Noam Chomski - Za Zapadniya Terorizam

Ноам Чомски
Андре Влъчек
ЗА ЗАПАДНИЯ
ТЕРОРИЗЪМ
От Хирошима до дроновете
Copyright © Noam Chomsky and Andre Vltchek, 2017.

Оп Western Terrorism: From Hiroshima to Drone Warfare
© Марианна Панова, превод от английски
© Фиделия Косева, художник на корицата
© Andre Vltchek, Yayoj Segi, снимки
© Сиела Норма АД, 2017
http://4eti.me
ISBN 978-954-28-2417-6
2
Прочутият мислител и политически активист Ноам Чомски
отправя изгаряща критика към Запада в книгата “За западния
тероризъм”. В разговор с разследващия журналист Андре Влъчек
Чомски говори за често премълчаваните жертви на външната
политика на САЩ и техните съюзници и изобличава подкрепата,
която американското правителство е оказвало на
терористични организации през годините. Авторите обсъждат
различните лица на съвременната пропаганда, новите методи за
водене на война, държавния тероризъм, дроновете и
бомбардировките над цивилно население, тежкото наследство от
колониализма, намесата на САЩ в политическите процеси в
Латинска Америка и Близкия изток, провала на Арабската пролет,
както и тенденцията за постепенно отслабване на американската
сила зад граница.
Чомски и Влъчек припомнят идването на власт на Пиночет, терора
на гръцката военна хунта, престъпленията на подкрепяните от ЦРУ
контри в Никарагуа, репресиите в Индонезия, бомбардировките
във Виетнам и Лаос, милионите загинали в продължаващата и до днес
война в Конго.
Авторите избягват да говорят за добри и лоши, за наши и чужди в
международната политика. Вместо това те поглеждат на нея от
гледната точка на човешките права и съдбите на хората. Чомски и
Влъчек обръщат внимание на онези в Третия свят, които твърде
често забравяме и чиито страдания често отсъстват от
новинарските емисии, въпреки огромния брой жертви на понякога
смятаните за справедливи войни, водени от Запада.
3
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор към второто издание .......................................................................... 5
Предговор ............................................................................................................... 8
1. КЪРВАВОТО НАСЛЕДСТВО НА КОЛОНИАЛИЗМА ............................. 15
2. ПРИКРИВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ЗАПАДА........................... 33
3. ПРОПАГАНДА И МЕДИИ ............................................................................ 39
4. СЪВЕТСКИЯТ БЛОК ..................................................................................... 59
5. ИНДИЯ И КИТАЙ .......................................................................................... 74
6. ЛАТИНСКА АМЕРИКА ................................................................................ 83
7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И АРАБСКАТА ПРОЛЕТ ........................................... 99
8. НАДЕЖДА ЗА НАЙ-ОПУСТОШЕНИТЕ МЕСТА ПО СВЕТА..............116
9. ЗАЛЕЗЪТ НА АМЕРИКАНСКОТО МОГЪЩЕСТВО..............................128
ХРОНОЛОГИЯ НА СЪБИТИЯТА ..................................................................147
4
Предговор към второто издание1
Нашият разговор за западния тероризъм бе издаден като книга малко след
френско-британско-американската атака над Либия – извършена от
имперския триумвират в нарушение на резолюцията, прокарана през Съвета
за сигурност на ООН. Тя сложи край на продължителните усилия на
Африканския съюз да намери дипломатическо решение, което може би
щеше да осуети последвалата катастрофа.
По онова време западните лидери приветстваха атаката като историческа
победа за либийския народ с помощта на НАТО (Иво Даалдер, постоянен
представител на САЩ в НАТО и Джеймс Ставридис, върховен
главнокомандващ за Европа), при която САЩ постигнаха нашите цели, без
кракът на нито един американски войник да стъпи на либийска земя
(президентът Обама).
В действителност, изглежда, интервенцията на НАТО увеличи
десетократно броя на загиналите от насилствена смърт, според
анализа на Алън Куперман във водещото списание Foreign Affairs, докато
страната е била опустошена и оставена на произвола на враждуващите
помежду си милиции. Атаката също така трансформира либийския експорт
и вместо нефт страната започна да изнася големи количества оръжие
и джихадисти главно за Западна Африка. Днес според статистиката на ООН
този регион е главен център на радикалния ислямски тероризъм, както и
солидна база на ИДИЛ в Африка.
Триумфът е доста типичен за глобалната война срещу тероризма, която бе
обявена през септември 2001 година от президента Джордж У. Буш – по-
точно казано, повторена. Двадесет години по-рано президентът Рейгън
обяви война на международния тероризъм – чумата на съвременната
епоха. Тази война бързо се превърна в смъртоносен терор, насочен главно
срещу народни въстания в държави от Централна Америка, които се
опитваха да се освободят от подкрепяните от САЩ брутални диктатури.
Стотици хиляди бяха избити, повечето от войски, въоръжени и обучени от
Вашингтон. В същото време Рейгън бе последният привърженик на
1
Ноам Чомски пише този предговор за второто издание на книгата на английски
език. – Бел. ред.
5
терористичните сили в южните части на Африка, съюзници на режима на
апартейда2 в Южна Африка. Всичко това е удобно забравено.
По времето когато Дж. У. Буш повторно обяви войната, радикалният
ислямски тероризъм бе съсредоточен в малки племенни райони на
границата между Афганистан и Пакистан. Днес е навсякъде по света. Всеки
удар разпространява чумата точно както се очаква, когато незабавното
прибягване към оръжията измества наличните мирни средства, а корените
на проблема се игнорират.
Междувременно президентът Обама отвори нови глави в историята на
тероризма със своята глобална смъртоносна кампания, насочена към хора,
заподозрени в умисъл да навредят на САЩ, често пъти при съвсем
неубедителни улики. Вестник The New York Times съобщи, че правителството
смята всички мъже на възраст за наборна служба (убити) в зона на атака
за бойци, въпреки че посмъртно може да се окажат невинни според
разузнавателните данни на терен. Американският посланик в Пакистан
Камерън Мунтер едва ли е преувеличавал, когато информира пресата, че
определението за легална мишена е лице от мъжки пол, на възраст между
20 и 40 години.
Към 2016 г. Обама разпростря терористичната си кампания в много страни.
В ранните месеци на годината по време на атаки загинаха хора в Йемен,
Сирия, Северен Ирак, Афганистан и Сомалия, като в случая с последната
страна става дума за 150 заподозрени бойци, намирали се в нещо, за което
се твърди, че е било тренировъчен лагер. Неизвестен брой са
косвените щети3. Тяхната смърт понякога е предизвестена, както в случая
когато ЦРУ нападна тълпа от около 5000 опечалени на погребението на
среден по чин командир на талибаните през юни 2009 година и уби 83 души,
от които 45 цивилни, включително 10 деца.
Тероризмът не се изчерпва само с убийствата – той отива отвъд това. В едно
изследване на войната с дронове, проведено от юридическите
департаменти на университетите в Станфорд и Ню Йорк, се казва:
Дроновете тероризират мъже, жени и деца, предизвикват тревога и

психологически травми сред цивилните общности. Онези, които живеят
под тях, трябва да свикнат с непрекъснатия страх, че всеки миг може да
2
Политическа и правна система, въведена и наложена в ЮАР от бялото малцинство в
периода 1948-1990 г. – Бел. прев.
3
Термин, използван в американската армия за убити или ранени цивилни или щети,
нанесени на имуществото на цивилни лица, по време на атака срещу военна цел. – Бел.
ред.
6
последва смъртоносна атака, и с мисълта, че са безсилни да се защитят.
Тези страхове са се отразили върху поведението.
Американската практика да се атакува едно и също място няколко пъти
и данните, че загиват и спасителите, предизвикват у местните хора и у
хуманитарните работници страх или нежелание да помагат на
ранените. Някои от местните избягват да се събират на групи,
включително да участват във важни племенни органи за разрешаване на
спорове, от страх да не би да привлекат вниманието на операторите на
дроновете.
Регионът на Близкия изток се е променил много от времето на първото

издание на тази книга. ИДИЛ, това чудовищно изчадие на нахлуването в
Ирак, още не се бе появило. Арабската пролет все още не се бе превърнала
в кошмара на египетската диктатура и още по-лошо – в ужасяващата
сирийска катастрофа. Бежанската криза – по-точно казано, моралната
криза на Запада, още не бе проявила шокиращия си мащаб и
характер. Навсякъде по света също се случваха кризисни събития,
които нямаше място да засегнем тук, но които имат връзка е генералната
линия на обсъжданите в тази книга тези.
Ноам Чомски 3 октомври 2016 г.
7
Предговор
Може ли човекът, е когото обсъждах положението в нашия свят, да бъде
описан като най-великия интелектуалец на двадесети век или най-често
цитирания човек в наше време, или като смел борец срещу
несправедливостта и избиването на милиарди беззащитни мъже, жени и
деца по целия свят? Възможно е, разбира се, но той не обича високопарни
думи и славословия.
За мен Ноам Чомски е също така човек, който обича рози, наслаждава се
на чаша хубаво вино и който може да говори с голяма топлота и нежност
за миналото, за хората, пресекли неговия път на толкова много места по
света. Който умее да задава въпроси, а след това внимателно да изслушва
отговорите. Много добър и грижовен – скъп мой приятел.
На една от стените в кабинета на Ноам в Масачузетския технологичен
институт (MIT) е окачена портретна фотография на Бъртранд Ръсел и негов
цитат: Три чувства, обикновени, но обсебващо силни, са управлявали
живота ми: копнежът за любов, стремежът към знания и непоносима
жалост заради страданията на човечеството.
По някаква причина, когато си припомням тези думи, винаги ми се струва,
че ги е изрекъл Ноам. Може би защото той действа така, сякаш
олицетворяват собствената му философия за живота.
„Да се поразходим – каза ми Ноам преди много години, когато за пръв
път се срещнахме на живо в Ню Йорк. – И ми позволи да те почерпя кафе –
пошегува се той. – Както знаеш, аз съм богат американец...“
Взехме две чаши кафе от местния магазин и часове наред прекарахме на
някаква пейка в парка, близо до Нюйоркския университет. Разговаряхме,
обменяхме бележки и обсъждахме света. Разбира се, аз също имах
американски паспорт, но Ноам бе истинският богат американец в тази
наша малка игра, представете си – от всички хора точно Ноам да влезе в
тази роля!
От първия миг, който прекарах с него, почувствах доброта и другарство.
Бях естествен, сякаш разликата във възрастта не съществуваше, сякаш
срещах стар приятел, а не един от най-великите съвременни мислители.
Но връзката между двама ни имаше предистория. Няколко години си
бяхме кореспондирали – обменяхме мисли за политиката и
престъпленията, извършени от Запада, но също и за много по-обикновени
8
неща, като общата ни страст към познанието и къде в действителност
започва тя. В неговия случай един от катализаторите бе прословутата будка
за вестници на Бродуей и 72-ра улица, собственост на роднини на Ноам. В
моя това бе руската ми баба, която започна да ми чете безброй класически
книги, когато бях едва четиригодишен.
Ноам ми пишеше много за семейството си, за детството си в Съединените
щати, за дъщеря си, която по онова време живееше в Никарагуа, и за
любимата си жена – Керъл, която също бе много мила с мен; прочете
ранните ми политически ръкописи, сърдечно и топло ме подкрепи и ми
вдъхна кураж. „Керъл нямаше друг избор, освен да стане известен
лингвист и професор. Нали знаеш как е, някой трябва да издържа
семейството, а аз непрекъснато бях в затвора“ – обясни Ноам в един от
имейлите си, докато си припомняше времето на войната във Виетнам.
Аз му пишех за своето детство, което бе сложно и доста често объркано,
резултат от израстването ми в смесено семейство – е майка от руско-
азиатски произход и баща европеец. Споделяхме много неща не само за
нашата работа. За мен Ноам бе като близък роднина, бащината фигура,
която толкова драматично бе липсвала в живота ми. Но също така и пример
за смелост, висока интелигентност и честност.
***
Докато Ноам пътуваше неуморно, посещаваше места и хора, които се

нуждаеха от неговото внимание и подкрепа, в даден момент реших да се
върна към работата си в зоните на война, да се върна в регионите на
конфликт, където милиони човешки същества бяха избивани десетилетия,
векове наред.
Хората умираха – убивани в името на свободата и демокрацията и други
възвишени каузи, но независимо от това – убивани. Станах свидетел –
докато пишех, филмирах и фотографирах – на толкова много ужас и
разбити съдби, събития, които често е твърде мъчително да описвам. Но
чувствах, че трябва да го правя, за да знам, да разбера, да предоставя
свидетелства от маргиналните места – равносметки, които толкова
рядко се правят в наше време и в епохата, в която живеем.
По-голямата част от събитията, причинили страданието на безброй хора
по целия свят, бяха свързани с алчността, с желанието за власт и контрол,
присъщи почти изключително на Стария континент и на могъщата му, но
жестока издънка на отсрещния бряг на Атлантическия океан. Причината
може да има много различни имена – колониализъм или
9
неоколониализъм, империализъм или корпоративна алчност – но името
всъщност е без значение, единственото важно е страданието.
Изпитвах голямо уважение и възхищение от работата на Ноам, но никога
не пожелах да тръгна по неговия път. Исках да допълня усилията му. Докато
той бе ангажиран на интелектуалния и активистки фронт, аз се опитвах да
събера доказателства от зоните на сраженията, от
местопрестъпленията – доказателства както вербални, така и визуални.
Никой друг не би могъл да направи по-добре онова, което той вършеше –
едва ли щеше да е по-ефективен. Нямаше смисъл да копирам и
потвърждавам това, което Ноам Чомски вече бе сторил по блестящ начин.
Вместо това посетих Демократична република Конго и Руанда, Уганда и
Египет, Израел, Палестина, Индонезия, Източен Тимор, Океания и толкова
много други места, станали жертви на плячкосване, унижение и масови
кланета, извършени директно или поръчани от западните столици. Опитвах
се по независим начин да илюстрирам онова, което той казваше и
описваше.
В течение на много години двамата с Ноам обменяхме и сравнявахме
бележките си. Понякога го правехме често, понякога с дълги паузи, но го
правехме непрекъснато и старателно. Според мен и двамата се борехме за
една и съща кауза, за правото на самоопределение и истинска свобода на
всички хора по целия свят. И се борехме срещу колониализма и
фашизма, независимо под каква форма се проявяваха.
Никога не произнасяхме тези думи и никога не се опитвахме да дадем
някакво определение на това, което правехме. За Ноам да се бори с
неправдата изглеждаше нещо също толкова естествено като дишането. За
мен да работя с него и да създавам образи и репортажи, вдъхновени от
неговите изводи, се превърна в голяма чест и предизвикателство.
***
След като станах свидетел и анализирах безброй ужасни конфликти,

интервенции и войни по всички континенти, се убедих, че почти всички те
са били режисирани или предизвикани от геополитическите или
икономическите интереси на Запада. А информацията за тези кървави
събития и за съдбата на хората, които колониалните сили избиваха и
жертваха почти без да се замислят, беше уродливо ограничена и
изопачена.
10
Хората, живеещи извън Европа, Съединените щати и няколко избрани
азиатски страни, Джордж Оруел нарича неличности4 – определение, което
Ноам също обича да използва със сарказъм. При по-внимателно вглеждане
става пределно ясно, че неличности всъщност са по-голямата част от
човешкия род.
Онова, за което четях в западната преса, някак си не съвпадаше с онова,
на което ставах свидетел из целия свят. Рухнали феодални държави бяха
приветствани като действащи демокрации, потиснически религиозни
режими се описваха като толерантни и умерени, докато
националистическите и социално ориентирани държави бяха непрекъснато
демонизирани, тяхното локално и алтернативно развитие и социални
модели бяха заклеймявани и представяни във възможно най-черните
краски.
Блестящи пропагандатори в Лондон и Вашингтон действаха така, че да
защитят обществеността по целия свят от неудобните истини.
Общественото мнение, идеологията и възприятията бяха манипулирани. И
подобно на масово произвежданите коли и смартфони, се продаваха чрез
рекламата и пропагандата.
Ноам бе написал няколко книги за пропагандната роля на масовите медии,
а тази тема е ключова, за да разберем как се контролира и управлява нашият
свят. Аз също съм написал безброй репортажи, в които давам примери за
идеологическата манипулация, извършвана от западните сили и техните
институции, и често разглеждам въпроси като пропаганда и липса
на обективност от страна на медиите.
Дезинформацията очевидно бе насочена към страни, отказали да се
подчинят на диктата на Запада: Куба и Венецуела, Еритрея и Китай, Иран,
Зимбабве, Русия, докато се възхваляваха онези нации, които или
плячкосваха съседите си в името на западния интерес, или ограбваха
собствените си обеднели народи: Руанда, Уганда, Кения, Индонезия,
Саудитска Арабия, Израел, Филипините и много други.
Страхът и нихилизмът се разпространяваха из целия свят. Това бе страхът
да не бъдеш набелязан, да не бъдеш наказан от привидно всемогъщите
западни господари на света. Това бе страхът да не бъдеш изваден от строя,
белязан.
Нихилизмът също така бе разнесен от пропагандатори, здраво окопали се
в западните средства за масова информация и университетските среди. Той
бе разпространен посредством пропагандни апаратчици, наети да нападат
4
Прави се паралел с хората, наречени неличности в романа на Джордж Оруел 1984.
Това са жертвите на системата. След като ги унищожат, се заличават абсолютно
всички следи за тяхното съществуване, след което е невъзможно да бъде доказано, че
изобщо някога са живели. – Бел. ред.
11
всички прогресивни и независими идеи и идеали, идващи под различна
форма и от всички краища на света. Оптимизмът, стремежите и
всички мечти за по-добро устройство на света бяха критикувани, отравяни,
дискредитирани или поне осмивани.
***
Често пъти ме обземаше отчаяние, но никога не помислих да се откажа от

борбата. Залогът бе твърде висок, а моето изтощение – без значение.
Докато обикалях света, докато работех денонощно върху филмите и
книгите си, често мислех за Ноам. Той беше най-стабилният, най-
благонадеждният в интелектуално и нравствено отношение човек, когото
познавах. И неговата самоотверженост, смелостта му да застане гордо
изправен срещу танковете на Империята бяха едновременно
окуражаващи и вдъхновяващи. В един момент изпитах неистово желание
да обединим усилията си и да обобщим посредством диалог онова, което
бях научил за нестабилното положение на нашия свят.
Писах му и го помолих да отдели поне два дни, за да го обсъдим пред
камера. Той щедро се съгласи. Прекрасната му, но властна асистентка Бев
даде благословията си. Щеше да се случи! Двамата с японския ми филмов
редактор Хата Такеши бързо се договорихме да продуцираме филмовата
версия на нашия разговор. Лондонското ми издателство, Плуто Прес, реши
да го издаде в книжен вариант. Изведнъж всичко се задвижи със
светкавична бързина.
Не събрахме никакви пари. Хата доведе в Бостън малък, но много
професионален японски филмов екип, който щом осъзна важността на
проекта, не пожела предварително финансиране и започна да работи на
базата на абстрактно обещание за бъдеща компенсация.
Летях от Африка до Европа и оттам до Сантяго в Чили, откъдето поех по
дългия път от Темуко до Бостън. Там щеше да се състои срещата ми с Ноам.
Докато пътувах из страните на Латинска Америка, които някога бяха мой
дом години наред, непрекъснато снимах. Страните, които някога бяха
опустошени от империализма, сега бяха освободени, изпълнени внезапно
с цветове и оптимизъм, открито социалистически и свободни.
Яйой долетя в Бостън от Кения, за да ми окаже помощ и подкрепа.
Приятелят ни в Бостън Фотини ни помогна с настаняването и транспорта.
Филмовият екип пристигна два дни преди срещата. Всичко беше наред.
***
12
В продължение на два дни часове наред в MIT обсъждахме отговорността
на западните държави за безбройните атаки и вековете на терор, на които
бяха подложили целия свят. Независимо от темата – толкова мъчителна и
болезнена, разговорът течеше леко и свободно.
Не че бяхме съгласни по всички въпроси. Ноам, изглежда, бе по-голям
оптимист от мен по отношение на Арабската пролет и положението в
Турция. И за разлика от мен бе убеден, че влиянието на Запада върху
останалия свят най-после е отслабнало. Но споделяхме всички основни
ценности и дискусията бе като разговор между двама близки съюзници,
обединили силите си в борбата за една и съща кауза.
Както подсказва заглавието, засегнатите теми бяха твърде широки – от

Хирошима до войната с дронове, от зората на колониализма до
съвременните методи, използвани от пропагандния апарат на Запада. Но
ни отведоха и до тази будка за вестници на Бродуей и 72-ра улица в Ню
Йорк, и в Никарагуа и Куба, в Китай, Чили и Истанбул – толкова много скъпи
и за двама ни места.
Започнах разговора, като заявих, че според моите изчисления около 55
милиона души са били убити непосредствено след края на Втората
световна война в резултат на западния империализъм. Стотици милиони
са били случайните жертви. И приключихме дискусията, когато Ноам каза,
13
че човек винаги има възможност за избор: да направи нещо в дадена
ситуация, или да не върши нищо.
***
В продължение на месеци след нашия разговор обикалях земното кълбо,

събирах кадри за филма и фотографии за нашата книга. Исках да
илюстрирам казаното, да направя зрителите и читателите ни съпричастни
не само чрез думите, но и чрез изображенията. Седмици наред споделях
надеждите и мечтите на египетски революционери в Кайро и в Порт Саид,
но също и разочарованието на друзите5, обитаващи Голанските
възвишения в Сирия, окупирани от Израел. Снимах в редица
конфликтни зони в Африка, Океания и Азия.
Ноам беше прав: лесно бе да се предадеш и да кажеш, че нищо не може
да се направи. Лесно е да крещиш пред телевизора, че борбата е изгубена.
Но тогава нищо никога няма да се промени. А има толкова много неща,
които трябва да бъдат променени, за да може човечеството да оцелее и да
процъфтява. Трябва да работим денонощно за съществени промени, да
се борим за тях. Това е по-трудно, но много по-удовлетворяващо.
Пътуването: белязано и е работа, и с борба, бе спиращо дъха –
едновременно радост и привилегия. Онова, което вършехме, не беше
саможертва. По времето когато се състоя нашият разговор, с Ноам се
знаехме от повече от петнадесет години. За мен бе голяма чест да го
познавам, да работя с него и да се уча от него.
След като се разделихме, животът продължи да ме праща по бойните
полета и в зоните на конфликти. Често мислех за Ноам, за всичко онова,
което се каза. И често мислено се съветвах с него. В тежки ситуации ми
стана навик да си повтарям мотото, което виси в кабинета на Ноам: Три
чувства, обикновени, но обсебващо силни, са управлявали живота ми:
копнежът за любов, стремежът към знания и непоносима жалост
заради страданията на човечеството.
Кота Кимабалу
Малайзия
26 март, 2013 г.
http://andrevltchek.weebly.com
5
Етнорелигиозна общност в Близкия изток, изповядваща религия, произлязла, но
отделила се от шиитския клон на исляма през 11 век. – Бел.ред.
14
1. КЪРВАВОТО НАСЛЕДСТВО НА КОЛОНИАЛИЗМА
Между 50 и 55 милиона души са жертвите на западния колониализъм и
неоколониализъм по целия свят след края на Втората световна война. Както
изглежда, през този относително кратък период са станали най-много
масови кланета в човешката история. Повечето от тях са били съпроводени
е възвишени лозунги за свобода и демокрация. Шепа европейски нации
и такива, управлявани от хора е европейско потекло, са налагали западните
интереси – интересите на хората от значение – в ущърб на интересите на
по-голямата част на човечеството. Избиването на милиони е било нещо
допустимо, смятано за неизбежно и дори оправдано. А стряскащото е, че
преобладаващата част от западното общество, изглежда, изобщо не е била
информирана.
Наред е около 55 милиона души, убити във войни, започнати от Запада, в
прозападни военни преврати и в други конфликти, стотици милиони са
загинали косвено, безгласно и в абсолютна мизерия. Този установен ред
рядко се оспорва на Запад, и дори в завладените територии често пъти се
приема безропотно. Нима светът е полудял?
За жалост, много може да се спори по въпроса кое е най-тежкото
престъпление, извършено от Запада. Когато Колумб слиза на сушата в
Западното полукълбо, там живеели вероятно 80-100 милиона души с
напреднала цивилизация: търговия, градове и тъй нататък. Не след дълго
около 95% от това население изчезва. В днешната територия на Съединените
щати имало може би около 10 милиона индианци, но през 1900 година,
според данните от преброяването, в страната имало 200 000. Но всичко това
се отрича. Във водещите интелектуални ляволиберални издания в англо-
американския свят това просто се отрича ... някак между другото, и без
коментар.
Според медицинското списание The Lancet всяка година шест милиона
деца умират поради недохранване и липса на елементарни медицински
грижи, които биха могли да бъдат осигурени почти без никакви разходи.
Статистиката е известна. Недохранването и лесни за лечение болести
всекидневно убиват по 8000 деца само в южните части на Африка – това е
нещо като Руанда, но се случва всеки ден. И най-лесно може да му се
сложи край.
15
Стигаме до онова, което може би е най-сериозният геноцид –
унищожаването на околната среда. А за това почти не се говори; всъщност в
това отношение Съединените щати се движат в обратна посока. Днес в САЩ
цари еуфория по повод възможността да имаме стотина години енергийна
независимост в резултат на усъвършенстваните технологии за добив на
изкопаеми горива – как това ще запази американската хегемония за
век напред, как ще се превърнем в Саудитска Арабия за целия свят и тъй
нататък. Президентът Обама говори ентусиазирано по този въпрос в речта
си за състоянието на съюза през 20 12 година. Можеш да прочетеш
възторжените отзиви в националната преса и бизнес изданията. Тук-там се
срещат коментари за въздействието върху околната среда в локален план,
за замърсяването на водоизточниците, унищожаването на природата
и прочее. Но на практика нищо не се казва по въпроса как ще изглежда
светът след сто години, ако тръгнем в тази посока. Такова нещо не се
обсъжда. А това са фундаментални проблеми. Теса някак си присъщи за
пазарно ориентираните общества, където подценяваш тъй наречените
външни ефекти. Неща, които не участват директно в някаква определена
транзакция; неща, които засягат другите: на това не се обръща внимание.
Свидетел съм как в Океания изчезват редица държави. Няколко години
живях в Самоа и много пътувах из района. Страни като Тувалу и Кирибати, но
също и Маршаловите острови вече обмислят масова евакуация на своите
граждани. Редица острови и атоли в Океания вече стават необитаеми, както
и в Малдивите и навсякъде другаде. Кирибати може би ще изчезне първа
като държава. Според медиите тези страни потъват. Всъщност те изобщо не
потъват, обаче приливните вълни заливат атолите, унищожават цялата
растителност и заразяват водоизточниците, където има такива. Това прави
островите необитаеми или прекалено зависими за всичко от вноса – от вода
до храна.
Докато работех в Тувалу, за моя изненада там нямаше никакви
представители на чуждестранната преса. Срещнах само някакъв японски
филмов екип, който снимаше нещо несъществено, някакъв сапунен сериал
на атола Фунафути. Това ме накара да се замисля: намирах се в една от най-
тежко засегнатите страни, която скоро можеше да изчезне от лицето на
земята при покачването на нивото на океана, а нямаше какъвто и да е
медиен отзвук!
16
Джордж Оруел има термин неличност. Светът е разделен на хора като нас
и на неличности всички останали, които нямат значение. Оруел говори за
бъдещо тоталитарно общество, но това доста добре приляга и на нас.
Младият британски историк на дипломацията Марк Къртис използва
термина неличности в изследването си за плячкосването в Британската
империя след Втората световна война. Нас не ни е грижа какво става с тях.
Подобно е отношението към коренното население в страните от тъй
наречената Англосфера, издънките на Англия – Съединените щати, Канада,
Австралия. Това са необичайни имперски общества, тъй като не само
управляват местното население, а го и елиминират. Заграбват земята и
селищата им, а в повечето случаи ги избиват. Не мислим за тези хора. Не
питаме какво се е случило с тях в миналото. В действителност го отричаме.
Исторически погледнато, такъв е случаят с почти всички европейски
колонии по света, контролирани от европейски колониални
империи. Първите концентрационни лагери са построени не от нацистка
Германия, а от Британската империя — в Кения и Южна Африка. И, разбира
17
се, холокостът, извършен от германците върху евреите и ромите, не
е първият германски холокост; те извършват ужасяващи масови кланета
в южните части на Южна Америка и на практика из целия свят. Германия
е унищожила по-голямата част от племето хереро в Намибия. В Германия и
в останалата част от Европа почти не се говори за това. Кръвопролитието
е напълно безпричинно и алогично. Единственото обяснение е
тоталната омраза, която германците хранели към коренните жители.
Само чуй воплите на толкова много европейци след Втората световна
война – как така рационалните, философски настроени и преобладаващо
миролюбиви германци изведнъж полудели само защото били
икономически унизени след Първата световна война! Как никой не очаквал
такъв изблик на жестокост от страна на толкова мили хора. Е, да, не може да
очаква, ако не смята племето хереро, жителите на Самоа или индианците
мапуче за човешки същества и ако забрави за колониалната история на
Германия в останалата част на Африка.
Дори в случая с холокоста ромите са били третирани по сходен с евреите
начин. Но за това също не се споменава. Гоненията, на които са подложени
ромите, не се признават единодушно. Например през 2010 година
френското правителство реши да изгони живеещи във Франция роми и да ги
върне обратно към мизерията и терора в Румъния. Може ли да си
представиш французите да експулсират евреи, оцелели след холокоста,
към някое място, където отново ще бъдат изтезавани и
тормозени? Държавата би експлодирала. А този случай бе отминат
с мълчание!
В съвременната Република Чехия построиха стени, които да отделят
ромите. Всъщност сравнително скоро, преди по-малко от двадесетина
години, строяха гета в центъра на градовете. Това бе смразяващо напомняне
за 30-те и 40-те години, когато чехите сътрудничеха с нацистите и помагаха
да се залавят ромите. Разбира се, към 1990 година чехите вече бяха твърди
съюзници на Запада и оттам – недосегаеми в очите на западните
масови медии. Отношението към ромите в Чешката република е много по-
жестоко от стореното от Мугабе срещу белите фермери в Зимбабве.
Но да се върнем към европейския колониализъм. Мисля, че
колониализмът не е изчезнал след края на Втората световна война, нито
през 50-те и 60-те години. Колкото повече пътувам из тъй наречените
18
маргинални места по света, толкова повече ми се струва, че колониализмът
се е самоутвърдил чрез по-добра пропаганда и отработени умения за
справяне с местното население. Всъщност това е доста плашещо, защото в
миналото винаги е имало враг, някакво осезаемо зло. Лесно е да
идентифицираш врага в лицето на колониалната армия или колониалната
администрация. Колониализмът продължава, но за местните хора става все
по-трудно да посочат виновника и да кажат какво точно се случва и кои са
техните врагове.
Някои от най-ужасяващите зверства в света са били извършени през
последните няколко години в източните части на Конго. Убити са може би
между три и пет милиона души. А кого да посочиш за виновен? Те са избити
от милиции, но зад милициите стоят мултинационални корпорации и
правителства, а те са невидими.
Точно завършвам голям документален филм, наречен Гамбитът Руанда.
Отне ми повече от три години да го направя. Числата, за които сега говорим,
са дори по-големи от тези, които ти спомена: шест до десет милиона убити
в Демократична република Конго, приблизително толкова, колкото е избил
в началото на XX век белгийският крал Леополд II. И ти си прав: въпреки че
най-вече Руанда, Уганда и техни пълномощници са избивали милиони
невинни, зад това винаги стоят западни геополитически и икономически
интереси.
Мултинационалните корпорации, които насъскват милициите да избиват
хора, за да получат достъп до рудата колтан6, която западняците използват
за производството на клетъчните си телефони, и други ценни минерали, са
невидими. Това става косвено. И много зверства и престъпления, които
описваш, са такива ... но някои са абсолютно целенасочени ... да вземем
например Виетнам – най-тежкото престъпление след Втората световна
война. През 2011 година се отбеляза 50-ата годишнина, откакто президентът
Джон Кенеди започна войната. Обикновено такива годишнини се
отразяват широко, особено ако са свързани с жестокости. Но в този случай –
6
Руда, съдържаща редките минерали ниобий и тантал, използвани в електрониката.
Смята се, че добиването на колтан е една от причините за въоръжения конфликт в
Итури, Демократична република Конго. – Бел. ред.
19
нито дума. През ноември 1961 година Кенеди изпрати американските
военновъздушни сили да бомбардират Южен Виетнам. Даде разрешение да
се използва напалм, химическо оръжие за унищожаване на реколтата и
землянките, инициира програми, които в крайна сметка насочиха
милиони хора към тъй наречените стратегически селища, които
всъщност бяха концентрационни лагери, или към градските гета.
Последиците от химическата война още се усещат. Ако посетиш болниците

в Сайгон – може би си ходил там – още можеш да видиш онези уродливи
ембриони – получили всякакви ужасни деформации и недъзи в резултат на
цялата тази отрова, която буквално удави Южен Виетнам. Но днес, няколко
поколения по-късно, никого не го е грижа.
Същото е и в Лаос, и Камбоджа. Много се говори за това колко ужасен е
бил режимът на Пол Пот в Камбоджа, но нищо не се казва за това какво го е
довело на власт. В началото на 70- те години военновъздушните сили на САЩ
бомбардираха провинциите в Камбоджа със сила, равна на съвместните
въздушни операции на Съюзниците в Тихия океан по време на
Втората световна война. Следваха указанията на Хенри Кисинджър
във връзка с масираната бомбена кампания срещу Камбоджа: „Всичко,
20
което лети, срещу всичко, което се движи". Искам да кажа, че това е призив
към геноцид, за какъвто ти спомена. В архивите е трудно е да се намери
нещо по въпроса. Имаше едно изречение в The New York Times, и толкова.
Мащабът на бомбардировките никога не бе оповестен, освен в научни
списания или като бележка под линия. А говорим за избиването на милиони,
за опустошаването на четири страни, които никога не успяха да се съвземат.
Хората там го знаят, но не знаят какво да правят.
Няколко години живях във Виетнам и отразявах последиците от
масираните бомбардировки в Долината на делвите7 в Лаос от
военновъздушните сили на САЩ и техните съюзници, което бе наречено
Тайната война. Но писах много и за Камбоджа. А изводите, до които
стигнах, бяха абсолютно шокиращи: подобно на много други
дестабилизирани, плячкосани от Запада места по света, и в случая имаше
целенасочена дезинформационна кампания, провеждана от западните
медии. Режимът на Пол Пот в Камбоджа бе описван като най-
ужасяващ пример за гнусните престъпления на комунизма.
Истинската история, геноцидът на Запада срещу народите на
Югоизточна Азия, се потулваше или пропускаше.
Бомбената кампания на САЩ с бомбардировачите В-52 бе насочена срещу
провинциите на Лаос и Камбоджа, за да им се попречи да подпомогнат
Виетнам в освободителната борба. Милиони бяха безжалостно избити. И до
днес крави се взривяват, защото периодично захапват така наречените
бомбички, с които все още са осеяни тези места. Може да си
представиш какво става с хората, с жените и децата.
Преди пет-шест години работех активно с Консултативната група по мините
(MAG), голяма, базирана във Великобритания агенция за обезвреждане на
мини. Те се оплакваха, че редица компании, които са произвеждали и
доставяли оръжия за войната (една от тях в момента е прочут американски
производител на домашни потреби) в Индокитай, все още отказват
да предоставят технически данни за тях, което силно затруднява работата на
MAG, защото те трябва да знаят как да разглобят механизма и също така
колко дълго още ще бъдат активни въпросните съоръжения. Тази омраза,
тази институционализирана липса на съпричастност води до отсъствието на
7
Местност в Лаос осеяна със стотици огромни каменни делви, според учените отпреди
повече от 3000 години, чието предназначение и до днес остава загадка. – Бел. прев.
21
всякакво сътрудничество, а това продължава да убива стотици, дори хиляди
местни жители, най-вече жени и деца.
В Камбоджа всичко започна с това, че САЩ наложиха незаконно и
корумпирано правителство в столицата Пном Пен. Намирам за спорно,
почти гротескно, да говорим за зверствата на Червените кхмери, на тъй
наречения комунизъм. Необразована и откъсната от останалия свят,
Камбоджа няма никакво понятие от комунистическата идеология, след като
Пол Пот се връща от Франция, където успява да се радикализира в местните
кафенета. Онова, което ми казаха на място в Камбоджа, е, че по времето на
Червените кхмери отговорността за зверствата би могла до голяма степен да
се вмени на хората от провинциите, които си разчиствали сметките с
градския елит в Пном Пен.
В действителност Пном Пен изцяло сътрудничеше на Съединените щати по
време на бомбардировките и хората в провинциите развиха дълбока омраза
към гражданите, които възприемаха като съучастници и често пъти като
причина за своите страдания. Всичко това едва ли може да има
някаква връзка с комунистическата идеология. И няма съмнение, че повече
хора са били убити от бомбените кампании на САЩ срещу провинциите на
Камбоджа, отколкото от действията на Червените кхмери.
Накрая Виетнам освободи Камбоджа и свали Червените кхмери от власт, а
американският посланик в ООН призова за връщане на легитимното
правителство, имайки предвид Червените кхмери. Съединените щати
водеха война срещу Виетнам – съветски съюзник, а не срещу някакъв
самопровъзгласил се причудлив маоистки режим.
Дезинформационната кампания на Запада обаче е ясна: да се обвини
комунистическата идеология, да се свърже тя със зверствата на Пол Пот. В
един от репортажите си от Камбоджа написах, че ако Пол Пот и неговата
клика бяха агитирали селяните да убиват гражданите в името на някакъв
южноамерикански футболен отбор или пък на марка маратонки,
резултатът щеше да е същият.
Учените изтъкнаха, че най-задълбочено проучваният период от цялата
история на Камбоджа са трите години на управлението на Червените
кхмери. За този период се знае повече, отколкото за останалата история на
страната. За предишни години не се знае почти нищо. Известно е само, че
през 1970 година Червените кхмери са доста маргинална група, успяла
да мобилизира огромна армия разгневени селяни, които, разбира се,
22
веднага се нахвърлили върху градските елити, които смятали за
престъпници.
Не виждали, че зад градските елити стои ръката на Вашингтон. Почти като
в случая с източните части на Конго и с колтана – не виждаш кой те убива.
Мисля, че това е поразително характерно и за Запада. Ще дам само един
пример — сериозен, но далеч не от същия порядък. В щата Уисконсин
губернаторът отмени правото за колективно договаряне на профсъюзите.
Последваха масови протести с искане за нови избори, за избори за
отстраняване на губернатора8. Но републиканците отново спечелиха.
Интересно е да се види защо. Проведена бе много ефективна пропагандна
кампания, която убеди ощетените, че източникът на техните беди са
съседите им. Не банките, които са истинските престъпници, отговорни за
рухването на икономиката – те са твърде далеч. Онова, което можеш да
видиш, са твоите съседи, които са малко по-добре от теб. Съседът ти може
да бъде например пожарникар, който има пенсия, а ти нямаш пенсия, така
че насочваш гнева си към него. Не срещу хората, които смазаха
икономиката – те са някъде другаде, често пъти в небостъргачите в Ню Йорк.
Извърши се огромна пропагандна кампания с вложени в нея много пари. По
същия начин нацистите използваха евреите: Именно те са виновни за глада
и депресията.
Да, може да се направи и убедително сравнение между станалото в
Югоизточна Азия и случващото се в Руанда, Уганда и ДР Конго. Виждаме как
милициите убиват и загиват милиони. Местните хора често се описват като
варвари, едва ли не като животни. Западните правителства и корпорациите
са прекалено далеч и не им се вменява почти никаква отговорност.
В Европа и САЩ се знае изключително малко за тези събития. А Европа е
континентът, който се гордее, че е образован и информиран. Повечето
африканци знаят за тях, а европейците, чиито компании са замесени, не
знаят почти нищо. Или предпочитат да не знаят нищо.
Всичко е взаимносвързано. Робърт Мугабе стана лош в очите на Запада,
когато взе участие в предотвратяването на втория опит за сваляне на
правителството на ДР Конго, предприет от войските на Уганда: в
действителност, оръдие на Запада. В Източна Африка саркастични гласове
подмятат, че Южен Судан е наградата, дадена на президента на Уганда
8
В САЩ съществува процедура по отстраняване на избрани висши длъжностни лица
чрез директен вот преди изтичане на мандата им. – Бел. прев.
23
Йовери Мусавени за добре свършената работа в региона в полза на
Запада.
Когато говорим за Конго, става дума за невъобразимо страдание, за
някакъв свръхгеноцид, нещо, което може да си съперничи със стореното там
от крал Леополд II век по-рано.
Трябва отново да повторя числата, защото те са ужасяващи, невероятни.
Когато миналата година снимах във Вашингтон, един от кандидатите за
президент на ДР Конго, Бен Калала ми каза, че става дума за между шест и
осем милиона души. Някои говорят за десет милиона. Той каза: „Виж какво,
в Руанда загинаха около 800 000. Мъчно ми е за тях, защото това са човешки
същества. Целият свят говори само за геноцида през 1994 година, а в Конго
бяха избити между шест и осем милиона души“.
Това става само през последните години, което отново доста напомня на
царуването на Леополд II, когато загиват около десет милиона души. Ако не
се справяш добре с работата на каучуковата плантация, ти режат ръцете, а
някои са били изгаряни живи в колибите си. Това е красноречив
предупредителен сигнал към света за това на какво са способни както
западните конституционни монархии, така и многопартийните демокрации.
Естествено, това не се случва в Антверпен или в Брюж, а в сърцето на мрака,
далеч от любознателните погледи. Така че по онова време белгийците са
избили повече хора в Африка, отколкото е било населението на собствената
им страна.
Веднъж от чисто любопитство надникнах в най-известното издание на
Encyclopedia Britannica. Беше някъде от 1911 година и проверих какво пише
за Леополд II. Естествено, имаше статия за него и там се разказваше какви
чудесни неща е направил, как е изградил държавата и прочее. Накрая се
споменаваше нещо от рода на понякога се отнасяше строго с народа си –
да, като например да избиеш десет милиона души.
Когато бях в Брюксел през 2011 година, се натъкнах на много статуи на
Леополд II. Той се радва на огромна почит в Белгия и независимо че се знае,
че онова, което е сторил с народа на Конго, е геноцид дори според
европейските колониални стандарти, той все още е смятан за един от
националните герои на страната.
В даден момент белгийската държава му отнема колониите и ги
национализира. Звучи като шега, разбира се. Вместо да ги освободи, след
24
като разбира, че са били избити десет милиона души, белгийската държава
ги отнема от перверзния монарх и започва сама да ги управлява. И съм
сигурен, че белгийците са успели да убедят и да превъзпитат много
конгоанци така, че да повярват, че няма нищо лошо в това да бъдат
колонизирани.
Доста интересен е фактът, че колонизираните народи често пъти приемат и
дори честват своите потисници. Веднъж в Колката9 посетих музея на кралица
Виктория и когато човек влезе вътре, първото, което го посреща, е огромна
статуя на сър Робърт Клайв, един от хората, разрушили Индия.
Екскурзоводите ме поведоха от зала в зала, пълни с отвратително
грозни картини, изобразяващи как британци бият индийци, унижават ги и
прочее. След това отидох в реставрираната стая за чай на кралица Виктория,
която е като национален храм. Всичко това е символ на унищожаването на
Индия, когато кой знае колко много хора са били избити.
Посещавал съм това място няколко пъти. То е едновременно уродливо и
симптоматично. Никога не съм виждал друг музей в Индия, който да е
толкова посещаван, като музея на кралица Виктория. Всеки ден през него
минават хиляди хора. И се поддържа с любов. Британската империя
несъмнено е съумяла да промие мозъците на милиони свои поданици. В
Малайзия например висшата класа полага всички усилия да изглежда по-
британска от британците. Всички паметници от епохата на Империята се
съхраняват грижливо. В Сабах, на остров Борнео, дори имат чайни и
реставрирани имения, принадлежали навремето на колонизаторите, които
са превърнати в музеи. Върховната цел на младите образовани малайзийци
е да учат в някой престижен университет в Англия, да скрият малайзийския
си произход и да започнат да приличат възможно най-много на бившите
колонизатори. Същата тенденция се наблюдава и в Кения, където местните
елити, онези, които сега плячкосват собствената си страна в полза на
неоколониалните си господари, се обличат по подобие на английските
джентълмени отпреди десетилетия. Кенийските съдии носят същите перуки
като британските си колеги, а много хора с високо обществено положение
имитират британски акцент.
9
От 2001 г. насам по този начин се нарича индийският град, известен дотогава като
Калкута. – Бел. ред.
25
26
В Югоизточна Азия мнозина са убедени, че колонизаторите са ги
управлявали справедливо. В момента в Индонезия, Малайзия и Сингапур
тече абсолютно покъртителна дискусия за това защо Малайзия е толкова по-
напреднала в сравнение с Индонезия, например. Много от тях мислят, че
това е заради прекрасното управление на Великобритания – много
индонезийци се оплакват, че холандците не били такива добри управници
като британците!
Същото можеше да се наблюдава до неотдавна в Перу. Навремето Лима е
била столица на испанския вицекрал и един от центровете на
престъпленията срещу човечеството, извършени от Запада. На Plaza del
Armas, срещу Президентския дворец, навремето се издигаше внушителна
статуя на Франсиско Писаро. Стоеше там допреди няколко години. Разбира
се, сега имат ново правителство и преместиха статуята в парка. Още си е там,
само дето не е на Plaza del Armas. Но няма да я унищожат дори и сега – при
относително социалистическата или с ляв уклон система. Цяла Латинска
Америка е осеяна със символи на завладяването. Сякаш някаква част от
обществото изпитва носталгия към колониалния бич.
Сега се наблюдава известно раздвижване. Например през 1992 година в
Доминиканската република трябваше да се проведе грандиозно честване по
повод пристигането на Колумб. Бяха издигнати някакви големи паметници,
но мисля, че всички те бяха унищожени от народа.
Интелектуалната и нравствената колонизация е също толкова
разпространена, колкото политическата и икономическата. Тя има дълбоки
корени и за нея могат да се дадат много примери – да вземем статута на
жените. Векове наред жените приемаха, че естественият ред изисква от тях
да бъдат собственост на бащите и съпрузите си. В Съединените щати едва
през последните няколко десетилетия тази постановка бе
оспорена аргументирано. Например до 1975 година жените не са
имали гарантирано от закона право да бъдат съдебни заседатели
във федералните наказателни процеси. Ако някой попиташе, да речем, баба
ми дали е била потискана, тя дори нямаше да разбере думата! Ролята на
жената е била да служи на другите и това било превърнато в лично
убеждение. Най-голямото постижение на йерархията и на гнета е да
накараш неличностите да приемат, че положението им е нещо естествено.
27
Странно, но липсва съзнание. Сблъсквам се с това дори сред кръга на моите
испански приятели, а говоря за хора, които работят или са работили в ООН и
други престижни международни организации – доста образована група.
Цари някакво наивно невежество относно собствената им история.
Във Франция споря за френския колониализъм дори с
относително прогресивните си приятели от медии и издателства.
Нещата стоят така. Нестихващ възторг към генерал Де Гол дори от страна
на умерената левица и твърдо убеждение, че Франция никога не е била чак
толкова зъл колонизатор, колкото останалите. Сякаш никога не ги е имало
Африка, Индокитай или Карибите. Знаеш ли, на някои места французите са
успявали да избият цялото коренно население, например на остров Гранада.
Онези, които оцелявали, скачали от скалите от ужас да не попаднат в ръцете
им. А на Великденския остров, който днес е чилийска територия в
Полинезия, почти постигнали прословутите 100% коефициент на
успеваемост.
Също така смятам, че схващането на холандците за колониализма в
Индонезия е абсолютно примитивно, ужасно, отвратително. Срещнах един
тип, седнал в някакъв бар в Пном Пен, който се беше хванал за главата, след
като бе посетил Джакарта, и повтаряше в пиянски ступор: „Изобщо не е
трябвало да напускаме“. Говоря за човек, който бе висш служител на
Европейския съюз!
В Германия също не знаят почти нищо за своя колониализъм в Африка. В
Щутгарт или Мюнхен не чух някой да споменава Намибия, освен като хубаво
място за ваканция със забележителни дюни.
В Чили десницата казва, че Пиночет е направил някои много добри и някои
много лоши неща. Същото за колониализма ще чуете и в Обединеното
кралство. Разбира се, няма никакво истинско угризение, съжаление или
чувство за вина заради станалото по време на разделянето на Индия и
Пакистан. То бе до голяма степен режисирано от Британската империя и е
причина за вероятно най-жестоката поредица от кланета в съвременната
история, сравними единствено с подкрепяния от Запада преврат в
Индонезия през 1965 година и настоящия геноцид в ДР Конго. Няма почти
никакво съзнание за стореното в Африка и Близкия изток.
Група алжирски физици емигранти – един от тях гостува тук, в МIТ, и аз се
запознах с него – направиха много подробно изследване за зверствата в
Алжир през 90-те години. Тяхната теза бе, че много от убийствата,
28
приписвани на ислямистите, всъщност са били извършвани от
правителствени чиновници, маскирани като ислямисти и прочее. Те
разглеждат подробно всеки случай. Едно стандартно клане може да се
превърне в голямо, когато стане в беден квартал, на километри от голяма
военна база, трае три дни и никой не се намесва, а след това, когато всички
са избити или прогонени, пристига някакъв генерал, влиза в квартала и го
плячкосва. За поредица от такива случаи... те смятаха, че са били
режисирани от френското разузнаване. Помолиха ме да напиша предговора.
Проучих нещата и събрах възможно най-много улики. Изглеждаха
убедителни, така че написах предговора, бях сдържан, но обвиненията си
оставаха.
Накрая книгата излезе от печат. Не успяха да я издадат във Франция, така
че се наложи да я отпечатат в Швейцария. Опитаха се да организират
пресконференция в Париж по този повод, но нито един френски журналист
не дойде. Разказах на свой приятел, който работеше в Американската
библиотека в Париж за тази книга. Той получи копие и го сложи в
библиотеката. Каза ми, че това е единственият екземпляр във Франция. А
става дума за неотдавнашно политическо събитие, за изстъпленията в Алжир
през 90-те, в които Франция вероятно е участвала.
Мисля, че това е много показателно. Проблемът е също, че
интелектуалците в Съединените щати мислят, че хората в Европа са по-добре
информирани от останалите, че имат по-голям усет за това какво може да се
дискутира. Открих, че това може би се отнася само до въпроси, директно
свързани със Съединените щати. Във всяко друго отношение в Европа
цари крещящо невежество. Изобщо смятам, че образованите хора в Азия,
Латинска Америка и Африка са по-добре информирани за текущите събития,
отколкото европейските им колеги. Намирам, че западняците като цяло и
европейците в частност, са изключително предубедени и маниакално обзети
от усещането за собствената си уникалност. Мнозина се възприемат за
богоизбрани, а всъщност са получили едностранчиво образование и са
разчитали единствено на своите средства за масова информация, без да
проучат алтернативни източници.
И да се върнем на твоя въпрос, когато ме попита какво е положението в
Европа и доколко там знаят за колониализма.
29
30
Мисля, че почти нищо не знаят. Струва ми се, че липсата на знание и
липсата на интерес към тази тема са изключително срамни и показателни.
Европейците искат да са сигурни, че ще си останат в неведение относно
ужасните си престъпления, относно геноцидите, които са извършили или в
които продължават да участват. Какво знаят те за това какво са вършили и
продължават да вършат в ДР Конго техните правителства и компании? Не
знаят нищо просто защото са избрали да бъде така. Много по-удобно е да се
вайкаш как корумпираните правителства в бедните страни злоупотребяват с
чуждестранната помощ!
Когато говориш така, каква е тяхната реакция?
Преобладаващо отбранителна. Случва ми се във Франция, в Германия, в
Испания и във Великобритания, въпреки че в Обединеното кралство има по-
голяма маса от критично настроени, отколкото в която и да е друга
европейска страна. Вероятно защото британското общество започва да се
превръща в истинско мултикултурно общество. Европейците не познават не
само колониалната си история, но и историята на европейския континент.
Имах интересни случки в Испания. Изнасях беседи в Барселона през 1990
година, около 15 години след смъртта на Франко. Позовах се на известни
събития, станали в Барселона през 1936-1937 г. По-младите хора нямаха
никаква представа от гражданската война. Единствено тези, на моята
възраст, разбираха какво имам предвид. И веднага след това отидох в
Овиедо и изнесох няколко беседи и там. През 1934 година в Овиедо е имало
ляво въстание, после дошли военните и го потушили. Кметството било
окупирано, хора били избити и прочее. И така, изнасях беседа в кметството,
като мислех, че те познават историята на това място, но нямаше никаква
реакция. Единствените, които разбираха за какво говоря, бяха
мои връстници. Останалите – нищо!
Да, това показва колко испанците са пристрастни към целия период на
Франко. В Южна Америка – Чили, Аржентина, Уругвай – са много по-
отворени към миналото, хората там са смели.
31
Прав си. Бях в Мексико с дъщеря си, която бе живяла в Никарагуа. Четях La
Jornada, който мисля е доста добър вестник. Там имаше репортаж за
испански биографичен справочник, който тъкмо бе излязъл от печат в
Испания под егидата на Испанската академия. Престижно издание, в което,
разбира се, имаше статия за Франко, в която той бе описан като
консервативен националист, който направил доста добри неща за страната.
Хуан Негрин10, напротив, бе представен като престъпник.
10
Политик от Испанската социалистическа работническа партия, финансов министър
по време на гражданската война през 1936-1937. Министър-председател в периода 1937-
1939 г., когато е свален от власт с преврат и емигрира във Франция. – Бел. прев.
32
2. ПРИКРИВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ЗАПАДА
В екипа ми работят статистици. С тях се опитваме да установим колко
души са изчезнали след Втората световна война в резултат на
колониализма и неоколониализма. Както казах в началото на нашия
разговор, изглежда, става дума за между 50 и 55 милиона души. Точният
брой обаче изглежда без значение – дали са 40, или 60 милиона. Мащабът
е толкова огромен, но въпреки това западната култура по някакъв начин е
успяла да избегне наказанието за тези престъпления и все още внушава на
света, че има някакъв морален мандат – правото да диктува чрез
своите организации и медии собствените си ценности. Как го правят?
През 1977 година във Франция излезе от печат книга със заглавие
Черната книга на комунизма. Бързо бе преведена на английски и получи
възторжени отзиви. В нея се твърдеше, че жертвите на комунизма били 100
милиона и как е възможно хората да бъдат толкова жестоки, как това е
невъобразимо и прочие. Да оставим настрана въпроса доколко е валиден
техният анализ: да приемем, че е достоверен. Основните обвинения са
срещу Китай, конкретно заради големия глад, при който се смята, че са
загинали между 25 и 30 милиона души, и това се обсъждаше с пълен
потрес. Горе-долу по същото време се публикуваха редица научни
изследвания на много известни учени, като Амартя Сен, Нобелов лауреат
по икономика и специалист по бедствията. Заедно с друг индийски
икономист Сен прави интересно сравнително проучване. Двамата
сравняват Индия и Китай от освобождението им в края на 40-те до
1979 година. Спират до 1979 година, защото тогава в Китай се въвеждат тъй
наречените капиталистически реформи. Така че те ограничават
сравнението до периода на Мао. Установяват, че 100 милиона души
загиват в демократичната капиталистическа Индия, просто заради
неспособността на Индия да проведе здравна реформа, реформа в
образованието, да разработи програми за подпомагане на селските
райони и прочее. Всъщност това, което двамата искат да кажат, е, че на
всеки осем години Индия убива толкова хора, колкото Китай през
позорните години на големия глад. Те изтъкват, че и в двата случая става
дума за политически престъпления, свързани с естеството на
съществуващата социална, икономическа и политическа система. Е,
33
говорим само за една страна – Индия, 100 милиона загинали. Ако Сен
направи същия анализ в световен мащаб за тъй наречените
демократични капиталистически страни, числата биха били феноменални.
Спомням си, че когато Сен спечели Нобеловата награда, много хора ме
интервюираха и аз непрекъснато изтъквах това. Намерих само един
журналист, който дръзна да го спомене – индийски журналист. Виж, искам
да кажа, че за престъпленията на комунизма не само жалеем, дори не
можем да си представим колко са отвратителни. Как е възможно човешки
същества да паднат толкова ниско – а в същото време не забелязваме
онова, което е пред очите ни? Единственото нещо, което човек може да
види и да спомене, е гладът в Китай. Явно хората, сред които живеем,
притежават някакъв удивителен вид селективна слепота. Факултетният
съвет, редакционните колегии, те просто не могат да го видят. Също както
когато New York Review of Books, водещо ляволиберално интелектуално
издание, невъзмутимо публикува статия, в която пишеше, че когато Колумб
пристигнал в Западното полукълбо, там живеели може би милион души,
ловци, които се сражавали наоколо и прочее... По-малко с десетки
милиони. Не са се изпарили просто така, нали... но това не се обсъжда.
Джефри Гън, един от приятелите ми от университета в Нагазаки в Япония,
направи много интересно проучване. Всъщност той пише цяла книга за
глада в Китай и за влиянието на японската колониална или имперска
политика. Не че японците умишлено предизвикали глада, но размествали
ресурси, като по такъв начин променили китайската структура на
разпределение на храните в края на войната. В своята книга той поддържа
тезата, че това няма нищо общо с комунистическата идеология, а с
японския империализъм.
Сега в Япония излизат книги, които отричат масовото клане в Нанкин 11, а
в действителност Съединените щати също са допринесли за тази амнезия.
След края на Втората световна война САЩ владеят по-голямата част от Азия
и Япония. Окупират Япония, на практика управляват Азия и съставят мирен
договор. Мирният договор от Сан Франциско, в който САЩ настояват
11
През декември 1937-а японските войски нахлуват в Нанкин, тогавашната столица на
Китайската република. Окупаторите избиват над 300 000 китайски военнопленници и
цивилни жители. През октомври 2015 г. документите за Нанкинското клане са
включени в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО. – Бел. прев.
34
японските престъпления да се ограничат до извършените след 7 декември
1941 година; да не се обсъжда нищо, случило се в предходните десет
години. В отговор на това независимите азиатски държави просто отказаха
да присъстват, е изключение на Филипините, но на практика те бяха
колония; и може би Цейлон, който все още бе под британска окупация.
Обаче Индия отказа да дойде. Индонезия също, защото американците
се опитваха да заличат най-тежките японски престъпления. Те не засягаха
Съединените щати, следователно според тях изобщо не се бяха случили.
Отнасяха се само до неличности.
А днес имаме същата ситуация в Руанда. Същата структура на
Международния наказателен трибунал на ООН за Руанда в Аруша,
Танзания, същия принцип, че има ограничения във времето за
престъпленията, които могат да бъдат разглеждани, докато страната, която
подкрепяме – Руандийския патриотичен фронт и Пол Кагаме – са
изключени от процеса.
Ако разгледаме международните трибунали, единствените осъдени са
преобладаващо африканци и един-двама врагове на Запада, като
Милошевич например. А африканците винаги са от страната на онези,
които не харесваме. Но нима през последните години не е имало други
престъпления?
Да вземем нахлуването в Ирак – потенциално нищо не може да бъде
третирано като престъпление. Забрави за Нюрнберг и съвременното
международно право. Фактически за това има правно основание, което не
е широко известно. Съединените щати са се имунизирали срещу всякакво
съдебно преследване. Когато се присъединяват към Международния съд
през 1946 година, те поставят условието САЩ да не могат да бъдат съдени
въз основа на никой международен договор – става дума за Хартата на
ООН, Хартата на Организацията на американските държави, Женевските
конвенции. САЩ са имунизирани срещу всяко съдебно производство,
възбудено на тази основа. И съдът прие това условие. Например когато
Никарагуа заведе дело срещу Съединените щати в Международния съд за
терористични атаки срещу Никарагуа, по-голямата част от обвинението
отпадна, защото се позоваваше на Хартата на Организацията на
американските държави, която категорично забранява агресията, а САЩ не
са подвластни на нея и съдът прие този аргумент.
35
Интересно, но същото се случи, когато Югославия заведе дело срещу
НАТО за бомбардировките, мисля пред Международния съд на ООН.
Съединените щати се изключиха от делото и Трибуналът се съгласи, тъй
като едно от обвиненията бе за геноцид, а когато САЩ най-накрая след 40
години подписаха Конвенцията за геноцида, те го направиха при условие
че тя е неприложима към САЩ, и затова съдът основателно освободи САЩ
от съдебно преследване. Заложени са правни бариери, в случай че някой
дръзне да се опълчи срещу силния. Сигурен съм, помниш, че когато се
подписваше Римският договор12 и се създаде Международният
наказателен съд, Съединените щати отказаха да участват... и нещо повече.
Конгресът прие закон, веднага разписан от администрацията на Буш, който
даваше на Белия дом правото да нападне Хага със сила, в случай че
пред съда бъде изправен американски гражданин. В Европа понякога на
шега го наричат Закон за нападение на Нидерландия. Е, у нас той бе приет
с ентусиазъм, така че имунизацията протича на много нива. Едно от тях е
неспособността да разбираш, както когато отричаш какво се е случило с
коренното население на САЩ – просто не го виждаш, дори когато е точно
пред очите ти. Пък е и бетонирано със законодателство.
Виж само нападките срещу Китай. Когато Китай направи грешка, най-
малката грешка, като злополуките в мините в Замбия, в които участваха
китайски компании, и няколко души загинаха – няколко, а не милиони —
това се превърна в повод за негативна пропаганда от страна на местната и
международната преса. След това трагедията на неколцина, вероятно
загинали при минна злополука, изведнъж започва да се сравнява с
трагедията на стотиците милиони, избити от западните колониални
и неоколониални сили.
През последните сто години се разработиха много усъвършенствани
системи за пропаганда, които обсебиха умовете, включително умовете на
престъпниците. Затова западните интелектуалци са заслепени. Интересен
12
Ноам Чомски говори за Римския статут на Международния наказателен съд от 17
юли 1998 година. САЩ отказват да ратифицират този договор, а на 2 август 2002 г. е
приет American Service-Members' Protection Act, който дава на американския президент
властта на използва всички необходими и подходящи мерки за освобождаването на
американски или съюзнически персонал, арестуван по заповед на Международния
наказателен съд. – Бел. ред.
36
пример за това, който продължава да ме изумява през годините, е свързан
с Източна Европа и източноевропейските дисиденти. Източноевропейските
дисиденти като Вацлав Хавел са много известни на Запад, много
почитани... и несъмнено са страдали, мнозина са лежали в затвора. От
друга страна обаче, това са може би най-привилегированите дисиденти в
света. Цялата западна пропагандна система ги обожава. Към никои други
дисиденти няма такова отношение. Непосредствено след падането на
Берлинската стена се случиха някои поразителни неща, като например в Ел
Салвадор: шестима водещи южноамерикански интелектуалци, йезуитски
свещеници, бяха жестоко убити в Йезуитския университет от елитен отряд
на салвадорската армия, която вече беше избила не знам колко хиляди
души.
Елитният отряд се бил завърнал от обучение във военната академия Джон
Кенеди в Северна Каролина. Едва пристигнали, по изрична заповед на
висшето командване, което е в тясна връзка с американското посолство,
били изпратени в университета да избият тези свещеници и всички
останали наоколо — така че те убили и прислужницата, и дъщеря ѝ, за да
няма никакви свидетели. Точно след този случай Вацлав Хавел пристигна в
Съединените щати и изнесе реч пред Конгреса, която бе посрещната с
възторжени овации, особено когато описа Съединените щати като стожери
на свободата. Това бяха думите му – стожери на свободата, които точно
тогава жестоко бяха убили половин дузина от себеподобните му, на място,
обитавано от неличности. Без коментар. Всеки, дръзнал да спомене
за тази изключително показателна случка, биваше заклеймяван.
Обратното е немислимо. Ако Хавел и половин дузина негови съратници
бяха коварно убити от силите за сигурност, обучени и въоръжени от Русия,
а след това отец Елакуриа, един от убитите йезуитски духовници, отидеше
в Русия да говори пред Думата и да я възхвалява като стожер на
свободата... светът щеше да се взриви от възмущение. Но този случай
остава невидим, независимо от това колко често се споменава, а ако
някога му се обърне внимание, предизвиква само вълна от истерия.
Мисля, че на това се дължи очебийната разлика в поведението на
европейските и латиноамерикански интелектуалци. Източноевропейците
обикновено са вгледани в себе си. Те казват ние страдахме.
Латиноамериканците са доста по-хуманни и интернационални. Немислимо
е отец Елакуриа да направи онова, което извърши Хавел. Мисля, че това е
резултат от факта, че към тях са се отнасяли сурово, но в същото време са
били глезени и превъзнасяни. Въпрос на чест бе за западняците да отидат
в Източна Европа и да се срещнат с тях. И аз се опитах – не ми разрешиха,
37
защото не ми издадоха виза. От друга страна, онези, които отидоха в
Централна Америка, докато избивахме интелектуалци и безброй други
хора, определено не бяха смятани за толкова благородни. По-скоро им се
подиграваха и ги наричаха сандалисти13 .
И още нещо. На няколко километра оттук (Кеймбридж, Масачузетс) има
колония на хора от племето на майте, бежанци от Гватемала. И до днес те
бягат от отломките, оставени от фактическия геноцид, извършен в
планините по времето на Рейгън преди 30 години. Генералът, който е
действал тогава, сега е осъден, но никой не споменава за Рейгън, който го
хвалеше като човек, изцяло посветен на демокрацията, за жалост,
критикуван от правозащитници, предвождани от левичари. Надига се
вълна от гняв срещу нелегалната имиграция, но защо бягат тези хора? Е, не
можем да погледнем натам, защото ръцете ни са изцапани с твърде много
кръв, така че всичко е забравено – Лаос, Камбоджа – хиляди подобни
примери.
13
Подигравка, отправяна към политическите активисти от западни страни, които
отиват в Никарагуа, за да подкрепят лявата революция на сандинистите през 80-те.
Думата е свързана е тенденцията политическите активисти да носят сандали. – Бел.
ред.
38
3. ПРОПАГАНДА И МЕДИИ
Когато говоря в Китай, не ме цензурират. Всъщност това е доста странно,
тъй като непрекъснато изтъквам, че те трябва да следват примера на
страните от Латинска Америка и да се върнат към комунизма, без тежкото
наследство на Културната революция. И това се публикува. Гостувах на
CCTV – тяхната национална телевизия — и в продължение на половин час
засягах много деликатни теми. И се чувствах много по-свободен в Пекин,
отколкото когато ме интервюираха от ВВС, защото те дори не ми разрешиха
да говоря, преди да дам подробен отчет какво точно възнамерявам да
кажа.
Дадох интервю на тяхната телевизия и моите китайски приятели ми
казаха, че думите ми били точно преведени. Не бяха съкратили нищо, дори
когато съм бил много критичен. Всъщност същото ми се случи и в Иран.
Няколко пъти съм гостувал в PressTV. Когато говорех за Иран, внимавах да
не охулвам режима и предаването бе на английски, така че можех да
слушам. По-късно изгледах записа – бяха го излъчили дословно.
Неотдавна ме интервюираха от Iran Times и стана същото – нищо не бе
цензурирано. Онова, което в действителност се случва, Ноам, е, че хората
на Запад са свикнали да мислят, че нашите медии се управляват
демократично и отразяват обективно новините. Дори когато знаем, че това
не е така, подсъзнателно смятаме, че положението е по-добро, отколкото
другаде, и за нас е шокиращо да разберем, че в места като Китай, Турция
или Иран пускат повече нередактирани и нецензурирани материали,
отколкото нашите популярни медии.
Китайската телевизия и преса са много по-критични към своята
икономическа и политическа система, отколкото нашите телевизионни
канали и вестници са към нашата. Представи си ABC, CBS или NBS да
поставят под въпрос в ефир основите на капитализма или на западната
парламентарна система.
39
У нас има и други механизми за цензура. Нашите медии владеят техники,
които не са точно цензура, обаче не дават възможност да се каже каквото
и да е. Съществува една дума, която научих от Тед Копъл, водещия на
Nightline, едно от големите новинарски предавания на ABC. Веднъж в
някакво интервю го попитаха защо никога не ме кани в предаването. И той
имаше готов отговор. Каза, че една от причините е, че Чомски звучи
така сякаш пада от Нептун и никой не може да разбере какво говори. А след
това каза, че другата причина била, че ми липсва сбитост. Какво? Никога
преди не бях чувал тази дума, обаче тя е интересна. Означава, че трябва да
говориш така, че да се вместиш между две реклами. Следователно имаш
право на три изречения. Ако можеш в три изречения да кажеш, че Китай е
тоталитарно общество – моля. Ако искаш да кажеш например, че САЩ
са най-голямата терористична държава в света, няма да те спрат, обаче ще
звучиш сякаш си от Нептун, защото не разполагаш със следващите пет
минути, за да обясниш какво имаш предвид.
Така че можеш да избираш – или да повтаряш пропагандата и
стандартните доктрини, или да звучиш като лунатик. Това са единствените
ти възможности. Така че всичко става много вяло. Не знам в някой частен
канал да има програма, в която хората да могат да обсъждат някаква тема
в продължение на половин час.
Няма, а има и реклами, които скъсяват този половин час до двадесет
минути, ако не и по-малко. Неотдавна бях поканен в предаването на ВВС
Светът иска да те чуе, посветено на Китай под абсолютно смехотворното
и обидно заглавие Трябва ли Китай да бъде уважаван? И бяха поканили
десет участници да обсъждат дали страната с най-голямото население и с
една от най-древните култури в света трябва да бъде уважавана, или не, а
на тях самите това дори не им се струваше нелепо.
И колко минути ти отпуснаха – две или пет?
Няма и толкова. Бяха поканили хора от Държавния департамент и някои
университетски преподаватели, след това трябваше да се включим аз и
някакъв интелектуалец от Африка, който се оказа горещ поддръжник на
Китай. Преди да ме оставят да говоря, а това се случи няколко седмици
40
след като гостувах в CCTV, където ми дадоха пълна свобода, от ВВС
ми казаха да слушам, след което настъпи дълго мълчание. Седях
в Джакарта, пред компютъра си, онлайн, със слушалки, и чаках безкрайно
дълго да ме поканят да говоря.
Накрая ме включиха. В продължение на три или четири минути слушах
всичките тези антикитайски пропагандни глупости. Връзката бе
едностранна – само чувах. И след това някакво тънко гласче, долитащо
отдалеч, от Лондон, каза: „Господин Влъчек, готов ли сте да се включите?“
Отвърнах „Да, готов съм“. „Какво възнамерявате да кажете?“ – попита.
Отвърнах: „Е, нали ще го кажа в ефир след няколко секунди... тогава ще
разберете, госпожо“. „О, не, не – възпротиви се тя. — Бихте ли бил така
добър да ни кажете?“ Накратко казано, не можеха да ме пуснат в ефир.
Накрая им разказах какво щях да говоря – че онова, което те – ВВС –
вършат, е обидно и покровителствено и напомня на милиони хора по света
за колониалното минало на Великобритания и нейното отношение към
местните и по-незначителни хора. Казах ѝ, че това е все едно някой да
попита дали Обединеното кралство трябва да бъде уважавано, а
дискусията да се фокусира единствено върху това как то е избивало хора в
Афганистан и Ирак. И дори това би било по-обективно,
отколкото предаването, което ВВС правеше за Китай. Благодариха ми и не
ме включиха в разговора. По-късно един от продуцентите ми написа имейл
да ми се извини.
И не ти дадоха думата?
Не, а бях официално поканен да участвам в дискусията от един от
продуцентите на ВВС. Онова, което действително ме впечатли в този
случай, бе, че те навярно разполагат с цяла армия такива хора, обучени да
пресяват гостите, които ще интервюират. Техните цензори, или
проверяващият персонал, трябва да бъде много добър и много бърз в
работата си. Един човек не е достатъчен. Вероятно мнозина, ако не и
повечето гости, се преценяват по такъв начин, с изключение на тези
от политическата или бизнес върхушката. Естествено, в страна като
Чехословакия, когато системата рухна, хората, вършещи подобна работа,
бяха наричани с много различни епитети. Обаче на Запад това се приема
за нормално и в реда на нещата.
41
Всъщност ме бяха поканили от Nightline, когато падна Берлинската стена.
Позвъниха ми по телефона и ми казаха: „Искате ли да участвате?“. Попитах:
„За колко време говорим?“. Отвърнаха: „За няколко минути“. Реших, че
това е клопка. Така че казах: „Съжалявам, не ми е възможно“. След няколко
минути ми се обади моят приятел Алекс Кокбърн да ми каже, че го
поканили от Nightline. Попита ме дали да приеме. Отвърнах му:
„Недей, мисля, че ще те подведат“. Но той все пак реши да участва.
Така че включих канала да гледам. Случи се нещо такова. В началото
показаха огромните тълпи, празнуващи падането на Берлинската стена,
голямото вълнение... а след това водещият се обърна към Кокбърн, който
седеше някъде в някакво студио и попита: „Е, мистър Кокбърн, какво ще
кажете?“. Знаеш с каква интонация, намекваща как ще го преглътнете.
Той успя да каже две изречения, след което го прекъснаха:
„Благодаря, мистър Кокбърн“. Камерата се върна отново на
честванията, след като се бяха разправили с този комунистически
симпатизант и го бяха изобличили като човек, който отказва да празнува.
Много прецизна постановка.
Много интересно колко бронирана е системата. В Източна Европа
другарите обикновено допускат много грешки, изглеждат като глупаци...
докато тук тя е много солидна.
Много е усъвършенствана, така е. В ранните години Ленин и ленинистите
опитаха да моделират образа си по подобие на американската търговска
реклама. Но го направиха толкова неумело, че просто не им се получи. От
друга страна, когато нацистите сториха същото, то проработи много
добре.
В някакъв смисъл германските нацисти изградиха своята система във
взаимодействие със САЩ. Нацистите бяха част от Запада. Вдъхновяваха се
от много европейски и американски идеи, особено от онези, свързани с
масовото производство и колониализма , но също и от рекламата, както ти
спомена, тъй като рекламата е изключително ефективна форма на
пропаганда.
42
Бяха част от една и съща обща западна култура. И после, както ти каза, в
крайна сметка хората не можеха да търпят руската пропаганда. Не можеха
да й повярват.
Невероятно е колко лоши са били съветската и китайската пропаганда.
Именно затова, независимо от огромните си постижения през изминалите
десетилетия, китайците губят идеологическата си битка със Запада. Не
могат да се състезават със западната пропаганда. Не стигам дотам да
твърдя, че площад Тянанмън е страничен продукт от този факт, но е ясно,
че светът мисли онова, което му е било втълпявано от
западната пропаганда в продължение на години, десетилетия, векове.
А комунистическата или китайската официална пропаганда са толкова
слаби, че дори не могат да защитават собствените си страни, камо ли да
повлияят на западните държави да променят своята политическа,
социална и империалистическа система. Нещо, което отдавна е трябвало
да се случи.
Съветският съюз никога не успя да втълпи в общественото подсъзнание,
че именно той подпомогна освобождението на десетки страни по целия
свят и подкрепяше всяка значителна форма на съпротива срещу
империализма и колониализма на всички континенти. Без да споменаваме
факта, че понесе най-голямото бреме, като разгроми нацистите, и
следователно спаси планетата.
А западната пропаганда е в състояние да мобилизира масите за каквато и
да е цел навсякъде по света. По всеки повод може да предизвика преврати,
конфликти, ужасно насилие и борба за промяна. Може да нарече най-
мирната страна най-агресивна. Може да я опише като истинска заплаха за
световния мир. Може да квалифицира група западни нации, които векове
наред са тероризирали света, като истински стожери на мира и
демокрацията и почти всички да повярват. Повечето хора на Запад вярват.
Вярват... защото западната пропаганда е толкова усъвършенствана,
толкова модерна. И Китай, Венецуела, Русия, Иран, Боливия, Куба,
Зимбабве, Еритрея не са единствените ѝ жертви, разбира се. Всяка страна,
която се изправи срещу западните интереси, се превръща в легитимна
мишена.
43
През 1970 година прекарах една седмица в Лаос. Тогава за пръв път имах
досег с журналисти на терен. Обикновено западни журналисти не се
мяркаха в Лаос, обаче точно тогава Никсън бе произнесъл голяма реч за
това как танковете на Северен Виетнам наближават Виентян. Така че там се
изсипаха стотици журналисти – всички големи клечки, включително
шефовете от CBS, The New York Times, BBC. Хотелите, в които можеха да
отседнат, бяха само два, и те прекарваха по-голямата част от времето си на
бара.
Щом слязох от самолета, ме посрещна доброволец от Международните
доброволчески служби, който наистина познаваше Лаос. Живееше в
някакво село и именно той беше разкрил историята за бомбардировките в
Долината на делвите, така че се вкопчи в мен веднага щом слязох от
самолета. Години наред се бе опитвал да привлече вниманието на хората
към случващото се там. Почти цяла седмица обикалях с него. Посетихме
бежански лагери. Това беше след като ЦРУ беше прогонило около 30 000
души от Долината на делвите и те се бяха заселили в лагери около Виентян.
За пръв път тогава излязоха разкази на очевидци. В продължение на две
години бяха обитавали пещерите. Някои истории бяха ужасяващи.
Малцина журналисти посещаваха тези места.
Съединените щати пускаха в пещерите ракетни снаряди и убиваха
стотици, понякога хиляди цивилни, които се криеха там. Някои пещери са
всъщност огромни масови гробове. Разговарял съм с хора, оцелели там...
Да, ракетите дойдоха и оцелелите го описаха. Някои поне успяха.
Разказаха историите, които най-после, години по-късно, станаха известни.
Тъй че прекарах дълго време в лагерите. Във Виентян се срещнах с
нелегални кадри на Патет Лао14, хора от правителството, които
симпатизираха на Патет Лао и на народа на Лаос, много интересни. Но
отидох и в американското посолство. В репортажите си журналистите
пишеха, че в Лаос има 50 000 войници от Северен Виетнам и затова
САЩ бомбардирали стратегическата линия Хо Ши Мин15, докато в
14
Комунистическо революционно движение в Лаос. – Бел. прев.
15
Мрежа от пътища и пътеки, построена от Северен Виетнам през съседните Лаос и
Камбожда за логистична подкрепа на Северновиетнамската армия и партизаните от
Виетконг в Южен Виетнам. – Бел. прев.
44
действителност те бомбардираха Долината на делвите. Така че ми бе
любопитно – откъде идваше това? Нито един от журналистите не можа да
ми обясни.
Не знаеха, просто го повтаряха. Каквото чуеха на брифинга в пет часа, това
пишеха в репортажите си. Така че отидох в посолството и поисках да се
срещна с политическия съветник, тоест с агента на ЦРУ. Той дойде,
държеше се много приятелски. Попита какво ме интересува. Отговорих му,
че искам да прегледам документите, върху които почиват тези
репортажи. Каза: „Чудесно“. Заведе ме в някаква стая на горния етаж и
донесе тонове документи. Предупреди: „Не може да ги копирате, но
можете да си водите бележки, ако искате“. Така и направих – той ми каза,
че съм първият, който го е попитал за това.
Оказа се, че има доклад, че може би един батальон от 2500

северновиетнамски войници се намира някъде на север, където САЩ
имаха радарна станция, онази, която използваха при бомбардировките над
45
Северен Виетнам. Това бе цялата история. А едва ли някой журналист
изобщо бе ходил в бежански лагер. Само някакъв дописник на Far Eastern
Economic Review ни придружи, но никой от останалите момчета, долетели
в Лаос за голямото шоу, не искаше да дойде. На тях изобщо не им пукаше.
Всяка сутрин група високи, русокоси американци слизаха на закуска в
хотела в шест часа сутринта и се настаняваха в някой ъгъл, след това
изчезваха и се появяваха около пет следобед, поръчваха питие или нещо
друго. Всеки можеше да се досети, че са американски военновъздушни
пилоти, параванът на ЦРУ, вероятно на път да бомбардират Долината на
делвите, обаче никой не задаваше въпроси. Както и цялата тази
история със северновиетнамските танкове – докато пиеха на бара, всички
неизменно ѝ се присмиваха. Обаче въпреки това я публикуваха. Това бе
най-невероятното ми прозрение за това как понякога чуждестранните
кореспонденти правят репортажите си.
Хората, които действаха на своя глава, бяха изключение, бяха много
добри, вършеха тежка, сериозна работа. Повечето обаче просто не искаха
да знаят. Искаха само да повторят информацията, която им подават на
брифинга в пет, а след това да пийнат нещо... и да се наслаждават на
Виентян. Беше шокиращо. Не знам дали сега нещата не са и по-зле.
Днес няма независима журналистика, освен в електронните медии и
няколко печатни издания, които са напълно фалирали, повечето от които
дори не могат да плащат хонорари на авторите си.
Веднъж бях в Исламабад точно по времето когато Съединените щати
нахлуха в Афганистан. Исламабад бе мястото, където журналистите можеха
да следят отблизо военните действия. Така че те бяха там на тълпи. Всички
се опитваха да правят репортажи за Афганистан и се повтори същата
история – седяха около бара в хотела и се забавляваха. В един
момент американска ракета разруши студиото на Ал Джазира в Кабул и
американците казаха, стана грешка. Журналистите се смееха. Всички бяха
убедени, че е било умишлено, но никой не го написа. И всички повтаряха
едно и също. Това се случи в Афганистан, но бях свидетел на същото и на
Западния бряг, и в Централна Америка... С някои достойни за уважение
изключения репортерите отказваха да излязат на терен.
46
Навсякъде едно и също. И в Индонезия. И в Индия по време на кланетата
в щата Гуджарат, и в Шри Ланка. Отразявах много, много конфликти и
онова, което ми направи впечатление, е големият натиск, когато ставаше
въпрос за събития, които или не се предполагаше да бъдат отразявани, или
трябваше да бъдат отразени по определен начин. В началото когато
започнах да се занимавам със сериозна журналистика и работех за
всякакви информационни медии като ABC News и японската Asahi Shimbun,
мислех, че поне понякога ще мога да отразя събитията както трябва. Бях в
Източен Тимор през 90-те по поръчка на ABC News – американския канал,
не австралийския. Опитвах се да направя репортаж за масовото клане в
Ермера. Арестуваха ме. Конфискуваха повечето ми ленти. Измъчваха ме.
Накрая ме освободиха. Обаче от ABC не проявиха интерес и отказаха да
излъчат каквото и да е. Казах им: „Вижте, можем да се върнем там по
някакъв начин, мога да прекарам нелегално цял снимачен екип в Дили“.
Но нямаше интерес, нямаше продължение.
Мой много добър приятел, Чарли Глас, години наред бе кореспондент на
ABC TV за Близкия изток. Беше много добър човек, но опак. Не се
разбираше е тях и накрая едва не го изхвърлиха. През 1986 година, в
навечерието на бомбардировките над Либия, ми се обади от Триполи
около шест и половина вечерта и ми каза, че трябва да гледам новините в
седем. В онези дни и трите канала, които имаха големи новинарски
емисии, излъчваха в седем. Знаеше, че не гледам телевизия, но ми каза:
„Тази вечер гледай“. Не можеше да ми каже защо. Включих телевизора в
седем часа. Точно тогава започнаха бомбардировките. Екипите на всички
канали бяха там, на място.
Знаели са предварително.
Именно. Всички основни канали. И става дума за голям логистически
подвиг. Полетът от Лондон траеше шест часа. Франция не разреши да летят
през нейна територия, така че трябваше да минат над Атлантическия океан.
Програмираха бомбардировките за телевизионния праймтайм. Така че
гледахме всички тези взривове, после се прехвърлихме в Пентагона,
откъдето направиха сериозен коментар, оттам отидохме в Държавния
47
департамент. Дадоха на правителството цял безплатен час пропаганда.
Всички го знаеха, затова имат студия там. Никой не посочи, че за пръв път
в историята се планира бомбардировка за телевизионния праймтайм.
След това нещо подобно се случи по време на бомбардировките над
Белград.
Бомбардираха телевизионната кула. Някои правозащитни организации ги
критикуваха заради това, а те казаха „Какво пък, легитимно е, защото
телевизията е агенция за пропаганда. Излъчва новини“.
Всъщност същото се случи и във Фалуджа, в Ирак. Спомняш ли си когато
Съединените щати нахлуха, първото нещо, което морските пехотинци
направиха, бе да превземат болницата. Свалиха всички пациенти на пода
и ги завързаха. Някой повдигна въпроса за Женевската конвенция, а
военните отвърнаха, че болницата е агенция за пропаганда, защото
разпространява данни за броя на пострадалите, и затова имаме право да я
унищожим. Доколкото ми е известно, пресата повтори този аргумент
безкритично.
Сега се съобщава, че нивата на радиация във Фалуджа са почти същите
като в Хирошима – каквито и оръжия да са използвали, са нанесли огромни
щети.
Из цял Ирак всъщност. Смята се, че на редица места радиацията е
смъртоносна. Вдигнала се е до невероятни нива. На Запад хората са
забележително доверчиви към официалната пропаганда. Като човек,
израснал в Източна Европа, знам, че там населението няма никакво
доверие на официалната правителствена версия, така че в някакъв смисъл
осведомеността на хората за света и за ставащото в тяхната страна е
изключително голяма.
Знаеха всичко за престъпленията, които се смяташе, че са извършени от
собствената им система, но не непременно за много по-отвратителните
престъпления, извършени от Запада. Възгледите им до голяма степен се
определяха от западната пропаганда, която десетилетия наред ги
атакуваше чрез радиото и телевизионните станции. Заслужава си да се
отбележи, че мозъците на източноевропейците бяха промити не от
съветската, а от западната пропаганда. Но все пак съществуваше интерес и
48
някаква осведоменост за случващото се в останалата част от света. Когато
пристигнах в Съединените щати през 1985 година по време на
бомбардировката на Либия, се записах в Колумбийския университет, във
филмовия факултет. Студентите, разбира се, бяха много критични, но
когато излизах на улицата, ме смайваше пълната липса на съзнание или
критично мислене сред широката публика. Разбрах, че хората в Източна
Европа са много по-добре информирани за своите проблеми и много по-
критично настроени към собствената си система, отколкото хората тук, в
Съединените щати, или в Западна Европа.
След като съм живял на всички континенти, смятам, че западняците са
най-предубедената, най-зле информираната и най-малко критична група
народи по света, разбира се, с някои изключения, като Саудитска Арабия
например. Обаче хората на Запад вярват в противното: че знаят най-много
и са най-свободни.
В края на 70-те се проведоха някои интересни научни изследвания.
Центрове за изследване на Русия в няколко университета заедно с
правителството проучваха откъде са получавали информация емигрантите,
докато още са били в Русия. И се получи нещо забележително.
Заключението бе, че повечето руснаци, много голям процент от тях,
слушали ВВС.
Разбира се. Правеха невъзможното, за да се сдобият с информация от
другата страна. Израснах в град Пилзен, Чехословакия, който е близо до
границата с Бавария, така че много лесно се хващаше западна телевизия и
радио. Студената война бе в разгара си, обаче чуждестранните
телевизионни станции не се блокираха в комунистическа Чехословакия.
Ако човек говореше немски, нямаше никакъв проблем. ВВС не се
заглушаваше. Нито една английска радиостанция не бе
заглушавана, независимо откъде се излъчваше. А хората в тази част на
света говореха, или поне разбираха, няколко езика.
ВВС имаше и емисии на руски.
49
ВВС обикновено не се заглушаваше на никой език, особено на английски.
Периодично предаванията на Voice of America или на откровено
пропагандното радио Радио Свободна Европа се заглушаваха на местните
езици. Но ако помислим, съществуваше огромна жажда за информация и
западните средства за медийна пропаганда се възползваха изцяло от това
обстоятелство. Техните новинарски програми бяха по-добре представени.
Пропагандата беше ненатрапчива, усъвършенствана от вековния опит.
Дори когато източноевропейците създаваха честни, вдъхновени,
идеологически репортажи, като например онези за войната във Виетнам
или за финансираните от САЩ контри в Никарагуа, те изглеждаха толкова
неумели в сравнение с изтънчените лъжи, идващи от Запада, че никой в
Прага, в Будапеща и дори в определени кръгове в Москва не би им
повярвал. Когато дойдох в Съединените щати, бях шокиран, когато разбрах
колко дезинформиран съм бил от западната пропаганда.
Виж какъв парадокс се получава: Западът, който твърди, че е свободен,
отворен и демократичен, почти нямаше достъп до пропагандата,
създадена в бившия Съветски съюз или Китай, и не бе повлиян от нея. И не
става дума само за пропагандата. Повечето западноевропейски и
американски граждани не се влияят от начина, по който руснаците или
китайците гледат на света. Не знаят за това. Техният свят е еднополюсен.
Те не сравняват различни идеи, идеали и идеологии. Имат само
една идеология, която може да бъде наречена пазарен
фундаментализъм, и тя се обслужва от многопартийни парламентарни
системи или конституционни монархии. Но руснаците и китайците бяха и
са добре информирани за капитализма, за западните възгледи за
комунизма. Така че кой е по-отворен и по-добре информиран? Да вземем
някоя китайска книжарница – пълно е с капиталистическа литература. Да
видим сега някоя американска или европейска книжарница – почти
никаква китайска комунистическа литература.
Това е моята теза, когато пиша за People ‘s Daily и China Daily, когато ме
интервюират, вече често, за китайски медии. Казвам, че трябва да
осъзнават и да се отнасят с повишено внимание към западната пропаганда,
която ги е взела на мушка. Казвам им: „Тя не е дошла тук да ви информира,
а да разбие страната ви“.
И затова наистина много се тревожа за страни като Куба или Китай, които
са на прицел, свободно отворили киберпространството и медиите си.
Опасявам се, че ще навлезе цялата тази зловредна западна пропаганда,
която всъщност цели да разбие страната, както целеше да разбие
50
Чехословакия и Съветския съюз. Не че защитавам цензурата, но от друга
страна, знам колко перверзни и смъртоносни могат да бъдат западните
честоти и интернет страници. Основната им цел е да ранят, да унищожат, а
не да информират.
Каквото и да са чели за Китай, когато хората отидат там, са поразени,
защото се оказва, че това е напълно различна страна от онази, която са си
представяли, когато са чели западни репортажи. Напълно различна от това,
което нашите медии и пропагандна система са внушавали на нас и на
китайците за собствената им страна. Сложна работа.
Така е. И от век насам протича много интензивна... изтънчена кампания
за разработването на комплексна пропагандна система. Тя се използва
най-вече за да промива мозъците на хората посредством реклама.
Огромни капитали отиват за проучване на пазара и реклама и това се прави
с цел да се запази консуматорското общество. Например преди години
51
рекламните агенции осъзнаха, че има един сегмент от населението, който
не успяват да обхванат, защото няма никакви пари, а именно децата.
Започна да се мисли какво да се направи по въпроса и се разработи
пропаганда, насочена към подрастващите, която да ги накара да започнат
да врънкат родителите си, у които са парите. Ако децата могат да поискат
от родителите си едно или друго нещо, родителите ще им го купят.
А сега вече има академична дисциплина, която се преподава във
факултетите по приложна психология – врънкане. Различни видове
врънкане за различни цели. Ако някога гледаш телевизия, както правя
понякога с внуците си, ще видиш, че от двегодишна възраст ги атакуват с
потребителски послания. Нищо не е пощадено. Така че когато започнат да
се занимават с пропаганда за чужбина, разполагат с всичките техники.
Мисля, че човекът, който наистина е бил впечатлен от това, е бил Гьобелс.
Написал е, че е разработил плана за германската нацистка пропаганда по
модела на американската търговска реклама, чиито най-добри образци са
много префинени.
Същото исках да кажа и аз – рекламата е пропаганда и обратното. В
някакъв смисъл пропагандата е усилие да рекламираш, да продадеш
някаква политическа или икономическа система, да наложиш някаква
определена визия за света. Не е необходимо тя да се занимава само с
някакви прахосмукачки...
Да. Интересно е също така, че когато става дума за реклама, никой не
споменава нещо толкова очевидно – че тя е създадена, за да подкопае
основите на пазара. Ако запишеш икономически курс, ще научиш, че в
основата на пазара стоят информирани потребители, които правят
рационални избори. Да вземем сега някоя телевизионна реклама.
Нейната цел е да създаде дезинформирани потребители, които
правят ирационални избори. Така че имаш огромно противоречие, което
ти се набива в очите. Предполага се, че трябва да обичаме пазара. Имаме
велики теории, икономисти и Федералния резерв, които се опитват да
запазят пазара. И в същото време е налице огромна индустрия, посветена
на това да го подрие. Това се случва пред очите ни, но всичките тези
противоречия не се забелязват. Всъщност същото се прави и с изборите.
Целта на изборите днес е да подкопаят демокрацията. Те се ръководят от
пиар агенциите, а те със сигурност не се опитват да създадат информирани
52
гласоподаватели, които да направят рационален избор. Опитват да
объркат хората да направят ирационални избори. Същите техники, които
се използват, за да се подрият пазарите, се използват, за да се подкопаят
основите на демокрацията. Това е една от най-големите индустрии в
страната, а начините, по които тя функционира, са невидими.
Влошило ли се е положението в медиите в САЩ след 50-те и 60-те години?
Нямаше ли навремето по-голямо разнообразие?
Ако се върнем назад към 30-те години, тогава е имало много вестници и
радикална преса. Към 50-те години тя става по-комерсиална и повдига по-
малко въпроси, въпреки че все още излизат около 800 работнически
вестника, понякога доста критични и борбени, които достигаха може би до
30 милиона души. Обаче популярната преса е силно комформистка. Да
вземем преврата в Иран16 – през 1953 година в уводната си статия The New
York Times приветства преврата и смята, че е чудесно, че са свалили
Мосадък. Американската преса го очерня – неуравновесен човек, който се
разхожда наоколо по пижама и плаче – луд арабин. Някои може би не
знаеха, че персийците не са араби. Редакторите на Times казваха, че този
преврат ще бъде показно упражнение за останалите лидери, които
обезумяват от радикален национализъм и се опитват да изземат
контрола върху собствените си ресурси. Ще им бъде за урок, ще проправи
пътя за по-отговорни лидери, които няма да се държат като този,
заблудения – да национализират своите ресурси и да ги отнемат от нас.
Същото се случи с преврата в Гватемала на следващата година. Едуард
Бърни, великият специалист по връзки с обществеността, бе нает от United
Fruit Сотрапу да подава фалшиви новини в пресата – комунистическа
експроприация, още една стъпка към световната комунистическа победа и
прочее. След време пиарът написа спомени. Когато историята излезе
наяве, го попитаха: „Не Ви ли се стори неуместно да давате такъв материал
на пресата?“. Той каза: „Не, защото те настървено очакваха точно това. Ние
просто им го предоставихме“.
16
През август 1953 г. в Иран е извършен държавен преврат, е който е свален от власт
демократично избраният министър-председател Мохамед Мосадък, като целта е била
да се затвърди властта на шаха Мохамед Реза Пахлави. Превратът е подкрепен от
британското и американското разузнаване, като ЦРУ официално признава за своето
участие в него през 2013 г. – Бел. ред.
53
Пристигнах в Ню Йорк през 1985 година и бях много впечатлен. Животът
ми в Съединените щати бе съсредоточен в Манхатън, който бе
изключително разнообразен в интелектуално отношение. Отивах в Ийст
Вилидж и там бяха книжарниците на Сендеро Луминосо17 и на
революционното движение Тупак Амару18. Не можех да повярвам на очите
си – намирах се в сърцето на Империята и тези партизански групи имаха
книжарници с книги, отпечатани в САЩ, или внесени отвън. Маоистите и
други индийски левичари също имаха свои издания и книжарници. Тези
институции функционираха и като публични места за провеждане на
сбирки. Но после, с началото на интернет епохата, всичко това изчезна. Не
мога вече никъде да открия тези книжарници. Попитах приятелите си,
които все още живеят там, и те ми казаха, че ги няма. Ню Йорк все
повече заприличва на останалата част от страната.
Това е по-мащабно явление, обусловено от много фактори, което се
наблюдава от дълго време. Когато преди повече от 70 години тършувах из
книжарниците за книги втора употреба до Юниън Скуеър в Ню Йорк,
разнообразието бе много по-голямо, по-богато в интелектуално
отношение, от онова, което ти описваш за 80-те години.
В Париж навремето в кафенетата имаше стойка за вестници, на която
имаше комунистически вестници, Le Monde, консервативния Le
Figaro, може би някои крайнодесни издания... от всичко и с мярка. И
можеше да седнеш, да си пиеш кафето и само като прочетеш заглавията,
да добиеш впечатление за позициите на левицата и десницата и да си
купиш два-три вестника. Това вече го няма. Запазило се е само на няколко
места в Париж, но в никакъв случай не е повсеместно както преди.
Също така Le Monde няма нищо общо с онова, което беше през 60-те и 70-
те години. Публикуват се по-малко сериозни, независими репортажи и
17
Името на Перуанската комунистическа партия, основана през 1960 от Абимаел
Гусман. – Бел. прев.
18
Революционно марксистко движение в Перу от началото на 80-те години. – Бел.
прев.
54
разследвания, а източниците им са силно съкратени. Просто преброй
кореспондентските бюра в чужбина, които до неотдавна използваха
качествените местни медии със собствени източници.
Интернет замени всичко. Неотдавна говорих за това в университета в
Сидни и в Оукланд. Да видим дали си съгласен с моята теза. Казах, че
интернет утвърждава официалната дясна позиция от титулните страници.
Отваряш, например, Yahoo... повечето хора, разбира се, не знаят какво
търсят. Цялата информация е там, но трябва да бъдеш много упорит...
Трябва да знаеш какво търсиш.
Именно. Трябва да знаеш много неща. Да импровизираш,
докато търсиш.
Както не можеш да влезеш в Градската библиотека в Ню Йорк и да кажеш:
„Искам да стана биолог“. Всичко, което ти е необходимо, е там, но от това
нямаш никаква полза.
Точно така! Ето как виждам ситуацията аз – това е добре за хора като нас,
добре е също за изследователите, които знаят какво точно търсят, но
обикновеният човек, който иска да прочете алтернативна интерпретация
на новините, може да бъде подведен в много съмнителна посока.
Ще се обърка напълно, така е. Радвам се, че интернет го има, стига да се
използва за добри цели. Но ако някой изследва общите последици от него,
мисля, че ще излезе, че той най-вече обърква хората и ги тласка към секти
и култове. Лесно е да стартираш някакъв култ по интернет. Да кажем, че
двамата с теб решим да убедим хората, че президентът Обама е
Антихристът. Двадесет и пет процента от републиканците вече вярват в
това, но може да започнем да пускаме разни неща и някой друг ще пусне
друго, скоро след това ще се сдобием с последователи и хората ще си
помислят — защо не! Искам да кажа, защо да не повярваш в това, след като
55
вярваш на всички лъжи, които се пишат – ще повярваш и в това. И
възникват мащабни култове, които само отвличат вниманието на хората от
истинските проблеми, от важните действия. Да вземем мащабното
Движение за истината за 11 септември19 - то само източи енергията,
необходима, за да се направи нещо по възникналите проблеми. По-лесно
е да седиш в интернет и да проучваш някаква техническа статия, от
която нищо не разбираш, дали е имало следи от експлозиви в седми блок
на Световния търговски център. По-лесно е, отколкото да организираш
протести срещу войната в Ирак – много по-лесно.
Това движение конкретно е поразителен феномен. Има много
последователи. Искам да кажа, няма да се учудя, ако се окаже, че една
трета от населението му има доверие. Следователно, може би една трета
от населението смята, че ни управляват убийци и маниаци, които ще ни
избият всичките. Е, какво пък, връщай се обратно на работа, не можеш да
направиш нищо по въпроса, нещата не са в твои ръце.
Не мисля, че можем просто да припишем това на съществуването на
интернет. Най-малкото в САЩ то е част от общия упадък на вярата в
институциите, в почти всички институции. И следите водят към много по-
дълбоки и всепроникващи фактори, отколкото интернет.
Повдигаш много интересна тема. Теориите на конспирацията също са
тясно свързани с филми за деня на Страшния съд и катастрофи. Мисля, че
от многото комерсиални филми и литература хората са станали толкова
нечувствителни към действителността, защото я сравняват с виртуалната
реалност, с която ги атакуват денонощно. След като например гледат
как ужасни насекоми унищожават страната, или как половин Калифорния
се сгромолясва в океана, естествено, всички неща, с които се сблъскват в
реалността, изглеждат банални и незначителни. Истинските войни, гладът,
плячкосването на природните ресурси в далечни места, бездомниците,
липсата на демокрация – толкова са банални. А и теорията на
конспирацията за 11 септември се свързва с всичко това. Реалността, както
каза ти, е много по-взискателна – трябва да бъдеш решителен, да
19
На англ. 9/11 Truth Movement – име, възприето от организации и личности, които
поставят под въпрос официалната версия за атентатите от 11 септември 2001 г. в
САЩ. Членовете на движението общуват най-вече посредством интернет, организират
международни срещи и демонстрации. Една от тезите им е, че атентатите са били
планирани от правителството, а мотивите са за увеличаване на военния бюджет, за
оправдаване войната в Близкия изток и за засилване на вътрешния контрол. – Бел. ред.
56
призоваваш към демонстрации, да организираш хора, да се
съпротивляваш, да се бунтуваш.
На мен ми звучи правдоподобно. И можем да добавим, че е и рисковано –
докато е напълно безопасно да говориш с приятелите си в интернет.
Да, а идеите на Движението за истината за 11 септември се разпростряха
из целия свят – и в Истанбул, и в Южна Америка. Дори високообразовани
хора ги вземат за чиста монета. Ако някой каже, че американското
правителство не е взривило Световния търговски център, ако каже това
сред интелектуалци в Истанбул, ще го сметнат за скучен конформист.
По отношение на конкретния за САЩ феномен, има една хубава книга от
литературния критик Брус Франклин, който направи изследване върху
американската популярна литература от времето на колониализма до
наши дни, включително телевизията и прочие. Натъкнал се е на интересни
неща. Едно от тях е, че има една тема, която се възпроизвежда в цялата
литература, нещо подобно на това, което ти описа – изправени сме пред
неминуема катастрофа и пред някакъв невъобразим враг, който се готви да
ни превземе и да ни унищожи. И в последната минута ни спасява
супергероят с някакво супероръжие.
През последните години именно такива неща гледаме по телевизията –
руснаците завладяват страната, студентите се качват в планините и
организират борба срещу нашествениците и разни такива неща. А кой е
врагът? Доста типично, това е онзи, когото побеждаваме. В ранните години
това са индианците. В Декларацията на независимостта Томас Джеферсън
заклеймява крал Джордж III за това, че е пуснал срещу насбезмилостните
индиански диваци, които както е известно, водят война до пълното
изтребление на хора от всякаква възраст, пол и положение. И
Джеферсън е бил там – прекрасно е знаел, че става дума за безмилостните
европейски диваци, но не мисля, че е лъгал. Тезата била: „Ние сме мирни
хора... безмилостните диваци реагират на това, че сме си присвоили
земите им, че сме ги прогонили и сме ги избили с безжалостни
средства“. Един и същ враг присъства по време на целия период на
завладяването на Новата земя.
57
По-късно това се превръща в страх от въстание на робите – робите ще се
разбунтуват, ще избият мъжете, ще изнасилят жените и ще ни претопят —
но в последната минута сме спасени. Към края на века, интересно, идват
китайците — китайските кулита, както са ги наричали, били отвлечени и
доведени в САЩ да строят железопътни линии, но те отворили обществени
перални и разни такива неща и темата в литературата е – те ще ни
превземат, имат коварни планове, те са стотици милиони, възнамеряват да
проникнат в американското общество и да го завладеят.
Има един роман, мисля че е от Джек Лондон, прогресивен писател, в
който се казва, че трябва да убием всички китайци с биологично оръжие,
за да ги спрем, преди да ни превземат20. По-късно, през 50-те години на 20
век, се появяват червените китайци, които се опитват да отровят
американската младеж, като внасят наркотици в страната, за да я
превземат по този начин. По време на войната във Виетнам се
разпространяваше митът, че войниците са пристрастени към дрогата... в
това има известна истина, защото те наистина бяха много гневни от всичко
случващо се, депресирани и прочие, но накрая се оказа, че са приемали
най-вече алкохол. Обаче фокусът бе върху наркотиците и това бе
представено като пъклен виетнамско-комунистическо-китайски заговор за
превръщане на нашите храбри момчета в престъпници и наркомани. Така
че когато се върнат в Съединените щати, да унищожат страната. Това в
голяма степен обуславя пропагандата за войната срещу наркотиците.
Така е и досега – днес фашизираните ислямисти може да ни превземат.
Половината от хората, наричащи себе си републиканци, мислят, че Обама
се опитва да наложи закона на шериата, и то не само в Съединените щати,
но и по целия свят.
20
The Unparalleled Invasion, Jack London, 1910 – Бел. ред.
58
4. СЪВЕТСКИЯТ БЛОК
Интересно ми е да чуя мнението ти за Източна Европа.
Източна Европа ме депресира. В даден момент от историята народите на
страни като Чехословакия, Унгария, Източна Германия бяха принудени да
направят нещо добро за човечеството, но го направиха против своята воля
и така според мен започнаха да мечтаят през всичките тези години как да
се присъединят към потисниците. И през последните две
десетилетия изживяват тази мечта. Някои от тях, не всички, но поне
техните елити. Съществуват всички тези митове за Източна Европа, за това
колко лошо е било там. Източноевропейските дисиденти са като свещени
крави. Не можеш да обсъждаш интелектуалци и писатели като Вацлав
Хавел или Милан Кундера. Те не могат да бъдат критикувани, не могат да
бъдат пипнати. Те едностранчиво обслужваха Запада.
Една от причините, поради която исках да се върна на тази тема, е, защото
това бе един от първите въпроси, който обсъдихме, когато се срещнахме
за пръв път и започнахме да си кореспондираме. Пишехме колко по-
брутални са били режимите в колониите на Запада, отколкото в държавите
сателити на Съветския съюз.
От тази част на света съм бил единствено в Унгария, и то не за дълго, обаче
се срещнах с много техни дисиденти и всички те бяха свръхлиберални,
приемаха с възторг всичко, което идваше от Запада, всяка идея, идваща
оттам, сякаш щом не бе руско, всяко нещо непременно беше добро. Това
се случи само преди няколко години. Приятни хора. Бяхме на еднакво
мнение по много въпроси, но безусловната им любов към Запада ме
шокира.
Отидох в Escuela Mechanica21 в Буенос Айрес, посетих и огромния Музей
на паметта и човешките права – Museo de la memoria y los derechos humanos
21
Училище, използвано от Военноморските сили на Аржентина и послужило като
таен, нелегален център за задържане по време на военната диктатура в страната. – Бел.
ред.
59
в Сантяго де Чили – грандиозно нещо. Този музей показва всичките ужасии,
които сме причинили на Чили, но също и на други страни от
Латинска Америка. Имаше няколко поразителни творби на Ботеро – най-
прочутия съвременен колумбийски скулптор. Платната му изобразяват
мъченията, на които американските войници са подлагали мюсюлманите
в затвора Абу Граиб в Багдад. Толкова въздействащо! Бях впечатлен –
велик колумбийски скулптор и голям чилийски музей, които показват
солидарност, протягат ръка на арабските народи. Дори не можеш да си
представиш такова нещо да се случи в Източна Европа.
Като дете прекарах няколко ужасни години в Чехословакия. Годините

бяха ужасни не защото Чехословакия бе комунистическа страна, а защото
майка ми бе полукитайка, полурускиня – приличаше на азиатка, така че се
сблъсках с невероятен расизъм.
Без да звучи прекалено цинично, нахлуването на Москва през 1968
година с цел смазване на Пражката пролет не бе нещо, което непременно
трябваше да се случи, и то пречупи гръбнака на техния социализъм с
60
човешко лице, обаче Съветите не извършиха никакви масови убийства.
Няколко души попаднаха под танковете, повечето от случаите бяха
злополука – някои от загиналите били пияни.
Ако това се случеше в Латинска Америка, дори нямаше да се забележи.
Именно! В Гренада загинаха повече хора. В Прага намесата бе
хирургическа. Нямаше изнасилвания. Нямаше мъчения. Границите бяха
отворени в продължение на няколко месеца, така че хората, които искаха
да напуснат страната, имаха избор. Баща ми, който беше ядрен физик,
получи предложение от Канада замине. Не го направи. Преди 1968 година
бе член на Комунистическата партия на Чехословакия. Захвърли членската
си книжка в лицето на някакъв висш партиен деятел и напусна
партията. Нищо не се случи. Продължи да работи, въпреки че
вероятно постъпката му бе причина да няма повече командировки в
чужбина и повишения в службата. Но представяш ли си това да се
бе случило в Ел Салвадор или в Гърция по време на подкрепяните от САЩ
военни режими, или в Индонезия след 1965 година, или в Чили след 1973
година? Цялото ми семейство щеше да бъде избито, може би по изрична
заповед от Вашингтон.
И хора като Кундера, Хавел и Кохут знаеха това. Но те избраха да станат
звездни интелектуалци, като показваха само едната страна на историята.
Някога да си чел Кундера да коментира зверствата, които САЩ или Европа
са извършили в останалата част от света? А след като написа поредица
блудкави пропагандни сантиментални романи, получи от
критиците статута на сериозен литератор.
Всъщност, това е известно в академичните среди – непрекъснато се
посочва, че в сравнение с Латинска Америка в Източна Европа в епохата
след смъртта на Сталин репресиите са умерени. В действителност и това е
нещо изумително, Съветският съюз всъщност субсидира Източна Европа,
така че накрая тя става по-богата от Русия. Съветската империя
е единствената империя в историята, в която имперският център е по-
беден от колониите.
61
Така е, и то очевидно по-беден. Знам го от дете. Баба ми живееше в
Ленинград, Санкт Петербург, докато аз растях в Чехословакия. Роден съм в
Ленинград, но родителите ми са ме отвели в Чехословакия. Всяко лято
майка ми ме изпращаше за три месеца при баба. Обичах Русия, всяка
година броях дните, оставащи до заминаването. Но още тогава усетих
контраста между Чехословакия и Съветския съюз. Ленинград бе един от
най-богатите градове, но дори там бе пределно ясно, че на окупирана
Чехословакия бе дадена възможност да бъде много по-богата от
СССР. Съветите в действителност не направиха нищо срещу това
неравенство. Не изсмукаха всички ресурси от страната, както правим ние.
Можеха да го направят, но не го сториха. Разбира се, Съветският съюз
никога не получи признание за това – нито от Запада, нито от
източноевропейските интелектуалци.
Да си част от Съветската империя – причините за това може би са
неприятни, но фактите са недвусмислени. И са известни на учените, но
никой не прави никакви изводи.
Мисля, че напълно са забравени добрините, които Източна Европа
направи за света. Както казахме по-рано – източноевропейците
подпомагаха борбите за свобода навсякъде по света. Подкрепяха Виетнам
по време на войната със САЩ. Помагаха на десетки милиони в Африка,
Близкия изток, навсякъде. Руснаците имат големи издателства, които
печатаха книги за най-бедните народи в света на техните езици.
Моите индийски приятели ми разказаха, че са израснали със субсидирани
дискове с класическа музика, издадени от съветската държавна музикална
компания Мелодия. Дори не мога да изброя всичко, което тези страни са
направили за света. Двамата ми чичовци, чехи по бащина линия, строяха
всичко — от захарни заводи до заводи за стомана в Близкия изток, в
Африка и в Югоизточна Азия. Това не бе някакъв каторжен труд. Тези хора
печелеха твърда валута за тежката си работа, но все пак това беше
международна помощ. Онова, което правеха, бе нещо велико, но сега
всички помнят само факта, че това било част от тъй наречената Империя на
злото. Западната пропаганда разгроми всички добри намерения.
Много източноевропейски дисиденти произхождат от елита. Например
семейството на Вацлав Хавел е едно от най-богатите в Чехословакия, преди
62
комунистите да спечелят изборите през 1948 година. Притежавали са
всичко – от недвижими имоти до филмовото студио Барандов, което и
досега е едно от най-големите в Източна Европа. Йозеф Шкворецки,
писател дисидент, който накрая започна да преподава в Торонто, е много
откровен. В романа си Страхливците описва освобождаването на
Чехословакия от Червената армия и казва, че руснаците яздели коне и
миришели лошо и че той, разбира се, би предпочел американците или
британците да освободят страната му, защото бил от горната прослойка на
средната класа и обичал джаз.
Изненадан ли си от расистките прояви към чернокожи футболисти в
Полша и Украйна по време на футболното първенство Евро 2012?
Не съм изненадан. Мисля, че в Източна Европа винаги е имало расизъм.
Но също така смятам, че щом получиха системата, за която се бяха борили
техните дисиденти и Западът, наяве излязоха много грозни неща. Прилича
малко на случилото се в самия Съветски съюз. Комунистите се опитаха да
накарат насила една дотогава изолирана и много изостанала страна
изведнъж да стане интернационална. При някои се беше получило, най-
вече при интелектуалците. Но по-голямата част от хората от народа си
останаха затворени, някои дори расисти.
А както знаеш, Съветският съюз прие всички тези хора от Африка,
Югоизточна Азия, от Близкия изток. Отвориха университети си за тях, което
бе нещо фантастично. Но обикновеният човек на улицата вероятно не се е
интересувал особено от това. Обикновените руснаци не разбират много
добре какво се случва и все още са големи шовинисти. Малко като
днешна Индия – ако можеш да направиш Индия комунистическа страна и
отвориш училища за хора от Африка, Близкия изток и други части на света,
обикновените хора няма да го приемат. Мой приятел от Кения, бивш
парламентарист и малко марксист, учеше в Индия. Той е чернокож. Каза
ми, че в университета с него се отнасяли добре, но щом излезел на улицата
в Ню Делхи, към него се втурвали деца и често го питали: „Чичко, къде ти
е опашката? По дърветата ли живееш?“. Просто липсва достатъчно
образование и толерантност към други култури. Съветите поставиха
страната си начело в борбата срещу империализма, расизма и
дискриминацията. Но огромни слоеве от населението не бяха подготвени
за това, съпротивляваха се, останаха расисти. Мисля, че такъв е случаят не
63
само със СССР, но и с цяла Източна Европа. После, щом системата,
възхваляваща равенството, рухна, цялото това потискано лицемерие
отново изплува на повърхността.
Как преценяваш възхода на крайнодесните партии в Източна Европа?
Мисля, че ще продължава да ги има в Източна Европа, така както ги има в
Дания, Холандия, Гърция и другаде. Мисля, че Европа като цяло
исторически е фашистка и е показала това, като е плячкосвала цялата
планета векове наред, а на всичкото отгоре е мъртва в икономическо и
културно отношение, един залязващ континент.
В миналото европейците са демонстрирали несравнима жестокост чрез
геноцидите, които вече описахме, чрез масовите убийства във времената,
когато са били колониални владетели. Те и сега се опитват да контролират
света, заедно с бързия в стрелбата свой по-голям партньор. Така че не съм
изненадан. Мисля, че може би фашистките партии са нещо естествено за
Европа, и намирам, че е по-лесно да се борим с тях, отколкото с онези
егоистични режими, които възникнаха на континента след
Втората световна война и които създадоха системи за социална защита
за европейците за сметка на милиардите гладуващи по целия свят.
Мислиш ли, че има перспективи за социализъм в Източна Европа?
Мисля, че в Русия, Украйна и до известна степен в България има голяма
носталгия по комунизма или социализма. Това не е само въпрос на
политическа или икономическа система. Мисля, че сега много хора в
бившия СССР усещат празнота. Животът някак си загуби своето значение.
Целите на СССР бяха възвишени и някои от тях много впечатляващи –
свобода за всички бедни по света, антиколониализъм, антиимпериализъм,
социална справедливост.
Интересно е, че днес както старите, така и младите, непрекъснато слушат
стари съветски шлагери. Съвременната литература отразява празнината,
зейнала след рухването на страната. Обаче руската комунистическа партия
е склерозирала и объркана. Не мисля, че Русия се намира на такъв етап, че
да очертае път, водещ обратно към социализъм или комунизъм от руски
64
тип. Това е много объркано общество, не така самоуверено като
китайското. То се чувства победено, разпокъсано, изпълнено с несигурност.
Въпреки това обаче мисля, че в глъбините си руската душа е
социалистическа. Не бих се изненадал, ако Русия отново определи себе си
като социалистическа страна през следващите едно-две десетилетия.
Смятам, че повечето източно- и централноевропейски страни никога няма
да се върнат към социализма. Сега те са част от режима. Интегрирани са в
западните структури. И както на хората от Западна Европа, и на тях никога
няма да им бъде разрешено да променят отново системата си. Пътят
изглежда еднопосочен, освен ако не избухне някаква глобална революция.
Докато живеех в Пилзен, за разлика от Хавел, Кундера и Кохут или
твърдата десница на Чехословакия, повечето хора мечтаеха за онова, което
бяха имали непосредствено преди и през 1968 година. Мечтаеха за нещо,
което наричаха социализъм с човешко лице – вероятно много добра идея,
поне за Чехословакия. Там проработи. Въпреки че знаеш ли какво не
иска да признае никой? Че днес Китай е много по-отворен, отколкото бе
Чехословакия през 1968 година, преди Съветското нахлуване. По-лесно
можеш да получиш паспорт, да прекосиш границата. В книжарниците на
Пекин днес се чуват по-разнообразни политически мнения, отколкото в
Прага през 1968 година.
Въпреки това обаче, когато разговаряш с чехи, повечето от тях се
оплакват. Но те винаги са се оплаквали, така че не ги вземам много на
сериозно. Повечето чехи мислят, че чехословашката комунистическа
система не е била добра, че посткомунистическата система не е добра, но
не правят нищо да я променят. Малко се говори за възраждането на
социализма с човешко лице на Дубчек. Въпреки това обаче Чешката
социалистическа партия е третата по сила партия в страната.
Каква е позицията им по социалните и икономическите въпроси?
Комунистическата партия е много предпазлива. Противно на моя вкус, не
приказва много. Твърде заета е да доказва на чехите и на света, че е
станала нормална, конституционна политическа сила. Това определено
не е революционна партия. Знаеш ли какво, Чешката република донякъде
прилича на Чили. Двадесет години след Пиночет Чили се върна към
социалдемократическия модел отпреди 1973 година, независимо от това
кой седи в Ла Монеда, Президентския дворец.
65
В същината си чехите винаги са били социалдемократи. Затова страната
бе уникална в тъй наречения Съветски блок. Тя има много развита
социална система, независимо от това кой я управлява.
Исторически, дори в епохата на Австро-Унгарската империя, Чехия е била
най-богатата страна заради природните си богатства, тежката индустрия и
работната етика. После по времето на тъй наречената Първа република –
онази, в периода между Първата и Втората световна война – е била именно
социалдемократическа и може да се каже, почтена държава. Дори Жан-
Пол Сартр се впечатлил, когато я посетил. Видял хора от работническата
класа, които гребяли с лодки и си организирали семейни пикници в неделя.
Разбира се, не всичко било съвършено, имало прояви на сериозна
дискриминация към етническите малцинства, но било почтено общество в
сравнение с останалата част от Европа в този исторически период..
Чехословакия или Чешката република никога не е била прекалено вляво,
но мисля, че ако я сравним с онова, което става по света сега, тя все още
стои някъде в лявоцентристкото пространство, макар и не много по-далеч.
Обаче фактът, че държавата не иска да се занимава с външна политика и
е толкова близък съюзник на Съединените щати, е разочароващ. Така че от
една страна, това е социална демокрация с прекрасна система за социална
защита, но от друга, когато стане дума за външна политика, Чехия изпраща
военни подразделения в Ирак и Афганистан.
А съществува ли страх от Русия?
Не, няма никакъв страх от Русия.
Тогава какво определя външната ѝ политика?
Това че векове наред се е присламчвала към най-силния в дадения
момент. Казвам го на чехите в очите – в много отношения това, което
правят днес, е колаборация. Не е много по-различно от онова, което са
правели по времето на Австро-Унгарската империя, нацистката окупация
през Втората световна война или по време на Съветската окупация.
66
Имало ли е активна колаборация по време на Втората световна война и
на германската окупация?
Разбира се! По онова време Чехословакия била разделена на две.
Чешките земи са били завзети от Германия. Те станали част от нацистка
Германия след анексирането на Судетите и последвалата окупация.
Словакия по това време е самостоятелна фашистка държава.
Обаче е имало партизанско движение.
В Словакия е имало партизанско движение, но най-вече към края на
войната. На чешка територия съпротивата била много слаба. През 1942
година бил убит Райнхард Хайдрих, заместник на имперския протектор на
Бохемия и Моравия. Убийството било извършено от обучен във
Великобритания екип от чешки и словашки войници, които били изпратени
от чехословашкото правителство в изгнание да го екзекутират, което
довело до ответен удар от страна на Германия и масови убийства в Лидице
и Лесаки, две села, които били изравнени със земята, но това вероятно е
единственият акт на силна съпротива. Говори се, че той бил организиран от
Великобритания, защото за срамота, в страната нямало почти
никакво съпротивително движение.
Всъщност чешките партизани били против, защото са знаели, че
последиците ще бъдат ужасни.
Точно така. Хората, които го екзекутирали, били изведени с британски
самолет.
Обаче основните партизански акции са се провеждали в Словакия?
67
Да. В чешките земи по онова време се намирали едни от най-големите,
най-мощните заводи в света. Например заводите на Шкода в Пилзен бяха
едни от най-големите производители на оръжие, сравними с германския
концерн Круп. По време на окупацията чехите работели в тясно
сътрудничество с германския военен комплекс. Всъщност американците
освободили западната част от Бохемия, около Пилзен, но преди да го
направят, бомбардирали и разрушили до основи заводите на Шкода.
Отчасти това било направено, защото били едни от най-големите военни
заводи, работещ за германците. Но вероятно по-важната причина била, че
САЩ знаели, че след края на войната Чехословакия ще се окаже в
Източната зона и искали да нанесат колкото може повече икономически
щети.
Но по въпроса за колаборацията, моят баща ми е казвал, че първото нещо,
което германците направили, когато стъпили на чешка земя, било да
опростят всички дългове, ипотеки и заеми, които чешките семейства имали
към банките. Германците очаквали чехите да станат близки сътрудници,
така че първото нещо, което направили, било да спечелят сърцата и
умовете им – и какъв по-добър начин за това от финансовите стимули.
Много е интересна темата за колаборацията в Европа... Проучвах
различни страни и регистрите им за колаборация и не можах да намеря
нищо за Холандия, така че се обърнах към Ханс Кьонинг, който е бил
архивар по време на Втората световна война в Холандия. Той ми каза, че в
Холандия не е имало колаборация с германците. Това ми се стори
изключително странно и го помолих за обяснение. Отвърна, че ще бъде в
Амстердам през лятото и ще попита свой приятел, който бил директор на
военния музей там.
Когато си дойде през есента, ми разказа какво му казал и показал
неговият приятел. В действителност имало секретен архив, който бил
държан в тайна от обществото, където имало информация за холандци
колаборационисти. Каза ми, че за негова изненада списъкът бил доста
дълъг. Веднъж споменах за това пред мой приятел, холандски лингвист, и
той просто се изсмя. Каза ми, че неговите роднини са сътрудничели с
нацистите . Но всичко е потулено, както виждаш.
68
Това ме навежда на мисълта, че когато говорим за Втората световна
война, винаги трябва да помним, че има ясни разграничения. В края на
войната Европа е разделена не само на Източен и Западен блок, но също и
на страни, които са спечелили, и такива, които са загубили войната. Това
също не се обсъжда в средствата за масова информация и официалните
исторически книги, но няколко страни от Източна Европа всъщност
загубиха войната. Словакия, Унгария, Румъния, България – в
действителност не бяха освободени, точно както не беше освободена и
Източна Германия. Всички тези държави всъщност бяха победени.
Сражаваха се на страната на нацистите.
Говорим за страни, които преди малко повече от десетилетие са били
победени като фашистки държави, участвали в един от най-ужасните
проекти в човешката история. Съветският съюз губи десет милиона души в
битката за разгрома на фашизма. Западната пропаганда говори само за
тези бедни унгарци, които се сражавали със Съветските войници и
загубили живота си в Будапеща през 50-те, но какво да кажем за чувствата
и страховете на съветските хора, какво да кажем за техния страх, че за
пореден път може да им се наложи да се изправят срещу фашисткото
чудовище на своята граница?
Струва ми се, че на Запад не се води сериозна дискусия за съветското
минало от различна от официалната гледна точка. Подчертава се, че
Съветският съюз бил някаква престъпна страна, която неуморно и
непрекъснато нарушавала човешките права. Изучавах доста подробно
миналото между двете световни войни. Имам известен личен интерес –
дядо ми е бил член на Съветското правителство и бил екзекутиран по
време на чистките от 30-те години. Естествено, семейството ми е
страдало ужасно и този въпрос винаги е бил много болезнен. Въпреки това,
докато живеех из всичките шест континента и изучавах миналото, разбрах,
особено в светлината на проучванията, които сега се правят в Русия, в Китай
и на други места, че на първо място не е вярно, че по времето на Сталин
десетки милиони души са загинали по политически причини.
В лагерите е имало много хора, но това били главно трудови лагери.
Имало също изнасилвани, серийни убийци, обикновени престъпници, а
сред тях и политически затворници. Революцията е била жестока, обаче
царската империя била ужасна и феодална и е трябвало да бъде смазана.
Сталин е извършил някои чудовищни неща, но е погрешно да го изваждаме
от историческия контекст. Ако сме съгласни, че всеки човешки живот има
еднаква стойност, независимо от това за къде става дума и какъв е цветът
69
на кожата му, тогава като разгледаме същия исторически период, можем
да видим абсолютно скандални изстъпления на колониален геноцид,
извършени от европейските нации при тъй наречените конституционни
монархии или многопартийни демокрации. Идеята тотално да се
отхвърлят съветската или другите комунистически системи единствено въз
основа на масовите убийства, извършени през този период, би означавало
да заклеймим като нечовешки и провеждащи геноцид конституционните
монархии и многопартийните западни демокрации. Британците,
белгийците, холандците, германците, французите и други западни нации
са избили несравнимо повече хора в Африка, Азия, Близкия изток и
навсякъде по света, отколкото Съветският съюз през същия исторически
период. Въпреки това да се направи такова сравнение е недопустимо.
Тъй нареченият колапс на Съветския съюз бе колапс на демокрацията в
много отношения. Това не означава, че системата заслужаваше да бъде
следвана сляпо или че сталинизмът бе прекрасен набор от ценности.
Въпреки това, той бе носител на някои идеи, които доведоха до позитивни
промени в света, включително решителното противопоставяне на
колониализма и на империализма на Запада. Много страни по целия свят
още щяха да бъдат колонии, ако не бе помощта, която техните
освободителни движения получиха от Съветския съюз.
Също както не можеш да сравняваш латиноамериканските и
източноевропейските дисиденти. Това би подкопало целия фундамент,
основополагащите предпоставки на цялата идеология, политиката на
образа и всичко останало. Всичко ще стане на пух и прах.
Има много теми, които са табу на Запад и в западните колонии. Ще ти
разкажа една кратка история. Живеех в Ханой и един ден някакъв
възрастен господин от Афганистан, възпитател, дойде на посещение. Той
бе на официална визита по линия на ЮНЕСКО. Запознаха ни и два
следобеда го развеждах из Ханой. По едно време, докато седяхме в
някакво кафене, го попитах: „Какво беше положението в Афганистан по
времето на Съветския съюз?“, и той отвърна: „Виж, това бе
единственият период, когато в страната ми имаше някаква надежда.
Тогава учители бяха и жени, и мъже, жените имаха същите права
като мъжете, а страната се развиваше в полза на народа“. Казах: „Но това
не го пише по вестниците“. А той отвърна: „Разбира се, никъде няма да
70
прочетеш това, обаче...“. Даде ми много примери и продължихме да
разговаряме цели два дни.
Той не е единственият, който се отнася възторжено към просъветската
епоха в Афганистан. По-късно разговарях и с други хора, повечето
възпитатели. Сега съм убеден, че дори съветското присъствие в Афганистан
е било нещо съвсем различно от онова, което са ни внушавали западните
медии.
Съветският период в Афганистан е бил доста ужасен, но по въпроса могат
да се кажат много повече неща, отколкото се появяват у нас. През 80-те
години представител на ООН в Кабул бе международно известна
феминистка, която работеше по въпросите на правата на жените, една от
организаторките на Международния ден на жените. Към края на мандата
си написа статия за положението на жените в Кабул по време на руснаците
и картината бе много позитивна. Пише, че единственият истински проблем,
който имали, бил с командир Гулбудин Хекматияр22 и останалите,
подкрепяни от САЩ ислямски екстремисти, които заливали с киселина
лицата им. Но извън това били много свободни. Обличали се както си искат,
посещавали колежи и имали перспектива. Мисля, че изпрати
статията във Washington Post, който отказа да я публикува. А после, още по-
интересно, изпрати я в най-известното американско феминистко списание
и то също я отхвърли. Най-после статията бе отпечатана в Asia Times или
нещо подобно.
Изглежда, не само жените са имали полза. Образованието също било
добро. Строяли се нови училища, здравеопазването и инфраструктурата се
подобрили.
Смятам, че най-драматичният пример е Куба. А се случва точно пред
очите ни, както знаеш. От петдесет години Съединените щати водят
тотална война с Куба – икономическа война, дълга серия мащабни
терористични атаки и единственото нещо, което можеш да кажеш за Куба,
22
Ислямистки политик и военачалник, който на два пъти през 90-те години на 20 век е
бил министър-председател на Афганистан. – Бел. ред.
71
е колко лошо е там. А каквото и да мислиш за Куба, там е постигнато доста.
Здравеопазването например е невероятно!
Разбира се! А също образованието и културата.
Другото е ролята на Куба в Африка. Куба изигра огромна роля в
освобождаването на Африка.
Така е. Че Гевара доведе цял контингент чернокожи кубински войници да
се сражават за освобождението на Конго.
Да, а също и в Ангола и Намибия. Те всъщност изгониха
южноафриканците. И го направиха напълно безкористно. Никога не си
приписаха някаква заслуга. Дори не искаха да се разчува. Искаха
африканските лидери да оберат лаврите. А това бе изключителен успех –
не само освобождението, но дори начинът, по който бе преодолян един
психологически предразсъдък. В Африка както чернокожите, така и белите
бяха убедени, че белите наемници са непобедими. Обаче Куба изпрати
чернокожи войници, те прогониха войските на Южна Африка от Ангола, а
по-късно освободиха Намибия, което бе огромен психологически шок за
целия континент и те – кубинците – изиграха главна роля за
освобождението.
Куба е истински интернационално общество, а работата, която
кубинските лекари вършат по целия свят, от Океания до Латинска Америка
и Африка, е забележителна. Точно написах голяма статия за Кочабамба
(Боливия), където те участваха. Виждал съм ги как действат на места като
Кирибати (Океания), насред пустошта. Много са мили и всеотдайни.
В Хаити бяха невероятни. Също така след наводнението в Пакистан през
2010 г. много се говореше как Западът изпратил лекари и колко добри били
те, но основно това бяха кубинци, кубинците не стояха в градовете, а
пътуваха до най-опасните, тежко пострадали райони и оставаха там. За
72
разлика от западняците, които се оттеглиха от страната. Можеш да
прочетеш за това във вестниците в Индия, във вестниците в Пакистан,
но опитай се да намериш нещо по въпроса тук.
Случи ми се нещо интересно в началото на 90-те, когато бях в Южна
Африка. Бях се оказал там точно по времето когато пристигна контингент
кубински лекари. Реакцията бе много интересна. Белите доктори си бяха
отишли, обаче бяха останали чернокожи лекари, които бяха много
враждебно настроени към новопристигналите. Попитах някакъв чиновник
от Министерството на здравеопазването как така чернокожите лекари са
против идването на кубинците? Той отвърна – защото кубинците ги
засрамиха. Кубинците отиваха в бедните села, а започналите да се издигат
в обществото чернокожи лекари искат да живеят луксозно в градовете.
А знаеш ли какво направиха кубинските лекари в Южна Африка? Изучиха
местните езици и диалекти. Това е другото забележително нещо за тях,
защото докато тукашните лекари говореха африканс23 или английски и
често пъти не бяха в състояние да общуват с хората, дойдоха кубинските
лекари и първата им работа бе да научат езика.
Да. И се разбират с хората, което е наистина забележително. Мисля, че
медицинските разходи на Куба представляват малка частица от тези, които
прави САЩ, но нивото на здравеопазването е почти еднакво.
Разбира се. Системата им се основава на превантивната медицина.
Показателни са постиженията им в тази област – защото това е един от
начините да помогнеш на света, и кубинците го правят навсякъде,
независимо какви проблеми си имат у дома. Виждал съм ги в акция дори в
богата страна като Чили, непосредствено след последното голямо
земетресение. В Ранкагуа имаше цял медицински палатков лагер, който се
ръководеше от кубинци.
Вероятно знаеш, че те предложиха да изпратят медицински екипи и в
Съединените щати след урагана Катрина, но им бе отказано.
23
Език, произлязъл от холандския, разпространен в Южна Африка, Намибия и
Ботсвана. – Бел. ред.
73
5. ИНДИЯ И КИТАЙ
Ноам, как възприемаш непрекъснатия поток от антикитайска пропаганда
в почти всички големи западни популярни медии и възпяването на така
наречената Индийска демокрация?
Ако вземем процента на смъртност в комунистически Китай – тема, която
вече е изследвана доста подробно, той спада рязко до 1979 година, след
което се покачва в периода на капиталистическите реформи на Дън
Сяопин. Както споменахме и преди, само в капиталистическа
демократична Индия загиват 100 милиона души в сравнение с Китай по
време на комунизма. Амартя Сен, който направи изследването за Индия,
което обсъждахме по-рано, подчертава, че по времето на британското
управление в Индия е имало ужасяващ недостиг на храна до началото на
40-те, а след независимостта такива бедствия е нямало, защото системата
е била по-демократична.
В много отношения Индия е ужасна страна и тамошните ужасии
обикновено се премълчават. Веднъж пътувах с кола през Ню Делхи с моя
приятелка, ревностна активистка. Отивахме на демонстрация, на която и
двамата щяхме да говорим. Но нали знаеш, когато шофираш по улиците на
Индия, дори в Ню Делхи, който сега е богат град според
индийските стандарти, когато спреш на някой ъгъл, веднага те
заобикалят просяци – жена с дете на ръце, която моли за рупия или
нещо такова. Моята приятелка, която е заклета активистка и е посветила
живота си на борбата, ми каза: „Не им давай нищо“. Попитах я: „Защо?“. Тя
отвърна: „Ако дадеш дори една рупия, веднага ще ни наобиколят хиляди“.
Докато карах, забелязах, че тя никога не поглежда през прозореца. Попитах
я как успява да живее с всичко това през цялото време. Тя каза, че
единственият начин е да се правиш, че не го виждаш, иначе ще се
самоубиеш. Не можеш да оцелееш, ако гледаш, и повечето хора избират
да не го правят.
Често пъти Индия се описва като страна с огромен потенциал, но пак в
много отношения си остава страна, която продължава да живее в
Средновековието. Никоя западна медия няма да критикува индийската
74
система каквато е – ужасна смесица от феодализъм и капитализъм, наред
с антикитайски нагласи с исторически корени, точно каквото ни трябва.
Техните религии, кастова система, родова привързаност, мизерия –
всичко това крещи: „Рухнала държава“, но това никога не се казва.
Оня ден разговарях с мой приятел, доктор от индийски произход и главен
лекар на голяма болница в Хараре, Зимбабве. Той ми каза: „Неотдавна
Индия се похвали, че е била първата страна, наложила санкции на Южна
Африка по време на апартейда“. Но познавайки структурата на индийското
общество, можеш ли да си представиш колко цинично е това? С
отвратителната кастова система и феодализма, който разделя
стотици милиони души, самата Индия живее в ужасен апартейд.
От една страна, имат велики учени, писатели и философи. От друга страна,
това е много малък процент от населението. Останалите живеят в напълно
феодална среда. Снимам филм за децата далити24 в щата Тамил Наду.
Когато се озовеш там, преживяването те прави по-смирен, но
едновременно с това шокира, защото разбираш каква глупост са
приказките за най-голямата демокрация в света. Няма такова нещо. Това е
страна, в която все още можеш да купиш цяла улица избиратели и да ги
накараш да гласуват по определен начин. Можеш да купиш цели села.
Можеш да подчиниш цели области. Някои от индийските ми приятели –
интелектуалци, съжаляват, че страната им не е тръгнала по пътя на Китай.
Въпреки че малцина имат смелостта да опишат открито случващото се като
пълен провал. Индия е едно от най-добрите места за живеене, ако си богат
или от горна каста, най-добре и двете, но е истински ад, ако си беден или
дори ако принадлежиш към онова, което индийците наричат зараждаща
се средна класа.
Индия е огромна и сложна страна и нещо, което поразява, когато пътуваш
из нея, е разликата в нагласите. В щата Керала хората седят, четат вестници,
провеждат се оживени дискусии, срещаш най-бедните хора и можеш да
говориш за нещата, които трябва да се направят и прочие. Обективно
погледнато, това е един от най-бедните щати в Индия, но по дух и характер
е доста различен от всичко, което виждаш по улиците на Делхи или
Калкута.
24
Деца от кастата на недосегаемите – най-бедната и безправна каста в Индия. – Бел.
прев.
75
Е, Керала се управляваше от комунистическата партия. Но Керала е малко
парадоксален щат, защото от една страна, постигна наистина добро ниво
на образованието, но от друга, има огромно изтичане на квалифицирани
работници. Така че вместо да останат и да градят обществото, много от тях
отидоха в Близкия изток.
Това е така. И щатът живее от техните парични преводи. Покъртително е
да пътуваш из Керала, така поне бе допреди няколко години. Виждаш тази
разкошна земеделска земя, оризови полета и прочие, но всичко това гние.
Индия е вълнуваща страна, с много забележителни постижения, но и една
от най-депресиращите, които някога съм виждал. Бедността и мизерията
са толкова оголени и крещящи, дори в сравнение с Пакистан. Двамата с
жена ми прекарахме около месец в Индия и после отидохме за седмица в
Пакистан.
Случи се така, че от Калкута се озовахме директно в Лахор. В Калкута
минахме през големия пазар, където бедни хора просят, влачат крайници
и се опитват да ви вкарат в дюкяните си. Така че – да, мисля, че картината
е много грозна. След няколко дни в Лахор отидохме на главния пазар. И
там е бедно, но атмосферата е съвсем различна.
Преди да посетя Индия и Пакистан, разговарях с Екбал Ахмад, много
известен пакистански активист, който е извършил огромна работа. Бе
свързан с Алжирския фронт за национално спасение, с африканските
движения, с Организацията за освобождение на Палестина. Свърши много
важна работа и тук – критически научни изследвания и активизъм.
Ахмад ми каза, че за своя изненада ще открия, че пресата в Пакистан е по-
свободна и отворена, отколкото в Индия. Когато отидох там, разбрах, че е
така. Но когато ми го каза, а аз му отвърнах, че трудно мога да повярвам,
той добави: „Изпускаш главното. Вестниците в Пакистан, които ще четеш,
ще бъдат на английски, а те са предназначени за малка прослойка от
населението. И диктатурата няма нищо против да остави този миниатюрен
сегмент да играе своята игра“. Каза още, че ако прочета пресата, която
излиза на урду, ще се ужася.
76
В пози порядък на мисли, преди няколко години две-три мои статии бяха
отпечатани във Friday Times в Карачи. Нямаше нищо лошо да ги публикуват
на английски. Но когато бях поканен да отида в Пакистан, не ми дадоха
виза. Въпреки че ме издадоха за този малък елит, не ме допуснаха да вляза
в страната и да говоря.
Познавах Наджам Сети, главния редактор на Friday Times, и жена му –
много интересни хора. Доста са богати и принадлежат към пакистанския
елит, но той прекара известно време в затвора и бе изтезаван. После му
разрешиха да се върне и да се занимава с издателска дейност, което и
прави. Те са много смели, но са малцинство.
Индийската преса в преобладаващата си част е провинциална и много
протекционистка. Преди известно време неколцина прогресивни
журналисти от Индия отидоха в Непал, за да правят списание, наречено
Himalmag, чийто издател бе десен бизнесмен на име Кунда, и дори то
изглеждаше ляво в сравнение с онова, което излизаше в Индия.
77
Frontline е едно от малкото изключения. Един от неговите редактори ми е
приятел. Той е икономист по селското стопанство, живееше в щата Тамил
Наду. Взе ни от Керала и после ни разведе из Тамил Наду. Два поразително
различни щата, въпреки че са съседни. На теория Тамил Наду е по-богат,
но Керала изглежда много по-цивилизован.
Но да се върнем към темата, която обсъждахме – броя на хората, загинали
в резултат на политическите системи в Индия и Китай. Имаме двете
държави с най-голямо население на земята, с две различни култури и
политически системи. Западната пропаганда непрекъснато възхвалява
Индия и заклеймява Китай. Тъй нареченият въпрос за Тибет никога не слиза
от страниците на вестниците, докато за Кашмир почти не се говори. А не
може да има сравнение между степента на бруталност в Тибет и Кашмир.
Кашмир е нещо, за което не може да се говори. Когато бях в Индия,
изнесох много беседи. Някой ми зададе въпрос за Кашмир и аз казах
онова, което може да се прочете в докладите на правозащитниците.
Вбесиха се. На другия ден, по време на беседата, която изнасях, се проведе
гневна демонстрация на партията Бхаратия Джаната. След това хората,
които ме бяха поканили, настояха през останалото време да ме поставят
под полицейска закрила. Само защото споменах Кашмир.
Има и други теми, които не трябва да зачекваш, като фашистката партия
Растрия Свайамсевак Сангх (RSS) или Националната доброволческа
организация. Дори дрехите им бяха вдъхновени от облеклата на
Хитлерюгенд25 и италианските фашистки униформи. Бях в щата Гуджарат
точно след масовите убийства в Ахмедабад. Отидох за да разследвам
последиците от насилието в Гуджарат и конфликта в храма Гандхинагар.
Прекарах известно време там. Обстановката бе много тревожна. Срещнах
се с всички тези десни елементи и организации, включително лидерите на
RSS. За моя изненада сърдечно ме поканиха да говоря пред хиндуистките
25
Буквално Хитлерова младеж – младежката организация на
Националсоциалистическата германска работническа партия, просъществувала от
1922 до 1945 година. – Бел. прев.
78
екстремисти. Поканиха ме да посетя домовете и офисите им. Предполагам,
че съм им изглеждал достатъчно бял и арийски. Усетих, че горят от желание
да споделят своите мисли и изкривена философия с някой външен човек.
Индия е пълна с лицемерие. Също така е задушена от
фундаменталистките секти на двете най-големи религии в страната. Не
можеш да напуснеш тези секти, те на практика те притежават, не можеш да
избягаш. Всичко това е безкрайно тъжно. Определено не може да бъде
представено на света като модел за подражание.
По време на кланетата Ахмедабад бе едно от най-шокиращите места,
които трябваше да отразявам. Нивата на насилие, на омраза, на
кръвожадност бяха просто невъобразими. Всичките тези убийства,
грабежи, изнасилвания. Шайките нападаха мюсюлманските къщи,
разпаряха коремите на бременни жени. Индия е изключително жестока
страна, също като Индонезия. Но ние на Запад сме склонни да наричаме
тези жестоки страни мирни и толерантни, докато служат за буфер
срещу Китай, докато плячкосват собствените си природни богатства за
сметка на нашите частни компании, докато проповядват дивашкия си
капитализъм. Въпреки че в Индия, за разлика от Индонезия, повечето
грабежи се извършват от местните елити.
Левият журналист и активист Дейвид Барсамян много се занимаваше с
Индия. Неотдавна поиска отново да отиде там, обаче отказаха да му
издадат виза. Причината бе, че бе писал за Кашмир. Беше прекарал
известно време там, написа нещо, и край – не може да се върне в Индия.
Има много въпроси, за които не може да се пише в Индия, като Кашмир
или Североизточната племенна територия. Човек не може да пише за
Андаманските острови. Има много теми, които са табу, ако човек иска да
се върне в Индия в даден момент. Трябва да кажа, че работех много по-
свободно в Китай. Не ми бяха разрешени определени неща, но не чак до
такава степен, каквато на Запад (веднъж ми забраниха да снимам зимната
пързалка в Париж, пред сградата на кметството. Когато се възпротивих,
едва не ме арестуваха).
Но в Индия не можеш да направиш нищо – забранено е да се снима в
музеите, учрежденията, в метрото. Дори не можеш да се свържеш с
интернет от някой петзвезден хотел, освен ако не си отседнал в него и имат
данни за теб. Трябва да попълниш няколко страници формуляр и да им
79
дадеш паспорта си, за да го снимат. Ако искаш да получиш виза, искат да
знаят всичко за теб, дори имената на родителите ти, а май и на бабите и
дядовците ти. Искат да си носиш предишния паспорт и ако нямаш такъв,
попълваш още формуляри. Мерките за сигурност и наблюдение са
навсякъде. Това е едно от най-потисническите общества, което съм
виждал. Точно обратното, в Китай всичко е открито, не че биха ми
разрешили да снимам с камера в кабината на реактивен изтребител.
Въпреки западната пропаганда, мисля, че това е една от най-лесните за
работа страни – не може да става дума за сравнение с Индия.
Прекарах само една седмица в Китай по покана на Университета в Пекин,
за да ми връчат някакво почетно звание. Обикновено искат да изнесеш реч.
Мен обаче ме помолиха да изнеса политическа реч, което наистина ме
порази. Приятелите ми, предимно дисиденти, ми намекнаха да не бъда
краен не защото щеше да има някакви последици за мен, а защото можеше
да ги засегне. Така че изобщо не бях предизвикателен. Обаче след като
свърших, някакъв студент ми зададе въпроса: „Как мислите, Китай на коя
страна би трябвало да подражава?“. Точно се бях върнал от Тайван.
Рискувах и казах: „Какво пък, може да следвате примера на съседни страни
като Тайван и Южна Корея“. Темата е наистина чувствителна, обаче ми
ръкопляскаха и след това заговорих доста открито.
Андрей Влъчек
Мисля, че Китай е невероятна страна и също така интересен модел, който
функционира много добре, най-малкото за тях. Не съм сигурен как би
могъл да бъде повторен където и да е другаде, но Китай е изтръгнал
стотици милиони души от лапите на бедността. Голяма част от западната
пропаганда представя Китай като по-капиталистическа страна от
капиталистическите страни – твърдение, което напълно отхвърлям. Като
вземем предвид, че Китай не е богата – все още – тя заделя
огромни средства и планиране за социалното си развитие.
Отразявам между другото и събития в Югоизточна Азия – бастиона
на прозападния див капитализъм. Някои страни в този регион имат
подобен на Китай индекс за човешко развитие (HDI), така че не трябва – все
още – да сравняваме Китай с Франция или Пекин и Париж. Сравнявам
Китай с Джакарта, Манила и Банкок. Сравнявам здравната система,
образованието, жилищния фонд, канализацията и разбира се,
обществените пространства и обществения транспорт. Положението в
80
Китай е несравнимо по-добро. Разработват се гигантски проекти за
обществен транспорт – много от тях са подчертано екологични. Подземни
железници, високоскоростни влакове, обществени паркове, тротоари,
превантивна медицина... всичко това е невероятно.
През седмицата, която прекарах там, посетих град Сиан, но през повечето
време бях в Пекин. Доста обикалях из града и никъде не се сблъсках с онази
мизерия и бедност, която веднага шокира, когато отидеш в страни от
Третия свят или дори в центъра на Бостън. Предполагам, че я има някъде,
но аз не я видях.
Не е чак толкова голяма, там е работата. Това е още една тайна. Най-
добрият ми приятел в Китай, Юан Шенг, е концертиращ пианист. Винаги
когато съм там, след концерта скача-ме в колата му и пътуваме из Китай,
като и двамата изучаваме страната. Понякога изминаваме 5000 километра.
Не следваме определен план – всичко става спонтанно. Просто посочваме
с пръст някое място на картата и потегляме.
Поразителното е, че сега дори в селата по покривите има соларни панели;
пътищата са добри; железниците са добри; има медицински пунктове.
Повтарям, не твърдя, че всичко е съвършено, но след като съм живял из
целия свят, мога да го сравнявам със страни със същото ниво на развитие
като Китай по показатели като БВП на глава от населението и HDI и
след онова, което съм видял, никой не може да ме убеди, че Китай е
капиталистическа държава. Мисля, че е именно онова,
което правителството определя като социализъм по китайски, уникален
модел с централно планиране и преобладаващо държавна икономика. Не
искам да кажа, че няма различия, да речем, между Пекин и Шанхай, от
една страна, и селата в западните провинции на Китай, а само че дори
селата днес имат устойчиви екологични проекти, прилични медицински
пунктове, задоволително образование, селските райони все по-тясно
се свързват с останалата част от Китай, а правителството пренасочва
средства от градовете към провинцията.
В момента в цял Китай се провежда мащабна здравна реформа. Много
хора, които посещават страната без предразсъдъци, са силно впечатлени.
Също така ме окуражава и оптимизмът на хората там.
81
Да, това наистина ми направи впечатление. Повечето ми срещи бяха със
студенти, но те бяха много развълнувани за бъдещето, за перспективите.
Не харесват ограниченията, но техните оптимизъм и ентусиазъм наистина
бяха заразителни.
Преди няколко дни седях с пекинските си приятели някъде из града и
разговаряхме за опозицията, защото ако четеш Herald Trubune, оставаш c
впечатлението, че цял Китай се е надигнал срещу правителството. И моите
приятели ми казаха нещо много интересно. Казаха ми: „Разбира се, из цял
Китай се провеждат протести, само че се вгледай в протестиращите и виж
какво държат мнозина от тях. Развяват знамената на Китайската
комунистическа партия“. Така че когато протестират, това не е защото искат
капиталистическа икономическа или политическа система по западен
образец. Искат комунизъм или социализъм – система, която ще
представлява преобладаващото мнозинство. Искат повече социализъм
вместо пазарно ориентирани реформи. Но ако успеят, това ще бъде
китайски вид социализъм.
На Запад дали Китай е социалистическа страна, или не се тълкува на
базата на западната интерпретация на това що е социализъм. Но най-
голямата страна в света има собствените си мерки, стандарти и идеи.
Начинът, по който Китай се оценява в Европа и Съединените щати, е
арогантен и крайно покровителствен.
82
6. ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Бих искал сега да поговорим за Латинска Америка. Неотдавнашните
победи на прогресивните сили поразяват въображението. Едно след друго
фашистките прозападни правителства падаха от власт. Венецуела бе
начело, но също и страни като Еквадор и Боливия, най-бедните и най-
автентичните южноамерикански нации. Континентът се надига. И
донякъде Уругвай, Аржентина и Бразилия започват да се грижат повече за
собствените си народи, отколкото за международните банки и компании.
Това е пълно отрицание на действащата едва допреди две десетилетия
норма. Ставаме свидетели и на по-високо чувство за солидарност.
Разбира се, прогресът е съпровождан и от сериозни провали. Левицата
изгуби Хондурас и Парагвай – в резултат на два преврата, режисирани от
Запада. Съществува и ужасното наследство на доктрината Монро26, което
витае из континента.
Неотдавна посетих Ел Салвадор. Сега там има прогресивно правителство,
но изглежда, ръцете му са вързани, защото САЩ не искат да поемат
никаква отговорност за миналото. Не са платени никакви репарации.
Все още цари страшно насилие в резултат на подкрепата на САЩ за
Батальоните на смъртта, които се сражаваха с левите партизани по време
на войната. Насилието в Ел Салвадор е неописуемо, ужасно. Стреляха дори
по мен – стреляха по колата ми, докато снимах. След това отидох в някакво
село, за да интервюирам единствения оцелял от най-ужасното масово
клане, при което са били избити 30 души по време на войната – цяла една
фамилия, напълно заличена. Докато разговарях с него, ме предупредиха,
че е време да си ходя, защото слънцето залязва и Maras, разбойниците,
започват да върлуват из района. Имах щастието да се измъкна жив от това
място. Последното нещо, което този господин, оцелял след клането, ми
каза, бе, че всичко това било продължение на културата на насилие,
насадена от Съединените щати по време на войната.
26
Геополитическа концепция, определяща обсега на интересите на САЩ. Принципите
са провъзгласени от президента Джеймс Монро в речта му пред Конгреса през 1823
година и определят външната политика на страната през 19-и и началото на 20 век.
Основополагащите идеи са изолационизмът и доминантната позиция на САЩ в
Северна и Южна Америка. – Бел. прев.
83
Така че докато има прогресивни сили и дори прогресивни правителства
в много латиноамерикански държави, те трябва да се справят с
наследството на десетилетия на отвратително насилие. Същото видях в
Панама, в град Колон, а почти никой не пише за това. Мислех, че Колон ще
бъде просто поредният проблемен град. Не можах да намеря никаква
информация, с изключение на две или три статии. В едната от тях пишеше,
че това е най-опасният град в Западното полукълбо. Отидох там и видях
истински развалини.
Разрухата е крещяща – с десетгодишните проститутки по тротоарите и
американските военни кораби, акостирали на пристанището... кораби,
които всъщност не би трябвало да се намират там, тъй като им бе
наредено да се оттеглят, съгласно споразуменията между Панама и САЩ.
Също както трябваше да напуснат Филипините, но още си стоят там под
шапката на войната срещу тероризма. Филипините, Панама – все тая.
Така че там, на няколко километра от живописния Панамски канал, във
втория по големина град на страната, в държава, която на хартия има
доста високо ниво на развитие (индексът за човешко развитие според ООН
е 58), се виждат само напълно разрушени, пръснати постройки. Някакъв
скелет на град.
Не можеш да намериш сведения за американското нахлуване в Панама.
Струва ми се, че е било много по-лошо от иракското нахлуване в Кувейт.
84
Загинали са повече хора. Според организацията Human Rights Watch в
Кувейт иракчаните са убили няколкостотин души, а в Панама жертвите са
може би две хиляди. Според Комисията за човешки права на
Централна Америка – CODEHUCA, става дума за две хиляди.
Три хиляди и петстотин вече е броят, около който всички се обединяват.
Но истински интересното е как са успели да заличат всички улики. Колон е
едно от най-опустошените места по света поради ред причини.
Организирани престъпни групи, бедност, лошо управление. Но са успели
да прикрият всички следи, свързани с бомбардировките и нахлуването на
САЩ. По време на инвазията дори бомбардирали Кондоминиума, най-
високата сграда в града. Снимал съм я. Не може да става дума за някаква
грешка, знаели са, че това е цивилен обект.
Инвазията очевидно е била много брутална, но има някои неща, които е
много трудно да се докажат както в Панама, така и в Ел Салвадор или
Никарагуа и Хондурас. Следите бяха заметени. Човек трябва да изследва
години наред последиците върху всяка една отделна страна. Малцина
журналисти и учени могат да го направят.
В случая с Панама омразата към този народ датира още от времето на
построяването на Панамския канал. Както изглежда, на мястото, където
бях отседнал, близо до Колон, наречено Рейнбоу Сити, расовата
сегрегация е била повсеместна. Разказаха ми го моите панамски колеги,
самите те не са я изпитвали, но родители и дядовци им разказали всичко
за ужасното минало, когато американските строителни екипи пристигнали
в Колон. Панамците били напълно шокирани от расизма и сегрегацията,
които те донесли със себе си. Така че страната, която претендира, че
защитава принципите и идеалите на равенството, свободата и човешките
права, идва в Централна Америка, започва да строи канала, разделя
местното население и построява отделни магазини и супермаркети за
различните раси.
Случва се навсякъде по света. Това е една от причините поради които
приносът на неправителствените организации е толкова съмнителен – не
на всички, но на много от тях. В Хаити, в Източен Тимор, къде ли не. Те
водят съвсем различен живот, живеят различно от местните хора. Хранят
се в луксозни ресторанти, карат хубави коли, докато хората гладуват.
85
Този подход ние-те обяснява злобата, с която европейските и
американските нашественици са се отнасяли към местното население по
време на нахлуванията и анексациите.
Имало е неща, които наистина е трябвало да бъдат потулени.
Обвиненията срещу Мануел Нориега са предимно за периода, когато е бил
актив на ЦРУ Обръщат се срещу него, след като се противопоставя на
тяхната подкрепа за контрите, затова се превръща във враг, но
обвиненията са за периода от началото на 80-те, когато Съединените щати
възхваляваха свободните избори, които той спечели през 1984 година – с
убийство, измама и тайно финансиране от Вашингтон, за да е сигурно,
че кандидатът на Нориега ще спечели. Държавният секретар на САЩ
Джордж Шулц долетя специално, за да поздрави Нориега, задето
е започнал процеса на демократизация – не чак толкова странно
изказване в контекста на понятието на Рейгън занасърчаване на
демокрацията. Оставено на практика без коментар в популярните медии.
Същото стана и със Саддам Хюсеин.
Какво се знае днес у нас за двете нашествия на Съединените щати – в
Панама и Ел Салвадор, които имат толкова разрушителни последици и за
двете страни?
На практика, нищо. По повод 25-ата годишнина от убийството на Оскар
Ромеро2 тук, в Бостън – но така бе и навсякъде – знам само за едно
възпоменание. То се проведе в църквата на беден квартал в Джамайка
Плейн, населен предимно с чернокожи и латиноамериканци. Една от
говорителките – имах удоволствието да бъда поканен да се присъединя
към нея – бе вдовицата на Херберт Аная, бореца за човешки права, убит
от силите за сигурност. Но това бе всичко – нищо друго в района на
Бостън.
По повод 20-ата годишнина от убийството на йезуитите се проведе
възпоменателна среща тук, в Бостън Колидж, доста консервативен
йезуитски колеж. Бях един от говорителите. Сред другите, които
говориха, бе Ян Собрино, единственият оцелял след избиването на
йезуитите през 1989 година. Изнесе прочувствена реч, в която подчерта,
86
че наистина трябва да скърбим за прислужницата и нейната дъщеря,
които бяха убити, за да няма никакви свидетели. Каза, че те са символи
на страданието на народа на Ел Салвадор и в целия свят. И именно за това
трябва да бъдем загрижени. От колежа дойдоха доста хора, но доколкото
знам, това бе единственото събитие по този повод.
Повдигал съм тази тема и в Европа, но не срещнах никаква
съпричастност. С едно изключение – Ирландия. Там хората разбираха,
защото се чувстваха свързани – много ирландски свещеници работеха в
Централна Америка и фактически един от главните източници на
информация за ставащото там бе ирландската преса, тъй като тя я
получаваше директно от свещениците на място.
Имало е и някои прогресивни свещеници.
Е, да, но не особено прогресивни. Просто са нямали друг избор, както и
Ромеро. Той е бил консерватор, но активно се ангажирал, когато започнали
да убиват неговите свещеници. Бил сериозен, честен човек. И тези
свещеници били такива.
Има един католически орден на монахини, Успение Богородично, който
действа в Никарагуа. Казаха ми, че живеят под смъртна заплаха от бившето
правителство. Когато бях там, приятелят ми Сезар Жерез ме заведе в един
от техните манастири близо до някакво много бедно село. Игуменката
обикаляше околните колиби, за да убеждава мнителните селяни да се
ваксинират. Монахините бяха успели, както изглежда за пръв път, да
накарат селяните да си сътрудничат, за да построят кладенец. Кладенецът
бил на хълм. Някакъв вол се качвал по хълма с въже около врата, на което
висяла кофа, която се спускала в кладенеца. После биволът слизал отново
по хълма и за пръв път те имали лесен достъп до прясна вода. Но
поразителното било, че се трудели заедно.
Това ми припомни описанието на Уилям Хинтън за случващото се
непосредствено след Китайската революция. Едно от удивителните неща
било да накарат селяните, които били свикнали да бъдат в непрекъснат
конфликт помежду си (да преместиш някакъв камък с два сантиметра, за
да имаш малко повече земя от съседа си) да осъзнаят, че могат да си
сътрудничат, за да правят разни неща заедно. Същото вършеха и
монахините от манастира. Те не бяха прогресивни, а просто човечни.
Много църковни дейности бяха такива.
87
Такива бяха и тукашните групи за подкрепа. През 80-те години имаше
доста групи за подкрепа на Централна Америка, но повечето от тях бяха в
селските общности в Канзас и Аризона, а не в големите градове. В повечето
случаи се организираха около църквата. Много от тях бяха евангелисти. И
именно те оцеляха, след като Съединените щати разрушиха
Никарагуа. Няколко групи продължиха солидарната си дейност, след
като през 1990 година за президент бе избрана Виолета Чаморо. Много
групи активисти се отказаха, но не и тези. Наистина бяха ангажирани.
Направиха ми силно впечатление.
Да се върнем към Панама. Мислиш ли, че една от причините, поради
които САЩ решават да нахлуят в Панама, е защото Нориега защитава и
провежда относително сносни социални политики вътре в страната си?
Разбира се, никога няма да го наречем ляв, но отново, както и в случая със
Саддам Хюсеин или с Кадафи в Либия, говорим за страна, която полага
поне скелета на някаква социална система в част от света, прочута със
социалната си жестокост.
Възможно е, но не би било достатъчно, защото не действаше чак толкова
смело. Мисля, че той просто се изметна. В началото на 80-те сътрудничеше
на САЩ, на практика бе вписан като актив на ЦРУ, помагаше в подкрепата
за контрите и прочие. Съединените щати разчитаха на него – Панама се
смяташе за военна база на САЩ. Но в края на 80-те Нориега стана по-
независим и тогава започнаха атаките срещу него – нарко-трафикант,
терорист, мъчител. А когато накрая се стигна до съд, повечето обвинения
се оказаха за периода, в който е бил любимец на САЩ. Мисля, че основната
причина за американското нашествие е нарастващата независимост на
Нориега.
И Панамският канал, един от най-стратегическите морски пътища в света.
Каналът, разбира се. Най ужасната страна в Западното полукълбо
понастоящем е Хондурас, където насилието е излязло извън контрол. През
последното десетилетие Съединените щати са взели участие в успешни
военни преврати в две държави в Западното полукълбо. Опитаха във
88
Венецуела, но там се провалиха. Следващият бе в Хаити, където
Съединените щати и Франция, традиционните мъчители на Хаити, на
практика нахлуха и отвлякоха президента, когото не харесваха, изгониха
го в Централна Африка и все още не допускат партията му да се яви на
избори.
Третият бе в Хондурас по време на администрацията на Обама. В
Хондурас се извърши военен преврат и президентът бе отвлечен. Чуха се
някакви рутинни критики, но много скоро Съединените щати се
разграничиха от почти целия континент и дори от Европа, и подкрепиха
фалшифицираните избори, проведени от новата военна диктатура, както и
зверствата, които в момента се вършат. Там се извършват убийства на
борци за човешки права, профсъюзни активисти, списъкът е
дълъг. Страната бе разкъсана на парчета. Но това е последната стабилна
база на САЩ в Западното полукълбо, в нея е разположена основна
американска военновъздушна база. Диктатурата подкрепя американските
инвестиции, така че зверствата са приемливи...
В действителност случващото се в Ел Салвадор днес е прекрасен пример
за тази индиректна разруха, за която спомена по-рано. Точно сега
настоящото правителство на Салвадор се опита да установи някакво
върховенство на закона, за да защити части от страната от екологично
бедствие. Но това щеше да отнеме част от потенциалната печалба от
златните мини. Минният добив на злато от мултинационални компании е
най-вреден от всички. Мултинационалните компании заведоха дело срещу
Ел Салвадор, позовавайки се на правилата на Световната търговска
организация, като обвиниха държавата, че ги лишава от печалба
незаконно, като се опитва да предотврати унищожаването на част от
природата си от златните мини. Делото влезе в съда и мултинационалните
компании спечелиха.
Правилата на Световната търговска организация, международните
правила, са направени така, че да позволят на мултинационалните
компании да съдят правителствата, задето засягат потенциалната им
печалба, докато разрушават дадена страна. Е, на пръв поглед това не е като
да нападаш хората с мачете, но в основата си е същото. И е закодирано в
прехвалените правила на неолибералната система27. Славословено
27
Архиепископ на Сан Салватор. Застрелян през 1980 година по време на служба,
както се предполага от Отрядите на смъртта, върлуващи в страната. Убийството на
Ромеро поставя началото на гражданската война в Салвадор между управляващата
военна хунта и радикалния ляв фронт за национално освобождение. През 2015 година
Католическата църква го обявява за блажен. – Бел. прев.
89
от международни органи, икономисти и прочие. Това не е първият такъв
случай, но се случва сега. И фактически разработването на мини по целия
свят е ужасно бедствие. Искам да кажа, че половин Индия е във война
заради тях. В Колумбия се борят срещу тях. Коренното население в
Австралия се опитва да спре унищожаването на онова, което им е останало
от страната. Случва се просто навсякъде.
Между левите държави в Латинска Америка се развива все по-голямо
сътрудничество. Един от най-знаменателните случаи бе, когато преди
няколко години богатата и населена предимно с бели провинция Санта
Крус в Боливия заплаши, че ще обяви независимост. Ясно бе, че Западът е
замесен, че са замесени бизнес интереси, както и местните елити... Това бе
начинът да се навреди, да се унищожи Боливия и левите реформи на
президента Ево Моралес. Бразилия заяви, че ще прати армията си да
защити целостта на съседната ѝ страна. В някакъв смисъл Бразилия спаси
Боливия и нейното социалистическо правителство. Повтарям, само преди
две десетилетия това би било немислимо.
90
Струва ми се много интересно, че Съюзът на южноамериканските нации,
UNASUR, който бе учреден наскоро, бе твърдо против. Първото нещо, което
направи, бе да подкрепи президента. Това бе отбелязано мимоходом у
нас, но също е многозначително.
Много интересна бе и срещата на върха на Организацията на
американските държави в Картахена, Колумбия. Единственото което се
спомена в тази връзка у нас, бе, че служителите по охраната излезли с
проститутки, но всъщност стана нещо доста важно. Имаше два главни
въпроса. Единият бе приемането на Куба. Щатите отхвърлиха
предложението, но останалите държави, с изключение на Канада,
продължиха да настояват. Накрая решиха да отложат вземането на
решение, но едва ли това ще се случи отново, в случай че има друга среща
на американските държави. Така че Куба ще бъде приета, а
Съединените щати – и Канада, ако продължава да следва линията на САЩ –
ще бъдат изключени.
Другият въпрос е войната срещу наркотиците. Всички на континента
единодушно искат да ѝ се сложи край. Колумбийският законодател отиде
дотам, че прие закон, който декриминализира всички наркотици, подобни
опити се правят и другаде. Всички те чудесно разбират, че войната срещу
наркотиците обслужва само интересите на Щатите. Потреблението на
наркотици е тук, предлагането на оръжия също е тук (повечето оръжия,
които се използват в Мексико, идват от Аризона и Тексас), обаче жертва
стават народите на Централна и Южна Америка. И независимо от всичко,
употребата на наркотици остава същата или се увеличава. Така че страните
от Латинска Америка искат да излязат от тази война на САЩ, която
разрушава техните общности. Съединените щати и Канада бяха почти
напълно изолирани в опозицията си.
И ето, имате конференция на държавите от полукълбото с два основни
въпроса, по които повечето са обединени, а САЩ и Канада са изключени.
Това е радикална промяна в международните отношения. Навремето този
регион бе тъй нареченият заден двор, игрището на САЩ: „Там правим
каквото си искаме“. Сега се движи в посока на сериозна независимост,
фактически преди година във Венецуела се учреди нова организация на
карибските и латиноамериканските държави – CELAC, която формално
изключва Щатите и Канада. Това са страните от Западното полукълбо без
САЩ и Канада – преди десет години такова нещо би било невъзможно.
91
Така е. И нека да не забравяме, че наркотиците идват от Колумбия, която
е един от последните съюзници на Щатите в Латинска Америка. Там е и
единственото дясно правителство – с изключение на това в Чили, което
няма да издържи дълго.
Неотдавна посетих Боливия и бях силно впечатлен. Прекарах целия ден
на главния площад в Кочабамба и наблюдавах лекарите – както
боливийците, така и тези от Куба. Навремето в Боливия имаше огромна
сегрегация. Но бе много вълнуващо да гледам мобилните клиники с бели
лекари да обслужват местните хора. Стотици майки водеха децата си да ги
регистрират, тъй като повечето от тях бяха незаконородени. Десетилетия
наред те нямаха никакви права, но сега правителството иска да ги
регистрира, за да могат да получават социални помощи. Работеха и дузина
диетолози, които информираха хората за здравословни диети, съобразени
с онова, което страната и селата произвеждат. Целият център на града бе
превърнат в огромен социален и медицински пункт. Правителството на
Боливия всъщност събираше хората от селата, насърчаваше ги да дойдат в
града, да се регистрират и да получат безплатна здравна помощ. Заминах
си от Ла Пас развълнуван и много обнадежден.
92
Венецуела е друга страна, която намирам за впечатляваща в много
различни отношения. Преди две години посетих Венецуела и работех в
град Маракайбо, бастион на противниците на Чавес. Исках да видя как
мислят те – реакционерите. Посетих също така Мерида, Куидад Боливар,
естествено, Каракас, националния парк Канайма, туземната земя насред
джунглата. Спомням си как се возех в porpuesto, една от онези
огромни маршрутки, пълна с мъже от опозицията. Исках да разбера каква
е тяхната позиция, затова непрекъснато задавах въпроси. Всъщност те се
отнасяха приятелски с мен, вероятно защото знаеха, че имам американски
паспорт.
Един от тях каза: „Е, ти си чужденец, за теб е лесно да подкрепяш Чавес.
Накрая ще си тръгнеш, а у дома имаш демокрация. А ние тук нямаме
никаква демокрация“. Спомням си, че му отвърнах: „Виж какво, да
сравняваш демокрацията в твоята и моята страна е като да седим в една и
съща кола на един и същи път... В Щатите, ако реша да гласувам, ще
бъде избор между това дали да шофирам в лявото или в дясното платно,
но в една и съща посока. Когато вие гласувате за Чавес или против Чавес,
това е избор дали да пътувате напред, или назад“. Изобщо не искаха да ме
чуят, но харесаха метафората – всички се смяха. Само че аз наистина мисля,
че това е положението.
В Чили 20 години на власт бе правителство на коалицията Консертасион.
То не бе ляво, но представляваше остър завой в сравнение с онова, което
имаха по време на диктатурата на Пиночет. Ситуацията из цяла Латинска
Америка също повлия на Чили, измести го вляво. А след това Мишел Башле
бе избрана за президент – социалистка, жена, която е била измъчвана по
време на диктатурата, чийто баща е бил убит. Но въпреки че бе
изключително популярна, тя не можа да се кандидатира за втори мандат,
защото конституцията не разрешава втори последователен мандат. Така на
власт дойде Себастиан Пинера, консерватор и бизнесмен. Обаче Чили
си остава социалдемократическа страна. Не напълно социалистическа за
момента, а социалдемократическа. Правителството не може да направи
нищо, за да спре или да върне назад процеса само за четири години.
Хората сега искат безплатно образование и безплатно здравеопазване, има
оптимизъм и надежда, а също и борба. Чили е от голямо значение, тъй
като това е най-напредналата страна в Латинска Америка, страна
с прекрасни социалистически традиции и огромна прогресивна култура.
След като Пиночет бе принуден да подаде оставка, страната бе изцяло в
ръцете на частниците. След това започна бавен процес на обръщане на
тенденцията, наследена от дългите години диктатура. Правителството
93
започна да разработва медицински план за тъй наречените
катастрофални болести – идеята бе, че разходите за най-тежките
заболявания ще бъдат поети от държавата. Отначало бяха покрити само
четири или пет състояния – почти нищо. А сега са повече от сто.
Напълно социална медицинска помощ не може да се постигне от раз, така
че към списъка на катастрофалните болести едно по едно непрекъснато
добавяха здравни състояния и заболявания.
Днес Чили има много добри обществени болници. Нещата не са
съвършени – все още трябва да се регистрираш, да платиш нещо за
лечението – понякога символична, друг път сериозна сума. Разбира се,
както знаем, Чили има някои проблеми с образованието, което не е
безплатно на университетско ниво, за разлика от Мексико и Аржентина.
Обаче сега чилийският народ се бори за напълно безплатна
медицинска помощ, наред с напълно безплатно образование и като
една от най-богатите страни в Западното полукълбо, скоро може да
постигне тази цел.
За пръв път отидох в Чили няколко години след падането на Пиночет.
Било е някъде около 1995 година. Бях в Консепсион, красив град,
прекрасно място. Тамошните ми приятели ми казаха, че все още се
страхуват да говорят с приятелите си. Бяха изминали няколко години от
управлението на Консертасион и цареше атмосфера на страх. Никой не
знаеше кой е информатор. И забелязах, че когато разговарям с журналисти,
ако наблизо имаше войници, те млъкваха. Веднъж прекосявах
голям университетски кампус заедно с приятели и минахме край голяма,
запустяла сграда. Попитах ги защо е празна и те ми обясниха, че там е
трябвало да бъде студентското общежитие, обаче военните казали, че не
може студентите да живеят в кампуса. И затова сградата е необитавана.
Направи ми впечатление, че те не смятаха, че могат да направят нещо по
въпроса.
За пръв път отидох в Чили може би две или три години след падането на
диктатурата и накрая останах да живея там около три години. Отначало бе
ужасно, смразяващо, както го описа. Хората бяха изплашени. Почти всички
портиери в Сантяго бяха доносници. Но много скоро се видя как
обществото започна да се променя, да възкръсва.
94
Най-добрият ми приятел в Чили е Алехандро Вагнер, архитект и фотограф.
Спомням си как по онова време пътувахме заедно с моята кола и когато
срещнехме полицаи, толкова много се плашеше, въпреки че колата ни бе с
чуждестранен регистрационен номер. Но той бе чилиец и все още се
страхуваше да не го спрат.
В наши дни в Сантяго има открити политически демонстрации и
полицията просто стои отстрани. Периодично стават сблъсъци между
студентите и полицията, обаче сега ранените са и от двете страни, а не само
от страната на демонстрантите. Някой дори може да го нарече равностойна
битка. Но каква промяна, каква разлика в сравнение с миналото!
Наблюдавах нещо подобно в Никарагуа. Един от най-близките ми
приятели през 80-те там бе Сезар Жерез, който бе ректор на Университета
на Централна Америка. Беше гватемалец и заемаше висока позиция в
йезуитския орден. Избягал от Гватемала, когато се разчуло, че щели да
убият всички йезуити. Спасил се в Ел Салвадор, където бил доста близък с
Оскар Ромеро. Ромеро по това време бил едва ли не обикновен селянин и
за него Сезар станал нещо като придворен интелектуалец. Ромеро написал
писмо до президента Джими Картър, с което го молел да не изпраща
военна помощ на хунтата, защото те я използвали за да отнемат на хората
елементарни човешки права – всъщност Сезар написал писмото.
В деня след като Картър вероятно го е получил, Сезар бил привикан от
Ватикана да се върне в Рим. Толкова активно го е наблюдавала
администрацията на Картър. Знаели, че той е виновникът и може би искали
властите да затворят устата на този вироглав свещеник. В Рим се срещнал с
главата на йезуитския орден, който го попитал какво възнамерява да
прави. След това имал аудиенция с папата. Папата не се ангажирал: не
казал не, но не казал и да. Така че Сезар приел това като зелена светлина.
Върнал се в Ел Салвадор и два дни по-късно Ромеро бил убит.
Така че Сезар избягал в Никарагуа, която приличала на Париж през 30-те –
мястото, към което хората бягали, за да се спасят от кървавите режими,
подкрепяни от САЩ. Там станал ректор на университета, водещ йезуит.
Веднъж докато се разхождахме по улиците на Манагуа, ни спряха полицаи
за нещо дребно и той предпочете да се държи приятелски – говори
с полицая и по-късно ми каза: „Това е единствената страна в Централна
Америка, в която може да не се страхуваш от полицията. Ако те спрат,
трябва просто да поговориш с тях“. Ако се случеше където и да е другаде,
човек щеше се паникьоса.
95
Когато неотдавна бях в Никарагуа, там цареше някаква спокойна, приятна
и уютна атмосфера, въпреки наследството на режима на Арнолдо Алеман.
Изглежда много благородно общество. Навсякъде има паметници на
поети, а поемите буквално висят от клоните на дърветата в парковете и са
гравирани по пейките. Хората са много по-образовани, отколкото в
останалите страни от региона, в сравнение с Ел Салвадор или Панама.
През 90-те години дъщеря ми живееше там, както и семейството ѝ, но бе
много депресиращо да ги посещавам. Изпитвах чувство за
безнадеждност – а през 1980 година всичко бе толкова вълнуващо. Хората
бяха изпълнени с ентусиазъм, мислеха, че ще постигнат нещо, но в края на
80-те всичко бе различно. Хората бяха потиснати – не можеха да се борят
срещу Съединените щати. Малцина смятаха, че левицата може да загуби
изборите през 1990 година. Тя го направи от страх. Но през 90-те онова,
което виждах, сякаш беше някакво смазано общество – мъже, които се
96
напиваха, и съпругите им, които призори ги прибираха от улиците. Жените,
които вършат всичко, виждаш в истински разрушени общества.
Ще ти дам само един пример. Дъщеря ми живееше в общност, която се
смяташе за част от средната класа. Наоколо имаше някакви отвратителни
бедни квартали, а пък техните къщи имаха хубави покриви, циментов под,
електричество по няколко часа на ден, вода през ден (дъщеря ми я
събираше). Наблизо имаше детска площадка, обаче климатът е
тропически, така че съоръженията бяха ръждясали и децата не можеха да
ги използват. Половината от мъжете по професия бяха оксиженисти,
дърводелци или нещо подобно, но бе останало толкова слабо усещане
за общност, че дори не искаха да отидат някой следобед да ремонтират
детската площадка, където играеха собствените им деца. Сигурен съм, че
ако това се бе случило десет години по-рано, някакъв квартален комитет
щеше да го свърши. Обаче преобладаващото чувство бе: „Опитахме с
всички сили, бяхме победени, нищо не можем да направим“.
Спомням си това време. Преди десетина години, когато живеех в Коста
Рика, отивах с колата си в Никарагуа да се срещна със старите сандинисти,
да видя какво се случва с тях. Разговарях с Еден Пастора, с Даниел Ортега
(който от 2007 година отново е президент на Никарагуа), но положението
бе безнадеждно. Преди изборите американският посланик едва ли не
открито дал да се разбере, че ако сандинистите победят, тогава терорът ще
се възроди. Това бе мафиотският подход: „Ще правиш каквото ти кажем,
или ще ти счупим краката“. Така че хората от страх гласуваха за десните.
Същият дух е обхванал и места като Южна и Югоизточна Азия от
Индонезия до Филипините и Индия, където хората са смазани. Наблюдава
се и в Африка. Можеш да се опитваш, колкото си искаш. Но ако
непрекъснато пробваш само за да те смазват отново и отново, тогава губиш
надежда и сила за борба. За щастие, нещата в Латинска Америка се
промениха за добро!
Преди пет-шест години се срещнах с големия уругвайски писател Едуардо
Галеано в любимото му кафене Бразилейро в Монтевидео. Разговаряхме
часове наред. Той ми каза нещо, което често си припомням: „Най-лошото,
което можеш да сториш на бедните, е да им отнемеш надеждата“. Каза, че
да отнемеш надеждата на бедняка е по-лошо, отколкото да убиеш
човек. Защото умрелият си е умрял. Обаче надеждата често пъти
е единственото, което бедните хора имат, всичко, което ги крепи. Обясни
ми: „Затова казвам на моите хора, тук, на континента: „Другари, не си
97
играйте с надеждата на хората! Спазвайте обещанията си“. Мисля, че за
пръв път имаме неколцина латиноамерикански лидери, които правят
всичко по силите си, за да не измамят надеждите на своите народи.
98
7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И АРАБСКАТА ПРОЛЕТ
Нещо, за което трябва да говорим, е Близкият изток. Може би трябва да
започнем от прехваления министър-председател Уинстън Чърчил,
неговите изказвания за Близкия изток и ролята му в региона
непосредствено след Втората световна война.
Винаги съм го смятал за противен расист, но такава е била и британската
управляваща класа. Британците първи използват авиацията срещу
селяните. Самият Чърчил бил привърженик на отровния газ – не на най-
смъртоносния, а на този, който може да се използва само колкото да
всее здравословен ужас в сърцата на нецивилизованите племена. След
Първата световна война ставали такива неща. Кралските военновъздушни
сили бомбардирали кюрдски, афганистански и иракски цивилни. Ирак
донякъде е създаден от британците, водени от собствения им интерес.
Имало въстание, шиитско въстание и те го смазали с авиация. Свикана
била конференция за разоръжаването, за да се забрани използването на
самолети срещу цивилни, но британците успешно се противопоставили.
Ако погледнеш дневника на Лойд Джордж28 от онова време, той
приветства станалото. Казва, че се получило много добре, защото ние
трябва да си запазим правото да бомбардираме негрите.
И така, съгласен съм, Чърчил е бил ужасен, но всички останали са били
същите, с малки изключения. Обаче расизмът е бил невероятен – и
продължава да бъде. Британците постепенно започват да губят контрола
си над Близкия изток, защото Великобритания доста отслабва след
Първата световна война. Но въпреки че вече не е каквато преди, тя си
остава най-голямата имперска държава в света до Втората световна
война. А по време на Втората световна война между Съединените щати и
Великобритания избухнал един вид минивойна за Саудитска Арабия. В
края на 30-те години американските петролни компании открили петрол
там. Разбирали, че става дума за нещо голямо, въпреки че не знаели все
още точно колко голямо. Британците също били там и по време на Втората
28
Министър-председател на Обединеното кралство по време на Първата световна
война. – Бел. ред.
99
световна война възникнал конфликт кой ще поеме контрола. Британците
се пробвали. Разполагали с актив, опит и хора.
Съединените щати се разтревожили. Някакъв висш американски
дипломат предупредил, че британците се опитват да измамят
(американските компании) с концесията, да заграбят американските
концесии в Саудитска Арабия. За да спре това, Рузвелт издал президентски
указ, с който обявил, че Саудитска Арабия е демократичен съюзник на
огневата линия в борбата срещу нацизма или нещо подобно. Това им дало
право да получат помощ по програмата Lend-Lease29, така че успели да
купят управляващата фамилия със своите благодарности затова че
Саудитска Арабия е водеща демокрация и води борба с нацистите.
Войната приключила и Съединените щати получили контрола. А към края
на Втората световна война, когато САЩ разпределяли света, те изтласкали
французите с подобни аргументи. Тезата била, че французите са нацистки
колаборационисти заради режима на Виши30 – изгубили били своето
право, след като били завладени. САЩ приложили някои правни трикове
в Държавния департамент и на британците било разрешено да останат, но
като младши партньор.
Да вземем преврата в Иран през 1953 година. Британците се опитали да
го извършат, но не могли. Имали нужда от САЩ. Получили подкрепата на
Айзенхауер и всъщност под егидата на Съединените щати успели да свалят
правителството. Но едно от условията било американските петролни
компании да получат 40% от британската концесия. Доста интересно е, че
американските компании не го искали, защото петрол имало в изобилие, а
този от Саудитска Арабия бил по-евтин. Имали по-голяма изгода от
Саудитска Арабия, знаели, че ще ядосат саудитите, ако преместят
дейността си в Иран, затова отказали. Правителството им заповядало да
вземат концесията, а администрацията на Айзенхауер ги заплашила, че ще
заведе срещу тях дело за нарушаване на антитръстовото законодателство,
ако не се подчинят на заповедите и не вземат повече от 40% от
иранската концесия. Това е един от редките случаи, в които
държавата взема връх над концентрираната корпоративна власт,
29
Система за помощ, която САЩ предоставят безвъзмездно на съюзниците си по
време на Втората световна война. Законът е приет от Конгреса през март 1941
година. – Бел. прев.
30
Френска марионетна държава през периода 1940-1944 по време на нацистката
окупация. Името на режима идва от курортния град Виши, където е седалището на
правителството, начело с генерал Филип Петен. – Бел. прев.
100
защото държавните органи гледат на нещата в по-далечна перспектива, а
не се занимават само с въпроса за утрешната печалба.
Всъщност и случаят с Куба е подобен. Години наред американските
корпорации искат да установят нормални отношения с Куба – големи
сектори на корпоративната система – агробизнес, енергетика, лекарства –
все сериозни играчи. Обаче правителството няма да им разреши, защото
Америка трябва да накаже Куба заради онова, което Вашингтон
нарича успешен отпор на политиката на САЩ, водеща началото си
отпреди 150 години – още от доктрината Монро, формулирана през 1823
година. Според нея Америка ще завладее Западното полукълбо. Така че
кубинците трябва да бъдат наказани заради успешния си отпор, докато по-
голямата част от американското население подкрепя нормализацията на
отношенията. Добре, нормално е да не им се обръща внимание. По-
интересното е обаче, че се пренебрегват огромни сегменти от
икономическата власт, както в случая с Иран през 1953 година.
Мисля, че същото важи и днес за Иран. Тъй като всичко се разиграва в
наши дни, още не разполагаме с документи, но се обзалагам, че когато се
появят, ще стане ясно, че енергийните компании са искали да се върнат в
страната. Не са искали да я оставят на китайците, но правителството не им
е разрешило да го направят, защото е трябвало Иран да бъде наказан.
Както и да е, да се върнем на Близкия изток след Втората световна война.
Британската роля в Иран е ограничена и Съединените щати започват да
настъпват. През 1958 година на власт в Ирак е така нареченото независимо
правителство, но на практика то се ръководи от британците и е свалено с
военен преврат. Няколко години по-късно САЩ успяват да
осъществят преврат, който сваля от власт националистическото
правителство, което е подобно на онова на Насър в Египет, и тогава на
сцената излиза Саддам Хюсеин. ЦРУ връчва на новото баасистко
правителство дълъг списък с имена на комунисти, радикали и учители и
след това всички са избити. Стигаме до наши дни. Съединените щати
очакват да управляват Ирак. В Саудитска Арабия британците бяха
младшият партньор. Накрая се оттеглиха и я оставиха изцяло на
Съединените щати.
Разбира се, Саудитска Арабия има изключително дестабилизираща роля
в света. Влиянието ѝ се разпростира от Бахрейн до Индонезия. В Бахрейн
някои се страхуват, че страната може да бъде анексирана от Саудитска
Арабия. Саудитската армия непрекъснато влиза и излиза оттам.
101
Саудитска Арабия налива пари в целия регион, за да спонсорира най-
екстремните форми на радикален ислям – уахабизма – в Мадрас,
Пакистан; налива пари в Египет, за да подкрепя салафитите – всички
крайно ислямски елементи. Съединените щати са доволни от това и не се
опитват да им попречат.
Тезата, че Съединените щати се противопоставят на радикалния ислям, е
нелепа. Най-екстремната ислямска фундаменталистка държава в света е
Саудитска Арабия и тя е любимка на САЩ. Великобритания също
последователно поддържа радикалния ислям. Причината е съпротивата
срещу светския национализъм. Отношенията между Щатите и Израел
станаха толкова близки през 1967 година, защото Израел им
направи голяма услуга, като смаза светския национализъм и защити
радикалния ислям.
Преди няколко години британският историк на дипломацията Марк
Къртис издаде много хубава книга, наречена Тайното споразумение на
Великобритания с радикалния ислям. Къртис изследва британските
документи, свързани с исляма. Оказва се, че британците непрекъснато са
подкрепяли радикални ислямистки елементи, по подобие на САЩ. Може
би не им е харесвало, но са предпочитали тях пред светските
националисти. Светските националисти бяха заплаха – заплашваха да
сложат ръка на природните богатства и да ги използват за своето
вътрешно развитие, а това е най-тежкият грях – така че подкрепяме
радикалните ислямисти.
Подкрепата на САЩ за муджахидините в Афганистан е подробно
документирана, но онова, което не е толкова известно, е, че почти целият
радикален ислям в Югоизточна Азия по някакъв начин е свързан с войната
в Афганистан. Именно там, на бойните полета на Афганистан,
южноазиатските радикални екстремистки кадри са били обучавани и
индоктринирани. Те се биели от името на Запада. Плащало им се със
западни пари и са въоръжавани от Вашингтон и Лондон.
Навсякъде е така – в Либия, в Алжир...
102
Самата Арабска пролет е много сложна, противоречива тема. Какво
мислиш за събитията в Египет и Тунис?
На първо място, случилото се е наистина историческо събитие. Имат
редица проблеми, но онова, което вече се постигна, е доста значително.
Съвсем естествено ислямистките сили до голяма степен превзеха
парламентарната система. Те са организирани от десетилетия.
Подпомагани са щедро с пари, идващи от Саудитска Арабия, която
изповядва най-реакционната форма на исляма, съществуваща някъде. А
САЩ, Великобритания и Франция са доста благосклонни
към Мюсюлманските братя31, тъй като в основата си те са неолиберали.
В Тунис взе властта Енхада, една по-скоро умерена ислямска партия. В

Египет нещата са още в процес на развитие. Но забележителното е, че
Египет и Тунис, където се постигна най-голям напредък, са двете страни със
сплотено и активно работническо движение, което години наред се бори
31
Мюсюлманските братя са международна ислямистка политическа организация,
основана през 1928 г. Има връзки с правителството на Мохамад Морси в Египет,
дошло на власт след Арабската пролет, но свалено с военен преврат. – Бел. ред.
103
да извоюва права за работниците. В Египет демонстрациите на
площад Тахрир бяха предвождани и инициирани от тъй
нареченото Движение 6 април, организация на млади
професионалисти. Защо 6 април? Защото на 6 април 2008 година се
проведоха големи работнически протести в индустриалния
конгломерат Махала, с демонстрации в знак на подкрепа из цялата
страна, които бяха потушени от диктатурата. Група млади професионалисти
се обединиха под това име, за да продължат борбата, и запалиха искрата
на бунта от януари 2011 година – египетската Арабска пролет.
Едно от истинските постижения на Арабската пролет в Египет бе да
намали, може би дори да премахне, пречките пред организирането на
работниците. Така че за пръв път те можеха да направят свои независими
профсъюзи, нещо което не бе възможно преди, и може би да тръгнат в
посока на още по-голяма независимост. Имаше случаи на работници,
завзели властта във фабриките, всичко това е много положително. Но то
тепърва трябва да намери място в парламентарната система.
Друго постижение и в двете страни, Египет и Тунис, е свалянето на
преградите пред свободата на словото и начина на изразяване. Така че
сега пресата и медиите са доста свободни и отворени. Води се открита и
свободна дискусия. Всичко това е много важно. Военните все още са по
местата си, повече в Египет отколкото в Тунис, но подозирам, че това
брожение ще прерасне в нещо още по-голямо. Все още е на ранен етап.
Що се отнася до Съединените щати и Запада, за тях е недопустимо в този
регион да има функционираща демокрация. И ако някой се интересува
каква е причината, може лесно да стигне до нея. Трябва само да прегледа
данните от социологическите проучвания непосредствено преди
избухването на Арабската пролет. В края на 2010 година, в навечерието
на Арабската пролет, в арабския свят бяха проведени проучвания на
общественото мнение, в частност в Египет, от най-големите западни
социологически агенции, а след това бяха направени и други изследвания
с приблизително същите резултати. Така например в Египет, най-голямата
страна, около 80 процента от анкетираните, а може би и повече, смятат, че
САЩ и Израел са главната заплаха. А едва според 10 процента заплаха
представлява Иран. Съпротивата срещу американската политика е толкова
силна, че значителна част от населението смята, че ще е добре Иран да
разработи ядрени оръжия, за да компенсира мощта на САЩ и на Израел
като довереник на САЩ. Приблизително същите резултати се получиха из
целия арабски свят.
104
Е, ако имате функционираща демокрация, тогава общественото мнение
ще има някакво влияние върху политиката. Така че очевидно Лондон,
Париж и Вашингтон не биха допуснали това да се случи, ако могат да го
предотвратят. С всички сили биха подкопавали демократичните елементи
на Арабската пролет, което фактически и правят. И това е в съгласие с
практиката в миналото, не само в този регион. В страните, за които ги е
грижа най-много – петролните диктатури, не се случи нищо, няма никаква
промяна. Въстанията там бяха бързо потушени. В Бахрейн Саудитска
Арабия изпрати армия, с помощта на която кралят смаза протестите доста
жестоко – с нахлуване в болници, мъчения и прочие. Западът отрони не
повече от една-две критични думи. В източната част на Саудитска Арабия
живее шиитско население, което е било жестоко репресирано. А това е
районът с най-много петрол, така че темата е твърде чувствителна.
В Египет и Тунис Съединените щати и техните съюзници следваха
традиционния план на играта, прилаган отново и отново, когато някой
фаворизиран диктатор не може да се задържи на власт – може би армията
се обръща срещу него – както в случаите със Сомоса, Маркос, Дювалие,
Сухарто, Мобуту и други. Подкрепяй го до последно и когато вече е
невъзможно, прати го някъде и се опитай да възстановиш стария ред, като
разбира се, продължаваш да говориш колко обичаш демокрацията.
Просто рутина. Трябва да си наистина сляп, за да не го видиш.
Всъщност и в Източна Европа има един интересен случай – Чаушеску,
който бе най-лош от комунистическите диктатори, но бе любимец на
Запада. Рейгън и Тачър го обичаха. До последната минута го поддържаха
и когато това стана невъзможно (той бе свален от власт и убит), тогава се
мина към рутинния план. Действаха по същия начин в Египет и в
Тунис. Някак си не се забелязва. Това е още един пример за
духовна колонизация. Независимо колко пъти се повтори едно нещо, не го
виждаме. Единственото, което отбелязваме, е нашата любов към
демокрацията.
Струва ми се, че в тъй наречената Арабска пролет липсва солидарност
между арабските народи. Техният бунт изглежда много разпокъсан. Дори
популярните и много позитивни бунтове са някак самоцелни.
Мисля, че Арабската пролет е още в зародиш. Едва през последното
десетилетие – за пръв път след конкистадорите, Латинска Америка, тръгна
105
по пътя на интеграцията и независимостта. Също така започна да се
занимава с вътрешните си социални проблеми, които са ужасяващи. Това
са тенденции с наистина историческо значение. Ако Арабската пролет
поеме в същата посока, което все още е възможно, може да промени в
значителна степен световният ред и именно затова Западът прави всичко
възможно, за да спре тези процеси.
Моето подозрение е, че правителствата скоро ще загубят всякакво
доверие, няма да бъдат в състояние да се справят с главните проблеми,
заради които всъщност избухнаха бунтовете – неолибералните политики и
последиците от тях. Само ще ги възстановят. Мисля, че бедите ще
продължат, а опитът от последните няколко години и истинските, но
ограничени по обхват успехи ще доведат до ново въстание.
Русия и Китай се противопоставиха на опита на Запада да прокара в ООН
резолюция срещу Сирия. Това бе ясен сигнал, че двете държави – Китай и
Русия, не искат да получават заповеди от Запада и са готови да си
сътрудничат в съпротивата си срещу западния империализъм. Това бе
много значително събитие, но популярните медии го интерпретираха с
огромен сарказъм.
106
Не бяха само Русия и Китай. Всички страни от организацията БРИКС –
Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР – се противопоставиха на военна
намеса. По-лесно е да се обвиняват само Русия и Китай, защото те са
официалните врагове, така че се получава съвпадение с образа, създаден
от официалната пропаганда. Предполагам, че ако разполагахме с
вътрешна информация, щяхме да открием, че държавният департамент
и Обама са много доволни, задето Русия и Китай наложиха вето на
резолюцията на ООН. Това им дава оправдание, че бездействат, защото
могат да кажат: „По дяволите, искахме да се намесим и да помогнем, но
какво можем да направим?“.
Ако Съединените щати искаха да се намесят, изобщо нямаше да се
интересуват какво е решил Съветът за сигурност на ООН. Те непрекъснато
го игнорират, но сега имат удобен претекст. Напълно ясно е, че не искат да
се ангажират директно, защото не са съвсем наясно кого подкрепят и какъв
ще бъде резултатът. Каквото и да са мислели за Асад в миналото, той доста
се съобразяваше с американските и израелските интереси – пазеше
стабилността и прочее. А някакъв нов режим след Асад може да се окаже
по-малко приемлив за бизнес класите. Така че се опитват да стоят настрани,
да обвиняват Русия и Китай, да премълчават ролята на страните от БРИКС
и да подминават факта, че ако наистина искахме да направим нещо, и
в двата случая нямаше да ни пука.
И други латиноамерикански страни като Боливия също бяха против
резолюцията. Но революционните латиноамерикански правителства са
толкова популярни по целия свят, че съм съгласен с теб. За Запада е много
по-лесно да хвърли вината за блокирането на резолюцията върху две
страни, за дискредитирането на които е хвърлил всичките си сили – Китай
и Русия.
Това в повечето случаи е вярно, като например в случая с Либия. Никой
не подкрепяше бомбардировките, освен трите имперски сили –
Великобритания, Франция и Съединените щати. Африканският съюз
призоваваше към преговори и дипломация и държавите от БРИКС бяха
съгласни. Международната кризисна група, основната неправителствена
организация, зае подобна позиция. Както и Латинска Америка и
необвързаните страни, но също Турция и Германия. Имаше съвсем слаба
107
подкрепа за бомбардировките. Говори се за международна общност, но
този термин не означава нищо. Подкрепата бе много малка и имаше
причина за това. През март 2011 година ООН прие резолюция, която
призоваваше за установяване на забранена за полети зона, защита на
цивилното население, прекратяване на огъня и преговори. Е, имперските
сили не направиха нищо по въпроса. Искаха да влязат във война и да
наложат правителство по техен вкус. А останалите държави по света бяха
против, защото се опасяваха от възможността това да доведе до
хуманитарна катастрофа, както и стана накрая. Това е една от причините,
поради които никой днес не говори за това – Либия се превърна в истинска
развалина. Последните бомбардировки в района около Сирт, където
живее най-голямото либийско племе – какво стана с тях? Последиците бяха
ужасни. Някои наблюдатели казаха, че им напомня за Грозни.
Същото е и с Иран. Съединените щати и Европа твърдят, че Иран е най-
голямата заплаха за световния мир. Години наред необвързаните страни
бяха подкрепяли усилията на Иран да обогатява уран. И отново страните от
БРИКС отказват да се подчинят. Индия отказва да се подчини – тя увеличава
търговията си с Иран. И Турция засилва стокооборота си с Иран.
Най-интересен е случаят с арабския свят. У дома Съединените щати
съобщиха, че арабите подкрепят американската политика във връзка с
Иран. Това е тънка препратка към диктаторите. Знаеш, нали, диктаторите
обявяват, че подкрепят политиката, обаче населението не я подкрепя. В
редица социологически проучвания населението в техните страни казва,
че не харесва Иран, но не гледа на тази държава като на сериозна заплаха.
То смята за заплаха Съединените щати и Израел. А непосредствено преди
Арабската пролет по-голямата част от египтяните казваха, че по-добре би
било Иран да има ядрени оръжия, въпреки че не харесват Иран и не биха
искали това да се случи.
Да разработи ядрено оръжие – това вероятно е единственият начин Иран
да оцелее.
За египтяните в навечерието на площад Тахрир това е било начин да се
предпазят от САЩ и Израел, техните най-големи врагове. Така че отново –
почти никаква подкрепа за нападение над Иран. Това е война, вече е
война. Войната в киберпространството е война. Санкциите са на практика
блокада, което е акт на война. Това е акт на Съединените щати и Европа, не
108
на света. И сякаш случайно, изобщо не се обсъжда най-очевидният начин
за справяне с проблема – да се инициира създаването на свободна от
ядрени оръжия зона. От години внушителен брой държави, начело с
Египет, подкрепят такова решение. Съединените щати бяха принудени
формално да кажат, че идеята е добра, но ненавременна заради Израел.
Но ако човек се отнася сериозно към ядрените оръжия в региона, очевидно
това е пътят, по който трябва да се тръгне.
Междувременно американското разузнаване продължава да настоява, че
не му е известно Иран да има програма за ядрени оръжия и че ако има
такава, трябва да минат години, преди да стигне донякъде. Така че каквото
и да мислиш, заплахата не е непосредствена. Всъщност най-интересният от
всички въпроси е: „Каква е заплахата?“. Много се говори как това е най-
голямата заплаха за световния мир, но каква всъщност е тя? Има
авторитетен отговор на този въпрос, който не се публикува. Американските
разузнавателни служби и Пентагонът всяка година предоставят на
Конгреса анализ на състоянието на глобалната сигурност и това е публичен
документ – не че медиите го отразяват. Ако го прочетеш, в него се казва, че
няма военна заплаха. Разходите за отбрана на Иран са много ниски, дори
по стандартите на региона. Според анализаторите стратегическата
доктрина на Иран е отбранителна. Що се отнася до ядрените
оръжия, казват: „В случай че имат програма за ядрени оръжия, това
би било част от отбранителната им стратегия“. Искат да се опитат да
предотвратят атака основно от страна на САЩ и Израел. Така че истинската
заплаха е, че може би притежават възпиращо средство. В анализа пише
също, че Иран се опитва да дестабилизира съседни страни – Ирак и
Афганистан – което означава, че се опитва да разпростре влиянието си
върху съседните страни. Когато ние нахлуваме в тези страни и ги
унищожаваме, това се нарича стабилност. Когато нашите врагове се
опитват да засилят икономическите и политическите си връзки с тях, това
се нарича дестабилизиране. Това е и цялата заплаха от Иран.
Друга заплаха би могъл да бъде например фактът, че Иран влиза в съюзи
с други страни, които Западът се опитва да унищожи – като Венецуела и
други леви латиноамерикански държави.
109
Което, разбира се, само влошава нещата. Но обикновено най-лошото е да
не се подчиняваш на заповедите – както в случая с Куба. Те не се
подчиняват на заповеди, следователно трябва да бъдат наказани.
Нали не смяташ, че Сирия е непременно трамплин на Запада към Иран?
Западът дестабилизира Сирия по много решителен начин.
Е, на Запада би му се искало да е така, но не виждам за това никакъв знак,
никакъв донякъде формулиран план. Изпращат помощ за милициите, за
тъй наречената Свободна сирийска армия, но индиректно. Привидно
помощта идва от Катар и Саудитска Арабия, обаче е възможно това да е
режисирано от Съединените щати. Както изглежда, няма никакъв сигнал,
че наистина искат да се намесят директно, което би било много сложно. Не
само трудно във военно отношение, но от гледна точка на Запада не е ясно
какъв би бил резултатът. Не могат да окупират Сирия със сухопътна войска.
Могат да бомбардират, винаги могат да бомбардират, но какво ще
постигнат?
110
Отскоро започнаха да се появяват доста интересни статии. Германският
вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung публикува разследване за масовите
кланета в Хула, където се изтъкваше нещо, което не бях забелязал – че
убитите са били от два рода, шиити и алауити. И там се цитираха много
свидетели, които бяха пожелали да останат анонимни, защото се
страхували, според които това е извършено от ислямистките главорези,
под ръководството на Свободната сирийска армия.
Да, напоследък има много въздействащи репортажи от региона, които
потвърждават колко жестоки са голяма част от тези хора, които медиите на
Запад и политическата върхушка наричат борци за свобода и опозиционни
сили. Неотдавна външният министър на Русия, Сергей Лавров, направи
много силно изявление, в което осъди Запада и Саудитска Арабия, задето
подпомагат тези сили.
Неотдавна пътувах из този район и открих, че докато някои лагери около
турския град Хатай в югоизточната част на страната, близо до границата със
Сирия, и град Алепо, наистина са за бежанци, други, като Апайдин, са
лагери за военни, в които НАТО, в която Турция членува, въоръжава и
тренира сирийските милиции. Те пресичат границата със Сирия нощем и
някои се връщат призори. Границата е отворена само за тях – дори турските
граждани вече не могат да я прекосяват. Инджирлик – главната военна
база до град Адана – също се използва като тренировъчен лагер за
сирийската опозиция.
Поразително. Това са първите подробни репортажи, които излизат оттам.
Изпратих статията от Frankfurter Allgemeine Zeitung на Medialens, критична
медийна група в Лондон, а те я изпратиха на Guardian, но вестникът отказал
да я публикува.
Темата е твърде чувствителна. Работя с екип от турски репортери от
телевизионните канали Aydinlik и Uluzal, доста прями и смели хора.
Всъщност от дълго време те проучват лагерите на сирийската граница, в
частност онези около град Хатай. Проследили бойците, които били обучени
на турска територия – по целия път до Дамаск, Сирия.
111
Успели са да направят всичко това?
Да, показаха ми заснетите филми и фотографии. Аз им давам свои филми
и анализи от други части на света, а те ме запознават със своята работа.
Смятам, че онова, което правеха, бе много важно. Разкриваха и показваха
истинското лице на тъй наречената сирийска опозиция, като например кои
са те в действителност, кой ги финансира, какви са целите им. Още
нещо, което рядко се обсъжда на Запад.
Самата Турция е много интересна, уникална държава. Двамата близки
съратници на Съединените щати в Близкия изток – Израел и Турция,
изглежда, са влезли във вербален конфликт. Но моите приятели и колеги в
Истанбул казват, че правителството им не възнамерява наистина да се
конфронтира с Израел. Турция все още е близък съюзник на Съединените
щати, които имат стратегически военни бази на турска територия.
Мисля, че при тези обстоятелства Турция в много отношения тръгва в
независима посока. Така например през 2003 година Турция отказа да се
подчини на заповедите на САЩ да им предостави база във войната срещу
Ирак. Случаят бе много сериозен и американското правителство се
разгневи силно. Заплаши Турция със санкции. Пол Уолфовиц, тогава
заместник-секретар по отбраната – вероятно и страстен радетел
за демокрация – порица турските военни, задето не са успели да убедят
правителството да пренебрегне волята на 95 процента от населението и да
изпълни заповедите на Вашингтон. Заяви, че Турция трябва да осъзнае, че
неин дълг е да подкрепя Съединените щати и военните трябва да се
извинят. Това събитие охлади отношенията с Анкара.
Вярно е, че запазиха източните си бази. Колкото до Израел, завоят на
Изток, който направи Ердоган, отчасти се дължеше на желанието му да
изпъкне като лидер, който твърдо се противопоставя на атаката на Израел
срещу Газа през зимата на 2008-2009 година. Той заклейми и нападението
срещу Мави Мармара, турския кораб, който се опитваше да пробие
израелската морска блокада на Газа. Това бе нападение в международни
води, извършено от израелски командоси, при което загинаха девет души,
предимно турци и един американец. Турция поиска извинение. Интересно
е, защото Турция бе главният съюзник на Израел, наред със Съединените
щати. През 1958 година и двете страни имаха общи антиарабски позиции.
112
Израел бе тясно свързан с шаха и по сходни причини поддържаше близък
съюз с Турция. Приятелите ти може би имат право, не знам подробности,
но връзката вече не е същата и може да се прекъсне.
В Турция сега са много загрижени. Особено в Истанбул най-светската и
лява интелектуална общност е ужасена от арестите, които се извършиха
през последните няколко години. Стотици изчезнаха. Говори се, че
мнозина са били изтезавани. Военната институция, която поддържаше
светския дух на държавата, бе прочистена от генерали, критични към НАТО,
и онези, които искаха Турция да обърне поглед на Изток. Неотдавна се
срещнах със семействата на някои от арестуваните генерали и
положението наистина е сериозно.
Да, неотдавна направих видеообръщение на Конференцията за
свободата на словото в Истанбул. Случващото се е много сериозно и
особено тъжно. Положението през 90-те бе ужасно. За пръв път отидох там
през 2000 година, точно след края на най-страшния период. Но оттогава
положението започна да се подобрява. Не всичко бе прекрасно, но в много
отношения определено имаше напредък. Обаче след 2005 година
нещата тръгнаха назад.
За пръв път отидох в Турция, за да участвам в съдебния процес на издател,
който бе отпечатал моя книга на турски език. В нея имаше три или четири
страници, посветени на Турция, затова книгата бе забранена. Критикувах
престъпленията от 90-те години. Отидох на процеса и приех молбата на
неговия адвокат да се явя като втори обвиняем. Това са военни съдилища,
наистина пълен фарс. Процесът получи голяма гласност и правителството
го прекрати. За жалост, впоследствие издателят бе арестуван.
Първите няколко пъти, когато бях там, положението бе лошо, но се
подобряваше. А репресиите сега са наистина сериозни. Но турските
интелектуалци продължават да се борят. Бих казал, че са наистина
уникални. Те последователно се съпротивляват на престъпленията –
непрекъснато се включват в акции на гражданското неподчинение.
Също така са много добре информирани. Не знам колко от книгите ти са
преведени – може би дузини.
113
Много. И асоциацията на издателите е много силна. Отидох на едно от
техните събирания и получих някаква награда за свобода на словото.
Издателите твърдо се противопоставяха на цензурата, на репресиите и
подкрепяха забранени или хвърлени в затвора писатели.
Сега се опитват да се свържат с Латинска Америка. Едва ли не е
задължително всеки, който се занимава с писане, да отиде в Южна
Америка, да проучи обстановката там. Затова мисля, че системата е
разклатена. Разбира се, говоря за Истанбул и за образованите кръгове – в
провинцията, в селата, нещата са различни.
Сложно е. Диарбекир, неофициалната столица на кюрдските региони,
естествено, представлява различен свят, но пък и Турция е уникална
страна.
Мислиш ли, че Израел ще се осъзнае, ще преодолее собствените си
демони и ще даде накрая територия на палестинците?
Не, Израел няма да направи нищо, докато Съединените щати го
подкрепят. И защо да го прави? Получава точно онова, което иска. Сега
превзема ценни райони от Западния бряг, а останалата част е разделена на
кантони. Газа е под силна обсада. Всеки ден става някакво ново
престъпление.
Точно сега получих сведения от приятели, които бяха там е
неправителствена организация, която подкрепя проекти за развитие на
Западния бряг. Работеха в палестинско село близо до Хеброн, който все
още е палестински, въпреки че там живее група много агресивни,
безобразни заселници. Виждал съм тези заселници. Те са просто ужасни.
Израелската армия ги защитава, така че те могат да бият хората, да рушат
палестинските къщи и да събарят щандовете с плодове, да правят
каквото си искат. Точно до Хеброн има едно село, в което тази организация
работеше, помагаше на хората да засадят хиляди маслинови дръвчета,
цяла плантация, а израелската армия влязла един ден и без
предупреждение просто изкоренила дръвчетата. Армията пристигнала
114
заедно с агроном, защото искала да запази дръвчетата и да ги премести в
израелския кибуц, където правели парк. Междувременно разрушили
цялата икономическа база на селото, срутили къщи и прочие. И такива
неща се случват всеки ден. Израелската и палестинската преса са пълни с
подобни истории. Защо да спират? Докато Съединените щати са склонни
да ги защитават, ще продължават по същия начин.
Израел потиска палестинците, окупира земите им, играе ролята на
авангард на Запада в Близкия изток, обаче повечето израелци вече не се
интересуват много от политиката и това все по-често проличава. Тел Авив
и Хайфа са станали изключително богати градове с много висок стандарт
на живот и почти по нищо не личи, че това е зона на конфликт. На няколко
километра оттам започват границите – чудовищни стени и телени огради.
Но ако човек седи в луксозното кафене или в концертната зала, цялата тази
несправедливост е невидима. Изглежда, в Израел вече няма голяма
вътрешна опозиция.
Така е, намалява. Последните социологически проучвания сочат, че около
две трети от населението подкрепя разширяване на заселването. Ако
попиташ дали трябва да се запазят съществуващите кибуци, процентът ще
е още по-висок. А всички те са незаконни. Но ако можеш да го правиш и ти
се размине, тогава защо да спираш?
115
8. НАДЕЖДА ЗА НАЙ-ОПУСТОШЕНИТЕ МЕСТА ПО СВЕТА
По-голямата част от Южна Америка днес е свободна и дори някои народи
в Централна Америка най-накрая успяват си извоюват независимост,
въпреки доктрината Монро, която и досега, изглежда, остава
неоспорвано евангелие на американската империя.
По-голямата част от годината прекарвам в Африка и Тихоокеанска Азия и
усещам, че в тези части на света се извършва консолидация на имперската
или неоколониалната власт – почти нищо вече не може да се извърши
свободно. Статуквото, което наблюдавам в повечето страни на
Югоизточна Азия, Индийския субконтинент и почти цяла Африка, е
плашещо.
Ако разгледате клиентелистките държави в западната част на
Югоизточна Азия – Филипините, Индонезия, Тайланд и Камбоджа – ще
видите, че там напълно отсъства каквато и да е дискусия за алтернативна
политическа или социална система. До известна степен пазарният
фундаментализъм е пуснал дълбоки корени дори в Сингапур, докато
социалният договор между правителството, бизнеса и народа постепенно
се разпада. Жестоки феодални родове управляват де факто Филипините:
купуват гласове, заплашват опозицията, убиват и изнасилват, ако някой
застане на пътя им. Индонезия е друг пример за безжалостно феодално
общество. Тайланд се управлява от пагубна, корумпирана, средновековна
монархия, подкрепяна от приятелски настроени военни, които всъщност
бяха настанени там от Запада след Втората световна война. Роденият в
САЩ и обучен в Швейцария крал бе добра кандидатура за построяване на
военна база на територията на страната за целите на експанзията и
Виетнамската война на САЩ и техните съюзници. Той даваше също
така обещаващи знаци, че е склонен да убие тайландските левичари,
което всъщност и направи.
Не знам. Ако беше отишъл в Южна Америка преди двадесет години,
щеше да кажеш същото. Преди пет години същото важеше и за Близкия
изток. Нещата се променят. И способността на западните сили да ги
контролират силно намаля.
116
Мисля, че една от разликите между Южна Америка и Африка или
Югоизточна Азия е, че дори преди 20 години, по време на черната епоха,
в Латинска Америка съществуваше всеобхватно и силно желание за
алтернативно общество. Не виждам такова нещо в Югоизточна Азия или в
Африка, дори в Близкия изток. В много от тамошните страни, от Уганда и
Кения до Индонезия и Филипините, дори така наречената опозиция, се
спонсорира от Запада. Често пъти желанието за промяна се ограничава до
свалянето на определена личност от власт, какъвто е случаят със Сухарто
в Индонезия или с Мубарак в Египет. Социалната, икономическата дори
политическата система не е задължително да се променят. Предвиждам,
че в бъдеще предстои голяма битка, години, може би десетилетия на
борба в тези части на света, докато настигнат латиноамериканците.
Не съм толкова сигурен. Мисля, че Латинска Америка изглеждаше силно
контролирана – беше смазана, движението, свързано е освободителната
теология32, бе потъпкано и унищожено, бяха избивани хора. Имаше
някакви наченки на критически коментари, но наистина бяха наченки, а
това го има също и в Африка. Могат ли да направят нещо? Мисля, че няма
как да знаем. Северна Африка изглеждаше най-зле, но за година-
две положението се промени.
Човек може да се надява, че нещата в Африка ще се променят, както се
промениха в Бразилия, Боливия и навсякъде в Латинска Америка. Но в
момента Африка изглежда най-опустошеното място в света. Изглежда, там
се извършва консолидация на колониална сила и ужасите, които стават,
често се извършват от подставени лица – местните наемни войски: Руанда
и Уганда плячкосват ДР Конго, Етиопия и Кения разрушават Сомалия.
Кения нахлу в Сомалия през 2011 година. Изглежда, Африка е докоснала
дъното след официалния край на колониализма.
32
Интерпретация на християнската теология, която набляга на необходимостта от
освобождение на потиснатите. Най-известният пример за освободителна теология е
този на Католическата църква в Латинска Америка през 50-те и 60-те години на 20
век. – Бел. ред.
117
Най-опустошена е, защото е богата на ресурси. След края на Втората
световна война САЩ бяха в позицията на най-голяма сила. Разбира се,
стратезите осъзнаваха това и разработваха сложни планове как да
организират световната система. Начело на Отдела за стратегическо
планиране на Държавния департамент стоеше Джордж Кенан, който
определяше съответната функция на всеки регион. Например
функцията на Югоизточна Азия бе да предоставя полезни изкопаеми и
ресурси на бившите колониални сили, така че те да могат да
се възстановят. И след това да бъдат в състояние да закупят право на
достъп до американските производители и тъй нататък.
Когато отива в Африка, Кенан пише, че Съединените щати не се
интересуват от Африка, така че тя може да бъде предадена на
европейците да я експлоатират – негови думи – с оглед на своето
възстановяване. Така че тя е предоставена на европейците за
експлоатация, за да могат да се вдигнат на крака и да станат активна част
от системата, доминирана от САЩ, както и пазар за американските стоки
и инвестиции и тъй нататък. Африка трябвало да бъде експлоатирана. Е, в
по-ново време САЩ размислили и казали, че и те трябва да експлоатират
Африка. Така че Съединените щати започнали да настъпват в Африка,
да получават много петрол оттам, както и уран и други минерали.
Така че не само европейците я експлоатират: днес Съединените щати
искат да са сигурни, че получават своя пай. Но идеята за Африка като обект
на експлоатация е станала втора природа. Кенан се смята за голям
хуманист, но никой няма да спомене за това, защото се приема за
нормално; защо тогава да го споменаваме?
Днес Франция разбира тези думи буквално, каквото е трябвало да
означават. Невероятна е ролята, която Франция започва да играе в
Африка, от Джибути до Сомалия, от Западна Сахара до Либия22.
Ролята на Франция обикновено винаги е била ужасна. Французите
подкрепяха Бен Али, тунизийския диктатор, дълго след началото на
размириците. Накрая сякаш започна да им става неудобно, но те са ужасни
управници в Африка и продължава да е така и до днес.
118
Французите все още имат чуждестранни легиони из целия континент.
Неотдавна срещнах френски легионери в Джибути. Били са изключително
жестоки. В Джибути имаше френски наемници, които се подготвяха за
операции из целия континент. А сега с Либия мисля, че започва истински
кошмар – като осъзнаем каква голяма роля се готви отново да играе
Франция... голяма и изключително деструктивна за африканските
народи. Сигурен съм, че можеш да дадеш и много други примери.
Интересен е случаят със Западна Сахара. Тамошният народ, сахрави, са
истински неличности. Това е последната официална колония в Африка,
поставена под егидата на ООН за деколонизация... Обаче веднага след
като през 1975 година се обяви деколонизацията, тази страна беше
нападната от Мароко, довереник на Франция. Мароко нахлу, свали
независимото правителство и започна да заселва там мароканци, така че
ако някога се проведе референдум, както иска ООН, мароканците да могат
да доминират. Имаше голяма съпротива от партизански отряди, които
продължават да внасят искове и да повдигат обвинения в ООН.
Най-скорошната им проява бе в навечерието на Арабската пролет. В
действителност Арабската пролет започна от Западна Сахара, преди Тунис.
Бяха построени палаткови лагери като акт на мирна съпротива в Западна
Сахара. Разбира се, мароканските войски нахлуха и ги разрушиха. Народът
сахрави отнесе случая до ООН, която е отговорна за Западна
Сахара. Франция, с подкрепата на САЩ, блокира всякакво
разследване, защото ставаше въпрос за действията на неин довереник.
Това не се възприе като част от репресиите срещу Арабската пролет, но
всъщност бе първата стъпка.
Както споменахме вече, в Конго се води война, страна, която е
плячкосвана и от Руанда, и от Уганда, защитаващи западните интереси –
най-ужасният геноцид от Втората световна война насам, абсолютно
потулен, за който в западните медии няма почти никакъв отзвук!
Точно приключих снимките на филм по друга ужасяваща тема:
бежанския лагер в Дадааб, Северна Кения, в който живеят основно
сомалийски бежанци. Това е най-големият бежански лагер в света с около
600 000 души насред пустинята. Сомалия бе напълно дестабилизирана,
119
разкъсана на парчета. Говори се, че крайбрежието е напълно отровено от
боклуци, идващи от Европа... Мой приятел, бивш кенийски депутат, ми
каза, че Докато Кения е помагала за сключване на мирни споразумения
за Сомалия в миналото, Западът неотменно е осуетявал всякакви такива
инициативи, тъй като не искал да допусне начело на този регион да
застане ислямски националист.
Да, и подкрепяше военната интервенция на Етиопия, която свали Съюза
на ислямските съдилища по време на единствения кратък период на
относителен мир в Сомалия. Един от тъй наречените големи успехи бе,
когато САЩ закриха Ал Бакараат, голяма хуманитарна организация,
която подкрепяла тероризма. По-късно признаха, че е било грешка. Оказа
се, че тази организация била основен спонсор на голяма част от живота
в Сомалия – финансирала сомалийски банки, сомалийски бизнеси,
грижела се за изхранването на населението. Когато бе забранена, всичко
секна и това бе пореден удар срещу крехкия шанс за оцеляване на
страната, която търпеше удари от всички страни. Всъщност и Европа даде
своя принос, като изхвърляше токсични отпадъци в океана до
120
крайбрежието на Сомалия и унищожи възможностите за риболов, а после
започна да се оплаква, че хората се занимавали с пиратство.
Да, случващото се във и около Сомалия е ужасно. А там Западът си има
свой верен ротвайлер – Джибути – страна, която стана някаква
американска и френска военна база и превърна пустинята си в
тренировъчен полигон за френските легиони. Никъде по света не бях
виждал толкова ужасно, свръхмилитаризирано място като в Джибути.
Мръсно, агресивно, раболепно. Например нощуваш в техния
хотел Шератон и на сутринта откриваш, че там германската армия си има
собствен готвач, който приготвя закуската!
Да не говорим за Западна Африка, която се е превърнала във френски
полигон. Последния път когато ходих в Дакар, Сенегал, наблюдавах
френските военни маневри; самолетоносачи, бомбардировачи и други
военни плавателни съдове минаваха точно покрай историческия остров
Горе, който навремето е бил транзитен пункт за африканските роби,
изнасяни по целия свят от френските колониални владетели. Много
символично. Бих добавил – безсрамно. Ако някъде в Субсахарска
Африка става нещо позитивно, това е в Южна Африка.
Знаеш по-добре от мен, че Южна Африка се промени към по-добро след
края на апартейда, но не и по въпроси, свързани с класите. Това си остава
в голяма степен непроменено. Може да виждаш чернокожи в лимузините,
но за преобладаващата част от бедното население лошите условия си
остават все същите.
Но вината за това не е само на Африканския национален конгрес (ANC)33.
Поне отчасти се дължи на условията за управление на икономиката,
33
След нашия разговор станахме свидетели на страховитото нахлуване в Мали на
френски войски и чуждестранни легионери, набрани, платени и обучени от Франция. –
Бел. авт.
===
С термина неолиберализъм често се описва икономическа политика, свързана с
намаляване на данъците и държавните регулации, приватизация на държавни
предприятия, по-голяма икономическа свобода и свободна международна търговия.
Защитниците на тази политика често наричат себе си либерали или класически
121
наложени на първото правителство на ANC от чужбина. Това бяха хора,
прекарали по-голямата част от времето си в затвора, които не познаваха
достатъчно външния свят. Наоми Клайн поддържа тезата, че те са били
измамени по същия начин като Горбачов. (Имаше заплахи за наказателни
действия, в случай че ANC не приложи финансовите и икономическите
мерки, предписвани от Запада).
По този въпрос съм скептичен. Смятам, че мислеха, че имат права върху
привилегиите, на които са се радвали елитите. И много бързо възстановиха
неолибералното общество. Не мисля, че са били принуждавани да го
направят. Имам чувството, че същото се случва навсякъде. Виж например
сандинистка Никарагуа. Лидерите произхождаха от никарагуанския
елит. Щом взеха властта, поискаха да живеят, както живееха елитите... и го
направиха. Последва тази огромна корупция – Умберто Ортега
притежаваше огромно, оградено със зидове, имение в центъра на Манагуа,
и тъй нататък. Революционните лидери обикновено произхождат от елита.
Те се сражават доблестно, а не е лесно да се свали диктатурата от власт;
загиват много хора; в Южна Африка хората бяха измъчвани и заточвани.
Но когато лидерите завземат властта, те лесно възприемат моделите на
онези, чиито места заемат.
Бях в Кейптаун малко след края на апартейда и имах възможност да се
срещна с дисиденти. Спомням си как някакъв чернокож активист дойде и
започна да разказва, че идва от един от луксозните хотели в центъра на
града. Всички богати хора били там, а сега те бяха част от това и се чувстваха
доста добре. Такава бе преобладаващата нагласа, но не и сред хората
с южноазиатски произход – те изглеждаха много по-войнствени. Все още
говореха за Стив Бико34 и за целите на движението, които не били
постигнати. Не искам да правя прибързани заключения въз основа на
ограничените си лични впечатления, но въз основа на тях и на онова, което
прочетох, ми се струва, че движението срещу апартейда много лесно се
превърна в неолиберална структура за овластяване на елита и за
маргинализиране на по-голямата част от населението.
либерали, докато терминът неолиберализъм е използван от критиците им, сред които

се нарежда и Ноам Чомски. – Бел. ред.
34
Активист на движението против апартейда, лидер на африканското радикално
движение. – Бел. прев.
122
Обаче не стана толкова лесно. Бях в Кейптаун по време на
Южноафриканската комисия за истина и помирение. Тогава огромен брой
бели професионалисти, които единствени имаха право да управляват по
време на апартейда, напускаха страната. Всички те се преместиха в Канада,
Австралия, Съединените щати. Икономиката пострада, БВП се понижи,
страната бе източена. И колкото повече реформи предлагаше ANC, толкова
повече професионалисти, особено бели, заплашваха, че ще напуснат.
Това е нещо обичайно. Например когато Уго Чавес дойде на власт,
огромни капитали излязоха от Венецуела. Когато за кратко бе свален,
започнаха отново да се връщат. Същото се случи и в Хаити при Аристид.
Докато капиталовият поток е свободен, това ще бъде основното оръжие
срещу всяка реформа. Дори се обсъжда в професионалната
икономическа литература. Говорят как правителствата имат двойна
колегия избиратели. От една страна, собствените си народи, но също и
националната и международна общност на инвеститорите, която
провежда светкавичен референдум за политиките на правителството, и
ако не харесва тези политики, ги спъва чрез валутни спекулации, движение
на капитали и други мерки. А втората избирателна колегия,
международната инвеститорска общност, обикновено надделява над
населението. Не винаги, но това е могъща сила. Въпреки това обаче и тази
власт може да бъде ограничена. Да вземем Корея по време на големия
икономически разцвет – не само забрани износа на капитали, но въведе и
смъртно наказание за такива случи. Това са нещата, които могат да се
направят.
Трябва да помним, че освободителните движения дори в най-
опустошените места, са постигнали големи успехи. Да вземем например
Индонезия, която през 1975 година нахлува и окупира Източен Тимор. Това
е едно от най-ужасяващите зверства в следвоенния период: най-близко до
геноцида от всичко, случило се дотогава. Съединените щати го подкрепяха,
както и Великобритания и Австралия. Други западни държави –
също. Хората организираха протести срещу окупацията вътре в
тези западни страни – участвах активно в организацията, както и ти, и много
други, но не можахме да обърнем нещата. Най-после, през 1999 година,
след огромното клане в Дили, което прогони 250 000 души от града, под
натиска на местната и международната общност Клинтън заповяда на
индонезийските генерали да спрат – и те веднага смениха посоката. За дни
123
всичко приключи. Какво ни учи това – че е било възможно да му бъде
сложен край преди 25 години, но не е имало воля. Интересно бе как това
бе представено на Запад. На мястото на напусналите индонезийски военни
влязоха мироопазващите сили на ООН, начело с Австралия, и това днес се
смята за една от най-мащабните хуманитарни интервенции.
Според една друга интерпретация Австралия открила газ на дъното на
океана и преценила, че за нея било по-лесно да си има работа със слабия
Източен Тимор, отколкото с огромната Индонезия.
Австралийците са знаели за газа от самото начало. В действителност
Австралия и Индонезия сключили договор, който осигурявал на Австралия
достъп до нефта в това, което те наричат индонезийска провинция Източен
Тимор. Това е единственото позоваване на Източен Тимор като
индонезийска провинция. Има една снимка – която е прочута в Австралия –
на Гарет Еванс, австралийския външен министър по онова време, който
подписва договора с Али Алатас, своя индонезийски колега. Двамата пият,
въодушевени са и всичко е много весело, тъй като Австралия е получила
право върху нефта в индонезийската провинция Източен Тимор. Поради
срамната роля на Австралия, подкрепила индонезийското нахлуване и
зверствата именно по време на неговия мандат, Еванс бил притиснат от
движението на активистите в Австралия и обяснението му било: „Светът е
едно несправедливо място, пълно е със случаи на присвояване чрез сила“.
Това е само още един такъв, така че няма значение. А ако прилича на
геноцид, какво пък, стават такива неща.
Днес Гарет Еванс е герой на движението Отговорност да защитаваме35.
Списание The Economist публикува статия за него със снимка, на която той
е тъжен, защото в света се случват толкова ужасни неща, въпреки
дръзновеното и горещо усърдие да защитава уязвимите, което го
ръководело през целия му живот. Но там не публикуваха снимката му с Али
Алатас, който се радва на подкрепата му за фактическия геноцид в Източен
Тимор, тъй като в края на краищата светът е пълен с подобни случаи. Е,
Австралия получи достъп до газа.
35
Международно политическо движение за предотвратяване на военни престъпления,
геноцид и престъпления срещу човечеството. – Бел. ред.
124
Австралия е много интересен случай. Ако се върнем назад към Втората
световна война, японците се придвижват на юг и вероятно са
възнамерявали да нахлуят в Австралия. Тимор бил пречка. На острова
имало няколкостотин австралийски командоси, които отблъсквали
японското нападение, тиморците силно подкрепяли австралийците.
Мисля, че около 60 000 тиморци били убити. Хората в Австралия
помнеха това. Нали знаеш как става – дядо ми е бил там, чичо ми е бил
там. Имаше много потиснат гняв заради отношението на Австралия към
Източен Тимор. Сформира се доста активно движение. Бях там в средата
на 90-те по покана на Хосе Рамос-Хорта (външен министър в
правителството в изгнание на Демократичната република Източен Тимор),
за да говоря пред Асоциацията на бежанците от Източен Тимор. Това
бе първата им голяма среща, имаше голяма обществена подкрепа,
организирани бяха мащабни прояви в Сидни, Мелбърн и други градове.
Обаче Еванс и неговото правителство въпреки всичко сключиха сделката.
Но през септември 1999 година, когато Клинтън промени позицията си,
споразумението се разпадна. Върху Клинтън бе оказан силен натиск,
отчасти между другото от влиятелни фигури на американската десница,
които бяха близки с католическата общност. Източен Тимор е католическа
страна. Това бе един от факторите, но имаше също и международен
протест. Случаят е показателен – не можаха да запазят подкрепата
за окупацията на Източен Тимор. Мисля, че има и много други такива.
Към финала фамилията Кенеди също се ангажира с Източен Тимор. Когато
ме арестуваха в Източен Тимор след клането в Ермера през 1996 година,
след като ме изпратиха в разузнавателната централа и ме изтезаваха, ме
пуснаха само след намесата на посолството на САЩ. След това отидох в
Джакарта и се срещнах с някакъв служител на посолството, който
каза: „Сега е подходящ момент да се повдигне въпросът за Източен Тимор,
тъй като фамилията Кенеди е много заинтересувана и ангажирана, и много
критична към индонезийската окупация на Източен Тимор“.
След като индонезийските войски се изтеглиха, съм свидетел, че
ръководството на Тимор-Леще36 преживя ужасни времена заради
отношенията си е Австралия и тъй наречената международна общност, във
Официалното наименование на Източен Тимор след обявяването на независимост е

36
Демократична република Тимор-Леще – от португалската дума за изток. – Бел. ред.

125
връзка с газовите залежи и начина, по който на Австралия бе дадено право
открито да го изнудва.
Мисля, че повратна точка в отношението на САЩ към Индонезия настъпи,
когато през 1998 година се оказа, че Сухарто не може повече да удържа
властта. Имаше масови обществени брожения, всевъзможни студентски
протести, а МВФ не беше доволен от Сухарто. Из цяла Индонезия се
разпространяваше снимка, на която френският генерален директор на
фонда е застанал със скръстени ръце до свития Сухарто, на когото
МВФ нарежда какви политики да проведе, а Сухарто отстъпва. Именно
тогава държавният секретар Мадлин Олбрайт написа писмо до Сухарто, в
което се казваше, че е време за демократичен преход в Индонезия. Около
четири часа по-късно Сухарто си подаде оставката.
Така е, но аз си имам своя теория. По време на бунтовете живеех заедно
със студентите от университета Тризакти. Изобщо не бях впечатлен, тъй
като Тризакти е университет за висшата класа и студентите не се бореха за
революция, за фундаментална промяна в индонезийското общество.
Просто искаха Сухарто да падне от власт, сякаш оставката на един-
единствен човек може да ремонтира и подобри системата като цяло. Също
така, каквото и да се случваше по време на този период на дълбока
икономическа и финансова криза, до самия край Сухарто настояваше да
държи ключови индонезийски производства в своите собствени и на
семейството си ръце – не в ръцете на държавата, разбира се – но не бе
готов да ги приватизира и да ги продаде на чуждестранни инвеститори.
Мисля, че това се оказа твърде много за МВФ и за Запада. Всъщност те
искаха на власт в Индонезия да дойде още по-дясно правителство и почти
цялата промишленост и природни ресурси да преминат в ръцете на чужди
компании, най-вече западни такива. В крайна сметка именно така и стана,
защото след като Сухарто си подаде оставката, корупцията на
висшите класи експлодира, обхвана всички слоеве на обществото и почти
всичко бе приватизирано. Изведнъж цялата страна е огромните си
природни ресурси бе превърната в плячка. Въпросът бе само за цената.
Показателно е, че в Египет например западните консултанти възхваляват
индонезийския модел. Медиите също намекват, че страните от Арабската
пролет трябва да се придържат тясно към индонезийския икономически и
демократичен модел. Разбира се, никога не се споменава и никога не се
126
обяснява, че Индонезия е била държава пред рухване, че там няма нито
една партия, която би била готова да защитава интересите на
преобладаващо бедното население, и че прехваленият
икономически растеж е осъществен чрез разграбване на природните
богатства от малка група от елита.
127
9. ЗАЛЕЗЪТ НА АМЕРИКАНСКОТО МОГЪЩЕСТВО
Гледам на Съединените щати и Европа като на империя, която
затвърждава мощта си по целия свят. Все още съществуват острови на
съпротивата: Латинска Америка, Китай, дори Иран. Обаче за останалия
свят възможността за маневриране намалява; поне според моя опит,
придобит на място. Знам, че си по-голям оптимист от мен по този
въпрос...
Американската мощ достигна своя зенит през 40-те години. Оттогава
непрекъснато отслабва. През 1945 година Съединените щати притежаваха
половината от световното богатство. Бяха в уникална позиция от гледна
точка на сигурността, контролираха Западното полукълбо, Атлантическия
и Тихия океан, повечето отсрещни крайбрежия на океаните.
Другите индустриални общества бяха опустошени и разрушени.
Съединените щати бяха окупирали Япония и контролираха
Западна Европа. Първата задача на американците и британците
след стъпването им на европейския континент бе да разгромят
антифашистката съпротива, да отслабят силните работнически движения
и да възродят в голяма степен традиционните режими, дори с помощта на
фашистки колаборационисти.
Това започна през 1943 година с влизането на САЩ в Италия. После
продължи повсеместно, с особена жестокост в Гърция, която се разглежда
като част от периферията на богатия на енергийни ресурси Близък изток.
Особено са загрижени за Германия, защото знаят, че Германия ще бъде
център на промишлената система на Европа. Така големият проблем е
какво да се прави с Германия. Британците и американците са обезпокоени
от онова, което смятат за зараза, идваща от Източна Германия. Джордж
Кенан, един от главните стратези, казва нещо интересно: според него
трябва да отделим със стена Западна Германия от Източната зона, за да
спрем разпространението на радикални идеи за организиране на
работническите движения и тъй нататък. И Германия е възстановена до
голяма степен по един традиционен начин. А работническите синдикати
до голяма степен са обезсилени.
Във Франция бяха необходими стачкоизменници, за да се смажат
синдикатите. Отчасти това бе просто естественият процес за разбиване на
128
организираното работническо движение. Обаче докерите в Марсилия се
месеха в товаренето на оръжия и припаси за французите в Индокитай,
които се бореха Франция отново да го завладее. Е, ако искаш да провалиш
стачките и да разбиеш работническото движение, имаш нужда от някой,
който да го направи. Нещо, което мафията умее. Обаче нацистите пипаха
твърдо и мафията до голяма степен бе унищожена: нацистите не обичаха
конкуренцията. Така че Съединените щати я възстановиха в Сицилия и в
Южна Франция (корсиканската мафия). Но мафията няма да разбива
профсъюзи даром – трябва да получи нещо в замяна. Отплатата бе
контрол върху производството и разпространението на хероин. Това е
прословутата Френска връзка, която тръгва от Южна Франция и прекосява
целия свят.
Където има преврат, интервенция, веднага след това влизат наркотиците
и за това има основателна причина. Ако да кажем, ЦРУ сваля от власт
правителството и подкопава дейността на синдикатите, на първо място, то
се нуждае от човешки ресурс и след това от черни пари, които не могат да
се проследят. Когато тези условия се съчетаят правилно, системата работи
добре. Подобни примери се срещат по целия свят. Историкът
Алфред Маккой написа задълбочен трактат по този въпрос – Политиката
на хероина.
Същото се случи и в Япония. Генерал Дъглас Макартър37 подкрепяше
демократичното развитие на Япония през първите следвоенни години.
Разрешаваше организирането на съюзи, демократически инициативи и
други. Когато либералите във Вашингтон узнаха за това, се ужасиха и през
1947 година се намесиха. Това бе наречено обратен курс и те смазаха
всичко и възстановиха властта на големите концерни. Всъщност възродиха
нещо подобно на фашистката система.
Използваха хора като Шорики Матзутаро, който бе агент на ЦРУ и
президент на групата Йомиури, огромна медийна компания в Япония.
И върнаха стари военнопрестъпници. Същото се случваше навсякъде по
света. Както и да е, това бе пикът на американското могъщество, което
след това започна да отслабва. Независимостта на Китай през 1949 година
37
Върховен командващ на тихоокеанските съюзнически сили по време на Втората
световна война. След капитулацията на Япония фактически управлява страната в
периода 1945-1948 година. – Бел. прев.
129
бе огромен удар, тъй като Китай бе смятана за ключов фактор в световния
ред, който САЩ се опитваха да възстановят. В Съединените щати много се
говореше за това кой е виновен за загубата на Китай – този разговор
продължава и до днес. Интересен начин да се разглежда въпросът –
загубихме Китай. Притежавахме го, но някой направи така, че да го
загубим. Това бе първият случай на слабост, който веднага предизвика
сериозни опасения относно потенциалната загуба на Югоизточна Азия, и
тогава американската политика се насочи към Югоизточна Азия.
В първите години след края на войната се провеждаха конфликтни
политически инициативи. САЩ бяха против старите имперски системи в
региона, тъй като те стояха на пътя на американските икономически и
други интервенции, но също така бяха против разрастването на
националните движения. Така че в различни места се провеждаха
взаимно противоречащи си политики. Например в Индонезия, след
клането в Мадиун през 1948 година, Съединените щати решиха да
подкрепят Сукарно38. Обаче в Индокитай в края на 40-те години САЩ се
колебаеха и везната се наклони в полза на връщането на французите на
власт. Но ако прочетем документите, се вижда, че онова, за което
наистина бяха загрижени, не бе Индокитай, а Индонезия. Индонезия беше
богата на ресурси, беше голяма и важна страна, докато Индокитай нямаше
такова значение. Само се страхуваха, според формулировката на
стратезите, че заразата може да се разпространи от Виетнам до
Тайланд, дори до Индонезия и дори до Япония. Съединените щати бяха
загрижени, че Япония може да се приспособи към една независима
Югоизточна Азия и да стане неин търговски и индустриален център.
Това фактически щеше да означава, че САЩ са загубили Тихоокеанската
фаза на Втората световна война, която се бе водила именно, за да не се
допусне Япония да наложи тъй наречения Нов ред в Азия. Най-общо
казано. През 1950 година Съединените щати не бяха готови да загубят
Втората световна война и така започна масивната подкрепа за французите
в Индокитай.
А след това, през 1958 година, Айзенхауер проведе най-голямата
дотогава интервенция в следвоенния период: опита се да откъсне
външните острови на Индонезия, където се намира по-голямата част от
природните ресурси, и да ги постави под американски контрол.
Съединените щати се опасяваха също и да не би Индонезия да стане
твърде демократична. Ако четеш американски документи от този период,
38
Първият президент на Индонезия, 1945-1967 г. – Бел. прев.
130
ще видиш, че те са се тревожели, задето правителството на Сукарно
допуснало политическо представителство на Комунистическата партия на
Индонезия (PKI), която била основно партията на бедните. Те се
страхували, че ако това продължава, ако имало демократичен процес, РКI
щяла да вземе властта. Обаче американската интервенция се провали. И
знаем какво се случи през 1965 година.
Финансиран от Щатите преврат, масово избиване на комунисти,
интелектуалци и китайски малцинства. Загиват около три милиона души.
Не съм чувал такива големи числа, но както и да е, било е нещо ужасно.
Настоящият президент Сусило Бамбанг Юдхойоно бе женен за дъщерята
на Сарво Едхи Вибово, печално известна червена барета, генерал от
специалните части, който обичаше да се хвали, че той и неговите другари
131
убили 3 милиона души след преврата от 1965 година. Беше един от
малцината, които потвърдиха този брой.
Според мен това бе много важно събитие за Запада, защото западните
правителства и компании опипваха почвата за нещо, което да могат да
приложат години по-късно в други части на света. В някакъв смисъл това
бе не само преврат, а икономически експеримент. Възможност да се
приложи на практика екстремна пазарна икономическа система,
захранвана силом от Калифорнийския университет в Бъркли,
посредством негови сътрудници от покровителствения Индонезийски
университет. Още преди преврата Бъркли назначи алтернативен екип от
икономисти в Индонезийския университет. По някое време по-късно
Чикагската икономическа школа39 се опита да изгради същата нечестива
връзка с Чилийския университет – но Чилийският университет отказа, и
тогава той се обърна към Католическия университет в Сантяго, който прие.
Така че в Чили преди преврата от 1973 година, точно както и в Индонезия
преди преврата от 1965 година, вече е налице
алтернативна фундаменталистка икономическа система.
Прав си да изтъкнеш, че събитията в Южна Америка и Югоизточна Азия
се случваха паралелно. На това обикновено не се обръща внимание. Би
трябвало да бъде приоритет при анализа на политическото планиране.
Безспорно стратезите във Вашингтон имат глобални интереси. Мисля, че
тези ключови перспективи се пренебрегват въз основа на полезната
презумпция, че Съединените щати не са играч в световната политика.
Вашингтон реагира на другите, посветен да прави добро по своя наивен и
непохватен начин.
Година преди преврата на Сухарто се случи преврата в Бразилия, а
Бразилия бе най-важната страна в Латинска Америка. Бразилският преврат
бе подготвен от администрацията на Кенеди и се проведе няколко месеца
след убийството му. Мисля, че това е добър пример за упадъка на
американската сила. Политиките на правителството, което САЩ помогнаха
да бъде свалено от власт, правителството на Жоао Маркес Гулар, не се
различават съществено от политиките на Лула (Луиш Игнацио Лула да
Силва, президент на Бразилия 2003-2011), но днес Лула е любимец на
Запада. По онова време те бяха толкова неприемливи, че се наложи
Една от най-значимите школи в теорията на икономиката. Свързана е тясно с

39
Чикагския университет. – Бел. ред.

132
правителството да бъде свалено и се установи наистина жестока военна
диктатура. Това бе началото. Така се задейства ефектът на доминото –
Бразилия е важна – и правителствата едно след друго падаха от власт.
И после на сцената излизаха икономистите, възпитаници на Чикагската
икономическа школа.
Мисля, че донякъде вторичните трусове от преврата в Индонезия по-
късно отекнаха дори в такива далечни места като Южна Африка и Русия по
времето на Елцин. Експериментът се оказа успешен и Западът го приложи
от Москва до Претория и до Кигали в Руанда.
Както и в Чили. Бе извършено твърде открито – десницата отговори с
варианта Джакарта.
Разговарял съм с хора от правителството на Алиенде, които днес са много
възрастни, и те казаха, че преди преврата им крещяли: „Другари,
внимавайте, Джакарта идва!“. И ми казаха: „Не разбирахме какво точно
имат предвид, като казват Джакарта. Знаехме, че това е столицата на
Индонезия, но не осъзнавахме каква кървава баня ни се готви всъщност“.
Преди няколко години заснех документален филм, Терлена –
разбиването на нацията, за преврата от 1965 година в Индонезия и
случилото се след него. Когато го прожектирах в Монтевидео, Уругвай, и
особено по-късно в Сантяго де Чили, оцелелите от преврата през 1973
година дойдоха на сцената, плачеха, прегръщаха ме и казваха: „Не сме
знаели... Същото стана и тук, в Чили, точно както в Индонезия... същото!“.
Интересни бяха реакциите на САЩ, Великобритания и Австралия.
Клането в Индонезия бе описано доста точно, така например The New York
Times го нарече смайваща масова касапница. Техният водещ либерален
кореспондент Джеймс Рестън написа колонка, в която възхваляваше
събитията като лъч светлина в Азия – така ги описваше водещ западен
вестник. И той, и издателите хвалеха американското правителство, задето
запазило ролята си в сянка, така че умерените генерали да могат да си
припишат заслугата, че са се справили сами; не искали да ги поставят в
133
неудобно положение, като кажат ние ви помогнахме. Същото бе
настроението и във Великобритания и Австралия: неудържима еуфория.
Сравнението, което винаги ми хрумва, но изводите са доста различни, е
как Куба изигра решителната си роля за освобождаването на Африка.
Кубинците мълчаха по въпроса, защото искаха африканските лидери да
получат признание и уважение. Всичко това се разбра неотдавна,
благодарение на големия историк на дипломацията Пиеро Глейджезес от
Университета Джон Хопкинс. Добре би било това сравнение да бъде
задълбочено.
Макджордж Бънди, който бе съветник по националната сигурност при
президентите Кенеди и Джонсън, години по-късно каза, че войната във
Виетнам може би е трябвало да приключи през 1965 година. Чрез
преврата в Индонезия САЩ бяха спечелили своята война в Югоизточна
Азия. Към 1965 година Виетнам бе в руини, не можеше да бъде модел за
никого, и те бяха успели да установят контрол върху Индонезия, което
бе основният им интерес. В околните региони на власт бяха диктатури,
които предотвратяваха разпространението на заразата – заразата на
успешното независимо развитие, което би могло да стане пример за
другите, водеща тема в историята на Студената война. Образът, създаден
от Хенри Кисинджър, бе, че тези национални движения са вирус, който
може да разпространи заразата – той го прилагаше и към Алиенде.
Неговото правителство било вирус, който можел да се разпространи чак
до Южна Европа. Ако хората видят, че има парламентарен път към
социалната реформа, това е много опасно. Брежнев вероятно е бил
съгласен с него – той се страхувал от
разпространението на еврокомунизма, форма на социалдемокрация,
алтернатива на съветската тирания под името комунизъм.
Ако имате работа с вирус, който ще разпространи зараза, трябва да
унищожите вируса и да ваксинирате онези, които има опасност да се
заразят, именно това бе направено в Югоизточна Азия и Латинска Америка
едновременно. Това стана през 60-те, когато основните вълни на
репресията започнаха да се надигат из цяла Латинска Америка: в Бразилия
се установи диктатура, която бе на власт до 80-те години; след това
паднаха и други плочки на доминото, довели накрая до кървавите войни
на Рейгън в Централна Америка. А в Югоизточна Азия – във Филипините
на власт бе Фердинанд Маркос; в Тайланд имаше диктатура; Сухарто
оглави Индонезия, а демокрацията в Бирма бе до голяма степен смазана
и последиците от това се проявяват и до днес. И изведнъж положението
134
започна да изглежда доста добре, след като заразата бе ограничена
и вирусът бе унищожен.
Въпреки всичко Съединените щати продължават да отслабват и към 1970
година американският дял от световното богатство намалява до 25
процента, което пак е внушително, но не е 50%, както през 1945 година. А
в икономическо отношение светът стана триполюсен. Най-големите
икономически центрове бяха в Европа (Западна Германия), в Северна
Америка (САЩ) и в Източна Азия (Япония) – последният се бе превърнал в
най-динамичния икономически регион в света. И от тогава насам
Съединените щати продължават да отслабват. През последните десет
години много показателна е загубата на Южна Америка, защото бе
смятана за напълно сигурна. Толкова сигурна, че за нея не се говореше. А
днес САЩ практически нямат никакво влияние в Южна Америка, освен в
Колумбия. САЩ се опитват да си възвърнат позициите, но нищо не е,
каквото бе преди. Говорехме за конференцията в Картагена, срещата на
върха на държавите от Северна и Южна Америка, която бе драматична
илюстрация за отслабването на американското влияние в Западното
полукълбо. Съединените щати бяха в изолация по всички главни въпроси
и вероятно изобщо няма да присъстват на следващата среща.
Арабската пролет е друг повод за загриженост. Ако Арабската пролет
тръгне в посока на развитие на някакъв вид функциониращи демокрации
в региона, Съединените щати и техните съюзници ще се окажат в наистина
тежко положение. Ясно е, че общественото мнение в Арабския свят силно
се противопоставя на САЩ и съюзниците им, така че се положиха
извънредни усилия демокрацията в региона да бъде под контрол.
Американската сила все още е огромна и рядко се поставя под въпрос,
но намалява. Щатите не могат вече да действат така, както бяха свикнали.
Не могат просто да свалят правителства в Латинска Америка. Не
разполагат със сили за военни интервенции навсякъде в Близкия изток и
тъй нататък.
Но го правят. Администрацията на Обама неотдавна успя да свали две
леви правителства в Латинска Америка – в Хондурас и Парагвай. Съгласен
съм с теб, че пропорционално САЩ контролират по-малък сегмент от
световната икономика в сравнение с периода след Втората световна
война, но сега Империята включва САЩ и Европа и дори евентуално
Япония. Ако тези три сили се обединят, ситуацията няма да е съществено
различна от тази след войната.
135
Разбирам аргумента ти, но мисля, че подценяваш европейската и
японската независимост. И още нещо. Ако се върнеш към началото на 50-
те, американските стратези много се бояха да не би Европа да се превърне
в някаква трета сила. Да не би да тръгне в посока на някаква независимост
от двете суперсили. Това е било едно от главните опасения и един от
начините за предотвратяване на подобен сценарий е било създаването
на НАТО.
НАТО е била представена като военна сила, предназначена да защити
Европа от руските пълчища. Тази версия никога не е била лесна за
преглъщане, но бе много драматично да се наблюдава случващото се през
1989 година с падането на Берлинската стена. За какво служи НАТО, когато
вече няма руски пълчища? Военните доктрини би трябвало да предвиждат
разпадането на НАТО, но вместо това НАТО се разшири.
Джордж Буш-старши и Джеймс Бейкър се споразумяха с Михаил

Горбачов, че ще позволи на Германия да се обедини и да се включи в
западен военен съюз, което не е никак малко от гледна точка на Русия. Но
в замяна на това НАТО трябваше да обещае да не се придвижва нито инч
на изток. Е, те веднага се придвижиха на изток и Горбачов доста се
разгневи. Получи отговор, че това било само устно споразумение. Ако си
толкова наивен да приемаш думите ни буквално, това си е твой проблем.
Нямаше нищо на хартия. Така че те продължиха да се придвижват на
изток. Днес НАТО е сила за световни интервенции, предвождана от САЩ.
136
Има официален мандат да контролира международната енергийна
система, морските пътища, тръбопроводите и тъй нататък.
Военният бюджет през 1989 година е много интересен.
Администрацията на Буш разработи и нова стратегия за отбрана: Стратегия
за национална сигурност, в която се казваше, че Съединените щати трябва
да поддържат огромна военна система не заради руснаците, тъй като тях
вече ги няма, а заради онова, което бе наречено технологическо
усъвършенстване на държавите от Третия свят. На второ място, пишеше
там, че Съединените щати трябва да поддържат отбранителната
промишлена база. Това е евфемизъм, който се отнася за индустрията на
високите технологии, развита основно по инициатива и със средства на
правителството, обикновено чрез Пентагона.
Но най-интересната част е посветена на Близкия изток. Там пише, че САЩ
трябва да поддържат нападателни сили, насочени към Близкия изток,
където сериозните проблеми не могат да бъдат оставени пред вратата на
Кремъл. С други думи, противно на лъжите, разпространявани цели
петдесет години, това не е било заради руската заплаха, а заради
заплахата от радикален национализъм – независим национализъм. А
сега са чисти, облаците са се вдигнали. Но няма никакво значение, защото
никой не обърна внимание на това и дори в научните среди не го
проучиха: мисля, че съм един от малцината, които изобщо някога го
споменаха. Ако искаш да разбереш Студената война, трябва да се вгледаш
в този ключов момент, рухването на глобалния враг. Трябва да проучиш
какво се е случило след неговия край.
Така че Европа обикновено следва САЩ и рядко предприема независими
инициативи. Това е особено вярно за Великобритания. Ако човек прочете
докладите на британската служба за външно разузнаване от 40-те години,
става ясно, че те са разбирали, че времето им е минало и че се налага
Великобритания да стане младши партньор на Съединените щати и
понякога да бъде третирана по много унизителен начин.
Поразителен пример в това отношение е 1962 година, времето на
Кубинската криза. Стратезите на Кенеди обмисляха опасни ходове
и преследваха политики, които смятаха, че могат да доведат до ядрена
война, знаейки, че Великобритания ще бъде унищожена. Съединените
щати нямаше да пострадат, защото руските ракети не можеха да ги
достигнат, обаче Великобритания щеше да бъде пометена.
Стратезите не казваха на Великобритания какви са плановете им. Харолд
Макмилан, британският министър-председател, отчаяно се опитвал да
разбере какво става във Вашингтон и всичко, което научавал, било онова,
137
което английското разузнаване успявало да прихване. И точно тогава, по
време на вътрешно обсъждане, някакъв американски старши-съветник
казал, че британците трябва да бъдат държани настрана, че Съединените
щати не могат да вярват на британците. Някой описваше истинското
естество на специалната връзка така: „Британците са нашият лейтенант.
Учтивият термин е партньор“. Това са британците. Континенталните
европейци са нещо още по-малко – те следват отзад, но предизвикват
лека тревога, защото на тях не може да се разчита напълно, на никого не
може да се разчита. Способни са да следват независим курс и понякога са
го правили.
При все това американската външна политика днес почива изцяло върху
европейската колониална култура.
Но това също е и американска култура. Един от най-известните историци
на империализма – Бърнард Портър, преди няколко години изтъкна, че
трябва да внимаваме да не изпадаме в това, което той нарича заблудата
със солената вода – че империализъм означава да се прекосяват морета и
океани. Иска да каже, че няма разлика дали прекосяваш Ирландско
море или реката Мисисипи, и в двата случая става дума за империализъм.
Завладяването на територията на Съединените щати не се нарича
империализъм. Но това е лингвистичен избор. Разбира се, става дума за
завладяване на територията и земята на някой друг, първо, на всички
местни народи, а след това и на половината от Мексико (целите западни и
югозападни територии са били мексиканска територия, затова имаме
градове като Сан Франциско и Сан Диего), и едва след приключването
на този етап от американския империализъм започва презокеанският
империализъм. Куба през 1898 година, но също и Пуерто Рико, Хавай,
Филипините и тъй нататък.
Особена форма на колониализъм се разви в тъй наречената Англосфера –
англоговорящите страни, които някога са били британски колонии. Той е
различен от конвенционалния империализъм, защото те не само са
управлявали страните, които са завладявали или администрирали, а са
прогонвали или избивали местното население и след това се настанявали
там. Същото се е случило с Австралия и Канада и почти същото в Нова
Зеландия, но маорите там се съпротивлявали и по някакъв начин сега са
интегрирани в обществото, но моделът е един и същ. В Тасмания местното
138
население било избито дори в по-голяма степен, отколкото в САЩ; според
някои – изцяло, въпреки че техни наследници го опровергават. И това не
може да бъде признато в рамките на доктриналната система.
Организацията на обединените нации има докладчик за правата на
местното население, който реши да провери как стои въпросът с правата
на местното население в Съединените щати и разбира се, се сблъска с
типичните за индианските резервати разкази на ужасите. Докладът излезе
и не предизвика почти никакъв коментар, журналистите не писаха за него.
Единственият репортаж, който успях да намеря, бе от Fox News, десният
телевизионен канал. Там побесняха, когато докладът излезе.
Беше интересно да се прочетат обидните коментари за онези нещастници
от ООН: „Какво право имат да се бъркат в работите ни, ще се отървем от
ООН“ и тъй нататък. Идеята, че някой може да се занимава с правата на
коренното население на САЩ изглежда неприемлива. Имперският
манталитет си остава до голяма степен същият, но капацитетът за
провеждане на политики рязко е намалял. Това се вижда по целия свят.
Мислиш ли, че има начин американците да започнат да разбират какви
вреди е нанесла страната им на останалия свят? Дали хората ще осъзнаят
злото, което са сторили?
Шестдесетте години имаха наистина възпитателен ефект върху
американското общество. Има неща, които могат да се правят сега, които
би било малко вероятно да се случат през 50-те или 60-те. Това беше много
конформистки период. Неотдавна в Грийнсбъро, Северна Каролина,
говорех за Израел и Палестина. Преди пет или десет години просто не
можеше да се говори по тази тема. Щеше да ми трябва полицейска
защита, дори тук, в MIT. А сега се събират много хора, има голям интерес и
големи опасения относно американската политика.
Засилва се вниманието към последиците от действията на САЩ. Не искам
да кажа, че е обхванало цялото общество, но нараства и става значително.
Да вземем двете главни престъпления в историята на Съединените щати –
буквалното унищожаване на коренното население (ако заемем термина от
Основателите) и робството. До 60-те години дори
професионалните антрополози казваха, че имало много малко
американски индианци, които се събирали на ловни групи и обикаляли
наоколо. Това продължи до 1975 година, когато излезе първата
139
книга, която разклати основите на тази митология, озаглавена
Нахлуването в Америка от Френсис Дженингс. Имаше и други, но бяха
иззети – Нелън Нънт Джаксън написа много откровена книга за стореното
на американските индианци през 80-те години на 19 век, но мисля, че бяха
отпечатани може би 200 екземпляра и книгата бързо изчезна. Преоткрита
бе през 70-те или 80-те години на 20 век, но все още малцина са я чели.
Франсис Дженингс не бе професионален академичен антрополог; той
бе директор на Музея на американските индианци. Проведе много
изследвания и разкри различни факти, които оказаха голямо влияние върху
движенията, зародили се през 60-те. Назряла бе готовност да се мисли по
този въпрос.
Нещата бяха много различни в младежките ми години през 30-те и 40-те.
Семейството ми бе ляволиберално, някои от тях бяха радикали, но ние с
приятелите ми тичахме из горите и играехме на каубои и индианци. Ако
бяхме каубоите, искахме да избием индианците. През 60-те и 70-те това се
случваше по-рядко. През 1969 година дъщеря ми бе десетгодишна и
разглеждах учебниците ѝ. Един от тях бе озаглавен Да опознаем Нова
Англия и развеждаше децата из старата история на Нова Англия. Някакъв
възрастен мъж бе водач, а героят бе малко момче. И възрастният мъж му
разказваше за всичките чудесни неща, които се били случили при
заселването на Нова Англия. Мислено се питах: „Как ли ще представиш
неща като клането в Пеко?“. Ужасяващо масово клане, в което
колонизаторите избили всички жени и деца. Всъщност то бе описано доста
точно и след това момчето казваше: „Иска ми се да бях мъж и да съм бил
там“. Искаше да каже, че е щял да избива жени и деца, да ги прогонва и да
завзема земите им. Показах го на жена си. Тя се възмути, разбира се, и
отиде да говори с учителката, а учителката я попитала какъв е проблемът.
Тя ѝ посочила този абзац. Учителката го видяла и не открила никаква
граматическа грешка! Изобщо не разбирала какъв е проблемът. Тогава
жена ми я попитала: „Мислите ли, че е редно да преподавате на децата
такива неща? Особено сега, когато клането в Май Лай е на първите
страници на вестниците“. Реакцията на учителката била: „Е, не всички са
либерални като вас“. Така че повечето от нас мислят, че е приемливо да се
избиват хора и да се заграбват техните земи. Това се случи през 1969
година, и то не в някакъв изостанал селски регион в Юга, а в либералната
Нова Англия. Сега това не е така – сигурен съм, че днес няма такива
учебници – и образът на индианците се е променил.
Нещо подобно се случва и с историята на робството, която също е била
потулвана. Сега истинските истории започват да излизат наяве. Прието бе,
140
че след Гражданската война нещата са се подобрили, робите били
освободени и тъй нататък. Отскоро започнаха да излизат книги извън
научните изследвания, които показват, че след като робството формално е
премахнато, то е било в основна степен възстановено. Десет години
след Гражданската война, след поправките в Конституцията, Югът
и Северът сключват негласно споразумение, което позволява на Юга да
възстанови отново робството, като криминализира живота на
чернокожите. Така че почти всичко, което прави чернокожият мъж, може
да се смята за престъпление, като например на стои на уличния ъгъл, да
погледне бяла жена, или каквото и да е. Доста скоро затворите се напълват
с чернокожи мъже и те се превръщат в чудесна работна сила. Това е много
по-удобно, отколкото да имаш роби – ако имаш роби, трябва да се грижиш
за тях: те са твоя собственост. Ако вземеш работници от затвора, не трябва
да се грижиш за тях, те няма да стачкуват, няма да искат по-големи заплати.
До голяма степен американската индустриална революция се основава на
този феномен. Това продължава почти до началото на Втората световна
война и – това едва сега започва да се признава – донякъде прилича на
ставащото днес и криминализирането на чернокожите в расистката война
срещу наркотиците, която възприе сегашния си облик след Рейгън.
Но да вземем войната във Виетнам. Както говорехме преди, неотдавна
отбелязахме 50 години от началото на войната. Когато тя започна, започнах
да говоря за нея – изнасях беседи в нечия всекидневна, пред двама-трима
съседи или в някоя църква, в присъствието на четирима души. Когато в
началото на 60-те се опитвахме да организираме срещи по повод Виетнам
в MIT, трябваше да обединим дузина теми... Венецуела, Виетнам, Израел...
и тогава може би щяха да дойдат десетина души.
В Бостън, може би най-либералния град в страната, първият опит да се
проведе демонстрация на Бостън Комън, обичайното място за
демонстрации, бе през октомври 1965 година, Международен ден на
протеста. Той бе осуетен насилствено, най-вече от студенти. Трябваше да
бъда един от говорителите, но никой не можеше да ни чуе. Единствената
причина, поради която не бяхме физически нападнати, бе присъствието на
многото полицаи наоколо – не защото одобряваха демонстрацията, а
защото не искаха да има убити на Бостън Комън. Водещият либерален
вестник Boston Globe, най-либералният в страната, рязко осъди
демонстрантите и публикува снимка на ранен ветеран от войната. Радиото
не спираше да заклеймява криминалните прояви на онези, които
поставяли под въпрос храбростта и благородството на нашите момчета,
които спасявали Виетнам и тям подобни.
141
Малко преди това жена ми бе завела нашите две малки момиченца на
женска демонстрация в Конкорд, спокойно предградие с дълги
пацифистки традиции. Нищо особено, просто стояли и държали плакати.
Жените и момичетата били нападнати от разярена тълпа, която ги
замеряла с консервени кутии и домати.
А след това, пет години след началото на войната, през май 1966 година
имаше друг Международен ден на протеста. Осъзнахме, че не можем да
го проведем публично, затова го организирахме в църква. Църквата бе
нападната – отново се хвърляха консерви и домати и отново при пълно
обществено одобрение. По-късно нещата се промениха, но това стана
бавно.
Миналото на Барак Обама е доста тясно свързано с американските
разузнавателни служби, особено онези, които са действали на две места:
Кения и Индонезия, където той прекарва детството си. Бащата на Обама е
бил вербуван от Том Мбоя, кенийски десен политик от племето луо, който
бил много близък с американското правителство. Те отиват в Хавай, където
били обучени или образовани и по-късно били изпратени обратно в
Африка. Там Мбоя и бащата на Обама помогнали на Джомо Кениата,
първия президент на Кения, да се отърве от всякакви леви влияния и да
отстрани прогресивния лидер Огинга.
Така е. Не съм сигурен колко близък е бил всъщност с баща си.
Не много – баща му умира, когато е млад, но и преди не са били близки.
Баща му бил алкохолик, предизвикал редица автомобилни катастрофи в
Кения и през последните години от живота си бил инвалид. Но не само
бащата кениец на Обама бил тръгнал на кръстоносен поход срещу левите
сили.
Президентът Обама прекарал част от детството си в Индонезия. Майка му
се омъжила отново за офицер от индонезийската армия, който бил обучен
в Хавай. Бил призован обратно в родината, за да помогне след преврата от
1965 година. Майката на Обама и младият Обама се преместили в
Индонезия малко след преврата. Израснал в Ментенг, елитен квартал в
Джакарта, и до днес там е известен като Бари от Ментенг. Това е стабилен
богаташки квартал и семейството живеело в него в лагера за военни. И до
142
днес той говори с носталгия за детството си, което в действителност
съвпада с мъчения, масови убийства, изнасилвания и отвличания из цяла
Индонезия. Докато младият Обама се наслаждавал на детските си
години, най-големият индонезийски писател – Прамоедия Ананта
Тоер, пише, че реките били задръстени от трупове. Военният режим и
симпатизиращите му десни религиозни кадри избиват 40%
от индонезийските учители, а военните ги заместили в часовете.
Трудно можем да си представим ужаса, който е царял в Индонезия след
преврата от1965 година. Въпреки това, президентът Обама има щастливи
спомени от тези години.
Колко годишен е бил тогава? Възможно ли е да не е знаел?
Бил е ученик, дете, но дори и децата би трябвало да знаят. Хората
изчезвали повсеместно. Не може да не се забележи. В онези дни
населението на Индонезия било около 100 милиона. Две трети от тях били
избити. Милиони други били прочистени, изнасилени, измъчвани,
хвърлени в затвора. Необходима е голяма вътрешна дисциплина, за да не
забележиш и да не помниш.
Споменавал ли е някога за това?
Спомена нещо отвлечено, но той говори най-вече за прекрасното си
детство в Джакарта, което кара човек да се замисли дали републиканците
трябва да се страхуват от него. Мисля, че той е стабилна част от техния
истаблишмънт40. Политиките му по отношение на определени места по
света – от Хондурас до Индонезия – са, меко казано, много десни.
Бих казал, че някои редови либерали отиват доста вдясно.
40
От английски – establishment. Това понятие обозначава група хора от елита, която
контролира властта в една държава или организация. – Бел. ред.
143
Когато държавният секретар Хилари Клинтън посети Джакарта, тя каза
(перифразирам): „Ако някой ме попита дали ислямът, демокрацията и
правата на жените могат да вървят ръка за ръка, бих му отговорила да
дойде в Индонезия“.
Сухарто дойде в Съединените щати през 1995 година. Администрацията
на Клинтън го приветства и го описа като наше момче. Те знаеха какво е
ставало в Индонезия. Знаеха за Източен Тимор, знаеха разказите за
ужасите и въпреки това той беше наше момче. Отвори обществото за
западните инвестиции и експлоатация, така че какъв е проблемът?
Прав си: Какъв е проблемът...?
Тъй като наближава краят на нашия разговор, искам да спомена една
тема, която не засегнахме и която е изключително важна за всичко, което
говорехме преди. Интересно е колко безучастни са американските или
европейските гласоподаватели. Винаги ми е правило впечатление, когато
съм ходил в Германия, Англия или Франция. Там, като седна в някое
кафене да разговарям с хората, те, изглежда, не хранят никакви илюзии
относно политическата и социалната система. Не харесват политическите
партии, дори не искат да участват в системата. През цялото време слушаш
това, а после идват изборите, на които те подкрепят или водещите партии,
тоест десните кандидати, или гласуват за някакви леви екстремисти, както
периодично се случва във Франция. Някои казват, че така
наказват системата, но в действителност гласоподавателите наказват себе
си, и особено останалата част от света, която е принудена да поддържа все
още високия жизнен стандарт на западните страни, като краде собствените
си ресурси и с други ужасни средства.
Жозе Самараго написа прекрасен роман, наречен Проглеждане. В него се
разказва за една демократична западна страна, в която по-голямата част
от гражданите започват да драскат по избирателните бюлетини и да ги
правят невалидни.
Държавата обявява военно положение и започва да избива собствените
си граждани. Така че според неговата теза на демокрацията ѝ е позволено
да функционира само докато обслужва интересите на властващите елити.
На хората им е разрешено да гласуват, докато се отнасят сериозно към този
процес – отиват до избирателната секция и пускат бюлетината в урната. И
144
докато гласуват за кандидатите, които поддържат системата. Но в момента,
когато хората отрекат или отхвърлят версията на режима за това какво
представлява демокрацията, веднага се включва механизмът на жестокост
и потисничество.
Има един прочут цитат, мисля, че е от Ема Голдман: „Ако изборите
променяха нещо, щяха да ги забранят“. Всъщност проведох интересен
разговор за това е Лула да Силва в края на 90-те години, преди да бъде
избран за президент. Бях в Бразилия и прекарвах доста време с него.
Рейтингът му бе много висок и го попитах дали смята, че ще спечели. А той
отговори: „Аз разбирам манталитета на селяните и дори да ме
подкрепят, когато влязат в стаичката за гласуване, те ще си зададат въпроса
дали страната може да се управлява от някой като мен. И ще си отговорят:
„Не, не, тя трябва да се управлява от някое от онези богати умни момчета“,
и ще гласуват за един от тях“. Но се оказа, че греши – манталитетът се бе
променил.
Ноам, да сложим тук точка на нашия разговор. Обсъдихме
престъпленията против човечеството, извършени от Съединените щати,
Европа и техните съюзници след края на Втората световна война. Живеем
в много несигурни времена. Периодично се провеждат кампании за
масово прочистване в Конго и Папуа. Плячкосват се цели държави:
Сомалия, Судан, Уганда, Либия и Афганистан. Съществува сериозна
опасност някои страни като Сирия и Иран да са следващата мишена.
Западът често изкуствено създава конфликти и тласка държавите да
се противопоставят една на друга, както станах свидетел във Филипините,
където някои от техните университетски преподаватели ми разказаха как
Западът насъсква Филипините и други държави в региона срещу Китай в
борбата за спорните острови. Войната вече не е борба на човек срещу
човек, днес тя се води със смъртоносни ракети, бомбардировки и
последните ужасни оръжия – дроновете, които са синоним на тероризъм и
абсолютна безнаказаност – убиват без страната агресор да рискува живота
на собствените си войници. Това не е равностойна война. За едната страна
е видеоигра, за другата остават ужасът от разрушените селища, убитите
хора и разкъсаните тела.
Изглежда, Западът се стреми да укрепи контрола си върху целия свят. Не
среща голяма съпротива, само от малцина решителни страни и хора. Но
145
както показва историята, това може да се окаже достатъчно, за да спре
терора и да осигури тържеството на хуманизма.
Протичат едновременно две тенденции. Външният наблюдател,
изучаващ света, би казал, че първата е към самоубийство, като скачането
от скала. Но другата е към нарастване на съпротивата и бележи известни
успехи. През последните 30-40 години настъпиха промени, и то доста
значителни. Въпросът е коя от тези две тенденции ще надделее?
Ако си реалист, нещата не изглеждат особено обнадеждаващи, но
разполагаме само с две възможности: едната е да си кажем няма смисъл,
по-добре да се откажем, и така да спомогнем със сигурност да се случи
най-лошото. А другата е да си кажем искаме да направим нещата по-
добри, затова ще се опитаме. Ако стане – стане, ако ли не – връщаме се
обратно в изходна позиция. Такива са нашите възможности.
146
ХРОНОЛОГИЯ НА СЪБИТИЯТА
Август 1945
Съединените щати хвърлят първите атомни бомби над Хирошима и
Нагазаки. Смята се, че загиват 246 000 души. Шест дни по-късно Япония се
предава на Съюзниците, като това слага край на Втората световна война.
Октомври 1945
Създава се Организацията на обединените нации (ООН), в която водеща
позиция имат САЩ, Великобритания, Франция, СССР и Китай като постоянни
членки на Съвета за сигурност.
1946-1954
Първа война в Индокитай. Франция се бори срещу комунистическата
политическа организация във Виетмин, в опит да си възвърне колониалния
контрол върху Виетнам, която е окупирана от Япония по време на Втората
световна война. Към края на войната французите се оттеглят от Югоизточна
Азия и Виетнам е разделена на комунистически Север и спонсориран от
Съединените щати Юг.
1947-1948
Първа война за Кашмир между Индия и Пакистан за спорните територии
Кашмир и Джаму. Това е първата от четирите войни, които двете страни
водят за тези територии.
Април 1949
Учредява се Организацията на Атлантическия договор (НАТО), която
обединява ключови политически и военни сили в споразумение за взаимна
защита и засилва влиянието на САЩ по цялото земно кълбо.
Юли 1953
Арабски национален преврат в Ирак, известен като Революцията от 14 юли,
който сваля от власт поддържаната от Великобритания Хашемитска
монархия.
147
Август 1953
Преврат в Иран, организиран от САЩ и Великобритания. Демократично
избраният министър-председател Мохамед Мосадък, е свален и на власт
идва военно правителство, начело с Мохамед Реза Шах Пахлави.
Юни 1954
Подкрепен от ЦРУ преврат в Гватемала, известен като операция
PBFORTUNE. Президентът Жакобо Арбенц Гусман е свален от власт и начело
застава военна хунта, оглавявана от полковник Карлос Кастийо.
Януари 1959
Революция в Куба. Поради нарастващата американска враждебност към
революционното правителство Куба развива по-тесни връзки със СССР.
Февруари 1961
Убийство на Патрис Лумумба, първия демократично избран министър-
председател на Република Конго, организирано от САЩ и Великобритания.
Август 1961
Съединените щати започват да водят химическа война във Виетнам с
вещество, познато като оранжев агент.През ноември президентът Кенеди
подписва Закон за чуждестранна подкрепа, който отпуска помощи на
страните, заплашени от комунизъм. Военната намеса на САЩ в
Югоизточна Азия непрекъснато ескалира.
Кубинската криза. В продължение на тринадесет дни напрежението между
САЩ и СССР нараства, докато СССР прави опит да разположи ракетни
установки на кубинска територия, за да спре по-нататъшната американска
инвазия. Накрая СССР се отказва, след като САЩ се съгласяват да махнат
някои ракети от Турция и Италия.
Март 1964
Преврат в Бразилия, довел до сваляне от власт на президента Жуао Гулар.
Военният режим, който се установява, е тясно свързан с американското
правителство.
148
1964-1973
САЩ бомбардират Долината на делвите в Лаос, докато войната в
Югоизточна Азия ескалира. Това са най-интензивните бомбардировки в
историята на Съединените щати; пуснати са повече бомби, отколкото по
време на Втората световна война.
1965
Опит за преврат в Индонезия, подкрепян от САЩ. Превратът е неуспешен и
обвиненията за него се хвърлят върху Комунистическата партия. След това
между 500 000 и три милиона души са избити в антикомунистическа чистка.
Президентът Сукарно е свален от власт и скоро е заменен от генерал
Сухарто, чийто тираничен военен режим е поддържан от САЩ.
1966-1988
Война за независимостта на Намибия. Куба подкрепя военно,
икономически и политически Югозападноафриканския народен фронт
(SWAPO). По време на продължилия 22 години конфликт загиват две хиляди
кубински бойци.
1967-1974
Установяване на военна диктатура в Гърция след преврат, ръководен от
десни офицери.
Август 1968
Съветският съюз нахлува в Чехословакия след период на политическа
либерализация по времето на Александър Дубчек, известен като Пражка
пролет.
1969-1970
Операция Меню – Съединените щати пускат килим от бомби над Източна
Камбоджа и Лаос, като тяхна мишена са виетнамските комунисти.
Септември 1973
Организиран от САЩ преврат срещу президента Алиенде в Чили.
1975-1991
Война в Западна Сахара. След като Испания се оттегля от Мароко,
мароканската армия установява контрол над Западна Сахара.
149
Движението Фронт Полисарио на сахарците се бори за независимост от
Мароко; конфликтът продължава и до днес.
1975
Куба се намесва на страната на Народното движение за освобождение на
Ангола срещу подкрепяната от САЩ интервенция от страна на Южна Африка
и Заир.
Декември 1975
Индонезия нахлува в Източен Тимор и окупира страната до 1999 година.
Между 100 000 и 180 000 души са убити по време на конфликта и окупацията.
1978-1982
Клането Рио Негре в Гватемала. Със средства от Световната банка и
Интерамериканската банка за развитие гватемалското правителство започва
да изгражда водна електроцентрала в Чихоа, като принуждава хиляди хора
от племето ачи да напуснат земите си. Около 5000 са избити по време на
експроприацията.
1979-1992
Гражданска война в Салвадор. Конфликт между подкрепяното от САЩ
военно правителство и леви партизански групи. Съединените щати досега не
са платили репарации за насилието, което са финансирали.
Април 1986
САЩ бомбардират Либия (Операция Ел Дорадо)
Ноември 1988
Съединените щати приемат в цялост Конвенцията на ООН за геноцида; още
от нейното създаване през 1948 година те имат имунитет срещу съдебно
преследване.
Юни 1989
Размирици на площад Тянанмън. Демонстрации в Китай, смазани с
помощта на армията, която стреля срещу протестиращите. Точният брой на
загиналите не е известен. Доказано бе, че Западът, с цел да дестабилизира
Китай, директно е финансирал много протестиращи.
150
Септември 1989
Съединените щати нахлуват в Панама. Кодовото име на операцията
е Справедлива кауза. Предполага се, че са били убити 3500 души.
Ноември 1989
Падане на Берлинската стена. Знаков момент в процеса на падане от власт
на комунистическите режими в Източна Европа, който протича през цялата
година.
Убийство на шестима йезуитски свещеници, сред които и Оскар Ромеро в
Сан Салватор от салвадорската армия. Това е един от най-кървавите
моменти от Гражданската война в Салвадор.
1990
Война между Ирак и Кувейт, довела до анексирането на Кувейт и Първата
война във Залива.
Президентът на Южна Африка Фредерик де Клерк освобождава Нелсън
Мандела и започва преговори, които водят до края на режима на апартейда
в Южна Африка.
1991
Разпадане на Съветския съюз при управлението на Михаил Горбачов, с
което Студената война формално приключва.
Април 1994
Сваляне на президентския самолет над Кигали. В катастрофата загиват
двамата президенти на Руанда и Бурунди от племето хуту, което довежда до
геноцида в Руанда и последвалия геноцид в ДР Конго, при който загиват
между четири и десет милиона души. Той продължава и до днес, тъй като
Руанда и Уганда плячкосват страната в полза на западните правителства и
компании.
Уго Чавес печели изборите във Венецуела, с което бележи началото на така
наречената розова вълна в Латинска Америка и края на Вашингтонския
консенсус, който определя политиките в Южна Америка през 90-те.
151
Март-юни 1999
Бомбената кампания на НАТО над Белград слага край на конфликта в
Косово. По-късно Югославия прави неуспешни опити да заведе съдебно
дело срещу НАТО за бомбардировките.
Начало на американската инвазия в Афганистан след терористичните атаки
на 11 септември 2001 година.
Април 2002
Неуспешен преврат на военните във Венецуела. Съединените щати бързо
признават легитимността на новото правителство, но се отмятат, когато Уго
Чавес се връща обратно на власт само след 47 часа.
Март 2003
Начало на втората война в Ирак.
Преврат в Хаити, при който действащият президент Жан-Бернар Аристид е
изпратен насила в изгнание в Южна Африка. Широко се признава, че
превратът е бил организиран отчасти от американското правителство.
Юни 2004
Първа от известните атаки на САЩ срещу Пакистан с дронове, в търсене на
въоръжени отряди на талибаните и Ал Кайда. Оттогава се смята, че са
проведени около 366 такива атаки.
2005
Куба предлага помощ на САЩ след урагана Катрина. Помощта е отхвърлена
от Държавния департамент на САЩ.
Март 2006
Мишел Башле Хериа полага клетва като първата жена президент на Чили.
Дългогодишна социалистка, в миналото тя е била изтезавана от
подкрепяния от САЩ режим на генерал Пиночет.
Май 2008
Създава се Съюза на южноамериканските нации (UNASUR), знак за
растящото сътрудничество между държавите в Южна Америка.
152
Юни 2009
Военните в Хондурас свалят от власт Мануел Зелая. Международната
общност признава станалото за преврат, а страните от региона, с изключение
на САЩ, оттеглят посланиците си.
Май 2010
Израелските сили за сигурност атакуват флотилия от Турция, пренасяща
хуманитарна помощ и строителни материали за Газа; деветима членове на
екипажа са убити. В отговор Турция отзовава посланика си в Израел и отменя
съвместните военни учения.
Начало на протестите в Тунис, след като протестиращ се самозапалва. Това
катализира тунизийската революционна вълна, която след това залива
целия регион и става известна като Арабска пролет.
2011
Международна военна интервенция по време на Гражданската война в
Либия. За разлика от САЩ, Великобритания и Франция, останалите страни не
са ентусиазирани в подкрепата си.
Основана е Общността на Латиноамериканските и карибските държави
(CELAC), която формално изключва САЩ и Канада и предлага алтернатива на
доминираната от Вашингтон Организация на Американските държави (OAS).
Август 2012
Генералната асамблея на ООН приема резолюция срещу оглавяваното от
Асад сирийско правителство. Русия, Китай, Бразилия, Индия и Южна Африка
се противопоставят на тази според тях недвусмислена подкрепа за
опозицията.
153
Ноам Чомски и Андре Влъчек
ЗА ЗАПАДНИЯ
ТЕРОРИЗЪМ
Американска Първо издание
Водещ редактор: Димитър Николов

Редактор и коректор: Русанка Одринска
Предпечатна подготовка: Петър Дамянов
Формат 60/90/16 Печатни коли 11,75
http://4eti.me
Сиела Норма АД, www.ciela.bg

Печат: Алианс Принт
Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, София,
City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, София,
Paradise Center, бул. Черни връх № 100, София,
Летище София — Терминал 2, София,
Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София,
„Сиела Витоша“, бул. Витоша № 60, София,
Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, Варна
Ciela Books & Music, ул. Янко Комитов 6, Бургас,
Mall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, Пловдив,
Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора,
Mali of Rousse, бул. Липник № 121 Д, Русе,
Panorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен
интернет книжарници www.mobilis.bg,www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.
154

Noam Chomski - Za Zapadniya Terorizam

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Noam Chomski - Za Zapadniya Terorizam

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Ноам Чомски

Copyright © Noam Chomsky and Andre Vltchek, 2017.

Предговор към второто издание .......................................................................... 5

1. КЪРВАВОТО НАСЛЕДСТВО НА КОЛОНИАЛИЗМА ............................. 15

2. ПРИКРИВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА ЗАПАДА........................... 33

3. ПРОПАГАНДА И МЕДИИ ............................................................................ 39

4. СЪВЕТСКИЯТ БЛОК ..................................................................................... 59

5. ИНДИЯ И КИТАЙ .......................................................................................... 74

6. ЛАТИНСКА АМЕРИКА ................................................................................ 83

7. БЛИЗКИЯТ ИЗТОК И АРАБСКАТА ПРОЛЕТ ........................................... 99

8. НАДЕЖДА ЗА НАЙ-ОПУСТОШЕНИТЕ МЕСТА ПО СВЕТА..............116

9. ЗАЛЕЗЪТ НА АМЕРИКАНСКОТО МОГЪЩЕСТВО..............................128

ХРОНОЛОГИЯ НА СЪБИТИЯТА ..................................................................147

Дроновете тероризират мъже, жени и деца, предизвикват тревога и

Регионът на Близкия изток се е променил много от времето на първото

Ноам Чомски 3 октомври 2016 г.

Докато Ноам пътуваше неуморно, посещаваше места и хора, които се

След като станах свидетел и анализирах безброй ужасни конфликти,

Често пъти ме обземаше отчаяние, но никога не помислих да се откажа от

Както подсказва заглавието, засегнатите теми бяха твърде широки – от

В продължение на месеци след нашия разговор обикалях земното кълбо,

Последиците от химическата война още се усещат. Ако посетиш болниците

Оказа се, че има доклад, че може би един батальон от 2500

Като дете прекарах няколко ужасни години в Чехословакия. Годините

В Тунис взе властта Енхада, една по-скоро умерена ислямска партия. В

либерали, докато терминът неолиберализъм е използван от критиците им, сред които

Официалното наименование на Източен Тимор след обявяването на независимост е

Демократична република Тимор-Леще – от португалската дума за изток. – Бел. ред.

Една от най-значимите школи в теорията на икономиката. Свързана е тясно с

Чикагския университет. – Бел. ред.

Джордж Буш-старши и Джеймс Бейкър се споразумяха с Михаил

Водещ редактор: Димитър Николов

Сиела Норма АД, www.ciela.bg

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

You might also like