ти казвам!
– Ще паднем ли от власт? – и сега „чувам“ как изви глас Илиана.
– Не! – категорично продиктува отговора си духът.
Малко уточнение: годината беше 1945.

Шашми и магии, страсти и юмруци

И аз съм правила магии: Любовни.
Художникът Иван Табаков трябваше да бъде омаян с всички сили,
включително и магически. Една врачка ми даде специална вода. Ако успеех
да го напръскам, с него беше свършено. Май завинаги и още малко. Само че
операцията не беше толкова лесна. Важният въпрос беше как и къде Табаков
да бъде напръскан неусетно. Сложността на акцията наложи включването в
нея на брат ми Румен. Той щеше да напръска любимия ми срещу нескромно
за тази услуга възнаграждение. Купих от аптеката една помпичка, която се
използваше за правене на клизми, и я напълних с чудодейната течност.
Проследих обичайния път на Табаков. Дадох подробни нареждания на
Румен. Накрая с моята приятелка Лила Балтаджиева се скрихме във входа на
кино „Роял“, днес Военния театър, за да проследим как ще протече
омагьосването на нищо неподозиращия обект на моите чувства.
Табаков мина на връщане от сладкарница „Цар Освободител“. Втурна се
Румен е помпичката за клизми. Хууубаво напръска палтото на преследвания
и веднага дойде да си прибере хонорара.
– Не му изгоря палтото! – разочаровано сподели услужливото ми братче.
Не знам дали от течността, или от помпичката, но магията „хвана“.
Любовните ми усилия скоро бяха възнаградени с внимание. Моите чувства
обаче бързо прегоряха.
Когато Жорж, първата ми любов, прототипът на Анто от пиесата
„Вчерашни целувки“, напусна България, страдах много. Търсих помощ и от
гледачки, за да направя възможна нова среща. Една ми даде съд с вода, на
дъното на който имаше сребърна звезда. (Тя беше станиолова или в най-
115
добрия случай някакво тенеке.) Наплисках се с водата по правилата на
врачката. Магията не се получи. Не видях повече Жорж.
Но заради магия и Жорж веднъж щях да убия човек.
В дома на моя възлюбен работеше слугинята Бонка, която очевидно не ме
обичаше. Знаех, че Жорж е имал преди мен връзка с момиче, силно влюбено
в него. Не подозирах обаче, че Бонка е взела присърце драмата на
изоставената.
От големия хол на къщата, по вътрешната стълба се отиваше нагоре към
спалните. Коридорът на втория кат, или галерията, както му казвахме, беше
обезопасен с перила. Всъщност „обезопасен“ не е точната дума, защото
имаше една-две разковани дъски, които от немукаетлък си останаха
неоправени.
Отивам аз у Жорж. Пред къщата мернах Бонка и жена с тъмно палто.
Имам страхотна интуиция. Веднага надуших, че става нещо недобро за
мен.
– Бонке! Чакайте!
Двете хукнаха през задното стълбище на къщата към таванската стаичка
на слугинята. Аз подире им с бясна скорост. Те успяха да заключат вратата
на стаичката. Едно предупреждение от моя страна. Без излишно помайване
започнах да разбивам вратата.
Бонка отключи разтреперана. През това време непознатата успя да се
измъкне.
– Казвай коя беше тази!
Бонка се стрелна през вратата и търти надолу през галерията към хола с
надеждата, че ще се отърве или поне че ще попадне на някой, който да я
защити. В бързината обаче не успя да вземе завоя, блъсна се в перилата,
незакованите дъски се отпраха и Бонка с вик падна направо върху канапето
в хола.
Без никакво колебание, като пантера същинска се метнах отгоре ѝ. Не беше
високо. Нямаше два метра и половина.
Скубя, блъскам, дера, удрям. Удрям, дера, блъскам, скубя.
Не издържа дълго Бонка. Призна си. Заедно с предишната любов на Жорж
правили магии, за да ни разделят. После намерихме в слугинската стаичка
разни парцалчета и треви.
Уплашената майка на Жорж позвъни на баща ми – да дойде да си прибере
звяра. Той пристигна бързо-бързо заедно с приятеля си Теди Берберов,
братовчед на Жорж. Не се забави и самият Жорж. Той единствен се разсмя
на случилото се.
– Да се маха! – продължавам аз да гледам на кръв недоубитата Бонка.
Баща ми ме придърпа настрани.

116
 – Сега не може. Излезе ли навън, като нищо ще я освидетелстват, после
тебе трябва да спасявам!
Теди Берберов помълча, поклати глава и каза на Жорж със съчувствие:
– Ти ще се жениш за едно драматично същество.
Не позна.
След като се пооправи, Бонка беше надлежно изгонена в съответствие е
моята заповед, но дали магията ме стигна, или просто съдбата тъй реши, все
едно, с Жорж не се оженихме.
Вярвам, че съдба има, и волята ѝ най-често се обажда в осъществяването
или неосъществяването на силна любов. В нашия род не само аз давам
примери за това.
В Русе живееха три сестри, бащини братовчедки. Обичах да ме водят там,
особено зиме. Русенският студ няма равен, както и неописуемият звън на
шушулките по жиците там. Навън – студ и леден звън, вътре в богатската
къща – бал на русенския хайлайф.
Баща ми знаеше колко обичам дома на братовчедките му и често ме
водеше. Веднъж, докато спяхме във влака София-Русе, ни ограбиха до
шушка. Вестниците писаха: „Константин Мутафов пристигна в Русе по
пижама“, и това беше голата истина.
От трите сестри Веса беше най-интересната. Висока, с много бяла кожа,
зеленоока, с бакърени коси. Запомняща се, небългарска хубост. Винаги беше
център на компании от интелигентни, елегантни хора. Собствената ѝ
елегантност обаче оставаше непостижима.
Беше завършила едно висше образование, караше второ в Сорбоната. На
връщане от Париж винаги спираше за малко у нас в София.
Един ден пред къщи спря такси. У дома бяхме баба ми, брат ми и аз. През
прозореца зърнах, че от колата слиза Веса, и на секундата изхвърчах да я
посрещна.
Докато се прегръщахме, някакъв с дръпнати очи сваляше куфарите от
колата.
– Пусни хамалина, аз ще ти помогна за багажа! – предложих аз, преливаща
от радост. Бях виждала на гарата работници с такива очи, калмици8, довеяни
в София от не знам какъв вятър.
– Той ми е мъж – каза Веса и се засмя, когато видя физиономията ми.
– Разбира ли български? – запитах, след като се поокопитих.
– Знае само „дупе“ – успокои ме тя.
Вкъщи настана бурно оживление. Брат ми започна да се търкаля по пода и
да скандира „Ки-та-ец!“ Не след дълго се присъединих и аз. През това време
Весиният жълтур благо се усмихваше.
8
Част от ойратите (западните монголи, мигрирали през XVII век в Долното Поволжие
и Северен Кавказ). – Б. р.
117
 Баба ми посрещна нашите и още от вратата им съобщи новината. Майка
ми ревна. Помисли, че Веса се е оженила по сметка. Русенската фамилия
беше западнала материално през последните години.
По някое време баща ми, който се занимаваше с гостите, дойде при нея.
– Ела, ела! Да видиш какъв интересен, културен човек.
Дълго разговаряха на френски, разглеждаха книгите от бащината ми
библиотека. Брат ми се умори да се търкаля и скандира, въобще се уморихме
да се чудим и започнахме да възприемаме китаеца по-спокойно.
Той наистина се оказа шанхайски богаташ, но Веса се беше омъжила за
него по любов. Второто не можеше да влезе в десетгодишната ми глава. Но
и много по-възрастни от мен не проумяваха Весиния брак. Баща ми отиде да
изпрати новобрачните до Русе и после надълго разказваше за ефекта, който
китаецът предизвикал в града. Тумби от народ вървели по петите им,
чудейки се на мъжа, взел най-хубавата русенка.
След време в списание „Илюстрована седмица“ видях семейството на
борда на параход в Русенското пристанище. Явно с него са тръгнали по
Дунава към Черно море, оттам – не знам как към Шанхай, откъдето Веса
никога не се върна. На снимката в списанието, с елегантна шапка, Веса
грееше по-красива от всякога.
Дали шанхайци са се блещили на Веса, както русенци на мъжа ѝ? Сигурно.
През годините от време на време научавах по нещичко за нея от сестрите ѝ.
Свекървата не приела избраницата на сина си. Отровила първото дете,
родено от Веса. Семейството се отделило. По-късно се родили две деца –
момиче и момче. През шейсет и пета година, вече артистка, гостувах в Русе
и видях снимка на децата: чисти китайчета! Веса пише, че се канела да им
покаже родината си. Следите ѝ обаче се изгубиха по време на културната
революция в Китай.
Весините сестри отдавна не са между живите. Къщата на баловете след
Девети септември беше взета за сграда на Държавната спестовна каса. Даже
русенският студ не е същият. Липсва му онзи звън на ледени шушулки.
В града и сега живее мой родственик, който се опитва да направи
родословното дърво на бащиния ми род. Но и той не знае кога точно е напус-
нала този свят Веса.
Някъде в библиотеките сигурно е останал броят на „Илюстрована
седмица“ със снимката на Веса и русенския зет от Шанхай, доведен от
Париж.
За такива истории освен „Съдба!“ нищо не можеш да кажеш.
В гимназията имах съученичка Милица. Не беше тайна връзката ѝ с много
красив мъж, когото наричаха Феки, по името на известния футболен отбор
„Феки 13“. Те се държаха като хора, на които предстои сключването на брак.
Както често обаче става, Феки кривна. Към друго момиче, от много по-

118
състоятелно семейство от това на Милица. Моята съученичка имаше твърд
характер. Македонски.
– Или си с мен, или си мъртъв! – каза тя на любимия си.
Феки беше достатъчно умен, за да разбере, че Милица не се шегува. На
бърза ръка заряза новата си приятелка. Скоро след завършване на гимназията
сключиха брак с Милица. Родиха им се две дъщери.
Няколко години след сватбата Феки се удави. Милица овдовя на 22. Сложи
черно, отгледа дъщерите си, ожени ги. Никога не погледна друг мъж.
Направи го с твърдостта, с която безмалко щеше да убие Феки. Същия този,
комуто остана вярна цял живот. На това място се казва „Съдба“ и се мълчи.
Актьорът Сава Огнянов беше женен за чехкиня, която всички знаехме като
„госпожа Шмаха“. Известна беше връзката на Огнянов с друга жена –
прочутата прима на провинциалната театрална сцена Олга Петрова.
Интересна жена – много красива и много студена. От връзката си с Огнянов
родила дете, за което не желаела да се грижи и изоставила във Виена.
Огнянов навярно не е имал намерение да разрушава семейството си,
защото никога не се разведе с госпожа Шмаха. Олга обаче непрекъснато тор-
мозела съпругата и двете ѝ деца: момиче и момче. Един ден брутално
нахлула в дома. Госпожа Шмаха тъкмо се канела да къпе момчето.
Притеснена от агресивността на Олга, поляла детето с вряла вода. Не могли
да го спасят.
Когато се запознах със сестрата на починалото момче, тя беше вече млада
жена, суфльорка в театъра. Наричахме я Жози. Сава Огнянов отдавна беше
покойник, госпожа Шмаха доживяваше старините си, а Олга Петрова беше
женена за актьора Аспарух Темелков.
По време на репетиционния период на „Три сестри“ често се събирахме на
приказки в някоя гримьорна на Народния театър. Лили Попиванова, от чието
око нищо не можеше да убегне, първа забеляза, че между Жози и Аспарух
Темелков „има нещо“. Нямах Лилиния усет, затова не повярвах. На стари
години Аспарух Темелков остави Олга и се ожени за Жози. Като в Ибсенова
пиеса: миналото отмъсти. Олга умря в самота.
В повечето случаи направеното зло се връща. Не може да се каже същото
за доброто и навярно тъй е редно. Когато оставих Роснер, той беше човек на
възраст. Държа се много достойно, както обикновено. Сам ми предложи да
се разделим, но истината е, че аз бях тая, която си тръгна... За да се оженя за
Нейчо, той трябваше да приключи предишния си брак. Сигурно за да платя
греховете си, рано останах сама.
Как беше? Казваш „Съдба“ и замълчаваш. По-добре е нищо да не казваш.
Да си останеш с мълчанието.

119
 Еротичният код на древните вавилоняни
„Богата е зоологическата градина на Господ“ – беше рекъл някой, не помня
кой. В нея се намират всякакви екземпляри – човешки, животински. Чет
нямат. Питали са ме дали за характерността на своите роли ползвам черти на
чешитите, които срещам. Рядко. Отделни жестове, особен изговор. Баба
Гицка, една остро характерна роля, е „екземпляр“, който сама измайсторих.
Отникъде нищо не съм взела, никого не съм имитирала. Тя е собствена
направа. Вероятно защото много млада я изиграх и трябваше внимателно
отвсякъде да я огледам и пипна. Даже се страхувах от голямата разлика във
възрастта.
Иначе съм складирала в главата си много чешити. Някои от тях чакат да
бъдат употребени. Чакат – не, ами направо плачат.
На първо място Зина – обичната ми пловдивска приятелка.
– Зина е тук, ела! – звъни ми Богдана Карадочева. – Счупи второ канапе!
Зина, милата, е наистина възтежичка, но Богдана я обича не по-малко от
мене и пей дава да ѝ гостува, камо ли канапе.
Зина беше съпруга на моя шофьор Пенко, за съжаление вече покойник.
Трудно е да се каже кой от двамата беше по-колоритен. Зина има не-
постижим маниер на говорене. Езикът ѝ сякаш е по-голям за устата ѝ, та
непрекъснато го застъпва. На Зина дължа и незабравимото обръщение
„Стоянке, братко“.
– Пенкуй жистоко сиксуален! Стоянке, братко, за да задържиш един мъж,
тряба да му открийш еротичния код! После построяаш сиксуалния сценарий.
Туй ощи дрейните вавилоняни са го знаили! Има идна книжка ей такаа! Ни
си ли я чела?
И за по-голяма убедителност Зина очертава с пръсти във въздуха формата
на книжката.
Еротичният код на Пенко в известен смисъл беше широко достъпен,
защото Зина непрекъснато разпъждаше любовниците му. Освен шофьор той
се явяваше и мой мениджър. Говорейки, перкаше „т“ между „с“ и „р“ в
думите.
– Стоянкей, уредил съм ти едни стрещички, Стоянкей!
Веднъж с Богдана и Стефан Димитров имахме участие, за което не ни
платиха цялата уговорена сума. Продължихме турнето си нататък, а Пенко
ни успокояваше:
– Ше напраим на връщане една стрещичка и ше си вземем петнайсто лева!

120
 При тия думи закривяваше пръст към себе си, предвкусвайки получаването
на „петнайсто лева“. До ден днешен със Стефан Димитров се поздравяваме,
повтаряйки този жест.
Мениджър Пенко организира „стрещичка“ в някакъв институт. Дошлите
се оказаха интелигентни, приятни хора, с умни въпроси и реакции. По едно
време стана портиерът.
– Ти, тъй като си на шейсе, ако някой те оправи, мож ли роди?
Аудиторията онемя. Усетих, че очаква скандал или най-малкото веднага да
си тръгна. Позасмях се и отговорих:
– Известни са случаи, когато се е забременявало след помирисване на
цвете.
Хората в залата се отпуснаха, засмяха се и те. „Стрещичката“ приключи
благоприятно.
Пенко шофираше от понеделник до петък. За почивните дни се прибираше
при жена си в Пловдив.
Имах съботна репетиция на „Хамлет в Долно Туткаво“. Преди да тръгна от
къщи, телефонът иззвъня. Зина.
– Къде а Пенко?
– Тръгна.
– Няма го.
– Ще си дойде! – побързах да приключа разговора.
Следобеда и вечерта Зина не спря да звъни и да пита къде е Пенко. В неделя
сутринта вече не питаше.
– Пенко е с Джина! – съобщи ми тя рано-рано.
– Коя е тя?
– Една курва – трагично произнесе Зина и затвори телефона.
Имах още време до репетицията. Хукнах към вилата в Драгалевци. Още
отдалеч зърнах червената кола и разбрах, че Зинините подозрения са
основателни.
Заблъсках по вратата. В началото ми отвърнаха с пълно мълчание, но при
приближаващото мое нахлуване се разшаваха. Казах на Пенко, че го чакам
зад къщата, за да не се срещам с неизвестната си квартирантка.
Измъкна се тя, Пенко дойде. Че като го закьотечих. Той седи в поза
„Стреляй, гад!“ и не помръдва.
Като се поуморих, му рекох:
– Сега ме закарваш в театъра, после право в Пловдив!
По пътя обаче отпочинах и отново почнах да го бия. По-леко, докато
караше, защото шофьорът не бива да бъде безпокоен, докато работи. На
светофарите наваксвах.

121
 На едно кръстовище спряхме успоредно с друга кола. Мъжът в нея видя
какво става в нашата. Сигурно ме помисли за побесняла съпруга. Смъкна
стъклото и се провикна към Пенко:
– Удри и ти бе!
След Десети ноември Зина реши да става бизнес дама.
Захвана се е превоз на пътници до чужбина и известно време работата ѝ
вървеше. Обратно на моята, която ставаше все по-лошо платена. Зина
срещнала дъщеря ми на улицата и преди Муки да се усети, ѝ връчила 1000
лева.
Това е тя – Зина. С тежки килограми и лека душа. Винаги готова да ме
посрещне в пловдивската си къща с думите: „Стоянке, братко.“

Улична метла
В живота си съм извършила толкова много лудории, че колкото и
допълнения към тази „глава“ да правя, все ще остане нещо пропуснато. Като
се има предвид, че не съм спряла и сега, може да се предполага, че тя ще е
последната, която ще затворя.
Баща ми не се плашеше от моето гаменство, даже „педагогически“ го
поощряваше. Не че и той не се е стряскал от щуротиите ми. За разлика от
майка ми и баба ми обаче смяташе, че улицата има ценен възпитателен ефект.
Вечер, когато се прибирах одрана и мръсна, той се засмиваше и казваше:
– Сокак сюпюргюсуто си дойде!
„Сокак сюпюргюсу“ на турски означавало „улична метла“. Нямах нищо
против да съм такава. С кеф хуквах навън и не се прибирах преди мръкнало.
Понякога запрашвах чак към „Надежда“. Боевете с хлапетиите от крайните
квартали бяха по-интересни, а аз се биех наравно с момчетата. Освен това в
„Надежда“ растяха най-хубавите „чички“. Това са твърди, зелени, с голе-
мината на лешник топчета с много ситни бодли. Върховно удоволствие беше
стрелбата с чички. С най-голямо наслаждение се целехме в мадамите с
хубави коси. След улучването жертвата имаше две възможности. Или сама
се оскубва в нечовешки мъки, или си отрязва косата.
Като вожд на беладжиите в махалата притежавах доказан авторитет.
Бай Цвятко продаваше вино. Държеше го в огромни бъчви, които след
измиване оставяше да съхнат пред магазина си на „Дондуков“. Подучих
дечурлигата. Всяко се вмъкна в по една бъчва. После се търкулнахме по
паветата на стръмната улица. „Дондуков“ ехтеше от трясъка и от виковете на
минувачите.
Като повечето хлапета обожавах цирка. В подражанието на цирковите
артисти не ми липсваха изобретателност и смелост. Сама се научих да ходя
122
по въже. Е, първопричината беше, че се влюбих в циркаджия – хубав рус мъж
с бял костюм. Опънах въже между диреците, които крепяха асмата в двора
ни на „Дондуков“, и почнах. Напред – назад. Не беше трудно. Вече можех да
гледам на себе си като на звезда под купола.
Възхищението ми от цирка остана и досега. Като дете обаче никога не съм
искала да бъда клоун – професия много близка до тази на актьора. Но бе-
зопасна и поради това безинтересна. Мечтаех за трапеца и за опасните
номера във въздуха.
Добрич имаше две дъщери – Лола и Мица. Лола стана по-късно майстор
акробат с изключителен успех в Америка. Тогава беше още много млада.
Звездата на акробатиката в трупата се казваше Величка. Гледах какво прави
тя, върна се вкъщи и почвам да се премятам.
В резултат на постоянното ми висене около артистите се сприятелих с
Лола Добрич. Цялото семейство живееше в хотел на „Мария Луиза“. Лола
беше за мен светъл пример – учеше добре в училище и в същото време се
занимаваше с акробатика. Майка ѝ страдаше, че другата ѝ дъщеря – Мица,
беше родила дете неомъжена. Явно и в артистичните среди тогава това се е
смятало за неприемливо.
Не бях сама в залитането си по цирка. Моята съученичка Нина, дъщеря на
прочутия състезател по борба Никола Петров, също примираше по
акробатиката. На нея ѝ хрумна да избягаме от България и в чужбина да
станем циркаджийки, в най-лошия случай артистки във вариете. Идеята за
бягството се появи в навечерието на класно по геометрия – предмет, който
не беше силата на приятелката ми. В мое лице обаче емиграцията имаше
верен поддръжник. Приготвихме куфарче с най-необходимото, взехме по
един нож и тръгнахме да се сбогуваме с госпожа Добрич.
Тя, разбира се, макар и съпруга и майка на циркаджии, а може би точно
затова, започна да ни разубеждава. Веднага извади досадния родителски
аргумент: „Първо трябва да завършите училище!“
– Ама ние там ще учим и ще играем!
Точното място на „там“ го нямаше ясно в главите ни.
Атаката на госпожа Добрич се премести в друга посока – опасностите,
които крие светът за две момичета: „Я вижте Мица!“
Извадихме ножовете за доказателство, че ще браним своята почтеност..
Но госпожа Добрич пак не се предаде. Дръпна струната с любящите ни
родители и голямата мъка, която ще им причини нашето бягство. Полека-
лека с приказките си ни докара до сълзи. Прибрахме ножовете в куфарчето и
се примирихме с мисълта, че бляскавият път на циркови звезди временно се
отлага. За разлика от класното по геометрия. Аз го изкарах, но Нина изобщо
не дойде.

123
 За щастие около мен винаги е имало някой, който всякога да ми уйдисва
на акъла за лудории. От дете, та и досега. И в театъра около мен е имало
приятелки по щуравост. Невена Коканова, Мария Статулова, Пепа
Николова...
След представление на „Преди последния спектакъл“ Невена нави мен и
Мара да отидем на купон на „24 часа“ както сме с театралните си костюми.
Цъфнахме точно в разгара на веселбата: Невена с червена рокля на испанка,
аз – цялата в черни дантели, Мара – като Пиерета. Градусът на купона
„скочи“.
С Пепа Николова неведнъж сме кръстосвали поляните около драгалев-
ската ми къщурка. Веднъж при едно пълнолуние тъй вихме срещу ме-
сечината, че драгалевските кучета онемяха. Това обаче не ни беше
достатъчно. Прибрахме се, ама не ни се ляга. Отвътре ни гложди още някоя
щуротия да извършим.
– Дай сега, Стояно, да проверим какви комшии имаш – предложи Пепа.
Двете почнахме да крещим колкото глас имаме: „Помощ! Помощ!“
После се спотаихме.
След малко идва един съсед. Води две огромни кучета. Ами сега? Хубаво
направил човекът, че се притекъл на виковете, ами ако разбере, че две
идиотки си играят?
С Пепа почнахме тихичко да скимтим. Уж не можем да дойдем на себе си
от ужаса, че някой ни е нападнал.
– Аз тръгвам да го гоня! – въодушеви се нашият спасител.
Подире му пак се спотаихме, този път давейки се от кикот.
Върна се ядосан.
– Кучетата хванаха следата, ама я изгубиха.
До сутринта тича подир тях, белким открият изгубената следа от нашия
нападател. В известен смисъл наистина отървахме кожата.
На другия ден жена му ми разказа преживяванията си.
– Значи, Мутафова, смъкнах всички пръстени от ръцете си, скрих ги на
сигурно място. Сама съм с децата и им викам: Деца, ако някой остане жив –
ето тука са пръстените. Дръжте се за мен, дано баща ви да спаси леля ви
Стоянка и ний да останем живи!
На турнетата ни с Парцалев пътуваше и един от реквизиторите на
Сатиричния театър – Сашо. Много интелигентно и остроумно момче.
Гостуваме в Шумен. Идва Сашо при нас, видимо много развълнуван.
– Страхотен филм гледах! Египетски! „Непознатата жена“. Непременно
трябва да го видите. Непременно! Не, не, думи нямам.
Ние с Парцалев се спогледахме. Познаваме Сашо като човек с вкус, но
египетски филм, и то с такова заглавие хич не ни вдъхваше доверие.

124
 Сума време Сашо с жар ни убеждаваше, че и той имал големи съмнения,
но след това се уплашил, че заради снобски предразсъдъци замалко да
изтърве такъв шедьовър. И пак: „Непременно трябва да го видите! Не-пре-
мен-но!“
Накрая се решихме. Влизаме в киното – вътре главно жени.
Почна най-зловещата мелодрама, която съм гледала. Несправедливо
обвинена от свекърва си и отхвърлена от мъжа си жена се бори за честното
си име. Тя се бори, шуменки плачат, аз и Парцалев ритаме от двете страни
Сашо заради капана, който ни скрои. В същото време не преставаме да се
кикотим. Колкото повече нещастия се струпват върху непознатата жена,
толкова по-неудържимо се смеем.
Изведнъж чухме зад себе си смразяващ глас:
– Който не разбира от изкуство, да напусне!
На другата вечер след нашето представление ни поканиха на вечеря
ръководителите на града. Там беше и една висока, хубава жена, отговаряща
за културата. След вечерята тя настоя да ни закара с колата си до хотела.
Минаваме покрай киното. Сещаме се за Сашовия номер и признаваме, че
сме гледали филма. Тъкмо отваряме уста да кажем как ни е „разтърсил“ и
жената казва:
– Колко хубаво стана, че накрая двамата се събраха!
Шуменският хотел има много стъпала. С Парцалев, без преувеличение,
лазихме от смях по тях.

„О, бон гу!“

Суетатното безпокойство за външния вид, присъщо на всяка жена и двойно
повече на всяка актриса, при мен е свързано със смешни истории още от най-
ранно детство.
Много грозно дете бях. Ама много. С ръка на сърце трябва да призная, че
не съм виждала подобна невръстна грозотия. Черно, с гъста остра коса и
сключени вежди. От майка си съм чувала, че като много малка са ми връзвали
две плитчици, но аз нямам спомен за това време. Помня как баща ми ме
повеждаше към берберина, за да ме подстриже „бубикопф“. Иначе не
отстъпвах на никое момче по палавост, но момичешкото се събуждаше у мен,
щом ме сложеха на берберския стол. Чорлавата ми коса бързо придобиваше
момчешки фасон. Горко плачех в ръцете на берберина.
– Искам плитки! Обещай, че ще е за последно!
– Да, татко, обещавам – благо лъжеше татко.
Скоро обаче отново заприличвах на черен дявол (аз и сега не съм бяла) и с
рев и обещания пак поемахме към берберина.
125
 Исках да съм руса. Отнякъде бях чула, че отвара от лайка изсветлявала
косата. Поливам се, поливам се, па седна на слънце в очакване да стана
сламена. Косата ми, естествено, изсъхваше от чая по-черна от всякога.
Много ме дразнеха и сключените черни вежди. С помощта на сребърна
щипка за захарни бучки ги изскубах. Не пораснаха никога повече, така че
поне в една област постигнах успех в разкрасяването си.
В ония години най-популярните козметични серии бяха „Коти“ и
„Обиган“. Майка ми ползваше пудра „Коти“. Свивах някоя от по-празните
кутийки с позлатена обковка и пухчета. Преди да си легна вечер, хубаво се
напудрях, а бузите си намазвах с розова паста за зъби – за руменина. Белким
се събудя като Снежанка.
– С тая паста за зъби ще се спаружиш още отсега – охлади усилията майка
ми, когато ме видя намазана.
Не се харесвах. В нашето отделение – руси, светли момиченца на букли,
аз – черна като брикет. Когато видях, че училището ми върви, успокоих сама
себе си: „Нищо, че си грозна, Стоянке, ти ще станеш учена жена!“
В гимназията обаче започнах бързо да се разхубавявам. Светнах, източих
се. „Няма, Стоянке, да ставаш учена жена“ – въздъхнах с облекчение.
Когато отидох да ме накъдрят на апарат в един фризьорски салон на
„Дондуков“, бях ученичка в гимназията. Първо трябваше да ме филират.
Смъкнаха от главата ми толкова коса, че целият салон се събра да гледа.
Никога след това не стана така гъста, но аз си я харесвам и сега.
Не съм имала личен фризьор, не съм се боядисвала, главно от мързел.
Боядисването иска постоянство, ако не искаш грозната разлика с
прорасналите корени да личи. А аз нямам сили за такава последователност.
Единствен път съм правила опит за промяна на цвета, пак като гимназистка.
С памук, напоен с кислородна вода, натърках косата си и тя придоби много
лек бакърен оттенък. Отиваше ми. Никой обаче не забеляза промяната, и по-
добре, защото щях да имам разправии в училище.
Сега също нямам грижа за косата си, освен да е по-обемна. Защото имам
дребно лице и помня думите на баща си: „Каква артистка ще ставаш с туй
дребно лице, на сцената няма да го забелязват.“ Той беше готов да докара от
девет кладенеца вода, за да ме разкандърдиса от актьорлъка, но в случая беше
прав.
За прически не съм претенциозна, но за дрехи съм взискателна. Никога
няма да ме видиш с розово. От цветовете предпочитам тъмносиния, кафявия,
черния, бежовия. Още от момиче.
Не с наставления, майка ми ме учеше с начина си на обличане. Къде да
„избие“ бяло – в дантелена яка или в друг детайл, от каква материя да е
дрехата. Тогава имаше само естествени материи и по тази причина падаше
голямо гладене. Някои от тях като че ли завинаги изчезнаха. Органдинът

126
например, който беше известен и като стъклена батиста. Лятна материя, чист
прозрачен памук. Стои върху тялото като лед. Лятото и морето „искаха“
също соа екрю. Помня майка ми и леля ми с такива рокли, тънки ленти, пак
от соа екрю, минаващи през челото и под косите им, със задължителните
японски чадърчета и гривните от слонова кост, носени над лакътя. Двете
много държаха на облеклото си, но веднъж попаднаха в смешна ситуация.
Пиесата на баща ми „Убитата лисица“ беше поставена в „Свободен театър“
на П. К. Стойчев. На премиерата, влизайки в ложата, майка ми и леля ми
установиха, че са с еднакви рокли. Леля ми на секундата изчезна да се
преоблече.
На „Леге“ имаше магазини, но нито един не приличаше на друг. Запомнила
съм името на магазин за платове – „О, бон гу!“ – „О, добър вкус“. Най-
качествени обувки се правеха в „Тройка“ и „Финци“. Постоянните клиенти
като мен имаха запазени калъпи.
„Виждам“ се в един тоалет от онова време: Кремава шемизета, „шотиш“
пола с преливащи винени и сиво-черни карета и жилетка като от мъжки
костюм върху блузата.
Много години след Девети септември носих тези дрехи, чието качество
сякаш ги правеше вечни. Но трудните години и притокът на конфекция
развиха изобретателност, която преди би била неразбираема.
Баща ми имаше сиво пардесю от хубав английски плат. Забелязах, че
платът има второ лице – ефектно каре в тъмносиньо и сиво. Грабнах
пардесюто, обърнах плата, шивачката го прекрои и Стоянка с ново палто,
след което цяла София се обръщаше.
Не бях единствената, която прекрояваше бащини дрехи в дамски тоалети.
Разхождахме се с Таня Масалитинова по „Царя“. Костюмът ѝ притъкмен от
фрак на Николай Осипович. Шапката – от някакъв платнен абажур.
Обувките – дървени, срязани на ходилото, за да могат все пак да се прегъват,
и закрепени за крака с платнени ленти. На ръцете обаче – дълги бели
ръкавици.
Вървим. По едно време Таня спря, огледа се самокритично и рече:
– Да ме пита някой тия бели ръкавици защо съм ги сложила?
Пухът от възглавници се зашиваше в торби от специална лека материя –
ангина – мръснорозова или бледосиньосива на цвят. Разхвърлях пуха, събрах
всичката ангина и си уших чудна рокля с плисета. Много ленени чаршафи
пък се превърнаха в хубави летни рокли.
Преди Девети беше неприемливо една дама да ходи без елегантна шапка.
Най-известните майсторки шапкарки бяха Данка Петрович, Стефка
Григорова и Ирина Макс. Смяната на властта смени и отношението към
шапките. Те започнаха да намирисват на буржоазия. Не усетих върху гърба
си подобно подозрение, защото бях във вихъра на пражките си романи.

127
После, като снаха на Мери Грубешлиева и Людмил Стоянов, автоматически
излизах от съмнения за буржоазно влияние.
Официалната дамска шапка остана в немилост до началото на 70-те, ако не
и до по-късно. За един прием при Тодор Живков се бях нагласила с кеп от
визон. Нейчо се опита да ме разкандърдиса, защото било предизвикателно,
но аз не го послушах. Времената се промениха, младите жени отново
започваха да носят шапки, ама не знаеха как.
Обичам шапки. Отиват ми. Всякакъв фасон. За аудиенцията при папата си
бях приготвила специална, много красива. Недоразумение с протокола на
Ватикана попречи Негово светейшество да ме види с прекрасната шапка и аз
дълбоко му съчувствам за пропуснатия шанс.
Имала съм щастието да си шия тоалети при Василка. Не само заради
прекрасните дрехи, а защото тя беше истински творец. Покрай своята
учителка Салтева Василка шиела тоалетите на царицата. След Девети, вече
изцяло самостоятелно, продължи да шие на други царици.
Първо завършваше роклята от американ и чак после почваше работа върху
истински плат. Преживяване за нея беше да слуша подробни разкази какво
впечатление е оставил тоалетът. Веднъж пропуснах да ѝ съобщя за ефекта от
новото палто. От притеснение Василка вдигнала температура и се повалила
на легло под камара оцетени кърпи. Остаря, престана да шие, но продължи
със загриженост да следи как се обличат любимите ѝ клиентки. Зърнала ме
веднъж по телевизията в лошо ушита рокля и се завайкала:
– Как може? Хората ще си помислят, че аз съм я правила!
Не съм искала да разочаровам Василка, просто вече не бях толкова
придирчива. (А сега изобщо!) Шивачките в театъра са щастливи, когато
работят костюм за мен. Не търпя много проби и не се задълбочавам
прекалено в детайли. За сцената е по-важен силуетът на дрехата, общото
впечатление, което предизвиква.
В „Игра на котки“ от И. Йоркени моята героиня, влюбената Ержи Орбан,
е на 70 години. Играх я, когато бях на 60. В един момент се притесних.
– Поляк – примолих се на режисьора Николай Поляков, – нека не съм с тая
рокля. Много са ми старешки ръцете.
С малко приказки обаче Николай Поляков ме убеди, че това е хубаво за
ролята на тази жена, преживяваща голяма късна любов.
За актьора е по-важно не да бъде хубав в костюма, а изразителен. Макар че
в ролята си във филма „Големите игри“ малко преминах границата на
сегашната си несуетност. Ценя тази своя работа с режисьорката Иванка
Гръбчева, мисля, че не отстъпвам в партньорството с Калата, който е много
опитен киноактьор. Но никак не харесах външния си вид, когато гледах
филма по телевизията. Дали не ставам суетна? Не, просто в младостта си съм
посещавала магазин с име „О, бон гу!“ и това задължава.

128
 Аврамови домове
Усещането за уют е нещо, което не се поддава на обяснение. Драгалевската
къщурка често предизвиква у хората снизхождение. Преди десетина години
екип на някаква телевизия хукнал да прави репортажи за вилите на звездите.
Не повярвали на съседката, че моята е много скромна: „Ние друго сме
чували, водете ни да я видим!“ Довела ги пред оградата. Ония помълчали,
помълчали, че като се разпсували. Яд ги хванало за изгубеното време.
Къщурката направо се губи на фона на никнещите по баира замъци. Не
беше „представителна“ още по времето, когато я построихме, но за мен си
остава любима обител. Дървенията ѝ е просмукана с уют, който само аз
усещам.
При едно от пътуванията в Америка се разболях. Уплаших се, че е
бронхопневмония. На помощ се притече Ануш – българска арменка, лекарка,
жена, успяла да се наложи в професията си там. Грижите ѝ към мен бяха
наистина затрогващи. Под нейно ръководство ми направиха подробни
изследвания. (Слава Богу, нямах бронхопневмония.) Ануш ме покани в
къщата си – прекрасен дом в елитен нюйоркски квартал. Гостоприемството ѝ
нямаше равно.
Преди години ми се обади от България. Дошла си да прекара лятото. Много
се зарадвах, че ще я видя, но и се притесних. След царското посрещане в
Америка как да я поканя в скромната си виличка?
Още от вратата Ануш ахна от радост на зеленината. Не е преструвана и на
мен душата ми се отпусна. Признах ѝ притесненията си.
– Стояно, аз не съм парвеню! – успокои ме тя.
Ануш е от Варна. Там имали лозе, където за преспиване бил пригоден
някакъв фургон, но с тераса към морето. Предвкусваше удоволствието, че
пак, както някога, ще се радва на вечерите във варненското лозе. Разбирам я
прекрасно. Жана Стоянович, тази родена аристократка, също би я разбрала.
Къщата си в Костенец тя обича по същия начин, както аз – драгалевската.
Когато дойдохме в Драгалевци, съседите все се чудеха: „Много работиш
мари, по цял ден навън-навътре, навън-навътре!“ Не че съм кой знае каква
къщовница. Чистя, за да се разтоваря. Паркета ще изжуля, килимите ще
изтупам. Жалко, че заради очите не мога да местя мебелите както преди. Зап-
ретнех ли се – гардеробът насам, пианото натам, всичко сама преподреждах.
Предпочитам такова физическо разтоварване пред разходките сред
природата. Много глупаво нещо са.

129
 Рядко готвя, малко работи, постни и прости. Тиквички, киселец. Най-
високото ми постижение в кулинарията са пиле печено и пиле печено с
картофи.
Сама съм се учила. Майка ми хич не я биваше в готвенето и
домакинството, затуй съм самоука в къщната работа. Майка ми се
интересуваше от други неща. Разговорите с гостите, които двамата с баща
ми много обичаха. Работата в училище. До последно, вече преминала 90-те,
развиваше теми по литература на съседските деца, разбира се, безплатно.
Цялата махала проговори на френски покрай нея. (Комай само мен не успя
да научи на този език.) Към кухнята обаче си остана безучастна.
В бащиния ми дом готвеха слугините. Те имаха необикновен „статут“.
Майка ми и баба ми ги държаха изкъсо, баща ми се отнасяше към тях
изключително либерално. Една от тях, Пенка, канеше на масата. Тя беше
стара мома, куцичка, много работлива и много грозна. Баща ми я наричаше
галено Пенюга, аз, имайки предвид външния ѝ вид – Скота. Тя не издържа и
му се оплака. Баща ми ме извика.
– Аз да те обиждам? Ти знаеш ли кой е Уолтър Скот? Един голям писател!
Виж!
Измъкнах роман от този автор от библиотеката и го размахах. Пенюга Скот
мига недоумяващо, баща ми се подсмихва на моя гяволък.
Дафина се харесваше ситно накъдрена и аз редовно я докаросвах с маша,
ама не специална, а от печката. Веднъж, за да се отърва по-бързо, я накъдрих
по на едро.
– Мадам, иледжийстваш! – спря ме тя. – Аз искам ситно къдрене.
– Сега модерно стана по-едрото – утеших я аз.
След като напуснеха работа, слугините често ни посещаваха. Приемахме
ги както всеки гост.
Мери Грубешлиева също обичаше гостите, но предпочиташе лъскавите
вечери. Устройваше ги изморително често. Тя нямаше никакво отношение
към природата. Бяха им дали малка виличка, на която Мери почти не стъпи.
Нейното гостоприемство остана свързано с големия апартамент и изисканата
маса. Когато остаряха с Людмил, постоянните им преди гости изчезнаха.
Накрая идваше само скромният, фин Петър Динеков. Усещах, че Мери
страда от тази самота. А аз се чувствам самотна единствено в обкръжението
на безинтересни хора. Сама в Драгалевци никога не съм самотна.
Къщата ни с Нейчо беше аврамов дом. Тъй като нямах време да готвя,
гощавахме с храна от Руския клуб. Вкъщи ми помагаше Добрина, която си
знаеше: дойдат ли гости, тръгваше към ресторанта. Веднъж на глас изрекох
въпрос повече към мен самата: „Какво ще ядем утре?“
– Не се кахъри, ей го Руския клуб отсреща! – успокои ме Добрина.

130
 Нямаше официалности в нашия дом. Гостували са ни Димитър Димов,
Емилиян Станев, Любо Левчев, Георги Марков, Станко Стратиев, Стефан
Цанев... Кой ли не още.
Обичах да разговарям с Емилиян Станев. Той не беше от много четящите
писатели. „Аз препрочитам трима – съм чувала от него, – но помня само
единия – Чехов.“ „Четвъртият съм аз“ – допълваше с усмивка.
Ловът беше тема, която винаги изплуваше в разговор с него. Моят баща
също ходеше на лов, но не убиваше. Имаше пушка, много красиви костюми,
но никога не се върна с улов. Мъжките разговори и наблюдения му бяха
достатъчни. Помня впечатленията му от ловуването с руските посланици.
Казваше, че по начина, по който Мегалински натискал спусъка, проличавало,
че може да убие и човек. Като ловец Разколников проявявал великодушие.
Емилиян истински се палеше, докато разказваше ловджийските си
истории. Помня описанието на една простреляна сърна. Вълнуваше се силно,
разказвайки за сълзата в окото ѝ и за особената смесица от жал и атавистична
радост у ловеца. За своите произведения говореше рядко. Споменавал е, че
цени „Крадецът на праскови“. Чувала съм го да нарича „Иван Кондарев“ –
„тази тухла“.
Преди години чух по телевизията да наричат Георги Марков „велик
писател на XX век“. Според мен твърдението е, меко казано, пресилено.
Джери беше талантлив, находчив, знаеше какво иска, но всичко това още е
много далеч от величието. За пиесата „Аз бях той“ го вдъхнови наш колега,
актьор, свален от висок пост. Колегата бил толкова потресен от случилото се
и от неоценената преданост към Живков, че разплакан повтарял: „Аз толкова
съм му вярвал! Толкова съм го обичал. Аз... аз така мислех като него! Аз...
Аз бях той!“
Нейчо режисираше пиесата на Джери, в която главната роля играеше
Парцалев. Моята роля беше епизодична, на някаква чистачка. Инфарктът
принуди Нейчо да прекрати работа. В болницата дойдоха Методи Андонов
и Гриша Островски и тъй като постановката беше в напреднал етап, тримата
заедно решиха Мето и Гришата да я докарат до финал. „Аз бях той“ обаче
тъй и не видя сцена. Аз пък не се видях в „На всеки километър“. Джери беше
един от сценаристите и на продължението на сериала. След бягството му
Любомир Шарланджиев ми каза, че Джери е измислил хубава роля за мен в
новите серии.
Нейчо много ценеше таланта на Станислав Стратиев, когото откри за
театъра. Непрекъснато окуражаваше автора в доработването на „Римска
баня“. Станко през ден се отказваше: „Не мога, Нейчо, по-добре да си пиша
фейлетоните.“ Навярно и голямото брожение в театъра също е разколебавало
драматурга. Настроенията подклаждаше не друг, а самият директор Николай
Славов. На генералната репетиция на „Римска баня“ се чу, че постановката е

131
„тревожно скучна“. Нейчо поиска предпремиерно представление със
студентска публика, но не от ВИТИЗ. Тези триста студенти с реакциите си
показаха „тревожно скучна“ ли е постановката. Гръм, трясък, смях, аплаузи...
Нейчо удържа битката, но противопоставянето, изкуствено
разпространяваните слухове, че спектакълът ще докара театъра до закриване,
го разсипаха.
След смъртта на мъжа ми Станко Стратиев продължи да ме подкрепя. Не
бяха лесни години и добронамереност като Станковата рядко срещах тогава.
Когато след време отново започнах да получавам големи роли, споделих с
него притеснението си, че се задават нови одумки.
– Да се пукат! Да се пукат! – удари окуражаващо юмруци той.
Усещах подкрепата и на Стефан Цанев – драматург на театъра през 70-те.
Не спря да идва вкъщи след смъртта на Нейчо. Повече мълчахме, отколкото
разговаряхме, но аз и от това имах нужда.
Спомням си как веднъж по време на представление на „Щръклица“ от
Панчо Панчев с Парцалев се опулихме, виждайки на сцената Стефан Цанев
с чалма на главата. Приближи до Парцалев и със съответстващ на каменната
си физиономия равен глас каза:
– Чорбаджи Петко, султанът те чака на пропуска!
После хладнокръвно излезе, оставяйки ни да се хапем от смях.
С годините кръгът от хора, за които къщата ти е аврамов дом, се
постеснява. Даже на гостоприемната Мери това не ѝ се размина. Но и човек
пресява хората, които се радва да види. В Драгалевци имах съседка, бивша
партизанка. Нейната къща нямаше прозорци към София. Не искаше да гледа
към града, пренаселен с разочаровали я хора. Предпочиташе да общува с
цветята – приспиваше ги с най-нежни думи.
В моя дом идват достатъчно приятели. За някои от тях разказвам, а тези,
които съм пропуснала, нека дойдат да се скараме. Добре дошли са.
Когато преди 40 години за първи път стъпихме в Драгалевци, наблизо
имаше една къщурка съборетина. С Муки прескачахме разрушената ограда
и сядахме в двора. Представяхме си, че това е домът на двама Гоголеви герои,
които много обичам – старовремските помешчици Пулхерия Ивановна и
Афанасий Афанасиевич, прекарали заедно много зими и лета в тишина и
сговор. Исках да изиграя Пулхерия Ивановна, по едно време даже успях да
запаля Методи Андонов, но така и нищо не стана.
На мястото на някогашната съборетина сега има красива бяла къща.
Собственост на лекар рентгенолог, много приятен човек. Той и другите от
семейството му често ме канят на гости. Ще отида, макар да не съм спряла
да тъгувам за милата съборетина, която още се крепи в спомените и
фантазиите ми.

132
 Къде са ми облаците?
Искам пак да видя Картаген.
Често си мисля за този необикновен град, повече, отколкото за всяко друго
място, където съм била. Все повече разбирам баща си, който до края на
живота си остана пленник на Флоренция, където беше завършил литература.
Има места, които те теглят. Невидени, те викат, видиш ли ги, още по-силно
започват да те дърпат да се върнеш.
Баща ми е стигнал до Флоренция през... Англия. На тържеството при
завършването на гимназията в Русе Фердинанд чул как говори абитуриентът
Константин Мутафов. Явно му е направил силно впечатление, след като го е
изпратил със стипендия да учи дипломация в Англия. Но любовта към
литературата се оказала по-силна от примамките на дипломатическата
кариера. От Оксфорд се озовал във Флоренция, „чита дел арте“. Поискал да
върне стипендията, но Фердинанд му казал да учи каквото иска. По-късно,
когато се срещнали, царят поздравявал баща ми с „Царибател!“ Това е името
на герой от пиесата „Ийуда“. Фердинанд присъствал на премиерата ѝ.
Когато през 2000 година отидох в Италия, отново полудях по старините на
Вечния град. Предишното ми идване беше отдавна, заедно с Нейчо, Муки и
Парцалев. Във Флоренция, в галерия „Уфици“ разпалено започнах да
показвам на Муки картините на Леонардо, Ботичели, Рафаело... Пълен
захлас, от който ме изкара въпросът на Муки дали са останали пари за една
харесана от нея блуза.
Във Венеция пък ме „поряза“ Парцалев. Сигурно съм му досадила с
предварителните си възторзи и разказите за двореца на дожите. Щом
пристигнахме, запита с досада:
– Ще вървим ли сега да гледаме дожи-можи?
Ядосвам се в такива моменти, но знам, че подобни въпроси не означават
липса на природна интелигентност. За представителите на актьорското
съсловие е прието да се смята, че не са особено умни и начетени като цяло и
това си е самата истина. Но трябва да се уточни: прекалената образованост и
информираност могат да затлачат и изсушат таланта и фантазията.
Винаги съм обичала да зяпам облаците. Да разпознавам в тях силуети на
хора и животни и какво ли не още. Александър Балабанов е написал
изключително интересна студия за облаците в литературата. От Аристофан
до Байрон и символистите. Много пъти с удоволствие препрочитах студията.
Докато един ден фантастичните очертания, които разпознавах в небето,
изчезнаха. Облаците замръзнаха. На нищо не ми напомняха.

133
 Уплаших се. Трябваше да мине немалко време да прочистя фантазията си
от прочетеното, за да мога пак да се радвам на своите облаци.
Случвало се е да усетя въпроса: „Тя не е ли чела твърде много за актриса?“
Радвам се на равновесие: у мен прочетеното не е задушило фантазията
благодарение на примитива, който отгледа у мен улицата. Затова съм още
по-благодарна на баща си, че не ме лиши от нейните уроци.
А и, разбира се, светът не е само паметници и шедьоври, колкото и да са те
вълнуващи.
С Нейчо, Муки и Парцалев пребивавахме не съвсем законно в Италия.
Много трудно се получаваха визи за тая страна. Ние имахме транзитни за
Швейцария, но решихме, че веднъж прекосили италианската граница, не
трябва да пропуснем шанса да видим колкото се може повече. Нямахме
проблеми в хотелите, а за Рим Парцалев обеща да уреди преспиване у негов
познат.
Пристигаме в Рим. Приятеля го нямаше, оставихме му бележка къде сме и
седнахме в едно кафене. Не мина много време – човекът се появи. Поздрави,
зарадва се. Парцалев започна да покашля притеснено.
– Мога ли да ви помогна с нещо? – възпитано пита приятелят му.
– А бе, тя, работата, е малко особена – отвръща Парцалев.
– Какво има?
– Как да кажа, деликатно е някак... – Парцалев пак кашля притеснено, но
истински притеснен е вече приятелят му.
Така половин час – въпроси, увъртания, покашляния. Накрая аз не
издържах:
– Що не кажеш на човека?
Казахме му. Отдъхна си горкият. Помислил, че искаме да емигрираме и за
начало смятаме да виснем на врата му. Покани ни, настани ни – от любезен
по-любезен.
– Какви са тия глупости? – нападнах Парцалев, щом останахме насаме.
– Не си дипломатична – мъдро рече той. – Ако веднага му бяхме казали
какво искаме, можеше да откаже. А тъй като го притеснихме, искането ни му
се видя нищо работа!
Истина е, че в живота там, където друго не помага, театърът може.
Аз ли не знам?

Обичах да поливам ливадата около къщата в Драгалевци. Знаех, че е

забранено и че хванат ли ме, ще ми треснат здрава глоба, но опасностите
подслаждат нарушението.
Една вечер се оказах хваната на местопрестъплението. Стоя с течащия
маркуч в ръка, безпомощна да замажа провинението си.
Проверяващият се приближи, вторачи се в мене и рече:

134
 – Ти ли си ма? Че аз те знам. Виждал съм те гола!
Оказа се, че бил бивш работник в киностудията.
– Щом е тъй, трябва да си платиш. Без пари къде дават? – окопитих се аз.
Глобата ми се размина.
Разсъбличането във филма „Привързаният балон“ сериозно ме
притесняваше. Режисьорката Бинка Желязкова обаче не можеше да бъде
придумана да ми го спести.
– Искаш да ме направиш за резил! – мърморех аз.
– Нали знаеш, че при мен за резил не можеш да станеш!
Знаех. Бинка е човек с много талант и вкус, а сценарият беше на Йордан
Радичков. Винаги съм обичала и съм играла с удоволствие написаното от
него. Още от „Суматоха“, когато Йордан, тогава неизвестен драматург, всеки
ден присъстваше на репетициите, радостен и отзивчив. Напоследък се
присетих за негов текст, в който се разказва как всеки си ходи е простотията
по белия свят. Навремето съм го изпълнявала като монолог с голям успех.
Текста, разбира се, съм запиляла някъде, но възнамерявам да го намеря,
защото е по-актуален от всякога.
Колкото и обаче да тежаха в очите ми Радичков и Бинка Желязкова,
продължих да се дърпам за разсъбличането.
– Ама как пред толкоз народ?
– Какъв народ? Най-много двама души, аз и оператора.
Излъга. Около нея и Емил Вагенщайн имаше цяла сюрия хора, между тях
явно е бил и контрольорът по поливането. Вкараха ни в един гьол. Бинка не
разсъблече другите артистки, само аз – дибидюс. Три дни киснахме в гьола,
три дни Стояна се мандахерца гола. Първия ден щях да умра от срам,
следващите ми беше абсолютно все едно. Язък, че вече бях на години, я да
ме бяха снимали млада!
„Привързаният балон“ сепна и обърка някои „фактори“ и те го поскриха.
Поради тази причина прелестите ми зарадваха твърде ограничен зрителски
кръг. Когато излезе „Козият рог“, един драгалевски комшия ме накара да
изслушам цяла реч на възмущение от Катя Паскалева. А аз си мисля наум:
„Добре, че не е гледал Привързаният балон“
Винаги съм недоумявала над лекотата, с която немалко хора пренасят
отношението си към една професионална изява върху личността на актьора.
Ето още една причина да потърся отново Радичковия монолог за човека,
който ходел с простотията си. Макар че е мъдро да не обръщаш внимание на
слуховете и драсканиците.
Случи се така, че когато почина мъжът ми, за кратко време се смениха
няколко от шофьорите ми. Усещах върху себе си пълни с убеденост погледи,
че гоня любовници. Прочитала съм я в очите дори на Калоянчев.

135
 Един жълт вестник писал, че съм ненавиждала Апостол Карамитев, защото
скъсал дъщеря ми при първото ѝ кандидатстване във ВИТИЗ. Как няма да я
скъса, след като Муки се явила пияна? За да избие притеснението, фирнала
два коняка и така се качила на сцената. А и в комисията не е бил само
Апостол.
Никога не съм го упреквала за приемния изпит. Друг е въпросът, че винаги
съм смятала, че в тяхното семейство големият актьорски талант е Маргарита
Дупаринова. На самия Апостол съм му го казвала и той се е съгласявал с мен.
Карамитев беше талантлив, работещ с изключителна последователност
върху себе си. Много, много работлив. Даже повече, отколкото трябва.
Не знам още какво ще чуя за себе си, но искам да разочаровам всички,
които ме правят герой на измишльотините си. Аз съм по-невероятна от
всички небивалици, които могат да съчинят, носейки простотията си.

Гола по Радичков
Обичах да поливам ливадата около къщата в Драгалевци. Знаех, че е
забранено и че хванат ли ме, ще ми треснат здрава глоба, но опасностите
подслаждат нарушението.
Една вечер се оказах хваната на местопрестъплението. Стоя с течащия
маркуч в ръка, безпомощна да замажа провинението си.
Проверяващият се приближи, вторачи се в мене и рече:
– Ти ли си ма? Че аз те знам. Виждал съм те гола!
Оказа се, че бил бивш работник в киностудията.
– Щом е тъй, трябва да си платиш. Без пари къде дават? – окопитих се аз.
Глобата ми се размина.
Разсъбличането във филма „Привързаният балон“ сериозно ме притесня-
ваше. Режисьорката Бинка Желязкова обаче не можеше да бъде придумана
да ми го спести.
– Искаш да ме направиш за резил! – мърморех аз.
– Нали знаеш, че при мен за резил не можеш да станеш!
Знаех. Бинка е човек с много талант и вкус, а сценарият беше на Йордан
Радичков. Винаги съм обичала и съм играла с удоволствие написаното от
него. Още от „Суматоха“, когато Йордан, тогава неизвестен драматург, всеки
ден присъстваше на репетициите, радостен и отзивчив. Напоследък се
присетих за негов текст, в който се разказва как всеки си ходи е простотията
по белия свят. Навремето съм го изпълнявала като монолог с голям успех.
Текста, разбира се, съм запиляла някъде, но възнамерявам да го намеря,
защото е по-актуален от всякога.

136
 Колкото и обаче да тежаха в очите ми Радичков и Бинка Желязкова,
продължих да се дърпам за разсъбличането.
– Ама как пред толкоз народ?
– Какъв народ? Най-много двама души, аз и оператора.
Излъга. Около нея и Емил Вагенщайн имаше цяла сюрия хора, между тях
явно е бил и контрольорът по поливането. Вкараха ни в един гьол. Бинка не
разсъблече другите артистки, само аз – дибидюс. Три дни киснахме в гьола,
три дни Стояна се мандахерца гола. Първия ден щях да умра от срам,
следващите ми беше абсолютно все едно. Язък, че вече бях на години, я да
ме бяха снимали млада!
„Привързаният балон“ сепна и обърка някои „фактори“ и те го поскриха.
Поради тази причина прелестите ми зарадваха твърде ограничен зрителски
кръг. Когато излезе „Козият рог“, един драгалевски комшия ме накара да
изслушам цяла реч на възмущение от Катя Паскалева. А аз си мисля наум:
„Добре, че не е гледал Привързаният балон“
Винаги съм недоумявала над лекотата, с която немалко хора пренасят
отношението си към една професионална изява върху личността на актьора.
Ето още една причина да потърся отново Радичковия монолог за човека,
който ходел с простотията си. Макар че е мъдро да не обръщаш внимание на
слуховете и драсканиците.
Случи се така, че когато почина мъжът ми, за кратко време се смениха
няколко от шофьорите ми. Усещах върху себе си пълни с убеденост погледи,
че гоня любовници. Прочитала съм я в очите дори на Калоянчев.
Един жълт вестник писал, че съм ненавиждала Апостол Карамитев, защото
скъсал дъщеря ми при първото ѝ кандидатстване във ВИТИЗ. Как няма да я
скъса, след като Муки се явила пияна? За да избие притеснението, фирнала
два коняка и така се качила на сцената. А и в комисията не е бил само
Апостол.
Никога не съм го упреквала за приемния изпит. Друг е въпросът, че винаги
съм смятала, че в тяхното семейство големият актьорски талант е Маргарита
Дупаринова. На самия Апостол съм му го казвала и той се е съгласявал с мен.
Карамитев беше талантлив, работещ с изключителна последователност
върху себе си. Много, много работлив. Даже повече, отколкото трябва.
Не знам още какво ще чуя за себе си, но искам да разочаровам всички,
които ме правят герой на измишльотините си. Аз съм по-невероятна от
всички небивалици, които могат да съчинят, носейки простотията си.

137
 Добри орица, ама...
Когато чета или слушам спомени, винаги ме удивлява способността на
някои да ги подреждат. Не го мога. Аз съм разхвърлян човек. При мен нещата
и хората се проявяват отведнъж, припомнят нещо много далечно,
несвързано. Такава съм. На подреденост ще се науча... известно кога. Когато
се подстригват мравките.
Срещала съм в живота много интересни, известни личности. Някаква
особеност на моя ум ги прави ярки с черти, които други биха предпочели да
премълчат в името на уважението и почтеността.
Майка ми е разказвала за едно пътуване до Париж с Елин Пелин. В купето
се случили две превзети немкини, певици в софийските шантани.
Поназнайвали български, достатъчно за да изнервят спътниците си. Когато
започнали да се хвалят с немската култура, с Гьоте, Шилер и не знам още кой
си, Елин Пелин пресякъл възторженото им кудкудякане:
– Добри орица беа, ама измреа! – казал на чист шопски.
Писнало му от хвалби за великите. Разбирам го.
Димо Казасов минаваше за един от най-начетените хора на своето време.
На една лекция го чух да произнася „слушателска аудитория“. Според мен
безсмислица – аудитория ли е, значи „слуша“. Реагирах. Смъмриха ме. Това
съчетание днес непрекъснато може да се чуе и все ми се струва, че заслугата
за тази глупост е на Димо Казасов.
Николай Лилиев не криеше, че е голям почитател на Петя Герганова. Както
често става в театъра, конкуренция без основание противопоставяше Петя и
Зорка Йорданова. Те просто не си приличаха и нямаше никаква възможност
да се засекат в разпределенията на ролите.
Художествен съвет на „В навечерието“. Изказва се Лилиев. Накрая отбе-
ляза изпълнението и на Зорка Йорданова:
– Добре, добре. С този кристален, ясен, монотонен гласец – добре!
От Лилиев помня хубав урок. Мери Грубешлиева настояваше официално
да се представям с фамилията на мъжа си. Поправиха афишите на „Дванайста
нощ“ – вече не играеше Стоянка Мутафова, а Стоянка Грубешлиева.
Среща ме Лилиев. Изопва в ехидна усмивка тънките си устни.
– Добър ден, госпожа Грубешлиева, как сте? Надявам се да сте добре,
госпожа Грубешлиева. Значи Вие вече не сте госпожа Мутафова, а сте
госпожа Грубешлиева? Да знам, госпожа Грубешлиева, да не объркам нещо,
нали така, госпожа Грубешлиева?
Направо вби в главата ми това „госпожа Грубешлиева“. При това с
изискана учтивост.
138
 Къде по-човешки постъпи Андрей Чапразов. Хвана ме в коридора на
театъра и ме руга, руга. С Андрей станахме приятели след едно уточнение на
взаимоотношенията. Той беше толкова красив, че се движеше в дъжд от
влюбени жени. Веднъж ме срещна и разсеяно-отегчено ми каза къде да го
чакам. Даже за да допълни своето пренебрежение, не ме погледна, а само се
почеса по носа.
Ха! Разбира се, че не отидох, а при следващата среща му дадох да разбере,
че няма да ме прибави към и без туй богатата си колекция. Тогава се
сприятелихме.
Не ми беше леко да слушам ругатните за смененото име, но знаех, че
Андрей има право. Когато се разведох и в афишите отново се върна Мута-
фова, кариерата сякаш се отпуши.
Властната, себична Мери, пред която отстъпих за името си, имаше много
лица. Можеше да бъде не само непреклонна, но и състрадателна.
Със Славка Славова имахме общи познати в Княжево – Вълкови. На един
от процесите след Девети синът Жорж Вълков беше осъден на смърт.
Пресрещна ме Слава в театъра: „Дай да молим Людмил да помогне, че
затриха човека.“
Людмил беше хладен човек, знаех си, че нищо няма да направи. За каузата
се налагаше да бъде спечелена Мери. За да ѝ разбутаме сърцето обаче,
трябваше да скроим някакъв номер.
Скроихме го.
Слава идва у нас, уж случайно. Разказва ми за Вълков, ревваме и двете,
Мери притичва. През сълзи я молим за помощ.
Мери хвана Людмил, заведе го при главния прокурор. Спасиха човека.
Славка и до днес гостува в дома на Вълкови.
След Девети септември Александър Балабанов се беше преместил да
живее у брат си, актьора Никола Балабанов, забележително остроумен човек.
Веднъж им отидох на гости. На Сашо занесох захаросани плодове – беше
прочут лакомник.
Намерих го на легло в кухнята. Наметнат със старо лекьосано палто, с крак,
омотан в бинтове. Леглото сложено направо върху циментовия под на
кухнята.
– Виж къде живея – оплака се той. – В моргата.
Не се сдържах, попитах Кольо защо е натикал брат си в циментовата кухня.
– Стояно, допускаш ли, че мога да го направя? Сам иска. Чака комунистите
да дойдат да го приберат и се надява, че ще го съжалят, като го видят тъй.
Преди да се влюбя в Роснер, за кратко бях хлътнала по нищо неподози-
ращия Боян Дановски. Чувствата ми обаче бързо издимяха.
Години след това, на прием в чешкото посолство Дановски ме запита мога
ли да обърна на екс чаша с течност, като аз мислех, че е вода. Надигнах я –

139
тя пълна с водка. Насилих се да я изпия, видях дъното, после паднах на стола.
За непиещ човек като мен това е съкрушителна доза.
След сума време запитах Дановски защо му е трябвало да се срутя. Призна,
че е бил влюбен в мен и е искал да ме напие.
– И аз съм била влюбена във Вас, ама по друго време. Разминахме се,
господин Дановски, като два кораба в морето.
Както и с други „добри орица“.

Кръвна група
Обикновено усещам човека, с когото ще станем близки, още в първия
момент.
Такъв „проблясък“ имах и при запознаването си с Невена Коканова. Не бях
чувала за нея, когато дойде в театъра, макар че вече имаше няколко роли в
киното. През целия си живот не успях като че ли да преодолея докрай
снизхождението към това изкуство, внушено ми от майка ми и баща ми.
Когато я видях, ахнах. Такава хубост не бях виждала. „Къде намери тая
красота?“ – попитах Любчо Шарланджиев, мъжа ѝ.
Невена се притесни. На главата беше с някаква шапка, почна да я
придърпва, да я намества – да скрие смущението от лицето си.
Притеснението ѝ още повече засили симпатията ми. Друга на нейно място
ще се усмихне, ще се закипри, тя се дърпа. Тъй може да се държи само човек,
който и отвътре има хубост..
Скоро ни разпределиха и двете в „Свинските опашници“ от Я. Дитл. Бързо
се сближихме. Оттогава и досега, когато нея вече я няма, съм усещала Невена
като един от най-близките си хора. Чудела съм се на глас пред нея на нашето
приятелство: „Невено, аз мога майка да ти бъда, как тъй толкоз много се
сближихме?“ – „Обща кръвна група, Стояно“ – отговаряше ми тя.
Носеше силен вроден аристократизъм. Беше си неин, индивидуален знак,
но за него си имаше обяснение и в потеклото ѝ. По майчина линия има
австрийска благородническа кръв. Не вярвам по принцип, че наличието на
„фон“ в рода предопределя характера, но Невена наистина можеше да се
похвали с рода си. Никога не го правеше. Предпочиташе да я възприемат
като момичето от Дупница, почнало кариерата си на актриса по член 9-и в
Ямболския театър.
Никога, дори когато беше на върха на филмовата си популярност, не се
изкуши от превземките на звездите. В началото, когато ходехме на разни
срещи със зрителите, тя се появяваше нарочно без грим, с много скромна
прическа. Хората в първия момент насочваха към мен вниманието си. „Я

140
вижте кой друг е тук!“ – прехвърлях веднага погледите към Невена, а тя
светкавично ме сритваше.
Един ден в театъра портиерката ме запита: „Видя ли Невена чернокоса?“ –
„Къде да я видя?“ – запитах. – „Че тя ей сега мина покрай тебе!“
Колкото беше хубава, двойно повече беше станала. Смени цвета на косата
си, защото започваше снимки в „Тютюн“. Иначе по природа беше руса.
Първоначално е трябвало да играе Лила, но режисьорът Никола Корабов
направил смяна. Вена се притесняваше, че актрисата, определена за Ирина,
го преживява тежко.
„Тютюн“ направи Невена много известна, но смятам, че голямата ѝ роля
на екрана е в „Крадецът на праскови“. Лиза изигра много по-дълбоко, по-
фино, отколкото Ирина. След тези две роли киното я грабна като топъл хляб.
Но Невена никога не спря да се усеща свързана със сцената. Страдаше,
когато нямаше ангажименти в театъра. Докато играехме „Игра на котки“ в
Унгарския културен институт, с болка запита: „Дали ще се върна някога на
истинската сцена?“ За щастие върна се. Но обидите не я пощадиха.
Многобройните ѝ участия в киното като че ли бяха в основата на едно
неоснователно противопоставяне: мнозина твърдяха, че на сцената тя не е
тъй добра, както на екрана. Абсолютно невярно според мен. Невена
притежаваше ярък комедиен талант на театрална актриса. Ролите си на
сцената изработваше с изключително старание. Разговаряли сме за оценката,
която дава Лилиан Хелман в „Пентименто“ за Симон Синьоре – прекрасна
киноактриса със серия провали в театъра. Невена, въпреки големите си
филмови успехи, не промени убеждението си, че истинската „проба“ за
актьор е театърът. Последната ѝ роля – в „Преди последния спектакъл“ от Л.
Пеевски, беше на актриса, предизвикваща одумки заради външността си.
Краса Красавицата, така се казваше героинята ѝ. Невена се гримира силно,
за да се изкара грозотия: „Искам тя на нищо да не прилича, а да се мисли за
хубава“ – оправда решението си. Интересен ход, още повече че в театъра
често се срещат страшилища, убедени в неземната си красота.
И двете мразехме да ни наричат звезди. Все се сопвахме, като чуехме това
определение. „Добре тогава, като не щете да сте звезди, ще ви пишем
„слънца“ – пошегува се един журналист.
Звезда или слънце, Невена беше много работлив човек. През нощта
снимаше „Тютюн“, на сутринта репетираше в театъра. Случвало се е да
пристига с камион, шофиран от самата нея. Никога не закъсня, камо ли да
провали репетиция. Бяхме се вече сприятелили и тя ми показа рисунки на
Ирина: „Само на теб, друг не искам да знае.“ Невена рисуваше много хубаво.
Сигурна съм, че тези рисунки са запазени, защото беше прибран и подреден
човек.

141
 Не мога да си представя нашата близост без общото чувство за хумор.
Невена го притежаваше и на сцената, и в живота, което, държа да подчертая,
са две различни неща. В „Големанов“ по роля трябваше да пише нещо. На
всяко представление довършваше по едно писъмце до гримьорната Надка
Бостанджиева.
Дано Надя пази тази кореспонденция.
В спектакъла „Смъртта на Тарелкин“ от СуховоКобилин играех грозна
досадница, която припомня на Тарелкин някогашна връзка. За доказателство
влачи със себе си две деца, уж „плод на любовта“. (Брандахлистова си остава
една от любимите ми роли.) На едно представление вместо двете хлапета, на
сцената се показаха Вена и Димитър Георгиев-Пушо. Рипат, викат, висят по
ръцете ни поотрасналите ни дечурлига, а ние с Калоянчев се чудим как да
скрием кикота си от зрителите. Идеята с номера била на Невена. Като не се
брои този случай, тя три пъти е играла моя дъщеря. А веднъж – в „Игра на
котки“ – по-голямата ми сестра.
В живота беше по-скоро сдържан човек. Не отваряше душата си леко, но
повярваше ли някому, докрай му беше вярна. Аз знаех нейни тайни, както и
тя – мои, защото и двете бяхме сигурни, че всичко потъва у другата. Много
тежко изживя загубата на Шарлето. Докато той беше жив, мнозина
пророкуваха, че бракът им няма да издържи, но аз знаех колко дълбока
връзка го крепи. Загубата на Любо я накара да се усамоти. С Невена се случи
същото, както с мен след смъртта на Нейчо. Разочарования, скрити и
нескрити нападки. Когато преживяваш голяма скръб, лесно е да бъдеш сра-
зен. Веднъж колата ѝ спря пред мен на улицата. „Качвай се, Стояно!“
Запомнила съм, че оня ден шофираше боса. „Какво има, Невено?“ – „Много
ми е тежко “ – призна си тогава.
Устоя. Както винаги. На разочарованията, на болката. Със същата сила, с
която по-късно се бореше с болестта.
От търпението и добротата си даде на Тейката, прекрасна дъщеря, пред
която шапка свалям за грижите, търпението и тихата всеотдайност към
Невена.
През тежката зима на 1990 играехме заедно в „Трупът фантом“ от Р. Тома.
Безпокойството от надвисналия над главата ни недоимък се изостряше.
„Невено, какво ще правим?“ – угрижена я запитах аз. Тя се усмихна: „Така е,
Стояно, хубави младини, тежки старини.“
Рано реши, че е остаряла. Искаше да остави косите си бели, но Тейка не ѝ
разрешаваше и аз я подкрепях. Не ѝ минаваше и през ум разкрасяване с
пластична операция.
– Аз съм вече старица – каза ми веднъж.
– Глупости, Вено, аз тогава какво да кажа? Значи аз съм мумия!
– Не си, но аз съм старица.

142
 – Къде тогава ще си караме старините?
– На село.
Естествено – в габровското село, открито от Невена.
Бяхме се зарекли – ще се качим горе, ще се оплезим на света и ще си
живеем само двете. Който иска да ни види – да дойде.
Не успяхме.
Обожаваше селската си къща. Подредяха ли се три свободни дни в
програмата ѝ – веднага тръгваше натам. В селото имаше няколко старци и
десетина къщи с покриви от каменни плочи. „По-добре да разговарям със
старците, отколкото с някоя префърцунена мадама“ – казваше Невена.
Къщата откри по времето, когато все повече предпочиташе да се
усамотява. При едно от пътуванията си до Габрово попаднаха в селото, което
наистина беше райско кътче. Махна табелката „Иглика“, за да не я безпокои
никой в уединението ѝ. В това село без име Невена подреди чудна къща.
Направи подобрения, но стила запази с чувствителността си на художник.
Прекара телефон, вода. Банята застла с малки кафяви плочи, които излъчват
топлината на тухла. Дървени стълби, бели тавани. Сама варосваше, както
сама иззида дувара. Накупи много котли. Първия път когато отидох, всички
бяха пълни с люляци. Из габровските села откри и купи старинни легла с
големи месингови топки и табли, изрисувани с лебеди и лодки. Умееше да
усеща стила и имаше волята да го постига и запазва. Ценя това умение, но
сама никога няма да се юрна да търся сахани и ракли. Невена обаче
придружавах с най-голямо удоволствие. Възхищавах ѝ се как вижда красо-
тата на един предмет под ръждата и прахоляка, как бавно и внимателно прави
тъй, че хубостта му да светне.
Когато ме заведе за първи път, ме предупреди, докато шофираше:
„Внимавай сега, зад този завой ще видиш една църквичка, поздравявам те с
нея.“
Появи се прелестно малко параклисче, наистина за чудо и приказ.
Първата атака на страшната болест получи през ранна есен. Веднага
заминах за Габрово, където я оперираха. Не исках да повярвам в лошата ди-
агноза, още повече че скоро преди това си беше правила пълни изследвания
при добри столични специалисти. В резултатите нямаше абсолютно нищо
обезпокоително.
По-късно, при прегледите в Париж, казали, че операцията на габровските
лекари била перфектна. Но било твърде късно.
Невена мислеше, че има някакви сраствания. Ние всички се молехме
лекарите да са сбъркали диагнозата. Още повече че имаше период след
операцията, в който изглеждаше напълно здрава. Бяхме получили покана за
Варненския кинофестивал и трите – Невена, Мара Статулова и аз, се канехме
да отидем. Във Варна до Фестивалния комплекс има хубава стара къща с

143
голям, зашумен двор. Неведнъж сме прекарвали там чудни вечери в приказки
и смях. Но в последния момент изскочи някакъв ангажимент за Мара и мен.
На Невена ѝ се ходеше в началото, но когато разбра, че ще е сама, се отказа.
Тежи ми това неосъществено пътуване и до ден днешен.
До последно си остана вярна на поетите задължения към фондацията за
подпомагане на бедните артисти, която основа. Сега Мария Статулова има
грижа за нея. Непрекъснато се интересуваше за болни и обеднели възрастни
колеги. Пак безшумно, както винаги е обичала.
В болницата не допускаше никого освен мен, Мара и Стойно Добрев.
Държеше се с всички сили, успяваше и да се шегува. Дори веднъж запали
цигара. Молех се на оная Звездица, която винаги е била над главата ѝ (Невена
също вярваше в нея) и този път да не я изостави.
Човешката злоба успя да я стигне и зад болничните стени. Жълтата преса
не се спря пред страданието ѝ и побърза да съобщи, че Невена умира. В
стаята в Правителствена болница имаше директен телефон. Някаква
„доброжелателка“ се обадила уж да я успокои: „Ти, миличка, не вярвай какво
пише за теб, че си умирала от рак. Аз ще те оправя, не се плаши!“
– Стояно, какво пишело за мен? – посрещна ме един ден Невена.
Но аз бях подготвена за този въпрос.
– Гадости! Пейчинов те издържал, обаждал се непрекъснато от Париж...
Пише, че си била в Правителствена болница, където други нямали достъп.
Такива глупости!
Поуспокоих я. Поне така си мисля.
За Великден сама изрисува яйцата. Със станалите тънки-тънички свои
пръсти.
– Добре, че ми направихте и този празник! – каза ни на тръгване.
Този Великден беше последният, на който бяхме заедно.
Елеонора, Невенината майка, е погребана в малкото гробище на
габровското село. С Невена често сме ходили там. Отваряхме скърцащата
вратичка и спирахме до скромните гробове с разцъфтели селски цветя.
Няма как да не се замислиш на такова място за суетата, шумотевицата,
злобата при вида на тези прости цветя с корени в гробищната пръст.
Докато гледах отрупания с прескъпи букети ковчег в църквата „Свети
Седмочисленици“, се сетих за селските цветя, над които заедно мълчахме в
малкото гробище в Балкана.

Лято за мен
Няма големи жеги тази година. След едно изморително турне и преди
септемврийските репетиции има едно лято тъкмо за мен.
144
 Обичах да бъбря по телефона с Лили Попиванова. Знаехме се от деца, но
никога времето не ни е стигало да се изприкажем. Няма да я забравя каква
хубавица многознайка беше като хлапе.
– Ти на Константин Мутафов ли си дъщеря? Аз сега прочетох „Невеста
ненавесена“. Много добър роман!
Не го бях чела, защото баща ми не разреши.
Още заглавието показва, че романът не е много за деца: невеста, останала
ненавестена от мъжа си. Лили обаче беше побързала да го изчете.
Стана артистка още в училище. Владимир Василев, тогава директор на
Народния, я взе в театъра. Лили завърши образованието си като частна
ученичка.
Изигра много, много роли, които влюбиха в нея безброй почитатели. Бяхме
заедно в „Дамско ръкоделие“, но Лили реши да спре да играе. Може би беше
права – важно е човек да усети кога да спре.
Започне ли да се стъмнява, сядам на верандата. Радвам се на лятната вечер,
мисля си за бивалици и небивалици.
Рядко минават хора. Няма я вече съседката Павлинка с козата Снежана да
ми донесе пресни клюки. Козата беше по-силна от нея, дърпаше я, както във
филма „Борис I“ дърпат Климент Охридски. Понякога я събаряше и влачеше.
Вечер сега минават само случайни минувачи, колкото да нарушат дрямката
на котарака Бурбон. За него Калоянчев казва, че приличал на крава. Не го
обича по неизвестни причини. С одъртяването си котаракът става все по-
саможив. Появи ли се гост, веднага се покрива в най-тайното кътче. Разсмива
ме тая промяна с възрастта. Значи и животните не са подминати от нея. А
може би подобно на мен и котаракът предпочита да е сам, за да не е самотен?
Никак не отхвърлям възможността за подобна чувствителност и у
животните. Може би затова изпитвам угризения за изчезването на
многострадалното си куче Роко. То се изгуби по Коледа около 2000 година.
Имахме с Муки навика да го пускаме сам на разходка. Поскита, поскита, пък
се прибере.
Роко беше много тъжна гледка на външен вид. Прекарал всички нелечими
болести, грозен по рождение толкова, колкото и добър. Вечерта преди да
изчезне, пак се чудех на неописуемата му грозота. Макар и не на сериозно,
през главата ми мина мисълта „Хората какви красавци гледат...“
На другия ден Роко се запиля.
Падна големият сняг.
Хукнахме с Муки по екстрасенси. Те си приличаха в три неща: измъкваха
ни добри пари, виждаха кучето да лежи на цимент и все ни приказваха да
бързаме, докато не е станало късно. Обиколихме всички кучкарници на
София – полза никаква.
Снегът се смъкна, от Роко все тъй ни следа.

145
 Таня Масалитинова ме успокои, че тяхното куче го нямало месеци, но
накрая все пак се върнало.
Обаче аз знаех, че Роко няма да се върне. Горд и грозен ще скита като куче.
Дано само да е жив.
Снощи беше чудна вечер. В такива човек, без да е религиозен, почва да се
моли. Страшно е, ако човек никога не е изпитвал желание да се моли. За нещо
свое си, на някой свой си. Снощи се примолих Нейчо да дойде за малко в
драгалевската градина...
„Пътник между звездите“ – поду на смях ме наричаше баща ми, когато се
зазяпвах в небето. По едно време даже се беше разтревожил от честите ми
бдения. „Стояно, както си тръгнала, ще луднеш. Седни пиши!“
Не прописах, защото проиграх. „Проиграх“ – хубава дума с много
значения.
Когато започвах, исках да бъда на друго ниво. Правила съм много
компромиси, но и в много посредственост съм се блъскала. А когато съм се
опитвала да вървя в крачка с нея, най-тежко съм се проваляла. За хубаво или
за лошо? За хубаво все пак.
Исках другояче да върви животът на детето ми.
Исках, исках... Някой сигурно ще се зачуди колко много желания имам.
Греши, мога да ги пресея до две-три и те са свързани с доброто на детето ми.
На другите – майната им. Могат да почакат деня, когато се подстригват
мравките.
Все пак сладки са и ония нечакани неща, които те радват дори с това, че са
се случили. Не видях никога Жорж, но изиграх любовта си към него на
сцената във „Вчерашни целувки“. Но историята има още един епилог. Когато
бях в Америка, ме загложди да разбера що за човек е била жената, с която е
прекарал живота си. Елена, моята домакиня, веднага вдигна телефона да
разпита своя приятелка. Оная се заля в хубави думи. Докато ги повтаряше,
Елена видя, че през лицето ми мина сянка.
– Я не ѝ обръщай внимание – веднага „обърна плочата“ тя. – Тази за всички
говори само хубави неща!
Такива ми ти работи се въртяха в главата ми снощи в Драгалевци под
звездите. Само дето звезди не се виждаха.
Бях решила да си оперирам очите. За да мога да си уча бързо новите
текстове, да направим нова постановка с Бина Харалампиева, тази остра и
нежна жена, която обикнах, да запомням новите лица от изморителните
турнета, да виждам ясно до себе си обични приятели като Калата и Емилия
Радева...
Пък и да не пропусна да забележа, радвайки се на следващо лято за мен,
кога в драгалевския двор са плъзнали на талази нечакани, многобройни,
чернички, хрисими, късо подстригани мравки.

146
 КНИГА 3.
ЕДНА ФУРИЯ НА 90
(Книгата, издадена 2012г. съдържа всички истории от предишните две
книги, както и следващите 10 нови историики)

Някакви си нищо и никакви десет...

През есента на 2001 излезе книгата „Когато се подстригват мравките“.
Тя обединяваше първата ни със Стояна обща творба „Герой на мегдана“ и
нова част, разказваща за живота на „виелицата“, както аз наричам голямата
актриса през последните няколко години.
Новите страници в това издание се появиха след разговорите ни по коледно
време. В Драгалевци по това време е снежно и студено. Затова пък в тях има
елхи с необичайна украса и коледни спомени, вглеждане в портретите по
стените на стилния Стоянин дом, припомняне на стари приятели, бенгалски
огън и шоколад...
Премиерата на „Мравките“ беше на фестивала „Аполония“. Помня
пълната зала, червеното сако на Стояна, радостта на издателя Надежда
Кабакчиева, стопяващата се купчина от книги, жегата в залата, Стояна – в
най-добрата ѝ форма, остроумна, енергична, надписваща книгите с големи,
решително нахвърляни букви. (Проблемът със зрението беше започнал да се
обажда все по-настоятелно, но и него, както много други проблеми, Стояна
обезсилваше с шеги.) Между другото, тъй както наистина си е с проблемно
зрение, вижда изключително ясно. Подробности, които убягват на „окатите“,
Стояна ги забелязва на секундата. Многократно ми е отваряла очите. За
всичко. Светът минава през сетивата ѝ, дава им острота и сила, които са
наистина феноменални. Светът в очите на Стояна е пълен, цветен, тъжен и
смешен в мяра, непостижима за другите. За последен път ме разсмя с думите
си по повод едно мое интервю с известна певица. Интервюираната беше с
предизвикателно изрусена коса за доста смуглата си кожа.

СТОЯНА: Много интересни работи научих от интервюто ти, много...

(Дяволито присвива устни) Тъй де, не знаех, че има руси негри!
Веднага беше „ковнала“ подробност, на която да се усмихне. Така е и с
детайли, които издават притеснение, молба, страдание. Тя всъщност е
всевиждаща и това е само една от чертите на чудото Стояна. Ние
147
недовиждаме и не преценяваме ред неща. Включително и в отношението си
към нея. Дърпаме я да каже „нещо смешно“, светим в лицето ѝ с нахални
прожектори, задаваме ѝ въпроси, на които е отговаряла стотици пъти,
заключваме я в собствените си представи за нея...
Самият аз не съм извън кръга на тези „недовиждащи“. Тогава, в радостната
приповдигнатост на премиерната вечер на книгата, разгорещила и
собствената ми суета, не ми мина през ум да направя нещо, което истински
щеше да зарадва Стояна.
Да я заведа да види морето. Да си помълчи с него.
Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбението и
тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече Стоянина, не
кикотът. През годините, в които се познаваме, не спрях да се учудвам как
такъв непоправим индивидуалист живее обкръжен и дърпан от толкова
много хора.
Стояна е от тези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-
необятни ти се струват. Всъщност да призная, от тази порода в живота си съм
срещал единствено Стояна. Деветдесетте години не са я укротили, не е
притихнало любопитството ѝ, нито са се замъглили преценките ѝ.
Нито пък е станала по-лесен човек. Не, не е! Същата непредвидима,
бушуваща виелица си е и сега, както преди десетина години, когато подгот-
вяхме „Когато се подстригват мравките“.
На тази книга се случи най-хубавото, което може да се случи на една
книга – изчезна и първото издание, и допечатката. Откраднаха единствения
ми останал екземпляр от къщи. На свой ред не успях да намеря откъде да
открадна нито един. Даже антикварите на „Солунска“ не можаха да изровят
екземпляр от кашоните за банани, препълнени с книги. Пълно щастие за
автора!
Юбилеят на Стояна припомни на мен и Надя Кабакчиева, че тази щастливо
изчезнала книга може да зарадва пак читателския поглед за 90-ия рожден ден
на любимата ни виелица. Докато препрочитах единствения опазен в
издателството екземпляр, си спомнях къде за какво е говорила Стояна пред
раздрънкания касетофон ветеран „Блаупункт“. Любимото ми място да я
слушам си остава Драгалевци. Всеки човек си има пейзаж, вещ, някакво
обкръжение, с които портретът му става истински точен. За някои – лъскав
автомобил, за друг ковьорче с еленчета, за трети – бетонна ограда, за
Стояна – лудналата, неподстригана драгалевска градина, сред която тя
говори за подстригването на мравките.
Надявам се да усетите уюта на нейното разказване. Преди това – няколко
думи за общи преживявания, също доказателства за чудото Стояна.
Първото от тях е свързано с едно недотам леко транспортно произшествие,
което преживяхме заедно с нея. Случи се така, че в един и същи ден пътищата

148
ни се пресякоха в Плевен. Тя имаше представление там, аз – работа през деня.
Предложих ѝ вечерта да пътуваме заедно със служебната кола към София.
Пътуваме и си дрънкаме. Някъде след 22:00 ч. е, но у Стояна няма никаква
умора. Тя въобще си е „нощянка“ – гледа телевизия, слуша музика до късно.
Не помня как в разговора се появи думата „некролог“. Май се хилехме над
някакъв нелеп патетичен текст, който бяхме прочели и двамата. Навярно и
шофьорът се е заслушал (няма как да не надаваш ухо, когато Стоянка
Мутафова е на задната седалка) и не е забелязал неосветения завой.
Излетяхме плавно и елегантно от пътя, носихме се така може би
двайсетина метра, за да се друснем – с все сила по средата на разорана нива.
Още малко време (което ми се видя страшно много) продължихме да „орем“
в угарта. В момента, когато спряхме, видях Стояна вдигнала ръка като
пророчица:
– Споменахме „некролог“ и...
Бях достатъчно стреснат, за да разчитам „знаци“, а пък и воят на
полицейската сирена, който вече се чуваше, внасяше допълнително напре-
жение. Полицаите дойдоха до колата ни, бързо отвориха вратите и...
Оттам, усмихната, сред вдигнатия прахоляк, в тъмната нива, излезе с целия
си блясък Стоянка Мутафова.
– Всичко е наред, момчета!
Те, горките, така се шашнаха от неочакваната изненада, че безмълвно се
заеха да ни измъкнат от нивата, докато Стояна не спираше да говори,
крачейки на токчета между буците пръст.
Тази изумителна способност да минава светкавично от едно настроение в
друго, тази скорост в реакциите може да проявява само Стояна.
През 2003 благодарение на Светла Дионисиева заминахме за Кипър да
играем постановката на Бина Харалампиева „Вчерашни целувки“ пред
многобройната българска общност там. Светла с неизменната си
всеотдайност се беше погрижила да ни осигури великолепен хотел,
екскурзии до прочути места на острова, гостувания... Всичко беше
изключително приятно, представлението мина с успех, но Стояна внезапно
се разболя. Лицето на лекаря остана доста непроницаемо след прегледа.
Годините на пациентката явно допълнително внасяха предпазливост в
прогнозата. Все пак накрая ме дръпна настрани и ми каза, че пътуването със
самолет следващия ден е доста рисковано.
Стояна обаче искаше час по-скоро да се прибере в София при дъщеря си
Муки и въпреки здравословното си състояние, беше готова да се бие с всеки
на друго мнение.
На другия ден в самолета. Стояна ни жива, ни умряла, сяда пред мен.
Излитаме. Час по час я питам добре ли е, тя маха с ръка да я оставя и не
издава звук.

149
 Задрямал съм по някое време. Отварям очи: стюардесата, застанала с
количката пред Стояна, я гледа стъписано.
Моята приятелка почти се е изхлузила от седалката. Ръката ѝ безжизнено
виси, препречвайки пътя на количката.
– Стояно!
– Ха-ха, уплаших ли те? Я кажи това какво е?
Безжизнената ръка уверено сочи някакъв парфюм, поставен върху
количката.
„Никъде няма да ходя повече с тебе!“ – заричам се, докато гледам как
болната със съмнение за лек инсулт със завидна енергичност продължава да
разглежда парфюмите.
– Няма да пътувам повече! – уверено заявява Стояна след кацането, макар
че от болестта ѝ вече няма и следа.
През следващите години Стоянка ходи, мисля, два пъти до САЩ, до
Англия, до Австрия.
– Стояно, имаме покана да представим новата книга в Лондон. По случай
деветдесетата ти годишнина. Светлето Дионисиева пак ни е поканила.
– Отиваме!
Стояна и на сто ще бъде дете, което бързо забравя лошото, опасностите,
разумните доводи. Любопитството ѝ ги изтрива. Как да не завиждаш?
Преди няколко години ми звънна по телефона.
– Ако искаш да ме видиш жива, ела във Военна болница!
Прибрала се вкъщи, стоплила супа за обяд. Вместо лимонтозу или някаква
друга подправка, поръсила в чинията си препарат за отпушване на канали. За
щастие бързо разбрала какво е направила, извикала лекар...
Спомням си ясно внимателния, сдържан лекар, който се грижеше за нея с
изключително внимание. Всичко беше направено, но предстояха часове с
неясен изход – не беше съвсем изключено частица от киселината да е
проникнала в хранопровода...
Муки отиде до вкъщи, за да донесе дрехи. Разговаряме със Стояна.
Езикът ѝ е станал лилав от препаратите, подигравам се, че е като на куче от
породата чао-чао.
Стояна се разсмива. Страшното се дръпва. Свива се наритано от смеха ѝ в
ъгъла на болничната стая.
После почва да разказва за турнета, за кучето си, за Драгалевци...
Страшното съвсем е изчезнало. Не смея да помисля, че критичните часове,
за които спомена лекарят, едва-едва са започнали...
Стояна носи толкова сила и необикновеност, че дори в ситуации, които
налагат единствено смирение, нейното присъствие дава надежда за друго:
Светът е в човешки ръце. Съдбата е отстъпчива. Годините нямат значение.

150
 Не е така, разбира се, но е щастие да си бил до човек, който може да те
накара да повярваш в това. Вярвал съм го неведнъж, слушайки и мислейки
за Стояна.
Преди десет години, малко след като отбеляза осемдесетгодишния си
юбилей с „Вчерашни целувки“ на сцената на Сатирата, съвсем непринудено
сподели:
– Ех, оттук нататък сигурно ще ми дават само малки роли.
Нищо не посмях да кажа. В световната драматургия въобще има много
малко роли за актриси над... седемдесет. В интерес на истината тя доста
отдавна играе роли на значително по-млади от нея жени.
През изминалото десетилетие Стоянка Мутафова имаше няколко
премиери (в големи роли!), продължи да играе старите, пътува непрекъснато,
снима се в няколко филма.
Как да не повярваш, че е човек, пред който времето отстъпва? Въобще
струва ли си да говорим чак толкова тържествено за някакви си никакви
десет години? Чудото Стояна играе, учи текста с лупата, готова е да стегне
куфарите си за Лондон...
Нека го пази чудната сила, която го е създала!

Юрий Дачев

151
 Аблативус абсолутос
Знаете ли какво значи това? Откъде ще знаете. Сигурно ви звучи като
„абракадабра“?
На мен латинските глаголи, които майка ми преподаваше, също ми звучаха
като тайнствени заклинания. И макар че не бях, ама никак не бях
послушното ѝ момиченце, тайно от външните погледи питаех дълбок
респект към тези глаголи заклинания, които тя е такава лекота изричаше.
Майка ми беше гимназиална учителка. Ако питате мен, тогавашен
преподавател като нея се равнява на днешен университетски. А уни-
верситетски преподавател от ония времена не се равнява на нищо днешно.
Но да не захващам тази тема.
Освен че знаеше безброй глаголи заклинания (някои от които бях
понаучила и аз), майка ми плашеше частните си ученици и със страхотна
строгост. Между тях имаше и доста тъпи, за които латинският беше истински
мор. Особено за един студент медик. Явно го късаха на изпита по латински
в Медицинската академия, защото той идваше редовно на уроци у нас и също
тъй редовно и напразно се потеше. Майка ми пък, след като го изпратеше,
въздъхваше с голямо облекчение. С учениците си беше строга, но никога не
показваше изнервеност. Въздишката ѝ прокънтяваше чак когато си тръгнеха.
Кандидат-доктора най го мъчеше въпросният „аблативус абсолутос“.
Ученикът, запазил славата си на забележителен тъпак, естествено изчезна
по някое време от погледа ни. С годините майка ми намали учениците си,
после съвсем прекрати преподаването. Бях вече студентка, когато на някакво
събиране се засякох с кандидат-доктора. Той вече беше дипломиран лекар.
Излъчваше онова самочувствие, което веднага се забелязва у глупавите хора.
Разменихме няколко дежурни фрази и изведнъж дипломираният глупак
рече:
– Ей, да знаеш, по-разхвърляна къща от вашата не съм виждал!
На тема разхвърляност по принцип не мога да бъда уязвена, изобщо не ми
пука кой какво мисли за къщата ми, но тогава ме хвана яд. С цялото си
хладнокръвие запитах отчетливо:
– А ти успя ли накрая да научиш аблативус абсолутос? Защото в нашата
къща по-тъп ученик от теб не е влизал.
Онзи зяпна онемял.
Истината е, че майка ми не беше пример за подреденост. Току почнеше да
търси из къщата някой от своите римляни. Досмешаваше ме, като я чуех да
вика:
– Къде ми е Тит Ливий? Къде ми е Сенека? Да сте виждали Салустий?
152
 За да бъдат в наличност Тит Ливий, Сенека, Салустий и въобще целият
елит на Античността, грижата беше на баба ми и на командваните от нея
слугини. Майка ми не беше по реда и домакинството. По някакъв начин и
мен ме пазеше да не се „изуча“ прекалено много в тази област. Това доста
противоречеше на тогавашните разбирания за възпитание на момичетата,
дори от добрите семейства. Тя пазеше своя свят – изискан, пълен с много
книги и вкус, и по някакъв начин ме водеше за ръка в него. Както по-голямата
част от момичетата, и аз бях повече привързана към баща си, но проумявам
и колко много съм получила от майка си.
Имаше една малка стаичка вкъщи, която наричахме будоарчето на мама.
Там винаги ухаеше прекрасно, имаше книги, кутии с ароматна пудра. Обичах
да се задържам там. Обичах и да ходя с нея по магазините на „Леге“. Майка
ми имаше изключителен вкус и много остро око. Гордеех се с нея, когато
продавачите не скриваха възхищението си пред избора ѝ. Това не бяха
угоднически комплименти към състоятелна клиентка – в ония времена
продавачите, без да бяха надути или предвзети, излъчваха сериозно
достойнство. Бавно и внимателно разказваха какви нови платове са
получили, нежно ги разстилаха пред майка ми, приканваха я и тя да ги опипа.
Правеше го, но погледът ѝ шареше по рафтовете. И изведнъж посочваше:
– Покажете ми, моля, онзи плат!
Обикновено откритието ѝ беше някое красиво малко парче коприна,
скрито между топовете. Продавачът внимателно изваждаше „находката“ на
мама.
– Как го забелязахте, госпожо? Наистина прекрасен плат!
Майка ми, доволна както от откритието, така и от искреното признание на
продавача, веднага започваше да крои планове на глас какво да се ушие от
малкото парче. Правеше го с фантазия и вдъхновение.
Случвало се е да ме питат кое е времето, в което бих избрала да живея.
Общо-взето, с натрупването на годините човек като че ли е по-склонен да
идеализира тези мечтани времена (те стават и повече, особено след една
възраст). Нормално е – всеки човек мисли, че не е улучил добро време за
живеене. Аз обаче от момиче и до ден днешен съм запазила избора си.
Бих искала да живея в Бел епок или в Древния Рим.
Римската култура винаги ме е привличала повече от древногръцката.
Зрелища, театър, страсти, изумителна архитектура. Личности, които бих
искала да познавам – като се почне от изчезналите вкъщи Тит Ливий, Сенека
и Салустий, до цял отбор императори, които винаги са ми били интересни.
Докато очите ми позволяваха да чета, много обичах да се занимавам с
исторически книги или романи за Рим. По някакъв особен начин ме
удивляваше римската изобретателност в строенето на водопроводи.
Увлечението ми по това време, разбира се, е свързано и с това, че знам какво

153
е „аблативус абсолутос“. Ако с машината на времето се озова при Юлиан,
Траян, Адриан или някой друг „ян“, няма да се пуля като кандидат- доктора,
ами ще покажа чия дъщеря съм.
Другата причина е първата ми мечта за професия – археологията. Татко
много ме насърчаваше. А и аз до ден днешен си останах вътрешно свързана
с археологията – значи не е било просто детско желание, което отшумява с
порастването. Бях вече известна актриса, когато продължавах да се
упражнявам в разчитането на древни надписи. Голямо удоволствие ми
доставяше. А и някакво особено вълнение изпитвах, когато откриех грешка,
пропусната или повторена дума. В такива случаи усещаш по-ясно, че някой,
който отдавна е станал на прах, стои зад този вечен надпис в камъка. И този
човек се е опитвал нещо да напише, сбъркал е, както всички хора. Може би
и него го е мъчил „аблативус абсолутос“, но за разлика от ученика на майка
ми, този непознат писач ме изпълва със симпатия. Нищо, че не знам нито
името му, нито даже кой точно век е живял и дълбал камъка.
Яд ме е на краката ми, че не ми позволяват да се изкача на Перперикон.
Слушам обаче редовно за този необикновен град. Въобще обичам да гледам
по телевизията документални филми за разкопки. Вълнувам се, когато
виждам как археолозите измъкват от пръстта черепи и кости. Фантазирам
какви са били тези хората, чиито останки са открити. Последният такъв
филм, който гледах, беше свързан с разкопки под църква в Южна Франция.
Изследователите търсеха находки, към които ги бяха насочили документи от
времето на тамплиерите. Не се отлепих от телевизора.
Сред нещата, за които съжалявам, е, че въпреки многобройните пътувания
в живота си, не стигнах до Египет. Обаче пък съм се начела и нагледала за
историята му.
Мечтите по Бел епок също идват от детството ми и също са свързани с
мама. Това е време на много красота, елегантност, романтика. Преди да са
започнали да се нижат войните на XX век, Европа като че ли иска да се
натанцува, да се нарадва на хубавото. Наясно съм, че отдалеч и в мечтания е
лесно едно време да бъде идеализирано. И все пак – Бел епок като че ли е
онзи период, който си остава прекрасен и без да го украсяваш с измислици.
А и си представях, че по някакъв начин мама идва от тази епоха. Книгите,
коприните, ароматите. Освободеността. Безразличието към подредеността.
Желанието ѝ дъщеря ѝ също да живее красив живот. Будоарчето, останало
привлекателно в детските ми очи и смляно заедно с цялата ни къща от
бомбардировките...
Майка ми. Наближавам нейните години. Очевидно дълголетието съм
наследила от нея. Случва се в последно време честичко да ме запитат каква
е рецептата на моето дълголетие.
Отде да знам.

154
 Все пак някакво обяснение мога да открия в две посоки. Наследственост и
култура. Първото със сигурност го нося от мама, второто – от двамата си
родители.
Да не мислите, че искам да се изкарам някаква изключително начетена
познавачка? Не, но съм имала късмета да расна в къща, където културата
беше на почит и влизаха много от най-забележителните личности на
България от онова време. Литературата, музиката, спомените за тези
изключителни хора са напълно чисти в ума ми. По някакъв начин, да чукна
на дърво, го пазят. А и мрачното ми чувство за хумор също. Не ми позволява
да се отпусна.
Мъката, с която ми е трудно да свикна, е, че не мога да чета заради
влошеното си зрение. Разбрах, че скоро за такива като мен ще бъдат издадени
касети със записи на известни автори и творби. Макар че, когато текстът
минава през друг глас, удоволствието не е същото, с нетърпение чакам да се
появят тези касети. Толкова много автори ми се иска да препрочета.
Иван Бунин например. Необикновен, деликатен писател. Сякаш без
шансове пак да го издадат. Почти забравен като много други. Преди няколко
години с доста усилия успях да открия негова книга. Хартията пожълтяла,
шрифтът дребен. Отказах се. Почнах да „препрочитам“ Бунин в спомените
си. Някои от творбите и героите му се върнаха в главата ми. Разказите за
собствения му живот, за имението, за срещите му с един старец с тояга...
Вкъщи около мен продължава да има книги. Достоевски, Балзак, още
няколко класици. Нищо че няма как да ги прочета пак, важното е да са някъде
наблизо. Подредила съм ги, да знам, че са ми подръка. Аз въобще не съм чак
толкова неподреден човек. Е, и подреден не съм. Но нещата, които ми
трябват, са около мен. С годините тези неща стават все по-малко.
Подреждането се улеснява.
В едно отношение обаче майка ми, стопанката на най-разхвърляната къща
според доктора, ме превъзхожда. На стари години тя се зае да подрежда
спомените си. Написа нещо като мемоари за София от нейното време. Писа
ги дълго и съвестно, с характерните си учителски старание и
добросъвестност. От БАН ѝ ги платиха, при това добре. Явно са имали
стойност. Докато ги пишеше, аз лекичко се подсмихвах зад гърба на
усилията ѝ. Никога не прочетох тези мемоари. Не се заинтересувах къде се
пазят...
Сега съм пред своите невъзможни за подреждане спомени...

155
 Пропуснати беседи по интимни въпроси
Така, както съм вързана в свободното си време към телевизора и спомените
си за нашите, често ме напушва смях на една тема, на която днес всички
говорят с лекота – от хлапетата, че чак до такива като мен –
деветдесетгодишни.
Сексът.
Сега той е навсякъде – в рекламите, в безвкусните шеги, с които
изобилстват телевизионните предавания, в добрите филми, в лошите филми,
в отпечатаните клюки за известни личности...
Казват: „Сексът продава“. Сигурно. Само че от толкова много предлагане
и продажби според мен ще се стигне до масова импотентност.
Последното, което съм, е досадна моралистка. Никога не съм мислила, че
сексуалните отношения са нещо маловажно. Времената се променят,
говоренето за секса също, самият той обаче като част от човешката природа
е едно от нещата, които си остават непроменени. Винаги съм била абсолютно
безразлична към клюките на тази тема, към надничането „под завивките“. А
многото приказки по повод на секса ми се струват излишни. Да, знам, че за
болестите и за ред други проблеми трябва да се говори, ама пък чак да не се
млъква?
Моето поколение, както и всяко друго, не беше сексуално „заспало“, макар
че аз самата късно се „разгоних“. Никой обаче не ни е отварял очите с лекции
по тези въпроси, нито вкъщи, нито в училище. Наясно бях какво се е случило
със слугините ни, когато роклите им се опънеха върху коремите. В горните
класове имах съученички, които имаха продължителни връзки с момчета,
които, ясно беше, включваха и секс. Но някак си всичко се случваше в
естествено мълчание, в което, представете си, нямаше тайни, а по-скоро
пропускане на разговори. Мисля, че това е по-близо до нормалното
отношение към секса.
В училище тази тема влизаше в областта на предмета „Естествена
история“. Той обединяваше ботаника, зоология, анатомия. Смешно беше
донякъде наистина, че учехме и ни изпитваха как се размножава амебата, а
при човека такъв „урок“ нямаше. Спомням си, че по естествена история пред
нас, учениците, опъваха една голяма схема на човешкото тяло в разрез.
Почвахме по „системи“: кръвоносна, дихателна, двигателна... Кокали,
мускули, капиляри – в подробното и стриктно преподаване „прохождахме“
всичко. Стигнехме ли до онази част от картата, която показваше долната част
на корема, хоп, прескачахме я.

156
 Ние, естествено, бяхме наясно защо се пропуска урок, свързан с нея. Но и
това не помня да сме обсъждали.
Чувала съм, че в някои гимназии по онова време задължително на
момичетата се правел преглед за девственост. В нашата подобно нещо не се
е случвало.
Човек няма как да не се ограмоти в тази област. Природата му ще го
поиска. Продължавам да мисля обаче, че с това искане всеки трябва да се
справи сам.
Представям си майка ми да започне да ме просвещава в ония години.
Абсурд! Тя беше много освободен човек, но просто половата просвета тогава
не беше тема в разговорите между родители и деца.
Вкъщи не е имало скандали за закъсненията ми, макар че знаех: родителите
ми бяха наясно какво означават понякога среднощните ми прибирания.
Майка ми ме „клъвваше“, аз ѝ се озъбвах – толкова. Като всички деца и аз
съм била несправедлива към страховете и притесненията на родителите си,
но това не е нещо ново под слънцето.
Една нощ се прибрах в късните часове след гостуване в квартирата на един
приятел. Бях облякла красива копринена рокля, ушита от майстор шивач.
Шиваческото умение тогава включваше дрехите да се правят така, че
ръбовете от вътрешната страна да са максимално дискретни. А при коп-
рината това беше задължително. Не беше много лесно да разбереш кое е
лице, кое е опаки на роклята.
Много е трудно да разбереш кое е лице, кое опаки на роклята, когато
трябва да я обличаш на тъмно, защото вече много си закъсняла да се
прибереш у дома.
Щастлива от приятно прекараната вечер, с прекрасна, облечена наопаки
копринена рокля, Стояна се промъква вкъщи.
Не съм възнамерявала да се скрия, но ако мога да се прибера в стаята си
незабелязано, защо да не го направя?
Разбира се, това не се случи.
Майка ми веднага се появи в коридора.
– Какво бе, мамо? – питам аз небрежно, все едно е 4 следобед и се връщам
от разходка в алпинеума.
Тя прокарва поглед по мен и произнася с убийствена сдържаност:
– Роклята ти е наопаки.
– О, я ме остави на спокойствие! – казах аз, ядосана, че са ме хванали
натясно, и се мушнах в стаята си.
Както обикновено, майка ми не каза нищо на татко за лудориите ми. В
нашето търпимо към младежкото ми щуреене семейство е имало и много
безпокойство от страна на родителите ми, но те някак си успяваха да го
скрият, да не ми досаждат, да не превръщат отделни случки в разправии. От

157
една страна – знаели са, че със звяр като мен на глава не се излиза. Винаги
ще направя това, което съм решила. От друга страна – надеждата, че все пак
имам акъл в главата си, и собственото им възпитание са спестили
безсмислени разправии.
Особено се е боял баща ми, сигурна съм. Всъщност аз и тогава го усещах.
И сладко-сладко го разигравах, както само аз умея.
Веднъж здраво се бях надумкала с фасул. Изпънала съм се на дивана с
подут корем. Влиза баща ми.
По погледа му върху корема ми разбрах какво му мина през ума.
Нали съм си артистка и дявол, веднага влязох в роля. Издух още повече
корем. После се надигнах от дивана, уж с голяма мъка. Разходих се пред
татковите очи, имитирайки движенията на една наша бременна слугиня.
После спрях по средата на стаята, сложих ръце отзад на кръста, леко из-
пъшках от тежестта в корема...
А бе, бременна жена, няма никакво съмнение.
През цялото време внимателно наблюдавам как баща ми става все по-
притеснен. Но разбира се, нищо не пита.
Прати на разузнаване майка ми.
Виждам, че и тя е притеснена. Ликувам вътрешно. Пак пъшкам и пъча
корем.
За притеснението на родителите ми имаше още едно основание. Съвсем
наскоро се бях разделила с приятеля си, който беше заминал за Америка.
Сериозна връзка, за която родителите ми знаеха. А когато човек е уплашен,
нещата се „напасват“ идеално. „Той замина за чужбина, сигурно е оставил
дъщеря ми бременна! – сигурна бях, че чета ясно мислите на майка си.
– Стояно, добре ли си?
– Много съм добре! – отговарям с тежка въздишка и ръце върху корема.
– Сигурна ли си?
– Сигурна съм. Защо?
– Просто питам.
Дълга, мъчителна пауза. Наблюдавам майка си внимателно как ще
продължи разговора.
– Стояно, ако има нещо, кажи ми!
– Какво да има, не те разбирам.
– Да не си бременна? – накрая майка ми изплю камъчето.
– Защо да съм бременна? – не мирясвам аз.
– Кажи истината, баща ти много се тревожи.
Тук вече не издържах, скочих от дивана, прибрах корема и с кикот избягах
от стаята.

158
 Майчините ми въпроси относно мнимата ми бременност бяха върхът на
откровеността в домашните разговори по деликатната тема. Друг подобен
разговор не си спомням да сме имали.
Самата аз също не съм захващала тези теми в разговор с дъщеря си.
Навярно и това е отражение на семейното ми възпитание.
Въобще моите родители без думи са успели да ми внушат да пазя уважение
към интимния свят на човека. Не само да не нахълтам в него, да не обикалям
въобще. Със самочувствие твърдя, че в това отношение съм усвоила уроците
от родителите си. Аз съм „джаста-праста“, често от устата ми са излизали
люти думи, но никога не съм си позволявала и в най-големия си бяс да
покажа, че знам някаква интимна тайна за човек, който ми я е доверил.
В дългия ми живот се е случвало така, че често пъти съм научавала неща,
които не съм искала да знам. Просто хората са имали необходимост да ги
споделят. Тези тайни, от какъвто и характер да са, са заспали дълбоко в мен.
Някои от хората, с които са свързани, вече ги няма, други водят живот, в
който е по-добре тези тайни да не стават известни. От мен няма да излязат?.
С годините човек започва да става по-свободен в говоренето за неща, които
преди са били табу. Това е естествено. Започваш да разбираш колко смешни
са някои предразсъдъци, не проумяваш смисъла в премълчаването на
отделни подробности, почваш да се усмихваш на някои собствени
разбирания кое е важно, кое – не.
Все пак, и годините не те освобождават от отговорността да се опазиш от
прекрачването на някои граници. Откровен човек съм. Но това не означава,
че не си давам сметка кое на всяка цена трябва да бъде премълчано.
Знам, че има хора, които живеят от това – да се ровят в личния живот на
човека, да измъкнат всичко, най-вече някоя секс история. Гледам на такива
хора някак отстранено. От мен те нищо няма да научат, а да им забраня да
измислят – не мога. Сигурно жълтите вестници и за мен пускат разни
истории. Обаче тези издания са дотам препълнени с измислици, че и нещо
вярно да се промъкне, то пак ще мине за измишльотина.
Иначе обичам в живота и в приказките да има „пипер“. Но това е съвсем
различно от грубостта, нахалството, клюката, очернянето.
Научила съм се да правя тази разлика. Научили са ме – там, в далечните ми
детство и младост...

159
 „На контрабандистите скритият лагер“
Завършила съм Първа девическа гимназия, която даде на България редица
талантливи и интересни хора. В повечето случаи човек оценява училището и
учителите си, след като се е разделил с тях. С мен също е така. Сега си мисля,
че учебната ни система беше забележителна. От гимназия се излизаше с
подготовка, с която днес не завършват университет.
Знаех, че съм в най-доброто софийско училище, обичах много от препода-
вателите си, но ако можеше – с удоволствие бих се напънала да изкарам
гимназията за една година. Не обичах ученето, което ми вървеше. То си беше
тегоба.
Класен ръководител ни беше Александър Милев, иначе повечето от
преподавателите бяха жени. Умни, интересни, елегантни мадами, повечето
от известни софийски фамилии.
В историята ме влюби Кепова, дъщеря на професор Кепов, също историк.
Тази влюбеност запазих и до днес. Кепова преподаваше история с
математическа логика, но същевременно много живо, дори картинно. На
математика ни учеше Ханджиева. Отвратителна жена и прекрасен мате-
матик. Веднъж ме накара да изведа Питагоровата теорема на дъската. Когато
свърших, видях на лицето ѝ учудване: „Как постигнахте този резултат?“ Аз
съм тръгнала по някакъв свой път, сама не знаех къде съм „кривнала“, но
резултатът на класическата теорема бях постигнала не по класическия път.
Ханджиева записа моя вариант и следващия час ми съобщи, че макар и
непопулярен, пътят на извеждането е верен.
Този случай е показателен за дарбата на нашите учители да те научат на
самочувствие от собствения път.
Литераторката Маня Милетич-Букурещлиева беше много освободен от
педагогически предразсъдъци преподавател. Учебниците изобщо не я
интересуваха. Когато дадеше тема за класно, винаги правеше уговорката:
„Ако на някоя това ѝ е скучно, сама да избере какво да пише.“
Помня как Блага Димитрова направи свой поетичен вариант на „Приам и
Тизба“. Милетич развълнувано каза: „Роди се поетеса!“
Пунджева, учителка по пеене, беше приятелка на родителите ми.
Гостуваше ни често, докато учех в отделенията. Тя пушеше, което в ония
години за мен беше изключително явление. Не можех да запазя тази тайна
само за себе си, просто нямах право. В училище отворих вратата на стаята,
където Пунджева имаше час, и изкрещях:
„Ученички, да знаете: Пунджева пуши!“
Тряснах вратата и избягах.
160
 Пунджева се оплакала на нашите от моята невъзпитаност, но те
посрещнаха случилото се със смях.
Обичах манифестациите пред „Александър Невски“ на 24 май. Иначе не
си падах по подобни начинания. Гергьовденския парад намирах за много
досаден с помпозната му театралност. Но 24 май беше друго. Пред храма се
събираха и бивши гимназисти, които приветстваха учителите си е
ръкопляскания и песнички. Докато Пунджева преминаваше, публиката
пееше:

Кой не знае Берлиоз, Берлиоз,

Пунджева му вика тепегьоз, тепегьоз!

Майка ми, известна с прякора Джансата, също беше възнаградена е

посвещение:

Кой не знае хик, хек, хок,

Джанса пише му цваньок,
да, цваньок:, да цваньок!

„Хик“, „хек“, „хок“ е „той“, „тя“, „то“ на латински.

Свободомислието в часовете беше едно, изискванията към ученичките –
съвсем друго. Униформените черни чорапи, тъмносиня пола и блуза бяха
строго задължителни. Това допълнително подслаждаше моите предизви-
кателства спрямо реда. Щом се приберях вкъщи, бързо хвърлях строгото
тъмносиньо, натъкмявах се като истинска госпожица и излизах да скиторя.
Имах много „остро“ око и в момента, когато зърнех някой преподавател,
светкавично потъвах в първия вход.
Но веднъж се провалих.
Домът на моята съученичка и приятелка Лила Балтаджиева беше точно
срещу гимназията. На 16 септември, втория учебен ден, веднага се
преоблякох и се показах в цялата си прелест на прозореца. Не послушах
Лила, която ме съветваше да не си търся белята. Да си търся белята, за мен е
велико удоволствие.
От прозореца на гимназията ме засече Гина Ангелова, преподавателка по
старогръцки, тежък случай. Стара мома, която подробно разпитваше ученич-
ките за гаджетата им.
Донесението на Ангелова смъкна с още една единица поведението ми. В
края на предишната година то вече беше паднало надолу, след като нарекох
класния си „идиот“. За съжаление това не беше последното намаление. Не
бях единствена, но на другите гимназистки режеха поведението заради
миткосване с момчета. На мен – заради щуротии.

161
 Почнаха бомбардировките. Не знам защо, в началото живеехме с някаква
глупава сигурност, че софийският център, където се намираше и гимназията,
ще бъде пощаден от разрушенията. Истината е, че къщата, на чийто прозорец
ме видя Гина Ангелова, много скоро щеше да се превърне в прашна купчина
тухли. Но в първите дни на нападенията продължавахме да се чувстваме
неоснователно спокойни.
Аз и Елена Иванчева, една от друга по-гласовити, се промъкнахме на
покрива на гимназията и започнахме да вием като сирени. Страшна паника
настана в целия квартал.
Директорът, строгият Стефан Димитров, клъцна от поведението ми
поредната единица.
– Може ли ма, Стояно, да правиш такива работи! Война е! – проплака баща
ми.
– Татко, аз като съм с намалено поведение, май никъде не мога да
кандидатствам – казах аз в момент на просветление.
– Не можеш! – мрачно потвърди баща ми.
– А дали мога да стана артистка?
– При това положение май е наложително – отговори той.
Очевидно беше стигнал дъното на отчаянието, защото преди дума не
даваше да се издума за бъдеще в театъра.
В по-ниските класове редовно изигравах етюд с болно гърло. Имах
огромни сливици, но безболезнени. Баща ми не разрешаваше да ме оперират
и е това много ме улесняваше в лъжите ми.
Вземах уроци по пиано. Учителката каза, че съм толкова надарена, че не
може да бъде повече. Не съм съвсем бездарна. Но съм изключително мър-
зелива. А пианото иска всекидневно бъхтене.
– Къде беше, Стоянке?
– Бях болна.
– От какво?
– От фолекулярна ангина.
Щом исках да фъсна от училище, отивах при лекарката и в мига, когато
раззинех уста, в ужасените ѝ очи прочитах „фолекулярна ангина“. А на мен
нищо ми няма.
В горните класове вече бях влюбена в Жорж.
Похвалих се пред съученичките си, че моят приятел е лекар, значи край на
проблема с извинителните. Когато цял клас девойки се изтъпани в Меди-
цинска академия, Жорж се видя в чудо. Сам не се осмели да направи нищо,
но уговори своя близка, очна лекарка. Тя изписа кочан с извинителни. Цял
клас недовиждащи и само аз привилегировано си оставах поразена от фоле-
кулярна ангина.

162
 Нашият клас беше избран за среща с немския министър на културата Ханс
Руст. Преди посещението дойде една легионерка и започна да разучава с нас
хитлеристки марш. Текстът му възхваляваше военния подвиг на немците при
атаките над Англия. Знаехме за град Ковънтри, изравнен със земята от
бомбите, даже си разменяхме заплахи помежду си: „Внимавай, ще те
ковънтрирам.“
По предварителния сценарий трябваше да запеем веднага след появата на
госта. Влезе висок, красив мъж, който отсечено ни поздрави „Хайл“.
Но никаква песен не започна. Нито една ученичка не отвори уста. Не се
бяхме наговаряли, нито мълчанието ни означаваше политическа позиция.
Просто в миг у всички нас се е обадило някакво достойнство и неговата воля
е била най-силното в този миг. Очаквахме, че случилото се ще има
последствия, но не чухме дума. Самият разговор с министъра не беше за
политика, а за немската култура.
Покрай войната и лудориите оставаше място и за любов. В последните
класове се позалюбвахме, тръгвахме по срещи, обсъждахме преживяванията
си. Чувала съм, че в други гимназии са преглеждали момичетата за
девственост, но в нашата такова нещо нямаше. Сигурна съм обаче, че всички
ние до края на учението си останахме такива. Не от страх, не от пуританство,
убедени бяхме, че така е редно и че етапът е „шеги и закачки“.
Мразех тъй наречените журове, където се танцуваше и се играеше някаква
тъпа игра „Шегите на Амура“. Ходила съм веднъж или два пъти. Не ми беше
там мястото. А и нямах никакви интереси към момчетата на моя възраст,
просто не ги забелязвах.
Умната и красива Блага Димитрова беше влюбена в един Михал. Срещам
я на улицата, облякла модерна рокля с много подчертана талия и ръкави като
крила. Бърза.
– Благе, къде?
– Да гоня Михаля – отговори ми тя и прошумя покрай мен с крилатата
рокля.
В лицето на Радосвета Бояджиева аз и Блага имахме любима приятелка.
Радосвета и сега е силен и интересен човек, устата врачанка, лишена от
всякакви превземки. Баща ѝ Анто Бояджиев беше известен адвокат.
Комунист, макар че според мен приличаше повече на анархист. От време на
време го прибираха, но не за дълго.
Отивам на гости у Радосвета. Отгоре ме вижда майка ѝ и почва да нарежда
тъй, че се чува чак в Банкя:
– Стояно, да отидеш при Балабанов, да му кажеш да отиде при царя, да му
каже да пусне Анто.

163
 Правя аз знаци да не крещи кой къде да отиде и какво да каже. Напълно
безполезно. Антовица повтори още няколко пъти нарежданията си, ако
случайно някой не е разбрал – и той да чуе.
Това, че комунистът Анто Бояджиев трябваше понякога да бъде отърваван,
не пречеше на сина му Радосвет да изнесе първия си концерт в БИАД под
патронажа на царя. Радосвет даваше надежди за много талантлив цигулар, а
брат му Кушо – за много свиреп разбойник. Седим си веднъж в дома им, на
вратата се звъни. Отваря Антовица – насреща ѝ човечец с подгизнали от вода
дрехи.
– Госпожа, това се изля върху мен от вашия прозорец.
– Как? Ами? Не! О! Кушо!
Притвори Антовица вратата и почна: крещи, удря столове в земята, уж
наказва Кушо за белята. После запъхтяна каза на пострадалия господин:
– Пребих го, господине. Какво друго да направя?
Не беше много педагогично от нейна страна, но ако Кушо всеки път си
получаваше заслуженото, не трябваше да е жив.
Радосвета Бояджиева изнесе юбилейния си концерт с помощта на Блага
Димитрова. За да се съберат средства, трябваше да се търси съдействие от
много места. Но Блага беше човек, който не отстъпва от целта си.
– Ще го направим този концерт! – заяви Блага. – Дори върху мен да падне
една червена сянка!
– Върху мен пък ще падне една синя сянка! – успокои я Радосвета.
Юбилярката диригентка е учила занаята си върху моята глава. Дойде
междучасието. Другите излязат, Радосвета ме дръпне: „Сядай, почваме!“ Аз
почвам да пея увертюрата към „Севилския бръснар“, тя дирижира. Бях полу-
дяла от тормоз. Махалата на Бояджиеви пък тръпнеше от ужас, когато пеехме
оперни арии. Най-често от „Кармен“.
– Ето! На контрабандистите скрития лагер... – извивахме в дует.
Първия си концерт Радосвета дирижира в Народния театър с моя дълга
рокля и обувки на Блага. „Контрабандистите“ се поддържахме.
С Илияна Симова и Радосвета обичахме да скиторим около София. Често
се вмъквахме в двора на вила с разграден стобор. Не се притеснихме никак,
когато разбрахме, че е на владиката Стефан. За него едно дете беше казало
на учителката си, приятелка на майка ми: „Видох владиката. Она е хубава и
млада!“
Владиката вече не беше млада, но си беше останала хубава. Продължихме
да се събличаме в двора на вилата.
Абитуриентският ни бал беше през една много дъждовна вечер на 1941.
Само момичета отидохме в прочутия ресторант до къпалнята „Мария Луиза“.
Тоалетът ми: много елегантен тайор. На главата бях с тюрбан.

164
 Бяха странни годините на моето ученичество – и весели, и тревожни.
Когато се роди Симеон, учех в четвърти гимназиален клас. Започнаха гър-
межите. Ние броим: ще минат ли 21 ? Толкова бяха при раждането на Мария
Луиза. Тогава в училище ни раздадоха бонбони в бели кесийки с царския
герб. Щом гърмежите минаха 21, настана голяма радост. Имахме си
престолонаследник. Прекратиха занятията, пуснаха ни, излязохме на
пълните с радостни хора улици. Радвахме се и ние...
Тогава не можех да си представя, че няма да имаме цар.
Както не можех да си представя, че ще дойде Девети септември.
Както после не можех да си представя, че ще дойде Десети ноември.
Както още по-после не можех да си представя, че Симеон ще се върне.
Кръгът се затваря.

Още мравки по коледа

Тази Коледа голям рев ревах.
За Пушкин.
По една от телевизионните програми показаха „Евгений Онегин“. Филмът
беше американски, не го биваше като цяло, а най не ми хареса актрисата,
която играеше Татяна – Лив Тайлър. Красива, дума да няма, ама много плаче.
Понеже знам как става този номер (с глицеринови капки в очите), хептен не
вярвам на дългото плакане на екрана. Въобще продължавам да подкрепям
съветите на Петя Герганова: пред публика трябва да сме по-пестеливи в
сълзите. Тогава сме по-убедителни, по-достойни, по-силни. По принцип
плач на публично място ме кара да се чувствам неловко, даже се дразня.
Особено не понасям ридаещи вдовици. Вярвам, мъчно ѝ е на жената, искрено
страда, но изливай мъката си, когато си насаме, не пред камери и хорски очи.
Колкото и да боли, стискай зъби и гледай да не мокриш много лице.
Американската Татяна явно друго са я учили, защото поне пет минути
хълца в кадър, чак се давеше. Сетих се за една от най-хубавите Татяни, които
съм гледала – на моята приятелка, оперната певица Катя Георгиева. Красива,
емоционална, най-важното – сдържана, без излишно наблягане на
драматичните моменти...
Катя – една от обичаните ми близки. Необикновен човек. От тия, които не
можеш да ги сложиш в рамка. Животът ѝ не беше лесен, но тя направи така,
че да го овладее. През какво ли не мина. С характер, с талант, с ум. Винаги
много съм ѝ се възхищавала. Не забравяме да се чуем по Коледа. (То и не
останаха много приятелки, че да пропусна някоя, но не е това причината
често да си мисля за Катя). Тя от години живее във Виена. Така устрои
живота си, че да напусне България, въпреки че тук успя да направи сериозна

165
кариера. Въпреки „неблагонадеждното“ минало на фамилията ѝ, което някои
използваха, за да препъват певческата ѝ кариера. Катя, както казах, е умна
колкото си иска, наясно беше какво може да преодолее и какво не. Когато
съм ѝ казвала, че се възхищавам на нейните ум и целенасоченост, тя през
смях отговаряше:
– А като си помислиш: на сцената изиграх всички будали!
Вярно е. Но ги изигра прекрасно. Още е пред очите ми в някои от ролите
си. Като сляпата Йоланта от операта на Чайковски, която бере портокали.
Пристъпваше с малки крачки на сцената, вдигаше ръце да ги откъсне, а в
същото време гледаше пред себе си. Публиката замираше. И Пушкиновата
Татяна също беше от прекрасните Катини „будали“.
В какви роли си убедителен на сцената, не е повод да се вадят заключения
какъв е човешкият ти характер. Не знам защо обаче подобно повърхностно
отношение към артистите продължава да се среща често и днес. Ами аз? Да
не би да съм смешникът, в който някои искат да ме превърнат? Неуморимата
майтапчийка, винаги в готовност да разсмива? От малка съм обичала
самотата си, защото ми е давала повод да мечтая. Да си направя свят,
интересен за мен. Чак бях уплашила баща си като ученичка. Разказвах му
често за въображаема приятелка, с която си общувам. В началото той го
възприемаше спокойно – познаваше добре развинтеното въображение на
дъщеря си. По някое време обаче сигурно съм прекалила с разказите си,
защото той почна да се опитва да ме връща в реалността. Стреснал се е да не
би да откача.
Но аз и днес, близо до деветдесетте, пак от време на време си живея в моя
свят. Мисля си за Египет, за Бунин, за Пушкин. „Евгений Онегин“ ме докара
до сълзи не защото самият филм ме развълнува, а защото ми припомни
съдбата на Пушкин. Гений, заобиколен от дребни твари, завистливи,
отмъстителни. Как бързо се обединяват такива гадове, за да унищожат
изключителната личност!
Нямам много хора, с които да говоря за това. Все пак останаха някои
сигурни телефонни „връзки“: Жана Стоянович, Катя Георгиева във Виена,
Радосвета Бояджиева... Радосвета, която независимо от житейските удари,
които застигат хората на нашата възраст, продължава да е изпълнена с
планове. Възхищавам ѝ се. Последният е да ремонтира етажа на къщата си в
провинцията и да се съберем да живеем трите: тя, Катя и аз. Като се знае, че
в тази великолепна тройка най-младата е на 85, голяма веселба ще бъде.
Сигурно и това ще стане след подстригването на мравките, но хубавото е, че
щурите идеи не са ни напуснали.

166
 Как втори век не празнувам
Никакъв спомен нямам да съм отбелязвала четирийсетгодишнината си.
Чувала съм, че по принцип тази възраст не се празнува, но ако съм
прескочила празника, не е заради суеверие. По принцип не обичам юбилеите,
нагледала съм се на какви ли не циркове, някои от които не ми се ще да си
спомням.
Когато приближих петдесетте, тогавашният директор на Сатирата
Николай Савов реши да отбележи юбилея подобаващо. Беше започнал
наистина сериозна подготовка, но аз „съборих“ начинанието.
И шейсетгодишния си юбилей не съм празнувала. Имах хубава роля, която
обичах в „Игра на котки“ на Ищван Йоркени, постановка на Николай
Поляков. От този рожден ден ми е останал един особен портрет, нарисуван
от Людмил Чехларов, който и сега е вкъщи. Той е малко странен, сякаш е
направен върху тухлена стена. Усмивката ми също е особена, невесела.
Въобще в цялото ми изражение, което художникът е усетил, има нещо
изненадващо и за мен самата. От време на време продължавам да се
заглеждам в лицето си на картината. Иначе не държа свои портрети и снимки
по стените. Не съм си чак толкова драга за гледане.
Седемдесетгодишния си юбилей? Нищо не помня във връзка с него. Било
е в началото на деветдесетте. Тогава не само на мен не ми беше до
празнуване, така че естествено е било подминаването му.
Осемдесетгодишнината си празнувах с „Вчерашни целувки“. Играхме
заедно с Калата постановката на Бина Харалампиева на голяма сцена. (Иначе
представлението беше предназначено за малка). Продължавам да си обичам
тази роля. Дори когато излъчват телевизионния филм, правя нещо,
нехарактерно за мен – заглеждам се. Честно казано – харесвам се, нищо че
картината ми се вижда малко тъмна. Иван Андонов, за когото ми е много
мъчно, че ни напусна, веднъж ми се обади по повод „Вчерашни целувки“.
Беше гледал току-що филма при поредното му излъчване. Каза ми, че не е
подозирал колко дълбоко мога да играя и че чак сега е разбрал какъв пропуск
е направил, снимайки ме толкова малко.
След седемдесет и особено след осемдесет, юбилеите зачестяват. Започват
да се отбелязват на петици. Така де, не се знае кога ще бъде последният. На
осемдесет и петата си годишнина пак бях на голямата сцена на Сатирата в
„Квартет“. Тази постановка обаче нямаше особен успех.
Така през миналия век по-скоро не празнувах юбилеите си. Разбира се, че
не съжалявам. Сега обаче се задава деветдесетгодишният. Иван

167
Попйорданов има идея да подготвим по този повод една френска пиеса, в
която има роля за мен.
Героинята ми говори много, аз харесвам да има истинско действие, но
задачата е интересна. А заглавието ме разсмива, страшно е подходящо:
„Моето столетие“. Май искат този и следващия юбилей с една и съща пиеса
да отбележат.
Шегувам се, разбира се. Слава Богу, далеч съм още от глупостите на
изкукуригалата Яблочкина. Имам сили да се усмихвам и над годините си, и
над себе си.
Никога обаче няма да мога да подредя спомените си. Затова и в тази книга
не се движа по години и десетилетия. Опитам ли се да мисля за живота си в
някаква последователност, нещо започва да ми убягва. Иначе, без подредба,
„скачайки“ тук-там из годините, хората и събитията ми се струват по-ярки и
живи...
Всеки човек, навлязъл в сериозна възраст, пък и на по-млади години,
намира основание да изпитва някакво неудовлетворение от живота си.
Всички имаме поводи да кажем – това пропуснах, там сглупих, защо тогава
нещо не направих... Не правя изключение. Наясно съм с вините и грешките
си. Но пък, от друга страна, няма да е честно да не кажа, че и много интересно
съм живяла...
Такива мисли се въртят в главата ми, докато гледам коледната елха. Елхи.
Купихме с Муки едно голямо кичесто дърво, но то се прекърши в ръцете ми.
Дожаля ми да изхвърля някоя от половините му. Окичихме и двете. Пак не
сме като останалите. И пак е хубаво...

Перли по клоните
Тъй както спомените за юбилеите ми се губят или са свързани с
безинтересни подробности, всяко мое припомняне на Коледа ме изпълва с
усещане за разнообразни преживявания. Едно от тях ме води в прекрасната
Прага по времето, когато се разкъсвах между Роберт Роснер и Леонид
Грубешлиев. Преди да се прибера при съпруга си, се срещнах с Леонид.
Бяхме млади, горещи глави, ситуацията беше оплетена до немай къде.
Леонид не ме пускаше, искаше да остана с него за празника. В края на
краищата у мен надделя да се върна при Роснер – Коледа се празнува в
семейството, а ние с него официално бяхме такова. Тръгнах си, оставяйки
Леонид сам.
През целия ден, прекаран в приказки и любов, не ни беше хрумнало да
купим на Леонид нещо за ядене. Така и се разделихме, без да забележим, че
в квартирата му, навръх Божия празник, няма трошица хляб. Чак след два
168
дни, когато се срещнахме отново, той ми разказа какво е станало. Тъй като
не намерил отворен магазин да си купи нещо, ял захар, за да не му прималее
от глад.
Как се връзва тази гладна Коледа, в която от влюбеност Леонид не се е
сетил за ядене със сложните ни, често пъти неприятно изострени отношения
през годините? Знам, че по някакъв начин Леонид запази нещо от чувствата
си към мен. Споделял го е пред наши близки и знам, че е бил откровен. Но
мъжът на моя живот си остава Нейчо. Леонид сигурно го е усещал, мъчила
го е ревност, която прави хората несправедливи. Но пък и аз имам право да
се противя на тази несправедливост.
Дъщеря ми много обичаше Нейчо Попов. Това личи и в книгата, която
написа за него. Чувствата ѝ, както и моите, не са отслабнали през годините,
в които живеем без Нейчо. Никога не го е крила, включително и пред родния
си баща. А това него го е озлобявало.
Преди много години, пак благодарение на Катя Георгиева, се отвори
възможност Муки да замине да учи в Австрия. В ония години това беше
рядък шанс. Светът далеч не бе така отворен за младите българи като днес.
Въпреки притесненията си, бях съгласна дъщеря ми да замине. Самата аз бях
имала шанса да живея през младите си години в чужбина. Исках да го дам и
на дъщеря си.
Нейчо беше този, който напомни, че трябва да получим и разрешението на
родния баща.
Оставих ги да разговарят двамата по мъжки в хола.
Когато влязох след време, въздухът в стаята с нож можеше да се реже –
много приказки бяха изприказвали, много цигари бяха изпушили.
Леонид не разреши Муки да замине.
Вероятно отново ревността, този път бащината, си е казала думата.
Продължавам и сега да съжалявам за този пропуснат шанс, който можеше да
направи живота на момичето ми по-различен от сегашния.
Не мога да му простя и друго – това, че лиши Муки от наследство. Остави
всичко на сина си. Въпреки че не е криела обичта си към Нейчо, дъщеря ми
не е преставала да се интересува от Леонид. Обаждаше му се, винаги е била
готова да му помогне.
Стана така, че на поклонението на Леонид, на мястото на опечалените се
озовах аз. Приемах съболезнованията, въпреки че десетилетия минаха, откак
се разведохме. Може би така беше редно. Имаме общо дете, някъде в
годините назад – една гладна пражка Коледа... Не мога да се примиря обаче
с обидата към Муки.
Ревността е непредвидима болест. За себе си мога да кажа, че съм била
умерено ревнива. Виждала съм обаче случаи, в които това чувство променя

169
човека, прави го несправедлив, жесток, понякога, в по-безобидни случаи –
просто смешен.
Известният оперен певец Павел Елмазов ни беше поканил на гости заедно
с моята приятелка Лидка. И двете бяхме млади, хубавки, щурави. Павел беше
очарователен човек и артист. На сцената, дори в малки изяви, намираше
цветна характерна черта и публиката винаги го изпращаше с аплодисменти.
Колоритна личност беше и извън сцената. Спомням си, че веднъж най-
неочаквано получих от него странен подарък: голяма черна ваза,
предназначена да се пълни с благовонна течност и да се пали. Нещо средно
между кандило и ароматизатор.
Бая се ококорих на подаръка.
– Ти сега си разведена, тук ще идват мъже, обстановката трябва да е
приятна...
Изгоних го със смях. Вазата, предназначена да поражда съблазън, не помня
къде потурчих.
Павел Елмазов обичаше да събира компании и така аз и Лидка попаднахме
на обед у тях заедно с оперната прима Илка Попова.
Тя беше довела доста по-млад от нея певец, ще спестя името му, с когото
очевидно започваше любовна връзка. Хвърлила съм му сигурно някой
поглед, видях, че нищо особено не е, и въобще не ми мина през ум да
проявявам интерес към него. Мисля, че и Лидка го отмина с безразличие.
Ядем, кикотим се нещо с моята приятелка. Срещу нас: Илка Попова и
младото ѝ гадже.
Изведнъж: бам! Над главите ни с Лидка прелетя вилица. Оперната прима
изненадващо се беше разбесняла. Втренчи се в нас и просъска:
– Вие защо се занасяте с моята симпатия?
Ей така, от съвсем безпочвена ревност за малко да извади очите на някого.
В живота си не съм се занасяла с ничия „симпатия“. Влюбвала съм се,
влюбвали са се в мен, понякога е имало и драматични моменти. Онази игра,
която много харесват някои жени – да разпалват ревност ей така, за едното
удоволствие, винаги ми е била много далечна.
Някои хора, особено когато са намалели тия, които могат да опровергаят
думите им, с радост се изкарват по-важни за света, отколкото всъщност са.
Разказват любовни истории, в чийто център са, разбира се, те самите. Много
е смешно това. Вярно е, че всеки има своя гледна точка към любовните
взаимоотношения. Ама да тръгнеш да развиваш романи!
На стари години така се случи, че с Калоянчев изиграхме хора, които са
имали любовна връзка в миналото си. В пиесата „Вчерашни целувки“ и в
сериала „Столичани в повече“. С Калата сме си партнирали много на сцената,
ама трябваше да доживеем юбилейна възраст, че да играем и любовници.
Вярно е, че комедийните артисти рядко ги виждат в любовни роли, но този

170
късен ренесанс в ролите на хора със страстна връзка в миналото направо ме
развеселява. В телевизионния сериал например имахме една сцена, в която
се срещаме след не знам колко много години – той, мой професор, аз, някога
влюбена в него студентка. Пием кафе, бърборим си. Тръгвайки си, казвам на
момичето, което се грижи за стария професор:
– Не ме позна!
Много е тъжно подобно „неразпознаване“. Любов на живот и смърт,
страсти, битки, объркани съдби и изведнъж: „Не ме позна...“
Във „Вчерашни целувки“ има една сцена, където моята героиня пали
елхата сама, много натъжена от факта, че любовта на живота ѝ не я е
разпознал. Тази сцена е измислена, в живота аз предпочетох да не се срещам
с Жорж, моето младежко увлечение от Копривщица.
На един му е мъка, че не са го познали, друг се страхува от среща...
Сцената в пиесата е измислена, обаче коледната елха, украсена по шантав
начин и останала чак до лятото – не е. Не държа вече дървото до Коледа, но
продължавам да го украсявам по начин, който ще накара мнозина да се
ококорят. Винаги импровизирам. Случвало се е да сложа бижута по клоните.
Най-вече перли, тях обичам изключително много. Светкат, светкат по
елхата...
Веднъж прекарахме Коледа с една моя приятелка в драгалевската къщичка.
Украсихме дървото в двора. С каквото намерихме. Памук, орехи, даже
окачихме няколко глави кромид лук. Стана елха за чудо и приказ!
Пет години след смъртта на Нейчо нямахме елха вкъщи. Липсваше ни
настроение на мен и на Муки. Всеки празник ни припомняше колко ни е било
хубаво на тримата заедно и че си е отишло завинаги.
Дъщеря ми нищо не ми беше казала, но усетих защо тъгува.
– Муки, на теб май много ти е мъчно, че си нямаме елха?
– Мъчно ми е.
Както си беше вечерно време, намерих в кухнята някакъв сатър и излязох
в парка.
Намерих едно дърво, високо колкото мен, и го отрязах. Ама не от корена,
от средата някъде към върха.
Върнах се. Двете с Муки го украсихме, разбира се, както ние можем, по
невиждан и със сигурност неприемлив за мнозина начин.
Така отново у нас грейна елха. Оттогава не пропускаме.
Не си мислете, че съм безжалостна към природата. Исках да зарадвам
тъжното си момиче, затова тръгнах по тъмно със сатър из парка. А оттогава
до ден днешен наобикалям дървото, което тогава отсякох, като стар приятел.
То расте силно, само дето е без връх. Клоните му се протягат настрани.
Изглежда някак тантуресто. Но пак е красиво, казвам го не само защото имам
угризения за странната му форма...

171
 Имане-нямане
Много пъти животът ми се е обръщал по отношение на материалната
осигуреност. В детството ми тя изглеждаше естествена. Не сме били някакви
богаташи, но във всички случаи имахме спокойствие. Голям, хубав дом,
обзаведен с вкус.
Вкусът! Гледам някои от оцелелите мебели от този дом. Спомням си и
къщите, в които са ме водили... Вкусът е нещо, което не се купува с пари.
Понякога точно многото пари още повече напомнят липсата му.
Бомбардировките унищожиха хубавата ни къща на „Дондуков“. За по-
малко от 24 часа преживях две бомбени атаки. За първата, от която излязох
само уплашена и с омазано с петмез палто, вече разказах. Втората, същия ден
вечерта, беше много по-страшна. Нямаше го този път предупредителният
вой на сирените. Явно се бяха повредили. Атаката ни свари неподготвени.
Скрихме се в мазето и след минути къщата рухна над нас.
За щастие не стояхме дълго време затрупани. Бързо ни изровиха из
руините. Настоявах да тръгнем веднага за провинцията. Баща ми, вече много
болен, се опитваше да ме убеди да изчакаме малко. Искаше да съберем някои
неща, преди да отпътуваме. Въпреки военната обстановка, приятелите се
подкрепяха, а той се радваше на обичта и уважението на много хора. Сигурен
беше, че някой ще ни услужи и ще помогне да пренесем част от оцелелите
вещи на новото си местоживеене.
Аз настоявах да се махаме час по-скоро.
Както обикновено, вслушаха се в моята воля.
Спомням си дългия път от мястото, където беше нашата къща, до
подуенската гара. Татко пристъпваше крачка по крачка. Трудно му беше да
се качи и на влака. Намериха се добри хора, вдигнаха го на ръце и го вкараха
в купето през прозореца.
От къщата ни остана парче стена. Тя и до ден днешен стърчи в един
вътрешен двор на „Дондуков“. От години не съм минавала оттам. Не обичам
да си спомням онези ужасни дни. Въобще, с целия ми интерес към миналото
и археологията, към местата, свързани със събития в моя живот, не обичам
да се връщам. В Копривщица, мястото, където прекарахме част от времето
на евакуацията, също не съм ходила, няма и да отида повече.
След завръщането ни в София дойде животът под наем. Нямаше ги вече
морските летувания на Свети Константин и Елена (всъщност те бяха станали
невъзможни и заради заболяването на татко). Отишли си бяха рождените дни
с много гости, с тортата чудо „Жълто море с бели лебеди“. Въобще: сбогом,
екстри! Но! Не си спомням ежедневие с усещането за катастрофа! Татко
172
искаше да си купим чифлик. Не вила – и двамата с него бяхме единодушни в
неприязънта към виладжийския живот. Майка ми изобщо не се намесваше.
Обезценяването на парите ни размина с осъществяването на мечтите ни.
Спомням си новите банкноти, които замениха старите след Девети
септември – огромни кафяви парчета хартия. Оттогава знам: започнат ли да
се печатат големи банкноти, положението отива на зле. Но пак нямам спомен
за страх, за безизходица. Грамаданските банкноти на свой ред започнаха да
намаляват, защото аз и приятелката ми трябваше да се контим. В България
известно време не се произвеждаше нищо свястно, но и тогава в София се
намираше някой, донесъл от Париж я обувки, я интересна шапка. Разказах
как „пощипвах“ от заключените в бюрото пари. Сега, след толкова години,
оценявам с още по-голямо уважение широтата в погледа на родителите ми.
Не само че не ми се скараха, не ме призоваха към разум и пестеливост, а
напротив – искаха трудните години да не помрачат младостта ми. Е, не
можех да спазвам някогашния принцип на майка ми всеки сезон да добавям
по две нови дрехи в гардероба си, но с връстничките пак намирахме начин
да се накиприм.
Имането-нямането невинаги зависят от нас. Човек обаче може да направи
така, че да запази достойнството си и в трудни ситуации.
И най-важното: да не губи чувствителността си, да не се затваря в
черупката си и да мисли само за собственото си оцеляване.
На спалнята в квартирата под наем сме се проснали с Катя Георгиева и си
говорим за дете на наши познати, което беше тежко болно, а те живееха в
голяма бедност.
По едно време Катя се надига със светнали очи.
– Искаш ли това дете утре да яде кокошка? Исках, а и знаех какво има
предвид Катя.
В двора на „Славянска“ някой от обитателите гледаше кокошки. Пазеше
ги, разбира се, но от крадли като мен и Катя нямаше как да ги спаси.
Подгонихме една, хванахме я и... зарадвахме болното дете.
Нейчо Попов, в чийто живот имането-нямането рязко и внезапно са
сменяли местата си, ми е разказвал за погребението на дядо си. Уважаваният,
някога богат мъж, завършил пътя си интерниран в затънтено селце. На
погребението се намерила една „разумна“ родственица, която обърнала вни-
мание на Нейчо, че костюмът на мъртвеца е добре запазен. Можел да свърши
работа на един млад мъж, на когото предстоели безпарични години...
Десетилетия след това Нейчо ми разказа случката, като не спираше да се
удивлява пред „трезвомислещата“ си роднина. Бедност, несигурност, страх,
да! Възможно ли е обаче на погребение да мислиш, че костюмът на мъртвия
може да свърши още работа?

173
 Къщата на Нейчовия дядо още я има в Бургас. Разделих се с нея, защото
изисква грижи, които не са по силите ми, но се надявам да не бъде
унищожена – паметник на културата е. Ето тя е едно от доказателствата, че
някои хора с богатство правят красота, други строят грозилища! Бургаската
къща е просторна, архитектурно прекрасно измислена, с огромна тераса. Не
мога да си представя, че хората, които са я измислили и построили, днес биха
вдигнали МОЛ. Колкото и да е невъзможно да се сравняват толкова различни
времена. Не я разбирам „молската“ мода! В градовете ни, не чак толкова
големи: Мол до Мола-а! Бях в Детройт. Попитах имат ли такова чудо. Имат.
Един Мол в цял Детройт.
Дръпвам се, когато усетя, че някой иска да ми каже: имам пари, виж какво
мога да направя! Уважавам богатство, което върви без показност и
натрапване. У нас то като че ли рядко се среща, но за щастие – има го! Като
отивам в любимата си малка драгалевска къщичка, често се заглеждам в
новопостроените сгради. Има ужасни, но има и други, които са построени с
вкус. Радвам се, че скромното ми „къще“ има и по-изискани съседи.
Драгалевската къщурка отдавна предизвиква у някои учудване със
скромността си. А за мен тя е райско място. Такава, каквато си е мъничка,
сгушена в градината. Стига ми! Мога да застана на входната врата и да
изрецитирам: „И за царските палати не бих те сменил!“
Показността винаги ме е дразнела. Понякога ме е разсмивала, но
раздразнението е било повече. Покрай брака си с Леонид Грубешлиев се
нагледах на показност у един кръг от хора, които минаваха за „новия“ тогава
интелектуален елит. Повечето бяха много алчни, а вкус нямаха никакъв. По
подобие на част от по-старата писателска генерация, а може би точно за да ѝ
покажат кой сега дърпа конците, не излизаха от Руския клуб. Там обядваха,
там вечеряха, там разговаряха. В редките случаи, когато нещо
възпрепятстваше посещението в ресторанта, храната пак се носеше оттам.
Имахме една домашна помощница Добрина, много смешна, простодушна и
мързелива жена. Веднъж ѝ споменах да сготви нещо. Тя се втренчи в мен
учудено:
– Ей го отсреща Руския клуб! Оди яж!
На това прочуто място съм виждала попрехвърлили годините „писателки“
с минижупи и лъскави бижута да се превземат на литературни теми.
Попадала съм в ситуации, които не са издавали изисканост, въпреки че за нея
претендираха мнозина.
Моята свекърва Мария Грубешлиева – властен, себичен, сложен човек, по
някакъв начин ме обичаше. Това, разбира се, не премахваше напрежението,
което често се усещаше помежду ни. Мери също не излизаше от Руския клуб.
На един обяд изведнъж забелязах, че се е вторачила някъде зад гърба ми.
Тихо прошепна:

174
 – Мръдни малко наляво!
Мръднах.
– Сега надясно!
Местя се пак заедно със стола, каня се да се обърна, за да разбера какво
става зад гърба ми.
– Не се обръщай! Премести се още надясно!
После разбрах причината за принудителните маневри. Беше забелязала
някъде зад мен жена, която много приличала на първата съпруга на мъжа ѝ –
писателя Людмил Стоянов. Дотолкова искаше да я изтрие от мислите на
Людмил, че пазеше погледа му дори от жени, които евентуално биха му
напомнили за нея. Затова: „Мръдни, Стоянке, наляво, дай сега надясно!“
Мери въобще обичаше да прави театър. Веднъж се скараха за нещо с
Людмил. Мери тържествено заяви:
– Край! Ще се хвърля от прозореца!
На никого не му се вярваше, че ще го направи, но от друга страна, Мери
беше доста решителен човек.
Бързо се качи на прозореца.
И се хвърли.
Само че не навън, а назад – върху килима в стаята.
Ама нрави...
Друго място, където съм забелязвала колко се различава това, което някои
показват, от онова, което искат да покажат, са приемите в резиденция Бояна.
Като се подредят едни дебели народни певици нагримирани, напудрени, в
опънати вечерни рокли. Да видиш ти стил, да видиш чудо!
Неведнъж се е случвало да се озъбя на някого на тия приеми. Тъй като е
пълно с фотографи, все се намира някой, който да прииска да се снима с мен.
Един, втори, търпя до някое време. После почвам да ги разкарвам.
След една такава „фотосесия“, някъде из залите на музея бях открила
дървен трон и се бях разположила в него да си почина. Забелязвам, че
приближава поредният кандидат за снимка. Отдалеч вреснах:
– Не! Оставете ме на спокойствие!
Човекът се разсмя. Приближи още малко и тогава видях, че е Георги
Първанов. Разсмях се и аз. На снимката с него и Зорка Първанова усмивките
ни са съвсем искрени, не са като „за фото“.
На един от следващите приеми Първанов ме посрещна с думите:
– Тронът е на Ваше разположение!
Вече спрях да ходя по приемите. Стъпалата в резиденцията ми идват много
и високи. Не е загуба за никого, разбира се. Троновете винаги се запълват,
фотографите също са на мястото си, кандидатите за фотографии – днес с
един, утре с друг, също няма да изчезнат.

175
 Стояна и огледалният свят
Гледам по телевизията „Листопад“. Турският филм е единственият, който
ми хваща окото в изобилието от сериали. Хубав разказ, добре подреден,
увличащ и най-важното: прекрасни актьори. Талантливи и много, много
красиви. Никога няма да спра да се радвам на хубавото, когато го видя в
театъра или в киното. На моите години е абсурдно да изпитвам завист, но
истината е, че това чувство никога не ми е било присъщо. Разминах се с голя-
ма роля в киното – така ми било писано.
Случвало се е да ме питат коя млада актриса виждам за своя наследница в
театъра. Честно казано – това с наследството много не го разбирам.
Артистът, който има индивидуалност, трудно може да бъде определен по
„наследствена“ линия. Аз харесвах много актриси от по-възрастното
поколение, но като тяхна „наследница“ не съм се възприемала. Пък и май
никой не е мислил така, въпреки че понякога е имало сравнения. Та на свой
ред и аз така: просто харесвам някои млади актриси. В Сатирата Дана
Стефанова. Интересна, ярка. Ако пиесата „Моето столетие“ стане, ще си
партнираме с нея и това ме радва. От още по-младите харесвам Жанет
Йовчева: много нерв и живот има в нея.
Няма да се докарам дотам като някакъв ветеран да разказвам колко хубав
е бил театърът едно време, пък сега не е така. Самата аз не спирам да играя,
значи – част съм от този театър. Залите на представленията, в които участвам,
са пълни. Наскоро играх „Капан за мишки“ от Агата Кристи в театър
„Възраждане“ – претъпкано беше. Шегувам се, че сме на път да настигнем
английския рекорд на тази пиеса. В Лондон я играят от 40 и някоя година на
миналия век до ден днешен.
Няма как да не се радвам, че салоните са пълни. Това, което ме притеснява,
е, че част от публиката ходи на театър само за да се смее. На всяка цена.
Сигурно е странно, че аз, комедиантката, го казвам, но наистина в този глад
за кикотене има нещо, което не ми харесва...

За какво мечтая ли?

Муки, най-обичното ми същество, да е добре. Да се чувства сигурна,
когато мен вече няма да ме има. Дъщеря ми е тревогата ми, грижата ми,
мечтата, любовта ми.
Никога не сме живели спокойно. Все се е случвало да се сдърпаме,
понякога доста бурно. Това обаче не се отразява на чувствата ни. Много
здраво сме свързани.

176
 Когато срещна Невена Андонова, известната журналистка, дъщеря на
Методи, все ѝ припомням една случка в Бургас преди много години. Аз,
Муки, Невена, майка ѝ Цветана Гълъбова спяхме в една стая. С Муки се
сдърпахме, вдигнахме патардия. Голяма ще да е била, защото съседите се
уплашили и извикали милиция. Хазяйката ни беше много оправна жена,
изпрати тихо и набързо милиционерите. Тогава забелязах колко сме
уплашили Невена.
Красивото момиченце, приличащо на малка мадона, беше събрало колене,
стиснало ръце, личицето ѝ потрепваше, сякаш през него минаваше ток.
Засрамихме се с Муки.
Така, без никаква опасност да ни доскучае, си живеем с моята любима
дъщеря в компанията на две котки и едно куче.

Планове?
Отдавна съм предпазлива по отношение на тях. Май че по времето на онова
шумно гостуване в Бургас с Цеца Гълъбова си говорехме да спрем да
пътуваме. Непрекъснатото лашкане по провинцията с естрадни сценки беше
започнало да ни дотежава. Говорихме си, че мъжете ни вече са със стабилни
позиции в професиите си и можем да си позволим повече почивка, да се
съсредоточим в сериозни театрални роли. Разумни планове, няма спор.
Малко време след това останах без Нейчо. Двайсет дни след това го
последва Мето.
Тръгнах с Парцалев по старите пътища. Трябваше да се работи, да се
печели.

Мечти? Какви други освен тези, свързани е доброто на дъщеря ми? От

другите се случва да си припомня една – да отида на Луната. Знам, че такова
пътуване скоро ще стане възможно, даже от телевизията разбрах, че
супермилиардери вече предплащат места за космически пътувания... Блазя
им на тия, които ще дочакат билетите до Луната да поевтинеят. Ще стане,
сигурна съм.
Въображаемото момиче, с което си другарувах като дете, обитаваше
някаква Огледална планета. Баща ми се уплаши тогава, че дъщеря му е
луднала, но току-виж, открият и такава планета.
И дотам ще има космически „рейсове“, на които някои ще се качват с билет
в джоба.
Камъчето от Кръстова гора не съм изгубила. Продължава да е често в
ръката ми, докато размишлявам.
Сигурно щеше да е по-лесно всичко, ако бях религиозна по традиционния
начин. Не съм.

177
 Мечтая си, когато няма да ме има на тази земя, от друг свят ли, от
огледална планета ли, да мога да надничам надолу и да видя, че детето ми е
добре...
Честно казано – знам, че за хората такива гледки са недостъпни.
От друга страна пък: кой знае?

Една празна страница подарък

Преди години, когато започнахме да се срещаме със Стояна по повод
първата книга, тя заповеднически ми каза:
– Да не вземеш да ме изкараш добра!
Уверих я, че няма да се случи, и мисля, че спазих обещанието си.
Със Стояна трудното е друго. Не да бъде представена такава или онакава,
а в книгата да остане нещо от изумителното човешко богатство, което носи.
То е много повече от доброто, от лошото, за него няма рамки и мерки. Не е
възможно и да бъде заключено в една книга, колкото и допълнения да се
правят.
Зная това отдавна и все пак, когато Надя Кабакчиева предложи да добавим
страници за последните десет години в сегашното издание, имах някакво
съмнение, че те ще кажат нещо учудващо ново. След осемдесет интересните
събития в живота на човека редеят, самите му сетива като че ли стават малко
по-притъпени. Не и при Стояна. Тя живее по друг часовник и с друга честота.
Възрастта си е възраст, но и Стояна си е Стояна.
Когато ме посрещаше и изпращаше на срещите ни по Коледа (винаги
елегантна, с неизменните перли), вече знаех: тази книга е „отворена“. Има
още много за разказване.
Колко са хората, които на деветдесет могат да огледат живота си в
незавършена книга?
Най-големият подарък, който ни прави Стояна за юбилея си, е тази празна
страница, която продължава да изписва със страховитите си талант и
енергия.
Нека е отворена тази страница. Да е по-дълго щастието ни, че ни се е
случило да живеем във времето на неописуемото и недописано чудо Стоянка
Мутафова.

Юрий Дачев

178
СНИМКИ

179
180
181
182
183
184
185
186
187
188
189
190
191
192
193
194
195
 Стоянка Мутафова
ГЕРОЙ НА МЕГДАНА
първо издание
художник Силвия Артамонцева
коректор Росица Николова
формат 84/108/32; п. к. 10
издателство „ЕПСИЛОН-ЕЛСТ“, 1997г
предпечатна подготовка „ЛБИ-61“
печат „ОКТОПОД“

Стоянка Мутафова, Юрий Дачев

КОГАТО СЕ ПОДСТРИГВАТ МРАВКИТЕ
© Издателство „Слънце“, 2001
© Юрий Дачев, автор
© Вихра Стоева, художник
ISBN 954-742-034-8
www.sluntse.com

Стоянка Мутафова, Юрий Дачев

Една фурия на 90
(Съдържа първите две книги със допълнения)

Редактор Гергана Шутева

Коректор Снежана Бошнакова
Снимка на корица – от сериала на BTV„Столичани в повече“
Снимки в приложението: личен архив

Издателство „Слънце“, създадено през 1937 г.

Редактор основател
Стефан Кабакчиев (1909-1949)
www.sluntse.com

http://4eti.me – трите книги на едно място