Мария Ида Бачега Болчоне

ЖИВОТЪТ НИ УЧИ

Преводач: Валентина Т. Гетова

*Разпространява се с нетърговска цел

Заглавие Тема

1. Семената Споделяне с другите

2. Саксията Приемане на нашето страдание
3. Буболечката Смирението
4. Двата камъка Семейството: да учим заедно с другите
5. Дъждът Смърт и реинкарнация
6. Четката Възпитаване на нашия Дух чрез дисциплина
7. Лимонадата Силата на думите
8. Ключовете Хармонични взаимоотношения
9. Ябълката Расизъм
10. Монетите Спокойствие и ведрина
11. Доминото Избягване на агресията
12. Гнездото Постоянство и търпение
13. Бариерата Да контролираме нашата воля
14. Кошерът Да правим другите хора щастливи
15. Водното колело Истинска благотворителност
16. Полетът на пеперудата Разбиране на смъртта
17. Прахосничеството Нов свят на Братство
18. Играта на вратички Изпълняване на нашите задължения
19. Суийтсоп Свобода и уважение
20. Футболната топка Лъжите – неправилният път
21. Циркът Любов и всеотдайност
22. Капките мастило Добрите мисли
23. Плевелите Значението на прошката
24. Спътниците Избягване на лошите влияния
25. Трите сита Избягване на клюките
26. Езерото Изграждане на нашия вътрешен мир
27. Мраморът Наркотиците и техните опустошителни ефекти
28. Безопасната игла Корените на нашата болка
29. Гвоздеят Християнско образование
30. Оризовите зърна Виждане отвъд външния вид
31. Маята Добри мисли и молитви
32. Паяжината Дарът на прошката
33. Пъзелът Уважение към вярванията на другите
34. Скилидката чесън Разбиране и прошка
35. Гълъбите Знание и любов
36. Пружината Взаимна помощ
 1. СЕМЕНАТА
Бях много егоистично дете. Не исках да споделям нищо с никого. Когато получех бонбони или шоколади, ядях,
колкото си пожелая и след това скривах останалите бонбони в чекмеджето ми.

Обикновено забравях, че съм скрила бонбони там и няколко дни по-късно, след като ги намерех, те вече бяха
развалени. Мама винаги ми казваше да не правя така, обаче не й обърщах внимание.

Един ден, когато баба прибираше дрехите ми в чекмеджето, видя, че е пълно с мравки. Бяха налазили моите
бонбони. Баба, която знаеше за моя лош навик, не ми се ядоса. След като приключи с прибирането на дрехите, ми
каза:

- Имам нужда от твоята помощ в зеленчуковата градина. Ела с мен, но първо отиди до кухненския шкаф и вземи
тиквените семки.

Аз я послушах веднага и двете отидохме в зеленчуковата градина. Освен че там имаше прекрасни свежи
зеленчуци, почвата в две лехи беше готова за засаждане. Баба каза:

- Сега ще ми помогнеш да засадим тиквените семки и да се погрижим за тях.

Направих го с удоволствие.

При залез слънце почти всеки ден баба и аз отивахме да се погрижим за малките тиквени растения, които
постоянно растяха.

Един ден за моя изненада открих стъблата им отрупани с красиви жълти цветове, някои от които и с малки
крехки тикви. Бях толкова изумена от великолепния дар, който природата ни даваше свободно, че не можех да
скрия моята радост и удоволствие. Говорех за всичко, което това значеше за мен. Баба ме слушаше внимателно и
с усмивка наблюдаваше моята радост.

Тогава тя сложи ръце на рамото ми и каза:

- Внучке, мислила ли си какво щеше да стане със семената, ако бяха забравени в шкафа? Те щяха да се развалят
и нямаше да ни донесат това голямо щастие.

***

Веднага си спомних за чекмеджето и за развалените бонбони и се изчервих от срам. Ако бях споделила
бонбоните с братята си, те също щяха да са щастливи.

Този урок се запамети дълбоко в ума ми. Винаги, когато искам да задържа нещо, от което не се нуждая, си
спомням за семената. И преди нещо да се е развалило, го давам на другите, за да могат да се присъединят към
моята радост.

Научих също, че да споделяме онова, което имаме, ни прави по-щастливи, защото носим още повече щастие
на другите. Ако другите са по-щастливи, светът става по-добро място.
 2. САКСИЯТА
Животът в нашия дом винаги беше спокоен и приятен. Не бяхме имали сериозни проблеми заради болести,
а само няколко леки настинки и незначителни наранявания по време на нашите игри.

Обаче виждах хора, които страдаха силно. Имах много въпроси за това и исках да поговоря с моята майка.

Когато влязох в стаята, тя кърпеше копчетата на една риза. Попитах я:

- Знаеш ли, мамо, напоследък много мисля за Луси. Тя е родена с проблем в крака. Преминала е през
толкова много операции и е прекарала толкова дълго време в леглото, без да може да играе навън. Защо не се
е родила съвършена, точно както аз? Не е ли несправедливо?

Майка ми постави ризата на масата, хвана ме за ръка и помоли да я последвам на верандата, където
държеше някои от нейните цветя.

- Погледни това цвете в саксията. То израсна на тъмно място и получи много малко слънчева светлина - каза
майка ми. Забележи колко дълго и тънко е стъблото му и може да се счупи лесно. Неговите листа са малки и
жълтеникави. Това е много крехко растение, защото не е получило достатъчно слънчева светлина.

- Сега, ела и погледни другата саксия, чието растение получава светлина от всички страни. Как ти изглежда?

- О, мамо, то е най-красивото сред всички тях! Стъблото му е силно и устойчиво и листата му са зелени и
пищни.

- Знаеш ли, дъще, всяко семе носи в себе си всичко, което растението би могло да бъде. Когато стъблото му
излезе над земята, то започва да показва какъв тип растение ще стане. Слънцето го прави силно, а липсата на
светлина – крехко.

Същото се случва с всички нас: когато се раждаме, всеки носи в себе си това, което е направил в предишните
си животи. Възможно е в някое от тези предишни съществувания да сме злоупотребили с това, което Бог ни е
дал. Може да сме причинили вреда на другите и заради това нашата собствена душа да е увредена.

- Ние знаем, че Божествената Справедливост е съвършена. Бог, в Своята безкрайна милост, позволява
раната вътре в нашата душа да бъде изцелена. Страданието е едно от лекарствата, използвани за това лечение.
Бъди наясно, че страданието е благословия по някакъв начин. Това е светлината, която дава сила на човека,
така както слънчевата светлина дава сила на растението.

- Причината за страданието на Луси не е открита в сегашния й живот, а по-скоро в предишните животи, тъй
като тя е родена с недъг на крака. Нейното страдание е светлината, която тя получава, за да се помогне на
духовния й растеж и да се излекува раната в нейната душа. От нас зависи да й помогнем, като я успокоим и й
дадем много любов. По този начин тя ще се чувства окуражена да издържи този труден тест. Междувременно
ние можем да практикуваме възвишения урок на милосърдието, на който Исус ни е научил.

***

Бях доволна от обяснението на майка ми.

Бог не е несправедлив.

Всеки от нас е отговорен за това, което прави и последствията от всичко добро или зло, което сторим, ще
се върнат при нас.
 3. БУБОЛЕЧКАТА
Като дете бях много суетна и обичах да се фукам. Мислех си, че всичко, което имам, е по-добро от това на
другите и винаги се чувствах по-важна от приятелите си. Моите идеи бяха по-важни и не ме интересуваше какво
казваха другите хора. Когато отивах на парти, обичах да получавам цялото внимание за новата си рокля или за
някакъв аксесоар, който носех.

С течение на времето се разделих с приятелите си и те рядко идваха у дома или ме канеха да играя с тях.

По това време едно момиче на име Джулия се премести до нас. Станахме приятелки. Отначало беше много
приятелски настроена, но скоро след това започна да се отдръпва като другите ми приятели.

Един ден дядо чу телефонния ми разговор с нея. Той забеляза как аз настоявам Джулия да излезе да играе
с мен. Тя обаче се извини и каза, че не може да дойде у дома. Когато затворих, започнах да плача.

Дядо, забелязвайки колко съм тъжна, ме прегърна и покани да се поразходя с него. Тръгнахме, докато
избърсвах сълзите си. Отидохме до задния двор и се насочихме към зеленчуковата градина, която дядо
обработваше. Той обичаше да наблюдава природата. Можеше да прекара часове, грижейки се за растенията
и наблюдавайки малките буболечки, които живееха сред тях.

Забелязах, че много от тези буболечки, макар и съвсем малки, бяха красиви. Слушах коментарите на дядо
ми, когато изведнъж забелязах съвсем различна буболечка в един от зеленчуците. Беше най-красивата от
всички. Лъскава и шарена, с червени, жълти, и черни петна. Извиках:

- Виж, дядо! Колко е красива тази!

Но когато се приближих до буболечката, усетих неприятна миризма. Сложих ръце на носа си и се отдалечих.
Дядо се приближи, погледна буболечката и обясни:

- Това наистина е красива буболечка. Красотата й със сигурност привлича внимание, но нейната миризма е
толкова лоша, че бързо се отдалечаваме от нея. Има някои хора, които са подобни на тази буболечка: те се
грижат за външната си красота, но не са загрижени за вътрешните си качества. Когато ги видим, сме привлечени
от външната им красота, но когато се приближаваме до тях, тяхната арогантност и снобизъм просто ни
отдалечават от тях.

Веднага си припомних старите си приятели и осъзнах причината, поради която те вече не са близо до мен.

- Дядо, какво трябва да направя, за да се върнат приятелите ми отново?

- Трябва да се опиташ да разкрасиш душата си като носиш парфюма на смирението.

***

От този ден нататък направих всичко по силите си да не подценявам или да не мразя хората. Започнах да
слушам какво имаха да кажат и да уважавам техните идеи. С течение на годините осъзнах, че добрите, скромни
хора излъчват такава приятна енергия, че другите просто са привличени към тях като магнит. Те събират все
повече и повече приятели, които са привлечени от тяхната вибрация на доброта.
 4. ДВАТА КАМЪКА

През детството си живеех в къща с огромен заден двор, дървета и много място, където с моите
братя и други деца прекарвахме дълги часове в игри. Често тези игри преминаваха в бой. Много се карах с
брат ми Пол, защото той често ме провокираше. Когато се ядосвах, чупех всичко негово. Нашите караници
винаги завършваха със сълзи, а майка ми трябваше да спре домакинската си работа, за да ни разтървава.
Въпреки съветите й, нови ситуации постоянно възникваха и нови боеве започваха.
Един ден по време на поредната кавга бях много разстроена от дразненето му. Когато майка ми
пристигна, започнах да се оплаквам от присъствието на Пол в нашия дом. Не исках Пол да бъде мой брат и
да живее с нас, тъй като не понасях агресията му. Той също викаше и ме обвиняваше в какви ли не неща.
Мама изчака да се успокоим и ни помоли да седнем на пейка под едно дърво. Тя държеше два
камъка и искаше да ги докоснем, като ни обърна внимание на острите им ръбове и грапавата им
повърхност. Тогава ни попита:
- Имате ли някакви предложения как да ги превърнете в гладки и лъскави камъни?
В този момент не можех да измисля нищо.
Тя ги затърка един о друг и западаха миниатюрни частици от тях. Малко по-късно камъните
започнаха да придобиват закръглена форма и да стават по-гладки. Майка ми каза:
- Ако продължа да ги търкам един о друг, триенето ще доведе до това камъните да имат гладка,
лъскава повърхност. Можем да сравним тези два камъка с взаимоотношенията между човешките същества.
Бог е събрал хората от едно семейство, така че, като живеят заедно ден след ден, всеки със своите
недостатъци, те да ги изглаждат. В резултат на това красотата, която притежаваме вътре в нас, да се покаже.
За да стане това, частиците гордост, егоизъм и негодувание трябва да се махнат, докато не се покажат
искрите на разбирането, прошката и толерантността. Бих искала вие двамата да помислите над това, преди
да започнете нова караница.
Двамата с брат ми бяхме дълбоко развълнувани от това учение.

***

От този ден нататък бяхме по-наясно с нашите нагласи и се опитахме да разрешим различията си
спокойно. Взех това учение присърце. Беше от изключителна важност и ми помогна да приема хората, с
които трябваше да живея.
Научих за толерантността и разбирането по отношение на другите. Грешките им ни помагат да се
учим да живеем хармонично и ни правят по-щастливи, като мирът и любовта продължават да растат във
всеки от нас.
 5. ДЪЖДЪТ

Още като дете търсех отговори на въпросите за света и живота. Едно от най-трудните за разбиране
и приемане неща беше смъртта. Бях срещала много отчаяни сираци и родители, опустошени от болката по
загубата на любимо дете.
Дядо винаги ми е бил добър приятел. Човек, с когото да поговоря и от когото да получа съвети при
трудност в детството ми.
Един ден отидох при него и обясних колко е ужасна идеята за смъртта. Казах му, че чувствам мъка
само като си помисля, че някой от семейството може да умре.
Беше дъждовен ден. Дядо ме хвана за ръка и ме отведе до прозореца.
- Виждаш ли падащия дъжд? Откъде идва?
- Идва от облаците - отвърнах аз.
- Да, но как водата се връща обратно там, в облака? - попита ме той.
Трябва да призная, че в този момент нямах отговор. Тогава дядо поиска да докосна дъждовните
капки. Обърна ме с гръб към прозореца и каза да разтворя ръцете си. Няколко минути по-късно ръцете ми
бяха сухи.
- Къде отиде водата, която беше на ръката ти? - попита той.
- Изчезна - отвърнах.
- Виждаш ли, водата не изчезна. Малки частици вода се махнаха от ръцете ти, но твоите очи не
успяха да ги видят. Водата се превърна в пара, която сега е във въздуха, но е невидима за нас. Водата от
реките, океаните и дрехите, които се изсушават на слънце, се превръща в пара и се издига във въздуха, за
да се превърне отново в облаци и впоследствие отново да падне като дъжд, обновявайки природата. В
нашето съществуване се случва нещо подобно на това. Ние сме безсмъртни духове, създадени от Бога,
които никога няма да умрат. Обаче, ние живеем на различни нива, така че в крайна сметка можем да
достигнем до съвършенството. Тоест, ние трябва да се родим в материалния свят, за да напреднем и да се
развиваме духовно. Животът на тази планета е много ограничен, след известно време ние ще се върнем в
духовния свят. Наричаме го смърт на физическото тяло, но това не е смъртта на духовното тяло, тъй като
духът е безсмъртен. Ние, като интелигентни духовни същества, след смъртта си започваме да живеем един
невидим живот и това е нашият истински свят.
Всичко това е дело на Бог, който желаеше нашето развитие да се случва по този начин. Ние
прекарваме определено време в духовния свят, нашия вечен свят, и след това се връщаме под формата на
ново тяло, прераждайки се на Земята или в друг материален свят, за да учим нови уроци и да преживяваме
нови опитности, които са основни за нашето духовно и морално развитие. Точно както водата не изчезва и
става невидима под формата на пара и се появява отново като дъжд, ние също ставаме невидими след
нашата смърт. Но продължаваме да живеем в друга форма на живот и отново ще се върнем, и ще се
преродим толкова пъти, колкото е необходимо за нашия растеж в интелигентността и любовта.
***
Това обяснение ме освободи от страха от смъртта. Аз вече не съм разстроена, когато хората, които
познавам, умират, тъй като сега съм сигурна, че те просто следват естествения ход на съществуването.
Благодарна съм на Бог, че ме е създал като интелигентно същество и че ми дава тези безкрайни
възможности да разбера голямата мъдрост, която контролира нашата вселена.
 6. ЧЕТКАТА

Веднъж бяхме съседи на едно много различно от нас семейство. Те бяха пристигнали от друг град,
живяха тук няколко месеца и след това отново се преместиха. Трите деца на двойката бяха на нашата
възраст. Аз и братята ми се сприятелихме с тях и скоро започнахме да играем заедно. Забелязахме, че
родителите им изглеждат незаинтересовани от това, което децата им правят. Те пропускаха часове в
училище, без да имат сериозна причина. Обикновено играеха на улицата и никой не ги викаше да се
прибират у дома. Правеха, каквото си поискат.
Тъй като родителите ни бяха много стриктни с времето, позволено за игра, и нашите задължения,
ние също искахме да се радваме на повече свобода. Мислехме, че е по-добре да живеем като другите
младежи. Един ден, докато играехме в двора, мама ни напомни, че е време да си напишем домашните.
Ние протестирахме. Докато се оплаквахме, тя ни помоли да я последваме до мястото, където переше
дрехите ни. Там видяхме много мокри дрехи. Мама вдигна едни много мръсни панталони и започна да ги
четка.
- Виждате ли това? - попита тя. - Докато пера тези панталони, излиза мръсотията от тях и скоро
панталоните ще бъдат чисти. Ако не използвам четката, ще е много трудно да ги почистя.
- Дисциплината има подобна функция в нашето образование. Всички ние сме човешки същества,
все още пълни с недостатъци от миналите си животи. Имаме склонност да свикваме и да продължаваме да
повтаряме същите лоши навици и грешки от предишните си животи. Домът е благословията на Бог за нашия
духовен напредък. Когато има отговорност, разбиране и хармония между родителите, децата ще се
ръководят от силните ръце на дисциплината, добрия пример и любовта. Те ще научат как да ръководят
самите себе си по-добре и ще се чувстват по-сигурни.
- Дисциплината е подобна на тази четка. Тя премахва нашите недостатъци, правейки нашите
морални качества да се открояват. По същия начин, по който четката изчиства панталоните, дисциплината
ще подобри духа ни.

***
От този ден нататък благодарих на Бог за начина, по който бяхме възпитани от родителите си и
съжалявах за трите ни приятели, чиито родители не бяха толкова отговорни, колкото нашите.
С течение на годините моята концепция за дисциплината стана по-силна.
Нашите мисли управляват нашите думи и нашите действия. Да дисциплинираме мислите си, като
наблягаме на волята, трябва да бъде най-голямата ни цел в живота. Ако имаме само добри мисли, от нас
ще излязат само положителни неща, които ще облагодетелстват всички около нас.

Няма по-голяма радост от тази, която допринася за щастието на другите.

 7. ЛИМОНАДАТА

Беше горещ летен следобед. Вече бях завършила домашното си, когато пристигнаха Мери, Кристин
и Марсия. Бяха дошли в дома ми, за да играят много интересна игра. По време на играта трябваше
многократно да напомняме на Марсия, когато беше неин ред да играе, тъй като тя беше леко разсеяна. Аз
бях разстроена и започнах да се държа грубо с нея.
Когато играта свърши, баба ме помоли да набера лимони от дървото. По това време лимонада
щеше да ни дойде добре. Когато приближихме лимоновото дърво в задния двор, забелязах приятния
аромат, идващ от дървото, докато събирахме падналите лимони от земята.
Баба добави:
- Лимонът, освен че се използва като компонент на много парфюмни продукти, е и добър източник
на витамин С, който е много необходим на нашето тяло.
Върнахме се в кухнята и говорихме за мъдростта на Бога при Сътворението. Баба наряза лимоните
наполовина и започна да ги стиска, за да отдели сока. След това тя взе с лъжица от сока и ме попита дали
мога да го опитам.
- Разбира се, че не - отговорих аз, - лимонът е много силен, прекалено кисел.
Много внимателно тя изсипа сока в кана, добавяйки вода и захар.
- Сега опитай! - каза тя.
Отпих бавно. Беше вкусно! Напълнихме чашите и преди да ги занесем на моите приятели, баба
погали косата ми и каза:
- Думите ни могат да бъдат кисели като лимона. Те нараняват хората, причиняват лоши чувства.
Въпреки това, ако всичко, което е необходимо да кажем, бъде разтворено във водата на милосърдието и
подсладено от благост, хората биха чувствали повече любов и уважение, и по този начин ще добият приятно
впечатление за нас.
Веднага си спомних колко груба бях към Марсия и се сетих за други инциденти, в които имах
подобно неправилно поведение. Прегърнах баба и й благодарих, че ми помогна да видя моите
недостатъци и за нейния мил и мъдър начин да ме научи на толкова много важни уроци за живота.
Върнахме се в хола, където се наслаждавах на лимонадата с моите приятели.

***

От този ден нататък бях по-внимателна в избора на думите си, опитвах се да говоря с хората по
същия начин, по който бих искала те да ми говорят: с доброта, благост и любов.
 8. КЛЮЧОВЕТЕ

Часовникът удари 8 часа вечерта.

Мама ни беше помолила да подредим играчките по местата им веднага щом свършим играта с тях
и да се приготвим за лягане. Протестирах незабавно и й отговорих малко агресивно. Играта беше станала
много интересна, изобщо не ми се спеше и исках да продължа да си играя още малко.
Баща ми забеляза начина, по който се отнесох към мама. Не за първи път се държах лошо с някого.
Лошото ми поведение се проявяваше все по-често. Когато играта свърши, баща ми ме извика дискретно и
ме помоли да седна до него в същата стая, където двугодишният ми брат си играеше с малка къща с четири
врати и четири ключа. Той се опитваше да отвори всяка малка врата, но за да постигне това, трябваше да
избере правилния ключ.
Баща ми се обърна към мен и каза:
- Дъще, искам да забележиш простотата на тази играчка. Можем да си припомним много важни
уроци. Когато Фернандо избере ключ, който не отваря ключалката, той се разочарова, после веднага
пробва друг ключ. Когато отвори малката врата, той се вълнува и е щастлив от успеха си. Отношенията ни с
другите са относително сходни: когато говорим, нашите думи са придружени от нашите чувства. Те са
заредени с енергията на нашите емоции.
Когато сме груби към другите, те се отдръпват, склонни са да се дистанцират от нас и често се
чувстват наранени, тъжни и нещастни. Забелязваме, че се създава бариера, затваряща вратите и от двете
страни.
Но когато сме приветливи, добросърдечни и приятни и когато влагаме нежност в думите си, хората
се чувстват добре, и се обръщат към нас. Така се отваря вратата към хармоничните взаимоотношения.
Аз дълбоко разбрах учението на баща си. Прегърнах го, изразявайки благодарност за разбирането
му към моите грешки и за неговото любящо отношение, което ми помогна да преодолея тези недостатъци
в моята личност.
Прегърнах майка си по-силно от обикновено, сякаш за да я помоля да не е тъжна заради мен.
Усмивката й ми показа разбирането й и че всичко е наред.
Днес осъзнавам, че ключът на настроението, изразен чрез нашите думи, може да отвори или
затвори вратата на взаимоотношенията. Също така осъзнавам, че можем да станем по-щастливи, когато
използваме ключа на нашите добри настроения към другите.
 9. ЯБЪЛКИТЕ

Каролайн беше чернокожо момиче. Няколко години бяхме приятелки в училище. Тя беше много
умна и добра ученичка. Най-голямата й трудност беше да се справи с предразсъдъците на някои от нашите
съученици. Каролайн почти никога не бе канена да участва в игрите през обедната почивка и малко деца
говореха с нея.
Един ден видях Каролайн да плаче в класната стая. Плачейки, тя ми сподели мъката си. Беше чула
неприятни коментари относно цвета на кожата си. Страданието й ме разтърси дълбоко.
Когато се прибрах вкъщи, по време на обяда споменах на семейството ми какво се е случило с
Каролайн и казах, че бих искала да й помогна, но не знаех как да постъпя. Мама взе две ябълки и привлече
вниманието ни към техния цвят: едната беше червена, а другата – зелена. Тя взе нож, ги разряза на две и
после ме попита:
- Как изглеждат отвътре?
- Еднакви са - отговорихме.
- Много добре! В природата има нещо, наречено пигментация, което придава цвят на плодовете,
цветовете и други части на растенията. Пигментацията придава цвят както на животните, така и на хората.
Пигментацията, която придава цвят на кожата ни, се нарича меланин. Белите хора имат по-малко меланин,
а чернокожите имат повече.
- Тези две ябълки изглеждат еднакво отвътре; единствената разлика е в цвета на кората им. Ти,
дъще, и Каролайн също си приличате. Различавате се само по цвета на кожата. Това означава, че се
различавате по количеството меланин.
- Това, което се случва във вашата класна стая, е, че другите деца показват расизъм, който дълго
време съществува в света. Сигурна съм, че вашите приятели се държат по този начин с Каролайн, защото те
просто повтарят модел на поведение, основан на предразсъдъци, без да анализират дали е правилно или
не, дали има основание или не. Децата не знаят за мъката на Каролин - заключи майка ми.
Мислех много над тези думи и на следващия ден се опитах да обясня на съучениците си това, което
майка ми беше казала.
Малко по малко Каролайн започна да получава покани за участие в игрите. Тъжната расистка
бариера започна да се разпада и всички станаха приятели. По-късно разбрахме, че тя има красив глас и се
радвахме да я чуем да пее на нашите партита.
Минаха години, но историята на Каролайн ме накара да видя ясно, че предразсъдъците са
отговорни за нещастието на много хора, както и че няма логично обяснение за неговото съществуване.
Необходимо е да анализираме нашите нагласи и да се запитаме дали това, което правим, е наистина
правилно или само копираме и повтаряме поведението на другите хора.
Научих също, че когато се освобождаваме от предразсъдъци, братските чувства ще нарастват в нас
и че в крайна сметка ще помогнем все повече и повече във формирането на едно голямо вселенско
семейство.
 10. МОНЕТИТЕ

Робърт, най-големият ми брат, беше много неспокоен и нетърпелив. Никога не е бил достатъчно спокоен,
за да довърши задачите, които трябваше да изпълни. Неговото безпокойство му пречеше в училище и в
отношенията му с хората. Забелязвахме как това го кара да страда и често му причинява голямо разочарование.

След вечеря обикновено седяхме на масата, обсъждайки събитията от деня. Тези часове, прекарани около
масата за хранене, винаги бяха специални за нас. Чувствахме огромна радост, просто да сме там, заедно, в
атмосфера на приятелство.

Една вечер татко помоли Робърт да вземе три чаши и бутилка вода, а мен – да донеса жълтия сейф, който
съдържаше няколко монети. Бяхме любопитни да видим какво възнамерява да направи. Той напълни трите чаши
вода догоре, отвори сейфа и каза на Робърт да започне да пуска монетите в чашите, без да позволява на водата да
прелива. Робърт започна бързо да слага монета след монета. Когато постави четвъртата монета в чашата, водата
преля.

Баща ми взе монета и внимателно я сложи вертикално изправена във втората чаша, остави я да падне и
бавно да се понесе към дъното на чашата. Той взе друга монета и като внимателно я държеше вертикално, бавно
я пусна. Продължи да прави това, монетата след монетата и нивото на водата започна да се покачва, докато стигна
до ръба на чашата. Когато сложи десетата монета, изглеждаше, че водата ще прелее. Въпреки това, умело и без да
разклаща повърхността на водата, той успя да добави още монети. Невероятно, но водата преля, след като добави
шестнадесетата монета.

Бяхме изненадани от способностите му. Той се усмихна, погали главата на Робърт и каза нежно:

- Синко, ти също можеш да постигнеш това. Нужно е само да преодолееш импулса си да правиш нещата
толкова бързо. Когато преодоляваме нетърпението и вътрешното си безпокойство, можем да постигнем много
повече неща. Със спокойствие и мир нашата производителност е много по-голяма. Ако се поупражняваш, ще
можеш да добавяш още повече монети. Ще опиташ ли?

Робърт въздъхна дълбоко, опита се да се контролира и, имитирайки движението на баща ни, успя да
добави десет монети, без да преляе чашата. Изръкопляскахме на успеха му.

***

Тази обикновена игра беше много важен урок за всички нас. Забелязахме усилията на Робърт да
контролира тревожността си и по този начин той успя да преодолее много трудности по-късно в живота. Този урок
ни научи колко важно е да контролираме това, което не е позитивно вътре в нас, и всичко, което ни вреди. Баща
ми не само имаше умения с монети, но и много мъдрост и ни даде ценен урок, който ни подготви за бъдещето.
 11. ДОМИНОТО

Преди години, когато с братята ми бяхме малки, прекарахме една лятна почивка на морето. Дните бяха
просто прекрасни! Много слънце, плуване и игра в пясъка. Но, за съжаление, един ден започна да вали. Поради
това трябваше да играем вътре в къщата с играчките, които бяха оставени, като например дама, домино, малки
колички, кукли и други.

Ани, без да иска, стъпи на крака на Карл. Той имаше склонност лесно да се дразни и блъсна силно Ани. Тя
заплака нервно, издърпа покривката от масата и малката кола на Алфред се разби на пода на няколко парчета.
Когато Алфред влезе в стаята и видя малката си кола счупена, той започна да се кара с Габриел, мислейки, че той
е виновен. Габриел се опита да се защити от словесната атака на Алфред, когато внезапно, с рязко движение, удари
Андреа с лакът.

Опаааа!!! Огромна бъркотия само за няколко минути!

Чичо Луис, който беше разумен и спокоен човек, осъзнавайки източника на проблема, се опита да успокои
всички деца. След като всички се успокоиха, той ни помоли да седнем на масата. Взе плочки домино и търпеливо
започна да ги изправя на малко разстояние един от друг. Постави парчетата по такъв начин, че приличаха на
рисунка с много извивки. Когато свърши, каза на Карл да бутне внимателно първото парче. Докато падаше, първото
домино бутна второто надолу, което от своя страна блъсна третото надолу и по този начин всяко парче, падайки,
затискаше следващото.

Въпреки това на една извивка едно от парчетата не повали следващото и доминото спря да пада. Искахме
да видим как всички парчета падат. След това спектакълът би бил завършен. Чичо Луис привлече вниманието ни,
като каза:

- Вижте, деца! Едно малко усилие е необходимо, за да паднат всички парчета едно по едино. Споровете
започват по същия начин: нужно е само един човек да стане раздразнителен към друг, да го засегне и да го
разстрои. Така за кратко време атмосферата става напрегната и всички са нещастни. За да се спре тази реакция, е
необходимо да действаме точно като малкото парче домино, което не е било ударено от предишното.
Погледнахме се един друг, отговаряйки, че сме разбрали мъдрия урок. След това продължихме да играем.
***
Урокът беше много ясен и до ден днешен правя всичко по силите си, за да действам точно като това малко
домино, което не е било ударено от предишното. Когато забележа агресивност или обида, знам, че най-добрият
начин да помогна е да разбера, да изчакам другия човек да се успокои, а след това да обсъдим проблема.
Научих, че е много по-добре да живееш в спокойна и щастлива среда. За да постигнем това, всеки от нас
трябва да свърши своята част.
 12. ГНЕЗДОТО

В нашето детство има случки, които никога няма да забравим. С течение на времето осъзнаваме, че те
играят важна роля в нашия живот.
Спомням си някои нагласи, които бях имала поради липсата си на търпение. Когато пишех домашното си
или рисувах, ако например една линия беше неправилна, бързо се ядосвах и всичко захвърлях. Това ми носеше
усещане за неспособност. Мама винаги се опитваше да ме окуражи да бъда упорита, но аз се отказвах всеки път,
сблъсквайки се със задача, изискваща търпение и всеотдайност.
Една сутрин, когато отворих прозореца на спалнята си, видях колибри да лети в градината. Перата му бяха
сини и зелени и беше много лъскаво.
Наведох се през прозореца и продължих да наблюдавам движенията му. То спираше пред цвете,
размахваше много бързо криле, летеше до земята, взимаше малка клонка и отлиташе към бора. Все летеше надолу
и нагоре, винаги носейки малко клонче в клюна си.
Друго колибри се приближи до първото и, наблюдавайки по-отблизо, забелязах, че заедно изграждат
гнездо. Извиках мама, татко и братята ми, за да станат свидетели на красотата на тази сцена. Всички бяха
изненадани. През следващите дни нашето семейство дискретно продължи да наблюдава строителството на
гнездото.
Един ден при залез слънце силен вятър и мощна гръмотевична буря изненада всички ни. На следващата
сутрин изтичахме да проверим гнездото. Колко жалко! То лежеше на земята. Скоро слънцето изгря и малките
клонки започнаха да изсъхват. Двойката колибри започна да събира малките клончета, да ги отнася на дървото и
да възстановява гнездото си.
Няколко дни по-късно гнездото беше готово; изглеждаше като дълбока мидена черупка. Понякога дори
виждахме главата на малкото женско колибри, което надничаше от гнездото. Тя беше снесла три малки яйца.
Първото нещо, което правех, когато се върнех от училище, беше да проверя какво става с гнездото в нашата
градина. Надничахме в гнездото, само когато птиците ги нямаше.
Един хубав следобед, каква изненада! Яйцата се бяха излюпили и малките пиленца бяха извън яйцата.
Малките им клюнчета бяха отворени, очаквайки майката колибри да ги нахрани. Бяхме изумени!
Когато баща ми се прибра у дома, ние му казахме новината. Той ни прегърна и коментира:
- Мислили ли сте някога какво би се случило, ако в онази нощ с бурята те се бяха отказали от
реконструкцията на гнездото си, след като то падна на земята? Колко хора, когато се сблъскат с трудности, се
отказват от първоначалните си намерения, оставяйки недовършена възможността да осъществят прекрасни неща!
***
Мъдрият пример, представен от тези малки птици, промени живота ми завинаги. И до днес, когато виждам
колибри, си спомням урока за постоянството и търпението, които съм научила, и се опитвам да затвърдя тези
качества. Благодарение на двойката малки колибри аз преодолях много трудности в живота си.
 13. БАРИЕРАТА

Беше хубав летен следобед. Ремонтирахме задния двор и майсторите бяха приключили за деня. Пол,
няколко деца от квартала и аз играехме в пясъчника. Най-големият ми брат Пол беше страхотен партньор в игрите,
но не можеше да контролира избухливостта си, ако някой го предизвика. Той обвиняваше хората несправедливо
и се отнасяше грубо с тях. Напоследък това поведение стана по-често и в резултат създаде враждебност.
Един ден, след като се прибра от работа, татко ни наблюдаваше как играем в пясъчника. Бяхме построили
малко езерце със замъци и дървета около него. Водата идваше през маркуч от крана. След като нашето езеро се
напълни с вода, ние направихме малък отвор, който позволяваше на водата да изтича като малка река. Решихме
да изградим малък мост над нашата река. Използвайки въображението си, построихме пътища, къщи, дървета и
т.н. Беше много красиво!
Изведнъж язовирът в езерото се скъса, причинявайки преливане на водата и унищожавайки всичко. Бяхме
много разочаровани и натъжени.
Баща ми, който бе наблюдавал всичко, седна до нас и каза:
- От този случай можем да научим голям урок. Язовирът от пясъка, който задържаше водата, може да бъде
сравнен с нашата воля. Има хора със силна воля, които са в състояние да контролират своите вътрешни емоции. Те
могат спокойно да обсъждат всичко, което чувстват в себе си. Те изразяват своята тъга, страхове и разочарования.
Те се опитват да бъдат разбрани и да имат добри отношения с другите.
От друга страна има и хора, които лесно губят равновесие. Те имат слаб контрол над емоциите си. Говорят,
без да мислят и обиждат, наранявайки околните.
Дълго време продължихме да говорим за язовира и сравнението, илюстрирано от баща ни. С падането на
нощта приятелите ни се прибраха у дома, Пол се приближи до мен и каза:
- Знаеш ли, сестричке, никога не се бях замислял, че повечето от нещата, които казвах, могат да бъдат
толкова разрушителни, както счупената язовирна стена. Ще опитам да контролирам себе си и думите си, така че
всичко, което излиза от устата ми, да бъде хармонично и успокояващо, точно както беше и малката река.
Мама дойде до вратата и ни извика да влизаме; беше време за къпане. В кухнята се носеше изкусителен
аромат. Вечерята беше почти готова.
***
Почувствах се щастлива, когато, влизайки в къщата, си спомних колко е важно да укрепя моята воля. Щеше
ли да бъде слаба или пък силна, както язовира?
 14. КОШЕРЪТ

Обикновено не си признаваме, когато нещо е неправилно. Така беше и с мен дълго време през живота ми.
Никога не позволявах на майка ми да раздава играчките или дрехите, които вече не ми трябваха. В резултат
на това моят гардероб беше пълен с неща, които не ми ставаха. Когато майка ми настояваше да се откажа от тези
предмети, защото те биха могли да бъдат полезни на други деца, реагирах остро и не й позволях да го направи.
Баща ми, който беше агроном, оказваше техническа подкрепа на много ферми. Един ден ме покани да се
присъединя към него. Щеше да провери портокаловите дървета в голяма портокалова горичка. Когато
пристигнахме, бяхме посрещнати от възхитителния аромат на портокаловите цветове. На дърветата нямаше
портокали, но дърветата бяха покрити с цветове. Пчелите летяха от цвят на цвят, събирайки нектар и цветен прашец
(този жълтеникав прах от цветята).
- Така се опрашват цветовете - обясни баща ми - и след време те се превръщат в плодове.
По малките крака на пчелите беше полепнал цветен прашец, който щяха да отнесат към кошера, където да
направят мед и восък. Баща ми посочи кошера и от разстояние забелязах интензивната работа на хиляди пчели.
Той ми каза, че те са полезни при производството на плодове, в същото време се размножават и по този начин
правят пчелния кошер по-голям, и пълнят медоносната пита с мед. Внезапно ми хрумна въпрос и аз го попитах:
- Какво става, когато кошерът се напълни с меденосна пита и мед?
- Те създават нова кралица, изоставят предишния кошер и отиват някъде другаде, за да започнат нов кошер
- каза баща ми.
- И какво правят с всички тези медоносни пити, върху които са работили толкова усърдно? - попитах аз.
- Те вече не са от полза за тях, но са много полезни за нас. Ти вече знаеш важността на всичко, което
произвеждат пчелите.
Баща ми ме погледна и ме запита:
- Забеляза ли, че пчелите не се привързват към кошера си?
Веднага си спомних собствения си килер, пълен с неща, които вече не ми трябваха. Време беше да позволя
на други хора да се възползват от толкова много полезни неща, които ми бяха остарели. Споделих му какво мисля.
Той ме прегърна и каза нещо, което никога няма да забравя:
- Дъще, нищо не ни принадлежи! Бог ни дава всичко, за да можем да растем в знание и в любов.
Необходимо е да се научим да използваме личното си имущество с интелигентност, мъдрост и необвързаност.
Личната привързаност към собствеността ни прави егоисти, а егоизмът ни прави нещастни. Когато даваме това,
което имаме, на другите, намаляваме техните страдания. Никога не забравяй това! Няма по-голяма радост от тази
да правим другите хора щастливи!
 15. ВОДНОТО КОЛЕЛО

През по-голямата част от детството си живеех в голям град. В резултат на това да прекарам няколко дни в
провинцията беше голямо удоволствие за мен.
Обичахме свободата, която ни предлагаше природата. Можехме да тичаме, да играем и да изследваме
всички чудеса на света. Когато посещавахме фермата, семейството ни отсядаше в къща и домашните задачи биваха
разпределени между нас. Всеки участваше в домакинстването, за да не претоварваме мама с работа. Никой от нас
не обичаше да си губи времето в изпълнение на тези задачи и винаги имаше много оплаквания. Един
протестираше, че вече е правил същата задача предишния ден. Друг се оплакваше, че не е негов ред. Тези
оплаквания често се случваха в контраст със спокойната атмосфера, която ни предлагаше природата. Те също
нарушаваха хармоничната вибрация на къщата.
Един следобед, когато бяхме много уморени от играта навън, отидохме при мама, която седеше до
рекичката и четеше книга. Седнахме до нея и наблюдавахме старо водно колело. Водата падаше от хълм в
дървените кутии на колелото и когато те се напълваха, и ставаха по-тежки, колелото се завъртеше. Въртящото
движение се предаваше на някакво механично оборудване, което караше водата да се влива в резервоар в горната
част на водното колело. Усетихме плавния звук, създаден от падащата вода. Водните капки, които отразяваха
слънчевата светлина, блестяха като малки кристални топки.
Сестра ми Джулия, много чувствителна момиче, каза:
- Мамо, виж колко красиво е всичко това! Водата изпълнява много важна задача и в същото време ни
осигурява приятна и красива гледка. Толкова е хубаво да седиш тук, да слушаш мелодията и да наблюдаваш
хармоничното движение!
- Деца - добави майка ни - природата ни разкрива великата Божия мъдрост. Това ни дава толкова много
уроци! Трябва да сме достатъчно чувствителни, за да забележим и да се учим. В нашия дом ние също можем да
изживеем този урок на красота и хармония. Ако всеки от нас изпълни своя дял от задачите с любов и отговорност,
всеки ще се почувства много по-добре, а домашната атмосфера ще бъде по-приятна. Забележете как водата се
предлага за работа и продължава, без да иска нищо. Истинското милосърдие също е такова: правете най-доброто
за другите радостно, без да очаквате никаква награда.
Усетихме мирът в нас да ни завладява. Прегърнахме нашата майка и се извинихме за нашето безразличие.
Тя сякаш се молеше, когато се усмихна и спокойно продължи:
- Господи, в присъствието на толкова много хармония и мир, позволи ни да бъдем по-възприемчиви, за да
можем да усещаме Твоето присъствие все повече и повече във всеки момент от живота ни. Нека винаги имаме
възможността да бъдем полезни и да сътрудничим в полза на доброто.
Слънцето залязваше. Ние се върнахме у дома много щастливи за тези моменти. Във всеки от нас имаше
силна решителност да направим най-доброто, на което сме способни, при изпълнението на която и да е задача.
 16. ПОЛЕТЪТ НА ПЕПЕРУДАТА

Нещо се случи в детството ми, което ме развълнува дълбоко. Баба ми се разболя тежко и се оказа болест,
която в крайна сметка отне живота й. Ние бяхме изключително разтърсени. Моите братя и аз много тъгувахме, тъй
като тя ни липсваше. Нашата баба беше изключително любяща и заемаше важно място в живота ни. Аз
непрекъснато плачех и отчаяно се молех да се върне при нас. Много ме болеше от нашата раздяла.
Мама и татко опитаха всички възможни начини да ме утешат и да ми помогнат да приема това, което се
е случило. Една неделна разходка ни помогна да разберем по-добре реалността от загубата на любимия човек.
Посетихме малка ферма, където се насладихме на плуване и игра. Следобяд се разходихме в съседната гора.
Многоцветна гъсеница, която ядеше листата на един храст, привлече вниманието ни. Татко каза, че
гъсеницата е на път да достигне фазата, когато става пашкул и по-късно се превръща в пеперуда.
- Как ще изглежда пеперудата? - попитах аз.
- За да знаем, трябва внимателно да проследим развитието й. Имам идея. Нека я поставим в контейнер,
да добавим няколко листа и стъбла и да я вземем вкъщи - каза баща ми.
Това и направихме. На следващия ден гъсеницата започна да плете копринена нишка, прикрепяйки се към
стъблото, и застана неподвижно. Седмица по-късно забелязахме някакво движение в пашкула. Той беше скъсан и
нещо беше започнало да излиза от него. Беше пеперуда, която се освобождаваше. Първоначално крилата й бяха
прегънати. Скоро те започнаха да се разтягат и разпъват, показвайки красиви жълти, червени и черни цветове.
Гъсеницата, сега пеперуда, стоя неподвижна няколко минути, после започна да лети. Понеже контейнерът беше
затворен, пеперудата се удари в стените му и започна да се бори.
Съжалявахме, че пеперудата се бори да отлети, защото искахме да я запазим. Обсъдихме какво би било
най-доброто, което да направим. Трябва ли да я запазим или да я освободим? Стигнахме до заключението, че
пеперудата е достигнала до нов начин на живот и че нямаме право да я спираме да лети.
Татко, който слушаше разговора ни, каза:
- Случаят с пеперудата може да се сравни с много важен аспект на нашия живот. Вече знаете, че когато
тялото загуби своята жизненост, периспиритът се освобождава и започва да живее различна фаза от живота в
духовния свят. Душата ни напуска износеното тяло, точно както направи пеперудата, когато разкъса пашкула и
отлетя. Смятате, че е несправедливо да задържите пеперудата в плен, нали така? Когато любим човек се върне в
духовния свят поради смъртта на физическото тяло, ние не трябва да го задържаме чрез нашето отчаяние, бунт
или неприемане. Всички сме свързани чрез верига на привързаност и духът на починалия човек може да страда
поради нашите чувства, тъй като това го затруднява да контролира емоциите си и да се адаптира към новия си
живот.
- Освобождавайки пеперудата, ще й позволим да се върне и да лети около нас отново. По подобен начин
Исус също позволява на нашите близки да се върнат, за да ни посетят и да общуват с нас чрез нашите сънища или
чрез медиум. За да се случи това, ние се нуждаем от Божието одобрение, но освен това, нашите емоции трябва да
бъдат под контрол, добре балансирани и в хармония. Ние можем да постигнем този баланс чрез молитва, а също
и чрез утехата на Учението за спиритизма, което ни носи разбирането за живота в духовния свят. Смъртта не е
краят, а по-скоро началото на нова фаза от живота.
***
От този ден нататък стана ясно на мен и моите братя, че баба не ни е изоставила. Всъщност осъзнахме, че
тя има нужда да получава нашите позитивни вибрации и разбирането ни за новото й съществуване. Чрез молитвите
си ние се опитахме да й предадем любов и спокойствие и в сърцата ни се върна чувството на мир.
 17. ПРАХОСНИЧЕСТВО

Бях обградена от всякакви удобства. Ние не бяхме богато семейство, но нищо не ни липсваше. Въпреки
това имах един лош навик. По време на хранене пълнех чинията си свръх и голямо количество храна щеше да бъде
изхвърлено на боклука. Мама винаги ми напомняше да си сипя количеството храна, което усещах, че мога да изям;
въпреки това никога не обръщах внимание на нейните молби.
Всяка сутрин дядо излизаше на разходка. Понякога го придружавах. Един ден ми каза, че ще отидем на
много специално място. Напуснахме града и тръгнахме по ненатоварен път. Забелязахме, че тревата е мокра от
сутрешната роса; чистият въздух, идващ от гората, създаваше усещане за свежест и лекота в нас.
Изведнъж усетихме силна неприятна миризма и скоро след това чухме детски гласове.
- Какво е тази миризма? - попитах аз.
- Ела и погледни - каза дядо.
Вървяхме известно време и се натъкнахме на място, изцяло покрито с градския боклук. Там забелязахме
жена, чието лице показваше умора и страдание. Видяхме деца, облечени в парцали, да ровят в боклука ида заделят
настрана всичко, което им се струва полезно и от значение.
Тази сцена ни разтърси. Дядо ми, забелязал реакцията ми, каза:
- Имаш голям късмет да жевееш в щастлив и комфортен дом. Обаче, не можем да пренебрегнем онези
хора, които не разполагат с най-важните потребности за оцеляване.
Бог сътвори съвършено природата. Земните ресурси са достатъчни, за да изхранват и снабдяват всички
жители достойно. Но количеството изхвърлена храна е прекомерно! Има загуба не само на храна, но и на други
ресурси, които предлага нашата планета. Ако наистина се обичаме, трябва да използваме всичко, което имаме, в
полза на всички. По този начин няма да има никой, който да живее при условията, на които сме свидетели сега.
Ако е правилно рециклиран, нашият собствен боклук може да бъде използван отново интелигентно. Ако
бяхме осъзнати достатъчно, за да разберем, че всичко, което Бог ни предлага, трябва да се използва хармонично с
природата, ние никога нямаше да унищожаваме Неговото творение като замърсяваме планетата.
Думите на дядо бяха ясни за мен. Той продължи:
- Егоизмът, който съществува във всички нас, не ни позволява да видим решението. Човечеството е
изправено пред големи проблеми, но решението на тези проблеми е във всеки от нас. Ако всеки от нас изпълни
своята част в изграждането на общото благосъстояние, светът щеше да постигне МИРА много по-рано и на всеки
от нас щяха да бъдат гарантирани правата.
В този момент осъзнах, че големите промени в света трябва да започнат от нас, с малки усилия. От този
ден спрях да разхищавам храна. Започнах да уча повече за природата и за великолепието на Божието дело.
Започнах да разбирам природата по-добре и да използвам всичко, което ни предлага, с интелигентност и любов в
полза на всички същества. С това знание понятието и разбирането на думата братство се разшириха в мен.
 18. ИГРАТА НА ВРАТИЧКИ

За известно време, в нашата младост, аз и брат ми Пол бяхме безразлични и недисциплинирани по

отношение на домашните ни. Когато се връщахме вкъщи след училище, ние обядвахме и се срещахме с група деца
от квартала, за да играем. Бяхме се разбрали с майка ни и баща ни в определено време да започнем да си пишем
домашните, но обикновено пристигахме късно и написвахме само част от тях. Ето защо започнахме да получаваме
лоши оценки. Нашият бавен напредък в училище причини тревоги и тъга у нашите родители и ни накара да се
чувстваме зле.
По това време леля Марта ни посети, носейки подарък. Беше много интересна игра! Представляваше
голяма кутия, но не твърде дълбока, покрита с прозрачен пластмасов капак, съдържаща вратички. В един от ъглите
на кутията имаше малка пръчка, закачена за пружина, която задвижваше малка топка. Тя удряше вратите, отваряше
ги и преминаваше през тях. Тези врати бяха с различни размери; някои бяха по-широки, други - по-тесни. Всеки,
който успяваше да вкара топката през вратите повече пъти, получаваше най-много точки.
Баща ми дойде да види нашата нова играчка и забеляза трудността, която имахме, докато уцелим и
вкараме топката в по-тясна врата. Когато играта свърши, той каза:
- Деца, тази игра ми напомня, че вратата към лошите навици и безотговорността е по-голяма и е много
по-лесно да се влезе през нея. Въпреки това е много по-трудно да изпълняваме задълженията си и да практикуваме
християнските добродетели, отколкото да вкараме тази малка топка през тясната врата.
Забелязах вашето удоволствие, когато топката минава през тясната врата. Същото се случва и в живота
ни. Чувстваме голяма радост, когато можем да преодолеем трудностите чрез собствените си усилия. През по-
голяма част от времето пътят към безотговорността е тъжен и ни кара да изпитваме горчиво поражение.
Думите на татко ни накараха да си припомним за домашните си и успяхме да разберем колко лесно сме
преминали през голямата врата на безотговорността. От този ден нататък ние променихме посоката на живота си.
Поставихме по-голям акцент върху изпълнението на нашите задължения. Всеки път, когато ни бе поискано да
направим нещо, ние го анализирахме, за да видим дали ще бъде добро или лошо. Ако осъзнаехме, че е погрешно,
правехме всичко възможно, за да избегнем повторното преминаване през голямата врата.
С това знание осъзнахме, че можем да изградим нашето бъдеще чрез собствените си постижения в
живота.
 19. ПЛОДЪТ ОТ ТРОПИЧЕСКОТО ДЪРВО СУИЙТСОП

Наистина ми харесваше училището и всичко, което съм научил там. Г-жа Никол, учителката ми, ни учеше,
че има подходящо време за всичко. Когато преподаваше нов урок, тя ни казваше да се съсредоточим върху нейното
обяснение, защото нашият шеговит и лекомислен разговор в неподходящия момент ще безпокои всички.
Напоследък един от моите съученици не успяваше да следва съвета на г-жа Никол, а шегите му често
разсейваха другите ученици.
Един ден внимавахме много в час по математика, когато този съученик, използвайки сламка, издуха
малко парче гума и удари Мери. Това я изненада и като рязко подскочи, тя отвлече вниманието на другите деца,
които се разсмяха.
Г-жа Никол прекъсна обяснението и изчака, докато класът отново замълча. След това отвори чантата си,
извади нещо отвътре, показа ни го и попита:
- Кой може да ми каже какъв плод е това?
Почти всички вдигнаха ръка, но Рита беше единствената, която отговори:
- Плодът се наричат суийтсоп. Той съдържа много на брой кръгли черни семена, както и вкусна бяла
сърцевина.
Госпожа Никол разчупи плода и привлече вниманието ни към факта, че всяко семенце, заедно с бялата
пулпа, която го заобикаля, заема точно определено място в плода. Тя обясни, че бялото вещество около всяко семе
не се смесва с бялото вещество на друго семе, въпреки че те са един до друг. Тя продължи обяснението, като каза:
- Вижте, деца, как слоят, покриващ семената, като че образува уникален самостоятелен плод вътре в
плода. Независимо от това, вътре в плода всяко семе има своето индивидуално пространство. Можем да сравним
нашата класна стая с този плод. Ние сме единни, защото имаме много приятели и сме заинтересовани да научим
много неща заедно. Всеки от нас обаче е уникален човек, който трябва да бъде уважаван. Свободата, на която
всеки от вас трябва да се наслаждава, свършва тогава, когато започва правото на вашия съученик да се учи.
- Всички вие внимавахте в обяснението и след още няколко минути щяхте да научите как да решите
задачата. Шегата в неподходящ момент нарушава правата на другите да учат. Напълно съзнавам, че не е имало
намерение да се причини някаква вреда. Много пъти не осъзнаваме последиците от нашите действия. По този
начин, преди да направим нещо, нека се запитаме дали това, което възнамеряваме да направим, ще попречи с
нещо или не, или ще навреди някому.
Думите на г-жа Никол не бяха порицателни или груби; напротив, те отразяваха убежденията на някой,
който обича да преподава.
Размишлявах над това, което току-що бях научила, и това ме накара да си припомня учението на Исус,
когато той казва: „Не прави на другите това, което не искаш да те направят на теб“. Нова концепция за свободата
ми дойде наум:
АЗ ЩЕ ДЕЙСТВАМ ИЛИ ЩЕ ПРАВЯ НЕЩО, САМО КОГАТО ТО НЯМА ДА ПРИЧИНИ ВРЕДА НА ДРУГ ЧОВЕК.
 20. ФУТБОЛНАТА ТОПКА

Бях много упорито момче. Винаги настоявах да правя това, което не трябваше, и след това не исках да ме
държат отговорен за лошото ми поведение.
Майка ми, освен че прекарваше по-голяма част от дните си в грижа за домакинството и децата, беше
решила да се занимава с грънчарска живопис. Тя се вълнуваше от всяко парче, което рисуваше. Беше точно около
рождения ми ден и татко ми подари футболна топка. Много ми харесаше подаръкът, особено защото на него беше
нарисувана емблемата на любимия ми отбор.
Един следобяд с мама бяхме на терасата. Играех с топката си и тя рисуваше ваза. За да завърши работата
си, трябваше да изчака първия слой боя да изсъхне. Тя постави вазата на масата и ме помоли да продължа да играя
на друго място. Тя излезе, за да ни приготви лека закуска. Твърде упорит, продължих да играя с топката на същото
място, като си въобразявах, че ще мога да контролирам движенията на топката напълно. Но топката удари ръба на
масата, претърколи се по посока на вазата и я докосна леко. За щастие вазата не се счупи.
Когато вдигнах топката, забелязах, че върху нея има боя, точно до емблемата на отбора. Аз се втурнах да
изтрия боята, за да не се оцвети топката. Въпреки че мих топката много усърдно, не успях да премахна петното.
Когато мама видя вазата, тя забеляза, че боята е по-светла в зоната, където топката я е докоснала. Попита
ме дали аз съм го направил. Веднага отговорих „не“ и добавих, че може би котенцето го е направило. Моята лъжа
не изненада майка ми. Тя седна от едната страна на масата и ме помоли да седна от другата страна. Вдигна топката
и докато я държеше, ме попита:
- Виждаш ли емблемата на екипа си?
- Не - отговорих аз, тъй като беше от другата страна на топката.
- Виж, сине, въпреки че не можеш да я видиш, емблемата е гравирана върху топката. Нашата съвест е
подобна на това. Всичко, което правим, е гравирано в ума ни, въпреки че други хора не могат да го видят. Когато
нашите мисли и действия са добри, ние гравираме в ума си красиви и хармонични действия, като тази емблема.
Когато действаме неправилно, нашата съвест също ги записва, точно като тази боя. След като действаме
неправилно, вече е трудно да го изтрием от ума си. Необходимо е да направим много добри дела, за да започнем
да изтриваме тези петна от ума си.
Този урок също се записа в съзнанието ми. От този ден нататък започнах да мисля, преди да действам и
да анализирам дали едно действие ще бъде добро или лошо. Започнах да забелязвам и много щастливи хора,
които срещнах по пътя си. Те бяха онези, които използваха своето време, за да правят положителни неща,
създавайки по този начин чиста, хармонична и мирна съвест.
 21. ЦИРКЪТ

В детството ми имаше периоди, когато не исках да ходя на училище. Прекарах часове над учебниците, а
опитите да реша задача по математика бяха истинско мъчение.
Винаги избягвах да си напиша домашните. В резултат на моето безразличие родителите ми постоянно се
тревожеха за мен. Те се опитваха да ми обяснят значението на обучението като подготовка за моето бъдеще, но
чувствах, че това е абсолютно без значение. Мислех, че ще е много по-добре, ако животът ми включва само да
играя с моите играчки и да се забавлявам.
Един ден в града пристигна цирк. Шатрите бяха разпънати близо до дома ми. Моите приятели и аз бяхме
много развълнувани. Прекарвахме час след час да наблюдаваме работниците, които разпъват палатките.
Най-накрая вечерта на откриването настъпи! Тримата братя на трапеца, клоуните, жонгльорите,
акробатите и животните бяха невероятна гледка за нас. Въпреки това, този, който привлече вниманието ми най-
много, беше млад мъж, който караше велосипед. Той го разглобяваше и същевременно правеше невероятни неща.
Накрая той караше велосипеда само на едно колело. Публиката го аплодираше на крака.
- Колко ли е хубав животът на тези артисти! – си мислех. Всичко изглеждаше толкова забавно, толкова
много щастие!
На следващия ден платното около цирка беше вдигнато високо, което ни позволи да гледаме артистите,
докато се упражняват. Забелязах, че младият мъж, който караше колелото, прекара часове в тренировка на скокове
и различни движения. Когато свърши, той беше много уморен и дойде да седне до нас. Започнахме да си говорим
с него и му зададохме много въпроси. Той ни каза, че репетира нов номер на едно колело и затова трябва да
прекара дълги часове в работа и концентрация. За да поддържа форма, да бъде гъвкав и точен в движенията си,
трябваше да спазва голяма дисциплина в ежедневния си живот заедно с необходимите ежедневни физически
упражнения. Това беше огромна жертва, но той искаше да развива таланта си с всеки изминал ден.
Пристигнах у дома, размишлявайки за всичко, свързано с онези велики артисти. Животът в цирка на пръв
поглед изглеждаше лесен. Но за да представят тези чудесни номера, артистите трябваше да работят с голяма
жертвоготовност и отдаденост.
Когато се върнах у дома, майка ми печеше торта. Погледнах я сериозно и казах:
- Ще се посветя повече на обучението си и ще бъда добър в професията, която избера.
Видях сияние от щастие по лицето на майка ми. Днес аз съм инженер и съм благодарен за възможността
да срещна онзи артист. Освен че беше способен да прави невероятни номера на едно колело, той ни предаде урока
на любовта и отдадеността към работата.
 22. КАПКИТЕ МАСТИЛО

По време на лятната ваканция прекарвахме няколко дни на морето заедно с моите чичовци и братовчеди.
Бяхме общо дванадесет веселяци, които прекарват времето си заедно, забавлявайки се и участвайки във всички
изненади, които обстановката можеше да ни предложи.
Нашите взаимоотношения бяха прекрасни през първите няколко дни, но малко по малко започнаха
караниците. Тези кавги правеха обстановката неприятна.
Чичо Алберт, който постоянно участваше в детските игри, ни каза да седнем на масата и помоли Паула
да донесе четири чаши вода. После взе четири малки шишенца с мастило в различни цветове. Добави капка черно
мастило в една от чашите и помоли да наблюдаваме какво ще се случи. Мастилото правеше вълните в чашата,
разпростирайки се и няколко минути по-късно цялата чаша вода стана тъмно сива. След това добави капка червено
мастило във втората чаша. Мастилото се разпространи в цялата вода. В третата чаша добави синьо мастило, а в
четвъртата пусна зелено мастило.
Гледахме четирите чаши с цветното им съдържание, без да разбираме какво се случва. Погледнахме чичо
Алберт, търсейки обяснение. Той въздъхна дълбоко, докато се наместваше по-удобно в стола си. Той направи жест
с пръсти, сочещи към собствената му глава, и много сериозно започна да ни говори:
- Деца, нашият ум управлява живота ни, думите ни и действията ни. Мислите винаги възникват в нашия
ум, преди да произнесем някоя дума или да предприемем някакво действие. Мислите се разпространяват в цялото
пространство по същия начин, по който мастилото се смесва с водата. Нашите мисли, както и нашите думи и
действия, се разпространяват и пряко засягат други хора.
Демонстрирайки спокойствие и мъдрост, той обясни:
- С моята свободна воля избрах различните цветове и ги пуснах във водата. По същия начин ние избираме
мислите, думите и нагласите, които желаем да изразим. Както мастилото може да има различни цветове като
черно, синьо, червено или зелено, така и нашите мисли могат да имат различни тонове, включително агресивност,
негодувание, мъка, отмъщение, бунт или тъга; или, нашите мисли също могат да бъдат в красиви цветове, които
представляват мир, радост, сърдечност, търпение, уважение и т.н.
- Деца - заключи чичо ни, - всеки от нас е отговорен за тона на цвета, който добавяме към околната среда.
Само добрите мисли за братство и радост могат да направят нас и хората около нас добри.
Разбрахме много добре какво чичо Алберт има предвид. Неговите думи ни докоснаха дълбоко и всички
започнахме да обръщаме по-голямо внимание на влиянието, което бихме могли да упражним върху околните.
Стана по-лесно да се държим по-толерантно един към друг, да обръщаме специално внимание на мислите, думите
и действията на другите.
Този урок не само ни позволи да имаме по-приятна ваканция, но ме вдъхнови да живея по-хармонично
с хората около мен. Ние сме по-щастливи, когато си сътрудничим, така че и другите да бъдат по-щастливи.
 23. СЕМЕНАТА

Често си спомням няколко събития от детството си, които дълбоко са се запаметили в съзнанието ми.
Нашето семейство беше доста бедно и баща ми трябваше да се бори, за да свързва двата края. Поради
тази причина мама помагаше, работейки като икономка за други семейства.
Дядо отглеждаше зеленчукова градина в задния ни двор. Една от задачите ми беше да бера зеленчуците
и да ги продавам в града.
Спомням си, че една сутрин закъснях с ходенето до града. Трябваше да премина през бодлива тел и
разкъсах старите си, износени панталони. В този момент вече не можех да се върна у дома, за да се преоблека,
защото вече бях закъснял и щях да изгубя твърде много време, затова реших да продължа. Срещнах една
съученичка на улицата и когато тя ме видя, забелязах, че гледаше скъсаните ми панталони.
Същият следобяд, когато отидох на училище, я видях да шепне на другите съученици, които ме
погледнаха и започнаха да се смеят. Изчервих се. Ситуацията се влоши, когато едно от момчетата се приближи до
мен и каза:
- Ей, ти, със скъсаните панталони, мога ли да ти взема острилката?
В мен нарастваше чувство на негодувание, но не можех да реагирам. Започнах да мечтая за отмъщение.
Не можех да мисля за нищо друго освен как да отмъстя за унижението си.
Дядо забеляза, че нещо не е наред. Той ме попита защо изглеждам толкова тъжен, ядосан и в толкова
лошо настроение и защо не говоря с другите. Разказах му какво се е случило и как планирам да си отмъстя. Той
сложи ръка на рамото ми и ме заведе до един край на зеленчуковата градина. Посочи някакви плевели, които
растяха сред марулите, и попита:
- Ако не извадим тези плевели, какво ще се случи?
- Знам, дядо, че плевелите растат бързо и ще убият марулите – отвърнах аз.
Моят дядо, много загрижен, ме погледна и каза:
- Ако не извадим от нас плевелите на наранената гордост, ще позволим скръб, негодувание и ужасната
мисъл за отмъщение да се натрупат вътре в нас и да убият всяко добро качество, което притежаваме. Ти си добро,
щастливо и отговорно дете. Тези качества изпълват сърцето на твоето семейство с радост и надежда. Но
напоследък си изпълнен с тъга и негодувание.
Сълзи изпълниха очите ми. Прегърнах дядо и разбрах важността на прошката. Когато не прощаваме на
другите, ставаме нещастни, и още по-лошо, правим и тези, които ни обичат, нещастни. Изведнъж ми стана жал за
съучениците ми, защото те губеха времето си, критикувайки другите.
Голяма радост и мир изпълниха сърцето ми; чувства, които не бях изпитал дълго време.
 24. СПЪТНИЦИТЕ

Дори като малко дете Бил беше интелигентен и наблюдателен. През първите си години в училище той
забеляза, че някои деца се държат по начин, различен от този, на който го учеха родителите му. Той наблюдаваше
децата да вземат неща, които не им принадлежат, да казват „бели лъжи“ и да имат други неправилни нагласи.
Въпреки неправилното им поведение, децата реагираха така естествено, че Бил започна да ги имитира.
Не отне много време преди майка му да забележи тези промени. Той започна да се държи грубо към другите.
Вземаше вещите на брат си без разрешение. Лъжеше, че е написал домашните си. Тези признаци започнаха да
безпокоят родителите му.
Един следобед, когато Бил играеше в огромния заден двор, баща му – господин Алберт – взе една мотика
и помоли сина си да му помогне да изкопае корени юка. Момчето веднага отиде при баща си и двамата започнаха
да копаят почвата около дървото юка. Скоро след това корените се показаха.
Докато господин Алберт дръпаше и местеше растението, за да разхлаби корените, Бил ги издърпваше и
да ги оставяше настрана. Говореха радостно, когато Бил каза:
- Татко, виж колко интересна е белотата на корените в тъмното на почвата! Как може коренът на юката
да е толкова бял отвътре и все пак да е засаден в почвата?
Г-н Алберт отговори:
- Това е, защото коренът привлича само хранителните вещества, от които се нуждае, каквито са водата и
минералните соли. Сякаш коренът може да филтрира онези, които са нужни за собственото му хранене и растеж.
Знаеш ли, сине, че нашият живот е подобен на това? Бог ни е изпратил на тази Земя, така че действията ни да ни
обогатяват с опита, който средата ни предлага. Богатството, което съхраняваме в нас, е съставено от знание и
морал.
След кратка пауза той заключи:
- Както можа да забележиш, около нас има много хора, които все още не действат според Божествените
закони на любовта и милосърдието. От нас зависи да решим дали да последваме техния пример или не. Белотата
на корена юка се постига по естествен начин. Нашата вътрешна чистота може да бъде постигната единствено чрез
постоянните ни усилия да действаме с доброта.
Тези думи имаха дълбок ефект върху Бил. От този ден нататък той стана по-бдителен и по-осъзнат
относно влиянията на външния свят. Сега той осъзна, че животът е Божие дело и че сме създадени да живеем
хармонично с Божиите творения. Бог иска от нас да бъдем щастливи и щастието може да бъде постигнато
единствено като живеем праведно.
 25. ТРИТЕ СИТА

Доста често в ранните ми училищни години ни казваха да си пишем домашните в група. Обикновено
групата се събираше у дома. В тези случаи ние обсъждахме различни теми в допълнение към избраната от
училището тема.
Веднъж майка ми влезе в стаята, точно когато си говорехме за един неприятен коментар, който бях чула
от приятел. Майка ми обърна внимание на това, което обсъждахме. Тя ни прекъсна учтиво и ни помоли да отидем
с нея в кухнята. Донесе три сита, пшенично брашно и купа от шкафа.
Тя сипа малко пшенично брашно в ситото с най-големите дупки. Пшеничното брашно мина през него и
много лесно падна върху второто сито, чиито дупки бяха по-малки. Тя преся малко и брашното премина върху
третото сито, което имаше най-малките дупки. Отново преся брашното и то отново премина през него, падайки в
купата. Най-накрая тя сложи капака и каза, че брашното ще бъде на безопасно място срещу всеки силен вятър,
който би могъл да го издуха.
Това беше много странно и ние се гледахме един друг, без да разбираме какво прави тя. Мама ни
погледна съсредоточено и усмихвайки се, каза:
— Дъще, нека се престорим, че брашното представлява коментарът за твоя приятел, който дочух. Преди
да го коментираш с другите, нека го пресеем през трите сита. Първото е на Истината. Сигурна ли си, че това, което
ти казаха, е истина?
Малко смутено отговорих, че не съм сигурна. Бях чула само някои коментари.
- Ако не си сигурна, информацията минава през дупките и пада върху второто сито, което е на
Милосърдието. Това ли е нещо, което би искала някой да каже на другите за теб?
- Не! Разбира се, че не! - отговорих аз.
- Тогава - каза тя, - историята ти току-що падна през дупките на второто сито и отиде върху третото:
Разсъждението. Наистина ли смяташ, че ще бъде полезно и затова е необходимо да предадеш тази информация
нататък.
- Честно, като разсъдя, не мисля, че има нужда да предавам тази информация нататък - отговорих аз.
- Много добре! Точно както пшеничното брашно мина през трите сита и се запази на сигурно в
затворената купа, защитено от вятъра, така и коментарите, които чу, след като бяха проверени отново чрез
Истината, Милосърдието и Разсъждението, също трябва да се запазят в теб. По този начин няма да позволиш на
вятъра на клюките да разпространи клеветническата информация, която би причинила по-голямо страдание на
твой приятел.
Аз размишлявах над това, на което мама ме научи. Никога не бях осъзнавала голямата отговорност, която
носят нашите думи и колко те могат да помогнат или да навредят на някого.
Преди да клюкарствам безразсъдно, аз си спомням и започнам да прилагам трите сита, на Истината,
Милосърдието и Разсъждението, като си задавам въпросите: Истина ли е това, което чух? Бих ли била благодарна,
ако някой каже същото за мен? Дали това, което чух, е полезно да бъде предадено нататък?
 26. ЕЗЕРОТО

Дядо се отнасяше прекрасно към мен по време на детството ми. Той беше обикновен човек, а не учен,
но много мъдър относно живота. Обработваше земята на малката си ферма и казваше, че, живеейки сред
природата, е научил най-големите уроци в живота.
Бях неспокойно и нервно дете и се карах с братята и съучениците си без основателна причина. Знаех, че
поведението ми тревожи другите, но не успявах да се контролирам.
Дядо ми помогна да гледам на живота по различен начин. Една неделна сутрин във фермата той ме
покани на риболов. Бях доволна от поканата. Събрахме риболовните принадлежности заедно и тръгнахме към
езерото. Докато вървяхме, дядо ми обърна внимание на сладкия мирис на тревата, все още мокра от сутрешната
роса. Забелязахме плавния полет на пеперуда, която търсеше храна във всяко цвете и чухме птиците да пеят
хармонично. Цялата тази красота и хармония ме докосна дълбоко.
Когато стигнахме езерото, природата тържествуваше. Водата беше напълно неподвижна и езерото
приличаше на огромно огледало, отразяващо пейзажа. Дърветата се отразяваха красиво във водата. Небето беше
светлосиньо и облаците сякаш бяха боядисани в розовия тон на зората. Дори ятата птици, летящи в небето, сякаш
плуваха върху огледалото.
Този мир ме трогна.
Дядо, забелязал колко щастлива ме е направила тази красота, каза:
- Мила внучке, толкова много хора живеят, сякаш има неудържим ураган в самите тях. Те стават твърде
агресивни и са неспособни да успокоят емоциите си. Като реагират по този начин, вредят само на себе си и засягат
хората около тях. Те не осъзнават, че могат да култивират спокойствие в себе си, точно като това езеро. Те живеят,
без да анализират или да разсъждават за себе си. Живеят, сякаш са готов продукт, завършен и неизискващ никакви
изменения. Истината е, че можем да променим нашата вътрешна същност. Бог ни е създал да живеем в хармония
и да бъдем щастливи. Като дар, Той ни даде тази прекрасна природа, която ни заобикаля. С малко чувствителност
можем да оценим този мир и да го превърнем в част от нашата вътрешна същност.
Думите на дядо бяха много мъдри и аз ги попих като звук на нежна песен.
Стигнах до заключението, че щастието ми в онзи момент беше в рязък контраст с неприятните усещания,
които изпитвах в случаите на объркване и нервност. Започнах да се стремя към по-интензивен вътрешен баланс и
по-специално да бъда в хармония с природата.
С течение на времето развих повече контрол над агресивността си и се потопих в баланс от хармония и
мир, с които Бог ни обкръжава.
 27. МРАМОРЪТ

Статиите във вестниците имат склонност да предизвикват страхове у родителите. Употребата на наркотици,
освен че се бе повишила, също беше стигнала и до децата в училище. Новините съобщаваха за необходимостта да
се предупреждават децата за опасностите, на които са изложени. Поради тази причина училищата трябваше да
включат образователни програми с обяснения и информация по този въпрос.

След вечеря семейството ми разговаряше на масата. В такива случаи успяхме да получим отговори на
нашите въпроси. Беше една от тези вечери, когато Марсело, най-големият ми брат, попита за вредните последици,
които употребата на наркотици може да окаже върху хората.

Татко помоли да го последваме в склада в задния двор. На горната част на шкафа, далеч от обсега на деца,
имаше пластмасов контейнер с жълта течност. Той каза, че това е солна киселина, която е много опасна. Всеки,
който работи с нея, трябва да бъде изключително внимателен.

Баща ми избра парче бял мрамор от нашата колекция с камъни и го постави на масата. После изля няколко
капки от киселината върху полираната повърхност на мрамора и веднага видяхме ефервесцентна пяна. Той обясни,
че киселината реагира с компонент от мрамора, наречен карбонат. Тази пяна съдържа газ въглероден диоксид,
който се освобождава и се разпенва поради реакции, настъпващи в мрамора.

Всичко това беше много интересно!

След известно време татко изми парчето мрамор и го остави да изсъхне. Забелязахме, че там, където е
попаднала киселината, повърхността е станала груба и има петно. Докато баща ми наблюдаваше нашия интерес и
любопитство, той продължи:

- Деца, наркотици от всякакъв вид, освен да доставят удоволствие, също могат да причинят вътрешни петна
в тялото на всеки, който ги използва. Те засягат и създават увреждания на различни органи, особено на нервната
система. Тези рани са необратими и не се лекуват. Причиняват непрекъснато увреждане на функцията на иначе
хармонично тяло. Имат забележим ефект върху поведението на човека. Понякога употребяващият става по-
агресивен, в някои случаи – по-апатичен и депресиран. Понякога той има халюцинации и не може да разпознае
собствената си реалност. Употребяващият става роб на наркоманията и вече не е свободен. Той живее, прикован
към целта да си осигури следващата доза. Когато вече не е в състояние да вземе дозата, той претърпява огромни
кризи, причинени от болка и отчаяние.

Баща ни направи пауза за минута, за да ни даде възможност да наблюдаваме забележителната промяна,

която киселината направи върху чувствителния мрамор, след което заключи:

- Това, което много хора не знаят, е степента на щетите, които употребата на наркотици оказва върху
периспирита. Вече знаете, че периспиритът е нашето духовно тяло, което е по-плътната обвивка на нашия дух след
физическата смърт на тялото. Този периспирит се уврежда от употребата на наркотици. В един момент може да
има дори значителни деформации. Тези вътрешни рани причиняват изключителни смущения на духа в духовния
свят. Там страданията продължават. Смъртта не освобождава употребяващия наркотици от мъченията, на който се
е подложил. Неговото освобождаване може да настъпи само с психическото му обновяване и въздържанието от
наркотиците.
 Останахме замислени, тъй като все още не бяхме наясно със сериозността на тази тема. От този ден нататък
станах по-осъзнат за всичко, което можеше да бъде покана за употреба на наркотици. Почувствах дълбока скръб
за всички онези, които поради невежество или глупост се впускат в ужасния и разрушителен свят на наркотиците.
 28. БЕЗОПАСНАТА ИГЛА
Често си спомням как майка ми работеше на шевната си машина. Много често, веднага след като
приключеше домашните си задължения, тя започваше да ни шие дрехи. Тя изпълняваше тези задължения с голямо
удоволствие.

Обичах да седя край нея и да наблюдавам нейната нежност и ловкост при рязане, подреждане, съшиване
и шиене на тъканите. През тези часове говорехме за ежедневни случки. Това бяха мили моменти, прекарани с нея,
които ме докосваха дълбоко и време, което никога няма да изтрия от сърцето си.

Един ден се прибрах много тъжен и притеснен. Мама забеляза, че съм разстроен, веднага щом влязох в
шевната стая. Тя ме попита какво се е случило.

- Знаеш ли, мамо, получих ниска оценка по теста за английски. - казах аз.

- Запита ли се защо? Не разбрираш материала или не си учил достатъчно, за да го научиш правилно? -

попита тя.

- Не мисля, че посветих толкова време, колкото трябваше, за да го науча добре. Занимавах се с други неща.
Сега съжалявам и това ме притеснява. Не обичам да се чувствам по този начин - отговорих тъжно, почти в сълзи.

Мама ме погледна замислено, но не и неодобрително. Забелязах, че търси най-добрия начин да ми

помогне да разбера сериозността на ситуацията, която създадох поради безразличието и небрежността си. Тя
извади от чекмеджето ластик и безопасна игла. Пъхна безопасната в единия край на ластика и я затвори. Вместо
да я използва, за да зашие ръкава, върху който бе работила, тя се обърна към мен и каза:

- Мислиш ли, че ще ми е лесно да зашия тази ластик без топлийката? - попита тя.

- Не - отговорих аз, - безопасната е твърдо, здраво парче, с което лесно можеш да издърпаш еластичната
част.

- Трябва да си забелязал - продължи тя, - че топлийката е перфорирала лентата, свързани са здраво, което
прави възможно да се издърпа ластика през ръкава. Е, страданията, които преживяваме в живота, са точно като
убождания на душите и съвестта ни. Ти каза, че се чувстваш тъжен и си стигнал до извода, че твоята небрежност е
причината за провала ти. Чувстваш се притеснен от болката в сърцето, която те кара да преосмислиш действията
си; Затова те питам: Какво научи от това?

- Научих, че сами сме отговорни за собственото си страдание и че отсега нататък не желая да се сблъскам с
подобна ситуация, - отговорих аз.

- Ще ти кажа нещо друго - продължи майка ми, - страданието е силният лост, който ни кара да променяме
нашето отношение много пъти, точно както безопасната издърпва ластика.

Годините минаха и многократно потвърдиха тази велика истина: Нашите грешки, независимо дали от
сегашния живот или от миналите ни съществувания, са причината за нашата болка, а страданието е горчивото
лекарство, което лекува нашите морални несъвършенства.
 29. ГВОЗДЕЯТ
През детството си, когато започнах да посещавам класа по Евангелие за деца, не разбирах защо това ще е
толкова важно за напред в живота ми. По тази причина не бях заинтересован да присъствам в часовете.

Един ден се уговорих да играя футбол с приятели, без да съобразя, че по същото време имам час. Отидох
при майка ми и поисках разрешение да играя футбол вместо да отида в клас. Тя отговори, че би дала съгласието
си, само ако отложа играта на футбол. По този начин щях да участвам и в двете програми. Щях да получа теоретични
познания, които да подхранят душата ми и да практикувам спорт, който да укрепи мускулите и тялото ми.

Знаех, че мога да говоря с приятелите ми и да променя часа на играта; обаче, реших да протестирам.
Мислех си: Не можех ли от време на време да пропусна някой клас? Продължих да настоявам, за да видя дали тя
няма да промени решението си.

Баща ми беше в задния двор, поправяше дървената врата, разделяща орхидеите от павираната част. Той
дочу разговора с майка ми и забеляза нежеланието ми да участвам в класа по Евангелие. Повика ме при него.
Работеше с чук, пирони, клещи и други инструменти. Парчета дърво бяха разпръснати по земята. Той вдигна едно
парче и каза:

- Това е борово дърво, много е гладко. С чука ще забия пирон в него, а после ти се опитай да го махнеш. А
онова е парче махагон, много по-здрав и устойчив тип дърво. Ще забия пирон и в него.

Той ми даде двете парчета дърво и чука. Гвоздеят беше премахнат от боровото дърво лесно, но другият
пирон, въпреки усилията ми, не можеше да излезе. Баща ми наблюдаваше как нескопосано използвам чука и после
каза:

- Синко, ученията на Иисус съставляват най-ценното наследство, което родителите могат да оставят на
децата си. Дете, чиято основа се базира на уроците на Евангелието, расте силно и уверено, знаейки как да се
защитава по-добре от опасностите, с които се сблъсква. Способно е да посреща трудностите с по-голяма
стабилност. Учението на Евангелието е сравнимо с махагона, който със своите фибри държи гвоздея толкова
здраво, че е трудно да бъде разхлабен. От друга страна, гвоздеят в бора представлява учение без християнски
морал. Децата лесно могат да се предадат, когато срещнат най-големите трудности в живота.

Чудесно разбирах причината, поради която моите родители толкова настояваха да участвам в класовете. В
бъдеще бих искал да съм като гвоздея в махагона: силен, уверен, знаещ как да посрещна предизвикателствата в
света според християнските ценности.

С минаване на годините се сблъсках със ситуации, в които щях да съжалявам, ако не беше факта, че в
детството си получих тази ориентация. В молитвите си благодаря на Бог, че ми е било позволено да се родя в
християнски дом и благодаря на родителите си, че бяха така мъдри да ми дадат образование, основано на
милосърдие и любов към другите. Днес аз знам, че това е пътят към откриване на вътрешен мир и истинско щастие.
 30. ОРИЗОВИТЕ ЗЪРНА
Животът на Питър беше труден. Той беше роден с крак, по-къс от другия. Когато ходеше, трябваше да
накланя тялото си надясно. Искаше да играе футбол, но понеже трудно бягаше, не беше приеман да участва в
играта. Напоследък се беше превърнал в мишена на шеги и обиди. Всички тези шеги и прякори бяха като камъни,
хвърляни по него. Това правеше още по-трудно за него да приеме физическите си ограничения.

Веднъж в училище, когато отиде до черната дъска, за да реши задача по математика, той дочу един
съученик да го нарича с обиден прякор и да му казва да се махне, за да се вижда дъската. Госпожа Анджела видя
сълзи в очите на Питър. Тя вече беше забелязала колко неуважително се отнасят съучениците му към него. Изчака
Питър да довърши упражнението и да се върне на мястото си. Тогава се обърна към класа:

- Днес ще имаме урок по наблюдение. Ще наблюдаваме всичко около нас отблизо. Ако гледаме
внимателно, ще забележим неща, които преди са били незабележими.

Тя отвори буркан с оризови зърна и раздаде по няколко на учениците. Помоли всеки да наблюдава
внимателно зърната и след това да направи коментар. Бяхме много изненадани какво видяхме. Някои зърна бяха
светли на цвят, други тъмни, някои бяха матови, а други – лъскави. Имаше дълги зърна, а също и къси. Някои бяха
несъвършени и счупени на различни места.

Госпожа Анджела каза:

- Много пъти нашите невнимателни очи са неспособни да забележат детайлите по нещата, които виждаме
всеки ден. Още по-трудно е да се обясни причината защо тези оризови зърна изглеждат толкова различно едно от
друго. За да научим това, е необходимо да направим по-задълбочено проучване на нещата.

Ще забележите, че хората са различни един от друг. Някои са перфектни, други имат физически
недостатъци. Има високи и ниски хора; интелигентни и с умствена изостаналост. Някои хора имат бяла, черна или
жълта кожа. Някои имат черна, червена или руса коса. Има толкова много разлики, че е невъзможно да ги изброим.
За да разберем защо сме различни, трябва да изучим живота в дълбочина. За едно нещо може да сме сигурни: Бог
е нашият Създател, както и Създател на всичко, което съществува. Той е върховният разум. Има причина за
съществуването на всяко Негово творение, която ние не можем да схванем поради незачитането на Божиите
закони. Ние би трябвало да изпитваме дълбоко уважение към всичко, създадено от Бог, и към всички хора около
нас, независимо от техния външен вид. Трябва да се замислим, че хората са ценни заради своите качества и
добродетели на човешки същества, а не заради това как изглеждат.

Нямаше нужда госпожа Анджела да казва и дума повече. Ние разбрахме, че нейното послание беше
свързано с Питър, и че всички трябва да го уважаваме. От този ден нататък всички шеги и обиди започнаха да
изчезват от нашата класна стая. Преди не осъзнавахме, че шегите, макар и не винаги умишлено, бяха наранявали
някого.

В клас аз научих колко важно е да ценя живота като създаден от Бог и да обмислям внимателно дали това,
което правим, ще помогне или ще нарани някого.
 31. МАЯТА
Мери е 9-годишно момиче. Въпреки че беше малка, тя трябваше да понесе голямо страдание.

Сега тя живее в сиропиталище с още четиридесет деца. Там получава грижи, любов и комфорт от много
добросърдечни хора, които посвещават част от времето си да работят в тази благотворителна институция. Въпреки
това, през ранните си години Мери беше преминала през трудни моменти и беше живяла в колиба с четиримата
си братя. Нейната майка беше вдовица и боледуваше.

Много често в сиропиталището Мери седеше в ъгъла на стаята, чувствайки се тъжна и напълно изолирана
от това, което се случва около нея. Госпожа Илейн, виждайки страданието й, я молеше да й помога в кухнята.

Госпожа Илейн идваше в сиропиталището всеки ден, за да помага в приготвянето на обяда за децата. Един
следобяд тя печеше хляб. Мери беше много любопитна какво прави жената. Попита я какво слага в млякото.

- Мая – отвърна тя, - кара тестото да расте, прави го гладко и леко.

- Какво ще стане, ако не сложите мая? – попита момичето.

- Без мая хлябът няма да се уголеми, тестото става твърдо и няма вид.

Госпожа Илейн продължи да добавя брашно и да меси тестото, като в същото време гледаше тъжните,
любопитни очи на момичето. Тогава я попита:

- За какво си мислеше, когато стоеше в ъгъла на стаята?

- Мислех си за мама. Липсва ми много. Всички ме харесват тук, но ... – каза детето.

Две големи сълзи се появиха в нейните очи.

- Знаеш ли как да се молиш? – попита жената.

- Да, знам. Госпожа Анджела ме научи в час по Евангелие.

- Много добре – продължи госпожа Илейн. Молитвата ни прави по-силни, когато се изправим пред
проблеми, през които трябва да преминем. Когато се молим, изразяваме чувствата си към Бог и ставаме в
хармония с Иисус и Извисените Духове. От тях ние черпим сили и кураж да изживеем нашия живот с повече
търпение и смирение. Както тестото става по-леко заради маята, така чрез молитвата ние може да усетим вътрешен
мир, утешаващ ни с лъч на надежда.

Госпожа Илейн прегърна Мери и каза:

- Знаеш ли, малката ми, никой никога не е сам и изоставен. Има Духове защитници, които помагат на всеки
от нас. Чрез позитивни мисли и молитви ние сме в хармония с тях и винаги получаваме вдъхновения, които ни
помагат да намерим най-добрия път за следване.

Добротата, вдъхвана от госпожа Илейн, направи Мери по-щастлива и двете започнаха на разточват тестото
на две части.

По този начин, защитавана от любящи ръце, подкрепяна от ученията на Евангелието и укрепена от

молитвите, Мери порасна и преодоля много пречки в трудния си живот.
 32. ПАЯЖИНАТА
Срещах трудности във взаимоотношенията с приятелите си и се чувствах наранен дори при най-малкия
инцидент по време на игра. Тогава ги изоставях и дълго размишлявах над това какво се е случило. Отнемаше ми
дни, за да преодолея негодуванието си и да поискам да съм с тях отново.

Мама, която ме познаваше добре, опита да поговори с мен затова. Предложи ми да простя, за да спра да
се тормозя и да се върна към игрите с приятелите. Изглежда колкото по-дълго време отлагах промяната, толкова
по-силна ставаше болката.

Точно в един такъв ден мама ме повика, за да видя паяжина сред някакви растения в градината. Забелязах
как всички нишки се пресичаха в центъра на паяжината, образувайки лъчи, и бяха прикрепени към стеблата на
растенията. Също така, други нишки формираха концентрични кръгове, които ставаха все по-големи с
отдалечаване от центъра на паяжината. По този начин всички нишки бяха свързани, изграждайки мрежа.

Мама забеляза колко бях заинтригуван и попита:

- Знаеш ли защо паякът прави паяжина?

- Не – отговорих спонтанно.

- Паяжината е капан. Ако някое насекомо лети невнимателно и се удари в мрежата, то ще бъде хванато и
по-късно ще се превърне в храна на паяка – отвърна тя.

Това беше много интересно и мама, по нейния внимателен начин, продължи:

- Както нишките на паяжината се свързват, така и нашите мисли, които летят през пространството, ни
свързват с хора, които мислят като нас. Тези свързвания чрез мислите се случват сред инкарнираните души и също
така сред дезинкарнираните духове. Те подсилват нашите идеи и сходства. Ако имаме хармонични и щастливи
мисли, ние ще сме в унисон с щастливи и емоционално балансирани хора и ще се чувстваме още по-добре. Но ако
нашите мисли са на възмущение, съжаление или тъга, ние ще се свържем с тези, които мислят като нас. Скръбта
ще стане по-силна в нас, задълбочавайки тъгата ни и държейки ни хванати в нашата собствена мрежа от мисли.

Не ми отне дълго, за да осъзная какво се случва в мен. С течение на времето разбрах защо моята болка се
беше засилила, вместо да отслабне. Възмущението ни прави нещастни и вътрешната ни болка се увеличава като
индиректно се свързваме с мислите на тези, които се чувстват по същия начин.

От онзи ден нататък ми стана ясно какво прекрасно нещо е прошката. Исус, който ни обича и иска да ни
види щастливи, отдавна ни е показал пътя. Той ни учи, че прошката ни освобождава от вътрешното страдание,
явявайки се единственият път за постигане на щастие и мир.
 33. ПЪЗЕЛЪТ
Когато бях малък, идвайки от семейство на спиритисти, посещавах класовете по Евангелие. Там научих за
важността на реинкарнацията и че целта на това да се раждаш при различни обстоятелства в различни тела е, за
да постигнеш духовен напредък. По този начин, преминавайки през ново съществуване в ново тяло, минаваме
през нови опитности. Ние разширяваме нашето знание и усещания, докато не достигнем нивото на чист Дух.

Когато тръгнах на училище, с течение на времето забелязах, че децата от другите религии имат различно
разбиране по тази тема. Някои приятели дори отричаха възможността за реинкарнация. Бях объркан от това
различие в мненията.

Една вечер, както обикновено, нашето семейство се беше събрало в дневната. Баща ми четеше вестник,
мама хранеше най-малката ми сестра Луси, докато Габриел и аз редяхме пъзел. Спомням си, че попитах родителите
си защо ние вярваме в реинкарнацията, докато другите религии я отричат или погрешно я разбират. Каква беше
истината?

Баща ми размишлява над въпросите ми няколко минути, после вдигна парче от пъзела и попита:

- Гледайки само това парче, възможно ли е да видиш цялата картина на пъзела?

- Не – отговорихме всички заедно.

- Много добре! Гледайки само едно парче, можеш да си представиш картината по различни начини, но
само когато започнеш да добавяш парченца към пъзела, картината започва да се появява. Ще имаш цялата
картина, когато всички парчета са заедно.

Татко спря за няколко секунди и после заключи:

- Има само един Бог. Истината е също само една. Защото всички ние сме същества в процес на
усъвършенстване и все още имаме много да учим, Бог ни позволява да видим истината малко по малко. Все още
не сме достатъчно осъзнати, за да я разберем изцяло. Поради тази причина някои от нас могат да видят част от
Истината, сякаш те са части от пъзел. Има разни причини за различните разбирания. Съществуват различни степени
на духовно развитие при хората. Но ще дойде ден в бъдещето, когато всеки ще е способен да разбере цялата
истина и всеки ще има същото убеждение. В този ден ще има само едно стадо и само един пастир, както е казал
Исус.

Продължихме да разговаряме и играхме още малко. Обаче, учението на татко ми стана ясно и ми помогна
да разбера много ситуации, с които по-късно се сблъсках в живота.

Научих, че Бог уважава свободата, която ни дава, за да действаме и мислим. Поради тази причина е особено
важно да уважаваме гледната точка на другите. Не бива да мислим, че само ние знаем истината. Трябва да
разберем, че все още имаме много да учим в живота.

По такъв начин в мен се разви дълбоко уважение към моите приятели и към другите религии. Важното е
не да се притесняваме за различните интерпретации във философските или религиозни области, а по-скоро да
практикуваме ученията на Исус: „да обичаме Бог над всичко, да обичаме другите като себе си, да създаваме повече
братски и хармонични взаимоотношения с другите“.
 34. СКИЛИДКАТА ЧЕСЪН

Винаги съм била чувствителна. Спомням си, че като дете, когато ме мъмреха или критикуваха за лошото ми
държание, се чувствах сякаш някой ме е ударил. Тези коментари ме нараняваха толкова дълбоко, че после
прекарвах дълго време, мислейки за тях и чувствайки се тъжна и огорчена.

Една сутрин, докато играех с братовчедите си в къщата на леля, тя ни се скара по-грубо, задето сме изцапали
пода с боя. Ние скоро изчистихме бъркотията, но дълбоко в себе си осъждах отношението на леля ми.
Омаловажавах моето собствено неблагоразумие, считайки, че бъркотията не е била чак толкова сериозна, че да
заслужи такова мъмрене. Днес, обаче, осъзнавам, че леля може да е имала други причини да бъде разтревожена.

Обаче, в онзи ден аз се почувствах истински наранена заради острите думи на леля. Върнах се вкъщи,
чувствайки се тъжна и не разговарях с никого. Прекарах целия ден в лошо настроение и с намръщена физиономия.

Мама се разтревожи от поведението ми. Тя забеляза, че съм обезпокоена, което напоследък се случваше
доста често.

Тя беше започнала да приготвя вечерята, когато влязох в кухнята за чаша вода. Възползвайки се от
присъствието ми там, тя попита:

- Какво се е случило, дъще?

- Няма нищо, мамо – отвърнах аз.

- Забелязах, че нещо се върти в ума ти. Искаш ли да ми разкажеш за това?

- Добре – отговорих аз, - ще ти кажа какво става.

И така, аз й разказах всичко, което се беше случило сутринта.

Мама ме слушаше внимателно, докато белеше няколко скилидки чесън, които бяха една от подправките
за храната. Тя ме погледна и каза:

- Забележи силния аромат, когато стисна скилидките чесън. Не само миризмата им изпълва въздуха, но и
моите ръце се омирисват за известно време. Нещо подобно се случва с хората по отношение на това какво мислят
и правят – каза майка ми.

- Слушай много внимателно – продължи тя – както скилидката чесън отделя своята миризма, така и хората
изразяват своите мисли и чувства чрез думи и действия. По същия начин както ароматът на чесъна попива в ръцете
ми, така и мислите и действията на другите хора могат да попият в нашите умове. Ако продължаваме да
подхранваме тези мисли, те стават част от нас. И което е още по-лошо, дъще, ние започваме да правим същите
неща, които сега критикуваме и не ставаме по-добри.

- Имаш предвид, мамо, че когато осъждаме нечие поведение и сме привързани към идеята за мъка,
възмущение или негодувание, ние блокираме своята яснота и чувства на обновление?

- Точно така! - каза мама.

Горчивият спомен от деня се върна в ума ми и осъзнаването, че сама си го бях причинила. В този момент
истинското значение на думите разбиране и прошка ми се разкри. Ако бях разбрала и простила на леля още в
първия момент, нямаше да се пропия с негативни чувства и целият ми ден щеше да е по-щастлив, така както стана
по-щастлив след приятелския разговор с майка ми.
 35. ГЪЛЪБИТЕ

Споменът за много неща, случили се в детството ми, все още е жив в паметта ми. Спомням си ясно как всеки
ден на връщане от училище минавах през градинка, където имаше много гълъби. Градинарят господин Робърт,
който отговаряше за подръжката й, хранеше гълъбите след като спираше да обработва лехите. Толкова много
любов и доброта се излъчваха от този скромен и трудолюбив човек.

Много пъти моят приятел Чарлз и аз прекарвахме дълго време в наблюдение на движенията на гълъбите,
красотата на техните пера и хармонията на техния полет. Веднъж се заговорихме с г-н Робърт относно гълъбите.

- Горкият гълъб! Вижте този с нараненото крило. Няма да е възможно да лети свободно със счупено крило.

След като размишлява няколко секунди, той продължи:

- Колко хора също имат по едно счупено крило!

Чико и аз се спогледахме и едновременно възкликнахме:

- Хора, с крила?

- И двамата ходите на училище и сте забелязали, че човечеството е натрупало голямо научно познание, но
егоизмът и липсата на благородни чувства са застанали на пътя на това познание, което се използва за подобряване
на живота на всички създания. Много малко хора се възползват напълно от него. За да лети човек в посока към
пълна свобода, е необходимо да има две крила: едното е крилото на познанието, а другото е на любовта. Двете
трябва да са добре развити. Изглежда, че едното от крилата е счупено поради гордост и егоизъм. Ето защо голяма
част от хората не са способни да летят към истинското щастие, за което копнеят толкова силно, дори когато имат
всички материални неща, от които се нуждаят.

Много години изминаха преди напълно да разбера дълбочината на думите на градинаря. Днес това учение
е моето мото. Чувствам, че е необходимо да се развивам постоянно. Любовта трябва да продължи да расте в мен,
за да мога да летя в посока към духовна свобода.
 36. ПРУЖИНАТА
В сравнение с обикновените семейства моето е голямо. Ние сме седем човека: майка, баща и пет деца.
Баща ми работеше в автомобилна фабрика и заплатата му стигаше, колкото да осигури нуждите на семейството.
Работата на майка ми се състоеше в пълно посвещаване на домакинските задачи и грижите за децата. Претоварена
с домакинската работа, тя рядко имаше свободно време. Понеже не можехме да си позволим икономка, мама
обикновено се обръщаше към нас за помощ. В тези случаи тя винаги се сблъскваше с протест в отговор на молбите
си. Някой от нас се оплакваше, че не може да помогне, понеже е изморен; друг отговаряше, че има час по
физкултура, който трябва да посети; трети се оплакваше, че е помагал предишния ден. И оплакванията
продължаваха да се множат.

Един ден след вечеря, докато все още седяхме на масата, темата отново се повдигна, понеже никой не
желаеше да помогне в миенето на чиниите и се даваха все същите стари извинения. Баща ми наблюдаваше всичко
и докато все още седяхме, той отиде до кутията си с инструменти и донесе мъничка пружина. Помоли всеки от нас
да дръпне пружината и да я пусне. Пружината мина през всички. Ние я дърпахме и пускахме.

Когато баща ми я взе отново, той я опъна силно. Тя се разтегна така, че нямаше как да се върне към
първоначалната форма, която беше имала. Ние всички го наблюдавахме. Той ни погледна внимателно и каза:

- Деца мои, гъвкавостта на пружината има граници. Когато трябва да издържа на сила над лимита си, тя
губи гъвкавостта си и разваля формата си. Както пружината не може да издържи на прекомерно напрежение, така
и ние, човешките същества, не можем да понесем прекомерна работа или грижи. Когато човек е претоварен с
физическа или умствена работа, той може да излезе извън баланс и да се стресира, поради което по-трудно общува
с другите. Бих искал да разберете, че майка ви е претоварена с работа. Тя се грижи за къщата, за дрехите и храната,
също се грижи и за вас, давайки ви съвети в живота.

Ние погледнахме към мама. Тя мило се усмихна, въпреки че очите й издаваха умората от тежката работа
през деня. Тя заслужаваше и се нуждаеше от нашата помощ.

Мили проговори първа:

- Отсега нататък ние всички ще помагаме на мама. Никога не се бях замисляла колко важна може да е
нашата помощ. Защо да не си разпределим задачите?

Всички се съгласихме с нея. От този ден нататък ние започнахме да се занимаваме с лека домакинска
работа, осъзнавайки, че облекчаваме прекомерното напрежение на човек, който ни е скъп, и връщаме хармонията
в собствения си живот.

Смисълът на понятията любов и работа се разшири в нашите същества. Вече не мислехме само за
собствените си егоистични интереси или за себе си. Започнахме да разбираме нуждата от семейство и неговото
обединение. Прекрасно чувство на солидарност започна да расте в нас. Ние помагахме във всичко, в което
можехме, за да направим дома си по-щастливо и по-хармонично място.