ПРИНЦИПИ НА НЕВРО-ЛИНГВИСТИЧНОТО ПРОГРАМИРАНЕ

Ян Макдермът, Джоузеф О'Конър

ВЪВЕДЕНИЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
КАК СЕ ИЗПОЛЗВА ТАЗИ КНИГА
Тази книга е замислена като описание на различните типове психотерапии, а също и като наръчник
за самите тях. При описанието на всеки тип се придържах към една и съща основна структура, за да
може читателят лесно да сравнява теориите, техниките и произхода на всяка от тях. Въпреки това ще
започна това въведение с кратко описание на историята на психотерапията. Идеята, която стои зад тази
моя дейност, е почти същата, като идеята за изучаване историята на дадена държава, преди да я посетим:
нещата имат много по-голям смисъл, когато знаем какви са силите, които са ги формирали.
След като разумният пътешественик се е запознал с историята на държавата, той се опитва да
разбере поне малко от езика, който се говори на това място. Изказването на чувствата и симптомите ще
помогне на читателя да разбере какво точно го интересува в терапията, като му позволи да съпостави
изискванията си със силните и слабите страни на всеки подход.
И така нека се насочим към различните градове и области на тази страна - модерната психотерапия.
Избрал съм единадесет психотерапевтични подхода, разгледани в дълбочина, тъй като те са
единадесетте терапии, които са най-достъпни за практикуване терапии и същевременно изпълняват
описателните критерии на с. 13. Тези, които са разгледани по-накратко, може да са също толкова добри,
но са просто по-малко разпространени.
Когато се замислим за дадена психотерапия, един от най-трудните въпроси, които стоят пред нас, е
дали да се свържем с някоя организация, предлагаща терапия, или с индивидуален психотерапевт. За да
ви помогна по този въпрос, подготвих глава 4 „Да започнем". Ако читателят е добре информиран и е
премислил някои лични въпроси, преди да вдигне телефонната слушалка за съвет, целият процес на
навлизане в нужната терапия с нужния терапевт ще бъде възможно най-плавен.
Основната ми цел бе да напиша въведение към психотерапията, което да хвърли мост над
пропастта между първите мисли, които ни идват на ум във връзка с нуждата ни да се подложим на
психотерапия за определен период от време, и първото телефонно обаждане, което представлява
действителното начало на този процес. Надявам се, че съм успял.
КРАТКА ИСТОРИЯ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА
Най-добре е да четете кратката история, като се обръщате за справка към схемата на следващата
страница. На този ранен етап на читателя може да му е трудно да разбере как всичко се навързва едно
към друго, но справките към подробните описания, които следват в глава 2, ще хвърлят светлина върху
нещата.
Още от зората на човешкото съществуване междуличностната психология е била важна част от
лечението на един човек от друг. Вероятно всички светци, шамани, лечители чрез внушение и други
подобни методики разчитали на известна степен емпатия с пациентите си, за да може лекарството или
илюзията за лек да се задейства. В миналото дори западната медицина е разчитала твърде много на
мистичната сила на практикуващите лекари и на вярата на пациентите като част от лековитата сила на
процеса.
До средата на XIX в. и първите няколко десетилетия от XX в. някоя лекция от страна на лекаря
била единственият вид психотерапия, която емоционално притесненият човек, смятан за нормален,
можел да очаква като помощ. В зависимост от темперамента на лекаря, за който ставало въпрос, това
или било вид утешително окуражение, или обвинение в глупост.
След това обаче следва приказката за подходящия човек, дошъл на подходящото място в
подходящото време. Зигмунд Фройд бил млад лекар, който специализирал неврология. Интересувал се
от хипноза и бил изключително начетен в сферата на философията и антропологията. Живял във Виена,
в Централна Европа, т.е. на идеалното място, за да бъде обладан от треската на философската и научната
мисъл, от провеждането на опити и от приложните науки, които се развили в края на XIX в. По това
време демонстрациите на хипноза били нещо популярно и Фройд забелязал, че някои от невидимите,
макар и действително реални за изследваното лице физически болести, които хипнозата можела да
предизвика - като загуба на възможността да се използва крайник, или „забравяне" на нещо, което човек
знае от много време - приличат на тези, които е забелязал при т.нар. хистерични пациенти. Това го
накарало да се замисли дали тези симптоми не се дължали на някакви скрити сили на психиката.
Търсейки отговора, Фройд извел на преден план идеята, че голяма част от това, което сме, както и това,
1
което ни стимулира и мотивира, е скрито от ежедневния ни мисловен процес. Това дало началото на
изследване, поставящо на преден план несъзнателното в личността и описващо защитните механизми,
като именно Фройд представя първия модел за разбиране на неврозата, както и съответното лечение.
Първоначално Карл Юнг последвал идеите на Фройд, но след време вниманието му се изместило
върху тълкуването на фантазмите и сънищата при сътрудничеството между терапевт и пациент. След
като Юнг разработил своите независими теории по аналитична психология, той съвсем се отделил от
Фройд.
До 1910 г. Адлер също бил последовател на Фройд. В крайна сметка обаче той отрекъл основната
фройдистка идея, че двигателната енергия на човека се черпи от примитивното, хедонистично поле на
желанието, наречено То. Вместо това Адлер наблегнал на социалните фактори в развитието на човека.
Неговата теория, наречена индивидуална психология, се занимава единствено с начина, по който се
развива животът на пациента. За разлика от Фройд теориите на Адлер не се използват широко. Въпреки
това те несъмнено допринасят за появата на развилите се впоследствие множество терапии, частично
вдъхновени от Фройд и частично от по-достъпните социални и педагогически парадигми, които
по-късно започнали да изникват най-вече в САЩ.
След известно време още трима души - Мелани Клайн, Д. У. Уиникът и феърбрейн (вж.
Психоаналитична психотерапия) сътрудничат на наречената по-късно Британска школа, основана върху
разработването, изменението и разширяването на идеите на Фройд. Техните теории акцентират върху
разбирането на начина, по-който ключовите взаимоотношения се представят в самия човек. Според тях
основният нагон не е нито инстинктивен, нито чисто социален, а се основава на желанието ни да се
свържем с другите: да обичаме и да ни обичат в замяна.
С течение на времето и главно след Втората световна война се появили нови типове терапии, които
били много по-достъпни и по-лесно разбираеми от все повече интересуващата се публика. Всяка от тези
терапии се различавала от останалите по своята различна група основни разбирания за природата на
човешката психика. Карл Роджърс развива центрираната към човека терапия или ЦЧТ, която приема, че
в същността на своето същество всеки човек е цялостен, добър и идеално мотивиран и че задачата на
терапията е да извади на повърхността всички тези неща. За разлика от всички други терапии ЦЧТ е
именно това, което обозначаваме с термина „консултация", макар че тази дума в днешно време е толкова
всеобхватна и обобщаваща, че е най-добре да я избягваме в името на яснотата.
Транзакционният анализ или ТА като терапия, развила се в богатата почва на т.нар. Движение на
човешкия потенциал (нещо подобно на термин-покривало на терапиите и теориите, които се стремят да
бъдат достъпни и полезни за колкото се може повече хора), дължи много на първоначалните идеи на
Фройд. Например мисловният апарат, постулиран от Фройд като То, Аз и Свръхаз, се отразява в
състоянията на Аза при ТА, съответно като дете, възрастен и на родител. Друг важен елемент на ТА е
фактът, че се използва единствено в групи.
Най-ранната истинска психотерапевтична работа с групи започва в армията, в началото на века по
не дотам мащабен, но показателен начин. Прилага се, за да се помогне на хората, които страдат от
неврозата на войната. След това прераства в групов анализ: тип групова работа, който използва
психоаналитични или фройдистки идеи като своя обосновка. Освен ТА основните терапии при
взаимодействието на работата с група и Движението за човешкия потенциал са гещалт-терапията,
първичната терапия, психодрамата и срещите.
Въпреки това всички тези типове психотерапии по един или друг начин са тръгнали от трудовете
на Фройд. Това се дължи на факта, че създателите на новите терапии често били подлагани на анализа и
впоследствие се отвръщали от нейните правила; пример за такива терапевти са Фритц (Фредерик) Пърлс
(представител на гещалт-терапията) и Артър Дженов (на първичната терапия). Дори и да не са се били
подложили на терапия, пак им е било трудно да се измъкнат изпод сянката на Фройд. Пример за това е
Джейкъб Л. Морено, който създава психодрамата и който винаги смятал, че тя е по-добър метод от
психоанализата, а самият той - по-висшестоящ от Фройд. Но ако Морено не е приемал, че работи в
сянката на Фройд, защо тогава непрекъснато се е опитвал да вземе връх над него?
Третият основен поток е този на теориите за ученето, където влизат насоки от типа на
бихевиористичната (поведенческата) психология, разработена от Скинър и други психолози главно в
Северна Америка. Вероятно бихевиористичната терапия е тази. която по отношение на основните си
разбирания се отдалечава най-много от всички терапии, възникнали въз основа на идеите на Фройд.
Акцентирайки върху наблюдаваното поведение и обективната оценка, бихевиористичната и свързаната с
нея когнитивна терапия са изключително насочени към практиката. Тези терапии и учени-пионери в
своята област, както и всички терапии, споменати в схемата, са описани по-подробно в глави 2 и 3 на
2
тази книга.
В концептуалното пространство между Движението на човешкия потенциал и теорията за ученето
са се развили много други типове терапии, между които: рационално-емоционална терапия, терапия на
двойката, консултация при загуба на близък човек, сексуална терапия и поведенчески модифицирани
групи. Привлекателната сила и стойността на тези терапии се крие в начина, по който всяка от тях
постига своите цели, както и в необходимото й за това време. Същевременно обаче всички те могат да се
използват за фокусиране върху специфични проблеми.
Ако читателят погледне диаграмата, ще забележи схематично представените връзки между
множеството терапии, които описах накратко. Може би някои от вас ще бъдат изненадани от неочаквани
пропуски в тази схема. Два очевидни примера са хипнотерапията и невро-лингвистичното програмиране
(което има хипнотерапевтични елементи). Това илюстрира един основен проблем, а именно, че
границите, определящи кое е и кое не е психотерапия, не са ясни. Поради тази причина използвах в
известна степен произволни, но надявам се - смислени критерии, за да огранича обсега на този
наръчник, като едновременно с това изследвах достатъчно изчерпателно тематичния материал.
Критериите ми са:
Има ли терапията мощна и убедителна теория за човешката психика, която да й служи за основа?
Дали терапията е по-скоро активен, отколкото пасивен процес - както за пациента, така и за
терапевта?
Широко ли се използва в момента?
Дали тя се основава главно на използването на езика и въображението? С други думи, представлява
ли „лек чрез говорене"?
Практикуването й включва ли взаимоотношение най-малко между двама души?
Освен че задоволява тези критерии, всяка от описаните терапии набляга поне в известна степен
върху всички или върху повечето от следните основни постулати на психотерапията на отношенията:
- взаимоотношението между пациента и терапевта е важно за процеса на терапията;
- в резултат на терапията е възможен по-голям избор на мисли, действия и емоции от страна на
изследваното лице;
- дейността на терапията разкрива аспекти от мисълта, действието и емоциите на пациента, които
преди това той не е осъзнавал;
- терапевтичната връзка ще позволи на пациента да се срещне и да изследва трудните и
разстройващи,за самия него факти;
- пациентът има желание и възможност да се учи от терапевтичния процес и да развие способност
да се справя с трудностите по начин, ставащ непрекъснато все по-независим.
Точно това е нашата отправна позиция. В следващата част ще изследваме някои от идеите,
чувствата и емоциите, които карат човек да потърси психотерапевтична помощ.
ИЗКАЗВАНЕ НА ЧУВСТВАТА
Предишната глава ни обяснява произхода на различните типове психотерапии. Преди да започнем
да разглеждаме в подробности основните от тях, трябва да погледнем по-отблизо и някои от най-често
срещаните характерни причини за търсене на такава терапия. Тази информация ще помогне на читателя
да разбере начините, по които различните психотерапии отговарят на нуждите на своите пациенти или
клиенти, както предпочитат да ги наричат някои терапевти.
ПРИНУДАТА ДА ПОВТАРЯМЕ
Едно от най-неприятните неща, които можем да осъзнаем, е това, че нещата в отношенията ни
непрестанно се разпадат по" един и същи начин. Фройд описва това много добре:
Срещали сме хора, при които всички човешки взаимоотношения водят до един и същи резултат:
например благодетеля, който след време е изоставен от всичките си протежета независимо от
множеството различия помежду им и който по този начин е обречен да вкуси от цялостната горчивина
на неблагодарността; или човек, чиито приятелства винаги завършват с предателство от страна на
неговите приятели; или човек, който в личния си живот непрекъснато издига другия до равнище на
страхотна власт в личен или обществен план и след това го замества със следващия; или любовника, при
който всяка любовна връзка с жена преминава през едни и същи цикли и достига до един и същи край.
След като сме забелязали подобна тенденция в самите нас, не е възможно да я забравим. Опитите
да я разрешим самостоятелно рядко се увенчават с успех, донякъде поради това, че „разрешаването на
нещата сами за себе си" е вероятно част от проблема. Също така и поради факта, че един проблем винаги
има много по-голямо съдържание, отколкото усещаме съзнателно, но то не може да се изведе на фокус
от несъзнателното без помощта на някой друг. В крайна сметка принудата да продължим да повтаряме
3
поведението си в нашите връзки по такъв начин, че да вредим на своето или на чуждото благополучие,
се корени в миналото. Ние несъзнателно задействаме за пореден път разрушените взаимоотношения от
своето детство и неволно подбираме тези хора около нас, които - по подобни техни си причини - ще се
почувстват задължени да участват в играта.
НЕПОНОСИМОТО ЧУВСТВО ДА СИ "ЗАСЕДНАЛ"
Понякога чувството или усещането, което подтиква човек да потърси психотерапия, е умственият
еквивалент на нагазването в гъст захарен сироп и спирането пред някаква невидима бариера. Изтощени,
с разклатени основи и в много потиснато настроение някои хора се предават на това положение и се
опитват да намалят болката, като се убеждават, че единствено това може да им даде животът, че това е
всичко, на което могат да се надяват, и че така или иначе е всичко, което вероятно са заслужили. Други
търсят помощ с малкото надежда, която им е останала.
ОБЩОТО НЕДОВОЛСТВО ОТ ЖИВОТА
То е свързано с чувството, че си заседнал, но се различава от него. Общото недоволство е нещо
подобно на промъкващо се физическо неразположение, което бавно се просмуква в живота на човека и
го кара да разглежда бъдещето си като предсказуемо и безинтересно. Смелостта да разбере това
състояние на нещата и да поиска да продължи по някакъв друг начин може да доведе индивида до
невероятни постижения. Например някои хора продават абсолютно всичко, което притежават, и
започват нов живот; други се разделят с партньорите си, с които живеят от много време; трети купуват
яхти и започват да пътуват из целия свят. Тези „промени в обстановката" рядко помагат, защото
вътрешният емоционален свят на индивида си остава същият. Има известна доза истина в ориенталската
поговорка: „Независимо колко надалеч отплуваш, хоризонтът си остава същият."
Смелата постъпка, която може да извърши човек, когато е цялостно недоволен от живота си, е да
открие източника на недоволството с помощта на някакъв тип интроспекция. Много хора се страхуват,
че това ще ги накара да се почувстват по-зле и в началото това наистина може да се случи. Въпреки това
този страх трябва да се сравни с чувството на потъване, което вероятно ще почувстваме след години,
когато някоя гигантска промяна или катаклизъм в нашия живота не би имала никакво реално значение
за нас самите.
Понякога някоя криза в живота разрушава способността на човек да се справя с емоционалните си
проблеми, които вероятно винаги са го притеснявали, но дотогава не са имали толкова разстройващ
ефект. Съществуват три типа кризи, а именно:
Криза в отношенията - например изоставяне от партньора, смърт на близък човек, промени в
отношенията с родителя или детето.
Криза на личността - например откриването на някакво сериозно заболяване, като СПИН или рак.
Криза на обстановката - това е като загуба на вашия дом или работа, непланирана поява на дете, а
дори и на неочаквано богатство.
ОБСЕБВАНЕ ОТ МИНАЛОТО
Завързан със стотици миниатюрни нишки, подобно на Гъливер в книгата на Суифт, човек често
разбира, че е ограничен в настоящето от стотици спомени за събития от миналото, както и от
отношението си към тях. Основният източник на фрустрация е усещането, че нищо не може да се
изживее или обхване цялостно - винаги в стомаха ни си остава един възел, или в най-затънтеното ъгълче
на съзнанието ни се крие някакъв ужас, които никога няма да забравим. Същевременно някои хора
страдат изключително силно по хора, които смятат, че са разочаровали. С времето оплакванията -
особено онези, които никога не могат реално да се изгладят от виновника - се превръщат в нещо като
светилище, към което непрекъснато се връщаме и прекланяме. Всеки човек в подобна позиция може
несъзнателно да прекара своя живот в разбиване на взаимоотношенията си с другите, тъй като търси
някого, който или да премахне предизвиканата болка (нещо напълно невъзможно), или да плати за тази
болка (нещо също толкова невъзможно).
ДЕПРЕСИЯ
Депресията е често срещан проблем, който има линейна структура. В единия край се намират
чувствата, които се появяват, когато нещата вървят на зле или когато човек загуби посоката в своя
живот; в средата е омаломощаваща-та загуба на способността ни да се справим с ежедневието си -
например поради силно притеснение или безпокойство, последвало някаква загуба или криза в живота
ни; а в другия край на спектъра е напълно оформената клинична депресия. Депресията в по-лошата част
на оста се характеризира с трудности при заспиване, загуба на апетит, чувство на безнадеждност, ниско
енергийно ниво, загуба на сексуален интерес, както и неспособност за концентрация. Някои от
психотерапиите предлагат добро разрешение на психологичните особености на депресията.
4
По-сериозните депресивни състояния се дължат на химичния дисбаланс в мозъка и изискват лечение от
психиатър или от семейния общопрактикуващ лекар. Ако се съмнявате в причините на депресивните си
чувства или желанието си за самоубийство, трябва винаги да се посъветвате с лекар, преди да започнете
каквато и да е форма на психотерапия.
ТРЕВОЖНОСТ
Тревожността е общ симптом на ежедневния ни живот и вероятно се корени в нашата
изключително важна и примитивна способност да се страхуваме. В психологически план тревожността
често смущава човек, защото изглежда така, сякаш се е появила без причина. Всъщност причината е
скрита от осъзнаването й в нашето несъзнавано - тази част от психологическото ни функциониране,
която не съзнаваме. Скритите или забранени импулси, мисли и отношения причиняват тревожност
тогава, когато заплашват да излязат на повърхността и да станат съзнавани. Обикновено реакцията ни по
отношение на тревожността, преди да я съзнаваме, е отново да избутаме нежеланите чувства - като яд
или сексуално желание - назад и навътре в себе си с подходящия за случая защитен механизъм.
Защитните механизми са описани в глава 2, под заглавието „Психоанализа".
Когато тревожността вече не може да се контролира задоволително, тя изскача на повърхността
като един от характерните симптоми, които довеждат хората до терапия:
ФОБИИ И МАНИИ
Има множество видове фобии, някои от които са по-известни от други. Дали страхът е от други
хора, паяци, изпити или мръсотия, тревожността е един от основните симптоми, свързани с фобията.
Поведенческите терапии се опитват да сведат тревожността до минимум и по този начин да намалят
силата на предмета или ситуацията, които водят до появата на тази фобия. От друга страна,
психотерапиите от типа на психоанализата приемат гледната точка, че фобията е външната проява на
някакъв потиснат конфликт и че този конфликт трябва да бъде разследван и разбран, за да няма повече
„нужда" от съответстващото му външно поведение.
ТРУДНОСТИ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА
Много от трудностите във взаимоотношенията се проявяват в по-голяма степен в определени
моменти от нашия живот, например когато децата стават по-независими, когато достигнем средна
възраст или когато премисляме своето пенсиониране (дали по-ранно или не).
Характерни примери за такива трудности са следните:
Взаимоотношенията между жените и майките им.
Взаимоотношенията между мъжете,и бащите им (особено когато бащите са в края на живота си).
Взаимоотношенията между съпружески двойки.
ПРОБЛЕМИ В ГРУПИ
Много хора откриват, че взаимоотношенията в групите са трудни. В известна степен това трябва да
се очаква, тъй като социализацията е най-сложната човешка дейност. Но при някои хора идеята за група
предизвиква особен ужас. Обикновено такива личности са преживели ограничени или травмиращи
преживявания при първите си взаимоотношения в група, а именно в семейството. Те непрекъснато
избягват ситуациите, в които очакват, че ще повторят това или ще го напомнят на онези, които са ги
тревожили и обърквали в детството, а това ги превръща в изолирани от обществото възрастни хора.
Например човек, чието семейство е решавало проблемите си с кавги, спорове, отхвърляне и словесна
жестокост. Като възрастен в своите взаимоотношения той ще избягва преговори, конфронтации и
справяне със силните възгледи на другите. Парадоксално е, но такива хора обикновено завършват
кариерата си на някой управленски пост, защото независимо от факта, че усилено се мъчат да
принадлежат на някоя група, те го правят по такъв начин, че избягват (както се надяват)
конфронтациите, защото се чувстват отговорни за тях. Деспотичните родители, директори на училище и
политици, както и директорите на фирми, са пример за хора, които се опитват да принадлежат към
групата, без обаче да станат една нормална част от процесите в нея. За някои хора социалната изолация е
приемлив вариант, но за повечето заемането на длъжност и изграждането на семейство изискват
известна степен на самочувствие в груповата ситуация.
РАБОТНИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ
Стресът на работното място е една от най-често срещаните трудности, преживявани от хора, които
са доволни във всякакъв друг план. Независимо каква е очевидната причина лошите взаимоотношения
между хората представляват ® основната причина за проблемите ни на работното място. А В голям
мащаб това включва индустриалните отношения и динамиката на институциите. Когато става въпрос за
отделните индивиди, най-добрият начин за справяне с този © вид стрес е самият човек да разбере своята
роля в ^ предизвикването на подобно състояние, да помисли какво може и какво не може да промени и
5
в зависимост от това да се приспособи, като използва новите си познания като защита срещу отчаянието
и безсилието. Ако това е невъзможно, вероятно трябва да се потърси ново, по-добро работно място. В
такъв случай обаче подобно глобално решение трябва да бъде предшествано най-малкото от повишено
лично осъзнаване, което, както описах по-рано, е единственият разумен начин да извършваме подобни
промени.
НАЙ-ОБИКНОВЕН ИНТЕРЕС КЪМ РАЗВИТИЕ
Рядко мотивацията за започване на психотерапия е нещо толкова недвусмислено, колкото е
например най-обикновеното ни желание да се опознаем повече, но въпреки това, подобно желание често
е част от причините за подлагането ни на нея. По принцип човекът е любопитно същество и, общо взето,
се насочва към неща, които едновременно са и вълнуващи, и му носят усещане за благополучие. Много
терапевтични срещи предлагат и двата елемента, като по този начин представляват привлекателен
процес, към който можем да се присъединим. Въпреки това има два основни проблема, които водят
началото си от този факт. На първо място, терапиите, които са нещо сензационно, драматично или
изключително емоционално имат склонността грешно да приемат „опита" като засилено осъзнаване и
разширение на личния избор. На второ място, тези хора са предразположени да се превърнат в
„растежохолици", т.е. те разбират, че не могат да се справят, без да са под влиянието на определен тип
терапия. Това понякога не само усложнява развитието им в емоционален план, но и ги превръща в
жертва на безскрупулни и невежи терапевти.
ЖЕЛАНИЕТО ДА СТАНЕМ ТЕРАПЕВТИ
Някои хора знаят, че искат да бъдат терапевти и разбират, че подлагането им на терапия е
най-доброто начало за това. Други не осъзнават, че желаят да бъдат терапевти, и могат неусетно да
саботират своя личен терапевтичен опит, като се състезават с терапевта.
СПЕЦИФИЧНИ ПРИЧИНИ ЗА ТЪРСЕНЕ НА ТЕРАПИЯ
Има множество специфични причини за търсене на терапия ето защо доста агенции предлагат
групова терапия. По-долу е представен кратък списък, но за повече подробности читателите трябва да се
насочат към глава 4, към списъка, озаглавен Най-често задавани въпроси. Някои от причините за
търсене на терапия са:
проблеми при храненето (от типа на булимия, анорексия, пълнота),
сексуални злоупотреби в детството,
аборт,
СПИН,
алкохолизъм,
злоупотреба с медикаменти,
тежка загуба,
фобии,
изнасилване.

ОСНОВНИ КЛОНОВЕ НА ПСИХОТЕРАПИЯТА

ПСИХОАНАЛИЗА
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Към края на XIX в. Зигмунд Фройд (1856-1939), австрийски доктор по медицина и неврология,
разработва серия от идеи за функционирането на човешката психика. Те не само се превръщат в т.нар.
психоанализа, но същевременно оформят корените на много терапии, които са по-близки до нашето
време.
От една страна, поради факта, че психоанализата е налице вече толкова дълго време, а от друга,
представлява както основно ядро от идеи, така и техника за лечение, съществуват множество по-малки
вариации, развити от основната тема. Същевременно обаче има и консенсус по въпроса за сърцевината
на теорията и практиката на психоанализата, които ще разгледаме сега.
ПСИХОАНАЛИТИЧНОТО РАЗБИРАНЕ ЗА ЧОВЕКА
В центъра на психоанализата лежи несъзнаваното. Най-добре е на този етап да го разглеждаме като
най-голямата част от психиката. Действително несъзнаваното е много по-обширно от областта, която
съзнаваме, т.е. от областта на съзнанието, както и от областите, които можем с усилие да доведем до
нивото на съзнанието - т.нар. предсъзнавано. В царството на несъзнаваното са заключени множество
идеи, импулси и желания, които поради страха, че биха могли да влязат в съзнателния ни живот, на
различни нива ни причиняват неприятно усещане за тревожност, а дори и за ужас.
На този етап е необходимо да направим кратко описание на термините То, Аз и Свръхаз, т.е. да
6
обясним структурата, която Фройд нарича „мисловен апарат" на човека:
То е животинското сърце на човека. Представлява източник на инстинктивните желания и
импулси. Тъй като няма нужда от външни влияния, служи само на себе си като източник на енергия и
съществува за мигновеното си самозадоволяване. Всяко животно има известна степен от То в себе си и
Фройд приема човешкото То като първоизточник на всяка човешка мотивация. То съществува още от
самото раждане, вероятно от момента на зачеването.
Азът е онази част от мисловния апарат, която е отговорна за управлението на реалността. В
практически план тя означава област, която се занимава с отношенията с другите хора, а така също и с
емоционалния живот на индивида. За да изпълни своята функция, Азът се опитва да посрещне нуждите
на То, като избягва ситуациите, които заплашват живота или причиняват непоносима тревожност.
Поради това Азът често действа като потиска желанията на То, ако те не са в интерес на цялото
същество (т.е. на То, на Аза и на Свръхаза).
Свръхазът се развива, докато човек си взаимодейства с емоционално заобикалящия го свят -
обикновено това са родителите му - и вероятно най-добре отговаря на фактора, който изгражда нашата
съвест. Свръхазът награждава и наказва Аза за неговата способност да избягва материала, причиняващ
тревожност, като излиза на повърхността от несъзнаваното, докато същевременно Азът се опитва да
посрещне нуждите на То.
ПСИХОАНАЛИТИЧНО РАЗБИРАНЕ НА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
Когато нещо е изпратено в областта на несъзнаваното, то не изчезва - по-скоро намира променени
или замаскирани форми, за да се прояви. Обикновено това става посредством защитните механизми,
чрез които някоя нежелана мисъл, импулс или желание се пропъждат, но излизат на повърхността по
някакъв друг начин. Във всекидневния живот защитните механизми често водят до унищожителни и
ограничаващи последствия. Ето някои от най-често срещаните защитни механизми:
Потискане - Тревожните мисли просто се забравят. Може да става въпрос за нещо, което идва от
детството и прави живота ни нетърпим, например сексуални желания към родителя или нещо по-близко
до настоящето, като уговорката за час при зъболекаря.
Отричане - Поставя се бариера срещу определен елемент от реалността, по начин да ни се струва,
че той не съществува. Човек, ужасен от раково заболяване, може да отрича съществуването на подутина
в тялото си, или пък човек, който се страхува от унищожителните си импулси, може да не разбере, че в
определени ситуации се ядосва и става агресивен.
Проекция - Отношение или желание, което човек смята за притеснително в себе си се пренася или
прехвърля върху друг човек. Много хора, които прибързано наричат другите расисти или сексисти
(привърженици на дискриминацията, основана на пола, особено тази срещу жените) и нямат силата да
видят тези свои склонности в самите себе си.
Изместване - Импулс или желание, което е неприемливо поради характеристиките на човека, към
когото е насочено - например яростта към властен тип родител може да се измести към други властни
личности, каквито са полицаите или шефът на работа.
Формиране на реакция - Това е пускането в действие на мощни разбирания или желания,
противоположни на тези, които изпитваме в действителност. Човек, притеснен от своите хомосексуални
наклонности, може да е яростен противник на хомосексуализма (което се различава от хомофобията,
която представлява нормалната хетеросексуална реакция в определени условия).
Рационализация - Тук притеснителните действия или желания се приемат за основателни, като се
прибягва до помощта на някакво несигурно поучение или на по-висша рационална гледна точка: „Тя си
го търсеше", или „Това всъщност не е истинска кражба, защото всички го правят" са примери за
рационализация. Родителите често рационализират жестокостта като „родителски дълг", защитавайки
садистичните си импулси към своето дете.
Обръщане - Малко прилича на изместването. Импулсите, които правилно или неправилно се
приемат за водещи до неприемливи последици, се обръщат към човека. Оказва се, че повечето
саморазрушителни импулси са обръщане на агресията към неприемливи мишени. Например
самонараняващите се тинейджъри може да са вбесени от друг човек, но са отчаяни от реалната ситуация,
при която показват своята ярост, без да се получи някакво въздействие на нетърпимост. Разбира се,
най-лошото въздействие е това да останем неразбрани или да не ни обърнат внимание.
Идентификация - Този процес се наблюдава, когато човек поглъща в себе си и превръща в част от
своята личност елементи от психиката на друг човек. Често той е резултат от проекцията на някой друг и
е един от най-мощните механизми, чрез които у детето се създава заповеднически Свръхаз.
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ
7
 Всички гореспоменати защитни механизми се използват от развиващото се дете, когато срещне
влиянията отвън върху желанията на То. При детето То е на първо място: детето е центърът на своята
вселена, всички желания са незабавни и представят всички елементи на психичния и емоционалния
човек. Такава идилия не може да продължава вечно и както видяхме, Азът започва да се развива, като се
опитва да се справи със сблъсъка между изискванията на То и очакванията от страна на външния
емоционален свят. По този начин Азът използва разнообразни защитни механизми, за да прогони
конфликтите, които не може да разреши.
Фройд смята, че отношенията между То/Аз/Свръхаз, които се развиват в детството, се пренасят и в
живота на възрастния човек. Той нарича това принудата да повтаряме, въпреки че тези принуждения
може най-правилно да изтълкуваме като неизбежен резултат на всеки от защитните механизми,
изброени по-горе. Например едно дете може да израсне в семейство, където естественият гняв, който
чувства, когато е разочаровано, се приема от родителя като атака срещу собствените му способности.
Най-вероятно такова дете е засрамвано и критикувано за невъздържаните_си избухвания. Но гневът на
детето срещу безсилието не изчезва като с магическа пръчица. То го потиска, тъй като заплашва
близостта му с родителя и това го ужасява. Детето пораства уплашено от своите способности да се
вбесява и ядосва, тъй като никога не е имало възможността да ги прояви и да ги регулира по свое
собствено желание. Като възрастен, такъв човек няма да има способността да се изправя срещу реалните
неща в самия себе си, като и между себе си и другите, особено когато става дума за действителен гняв
или безсилие. Такъв човек изпитва големи трудности да изгради хармонични взаимоотношения. На
всичко отгоре, такъв човек от време на време ще избухва яростно поради някоя очевидно незначителна
причина, когато потиснатото безсилие е станало прекалено голямо, за да може Азът да се справи с него.
Резултатът от всичко това е извикването на критиката от страна на Свръхаза и появилият се срам, който
се изсипва върху Аза и по този начин потвърждава очевидната нужда от по-нататъшно потискане.
Разбира се, когато такъв човек има дете, той ще раздава същите заповеди към развиващото се Аз на
своето дете и по този начин то ще порасне така, че ще увековечи проблема. (Стига естествено първо да
не разбере проблема и след това да направи нещо за разрешаването му!)
КАК ПОМАГА ПСИХОАНАЛИЗАТА
Пациентът, наричан анализант, и аналитикът се срещат пет пъти седмично за по петдесет минути.
Анализантът ляга на кушетка, за да не може да вижда аналитика. След това е окуражен да разкаже това,
което му идва на ум - което всъщност е възможно единствено, когато не действат защитни механизми.
Лежейки неподвижно и само леко разсейвайки се, пациентът достига границата на своето несъзнавано,
където ако каже това, което му идва на ум, рискува изграждането на връзки между идеи и спомени по
такъв начин, че потиснатият материал и желаният започват да формират призрачен силует на ръба на
съзнанието му.
Почти във всички случаи анализантът се противопоставя на този процес по всички възможни
начини, използвани през живота му, но този път това става в присъствието на аналитика.
Аналитикът трябва да извърши група задачи, които на пръв поглед изглеждат доста лесни, но
всъщност са изключително трудни:
Неутралност - това е нашата важна способност нито да потискаме, нито да следваме появяващите
се на повърхността несъзнавани желания. Ако се допусне което и да е от тях, ако се прекали, процесът
или ще спре, или ще се забави.
Конфронтация - аналитикът отразява обратно това, което се случва, като преценява какво е
усещането да прекарва известно време с пациента. Например аналитикът може да каже на пациента:
„Казвате ми колко е полезно за вас да идвате тук, но си мисля, че вероятно се страхувате, че от това няма
никакъв смисъл."
Интерпретация - това е опит от страна на аналитика да се хвърли светлина върху поведението на
пациента по начин, непознат на пациента. Например: „Вероятно сте сигурни, че трябва да идвате тук,
защото се страхувате, че ще изгубя интерес към вас, както е сторил баща ви, когато не се справяхте
добре.
Реконструкция - В тази техника аналитикът повторно построява нещо от миналото като поставя
добавъчно значение по отношение на настоящето. Например: „Вероятно не искате да чуете нещата;
които искам да ви кажа, дори и да са полезни за вас, защото ви напомням за баща ви, който ви дръпва
някое конско”.
Използването на тези техники спомага издигането на потиснатия материал до нивото на осъзнатите
между аналитика и анализанта неща, като по този начин се дава път на още един изключително важен
лост. Анализантът засилено започва да припознава в аналитика важни неща от своето минало; а
8
аналитикът, приемайки този процес помага за повторното изграждане на емоционална сцена от
детството. Това се превръща в сърцевината на анализа, тъй като аналитичната двойка преминава през
причините за появата на защитите и противопоставянето.
Целта на психоанализата е просто външното прозрение, така че определените аспекти от
несъзнаваното да станат съзнателни. По този начин пациентът (или анализантът) се въоръжава със
задание за самия себе си и впоследствие му е предложена възможността да избере какво да стори оттук
нататък и след това действително да го извърши.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - В терапевтичен център или в частен кабинет за консултации. Пациентите
задължително лягат на кушетка като аналитикът седи на стол зад главата им или извън обсега да погледа
им.
Цел - Някои потиснати в несъзцаваното елементи да се издигнат до нивото на съзнание така че
пациентът да стане по-свободен в изграждането на взаимоотношенията с други хора, здраво стъпил в
реалността, а не непрекъснато повтарящ конфликтите си от миналото.
Техника - Работи се редовно и в продължителен период от време, като се използват свободни
асоциации, тълкуване на сънища, както и връзката, която пациентът се опитва да изгради с терапевта.
Положителни черти - Психоанализата е един от терапевтичните методи, които имат възможност да
достигнат до най-ранното ниво на нарушеното развитие на човека и по този начин да докоснат
причините за някои от най-травмиращите проблеми в живота му.
Често дава резултати при - принудата да повтаряме, проблеми от миналото, тревожност, фобии и
проблеми във взаимоотношенията ни с другите.
Отрицателни черти - Някои действащи психоаналитици прекалено строго и буквално спазват
изискванията на психоаналитичния метод и може да започнат да играят ролята на прекалено отдалечени
и неподкрепящи клиента лица в терапевтичните отношения.
Рядко дава резултати при - Лечение на кризи, алкохолизъм и пристрастености.
Цена - Обикновено висока. Понякога се уреждат спогодби между някои учебни заведения и
Националната здравна служба, които осигуряват психоанализа срещу минимални такси.
Разпространеност - Широко разпространена, но често е ограничена само в градовете.
Ангажираност - Висока степен на ангажираност; посещението при психоаналитик обикновено се
извършва пет пъти седмично в продължение на няколко години.
Обучение - Усилено и продължително. Всички аналитици трябва да преминат през личната си
анализа.
ПРИНЦИПИ НА ПСИХОАНАЛИТИЧНА ПСИХОТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Постепенно достигнахме до една трудна, но изключително важна задача. Независимо от факта, че
наименованието на психоаналитичната психотерапия е доста тромаво и вероятно смущаващо, във
всичките си маскировки тя е една от най-практикуваните и резултатни психотерапии, които имаме на
разположение. Психоаналитичната психотерапия е пряко производно на фройдистката анализа със
своите важни изменения, добавки и съкращения както на теоретично, така и на практическо ниво. В
практически план може да се извършва рядко, например веднъж седмично или да се провежда пет пъти
седмично като класическата психоанализа. Сесиите са с установено времетраене от петдесет минути и
пациентите могат да лежат на кушетката, като използват техниките на свободните асоциации, или да
седят на фотьойл и съзнателно да се концентрират върху определен проблем. Психоаналитичната
психотерапия се различава от консултирането по това, че използва идеите на Фройд и често тези на
Клайн, феърбрейн и Уиникът (които ще разгледам по-долу), а не тези, които идват пряко от
хуманистичното движение и Карл Роджърс. Въпреки това психотерапията има толкова многообразен
характер, че съществуват немалко съветници, обучени в теориите на психоаналитичната психотерапия,
които практикуват т.нар. психодинамично консултиране.
ПСИХОАНАЛИТИЧНО-ПСИХОТЕРАПЕВТИЧНО РАЗБИРАНЕ ЗА ЧОВЕКА
Тъй като и в случая на психоаналитичната психотерапия, както и при другите терапии представям
възможно най-сбитото описание на метода, мога единствено да създам някакво усещане за това как тази
терапия разбира човека и неговата психика. Принос към психоаналитичната психотерапия имат трима
новатори, представители на този тип терапия, които поставят своите идеи и опит в широкия контекст на
фройдистката практика. Те представят гледната си точка за природата на човешкото психологично
развитие, която е малко по-различна от тази на Фройд, макар че много хора смятат, че двете са
несъвместими една с друга. Тези терапевти се интересуват от дълбинните нива на нашето развитие и се
9
опитват да разберат как поведението ни се променя или разстройва от превратностите в най-ранния
живот на човека. Тримата основни представители на този тип психотерапия са Мелани Клайн, Р. Д.
феърбейрн и Д. У. Уиникът.
МЕЛАНИ КЛАЙН (1882-1960)
Въпреки че работи в лоното на широката психоанализа, Мелани Клайн разработва теория за
развитието на личността, която гласи, че насочеността към удоволствието не е основна мотивация на
индивида, нито е на първо и най-важно място (теория на Фройд), а такава е насочеността към другите
хора - в началото към майката, а след това към по-широкия свят. Това е желанието на детето да се
свърже с другите. Според Клайн този толкова просто звучащ процес се усложнява от вътрешната
двойственост, която детето чувства към хората около него (известни още като обекти). Успешното
преодоляване на омразата и любовта към гърдата на майката от страна на детето, а по-късно и към
самата майка, е проблематично, и това впоследствие се пренася и към всички други хора и
взаимоотношения. След обширно наблюдение и психоанализа на малки деца Клайн се убеждава, че
децата, от една страна, завиждат на гърдата (майката) и на другите, защото те имат хубави неща, които
самите те искат да притежават, а от друга, ги използват и като склад, в който безразборно се акумулират
чувства и идеи, които се смятат за несъвместими с желанието (от типа на омраза и кръвожадност). ВД
този начин детската психика се разцепва на това, което, Клайн нарича параноидно-шизофренно
състояние, или по-точно: приемането на желанието към другите изисква отричане на омразата;
приемането на омразата изисква потискане на желанието.
Инфантилните възрастни хора продължават да поддържат това разцепление. Те не могат да
приемат в един и същи човек да съществуват едновременно както омраза, така и любов. Те приемат
хората или за добри, или за лоши, като по същия начин се отнасят и към себе си. Приятелствата им
приличат на тези, които виждаме в училищните дворове. Успешно развилите се възрастни хора са
открили и преживели болезнената истина, че гърдата (майката) другите, които мразят, представляват
същата гръд (майката) тези, които обичат. Това се нарича депресивно състояние и се смята за признак за
добро здраве, тъй като то е нещо, което срещаме в действителния живот: отношенията се базират на
любов и омраза, на изграждане и разрушение, на даване и взимане и трябва да се приемат като такива.
Повечето хора представляват някаква смесица от параноидно-шизофренно и депресивно състояние,
когато се обърнат към терапия. Тя, от гледна точка на Клайн, цели да помогне на пациента да премине
от параноидно-шизофренното състояние към депресивното.
Р. Д. ФЕЪРБЕЙРН (1889-1964)
Приносът на Р. Д. Феърбейрн се отнася до областта на Аза - тази част от личността, която се
намира по средата между примитивните желания на То и изискванията на Свръхаза (еж. Психоанализа).
Той смята, че след като теорията на Фройд за Аза е развита за контрол на импулсите и адаптацията към
изискванията на реалния живот, то от нея можем да имаме полза, ако я приемем за сърцевината на
човека, Феърбейрн приема, че детето се ражда с примитивно и завършено Аз, което се разцепва,
променя и частично потиска, докато преминава през превратностите на взаимоотношенията си с другите
хора, наречени обекти. Този процес започва с майката и се прехвърля върху останалите. Според
гледната точка на феърбейрн терапията цели да възстанови връзките между тези отделени една от друга
части.
ДЕЙВИД У. УИНИКЪТ (1896-1971)
Дейвид У. Уиникът не разисква своите теории като Клайн и Феърбейрн. Вместо това той предлага
много идеи и различни гледни точки за развиващата се психика, както и особено отношение към
пациентите. Освен психоаналитик Феърбейрн е и педиатър и навярно затова в неговото мислене майката
и детето заемат централно място. Той има значителен принос по въпроса за отношението между майката
и детето, описано от гледна точка на вече използвания по това време термин отношения между
обектите: начинът, по който бебето се свързва с другите и приема факта, че не е центърът на вселената.
Един от начините да се постигне подобно нещо е посредством това, което Уиникът нарича
„достатъчно добро майчинство". Това понятие обхваща идеята, че добрата майка е тази, която в течение
на времето успява от време на време да разочарова своето дете както с действията си, така и със своя
темперамент. По този начин майката нежно стимулира изграждането на подходящи нива на
независимост наред със зависимостта, която всеки индивид има в детството си. Така по естествен път
детето непрекъснато усеща своята индивидуалност и изгражда добри взаимоотношения с обектите.
Според Уиникът нарушаването на постепенния процес на заучаване да се съотнасяме към обектите води
до създаването на „фалшив Аз-образ", който действа като защитен екран на „истинския Аз" на
личността. Пример за резултата, който може да има това нарушаване при възрастните хора, е човек,
10
който най-парадоксално става по-откъснат и по-изолиран от външната помощ, когато до него все повече
се приближава някой негов приятел, любим човек ми терапевт: истинският Аз започва да отговаря, но се
страхува да не бъде наранен или разочарован за пореден път, поради което не може да се
противопостави на активирането на защитния фалшив Аз-образ. Психоаналитичният психотерапевт,
прилагащ методите на Уиникът, би имал за цел оцеляването на човека под напора на фалшивия Аз-образ
в очакването, че истинският Аз ще се разкрие с течение на времето, готов за емоционална привързаност.
КАК ПОМАГА ПСИХОАНАЛИТИЧНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ
Типичният психоаналитичен психотерапевт използва основните идеи на Фройд, както и ценните
подобрения, направени от учени като споменатите по-горе. Каквато и да е прилаганата теория, целта е
пациентът да се научи да се отдава на процеса, така че взаимоотношението „пациент-терапевт" - макар и
необикновено, тъй като не включва пряко влагане на информация от личния живот на терапевта -да се
развие и да бъде изследвано в най-малки подробности от двамата, докато се опитват да работят заедно.
Прието е, че начинът, по който пациентът се опитва да се свърже с терапевта, е огледален образ на
начина, по който той се свързва и с другите хора. От огромно значение тук е разликата при създаването
на взаимоотношенията „пациент-терапевт" - в този случай обикновеното социално разбирателство,
което хората използват, за да постигнат спокоен контакт, е разбито и връзката се основава на друго, а
именно - разбулването на истинската природа на пациента.
В практически план се използват много техники:
Свободни асоциации - Те представляват основното правило на Фройд, според което пациентът
трябва да се опита да сподели всичко, което му идва на ум, без да променя или придава някакъв ред на
своите мисли. Този процес е много по-труден, отколкото звучи, тъй като материалът, който усещаме
като тревожен или дори потенциално обиден за терапевта или пациента, може да бъде потиснат. Борбата
с тези трудности дава информация за много характеристики на вътрешните конфликти, които човек
среща при сблъсък със самия себе си и при взаимоотношенията си с другите.
Изясняване - Терапевтът не приема нищо за даденост и избягва допускането, че знае точно какво
има предвид пациентът с някоя своя изплъзнала се забележка. По този начин скритите мисли и
отношения излизат на бял свят.
Свързване на нещата - Терапевтът се опитва да намери връзки между елементите на разговора и
поведението на пациента по време на сесиите или в миналото. Целта е да се хвърли нова светлина върху
начина, по който пациентът сам си подлага крак, като повтаря задействането на потиснати конфликти от
детството си.
Интерпретация - Друга ключова техника, взета от психоанализата. Тя включва опитите на
терапевта да направи съзнателни несъзнаваните мотиви, действия и чувства, като по този начин засили
личното разбиране на пациента. Всяко нещо може да се подложи на тълкуване: коментарите,
фантазиите, сънищата, закъсненията, избягването на болезнени въпроси, отношението към терапевта и
т.н. Специфични и важни области за интерпретация, често срещани и в психоанализата са връзките
между ранния живот, конфликтите в психиката и поведението по време на психотерапевтичната сесия.
Четирите основни типа интерпретация са следните:
Пренос - Чувствата на пренос са тези, които пациентът изпитва към терапевта, когато грешно го
приема за някакъв важен човек или обект от миналото си. Те се стимулират или най-малкото не се
прекъсват, тъй като тяхното тълкуване разкрива изключително много за това, което се случва в
емоционален план в самия пациент.
Защити - Защитните механизми (вж. Психоанализа) включват проектирането на личните чувства
върху другите хора, отказ от реалността, интелектуализация или рационализация извън истинските и
понякога неудобни основи на поведенческите стратегии и отношения. Тези механизми не могат да бъдат
прекъснати, докато не се изтълкуват.
Съвест - Тежкото усещане за вина трябва да се търси в неговия източник. Това се прави чрез
процеса на интерпретация, с който се постига разбиране на начините, по които пациентът се е научил да
се атакува и отвътре да пречи сам на себе си. Често откриваме, че атакуваните области са тези, които се
приемат за опасни или нежелани; в повечето случаи тези области съдържат способността на пациента да
бъде непринуден или да приема обичта на другите хора.
Конфронтация - Понякога е необходимо интерпретациите да бъдат „подкрепени" с пряка
конфронтация. Терапевтът се държи твърдо и внимателно се стреми към създаване на определено
отношение или поведение от страна на пациента, за да може последният да се изправи срещу този
проблем.
Постепенно, често след провеждането на много сесии пациентът се научава да поглъща
11
положителните и захранващи го елементи от разговора с психотерапевта и по този начин да разбира в
по-голяма степен самия себе си, все по-малко да се оставя на произвола на старите си реакции към
определени ситуации и да става все по-способен да изгражда подходящи зависими и независими връзки
с другите.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Обикновено се провежда в подготвен за целта консултативен кабинет в частния дом
на терапевта или в някой институт. В някои страни този тип психотерапия, но с по-кратки по
времетраене сесии се предлагат от съответната националната здравна служба, така че пациентите могат
да бъдат изслушвани в сградите на местните психиатрични или психологически служби.
Цел - Довеждане на вътрешния емоционален свят на пациентите до съзнавано ниво, за да се
подобри способността им да изграждат взаимовръзки с другите и да оценяват себе си в зависимост от
действителните си способности.
Техника - Някои терапевти използват кушетката, докато други застават с лице към пациентите си.
Сеансите обикновено продължават петдесет минути и може да се провеждат от един до четири-пет пъти
на седмица Повечето психоаналитични психотерапевти са избрали своя определена база, върху която се
концентрират, например психоанализата или връзките между обектите, но във всекидневната терапия се
използва внимателно и щателно обмислено съчетание на двете.
Положителни черти - Тази терапия може да се прилага изключително добре към разнообразни
теоретични постановки, поради което голям брой сериозни практикуващи терапевти издават съвместни
публикации в специализирани списания и участват в конференции. В резултат имаме непрекъснато
подобрявана и обмисляна система от теоретично и практическо знание, поради; което на пациента може
да се предложи гъвкава и ефективна терапия.
Често дава резултати при - Краткосрочната и дългосрочната терапия е за хората, които не са
доволни от живота или имат зад гърба си травматично минало, или са депресирани от необходимостта
да се повтарят, или не могат да установят нормални отношения с другите, или просто за онези, които се
интересуват от своето развитие.
Отрицателни черти - Често тази терапия създава допълнително напрежение и обикновено е доста
скъпа, затова е единствено за хора, които имат достатъчно време на разположение, склонност да
премислят нещата и търсят разумна система на подкрепа за моментите, в които неизбежно ще се
почувстват като загубили всякакъв ориентир.
Рядко дава резултати при - Този тип терапия не е подходяща за прилагане в кризисни ситуации и
вероятно няма да е от голяма полза за активните алкохолици или за хората, злоупотребяващи с
приемането на други вещества.
Цена - Повечето сесии по психоаналитична терапия се провеждат частно и може да струват доста
скъпо. Въпреки това всичко е въпрос на договаряне, като по-голямата част от терапевтите са склонни да
изготвят гъвкава система на заплащане, ако доходите на пациента са ниски.
Разпространеност - Широко разпространена, въпреки че рядко се рекламира. Повечето терапевти
работят под крилото на по-големи организации.
Ангажираност - Често тя е голяма; зависи от първоначалното споразумение с терапевта.
Обучение - Както при психоанализата, обучението е задълбочено и включва терапевта с неговата
лична анализа, която може да продължи няколко години. Както описахме по-горе, има много голямо
разнообразие от теоретични становища в тази обширна школа, което означава, че е добре да попитате
вашия възможен бъдещ терапевт какво е било неговото или нейното обучение. Той не би трябвало да
има нищо против да ви каже.
АНАЛИТИЧНА ПСИХОЛОГИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Карл Юнг (1875-1961) е почти толкова известен, колкото Фройд и в продължение на известно
време двамата поддържат взаимно обогатяващо ги приятелство като колеги учени и философи. Въпреки
това, още преди да се срещнат, по-младият Карл вече бил изградил свое лично индивидуално
становище, на което се отдава, след като се скарва и разделя с Фройд. Самият Юнг се противопоставя на
идеята за философска школа и открива, че трудно може да се примири с мисълта за „ученици" и
последователи на неговите теории. В този аспект Фройд бил негова противоположност и вероятно това
донякъде е причината за непримиримите им разногласия. Въпреки всичко юнгиянската терапия
процъфтява в една или друга форма, като допада предимно на хора с артистични или по-скоро
романтични (в класическия смисъл на думата) наклонности.
КАК АНАЛИТИЧНАТА ПСИХОЛОГИЯ РАЗБИРА ЧОВЕКА
12
 Аналитичната психология приема, че човек се ражда с вроден набор от инструменти или шаблони,
които се наричат архетипни структури. Те изграждат сложни отправни точки, от които се изследва и
оценява външният свят, а вътрешният свят се преценява спрямо това дали е адекватен на външния.
Личността или Азът се развива между тези два свята, докато детските архетипи се разтварят като
крилата на пеперуда и мълчаливо изискват да бъдат удовлетворени. В първата си проява тези вродени
желания искат неща като топлина, удобство, тишина и храна. Ако изследването на външния свят (в този
случай майката) е успешно, тогава се развива близко отношение между архетипа и външния свят, като
Азът впоследствие нараства но важност, започвайки да разбира вътрешния свят на цялостната личност.
Колкото по-силен и издръжлив става Азът - посредством повтарящи се, успешни „близки отношения"
между шаблоните на архетипите и реалността на външния свят - толкова повече детето започва да
развива своята способност да допуска известна степен на различие между двете. Това разбиране на Юнг
за човека има огромно значение, тъй като обяснява защо израстваме като различни личности,
независимо че всеки е роден с едни и същи архетипни шаблони, които Юнг нарича колективно
несъзнавано. Колкото повече Азът се развива, толкова той става по-способен да извършва две важни
дейности. На първо място, той може да пренастройва и намалява архетипните очаквания, за да изгради
неповторимата самоличност на отделния човек. На второ място, той може успешно да се справя с много
случаи, в които външната реалност не съответства на архетипния шаблон. Пример за това е начинът, по
който д здравият човек пораства от бебе, което се сърди, когато е леко фрустрирано (например когато не
може да достигне някоя играчка или не е нахранено веднага) в млад човек, способен да превърне
архетипния си гняв (например при фрустрация от нелюбезен чиновник) в положително действие във
външния свят. Такава дейност още повече засилва Аза на индивида - но вероятно не и този на
чиновника!
КАК АНАЛИТИЧНАТА ПСИХОЛОГИЯ ОПИСВА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
Според тази школа индивидите в здравия край на спектъра ще покажат гъвкавост и здравина на
своя Аз, като се адаптират творчески към промените във външния свят независимо дали те са физически
или емоционални. Такъв човешки Аз ще има способността по дефиниция да утвърждава външния
емоционален свят на личността, като по този начин създава силно усещане за своята самоличност.
Въпреки това Азът се чувства преследван, когато този процес - на плавното приспособяване на
променящите се взаимоотношения между архетипите на индивида и тяхната реализация - се наруши. В
такъв случай и външният, и вътрешният свят имат по-малка способност да действат като източник на
подхранване и положителен опит за Аза; вместо това те стават източник на психологически смущения.
Например ако „външният свят", вероятно представен от родител, непрекъснато отрича архетипното
изследване на детето или молбата му за утеха, Азът на детето се разрушава. То ще е принудено да
раздели тази обединена част от себе си, която едновременно съзнава нуждата от утеха и прегръща
примитивното вродено „указание" да получи утеха, като ги накара да изчезнат, оплетени като любовна
двойка, в бездната на личното несъзнавано. С езика на Юнг трябва да отбележим, че личното
несъзнавано се различава от колективното несъзнавано, което може да се приема като генетично
наследен спомен и потенциал за несъзнавани действия и мотивации. То представлява изворът на
архетипите.
По-нататъшното нарушение на личността може да се корени в недостатъчно стимулиращата или
ограничаваща ни среда, която успява да направи така, че сравнително голяма област от личностните
възможности да не се реализират. В такъв случай вътрешният свят се превръща в пазител на ограничен
и подценен Аз.
Явно е, че такова състояние на нещата е доста депресивно за обяснение. Действително, по думите
на Юнг, именно това е депресията. Нещо съвсем естествено е индивид, попаднал в подобна ситуация, да
развие стратегии за неприспособилюст - подобни на защитните механизми, - с помощта на които
избягва реалността на въпросната ситуация. За нещастие точно тези поведенчески модели затвърждават
факта, че преживяването на външния свят от страна на човека, както и вътрешното му очакване за това,
което има на разположение, влизат в разногласия едно с друго и водят до разочарование. Единственото
спасение е връщането към стратегиите за погрешна приспособимост, като по този начин Азът още
повече се изтощава и човек влиза в капана на един порочен кръг.
Има много начини, по които очакванията и реалният опит не си съответстват адекватно. Нека да
вземем за пример ситуация, която вече обсъдихме: гняв, породен от най-обикновена фрустрация. Ако тя
е пагубна за родителите на детето, тогава детето може да бъде лишено от възможността да изследва
агресивността като емоция и нейния пряк резултат върху външния свят. Ако тази ситуация продължи
във времето, детето трудно ще успее да различи фантазиите си по отношение на последствията от своите
13
унищожителни импулси (и запомнете, че разрушителността е основна част от творчеството) и
истинските последствия. Ако майката на такова дете се разболее или ако родителите му се разделят,
тогава самото то е склонно да се чувства отговорно. Той или тя ще порасне като човек, ужасен от
агресията, ще има трудности с реалната творческа дейност и по ирония на съдбата ще се чувства
всемогъщ по такъв начин, че резултатът на това усещане върху другите ще го лиши от нормални
емоционални преживявания.
Във възрастния си живот такъв човек може да свърши, като слее идеализирания си модел на
творческа дейност (такъв, в който липсва елементът на разрушителност) с усещането за всемогъщество,
и по този начин да изживее живота си, като непрекъснато се бърка в живота на другите. Много подобни
хора искат да станат лекари, медицински сестри, социални работници и психотерапевти. Такъв човек
тълкува всяка форма на Враждебност от страна на другите, когато се намеси в техния живот, за
доказателство, че тези хора имат нужда от неговата помощ. В действителност той се опитва да изблъска
от ръба на скалата своята потисната разрушителност, а не тази на пациента.
Същите проблеми имат и хорала, които са подтикнати да поемат в противоположната посока; За да
разрешат своето трагично положение. Вместо да Се опитат да се приспособят към изкривения си поглед
върху външния свят, те се насочват навътре. Такива хора избягват объркването, с което се сблъсква
техният развиващ се АЗ при опита му да приведе в съответствие към външния свят вътрешното си
очакване, като приема вътрешния свят за единственото съществуващо истинно нещо. Именно тук се
крие болестта.
КАК ПОМАГА АНАЛИТИЧНАТА ПСИХОЛОГИЯ
Целта на терапията е да освободи пациента от твърде закостенялото му упование на архетипни
процеси или на очакванията спрямо външния свят. Следните дейности са основни за този процес на
развитие:
Различаване - на лишаващите егото модели на поведение, както и фантазиите, свързали с тях,
които нямат основа в реалността.
Приемане - на провалите от страна на външния свят, които предизвикват нарушение във
взаимовръзката архетип-Аз-външна среда.
Възстановяване - на загубените, елементи на архетипните изисквания и възможности, както и
свързаните с тях желания на Аза.
Повторна интеграция - на отхвърлените елементи на личността, като отново се формира цялостна
личност.
След това може да се изгради връзка между външния свят на другите и вътрешния свят на
индивида по такъв начин, че да се изгради силата на Аза, а не насилствено да се достига до компромис
или до подценява не.
Юнгиянската терапия се е видоизменила в хода на своят; история, което означава, че докато има
широко приема» на гореописаните дейности от страна на действащите терапевти, терапевтичната
техника е изключително разнообразна.
Самият Юнг внимава да не се повдига въпросът за подчиненост и предпочита да избягва
приемането на самия се бе си като център на този процес на развитие. Така че вместо да се концентрира
върху елементите „тук и сега" на своите взаимоотношения с пациентите, за да разбере объркването на
вътрешния им свят, той ги окуражава да донеса като домашно записани сънища и мисли, като се
съобразя ват със съветите му. Същевременно той предпочита явната равнопоставеност между пациента
и терапевта, които вини ги сядат с лице един към друг.
Много модерни юнгиянци имат склонността да: - използват кушетката (която при първоначалното
си използване е фройдистки способ, чрез който се стимулира блуждаенето на ума на пациента);
- създават уютна, защитена и предсказуема атмосфера за терапията;
- приемат, че по време на сесията зависимостта на пациента в процеса на разговора и регресията
му към п ранния живот е неизбежен и полезен метод за различаване и разбиране на психологическата му
неуравновесеност;
- имат сесии с пациента най-много пет пъти седмично
- приемат сънищата за полезни, но не изискват споделянето им;
- стимулират размишленията на самия пациент и се опитват да разберат по какъв начин пациентът
прекъсва този процес;
- „поддържат" пациента в емоционален план, като увеличават смелостта му да засили
любопитството си и да развие желанието си да изследва, докато все още е в защитената атмосфера на
терапията;
14
 - избягват директното съветване на пациента. 1адеждата на всеки терапевт е пациентът да се научи
да разсъждава сам за себе си по начин, който отговаря не са-го на реалността на неговия вътрешен свят,
но и на изискванията и възможностите на външния свят. Това позволя-:а право на избор на иначе здраво
ангажирания и попаднал капан Аз на пациента.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Обикновено стая, отделена единствено за терапия, например терапевтичния кабинет
на терапевта или кабинет в някоя клиника.
Терапията се стреми да освободи пациента от прекаленото уповаване на външния свят на
очакванията и удовлетворяването им или на вътрешния свят на здраво фиксираните архетипи.
Чрез използване на отношенията на взаимност и изследване, които се изграждат между терапевта и
пациента, се изследват, доколкото е възможно, архетипния свят и очакванията на пациента за
максимална помощ от страна на личните му прозрения и способности.
Положителни черти - Аналитичната психология е активен и чувствителен метод, има способността
с голям разход на време и усилие да достигне до дълбините на личността и повторно да оцени
най-ранните нарушения в развиващата се психика.
Често дава резултати при - Непоносимото чувство, че сме заседнали, обсебване от миналото,
неклиничния тип депресия, както и интерес към емоционално развитие. Проблемите на средната възраст
и приспособяването към старостта са основните теми, които интересуват Юнг и неговата терапия все
още с успех се прилага към тези възрастови групи.
Отрицателни черти - Може да е леко ограничена в теоретичния си поглед - в зависимост от
отношението и опита на терапевта. Поглъща изключително много време и средства и понякога е
прекалено интелектуална за темперамента на някои пациенти. Успешната анализа може да доведе до
момент, в който пациентът трябва да се примири с неудобни за него личностни ограничения. Човек,
който смята да се подложи на юнгиянския тип анализа, трябва да е подготвен да размени въздушната си
възглавница, че е изключително важен, с ясната реалност, че представлява нещо съвсем обикновено.
Рядко дава резултати при - Както може да се очаква, аналитичната психология не е подходяща за
кризисни намеси и е по-малко полезна от някои други терапии за развитие на групово самосъзнание и
социални умения.
Цена - Неминуемо доста висока. Причината за това е високата цена на обучението и режийните
разноски на терапевта, както и очевидният брой сесии, които трябва да се посетят и заплатят.
Разпространеност - Широко разпространена, но само в определени териториални области.
Пациентите трябва да са подготвени, че може да им се наложи да пътуват.
Ангажираност - Възможно е да получите краткосрочна терапия при този тип психотерапия, но това
е по-скоро изключение, отколкото правило. Поради това ангажираността е висока. Сеансите обикновено
се провеждат три или повече пъти на седмица, като се налага допълнителното им планиране в
зависимост от свободното време на пациента и това на терапевта.
Обучение - Интензивно, отнема продължителен период от време. Както при всички върхови
психотерапии, основна част от обучението е личната анализа на обучаващия се терапевт.
Допълнителна информация - Обществото и асоциацията по аналитична психология показват
разпространението на юнгиянското мислене и терапия в днешна Великобритания, (вж. Наръчник на
психотерапевтичните организации). Всеки човек, който обмисля подлагането си на терапия, е най-добре
да се насочи към двете организации, за да получи информация за терапевтите в тази област.
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Екзистенциалният подход към личностното развитие е с най-философска насоченост от всички
подходи, които могат да се нарекат психотерапевтични. Историческа основа на екзистенциалната
терапия е цялата философска традиция на човека, но терапевтите от Западна Европа се базират върху
творбите на философи като Киркегор (1831- 1855), Ницше (1844-1900) и Хайдегер (1889-1976).
Най-известният и вероятно най-великият учен, който развива философията в терапия през този век, е
Роло Мей, работещ в САЩ.
Екзистенциалната психотерапия се насочва към фундаменталните въпроси като този какво значи да
сме живи и къде хората намират своето място в живота, след което тя разработва тези теми по открит и
възприемчив начин. Предразсъдъците и мненията се поставят на преден план, което води до ново
изследване на неща, които дотогава са се приемали за даденост. Вместо да търси тълкуване, което да
цели поставянето на опита на пациента в определена рамка (както при някои други терапии),
екзистенциалната терапия се опитва да разбере как самият човек преживява отделните неща.
15
 КАК ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ТЕРАПИЯ РАЗБИРА ЧОВЕКА
Екзистенциалната теория не разглежда човека като отделен обект с ясно определен Аз, а по-скоро
като нещо, подобно на преходно „надебеляване" на времето и пространството. По този начин
съзнателното същество се чувства притеснено от значението на собственото си съществуване: част от
съществуването е дълбокото усещане на тревожност, или „страх”, „тревога”, „притеснение”.
Измеренията на съществуването и на опита придобиват първостепенна важност за екзистенциалния
терапевт. Докато категориите, термините и системите на психологическата причина и резултат са важни
за другите типове психотерапия, това не е така при екзистенциалната психология. Тук четирите важни
измерения на човешкото съществуване са следните:
Физическо - Отношението, което имаме и се опитваме да изградим със субстанцията на света около
нас като храна, дом, здраве и физическата ни способност да контролираме самите себе си и влиянието на
природните сили върху нас. В ерата на технологиите нашата екипировка в тази борба е много
усложнена, но основните ни грижи не са се променили от времето на примитивните хора.
Социално - Отношението, което имаме и се опитваме да изградим с хората около нас. Тук
предразсъдъците, както и реалностите от икономиката, етническата принадлежност и културата, са
ключови характеристики. Всички ние преминаваме през различни степени на континиумите
любов/омраза, сътрудничество/конкуренция и „част от"/„не е част от" в зависимост от приемането или
отхвърлянето на влиянията и натиска, с които се срещаме в живота.
Психологическо - Отношението, което имаме и се опитваме да изградим със самите себе си. В това
измерение се създава личният свят и се търси нашата самоличност. Това довежда до голяма степен на
обърканост, тъй като разпадането е толкова често срещано, колкото и укрепващият ефект на
самоутвърждаването. Нашето съзнание винаги си мисли на заден план за последното разпадане на
човека в смъртта - но ако се страхуваме да умрем, ние се страхуваме и да живеем.
Духовно - отношението, което имаме и се опитваме да изградим с непознатото. Вярата в нещо
отвъд самите нас е обикновеният начин, по който се показва и разбира това измерение. В крайна сметка,
ако нещо има значение за нас, тогава и самите ние имаме значение.
КАК ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ТЕРАПИЯ РАЗБИРА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
Ако използваме терминологията на екзистенциалната психотерапия, удовлетворението се намира в
това да не се противопоставяме на действително случващото се независимо дали то ни носи удоволствие
или притеснение. Основното за тази тема е идеята за творчеството, фактът, че сме живи, е вид
непрекъснат метаболизъм във всички гореспоменати измерения - духовно, психологическо, социално и
физическо. Малките деца показват най-добрия начин за творческо проявление, когато без никакво
притеснение си играят с конструкторите по напълно независим начин, неподсказван от възрастните
хора. Като основна част от творческия си опит в тази ситуация детето унищожава това, което е
построило, и след това започва отначало: то изпитва удовлетворение и необходимост да върши и двете
неща. Много възрастни хора се противопоставят на този свободен метаболистичен процес, тъй като са
прекарали целия си живот или част от него в опит да отхвърлят или положителните, или отрицателните
елементи от четирите измерения на опита. Такива индивиди (което в известна степен се отнася за всички
нас) попадат в клопката на застоя и са неспособни да приемат, метаболизират и надраснат това, което
животът ни предлага в четирите си измерения.
Удобството и удовлетворението не идват от отричането на нещата, които са разстройващи (но
неизбежни), а от изживяването на живота „автентично" и „истински". По този начин хората придобиват
опит за метаболизиране на положителните и отрицателните страни на живота, както и на творческите и
унищожителните елементи в самите себе си. Чувството на неудоволствие и лошото здраве в
психологически план идват от нежеланието или неспособността да приемем спадовете на живота, така
както приемаме подемите или обратното. Когато това стане действителност, появява се процес на
прогресивна изолация от ключовите елементи на всяко от различните измерения: физически ние
занемаряваме себе си; социално се отдръпваме от другите; психологически ние не признаваме
определени характеристики в самите себе си, а духовно решаваме, че знаем какво действително се
случва около нас и с нас, и отричаме нуждата от вяра.
КАК ПОМАГА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ТЕРАПИЯ
Целта на този тип терапия е насочена към личностната автентичност. Тя се достига доста
по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед, тъй като „личността", която трябва да стане автентична,
не представлява обект в дадения човек - както при много други терапии, а по-скоро е вид „процес".
Както видяхме, „личностният процес" изисква личното разчупване на собствените ни автоматични
навици за изолиране на нещата, които не искаме или смятаме, че не са ни нужни в четирите измерения.
16
Друг аспект от екзистенциалната терапия е нейната неприязън към използването на фиксирана техника.
Тук вероятно най-ясно се вижда, че екзистенциализмът е най-философската от всички терапии. Въпреки
това има отношения и подходи, които терапевтът най-вероятно ще използва. Ето някои от тях:
Наивната поза - Терапевтът остава с освободено от всякакви предразсъдъци съзнание.
Предположения - Предположенията на клиента за него самия и за света, много от които
несъзнавани, са посочени и използвани, за да се хвърли нов поглед върху някои очевидно неразрешими
проблеми.
Порочни кръгове - Те се разкриват, за да се подронят себе-унищожаващите и себереализиращите се
очаквания за ниски постижения.
Среща с ограниченията - Това е едно от най-сложните неща, с които трябва да се срещнем по
отношение на самите себе си и по отношение на живота. Въпреки това този процес е основен за
усещането на изключителната лична честност, която е неразделна част от екзистенциалния подход.
Последствия - Този елемент включва болезнената среща с разбирането на личния избор и
поемането на отговорността за неговите резултати.
Изследване на личното разбиране на живота - Всички действия, чувства и предразсъдъци на
пациента се изследват от двойката, участваща в терапията.
Сънища - Както фантазиите и очакванията за бъдещето, така и сънищата се изследват за наличие на
информация, която ни осведомява за жизнения опит на пациента.
Емоции - Целият емоционален спектър се стимулира и оценява като важна част от процеса на
разбиране на типа човек, който пациентът представлява.
Целта на екзистенциалната терапия е не да промени хората, а да им помогне да се примирят със
самите себе си и с живота, с неговите парадокси и усложнения. На пръв поглед това сякаш поставя
екзистенциалната терапия встрани от другите терапии, но реално погледнато, всички терапии
представляват смесица от приемане на нещата и личностна промяна. Всъщност нито едното от тях не
може да се появи без другото. „Лекарството" не е понятие, прието от екзистенциалната терапия, така че
официалният процес на посещение при терапевта приключва тогава, когато пациентът се почувства
добре.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Обикновено в кабинета на терапевта.
Цел - Да се помогне на пациента да открие своя личен отговор за живота и да бъде способен да
приеме ограниченията и възможностите, които животът му предлага.
Техника - Изследване на действията, чувствата и гледната точка на човека чрез ясен логически
размисъл.
Положителни черти - Изключително удовлетворителна в интелектуален план, гъвкава и широко
приложима в много други академични дисциплини, например антропология или теология.
Често дава резултати при - Неудовлетвореност от живота, интерес към развитието на човека, както
и при реализирането на личния потенциал.
Отрицателни черти - Ограничена в обсега си да се справя с тревожности и неврози, базирани на
потиснати в миналото наранявания или злоупотреби.
Рядко дава резултати при - Кризи, пристрастеност, депресия или проблеми в групата.
Цена - Средно висока поради разходите по сесиите и продължителността на нужната терапия.
Разпространеност - Разпространена е в повечето области, но се среща рядко.
Ангажираност - Висока.
Обучение - Възможно за намиране, но продължително и интензивно.
ПОВЕДЕНЧЕСКА ТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Поведенческата терапия се оформя през 50-те години на XX в., макар че възниква малко по-рано. В
началото на века се установява, че детските фобии и нежелано поведение биха могли да се изменят с
помощта на техниките, описани по-долу. Въпреки това едва в края на 40-те години се приема цялостен
научен подход, който заедно с по-голямото разрастване на медицинската професия помага на
поведенческата терапия да заеме своето заслужено място като ефективна терапия за справяне с
определени проблеми.
КАК ПОВЕДЕНЧЕСКАТА ТЕРАПИЯ РАЗ БИРА ЧОВЕКА
Поведенческият подход към човека на пръв поглед изглежда измамно прост: поведението на хората
показва тяхното психологическо здраве и чрез промяната на поведението им здравето на хората също
може да се измени. Вторият теоретичен стълб на поведенческата терапия е теорията за ученето, която
17
обяснява как се заучават, а понякога как не се заучават различните начини на поведение. В
поведенческия подход към човека се подразбира, че психологическото здраве и болест могат както да се
заучат, така и да не се заучат.
„Теорията за ученето" разглежда два модела, чрез които придобиваме поведение: класическо и
оперантно обуславяне. Класическото обуславяме е разработено от Павлов в началото на века.
Забелязвайки, че кучетата започват да отделят слюнка при вида на храна и разработвайки извода, че
връзката между двете е автоматична, той нарича храната безусловен стимул, а отделянето на слюнка
безусловна реакция. След това той звънвал със звънец в момента, в който давал храната, като по този
начин звукът на звънеца започнал да се свързва с храната в ума на кучето. Той нарича звънеца условен
стимул, защото скоро открива, че кучето започва да отделя слюнка при звука на звънеца, дори и да няма
храна. Отделянето на слюнка вече станало условна реакция, тъй като сега то следвало като условие при
звънването на звънеца.
Оперантното обуславяне е малко по-различно и е открито при работата с котки, затворени в клетки.
Котката била заключена в клетка, където случайната й дейност означавала, че котката съвсем случайно
най-накрая дръпва резе, което отваря вратата и й позволява да избяга, което намалява тревожността й.
След като котката отново и отново се затваря в клетката, тя все по-бързо успява да избяга. Това е така,
защото благоприятният резултат от дръпване на резето „засилва" поведението за изтеглянето му. Идеята
е, че поведението на котката се определя от следствието - в този случай от намаляването на
тревожността.
Бихевиористите се интересуват много повече от видимото и наблюдаемо поведение на индивида,
както и от контекста на заобикалящата ги среда, което често води до изхвърлянето на емоционалните
вътрешни чувства или нарушено развитие на човека от изследванията им.
КАК ПОВЕДЕНЧЕСКАТА ТЕРАПИЯ ОПИСВА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
Поведенческата терапия приема симптомите като малки елементи на поведение, в центъра на които
стои неадаптивното учене. Грешната връзка стимул-реакция води до неподходящо поведение към
стимул, който в най-обикновена ситуация е неутрален и не предизвиква силна реакция. Последствията
от това неподходящо поведение на свой ред засилват първоначалния отговор.
Предлагам един пример, като вземем предвид проста фобия и приложим към нея теориите както за
класическото, така и за оперантното обуславяне. Дете посещава своите баба и дядо редовно, в къщата на
които живее куче. Детето съвсем естествено свързва мекичкото, космато същество с удоволствие -
безусловен стимул се свързва с безусловна реакция. Въпреки това, ако в даден момент се насочи към
кучето и го потупа нежно, а то стане агресивно и започне да лае силно в лицето му, тогава, ако повтори
тази проява (а това може да стане след неколкократно повторение), в съзнанието на детето кучето се
превръща в условен стимул за безусловна реакция - страх от прекалено силния шум. С течение на
времето условният стимул, пораждан от животни, наподобяващи кучето, се свързва с вече условната
реакция на страх. Това е класическата част от веригата. В резултат детето избягва ситуации,
причиняващи му страх, какъвто е срещата с кучета, и по този начин се намалява тревожността му. На
свой ред това засилва „наградата" за избягването от страна на детето. Целият цикъл показва оперантни
елементи на неадаптивното заучено поведение; в този случай - фобия към кучета.
Хората, избягващи събития, при които преживяват из-пълнени с притеснение ситуации, като
изпити, социални дейности или сексуален акт, ще засилват своите трудности, ако се лишават от шанса
да преживеят нормални реакции. Ако изкажем това с думите от теорията за ученето, те засилват своето
неадаптивно поведение. „По-здравият" индивид преживява повече положителни събития, като се опитва
да влияе върху своята среда и по този начин посредством непрекъснатите опити се засилва и вярата му в
поведенческия процес.
Други три аспекта на поведенческия подход представляват: разбирането на ролята на
тревожността; разбирането на удовлетворението като начин за засилване на нежеланото поведение;
загубата на социалните способности:
Тревожност - Тревожността е нещо основно за фобиите (от типа на фобиите от кучета, паяци,
училище), атаките на паника, ритуалите (например непрекъснатите проверки или миене на ръцете),
както и трудности в сексуалния живот (например неспособност за ерекция или болезнен сексуален акт).
Удовлетворение - Удовлетворението на някакъв апетит в действителност засилва самия апетит.
Ако не е лесно да се задоволи този апетит; тогава той може да погълне сам себе си. При повечето хора
гладът е лесно задоволим и удоволствието от храненето намалява със самото удовлетворяване. За
малцина нещастници това не се получава и в резултат имаме напълвяване. При други наградите от
упоеното състояние са. по-големи от тези на удоволствието да останеш с ясно съзнание, поради което се
18
появяват пристрастеностите. Този вид погрешно адаптиране, основан на апетита, е важен и като част от
сексуалното девиантно поведение.
Загуба на социалните способности - Обикновено се появява като следствие от непрекъснатото
избягване на едни и същи ситуации, а по този начин - и на възможностите ни да заучаваме определени
социални умения. Индивидите, на които им липсват социални умения, засилват своето погрешно
адаптиране, поради което имат нужда от обучение в социални умения, за да свържат неизбежната
тревожност, която се появява при срещата им с нови ситуации, с практическата награда на по-силното
усещане на контакта с тяхната среда и контрола им върху нея.
КАК ПОМАГА ПОВЕДЕНЧЕСКАТА ТЕРАПИЯ
Открити са много нарушения, които отговарят на поведенческата намеса. Те включват фобии,
натрапчивости, тикове, навици, напикаване в леглото, фобия от училище, алкохолизъм, антисоциално
поведение, липса на способност за отстояване на своето и хипохондрия.
Преценката за подлагане на терапия изисква извършване на изследване на поведението от страна
на терапевта и пациента, като по този начин се достига до специфичните трудности, в зависимост от
които се нагажда терапията.
Изследването на поведението се състои от три етапа:
Природа на проблема. Кога се предизвиква това поведение, изследване на самото поведение, като
последствията се оценяват в най-малки подробности, за да може да се приложи теорията за ученето
върху разбирането за това, което подсилва трудността, независимо от факта, че пациентът страда от нея.
Отбелязва се предсказуемостта на множеството компоненти на трудността, за да може намесите да
се насочват към ключовите моменти на грешно адаптирания цикъл и по този начин внимателно да се
наблюдава целият процес.
Влиянието на поведението върху начина на живот, върху отношенията и щастието е важно, тъй
като терапията може да се концентрира върху областите, причиняващи най-голямо страдание. По този
начин се засилва личното усещане за способност да се влияе в най-голяма степен върху средата и
пациентът става способен сам да поема отговорност за самия себе си.
ПРИМЕРИ ЗА ПОВЕДЕНЧЕСКА НАМЕСА
В случаи на поведение, свързано с тревожност, терапията се стреми да разруши порочния кръг,
който се появява от избягването на стимула - например на паяци - или от избягване на средата, която
човек свързва с този стимул - какъвто в случая с паяците е всяко тъмно пространство. Това се постига,
като пациентът се поставя в среда, където има паяци в търпима форма, макар че тази среда предизвиква
лека тревожност. Интензивността на подлагане на стимула се засилва последователно и постепенно,
докато тревожността намалее до такава степен, че усещането за поведението на средата (способността да
мислим за тъмнината, след това да влезем в нея, а после и на места, където е възможно да е пълно с
паяци) започва да засилва адаптивното поведение, което води до загуба на страха от паяци. Техниките за
релаксация понякога се използват заедно с гореописаната „децентрализираща" техника, за да може
картините, мислите и истинските обекти на дадена фобия да бъдат по-поносими.
Маниакално поведение като непрекъснато миене на ръцете или крайна форма на хипохондрия
изисква подкрепление от средата, за да може да продължи съществуването си. Хората, които търсят
мръсотия, винаги ще я намират, поради което удовлетворението трябва да се прекъсне: терапията
блокира акта на миене. Хипохондриците търсят непрекъсната подкрепа от другите хора, за да подсилят
поведението си, в което търсят някаква болест: оказва се, че често роднините и приятелите трябва да
прекратят успокояването на болния, за да помогнат да се прекъсне поведенческата му подкрепа.
Когато приложим поведенческата терапия към проблемите с храненето, какъвто е напълняването,
тя включва разнообразни техники. Едната е самонаблюдение - водене на дневник за храненето ни, като
по този начин може да се наблюдава подобрението (това засилва промените в поведението). Друга
техника е практикуването на нормално поведение, например прилагането на нормални модели на
хранене. Съществува и т.нар. планирано поведение - при което се планират дейности от типа на
пазаруване и изготвяне на меню.
Обучението по социални умения използва програми за обучение, разчупени на засилващи се
стъпки, които помагат на пациентите да подобрят своето лично развитие. Ключови моменти тук са
започването по най-обикновен начин и поставянето на постижими цели (засилващи до максимална
степен положителната подкрепа на новия модел на поведение още в първите сесии, поради което се
усилва и посещаемостта). Обучението обикновено се извършва в затворени групи с други хора, които
започват с еднакво ниво на действие.
Съществува и концентрация върху наблюдаемото поведение, например: позата, използването на
19
очите, тембъра на гласа, техниките при разговор и използването на докосването поради невербалния
материал, който ни дават тези знаци.
Установено е, че поведенческите техники от типа на гореописаните помагат за лечението на широк
диапазон от трудности, като атаки от паника, фобии, маниакално подреждане или миене на ръцете,
фобия от училище и престъпно поведение.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - По-голямата част от поведенческата терапия се провежда в клиниките на
Националната здравна служба, като на пациентите се дават упражнения за домашна работа. Като всички
други терапии тя може да се извършва и в частен кабинет.
Цел - Премахване на нежелания отговор на стимул от нормалния живот и замяната му с желано
поведение.
Техника - Внимателна индивидуална оценка, последвана от програма на поведение, променяна и
адаптирана към специфичните нужди на пациента.
Положителни черти - Не поглъща много време: не е нужно да се извършва от високо обучен
терапевт. Изключително приспособима, а резултатите могат лесно да се измерват.
Често дава резултати при - Психологически трудности, при които главният проблем е откритото
поведение.
Отрицателни черти - В известна степен е повърхностна. Не се насочва към дълбоките или
невидими наранявания и неврози, които вероятно са причина за нежеланото поведение. Това може да
доведе до излизане на повърхността на ново нежелано поведение или до връщане на първоначалния
проблем.
Рядко дава резултати при - Такива емоционални трудности, чиито корени със сигурност се намират
в отминали психологически нарушения, злоупотреби или в някоя скорошна криза.
Цена - Често безплатна.
Разпространеност - Широко разпространена.
Ангажираност - Не е висока, но най-добри резултати се получават, когато и терапевтът, и
пациентът продължат сериозно терапията, особено в първите етапи, когато ползата не надминава
удовлетворението или трудностите при преустановяване на нежеланото поведение.
Обучение - Различно. Повечето клиники на Националната здравна служба са много добри.
КОГНИТИВНА ПСИХОТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Когнитивната психотерапия представлява разработка и разширение на поведенческата терапия (еж.
предишната част). Тя се развива основно като следствие на систематичното изследване на мислите и
вярванията (известни като „когнитивни елементи") на тревожни и депресирани пациенти. Най-важните
фигури в този процес са Бек, Кели (еж. теорията за личните конструкти, с. 118) и Елис, но в
действителност изследванията на Бек довеждат до появата на когнитивната терапия и на нейния
най-важен основен принцип - когнитивното преструктуриране. Резултатите, които получава той,
показват, че тревожните и депресирани пациенти непрекъснато мислят за неща, които влошават лошото
им настроение. Това съвсем естествено довежда до развитието на терапия, която включва промяна на
унищожителните мисловни процеси, за да подобри настроението на пациента. Когнитивният модел е
разработен главно за работа с тревожност и депресия и не е замислен да служи като цялостно обяснение
на човешката психика или като мултифункционален инструмент за промяна на поведението. Поради
тази причина тя е доста по-различна от повечето други терапии, разгледани в тази книга, и макар че
такова ограничение може да изглежда като недостатък, то позволява на когнитивната терапия да остане
тип терапия, която много лесно се насочва към определени трудности.
КАК КОГНИТИВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ РАЗБИРА ЧОВЕКА
Действията на човека се разглеждат като продукт на когнитивните процеси, влияещи върху
разбирането, което всеки индивид прилага към дадено събитие или чувство, както и върху решенията,
които взема впоследствие. Когнитивната терапия се основава на даден умствен модел, като по този
начин се различава от поведенческата терапия, която не се опитва да обясни процесите, контролиращи
ученето.
Когнитивният подход може да се разграничи и от психоаналитичните идеи, тъй като няма вяра в
несъзнатото действие - когнитивните елементи са осъзнати мисли. В когнитивната теория наблюдаваме
следното:
Индивидите се разглеждат като самоопределяща се и активна действаща сила, която може да
контактува със средата на хората и вещите, както в логически, така и в емоционален план.
20
 Контактите се основават на решения и преценки, до които човек достига посредством това, което
неговите сетива му казват за заобикалящата го среда.
Резултатите от когнитивните процеси са на разположение на съзнанието във формата на мисли и
образи, които при определени обстоятелства могат да се променят.
Бек смята, че поведенческият отговор на определена ситуация се определя от интерпретацията на
ситуацията, която прави човек. Например ако приеме нещо, което го унижава, той може да се ядоса ако
го заплашва, той се опитва да избяга, а ако го възбужда, той става сексуално активен.
КАК КОГНИТИВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ РАЗБИРА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
За основа на психологическите разстройства когнитивната терапия приема отрицателното
изкривяване на информацията, която е на разположение в заобикалящата ни среда. Например ако човек
не успее да постигне своя лична цел -да кажем да получи работа, или е загубил своя партньор, или се е
провалил на някой изпит - това ще доведе до характерното черно-бяло мислене, което обикновено
приемат децата: „Аз съм безполезен, няма смисъл да мисля по този въпрос." Адаптивният отговор би
бил този, при който премисляме какво се е объркало и решаваме дали да пробваме още веднъж, или да
се откажем, или вместо това да преразгледаме първоначалната си цел в по-реалистична светлина. Това
изисква човек да има добро разбиране на реалния свят и известен опит в усещането, че има смисъл да
поеме отговорността за нещата, които му се случват.
Когато преобладава „примитивното" мислене - т.е. „черно-бялото" детско мислене - се появяват
грешки в логическата обработка на информацията у човека. Бек очертава шест начина, по които става
това:
Произволно заключение - Автоматично се извежда заключение независимо от действителното
състояние на реалността: „Не ми трябва да гледам какво е времето, ясно е, че вали, това е така, защото
ми се иска да се разходя."
Селективно отделяне - фокусиране върху един единствен елемент на господстващата среда и
пренебрегване на другите аспекти. По този начин цяла личностна вселена се извлича от една единствена
звезда. Например: „Вали, значи всичко днес ще върви наопаки."
Прекалено обобщение - Вземат се едно-две изолирани, но вероятно травматични събития и въз
основа на тях се формира едно общо правило, което се прилага към всички ситуации без значение дали
отговаря на реалността: „Оказва се, че хората, които харесвам, винаги са двулични."
Надценяване и подценяване - Непрекъсната грешка при оценката на истинската важност на
събитията и действията: от мухата се прави слон, а от слона - муха.
Персонализация - Събития, които не са свързани с човека, се интерпретират като отнасящи се до
самия него: „Виж, пожарна кола. Сигурен съм, че къщата ми гори."
Абсолютизирано, дихотомно мислене - Всички събития и усещания се интерпретират като черни
или бели, добри или лоши, страхотни или безсмислени. Депресираният човек ще припише отрицателни
интерпретации върху самия себе си.
Депресивните хора показват много от характеристиките, описани по-горе. Ситуацията се влошава
и се превръща в порочен кръг, защото, както забелязахме, тези когнитивни изкривявания на реалността
отхвърлят всичко, което подкопава основните предположения за отрицателно отношение към Аза. Щом
веднъж започне подобно действие, депресивният човек започва да постига своето гибелно предсказание.
Той се отказва прибързано, научава другите да мислят лоши неща за него и се превръща в отблъскващ
партньор.
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ
Когнитивната теория за разлика от поведенческата приема ранния опит на индивида за начална
точка на много изкривявания на реалността от живота като възрастен, особено в случаите на депресия.
Отрицателните случки, смущения, както и преобладаващите емоционални чувства на носителите им
предразполагат детето към определени проблеми. Например човек, чиито родители са хора, на които е
трудно да се угоди, може да порасне като личност, вярваща, че винаги трябва се справя добре, ако иска
да спечели одобрение. Такъв човек има склонността да избягва ситуации, от които се страхува, че може
да му донесат провал. По този начин ограничава своите собствени варианти. Трудността може да е
латентна, докато животът, който отказва да следва изкривените правила на индивида, му представи
реални ситуации, към които не може да се приспособи чрез избягване или постигане на максимално
добри резултати. Примери за това са сработването между партньорите в брака, отглеждането на деца,
постиженията в професията, реализирането на целите и придобиването на нови умения.
КАК ПОМАГА КОГНИТИВНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ
Според когнитивната теория психологическото нарушение и най-вече депресията започва, както
21
видяхме, с погрешната обработка на информацията. Това довежда до грешни разбирания, които след
време водят до неразрешими или непреодолими фрустрации. Терапията се опитва да поправи
първоначалните грешни интерпретации и да измени разбиранията, като освободи пациента,
позволявайки му да живее по-пълно в света на реалността.
Модерната когнитивна терапия включва добре разработена програма за разрешаване на
проблемите, която е сравнително близка до поведенческата терапия:
- да се разберат цялостно проблемите на пациента;
- да се изгради терапевтична стратегия, която да отговаря на индивидуалните нужди на пациента;
- да се използват поведенчески техники за засилване и завършек на индивидуалните системи на
когнитивна терапия, известни като когнитивна намеса;
- да се оценява редовно ефикасността на терапевтичната намеса.
Има много терапевтични стратегии. Ето някои от тях, избрани поради най-честото им приложение:
Оспорване на основните разбирания - Валидността на маладаптивните познания е твърдо, но
внимателно поставена под въпрос. Изследват се определени доказателства, които са за и против
разбиранията на лицето, за да може познанията да се уравновесят с реалността.
Разпитът на Сократ - Терапевтът стимулира пациента да разисква с него, за да може клиентът сам
да усети резултата от логическия поглед върху личните си произволни изводи и изкривени познания.
Разграничаване на автоматичните мисли - Терапевтът помага на пациента да се научи да прекъсва
отрицателните и автоматични чувства, които първоначално изглеждат неделими от причиняващото ги
събитие. Това може да е действително събитие, например забелязването на щастлива двойка или появата
на мисъл от типа на: „Нямам си мой личен приятел", която води до извода: „Аз съм грозна, така че какъв
е смисълът да се опитвам..."
Проверка на реалността - Някое доказателство за маладаптивни познания, основани на
автоматичните мисли, отново се подлага на кръстосан разпит, за да се провери дали ще издържи на
логическа проверка. Например тук се поставя под въпрос логиката на автоматичното мислене: „Еди-кой
си не ми се обади, въпреки че му оставих съобщение - ясно е, той очевидно не ме харесва", последвана
от потискащи чувства. Какви са фактите, които подкрепят такива разсъждения? Вероятно никакви.
„Де-катастрофиране" - Сценариите на „най-лошите случаи"
се разглеждат от терапевта и пациента и се установява, че всъщност можем да се справим с тях,
когато се изправим срещу тях с вдигната глава. Пример за това би бил човек, който разваля своите и
чуждите социални събирания, като се опитва да направи всичко идеално. Страхът, че може да забрави
нещо, го обезкуражава. Терапията помага на пациентите да разберат податливостта си на влияние от
„най-лошите случаи" и реалното очакване какво никога не би могло да се случи.
Преимущества и загуби - Тази техника просто включва изброяването на списък от преимущества и
загуби, отнасящи се до някое трудно решение или начин на поведение.
Целта на когнитивната терапия е пациентът да осъзнае маладаптивните или объркани мисловни
процеси, които го водят до себеразрушаващо поведение и депресия. Пациентът и терапевтът заедно
изследват разсъжденията на пациента, за да проверят дали ще издържат на логическа проверка. Ако не
издържат, за него става все по-трудно да се придържа към тях и изборът започва да навлиза в живота му
на места, където никога преди това не е съществувал.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Както поведенческата терапия, така и когнитивната обикновено се осигурява като
част от дейността на Центъра за психологическа помощ на Националната здравна служба.
Същевременно е широко разпространена и в частни кабинети.
Цел - Целта е да се подобрят депресивните чувства и разсъждения на пациента и да се променят
отрицателните му разбирания за него самия и за света наоколо.
Техника - Чрез разсъждение върху мисловните процеси се разкрива тяхната нелогичност и се
тълкуват като по-безвредни и по-малко поглъщащи целия живот на човека.
Положителни черти - Сравнително лесна за разбиране и използване. Добре разработена за
прилагане при депресия, която няма широка биохимична основа (вж. глава 1: Изказване на чувствата).
Често дава резултати при - Дава резултати единствено при депресия.
Отрицателни черти - Резултатите й не винаги запазват положителния си характер за дълго време,
което може да ни доведе до извода, че по-скоро връзката с терапевта, а не самата терапия води до
намаляване на симптомите.
Рядко дава резултати при - Всичко друго освен при депресия.
Цена - В Националната здравна служба този тип терапия е безплатна. Една среща с частен терапевт
22
струва колкото билет за паркинг.
Разпространеност - Разпространена е в повечето градски центрове.
Ангажираност - Нормалната продължителност на терапията е около осем сесии, след което следва
преглед и допълнителна среща. Ясно е, че всеки, който сериозно е решил да подобри състоянието си, ще
присъства на всички сесии.
Обучение - Почти винаги на много високо ниво. Има добри курсове за обучение, стимулиращи
присъствието на когнитивните терапевти.
ЦЕНТРИРАНА КЪМ ЧОВЕКА ТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Карл Роджърс (1902-1987) е ученият, благодарение на когото е създадена центрираната към
човека терапия. Той смята, че неговото най-революционно откритие е съществуването на определена
цялостност в сърцевината на личността и фактът, че най-дълбоката природа на човека е положителна и
градивна както от гледна точка на самия индивид, така и по отношение на другите.
Интересно е, че в младостта си Роджърс започва да се обучава за християнски свещеник. Въпреки
това той се оттегля от тази сфера и създава терапия, която има за основа разбиране, което е смятано от
много критици за противоположно на християнската доктрина, която гласи, че човек е греховен и
покварен, докато не бъде спасен и избавен от вечното проклятие. Роджърс вярва във вродената
цялостност и доброта на човешката природа. Поради това твърдение центрираната към човека терапия
заема много по-различна област в схемата на историческото развитие на психотерапията, отколкото
терапиите, водещи развитието си пряко от фройдистката традиция. Роджърс вярва, че във всеки
индивид, потърсил помощ, се крие „истински човек", който в по-голяма или по-малка степен е латентен
и скрит зад страхове, притеснения и задънени улици, които са го накарали да затъне дълбоко в своето
ежедневие. Центрираната към човека терапия (ЦЧТ) е това, което обикновено се има предвид под
наименованието консултиране, и в много случаи двете наименования могат съвсем спокойно да се
използват като взаимозаменяеми. Въпреки това съществува тенденцията и други типове терапии да се
наричат също консултиране, така че ви съветваме винаги да проверявате точно какво се има предвид при
използването на тази дума.
КАК ЦЕНТРИРАНАТА КЪМ ЧОВЕКА ТЕРАПИЯ РАЗ БИРА ЧОВЕКА
Центрираната към човека терапия е приела за свое централно разбиране идеята, че истинският Аз
може да се достигне, да се събуди и да се подтикне да се покаже на дневна светлина. Хората се
разглеждат като същества, криещи дълбоко в себе си способността за актуализация, която има
едновременно мощен и ръководен характер. Също като магнита, който винаги сочи към магнитния
север, хората се разглеждат като същества, които винаги се опитват да тръгнат в посока на това, което
представляват в действителност. Дори ако емоционалната среда, която преживяват вътре и извън себе
си, им пречи да продължат напред, тази част от човешката природа се смята за силна, подобно на семе,
затиснато под асфалтирана пътека. То ще се разтвори и ще намери начин да порасне, като пробие
повърхността.
КАК ЦЕНТРИРАНАТА КЪМ ЧОВЕКА ТЕРАПИЯ ОБЯСНЯВА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ
ПРОБЛЕМИ
ЦЧТ разглежда всеки човек като същество, което в процеса на своя живот е развило идеята за Аза и
което вероятно точно или неточно отговаря на истинския Аз, който представлява актуализираната част
от личността му. Там, където идеята за Аза отговаря точно на истинския Аз, съществува добра връзка
между това, което е човек в действителност, и това, което се опитва да бъде.
Такива хора рядко преживяват усещането за пробиване на „асфалтираната пътека" и се насочват
към това, което Роджърс нарича напълно функциониращи същества. Напълно функциониращият човек
проявява пет ключови черти на своя характер:
- чувства се удобно при появата на нови идеи и преживявания;
- има способността да поема отговорността за своите действия;
- свободен е да прави такива житейски избори, каквито биха били правилни за него;
- способен е да мисли пространствено и да дава гъвкави, творчески отговори на своите проблеми,
- концентрира се върху това, което се случва в настоящето.
Такъв човек има самочувствието, че се чувства „добре" в своя Аз. Той е напълно сигурен в себе си.
Такъв човек се приема добре от обществото, но не е нужно да бъде конформист в подхода или
поведението си.
По думите на самия Роджърс проблемите започват, когато идеята за истинския Аз се разминава с
Аза. Индивидът непрестанно се занимава с борбата си да поддържа не- т. сигурната постройка на
23
погрешната идея, която непрекъснато е застрашена от естествените предразположения и желания на
вътрешния Аз, закопан под основите на погрешната идея за истинския Аз. По този начин зле
функциониращите индивиди имат следните пет характеристики:
- чувстват се застрашени от нови идеи, хора и преживявания;
- искат другите да поемат техните отговорности;
- вземат решения в зависимост от това какво ще си помислят другите;
- поддържат закостенели, догматични разбирания, които според самите тях са оправдани;
- обладани са от миналото и се страхуват от бъдещето.
Повечето хора се намират някъде между двете крайности на - напълно функциониращата личност и
зле функциониращата такава.
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ
Роджърс и неговите последователи вярват, че положителното отношение и одобрение от страна на
другите хора представляват основната нужда на развиващото се дете. В ранните етапи от живота
реалният Аз неизбежно преобладава, тъй като себеобразът тепърва е започнал да се изгражда. Това е
причината, поради която бебетата са същества, несъзнаващи самите себе си, и живеещи в настоящия
момент, като са ръководени от моментните си апетити и желания.
За всяко дете главната емоционална дейност се осъществява между Аза и тази част от света около
него, която е открило, че е най-добрият източник на положително отношение и одобрение. В повечето
случаи това е родителят или родителите. Ако одобрението се дава само когато детето постъпва по
начините, отговарящи на очакванията на родителите му, у детето ще възникнат конфликти между
неговата нужда за одобрение и желанията за изява на неговия Аз. Именно в тази обстановка, опитвайки
се да облекчи напрежението, детето развива неправилни идеи за Аза. Например можем да смятаме за
нещо съвсем естествено децата от време на време да изпитват агресия към хората, които се грижат за
тях. Ако тази агресия е неприемлива за настойника на детето, той ще е склонен - несъзнателно или
нарочно - да оттегли своето положително отношение. Детето в крайна сметка ще се научи, че не може да
си позволи да показва агресията си и трябва да реагира, развивайки себеконцепцията „Аз не се ядосвам".
По този начин Азът се заравя с няколко стъпки по-надълбоко.
Такива конфликти могат да се търпят и да се разрешават до известна степен. Въпреки това ако
забраните, насочени от родителите или от други важни фигури срещу Аза, са прекалено многобройни и
значими, индивидът ще почувства отчаяние и безпомощност в лицето на непрекъснатото подтикване от
страна на своя Аз. Когато се достигне тази степен на нарушение, Азът започва да греши при определяне
на действителната причина за своето отчаяние, която след това се атакува и отхвърля като нежелана или
погрешна част от самия човек.
В такава ситуация индивидът трудно успява да разбере самия себе си - да се актуализира - тъй като
никога не може да получи достатъчно одобрение или приемане от другите, за да се почувства
достатъчно добре по отношение на самия себе си. Нищо от външния свят не може да замести пропастта,
която някога е била заета от прогонения Аз и все пак единственият оставащ му избор е непрекъснато да
се опитва да получи от другите това, от което се нуждае.
КАК ПОМАГА ЦЕНТРИРАНАТА КЪМ ЧОВЕКА ТЕРАПИЯ
Отношението, което клиентът е окуражен да изгради с терапевта, е такова, че поставя под въпрос
грешните себеконцепции. Това става по два основни начина. Първият е посредством оценяването на
преживявания, които не отговарят на грешните аспекти на Аз-образа, а вторият е посредством опита да
се изгради връзка с дълбоко заровения Аз. Личното отношение на терапевта съгражда гръбнака на
процеса. То има три елемента:
- безусловно положително отношение;
- липса на каквото и да е осъждане на клиента;
- емпатия - за разлика от симпатията при емпатията ние се поставяме на мястото на другия, за да
почувстваме какво е усещането действително да бъдем другия човек.
Терапевтичната връзка преминава през три етапа:
Доверие - при него клиентът открива, че грешните му себеконцепции не са необходими за
получаване на одобрение и положително отношение от страна на терапевта.
Близост - при нея Азът се разкрива, докато клиентът възстановява осъзнаването на по-дълбоките си
и по-истински преживявания.
Взаимност - зрелият етап, в който се засилва саморазкриването от страна на терапевта.
Важно е да помним, че в основата на центрираната към човека терапия стои вярата на Роджърс във
вродената способност и желание на Аза да се актуализира. Единствено по този начин терапевтите трябва
24
да осигурят необходимата среда на реалност, оценка и емпатия, за да се достигне до развитие. В
същността си ЦЧТ е просто начин да „бъдем" с другия човек, начин, който му позволява да стане такъв,
какъвто е в действителност. И макар че, както отбелязахме по-горе, в ЦЧТ също се използват
теоретични разбирания и терапевтични стратегии, именно отношението на терапевта и неговата личност
са факторите, които са основни за процеса.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Поради повсеместния си характер ЦЧТ може да се срещне в различни типове
обстановка: центрове за консултация, доброволчески агенции, църкви, обществени групи за самопомощ
и дори по телефона.
Цел - Да освободи клиента от товара му да се опитва да бъде това, което не е и да му помогне да
намери своя избор на живот с по-голям усет към реалността както по отношение на самия себе си, така и
в отношенията му с другите.
Техника - Чрез използването на откритост и взаимност в отношението към клиента терапевтът
помага да се стигне до разбирането и изследването на трудни истини от страна на самия клиент.
Терапевтите, следващи ЦЛТ, не дават съвети, а по-скоро показват съвсем ясно, че вярват в способността
на клиента сам да си помогне, ако му се даде правилен стимул.
Положителни черти - ЦЧТ е внимателна терапия, която води до събуждането на определени мисли,
като по този начин окуражава усещането за истинската себестойност на човека. Същевременно тя е и
достатъчно гъвкава, за да подкрепя хората, когато открият какво представляват в действителност и какво
искат да направят с живота си.
Често дава резултати при - Най-общо неудовлетворение от живота, трудности с примирението с
болезнени събития от миналото, разбиране на трудностите в отношенията, смърт на близък човек, както
и приспособяване към болест или промяна в житейската ситуация на човека.
Отрицателни черти - Обикновено не е насочена към дълбоко потиснатите несъзнателни спомени
или конфликти и по този начин има склонността да засилва защитите, вместо да достигне до причините
им. Независимо от това обаче често облекчението на симптомите е очебийно и дълготрайно.
Рядко дава резултати при - Депресии, фобии, алкохолизъм или нарушения в храненето.
Цена - Варира от безплатна терапия през парични дарения до средно висока такса.
Разпространеност - Широко разпространена.
Ангажираност - Зависи от уговорката, направена с терапевта в началото на терапията.
Обучение - Осигурява се обучение за различните степени и качество на терапията. Най-добрите
терапевти са тези, които работят под крилото на благонадеждни организации.
ТРАНЗАКЦИОНЕН АНАЛИЗ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Транзакционният анализ се свързва с името на Ерик Бърн. Със своите теоретични корени в
психоанализата Бърн развива интерактивните елементи на вътрешния емоционален свят на индивида в
език, широко достъпен и приятелски настроен към тези, които го използват. Езикът на транзакционния
анализ - родител, възрастен, дете, житейски сценарий и т.н. - използва познати думи, но дефинира
значението им за свое лично ползване. В резултат на това и новак в тази област може твърде бързо да
възприеме известна част от речника на терапията и да започне да съставя смислени изречения. Поради
тази причина, а и поради факта, че транзакционният анализ взема модели от функционирането на
вътрешния свят и ги прехвърля върху начина, по който се опитваме да се свържем с другите, той
представлява мощна педагогическа терапия. Тя почти винаги се извършва в групи, които се срещат
редовно. Също като Роджърс и Бърн вярва, че на всички е присъщ стремеж към изява на най-доброто от
личността. Въпреки това той е успял да определи една от основните трагедии в живота на индивида, а
вероятно в най-широк план и на цялото човечество, а именно - нашият унищожителен потенциал ни
побеждава, поради което не можем да изявим истински себе си, без да ни се помогне.
КАК ТРАНЗАКЦИОННИЯТ АНАЛИЗ РАЗБИРА ЧОВЕКА
В сърцевината на транзакционния анализ стои идеята, че нашата личност е изградена от три
елемента или егосъстояния:
Родител - чувствата, отношенията и моделите на поведение, които приличат на тези от фигурата на
родителите;
Възрастен - чувствата, отношенията и моделите на поведение, които наистина са характерни за
човека и вървят в една крачка с реалността на нашата среда и взаимоотношенията ни в настоящето;
Дете - чувствата, отношенията и моделите на поведение, които представляват „записи на
действията" от ранния живот на индивида.
25
 Общо взето, родителските и детските модели на поведение са автоматични и човекът, който ги
извършва, ги чувства като подходящи за настоящето. С други думи, не осъзнаваме, че връзката ни с
приятел се поддържа поне в известна степен така, както е била първоначалната ни (и вероятно
травматично разочароваща) връзка с нашия баща. Това става несъзнателно. Един от най-силните
елементи на транзакционния анализ е, че този анализ ни позволява да разберем причината, поради която
правим, чувстваме и вярваме в неща, които са погрешни както по отношение на самите нас, така и по
отношение на другите, като същевременно сме убедени, че разбиранията ни за самите нас и другите са
правилни.
КАК ТРАНЗАКЦИОННИЯТ АНАЛИЗ ОБЯСНЯВА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
В центъра на обяснението на Бърн за човешките трудности е идеята за сценария. Сценарият се
появява, когато детето на определен етап от развитието си в отговор на някой недостатък на неговите
родители потиска своята способност за спонтанно действие, за осъзнаване и за близост. По този начин
взетите в детството решения, отнасящи се до психическото спокойствие или оцеляване, влияят върху
ежедневния живот на възрастния човек. Тези решения, като например избягване на изявата на истински
чувства или липсата на противопоставяне, когато сме наранени, са взети при наличието на неадекватна
информация и опит при детето. При модерните разработки на транзакционния анализ целият този цикъл
на вредата е изграден от терапевти, следващи анализа в т.нар. ракетна система, която се опитва да ни
помогне да разберем връзката между вътрешното ни психологическо функциониране и отношенията ни
с другите. Ракетната система се състои от група взаимосвързани елементи:
Вярвания в сценария - Те представляват себеограничителни вярвания по отношение на самите нас,
на важността на другите и на живота като цяло, които са формирани при вземането в детството на
решения, подобни на описаните по-горе;
Потиснати чувства - Потиснатите импулси, отношения и чувства като резултат от ранните решения
по сценария;
Ракетни прояви - Поведението и начинът на контакт с другите, които показват изкривените
вътрешни отношения и емоции на човека, когото разглеждаме;
Подкрепящи спомени - Спомените (точни или изкривени), които събира човек, за да засили
основните си решения по сценария и след това да продължи да оправдава поводите си за оплакване
срещу онези, които смята, че са го разочаровали. С течение на времето тук ще се добавят допълнителни
спомени, основани на начина, по който другите хора реагират, например на позата на агресивния или на
жертвата, която човек може да заеме.
Търсене на удари - Ограниченията, които детето само си е поставило, се подсилват, защото
възрастният продължава да търси онова, което Бърн нарича положителни удари. Положителните удари
представляват подкрепата и одобрението, които всеки човек търси непрекъснато. По същия начин се
избягват отрицателните удари, които всъщност представляват критиките.
КАК ПОМАГА ТРАНЗАКЦИОННИЯТ АНАЛИЗ
Езикът е от основно значение при изследването на идеите между двама души. Бърн интуитивно
разбира, че ако успее да създаде лесно разбираем и запаметяващ се език за начина, по който чувстваме
нещата вътре в себе си, и за начина, по който се опитваме да се свържем с другите хора, тогава хората
съвсем естествено ще пожелаят да изследват своя вътрешен емоционален свят.
Първата задача на терапията е да предаде част от езика на новодошлия. Това предоставя средство
за диалог, инструмент за изследване и за описание на чувствата, отношението и поведението и - от
изключително голяма важност - реалистично усещане за това, което „може да се направи". По този
начин транзакционният анализ е включил в себе си средствата, необходими за подронване на тези
чувства, отношения и поведения, които правят емоционалното отражение толкова трудно: безсилие,
безнадеждност, подозрение, самота и избягване на другите. От своя страна тези характеристики се
заместват с поканата към човека да се изпълни с надежда, да изследва, да бъде отговорен и да се чувства
като част от нещо добро.
Приемайки принципа, че най-добрият начин за научаване на езика е неговото използване,
транзакционнният анализ определя егосъстоянията, като използва четири метода. Те са следните:
Поведенчески - Думите, гласът, тонът, жестовете, изразът, позата и поведението на клиента се
наблюдават и се изследват за скритите си значения;
Социален - Наблюдава се и се изследва значението на начина, по който клиентът отговаря на
другите и на свой ред му се отговаря;
Исторически - Клиентът и терапевтът се обръщат към миналото, за да определят действителните
преживявания, които са се случили във всяко егосъстояние - особено тези в детството;
26
 Феноменологичен (какво е усещането да бъдеш точно ти) - изследването на Аза води до
разбирането на егосъстоянията.
Автономията, едно от основните свойства на егосъстоянието на възрастния човек, е друга основна
задача на транзакционния анализ. Тя се изгражда или индивидуално в контакта с терапевта, или в група.
Автономията се проявява в нарастването на три тенденции у клиента:
Осъзнаване - способността да преживяваш усещанията на настоящето, сякаш се срещаш с тях за
първи път, без да ги променяш с унищожителните преживявания от миналото, които са записани в
сценариите;
Спонтанност - тенденцията да оценяваме и да отговаряме на чувствата по начин, който е искрен и
не цели предизвикването на определен ефект върху самите нас или върху другите хора;
Близост - комбинация от осъзнаване и спонтанност в социалния контекст, водеща до спонтанни
отношения, в които никой не играе игри и които не са предписани или повлияни от сценариите
родител-дете.
Щом веднъж терапевтът е определил работната диагноза за егото на трите състояния (родител,
възрастен и дете) и начина, по който те - за добро или за зло - си взаимодействат, става възможно да се
разберат личните терапевтични нужди на клиента. За да се достигне до такова състояние, се използват
следните стратегии:
Мотивация - Приемането на реалността на ограниченията в начина, по който действа
съществуващото ни его, събужда любопитството ни да научаваме още повече за методите на
транзакционния анализ.
Осъзнаване - Чрез работата с терапевта клиентът разбира какво трябва да се промени. Това
представлява един предизвикателен процес, който включва изправяне срещу родителския материал,
който е или тираничен, или подкопаващ основите на човешката стабилност, както и срещу детските
сюжети, които са травмиращи.
Терапевтичен договор - Ако се достигне това ниво, възрастният ще бъде достатъчно време на
разположение на клиента и на терапевта, за да може да се състави заключение за терапевтичните цели. В
терапията непрекъснато се стремим към тези цели.
Балансиране на детското състояние на егото - Клиентът се чувства достатъчно защитен в
терапевтичната среда и за това може да изследва и назове неудовлетворените нужди от детството, които
са му били отказани в процеса на изграждане на сюжетите, необходими за психичното или физическото
оцеляване.
Повторно решение - Момент, който може да продължи седмици или месеци и през който се
променят решенията, взети от детското его в периода на ранния живот и превърнати в сюжети. Това се
постига на нивото на възрастното его, което до този момент е придобило достатъчно сила и разбиране.
Повторно научаване - Повторните решения се практикуват в подкрепящия контекст на терапевта
или на терапевта и групата, за да може да се проникне в чувствата, отношенията и поведението на
клиента и те да се променят, като по този начин се постига дълготраен ефект.
Завършек - Разглеждане на постигнатите цели, празнуване на успеха, както и отделяне от
терапевта. В крайна сметка - достигане на пълна автономност.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Обществени центрове, центрове за обучение на възрастни, а по-рядко някои
специализирани центрове или домът на терапевта.
Цел - Увеличено осъзнаване и личен избор на взаимоотношенията с другите и на отношението към
самия себе си.
Техника - Почти винаги в групи, като се работи в теоретичен и практически план: анализът е както
обучаващ, така и експериментален подход.
Положителни черти - Изключително достъпен, с бързо усещане на истинския прогрес, често се
преподава и води добре, като има много практически приложения в ежедневния живот.
Често дава резултати при - Повторяемостта, интерес към личностното развитие, проблеми в групи
и работни отношения, както и проблеми с някои членове на семейството.
Отрицателни черти - Склонност към изграждане на погрешно усещане за лично господство, което
дава на клиента измамното усещане, че вече е развил възможността да разбира другите хора.
Транзакционният анализ може сам по себе си да се превърне в цел.
Рядко дава резултати при - Дълбоки основни наранявания от миналото, кризисни ситуации,
депресия или особени трудности от типа на хранителни разстройства или сексуални злоупотреби в
детството.
27
 Цена - Обикновено доста разумна, особено ако се извършва под крилото на голяма организация
като църква или образователен център.
Разпространеност - Широко разпространена.
Ангажираност - Определено се изисква посещаемост (не трябва да се пропускат събиранията в
група), но обикновено за кратък период от време, да кажем всяка седмица в продължение на два месеца.
Обучение - Предлага се добро обучение, което набляга на професионализма и официалното
упълномощаване на терапевта. Най-идеалният случай би бил, ако терапевтът ви е официално
упълномощен от Института по транзакционен анализ и сте получили потвърждение за компетентността
му оттам.
ГЕЩАЛТ-ТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Идеите на гещалт-психологията се изграждат официално в психотерапевтична школа от Фриц
(Фредерик) Пърлс и неговите съмишленици в периода след Втората световна война. Пърлс обявява, че
психоанализата не успява да „го почеше там, където го сърби". Пърлс винаги е бил човек, който се
задълбочавал и искал да бъде „наясно с нещата". Той създава терапия, която набляга с еднаква важност
както върху разума, така и върху тялото. Вероятно можем да си представим как младият Пърлс се е
мятал раздразнено по време на опитите си да лежи неподвижно върху своята психоаналитична кушетка
и да достигне до свободните си асоциации.
Вътрешното чувство на Пърлс, динамизмът му, силният му авторитет и подходът, който отрича
дефинирането на нелепостите, дават отражение на гещалт-терапията както в положителен, така и в
отрицателен план. Благата му личност, заедно с необикновения му интелект и разбиране не само го
превърнали в неустоим проповедник на своите идеи, но го издигнали и до нивото на гуру от
заобикалящите го поддръжници. Много бъдещи практикуващи терапевти, които нямат неговото
интелектуално разбиране и цялостност, просто имитират цветущия му и конфликтен стил. Поради това
за известно време гещалт-терапията била известна като прекалено снизходителна и антиинтелектуална
методика. За щастие в по-голямата си степен първоначалният баланс вече е възстановен, поради което се
срещат много способни терапевти. Гещалт-терапията почти винаги се провежда в групи.
КАК ГЕЩАЛТ-ТЕРАПИЯТА РАЗБИРА ЧОВЕКА
Подходът на гещалт-терапията към човека има отличително еволюционен привкус. Индивидите се
разглеждат като организми, които си взаимодействат с непосредствената си среда по начин, който им
позволява да се самоактуализират. Амебата или морските ципести животни, които представляват прости
организми, малко се притесняват за самоактуализацията си (да бъдат тези или това, което са в
действителност): когато започнат да осъзнават своите нужди, те ги подреждат в зависимост от
важността им и нагаждат своя подход към средата, за да могат да ги задоволят. Основната идея на
човешката самоактуализация е абсолютно същата, но, разбира се, е по-сложна. Гещалт-терапевтите
вярват, че на първо място ние усещаме и чувстваме посредством своите сетива и интуиция. След това,
следвайки тези свои впечатления, започваме да съзнаваме и да преживяваме определена нужда. Колкото
по-силна или по-спешна е тази нужда, дали във физически, духовен, психологически или междучовешки
план, толкова повече тя изпъква на фоновия шум, който залива сетивата ни. Следвайки я, здравият човек
или организъм е наясно с възможностите за избор, които може да направи, и се приспособява творчески,
за да успее да задоволи своите нужди.
КАК ГЕЩАЛТ-ТЕРАПИЯТА ОБЯСНЯВА ПСИХОЛОГИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ
Гещалт-терапията вижда като основа за нещастието на човека (или организма) нарушението в
осъзнаването и контакта. Когато всичко върви както трябва в съзряващия човек, осъзнаването - което не
е едно и също с мисленето - се развива като неизбежно следствие на сетивните му възприятия и
отговорът на нуждите му. Поради тази причина осъзнаването представлява дейност, която се извършва
единствено „тук и сега". Контактът, или състоянието, в което сме напълно информирани, е
следствие на горния процес и представлява способността на човека едновременно да е свързан с
реалността на това, което се случва в самия него (във физически, духовен, психологически и
междучовешки план) и в света около него.
Когато нещо не върви както трябва, това означава, че осъзнаването и контактът са нарушени по
такъв начин, че човекът започва да живее все по-малко като организъм от типа „тук и сега" и има
трудности в т.нар. граница на контакта. Границата на контакта представлява точката, където завършва
Азът - самия индивид - и където започват всички останали. Гещалт-терапията различава три основни
начина, по които се нарушава тази граница: проекция, обръщане навътре и ретрофлекция (подгъване).
Проекцията включва движението на границата на контакта навън към средата на другите хора и
28
техните лични „светове на чувствата". Резултатът е, че индивидът може да започне да вярва, че
чувствата, които в действителност са негови лични, но не са желани, не представляват негова
отговорност. Например може да си повярвам, че „Той ме ядосва" или „Той не ме харесва", докато в
действителност ядът е моя отговорност или самият аз не го харесвам, но не мога да си го призная.
Обръщането навътре се появява тогава, когато индивидът премества границата на контакт навътре.
Ако използваме „органичните" термини, човек се чувства преизпълнен със средата и просто поглъща
нещата, без да смила и метаболизира парченцата, от които действително се нуждае, като ги превръща в
истински „парченца" от самия себе си. Например ако някой израсне в семейство, където единият или
двамата родители не разрешават изявата на агресия, тогава целият въпрос за яда и гнета, както и
конструктивното и подходящо използване на тази емоция не се възприемат изобщо. В резултат имаме
дете, което се опитва да постъпва така, сякаш изобщо не се ядосва. По този начин границата на контакта
се премества навътре, тъй като проекцията на родителите също се е обърнала навътре. Читателят може
да оцени начина, по който този процес помирява осъзнаването на „тук и сега" на развиващия се човек и
способността му да задоволява нуждите си. Най-просто казано: гаечният ключ на агресията е махнат от
кутията за инструменти на индивида.
Ретрофлекцията представлява процеса, при който човек прехвърля част от себе си върху средата и
извършва „диалог" с тази част, за да се опита да задоволи нуждите си, без да изгради отношения с
другите. Когато измъчваме самите себе си по някакъв начин, като например не се храним, удряме тялото
си или не си позволяваме да се наспим, ние обикновено отказваме да приемем агресивните импулси,
насочени към нашата среда.
ВРЪЗКАТА МЕЖДУ МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ
Пърлс и неговите последователи вярват, че тези унищожителни импулси са изградени в ранния
живот на човека. Ако спонтанното развитие на нашите способности да осъзнаваме, да задоволяваме
нуждите си и да регулираме границата на контактите често е било обърквано, тогава детето ще порасне с
потиснати чувства, потисната телесност, нарушени взаимоотношения и непосрещнати духовни
търсения. Тези възрастни хора са фрустрирани и фрустрират другите. Всички ние сме такива, поне в
една малка степен. Смята се, че циклите на недостатъците се изграждат в ранните периоди от живота и
впоследствие се захранват и подсилват през останалата част от живота от енергията, която изхвърлят.
Например човек, който се преструва, че не се ядосва, обикновено е натрупал голям запас от несъзнавана
агресия, който експлодира изведнъж по повод на нещо съвсем елементарно като незначително
непокорство от страна на детето му. Като резултат при този човек имаме демонстрация на
разрушителността на гнева му, като срамът, който чувства след това, подкрепя нуждата му впоследствие
строго да потиска яда си - нещо, което се повтаря безкрайно. Ако за секунда помислим за ефекта, който
ще има всичко това върху детето, към което е насочено избухването, можем да разберем как тези цикли
на вредно поведение се прехвърлят от едно поколение върху следващото.
Терминът, който се използва за описание на това, което се случва с незадоволените нужди, е
недовършена работа. Недовършената работа задръства и блокира организма. В това недовършено
състояние хората започват да се чувстват незадоволени от живота и им липсва импулс (тъй като
възбудата и удоволствието, които се събуждат от осъзнаването им „тук и сега", и най-общото
задоволяване на нуждите им са загубени). Те са подтикнати да впечатляват другите или да накарат
другите да им завиждат, за да заместят загубеното си усещане за цел и лична сила.
КАК ПОМАГА ГЕЩАЛТ-ТЕРАПИЯТА
Целта на гещалт-терапията е да доведе докрай недовършената работа и посредством
преживяването на този процес да позволи на хората да действат в реалността „тук и сега". Хората, които
търсят помощ, често искат терапевтът да бъде нещо като експерт, на който могат да се опрат.
Ге-щалт-терапевтите са подозрителни по този въпрос и стимулират другите да се превърнат в експерти
сами за себе си. Терапевтичните сесии обикновено се провеждат в група и се основават на вътрешната
способност на човешкия организъм да се развива спонтанно. Терапията просто ускорява този процес. В
известна степен гещалт-терапията по-скоро разрешава на човек да му се случат няколко последователни
малки кризи в живота, за да може да го накара да се изправи лице в лице срещу трудностите. Разликата
е, че тези кризи се появяват в защитена и подкрепяща среда, нищо, че понякога това е неудобно и
конфронтиращо. Добрият терапевт помага на клиента да разбере начините, по които пречи на своето
осъзнаване на нещата, вероятно като блокира енергията си или като се лишава от среда, която би
задоволила нуждите му. Когато това излезе на бял свят и не може да се избегне, тогава става възможно
да се разгледат нарушенията на границата на контакта, които поддържат този процес.
Това се разкрива най-добре от следната кратка скица, която показва какво се случва по време на
29
един типичен сеанс:
Джон разказа на групата, че иска да работи по трудността, която преживява при приемането на
критика, след което зае „горещия стол" - мястото в средата на кръга. Основавайки се на идеята на
гещалт-терапията, че енергията често се блокира от противопоставящата се част на личността, а не от
частта, която очевидно съзнава, че изпитва нужда от помощ, терапевтът поиска от групата да прави
единствено комплименти на Джон. Те го похвалиха многократно и един по един му изредиха всички
неща, от които се възхищават и които харесват у него. Това най-неочаквано го накара да се почувства
крайно неудобно. Малко след това очите на Джон се изпълниха със сълзи и той изкрещя на другите да
престанат.
Джон разбра, че осъзнаването на нуждата му от похвала, възхищение и окуражаване от страна на
другите е била блокирана, защото е загубил надеждата, че ще получи такива от баща си, който, както
стана ясно, е бил студен и затворен и на когото Джон се възхищавал и следвал като образец. Терапевтът
разбра, че Джон знае много добре какво трябва да прави, когато става въпрос за критика, тъй като точно
това очаква от другите - неговото обръщане навътре към усещането, че „ти не си достатъчно добър" -
докато, без изобщо да подозира, в областта на хвалбите той оставал насаме със себе си. Още от ранното
си детство той се обръщал за одобрение и похвала към самия себе си - което представлява в нашия
случай феноменът ретрофлекция.
Дълбинното разбиране на това нарушение до неговото осъзнаване и достигане на границите му на
контакт бе началото на разбирането от страна на Джон, че хората могат да му предложат и други неща
освен критика и че не би могъл да се справи без тяхната подкрепа.
Това използване на „противоположното" от страна на терапевта е една от отличителните черти на
гещалт-терапията.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Всяко подходящо място, където хората няма да бъдат притеснени отвън и групата
може да остане необезпокоявана. (Гещалт-терапията може до доведе до доста шумни ситуации!)
Цел - Да освободи индивида от недовършената работа на миналото и да му позволи да заживее в
настоящето с богато емоционално разнообразие.
Техника - В групи, като терапевтът застава начело на събирането и стимулира работата. Всеки
участник заема поред „горещия стол" (центъра на кръга), за да работи по определен проблем с помощта
на терапевта и другите членове на групата.
Положителни черти - Вълнуваща и провокираща. Представлява терапия, при която сравнително
лесно в продължение на няколко сесии се разбира основната идея, навлиза се в опита на групата и се
придобива нов поглед върху стари проблеми.
Често дава резултати при - Принудата да повтаряме, неудовлетворение от живота, интерес към
личностното израстване, при проблеми на работното място и при социалните групи.
Отрицателни черти - Гещалт-терапевтите имат склонността да не разбират съществуването и
силата на преноса. Това означава, че когато пациентът погрешно приема терапевта (емоционално) за
важен човек от миналото му - за майка или баща, терапевтът може да постъпи неправилно в ситуацията
и да остави пациента в по-лошо състояние отпреди. Внимателно трябва да се избягват терапевти, които
могат да имат скрито желание да контролират и манипулират другите -т.нар. гуру-синдром.
Рядко дава резултати при - Дълбоки наранявания, които лежат в основата на проблема и които
изискват терапия от типа на психоанализата, която разбира и използва преноса. Няма практическа полза
от намесата на гещалт-терапията при кризи, депресия или специфични трудности от рода на маниакално
поведение или фобии.
Цена - Добрата гещалт-терапия понякога е скъпа, но това се компенсира от факта, че цената се
разпределя между членовете на групата.
Разпространеност - Истинската гещалт-терапия не е толкова разпространена, колкото може да ви се
стори при първо запитване. Тя е една от терапиите, които могат да се въведат при техниките на т.нар.
еклектични терапии (такива, които съдържат елементи от всички останали).
Ангажираност - Както при всяка терапевтична група, сесиите не трябва да се пропускат.
Обикновено траят около два часа и се провеждат веднъж или два пъти седмично в продължение на
известен период от време.
Обучение - Стандартите за обучение бавно се подобряват, въпреки че отношението срещу
формирането на организации от страна на някои практикуващи терапевти несъмнено забавя този
процес. Не съществува официално стандартизиране, въпреки че ситуацията непрекъснато се променя.
Когато се замисляте дали да се подлагате на гещалт-терапия, най-разумно е да посещавате човек, който
30
има установена репутация в областта на гещалт-психотерапията.
ПСИХОДРАМА
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Психодрамата представлява групова терапия, разработена от Джейкъб Л. Морено (1892-1974), в
която посредством! методите на театъра се изследват личността, междуличностните отношения,
конфликтите по отношение на човешките чувства и емоционалните проблеми. Морено израства във
Виена, където следва медицина, философия и изкуство. Когато навлиза в двадесетте години от своя
живот той ръководи импровизирани театрални групи с деца в общинските паркове, които се превръщат
в Театър на спонтанността. Сравнително лесно е да разберем защо съществуват прилики между
техниките на психодрамата и упражненията, които използват театралните компании, за да обогатят
тълкуването на творбата на автора. Многозначен анекдот, разказван от Морено, е този за актриса в
Театъра на спонтанността, която, въпреки че играела нежни и невинни роли на сцената, в дома си била
абсолютно деспотична. Когато открил това, Морено й дал ролите на по-агресивни и безчувствени
героини и това довело до подобрение на поведението й във всякакъв друг план.
В началото на своите тридесет години Морено емигрира в САЩ, където разработва идеята за
работа в група - широко разпространена е теорията, че той е въвел термина групова терапия - и
театралното изследване на емоционалния свят на човека, както и отношенията му с другите.
Впоследствие тази методика става известна като психодрама.
КАК ПСИХОДРАМАТА РАЗБИРА ЧОВЕКА И НЕГОВИТЕ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ
В повечето описания на другите психотерапии в тази книга отбелязах, макар и понякога доста
условно, разбирането на всяка теория за същността на човека и за начина, по който човек развива
психологическите проблеми у самия себе си. Тази разлика не може да се направи при психодрамата, тъй
като двете особености се разглеждат като едно и също нещо. Тук ще приема, че те представляват едно и
също нещо, така че пренебрегвам стриктността си към определените от мен правила и ги обединявам.
По този начин описанието, което правя, отговаря на самата терапия.
В устоите на психодраматичната гледна точка стои идеята за ролите и траенето на роли. Тези
познати термини, които използваме в ежедневието си, също са разработени от самия Морено. Ролите
представляват предсказуемите модели на наблюдаваното поведение, които се появяват в определени
социални ситуации. Сложността и многообразието на ролите, които играем, са илюстрация на
сложността на света, в който живеем. Всички роли от типа на: пациент, майка, сестра, чичо, любовник,
лекар, свещеник, учител, водач, жертва, са ни добре известни. В реалния живот ние изпълняваме тези
роли като истински в зависимост от изискванията на семейството си и обществото и с тях не можем да
си играем, защото това ще доведе до сериозни последствия както за нас, така и за другите. Два примера
за това са следните: на първо място, в самата роля, където например свещеникът идва направо от
погребалната служба и обявява, че според него починалият човек отива директно в ада, без да може да се
измъкне: по този начин свещеникът остава в ролята си на свещеник, но действа деструктивно в тази си
роля. На второ място, отвъд самата роля, при която свещеникът нарушава обета си за безбрачие (който в
известна степен представлява обещание да останем в ролята си) и започва да играе ролята на любовника
като допълнителна.
В невротичните ситуации, при които потиснатите или скрити желания и спомени създават
конфликт между реалността и това, което е разрешено да се знае или да се желае, една или повече от
ролите на индивида ще навлязат в конфликт. Такъв е случаят дори тогава, когато си представяме
определена роля или когато тя е само частично свързана с реалността. Пример за това би бил човек,
който чувства, че е или водачът, или жертвата в социалната група. Друг пример би бил син, който
неосъзнато чувства, че трябва да изиграе ролята на побеждаващия герой и на достигащия високи цели
човек заради своята взискателна или неиздигнала се майка, или ролята на измъчения или изтормозен
несретник заради своя властен баща. Психодрамата е сложна и ефективна система за
„концептуализацията" на неврозата на личността. Тя представлява терапия, която бързо помага на
пациентите да започнат да усещат както връзката си с другите, така и отношението към самите себе си.
КАК ПОМАГА ПСИХОДРАМАТА
Чрез комбинирането на театъра, контролираната и защитена обстановка на групата и играта на
роли психодрамата позволява на пациентите в групата да изиграят повторно и последователно своите
невротични конфликти и емоционални нарушения и след това да ги изследват. Всеки член на групата,
който е в центъра на изследването, се нарича протагонист, докато терапевтът е известен като водещия.
Групата, около осем човека, се среща при закрити сесии в продължение на максимално два часа на ден и
може да посвети цялата сесия на „драмата" на съответния човек. Всички други скоро се включват в
31
действието. За илюстрация може да вземем примера на Джон, когото срещнахме в секцията, отделена за
гещалт-терапията.
Джон разказва на групата, че му е трудно да се справя с критиките, дори когато имат положителен
замисъл. Идва му на ум случка, при която като момче получава от родителите си като подарък макет на
лодка. Той искал макета много силно и направил всичко възможно да го направи толкова добре, колкото
му позволявали способностите, за да угоди на баща си, който отказвал да му купи макета, защото
смятал, че Джон бил прекалено малък. С помощта на водещия протагонистът (Джон) разпредели
групата на главни герои и разигра отново случката. Имаме баща и майка, по-малка сестра и т.нар.
спомагателен Аз - друг човек, който изиграва ролята на Джон, докато самият Джон също участва.
Останалите членове на групата наблюдават и се опитват да направят връзката между сцената и това,
което се случва в техния личен живот. Спомагателният Аз на Джон много се оскърбява и ядосва, когато
баща му критикува неговия модел, защото не бил направен достатъчно добре. Самият Джон се чувства
унизен, счупва и изхвърля лодката. Като спонтанен жест жената, която играе майка му, се хвърля да го
успокои, но той се изскубва от нея. Тогава майката и бащата започват да се карат, докато сестра му
плаче, а Джон е оставен объркан насаме със себе си. Чрез реакцията на това, което се е случило,
дискутирането на случката с другите членове на групата и опита да се достигне до други варианти на
разрешение на Джон му се дава възможността да изследва факта, че трудността му при приемане на
критиките се основава на отказа му да получи окуражение и подкрепа, когато има нужда от това: той
винаги успявал да се справи без тях.
Психодрамата съдържа правила и техники, които прехвърлени върху действието довеждат до
по-силно осъзнаване на реалността, както и до избор на промяна.
Ето някои от правилата:
Действие - Конфликтите не само се обсъждат, но се и изиграват.
Тук и сега - Независимо от времето, когато е станала случката, действието се развива „тук и сега".
Субективиост - Пациентът трябва да се опита да изиграе истината, както я чувства. Премислянето
на значението на случката става по-късно.
Максимална изява - Набляга се на всички многозначителни изрази, коментари и действия, които не
се избират съобразно желанията на „тълпата".
Движение навътре - Водещият прави всичко възможно психодрамата да започне с по-малко
травмиращ материал и да се придвижи към по-дълбоки и по-проблематични области в момента, в който
личността и групата са се научили да си имат доверие.
Избор на пациенти - Макар че водещият помага, когато е необходимо, при психодрамата се смята,
че самият протагонист знае кой най-добре ще изиграе определена роля и какво очаква като действие от
участниците в драмата.
Приема се „липсата на експресивност" от страна на пациента - В някои ситуации пациентът има
право да бъде неотзивчив и да запази мълчание, ако има желание за това.
Тълкуване - При повечето терапевтични методи тълкуването се извършва вербално; при
психодрамата често то се прави чрез действие: водещият, а понякога протагонистът или друг член на
групата изменят драмата по определен начин, за да покажат скритата емоция, мотивация или значение.
Трифазност на процеса - Психодраматичните сесии се състоят от три части: загряване, действие и
групова дискусия след завършване на действието.
Отъждествяване с протагониста - Другите трябва да подкрепят протагониста, за да не се почувстват
изолирани и отдадени единствено на личните си конфликти или разбирания.
Играене на роли - Протагонистът трябва да бъде подготвен да поеме ролята на всички, с които е
свързван многозначно в драмата.
Гъвкавост - Водещият трябва да се уповава на психодраматичния процес като краен арбитър и
негов водач.
Ето някои от използваните техники:
Монолози - Това е портретът на личността, изграден от „страничните диалози" и „страничните
действия" на скритите мисли и чувства, които се появяват успоредно на откритите мисли и чувства.
(Тази техника се използва и при главното направление в театъра и пантомимата.)
Представяне на Аза - Протагонистът представя последователно не само себе си, но и всички
останали герои точно така, както ги вижда. Често това е много полезен начин за отпускане по време на
сесията, за да могат и другите членове на групата да се присъединят.
Рядко дава резултати при - Кризи, злоупотреба с вещества, фобии и депресия.
Цена - Цената е разумна поради груповия характер на терапията.
32
 Разпространеност - Психодрамата от високо ниво не се използва често, но е широко
разпространена. Понякога може да се организира и под крилото на Националната здравна служба.
Ангажираност - Висока, както при всички затворени групи. Груповите срещи обикновено са
ограничени по отношение на времетраенето си, например осем последователни седмици или една
конференция в събота и неделя.
Обучение - В зависимост от дълбочината си. За нещастие техниките на психодрамата често се
използват от хора, които имат ограничен опит. Най-добре е да сте сигурни за обучението на вашия
терапевт в тази област и да го проверите; всеки терапевт наистина ще очаква от вас да сторите това.
ГРУПОВА ПСИХОТЕРАПИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ
Използването на групи в психотерапията се появява след Първата световна война, но
положителните резултати от груповата работа се разкриват още от далечни времена - религиозните
общества и разширените семейни сбирки или бдения на погребенията са няколко такива примера. В
началото на века лекарят Джоузеф Прат събира групи болни от туберколоза, за да ги обучава и
окуражава. Той забелязва, че възстановяването им се увеличава чрез влиянието им един върху друг.
По-късно някои психиатри новатори, навлезли в Британската армия, експериментират с групи войници с
характерни емоционални елементи на шок, получен на бойното поле, или с невроза от войната. Тези
експерименти довеждат до неочаквани резултати. Някои от терапевтите били обучени и като
психоаналитици и имали способността да разбират и да реагират на ситуациите като на нещо Подобно
на умножена версия на отношението терапевт - пациент, характерно за класическата анализа. По този
начин се заражда груповата анализа. По същото време хуманистичното движение в САЩ
експериментира с груповия феномен и води до зараждането на гещалт-терапията, транзакционния
анализ, срещата и много други (еж. схемата на стр. 9).
Вече толкова много е известно за несъзнателния живот на групите, че идеята се е разширила до
степен, варираща в диапазона от стратегиите на управление в индустрията до грижата за
хора-психотици на легло.
Групите почти винаги представляват по-скоро обстановката на определена школа, традиция или
теория в психотерапията, отколкото целта на цялата терапия. Поради това ще разгледам този тип
техника по начин, целящ да обясни факта, че груповите влияния и разбирания се използват от много
терапии, в това число и от самите характерни групови терапии.
ТЕРАПЕВТИЧНИ ФЕНОМЕНИ, ХАРАКТЕРНИ ЗА ВСИЧКИ ТИПОВЕ ГРУПИ
Съществува група фактори, които се смятат за общи за терапевтичните групи независимо от
теоретичната или техническата им позиция:
Сплотеност - Чувството за принадлежност към групата и приемането на личността от нея.
Сигурността, която се гарантира от сплотеността, е основна за процеса на развитие на любопитството и
саморазкриването.
Взаимодействие - Независимо колко силно се противопоставят, в крайна сметка рано или късно
членовете на групата започват да се държат в групата по същия начин, по който се държат и в другите
сфери на своя живот. Осъзнаването и разбирането им се развива посредством наблюдение на техните и
на чуждите модели на поведение.
Универсалност - Членовете на групата откриват, че другите приличат в немалка степен на самите
тях както по отношение на чувствата, така и по отношение на действията. Това премахва страха им
случайно да не бъдат избрани за обект на критика и води до развитието на доверие и желание за
споделяне.
Надежда - Членовете на групата взаимно се окуражават, като просто поемат нещата в свои ръце,
ако някой от тях се чувства обезкуражен.
Алтруизъм - Използването на обратна връзка или подкрепа и помощ от страна на другите развива
самочувствието на личността.
Съветване - Било чрез пример или директно, членовете на групата взаимно си предлагат случаи,
които да се обсъдят или на които да се отговори от гледната точка на взаимността. Често това е ново
преживяване за онези, които са привикнали да им се казва какво да правят или да казват на другите
какво да правят.
Междуличностно учене - В група, в която индивидите взаимно се изследват, всеки път, когато
човек експериментира с определена идея или разкрива дадена трудност, всички останали имат шанса да
се поучат от нея. Всеки човек отговаря на тази трудност по свой индивидуален начин.
Себеразкриване - Прието е, че себеразкриването дава положителни резултати. Плачът или ядът
33
например са доста драматични. Те показват, че нещо „се случва". Сами по себе си тези неща не
представляват психотерапия; тя по-скоро се крие в отговора на преживяванията, които заобикалят
драматичните емоционални събития в групата.
Корективно преживяване - Групите често приличат на семейство (първата група, в която участва
човек) и могат да дадат шанс на членовете да поправят закостенелите си разбирания от детството във
връзка с отношенията им с другите. Разбира се, понякога най-лошите им страхове се потвърждават.
ФАЗИ НА ЦИКЪЛА НА ЖИВОТ НА ГРУПИТЕ
Зависимост - Най-високото ниво на притеснение се достига тогава, когато се формира групата.
Хората искат да разберат какво се очаква от тях, кой е „лидерът" и какви са „правилата". В края на
краищата може да установят, че искат да се освободят от подобни неща, но за да се приобщят към
групата съвсем нормално е да станат зависими от определения лидер, от когото очакват да им предлага
отговорите. Ако не е ясно кой е лидерът, групата ще се опита да въведе някой в тази роля. Ако има
избран лидер и той не „разпределя благата", във всички случаи ще бъде атакуван. Поради зависимостта
си членовете на групата няма да се спрат пред нищо, за да се подчинят на това, което приемат за норми
на групата. Други пък често ще помагат на лидера в този процес на определяне на правилата.
Конфликт - Нереалистичните очаквания, които имат членовете на групата, не се реализират в
самата работа на групата. Някои терапевти попадат в капана на усилието си да бъдат идеалния родител:
те или нямат достатъчен опит, или задоволяват своите нарцистични желания. Закъсняването,
отсъствието, липсата на съдействие, придобиване ролята на черната овца и агресивната критика от
страна на другите членове са характерни черти за този етап от развитието на групата. Парадоксалното е,
че ако този етап не се избегне и се преживее с открито сърце от членовете на групата, тогава се появява
доверие, привързаност и разнообразие на личностните изяви. Например много хора избягват агресията в
отношенията си, защото в миналото си са я използвали като оръжие. В групата обаче могат да разберат,
че агресията може да бъде и емоция, която изгражда взаимоотношенията, въпреки че това би могло да
стане единствено ако групата изтърпи първоначалното неудобство, което агресията създава.
Близост - Лека-полека реалността се промъква в групата. Най-сигурният знак (който се среща и в
други планове на реалността) е това, че на противоположностите е разрешено да съжителстват заедно,
като по този начин се избягват детинските крайности. Например лидерът не се разглежда нито като
родителски гуру, нито като пълен некадърник, а по-скоро като обикновено човешко същество.
ХАРАКТЕРНИ МЕЖДУЛИЧНОСТНИ ФЕНОМЕНИ С ПОДХРАНВАЩИ ИЛИ
УНИЩОЖИТЕЛНИ ПОСЛЕДСТВИЯ
Предефиниране на реалността - Групите имат склонност да формират своя собствена реалност,
особено когато нямат или имат малка връзка с външния свят, например при определени типове
интензивни групови терапии, където има авторитарен лидер. Членовете на групата може да не съзнават
интензивността на групово придобитата реалност, докато не стигнат до момента, в който й се
противопоставят. Резултатът върху индивида е подобен на лодкар, който е свикнал да плува по
течението на реката и изведнъж решава да обърне посоката.
Норми на групата - Те не са толкова свързани с вярванията (които описахме в предишния абзац), а
с това, което се разбира под приемливо поведение. В ранните етапи на групата, където с притеснение се
търсят сигурността и правилата, често се установяват нормите в групата, които по-късно стават
ограничаващи както за нейните индивидуални членове, така и за прогреса на групата като цяло.
Награди - Наградата и наказанието представляват техники, които могат да станат чест начин за
предпазване на групата от неща, които се възприемат като заплаха. Така човек, който се противопоставя
на определена норма или критикува разбираната реалност, може да бъде отлъчен от групата, докато
някой друг може да потиска истинските си чувства, за да се чувства част от нея. Както отбелязахме,
хората в група имат склонността да повтарят преживяванията си от миналото, поради което умелият
водещ ще подбере именно такъв тип отговори и ще помогне на групата да ги изследва. Когато групата
няма терапевтичен характер или когато терапията, за която става въпрос, не различава такива или
подобни феномени, жестокото ограничение от реализация неизбежно ще повлияе на цялостната
резултатност на груповия процес.
Емоции на групата - За разлика от реалностите или нормите емоциите на групата понякога могат да
бъдат изключително мощни и заразителни. Емоциите от типа на мъка, радост, разкаяние, ярост или
сексуална възбуда понякога сякаш изпълват цялата стая. Някои индивиди ще се увлекат, уплашат или
защитят - или ще задействат и трите реакции едновременно. При всяко събитие такива преживявания
обогатяват групата и - осигуряват материал, който може да бъде изследван. Много често съществуват
емоционални потоци, които протичат между членовете на групата и групата като цяло и колкото повече
34
нараства чувствителността, толкова по-голяма е възможността да бъдат разбрани и да им се отговори
открито.
Споразумение - Ако погледнем групата отстрани, може да ни се стори, че членовете й си помагат
взаимно в задачата на терапията. Същевременно обаче много често съществува далеч
по-незабележимо споразумение между някои или всички членове на групата да се избягват определени
области или тематики. Това може отново да е напълно несъзнателен процес, така че групата - ако иска
да постигне максимални резултати от работата си - трябва да осъзнае в по-голяма степен този феномен.
„Подхранващи" и „токсични" състояния - Гореописаните явления, както и много други се
проявяват в повечето групи и вероятно винаги ще продължат да се проявяват. Възможността такива
явления да подхранват живота и дейността на групата или да ги спъват зависи от начина, по който
групата интегрира неудобните или скрити събития и чувства в своята дейност. Имайки предвид това,
напълно възможно е да разберем причината, поради която множество комитети и групи, ориентирани
към решаването на определена задача или планиране на живота, толкова често тъпчат на място и се
превръщат в безпомощни и неефективни организации, при които никой очевидно не е желал да се
стигне до такъв резултат. За разлика от тях добре развиващата се терапевтична група - независимо от
теоретичните й убеждения - има нужда да се изправи по определен конструктивен начин срещу
проявилите се болезнени и притеснителни въпроси и емоции.
ИЗПОЛЗВАНЕ НА ГРУПИТЕ ОТ РАЗЛИЧНИТЕ ТЕРАПИИ
Психодинамичната терапия - Този тип терапия е най-често срещаната основа за групова работа,
която се приема за най-истинския тип групова терапия. Обикновено се провежда в затворена среда - т.е.
по средата на работата не могат да се присъединяват нови членове -едноседмично в продължение на час
и половина. При нея имаме добре обучен неавторитарен водещ, който определя истинността на
феномените, които разгледахме в тази част на книгата.
Аналитична терапия - Известна под наименованието Групова аналитична терапия, тя представлява
продължение на психоанализата. Пациентите се разглеждат като свързани един с друг по същия начин,
по който пациентите в анализата са свързани с аналитика. Сесиите винаги са затворени, може да се
провеждат повече от веднъж седмично, като изискват квалифициран групов аналитик, който трябва да
„дирижира" работата.
Транзакционен анализ - Той е създаден като метод, който се провежда в групи (също като
гещалт-терапията и психодрамата) и увеличава разбирането на пациента за начините, по които той се
съотнася към другите хора, като използва техники от типа на анализ на игра и анализ на сценарий.
Транзакционният анализ (ТА) може най-добре да се приеме като социално педагогическа терапия, която
обръща по-малко внимание от горните две терапии на несъзнаваните процеси в групата. На този етап
ТА е най-широко използваната групова терапия.
Групи за срещи - ТА, центрираната върху човека терапия и гещалт-терапията използват в
по-голяма или по-малка степен на успеваемост житейските, т.нар. маратонни групи, за да достигнат до
постигането на терапевтичен ефект. Такива групи имат продължителност от четиридесет и осем или
повече часа.
КРИТИЧНО РЕЗЮМЕ
Обстановка - Груповите занимания се провеждат на различни места, но независимо от това
основните изисквания са за удобство и уединение на групата. Повечето терапевтични групи се състоят
от около осем човека.
Цел - Целта е да се увеличи личното знание и разбиране при навлизането на човек във
взаимоотношения с другите.
Техника - Терапията използва взаимното участие на членовете на групата, като при нея терапевтът
извършва наблюдения и тълкуване на данните в зависимост от съответния тип групова терапия.
Положителни черти - Осигурява изключително приспособима основа за множество подходи.
Въпреки че всяка психотерапия може в определени моменти да бъде болезнена, често е доста приятно да
бъдем част от някоя групова терапия. Резултатите показват, че посредством опита им в групата, много
хора действително се замислят по-дълбоко върху своя живот.
Често дава резултати при - Трудности във взаимоотношенията с хората, при проблеми в групите,
повторяемост на самоограничаващо поведение, както и при най-общо неудовлетворение от живота.
Груповата терапия е основата, върху която са базирани множество групи за самопомощ.
Отрицателни черти - Възможно е човек да се прикрие зад защитни механизми, дори и в добре
управлявани групи.
Рядко дава резултати при - Рядко е ефективна като главен метод на лечение при ясно изразено
35
притеснение, фобии, пристрастености или кризи.
Цена - Изключително променлива, но обикновено умерена.
Разпространеност - Груповите занимания се провеждат навсякъде, но трябва да сте сигурни, че
типът терапия, който желаете, действително се практикува: груповата терапия представлява голям
чадър, под който се скатават както шарлатани, така и истински професионалисти.
Ангажираност - Ангажираността е висока, тъй като отсъствието или закъснението на някой от
членовете дава резонанс върху всички останали.
Обучение - Естествено то зависи от вида на групата. Ако > имате възможност, най-добре се
свържете с голяма; организация.
ДРУГИ ПСИХОТЕРАПЕВТНЧНИ МЕТОДИ ОТ АДЛЕРОВАТА ДО СЕКСУАЛНАТА ТЕРАПИЯ
АДЛЕРОВА ТЕРАПИЯ
По-правилното наименование на Адлеровата терапия е т.нар. индивидуална анализа. Първоначално
Алфред Адлер бил последовател на Фройд, но се разделил с него, за да изгради свои теории за
човешката психика и за нейното лечение. Адлер акцентира на идеята, че социалните влияния играят
оформяща роля в развитието на личността. Той установява, че ние избираме своите цели, като се
основаваме на субективните оценки на нашия свят, разум, тяло и чувства. Адлер приема хората като
вътрешно креативни и самоопределени. Три термина са важни в индивидуалния аналитичен подход:
Холистичен - идеята, че човекът представлява неразделна същност, непритежаваща психика,
способна да се разделя на отделни части. В идеологичен план тази идея противопоставя Адлер на учени
като Фройд и Юнг.
Социален - целите, които стоят в основата на човешките действия, могат да бъдат разбрани само
ако се разгледат в подходящия им контекст. Това тълкуване се противопоставя на идеята за създаването
на клиники или консултативни стаи.
Телеологичен - от поведението на човека можем да разберем неговите цели и личната му (т.нар.
частна) логика, която го насочва в живота.
Индивидуалните аналитици вярват, че всеки човек е роден с желанието да принадлежи към
по-голяма група, като го преживява последователно в развитието си: семейство, голяма група, общество
и човешка раса. Според тази теория всеки започва живота си, като чувства „малоценност", но със
съзряването си намира начин да постигне определена взаимност с другите, тъй като участва в
множество групи. Умствено здравите индивиди се разглеждат като хора, които имат самочувствие
поради мястото, което заемат, и поради приноса им в групата, към която принадлежат. На този етап пред
човека се изправят три житейски задачи, които изпълват цялата му мисъл: работа, приятелство и любов.
Според Адлеровата теория за психиката проблемите се появяват тогава, когато чувствата за
малоценност не изчезнат, а се компенсират от желанието за лично превъзходство. Хората, които се
чувстват по-безстойностни от другите и се държат така, сякаш ги превъзхождат, се лишават сами от
шанса да успеят в работата, в приятелството и в любовта или в дълготрайните взаимоотношения с
партньора. Такива хора непрекъснато се опитват да триумфират над другите и не са в състояние да
направят общ принос към групите, към които са привързани.
Неизбежно се развиват конфликти между опита - от случаите на провали - на индивида и
вътрешната му вяра в неговото превъзходство, поради което той трябва да изгради начин на
разсъждение, оправдаващ безсмислието на голяма част от поведението му. Пример за това е ученик,
който си мисли: „Лесно мога да стана първенец на класа, но начинът на преподаване е лош", за да
оправдае нежеланието си да приеме истината, че, общо взето, е на едно ниво с другите хора.
Неуспехът на детето да се развие и да съзрее отвъд нормалните чувства за малоценност обикновено
се дължи на някакви преживявания от ранните му периоди. Примери за това са:
Прекалено покровителстване - Което уврежда способността на детето за реализация, защото не се е
научило да изпитва лично удоволствие от борбата за постигане на определена цел.
Критика - Която посява в детето страх от поемане на рискове и от възможни грешки. По този начин
то спира дори да прави опити, като впоследствие чувства двойно повече малоценност.
Съперничество - Прекалено съперническата среда е тази, в която преобладава неодобрението.
Например братя и сестри които вместо да се подкрепят взаимно, се критикуват един друг, страхувайки
се, че не получават достатъчно „чувство за принадлежност".
ТЕРАПЕВТИЧЕН ПОДХОД
Терапията включва четири фактора:
Изграждане на терапевтично взаимоотношение - Тук взаимността и честността между терапевта и
клиента е от първостепенно значение.
36
 Изследване - На ранния живот, отношенията и целите на пациента. Терапевтът получава
информация за онези елементи, които пациентът не съзнава - за скрити мотиви и желания, за начина, по
който пациентът представя самия себе си, за това, което не иска да разкрие.
Тълкуване и прозрение - Конфликтните цели и последвалото ги самоутвърждаващо мислене се
представят на клиента в последователни стъпки, за да се сравнят и дискутират. Този процес се
осъществява по изключително умел начин, тъй като пациентът може много лесно да се почувства в
ролята на преследван от терапевта.
Преориентация - При нея се експериментира с нови модели на поведение. Първоначално това става
между терапевта и пациента, но скоро след това пациентът се въвежда в своите „живи групи", когато
терапевтът вече не е с него.
трепери и да се тресе. Скоро след това сподавено се разплакал, после изразил агония и най-накрая -
облекчение. Впоследствие пациентът споделил, че е преживявал чувствата си по начин, който до тогава
му бил невъзможен.
Дженов разработил техники, помагащи на пациентите му да изхвърлят своя първичен вик,
последван от прозрения и емоционално развитие.
Посредством своите наблюдения Дженов развива теория за неврозите, която се базира на неуспеха
при задоволяване на най-основните нужди на бебето.
На първо място, ранната среда не успява адекватно да задоволи нуждите на бебето.
Детето е наясно, че нуждите му за любов и разбиране никога няма да бъдат задоволени.
Това е силно травматизиращо и става основа на обърканата личност на възрастния.
Истинският Аз е потиснат (тъй като човек вярва, че той не е желан) и се изгражда фасада (тъй като
се смята, че това искат другите и точно тази фасада ще събуди любов и разбиране).
Психологическият и физиологическият натиск се наслагват в личността, като причиняват
невротична болка от съществуването на човека ден за ден.
ТЕРАПЕВТИЧЕН ПОДХОД
Първичната терапия помага на индивида да се върне отново в началото на неговия живот или към
момента, в който е потиснат истинският му Аз - оттук се достига първоначално до агония, а след това и
до облекчение.
Точно както при раждането терапията сама по себе си е драматична и по свой собствен начин
насилствена. Целта е да се разрушат защитните механизми с един удар (което я различава от
откъслечните методи, по които много други терапии се занимават с тях). В центъра на сесиите - които
обикновено се провеждат в групи - е първичното, в което посредством процеса на предположения и
окуражаване пациентът очевидно преживява повторно своето раждане. Терапевтът ръководи
разискванията, като съветва индивида да диша по определен начин и да вика, когато другите членове на
групата се събират около него с възглавници, с които притискат тялото на изследваното лице,
наподобявайки стените на утроба. Действителното първично състояние представлява завладяващо
преживяване, в което пациентът заема позата и започва да се движи като ембрион, като издава бебешки
звуци.
Следвайки тези преживявания, които разрушават преградите, в атмосферата на групата
продължава развитието на по-тихите и по-спокойни стадии на терапията, като членовете анализират
преживяванията си заедно и разбират своите истински чувства.
Най-важната цел на терапията е пациентът да бъде по-малко доминиран от своите незадоволени
нужди и но този начин да развие по-голяма способност да разбере как всъщност се чувства и с какво
иска да се занимава в действителност.
БРАЧНА КОНСУЛТАЦИЯ ИЛИ ТЕРАПИЯ НА ДВОЙКИТЕ
Терапията на двойките се появява след Втората световна война, като започва да се развива, след
като хората разбират, че взаимоотношенията им могат да се подобрят посредством подлагането им на
квалифицирана помощ отвън. Терапията на двойките се провежда в клиники за психично здраве, ако се
смята, че емоционалното здраве на единия или двамата партньори е нарушено, или в обществените
Центрове на организации от типа на Рилейт (която доскоро носеше името Брачна консултация и
съветване). Всички терапии на двойките независимо от теоретичната си обосновка приемат, че както
проблемите, така и източникът на разрешението им се намират във взаимоотношенията между двамата
партньори. Брачната консултация различава три етапа на жизнения цикъл, през които преминава
типичната Двойка и през които могат да се преживеят различни типове проблеми:
Ранен етап - Способността за физическо и емоционално развитие и приспособяване е от
изключителна важност за всекидневния живот и за поставянето на дългосрочни цели. Проблемите се
37
появяват, ако единият или двамата партньори имат трудности да се отделят от родителите си, ако са
разочаровани при изправянето им срещу реалността да живеят заедно или ако малките им деца
нарушават динамиката на взаимоотношенията в двойката.
Среден етап - Обикновено се стига до период на стабилност, по време на който съпрузите се
познават добре, а децата им все по-малко зависят от своите родителите. Трудностите стават очевидни,
когато скуката, усещането за липса на постижение и родителската загуба прелеят капацитета на
двойката да се приспособява и да се поддържа взаимно. Неудовлетворението може да доведе до скрити
любовни връзки, които още повече подронват целостта на двойката.
Късен етап - В крайна сметка двойките се изправят срещу отсъствието на своите деца и трябва да се
нагодят за живот единствено един с друг - нещо, което вероятно са успявали да избегнат в продължение
на години. Болестите и старостта са все по-често срещани през този етап и това добавя допълнително
напрежение върху взаимоотношенията.
ТИПОВЕ ТЕРАПИИ НА ДВОЙКИТЕ
Психодинамична - Основавайки се на психоаналитично разбиране за несъзнаваната мотивация и
очакване, терапевтът използва своите интерпретации, за да помогне на двойката да осъзнае в по-голяма
степен заровените и избягвани факти. Аналитичният процес често е доста болезнен поради неудобния
характер на нещата, които излизат наяве. Основното вярване тук гласи, че ранните преживявания и
скрити конфликти на всеки щ човек се разиграват по разрушителен начин във взаимоотношенията му с
другите. Например човек може несъзнателно да се опитва да накара своя партньор да приеме
закоравелите, импотентни начини за изграждане на взаимоотношения, към които е прибягвал по
отношение на майка си, която е обичал, но го е разочаровала. Колкото и да се опитва, съпругата му
винаги ще се чувства неловко и неспособна да задоволи самата себе си в отношенията им: тя никога
няма да може да навакса нещата, които липсват у нейния партньор - дори може да започне да чувства, че
тези характеристики липсват у самата нея.
Транзакционна - Правилата, разбиранията, вземането на решения и комуникативните методи в
двойката се изследват с помощта на терапевта или терапевтите. Целта на терапията е да се помогне на
партньорите да разберат начините, по които се ограничават, манипулират и унижават един друг, дори
когато са възнамерявали да направят точно обратното. Взимат се избрани примери от ежедневния живот
на двойката и се изследват в такава степен, че да се разкрие и най-малката им подробност. Водещата
надежда в този процес гласи, че когато веднъж се разкрият лошите навици, те много трудно ще се
промъкнат обратно, поради което двойката вече може да намери нови и по-уравновесени начини за
взаимодействие.
Поведенческа - Използвайки теорията за ученето (вж. Поведенческа психотерапия), терапевтът
помага на всеки от партньорите да определи начините, по които конкретни лоши моменти от
поведението и отношението на другия несъзнателно се стимулират и засилват във взаимния им живот.
Партньорите трябва да представят алтернативни начини на поведение и съответните награди, които ще
последват, ако това поведение се задейства. Въпреки че всичко това звучи като много механичен и
клиничен подход за подобряване взаимоотношенията между партньорите, от типа „дай, за да получиш",
акцентът, който поставя върху поведението на клиентите, има доказана резултатност. Например може да
имаме следния проблем: когато работещият партньор се прибира вкъщи, на другия му се струва, че
първият не му обръща внимание. Като изследват отблизо изводите, които всеки от тях е направил, като
се съгласят да отделят известно време да поговорят за деня си, когато се срещат вечер, разговорът при
партньорите започва да измества неразбирането, натяква-нето и сръдните.
СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ
Обикновено семейната терапия се провежда, след като детето или юношата е свързано с
определена специализирана организация. През последните няколко десетилетия семейната терапия се
превърна в серия теоретични подходи, които независимо от факта, че се различават по своя акцент (вж.
по-долу), не разглеждат детето просто като „проблем", а по-скоро като част от семейната система, в
която е възникнала някаква трудност в поведенчески или емоционален план.
За да се направи първоначална преценка, всички членове на семейството - родителите, братята и
сестрите - са поканени да посетят терапията. Присъстват един или няколко терапевти, които се стремят
да определят проблемите и начина, по който тези проблеми влияят на семейството, и да разработят
различни варианти за облекчаване на трудностите.
ПОДХОДИ В РАМКИТЕ НА СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ
Психодинамичен - В по-нататъшната разработка на психоаналитичната теория и методика се
приема, че семейните проблеми водят началото си от неща, преживени в миналото от всички членове на
38
семейството, както и по време на отглеждането на децата от родителя или родителите. Както при
анализата, терапевтът помага на семейството да обърне внимание на връзките между миналия опит и
настоящето поведение, които връзки създават и поддържат разглежданите проблеми. Терапевтът
позволява на семейството да разбере как се чувства в тяхно присъствие и им предлага разбиране за
несъзнаваните от тях неща, които се случват в живота им. Бавно митовете, недоразуменията и егоизмът
в семейството излизат наяве и неговите членове започват да поемат отговорността за тях.
Систематичен/комуникативен - Изследват се неразпознатите и неразбрани начини на комуникация
и поставяне на правила. Разглеждат се обърканите съобщения и нарушени разговори и се разбира
тяхното влияние върху самочувствието и доброто състояние на членовете на семейството. Терапевтът
прилага различни подходи в зависимост от това, дали се възприема главно в ролята на семеен учител,
който цели изграждането на добри правила и нормални разговори помежду им, или като човек, който
улеснява способността на семейството да променя и подобрява комуникативните си умения по начин,
неповторим за всеки включен в терапията индивид.
Поведенчески - Всеки член на семейството (не само индивидът, класифициран като „проблем")
показва поведение, което се подсилва (вж. Поведенческа терапия) от поведението на другите. По този
начин тук имаме не само несъзнателно подсилване на нежелателното поведение, но и рядкото
награждаване на желателното поведение. Терапевтът търси начини да помогне на семейството да
разбере тези модели на поведение и след това да даде сила на членовете на семейството да разработят
помежду си поведенчески договори, които са по-правилни и по-лесни за контролиране.
Играене на роли - Обикновено този подход представлява придатък към други типове терапии и
включва преиграването на познати семейни сцени, за да може семейството и терапевтът да обсъдят
точно за какво става въпрос и да се опитат да намерят алтернативни решения.
КЛИНИЧЕН ПРИМЕР
Джон е на дванадесет години и е насочен за семейна терапия поради проблеми вкъщи и в училище.
Джон има осемгодишна сестра. Баща му се грижи за двама им, след като майката е напуснала
семейството преди две години, когато той и сестра му са били близки приятели в своята игра. Преди
шест месеца и тримата се преместват да живеят при Шона и двете й деца. От училището на Джон се
оплакват, че тормози учениците и не работи добре, докато вкъщи сякаш изпитва удоволствие нарочно да
ядосва всички останали.
Първоначалната преценка на ситуацията разкрива, че сестрата на Джон вече прекарва свободното
си време с доведената си сестра, а Джон прекарва много по-малко време насаме с баща си. Лошото му
поведение избухва, защото Джон завижда на другите, когато се забавляват и нещо го подтиква да
развали удоволствието им. Поради това той си създава лошо име в училище и вкъщи, като е смятан за
трудно дете и нехранимайко, вследствие на което всички започват да странят от него. Уплашен, че вече
не е желан, той търси да получи нужното му внимание, като се държи още по-разрушително и нахално.
Терапията помага на родителите му да изтълкуват поведението му като зов за помощ, а на
семейството - да промени начина си на мислене за него, за да може Джон отново да се почувства
сигурен и желан.
ДЕТСКА ПСИХОТЕРАПИЯ
Понякога се смята за необходимо детето да се лекува индивидуално, вместо със семейството му
или в група. Много често детето има трудности със своите емоции и показва това чрез поведение,
несъзнателно насочено към грижещите се за него хора. Основните примери за такова поведение са:
- отказване на храна;
- получаване на ниски резултати в училище;
- боледуване;
- нехарактерно агресивно поведение.
Повторението на маладаптивното поведение - като например непрекъснати кражби, дори когато
водят до наказание и лишаване от привилегии, както и симптоми от типа на агресия или мъка, водят
началото си от вътрешни конфликти. Примери за такива конфликти са следните:
- конфликтът между това, което изглежда достъпно, и това, за което детето си мечтае - например
дистанцирани или неангажирани родители срещу желанието на детето да получи любов и сигурност;
- конфликтът между това, което явно се очаква, и това, което явно е правилно - например
самостоятелност срещу нуждата на детето да се грижат за него.
ТЕРАПЕВТИЧЕН ПОДХОД
Целта на терапевтичния подход е:
- да се създаде сигурно, разрешаващо и некритично взаимоотношение с детето, с помощта на
39
топлина, уважение и липса на осъдителност;
- да се помогне на детето да намери начини да изразява своите вътрешни мисли и чувства. Това
може да стане по-скоро символично посредством игра, а не като просто се поговори с него;
- да се достигне до по-добро разбиране на вътрешния свят на детето - как се чувства човек,
когато е дете и след това отново да се потвърди реалността на този свят;
- да се помогне на детето отново да се приобщи към семейството и училището.
Съществуват множество различни подходи в детската терапия. Някои наблягат повече върху
играта, докато други -върху знанието за развитието на детето. В реалистичен план добрият детски
терапевт е човек, който може да навлезе ловко в света на детето, като едновременно с това е способен да
използва широк диапазон от личен опит и знание. Когато се работи с деца, е необходим прагматичен
подход поради склонността на децата да събуждат крайни реакции у терапевтите от типа на съжаление,
агресия или безнадеждност. Често може да се стигне до промени в средата на семейството, например
детето да прекарва повече време с единия или с другия родител, да се премести в своя отделна стая или
терапевтът да посъветва родителите да определят правила, към които решително да се придържат. В
други случаи единствената необходима намеса от страна на терапевта е да помогне на учителите в
училището на детето да разберат по-ясно индивидуалните му трудности или да го предпазват от
побойниците. Този елемент на детската психотерапия показва, че тя рядко може да се използва извън
клиничната среда, която е напълно интегрирана в социалните и медицинските служби на страната.
ТЕРАПИЯ НА ЛИЧНИТЕ КОНСГРУКТИ
Представлява много сложна теория, разработена от Джордж Кели в САЩ. Терапията на личните
конструкти, известна още като ТЛК, съдържа елементи от екзистенциалната терапия и от
поведенческата теория. Основава се на идеята, че хората виждат света през индивидуални конструкти
или „умствени очила", които оцветяват възприемането на заобикалящия ни свят. Кели смята, че не е
възможно да свалим тези очила, но е възможно да сменяме лещите им с такива, които ще ни бъдат
по-полезни. Терапевтът и клиентът работят заедно, за да открият кои конструкти са проблематични и
обезоръжаващи за човека и след това да планират тяхната промяна. Съществуват множество
разнообразни начини да сторим това; между тях може да споменем писането, играенето на роли,
разговорите и използването на сънищата. Въпреки че не е задължително ТЛК да представлява
продължителна терапия, в нея не трябва да се навлиза повърхностно.
НЕВРО-ЛИНГВИСГИЧНО ПРОГРАМИРАНЕ
Разположено в периферията на истинската психотерапия, НЛП включва множество аспекти от
други терапии и се основава на способността на индивида да променя гледната точка по въпросите на
изключително проблематичните ситуации в своя живот, като използва подходящите умствени
упражнения. Някои упражнения са мотивационни, други включват хипноза и самохипноза.
ХИПНОТЕРАНИЯ
Хипнотерапията всъщност не представлява психотерапия, но често съзнанието ни я свързва с нея.
Причина за това навярно е фактът, че ранните психоаналитици като Зигмунд Фройд използват
хипнозата, за да достигнат до несъзнателните мисли, но по-късно решават, че сънищата и свободните
асоциации (назоваването на това, което ни идва директно на ум) са по-ефективни. Хипнотерапията не
може да изпълни едно от изискванията на всяка психотерапия, които описах в началото на книгата, а
именно, че при нея имаме прекалено голямо избягване на личната отговорност от страна на пациента.
ФЕМИНИСТИЧНА ПСИХОТЕРАПИЯ
Макар че, строго погледнато, феминистичната психотерапия не съществува като обособена такава,
тя представлява изключително важна ориентация в много терапии. Общият фактор е определен
социален или политически поглед върху нещата. Един от резултатите й е, че тя отрича силовите
разлики, които понякога съществуват между терапевта и клиента като отражение на мъжки
ориентираните йерархични системи в обществото, феминистично ориентираните психотерапии
обикновено изследват и мъже, и жени, затова трябва да се разглеждат като един от възможните избори,
когато сериозно обмисляте вариантите при вземането на решение да се подложите на терапия, която е от
особено значение за самите вас.
СРЕЩИ В ГРУПА
Срещите в група са важна част от Движението на човешкия потенциал, но в сравнение с миналото
в днешно време те се срещат много по-рядко. Срещите в групи продължават или за един ден, или за една
събота и неделя. Те се основават на интензивността на преживяванията, за да свалят социалните си
защити, по този начин членовете на цялата група взаимно се поддържат, докато опознаят своята
действителна същност посредством разговори в защитената среда на групата, където не могат да се
40
скрият. Всички срещи в групи имат посредник или водещ и обикновено този човек създава атмосферата
на групата. Някои групи са много емоционални и конфликтни, докато други са по-спокойни. Срещата с
посредника е разумен предпазлив ход, преди да се обвържете с някоя група.
СЪБЕСЕДВАНЕ
Характеристиката, поради която събеседването изпъква на фона на другите терапии, е неговата
степен на взаимност. След първоначалното обучение в консултационните техники хората се разделят на
двойки и се срещат в удобно за двамата време, за да играят по ред ролята на терапевт и на клиент.
Събеседването е много свободна форма на терапия, която възторжено приема автентичността на
емоционалната изява. По своята природа събеседването премахва границите между ежедневния живот и
терапията, особено когато консултиращите се лица живеят заедно. Поради тази причина събеседването
може да се превърне по-скоро в начин на живот за някои хора.
ТРАНСПЕРСОНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
По своята разпространеност трансперсоналната психология е ограничена. Тя комбинира елементи
от личната духовност с конвенционалните идеи по въпроса за това как ранните преживявания карат
хората да се защитават в зрелостта. Трансперсоналните психолози работят със символите, сънищата,
мечтите, медитацията, писането, скицирането, рисуването и насочените фантазии.
БИОЕНЕРГЕТИКА
Много шумна и катарзисна, биоенергетиката не се основава на думи, а на действия. Като използват
множество видове упражнения за движение, докосване и дишане, терапевтите помагат на хората да
освободят насъбраните емоции и блокираните чувства, за да започнат да се чувстват по-добре по
отношение на самите себе си. Тази терапия е близка до действените терапии и несъмнено е много
вълнуващо и пречистващо да се участва в нея, въпреки че винаги има риск, че катарзисът може да се
възприеме погрешно като психологическо развитие. Истинско доказателство за такова развитие имаме в
случаите, когато очевидните промени са дълготрайни.
ДА ЗАПОЧНЕМ ОТКРИВАНЕ НА ДОБЪР ПСИХОТЕРАПЕВТ
КАКВО ДА ТЪРСИМ ПРИ ПЪРВАТА СРЕЩА
Достигналият до този етап читател вече успешно може да реши кой тип терапия най-добре
отговаря на неговите нужди, джоб и темперамент. Следващата стъпка е да се свърже с терапевт,
препоръчан му от приятел или организация и да си насрочи среща. Обикновено това се прави по
телефона, но някои хора предпочитат да напишат писмо. Понякога този процес се улеснява от
терапевтичния център или организация, която, например, може да е рекламирала курс, с който сте се
свързали и от където ще ви поканят на интервю. И терапевтът, и пациентът трябва да имат предвид
някои най-общи неща, които са от значение при вземането на решение дали да работят заедно,
независимо дали индивидуално или в група.
ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА "ДОСТАТЪЧНО ДОБРИЯ" ТЕРАПЕВТ
Искрен - Лош знак е, ако ви се струва, че терапевтът си слага маска. Тази характеристика не
означава професионализъм, който изисква терапевтът да задържа определени елементи от своята
личност на заден план. Трябва да избягвате терапевт, който непринудено и спокойно не изглежда „самия
себе си".
Почтителен - За много хора техният бъдещ психотерапевт ще бъде първият им непознат, на когото
ще доверят толкова много неща. Поради тази причина е важно терапевтът да ви разбира, да е открит и
отзивчив и да не ви шокира. Ако терапевтът започне взаимоотношенията си с вас, като ви обърква с
резките си реакции във връзка с вашата история, най-добре го избягвайте.
Насърчителен - Важно е вашият терапевт да има способността да бъде позитивно настроен и да ви
насърчава. Атмосферата на реален оптимизъм представлява знак, че той е виждал и далеч по-лоши неща
и ще ви помогне да почувствате с нужното сътрудничество от ваша страна, че можете да промените своя
живот.
Разбираем - Терапевтът ясно и разбираемо ще определи това, което вижда като цел на интервюто.
Предварително трябва да знаете колко ще продължи разговорът ви с него и дали е възможно да
проведете повече от едно интервю. Всичко това помага да се намали притеснението и да останете с ясен
поглед в ситуации, които могат да са тревожни или емоционални. По време на интервюто е важно да
поискате от терапевта да ви обясни това, което не разбирате. Начинът, по който терапевтът отговаря на
тези въпроси, ще ви даде информация за неговата компетентност.
Чувствителен - Очаквайте вашият терапевт да бъде бдителен и чувствителен към вас като
индивидуална личност. Ако почувствате, че трябва да се приспособите към него повече, отколкото той
се приспособява към вас, това може да означава, че той е прекалено закостенял или дистанциран.
41
Съвсем нормално е да се почувствате малко уплашени и да имате нужда от насока и подкрепа при
първия си контакт с психотерапията и с практикуващия я терапевт. Компетентният терапевт е способен
да накара бъдещия си пациент да се почувства отпуснат и да постъпва така, че да намали до минимум
застрашителния характер на процеса. Най-добрият знак за общото ниво на „отзивчивата
чувствителност" на човека е езикът, който използва. Компетентният терапевт ще забележи, ако е
споменал нещо, което ви дразни или обърква, и съответно ще се поправи, за да подпомогне
изграждането на вашите взаимоотношения. Ако не го стори, приемете това за сериозен проблем, тъй
като може да означава, че терапевтът не отдава достатъчно значение на вашата „реалност".
Практичен - Ако терапевтът се съгласи да започне да ви приема или да ви включи в група, вероятно
на преден план ще изскочат неща от практически характер, като определянето на времето за срещи и
парите. Важно е да поговорите и да разгледате тези въпроси още в началото, за да не се нарушава
терапията от хаотичните уговорки или от непреклонността на някоя от двете страни. Тук трябва да
отбележим, че терапията започва точно при този първи контакт. Начинът, по който пациентът и
терапевтът заработят още от самото начало, е добър знак за това, доколко ще се сработват и след това.
Заинтересован - Не само от миналото ви, но и от настоящето. Повечето от ефективните
психо-терапевтични методи разчитат в известна степен на разбирането за влиянието на миналите
събития (особено от ранното детство) върху настоящето. Бъдете подготвени да си спомните колкото се
може повече и да оцените терапевта, който отделя време и сили да ви попита прямо за миналото ви,
вместо да прави професионални, а вероятно и неточни изводи, основани на това, което представлявате в
настоящето.
Отпуснат и взел нещата в свои ръце - Това всъщност е друг начин да кажем, че терапевтът трябва
да изглежда компетентен и заслужаващ доверие. Той не трябва да е авторитарен, объркан или притеснен
по отношение на срещата ви. Най-сигурният знак, че терапевтът е отпуснат и достатъчно самоуверен е
фактът, че подобни чувства започват да се появяват и в пациента по време на интервюто.
Поверителен - Поверителността е основен въпрос и това е съвсем естествено. Трябва да сте
сигурни, че знаете доколко поверителни ще бъдат вашите срещи, особено в група или при
терапевт-стажант, при който има супервайзор.
Способен да завърши интервюто - Тази точка може да звучи странно, но краят е нещо трудно,
когато става въпрос за емоционален материал. Много често по време на каквато и да е терапия ще се
стигне до въпроса за началото и за края. Колко точни и добре организирани бяха началото и краят на
първата ви среща с терапевта? И вероятно също толкова интересно е дали вие отидохте навреме и дали
се опитахте да продължите интервюто повече, отколкото се бяхте разбрали?
Целта ни тук не е да критикуваме терапевтите, а по-скоро да засилим доверието на всеки човек,
който желае да се включи в психотерапия. В края на краищата, най-трудната и важна стъпка, която
прави човек в терапията, е първото телефонно обаждане.
ЧЕСТО ЗАДАВАНИ ВЪПРОСИ
Каква е разликата между психотерапевта, психиатъра, психолога и психоаналитика?
Психиатърът е човек, който се е обучавал като лекар и след това е специализирал умствени
болести. Има специалности в руслото на психиатрията от рода на детска психиатрия, психиатрия на
възрастния човек, съдебна психиатрия и психотерапия. Това не означава, че всички психотерапии са
различен вид психиатрия - това изобщо не е така - но някои действително са такива. Психотерапевтите
идват от всички възможни посоки, от изкуството до медицината, но много често са хора, които са
започнали кариера в някоя професия, основаваща се върху грижата за другите. Всички психоаналитици
по дефиниция са психотерапевти, но много малко психотерапевти са психоаналитици. Голям процент от
психоаналитиците са психиатри, но много малко психиатри са психоаналитици. Надявам се, че ви стана
ясно!
Психологът е човек, който е следвал в университет и е получил диплома по психология. Оттук
нататък възможностите му са разнообразни и го водят към образованието, индустрията, умственото
здраве и терапията.
Как да получа терапия посредством Националната здравна служба?
Като се уговорите с вашия семеен лекар да ви представи на психотерапевтичното звено в местната
психиатрична клиника. Това не винаги е толкова страшно, колкото звучи, защото повечето
психо-терапевтични звена се помещават отделно в своя сграда. Националната здравна служба осигурява
много типове психотерапии, но обикновено доста разбъркани. Това, което има на разположение, зависи
от мястото, където живеете.
Кои терапии използват кушетката и каква е ролята й? Фройд (вж. Психоанализа) развива
42
използването на кушетката, при която пациентът ляга на нея, а аналитикът седи зад главата му, без да
може да бъде виждан, но е в непосредствена близост. Този образ е доста често срещан в карикатурите,
но трябва да се отбележи, че само психоаналитиците, психоаналитичните психотерапевти и някои
юнгиянци използват тази техника. Независимо от доста комичните или плашещи асоциации за метода
на кушетката данните показват, че тя дава изключително добри резултати, защото:
- пациентът нито вижда терапевта, нито „прочита" неговия език на тялото и на израженията на
лицето му. Това поставя терапевта в много по-добра позиция да бъде погрешно възприет за важна
фигура от миналото на пациента;
- когато лежим, тялото ни е по-отпуснато, отколкото когато седим и за това се смята, че умът е
много по-способен да блуждае и да асоциира свободно, както казват аналитиците. Този ефект се
увеличава още повече от факта, че е трудно да се вглеждаме в нещата из стаята, поради което визуално
се откъсваме от средата, докато лежим;
- друга форма на разсейване, която се намалява, когато лежим, е тази на мускулната активност.
Резултатът от всички тези фактори е фактът, че много от мислите, които обикновено преминават
незабелязано в ежедневния ни живот, са малко по-видими по време на терапевтичния сеанс.
Какво да направя, ако моят терапевт ме привлича или ако аз го привличам?
Това се среща много по-често, отколкото хората могат да си представят и е нещо съвсем нормално
и разбираемо. Често срещаме хора, които се стремят да атакуват психотерапията, докато по-рядко
срещаме възприемането, че терапевтът или пациентът се възползват от ситуацията, поради което
терапията се саботира. Има множество причини, поради които пациентът може да се почувства
привлечен от терапевта:
- просто защото е привлекателен;
- защото грешно го възприема за друг човек, когото желае или е желал в миналото;
- защото му е трудно да различи близостта, свързана с грижата за клиента, от действителното
влюбване;
- защото тайно иска да саботира терапията или да получи власт над терапевта;
- смесица от гореспоменатите причини.
Интересното е, че причините, поради които терапевтът може да бъде привлечен от пациента, са
абсолютно същите. Ако терапията и терапевтът са добри, тези чувства ще се разгледат логично и ще се
използват в терапевтичния процес. Основното правило гласи, че ако сексуално сте привлечени от
терапевта си, най-добре му го кажете.
Какво мога да сторя, ако терапията ми не дава резултати?
Ако почувствате подобно нещо в някой момент от терапията, обикновено това е лош знак. Колкото
и силно човек да желае да изглади нещата, винаги в него съществува определена част, която се
противопоставя на промените. В края на краищата, промяната, добра или лоша, може да ви плаши.
Терапевтичното развитие може да означава и отказ от приятните оплаквания, от посрещането на
неудобни истини ^ за самия себе си, както и чувство на болка на места, къде-м^1 то преди това човек
не е чувствал нищо. Противопоставящата се част от пациента си проправя път назад и един от най-често
срещаните начини за това е, като се атакува терапията или терапевта, обявявани за безполезни. С две
думи, ако пациентът не се противопоставя, тогава терапевтът не „терапевтира".
Дава ли резултати психотерапията при шизофренията?
Като индивидуално средство - не. Правени са множество опити за лекуване на психотични болести
(шизофренията е психотична болест) с помощта на психотерапията, но повечето хора са съгласни, че
шизофренията и други много сериозни умствени болести от типа на самоубийствената депресия или
маниите се лекуват най-добре с лекарства, а след това се подкрепят от терапията, когато човекът отново
е способен да мисли ясно и да разсъждава по ситуацията с друг човек.
Направих аборт и се чувствам ужасно. Дали някой ще ме изслуша?
Разбира се, че ще ви изслушат. Много консултанти с удоволствие ще ви приемат, но съществуват и
специални организации като консултативни центрове и служби по въпросите на бременността, които
можете да посетите. Те биха могли да ви насочат за помощ в близост до мястото, където живеете.
Трудностите, които се появяват след прекъсване на бременността, са вече толкова широко разглеждани,
че лекарят ви вероятно ще ви предложи да си направите предварителна уговорка за консултация.
Каква терапия може да се предложи на хора, болни от СПИН, или на такива, които се грижат
за болни от СПИН?
Този тип терапия непрекъснато се променя и подобрява. Свържете се с телефоните на
националната помощ по въпросите около СПИН.
43
 Наскоро почина мой близък човек и имам нужда да поговоря за това. Има ли място, което
мога да посетя?
За смърт на бебе или раждане на мъртвородено се свържете с консултациите по раждане на мъртво
дете или внезапна детска смърт.
Чувствам се зле на работа, но не знам дали това се дължи на самата мен или на работата.
Къде мога да получа помощ?
Добра организация, с която можете да се свържете, за да получите най-общ или личен съвет, е
консултативния център за проблеми на работното място.
Мисля, че човек в дома ми е сексуално малтретиран. С кого мога да поговоря поверително за
това?
Трябва да се свържете с националната служба за злоупотреби с деца.
Искам терапията ми да се води от човек със същата културна принадлежност. Откъде мога
да получа съвет?
Психотерапията, водена от човек със същата етническа или културна принадлежност, обикновено е
нещо, което трябва да се потърси на мястото, в което живеете. Въпреки това, независимо от него,
най-добре е да започнете, като се свържете с Центъра по транскултурна терапия.
Аз съм обратен и искам да се срещна с терапевт, който също е такъв. Как да направя това?
Помислете внимателно, преди да изберете психотерапевт поради хомосексуалната му природа. Ако
терапевтът не е зле настроен, изпълнен с предразсъдъци или неразбиращ, то качествата му трябва да
бъдат вашата основна цел, а не сексуалната му ориентация. След като споменахме това, има въпроси, за
които хомосексуалният терапевт би бил най-подходящ. Най-добра информация може да получите от
Консултацията за хомосексуалисти в Лондон.
Какво ще кажете за духовниците, които имат емоционални трудности?
Нещо съвсем нормално е хората, които са духовници или се грижат за другите, също да имат
трудности, които рано или късно излизат на бял свят. Потърсете психотерапевт. Той ще ви помогне,
както на всеки човек с проблеми.
Трябва ли да се пазаря с терапевта си за таксите?
И да, и не. Ако искате да посещавате терапевт, но не може да си позволите определената такса,
просто си кажете и вижте дали е възможно да получите намаление: няма да е |3| голямо, но все пак
нещата могат да се променят. Някои благотворителни организации, осигуряващи терапия, предлагат
подвижна скала, която се основава на доходите на пациента: плащате толкова, колкото получавате на
час. Обсъждането на таксата се превръща в проблем тогава, когато навлезе в терапията като тема на
разговор, така че щом веднъж се стигне до споразумение, трябва да се придържате към него.
Какви са причините, които подтикват човек да стане психотерапевт?
Според мен отдаването на живота ни в помощ на другите не е сигурен знак за психично здраве.
Независимо от това, много хора, дали разбиращи го или не, навлизат в света на психотерапията с
подобна цел в ума си. Обикновено те реагират на някакъв факт от своето минало. Например ако
чувстват, че не са се грижили за тях или не са им обръщали внимание като малки, те имат
несъзнателното желание да „свършат по-добре нещата" при другите и по този начин се опитват да
подобрят своето лично разочарование. Вероятно толкова много се страхуват от своето нещастие, че са
докарани до крайност, когато го виждат в другите - мислят си „нещастието е чужд проблем, а не мой" - и
ги лекуват от него. Нито една от тези особености няма значение, ако обучението, което получава
бъдещият терапевт, изследва тези % области и разкрива истината зад мотивацията му. Поради тази
причина само терапевтите, които са били подложени на лична интензивна терапия, трябва да се приемат
насериозно. Добрите терапевти не са идеални и подбрани хора; те са индивиди, които са разбрали до
каква степен не са идеални.
Какво означава думата „подсъзнателен"?
Нищо, доколкото става въпрос за психотерапията. Хората използват този термин, когато имат
предвид несъзнателното. Това е тази част от нашите чувства и мотивации, които не съзнаваме и които
не можем да осъзнаем, когато се опитваме да си ги спомним. Както ни е известно, нещата, които знаем,
но не можем да си спомним, са забравени и живеят в предсъзнателното очакване да бъдат припомнени.
Участвам в групова терапия и в групата има човек, с когото искам да изляза. Какво да
направим?
Най-разумното нещо. което може да направите, е да поговорите по този въпрос в групата, защото
привличането помежду ви се е появило там и може да е свързано по някакъв начин с другите. В тази
ситуация се крие един по-общ принцип, а именно: когато подгрупите на по-голямата група се събират
44
заедно на кръчма и започват да обсъждат другите, се появяват проблеми. Затова подобни събирания не
са за предпочитане. Ако сте привлечен от някого или просто искате да бъдете приятели, опитайте се да
изчакате, докато груповата работа като цяло не приключи. Много е вероятно след това да се почувствате
по различен начин.
Не мога да си спомня почти нищо за своето детство. Това има ли значение, ако смятам да се
подложа на психотерапия?
Не. Потиснатите спомени от детството се връщат тогава, когато е достатъчно безопасно да сторят
това. Някои важни чувства и събития ще излязат на повърхността по време на терапията ви и няма
смисъл да се опитвате да ги насилвате или да се облягате на думите на другите за вашето минало.
Важното е това, което си спомняте, и вие усещате тази важност.
Психотерапията унищожава ли моите творчески способности?
Не, но може да промени мотивацията, която имате, за да бъдете творец, или пък начина, по който я
изразявате. Много по-вероятно е терапията да освободи по-голяма и по-истинска креативност, особено
ако имате способността да изследвате унищожителните импулси, които са основни за истинската
креативност, но често погрешно се потискат.
Моят терапевт е член на няколко организации, които звучат много внушително. Какво ми
казва това за него или нея?
Нищо. Отбележете си връзките и принадлежността на вашия бъдещ терапевт и се свържете със
съответните организации, за да разберете какви критерии имат те, за да стане някой техен член. В някои
случаи ще разберете, че вашият терапевт е преминал през сериозно обучение, докато в други случаи
просто е изпратил някому определена сума пари. Помнете, всеки може да се нарече психотерапевт и да
започне да практикува „психотерапия".
Какво да направя, ако не харесвам моя терапевт?
Нещо съвсем нормално е да започнете терапията с усещането, че харесвате вашия психотерапевт, а
след това в определен момент от терапията да ви стане неприятен. Най-неочаквано на повърхността
могат да изскочат усещане за преследване, липса на доверие и несъвместимост. Във всички случаи тези
чувства се отнасят до друг човек, а не до терапевта: такива усещания се появяват към някого от
миналото ни или дори към самите нас. Важно е да помним, че вероятно тези чувства са били потискани
в продължение на дълъг период от време и е съвсем възможно да ги преживеем като нови, макар че
всъщност са много стари и тайно са подхранвали нашето отношение към другите през целия ни живот.
Чувствата на неприязън към терапевта винаги трябва да се споделят с него, защото само по този начин
могат да се разберат както трябва.
Чувствам, че съм нелоялен, като говоря за семейството си „зад гърба им". Сякаш няма
никакъв смисъл да ги соча с пръст след всичките тези години.
Често наблюдавано недоразумение за психотерапията е приемането, че тя се опитва да разкрие
някого, за да го „обвини" за състоянието, в което се намира пациентът. Парадоксалното е, че самата
причина, поради която хората търсят помощ, е, че не могат да спрат да подхранват своите оплаквания и
да поемат отговорността за самите себе си.
Фактите са си факти и те трябва да бъдат обсъдени, за да може да се достигне до истината.
Обикновено разбирам, когато пациентът не иска да изследва истинската роля на другите в появата на
трудностите му, което се случва, защото се страхува от премахването на удобните оплаквания, които му
позволяват да бъде взискателен или невнимателен към другите.
Какво да правя, ако се разпадам по време на терапията и след това не мога да се взема в
ръце?
Това е един от начините да изразим страха, който много хора чувстват, когато си мислят дали да се
подложат на психотерапия. Страхът дали няма да полудеем. Всеки човек," който е достатъчно
организиран, за да получи помощ от психотерапевт и да се обвърже с това да го посещава, ще ' намери
достатъчно резерви от лична сила, за да оцелее и да се развие по време на процеса. Чувството, че се
разпадаме, и действителното полудяване са две съвсем различни неща.
Какво да правя, ако моят терапевт ми каже да направя нещо, което не искам?
Не го правете, но се подгответе да обясните защо не желаете да го сторите.
Бих предпочел да поговоря с някого, когото познавам, мисля си, че ще ми е по-лесно,
отколкото ако споделям с някой непознат.
Понякога хората трудно решават дали търсят терапевт или , приятел. Именно поради факта, че ви е
непознат, терапевтът може да бъде човек, с когото изграждате ново и необикновено взаимоотношение:
веднага щом приключите работата си, можете да се разделите. Във всички случаи приятелите имат
45
навика да ни казват това, което искаме да чуем, или което си мислят, че искаме да чуем, а не това, което
действително трябва да чуем.

ПРИНЦИПИ НА НЕВРО-ЛИНГВИСТИЧНОТО ПРОГРАМИРАНЕ

Невролингвистичното програмиране (НЛП) е психологията на съвършенството. Основава се на
практическите умения, които всеки специалист използва при общуване, за да успее да постигне
максимални резултати. Тези умения се безценни при развитието ни в личен и професионален план.
Настоящият въвеждащ наръчник обяснява:
 същността на НЛП
 начина на използването му във вашия личен, духовен и професионален живот
 начините, по които разбираме езика на тялото
 начините за постигане на съвършенството във всяко наше действие
Джоузеф О'Конър е психотерапевт, консултант и софтуерен програмист. Автор е на бестселъра
"Въведение в НЛП" и на още няколко книги, между които "Успешните продажби с помощта на НЛП" и
"Психотерапия с НЛП".
Ян Макдермът е официално признат терапевт от Обществото на Невролингвистичното
програмиране. Той е директор по обучението в Международните образователни семинари, водеща
организация за обучение в НЛП във Великобритания.

46