Македонски преглед, бр. 3, 2007 г.

СПОМЕНИ ЗА ПАВЕЛ ШАТЕВ

(Живот, посветен на свободата на Македония)

Филимена Марковска

Павел Шатев бе герой от първите младежки години до последните

дни на своя живот. Той бе орисан да остане единственият жив свидетел от
всичките съзаклятници, които бяха дали клетва на гемията в открито Бяло
(Егейско) море да загинат до един след извършените атентати в Солун и Ца-
риград, целящи да събудят световната общественост и да насочат вниманието
към тежкото робство под турска власт на народа, който страда и гине в непо-
силни мъки в Македония.
Всички гемиджии са били от Велес (с изключение на Павел Шатев).
След идването на Венко Марковски в София-1937 г. и отпечатването
на първите му стихове през 1938 г. той не би имал такъв голям успех, ако не
бе дружбата му с интелектуалците Георги Бакалов, Тодор Павлов, Павел Ша-
тев, Петър Попарсов, Алексо Мартулков-Бисмарк, Йордан Анастасов, акад.
Стефан Младенов, Йордан Бадев, Ал. Балабанов, Данаил Крапчев и редица
други общественици.
Съдбата ни свърза с чичко1 Павел Шатев, който ни остана голям и ве-
рен приятел до края на своя живот.
Много пъти съм си задавала въпроса: защо тъкмо на нас се падна
честта последни да приказваме с чичко Павле? Защо имаше доверие само на
нас?
С голяма любов той се отнасяше и към Венко, и към мене. Върху нас
пренасяше силата на духа си. Скромен, тих спокоен и като че ли невидим —
той сякаш беше навсякъде. Говореше отмерено, всяка дума бе наместо казана,
без помпозност, без превзетост — повече слушаше, по-малко приказваше.
Често идваше у дома ни и в София, и в Скопие.
Чичко Павле беше неспокойна душа. По време на Втората световна
война беше арестуван в полицията. Спасил го беше от смъртната присъда Си-
меон Радев, родом от Ресен и израснал като виден публицист, общественик,
дипломат и историограф. Неговите книги, особено „Ранни спомени“ се четат

1
Формата ‘чичко’ е диалектна = ‘чичо’, т.е. не се чувства като умалителна.
104 Филимена Марковска

и до днес с интерес. Той лично е бил при цар Борис, след като е бил арестуван
чичко Павле. На царя той е казал: „Имайте предвид, Ваше Величество, че и
султанът го беше осъдил на смърт, но все още е жив.“
След 9 септември Павел Шатев като един от организаторите на бри-
гада „Гоце Делчев“ остана да живее в Македония. Дълбоко обаче беше него-
вото разочарование, когато виждаше със собствените си очи завръщането на
сърбите, които с всички средства се захванаха да създават нова „нация“ и
„език“ на антибългарска основа.
Неговият революционен дух наново запламтя и той с всички сили се
впусна в борбата за защита на святата си идея за истинско освобождение на
Македония. Беше един от малцината патриоти и политици, които разбраха
още в самото начало, че в „нова“ Македония всичко българско се преследва
от сърбите дори без одобрението на правителството в Скопие.
Той беше член и на Президиума, и министър на правосъдието. Имаше
и други разни функции. Но министерското кресло не задоволяваше стария ре-
волюционер, който виждаше, че идеалите му за свободата на Македония се
потъпкват. Целта на чичко Павле не беше да получи лично благоденствие.
Той вярваше в чистата борба, в народа. Беше изпълнен с огромна любов към
майка България. А в Македония той беше посрещнат от видоизменения югос-
лавски, а всъщност сръбски шовинизъм и пещерен национализъм на Тито.
Агентите от УДБ-а обаче не спяха. Те следяха неуморния борец, безукорния
революционер, единствения останал жив гемиджия.
В най-тежките дни на 1948-49 г., чичко Павле не сведе глава, не прес-
тана да се бори, не се изплаши от никого. Та можеше ли човек от неговия
ранг да се изплаши от смъртта, след като на няколко пъти през жизнения си
път се изправяше пред нея. Нито спомена от Гвадалкивир, нито мрачните тур-
ски зандани, нито заточението в Сахара-Фезан, нито конспиративната работа
в София, нито дългите безсънни нощи в уж „освободена“ Македония, бяха в
състояние да съкрушат волята на революционера. Героят е герой, когато се
изправи лице в лице със смъртта. Неговата книга „В Македония под робство“
ни беше подарена с автограф, но тя заедно с цялата наша библиотека беше по-
късно конфискувана от УДБ-а.
Павел Шатев писа: „Не са револверите, пушките, бомбите или адски-
те машини, които дават сила в борбата, а напротив само идейните подбуди,
личният пример, решителността, смелостта и безстрашието на революционе-
ра-конспиратор от смъртта. Това е, което в края на краищата увенчава с успех
всяко начинание, всяка акция, всяка борба — било по планини и поля, било по
села и градове.“ И по-нататък: „Това може да се постигне само когато има
пълно съзнание, че общото благо трябва да бъде преди всичко и над всичко
наш ръководител при служенето ни безкористно на родината.“
Чичко Павле не се стресна от кървавия Титов режим. С още по-голе-
ми сили той се бореше, за да се осъществят идеалите на гемиджиите, на Гоце
Делчев и на безбройните революционери за освобождението на Македония.
От 1945 до 1949 г. той редовно идваше всяка седмица у нас на обяд.
 Спомени за Павел Шатев 105

При едно такова идване донесе екземпляр от новата си неотпечатана

още книга: „Националният въпрос в Македония“. Един от екземплярите бил
скрил в ламаринена кутия у тях в къщи, която закопал, другият го донесе у
нас. И двата екземпляра обаче изчезнаха. Този, който беше у нас, при обиска
в 1949 г. бе иззет. Жена му след смъртта на чичко Павле дойде у нас да си
прибере ръкописа. Казахме £, че е в полицията. Била ходела и там, но напраз-
но... те не искали и да я чуят, камо ли да £ го върнат. Търсила била и в мазето,
но не успяла да го намери.
Беше февруари или март през 1949 г. Бяхме под домашен арест. Беше
студено. В осем часът сутринта, чичко Павле дойде в къщи. Седна. Затичах се
да го почерпя, но той ме възпря и каза:
— Днеска искам внимателно да ме слушате и двамата, защото смя-
там, че тези дни ще бъда арестуван. Мнозина изчезват всеки ден. Имайте в
предвид, че съм вече стар и няма да мога да издържа. Силите ме напускат.
— Не трябва, чичко Павле, да се предаваш лесно. Погледни ги, аген-
тите са дори зад чаршафа. И ние няма да бъдем оставени на мира.
При спомена, и днес, след толкова години, чувствам как мравки ме
полазват по гърба. Той продължи с неотслабващ глас:
— Стар съм, не съм здрав, но пак да си спом ним за нас — гемиджии-
те. Венко, ти си писал за нас. Отново ги сънувам. В Кратово, където се родих,
и въздухът, който дишах, и всичко наоколо, с което живеех беше българско.
От детските ми години копнеех за волност и свобода. Дали всъщност трябва
да ви говоря за това? Вие сте млади и вярвам всичко, което днес ще ви разка-
жа, а може би и ще се повторя, ще трябва добре да запомните, след време и да
разкажете...
Никога преди това не бях го слушала да говори така бързо, така стег-
нато, като че ли се плашеше, че няма да му стигне времето. А то бързо отли-
таше, като че ли топеше високите снежни преспи в планината. Исках то да за-
бави своя ход, да спре за да се стигне до великата му изповед, до изповедта на
една нация.
— Още като дете — продължи разказа си чичко Павле — имах же ла-
ния да извърша необикновени приключения. Завърших основно училище и ро-
дителите ме пратиха в Скопие да продължа ученето. Настаниха ме в пансион.
Учител ми беше Пере Тошев. Знаете, че е роден в Прилеп 1865 година и че е
учил в гимназията в Солун и в Пловдив. Участвал е в Сръбско-българската
война (1885). Беше един от първите хора в революционната организация. Бе-
ше учителствувал. След заточението в Мала Азия беше убит през 1912 година
в Тиквешко. Именно то изигра огромна роля за моето бойно кръщение.
В Солун продължих образованието си в гимназията. Знаете, че всичко
подробно съм го описал в книгата си „В Македония под робство“. Но учени-
ческите бунтове бяха сигурно средство за налагане на едно или друго мнение.
Днеска вече съвсем ми е ясно, че от лозунга за „автономна Македония“ (ло-
зунгът, който бе издигнат на времето) не остана нищо. Днеска сме свидетели
на родоотстъпничество.
106 Филимена Марковска

Навремето едни се бореха за автономна Македония като тактика за

присъединяване към България. От вътрешните борби изгуби самото населе-
ние. Против автономна Македония бяха нашите съседи гърци и сърби. Те во-
деха тази борба против нас — българите.
Като ученик в гимназията вземах участие във всички акции, свързани
с борбата за освобождение на Македония. Така влязох в конспиративния уче-
нически кръжок, където бяха Орце Попйорданов, Константин Кирков, Илия
Тричков, Владо Пингов, Тодор Органджиев, Димитър Гущанов — почти
всички от Велес. Велес тогава беше друг — в края на ХIХ в. играеше значи-
телна революционна роля. Кръжокът действаше, а не спеше и целият българс-
ки народ.
Опитите за убийство на султана и за миниране на Банк Отоман в Ца-
риград излязоха неуспешни. Чак тогава бе поставена задачата на Орце Поп-
йорданов и на неговия кръжок в Солун (на гемиджиите) да извършат акциите
в Солун. Като гемиджии ние се нарекохме сами, защото клетвата я дадохме в
една гемия посред морето. Заклехме се всички до един да загинем в акцията
или гемията да извлечем на сухо.
Трябваше доста време, за да подготвим успеха на такава голяма ак-
ция като подпалването на Банк Отоман. Сега пък предстоеше вдигането във
въздуха на парахода „Гвадалкивир“.
Заминах за Цариград, но там бях затворен. Бях върнат в Солун и ин-
терниран в Кратово. Дадената клетва обаче нито за миг не съм забравял. В
София имах късмет да се запозная с Гоце и Яне Сандански. Яне беше внуши-
телен и страшен, а Гоце — откровен и скромен.
След идването на Орце в София ние се върнахме на старото решение:
да събудим съвестта на западната общественост за Македония и за нейното
нетърпимо робство.
Тогава го попитах: „Чичко Павле, през 1945/46 год. адаптирах на „ма-
кедонски“ от чист български книжовен език двете книги на Димитър Влахов,
за борбите между „върховисти“ и „централисти“. Можеш ли да ни кажеш за
ролята на Димитър Влахов в тях?“
— Димитър Влахов беше още от младини неясен. Той е от Кукуш.
Приспособяваше се всякак — според вятъра. А вятърът много често сменяше
посоката си и с него се въртеше като пиле в жар. До 1944 г. беше българин и
действаше като македонски българин от Македония. След това става „македо-
нец“, но знаеше само една дума на „македонски“ — „народ“. Венко в една са-
тира от 1949 година беше написал за него: „Каква луня — таква гуня“, т.е.
каквато бурята, такава и качулката.
Като народен представител в турския парламент беше българин, но
заиграваше в Цариград с младотурците. Във Виена и Берлин, когато бяхме за-
едно, се държа лошо. Винаги се бореше за властнически пост. Революционни-
те му схващания завършваха до креслото. Сега се оплаква от Сталин, че уж го
бил гонел и искал да го убие и че едвам се бил спасил. Не му вярвам за нищо.
За мене Влахов от младини и до старини е все един и същ — кариерист, който
 Спомени за Павел Шатев 107

бяга винаги от опасността и се крие като страхливец. Винаги е с болен нос,

зад който се укрива ловък доносник. Утрешното поколение ще разбере нечис-
топлътността на Влахов, който най-често мълчи.
Но да се върнем назад. Акцията на гемиджиите беше умело подготве-
на. Направен беше тунел от „бръснарницата“ на Владо Пингов до Банк Ото-
ман. Изчислено беше точно. Покрай Банк Отоман трябваше да се запали Бош-
нак-хан, да се предизвика пожар, да се разруши резервоарът при фабриката за
светлинен газ, да се разрушат водопроводните и газови тръби и да се потопи
френският кораб „Гвадалкивир“. Акцията трябваше да почне на 28, 29 и 30
април 1903 година в Солун.
Чичко Павле спря, затвори очи, спомените от напрегнатите дни в Со-
лун през 1903 година като че ли го задушаваха. Очилата от бързото му диша-
не се изпотиха. С рязко движение той ги махна. Долових в очите му странна
роса.
— Преди да пристъпим към действия, забравих да ви кажа, че гемид-
жиите уведомихме ВМОРО (и отделно Гоце Делчев и Даме Груев) за акцията.
Груев отговори, че тя трябва да се изпълни след въстанието. С него разгово-
рът води Дим. Мечев 10-12 дни преди това в Солун. Гоце Делчев и Борис Са-
рафов мислеха нашата акция да съвпадне с готвеното въстание от ВМОРО.
Планът беше готов за изпълнение. Живеехме трескаво. Всичко ни
вълнуваше. Бяхме готови за действие. Смъртта не ни плашеше. За младостта
не ни беше жал. „Гвадалкивир“ пристигна в Солун. Спокойно взех куфарчето
с динамит и се отправих към пристанището. На сбогуване с другарите си им
казах: „След малко над морето ще се развее черно-червеното огнено знаме на
смъртта, а вие, „гемиджии“, водете сражението“.
Благополучно минах през митницата и с лодка се намерих на самия
кораб.
Спокойно запалих фитила с цигарата си и изчаках да чуя силен тря-
сък. Паника зацари на парахода. Персоналът помагаше за спасяване на хората
и багажа. „Гвадалкивир“ гореше в пламъци.
Задачата, която ми беше поставена, изпълних докрай. Напуснах прис-
танището и заминах с влака за Враня, но в Скопие бях задържан и върнат об-
ратно в Солун. Веднага разбрах, че акцията на гемиджиите е успяла. Аресту-
ваха ме. През цялото време отказвах, че съм Павел Шатев, представях се за
Георги Манасов. Но признавах, че аз съм подпалвачът на парахода „Гвадал-
кивир“.
Съдеха ни и ни осъдиха на смърт: Марко Бошнаков, Милан Арсов,
Георги Богданов и мене. Другите бяха вече мъртви. Героизъм показаха Орце
Попйорданов, Кирков, Пингов и останалите.
Чичко Павле спря. Нощта се спущаше и без да искам се загледах във
водите на Вардар и си представих разказаните събития: сякаш висок пламък
се издигна от парахода и видях силуета на Павел Шатев — гемиджията от
„Гвадалкивир“, като великан под тъмните отомански небеса.
108 Филимена Марковска

За гемиджиите бях чела и знаех за тях от книгата на чичко Павле и от

„Роби“ на Антон Страшимиров, но от устата на Павел Шатев всичко звучеше
по-друго. Чувах тихия му мек, вече старчески глас, който изпълваше прост-
ранството на стаята.
— Затвор, като затвор. Но в Баяз-Куле беше съвсем по-друго. Тук
бяхме между свои — българи-затворници. Можехме да получаваме дори и
вестници. Новините бързо стигаха до нас. От Баяз-Куле една група беше изп-
ратена на заточение в Мала Азия, а друга с присъди за вечен затвор и смърт
— в Африка, Триполитания, областта Фезан, град Мурзук. Дълго време пъту-
вахме. Най-после пристигнахме на мястото, което ни бяха определили. Всеки
ден чакахме смъртта си. Откъснати от света, с погледи отправени към небето.
Нищо добро не очаквахме. Младостта ни помогна да преодолеем мъките и не-
човешките изтезания, при спомените за които и сега косите ми настръхват.
Имах късмет и бях освободен след Младотурската революция.
Върнах се, бях останал жив, но винаги носех в себе си образите на
дванайсетте. Мигар погазих дадената клетва? Бяхме се заклели всички до
един да умрем. А ето аз се връщам обратно в родината. Тогава реших да гово-
ря за тази акция, за храбрите си другари гемиджии — за тях, такива каквито
ги виждах, без капка преувеличение.
Ние не бяхме анархисти (както мнозина искаха да ни представят),
всички бяхме революционери, не се плашехме нито за миг за своя млад жи-
вот, най-скъпото за нас беше татковината.
След „Гвадалкивир“ последва Илинден. Въстанието не беше подгот-
вено докрай. Гоце смяташе, че то може да бъде отложено, ако той сам отиде
до Солун и се разбере с Централния комитет на ВМОРО, но на 4 май 1903 г.,
в село Баница, Серско, бе обкръжен от турски аскер и убит.
Венко, прекрасна е поемата ти за Гоце, но смятам (а и ти си длъжен
пред народа) да напишеш и драма за живота и борбата му.
Илинденско-Преображенското въстание бе потушено в кърви от турс-
ки башибозук. Хиляди и хиляди бяха убитите, затворените, избягалите. Опус-
тяха села и градове.
Нещастия след нещастия за българите в Македония. Вместо свобода,
за която бяха дадени безброй жертви, България след 1913 г. беше разпокъса-
на, като отнеха от живото £ тяло по-голямата част от Македония, поделена
между сърби и гърци.
Но борбата не прекъсна. И затова, както аз, така и всички мои съна-
родници за свободата на Македония поздравихме утопичната идея за една
Балканска федерация. Смятах, че тъкмо във федерацията ще дойде свободата
за всички ни. Надеждите ни бяха попарени. Стоян Новакович преди това беше
лансирал идея пред сърбите: ако искаме Македония да я посърбим, дайте да
развиваме македонизъм. Ще убеждаваме народа, че в Македония живеят ма-
кедонци, че те не са нито сърби, нито българи, нито гърци и така Македония
ще стане по-късно сръбска. Ето тази идея на Новакович днеска процъфтява,
разработвана от титовистите в Македония.
 Спомени за Павел Шатев 109

Трябва да съжаляваме, че под натиска най-вече на сърбите в Комин-

терна през 1934 г. се взема решение да се създаде македонска нация. Напълно
в духа на идеите на Новакович, така България се разкъсваше.
Българските комунисти, като последователни интернационалисти, бя-
ха принудени да одобрят това решение.
Тежко ми е да продължа, — спря се за малко чичко Павле — защото
в София почти всички мислехме, че такова решение ще донесе мир на
Балканите. Пред вас сега се обвинявам, защото не прозряхме коварната
игра на сърбите по-рано. Дори и вас направихме „македонци“.
— Да, така е, чичко Павле, — каза Венко. — Дойдох в София с бъл-
гарско самосъзнание. И там ме направиха „македонец“. Върнах се тука, за да
открия, че заблудата е голяма. Тук станах отново българин.
— Венко, съвсем така е. Но, ние трябваше всичко да изпитаме на наш
гръб.
Тежко ми е дори и да помисля как народът е излъган. Не може да се
изгражда никаква свобода чрез омраза към собствената си майка Родина. Аз
съм българин от Кратово, родителите ми също са българи, но това не ми пре-
чеше да се боря за автономна Македония, но не и за това, което е сега — Ма-
кедония под сръбско влияние. Та може ли да се осквернява и да се отрича
участието на Червената армия за освобождението на Югославия. Поне ние
сме свидетели, че без Съветската армия нямаше да има Югославия.
Титовци и лазарколишевци потъпкаха българската земя и българщи-
ната изобщо. Сърцето ме боли. Не мога да спя по цели нощи от мъка по изгу-
бената вяра.
Бюрократизъм, национализъм, шовинизъм се създават в Югославия.
Това е земя на агенти на УДБ-а. Пазете се от Спиров, Апостолски, Димче
Митре и другите — тук се спря, за мисли се: — Ама има и добри хора, Крум
Ефремов-Муркин, Панко Брашнаров, Ризов, Боздов и много други.
— Но Муркин е в затвора — каза Венко.
— Той няма присъда, такова време е тук с присъда и без присъда.
Беззаконието е пълно, като при фашизма. С присъди и без присъди, разстре-
ли, бесилки, погроми. Навсякъде фашизмът е един и същ. Дрехата му е само
географска, национална, същината навсякъде е еднаква. Не се съмнявам, че
утре историята ще отбележи, че Тито е надминал и Хитлера.
Венко, страшно нещо е властта, още по-страшно е, когато на власт е
неразбран човек, човек предател, изменник, демагог, властолюбец. Много те
моля, гледай да изпратиш книгата за печат. Трябва да се знае, че сме българи
и никакво сръбско насилие не може да ни откъсне от майката-Родина.
Избърса си очилата, извади часовника и с въздишка каза:
— Трябва да си вървя, 22 часът е. Докато стигна, ще стане и полови-
на. Дано се видим пак. Но не ми се вярва.
Целунахме се, разделихме се с един голям човек. На другия ден разб-
рахме, че вече е арестуван. Повече не го видяхме. Чухме, че бил откаран в
110 Филимена Марковска

злогласния Голи Оток. След година и нещо е бил прехвърлен в Битоля. Тряб-
вало всеки ден да се разписва в УДБ-а.
Измъчен, потънал в размисъл, с тежко сребро в косите, полетял към
планината Пелистер, смълчан, в безмълвие, в пустинна самота... Казват, че в
последния миг държал в ръцете си писмо от дъщеря си. На писмото имало две
сълзи. Невинността и морето прегръщали се в тях. И когато през прозореца
надниквал лунният самотник и утихвала земята, събуждал се човекът-мъче-
ник. Казват, че в глуха нощ нечисти тъмни ръце са отвлекли светлото лице
към битолските гробища и в незнаен гроб заровили го там...
Тежко е за мъртвите да се пише... Не можеш да споделиш мислите си
с тях. Те са неми. Иска ти се да им поставиш още много и много въпроси, но
те ти отговарят с мълчанието...