ГРЕЪМ ХЕНКОК

СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО
Срещи с древните учители на човечеството

Възможно ли е „свръхестествените същества“, изобразени за първи

път в пещери и скални заслони, да са древните учители на
човечеството? Възможно ли е човешката еволюция да не е просто
„слепият“ и „лишен от замисъл“ процес, описан от Дарвин, а нещо
друго, по-целенасочено и интелигентно, което тепърва ни предстои да
започнем да разбираме?
Греъм Хенкок е автор на „Следите на боговете“, „Пазителят на
сътворението“, „Знакът и печатът“, „Загадката Марс“, „Талисман“ (в
съавторство с Робърт Бовал), „В търсене на изгубената цивилизация“ и
„Потънал свят“
- всичките превърнали се в световни бестселъри. „Гардиан“ му
приписва „изобретяването на нов жанр - интелектуално криминале,
написано от самоук детектив“.
ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК СА ЗАПАЗЕНИ!
 Никаква част от това издание не може да бъде
възпроизвеждана под каквато и да е форма и по какъвто и да е
начин без изричното разрешение на ИК „БАРД“ ООД.

За поръчки се обадете на телефон 02/979 09 61 или

ни посетете на интернет адрес www.bard.bg Може би
ще откриете книгата, която ви интересува. Ще я
получите направо вкъщи.

GRAHAM HANCOCK SUPERNATURAL

© Graham Hancock, 2005 © Маргарит Дамянов,
превод, 2007 © „Megachrom“ - оформление на корица,
2014 © ИК „БАРД“ ООД, 2014
ISBN 978-954-655-532-8
 ГРЕЪМ
ХЕНКОК
СВРЪХЕСТЕСТВЕ НОТО
 Or същия автор

В търсене на изгубената цивилизация

Знакът и печатът Пазителят на

сътворението Потънал свят Загадката

Марс Следите на боговете Талисман

„Модерният свят не беше оживял за страховитата действителност,
която го окръжаваше. Бяхме заобиколени от бездънна бездна от мрак и
пробля- съци. Построихме империите си на прашинка, обикаляща около
огнена топка в неизбродимото пространство. Животът, този сфинкс с
човешко лице и тяло на звяр, ни задаваше нови загадки час по час.
Самата материя се разпадаше под взискателния поглед на науката и все
пак в ежедневието си ние се превръщахме в раса от сомнамбули. Дори
дишането ни - в кола, автобус или влак - беше в ритъм с движението на
колелата. И колкото по- съвършено и с по-голямо внимание
 прещраквахме автоматичните си реакции на повърхността на нещата,
толкова по-пълно беше безчувствието ни за най-неразрешимата загадка
- че изобщо Нещо съществува.“
*
Алфред Нойс

* The Unknown God. Sheed and Ward, London, 1934, 176-177.

На моя баща Доналд М. Хенкок (1924—2003).

Продължавам да яздя из зелените поля.
СЪДЪРЖАНИЕ

БЛАГОДАРНОСТИ ............................................................................................9

I. ВИДЕНИЯТА................................................................. .. ...................... ..... 13

1. Растението, което позволява на хората да виждат мъртвите ............. 15
2. Най-голямата загадка на археологията .................................................. 23
3. Лианата на душите .............................................................................. .... 40

II. ПЕЩЕРИТЕ ................................ . .................... ......................................... 69

4. Териантропия.......................................... .............................. ..................... 71
5. Загадките на пещерите ............................................................................... 92
6. Безчестната академия .............................................................................. 125
7. В търсене на Розетския камък ................................................................ 147
8. Кодът в човешкия мозък ......................................................................... 175
9. Змиите от Драконовите планини ........................................................... 206
10. Раненият лечител ...................................................................................... 233

III. .............................................................................................................. С
ЪЩЕСТВАТА ................................................................................................. 253
11. Пътуване в свръхестественото ............................................................... 255
12. Шамани в небето ....................................................................................... 271
13. Духовна любов ........................................................................................... 296
14. Тайната общност ....................................................................................... 311
15. Тук има нещо, което ще ме отнесе надалеч.......................................... 322
16. Танцьори между световете ...................................................................... 340

IV. КОДОВЕТЕ ................................. ............. , ............................................... 357

17. Настройване на честотата на ДМТ ........................................................ 359
18. Сред машинните елфи .............................................................................. 370
19. Древни учители в нашето ДНК .............................................................. 394
20. Ураган на сметището .............................................................................. .408

V.................................................................................................................
РЕЛИГИИТЕ ................................................................................................... 423
21. Скритите шамани .................. ... .............................................................. 425
22. Плътта на боговете ................................................................................... 454
VL МИСТЕРИИТЕ .......................................................................................... 479
23. Врати към друг свят ........................... .................................... ......................
481

ПРИЛОЖЕНИЯ .................................................... . .................. .................... 503

ПРИЛОЖЕНИЕ I
Критици и критики срещу „невропсихологическата теория“
на Дейвид Люис-Уилямс за скалното и пещерното изкуство ................. 505
ПРИЛОЖЕНИЕ II
Psilocybe semilanceata - халюциногенната гъба, разпространена в
Европа .......................................................... ......................... .................................
....................................................................... 524
ПРИЛОЖЕНИЕ III

8
Интервю с д-р Рик Страсман.......... ........ ......................... ................ ... ..... 528

БЕЛЕЖКИ И ПРЕПРАТКИ ........... ....................................... . .................... 537

БЛАГОДАРНОСТИ

Баща ми Доналд Хенкок почина, когато проучванията за тази книга

бяха в началния си етап. Той повлия на мен и на работата ми повече,
отколкото някога си е представял. Липсва ми топлината му, мъдрите му
съвети, непоколебимата му любов и начина, по който обясняваше
мистериите и духовните истини, залегнали в устоите на нашия живот.
Продължавам да се надявам и да очаквам, че нашият диалог не е
приключил и че смъртта не е край на всичко, а просто преход към друго
ниво на съзнанието. Както винаги моята съпруга и партньор Санта
беше до мен, споделяше всичко с мен и ми даряваше любов, подкрепа и
разбиране при всяка следваща стъпка. Също така съм благодарен за
куража, който ми даваха нашите шест деца — Шон, Шанти, Рави,
Лейла, Люк и Габриела. Всяко едно от тях допринесе с някое свое
прозрение за създаването на тази книга. Благодаря на майка ми и на
моя чичо Джеймс Маколи за това, че прочетоха и коментираха
ръкописа.
Сред хората в Южна Африка дължа специална благодарност на Бока
дю Тоа - за това, че внесе уникалните си умения и разбиране в нашите
изследователски приключения в тази древна страна, която толкова
много обича,
—и на Ан Стейн за приятелството и помощта по време на престоя ни в
Джефрис Бей. Изключително благодарен съм на невероятния персонал
на прекрасната Бушменска клисура в Сидарберг - за гостоприемството
им и за познанията върху местното скално изкуство, - както и на Джуди
Соул от Мънки Вали Ризорт в Кейптаун за любезността й по време на
нашия престой там. Благодаря на Крие Хеншилуд и неговия екип в
пещерата Блом- бос за гостоприемството им и за този изключително
поучителен ден, който прекарах с тях по време на интензивните им и
сензационни разкопки.
Проучванията ми в Амазония нямаше да бъдат възможни без фантас-
тичната подкрепа, местните познания и организационните умения на
Франческо Саммарко и Игнасия Посадину от „Ел Мундо Магико“
(www. ayahuaska-shamanism.co.uk), които безброй пъти откриваха
точната пътека в джунглата и ме свързваха с най-правилните хора.
Отправям допълнителни благодарности към шаманите, които ме
въведоха в ритуала с аяхуаска по време на престоя ми там - и най-вече
дон Франсиско Монтес Шуна от Сачамама, дон Леонсио Гарсия Сампая,
9
дон Алберто Торес Давила (в
Аукаяку), доня Отилия Пашмино и дон Алберто Алварес Вела. Освен
това съм благодарен на Рубер дел Кастильо Рамирес и на неговото
прекрасно семейство за гостоприемството и топлината, с които ни
дариха, докато им гостувахме в тяхното стопанство в Аукаяку.
Допълнителни благодарности към Клевър Хойос, който работи с нас
като проникновен и находчив преводач по време на престоя ни в
перуанска Амазония. И накрая, искам да изкажа благодарността си и
огромното си възхищение от Пабло Амаринго (www.pabloarnaringo.com)
за любезното позволение да използвам тук някои от неговите магични и
вдъхновяващи картини, изобразяващи виденията му под влиянието на
поетата аяхуаска. В случая с всяка една от тези забележителни творби
един образ казва много повече от хиляда думи. Благодаря и на
антрополога Луис Едуардо Луна (www.wasiwaska.org), който заедно с
Пабло е автор на великолепната книга „Видения с аяхуаска - ре-
лигиозната иконография на един перуански шаман“.
В Бразилия дължа специални благодарности на „Униао де Вежетал“ и
особено на местре Антонио Франсиско Фльори. Във Франция бих искал
да благодаря на управата на пещерата Пеш Мерл, и особено на г-н
Цимерман, който отдели време, за да ме разведе при частното ми
посещение в пещерата, и сподели знанията си с мен.
Изключително благодарен съм на д-р Рик Страсман за това, че
толкова подробно обсъди с мен своите сензационни проучвания с ДМТ
върху доброволци в Университета на Ню Мексико. Искам да благодаря
и на проф. Бени Шанон от Еврейския университет в Ерусалим за
нашите дискусии. Неговата забележителна работа е тласнала научното
разбиране на феноменологията на преживяванията под въздействието
на аяхуаска до ниво, което не е било постигнато от нито един
изследовател преди него. Освен това съм изключително благодарен на
антрополога Джереми Нарби за неговото гостоприемство в Швейцария
и за забележителната му книга „Космическата змия - ДНК и корените на
познанието“. Тя ми отвори очите за много възможности, за които просто
не се бях сетил по-рано. Благодаря на проф. Рой Уотлинг за това, че
предостави Приложение II в книгата, където документира древния
произход на халюциногенната гъба Psilocybe semilanceata от Стария свят.
Благодаря на покойния проф. Джон Мак за неговата основополагаща
работа по границите на сетивната реалност и за огромния му
интелектуален кураж. Благодаря на Хати Уелс за това, че се грижи за
моята безопасност по време на първия ми сеанс с ибогаин. Една от
важните неразказани истории в тази книга е забележителният успех,
който Хати и други лечители навсякъде по света са постигнали с
ибогаи- новата терапия на пристрастени към хероина, кокаина и
алкохола. В много случаи два-три сеанса с ибогаин са били достатъчни,
за да предизвикат отказване буквално без никакви негативни симптоми,
силна решимост да не се връщат към наркотика и напълно преобразен

10
поглед към живота.
Благодаря на Саймън Макара и оценявам неговата любезна и
чистосърдечна помощ, която на няколко пъти реши сложни проблеми.
Благодаря

11
 на Хелен Вннкие за това, че се грижи за нас в Белгия. Благодаря на
Зои Кенуей за прекрасната й работа върху много от черно-белите
илюстрации на книгата - при силно съкратени срокове, - както и на
Стив Никсън за оформлението на корицата. Благодаря на Шанти Файя
за експертното й проучване върху настоящите закони срещу
наркотиците и тяхното отражение върху човешките права и на Деймиън
Уолтьр за прекрасно направеното професионално библиографско
проучване. Благодаря на агентите ми Бил Хамилтън и Сара Фишър за
мъдрите съвети и добрите практически поощрения през цялото време.
Благодаря на Тим Андрюс от „Сенчъри“ в Лондон за професионалната
му работа с мен в последните етапи по редакцията и отпечатването на
„Свръхестественото“. И накрая, но не на последно място, особени
благодарности и признателност за Марк Бут, моя редактор в „Сенчъри“.
Освен че въобще имаше куража да се заеме с един толкова
противоречив сюжет, той беше истински приятел, който в течение на
едната година на писане прочете главите и ми предостави своите
коментари.

Греъм Хенкок,
Бат, Англия, октомври 2005
www.grahamhancock.com
Всички черно-бели илюстрации са изготвени от Зои Кенуей, с изклю-
чение на с. 462-464, 467, 486, 487 и където е посочен друг източник. Изо-
браженията, които следват, са поместени с позволението на Института
за изследване на скалното изкуство (RAR1) към Университета на
Витватер- сранд, Южна Африка: с. 98 (горе), 111, 112 (долу), 118 (долу),
164 (горе), 164 (долу), 229 (вдясно), 239 (горе), 278-279, 431 (вдясно).
Рисунките, които следват, са изготвени от Линда Шеле, © Дейвид Шеле,
и се поместват с позволението на Фондацията за развитие на
проучванията на Мезоаме- рика, www.famsi.org: с. 283, 325, 328-329, 347,
355. Цветна вложка: от фиг. I до IV, картини на Пабло Амаринго; от
фиг. V до VIII, снимки на Санта Файя.
ВИДЕНИЯТА
РАСТЕНИЕТО, КОЕТО ПОЗВОЛЯВА НА ХОРАТА ДА
ВИЖДАТ МЪРТВИТЕ

Лежа на кушетка в затъмненото ателие на 200-годищна градска къща

в английския град Бат. Улиците навън са опустели и не предлагат почти
нищо, което да напомня за познатия ми свят. Това, че още мога да видя
светещия циферблат на часовника си, когато го вдигна пред очите си,
ми действа успокояващо. Изминаха десет минути, после двайсет, после
трийсет и пет. Започнах да се изнервям, не ме свърташе на едно място,
 1.
дори се почувствах малко отегчен. След 45 минути затворих очи,
насочих мислите си навътре и се отдадох на съзерцание. Все още не
забелязвах нищо необичайно. Но в края на първия час от моето бдение,
когато се опитах да стана и да се разтъпча, с удивление установих, че
краката ми не ме слушал; Сякаш от нищото се беше появила някаква
необяснима слабост, която беше омаломощила крайниците ми и сега и
най-малкото физическо усилие предизвикваше неконтролируем тремор.
Препъвах се и залитах, все едно напълно бях загубил способността си да
пазя равновесие.
Усетих пристъп на световъртеж и гадене и изтощен се отпуснах
обратно на кушетката, обливайки се в студена пот. Спомних си с
чувство за безвъзвратност, че не мога просто да реша да не го правя, тъй
като няма противо- средство. Веднъж щом е започнал, протичащият в
мен процес не може да бъде спрян. Просто ще трябва да го изтърпя.
Слухът беше следващата ми способност, която поддаде. През известно
време в ушите ми зазвучаваше оглушително бръмчене и звънене, което
заглушаваше всички други звуци. Зрението ми също се влоши бързо и
скоро зрителното ми поле до такава степен беше застопорено между две
странни черни линии, подобни на колове на ограда или решетки, че вече
не можех да виждам часовника си и трябваше да се откажа от всякакви
опити да контролирам времето. След това много дълго, както ми се
стори, отровата продължи безпощадно да стяга хватката си и аз бях
подложен на неописуеми усещания на физически и психически
смущения. Имаше много болка, много слабост и тревога. Сякаш някой
бавно и систематично смазваше и разчленяваше тялото ми. Започнах да
се боя, че няма да мога да го събера отново.
В един миг на тишина, когато затворих очи, в съзнанието ми изникна
видение — ярък, движещ се килим от преплетени клони и листа, сложни
арабески и келтски плетеници. Премигнах и отворих очи. Виещите се
шарки веднага изчезнаха и отново видях тънещото в мрак ателие. Но
щом затворих очи, образите се върнаха.
Измина неопределено време, а шарките продължиха да се
разпростират и умножават. След това ме връхлетя поредния пристъп на
световъртеж и аз потръпнах от новото усещане, което донесе със себе си -
че балансирам на люшкащо се въже над бездънна пропаст. Установих, че

15
мога да сведа до минимум тези притеснителни симптоми, ако легна по
гръб, гледам право нагоре към тавана и стоя напълно неподвижен. Но
дори съвсем леко мръд- ване на главата ми наляво или надясно беше
достатъчно, за да ми докара поредния невероятен пристъп на виене на
свят.
Когато накрая отново затворих очи, лъкатушещите шарки се върнаха
с подновена сила и след това внезапно на тяхно място се яви ликът на
набит рус младеж с извити към мен очи с укорителен поглед. Появи се
точно до мен, стряскащо близо. Кожата му беше бледа, а по челото му
имаше петна зелена плесен.
Шамански портали
В централноафриканските държави Габон, Камерун и Заир някои
древни култове към светците продължават да процъфтяват дори през
XXI в. Членовете им споделят едни и същи вярвания, основаващи се -
както твърдят - на лични преживявания, в съществуването на
свръхестествено царство, където човек може да се свърже с мъртвите.
Подобно на някакво предполагаемо измерение на квантовата физика,
двата свята - нашият и отвъдният — се преплитат един в друг, и
въпреки това другият трудно може да бъде видян или доказан с
емпирични опити. Следователно е твърде интересно (и освен това
предлага твърде съществени възможности за изследване), че племенните
шамани твърдят, че са открили средството, с което човек може да отиде
в отвъдния свят и да се върне обратно жив - като консумира една
отровна трева, наричана от местните „ебока“ или „ибога“. Историята на
това как са усвоили това умение се разказва в основополагащия мит на
местното тайно общество, известно като Бвити:
„Заме йе Мебеге [последният от боговете творци] ни даде ебока. Един
ден... той видял пигмея Битаму да се катери високо по дървото Атанга и да
бере плодовете му. Направил така, че да падне. Битаму умрял и Заме взел при
себе си духа му. Заме отрязал малките пръсти на ръцете и краката на трупа на
пигмея и ги посадил на различни места в гората. От тях пораснали храстите
ебока

Жената на пигмея също се казвала Атанга. Когато чула за гибелта на

съпруга си, тя тръгнала да търси тялото му. В крайна сметка, след много
приключения, стигнала до пещера в средата на гората и видяла в нея
купчина човешки кости:

16
 „Когато влязла в пещерата, внезапно чула птас - все едно бил гласът на ней-
ния съпруг, - който я питал коя е, откъде е дошла и с кого иска да говори.
Гласът й казал да погледне вляво от входа на пещерата... Там било растението
ебока. Гласът й казал да изяде корените... Изяла ги и почувствала голяма
умора... След това й било казано да се върне в пещерата. Костите били
изчезнали и на тяхно място стоял съпругът й и други умрели роднини. Те и
проговорили и й дали [ново] име - дисумба. Казали й, че е намерила
растението, което ще позволи на хората да виждат мъртвите. Това било
първото кръщение в Бвити и така хората добили силата да познават мъртвите и
да се допитват до съветите им“.1

Днес няколко милиона души в Габон, Камерун и Заир без никакъв

проблем се противопоставят на добре финансираните усилия на
християнски и мюсюлмански мисионери да ги обърнат в тяхната вяра.
Продължават да са верни на обществото Бвити, в което са били
инициирани, като са погълнали огромни количества стърготини от
кората на корените на ебока и са направили пътуване в свръхестествени
области.
Научното название на ебоката, известна още като ибога (името, което
ще използвам от тук нататък), е Tabemanthe iboga и принадлежи към
семейство Аросупасае (тайна). Оказва се, че кората на нейните корени са
много специални — както се твърди в мита за пигмея - и съдържат
повече от дузина необичайни химични вещества от група, известна като
индолови алкалоиди. Един от тях, ибогаинът, е мощен халюциноген,
който е отговорен за убедителните /И способни да променят нечий живот
видения на посветените в Бвити, а именно „срещите със свръхестествени
същества“ и „срещите с духовете на мъртвите“. Мнозина разказват, че
са срещнали покойните си бащи и дядовци, които ги придружават като
водачи в света на духовете. Само че човек трябва да приеме токсични
количества от кората, ако иска да постигне това състояние, и
посветените непрекъснато са изправени пред опасността в търсене на
връзка с предците да погълнат смъртоносна свръхдоза.3

Tabemanthe iboga. Кората на корените на

растението е източник на силния халюциноген
ибогаин.

1 Свръхестественото

17
 Както кората от корените на ибогата, така и ибогаиновият
хлороводород или хидрохлорид (извлеченият в чист вид психоактивен
алкалоид) са незаконни наркотици в САЩ. Те са включени в Списък I
заедно с други силни халюциногени, например ЛСД, и водещи до
пристрастяване наркотици като хероина и крак-кокаина. За сметка на
това обаче във Великобритания и още няколко европейски страни
наркотикът не е бил забранен, тъй като учените все по-ясно осъзнават
множеството терапевтични свойства, които се предполага, че ибогаинът
има. Може да се купи законно и свободно от специализираните
ботанически магазини, както и да бъде консумиран свободно, стига да не
е на обществено място.
Изследване
Дори и без варварската заплаха да бъдеш хвърлен в затвора,
ибогаинът е нещо много сериозно. Затова и аз не взех лесно решението,
което ме доведе до тази кушетка, тази нощ и това състояние на
безпомощно очакване какво ще се случи след това.
Основният ми мотив, плод на хладнокръвен размисъл, беше
проучването. Целенасочено се бях подложил на това изпитание като част
от едно по- широко и мащабно изследване на загадъчния момент „преди
и след това“, настъпил в човешката праистория може би само преди
около 40 000 години. Преди нето, като се елиминират изключително
малък брой пръснати и изолирани примери, археологическите
проучвания не са открили нищо, което да е останало от нашите прадеди
и което веднага да можем да разпознаем като модерно човешко
поведение. След него навсякъде откриваме следи от появата на хора,
които са точно като нас - най-вече в първите категорични доказателства
за вярвания в свръхестествени светове и същества, които свидетелстват
за зараждането на религията.
Възможно най-ясната илюстрация за това е Югозападна Европа,
където едно развито религиозно изкуство - до този момент най-древното,
открито в света, - се появява внезапно, без очевидни предшественици,
преди 40 000-30 000 години и се задържа допреди около 12 000 години.
Това е изкуството на големите изрисувани пещери, като например Шове,
Ласко, Пеш Мерл и Алтамира - без съмнение сред най-красивите и
загадъчни човешки творения изобщо. Пещерните рисунки се радват на
заслужена слава заради реалистичните изображения на бозайници от
времето на последния Ледников период. Далеч по-малко известен е
фактът, че са изобразени и множество свръхестествени и химерични
същества, често наполовина човешки - наполовина животински.
Една престижна международна група антрополози и археолози пред-
ложиха находчиво обяснение за странния вид на тези същества, както и
за други интригуващи специфики на пещерите, които ще разгледаме в
следващите глави. Същността на техните аргументи се състои в това, че
пещерното изкуство изразява първите и най-древни човешки представи
за свръхестественото, за „душата“ и за областите, където има живот след
смъртта - идеи, които са се оформили в „променени състояния на съзна-
18
нието“, най-вероятно предизвикани от консумирането на психоактивни
растения. Въпреки че не се харесва на някои учени, от средата на 90-те
години на XX в. насам това е най-широко приеманата теория за
пещерното изкуство. Поради това е срамно, че нито един от
специалистите, които понастоящем я защитават, никога не е опитвал
някакво психоактивно растение, нито има представа от първа ръка
какво представлява „промененото състояние на съзнанието“, нито пък
има желание да провери. Реших, че за да съм честен, когато разглеждам
аргументите им, както и тези на техните критици, трябва да съм в
състояние да направя преценката си въз основа на лични преживявания
- дали предизвиканите от растенията видения могат да бъдат достатъчно
силни, за да убедят ранните хора в съществуването на свръхестествени
светове и в съхраняването на някаква част от същността на починалите
им прадеди и след смъртта.
Това накратко беше причината да приема ибогаин - по напълно
здраво- мислещи, солидни и практични причини. Но трябва да призная,
че имаше и друг, много по-личен мотив. Той беше свързан с
мъчителната смърт на собствения ми баща от рак на костите
предходната есен, както и с непростимия пропуск от моя страна да бъда
край неговото легло през последните няколко дни от живота му. Без
съмнение част от решението ми да се подложа на този донякъде
рискован експеримент с ибогаина се дължеше на обещанието за „срещи с
предците“ и на възможността, която той, изглежда, предлагаше -
колкото и малка да беше - да изплатя дълга си и да спра да се терзая.
Дългата нощ, на ибогата
Може би до този момент сте останали с впечатлението, че съм бил сам
по време на бдението в Бат, но не беше така. Психоактивната доза
ибогаин, която погълнах,4 ми беше предписана от опитен и уважаван
лечител, който остана край мен през цялата нощ. Жена ми Санта също
беше в стаята, както и един лекар. В началото ясно съзнавах
присъствието и на тримата, но със задълбочаването на физическото
неразположение и парализата образите им избледняха почти напълно и
сякаш ги виждах - когато изобщо ги виждах — през преграда от дебело
стъкло. Същата странна отдалеченост изпитвах и към легена, в който
трябваше да повръщам. Можех да го държа и да се напъвам над него, но
аз бях на едно място, а той на друго.
С напредването на нощта можех да почувствам как кушетката преми-
нава през някаква коварна трансформация, докато накрая се превърна в
каменен саркофаг, в който бях положен. Изпитах силен пристъп на
клауст- рофобия и невъзможност да помръдна, все едно върху гърдите
ми имаше поставена огромна тежест. Запитах се това ли е смъртта. В
същия момент стаята се изпълни с много хора - не лечителят, съпругата
ми и лекарят, които спокойно можеха да са заключени в звукоизолирана
камера, - а голяма и някак си заплашителна тълпа от неканени гости. За
разлика от предходните ми видения те не изчезнаха, когато отворих очи.
Продължих д аги виждам съвсем ясно - повечето анонимни и криещи се
19
в сенките, с прегърбени рамене и наведени глави. Неколцина ми
показаха лицата си, но подобно на русия младеж с покритата с плесен
кожа, когото бях видял по-рано, и те имаха мъртвешки вид.
Постепенно осъзнах, че някой ме наблюдава от най-задните редици
на блъскащата се тълпа. Слаб, на средна възраст, с тържествени
маниери, той . имаше тъмна кожа и чертите на лицето му без съмнение
бяха африкански. Очите му бяха огромни и черни като обсидиан. Не
беше стар и посивял, както се случва обикновено във видения на Бвити,
но ми хрумна мисълта, че това може да е легендарният „дух на ибога“,
който е дошъл да отвлече душата ми:

„Ибогата има много тясна връзка със смъртта. На растението често се

придава човешки облик като свръхестествено същество, един вид „архетипен
предтеча“, който може до. такава степен да харесва или да презира някой чо-
век, че да го отнесе в страната на мъртвите“.5

Изпаднах в сънливо състояние, което ми се стори много

продължително, и - както е при повечето сънища - сега ми е много
трудно да си спомня подробностите. Всичко, което мога да потвърдя, е
абсолютната ми увереност, че нещо се случи - нещо, което имаше трайно
значение за мен. Дали не съм халюцинирал среща с баща си? Не си
спомням достатъчно ясно, за да бъда сигурен, но имам проблясъци от
въпросната нощ, в които го виждам сред тълпата от фантоми, събрали
се около мен. Понякога проблясъци- те са толкова ярки и интензивни,
че почти мога да се закълна, че наистина е бил там, крачейки с
достойнство и болка - както когато се бореше с рака.
Наред с тези мъчителни спомени за баща ми, успях да изкопая още
няколко накъсани образа от тези часове на трескави сънища, които
допълват убеждението ми, че се е случило нещо от голямо значение. В
един момент почувствах много ясно, че съм се събудил. Отворих очи,
очаквайки да видя познатите очертания на затъмненото ателие. Вместо
това се оказах на много странно място, което никога не бях виждал - с
падащи на вълни драперии по стените, растящи вътре дървета и
прозрачен покрив, през който се виждаха звездите. Приличаше на
някакъв екзотичен храм — отчасти светилище, отчасти дворец, отчасти
шатра в пустинята. В единия край можех да видя гигантска фигура с
диплеща се бяла роба с вертикални черни черти, вглъбена в движенията
на някакъв танц.
Сънувах ли, или бях буден? Дали това, което виждах, беше в някакъв
смисъл реално — както съвсем убедително изглеждаше — или всичко
беше просто невероятна илюзия? И дали духът на баща ми продължава
да живее в някакво друго измерение или в друга реалност? Това бяха
важни въпроси, на които не е лесно да се отговори. Но поне за момента
интересите ми бяха концентрирани в по-тесни граници. Нашите
прадеди са разполагали с растения като Tabernanthe iboga, които са
упражнявали върху тях същото въздействие, което упражняват и върху нас.

20
 Спомням си невероятно зловещото усещане, което имах през по-голямата
част от нощта - със събралата се около мен тълпа мъртви. Тълпа духове,
тълпа мои.прадеди. Разбира се, имаше основания - и освен това можеше да
се окаже полезно - да се запитам дали именно някакви такива преживявания
не бяха положили началото - някъде далеч в миналото - на първите
представи на човечеството за света на духовете. Тъй като до момента
науката не разполага с пълно и убедително обяснение за произхода на
религията, това е област, която продължава да крие големи възможности за
изследване.
Призори, когато през процепите между завесите започна да се процежда
светлина, имах ненатрапчиво изживяване на напускане на тялото. Това не ме
изненада, тъй като подобни преживявания са чести сред посветените в Бви-
ти, когато са повлияни от ибогата. Освен това и на мен не ми беше за първи
път. Последно ми се случи, когато бях на шестнайсет и едва не загинах от
силен електрически шок. И сега, както тогава, съзнанието ми сякаш се из-
дигна до тавана на стаята за няколко секунди и можех да видя собственото си
тяло под мен. И сега, както тогава, изпитах безпристрастно любопитство и в
никакъв случай страх. Наслаждавах се на лекотата на битието и на свободата
на полета, на която, изглежда, можех да се радвам в това безтелесно
състояние. Сега, както и тогава, халюцинациите -- или каквото там беше -
бързо избледняха и съвсем скоро загубих този поглед извън тялото си.
Всичко, което ми остана, беше едно философско размишление под фор-
мата на карикатура на голям кренвирш, здраво завързан в единия си край.
Сякаш изображението ми казваше: ето какво представляваме. Посланието
беше очевидно, почти клише, че е безсмислено да се съсредоточаваме върху
физическите и материалните аспекти на живота, тъй като в крайна сметка
телата ни не са нищо по-различно от натъпкани обвивки на кренвирши.

Изцеление с духовете
Повече от 12 часа след края на виденията продължавах да съм много зле и
да не мога да се движа. Едва на втората нощ силата ми започна да се връща,
мускулният тремор спря и си възвърнах способността да пазя равновесие. На
следващата сутрин се почувствах напълно добре и умиращ от глад, след
което имах дълъг и наситен ден, без да усетя умора. ,
Ибогата е шаманска билка. Според представите на Бвити тя носи изце-
ление в този свят, като възстановява връзката със света на духовете. Знаех, че
моите видения са били сравнително потиснати и не особено, силни в
сравнение с тези на посветените в Бвити, но и аз - макар и по своя ограничен
начин - също бях осъществил контакт с някакъв отвъден свят посредством
поглъщането на тяхното свещено растение. Дали ибогаинът наистина ме
отнесе в свръхестествен свят, или всичко беше просто безумна халюцинация?
Както вече подчертах, все още не бях в състояние да отговоря на този въпрос,
нито пък беше лесно да отделя причината от следствието. Но това, което все
пак беше един вид чудо, беше драматичният обрат в моето настроение,
настъпил след преживяното под въздействието на ибогаина. В
продължение на месеци преди това бях много потиснат и

21
раздразнителен, изпълнен с мрачни мисли и потискаща тревога.
Чувството за вина от това, че - както ми се струваше - злощастно бях
изоставил баща си и мъката от неговата загуба бяха се задълбочили
дотолкова от терзанията и силното усещане за безполезност, че често се
питах дали има смисъл изобщо да се захващам с нещо ново в живота си.
Бях успял да си внуша, че би било далеч по-добре да се оттегля от света,
да изоставя проучванията и да избягвам каквито и да било
интелектуални предизвикателства, в които и без друго щях да се
проваля.
Не бях очаквал ибогаинът да промени всичко това, но се случи точно
така. От момента, в който се събудих, вече възстановил силите си, аз
вече знаех, че съм задействал някакъв прекъсвач вътре в мен, тъй като
вече не бях в състояние да възприемам света по този негативен и
нихилистичен начин като по-рано. От време на време някоя мрачна
мисъл се прокрадваше в главата ми и се опитваше да скапе
настроението ми. По-рано щях едва ли не вманиачено да я следвам,
докато не ме накара да се почувствам нещастен. Сега обаче установих, че
лесно мога да я отхвърля и да продължа напред. Мисълта за баща ми
също не ме караше да се чувствам толкова зле. Не бях до леглото му и
нямаше как да променя този факт. Само че сега това вече не ми
причиняваше такива терзания.
Независимо дали това изцеление беше постигнато посредством
контакта със света на духовете, или пък беше някакъв положителен
страничен ефект от това, че бях разтърсил химията на мозъка си, все пак
бях благодарен на ибогаина. Независимо от обяснението и механизма на
действие аз се бях подложил на нещо, което никога нямаше да забравя и
което много приличаше на религиозно изживяване. Бях унищожил
паяжините на пропилите се в мен лоши навици и настроения. И по най-
убедителен начин бях показал достойнствата на една до този момент
пренебрегвана посока на изследване на духовния живот на древните
хора.
НАЙ-ГОЛЯМАТА ЗАГАДКА НА АРХЕОЛОГИЯТА

Пещерата Пеш Мерл в Югозападна Франция е свято място с поне пет

пъти по-дълга история от тази на Голямата пирамида в Египет. Подобно
на нея, и пещерата крие лабиринт от вътрешни коридори, проходи,
камери и галерии. Но за разлика от пирамидата, която изцяло е дело на
човешка ръка - в по-голямата си част тя е изградена от дялани блокове,
- вътрешността на Пеш Мерл е била издълбана във варовиковия масив
от подземна река преди милиони години.
Когато реката променила течението си, оставила след себе си
пещерна система с дължина четири километра. Тя останала
недокосната и непо- сетена - освен от мечки, търсещи понякога убежище
за през зимата, - чак докато човешки същества не я открили преди
около 25 000 години в епохата, която понастоящем наричаме Късен
палеолит. Не изглежда да са живели в нея, което едва ли е изненадващо,

22
като се има предвид, че входът й е тесен и трудно достъпен, а вътре цари
непрогледен мрак и се процежда влага. Но хората поставили началото
на една програма на едва забележими промени. Украсяването на
пещерата продължило без прекъсвания, но на дълги интервали, отпреди
25 000 допреди 15 000 години, след което, изглежда, всяко знание за това,
че там има свещено място, е било загубено. Преди около 10 000 години, в
края на последния Ледников период, свличане на земна маса напълно
затворило прохода, който свързвал пещерата с външния свят. От този
момент чак до повтор- ното й откриване през 1922 г. вътре не било
стъпвало човешко същество. Никой дори не подозирал за скритите там
чудеса и податки за тайните на нашите корени, закодирани в свещени
изображения и обвити в тъмата на хилядолетията.
Форми и сенки
Придружаван от г-н Цимерман, длъжностно лице в музея „Пеш
Мерл“, аз се спускам по стълбището, което води до съвременния вход на
пещерата, на няколко метра от първоначалния отвор. Първите
усещания, които регистрирам, са за промяна във въздуха, студена влага
и ручейчета течаща вода под краката ми. Вече, изглежда, сме дълбоко в
недрата на планината,
когато достигаме до масивна бронирана врата. Г-н Цимерман я
отключва церемониално и ме въвежда в загадките на залите отвъд нея.
Очите ми все още се приспособяват към контраста със слънчевия про-
летен следобед навън. Осветлението е мъждиво и през първите няколко
мига не виждам почти нищо. Но хората от Късния палеолит преди 25 000
години са можели да видят още по-малко, когато са започнали да
използват Пеш Мерл. Въображението ми вече работи върху формите и
сенките около мен. Колко по-драматично, може би дори страшно е
изглеждала пещерната система на слабата трепкаща светлина на
примитивните факли и каменни лампи, за които знаем, че били
използвани от древните хора тук.
Освен това, в съвременната епоха подстъпите към някои участъци от
четирикилометровите коридори и галерии на Пеш Мерл са били
изкуствено разширени, подобрени и укрепени. В древността хората,
които са смятали пещерата за свещена, са били принудени да търсят път

23
през опасни капани и да пълзят по корем през тесни и задушливи
цепнатини и дупки, за да достигнат в основните зали. Вероятно всяко
посещение тук е било разтърсващо преживяване, което е изисквало
смелост и целенасочено усилие на волята — без съмнение не начинание,
към което някой би се отнесъл лековато. Археологическите данни съвсем
ясно разкриват история на сравнително малко посещения от
сравнително малобройни групи хора, разтеглени в продължение на
повече от 10 000 години. Всичките обаче имали една-единствена цел — а
именно да рисуват (и може би да почитат) красиви и загадъчни
изображения по някои внимателно подбрани скални повърхности. Въз
основа на това, както и на някои други важни податки, към които ще се
върна в следващите глави, учените основателно са заключили, че тук е
била практикувана религия —една от най-ранните истински религии на
човечеството. Освен това практикуващите трябва да са били
специалисти в ритуалите и са работели сами или само с неколцина по-
следователи по създаването на своето мистериозно изкуство. Също така
изглежда ясно - както е очевидно и в много други изрисувани пещери - че
в самото място са били разпознати някакви специални качества, които
са накарали художниците да го изберат за свое платно.
Преддверието на отвъдния свят
Пеш Мерл е на първо място и най-вече чудо на природата - оформено,
все едно с находчива изкусност, по такъв начин, че едва ли е имало шанс
да не направи силно и свръхестествено впечатление на всеки човек,
който се сблъска с него. Дори и в наши дни, когато има постоянно
електрическо осветление, пещерата продължава да е едно невероятно
тайнствено подземно царство, сякаш от друг свят.
Г-н Цимерман затваря блиндираната врата зад нас и двамата се
оказваме в дълъг, криволичещ надолу коридор, три метра висок и
широк, издълбан от древната река в материковата скала. Чепати и
блестящи от влагата сталактити и сталагмити с цвета на стара слонова
кост са подредени в ниши като редици тръби на орган или са нагънати
подобно на странни завеси и драперии, които сякаш галят скалните
стени. Все още няма пещерни рисунки, но колкото по-навътре
проникваме, толкова атмосферата става по- странна и по-френетично
химерична и фантастична. Установявам, че ми е лесно да си представя,
че се спускам в някаква паралелна вселена, някакво царство на елфи и
джуджета - застинали и съхранили се за нас все едно в капсула от
легендарни времена. Или може би просто мога да надникна през
границите на друго измерение.
Сега вече достигаме първото произведение на къснопалеолитното
изкуство по маршрута, по който се движат всички съвременни
посетители на Пеш Мерл — въпреки че съвсем не е първото от гледна
точка на относителната му възраст спрямо другите рисунки в пещерата.
Това е хоризонтална композиция, широка около седем и висока около
два метра и половина, изпълнена върху леко вдлъбнат участък на
стената вляво от нас. Тук повърхността на скалата, заслонена под една
24
козирка, е необичайно бяла, суха и гладко полирана. Археолозите
наричат композицията Frise Noire, „Черния фриз“, тъй като основните
фигури на приспособили се към студа космати мамути, бизони, турове
(дивите предшественици на днешните говеда) и коне с несъразмерно
малки глави приличат на приказни скици, нахвърляни с черен манганов
диоксид. Всички фигури датират отпреди около 1 6 000 години и се
смята, че са дело на един художник. Беглото разглеждане може да ви
остави с впечатлението, че с тях сюжетът на цялото изображение се
изчерпва, но по-внимателното вглеждане показва, че са положени върху
изобилни количества от червена охра от железен оксид. Тя е била
нанесена около 4000 години по-рано по долната част на стената, тук-там
е композирана в ясно видими групи от редове точки, а на няколко места
е размита в бледите очертания на животни.

Носейки се над този червен преден план на композицията, образуващите

Черния фриз бозайници от времето на Ледниковия период се съчетават в
убедителна илюзия за триизмерна група. Посредством находчиво използване
на средствата на перспективата, някак си се създава усещане, все едно най-
близките фигури се издават от самата повърхност на скалата, докато редиците
на животните отвъд тях сякаш почти избледняват и изчезват в далечината.
Появяване
Бестиарият (скотовъдната) на Черния фриз се намира близо до входа на
т.нар. Salle Prehistorique, ^Праисторическата зала“ — голямата основна зала,
където се намира основната част от къснопалеолитното изкуство в Пеш Мерл.
Остава загадка защо другите разклонения на пещерната система - като
например забележителната и гробовна Salle Rouge, „Червената зала“, - са
останали недокоснати от праисторическите художници, но няма съмнение, че
Праисторическата зала осигурява уникална атмосфера и внушаващ
страхопочитание декор. На места широка до 40 метра, тя е център на
лабиринт от странични коридори и тунели, като освен това теренът до-
пълнително е усложнен от паднали скали и сипеи, които създават поредица от
различни подови нива. Тук-там таванът се спуска много ниско над главите на
25
посетителите, а в други се извисява нагоре и изчезва в безкрайния мрак горе,
от който — привлечен от силата на гравитацията - се спуска замръзнал поток
от сталактити. Някои са дълги по няколко метра, назъбени и с много върхове,
от които се стича вода, все едно от гигантски ледени висулки напролет. Други
се свързват със сталагмитите, които се издигат от пода под тях, и образуват
огромни неправилни колони с многобройни канелюри, подобни на вкаменили
се кости от крайници или пък на натрупани един върху друг прешлени в
мавзолей на праисторически гиганти.

Като обърна гръб на Черния фриз, г-н Цимерман ме повежда надясно и

нагоре по стълбище, монтирано в модерни времена в нещо, което в
древността, изглежда, е било стръмен естествен тунел. Горе излизаме на
корниз, също естествен, който обикаля покрай стените на височина около 10
метра над пода и осигурява фантастичен поглед към важните части на
Праисторическата зала. Очертани с черен манганов диоксид на тавана над
корниза, пред очите ми изплуват призрачните фигури на два бизона и един
мамут. След това в тъмните дълбини на основната зала под нас блясва
прожектор, за да ми осигури един далечен поглед към шедьовъра на Пеш
Мерл - световноизвестното пано с петнистите коне. Сякаш за да ме измъчва,
г-н Цимерман изключва прожектора почти веднага, но ме успокоява, че
накрая ще стигнем до изображението, когато ме заведе до по-долните нива на
залата.
Изглежда, сме стигнали до края на корниза и слизаме по десет модерни
стъпала над нещо, което е изисквало много катерене в древни времена. Това
ни отвежда към плитка естествена пукнатина в стената на пещерата. Вдясно
от процепа г-н Цимерман ми посочва нарисуваната фигура на бизон, главата
на втори бизон с ясно различима грива от настръхнали косми и гърба, главата
и хобота на мамут, всичките изрисувани с черен манганов диоксид. Вляво, на
малко по-голяма височина, древният художник някак си „открил“ формата на
втори мамут в естествените издатини, вдлъбнатини и пукнатини на скалата,
след което подчертал формата с няколко указващи линии. „Кроманьонският
човек е използвал естествената форма на скалата - обяснява г-н Цимерман,
26
като услужливо проследява фигурата с лазерна показалка. — Можете да
видите главата тук, заедно с хобота. Тук виждате предните крака и задните
крака. Освен това имате две линии сдпа за гърба и опашката и една за
стомаха - ето тук.“
Отново, както беше и при Черния фриз, основното качество на тези на-
рисувани животни, изглежда, е това, че живеят в и се явяват от лицето на
скалата. Струва ми се, че това е истина не само за великолепното триизмерно
„изявяване“ на мамута, но и за цялата композиция, която някак си успява да
създаде впечатлението, че изобразените същества са се появили, от скритите
дълбини някъде долу, през прохода на цепнатината, около която са се
струпали.
Гравирания
Спускаме се по още една стълба от десет стъпала към по-ниско ниво на
залата, където подът е осеян с огромни купове от гигантски скали, между
които вървим по виеща се пътека. Над нас — според мен на това място на
около три метра над главата ми - г-н Цимерман ми показва голям участък от
тавана, украсен, както изглежда на пръв поглед, с безсмислена плетеница от
издълбани линии, които обаче се групират в различни шарки и форми след
по-внимателно вглеждане. „Таванът е много мек-обяснява г-н Цимерман — и
те са направили рисунките с пръстите си. Може би ту к имаме два периода -
първия само с линии, докато във втория има и фигури.“ Лазерната му
показалка осветява очертанията на огромен мамут, скициран с едва
различими врязвания: „Тук виждаме гърба, а тук - главата. Това е
хоботът, предните крака, коремът“. В съседство се появява втори мамут,
а вдясно от него се извисява преувеличена, подобна на карикатура
фигура с огромни бедра и гърди и съвсем малка глава - класическа
къснопале- олитна „Венера“, една от многото подобни пищни
изображения на женски фигури, открити в рисуваните пещери на древна
Европа.
- В Пеш Мерл имаме тринайсет човешки изображения - коментира г-
н Цимерман, - двама мъже и единайсет жени.
- И всичките жени са от типа „Венера“ - големи, като тази тук?
- Да, като тази. Тук виждате още една, но без глава. Виждате гърдите,
а тук и корема. Това са краката. А ето и задните части и гърбът.
Древните хора са се катерили нагоре по купищата нападали скални
късове, които на това място почти препречват достъпа, за да създават с
пръстите си изкуство по тавана. Някъде преди около 20 000 години те
също така нарисували с черен манганов диоксид и фигурите на две
животни - на самите камъни: мамут на нивото на рамото ми и голям
бизон приблизително на височината на главата.
Продължаваме да вървим още няколко десетки метра по пътека,
която лъкатуши — по характерния за Пеш Мерл лабиринтообразен
маниер - първо малко нагоре, после стръмно надолу. Озоваваме се в
„ЗалаТа на дисковете“, наречена така заради красивите концентрични
образувания от кристализирал калцит. В далечния край, вдясно от
пътеката, има отвесна стена, високо на която се виждат четири
27
успоредни белега. „Следи от ноктите на пещерна мечка - обяснява г-н
Цимерман. - Мечката е била висока три метра.“
Загадката на децата
В ъгъла на стената, където са вдълбани следите от ноктите, стигаме до
долния край на съвременно стълбище. То се издига с двайсет стъпала в
две части под прав ъгъл - на място, където древните хора е трябвало да
се катерят по стръмен и коварен сипей. На върха достигаме до
естествена нишана няколко метра над и зад следите от ноктите и на пода
на вдлъбнатината г-н Цимерман ви показва отпечатъци от стъпалата на
дете на около 12 години. Направени са преди около 20 000 години в
първоначално меката кал, след което са се запазили във вкаменена
форма. Някои от стъпките са изключително ясни, все едно са оставени
тази сутрин. Откривам, че ми е трудно да ги гледам, без в съзнанието ми
да се появява някакъв мислен образ на безстрашната млада личност -
знаем, че става въпрос за един- единствен индивид, но не знаем дали е
било момче или момиче, — която ги е оставила. Със съвършено
закръглените си пръсти и пети, отпечатъците придават голяма сила на
общото внушение за споделена човечност, което здраво, макар и отдалеч,
ни свързва през изминалите хилядолетия с пещерните художници.
Осъществената връзка ни позволява да отговорим на емоционално ниво на
самото изкуство, позволява ни да попаднем под въздействието му — може би
до голяма степен по същия начин, по който е въздействало на древните, - и да
разпознаем в него неуловимите качества на абстракцията и символизма,
макар и значенията на неговия символен лексикон да продължават да ни
убягват.
Пеш Мерл не е единствената праисторическа пещера с рисунки, в която
има доказателства за това, че деца по някакъв начин са били свързани с
художниците. Какви ли са причините за това?

Галерията на мечката
Отвъд малкия участък със запазените стъпки, дълбоко в планината и на
около 50 метра под земята влизаме в Galerie de I’ours, „Галерията на мечката“
- много древна част от Пеш Мерл. Тук няма рисунки, но галерията съдържа
хаос от сталактити и сталагмити, покрити с дълбоки бразди сухи колони и
невъзможно високи и похотливо изправени калцитни фалоси. Вдясно от нас
има редица полирани колони, заграждащи тъмно светилище. Те са толкова
симетрични, че изглеждат като дело на човешка ръка и образуват ясно
различима архитектурна структура - все едно умален модел на
древноегипетски храм. Изкачваме се по модерно стълбище с осем стъпала,
след което тръгваме по тесен коридор вляво, където таванът се спуска само на
няколко сантиметра от темето ми. Но в праисторическата епоха е бил'още по-
ниско - обяснява г-н Цимерман - и е имало пространство колкото да се
пропълзи.
Двайсет хиляди години преди прохода да бъде разширен за удобство на
съвременните посетители, какъв мотив биха могли да имат древните хора, за
да пропълзят навътре? Отговорът на този въпрос се явява съвсем скоро под
28
формата на още изкуство, гравирано високо по стените на коридора - най-
отчетлива е красиво оформената глава с око на кафява мечка, изобразена в
профил. Край нея се виждат шарки от вертикални и хоризонтални линии. На
отсрещната стена на коридора са гравирани четири триъгълника, които
отчасти се застъпват. До тях има един любопитен и все още неразгадан
символ, който донякъде наподобява бичи рог.

Раненият мъж
Коридорът ни връща обратно в основната рисувана галерия в Пеш Мерл
посредством зигзагообразна пътека, оформена наскоро в склона на един
сипей, откъдето се открива гледка, която спира дъха. Усещането е все едно се
намираш в сърцето на огромна готическа катедрала, посветена на култа към
минералните богове и оборудвана - в тъмните дълбини на земята - с огромни
зали и сводове, извисяващи се арки, контрафорси и стълбове от калцит и
алабастър. Със сигурност изпадналият в прочутия си опиумен транс Колридж
трябва да е имал някакво подобно видение на лишен от слънце неземен свят,
когато е описал безбрежните пещери на Ксанаду и величествения храм на
удоволствието на Кубла Хан. Мястото изглежда нереално и омагьосано, все
едно чародеите от времето на Ледниковия период са го обвили в мъртвешки
сън и все още никой не е развалил проклятието.
На половината път надолу г-н Цимерман ме дръпва настрана в една ниша,
за да ми покаже странното изображение на човешка, или човекоподобна,
фигура - т.нар. „ранен мъж“, изрисуван с червена охра на ниския таван.
Трябва да се наведа, за да го видя добре, но това също е проход, който е бил
разширен за удобство на посетителите — в праисторически времена достъпът
е бил много по-труден. Всъщност през Късния палеолит таванът на това
място е бил на малко повече от метър над пода. При това положение
художникът е разполагал с изключително ограничено пространство за
маневриране и е можел да работи единствено легнал по гръб. Хората, дошли
след него, за да видят рисунката - ако приемем, че е имало такива, — са били
принудени да заемат същата поза.
„Раненият мъж“ носи това прозвище поради поредицата линии, всъщност
груби мазки (и често интерпретирани като копия), които минават направо
през гърдите, торса и задните му части. На фона на тавана той изглежда все
едно се издига във въздуха. Главата му има изключително странна форма.
Някои археолози твърдят, че прилича на птича. Но поради подчертано
заобления череп, тясната и заострена брадичка и косите процепи на очите,
моето първо впечатление, при това много силно, беше не за някаква птица, а
за традиционния образ на елфа или гоблина от света на приказките.

29
 Точно над главата на ранения мъж и докосвайки гърба му, има голям знак,
също оцветен с червена охра. Варианти на същия знак, а всъщност и на самия
ранен мъж, са откривани и в други пещери, въпреки че няма абсолютно точен
паралел. Археолозите описват символа като „структуро- образен“ или
„птицеобразен“. Има формата на очертана с двойни линии обърната буква Т
с по-тънки единични линии, излизащи перпендикулярно надолу от двата
края на напречната черта.
Може би - а може би не - към същата композиция се отнася и
фигурата на могъщ тур (изчезнал вид диво говедо) с подобни на лира
рога. Той също е изпълнен с червена охра и се носи по тавана на нишата
много близо до ранения мъж. Малко по-далеч има стилизиран ибекс
(планински козел), също нарисуван с червена охра. Между двете фигури
има група от няколко символа, включително един, който очевидно има
разклонената форма на буква Y.
Всичко е така оплетено в мултимедийно представление от символи и
изображения, че сякаш пулсира и вибрира с неизказана
многозначителност.

Протегната ръка
Продължаваме да се спускаме към пода на основната галерия и в
един момент стигаме до група от точки, изрисувани с червена охра на
стената на пещерата. Вляво от тях има призрачно негативно
изображение, също така очертано с червено, на изящна женска ръка.
Моментът е едва ли не интимен.
Когато жената е стояла тук преди 20 000 години, опряла разперените
си пръсти на стената, какви ли мисли са минавали през главата й? Дали
е била млада? Или възрастна? Или в разцвета на силите си? Каква е
била нейната връзка с художника, който е предъвквал каша от червена
охра, за да я размеси със слюнка и след това да използва дъха си като
средство да я изпръска върху ръката й? Или самата тя е била
едновременно и художник, и модел? Във всеки случай, каква е била
30
целта на това да остави призрачния си отпечатък тук.

Под и зад ръката в скалното лице се отваря ниша. На дясната стена

на кухината г-н Цимерман ми сочи изобразените отново с червена охра
осем женски фигури, всичките силно стилизирани в обичайната форма
на „Венера“ с несъразмерно големи гърди и бедра. Само че съществуват
някои неясноти относно тези изображения, които са накарали някои
изследователи да ги определят като съставни същества - отчасти
човешки, отчасти животински. Френският праисторик А. Лероа-Гуран
ги е кръстил „жените бизони“.1 Една от тях застъпва главата на кон.
Същата композиция включва и две приблизително кръгли групи от
точков орнамент (едната със 7, другата с 14 точки) и очертанията на
мамут. На няколко метра оттук, на отсрещната стена на прохода, над
нас се мержелее главата на елен, изрисувана с червена охра.

Падимпсестът на петнистите коне

Само след няколко секунди стигаме до всепризнатия шедьовър на
галерията на праисторическото изкуство в Пеш Мерл - впечатляващото
пано с петнистите коне, което г-н Цимерман първо ми беше показал от
горе. Сега, вече отблизо, виждам, че паното е рамкирано от още
отпечатъци от ръце в негатив - този път мъжки длани, очертани в черно,
едната очевидно с шест вместо с обичайните пет пръста. Независимо
дали това са целили древните хора, но човек остава с впечатлението, че
тези ръце са се слели със скалата под тях - все едно в процеса на рисуване
са били притеглени навътре и вградени в камъка. Струва ми се, че това е
естествената последица от другата дарба на пещерните художници -
умението да откриват и очертават форми на животни, които вече
присъстват в скалите, които са избрали за свое платно. Тази дарба също
е намерила израз в паното, което кулминира вдясно в естествено
оформен издатък на скалата, несъмнено приличащ на конска глава. Не
може да има кой знае какви съмнения, че той е причината тук да бъдат
нарисувани два красиво нашарени коня, всеки с дължина около два
метра (вместо да бъдат изобразени някъде другаде в пещерата или
изобщо да бъдат пропуснати). Това е причината и конят отдясно в
композицията Да е ориентиран така, че главата му да се припокрие с
характерния издатък.

31
32
 Той има необходимите размери и форма, за да може да послужи —
след минимално разкрасяване — като конска глава. И все пак това е
илюзия. Когато човек се вгледа по-внимателно, открива, че иначе
реалистично изобразеното животно - също като съответствието си вляво
- вече си има нарисувана глава, която обаче е абсурдно несъразмерна с
останалата част от тялото и на пръв поглед изглежда просто като
придатък на гривата. Тези миниатюрни главички, кацнали на края на
могъщите шии и тела, придават на петнистите коне от Пеш Мерл
фантасмагоричен вид, все едно са били привлечени през скалата от
измерение, което е подобно на нашето и въпреки това е различно,
поразително и чудато.
Подобно на другите произведения на изкуството в пещерата, фризът е
палимпсест, в който една върху друга са наложени композиции от
различни епохи. Например конете са изпълнени изцяло с органична боя,
получена от въглени, смесени със слюнка и изпръскана с уста върху
повърхността на скалата. Въглените подлежат на много точно датиране
и сега вече се знае, че частици от боята на коня вдясно са на повече от 24
000 години.2 Но паното има и други съставни елементи, които са
изпълнени с червена охра. Те са по-млади и датират отпреди около 20 000
години. Сред тях особено забележителна е впечатляващата двуметрова
езерна риба - щука, — застъпваща гърба и част от гривата на коня
вдясно. Освен това има и точки, нарисувани с червена охра. Те имат
приблизително същите размери като черните петна по телата на конете,
с които са размесени. И накрая - има седем неподлежащи на разчитане
знаци, оформени като огънати палци, както и множество други по-
абстрактни символи, които включват линии, триъгълници, точки и един
кръг.
Символната революция
Петнистите коне с техните миниатюрни глави не са единствените
стран- но изкривени и фантасмагорични изображения в Пеш Мерл. В
тяената галерия „Комбел“, която понастоящем е затворена за
посещения, има още три „въображаеми животни“. Те имат някакви
далечна връзка с антилопи, но отново главите им са несъразмерно
малки. Датират отпреди около 25 000 години и са най-старите рисунки в
пещерата. Композицията, от която са част, също включва няколко точки
и знаци, още коне и голям пещерен лъв, изобразен все едно всеки момент
ще скочи върху жертвата си.
Не за първи път се случва така, че ограниченията в настоящите ни
познания ни карат да свием рамене и да се запитаме какво означава
всичко това.
Двайсет хилядолетия, повече или по-малко, ни делят от вдъхновените
религиозни творци от Пеш Мерл, а от появата на първото пещерно изку-
ство в Европа са изминали почти 35 000 години.2 До нас не са достигнали
никакви традиции или разкази за тези отдавна забравени фантазьори от

2 Свръхестественото

33
Каменната ера и въпреки че често са използвали знаци и символи, те не
са имали писано слово и не са ни оставили надписи, които да се надяваме
някои ден да разчетем. Следователно едва ли трябва да се изненадваме,

34
че не знаем значението на нито една от тези рисунки. Почти всичко, кое-
то са направили, както и причините да го направят, остава загадка за
нас. Много изследователи са се отказали да създават теории относно
праисторическото изкуство и предпочитат да посветят времето си на
събиране и подреждане на данните. В резултат на това продължаваме да
не разбираме механизмите и движещите сили зад най-голямата
еволюционна промяна, която някога е спохождала човешкия род - т.нар.
„символна революция“, първи представители на която са пещерните
рисунки, появили се за първи път в Европа преди повече от 30 000
години във вече напълно развит вид и голямо разнообразие.
Въпреки незначителен брой изключително озадачаващи аномалии,4
специалистите са единни в мнението си, че нашите предшественици хо-
миниди не са имали никакво символно поведение през първите между пет
и седем милиона години, които ни Делят от последния ни общ предтеча с
шимпанзето.5 Всичко, което виждаме през този период, е еднообразно и
безсмислено копиране, поколение след поколение, на по същество едни и
същи модели на поведение и на практически едни и същи „набори“ от
груби каменни сечива - без изменения и нововъведения. Това
продължава стотици хиляди и дори милиони години. Когато се появява
някаква промяна (например във формата на каменно оръдие), тя залага
нов стандарт, който се копира отново и отново без изменения в
продължение на огромен период от време, преди да бъде възприето
следващото нововъведение. В хода на този процес, пълзящ със скоростта
на ледник, също така наблюдаваме постепенното развитие на човешката
анатомия в посока съвременния ни облик.
Преди 196 000 години,6 а според някои реконструкции значително по-
рано,7 хората най-накрая достигнали „пълна анатомична модерност“.
Това означава, че те във всяко едно физическо отношение са били
неразличими от хората днес и, което е по-важно, имали са същите големи
и сложни мозъци. Една от загадките е, че първоначално поведението им
изостанало от придобиването на модерна неврология и вид - тъй като
едва преди около 100 000 години те започнали да демонстрират безспорни
признаци на символните способности, които днес са свързани с почти
всички аспекти на живота. Другата загадка е, че това развитие,
изглежда, се наблюдава единствено в Африка.
Извън Африканския континент продължили да господстват много по-
примитивни хоминиди. Разполагаме с данни от континентална Азия, че
известният като Homo erectus вид (чиито мозък е бил с една трета по-ма-
лък от нашия и чиито предшественици напуснали Африка повече от
един милион години по-рано) може да се е съхранил буквално
непроменен до първите контакти с модерните хора преди около 50 000
години или дори по-късно.8 През 2004 г. археолози, работещи на
далечния индонезийски остров Флорес, откриха останки на още един
примитивен хоминид, доживял до много кьсна епоха - в случая допреди
по-малко от 20 000 години, когато се датират първите контакти с
модерните хора. Получил прозвището „хобитът“ поради изключително

35
ниския си ръст, понастоящем научното му име е Homo floriensis.
Първоначалните проучвания показаха, че този новооткрит вид може да е
потомък на популация Homo erectus, останала изолирана на остров
Флорес хилядолетия преди това и впоследствие тръгнала по собствен
еволюционен път. Подобно на други животни, живеещи на острова
(където имало и слонове джуджета с големината на пони), това
означавало смаляване.9 По-късно учените предположиха, че създанието
не е било просто много дребен Homo erectus, а до този момент неизвестен
вид от „различен клон на човешкото родословно дърво“.10 Споровете по
въпроса продължават, но независимо от окончателния отговор
останките на Homo floriensis показват, че възрастните индивиди са
достигали височина едва около метър, а мозъчният им обем е бил около
380 кубически сантиметра, което — за да бъде ясно на читателите - е
приблизително колкото този на шимпанзето, три пъти по-малък от този
на Homo erectus и почти четири пъти по-малък от този на модерните хора.
Това, което е поразително обаче, е, че въпреки че мозъкът му бил
колкото на човекоподобна маймуна, Homo floriensis изработвал и
използвал каменни сечива. Но, изглежда, нито той, нито неговият
предтеча Homo erectus (въпреки по-големия си мозък) са използвали
някакви символи.11
Междувременно в Европа Homo neanderthalensis - масивния вид с над-
виснали вежди, известен повече като неандерталски човек, - бил едноли-
чен господар на всичко около себе си може би още отпреди около 250 000
години чак до първите си фатални срещи с модерните хора преди по-
малко от 50 000 години.12 От еволюционна гледна точка неандерталците
били далеч пред Homo erectus и Homo floriensis, но и те, изглежда, не са
познавали символите13 - което се оказало сериозен недостатък.
Големите преимущества в борбата за оцеляване, които способността
да използват символи осигурила на нашите модерни от анатомична
гледна точка прадеди - от по-добри ловни стратегии до по-добро
предаване на жизненоважните традиционни познания от поколение на
поколение, - са твърде очевидни и няма смисъл да бъдат изброявани тук.
Само че в никакъв случай не е задължително всички човешки групи на
всякъде по света да са развили умението си да боравят със символи
едновременно. Здравият разум предполага, че някои са го постигнали
много по-рано, а в, отделни изолирани случаи закъснението е било от
много хилядолетия.
Това в общи линии показват данните на археологията, като най-
ранните свидетелства за използване на символи (въпреки че не всички
изследователи са готови да ги признаят за такива) се появяват в Южна
Африка преди между около 110 000 и 90 000 години. На редица обекти са
открити изящно изработени и непрактично крехки костени сечива,
които датират от този период. Изглежда, те не са били използвани, а са
били съхранявани като ценности с цел търговия. Очевидното
заключение е, че тези предмети трябва а са имали голяма символна
стойност за своите притежатели.14

36
 Следващият важен крайъгълен камък на символното мислене, който
археолозите са идентифицирали, отново идва от Южна Африка.
Разкопките на Крие Хеншилуд в пещерата Бломбос на полуостров Кейп
са предоставили най-ранния неоспорим пример за чисто символно
изкуство, открит до този момент в света - абстрактна геометрична
композиция, гравирани на малко блокче червена охра. Не е кой знае
каква гледка, но по причини, които читателят ще разбере в 8 глава,
фактът, че именно тези мотиви се появяват на най-ранното произведение
на изкуството в света, може да се окаже изключително важен. През 2004
г. Хеншилуд откри и най-ранния пример на лично украшение в света -
комплект миниатюрни пробити мъниста от раковини. И охрата, и
мънистата са намерени в пласт, датиран отпреди 77 000 години.15

Блок червена охра с геометрични ллотиви (вляво) и пробити мъниста от раковини

(вдясно) от пещерата Бломбос, Южна Африка, Възрастта им се определя на 77
000 години.

Струва си да помним, че в археологията едно обръщане на лопатата

може да промени всичко. И все пак, според наличните за момента данни,
до голяма степен изглежда сигурно, че човешката символна революция
повече или по-малко „заседнала“ във фазата „Бломбос“ (с украшения от
раковини и геометрични орнаменти) за доста дълъг период - отпреди 77
000 години до появата на голямото пещерно изкуство в Европа повече от
40 000 години по-късно. През по-голямата част от този изключително
продължителен период данните сочат към Африка и съседните райони
на Леванта като единствената област в света, където е имало модерни
хора. За по-голямата част от това време запазилите се до наши дни
свидетелства за символно поведение са ограничени до сравнително
ниското ниво на аб- страктност и украшения, открити в Бломбос.
Има обаче едно-единствено интригуващо изключение. Австралия,
когато никога не е била населявана от друг вид хоминиди, била
колонизйрана от модерни от анатомична гледна точка хора удивително
рано - според някои преценки още преди около 60 000 години, а може би
(въпреки че подобни „екстремни“ дати се оспорват ожесточено) дори
преди 75 000 години.16 Освен че направили огромното пътуване по суша
от африканската си родина - очевидно само за няколко поколения или
дори в рамките на едно-единствено поколение, - тези ранни пионери
били принудени да извършат още един подвиг — да плават в открито
море (между Югоизточна Азия и Австралия). Това със сигурност не е

37
било възможно без развити символни способности.
Загадката става още по-голяма, когато установим, че най-ранните
свидетелства за присъствието на модерни хора в Югоизточна Азия
(която е част от сухоземния маршрут, които преселниците от Африка
трябва да са следвали) са отпреди по-малКо от 40 000 години — т.е. с
поне 20 000 години по-късни от пристигането на модерните хора в
Австралия.17 Освен това има противоречиви твърдения за
съществуването на изключително древни произведения на скалното
изкуство в Австралия, сред които са прости гравирани геометрични
мотиви, някои може би на повече от 40 000 години, а други отново с
предполагаемо „екстремно“ ранна дата отпреди 75 000 години, която се
приближава до тази на гравираните фигури от Бломбос.18
Независимо дали откриваме следите му в Австралия, Азия, Африка
или Европа не е възможно да пренебрегнем уникалността и особените
черти на еволюционното събитие, чрез което сме постигнали напълно
модерна форма на съзнание и сме развили модерни способности за сим-
волно поведение и култура, религия и изкуство. Никога преди това нито
един предтеча на човешкия род не е използвал каквато и да било форма
на символно поведение, а едва ли е необходимо да се напомня, че същото
се отнася и за всички животни. Но „включването“ на способността на хо-
рата да създават символи между преди 100 000 и 40 000 години било про-
мяна, която променила'всичко. Преди него, изглежда, поколенията наши
прадеди са идвали и са си отивали, без да оставят някакъв особен отпе-
чатък върху земята - не по-различен от този на другите живи същества,
— като се изключат пръснатите каменни оръдия. След него
поведението и постиженията ни бързо започват да се отдалечават от тези
на останалите животни. Въпреки че без съмнение това събитие е било
предхождано от продължително натрупване, очевидно е била достигната
някаква „кри- тична маса“ - поне в Югозападна Европа, където
рисунките в големите пещери започват да се появяват преди между 40
000 и 30 000 години. Впоследствие, както отбелязва Ричард Клайн,
професор по антропология в Станфордския университет, „случващи се
все по-начесто културни революции са извели човека от статута на
сравнително едър бозайник до този на нещо по-подобно на геологична
сила“.19
Нещо, което засилва загадъчността на този удивителен възход в
нашата ефективност и конкурентност, е, че той не е съпроводен или
непосредствено предхождан от значителни анатомични изменения.
Например няма значително увеличение в обема на човешкия мозък,
което да се наблюдава преди между 100 000 и 40 000 години. Напротив,
вкаменелостите показват, че настоящият среден обем от около 1350
кубически сантиметра е бил постигнат от нашите прадеди в Африка още
преди половин милион години
- дори преди постигането на модерната анатомия — и оттогава насам се
е запазил на практика един и същ. Следователно сме длъжни да се запитаме
защо е станало така, че хора, които са имали същите мозъци, външен вид и

38
гени като нас, са имали толкова различно от нашето поведение през първите
100 000 години от своето съществуване (т.е. приблизително отпреди 200 000
допреди 100 000 години) - всъщност толкова различно, че приличат едва ли не
на друг вид.20 И защо след това са се захванали с гигантска поведенческа
метаморфоза — която щяла да достигне критичната си маса чак преди около
40 000 години, — за да станат новатори и творци, със символно поведение и
култура, религия и себепознание? Какво е предизвикало тази важна промяна в
посоката и съдбата — досега без аналогия в историята на живота на земята, -
родила модерната човешка култура?
Д-р Франк Браун, чието откритие на модерни от анатомична гледна точка
човешки скелети в Етиопия, датиращи отпреди 196 000 години, е отразено в
сп. „Нейчър“ от 17 февруари 2005 г., изтъква, че те са с 35 000 години по-
стари от предишните „най-стари“ останки от модерни човешки същества,
известни на археолозите:

„Това е важно, тъй като в повечето случаи културните аспекти на човечест-

вото се появяват много по-късно, което би означавало 150 000 години Homo
sapiens без културно съдържание...“.21

Джон Флийгъл, колега на Браун от Университета в Стоуни Брук, щата Ню

Йорк, коментира същия проблем:

„Първата поява на модерните аспекти на човешкото поведение е предмет на

огромни спорове... Тъй като откриваме модерна човешка анатомия на все по-
ранни и по-ранни обекти, става очевидно, че има огромен времеви хиатус
(празнина) между появата на модерния скелет и „модерното поведение“. 22

За Иън Татершал от Американския музей за естествена история проб-

лемът, който този хиатус поставя - както и какво се е случило с нашите
прадеди през него, - е „въпросът на въпросите в палеоантропологията“.23
Неговият колега проф. Дейвид Люис-Уилямс от Изследователския институт
за скално изкуство в Университета на Витватерсранд в Южна Африка описва
същия проблем като „най-голямата загадка на археологията — как сме
станали хора и паралелно е това сме започнали да създаваме изкуство и да
практикуваме нещо, наречено религия“.24

Улики
Признанието на учените, че просто не разбираме артистичната и ре-
лигиозна революция от Каменната ера, нито пък ролята, която е изиграла в
това да ни тласне в скоростната лента към Космическата ера, показва
очевидната посока на търсене. Библиотеките вече са пълни с дебели книги и
научни доклади, продукт на повече от век традиционни академични из-
следвания на праисторическото изкуство. Планината от данни е
огромна. И все пак, колкото и да е иронично, заключава проф. Люис-
Уилямс, всички вложени в натрупването й усилия не са ни приближили
към откриването на единственото нещо, което наистина трябва да знаем

39
за Късния палео- лит: „Защо хората от този период са проникнали в
дълбоките варовикови пещери на Франция и Испания, за да рисуват
образи сред пълен мрак“.25
Защо наистина? Какви мотиви са ги накарали да изберат толкова екс-
тремни и трудни места? В какво са вярвали самите те, че да е било
необходимо да направят всичко това?
Това бяха въпросите, които ме доведоха в Пеш Мерл - извън туристи-
ческия сезон, когато цялата пещера е затворена за посещения, така че да
имам възможността да видя нейните големи шедьоври в условия, които
поне донякъде да приличат на самотата и тишината, царували тук,
когато са били създавани. Независимо от истинското естество на
процеса, който е преобразил живота на нашите прадеди, ясно е, че той е
включвал преди всичко появата на символното изразяване. Дали тогава
образите, които са оставили в Пеш Мерл и още десетки други
къснопалеолитни обекти, не са най-добрите улики, ако искаме да
разкрием тайните на собствената си човешка същност?
ЛИАНАТА НА ДУШИТЕ

Повечето човешки характеристики, които наистина са всеобщи,

лесно могат да бъдат обяснени в рамките на еволюцията и аргументите
за това са добре известни. Например всички живеем в семейства и
общества, тъй като това помага за нашето оцеляване и
възпроизвеждането на гените ни. Всичките притежаваме способността
да обичаме, тъй като това е емоция, която допринася за семейния и
социалния живот. Всички имаме някакви закони, тъй като те също
заздравяват семейните и обществените връзки и така ни правят по-
силни и по-конкурентоспособни. Всички консумираме храна и пием
вода, тъй като бързо ще умрем, ако не го правим. Всички използваме
уникалната човешка дарба — езика, - за да общуваме по-ефективно от
другите видове на планетата, да съхраняваме предаденото ни от
предходните поколения познание и да създаваме култура, като по-този
начин допълнително увеличаваме своята конкурентност.
Но има едно нещо, което всички хора от всички исторически
периоди, изглежда, са правили и което все пак не може да намери
очевидно еволюционно обяснение. Противно на логиката и разума, без
неопровержими доказателства за нашата правота и понякога в разрез
със собствените ни обективни интереси, всяко известно ни общество на
планетата е отстоявало непоклатимата си вяра в съществуването на
свръхестествени светове и същества. Дори и в нашия рационален и
научен век (двайсет и първото столетИе от разпъването на едно
свръхестествено същество на име Исус) повече от един милиард христи-
яни продължават да вярват в Рая и Ада, в Господ и Дявола, в ангели и
демони. Мюсюлманите, индуистите, будистите, древните египтяни,
майте, друидите и последователите на всички останали живи или
забравени религии също имат подобни представи. Точната представа и
многообразието на тези същества подлежат на промени, броят и

40
естеството на отвъдните области също, но във всички случаи това, което
ни обединява дълбоко в човешките ни корени, са едни или други
недоказани и ирационални вярвания в нематериалните измерения на
действителността, обитавани от безтелесни същества, които взаимо-
действат с нас и по загадъчен начин влияят на съдбата ни.1
Много учени еволюционисти твърдят, че подобни вярвания са „пред-
програмирани“ в мозъците ни. Смята се, че тази „неврологична адапта-
ция“ е била селектирана, тъй като — въпреки някои очевидни
отклонения и изключения - религиозните вярвания като общо
заздравяват обществото и следователно спомагат за оцеляването на
вида, точно както предразположението ни да обичаме или всеобщата ни
склонност да живеем според някакви закони. Но дори и религията
наистина да прави това, което ево- люционистите твърдят, че прави,
основният проблем остава. Може и да сме научили нещо повече за
структурата на обществото и институциите, но това съвсем не ни е
приближило до отговора на въпроса защо общата основа на всички
религии по света се състои от удивителни, недоказани и дълбоко
нелогични вярвания в духовни и свръхестествени нива на дейст-
вителността и предполагаемото им влияние върху нашия ежедневен
живот.
Искам отново да подчертая това, че ниКой не оспорва социалните
ползи от религиозните вярвания. Приемам това като даденост.
Проблемът може да бъде формулиран по-добре, ако се запитаме защо
човешките общества толкова последователно са избирали точно тези
вярвания - в свръхестествени светове и същества, — а не други, които са
можели да изпълнят същата функция, без да изискват подобно
радикално скъсване със заобикалящата ни действителност. За да
поставим проблема в някакъв вид перспектива, човек трудно би могъл
да си представи, че лъвовете биха били по-ефикасни хищници, ако
разхищаваха голяма част от времето и енергията си за омилостивяване
на несъществуващи същества от други светове. А какво да кажем за
газелите? Дали биха имали някакъв шанс да избягат на гепардите, ако
непрекъснато се разсейваха по шествие от духове, елфи и ангели? Тъй
като е много трудно да видим някакво еволюционно преимущество в

41
 подобни непрактични занимания при животните, това допълнително ни
затруднява да разберем как те биха могли да предоставят някакво
предимство на хората. И все пак, ако не осигуряват преимущество, как
тогава да си обясним факта, че през познатата ни история всяко
човешко общество, в което религията е играла важна роля - спокойно
бихме могли да кажем всяко човешко общество, без изключения, - до
такава степен е било под- властно и обладано от подобни вярвания?2
Обща неврология
Антропологическата теория, описана накратко в 1 глава, която си
бях поставил за задача да проверя, отчасти предлага отговор на този
въпрос. Въпреки че не обяснява дългосрочното съхраняване и
огромното историческо значение на всяка конкретна религия, тя
предлага много смислено, логично и просто обяснение на странните
представи за свръхестествените светове и свръхестествените същества,
формиращи основата на всички религии. Според проф. Дейвид Люис-
Уилямс, водещия защитник на тази теория, подобни идеи не са част от
обичайния и предсказуем ход на ежедневието, а са породени от общата
за всички хора неврологична способност да изпадат в „променени
състояния на съзнанието“ - т.е. състояния на дълбок транс, в който
човек вижда изключително реалистични халюцинации. Мнозина ан
трополози са убедени, че още през Късния палеолит нашите прадеди са при-
писвали много голямо значение на халюцинациите и масово са използвали
психоактивни растения, за да ги предизвикат.3 Освен това добре знаем, че
ритмичното биене на барабани и танцуване, хипервентилацията, самонара-
няването, гладуването и редица други, повече или по-малко неприятни тех-
ники също могат да предизвикат халюцинации.4 Обикновено в обществата
на ловци и събирачи те не са задължение на всички членове, а само на
шаманите - ритуалните специалисти, които могат да направят опасното
пътуване до отвъдния свят на халюцинациите и да се върнат с лечителски
познания.5
Подкрепен от Дейвид Уитли, един от водещите северноамерикански
специалисти по скално изкуство, Жан Клод, световноизвестен експерт по
френските праисторически изрисувани пещери, и все по-голям брой други
учени от различни страни, Люис-Уилямс възприема мнението, че първите
представи за съществуването на свръхестествени светове и същества,
първите „религиозни“ идеи за тях, първите изображения в изкуството и
първите митологии, в които се разказва за тях, всички те извеждат корени-
те си от преживяванията на халюциниращи шамани.6 Според тази теория
изкуството на Пеш Мерл и още около 300 изрисувани пещери в Югозапад-
на Европа е изкуство на виденията — с други думи, необикновените изоб-
ражения, с които се сблъскваме там, изобразяват халюцинациите, които
шаманите са видели в променени състояния на съзнанието. Тъй като ние
имаме същата неврология като шаманите художници от Късния палеолит и
тъй като променените състояния на съзнанието са характерен за тази
неврология феномен, от това следва, че може би все пак има някаква въз-
можност да хвърлим мост между нас и тях — някаква възможност да видим
това, което те са виждали, и въпреки делящите ни десетки хилядолетия, да
42
достигнем до преки и лични прозрения за корените на техните вярвания.
Границите на обективното проучване
Дейвид Люис-Уилямс започна да развива своя „невропсихологиче- ски
модел“ за пещерното изкуство и корените на религията в началото на 80-те
години на XX в. и след 1988 г., когато двамата с неговия колега Томас
Даусън официално го представиха пред научната общност в академичното
издание „Кърънт Антрополъджи“,7 буквално не е спирал да го защитава и
изпитва. Въпреки всеобщото благосклонно приемане на модела, наскоро
започнаха да се трупат критики, които Люис-Уилямс продължава неуморно
да опровергава. Но както сам той призна, когато се срещнахме в
Университета на Витватерсранд през 2004 г., има едно нещо, което не е
направил и не е готов да направи в името на науката — да експериментира
директно и лично с променените състояния на съзнанието, върху изслед-
ването на които и писането за които е изградил кариерата си. Подобно на
много западняци, каза ми Люис-Уилямс, и той в твърде голяма степен бил
„маниак на контрола“, за да се докара до транс с биене на барабани и танци,
нямал намерение да гладува 40 дни и със сигурност нямало да приеме
психоактивни наркотици - далеч най-лесният, най-сигурният и през цялата
история най-обичайният метод, използван от шаманите за постигането на
състояния на видения.
„Защо не“, попитах го.
Люис-Уилямс сви рамене:
„Не искам да си изпържа мозъка, а и откровено казано не проявявам
никакъв интерес към преживяването.“
Протестирах, че като водещ защитник на халюцинационната теория за
къснопалеолитното изкуство бих очаквал от всички хора именно той да
проявява много голям интерес към подобни изживявания, но Люис-Уилямс
упорито продължи да твърди, че не е така. Изтъкна че в научната
литература вече съдържа огромен брой изследвания върху състоянията на
транс и халюцинациите и че нищо няма да се промени за него, ако прибави
към тях и няколко свои видения. По-добре да стои настрана, да бъде
обективен и да съсредоточи изследванията си върху общите елементи в пе-
щерното изкуство от една страна, а от друга върху това, което психиатрите
и психолозите са казали за халюцинациите. Това бил пътят да се облече в
плът невропсихологическата теория — с неудържим поток от данни и здрав
разум. Нямало какво да се спечели от опитите да направи лична обиколка
на шаманското „отвъдно“, което - вече знаем нещо, което нашите прадеди
не са знаели, — е просто една глупава илюзия.
Въпреки че прекрасно разбирах основата на аргументите на Люис-
Уилямс, не можех да се съглася с него и възразих, че съвсем не знаем нещо
подобно. Може и да се чувстваме много сигурни, че няма друга
действителност, освен материалният свят, в който живеем, но няма как да
го докажем. На теория може да има и други светове или други измерения,
както твърдят и религиите, и квантовата физика. На теория мозъкът ни
може да бъде не само генератор, но и приемател на съзнание и съответно да
може да бъде настроен до променени състояния, в които да приема такива
честоти, които при нормални обстоятелства са ни недостъпни. В зависимост
43
от гледната ни точка и нашите изживявания, можем да възприемем
предположението за реалността на подобни „отвъдни светове“ повече или
по-малко невероятна, но е важно да отбележим, че няма емпирични
доказателства, които категорично да ги изключват.
В този момент Люис-Уилямс учтиво изрази нетърпение от спекулатив-
ната посока, в която според него бях повел разговора, и вместо това про-
дължихме да обсъждаме по-сериозни въпроси. И все пак някак си не можех
да не отбележа в периферията на съзнанието си, че има нещо сбъркано в
начина, по който учените, изучаващи религиозното въздействие на виде-
нията, са сигурни, че те са просто „глупава илюзия“. Вероятно Люис-Уи-
лямс беше сто процента сигурен, че те са „просто“ халюцинации и плод на
въображението, които в продължение на хиляди години са мамили глупо-
ватите ни прадеди да вярват в несъществуващи отвъдни светове. И все пак
аз бях сигурен, че той сто процента греши, когато изразява този възглед с
такова убеждение и авторитетност, без сам някога да е имал видение.
Имах основания да вярвам, че едно иодобно преживяване би могло да по-
влияе на подхода му към този въпрос. Със сигурност беше повлияло на
моя...
Дрогирани южноамерикански шамани рисуват
своите халюцинации
Шест месеца преди ебогаиновия сеанс, който описах в 1 глава, и три ме-
сеца преди да се срещна с проф. Люис-Уилямс в Йоханесбург, прекарах пет
седмици в перуанска Амазония заедно с местните индиански шамани и пих
с тях свещения растителен халюциноген, наричан „аяхуаска“ на кечуа,
езика на инките. Това е съставна дума, която означава буквално „лианата
на мъртвите“ или - според други преводи — „лианата на душите“. Това име
отразява предполагаемото свойство на южноамериканското питие —
подобно на ибогата в Африка—да пренася погълналите го в светове, които
изглеждат убедително духовни и свръхестествени и където те много често
срещат покойните си прадеди. Тъй като исках да изпитам хипотезата, че
първите религиозни идеи на човечеството и техният израз в пещерното
изкуство са били вдъхновени от видения, предизвикани от психоактивни
растения, бях заинтригуван от съществуването на племенни индиански
шамани в Амазония, които често рисуват сцени от предизвиканите от
аяхуаската халюцинации.8 Някои шамани, като например прочутият Пабло
Амаринго и неговият братовчед Франсиско Монтес Шуна, дори са се
сдобили със световна слава със своето вдъхновено от аяхуаската изкуство.
Шуна участва със стенопис в проекта „Едем“ в Корнуол, Англия, а
колекции от картините на Амаринго са били излагани в Ню Йорк и
публикувани в едно престижно издание за изкуство.9
Учените знаят защо аяхуаската предизвиква видения. Причината е, че
една от основните две растителни съставки е NjN-диметил триптамин
(ДМТ) - изключително мощен и бързодействащ халюциноген, който освен
това естествено се секретира в миниатюрни, обикновено субпсихеде- лични
количества от човешкия мозък. Въпреки че присъства в телата ни, в САЩ
и Великобритания както чистият ДМТ, така и неговият разтвор в питието
аяхуаска са определени като незаконни наркотици Клас А от Списък I и
44
можете да отидете за дълго време в затвора за притежанието им. Той обаче
не е незаконен в страните около басейна на Амазонка, където аяхуаската е
била неизменна част от туземната индианска култура в продължение на
хилядолетия. Напротив, в Перу, Бразилия, Колумбия и Еквадор
консумацията на питието е защитена от законите за личната религиозна
свобода. Тези добри и достойни закони, както и относително лесният достъп
до местните шамани, които изпълняват ролята на сигапе- deros — лечители
— в своите общности, бяха достатъчно основателна причина за повечето от
моите сеанси с аяхуаската в перуанска Амазония. Но освен това участвах и
в един сеанс в Бразилия — заедно с членовете на един модерен синкретичен
култ, наречен „Униао де Вежетал“. Той използва аяхуаската като причастие
и е възродил архаичната шаманска практика на постигането на откровения
посредством видения за една

45
бързо разрастваща се общност от иначе много „нормални“, добре обра-
зовани бразилци от средната класа.

PsychQtria viridis. Листата на растението.съдържат

диметил триптамин (ДМТ), активната съставка на
аяхуаската.

Редица растения в различни части на

Амазония съдържат ДМТ, който придава на аяхуаската необикновената й
сила да предизвиква видения, и всички те отдавна са известни на
тамошните шамани. Едно от най-широко използваните е Psychotria viridis.
Това е храст от семейство Rubiaceae и листата му изпускат психотропни
количества ДМТ, ако бъдат сварени във вода. Но независимо дали ДМТ се
извлича от това растение или от някое друго, трябва да се преодолее един
проблем. Моноаминовата оксидаза
— ензим, който естествено се съдържа в стомасите ни, толкова
ефикасно разрушава ДМТ при контакт с него, че го прави абсолютно
неактивен при приемане през устата. Тук се намесва втората съставка на
питието - самото пълзящо растение аяхуаска. С научно име Banisteriopsis
caapi и принад-

Banisteriopsis caapi - аяхуаска, или „лианата на

душите"

46
лежащо към семейство Malpigia - обхващащо различни видове гигантски горски
лиани, — то съдържа вещества, известни като инхибитори моноами- новата
оксидаза. Те хитроумно изключват стомашния ензим и позволяват на
съдържащия се в листата на Psychotria viridis (или извлечен от някакъв друг
източник) ДМТ да си свърши работата.10
Антропологът Джереми Нарби коментира:

„Имаме си работа с хора без електронни микроскопи, които сред 80 000

растителни вида в Амазония са избрали листата на точно този храст, който
съдържа халюценогенен мозъчен хормон, и са ги комбинирали с пълзящо рас-
тение, което пък съдържа вещества, дезактивиращи един ензим в стомашно-
чревния тракт, който иначе би блокирал халюциногенния ефект. И го правят, за да
постигнат променено състояние на съзнанието. Все едно са познавали
молекулярните свойства на растенията и изкуството да ги съчетават. А когато ги
попиташ откъде знаят тези неща, те ти отговарят, че знанието им идва направо от
халюциногенните растения“.11

Известният етноботаник Ричард Еванс Шултес бил поразен от същия

проблем:
„Човек се чуди, как така хората в примитивните общества, без никакви познания по
химия и физиология, винаги уцелват правилното решение за това как да активират
някой алкалоид посредством инхибитор на моноаминовата окси- • даза. Само с
експериментиране? Едва лй. Примерите са твърде многобройни“. 12

И така, бях отишъл в Южна Америка, за да пия субстанция, която се славеше

с твърде загадъчна история. Тя имаше тясна връзка с религиозни идеи и с
религиозното изкуство в тези земи. Самото й съществуване беше твърде
неправдоподобно от биохимична гледна точка, противно на всички закони за
вероятностите, а шаманите, които я консумираха, твърдяха, че тя ги пренася в
свръхестествени светове, където се срещат с духовни същества с огромни сили.
На следващите страници ще изложа основните моменти от своите собствени
видения, втъкани в свързан разказ. Участвал съм в сеанси с аяхуаска десет пъти
в Перу и Бразилия и веднъж в Европа. Но независимо от мястото, където съм
консумирал питието, неговото необикновено въздействие съвсем скоро ме е
отвеждало в една и съща сложна, притежаваща своя вътрешна логика,
изключително странна вселена.
Лианата и листото
Следвам великия шаман Франсиско Монтес Шуна към мястото в джунглата,
където се приготвя аяхуаската. На земята вече са натрупани отрязани части от
растението аяхуаска — жилаво, подобно на лиана пълзящо растение, което се
спуска от високите дървета. Франсиско избира няколко големи парчета,
всяко едно дебело приблизително колкото ръката ми и състоящо се от три или
четири стъбла, увити едно-около друго в дълги стегнати намотки подобно на
чифтосващи се змии. Тези големи парчета биват насечени на 22 части, всяка
дълга около трийсет сантиметра. След това откъсваме около 300 свежи зелени
листа от Psychotria viridis от близките храсти. Накрая двайсет и двете части от
47
 лианата биват счукани с тежка дървена тояга — методично смачкани основно
от Франсиско, въпреки че неумело му помагам с три от тях.
Веднъж щом бъдат счукани по този начин, навън се показва вътрешната
част на лианата. Тя е много влакнеста, но освен това е влажна и почерве- нява.
Франсиско поставя дебел пласт от смачканите лиани на дъното на голям
железен котел, върху него плат листа от Psychotria viridis и накрая още един
пласт от остатъка от лианата. След това цялата маса бива закрепена между две
пръчки, които са забити в земята, така че да се кръстосат, и към нея се добавят
няколко литра студена вода от потока - докато покрие съдържанието.
Оставяме сместа да се маринова една нощ.
На следваща сутрин, около 8 часа, отивам да видя как се вари питието.
Вече е стояло на огъня около два часа и равномерно бълбука над слабите
пламъци. В крайна сметта първата вода бива прелята във второ голямо
желязно гърне и отново се налива прясна юда, така че да покрие сместа от
листа и лиани. Това ще се случи още три пъти. Тогава цялата богата на
субстанция вода, събрана във втория съд - вече много литри, — ще бъде
оставена да ври на слаб огън, докато не остане по-малко от литър чиста
концентрирана аяхуаска. Лианите и листата от котела, вече изпълнили своята
роля, биват изхвърлени.
Церемонията започва
Церемонията започва винаги през нощта — около 21 или 22 часа. Богатата
кадифена тъмнина на тропическата гора обгръща всичко. Мястото може да е
малка проста колиба, изнесена в далечния край на Икитос - построения от
Франсиско Монтес Шуна храм на Сачамама, ферма край застояла бара близо
до далечен приток на Амазонка или просто разчистена в джунглата поляна.
Понякога сме само аз и шаманът. Обикновено присъства жена ми Санта.
Често се присъединяват и хора от местната общност, които също искат да
пият отвара.

Сеанс с аяхуаска в джунглата

Шаманът почти винаги е мъж, облечен в безличните поевропейчени дре-

хи на селяните. Няма да забележиш нищо необичайно, ако се разминеш с
него на улицата, но той знае много за лековитите растения в джунглата и
как най-добре силата им може да бъде впрегната за благото на човешките
същества. Тъй като е практикуващ ayahuasquero, той вероятно пие
свещената напитка още от детските си години и толкова често е пътувал до
48
свръхестествените светове, вратите към които се отварят от аяхуаската, че
наистина е господар на всички странни преживявания, които могат да
споходят човек там. Той отдавна ще се е сдобил със свои собствени
„животни духове“, които го посрещат в халюцинирания отвъден свят, ще
му служат като водачи и пазители по време на транса и ще му помагат в
призванието му на ясновидец и лечител. Понякога притежава в свое
владение и редица „предмети на силата“ - например късчета кварцов
кристал, парче намагнетизирано желязо, връзка пера, различни статуетки
от дърво, кост или глина, - които допълнително му помагат в
стълкновенията в света на духовете.

Картина на перуанския шаман Пабло Амаринго,

изобразяваща сеанс с аяхуаска в та/оса в джунглата

Независимо къде провеждаме ритуала и кой шаман го ръководи, следва

се по същество една и съща процедура. Шаманът пуши огромни, свити на
ръка цигари от свещен тютюн и издухва облаци дим върху себе си и пи-
ещите отвара, както и в гърлото на бутилката, която съдържа аяхуаската.
Следва дълго мълвене на заклинания, размахване из въздуха на шумолящи
клони с листа и пръскане на „Агуа Флорида“ - евтин одеколон. Шаманът на
няколко пъти прочиства гърлото си и плюе. След това започва да пее icaros
- древни напеви и подсвирквания, предавани от незапомнени времена, - за
да привлече духовете около нашия кръг.
Обикновено в момента, в който се налива аяхуаската, вече е изминал
повече от половин час. Има различни начини да се приготви. В някои слу

49
 чай — например при „Униао де Вежетал“ в Бразилия — се сервират
големи чаши със силно разредена напитка. По-често аяхуаската се сгъстява
чрез последователно изваряване до плътна, тъмна и лепкава течност —
напитката, която наблюдавах Франсиско Монтес Шуна да приготвя, - и се
предлага в малка чаша.
Първа в най-първият сеанс, на който присъствам, е жена на средна въз-
раст, която иска да се свърже с духа на своя починал съпруг. Тя отпива.
Спира. Поглежда в чашата. След това изпива останалото на една глътка.
Всички участници използват една и съща мръсна порцеланова чаша, като
шаманът, изглежда, преценява всеки поотделно (тегло или аура), преди да
му налее дозата. Всеки път прошепва неразбираеми думи в чашата, преди
да я подаде на участника. Всеки път количеството, което налива, изглежда
много подобно на предходното - приблизително колкото голямо питие в бар.
Мой ред е. Коленичил съм на растителната рогозка, разпростряна пред
Шамана. Набразденото му лице е нагънато, все едно е от обработена кожа, в
блажено изражение. Преценява ме, налива от бутилката в чашата оби-
чайната двойна доза аяхуаска, прошепва неразбираемите думи и ми подава
чашата.
Отпивам, за да опитам противната на вкус напитка - едновременно сил-
на, горчиво-сладка и солена! Тя е толкова тъмна и концентрирана и има
такава консистенция, че изглежда отблъскваща. Във вкуса се сблъскват
нехармонични отсенки на какао, лекарство и гнилоч от джунглата. Освен
това ясно усещам, че тук участвам в нещо страховито и неуловимо — „жив
дух“, както се казва в старите митове, — което изявява присъствието си в
самата течност и в криещата огромна енергия плътност на отварата.
Отново вдигам чашата към устата си. Около две трети от количеството,
което шаманът ми е сипал, още е вътре и сега го изпивам на един дъх.
Концентрираният сладко-горчив първоначален вкус и дошлият веднага
след това послевкус на лекарство и гнилоч ме удрят като юмрук в стомаха.
Потръпвам. Ще повърна ли? Или ще се подрискам? Бях чувал, че с
аяхуаската човек винаги рискува да стане нещо такова, тъй като освен че
има ненадминати качества на халюциноген, тя е и изключително силно и
ефикасно очистително (всъщност едно от многото имена и прозвища, с
които аяхуаската е известна в Амазония, е Ла Пурга - разслабителното).
Повръщането и диарията са нещо обикновено при участниците в сеанси с
аяхуаска и човек просто трябва да се справи с тези ефекти, ако го връ-
хлетят. Донякъде изпълнен с тревога, благодаря на шамана и се връщам
обратно на мястото си на пода.

Геометрия и мрежи
Времето минава, но аз не го следя. Импровизирал съм възглавница от
навит на руло спален чувал и сега установявам, че съм връхлетян от силно
усещане на умора. Мускулите ми неволно се отпускат, затварям очи и без
фанфари пред погледа ми внезапно започва да се точи парад от
видения -
49
4. Свръхестественото
видения, които са едновременно и геометрични, и живи. Видения от свет-
лини, които не приличат на нито една светлина, която някога съм виждал
- тъмни светлини, пулсиращо и вихрено поле от най-дълбокото луминес-
центно виолетово, от изникващо от нощта червено, от неземни материи и
цветове, от въртящи се слънчеви системи, движещи се спираловидно
галактики... Видения от мрежи и странни структури, подобни на стълби.
Видения, в които сякаш виждам множество квадратни екрани, натрупани
един до друг и един върху друг, за да образуват огромни фигури от прозор-
ци, подредени в гигантски редици. Въпреки че се явяват без звук - както
изглежда сред първичен и безкраен вакуум, — образите притежават едно
много характерно и особено свойство. Създават усещането за барабанен
звук - все едно истинското им предназначение е да обявят пристигането на
нещо друго.
Насочвам вниманието си към един образ в частност, или по-скоро към
един район от вътрешното ми зрително поле, където сложни, преплитащите
се геометрични шарки, се оказват - след по-внимателно вглеждане - част от
кожата на змия. Гигантска змия, очевидно жива, а не мъртва, с глава и
опашка обърнати в обратна посока спрямо мен. Приближавам образа, за да
го разгледам по-добре. Мога да различа отделните люспи, както и как се
припокриват една друга. Те са правоъгълни и с черни очертания, подоб- но
на прозорци. В центъра на всеки правоъгълник има кръг. Още повече
приближавам образа. Кръговете са пурпурни, въртят се като огнени колела
и светят с неземната тъмна светлина, с която вече започвам да свиквам тук.
Тук? Къде е това тук? Защо е място, където виждам цветове, които не
съществуват в обикновения живот?
Още по-близък план. Фокусирам се върху един от въртящите се кръгове.

Детайл от картина на перуанския шаман

Пабло Амаринго, изобразяваща
предизвикани от аяхуаската видения
Какво представлява? Осенява ме усещането за нещо познато още преди
всичко да се изясни. Това е дъгоцветно око от пищната опашка на паун...
Това е спираловидна галактика, въртяща се и обикаляща сред космическа-
51
та тъма...
В този момент шаманът отново започва да припява icaros. Първоначал-
но изпълнението е много тихо, но постепенно набира сила... и набира сила.
Както ми се струва, в продължение на половин час, може би повече, цялата
атмосфера шумоли от мелодичното напяване и подсвиркване, все едно се
размахват големи крила. Установявам, че се отпускам в този свят от звуци.
Започва да се случва нещо интересно. Съвсем гладко, подобно на автома-
тична-скоростна кутия, заобикалящият ме до този момент парад от форми и
неземни цветове, геометричният пулс, вихрените светлини, всичко започва
да влиза в основния ритъм на напева. Изпитвам усещане все едно се изди-
гам през различни небесни пластове - все едно старите гностици наистина
са били прави и действителността се състои от поредица пластове, които се
простират във височина от най-тежката материя към най-чистия дух.
Цялото ми зрително поле вече не е толкова статично и прозрачно, по-
течно и органично. Внезапно ме спохожда чувството за нощно гмуркане.
Гледам нагоре от дъното на прозрачния океан към струпване От пурпурни
медузи, които се поклащат на повърхността. Толкова са много, че изглеж-
дат обединени в една изобилна тъкан, всяка — както забелязвам в този мо-
мент — с пръстен светещи перли, подредени сред вълнистите гънки, по-
добни на светлините за кацане на миниатюрен космически кораб. Докато
напевите и подсвиркването се издигат и спадат, тази огромна монотонна
форма се плъзга бавно и величествено над мен - светва и угасва, светва и
угасва, подобно на добре синхронизирано шоу от звук и светлина.
Като се изключат тези невероятни видения, се чувствам напълно здраво
стъпил на земята. Имах няколко силни пристъпа на гадене, но, изглежда,
най-лошото отмина и още не съм повърнал. Засега нищо не показва, че ще
се подрискам. А ако отворя очи, виденията незабавно изчезват - вууууууп!
- като вампир по изгрев.
Усещането е обезпокоително — да виждаш със затворени очи една опре-
делено необикновена вселена, а с отворени очи съвсем земния свят, както и
да можеш в определена степен да превключваш между двете. Мигва- не,
обикновено, мигване, необикновено и т.н., и т.н. Но освен това чувствам
разума и мярката да си връщат контрола и понастоящем усещането за
свръхестественост, съпътстващо преживяванията ми до този момент,
започва да се притьпява и избледнява.
Поглеждам часовника си. Часът е около един сутринта. Сега вече дори
когато съм със затворени очи виденията са слаби и с прекъсвания. Вече съм
сто процента обратно на планетата Земя, отрезвен, рационален, много далеч
от всякакви паралелни измерения.
Стигнах до преддверието и видях обявлението. Това е реалистичната
оценка. Затегнах колана и се засилих по пистата, но не можах да набера
достатъчно скорост, за да излетя. Застанах на вратата на разбирането, но не
можах да премина.
Въпреки че перспективата все още ме тревожи и ужасява, въпреки че самата
мисъл за вкуса ме кара да се давя и предизвиква повдигане, все едно съм вдишал
иприт, решавам, че трябва да изпия още една чаша от отварата.
Излизам навън, уринирам, поглеждам звездите, връщам се вътре, събувам си

52
обувките и отпивам няколко глътки вода. Пиенето на аяхуаска е изпитание —
всичко в него е трудно, няма нищо лесно. И все пак нямам друг избор освен да
упорствам, ако искам да разбера тази загадъчна субстанция. Знам за няколко
случая на хора, които са приели аяхуаска и през първите два-три сеанса не са
преживели нищо особено, но при третия и четвъртия опит са получили истински
двупосочен билет до някакъв паралелен свят.
Отивам пак до шамана и му казвам, че мисля, че съм готов за втора доза. Той
отново ми налива в чашата обичайното количество — колкото двойно питие - и
прошепва обичайните неразбираеми думи в него, преди да ми го подаде да го
изпия.
Имам намерение да го глътна наведнъж, тъй като в крайна сметка коли-
чеството не е голямо. Но отново ми се струва застрашително — както една
крастава жаба би ми се сторила застрашителна, ако бъде смляна на питие в
миксер и поднесена в чаша. Плътта ми се свива от вида му и ме обхваща
колебание, след което отново отпивам малка глътка, точно като предишния път.
Във вкуса има нещо уникално, което не подлежи на описание - аяхуаска от
Амазония. Лианата на душите. Горчивото лекарство на боговете... Отмятам
глава назад, обръщам чашата нагоре и преглъщам остатъка от съдържанието.
Докато блуждая обратно, за да заема мястото си на пода, се чудя - тъй като
първата доза би трябвало още да е в организма ми и със сигурност не съм я
повърнал — дали имам основания да се надявам, че втората доза ще свърши
работа? Вече знам, че отговорът е „може би“ и че наистина зависи -тъй като
въздействието на аяхуаската е толкова различно при различните хора, в
различните дни и различните часове.
След около 40 минути парадът от образи се завръща - геометричните фигури,
мрежите, стълбите, редиците от прозорци, спиралите, въртящите се в празното
пространство свастики, яростните зигзази, калейдоскопът от неземни цветове - и
отново се озовавам в преддверието на виденията, предизвикани от аяхуаската.
Както и преди, звуците и образите се синхронизират без усилие и цялата сцена
пулсира и вибрира хипнотично. Както и преди, мога да увеличавам малки
участъци от общата картина. Както и преди, виждам нещо, което прилича на
тялото на гигантска змия, и - когато приближа образа — разноцветните
правоъгълници на отделните люспи. Както и преди, всеки един от тях съдържа
вихрено дъгоцветно око.
За известно време не се случва нищо повече. И тогава, внезапно, без
предупреждение, пред мен се разкрива представление от зигзази, пирамиди,
племенни маски. Една след друга, все едно биват осветени за кратко от най-
мощния прожектор, те сякаш изскачат от тъмнината и след това изчезват.
Това е тържественият финал на поредното посещение в преддверието на
аяхуаската. Представлението избледнява и мястото му е заето от
обикновената действителност. Съзнанието ми отново е ангажирано изцяло
от материалния свят.
Видения на змии, светлинни елфи, небесен храм и
гневно свръхестествено същество
По време на втория сеанс веднага разбирам, че нещата ще протекат по
различен начин, когато върху откриващия парад от геометрични фигури се
появяват множество змии, подобно на игра на змии и стълби. Змиите са
53
много големи и ясно мога да видя целите им тела - от главата до опашката.
Основните им цветове са кафяво и жълто.

Картина на перуанския шаман Пабдо Амаринго, изобразяваща

предизвикани от аяхуаската видения

Очаквах ги да се появят. Докато четях по темата, преди да дойда в Ама-

зония, научих, че хора от всички краища на света и от много различни
култури често срещат змии по време на пътуването с аяхуаска. Шаманите
казват, че това е така, тъй като духът на аяхуаска - подобно на самата лиа-
на - приема формата на змията. В моето видение змиите се подреждат във
фигури от преплетени колела и спирали. След това се сливат в една голяма
маса и накрая се разделят по двойки и се увиват една около друга подобно
на двойната спирала на ДНК.
Връхлита ме силен пристъп на гадене и се озовавам в мрака навън, по-
връщайки. Повръщането преобръща вътрешностите ми, докато накрая це-
лият съм облян в студена пот и разтърсван единствено от сухи спазми.
Падам на земята на ръце и колене, отпускам се върху един от стълбовете на
колибата, но след това бързо размислям, когато се озовавам лице в лице с
голям отровен паяк.
Главата ми се е прочистила. Връщам се вътре, заемам мястото си в кръ-
га, затварям очи. Много змии, геометричните мотиви се възраждат. В този
момент пред лицето ми изникват две същества, направени изцяло от бяла
светлина, едното малко назад и настрани от другото. Съвсем дребни са -
може би около метър, метър и нещо, - но мога да видя единствено горната
половина от телата им, от кръста нагоре. Не виждам краката им. Лицата им
от бяла светлина светят като неонови. Формата им е, общо взето, сър-
цевидна, с големи издути чела и тесни остри брадички. Ноздрите и устата
- ако изобщо имат такива - са просто процепи в иначе гладките им лица.
Очите им са напълно черни и очевидно без клепачи.

54
 Скица на предизвикано от аяхуаската видение в полевия
бележник на автора

Те, изглежда, имат някаква работа с мен. Искат да общуват. Общуване-

то, или опитът за общуване, напомня на телепатия, но някак си не може да
пробие. Чувствам нетърпеливост... и объркване оттяхна страна.
След това отново ме връхлита гадене, наистина силно, и пак се озовавам
навън за продължителен пристъп на повръщане и давене. Седнал на един
пън, с поглед към звездите, имам странното усещане, че съм обладан от духа
на баща ми, все едно по някакъв начин е вътре в мен, слял се с мен и със
съзнанието ми.
Една друга нощ виденията започват много различно. След първоначал-
ния парад от геометрия и стълби се оказвам в някаква сграда - огромна
структура, която прилича малко на храма в Едфу в Египет при входа си, но
се отваря към нещо съвсем различно. Фантастична архитектура с неверо-
ятни мащаби. Имам гледната точка на компютърна камера и мога да летя
наоколо, да приближавам и отдалечавам образа. Издигам се нагоре в ог-
ромния купол и разглеждам шарките от вписани извивки, които украсяват
тавана. В този момент гаденето отново ме надвива и виденията изчезват.

Картина на перуанския шаман Пабло Амаринго,

изобразяваща ' предизвикани от аяхуаската видения

Около петата нощ от престоя ми в Амазония пия аяхуаска в естествена

просека в джунглата. Името, с което индианците наричат подобни просеки,
е supay chakra, което значи „дяволската ферма“. Две импровизирани пейки
55
са поставени край огромна стара смокиня, а по границите на просеката
опъваме хамаци и мрежи против комари. Мракът се спуска и ни заобикаля
със звуците на нощната джунгла. Чакаме до около 20 часа, за да започнем
церемонията.
След около 45 минути започвам да халюцинирам съвсем леко - подобно
на сън състояние, подсилен от странното сияние на хилядите мъртви листа,
застлали земята под дърветата. Когато очите ми са отворени, виждам тази
истинска джунгла със сияйната земя. Когато ги затворя, се появява друга
джунгла - джунгла от дървета, стъбла, филизи, всяка форма очертана с
огнена линия и забулена в необикновеност.
Отново виждам змии, този път не много големи, но с широко отворени
уста. След това между високите растения на джунглата се появява
миниатюрен манекен. Има очертанията и размерите на курабийка-човече.
но свети в неоновобяло. Държи се като кукла на конци, водена от кукловод,
който е толкова високо над нас, че не се вижда. Манекенът танцува сред
високите дървета.
На сутринта дон Алберто, шаманът, ни казва, че духът на chakra е бил с
нас и през цялото време ни е наблюдавал, скрит зад голямото смокиново
дърво. Очевидно не бил щастлив, че сме повръщали — а правихме и по-ло-
ши неща! — в неговата chakra. Но дон Алберто ни успокоява, че се намесил
в наша защита, за да уреди нещата с гневното свръхестествено същество.

Преображения
22 януари: Тази нощ преминавам в отвъдния свят през това, което вече
възприемам като гадателско огледало. Имам добра поносимост към аяхуас-
ката и изминават 90 минути преди да повърна.
В единия час на силни видения съм заобиколен от интелигентни расте-
ния, които изглеждат почти като животни и размахват и плетат листа в
тъмни цветове, но със собствен огън. След това срещам голяма боа
удушвач. Само главата й е дълга около 60 сантиметра и е висока около 30.
Позволява ми да я погаля и чувам гласа си сред видението, който казва
„Прекрасна е“ или „Прекрасна си“. Нещо такова.

Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго,

изобразяваща предизвикани от аяхуаската видения

56
 Виждам пеперуда на жълти и черни петна, голяма колкото чиния, която
прехвърча от растение на растение сред халюцинационната джунгла.
Следвам я, докато стигаме до просека, където ме очаква втора огромна
змияг-Вече не виждам пеперудата, само това огромно влечуго в жълто и
черно, излъчваща съзнателност и магична сила. Пред очите ми то по уди-
вителен и загадъчен начин се преобразява в могъщ ягуар на жълти и черни
петна, който се възправя пред мен. Протича нещо като телепатия. След

Детайл от картина на перуанския Шаман Пабло

Амаринго, изобразяваща предизвикани от аяхуаската
видения
това съществото внезапно се обръща и изчезва. Още дълго време, както ми
се струва, продължавам да усещам присъствието му някъде там, прикрил се
сред неземните растения на джунглата. В нито един момент не се чувствам
уплашен или застрашен от него.
Както той, така и красивата боа, пеперудата и дори растенията сякаш са
изпълнени с вибрираща енергия, живот и комуникативна интелигентност.
Освен това изглеждат абсолютно и убедително реални — не просто неща,
които мозъкът ми перверзно сглобява от някакъв до този момент непознат
ми архив от сцени от джунглата в темпоралните ми лобове, а истински усе-
щания за истински същества, които по принцип съществуват извън обсега
на сетивата ми.
Виденията пораждат в мен мисли и на следващата сутрин записвам в
бележника си:
„Материя и дух. Каквото е горе, това е и долу. Науката ни учи да вярваме, че
материалния свят е основната и единствена реалност. Но от гледна точка на
аяхуаската това съвсем не е така. Това, което наричаме материален свят, нашата
„съзнателна реалност“, е само част от цялото - може би дори не основната част.
Ако погледнем през обектива на аяхуаската, пред нас се разкрива друг „свят“,
друга реалност, може би дори множество реалности. И тъй като тези светове се
преплитат с нашия, следствията в този свят биха могли да имат причини в други
светове. Може би материалният свят наистина е творение на духовете, но ако е
така, то можем да предположим, че са имали нужда от него (за своите собствени
изживявания/еволюция/развитие?). Ако откъснем материалния свят от света на
духовете, той губи смисъла и съдържанието си. Така че материалният свят също
има нужда от света на духовете. Аяхуаската и подобните на нея „магически
57
 растения“, изглежда, ни предоставят на сетивните същества от материалния свят
средство за директна комуникация със света на духовете. Растенията ни учат, като
ни позволяват да изживеем във видения реалността на свръхестественото — нещо,
което при обичайни обстоятелства не е възможно или е много трудно за нас, които
сме обвързани с материалното“.

Натруфена проза? Малко Ню Ейдж, че и отгоре? Едва ли не безумен бръ-

твеж? Не го отричам и в определен смисъл точно това е целта ми. Ако аз,
който имам на разположение всичкото познание и рационализъм на XXI в.,
мога да бъда до такава степен убеден от явно свръхестествените светове и
духовните създания, които аяхуаската ми разкри, то какво трябва да са си
помислили нашите прадеди, ако са се натъкнали на подобни халюценоген-
ни растения преди 30 000 години и са видели подобни чудеса? А какво да
кажем за двете елфоподобни „светлинни същества“, които срещнах? Какво
биха си помислили за тях хората от Късния палеолит? Ами змията, която се
превърна в ягуар? Ами геометрията и архитектурата? Дали всичко това
нямаше да се възприеме като един цялостен отвъден свят? Не по начина, по
който сме склонни да възприемаме подобни сцени днес — като един вид
разстройство на възприятията, принизено от модерната представа за
„халюцинация“, — а като правдиво изживяване на друго ниво на действи-
телността?
Интроспекция
24януари: Дон Франсиско щедро ми налива цяла чаша от гъстата и гор-
чива аяхуаска, която аз замалко да повърна при последната глътка. Вкусът
и миризмата са изключително силни и по някаква причина тази вечер се
чувствам нервен и без настроение. Връхлитат ме вълни на гадене, но аз ги
контролирам и дишам дълбоко.
Предполагам, че изминава около половин час, преди виденията да се
засилят. Тази вечер виждам предимно змии, повечето дълги около метър,
метър и нещо. Отново имам усещането, че това са интелигентни същества,
които ни мислят доброто, а не злото. Изобщо не изпитвам архетипния страх,
който змиите се предполага че внушават. Както обикновено, очите ми са
затворени, но мога да „видя“ под себе си своите крака и стъпала, все едно
окъпани в светлина. Една от змиите се увива около левия ми прасец и след
това, от нивото на коляното, издига глава към лицето ми. Тялото и главата
й имат дълбок и блестящ златист цвят. Сякаш ме разглежда и изучава, но
не изпитвам страх.

58
 Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго, изобразяваща
предизвикани от аяхуаската видения

Срещам много от тези змии, които се увиват около растителността или

една около друга. Те са навсякъде — на преден, а често и на заден план във
всичките ми видения.
Има фигури и светлини. Виждам нещо, което изглежда като много голя-
ма, обърната наобратно купа, която се издига в пурпурното небе и излъчва
светлина.
Ставам свидетел на сложна поредица от преобразявания на змии в котки.
Имам чувството, че летя, сякаш съм птица (или пък съм яхнал птица?),
придружен от още две птици.

59
 Детайл от картина на перуанския шаман Пабло
Амаринго, изобразяваща предизвикани от аяхуаската
видения

Преминавам през, както ми се струва, дълги периоди на интензивна

интроспекция. Нещо в аяхуаската ме кара да изследвам собствените си морални
провали и слабости в напълно лишена от съчувствие светлина
- издига ги пред очите ми и ми показва в колко голяма степен и по колко
различни начини съм неадекватен, користен, недобър. Особено силно и
безмилостно се самобичувам заради баща си. Защо не бях с него през тези
последни пет дни от живота му? Защо изпитвах толкова голямо желание да се
върна и да довърша работата си? Нямам извинения. Чисто и просто трябваше да
бъда там, а не бях. Няколко пъти моля да видя духа на татко, отново да се
срещна и да говоря с него.
Но лианата на душите ми отказва тази милост.

Извънземни и дракони
27 януари: Виденията започват с 20 минути геометрия. След това внезапно се
оказвам изключително близо до шокиращо „извънземно“ лице, сиво на цвят, с
широко изпъкнало чело и тясна заострена брадичка - със сърцевидна форма,
подобно на лицата на „светлинните същества“, които бях срещнал няколко дни
по-рано. Но това същество не изглежда настроено приятелски. Очите му са
фасетирани като тези на муха. Откровено казано, именно такъв образ човек
може да очаква да види в някой изсмукан от пръсти разказ от типа на
„Досиетата X“, но тъй като извънземните никога не са ме интересували,
тази халюцинация наистина ме озадачава. В една част от мозъка ми, която
продължава да разсъждава, вече мога да си представя как това ще бъде
изтълкувано от скептиците, които никога не са приемали аяхуаска. Те със
60
сигурност ще заявят, че няма нищо необикновено в появата на подобни
създания в халюцинациите ми, тъй като независимо от моята липса на
интерес към извънземните, мозъкът ми е имал възможността да заема
подобни образи от популярната култура. И все пак аз се чувствам
необяснимо разтърсен и объркан от току-що видяното.

Скица на предизвикано от аяхуаската видение в полевия

бележник на автора

Малко по-късно от фона от движещи се геометрични мотиви се явява

прекрасна египетска богиня. Виждам ясно единствено главата и короната й.
Носи всички атрибути на властта. След това изчезва също така внезапно и
загадъчно, както се и появи.
29януари: Странно и ужасяващо (за кратко), въпреки че не започна така.
Пия отвара в 20:05 часа. Както обикновено, през първия половин час не се
случва нищо особено, само слаби и безформени сияния. След това започвам
да виждам змии - не много и не особено за!бележителни. В 21:05 часа се
чувствам все по-опиянеи, вие ми се свят и ми се гади. Но продължавам да
виждам само змии. Не много. Среден размер. Малко повече се увиват и
гърчат наоколо. Започвам да се чудя (глупава дързост от моя страна) само
толкова ли ще получа този път.
Гаденето се засилва, цялото преживяване става с една степен по-ин-
тензивно и по-зловещо. Очите ми остават затворени през цялото време, но
когато „погледна“ нагоре, виденията също са горе, а когато „погледна“

61
надолу, те са долу. Имам усещането, че се взирам през тунел - тунел от
видения със змии, които се увиват покрай него, близо до очите ми, заплаш-
вайки да паднат върху мен.
Повръщам зад облегалката на пейката, на която съм седнал. Когато
променям положението си, змиите се преместват заедно с мен. Виденията
запазват силата си, докато повръщам. Когато свършвам и се връщам в
седнало положение, всичко се интензифицира с още една степен. Змиите се
превръщат в китайски дракони с бради и дълги змиевидни тела. Змии и
змиевидни дракони с бради и редове зъби. Все едно някаква китайска
картина е оживяла. И отново - откъде древните китайци са се сдобили
първоначално с тези образи, ако не от света на виденията? Убеден съм, че
не става въпрос моето въображение да е било вдъхновено от китайски
изображения - за които дори ми е трудно да мисля. Просто успявам да пог-
ледна същия свят на видения, който е вдъхновил и китайските художници,
както и безброй други митологии, в които присъстват дракони.

Скица на предизвикано от аяхуаската видение в

полевия бележник на автора

Виденията отново се засилват с една степен, Цялостната атмосфера - не

мога да си обясня защо — определено е зловеща и ужасяваща. Пак виждам
сивото сърцевидно лице на извънземен, но с още по-странно и сурово из-
ражение отпреди. И виждам нещо, което може би са космически кораби -
летящи чинии, — които също имат отношение към това заповедно и непри-
ятно извънземно присъствие. Това, което ме кара да се чувствам ужасен, е
нещо, което лесно може да бъде интерпретирано като преживяване на
отвличане - чувството, че ако позволя на видението да продължи, ще бъда
отнесен на някои от тези метални кораби. Въртят се и пулсират със светли-
на, идваща от долната им страна, сякаш се издигат през тръба или фуния
към Вселената. Определено не искам да бъда отнесен и отварям очи, за да
спра видението. Но странните усещания продължават. Върнал съм се в
реалния свят, но точно отвъд зрителното ми поле мога да почувствам зми

62
ите, драконите, демоничните извънземни и космическите кораби, които се
въртят навсякъде около мен.

Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго,

изобразяваща предизвикани от аяхуаската видения

В някакъв смисъл змиите/драконите се превръщат в извънземното, което

господства във видението, но от друга страна усещам извънземното като
различно - не толкова змия/дракон, колкото нещо като огромно насекомо с
хуманоидни черти. Също така виждам четири или пет други насекомопо-
добни същества, свързани с него. Те повече приличат на „работници“ - не
толкова интелигентни или неинтелигентни. Нещо като гигантски мравки.
Тези същества работници - а наистина, изглежда, работят като екип по
нещо — са високи по-малко от метър, доколкото мога да преценя.

Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго,

изобразяваща предизвикани от аяхуаската видения

От това сложно видение в паметта ми са останали още два образа, и

двата на планети. Първата планета е огромна и е заобиколена от пръстени
или дискове по равнината на екватора. Във втората виждам прозрачна
земна сфера, която

63
 има крехкостта, текстурага и проблясващите дъговидни цветове на
сапунен мехур. На повърхността й са‘гравирани очертанията на познати
континенти и мога да вид през тях от едната до другата страна. Сферата се
върти и сякаш се носи в космическото пространство между две длани,
полузатворени в шепи.

Рисунка на шаман от индианското племе барсана, изобразяваща предизвикано от

аяхуаската видение (източник - Reichel-Dolmatoff. The Shaman and the Jaguar, Fig. 56)

П олуживотни - полухора
Последният ми сеанс с аяхуаска в Перу е с един 74-годишен шаман от
индианското племе шипибо на име дон Леонсио, в неговото tambo („място за
почивка“) в джунглата отвъд Икитос. Наред с обичайните си съставки
— листа от Psychotria viridis и лианата Banisteriopsis caapi — неговата
аяхуаска съдържа и татул, още едно добре познато халюциногенно растение,
и има неизразимо ужасен вкус.
Спохожда ме поредица от като общо малки и със сигурност не ужася-
ващи видения. Има няколко змиИ. На няколко пъти виждам многобройни
редици зелени пирамиди, подредени в дълги, стесняващи се ивици. Сякаш
летя над тези ивици. Освен това виждам сфера, куб и триъгълник, както и
редици от змийски или алигаторски уста, изпълнени със зъби.
Но най-паметният аспект от моите видения през тази нощ обхваща пе-
риод от, както ми се струва, само няколко секунди. Сякаш съм в голяма,
доста тъмна стая с отворена врата от едната страна. През вратата нахлува
светлина и мога да видя красив просторен балкон, издигащ се над може би
голяма река, езеро или дори морето.

64
 Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго,
изобразяваща предизвикани от аяхуаската видения

Внезапно осъзнавам присъствието на някаква фигура - в лявата част на

балкона, в задната част, непосредствено извън отворената врата, през която
гледам. Това е импозантна статуя, висока около метър и осемдесет и
очевидно изваяна от монолитен блок зелен камък, може би нефрит. Скулп-
торът е предал прекрасно детайлите на фината роба, пояса и още нещо —
може би меч, който виси от него.
Първоначално тази удивителна скулптура изглежда точно това - бе-
зобидна, неодушевена статуя. Любопитен съм да я разгледам по-добре и
приближавам малко гледната си точка, за да видя лицето й. За моя изне-
нада статуята е наполовина животинска, наполовина човешка. Има тялото
на могъщ мускулест мъж, но с глава на крокодил, подобно на Собек
- древноегипетския бог крокодил. И сега внезапно осъзнавам, че статуята е
жива - живо същество, свръхестествен пазител. В този момент очите му се
завъртат на една страна и той вече ме гледа, отчита присъствието ми.
Погледът е интелигентен, преценяващ, донякъде лукав, но за момента не
е заплашителен. Какво представлява тази жива статуя, това същество от
нефрит? Видението избледнява...
Шаманизмът идва в предградията
След като напуснахме Перу, двамата със Санта отлетяхме за Брзилия,
така че да мога да присъствам на сеанс с „Униао де Вежетал“ в прекрасния
окръг Ила де Гуарантиба, на около един част с кола западно от центъра на
Рио де Жанейро.
Mestre - майстор на церемонията - е Антонио Франсиско Фльори. Той е
виден джентълмен, прехвърлил шейсетте, с вид на интелектуалец и посиве-
ли мустаци. Присъстват общо около 100 души. Мероприятието е семейно и
възрастовите граници са от пеленачета, носени на ръце, през малки деца и
тийнейджъри до баби и дядовци на по седемдесет и повече години. „Униао
де Вежетал“ позволява и на децата да пият аяхуаска (Наричат го своя
cha - чай) - веднъж месечно за навършилите 14 години и два пъти след
18 години.
Групата съвсем очевидно се състои от проспериращи хора от
средната класа, сред които има и много представители на различни
професионални * общности - лекари, адвокати, архитекти. Храмът е
специално предназначена за целта вила, издигаща се над прекрасна
селска местност. Къщата има кухня, столова, вътрешен двор, голям
участък в единия край, където се приготвя аяхуаската (стриктно
Psychotria viridis, Banisteriopsis caapi и вода), и самия храм - голяма
правоъгълна зала с място за събирания на сто и повече души, всичките
седнали удобно.
Това, което е поразително, е изключително позитивната атмосфера
на приятелство, подкрепа, разумност и любов, която цари между
членовете. За всеки западняк, свикнал на строги забрани на
наркотиците, е твърде изненадващо да открие, че тези отговорни, добре
възпитани хора и техните семейства, всичките съзнателни граждани, са
се събрали, за да приемат силен халюциноген - и да го извършат като
основно тайнство от своята собствена, силно философска религия. За
сеанса всички са облечени в униформи, които представят мястото им в
йерархията. Мъжете носят бели три-четвърти панталони и бели обувки.
Жените са с оранжеви три- четвърти панталони. Всичките са облечени в
зелени ризи с къси ръкави, закопчани догоре. Рангът на обикновените
членове е обозначен от бели букви „Униао де Вежетал“ на левия джоб на
гърдите. При следващия ранг
- съветниците - буквите на джоба са жълти: „Униао де Вежетал“ и CDC.
По-високите рангове са обозначени със златни звезди. На посетителите
се позволява да носят обикновените си дрехи.
Cha се сипва от голяма стъклена урна, поставена в челото на
централната маса. Mestre решава колко ще получи всеки човек, отчасти
по личното му тегло, отчасти според други фактори (може би натрупан
опит?). Разпределянето на cha започва от най-висшите рангове — първо
mestre, после съветниците, след това надолу по реда чак до начинаещите
и най-накрая на посетителите като мен. Всички се подреждаме на
опашка, за да напълним чашите си, след което чакаме, докато всички
станат готови. По знак, подаден от mestre, всички пием. Cha е водниста и
по цвят прилича на преварен чай с мляко. Както обикновено, вкусът е
отвратителен и четирима веднага излизат да повръщат.
Останалите сядаме. Един от съветниците ни чете от няколко
документа за философията и основаването на „Униао де Вежетал“.
Става друг съветник и разяснява някои от въпросите. Трети съветник
запява химн.
Прекарваме първия един час най-вече в тишина, отдадени на
собствените си видения и мисли, въпреки че от време на време някои от
членовете на конгрегацията вдига ръка, за да зададе въпрос, на който
някой от съветниците отговарят. Понякога други допълват темата.
По-късно по време на сеанса много от членовете на конгрегацията

66
65
(един по един) идват до масата, за да се обърнат към събралите се.
Някои говорят

5. Свръхестественото
относно виденията и мислите си по време на сеанса, други за някое ско-
рошно събитие или идея, които силно са ги впечатлили. Всичко е много
чистосърдечно, неподправено, духовно и философско.
Понякога се пускат дискове с натрапчиви мелодии. Понякога водещият
съветник пее химни.
Сеансът продължава от 21 часа до около 1:20 сутринта. Изпивам отва-
рата си в 21:20 и около 21:45 вече имам хубави видения. Първият един час
след пиенето, до около 22:20, минава като миг - поне такова е субективното
ми усещане. Виденията ми са познати и позитивни - може би по-ярко
осветени (по-малко „видима тъмнина“) отпреди. Това, което си спомням
ясно, са големи змии (отново!), бои в светли цветове, увиващи се една около
друга и около клони. Освен това виждам пирамидални форми, построени
около някакъв вид решетка или рамка.
Но най-добрата част от вечерта идва, когато се появява същата
египетска богиня, която бях видял в Перу - този път от ляво на зрителното
ми поле. Първоначално е скрита в сянката. Приближавам образа и виждам
стройна женска фигура, която държи тъмносиня маска пред лицето си -
една от онези маски на пръчка. След това сваля маската и в мига преди
отново да изчезне, успявам ясно да видя лицето й. Сияе с цвета на
разтопено злато.

Там, където невъзможното става реалност

Ако трябва да назова едно-единствено определящо свойство на видени-
ята, споходили ме под въздействието на аяхуаската, то това ще бъде забе-
лежителното им качество - независимо от това колко „неземни“ и „отвъд-
ни“ бяха - да бъдат реални. Достатъчно изненадващо е да видиш нещо тол-
кова невероятно като „светлинно същество“, или интелигентна гигантска
змия, която се превръща в ягуар, или хибрид между човек и крокодил, или
човек-насекомо като моите „извънземни“ — особено когато при нормални
обстоятелства всяка мисъл за подобни същества е много далеч от съзнани-
ето ти. Но да ги срещнеш в цялата им странност, и все пак подсилени от
неуязвимата аура на сигурността и солидността, е два пъти по-объркващо и
дезориентиращо.
И така, няколко месеца преди да се срещна с Дейвид Люис-Уилямс,
наученото от мен посредством собствените ми преживявания в Амазония
вече беше започнало да ме убеждава в силата на неговите аргументи. Ако
нашите прадеди от Късния палеолит са консумирали психоактивни
растения - а ще видим, че в Европа от времето на последния Ледников
период е имало чудесен кандидат, който е можел да предизвиква същите
последствия като аяхуаската13, - то, тъй като имаме една и съща неврология
с тях, спокойно можем да кажем, че и те са имали преживявания като моите
(разбира се, не до най-дребните детайли, но като цяло и вероятно със
същата обща атмосфера).14 Започна да ми се струва твърде правдоподобно -
както предполага Люис-Уилямс, - че халюцинациите са дали началния
тласък на ранните

68
 религиозни представи за свръхестествени светове и същества, както и за
живота на „душата“ и след смъртта. И наистина, къде другаде нашите
прадеди биха могли изначално да са се сблъскали с такива идеи, ако не във
фантастичния свят, накъдето шаманите от всички култури и всички епохи
винаги са се отправяли по време на „духовните си пътешествия“?.
Там, както се бях убедил сам за себе си, са възможни хибридни същества -
нито хора, нито животни, създания от светлина, преображения и срещи с
мъртвите. Дали ясните доказателства за подобни срещи
- свидетелства за зараждането на религията - наистина са изрисувани в
дълбоките пещери на къснопалеолитна Европа, както твърди Люис-
Уилямс?
Бележка на автора: Не бях виждал нито една от картините на Пабло
Амаринго, преди да преживея собствените си видения, породени от
аяхуаската. Че по-късно можах да открия сходства между моите
видения и някои творби на перуанския шаман (които са показани в тази
глава), е илюстрация за удивително общите образи и идентичните „
паралелни светове ", описани от хора от много различни култури след
консумирането на аяхуаска. В 23 глава ще задълбаем още повече в тази
загадка.

ПЕЩЕРИТ
Е
ТЕРИАНТРОПИЯ

В една малка част от Европа се наблюдава безпрецедентна

концентрация на пещерно изкуство от времето на Късния палеолит, но
нашите прадеди, живели в други райони на света по това време, също са
оставили рисувани и гравирани изображения по скалите, както и
деликатни и красиви предмети, изваяни от кост и слонски бивни.
Това изкуство е разпространено удивително широко' и въпреки че
Азия и Близкият изток продължават да са представени слабо с оглед
запазените свидетелства от по-ранни периоди,2 Австралия, Америките и
Африка - подобно на Европа - са особено богати на праисторическо
скално изкуство, в някои случаи датиращо отпреди повече от 20 000 го-
дини. Както може да се очаква, като се има предвид очевидното разно-
образие и индивидуалните особености на човешките култури, не всички
примери за това изкуство от всички находища в света имат една и съща
насоченост, нито пък могат да бъдат обяснени с една-единствена всеоб-
хватна теория.3 И наистина, интуицията подсказва, че трябва да има
69
 поне толкова мотиви зад това изкуство, колкото са различните
общества или дори различните индивиди. Въпреки това Дейвид Люис-
Уилямс дръзко заявява, че неговата „невропсихологическа“ теория
може да предостави едно-единствено, при това твърде пестеливо
обяснение - не за всичко, но за определени големи дялове от това древно
изкуство, обхващащи случаи от всички краища на света, от Големия
басейн на Калифорния, през Южна Африка до Европа.4
Няма как текстове и ръкописи да са достигнали до нас от времето на
Късния палеолит, хиляди години преди появата на първите писмености.
Освен това почти никой не се е замислял за възможността огромното
световно наследство от праисторически скални изображения (подобно ;
на други добре познати дялове от праисторическото изкуство)5 да
съдържа закодирани послания, скрити в богат неалфабетен
символизъм. Освен това дори и да има скрити послания в изкуството —
което хипотетично е въз- можно, — то при положение че все още не
можем да се върнем назад във времето и да общуваме директно с
художниците, как бихме могли да се надяваме да извлечем какво
всъщност са имали предвид?
Люис-Уилямс твърди, че е намерил решението именно на проблемите,
свързани с проникването в изгубения мисловен свят на пещерните
творци. Ако е прав, то тогава неговият невропсихологически подход ни
осигурява средството, с което да декодираме съдържанието на някои от
тези древни архиви. Ако се окаже приложима, това ще бъде една много
вълнуваща идея
- почти сякаш сме отворили врата в пространствено-времевия
континуум между нашия свят и Късния палеолит и сме пристъпили през
нея, за да споделим преживяванията на хората от другата страна.
Много въпроси, малко отговори
Ако теорията на Люис-Уилямс наистина е толкова голям пробив,
колкото нейните поддръжници твърдят, то тя трябва на първо място и
най-вече да отговори на въпроси и да разгадае мистерии, с които
предходните теории са се провалили. Така се е случило, че след повече от
сто години на академични изследвания на праисторическото изкуство са
останали огромен брой въпроси без отговор и неразрешени загадки.

72
 През по-голямата част от XX в. научните изследвания са били концен-
трирани в несъразмерно голяма степен върху Европа, така че имаме
основания да се надяваме, че именно там е бил постигнат най-голям
прогрес. Европейското изкуство е доминирано от хиляди
натуралистични изображения на животни от времето на последния
Ледников период, изрисувани по стените на около триста пещери. Знаем,
че по времето, когато въпросните изображения са били рисувани или
гравирани, тези животни са се срещали в околностите на пещерите.
Фосилите са ни осигурили достатъч- но познания относно тяхната
анатомия, за да знаем, че те са били изобразени точно. То като се
изключат красотата им и високото техническо ниво на изпълнение,
първоначалната реакция на повечето учени е да предположат, че в
самите изображения няма нищо особено необичайно. Животните са били
част от заобикалящата хората среда, били са наблюдавани и след това
нарисувани. Точка. Само трябва да разберем защо.
Колкото и да е изненадващо, дори това се е оказало не по силите на
учените. През последното столетие са били предложени много теории, но
в 6 глава ще видим, че нито една от тях не е била приета от целокупната
академична общност. Основната причина за това е липсата на прогрес с
една далеч по-голяма загадка в основата на целия проблем. Тя е
поставена от други, по-неясни и трудни изображения, които също се
откриват в пещерите заедно с натуралистичните животни - изображения
на същества, които не съществуват и никога не са съществували.
Присъствието на тези фантастични зверове, хибриди, химери и
чудовища, за които няма ясни отправни точки в материалния свят,
разбира се, хвърля сянка на съмнение върху натурализма на всички
други фигури, с които споделят едни и същи стени. И наистина, ако
Люис-Уилямс е прав, то тогава е възможно нищо в това изкуство да не е
сто процента натуралистично и всъщност целият дял да разкрива образи
от вътрешната мисловна вселена на древните хора.
Един от най-загадъчните от тези образи се явява многократно в най-
различни варианти не само в къснопалеолитна Европа, но и в скалното и
пещерното изкуство навсякъде по света и от всички епохи. Фигурата е
отчасти човешка, отчасти животинска и учените я обозначават с
техническото название териантроп (от старогръцки therion - „див звяр“,
и anthropos
- „човек“). Изглежда, той ни е съпътствал още от самото начало.
Най-старото изкуство
На 20 октомври 2000 г. сп. „Сайънс“ съобщи за изключително важно
археологическо откритие:

„В Северна Италия бяха открити следи от, както може да се окаже, най-ста-
рите известни пещерни рисунки. По време на разкопки на един италиански
екип в пещерата Фумане на северозапад от Верона бяха намерени каменни
плочи с изображения на животно и получовешка-полуживотинска фигура.
Плочите, рисувани с червена охра, очевидно са паднали от тавана на пещерата

73
 и са попаднали сред седиментните наслаги на пода, по-рано датирани преди
между около 32 000 и 36 500 години“.6

При това положение колко стари са самите рисунки? След като са на

си- гурно място сред добре датирани наслаги, според добрите
археологически процедури те трябва да са поне на 32 000 години - най-
малката възможна възраст на пласта, в който са били намерени. От
друга страна, те спокойно могат да са по-стари. Не става въпрос само за
разликите във възрастта в рамките на пласта (между преди 32 000 и 36
500 години). Много по-голям проблем, тъй като няма метод, който да
датира директно червената охра, е невъзможността да знаем колко дълго
време рисунките са си стояли непокътнати на тавана, преди да паднат на
пода и добре датираните седименти да ги покрият. Може да са изтекли
хилядолетия, в който случай те биха могли да се разглеждат - поне на
теория - като значително по-древни от максималната възраст на пласта,
т.е. да са на повече от 36 500 години.
Други претенденти за титлата на най-ранни пещерни рисунки са
впечатляващите образи от пещерата Шове в региона Ардеш в Южна
Франция. За разлика от червената охра, използвана във Фумане, която
има минерален произход, много от рисунките в Шове са направени с
емулсия от въглени, съдържаща органични останки. Те могат да бъдат
датирани сравнително лесно с изпитания радиовъглероден метод. В
Шове са взети повече от 30 проби от въглени и получените директно за
рисунките дати вариран между 30 000 и 32 500 години, с възможна
грешка от около 700 години във всяка посока.7 И затова, въпреки че е
възможно припокриване в долната граница на датите от Фумане, все пак
изглежда вероятно италианските рисунки да са с няколко хиляди години
по-ранни от тези в Шове и следователно да имат основания да
претендират да са най-старите в света — поне докато не се появи някое
ново откритие, което да измести предела още по-назад във времето.

74
 Териантропите от Фумане и Шове
Пещерата Фумане се оказа важна за моето изследване поради загадъч-
ния сюжет нарисуваните каменни плочи, открити там от археолозите.
Въпреки внимателното изучаване, на две от плочите изображенията с
червена охра са толкова бледи, че не могат да бъдат разчетени. Две други
показват „нереалистични“ животни, едното с неестествено удължена
шия, а другото с пет крака.8 Още една плоча носи образа на странно
същество, което основателно е описано в цитирания по-горе пасаж от сп.
„Сайънс“ като „получовешко-полуживотинско“. Тази фигура, висока
около 18 сантиметра, има глава на рогато животно, като например бизон
или тур (дивият предшественик на днешните говеда), ръцете и торса на
човек и изправени задни крака които, изглежда, притежават смесица от
човешки и животински характеристики. Читателят ще разпознае
подобно смесване и сливане на различни видове като характерно за
напълно развития териантроп
- съставно митично същество, което попада в една и съща категория
като „човека крокодил“, когото срещнах в последното си породено от
аяхуаската видение в перуанска Амазония.9

Получовек-полузвяр“ - териантроп от пещерата

Фумане

В допълнение към голямата си възраст Фумане и Шове имат още една

обща черта. Човекът бизон/тур от най-древната италианска пещера има
своето близко съответствие в най-старата френска пещера — тъй като се
оказва, че Шове притежава свой собствен загадъчен и интригуващ
човек- бизон.10 Странната фигура е изрисувана с въглен на издатък
гладка скала, спускащ се от тавана в последната и най-дълбоката от
големите галерии на Шове, кръстена „Крайната камера“. Свила се рязко
напред в областта на корема, все едно сгърчена от силна болка, фигурата
съчетава рогата глава,

75
гърдите и характерната гърбица на бизона, човешки крака в изправено,
но леко извито положение и несъмнено човешка ръка и длан с дълги
пръсти, отпуснати надолу." Освен това, макар описаното вече да го
прави доста- тъчно странен, човекът бизон от Шове става още по-
необикновен, когато очите ни свикнат със сумрака и установим, че той
сякаш е обкрачил отляво долната част и подчертания полов триъгълник
на гигантска човешка женска фигура. Тя е изобразена без главата, но
скъсената й от перспективата дясна ръка — сякаш за да компенсира, -
изглежда, се е преобразила в главата на голяма котка,12 може би пещерен
лъв.

Пещерата Шове - мъж-бизон, обкрачил жена-лъв

От каква странна и изкривена вселена са се появили тези странни

изображения - образи на слели се хора и животни, образи на удивителни
трансформации?

Германските хора-лъвове
Ако се задълбаем, всичко става още по-загадъчно.
Най-древното изкуство в Германия датира от същия период като те-
риантропите от Шове и Фумане - между приблизително 30 000 и 35 000
години. Основните обекти са пещерите Фогелхерд, Хохленщайн-Щадел,
Гайсенклостерле и Хохле-Фелс в швабските планини Юра в
югозападните части на страната. Въпреки че има определени податки за
нещо, което някога може да са били големи стенни рисунки,13 ключовите
открития в пещерите са 19 подлежащи на идентифициране скулптури,
изрязани от кост от мамут.14 Повечето са изящно изработени миниатюри,
чиято дължина рядко надминава 5 сантиметра. Някои са пробити, така
че да могат да бъдат използвани като украшения за врат. Всичките имат
минимална възраст —определена по възрастта на пластовете, в които са
открити, — от около 32 000

76
години, но някои от предметите биха могли да са чувствително по-стари.
Един е открит с пласт с горна хронологична граница 36 800 години.15
Тези древни статуетки изобразяват коне, мечки, една птица, няколко
мамута, четири котки, две говеда, два смътно хуманоидни
„антропоморфа“ и едно четирикрако същество, което все още не е
идентифицирано.16 Повечето са открити в седиментните пластове в
обитаваните зони на пещерите. Само че има една находка от
Хохленщайн-Щадел, която, изглежда, трябва да бъде отделена като
специална. С височина 29,6 сантиметра и тегло почти 750 грама, тя е
повече от пет пъти по-голяма от всички други статуетки и е открита в
ниша дълбоко в пещерата, където - според археолозите - древните хора
са стигали рядко.17

Мъжът лъв от Хохленщайн-Щадел

Подобно на най-древното изкуство в Италия и най-древното изкуство

във Франция, странната фигура от слонова кост от Хохленщайн-Щадел
е била изработена преди поне 32 000 години и изобразява... териантроп. В
този случай не става въпрос за „човек-бизон“, а за „човек-лъв“. Ръцете и
краката са човешки, но завършват с нещо, което повече прилича на
котешки лапи, отколкото на човешки длани и стъпала. Тялото и като
общо позата са човешки, но главата е на голяма котка.18 Очевидната
идея, че фигурата трябва да представя мъж с някакъв вид ритуална
лъвска маска, категорично е отхвърлена от учените, които са я
изучавали подробнао.19 По всичко изглежда, че тя изобразява същество,
което преминава през трансформация - нито напълно лъв, нито напълно
човек, а нещо споено в едно-един- ствено свръхестествено същество.
Наскоро втора подобна фигурка беше открита в пещерата Хохле-Фелс в
същия район. Тя също е на човек-лъв, но е миниатюрна - висока е само 4
сантиметра и тежи само няколко грама.20
Широко разпространена система от вярвания
И така, нека обобщим. Сега вече знаем, че и в трите най-древни ко-
лекции от фигурно изкуство в света основно място заемат тези приказни
същества — отчасти хора, отчасти животни — които специалистите по
митология и религия наричат териантропи.

77
 Териантропите са добре застъпени и в съвременната популярна
култура - например и върколакът, и Дракула са такива. А трябва да се
замислим само за миг, за да разберем, че подобни същества са правили
компания на хората от самото начало на писаната история. В Древен
Египет отпреди 5000 години богът Анубис - отчасти чакал, отчасти човек
- е териантроп; богът Собек е отчасти крокодил, отчасти човек, богинята
отмъстителка Сехмет е отчасти лъвица, отчасти жена; великият сфинкс
в Гиза е отчасти лъв, отчасти човек. Минотавърът, мучал в тъмния
подземен лабиринт на Крит, е имал тялото на човек и главата на бик -
класически бовиден териантроп. А какво друго е кентавъра от гръцката
митология, ако не невероятна и фантасмагорична комбинация между
кон и човек? Когато се изправим пред териантропите в Шове, Фумане и
германските пещери обаче, става очевидно, че подобни идеи и образи са
се зародили много по-рано от началото на писаната история преди
някакви си 5000 години. Завършеният вид на хора-лъвове и хора-бизони
в изкуството от между преди 35 000 и 30 000 години измества появата на
странната концепция за преобразява- нето на човек в животно в една
почти невъзможно далечна епоха.
Защо една подобна концепция изобщо се е появила вече е загадка, да
не говорим за това защо е била изразена независимо в най-древното
пещерно изкуство в три различни области на Европа. Ето какво казва
Рандал Уайт, професор по антропология в Нюйоркския университет, по
повод откриването на странния рогат териантроп от Фумане:
„Вече имаме този образ на три различни места в една много ранна епоха.
Едно е да' изобразиш кон, а съвсем друго да нарисуваш нещо, което не съ-
ществува в действителност. Хората са имали някакви абстрактни представи за
света, които можем да опишем единствено като религиозни. Виждаме една
широко разпространена система от вярвания, която е много древна“. 21

Човекът звяр от пещерата Аполо-11

Почти на другия край на света спрямо Европа, Южна Африка се
разглежда от учените като люлка на хората с модерна анатомия. Дали
става въпрос просто за удивително съвпадение, или все пак е податка за
съществуването на връзки през огромни разстояния, че сред най-
древните скални рисунки, откривани до този момент в Африка, също -
както е и във Франция, Германия и Италия - има твърде забележително
изображение на териантроп?
То е част от серия монохромни и полихромни изображения,
изрисувани от неизвестни праисторически художници на плоски
каменни плочки, донесени в една пещера в Намибия22 и в крайна сметка
изоставени на пода й. След това се намесили естествените процеси, чието
въздействие видяхме и на други места, и плочките постепенно изчезнали
под трупащите се седиментни пластове. Изминало още много време и се
натрупали още много такива пластове.
Накрая, през 1969 г., екип археолози от Кьолнския университет, водени
от д-р Волфганг Ерих Вент, проучили и започнали да разкопават

78
пещерата, на която
- в чест на приземяването на американските астронавти на Луната през
юли същата година - дали името Аполо-11.23 Сред множеството други
твърде интересни предмети те открили седем от рисуваните плочки,
които били погребания напластявания, датиращи отпреди между 25 500
и 27 500 години -т.е. с минимална възраст на самите рисунки от 25 500
години.24 И тук, както и при Фумане, е напълно възможно рисунките да
са били направени стотици или дори хиляди години преди да попаднат
на пода на пещерата.

Човекоподобни задни крака и стъпала се сливат с

животинско тяло - човекът звяр от
пещерата Аполо 11.

Специалистите са разпознали пет животни, изобразени на плочките от

Аполо-11, сред които един черен носорог и две зебри.25 Но мен ме интере-
суваше най-вече териантропът — създание от света на кошмарите,
съчетаващо стъпалата, краката, задните части и големия фалос на човек
с тялото, предните крака, главата и масивната челюст на голяма котка26
- може би лъв или леопард.27 Че едно толкова характерно изображение на
„човек- звяр“ се е оказало част от най-древната колекция от скално
изкуство в този регион, ми се стори почти неизбежно в светлината на
това, което вече знаех за твърде подобните открития във Фумане, Шове
и Хохленщайн-Щадел.

Същата странна фигура след 17 000 години...

ДЪЛГО след първата поява на териантропите в пещерното изкуство на
Европа и Южна Африка (преди между 35 000 и 25 000 години) те
продължавали да заемат важно място в художествените традиции на
двата региона.
Например 32 000-годишният човек-бизон, висящ на скалния си
издатък от тавана на пещерата Шове във Франция намира доста точен
паралел в общите очертания на един човек-бизон от пещерата Ел

79
Кастильо в Северна Испания, когото древните художници създали, като
подчертали естествената форма на един сталагмит, стърчащ от пода на
пещерата.28 Но за разлика от териантропа от Шове, който бележи
зараждането на пещерното изкуство в Европа, примерът от Ел Кастильо
е отнесен към времето преди около 15 000 години - периодът на
последния творчески разцвет (археолозите го наричат „Магдаленски
културен комплекс“), настъпил точно преди края на епохата на
пещерното изкуство.29 Хронологичната разлика между преди 32 000
години и преди 15 000 години е 17 000 години - период, който е толкова
дълъг според човешките мащаби, че е трудно да го осмислим. Той е
повече от пет пъти по-дълъг от целия период на съществуване на
древноегипетската цивилизация и повече от осем пъти по-дълъг от цяла-
та история на християнската религия. И все пак, през целия този период
пред очите ни - ако посетим рисуваните пещери - има свидетелства, че
неземният образ на превръщащия се в бизон човек се е съхранил и е бил
пресъздаван многократно.

Мъжът бизон от Шове (вляво) и ллъжът бизон от Ел Кастильо

(вдясно)

Така, по същество същата фигура се явява два пъти в пещерата Три-

мата братя във френската област Ариеж, отново датираща от Магда-
ленския период,30 както и в намиращата се наблизо пещера Габилу - на
скална стена в края на дълъг тунел.31 Тук той е уловен точно в момента
на преобразяване, със слети в едно бизонска задница и човешки крака.
Друг забележителен човек-бизон - въпреки че този път само лицето на
създанието е човешко - заема основно място на големия полихромен
таван на пещерата Алтамира в Испания.32 И да не забравяме, фигурите
от стените на Пеш Мерл, които праисторикът Андре Лероа-Гуран иден-
тифицира като „жени-бизони“.33

80
 Вляво и в средата - мъже-бизони от пещерата Тримата братя (Breuil, 1952);
вдясно -- мъж бизон от Габилу

Протей
Не всички териантропи в пещерите на къснопалеолитна Европа са
смесици между хора и бизони. Хората лъвове от Хохленщайн-Щадел и
Хохле Фелс са най-древните изключения, но има и още няколко.

„Магьосникът" от Тримата братя - отчасти бухал, отчасти вълк, отчасти елен, отчасти кон,
отчасти лъв и отчасти човек (Breuil, 1952)

В пещерата Тримата братя например има два големи гравирани

бухала, в които учените разпознават присъствието на определено
хуманоидни характеристики.34 Много по-забележителен обаче е т.нар.
„Магьосник“ или „Господар на животните“ от Тримата братя. Той
властва над една малка кръгла камера, известна като „Светилището“,
където има пана с издълбани изображения, показващи стотици
животински фигури от общо 13 различни вида.35 Кацнала в една ниша на
ерозиралия таван, на повече от 3 метра над пода, тази удивителна
протеобразна фигура, гравирана дълбоко в ска

81
 лата и очертана с черен въглен, съчетава бухалоподобни очи и нос
като човка с ушите на вълк, рогата на елен, опашката на кон, ноктите на
лъв и стъпалата, краката, тялото и пениса на човешко същество.36

Еднорогът и птицечовекът от Ласко

Една от най-първите рисунки, с които посетителят се сблъсква при
влизането си в Залата на биковете в Прочутата френска пещера Ласко,
подвеждащо е кръстена „Еднорога“ - подвеждащо, защото ако приемем,
че излизащите от предната част на главата на съществото израстъци са
рога, то те със сигурност са два, а не един, както предполага името.
Фигурата изобразява тромаво на вид четирикрако с размерите на кон и
приблизително такава форма. Има издут корем и шест кръгли петна по
тялото си подобно на петнистата кожа на голяма хищна котка.37 Някои
изследователи твърдят, че има брадато човешко лице,38 но повечето го
идентифицират като териантроп заради дебелите задни крака с
подчертани мускули на бедрата и прасците, за които се твърди, че
приличат на човешки.39

„Еднорогът“ от Ааско. Смята се, че задните му крака са

човешки.

Еднорогът е нарисуван на лявата (северната) стена на Залата на

биковете, малко след входа. Право напред в източния край на залата е
подобният на вулва проход към Осевата галерия — приказно украсен
задънен коридор. Още един проход започва от залата през дясната
(южната) стена и продължава повече или по-малко право на юг. След по-
малко от 30 метра коридорът извежда посетителя в една част от
пещерата, наречена „Апси- дата“, която съдържа останките от голям
брой рисувани и гравирани изображения по стените и тавана, сред които
и знак с формата на боздуган и геометрична решетка.40 Тук основната
галерия продължава на юг, а едно разклонение завива на запад към
Шахтата на мъртвия мъж — със сигурност най-загадъчното и неземното
от чудесата на Ласко. До шахтата се стига през тесен процеп, след който
има вертикално спускане от около 5 метра. Стените на шахтата са
изгладени и лъскави, което предполага, че голям
8
1
6. Свръхестественото

83
брой хора са минали оттук в праисторически времена, може би с
помощта на някакво въже.41 И все пак шахтата не е нищо повече от
дълбока естествена дупка в скалата. Защо тогава е трябвало да си правят
целия този труд?
Отговорът, изглежда, се крие на един перваз на самото дъно, където е
нарисувана изключително необичайна сцена. Вляво, сякаш се отдалеча-
ва, виждаме черен носорог с вдигната във въздуха опашка.42 Зад него
има група от шест черни точки. В центъра на композицията има
хуманоидна фигура - схематично „човече от клечки“ с изправен пенис.
Фигурата е разположена под странен ъгъл спрямо вертикала, все едно
пада назад. До или точно под нея има къс прът с птица на върха. И
накрая, отдясно, изправил се право срещу падащото схематично „човече
от клечки“, има голям бизон, очевидно тежко ранен, тъй като
вътрешностите му изпадат от корема. Главата му заплашително е
наведена напред, сякаш се кани да нападне.

Схематичното „човече от клечки“ в центъра на цялото това действие

- „мъртвия мъж“, на който археолозите са кръстили шахтата, - е
териантроп. Тялото, ръцете, краката и пенисът му са напълно човешки,
но главата

A - Характерният надочен гребен на големия глухар;

В - Глухарът на пръчка;
С - Надочният гребен на хуманоидната фигура.
Присъствието на тази отличителна черта, заедно с
четирите пръста на всяка ръка на хуманоидната
фигура, предполагат, че тук е изобразен човек в
момента на преобразяването му в птица (по Davenport
и Jochim, 1988).

84
му има по-скоро човка, отколкото уста и всъщност е идентична с главата
на птицата на пръта, изобразена в съседство. В една статия, публикувана
в „Антикуити“, изследователите Деморест Дейвънпорт и Михаел А.
Йохим са идентифицирали птицата като мъжки голям глухар. Те
показват, че характерния надочен гребен на този вид е изобразен и на
човката на самата птица, и на човката на схематичното „човече от
клечки“.43 Те освен това изтъкват, че ръцете на фигурата, въпреки че
изглеждат човешки на пръв поглед, всъщност имат само по четири
пръста:
„Четири е точният брой на пръстите, които има тази птица. Заменянето на
дбете човешки ръце с четирипръсти птйчи крака е целенасочен и изкусен трик
на художника да направи образа по-птицеподобен... Хуманоидът не е нито
човек, нито птица, а човек/птица, който — ако е бил повален от бизона —
очевидно е бил поразен в момента на преобразяването си в глухар“.44

Красавицата и звярът
В малката пещера Ел Хуйо в Северна Испания, датираща отпреди
около 14 000 години, по-малко от две хилядолетия преди края на
огромната епоха на пещерното изкуство, е изобразена още една
териантропична трансформация. Тук древните хора са отредили първото
място на една голяма естествена скала, която е била скулптирана и
променена от човешка ръка. С нейните „очи“, „нос“, „уста“ и дори
загатнати „мустаци“, дясната страна на скалата има несъмнена прилика
с човешко лице. Ето какво пишат раз- копвачите на пещерата, Л. Г.
Фрийман и X. Гонсалес Ечегарай:
„За да изобрази устата, художникът се е възползвал от една естествена из-
вита пукнатина в скалата. Централната част на тази пукнатина е била израв-
нена с издълбаване, за да бъде изправена формата на устните и да се загатнат
зъби. Получило се е общото впечатление за усмихваща се уста. Долният ръб на
камъка е естествено вълнист - „гирляндообразен“ е най-точното описание,
— като шарките са били ретуширани с (понякога дълбоки) врязвания, за да се
изобрази средно дълга брада“.45

Красавицата и звярът в Ел Хуйо (по J. L. Casado в Freeman и

Echegaray, 1981)

85
 Дотук добре, но всичките тези човешки черти са от дясната страна на
лицето. Отново възползвайки се от естествените очертания и пукнатини,
древният художник е преобразил лявата страна на лицето, за да
пресъздаде съвсем друго изображение. Тук „окото е дълбока, повече или
по-малко триъгълна дупка, с вдлъбнатина, която намеква за слъзен
канал и продължава още малко надолу, а вътрешният край на окото се
събира с дълбока естествена пукнатина на скалата, която създава ясно
разделяне на лицето на две половини“.46 Тук отново откриваме
историята на красавицата и звяра, тъй като както дясната страна
изобразява лице, което е напълно човешко, лявата страна ни показва
„голям хищник, с косо разположено око, голям слъзен канал и умерено дъ-
лъг нос, който завършва с добро предаване на оголен rhianarium. Брадичката е
триъгълна и един островърх зъб се издава над устата. На муцуната има три
почти успоредни линии от черни петна, които наподобяват основите на мус-
таци или косъмчета - характерна за котките черта. Взети като цяло, тези черти
пресъздават голяма котка, вероятно лъв или леопард“.47

Ту ги има, ту ги няма - загадките на племето сан

Изглежда, всички налични данни категорично свидетелстват, че идеи-
те за трансформации на хора в животни - както и рисунки и скулптури,
изобразяващи преминали през подобни трансформации същества, - са
съществували още самото начало и са се съхранили до края на епохата
на пещерното изкуство в Европа. Видяхме, че същата твърде невероятна
представа, че човек може да се преобрази в животно, е намерила израз и
в най-ранното скално изкуство в Африка - рисуваните плочки от
пещерата Аполо-11 в Намибия, за които се смята, че са на около 27 000
години, и на които присъства териантропичният образ на човек-лъв или
човек-леопард. И тук, както и в Европа, тази концепция се доказва като
дълговечна. Както ще видим, скалното изкуство на бушмените сан в
Южна Африка продължава да включва голям брой териантропи чак до
края на XIX в., когато тяхната извечна култура на ловци и събирачи
била изличена насилствено.
Не използвам думата „извечна“ просто така. Истината е, че никой не
знае от колко точно време бушмените сан са живели в Южна Африка,
преди да бъдат подложени на етническо прочистване от гладните за земи
бели заселници, но учените са убедени, че става въпрос за много дълго
време. Самите рисунки са направени основно с минерални пигменти и не
подлежат на същото директно датиране като например рисунките с
емулсия от въглени в Шове. И все пак има някои улики, например
определени артефакти и останки, асоциирани със сан и техните рисувани
скални убежища, които започват да се появяват сред археологическите
материали в Южна Африка преси около 10 000 години.48 „Имаме купи от
черупки на костенурки със следи от охра в тях, които със сигурност са на
8000, 9000, 10 000 години“, коментира Джон Паркингтън, професор по
археология в Кейптаунския университет, където го интервюирах през
април 2004 г.:

86
 „В Намибия има фрагменти от отлюспили се рисунки, които със сигурност
са били на стените на пещерите и - поне аз мисля така - датират отпреди 7000,
8000, 9000 години... Смятам, че можем с доста голяма сигурност да ги
проследим през целия Холоцен допреди 10 000 години... Много бих се изне-
надал, ако хората не са рисували в пещерите преди 10 000 години. В момента
Аполо-11 се откроява и би било много хубаво да имаме и други примери за
какво са рисували хората по онова време“.49

Причината Аполо-11 да се откроява е, че просто няма нито един друг

пример от цяла Южна Африка, който да ни покаже „какво са рисували
хората по онова време“. Приблизителната възраст от 27 000 години би
трябвало да предположи, че рисуваните плочи са със 17 000 години по-
стари от цитираните от Паркингтън най-ранни вероятни данни за
появата - преди 10 000 години - на традициите на скалното изкуство на
бушмените сан в Южна Африка. И все пак по стил и сюжет рисунките от
Аполо-11 твърде много приличат на творбите на сан. Възможно ли е
разкопалите пещерата археолози по някакъв начин да са объркали
хронологията и да са удревни- ли възрастта на изкуството там? „Не -
казва ПаркиНгтън, - много трудно би било да оспорим датировката. Има
около 30 радиовъглеродни дати и наистина ще бъде трудно да ги
опровергаем.“50
Предлагам ви едно сбито обобщение: скално изкуство, което твърде
много прилича на по-късните рисунки на сан, е било създавано в Африка
преди 27 000 години. След това, след едно загадъчно отсъствие от района
в продължение на 17 000 години, те отново се появяват преди 10 000
години и оттам насетне продължават да се създават и подновяват като
непрекъсната традиция до окончателното унищожаване на културата на
бушмените сан през XIX в.
Човекът насекомо от Кондоа
Един спекулативен сценарий, който би могъл да се съобрази с всички
налични данни, е, че прадедите на историческите бушмени сан наистина
са присъствали в Южна Африка преди 27 000 години и че именно те са
отговорни за скалното изкуство в пещерата Аполо-11. По онова време
цялото население на региона трябва да е било изключително
малобройно, може би няколкостотин или най-много хиляда индивиди, и
би изглеждало естествено и сравнително лесно за тях да се преместят в
някакъв друг район - пред заплахата от хипотетичен природен
катаклизъм или катастрофална промяна в климата. Сан винаги са били
ловци и събирачи - начин на живот, който са съхранили още от
Каменната ера и който техните последни родственици, бушмените от
Намибия и Калахари, продължават да практикуват и днес. Подобни хора
не се колебаят да изминат огромни разстояния, ако е необходимо за
оцеляването им, и на африканския континент има огромни области,
които никога не са били проучвани или дори посещавани от археолози и
където предшествениците на сан са могли - поне на теория - да се
преселят и да останат в продължение на 17 000 години (или дори повече),

87
без ние да знаем каквото и да било за това. За да завършим сценария,
трябва само да си представим нови климатични промени преди между 12
000 и 10 000 години, които са позволили на преселниците сан да се
върнат отново в земите на своите прадеди на юг. По този начин можем да
си обясним сигурните следи от тяхното присъствие и творчески
дейности, които започват да се появяват сред археологическите находки
точно по това време.
Идеята за праисторическите миграции на Сан от и към Южна
Африка ни помага да си обясним някои противоречиви обекти със
скално изкуство на други места на континента, които археолозите са
проучили, но срещат големи трудности да категоризират. Далеч на север
например се наблюдава изолирано струпване от няколкостотин
рисувани скални убежища в танза- нийския регион Кондоа.5' За
нетренираното око веднага става очевидно, че тези танзанийски рисунки
демонстрират множество прилики със скалното изкуство на сан,
известно от повече от 20 000 обекта в Южна Африка. Специалистите се
съгласяват с това, като допускат, че рисунките „допускат съпоставяне с
южната традиция, въпреки че са отдалечени на 1500 километра от най-
близкия обект на юг“.52
Подобно на изкуството на южните бушмени сан, танзанийското изку-
ство в голяма степен е изпълнено с минерални пигменти, които не
подлежат на пряко датиране. Въпреки това има податки, че може да е
изключително древно. На голям брой от рисуваните обекти разкопките
са открили „късове охра, моливи от охра и „палитри“ с петна от охра -
все предмети, които ясно говорят за създаването на рисунки, - в пластове
отпреди около 29 000 години“.53 Италианският праисторик Емануел
Анати подкрепя тази дата и свързва танзанийските рисунки специално с
тези от пещерата Аполо-11 в далечна Намибия.54 Палеоантропологът
Мери Лики също поддържа, че има родствено сходство между плочките
от Аполо-11 и танзанийското скално изкуство, за което тя предлага още
по-голяма възраст - около 40 000 години.55
Малцина други учени биха били готови да приемат, че рисунките от
Кондоа са толкова древни, и тъй като опитите да се извлекат дати от
съпътстващите ги археологически пластове съвсем не са посрещани с
всеобщо съгласие все още няма консенсус нито по отношение на
произхода, нито за датата на тези загадъчни изображения. Единственото
нещо, което явно се приема от всички, е, че те по някакъв начин са
свързани с традиционното скално изкуство на бушмените сан на юг.
Но независимо дали са дело на далечен преден пост на южната
култура на сан от последните 10 000 години, или са част от все още до
голяма степен непознат резервоар от много по-древно изкуство на
бушмените сан, скрито в други райони на Африка, със сигурност
предизвиква интерес фактът, че териантропите заемат видно място в
танзанийското изкуство. Сред тях има фигури с животински глави от
общия тип, който читателят вече познава.56 Има обаче и някои по-
необичайни вариации по териантропична- та тема - а именно група от
тънки и издължени антропоморфни фигури в скалния заслон Коло I в
88
Кондоа. Те са нарисувани посредством множество успоредни линии
червена'охра. Често интерпретирани погрешно като хора със сложни
прически или украси за глава,57 при по-внимателно разглеждане се
оказва, че главите на тези неземни фигури не са нито човешки, нито
животински. Телата, ръцете и краката имат достатъчно човешки вид, но
дланите, стъпалата и особено главите, които имат пипалца - а в един слу-
чай дори очи на стълбчета, - със сигурност са насекомообразни.58

Хората насекоми от Кондоа

Южна Африка - териантропи навсякъде

Необикновената мисъл захуманоидни насекоми, на която навеждат
тан- занийските рисунки, може да се открие в скалното изкуство и
митологията на южните сан, в които се наблюдава особено
предпочитание към богомол- ката. В скалния заслон Брандхьок в дивата
област Сидарберг в Западната

Изображения на бушмените сан - жена (вляво, от

Сидарберг, по Slingsby, 1997) и мъж (вдясно, от Кароо),
превръщащи се в богомолки
Капска провинция една висока и мускулеста женска фигура сякаш е
обърнала богомолкообразната си глава, за да погледне през рамо назад.59

89
Името на бога творец на бушмените сан Каген означава буквално
„Богомолка- та“.60 По принцип се изявява в човешки вид - обикновено
като ловец или шаман сан, - но може по желание да се преобразява в
едноименното си насекомо.61 В скални убежища на бушмените сан в
скалистия регион Кароо в Южна Африка съм виждал рисувани
изображения, на които божеството е показано именно в процеса си на
преобразяване в гигантска богомолка.62
Каген — който освен това може да се яви като антилопа кана, змия
или орел63 - е същият подобен на Протей персонаж, който сменя формата
си като магьосника от Тримата братя и приглася на същата мелодия
като свирената преди 27 000 години в Намибия от териантропа в
пещерата Апо- ло-11. В обширния архив на скалното изкуство на
бушмените сан, датиращо отпреди 10 000 допреди само 100 години и
пръснато надлъж и нашир в Южна Африка, отново и отново чуваме
същата мелодия - тъй като изображенията на всякакви териантропи са
вездесъщи и многобройни.64
В Дивата долина на окръг Маклиър в Североизточната Капска
провинция в Южна Африка художниците на сан са използвали бяла боя,
за да изобразят висок териантроп с крака и копита на елен, ръце като
лапи и човешко лице.65
В един изолиран скален заслон на име Сифер на 30 километра от Кла-
нуилям в Сидарберг има завладяващо изображение, нарисувано с
червена охра. То показва група чудато изродени човешки фигури с много
дълги ръце и крака, които подобно на стадо антилопи стоят на четири
крака на дебела зигзагообразна линия.. Приближавам се да го разгледам
по-отблизо. Сега мога да видя, че на една от фигурите са покарали рога, а
всички останали са в различен стадий от преобразяването си в
антилопи.66

Хора, превръщащи се в антилопи

Друго изображение на сан от южноафриканската Западната Капска

провинция показва група от около дузина антропоморфни фигури,
нарисувани твърде неопределено, все едно летят или плуват. Те са с
човешки глави, ръце и торсове, но вместо човешки крака имат опашки -
рибешки или може би птичи (лястовичи според някои).67

90
 Хора-птици или мъже-русалки?

Насред невероятните декори на природния резерват Замъка на

гиганта в Драконовите планини има голямо находище на скално
изкуство, понастоящем известно като Главните пещери, където и двете
централни фигури са териантропи с човешки крака, задни части и ръце
и глави на планинска редунка.68 Едната фигура изглежда като на буци и
уродлива. По-близък поглед показва защо. Тя е обвита в извивките на
гигантски змии, което предполага възможността да има и по-нататъшни
нива на метаморфози.

Човек се преобразява в антилопа кана - изображение от

Драконовите планини.

В цяла Южна Африка далеч най-често изобразяваният териантроп е

човек, превръщащ се в антилопа кана - най-голямата от всички
антилопи. В една от множеството такива сцени от Драконовите планини
- в Гейм Пас в природния резерват Камберг - виждаме антилопата с
преплетени задни крака, все едно ще падне. Това показва, че всеки
момент ще умре. Зад нея има висока мъжка фигура, която я държи за
опашката, а краката му са кръстосани по съвсем същия начин. Вместо
човешка глава и стъпала той има глава и копита на антилопа кана.69
Вдясно има фигура на танцьор и още два териантропа, единият с тяло на
мъж и глава на неидентифицирано животно със заострени уши, а втория
с тяло на мъж, но с копита и рога на антилопа кана.70
 Териантропи на бушмените сан

Други преобразяващи се фигури, любими на художниците сан, са хо-

ра-слонове,71 хора-чакали,72 някои забележителни хора-птици,73 стрелец
с лък, който има главата и опашката на павиан и ръцете и краката на
човек,74 „обърнати наобратно“ териантропи, при които животински
глави израстват от задните части на безглави човешки фигури,75 и
задължителните хо- ра-лъвове.76

Мъж се превръща в лъв.

Обединяващата тема
Би било възможно да кажем още много за удивителното разнообразие
от териантропи, изобразявани от бушмените сан, но общата картина е
ясна. През един период от 27 000 години скалното изкуство в Южна
Африка непрекъснато и с голямо постоянство изобразява мистерията на
човешки същества, които се превръщат в животни - точно какъвто е
случаят, както вече знаем, с пещерното изкуство на праисторическа
Европа още от най- ранната му поява.
Защо е така дори само в един, да не говорим в два толкова отдалечени
района?
Наскоро д-р Пол Тайкън, старши научен сътрудник в Австралийския
музей в Сидни, и д-р Кристофър Чипъндейл от Музея за археология и ан-
тропология към Кембриджкия университет направиха детайлно
изследване на праисторическото изкуство в пръснати на огромни
разстояния обекти в Австралия, Франция, Южна Африка и Испания.
Целта на изследването беше да се идентифицират всички очевидно общи
теми, но в края на проекта учените откриха само една, за която да може
да се твърди, че наистина е универсална:

92
 „Разгледахме изкуството, което ни връща назад до зората на човешкия род,
и открихме, че то има една обща характеристика: хибридите между хора и
животни... С други думи, върколаците и вампирите са древни колкото самото
изкуство. Тези съставни същества, принадлежащи на свят между човешкия и
животинския, са обединяваща тема още от зараждането на изобразителното
изкуство“.77

Френският праисторик Жан Клод също приема, че „вярата в териан-

тропични същества“ е не само категорично илюстрирано в най-древното
пещерно изкуство, но е „засвидетелствана в целия свят във всички пери-
оди“.78 При това положение според него то трябва да е „част от
универсалните свойства на човешкия мозък“.79
Това, изглежда, е едно впечатляващо обяснение на удивителната
гъвкавост и вездесъщност на териантропичните изображения, но стига
да се за мислим за момент ще установим, че то просто си проси един
въпрос. Ако вярата в териантропи е едно от универсалните свойства на
човешкия мозък, то тогава това, което трябва да се запитаме, е защо е
толкова универсална. Тъй като се предполага, че мозъците ни са
продукти на дарвиновата еволюция, то следва да приемем като аксиома,
че всяка форма поведение, която се е съхранила в човешката култура в
продължение на хиляди години, би трябвало да се е доказала като
полезна за дългосрочното оцеляване на вида. Следователно трябва да
разберем, защо е било полезно за нашите прадеди да се интересуват
толкова страстно от несъществуващи хибриди между хора и животни, че
да ги избират за сюжет на най-първите си художествени опити - в Шове,
Фумане, Хохленщайн-Щадел и пещерата Аполо-11-и след това да ги
изобразяват, под една или друга форма, в продължение на десетки
хиляди години.
Нито една теория, която претендира да може да ни каже какво
представлява или означава пещерното изкуство, не би могла да се надява
на успех, ако не успее да предложи цялостно и убедително обяснение за
тази твърде озадачаваща ситуация.
ЗАГАДКИТЕ НА ПЕЩЕРИТЕ

През лятото на 1991 г. марсилският леководолаз Анри Коске се

натъкнал на скрита страна на чудесата, докато изследвал подводни
пещери по югозападното крайбрежие на Франция. На дълбочина почти
40 метра той проникнал в ужасяващ, издигащ се нагоре тунел с
дължина повече от 150 метра и накрая излязъл на повърхността под
купола на огромна пещера, която днес носи неговото име. Входът й бил
залят от покачването на морското ниво след края на последния
Ледников период и Коске бил първият човек, влязъл в нея след повече
от 18 000 години.1 Само че през периода отпреди 27 000 допреди 18 000
години тя е била украсена в много големи мащаби.2 Благодарение на
особената си топография (основните й галерии са на много по-високо
ниво от входа) повечето от прекрасните къснопале- олитни рисувани и
гравирани изображения не само че са непокътнати и над водата, но са и

93
в прекрасно състояние.
В пещерата Коске има толкова много фантастични изображения, че
едва ли можем да виним праисториците, че първоначално не са
обърнали голямо внимание на едно от на пръв поглед най-
незабележителните. Става дума за гравирано изображение с Дължина 28
сантиметра, определено не нещо, хващащо окото, а освен това
разположено на скрито място под един надвес на тавана. По време на
предварителния археологически оглед през 1992 г. то било удостоено с
бегла инспекция и идентифицирано като гмуркащ се тюлен, набучен с
харпуни.3 Тъй като в галериите на Коске са изобразени множество
различни морски животни, сред които поне още осем намушкани с
харпуни тюлени в различни части на пещерата, въпросното
изображение не било сметнато за нещо необичайно.4
Едва много по-късно членовете на археологическия екип започнали
да изпитват съмнения по отношение на изображението, тъй като

„тялото има грубо правоъгълна форма, с ясно обозначена

извивка на гърба. Подчертана извивка оформя задницата...
Заинтригува ни странната форма на задните части. Ако това беше
тюлен, то те трябваше да се заострят, а не да се извиват. Едва
когато сравнихме диапозитивите и силно увеличените черно- бели
снимки, с които разполагахме, забелязахме, че това, което
първоначално
бяхме възприели като преден плавник на животното, всъщност е много из-
дължена ръка, очевидно завършваща с длан, чиито пръсти бяха изобразени с
няколко дълбоко гравирани успоредни линии... Трябваше да приемем факти-
те: това не беше още едно перконого [разредът морски бозайници, към който
принадлежат тюлените], а човешко същество“.5

По-внимателното разглеждане довело до допълнителна ревизия на

тази идентификация, според която съществото в крайна сметка е поне
отчасти перконого. И по-точно, специалистите понастоящем са на едно
мнение, че дланта и ръката, както и общата форма на главата, тялото и
задницата са на човешко същество, но долните крайници са били
скъсени и изтънени, за да приличат повече на задни плавници на тюлен,

94
а „три фини, но ясни резки на върха на главата напомнят на мустаците
на тюлен“.6

Мъжът тюлен от пещерата Коске. Задните части

на фигурата са ориентирани нагоре и наляво, а
главата е обърната надолу и надясно, все едно
пада назад с крака във въздуха. Гърбът, раменете,
вратът и лицевата част на фигурата са изобразени
прободени от три дълбоко врязани линии.

И така, най-накрая знаем с какво си имаме работа в пещерата Коске -

поредният териантроп, уловен в процеса на преобразяване от човек в
див звяр. Този път обаче има и нещо ново. Най-забележителната
характеристика на фигурата (за която се предполага, че е на мъж,
въпреки че не са показани полови органи) е, че тя е набучена с три
дълбоко гравирани линии. Една от тях, за която се смята, че изобразява
харпун, е почти два пъти по- дълга от самата фигура. Тя започва далеч
зад него, прониква през средата на гърба, минава диагонално през
гърдите му и излиза през тялото му на нивото на гърлото, след което
поразява (и е изличила по-голямата част от) лицето. Втората линия е
по-къса и може да изобразява назъбеното острие на първия голям
харпун, а не отделно оръжие. Тя не продължава зад тялото на фигурата,
но също излиза на нивото на гърлото и участва в обезобразяването на
лицето. Третата линия отново продължава зад фигурата, макар и

95
не колкото първата, и се забива в гърба на нивото на лопатките. Подобно
на другите две, и тя излиза през гърлото и завършва в лицето.7
Тази опустошена фигура, казва Жан Клод, „изобразява убийството на
човек, или по-скоро идеята за убиването на човек“.8 По тази причина,
въпреки териантропичните характеристики, той го нарича „убития
мъж“9 и изтъква множеството му сходства с други фигури, обикновено
наричани „ранени мъже“, открити в ограничен брой други пещери.10
Образи на ранени мъже
За първи път се сблъсках с едно от тези загадъчни изображения по
време на посещението ми в Пеш Мерл и всъщност го описах вече във 2
глава. Читателят ще си спомни, че някои авторитети са сравнили
чертите на лицето на ранения човек от Пеш Мерл с муцуна или човка.11
Краката му са човешки, но непропорционално къси и набити, и освен
това има единствено закърнели ръце без видими длани. Тялото му,
отново човешко, е пронизано от три дълги линии, обикновено
интерпретирани като копия, които напълно минават през него и
продължават от двете му страни — една на нивото на хълбоците, една
през гръдната кост и една през горната част на гърдите и гърба. Още
една линия, която по-скоро обозначава пениса, а не нараняване на
тялото, виси от слабините. Още две подобни на копия линии проникват
във фигурата по-високо, на нивото на врата - една отпред и една отзад.

Раненият мъж от Пеш Мерл

Имах възможността да изследвам още двама ранени мъже в пещерата

Куняк, на 40 километра от Пеш Мерл. Те са изобразени в една
удивителна серия от взаимосвързани пана, покриващи може би около
една трета от на- личното пространство на стената в една забележителна,
почти кръгла подземна пещера. Приблизително в центъра на тази
красива страна на приказките има голям „остров“ от образувани от
сталагмити колони, две от които са били оцветени с червена охра от
пещерните художници преди повече от

96
20 000 години. В същото време третата колона, първоначално намираща
се между тях, била повалена. Двете колони осигуряват перфектната рам-
ка, през която се вижда едно от централните и най-важни изображения
на основното пано - голям мъжки ибекс, оцветен с червена охра и с
изящни, красиви и прекомерно извити рога.
На няколко метра вляво от ибекса, също очертана в червено, има
фигура на мегацерос - гигантски вид елен, изчезнал в края на последния
Ледников период. Предните крака, вратът и главата на това животно са
обърнати наляво, обхващащи естествения релеф на скалата. На рамото
му, нарисуван с черно и обърнат надясно, се намира първият от двамата
ранени мъже.
Това, което незабавно се набива на очи като странно, е начинът, по
който фигурата, изглежда, няма глава, врат, рамене и ръце. Но макар и
просто, изображението е очертано умело, така че да се създаде илюзията,
че липсващите части все още са свързани с горната част на тялото, но са
извън нашето зрително поле - зад една промяна в цвета на скалата. Така
би изглеждал например, ако се опитваше да се изтегли - с главата напред
- през тесен отвор към скрито помещение отгоре. Човек има същото
чувство и за стъпалата - все още свързани с краката, но невидими, все
едно са скрити в мъгла. Както е и при другите ранени мъже, краката са
набити и скъсени. Ясно се виждат задните части, което показва, че
фигурата е гола. Три линии, предполагаемо копия, я поразяват изотзад -
една в задника, една в долната част на гърба и една в средата на гърба.

Ранените мъже от пещерата Куняк

Вторият ранен мъж от Куняк е разположен почти на същото

разстояние вдясно от ибекса в центъра на паното, на каквото първият
ранен мъж е вляво от него. Тази втора фигура отново е нарисувана в
черно и е наложена върху изпълнените с червена охра очертания на
голямо животно, обърнато наляво. В случая това е мамут, който отново е
нагоден плътно към естествените контури на скалната повърхност.
Могат да се отбележат още няколко сходства. Зачатъчните горни
крайници на втория ранен мъж приличат много на тези на фигурата от
Пеш Мерл, докато тялото следва същия общ план като това на „убития
мъж“ от Коске, включително човешкия торс и задни части и скъсените и
97
изтънени долни крайници без стъпала. Главата на втория ранен мъж,
често описвана като „птицеподобна“,12 е обърната наляво и — твърде
провокативно - е нарисувана така, че да пасне точно на мястото на
мозъка в много по-големия череп на очертания с червена охра мамут. За
да допълним образа, този втори ранен мъж от Куняк е пронизан с не по-
малко от осем копия, които, изглежда, са го наболи от всички страни.
Едно го е поразило в високо горе на задника, второто в долната част на
бедрото, третото в средата на гърба, четвъртото и петото са забити в
корема, шестото в хълбока, седмото е в рамото, а осмото във врата.

Раненият мъж от Куняк в неговия контекст. Фигурата е насложена

върху главата и предната част на голям мамут.

Какво би могло да е значението на подобен символизъм? Защото става

въпрос за символизъм. Повечето от ранените мъже, включително убития
от пещерата Коске, изглежда, „се носят“ с произволна ориентация, без
отношение към някаква линия на хоризонта, все едно са в безтегловност.
И въпреки че всички фигури са различни, във всички случаи има
подчертана липса на натурализъм, илюстрирана най-добре от
затрудненото положение на фигурата от Коске, която е поразена отзад от
почти два пъти по-дълъг от нея „харпун“, и все пак изобразена все едно
лежи по гръб с крака във въздуха. Много просто, както изтъква Жан
Клод - „човек, ударен в гръб с подобно оръжие би паднал напред“.13
Като се изключат едната фигура от Коске, Пеш Мерл (също само една
фигура) и Куняк (две фигури),14 от европейския Късен палеолит до нас
има достигнали изключително малко изображения на ранени хора.
Едно от тях се намира в почти неизвестна пещера в Дордон, наречена
Су Гран Лак. Както е в повечето случаи, и тук има лек териантропизъм,
но

98
 този път не става въпрос за птича глава или перки на тюлен, а за
подобен на опашка израстък, съчетан с иначе нормално човешко тяло,
ръце, крака и глава. Има изправен пенис и, изглежда, е бил поразен в
горната част на гърба с три. назъбени копия, които се спускат почти
вертикално от rope.ls

Последният ранен човек е фигура, която вече срещнахме. От една

страна това е бизоно-човешкият териантроп от Габилу (вж. 4 глава). От
друга, минаващата през бедрото му линия на „копие“ и двете по-къси
резки, които проникват в предната част на лицето му, категорично го
причисляват към групата на ранените хора.16 Подобно на фигурата от
Коске, той, изглежда, смесва двете същности по някакъв сложен начин.
Това предполага, че каквото и да е било това, което е можело да накара
един човек да повярва, че би могъл да стане териантроп, то при други
обстоятелства то също така е можело да го накара да се идентифицира с
агонизиращата фигура на ранения мъж.
Какво означава всичко това?
„Без някакво удивително откритие - казват специалистите - би било
илюзия да си мислим, че някой ден ще постигнем сигурност в тази
област, а и в много други.“17

Ранените мъже в Южна Африка

Въпреки предсказуемите разлики в стила, една фигура, която по
същество е идентична с редките изображения на ранени мъже в
къснопалеолитна Европа, се появява - също толкова рядко - в
изкуството на Каменната ера в Южна Африка. Най-поразителният
пример, нарисуван в един скален заслон в Източната Свободна
провинция, е един мъж, който ще е съвсем на мястото си в Куняк и Пеш
Мерл - чак до загатването на териантропичност, общо за много от
френските изображения.18 Фигурата е показана в легнало положе-
ние, все едно се носи по вода, и ранена множество пъти в краката и
торса от почти 50 рззки, пронизващи линии, предполагаеми копия
97
или стрели.19

7. Свръхестественото

100
 Бушмените сан също са рисували ранени мъже. Тази фигура е от
Източната Свободна провинция, Южноафриканска република (RARI).

В окръг Мутоко в Зимбабве, на изток от столицата Хараре, се появява

още един от ранените мъже на сан, пронизан от, както изглежда, осем
или девет стрели. Отново е изобразен прострян по очи, все едно се носи
по вода.20

Ранен мъж на бушмените сан, Мутоко, Зимбабве (по

Garlake, 1995)

Още два примера също идват от Зимбабве, като и двата са част от

една и съща голяма рисувана скална повърхност в окръг Макони, южно
от Мутоко. Единият показва бягаща фигура с гротескно раздута глава,
издължено тяло и скъсени крака, пронизана в задните части, долната
част на гърба, корема и лицето от линиите на четири копия.21 Втората
фигура, с две „копия“ в гърба и едно в стомаха, има човешки крака и
тяло, което е съчетано териантропично със слонска опашка.22

101
 Ранени мъже, Макони, Зимбабве (по Garlake, 1995)

Проблемът със знаците

Териантропите и ранените мъже, както и странните взаимовръзки
между тях, са сред основните нерешени загадки на пещерното изкуство. В
следващи глави ще се спрем по-подробно на начина, по който
невропсихо- логическият модел на Дейвид Люис-Уилямс предлага
отговор не само на тези мистерии, но и на редица други, които до този
момент са бил разглеждани като безнадеждно объркани и неподлежащи
на разрешаване.
На едно от първите места в този списък се нарежда проблемът със
„знаците“, които се явяват с променлива честота в почти всички рису-
вани къснопалеолитни пещери в Европа, пръснати сред величествените
бестиарии от животни от Ледниковия период. Те включват зигзаговидни
и вълнообразни линии, решетки, шахматен орнамент, мрежи и стълби,
наподобяващи паяжини фигури, ивичести и защриховани
четириъгълници и триъгълници, пчелни пити, понякога концентрични
провесени линии, наричани фестони (образувани от множество
успоредни дъги), участъци с точки (които понякога се събират в почти
разпознаваеми форми, а друг път източени в линии) и редица други,
често геометрични мотиви.23
До този момент не е било предложено никакво общоприето обяснение
на подобни фигури, както и на точната им връзка с предполагаемо
натура- листичните изображения, с които пещерите са прочути.24 В много
случаи знаците са неразделимо преплетени и наложени върху самите
натуралис- тични фигури, но специалистите по пещерно изкуство често
повтарят една недоказана догма, че двете са отделни и различни
„системи от изображения“: „Едната от тях е фигурална, изключително
натуралистична и разкрива умението на художника да наблюдава
природата. Втората система, в която наместо фигури има знаци, е
символна и все още не знаем значението й“.25
Изглежда, тези две системи са се развивали паралелно още от самото
начало на юьснопалеолитното изкуство. Пещерата Шове във Франция
съдържа някои от най-древните рисувани и гравирани изображения на
животински и териантропични фигури изобщо в света, както и някои от
най- ранните запазени примери за системата от мотиви, наречени от
археолозите „знаци“ - въпреки че проблемът съвсем не е решен
окончателно, — които ще продължат да се използват до края на епохата
102
на пещерното изкуство. Намираща се малко след входния коридор,
просторната и висока камера „Бунюел“ е особено богата на подобни
знаци, включително три пана с големи точки, рисувани с червена охра, и
един странен сноп от събиращи се извити линии, над които се издига
кръст,26

Шове-формата на животно се изявява в облак точки (вляво); успоредни дъги

и кръст (вдясно)

По-навътре в лабиринта от проходи и камери в Шове посетителят

достига до т.нар. „Галерия на червените пана“. Там, между два
отпечатъка от човешки длани и главата на голяма котка, се развива
полукръг от около дузина малки червени точки.27

Наблизо се намира „Паното на знаците“, на което е нарисувана една

изключително интригуваща геометрична фигура. В центъра й,
разположено вертикално, има тясно, почти правоъгълно очертание,
малко по-широко в

103
горнага, отколкото в долната част и пресечено от решетка от шест леко
извити хоризонтални линии, които се издават чувствително и от двете
страни.28 Почти се създава впечатлението — но не напълно — сякаш
правоъгълникът е тялото на някакво голямо насекомо, а извитите
линии са краката му. Само че присъствието на „много подобни, но по-
геометрични форми“ в други части на пещерата е накарало
проучвателите на Шове да „се въздържат от всякакви зоологични или
фигурални интерпретации“ и да отнесат това загадъчно изображение
към абстрактните мотиви.29 И като такъв, разбира се, то се смята за
неподлежащо на по-нататъшно изследване - част от голямата категория
знаци, която Ан Сийвкинг, един от авторитетите по пещерно изкуство,
описва като „език, за който нямаме речник“.30

Шове - геометрия или насекомо?

В 4 глава видяхме, че статуетките от кост на мамут от германските пе-

щери Фогелхерд, Гайсенклостерле, ХоХле Фелс и Хохленщайн-Щадел са
от приблизително същото време като рисунките от Шове, т.е. отпреди
около 32 000 години или малко повече. По значителен брой от тези
красиви фигурки има дълбоко издълбани геометрични мотиви, които
много приличат на загадъчните знаци от рисуваните пещери. Например
статуетката на лъв от Фогелхерд е украсена с точки и е гравирана с
пресичащи се линии, които образуватрешетка от ромбове.31 Върхът на
главата на една втора статуетка е осеян с точки.32 На трета фигурка има
гравирани вписани извити линии и множество поредици от точки и
тирета.33

Фогелхерд-лъвска фигура с
врязани точки и кръстосани линии

104
 Фигури от Фогедхерд - решетки, точки и дъги (по Dowson и Рогг, 2001)

Ако се преместим напред във времето с няколко хиляди години, Пеш

Мерл предлага особено богати и интригуващи мотиви от точки на някол-
ко различни места, някои рисувани с черна емулсия от въглени, други с
черен манганов диоксид, трети с червена охра. Читателят ще си спомни,
че в галерията „Комбел“, датираща отпреди около 25 000 години, има ня-
колко изображения на „въображаеми животни“ - проблем, към който ще
се върнем по-късно, — но същата галерия съдържа и една малка
странична камера, украсена с поредица квадратни символа, образувани
от точки.34 Около отпечатъка от дланта на младата жена, който така
силно привлече вниманието ми в Пеш Мерл, има още един любопитен
геометричен мотив от рисувани с червена охра точки. Наблизо, край
териантропичните жени- бизони има още две фигури от точки, и двете
приблизително кръгли. На паното на петнистите коне шарките по
кожата на животните се състоят от черни точки, но към тях са били
прибавени и червени точки. Тези мотиви от точки — и черни, и червени
- се простират извън основните фигури и по повърхността на скалата
около тях. Гривата, главата и гърлото на коня отдясно, датиращ отпреди
24 640 години,35 са очертани с линии от черни точки.

Застъпващи се точки и фигури на паното с петнистите коне в

Пеш Мерл

105
 Вляво - тур с фигура от точки в пещерата Лъвската глава. В средата и вдясно - вписани
дъги и фигура, образувана от линии и дъги, от пещерата Коске

Ако отново се придвижим напред във времето, откриваме

изображение на голям тур в пещерата Tete du lion („Лъвската глава“) в
Ардеш, датиращо отпреди около 22 000 години. Над него с рисувани с
червена охра точки е оформен мрежест орнамент.36 От същия период в
пещерата Коске има удивителна гравирана фигура от осем вписани
извити фестона, с четири дъги, ориентирани в едната посока, и четири в
другата.37 От останалите изображения в пещерата трябва да отбележим и
една любопитна, почти ан- тропоморфна композиция, включваща
подобна на стълба решетка от къси успоредни прави линии, четири
успоредни висящи извити линии (вписани дъги), и една приблизително
четириъгълна мрежа, върху която е наложена ромбовидна форма.38
Освен това има множество зигзагообразни мотиви, или поотделно, или
включени в други геометрични форми или във фигурите на животни.

Зигзази, изобразени отделно и инкорпорирани в геоллетрични и животински

фигури в
пещерата Коске

Честотата, с която подобни знаци се появяват в пещерното изкуство,

се увеличава с хода на хилядолетията. През Магдаленската епоха, при-
близително преди между 17 000 и 12 000 години - т.е. на другия край на
Късния палеолит в сравнение с Шове и Фогелхерд, - те изобилстват
навсякъде.

39
 В този период е датирана и пещерата Нио. На основното пано в
нейната Черна зала, на повече от половин километър от входа, извитите
рога на един планински ибекс са комбинирани елегантно със следваща
извивката им зигзагообразна линия. В Тримата братя, пак през този
период, една необикновена композиция в Светилището включва
изображение на голяма мечка, покрита с шарки от кръгчета. Над нея се
носи фигурата на бизон, наложена с вълнисти и зигзагообразни линии.

Вляво - ибекс със зигзаговидни рога от Ниб. Вдясно - мечка с точки, и бизон с
вълнообразни и зигзаговидни линии от Тримата братя (Breuil, 1952)

В Ласко, най-добре познатата от магдапенските пещери, тръгващата

на изток от Залата на биковете Осева галерия съдържа множество
примери за комбинирани с животински фигури знаци. На тавана при
входа има рисувана с жълта охра правоъгълна мрежа сред фантазия от
женски турове и великолепни източни коне, които танцуват над
посетителя. По-навътре, на южната стена на тясната галерия, под
фигурата на елен с изящни филиг- ранни рога са били нарисувани
тринайсет точки. Тяхната линия завършва с незапълнен четириъгълен
знак под главата на елена, след което, изглежда, продължава малко по-
нататък пред един странен на вид шкембест кон с неправдоподобно
малка глава. На нивото на предните крака на коня линията точки
започва да криволичи и образува подобен на ярем меандър.

Точки и четириъгълен знак, комбинирани с животински фигури в Даско

Няколко метра по-нататък още два коня пресрещат посетителя на
тавана. Над гривата на най-близкия има мотив от четири вертикални
успоредни линии, пресечени в горната част от две хоризонтални линии.
104
Още 5 метра напред и стигате до гигантски женски тур, който скача с
протегнати напред предни крака, така че изглежда почти все едно лети.
Непосредствено пред нея има решетка от пет успоредни вертикални
линии, следващи релефа на скалата, кръстосани с три успоредни
хоризонтални линии. След още 3 метра се приближавате до източния
край на галерията. Там от 17 000 години стоят изправени един срещу
друг два ибекса, разделени от голяма правоъгьлна решетка, подобна на
прозорец с шест стъкла.40

Ласко - скачащ женски тур и решетка

На други места в Ласко има още четириъгълни знаци. В Апсидата има

повече от четиресет такива, а в Кораба има още четири.41 Един от послед-
ните, удивително красив в своята простота, има формата на голям
квадратен прозорец с четири разноцветни стъкла.42 Освен това има
много линии и мотиви от точки. В Залата на биковете, на рамото на
четвъртия тур има шест точки, и още три на гърдите на третия. В
Осевата галерия, освен вече описаната линия точки между елена и коня,
има още две групи точки близо до края на галерията. В най-далечните
части на пещерата, в дъното на шахтата и в края на Залата на котките,
има групи от по шест точки, всяка подредена в успоредни линии по три,
така че да се оформят правоъгълници.43

Ласко - два ибекса, разделени от подобна на

прозорец решетка

105
 В Северна Испания, произведенията на изкуството в
световноизвестната пещера Алтамира, датиращи отпреди между 16 500 и
14 500 години,44 отново демонстрират удивителна и объркваща смесица
от геометрични знаци и натуралистични изображения на животни от
Ледниковия период. На големия полихромен таван на основната зала
има мрежи и решетки, зигзази, „избухващи фойерверки“, подобни на
паяжини мотиви от вписани линии и още една четириъгълна фигура,
подобна на прозорец.45 В една малка странична галерия, отделяща се от
Зала II, пет тесни знака тип „стълба“ (всеки състоящ се от две успоредни
линии, нарисувани с червена охра, пресечени от десетки хоризонтални
„стъпала“) изпълват стената вляво и към пода започват да криволичат и
да се преплитат. В самото дъно на галерията, отново нарисувани с
червена охра, има четири леко изкривени изправени правоъгълника с
хоризонтални деления.46

Още по-дълбоко в пещерата, в тесния и криволичещ краен коридор,

наречен Конската опашка, са били оформени зловещите „маски“ на
териан- тропични бизоно-човешки лица -
просто като са били добавени няколко

Подобни на въжени стълби мотиви в дъното

на малка странична галерия в Алтамира

106
линии от черна емулсия от въглени върху естественото скално лице.
Сред тези демони, пръснати тук-там, има изрисувани групи от черни
корабо- видни фигури и един четириъгълник. Последният представлява
изправен правоъгълник с леки заобляния по външните краища. Разделен
е на пет

Алтамира - някои от любопитните мотиви в „Конската опашка"

вертикални регистъра, три с подобни на стълба хоризонтални черни, два

изпълнени с ромбовидно защриховане, а в средата - празна хоризонтал-
на ивица. Корабовидните фигури имат приблизително ладиевидна
форма, с плоски „палуби“, пресечени от хоризонтални линии, извити
„килове“, също така пресечени от хоризонтални линии, а понякога и
втора вписана хоризонална линия, следваща кила. В един от случаите
цялата фигура допълнително е разделена на повече от петдесет
четириъгълни панела.47

На няколко километра южно от Алтамира пещерите Ел Кастильо и

Ла Пасиега, дълбоко навътре в планините над град Пуенте Виесго,
съдържат рисувани и гравирани изображения, обхващащи огромния
период отпреди почти 30 000 години чак до края на Магдаленската епоха
преди около 13 000 години. В Ла Пасиега човек първо крачи през
галерия, обточена с няколко десетки животински фигури, основно сърни,
коне, бизони и турове, след което внезапно се изправя пред загадъчно
множество от повече от двайсет червени четириъгълни символа и
подобни на стълби фигури, разположени в и около входа на тясната
пукнатина в края на галерията.48 По същия начин и в Ел Кастильо има
107
малка странична галерия, в която господства удивителен спектакъл от
знаци 49 Тук непрекъснати меандри от червени точки са организирани
във формализирани геометрични мотиви, включително един кръст, и в
дебели вертикални успоредни линии, подобни на пискюли или висящи
нанизи от мъниста.50 Край тях има още десет набиващи се на очи
четириъгълни знака с множество панели. Някои включват в себе си
високи и тесни „стълби“. Един от тях — леко извит и усукан
правоъгълник в шест деления, се явява като някакъв необикновен
предшественик на прочутото лого на Майкрософт с „летящите
прозорци“, изпреварил го с около 14 000 години. В друга част на Ел
Кастильо стената на тесния коридор е украсена на височината на
гърдите с огромен брой големи червени точки, подредени в непрекъсната
вълниста линия, в някои участъци двойна, която продължава повече от
50 метра.51 Малко по-нататък се вижда дребен отпечатък от човешка
длан, очертан в негатив посредством пръскане на боя. На метър вляво от
него и малко по-ниско има мотив от пресичащи се зигзаговидни линии,
изглеждащи почти като част от двойна спирала.52

Какво можем да разберем от всичко това днес, в началото на второто

столетие на академично изучаване на рисуваните пещери? „Твърде е
вероятно никога да не разберем значението на палеолитното изкуство -
казва Ан Сийвкинг и изразява мнението на голям брой от специалистите
в тази област, - тъй като, въпреки че евентуално бихме могли да разберем
нату- ралистичния елемент, това не се отнася за идиоматичния и
схематичния.“53 В основата на това пораженческо мислена, както
изтъква Дейвид Люис-Уи- лямс, се крие това, че „т.нар. „знаци“ в
европейското къснопалеолитно изкуство винаги са били непреодолимо
предизвикателство за археолозите [и] нито едно обяснение... не е успяло
да си спечели всеобщо признание“.54

108
 Знаците на бушмените сан
След като вече видяхме, че праисторическото изкуство на бушмените
сан в Южна Африка има много други общи черти с пещерното изкуство
на къснопалеолитна Европа, едва ли ще се изненадаме особено да
установим, че в южноафриканските скални заслони присъстват и
стълбите и стълбо- подобните мотиви,55 някои от които напомнят твърде
много на подобни фигури, описани по-горе в пещерите Алтамира и Ел
Кастильо в Испания. И наистина, не е трудно да открием буквално
идентични примери за целия репертоар от знаци, които Можем да видим
в европейските пещери.

Подобни на въжени стълби мотиви в скалното изкуство на

Южна Африка

Зигзазите се срещат много често. В един забележителен случай в

Драконовите планини, в Квазулу-Натал, краката и вратът на една
(шестопръста!) човешка фигура са нарисувани като изящни зигзази.56 В
Шаманската пещера близо до град Юниъндейл има удивителен
зигзагообразен мотив с намек за човешка форма.57 Близо до
Бушменската клисура в Сидарберг, в един заслон на име Чарли Браун,
група танцуващи жени са съвсем ясно обозначени с

Фигура от Драконовите планини с по шест пръста и зигзаговидни крака

109
 Сидарберг-танцуващи жени със зигзази (вляво); бялата мрежа (вдясно)

успоредни зигзаговидни линии, Решетъчните и мрежестите мотиви също

се срещат често в Сидарберг - в епонимната Бяла мрежа например,
която се намира дълбоко под един*надвес и е толкова ниска, че човек
може да я достигне само ако лежи по гръб.58 Многобройни мрежи,
затворени в квадрати, овали и кръгове, някои твърде подобни на
четириъгълните „прозоречни“ мо-

Геометрични мотиви от р. Риет, Северната Капска

провинция

тиви в Ласко и Ел Кастильо, могат да бъдат видени сред множеството

други геометрични гравирания край р. Риет в Северната Капска
провинция.59 В окръг Гуруве в северните части на Зимбабве
геометричните решетки често

Вляво и в центъра - „вълшебно килимче“ и зигзаговидни мотиви от Западната Капска

провинция; вдясно - мрежа от фини линии, нарисувана в скалния заслон на
бушмените
сан Кароо

110
са затворени в овални форми.60 В Мурева, в североизточните райони,
откриваме потоци от точки, нарисувани между двойки успоредни
вълнообразни линии, както и големи шахматни мотиви, в които плътно
оцветени квадрати се редуват с квадрати, запълнени с точки.61
На няколко километра от р. Брандевин в Западната Капска
провинция, Южна Африка, има обект на име Салманслаагте,
разположен сред покрита с шубраци местност, пресечена от дерета,
пресъхнали речни корита и стърчащи скали. Тук едно обширно скално
лице с дължина 60 метра е изрисувано плътно със същата странна
смесица от натуралистични фигури на животни и хора, комбинирани с
идиоматични и схематични геометрични знаци, която е характерна за
Европа. Погледът ми беше привлечен от т.нар. „вълшебен килим“ -
правоъгълник, изпълнен с големи колкото пръст точки, които
продължават и извън границите му, няколко защриховани решетки или
мрежи, зигзаговидни мотиви и една композиция от вписани една в друга
извити линии, върху които е нарисувана животинска фигура.62

Западната Капска провинция - успоредни дъги и насложена върху тях животинка

фигура ( вляво); фестони и сложна „навикуларна“ (ладиевидна) фигура (вдясно)

В Салманслаагте особено забележителен е един мотив от

срещулежащи вписани една в друга извити линии,63 които имат пряк
паралел с общата структура и организация с мотива с фестоните от
пещерата Коске, описан по-рано. На същия обект присъства на видно
място и една ладиевидна фигура, нарисувана с червена охра, която има
подобен извит „кил“ като кора- бовидните изображения в Алтамира и
затваря множество вписани една в друга
извити линии.64

Североизточната Своболна провинция -

небесната лодка на териантропите (RARI)

111
 Този знак от вписани една в друга висящи линии (успоредни дъги), ор-
ганизирани във формата на лодки, се появява често в много различни
контексти в скални заслони в цяла Южна Африка, като понякога е
включен в по-сложни композиции. Например в окръг Хариесмит в
североизточните части на Свободната провинция един подобен
ладиевиден знак е развит в истинска ладия, с високи нос и кърма и пет
зигзаговидни линии, които бележат основата на кила. Създава
впечатлението, че плава в небето (тъй като има и птици): Фигурите на
двама териантропи с глави на антилопи и човешки тела и ръце се взират
любопитно от извитата палуба надолу към земята.65 Под ладията има
трети териантроп.
Също както е в случая с пещерите на къснопалеолитна Европа, фигу-
рите от точки са често срещани мотиви в изкуството на бушмените сан в
Южна Африка и една интересна рисунка от Източната Капска
провинция демонстрира голяма близост с паното на петнистите коне от
Пеш Мерл.66 И двете композиции съдържат облаци от точки в два
различни цвята, като и в двата случая точките са включени в
изображенията на животинските фигури, които припокриват - коне в
Пеш Мерл, антилопа кана в Източната Капска провинция.67
Някои други геометрични елементи от рисунката от Източната
Капска провинция - хоризонтална зигзаговидна линия в основата и
наложена върху тялото на антилопата решетка - не присъстват в Пеш
Мерл, но, както знаем, могат да бъдат открити в много други
къснопалеолитни пещери в Европа.

Горе - паното с петнистите коне. Пеш Мерл; долу-скална рисунка на

бушмените сан от Източната Капска провинция (RARIJ

112
 Последният елемент от южноафриканската композиция е гигантска
рогата змия, която изглежда все едно се появява от естествена пукнатина
в скалната повърхност. Въпреки че в европейските пещери няма такива
фигури, начинът, по който змията използва лицето на скалата —
изниква от него и създава илюзията, че половината й тяло продължава
да е скрито от погледа зад скалата, - много напомня на една от най-
систематично използваните и ефективни техники на къснопалеолитните
художници и скулптори.
Динамичната повърхност на скалата
Посетих 17 от украсените пещери в Европа - 13 от тях във Франция и
4 в Испания.68 Това, което ги обединява всичките, е едно почти
магическо ниво на въображение и креативност в използването на
естествените очертания на скалата - една характеристика, която се
подчертава наравно от специалисти и неспециалисти във всяко
изследване, публикувано някога за някоя от тези пещери.
Във 2 глава разказах за моята собствена първа среща с този феномен в
пещерата Пеш Мерл, където вдъхновеното третиране на естествени изда-
тини, вдлъбнатини и пукнатини — понякога само с няколко линии боя -
всеки път създава илюзията за групи животни от Ледниковия период,
които преливат навън и навътре от скалната повърхност. Естествено,
разполагането на тези животински фигури няма как да е било
предопределено от някакъв предварителен и всеобхватен план от страна
на художниците, но се дължи повече на привлекателността на
естествените повърхности, имащи подходящата форма. И наистина,
съвсем основателно е предположено, че някои напълно естествени форми
в Пеш Мерл може да са били от решаващо значение именно тази пещера
да бъде избрана за украсяване — това на първо място - и особено за
избора на мамутите (общо 27 на брой) като най- често изобразявани
животни.69 Италианският праисторик Паоло Грациози обръща
специално внимание на определени сталагмитни формации, които се
откриват в цялата пещера и наистина напомнят на мамути с дълга вла-
чеща се козина и кръгли обли черепи - точно от вида, който толкова
често е рисуван в Пеш Мерл.70

Куняк - ибекс (вляво) и мегацерос (вдясно) с насложени върху тях ранени

ллъже

8. Свръхестественото ПЗ
 Забележителното пано в Куняк, което описах по-рано - включващо го-
лям червен ибекс и две фигури на ранени мъже, - на няколко пъти ин-
тегрира в рисунките древни калцитни „драперии“. Така например всеки
от краката на ибекса е оформен от вертикални калцитни потоци,
подсилени с контурна линия от червена охра. Други калцитни
образувания пресъздават рунтавата козина на животното. Линията на
врата, предните и задните крака на мегацероса, върху който е насложен
първият ранен човек, също са очертани от калцитни потоци, подсилени с
червена охра. Същото се отнася и за голяма част от тялото на мамута,
върху който е нарисуван втория ранен мъж.
На стотици километри северозападно от Куняк, в пещерата Арси сюр
Кюр в Централна Франция е използвана същата техника - например за
рисуваните крака, тяло и глава на мамут, допълнени от калцитен хобот.
По-дълбоко в пещерата, близо до задната част на т.нар. „Зала на
морските вълни“, около издатините по стената е нарисуван още един
мамут - по такъв начин, че изглежда почти във висок релеф. В съседство
има фигура на мегацерос, очертан в червено и с червени точки. При него
и двата рога са оформени от естествени пукнатини и ръбове на скалата.
На излизане забелязвам сложна сталагмитна конкреция високо на
стената на т.нар. „Зала на хаоса“. Тя е изцяло естествена, но удивително
много наподобява силно „надарените“ фигури на „Венера“, рисувани и
скулптирани в много къс- нопалеолитни пещери.71 Художниците от Арси
сюр Кюр също са видели приликата и макар и да не са модифицирали
формата на конкрецията, все пак оцветили с червена охра местата на
корема и гърдите. Точно отсреща, сякаш за да подчертае още веднъж
значението на формацията, се появява отпечатък от човешка длан — не
в негатив като женската длан в Пеш Мерл, а позитивен отпечатък,
получен след директното намазване с боя на вътрешната част на дланта
и притискането й към стената. Още по-нататък подминавам втора
подобна естествена Венера, „израснала“ от стената на пещерата като
конкреция и отново целенасочено оцветена с червена охра.72

Точките, изглежда, образуват непрекъсната линия, влизаща и

излизаща от скалата.

114
 Огромният брой от удивителните полихромни изображения в Ласко са
интегрирани по множество начини с гънките и ръбовете на скалната
повърхност.73 В Залата на биковете например един естествен ръб оформя
гърба, главата и ушите на малко изображение на мечка. Наблизо
задницата на тур е описана от френската изследователка Анет Ламинг-
Емперер като „очертана от хоризонтален издатък на скалата... Когато
бъде осветена с коса светлина отстрани, хълбокът и кокалестата задница
изпъкват в невероятен релеф“.74
В Осевата галерия в Ласко си струва да хвърлим още един поглед на
сцената с елена и малкия кон, която вече беше описана. Читателят ще си
спомни, че в допълнение към разделящия изображенията незапълнен че-
тириъгълен знак има и линия черни точки, която започва под главата на
елена. Тя, изглежда, спира при незапълнения знак, прекъсната е от
светла на цвят издатина на скалата и се появява отново като
непрекъсната линия от точки от другата страна, където завива надолу
пред коня. Почти се създава впечатлението, че опънато по скалната
стена въже е прокарано през дупка от едната страна на издатината, след
което изчезва от погледа под нея и отново е извадено наяве през друг
отвор.75
Същият вид илюзия е използвана и в древната пещера Шове във
Франция, където виждаме предната част на един тур да се появява от
вдлъбнатина в скалата, все едно всеки момент ще изкара от тъмнината
отдолу и останалата част от тялото.76 А в Руфиняк откриваме конска
глава, нарисувана на кремъчна буца, стърчаща от стената на пещерата.
Създава се впечатлението, което може да бъде само целенасочено, че
тялото на коня някак си присъства от другата страна на скалата.77

Шове - от сенките се явява загатване за тур.

На няколко километра оггам, в пещерата Бара Бао, друга подобна

буца е била използвана за по-различна цел. Тя е интегрирана в
нарисуваните форми на две животни, наложени върху й — служи
едновременно и като копито на кон, и като око на тур.78 Във Фон дьо Гом
фигурата на бизона е организирана по подобен начин около естествено
образувание на скалата, което служи за око. В центъра на окото е
нарисувана точка с червена охра. По-навътре в същата красива пещера

115
още 12 такива животни (в кръстения на тях „Параклис на бизоните“) са
нарисувани така, че максимално да се възползват от естествения релеф,
и изглеждат все едно всеки момент ще изскочат от скалата.79 Най-
известният пример за нещо подобно е големият полихромен таван на
Алтамира в Испания, от който се издават около дузина много големи
буци, някои повече от метър в диаметър. Те създават определено усещане
за неравност. На всяка една от тези естествени издатини е бил нарисуван
бизон. Повечето са в свито положение, но всеки един има индивидуална
поза, дължаща се на релефа на скалата.80

В Льо Портел във Франция очертанията на двама мъже са били нари-

сувани с червена охра около калцитни наслаги, които са били
използвани, за да изобразят гениталиите им.81 На километър навътре в
пещерата Нио, насред пълния мрак, има една дупка в скалата с
неправилна форма, която по някакво стечение на обстоятелствата
напомня глава на елен, гледана в анфас. Преди около 15 000 години тук е
дошъл човек с лампа, видял е потенциалното сходство и е нарисувал два
черни рога, за да допълни главата.82 Точно същият принцип -
допълнително подчертаване с рисунка на потенциала на естествени
форми - може да бъде видян в начина, по който териантропичният човек-
бизон от Ел Кастильо (вж. 4 глава) е интегриран във формата на
сталагмита. Тук отново контури, ръбове и гънки, които естествено се
явяват в скалата, са използвани като релефни части на очертаната
фигура, за да предадат цялостния й изправен стоеж.83 И ако
електрическото осветление в пещерата бъде изключено и задържите пред
сталагмита трепкащия пламък на лампа, се получава един допълнителен
„бонус“ - сянката на гигантски бизон се появява на стената отзад, където
се слива с четири нарисувани бизонски крака.84
Би било възможно да продължим този списък почти до безкрайност и
да обхванем буквално всичките около 300 украсени пещери, известни по-
настоящем в Европа, но тук вече бяха дадени достатъчно примери, които
да илюстрират тезата. В работата на древните художници има много
неща, които трудно ще проумеем, но можем да бъдем сигурни в едно
нещо: те не са разглеждали скалната повърхност като празно платно, а
по-скоро като динамична част от рисунките си и може би дори като
определящ фактор за това дали изображението изобщо да бъде
нарисувано. Следователно всяка теория, която се опитва да обясни
116
пещерното изкуство, трябва да е в състояние да обясни защо на тази
връзка със скалата е било обръщано толкова голямо внимание.
Преди да продължим нататък можем да споменем още едно недооце-
нено изображение. Става дума за една рядка сцена на два съвкупляващи
се коня от обект във френския регион Шарент на име Ла Шер а Калвен.85
Изящните контури на животните разчупват в нисък релеф грубата
повърхност на скалата, точно както играещи си делфини разкъсват за
миг повърхността на развълнувания океан преди отново да изчезнат в
дълбините отдолу
Създава се силното усещане за един независим свят и неговите обита-
тели — животни, хора, хибриди и, както ще видим, дори чудовища, -
които съществуват от другата страна на скалната повърхност и
понякога, посредством някаква странна магия, стават видими за нас.
Стените имат уши
И в това отношение, както и в много други, е поразително как праис-
торическото изкуство на Южна Африка - макар отдалечено географски и
дори (в някаква степен) хронологически от рисуваните пещери на
Европа
- все пак демонстрира съвсем същата динамична връзка със скалната
повърхност. И както е в Европа, където тази връзка се открива на
практика във всяка пещера, тя е намерила един или друг израз в почти
всичките 20 000 скални заслона с рисувани и гравирани изображения,
открити до момента в Южна Африка. Ще трябва да ви представя това
множество с отделни примери:
В заслона на Лова на слонове в Западната Капска провинция
малка човешка фигура е изобразена обвита около естествена
яйцевидна кухина в скалната повърхност.88 По същия начин и в
Гксалингенва в Квазулу- Натал, Драконовите планини, една
естествена дупка в скалата е била инкорпорирана в рисунка на
човешка фигура, където служи като гръден кош и раздут корем.89
По-горе видяхме, как художникът е използвал същата техника в
Нио, за да превърне една подобна дупка в глава и рога на елен.

Фигурите се сливат с естествени особености на скалната

повърхност.

На един обект в Североизточната Капска провинция дълбок

естествен джоб в скалата е бил оцветен в черно, като е създал
сенчесто петно. Древният художник е нарисувал как от него се
появява горната част на тялото на голяма териантропична фигура
с глава на антилопа и редица други необикновени създания.
Изобразени са и няколко плуващи риби, които показват, че става
дума за сцена под вода. В следващите глави ще разберем
значението на тази „подводна“ или „речна“ образност.
Огромен змей, кървящ от носа, преминава през повърхността на скалата.

• В Баркли Ист на границата на

Източната Капска провинция по
скалната
повърхност се плъзга
озадачаваща змия с две къси
рогчета и глава на антилопа,
която кърви от носа.90 Тя е широка четвърт метър и е много дълга.
След почти 4 метра тялото й „изчезва“ за 40 сантиметра зад ес-
тествен ръб, след което вратът и главата й се появяват от другата
страна.91 В Осевата галерия в Ласко точките между елена и коня
образуват линия (описана по-горе), която влиза и излиза от скалата
по съвсем същия начин.
Химери
Споменатата по-горе змия с рога или бйвни и глава на антилопа на-
помня за още една от мистериите, които съпътстват едновременно и
скалното изкуство в Южна Африка, и изкуството на рисуваните пещери
в Европа. Наред с натуралистичните животински фигури, които се
откриват и в двата района, се появяват и редица дълбоко не-
натуралистични изображения на фантастични или химерични същества,
които съчетават части от няколко различни вида, имат допълнителни
глави, крака и опашки или са просто чудовищни. Очевидно всяка
теория, която се опитва да обясни или европейското, или
южноафриканското изкуство, не може да си позволи да подмине подобни
фигури и трябва да може да обясни и тях. Няколко примера ще са
достатъчни, за да може читателят да добие представа за проблема:

1 19
 • Франция, пещерата Бара Бау: хибридно същество, наполовина кон,
наполовина лъв - с тялото на първия и главата на втория.92
• Франция, пещерата Тримата братя: две мечки, едната с глава на
вълк, втората с опашка на бизон.93 Коске: животно с удължена
конска глава и два рога като на бизон.94 Шове: мечка/котка/бизон.95
Комбарел: кон с три предни крака.
• Южна Африка, Райската пещера, Кароо: съставно животно, отчасти
лъв, отчасти антилопа.96

Небесната пещера, Кароо - химерично същество, смесица между

антилопа и котка

• Франция, Пер нон Пер: т.нар. Agnus Dei („Божият агнец“) - гра-
вирано изображение на животно с тяло на кошута и две глави, на
ибекс и на кон.97 Франция, Тримата братя: лъв с две глави и две
опашки.98

Тримата братя - лъв с две глави и две опашки

• Франция, Шове: бизон със седем крака;101 мамут стри бивника.102
Италия, пещерата Фумане: неидентифицирано животно с пет
крака.103

120
ВЛЯВО - лъв с две опашки от Шамисо; вдясно - мамут с три бивника от Шове

• Южна Африка, Сидарберг, Обект 2 на маршрута Севила,

Чудовищата“
- рисунки с червена охра на три страховити създания, две с дълги
шии и зейнали динозавърски челюсти и трето, с прозвище „дявола“
заради сцепените копита,
назъбения гръб и ясно
видимите рога.104

„Чудовищата" от Сидарберг

• Франция, пещерата Пергузе, „Чудовищата“ - цяла зала, пълна с

гравирани изображения на странни, изкривени, „невъзможни“ жи-
вотни.105

Детайл от чудовищата от Пергузе

121
 • Южна Африка, Сидарберг, заслон Падналата скала: антилопа с чудо- вищна
глава и зеещи челюсти. При по-внимателно разглеждане може да се установи,
че главата и челюстите са образувани от абстрактен мотив от вписани една в
друга извити и зигзаговидни линии, подобни на един от групата абстрактни и
геометрични, разгледани по-рано.106

„Чудовището" от Падналата скала (по Siingsby, 1997)

• Зимбабве, близо до Хараре, Южна

Африка: три чудовищни съставни
същества с крила, рога и човешки лица.107
• Франция, Льо Портел: чудовищно животно, което не прилича на
никакъв познат вид.108 Шове: неопределен бозайник с човка на
голяма птица.109 Освен това във 2 глава видяхме, че галерията
„Комбел“ в Пеш Мерл съдържа изображения на неземни и
неподлежащи на идентифициране животни.
• Франция, Ласко, Залата на биковете: лесно можете да пропуснете
фан- тастичната сложност и изящество на рогата на малка група
благородни елени, едва забележими на фона на гигантските
турове.110 И освен това, защо единственото изображение на северен
елен в пещерата има ципести крака като на водоплаваща птица?111'
Сходства
Бихме могли да заключим, че културите, сътворили древното
пещерно и скално изкуство в къснопалеолитна Европа и Южна Африка,
със сигурност са имали доста сложни, особени и на пръв поглед
необясними идеи, които са намерили израз в техните рисувани,
гравирани и скулптирани изображения:

122
 • Навсякъде има геометрични мотиви.
• Повърхността на скалата е динамична и пропусклива, а не просто
празно платно, което трябва да бъде украсено.

Отпечатъци от длани - Южна Африка (вляво); Югозападна

Европа (вдясно)

Сред другите удивителни сходства между праисторическите изкуства

на Южна Африка и Европа е и страстта да наслагват изображения,
понякога до 6-7 различни образа, който се застъпват и закриват
- очевидно надраскани без никакво зачитане на по-ранните рисунки. И
при двете системи почти напълно отсъства терен или линия на хо-
ризонта, така че фигурите, изглежда, се носят в безграничното и лишено
от посоки пространство. И двете пренебрегват относителния мащаб
(така че едно животно, което в действителност е малко, например
кошута или антилопа, да бъде изобразено като много по-голямо от някой
намиращ се в съседство мамут или слон). И украсените пещери на
къснопалеолитна Европа, и праисторическите скални заслони в Южна
Африка съдържат голям брой отпечатъци от човешки длани.112 И в двата
случая се използва една и съща палитра цветове — черве3 на и жълта
охра, черен манганов диоксид и въглени - в съчетание с едни и същи
основни техники на рисуване и гравиране. Както в Южна Африка, така
и в Европа древните художници са избирали да изобразят някои много
специфични животни, подходящи за техните много различни околни
среди, като в същото време напълно пренебрегват други животински
видове, които също присъстват около тях. И в двата случая разкопките
са показали, че изобразените животни не са били животните, които са

3 Хората могат да имат отчасти животински, отчасти човешки черти

и да се превръщат напълно в животни.
• Някои хора биват прободени с копия, стрели или харпуни - в
момента, в който се превръщат в животни.
• Животните могат да се превръщат в други животни или да имат
вид на хибриди от два или повече вида.
• Съществуват деформирани на вид животни или напълно непознати
чудовища.
123
ловували.113 И накрая, но не по важност, и в двата района не е било
обичайно да се живее в украсените пещери или скални заслони. Те,
изглежда, са били най-вече свещени места, които рядко са били
посещавани освен за специфични ритуални цели.114
Обяснение
Погрешно би било да сметнем, че всички тези неща предполагат от-
съствието на каквито и да било разлики между изкуството от Каменната
епоха в Южна Африка и неговото съответствие в къснопалеолитна
Европа. Напротив, има много съществени различия. Например, че
европейското изкуство прекъсва завинаги преди около 12 000 години,
докато в Южна Африка продължава да се създава допреди само 100
години. Друга голяма разлика се наблюдава в разположението на
изкуството - тъмни подземни пещери в Европа, добре осветени скални
заслони в Южна Африка. Като трети пример може да се посочи това, че
древните художници в Южна Африка са рисували огромен брой човешки
фигури - общо десетки хиляди индивидуални изображения, почти
колкото са нарисуваните животни. Об- ратното, във всичките близо 300
европейски пещери с рисувани и гравирани изображения едва ли има
повече от 100 човешки фигури и съответно животните са основният
сюжет.115
Но, както твърди Дейвид Люис-Уилямс, всичко това не бива да ни из-
ненадва:
„В крайна сметка би трябвало да очакваме разлики между скалното изку-
ство на бушмените сан в Южна Африка и хронологически и пространствено
отдалеченото западноевропейско къснопалеолитно изкуство. Но именно
начините, по които тези две изкуства си приличат, са удивителни и изискват
обяснение“.116

С напредването на моето изследване аз с удивление откривах, че след

повече от век на формално академично изучаване на къснопалеолитното
изкуство в Европа не е постигнато почти нищо за обясняването му. Съ-
щото се отнася и за паралелното изучаване - продължило почти толкова
време - на скалното изкуство на бушмените сан в Южна Африка. Нека
бъдем откровени - през първите 80 години на XX в., преди радикалните
идеи на Дейвид Люис Уилямс да започнат да предизвикват вълнение,
въобще нищо не е било постигнато.
Или поне на мен така ми се струва. Ще изложа основанията си в след-
ващата глава.
БЕЗЧЕСТНАТА АКАДЕМИЯ

В целия свят има едва няколкостотин учени специалисти, които

изучават праисторическото изкуство. Членовете на това малко и
затворено интелектуално общество носят тежка отговорност. В Европа,
където техните усилия продължават от няколко поколения, където се
радват на пълната подкрепа на своите правителства и където винаги е
имало сравнително щедро финансиране, те са се погрижили за това
повече от 90% от всички известни къснопа- леолитни пещери с
124
рисувани и гравирани изображения да бъдат затворени за постоянно за
широката общественост. Разбира се, това е необходимо и дори
неизбежно, ако искаме да съхраним тези специални места за бъдещето,
но то има и практически последствия. Това означава, че
акредитираните специалисти, които продължават да могат да влизат и
излизат горе-долу, когато си поискат, се радват на монополни права
върху базовите изследвания. Което на свой ред им позволява да
контролират голяма част от производството на знания по въпроса и
гарантира, че това, което нашето общество научава за тези пещери,
първо ще бъде одобрено от тях.
Не става въпрос за конспирация или нещо подобно, тъй като ние
редовно предоставяме контрола върху различни сфери на познанието на
ограничени елити. Да вземем например ядрените физици - и това е само
един от многото примери. Никой не се изненадва или обижда от това, че
именно те трябва да контролират знанието за ядрената физика и че
трябва да имат привилегирован достъп до съответните изследователски
съоръжения, които са недостъпни за широката публика. По същия
начин защо и археолозите да не държат ключовете за изрисуваните
пещери?
Освен това в случая „академията“ далеч не е монолитна
археологическа институция. Сред водещите изследователи има и голям
брой антрополози, както и групичка специалисти от други дисциплини,
които придават на тази област еклектична широта и дълбочина,
каквито липсват на повечето форми на научни изследвания. Трябва да
добавим и това, че - както ще видим по-нататък - специалистите по
пещерно изкуство са склонни да се карат един с друг на страниците на
авторитетни научни издания. От използваните язвителни реплики и
персоналния тон на някои от атаките човек може да заключи, че не
става въпрос за „приятелски разногласия“
между колеги и че в тази област наистина няма такова нещо като
обединен фронт. Напротив, тези буйни праисторици врят и кипят в
териториални съперничества и дълбоки интелектуални разделения.

125
 84 години в погрешната посока и още
20 на колебания и бездействие
Въпреки че несъмнено причинява страдания на главните действащи
лица, това съревнование между праисториците би трябвало да е здраво-
словно за търсенето на истината за пещерите и за качеството на инфор-
мацията, която широката общественост получава по темата. То обаче е
явление, което се е зародило съвсем неотдавна. През по-голямата част от
първите девет десетилетия на XX в. не е имало сериозни разминавания и
разногласия, а само две големи ортодоксални интелектуални течения в
доминираните от французи изследвания, които се разполагат
последователно във времето и между които няма рязък преход. Първото
отстъпва място на второто със смъртта на абат Анри Брьой през 1961 г.
Неговите идеи и огромен авторитет доминират изучаването на
пещерното изкуство от формалното му начало през 1902 г. Второто се
разпада през 1986 г., непосредствено след смъртта на основния му
защитник, праисторикът структуралист Андре Лероа-Гуран.
Последният е ученик на Брьой и замества господстващата теория на
ментора си със своя собствена.
След смъртта на Лероа-Гуран не се появява нова господстваща
личност, която да заеме мястото му, и цялата дисциплина бързо се
разпада до състояние на схизма и дълбоко взаимно презрение между
основните лагери, които определят съществуването й понастоящем.
Единственото нещо, по което, изглежда, всички са Съгласни - като
погледнем назад към XX в. от перспективата на XXI в. - е, че двойният
монопол, първо на Брьой и после на Лероа-Гуран, си е бил повече или
по-малко чиста загуба на време. Със сигурност тези „големи
авторитети“ имат редица технически и чиновнически постижения -
установили са какви пигменти са били използвани, изброили са
фигурите във всяка пещера и т.н., и т.н. Но когато се стигне до това да
задълбочат нашето разбиране на значението на изкуството, понастоящем
вече има съгласие, че и най- добрите опити на Брьой и Лероа-Гуран са се
оказали безплодни и напразни и че през тези 84 години, през които
пещерното изкуство се е намирало под тяхното наместничество, не е
било постигнато нищо наистина стойностно.
Въпреки че съм готов да пиша шестица на днешните праисторици
заради искреността им относно техните предшественици, все пак се чудя
защо не е имало още по-гласовити обществени и медийни възгласи на
нетърпение и досада относно тяхното признание. В крайна сметка, ако
нашите правителства бяха предоставили монополни права на някаква
друга група учени да изследват нещо важно и те по подобен начин не
бяха успели да постигнат някакви съществени резултати - след почти
век работа, - почти със сигурност щеше да има протести. Следователно,
въпреки отчайващата равносметка за първите 84 години, как да си
обясним факта, че наследниците на
Брьой и Лероа-Гуран продължават да монополизират пещерите, без
някои да им се противопоставя и без изобщо да трябва да се отчитат

126
някому? И още по-лошо - тъй като техните предшественици са
защитавали мащабни теории, които са се оказали погрешни, на новите
поколения праисторици им е било позволено да обявят мълчалив
„мораториум върху обясняването“,1 който продължава - със
същественото изключение на Дейвид Люис-Уилямс и засилващата се
подкрепа за неговата теза - от 1986 г. до наши дни.
На практика този мораториум е довел до все по-голямо наблягане на
емпиричната работа, на събирането на данни и квантифицирането им -
без връзка с каквато и да било форма на теоретизиране - което се
оправдава с твърдението, че след натрупването на достатъчно данни
правилната теория сама ще се появи.2 До този момент обаче не се е
появила теория, която да е била приета от всички, а обещаващият
претендент — невропсихологически- ят подход на Дейвид Люис-Уилямс
- е породил особено яростни сблъсъци.
Посещение в Алтамира
За да разберем съдържащата се в работата на Люис-Уилямс надежда
за разгадаването на мистерията на появата на модерните хора, както и
за да разберем фурора, предизвикан от нея сред съвременните
праисторици, ще трябва да се върнем назад във времето и да се
запознаем накратко със случилото се в тази област през последните 100
години.
Всички са съгласни, че официалното „начало“ е било поставено през
190*2 г., когато абат Анри Брьой посетил пещерата Алтамира в Испания
с експедиция, водена от именития френски праисторик Емил дьо
Карталяк. Двамата учени работили в продължение на един месец в
пещерата и накрая заявили, че великолепните произведения на
изкуството, изрисувани по стените и тавана й, са напълно автентични и
датират от времето на Палеолита. Едва след като те дали своето
патрицианско одобрение, тогава в Европа започнало и формалното
академично изследване на пещерното изкуство - разбира се, с Брьой и
Карталяк в челните редици още от самото начало.
Случилото се има предистория. Алтамира била проучена и много
бързо идентифицирана като изключително важен паметник още през
1879 г. Само че след това, по причини, които продължават да са
неразбираеми, тя била лишена от съответното изследване от съзаклятие
от „скептични“ учени, послужили си с всяка техника на негативната
пропаганда, за да убедят света, че рисунките в пещерата са късни и най-
вероятно фалшифицирани. Основните двигатели на тази кампания за
оплюването и дискредитирането на Алтамира бил деспотичният
Габриел дьо Мортийе - човек с догматич- но научно мислене и по това
време безспорният доайен на френските праисторици - и, колкото и да е
иронично, Емил дьо Карталяк, който по-късно щял да бъде принуден да
си вземе думите назад и да се обяви в защита на автентичността на
рисунките.
Фактическото откриване на Алтамира се случило в някакъв момент
между 1868 и 1872 г. Откритието било направено от арендатора Модесто
127
Кубилас, на който било платено да търси пещери в имотите на местния
земевладелец и страстен любител на археологията Марселино Санс де
Саутуола.3 Първона- чално Саутуола не обърнал внимание на
сведението, но през 1875 г. посетил за първи път пещерата, проучил я и
провел ограничени разкопки. Само че едва през 1879 г., при второто му
посещение — за щастие, съпровождан от осемгодишната си дъщеря
Мария - той забелязал необикновеното количество рисунки по Големия
полихромен таван, на който пещерата дължи известността си. И
наистина, както самият Саутуола разказва, всъщност не той, а Мария
първа забелязала удивителните изображения на бизони и други
животни, които - както вече знаем - са били нарисувани там 14 000
години по-рано.4
Саутуола едва ли може да бъде винен да това, че не видял рисунките
при първото си посещение. Подобно на всички нас, и той бил човек на
своето време и влязъл в пещерата с предразсъдъците на епохата. До 70-
те години на XIX в. вече множество преносими паметници на древното
изкуство (изображения, гравирани по кости, рога и кост от мамут) били
открити в различни къснопалеолитни пещери във Франция и правилно
идентифицирани като принадлежащи на праисторическата епоха.5
Проблемът бил, че никой не можел да си представи, че същите тези хора,
които били изработили малките преносими предмети, били в състояние
да създадат и стенни изображения с грандиозните мащаби на Алтамира.
Затова Саутуола не бил подготвен психически да види рисунките по
тавана и ги забелязал едва след като неговата дъщеря му ги посочила.

Все пак трябва да му отдадем дължимото. Веднъж щом рисунките

привлекли вниманието му, той много бързо разбрал какво всъщност
представляват. Благодарение на своите собствени проучвания и
пътувания Саутуола познавал доста добре колекцията от преносими
предмети на изкуството, събрани от френските пещери, и знаел, че по
много от тях са гравирани изображения на животни от времето на
Ледниковия период.6 Сега той осъзнал, че животните по стените и
таваните на Алтамира били част от същата менажерия и имали същите
стилистични особености. От това следвало, че ако се приеме праис-
торическата датировка на малките предмети — а тя била приета, — но

128
тогава рисунките от Алтамира трябва да принадлежат на същата епоха.

129
 Логиката му била безукорна, но когато испанският археолог любител
направил откритото в Алтамира публично достояние, това му навлякло
много проблеми с тогавашната Академия и в крайна сметка съсипало
живота му.
Глупави, дребнави и безчестни
Ако разгледаме в ретроспекция целия случай, ще видим, че въпреки
че Саутуола бил напълно прав относно голямата възраст на това
изкуство, той все пак направил три много големи грешки при опита си
да убеди в това академиците. Първата била, че бил испанец, втората - че
открил пещерата в Испания, а третата - че бил археолог любител.
Колкото и глупаво и дребнаво да изглежда, недостатъците в това, че
бил испанец и че открил пещерата в Испания, се криели във факта, че
всички преносими произведения на къснопалеолитното изкуство, които
били известни до този момент, били открити във Франция и че всички
водещи специалисти по темата били, разбира се, французи. При тях се
забелязвала съвсем ясната тенденция, може би подхранвана от
патриотизъм или от навика (или от двете заедно), да реагират
положително на претенциите за дълбока древност на нови обекти във
Франция и отрицателно на същите претенции, идващи от други страни.
Когато на всичкото отгоре се оказало и че Саутуола не е член на
Академията, а някакъв аутсайдер без необходимата квалификация, той
вече бил повече или по-малко обречен да бъде подложен на
унищожителни подигравки и присмех. Но това, което окончателно
предопределило съдбата му, било, че след като обявил откритията си в
Алтамира, пещерата започнала да привлича много внимание и станала
твърде популярна. В продължение на една-две години тя била
възхвалявана в медиите като обекта с най-древното изкуство, известно в
света (а по онова време наистина било така), и дори била посетена от
испанския крал Алфонсо XII.7 Това ниво на популярност и интерес
вбесило академиците, които ненавиждали новопридобитата слава на
Саутуола и били убедени, че само те имат правото да представят на ши-
роката общественост нови паметници на праисторическото изкуство и
да се радват на свързаната с това известност.
При това положение може би изкуството в Алтамира изобщо не било
праисторическо? Това била само една от множеството инсинуации, из-
ползвани за сразяването на нарушителя. Може би ставало въпрос за гра-
фити, оставени от римски войници преди 2000 години, но Саутуола бил
твърде наивен и нямал необходимия опит, за да направи разликата?
Или пък рисунките били изобретателни модерни фалшификати? Ако
било така, то те без съмнение са имали за цел да направят на глупаци
академичните авторитети, но в крайна сметка измамили единствено
бедничкият вманиачен Саутуола. И накрая, дали пък и самият Саутуола
не бил замесен в измамата? Появили се тъмни намеци, че в крайна
сметка можело да има много мотиви за извършването на археологическа
фалшификация от такъв мащаб.

129
 Хълцането започва
През септември 1880 г. Саутуола публикувал важна, скромна и
недооце- нена статия за откритията си в Алтамира и неговите
заключения относно древността на изкуството в пещерата: Breves
Apuntes Sobre Alguno Objectos Prehistoricos de la Provincia de Santander,8 Тя е
останала в аналите на науката като пробив, добавил нещо
фундаментално към човешкото познание - изобщо първото писмено
описание на праисторически пещерни рисунки и, което е по-важно,
описание, което бъдещите проучвания категорично щели да потвърдят.
Но истината за пещерата - която днес би спечелила Нобелова награда на
Саутуола - не била оценена подобаващо от тогавашните специалисти и
широката популярност, която статията добила, само ожесточила
злобната академична кампания, по това време вече започнала срещу
него.
Ситуацията претърпяла ново развитие, отново през 1880 г., когато
проф. Виланова-и-Пиера от Мадридския университет - един от твърде
малобройните и безкрайно последователни академични поддръжници на
Саутуола
- отнесъл въпроса за древността на Алтамира до Деветия международен
конгрес по антропология и праисторическа археология, организиран в
португалската столица Лисабон. Сред многото видни участници били и
Емил дьо Карталяк и Габриел дьо Мортийе, по онова време двете най-
известни имена в тази област.
От своя страна Виланова бил най-известният испански палеонтолог,4
но тъй като избрал да защити работата на презрения аматьор,
представянето му на конгреса било бойкотирано и нито един от
делегатите не приел неговата покана да посети Алтамира и да се увери
със собствените си очи.10 И наистина, през цялата „Алтамирска афера“,
продължила 23 години - от 1879 г. до 1902 г., когато Брьой и Карталяк
най-накрая я удостоили с офи- циално признание - огромното множество
учени, които бързо оплюли откритието на Саутуола като нищожна
измама, така и не посетили мястото сами и основавали своите
осъдителни присъди на лошокачествени репродукции на рисунките.
В това отношение типичен пример бил Габриел дьо Мортийе, но той
бил още по-опасен, тъй като неговите възгледи били твърде влиятелни.
Когато през май 1881 г. го помолили да коментира репродукции на
рисунките, той бързо заключил следното:

„Един поглед на рисунките, които ми изпратихте с писмата си, е достатъ-

чен, за да видя, че става въпрос за някакъв фарс, нищо повече от измама. Те са
били направени и показани на целия свят, така че всички да могат да се
посмеят за сметка на палеонтолозите и праисториците, които са готови да
повярват на всичко“.11

Това било част от координираната атака на един човек, който още от

4 Свръхестественото

131
самото начало отрекъл автентичността и значението на рисунките. През
същия месец на 1881 г. бил разпространен унищожителният доклад на
инженера и палеонтолога Едуар Арл, когото Мортийе и Карталяк били
изпратили от свое име в Алтамира. Понастоящем учените смятат, че
Арл дотолкова бил повлиян и впечатлен от отрицателните мнения на
тези двама много могъщи авторитети, че „още преди да пристигне в
Алтамира, вече бил взел решение срещу нея и съответно докладът му
бил в същия дух“.12 Ето какво изтъква Мигел Анхел Гарсия Гинеа,
професор по археология в Университета на Сантандер:

„Доводите, които той [Арл] дава срещу автентичността на рисунките, ни се

струват днес — на фона на настоящото ниво на познанията ни — безпочвени.
Например, че по стените на пещерата е щяло да има следи от пушек, ако
рисунките са били направени от праисторически хора, или че били рисувани
скоро, тъй като боята още била леко течна. Освен това заявил, че в някои слу-
чаи рисунките можели да бъдат направени единствено с модерна четка“.13

Много години по-късно Арл щял да признае, че докладът му за

Алтамира от 1881 г. бил „петно“ върху научната му репутация.14 И все
пак, въпреки крещящите си слабости и абсурдни твърдения, които са
очевидни за нас днес, през XIX в. докладът бил приет и подкрепен с
голям ентусиазъм от научната общност, оглавявана от Мортийе, чиито
предразсъдъци потвърждавал. Предполагаемата достоверност на
доклада получила допълнителна сила, когато се появил в пълния си вид
на страниците на най-влиятелното по онова време издание за
праистория в света - Materiaux pour VHistoire Primitive etNaturelle de
I’Homme („Материали за примитивната и естествената история на
човека“). Да се осигури публикуването на ненадминатите безсмислици
на Арл в списание с толкова голям авторитет, не било трудно, тъй като
главен редактор бил Емил дьо Карталяк.15

Кампания за опетняване
Едно от най-гадните и лукави предположения в доклада на Арл било,
че рисунките в Алтамира са модерни фалшификати, направени съвсем
скоро, най-вероятно в интервала между първото и второто посещение на
Саутуола в пещерата, т.е. между 1875 и 1879 г.16 Арл не обвинил направо
последния в съучастничество с предполагаемия фалшификатор, но при
все това докладът съвсем ясно навеждал на мисълта или за съучастие,
или за изключителна наивност от страна на Саутуола.
Сега испанската преса, която до този момент възхвалявала Саутуола,
се обърнала срещу него и започнала злостна публична кампания (която
днес би завършила с огромно обезщетение за клевета) за очерняне на
името му. Било отбелязано, че Саутуола бил наел френски художник —
някой си Пол Ратие, който с никого не говорел, но непрекъснато влизал
и излизал от пещерата Алтамира. Всичко това било вярно. Ратие не
говорел с никого, защото бил ням, а непрекъснато влизал и излизал от

132
Алтамира, тъй като Саутуола го бил наел да направи добри
репродукции — които да ползват другите изследователи — на рисунките
от Големия полихромен таван.17 Би трябвало за всички да е било
очевидно, че в тази уговорка няма нищо непочтено, И все пак се появил
един безскрупулен коментатор с псевдонима Ел Парланте, който с голям
шум и ентусиазъм събрал две и две и получил пет. По един особено
сензационен и таблоиден маниер той обвинил Саутуола, че е наел Ратие
не просто да копира, а всъщност да фалшифицира всички оригинални
рисунки в пещерата.18 Саутуола предизвикал Ел Парланте да „свали
маската си и псевдонима, зад който се крие, за да понесе последствията
за обвиненията си“,19 но безпринципните атаки във вестника
продължили.
През 1883 г. Габриел дьо Мортийе публикувал голямото си обзорно
изследване върху праисторическия свят — Le Prehistorique. Тъй като
разглеждал рисунките в Алтамира като модерен фалшификат —
„смехория, шегич- ка, позор“20, - той, разбира се, дори не ги споменал.2!
През 1886 г. един специалист по изкуството -дон Алберто Лемус-и-
Олмо, оглавяващ испанската национална индустрия за медни гравюри -
подновил обвиненията в измама. След като посетил Алтамира, той
написал: „След като видях рисунките, които винаги съм смятал за
праисторически, усетих как отведнъж губя илюзиите си. Стана ми
студено като на човек, който е бил заблуден и измамен“. Лемуе надменно
заключил, че ненадминатите произведения на изкуството в Алтамира
„съвсем не са характерни за Каменната ера... Те са просто изява на
някой посредствен последовател на Модерната школа“.22
Също през 1886 г. Емил дьо Карталяк публикувал, както се смятало
тогава, определящата книга за „праисторическата епоха“. В нея той
приел Алтамира като праисторически обект и поместил рисунки на
открити в нея кремъци, харпуни, една игла и т.н., но подчертано не
написал и дума за рисунките.23 Все едно просто не съществували.
През 1888 г. Санс де Саутуола починал, с разбито сърце и сразен дух.
Много по-късно неговият внук ще си спомни, че след като Саутуола пуб-
ликувал монография за пещерата през 1880 г., животът на
предприемчивия археолог любител се изпълнил с „горчивина, упреци и
непрекъснати атаки“.

„Всички големи европейски учени от онова време, оглавявани от французина

Мортийе и с много малко изключения в Испания..., свирепо и злобно се
нахвърлиха върху тезата на дядо ми и го обвиниха в самозванство.“24

Сатуола не бил от хората, които просто преглъщали обидите. Както

може да се очаква, той ги взел много присърце. В крайна сметка според
оценката на неговия внук именно тази непрекъсната разяждаща
враждебност на академичния елит „предизвикала неговата
преждевременна смърт сред тъга и обезсърчение“.25

133
 Ужасяващата мощ на предубедените идеи
Трудно можем да разберем как и защо изключително интелигентни
учени като Мортийе и Карталяк не са успели да направят това, което
Саутуола сторил за миг - т.е. просто да сравнят нарисуваните по стените
и тавана на
Алтамира фигури с изображенията на животни от времето на последния
Ледников период, които ве.че познавали от преносимите паметници на
праисторическото изкуство. Това, което собствените им думи показват,
е, че те били затънали дълбоко в един светоглед, породен от наскоро
възприетата дарвинова теория за еволюцията, който изисквал от хората
от Каменната ера да бъдат „примитивни“, „диваци“, „невежи“ и
„варвари“. Тъй като рисунките от Алтамира били сложни и „модерни“
(а и на всичкото отгоре се появили в Испания, където до този момент не
било откривано никакво праисторическо изкуство), не трябва да се
изненадваме от първоначалната отрицателна и скептична реакция на
специалистите.
Много по-изненадващ обаче е начинът, по който същите тези
специалисти, почти до последния човек, категорично отказали да видят
Алтамира с очите си — а малцината, които отишли, до такава степен
били напомпани с предварително наследеното отрицание на
автентичността на рисунките, че независимо от видяното нямало да
променят мнението си. Гледайки назад към този феномен от настоящия
момент, съвременните учени са заключили, че той до голяма степен се
дължи на погрешното прилагане на еволюционното мислене. Ето какво
казва проф. Гарсия Гинеа от Университета на Сантандер:
„Ако откритите произведения на изкуството са били примитивни,
деформирани или лошо изпълнени, никой нямало да ги възприеме като
противоречащи на теорията на еволюцията... Само че се случило така, че
открили рафинирано и завършено изкуство - изкуство, което лесно можело да
бъде сравнено със съвременната живопис, с Мане или Моне... Възможно ли е
било тогава да си помислят, че тези техники са били измислени и овладени от
троглодити, от примитивни пещерни хора, които все още не били изобретили
ралото?“.26

Самата идея била обида за всичко, в което вярвали учени като

Мортийе и Карталяк.

„Откриването на Алтамира объркала тогавашните теории за праисторията

- заключава проф. Гарсия Гинеа — и отворила неподозирани перспективи за
разбирането на душата на нашите най-древни прадеди. Човек би казал, че сле-
дата, която Саутуола оставил в научната мисъл на своето време, била толкова
дълбока, че първоначално предизвикала сблъсък на удивление и отрицание, а
впоследствие бърз скок напред, революция...“27

Тази революция не настъпила вследствие на някаква съзнателна

промяна на мнението от страна на групата учени, оклеветили голямото

134
откритие и постижението на живота на Саутуола и обкръжили го за
толкова дълго време с „буря от критики и неизменно отрицание“.28
Вместо това се случило така, че те постепенно били надвити от
безмилостния поток от нови данни — под формата на още рисувани
пещери, - които потвърдили автентичността на Алтамира.
Пълен кръгом
Нито пък новите доказателства били приети лесно в съда. През 90-те
години на XIX в. продължили да се откриват или повторно да се
проучват праисторически пещери — сега вече хората знаели какво да
търсят - и няколко от тях се оказали с рисувани или гравирани
изображения по стените и таваните. Сред тези пещери били Фигие
(1890), Ла Мут (1895), Марсула (1897)29 и Ле Комбарел и Фон дьо Гом
(1901).30 Тъй като всички те можели да оправдаят Алтамира, Карталяк
се заел сериозно да ги дискредитира. Дори през 1897 г. например той се
присъединил към подигравките на други учени по отношение на
предположенията, че в пещерата Марсула в Пиренеите би могло да има
автентични праисторически рисунки. Вместо това подкрепил
твърдението, че са съвременни и са дело на деца. Освен това използвал
влиянието си на главен редактор на списанието на Societe Archeologique
de Midi („Археологическо дружество на Южна Франция“), за да не бъдат
публикувани доказателствата за древността на рисунките, предоставени
от местният учен Феликс Реньо.31
Но вятърът вече се обръщал. В една друга френска пещера, Пер нон
Пер („Ези-тура“), през 1896 г. били открити гравирани изображения,
които били затрупани частично от нива на обитаване от Късния
палеолит - което означавало, че са най-късно от това време. През 1898 г.
вече много възрастният Мортийе признал в последните статии, които
публикувал преди смъртта си, че в случая не можело да има съмнение и
че пещерата Пер нон Пер го задължила да се отрече от упоритото си
противопоставяне на автентичността на пещерното изкуство.32
Карталяк упорито се придържал към предишния си възглед в
продължение на още няколко години. Това трябва да е изисквало или
сериозна мислов- на гимнастика, или чиста непочтеност, тъй като по
време на своите разкопки в Ла Мут сам той бил свалил палеолитни
пластове и бил оголил на стената част от животно, което без съмнение
било покрито от тях.33 Първоначално Карталяк си замълчал за
откритието. Това, което в крайна сметка обърнало везните за него, бил
потокът от нови открития на несъмнено къснопалеолит- но стенно
изкуство в Ле Комбарел и Фон дьо Гом през 1901 г. „Тези открития
- коментира британският археолог Пол Бан, - заедно с всичко натрупало
се до този момент, в крайна сметка надвили ината на Карталяк.“34
Следващата стъпка, през 1902 г., било историческото изследователско
посещение в Алтамира с абат Анри Брьой (който, току-що изплувал от
неизвестността, вече бил асистирал на Карталяк при едно посещение в
Марсула по-рано същата година).35 Вече видяхме как в края на тяхното
едномесечно собственоръчно проучване на Алтамира обявили до Този

135
момент опозорените рисунки за автентични и датиращи от времето на
Палеолита.
Подобно обръщане на 180 градуса не можело да остане незабелязано и
очевидно Карталяк бил задължен да направи някакво изявление по
отношение на предишната си позиция за Алтамира. Грозните факти
били, че „променил мнението си в последния момент, когато
доказателствата вече били необорими“,36 и проблемът му бил как да
обърне това в своя полза. Колкото и невероятно.да изглежда, той успял
много майсторски да го направи, като преди края на 1902 г. публикувал
в сп. „Л’Антроположи“ статия, озаглавена „Меа Culpa d’un sceptique“
(„Разкаянието на един скептик“).37 В нея обезоръжаващо признавал, че е
участвал в една „грешка, допускана в продължение на двайсет години, в
несправедливост, която трябва да бъде призната и овъзмездена
публично... От моя страна аз трябва да приема действителността и да
отдам дължимото на г-н Де Саутуола“.38
Една от странностите на „академията за пещерно изкуство“ е, че и до
ден днешен тя често възхвалява Карталяк за предполагаемите
„почтеност“, „смелост“ и „честност“, изразени в публикуването на
неговата теа culpa, но пести похвалите и признанието за Санс де
Саутуола, който пръв осъзнал истината за Алтамира и я предложил на
вниманието на света и когото Карталяк унищожил.39

Превратът
След като Карталяк публикувал своята теа culpa се случило още
нещо забележително.Той успял да се преобрази буквално за една нощ от
най- яростния противник на пещерното изкуство в почитания и
уважаван отец на една нова дисциплина - изучаването на същото това
пещерно изкуство. И никой не видял нищо странно в това. Той дори
закупил пещерата Мар- сула, загрижен за нейното опазване.40
Междувременно Брьой, който скоро щял да поеме абсолютния контрол
върху дисциплината, тихичко се наместил като помазан заместник на
Карталяк.
Тъй като познавал усърдието, с което Карталяк съсипал живота на
Саутуола и почти четвърт век осмивал и принизявал рисунките в
Алтамира, бил особено отвратен да се запознае със съдържанието на
едно интервю, дадено от този арогантен френски учен на 6 октомври
1902 г. Алтамира, заявил той пред испанския вестник „Ел Кантабрико“,
била „прекрасна и впечатляваща... Испания трябва да се гордее с
опазването й, така че учени от цял свят винаги да имат възможността да
я изучават“.41
Три дни по-късно, на 9 октомври, Карталяк написал на един свой
приятел следното: „Двамата с абат Брьой много искахме да си тук с нас
в пещерата Алтамира. Тя е най-красивата, най-странната и най-
интересната от всички рисувани пещери...“.42
Увереният, леко поучителен тон на първия цитат и почти любовното
и собственическо чувство във втория говорят сами за себе си. Без

136
сътресения и усилия, подобно на лесно завоевание, пещерата, открита за
света от един свободомислещ и интуитивен аматьор, вече била
притежание -телом и духом - на хора с много различен характер.

Наистина лоши идеи

ЕМИЛ ДЬО Карталяк починал през 1921 г., но вече отдавна не бил зна-
менитост, като позволил на неговото протеже Брьой да наследи
царската му мантия. И така, след като била управлявана първо от един
фанатичен, дълбоко консервативен, лишен от въображение и
ретрограден човек, новата дисциплина преминала в ръцете на един
maitre - „учител“ (както рабо- лепничещите подопечни на Брьой
настоявали да се обръщат към него)43,
- който щял да се окаже в много отношение дори по-закостенял и
авторитарен, дори по-арогантен и самоуверен и следователно, както
може да се очаква, още по-склонен да налага своите предубедени идеи
върху наличните данни и да изкривява истината.
Оттук насетне поколения френски археолози ще се посвещават
робски на идеите на Брьой, все едно са Словото Божие.44 Само че всеки
голям принос, направен от него между 1902 г. и смъртта му 59 години
по-късно, през 1961 п, впоследствие е бил отхвърлен от съвременните
учени като напълно безполезен, неуместен и погрешен. В случая не става
просто въпрос за професионална злоба, изразена в ретроспекция към
един от основоположниците на изучаването на пещерното изкуство.
Идеите на Брьой, както и тези на други учени, работили в съавторство с
него или с негова подкрепа, са наистина погрешни и отдавна са
опровергани от емпиричните данни.
Не са много научните области, в които човек да може да каже това за
почти цялата продукция на дисциплината в продължение на 60 години,
но изследванията на пещерното изкуство са една от тях. И все пак ще
бъде от полза да обобщим накратко какво хората са си мислели през
тези изгубени десетилетия.
Идеите преди Брьой
На първо място не трябва да забравяме, че е имало идеи и преди
Брьой.
Според една популярна, но недълговечна теория древните племена си
избирали определени животни за свои тотеми и ги рисували в пещерите.
След това някой се сетил, че ако наистина става дума за тотемни изобра-
жения, то „човек би очаквал да открие хомогенно изкуство,
организирано около едно-единствено животно в съответната пещера
(например пещера на ибекса, пещера на лъва, пещера на северния елен и
т.н.), а не смесицата от видове, която виждаме във всеки един обект“.45
Когато не се занимавал със свирепи атаки срещу бедния Саутуола,
проклетият Габриел дьо Мортийе защитавал друга ранна теория - че
откритите в пещерите преносими паметници на праисторическото
изкуство (и впоследствие и изкуството по стените, когато най-накрая
признал автентичността му) е създавано единствено за забавление, - тъй
137
като хората го харесвали и без никакъв по-дълбок мотив.46 Като се има
предвид, че Мортийе бил виден дарвинист (и освен това знаем, че е бил
яростен противник на църквата), не е трудно да разберем защо той
проповядвал идеята за „изкуството заради самото изкуство“. Това
означавало, че няма да му се наложи да се сблъска с възможността -
която, изглежда, му се е струвала немислима - нашите „примитивни“
прадеди от Каменната ера да са имали някакви духовни въжделения или
дори да са разполагали с нещо толкова сложно и развито като
религията.47

138
 Композиции като тази от Тримата братя, в която огромен брой фигури са насложени директно
върху други фигури в объркана плетеница от образи, убедили специалистите, че каквото и да са
искали да постигнат пещерните художници, то не е било „изкуство заради самото изкуство“
(Breuil, 1952).

КОЛКОТО и да е необичайно, тук Емил

дьо Карталяк се разграничил от
Мортийе, но с напредването на
двайсетото столетие именно
наследникът на Карталяк, Брьой,
доказал веднъж завинаги че
„изкуството заради самото изкуство“ не би могло да е правилното
обяснение. Заедно с други учени, сред които Капитен и Саломон Райнах,
той изтъкнал няколко прости, но фатални недостатъка на теорията.48
Например как би могло да става въпрос за изкуство просто заради
естетическото удоволствие от него, при положение че толкова много
рисувани и гравирани изображения в пещерите са направени директно
върху по-ранни рисувани и гравирани изображения? На много обекти
човек може да открие места, на които десетки различни фигури са били
нанесени една върху друга толкова нагъсто, че крайният резултат е едва
ли не неразбираема драсканица - дори когато в съседство е имало
свободни участъци от стените на пещерата, които така и никога не са
били украсени. Още един неудобен факт - който сам по себе си е в
състояние да опровергае теорията - е присъствието на рисувани и гра-
вирани изображения в най-тъмните и най-отдалечени части на
пещерите. Ако става въпрос за изкуство заради самото изкуство, тогава
какъв е бил смисълът от създаването на толкова много забележителни
изображения на места, където едва ли някой би имал шанса да ги зърне,
камо ли да им се наслаждава?
Довна магия
Очевидно трябва да е имало някакви други мотиви и Брьой бил най-
старши и най-влиятелен сред изследователите, предложили „ловната
магия“ като решение на загадката, и благодарение на неговия авторитет

139
теорията бързо се превърнала в догма.49 Според нея в крайна сметка ри-
суваните и гравирани изображения не били създавани по фриволни есте-
тически причини, а за да подпомогнат сериозните икономически опити
на „пещерния човек“ да задоволи ежедневните си нужди. През 1929 г.
колегата на Брьой граф Бегуен (собственикът на пещерата Тримата
братя) просто изразил вече общоприетата конвенционална мъдрост,
като обяснил, че „той [пещерният човек] се надявал посредством
изображението да увеличи властта си над животните, които ловувал -
точно както много примитивни народи продължават да правят до ден
днешен“.50
В новата ортодоксална вяра на ловната магия, вече на сигурно място
под защитата на „Папата на праисторията“ (както понякога любящо и
при все това показателно наричали Брьой),51 в продължение на няколко
десетилетия циркулирали все същите ограничени идеи - без някакво
съществено развитие, без нововъведения и предизвикателства. Ето един
пример за теорията в действие. Защитниците на ловната магия
обяснявали добре познатото използване на релефа на стените на
пещерите от страна на древните художници като средство да преодолеят
простата „двуизмерност“ на изобразеженията и да ги направят
възможно най-точни „копия“ на животните, които ловували — тъй като
„човекът, който притежава изображението, всъщност има власт върху
създанието“.52 Още едно любимо твърдение е, че четириъгълните
прозорци и подобните на решетки знаци, които толкова често се срещат
в пещерите - често, както вече видяхме, преплетени с животински
фигури, — трябва да са изображения на праисторически примки и
капани, а „кръглите точки, подредени по стените в линии и кръгове или
пръснати безразборно... изобразяват броя на камъните, които ще се
използват като оръжия за хвърляне“.53 И на последно място, но не и по
значение, Брьой изтъкнал рисуваните и гравирани изображения - според
него многобройни - на пронизани от копия и стрели животни. От само
себе си било ясно, че това са ловни сцени и следователно допълнително
доказвали, че истинското предназначение на пещерното изкуство била
ловната магия.54
За да бъде изоставена окончателно теорията за ловната магия - по
причини, на които ще се спрем по-долу, - трябвало да мине време и
Брьой да си отиде от този свят, което се и случило през 1961 г., и на
негово място да дойде Лероа-Гуран. Междувременно другата голяма
идея на Брьой - която била доразвита и модифицирана след смъртта му,
но не била изоставена напълно - имала отношение към предполагаемата
еволюция и развитие на пещерното изкуство в продължение на дълги
периоди от време. След много усърдна работа той решил, че е в
състояние да идентифицира два последователни цикъла — „Ориняко-
Перигордийския“ и „Солютрео-Магдален- ския“, - всеки един от които,
на различни етапи от Късния палеолит,

„прогресирал от прости към сложни форми, като се тръгне от „примитив-

140
 ни“ или архаични фигури и се продължи към по-сложни и детайлни изобра-
жения. Наблюдава се цялостно развитие от схематични към натуралистични и
накрая дегенерирали форми“.55
Брьой е мъртъв - да живее Лероа-Гуран
В ретроспекция е трудно да разберем как човек като Брьой, изключи-
телно интелигентен и познаващ издълбоко праисторическото изкуство, е
могъл толкова дълго време да се придържа към една толкова лесно
опро- вержима идея като ловната магия.
Например, ако наистина всичко се е свеждало до това, човек би
очаквал да открие някаква взаимовръзка и дори близко съвпадение
между изобразените в пещерите видове и видовете, за които
археологическите разкопки са доказали, че са били използвани за храна
от хората в съседство. Но статистическите проучвания, направени от
Лероа-Гуран след смъртта на Брьой, показали, че тази взаимовръзка е
изключително слаба и че „процентът на изобразените видове рядко
отговаря на този, който е засвидетелстван по животински кости“.56 В
този смисъл Ласко е типичният пример: най-важният елемент от
менюто е бил северният елен, като неговите кости са далеч най-
многобройни, но в пещерата има едно-единствено изображение на
северен елен (което, както видяхме, има ципести крака като на
патица!).57 Северният елен е бил основен източник на храна и около
пещерата Вилар, но в нея изобщо няма изображения на това животно. А
в Пер нон Пер, въпреки че най-често изобразяваното животно е ибексът,
в археологическите пластове не са открити кости от него.58
Още един фатален за теорията момент било твърдението на Брьой, че
в много от изображенията могат да се открият забити копия или други
оръжия.59 Анализът на Лероа-Гуран показал, че това не е така. Макар че
в някои пещери, например в Нио, има сравнително голям брой
изображения, които могат да бъдат интерпретирани по този начин,60
едно по-широко проучване показва, че едва 3 или 4% от палеолитните
изображения на животни имат „оръжия“ в или около тях.61 Бизонът е
„най-пробожданият“ вид, но дори при него става дума за под 15%.62
Освен това има много пещери, в които изобщо не са показани прободени
животни.63 Нищо в тези статистики не подкрепя тезата за ловната магия
- според която би трябвало повечето животни да са „белязани със
„стрели“ или рани“.64 Напротив, те до голяма степен навеждат на
мисълта, че за сравнително малкото съществуващи сцени на раняване и
пробождане (за които знаем, че не се ограничават само с животни, но
включват и човешки и териантропични фигури) трябва да се потърси
някакво друго обяснение.
И така, след половинвековна служба като единствено обяснение,
което да е приемливо за сериозните хора, теорията за ловната магия
внезапно се оказала безполезна и дискредитирана. Лероа-Гуран съвсем
основателно отказал да унаследи от Брьой дори и един елемент от нея. И
все пак имало нещо, което запазил, и това била същината на другата
теория на ментора му, според която надлежно подготвения специалист

141
би могъл да класифицира изкуството в пещерите в поредица
стилистични фази, подредени в континуум от прости към все по-сложни
и накрая декадентски форми.
Освен това Лероа-Гуран е останал в историята за своята
структуралистка теория за пещерното изкуство - новата ортодоксална
вяра, господстваща от средата на 60-те години на XX в. до смъртта му
през 1986 г., - според която всяка пещера е била оформена според
някакъв таен общ замисъл, който изследователите могат да се надяват
да разгадаят посредством интензивно статистическо изследване на
всяко известно рисувано или гравирано изображение. В тази си теория
той бил активно поддържан и обвързван с още един от именитите
изследователи на това време — Анет Ламинг-Емперер (1917—1978).
Наред с всичко друго, тя е отговорна и за напълно безполезната идея
(тъй като не подлежи на доказване или опровергаване и на практика е
единствено нейно мнение), че изобразяването на коне в пещерите
предавало абстрактната идея за „женското“, а това на бизони - за
„мъжкото“ начало.65 По-късно самата тя ще се откаже от тази своя идея
и вместо това ще предположи, че в основата на изкуството стоят
племената и структурата на обществото, заедно с митовете за
сътворението.66 Но тъй като ние няма как да знаем каквото и да било за
племената, структурата на обществото и митовете за сътворението от
времето на Късния палеолит, това е поредната неподлежаща на
проверка научна приумица, която няма никаква реална основа.

Обсесивните фантазии на Лероа-Гуран

Освен това Ламинг-Емперер твърдяла, че гравираните и рисуваните
изображения в пещерите трябва да се разглеждат като планирани
композиции, част от цялостния проект, и че не са били рисувани „една
по една, според нуждите на лова“.67 Тя защитавала упоритото събиране
на данни с помощта на карти на разпределението на фигурите, които да
показват „разположението на обектите в пещерата, асоциираните с тях
археологически останки, следите от използване, съдържанието и
формата на изображението“.68 В общи линии тази схема възприел и
Лероа-Гуран като основа за собствената си сложна изследователска
програма69 и твърдял, че това, което тя разкрила, наистина било
планирано и структурирано групиране на изображенията, „с място за
всичко и всичко на мястото си“70 -точно както подозирала Ламинг-
Емперер.71

„Вече не трябва да възприемаме геометричните форми като оръжия и ка-

пани, а като знаци със собствено значение, които съответстват на животински-
те изображения. Образите са се възприемали като митограми и тяхната струк-
тура може да бъде разгадана по същия начин като тази на митовете, които се
разказват от живи етнографски информатори.“72

Това разбира се са безсмислици в най-чиста форма. Лероа-Гуран

например изброил фигурите от всеки един вид животно в 66 пещери и ги
142
разделил произволно на четири различни групи (коне, северни елени и
кошути в първата; бизони и турове във втората; елени, ибекси, мамути
и някои други животни в третата; мечки, котки и носорози в
четвъртата).73 Общо взето следвайки метода на Ламинг-Емперер, той
приписал полов символизъм на първите две групи. Според него конете,
северните елени и кошутите изо- бразявади „мъжкото“, а бизоните и
туровете - „женското“ начало.74 В един последен пристъп на обсесивна
лудост той разделил всяка пещера на четири зони - вход, централна
част, странични камери и тъмни краища, - след което установил, какъв
пропорционален дял от групите животни се съдържа във всяка зона. От
всичко това mmtre (старата титла на Брьой, която била преминала във
владение на Лероа-Гуран)75 изсмукал една голяма теория, предоп-
ределена да се превърне в новата праисторическа догма на своето време
- че има „идеален или стандартен план, към който топографията на
всяка пещера е била приспособена, доколкото е било възможно“.76
С други думи, тези пещери (подобно на днешните църкви, н които
също има идеален или стандартен облик за свещеното изкуство) били
„организирани светилища“, следващи плана на криещата се зад тях
религия.77
Проблемите около тази на пръв поглед привлекателна схема са
твърде многобройни, за да ги изброяваме всичките, но два от тях са
фундаментални. На първо място, решението определени животни да
бъдат обединени в групи (например групата на елените, ибексите и
мамутите) е взето от Лероа-Гуран въз основа на чисто субективни
критерии. Няма данни пещерните художници да са виждали каквато и
да била „груповост“, която да свързва тези различни видове. По същия
начин и разграничаването на зони в пещерите е произволно и изглежда
твърде невероятно древните хора да са споделяли усещането на Лероа-
Гуран за пространството и как то трябва да бъде разделяно. Иначе
казано, в случая се сблъскваме с нещо, което се свежда най-вече до
спекулации, натрупани върху фантазии, и след това третирано в
продължение на няколко десетилетия все едно е сериозна на- учна
теория. Едва ли трябва да се учудваме, както кисело отбелязва Пол Бан
в един скорошен преглед на целия последвал разгром, че „понякога
Лероа-Гуран трябвало да следва твърде странни маршрути в пещерите,
за да ги напасне към схемата си - дори да стига до най-далечната от
входа стена, за да открие „първата серия“ от големи знаци, и след това
да се върне обратно“.78
Вторият фундаментален проблем е идеята на Лероа-Гуран, че това, че
организацията на изкуството в пещерите отразява някакъв
основополагащ план, има нещо общо с характера на самото изкуство.
Както видяхме в предходните глави, тези удивителни гравирани и
рисувани изображения при всички положения са спонтанни и уместни.
В твърде много случаи разположението им е предопределено от
присъствието на подходящи естествени форми по стените на пещерата
— малка кремъчна буца се превръща в окото на бизон, калцитен поток

143
става хобот на мамут и т.н., и т.н.,
- които не биха могли да бъдат използвани в толкова дребни детайли,
ако бяха част от някакъв предварителен замисъл.
Още една слабост, която подкопава цялата теория, е твърде голямата
степен, в която тя се позовава на относителната честота на поява на раз-
личните животински видове в пещерното изкуство като общо. Освен че
поначало се основава на извадка от 66 пещери (а не на всички пещери),
този факт прави теорията уязвима за големи нови открития с изображе-
ния на животни с различна честота — например една пещера като
Шове. открита през 1994 г., в която са регистрирани повече рисунки на
носорози, отколкото във всички други пещери, взети заедно.79

Опровергаване на всичко
Както стана дума по-рано, другият основен принос на Лероа-Гуран в
тази област е хронологията на развитие — доразвиване и подобряване
на „еволюционната“ схема на Брьой, според което изследователи с
подходящата подготовка биха могли да отнесат рисуваните и
гравираните изображения към поредица стилистични фази или етапи.
Според тази хипотеза Стил I трябва да е най-старият ~ отпреди 40 000
допреди 25 000 години — и се характеризира с груби и сковани фигури,
изобразявани на такива места в пещерите и скалните заслони, където е
прониквала дневна светлина. Стил II, отпреди 25 000 допреди 20 000
години, обхваща много по-приятни за окото изображения на животни -
очевидно усъвършенствани, макар и все още малко грубовати, - отново
ограничени единствено в места с естествено осветление. Стил III, преди
между 20 000 и 15 000 години, навлиза в по-тъмните части на пещерите и
въвежда странни на вид животни, като например конете с
непропорционално малки глави от Пеш Мерл. Само в Стил IV, след
преди около 15 000 години и близо до края на много дългата история на
пещерното изкуство, то достига пълния си разцвет с проникването в
най-дълбоките и тъмни кътчета и с развиването на най-мащабните и
зрели рисувани и гравирани изображения.80

„В основата на това начинание - изтъква австралийският експерт по скал-

но изкуство Робърт Беднарик - стоеше предположението, че изследователите
имат способността на момента да идентифицират онези променливи в изку-
ството, които са определящи за стилистичните конвенции на отделните кул-
тури. Така и никога не беше дадено задоволително обяснение защо те трябва
да имат подобни способни, откъде са ги придобили и как човек би могъл да ги
дефинира или изпита.“81

Един още по-голям проблем за хронологията на Лероа-Гуран е това,

че тя се основава на еволюционни идеи, които предполагат прогресия от
ранни, груби и примитивни цапаници към все по-развити и усложнени
произведения на изкуството.82 Последвалото директно датиране доказва,
че той съвсем не е прав в някои от специфичните си стилистични
атрибуции
144
- например конете с малките глави от Пеш Мерл датират отпреди
повече от 24 000 години, а не отпреди под 20 000 години, както той си
мисли.83 Но откритието, което в крайна сметка довежда до разпадането
на цялата конструкция, е отново пещерата Шове.
С две думи, всичко в нея опровергава теорията на maitre. Например
на основните, централно разположени пана в Шове главното място е
запазено за лъвове и носорози, а ако Лероа-Гуран беше прав, те
трябваше да се открият на съвсем различни места - лъвовете трябваше
да са или на входа, или в някое незабележимо кътче в дъното на
пещерата.84 Но още по-уни- щожителен — всъщност решаващ в случая
— е простият факт, че изкуството в Шове датира отпреди 32 000 години
и все пак изглежда също толкова развито и сложно, колкото са и
късните шедьоври като Ласко, които са на по- малко от 20 000 години.85
Очевидно еволюционната схема, постулираща единствено прости
цапаници отпреди 32.000 години, не била в състояние да устои на новите
данни и ето какво казва Жан Клод днес: „След Шове теориите на Лероа-
Гуран изглеждат незащитими“.86 По същия начин и Робърт Беднарик
заключава, че в резултат от Шове и други открития „всички
еволюционни стилистични схеми за палеолитното скално изкуство, фор-
мулирани в хода на цялото двайсето столетие, вече трябва да се
разглеждат като напълно опровергани“.87

Южна Африка не успява да се измъкне

Застоят в човешкото познание, предизвикан от теориите на Брьой и
Лероа-Гуран, се разклонява и извън Европа. Трябва да отбележим, че
далеч след 1980 г. голяма част от изследванията на скалното изкуство от
Каменната ера в Южна Африка продължава да се влияе силно от
сложните, но безполезни и безпочвени структуралистки идеи на Лероа-
Гуран. Това в изключително много случаи води до търсене на зелен
хайвер и, както и в Европа, води до потискането — от страна на учени,
които изпитват твърде голямо страхопочитание към репутацията на
maitre, — на оригиналното и новаторско мислене.
Може би една от причината схемата на Лероа-Гуран да бъде
възприета с такова желание от изследователите в Южна Африка е, че
интелектуалната почва вече е била подготвена от предишния maitre,
абат Брьой, който прекарва тук няколко години през Втората световна
война като изгнаник от окупираната от нацистите Франция. Само въз
основа на неговата дума една рисунка на праисторическите бушмени
сан в Намибия била приписана на финикийски пътешественици - тъй
като се е смятало, че прадедите на бушмените са били твърде
примитивни и не са били в състояние да създадат толкова ненадминато
произведение на изкуството (предполагало се, че са били способни да
създадат единствено „противни малки фигурки“).88 И което е още по-
обидно, Брьой освен това твърдял, че фигурата - кръстена от него
„Бялата дама от Бранденберг“ - имала средиземноморски профил и бяла
кожа.89

145
 Расистките и псевдонаучни корени на този подход би трябвало да са
очевидни, но е забележително колко дълго време други учени са били
готови да ги възприемат. Достатъчно е било в някакъв момент да бъде
направен внимателен оглед на изображението, за да се установи това,
което знаем днес - а именно че Бялата дама всъщност е мъж, на всичкото
отгоре с пенис, и че със сигурност няма финикийски профил, а прилича
на десетки хиляди други бушменски рисунки (освен това носи лък и
стрела, които определено са като тези на бушмените). Що се отнася до
белия цвят на краката на фигурата, Дейвид Люис-Уилямс и неговият
колега Томас Даусън изтъкват, че бушменските художници често
използват нереалистични цветове и че тяхното изкуство изобилства от
бели фигури - повечето от които очевидно бушменски. Освен това
реализмът на цялото изображение вече е поставен под въпрос от още
един детайл на композицията, който Брьой пренебрегва (тъй като
теорията му няма как да го обясни). Точно над т.нар. „Бяла дама“ има
антилопа с човешки задни крака.90
Пустотата
В началото на 90-те години на XX в., когато безумните идеи на Брьой
отдавна били забравени, мащабните структуралистки схеми на Лероа-
Гуран били изоставени, а от 1986 г. насетне вече бил влязъл в сила
доброволният „мораториум върху обясняването“, изучаването на
скалното изкуство в Европа и Южна Африка навлязло в етап, който
Люис-Уилямс описва като „тълкувателна празнота“.91
Повечето изследователи се съобразяват с настроенията на епохата и
просто концентрират усилията си върху емпиричната работа и
събирането на данни. Както стана дума по-рано, надеждата е, че в
крайна сметка натрупването на голямо количество данни ще породи
добра нова теория. Междувременно други, сред които и Люис-Уилямс,
твърдят, че вече има напълно достатъчно данни. Това, което е
необходимо, е нов поглед към тях и - въпреки мораториума - редица
изследователи продължават да предлагат нови теории, които под една
или друга форма се опитват да направят точно това.
За нещастие обаче, във всички случаи характерът на предложеното
обяснение изглежда непривлекателен или безкръвен и което е още по-
лошо - не ни приближава към това да разберем значението на изкуство-
то. В случая имам предвид т.нар. „теория“ на кембриджкия археолог Ан
Сийвкинг, която търси обяснение за изкуството в някакви
териториални и обществени разделения, които според нея се зародили в
Югозападна Европа през последния Ледников период в резултат от
сезонното местене на селищата.92 Клайв Гембъл, професор по археология
в Саутхемптън- ския университет, също така предлага социална основа
за изкуството и предполага, че появата му през Късния палеолит е
предизвикано от някои „промени в количеството и вида информация,
необходима на пале- олитните общества“.93
Без съмнение социалната и материална матрица, която доминира
изкуството, е интересна и заслужава да бъде изследвана, но дали
146
наистина има вероятност по този начин да проникнем в мисловния свят
на художниците или да открием значението на техните творби? Със
сигурност някои учени смятат така, но много други се съмняват и -
както признават антрополозите Олга Софер и Маргарет Конки -
крайният резултат е следният: „Един

147
 век изследвания... не е донесъл ясна теория за това „изкуство“, а по-
скоро е породил голям брой противоречащи си твърдения“.94
Пол Бан се съгласява: „След смъртта на Андре Лероа-Гуран през 1986
г. не е предложена нито една всеобхватна теория за палеолитното
изкуство — поне не и от някой, който познава добре данните и
следователно може да бъде приет насериозно“.95
Дълбоките проблеми на човечността...
Самият Бан явно споделя мнението на все по-голям брой учени - тъй
като одобрително ги цитира, - които „са изоставили всякакви сериозни
опити-за интерпретация като напразни усилия“.96 Но ако е така и ако
много от големите имена в изучаването на пещерното изкуство днес
искат да се съсредоточат просто върху задачи, които в основата си се
свеждат до броене и описване, то аз не съм убеден, че е оправдано да
продължаваме техния монопол върху пещерите. Каквото и да са
означавали тези удивителни и свръхестествени места за хората от
Късния палеолит — а ние със сигурност още не знаем, — всички сме
съгласни, че те са скъпоценно наследство и завет за човечеството.
Учените, които понастоящем се радват на привилегирован достъп до
това наследство, наистина поемат огромна отговорност, като ни държат
отвън, за да могат да работят на спокойствие. При това положение е
абсолютно вбесяващо, дори обидно, да установим, че те и техните
предшественици, които не са постигнали нищо през XX в., са
превърнали в добродетел отказа от „всякакви сериозни опити за интер-
претация“ и планират да прекарат XXI в. в изброяване на всички точки
и заврънкулки в пещерите.
Вярно е - все още не знаем какво това изкуство е означавало за хората
от Късния палеолит. Но това не означава, че трябва да се откажем. Нещо
повече, ако задачата наистина е неизпълнима - нещо, в което дори за миг
не съм повярвал, — и тъй като, изглежда, има предостатъчно
доказателства, че учените не са в състояние да се възползват качествено
от пещерите, то тогава може би трябва тези прекрасни и магични места
да им бъдат отнети и използвани за някакви по-свещени цели?
Въпросите, които изкуството на къснопалеолитна Европа поражда, имат
пряко отношение към загадъчния произход на нашата човечност - която
сме твърдо убедени, че е поне толкова наша работа, колкото е и грижа на
експертите и специалистите. Смятам, че много от нас ще се съгласят с
проф. Мигел Гарсия Гинеа от Университета на Сантандер, че
„изображенията имат свещена дълбочина и са пълни с религиозна мощ,
поради което спокойно могат да бъдат класифицирани като Свещено изкуство
- първото в историята на човечеството. Творби като Алтамира и Нио отиват
отвъд етикета „произведения на изкуството“ и трябва да се разглеждат и ценят
от гледна точка на философията и дълбоките проблеми на човечността“.97

10. Свръхестественото 145

 Може би защото Дейвид Люис-Уилямс е успял да оцени древните
изображения именно от тази гледна точка, като се докосва до загадките
на нашето съзнание и същността на това да си човек, затова и неговата
невропсихологическа теория стърчи с две глави над всички други опити
да бъде обяснено пещерното изкуство. Именно за да изпитам тази
теория, и то до последния възможен предел, аз се захванах с
експериментите с ибо- гаина и аяхуаската и с пътуванията до пещерите
във Франция и Испания и обектите със скално изкуство в Южна
Африка. Бих казал, че бях особено заинтригуван и предизвикан от
въпросите, които Дейвд Люис-Уилямс поставя: Възможно ли е
праисторическите художници да са халюцинирали и да са рисували
виденията си? И възможно ли е подобни практики да лежат в основата
на изкуството и религията — най-величествените постижения на
човечеството?
В ТЪРСЕНЕ НА РОЗЕТСКИЯ КАМЪК

Еволюцията на модерните от анатомична гледна точка хора - Homo

sapiens sapiens - е много късно събитие в продължилата 4,5 милиарда
години история на Земята. Ще припомня, че най-древните модерни
човешки скелети, известни на археолозите, идват от Етиопия и датират
отпреди само 196 000 години.1 Първоначално тези наши преки прадеди
биват откривани изключително в Африка. В продължение на много
дълго време тяхното поведение е неразличимо от това на по-ранните (и
с по-малки мозъци) хоми- нидни видове. Трудно можем да „се познаем“
в нещо, което те са правили.
Сред данните за периода отпреди 100 000 години допреди 50 000 го-
дини от време на време проблясват скъпоценни податки за
предстоящата революция в поведението. Във 2 глава цитирах примера
от разкопките на Крие Хеншилуд в пещерата Бломбос в Южна Африка.
В пластове отпреди около 77 000 години е открит най-ранният пример
за абстрактно изкуство в света - малка плочка охра с гравиран
решетъчен орнамент - и най-древният пример за лично украшение под
формата на огърлица от раковини. Приблизително по същото време
хора с модерна анатомия, същите като нас, започват да оставят следи от
своето присъствие извън Африка, като очевидно са овладели дори
умението да плават в открито море - необходимо им, за да стигнат до
Австралия.
Някъде преди между 50 000 и 40 000 години лични украшения и пре-
носими предмети на изкуството, които до този момент са били известни
единствено по редки находки в Африка, започват да се появяват и в
Европа
— където до този момент не са познати - заедно с първите следи от
присъствието на хора с модерна анатомия. Археологическите данни
свидетелстват за последвалото бързо умножаване на Homo sapiens
sapiens, а освен това доказват и характерната ни склонност да се
украсяваме - от България на изток до испанската пещера Ел Кастильо
на запад, където първите пластове от обитаване на съвременни хора са
датирани отпреди 42 000 години.2 Наличната информация говори за
много други промени в начина на живот, но именно тази внезапна,
масова и трайна поява на сложни символни предмети и образи е
предвестник на съдбовната промяна, която протича в същината и
битието на човечеството.
Това е промяна, която засяга изключително хора с модерна анатомия.
Археологическите данни показват, че нашите братовчеди неандерталците,
с които ние, изглежда, дори не сме се кръстосвали,3 навлизат в период на
дълъг и катастрофален упадък след нашето пристигане в Европа,
завършил с пълното им изчезване преди около 27 000 години.4 Въпреки
някои податки за имитиране в края на този период,5 от целия период от 200
000 години, през който Homo neanderthalensis е бил единственият вид
човешко същество в Европа,6 до нас не е достигнала нито една сигурна и
оригинална неандертал- ска фигурка, скулптура, предмет на изкуството,
преднамерено нарисувано или гравирано изображение. Не можем да
изключим напълно възможността в крайна сметка разкопвачите да
открият безспорни доказателства за съществуването на неандерталски
символизъм, но дори и да го е имало, почти пълната липса на следи от него
сред археологическите материали в Европа е достатъчна да покаже, че той
никога не е заемал важно място в живота на неандерталците. Обратното -
след тоталното си отсъствие от европейската сцена във всички предходни
периоди, Homo sapiens sapiens, изглежда, е пристигнал от Африка преди по-
малко от 50 000 години и ни е оставил не само съкровище от красиви и
ефикасни сечива от камък, кост и слонова/ мамутска кост, но също така -
както вече знаем - хиляди предмети на изкуството, увенчани със славата на
изрисуваните пещери.
Най-древните персонални украшения, открити досега в Европа, идват от
България и датират отпреди между 46 000 и 42 000 години. Те включват
резец от мечка и кучешки зъб от лисица - и двата пробити, за да се носят
като висулки, и точно копие на зъб от благороден елен, скулптиран от
еленов рог.7 Преди приблизително 35 000 години най-древното фигурално
изкуство, достигнало до нас от целия свят, е било изрисувано в пещерата
Фумане в Северна Италия, а преди 32 000 години била украсена велико-

150
лепната подземна катедрала Шове. Вече видяхме, че най-ранните запазени
примери за фигуративно изкуство от Африка - рисунките от пещерата
Аполо-11 в Намибия - датират отпреди 27 000 години. Други също толкова
древни рисувани и гравирани изображения са били открити чак в далечна
Австралия.8 Очевидно нямаме друг избор освен да заключим, независимо
от неоспоримите данни за бавно и постепенно развитие на човешките спо-
собности отпреди около 100 000 години или по-рано, че след някакъв мо-
мент преди около 50 000 години е била достигната „критичната маса“, коя-
то е довела до зараждането на феномена, който наричаме модерна култура.
Розетският камък
По някакви причини, които далеч не са ясни, достигането до критичната
маса е настъпило малко по-рано в Европа, отколкото в другите райони и
вече трябва да се е случило преди около 42 000 години - епохата на
пробитите български висулки. Само че най-великите и най-дълговечните
му прояви, обхващащи огромния период отпреди 35 000 години допреди
около 12 000 години, са пещерите с гравирани и рисувани изображения в
Италия и Франко-Каитабрия. При всички положения те са категоричното
доказателство за безпрецедентните промени, през които хората по целия
свят преминават по това време. И все пак този огромен и сложен корпус от
творби, които пещерните художници са оставили след себе си в Европа
— с удивителните си геометрични и животински фигури, гъвкаво
взаимодействие с повърхността на скалата, любопитните му сходства с
като общо много по-късното бушменско изкуство в Южна Африка и
удивителното му 23 000-годишно дълголетие, простиращо се назад в
дълбините на праисторията, - често ни изглежда толкова чужд и далечен,
че остава неразбираем. Когато към това добавим и по-загадъчните образи в
пещерното изкуство -ранените мъже, териантропите и чудовищата, - вече
ни се струва още по- невъзможно да се надяваме да извлечем някакво
значение от него. Отчаяни се обръщаме към специалистите, които в
продължение на един век са монополизирали продукцията на знание в тази
област - изпълнени с надежда и убедени, че поне те са успели да стигнат до
сърцевината на проблема. Както видяхме в 6 глава обаче, всичко, което те
са си мислели, че знаят, се е оказало погрешно и сега мнозина от техните
наследници се примиряват с осмиване или избягване на всякакви опити да
задълбаят в значението на изкуството, което са натоварени да изучават.
Това е изключително злощастна загуба на време и пречи на изслед-
ването на загадъчната промяна, обхванала нашия вид преди по-малко от
50 000 години и направила ни такива, каквито сме днес. В частност,
изглежда, никой дори не се е замислил за възможността самото пещерно
изкуство, обикновено разглеждано като част от мистерията, да съдържа
ключа към нейното разгадаване.
Но дори само за да започнем проучването на една толкова радикална
идея, ще имаме нужда от нещо като Розетски камък или криптографски
ключ, който да може да отключи значението на изкуството. След пропа-
дането на големите теории на Брьой и Лероа-Гуран голям брой учени са
разглеждали като немислимо да си представят, че такъв ключ съществува

151
и би могъл да бъде открит. В последната глава видяхме как дефиницията
на изследователската задача е била ограничавана и свивана, докато се е
превърнала - за може би половината от всички специалисти по пещерно
изкуство — в безжизнен процес на събиране на данни, лишен от всякакво
теоретизиране.
Както става очевидно, през периода след смъртта на Лероа-Гуран през
1986 г. Дейвид Люис-Уилямс възприема освежаващо различна и независи-
ма посока на изследване в тази област. Всички други наложили моратори-
ум върху обясненията, но южноафриканският учен се захванал да развива
нова теория, която двамата с Томас Даусън скоро щели да представят пред
скептичната академична общност в породилата спорове статия „Знаците
на всички времена“, публикувана през 1988 г. в престижното академично
издание „Кърънт Антрополъджи“.9 Казано накратко, фундаменталното
твърдение на статията е, че Розетски камък за разшифроването на късно-
палеолитното пещерно изкуство в Европа наистина съществува, но е скрит
на място, където съвсем не бихме очаквали да го открием — дълбоко в на-
шите мозъци.

Сглобяване на точните късчета информация

Големите идеи рядко се появяват от нищото, без преди това да са под-
готвили почвата. „Невропсихологическата теория“ за пещерното изкуство
не прави изключение. Изглежда твърде невероятно Дейвид Люис-Уилямс
изобщо да беше успял да я формулира, ако дълго време преди това не се бе
подготвял със случайното придобиване на точно тези късчета информация,
които щели да му трябват, за да я сглоби. Новото, което той внесъл в
темата, било един отворен и новаторски подход, но нещата, които го навели
на мисълта за теорията, били обширните му познания от първа ръка върху
къснопалеолитното пещерно изкуство в Европа и праисторическото
пещерно изкуство на бушмените сан в Южна Африка, разпознаването на
множество озадачаващи прилики между двете, дълбокото му чувство на
неудовлетворение от състоянието на проучванията и на двата континента
- особено колапса в „неутрално“ събиране на данни - и отхвърлянето на
пораженческото мнение, че не е възможно да се обясни това изкуство.
Само че всички тези неща, взети сами по себе си, нямаше да доведат до
нищо, ако Люис-Уилямс не притежавал още три жизнено важни късчета
информация.
На първо място, през 70-те години на XX В., когато се опитвал да разбере
по-добре скалното изкуство на бушмените сан, той започнал задълбочено
изучаване на етнографските описания, съставени от южноафрикански
учени през XIX в. Стъпващи върху обширни интервюта със старейшини на
бушмените в десетилетията непосредствено преди културата им да изчезне,
тези записи на една изчезнала митология хвърлили напълно неподозирана
нова светлина върху изкуството на сан и напълно променили погледа на
Люис-Уилямс върху мащабите на загадката.
На второ място, тъй като неговите лични изследователски интереси го
били повели в тази посока, случило се така, че бил наясно с някои инте-

152
ресни и необичайни проекти, осъществени през 70-те години с автохтонни
индиански племена в тропическите гори на Амазония. Става дума за едно
основополагащо изследване върху шаманизма и използването на ха-
люциногенни растения, предприето от колумбийския антрополог Жерардо
Райчел-Долматоф. То също допринесло с няколко незаменими елемента за
еволюцията на теорията на Люис-Уилямс и го тласнало — съвсем ес-
тествено, както ще видим, - по следите на третото късче информация, от
което имал нужда. Става дума за корпус данни, събиран от учени в много
различни страни през по-голямата част от XX в. и фокусиран върху нещо,
което невропсихолозите наричат „променени състояния на съзнанието“
(ПСС), а на езика на антрополозите се нарича „състояния на транс“.10
Променените състояния на съзнанието и
как да ги постигнем
На следващите страници, както и предходните глави, ще използвам като
взаимозаменяеми понятията „променени състояния на съзнанието“,
„променено съзнание“, ПСС, „транс“ и „състояния на транс“. Възползвам
се от тази възможност да подчертая, че имам предвид едно и също нещо.
Освен това читателят трябва да помни, че промените в съзнанието могат да
бъдат и редовно са постигани посредством множество най-различни
техники.
Сред намаляващия брой на традиционните народи, които продължават
да се придържат към тази древна форма на духовен живот, наречена ша-
манизъм - при която практикуващите преднамерено създават състояния на
транс, - консумирането на психоактивни растения е далеч най-често
срещаното средство за постигане на променено съзнание. Според антро-
полога Майкъл Рипински-Наксон
„повечето шамани по целия свят... завидят от някакъв вид психоактивна
субстанция, която е част от репертоара им. Този етнографски факт представя един
от неподправените аспекти на шаванизма. За едно такова общество ха-
люциногенните преживявания по време на шаманските сеанси представляват
ключовото религиозно изражение“.11

Както вече знаем, това е начинът, по който се постъпва в басейна на р.

Амазонка. Там халюцинациите, видени по време на транс и предизвикани
от аяхуаска или някакъв друг опиат, който се пие, пуши или смърка,
заемат основно място, в шаманистките религии, които са оцелели както в
градовете, така и в най-отдалечените племенни резервати. В тропическите
гори на Африка бвитите правят същото с тяхната консумация на ибога —
„растението, което позволява на хората на видят мъртвите“. Така са
правели и ацте- ките и майте в Централна Америка - с гъби, психоактивна
водна лилия и семена от грамофонче (Ipomoea purpurea) — преди
испанските завоеватели да им наложат християнството.12 Същото
продължава да се прави и от членовете на Местната американска църква в
САЩ. Те са си извоювали да не бъдат преследвани от закона за това, че
консумират пейоте - силен халю- циногенен кактус, - за да предизвикат
виденията, които заемат централно място в религиозния им живот.13

153
 Въпреки че употребата на халюциногени е древна и широко разпростра-
нена, редица шамански култури са открили и развили ефективни алтерна-
тивни средства за постигане на променени състояния на съзнанието - Често
в области, където психотропни растения или не съществуват, или още не са
били идентифицирани. Ето какво заявява Арнолд М. Лудвиг, един от най-
уважаваните учени в тази област: „ПСС могат да бъдат предизвикани във
всякакви условия посредством широк набор от агенти или действия“. Сред
тях, наред с „предписването на многобройни фармакологични агенти“, той
изброява и следните: „абсолютното прекратяване на постъпването на
сетивни данни, променяне на схемата на сетивните данни или
непрекъснато излагане на повтаряща се монотонна стимулация“;
„възбудени мисловни състояния, резултат основно от сетивно претоварване
и бомбардиране на сетивата, които могат да са, а могат и да не са
придружени с изнурително физическо усилие или напрежение“; „мисловни
състояния, които, изглежда, са резултат най-вече от фокусирана или
избирателна хипербдителност“; и „мисловни състояния, които, изглежда,
настъпват основно вследствие от нещо, което може да бъде описано като
„пасивно състояние на ума“..., [т.е.] мистични, трансцендентни или
ясновидски състояния“.14
Сред този списък с техники, който включва също така и дехидратиране,
лишаване от сън и хипервентилация,15 можем да разпознаем редица тра-
диционни методи - освен използването на растителни наркотици, — които
шаманите в различни части на света използват, за да се въведат в транс.
Нека ви предложа няколко примера. Слънчевият танц на индианското
племе лакота включва мъчителни наранявания на тялото — Лудвиг без
съмнение би го нарекъл „сетивно претоварване“, — чрез които
участниците се въвеждат в дълбоко променени състояния на съзнанието и
получават видения.16 Сред племето саора в щата Ориса, Северозападна
Индия, тази работа се върши от музика, изградена на пентатонична гама17
— пътуванията до „отвъдното“, които саорските шамани извършват
„извън телата си“, са класически пример за мисловното въздействие на
„повтаряща се монотонна стимулация“.18 По същия начин шаманите магар
в Непал използват барабани и звънци, за да се въведат в променено
състояние на съзнанието, в което - според вярванията им - душите им
пътуват до света на духовете,19 а в някои племенни райони на Югоизточна
Азия антрополозите са отбелязали, че „шаманите могат да изпаднат в
транс посредством ритмичното хвърляне на шепа ориз върху размахващо
се ветрило“.20
И на последно място, но не по значение, при изчезналата култура на
бушмените сан в Южна Африка - която основно ни интересува в случая -
предпочитаното средство за постигане на транс била изнурителна форма на
танц, водеща до дехидратиране и хипервентилация. Във всички случаи, все
едно участниците са погълнали силен халюциноген, предизвиканите от
тези не-наркотични техники променени състояния на съзнанието са били (и
продължават да бъдат) търсени заради виденията, които предлагат - с
други думи, тъй като освобождават поток от необикновени халюцинации.

154
 Загадката на универсалните мотиви
Именно тук известното за шаманските видения - независимо дали са
предизвикани от наркотични или някакви други техники - започва да се
на- пасва много добре (и в подкрепа на възникващата теория на Дейвид
Люис- Уилямс) към това, което невропсихолозите са научили посредством
преднамереното въвеждане на доброволци в променени състояния на
съзнанието в модерни лабораторни условия. Някои експерименти прилагат
изцяло нови и не-шамански методи, като например пряко електрическо
или електромагнитно стимулиране на мозъка. С променлив успех са били
прилагани и други техники — сетивен глад, примигващи светлини и др. Но
най-често, поради очевидни причини, свързани с ефикасността,
провеждащите изследванията невропсихолози са прибягвали до бързия и
сигурен път към транса, предлаган от извлечените активни съставки на
халюциногенни растения — особено мескалин, получен от кактуса пейоте,
псилоцибин, извлечен от широко разпространения вид псилоцибинови
гъби, и ЛСД - халюциноген, синтезиран от психоактивната гъбичка мораво
рогче.21
В хода на множество такива експерименти станал очевиден един твърде
любопитен факт. На определен етап от виденията обектите на лаборатор-
ните тестове съобщавали, че виждат поредици от специфични видове аб-
страктни геометрични мотиви. Нещо, което е интересно да се отбележи, е,
че подобни мотиви са универсални и не са обвързани с определена култура.
Веднъж щом навлезем в достатъчно променено състояние на съзнанието
- нещо, което само по себе си е универсална неврологична способност на
човешкия вид, - изглежда, всички и навсякъде получаваме видения, които
съдържат до голяма степен едни и същи комбинации от мотиви и форми.
Тъй като тези „форми константи“, „фосфени“ или „ентоптики“ - различ-
ните наименования, с които са известни - ще бъдат видени при променени
състояния на съзнанието както от германски банкери, така и от Ловци и
събирачи от Амазония, налагащият се от само себе си извод е, че те не са
продукт на нашата културна среда, а по някакъв начин трябва да са пред-
програмирани в човешката нервна система като част от еволюционния па-
кет, който ни прави това, което сме.
Учените са почти сигурни, че през последните 50 000 години (или дори
през по-дългия период от 196 000 години, изминали от появата на първите
хора с модерна анатомия, идентифицирани от археолозите в Африка), нито
средният обем на мозъка ни, нито предварително заложената в него про-
грама (позволявам си да използвам същата доста ограничена метафора) са
се променили. Дейвид Люис-Уилямс първи осъзнава, че това може би ни
казва нещо важно за пещерните художници от къснопалеолитна Европа,
също така Homo sapiens sapiens с модерна анатомия — нещо, за което може
би до този момент не сме се сетили. Въпреки че ни делят десетки хиляди
години, те би следвало да са имали, също като нас, способността да изпадат
в променени състояния на съзнанието. Веднъж щом са постигали подобни
състояния, те би трябвало - отново също като нас - да са виждали тези
универсални, необвързани с определена култура и предпрограмирани в

155
мозъците ни форми и мотиви, които невропсихолозите наричат ентоп-
тични феномени, фосфени или форми константи.
По причини, които ще станат ясни в следващата глава, всички тези
неща били от огромно значение за развитието на идеите на Дейвид Люис-
Уилямс.
Да си изходиш ходенето
На пръв поглед разликите между къснопалеолитното пещерно изкуство
в Европа и скалното изкуство на бушмените сан в Южна Африка са огром-
ни. Но, както видяхме в 4 и 5 глави, има и много поразителни прилики.
Присъствието и в двете изкуства на едни и същи абстрактни геометрични
мотиви - мрежи, стълби, четириъгълници, зигзаговидни линии, концен-
трични дъги, паяжини, пчелни пити и т.н., и т.н. - е особено забележително
и остава необяснено. Същото се отнася и за комбинирането на тези мотиви
с очевидно натуралистични фигури на хора и животни - още една харак-
терна черта и на двете изкуства. Освен това, както вече видяхме, има и
други загадъчни съвпадения. Например и двете третират скалната
повърхност като динамична част от изкуството; и двете често използват
многобройни насложени една върху друга фигури; и в двете няма линия на
терена или хоризонта, поради което фигурите често изглеждат все едно се
носят в пространството; и двете пренебрегват мащаба; и двете съдържат
образи на странни чудовища и хибридни животни; и двете изобразяват
очевидно ненатуралистично ранени хора; и в двете се откриват
териантропи.
Благодарение на специалните уговорки, направени за него от Лероа-Гу-
ран, през 1972 г. Дейвид Люис-Уилямс посетил за първи път редица къс-
нопалеолитни изрисувани пещери в Югозападна Европа. До този момент
той вече бил посветил пет години от академичната си кариера на изследва-
нето на обектите със скално изкуство на бешмените сан в Южна Африка, с
особено внимание върху региона на Драконовите планини.22 Люис-Уилямс
признава, че по това време влияние върху него и другите южноафрикански
изследователи е оказвала най-вече структуралистката школа на Лероа-Гу-
ран и Анет Ламинг-Емперер. В съответствие с насоките и методите на тази
школа, подходът на Люис-Уилямс и неговите колеги включвал събиране
на данни в огромни обеми, като данните били организирани около рамка от
категории, които, за нещастие, са тези на изследователите, а не на ху-
дожниците. И въпреки че общата рамка била структуралистка и френска,
наборът инструменти, използван за специфичните им проучвания, бил раз-
работен от една друга южноафриканска изследователка - Патрисия Вини-
комби, - която сортирала данните на перфокарти, като описала двайсет
различни характеристики на всяко едно от 8478 отделни изображения.23
След известно време, обяснява Люис-Уилямс, започнало да му
просветва, че тези предопределени характеристики или категории излагат
на риск цялото изнурително упражнение. Например системата на
Виникомби включвала категорията „Описание на сцената“, която
изисквала от изследователя да реши, какво точно изобразява въпроснага
група изображения. Били изброени строго ограничени възможности: лов,

156
битка, битови дейности, танци, акробатика и категория, формулирана като
„церемониални, ритуални или митологични сцени“. Но да се избере между
тях съвсем не било толкова лесно, колкото изглежда, като се има предвид
пълната липса на каквито и да било знания относно какво рисунките
реално са означавали за художниците:
„Всеки път, когато описваше сцена, изследователят трябваше да я интер-
претира. Дали е „танц“? И ако е така, дали може да се каже, че е „митологичен“
или „ритуален“? Следователно системата на записване зависеше от направени a
priori интерпретации и от представата, че човек може да определи съдържанието
на сцената от един поглед. Интерпретацията оформяше статистическите данни, а
не произтичаше от тях“.24

През 1972 г. - годината, в която предприема първата си обиколка на

рисуваните пещери във Франция, - Люис-Уилямс публикува в „Саут Аф-
рикан Аркеоложикъл Бюлетин“ статия за състояние на проучванията на
изкуството на бушмените сан. В нея той твърди, че квантитативният метод
не работи и че „единствената възможност да изясним темите, които най-
дълбоко са вълнували мислите на праисторическите бушмени, се крие в
митологията, колкото и фрагментарна да е тя“.25
Проблемът бил, че културата на южните бушмени сан — създателите на
пещерното изкуство - била изчезнала преди почти 100 години. Следовател-
но тяхната устна традиция и оттам митологията им изглеждали
безвъзвратно загубени. Дори през 1972 г. малко изследователи знаели, че
обширни етнографски описания на сан - на „техните митове и ритуали,
личните им истории и много неща от ежедневието им“26 — са били
записани в края на XIX и началото на XX в., малко преди смъртта на
последните бушмени. Всичко се променило, веднъж щом интересът към
тези описания се разпространил сред учените и започнало сериозното им
изследване. Но през 1972 г. Люис- Уилямс още не бил оценил значението на
този материал и затова „продължил с квантитативния анализ“ до 1975 г. -
този път в окръг Източен Баркли в южноафриканската Източна Капска
провинция, където той и колегите му направили детайлни описания на
2361 изображения на 38 скални заслона.27 „Но независимо колко дълго
време прекарвахме във всеки заслон - часове, дни или седмици, — не се
приближавахме към значението на изображенията, нито към това защо сан
са избрали да ги поместят там.“28
Като поглежда назад към целия този период, към годините, през които
„си изходил ходенето“ сред дивите планини и пустошта на Южна Африка,
Люис-Уилямс очевидно се ядосва на това, което понастоящем разглежда
като „огромна загуба на време и енергия“ - не само от самия него, но и от
всички останали.29 Днес, той настоява за следното:

„Не бих защитавал квантитативните методи в изучаването на скалното из-

куство, освен ако не се формулират такива въпроси, които да могат да получат
числови отговори... „Ндедема“, издадената през 1971 г. книга на [Харолд]
Пейджър, съдържа 80-страничен каталог, който предлага числови описания на
3909 отделни скални рисунки. Поне доколкото аз знам, никой не е използвал тази

157
 компилация, за да отговори на някакви въпроси - каквито самият Пейджър не
поставя. Това е предупреждение за тези, които събират „обективни“ числови
данни с надеждата, че някой друг ще може да ги използва“.30
Основаващи се на собствения му огромен личен опит от изучаването на
скалното изкуство на сан, все по-обширните му познания върху кьс-
нопалеолитното пещерно изкуство в Европа и сравнението между двете,
което вече било предизвикало интереса му, именно тези чувства на гняв и
фрустрация от провалилите се и безполезни методи накарали Люис-Уи-
лямс да потърси някакъв нов теоретичен подход, който да предложи резул-
татите, които предходните не постигнали.31
Божествените бележници
Първият пробив бил митологията. Ключовите описания на традициите
от бушмените сан, направени през XIX в., се съдържат в около 100 изпи-
сани на ръка бележника, обхващащи общо над 12 000 страници. Те пред-
ставляват записи на интервюта, направени през 70-те години на XIX в. в
района на Кейптаун с информатори от централните части на британската
колония Нос Добра надежда.32 Разговорите били водени от германския фи-
лолог Вилхелм Блийк и неговата снаха Луси Лойд - двама изследователи,
които далеч били изпреварили времето си и съвсем ясно виждали гибелта,
надвиснала над културата на бушмените сан. Направили каквото могли да
запазят същината й за огромно благо на човечеството, като уредили ста-
рейшините на сан - които били хвърлени в затвора за кражби на добитък и
други „престъпления“ срещу белите - да живеят заедно с тях в дома им в
продължение на няколкото години, необходими за завършването на ин-
тервютата.
След преждевременната смърт на Блийк през 1875 г., Лойд продължила
да работи сама, но нито познавала подходящите хора, нито имала необхо-
димите познания, за да привлече вниманието на учените. Нищо не било
публикувано чак до 1911 г. - три години преди самата Лойд да почине,
- когато се появила кратка подборка. След това съдържанието на бележни-
ците останало непотревожено и неизвестно до 30-те години на XX в., когато
едно южноафриканско списание, на практика неизвестно в Европа, пуб-
ликувало още извадки.33 Последвал още един дълъг период на бездействие
и забрава, но в края на 60-те и началото на 70-те години34 интересът отново
започнал да набира сила и в крайна сметка отвлякло Дейвид Люис-Уилямс
от безплодните му усилия да квантифицира и го тласнало към подробно
изследване на бушменската митология, което до този момент смятал за
невъзможно.35 Той описва пробуждането си в средата на 70-те като „необи-
чайното усещане от това да листя божествените бележници, които Блийк и
Лойд бяха съставили един век по-рано“. Както признава, те щели да станат
незаменими в работата му върху скалното изкуство на бушмените сан и
имали определящо въздействие върху пътя, по който изследванията му
щели да поемат.36
Обикновено наричани „документите на Блийк и Лойд“, днес бележни-
ците почиват в охраняван сейф в библиотеката „Джагър“ в Кейптаунския
университет, където имах шанса да ги разгледам през 2004 г. С помощта

158
на специално разработено от Блийк фонетично писмо техните подредени
и спретнато разграфени страници съдържат - стенографирани дума по
дума на езика на сан - доста над един милион думи свидетелства на
информаторите. Срещу всяка страница е даден буквалния превод на
изговорените тогава думи на английски. Въпреки че в края на XIX в.
все още имало няколкостотин души, които говорели на езика на сан
(който Блийк владеел перфектно), понастоящем той е класифициран
като изчезнал.37
Смятам, че Дейвид Люис-Уилямс е прав да използва по отношение на
бележниците силната дума „божествени“, която навежда на мисълта за
нещо, което буди благоговение - нещо, което може да породи духовни и
религиозни -чувства. Те са божествени, тъй като от техните страници ни
дебнат духовете на една умъртвена култура и тъй като изглежда, че -
противно на всички предположения - са съхранили нещо от същността
на тази култура. И нещо, което е още по-вълшебно: както Люис-Уилямс
щял да открие, спасената на тези 12 000 страници митология била
естественото допълнение на до този момент нямото и напълно загадъчно
скално изкуство. Ако се използвало както трябва, всяко едно от двете
имало потенциала да осветли другото по начини, за които до този
момент никой не подозирал.
Документите на Блийк и Лойд не са единственият източник на етно- •
графска информация, който е достигнал до нас от XIX в., когато запад-
налите остатъци от бушмените сан все още се борели да съхранят своята
култура от Каменната ера и когато все още се правели последните скал-
ни рисунки от една 27 000-годишна традиция.38 Други записи и описания
също са много ценни. От 30-те години на XIX в. например са се запазили
важни разкази на очевидци за ритуалите на сан, оставени от френските
мисионери Тома Арбусе и Франсис Дома.39 А през 70-те години на XIX в.
английският магистрат Джоузеф Милърд Орпън пътувал в
продължение на няколко месеца из Драконовите планини заедно с един
старейшина на сан, на име Кинг, с когото провел обширни интервюта.
Кинг и Орпън често лагерували в изоставени скални заслони с рисунки,
и, както Орпън пише: „Когато беше щастлив и спокоен, аз измъквах от
него... разкази и обяснения за рисунките, някои от които той ми
показваше и аз прерисувах по време на пътуването ни“.40
Също през 70-те години на XIX в. геологът Джордж Уилям Стоу,
освен това даровит художник, направил копия на голям брой скални
рисунки на бушмените сан. През 1875 г. ги изпратил на Вилхелм Блийк
в Кейптаун. Последният бил възхитен от изключително добрите
репродукции и ги показал на своите информатори сан, които в повечето
случаи успели на часа да обяснят съдържанието им. „Изследването на
тези рисунки - написал Блийк на времето - и на обясненията, които
бушмените дават за тях, едва що е започнало, но вече обещава ценни
резултати и хвърля светлина върху много неща, които бяха
неразбираеми до този момент.“41
За нещастие, 1875 г. била годината, през която Блийк починал, и той

159
така и не успял да задълбочи своите прозрения.
Шаманизъм
Около сто години по-късно, през втората половина на 70-те години на
XX в., задълбоченото изследване на Люис-Уилямс върху документите на
Блийк и Лойд, както и върху материалите на Орпън и много други
източници, започнало да се изплаща. Оказало се, че въпреки употребата на
колоритни алюзии и метафори, които понякога придавали двусмислено
значение на казаното, информаторите от племето сан са били като цяло из-
ключително ясни относно красивото и загадъчно скално изкуство на сво-
ите прадеди, което в редни случаи продължавало да се твори и в тяхното
собствено време. Те посочили, че рисуваните и гравирани изображения
били дело на хора със специални функции в тяхното общество, наричани
!gi:ten5 в единствено число !gi:xa. Удивителната и останалите знаци се
използват от лингвистите за обозначаване на „щракания“ и други звуци,
които нямат паралел в западните езици. В думата Ig'r.xa първата сричка !gi
(предхождана от щракане) означава „свръхестествена сила“, а втората
сричка ха означава „пълен с“. Следователно това били хора, за които
бушмените сан смятали, че са „пълни със свръхестествена сила“ или че
„обладават свръхестествена сила“.42
По-нататък етнографските източници изясняват, че огромният архив от
скално изкуство, което било създавано от !gi:ten от незапомнени времена в
обширни райони от Южна Африка, имал жизненоважна роля за изразя-
ването, обозначаването и улесняването на взаимодействията между този
свят и предполагаемия свят на духовете, с който според сан човешките
същества трябвало да поддържат връзка. Контролът върху времето, особе-
но върху правенето на дъжд; контролът върху движението на животните,
който да помогне на ловците във времена на оскъдица; способността да се
бориш с духовните врагове на психическо ниво; способността да откриваш
местоположението на далечни приятели и роднини; познаването на
фармакологичните свойства на растенията и най-вече способността да
лекуваш физическите и психическите страдания на племето - всичко това
се разглеждало като изключително зависимо от редовното проникване в
света на духовете и контактите с неговите свръхестествени обитатели. В
обществото на сан именно !gi:ten отговаряли за подхранването, поддър-
жането и разширяването на тези изключително важни контакти със света
на духовете. Следователно тяхната свръхестествена сила (!gi) се свеждала
най-вече до възможността да напускат земния свят и да пътуват извън
телата си - в царството на духовете.
Подобни отговорности, грижи и предполагаеми сили са характерни за
всички тези древни религиозни системи, които обикновено (макар и не
единствено) се свързват с общества на ловци и събирачи и които съвре

5 Езиците на някои африкански племена съдържат „щракащи“ и „цъкащи“ звуци, които не могат да бъдат
транслитерирани с букви и се предават с различни пунктуационни знаци. Тук и до края на книгата понятия и
имена от тези езици ще бъдат поместени с транслитерацията си на латиница. — Б. пр.

160
 менните антрополози доста общо определят като „шаманистки“.43 Самата
дума „шаман“ има много'специфичен произход и произхожда от тунгуско-
монголското съществително saman, което в общи линии означава „този, който
знае“.44 Добила е широка употреба не защото тунгусите по някакъв загадъчен
начин са се свързали или са повлияли на други култури, а защото тунгуският
шаманизъм е бил първият пример за този феномен, който европейските
пътешественици изучили. Тунгуската дума навлязла в западните езици
посредством техните ентусиазирани писмени доклади и впоследствие
продължила да се прилага навсякъде по света, където били открити системи,
подобни натунгуския шаманизъм.
В Центъра на тези системи стои именно шаманът - обикновено мъж, но в
някои случаи и жена. А общото между всички шамани, независимо от
културата, към която принадлежат, е способността им да изпадат и да кон-
тролират променени състояния на съзнанието. Следователно шаманизмът не е
набор от вярвания, нито е резултат от целенасочено изследване. Той е на първо
място и най-вече набор от техники, необходими за постигането на транс и за
предизвикването на особен вид преживявания - халюцинации — които на свой
ред се използват за интерпретирането на събития и направляване на
поведението:
„Истинският шаман трябва да постигне своето познание и положение по-
средством транс, видения и пътуване на душата до Отвъдния свят. Всички тези
състояния на просветление се достигат... по време на шаманското състояние на
съзнанието, а не чрез целенасочено изучаване и прилагане на корпус от
системанични знания“.45

Зад представата за пътуването на душата в някакъв друг свят се крие един

модел на действителността, който по всеки един начин е диаметрално
противоположен на модела, понастоящем защитаван от западната наука. Според
този изключително древен шаманистичен модел нашият материален свят е
много по-сложен, отколкото изглежда. Зад него, над него, под него, навсякъде
около него и преплетен с него има друг свят - понякога символично представян
като намиращ се „под земята“, а друг път „в небето“, — а може би множество
други светове (свят на духовете, отвъден свят, подземен свят и т.н.), населявани
от свръхестествени същества. Независимо дали ни харесва или не, ние трябва да
си взаимодействаме с тези не-фи- зически същества, които - въпреки че като
общо са невидими и безтелесни
- имат силата както да ни помагат, така и да ни вредят. В това отношение
повечето хора са пасивни. Веднъж родени във физическия свят, техните духове
до такава степен се привързват към него, че са в състояние да го напуснат едва
когато умрат. Но специфичният товар и отговорността на шамана се състои в
това, че той може да напуска тялото си тук, на земята, да изпраща духа си в
отвъдния свят - за да се свърже и да преговаря със съществата там - и да се
връща обратно в тялото си и към нормалния живот.
Тъй като тунгусите предоставят нещо като архетипен образ на шамани-
те по целия свят, каква е целта на техните пътувания в състояние на
транс?

161
 „Отгатването на причините за различни проблеми - отговаря американският
антрополог Уестьн Ла Бар, — откриването на бъдещето, лекуването на болните,
пренасянето на души до и от отвъдния свят и направляването им там, принасянето
на жертви на духовете, включително тези на „господарите на животните“, и
инициирането на нови шамани... Някои шамани поглъщат наркотични гъби и по
време на халюцинациите си посещават света на духовете, където получават
отговори на поставените им въпроси...“46

Въпреки че през XIX в. бушмените сан не използвали особено халюцино-

генни растения,47 ще припомним, че техните шамани — !gi:ten, изпълнените
със свръхестествени сили мъже и жени, - били разработили различна
специализирана техника да проникват в света на духовете, да преговарят с
неговите свръхестествени обитатели и да се върнат с необходимата за
племето помощ. Тази техника представлявала изключително характерен,
продължителен и изтощителен танц. Веднъж щом това било разбрано,
много други елементи от етнографските документи от XIX в. не само че
добили смисъл сами по себе си, но освен това започнали да хвърлят
светлина върху значението на до този момент най-неясните и объркващи
черти на скалното изкуство.

Разгадаване на мистериите
От особено значение бил фактът, че записите предлагали решение на
отдавнашната загадка на териантропите. Според информаторите от бу-
шмените сан фигурите изобразявали шамани в процеса на превръщането

В скалното изкуство на Южна Африка често се срещат подобни

загадъчни хибридни фигури. Сега вече знаем, че те изобразяват
шамани сан в дълбок транс. Те се преобразяват в животински
форми, в които пътуват в света на духовете.

162
им в животинските форми - слонове, антилопи кана, лъвове, птици, чака-
ли, змии, - които приемали за пътуванията си в света на духовете.48 За да
бъдат постигнати тези трансформации бил изпълняван кръгов танц, също
често изобразяван в скалното изкуство. По време на тези танци, които по-
някога можели да траят до 24 часа, !gi:ten изпадали в транс - описван по-
някога като спускане през кладенец в недрата на подземния свят, понякога
като излитане в небето, а понякога като умиране.49 Веднъж щом изпаднели

Скалното изкуство на бушмените сан съдьржа множество

изображения на кръговия „танц на транса", който
шаманите използват, за да изпадат в променени
състояния на съзнанието и да осъществяват контакт със
света на духовете.

в това дълбоко изменено състояние на съзнанието, по някакъв загадъчен

начин сравнимо със смъртта, те се трансформирали в своите животински
въплъщения и предприемали ужасяващи и просвещаващи психически пъ-
тувания в нещо, което за тях било свят на духове.50 Когато си възвръщали
нормалното съзнание, те осведомявали общността за наученото по време на
пътуването извън тялото и рисували по стените на скалните заслони някои
от странните същества и сцени, които били срещнали сред духовете.51
В изкуството на сан има още една фигура, която се повтаря почти тол-
кова често, колкото териантропите. Фигурата често е напълно човешка -

16
1
обикновено танцуваща, почти винаги мъжка - и кърви от носа. Само че

11.Свръхестественото

164
 Шамани сан, изобразени в процеса на преобразяване в животни-
духове по време на танца на транса. Пръчките, на които са. се
облегнали силно наведените напред фигури, са част от
ритуалните атрибути на танца.

териантропите също са изобразявани много често като кървящи от носа.

Понякога дори антилопи кана и други животни са показвани с кървящ нос.
В продължение на десетилетия, преди учените да се консултират с етно-
графските данни, никой не можел да разбере за какво става дума. Веднъж
щом взели предвид и тези описания обаче, значението на изображенията
станало напълно ясно: фигурите също показват шамани в различни етапи
от трансформирането им от човешки същества в животни-духове.52 През
XIX в. бушмените сан обяснили, че по време на продължителните танци
било съвсем нормално !gi:ten да започнат да кървят силно от носа в мо-
мента на изпадане в дълбок транс (днес вече знаем, че причината за това е
дехидратирането и кръвотечението от фините кръвоносни съдове в носа).
Описанието, дадено от Кинг, един от най-важните информатори, не може да
бъде по-ясно: „Това е кръгов танц от мъже и жени, които следват един след
друг, и се танцува цяла нощ. Някои падат; други все едно полудяват или се
разболяват; кръв тече от носовете на трети...“.53 Следователно фигурите от
скалното изкуство, които са изобразени с течаща от носа кръв
- независимо дали са човешки, териантропични или животински, - трябва
да се разбират като препратки към шаманите или шаманското състояние.54

Фигурите в скалното изкуство, които са изобразени кървящи от носа - били те

човешки, животински или териантропични,- трябва да бъдат разбирани като
препратки към шаманите, преминаващи през изпитанията и трансформациите
на танца на транса.
Свидетелствата на Кинг хвърлят светлина върху още една загадка в из-
куството. По време на обиколките им през 70-те години на XIX в. двамата с
Джоузеф Орпън посетили един скален заслон (който още съществува) на
име Меликане - в далечна част на планините Молоти (непосредствено
навътре от Драконовите планини). В заслона има едно древно пано,
нарисувано на скалата, което включва група от три териантропични
фигури с човешки тела и глави на антилопи. Ето какво казал Кинг на
Орпън за тях: „Това са мъже, които са умрели и сега живеят в реки, и били
развалени по същото време като антилопите кана и от танците, които вече
видя нарисувани“.55
С оглед твърде странните неща, пред които е изправен изследователят,
разтълкуването на тази забележка е сравнително недвусмислено, както е
показал Дейвид Люис-Уилямс. Смъртта, състоянието да си „развален“ и
състоянието да си под водата - включително специфичната представа за
живеене в реките (или понякога за спускане под земята през кладенец) - са
добре засвидетелствани в етнографията на сан като метафори, описващи
шаманското състояние на транс.56 Величествената антилопа кана, най-го-
лемият вид антилопи, е още една често срещана метафора за шаман. Освен
това много скални рисунки експлоатират и илюстрират сходството между
поведението на шамана в транс и това на умиращата антилопа кана.57 Ана-
логията е особено сполучлива, добавя Люис-Уилямс, когато вземем
„антилопата кана, която пада повалена от въздействието на отровна стрела. И
шаманът, и антилопата треперят неудържимо, потят се силно, олюляват се,
свеждат тава, кървят от носа, излиза им пяна от устата и накрая рухват на земята.
Освен това козината на умиращата антилопа кана настръхва, а бушмените сан
казали на Брийк и Лойд, че понякога на гърба на шамана започва да расте лъвска
грива“.58

И на последно място, но не по важност, едва ли е случайно, че оцелелите

бушмени Ju/’hoansi (/.Kung) в Калахари, чиято култура има много общи
черти с изгубената култура на сан на юг, използват една дума - kxwia
— едновременно и за „развалям“, и за „изпадам в дълбок транс“.59
Като се позовава на работата на американската антроположка Меган
Бийзъли, Люис-Уилямс отбелязва, че когато шаманът на Ju/ ’hoansi
„лежи в безсъзнание и може би в каталептичен припадък, хората казват, че бил
„развален“. Че Кинг е имал предвид това, а не „развален“ в ежедневния смисъл на
думата, се потвърждава и от твърдението му, че мъжете с глави на антилопи били
„развалени... от танците, които вече видя нарисувани“.60

Идеята не е толкова странна. Днес в Англия казваме понякога „разма-

зан“ за човек, който е изпаднал в пиянски ступор. По същия начин и ша-
маните на сан или IKung, които изпадали в дълбоко състояние на халю-
цинации след часове на танци, били наричани „развалени“. Затова когато
Кинг използва думата по отношение на фигурите от скалната рисунка това
всъщност е неговият идиом, с който ни казва, че те изобразяват шамани в транс.

166
 Животно на дъжда от света на духовете, затънало във
вода (RARI)

Още една от големите гатанки за изследователите били сцените, изоб-

разяващи странни хибридни животни — може би отчасти биволи, отчасти
хипопотами, — водени на въже от кървящи от носа териантропи.61 Вече знаем,
че последният елемент означава, че са замесени шамани. По-нататък
информаторите обяснили, че тези фантастични зверове били „животни на
дъжда“, които живеели в огромни езера с вода в царството на духовете.
Рисунките показват какво се е правело, когато бушмените сан били засегнати от
суша. Тогава групи шамани изпадали заедно в транс, преминавали в света на
духовете, улавяли животно на дъжда и го прехвърляли обратно в нашия свят,
където да бъде „заклано“ или „издоено“ и да осигури спасителния порой.
Рисунките често показват животните на дъжда все едно биват изтеглени през
самата повърхност на скалата62 — може би, тъй като се е вярвало, че царството
на духовете се намира от другата й страна.

Шамани сан са уловили животно на дъжда в света на духовете и го водят през

повърхността на скалата в този свят (RARI).
По този начин, загадка по загадка, Люис-Уилямс открил, че много от
проблемите на интерпретирането на скалното изкуство в Южна Африка
вече са били изяснени от бушмените през XIX в. Те не само били преки на-
следници на праисторическите художници, но - което е по-важно - също
така продължавали да участват в техните извечни традиции, споделяли хи-
лядолетния опит на шаманските танци и пътуванията в света на духовете и
продължавали да рисуват по стените на своите скални убежища изобра-

167
жения на видяното в отвъдното.
Както и да я наричат, розата си е роза
Във всичките си публикации Дейвид Люис-Уилямс напълно изрично
нарича Igi.ten на бушмените сан „шамани“. Според мен има пълното право
да го направи и въпреки това е подложен на критики от малка, но гласо-
вита група от негови колеги учени, които са изпълнили много страници от
академичните издания с отегчителни твърдения, че Igi.ten не били шамани.
Основната техника, използвана при тези атаки, които изглеждат все едно
са извадени от стандартен наръчник на развенчателя, се свежда до това
критикът да приложи някакво лично, твърде особено и изключително
ограничено определение за шаманизъм (без да информира читателя какво
точно гласи определението) и след това да заяви, въз основа на собствената
си преценка, че например лекуването по време на транс, практикувано от
!gi:ten, не било шаманско лекуване по време на транс, а някакъв друг вид
лечителство и съответно бушмените сан не са практикували шаманизъм.
Както изтъква Люис-Уилямс, тези, които използват подобна аргумен-
тация, често допускат елементарната грешка да бъркат думата с нещото.
Често не е ясно дали протестират срещу нещо, което възприемат като по-
грешна употреба на думата „шаманизъм“ в някои специфични контексти,
или срещу усилията да се интерпретира някакво скално изкуство, което е
било определено като „шаманистично“.
„Може би, ако беше възможна приятелска дискусия, щяхме да намерим
някаква друга дума (въпреки че не смятам, че е нужно; необходима е по-добра
дефиниция), но естеството на вярванията и практиките на бушмените сан и
начинът, по който аз разбирам техните изображения, ще останат същите.“63

И именно това е ключовият момент. Изправени сме пред определен фе-

номен и независимо дали ще го наречем „шаманизъм“ или нещо друго,
става дума за универсален феномен с много отчетливи, разпознаваеми и
необичайно последователни характеристики, който се открива при бушме-
ните сан, при тунгусите и при множество други народи и култури по всич-
ки обитаеми континенти и от всички периоди на историята. Тези очевидни
универсални характеристики се основават на неврологичната способност
на всички хора (посредством разнообразни техники - от ритмични танци до
поглъщането на халюциногенни наркотици) да изпадат в променени
състояния на съзнанието, да получават халюцинации в тези променени
състояния - които се интерпретират като свръхестествени контакти със
свят на духовете или с отвъдния свят (за който обикновено се твърди, че се
намира в небето или под земята) — и да използват тези контакти, за да до-
несат обратно в този свят сили да лекуват, способности да контролират ат-
мосферните условия и движението на животните и други полезни неща.64
Това е феномен, от който се интересуваме и който, както показват етног-
рафските описания, е бил засвидетелстван сред южните бушмени сан и е
осигурявал вдъхновението за техните скални рисунки. Това е същият фе-
номен, за който Люис-Уилямс предполага, че е вдъхновил и пещерните ри-

168
сунки в къснопалеолитна Европа. Това е и феноменът — особено искам да
наблегна на това, - който почива на неврологичната способност на всички
човешки същества да изпадат в променени състояния на съзнанието..
Въпреки специфичните начини, по които различни общества и култури
използват тази способност и могат да се идентифицират на различни места
или в различни епохи, тази способност си остава фундаментална. Много
хора обаче така и не я използват през целия си живот. Други го правят ряд-
ко, сред близки хора или индивидуално - чрез приемането на наркотици,
дълбока медитация или други техники. Това, което отличава шаманите, е,
че те използват тази своя способност да предизвикват променени състояния
на съзнанието по-често от другите, че го правят от името на общността и че
постигат висока степен на умение, осведоменост и увереност в ориен-
тирането в халюцинирания свят на духовете и в уговарянето със свръхес-
тествените същества, за които са убедени, че обитават този свят. В много
общества подобни хора могат да се сдобият с някакъв вид формално поло-
жение или длъжност. В други не е така. Но ако могат да изпадат в транс, да
пътуват извън тялото си и сред духовете, да виждат далечни места и хора, а
освен това твърдят, че могат да използват тези сили, за да лекуват болести,
да контролират движението на животните и да предизвикват дъжд, то
тогава те съвсем основателно могат да бъдат наричани шамани.
Тъй като - заявяват критиците на Люис-Уилямс - всички хора могат да
изпадат в променени състояния на съзнанието и да виждат халюцинации и
именно защото те са фундаментални за шаманизма съществува опасността
в крайна сметка да започнем да „наричаме „шаман“ всеки, който изпада в
променено състояние на съзнанието, в който случай всички ние ще станем
шамани и думата ще загуби значението си, тъй като ще стане синоним на
човешко същество“.65 Но може би именно това е важно - не че думата е
синоним на човешко същество, а че всички човешки същества имат спо-
собността да бъдат шамани и че в някои общества относителният дял на
мъжете и жените, които упражняват тази своя способност, може да бъде
доста голям, без понятието по някакъв начин да загуби значението си.
По-долу ще видим, че сред Ju/'hoansi (!Kung) около половината от всички
зрели мъже във всяка група и около една трета от жените са шамани. По
същия начин в Перу има вероятно 100 000 шамани. Там те са наричани
curanderos („лечители“) или brujos („магьосници“), но техните функции и
лични преживявания са буквално идентични с тези на техните съответ-
ствия в Южна Африка и сред тунгусите в Сибир -т.е. изпадат в състояние
на транс (в Перу винаги посредством поглъщането на халюциногени), пъ-
туват извън телата си в отвъдния свят, преговарят с духовете там и се връ-
щат в този свят да лекуват болните, да контролират атмосферните условия
и движението на дивеча и т.н., и т.н. Интересно е да се отбележи, че както в
Перу, така и сред бушмените сан съществува представата, че навсякъде
около нас се водят невидими и безтелесни битки, в които „добрите“ шама-
ни се борят в защита на своя народ срещу психичните атаки на „лошите“
шамани. В нито един от двата случая концепцията за шамана не става без-
смислена или ирелевантна за разбирането на съответните общества - само

169
защото много хора са или могат да бъдат шамани.
Следователно изглежда, че в семантичния дебат относно значението и
прилагането на думите „шаман“ и „шаманизъм“ сме изправени пред насо-
чени срещу Люис-Уилямс атаки, които при по-внимателно разглеждане се
оказват безпочвени. Фактът е, че неговата работа е съсредоточена върху
необикновената и универсална способност на човешкия род, която много
учени наричат „шаманизъм“, но която няма да загуби и йота от същността
си на феномен, ако се съгласим да я наричаме „грглизъм“ или „кврзлзат“.
За нещастие, някои изследователи успяха да отвлекат част от вниманието
от изключително интересния феномен с досадни и излишни боричкания
около името му.
Установих, че същото се отнася за почти всички други атаки срещу ра-
ботата на Люис-Уилямс. Трябваше да понеса товара —тъй като съм отгово-
рен автор, — да изуча в дълбочина тези атаки. Открих много малко смисле-
ни неща и много, които са си направо кисело грозде и дребнави заяждания,
а не на истински научен критицизъм. За читателите, които искат да научат
повече, подробностите ще бъдат представени в Приложение I.
Живият танц на транса
И ако преоткриването на датиращите от XIX в. етнографски описания
било важен пробив за изследователите на скалното изкуство на бушмените
сан, същото се отнася и за успоредното осъзнаване, че оцелелите бушмен-
ски общности в пустинята Калахари, обхващаща Ботсвана и Намибия, все
още пазят древни предания, обичаи и традиции, които могат да хвърлят
светлина върху изкуството. Първоначално никой не очаквал това. Бушме-
ните Ju/’hoansi в Ботсвана (известни още като IKung) говорят език, който
няма връзка с изчезналия език на скалните художници на южните бушме-
ни сан и нямат собствени традиции в скалното изкуство. Въпреки това, с
помощта на Меган Бийзъли - антропологът, който работи с Ju/’hoansi, - и
стъпвайки освен това на едно проучване върху вярванията на бушмените,
направено от Лорна и Елизабет Маршал, Ричард Кац и други, в края на 70-
те години Люис-Уилямс вече бил установил, че тези повърхностни разлики
маскират фундаментални сходства, от които следват напълно оправдани
заключения относно скалното изкуство.
Най-важното сходство е, че сред Ju/’hoansi се е запазил жив танцът на
транса, който е изобразен в древното скално изкуство И за който се говори
в етнографските документи от XIX в. - средството, с помощта на което ша-
маните приемали формата на животните духове и така получавали достъп
до отвъдния свят. По същия начин, шаманите на Ju/’hoansi постигат с танц
дълбоко променено състояние на съзнанието, в което халюцинират, че се
трансформират в животински духове — много често лъвове — и предпри-
емат извънтелесни пътувания.66 Тъй като езикът им не е същия като този
на южните бушмени сан, шаманите на Ju/’hoansi не се наричат !gi:ten, а п/
от k’xausi. Но концепцията е същата и k”xausi означава „притежател на“, а
п/от означава „свръхестествена сила“.67 Следователно и тези шамани на
Ju/’hoansi обладават свръхестествени сили, също като !gi:ten, и до ден
днешен танцът продължава да е техният портал към отвъдния свят, както

170
може би е бил и преди десетки хиляди години.
Антрополозите са отбелязали, че във всеки лагер на Ju/’hoansi е нормал-
но около половината зрели мъже да са шамани, както и около една трета от
жените.68 Всеки път, когато възникне необходимост да се изпълни танцът
на транса, за да бъдат разрешени някакви проблеми, дошли от отвъдния
свят, целият лагер се събира през нощта около огъня. Жените седят най-
близо до огъня — в кръг и с допрени рамене. Те пеят и с пляскане отмерват
ритъма на определени песни със силно въздействие, които отварят пътя
към свръхестествените преживявания. Около тях мъжете - както утвърде-
ни шамани, така и новаци, които се надяват да направят първото си духов-
но пътуване, - оформят по-голям кръг и започват да танцуват ритмично и
енергично, а около тях се стеле тъмнината. Повечето държат церемониални
метлички за пропъждане на мухите, които се използват само а този ритуал,
и ги размахват насам-натам. Привързаните около бедрата им хлопки се
активират от ритмичното тропане с крака. По време на танца се случва
жените шаманки да напуснат мястото си около огъня и да се присъединят
към тях. Трябва да се отбележи обаче, че и в най-напрегнатите моменти
присъстват всички членове на общността, включително малките деца. Ето
какво казва Дейвид Люис-Уилямс:
„Докато тече танцът, децата играят наоколо, като понякога
възторжено имитират изпадналите в транс шамани. Изглежда, никой
не намира това смесване - както на нас би ни се сторило - на
„свещено“ с „профанно“ за пречещо по някакъв начин или за
подигравателно“.69
Часовете изминават и танцуващите се изтощават все повече и повече,
прегряват и се обливат в пот. Опитните шамани първи изпадат в транс
(състояние, което Ju/’hoansi наричат !кга).10 Тъй като дехидратирането и
физическото напрежение, които ги тласкат към промененото състояние на
съзнанието, също така предизвикват разкъсване на фините кръвоносни
съдове в носните им канали, процесът редовно е съпътстван - както по-
казва и скалното изкуство - от обилно кръвотечение от носа. Освен това
участниците описват и ужасяващото усещане за надигаща се вътре в тях
топлина. Според един шаман Ju/’hoansi, интервюиран от антрополога Ри-
чард Лий

„лекарството на транса наистина боли! Когато започнеш да изпадаш в транс,

п/от бавно започва да се загрява вътре в теб и да те тегли. Надига се, сграбчва
вътрешностите ти и отнася мислите ти. Разумът и сетивата ти те напускат и не
можеш да мислиш ясно. Нещата изглеждат странно и започват да се променят. Не
можеш да слушаш хората и да разбираш какво казват. Гледаш ги и те внезапно се
свиват и стават много мънички. Мислиш си какво се случва. Бог ли прави това?
Всичко, което имаш в себе си, е п/от - само това можеш да почувстваш“.71

Докато се олюляват в кръга на танца през този първи етап на транса

шаманите улавят в ръце струята кръв, която се стича от собствените им

171
носове, и я смесват с пот от подмишниците си, като по този начин правят
пълно с п/от лекарство и мажат с него телата на болните от общността.
Друг метод за прехвърлянето на п/от, който често е изобразяван в праисто-
рическото скално изкуство и още се практикува в Калахари, е шаманът да
легне направо върху болния човек и да го затисне с тежестта на тялото си.72

Озадачаващата поза на тялото

Има още основни проблеми на скалното изкуство, за които етнограф-
ските документи от XIX в. не предлага очевидни отговори. За тях Дейвид
Люис-Уилямс привежда още осветляващи примери, предоставени от танца
на транса на Ju/’hoansi. Например на много от рисуваните и гравирани
изображения от Драконовите планини присъства човешки или териантро-
пични фигури, наведени напред в кръста и с опънати зад гърба ръце:

Озадачаващата поза на тялото с изнесени назад ръце,

често изобразявана в скалното изкуство на бушмените
сан
„Тъй като тази любопитна поза е показана в много изображения, изследо-
вателите са осъзнали, че тя трябва да има някакво специфично значение, но не
могат да определят какво точно е. Изглежда, нито един етнограф от XIX или XX
в. не е описал подобна поза“.73

Покъсно обаче, по време на едно изследователско пътуване, той имал

щастлива среща:

„През 1975 г. двамата с американската антроположка Меган Бийзъли бяхме в

Калахари. Тя владее перфектно езика на IKung [Ja/’hoansi] и превеждаше това,
което група шамани ни обясняваха. Без да съм го насърчил с нищо, един от
мъжете се изправи и като леко се наведе напред, зае позата с ръце зад гърба.
Веднага осъзнах, че всеки момент ни предстои разрешим една отдавнашна
загадка. Това, каза ни мъжът, бил начинът, по който някои шамани танцували,
когато молели божеството да влее повече сила в телата им. Така една от най-
големите мистерии на изкуството от Драконовите планини получи отговор. Това
беше един от тези редки и носещи огромно удовлетворение моменти, в които
миналото сякаш се докосва до настоящето“.74

В крайна сметка етнографските материали от XIX в. започнали да изплащат

172
дивиденти, а изследването на съвременните общности от бушмени в Калахари
предоставяло още податки за значението на праисторическото скално изкуство в
Южна Африка и за неговата връзка с променените състояния на съзнанието. Но
Дейвид Люис-Уилямс все още имал нужда от приноса на други научни области,
преди да бъде готов да опита силите-си със своя собствена голяма теория, която
да обясни значението не само на южноафриканското изкуство, но и на
рисунките в пещерите на къснопалеолитна Европа.

Рисуваните видения на тукано

Открил първите важни податки за информацията, от която имал нужда, в
работата на колумбийския антрополог Жерардо Райчел-Долматоф. През 1975 г.,
точно по времето, когато Люис-Уилямс бил започнал наистина да вниква в
скалното изкуство на сан, Райчел-Долматоф публикувал своята важна
монография „Шаманът и ягуарът - изследване върху наркотичните вещества при
индианците тукано в Колумбия“.75 Употребата на думата „наркотичен“ в
заглавието е злощастна, тъй като на практика не става за наркотично вещество в
пълния смисъл на думата, а за халюциноген. Всъщност това е моята стара
познайница аяхуаската - противната и горчива отвара от Амазония, в която
основната активна съставка е силно психотропният алкалоид диметил
триптамин.76 Пръснати из басейна на Амазонка, повече от 70 различни
племенни култури използват аяхуаската, а много от тях я наричат със свои
собствени имена (natema, caapi, cipo, shori и т.н.).77 Колумбийските индианци
тукано я наричатyaje (произнася се „яхе“), но гя е абсолютно същата като
аяхуаската, която пих в Перу и в Бразилия.
В следващите глави отново ще се върна на откритията на Райчел-Дол-
матоф. В случая особено интересен е един любопитен факт, на който него-
вото изследване от 1975 г. обръща внимание: индианците тукано рисуват
геометрични мотиви и абстрактни форми по тъкани и музикални инстру-
менти, по къщите си и по общите malocas, където пият яхе.78 Освен това
колумбийският антрополог описва и резултатите от един интригуващ екс-
перимент, който провел. Той помолил членове на племето тукано да на-
рисуват с моливи това, което виждат след като са пили яхе. (Разбира се,
рисунките били направени по памет, след като консумиралите питието си
били върнали нормалното състояние на съзнанието.) Резултатите, които в
общи .линии били идентични с мотивите по къщите и тъканите, включва-
ли триъгълник, фланкиран от завършващи със спирали вертикални
линии, ромбоид, изпълнена с успоредни линии правоъгълна форма, мотиви
от хоризонтални успоредни вълнообразни линии, множество различни
овални и U-образни елементи, редици точки или малки кръгчета,
вертикални мотиви от малки точки, решетки, зигзаговидни линии,
вписани един в друг правоъгълници, концентрични успоредни дъги
(висящи дъги) и т.н., и т.н.79 Нещо, което е от значение, е, че тукано рисуват
подобни форми и мотиви и по скалните повърхности на хълмове в
северозападните части на Амазо- ния, където ги съчетават с рисувани с
червено животински фигури.80
За човек с големия опит на Люис-Уилямс всичко това, разбира се, било

173
изключително важна улика за възможния извор на същите абстрактни и
геометрични форми и мотиви в скалното изкуство на сан и в рисуваните
пещери на къснопалеолитна Европа.81

Етапите на виденията
Втората идея, която Люис-Уилямс щял да развие в по-късната си работа
- въпреки че никога не е била основна в аргументацията му - също има
своя предшественик в изследването на Райчел-Долматоф от 1975 г. Това е
идеята, че изживяването на халюцинациите обикновено се развива на
етапи.
Индианците тукано описват три етапа след пиенето на яхе/аяхуаска и
твърдят, че именно през първия етап виждат повечето от абстрактните и
геометричните фигури, които предпочитат да рисуват и при които „реше-
тъчни мотиви, зигзаговидни и вълнообразни линии се редуват с подобни на
очи форми, многоцветни концентрични кръгове или безкрайни вериги от
блестящи точки“.82 Интересно е да се отбележи, че когато говорят за
видения от този вид, те използват общото название nomeri - дума, която
обозначава всякакви многоцветни светлинни усещания, но може да бъде
преведена като „да рисувам с цветни точки“.83
Информаторите на Райчел-Долматоф допълнили, че в крайна сметка
мотивите nomeri избледняват и изчезват с настъпването на втория етап от
виденията им. Те включват „по-големи форми, които изглеждат като хора,
животни или непознати създания“.84 Твърди се, че по време на този втори
етап опитните шамани успяват да проникнат в света на духовете, често
описвано като намиращо се „под водата“, и да срещнат там - в дълбоко
скритото му обиталище - могъщото свръхестествено същество, известно
като Господаря на дивеча. По време на втория етап от транса по-неопит-
ните пиячи на яхе могат да видят ужасяващи чудовища, огромни змии или
ягуари.85
И накрая, в третия етап, информаторите описват успокояване и съзер-
цателно настроение, съпроводени от „лека музика и разпръснати облаци,
които сякаш се носят по нежния бриз“.86
Ентоптични феномени
Още една голяма тема, разработена в по-късните работи на Люис-Уи-
лямс, е осъзнаването, че модерните невропсихологически изследвания,
фокусирани върху проблема с „фосфените“ (наричани още „ентоптични
феномени“ и „форми константи“, както ще си спомним), биха могли да
съдържат ключа към поне част от кода на праисторическото скално из-
куство.87 Тази тема също е предугадена от Райчел-Долматоф, който съоб-
щава, че подобни на фосфени мотиви господстват в скалните рисунки на
съвременните тукано, и ни напомня:

174
 Мотиви-фосфени, нарисувани от западни доброволци (по Reichel-
Dolmatoff, 1975)

„Фосфените са субективни образи, независими от външни източници на

светлина, и са резултат от самоозаряване на зрителните сетива. Тъй като се
зараждан в окото и мозъка, те са общи за всички хора. В отделни случаи фос-
фените могат да се появят напълно спонтанно, особено когато човек е бил лишен
за известен период от време от визуални стимули... Възможно е също така да
бъдат предизвикани от външни стимули: натиск върху очните ябълки, внезапен
шок или взирането в тъмнината, когато човек се събуди през нощта... Освен това
фосфените могат да бъдат породени от редица химични агенти. Известно е, че
халюциногенни наркотици като ЛСД, псилоцибина, мескалина, буфотеина и
хармалина предизвикват фосфени от абстрактни мотиви и често послеобразите
могат да бъдат наблюдавани няколко месеца след преживяването“.88

В тази връзка изследването на Райчел-Долматоф от 1975 г. привежда

като доказателство лабораторните експерименти на учения Макс Кнол.
Той из-

175
ползвал електрическа стимулация на мозъка върху повече от 1000
доброволци от Западния свят, за да предизвика фосфени. След това
участниците били помолени да нарисуват видяното. Паралелите с
рисунките на информаторите от племето тукано, които илюстрирали
своите породени от яхе видения, са поразителни, тъй като и амазонските
индианци, и западните доброволци възпроизвели почти напълно същия
набор от абстрактни и геометрични мотиви.89 „Тези съответствия са твърде
близки, за да са просто резултат от съвпадение - коментира Райчел-
Долматоф. - Те, изглежда, показват, че мотивите, които индианците виждат
под влияние на яхе — особено тези от първия етап на опиянението, — са
фосфени, които впоследствие са интерпретирани в рамките на културата
като носещи специфично значение.“90
Едно-единствено обяснение
И отново - това, което е особено вълнуващо във всичко това и което
Люис-Уилямс на момента осъзнал, е очевидната възможност да има едно-
единствено обяснение. Възможно ли е геометричните и абстрактните мо-
тиви, които се откриват в рисуваните пещери в Европа, в скалните заслони
на бушмените сан, сред индианците тукано в Амазония и сред участниците
в лабораторни експерименти в Западния свят, всичките на идват от на
практика един и същ извор? Възможно ли е всички те да са изображения на
ентоптични феномени, които са генерирани навсякъде по света от осо-
бената неврология на хората с модерна анатомия, веднъж щом изпаднат в
променено състояние на съзнанието?
Ако се окаже, че наистина е така, то може би ни предстои да научим
много неща за до този момент загадъчните праисторически култури, които
са оставили своя завет в скалното изкуство навсякъде по света, но от които
не е запазен никакъв етнографски документ. Това твърдение запазва
валидността си, въпреки че можем да сме сигурни, че различните култури в
различни епохи са тълкували и интерпретирали по много напълно раз-
лични начини загадъчните мотиви и форми, видени в променени състояния
на съзнанието. Не трябва да очакваме индианецът тукано, който пие яхе, да
тълкува ентоптичните мотиви по същия начин като бушмена сан, който
танцува танца на транса — нито пък като къснопалеолитния пещерен

176
художник. Нито пък трябва да очакваме от всички хора, които преживяват
ентоптични феномени, да се опитват да ги нарисуват. Човек спокойно може
да предположи, че повечето няма да го направят.
Въпреки това, самият факт, че съвсем същите форми и мотиви продъл-
жават да се явяват в скалното изкуство в различни епохи и места предпо-
лага въздействието на някакъв могъщ8 . фактор и приканва към форму-
общ
лирането на една предварителна хипотеза: ако разпознаваеми фосфенопо-
добни мотиви заемат важно място в праисторическото изкуство - какъвто е
случаят с изкуството на бушмените сан, това на индианците тукано и това
на къснопалеолитна Европа, - то тогава те могат да са податка за из-
ползването на променени състояния на съзнанието в културите, създали
това изкуство. При сан и тукано вече знаем, че променените състояния на
съзнанието наистина играят роля, като и в двата случая се изявяват като
шаманизъм. В случая те определено изглеждат нещо широко разпростра-
нено и значимо, и Райчел-Долматоф вече е намерил причината. Тъй като
фосфените се зараждат в окото и мозъка, „те са общи за всички хора“.91

Загадките на мозъка
Дори и да приемем, че става въпрос за изображения на фосфени, те
твърде рядко се явяват като единствени образи в скалното изкуство. Вече
видяхме, че при индианците тукано ентоптичните мрежи и другите мотиви
се рисуват до и понякога директно върху животински фигури, а знаем, че
животните - отново примесени с познати знаци и мотиви - играят
изключително важна роля и в скалното изкуство на бушмените сан, и в
рисуваните пещери на къснопалеолитна Европа. Разбира се, всички тези
много различни фигури на животни и хора — и в един още по-усложнен
вариант, на териантропи - не могат да бъдат породени по ентоптичен път
(т.е. чисто и просто по механичен път „в оптичната система“) по същия
начин като универсалните форми и мотиви. Но също така е очевидно, че
има много необикновени и основни сходства между различните култури - в
начина, по който фигурите са насложени една върху друга, или сякаш се
носят в пространството без линия на терена или на хоризонта, или
използват естествените особености на скалната повърхност и т.н., и т.н., -
които отново навеждат на мисълта за някакъв общ източник.
Дейвид Люис-Уилямс знаел, че отговорът на тази главоблъсканица
вероятно не се свежда просто до някакво твърде невероятно и
безпрецедентно разпространение на идеи през огромни промеждутъци във
времето и пространството. Подобно на ентоптичните феномени, с които
имат толкова тясна връзка, тези странни и едва ли не свръхестествени
сходства също трябва да имат отношение към променените състояния на
съзнанието и загадките на човешкия мозък. Въпреки че това не е област,
която е особено свойствена на археолозите, Дейвид Люис-Уилямс щял да
научи много повече за постиженията на невропсихолозите, отколкото
някога е предполагал, че ще му се наложи.
177
 КОДЪТ В ЧОВЕШКИЯ мозък

Човек трябва да е доста смел, за да отхвърли непродуктивните

методи и подходи, в които преобладаващата част от хора в неговата
област безропотно са се впрягали в продължение на десетилетия. На
повечето хора би се сторило по-лесно просто да останат със стадото.
Дейвид Люис-Уилямс показал сила на характера, когато в средата на
70-те години скъсал със заветите на Брьой и Лероа-Гуран и започнал да
прокарва свой собствен път. Подобно на детектив, който проследява
ловък престъпник, той бавно и търпеливо следвал уликите в посоката,
в която ще го поведат. По пътя той предизвикал спорове и си навлякъл
яростните критики на други учени със запазени интереси в
традиционните идеи, но въпреки това останал верен на усета Си за
посока и не се поколебал да поеме огъня върху себе си. Вследствие на
това през следващите 30 години той се приближил повече от всеки друг
преди него до разбиването на кода на най-древното и загадъчно
религиозно изкуство в света.
Тъй като разполага с местна традиция, която може да се проследи
назад чак допреди 27 000 години и рисуваните каменни плочи от
пещерата Аполо-11 в Намибия, Южна Африка е едно от големите
хранилища на загадъчното и пръснато по целия свят изкуство на
нашите далечни прадеди. Благодарение на усилията на Люис-
Уилямс,'посветени на етнографските данни, в началото на 80-те години
на XX в. вече било ясно, че много от озадачаващите и на пръв поглед
неразбираеми сцени, нарисувани и гравирани по хиляди скални
заслони, били „по своята същност шаманистични и обхващали
огромните територии от почти безводната пустиня Калахари до много
по-богатите на води Драконови планини на повече от 1000 километра на
югоизток“.1
На всичкото отгоре това изкуство се характеризирало с някои
аспекти, например използването на много специфични абстрактни и
геометрични мотиви, които имали напълно точни паралели още по-
далеч - в скалните рисунки на индианците тукано в колумбийска
Амазония. Това било твърде интригуващо и предполагало обща

178
 8.
причина. И все пак, за да елиминира съвпаденията и за да положи
основите на някаква по-обща теория, Люис-Уилямс трябвало да
провери дали и други традиции в скалното изкуство в различни райони
на света включвали подобни мотиви и дали имало случаи, при шито
съхранени етнографски свидетелства свързвали тези мотиви с
променени състояния на съзнанието.
Междувременно най-непосредствената надежда за постигане на на-
предък трябва да се търси в друга посока. Западните доброволци, помолени
да нарисуват какво са видели по време на лабораторни експерименти, при
които мозъците им били стимулирани с електричество, за да изпаднат в
променено състояние на съзнанието, са изобразили поредици от абстрактни
и геометрични мотиви, които в общи линии са идентични с рисуваните от
бушмените сан и индианците тукано. Читателят ще си спомни написаното
в предишната глава - че невропсихолозите на момента разпознават тези
мотиви, които в техния речник се наричат по различен начин - „фосфени“,
„форми константи“, „ентоптични феномени“ - и могат да бъдат
предизвикани от халюциногенни наркотици като аяхуаската и ЛСД със
същия успех и постоянство, както и от електрическата стимулация. Люис-
Уилямс бил изоставил старомодните квантита- тивни методи в
изследването на скалното изкуство - твърде популярни, тъй като били
смятани за много научни, - които просто изброявали различните
характеристики на древните изображения. Той обаче със сигурност не бил
изоставил науката и сега у него се събудил огромен интерес към
възможността да се използват строго емпирични данни, събрани при
надлежно контролирани лабораторни условия, които да хвърлят светлина
върху произхода на странните мотиви, които продължават да се появяват в
скалното изкуство в различни части на света. Люис-Уилямс напълно
разбирал, че интерпретацията им не е била същата през различните епохи
и на различните места. Но решението му да концентрира своето
първоначално проучване повече или по-малко изключително върху тези
мотиви било затвърдено от факта, че тяхната форма най-малкото изглежда
не била повлияна от местни културни тълкувания, което предполага, че те
са „елемент от променените състояния на съзнанието, който се контролира
напълно от нервната система“.2

179
 По този начин, като се фокусирал върху елементи от изкуството, които е
най-малко да са били повлияни от някакви културни съображения, той се
надявал да не бъде обвинен, че прави груби етнографски паралели между
народи и култури, които са пръснати далеч едни от други във времето и
пространството. Целта му била, поне в рамките на възможностите, да про-
вери дали тези странни мотиви наистина са универсални — както първона-
чалното проучване показало - и да проследи по-ясно точната им връзка с
променените състояния на съзнанието. Дълбоко в себе си се надявал да от-
крие „неврологичен мост“, който да ни осигури път над огромната пропаст
от време и културни различия и да ни даде истински достъп до мислите и
мотивите на къснопалеолитните пещерни художници.
Ентоптични феномени
Лесно можем да се объркаме, когато се сблъскаме с термини като „фос-
фени“ „форми константи“ и „ентоптични феномени“ - които се използват
за обозначаването на едни и същи или много подобни неща. Дейвид Люис-

180
Уилямс предпочита да се придържа към „ентоптичните феномени“ (по де-
финиция „визуални усещания, произхождащи от всяко място на структурата на
оптичната система между очната ябълка и мозъчната кора“).3 Това е терминът,
който и аз ще използвам като общо за тези основно геометрични визуални
перцепции.
Люис-Уилямс формулира и допълнително твърдение, като настоява на
ясното разграничаване на ентоптичните феномени от истинските халюцинации,
които „не се основават на реалната структура на оптичната система [и]
включват иконични видения и зависими от културата обекти като например
животни, както и' соматични [телесни] и аурални [звукови] преживявания“.4
При лабораторните изследвания, провеждани в няколко различни държави,
обектите редовно съобщават за определена тенденция при виденията в
променени състояния на съзнанието — те се развиват през няколко етапа с
ентоптич- ни мотиви в единия край и последователност от пълнокръвни ико-
нични видения на животни, хора, хибридни същества и т.н. в другия.
Независимо от културните различия между обектите на изследването, те често
разказват, че преходът в този последен етап е съпроводен от силни, бързо
движещи се образи на спирали или водовъртежи, понякога под формата на
тунели, фунии, алеи и конуси.5 Самата универсалност на тези спирални/вихрови
образи предполага произход в рамките на структурата на оптичната система, но
Люис-Уилямс ги разглежда като достатъчно различни от другите ентоптични
феномени, за да заслужават отделно разглеждане6 - към което ще се върнем в
следващите две глави.
Началото на систематичното изследване на универсалната способност на
човешката нервна система да генерира ентоптични феномени било поставено
едва през 20-те години на XX в. Първите сериозни проучвания били проведени
от родения в Германия невролог и експериментален психолог Хайнрих Клувер,
професор в Департамента за биологични науки на Чикагския университет.
Публикувани през 1926, 1928 и 1942 г., неговите открития категорично свързали
подобни видения с променени състояния на съзнанието, предизвикани от
употребата на психотропни наркотици.7 Изследванията на Клувер, които по-
късно били потвърдени и доразвити от много други невропсихолози и
психиатри (например от Марди Хоровиц и Роналд К. Сийгъл през 70-те
години),8 освен това му позволили да състави ясен каталог на разпознаваеми
ентоптични феномени.9 От тях Люис-Уилямс подбрал следния списък от шест
от най-често срещаните типове, които във всички случаи били възприемани
като „светещи, трептящи, движещи се, въртящи се и понякога разширяващи се
мотиви“10 (те щели да му послужат като ориентири при собствените му
проучвания):

177
 Ентоптични феномени (по Lewis-Williams и
Dowson, 1988)

I Проста мрежа и развитието й в решетка и разширяващ се

шестоъгълен
мотив
II Набори от успоредни линии
III Точки и малки петънца
IV Зигзаговидни линии, които пресичат зрителното поле (някои обекти
ги описват като ъгловати, а други като вълнообразни)
V Вписани една в друга висящи дъги (в една развита форма външната
дъга обхваща примигващи зигзази)
VI Филигранни мотиви или тънки меандровидни линии.11
Част от наблюденията на Клувер засягат и тенденцията на ентоптичните
форми „често да се повтарят, комбинират или усложняват в различни
орнаментални схеми и мозайки“.6 Като тръгнал от това първоначално
наблюдение и от по-късната работа на други специалисти в тази област, в
крайна сметка Люис-Уилямс обособил и кодифицирал седем основни
принципа, които, изглежда, винаги стоят в основата на начините, по които
хората възприемат ентоптичните феномени. Това са: репликация (простото
възпроизвеждане на една от шестте основни ентоптични форми); фрагмен-
тация („изследванията са показали, че един ентоптичен феномен може да се
разпадне на най-малките си съставни части“); интеграция („например една
мрежа може да се слее с поредица зигзаговидни линии“); наслагване („една
ентоптична форма може да се проектира върху друга“); съпоставяне

6 Свръхестественото
182
(„разполагането на една ентоптична форма до друга“); редупликация („нещо
може да започне като единичен образ и да се превърне в поредица от свои
копия; такива са например висящите концентрични дъги“); и накрая, ротация
(„ентоптичните феномени се въртят в зрителното поле“).13
Три стадия на транс и някои наркотици,
които ще ви прекарат и през трите
Както стана дума по-горе, още един важен проблем, който трябва да намери
решение, засяга прогресията — или стадиите - на „нереалните“ преживявания
на човек в променено състояние на съзнанието.14 Като прави преглед на
невропсихологическите проучвания, извършени в рамките на няколко
десетилетия (преди установяването, през 70~те години на XX в., на
практическата глобална забрана върху употребата на халюциногени при
клинични изследвания), Люис-Уилямс заключава, че по всяка вероятност има
„три общи стадия, през които мисловните образи прогресират по време на
променено състояние на съзнанието“.15
„В Стадий I обектите виждат само ентоптични феномени... В Стадий 2
обектите се опитват да осмислят ентоптичните мотиви, като ги усложняват в
иконични образи [например един зигзаговиден ентоптичен мотив може да бъде
интерпретиран като змия]... С преминаването на обектите от този стадий в
Стадий 3 се наблюдава подчертана смяна в образността. Много обекти на
лабораторни изследвания съобщават за водовъртеж или въртящ се тунел, който
сякаш ги обгражда... Стените на водовъртежа са маркирани с решетка от
квадрати, подобни на телевизионни екрани. Образите на тези екрани са първите
спонтанно предизвиканите иконични халюцинации. В крайна сметка те изместват
водовъртежа и ентоптичните мотиви отстъпват място на иконични образи [т.е. на
истински халюцинации].“16

Люис-Уилямс предупреждава, че не е задължително стадиите да следват

последователно един след друг, нито пък във всички случаи са ясно отделени
един от друг. Напротив, от докладите на обектите на изследванията става ясно,
че тези етапи са били безнадеждно, смесени и объркани - например ентоптични
мотиви от Стадий 1 често се наслагват върху иконич- ните образи от Стадий З.17
Следователно строгата структура на трите стадия не е съществена и
задължителна част от невропсихологическия модел, но могат да се разглеждат
като полезно аналитично средство за осмисляне на различните видове и степени
образи, явяващи се по време на транс.
Една друга уговорка се отнася за това как изследваните от невропсихо-
лозите ентоптични и халюцинационни феномени изобщо са се зародили.
Въпреки че са провеждани опити с електромагнитни полета и пряко елек-
трическо стимулиране на мозъка (например цитираните в 7 глава изследвания
на Макс Кнол), почти всички лабораторни експерименти от времето на Клувер
насам са били правени с мескалин, псилоцибин или ЛСД.18 За нещастие обаче,
тези обещаващи проучвания са прекъснати в средата на 70-те години на XX в.,
когато т.нар. „война срещу наркотиците“ започна да възпрепятства по-
нататъшната работа в тази област. Както признава Люис-Уилямс, при това

183
положение не е ясно „дали траекторията на мисловните образи една и съща при
всички наркотици, както и при променените състояния на съзнанието,
предизвикани по други начини“.19 Въпреки това, когато публикува първите
детайлни резултати от своите невропсихологиче- ски изследвания върху
скалното и пещерното изкуство (в съавгорство с Томас Даусън на страниците на
„Кърънт Антрополъджи“ през април 1988 г.), той заявява, че „може да се
приеме, че има голямо сходство“.20 Като пример за различен наркотик, който
има повече или по-малко същия ефект, той цитира преживяванията на
индианците тукано под въздействието на аяхуаска21
— при която активната халюциногенна съставка е диметил триптаминът.
Читателят ще си спомни, че в 7 глава става дума за индианците тукано, които
също преминават през три стадия на транс, през първия от които виденията им
се свеждат основно до — както бихме ги определили днес - класически
ентоптични феномени.
Помощ от бушмените сан и индианците косо
С две думи, въпреки че е надлежно подсигурена с научни уговорки и
ограничения, статията в „Кърънт Антрополъджи“ от 1988 г. - която за първи път
представя невропсихологическата теория на Люис-Уилямс — предложила
модел, обхващащ „шест ентоптични форми, седем принципа, управляващи
възприемането на ентоптичните феномени и иконичните халюцинации, и три
стадия в развитието на променените състояния на съзнанието“.22 С този
аналитичен апарат вече на място, следващата стъпка била моделът да бъде
„изпитан“ върху два корпуса скално изкуство от различни континенти, за които
вече било известно от етнографските документи, че са свързани с шаманизъм и
променени състояния на съзнанието. Обосновката гласяла, че ако моделът се
окажел „подходящ за тези изкуства“, то той би могъл да бъде използван за
оценяването на други изкуства - например пещерното изкуство на
къснопалеолитна Европа, - за които не са запазени етнографски сведения и
съответно не знаем дали при тях променените състояния на съзнанието са
играели някаква роля или не;23 Ако се окажело, че подобни изкуства реагират
положително на модела, то тогава бихме имали най-малкото сериозни
основания да предполагаме, че променените състояния на съзнанието са играли
роля на някакъв етап от тяхното създаване.
Двете култури, които Люис-Уилямс избрал с оглед данните за шаманис-
тичния характер на тяхното скално изкуство, били тази на бушмените сан в
Южна Африка и индианската шошонска култура косо в Големия басейн на
Калифорния. В предходната глава видяхме, че етнографските описания от XIX
в. са изиграли ключова роля при потвърждаването на шаманистич- ния характер
на рисуваните и гравираните изображения на бушмените сан.
както и на корените им в променените състояния на съзнанието. По същия
начин етнографската информация, събрана от старейшините на бързо топящите
се индиански племена в САЩ през XIX и началото на XX в., съхранила
доказателства за шаманистичните основи на скалното изкуство на индианците
косо и много други племена в Америка.24
За да предложа само няколко примера тук, в Големия басейн на Калифорния
е имало предание, че племенните шамани (ро ’hage, буквално „доктори“)
184
„рисували духовете си [anit] върху скалите, за да се покажат, за да видят хората
какво са направили“.25 Други информатори вярвали, че скалното изкуство не
било дело на самите шамани, а на свръхестествени същества, наричани „водни
деца“, за които се твърдяло, че служат на шаманите като духове-помагачи.26
Упоменавани още като „скални деца“ или „планински джуджета“,27 тези
мистериозни създания обикновено не били видими, но можели да бъдат видени
„в татулов транс“.28 Тъй като става дума за Datura stramonium (татул), силен
халюциноген,29 връзката с променените състояния на съзнанието е
недвусмислена.
Една съществена традиционна употреба на татула сред американските
индианци се явява като част от шаманската практика на „търсенето на
видения“,30 за която ще научим повече в следващите глави. Освен това в наши
дни понякога се добавя към отварата от аяхуаска в Амазония, където шаманите
също така смятат, че засилва яснотата и силата на предизвиканите видения.
Няма да го оспорвам: в нощта, в която пих аяхуаска с примес от татул,
виденията ми включваха един зловещо убедителен териантроп, отчасти човек,
отчасти крокодил.31

Изпитване на модела
Като се тръгне от изброените по-рано шест най-често срещани категории
ентоптични феномени, детайлното съпоставяне на шаманските скални рисунки
на бушмените сан и на индианците косо разкрива поредица крещящи и
абсолютно несъмнени сходства. Дори че подобни паралели изобщо съществуват
е шокиращо само по себе си. Но всичко става още по- любопитно и добива още
по-голямо значение, когато си спомним за огром- ното географско разстояние
между Южна Африка и Калифорния, както и че със сигурност не е имало
период от историята или праисторията, през който бушмените сан и индианците
косо да са имали какъвто и да било контакт помежду си. Резултатите могат да
бъдат разбрани най-добре ви- зуално. Както ще видите на следващата таблица,
всичките шест категории ентоптични феномени — мрежи или решетки, групи
успоредни линии, точки и малки петна, зигзаговидни линии, вписани висящи
дъги и филигран- ни мотиви — присъстват, често в големи количества, в
скалното изкуство и на двете култури - сан и косо.32
Съответствията с другите основни категории на модела — седемте принципа
на възприемането (т.е. тенденциите при ентоптичните феномени към
„репликация“, „фрагментация“, „интеграция“, „редупликация“ и т.н.) и трите
стадия на транса (в които ентоптичните феномени постепенно се преливат
в истински халюцинации) — са също толкова сложни и близки. Като дават
примери в статията си от 1988 г., Люис-Уилямс и Даусън фокусират
вниманието си върху трансформациите на две от шестте основни
ентоптики - зигзаговидните линии и вписаните висящи дъги (които сами-
теае понякога включват зигзаговидни линии или премигващи зигзази по
външния край на дъгите). Те са проследени през сложните поредици от
пермутации, които различните стадии и принципите на възприемане гене-
рират в изкуството на бушмените сан и индианците косо.33

185
 Сравнение на ентоптичните феномени с елементи от скалното изкуство на
бушмените сан и индианците косо (по Lewis-Williams и Dowson. 1988)

Отново ефективността и адекватността на модела може да бъде оценена

най-добре визуално. В горната таблица Ред I показва репликацията - т.е.
простото възпроизвеждане — на подобните на лодки концентрични висящи
дъги от първия стадий на транса в скалното изкуство на бушмените сан и
индианците косо. Ред II, отново следващ ентоптичните феномени от първия
стадий на транса, показва фрагментацията на зигзазите в шевро- ни и в
двата вида изкуство. Все още в рамките на първия, изключително
ентоптичен стадий на транса, редът III демонстрира интеграцията на два
ентоптични феномена - & случая зигзази и решетки - отново и в двата вида
изкуство.34

186
 МИСЛОВНИ образи в различни стадии на транса,
илюстрирани в скалното изкуство на сан и косо (по
Lewis-Wiliiams и Dowson, 1988)

Изображенията от скалното изкуство на бушмените сан и индианците

косо, които са представени на ред IV от таблицата, са типични представи-
тели на образите, които лабораторните обекти рисуват въз основа на виде-
нията си през втория стадий на транса. Това е стадий, идентифициран от
невропсихологическите изследвания, при който обектите на изследването
се опитват да осмислят или да натоварят с някакво значение ентоптичните
феномени, танцуващи в зрителното им поле — обикновено като ги
интерпретират като иконични образи на животни и естествени обекти. В
примера от изкуството на бушмените сан концентричните висящи дъги са
интерпретирани като восъчна пита с пчели. В примера от рисунките на
индианците косо интерпретацията е на дива северноамериканска овца с
извити рога, които напомнят на класическата ентоптична форма, а
„тялото е ентоптична ладиевидна форма, към която са били добавени
глава, крака и опашка“.35
Редове V и VI илюстрират животински и човешки фигури от скалното
187
изкуство на бушмените сан и индианците косо, които много точно съот-
ветстват на напълно оформени халюцинации, каквито се явяват в третия и
последен стадий на транса. Както показват и двата примера, подобни
изображения често съществуват съвместно - в състояния на наслагване и
съпоставяне - със зигзаговидни линии и други ентоптични елементи, които
се срещат в първия стадий на транса.36
Следователно изглежда, че като цяло Люис-Уилямс е прав да твърди, че
неговият модел, основаващ се на невропсихологическите изследвания на
мисловните образи при променени състояния на съзнанието, има големи
възможности да обясни скалното изкуство на бушмените сан и индианците
косо. Тези възможности могат да бъдат разбрани най-добре, ако се
представим затрудненото положение на един археолог без достъп до
съответните етнографски сведения от XIX и XX в., от който се иска да ин-
терпретира двете традиции и да открие мястото им в живота на създалите
ги култури. Знаем, че старите методи на изучаване на скалното изкуство не
могат да му помогнат в това начинание. Но не може да се отрече, че ако
нашият археолог беше въоръжен с невропсихологическия модел, приложе-
ше го правилно и беше в състояние да проследи присъствието, развитието и
усложняването на ентоптични и халюцинационни мотиви и в двата вида
изкуство, той (или тя) щеше да бъде повече или по-малко принуден да за-
ключи - в случая правилно, - че и двете трябва да имат здрави корени в
шаманистичните променени състояния на съзнанието.
Способността на модела да прави точни предвиждания за изкуство като
това на бушмените сан и индианците косо - за които знаем, че са шамански
- повишава убеждението, че те ще бъдат правилни и за изкуства, за които
не разполагаме с такива познания. Съответно в последната част от своята
статия от 1988 г. Люис-Уилямс и Даусън се заемат да приложат невро-
психологическия модел към загадъчното пещерно изкуство на къснопале-
олитна Европа.
Прилагането на модела към къснопалеолитното изкуство
След като се е запознал с предходните глави, читателят вече добре знае,
че изрисуваните пещери в Европа съдържат огромен брой абстрактни и
геометрични мотиви като зигзаговидни линии, мрежи, фигури от точки и
т.н., които археолозите обикновено наричат „знаци“. Също така знаем, че
тези т.нар. знаци намират съответствия едно към едно в скалното изкуство
на бушмените сан (а също и на индианците косо), в буквално идентични
абстрактни и геометрични мотиви - които невропсихологическият модел
ясно асоциира с ентоптиките, явяващи се в променени състояния на
съзнанието. И наистина, както показва следващата таблица, шестте
формални категории ентоптични феномени, идентифицирани от модела, са
били използвани също толкова масово от къснопалеолитните художници,
колкото и от бушмените сан и индианците косо. Това е вярно и за
рисуваните и гравираните изображения по стените на пещерите (за които
техническият термин е „париетално изкуство“, т.е. „отнасящо се към
кухини“), и за множество малки предмети („преносимо изкуство“).37 Когато
се сблъскаме с толкова тясно преплитане между техния модел и данните от
188
Европа, трудно можем да не се съгласим с предпазливото заключение на
Люис-Уилямс и Даусън: „Присъствието на всичките шест [ентоптични
категории] предполага поне част от това изкуство да е било породено от
определени променени състояния на съзнанието“.38

Сравнение на ентоптичните феномени с елементи от скалното изкуство на

бушмените сан, индианците косо и къснопалеолитна Европа (по Lewis-Williams и
Dowson, 1988)
Ако се обърнем към седемте принципа на възприемане, които са част от
невропсихологическия модел, ще видим, че горнага таблица повтаря ин-
формацията за бушмените сан и индианците косо от таблицата на с. 182 и я
сравнява с примери от Късния палеолит. Така например последната
колона на ред I привежда един кьснопалеолитен пример за репликацш на
основната ентоптична категория на концентричните висящи дъги - тук в
много проста и неукрасена форма.39 Люис-Уилямс и Даусън изтъкват, че
европейските пещери съдържат и по-усложнени варианти, при които тази
ентоптика е доразвита посредством редутикация в гирлянда или е обърната
симетрично.40 Ред
II илюстрира фрагментацията, в този случай „зигзаговидна линия, набор
от припокриващи се шеврони, които в крайна сметка оформят зигзаг, и
редица отделни шеврони. Извеждането на шевроните от непрекъснатата
зигзаговидна линия изглежда ясно“.4* На ред III виждаме съпоставянето
на две различни ентоптични форми - мрежа, която е поставена до поредица
зигзази.42

189
 Мисловни образи в различни стадии на транса,
илюстрирани в скалното изкуство на сан и косо (по Lewis-
Williams и Dowson, 1988J

Както е и при примерите от изкуството на бушмените сан и индианците

косо, всички изображения от Редове I, II и III са характерни за първия
стадий на транс. Но фигурата на ибекс от френската пещера Нио от ред
IV е характерна за втория стадий, в който в който хората се опитват да
осмислят ентоптичните феномени, като ги интерпретират като фигурални
образи. Люис-Уилямс и Даусън твърдят, че ибекса с преувеличените му
извити рога е интерпретация на ентиптичната категория на вписаните ви-
сящи дъги със зигзази на външната дъга.43
Появата на териантропите - корените на религията
Накрая стигаме до напълно развитите халюцинации, които се появяват
в третия стадий на транса. Последната колона в Редове V и VI от разглеж-
даната тук таблица дава съответните примери на животински и човешки
изображения, които се откриват в изкуството на къснопалеолитна Европа.
Бизонът на ред V е едно от многото подобни изображения от пещерите,
които освен това включват и някаква степен на наслагване на ентоптични
мотиви върху фигуралния образ - в този случай зигзаговидни линии.44 По
същия начин на ред VI една зигзаговидна ентоптика е насложена върху не-
реалистичната хуманоидна фигура вляво. Съществото вдясно е „Магьос-

190
никът“ от френската пещера Габию, с когото вече се сблъскахме в 4 глава.
В съседство четириъгълната решетка ни предоставя прекрасен пример за
съпоставяне на ентоптични и фигурални изображения, предсказано от нев-
ропсихологическия модел 45 Разбира се, самият „Магьосник“ демонстрира
изключително нереалистично интегриране на човешки и животински ха-
рактеристики в една въображаема териантропична фигура — класически
къснопалеолитен човек-бизон. Но подобни хибриди са много характерни
също така и за набора от неземни същества, които модерните хора редовно
срещат в третия стадий на транса, „когато образите започват да се съчета-
ват по фантастичен начин и обектите се пренасят... в един странен свят на
халюцинации“.46
Например Клувер, основоположникът на тази област в невропсихо-
логическите проучвания, често провеждал експерименти със самия себе си,
като използвал мескалин — силен психотропен алкалоид, извличат от
пъпките на кактуса пейоте. Той съобщава, че при едно типично видение
наблюдавал как една човешка глава обраства с котешка козина и след това
напълно се трансформира в котешка глава.47 По същия начин териантро-
пични изживявания, при които „обектите започват да се чувстват разделе-
ни от собствените си тела и често стават част от собствените си халюци-
нации“, се наблюдават често под влиянието на голяма група психоактивни
наркотици и могат да бъдат предизвикани допи и от вещества, които имат
минимална халюциногенна сила, например от хашиша: „Мислех си за ли-
сица — разказва един от участниците в експеримента—и на момента се
превърнах в това животно. Съвсем ясно се усещах като лисица, можех да
видя дългите си уши и пухкавата си опашка и с някакъв вид обръщане
навътре почувствах, че цялата ми анатомия е на лисица“.48
В случая с Южна Африка вече знаем от етнографските източници, че
изображенията на териантропи в скалното изкуство са неразривно свърза-
ни с виденията на изпадналите в транс шамани на бушмените сан.49 Тези
данни сами по себе си опровергават обратното твърдение, което са пред-
ложели някои изследователи — че фигурите изобразяват ловци с маски.50
Освен това, както изтъкват Люис-Уилямс и Даусън, южноафриканските
териантропи имат и „множество нереалистични рисувани елементи като
например копита, излизащи от раменете дълги серпентини и „мустачки“,
които растат от раменете или главата“.51 Често пренебрегвани при небреж-
но разглеждане, подобни детайли допълнително „навеждат на мисълта, че
териантропите са халюцинирани образи, а не реалистични рисунки“.32
Много е вероятно същото да се отнася и за европейските териантропи.
Люис-Уилямс и Даусън са готови да признаят, че „при някои ритуали къс-
нопалеолитните хора може да са прикрепвали към главите си рога“.53 И все
пак

„палеолитните териантропи могат да бъдат обяснени по-добре като халю-

цинации, отколкото като ритуални костюми, тъй като и те — подобно на южно-
африканските - очевидно имат нереалистични елементи... Предполагаме, че
твърде невероятната концепция за получовек-полуживотно е била предоставена
на древните хора от нервната система в променени състояния на съзнанието -
191
 като интегрирани различни фигурални образи“.54

Така, по един много сдържан и ненужно скромен начин Люис-Уилямс

представя на широката публика една от най-значимите и широкообхватни
теми от своята работа. С две думи, именно това е хипотезата, която исках
да проверя и заради която консумирах ибогаин и аяхуаска — а именно, че
първите образи на свръхестествени същества, споходили човечеството, а с
тях и най-ранните религиозни идеи, са били извлечени от халюцинации.
Това е тема, на която ще се спра много по-подробно в следващите глави.
Междувременно, разбира се, е напълно очевидно, че концепцията за
получовек-полуживотно е фундаментална за изграждането на образите на
огромен брой богове и духове от буквално всички религии по света и
навежда на мисълта за някакъв вид приемственост от териантропичните
изображения, които могат да се проследят назад до поне 27 000 години в
скалното изкуство в Южна Африка и допреди 35 000 години в рисуваните
пещери на Европа.

Акушерки на изкуството
Още едно голямо твърдение, което разчупващата стереотипите статия
на Люис-Уилямс и Даусън от 1988 г. тихично прокарва, е, че халюцинаци-
ите, спохождали нашите прадеди в променени състояния на съзнанието, не
просто са били изобразявани в скалното и пещерното изкуство, но освен
това са играели и далеч по-фундаментална роля като катализатори за него-
вото създаване. С други думи, както е и в случая с религията, ако търсим
корените на изкуството, рано или късно ще стигнем до отвъдните светове
на променените състояния на съзнанието и до странните същества, прежи-
вявания и възприятия, с които се сблъскваме в тях.
Може би най-основното художествено умение е способността да се
представят триизмерни обекти като двуизмерни изображения. Как обаче на
хората изобщо им е хрумнало да го правят? Старият възглед на изсле-
дователите на пещерното изкуство гласи, че в случая участва някакъв ево-
люционен процес и че напълно развитото изобразително изкуство е било
предхождано от по-ранни, първоначално случайни, неизобразителни белези
и знаци — т.е. от изобилните абстрактни и геометрични мотиви в пе-
щерите. Този аргумент е поставен под съмнение от данните на модерните
техники за датиране, които показват, че преди 32 000 години в пещерата
Шове напълно развитото изобразително изкуство с изключително реалис-
тични животински фигури е било създавано едновременно с най-ранните
абстрактни и геометрични мотиви. С други думи, логиката подсказва, че
първите не могат да са се развили от вторите. Тук трябва да се припомни и
напълно доказаният факт, че - макар мотивите и знаците да присъстват
във всички епохи на пещерното изкуство - те стават много по-многобройни
през късните фази на Късния палеолит, приблизително от епохата на Ласко
насетне — т.е. поне 15 000 години след основната фаза на украсяване на
Шове. Това отново не е нещо, което бихме очаквали от един еволюционен
процес, при който „примитивните“, абстрактните и неизобразителни фор-
ми се „развиват“ в продължение на хиляди години в сложно изобразително
192
изкуство.
Според едно друго твърдение, също толкова неудовлетворително, мо-
тивите/знаците/символите, от една страна, и фигуралните изображения, от
друга, образуват две успоредни и независими една от друга графични
системи.55 Но дори да приемем, че става дума за коректно описание на дан-
ните, пред които сме изправени, все пак то изобщо не ни приближава до
разбирането защо именно същите две графични системи, които виждаме в
къснопалеолитното изкуство на Европа, продължават да се явяват отново
и отново в други периоди и в много далечни части на света - например в
праисторическите скални изкуства като тези на бушмените сан и индиан-
ците косо.
Решението, което Люис-Уилямс и Даусън предлагат, ни връща отново
към функционирането на човешката нервна система. Участниците в съвре-
менни лабораторни експерименти, посветени на невропсихологическото
проучване на променените състояния на съзнанието, редовно съобщават, че
възприемат своите видения - както ентоптичните феномени, така и на-
пълно развитите фигурални халюцинации на животни и други същества
- като локализирани на околните стени и тавани. Някои от описанията
56

ясно предават това усещане, като сравняват преживяването с „картини,

които се появяват във въображението“ или с гледане на прожектиран „на
стената филм или слайд шоу“.57 Последвалите проучвания допълнително
показват, че в продължение на няколко месеца много от подложилите се на
експеримента хора са били спохождани от ярки образи на ентоптичните
феномени, видени в променено състояние на съзнанието. Тези образи,
наричани с техническия термин „послеобрази“, също с появяват все едно
са прожектирани върху околните повърхности - стени или тавани.58 Инте-
ресно е да се отбележи, че извън лабораторната рамка информаторите на
Райчел-Долматоф от племето тукано в колумбийска Амазония съобщават
за същите преживявания, само че породени от транса вследствие пиенето
на аяхуаска. Техните видения започвали с големи количества ентоптични
феномени (които, както видяхме в 7 глава, се оказват в сърцевината натра-
диционното изкуство на индианците тукано). Както е и при обектите на ла-
бораторни изследвания в Западния свят, индианците възприемали ентоп-
тичните мотиви и последващите напълно развити халюцинации все едно са
проектирани на равни повърхности непосредствено около тях. И както е и
при участниците в експериментите, тукано разказват за завръщането на
проектираните образи в продължение на няколко месеца.59
Въз основа на тези описания Люис-Уилямс и Даусън съвсем основателно
заключават, че когато праисторическите хора, които са имали същата
неврология като нашата, са изпадали в променени състояния на съзнани-
ето, те също са наблюдавали подобно проектиране на мисловни образи и
послеобрази върху околните повърхности. „Следователно самата околна
среда е била населена от „картини“.60 Оттук следва, че ако древните са
открили начин да се въведат в променено състояние на съзнанието в зат-
ворените пространства на дълбоките пещери на къснопалеолитна Европа
то „населените“ по този начин повърхности са били стените и таваните на
самите пещери.
193
 Веднъж щом всичко това бъде взето предвид, продължават Люис-Уи-
лямс и Даусън, още по-малко вероятно е да се дължи на съвпадение
фактът, че толкова много от установените характеристики на мисловните
образи по време на променени състояния на съзнанието до такава степен
съвпадат с добре известни и често срещани характеристики на
къснопалеолитното пещерно изкуство. И в двата случая откриваме
„изкривени и геометрични образи“, фигурални изображения, които са
„напълно отделени от всяка естествена среда“, разположени „без оглед на
размер и позиция едни спрямо други“ и проектирани върху околните
повърхности, където се сдобиват със „свое собствено съществуване като
свободно плаващи в пространството елементи, независими от сцени и
повърхности“.61 Или казано с други думи,

„ранните хора са черпели от собствената си неврология най-забележи- телните

характеристики на къснопалеолитното изкуство. Те не е трябвало да „изобретяват
рисуването“... Очертаването с пръст на проектираните ментални образи в пясъка
или на меката стена на пещерата - за да бъдат изживени по- пълно — ги е
„фиксирало“ и би могло да е осигурило първата стъпка в историята на
изкуството“.62

В допълнение, тази радикална нова теория за зараждането на изкуството

решава и още един проблем, който читателят вече познава издълбоко
- за паралелната поява в една „композиция“ на абстрактни и геометрични
мотиви, от една страна, и на напълно фигурални изображения, от друга.
Люи-Уилямс и Даусън обясняват, че отговора на този въпрос, отдавна при-
знат от специалистите като една от основните загадки на кьснопалеолит-
ното изкуство,
„не е, че човекът е изобретил и съзнателно е поддържал две успоредни или
допълващи се системи... В къснопалеолитна Западна Европа, Южна Африка,
Големия басейн в Калифорния и на други места ентоптичните феномени
целенасочено са асоциирани с фигурални изображения, просто защото това е
начинът, по който работи човешката визуална система. Това асоцииране е
свойствено на променените състояния на съзнанието...63 Освен това, тъй като
действието по „фиксирането“ на образите трябва да е било едно и също за
ентоптичните феномени и иконичните халюцинации, не е необходимо да
постулираме различен произход или генетична [еволюционна] връзка между
къснопапеолитните знаци и изобразителното изкуство. Както знаците, така и
фигуралните изображения са „реалистични“ — в смисъл че и двете изобразяват
нещо, което хората „реално“ са преживели...“.64

Какъв е залогът
Може да се твърди, че изкуството и религията са двете културни ин-
ституции, които най-много ценим — единствените човешки достойнства,
от които са се въздигнали много от най-благородните черти и славни до-
стижения на нашия вид. Но ако Люис-Уилямс е прав, то трябва да сме бру-
тално честни относно начина, по който са се появили първите въплъщения

194
на тези институции. Тяхното раждате не е плод на усилията на някое от
уменията, на които толкова се възхищаваме през XXI в. - например разум,
интелигентност, научното прилагане на логиката, чувствителност към
природата или дори съзнателно творческо търсене. Вместо това изглежда,
че изкуството и религията са ни били дадени като тайни и невидими сили
от някакъв вътрешен мисловен свят, който нашите общества понастоящем
презира и преследва със закони — света на променените състояния на
съзнанието, където най-лесно може да се проникне (както от нас, така и от
нашите прадеди) посредством консумацията на силни халюциногенни
наркотици.
С други думи, ако Люис-Уилямс е прав, то тогава рано или късно ще
трябва да се запитаме доколко е мъдро от наша страна да цензурираме и с
всички сили да потискаме именно тези шаманистични търсения на съз-
нанието, които са породили изкуството и религията в зората на човешката
история. Повече от всички други именно ние, които твърдим, че сме
„свободни“ в икономически напредналите и демократични нации на света,
и които арогантно сме издигнали собствените си общества като модел за
другите, трябва да спрем и да се замислим. С какво основание проповяд-
ваме истини за свободата, при положение че самите ние като индивиди
дори не сме свободни да упражняваме фундаменталния суверенитет над
собственото си съзнание? Този суверенитет, за който нашите прадеди са
претендирали като свое рождено право. И с какво основание представяме
нашия вид „свобода“ като универсален пример и твърдим, че притежаваме
огромни и полезни знания за човешкото съществуване, когато самите ние
сме лишени от свободата, достъпна за всеки селянин или ловец, който пие
аяхуаска в просеките на амазонската джунгла - а именно свободата да про-
учваме загадъчните дълбини на собствените си мозъци?

Как да не станем жертва на академични нападки

Люис-Уилямс и Даусън описват статията си от 1988 г. като нищо повече
от „консервативно начало на проучване на възможната къснопалеолитна
мисловна образност“.65 След като вече съм я прочел внимателно, аз вече не
се съмнявам - както не се съмняват и все по-голям брой видни учени, които
публично са се обявили в подкрепа на невропсихологическата теория от
1988 г. насам, - че авторите добре са конструирали тезата си и че наистина

„има основания да се предполага, че поне един от важните компоненти на

къснопалеолитното изкуство... извежда корените си от променените състояния на
съзнанието и че много от „знаците“ изобразяват ентоптични феномени в
различните трансформации, които вече описахме“. 66

Само по себе си това вече е голям скок напред. За първи път след повече
от век - благодарение на нетърпимостта, оригиналността и инициативата
на Дейвид Люис-Уилямс - сега вече разполагаме с привлекателна, интели-
гентна, добре обмислена и убедителна теория, която е подкрепена с факти и
изключително добре обяснява цялостния феномен на пещерното изкуство в
Европа. За разлика от някои по-ранни провалили се теории този нов
195
подход е успял да заобиколи опростенческите етнографски паралели в раз-
глеждането на изкуството (въпреки някои изкусителни сходства в начина
на живот например на бушмените сан и къснопалеолитните ловци и съби-
рачи). Вместо това фокусът се придържа строго към сфери на възприятие,
които принадлежат на общата неврологична база на всички хора. Също
така Люис-Уилямс е отхвърлил интерпретациите, основаващи се на фал-
шиви количествени анализи или на „експертните“ „усещания“ за стила,
значението и т.н. на конкретни изображения. Като заменя обичайните глу-
пости и любимите игрички на археолозите с реални данни от емпиричната
сфера на невропсихологията, той създава изобщо първата теория за пещер-
ното изкуство, която по принцип подлежи на проверка - т.е. подлежи на
евентуално доказване или опровергаване от по-нататъшните изследвания.
Освен това става дума за теория, която вече е доказала достойнствата си
като аналитичен инструмент при няколко различни и несвързани
културно системи скално изкуство.
Новите добри идеи често са много дразнещи за хора, които са изградили
кариерите си около стари и лоши такива. Съответно съвсем не се учудих да
разбера, че работата на Люис-Уилямс е била нападната яростно от част от
неговите колеги. В това отношение той е като всеки друг новатор в тази

196
 област още от времето, когато испанският археолог любител Марселино
Санс де Саутуола първи се опитал да каже на света истината за пещерата
Алтамира. Както видяхме в 4 глава, доброто име на Де Саутуола било уни-
щожено и животът му бил скъсен от подлите атаки и обиди от страна на
клика водещи праисторици от XIX в. Фактът, че Де Саутуола бил прав, а
праисториците бъркали, нямал никакво значение на времето, тъй като не-
говите опоненти несравнимо го превъзхождали в академичната йерархия и
тъй като всъщност само един представител на научните среди - неустра-
шимият Виланова-и-Пиера от Мадридския университет - бил готов да му
предложи открита подкрепа.67
Мисля, че спокойно мога да предскажа, че - въпреки предизвиканите от
него враждебни реакции - Дейвид Люис-Уилямс никога няма да изпадне в
толкова затруднено положение като бедния Саутуола.
На първо място стои въпросът с авторитета. Санс де Саутуола нямал
археологическо образование. Това означавало, че снобската академична
общност от това време нямало как да го приеме на сериозно. Напротив,
Люис-Уилямс, основател на твърде уважавания Институт за изследване на
скалното изкуство към Университета на Витватерсранд, е щатен професор
по археология с 40-годишен опит в областта и е получил международно
признание за цялостния си принос към изучаването на скалното изкуство.68
Като се има предвид дългия списък публикации с неговото име, Люис-
Уилямс във всяко едно отношение е една от най-големите световни фигури
в тази област и по тази причина идеите му изискват и заслужават
специално внимание.
На второ място се явява факторът „здрав разум“ - фундаменталното усе-
щане на повечето хора, че нещо е така. Преди да започнат академичните
нападки, повечето посетители, които се тълпели в Алтамира през XIX в.,
били съгласни със Саутуола, че майсторските рисунки пред очите им
наистина са много древни. В крайна сметка били убедени в противнОто от
авторитети като Карталяк и Мортийе, които дори не били виждали
изкуството с очите си, и изоставили Алтамира чак до 1902 г., когато
същите тези авторитети най-накрая признали, че Саутуола все пак е бил
прав. Днес факторът на здравия разум също така играе роля за
обществената подкрепа за Люис-Уилямс и неговите твърдения относно
древния шамани- зъм, пещерите, невропсихологията, удивителното
изкуство и учудващите транскултуларни сходства други системи от скално
изкуство по света. Трябва да се направи уточнението, че те са в съгласие
със здравия разум особено на тези многобройни членове на обществото,
които в един или друг момент от живота си са опитали халюциногенен
наркотик и са изследвали странния свят на геометрия, видения и
преживявания, до който тези субстанции осигуряват достъп. В наши дни,
когато академичният диктат не само смущава чувството ни за здрав разум,
но освен това влиза в противоречие и със собствения ни опит, ние
обикновено отхвърляме диктата, а не го приемаме сляпо.

13. Свръхестественото 193

 На трето място стои въпросът с политическото лоби. Санс де Саутуола
не е имал такова и никой не застанал на негова страна, като се изключи
приятеля му Виланова-и-Пиера. Обратното - една от многото причини, по-
ради които теорията на Люис-Уилямс просперира напук на своите врагове
е, че южноафриканският археолог е лобирал усилено и успешно в полза на
собствената си работа и разполага със съзнателната подкрепа на десетки от
най-добрите специалисти.
Един от тях е Жан Клод, най-големият жив френски авторитет по евро-
пейско пещерно изкуство, а това не е малко, тъй като днес (както и през
XIX в.) френските учени са основните играчи в тази област. Пред 1996 г.,
след съвместни експедиции с Люис-Уилямс в десетки пещери, Клод до така
степен се убеждава, че теориите на южноафриканеца наистина са
приложими към френското изкуство, че двамата издават заедно книга -
„Праисторическите шамани“ - която впоследствие се налага като автори-
тетно съчинение.69
Подобни стратегически съюзи са сработили добре и според престижното
издание „Кембридж Аркеолоджикъл Джьрнъл“ през последните години
теориите на Люис-Уилямс са се „наложили като основни в тази област и са
изтласкали на заден план интереса към други културни теми като тоте-
мизма и записи на ежедневното събиране на храна“.70 Водещият американ-
ски специалист по скално изкуство Дейвид Уитли, който активно използва
невропсихологическия модел за разшифроването на шаманското изкуство
на северноамериканските индианци, стига до там да твърди че приносите
на Люис-Уилямс са „крайъгълен камък в развитието на западната архео-
логия“.71
Борбата с Бан и Хедвенстън
И все пак борба има. Водещите герои в лагера на противниците на
Люис- Уилямс са британския археолог Пол Бан и неговата колежка
Патриша Хелвен- стьн, пенсиониран американски клиничен психолог. В
Приложение I читателят ще намери детайлно разглеждане на всички
основни обвинения, които тези двама учени са отправили срещу Люис-
Уилямс. Не съм открил почти нищо смислено в тях. Само че има едно
обвинение, което е достатъчно важно, за да бъде оправдано тук да привлека
вниманието на читателя към него. Става дума за твърдението на Бан и
Хелвенстон, изложено първо в един доклад, който публикуват
самостоятелно през 2002 г. („В отчаяно търсене на растенията на транса“),
и после в авторитетния „Кембридж Аркеолоджикъл Джьрнъл“ през 2003 г.
(„Проверка на трите стадия на транса“). Двамата заявяват, че няма други
променени състояния на съзнанието, „с изключение на предизвиканите от
мескалина, ЛСД и псилоцибина“,72 които да съответстват на типа
халюцинации и преживявания, описани в невропсихологическия модел. И
в двете публикации те формулират тест, според който теорията на Люис-
Уилямс трябва да се разглежда като невалидна, освен ако в
археологическите пластове в самите рисувани пещери не бъдат открити
останки от растения, които съдържат една от трите изброени субстанции.73
Накрая заявяват, че нито в пещерите, нито където и да било другаде в
198
Европа не са открити подобни растителни останки, които да датират от
времето на Късния палеолит:74
„Мескалинът... присъства единствено в растения от Новия свят. Този не-
умолим факт със сигурност развенчава „тристадийния“ модел, поне що се
отнасядо това, че палеолитното пещерно изкуство е било вдъхновено от пре-
дизвикан от мескалин транс“.75

ЛСД може да се намери в Европа, [но] няма никакви доказателства за

целенасоченото му приемане.76
„За нещастие, на „тристадийния модел“, единствените гъби със съдържание на
псилоцибин, които някога са били използване за предизвикване на транс, са
видове от Новия свят и поради това те също трябва да бъдат изключени като
средства, вдъхновили къснопалеолитното пещерно изкуство в Европа.“ 77

„В заключение мескалинът, ЛСД и псилоцибинът са единствените субстанции,

които предизвикват транс, съответстващ на „тристадийния“ модел.
И все пак растенията, съдържащи две от тези субстанции - мескалин и псило-
цибин, — не са били в наличност в Европа, а е много малко вероятно третата,
ЛСД, да е била преднамерено поглъщана...“78
Както ще видим в края на тази глава, за опровергаването на
обвинението на двамата критици дори няма да се наложи да покажем, че
грешат в убеденото си твърдение, че единствено мескалинът, псилоцибинът
и ЛСД-то са съвместими с модела на Люис-Уилямс. Поради това просто
пътьом ще спомена, че грешат. Вече установихме (а в 9 глава ще бъдат
предоставени още доказателства), че трансът на бушмените сан, който не е
предизвикан от нито един от гореспоменатите наркотици, а от изтощително
ритмично танцуване, наистина води до комбинации от ентоптични и
фигурални халюцинации —точно както е предсказано от
невропсихологическата теория. Нито пък Бан и Хелвенстън са прави да
твърдят, че мескалинът, псилоцибинът и ЛСД-то са единствените
подходящи агенти, тъй като от собствен опит знам, че поне още една добре
известна психоактивна субстанция - диметил триптаминът (ДМТ -
активната съставка на аяхуаската) - също може да се добие от растения и
също много често предизвиква прогресия на халюцинациите от абстрактни
и геометрични мотиви към напълно развити фигури (както предполага
моделът).79
Не мога да виня Бан и Хелвенстън, че не познават моите лични прежи-
вявания, свързани с аяхуаската и диметил триптамина! Но тези изследо-
ватели, които упрекват околните, че не ползват най-новата литература, би
трябвало да знаят, че от 70-те години на XX в, насетне единственият голям
корпус от изследвания върху влиянието на определен халюциноген върху
съзнанието е фокусирал вниманието си именно върху аяхуаската и диме-
тил триптамина. Част от него обхваща експерименталната лабораторна ра-
бота, извършена през 90-те години от д-р Рик Страсман от Университета на
Ню Мексико с ДМТ и доброволци и публикувана през 2001 г. Друга част е
199
огромното като обем феноменологично изследване на предизвиканите от
аяхуаската халюцинационни преживявания, публикувано през 2002 г. от д-
р Бени Шанон, професор по психология в Еврейския университет в
Ерусалим. Както ще видим в следващите глави, и двете изследвания про-
следяват именно този вид халюцинации, които се движат между геомет-
ричните и иконичните фигури и които Люис-Уилямс и Даусън разглеждат
в невропсихологическия модел.80
За да бъдат опровергани Бан и Хелвенстън няма да е необходимо да се
занимаем с постоянното погрешно упоменаване на невропсихологическия
момент като модел на „трите стадия на транса“. Това е подвеждащо, тъй
като Люис-Уилямс и Даусън никъде не наричат модела си по този начин,
нито пък обръщат някакво специално внимание на неговата тристадий-
ност. Коректно е да се каже, че един от параметрите на модела е идеята, че
трансът може да бъде разделен на три по-общо дефинирани стадия. Но в
целия модел ударението пада върху променящата се и припокриваща се
природа на халюцинациите, видени през тези три стадия, а не върху самите
стадии. Освен това Люис-Уилямс и Даусън са положили особено усилия
— дори и в най-ранната си публикация по темата — да изяснят, че не
всеки човек минава през всичките три стадия и че границите между
стадиите и дори редът, в който се явяват, са гъвкави.81 Освен това,
противно на впечатлението, което Бан и Хелвенстън се опитват най-
старателно да създадат, истината е, че тристадийността никога не е бил
съществен „да или не“ критерий за качеството на модела, а всъщност е
една от по-периферни- те му характеристики.82 Това, което е съществено,
независимо дали става въпрос за три, пет или нула стадия, е, че моделът
описва определен тип халюцинационен процес, включващ абстрактни и
геометрични мотиви и напълно развити иконични образи, които
присъстват в една алтернативна действителност. Тя е толкова убедителна,
че е напълно нормално сблъскалите се с нея хора да сметнат, че са
попаднали в свят на духове. Като се опитват да пренасочат вниманието ни
върху стадиите, а не върху образите и преживяването на тези
халюцинации, Бан и Хелвенстън представят погрешно
невропсихологическия модел.
И на последно място, но не и по значение, за да бъде опровергана ос-
новната линия аргументи на двамата критици дори няма да е необходимо
да изобличаваме абсурдното естество на предложения от тях „емпиричен
тест“ - а именно че моделът трябва да се разглежда като невалиден, освен
ако в археологическите пластове в самите пещери не бъдат открити
останки от растения, съдържащи ЛСД, псилоцибин или мескалин. Както
изтъква археологът Крисгофър Чипъндейл в отговор на статията на Бан и
Хелвенстън в „Кембридж Аржшшджикъл Джърнъл“, въпросният тест не е
в състояние да обезсили модела (и следователно е неуместен), защото
„човек може да си представи метат© 'правдоподобни сценарии за палеолитна
Европа, в които предизвиканите ®иг растения халюцинации могат да обяснят из-
куството, но не оставят подобни етедаа. Да предположим например, че централ-
ната метафора на халюцинациите е ®яета удавяне в изпълнен с шумове мрак.

200
 Съответно халюциногените са Шити шрвюмани на скалите непосредствено край
големи речни канали, близо до ©аряви шити водопади, където опасното течение
бушува и гърми, и освен това прей'безлу нни ноти. Да предположим, че всички
неупотребени халюциногенни агенти неизменно са били хвърляни във водата
като част от приключването на церемонията. Да предположим, че при някакви
допълнителни ритуали същите тили някакви други специалисти са записвали
своите пътувания до света на духовете с рисувани и гравирани изображения. Това
е ставало на определени места, особено дълбоко навътре в пещери, чиято
изолираща и дезориентираща тъмнина е била разпозната като повтаряща пре-
живяното край реката. Резултат.: пещерно изкуство, което извежда корените си от
халюцинации, но без следи от предизвикалите ги растения нито в напластя-
ванията в пещерите, нито в някакви съхранили се навън пластове“. 83

Псилоцибиновигъби
Бан и Хелвенстън няколкократно наблягат на едно изключително ясно
и просто твърдение, което те разглеждат като фундаментално за тяхната
теза, а именно че през Късния палеолит в Европа не е имало подходящ
халюдиногенен агент. В края на своето изложение в „Кембридж Аркео-
лоджикъл Джърнъл“ през 2003 г. те обобщават аргументите си. Няма да
навреди да си припомним още веднъж моментите, които те разглеждат като
най-важни:
„Люис-Уилямс и Даусън посочват, че техните доказателства в полза на
предизвиканото от състояния на транс палеолитно скално изкуство се състоят в
това, че във всяко такова изкуство се изобразяват геометрични мотиви и сложни
животински и териантропични фигури. Те заявяват, че подобна комбинация от
изображения може да се яви единствено в състояние на транс. Но тъй като
единствено състояния на транс, които са предизвикани от мескалин, ЛСД и
псилоцибин, съдържат точно този набор от образи, а тези субстанции не т били
използвани в Европа, да не говорим да са били откривани в обектите е пещерно
изкуство или в къснопалеолитни лагери, то цялата тази конструкция за
вдъхновеното от видения палеолитно пещерно изкуство в Европа рухва...
Моделът на тристадиен транс... трябва да се разглежда като опроверган». Човек
само може да заключи, че всеки, който продължава оттук насетне да се позовава
или прилага модела на тристадийния транс, или не познава фактите, или не
уважава истината в науката“.84
За Бан и Хелвенстън са характерни подобни кресливи опровержения и
лесното отхвърляне на работата, на които други учени са посветили целия
си живот. Сигурността им изглежда желязна и те и за момент няма да се
замислят, че техните собствени централни предположения може да са по-
грешни. Но ако по някаква случайност те наистина се окажат погрешни, то
тогава моделът се потвърждава, а те самите биват опровергани. Според
собствените им условия, за това ще е нужно да се демонстрира следното:
,,а) че която и да било от психеделичните субстанции на растителна основа,
които присъстват в списъка им - псилоцибин, мескалин или ЛСД, - всъщност е
била в наличност в Европа през Късния палеолит, и

201
 б) че съществуват експертни свидетелства — от такъв вид и ниво, че Бан и
Хелвенстън да ги приемат, - които да потвърждават възможността въпросна- та
субстанция да е била използвана като халюциноген от хората в Европа по онова
време“.

Не предлагам да възприемем тезата, че ЛСД-то е било открито в Европа.

Всъщност ЛСД-25, известният халюциноген от 60-те години на XX в., е
синтетична субстанция, която не се среща в естествен вид в природата. Тя
обаче е синтезирана от гъбичката мораво рогче, която расте по различни
видове диви треви в Европа. Вярно е, че в гъбичката присъстват и други
психоактивни лизергамиди, ергин и лизергинов хидроксиетиламид. Както
Бан и Хелвенстън правилно отбелязват, те са отговорни за конвулсивната
форма на ерготизма („Огънят на св. Антоний“) — смъртоносна болест, коя-
то причинила смъртта на хиляди хора през Средните векове - и са „малко
вероятни кандидати за употреба като халюциногени в която и да било епо-
ха“.85
Има едно изключение от това правило - възможността, която ще раз-
гледаме подробно в 21 глава, Елевзинските мистерии в Древна Гърция да
са използвали подобна на ЛСД отвара на основата на гъбичката мораво
рогче, за да предизвикват силни халюцинационни преживявания сред по-
светените. За настоящите цели обаче аз ще се задоволя да се съглася с Бан и
Хелвенстън, че дори и подобни на ЛСД субстанции теоретично да са били
налични сред дивите треви на къснопалеолитна Европа, „твърде малко
вероятно е те да са били поглъщани целенасочено“ по това време.86 Кой
знае, може и да са били. Но няма да настоявам.
Подкрепям Бан и Хелвенстън и по въпроса с мескалина. Съгласен съм,
че се открива единствено в растения в Новия свят - основно в кактуса Сан
Педро в Южна Америка и кактуса пейоте в Мексико и съседните области
на САЩ. Следователно няма смисъл да твърдим, че мескалинът би могъл
да има нещо общо с пещерните рисунки в къснопалеолитна Европа.
Но относно третата субстанция — псилоцибина — Бан и Хелвенстън
просто грешат. Ето какво твърдят те:
„За нещастие, на „тристадийния модел“, единствените гъби със съдържание на
псилоцибин, които някога са били използвани за предизвикване на транс, са
видове от Новия свят и поради това те също трябва да бъдат изключени като
средства, вдъхновили къснопалеолитното пещерно изкуство в Европа. Може би е
имало един вид съдържаща псилоцибин гъба - Stropharia cubensis, — която е
можела да се открие и в Новия свят, и.в Северен Виетнам.
Но няма данни този вид някога да е бил използван за халюциногенни цели извън
Новия свят“.87

Кратка бележка под линия на същата страница предоставя следното

парченце информация:

„Полок съобщава, че един много близък вид, Psilocybe semilanceata, е бил

открит в Европа, но не се споменава нищо по въпроса дали някога наистина е бил
използван като халюциноген“.88

202
 Препратката е към една статия на Стивън Хейдън Полок, публикувана
през 1975 г. в „Джьрнъл ъф Психеделик Дръгс“.89
Нека веднага отхвърлим Stropharia cubensis като възможен източник на
халюцинационни преживявания за пещерните художници от къснопа-
леолитна Европа. Тази гъба, която расте в субтропичните области върху
изпражненията на едър рогат добитък и слонове,90 не е могла да оцелее в
хладния климат на Франко-Кантабрия от времето на последния Ледников
период, а споменаването й от Бан и Хелвенстън на 37-а страница от „В
отчаяно търсене на растенията на транса“ е просто диверсия. Истински
важната е Psilocybe semilanceata — гъбата, която се споменава в бележката
под линия. Това, което е особено интересно при нея, е, че става дума за
местен европейски вид, който в наши дни безпроблемно вирее на студени
северни ширини - всъщност чак до Норвегия91 - и е можел да процъфтява
по ливадите и долините на Франко-Кантабрия през Ледниковия период.
Най-позната като Liberty Cap, днес тази много популярна малка кафява
„вълшебна гъба“ се използва за предизвикване на халюцинации навсякъде
по света, но миколозите са единодушни по отношение на древния й
европейски произход.92 Самите Бан и Хелвенстън плахо признават това в
кратката си бележка под линия, където те приписват информацията на По-
лок, който — както те бързат да ни уверят - не казва нищо „по въпроса
дали някога наистина е бил използван като халюциноген“.93
След това, в съответствие със своя обичаен стил на аргументиране, те
използват това отсъствие на коментар от страна на Полок все едно е пози-
тив! ю данни, които доказват, че дори и при положение че гъбата Psilocybe
semilanceata е била налична в Европа през Късния палеолит (както с не-
желание признават), тя всъщност никога не е била използвана за предиз-
викването на халюцинации. Колкото и да е учудващо, това е единствената
причина, която имат да отхвърлят тази „изключително силна“94
европейска псилоцибинова гъба като възможен източник на геометричните
и иконични халюцинации сред пещерните художници, както предполага
теорията на Люис-Уилямс.
Проблемът се крие именно в теста, който Бан и Хелвенстън са констру-
ирали, за да развенчаят Люис-Уилямс. Като оставим настрана
смехотворното изискване останки от халюциногенни агенти реално да
бъдат открити в археологическите пластове на обектите и вместо това се
фокусираме върху по-големия въпрос дали е, или не е възможно
псилоцибинът да е бил достъпен в някакъв вид гъби в къснопалеолитна
Европа, отговорът - под формата на Psilocybe semilanceata — трябва да бъде
едно гръмогласно „ДА“.
Един от основните източници, от който Бан и Хелвенстън черпят ин-
формация, е класическото справочно съчинение „Растенията на боговете“
(едно глобално обобщение на ритуалната употребата на психоактивни рас-
тения) от Ричард Еванс Шултес, бивш директор на Ботаническия музей на
Харвардския университет, и Алберт Хофман - швейцарския учен, който
първи синтезира ЛСД.95 И наистина, Бан и Хелвенстън често цитират „Рас-
тенията на боговете“ (например в началото на своята бележка под линия за
Psilocybe semilanceata%) и не могат да отрекат, че познават книгата. Публи-
203
кувана за първи път през 1992 г. и след това преработена през 1998 г., тя ос-
вен това е и много по-нов и по-пълен източник на информация за псилоци-
биновите гъби в сравнение със статията на Полок от 1975 г. С какво тогава
да си обясним факта, че Бан и Хелвенстън се позовават само на Полок по
този въпрос, а не на „Растенията на боговете“?
Не и с това, че „Растенията на боговете“ не Казват нищо съществено за
Psilocybe semilanceata, нито с това, че казаното е прикрито по такъв начин,
че Бан и Хелвенстън да не са успели да го открият..Напротив, половин ми-
нута търсене в индекса — или на Lyberty Caps, или на Psilocybe semilanceata
— ще отведе читателя като самонасочваща се ракета към с. 72 на
изданието, където се явява следното ясно, категорично и експлицитно
твърдение:

„Lyberty Cap: Psilocybe semilanceata. Възможно е в Централна Европа тази

гъба да е била използвана за психоактивни цели още отпреди 12 000 години. По-
рано се е употребявала като халюциноген от алпийските номади, а освен това се е
използвала и в европейското вещерство“.'57

И така, последното издание на „Растенията на боговете“ всъщност пот-

върждава (в много повече подробности от статията на Полок) наличието на
напълно подходящ халюцйногенен агент в Европа през Късния палеолит —
гъбите Psilocybe semilanceata.

Експертно мнение
Удивен от това, че Бан и Хелвенсътн до такава степен са объркали не-
щата, аз се запитах дали има някаква причина да се усъмня в „Растенията
на боговете“ по този въпрос и реших да потърся второ мнение от Британ-
ското миколожко дружество в Кю Гардънс. На 23 ноември 2004 г. бившият
президент на обществото, проф. Рой Уотлинг, офицер на Ордена на
Британската империя и носител на медала „Патрик Нийл“, присъждан от
Кралското единбургско дружество за изследвания в микологията, ми напи-
са, за да потвърди, че Psilocybe semilanceata наистина е автохтонен вид за
Стария свят и
„е разпространен масово от най-северните скандинавски страни до Сре-
диземноморието... Ако се съди по ДНК-анализа на други широко разпространени
гъби, нямаме особени основания да се съмняваме, че през Палеолита Psilo.cybe
semilanceata е съществувала, общо взето, в настоящия си вид и се е срещала в
богати на азот места (но без да расте направо от изпражненията) в просеки в
горите и периферни тревисти участъци, точно както се намира днес... Без
съмнение племенните народи, а може би и хората преди това, скоро са опитали
гъбите като храна и са установили, че някои предизвикват по-особени
усещания...“.98

Как биха могли Бан и Хелвенстън да се измъкнат от този въпрос? При-

тиснах ги посредством Крие Скар, редактор на „Кембридж Аркеолоджи-
къл Джърнъл“, който ми изпрати техния отговор по електронната поща на

204
16 декември 2004 г. С две думи (читателят ще открие повече подробности в
Приложение II), те твърдят, че „Растенията на боговете“ и Рой Уотлинг
грешат и че всъщност Psilocybe semilanceata не е местен за Стария свят вид.
Тъй като в наши дни се среща и в Новия свят, според тях видът се е появил
първо там и е бил пренесен в Европа едва след първия контакт през 1492
г."
Помолих Рой Уотлинг да коментира тази последна маневра в аргумен-
тацията на Бан и Хелвенстън. Той ми отговори, че Psilocybe semilanceata се
среща масово в Европа
„от низините до субарктическите области. Според мен един появил се наскоро
вид [т.е. след 1492 г.] не би могъл да се е разпространил толкова далеч...
Не познавам нито един европейски миколог, който да мисли нещо друго, а не че
става въпрос за стар европейски вид... Вероятно е била наоколо още през
Палеолита и когато хората са започнали да мигрират, преследвайки дивеча, а
после и да опожаряват малки участъци от горите, спокойно са можели да
пренесат със себе си и тази гъба, която се е разпространила от обичайните си
местообитания, свързани с елени и т.н.“.100

Освен това, добавя той, „защо да обръщаме толкова внимание на добра-

та стара Psilocybe semilanceata“, когато има и други автохтонни европейски
видове, които също са богати на псилоцибин и поне на теория може да са
били използвани от къснопалеолитните хора за предизвикване на ха-
люцинации:
„Има няколко често срещани вида Panaeolus, които несъмнено са европейски
и растат върху животински тор. Те съдържат халюциногени от групата на
псилоцина... Panaeolus sphinctrinus, P. campanulatus и P. papilonaceus са широко
разпространени в Европа, растат върху изпражнения на домашни и диви
тревопасни и могат да осигурят подобни съставки. P. subbalteatus може да се
открие в разкопана пръст, a Panaeoina foenisecii, наричана Косача, се среща по
тревистите равнини в сезона на косенето. И двете съдържат необходимите
съставки“.101

Световноизвестният етноботаник и ентомолог Джорджо Саморини също

ясно се обяви в подкрепа на тези аргументи. В един имейл, който ми
изпрати на 17 декември 2004 г., той пише следното:

„В Европа са идентифицирани повече от 30 вида псилоцибинови гъби, сле-

дователно не става въпрос само за Psilocybe semilanceata, която със сигурност е
много стара европейска гъба и за която, разбира се — тъй като съм миколог,
— имам цялата необходима документация. Наистина нямам желание да си губя
времето с антрополози и невропсихолози, които имат претенцията да държат в
ръцете си познанията не само на антропологията и невропсихологията, но и на
всички останали науки. Техен проблем е, ако срещат трудности да приемат
историческата употреба — по целия свят — на психоактивни субстанции, и не-
щастният им научен дебат не заслужава моето внимание“.102

205
 Американският експерт по гъбите Пол Стаметс (автор на изключително
цененото справочно съчинение „Псилоцибиновите гъби по света“103) ми
написа на 1 януари 2005 г., за да ми каже, че смята целия спор за смехот-
ворен:

„Понастоящем род Psilocybe обхваща повече от 220 вида, като около половина
от тях произвеждат псилоцебен. Дали тези т.нар. „антрополози“ са специалисти
по гъбите, които са готови да твърдят, че всичките са дошли от Новия свят?
Мисля, че ако познаваха реалните числа и разпространението им, биха охладили
ентусиазма си относно тази необоснована хипотеза“.104

ДНК решава проблема

След като вече познавах стила на дебатиране на Бан и Хелвенстън, ня-
как си се съмнявах, че нещо може да охлади ентусиазъма им. Те повече или
по-малко бяха задължени да се борят докрай, тъй като ако престанеше да
бъде въпрос на експертно мнение и ако някак си можеше да се докаже, че
Psilocybe semilanceata наистина е древен вид от Стария свят, то цялата ос-
нова на атаката им срещу Люис-Уилямс би се разпаднала. Всъщност твър-
денията им вече бяха до голяма степен опровергани от факта, че и други
съдържащи псилоцибин гъби — например видовете Panaeolus — също са
били налични в Европа в епохата на Късния палеолит. И освен това, както
ясно показва примерът с бушмените сан, халюциногенните растения не са
единствения начин за изпадане в шаманското състояние на съзнанието,
което се предполага от невропсихологическия модел. Художниците от
времето на Късния палеолит спокойно са можели да изпадат в транс и да
виждат съответните видения посредством ритмични танци. Въпреки това
аз реших да настоявам за категорични и неопровержими научни доказател-
ства— нещо толкова решаващо, колкото е ДНК —за истинския произход
на Psilocybe semilanceata.
Отново потърсих помощта на проф. Рой Уотлинг и на 6 януари 2005 г.
той любезно се съгласи да сравни ДНК от колекциите от Psilocybe semi-
lanceatq от Стария свят с ДНК от колекциите от Psilocybe semilanceata от
Новия свят. В международния архив „Дженбанк“ се цитират 12 подобни
колекции. Пет от тях произхождат от Европа и са изолирани и анализирани
от самия Уотлинг и неговага колега Мария Мартин от Испанските
кралски ботанически градини в Мадрид.105 Другите седем колекции
всичките са от Северна Америка — една от САЩ (Северна Каролина), а
останалите шест от Канада.106
Оказа се, че данните от Северна Каролина са неподходящи, тъй като
американските изследователи не са анализирали същите участъци от ДНК
на Psilocybe semilanceata, които Уотлинг и Мартин са изучили. Най-
близките съответствия дошли от канадските изследвания, които, Уотлинг
обяснява,

„не разглеждат всички части, които ние сме изследвали. Само че има опре-
делено общо сходство, като е интересно да се отбележи, че дори и в тези участъ-
ци, с които разполагаме, канадските материали се различават помежду си. Това,
206
 което е важно обаче, е, че се наблюдават съществени различия с европейските
материали - в някои случаи с до осем базови двойки, което е много“. 107

Но точно колко съществена е тази разлика между генетичната информа-

ция на европейската Psilocybe semilanceata и тази на северноамериканската
Psilocybe semilanceata? Всъщност се оказва, че наистина е твърде съществе-
на. Както ми обясни Уотлинг в един имейл от 16 януари 2005 п, разлика от
осем базови двойки показва - отвъд всяко оправдано съмнение - че

„в рамките на този вид е имало географска изолация както в САЩ, така и в

Европа, което е в съгласие с казаното от мен по-рано, както и че еволюционният
процес в Европа, който може да обясни разликите, не може да е протекъл в
историческата епоха“.108

Не мога да предскажа дали в крайна сметка Бан и Хелвенстън ще се

окажат подготвени да приемат генетичните факти, които разбиват твър-
денията им срещу Люис-Уилямс, но на мен със сигурност ми стигат. Сега
вече можем да бъдем сигурни, че Psilocybe semilanceata - както и още 30
вида, съдържащи псилоцибин гъби - са били налични още в праисториче-
ска Европа и не е възможно да са били пренесени след първия
исторически контакт е Новия свят през 1492 г., както им се иска на Бан
и Хелвенстън. Това ни казват ДНК-данните и тъй като Бан и
Хелвенстън вече са признали, че погълнали псилоцибин хора получават
халюцинации за геометрични и териантропични фигури - точно каквито
са нарисувани по стените на пещерите, — изглежда, те ще са принудени
да признаят, че въпросните фигури наистина биха могли да изобразяват
халюцинации, видени по време на предизвикан от псилоцибина транс.
Двама девственици спорят за секс
Има и нещо забавно в споровете на Дейвид Люис-Уилямс и Пол Бан
относно субективното преживяване на халюцинациите и цитирането на
тиради от научни съчинения и проучвания в полза на различни
елементи от своите възгледи. Люис-Уилямс жизнерадостно признава, че
никога през живота си не е приемал халюциноген, а от писанията на Бан
е очевидно, че му е омразна изобщо идеята да се използват подобни
„изкуствени средства“ за променяне на съзнанието. Съответно да ги
слуша човек да говорят по тази тема, е малко все едно да попадне на
двама проклети стари девственици, които водят сериозен спор за десетте
най-добри пози в секса. Слушателят скоро би разбрал, че и двамата са
изчели всички наръчници „Как да правим...“, но че са смущаващо
наивни и неинформирани на ниво личен опит.
Мога да предположа, че няколко щедри дози ЛСД, мескалин и псило-
цибин ще ги променят и двамата, при това из основи — въпреки че
трябва да призная, че има опасност Бан да не реагира много Добре.
Подозирам, че нещото, което ще го накара да отхвърли преживяването, е
много реалното и понякога ужасяващо усещане за загуба на контрол,
което те връхлита на границата на дълбоко промененото състояние на

207
съзнанието. И все пак ако успее да преодолее страха, смятам, че
интензивното пътуване през ха- ]
люцинациите би могло да го убеди - както подобни пътувания са убеди- I
ли мен, — че невропсихологическият модел е много далеч от това да бъде I
„ала-бала“ (както обидно го е описал в една от статиите си).109 ]
Тъй като това със сигурност е проблемът, който няма да бъде разрешен
по един или друг начин посредством остроумни научни аргументи и ора- \
торски трикове. Тук не става въпрос дали има „стадии“ или не, нито
колко са на брой. Няма да стигнем до истината посредством пререкания
относно истинската същност на шаманизма или като изброяваме 1001
различни вида транс (още един дразнещ аспект на критиката на Бан и
Хелвенстън
- вж. Приложение I). Няма никакво значение дали източникът ни
датира от 1953 или от 2005 г; Това е просто факт — при това такъв,
който дори не се оспорва. Просто всички човешки същества навсякъде и
във всички периоди от историята и праисторията са притежавали
способността - посредством употребата на психоактивни растения или
други средства - да изпадат в състояния на съзнанието, които са били
толкова дълбоко проме-
нени, че да ги накарат да повярват, че са били пренесени в някакъв
отвъден свят, където са можели да общуват с неговите свръхестествени
обитатели. Както казах и по-рано, не всички хора използват тази си
способност, но всички ние я притежаваме и това не подлежи на оспорване.
Освен това нейното централно място в един универсален феномен на
човешката култура - който някои наричат шаманизъм - е подкрепено от
десетки хиляди примери, които могат да бъдат почерпени от
антроположките и етнографски описания, както и от съществуващите
религиозни традиции. Люис- Уилямс е прав да ни събуди за възможността
този феномен да е отговорен за необикновеното и натрапчиво изкуство на
дълбоките пещери на късно- палеолитна Европа.
Веднъж щом получих преки (и заплатени с много усилия) впечатления
от отвъдния свят - по време на предизвиканите от аяхуаската и ибогаина
трансове, — вече знаех на лично ниво колко невероятно убедителни могат
да бъдат неговите свръхестествени обитатели. Дали наистина са свръхес-
тествени или изобщо „реални“ в някакъв смисъл - а не просто трикове на
съзнанието, — това са въпроси, от които няма да се откажа просто защото
науката намира подобни идеи за ужасяващи. Междувременно смятам, че
имам всички основания да предполагам, че подобни срещи - включително
в моя случай с териантроп получовек-полукрокодил - биха могли да са
убедили нашите преднаучни прадеди в понякога видимото съществуване
на някаква алтернативна реалност или паралелен свят на духовете. Освен
това на мен ми се струва напълно разбираемо шаманите на някои праис-
торически култури да са искали да нарисуват изображения на странните и
могъщи същества, с които се сблъсквали по време на свръхестествените си
пътувания. И тъй като вероятно са виждали и геометрични мотиви,
очевидно е, че са нарисували и тях. Точно къде и на какви повърхности са
били рисувани изображенията—това е варирало при различните култури, а
208
някои изобщо не са си давали труд да ги рисуват. Но ако в Южна Африка е
имало култура, която да е искала да създава подобни рисунки, то скалните
заслони са им осигурили идеалната основа. А ако в Югозападна Европа е
имало друга култура, която също да е искала да рисува такива изображе-
ния, едва ли е възможно тя да е пропуснала да отбележи колко подходящи
са стените и таваните на дълбоките тъмни пещери - особено ако тези
пещери са им напомняли повече от всяко друго място на света за вида и
атмосферата на отвъдния свят.
ЗМИИТЕ ОТ ДРАКОНОВИТЕ ПЛАНИНИ

До 1927 г., когато било издадено последното официалио разрешение

за лов на бушмени, белите в Южна Африка съвсем законно можели да
убиват бушмените сан, като убийците съхранявали части от телата им и
гордо ги показвали като трофеи. Горе-долу по това време абат Брьой —
„Папата на праисторията“, който господствал над изследването на
европейското пещерно изкуство през по-голямата част от XX в., —
направил първото от множеството си посещения в Южна Африка.1
Читателят ще си спомни случая с Бялата дама от Бранденберг, за която
стана дума в 4 глава. Тогава Брьой погрешно идентифицирал голяма
полихромна скална рисунка на бушмените като изображение на
белокожа жена със „средиземноморски профил“. Брьой отписал по-
голямата част от останалото праисторическо изкуство на сан като нищо
повече от „противни малки бушменски фигурки“.2 Само че някои
полихромни изображения като гореспоменатото, където щедро се
използвал белия цвят, наистина събудили интереса му. Разглеждал ги
като висша форма на изкуство и поради това ги приписал на
предполагаеми минойски или финикийски преселници.3
На фона на този климат на автоматичен расизъм и позволен от
държавата геноцид едва ли трябва да се учудваме, че до средата на XX в.
културата на южните бушмени сан била изчезнала във всяко едно
отношение и била представена единствено от постоянно намаляващ
брой старейшини, които се били пръснали като бежанци сред кхоса,
зулу, пондомисе, сото и други, говорещи банту, африкански племена,
проявили готовност да им осигурят убежище. С отмирането на това
последно положение изчезнал и езикът на бушмените сан, както и
устната митология, която била предавана ревностно в продължение на
хилядолетия. Бавно се спуснала тишина, която оставила след себе си
единствено величествената панорама на скалното изкуство, на пръв
поглед нямо.
И все пак, както вече видяхме, тишината не била съвсем пълна.
Документите на Блийк и Лойд и други етнографски записи от XIX и
началото на XX в. съхранили нещо от същността на религиозната,
духовната и митологичната мисъл на бушмените и оставили прозорец
към изгубения отвъден свят на южните бушмени сан, отворен за всеки,
който би имал желание да погледне.
Но етнографските записи не са единственият подобен източник. Второ

209
важно убежище за културата на бушмените сан, което учените тепърва
започват да изследват, са поредицата синкретични съюзи, които тя
успяла да образува с културите на околните говорещи банту племена.
Именно тези култури предложили на последните оцелели бушмени сан
своето покровителство. Направили го, защото те и техните прадеди били
живели рамо до рамо с бушмените сан още откакто първите преселници
банту започнали да пристигат от север в Южна Африка преди стотици и
стотици години. В по-голямата си част отношенията, които си създали с
автохтонните жители, били хармонични, с много взаимни влияния, а
често и със смесени бракове.4 И наистина, в случая с някои племена от
групата банту, например кхоса, пондомисе, тхембо и други (известни с
общото име нгуни),. тези връзки станали толкова тесни, че техните
езици възприели и съхранили в себе си характерните „щракащи“ звуци
на говоримия език на бушмените сан. Например една шеста от думите от
езика кхоса съдържа тези щракащи звуци, което навежда на мисълта за
това колко голямо би могло да бъде наследството на сан в тази култура.5
Влиянието на бушмените сан било силно и сред племето сото (което
не е част от групата нгуни), което почитало бушмените като
изначалните и мъдри обитатели на тези земи и търсели тяхното участие
в различни ритуали.6 Има съобщения за лечители сото, които
остъргвали пигменти от скалните рисунки на бушмените сан, за да ги
прибавят към своите лекове -тъй като се смятало, че самите пигменти
имат лечебна сила.7
По същия начин дори и днес нгуни в някои отдалечени селски райони
„разказват за бушмените сан отпреди много отдавна, а за някои хора се
знае, че са техни потомци“.8 Освен това има податки за съществуването
на тясна връзка от типа учител-ученик, при които се предават „лекове“,
твърде вероятно халюциногени, между !gi:ten от бушмените сан, от една
страна, и ученици нгуни, от друга. Ето какво казва Дейвид Люис-
Уилямс:

„Според традицията на нгуни шаманите бушмени сан давали на учениците

нгуни някакво лекарство, което им позволявало да разбират езика им... След
„езиковото лекарство“ шаманите давали на послушниците други лекове, които
им позволявали да „виждат по-ясно в сънищата си“. По време на транса и
изживяването на съновиденията шаманът и неговият ученик се отправят на
дълго пътуване в света на духовете, където заедно виждат диви животни...
Според нгуни някои от тези същества са чудовища, които обикновените хора
не могат да видят“.9

И нгуни, и бушмените сан използват променени състояния на

съзнанието, за да осъществят контакт с нещо, за което вярват, че е свят
на духовете. При кхоса тази често травматична и трудна работа (която в
много случаи включва обладаване от духове по време на транса) се
извършва от специалисти по ритуалите, наричани igqirha- звание, което
произлиза направо от
!gi:xa на бушмените сан и означава „шаман“.10 Още една сфера на
припокриване, която отново навежда на мисълта, че много ценни неща
210
от културата на бушмените сан са се съхранили при нгуни, е, че шамани
бушмени сан са се присъединявали за постоянно към племената нгуни
като професионални молители за дъжд" - умение, за което, както знаем,
ся вярвали, че се упражнява посредством изпадане в транс,
преминаване в света на духовете, улавяне на „животно на дъжда“ и
връщането му да бъде „заклано“ или „издоено“ в този свят, в страдащия
от суша район.12 Асоциирането на дъжда с някои видове животни-духове
е концепция, която присъства и в двете култури. При нгуни обаче най-
често призоваваните животни на дъжда не са хибридните същества на
бушмените - отчасти бивол, отчасти хипопотам, - а гигантски змии, за
които се твърди, че живеят в реките. На свой ред гигантски змии се
явяват и в скалното изкуство на бушмените сан, особено в планинската
пустош на Драконовите планини.13
С две думи, столетията съвместен живот са довели до това, че
автохтонните племена на бушмените сан са възприели някои аспекти на
културата банту и на свой ред също толкова силно са повлияли на
културата на преселниците банту. Имало е съществени разлики и
шаманизмът на бушмените сан не е същият като шаманизма на сото и
нгуни. Въпреки това сходствата са били достатъчно големи, за да
позволят на шамани бушмени сан да участват често в инициационните
ритуали на сото и нгуни.7 Вероятно ще се окаже невъзможно напълно да
се разплете тази сложна паяжина, но от нея са изплували достатъчно
общи моменти, така че учените да се почувстват в правото си да изведат
някои ограничени заключения относно духовния свят на бушмените сан
въз основа на известното за духовния свят на племената сото и нгуни.15
Това беше причината, поради която с радост приех предложението на
един местен автор на документални филми, Бока дю Тоа, да ме запознае
с една от най-влиятелните шаманки на нгуни, който живееше в района
на Джефрис Бей в Южната Капска провинция. Това стана по време на
проучва- телското ми пътуване в Южна Африка през април 2004 г.
Оказа се, че Мама Магаба е огромна и могъща жена със смесен произход
- кхоса и бушмени сан. Преди да се срещнем, бях научил, че и предстои
скоро да проведе церемония за инициирането на двама духовни
лечители — мъж и жена близнаци, вече прехвърлили четирийсетге и
очевидно и двамата доста напреднали по пътя на шаманите.
Церемонията щеше да се състои на бреговете на р. Гам- тоос, близо до
град Ханки, и да продължи три дни. Помолих да ми бъде позволено да
присъствам и след кратка дискусия с Бока като преводач Мама Магаба
се съгласи да ме допусне да наблюдавам заключителните ритуали, които
щяха да се извършат последната сутрин по изгрев слънце.
Докато правех тези уговорки, нямах никаква представа, че през
студената утрин край реката светът на духовете - или ако трябва да се
изразя по-предпазливо, силата на вярата в света на духовете - ще ме
накара да почувствам присъствието му толкова ясно и с толкова
осезателна сила.

7 Свръхестественото

211
 Изискването на душата
Отразявах като репортер войните в Етиопия и Сомалия през 70-те и
80-те години. Виждал съм как хора загиват, покосени от картечниците
или разкъсани от минометните снаряди. Но никога по-рано не бях
виждал някой да бъде убит с вярване — нито пък от нещо толкова
неосезаемо като „духове“. Затова случилото се през онази сутрин на
брега на Гамтоос, където станах свидетел на това как човек, прехвърлил
четирийсетте, внезапно загуби живота си - по прищявката на
„духовете“, както със сигурност е вярвал, - беше нещо, за което
определено не бях подготвен от предходния си житейски опит.
Когато пристигнахме, слънцето още не се беше появило над
хоризонта, но в небето вече се разливаше перленосивата му светлина.
Докато вървяхме през гъстата трева, напоена от росата, подминахме
голяма сламена колиба с горящ пред нея огън. Оттам тръгнахме по
тясна пътечка към реката и започнах да дочувам напяващи гласове.
Продължихме да вървим и скоро вече можех да различа в далечината
втора колиба, край която стояха група хора, много от които се бяха
увили в шалове и одеяла срещу пронизващия студ и рядката влажна
мъгла, която се стелеше над земята.
Като се приближих, видях, че колибата се издига над реката и че
хората наблюдаваха съсредоточено случващото се в самата река. Там
Мама Ма- габа, в цялото си огромно величие, стоеше до кръста в
бавното ледено течение, облечена в пищна бяла роба. Край нея стоеше
по-дребна и по-слаба жена с посивели коси, която беше гола. Водата й
стигаше вече до гърдите и в този момент Мама Магаба я потапяше под
повърхността — многократно, може би поне десетина пъти. В това време
присъстващите продължаваха да пеят. Нямаше как да не си помисля
колко шокиращо и неуютно би било да бъдеш потапян по този начин в
ледената вода, и то не само да те потапят под повърхността бързо и
после да изскачаш, а да те държат известно време под водата, после да те
пускат да си поемеш въздух и пак да те натискат надолу. Макар че
подходът е различен от танца на транса при бушмените сан, именно
подобен физически стрес може да предизвиква променени състояния на
съзнанието.
Когато инициираната жена излезе от реката, други се втурнаха да я
завият с дебело одеяло. Първоначално трепереше, но съвсем скоро
престана. Като общо изглеждаше в доста Добра форма, като се има
предвид изпитанието, през което току-що беше преминала, и радостно се
присъедини към останалите, за да гледа церемонията с брат й.
Той се съблече по бельо, оголвайки мършавото си тяло, и влезе във
водата с Мама Магаба. Присъстващите продължиха да пеят и да
напяват, като пляскаха ритмично с ръце. Отново се започнаха
потапянията - десет, може би двайсет пъти. Спрях да броя. След това
двамата излязоха от реката и инициираният, подобно на сестра си, беше
увит в одеяло.
Първоначално изглеждаше съвсем добре. Усмихваше се и говореше

209
тихо, но постепенно поведението му се промени, чертите му се отпуснаха

213
и в очите му се появи далечен и нефокусиран поглед. Всички тръгнахме
обратно към първата колиба, която бяхме подминали на идване.
Състоянието на инициирания се влоши. Когато се приближи към огъня,
крайниците и тялото му внезапно загубиха силите си и той тежко се
отпусна на земята. Другите го повдигнаха и се опитаха да го задържат
прав, но човекът изглеждаше все едно няма нито кости, нито мускули.
Не разбрах, че умира, тъй като в този момент със сигурност беше жив,
но очите му бяха широко отворени и имаха див поглед. Изглеждаше
много уплашен, все едно беше видял нещо, което го беше ужасило.
Отново падна и загуби съзнание. Бока го натовари в ремаркето на
пикапа си, за да го закара в болницата, но вече беше късно.
Може би беше получил инфаркт вследствие от стреса и студа, но
когато попитахме Мама Магаба за случилото се, тя ни каза, че всички,
включително самият иницииран, очаквали това и че било добра смърт,
когато човек премине в света на духовете по време на подобна
церемония. Когато я попитах защо тази смърт е била очаквана, тя ми
обясни, че предната нощ, когато всички се били събрали в колибата
край реката, те били посетени от могъщи свръхестествени същества,
които тя нарече „речните хора“. Описа ги като много високи, с тъмна
кожа и златни коси, и каза - все едно излагаше сигурни факти, - че
живеят в дълбините на големите реки, но могат да излизат от тях и да се
движат сред обикновените смъртни на сушата - понякога да вършат
добрини, друг път злини. Последната нощ те се появили от дълбините,
съпровождани от процесия от змии и речни животни, влезли в колибата,
като водата още се стичала по лъщящите им тела, и поискали душата на
инициирания.
Загадката на речните хора
По-късно имах възможността да задълбая в проблема. На езиците на
нгуни традиционното име на загадъчните речни хора е abantubomlambo.
За тях се говори с половин уста едновременно като за добронамерени и
злонамерени, като никой не може да предвиди какви точно ще бъдат. Те
могат да приемат образа както на странни на вид човешки същества,
така и на змии.16 Може би тази териантропична двойственост е
причината те винаги да се асоциират с гигантските водни змии,
наричани ichanti, за които се твърди, че живеят заедно с тях в подводния
отвъден свят,17 и към които няколко изследователи са се обърнали като
възможно обяснение на скалните рисунки на бушмените сан в
Драконовите планини, също изобразяващи змии.18 Нещо, което е
особено важно с оглед хилядолетната шаМанска тема на бушмените сан,
е, че загадъчните ichanti са „майстори на преобразя- ването“ и могат да
променят формата си с хипнотична бързина: „Ichanti могат да приемат
вида на почти всичко от змия до коза и да се превърнат от желязна
верига в перо и после в пчелна пита“.19
Интервюирани през 20-те години на XX в., лечители кхоса разказали
за начина, по който възприемали тези очевидни произволни
трансформации:
214
 „Те уподобиха променящите се с голяма скорост форми, които наблюдава-
ха в калейдоскопа, на ichanti. Може би поради тези бързи трансформации те
вярват, че ichanti притежават способността да хипнотизират хората“.20

През 1931 г. антропологът Дж. X. Сога първи отбелязал, че разказите

за ichanti - които Той нарича „водни духове“ - звучат съвсем като
халюцинации.21 И наистина, благодарение на всичко, което вече знаем,
днес можем да кажем доста повече по въпроса. Описанията на
старейшините на кхоса, говорещи за бързо променящи се геометрични
форми, примесени с иконични образи, силно напомнят на процеса на
халюцинациране, който образува сърцевината на невропсихологическия
модел за скалното и пещерно изкуство. Антропологическите съобщения
допълнително подсилват подозрението за халюцинационния произход на
ichanti и речните хора (които понякога също са змии), с които неизменно
се свързват:
„През периода на своята инициация гадателите от много групи нгуни пъ-
туват, насън и по време на транс, до подводни светове в реки, където се сре-
щат с голям подводен змей, ixanti [ichanti], заобиколен от змии, които са свър-
зани пряко с духовете на предците. От инициираните се изисква да уловят
една или повече от тези змии... В този свят могат да бъдат срещнати и други
прародителски същества, известни като „речните хора“, abantubomlambo...“.22

Антрополозите са уловили още едно ниво в този пъзел - самите

шамани нгуни често са асоциирани със змии: „Смята се, че те могат да
контролират змиите, а в някои случаи дори да се превръщат в такива
същества“.23
Изглежда, че в случая с този комплекс от вярвания, свързани със
съще- ства-духове, отвъдни светове и териантропични трансформации, в
крайна сметка сме се оказали на позната територия сред
халюцинациите. Както видяхме в предходните глави, дори подводната
тема се явява като доста стандартно шаманско странстване навсякъде
по света и се свързва с образите на кладенци, фунии, вихри и
водовъртежи.24 Именно по тази причина Дейвид Люис-Уилямс не желае
да помести насочващите в тази посока спирални и водовъртежни
мотиви, които се срещат в скалното и пещерното изкуство, в общата
категория на ентоптичните феномени, а предпочита да ги разглежда -
заедно с разказите да пребиваване под земята или под водата— като част
от потока халюцинации на прага на най-дълбоките стадии на транса.25
Освен това той изтъква, че хората от Западния свят са склонни да
използват думи като „фунии“, „конуси“ и „съдове“, за да опишат
завихря- нето.26 В други култури същият неврологичен феномен често се
изживява като навлизане в подземен тунел, пълен с бушуваща вода,
„ ... което може би се дължи на тътена и шума, които могат да бъдат чути в
някои променени състояния на съзнанието... Когато инуитите живеят на леда,
пътят към отвъдния свят минава през морето: „Той почти се плъзга, все едно
пада през тръба“ (Рамусен, 1929, с. 124). Дупката, през която се движи един
215
 шаман на самоедите тагви, води до река, където има течения, движещи се в
противоположни посоки. Лесно можем да умножим примерите за специфично
културни интерпретации на тази универсална и предопределена от нашето
съзнание халюцинация за пътуване под земята или под водата“.27

Едва ли трябва да се изненадваме, че Южна Африка е едно от мес-

тата, където подобни примери могат да бъдат умножени. Съвременните
антропологически изследвания сред бушмените Ju/'hoansi (IKung) в
Калахари са събрали разкази на няколко шамани, които описват пъту-
вания под водата и надолу в дълбините на земята паралелно със задъл-
бочаването на транса.28 По същия начин знаем от документите на Блийк
и Лойд, че през XIX в. информаторите от бушмените сан от Капската
провинция

„разказваха за шамани, които влизали в „кладенец“, където водата била

„жива“; там те улавяли халюцинираното !khwa-ka хого, животното на дъжда,
което убивали, така че кръвта и млякото му да завалят като дъжд. Каген, бо-
жеството вълшебник на бушмените сан, който самият е шаман, се гмурвал в
кладенци по време на транс“.29

А на дъното на кладенците живеели огромни змии, на свой ред са въз-

приемани понякога като животни на дъжда, които племената нгуни
наричат ichanti и които споделят своя отвъден свят под водата с народ от
духове, наричани abantubomlambo - речните хора. Те били халюцинирани
образи и все пак можели да изплуват от дълбините със стичаща се от
дългите им коси вода, да крачат по речните брегове със свита от водни
змии и да крадат душите на хората.

Осем важни аномалии

След като си тръгнах от р. Гамтоос, последният етап от моето
изследователско пътуване в Южна Африка през април 2004 г. ме
преведе през скалистите Драконови планини, където има хиляди и
хиляди скални рисунки на сан - а сред тях и голямо брой с изображения
на гигантски змии, които учените свързват с ichanti?0 Отново
етнографията предоставя една от основателните причини за това. През
XIX в. художникът Джордж Уилям Стоу няколко пъти показал на
оцелелите бушмени сан своите великолепни репродукции на скалните
им рисунки. На една от тях се вижда огромна рогата змия, която се
плъзга през лицето на скалата. Една възрастна жена от племето на
бушмените сан, на име Коу’ке, веднага я познала и заявила, че по
времето на нейните прадеди подобни огромни и могъщи змии „живеели
в реките“.31 Тъй като знаем, че „да живееш в реките“, е една от
обичайните подводни метафори за транс, това било все едно да каже, че
рогатите змии били създания на транса - както са и ichanti, другите
обитатели на реките.
Само че това не беше единствената причина да искам да видя тези
изображения. Моите собствени халюцинирани срещи с гигантски змии -
216
когато бях под влиянието на амазонския халюциноген аяхуаска - ме
бяха оставили със странното убеждение, че подобни явявания са някак
си нещо много повече от халюцинации - че е възможно едва ли не, както
твърдят шаманите, да съм срещнал някакъв вид интелигенти духовни
същества, които са общували с мен. Много добре съзнавам, че подобни
идеи звучат наистина безумно в научната общност на XXI в., която знае
(или поне си мисли, че знае) много за химията на мозъка. Но според мен
за нашите праисторически прадеди, които не са имали подобна
перспектива, усещането за абсолютна, гладка и непробиваема реалност,
обграждащо силните халюцинации в състояние на дълбок транс, е било
напълно убедително - и напълно в състояние да ги накара да вярват в
съществуването на свръхестествено измерение, населено от безтелесни и
променящи формата си същества.
Тъй като човешката природа е такава, струва ми се буквално
неизбежно хора, които са изпадали в транс (независимо от средствата за
постигането му) и които са имали подобни силни, дълбоки и твърде
неразбрани преживявания, да искат да говорят за тях. Нашите прадеди
са имали същото любопитство и същата способност да се учудват като
нас. Би трябвало да са имали огромно желание да опишат невероятните
неща, които са видели, да ги обсъдят с другите, които са имали подобни
преживявания, и да се опитат да ги осмислят. Така в хода на
поколенията са превърнали своите видения за отвъдния свят в развита
и общоприета митология.32
По същата логика смятам за оправдано някои хора в някои култури
да са поискали да нарисуват или издраскат своите видения на трайна
повърхност
- може би дори по стените и таваните на скални заслони и пещери.
Съответно отново не мога да се съглася с критиците на Люис-Уилямс -
Пол Бан и Патриша Хелвенстън (автори на статията в „Кембридж
Аркеолоджикъл Джьрнъл“), — когато описват идеята за „скалното
изкуство като породено от видения и халюцинации“ като „изумително
хрумване“.33 Човешкият род има много древни, много дълбоки и много
сложни връзки с растителните халюциногени (вж. 21 и 22 глава). Като се
има предвид тази дълга история, изобщо не е „изумително“, а напротив,
може да се очаква, че на различни места по широкия свят ще
съществува вдъхновено от транса скално и пещерно изкуство — и че
част от него ще бъде много древно.
„Тази възможност - коментира археологът Дейвид Пиърс по повод крити-
ките на Бан и Хелвенстън - е изумителна единствено според едно характерно
за XXI в. виждане, което не цени особено по-малко рационалните аспекти на
съзнанието и категорично осъжда употребата на променящи съзнанието суб-
станции. Един кратък преглед на световната етнография би разкрил дълъг
списък от култури, които ценят и култивират същите тези състояния на
съзнанието. Съмнявам се, че те биха счели за „изумително“ предположението,
че някакво скално изкуство е било свързано с променени състояния на
съзнанието.“34
217
 Съответно колкото повече задълбавах в различните съперничещи си
теории и аргументи и колкото по-внимателно разглеждах
алтернативните гледни точки, генерирани и захвърлени от един век
изследвания, толкова по-сигурен бях, че Люис-Уилямс е прав по
отношение на това, че скалното изкуство на бушмените сан в Южна
Африка и пещерното изкуство на къс- нопалеолитна Европа е било
вдъхновено от преживяванията на шамани в дълбоко променени
състояния на съзнанието. И наистина, благодарение на запазените
етнографски сведения много учени вече смятат това за най-прав-
доподобното обяснение на изкуството на бушмените сан. Що се отнася
до пещерните художници от Късния палеолит, никога не бихме могли да
сме сигурни, тъй като не разполагаме с никакви етнографски данни от
това време. При все това е факт, че изкуството, което са ни оставили,
повдига много от същите въпроси като това на бушмените и че всяка
теория, която претендира да може да обясни силните и на пръв поглед
много различни образи на двете места, трябва да бъде в състояние да
обясни също така и най-очевид- ните и аномални сходства. Както
видяхме в 5 глава, те са следните:
1. Териантропите.
2. Химерите — хибридни животни, в които се смесват черти на два или
повече различни вида.
3. Чудовищата - странни, фантастични или често силно изкривени създания.
4. Честата поява на абстрактни и геометрични мотиви и повтарящите се ком-
бинации между тях и напълно иконични фигури.
5. Начинът, по който и двете системи третират скалната повърхност все едно е
пропусклив воал или мембрана, зад която се намират скрити светове.
6. Многократното наслагване на нови изображения върху по-стари.
7. Отсъствието на линия на терена или хоризонта и неспазването на относи-
телния мащаб.
8. Странните фигури на „ранени мъже“, прободени от много стрели или копия.

Обяснения с невропсиходогическия модел

В предходните глави видяхме, че фигурите от изброените по-горе
категории 1,2 и 3 заемат важно място в най-древното скално изкуство в
Европа и Африка.35 Това трябва да е важно, тъй като в нормално будно
състояние за нас, хората, не е свойствено (нито пък е било в миналото)
да се сблъскваме с териантропи, химери или чудовища. Следователно е
твърде невероятно ежедневните ни преживявания да са вдъхновили
натоварените с емоции изображения на подобни същества, достигнали
до нас от праисторията.
Възможно ли е простият отговор да се крие в креативното
въображение на отделните художници, което твори без помощ отвън?
Може би, но и в този случай ще трябва да обясним защо вроденият
талант се изявява все в едни и същи странни формули - хора-зверове,
хибридни животни и чудати страшилища - и защо това се прави от
първия момент, в който хората са започнали да създават изкуство.

218
Разбира се, можем да привлечем Юнгиан- ски концепции като например
колективното несъзнавано, които да обяснят тези общи образи, но пък
самите тези концепции изискват допълнителни обяснения. Какво в
крайна сметка е колективното несъзнавано? Дали неговото
съществуване някога е било доказано по удовлетворителен начин? Как
функционира? Откъде и как е получило своя запас от общи образи? И
дали в същността си то не е описание на загадка, която трябва да бъде
решена, а не решение на загадката?
Изобщо не отхвърлям идеята за колективното несъзнавано, но не
смятам за нужно да използвам феномен, който сам по себе си е
проблематичен и необяснен, за да разбера категоричното присъствие на
териантропи, химери и чудовища в пещерното изкуство на
къснопалеолитна Европа и скалното изкуство на Южна Африка.
Що се отнася до последното, струва си да повторим това, което вече
знаем от етнографията - че много от необикновените рисувани и грави-
рани изображения са били вдъхновени от халюцинациите на шаманите
на бушмените сан (които са били и художниците) и изобразяват техните
видения за срещи и трансформации в света на духовете, където според
техните вярвания можели да пътуват в образа на животни.36
Но подобни сложни халюцинирани преживявания не са характерни
единствено за шаманите сан. Вече знаем, че те са глобален феномен на
променените състояния на съзнанието. И макар да не сме в състояние да
проведем истински интервюта с хора от Късния палеолит, можем да
бъдем почти толкова сигурни, че някои от тях са имали халюцинации,
колкото сме сигурни, че са яли и пили. В III част ще видим точно колко
универсални са били подобни срещи през цялата човешка история и
колко често са включвали териантропи, химери и чудовища.
Следователно не трябва да се изненадваме, че териантропите, химерите
и чудовищата играят толкова важна роля в изкуството на пещерите.
Макар и в по-малки мащаби, моите собствени преживявания
потвърждават това. Виждал съм териантропите, химерите и
чудовищата, които са изобразени в скалното изкуство на бушмените сан
- изкуство, за което знам, че възпроизвежда виденията на
халюциниращите шамани. И както разказах в 3 глава, под влиянието на
аяхуаска се озовах в присъствието на изключително убедителен и
изненадващ териантроп, видях пеперуда да се превръща в змия, а змия
— в ягуар, и бях принуден да се изправя срещу чудовищни дракони и
огромни насекоми с хуманоидни черти. Следователно без никакво
колебание се присъединявам към мнението на Дейвид Люис- Уилямс, че
е много вероятно вдъхновението за териантропите, химерите и
чудовищата в пещерното изкуство на къснопалеолитна Европа да е
дошло от подобни преживявания в състояние на транс.
Това, което прави всичко още по-вероятно, са повтарящите се
комбинации от абстрактни и геометрични „знаци“ с иконични фигури -
нещо, което сме документирали навсякъде в изкуството на бушмените
сан и от самото начало до края на историята на пещерното изкуство в

219
Европа (категория 4 в списъка по-горе). Както е и при първите три
категории, невропсихологи- ческият модел на Дейвид Люис-Уилямс
наистина предлага единственото логично, кохерентно и вътрешно
последователно самостоятелно решение на „упорито съпротивляващата
се“ загадка на тези знаци.37 Това са изображения на ентоптични
феномени, които хората виждат в състояние на транс. Тезата, че те са
универсални, тъй като се контролират от структурата на човешката
нервна система, е изключително добре обоснована.
Същото важи и за категории 5, 6 и 7 и отново читателят имаше
възможността да се запознае с всички доказателства в предходните
глави. Защо скалната повърхност е инкорпорирана по толкова
динамичен начин в рисунките, че изглежда като прозрачен воал между
този и онзи свят. Защо изображенията отново и отново се наслагват едно
върху друго? Защо на художниците не им е пукало за мащаба и не са ни
дали линия на терена или хоризонта, така че фигурите им често
изглеждат все едно се носят „аб- страктно“ в пространството? Там,
където другите опити да се даде обяснение започват да запъват,
невропсихологическият модел предлага прост сценарий, който дава
смислени отговори и на трите въпроса:

• първо, художниците са изпадали в променени състояния на съзнанието в

пещерите и скалните заслони (посредством водещи до транс танци в Южна
Африка; вероятно чрез поглъщане на Psilocybe semilanceata или други
съдържащи псилоцибин гъби в къснопалеолитна Европа, въпреки че и тук
не можем да изключим някаква форма на танц на транса или други
физически техники за промяна на съзнанието);
• второ, те са преминавали през халюцинации, които са виждали да се по-
явяват изотзад стените и таваните на пещерите и скалните заслони - все
едно наистина проникват в този свят през скален воал или мембрана - като
много често първото застъпвало второто или се „носело“ в пространството
без някакъв определен мащаб и разположение;
• трето, след преминаването на състоянието на транс, художниците се по-
свещавали на възпроизвеждането на основните мотиви от виденията ви на
местата, където ги били видели на стените на пещерите и скалните за-
слони, като по този начин „фиксирали“ или запаметявали тези места като
портали към света на духовете.

Не е задължително да се е случвало точно така, но подобен общ сцена-

рий наистина предоставя правдоподобно обяснение за нещо, което иначе
е изключително озадачаващо и на практика с необясними характерис-
тики на скалното и пещерното изкуство в Южна Африка и къснопале-
олитна Европа. Когато си спомним, че тази сила да обяснява идва от съ-
щия модел, който вече е разрешил други „неподатливи“ загадки на тези
изкуства - териантропите, химерите, чудовищата, геометрията, - става
все по-очевидно колко ценен ключ към своето минало сме получили от
Дейвид Люис-Уилямс.
И наистина, от списъка с осем основни аномалии, които свързват скал-
220
ното изкуство на Южна Африка и пещерното изкуство в къснопалеолитна
Европа, неговият невропсихологически ключ вече е доказал способността си
да отключи първите седем. Осмата е фигурата на „ранения мъж“ — която
всяка теория, която претендира да е повече или по-малко права, без съм-
нение също трябва да обясни. Има и девета аномалия, Която трябва да раз-
гледаме, но тя е ограничена само до европейското изкуство: защо толкова
много от великолепните рисувани и гравирани изображения се откриват в
много дълбоки и много тъмни пещери, където могат да бъда достигнати само
с цената на много усилия и да бъдат видени единствено на изкуствена
светлина?
Една от най-привлекателните черти на невропсихологическия модел е
способността му да навежда на отговори на нерешени въпроси и - както ще
видим в 10 глава - той има отговори и за тези две последни аномалии. Но
една също толкова важна проверка на неговата истинност е начинът, по
който той отново и отново доказва полезността си и силата си да обяснява,
когато се изправим пред почти всяко пано на скалното или пещерното
изкуство, принадлежащи на южноафриканските и европейските
праисторически традиции. В случая с Южна Африка благодарение на
етнографията често изпитваме и допълнително удовлетворение от
сигурността, че обяснението е вярно.
Това ме осени, докато продължавах пътуването си през Драконовите
планини, след като бях станал свидетел на странните събития на брега на р.
Гамтоос.
Разрешаване на загадките на Дългото пано
и Змийската скала
В Главните пещери (които не са истински пещери, а поредица от големи
скални заслони) в съвременния природен резерват Замъка на гиганта в
сърцето на Драконовите планини, имах възможността да прекарам няколко
часа в изучаването на една необикновена композиция с дължина повече от 5
метра, кръстена без особено въображение Дългото пано. Двете централни
фигури, които господстват над цялата композиция, вече бяха описани на-
кратко в 4 глава. Това са териантропи с човешки крака, задни части и ръце и
глави на планински антилопи редунки. Фигурата вдясно допълнително е
обвита от извивките на гигантски змии, които при по-внимателно вглеждане
се оказват и двете хибридни фигури - химери с тела на змии и глави отново
на антилопи редунка (едната дори с рога). Фигурата вляво не е така натова-
рена, но има два подобни на пера издатъка, които излизат от средата на гърба
й. Междувременно на около метър по-вляво и малко по-високо на скалната
повърхност е разположена още една впечатляваща химера - този път анти-
лопа/котка с опашката и петнистата кожа на леопард, но със задни крака на
антилопа кана. Допълнителен интерес представляват малките точки, всяка от
които се издава леко извън очертанията на тялото, нарисувани в редица по
гърба на животното и надолу по част от опашката му.

221
 Териантропи от Замъка на гиганта. Отбележете змията с глава
на антилопа, увила се около горната част на тялото на дясната
фигура.

На земята на няколко метра вдясно от Дългото пано има голяма, дебела и

назъбена скална плоча — Змийската скала, — която тежи вероятно няколко
тона. Паднала е в древността, след като се е откъснала от тавана. В някакъв
момент след това, може би когато е било рисувано Дългото пано, шаманите
на бушмените сан дошли тук и я покрили със сложна поредица изображения
с червена охра, включително на две змии. Първата, която има глава и уши на
антилопа и кърви обилно от носа, изглежда все едно се появява от пукнатина
в скалната повърхност. Виси с главата надолу и пръска кръв от носа върху
претрупана и трудна композиция непосредствено отдолу, в която основно
място заема втората змия. Последната не е хибридна и е стопроцентова змия
от главата до опашката, но също кърви от носа. Нагънала се е на четири
големи и дебели извивки около странно абстрактна човешка фигура с
неестествено удължени тяло и крака. Още няколко подобни изтънени и
разтеглени човешки фигури се „носят“ наоколо.

Хибрид между котка и антилопа кана

222
 .Змийската скала“, цялата сцена

Без невропсихологическата теория и тласъка,

получен от етнографията на сан, как бихме могли
някога да се надяваме да обясним някое от тези
загадъчни изображения? След като сме въоръжени с
тези инструменти обаче, рисунките започват веднага да
ни разказват за състояния на транс.
Двата териантропа от Дългото пано са шамани, преобразяващи се в ан-
тилопи редунка и пътуващи в света на духовете. Излизащите от гърба на
единия пера биха могли да свидетелстват за допълнително ниво на транс-
формация в птица или в един от видовете крилати териантропи, които често
биват изобразявани в скалното изкуство на бушмените сан и които съчетават
черти на птици и антилопи. Изследователите ги наричат „алити“, „антилопи
на транса“ или „летящи антилопи“.38 Подобно на всички други неземни
същества в тези рисунки, такива необикновени хибриди могат да бъдат
видени, разбира се, само като халюцинации.

„Змийската скала“, детайл

Двете змии с глави на антилопи, увити около торса на другия териантроп

също са химерични, което е твърде характерно за транса. От значение е и че
едната от двете има рога, тъй като през XIX в. старата бушменка сан
коментирала именно репродукция на рогата змия от друг скален заслон и
казала, че по времето на нейните прадеди такива огромни и могъщи змии
„живели в реките“ — твърдо установена метафора за транс. Нейната реак-

223
 „Антилопа на транса" в полет

ция естествено ни напомня за загадъчните змии ichanti в синкретичната

традиция на нгуни и бушмените сан, за които също се твърди, че живеят
в реките, и които със сигурност са продукти на преживявания по време
на транс.39 Тъй като от цитираните по-рано антропологически
изследвания знаем, че инициираните в тази традиция хора трябвало да
извършат нещо като лов на видения в царството на ichanti и от тях се
очаквало да „уловят една или повече от тези змии“,40 трябва да вземем
предвид възможността тук да е изобразена именно някаква подобна
експедиция и че преобразяващият се шаман е уловил увиващите се
около тялото му змии (точно както шаманите от други традиции на
бушмените сан улавят животни на дъжда в света на духовете).
Химеричното същество, хибрид между антилопа и котка, което се
намира в лявата част на Дългото пано, би било твърде неразбираемо без
невропсихологическия модел, но изглежда напълно смислено, когато си
спомним, че подобни хибриди често могат да бъдат срещнати в света на
халюцинациите. Дори и точките по гърба и надолу по опашката му са
„нереалистични“ и както вече видяхме, се издават извън очертанията на
тялото на животното. Може да се формулира едно плодотворно пред-
положение, че те произлизат от някакъв ентоптичен мотив, в случая
смесен от художника с тялото на една напълно йконична фигура. Още
повече че, както изтъква Дейвид Люис-Уилямс, етнографията загатва,
как е могла да бъде създадена тази комбинация от халюцинирани образи
в културата на бушмените сан:
„Гръбнакът е разглеждан като важна част от човешката анатомия, тъй като
именно по него се движи свръхестествената сила от стомаха към главата, къ-
дето избухва и изстрелва шамана в света на духовете. Освен това понякога
котките са разглеждани като злонамерени шамани в животински образ. Сле-
дователно тази рисунка вероятно изобразява шаман, който се преобразява в
котка, а точките показват, че той е изпълнен със свръхестествени сили“. 41
Ако се обърнем към Змийската скала, вдясно от Дългото пано, ще ви-
дим, че змията с глава на антилопа, която виси над другите фигури,
кърви от носа. Това отново е сигурен знак, че тук е изобразен шаман в
транс, в случая преобразил се в химерично същество. Втората змия на
Змийската скала също кърви от носа, отново символизирайки участието
224
на шамани, а невропсихологическите проучвания навеждат на мисълта,
че изтъняването на човешката фигура, около която се е увила, е
интерпретация на телесните усещания за удължаване, които са нещо
обичайно по време на транс.42

Детайл от картина на перуанския шаман

Пабло Амаринго, изобразяваща
предизвикани от аяхуаската видения

Но защо тази втора змия изобщо се е увила около човека?

Можем само да гадаем по-дълбокия смисъл, който художникът е вло-
жил в този силен символ, но на мен ми напомня за речните хора, които
понякога са змии, и за шаманите, които се преобразяват на змии, за да
проникнат в тяхното царство. Освен това от личен опит мога да заявя,
че човек наистина може да види подобни неща по време на транс. Може
би читателят ще си спомни от 3 глава, че по време на един от моите
сеанси с аяхуаска златна змия се уви около долната част на левия ми
крак и се изправи, за да ме разгледа. Както се оказа, докато следвах пътя
на натрапчивото и хипнотизиращо изкуство на бушмените сан сред
скалистите върхове и стръмните долини на Драконовите планини,
внезапно се озовах на много познат неземен терен.
Контрабандисти и рейнджъри
И ако змиите се чувстват у дома си в подводните и подземни светове
на транса, то е много вероятно т.нар. „антилопи на транса“, които бяха
упоменати по-горе, символизират обратните усещания на издигане във
въздуха и стремителен полет - без оковите на гравитацията или
ограничения във височината, — които обикновено съпътстват
променените състояния на съзнанието. На 50 километра северозападно
от Главните пещери, по-навътре в скалистата твърдина на Драконовите
планини, могат да бъдат видени голям брой от тези неправдоподобни
същества - напълно развити и в полет. Те са нарисувани по стените на
Кръстопътния заслон, високо нагоре по склона на една долина близо до
входа на недостъпното и красиво дефиле Дидима.
След като напуснете уютния комфорт на лагера Дидима, трябва да
шофирате 40 минути и след това да ходите още три часа, за да стигнете

225
до Кръстопътния заслон - като, разбира се, през цялото време
предполагате, че вашият водач знае къде се намира Кръстопътния
заслон. От друга страна^ ако вашият водач никога през живота си не е
ходил до Кръстопътния заслон, но е забравил да ви го каже, можете да се
насладите на живопис- ната и на места доста напрегната разходка сред
планинската природа, преди той най-накрая да си признае, че се е
загубил. След това единственото смислено нещо, което можете да
направите, преди да се е мръкнало, е да извървите целия път обратно.
Вторият ни опит на следващата сутрин беше по-успешен. Голям
пикап с двойно предаване ни закара чак до една станция на
рейнджърите, на няколко километра от пътя, където граничарите
устройват засади на контрабандистите, които прекарват през планините
магарешки кервани с марихуана от съседно Лесото. Тук се срещнахме с
нашия водач - висок мъж без предни зъби и с дръжката на автоматичен
пистолет, стърчаща от колана на панталона му. Въпреки че приличаше
повече на контрабандист, отколкото на рейнджьр, той много добре
знаеше как да намери Кръстопътния заслон и ни поведе към него с доста
добро темпо.
Първоначално маршрутът ни се спускаше по лек склон под
станцията на рейнжърите, после ни преведе през по-обработени земи и
накрая ни изведе на брега на реката, чиито води бяха плитки, но
широки. На отсрещния бряг и на около 200 метра надолу по течението,
вляво от нас, видяхме малка изолирана традиционна ферма, очевидно
изоставена, която се състоеше от около шест колиби със сламени
покриви. Обрамчен от издигащите се в далечината назъбени планини,
пейзажът беше зелен и тучен във всички посоки докъдето стигаше
погледът.
Свалихме обувките си, за ад прекосим водата, която беше кристално
прозрачна и леденостудена. На другия бряг завихме надясно, т.е. нагоре
по течението - в обратна на селището посока, — и известно време
вървяхме в тишина по едва забележима пътека сред все по-високи и
гъсти трева, които се издигаха над главите ни. Когато излизахме на
просеки и оголени участъци, можех да видя, че сме навлезли в много
широка и дълбока долина. В дъното на долината, маркирана от плътни
ивици дървета по двата бряга, течеше реката, която бяхме пресекли по-
рано.
Не искам да правя пресилени сравнения, но планините на Франко-
Кан- табрия с техните изумителни рисувани пещери и Драконовите
планини с техните невероятни рисувани скални заслони наистина имат
много поразителни прилики. Има ги същите драматични върхове и
отвесни скални стени с петна от лишеи. Има ги същите стръмни зелени
долини, същите искрящи ливади и ниски гористи хълмове, същият свеж
чист въздух. 06- хващате странно усещане, когато си пътувал в единия
район и съвсем скоро след това посетиш другия. Над и отвъд изненадващите
сходства в двете изкуства, самите пейзажи са толкова подобни, че неизменно
предизвикват силно чувство за дежавю.

226
 Около 11 часа отново пресякохме реката близо до мястото, където доли-
ната, която следвахме, се пресичаше под прав ъгъл — подобно на буква Т -
от втора дълбока и широка долина. През нея също течеше река. Спрях, за да
наплискам с няколко шепи от блестящата вода лицето и косата си и да
получа временно облекчение от сутрешната жега. След това напълних
отново манерката си и продължих след беззъбия, въоръжен и очевидно
неуморим рейнджьр.
Тук започнахме да се изкачваме от дъното на долината — първоначално
право нагоре, където можеше да се мине по-лесно, но скоро се оказахме на
стръмен склон, по който ронлива козя пътека криволичеше безкрай нагоре.
След около час непрекъснати усилия стигнахме до основата на отвесни
скали, които бележеха връхната точка на тази страна на долината, и
продължихме покрай тях още няколкостотин метра, преди да достигнем
големия надвес на Кръстопътния заслон.

„Антилопа на транса" от Кръстопътния

заслон

Защитената от надвеса площ беше дълга около 30 метра и дълбока на

повечето места под 2 метра, но в центъра има кухина, която влизаше още
няколко метра навътре. Рисунките на антилопите на транса се намират в
дъното на тази централна вдлъбнатина и освен това се явяват на изолирани
групи на различни места по защитената скална повърхност. Въпреки твърде
непривлекателната смесица от птичи криле и големи тела на бозайници (не
приличат толкова на Пегас, колкото на летящи прасета), когато бъдат
погледнати отблизо, те сякаш демонстрират някаква грациозност и чар и
сякаш се вият и гмуркат навън и навътре от контурите на скалата, все едно
са по-леки от въздуха.
Само че антилопите на транса не бяха единствената причина за целия
този труд и двудневните усилия. Тук имаше още една композиция, която ме
интересуваше. Дейвид Люис-Уилямс беше привлякъл вниманието ми към
нея и ми беше показал прерисовки по време на посещението ми при него
няколко седмици по-рано в Центъра за изследване на скалното изкуство в
Йоханесбург.
Рисунките на бушмените сан често са много по-малки, отколкото из-
глеждат на снимка и понякога е трудно да откриеш точно определена
композиция. Затова започнах систематично да оглеждам скалната стена в
търсене на сцената, която ми трябваше. Беше горещо, малко след пладне, и
227
след няколко минути свалих ризата си, за да се охладя. Точно в този момент
забелязах, че наоколо има пчели — защото една от тях мързели» во се блъсна
в гърдите ми, отскочи и отлетя. За разлика от европейските пчели, тези бяха
много големи и приличаха на оси - с тънка талия, издута торбичка с отрова и
дълги и завити жила. По-рано съм развивал много силни алергични реакции
към ужилвания от пчели, но по някаква причина не се почувствах заплашен
от тези огромни и опасни на вид африкански пещерни пчели. Може би,
защото наех, че нося със себе си адреналинов комплект, който да използвам
в случай на анафилактичен шок.
Мостът на загадките
Най-накрая, на няколко метра от далечния десен край на Кръстопътния
заслон открих композицията, която търсех. Заема площ не повече от 1 ква-
дратен метър. Малцината учени, които са изходили целия път дотук, за да я
видят, са, общо взето, съгласни помежду си, че централният регистър из-
образява група хора, които преминават по висящ въжен мост. Без съмнение
изглежда, че изобразява това — поне на пръв поглед. Но опита от работата с
изкуството на бушмените сан ни предупреждава, че нещата невинаги са
такива, каквито изглеждат. Едно от най-глупавите и най-буквални описания
на сцената, което грубо отхвърля всяка възможност да има някакъв нюанс
или символизъм, е публикувано през 1978 г. от Бърт Удхаус:

Сцената на „моста“ от Кръстопътния заслон

228
 „Има вид на мост, по който пресича оживена група воини, които се при-
ближават от дясно. Срещу тях има двама млади мъже и по-възрастен еднокрак
мъж, а две жени сякаш приветстват пристигането им. Едно възможно обясне-
ние е, че групата ловци са бушмени, които минават по моста, за да си върнат
две от техните жени, отвлечени от черните. От последните са останали само
двама младежи и двама старци. Другите ги няма. Един от старците, изглежда, е
паднал в състояние на опиянение под моста“.43

Само като подробност, която читателят може да провери по

предложената тук рисунка, ще кажа, че предполагаемо еднокракият
„старец“ всъщност има два крака — задният му крак е закрит частично
от белег върху скалата.44 Това е просто пропуск и няма отношение към
общото твърдение на Удхаус. Но има нещо, което е по-сериозно. Той
пропуска други аспекти на сцената — а именно една втора група
фигури, които сякаш се носят в празното пространство под оста, —
които правят едно реалистично обяснение да изглежда твърде
невероятно. Предлагам ви по-проникновения опит на Харолд Пейджър
да намери смисъла на цялата композиция, датиращ от 1975 г.:

„Три „алита“ [антилопи на транса] се появяват в една много интригуваща

композиция в Кръстопътния заслон. Тук са изобразени няколко мъже, които
тичат по въжен мост. Изглежда, една от фигурите е паднала и може би е заги-
нала. Групата отдолу може би изобразява случващото се в някакъв друг свят,
където „алити“ и други митични създания приветстват новодошлия. При все
това истинското значение на случващото се остава неясно“.45

Необходимо е да се направи малко уточнение - всъщност в

композицията присъстват общо шест „алита“,46 а не три, плюс общо 13
човешки фигури. Това обаче не омаловажава общата правдоподобност
на аргументите на Пейджър - че присъствието на дори една летяща
антилопа (в един свят, където до момента не е известно някоя антилопа
да се е сдобила с крила и да е полетяла) трябва да е достатъчно само по
себе си да породи сериозни съмнения относно всяка натуралистична
интерпретация.
Освен това крилатите антилопи не са единствените елементи от ком-
позицията, които изискват обяснение. Защо осем от тринайсетте мъжки
фигури са итифалични - т.е. с ерекгирали пениси? Дали изобщо става
въпрос за човешки фигури, като се има предвид, че лицата и главите им
неизменно са особени. Понякога имат животински отсенки, а друг път не
приличат - буквално — на нищо познато. Освен това, защо две от тях
кървят от носа? Защо неколцина размахват метлички против мухи?
Защо едната демонстрира странни линии, които излизат от юрната и
задната част на главата й? Защо стоящите вляво от моста женски
фигури имат ръце не с по пет, а с по четири пръста? И защо, което е най-
важното в случая, „мостът“ изобщо не е мост? Внимателното
вглеждане показва, че двете успоредни
225
15. Свръхестественото

230
хоризонтални линии никъде по дължината си не са свързани от
напречните щрихи - както човек би очаквал при един реалистично
изобразен мост. Вместо това линиите, които окото би искало да
изтълкува като напречни връзки висят поотделно от една от двете
надлъжни линии, без нито една от тях да достига до отсрещната.
Някои отговори
Бях много близо до композицията, а обедното слънце се отразяваше
остро от повърхността на скалата и напичаше голите ми рамене. Почти
не усетих как още две от големите пещерни пчели се блъснаха в гърба
ми и отлетяха, без да ми сторят нищо. Мислех си, че отново съм
изправен пред рисунка, което изглеждаше напълно смислена в рамките
на невропсихо- логическата теория за шаманското изкуство и
абсолютно безсмислена от каквато и да била друга гледна точка.
Да вземем малките подробности като итифаличните мъжки фигури.
Те винаги са представлявали проблем при интерпретирането на сцената
на моста. В крайна сметка, ако трябва да видим тук някаква битка
между племена - както са предположили някои коментатори като
например Бърт Уд- хаус, - защо тогава „бойците“ и от двете страни има
огромни еректирали пениси? Дали те не са неуместни в случая и - да си
говорим честно - дали не биха пречили на боя?
Отговорът може да дойде от изследванията на променените
състояния на съзнанието, при които обектите на експериментите са
разказвали за кипящ „поток от енергия..., който впоследствие се
канализира и се съсредоточава в гениталиите“.47 Ето какво разказва
един от участниците, след като е преминал през състояние на дълбок
транс: „Енергията бушуваше в цялото ми тяло, след което внезапно се
концентрира в областта на гениталиите и започна да се издига нагоре
през тялото ми“.48 Друг обяснява следното: „Възбудата премина през
гърдите ми и най-близкото усещане, за което се сещам, е оргазмът. Беше
подобно на оргазъм в главата ми, все едно всичко беше изстискано от
мен“.49 Всичко това силно напомня на свръхестествената сила (Jgi, вж. 7
и 8 глава), за която шаманите сан твърдят, че „кипва“ в коремите им по
време на танца на транса, издига се по гръбнака и „избухва“ в главите
им, каго ги изстрелва в отвъдния свят.50 Твърде правдопо- добно е
именно едно такова кипящо усещане за сила би могло да обясни
състоянието на мъжките фигури на моста.51
След това трябва да разгледаме въпроса с жените, които стоят край
моста с по четири пръста на ръцете вместо обичайните пет. Читателят
ще си спомни, че ръце с по четири пръста се появяват и в
праисторическата скална рисунка на дъното на дълбоката и тясна
Шахта на мъртвия мъж в пещерата Ласко в далечна Франция. Там,
както видяхме в 4 глава, един териантроп с птича глава, правдоподобно
интерпретиран от археолозите Деморест Дейвънпорт и Михаел А. Йохим
като шаман по време на трансформация, също е изобразен с четири
вместо с пет пръста. Тази фигура също е итифалична - което отново е в
пълно съгласие с променените състояния на съзнанието, в които човек

231
преминава през подобни преображения (всъщност това са единствените
състояния на съзнанието, в които човек изживява такива
трансформации!). Освен това не само подобната на птича глава и клюн,
но и характерните „ръце“ с по четири пръста убедили Дейвънпорт и
Йохим да издигнат своята теОрия:
„Четири е точният брой на пръстите при птиците. Заменянето на всяка чо-
вешка ръка с четирипръст птичи крак представлява преднамерен и всъщност
много умел замисъл от страна на художника, който е направил изображението
по-птицеподобно... Хуманоидът не е нито човек, нито птица, а човек-
птица...“.52

Като се има предвид, че в скалното изкуство на бушмените сан има

множество изображения на хора, които се превръщат в птици,53 дали не
е възможно четирипръстите крайници на жените от Кръстопътния
заслон да имат същата функция — да показват, че това вече не са просто
жени, а жени, които са напът да се превърнат в птици?.Със сигурност
знаем, че в обществото на бушмените сан е имало и жени-шамани -
както ги има и сред оцелелите бушмени Ju/’hoansi (IKung).54 Знаем също
така, че ролята на жените в танца на транса (включително и на тези,
които са шамани) включва ритмично пляскане с ръце.55 Независимо от
това дали се трансформират в птици, или не, би трябвало да е от
значение, че - както дори Удхаус е отбелязал — тези четирипръсти жени
са изобразени в момент, в който пляскат - не защото приветстват
идването на своите спасители (една смехотворно етноцентрична идея!), а
защото пляскат ритмично по-време на танца на транса. При по-
внимателно вглеждане се оказва, че една трета фигура в композицията,
долу вдясно сред „алитите“ в бездната под моста, също има по четири
пръста и е изобразена да пляска по подобен начин. До нея има мъжка
фигура, отново итифалична, с ръце зад гърба.
Ето какво казва Дейвид Люис-Уилямс за смисъла на цялата сцена:
„Двете пляскащи жени горе и третата (вероятно също женска) пляскаща
фигура в долния десен ъгъл... навеждат на мисълта за танц на транса. И наис-
тина, до най-долната от тези фигури присъства мъжка фигура, която е изобра-
зена в характерната и недвусмислена поза на транс, с ръце зад гърба. Към това
могат да бъдат добавени още две ясни индикации за изживяване на транс -
кървенето от носа при две от фигурите на „моста“ и метличките за прогонване
на мухите [етнографията потвърждава^ че те имат единствено ритуални функ-
ч
ции и се използват само по време на танците на транса]. 56 Също така и крила-
тите антилопи, или антилопите на транса... вероятно са преобразени шамани с
линиите на свръхестествена сила, които влизат или излизат от гърбовете им.
И накрая дългите линии, които излизат от горната част на главата при третата
фигура отляво на „моста“, вероятно изобразяват духа, който напуска тялото и
се отправя на път. Всички тези характеристики са фрагменти от танца и сле

232
 дователно показват, че независимо какво представлява „мостът“, рисунката
има връзка с шаманските танцови изпълнения на бушмените сан. Дори и да не
можем да стигнем по-далеч, вече имаме достатъчно основания да поставим
под въпрос изображението на въжен мост“.57

Разгадаване на моста
Но, както твърди Люис-Уилямс, има редица пътища напред. Работата
на
Ричард Кац с бушмените Ju/’hoansi в Калахари - чиито трансови
дейности и преживявания, както вече видяхме, са напълно сравними с
тези на изчезналите бушмени сан на юг, - предоставя първия набор
данни, на които той се позовава. Кац, който е психиатър, помолил
Ju/’hoansi да се нарисуват така, както се виждат. Тези, които никога не
били изпадали в транс, нарисували прости схематични фигурки (най-
горе). Но рисунките на шаманите, които редовно изпадали в транс, били
съвсем различни, както показват двете долни илюстрации:

„Единият шаман нарисува няколко успоредни зигзага. Както обясни, зиг-

заговидната линия с прикачени за нея крака била гръбначният му стълб. Дру-
гите зигзази били тялото' му, все едно е било разкъсано на части. Друг шаман
нарисува три вертикални спирали и каза, че те били тялото му“. 58

Спирали и зигзази - шаман Ju/’hoansi изобразява себе си (по Katz,

1982).

В предходните глави видяхме, че подобни мотиви са характерни за

състояние на транс ентоптични феномени и често се възприемат
смесени или слети с напълно иконични фигури. Поради това тук искам
мимоходом да спомена, че тези данни на Кац предоставят допълнително
опровержение на една от атаките на Бан и Хелвенстън срещу Люис-
Уилямс. Както читателят ще си спомни, двамата критици твърдят, че
никакъв „предизвикан по естествен път“ транс (т.е. никакъв друг вид
транс, с изключение на пре

233
дизвикания от ЛСД, мескалин и псилоцибин) не е в състояние да породи
прогресия от ентоптични феномени и напълно иконични халюцинации -
както предвижда невропсихологическият модел. И все пак трансът, в
който изпадат шаманите Ju/’hoansi са предизвикани по естествен път -
единствено от изтощението по време на танца на транса, — а тук
собствените им рисунки показват, че те също виждат в своите
халюцинации съответната смесица от ентоптични и иконични елементи,
точно както предсказва невропсихологическият модел. Не може да е
случайно, че зигзаговидните
- както поединично, така и в комбинации с други фигури — са токова
застъпени в скалното изкуство на бушмените сан. Както видяхме в 5
глава, в Драконовите планини има едно забележително изображение на
човешка фигура - с шест пръста на всяка ръка и зигзаговидни линии
вместо крака и шия.59 Фигурата вдясно на показаната горе илюстрация,
от Юниъндейл, несъмнено изобразява танцуващ танца на транса, тъй
като композицията съдържа и характерната „пръчка на танца“. Можем
да заключим само, че когато навлиза в по-дълбоки променени
състояния на съзнанието танцуващият шаман възприема цялото си тяло
като преобразяващо се в зигзаго- видна форма.

Превръщане в зигзаг (вдясно, RARI)

Всичко това свидетелства за присъствието на един феномен и на спе-

циален вид усещания, които вече са регистрирани от невропсихологиче-
ските изследвания върху западни доброволци — а именно че изпадането
в променено състояние на съзнанието често е съпътствано от
подчертани изменения в образа представата им за техните тела.60 Тези
проучвания, отново подкрепени с много специфични скални рисунки на
бушмените сан, потвърждават, че подобни „соматични халюцинации“
включват полимелия (т.е. появата на допълнителни пръсти, крака и
ръце) и усещането, че твоето собствено тяло и крайниците ти - както и
тези на другите - са огромни и разтеглени.61 Освен това от
етнографските документи знаем, че изпадащите в транс шамани на
бушмените сан говорели за растящи по тялото им косми - за което
Люис-Уилямс предполага, че е интерпретация на усеща

234
нето за боцкане и дискомфорт по кожата,, което често съпътстват
ранните стадии на транса.62 И на последно място, но не и по значение,
едно по-вни- мателно вглеждане в някои рисунки на антилопи на транса
в други части на Кръстопътния заслон показва, че крилата им се
състоят от успоредни линии, много подобни на успоредните кабели,
поддържащи „моста“, и че от тях растат пера, които са идентични с
висящите от „моста“ „косми“.

Скалното изкуство на бушмените сан съдържа доказателства, че при

изпадане в променени състояния на съзнанието шаманите са
изживявали подчертани промени в телесните си образи.

Ако съберем всичко на едно място, Люис-Уилямс

стига до заключението, че „мостът“ всъщност се състои от двама
преобразени шамани, които са раздалечени, но обърнати един срещу
друг. Те имат чудовищно удължени пернати или космати ръце, подобни
на крилата на антилопите на транса, които са протегнали пред себе
си.Трябва да си ги представим как са се хванали за ръце и от двете
страни, за да образуват това, което досега си мислехме, че са носещите
въжета на моста:

„Също ката и т.нар. „клинове“ на „моста“ могат да бъдат разглеждани като

тела без крака и с обърнати навътре тави. При всички положения главите са
обърнати в грешната посока, за да могат да функционират като глави на
клинове, на които е закрепен въжен мост. Както показват рисунките на ин-
форматорите на Кац, подобни радикални трансформации на човешкото тяло
са напълно във възможностите на халюцинациите на бушмените сан и щедро
са подкрепени от резултатите от невропсихологическите проучвания“. 63

Още три пчели се блъснаха в мен бързо една след друга, без да ме
ужилят. Стори ми се, че го правят нарочно и за първи път си помислих...
това не е добре. Само че още не бях приключил с рисунката. Навлякох
ризата си и се пъхнах под един нисък надвес встрани, откъдето пак имах
добър поглед. Надявах се, че така насекомите ще възприемат
присъствието ми като не толкова провокиращо.

235
 Твърде смела аналогия
Сега вече лесно можех да разбера какво има предвид Люис-Уилямс.
Централният мотив не беше просто въжен мост, а свързаните ръце на
двама радикално преобразени шамани - проводници на свръхестествена
енергия, които пренасят тичащите фигури над бездната. С две думи,
това беше точно видът халюцинационно изображение, който група
шамани, пътуващи в света на духовете, биха импровизирали, ако
възникнеше нужда от мост над някаква проблемна свръхестествена
опасност.

Сферични черепи и заострени брадички

Лежах почти по корем край рисунката и в този момент се преместих

малко по-наблизо, за да погледна предполагаемия еднокрак мъж, който
подскачаше в левия край на моста. Той със сигурност имаше два крака,
както и огромен пенис, но нещото, което ме привлече, беше лишеното от
черти сърцевидно лице. В мен се надигна колебливото и несигурно чув-
ство за нещо познато. Въпреки че нямаше косо разположени и подобни
на цепки очи, то във всичко друго ми се стори много близко до лицето
на ранения мъж от пещерата Пеш Мерл в Югозападна Франция, който
имаше същия сферичен череп и тънка издадена брадичка. Тогава
разбрах, откъде идваше усещането ми за дежавю - не толкова от
връзката между фигурите от Пеш Мерл и Кръстопътния заслон, а от
някаква изкривена и светкавична връзка между синапсите в мозъка ми.
Дали тези две фигури не приличаха на странните „светлинни същества“
и „извънземни“ - със същите широки чела и тесни брадички, - които бях
срещнал по време на предизвиканите от аяхуаската видения в Южна
Америка?64

Знаех, че на този етап вече съм станал свръхчувствителен към

236
различни връзки, включително такива, каквито дори предприемчиви
умове като Дейвид Люис-Уилямс не са готови да направят. И така - да,
фигурата на моста наистина приличаше в някаква степен на
съществата, които бях халюцинирал, но от друга страна лицето й беше
просто петно боя, може би нацапотено набързо, въз основа на което аз
без съмнение си въобразявах твърде много.
Като реших, че не е необходимо да насилвам късмета си с пчелите, го-
лям брой от които, изглежда, се бяха събрали и жужаха около мястото, а
и защото в Кръстопътния заслон имаше и други рисунки, които исках да
видя, аз се изправих до клекнало положение. Преди да се изправя напъл-
но, инстинкгивно погледнах нагоре. От ниския надвес на около метър
над главата ми висеше кошер — жьлтеникавобял на цвят и с размерите
на голям грейпфрут. Цялата му повърхност гъмжеше от пчели, които
пулсираха и жужаха като опасни малки машинки и се движеха
неуморно по един особено ужасяващ начин.
Първото ми усещане беше на облекчение: Господи! Едва не пъхнах гла-
вата си там! Втората ми мисъл беше: Трябва да се махна оттук! В същия
този момент ме обви облак пчели и усетих болката от първото ужилване
високо отдясно на лицето ми.
РАНЕНИЯТ ЛЕЧИТЕЛ

За мое щастие, първото ужилване се оказа и последно. Веднага щом

се отдалечих от кошера — което направих с голяма готовност, —
облакът пчели около главата ми се разпръсна. Защо не се нароиха по
лицето ми и не ме убиха - това никога няма да разбера. С моето
незнание и недосетливост ги бях провокирал няколкократно. И все пак
тяхната реакция беше премерена и пропорционална. В ретроспекция
осъзнах, че тези учтиви и благородни пчели на три пъти ясно ме бяха
предупредили да напусна територията им, като всеки път се блъскаха в
мен, без да ме жилят. Четвъртият път едва не бях пъхнал главата си в
техния кошер. Това беше задействало атаката им, но дори и тогава бяха
останали разумни и ми бяха отправили недвусмислено предупреждение
с едно-единствено ужилване, преди да прибягнат до някакви по-крути
мерки.
Ужилването беше толкова болезнено, че от очите ми бликнаха сълзи.
Все едно някой ме беше пробол в лицето със скалпел и болката ясно и
отчетливо беше връхлетяла мозъка ми. Грабнах раницата си и се
запрепъвах към далечния край на заслона, за да си направя
адреналинова инжекция. Тогава, докато се пипках с комплекта и се
опитвах да прочета инструкциите, установих, че, изглежда, не развивам
обичайните алергични симптоми. Което беше най-важно, не усещах
свиване на гърлото, нито недостиг на въздух, нито учестено сърцебиене.
Очевидно не бях получил анафилакти- чен шок. Още ме болеше много и
мястото се беше подуло, но не изглеждаше да има опасност за живота
ми.
Тъй като не исках да изкушавам повече съдбата, скоро след това на-

237
пуснахме Кръстопътния заслон и закрачихме обратно към станцията на
рейнджърите. Дясната страна на лицето ми продължаваше да се подува
и изпитвах гореща и пулсираща болка в ухото си, но все така нямаше
сериозна алергична реакция. Докато вървяхме, със замаяна от
напеклото слънце глава аз си мислех основно за пчели - и за особения
начин, по който се бяха държали пчелите в заслона. Спомних си, че и до
ден днешен бушмените в Калахари пазят едно древно вярване на
бушмените сан, че пчелите притежават голяма свръхестествена сила и
са посланици на боговете.1 Имах температура с един-два градуса по-
висока от нормалната и се на-

238
слаждавах на мисълта, че пчелите, с които се бях сблъскал, са били
точно такива. Затова едва много по-късно си спомних за проблема с
фигурата в лявата част на „моста“ на скалната рисунка, която
разглеждах точно преди да бъда ужилен.

Още едно предизвикателство към

невропсихологическия модел
Дейвид Люис-Уилямс няма време за това, което той нарича школа за
оценяване на скалното изкуство от типа „зяпане и гадаене“. Освен това
видяхме, че той отхвърля всички методи, които се опитват да извлекат
някакво значение от квантифицирането на множество характеристики
на изображенията.2 Необходимо е грижливо обмислено обяснение, което
обаче трябва да отива отвъд общите приказки и да стига до
спецификите: „Ако едно обяснение не ни позволява да застанем пред
пано с изображения и да видим и разберем негови елементи, които до
този момент не сме забелязали или са оставали неразбираеми, то то е
безполезно“.3
Невропсихологическият модел категорично дава по-добри резултати
от всички останали теории за скалното и пещерното изкуство, тъй като
ни позволява да проникнем в съзнанието на древните хора и поне
смътно да прозрем откъде те са придобили своите странни мисловни
образи. Освен това вече не трябва да се ограничаваме със слепи догадки
или излишни изчисления. Независимо дали го прилагаме в Южна
Африка или в Югозападна Европа, той отново и отново ни позволява да
общуваме с до този момент неми изображения и извлича последователно
и убедително значение от най-странните и непроницаеми сцени. Може би
дори ще ни помогне да отговорим на това, което Люис-Уилямс нарича
„най-важния археологически въпрос, който можем да формулираме“:
„Как човешките същества са станали хора и по пътя са започнали... да
творят изкуство и да практикуват нещо, което бихме нарекли
религия?“.4

Странни и заплашителни фигури в пещерата Лос

Касарес, Испания

239
 Мнозина ще се съгласят, че криещите най-дълбоки проблеми
изображения в пещерите и скалните заслони са редките композиции,
които археолозите са нарекли „ранените мъже“. Първата ми среща с
едно от тези същества беше в пещерата Пеш Мерл във Франция.
Всъщност това беше онази загадъчна фигура, изобразена със подчертано
сферичен череп и тясна заострена брадичка, която се появи в съзнанието
ми в Кръстопътния заслон. Нямах успех в опитите си да изтикам на
заден план подозрението за наличието на определена прилика и
продължих разследването си в тази посока. Открих, че в редица други
европейски пещери са били изобразени още същества със същата
комбинация от черти, понякога допълнени с големи бадемовидни очи.
Например четири особено заплашителни фигури от този тип, също така
„ранени“, са били гравирани по стените на пещерата Лос Касарес в
Испания. Проучванията на Дейвид Люис-Уилямс не предлагат
обяснение на ниво толкова малки детайли - в случая за подобни странни
сходства в чертите на лицата на свръхестествени същества,
изобразявани от различни народи на различни континенти и в различни
епохи. Отбелязах си наум да се върна към този проблем и временно го
оставих настрана, за да се концентрирам върху по-общи и заслужаващи
академично внимание аспекти на ранените мъже, а също и върху
решението, което Люис-Уилямс предлага на тяхната загадка.
Нереална атмосфера
Читателят ще открие в 5 глава подробно описание на ранените мъже
в Южна Африка и къснопалеолитна Европа. С две думи, те често имат
териантропични черти, които навеждат на мисълта за добре познатите
халюцинации за преобразявания в животни-духове, които са характерни
за променените състояния на съзнанието. Тяхна допълнителна
отличителна черта е, че винаги са изобразени така все едно телата им са
прободени от многобройни стрели или копия, подобно на
праисторически светисебастиановци.
Териантропичността на тези фигури веднага ни предупреждава да не
прибягваме към някакви буквалистични интерпретации на сцените
(екзекуции, наранявания в битка и т.н.). Истинските хора, които живеят
в истинския свят, не могат да се преобразяват на бизони като ранения
човек от пещерата Габилу, нито в слонове като един от
южноафриканските ранени мъже, нито в неидентифицирани животни (в
един стандартен текст раненият мъж от Пеш Мерл е описан като „имащ
кръгла глава с нещо като муцуна или човка“).5 Подобни качества
придават на изображенията неземен блясък, който в редица случаи е
подсилен от скъсените крайници и от начина, по който те сякаш се носят
с произволна ориентация, без отношение към никаква линия на
хоризонта и все едно са безтегловни.
Затова, независимо какво е истинското им значение, явно не става
въпрос за прости „реалистични“ рисунки на екзекутирани хора (каквото
претендира да е изображението на св. Себастиан). Напротив, тъй като
всички други съставки на тез рисунки са напълно нереални,- нямаме
240
никакво основание да постулираме реалността на стрелите и копията,
които пронизват ранените мъже.

Изображенията на преобразявания на хора в животни са довод срещу твърде

буквалното интерпретиране на подобни сцени.

Но ако не са истински копия и стрели, какво са тогава?

Сред сравнително малкото учени, които са се опитали да предложат
някакво обяснение, повечето са предположили, че е намесена някаква
черна магия. Твърди се например, че изображенията са били направени
и след това „ритуално „прободени“ преди истинската битка между
съперничещите си общности“.6 Обратното, други твърдят, че става дума
за „екзорсизъм на зли демони, а не за победа над противници“.7 Един
авторитет говори за „магически практики на смъртта“.8 Друг пише за 1а
magie de la destruction („магията на разрушението“).9 И макар да ни звучи
забавно, всичко това са чисти спекулации, тъй като не знаем — и не
можем да научим, независимо как се опитваме — нищо за магическите
практики от Каменната ера.

Изображенията на ранени мъже очевидно не

са просто
„реалистични“ рисунки на екзекутирани хора.
От друга страна, това, коетознаем и което можем да приемем за
даденост, е, че човешката неврология изобщо не се е променила от
времето на създаване на най-древното пещерно изкуство насам. Както в
Южна Африка, така и в къснопалеолитна Европа художниците са
можели да изпадат в променени състояния на съзнанието - също както
ние можем да го правим днес. В предишната глава видяхме, че

241
 халюцинациите по време на дълбок транс могат да включват - и
всъщност често включват - големи изкривявания на образа на тялото.
Освен това съвременните антропологически изследвания сред шаманите
в много отдалечени една от друга части на света - например Южна
Африка и Амазония — предоставят сериозни доказателства за това, че
състоянията на транс могат да бъдат изключително неприятни и често
са съпътствани от пронизваща и агонизираща болка. Западните
доброволци, участвали в невропсихологически експерименти с
халюциногени, също са съобщавали редовно за подобни усещания. Въз
основа на тази плетеница от етнографски, антропологически и
невропсихологически данни Люис- Уилямс конструира собственото си
обяснение на загадката на ранените мъже.
Разгадаването на ранените мъже
Зрението не е единственото сетиво, което може да халюцинира.
Всички са чували за гласовете, които нашепват безумия на
шизофрениците, но слухови халюцинации могат да споходят, макар и
по-рядко (и обикновено не толкова заплашително), и напълно нормални
хора, попаднали под въздействието на халюциногени. Сред добре
документираните халюцинирани усещания са и фантомните миризми и
вкусове. Най-често срещани обаче са - както ги наричат
невропсихолозите - „соматичните халюцинации“, включително
изтъняване или скъсяване на тялото и крайниците, появата на
допълнителни крайници или пръсти (ефект, известен като полимелия) и
което е по-важно в случая, болезнени усещания на пронизване или
пробождане.10
Данните, които Люис-Уилямс цитира, за да подкрепи тезата си, са
твърде обемни, за да ги възпроизвеждам тук в пълния им вид. 11 Но с две
думи, сред примерите от невропсихологическите експерименти той
съобщава за халюцинации на „тревожно разтягане на скалпа. Понякога
усещането е все едно кука за риболов изтегля скалпа до 30 сантиметра
над главата“.12 Освен това обектите на експериментите говорят за
„електрически ток, който минава през кожата“.13 Например психологът
Ричард Сийгъл, който се подлага на експерименти с пейот, пише
следното: „Поредното „Пук!“. Кожата ми настръхва от
електричеството“.14 По същия начин, макар че кокаинът обикновено не
попада в групата на халюциногените, в научната литература има много
съобщения, че хроничната употреба на този наркотик причинява силни
соматични халюцинации. Те включват непоносими усещания, описани
от потърпевшите като насекоми, които хапят и гризат кожата им или
пълзят под нея.15
Люис-Уилямс твърди, че при американските и британските
наркомани, пристрастени към кокаина, „формикацията“ (техническият
термин за щипеща соматична халюцинация за насекоми, които те хапят
или пъплят под кожата ти) е културна интерпретация на неврологично
генерирани усещания, която вероятно е свързана с характерните за
Запада страх и отвращение от насекомите и „нехигиеничния“ свят на
242
микробите.16
Абсолютно същите генерирани по неврологичен път реакции и в
други култури, но се интерпретират по съвсем различен начин. Той
цитира Исак Тенс, индиански шаман от племето гитксан, който през 20-
те години на
XX в. често изпадал в транс и изживявал пътувания извън тялото си в
царството на духовете. В един свой разказ за подобни мисловни
странствания Тенс казал следното:

„Духът на кошера жили тялото ми... Във видението си обикалях странна

земя, която не може да бъде описана. Там видях огромни кошери, от които
излетяха пчели и нажилиха цялото ми тяло“.17
*
В Амазонската джунгла,, когато шаманите от племето хиваро изпадат
в транс под влиянието на аяхуаска, те възприемат същите усещания
като остри малки стрелички, които свръхестествени същества
изстрелват по тях.18 Тунгуските шамани в Сибир говорят за
инициационни трансове, предизвикани от поглъщането на мухоморки,
при които имат усещането, че ги пробождат със стрели, че някои реже
плътта им и изтръгва костите им.19 В 7 глава вече видяхме, че шаманите
Ju/’hoansi в Южна Африка често изпитват силна физическа болка по
време на някои етапи от транса и е забележително колко често и те,
подобно на Исак Тенс, интерпретират генерираните по неврологичен
път соматични халюцинации като ужилвания от насекоми. Един
почитан шаман на име К”хаи казал на антрополога Меган Бийзъли, че
по време на неговите пътувания в свръхестествените светове понякога
се сблъсква с пчели и скакалци: „Когато отидеш там, те те хапят. Да,
хапят те [прави жест към краката си]... Да, хапят краката и тялото ти“.20
Подобно на индианците хиваро в далечна Амазония, Ju/’hoansi вярват
в зловредни свръхестествени стрелички — „стрелите на болестта“, —
които духовете изстрелват и само шаманите в транс могаг да видят.21 Те
говорят също така за полезните „стрели на силата“, които опитният
шаман изстрелва в корема на начинаещия по време на танца на транса,
за да задейства и подсили неговата свръхестествена сила. Информатори
разказали на антрополога Ричард Кац, че когато това се случвало, те
чувствали коремната си област като „пълна с тръни“ и все едно имало
„стрели, стърчащи във всички посоки“.22
Казано накратко, Люис-Уилямс твърди че именно подобни халюци-
нации, „които се свързват с щипещи и бодящи усещания... и спохождаг
човек при определени променени състояния на съзнанието“, са
намерили графично и метафорично изражение в загадъчните ранени
мъже в Юго- западна Европа и Южна Африка.23 Определено ще ни е
трудно да не се

243
 съгласим, че това, което е изобразено на една праисторическа рисунка
на бушмените сан в Източната Свободна провинция (описана в 5 глава),
е именно усещането за бодли или стрели, които стърчат от коремната
област. Ето какво казва Люис-Уилямс:
„Фигурата е набодена и заобиколена от множество къси чертички, които очевидно не
са „реалистични“... Късите чертички биха могли да изобразяват „стрелите на
болестта“ или може би мистични тръни, но тъй като фигурата няма нарисуван
контекст, е трудно да се каже дали „стрелите“ носят болести или благотворна сила“. 24

Фигура на ранен мъж в изкуството на бушмените сан, Източна Свободна провинция

В случая с ранените мъже в Европа също сме лишени от нарисуван

контекст, както и от етнографски сведения, но можем да сме сигурни, че
културният контекст на художниците, които са създали тези
изображения, също е повлиял на формата на техните
халюцинации.

Раненият мъж от Пеш Мерл

„Фактът, че късно палеол итните хора са били ловци и събирачи, използва-

щи копия - пише Люис-Уилямс,,- навежда на мисълта, че може да е имало
някакви сходства между начините, по които шаманите от онова време и тези
на сан, гитксан... и хиваро интерпретират универсалните соматични усещания
на променените състояния на съзнанието.

244
 И наистина, двата ключови фактора, на които наблегнах - универсалността
на човешката нервна система и шаманистичната среда на общества от ловци и
събирачи, - предполагат, че художниците, нарисували фигурите от Куняк и
Пеш Мерл, вероятно също са познавали бодящите усещания на транса и са ги
халюцинирали като многобройни пробождания с остри копия. И така, макар
да е възможно радиалните линии да изобразяват копия, това не са „буквални“
копия, а изображенията не документират прояви на насилие в ежедневния жи-
вот. По-вероятно е да изобразяват духовни изживявания.“25

Смърт и прераждане
Нека го кажем ясно. „Духовните изживявания“, които Люис-Уилямс
има предвид са ни повече, ни по-малко халюцинации по време на
дълбоко променено състояние на съзнанието. Стремителните видения,
напускането на тялото, териантропичните преображения и срещите с
чудовища и свръхестествени същества - всички те са части от един
невропсихологически пакет, който от време на време включва и
болезнени физически усещания, които лесно могат да бъдат
интерпретирани като ужилвания, ухапвания, пробождания, порязвания
или пронизвания.
И все пак когато разглеждаме изображенията на ранените мъже,
става очевидно, че при тях има нещо повече от опростенчесКата
визуализация на болезнени соматични халюцинации. Както е в случая с
всички смъртонос- но прободени и жестоко наранени човешки същества
— например св. Се- бастиан или Христос на кръста, — тези
праисторически рисунки имат силен емоционален заряд. И ако още
можем да усетим силата им - много хиляди години по-късно, - то
спокойно можем да заключим, че нашите прадеди сая чувствали много
по-силно по времето, когато са били създавани. Освен това не може да
има съмнение, че те са приписвали някакво специално и много
специфично значение на тези забележителни прободени фигури - както
християните приписват много специално значение на изображенията на
разпятието днес — и че това значение е било общоприето и споделено от
другите членове на културата, към която да принадлежали
художниците.
Следователно като проследява вдъхновението за набождането и
прониз- ването на ранените мъже до генерираните от неврологичните
механизми соматични халюцинации, подходът на Дейвид Люис-Уилямс,
изглежда, ни е позволил да разшифроваме само първия пласт от
смисъла, закодиран в тези композиции, и да разберем мисловното
състояние, което ги е вдъхновило. Това само по себе си е голям напредък
в сравнение с всичко, което учените са ни предложили до този момент,
но дали не е възможно да стигнем и по-далеч?
Люис Уилямс твърди, че е и че всички източници на информация, от
които имаме нужда за това по-напреднало ниво на разкодиране, ни очак-
ват в етнографските и антропологическите описания на шаманските
вярвания и преживявания навсякъде по света. Забележителните
надкултурни сходства, които характеризират тези вярвания и
245
 преживявания, могат дг

246
 бъдат обяснени с факта, че самият шаманизъм е просто един от
естествените и предсказуеми начини, посредством което универсалната
човешка способност да изпадаме н променени състояния на съзнанието е
намирала своята обществена изява. Както видяхме в 7 глава, нещото,
което отличава шаманите, е, че те упражняват тази способност по-често
от другите, че го правят за благото на общността и че натрупват много
опит, увереност и познаване в ориентирането в духовния свят на
халюцинациите и общуването със свръхестествените същества, които го
обитават.
Съществува еди мисловен образ, който е намерил изражение и е бил
документиран при много традиционни култури, където още се
практикуват форми на шаманизъм - или са се практикували достатъчно
доскоро, за да бъдат описани от етнографите. Същността на този образ е,
че инициацион- ният транс, в който изпада обучаващия се за шаман,
преди да може да поеме призванието си, включва много мъчителното му
приНасяне в жертва, смърт и често разчленяване в света на духовете,
последвани от съчленява- не и прераждане в земното му тяло, вече
заредено със свръхестествените сили на шамана. Универсалността на
тази характерна представа за прина- сяне в жертва е засвидетелствана
убедително в класически сравнителни антропологически изследвания,
като например шедьовъра на Мирча Елиа- де „Шаманизмът-
архаичните техники на екстаза“ и книгата на Джоан Ха- лифакс, носеща
сполучливото заглавие „Шаманът - раненият лечител“.26
Цитираният по-рано пример за тунгуските шамани, чиито
преживявания по време на инициационния транс включват усещането,
че ги пробождат стрели, че някой.реже плътта им и изтръгва костите им,
е напълно представителен за този наистина универсален феномен. Още
няколко илюстрации от добре изследвания район на Сибир допълват
картината. Например един шаман, киргизки казак, казал на
етнографите следното: „Имам пет духа в небесата, които ме режат с
четиресет ножа и ме пробождат с четиресет гвоздея“.27 Според якутските
шамани понякога три „черни дявола“ сграбчват изпадналия в транс
иницииран и „нарязват тялото му на парчета, пронизват главата му с
копие [както е в случая с ранения мъж от пещерата Коске, описан в 5
глава] и разхвърлят парчета от месото му в различни посоки като
жертви“.28 Друг якутски шаман предоставя още подробности относно
тези ужасяващи преживявания в света на духовете, обобщени от Мирча
Елиаде по следния начин:

„Крайниците на кандидата биват откъснати и разчленени с желязна кука,

костите биват почистени, месото се остъргва, телесните течности се изхвърлят
и очите биват изтръгнати от орбитите им... Церемонията на разчленяването
трае от три до седем дни. През цялото това време кандидатът лежи като
мъртъв на изолирано място, като едва диша“.29

В Австралия, аборигените от племето арунта казват, че кандидатът за

инициация трябва да отиде до входа на пещера и там да изпадне в транс.

241
 16. Свръхестественото

248
Тогава при него идва един дух (който принадлежи към категорията
свръхестествени същества, наречени „Ирунтариниа“), който
„хвърля по него невидимо копие, което пронизва врата изотзад, минава през
езика, където прави голяма дупка, и след това излиза през устата... Второ копие
отрязва главата му и жертвата пада. Ирунтариниа го отнасят в пещерата, за
която се твърди, че е много дълбока, и където се вярва, че Ирунтариниа живеят
в постоянна светлина и близо до хладни извори“.30

Освен това много австралийски аборигени вярват, че духовното

разчленяване и възстановяване на техните „лечители“ включва странни
хирургични операции, при които свръхестествени същества вкарват
малки парченца планински кристал (наречени „атнонгара“) в тялото на
инициирания. В един случай, описан от етнографи в края на XIX в., тези
„свещени камъни“, изглежда, били хвърлени по кандидата от „старец“:
„Някои го удариха в гърдите, а други минаха направо през главата му, от
ухо до ухо, и го убиха. След това старецът измъкна всичките му вътрешности
- черва, черен дроб, сърце, бели дробове, наистина всичко - и го остави да
лежи на земята цяла нощ. На сутринта старецът се върна при него, погледна го
и постави още камъни атнонгара в тялото му, в ръцете и краката му...“. 31

Подобни преживявания са описани и от шаманите на племето

бинбин- га, които говорят за своето посвещаване — отново в пещера — в
ръцете на възрастен дух на име Мундаджи и неговия син Мунканинджи.
В един случай изпитанията, преживени от кандидата по време на транса,
са описани по следния начин:
„Мундаджи го разряза целия по средата и извади всички вътрешности...
В същото време постави в тялото му множество свещени камъни. След като
всичко приключи, по-младият дух, Мунканинджи, дойде и го възвърна към
живота. Каза му, че вече е лечител и му показа как да извлича кости и други
форми на зловредна магия от хората“.32

Твърди се, че вкараните в тялото „свещени камъни“ и късове

планински кристал активират лечителските сили на шамана, но други
австралийски аборигени говорят за подобни операции, които се
извършват в света на духовете и при които в мозъка на инициирания се
поставя змия:
„Хълбоците им биват разпорени и... вътрешните им органи биват извадени,
за да бъдат заменени с нови. В главите им поставят змии и носовете им биват
пронизани с магически предмет („купитджа“), който по-късно ще служи за ле-
куване на болните. Смята се, че тези предмети са били направени в митичното
време Алчеринга [„Времето на сънищата“] от някои много могъщи змии...“. 33
Както съобщава Елиаде, идеята за магическата хирургия в света на
духовете и вкарването на импланти в тялото на умиращия и
възкръсващ иницииран съвсем не е ограничена само в Австралия. Тя се
среща и при семангите на Малайския полуостров и в допълнение е „една
249
 от най-пора- зителните характеристики на южноафриканския
шаманизъм“.34 Например „шаманът от племето кобено вкарва
планински кристали в главата на кандидата. Те разяждат мозъка и
очите им, след което заемат мястото на тези органи и се превръщат в
негова сила“.35
В Чили, една жена от племето араукани описва транса, по време на
който получила призванието си да стане „мачи“ (шаман):
„Почувствах нещо като удар в гърдите и един много ясен глас в мен каза:
„Стани мачи! Това е моята воля“. В същото време жестоки болки във вътреш-
ностите ми ме накараха да загубя съзнание“.36

В Северна Америка, инициирането в шаманското общество „Церемо-

ния на духовете“ на индианците помо включва „мъченията, смъртта и
възкръсването на новопосветените“.37 По същи начин и при племето на
р. Патуин се смята, че кандидатът за членство в обществото на Куксу
„бива прободен през пъпа с копие и стрела от самия Куксу. Той умира и
бива възкресен от шаман“.38
От голямо значение за аргументацията на Люис-Уилямс е и фактът,
че много култури - както от историческия, така и от праисторическия
период - са изразили подобни идеи визуално и осезаемо в рисунки и
скулптури. Например керамиката на майте от Къснокласическия
период и летите бронзови произведения от времето на китайската
династия Шан изобразят буквално същите сцени, при които кандидатът
за шаман се предава доб- роволно на свръхестествения инициатор - под
формата на голяма котка (ягуар в Централна Америка, тигър в Китай),
— който забива острите си зъби в черепа му.39

„Смирението на шамана пред по-

висшето ниво на познание"
Същото доброволно отдаване на физически болки и „смърт“, което
Джоан Халифакс нарича „смирението на шамана пред по-висшето ниво
на познание“, може да бъде видяно и в една удивителна инуитска
фигурка от канадска Арктика. Изваяна от сив камък, кост и слонова
кост, тя изобразява шаман, който се пробожда с дълъг харпун, който
минава точно през средата на тялото му от едната страна до другата.
250
Люис-Уилямс предполага, че заедно с останалите цитирани по-горе
примери за инициационни пробождания, пронизвания и порязвания, и
това изваяние силно напомня на
„къснопалеолитните изображения, които, изглежда, показват пронизани с
копия хора. Твърдя, че „ранените мъже“ биха могли да изобразяват някаква
форма на шамански страдания, „смърт“ и инициация, които са имали тясна
връзка със соматичните халюцинации“.40

Пещерата в мозъка
По-рано научихме за аборигенските шамани в Австралия, които изпа-
дали в транс в пещера, служеща като портал към паралелен свят още
по- дълбоко под земята, където иницииращите духове Ирунтариниа
живеят „в постоянна светлина“. Разбира се, подобни идеи за духове,
които се къпят в мистично сияние в дълбините на тъмния подземе свят,
принадлежат към архетипния свят на халюцинациите и Люис Уилямс
изтъква, че интерпретацията на ранения мъж „може да бъде разширена,
като вземем предвид местата, които понякога се избират за шаманските
инициации“.41
Дори един бегъл преглед на етнографската и антропологическата ли-
тература бързо показва, че шаманистичните преживявания навсякъде
по света всъщност имат още една удивителна универсална
характеристика и това е наличието на някаква връзка с пещера.
Например сред инуитите от Смит Саунд кандидадът върви в транс към
подножието на скали, където - ако съдбата му е да стане шаман - за него
ще се отвори входът на пещера, невидим до този момент. „Ако не -
съобщава Елиаде, - ще се блъсне в скалата.“
„Веднага щом влезе в пещерата, тя се затваря след него и се отваря едва
след известно време. Кандидатът трябва да усети момента, в който се отваря, и
бързо да изскочи навън. В противен случай може да остане затворен в пе-
щерата завинаги.“42

В Централна Америка древната култура на майте, чиято религия е

силно шаманска по своята същност (както ще видим в 22 глава),
вярвала, че пещерите са „входове към изпълнения с вода подземен
свят“,43 „Шибалба, или Мястото на ужаса..., обиталище на чудовищни
свръхестествени същества, но също и източник на животворния дъжд и
царевицата и дом на обичните покойници“.44 В някои пещери майте са
оставили рисунки и призрачни негативни отпечатъци на длани, които
изглеждат по същия начин и са направени по същата техника на
пръскане на боя с уста, както са и отпечатъците от длани в
къснопалеолитните пещери в Югозападна Европа.45
В Южна Америка, сред индианците араукана в Чили, шаманите
преминавали през своята инициация в пещери, които често били
украсявани с глави на животни.46 По същия начин и множество
етнографски описания от XIX и XX в. не оставят място за съмнение, че
пещерите са играли важна и вездесъща роля в шаманските инициации
251
 при северноамериканските индианци и много често са били местата,
където са търсели видения и са се срещали със своите духове
помощници.47 Един поразителен пример, който Мирча Елиаде цитира, е
случая с един петдесетгодишен мъж павиоцо, който; като почувствал
призванието да стане шаман, влязъл в една пещера и започнал да се
моли: „Моите близки са болни, искам да ги спася...“. Опитал се да заспи,
но „странни шумове му попречили. Чувал грухтенето и воя на
животни...“. Скоро след това му се явило видение за шамански ле-
чителски сеанс. Тогава скалната стена на пещерата започнала да се
разделя и „в пукнатината се появил мъж. Той бил висок и слаб. В ръката
си държал перо от опашката на орел. Човекът наредил на кандидата да
се сдобие с такива пера и го научил да лекува“.48
Това, което Люис-Уилямс успява да извлече от всичко, е едно твър-
дение, направено много отдавна от Мирча Елиаде - че много култури са
придавали на пещерите роля в шаманските инициации, тъй като
„конкретни символи на преминаването в друг свят и на спускането в
подземното царство“.49 При това положение със сигурност би било
твърде опърничаво да изключим възможността злокобните и
необикновени пещери на къс- нопалеолитна Европа също да са били
възприемани по този начин - като портали към свръхестествен отвъден
свят - или да са били използвани за нещо, което Люис-Ушвшс нарича
„хтонични шамански инициации“.50 Всички данни показват, че
наистина е било така и че именно в рамките на това прозрение най-
добре можем да разберем изображенията на ранените мъже. Ето какво
заключава Люис-Уилямс:

„Невропсихологическите и етнографските данни, на които се позовавам,

много сериозно навеждат на мисълта, че н тези подземни изображения вижда-
ме древен и необичайно експлицитен израз на сложни шамански преживява-
ния, вдъхновени от променени състояния на съзнанието. Тези преживявания
са включвали изолация и сетивна депривация вследствие навлизането в един
подземен свят, „смърт“ в резултат от болезненото изпитание на многоброй-
ните халюцинирани пробождания и въздигането от тези мрачни области на
вдъхновения и прероден шаман“.51 •

Порталите
Това ни връща към последната загадка на къснопалеолитните
пещери: защо толкова много прекрасни рисувани и гравирани
изображения изобщо са били направени в пещери — и особено в много
дълбоки и много тъмни пещери, където са могли да бъдат достигнати с
цената на големи усилия и да бъдат видени единствено на изкуствена
светлина?
Работата на Люис-Уилямс предлага една пробна хипотеза: някъде във
времето, по-късно отпреди 50 000 години, но по-рано отпреди 30 000 го-
дини, неврологично модерните хора в Европа, които биха били напълно
неразличими от наС самите, открили и започнали да упражняват една
по- рано непозната способност на своите мозъци — умението да изпадат
252
в променени състояния на съзнанието и да виждат изключително
убедителни халюцинации, които по-късно увековечавали в пещерните
рисунки. Много е възможно тази способност да се е задействала и без
помощта на халю- циногени, може би по време на състояния на транс,
предизвикани от мно- гочасово танцуване и обезводняване - както е в
случая с бушмените сан в Южна Африка. Или може би е била
предизвикана за първи път от дълги периоди на глад и силен стрес,
дължащ се на заобикалящата ги среда, или от преднамерено подлагане
на лишения и мъчения — както е при танца на слънцето и „търсенето на
видения“ при някои северноамерикански индианци, - или посредством
сетивна депривация в самите пещери.
По-нататък в книгата ще видим, че малък процент от ранното
човешко население, изглежда, е притежавало способността да изпада
спонтанно в дълбок транс и да вижда точно такива халюцинации,
каквито спокойно може да са вдъхновили пещерните рисунки - т.е. е
напълно възможно подобни индивиди, надарени от химията на своите
мозъци с умението да виждат видения, да са били сред първите хора в
Европа, които са експлоатирали променените състояния на съзнанието
за доброто на общността като цяло, и сред първите, нарисували
виденията си по стените на пещерите. Само че също толкова възможно е
хората с модерна анатомия, обитаващи Европа преди около 40 000
години, да са се натъкнали на мощен естествен Халюциноген - може би
гъбата Psilocybe semilanceata или някоя друга автохтонна за Стария свят
псилоцибинова гъба, като например Panaeolus sphinctrinus, Panaeolus
campanulatus или Panaeolus papilonaceus.52 Редица други европейски
растения, най-вече принадлежащи към семейство Solanaceae
(картофови) - например татулът, мандрагората, буниката и беладоната, -
също така имат силни психотропни свойства и без съмнения биха
предизвикали такива видения и усещания за паралелен свят, каквито са
намерили отражения в пещерните рисунки.
Най-вероятно растителните халюциногени са били открити от
ловците и събирачите, които първоначално ги опитали като източник на
храна. Но независимо от причината хората, които ги погълнали,
изпаднали в транс и получили халюцинации за един напълно убедителен
и ужасяващо реален свръхестествен отвъден свят, населен от безтелесни
същества. И както е характерно за подобни състояния на транс -
независимо как са били предизвикани, — виденията са включвали
светещи геометрични и абстрактни мотиви, известни като ентоптични
феномени, които постепенно са прераснали в напълно иконични
халюцинирани образи на животни и териантро- пични фигури. Освен
това знаем от модерните изследвания, за които стана дума в предишната
глава, че - когато навлизат в най-дълбоките стадии на транса — почти
всички обекти изпитват усещането, че са засмукани в някакъв вихър,
фуния или „пълен е бушуваща вода тунел“ - и съответно че отиват
някъде дълбоко под земята. Както видяхме в 8 глава,
„много обекти на лабораторни изследвания съобщават за водовъртеж или

253
 въртящ се тунел, който сякаш ги обгражда... Стените на водовъртежа са мар-
кирани с решетка от квадрати, подобни на телевизионни екрани. Образите по
тези „екрани“ са първите спонтанно предизвиканите иконични халюцинации.
В крайна сметка те изместват водовъртежа и ентоптичните мотиви отстъпват
място на иконични образи“.53

Изображение от пещерата Ел Кастильо, на възраст приблизително 15 000 години.

„Стените на водовъртежа са маркирани с решетка от квадрати, подобни на
телевизионни екрани.“ ■

Разбира се, хората през Късния палеолит не са могли да си представят

телевизионни екрани. Но ако са търсели места в своя ежедневен свят,
където най-добре да могат да възпроизведат своите впечатления от
завихрянето на входа на света на духовете, то стените и таваните на
дълбоките тъмни пещери просто са плачели да им обърнат внимание. И
наистина, подобно на шаманите във всички епохи и места, изглежда
почти неизбежно тези ранни пътници-екстрасенси да са възприемали
пещерите - нека отново цитирам прозрението на Елиаде - като
„конкретни символи на преминаването в друг свят и на спускането в
подземното царство“. Имало я тъмнината, имало ги тунелите, имало ги
калцитните образувания с формите на чудовища или мамути, които
сякаш израствали като живи същества от повърхността на скалата,
имало ги ехтящите зали, горите от блещукащи сталагмити, стръмните
шахти, тесните цепнатини и скритите проходи, имало ги подземните
реки. За тези, които вече са били тласнати от псилоцибина или танците
на транса в царството на хтоничните халюцинации не е трудно да си
представят как дълбоките пещери на Франко-Кантабрия биха могли да
бъдат възприети като портали към страната на духовете, а може би дори
като нейни погранични територии. Освен това няма съмнение - като се
има предвид слабата трепкаща светлина, която простите
кьснопалеолитни лампи са осигурявали, - че шаманите в съответното
променено състояние на съзнанието са виждали в пещерите абсолютно
убедителни видения на обитателите на света на духовете, които са
„изплували“ през мембраната на скалните стени и са започвали да се
материализират пред очите им, заобиколени от блещукащи геометрични
мотиви.

254
 И тъй като повече или по-малко това виждаме нарисувано по стените
на пещерите, тъй като в много случаи рисуваните и гравирани
изображения са били направени в изключително отдалечени краища,
достъпът до които е бил труден и опасен, и тъй като виждаме фигури
като тези на ранените мъже, изглежда напълно оправдано да заключим,
че в сърцевината на къс- нопалеолитната религия се крие дълбоко
шаманско търсене. Нещо повече
- тук не става въпрос за някакво незначително или примитивно усилие,
а за огромен проект, продължил повече от 25 000 години. Той
систематично използвал променените състояния на съзнанието, при това
във внимателно подбрани условия, за да изследва и картографира най-
далечните краища на мозъка. В определен смисъл това бил най-
продължителният невропси- хологически експеримент в историята - и
то такъв, който има потенциала за разгадае и най-дълбоките мистерии
на човешкото съзнание, - а според археологическите данни произходът
му е неразделно свързан с все още недостатъчно добре разбрания процес
на поява на напълно модерното човешко поведение. И наистина, не
можем да отхвърлим хипотезата, че е въз- можно именно шаманските
проучвания на света на халюцинациите през Късния палеолит да са
изиграли ролята на катализатор, който е измъкнал нашите прадеди от
продължилия 5 милиона години ступор в генеалогията на хоминидите,
да са задействали тяхната интуиция и творческа мисъл, да са им
помогнали да изградят стабилно и обезпечено общество без насилие,
съхранило се цели 25 000 години - само по себе си невероятно постиже-
ние, - и да са ги тласнали по радикално нов еволюционен път.
Научно светотатство
Дали е възможно, както шаманите в Амазония непрекъснато твърдят,
растенията наистина да отварят канал, през който да общуваме със
свръхестествени същества и учители? Дали е възможно, както
бушмените IKung от Калахари ни казват със също толкова голяма
убеденост, тяхната способност да изпадат в дълбоко променени
състояния на съзнанието посредством своите танци на транса наистина
да им гарантира достъп до могъщи безтелесни създания, които могат да
влияят върху случващото се в този свят? И не би ли било логично да
заключим - тъй като еволюцията е надарила човешкия род с тези
особени и уникални способности, - че контактът със света на
свръхестественото трябва да е осигурявал на нашите прадеди някакво
голямо адаптивно преимущество? Дали не е възможно това да е така
дори в наши дни?
Дори прошепването на подобни въпроси е равнозначно на най-ужасно
научно светотатство - тъй като науката се гради върху предположението, че
няма такова нещо като „свръхестествено“, нито пък съществуват „духове“.
Според науката всички необяснени феномени - независимо колко загадъчни
могат да ни се сторят на пръв поглед - ще се окажат при съответното
проучване резултат от естествени причини, които спокойно могат да бъдат
обяснени в рамките на съществуващите физични, химични и биологични
255
 закони.

Заслон „Падналата скала", Западна

Капска провинция. Централна
фигура-духът на преминаващия
отвъд шаман се-отделя от тялото, за
да изследва свръхестествените
светове.

В случая с шаманизма нещата са точно обратните. Тук в основата на

цялата постройка лежи убеждението, че свръхестественото съществува.
Всъщност то не просто съществува — смята се, че то е по-висшето и по- стар
шо измерение, което оказва огромно влияние върху всички други нива на
действителността. От перспективата на шаманските култури никой не спори,
че трябва да обръщаме съответното внимание на свръхестественото и да
полагаме всички възможни усилия да научим за него каквото можем — стига
да искаме да водим пълноценен и балансиран живот като физически
същества във физическия свят.
Обичайният отговор на учените, които не вярват в свръхестественото, е да
отхвърлят всички подобни идеи като халюцинации. Само че в следващите
глави ще видим, че това е (меко казано!) неискрено, тъй като науката все още
няма дори и най-малко понятие какво представляват халюцинациите, нито
какво ги поражда, нито защо нашите мозъци трябва да са се развили по такъв
начин, че някои растения да могат да ги предизвикват. Бих предположил, че
99 от 100 образовани човека в съвременните технологично развити страни
автоматично приемат, че халюцинациите са просто „заблуда на ума“, глупави
трикове на химията на нашите мозъци, на които би било безумно да
приписваме каквато и да било обективна реалност. И все пак истината е, че
науката още не е успяла да докаже, че това е така, и всъщност не е
напреднала много в разбирането на неврологичната основа на обикновените
ежедневни възприятия,54 камо ли на това, което се случва при
пораждането на фантастичните мисловни образи, толкова характерни за
халюцинациите.
Макар и неизказано, съществува мнението, че мозъкът е някакъв вид
фабрика, която просто произвежда халюцинации, докато в случая с
получените от „нормалните“ възприятия образи обикновено го
разглеждаме като нещо като приемник, който улавя и анализира
съответните данни от околния свят. Само че има и друга възможност, с
256
която науката с нейната материалистическа нагласа никога не се е
занимала сериозно - а именно че в случая с халюцинациите мозъкът
също би могъл да функционира като приемник. Според тази схема
халюциногените и другите средства за предизвикване на променени
състояния на съзнанието всъщност „пренастройват“ мозъка да улавя
честоти, измерения и същества, които са напълно реални по някакъв
свой си начин, но обикновено остават недостъпни за нас.
Това, с две думи, е антинаучната идея в сърцето на шаманизма -
който не се съмнява, че мозъкът може да бъде пренастроен да вижда
други нива на действителността, а по-скоро се опитва да овладее
способността да бъдат изследвани тези други светове и да канализира и
максимализира ползите, които могат да бъдат извлечени от там, за
благото на общността като цяло. Иронично е, че днес ние, които сме
криминализирали употребата на халюциногени и не можем да
предложим на нашите млади хора никакви мъдри съвети, когато те се
поддадат на естествения човешки копнеж към променените състояния
на съзнанието, имаме дързостта да си представяме, че познаваме тези
забележителни субстанции по-добре от други култури, които са живели с
тях и са ги използвали контролирано в продължение на хилядолетия.
Също толкова абсурдно е да предполагаме, че през приблизително петте
десетилетия, през които западните невропсихолози са имали
възможността да правят систематични проучвания върху халю-
циногените (преди да бъдат спрени от „Войната срещу наркотиците“), те
биха могли да са научили дори и малка част от това, което всеки шаман
в амазонската джунгла знае благодарение на трупания в продължение на
дълги години опит.
Въпреки това, в началото на 70-те години на XX в., точно преди Вой-
ната срещу наркотиците реално да започне да взема пленници, некол-
цина невропсихолози тъкмо започвали да обръщат сериозно внимание
на нещо, което в ретроспекция изглежда като дълбоко шаманистични
идеи — включително „дискусии върху употребата на халюциногенни
наркотици като път към паранормални феномени“.55 Друга загадка, ко-
ято ще разгледаме в следващите глави, е, че голям брой доброволци с
най-различни биографии и идващи от най-различни култури - които не
са се срещали и не са имали възможност да сравняват бележките си -
многократно са давали на лабораторните изследователи описания на,
както изглежда, едни и същи интелигентни, общителни и нефизически
„същества“, с които се срещнали по време на своите пътувания в със-
тояние на транс.
Кои сме ние да твърдим, че тези същества са просто частици съзна-
ние, които не съществуват в действителност? Какво наистина знаем за
мястото, наричано от шаманите „света на духовете“, или за състоянията
на транс, в които трябва да изпаднат, за да го изследват? До каква
степен можем да бъдем убедени в нещата, които ни казват, като се има
предвид, че се оказва, че самите учени — които толкова надменно се
произнасят върху несъществуването на духове и невъзможността на
свръхестественото - никога през живота си не са изпадали в дълбоко
257
 променено състояние на съзнанието, но въпреки това проповядват
омраза и презрение към растенията, които за миг биха могли да им
предложат това изживяване? Следователно техните оценки за
халюцинираните светове и същества се основават най-вече на
предубедените им идеи за естеството на действителността, а не на пряко
лично познание. И тъй като са такива, имаме пълното право да ги
отхвърлим.
Обратното, именно поради техните многократни лични
преживявания и навлизането дълбоко във феномените на
халюцинациите шаманите от всички страни и епохи единодушно
твърдят, че между света на ежедневната реалност и свръхестествените
отвъдни светове, обитавани от могъщи духове, има единствено тънък
воал. Гениалността на Дейвид Люис-Уилямс се крие в това, че е показал
как това шаманско виждане за реалността и специфичните видове
халюцинации, които шаманите виждат и изживяват в променени
състояния на съзнанието, са предоставили далеч най-правдо- подобното
обяснение за най-древното изкуство на човешкия вид, за зората на
религията и — което е силно интригуващо - може би дори за загадъчния
„фактор X“ в нашата еволюция, който е тласнал прадедите ни не само
към практикуването на религията и създаването на велико изкуство, но
и към напълно развитото модерно поведение, което започва масово да се
проявява в археологическите материали преди около 40 000 години.
Само че именно тук работата на Люис-Уилямс, тръгнала по твърде
не- ортодоксален път с голямото влияние, което обръща на променените
състояния на съзнанието, се връща плавно и без протести към
общоприетото. Както няколко пъти споменах в предходните глави, той
напълно споделя мнението на масата учени по въпроса за „света на
духовете“ и „духовните същества“. Без значение какво са виждали
пещерните художници по време на своите трансове и независимо колко
силно са вярвали в реалността на това, което виждат, Люис-Уилямс
твърдо настоява, че вдъхновението за 25 000 години на къснопалеолитна
пещерна живопис се свежда изцяло до трескавите илюзии на обърканата
химия на мозъка - т.е. до халюцинации и нищо повече. В неговата
научна вселена просто няма място - или нужда
- нито за свръхестественото, нито за някакъв вид отвъдна реалност,
нито за възможността евентуално да съществуват интелигентни
нефизически същества.
В търсене на древните учители на човечеството
Установих, че не мога да оставя нещата така — вдъхновението за пе-
щерното изкуство и зараждането на религията да бъдат обяснявани
просто чрез объркана химия на мозъка, а най-ранните духовни
прозрения на човешкия род да бъдат сведени до нищо повече от
епифеномени (вторични признаци) на стриктно биологични процеси,
което на практика превръща възвишеното в смехотворно. С риск да се
повторя, отново искам да подчертая, че да бъде установена ролята на
халюцинациите като вдъхновение за пещерното изкуство е едно нещо - и
според мен Дейвид Пюи-Уилямс е успял да го направи. Но да разберем
258
какво всъщност представляват халюцинациите и каква роля играят те в
цялостния спектър от човешки възприятия-това е нещо съвсем
различно. И нито Люис-Уилямс, нито който и да било друг учен не може
да претендира за обладаването на подобни познания, нито пък се е
приближил до придобиването им. Надарените и опитни шамани
наистина знаят повече - и то много повече - от тях. И затова, ако имаме
някакъв разум, трябва да чуем какво имат да ни кажат шаманите
относно истинския характер и сложната тъкан на действителността, а не
глупаво да се къпем в самомнителната едноизмерна арогантност на
технологичната нагласа на Западния свят.
Тъй като бях разтърсен издъно от преживяванията си с аяхуаската и
ибогаина, реших да продължа проучването си и да се занимая с необик-
новените възможности, които науката отказва дори да погледне, а
Дейвид Люис-Уилямс най-безцеремонно отхвърля. Това е възможността,
с която амазонските и африкански халюциногени ме задължиха да се
сблъскам лице в лице и с която шаманите там се срещат ежедневно —
възможността светът на духовете и неговите обитатели да са реални и
свръхестествените сили и нефизическите създания да съществуват. Това
е и възможността човешкото съзнание да може - при определени
обстоятелства - да бъде ] освободено от тялото и да има способността да
взаимодейства или дори да ] се учи от тези „духове“. С две думи, дали
нашите прадеди са направили големия еволюционен скок през
последните 50 000 години не просто благодарение на благотворните
социални и организационни странични аспекти на шаманизма, а тъй
като буквално са получили помощ, знания, тласък и вдъхновение от
свръхестествени агенти?
Добре знам, че самата идея звучи абсурдно за всеки, който е получил
образованието си в рамките на западните логически и позитивистки
традиции. Само че колкото по-дълбоко навлизах, толкова повече се
убеждавах, че става въпрос за необикновена материя и че науката ни е
направила много лоша услуга със своята политика на осмиване и
обезкуражаване на всички рационални търсения в тази област.

СЪЩЕСТВАТА
ПЪТУВАНЕ В СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО

Океанът на свръхестественото е огромен и коварен. В него не може да

се плава без карта. Където е възможно, трябва да се търсят ориентири,
по които човек да определя курса си.

259
 11.
Моят първи ориентир - и загадката, която първа ме привлече към
това дирене, - беше осъзнаването, че срещи със свръхестествени
същества са документирани в най-древното изобразително изкуство,
откривано до този момент в света — изкуство, което включва
териантропи и е на повече от 30 000 години. Откритието, че шаманите в
съхранилите се общества на ловци и събирачи се срещат с буквално
идентични същества всеки път, когато изпадат в транс, и че и аз бих
могъл - както и направих - да се срещна с такива създания (под
въздействието на същите халюциногени, които използват шаманите),
окончателно ме убедиха в съществуването на някаква загадка, която
трябва да проуча.
Да, при всички положения е възможно „съществата“, с кОито аяху ас
ката и ибогаинът ме срещнаха буквално лице в лице, биха могли да
бъдат просто илюзии на обърканата химия на мозъка — както твърдят
западните учени, - но на мен определено не ми се сториха такива.
Напротив, всичко, през което ме преведоха тези два растителни
халюциногена, създаваше твърде силното и убедително усещане за
отварянето на врати към други, напълно различни нива на
действителността. Преживяванията бяха дълбоки, изключително
вълнуващи и подтикващи към сериозен размисъл, в един от случаите
странно заплашителни и ужасяващи.
Трудно ми беше да повярвам, че цялата тази сложност и всички под-
робности - заедно с удивителните образи, които сякаш нямаха никаква
връзка с живота ми до този момент или с интересите ми, - просто биха
могли да бъдат породени от нищото от бедния ми изпържен от наркоти-
ците мозък. Интуицията ми казваше, че ми е било позволено да зърна —
макар и за кратко и изкривено през собствения ми културен
„бекграунд“
- същества, които са напълно реални по някакъв свой начин, все още
неразбран от науката, които съществуват около нас и заедно с нас, които
дори, изглежда, съзнават нашето присъствие и проявяват активен интерес
към нас, но които вибрират с честота, която е извън обхвата на
нашите сетива и инструменти и затова в общия случай остават напълно
невидими за нас.

2 55
 Това интуитивно прозрение съвсем не ново, нито пък е споходило пър-
во мен. През 1901 г., след като вдишал психоактивна доза диазотен оксид и
изпаднал в транс с интензивни халюцинации, прочутият психолог и фи-
лософ Уилям Джеймс (брат на романиста Хенри Джеймс) внезапно бил
осенен от метафизично откровение относно начина, по който човешкото
съзнание взаимодейства с реалността:

„В този момент умът ми се видя принуден да стигне до едно заключение и от

тогава насам усещането ми за неговата истинност е останало непоколебимо.
Заключението е, че нашето обикновено работно съзнание — „рационал- ното
съзнание“, както го наричаме, — е само един специфичен вид съзнание, а
навсякъде наоколо, отделени от него с най-тънки стени, съществуват много
различни потенциални форми на съзнание. Бихме могли да изживеем живота си,
без дори да заподозрем тяхното съществуване, но стига да получим подходящия
стимул, те внезапно се появяват в цялата си пълнота... Нито едно описание на
Вселената в нейната цялост не може да бъде пълно, ако пренебрегне напълно
тези други форми на съзнание... При всички положения те ни забраняват да
приключим преждевременно своите сметки с действителността“. 1

Половин век по-късно, през 1953 г., писателят Олдъс Хъксли започнал
да се чувства по съвсем същия начин, след като погълнал четири десети
грама мескалин - психоактивния алкалоид, който се извлича от кактуса
пейот. След като разсъдил върху това първо преживяване, както и върху
по-късните си опити с мескалина - а също и с псилоцибин и ЛСД, - Хъксли
стигнал до зрялото и добре обмислено предположение, че „функциите на
мозъка, нервната система и сетивните органи са основно елиминиращи, а
не производителни“ -т.е., че тези органи действат основно като „редуци-
ращ клапан“, който ни защитава

„от това да бъдем претоварени и объркани от огромно количество непот-

ребни и неподходящи знания. Те отстраняват по-голямата част от това, което
иначе ние бихме възприемали и запомняли във всеки един момент, и ни оставят
само тази малка и специална подборка, която има вероятност да се окаже
полезна на практика... Това, което се появява от другата страна е мизерна
частица от този вид съзнание, който ни помага да оцелеем на повърхността на
тази конкретна планета... Повечето хора и през по-голямата част от времето
знаят само това, което минава през редуциращия клапан и е осветено като
наистина реално от местния им език. Но има и такива личности, които, из-
глежда, са родени със способността да заобикалят редуциращия клапан. Други
могат да прокарват временни обиколни пътища — спонтанно, в резултат от
целенасочени „духовни упражнения“, посредством хипноза или вследствие на
приемането на наркотици. По тези постоянни или временни обиколни пъ
 тища тече... нещо повече от - и най-вече различно от - подбрания утилитарен
материал, който нашите ограничени и индивидуални умове разглеждат като
пълен, или поне достатъчен образ на реалността“.2

През 1983 г., швейцарският учен Алберт Хофман, който пръв синтези-
рал ЛСД (и често експериментирал със себе си с този силен халюциноген),
отбелязал, че
„действителността е немислима без субекта, който я изживява. Тя е продукт
на външния свят, излъчвателя, и на приемник - нечие его, в чиято дълбока
същност еманациите на външния свят, уловени от антените на сетивните органи,
стават съзнателни... Проникването в друга реалност под влиянието на ЛСД може
да бъде обяснено с факта, че мозъкът - седалището на приемника, променя
своята биохимия. След това приемникът бива настроен на друга дължина на
вълната, различна от тази в нормалната, всекидневна действителност. Тъй като
безкрайното разно — и многообразие на Вселената съответства на безброй
много дължини на вълната, в зависимост от настройката на приемника много
различни реалности... могат да станат съзнателни... Истинското значение на
ЛСД и подобните халюциногени се крие в способността им на променят
заложената дължина на вълната на приемащото „аз“ и по този начин да
предизвикват промени в съзнанието за действителност. Тази способност да
позволяват възникването на нови и различни образи на реалността, тази
наистина космогонична сила ни помага да разберем култовото почитане на
халюциногенните растения като свещени субстанции“.3

Бихме могли да добавим, че това е така особено ако една подобна

промяна на дължината на вълната на приемника може да ни даде правдив
достъп до „по-висши духовни представителства“. Ето какво пише Уилям
Джеймс:
„Точно както нашето основно будно съзнание отваря широко нашите сетива
към досега с материалните неща, така е логически мислимо, че - ако има по-
висши духовни сили, които могат да влязат в директен контакт с нас, - ус-
ловията за това те да го направят би могло да бъде ние да разполагаме с такава
подсъзнателна област, каквато единствено би могла да ни даде достъп до тях.
Глъчката на ежедневния живот би могла да затвори врата, която призрачното
подсъзнателно е оставило открехната или отворена... Ако би имало по-висши
сили, които да могат да ни повлияят, то те биха имали достъп до нас единствено
през подсъзнателната врата“.4

През 2001 г. водещият американски психиатър д-р Рик Страсман от

Университета на Ню Мексико публикува резултатите от първото одобре-
но и финансирано от федералните власти изследване на въздействието на
халюциногените върху хора, проведено в САЩ след прекъсване от повече
от две десетилетия.5 Проектът на д-р Страсман обхваща 11 години
строго
257

258
17. Свръхестественото
контролирани изследвания, при които диметил триптамин (ДМТ), основ-
ният психоактивен алкалоид в аяхуаската, е инжектиран в чиста форма
на доброволци, които в последствие описват преживяното. Именно това,
което те разказвали, било толкова необикновено, толкова неочаквано и
толкова трудно за обяснение — както ще видим в 18 глава, - че накарало
Страсман да преразгледа своите възгледи за действителността. Подобно на
Хъксли и Хофман, той бил принуден да вземе предвид възможността, че
халюциногените променят дължината на вълната на приемника в мозъка
и му позволяват да осъществи контакт с „невидими светове и техните
обитатели“.6 При нормални обстоятелства този свят остава непрозрачен за
нас, но въпреки това е напълно реален. Като прави аналогия между мозъ-
ка и телевизор, Страсман отбелязва, че това, което ДМТ, изглежда, прави,
е не просто да засили яснотата, контраста и цветовете (както може да се
твърди за алкохола и другите нехалюциногенни наркотици). Вместо това
той превключва вниманието ни на съвсем различен канал:
„Програмата, която гледаме, вече не е ежедневната действителност — нор-
малният канал. ДМТ предоставя редовен, повторяем и сигурен достъп до
,,други“ канали. Другите равнини на съществуване винаги са налице. Всъщност
те са тук, около нас, и предават през цялото време! Само че ние не можем да ги
възприемем, тъй като не сме проектирани да го правим. Предварително
заложената програма ни поддържа настроени на Нормалния канал. Необходими
са само една-две секунди - няколкото удара на сърцето, които са нужни на
„духовната молекула“ [ДМТ], за да достигне до мозъка — за да сменим канала и
да отворим съзнанието си за тези други равнини на съществуване. Как е
възможно да става така? Не твърдя, че разбирам физическите теории за
паралелните вселени и тъмната материя. Но това, което знам, ме кара да ги
разглеждам като възможните места, където ДМТ би могъл да ни отведе...“. 7

Две основни посоки на търсене

И така, изглежда, щях да бъда в добра компания, ако продължавах да
държа очите си отворени за възможността „световете на духовете“ и
„свръхестествените същества“ - за които шаманите говорят и с които са-
мият аз се бях сблъскал - в крайна сметка да имат някаква форма на обек-
тивно съществуване, с което халюциниращият мозък да може да взаимо-
действа, а не просто фантастични субективни измислици на същия този
халюциниращ мозък. Почувствах се окуражен от факта, че мислители от
ранга на Уилям Джеймс, Олдъс Хъксли и Арберт Хофман са експеримен-
тирали върху себе си с халюциногени, за да подложат на изпитание грани-
ците на обществено конструираната реалност и да открият какво се крие
отвъд тях. Прозренията им укрепиха моето усещане, че това е напълно
валиден и потенциално обещаващ метод на изследване, и ми помогнаха да
събера кураж и да разширя собствените си търсения посредством шаман-
ските наркотици.
Реших да експериментирам с псилоцибина заради предполагаемата му
роля като катализатор на фантастичното пещерно изкуство на кьснопале-
олитна Европа.
Проявявах голям интерес и към чистия ДМТ - заради удивителните и
разтърсващи резултати от работата на Рик Страсман. Подробните показа-

260
ния на неговите лабораторни доброволци не оставяха място за съмнение,
че когато алкалоидът бъде изолиран и инжектиран в концентрирана пре-
чистена форма неговото въздействие демонстрира интригуващи разлики с
това на аяхуаската. Читателят ще си спомни, че други съставки на
отварата инхибират определени ензими в стомаха, които иначе биха
направили ДМТ неактивен при орално приемане (вж. 3 глава). Макар и да
са много по-слабо психоактивни от ДМТ, тези други съставки (и най-вече
хармали- нът) също имат своето характерно въздействие върху мозъка и
така допълнително съдействат за настройването на „приемника“ на
специфичната за аяхуаската „дължина на вълната“.8
Очевидното заключение от работата на Страсман е, че чистият ДМТ,
отделно от останалите съставки, настройва приемника на някаква своя си
дължина на вълната. Това се потвърждава от много индиански племена в
Амазония, които редовно използват психоактивни субстанции за смърка-
не, които извличат от растения от семейство вирола. Те имат изключител-
но високо съдържание на чист ДМТ.9 Индианците тукано например често
консумират аяхуаска и изпитват към нея възможно най-голямото
уважение (вж. 7 глава). Въпреки това антропологът Жерардо Райчел-
Долматоф установил, че шаманите тукано определят една смес за
смъркане от вирола, която наричат „вихо“, като „най-важното средство,
посредством което човек може да осъществи контакт със
свръхестествената сфера, за да се посъветва с духовните същества там“.
Като най-важен от тези духове се възприема „Вихо-махсе“, „Смъркащото
същество“ (собственик и господар на сместа за смъркане). Твърди се, че
той живее в Млечния път, откъдето непрекъснато наблюдава делата на
хората.10
Знаех, че е почти напълно невъзможно да намеря синтетичен ДМТ за
инжектиране — какъвто Страсман беше използвал за своя одобрен от фе-
дералните власти проект, - но научих, че понякога може да бъде открит на
черния пазар във форма за пушене. Друга алтернатива, стига да можеше
да се намери, беше смола от вирола, от която можех да приготвя
субстанция за смъркане, или смолист екстракт на чист ДМТ от кората на
едно австралийско акациево дърво, който може да се пуши в лула.
Имаше и много други халюциногени, които можех да опитам, стига да
исках, но нямах планове да го правя. Нито пък, след наситените преживя-
вания с аяхуаската и ибогаина, чувствах някакво голямо нетърпение или
належаща нужда да започна експериментите си с псилоцибина и ДМТ.
Съвсем не! Истината беше, че изпитват твърде смесени и двусмислени
чувства към халюциногените и към тяхното влияние върху моето съзна-
ние. Приветствам тяхната способност да ме тласнат - дори и за малко - в
едно духовно възприемчиво състояние на ума, в което при нормални об-
стоятелства не си позволявам да изпадам, тъй като съм твърде невроти-
зиран и зает. Приветствам неочакваните богатства, които това състояние
на ума разкрива пред мен. Но подобно на повечето хора, които са имали
близък досег със силни халюциногени и са ги приели насериозно, аз също
непрекъснато се боя от тяхната (или моята собствена?) тъмна страна.

261
Страхувам се по всякакви неназоваеми начини от неземните гледки,
които те откриват пред мен, и от странните и понякога ужасяващи
същества, с които ме срещат. Боя се, че биха могли да ме примамят в
някакъв безтелесен ад, от който никога няма да изляза нормален. Смятам,
че тези страхове са уместни. Както перуанският шаман дон Емилио
Андраде Гомес казал на антрополога Едуардо Луна, докато изследва
свръхестественото, човек трябва да наложи ограничения на знанията,
които иска да получи, и най- вече „не трябва да бъде твърде
нетърпелив“.11
Аз съвсем не бях нетърпелив, а напротив - умирах от страх! Но освен
това знаех, че трябва да преодолея страха си, ако искам да завърша тази
част от своето проучване. Съответно започнах да търся начини, за предпо-
читане законни, да се сдобия с необходимите субстанции, и да се приготвя
психически за всички изненади и изпитания, пред които можеха да ме из-
правят.
Междувременно бях доста напреднал в още една посока от моето из-
следване.
Тя ме върна към загадката на ранените мъже в къснопалеолитното пе-
щерно изкуство и предположението на Дейвид Люис-Уилямс - за което
стана дума в 10 глава, — че тези измъчени фигури „изобразяват един вид
шамански страдания, „смърт“ и инициация, които имат тясна връзка с
халюцинациите“. Читателят ще си спомни мъчителните и картинни
подробности на някои от страданията и изпитанията, на които, както
разказват шамани от безкрайно отдалечени райони на света - от
Австралия до Гренландия, - те били подложени от свръхестествените
същества. Въпреки че са странни и макар че се споменават често в
етнографските и антропологическите изследвания на обществата на
ловци и събирачи, подобни описания на „магическа хирургия“,
имплантиране на „кристали“ в телата или главите на инициираните,
„разчленявания“, „пробождания“, изтръгване на мозъка и очите и т.н., и
т.н. никога не са изкушили учените да се запитат дали зад тях не е
възможно да се крие нещо твърде необикновено и все пак реално. И така,
въпреки че са изучавани заради светлината, която биха могли да хвърлят
върху напрежението и динамиката на обществата на ловци и събирачи,
както и върху други социологически проблеми, самите съобщения се
възприемат като лишени от всякаква истина и надменно се пренебрегват
като бруталните, ритуалистични и суеверни фантазии на преднаучните
култури и техните шамани с разклатена психика. Предполагам, можете да
си представите изненадата ми, когато установих, че в наши дни буквално
същите преживявания редовно се описват от много голям брой
здравомислещи, светски, уважавани и добре уважавани хора от тех-
нологично развити държави като САЩ, Великобритания и Япония - все
страни, които много отдавна са се разграничили от шаманските възгледи
за действителност.
Отвличания и други необичайни лични преживявания
Три изчерпателни допитвания до общественото мнение, проведени от
262
„Роупър Организейшън“ през 1991 п, установиха, че приблизително един
от всеки пет възрастни американци поне веднъж през живота си - в един
или друг момент - се е събуждал парализиран от усещането за странна
фигура или присъствие в стаята. Освен това:
• почти един от всеки осем е имал в живота си период от един час или
повече, през който той или тя очевидно са се били загубили, но не са
можели да си спомнят защо;
• един от всеки десет възрастни е изпитал усещането, че действително
лети във въздуха, без да може да разбере защо и как;
• един от всеки дванайсет е виждал необичайни светлини или светещи
кълба в стаята, без да може да разбере какво ги предизвиква;
• един от всеки дванайсет е откривал озадачаващи белези по тялото
си, без да може да си спомни къде и как се е сдобил с тях.12
Допитванията на „Роупър“, чиято номинална цел е да събере данни за
„необичайните лични преживявания“, били поръчани и впоследствие ре-
зултатите от тях анализирани от д-р Джон Мак, професор по психиатрия в
Медицинското училище в Харвард, д-р Дейвид Джейкьбс, доцент по ис-
тория в университета „Темпъл“, Джон Карпентър, психиатър от Спринг-
фийлд, Мисури, д-р Рон Уестръм, професор по социология в Университета
на Източен Мичиган, и Бъд Хопкинс, работещ в Ню Йорк автор, изследо-
вател и адвокат със специализирани познания относно феномена на т.нар.
„извънземни отвличания“ или „отвличания от HJIO“.13 Всъщност специ-
фичните, но незаявени цели на проучванията, — прикрити зад заявения
по-безобиден интерес към „необичайните лични преживявания“, - били да
се получат някакви статистически данни относно дела, в рамките на
цялото население, на индивидите, които са били засегнати от някое от на-
бора крайно необикновени лични преживявания, свързани с класическите
отвличания от HJIO.
В нашето общество убеждението, че някой може да бъде отвлечен от
извънземни същества на неидентифициран летящ обект, обикновено се
приема като признак за разклатена психика и предизвиква присмех.
Съответно стратегията на провеждащите допитването била да избягват
директни въпроси по тази тема и да се фокусират — казано по заобиколен
начин
- върху „преживявания, за които се знае, че се асоциират с отвличания от
НЛО“.14 На свой ред тези преживяния били извлечени от продължили
часове интервюта с дълбоко разтърсени и разстроени хора, провеждани —
често под хипноза - от Джон Мак, Джон Карпентър, Дейвид Джейкъбс и
Бъд Хопкинс. Всички интервюирани били имали стресиращи епизоди в
живота си — често започнали още през детството им и продължаващи и в
зрелите им години - които за тях самите създавали усещането за реалност,
но изглеждали обективно невъзможни. В много случаи те притеснено при-
писвали тези епизоди на отвличания от „извънземни същества“, които ги
отвели на „космически кораб в небето“ (или понякога под земята или под
водата) и там правели с тях болезнени, унизителни и неприятни неща,

263
преди да ги върнат обратно по домовете им. Но по-често интервюираните
не си спомняли какво точно се било случило — само че нещо се е случило,
— но под хипноза си връщали всички спомени за многократни
„отвличания от извънземни“ на различни интервали през целия им
живот.
Тъй като толкова много от интервюираните не можели да си спомнят,
че са били отвлечени, преди подробностите да бъдат извлечени с хипноза,
въпросите на допитванията на „Роупър“ се съсредоточили върху
различни видове странни преживявания, които въпросните хора можели
да си спомнят преди хипнозата - често именно преживяванията, които ги
накарали да потърсят помощ. Изброените по-горе „силни индикатори“
(т.е. събуждането нощем парализиран и с усещането за странна фигура в
стаята, необяснимо летене, загадъчни белези по тялото, един час или
повече губещо се време, виждане на светещи кълба) особено често били
описвани от отвлечени от НЛО. Съответно създателите на допитванията
решили, че ако някой от разпитваните отговори на поне четири от тези
пет индикатора, то те ще го разглеждат като вероятно отвлечен. В тази
категория попаднали общо 2% от всички участници:

„Това показва, че 2% от възрастното население на САЩ е имало набор от

преживявания, които отговарят на отвличане. Съответно ние смятаме - въз
основа на нашата база от близо 6000 разпитани, - че един от всеки петдесет
възрастни американци може да е имал преживявания, свързани с отвличане
от НЛО“.15

През 1991 г., която били проведени допитванията на „Роупър“, „един

от всеки петдесет възрастни американци“ е било равнозначно на почти 4
милиона души.16

Моята лична позиция по въпроса с „НЛО“ и „извънземните“

Преди да продължа нататък, искам да заявя - съвсем ясно и в писмена
форма, — че когато започнах да проучвам посоката на изследване, която е
представена в тази и в следващите пет глави, аз не вярвах, че НЛО са кос-
мически кораби от други планети, барабар с гайките и винтчетата. Също
така не вярвах, че „извънземните“, които често се свързват със
забелязаните НЛО, са физически същества от извънземни цивилизации,
които по някаква причина са посетили Земята, отвлекли са някакви
специално подбрани хора, подложили са ги на всякакви странни и
интимни процедури и след това са ги върнали по домовете им, само за да
могат после пак да ги отвличат - често в продължение на много години - и
да правят с тях други странни неща.
В 3 глава описах своите собствени преки наблюдения върху същества,
които приличат на популярния образ на извънземните - съществата,
които ми се явиха в предизвиканите от аяхуаската халюцинации.
Абсолютно убедителната и дори ужасяваща природа на тези халюцинации
(които включваха и обекти, подобни на летящи чинии) породи у мен

264
подозрението, че срещите с НЛО и случаите на отвличане от извънземни,
които през последните го-, дини толкова масово и сензационно се
съобщават по цял свят, биха могли да бъдат разбрани най-добре като
преживявания в резултат на променени състояния на съзнанието, а не на
пълнокръвни физически контакти.
Сега, докато пиша тези редове, след като съм приключил с
изследването си, нежеланието ми да повярвам във физическите и
извънземните обяснения на НЛО и странните същества, както и
интуитивната ми догадка, че вероятно става дума за видения, са се
затвърдили до нещо близко до сигурност. Съответно трябва да предупредя
читателите, че на следващите страници те няма да намерят нищо, което
да подкрепи идеята, че „извънземните“ са посетители от други светове.
Никой не би могъл напълно да изключи една подобна възможност, но
събраните от мен данни предполагат, че те са нещо много по-интересно и
много по-загадъчно.

Игли, хирургия и болка

Има едно особено необичайно, стресиращо и характерно лично прежи-
вяване, което хората, вярващи, че са били отвлечени от НЛО, разказват
по-често и по-последователно в сравнение с почти всички други преживя-
вания. Това е унизителното и травматизиращо преживяване да бъдат под-
ложени от отвлеклите ги същества на насилствени медицински прегледи
и на болезнени и неразбираеми хирургични процедури, които често
оставят след себе си трайни видими белези, а понякога дори загадъчни
импланти в телата на отвлечените.17 Повече подробности читателят може
да потърси в публикуваната работа на Джон Мак, Дейвид Джейкъбс и
Томас Балард, където ще открие стотици страници подобни разкази.18 Тук
ще предложа само няколко примера, които ще са достатъчни да
илюстрират особения характер на целия феномен.
През 1961 г. Бети и Барни Хил заявяват, че колата им била преследвана
от НЛО, а те били отвлечени от малки хуманоидни същества с

,доста странни на вид глави, с големи черепи, които се свиваха надолу към
брадичката. А очите им продължаваха и отстрани на главите им... Кожата им
беше сивкава на вид и изглеждаше почти като метална... Не забелязах никаква
коса... Не забелязах никакъв издатък на мястото на носа - сякаш имаше само две
цепнатини, които представляваха ноздрите“.19
Веднъж щом били качени на борда на HJlO-то, двамата били разделени
и Бети била подложена на медицински преглед, по време на който в пъпа
й била вкарана дълга игла, която й причинила ужасна болка.20
Върховият момент от отвличането на Санди Ларсън през 1975 г. била
гледката „към Земята сред космоса през края на един сияещ тунел“.21
Най- лошото били изключително неприятните преживявания, свързани с
една странна и радикална хирургична намеса, при която „съществата“
извадили мозъка й и го поставили до нея.22
През пролетта на 1950 г. Бети Ейхо била отвлечена от хуманоиди, които

265
описала като високи около метър, с „крушовидни“ глави и големи
немигащи очи. Последвали драматични събития. НЛО-то „се гмурна във
водата и отново изплува, след което навлезе в огромни кристални пещери,
които се разшириха в обширен подземен свят“.23 По-късно Ейхо „се
понесла из въздуха“ и се озовала на някаква маса:

„Почувствала се залепнала за нея, а в същото време едно от съществата

извадило дясното й око и имплантирало дълбоко в главата й миниатюрно ус-
тройство, като използвало светеща игла. Съществото поставило ръка на челото й
и това облекчило болката. Те... имплантирали някакви неща в гръбнака и петите
й. Съществата прокарали ръчни инструменти по гръбнака й и насочили подобни
на игли устройства към главата й и я накарали да почувства имплантите вътре в
себе си“.24

Около 40 години по-късно, в началото на 90-те години, един от паци-

ентите на Джон Мак, „Скот“, си спомнил, че по време на едно от многото
си отвличания той се оказал в нещо, което сметнал за космически кораб -
разпънат на някаква маса и с две, „подобни на доктори“ фигури от двете
си страни. Главата му лежала на блок и във врата му — „високо,
непосредствено под скалпа“ — се впивали четири „шипа“. Според разказа
на Мак, Скот сметнал, че става въпрос за електроди, „които били
използвани, за да манипулират и контролират неговите движения и
чувства“.25
Още една от пациентките на Мак, „Джери“, си спомнила отвличане, по
време на което била отнесена на голям космически кораб с куполови- ден
покрив, а след това се озовала в „кръгла стая“, която отвътре изглеждала
„блестяща и метална на вид“ и съдържала „оборудване“, както й се
сторило.26 Тук малки, тъмни човекообразни същества извършили нераз-
бираеми изследвания върху тялото й — под ръководството на по-високо и
по-светло същество, за което тя решила, че е мъжко и е „водачът“. В един
момент той я попитал по телепатичен път (но объркващо) дали „лечени-
ето до този момент било окей“. Джери разказва, че непосредствено след
това „нещо остро, подобно на игла“ било вкарано от някъде отвисоко
отстрани в шията й: „Те го завъртат! Оооох! То е вътре в мен..; Напъхаха
това нещо вътре в мен“.27
Подобно на тези на много други отвлечени, и преживяното от „Катрин“
- която също била закарана против волята си на борда на нещо, което
според нея е било НЛО — включвали на първо място металическа стая,
„подобно на полиран алуминий, но по-тъмна“, където я накарали да легне
на стая. Забелязала, че помещението било с приглушено осветление и че в
нея заедно с нея присъствали и няколко дребни същества. Въпреки че бил
по-висок от останалите, водачът - или още „преглеждащият“ - все пак бил
по-нисък от Катрин. Кожата му изглеждала „много гладка - сивкавобяла“,
а поведението му било заплашително: „Гледаше ме както бихте погледна-
ли жаба точно преди да й направите дисекция“.28
Кагрин си спомнила, че след това била подложена на поредица

266
болезнени гинекологични процедури, като била сигурна, че взели проби от
яйчниците й.29 В 13 глава ще се върнем към възможното значение на тези
(също много често срещани) „репродуктивни“ аспекти на
преживяванията, свързани с отвличане от НЛО. Междувременно
изпитанията на Катрин далеч не били свършили. Тя описала метален
инструмент, „дълъг може би около 30 сантиметра“, който бил вкаран на
„може би 15 сантиметра“ в една от ноздрите й - т.е. в нейния мозък.

„Можех да почувствам как нещо се чупи в главата ми. Като го натисна на-
вътре, счупикаквото и да имаше там и продължи да го вкарва през него, все по-
нагоре. . Чудя се какво ли счупиха... Не познавам анатомията, но той счупи
нещо, за да продължи навътре^ за да стигне до мозъка ми... Не знам какво беше.
Искам да знам, дали ще зарасне.“30

„Джо“ си спомнил, че бил отвлечен от хуманоид „с триъгълно лице,

голямо чело, тясна брадичка и големи черни елипсовидни очи“, който
първо го „пренесъл през въздуха“ до космическия кораб, който бил
„много по-голям отвътре, отколкото отвън“, след което със силата на
волята си го накарал да леген на някаква маса.31 Тук Джо внезапно бил
заобиколен от между осем и десет малки същества. Едно от тях, което
стояло отляво, се нахвърлило върху него с „голяма игла, дълга около 30
сантиметра и с нещо като дръжка“. Иглата се забила отляво във врата на
Джо, под ухото и „срещу черепа“, като му причинила силна болка:
„Вкарват в мозъка ми образа на нещо малко, сребристо и с формата на
хапче, което оставят там и от което излизат четири съвсем мънички
жички“.32 Джо разказва, че след като извадили иглата, той получил
следното телепатично съобщение от съществата: „Близо сме. Ние сме с
вас. Тук сме, за да ви помогнем. Тук сме, за да ви водим, за да ви преведем
през трудните ви моменти“.33
В един друг случай Джо бил отвлечен заедно със своя новороден син
Марк и станал свидетел на това как съществата притискали към главата
на бебето „кристали“ и „осветили.очите му и ръката му със светлина“.34
Друга пациентка на Джон Мак, „Ева“, видяла сив космически кораб,
изпаднала в паника и припаднала, след което се оказала на маса в
някакво помещение, където две същества я преглеждали:
„Бях в свито положение, подобно на зародиш в утробата, с гръб към тях.
Правеха нещо с гръбнака ми. Целият ми гръбнак смъдеше и беше студен. Беше
ужасно! Почувствах все едно проникват в тялото ми с някакъв много остър
инструмент и го подпъхват между кожата и плътта ми“. 35

„Карин“ също се озовала в помещение в космически кораб: „Отвориха

гръдния ми кош и извадиха сърцето ми“.36 По същия начин и „Карлос“
казал на Мак как бил издигнат в небето върху „лъч светлина“ - до нещо,
което възприел като космически кораб. Оказал се в „ротондата“ на този
кръгъл летателен апарат — в просторна и пълна с оборудване стая,
където множество малки хуманоидни същества се занимавали всеки със

267
своята работа и на пръв поглед не очаквали нищо от него. Но в крайна
сметка едно от тях го отвело до друга част на кораба, където бил положен
на маса, която описва като „кристален блок“.37 Тук едно женско същество
с огромни косо разположени очи, но „почти без нос и почти без уста“,38
наредило на „същества, които имаха муцуни на влечуги и насекомовидни
тела, или пък бяха роботообразни“, да извършат операция върху него.39
Операцията била изключително болезнена и включвала употребата на
кристали:

„Каквито и да са тези кристали - приличаха повече на метал, отколкото на

стъкло, - има светлина. Мога да я видя... Прилича на квадрагна тръба от кристал,
която така е оформена, че в краищата си изглежда като осмоъгьлна... А самият
край има формата на стъпаловидна пирамида. Той изстрелва лазерен лъч в тя-
лото, но усещането е като за игла, защото боли, а освен това прилича на игла“. 40

Същият феномен, но различна културна среда

Вече познавах различните инициационни изпитания, на които халюци-
ниращите шамани по целия свят вярват, че са били подложени от духове-
те. Поместените в 10 глава ограничени извадки от обширната
етнографска литература по тази тема би трябвало да са достатъчни да
изяснят, че тези изпитания често и по-много образен начин включват
процедури, които хората от Западния свят най-вероятно ще
интерпретират като „медицински“ или „хирургични“. Вече бях
удовлетворен от наличието на близки и убедителни паралели между тези
често загадъчни и болезнени епизоди на шаманска хирургия, от една
страна, и пронизването и пробождането на фигурите на ранените мъже в
къснопалеолитното пещерно изкуство, от друга. Само че беше объркващо
да открия също толкова силни паралели и в предполагаемите хирургични
процедури на борда на космически кораби, описани под хипноза от хора от
края на XX в., вярващи, че са били отвлечени от HJIO-та:

„Джери разказва за „нещо остро, подобно на игла“, което било вкарано от

някъде отвисоко отстрани в шията й... Малко същество забило „голяма игла,
дълга около 30 сантиметра и с нещо като дръжка“ във врата на Джо под ухо-
то, „срещу черепа“, като му причинило силна болка... Метален инструмент,
,дълъг може би около 30 сантиметра“, бил вкаран дълбоко в мозъка на Катрин
през една от ноздрите й: „Той счупи нещо, за да продължи навътре, за да
стигне до мозъка ми...“.

Сравнете тези редове с цитираните в 10 глава етнографски описания

на преживяванията на халюциниращите шамани:

„Три черни дявола пронизват главата му с копие...“ (якути).,Духът хвърля

по него невидимо копие, което пронизва врата изотзад, минава през езика,
където прави голяма дупка, и след това излиза през устата...“ (арунта, Австра-
лия). „В главите им поставят змии и носовете им биват пронизани с магически
предмет...“ (уарамунга, Австралия)“.
268
 Нека сега се върнем към отвлечените от НЛО:

„Дясното око на Бети Ейхо било извадено и миниатюрно устройство било

имплантирано дълбоко в мозъка й, други устройства били имплантирани в
гръбнака и петите й... Джо вярвал, че „нещо малко, сребристо и с формата на
хапче“, от което излизали жички, било имплантирано в мозъка му, а освен
това станал свидетел на това как „съществата притискали към главата на
бебето „кристали“ и „осветили очите му и ръката му със светлина“... Кристали
били използвани като хирургични инструменти при изключително
болезнената операция, на която Карлос бил подложен като част от
отвличането му от НЛО“.

Ето какво казва шаманската етнография:

„Те разрязаха главата му, извадиха мозъка и - след като го измиха - го
върнаха обратно, за да му дадат по-ясен ум, с който да прониква в мистери-
ите... Вкараха златен прах в очите му...“41 (даяки, Борнео). „След това идва
човек с пръчка. Той вкарва пръчката в главата на посветения и поставя голям
колкото лимон магически камък в раната. След това се явяват духовете..., за да
го научат на изкуството да лекува...“42 (уотоджобалук, Австралия). „Шаманът
от племето кобено вкарва планински кристали в главата на кандидата.
Те разяждат мозъка и очите му, след което заемат мястото на тези органи и се
превръщат в негова сила...“ (Южна Америка). „Веднъж щом се издигнат в
небето, учителят вкарва в тялото на кандидата малки дъгови змии и кварцови
кристали. След тази операция кандидатът бива свален обратно на земята...“43
(р. Форест, Австралия)“.

Отвлечени от НЛО:
„Две същества оперирали гръбначния стълб на Ева: „Почувствах все едно
проникват в тялото ми с някакъв много остър инструмент и го подпъхват меж-
ду кожата и плътта ми“. В пъпа на Бети Хил била вкарана дълга игла, която й
причинила ужасна болка“.

Шаманската етнография:

„Видях фигурата на мъж..., чиято глава беше обкръжена от ярко сияние... Той
заговори: „Изчакай без страх, докато аз кажа и направя всичко, което имам
намерение да сторя“. След това почувствах как в плътта ми се забиват различни
инструменти, първо подобни на остри ножове, после на игли...“44 (оджибуа,
Северна Америка): „Смята се, че кандидатът за членство в обществото на Куксу
бива прободен през пъпа с копие и стрела от самия Куксу...“
(р. Патуин, Северна Америка)“.

След като Сандра Ларсън била отнесена на борда на НЛО, тя имала не-
забравимо и изключително необичайно преживяване:

„Съществата извадили мозъка й и го поставили до нея...“.

269
 Но дори и в този случай халюцинираните инициации предлагат порази-
телни паралели. Например в цитирания от Елиаде пример с якутския
шаман:

„Духовете отрязали главата му и я поставили настрана“. 45

Загадката на костите
Открих и други забележителни аналогии между тези медицински аспек-
ти на феномена на отвличанията и описанията на духовната хирургия,
които се явяват толкова често и заемат толкова важно място в
етнографските документи, но тук няма място да ги изброявам всичките.
Една обаче е особено поразителна - тъй като е толкова странна — и засяга
ритуала на „броене на костите“, който е описан при много различни
шамански култури. Един типичен пример е този на тунгуския шаман,
който изпаднал в дълбок транс и в него преминал през ритуал на
инициация, извършен от духовните същества:

„Те го пронизвали със стрели, докато той не загубил съзнание и не се стро-

полил на земята. Тогава отрязали месата му, изтръгнали костите му и ги пре-
броили. Ако някоя липсвала, той нямало да може да стане шаман“. 46

В един друг случай от Сибир шаманът Кизласов разказал как бил „на-
рязан на парчета на черна маса“ от „две черни и две светли“ същества,
които преброили костите му по нареждане на своя предводител:

„В областта на ребрата откриха кост, която имаше дупка в средата. Това беше
допълнителната кост. Това беше причината да стана шаман. Тъй като право да
станат шамани имат само тези мъже, в чиито тела е открита такава кост“. 47

270
 Изглеждаше твърде невероятно да открия нещо подобно в
литературата за отвличания от НЛО, но скоро установих, че всъщност
има паралели. Дейвид Джейкъбс от университета „Темпъл“, който е
провел пространни интервюта със стотици отвлечени и който самият
напълно отхвърля наличието на връзка между техните преживявания и
тези на шаманите,48 въпреки това отбелязва, че те често описват „ръчкане
и опипване“ на костите и ставите им:

„Малките същества внимателно разглеждат ребрата и гръдния кош на обекта.

Понякога правят малък разрез отдясно на отвлечения... Те методично докосват и
притискат всеки отделен прешлен от врата до опашната кост... Дълго време се
занимават с всеки прешлен, докато пръстите им опипват структурата на всяка
кост“.49

По същия начин и Катрин - пациентката на Джон Мак, с която вече се

срещнахме по-рано, - описала как по време на едно от преживяванията й
малки същества с „огромни черни бадемовидни очи“50 я издигнали до
огромно НЛО с металически сребрист цвят и я вкарали в едно от подоб-
ните на пещера помещения, „голямо колкото самолетен хангар“. Докато
похитителите й я водели през помещението, тя забелязала редици маси от
двете страни на пътеката. Някои били празни, но на други тя видяла,
според нейните преценки, „между сто и двеста човека“, върху които се
извършвали някакви процедури. Катрин била принудена да седне на една
от масите и след това протекъл следният епизод, който по своята същност
е експлицитно свързан с „броене на костите“:

„Пробягват с малките си пръстчета по гърба ми, все едно броят прешлените

на гръбначния ми стълб. „Това пък за какво е?“ А той отговаря: „За да се уверим,
че всичко е наред“.51

Проблемни въпроси
Любопитството ми бе заинтригувано, но първоначално реагирах скеп-
тично на всичко това, което изглеждаше като поредица от удивителни и
необяснени сходства между различни култури. Просто не можех да видя
причината да има нещо общо между шаманите от общества от ловци и
събирачи, които се разправят с „духове“ и правят дъжд, и светските жите-
ли на американските градове, на които незнайно защо им се струва, че са
били отвлечени от извънземни. Затова положих големи усилия да омало-
важа сходствата, които виждах, и да убедя сам себе си, че всичко това се
дължи на някакво съвпадение.
Но когато започнаха да се трупат допълнителни обстоятелства,
степента на съвпадение в подробностите на преживяванията започна да
ме обърква. Защо е необходимо духовете в една част на света и един
исторически период, от една страна, и извънземните в друга част на света
и друг исторически период, от друга, по един и същ начин да отвличат
мъже и жени, да вкарват загадъчни предмети в главите им, да забиват

271
копия или големи игли във вратовете и черепите им, да имплантират
кристали в телата им, да броят костите им, да изваждат очите и мозъците
им и т.н., и т.н.? След като размислих вече бях в състояние да видя колко
смехотворно е да си представям, че хора от толкова различни културни
среди — каквито са шаманите и отвлечените от НЛО - биха могли
независимо едни от други да са изобретили на практика едни и същи
изключително странни същества и едни и същи необясними
медицински/хирургични процедури.
Но ако случаят не беше такъв, тогава какъв беше?
Имах усещането, че съм се натъкнал на крайчеца на някаква дълбоко
погребана обща схема и че всеки момент на бял свят ще изплуват много
проблемни въпроси.
ШАМАНИ В НЕБЕТО

Повечето читатели на тази книга сигурно са чували за отвличания от

извънземни. Някои сигурно знаят за тях много, а други - нищожно
малко. Мнозина сигурно са убедени (погрешно), че феноменът е бил
опроверган успешно като поредица от измами и халюцинации на
побъркани. Мнозина други са решили за себе си, че чутите от тях
разкази са твърде многобройни и че хората, от които са ги чули, са
твърде порядъчни и почтени, за да става въпрос за нещо напълно
безпочвено. Сред последните сигурно има хора, които нямат абсолютно
никакво предположение относно това кой или какво е отговорно за тези
отвличания, но повечето вероятно са възприели тезата, популяризирана
от известния телевизионен сериал от 90-те години „Досиетата X“ — а
именно, че са дело на извънземни или, с други думи, на технологично
развити същества от други планети, които са прекосили междузвездното
пространство, за да ни отвличат за някакви свои си загадъчни цели.
Едва ли е необходимо да казвам, че няма сигурни доказателства, ко-
ито да подкрепят тази или която и да била друга теория. Налице е ня-
какъв феномен и огромен обем документация. Изглежда, милиони хора
са засегнати. Само че няма и едно доказателство, че извършителите на
отвличанията - ако изобщо съществуват в някакъв практически смисъл
- са извънземни същества. Нито пък — въпреки че ние почти
автоматично приемаме, че е така — има и най-малката причина да
вярваме, че подобните на чинии HJIO-та, които отвлечените често
описват като местата, където са били отведени, всъщност са космически
кораби. Всички подобни идеи са просто хипотези, изградени върху
спекулации, които са изсмукани от догадки, които на свой ред почиват
върху обществените нагласи през XX в. Помислете си какво се случи
през XX в. Стартирахме полетите в космоса. Отидохме на Луната.
Изпратихме спускаеми апарати на Марс. Освен това бяхме първото
поколение, което сериозно трябваше да се замисли за възможността —
тъй като самите ние сме напреднали от технологична гледна точка вид и
живеем на планета, — че може да има ■ други видове, живеещи на други
планети, които да са поне толкова технологично развити, колкото сме

272
 12.
ние. Затова, когато от края на 40-те
години насетне (с все по-голяма честота през 50-те и 60-те години) хората
започнали да забелязват в небесата на Америка, Европа и Япония
метални на вид неидентифицирани летящи обекти, движещи се с неве-
роятна скорост и извършващи невъзможни според законите на физиката
маневри, най-естественото обяснение, което се появило в главите ни - и
това едва ли трябва да ни изненадва, - било „извънземни в космически
кораби от други планети“.
Първите отвличания - а заедно с тях и първите странни хирургични
процедури — започнали да привличат общественото внимание през 60-
те години. Най-ранният случай, получил публична известност, бил този
на Барни и Бети Хил от 1961 г. Тогава Бети преминала през описаните в
11 глава изпитания, по време на които видяла как дълга игла била
забита през пъпа в корема й. През следващите три десетилетия хиляди
други хора разказали за подобни преживявания, чийто гротесков
характер е обобщен в бестселъра на Уитли Стрийбър „Общуване“,
посветен на собственото му отвличане (книгата беше публикувана през
1987 г. и впоследствие по нея беше направена холивудска продукция с
участието на Кристофър Уокън). През 1989 г. д-р Джон Мак от
Харвардския университет започнал да предлага, в рамките на своята
практика като психиатър, терапия на хора, които вярвали, че са били
отвлечени от извънземни. Обширните интервюта с тях, често
провеждани под хипноза, разкрили, че много от пациентите му си
спомняли за множество отвличания, започнали още в детските им
години. В някои случаи станало ясно, че първите отвличания се случили
в края на 40-те и началото на 50-те години, повече от десет години преди
случаят на Бети и Барни Хил да привлече общественото внимание върху
този необичаен синдром.

Нищо общо с лудостта

Още от самото начало, демонстрирайки необичайно за ортодоксален
учен смирение, Мак решил да вземе отвлечените насериозно. Това му на-
влякло силни критики и много присмех от страна на неговите колеги. И
все пак той успял да защити позициите си с категорични клинични

273
данни, тъй като нито един от научните методи и психометрични тестове,
приложени върху обявилите се за отвлечени от НЛО, не показал нищо,
което да свързва синдрома с някакво психическо разстройство.
Например Парнел, който през 1988 г. - точно преди Мак да приема
отвлечени от НЛО пациенти
- подложил 223 души с подобни истории на Многофакторния личностен
въпросник „Минесота“ и 16-факториия личностен въпросник и не
открил „никакви данни за сериозни психопатологични състояния“.1 По
същия начин при едно друго изследване д-р Елизабет Слейтър, психолог
по образование, подложила отвлечените на девет набора от
психологически тестове. Преди да приключи с анализа на резултатите от
тестовете, тя самата не знаела, че всички обекти са съобщили за
отвличания от НЛО. Ето каквс гласят нейните заключения:

274
 „Първият и най-важен въпрос е дали преживяванията, за които обектите
разказват, биха могли да бъдат обяснени единствено в рамките на психопа-
тологията, т.е. като психично разстройство. Отговорът е категорично „не“. В
най-общи линии, ако разказите за отвличанията са творения на някакви ин-
тимни фантазии, то — въз основа на това, което знаем за психичните заболя-
вания, — биха могли да идват единствено от страна на патологични лъжци,
параноидни шизофреници и силно объркани и изключително редки истерици,
страдащи от състояния на фуга и/или раздвояване на личността... Важно е да се
отбележи, че доколкото може да се съди по данните от тестовете, нито един от
обектите не попада в някоя от тези категории. При това положение, въпреки че'
тестовете не са в състояние да потвърдят истинността на съобщенията за
отвличане от НЛО, човек може да заключи, че резултатите от тестовете не
противоречат на възможността описаните отшшчания наистина да са се
случили“.2

Допълнителни подробни тестове, направени през 90-те години от Кат- рин

Маклауд, колега на Мак от Харвард, сравнили 40 души с разкази за
отвличания с 40 контролни обекта, като използвали широк набор от пси-
хопатологични и личностни индикатори. Резултатите отново били недву-
смислени: „Между контролната група и преживелите отвличания не бяха
регистрирани разлики, изразяващи се в никакви личностни или психопа-
тологични разстройства, които биха могли да обяснят феномена на отвли-
чанията“.3
Въз основа на много подобни изследвания, както и на база собствената си
преценка за психическото здраве на отвлечените, Мак стига до очевидна за
него присъда:

„Усилията да бъде установен някакъв друг психопатологичен модел, раз-

личен от свързаните с травматични събития разстройства, не дадоха резултат.
Направените на отвлечените психологически тестове не показаха данни за
психически или емоционални разстройства, които биха могли да обяснят
техните многократни преживявания. Моята собствена извадка демонстрира в
широки граници психическо здраве и емоционална адаптираност. Някои от
преживелите отвличания са хора на високи длъжности, които, изглежда, се
нуждаят основно от помощ да впишат свързаните с отвличанията преживява-
ния в останалата част от живота си. Други са на ръба да бъдат пречупени от
травматичното въздействие и философските заключения от техните преживя-
вания и имат нужда от много разговори и емоционална подкрепа“. 4

Прескачащи феномени
С други думи, хората, които вярват, че са били отвлечени от НЛО, не са
нито фантазьори, нито безумци, нито побъркани, но, изглежда, всеки един от
тях бил преминал през един и същ набор от необясними травматични
преживявания (всъщност мнозина демонстрирали подлежащите на
измер-
273
18. Свръхестественото
ване признаци на пост-травматичен етрес, който обикновено е
характерен за войници, завърнали се от бойното поле).5 Съответно
решението на Мак било, че ако те вярват, че са били отвлечени, значи и
той ще им вярва. Но през петнайсетте години, през които неуморно търси
решение на тази загадка, Мак внимавал в нито един момент да не
разшири почтителното си доверие към истинността на твърденията на
отвлечените в цялостно приемане на недоказаната популярна теория, че
отвличанията били дело на извънземни с космически кораби, дошли от
други планети. Случвало се нещо радикално и необикновено - той бил
сигурен в това, - но инстинктът му подсказвал, че ставало дума за
сблъсъци между различни нива или състояния на действителността, а не
за пълнокръвни срещи между физически реални човешки същества и
също толкова физически реални извънземни от някоя чуждопланетна
култура:6
„Какво представлява феномена на отвличанията от извънземни?... Изглежда,
той се отнася към онази категория феномени, чието съществуване дори не се
приема напълно от ортодоксалната западна наука и които, изглежда, не
принадлежат към нашата видима и позната материална вселена, но въпреки
това явно се проявяват в нея. Това са феномени..., които, изглежда, „прескачат“
или нарушават радикалното разделение между духовните и невидимите
области и материалния свят“.7

Това усещане на Мак, че отвличанията от извънземни са по-скоро

духовен, а не материален проблем — и при все това са реални и се
проявяват в този свят - му навлякло още повече неприятности с неговите
колеги в Харвард- ския университет, които се придържали към
материалистичната парадигма и не вярвали в духове. През 90-те години
те положили отровни усилия да получат уволнението на Мак, но той
устоял благодарение на един добър адвокат, защитил позицията си от
гледната точка на академичната свобода и успял да запази работата си.8
За отмъщение университетът го маргинализирал и когато си разменяхме
имейли през април и май 2004 г. той ми призна, че работата му го е
прокудила „в онтологична и епистемологична пустош“.9 (Отнологията е
клон от метафизиката, който се занимава с естеството на битието;
епистемологията е критичното изследване на валидността на по-
знанието.) Докато се опитвахме да си уредим среща по-късно през годи-
ната, той ми каза, че след август нямало „лоши месеци“.10 През
септември Мак беше блъснат и убит от пиян шофьор.11

Извънземни и духове
Възможно ли е „извънземните“ и „духовете“ да са едно и също нещо -
или една и съща категория неща? И ако е така, какво би означавало това
за нашето разбиране на човешкия живот и на природата на действител-
ността? Дали мястото, откъдето се появяват НЛО-тата - а след това
отново изчезват обратно в него „между две мигвания“, — може да е
„светът на духовете“, както все по-силно вярваше Джон Мак? И което е
по-интригу- ващо, какви са шансовете това да е същия свят на духове, с
неговата добре позната свръхестествена география и обитатели, в който

276
от незапомнени времена шаманите са прониквали и са намирали пътя си
посредством ха- люцинирани извънтелесни пътувания?
Една подобна идея изглежда абсурдна съобразно устоите на западната
наука, която възприема всички духовни светове като въображаеми
проекции на съдържанието на собствените ни глави. И все пак нямаше
как да не се заинтригувам от близките аналогии, които открих между
пробожданията и необяснимите хирургични процедури, които духовете
предполагаемо извършват върху шаманите, и съвсем същите процедури,
на които отвлечените на борда на HJTO-та са били подложени от
извънземните. Започнах наново да проучвам етнографските изследвания
на шаманизма, този път паралелно с книгите с разкази на отвлечени от
НЛО - исках да проверя дали няма и други подобни сходства. Постепенно
това търсене ме увлече и омагьоса, тъй като изглеждаше, че не просто
има сходства, а става дума за цяла система от тясно преплетени и
взаимозависими връзки, които бяха толкова сложни и многобройни, че
не беше възможно да са плод на случайността.
Един пример е начинът, по който повечето отвлечени разказват, че в
началото на тяхното преживяване те се „понесли по въздуха“ от домовете
и колите си и се издигнали в небето, където ги очаквало НЛО-то. По
същия начин и повечето описания на шамански инициации започват с
пътуване в небето (тъй като царството на боговете и духовете се намира в
небето — например Вихо-махсе, богът на халюциногенната субстанция за
смъркане при индианците тукано, който се подвизава в Млечния път).
Разбира се, самото небе е универсално за всички култури и периоди -
винаги е било над главите ни, винаги ни е примамвало със своите
блещукащи звезди - и затова фантазиите за пътувания в небето биха
могли да се зародят спонтан- но във всеки човек и спокойно може да са
измислени независимо от много различни култури. По тази причина не
бях обърнал особено внимание на този очевиден и елементарен паралел,
докато не се вгледах в детайлите на методите, използвани от
отвлечените и от шаманите, за да се издигнат в небето.
Деликатното изкуство да се носиш в пространството (I)
Отвлечените говорят за три основни начина, по които те са пренасяни
през небето до и от очакващите ги НЛО-та. Първият е точно този —
носят се в пространството. Ето няколко примера за това как го описват:
„Почувствах как се издигам над леглото и се нося във въздуха, все едно
левитирам, през вратата към всекидневната“12 (Катрин).

„Някак си и ходехме, и се носехме във въздуха и така стигнахме до дъното

на кораба“13 (Джо).
„След това по някакъв начин ме издигнаха над масата и после ме спуснаха
от кораба... Пренасяха ме с левитация или нещо такова“14 (Дейв).

„Почувствах се все едно съм в асансьор, само дето нямаше нито стени, нито
нещо друго. Просто се издигах бързо нагоре...“15 (Барбара Арчър).

277
 „Мога да си спомня, че се спускам през въздуха. Дойдох от много далеч.
Струваше ми се, че сме високо в небето. И когато ме спуснаха, ме положиха
внимателно на земята“16 (Карън Морган).

„Плъзнаха ме в онова нещо... Не можех да се съпротивлявам, просто се

носех във въздуха...“17 (Чарлс Хиксън).

При втория тип преживявания, свързани с носене в пространството,

отвлечените свързват своята внезапна левитация и полет през въздуха с
лъч светлина, който често изцяло ги обгръща:
„Намирам се вътре в лъч светлина. Издигам се и над мен има отвор. Тъмен е,
но навсякъде около него има светлина. Светлината сякаш е синя... Син лъч
светлина се спуска до земята и след това усещането е почти все едно преми-
наваш през тунел...“18 (Нона).

„Той ме издига нагоре, диагонално нагоре. Сякаш просто отлитаме. Не се

издигаме право нагоре. Движим се и настрани. „Толкова е бързо! Защо се дви-
жиш толкова бързо? Ще падна от лъча! Ще падна долу!“ А той сякаш просто ми
казва: „Не, няма“.19 (Катрин).

Третият тип преживявания е по-необичаен, но въпреки това е описан

в редица случаи. При него се явяват въжета, жици, струни или нишки от
светлина, по които отвлечените трябва да се носят или катерят, за да
достигнат до НЛО-то, увиснало във въздуха високо над тях.20 Например
една от пациентките на Джон Мак, Андреа, била събудена в спалнята си
от проблясък синя светлина, „сякаш от силни фарове на кола“, и от
присъствието на две малки и слаби същества с издути глави и огромни
очи. „Много са кльощави - спомня си тя - и изглеждат все едно са из-
тъкани от светлина. Но въпреки това отдолу има някакво усещане за
физическо присъствие.“ Едно от съществата държало „нещо като пръчка
или прът“, който притиснало отзад към ухото на Андреа. Следващият й
спомен е как „се понася във въздуха“ с краката напред „направо през“
стъклото на прозореца на спалнята и над дърветата. Разказва, че от пъпа
й тръгвала „линия“ или „нишка“ от светлина, която я свързвала със
съществата, а от едно от тях излизали „ленти“ светлина, стигащи до
тялото й. Изглежда, тези нишки светлина били използвани, за да я
изтеглят нагоре до кораба.21
По същия начин и в началото на неговото отвличане Артър видял „по-
добна на нишка светлина - или светеща нишка на паяк“, която се спускала от
нощното небе. В същия момент видял група „малки осветени същества,
струпани заедно“, които му казали: „Не се страхувай, иначе нишката ще се
скъса“. След това Артър се озовал във въздуха, някак си носен от нишката,
която според него била с дебелина около 3 милиметра - „може би като канап
на хвърчило“.22
„Нишката или конецът сякаш била окъпана в светлина, която била нався-
къде, и тъй като съществата му били казали „да не се страхува“, Артър „просто

278
 се движел по нея в изправено положение“, все едно бил привлечен от невидима
сила. Нишката сякаш влизала в апарата, „подобно на телефонен кабел или
нещо такова.“23

Деликатното изкуство да се носиш в пространството (II)

Когато започват своето пътуване в света на духовете, шаманите също се
носят във въздуха или биват издигани нагоре по различни начини:
„Видял как покривът на неговата колиба се отваря над главата му и по-
чувствал как се издига в небето, където се срещнал с множество духове...“24
(шаман от племето басуто, Южна Африка).

„Бях отнесен нагоре до селото на духовете, където живеят обитателите на

небето - селото на един доктор - и там получих указания...“25 (шаман от пле-
мето уинебаго, Северна Америка).

Това, което е особено озадачаващо обаче, е, че поразителният мотив на

въже, струна, паяжина или нишка светлина, която се явява като средство за
издигане при някои отвличания от НЛО, се среща често и в разказите за
пътувания на шамани в небето. В Северозападна Австралия например ша-
маните казват, че се издигат в небето по „въжета от въздух“,26 а шаманите на
племената кулин и курнай халюцинират тънка нишка, която излиза от телата
им: „Излиза от устата им подобно на нишката на паяк и по нея те се изкачват
до небето“.27
По същия начин и бушмените в Южна Африка почти винаги използват
нишки, струни или въжета по време на своите халюцинирани пътешествия в
небето. Читателят ще си спомни от предходните глави, че - също както е и
било и при понастоящем изчезналите скални художници на бушмените сан —
при шаманите !Kung от Калахари танцът на транса продължава да е
основното средство за изпадане в дълбоко променени състояния на съзна-
нието и за придобиването на достатъчно п/ит (свръхестествена сила) за
изкачването в света на духовете. Един от шаманите на IKung, Бо, обяснява, че
когато получи достатъчно сила, той вижда
„линии или нишки светлина, които се издигат в небето. Въпросните линии
могат да са дебели колкото стрък трева или пък колкото въже или верига. На
цвят са бели и блестят подобно на сребрист метал... Когато видя въже от свет-
лина, аз тръгвам към него. Веднъж щом стигна до него или близо до него, и
започвам да се издигам в небето... Няма нужда да го хващаш или докосваш.
Просто се издигаш заедно с въжето. Нишката просто те носи. Ставаш толкова
лек, че просто отлиташ“.28

Ето какво казва един друг шаман, Маболеле Шикве:

„Въжето може да отнесе всеки, който дойде на танца. Ако си много силен
и не паднеш на земята, въжето може да те отнесе, докато танцуваш“. 29

Един шаман от Калахари на име Cgunta !elae разказва следното:

279
 „Когато отида до въжето, то ме кара да се издигна в небето. Понякога в
момента, в който тръгна към него, се озовавам на някакво друго място. В
други случаи просто вървиш по него“.30

Същият информатор обяснява:

„Когато се изкачваме по въжето,'понякога виждаме други доктори от на-

шата общност, които се изкачват по същото въже. Въжетата вечно ще бъдат
там. Те сочат от небето към нас. В небето се намира мястото, където живее
Големият бог...“.31

А ето какво казва старият К”хаи, прочутият шаман на !Kung, когото

вече се срещнахме за кратко в 10 глава:

„Приятелю, това е начинът на тази п/ит... Аз танцувам... Когато се свестя,

вече съм започнал да се катеря. Катеря се по нишките - тези нишки, които се
намират ей там на юг... Хващам ги и се катеря по тях. Катуря се по една, пос

280
 ле я оставям и се катеря по друга. Стигам до трета и се катеря по нея, после
стигам до четвърта. Оставям я и се катеря по пета. След това следвам нишката
на кладенеца - този, в който ще вляза! Нишките на кладенците са от метал...
Боли... Щом се повдигнеш малко и метални неща те улавят за гърба“. 32

Изображение от скалното изкуство на бушмените сан, показващо шаман,

който се изкачва към небето: „Следвам нишката на кладенеца... Нишките на
кладенците са от метал. Щом стигнеш до кладенеца, и залягаш под
парчетата метал...“ (RARi).

Изглежда, става дума за някакъв вид устройство в небето - „кладенец

от метал“. Всичко звучи много странно, но всъщност устройства в
небесата често присъстват в шаманските видения. Например един
самоедски шаман от племето юраки в Сибир разказва как
„се изкачва в небето с помощта на въже, което специално е спуснато за
него, и как разбутва настрани звездите, които му препречват пътя. В небето
той се носи в лодка и след това се спуска на земята с такава скорост, че вятърът
минава през него...“.33

Основният образ - на небесно превозно средство, от което се спуска

въже - се появява и в Северна Америка:
„Един летен ден [шаманът Бизонска шатра] лежал по гръб в тревата с ръце
на земята, свити в лактите... Докато се взирал в небето, се появил предмет...
Приличал на щит със закачена за него нишка или тънък конец, който водел към
небето... След това Бизонска шатра чул глас. Звукът идвал иззад щита... „Дете
мое, виж това нещо. Аз отгоре ти го давам“.34
ч»

В Австралия, летящият щит в небето е заменен от свръхестествена

птица, но до нея отново се стига по нишка:
„Те уловили нишката на доктора, на другия край на която чакаше Уомбу,
птицата на [бог] Байми. Издигнали се през облаците към небето“. 35

Мирча Елиаде разказва, че сред силите, които се приписват шаманите

от аборигенското племе мара в Австралия, е и „да се катерят през нощта
по невидимо за простосмъртните въже до небето, където могат да се
събират със звездните хора“.36
Тук може да се направи много ясно сравнение с отвлечените от НЛО,
които също казват, че се издигат в небето посредством нишки или
въжета

281
и които освен това вярват, че се събират със „звездните хора“. Междувре-
менно, в дебрите на Амазония една група шамани от племето кубео се
събират в колиба в джунглата, за да пият аяхуаска, така че и техните души да
могат да се съберат със света на духовете:

„И тогава се спускат Звездните хора, с техните светещи очи, с техните сияйни

очи, и обграждат седящите на пейките. Идват блещукащите светлини и
се опитват да ги отнесат обратно на Млечния път...“.37

Читателят ще си спомни, че много от отвлечените от НЛО не виждат

нишки или въжета, а светлини или лъчи светлина, които се появяват в стаята
и ги издигат над леглото. Изглежда, в случая с кубео определено се има
предвид някакво „отвличане посредством светлина“. Същото е описано
подробно от бушменския шаман Твеле, който казал на антрополозите след-
ното: „Не виждам нишка, която се спуска от небето, но виждам светлина,
която ме кара да се нося във въздуха“.38

Под земята и под водата

Докато изследвах всичко това, имаше моменти, в които не бях сигурен j
какво чета - дали разказ на отвлечен от НЛО или описание на психеделич-
ното поклонничество на шаман в небесния свят. Въпреки повърхностните
разлики, съответстващи на много различните културни условия и периоди, в
които отвлечените и шаманите са имали тези преживявания, продължаваха
да се трупат доказателства в полза на това, че по някакъв все още необясним
начин двата феномена са тясно свързани на дълбоко структурно ниво.
Например не всички шамански пътувания водят към небето. Това е най-
честият сценарий, но читателят ще си спомни от 10 глава, че шамани ре-
довно разказват как в състояние на транс са били пренесени в пещера - по-
някога облицована с кристали или калцитни образувания и често осветена от
странна дифузна светлина без ясен източник. Както видяхме, в други случаи
те пътуват до място под водата, което се намира на дъното на море, езеро
или река.
Това не са дестинации, които човек автоматично би свързал с НЛО, което
в крайна сметка са неидентифицирани летящи обекти. Въпреки това в 11
глава видяхме, че НЛО-то, отвлякло Бети Ейхо през 1950 г., „се гмурна във
водата и отново изплува, след което навлезе в огромни кристални пещери,
които се разшириха в обширен подземен свят“.39
През 1979 г., във Флорида, Филиберто Карденас бил отвлечен от хума-
ноиди, облечени в нещо, което той описва като тесни бели дрехи. Отвели го
на един плаж, отворили „ключалка“ в една огромна скала и след това го
пренесли през „тунел под морето“.40
През 1981 г. мексиканският фотограф Карлос Диас видял НЛО, което се
носело над главата му. „Беше съставено от милиони малки точици светлина.
Опитах се да го докосна, но ръката ми мина през жълтата светлина...“
Почувствал, че губи ориентация, и внезапно забелязал, че апаратът вече
сякаш се намира „в пещера, по стените на която имаше сталактити и
сталагмити... В осветлението имаше нещо странно... Светлината беше
навсякъде, но не можех да открия източника“.41
282
 Още по-характерен е случаят с Люси, отвлечена през октомври 1992 г.
от същества, които тя възприела като извънземни, въпреки че в нейното
преживяване изобщо нямало НЛО. Когато се събудила посред нощ, тя
почувствала внезапно желание да отиде с колата си в планините Блу
Ридж на запад от Вашингтон. Най накрая тя спряла на пуст път, вдясно
от който имало стръмно спускате „към поле, пълно с хора но пижами и
нощници“.42 Тя установила, че се носи към тях и след това заедно с
тълпата била пометена в отвор в склона на хълма. „Водеше стръмно
надолу през варовиковите скали под хълма - към голяма зала с висок
таван, където отвлечените се събраха, а непроницаемите извънземни ги
наблюдаваха...“43
По същия начин и Скот си спомня как полетял надолу „към огромно
подземно място със скални стени“ с високоскоростен асансьор,44 а Джо се
озовал в „в изсечено в скалите подземно помещение“, лежащ върху маса
и „заобиколен от малки човечета с големи глави, които забиват игла във
врата ми“.45 Могат да бъдат цитирани много други примери, но
предложените бяха достатъчни, за да стане ясно, че - освен че могат да се
издигат към високотехнологични места за събиране в небето, които
самите намират паралели в преднаучните култури и съответно са
интерпретирани като летящи щитове и лодки и въздушни „кладенци“ от
метал - отвличанията от НЛО често се развиват сред класически
шамански декори, в пещери или под водата.
Магията на преображението
Извънземните, шаманите и свръхестествените същества в света на ду-
ховете имат и още една напълно неочаквана и изключително загадъчна
обща характеристика.
Преди да започна това проучване, нямах никаква представа, че
териан- тропите са били сред сюжетите на най-древното религиозно
изкуство на човечеството. Нито пък ми беше хрумвало (както сега ми се
струва напълно очевидно в светлината на работата на Дейвид Люис-
Уилямс), че много от животните, изобразени в изрисуваните пещери и
скални заслони по целия свят, могат да бъдат разбрани най-добре като
изображения на шамани или духове, преобразяващи се в животинска
форма по време на халюцина- ционния транс.
Ако погледнем другата страна на уравнението, в началото не
проявявах никакъв интерес към и разполагах единствено с най-обща
информация относно феномена с отвличанията от НЛО. Изобщо не
смятах, че той може да има някакво отношение към моето търсене на
корените на религията. Мнението ми започна да се променя след
собствените ми срещи - улеснени от аяхуаската — с приятелски
настроени „светлинни същества“ и далеч не толкова приветливия
„Сивчо“ с голяма сърцевидна глава и огромни черни очи. Наистина се
бях уплашил, че последният би могъл да ме отвлече на някоя от
летящите чинии, които също присъстваха във видението (вж. 3 глава).
Получих още един повод за размисъл, когато установих, че много
подобни фигури на малки хуманоидни фигури със сърцевидни (или
крушовидни, или капковидни) глави са били изобразявани в пещерното
283
изкуство на къснопалеолитна Европа, а също и в скалното изкуство на
ловците и събирачите бушмени сан в Южна Африка. И така, със
събудено от всички тези неща любопитство аз започнах да задълбавам в
съвременната западна литература за отвличания от НЛО, както и в
обемните извори за шаманизма, които имах под ръка. Съответно се
натъкнах на странните паралели и сходства между духовете и
извънземните, за които стана дума в последните две глави.
Мисловният образ, който аз имах за извънземните, беше силно
повлиян от видяното в предизвиканите от аяхуаската видения, което на
свой ред беше в пълно съгласие с физическите описания на
извънземните, дадени от стотици отвлечени От извънземни и
непрестанно бълвани от таблоид- ните медии. Следователно изобщо не
бях подготвен за следващото нещо, което открих - че подобно на духовете
и съществата, които хората от Западния свят като общо възприемат като
извънземни, много често се явяват първо под формата на животни или с
хибридни черти на животни и извънземни, преди да се представят в своя
по-познат таблоиден облик на малки хуманоидни човечета със
сърцевидни глави, големи очи и т.н., и т.н.
Извънземните като животински духове
Нека първо разгледаме извънземната страна на тази особена история.
Отново най-практичният подход ще бъде просто да оставим отвлечените
сами да разкажат какво са видели и преживяли.
В случая с Артър, малките „светещи и полупрозрачни“ хуманоиди (с
големи тъмни очи),46 които го окуражили да се покатери по нишката
светлина в представения по-горе епизод, по някаква причина му се
сторили много подобни на зайци: „Скупчени толкова близо един до друг,
че се докосваха... Приличаха на група зайци, които се притискат един в
друг“.47 В резултат започнали да му се струват мили.48 По същия начин и
отвличането на Питър започнало, когато в стаята му се появили група
дребни същества и лъч светлина го повдигнал от леглото му. Докато се
носел във въздуха
- навън от къщата си и нагоре в небето, - той имал възможността да пог-
ледне отблизо едно от съществата. Неговите очи, казва той, били много
тъмни и хлътнали дълбоко в лицето му „като очите на животно, като
очите на миеща мечка“.49
Докато бил на лов в националния парк Медисин Боу в Уайоминг през
1974 г., Карл Хигдън видял в една просека пет лоса един до друг. Автома-
тично вдигнал пушката и стрелял, но веднага се оказал ограден от зона,
в която нещата се случвали странно. Звукът от изстрела му сякаш дошъл
отнякъде много далеч и времето забавило ход, така че Хигдън можел да
види как куршумът му излетял от цевта, бавно полетял във въздуха и
паднал на земята на двайсетина метра от него, „смачкан и нагънат като
ръкавица“. Докато вървял към мястото, където паднал куршумът му,
пред него се появила странна на вид хуманоидна фигура с черно облекло,
която му дала „хапче“ и му казала, че то ще облекчи глада му за четири
дни. След това Хигдън бил отведен на пътешествие с, както той смята,
космически кораб, а после се върнал в националния парк, объркан и
284
загубил ориентация, а цялото му тяло било покрито с драскотини.50
Вирджиния Хортън си спомня, че секунди преди да бъде отвлечена от
малки хуманоиди, тя разговаряла с „интелигентен елен“51 и добавила:
„Вътре в този елен имаше някой“.52 Още една жена съобщила за елен,
който я наблюдавал през прозореца точно преди да бъде отвлечена.53 И
наистина Джон Мак, Дейвид Джейкъбс и други изследователи,
интервюирали голям брой отвлечени, установили, че подобни разкази за
срещи с териан- тропични извънземни —странни хуманоиди, които или
притежавали определени животински черти, или напълно се били
превърнали в животни — се срещат изключително често. „Изглежда,
тези извънземни владеят до съвършенство умението да променят
формата си — пише Мак, — като често се явяват на отвлечените
първоначално в животински облик на бухали, орли, миещи мечки и
елени. Това са съществата, които отвлечените са видели в началото.“54

Териантропични извънземни, видени

от шест ученици в Букит Мертеджам,
Малайзия, на 19 август 1970 г. На тези
рисунки, направени от децата, в
долния десен ъгъл е изобразено НЛО-
то, с което извънземните пристигнали
(Ahmad Jamaludin/Fortean
Picture Library).
Една от интервюираните от Дейвид Джейкъбс видяла през нощта в
спалнята си вълк:

„Вълкът стоял на четири крака върху леглото и я гледал в очите. Тя ясно си

спомня козината, зъбите и очите му. Други отвлечени твърдят, че са видели
маймуни, бухали, елени и други животни“.55

Всъщност бухалите присъстват много често в разказите на

отвлечените. Например Колин, най-младият пациент на Мак - на две
години и половина
- често се оплаквал, че е отнасян от „страшни бухали с големи очи“ на
„космически кораб“, който понякога описвал и като „голяма лодка в
285
небето“.56 Бухалите, разказвал той, „се понасяли надолу от небето“, за да
го грабнат. В един случай той доверил, че „чудовищни бухали“ го
„нападнали“ на космическия кораб и наранили пръст на крака му.57
Авторът Уитли Стрийбър се сблъскал с големите и хипнотизиращи очи
на „улулица“, които го наблюдавали втренчено „през прозореца“ на
къщата му. След това бил отвлечен и извънземните направили разрез на
десния му показалец.58 Преживяванията на една жена от западното
крайбрежие на САЩ започнали, когато същество, което тя възприела
като „висок метър и половина бухал“, се приближил по магистралата
към паркирания й джип и погледнал към нея над предния капак.59 Едно
от първите отвличания на Каръл започнало с голям бухал, който се
спуснал от небето и започнал да кръжи близо до лицето й. Крилата му
сякаш не махали, а неговите „големи тъмни очи“ изпълвали „три
четвърти“ от главата му.60
Отвличането на Каръл, дипломирана медицинска сестра от североиз-
точните части на САЩ,61 представляваше особен интерес за мен, тъй
като една от нейните срещи със странни и властни бухали включвала
допълнителни нива на трансформиране, както и неочакван символизъм,
който самата тя определя като шамански. Джон Мак, чиято пациентка е
Каръл, разказва историята:

„Лежала на тревист хълм или склон, без да може да помръдне, и наблюда-

вала малка точица в небето, която, изглежда, се спускала спираловидно към
нея. Почувствала вятър, чула висок бръмчащ звук и видяла около себе си ярка
светлина. Когато обектът се приближил повече, той й заприличал на бухал и тя
почувствала някаква смесица от страх и благоговение. Завъртяла глава и
видяла човек, който приличал на типичен шаман — с тежка дреха от живо-
тинска кожа и украшение за глава с рога на елен. Каръл помислила, че това е
древното келтско божество Керунос, наполовина животно и наполовина човек,
което властва над животните в гората. Когато бухалът в небето се приближил
още повече, Каръл установила, че той изглежда твърде голям за бухал
— черните му очи били с диаметър поне 10 сантиметра, а освен това нямал
други характерни черти на бухал, например пера или клюн... След това цялото
преживяване сякаш се „засилило“ и бързо преминало в нещо отрицателно...
Бухалът изобщо не бил птица, а тя вече не се намирала навън, на склона на
хълм. Вместо това я обхванала паника в присъствието на едно познато малко
същество, което стояло над нея и я „наблюдавало и контролирало“... Тя си
спомня най-вече очите [на съществото], които приличали на черти „изпъкнали
яйца - може би това е причината да си представя бухал“.62 *
Бернардо Пеиксото, шаман на бразилското племе ипиксума, получил
докторска степен по антропология и през 90-те години на миналия век
заемал преподавателско място в института „Смитсониън“ във
Вашингтон.63 Освен това и той е жертва на отвличане от HJTO и
идентифицира зловещите дребни и големооки същества, които в
Западния свят обикновено са наричани „сивчовци“, с духовете, наричани
„икуя“ от индианците ипиксума. Въз основа на своите детски спомени от
Амазония той разказал на Джон Мак за един случай по време на
286
племенна церемония, когато видели фигурата на бухал, кацнала на
върха на едно дърво. Старейшите започнали да напяват „Икуя! Икуя!
Икуя!“. Бернардо ги попитал защо смятали, че съществото е икуя, а не
просто бухал:
„Те казали, че — понеже били в транс — можели да виДят светлината и
силата около бухала, което им показало, че той е маскиран хуманоид. И освен
това, когато изстрелвали стрели срещу икуя, преобразили се на бухали,
стрелите сякаш минавали през тях, без да ги убият“.64

Шаманите и техните духове-помощници

Тъй като са лишени от облагите, които е имал Пеиксото - да пътува по
целия свят и да се запознава с различни хора, - повечето шамани никога
не са чували за извънземни и отвличания от НЛО, но - както вече видях-
ме - знаят много неща за духовете, които до голяма степен се държат като
извънземни. В предишните глави читателят вече се запозна с
трансформациите -обикновено преживявани в дълбоко променени
състояния на съзнанието - на духовете и шаманите в животни и
териантропи. Във всички тези преживявания беше идентифицирана една
универсална тема: шаманите се сдобиват със свръхестествени помагачи
или водачи - духове, които им показват как да станат велики лечители.
Тези духове водачи почти винаги се явяват във формата на животни и
териантропи и често започват да играят роля в живота на бъдещия
шаман, когато той е още дете, много преди неговото иницииране. В това
отношение също се наблюдава паралел с отвличанията от НЛО, които
също често започват още в детството и продължават по-късно, в зрелите
години.
Мирча Елиаде съобщава, че „духовете помагачи“ на бъдещите
ескимоски шамани обикновено са
„животни, които се явяват в човешка форма. Те идват по своя собствена
воля, ако ученикът покаже талант. Лисицата, бухалът, мечката, кучето, акулата
и най-различни планински духове са силни и ефикасни помагачи“. 65
Сред индианците кахуила в Южна Калифорния има вярване, че
силите на шаманите са му предадени от Мукат, „Създателя“, с
посредничеството на духове пазители, които се явяват под формата на
бухали, лисици, койоти и мечки.66 Индианците павиоцо, още едно племе
от Южна Калифорния, казват, че „духът на нощта“ дава на шамана
„силата да лекува“, която се предава с помощта на „водните бебета [т.е.
нещо като водни духове или самодиви], орела, бухала, елена, антилопата,
мечката и някои другй птици и животни“.67
Мун-иир-иир, австралийски абориген от племето мурнгин, разказал за
следното преживяване в началото на неговото призвание като шаман:

„Надвесих се и отпих от кладенеца. Когато направих това душата на един

- лечител ме хвана за носа и ме накара да се потопя под водата. Лечителите
бяха две момчета и едно момиче... Те изглеждаха като опосуми... Отвориха
носа, очите и устата ми и ме направиха да се чувствам добре“. 68

287
 В края на XIX в. антропологът Франц Боас описал преживяванията
на един индианец от племето квакиутъл, който получил призванието си
като шаман и станал лечител след намесата на дух-животно — в случая
вълк - който първоначално започнал да му помага като спътник по
време на лов:

„Един ден обаче неговият приятел вълк притиснал муцуната си към гръд-
ната му кост и повърнал в него всичките си магически сили. Той потънал в
дълбок сън и сънувал, че вълкът се е превърнал в човешко същество и му казал,
че сега вече ще може да лекува болните. Когато се събудил, целият треперел.
Сега вече бил шаман“.69

Шаманът гитксан Исак Тенс, с когото вече се срещнахме в предходни-

те глави, получил призванието си на 30-годишна възраст, когато започ-
нал да изпада спонтанно — понякога насред правенето на нещо друго - в
дълбоки и объркващи трансове. Когато се събуждал, често бил наранен и
кървял. Разказвал за травмиращи преживявания с бухали, които са
много подобни на случващото се в наши дни с отвличаните от НЛО. Ето
какво се случило с Тенс около 1890 г., в края на един следобед в гората,
където сякъл дърва:

„Преди да завърша последната купчина дърва, над мен се разнесе силен

шум... и ми се яви голям бухал. Бухалът ме хвана, сграбчи лицето ми и се Опи-
та да ме повдигне. Загубих съзнание. Веднага щом дойдох на себе си, разбрах,
че съм паднал в снега“.70

Тенс разказва, че при друг случай, докато бил на лов, „погледнал наго-
ре“ и „видял бухал“ на върха на висок кедър:
„Застрелях го и той падна в храстите близо до мен. Когато отидох да го
вдигна, той беше изчезнал. Нямаше дори едно перо. Стори ми се много стран-
но... Тогава отново ме облада транс и паднах на земята в безсъзнание...“. 71

Когато един бъдещ шаман от аборигените в източните части на Арн-

хъм Ленд в Австралия получил призванието си, той възприел
страховитите същества, които го инициирали по време на транса, като
други шамани (marrnggijt), които се били преобразили в огромни птици.
Ето какво гласи неговият разказ, записан от етнографи през 1935 г.:

■„Той чул marrnggijt да пляскат с криле по хълбоците си. Единият се нами-

рал наблизо зад главата му, а другият бил в клоните на дървото над него. Като
отворил очи, видял този на дървото, който изглеждал като джабиру [голяма
птица от този район, вид щъркел], но очите му били като на бухал. Почти
веднага този зад него го ударил по главата с пръчка и почти го зашеметил, а
другият скочил от дървото и застанал на гърдите му... След това marrnggijt
започнали да забиват всякакви остри предмети в тялото му... и му казвали:
„Правим това, за да знаеш, че оттук насетне и ти ще бъдеш marrnggijt.12

288
 Хуманоидни бухали от Тримата братя

Фактът, че началото на повечето от шаманските инициации и една

част от отвличанията от НЛО са белязани от внезапни материализации
на бухали - или на други птици и животни с огромни, подобни на
бухалови очи,
- сам по себе си е достатъчно странен. Но това, което правеше съвпаде-
нието още по-странно, е, че подобни образи сякаш намираха отражение и
в пещерите на къснопалеолитна Европа. Едно праисторическо
гравирано изображение на стената на пещерата Тримата братя в
Югозападна Франция, което вече описах в 4 глава, показва два големи
бухала, които според археолозите демонстрират подчертани хуманоидни
черти.73 В същата пещера се намира и прочутият териантроп, известен
като „Магьосника“. Изобразената фигура, за която се смята, че е на
повече от 15 000 години, има краката и торса на човешко същество,
основните черти на лицето му

289
 „Магьосникът", от Тримата братя (Breuil,
1952)

са големи очи като на бухал и клюн, а от главата му се издават еленови

рога. Магьосникът би могъл да послужи като алтернативен модел за ро-
гатата шаманска фигура, видяна от Каръл по време на описаното по-горе
отвличане. В цялата случка също имало „бухал с черни очи с диаметър
поне 10 сантиметра“.
Познание
Независимо в каква животинска или хибридна форма се явяват и дали
първоначално са приятелски или враждебно настроени, функцията на
духовете водачи на шамана е да му дадат силата и да го научат на не-
обходимите за дейността му умения: да пътува свободно и по своя воля в
света на духовете, да общува с неговите обитатели и да се връща на
земята със способността да лекува болните, да влияе на времето, да кон-
тролира движенията на животните и да открива истината за скритите
неща - не за своя собствена облага, а в полза на племето. Както беше
споменато по-горе, много често подобни свръхестествени помагачи раз-
криват присъствието си още докато шаманът е дете — особено по време
на стресиращи епизоди, свързани с неговите необичайни умения и лич-
ност, или по време на тежко заболяване или емоционална криза.74 Това
ми припомня за един от пациентите на Мак - Джо, за когото стана дума в
11 глава. Неговите извънземни похитители му казали: „Близо сме. Ние
сме с вас. Тук сме, за да ви помогнем. Тук сме, за да ви водим, за да ви
преведем през трудните моменти“.75 Както читателят вероятно ще си
спомни, това мило заявяване на солидарност дошло непосредствено след
далеч не толкова приятно преживяване, по време на което „голяма игла,
дълга около 30 сантиметра и с нещо като дръжка“, била забита във врата
на Джо в основата на черепа му.76 Но подобни привидни парадокси са
също толкова разпространени в разказите на отвлечените, колкото са и в
описанията на шамански инициации.
 Заедно с всичкото пробождане, рязане, вкарване на импланти, броене
на кости, отстраняване и заменяне на органи и т.н., и т.н. - които вече по-
знаваме от разказите на отвлечените от НЛО) - и въпреки често
срещаните усещания на объркване и стрес, те възприемат своите срещи с
извънземните като важни преживявания за придобиване на знание.
Например Джийн
- специалистка и преподавателка по социални науки, която живее в
западните части на САЩ, — е убедена, че нейните чести отвличания по
някакъв начин са я „препрограмирали на неврологично ниво“, така че
да „приема знания и да ги предава на другите“.77 По същия начин и
Джим Спаркс, прехвърлил четирийсетте търговец на недвижима
собственост, казал на Джон Мак, че непосредствено преди всяко
отвличане извънземните проектирали в неговото зрително поле подобен
на холограма символ, „най-често бухал“. Когато бухалът се появявал,
Спаркс разбирал, че е време да се „готви за училище или за учене“.78
Дали наистина е съвпадение, че и шаманите разглеждат своите иници-
ационни състояния на транс като преживявания, по време на които
придобиват познание и посредством които техните собствени вътрешни
ресурси биват подсилени и те получават специфична информация? Сред
индианците араукана в Чили бъдещата шаманка („мачи“) се издигат в
небето в състояние на транс. Там тя не само „се среща с Бог“, както
съобщава Мирча Елиаде, но освен това „свръхестествени същества и
показват лековете, които ще й трябват, за да лекува“.79 По същия начин
и в Калахари бушменският шаман Бо разказал на антрополога Брадфорд
Кийни, че се изкачил по въжетата до небето, за да се учи от „Големия
Бог“ и свитата му от духове:

„Това е един от начините, по които научаваме нови песни и танци и полу-

чаваме повече познания затова как да лекуваме другите. Те ни показват какви
растения да използваме за кои болести и как да лекуваме определени хора“. 80

Кгао Теми, още един шаман от племето !Kung, имал същото

преживяване:
„Учат те на разни неща и ти дават повече сила. Те наистина ти говорят.
Разказват ти за танца [танца на транса, използван от бушмените за постигане
на променени състояния на съзнанието]. Освен това те учат на разни неща за
растенията“.81

В перуанска Амазония шаманите местисо разпалено твърдят, че

пиенето на аяхуаска ги отвежда в свят, където духовете - понякога под
формата на животни, а друг път в облика на „малки хора с красиви и
здрави тела“
- ги учат на всичко, което трябва да знаят, за да бъдат шамани.82 Нари-
чани „докроситос“ („малките докторчета“), тези същества ги снабдяват с
„икарос“— магическите песни, които се използват по време на сеансите с
аяхуаска, - показват им как да определят болестите и подробно ги

28
9
обучават

19. Свръхестественото

290
на това какви растения да използват, как да ги смесват с други растения,
как да извличат съставките им и да ги приготвят, за да могат да правят
лекове.83
В много редки случаи, докато шаманите получават от духовете своите
сурови уроци на болка и познание, един от тях може да бъде удостоен с
нещо повече от устни поучения и демонстрации. В етнографската ли-
тература има записани случаи, при които шаманът твърди, че му е била
дадена книга. Мария Сабина - шаманка от индианското племе масатеки,
практикувала през 50-те години на XX в. в мексиканското село Хуатла де
Хименес, - изпадала в състояние на транс след консумация на един вид
псилоцибинова гъба, от памтивека известна в Мексико с името teonanactl
(буквално „плътта на боговете“).84 Подобно на всички истински шамани
навсякъде по света тя правела това, за да може да лекува. При едно
особено силно видение, по време на което проникнала по-далеч от когато
и да било в „света, където се знае всичко“:
„Към мен се приближи един „дуенде“, дух. Той ми зададе странен въпрос:
„Но каква искаш да станеш ти, Мария Сабина?“. Отговорих му, без да знам, че
искам да стана светица. Тогава духът се усмихна и веднага в ръцете му се
появи нещо, което преди това го нямаше. Беше голяма книга с много изписани
страници. „Ето - каза ми той, - давам ти тази книга, така че да можеш да
работиш по-добре и да помагаш на хората, които имат нужда от помощ, и да
познаеш тайните на света, където се знае всичко.“ Разлистих страниците на
книгата - много изписани страници - и със съжаление си помислих, че не мога
да чета. Никога не се бях учила и следователно книгата нямаше да ми свърши
никаква работа. Внезапно разбрах, че чета и разбирам всичко, което е написано
в книгата, и че сякаш ставам все по-богата, все по-мъдра. Само за миг научих
милиони неща. Учех и учех“.85

Духът не позволил на Мария да задържи книгата, която, както казала

тя, „останала в небето“.86 Каква вероятност има да се дължи на
съвпадение фактът, че съвсем същата история, само че пренесена в
ситуация с HJTO, е разказана от Бети Хил? По време на нейното
отвличане през 1961 г. съществото, което тя идентифицира като водача,
и дало голяма книга, но си я взело, преди да я пусне да си тръгне от
космическия кораб.87 Друга отвлечена жена, Бети Андреасън, получила
„малка синя книга с 40 светещи страници“, която обаче изчезнала скоро
след това.88
Материализираният психизъм и бездънната бездна
Дори и духовете да са реални — както всъщност шаманите от целия
свят твърдят от хилядолетия, а учените са решили да отхвърлят само
след около сто години - все още остава да отговорим на въпроса каква
работа имат те с нас. Научната клика, разбира се, твърди, че духовете
нямат никаква работа с нас, тъй като светът на духовете не съществува и
свръхестествените същества не са нищо повече от обикновени фантазии
на човешкия мозък, в които културите в зачатьчен стадий на развитие
биха могли наивно да вярват, но които задължително трябва да бъдат
291
забравени в светлината на съвременната мисъл и технологии.
Антропологът Уестън Ла Бар ни казва, все едно става въпрос за неща,
които са доказани в лабораторията, че „идеята за някаква екстатична и
съществуваща отделно от тялото душа (ум без мозък или живот без
организъм), която да може да пътува във времето и пространството,
отдавна вече е отхвърлена... и всички предполагаеми атрибути на
душата биха могли да получат по-добро обяснение в рамките на
науката“.89 Докато триумфално бъбри за прогреса на Западния свят през
XIX и XX в., влиятелният журналист и критик X. Л. Менкен възхвалява
учените, поставили основите на тази вече неудържима революция на
познанието:
„Една по една основните загадки отстъпиха пред дългата поредица от из-
ключителни, блестящи и предприемчиви мъже... Вселената престана да е иг-
рачка в ръцете на Яхме и се превърна в механизъм като всеки друг, подвластен
на същите неизменни закони... Раят и адът бяха сведени до бабини деветини и
бяха последвани от мащабното сгромолясване на свети троици, непорочни
зачатия, изкупления и прочее благочестиви измишльотини“. 90

Ако шаманските преживявания и съвременните отвличания от извън-

земни са на практика един и същ феномен обаче, то тогава ще бъде по-
трудно да се твърди със сигурност, че всички подобни явления са
„измишльотини“, както и че Вселената е просто „механизъм като всеки
друг, подвластен на същите неизменни закони“. Това е така, защото е
много трудно да разберем как човешкия мозък би могъл сам, лишен от
всякакъв реален, обективен и траен външен стимул, би могъл с такава
последователност да поражда същите странни поредици от неочаквани
процедури и преживявания в две групи хора, които са толкова далеч
една от друга от културна гледна точка, колкото са шаманите в
обществата на ловци и събирачи и отвлечените от НЛО в САЩ.
В случая, разбира се, говорим за халюцинации - които по традиция се
определят като възприятия, които са мислени като действителни, но са
лишени от какъвто и да било обективен стимул:
„Халюцинация“ идва от отглаголното съществително от полустрадателния
латински глагол alucinari, „бълнувам, блуждая в мислите си“... Във внима-
телната си ежедневна употреба понятието „халюцинация“ обозначава лъжливо
проявление в сетивна форма, т.е. на пръв поглед външно, но породено от
вътрешното състояние на ума. Основният подтекст на термина е неговата
субективност и необоснованост...“.91

Вече знаем, че ентоптичните феномени в ранните етапи на транса са

унивесални човешки преживявания при променени състояния на
съзнанието (и както вече видяхме, се приписват на структурата на нервната
система). Но общоприетото мнение гласи, че напълно развитите иконични и
реалистични халюцинации — халюцинациите от Стадий 3 в модела на Люис-
Уилямс — не само не са реални във всеки един смисъл на думата, но освен
това съдържанието им „е извлечено от паметта“ и от истински преживявания.
292
Освен това те „всички са специфични за определена култура: в някакъв
смисъл хората халюцинират това, което очакват да халюцинират“.92 Ако този
общоприет модел е верен, то тогава ние трябва да обясним какви общи
културни фактори и общи спомени са накарали хората навсякъде по света и
във всички периоди от историята да халюцинират, че са отвлечени в небето
(или под земята, или под водата) от дребни хуманоиди с големи глави и очи,
които могат да се преобразяват на животни, извършват върху хората
мъчителни и необичайни хирургични процедури и им предават
свръхестествени познания.
Ето тук започва да се чувствам объркан. Просто не мога да си представя
общите спомени, общите преживявания и общите културни влияния, които
биха могли да обяснят например халюцинациите на Исак Тенс през 1890 г. -
за голям бухал, който бил увиснал във въздуха непосредствено пред него (и
за който твърди, че го сграбчил за лицето и се опитал да го повдигне), - и
халюцинациите на Каръл от 1990 г. - за голям бухал, който се спуснал от
небето и увиснал във въздуха пред лицето й. Просто не мога да видя общите
спомени, общите преживявания и общите културни влияния, които биха
могли да обяснят защо и Артьр в САЩ, и Маболеле Шикве в Калахари
трябва да халюцинират как се издигат нагоре по нишки светлина, за да се
срещнат със същества в небето. Не виждам общите спомени, общите
преживявания и общите културни фактори, които са причина за това и
неграмотната Мария Сабина в нейното изолирано мексиканско село през 50-
те години, и изключително грамотната Бети Хил в САЩ през 60-те години да
халюцинират, че получават книга (която по-късно изчезва) от могъщо
същество от някакъв отвъден свят. Не мога да си представя общите спомени,
преживявания и културни влияния, които биха могли да накарат отвлечените
от НЛО в САЩ и шаманите в Австралия и Южна Америка да халюцинират
имплантирането на чужди предмети в телата им, пробождания с дълги игли
или копия и т.н., и т.н.
Чисто и просто не разбирам и всички тези неща ми казват, че да, прежи-
вяванията на шаманите и отвлечените от НЛО наистина са халюцинации, но
не, халюцинациите невинаги трябва да са специфични и индивидуални за
хората, които ги виждат, и, изглежда, не във всички случаи са зависими от
културите, към които те принадлежат. Тук имам предвид не повърхностните
разлики, които без съмнение наистина са повлияни от културата
- както казва ЛюисгУилямс, „шаманът от бушменския народ сан ще види
антилопа кана, инуитът ще види бяла мечка или тюлен“93, — а за основното
възприятие, което и двамата имат за присъствието на някакво животно дух.
По същия начин мога да разбера и културното влияние зад интерпретациите
на летящите обекти в небето като космически кораби, от една страна, и
въздушни „ладии“, „щитове“, „метални кладенци“ и т.н., от друга, но
това, което ме интересува, е основното възприятие и в двата случая - че в
небето има нещо странно и че то е реално.
Повтарям, че едно нещо е хората навсякъде по света да имат до
голяма степен повтарящи се и общи за различните култури
преживявания, сред които и в основни линии едни и същи външни
събития от реалния свят. Съвсем друго нещо е обаче, когато хората по
293
целия свят имат до голяма степен повтарящи се и общи за различните
култури преживявания в ситуации, за които науката не може да открие
никакви данни за какъвто и да било стимул от реалния външен свят.
Предполагам, че една от възможностите, които няма да противоречи
напълно на научноматериалистическа- та парадигма, е, че в мозъците
предварително е програмирана някаква до този момент неоткрита
„библиотека“ от необикновено подробни мисловни образи, усещания и
информация, че тази библиотека е обща за всички хора и че до нея може
да се достигне единствено в променени състояния на съзнанието. В такъв
случай ще трябва да открием не само не само как един подобен странен и
неземен мисловен архив е бил съставен — това на първо място — но
също така и защо той е толкова важен, предполагаемо за нашето
оцеляване, че еволюцията си е дала целия този труд да програмира, на
генетично ниво, цялата колекция във всички човешки мозъци. Това са
интересни въпроси и ще продължим да ги развиваме.
Дори още по-остри и предизвикателни - тъй като се конфронтират
лице в лице с фундаменталните възгледи на западната наука относно
естеството на действителността - са аргументите на Уилям Джеймс,
Олдъс Хъксли, Алберт Хофман и Рик Страсман, които бяха цитирани в
11 глава. Според тези мислители, напълно е възможно халюцинациите да
се пораждат от реални външни стимули, които да са - както се изразява
Хофман - извън честотата на приемане на нашите мозъци, когато са в
нормално състояние на съзнанието.
Вече видяхме, че халюциногенните вещества, ритмичното танцуване,
„аудиостимулирането“ (посредством силно и монотонно биене на бараба-
ни и т.н.), сетивната депривация, самоизмъчването (например
мъчителните пробождания по тялото по време на танца на слънцето при
северноамериканските индианци), гладуването и други крайни лишения
присъстват сред техниките, които шаманите използват още от
праисторически времена, за да изпадат в променени състояния на
съзнанието и да проникват в света на духовете.94 Но сред антрополозите е
добре известно - например Елиаде подробно се спира на този въпрос, —
че винаги е имало и шамани, които не са имали нужда от нито една от
тези изпитани „техники на екстаза“, тъй като са имали дарбата
спонтанно да изпадат в транс (често след период на боледуване или
вътрешна криза, белязана от объркани сънища). Тези особено надарени
шамани, владеещи спонтанния транс, очевидно ни дават най-добрия
паралел с отвлечените от НЛО, чиито преживявания също са спонтанни,
а не са предизвикани нарочно.
Ограниченият обем научни изследвания върху феномена с отвличани-
ята - а именно допитването на „Роупър Организейшън“ през 1991 г. (вж.
11 глава) - предполагат, че около 2% от населението на САЩ са имали
този набор от шамански преживявания, които наричаме отвличания от
НЛО. Именно защото човешката неврология е останала непроменена
през последните 50 000 години - но като винаги помним, че нашите
мозъци биха могли да са както излъчватели, така и приемници на
съзнание, — изглежда твърде вероятно тези около 2% от всяка човешка
294
популация да притежават същата спонтанна способност. За останалите
98% от нас, които са лишени от тази генетична дарба, но които все пак
чувстват нуждата да придобият познания за отвъдния свят, природата е
била достатъчно щедра да предостави химични вещества, които имат
тясна връзка с ключови хормони в мозъка и са достъпни в лесно
откриваеми растения и гъби, налични по целия свят. Независимо дали
като поглъщане на тези растения, или пренапрегнем химията на своите
организми чрез продължително ритмично танцуване - както правят
бушмените !Kung в Южна Африка, — или посредством някоя друга от
посочените по-горе мисловни и физически техники ние всички имаме
възможност да променим химията на своите мозъци и временно да
„пренастроим“ съзнанието си на вълните на същите удивителни
преживявания, които спохождат и обладателите на способността да
изпадат спонтанно в транс.
При всички положения, тъй като, изглежда, 2% от всички хора са
родени да изпадат в транс и тъй като ние, останалите, можем да се
докараме до транс посредством законната употреба на (може би не чак
толкова безплатните?) дарове на природата, то оттук следва, че рано или
късно всяка култура ще се сблъска с характерните преживявания,
пейзажи и интелигентни неземни същества, които тези състояния на
транс неизменно ни показват. Фактът, че подобни преживявания
наистина са регистрирани за всички култури от всички исторически
епохи, не доказва-разбира се, - че тези преживявания са реални. Но
забележителното застъпване и припокриване в описанията, които са ни
дадени от толкова различни и напълно независими едни от друг
свидетели като отвлечените от НЛО и шаманите, засилва моята
убеденост, че техните изживявания биха могли да са реални по някакъв
начин, който науката с нейния фокус изключително върху „този свят“ до
момента не е взела предвид.
През 1958 г. големият психолог Карл Густав Юнг, както обикновено
далеч изпреварил времето си, стига до научна ерес и се спира на
възможността „неидентифицираните летящи обекти да са нещо
психическо, което обаче има определени физически свойства“.95 Но той
освен това задава въпроса „Откъде би могло да дойде нещо подобно?“ и
коментира, че „идеята за материализирания психизъм отваря бездънна
бездна под краката ни“.96 На друго място в текстовете си за НЛО обаче
Юнг изказва едно примамливо предположение относно това откъде
точно според него се появяват „материализираните психизми“. Той
казва, че „цялата действителност“ би могла да се „основава на все още
неизвестен субстрат, който притежава едновременно и материални, и
психични качества“.97 Както става ясно, това, което той има предвид, са
паралелните вселени, за които говори квантовата физика.98
Това ме връща обратно към съждението, което формулирах преди ня-
колко абзаца. Нека приемем - заради самата дискусия, - че духовете са
реални, че са открили начини и най-различни полуфизически форми
(сред които „извънземните“ са просто най-скорошната), в които да се
явяват в нашата материална вселена, и че са го правили в продължение
295
на хиляди години. Дори да е така, каква работа изобщо имат те с нас?
Защо са тук? Какво-искат? Какво очакват?
По време на ровенето в етнографските източници и разказите на от-
влечени от НЛО открих едно нещо - твърде изненадващо и неочаквано,
— което духовете и извънземните, изглежда, наистина много искат от
своите човешки контрагенти. Това е тема на следващата глава.
ДУХОВНА ЛЮБОВ

Индианците урубу, които живеят покрай р. Гурупи в Бразилия, в

Ама- зонската джунгла, са съхранили една много странна история за
двама шамани, които били „родени в началото на света“, но по-късно
„избягали на небето“, за да избегнат катаклизъм от планетна величина.
Желанието им било да се съвкупляват със смъртни жени, за да се родят
техни потомци, които да останат във физическия свят и да съхранят
техните специални познания. Опитали да го направят, но не се
получило, тъй като пенисите на шаманите били твърде малки.1
Тези първи шамани от мита на урубу са толкова невеществени, че са-
мите те основателно могат да бъдат класифицирани като духове и наис-
тина има широко застъпени предания, че истинските родители на
всички шамани са духове - дори и съвкуплението, довело до тяхното
зачеване, е станало между духовни тела в един духовен свят.
От Сибир например познаваме историята за Бо-Хан - смъртен, който
правил секс с жена-дух. Детето от техния съюз станало родоначалник на
„раса от шамани“.2 По същия начин и Тагвитси, велик шаман на
самоедите авами в Сибир в началото на XX в., имал видение, че той
самият е дете на дух. Първият му транс, по време на който получил
инициацията си, настъпил спонтанно по време на заболяване от едра
шарка, когато бил в безсъзнание в продължение на три дни. Смятали, че
е умрял — подобно на много други хора в селото - и тъкмо щели да го
погребват, когато дошъл на себе си. Разказал как бил напуснал тялото
си и бил направил пътуване в компанията на двама духове водачи (в
облика на белка и мишка), които го отвели в отвъдния свят. Там
сърцето му било изтръгнато и хвърлено в гърне (сравнете с цитираните
в 11 глава думи на Карин, един от отвлечените от НЛО: „Отвориха
гръдния ми кош и извадиха сърцето ми“). След това, в рамките на
познатата вече поредица процедури от шаманската хирургия, главата
му била отряза- на, тялото му било разчленено и костите - преброени.
Тагвитси бил отнесен „в средата на морето“. Там един глас му казал:
„От Господарите на водата ще получиш дарбата на шаман“. Най-накрая
се изкачил по една планина, където срещнал гола жена и започнал да
суче от гръдта й. Тя му казала: „Ти си мое дете, затова ти позволявам да
сучеш от гръдта ми“.3
Много племена в цял Сибир казват, че подобни духове майки се поя-
вяват в животински и териантропични форми, за да отвлекат душите на
бъдещите шамани. Това става, когато те се родят, и биват отнесени до
едно огромно дърво в света на духовете, което се намира в подножието
на планина на име Джокуо.4 Андреас Ломел, директор на Националния
296
музей за етнология в Мюнхен, е отбелязал, че описваното в тези разкази
дърво има странна форма, тъй като върхът му е „отчупен или отсечен“ и
„на всеки клон и всяка вейка на това дърво, от най-долните до най-горните,
има гнезда на птици. Шаманите от целия свят биват донесени на това дърво...
Самите шамани обикновено казват, че като учител се явява гарван, който стои
на клоните на това дърво и обучава душите. Шаманите, чиито души са отгле-
дани в гнездата по горните клони, стават по-силни и по-важни от тези, които
са били в гнездата по по-долните клони. Гнездата са прикрепени на правилни
редове и се издигат на етажи с по един клон промеждутък между отделните
редове...“.5

Тази полутехнологична представа за душите на бъдещите шамани,

отгледани в спретнато подредени инкубатори, намира паралел сред куна
- туземните обитатели на остров Панама в Карибския басейн — в
легендите, които свързват зараждането на шаманизма с пристигането
„от небето“ на човекоподобен дух на име Ипеоркум. Той дошъл с
някакъв вид летяща машина - „златен диск, наречен „олопате“. Като се
приземил на земята, Ипеоркум научил хората на „небесно познание“ и
след това си тръгнал насред странни атмосферни явления: „Спуснала се
бяла, жълта, синя и червена мъгла“. Когато въздухът се прочистил,
„куна открили на върха на едно дърво дете, лежащо на „олопате“ като
това, с което Ипеоркум се бил спуснал от небето. По-късно още десет
деца се появили на земята по този начин“. Според легендите на куна
тези деца, които били отгледани от девици, станали първите шамани.6
Индианците паес в Колумбия имат едно по-мрачно предание за
свръхестествения ягуар, който насилил жена от тяхното племе в
началото на времето. Потомъкът на този съюз - Гръмовният ягуар - бил
велик шаман, който самият станал баща на много териантропични деца,
отчасти хора, отчасти ягуари.7 Тези хибриди, пише антропологът
Жерардо Райчел-Долматоф, „са описвани като изключително ненаситни
малки същества..., които след появата или раждането им имат нужда от
няколко дойки - млади човешки момичета, които убиват, като. изпиват
млякото и кръвта им, докато растат“.8
Общение с духовете
В обществата на ловци и събирачи това, което отделя шамана от
останалите и му позволява да даде своя специален принос към
обществото, са неговите връзки с духовете, огромният му личен опит и
познания за
света на духовете и владеенето на техниките да влиза и излиза от него по
свое желание. Уменията му да открива дивеч, да защитава общността от
психични атаки и най-вече да лекува болните - всичко това му е дадено
от духовете. Но нещо, което предполагат цитираните по-горе митове, е
вярването, че освен това шаманът има някаква репродуктивна връзка със
света на духовете, така че да може да бъде едновременно дете на духове,
любовник на духове и баща на духове, а освен това и сам да бъде дух,
когато е в променено състояние на съзнанието.

297
 Дали всичко това са просто халюцинации и фантазии, или може би
тук се крие нещо повече?
При сибирското племе буряти, няколко години преди неговата
иници- ация кандидатът за шаман извършва небесно пътуване, по време
на което прави секс с голям брой женски духове, един от които става
неговата „съпруга на небето“.9 По същия начин и телеутският шаман
има небесна съпруга, която цени изключително много: „Съпругата ми
на земята не е достойна да полее вода на ръцете ти“.10
Шаманът на сибирското племе голди разказвал за среща с жена-дух
при транса, по време на който получавал инициацията си. Въпреки че
била много слаба и е висока само около 60 сантиметра, тя имала силно
присъствие и била красива. Жената дух обявила, че ще го направи
шаман и за целта ще му даде духове-помощници: „Ще лекуваш с тяхна
помощ и аз самата ще те уча и ще ти помагам“. После го информирала:
„Обичам те. Сега нямам съпруг и ти ще ми бъдеш мъж, а аз ще ти бъда
жена“. След това шаманът твърдял, че имали редовни сексуални
отношения."
Сред индианците уарао в Източна Венецуаела инициационният транс
на шамана е предизвикан от консумирането на огромни дози южноаме-
рикански див тютюн (Nicotiana rustica, различен и много по-силен вид от
Nicotiana tabacum, който хората пушат по целия свят под формата на
цигари).12 При последващите халюцинации шаманът се озовава на нещо,
което възприема като „мост от дебели бели въжета от тютюнев дим“,
който води до „кръгла бяла къща“ в небето — „Къщата на пушека“, -
населявана от духове с облика на насекоми. Тук имаме очевидна
аналогия с отвличанията от НЛО, при които „кръглата бяла къща“ в
небето е заменена от летяща чиния и където похитителите много често
се явяват - освен като животни, птици или малки хуманоиди с големи
черни очи - също и като насекоми или хуманоиди с насекомоподобни
черти.13 По същия начин и в моите видения, предизвикани от
аяхуаската, съществото, което най-много ме изплаши и което наистина
сякаш се канеше да ме похити в небето, изглеждаше като „някакъв вид
насекомо с хуманоидни черти“. Друго имаше очи, които съм описал в
бележника си като „фасетирани като тези на муха“ (вж. 3 глава).
Любопитно е да се отбележи, че насекомовидната форма, която
отвлечените от НЛО най-често виждат, е тази на богомолката - с дълго
тяло, изправен стоеж, триъгълно лице и големи черни очи.14 Читателят
ще си спомни от предходните глави, че Каген - божеството шаман на
бушме- ните сан в Южна Африка — също най-често приема облика на
богомолка. Междувременно „хората насекоми“, които шаманът уарао
среща в Къщата на пушека в небето, са с формата на черни пчели,
медоносни пчели, оси или термити. Сред тях има и „красиво момиче
пчела“, с което шаманът ня- колкократно се съвкуплява и от което му се
раждат четири хибридни деца: Старшият брат черна пчела, Младшият
брат оса, Старшият брат термит и Младшият брат медоносна пчела.15
В Северна Америка индианците алгонкини обръщат обичайната

298
посока на разказа за шаманското отвличане с историята за ловеца,
който видял
12 пленителни девойки духове, които се спускали от небето в кошница.
Ловецът успял да залови една от девойките, държал я като пленница
тук, на земята, оженил се за нея и се съвкупил с нея. Тя забременяла и
родила момченце, но копнеела да се върне на небето. Съответно си
направила малка кошница и „като влязла в нея заедно с детето си,
запяла магическото заклинание, което тя и нейните сестри използвали,
и отново се изкачила към звездата, от която някога дошла“.16 В
продължение на две години тя останала със сина си на небето, но тук
преданието на алгонкините добавя една важна подробност. Изглежда, не
всичко било наред с хибридното дете в света на духовете, тъй като то
изпитвало нужда от контакт със своя баща. Един глас й дал напътствия
в този смисъл: „Синът ти иска да види баща си, затова слез на земята и
докарай своя съпруг“,17
Сред народа саора — едно от туземните племена в щата Ориса, Севе-
розападна Индия - бъдещата шаманка получава призванието си и свръх-
естествено посвещение по време на „посещения на ухажор от подземния
свят, който и предлага брак“. Тъй като е дух, той има естествената
способност да се преобразява във всичко, в което пожелае. Обикновено
приема облика на „добре облечен красив мъж, който се появява „посред
нощ“.18 Както е и при отвлечените от извънземни, които често си
спомнят как са били измъкнати от домовете си по малките часове,
докато другите членове на семейството са потънали в неестествено
дълбок сън, саора твърдят, че когато въпросният ухажор от света на
духовете влезе в спалнята на девицата, „магия се спуска над цялото
домочадие, което спи мъртвешки сън“.19 И също като при отвлечените,
съпротивата е безсмислена. Една шаманка на име Чампа разказала как
отказала на предложенията на съществото, което се явило край леглото
й, при което „той ме грабна сред вихър и ме отнесе на едно много високо
дърво, където ме накара да седна на тънък клон“. Ужасена, там тя
приела предложението му за брак.20 Друга шаманка от племето саора
вече била женена жена, когато й се явил нейния дух-любов- ник. Когато
му отказала, той заплашил да я подлуди, ако не приеме. „Накрая тя се
видяла принудена да се съгласи“, разказва Елиаде и в сънищата си
изучила изкуството на шаманството. Имала две деца в подземния свят.21
В едно свое наблюдение, което напомня на приведеното по-горе пре-
дание на алгонкините, саора твърдят, че потомството на подобни
бракове обикновено остава в подземния свят със своя баща дух, но не
могат да живеят добре там без любовта и вниманието на своята човешка
майка. В един случай млада жена била прелъстена от дух, съвкупила се с
него и двамата се оженили:

„Скоро младата жена му родила дете в света на духовете, а нощем той й го

носел, за да го кърми. Идвал, когато всички били заспали. Хората в селото
чули детето да плаче, но всички от нейното семейство спели като умрели. По-

299
 късно тя се оженила за мъж от този свят, но тъй като имала дете в отвъдния
свят, не смятала, че ще може да има още деца тук“.22

В Мексико дон Солтеро Перес бил шаман на малко село, който

получил призванието си, когато го ударил гръм и едва не го убил. Той се
възстановил, но в продължение на около шест месеца продължил
периодично да губи съзнание, веднъж или два пъти седмично. Всеки път,
когато се събуждал, той си спомнял как духът му бил отвличан от
„енанитос“ - подобни на джуджета свръхестествени същества, много
популярни в Мексико още от времето на ацтеките, - чиято цел била да
го превърнат в шаман. Когато се опитвал да се откаже от това
призвание, а той се опитвал дълго време, те го измъчвали и го налагали
от главата до петите, от което „цялото тяло го боляло“. В крайна сметка,
като разбрал, че ще го убият, ако тези наказания продължат, той отстъ-
пил и се съгласил с исканията им. Тогава те го снабдили с тояга и три
магически камъка, през които в бъдеще щял да може да съсредоточава
лечителската си сила. И на последно място, но не и по важност, оженили
го за жена-енани- та, която оставала в света на духовете - „в пещера
заедно с други като нея“,
- където дон Солтеро щял да може да я посещава в състояние на транс.

„Откакто станал лечител - разказва антропологът Холгер Калуейт, който

проучил случая, - на дон Солтеро не му било позволявано да има полови
сношения със своята човешка съпруга. Той опитал веднъж, но веднага бил
нападнат и се строполил на пода като мъртъв. По време на тази атака духът му
бил принуден да отиде в пещерата, където енанитос го били. Оттогава дон
Солтеро е съсредоточил цялата си полова активност върху своята жена дух...
Тя и дон Солтеро имат деца, които живеят с майка си в пещерата.“23

В Южна Америка и в цяла Амазония се шири вярването, че някои

речни делфини („ботос“) не са каквото изглеждат, а всъщност са духове
от друг свят, които са се материализирали в този. Подобни същества
притежават способността да излизат от водата и да се явяват на сушата
в облика на красиви млади мъже и прелестни млади жени. Преобразени
по този начин, те прелъстяват смъртните и ги примамват в Енканте -
омагьосания град, за който всеки лодкар знае, че се спотайва дълбоко
под повърхността на тази могъща и мътна река:24 „Когато си сам във
водата и дойде бото, ти се страхуваш... Те правят дупка под водата... и
наистина те привличат. Прелъстяват те. Трябва да внимаваш“.25
Всеобщото вярване е, че „жените забременяват от ботос“. Само че се
твърди, че потомството от тези съюзи са непълноценни, понякога „чудо-
вищни“ създания, които „умират много бързо“.26 В един интересен
случай някаква жена била убедена, че през нощта при нея е дошъл ботО,
приел облика на нейния съпруг, и че „правили любов като насън“. Тя
твърди, че заченала, но девет месеЦа по-късно, когато родила, „бебето
все едно било направено от вода. Новороденото просто се стопило“.27
Друго животно-дух в Амазония, което обича да прелъстява смъртни,
300
приема облика на нутрия - голяма видра. Местните хора казват, че то е
„движено от ненаситната страст да търси полови сношения с човешките
същества в техните сънища“. Както е при ботос, когато духът любовник
е мъж, а майката е смъртна, потомството на тяхната връзка се ражда
тук, на земята, но е болнаво — в този случай с „бяла кожа и бяла коса“.28
От друга страна, когато хибридното дете се роди в Енканте от майка-
русалка и човешки баща, развръзката е съвсем различна. Тогава детето
остава в подводното царство и става велик шаман в това измерение.29

Детайли от две картини на перуанския шаман Пабло Амаринго, изобразяващи

предизвикани от аяхуаската видения. Вляво - русалки примамват лодкар да се
спусне в омагьосания град дълбоко под повърхността на Амазонка; вдясно -
русалки и змии

Извънземни любовници
Една от най-изненадващите, но последователно представена „субру-
тинна практика“ при отвличанията от извънземни, която е описана
независимо в огромния брой случаи, е предадена от Джон Мак в
следното сбито и полезно обобщение:
„Отвлечените описват как са били оплодени от извънземните същества, а
по-късно техният човешко-извънземен плод... е бил изваден. Виждат как
малките зародиши биват поставени в контейнери на корабите, а при послед-
ващите отвличания могат да забележат инкубатори, в които се отглеждат тези
хибридни бебета... Понякога извънземните се опитат да накарат майките да
подържат и да кърмят тези създания, които се оказват съвсем отпуснати...“. 30

Когато става дума за отвлечени мъже, от тях няколкократно биват

вземани проби сперма, а по-късно им показват хибридни бебета —със
силното мисловно внушение, че това е тяхното потомство. Подобно на
отвлечените жени, които понякога биват осеменени изкуствено, а друг
път забременяват пряко от полово сношение с „извънземните
301
същества“, отвлечените мъже също правят секс с извънземни женски.
Струва си — преди да се намесят психолозите с очевидни
предположения като например проекции на фантазии — да уточним, че
тези полови актове рядко оставят усещането, че са били приятни, и
освен това са засвидетелствани многократно при стотици и стотици
отвлечени, които отново и отново ги описват с почти едни и същи думи.
Въз основа на своите проучвания върху собствените си пациенти
харвардският психиатър Джон Мак потвърждава:

„Аз съм убеден, че този репродуктивен сюжет е напълно реален за пре-

живелите го. Доколкото знам, след хиляди часове интервюта с огромен брой
отвлечени, основните му елементи не могат да бъдат изяснени от нито едно
фройдистко или друго индивидуално психодинамично обяснение“. 31

Как тогава да си обясним този много специфичен, широко

разпространен и лесен за идентифициране модел на странни
„недействителни“ преживявания?
Краткият отговор гласи, че единствено в контекста на Западния свят
- от който науката временно е изгонила духовете - подобни
преживявания изглеждат странни, необясними и заплашителни. В
шамански контекст те са нещо обикновено и изобщо не изискват
обяснение.
Например Сара, една от пациентките на Джон Мак, разказва, че често
е била насилвана да се сношава с мъжки извънземен, който „имал
съвсем леко очертание на пенис, което обаче не приличало на истински
физически член“.32 По същия начин, въз основа на анализа на
свидетелствата на 60 отвлечени,33 Дейвид Джейкъбс от университета
„Темпъл“ предоставя следното обобщено описание на половия акт,
когато мъжкият партньор е извънземен: „Вкарването на „пениса“ е
бързо и усещането не е за нормален пенис. Обикновено е много тънък и
много къс“.34 Личното мнение на Джейкъбс е, че няма връзка между
съвременните отвличания от НЛО и „митовете, фолклора, легендите и
пр.“. Той вярва, че неговите данни „неизменно водят към заключението,
че феноменът на отвличанията се е зародил в края на XIX в. и не е
съществувал в никакъв момент преди това“ (лична кореспонденция, май
2005 г.). Въпреки това неговото обобщение на половите актове с извънземни
изключително силно напомня на цитирания в началото на тази глава разказ
на индианците урубу — за митичните първи шамани, чиито пениси били
толкова мънички, че не били в състояние да се съвкупляват успешно с
човешки жени.35
Ако се замислим за броя на случаите, в които шамани бива!' отвлечени и
участват в полов акт с духове, то случилото се през 1957 г. отвличане и
последвалото изнасилване на богатия млад бразилец Антонио Вияс-Боас от
„извънземна“ жена изглежда без никакво съмнение част от същия жанр. До-
като работил във фермата на баща си късно през нощта, Вияс-Боас видял как
едно НЛО се приземило наблизо и бил принуден да влезе в него от четири
малки същества с големи глави. Те го съблекли чисто гол и взели кръвна
302
проба от брадичката му. Тогава в помещението влязла дребна гола женска с
неземния вид на фея — рядка руса коса, големи, косо разположени очи и
високи скули, - която започнала да ш прегръща: „Тялото й изглеждаше като
човешко, стъпалата й бяха малки, а дланите й — дълги и заострени. Беше
висока около метър и трийсет“.36 Последвали два енергични полови акта,
оставили у младежа усещането, че е бил използван като „жребец, който да
подобри... породата им“.37 По-късно си спомнил, че въпреки прозрачния си и
деликатен вид извънземната женска издавала по време на сношението грух-
тения, „които оставиха у мен неприятното впечатление, че съм с животно“.38
Питър, един от пациентите на Джон Мак, си спомнял няколко епизода,
при които правил любов с извънземна женска, но не се чувствал изнасилен
или използван. Напротив, ето какво казва той за своята извънземна любов-
ница: „Чувствах се все едно съм с истинската си съпруга — имам предвид на
ниво душевно преживяване“.39
Подобни емоции на дълбока любов и лоялност към извънземно от другия
пол, които създават — по думите на Мак — „морална дилема относно
браковете в нашето земно измерение“, присъстват в разказите на голям брой
отвлечени.40 Такива триъгълници силно напомнят на цитирания по- рано
случай с бурятския шаман, който почувствал, че неговата земна съпруга дори
„не е достойна да полее вода“ на ръцете на неговата небесна жена. По същия
начин и дон Солтеро Перес прекъснал половите си сношения с човешката си
съпруга, така че да може да отдаде цялото си внимание на своята жена-дух.
Интересно е обаче, че много отвлечени съобщават също така, че когато
половият акт е иницииран от извънземните, те са примамени да изпитват
лъжливо усещане за сигурност посредством поток от образи в съзнанието им,
в които „отвлечената е накарана да вярва, че е или със съпруга, или с
любимия си. Понякога отвлечените разказват, че например чертите на съп-
рузите им сякаш ту се появяват, ту изчезват от лицата на извънземните“.41
Тук очевидният паралел — при това много добър — е цитираният по-горе
случай с жената от Амазония, която „правила любов като насън“ с дух-
делфин, който бил приел образа на мъжа й.
Хибридното потомство (1) - резервоари и гнезда
Някои случаи на отвлечени от НЛО, чиито преживявания включват ин-
тензивен и дългосрочен „брак“ с извънземни, съдържат и хибридни деца,
които биват създадени и отгледани съвсем съзнателно.42 Тук също откриваме
точен паралел на описаното по-рано преднамерено създаване и отглеждане
на хибридно потомство от шамани и духове. Само че освен това из-
следването на голям брой описания на отвличания от HJIO разкрива едно
последователно повтаряно свидетелство - че извънземните създават и от-
глеждат хибридни деца, родени с помощта на човешки майки или бащи, в
условия, които по нищо не приличат на човешко семейство — всъщност в
нещо, което изглежда като изключително безлична „конвейерна“ система.
Това, което почти винаги се случва, е, че отвлеченият или отвлечената
биват отведени от извънземните в някакъв сектор, разположен по вътреш-
ната извита стена на кораба, където му или й - по-често става дума за жена
- показват голям брой хибридни бебета, напъхани в „чекмеджета“ или „ре-

303
зервоари“. Последните са подредени в някакъв вид симетрична мрежа или
решетка.
Ето какво гласят спомените на Джули Кнап от подобна сцена, случила се
по време на едно от отвличанията й през 1977 г.:
„Господи! Все едно там има... бебета. Те са в нещо като чекмеджета в сте-
ните. Приличат на малки чекмеджета, които могат да се издърпват, и там има
бебета—някакви малки, малки същества, които са в тези чекмеджета, които се
отварят в нещо като лаборатория“.43

Джери, една от пациентките на Джон Мак, имала съвсем същото прежи-

вяване в помещение, по стените на които имало „много, наистина много,
ужасно много правоъгълни контейнери, подобно на чекмеджета на бюро,
почти без разстояние помежду им“. Вътре в чекмеджетата имало стотици...
„не знам, дали бихте ги нарекли бебета, или не, но мисля, че бяха като малки
зародиши“ 44
По време на едно от нейните отвличания Катрин видяла „каси“, които
били подредени в колони от пода до тавана, между осем и десет реда. Според
нейните думи касите били „осветени изотзад“ и съдържали „умалени копия“
на извънземните, „целите в течност“ и „всичките гледащи навън“ 45 По
същия начин, при едно от отвличанията му през 1980 г. Джеймс Остино
видял нещо, което възприел като редици от резервоари за риба, натрупани
един върху друг. Във всеки един имало хибридно бебе: „Цялата стена беше
облицована с тях... Бяха шейсет, може би седемдесет“.46 Друга отвлечена,
Карън Морган, сравнила помещението с хранилките на „голяма утроба.
Изглежда, в тях имаше множество новородени бебета. Петдесет, или дори
сто...“ 47
Ако, разбира се, оставим място за твърде различните метафори, дали тук
не се сблъскваме с нещо, което вече познаваме? Дали тези геометрични
решетки с инкубационни резервоари, в които в спретнати симетрични

304
 редички са подредени полуизвънземни, получовешки бебета, не са на
практика същото нещо като голямото дърво от сибирската легенда, описана
по- рано? В него се отглеждаха душите на шаманите - в гнезда, прикрепени в
геометрични редове, които се издигат стъпало по стъпало с разстояние от
един клон между всеки две редици.
Нещо, което прави това сравнение особено изкусително, е разказът на
Карън, една от пациентките на Джон Мак, че по време на поредното от
отвличанията й се оказала -- на борда на HJTO-то - в „тъмно пространство, в
което имаше грамадно дърво с огромна корона от листа. На различните
клони на дървото се виждаха големи гнезда от дебели клонки, а във всяко
едно мирно и спокойно седеше орел“.48
Все едно в случая комплексът от символи, посредством които светът на
духовете се явява на хората в шаманските култури, внезапно е пробил и за
момент се е насложил върху комплекса от символи, посредством които
„извънземните“ се явяват на хората в днешна Америка.

Хибридното потомство (2) -

родители, дойки и другари в игрите
Освен че биват инкубирани в гнезда на дърво, потомството на шаманите и
духовете имат и редица други характеристики, които се явяват в подборката
от митове и свързани с инициациите преживявания в началото на тази глава.
Ясните теми, които аз извличам от тези разкази, са асоциирането от
хибридните бебета-духове с летящи дискове (куна, Панама), неспособността
им да се развиват добре в света на духовете, освен ако не бъдат кърмени от
дойка (паес, Колумбия) или - което е за предпочитане - от собствената си
майка (саора, Индия), нуждата им от контакт с човешките им бащи
(алгонкини, Северна Америка) и бледият им и болнав, а понякога и
„чудовищен“ вид (местисо, Амазония).
Ако сега погледнем потомството на хора и извънземни, какво ще открием?
Читателят ще си спомни от 12 глава, че обърканият малчуган Колин, най-
младият пациент на Джон Мак, на няколко пъти имал преживявания, в които
бил отвлечен от „страшни бухали с големи очи“ на летяща чиния в небето.
След едно подобно отвличане Колин заявил, че летящата чиния не му
харесала и не искал да се връща там, но все пак настоявал на своето: „Роден
съм там и паднах от звездите... Роден съм на космическия кораб...“.49 От само
себе си се налага сравнението с преданието на куна - за бебето, което било
оставено на върха на дърво от летящ диск — и наистина много отвлечени от
НЛО споделят усещането, че някак си се чувстват родени сред извънземните,
че не са „оттук“ и че човешките им майки и бащи не са истинските им
родители.50
А какво да кажем за невъзможността на децата на духовете да се развиват
добре, освен ако не бъдат кърмени от собствената си майка или от дойка, и за
нуждата им от контакт с други хора, включително бащите им? Колкото и да е
изненадващо, тези теми са представени изобилно в разкази-

20. Свръхестественото 305

те на отвлечените от НЛО и хвърлят съвсем нова светлина върху най-
различни преживявания с духове, които вероятно са вдъхновили
шаманските истории.
Предполага се, че много НЛО-та имат на борда си специално и
разпознаваемо помещение, в което хибридните бебета (и по-големите
деца) се представят на техните човешки родители и от двата пола.
Извънземните казали на няколко нежелаещи да приемат случилото се
отвлечени, че те имат своята роля в създаването на хибридите -
независимо дали им харесва или не - и че бебетата „имат нужда от
майките си. Те трябва да имат своите майки. Няма значение дали вас ви
е грижа или не. Наистина няма значение. Те имат нужда от майките
си“.51 В други случаи обаче чувствата, изглежда, са взаимни. Например
Джон Мак установил, че мнозина от неговите пациенти страстно
вярвали, че „някъде там“ имат живо хибридно потомство. Те страдали
от ужасно чувство на загуба от това, че са разделени от децата си и че по
никакъв начин не могат да се свържат с тях, освен в редките случаи,
когато
„периодично отвлечените майки и бащи са вземани и закарвани да видят
своите хибридни деца и биват поощрявани да ги вземат на ръце и да проявят
обич към тях — което е един от най-объркващите аспекти на целия процес.
Тъй като у отвлечените естествено се поражда конфликт от перспективата да
формират дълбока връзка със своето странно потомство, което могат да
виждат рядко, и то в зависимост от желанието на извънземните същества“. 52

Хибридните бебета биват виждани не само от своите собствени

човешки майки и бащи, но много често и от чужди хора, от които
извънземните искат да изпълняват ролята на дойки или другари в
игрите.
Като обобщава разказите на 60 отвлечени, Дейвид Джейкъбс ни дава
едно полезно и последователно - стъпка по стъпка - описание на типич-
ното „представяне на бебето“ и последвалите задължения на дойка,
които съответната жена - която не е майката на хибрида - трябва да
изпълни:
„Извънземните отвеждат отвлечената в помещението за представяне на бе-
бета... Отвлечената стои права или сяда на стол или пейка. Съществата, които
са я довели тук, са зад нея. Тогава към нея се приближава едно „женско“
същество.
То държи бебе. Жената усеща в главата си внушението: „Това е едно хубаво
бебе, нали? Не искаш ли да подържиш бебето? Вземи бебето!“. Женското съз-
дание протяга бебето в ръцете си към жената и тя го взема. Държи бебето до
гърдите си, а главичката му почива на рамото или на ръката й. Ако
отвлечената откаже, могат да й бъдат внушени „причини“, които да я
принудят на вземе бебето. На една жена и било казано, че бебето ще се
разболее, ако не го вземе, и че ще получи обриви или ще развие някакво друго
заболяване, ако го държи далеч от тялото си. По тази причина тя трябвало
колкото се може по-дълго да притиска бебето към кожата си. Бебето може да е
306
 голо или да е завито в „одеяло“. Обикновено е много малко, но може и да е
пораснало и съответно да е по-голямо. Жените описват малките бебета като
много леки, но с тежки глави. Жената седи с бебето, но може и да стане да се
разходи с него. Извънземните я наблюдават втренчено - нея и бебето. Жената
чува други инструкции: „Нахрани бебето. Сложи бебето до гърдите си и му
дай. да суче“. Жената казва: „Но аз нямам никакво мляко“. Отговорът е:
„Сложи бебето до гърдите си и му дай да суче!“. Няма никакъв смисъл да
казваш „не“. Ако се съпротивлява, извънземните насила ще сложат бебето на
гърдите й. То поема зърното й в уста. Рефлексът му да суче е много слаб. В
много случаи жената с изненада установява, че всъщност има мляко и гърдите
й са налети. Когато това се случи, бебето на практика пресушава гръдта й.
Често обаче кърменето на бебето няма никакъв резултат, но това все пак
удовлетворява наблюдаващите извънземни“.53

След като имала едно подобно преживяване, Джил Пинсаро разказала:

„Усещам, че за бебето е много важно да получи този контакт и съм много
щастлива да му го предложа. Чувствам, че наистина има нужда от него... Все
едно попива усещането от това, че някой го държи на ръце. Така ми се стру-
ва“.54

По време на няколко от нейните отвличания Карън Морган се озовавала в

помещение с други човешки жени, които си играели с голи бебета:
„Жените вдигат бебетата във въздуха, гьделичкат ги и издават бебешки
звуци, за да ги забавляват. Бебетата не отговарят. Те не се смеят или усмихват,
нито отговарят със звуци. Понякога може да се случи на Карън и на другите
жени да им бъде наредено да „измият“ бебето... Често децата, които — по на-
реждане на извънземните — жените вземат на ръце в тази обстановка, са на
между две и десет години, понякога дори по-големи...“.55

По време на едно отвличане от Карън поискали да прегърне едно хиб-

ридно момиче тийнейджър. Първоначално тя отказала, но извънземните я
накарали да обвие ръце около момичето, което отвърнало на прегръдката и
дълго време не я пускало. Накрая детето изглеждало изпълнено с енергия. Тя
се обърнала към Карън и по телепатичен път излъчила в съзнанието й думите
„благодаря ти“.56
Питьр, един от пациентите на Джон Мак, си спомня как извънземните го
помолили да бъде другар в игрите на хибридните деца: „Още като бях малко
дете, се съгласих да го правя и избрах да си играя с бебетата — тези другите
същества, извънземните“.57
Хибридните деца (3) - бледи, болнави и чудовищни
Вече видяхме, че хибридното потомство на духовете и хората често бива
описвано като бледо и нездраво - с бяла кожа и бяла коса, — както и като
някак си непълноценно, понякога дори чудовищно.58 Въпреки че често
съдържат повече подробности (както човек може да очаква, като се има
пред

307
вид, че става въпрос за случили се наскоро събития, записани от обучени
психотерапевти), разказите на отвлечените от НЛО приписват
абсолютно същите характеристики на хибридното потомство на хора и
извънземни.
Описват се чудовищни хибриди - например дете, едната от ръцете на
които била „почти човешка“, докато другата изглеждала „извънземна“,
или друго, чието лице било човешко от едната страна и извънземно от
другата.59 По същия начин и една отвлечена на име Мелиса яростно се
съпротивлявала на контакта с нещо, което извънземните й протягали и
което тя описва като „тлъстото бебе“. Реакцията й била все едно
наистина било чудовище:

„То е... грозно като онези дребни същества. Не искам да имам нищо общо с
този вид, абсолютно нищо. Ще го убия... Шибаното неестествено нещо. Ши-
баното идиотче. Отвратително е...“.60

Други обаче изпитват по-нежни чувства. Деби Томи разказала един

епизод, в който извънземните й представили женски хибрид в младежка
възраст:

„Висока метър, метър и малко, със стройно тяло и кожа като слонова кост.
Имаше голяма глава и високи скули. Очите й нямаха нито клепачи, нито веж-
ди, а русата й коса, с цвят на памук, беше трогателно рядка и не покриваше
напълно скалпа й“.61

Деби заявила, че от само себе си я обзел прилив на майчинска

нежност към момичето.62
Друга отвлечена, Барбара Арчър, разказала следното:
„Уплаших се, когато ги видях за първи път, защото ми се сториха странни.
Изглеждаха все едно са стари. Нямат почти никаква коса. Имат малко коса, но
не много... Порази ме това, че изглеждаха много крехки. Може би си по-
мислих, че са нещо като недоносени бебета... Хилави са. Чувствам, че не са
особено силни... Не ми изглеждат здрави. Изглеждат ми мършави или нещо
такова“.63

Нона:
„Телата им са твърде къси за главите. Главите им изглеждат прекомерно
големи. Имат много сини очи и рядка, тъничка косица... Бих казала, че са
високи около метър, но всичките изглеждат на една възраст. „Ти си нашата
майка и ние имаме нужда от теб“, това ми казаха“.64
Изабел:

„Имаше дълги крайници и обви ръце около мен, а аз я прегърнах... Седеше

на бедрото ми, а кракът й беше отпред. Другият се люлееше. Кожата й изглеж-
даше много суха и се лющеше на люспи, все едно имаше нужда от лосион.
Изглеждаше толкова самотна. Почувствах я като своя в биологичния смисъл
308
 на думата“.65

Питьр:
„Имаха големи глави и нещо като кичури коса. А главите им бяха твърде
големи за техните тела. Имаха кожа, която приличаше на нашата, но малко по-
груба — с повече плът. Но не като бебешка пухкавост, а като тлъстините на
стар човек. А ръцете им бяха много крехки, но имат големи кореми“. 66

„Всички отвлечени твърдят, че бебето няма нормалните човешки реакции,

които човешкото дете има“, допълва Дейвид Джейкъбс. Освен това едно
такова бебе

„почти винаги е отпуснато. Не отговаря на докосване като нормалните бе-

бета. Не се върти. Ръцете му нямат естествения рефлекс да улавят. Безжизнено
е, но не е мъртво. Повечето жени смятат, че нещо в такова дете не е наред.
Усещат, че трябва да вземат бебето на ръце, за да му помогнат да оцелее“. 67

Катализатор
Въпреки че духовете често отвличат шамани и правят деца с тях, те рядко
си дават труд да обясняват защо го правят.68 По същия начин и в
пространната литература за отвличания от НЛО аз открих малко упомена-
вания на опити от страна на извънземните с цел да обяснят огромните уси-
лия, които, изглежда, полагат за създаването и отглеждането на хибридно
потомство. Но отговорът на въпроса, поставен в края на 12 глава - какво
искат от нас духовете и извънземните, - изглежда достатъчно ясен дори и от
този по необходимост кратък обзор на наличните данни. Това, което искат
повече от всичко друго, е да се чифтосват с нас и да създават хибриди. А
това просто повлича след себе си още въпроси — а най-вече защо ще искат
това и от колко време го искат?
Във II част беше изказано съждението, че ентоптичните феномени и
комплексните видения от света на духовете и населяващите го същества са
послужили като вдъхновение за непреходното изкуство на изрисуваните
пещери на къснопалеолитна Европа. Освен това видяхме как мъчителните
набодени изображения на ранените мъже напълно се сдобиват със смисъл с
оглед на това, което знаем за символизма, образността и преживяванията по
време на шаманските инициации навсякъде по света. Но това, което се явява
напълно изненадващо, е колко смислени изглеждат и в контекста на
символизма, образността и преживяванията, свързани с отвличанията
от НЛО. Тъй като не разполагаме с етнографски извори от времето на
Късния палеолит, очевидно не можем да докажем, че всички
преживявания, които шаманите са споделили с етнографите, а
отвлечените от извънземните с психиатрите, са споделяни и от нашите
къснопалеолитни предшественици, нито пък можем да бъдем сигурни
как те са тълкували подобни преживявания. При все това би било
недалновидно да изключим възможността пещерните художници да са
имали същата способност, която и ние имаме
309
- да получават пълния набор от усещания и възприятия по време на
транс. Следователно е също толкова вероятно и те да са преживявали
отвличания от свръхестествени същества — тези, които са виждали във
виденията си - да са получавали жизненоважни познания и дарбата да
лекуват, и да са се отплащали с бракове с партньори-духове и създаване
на хибридни деца.
Кой знае - може би някакви подобни преживявания може дори да са
послужили като катализатор, който е преобразил, буквално за една нощ
в рамките на еволюционния процес, анатомически модерните, но
тъпоумни, лишени от вдъхновение и бездуховни човешки същества в
поведенчески модерни, новаторски, духовно развити и интересни хора?
Струваше ми се, че ако това е така и ако взаимодействията със
загадъчните свръхестествени същества наистина са изиграли повратна
роля в толкова критичен момент от човешката еволюция, то този
феномен е твърде важен, за да се е ограничил с шаманите в обществата
на ловци и събирачи и отвлечените от НЛО в технологично развитите
страни. Независимо колко добре е бил прикрит зад местни и ограничени
тълкувания, той почти със сигурност е присъствал и в други моменти от
човешката история.
Без дори да съм сигурен какво точно търся - знаех само че ще разбера,
ако го открия, - аз реших да продължа своето проучване.
ТАЙНАТА ОБЩНОСТ

През 1958 г. великият швейцарски психолог и психиатър Карл

Густав Юнг пръв изтъква, че феноменът НЛО има история, а може би и
праистория. По-късно голям брой хора щели да съобщят, че са
преживели отвличания през 50-те и дори през 40-те години на XX в., но
през 1958 г. проблемът все още не се радвал на обществено внимание и
Юнг не знаел нищо по въпроса. Съответно интересът му се ограничавал
изключително до самите НЛО, които - от Втората световна война
насетне - били станали причина за огромен брой свидетелства на
очевидци за „летящи чинии“ и предизвиквали все по-голямо внимание
и загриженост. Юнг описал подобни случаи като нова форма на
глобална мълва, който „се различава от всички обикновени слухове по
това, че се изразява под формата на видения“.1 Самият Юнг бил
склонен да мисли, че НЛО-тата са „99% психичен продукт“ и все пак
признал, че е объркан от тяхната „явно физическа природа“,2 която -
оплакал се той - създавала „нерешими загадки дори и за най-добрия
мозък“:3
„Единственото нещо, което мога да кажа с някаква поносима сигурност от-
носно НЛО-тата, е, че те притежават повърхност, която може да бъде видяна
от окото и в същото време връща радарно ехо“.“1

Освен това било ясно още едно нещо - че НЛО-тата съвсем не са нов
феномен:

310
 „Въпреки че НЛО-тата станаха обект на обществено внимание едва към
края на Втората световна война, самият феномен е известен от много по-рано.
Наблюдаван е в първата половина на века [XX в.] и е описван в предходните
столетия, а може би и в древността“.5

През август 1566 г. например „множество големи черни кълба били

забелязани във въздуха“ над швейцарския град Базел. Те „се движели с
голяма скорост пред слънцето и се обръщали едни срещу други, все едно
се сражавали. Някои от тях станали червени и огнени, след което
избледнели и изчезнали“.6

311
Юнг помества илюстрация на сцената от един плакат от Базел, датиращ
от 1566 г., като отбелязва, че „скоростта и хаотичното движение“, които
очевидците приписват на черните дискове, са „типични характеристики
на НЛО“.7

Гравюрата от Базел, 1566 г.

През април 1561 г. над германския град Нюрнберг също имало

впечатляващо представление на HJlO-та. Били забелязани голям брой
плата и кълба, които се въртели в небето около слънцето, както и
„големи тръби, в които можело да се забележат три, четири или повече
кълба“.8

Гравюрата от Нюрнберг

Една гравюра от XVII в.

показва поклонник, който

прониква през осеяния със звезди

край на Вселената и съзерцава
нещо, което Юнг описва като

Поклонникът на духа открива друг свят.

312
 ,друга, свръхестествена вселена, изпълнена с... пластове от облаци или
планински вериги. В нея се явяват колелата на Иезекиил и пръстени от подобни на
дъги фигури, очевидно изобразяващи „небесните сфери“. В тези символи откриваме
прототипа на емпиричното видение на HJ10...“.9

„Оживяване на детето в утробата“ (XII в.)

Четвъртата сцена, която Юнг разглежда, се нарича

„Оживяването на детето в утробата“. Тя се съдържа в
Кодекса от Рупертсберг (от XII в., написан от Хилдегард от Бинген) и
показва полегнала бременна жена, към която се приближават две групи
хора с кошници с подаръци.10 Само мимо- ходом ще отбележа, че в една
от кошниците може да се види гъба, която е в ръцете на малко,
гномоподобно същество.11 Междувременно над главите им, на фона на
звездното небе, се носи голям четириъгълен обект, съдържащ любопитна
смесица от очи и дискове. Обектът е свързан с дълга тръба със зародиша
в утробата на жената.12

Рисунка на НАО-то от случая Кеш/Аандръм (по

Stillings, е<±, 1989)

313
 Въпреки че не знаел нищо за феномена на отвличанията от НЛО,
Юнг както обикновено прозрял напред във времето с избора на тази
сцена от кодекса от XII в. Не само че един очевидец на съвременна поява
на НЛО (случаят Кеш/ Ландръм) скицирал нещо много подобно на
летящия четириъгълен обект, но освен това сцената символизира една
от фундаменталните теми, свързани с отвличанията от НЛО - а именно
забременяването на човешки жени от извънземни и създаването на хи-
бридно потомство. Освен това - нещо, което може и да има отношение
към случая, а може и да няма, — в края на 60-те години, след няколко
засичания на подобни на НЛО светлини в небето над САЩ, хората
разказвали, че са имали странни сънища, в които над тях се носели на
групи огромни очи.13
Жак Вале и връзката с летящата чиния
Прозренията на Юнг били проникновени, но, както сам признава,
проучването му - за нещо, което било запланувано просто като кратка
монография, — било много ограничено. Освен че установил
историческите корени на феномена „НЛО“ (многобройни примери за
които се съдържат във всеки фолклор и всяка митология по света), той
нямал нито времето, нито желанието да научи повече за него преди
смъртта си през 1961 г.
Няколко години по-късно, през 1969 г., загадките на историческите
корени на появите на НЛО от средата на XX в. отново станали обект на
изследване. Този път със задачата енергично се захванал Жак Вале,
математик и консултант на НАСА — в своята култова ъндърграунд
класика „Паспорт за Магония“, за съжаление, отдавна вече
библиографска рядкост.14
Вале има многостранен принос. Изключително ценен и неговият
каталог на появи на НЛО, документирани в близки до неговото време
средства за масова информация. Каталогът, който се простира назад във
времето преди първата модерна вълна на обществен интерес към
феномена след Втората световна война, започва през юли 1868 г., когато
странно „въздуш- но съоръжение“, на което имало светлини и което
издавало шум като от двигатели, прелетяло над чилийския град
Копиаго.15 През януари 1878 г. един тексаски фермер бил същисан от
появата на тъмен летящ обект, който описал като „летяща чиния“.16
През 1880 г. едно 14-годишно момче видяло светещо кълбо да се спуска
от небето и да кръжи около него. То разказало, че се почувствало
привлечено от него, но превъзмогнало страха си и избягало.17 Има още
много примери. Без да е необходимо да възпроизвеждам тук целия
каталог на Вале, същината му е, че през втората половина на XIX в.
голям брой очевидно моторизирани и пилотирани НЛО-та и дори
разпознаваеми „летящи чинии“ са били забелязвани на практика
навсякъде по света.18
Освен това Вале бил в състояние да проследи феномена много по-
назад във времето и дори много по-назад в сравнение с Юнг. Всъщност
заглавието на Вале, „Паспорт за Магония“, е взето от разказа на

314
Агобард, архиепископ на френския град Лион, датиращ от около 820 г.
Подобно на всеки модерен скептик, невярващ в НЛО, добрият
архиепископ е оставил на поколенията завет, в който се оплаква от
невежеството на масите и тяхната вяра в съществуването на
„някаква област, наричана от тях Магония, откъдето доплуват кораби в об-
лаците... Сред тези, чиято сляпа лудост беше достатъчно дълбока, за да вярват,
че подобни неща са възможни, аз видях някои, които бяха показали пред
събралите се хора вързани четирима души — трима мъже и една жена, за
които твърдяха, че са паднали от един от тези кораби. След като ги бяха
държали затворени няколко дни, те ги бяха докарали пред събралото се
множество — както вече казахме — за да ги убият с камъни в наше
присъствие. Но истината възтържествува“.19

Не ви ли се струва вероятно, че тези четирима нещастници, които

Аго- бард спасил, биха се описали като отвлечени от НЛО, ако бяха
преживели днес каквото са преживели тогава? Може би тук е мястото да
се отбележи, че малък брой от съвременните отвлечени са заявили, че
след преживяванията си не са били върнати удобно обратно в домовете и
леглата си, а далеч не толкова учтиво са били оставени някъде другаде
— често на километри от домовете им. Не е трудно да си представим как
едно подобно завръщане, наблюдавано от други хора или просто
разказано от пострадалите, би могло да привлече вниманието на
тълпата, готова да ги линчува в пропитата със суеверия атмосфера на IX
в.
Един друг ранен разказ за поява на НЛО, който Вале е издирил, идва
от Япония, където императорските архиви ни уведомяват за един
необичаен и ярко осветен обект — описан като „глинен съд“, — който
блуждаел в небето на провинция Кии, отвъд североизточната планина
Фукухара. Скоро след това „обектът променил посоката си и изчезнал от
погледите зад хоризонта на юг, като оставил след себе си светеща
следа“.20 По същия начин и на 12 септември 1271 г., когато прочутият
жрец Ничирен тъкмо щял да бъде обезглавен в Тацунокучи, Камакура,
когато в небето се появил обект, „подобен на пълна луна, светещ и
блестящ...“. Длъжностните лица се па- никьосали и отменили
екзекуцията.21 Вале цитира и редица други появи на НЛО и свързани с
НЛО феномени, видени и документирани в Япония между X и XVIII в.
През август 989 г. например били наблюдавани три кръгли и
изключително ярки обекта, които накрая се събрали заедно. През
септември 1702 г. от небето се спуснали подобни на памук нишки,
очевидно излизащи от самото слънце. През 1749 г. още три големи
кръгли обекта, „подобни на луната“, били наблюдавани в небето в
продължение на четири дни без прекъсване, което предизвикало
бунтове.22
В допълнение към подобни пренебрегнати и пропуснати съобщения за
НЛО в светски източници, Вале твърди, че „летящи обекти от небесните
страни се срещат най-често именно в религиозната литература...“.23

315
Отново няма да стане нужда да повтаряме в подробности вече
публикуваните данни по тази тема, но лесно можем да разберем какво
има предвид Вале, като си припомним крилатите дискове в Шумер и
Древен Египет, „летателният апарат“ Вимана, който се споменава в
индуистките текстове, летящите килимчета на Арабия и „небесните
салове“, използвани от „звездните духове“ в Древен Китай.24 Нека не
забравяме и библейските спектакли, включващи НЛО, като например
възнасянето на пророк Илия на небето във „вихър“, свързан с „огнена
колесница“,25 видението на пророк Иезе- киил, отново включващо вихър
и огън, и загадъчните същества на борда на големите „колела“
(цитирани по-рано от Юнг), които ги „издигнали от земята“.26 В същата
обща рамка доста често четем и други разкази за подобни небесни возила
в Стария завет, като например „Божиите колесници“,27 както и
описания на Нещо, което звучи като висша раса същества, с които
хората могат да влизат в контакт и които „идват от далечна страна, от
края на небесата“.28 И накрая, но не и по важност, в съответствие с две
от основните теми в съвременните отвличания от НЛО - секс с
извънземни и създаване на хибридно потомство - със сигурност не е без
значение това, че Библията разказва за жени, които се съвкупляват с
небесни свръхестествени създания и раждат чудовищни хибридни
бебета. В един известен пасаж от шеста глава на книгата Битие четем, че
„Божиите синове“ — безсмъртни същества, които учените обикновено
идентифицират с ангели -

„като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви, вземаха си за жени от

всички, които избираха... В ония дни се намираха исполини на земята; а при
това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раж-
даха синове“.29

Каквото и друго да може да бъде извлечено от тези странни стихове,

ясно е, че „Божиите синове“ не са хора - нещо, в което всички
авторитети са единодушни. И все пак тези не-хора или свръхчовешки
духовни сили съблазняват и оплождат смъртни жени, които на свой ред
раждат хибридни деца. Както читателят вероятно ще се съгласи, това е
именно сценарият, който беше разгледан в 13 глава, - според който
безсмъртни духове се сношават със смъртни шамани с оглед създаването
на хибридно потомство или извънземни имат полови контакти с
отвлечени хора с абсолютно същата цел.

Жак Вале и приказната връзка

„Паспорт за Магония“ не се спира на нито една от връзките между
преживяванията на отвлечените от НЛО и това, през което преминават
шаманите по време на инициация, нито пък на връзката между
извънземните и духовете - нещата, към които аз се обърнах в своето
проучване. Но нещо, на което обръща внимание, е друга, очевидно
напълно различна и все пак също толкова необикновена група от

316
връзки, които аз не познавах.
„Съвременната глобална вяра в летящите чинии и техните обитатели -
пише Вале - е идентична с една по-ранна вяра в свръхестествени същества.
Създанията, които биват описвани като пилоти на космическите кораби, са
неразличими от елфите, силфите и гномите от Средновековието. Като наблю-
даваме неидентифицираните летящи обекти, ние си имаме работа със сили,
които нашите прадеди добре са познавали от които са изпитвали ужас. Над-
ничаме в делата на Тайната общност.“30

Естествено, заинтригувах се от директното сравнение, което Вале пра-

ви между приказните същества, от една страна, и феномена НЛО, от
друга
- сравнение, което той документира на много страници и подкрепя със
солидни доказателства.31 Освен това предложените от него прозрения по
този въпрос ни отвеждат далеч отвъд Юнг, тъй като някои от аспектите
на НЛО, които са свързани специално с отвличанията и които вече
познаваме днес, започват да се появяват именно през 60-те години,
когато Вале прави своите проучвания. Съответно във формулирането на
своята теза той е успял да обърне голямо внимание на две от ранните
съобщения - отвличанията на Антонио Вияс-Боас и на Бети и Барни
Хил, - както и да им направи майсторски анализ и да ги свърже с
прецеденти от приказния фолклор.
От друга страна, през 1969 г. е имало и много неща, които Вале не е
знаел — и просто не е можел да знае по това време, — относно
отвличанията от НЛО. Пълните подробности на тези преживявания -
така, както ние ги разбираме сега, - започват да се появяват в
публичното. пространство едва през 80-те и 90-те години, когато Бъд
Хопкинс, Дейвид Джейкъбс, Джон Мак и други психиатри и
психоаналитици започват да записват обширни интервюта с хора, които
вярват, че са били отвлечени от НЛО (като в същото време разкриват
удивителните сходства, които обединяват всички подобни разкази). Тъй
като не е имал достъп до огромното количество данни, събрано от тези
изследователи, Вале очевидно е разполагал с много малко материал,
който да анализира в своите опити да сравни феномена на приказните
същества с този на извънземните. Въпреки това той е открил повече от
достатьчно, за да ме убеди, че наистина има силна и интригуваща
връзка.
Могилите на елфите и небесните кораби
Мрачния намек на Вале за „надничане в делата на Тайната общност“
идва от заглавието на една книга - „Тайната общност на елфите,
фавните и феите“, — публикувана през 1691 г. от преподобния Робърт
Кърк, пастор в Абърфойли в Шотландия.32 Ширели се слухове, че,
подобно на могъщ шаман, и Кърк притежава „трето око“33 -т.е. има
ясновидски способности,
- както и други паранормални умения. Той твърдял, че посредством
своята дарба редовно се срещал с малки, непредсказуеми и често опасни

317
свръхестествени същества — наричани по много различни начини от
различни култури в различни епохи от историята, - които през
последните хиляда години са били класифицирани в келтската
периферия на Западна Европа в широката категория „елфи“ или „феи“
— fairies {feie, fata, faerie и т.н., и т.н.).34 Въз основа на преките си и
изключително силни лични преживявания, Кърк описал тези приказни
същества като „отделен вид създания с човешки разум и
свръхестествени сили, които живеят и се движат в този свят, невидими
за всички с изключение на мъжете и жените с трето око“.35
Това, което придава специална острота на историята на Кърк, е, че
през 1692 г., една година след като издал „Тайната общност“, той
изчезнал, а местните хора вярвали, че е бил отвлечен от елфите. През
1830 г. Уолтър Скот потвърждава това предание,36 което продължавало
да битува и през 1909 г., когато прочутият изследовател на религиите У.
И. Евънс-Уенц подготвял собствения си грижливо съставен и изобил- но
подкрепен с данни труд „Вярата в елфите в келтските страни“.37 Уенц
посетил Абърфойли — мястото на предполагаемото изчезване на Кърк.
Там г-жа Дж. Макгрегър, която се грижела за стария църковен двор,
където има гроб на Кърк, му обяснила, че „мнозина твърдят, че вътре
няма нищо - само ковчег, пълен с камъни“. Освен това г-жа Макгрегър
информирала Евънс-Уенц, че „Кърк бил отнесен в Могилата на елфите“
— тя му посочила нисък хълм от другата страна на долината, -
„където се намира и до днес, защото хълмът е пълен с тунели и там
„добрият народ“ е устроил домовете си“.38
Читателят ще си спомни колко често халюцинациите по време на
ини- циационния Транс на шаманите включват преживявания, при
които те са отвлечени от духовете в пещери. Също така и отвлечените от
извънземни са разказвали за пещери и подземни пространства, където
пък се развиват техните преживявания. Освен това, както изтъква Вале,
в нито един фолклор самите елфи не се ограничават с троглодитско
(пещерно) съществувание, но имат и силни връзки с въздуха, небето и
летенето: „Внезапно се явявало видението за блестящи „къщи“ през
нощта — къщи, които често можели да летят и в които имало особени
лампи с ярка светлина, за които обаче не било нужно гориво“.39
Много други източници, с които се запознах - както стари, така и съ-
временни, — потвърждават този въздушен (и дори „извънземен“)
афинитет на елфите. В Ирландия например се твърдяло, че множеството
от елфи се придвижвало през въздуха и предизвиквало „елфически
ветрове“.40 В същото време групи от „елфически светлини“ често били
виждани да се движат с висока скорост в небето много преди епохата на
самолетите.41 В Уелс било добре известно, че елфите - Тилвит Тег —
били просто „посетители на земята“ и че тъй като били специална
категория Божии създания, имали способността да „летят на воля в
небето“ 42 Понякога правели точно това, като се издигали във въздуха в
телесната си форма и плували през него, но в много предания елфите
прекосяват небесата по по-достолепен начин - в подобни на облаци

318
въздушни кораби, наричанй „вълшебни ладии“ или „призрачни
кораби“.43 Едно НЛО, забелязано във Франция през

319
 50-те години на XIX в., било описано като колесница с виещи колела“.
То се засилило с висока скорост по склона на един хълм и след това
изчезнало във въздуха. По думите на очевидците, то било управлявано
от един вид малки тъмни елфи, известни в този район с името
„фарфадетки“.44
Изнасилвания, възпроизводство и дойки
Вале не се задоволява с това да конструира убедителна теза,
основаваща се на множеството сходства между извънземните и елфите,
за които — и за едните, и за другите - е характерно да летят в небето в
неидентифицирани обекти и да имат връзки с пещери. Той прави нещо
много по-важио — той много рано улавя сексуалния момент в
отвличането на Антонио Вияс-Боас (за което стана дума в 13 глава) и
сравнява неговия случай с преданията за елфи, които изнасилват и/или
се женят за смъртни, отвличат любовниците си във Вълшебната страна
и създават потомство, за да „укрепят рода си“ — често с помощта на
човешка жена, акушерка или дойка.45 Макар и да не познава
шаманската страна на историята (в която, както вече видяхме, също
господстват темите за изнасилването, брака и възпроизводството), Вале
е сигурен, че няма нищо случайно във факта, че преживяванията,
свързани с изнасилване и възпроизводство, изглежда, са много често
срещани и при случките с елфи, и във феномена с отвличанията от
извънземни. Само че през 60-те години на XX в. Вале не разполага с
никакви други паралели за репродуктивните елементи в приказните
предания и разказите на отвлечени от НЛО - и съответно с никакъв друг
материал за сравнение — освен със случая на Вияс-Боас, който съдържа
някои много съществени детайли.
Например по времето, когато е публикувана „Паспорт за Магония“,
все още не са се появили никакви разкази на отвлечени жени, които са
били принуждавани да кърмят хибридни бебета. И затова, макар че Вале
очевидно наостря уши, когато открива темата за смъртни жени-дойки в
етнографските извори за хора, отвлечени от елфи (както той пише —
„осигуряването на мляко и грижи от страна на човешките майки за
собствените им рожби“),46 той не е в състояние да цитира подобен
пример от литературата за отвличанията от извънземни. Съответно е
пропуснал и следния пасаж от „Тайната общност“, в която преподобният
Робърт Кърк пише за „жени... които още са между живите и твърдят, че
са били отнасяни, докато са раждали, за да кърмят Прекрасните
деца...“.47
През 1969 г. Вале не е можел да знае, че затрудненото положение на
тези жени от XVII в. намира точен паралел от изпитанията на жени от
XX и XXI в. Последните описват как са били отнесени на борда на НЛО,
в едно от многобройните му помещения - стая, в която са били и по-рано
и която е предназначена изключително на грижите за хибридни бебета.
Ето какво видяхме в 13 глава:
„Извънземните я наблюдават втренчено — нея и бебето. Жената чува други

320
 инструкции: „Нахрани бебето. Сложи бебето до гърдите си и му дай да суче“.
Жената казва: „Но аз нямам никакво мляко“. Отговорът е: „Сложи бебето до
гърдите си и му дай да суче!“... В много случаи жената с изненада установява,
че всъщност има мляко и гърдите й са налети. Когато това се случи, бебето на
практика пресушава гръдта й“.48

Но да се върнем в XVII в. Информаторите на Кърк разказали, че били

отнесени във величествен „дом“, където се озовали в анонимна стая без
видим изход:

„Веднага щом дойката влезе, пред нея се появяват детето, огънят, храната и
другите необходими неща. Но тя нито може да забележи някаква врата, нито
може да види какво правят хората в другите стаи на дома. Когато детето бъде
отбито, дойката умира, или бива върната обратно, или пък може да остане, ако
такъв е изборът й“.49

Ако наистина има връзка между НЛО-тата и елфите, то тогава днес

трябва да сме благодарни, че на практика всички отвлечени от НЛО, из-
глежда, биват върнати на земята - вместо да умрат или да останат на
НЛО-то завинаги. Обратното, в по-стари времена се е вярвало и смятало
за нормално хората, отвлечени в елфическата страна, да не се връщат
- подобно на самия преподобен Робърт Кърк. Един преглед на старите
предания и на по-скорошни разкази за отвличания от приказни съще-
ства навежда на мисълта за твърде безсистемен процес, при който някои
от хората, отнесени от елфите, по-късно се връщат към нормалния си
живот и работа, понякога загадъчно забогатели. Други изобщо не се за-
връщат и се смята, че са останали да живеят за постоянно в страната на
елфите. Трети все пак си идват, но за свой ужас установяват, че тяхното
завръщане е станало стотици години след като близките им са починали
и домовете им са станали на прах - което предполага, че в отвъдния свят
времето тече различно от това на земята. По-нататък ще видим, че
отвлечените от НЛО също съобщават за странни времеви ефекти, най-
вече за липсващи периоди от време — обикновено часове, но понякога и
дни, - които те могат да си обяснят и които просто са изчезнали от
живота им, оставяйки след себе си единствено смътни спомени за важни
и необясними преживявания.

Загадката се разширява
От публикуването на „Паспорт за Магония“ през 1969 г. са изминали
десетилетия. През това време, докато тезата на Вале за наличието на
връзка между приказните същества и извънземните е изпаднала в
относителна неизвестност, от „извънземната“ страна на уравнението
продължава да се трупа огромно количество нови данни. Имам предвид
хилядите часове записани на лента интервюта, които професионални
психоаналитици като Дейвид Джейкъбс и Джон Мак са успели да
проведат с хора, убедени, че
са били отвлечени от НЛО. В резултат от тяхната работа понастоящем
— за разлика от 1969 г. - притежаваме солидна база данни за
феномените, които за момента са наричани „отвличания от НЛО“, и за
съществата, които сме свикнали да определяме като „извънземни“.
Милиони хора са преживели подобни неща и все пак повечето учени
продължават да ги пренебрегват като плод на въображението.
След 1969 г. повечето спорове относно описаните феномени и съще-
ства са съсредоточени именно върху този твърде труден и чувствителен
въпрос: кой е прав — науката или преживяното? Дали НЛО-тата и
извънземните са просто фантазии на мозъка, или все пак по някакъв
начин са реални? Ако са фантазии на мозъка, тогава защо и как
мозъците на малка част от всяка човешка популация - десетки милиони
хора по целия свят
- измислят всичко това? А ако са реални, тогава откъде идват - от друга
планета, от друго измерение, от бъдещето или от самата земя? С изнена-
да установих, че в техните често разгорещени дискусии на подобни ин-
тересни и важни въпроси, изглежда, нито един от ключовите действащи
лица не е осъзнал потенциала на оригиналното прозрение на Вале относ-
но извънземните и елфите. Но ако приказните същества и извънземните
са едно и също нещо, то тогава внезапно сме се оказали притежатели на
още една цяла база данни. Тя се отнася до много странна и загадъчна
категория от човешки преживявания, които очевидно включват и
срещи с и отвличания от интелигентни не-човешки същества. В
резултат на силните нови доказателства, с които разполагах, и поради
собственото ми паралелно проучване върху връзката извънземни-
духове-шамани — която сама по себе си представляваше трета
независима база данни от подобни преживявания -реших, че е настъпил
моментът да възобновя великолепното разследване на Вале от 1969 г.
Скоро щях да се сблъскам с лабиринт от проходи, които свързваха
Вълшебната страна и нейните свръхестествени обитатели с отвъдните
светове на шаманите, както и самите приказни същества с духовете, с
които шаманите си имат работа. Освен това всичко това - елфи, шамани
и духове
- щеше да се окаже свързано с необикновените травми, приключения и
преживявания, характерни за предполагаемо модерния феномен на
отвличанията от НЛО.

322 321
21. Свръхестественото
 15.
ТУК ИМА НЕЩО, КОЕТО ЩЕ МЕ ОТНЕСЕ НАДАЛЕЧ

През 1982 г. фолклористът Линда-Мей Балард установила, че на

мъничкия остров Раглин край бреговете на Северна Ирландия вярата в
елфите продължава да е разпространена сред неговите жители дори в
нашата модерна епоха. Сред множеството разкази за срещи с елфи,
които тя събрала за архивите на Ълстърския фолклорен и транспортен
музей, присъства и историята за случилото се, през една бурна нощ
преди много години, с една „дойка и акушерка“, която живеела „в
далечния край на острова“. Тя вече си била легнала, когато я събудило
силно тропане на входната врата. Полузаспала, жената отишла да
отвори и се оказала пред тъмната фигура на мъж и зад него -
впечатляваща карета с впряг от четири коня. Първоначално
акушерката си помислила, че сънува, но тогава „разбрала, че има нещо
странно в цялата работа“:

„ ... а пък не можела да види лицето на мъжа в мрака. Той и казал, че има
нужда от услугите й, че имало жена, която раждала, и че спешно трябвало да
отиде. Това й казал, а тя решила, че няма да й се случи нищо лошо и се качила
в каретата“.1

Веднага щом седнала, каретата потеглила с голяма скорост, като

затвър- дила първоначалното странно впечатление, което й била
направила, тъй като се носела неестествено над непроходими блата и
препятствия, където нямало път. В крайна сметка

„пристигнали на този хълм в задната част на Брокли. И когато стигнали до

хълма, склонът му се отворил и конете и каретата влезли в хълма. А вътре,
както се сещате, било изключително красиво — в хълма имало нещо като
дворец... Въпреки всичко тя се погрижила за жената, която раждала, и накрая
всичко било наред. Само че тук забравих да добавя, че през цялото време
около нея се тълпели елфи от древния народ. В хълма живеели много от тях,
нали разбирате“.2

324
 Там имало не само елфи. Акушерката разказала, че по време на
своята спасителна мисия в хълма на елфите видяла много познати лица
на млади мъже и жени, които били изчезнали загадъчно от Ратлин през
последните
няколко години. До този момент „никой не можел да разбере какво се е
случило“, но сега било ясно, че елфите са ги отвлекли. Имало освен това и
ясни податки защо са били отвлечени: акушерката била извикана да помага
за раждането на бебе и — според нейните думи — видяла поне една от
отвлечените млади жени да „седи и да кърми новородено“ и да му пее на
келтски.3 Самата акушерка била поканена да остане във Вълшебната страна,
но отказала. Съобразно с телепатичното уверение, че „няма да й се случи
нищо лошо“, те й позволили отново да се качи на каретата и я оставили пред
собствената й врата.4
Маскирани НЛО (1)
Когато открих този доста странен разказ, вече познавах добре предос-
тавените от съвременните изследвания примери на хора, които вярваха, че са
били отвлечени от извънземни в пещера или някакво друго подземно място, а
не в обичайната летяща чиния (вж. 12 и 13 глава). Също така бях наясно със
случаите на отвлечени жени, принудени да бъдат дойки на хибридни
извънземно-човешки бебета (вж. 13 глава), и дори с някои случаи,в които
отвлечените твърдяха, че са били „кръстосани“ с други хора - за да се
получат, както изглежда, напълно човешки бебета, които извънземните също
задържали.5 Това, което не можах веднага да извикам в съзнанието си, беше
пример от съвременната литература, в който HJ10 да се е появило под
формата на нещо толкова нормално и „от този свят“, каквито бяха четирите
коня и каретата.
Като направих допълнителни проучвания обаче и хвърлих още един
поглед на нещата, които вече бях разгледал, открих прецеденти и за този
детайл. Например Джейи Паро, радиожурналист от Роуд Айланд, преживяла
типично отвличане от НЛО, само че в нещо, което тя възприела като черен
кадилак и което я закарало на отдалечено място.6 А в 12 глава вече разказах
историята на Люси, която преживяла отвличане от извънземни, отвели я в
засводена подземна зала, входът към която — както е и в историята за
акушерката - се отворил в склона на хълм. Там вече казах, че „в нейното

325
преживяване изобщо нямало НЛО“, което отговаря на истината. Само че като
прехвърлих отново случая забелязах, че Люси говори за нещо друго, което се
държи точно като НЛО. Става дума за една пожарникарска кола, която
префучала с голям шум по улицата непосредствено преди да започнат
нейните преживявания, след което спряла пред къщата й, светнала с
прожектора през прозореца и изчезнала.7
Като отбелязва, че „самите извънземни, изглежда, могат да се променят
или маскират... и първоначално се появят на отвлечените като различни
животни или дори като обикновени човешки същества“, Джон Мак по-
твърждава и това, че „способностите им да променят формата си, изглежда,
се отнасят и за превозните им средства“.8 Пациентите му разказвали за
срещата си с НЛО-та, които били маскирани по най-различни начини - от
„колона мотоциклети“ до „носеща се във въздуха подобна на катедрала
структура с прозорци от цветно стъкло“.9 Една млада жена си спомнила, че
„видяла в парка триметрово кенгуру, което се оказало малък космически
кораб“.10 Много деца твърдели, че „са били пренесени в небето в малък
апарат, който първоначално им се сторил като сергия на панаир. В него
имало маскирани като хора извънземни, които ги попитали дали искат да
отидат на пътешествие“.11
В крайна сметка заключих, че историята от остров Ратлин - за жената,
която била отведена в страната на елфите във вълшебна летяща карета, за да
помогне при възникнал акушерски проблем, - попада напълно в нормата на
съвременните преживявания, свързани с отвличания от извънземни, с тази
разлика, че в наши дни превозното средство може да приеме форма, която е
по-подходяща за съвременните възприятия, например на линейка или
лимузина. Както предполага Джон Мак, в случая може би „извънземните
приемат форма или форми, които са познати и разбираеми с оглед
възприятийната рамка или история на съответния индивид...“.’2
Маскирани НДО (2)
Прозрението на Мак за очевидно преднамереното генериране на под-
ходящи от културна гледна точка образи изглежда още по-правдоподоб- но,
когато разберем, че понякога в процеса сякаш се появяват грешки и
пропуски. Особено забележителни и любопитни са явните припокривания,
които се наблюдават, когато каквато и да е тази сила на възприятието, която
бива задействана, за да ни даде съответстващи на културата на съвременна
Америка кадилаци и летящи чинии - или въздушни кораби и летящи карети в
не толкова технологичен контекст, — някак си започне да излъчва смесени
сигнали и анахронизми. Така например фортеански- ят изследовател Джанет
Борд разказва една история, която предизвикала за кратко сензация в
английския град Нотингам през септември 1979 г. Малка група деца на
възраст между осем и десет години били по здрач в парка „Улатън“ и видели
„около шейсет малки човечета, около два пъти по-ниски от тях самите“.
Разказите на децата, които били много впечатлени, съвпадали във всички
подробности на тяхното колективно видение. Изглежда, че човечетата, които
носели „сини ризи и жълти вратовръзки”, както и шутовски шапки с топка
накрая, имали сбръчкани лица и дълги бели бради с червени краища. На
326
рисунките, които децата им направили, както според устните разкази, те
изключително много приличат на домашни духове, гноми, елфи, джуджета
или клоуни — както биха били изобразени през Средните векове13, — но с
един дразнещ и несъответ- стващ по време детайл. Става дума за това, че се
придвижвали наоколо с малки мотокари. Децата твърдо настоявали, че имало
около трийсет такива превозни средства, повечето с по две малки човечета
вътре. Колите нямали обикновен волан, а „кръгло нещо с въртяща се ръчка“.
Въпреки че не се чувал звук от двигатели, возилата се движели бързо и
можели да прескачат препятствия.14

327
 ■ Рисунка на един от „елфите от Улатън“,
направена от дете очевидец (Fortean
Picture Library)

Борд добавя, че шест години преди гномите от „Улатън“ да се появят

в медиите, тя се свързала с една жена от Корнуол, Марина Фрай, която й
изпратила писмо с подробности от нейната собствена среща с елфи -
когато била дете през 40-те години:
„Една нощ тя и нейните по-възрастни сестри, които всичките спели в една
спалня, се събудили от някакъв бръмчащ звук (една от сестрите разказвала за
„музика и камбани“). Като погледнали през прозореца, те видели „малко
човече в мъничка червена кола, което обикаляло в кръг“. Било високо около 50
сантиметра и имало бяла брада и „червена увиснала заострена шапка“... Малко
по-късно човечето изчезнало“.15

Един трети подобен случай, документиран от Борд, е съобщението за

приказен самолет, видян през 1929 г. от петгодишно момченце и негова-
та осемгодишна сестра. Миниатюрният аероплан бил пилотиран от
малко хуманоидно същество, което носело кожен пилотски шлем. То
направило вираж покрай тях - като насмалко не се блъснало в една кофа
за смет - и им помахало приветливо.
Известна е появата дори на елфическа летяща чиния, която е още по-
убедителна, като се има предвид, че датира от много преди по-късната
вълна съобщения за НЛО, които превърнали летящите чинии в нещо об-
щоизвестно. През август 1914 г. осем мъже видели „голям и плосък
отгоре сферичен обект“ на повърхността на езерото Хурон в Канада.
Непосредствено върху него се виждали малки хуманоиди, високи малко
над метър. Въпреки че имали обичайния вид и „виолетово-зелените“
дрехи на елфи,16 те извършвали някаква техническа дейност с маркуч,
който бил потопен във водата. Накрая го прибрали в един люк и
„обектът внезапно излетял“.17
През 1957 г., след като вече около десет години масово се съобщавало
за появата на летящи чинии, Джон Траско от Тенеси видял едно
отклоняващо се от нормата „яйцевидно“ НЛО, което било увиснало във
въздуха пред плевнята му. Между него и апарата стояло високо около
метър хуманоидно
същество, облечено в „зелен костюм с блестящи копчета, зелена барета и
ръкавици с някакви блестящи неща на края на всеки пръст“. С други думи -
гном или домашен дух. То се взирало в Траско с „големите си жабешки очи“,
след което му казало нещо едва ли не смехотворно: „Идваме с мир, просто
искаме вашето куче“. Когато Траско отказал и изразил раздразнението си,
човечето избягало и секунди по-късно НЛО-то излетяло право нагоре.18

Г-жа Шеридан се среща с „господарката“

Нека сега се върнем към мистерията, с която започнахме тази глава.
Персонажът, който фолклористите наричат „акушерката на елфите“, се
среща често в митологиите навсякъде по света и особено в Стария свят,
където можем да я открием почти навсякъде в Западна и Източна Европа,
както и в много части на Азия чак до Япония.19 Подобни универсални теми
свидетелстват за универсални преживявания, включващи един или друг вид
репродуктивен контакт с различни от хората разумни същества — много
подобни на това, което разказват понастоящем от отвлечените от НЛО.
От казаното в 14 глава читателят ще си спомни, че през XVII в. препо-
добният Робърт Кърк разказва за шотландски майки, отвлечени „докато
раждат“, за да кърмят бебетата на елфите. Освен това анонимните запечатани
стаи в „големите жилища“, където протича кърменето, са на практика
идентични със съвременните описания на помещенията на борда на НЛО,
където биват отведени жените, за да кърмят хибридните бебета. Степента на
припокриване е още по-очевидна в разказа на някоя си г-жа Шеридан,
записан в Ирландия в началото на XX в. от фолклориста лейди Грегъри. Г-жа
Шеридан признала, че когато била млада жена, често ходела „при елфите“:

„Не знам къде ме закараха, нито как се озовах там, но, изглежда, бях в
много голяма къща, която беше кръгла. Стените бяха толкова далеч, че едвам
се виждаха, а наоколо имаше страшно много хора..., които обаче не говореха
с мен, нито аз с тях“.20

Подобно на шотландските майки на преподобния Кърк, функцията на г-

жа Шеридан в тази странна, подобна на летяща чиния къща била да кърми
деца на елфите — много от които непрекъснато били наблизо и забързано
„обикаляли“ между отвлечените хора. Тя казва, че имали „издължени лица“
и носели „раирани дрехи във всички цветове“2’ - с други думи, типичното
пъстро прединдустриално приказно облекло, характерно почти за всяко
време между X и началото на XX в. Трябва да се отбележи и че г-жа
Шеридан допълнила, че те - а и самата тя в най-прекия смисъл - се
подчинявали на заповедите на важна фея с „дълга пръчка в ръка“. Тя била
„господарката“. Когато г-жа Шеридан заплакала и започнала да моли да я
върнат у дома, господарката я успокоила, като я докоснала с пръчката по
гърдите.22
Дали се дължи на съвпадение, че Андреа, една от пациентките на
Джон Мак, за чието отвличане стана дума в 12 глава, била контролирана
от извънземно, което „държало в ръка пръчка или прът“ и го
притискало отзад към ухото й?23 И наистина в буквално всяка

329
процедура, на която отвлечените са подложени - а най-вече когато биват
докарани в специалните помещения за кърмене или в стаите за
„представяне на бебетата“ на борда на НЛО-то, - те се срещат с някаква
авторитетна фигура като „господарката“ на г-жа Шеридан. Понякога
тази фигура се идентифицира като мъжка, друг път като женска -
въпреки че като общо женските извънземни се срещат по-често в
разказите за отвличания, които се фокусират около грижите за хибридни
бебета, а мъжките се явяват по-често, когато акцентът пада върху
някакви други процедури.24 Г-жа Шеридан нарича своята приказна
властна фигура „господарката“. Съвременните отвлечени от НЛО
споменават извънземните ръководни персонажи като „водача“ или
„доктора“.25 Обикновено той или тя е с до метър по-висок или висока от
другите „сиви човечета“, но иначе не се отличава от тях - с обичайната
сива кожа, вид като на елф, крушовидна глава, огромни черни очи и т.н.,
и т.н.26 Ако случайно някой отвлечен се разбунтува - което се случва
твърде рядко, - винаги „докторът“ възстановява реда, понякога с
помощта на някакъв вид вълшебна пръчица, а друг път посредством
нещо като хипноза или мисловна принуда, налагана с очи.27
Влюбените елфи
Вече видяхме, че навсякъде по света шаманите вярват, че по време на
своите преживявания правят секс с духове, както и че по цял свят отвле-
чените от НЛО също вярват, че са се сношавали с извънземни. Тъй като
вече можех да почувствам, че съм по следите на ясен и сигурен модел, на
който можеше да се разчита, че ще повтаря основните си елементи неза-
висимо от културния и историческия контекст, не се изненадах особено
от това да открия, че в етнографската литература има множество
примери за хора, които се влюбват в приказни същества, съвкупляват се
с тях и дори се женят за тях.
В Ирландия феите са наричани шии и има една история за две шии,
които били влюбени в млад принц и „изневиделица го отвлекли в дво-
реца на феите и го държали там в продължение на три години“.28 В
Англия средновековните рицарски романи описват мъката на младеж,
прелъстен и отвлечен от Кралицата на феите, за да й служи в продълже-
ние на седем години във Вълшебната страна.29 В Уелс феите или елфите
са известни като „Тилвит Тег“, а през 1909 г. У. И. Евънс-Уенц научил за
„специален вид Тилвит Тег“, които живеели под водата в дълбоки езера,
откъдето понякога излизат, за да танцуват на брега. „Красотата им
подтиква млади мъже да ги последват в езерата и да се женят за тях. Но
ако съпругът пожелае да напусне езерото, той трябва да го направи без
своята съпруга фея“.30

330
 Средновековната фея Мелузина, която отвлича бебета. Тя е
териантроп - горната част на тялото й е на човек, а долната е на
змия.

Последното, разбира се, е на практика идентично с историята, която

се разказва в Амазония - че женски духове в облика на делфини
примамват млади мъже под водата, в отвъдния град Енканте. Освен
това, също като духовете — и, разбира се, като извънземните (вж. 12
глава) - приказните същества често се явяват на хората като животни
или териантропи. Например по островите и бреговете на Британия
изобилства от предания за морски същества - русалки и техните мъжки
съответствия, който понякога са полуриби-полухора, а друг път са
полутюлени-полухора. Хората вярвали, че подобни приказни териан-
тротти прелъстявали мъже и жени и създавали хибридно потомство,
което се отличавало с „ципи между пръстите“ и „лице като на тюлен“.31
В Северна Франция Еванс-Уенц записал едно старо вярване във вид
приказни същества, наричани „лутени“, които са родствени на елфите и
чиито естествен вид е на „малки човечета, облечени в зелено“, но които
могат също така да „приемат облика на всякакви животни“.32 Знаело се,
че те особено често се преобразяват на черни коне или кози.33 Точно
както „извънземните“ и „духовете“ често приемат облика на бухали и
други птици, в Ирландия имало вярване, че „елфите се преобразяват в
гарги“.34 Твърди се, че румънските таласъми имат котешки лапи и
магарешки опашки, а в други части на Източна Европа се свързват с
горски животни.35 Две френски гравюри на дърво от 1500 г. показват
средновековната фея Мелузина, която отвлича човешки бебета и се
явява с горна част на жена и дол на част на змеица.36 Една фламандска
гравюра на дърво от 1558 г. показва приказни същества като
наполовина преобразили се териантропи с човешки тела и глави, с
космати раздвоени копита вместо стъпала и с покарали рога в някои
случаи.37 Същият образ на елфите и другите приказни същества — като
териантропи с раздвоени копита-бил също така много популярен и в
Англия, където повлиял на народната представа за дявола, който също
често се изобразява с раздвоени копита, сплъстена козина и рога.38
 Елфи, изобразени като териантропи на
фламандска гравюра от 1558 г.
(Fortean Picture Library)

Съответно можем да разберем защо инквизиторите по време на про-

цесите срещу вещици в Шотландия през XVI и XVII в. непрекъснато ин-
терпретирали упоменаването на подобни същества от страна на
вещиците като преднамерено призоваване на дявола.39 Въпреки това,
както отбелязва Даян Пъркис, преподавател по английски език в
Оксфордския университет, протоколите са достатъчно ясни и
„преобладаването на истории за елфи в тях“ е „доказателство за това, че
жените са възприемали подобни истории като достоверни“.40 Бедните
женици, които биха могли да си измислят какво ли не, за да
умилостивят обвинителите, разказвали най-вече за сношения и
репродуктивни връзки с елфи - точно както шаманите говорят за секс и
възпроизводство с духове, а отвлечените от извънземни разказват за секс
и възпроизводство с извънземни. За мен това е още едно свидетелство в
полза на това, че става дума за един и същ модел, който отново се
доказва като достоверен.
„Във всички тези признания — съобщава Пъркис — жената среща мъж,
който може да е облечен в черно или зелено или дори да има някакво
конкретно име. Той иска от нея да бъде негова слугиня, или й предлага нещо.
Тя може да откаже първоначално, но накрая се съгласява. Тогава той се
съвкуплява с нея... Въпросното същество... винаги е от друг свят.“41

В едно обобщение, направено от инквизиторите, „дяволът“ се явил на

една вещица

„в образа на мъж в зелени дрехи... Понастоящем [тя] не може да си спомни

дали този път е имал плътско сношение с нея или не, но чудесно си спомня, че
по-късно е лягала с него“.42

Друга шотландска вещица, Катрин Джоунсдочтър. разказала за своя

приказен любовник, когото наричала „стрелеца с лък“ и който се
сношил с нея за първи път, когато още била младо момиче и
продължавал да я посещава още 40 години, за да прави секс с нея. В
замяна я надарил със свръх-
естествени познания и дарбата да лекува.43 Има някакъв намек, че двамата са
332
имали деца - тъй като „чедото на стрелеца“, описано като „малко създание,
дребно човече с ръста на дете“,44 веднъж се появило мистериозно и било
видяно да си играе сред другите деца 45
През 1611 г. една английска вещица, Сюзан Суопър, била изправена пред
съда в Рай и разказала как била посещавана, докато спяла в леглото със своя
съпруг, от „четири духа с образите на двама мъже и две жени“. Едната от
жените, обяснила тя, била водач на групата и носела „зелена фуста“ —
типично облекло на фея.46 Присъстващото в съдебните протоколи от онова
време описание на нощните посетители като „духове“ е важно, тъй като
допълнително потвърждава все по-очевидната взаимозаменяемост на света
на духовете и Вълшебната страна. От друга страна, внезапното и доста
зловещо появяване на посетителите в стаята на Сюзан и желанието им —
както съвсем скоро станало ясно — да я „отведат“ има много общо с първия
стадий от типичното отвличане от НЛО.
По времето на Сюзан било добре известно, че елфите изпитват страховита
нужда от човешки деца на всякаква възраст, но особено — което е
озадачаващо — от новородени, и непрекъснато търсят такива.47 Тъй като по
време на посещението Сюзан била в напреднала бременност и скоро щяла да
ражда, тя се ужасила от възможността да бъде отвлечена,48 и се съпро-
тивлявала с цялата си воля, когато „жената със зелената фуста й казала: „Сю,
ела и тръгни с мен, иначе ще те отнеса“. В отговор Сюзан разтърсила спящия
си съпруг и го помолила да я държи:

„А той, като се събудил, се обърнал към нея и й казал: „Защо трябва да те

държа?“. А тя отново му казала: „Тук има нещо, което ще ме отнесе“. А той й
рекъл: „Нищо не виждам“ и й обърнал гръб...“.49

При съвременните отвличания от НЛО често се случва група извънземни

(много често четири същества) да влязат в спалнята, където спи някоя двой-
ка, и да отведат само единия от двамата. Другият изобщо не разбира какво се
е случило - и, изглежда, не е на себе си, - докато отвлеченият не се върне.50
Дейвид Джейкъбс отбелязва, че обикновено „партньорите проспиват отвли-
чането. И ако се събудят в началото, веднага биват приспани“.51

Загадката със сменените деца (1)

Защо им е на елфите да искат още нероденото дете на Сюзан Суопър?
Защо й е на средновековната фея Мелузина да краде бебета? Защо жените
толкова често имат преживявания, при които са отвеждани във Вълшебната
страна, където кърмят намиращите се там бебета или помагат за израждането
на още бебета? Това бяха костеливите загадки на преданията за елфи, но вече
бях започнал да се надявам, че съвременните данни за феномена на
отвличане от извънземни биха могли да хвърлят някаква светлина и върху
тях.
Всички знаем откъде идват бебетата и как се правят. Но дори и да се е
смятало, че елфите се сношават помежду си, аз не открих никакви сви-
детелства за това в етнографската литература. И ако „елфически“ бебета

333
са се раждали на елфически майки и бащи, то това също не се споменава.
Напротив, жените акушерки, които често били отвеждани във
Вълшебната страна, за да израждат т.нар. „елфически бебета“, споделят,
че майките, на които помагали там, не били елфи, а човешки същества,
които „по-рано били отвлечени в царството на елфите“.52
Така че това, което знаем от цитираните по-горе примери — а и още
много други, - е, че се е вярвало, че елфите се сношават с хора (които
преди това са отвлекли завинаги или за много дълго време във Въл-
шебната страна) и че има известен брой кратки, но недвусмислени упо-
менавания за деца, родени от подобни връзки. Само че като изключим
хибридните полурусалки-полухора с ципи между пръстите на ръцете и
краката и животинските, подобни на тюленски лица, нито разполагаме с
подробни описания на външния вид на тези хибриди, нито знаем каква е
съдбата им в крайна сметка. При това положение е оправдано да се за-
питаме как са изглеждали и какво се е случвало с тях. И по-точно, като
се има предвид отсъствието на ясна и силна традиция за съществуването
на „чистокръвни“ деца на елфи и други приказни същества, дали не ста-
ва въпрос във всички случаи за хибридни бебета — тези, които човешки
жени трябвало да кърмят и израждат? С други думи, когато майката е
фея, а бащата е човек, или обратното - бащата е елф, а човешката майка
е била убита след раждането (каквито мрачни намеци съществуват в
някои предания). Тъй като жените, които били отвлечени специално да
хранят хибридите, във всички случаи били дойки, а не истинските
майки на бебетата, то тогава те съвсем лесно са можели да убедят сами
себе си, че държат на гърдите си „елфически деца“.
Не трябва да забравяме, че това са свободни спекулации относно съ-
щества, за които учените твърдят, че са единствено плод на човешкото
въображение и че никога не са съществували под каквато и да било
форма. И все пак този общ сценарий - нуждата на елфите от майки-
заместители, които да хранят и да гушкат хибридното потомство, — би
обяснил защо толкова много от жените, които са разказали за подобни
отвличания, самите те са били майки, които току-що са родили бебета в
човешкия свят, или, подобно на Сюзан Суопър, тъкмо щели да раждат и
били физиологично готови да кърмят. Обратното, дори и да не са
бременни и да не раждали скоро, съвременните жени, които били
отвлечени, за да кърмят човешко- извънземните хибриди, твърдят, че са
започнали да отделят мляко под въздействието на извънземните (вж. 13
глава) - технология, която, изглежда, не е била достъпна за елфите.
Въпреки че рядко се радват на своите преживявания, в наши дни
жените дойки - поне доколкото ни е известно - никога не са убивани,
нито пък извънземните ги задържат за повече от няколко часа. Както
вече видяхме, преди век или преди хиляда години, когато нашите из-
вънземни — или нещо, което много прилича на тях, - са били наричани
„гноми“ и „елфи“, подобни гаранции не е имало. Всъщност тези при-
казни същества да предизвиквали дълбок и отчаян страх като безми-
лостни убийци,53 както и със „склонността си да нападат, измъчват и

334
отвличат хора“.54
Има още една голяма разлика. Въпреки че в архивите присъстват
примери за съвсем малки деца - в един случай на две години (например
Ко- лин, пациентът на Джон Мак, вж. 12 глава), - които разказват в
подробности преживените от тях похищения от НЛО, няма случаи на
отвличане на деца за постоянно. Те винаги се връщат при родителите си.
Разбира се, при елфите нещата далеч не били толкова цивилизовани.
Както стана дума по- рано, тези серийни похитители имали точно така
слава — че децата биват отнети завинаги от техните родители. Освен
това доста често в историята се явява един допълнителен момент. Те не
само отмъквали здрави и щастливи бебета, но освен това оставяли на
тяхно място „сменени деца“, които не били съвсем човешки. Изобилните
описания на тези създания, които са достигнали до нас благодарение на
фолклора и етнографската литература (кльощави и неспокойни, грозни
и уродливи, физически слаби, но ненаситно гладни, скимтящи и вечно
недоволни) са единствените подробни описания на „елфически деца“, с
които разполагаме. Винаги се е смятало, че подменените деца са точно
това - интерпретация, която, изглежда, самите елфи са поощрявали.
Това ясно е заявено в една стара келтска песен. В нея фея, която иска да
открадне „червендалестото, пухкаво и достойно за похвала“ дете на
смъртна жена, първо говори с ужас за слабостта и грозотата на своята
собствена рожба:
„Той е моето грозновато дете,
съсухрено, плешиво и слабоумно,
със слаби рамене и мишци...“.55

Както ще видим по-долу, „съсухрено, плешиво и слабоумно“ са най-

характерните черти на сменените деца — и лошата фея в песента
наистина иска да смени своето слабо дете за силноТо дете на смъртната
жена. Но без значение как биват представени и независимо от всички
предположения относно тяхната идентичност, едно по-внимателно
вглеждане в данните говори против възгледа, че тези нещастни деца
могат да бъдат идентифицирани най-добре като чистокръвно потомство
на елфите и другите приказни същества.
Загадката със сменените деца (2)
Няколко истории Ще бъдат достатъчни, за да ни въведат в
атмосферата на този древен и изключително широко разпространен и
масово описван феномен на „сменените деца“.56
Норвежки фолклористи записали историята на млекарката Ан, която
родила хубаво малко момченце. Една нощ тя седяла с бебето, когато в стаята
влязла „жена в черно“, която носела друго дете. Ан се почувствала като
парализирана, когато жената се приближила, докоснала новородения й син и
си тръгнала. След това установила, че децата са били сменени - нейният
собствен син бил изчезнал, а мястото му било заето от слабо, плачливо,
грозно и изгърбено келеме. Като пораснало, то се превърнало в идиот, който
335
мучал като вол, а майката никога вече не видяла родното си дете.57
Дори през 1981 г. фолклористът Патриша Лайсат успяла да запише друга
типична история за подменени деца:

, Детето било на около годинка, когато било похитено, а на нешво място

било оставено ужасно бебе с вид на урод. То не растяло, а през нощта чували
музика в стаята. Майката и бащата били навън, обикаляли с детето и плачели,
плачели, плачели“.58

Около 1908 г. У. И. Евънс-Уенц записал на остров Скай край западните

шотландски брегове.една много особена история за отвличане на бебе, което
било прекъснато по някаква прищявка и нито било похитено дете, нито пък
бил оставен негов заместител:
„Една стара дойка била заспала дълбоко край огъня, а на коленете си дър-
жала новородено бебе. Майката, която лежала в леглото и сънливо се оглежда-
ла, с учудване забелязала три странни дребни жени, които влезли в къщата. Те
се доближили до заспалото дете и тази, която изглеждала като водачка, тъкмо
щяла да го вземе от скута на дойката, когато третата възкликнала: „О, хайде да
го оставим това при нея, тъй като вече взехме толкова много!“. „Така да бъде“,
отговорила най-старата от трите...“.59

Като има предвид, че около 2% от днешното население на света е имало

преживявания, свързани с отвличане от НЛО, както и статистическото
загатване на феята човек би могъл да си зададе някои въпроси: Колко ли
много човешки бебета са били „взети“ от елфите през вековете? Защо тол-
кова често са били заменяни със „сменени деца“? И най-вече - какво точно са
(или са) били „сменените деца“?
Загадката със сменените деца (3)
Това, с което трябва да продължим, са описанията във фолклора и ет-
нографската литература. Те рисуват един ясен и последователен образ на
сменените деца:
„ ... грозно..., с ненормално голяма глава и с бледа сбръчкана кожа като на
старец. Смененото дете плаче често и винаги е гладно. Бавно се учи да говори,
да ходи и да не се напикава, ако изобщо стигне до подобни нормални стадии в
развитието си...“.60
„ ... необикновено и почти невъзможно слабо, с много издължени стъпала,
дълги и тънки крака, все едно не тежи нищо. И има много странен вид, все
едно е прекалено старо, въпреки че не е“.6’

„ ... необичайни черти — изкривени крайници, твърде голяма глава, бавно

се учи да ходи...“.62

„ ... съсухрено, с изпито лице и измършавяло тяло..:, отблъскващо и урод-

ливо... грозно и отвратително..., вечно гладно за храна и въпреки това нито
расте, нито се оправя...“.63
336
 Особено интересни са тези етнографски източници, в които не само е
описано смененото дете, но присъстват и първите реакции на
родителите, след като са забелязали подмяната:

„Моето собствено хубаво детенце ми бе отнето, грабнато от люлката..., а на

негово място бяха оставили грозно и сбръчкано гномче... Ти не си моето дете...
Дребно съсухрено личице, грозно като орех... Грозно, сбръчкано, ревящо
изчадие...“.64

А сега сравнете последните думи с реакциите на похитените от НЛО

при вида на хибридните човешко-извънземни деца, описани в 13 глава:
„Тлъстото бебе... — възкликва Мелиса, — грозно е... Ще го убия...
Шибаното неестествено нещо. Шибаното идиотче. Отвратително e...“.6S
Друга отвлечена, която не е цитирана в 13 глава, казала на своя
психоаналитик Дейвид Джейкъбс, че принудителният контакт с
хибридното бебе бил „отвратителен..., не мога да понасям допира с
него..., кожата му е като хартия“.66 Освен това, както е при родителите
на сменените деца, за отвлечените, на които показват хибридно дете, е
нормално да заподозрат, че по някакъв начин то може да е тяхно, и
въпреки това да го отхвърлят на основание „Не е мое“.67
Взети като цяло, дали дадените в етнографските източници описания
на сменени деца не ги уподобяват не толкова на гномчета, колкото на
човешко-извънземни хибридни деца (а защо не и на хибридните деца на
шаманите и духовете, също описани в 13 глава)? Дейвид Джейкъбс,
който сам отхвърля всякакви връзки с приказния фолклор и е убеден, че
феноменът на извънземните похищения се е зародил едва през XIX в., ни
дава следното обобщение на извънземната страна на историята,
основаващо се на интервютата с неговите пациенти:

„То [човешко-извънземното хибридно бебе] има много голяма глава... Тя-

лото му е дълго и слабо. Ръцете и пръстите му са издължени и тънки. Белез-
никаво бялата или сивкава кожа е прозрачна... Почти винаги е отпуснато...“. 68
Читателят ще си спомни и как Барбара Арчър описва човешко-
извън- земните хибриди като „някак си стари“ на вид и „много
крехки“.69 Нона казва: „Телата им са твърде къси за главите. Главите
им изглеждат прекомерно големи“.70 Изабел говори за сухата и лющеща
се на люспи кожа на хибридното дете.71 Деби Томи споменава „кожа като
слонова кост и голяма глава...“.72 Питър разказва: „Имат големи глави...
главите им бяха твърде големи за техните тела... А ръцете им са много
крехки, но имат големи кореми“.73
Едва ли е необходимо да споменавам, че тези особени и характерни
физически детайли са същите при сменените деца - които далеч преди
XIX в. също са описвани многократно като стари на вид, с
непропорционално големи глави, удължени и изкривени крайници,
бледа, набръчкана като хартия кожа и т.н., и т.н. Ще запазим за по-
късно въпроса дали в случая си имаме работа с нещо реално (обратното

337
на измислици, „фантазии на ума“, самоизмами и други пренебрежителни
научни определения) или не. Но близките прилики между странните,
слаби и с големи глави хибридни деца, описани от похитените от НЛО в
наши дни, и странните, слаби и с големи глави сменени деца на елфите
би трябвало да привлекат вниманието ни. Тези сходства и тази
невероятна приемственост през огромни периоди от време и в култури
без връзки помежду си са твърде неочаквани. Освен това те проникват
много по-дълбоко от повърхностните впечатления от външния вид.
По-трайно, ПО - СИАНО
Независимо дали говорим за сменено дете, което е отгледано и откър-
мено от човешка майка в собствения й дом, или за акушерка, която е
била поканена на хълма на елфите, за да изроди „елфическо дете“, или за
човешка дойка, която е била отвлечена във „величествен дом“, за да
кърми „елфическо дете“, или за съвременна жена, отвлечена на НЛО, за
да кърми хибридно човешко-извънземно бебе, в сърцето на всички тези
истории се крие една ясна и неизменна грижа за възпроизводството.
Вече видяхме, че в случай с извънземните сред отвлечените се шири
силното усещане, че са използвани за разплод и за нуждите по отглеж-
дането на децата. В своето обобщението, основаващо се на голям брой
разкази на похитени, Джон Мак обяснява, че „изглежда централната
тема на феномена на отвличания от НЛО, изглежда, е някакъв сложен,
свързан с възпроизводството процес или „проекг“74 и че „неговите чисто
физически и биологични аспекти..., изглежда, са свързани с нещо като
генно или почти генно инженерство за целите на създаването на
хибридно потомство между извънземни и хора“.75
Повечето похитени, които твърдят, че са попитали извънземните за
случващото се, казват, че са получили уклончиви отговори. Въпреки
това в литературата има множество податки за целите на тези проекти.
Случаят с Кати Дейвис е особено интересен. По време на продължителна
поредица
от отвличания в хода на много години тя имала многобройни преживявания,
при които била оплождана от извънземните. Освен това по-късно се срещала
с две от своите собствени хибридни деца. Едното от тях, „момче“, и било
представено още докато било бебе. „Той изглеждаше - спомня си тя
- като старец и също толкова мъдър. Погледнах в очите му... Толкова беше
умен..., повече от всички хора на света.“ Освен това Кати се срещнала и с
„мъничко“ момиченце на около четири години и веднага разбрала, че това е
нейна дъщеря. Очите на детето били несъразмерно големи, кожата й била
бледа и ирозрачна, „а косата й — бяла и тънка“. Кати я описва като
„наистина хубава..., като елф или... ангел“ и изпитала истинска привързаност
към нея. Но извънземните й казали, че момичето няма да оцелее във
физическия свят, тъй като „няма да можеш да я храниш“ там.76
Физическото описание на това хибридно дете (и за нея Кати казва, че
изглеждала „наистина стара“) изключително много прилича на традиционния
образ на смененото дете от приказния фолклор. И все пак, както изтъква
Патрик Харпър, има и важни разлики. За разлика от сменените деца, които са
338
„осакатени, грозни и ненаситно гладни“ уроди, това малко момиче е
„ангелско, красиво и неспособно да се храни в този свят“.77 И така, въпреки
че е физически нереална в сравнение с едно напълно човешко дете, изглежда,
все пак са постигнали някакъв прогрес с техния „сложен репродуктивен
проект“. И ако наистина са същите същества, които някога сме наричали
„елфи“ и „гноми“, то може би все пак са научили едно-друго.
Но какво са научили и защо? Отвличането на Лори Бигс от Редондо Бийч
в Калифорния през 1970 г. допълва ограничената информация, с която
разполагаме. Извънземните й казали, че можели да се превръщат в светлина
(посредством която карали предмети да се носят във въздуха), но че не били
в състояние да запазят дълго собствената си физическа форма: „Искаха да
разберат как да съчетаят масивното човешко тяло и тяхната светеща форма в
по-трайно и по-силно същество“.78 Без, разбира се, да има някаква
доказателствена стойност, един подобен сценарий със сигурност би обяснил
големия интерес на извънземните към кръстосването с хора и създаването на
хибридни бебета. Не искат да станат по-материални, по- трайни и по-силни.
С други думи, искат да заздравят собствената си порода с вливане на
човешка плътност. По думите на Патрик Харпър, целта им, изглежда, е да
„подсилят своята раса“.79
Дали е съвпадение, че съвсем същият сценарий за „заздравяване на ра-
сата“ е най-често предлаганото обяснение на това, че елфите също имат
интерес към кръстосването с хора - както и че крадат силни и здрави чо-
вешки бебета и ги заменят със своите отхвърлени отрочета? Според фол-
клориста Петер Ройчевич „очевидно най-важната форма на зависимост на
елфите от човешките същества е свързана с тяхната генетична еволюция.
Хората са насъщна нужда за тях, тъй като им осигуряват здраво поколение“.80
Ирландският поет У. Б. Йейтс също вярва, че „шиите [феите] имат нужда от
човешката сила“.81 твърди По отношение на ирландските преда

339
 ния за сменени деца, проф. А. К. Хадън пише, че „се твърди, че джудже-
тата и уродливите деца са били дадени на майките от елфите в замяна на
здравите деца, които са откраднали, за да обновят кръвта на своя народ“.82
Катрин Бигс също потвърждава ширещото се убеждение, че причината ел-
фите да отвличат млади мъже и жени и да подменят здравите човешки бебета
се кореняла в нуждата да „влеят в своя отслабващ народ свежа кръв и
човешка сила“.83 Даян Пъркис разказва за едно предание, според което
„елфите... се нуждаят от кръв. Имат нужда от нова кръв“.84 Едуин Сидни
Хартланд твърди: „В северните митове на елфите се приписва мотивът, че
искат да съхранят и облагородят расата си“.85
И така, изглежда, елфите и извънземните не просто изпитват една и съща
нужда от полови и репродуктивни контакти с човечеството, но също така и в
двата случая те се стремят към подобни контакти с цел да предизвикат
някаква желана промяна в собственото си състояние.

Някои заключения по един феномен в развитие

Може ада се напише цяла книга относно сложните връзки и приемстве-
ността, които обвързват приказния фолклор и разказите за извънземни -
подобно на сраснали се сиамски близнаци. Но веднъж щом установим съ-
ществуването на тези връзки, това, което ми се струва още по-интересно са
тънките (а понякога и не толкова тънките) разлики между двата феномена.
Защото макар и сменените деца да се държат като хибриди, вече видяхме, че
никой не подменя децата в домовете на съвременните похитени от НЛО и че
няма човешки бебета, които да са отвлечени завинаги в „страната на НЛО“
— така, както някога са били отнасяни във Вълшебната страна. По същия
начин, макар и в двата контекста да се използват дойки - което според мен
само по себе си е удивително съвпадение, - вече видяхме, че те често са
убивани от елфите или остават в тяхната страна. Днес целият процес, макар и
да продължава да е извън контрола на отвлечените, изглежда по-умерен и не
толкова фатален: вземат жените, те отделят мляко и кърмят бебетата и след
това биват върнати на сигурно място в леглата си. Следователно, въпреки че
и в двата случая става дума за едни и същи изключително странни
преживявания с множество идентични или почти идентични елементи,
изглежда, самото преживяване търпи развитие.
Ако се отдръпнем от конкретните данни и разгледаме всичко безпри-
страстно, бихме могли да кажем, че фокусът на това развиващо се прежи-
вяване - във всички форми, в които е документирано (с духове, елфи или
извънземни) - е върху сексуалните и репродуктивните контакти между
свръхестествените раси и хората, както и върху създаването на хибридно
потомство, което да „подсили породата“ на свръхестествените същества.
Отвъд това обаче вече виждаме някои разлики. Нека обобщим какво на-
учихме дотук: 1) във всички случаи се описва някакво потомство; 2) във
всички случаи - и при духовете, и при извънземните - това потомство явно се
възприема като чудовищни и грозни на вид хибриди, с бледа и лющеща

22. Свръхестественото
337
се кожа, несъразмерно големи глави, стари и сбръчкани лица и нещастно
изражение; 3) в преданията за елфи същи се споменават хибриди, но ни-
къде не е дадено подробно описание; 4) от друга страна, научаваме много
неща за сменените деца, които — въпреки отсъствието на каквито и да
било ясни и категорични доказателства в полза на тази хипотеза-се
възприемат като чистокръвни „елфически деца“.
По-рано зададох въпроса дали е възможно сменените деца наистина
да са хибриди, които да са възприети като „елфически деца“, и дали пък
не е възможно във всички случаи човешките жени да израждат и кърмят
именно хибриди и никога чистокръвни деца на елфи. Не можем да бъдем
сигурни, но начинът, по който аз разчитам приказния фолклор и
стотиците разкази на хора, отвлечени от елфи — както и стотиците
разкази на хора, похитени от извънземни, - ме убеждава, че целият
феномен, във всички времена и краища на света, засяга създаването на
хибриди. Не виждам причина сменените деца да правят изключение и
съответно стигам до заключението, че и те са хибриди. Нещо повече -
въпреки че, разбира се, се намираме изцяло в сферата на спекулациите, -
дали не е възможно това да са неуспешни хибриди, които по една или
друга причина не са допринесли с нищо за заздравяването на
елфическата раса и поради това са били отхвърлени? Като си мисля за
безкрайните репродуктивни процедури, на които извънземните подлагат
съвременните отвлечени - много от които забравят всичко, докато
хипнозата не изкара на бял свят дълбоко погребаните спомени
- започвам да се чудя дали семействата, на които са подхвърлени подме-
нени деца, всъщност не са свързани чисто генетически с тях, но просто
не го съзнават. Това би обяснило защо те често с учудване забелязват, че
„грозното и сбръчкано гномче“, появило се на мястото на собственото
им здраво отроче, във всички случаи по някакъв странен начин
прилича на изчезналото смъртно дете.86
Що се отнася до окончателната съдба на човешките деца, отвлечени
във Вълшебната страна през изминалите столетия - кой знае? В
етнографските извори могат да се открият мрачни намеци и объркващи
слухове, че „в стари времена“ елфите „отвличали младежи и девойки,
държали ги в плен и изпивали живота от телата им“.87 Но това, което е
ясно от последното извънземно въплъщение на феномена, е, че — макар
дълготрайният интерес към възпроизводството да се е запазил -
човешките бебета вече не се крадат веднъж завинаги и създания като
сменените деца вече изобщо не се появяват. Вместо това всички
контакти с бебетата се случват в измерението на свръхестествените
същества - на борда на техните НЛО-та, или в кристалните им пещери,
или в някакво омагьосано и парадоксално пространство в морските
дълбини. Бебетата изглеждат почти точно като сменените деца, но - за
разлика от последните - очевидно извличат полза и черпят виталност от
това да бъдат кърмени, държани на ръце, гушкани. милвани и изобщо
обичани от похитените, които може да имат някаква генетична връзка с
тях, а може и да нямат.
Затова те не ми изглеждат като неуспешни хибриди от вида на
341
сменените деца, а напротив - успешни или потенциално успешни
хибриди, които
- както извънземните са разбрали - имат нужда от любов и човешка
топлина, за да се развиват добре. Следователно аз стигам до
заключението, че между елфите и извънземните наистина има ясна
промяна, ясна еволюция
- поне в начина, по който се управлява „хибридната програма“ (изразът
е на Джон Мак).88 Всеки опит да разберем феномена трябва да има
предвид тази негова любопитна способност да се развива и да еволюира,
но освен това трябва да вземе под внимание и този постоянен и
безжалостен интерес - през цялото време и навсякъде по света, - насочен
към създаването на „по-трайна и по-силна“ хибридна раса.
Има нещо много загадъчно в това, че хора от много различни култури
и много различни епохи по един и същ начин разказват за срещи с
извънземни, които не желаят да се ограничат със свръхестествените
области и които - дори и когато инициират нашите шамани и им
даряват „трето око“ и лечителски сили, — изглежда, искат да вземат
нещо от нашия материален свят и да го вградят в собственото си
нематериално родосло
вие. Бидейки първите проявления на тези древни свръхестествени сили
в ерата на технологиите, отвличанията от НЛО и срещите с извънземни
са били подложени на безмилостна кампания от подигравки и обиди от
страна на учени, верни докрай на материалистическата парадигма. Не
трябва да забравяме обаче, че „най-големият трик, който дяволът
някога е правил, е да убеди света, че не съществува“. Тъй като живеем в
общества, които са се издигнали благодарение на технологиите до почти
божествени висоти, ние сме убедили сами себе си - изневерявайки на
съвета на нашите прадеди - че свръхестествен разум не съществува.
Вярваме, че духове няма, че елфите са видения на лунатици и че
извънземните са просто плод на нашата фантазия.
Но може би грешим.
ТАНЦЬОРИ МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ

Андреа - пациентката на Джон Мак, за чието похищение стана дума в

12 глава, - казва, че извънземните изглеждат „все едно са направени от
светлина. Но въпреки това отдолу има някакво усещане за физическо
присъствие“.’ Читателят ще си спомни, че Сара - още една от
пациентките на Мак - често разказвала как е била принуждавана да се
сношава с мъжко извънземно, което имало „съвсем леко очертание на
пенис, което обаче не приличало на истински физически член“.2
Именно тази парадоксална „нефизическа физичност“ характеризира
духовете във всичките им взаимодействия и полови сношения с човеш-
ки същества, описани в книгата между 11 и 13 глава. Едва ли трябва да
се изненадваме, че същото се отнася и за елфите. Живелият през XVII в.
преподобен Робърт Кърк описва телата на елфите като „толкова
податливи на изкусността на духовете, които ги оживяват, че
342
последните могат да ги карат да се явяват и да изчезват, когато си
поискат“.3 Фолклористът Петер Ройчевич изтъква, че това описание
много напомня на свръхестествените същества, наричани „сидхи“, за
които древните индийски текстове твърдят, че можели „по желание да
стават много тежки или леки като перце, както и да пътуват през
пространството и да изчезват от погледа“.4 По същия начин през XIX в.
се твърдяло и че елфите от Бретан имат „въздушни и прозрачни“ тела.5
През 1842 г. в английското графство Съфък били забелязани група
елфи, които били „леки като сенки, а не като тела от плът и кръв“.6 В
Западна Ирландия елфите били описвани като „бледи същества, почти
сиви на цвят“.7 Като обобщава множеството традиции, Ройчевич стига
до заключението, че „елфите имат леки и непостоянни тела..., които
могат да променят формата си по тяхно желание. Елфите имат нещо от
природата на мъглата или кондензираните облаци“.8
В скандинавските легенди елфите - едно от племената на
населяващия целия свят приказен народ - са описвани като „същества с
несъразмерно големи глави, къси крачета и дълги ръце“.9 (Всъщност
самата дума aelf, от която идва и английското название на тези
същества, означава „свръхестествен“.)10 Наричани corrigans,
„въздушните и прозрачни“ бретански елфи били описвани като „малки
същества, високи не повече от две стъп-
ки“.11 Най-голямата представителка на споменатите по-горе елфи от Съ-
фък била „висока около метър“.12 На остров Ман елфите биват
описвани като високи средно „две стъпки и половина“.13 В Уелс има
много разкази, в които се казва, че „Тилвит Тег (местното название на
елфите) обикновено са високи не повече от метър - метър и малко“.14 В
окръг Слиго, Ирландия, един възрастен информатор разказал на Евънс-
Уенц за случай, при който срещнал на склоновете на Бен Бъблин елф,
който „изглеждал висок малко повече от метър“, но му казал следното:
„Аз съм по-голям, отколкото ти те струвам сега. Ние можем да
подмладяваме старите, да смаляваме големите и да уголемяваме
малките“.15 В същия смисъл и У. Б. Йейтс, който бил голям познавач на
тази материя, предупреждава: „Не мислете, че елфите винаги са малки.
При тях всичко се променя, дори ръстът им“.16 И наистина във всички

343
предания за подобни същества, наред с повечето създания, които са
високи между 0,60 и 1,20 метра, от време на време се споменават и за
такива, които стигат до 1,50 метра и повече, а някои са „високи колкото
нас“.17
Вече видяхме, че един от съществените елементи от външния вид,
който е общ за извънземните и елфите, е, че и едните, и другите се
явяват на отвлечените в животински или териантропичен облик.
Поместените по- горе описания, които са представителни за безброй
други в етнографските извори, показват, че и в хуманоидния си облик те
си приличат във всяко едно отношение. Тъй като подобно на гномите и
елфите и извънземните обикновено имат големи глави и тънки
крайници. Също така и те като общо са дребни на ръст, с изключение на
отделни индивиди. Изследователят Дейвид Джейкъбс изрично отхвърля
каквато и да било връзка с приказния фолклор и не смята, че неговите
открития потвърждават наличието на подобна връзка (лична
кореспонденция, май 2005 г.). И все пак, въз основа на интензивната си
работа с отвлечени в САЩ, той отбелязва следното:

„Далеч най-често срещаните типове извънземни, които се явяват в разка-

зите, са Малките и Високите същества. Малките същества са високи между
0,60 и 1,35 метра и са слаби, фини и дори „деликатни“ на вид. Имат глава,
тяло, две ръце, две длани, пръсти, два крака, две стъпала. Стоят прави и ходят
като хора. Малките същества са леки. Високите същества се извисяват между
5 и 13 сантиметра над Малките същества и притежават повечето от основните
физически характеристики, описани по-горе... Повечето свидетели определят
кожата на Малките същества просто като „сива“... От човешка гледна точка
главите на извънземните са непропорционално големи за телата им“. 18

Двойнствена сексуалност и кошеровиден обществен ред

Когато У И. Евънс-Уенц бил в Ирландия в началото на XX в. и
събирал разкази за срещи с шии (феи), неговите информатори му
казали, че били виждали „и мъжки, и женски форми, както и такива,
които не демонстрирали никакъв пол“.19 Когато попитал, дали са
станали свидетели на някак
ва „определена обществена организация“ сред „различните видове и
раси шии“, получил следния отговор:

„Не мога да кажа дали има определена обществена организация. Виждал

съм едни същества да командват други, които на свой ред много ги почитат.
Това значи, че има организация, но дали е инстинктивна като в кошер с пчели,
или е съзнателно създадена като човешкото общество — това не мога да
кажа“.20

Тези наблюдения са интересни - особено като се има предвид, че са

направени 50 години преди който и да било и където и да било по света
да заяви, че е срещнал извънземни. Тъй като и тук - както беше при ос-
таналите прилики и цялата приемственост между двата феномена -
отново откриваме взаимозаменяеми описания. Извънземните също
344
биват възприемани като мъжки и женски, както и във форми с
неопределен пол. И наистина, като оставим настрана особените разкази
за сношения с хора (при които чуваме за „не-физически“ пениси и т.н., и
т.н.), изглежда, няма някакви външни и очевидни анатомични черти,
които сами по себе си да демонстрират пола на извънземните21 - а
отвлечените твърдят, че са били напълно неспособни да „направят
разлика между едно Малко същество и друго като него“.22 Нещата стоят
по друг начин що се отнася до Високите същества - похитените винаги
казват, че разбират дали си имат работа с мъжко или с женско създание.
Ето какво пише Джейкъбс:

„Женското високо същество често е със същия ръст като [мъжкото]. Тя

няма млечни жлези и окосмяване по черепа, лицето или срамните части.
Когато бъдат запитани за разликите между мъжкото и женското същества,
отвлечените казват, че женското е по-слабо, „по-грациозно“, „по-чувстви-
телно“ и „по-мило“. Въпреки че описанията са доста мъгляви, похитените са
напълно категорични по въпроса дали са си имали работа с мъжко или с
женско същество“.23

И на последно място, но не и по значение, дори и малкото, което знаем

за социалната организация на извънземните, съвпада с цитираните по-
горе бележки на информаторите относно обществения ред на шиите. Тъй
като в 15 глава видяхме, че сред извънземните Високите същества
наистина командват Малките същества, които им се подчиняват
безпрекословно. Освен това отвлечените много често усещат нещо
безлично и нечовешко в изключително програмирания начин, по който
особено последните изпълняват задачите си - подобно на пчели в
кошер.24

Вратите и прозорците не спират елфите и извънземните

Друга, съвсем различна особеност, която е обща за приказните съще-
ства от всички епохи и извънземните от настоящето, е, че всички те, из-
глежда, владеят до съвършенство невероятно модерни техники за
камуфлаж и скришно придвижване:
„Елфите не само че могат да стават невидими, но също така могат да пра-
вят невидими и хора, както и одушевени и неодушевени неща“. 25

„Когато са извън границите на своето HJIO, те [извънземните] могат да

стават невидими и да правят невидими хора и всякаква материя“.26

Вече видяхме, че и елфите, и извънземните могат да променят

формата си и да се превръщат в най-различни неща, както и че могат да
изчезват, когато си поискат. Има и безброй много примери за
свръхестествената им способност — и на едните, и на другите — да
преминават без никакво усилие през плътни стени и затворени
прозорци.27 И което е по-тревожно, в приказния фолклор има сериозни

345
индикации, а в разказите на похитените от извънземни и категорични
твърдения, че тази способност може да бъде впрегната и използвана за
обратната цел - за пренасянето на хора. При всички случаи в архивите
има много случаи, в които отвлечените са заявили, че са преминали
телесно през масивни стени и затворени прозорци.28
Както можем да си представим, това е доста странно преживяване.
Джон Мак съобщава, че

„когато бъдат прекарани или пренесени през стената, тавана или прозореца
на дома им — или през вратата на колата, — отвлечените имат усещането все
едно някаква могъща енергия, която разделя всяка клетка или дори всяка
молекула от телата им. Чувството е толкова силно, че преживелите го често се
изненадват, че отново „са се събрали“ в едно тяло от другата страна на
стената... Отвлечените говорят за силни трептения, които изпитват в ръцете,
краката и други части от тялото си...“.29

Един странен и убедителен детайл, който се явява при голям брой

отвличания, е, че ако трябва да прекарат отвлечените през прозорец или
стена извънземните, изглежда, предпочитат първото. Ето какво казва
Дейвид Джейкъбс: „Изглежда, съществата търсят прозорец. Понякога
извънземните преместват похитените от спалните им в други помещения
и оттам вече ги пренасят през прозореца“.30 В един типичен случай
майка и син, които спели в различни спални в сутерена, били отвлечени
заедно. И двамата били накарани да излязат от спалните си и да отидат в
банята:
„Тя се зачудила защо трябва да се тъпчат в банята и се сетила, че банята
била единственото помещение в сутерена, което имало прозорец. Скоро в по-
мещението се появила ярка светлина и те излетели през прозореца“.31
В описанието на собствените си преживявания Карин, една от
пациентките на Джон Мак, може би хвърля някаква светлина върху
тази загадъчна технология, както и върху нейните ограничения:

„Преминаването през прозореца е мъчително, тъй като те първо трябва да

променят вибрациите ти, за да накарат едно твърдо тяло да премине през
друго твърдо тяло. Буквално това се случва. Преминаваш през прозореца или
през стената — те предпочитат първото“.32

Елфическият гръм
Друг намек за технологии, общи за елфите и извънземните, се крие в
зрелищната способност и на едните, и на другите да поразяват хора, да
ги повалят, да ги парализират с невидими лъчи и да пронизват телата
им със свръхестествени оръжия.33 Тук отново съображения, свързани с
обема, ме принуждават да съкратя много неща. В една статия, която
сравнява приказния фолклор с разказите за извънземни, Петер
Ройчевич насочва вниманието към една загадъчна сила, известна като
„елфиЧеския гръм“. Много предания го упоменават като нещо, с което

346
елфите нападат хора и домашни животни и ги повалят на земята, а те
„веднага изпадат в безсъзнание“.34 Друго оръжие е „елфическата
стрела“, която често се използвала „от разгневени елфи в случаи, когато
хора са навлезли в тяхната територия или са пресекли пътищата им“.35
Усещането било все едно в тялото се забива стрела или някакво друго
подобно оръжие - без обаче да разкъсва кожата. „Елфическата стрела“
оставяла гнояща вътрешна рана, от която впоследствие често били
вадени по хирургичен път чужди тела.36 През XVII в. преподобния
Робърт Кърк описал едно подобно магическо оръжие, което „лети като
стрела с голяма сила... и наранява смъртоносно важни органи, без да
разкъса кожата. Такива рани съм виждал при животни и съм ги
докосвал със собствените си ръце“.37
Ако потърсим паралели в разказите за извънземни, бихме могли да
споменем случаите на осакатяване на добитък, които често се свързват с
появи на НЛО,38 както и също толкова честите нападения срещу хора.
Ройчевич ни дава подробности относно много случаи, включително тези
на

„Морис Мас и Хърб Шрайм [, които] и двамата били парализирани, след

като били „поразени“ от нещо, дошло от един кръгъл обект. Подобно на тези,
които биват поразени от „елфическия гръм“, Травис Уолтън бил „застрелян“ с
ярък лъч синьо-бяла светлина, който го вдигнал на 30 сантиметра над земята и
след това го проснал на земята — с отметната назад глава и разперени ръце и
крака. Лъч зелена светлина зашеметил Инасио де Соуса. След като видял
НЛО, сержантът от полицията Чарлс Муди се почувствал „изтръпнал“.39

Патрик Харпър съобщава за един много интересен случай от 1970 г., в

който се преплитат елементи, които са характерни и за елфите, и за
НЛО- тата. Двама финландски скиори навлезли в една гора, където
скоро били „спрени на място от кръгъл летателен апарат, който бил
увиснал във въздуха над главите им“. От него избликнал „интензивен
лъч светлина към земята и гората отдолу“ и в него се появила
хуманоидна фигура, висока около метър. Тя държала черна кутия, от
която се излъчвали пулсиращи жълти лъчи. Фигурата ги насочила към
скиорите, но като се изключи това технологично устройство, тя във
всяко едно отношение приличала на елф от Средновековието - „с тънки
ръце и крака, бледо восъчно лице, малки заострени в горния си край
уши. Бил облечен в зелено и носел конична шапка“. Един от скиорите
усетил как нещо упражнява огромна сила върху тялото му и го свързал
с пулсиращия лъч светлина. Все едно „някой го хванал през кръста и го
дръпнал назад“. Секунди по-късно HJIO-то изпуснало облак от
сивочервеникава мъгла, която обгърнала всичко наоколо. Когато се
вдигнала, HJIO-то и съществото били изчезнали. Дясната страна на ски-
ора, който бил поел силата на лъча, била изтръпнала и той нямал сила в
десния си крак. Приятелят му трябвало да го влачи до вкъщи.40

347
 Не прекъсвайте елфите, когато танцуват
Струва ми се - въз основа на данните, които изложих пред читателя в
последните пет глави, - че не може да има спор по въпроса, че елфите,
духовете и извънземните са просто видоизменени местни варианти на
един и същ изключително загадъчен и необикновен феномен. Успяхме
да демонстрираме - в контексти, които са толкова различни един от
друг, колкото са средновековна Европа, Сибир от XVII в. и днешна
Америка, - един преповтарящ се модел на появи и срещи, отвличания от
същества от други светове, специфични процедури по време на тези
похищения, едни и същи места, където са водени отвлечените, и т.н., и
т.н. Този модел се доказва като валиден до най-дребните детайли.
Подобни повторения и транскулту- ларни връзки би трябвало сами по
себе да засилват нашата увереност, че в случая си имаме работа с нещо
реално. Най-малкото трябва да ни дадат причина да възприемаме тези
феномени на сериозно - каквото във всички случаи е отношението на тези,
които са ги преживели.
Ако сме готови Да загърбим автоматичния скептицизъм и
характерната за нашата епоха склонност да омаловажаваме всичко и
ако опишем феномена с прости думи, то тогава се оказва, че
разглеждаме съществуването
- както и силното вмешателство в нашия живот — на изключително
интелигентни безтелесни същества, които принадлежат към сфера от
мирозданието, съвсем различна от нашата. Парадоксално е обаче, че
тези нефизиче- ски същества, изглежда, са овладели „технология“ -
умишлено използвам тази дума, — която им позволява да проникват в
материалния свят и да се явяват в полуфизическа форма - без постоянен
облик, понякога като териантропи, друг път като хуманоиди с големи
глави и малки тела. В същото време винаги са бързо изчезващи,
ефимерни, с някакво сияние, почти, но не напълно прозрачни.
Като имаме предвид всичко това, нека сега обърнем по-голямо
внимание на по-рано спомената група елфи, забелязани в Съфък през
1842 г.:

„Те се движеха в кръг, хванати ръка за ръка в пръстен, и никакъв звук не се

чуваше от тях. Изглеждаха леки като сенки, а не като тела от плът и кръв...
Изтичах вкъщи и извиках трите жени да дойдат с мен и да ги видят. Но когато
се върнахме на мястото, тях вече ги нямаше“.41

Удивително е колко често се случва така, че когато елфите бъдат

изненадани, те са заети с нещо като хоро - „движеха се в кръг, хванати
ръка за ръка в пръстен“. Нещо друго, което изненадва — както ще
видим, — е колко често хората, видели танца, твърдят, че той достигал
връхната си точка с изчезването на елфите, както и че те можели да
бъдат много опасни, ако бъдат прекъснати. Свидетелят от Съфък
направил много добре, като си плюл на петите. Около 1908 г. У. И.
Евънс-Уенц разговарял с някой си Нийл Кблтън от Лъф Дърг в окръг
Донегал, Ирландия. По това време седемдесет и три годишен, Колтън му
348
разказал за един случай, когато бил момче и бил отишъл за боровинки с
брат си и братовчедката си. Внезапно те се натъкнали на група от шест
или осем елфи, които „танцували“.42 Когато елфите видели децата,
нещата много бързо взели лош обрат:

„Една дребна жена в червено се затича към нас и удари братовчедката ми

през лицето с нещо, което приличаше на зелен папур. Побягнахме към къщи с
всичка сила и когато братовчедката ми стигна до къщата, веднага се строполи
като мъртва“.43

Колтън добавил, че след намесата на местния католически свещеник

момичето дошло на себе си.44 Тя не била умряла, а само била изпаднала в
нарколепсия.
Преподобният Едуард Уилямс, роден в Денбишър в Северен Уелс
около 1750 г., ни е оставил подобна история, която се случила там,
когато бил около седемгодишен. Уилямс играел заедно с няколко по-
големи деца на края на една нива, когато забелязал в средата й

„група - как да ги нарека? - същества, нито мъже, нито жени, нито деца.
Те танцуваха с голяма бързина... Изглеждаха на ръст като нас, но повече при-
личаха на джуджета, а не на деца...“.45

В този момент децата забелязали как едно от съществата

„се отдели от останалите и се отправи тичешком към нас. Тъй като бях най-
малък, стигнах последен до оградата и — въпреки че ме беше обзела не-
изразима паника - видях ужасния елф, който ме следваше по петите. Въпреки
че бях много уплашен, успях да го видя съвсем ясно целия. Имаше старческо,
смугло и мрачно лице... Войнственият лилипут се наведе над оградата и про-
тегна ръка след мен, но не прескочи...“.46

Елфите често се ядосват бързо и веднага са готови да сторят някоя зли- на.
Те са обидчиви, непредсказуеми и обикновено агресивни. В този смисъл
разказите на Колтьн и Уилямс по нищо не се отличават от много други. И все
пак вниманието ми беше привлечено от ясната връзка между причина и
следствие, която се забелязва и в двете истории. Нека не забравяме, че тук
оставяме настрана неверието в историите с елфи, духове и извънземни сами
по себе си и не правим априорни преценки относно тяхната реалност. Идеята
е да ги сравним и евентуално да открием сходствата. Ако се придържаме към
този метод и разгледаме историите сами по себе си - вместо просто да
настояваме, че уелските и ирландските деца са страдали от някакви безумни
колективни халюцинации, - то и в двата случая е ясно, че пристигането им на
въпросното място е било възприето като заплаха за това, което елфите
правели точно в този момент (а именно танцували), и че и в двата случая на-
падението е било пряка реакция на тази заплаха. Спомних си за собствената
си скорошна среща с пещерните пчели в Южна Африка. Бях ги застрашил,
тъй като се бях приближил твърде много до кошера им. В отговор те бяха

349
изпратили един-единствен мъничък воин, който да ме прогони...
Защо им е било на елфите да защитават танца си? Любопитството ми ме
накара да потърся и други описания на този феномен.
Танци и изчезване
Представителите на елфическото племе, известно на хората от Бретан в
Северна Франция като komigctn или „коригани“, можели да приемат по
желание „всякакъв животински образ“, а на всичкото отгоре имали
способността „да стигнат от единия край на земята до другия за едно
мигване“.47 Твърди се, че „танцували в кръг, хванати за ръце, но изчезвали
при най-малкия шум“.48

Танцът на елфите. Отбележете халюциногенната

гъба {с характерната петниста шапка на Amanita
muscaria) на преден план, вратата към „кухия хълм“
(вход към страната на елфите) най-вляво и духа на
дървото вдясно (Fortean Picture Library).
Около 1730 г. в едно поле на остров Ман били видени елфи, които
„играели и прескачали някакви камъни“. Вероятно излагайки се на по-
голям риск, отколкото е предполагал, свидетелят успял да се приближи
до тях. „Но когато се доближил - според неговата преценка на около
двайсет крачки,-те всичките изчезнали за миг.“49
Един следобед през 1945 г. Дж. Фут Уайт и един негов приятел
вървели през полето в Дорсетшър, когато видели група от около 20
малки същества:
„Ръцете им се докосваха и всички се бяха хванали един за друг, докато тан-
цуваха безгрижно в идеален кръг. Стояхме и ги наблюдавахме, когато внезап-
но те просто изчезнаха. Моят спътник ми каза, че това били елфи и че често
идвали по тези места, за да устройват своите празненства. Може би нашето
присъствие ги е обезпокоило“.50

До съвсем неотдавна - поне до 10 август 1977 г., вече в ерата на НЛО, -

„засичанията“ с елфи продължавали да се случват. На този ден един
полицай, излязъл да патрулира рано сутринта, първо видял облак
мъгла, който се разсеял и разкрил три фигури, които танцували в
полето. „Когато се приближих обаче, те сякаш се разтвориха във
350
въздуха.“ Полицаят описва една от фигурите като „мъж, който бил
облечен в къс жакет без ръкави и прилепнали панталони. Другите две
фигури били на жени, които носели бонета, шалове и бели рокли“.
Всичките държали едната си ръка вдигната, все едно танцували около
майско дърво.51
Джанет Борд си задава риторичния въпрос: „Защо толкова често
виждаме елфите да танцуват?“, но чувства, че това е „въпрос без
отговор“.52 След това, като коментира огромния брой разкази за
елфически танци, много от които за първи път са събрани на едно място
в прекрасната й книга „Елфите - истински срещи с Малкия народ“, тя
допълва, че според нея тези много сходни описания
„крият в себе си някаква истина..., въпреки че не бих могла да си обясня
защо елфите толкова много обичат да танцуват... Може би просто им харесва и
се възползват от всеки удобен случай, за да разпуснат с танци, а може би
изпълняват някакъв ритуал...“.53

Изпитване на танца
Но в случая може би има и нещо съвсем различно. Когато сравнявам
цитираните по-горе много типични и представителни описания на
вихрени танци, прекъснати веднага след това последвани от изчезването
на танцуващите, със също толкова типичните и представителни
описания на вихрени танци, последвани от нападение срещу
свидетелите, от само себе си се появява хипотезата, че танците на елфите
съвсем не са свързани с пиршества и празници, нито пък с някакви
ритуали. Вместо това предполагам, че енергичните, бързи и резки
движения и най-общо кръговият танц биха могли да са някакъв вид
техника - или технология, точно както танцът на транса на бушмените
сан е технология, - за прехвърляне на танцуващите от този в онзи свят и
обратно. Още веднъж напомням на читателите, че тук сме се отказали от
неверието и просто спекулираме на воля. Съответно се чувствам
свободен да предположа, че нападенията срещу свидетелите са били
предизвикани в случаите, когато танцът е бил прекъснат, преди да се
натрупа необходимата енергия за прескачането от единия свят в другия. Те
обаче не са били необходими, когато тази енергия вече е била набрана и
до изчезването са оставали броени секунди. Това би обяснило данните,
които показват, че някои свидетели биват поразени от елфическия гръм,
а други не. На пръв поглед изборът изглежда произволен, но
решаващият фактор по всяка вероятност е моментът на поява на
свидетеля или разстоянието, на което се намира - така че да не бъде
забелязан или да не бъде възприет като заплаха..
Това може да бъде илюстрирано с още един случай от колекцията на
Борд от предания за танца на елфите. Той идва от Кармартъншър в Уелс
и датира от 1862 г., когато Дейвид Евънс и Евън Люис спрели по пътя на
място на име Кумдор и видели група от петдесетина „малки човечета“,
които крачели бързо едно след друго нагоре по пътеката към върха на
един хълм на около 400 метра от тях. След това на далечния връх се

351
разиграла необикновена сцена, която твърде много навежда на мисълта
за преднамерено предизвикан преход между този свят И отвъдния свят:

„Първото човече от тези, които се катереха нагоре по виещата се пътека,

достигнало малко равно място на върха на хълма. Другите бързо го
последваха, като всяко едно, което стигаше до горе, се хвърляше да танцува и
скоро направиха кръг. След като танцуваха известно време, едно от тях са
завъртя в центъра на кръга, последвано от другите, които се присъединиха
едно по едно, докато не заприличаха на бургия. След това изчезнаха в земята.
След малко едното се появи отново и се огледа във всички посоки като плъх.
След това другите го последваха едно по едно и направиха същото. След това
пак потанцуваха малко и изчезнаха в земята — също както бяха направили
първия път“.54

Какво, за бога - или трябва да споменем и някакви други сили, - се е

случило? Защо са всичките тези прескачания напред-назад между
различни светове — от нашата ежедневна Действителност и подземното
царство на Вълшебната страна? За последната знаем, че е измерение,
което може в един момент да се яви в дълбока пещера, в друг в
дълбините на море или езеро, а в трети в небето. Какво всъщност са
правели тези петдесетина малки същества, когато с танци са образували
формата на тирбушон и са изчезнали под хълмовете на Кармартъншър?
Или когато са се появили отново и са потанцували още малко, а после
земята просто се е отворила под краката им и отново ги е погълнала?
Струва ми се едва ли не че са правели изпитания на системата — в
някакъв смисъл са „изпитвали“ танца. Нито пък знаем къде ги е
пренесъл той - освен мъглявото „под земята“. Но ако приемем, че
историята е действителна и че наистина е свидетелство на очевидци, то
това, което научаваме, е, че този танц определено е бил организиран и
използван с една-единствена цел — въпросната група същества да
изчезнат. Вече знаем, че танцът е изключително дисциплиниран и ор-
ганизиран и че изисква работата на целия екип и координация почти
като на пчели в кошер - съществата направили първо кръг, а после и
спирала, която започнала да се „завинтва“ в земята и изчезнала.
Портални пръстени (1)
Това, което изглежда необичайно в този разказ, е не само че трикът с
изчезването е повторен два пъти на едно и също място от една и съща
група танцьори, при това в рамките на секунди, но и че двамата
свидетели са проследили танца от началото до края — нещо, което се
случва изключително рядко. Все пак колекцията на Джанет Борд от
подобни предания съдържа още един случай, при който е наблюдавано
цялото действие. Този разказ датира отпреди повече от 100 години,
когато хората още са вярвали в елфи - много преди началото на
съвременната HJIO-епоха. Въпреки това, както изтъква Борд, той
съдържа редица елементи, които повече напомнят на феномени,
свързани в НЛО, отколкото на такива с приказни елементи. Свидетелят
352
се казвал Дейвид Уилямс - слуга от Пенрхиндъндрает в Гуинед, Северен
Уелс. Въпросната вечер двамата с жена му се прибирали пеш към къщи
и Дейвид се влачел отзад. Съпругата му не забелязала нищо, но неговото
внимание било привлечено от „ярък метеор, който преминал през
небето“, последван
„от пръстен или обръч от огън, в който стояха мъж и жена, дребни на ръст
и в красиви дрехи. Те се бяха прегърнали с по една ръка, а с другата се дър-
жаха за обръча. Краката им бяха стъпили върху вдлъбнатата повърхност на
обръча. Когато обръчът достигна до земята, двете същества изскочиха от него
и веднага се заеха да направят кръг на земята. Веднага щом стана готов, вне-
запно се появиха много мъже и жени и започнаха да танцуват в кръг на най-
прекрасната музика, която човешко ухо някога е чувало“.55

Уилямс спрял да погледа сцената - според него за около три минути.

След това „метеорът“ внезапно се появил отново и увиснал във въздуха.
Появил се и „огненият обръч“ и мъжът и жената веднага скочили на
борда на своето превозно средство и изчезнали в небето. В същия момент
и „елфите изчезнаха от погледа“.56
Дали кръгът, който мъжът и жената описали на земята в началото на
случката, не е бил някакъв вид портал, през който групата танцьори да
преминат от Вълшебната страна в този свят и после да се върнат
обратно? Напъвах мозъка си в опити да разбера какво може да се е
случило — какъв вид процес или процедура е наблюдавал Дейвид
Уилямс и след това се е опитал да пресъздаде в разказа си, — но не
виждах очевидния отговор. В случая обаче има още една подробност,
която може да се окаже ключ към загадката. Според Уилямс той бил
наблюдавал танца в продължение на около три минути, но когато се
прибрал вкъщи след съпругата си тя съвсем категорично му заявила, че
го е нямало цели три часа. „Дали това не означава - пита се Борд, - че
той неволно е попаднал в друг свят, в някаква приказна страна, където
времето тече с различна скорост?“57
Танцът и времето
Начинът, по който времето се държи паралелно с танца на елфите,
определено е странен и всички описания, с които разполагаме по този
въпрос — дори да датират отпреди векове, - изглежда, приемат като
даденост една от най- сложните идеи на физиката, която е възприета от
науката едва през последните сто години — а именно че времето не е
абсолютно и не тече по някакъв универсален начин, а вместо това е
относително спрямо мястото и движението на наблюдателя.58 И ако биха
съществували други измерения - или голям брой други измерения, както
твърди квантовата физика, - то бихме очаквали потокът на времето да
бъде различен във всяко едно от тях и във всеки случай да се подчинява
на строго местни закони, правила, обстоятелства и условия. От това
следва, че всеки хипотетичен междуизмерен пътешественик ще трябва
да се примири с относителността на времето - в случай например, че три

353
минути в едно измерение се окажат еквивалентни на три часа в друго.
Не забравяйте - всичко това е само хипотетично. При това положение
бихме могли да добавим — просто така, за развлечение, — че ако танцът
би бил средство за пътуване между измеренията, то тогава може би
силите, които са били освободени при прескачането между световете,
може да са генерирали вихър, който от своя страна да е бил достатъчно
мощен, за да засмуче оказали се наблизо и нищо неподозиращи човешки
същества. Дали това не би могла да бъде причината танцуващите да са
се почувствали заплашени от приближаването на хора и затова да са се
втурвали да ги прогонят? И съответно да не са се притеснявали особено,
когато свидетелите са били на безопасно разстояние или когато вече и
без друго е било кьсно да се направи нещо по въпроса?

„Тум тегли своя

приятел Яго
далеч от Кръга
на елфите.“,
гравюра от XIX
в.

Много различни предания свидетелстват, че наистина се е случвало

хора да бъдат уловени от танца и да се окажат в много лошо положение -
подобно на мухи в кехлибар. Една гравюра от XIX в. показва елфи,
които обикалят в кръг по ръба на овална вдлъбнатина. Един мъж иска
да влезе вътре - изглежда, все едно наистина много желае да го направи.
Но неговият приятел го дърпа назад, на по-безопасно място.59 Понякога,
когато наблизо няма приятел, който да помогне, уловените по този
начин хора биват канени да пристъпят във Вълшебната страна, често с
объркани и трагични последствия. През 60-те години на XX в.
фолклористът Робин Глиндаф научил следната история от един
възрастен разказвач на предания в Уелс:

„Двама мъже... отишли да се разходят в гората и се изгубили от поглед...

Единият видял танцуващи елфи и спрял да ги погледа и послуша. Останал там
известно време - сторило му се като два или три часа. След това си тръгнал
към къщи и по пътя го срещнал някакъв човек и го поздравил: „Добър вечер“.
„Добър вечер“, отговорил той. „Хей - казал другият, - ти не си ли Джак, моят
братовчед?“ „Ами, разбира се — отговорил първият. — Колко време мина, от-
както се загубихме в гората?“ „Я да си помисля. Женен съм вече десет години,
а се ожених пет години след като ти изчезна. Това прави петнайсет години.“ А
пък той си мислел, че е прекарал в компанията на елфите само няколко
354
 часа“.60

Ще ви разкажа още една версия на същата история - или, ако щете,

друг вид следствие от същия феномен. Тя също идва от Уелс, само че
времевото наказание, което пострадалият човек понесъл, било много по-
тежко. Тази история ни кара да се замислим за голямото значение,
отдавано някога на яркозелените кръгове трева (известни в ежедневния
език като „самодивски кръгове“), които често се появяват в ливадите,
мочурищата и край реките. Благодарение на науката днес знаем, че тези
характерни образувания се дължат на обогатяването на почвата от
растящи под повърхността гъбички. Но благодарение на запазените
многобройни предания, от фолклора и от събраните от етнографите
свидетелства от множество очевидци знаем, че тези „самодивските
кръгове“ много пъти са били посочвани като любими места за танците
на елфите. Друг от възрастните информатори на Глиндаф си спомнил за
един „много странен кръг“, който бил по-зелен от околното мочурище,
както и за това колко страшен им се струвал:

„Чух за едно момче, което влязло в кръга... И елфите дошли да танцуват, а

момчето стояло в центъра и ги гледало. Не разбирал, че времето минава. Един
от елфите, по всяка вероятност жена, дошла при него и го попитала: „Искаш
ли да дойдеш с нас в нашата страна?“. „Да, разбира се“, отговорило момчето.
„Добре тогава, слез по тези стъпала ето тук.“ По-рано той не бил забелязал, че
там има стъпала, но започнал да слиза и слизал все по-надолу и по-надолу.
И след като повървял известно време, стигнал до някаква страна, която била
най-хубавата, която някога бил виждал...61.

355
 Обитателите на страната нагостили и забавлявали младежа,
позволили му да остане да пренощува и на следващия ден го изпратили
до върха на стълбата:

„И след като се върнал в кръга, той си тръгнал към дома. И като стигнал до
къщата - какво да види! - там живеели непознати. И никой не го познавал.
„Къде са майка ми и баща ми?“, попитал той. „Майка ти и баща ти ли? — учу-
дили се те. - Бога ми, та ние не знаем кой си. Как се казваш?“ „Името ми е
Робин Джоунс“, отговорил той... А те казали: „Чухме да разправят за някой си
Робин, който бил влязъл в самодивския кръг, но това е станало преди повече
от сто години“. Момчето било прекарало във Вълшебната страна сто години и
чак сега се било върнало. И затова не познавало никого“.62

Идеята за кръг в тревата като някакъв вид портал към друг свят,
друго измерение или друга времева рамка присъства в още една история
от Уелс. В нея става дума за едно младо момиче, което се прибирало към
къщи от пазара, откъдето било купило хляб. То решило да мине напряко
през полето и направило грешката да се опита да прескочи един
самодивски кръг. „Но Боже мой! Скочила и изчезнала, преди да стъпи
от другата страна.“ В крайна сметка се прибрала вкъщи, а хлябът бил
още топъл. „Ето, мамо - казало момичето, — донесохте хляба за чая.“
„Милото ми момиченце, къде беше?“ „До магазина, за да ти купя самун
хляб.“ „О! Не, момичето ми. Седем години минаха, откакто отиде до
магазина за хляб“.63

Портални пръстени (2}

От Корнуол са известни подобни предания, които потвърждават
наличието на важни връзки между кръговете в тревата и представители
на народа на елфите:

„Горе на Крайморската ливада има два пръстена, където елфите се събира-

ха да танцуват и свирят на лунна светлина. Чух, че идвали от блатата. Наричат
ги Малкия народ. Ако пазиш тишина, докато танцуват, ще ги видиш, но при
най-малкия шум изчезват“.64

Също в Корнуол през XIX в. — много преди да се появи съвременния

феномен на житните кръгове - имало случаи, в които елфите идвали
„през нощта да вършеят зърното на фермерите“.65 През XVI в.
шведският епископ Олаф Магнус изследвал подобни кръгове в житата и
в тревата, които приписвал на танците на елфите: „Те [елфите] оставят
толкова дълбок отпечатък в земята, че там не расте никаква трева, тъй
като е изгорена от палеща горещина“.66
Струва ми се — когато съберем на едно място всички тези разкази, —
че дори не сме започнали да разбираме какво представлява феноменът,
известен като „танц на елфите“. И все пак аз ще повторя
предположението си, че
35
3
23. Свръхестественото

357
прилича на някакъв вид технология за преминаване от един свят в друг — и
особено за влизане в и излизане от нашия свят. Смятам, че данните показват,
че технологията не може да бъде използвана по всяко време и на всяко място,
а се задейства единствено в контекста на портали с кръгла форма, които
обикновено - макар и невинаги - се откриват на точно определени места.
Танцуващи елфи - както изглежда в отвъдния свят — могат да бъдат
пренесени през един от тези портали в нашия свят (както е в представената
по-горе странна история за описания на земята кръг и за танцьорите, появили
се внезапно по окръжността му — само за да изчезнат отново малко след
това).
Но като общо, ако група елфи биха искали да напуснат нашия свят и да
отидат в друг посредством танц, то бихме могли да формулираме
предположението, че те са длъжни да го направят през предварително
създадени портали. Това би обяснило, защо споменатите по-горе елфи от
Дорсетшър организират танците си отново и отново на едно и също място в
полето - откъдето след това мистериозно изчезват - и защо кор- нуолските
елфи трябва да бият път от блатата до Крайморската ливада, откъдето същи
така изчезват. Познаваме подобен пример от Уелс от средата на XIX в.,
когато Джон Джоунс - тогава около осемнайсетгодишен
- се прибирал късно една вечер „по самотна пътека“. Имал усещането, че
някой го следи, и когато се обърнал - вече напълно сигурен - видял „двама
младежи или момчета, които вървели след него“. Те продължили да го
преследват, като забързали крачка - заплашително, както му се сторило - и
внезапно
„свърнали от пътеката и започнали да скачат и танцуват, като обикаляли
в кръг — все едно ходели по обръч или пръстен, както сме чували за елфите.
Били напълно бели и много чевръсти и... имало нещо свръхестествено както
във вида, така и в движенията им“.67

Отново получавам впечатлението за някакъв фиксиран механизъм, който

участва в танца — механизъм, който наистина би могъл да бъде свръхес-
тествен и да генерира необикновени сили на пресечната точка на различни
светове. И тъй като има кръгла форма и може - заедно със заемащите го
същества - да се материализира и да изчезва за миг, той ми напомня за много
неща, които знаем (или си мислим, че знаем) за НЛО. Възможно ли е -
каквито и да са били целите на тази „духовна технология“, наричана танц на
елфите от Средновековието до Викторианската епоха, - днес те да са
постигани по-често с мистериозните появявания на това, което наричаме
„неидентифицирани летящи обекти“? В крайна сметка, точно както
изглежда, има ясни признаци на еволюция между елфите и извънземните по
отношение на сменените деца, по същия начин може и средствата за
пътуване между нашия свят и Вълшебната страна/Страната„на НЛО да са
еволюирали.
Една подобна хипотеза не изключва възможността да има
припокриване - или различните средства да са били използвани заедно -
и всъщност вече видяхме примери за истински НЛО в епохата на елфите
и за танци на елфите във времето на НЛО.

358
 Еволюция
В вълшебния фолклор има много податки, че танцът никога не е бил
единствената технология и че винаги е имало и други средства за
пътуване между измеренията. Навсякъде в келтската периферия на
Западна Европа има вярвания, че извори, кладенци и най-вече пещери
също служат като портали към отвъдни светове и в тези случаи,
изглежда, не са прилагани танци като един вид активиращо действие.68
Например в католическа Ирландия в началото на XX в. още се ширело
масовото вярване, че пещерите „водят към ада или към подземния свят
на елфи, демони и духове...“.69 Една гравюра на дърво от XVI в. показва
тълпа елфи в кух хълм. Отпред има няколко прекрасни феи, които се
опитват да примамят красив млад мъж да отиде при тях. Пътьом искам
да обърна внимание на читателя на факта, че между елфите и младежа
могат да се забележат няколко гъби.70

На тази гравюра от XVI в. елфите се опитват да примамят красив

млад принц да отиде при тях в един кух хълм (Fortean Picture
Library).

Нито пък разпространението на подобни идеи се ограничава

единствено с Европа - намеци и податки, че подобно на самодивските
кръгове и някои пещери маркират местата на постоянни портали към
отвъдния свят, се откриват и другаде. В предходните глави вече видяхме
много подобни примери — дали ще говорим за съществата ирунтариния
и техните посто- янно осветени пещери във вярванията на
австралийските аборигени, или за духовете, които се явяват от
пукнатини в скалата на шаманите павиоцо в Северна Америка, или за
инуитския шаман, който трябва да влезе в пещера и тя да се затвори зад
него. Подобно на елфическия танц и елфическите

359
 кръгове, и тези идеи често се преплитат съе странната и сложна
концепция за относителността на времето.
Един особено интересен пример от Китай ни разказва за даоисткия
светец Ван Чи. Един ден, когато бил отишъл за дърва в гората, той
стигнал до пещера и видял в нея група старци да играят шах. Ван Чи
оставил брадвата и влязъл в пещерата да погледа играта. Малко след
това един от старите хора му дал капсула с големина колкото костилка
на фурма и му казал да я сложи в устата си. „Веднага щом направил
това, и гладът, и жаждата му изчезнали.“ Изминали още няколко часа,
след което друг старец му казал: „Мина много време, откакто дойде.
Трябва да си вървиш у дома“. Ван Чи си тръгнал, но щом излязъл от
пещерата и посегнал да си вземе секирата, видял, че дръжката е станала
на прах. Когато стигнал до родната си долина, разбрал, че „били
изминали векове, а не часове, и от света, който той познавал, не било
останало нищо“.71
И така, който и път да избирали хората за своите кратки пътувания в
отвъдния свят - елфически танц или някаква друга магия, както е в този
пример от Китай, - подобни истории ни казват, че те често се оказвали
на съвсем различно място във времето, Това е една много висока лична
цена. Поради това ми се струва от потенциално голямо значение -
въпреки всички други сходства и прилики между елфите и
извънземните - че този изключително злочест синдром „Рип ван
Уинкъл“ не, изглежда, да е бил регистриран дори веднъж през
последните петдесет години, откакто отвличанията от НЛО привличат
общественото внимание. Има някакви изкривявания на времето и най-
често похитените не могат да си припомнят случилото се през кратки
периоди от живота си — обикновено не повече от час.72 Но този добре
известен проблем с „липсващото време“ е нещо съвсем различно от това
да прекараш, както си мислиш, няколко часа във Вълшебната страна и
да се завърнеш у дома десетилетия или векове по-късно.
Тук отново ми се струва, че забелязваме някакъв еволюционен процес
- изглаждане на проблемите, превръщане на елфическите танци в по-
ефикасните НЛО, отказ от кражбата на бебета и стриктно избягване на
твърде късното връщане на похитените. С каквито и имена да ги
наричаме - духове, елфи или извънземни, - сякаш наистина съществата,
с които си имаме работа, се променят и развиват паралелно с нас в
продължение на хилядолетия. Съответно не биха могли да бъдат масови
халюцинации, както учените се опитват да ни убедят, а трябва да
представляват съвсем конкретна и независима действителност извън
човешкия мозък.
В следващите глави ще се спрем по-сериозно на тази възможност.
 КОДОВЕТЕ
НАСТРОЙВАНЕ НА ЧЕСТОТАТА НА ДМТ

В I част видяхме, че през периода отпреди около 5 милиона години

допреди около 40 000 години човешката еволюция прилича много на
еволюцията на всеки друг животински вид (дори използването на
сечива не е уникално само за хората). След това, изглежда, внезапно сме
поели в нова изненадваща и безпрецедентна посока. Преди около 35 000
години в Европа и 27 000 години в Африка вече се е появило скалното и
пещерното изкуство, очевидно вече развито и напълно оформено.’ Все
едно някакъв вдъхновен творчески гений се е събудил преливащ от
енергия от изключително дълга вегетативна кома и е започнал да
рисува. Още от самото начало работата му е технически умела,
авторитетна и магична, но значително по-голямата загадка е защо
отдава толкова голямо значение на изобразяването на териантропични
същества - отчасти човешки и отчасти животински фигури, за които в
естествения свят няма и никога не е имало модели. Следователно става
въпрос за свръхестествени същества — т.е. за духове — и ние трябва да
се запитаме откъде са се взели тези фантастични образи.
„Въображението“ само по себе си не е достатъчно обяснение, тъй като
нашите прадеди са успели да преживеят предходните 5 милиона години,
без да покажат и най-малък признак, че притежават каквото и да било
символично въображение. При това положение е ясно, че се е променило
нещо фундаментално в начина, по който са възприемали живота си,
търсели са мястото си в света наоколо и са оценявали границите на
своята действителност.
Във II част вече се спряхме подробно на тази загадка и проследихме
хипотезата на Дейвид Люис-Уилямс, че катализатор за тези процеси е
било култивирането на променени състояния на съзнанието, на които
нашите прадеди първо са се натъкнали случайно - най-вероятно при
поглъщането на халюциногенни растения или гъби, - а после са
започнали да се стремят към тях съзнателно. Изглежда оправдано да
предположим, че изключително силните и убедителни видения и
преживявания, които - както вече знаем - със сигурност биват
предизвикани от псилоцибина и други налични в природата
психоактивни субстанции, са избухнали подобно на запалителни бомби
в затъпелите, дремещи и утилитарни мозъци на живелите преди
40 000 години хора с модерна анатомия, но с архаично поведение.
Възможно е дори единствено един подобен пароксизъм на съзнанието - в
състояние да засегне всеки член на общността - да е имал достатъчно
сила, за да разруши безплодните и закостенели мисловни структури,
които до този момент са замаскирали потенциала на човешкия мозък и

360
са задържали интелектуалната и културната еволюция на нашия вид.
Това не означава, че допреди 40 000 години нито едно човешко съще-
ство не е получавало видения. Напълно модерната анатомия се е
развила преди около 200 000 години2 - а според някои авторитети и по-
рано — и има много данни, които подкрепят тезата, че след този момент
обемът, анатомията и сложността на човешкия мозък не са се
променяли. Следователно в продължение на поне 200 000 години, през
които нашите прадеди са имали същите неврологични инструменти, те
трябва да са притежавали и нашата способност да получават видения и
да халюцинират преживявания в променено състояние на съзнанието.
От мащабни проучвания знаем, че около 2% от съвременното
възрастно население (и това е една предпазлива оценка), изглежда, са
родени със способността спонтанно да изпадат в много дълбоки
състояния на халюцини- ране. Знаем, че това, което им се случва, докато
са в това състояние, често се възприема като напълно действителни и
понякога ужасяващи отвличания от свръхестествени същества, които
често им се явяват първо в тери- антропичен и животински облик.
Знаем също така, че тази явно генетична предразположеност към
изпадане в транс е статистически засвидетелствана в САЩ, където в
наши дни подобни видения и преживявания най-често се възприемат
като контакт с извънземни - въпреки че, както се опитах да покажа, те
не са нищо ново и са били тълкувани по различен начин от други
култури в миналото.
Въпреки че не мога да го докажа, смятам, че е твърде вероятно около
2 % от хората във всяка човешка популация винаги да са се раждали с
такава химия на мозъка, която да е била най-подходяща за това да имат
видения и ясновидски познания и да се срещат с духове и без да
прибягват до психоактивни растения или до физически методи за
изпадане в транс като например ритмично танцуване или бой на
барабани. Предполагам, че подобни хора са съществували и са имали
видения и свръхестествени срещи много преди създаването на най-
древното скално изкуство. Може би именно те — първите шамани,
изпадащи спонтанно в транс, — са били отговорни за странните и
изолирани проблясъци на модерно символно поведение отпреди
повратната точка преди 35 000 години (например огърлицата от
раковини и плочката охра, украсена с ентоптични мотиви, открити в
пещерата Бломбос в Южна Африка и датиращи отпреди приблизително
77 000 години). Изобщо не изключвам една подобна възможност, но
археологическите данни ни казват, че дълго време влиянието на тези
ясновидци върху техните другари от Каменната ера не е било по-силно
от това на похитените от НЛО в съвременното общество — т.е., общо
взето, никакво.
Предполагам, че не само изкуството, но и цялостНото преминаване
към модерно поведение е настъпило, когато и тези членове на
палеолитните общества, които не са имали генетичната способност
спонтанно да изпадат в транс, са я получили от откриването и

361
последвалата систематична употреба на халюциногенните растения или
някои от физическите методи за предизвикване на транс. Моята
хипотеза е, че тази „демократизация“ на променените състояния на
съзнанието и възможността цялата общност да сподели способните да
променят живота ти видения и срещи — които по-рано били достъпни
само за малцина — е донесла със себе си нови, по- отворени, по-
творчески, по-новаторски, по-гъвкави, по-интуитивни и — да си го
кажем — по-интелигентни начини на мислене. Така постепенно във
всички общности била достигната определена „критична маса“ и това
предизвикало единствената решаваща промяна, настъпвала някога в
човешката еволюция. Не трябва да се изненадваме, че според
археологическите данни тази точка е била достигната по различно време
на различните места, понякога с интервали от хиляди години между
пробуждането на една група и следващата. Ако във всеки един случай
ключовият фактор е бил откриването на надежден начин всички да
изпадат в променено състояние на съзнанието и ако това откритие често
е било случайно, то не можем да очакваме да виждаме как модерното
човешко поведение се появява навсякъде едновременно. Това би
трябвало да се случва на етапи и донякъде ха- отично - каквото
всъщност ни показват данните на археологията. Веднъж щом процесът
започнал обаче, той не можел да бъде спрян, тъй като рано или късно
хора, които не са знаели как да използват променените състояния на
съзнанието, са срещали такива, които са знаели, и съответно са се
научили от тях.
Скритата матрица и приемащият разум
Винаги и навсякъде фундаменталните преживявания на шаманския
транс са били пътуването на шамана в отвъдния свят и инициирането
му от свръхестествени същества, с които се среща и по-късно и от които
черпи силите си. По причини, които разгледахме във II част, с висока
степен на увереност, че както изкуството на изрисуваните пещери на
къснопалеолит- на Европа, така и скалното изкуство на бушмените сан
в Южна Африка са вдъхновени именно от такива пътувания в
отвъдното и от подобни срещи, изживени в дълбоко променено
състояние на съзнанието. Вече видяхме, че външните форми, в които се
обличат подобни преживявания - с други думи, начините, по които са
интерпретирани и изобразени, - могат да са безкрайно различни при
различните култури. Само че не трябва да забравяме, че същото се
отнася и за „нормалните“ възприятия и преживявания.
Например, ако петима различни хора са станали свидетели на
престъпление, полицията обикновено получава пет различни описания
на извършителя. Това се дължи на факта, че интерпретацията от самото
начало е част от нашите процеси на възприемане и всеки един от нас
привнася собствените си предварителни нагласи, индивидуални
преживявания и културни предпочитания към това какво всъщност
виждаме и как изживяваме действителността. Съответно фактът, че

362
нашите халюцинации също зависят в огромна степен от нашите
предварителни нагласи, индивидуални преживявания и културни
предпочитания, ни казва повече за стандартните механизми, на които се
основават всички форми на възприемане, отколкото за самата обективна
реалност - или липсата на такава - на видените по време на
халюцинациите сцени и същества.
Казано по-просто, голямото разнообразие от образи, които различните
култури и хора (или дори един и същ човек в различни настроения или
ситуации) виждат по време на транс, не доказва, че в източника на виде-
нията „няма нищо“ или че всичко това е „забъркано в мозъка“ - поне не
повече, отколкото разнообразието в описанията на очевидците доказва,
че не е имало престъпление. Заключението обаче е, че всички основни
сходства между халюцинираните преживявания на различни хора и
култури в различни периоди от историята и праисторията трябва да
предизвикат възможно най-голям интерес и задължително да бъдат
взети предвид при преценяването на статута — реален или нереален —
на свръхестествените светове и същества, които присъстват в тези
преживявания.
Срещаме свръхестественото — или това, което приемаме като
свръхестествено, - в много различни маскировки и има много различни
начини да подходим към него и да го изследваме. Има строги
ограничения за обема на една книга и поради съображения за
пестеливост и за да не се разводни изложението, избрах стратегия да се
съсредоточа върху три специфични проявления на свръхестественото в
несвързани помежду си култури и епохи - където основателно може да се
очаква, че ще има най-малко сходства.
Първото проявление, на което се спряхме, беше светът на духовете,
толкова очевиден в праисторическото скално изкуство и все още
активно присъстващ в съхранилите се шамански култури, пръснати по
целия свят
— от Централна и Южна Африка през Австралия до джунглите на
Амазо- ния. Второто проявление беше обсебеността от свръхестествени
същества, наричани Най-общо елфи и завладели въображението на
Европа от Средновековието до Викторианската епоха. Третото
проявление бяха съвременните преживявания, свързани със срещи с
HJIO-та и извънземни, които са особено разпространени в Северна
Америка.
Под очевидно повърхностните и културно предопределени разлики
направеното в предходните глави подробно разглеждане на трите случая
разкрива съществуването на скрита матрица от дълбоки структурни
сходства и връзки. Освен това е особено забележително как някои общи
теми - например териантропичните преобразявания, присъствието на
подобни на джуджета хуманоиди с големи, косо разположени очи и
несъразмерно големи капковидни глави, появата на бухали,
изпитанието на „ранения човек“ и създаването на хибридни деца, -
изглежда, намират израз отново и отново. Подобни близки и явни

363
сходства и аналогии, простиращи се от Късния палеолит до Космическата
ера, биха изглеждали твърде необикновени, ако биха били породени от лесно
идентифици- руеми, обективни и дълготрайни външни стимули, общи за
всички тях. Но тъй като показват такова постоянство в един толкова дълъг
период в отсъствието на какъвто и да било обективен стимул от „реалния
свят“, това ги прави още по-загадъчни.
Всичко това отново повдига въпроса за умът като приемник, а не просто
като генератор на съзнание, и възражда възможността, която всички,
преживели отвличане от извънземни или елфи или пък иницииране с
болезнени мъчения и пробождания от страна на духовете, автоматично
приемат за даденост - а именно че отвъдните светове, които изследваме, и
свръхестествените същества, с които се срещаме в състояние на транс
притежават някаква своя обективна реалност и имат независимо същест-
вуване извън главите ни.
Една обикновена молекула с необикновено въздействие
Именно за тази възможност бил принуден да се замисли д-р Рик
Страсман, психиатър от Университета на Ню Мексико, когато през 90-те
години на XX в. започнал да провежда експерименти с диметил триптамин
(ДМТ) върху хора. В 3 глава видяхме, че този силен халюциноген, който
шаманите в Амазония извличат от листата и смолите на редица тропически
растения, е основната активна съставка на аяхуаската. Но освен това на
молекулярно ДМТ е свързан много тясно с гьбичния халюциноген пси-
лоцибин,3 както и със серотонина (5-хидрокситриптамин) — най-важният
невротрансмитер в мозъка.4
Широко разпространен в растителното и животинското царство, „ДМТ е,
най-просто казано, навсякъде, накъдето се обърнете“. Думите на са би-
охиимка Александър Шулгин. „Той е в това цветенце тук, в онова дърво и в
животното ей там.“5 Рик Страсман добавя, че той е „част от естествения
състав на хората и другите бозайници, на морските животни, на тревите и
бобчетата, на сухоземните и водните жаби, на гъбите и плесените, на корите,
цветовете и корените“.6 Освен това нашите мозъци сами синтезират и
произвеждат ДМТ, който естествено присъства в човешката кръв, в
човешката мозъчна тъкан и в цереброспиналната течност, в която се къпе
мозъка. Следователно говорим за молекула, която е обикновена във всяко
едно отношение. Само че има нещо, което е твърде необикновено, а именно
бурята от халюцинации, която се разразява в човешкото съзнание, когато
естествените нива на ДМТ в мозъка се покачат над определен праг.
Номиналната цел на изследването на Страсман била да открие дали пси-
хоактивни дози ДМТ, давани през определени периоди от време, биха могли
да имат някакъв медицински или терапевтичен ефект. За да не удължаваме
излишно историята, никакви подобни приложения не били открити,7 само че
на бял свят напълно неочаквано се явило нещо друго. По време на своите
предизвикани от ДМТ пътувания много от участващите в експериментите
имали наситени срещи със свръхестествени нефизически същества. Тези
срещи често били възприемани - както е било при някогашните шамани

364
- като дълбоки и разтърсващи откровения. Няколко доброволци
описали буквално едни и същи преживявания и дори, изглежда,
прониквали в едни и същи светове и общували с едни и същи същества.
Страсман с удивление установил, че в голям брой случаи тези
преживявания, светове и същества били идентични с описаните на Джон
Мак и други психоаналитици от хора, които вярвали, че са били
отвлечени от извънземни.8
В случая очевидно не ставало въпрос за физическо отвличане. Във
всички случаи участниците в изследването не били напускали леглата
си в Университетската болница на Ню Мексико и през цялото време
били под зоркия поглед на Рик Страсман. И все пак след поставянето на
мускулни инжекции с малки дози ДМТ — едва 0,2 милиграма на
килограм от телесното тегло (за предизвикването на халюцинации са
необходими съвсем .малки дози от субстанцията), — съзнанието на
пациентите без никакви усилия се проектирало на съвсем същите места,
където похитените от НЛО твърдели, че са водени, и били подлагани на
съвсем същите изпитания от същите загадъчни същества.
В 18 глава ще се спрем по-подробно на разказите на доброволците.
Техните преживявания не са същите като моите, но като общо има
много поразителни сходства. Според мен основната разлика се състои в
това, че аз трябваше да използвам много по-малко ефикасен метод на
приемане на веществото и бях много по-уплашен и несигурен от
ситуацията.
Да пушиш ДМТ
Доближих пламъка на газова запалка до рубиненочервената капка
кристализирала смола, приблизително три пъти по-малка от грахово
зърно, която току-що бях отронил в огнището на една стъклена лула. Чу
се пукащ и съскащ звук, аз вдишах дълбоко и изпълних дробовете си с
дим. Вкусът съвсем не беше толкова отвратителен, колкото си го бях
представял, но субстанцията имаше странна миризма - далеч не
неприятна, - която ми напомняше на пластелин. Задържах дъх, без да
издишам дима, за да дам на диметил триптамина шанс да си проправи
път през стените на белите ми дробове към кръвта. Още не бях издишал,
а вече се чувствах замаян - същото моментално замайване и загуба на
ориентация, която преди много години получавах от яко дръпване от
цигара с марихуана.
Щракнах отново запалката и я приближих към лулата. Ама чакай
малко! Къде е диметил триптаминът? Смолата се беше стопила в
плътна про- зрачна течност, която се беше събрала в надупчения
станиол на лулата и вероятно вече се просмукваше през него към дъното
на главата. Поднесох пламъка към течността и вдишах отново. Този път
получих много по-малко дим, който задържах в дробовете си за около
десет секунди, преди да го издишам. Сега вече на фолиото беше останало
само петно.
Отпуснах се назад. Какво се случваше с мен, ако изобщо се случваше

365
нещо?
Със сигурност нещо се случваше с мен. Като за начало бях доста за-
маян. Чувствах се добре, но в същото време бях уплашен. Исках едновре-
менно и да легна, и да се завия, и да стана да се разтъпча. Затворих очи.
Ако щеше да има видения, то трябваше да ги видя първо именно тук -
зад спуснатите си клепачи. Само че не виждах нищо, или може ли не
съвсем нищо — само леко загатване за хаотични линии и проблясвания,
най-леките раздвижвания и вълнички по краищата на съзнанието. Те
също избледняха бързо и след десет минути замайването и загубата на
ориентация напълно се бяха разнесли и аз отново бях пълен господар на
всички свои сетива и мисловни способности.
Ако живеехме в свободно общество и бяхме направили съзнателния
избор да използваме халюциногени, за ад изследваме собственото си
съзнание, то щяхме да можем да си купим от кварталната аптека
качествен ДМТ за инжектиране - както и съответното безопасно
приспособление, добър съвет как да използваме наркотика и
информация за рисковете, ползите и противопоказанията. За нещастие
обаче, световните сили са решили, че на нас, хората от богатите
индустриализирани страни, по никакъв начин не може да ни се позволи
да използваме халюциногени за изследване на съзнанието или за
някаква друга цел. Ако пък ли го направим, ще ни пратят в затвора за
30 години. Разбира се, това безсрамно и необяснимо нарушаване на
основното ни човешко право на собственост над собствените ни мозъци
до голяма степен затруднява набавянето на ДМТ — и особено на чист,
качествен ДМТ.
В това се състоеше проблемът ми. Ако имах избор и ако имах
свободата да постъпя рационално и мъдро, с най-голяма грижа за
собственото ми здраве, щях да предпочета да бъда като извадилите
изключителен късмет доброволци на Рик Страсман и да получа дозата
си ДМТ под формата на инжекция. Но тъй като моето общество ми
отказва този избор и ще ме прати в затвора, ако го направя, и тъй като
одобрените от правителството проекти като този на Страсман са редки
като от пиле мляко, аз бях принуден да си доставя наркотика „от
улицата“. Получих го през хора, на които имах доверие, така че не се
съмнявах, че всичко, което са ми дали, е с проверено качество, а не
някакъв гърмящ коктейл от измислени химикали - винаги реална
възможност с наркотиците от улицата. Само че трябваше да се задоволя
с наличното, а наличното беше този рубиненочервен смолист екстракт
от дървесна кора, зареден от природата с много висока концентрация на
ДМТ. Да го пуша, беше метод на налучкване, много по-неефикасен от
невероятно точните мускулни инжекции на Рик Страсман. Освен това,
изглежда, водеше до изключително голямо разхищение на материал —
както току-що бях установил.
Проверих какви запаси ми бяха останали. Имаше една голяма бучка
смола, около два пъти по-голяма от парчето, което вече бях изгорил. А
още една найлонова торбичка, изглежда, съдържаше приблизително

366
същото количество, само че надробено на прах и люспи.
При този наркотик дозата беше от огромно значение и при първия
опит бях изпушил твърде малко. Това очевидно се дължеше на факта, че
не бях използвал достатъчно от смолата, а малкото, което бях използвал,
почти веднага се бе стопило и бе станало негодно за пушене. Свалих от
лулата фолиото с петното от утайка с цвят на сьомга и го замених с ново.
Имах лоши предчувствия за употребата на ДМТ - направо ме беше страх
- и не мисля, че щях да стигна толкова далеч, ако работата ми не ми
налагаше да се запозная с тази молекула. Сега вече нямаше да мога да
понеса дори още един час мисълта за примитивния си страх от
преживяването с ДМТ. Трябваше да го направя! Съответно реших да
изпуша на един път целия остатък от голямата бучка, която щеше да ми
осигури поне два пъти по-голяма доза от първия опит. Предполагах, че
номерът се състои в това така да поднасям пламъка, че да не изгори
цялата смола наведнъж, и така да получа поне четири или пет силни
дръпвания, преди да е изчезнала.
Смолата се разтроши лесно между пръстите ми на малки
кристалчета, които пръснах върху новото, чисто фолио. Получи се доста
застрашително купче. И щях да изпуша всичко това? Трябва да съм се
побъркал. Санта седеше до мен и ми подаде чаша изворна вода от
параклиса на Светата дева в Лурд, който бяхме посетили осем месеца
по-рано. Не съм християнин, но пещерата в Лурд е била на елфите,
преди да я заемат католиците, и след като в средата на XIX в. малката
Бернадет Субиру получила видения пред нея, тя първо описала
видяната от нея женска фигура не като Дева Мария, а като petito
damizela, „малка дамичка“ — определение, което напомня за приказния
фолклор в Пиренеите.9 Има още нещо, което малко хора знаят за Лурд
—че там са открити голям брой преносими произведения на късно-
палеолитното изкуство.10 Но за това ще стане дума по-късно.
Вихрушка
Щракнах запалката, надвесих пламъка над ръба на главата на лулата
и се опитах да не запаля цялата лула наведнъж. Отново се чу пукане и
със- кане и аз вдишах дълбоко. Този път сякаш успях да вкарам в
дробовете си голямо количество дим. Задържах го няколко секунди, след
което бавно го изпуснах и отново вдишах половината. Моменталното
замайване се върна, но много по-силно отпреди. Издишах отново и
погледнах в лулата. Хммм, този път беше останало доста! Щракнах
отново запалката и насочих пламъка към другата страна на топящата се
купчинка. Пукане. Съскаме. Още едно силно вдишване... Задръж,
издишай, вдишай обратно, издишай. Запали отново. Този път целта беше
малка плътна бучка смола, останала сред морето на топенето. Щрак.
Пукане. Съскане. Вдишай. Издишай...
В този момент вече се чувствах доста повече от замаян, далеч отвъд
загубата на ориентация. Трябваше да легна - бързо. Само че в лулата
имаше още малко смола, която можеше да бъде изпушена. Знаех, че след

367
като съм стигнал дотук, съм длъжен да го изпуша цялото, за да съм си-
гурен, че съм приел стабилна доза. Щрак. Пукане. Съскане. Вдишай. По

368
 дадох лулата и запалката на Санта, изтегнах се в цял ръст на канапето и
затворих очи.
Въпреки че рационалното ми наблюдаващо съзнание не ме напусна дори
за миг, този път се оказах потопен в изключително силен психеде- личен
епизод. Чувствах се все едно някаква напълно непреодолима безлична сила
— потоп или вихрушка — ме измъква от тялото ми и ме отнася на някакво
далечно и издигнато място. Тогава, докато все още се намирах насред това
стремително и главозамайващо издигане, цялото ми зрително поле се
изпълни с кипяща маса от невероятно богати и наситени цветове, нагънати в
змиевидни преплитащи се вълни и украсени с ярки точки подобно на телата
на хиляда змии. Цялата светеща лъчиста маса пулсираше и потръпваше,
изпълнена с невероятна, неописуема заплаха. Сега вече наистина се
страхувах. Сърцето ми биеше по-бързо. Потях се. Санта постави хладната си
ръка на челото ми, но след малко ме обзе страх, че и тя някак си ще бъде
увлечена във вихъра, и я помолих да се дръпне. Стенех и пъшках. И през
цялото време, независимо дали очите ми бяха затворени или отворени,
масата от кипнали цветове нахлуваше в съзнанието ми и завладяваше
вниманието ми.
И тогава внезапно... ВУУУУУУП!!! Всичко стана невероятно бързо. В
един миг бях пред стената от цветове, хипнотизиран и ужасен от нея. В
следващия миг... БАМ! Нещо ме тласна през нея в някакво странно и древно
геометрично пространство от другата страна на стената.
Високоскоростни машинни същества
Какво беше това място? Къде се намирах? Как се озовах тук? Още преди
да съм успял да си задам който и да било от тези основни въпроси, някакви
неща започнаха да се случват и потокът от информация ме заля.
Първото нещо, което се случи, беше, че усетих присъствието на други
интелигентни съзнания около мен — в тази странна геометрична зала с про-
зрачни равнини и невъзможни ъгли. Това, което успях да видя, бяха намеци и
загатвания за трескава и целенасочена дейност по краищата на стаята — все
едно там имаше някакви същества, но се движеха толкова бързо, че се
размазваха.
В този момент произнесох на висок глас: „Страх ме е. Това място ме
плаши. Искам да се махна оттук“. Тресях се и треперех, отчасти от непод-
правен страх, отчасти защото внезапно ми беше станало много студено. Само
че знаех, че няма как да се измъкна оттук, преди диметил триптами- нът да
ме пусне.
Насочих вниманието си към бързоподвижните малки същества по кра-
ищата на геометричната зала, които се стрелкаха все едно по релси по ин-
тегралните схеми на огромен компютър. Постепенно сцената започна да се
изяснява. Все още не можех да видя ясно съществата и да различа формите
им, само че ме обзе силното чувство за общуване с тях. Осени ме прозре-
нието, че мястото, в което се намирах, имаше нещо общо с предаването на
знания. Бях тук, за да се уча, и тези бързопоДвижни малки машиноподобни
същества бяха моите познавателни инструменти.

369
 В този момент и може би през следващите две-три минути реално време,
бях въведен — поне в ограничената степен, в която можех да осъзная
случващото се, - в истински отвъден свят, който беше организиран по съвсем
различен от нашия начин. Тук законите на физиката не важаха, тук имаше
повече от три измерения, тук бяха складирани огромни количества
информация. Имах силното усещане, че ме развеждат из него много, много
бързо — „ето как правим нещата тук, ето какви сме“, - и че целта на този
урок е нещо като въведение, така че да мога да използвам техния свят пра-
вилно. В,този смисъл бях нещо като емигрант, който не знае езика, но слуша
лекция, изнесена от чистосърдечните местни чиновници. Имаха добри
намерения и със сигурност искаха да ми кажат важни неща. Аз също имах
добри намерения, и исках да чуя това, което ми казват. Само че просто не
можехме да се разберем.
Към края на преживяването ми показаха ромбовиден екран, изпълнен със
същите преплетени змиевидни вълни, които бях видял на влизане. Те бяха
оцветени в същите кипнали цветове. Почувствах се привлечен към фигурите.
И тогава... ВУУУУУУП! Внезапно се оказах в изходна позиция, настроен на
Нормалната честота.
Първото и най-силно чувство, което изпитах, беше на облекчение.
Текст
Беше ми останала единствено прахообразната субстанция в найлоновата
торбичка. Не беше същата като смолата, която вече бях изпушил. Може би
беше по-стара. А може бй беше извлечена от друг вид богато на ДМТ
растение. Започнах с една трета от количеството, но това беше грешка, тъй
като - както можеше да се очаква - получих само леко замайване.
Веднага напълних главата на лулата с всичко, което ми беше останало, и
като прокарвах пламъка по краищата на купчинката прах успях да измъкна от
нея нещо като четири добри дръпвания.
Отпуснах се назад, потреперих и позъзнах, постенах и попъшках още
малко и отново се почувствах ужасно уплашен. Този път нямаше цветове и
не открих пътя към геометричните зали на отвъдния свят. Вместо това
започнах да получавам различно, но също толкова целенасочено и изпълнено
със смисъл послание, този път насочено пряко към мен.
Първото нещо, което забелязах, беше една дебела, органична на вид тръба
с цвят на слонова кост, която пресичаше хоризонтално приблизително
долната една трета от зрителното ми поле. След това на повърхността на
тръбата избиха черни линии и започнаха да се движат и преподреждат в
стройни вертикални и хоризонтални регистри и хаотични спирали и зиг- зази.
Много често се появяваха поредици от почти разпознаваеми числа и букви,
но също толкова често виждах откъси от текстове на езици, които ми бяха
напълно непознати - понякога съставени от нещо като йероглифи,

370
пиктограми или символи. Непрекъснато местещи се, подреждащи и пре-
подреждащи се подобно на компютърна програма, която върви на
хиляди различни азбуки едновременно, самите редове в определени
моменти сякаш оживяваха и започваха да се държат по начин, който ми
напомняше за малки, работливи механични мравки или паячета.
След това представлението за миг се промени и на мястото на прости-
те монохромни линии се появиха двойки от многоцветни виещи се змии,
усукали се една около друга и сведени до миниатюрен,
субмикроскопичен мащаб - все едно ми бяха позволили да надникна в
ядрото на клетката и да наблюдавам танца на ДНК - върховния
„Господар на преображенията“.
Какво означаваше всичко това? Какво се опитваха да ми кажат?
Защо ми показваха тези неща? В последния момент забелязах, че зад
преплетените спирали парадът от букви и цифри отново е започнал своя
ход, и после... ВУУУУП! БАМ!
Бях пушил ДМТ и бях оцелял.

369
24. Свръхестественото

372
 3.
СРЕД МАШИННИТЕ ЕЛФИ

Моето преживяване с диметил триптамина беше качествено

различно от световете и съществата, с които ме беше срещнала
аяхуаската. Защото докато световете на аяхуаската изглеждаха богати,
пищни и изобилни на трансформации на органичен и свръхестествен
живот, ДМТ ме изпрати в свят — или някакъв аспект на свят, - който от
самото начало изглеждаше като изключително изкуствен, конструиран,
неорганичен и технологичен по своята същност.
Може би това не беше много далече от технологичните
приспособления, с които духовете, елфите и извънземните винаги са
били свързани — кръговия танц, летящите чинии, летящите щитове и
т.н., и т.н. Освен това, както ще видим, редица от доброволците от
проекта на Рик Страсман в Университета на Ню Мексико са разказали
за преживявания, които са много близки до някои елементи от
виденията по време на моите сеанси с аяхуаската. И все пак нищо, с
което по-рано се бях сблъсквал под влиянието на аяхуаската, не
приличаше дори малко на прозрачното геометрично пространство, в
което ме изпрати ДМТ по време на първото от моите две пътувания.
Със своята същност на малки разумни същества, които се щураг по
печатни платки и тъпчат огромно количество неразбираема
информация в мозъка ми, то оставяше силното впечатление за
технологична схема, която е създадена изрично, за да предлага много
бързи инструкции, състоящи се от сложна информация.
Ако трябва да бъда по-точен, технологията в помещението, изглежда,
беше свързана с демонстрирането на някакъв вид запис, който беше пус-
нат на плейбек в момента на пристигането на моето съзнание. Стори ми
се някакъв много силен и специален вид запис, който беше
интерактивен до степен, която надминава и най-големите мечти на
съвременните компютърни специалисти. Той можеше да нагажда
предаваната информация според психологията, обичайните възприятия
и културата на всеки включил се индивид. Освен това можеше да
забързва и да забавя ход, отново благодарение на интерактивната
обратна връзка.

373
 Аз лично бях паникьосан, без опит в употребата на мисловната тех-
нология. Освен това се включих към канала ДМТ само за няколко мига.
Като си припомням сцената сега, имам чувството, че когато съзнанието
ми
беше в помещението — където или каквото и да беше то, — се държах
като ужасено животно, което по невнимание се е озовало в машинно
отделение. Прекъснатата връзка с реалността, силният световъртеж от
това, че съм на толкова чуждо и неочаквано място, и дълбоко вроденият
ми страх от присъствието на нечовешки разум ме караха да се въртя
изпаднал в паника. Беше ме обзела естествената реакция „отбранявай се
или бягай“, която ми попречи да преценя ситуацията, в която бях
изпаднал.
Въпреки това излязох от преживяването със странното усещане, че ми
е било предадено огромно количество данни. Знам, че звучи странно, но
дълго време след това продължавах ясно да съзнавам цялата тази нова
информация - точно както човек съзнава присъствието на голям нов
документ, появил се на твърдия диск на компютъра. И точно както е
възможно да качиш нов файл, но да не можеш да го отвориш, ако нямаш
подходящата програма, така и аз установих, че по време на моите сеанси
с ДМТ съм получил огромно количество информация, която просто не
можех да „отворя“. Дали след известно време щях да се науча да я чета,
това беше съвсем друг въпрос, но засега разполагах с - както ми се
струваше - милион гигабайта от суров бинарен код, който очакваше да
му обърна внимание, а не можех да разбера дори думичка от него.
И така, част от преживяването беше този непрекъснат и огромен
поток от информация. Но другата част - въпреки че имах съвсем смътни
спомени за техния вид - бяха съществата, които ми представиха или
направляваха към мен тази информация по време на първото ми
пътуване. При всички положения това, което си спомнях най-ясно за тях,
беше не техният външен вид, а интелигентността им - която на момента
ме порази като напълно различна по своята емоционална наситеност от
контакта с човешката интелигентност. Чувствах се по-скоро в
присъствието на роботи с големи мозъци, отколкото на хора - роботи,
които изучаваха и изпитваха моите реакции и в съответствие с тях

374
коригираха силата и тоналността на потока от данни. Нещо повече,
изглежда, тяхната основна функция беше да ми показват някакви неща
- всъщност да ми устроят представление — често по много забавен и раз-
влекателен начин. Прескачаха през шест измерения и разкриваха пред
очите ми пана с движещи се мотиви - при това с известна маниерност,
все едно току-що бяха направили някакъв много хитър номер и бяха
доволни. Бях сигурен, че са били в помещението и преди да вляза в него
и че са останали и след като съм си тръгнал. С две думи, те бяха част от
основното оборудване. И наистина си представях как целият
интерактивен комплекс автоматично е преминал в режим „стендбай“ в
момента, в който ДМТ престана да оказва своето въздействие и аз се
върнах на честотата на Нормалния канал.

Машинни светове
Моето преживяване - да бъда закаран на място в някакъв отвъден
свят, което има явен технологичен характер, - имаше много аналогии
сред виденията на доброволците от проекта на Рик Страсман. Ето какво
разказал
Джеремая, след като ми била поставена инжекция със силно
психоактивна доза ДМТ (като за тази изключително сили» субстанция) -
0,4 милиграма на килограм телесно тегло, най-високаi ;i ‘ h рамките на
изследването на Страсман:

„Това е различен свят. Удивителни инструменти. Машинообразни неща...

Бях в голямо помещение... Имаше една голяма машина в центъра, с кръгли
тръби, които сякаш се виеха — не като змии, а по-скоро някак технически.
Тръбите не бяха отворени в края си. Бяха масивни и синьосивкави, може би от
пластмаса... Имах усещането, че машината ме препрограмира или нещо
такова... Наблюдавах някои от резултатите на машината - може би от мозъка
ми. Беше малко плашещо и с почти непоносима наситеност“. 1

Други доброволци разказвали как са видели „вътрешните механизми“

на машините по време на своите породени от ДМТ пътувания, както и че
са били „в процесорите на компютър“.2 След последната доза от едно
изследване, целящо да провери издръжливостта на участниците и
включващо четири дози, Сара внезапно заявила:

„Винаги съм знаела, че не сме сами във Вселената. Мислех си, че един-
ственият начин да ги срещнем е с ярки светлини и летящи чинии в открития
космос. Никога не ми е хрумвало, че бихме могли да ги открием в собственото
си вътрешно пространство. Мислех си, че там можем да срещнем единствено
някакви неща от нашата лична сфера на архетипове и митология. Очаквах
духове водачи и ангели, а не извънземни форми на живот... Видях някакво
оборудване или нещо такова... Приличаха на машини“. 3

Карнавали и клоуни
Особеното впечатление, с което бях останал, че подобните на машини

375
манекени - които спокойно можех да изтълкувам като „клоуни“ или
„елфи“ - са организирали пред мен „представление“, както и за прехвър-
лянето на информация също доста често споделяно от доброволците на
Рик Страсман. Ето какво казала Марша, когато си възвърнала
нормалното състояние на съзнанието след сеанс с високата доза от 0,4
милиграма ДМТ на килограм телесно тегло:

„Знаете ли какво ми се случи? Бях на въртележка! Имаше много кукли в

костюми като от края на XIX в. - мъже и жени, всичките в естествен ръст...
Всичките се въртяха около мен на пръсти... Имаше и някакви клоуни, които
прехвърчаха насам-натам — не бяха основните действащи лица, но изглеждаха
по заети и сякаш в по-голяма степен съзнаваха моето присъствие от манеке-
ните“.4

При същата доза Касандра разказва:

„Нещо улови ръката ми и ме дръпна. Сякаш искаше да ми каже: „Да вър-
вим!“. Тогава започнах да летя сред много интензивна среда, която напомняше
на цирк. Никога не съм се чувствала толкова извън тялото си. Първо леко ме
сърбеше, докато наркотикът проникваше в мен. Преминахме през някакъв
лабиринт изключително бързо. Казвам „ние“, тъй като сякаш не бях сама.
Готино беше. Имаше някакви допълнителни циркови атракции —ужасно
екстравагантни. Трудно е да се опише. Изглеждаха като палячовци. Едва ли не
изнасяха представление само за мен. Бяха смешни на вид, със звънчета по
шапките и големи носове. Само че имах усещането че могат да се обърнат
срещу мен и не бяха напълно приятелски настроени“.3

Крие:

„Опитваха се да ми покажат колкото се може повече. Общуваха с думи.

Приличаха на клоуни, или на палячовци, или на шутове, или на някакви шега-
джии. Бяха ужасно много и се занимаваха със своите шегички“. 6

Сара:
„Бях уплашена, но непрекъснато си повтарях: „Успокой се, предай се, при-
еми ги“. И тогава видях нещо, което мога да опиша само като сцена от казино в
Лае Вегас — всичките тези примигващи и въртящи се светлини... След това...
„отлетях“ нататък и видях клоуни, които изнасяха представление..., въодуше-
вени клоуни...“.7

Като се има предвид основната роля на ДМТ за психоактивността на

аяхуаската, вероятно е напълно предсказуемо, че и южноамериканската
отвара понякога, изглежда, настройва мозъка на странната „честота“ на
чистия ДМТ, която е много различна от тази на Нормалния канал и на
която човек среща същества, които често му се явяват в образа на
клоуни на фона на карнавален или цирков декор. Това не означава, че
предизвиканите от аяхуаската и ДМТ преживявания са идентични -
напротив, много внимателно подчертах, че не са. Читателят ще си

376
спомни, че аяхуаската съдържа и други психоактивни алкалоиди, най-
вече хармалин, които удължават продължителността на „пътуването“ до
няколко часа (за разлика от двайсетината минути, типични за чистия
ДМТ). Въпреки това Бени Шанон, професор по психология в Еврейския
университет в Ерусалим, съобщава, че сред представителната извадка от
няколкостотин души, чиито породени от аяхуаската преживявания е
документирал, „честотата, с която във виденията се явяват съоръжения,
свързани с увеселителни паркове, е, струва ми се, непропорционално
висока. Особено застъпени са въртележките и виенските колела“.8
Ето един пример за това: Майкъл Харнър - американски антрополог,
занимавал се с теренна работа в Амазония в началото на 60-те години на
XX в., - видял през първата нощ, в която пил аяхуаска, нещо, което
описал като „свръхестествен карнавал от демони“.9
В 16 глава вече разказах за случая на група деца от САЩ, които със
сигурност не били пили аяхуаска, но твърдели, че са били
транспортирани в небето от НЛО, което първоначално им се явило под
маскировката на „сергия на панаир“ и в което имало „маскирани като
хора извънземни, които ги попитали дали искат да отидат на
пътешествие“.10 В същата глава читателят ще открие и историята на още
една среща на деца с НЛО. Група английски хлапета на между осем и
десет години видели около шейсет малки същества със сини ризи, жълти
вратовръзки и шутовски шапки е топки накрая. Въпреки че според
разказа обикаляли наоколо с малки коли, които се движели с голяма
скорост и безшумно прескачали препятствията, цялостният облик и стил
на съществата съвсем не бил модерен и технологичен. Навремето децата
ги изобразили на рисунки, на които те много приличат на елфи, гноми,
джуджета или клоуни - както биха били изобразени през
Средновековието. ’1 В 12 глава се запознахме с Мария Сабина, шаманка
от индианското племе масатеки, която практикувала в село Хуатла де
Хименес в Мексико през 50-те години на XX в. Разказах историята за
„голямата книга с многото изписани страници“, за която твърди, че й
била показана от дух по време на един от псилоцибиновите й трансове, и
направих сравнение с подобни книги, които били показвани на похитени
от НЛО от същества, които те възприели като извънземни. Благодарение
на етнографите, на които понякога се позволявало да присъстват и които
правели записи и после ги транскрибирали, днес са запазени голяма част
от свещените заклинания, които Мария Сабина използвала по време на
своите „гьбични veladas“ (це- лонощни лечителски шамански бдения).
Интересно е, че те често включват споменавания на клоуни, както и че
Мария често наричала самите ха- люциногенни гъби „малки клоуни“.
Една нощ, когато погълнала тринайсет двойки от Psilocybe mexicana,
тя ги описала като „Тринайсет върховни вихрушки. Тринайсет вихъра в
атмосферата. Тринайсет клоуни. Тринайсет личности“.12 Записите ни
казват, че по-късно през същата velada Мария извикала: „Господарка на
клоуните съм аз, жена-господар на светия клоун“.13 А по към сутринта
казала: „Предводителка на клоуните съм аз... Жена съм на светия
клоун“.14

377
 При друг случай, докато разказвала историята на живота си на амери-
канската антроположка Джоан Халифакс, Мария си спомнила за
времето, когато за първи път консумирала халюциногенни гъби и
започнала кариерата си на шаман:

„Душата ми излизаше от тялото и отиваше към един свят, който не

познавах, но за който само бях чувал да се говори. Беше свят като този, пълен с
планини, гори и реки. Но имаше и други неща - красиви домове, храмове,
златни палати.
И там беше моята сестра, която беше дошла с мен, а също и гъбите, които ме
очакваха - гъбите, които бяха деца и джуджета, облечени като клоуни...“.15
За Мария Сабина тези преживявания, халюцинирани под
въздействието на псилоцибина, били напълно реални - независимо че се
случвали в свят, който не можела да посещава в нормално състояние на
съзнанието. От друга страна, за повечето западни учени отвъдният свят,
в който Мария вярвала, че прониква, както и „облечените като клоуни
джуджета“, които видяла там, по никакъв начин не биха могли да са
реални, тъй като се знае, че по време на своите veladas тя не е ходила
никъде, а през цялото време е присъствала физически в този свят.
Подобно на доброволците на Рик Страсман 40 години по-късно, които
никога не напускали болничните легла, изглежда, че мозъкът на
масатекската шаманка е бил временно настроен на честотата на канала
ДМТ — и тъй като, както вече знаем, псило- цибинът е много близък на
ДМТ, това изобщо не трябва да ни изненадва.
Но какъв точно е този „канал“ и защо е трябвало милиони години ево-
люция да ни подготвят за това да преживяваме срещи със същества,
които приличат на клоуни, когато нивото на един вече естествено
присъстващ в мозъците ни хормон премине определен праг? Освен това,
и това никак не е маловажно, откъде изобщо се е взела тази идея за
клоуните? Дали виденията на карнавални фигури, явили се на
доброволците на Страсман, на Мария Сабина, на Майкъл Харнър и
други, са повлияни изцяло от строго модерни и близки от културна
гледна точка телевизионни и циркови програми? Или е възможно
посоката на влиянието наистина да е обратна и вдъхновението за най-
първите клоуни да е дошло от видения и халюцинации, получени в
променени състояния на съзнанието - независимо дали е било
предизвикано спонтанно или под влиянието на свързани с ДМТ
халюциногени? Знаем, че най-малко още в Древна Гърция - страна,
богата на психоактивни растения, — пиесите, фарсовете и пантомимите
често са включвали изпълнения на джуджета и деца, облечени много
подобно на днешните циркови палячовци.16 По-древната история на този
вид театрални фигури остава неясна - напълно е възможно да са се явили
и от окултни светове, които поначало са били достъпни единствено във
виденията.
Парадигматични войни
За западната наука - така, както е структурирана понастоящем, - е не-

378
възможно да обърне сериозно внимание на шаманските обяснения на
преживявания като тези на Мария Сабина и на доброволците на Рик
Страсман, както и на преживяванията, които самият аз имах под
влияние на халюциногени. Това не се дължи на някакво изопачаване на
начина, по който шаманите обясняват действителността. Нито пък в
техния светоглед има нещо, което е изконно слабо, лъжливо или
нелогично. Причината е много проста — противопоставящата му се
материалистическа парадигма, на която са изградени прогресът и
постиженията на западната технология, би претърпяла катастрофална
имплозия, ако шаманите се окажеха прави.
Шаманското обяснение гласи следното: когато Мария Сабина, добро-
волците на Рик Страсман и аз приемаме халюциногени, нашите тела ос-
тават на земята, докато „духовете на растенията“ временно
освобождават някакъв аспект от нашето съзнание, който пътува в други,
нефизически светове и там се среща с интелигентни същества. Това че
Страсман е започнал да нарича ДМТ „духовна молекула“ и е готов да се
замисли за възможността хората да са развили подобна връзка с нея
именно защото „води към духовни светове“, вероятно е признак за това
доколко неговото изследване е променило собствения му светоглед като
учен:'7
„Обикновено тези светове остават невидими за нас и нашите инструменти и
ние нямаме достъп до тях, докато сме в нормално състояние на съзнанието.
Само че теорията, че те са действителни, че са „извън нас“ и са независими, е
също толкова вероятна, колкото и другата, че съществуват „единствено в
главите ни“. Можем да ги разберем и да взаимодействаме с тях, просто ако
променим способностите на нашите мозъци да приемат“.18

Трябва да похвалим Страсман, че разглежда подобни идеи. Но самият

той пръв ще изтъкне, че отчасти заради контактите на неговите
доброволци с нещо, което те са възприели като обитатели на други
светове - и отчасти защото му било трудно да опише терапевтичната
полза от подобни преживявания според нормите и очакванията на
западното здравеопазване, - в крайна сметка той решил да се откаже от
този потенциално взривоопасен изследователски проект.19 Както
обяснява най-чистосърдечно, не бил „подготвен за невероятно честите
разкази за контакти с някакви същества. Това поставило под въпрос
неговите възгледи за мозъка и действителността“.20 Връщайки се към
проекта през 2001 г., той развива това си заявление:
„Когато прелиствам бележките, които си водех край болничните легла, аз
непрекъснато се чувствам изненадан от това колко много от нашите добро-
волци са „осъществили контакт“ с „тях“ или някакви други същества. Поне
половината са го направили, под една или друга форма. Участващите в из-
следването употребяват по отношение на тях определения като „същества“,
„извънземни“, „водачи“ и „помощници“. Тези „форми на живот“ изглеждали
като клоуни, влечуги, богомолки, пчели, паяци, кактуси и човечета от детски
рисунки. Все още се удивлявам, когато видя в записките си коментари от сорта

379
 на „там бяха тези същества“, „поведоха ме“, „бързо се хвърлиха върху мен“.
Сякаш мозъкът ми отказва да приеме написаното черно на бяло. Може би
изпитвам такива затруднения с тези истории, тъй като те отправят предиз-
викателство към господстващия светоглед, както и към моя собствен“.21

Завръщането на елфите и феите

Голям брой от доброволците на Страсман споменават в своите разкази,
че по време на предизвиканите от ДМТ „пътувания“ са се срещали със
същества подобни на елфи и феи. Например Касандра говори за срещи с
„ДМТ-елфи... Те бяха общителни и си прекараха чудесно, като създадоха
у мен усещането, че съм обичана“.22 Само че на осмата минута от сеанс с
високата доза от 0,4 милиграма на килограм телесно тегло Карл имал не
чак толкова приятелска (и със сигурност по-объркваща) среща със
същия вид същества:
„Наистина беше много странно. Имаше много елфи. Бяха пакостливи и
своенравни и може би четири от тях се появиха отстрани на един участък от
междущатска магистрала, по която редовно пътувам... Държаха бюфети и ми
показваха някакви невероятно красиви, сложни и вихрени геометрични сцени в
тях. Един от тях направи така, че да не мога да мръдна. Изобщо не ставаше
въпрос кой контролира ситуацията — те я контролираха напълно. Искаха от
мен да гледам!“.23

След втората доза от курса от четири дози, част от изследването за по-

носимост на участниците към ДМТ, Сара разказала следното:
„Този път агресивните въртящи се цветове бяха почти познати. Внезапно
сред мотивите се яви едно пулсиращо „същество“. Макар че ще прозвучи
странно, бих го описала като „Тинкърбеловидно“ [т.е. „феевидно“]. Опитваше
се да ме накара да тръгна с него. Първоначално не исках, тъй като не знаех как
ще намеря пътя обратно. В момента, в който реших, че все пак искам да отида с
него, почувствах, че въздействието на наркотика отслабва и че не съм доста-
тъчно „надрусана“, за да го последвам. Казах му: „Сега не мога да дойда с теб.
Разбираш ли - искат да се върна“. Не изглеждаше да се е обидило и всъщност
ме „последва“, докато не усетих, че е стигнало до границата си. Почувствах, че
ми казва „довиждане“...“.24

Шон също участвал в изследването за поносимост към ДМТ, при

което му инжектирали четири дози от по 0,3 милиграма на килограм
телесно тегло на интервали от един час. По време на първия сеанс той
получил следното невероятно интерактивно видение:
„Наблюдавах как един нисък град... на далечния хоризонт се обагря в най-
различни цветове и оттенъци, а във въздуха над града не носеха множество
неясни „неща“. Тогава забелязах жена на средна възраст, с остър нос и
бледозеленикава кожа, която седеше вдясно от мен и също наблюдаваше града.
Извърна се леко към мен и ме попита: „Какво друго бихте желали?“. А аз
отговорих по телепатичен път: „А какво друго можете да ми предложите?
Нямам представа какво можете да правите“. Тогава тя се изправи, дойде до

380
 челото ми, докосна го и то се затопли. После използва някакъв остър предмет, с
който отвори панел в дясното ми слепоочие и освободи невероятно голямо
напрежение. Това ме накара да се чувствам много по-добре отпреди, въпреки
че разбирах, че и по-рано съм се чувствал добре“.25
Като изключим присъствието на подобната на вещица фея със зелена
кожа, в този странен разказ има нещо повече от намек за други теми, с
които читателят вече е запознат от предходните глави - например
„шаманска хирургия“ (по време на която инициираният често има
усещането, че нещо прониква в главата му или че черепът му бива
отворен) и болезнените, но често благотворни операции, които
извънземните евентуално извършват върху похитените от тях хора.26 '

Детски стаи
В 13 глава видяхме, че отвлечените от НЛО често биват закарвани в
т.нар. „помещения за представяне на деца“, в стаи, където трябва да си
играят с хибридни деца, и в стаи, където трябва да кърмят хибридни
бебета. Доброволците на Страсман не съобщават да са виждали бебета
под въздействието на ДМТ, но разказват за това как са се озовавали в
помещения, които приличали на забавачници или ясли.

„Имаше някакви сцени и форми като в ясли — казва Габи, след като е полу-
чила висока доза от 0,4 милиграма на килограм. — Имаше детски креватчета и
различни животни, които трептяха. Върнах се към някаква сцена или чувство
от детството. Все едно се намирах в количка. Детски образи. Беше страшнич-
ко. Не мога да го опиша. Може би ще успея да го нарисувам. Все едно бях дете
в количка, в някакво помещение. В стаята имаше хора като от анимационен
филм, но не тях исках да видя.“27

Скоро след като получил своята доза от 0,4 милиграма на килограм,

Арон се озовал - или най-малкото съзнанието му се озовало - в затворена
стая. Подобно на толкова много от лишените от подробности помещения,
където са водени похитените от НЛО, и подобно на прозрачната геомет-
рична зала, където ме прати първата ми доза ДМТ, стаята нямала нито
видим вход, нито изход:

„Няма врати. Всъщност няма нищо, през което да се влезе или излезе. Или е
ей тук — тъмно е, — или ей там — има някакви образи. Просто не можеш да
направиш нищо с тях. Бяха маянски йероглифи. Интересно беше. Йероглифите
се превърнаха в стая, все едно бях дете. Там имаше играчки, все едно бях дете.
Така беше. Беше приятно“.28

Също под въздействието на висока доза, петдесетгодишният

Джеремая открил, че съзнанието му се е пренесло в подобно помещение:

„Бях в ясли. Високотехнологични ясли с едно-единствено пластелиново чо-

вече, високо около метър, който се грижеше за мен. Почувствах се като бебе.
Не човешко бебе, а бебе, което беше свързано с разумните същества,

381
 представени от пластелиновото човече. То съзнаваше моето присъствие, но се
чувстваше особено загрижено за мен. Един виД безпристрастен интерес,
какъвто родител би почувствал, ако погледне в кошарката, в която лежи
едногодишното си дете. Когато влязох вътре, чух един звук „хмммммм“. След
това чух двама или трима мъже да си говорят. Чух как един от тях каза: „Той
пристигна“.29

Истории за извънземна лаборатория

Забавачниците са първата от множеството силни и очевидни прилики
между преживяванията на отвлечените от НЛО и хората, на които е бил
инжектиран ДМТ. От представените по-горе разкази вече е ясно, че
участниците в изследването често имат усещането, че не упражняват
никакъв контрол върху мястото, където е отведено тяхното съзнание.
Точно по този начин се бях почувствал и аз, а в предходните глави
видяхме, че това е обичайно усещане и преживяване при похитените от
НЛО както и, разбира се, сред отвлечените от елфи. Нещо повече,
задълбоченото изследване на стотиците страници разкази на
доброволците на Страсман разкрива, че в същността на техните
породени от ДМТ преживявания има една обща атмосфера, както и
ситуации, подбор на действащите лица и последователност на
процедурите, които в удивителна степен съвпадат с типичното развитие
на похищенията от НЛО.
След сеанс с висока доза от 0,4 милиграма на килограм, Лукас
разказва следното:

„По никакъв начин не можете да се подготвите за това, което ви очаква.

Има един звук, едно „бззззззззззззз“. След това започва да става все по-силен и
по-силен и все по-интензивен и по-интензивен. Приближавах се, приближавах
се и внезапно БАМ! Долу вдясно от мен видях космическа станция. Усещах
присъствието на поне две същества — по едно от двете ми страни, които ме
насочваха към една платформа. Освен това съзнавах присъствието на много
същества вътре в космическата станция — автомати, подобни на ан- дроиди
създания... Извършваха някаква рутинна технологична работа и не ми
обърнаха никакво внимание. Отворих очи в състояние на пълно объркване“. 30

Същото пълно объркване чувстват и много отвлечени от НЛО, когато

биват пренесени по нишки светлина до летящи чинии, където първото
нещо, което виждат, са редици от подобни на роботи малки същества,
много заети с някакви неразбираеми задачи. След това биват отведени
или просто се озовават в стая за прегледи, където върху тях биват
извършени някакви медицински процедури.
„Бях в бяло помещение и изпитвах определени емоции и чувства, които
създаваха у мен усещания за паралелна реалност — разказва Илай, един от до-
броволците на Страсман, след като е получил доза от 0,4 милиграма ДМТ на
килограм телесно тегло. — Бялото помещение се състоеше от светлина и прос-
транство. Имаше кубове, по чиято повърхност бяха подредени изображения...
Беше светло, но имаше и много друга информация, която постъпваше.“31

382
 Ето какво казва Арон:

„Нямаше връщане назад. След секунда-две осъзнах, че вляво от мен се

случва нещо. Видях психеделично пространство в електрикови цветове, което
наподобяваше стая, но без ясни деления или краища. Пулсираше и туптеше с
електрическа сила. Пред „мен“ се издигаше подобна на подиум маса. Изглеж-
да, имаше някакво присъствие, което сякаш ми предлагаше или сервираше
нещо. Исках да знам какво е това и „усетих“ отговора, че мястото ми не е там.
Присъствието не беше враждебно, само някак си раздразнено и рязко“. 32

Разбира се, подобни невраждебни, но раздразнени и резки извънземни

присъствия често се срещат при отвличанията от НЛО — похитените
обикновено ги описват като малко по-високи от подобните на роботи
„сивчовци“. Освен това тези същества обикновено отговарят за
странните хирургични процедури, на които са подлагани отвлечените и
по време на които - поне последните вярват, че е било така, - телата им
биват разрязвани, пронизвани и сондирани, а в очите, мозъците, ръцете,
гръбначните стълбове и други части биват поставяни импланти. Не
можем винаги да бъдем сто процента сигурни, че телата на похитените в
действителност не са ходили на местата* където е било съзнанието им —
тъй като всъщност няма свидетели, които да потвърдят едното или
другото. Само че знаем със сигурност, че телата на доброволците в
проекта на Рик Страсман са останали в болничната стая, където им е
бил инжектиран ДМТ. Въпреки това и в техните преживявания има
сонди, импланти и хирургия.

„Това бяха някакви клинични изследователи, които сондираха мозъка ми -

съобщава Джим по време на едно от породените от ДМТ преживявания. - Има-
ше някакви подобни на оптични кабели неща, които поставиха в зениците ми.“

Джим знаел, че очите му не биха могли наистина да бъдат подложени

на хирургична намеса, тъй като тялото му се намира на сигурно място в
болничното легло в Университета на Ню Мексико. Само че разумът му
очевидно преживявал точно това и — колкото и да е парадоксално, - из-
глежда, бил придобил някаква собствена телесна форма в някакво изме-
рение, където се случвала процедурата. Джим е изключително
лаконичен относно случилото се -- по начин, който обикновено не се
удава на тези, които вярват, че са били отвлечени от извънземни.

„Беше доста странно - заявил той, - но разбрах, че всичко се дължи на

наркотика.“33

По време на своя сеанс с голяма доза ДМТ Бен не казал нищо в

продължение на 34 минути, а след това разказал как е Пристигнал в
друга реалност и е бил посрещнат от съществата, които я обитавали:
„Бяха около четири или пет. Бързо се хвърлиха върху мен... Не бяха до-
брожелателни, но и не бяха недоброжелателни. Сондираха, наистина ме изу-
чаваха. Изглежда, знаеха, че не разполагат с много време. Искаха да знаят

383
 какво аз - това същество, появило се внезапно, - правя там. Не им отговорих.
Те знаеха. Веднъж щом решиха, че не представлявам проблем, отидоха да си
гледат работата...“.34

Няколко секунди по-късно добавил:

„Почувствах все едно вкараха нещо в лявата ми предмишница - точно тук,
на 7-8 сантиметра под тази татуирана верига на китката ми. Беше дълго. Ня-
маше успокоителни, които да вървят със сондата. Беше просто работа“.35

Димитри съвсем ясно съзнавал, че неговите преживявания под

влиянието на ДМТ приличат на изнесените в медиите преживявания на
отвлечените от НЛО. В момента, в който наркотикът подействал
„БАМ! Почувствах се все едно съм в извънземна лаборатория... Нещо като
док за приземяване или ремонтен сектор. Имаше същества... Те вече ми бяха
подготвили място. Изобщо не бяха толкова изненадани, колкото бях аз... Има-
ше едно главно същество и, изглежда, то стоеше зад всичко това и го надзи-
раваше. Другите бяха на дежурство или просто работеха там. Те задействаха
някаква сексуална верига и ме заля невероятната енергия на оргазма... Когато
излизах от това състояние, не можех да си мисля за нищо друго освен за „из-
вънземни“.36

Сексуално обвързване
Читателят ще си спомни, че в контактите между хора и извънземни по
време на отвличанията от НЛО често има сексуален елемент. А Димитри
съвсем не е изолиран случай сред доброволците на Страсман, много от
които също описват подобни преживявания. Особено интересен е ясно
установеният модел, отбелязан в предходните глави, на отвлечен от
НЛО, който влиза в близки, любящи и често полови отношения с особена
извънземна фигура, в някои случаи изрично определена като
представител на отсрещния пол. Ето какво казва Димитри:
„Тези същества бяха приветливи. Имах контакт с едно от тях. Тъкмо се ка-
неше да ми каже нещо, или аз на него, но не успявахме да осъществим пълна
връзка. Връзката ни беше почти сексуална... Бях изпълнен с чувство на любов
към тях. Работата им определено имаше нещо общо с моето присъствие. Какво
точно — това остава загадка“.37

След малка доза ДМТ (0,2 милиграма на килограм) Рекс разказва по-
добна история:
„Съществата бяха там и правеха нещо с мен, експериментираха с мен...
Имаше една женска. Имах чувството, че умирам, когато тя отново се появи и
ме успокои... Когато бях с нея, изпитвах дълбоки чувства на спокойствие и
безметежност... Тя имаше издължена глава“.38

Рекс съобщава и други интересни способности:

„От лицето на успокояващото същество струяха лъчи психеделична жълта

384
 светлина. Тя се опитваше да общува с мен. Изглеждаше много загрижена за
мен и за въздействието върху мен на нейните опити да комуникираме. Имаше
нещо, което беше очертано със зелено и се намираше точно пред мен и над мен
- тук. Въртеше се и правеше разни неща. Сякаш ми показваше как точно да го
използвам. Приличаше на компютърен терминал. Вярвам, че искаше да ме
накара да се опитам да общувам с нея посредством това устройство. Само че не
можех да го проумея“.39

Човек ще рече, че за обитателите на света на ДМТ ние сме

извънземните. Но когато правим непредвидени посещения в тяхното
измерение - не като отвлечени, а като психеделични пътешественици -
дали те имат начин да разберат, че идваме? Когато му дойде времето, ще
се върнем на объркващите последствия от този въпрос.
Насекоми с програма
Един от другите сеанси на Рекс включвал ужасяваща и „демонична“
среща с „насекомоподобни същества“. Някои елементи от неговия разказ
и едно подобно описание, дадено независимо от Арон, не приличат на
нищо от видяното от мен по време на моите два сеанса с ДМТ — но кой
знае какво щях да видя след това, ако разполагах с още смола, която да
изпуша? Само че нещо друго, на което много ми напомняха разказите на
Рекс и Арон, е съществото, което най-много ме ужаси по време на моите
породени от аяхуаската видения (вж. 3 глава) и което бях описал в
бележника си като „нещо като ог- ромно насекомо с хуманоидни черти“.
Ето какво разказал Рекс на Страсман:
„Когато за първи път отивах там долу, навсякъде около мен имаше такива
насекомоподобни същества. Те очевидно се опитваха да пробият. Борех се да
не се откъсна от това, което съм или бях. Колкото повече се борех, толкова те
ставаха по-демонични и проникваха дълбоко в душата и съществуванието ми.
Накрая започнах да се отказвам от различни части от себе си, тъй като вече не
можех да се задържа като едно цяло... Интересуваха се от емоциите. Опитвах
се да задържа последната си мисъл - че Бог е любов, - а те ми казваха: „Дори и
тук? Дори и тук?“. „Да, разбира се“, отговорих аз“. 40

Отвлечените от НЛО често съобщават за срещи с извънземни, които

имаг облика на насекоми или на насекомоподобни хуманоиди. В
предходните глави вече видяхме примери за това, както и за аналогични
насекомоподобни духове, с които се срещат шаманите - например
„хората пчели“ на индианците уарао в Източна Венецуела,41 или Каген,
богът богомолка на бушмените сан в Южна Африка.42 Читателят ще си
спомни, че част от халюцинираната мисия на шамана уарао е да открие
„красиво момиче-пчела“ и няколкократно да се сноши с нея в „кръглата
бяла къща“ в небето, където живеят тези духове-насекоми.43 Интересно е
да се отбележи, че предизвиканите от ДМТ неприятни преживявания на
Рекс с насекомоподобните извънземни също приели сексуален обрат:

„Те още бяха там, но в същото време аз правех любов с тях. Те пируваха,

385
 докато правеха любов с мен. Не знам дали бяха мъжки или женски, или нещо
друго, но всичко беше изключително неестествено, макар и не задължително
неприятно. В мен се породи сигурност, че те манипулират моето ДНК и
променят структурата му. Тогава всичко започна да избледнява. Не искаха да
си ходя“.44

При един по-късен сеанс с ДМТ Рекс (подобно на шаманите на

племето уарао) възприел своите нови насекомоподобни приятели като
част от някаква подобна на пчелен кошер социална структура:
„Бях в огромен, безкраен кошер. Навсякъде около мен имаше насекомо-
подобни разумни същества. Те обитаваха хипертехнологично пространство...
Искаха да се присъединя към тях, да остана при тях. Изкуших се... Имаше още
някой, който ми помагаше... То беше много интелигентно. И изобщо не беше
хуманоидно. Не беше пчела, но приличаше на пчела“. 45

По време на сеанса с първата си висока доза ДМТ Арон съобщил, че

съзира
„поредица от мандаловидни видения, подобни на френски лилии. Тогава
нещо насекомоподобно се завря право в лицето ми и започна да кръжи над мен,
докато наркотикът оказваше своето въздействие. След това нещото ме изсмука
от главата ми и ме изпрати в открития космос. Очевидно беше откритият
космос - черно небе с милиони звезди. Бях в много голяма чакалня или нещо
такова. Беше безкрайно дълга. Почувствах, че насекомоподобното нещо и
други като него ме наблюдават. След това загубиха интерес“. 46

Арон заключил, че преживяването било все едно „да бъдеш обладан“

от „извънземно, насекомоподобно и не особено приятно“ същество:
„Имах чувството, че нещо или някой друг установява своя контрол. Все
едно трябва да се защитаваш срещу тях, които и да са те. Но със сигурност са
там. Аз съзнавам тяхното присъствие и те съзнават моето. Все едно имат
някаква програма“.47
Същите същества, същите преживявания, същите светове
Много добре знам, че когато в Амазония аяхуаската ме изправи лице в
лице с нещо, което възприех като насекомоподобно хуманоидно
извънземно и което искаше да ме отвлече, аз изпитах съвсем същото
усещане за демонична атака и психическо нахлуване, което Рекс и Арон
описват, същото чувство за някаква насочена срещу мен програма,
същата необходимост да се защитя.
Следователно тримата с Рекс и Арон образуваме сами по себе си една
малка и хубава минизагадка - трима души, които не се познават помежду
си, но които и тримата са преживели много подобни „нереални“ срещи с
много подобни „нереални“ същества. На пръв поглед изглежда че за-
гадката може да бъде разрешена лесно, тъй като и тримата сме приели
психоактивни дози ДМТ непосредствено преди тези срещи: в моя случай
заедно с коктейл други алкалоиди под формата на отварата аяхуаска, в
случаите на Рекс и Арон под формата на инжекция с чист ДМТ. Но дори

386
и ДМТ да е важен общ фактор, настоящите теории за начина, по който
човешкия мозък евентуално поражда халюцинациите, не могат да обяс-
нят дори част от споделените подробности и действащи лица в особените
видения, с които тримата сме се сблъскали. В крайна сметка ние сме
напълно отделни личности, никога не сме имали контакт помежду си,
идваме от различни култури и семейства и сме приели ДМТ с разлика от
десет години и в напълно контрастиращи си ситуации (в моя случай
джунглата, в случая с Рекс и Арон Университета на Ню Мексико). От
това следва, че ако това, което Дейвид Люис-Уилямс нарича халюцина-
ции от Стадий 3, е „културно предопределено“ и „извлечено от паметта“
- както ни учат ортодоксалните учени,48 — то тогава просто няма начин
тримата с Рекс и Арон, които нямаме почти нищо общо помежду си, да
сме преживели толкова подобни срещи с неприятни и нападателни „на-
секомоподобни извънземни“.
Проблемът се усложнява, когато си спомним, че още няколко от
доброволците на Рик Страсман също са срещали тези насекомоподобни
извънземни по време на своите пътувания с ДМТ и че срещите с
„инсектоиди“ много често присъстват в разказите на похитените от
НЛО, които никога не са приемали ДМТ през живота си. Отново
наблягам на това, че днешните теории за халюцинациите не могат да
обяснят повторяемостта на подобни комплексни общи теми сред толкова
различни групи хора - особено когато част от тях са дрогирани, а други
не са.
Вече видяхме, че освен „инсектоиди“ доброволците на Страсман са
срещали и по-очевидно хуманоидни същества по време на
предизвиканите от ДМТ пътувания. Те често ги описват като малки на
ръст и ги определят с епитети като „малките същества“,49 „дребните
гноми“50 и - в един особено паметен случай - еднометров пластелиново
човече.51 За всеки читател на тази книга трябва да е очевидно, че
породените от ДМТ срещи на доброволците с тези малки хуманоиди —
често в обстановката на нещо като

387
 операционна зала и включващи хирургични процедури, импланти и
т.н. — следват, общо взето, същия модел като срещите на отвлечените от
НЛО с извънземните. Има разлики, но като общо сходствата са
поразителни.

„Причиняваха ми болка, не бяха хора“

Когато се сблъска с тези данни, скептикът спокойно може да отговори,
че в случая все пак няма нищо загадъчно. До 90-те години, когато
Страсман провежда проучванията си, т.нар. „похищения от извънземни“
вече са се радвали на три десетилетия масиран обществен интерес.
Следователно всички негови доброволци трябва да са били запознати с
изображенията на извънземни и НЛО в популярната култура, а
халюцинациите им просто са извадили на бял свят някои от тези
складирани образи. Същото се отнася и за моите собствени видения под
влияние на аяхуаската, както и за машинните разумни същества, с които
влязох в контакт под въздействието на ДМТ - не става дума за реални
възприятия от обикновено невидими същества, нито дори за невероятни
подвизи на въображението, а просто за изплюване на запаметени
клишета.
Но Страсман има завършен отговор на всички тези аргументи.
През 50-те години на XX в., едно десетилетие преди първите отвлича-
ния от извънземни да бъдат обявени публично където и да било по света,
един унгарски лекар на име Стефан Сара предписал ДМТ на голям брой
хора, участващи в изследване с цел да се установи евентуалната полза от
наркотика като психиатрично лекарство. Д-р Уилям Търнър и д-р Сидни
Мърлис провеждали подобни проучвания в САЩ, също през 50-те
години и следователно категорично преди отвличанията да наберат
популярност. Всички тези изследователи искали от своите пациенти да
опишат преживяванията си по време на предизвиканите от ДМТ
пътувания и, както посочва Страсман, отговорите им са „забележителни
с това, че са предвестници на историите, които щяхме да чуем почти
четири десетилетия по-късно“.52
Например на 30 април 1956 г., Сара поставил на една от пациентките
си, КВ, инжекция с огромната доза от 1 милиграм ДМТ на килограм те-
лесно тегло. След 32 минути тя съобщила, че усеща как изваждат
сърцето й - типично шаманско преживяване, което, както читателят ще
си спомни, е споделено и от някои от отвлечените от НЛО. След 38
минути тя обявила: „Видях странни същества, джуджета или нещо
подобно. Бяха черни и обикаляха около мен“. Освен това казала, че лети,
„все едно се нося между небето и земята“.53
По същия начин на 21 юни 1957 г. една от американските участнички
в тестовете с ДМТ разказал за преживяване, което е много характерно и
за отвлечените от извънземни, и за похитените от елфи: „Озовах се в
голямо място, а те ми причиняваха болка. Те бяха хора. Бяха ужасни“.54
През 1966 г., няколко години след като отвличанията от НЛО
започнали да привличат общественото внимание, но много преди да се
наложи „ин- сектоидният“ образ на извънземните, прочутият

38
5
психеделичен гуру Тимъти

25. Свръхестественото

389
Лиъри приел ДМТ. Две минути след началото на виденията той описал
какво вижда: „До мен са приклекнали две великолепни насекоми..., с
излъскана кожа с металически блясък и с инкрустирани ковани
украшения“. Няколко секунди по-късно вече изследвал „огромни сиво-
бели планински скали, които се движат и са надупчени с малки пещери.
Във всяка пещера има група елфоподобни насекоми с радарни антени,
които щастливо се трудеха“.55
Трябва да обърнем особено голямо внимание на факта, че „подобни на
извънземни“ същества и „инсектоидни извънземни“ са се пръкнали в
научни доклади през 50-те и 60-те години, в които правят на
халюциниращите под въздействието на ДМТ участници в изследванията
същите неща, които много по-късно и с много по-голям отзвук ще
започнат да причиняват на похитените. Това определено изключва всеки
опростенчески опит да изведем извънземните образи, които се появяват в
разказите на доброволците на Страсман, от популярнага култура на 90-
те години. Много по-вероятно е самата популярна култура по някакъв
начин да е почерпила материал от подобни видения.
Живот с психеделичното вътре в нас
Теорията на Рик Страсман - основаваща се на всичко казано дотук и
събрана в едно изречение - е, че хората, които вярват, че са отвлечени от
извънземни, са тези, чиито мозъци от време на време спонтанно произ-
ведат по-голямо количество ДМТ.56 Тук става въпрос за нещо, което ос-
нователно е било описано като „ендогенна човешка психеделичност“,57 и
затова е съвсем естествено, когато свръхпроизводството превиши опре-
делен праг, въздействието му да е буквално неразличимо от това при
нормалните хора, например доброволците на Страсман, на които
наркотикът е бил инжектиран — а защо не и при шаманите, които са го
консумирали в растителна форма.
И наистина, струва ми се, че простата и елегантна теория на Страсман
обяснява по-пестеливо и удовлетворително много аспекти на феномена
на похищенията от извънземни, както и на тясно свързаните с него
феномени на елфите и духовете, които вече разгледахме в III част. Важно
е обаче да подчертаем - и читателят да разбере много добре, — че
Страсман не е редукционист. Той никъде не твърди, че тези
необикновени преживявания просто са причинени от повишените нива на
ДМТ в мозъка, а само че ДМТ „прави възможни“ подобни
преживявания.58 И въпреки че признава, че е объркан и смаян от
многобройните разкази на доброволците за контакт с нещо, което те
възприемат като „завладяваща реалност“, вече видяхме, че той се
присъединява към Хъксли, Хофман и Джеймс в защита на тезата за
мозъка като „приемник“. Съответно той иска да ни каже нещо, като
остава отворен за възможността съществата, които участниците в
изследването срещат по време на своите „пътувания“ (същите, които
срещат и отвлечените от НЛО), да са напълно реални, но при обичайни
обстоятелства невидими за нас - поне докато нашите „приемници“ не
бъдат пренастроени на друга честота от ДМТ или друга подобна

390
халюциногенна молекула.
Ентоптични феномени
Читателят може и да е отбелязал, че в няколко от цитираните по-горе
описания на своите преживявания доброволците на Страсман
упоменават зрителни ефекти като „сложни и вихрени геометрични
сцени“ и „агресивни въртящи се цветове“. Това са ентоптични
феномени, които се явяват във всичките три стадия на транса, които
Дейвид Люис-Уилямс включва в своето невропсихологическо обяснение
на пещерното изкуство. Освен това по-подробното проучване на
разказите на доброволците разкрива още много споменавания на образи,
които очевидно и несъмнено са ентоптични - понякога явяващи се
самостоятелно, както е в Стадий 1, а друг път в комбинация със сложни
иконични халюцинации, характерни за Стадий 3.
След приемането на сравнително ниска доза ДМТ, Владан разказал
следното: „Във върховия момент имаше видения - меки и геометрични.
Имаше триизмерни кръгове и конуси със светлосенки. Бяха много под-
вижни“.59 След също толкова ниска доза Рекс описал, как се озовал
насред „същества и машини“ и отбелязал, че имало „блестящи
психеделични цветове, които очертавали съществата и механизмите“ -
типичен ентоптичен ефект.60 По същия начин и Саул видял поразителни
ентоптични феномени, които се смесвали с напълно иконични фигури.
Той разказал, че зрителното му поле било запълнено със „сложни и
красиви геометрични мотиви“. От тези мотиви изплували формите на
същества: „Взирах“ се с моите вътрешни очи и се преценявахме взаимно.
Когато изчезнаха отново в потока от цветове, който започваше да
избледнява, можех да чуя някакви звуци в стаята. Знаех, че вече се
спускам“.61
Останалите ентоптични феномени, описани от доброволците на
Страсман, са твърде многобройни, за да ги изброяваме тук, но освен това
включват - изброявам произволно — „калейдоскопични геометрични
мотиви“, „красиви и ярки розови паяжини“, „невероятно сложни,
миниатюрни геометрични цветове, все едно гледаш екрана на цветен
телевизор от два сантиметра“, „тунели“, „стълби“, „канали“ и „въртящ
се златен диск“.62 Много от доброволците споменават искри и точки
светлина, „изстрелващи се във всички посоки“.63
Това, че отвлечените от НЛО също упоменават, че са забелязали иден-
тични ентоптични феномени в различни моменти от своите
преживявания, до голяма степен подкрепя теорията на Страсман. Ще
цитирам само няколко примера. Пати Лейн казала на изследователя
Дейвид Джейкъбс, че по време на едно от своите похищения видяла
„звезди и линии, образи и геометрични неща“. „Геометрични образи?“,
попитал Джейкъбс. „Предполагам, че е така - отговорила Пати. -
Приличат на линии и точки, такива неща“.64 С други думи - ентоптични
феномени.
Шийла, една от пациентките на Джон Мак, видяла нещо, което
изглеждало като „огромен прозорец с червено стъкло и брюнирани и
нагънати решетки, които разделят стъклата“.65 Това звучи като модерно

391
тълкувание на класическата ентоптична решетъчна форма. Ана, друга
пациентка на Мак, скицирала специфичен ентоптичен мотив — много
подобен на мотивите, известни като „меандри“, които през Късния
палеолит са били рисувани по стените и таваните на пещерите, — който
на няколко пъти се проектирал в зрителното й поле след
преживяванията около нейното отвличане.66

Най-горе - рисунка на отвлечен от НЛО, направена в наши дни: „През последната седмица,
когато вечер изгася лампата, ми се явява това представление. Няма значение дали очите
ми са отворени или затворени“ (Mack, 1995, 308). В средата вляво и вдясно -
праисторически „меандри“ - оставени с пръсти следи в глината на пещерите Хорнос де ла
Пеня (Испания) и Гарга (Франция). Долу - праисторически „меандри" по тавана на
пещерата Алтамира в Испания (Breuil, 1952)
И да не забравяме случая на Карлос Диас (вж, 12 глава), който видял
над главата му да се носи НЛО, „съставено от милиони малки точици

392
светлина“. Когато се опитал да докосне обекта, с удивление открил, че
ръката му „минала през жълтата светлина...“.67 Както читателят ще си
спомни, в следващия момент Карлос установил, че и той, и летателният
апарат са били пренесени „в пещера, по стените на която имаше
сталактити и сталагмити“ и която „беше украсена с „произведения на
изкуството“.68
Обратно към пещерите
Със своята халюцинация на ентоптично НЛО във вътрешността на
рисувана пещера Карлос съвсем на място ни връща към загадката, с
която започнахме тази книга и която Дейвид Люис-Уилямс описва като
„най-голямата загадка на археологията — как сме станали хора и
паралелно с това сме започнали да създаваме изкуство и да
практикуваме нещо, наречено религия“.69 И наистина, комбинирането
на ентоптични феномени с напълно иконични фигури е една от важните
улики, които тласват Люис-Уилямс изобщо да формулира своята
невропсихологическа теория, както и да предложи явяващите се в
променени състояния на съзнанието халюцинации като най-вероятното
вдъхновение за необикновеното скрито изкуство в дълбоките и тъмни
пещери на къснопалеолитна Европа.
,Новек-бухал“, „магьосник“, „човек-лъв“, „човек-бизон“, „човек-тур“
- най-прекрасните изображения в пещерите без съмнение показват свръх-
естествени същества или „духове“. Нашите прадеди са ги изобразявали
като териантропи или напълно превърнали се в животни, тъй като
именно по този начин са ги срещали във виденията си. И днес шаманите
на оцелелите общности от ловци и събирачи навсякъде по света
продължават да ги интерпретират и изобразяват по същия начин.
Понякога в по-сложните и развити общества същите същества вече не се
възприемат като духове. Но както вече видяхме в предходните глави,
дори и в маскировката на елфи или извънземни — две от последните им
проявления в Западния свят, — те продължават да променят облика си
и често се явяват в териантропична или животинска форма.
Вече формулирах моята теза, че тук не сме изправени пред
многобройни, различни и много странни феномени, а пред един-
единствен, много странен феномен, изключително многолик по своя
характер, който различни култури по различно време са
интерпретирали по различен начин и който не може да бъде свързан с
нищо в материалния свят, но въпреки това се държи именно все едно
притежава независима и самостоятелна , своя реалност. Забележително
е, че този феномен е толкова дълговечен и че е запазил интегритета и
вътрешната си последователност през всички преображения, които
описахме - от духове през елфи до извънземни. Би било наистина
необикновено обаче, ако бихме могли да докажем, че той е замесен не
само в странните отвличания и инициации, в програмите за създаване
на хибридни същества и междувидовите любовни афери, но и в
зараждането на изкуството и религията — може би именно
нововъведенията, които са ни направили истински хора и са ни

393
 тласнали по днешния ни еволюционен път.
Днес вече не е задължително подобни възможности да останат неиз-
следвани поради липса на данни. Близките роднински връзки, които до-
кументирахме между духовете, елфите, извънземните и съществата от
пътуванията с ДМТ, ни навеждат на един напълно нов подход към
фундаменталната загадка на нашето минало. Със самото си
съществуване тези роднински връзки създават мостове през вековете и
ни приканват да използваме объркващите данни, които днешните учени
са събрали относно извънземните и ДМТ-съществата - като средство да
оценим истинското значение, програмата и въздействието на
териантропичните духове, които до такава степен са впечатлили нашите
прадеди от Късния палеолит.
Вече видяхме, че модерните изследвания разкриват забележителна
приемственост между цяла поредица от предполагаемо „нереални“
преживявания - приемственост, която не може да намери обяснение в
рамките на настоящия научен модел за халюцинациите. Освен това,
когато огромен брой хора от напълно изолирани една от друга култури и
в хода на огромни периоди от историята продължават да имат едни и
същи „нереални“ преживявания - както вече знаем, това се случва много
последователно и с голямо постоянство, - то тогава може би е настъпил
момента да престанем да пренебрегваме и да отхвърляме тези видения, а
вместо това да потърсим тяхното истинско обяснение.
Тъмна материя, квантови светове
Едно много правдоподобно звучащо и за мен много убедително обясне-
ние - в контекста на школата мислители като Хъксли, Джеймс и Хофман
- е, че наистина съществуват „независими и самостоятелни реалности“
(или „паралелни измерения“, както предвижда квантовата физика),
които трептят с честота, различна от нашата, и съответно остават
невидими за нас освен когато подходим към тях в променено състояние на
съзнанието. Тези други реалности, изглежда, са населени от
интелигентни същества, които в нашето собствено измерение нямат
физически облик - въпреки че очевидно биха искали да придобият
трайна материална форма — и които изпитват траен интерес към нас. Те
се намесват и направляват човешките дела, маскирани като духове-
водачи, свръхестествени учители, елфи и извънземни. А може би дори
именно те - в териантропичните си превъплъщения, които продължават
да показват на шаманите открай време, - са ни тласнали по пътя на
модерното поведение само преди между 40 000 и 50 000 години? В крайна
сметка една от ключовите функции, които тези същества изпълняват във
всичките си проявления, традиционно е инициирането и даряването на
мъдрост на стремящите се към нея хора - по време на халюцинационно
изпитание, което в една епоха е представяно от фигурата на ранения
мъж, в друга от истории за шаманска хирургия и в трета от разкази на
отвлечени за операциите, та които са били подложени от извънземните.
Вече видяхме, че въпреки цялата си емпирична предпазливост Рик
Страсман в крайна сметка се вижда принуден от резултатите от своето

394
проучване да приеме възможността ДМТ да осигурява на нашето
съзнание достъп до реални паралелни измерения. В своя основен труд,
публикуван през 2001 г. - „ДМТ - духовната молекула“, - той свободно
спекулира с тази възможност. „Възможно е - пише Страсман - ДМТ да
променя характеристиките на нашия мозък“, така че да сме в състояние
да възприемаме това, което физиците наричат „тъмна материя“ - 95% от
масата на Вселената, за която знаем, че съществува, но която за момента
остава невидима за всички наши сетива и инструменти.70 Страсман
обръща голямо внимание на концепцията за „различни нива на
реалност, които проникват и се преливат с нашата“ и ни напомня за
„изненадващо сходните“ разкази на неговите доброволци, че са били
очаквани от съществата, които срещали по време на пътуванията си, и
дори били посрещани с „пак добре дошли“, когато отново и отново се
връщали. Но как е възможно това? „Как е възможно тези същества дори
и смътно да съзнават нашето присъствие, ако в нормалния случай ние
дори не подозираме за тяхното?“ Като ни предупреждава, че „стъпваме
по много тънък лед“, Страсман изказва следното предположение:
„Може би ние не сме тъмни за обитателите на тъмната материя, нито сме
паралелни за тези разумни същества, които са овладели квантовите изчис-
ления? Ние сме ограничени до това да извеждаме съществуването на тези
алтернативни реалности като използваме мащабни математични модели към
огромни количества експериментални данни. Възможно е тези, които са се
развили в различни вселени — или според свои собствени физически закони -
да могат да ни наблюдават със собствените си сетива или с помощта на някакъв
особен вид технология“.71

Следвайки тази аргументация аз нямам никакво принципно възраже-

ние срещу възможното самостоятелно съществуване на „духовни
светове“ и „духовни същества“ в друго измерение — поне като работна
хипотеза. Освен това поддържам Страсман относно идеята, че
халюциногени като ДМТ могат да ни позволят да предприемем
рационално, целенасочено и повторяемо изследване на безкрая от
подобни светове, които може би ни заобикалят от всички страни, макар и
обикновено да не ги забелязваме. Наистина, понякога ми се струва, че
реалното съществуване на паралелни нефизически светове и същества е
далеч по-правдоподобно обяснение в сравнение с всичко, което до този
момент са ни предложили ортодоксалните учени относно твърде
последователния сюжет, която откакто има човешка памет, се разказва в
историите за извънземни, приказния фолклор и преданията за духове.
ДМТ ни показва ДНК
След като изпуших втората голяма доза ДМТ, в допълнение към
преминаващия палимпсест от букви, символи и цифри, който вървеше
по тръба с цвят на слонова кост в долната една трета на зрителното ми
поле, видях и змиевидни форми, подредени по двойки и преплетени в
двойни спирали — „все едно ми бяха позволили да надникна в ядрото на
клетката и да наблюдавам танца на ДНК“.
Когато преглеждах бележките от моите преживявания с аяхуаска в

395
Ама- зония (за които стана дума в 3 глава), установих, че и тогава бях
имал почти идентично видение:

„змиите се подреждат във фигури от преплетени колела и спирали. След това се

сливат в една голяма маса и накрая се разделят по двойки и се увиват една около
друга подобно на двойната спирала на ДНК“.72

Двойна спирала от змии. Детайл от картина на перуанския шаман Пабло Амаринго, изобразяваща
предизвикани от аяхуаската видения

ГТрепрочетох разказите на доброволците на Страсман, в които

описват своите преживявания под въздействието на ДМТ и установих, че
много от тях също споменават ДНК. Читателят ще си спомни, че в един
случай, който вече беше цитиран по-горе, Рекс настоява, че срещнатите
от него насекомоподобни същества са „манипулирали“ неговото ДНК и
са „променили структурата му“.73 По същия начин и Карл видял
„спирали, които приличали на ДНК, червени и зелени“,74 Клио видяла
„спираловидно, подобно на ДНК нещо, съставено от невероятно ярки
кубове“,75 а Сара споделила следното:

„Почувствах как ДМТ освобождава енергията на моята душа и я тласка през

ДНК... Имаше спирали, които ми напомняха за нещата, които съм виждала в
каньона Чако [древен обект със скално изкуство в Ализона]. Може би това
беше ДНК. Може би древните са го знаели. ДНК се връща във Вселената, все
едно пътуваме в космоса; Човек трябва да пътува без тялото си. Смехотворно е
да си мислим за космически пътувания в малки корабчета“. 76

396
 Странно е, до каква степен преживяването на Илай прилича на моето
първо пътуване с ДМТ:

„ ... подобно на нишки от думи, от ДНК или нещо такова. Те са навсякъде

около мен. Навсякъде са... Когато се огледах, все едно около мен имаше зна-
чения и символи. Нещо като сърцевината на реалността, където се съхраняват
всички значения. Нахлух в основната й зала“.77

По същия начин и Владан се сблъсква с изпълнени със значение

символи — в преживяване, също много подобно на моето:

„Едва ли не гледах някаква азбука, само че не беше английската. Прили-

чаше на някаква фантастична азбука — смесица от руни, кирилски букви и
арабски символи. Почувствах, че в нея има някаква информация, че съдържа
данни. Не бяха просто произволни знаци“.78

Има ли нещо свръхестествено в ДНК

Да предположим, че човек е господар на някаква невероятно развита
биотехнология и би искал да запише огромно количество информация в
неизтриваема и доколкото е възможно, безсмъртна форма. Трудно е да си
представим по-подходящо средство за записване от ДНК. Тъй като един-
ствено ДНК ще остане същата през всички превратности и трансформа-
ции, които еволюцията може да предизвика в живота на една планета. И
ако достатъчно ДНК бъде заделена за тази цел, то дори милиарди години
по-късно геномът на всички живи същества все още ще съдържа копия
на първоначалния запис. Освен това, въпреки че знаем нещо за 3% от
нашето ДНК, които са събрани в нашите гени, не знаем абсолютно нищо
за функцията на останалите 97% — т.нар. „отпадъчна ДНК“.
Какво идеално място за съхраняване на данни — в биогенетична
система, която наистина има „свръхестествена“ конструкция и вече е
закодирала самата тайна на живота.
ДРЕВНИ УЧИТЕЛИ В НАШЕТО ДНК

Свидетелства на очевидци за срещи на хора със „свръхестествени съ-

щества“ са били документирани още преди 35 000 години - в изрисува-
ните пещери на къснопалеолитна Европа, - но сега изглеждат напълно
актуални поради странните разкази за похищения от извънземни през
XXI в. Тези описания съдържат основни общи теми, които разгледахме
подробно в III част и които науката не е в състояние да обясни. В
частност проследихме необикновената универсалност на преживявания,
в които духове, елфи и извънземни (въпреки че самите те са
възприемани като не-фи- зически или полуфизически същества)
проявяват интерес към кръстосване с мъже и жени — интерес, който във
всеки един случай води до създаването на хибридно потомство. Също
толкова универсално е вярването, че свръхестествените същества могат
да се явят - и често се явяват - в облика на териантропи — отчасти хора,
отчасти животни. Същото голямо разпространение се наблюдава и при

397
 преживяването с „ранения човек“ - независимо дали е интерпретирано
като шаманска хирургия в обществата на ловци и събирачи, като
„елфически мъчения“ в средновековна Европа или „извънземни
операции“ днес. И накрая, нека не забравяме удивителното
многообразие от необичайни детайли, които са общи и за трите случая
— например дребните хуманоиди с големи, косо разположени очи и
несъразмерно големи глави, изкачването или издигането по „светлинни
нишки“ и отвличанията в небето, в пещери или под водата.
Удивително е, че много от същите преживявания могат да бъдат въз-
произведени в съзнанието на хора, консумирали определени видове
халюциногени (или използвали ненаркотични техники за изпадане в
транс като ритмично танцуване, физически и сетивни лишения), които
временно променят електрохимичното равновесие в мозъка. Това може
да бъде предизвикано с голяма успеваемост дори в лабораторни
условия, както видяхме в 18 глава. Съответно можем да заключим, че
променените състояния на съзнанието, които сами по себе си са
универсално свойство на човешката неврология, са от фундаментално
значение за „свръхестествените“ срещи.
Остава ни да открием само истинския статус на виденията, които
виждаме в подобни променени състояния. Дали са просто чудати
„фантазии на
мозъка“? Повечето ортодоксални учени ще ви кажат, че е така - въпреки
че не могат да обяснят защо й е било на еволюцията да инсталира
напълно еднакви и надарени с богато въображение готически романисти
в мозъците на всички хора. А дали не е възможно тези странни, сложни
и универсални преживявания с еволюиращи сюжети да са в някакъв
смисъл също толкова реални, колкото са и тези, които приемаме като
даденост в нормалните състояния на съзнанието?
Читателят вече знае, че по този въпрос аз не съм поддръжник на орто-
доксалната наука. Не смятам, че априори е невъзможно духовните
светове и същества да са реални в някакъв сериозен смисъл. Въпреки
това, докато моето проучване, изглежда, неизбежно ме увличаше към
това дълбоко антинаучно заключение, в съзнанието ми започна да си
пробива път още една теория, която на пръв поглед също толкова добре

398
обясняваше всички аномални данни. Това е теорията, че ДНК,
фундаменталният механизъм за възпроизводство на всички форми на
живот на Земята, съдържа или е движена от някакъв разум - и че при
определени специални условия произтичащата от този разум
информация може да стане достъпна за нашето съзнание. Ако тази
информация по някакъв начин е „записана“ в общата за всички ни ДНК
и ако природата ни е проектирала така, че благодарение на общата за
всички ни човешка неврология да имаме достъп до тази информация в
състояния на транс, то всички иначе необясними сходства и всички
универсални мотиви, образи и феномени, с които се сблъскват различни
халюциниращи индивиди, ще станат напълно разбираеми.
Интелигентни същества
Хубаво е човек да бъде ясен. Под „информация“ нямам предвид
подредените и изключително конкретни химични инструкции, които
ДНК дава на нашите клетки - да събират дълги вериги от
аминокиселини в протеини. Това само по себе си е вълшебен процес,
който протича във всяка минута на всеки ден и който обединява нашите
жизнени функции с тези на маргаритките, плоските червеи, сините
китове, слоновете, маймуните, мишките, акулите, цацата, планктона,
зелето, коралите и всички други живи същества. Но не това имам
предвид. Имам предвид истински послания - разумни и структурирани
съобщения, система от символи, която носи смисъл като всеки друг език.
Изобщо не съм изненадан от факта, че именно великият Терънс Мак-
кена, вече покойник, пръв предлага тази изключително плодотворна
идея
- нито че е стигнал до нея в Амазония, след около месец, прекаран в
пиене на аяхуаска, подсилена с „героични“ дози псилоцибинови гъби.1
Маккена, който почина на 3 април 2000 г., беше радикален и оригинален
мислител, адвокат на използването на халюциногени за изследване на
съзнанието и специалист по народна медицина в басейна на Амазонка.
Той предприел интензивните си експерименти с аяхуаска и псилоцибин
в Ла Чореа, Колумбия, през 1971 г. Така и не е изложил подробно в
писмен вид своите интуитивни прозрения относно ДНК. Само че в
класическото си изследване „Невидимият пейзаж“, издадено през 1975 г.
в съавторство с брат му, невробиолога Денис Маккена, той изказва
предположението, че
„съзнанието би могло да получи достъп до информацията, която се съхра-
нява в неврогенетичния материал... посредством прибавянето на триптамини
[т.е. на ДМТ] и бета-карболини [например хармалина, втората активна състав-
ка на аяхуаската] към генетичния материал. Ние стигнахме до заключението,
че в този процес участва и нервната ДНК, и нервната РНК“.2

Десет години по-късно Брус Ламб формулира донякъде сходно

предположение, отново след полева работа в Амазония и отново в
контекста на аяхуаската:

399
 „Може би на някакво неизвестно и несъзнателно ниво генетичният
шифровчик ДНК осигурява мост към биологичните спомени на всички живи
същества — един вид аура на безкрайно съзнание, което се изявява в активи-
рания разум“.3

Още десет години по-късно швейцарският антрополог Джереми

Нарби развива тази концепция много по-пълно и я тласва в няколко
много важни посоки в своята важна книга „Космическата змия - ДНК и
корените на познанието“, публикувана за първи път през 1995 г.4 Когато
се срещнах с него в дома му в Швейцария почти десет години по-късно,
на 27 май 2004 г., го помолих да разясни позицията си, стига да
продължава да я отстоява.
— Поправете ме, ако греша — казах аз, — но когато чета
„Космическата змия“ — и ако трябва да развия вашата идея докрай, —
стигам до извода, че едва ли не в нашата ДНК има някакво послание,
което можем да прочетем или видим, или да взаимодействаме с него. И
това може да стане посредством аяхуаската. Така ли е?
— Или няколко послания. Смятам, че дори не сме разбрали всичко,
което има да се разбира.
— И кой е поставил посланието там? — попитах аз.
— Нямам никаква представа — отговори Нарби, - но смятам, че е
било някакво същество, или няколко същества, които са били доста
интелигентни.
Космическата змия - ДНК и корените на познанието
Част от аргументацията на Нарби се състои в това да ни напомни
някои факти, които лесно забравяме относно субмикроскопичното
царство. Във всяка човешка клетка се съхранява навита двойната
спирала на ДНК, широка десет атома и дълга почти 2 метра.5 ДНК
присъства във всяка клетка на всяко живо същество - тя е
обединяващият фактор, който е преминал непроменен през цялата
история на еволюцията на живота на земята, от зараждането на първите
бактерии до появата на модерните хора.
„Подобно на митичните змейове, ДНК е майстор на преобразяването - каз-
ва Нарби. — Клетъчният живот, направляван от ДНК, е създал въздуха, който
дишаме, пейзажа, който виждаме, и зашеметяващото разнообразие от живи
същества, към което принадлежим. За 4 милиарда години тя се е умножила в
неизчислим брой видове, а самата тя е останала съвсем същата.“6

Опирайки се на годините полева работа сред племената в басейна на

Амазонка, както и на няколко от собствените му преки преживявания с
аяхуаската, „Космическата змия“ на Нарби убедително излага на пръв
поглед необикновената и фантастична хипотеза, че в някакъв смисъл
ДНК разполага с „разум“ и че аяхуаската отваря вратата към
нематериални нива на действителността, където можем да осъществим
контакт с този разум. Според Нарби прочутата двойноспирална
структура, открита през 1953 г. от нобеловите лауреати Франсис Крик и
Джеймс Уотсън, основателно е описвана от някои биолози като ни

400
повече, ни по-малко от

,древна и висока биотехнология, всеки „том“ от която съдържа над сто

билиона пъти повече информация от нашите най-сложни устройства за съх-
раняване на данни. Дали при тези обстоятелства можем да продължаваме да
говорим за технология? Да, защото няма друга дума, която да опише този под-
лежащ на репликиране модул за съхраняване на информация. ДНК е широка
само десет атома и бидейки такава, представлява един вид свръхнапреднала
технология. Органична е и до такава степен е миниатюризирана, че се приб-
лижава до границите на материалното съществуване“.7

Повечето ортодоксални еволюционни учени биха могли да приемат

метафората за ДНК каго технология, но със сигурност няма да се
съгласят, че тя действително е технология, нито че по някакъв начин
може да е надарена с „разум“ или да е продукт на „интелигентен
замисъл“. Според техните представи слепите дарвинови сили на
естествения подбор сами по себе си са достатъчни да обяснят
структурата и функцията на ДНК и нейната роля в съществуването на
живота, не е необходимо да се търси друго обяснение за нейната
невероятна миниатюризация и съвършенство. Но Нарби има предвид
нещо много по-целенасочено:

„ДНК и клетъчният живот, който тя закодира, представляват изключително

сложна технология, която далеч надминава настоящите ни знания. Всичко
това е било създадено някъде извън този свят, който е претърпял радикални
трансформации, когато ДНК е пристигнала тук преди 4 милиарда години“. 8

Разбира се, от гледна точка на традиционната наука всичко това

звучи скандално. То обаче не е по-скандално от хипотезата, към която
Нарби препотвърди своята привързаност, когато се срещнах с него в
дома му в Швейцария през 2004 г. — а именно, че наред с по-рутинните
му функции, които сами по себе си са магически и необясними, кодът на
ДНК може да крие целенасочени и разумни послания от страна на тези
„интелигентни същества“, които са изобретили технологията. Нарби
никъде не се ангажира с конкретния статут и произход на тези същества,
но намеква, че от хилядолетия вече шаманите навсякъде по света са
имали достъп именно до техните послания. Единственото, което е
трябвало да направят, е да открият начин да настроят съзнанието си на
правилната честота — което, както Маккена отдавна е предположил,
може лесно да бъде постигнато с халюциногени като аяхуаската. След
това са можели да разкодират собствената си ДНК и да научат от нея
всичко, което са искали да знаят.
Нова гледна точка към духовете учители
Нарби ни напомня, че „кодираното“ естество на ДНК не предизвиква
спорове сред учените, повечето от които ще се съгласят с лингвиста Ро-
ман Якобсон, че преди откриването на генетичния код подобни

401
шифровани системи са били разглеждани като „изключително човешки
феномени
- т.е. феномени, чието съществуване изисква участието на разум“.9
Нещо повече, във всички субмикроскопични нишки ДНК, нагънати в
клетките на всяко зряло човешко тяло - с ширина десет атома, но с
удивителната обща дължина от над 200 милиарда километра10, - със
сигурност има място за скрити разумни послания. И наистина, въпреки
бързия напредък в генетиката, учените признават, че „огромната част
от ДНК в нашите тела прави неща, които понастоящем не разбираме“.11
Както видяхме в края на 18 глава, истината е, че гените - за които
разполагаме с някакви познания - образуват едва около 3% от нашата
ДНК, докато функцията на останалите 97% остава напълно непозната.
Дали не изглежда смислено да предположим, както правят повечето
учени, че тази „отпадъчна ДНК“ изобщо няма функция? Или е
възможно обратното, както Нарби предполага - някога много отдавна
„интелигентни същества“ да са кодирали в нея скрити послания, учения
и откровения? И това да са посланията, до които в продължение на
хилядолетия шаманите в Амазония са имали достъп благодарение на
аяхуаската?
Започнах да осъзнавам, че ако въпросите на Нарби водят някъде, то
те крият още един потенциално радикален начин да бъде обяснена
загадъч- ната революция в човешкото съзнание, настъпила преди около
40 000 години - революцията, която е създала най-ранните форми на
изкуство и религията и която е поставила начало на по-нататъшното
развитие на разпознаваемото модерно поведение. Наред с възможността
да има „духовни светове“ и „духовни същества“, които да
съсъществуват и взаимодействат с нашата триизмерна действителност,
до които да получаваме достъп в състояние на транс и които да се
намесват в ключови моменти, за да катализират нашето развитие, сега
вече трябваше да се замисля за още една съвсем различна възможност —
за която моите скорошни преживявания с ДМТ вече ме бяха
подготвили.
Може би, когато нашите прадеди са открили техниките на транса и
широката употреба на халюциногени, това не само е сложило край на 5
милиона години мисловна ограниченост — посредством необикновени
преживявания, способни да променят живота им, - но също така им е
осигурило достъп до специфична информация, записана милиарди години
по-рано в тяхната ДНК от „интелигентните същества“ на Нарби - в
очакване на еволюцията на същества, които да могат да се възползват
от нея. Може би тази информация така е била „пакетирана“ от своите
създатели, че да реагира и да може да взаимодейства с културните
предразсъдъци на всички същества, които еволюцията би могла да
създаде, стига да притежават интелигентност над определено ниво. И
може би в случая с модерните хора този интерактивен модел най-често
приема образа на териантропични „духове учители“ - точно като тези,
които хората започнали да рисуват по стените на пещерите преди 35 000
години, в зората на модерното човешко поведение.

402
 В този случай ще си имаме работа не с видения на „реални“ духове,
видени от къснопалеолитните шамани, а с някакъв вид учебни пособия
за насочване и контрол на интелигентни същества, инсталирани като
бомба със закъснител в ДНК още в момента на зараждането на живота
на Земята. Тя е изчакала милиарди години, за да бъде активирана от
съчетанието на подходящия вид мозък с подходящия вид
електрохимически „взривател“. Можем да предполагаме, че подобни
послания от по-висш разум биха осигурили огромни приспособителни
преимущества — както вероятно се е случило по време на
къснопалеолитната „революция“. Те освен това биха били
демократични. Всеки, който открие задействащия механизъм, използва
го правилно и внимава, ще получи сериозни облаги.

Растителните учители от Амазония и Калахари

Всички са съгласни, че индианците в Амазония притежават
несравними познания относно свойствата на растенията в джунглата,
които употребяват като лекарства и отрови. Един от най-
забележителните аспекти на това познание е, че много от отделните
растения, включени в рецептите, ами по себе си са напълно инертни и
могат да бъдат активирани единствено посредством дълги
приготовления и смесването им с други растения. Както видяхме в 3
глава, такъв е случаят с аяхуаската. В другия край на спектъра това се
отнася и за невротоксина кураре, който в продължение на хилядолетия
се използва от ловците в Амазония, а понастоящем е намерил важно
място в западната медицина заради животоспасяващите си свойства при
тежки операции и в анестезията. Мнението на Джереми Нарби е, че е
твърде малко вероятно тайните на подобни субстанции да са били
разкрити посредством случайни експерименти, независимо колко дълъг
период от време бихме отпуснали:

„В Амазония има 40 вида кураре, които се получават от 70 вида растения...

За да се произведе отровата, трябва да комбинирате няколко растения и да ги
варите в продължение на 72 часа, като се пазите от благоуханните, но смър-
тоносни изпарения на отварата. Окончателният продукт е паста, която е без-
вредна, ако не бъде инжектирана под кожата [например на върха на стрела или
копие]. Ако бъде погълната, тя не оказва никакво въздействие. Трудно е да си
представим, че някой би могъл да се натъкне на подобна рецепта единствено
посредством случайни експерименти“.12

Амазонските шамани не твърдят, че са се натъкнали на племенните

архиви от биохимични тайни посредством случайни експерименти -
нито по някакъв друг подобен рационален и полунаучен начин. Това,
което твърдят, е много просто, но го твърдят единодушно: че най-
различни „растителни духове“, сред които най-важно място заема
аяхуаската, са ги научили на всичко важно, което е трябвало да знаят
относно свойствата на другите растения в джунглата. Това им е
позволило да правят силни лекарства, да лекуват болните и като общо

403
да бъдат добри vegetalistas.u Твърди се, че самата аяхуаска е „доктор“, че
притежава силен дух и че е „разумно същество, с което човек може да
осъществи връзка и от което е възможно да получи знания и сили“.14
Антропологът Анджелика Гебхарт-Сейър, изучавала амазонското
племе шипибо-конибо, отбелязва, че под влиянието на аяхуаската
„шаманът получава от света на духовете неразбираема и често хаотична
информация под формата на светещи форми...“.15 Според Гебхарт-Сейър
функцията на шамана е да разкодира и „опитоми“ тези сурови и
необработени данни, които са му били изпратени от духовете на
растенията, като ги „конвертира“ в лечение за племето като цяло. По
същия начин сред индианците кампа, още едно амазонско племе,
билковите рецепти сами по себе си не са достатъчни да предизвикат
подобрение на здравословното състояние, освен ако не бъдат посочени
изрично от растителен дух, с който шаманът се среща по време на
предизвикан от аяхуаската транс.16
Когато в началото на 80-те години на XX в. антропологът Едуардо
Луна интервюирал шаманите местисо в амазонския град Икитос, един
от тях - дон Селсо - отбелязал, че самият той никога не бил обучаван от
друг шаман, а и не му било нужно, тъй като аяхуаската била
непогрешим източник на истински познания:

„Ето защо някои доктори смятат, че vegetalismo [т.е. науката на растенията]

е по-силен от la medicina de studio [т.е. западната медицина], тъй като послед-
ната се учи от книгите. А ние просто пием тази течност [аяхуаската], спазваме
диетата и така се учим“.

Дон Хосе, още един от интервюираните от Луна, също твърди, че

духовете на растенията са го научили на всичко, което знае. Също и дон
Але- хандро казал, че това, което научил от аяхуаската, много бързо
надминало уроците, получени от човешкия му учител - стар шаман
индианец, - тъй като духовете на растенията му дали толкова много
познание.17

404
 „Духовете... се явяват във виденията и в сънищата - заключава Луна. —
Те показват как да се определи диагнозата, какви растения да се използват и
как да се използват, как правилно да се използва тютюневият дим, как да се
изсмуче болестта и да се възстанови духа на пациента, как шаманите да се
предпазват, какво да ядат и т.н. Но най-важното, на което ги учат, са icaros —
магическите песни или шамански мелодии, които са основните инструменти
на шаманските практики.“18

Прави впечатление, че в преданията от Амазония се казва, че

„растителните учители“ могат да приемат не само облика на растения,
но също така се явяват и като животни (боата удушвач е особено често
проявление на духа на аяхуаската), и като човешки същества. Доста
често приемат облика на „малки хора с красиви и здрави тела“19 —
описание, което силно напомня на европейските елфи. Отново във
връзка с друга древна тема, която открихме навсякъде в световете на
духове, елфи и извънземни - които изследвахме дотук в книгата, —
амазонските шамани също редовно разказват за учители, които са им се
явили в хибриден или териантропичен облик - „продукт от сношаването
на мъже човеци с русалки“, както казва интервюираният от Луна дон
Хосе.20
Друго нещо, което прави впечатление, е ролята на аяхуаската като
средство или портал, който позволява на шаманите да получат достъп до
скритите светове на познанието, където живеят растителните учители.
Това вярване преобладава сред туземните културй в Амазония -
отбелязва Бени Шанон, професор по психология в Еврейския
университет в Ерусалим и един от водещите академични експерти по
аяхуаската в света:

„В тези [амазонските] култури на това питие се приписва познанието за

висшите реалности, както и всички големи културни постижения... Аяхуаската
— заедно с другите психотропни вещества — се разглежда като „единствения
път към познанието“. Светът, който се разкрива след консумирането на подоб-
ни агенти, се възприема като действителен, докато обикновения „действите-
лен“ свят често се третира като въображаем“.21

Важно е, че - въпреки че изпадат в своите дълбоко променени състоя-

ния на съзнанието без помощта на наркотични вещества —
бушменските шамани в Южна Африка говорят за своя танц на транса
почти по същия начин, по който техните колеги от Амазония говорят за
аяхуаската — като средство за срещи с духове, които им дават
практически напътствия. Читателят ще си спомни образите на
„нишките светлина“ и „въжетата към небето“, които редовно
присъстват в разказите на бушмените. Ето какво казва Бо, шаман от
Калахари:

„Само най-силните доктори се изкачват по въжето и се учат от своите пра-

деди и от Големия бог. Това е един от начините, по които научаваме нови

401
 песни и танци и получаваме повече познания за това как да се лекуваме един

26. Свръхестественото

406
 друг. Те ни показват какви растения да използваме за някоя болест или как да
лекуваме определен човек“.22

Друг бушменски шаман, Кгао Теми, описва подобни преживявания:

„Когато танцуваме, понякога пътуваме под земята. Там има връв, която се
изкачва към небето, и друга, която се спуска под земята. Едната връв те води
към Големия бог, а другата те връща обратно. Когато си горе в небето, можеш
да видиш връвта под небе... Хората, които седят около огъня, могат да докос-
нат тялото ти, но ти не си там. Ти изчезваш, а тялото ти остава. Усещането е
сякаш се издигаш към небето... Хората от миналото могат да дойдат и да те
вземат. Учат те на разни неща и ти дават повече сила. Те наистина ти говорят.
Разказват ти за танца. Освен това те учат на разни неща за растенията“. 23

Независимо дали са интерпретирани като предци в Южна Африка

или като „растителни учители“ в Амазония, ясно е, че тези същества,
каквото и да представляват - „халюцинации“, „интерактивни записи“
или „духовни същества“, - навсякъде се явяват по един и същи начин.
По един или друг механизъм те наистина говорят на хората и мнозина от
тези, които слушат, вярват, че получените по този начин послания идват
от интелигентни същества.

Хората от западния свят тръгват на училище

Бени Шанон е пил аяхуаска повече от 130 пъти и твърдо защитава
ширещото се в Амазония мнение за отварата като могъщ източник на
знание. Той казва, че докато трупал все повече опит с питието, започнал
да осъзнава че всъщност е „тръгнал на училище“:

„Нямаше учители, нито учебници, нито указания, и все пак имаше някаква
структура и ред. Отварата беше учителят, а указанията бяха предавани по вре-
ме на опиянението и без намесата на друг човек“.24

Шанон съобщава, че по време на един сеанс с аяхуаска преминал през

поредица различни видения, които се отнасяли до една обща тема -
животът на нощните животни:

„Във всяко видение се явяваха различни видове животни: ягуари, чакали,

различни птици, насекоми и по-малки от насекоми същества. Във всеки един
случай ми беше показвано поведението на всяко едно животно. Очите ми се
приспособяваха и аз можех да видя какво виждат самите те. Всъщност цялата
поредица видения беше много поучителен курс по поведение на животните“. 25

Според Шанон подобно структуриране на преживяванията в

подреден поток - подобен на урок - е доста често срещано:
„Когато човек натрупа повече опит с отварата, той открива, че случващото
се с него по време на опиянението не е произволно - изглежда притежава ня-
каква вътрешна логика и ред. Сякаш в самото питие има някакъв мъдър
учител, който решава какво трябва да изживее и научи човек по време на всеки

407
 сеанс“.26

В допълнение към собствените си преживявания с аяхуаската, които

описва подробно в своята важна книга „Антиподите на ума“, Шанон е
интервюирал и голяма извадка от употребяващи аяхуаска
южноамериканци и съпоставя техните разкази с тези на отделна група
външни хора, които са стигнали до халюциногенната отвара от много
различни страни.27 Шанон разказва за случая на един свой европейски
информатор, който участвал в частен сеанс с аяхуаска в Европа:
„Той бил поразен от усещането, че в тялото му има растително същество и
че той има с него силна и интимна връзка. Мъжът почувствал, че растението
било напълно независимо същество, което му предавало знания. Това съвпада
с туземната концепция за растенията като учители — нещо, с което моят ин-
форматор не беше запознат“.28

През 1999 г. трима западни молекулярни биолози пътували до

Амазония, за да участват в сеанси с аяхуаска, организирани от един
перуански шаман. Впоследствие двама от тях разказали, че са имали
усещането за контакт с „растителните учители“ под формата на
„независими същества“, който трайно променил отношението им към
реалността. Последният участник била американска биоложка,
специализираща в областта на човешкия ге- ном. Тя разказала, че
видяла „хромозома от гледната точка на протеин, който се носел над
дълга нишка ДНК“. Заявила още, че във видението получила конкретна
техническа информация относно неизвестната до този момент функция
на определени участъци ДНК, наричани „CpG-острови“, които се
откриват нагоре по веригата спрямо около 60% от всички човешки
гени.29
Франсис Крик, АСД и двойната спирала
Принадлежащите към рационални и технологични общества хора, ко-
ито не са пили аяхуаска, естествено ще се разбунтуват срещу
представата за растение, което ни учи на нещо - в смисъла, който се има
предвид тук,
- а да не говорим за това да ни учи на нещо толкова специфично и -
честно казано - толкова техническо, колкото са СрС?-островите и
загадките на нашето собствено ДНК. И все пак няма да е много трудно
да се открият доказателства, че наистина се случва нещо подобно. Както
се оказва, един много ясен пример засяга самото откриване на
структурата на ДНК.
Както читателят вече добре знае, ДМТ, активната съставка на аяхуа-
ската, е виден член на семейството халюциногенни и нехалюциногенни
молекули, известни с общото име „триптамини“. Това са същите тези
молекули, които цитираният по-рано в тази глава Терънс Маккена
упоменава
във връзка с евентуалната им роля да осигурят на съзнанието „достъп до
информацията, която се съхранява в неврогенетичния материал“.

408
 В 17 глава видяхме, че един от най-познатите триптамини е
невротранс- митерът серотонин — 5-хидрокситриптамин, - който сам по
себе си не е психеделичен. Друг добре известен - и категорично
психеделичен! -трип- тамин е псилоцибинът. Ибогаинът - африканската
психеделична субстанция, която ме прикова към леглото за 48 часа, -
има триптаминова сърцевина. Това се отнася и за най-известното
психеделично вещество на света - ди- етиламида на лизергиновата
киселина (ЛСД),30 открит от швейцареца Алберт Хофман през 1943 г. и
издигнат в култ от хипидвижението през 60-те години. Странно, но
твърде подходящо е и това, че една от ключовите аминокиселини,
посредством които ДНК върши загадъчната си работа по създаването и
възпроизвеждането на живота, е триптофанът31 - молекулата родител, от
която се извеждат всички триптамини, включително ДМТ.32

Серотонинът, диметил триптамин (ДМТ), псилоцибинът, ибогаинът и ЛСД съдържат

като ядро - или основен градивен блок - триптамин, извлечен от аминокиселината
триптофан (по Strassman, 2001, 34-36)
В края на юли 2004 г. Франсис Крик, лауреат на Нобелова награда за
биология и съоткривател на структурата на ДНК, почина на 88-годишна
възраст. Малко след това жълтата преса разкри един малко известен

409
факт от неговия живот - че в началото на 50-те години, когато работел в
лабораторията „Кавендиш“ в Кембридж, той често използвал ЛСД
(веществото продължило да е легално до средата на 60-те) като
„инструмент за мислене“, който засилвал мисловните му способности.
Според съобщението, публикувано в лондонския вестник „Мейл он
Сънди“ на 8 август 2004 г., Крик признал в тесен кръг от колеги, че бил
под въздействието на ЛСД в онзи момент през 1953 г., когато „го
осенила формата на двойната спирала“ и така разкрил структурата на
ДНК.33

Въпреки че Крик използвал ЛСД, тъй като предполагал, че ще го

освободи от закостенелите предразсъдъци, дали не е възможно всъщност
трип- таминовото ядро на наркотика случайно да го е въвело в онази
хипотетична архивна зала в нашата ДНК, до която аяхуаската
осигурява достъп и където много, много отдавна „интелигентни
същества“ са скрили тайните на Вселената? Тъй като разумът му вече
бил добре подготвен в тази посока, а съзнанието му временно се било
върнало на правилната дължина на вълната, дали не е възможно да се е
натъкнал на висококачествена информация, закодирана в собствената
му ДНК и отнасяща се... за структурата на самата ДНК?
Франсис Крик и загадъчните корени на ДНК
В Амазония един от хората, с които Бени Шанон пиел аяхуаска,
споделил с него следните красноречиви мисли относно вида познание,
който би могъл да бъде освободен от богатата на триптамин отвара:
„Бог искал да скрие тайните си на сигурно място. „Дали да не гй скрия на
луната? — помислил си той. — Само че някой ден човешките същества биха
могли да стигнат дотам, а е възможно точно тези, които стигнат, да не са дос-
тойни за тях. А може би трябва да ги скрия в дълбините на океана?“ Бог се
замислил за тази възможност, но - отново по същите причини - се отказал.

410
 След това го осенило решението: „Ще скрия моите тайни в най-тайното кътче
на ума на самия човек. Тогава само тези, които наистина ги заслужават, ще
могат да ги достигнат“.34

Поуката от тази история е, че пиенето на аяхуаска или поглъщането

на някакъв друг подобен халюциноген може да се окаже необходимо за
повечето от нас, ако искаме да отворим тайните скривалища в
собствените си умове - но със сигурност не е достатъчно. Тъй като точно
както можете да закарате коня до водата, но не можете да го накарате да
пие, така също някой мъж или жена може да пие аяхуаска и да не
получи прозрение
- освен ако „наистина го заслужава“. Всички шамани в Амазония ще се
съгласят, обаче, че трябва да има прозрения, ако човек използва
аяхуаската правилно. Другото нещо, което е необходимо, е подготвен ум
и хладна глава, която да обхване притока на информация и да извлече
възможно най-много от Него.
Малцина са имали по-добре подготвени умове и по-хладни глави от
Френсис Крик в момента на неговото преживяване с ЛСД. Заедно с
Джеймс Уотсън и Морис Уилкинс той разбива кода на ДНК и печели
Нобелова награда. Трудно е да бъдеш по-ортодоксален и по-
конформистки. Всъщност в някакъв смисъл Крик е един от тези, които
определили конформизма. Поколения от не толкова изобретателни и не
толкова оригинални учени с радост са го следвали, накъдето и да ги
поведе. Винаги, когато заговорел — независимо от темата, - имало кой
да го слуша. И наистина, една от любимите му теми е една материя, за
която е трудно да си представим, че разполага с някаква специална
подготовка, така че да може да раздава присъди - предполагаемата
невъзможност на съществуването на душата.35 Но когато Крик говори за
ДНК, не може да има съмнение, че — бидейки съоткривател на нейната
молекулярна структура - той се ползва със специален авторитет.
Той винаги е признавал, че големият проблем не е как животът се е
възпроизвежда и увековечава посредством естествения подбор след като
ДНК излиза на сцената, а как изобщо се е появила ДНК. „Първоначално
може да ви се стори изключително невероятно един подобен механизъм
да се е появил по случайност - пише той през 1966 г., - но всъщност е
съвсем възможно всичко да е започнало с някаква по-примитивна
версия, която - макар и несъвършена
- да е била достатъчно точна, така че системата да може да работи“.36
През следващите 15 години Крик променя изцяло този рефрен и през
1981 г. публикува една забележителна книга със заглавие „Самият
живот
- неговият произход и природа“, в която излага мнението си, че
всъщност ДНК не би могла да се е появила на земята „по случайност“, а
че семената на живота и цялата бъдеща еволюция - най-вероятно под
формата на прости и устойчиви бактерии - са били изпратени тук с
космически кораби от някаква извънземна цивилизация. Мотивът на
извънземните, предполага той, би могъл да е желанието да преживеят

411
сигурната гибел в следствие на избухване на свръхнова (или някаква
друга катастрофа), като запазят поне своята ДНК в минимализирана
бактериална форма. Те са я разпратили във Вселената на автоматични
безпилотни кораби, програмирани да се разбият на определен тип
планети в определен стадий на развитие и там да се освободят от товара
си от бактерии, който да започне отначало дългия процес на еволюция
до напълно разумни същества.37
Може би ранната Земя е била точно такава планета? Може би е била
засята с бактерии, съдържащи ДНК на интелигентни същества от
другия край на галактиката, чиято цивилизация се е развила милиарди
години преди Земята изобщо да се образува и чиито технологии са били
невероятно, едва ли не магически развити?
Това са предположения на Франсис Крик, не мои. Но ако - както
предлага той - нашата ДНК не е „от този свят“ и е била създадена от
извънземна цивилизация, овладяла напредничави техники на генното
инженерство, то тогава не бихме могли да изключим възможността тези
учени да са били способни да запишат на езика на ДНК някаква
информация, изпълнени със смисъл „послания“ или „сигнали за
събуждане“. И ако са били достатъчно находчиви, дори би било
възможно да са транскрибирали в ДНК цялото натрупано познание на
своята култура, което да изчака еволюцията и вниманието на
интелигентни видове - на която и да било планета във Вселената, на
която са се приземили първоначалните пратки от бактерии...
УРАГАН НА СМЕТИЩЕТО

Хипотезата на Франсис Крик - че животът на земята е бил „посят“ с

ДНК на извънземна цивилизация от далечна планета - странно много
напомня по своята същност на космологията на употребяващите
аяхуаска индианци ягуа в перуанска Амазония, които казали следното
на френския антрополог Жан-Пиер Шомей: „В самото начало, преди
раждането на Земята — на тази земя тук - нашите най-далечни прадеди
живеели на друга земя...“.1
Крик нарича своята версия на това предание „направлявана
панспер- мия“ и въпреки че звучи малко налудничаво от устата на
нобелов лауреат, все пак му се разминало - разбира се, защото бил не
друг, а Франсис Крик, и защото ясно заявил, че това е просто хипотеза.
Освен това по същото време още един почти толкова виден учен, макар
и в различна област - ас- трофизикът Фред Хойл, - също пропагандирал
теорията за панспермията и също, въпреки това, успял да опази
кариерата си неопетнена.2 Хойл си представя спори на живота, които
безцелно кръстосват пространството на големи междузвездни комети -
вместо преднамереното и интелигентно разпространение, за което се
обявява Крик, - но това, което обединява двамата, е силното убеждение,
че животът вече е бил твърде сложен, когато се е появил на Земята, и
следователно не може да се е развил тук. Съответно и двамата вярват,
че първите и най-трудни стъпки — от стъпките от неживо към живо,
които досега нито един учен не е успял да повтори, - трябва да са се

412
случили някъде другаде.
Историята започва преди около 4,5 милиарда години, когато Земята
вече се е била оформила като планета, обикаляща по орбита около
Слънцето. През следващите 600 милиона години тя останала огнено
кълбо от разтопена лава, но преди около 3,9 милиарда години
охлаждането вече било достатъчно напреднало, за да се получи тънка
кора от твърда скала.3 Предполага се, че приблизително по същото
време богати на минерали водни басейни са започнали да се образуват
под атмосфера от прости газове. Много учени вярват, че първите много
примитивни форми на живот са се появили в тези басейни от първичен
предбиотичен „бульон“ - внезапно и почти моментално, в резултат от
сблъсък на молекули.4 Други, сред които и Крик, твърдят, че
„шансовете против подобен спонтанен живот отиват
към астрономически стойности и отвъд - по-малко вероятно е от това
ураган да успее да сглоби „Боинг 707“ на някое сметище“.5
Независимо от различните гледища, фактите по въпроса - с които
всички учени са съгласни - са, че животът, изглежда, се е разпространил
по Земята почти веднага след като е станало възможно съществуването
на първичния бульон. Земната кора не се била оформила напълно
допреди около 3,9 милиарда години, и все пак преди около 3,8 милиарда
години - само след около 100 милиона години — вече има изобилни,
макар и косвени свидетелства, че планетата е била колонизирана от
бактериален живот.6 Тези доказателства стават категорични преди
около 3,4 милиарда години - датата на най-древ- ната фосилизирала
бактерия, открита до този момент.7 И това е едва половин милиард
години след образуването на първите скали на Земята.

Изходен код
Крик е биофизик, а не просто математик, и има статистически възра-
жения срещу идеята, че животът се е зародил „на този свят“ за период от
половин милиард години или по-малко. Не вижда проблем в първичния
бульон, но не може да разбере как „образуването от този бульон на при-
митивна химична самовъзпроизвеждаща се система“ - т.е. зараждането
на системата на ДНК/РНК, за чието разкодиране той изиграва толкова

413
голяма роля, - може да е станало спонтанно или по какъвто и да било
друг начин за един сравнително толкова кратък период.8 Тук не става
въпрос за анти- еволюционни твърдения. Веднъж щом се появи една
подобна система - а, изглежда, тя съпровожда живота на земята от
самото му зараждане - и веднъж щом индивидуалните организми
получат възможността да унасле- дяват „адаптивни“ характеристики,
които да подобряват техните шансове да оцелеят, вече лесно можем да
си представим как дарвиновият естествен подбор би започнал да си
взаимодейства с ДНК, да демонстрира предпочитание към определени
черти при определени обстоятелства и по този начин да осигури
основния механизъм за еволюцията на всичките безбройни форми на
живот, които понастоящем обгръщат планетата. Но Крик не може да си
представи как тази система се е появила и задействала на първо място -
дори и да е разполагала с много повече от половин милиард години да го
направи. Независимо колко дълъг период от време той залагал в своите
модели, шансовете срещу това един подобен вид организирана сложност
да се оформи самостоятелно оставали непреодолимо огромни.
За да проумеем защо, първо трябва да разберем това-онова за семей-
ството молекули, наричани протеини - на които се основава огромна
част от структурата и метаболичните механизми на всички живи
клетки, - както и да научим повече за ДНК.

„Протеиновата молекула е макромолекула, която може да се състои от

хиляди атоми - обяснява Крик. - Всеки протеин е изграден с голяма
прецизност и всеки атом се намира на точно определено място. Всеки вид
протеин образува
сложна триизмерна структура, присъща само и единствено на него, която му
позволява да изпълнява катапитичните си или структурни функции. Тази
триизмерна структура се... основава на една или повече „полипептидни
вериги“, както се наричат... [които клетката създава] като съединява една след
друга особена поредица от малки молекули - аминокиселини... Изненадващо е,
че за образуването на протеини се използват само двайсет вида
[аминокиселини], които са едни и същи в цялата природа... Протеинът
прилича на абзац, написан на език с двайсет букви, а свойствената му природа
се определя от точната последователност на буквите... Животните, растенията,
микроорганизмите и вирусите - всичките използват един и същи набор от
двайсет букви... Наборът от двайсет букви е толкова универсален, че изглежда
е бил избран в някакъв момент много близо до зараждането на всички живи
същества.“9

Втори химичен език, също толкова древен, може да бъде видян в нук-
леиновите киселини, ДНК и РНК.10 Класифицирани сред обширната
категория на естествени и синтетични съединения, известни като поли-
мери, те представляват гигантски верижни молекули, всяка от които се
характеризира от повтарящи се схеми - „бази“ — от 4 химични елемента
само. При РНК това са аденин, цитозин, гуанин и урацил (обозначавани
с началните си букви A, С, G и U). При ДНК първите три бази са същите

414
- аденин, цитозин и гуанин. Четвъртата е тимин (Т), който е толкова
близък родственик на урацила, че няма несъвместимост в
непрекъснатите взаимодействия между нишките ДНК и нишките РНК,
които се случват на клетъчно ниво.11
Тези два полимера (като ДНК обикновено „командва“, а РНК
изпълнява подчинени функции на „пратеник“) съдържат цялата
генетична информация, необходима за конструирането на живи
организми, и са основните шаблони на наследствеността.12 Освен това
ДНК и РНК със своите четири бази са напълно еднакви и изпълняват
съвсем същите функции във всички живи организми — бактерии и
слонове, бълхи и кучета, медузи и акации, зеле и пеперуди, цаца и
китове, червеи и хора. Така е било преди 4 милиарда години, така е и
сега. Всичко, което се променя, е подредбата на буквите A, С, G и Т в
генетичния код, записан в ДНК на всеки организъм, както и разбира се
количеството на самата ДНК, с която разполага организмът. Така
например живеещата в стомашно-чревния тракт бактерия Е. coli се
състои от една единствена клетка, в която е нагъната
половинмилиметрова лентичка от полимера ДНК.13 На обратния полюс,
както вече видяхме, е човешкото тяло, в която всяка една от хилядите
милиарди клетки съдържа
2 метра от същата ДНК — очевидно съдържащи много повече парагра-
фи генетичен код, отколкото бедната Е. coli би имала място да помести
(и отколкото би имала нужда). И все пак за кодирането на дори най-
прости- те форми на живот все пак е необходимо голямо количество
информация. Mycoplasma genitalium е най-малката бактерия, известна на
науката, но все пак има нужда от 580 000 букви, които образуват
генетичния и код. Значи

415
телно по-големият генетичен код, който описва едно човешко същество,
се състои от приблизително 3 милиарда букви, които са накачени по
всяка една от тези двуметрови панделки ДНК, които са нагънати във
всяка една от нашите клетки.14
Големият биологичен напредък през 60-те години на XX в., отново
дължащ се до голяма степен на работата на Франсис Крик, беше
разгадаването на генетичния код - малкият речник, „изграден на
подобен принцип като морзовата азбука“, както го описва Крик, -
„който свързва четирибуквения език на генетичния материал с 20-
буквения език на протеина, изпълнителния език“.15
Без да се задълбаваме в тази субмикроскопична алхимия, нека просто
накратко отбележим, че смислени комбинации от всеки три от четирите
химични букви на ДНК мобилизират клетките да свързват
аминокиселините в точно определена последователност, така че да
синтезират специфични протеини - като по този начин определят
окончателната форма, облик и функция на всеки организъм според
собствената му наследствена информация. Като се има предвид
очевидно огромното разнообразие на живота на земята, аз се удивлявам
всеки път, когато се сетя, че съвсем същия зашеметяващо прост шифър
може да бъде разбъркан достатъчен брой пъти, за да опише всички нас,
като единствено подредбата на буквите определя разликите между
мушкатото и жирафа, мравката и слона, маймуната и човека (точно
както е и при изписаните думи, разбира се). Но, както обяснява Крик,
всичко се свежда до математиката:
„Тъй като езикът на нуклеиновите киселини има само четири различни
букви, значи има 64 възможни тройки (4 х 4 х 4). 61 от тези „кодони“ - както се
наричат - обозначават една или друга аминокиселина. Другите три тройки
обозначават „край на веригата“.16

Колони, обозначаващи различни аллинокиселини: ГТТ =

фенилаланин; ААА = лизин; AAG = лизин;
GCT = аланин (по Calladine и др„ 2004, с. 13)

Както вече видяхме, живите клетки използват само 20

аминокиселини за конструирането на протеини. Неизбежно е при това
положение да има много „неопределеност“, като повечето тройки
закодират повече от една аминокиселина, а различни тройки закодират
една и съща аминокиселина. Не знаем как клетките решават коя е
правилната аминокиселина, когато изглежда има няколко еднакво
валидни алтернативи. И наистина — спо

416
менавам го, без да правя никакви изводи, - има само две аминокиселини,
които ДНК разглежда като твърде важни, за да си позволява някаква
неяснота, тъй като във всеки един случай недвусмислено са закодирани
с един единствен кодон. Едната е метионинът. Другата е триптофанът -
изходната молекула за всички триптаминови халюциногени.'7

Чудо
От всичко казано дотук трябва да е станало ясно, че за да имаме
нещо, което да наречем живот - поне на тази планета, - трябва да
разполагаме едновременно и с нуклеинови киселини, и с протеини,
които във всички случаи са големи и сложни макромолекули. Най-общо
казано, нуклеиновите киселини са необходими, тъй като носят
генетичния код и могат да се възпроизвеждат - две неща, които
протеините не могат. От друга страна, протеините са необходими за
всичките динамични задачи на клетките по изграждането на тялото,
включително за създаването и възпроизвеждането на самата ДНК. Без
унаследените инструкции, които вече се съдържат в ДНК-„вземи тази
аминокиселина“, „събери я с тази“, „спри“ и т.н., и т.н.,
- няма да се синтезират протеинови вериги и клетките няма да могат да
си вършат работата. Но тъй като ДНК не може да се създаде и не може
да се възпроизведе, ако няма протеини,изглежда сме изправени пред
ситуация от сорта на „кое е
първо - кокошката или
яйцето“.

Поради „обърнатата“ симетрия на

двете усукани спирали, молекулата
на ДНК често е сравнявана с две
еднакви змии, увили се една около
друга, всяка с глава към опашката
на другата.

Това, което не дава мира в статистика на Крик, е абсолютната

неверо- ятност дори и един напълно изграден протеин, съставен от дълга
верига аминокиселини, да се е появил в резултат от някаква случайност
- независимо колко е хранителен първичният бульон и с колко
милиарда години разполагат съставките, за да се задушат. Вземайки
като основа на един среден протеин, състоящ се от 200 аминокиселини
(има и много по-го
417
леми), Крик изчислил, че вероятността това да се случи е едва едно на
единица, следвано от 260 нули. За да получите някаква по-ясна
представа, всички атоми в цялата видима вселена (не само в нашата
галактика) могат да бъдат изразени с единица с 80 нули отзад - доста
скромно в сравнение с шансовете срещу образуването на един единствен
протеин.18 Колко далеч По-невероятно би било тогава самият живот -
който дори на бактериално ниво изисква сложни клетъчни механизми и
използва множество протеини - да се е зародил от случайни сблъсъци на
молекули?
Това усещане за удивителна и подредена сложност, чак до атомно
ниво, се засилва при едно по-внимателно вглеждане в двойноспиралната
структура на ДНК. Не забравяйте, че във всяка човешка клетка - а
всяка клетка е колкото една милионна част от главичката на карфица -
има двойна панделка ДНК с дължина два метра и ширина колкото десет
атома.19 Всъщност коефициентът на умаляване е дори по-голям от този,
който е необходим, за да напъхате 2 метра в главичка на карфица, тъй
като преплетените нишки ДНК са събрани изцяло в клетъчното ядро,
което е много по-малко от самата клетка и диаметърът му е едва 10
микрометра. Резултатът е истински подвиг в областта на сбиването,
който е сравняван с това да нагънеш 80 километра канап в кутия за
обувки. Двете идентични полимерни панделки като общо са увити една
около друга подобно на две змии, обърнати едната с глава към опашката
на другата. Всяка е обърнат наопаки дубликат на другата, като техните
бази могат да се свързват само в точно определен ред (А винаги с Т, С
винаги с G).20 Учените основателно говорят за тях като за „точно копие“
или за „дубликат“, тъй като ако в едната лента се появят някакви
грешки, клетката има механизъм да ги коригира, като направи
проверка в другата.
Както вече видяхме, генетичната информация във всяка клетка,
нанизана по дължината на полимерните ленти ДНК, се записва
подробно в последователност от бази, които кодират синтезирането на
протеини. Красотата и сложността на системата се състои в това, че тези
инструкции не се дават директно от ДНК-архивите на клетката, а първо
се копират (техническият термин е „транскрипция“) на състоящи се от
една нишка молекули РНК („матрична“ РНК), които след това
задействат синтезирането, без да е необходимо да се консултират отново
с резервните копия, съхранявани на сигурно място в двойната спирала.

418
 „Твърде забележително е - отбелязва Крик, - че един подобен механи-
зъм изобщо съществува. А още по-забележително е, че всяка жива клет-
ка, независимо дали в животно, растение или микроорганизъм, съдържа
негова версия“.21 Както е и в случая с 20-буквения протеинов код, с
който е тясно свързана посредством удивителния „преводен“
механизъм, тази универсалност ни казва, че генетичният код е
изключително древен. И наистина той, както и системата на ДНК и
РНК, в която е въплътен, трябва да са съществували още в първите
живи организми, от които всички ние сме произлезли. И все пак самата
система е изградена от компоненти и според Крик „е твърде, твърде
сложна, за да се е появила ей така изведнъж. Тя трябва да се е развила от
нещо по-просто“.22
Проблемът е, че няма данни да е имало нещо по-просто - няма свиде-
телства някаква подобна еволюция да е протекла някъде на планетата
преди разпространението на първите основаващи се на ДНК бактерии,
което се е случило някъде преди между 3,9 милиарда и 3,4 милиарда
години. Изводите са очевидни, и все пак, бидейки свръхрационален и
заклет атеист, Крик очевидно с голяма мъка признава, че „за момента
произходът на живота изглежда едва ли не като чудо - толкова много са
условията, които е трябвало да бъдат изпълнени, за да се появи“.23
Може би теорията за панспермията, предложена от Крик, е един вид
подсъзнателен бунт срещу каквото и да било духовно обяснение на това
„чудо“. Той не вярвал в свръхестественото, но данните го убедили, че е
твърде малко вероятно четирибуквеният „език“ на ДНК, 20-буквеният
„език“ на протеините и преводният механизъм, който ги свързва, да са
се зародили по естествен път на земята от случайни сблъсъци на
материя. В някакъв смисъл системата му изглеждала като проектирана
или дори „създадена“ още преди да бъде задействана тук. Но от кого?
Ако би се замислил за възможността това да е било някакво
свръхестествено същество от типа, който повечето хора наричат „Бог“,
Крик щял да се обърне срещу себе си. Затова на драго сърце предпочел
сценария с интелигентните извънземни от далечна планета, които
изпращат в космическото пространство ракети, натоварени с
бактериална ДНК и насочени към обещаващи планетни системи.

Запис на музиката на живота

Мисълта, че телата ни са изградени и всички техни части функциони-
рат според сложен набор от кодирани химични инструкции, половината
от които сме наследили от майките си, а другата половина - от бащите
си, е достатъчно странна сама по себе си. След това, ако задълбаем по-
дълбоко, разбираме, че те също са наследили половината си ДНК от
майките си, а другата половина от бащите си - и т.н., като можем да
проследим веригата от поколения чак до възникването на живота на
Земята. Единственият константен фактор - от първата бактерия преди
повече от 3,5 милиарда години до най-благородните представители на
модерния човешки род-са тези малки полимерни лентички от
самовъзпроизвеждаща се „записваща лента“, която образува системата на

419
ДНК.
Вече отбелязахме, че във всяка човешка клетка има нагънати по два метра
от тази лента, които съдържат пълната генетична информация за създаването
на едно човешко същество. Тъй като е полимер, самата лента има и химична
връзка с виниловите плочи, от които слушаме хитовете от 60-те години, но
записаната на нея информация е музиката на живота - която може да се
възпроизвежда и подновява до безкрай:

„Израстването се случва посредством процеса на клетъчно деление: всяка

клетка се дели на две нови клетки, те на свой ред също се делят и т.н., и т.н.
Точно преди една клетка да се раздели, тя копира цялата си ДНК, така че
всяка нова клетка съдържа пълен набор ДНК, която пък отново съдържа всич-
ки гени на организма. Само малка част от гените, които се съдържат в тази
ДНК, се активират във всяка конкретна клетка... Ако се замислим за момент
ще установим, че тази схема, при която всяка клетка е снабдена с пълен набор
ДНК, всъщност е изключително прост начин да се предостави необходимата
информация на всички места, където има нужда от нея — макар и разбира се
този сценарий да изисква огромен обем от непрекъснато копиране и дублира-
не на ДНК“.24

Точно преди една клетка да се раздели, тя копира цялата ДНК в

ядрото си, така че всяка нова клетка притежава пълен набор ДНК, в
която отново се съдържат всички гени на организма (по Calladine и др„
2004, с. 65)

Темата за очевидно излишното копиране и дублиране се явява отново и

отново. На първо място имаме самата двойна спирала — оригинал и копие.
След това се явява ролята на РНК, която припряно копира специфични
участъци от кода на ДНК, за да задейства синтезирането на протеини.
Крайният резултат е, че във всяка една клетка във всеки един момент ог-
ромната част от тези натоварени със смисъл закодирани участъци по пан-
делката ДНК, които наричаме гени, не изпълняват никаква функция. Те са
„неактивни“:
„Така клетките, които образуват окото, използват единствено гените, които
програмират изграждането на око. Откъде клетките „знаят“ към кой вид орган
принадлежат — това е огромна и само частично изяснена област на
изследване“.25

Ясно е обаче, че това по-голямата част от ДНК да бъде „неактивна“

420
през по-голямата част от времето и само специфични сегменти да бъдат
активирани за синтезирането на протеини изглежда е част от
нормалното й функциониране. Освен това би било погрешно да си
мислим, че единствената функция на ДНК е просто да създава протеини
според унаследените инструкции на генетичния код. Напротив — дори и
вътре в гените по-малко от един процент от базите съдържат програми
за синтезирането на конкретни протеини.26 Проблемът става още по-
голям, когато си спомним, че самите гени образуват едва около 3% от
съдържащата се във всяка клетка ДНК. Числата варират и някои
авторитети са готови да заделят за гените 5%, а други дори 10% от ДНК
- но дори и при най-щедрите преценки това все още означава, че
„огромното множество ДНК в телата ни прави неща, които
понастоящем не разбираме“.8 Всичко, което знаем със сигурност за тези
огромни библиотеки от ДНК — не забравяйте, че говорим за между 90 и
97% от общото количество, — е, че съдържат огромно количество ин-
формация, изписана на съвсем същия език като генетичния код, само че
без да кодира изграждането наТфотеини или да има някаква друга
известна ни функция. Някои участъци от този „некодиращ текст“ се
състоят от дълги вериги от едни и същи бази, които се повтарят отново и
отново, понякога хиляди пъти и очевидно без полза. При това положение
е разбираемо, че от дълго време вече учените имат идеята, че това
трябва да е „отпадъчна ДНК“ - излишен код без функция и значение,
който се е запазил единствено защото е бил копиран автоматично при
всяко делене на клетката.
Но защо ще му е на естествения подбор да съхрани толкова огромно
количество от безполезно бръщолевене и да си дава целия този труд по
възпроизвеждането му във всяка жива клетка?
Като са разгледали проблема от много различни страни, днес учените
са установили, че отговорът е съвсем еднозначен. Старата теория за „от-
падъчната“ информация е погрешна. „Отпадъчната“ ДНК всъщност
играе жизнено важна роля в регулирането на клетъчните процеси и е
също толкова съществена за цялостното здраве и функциониране на
организма, колкото са и по-добре познатите кодиращи участъци. Но не
тук е мястото да описваме медицинските заключени за разширяващите
се научни изследвания на некодиращата ДНК. В случая мен ме
интересува нещо друго относно информацията, записана в; тези дълги и
до момента все още твърде загадъчни участъци от полимера - нещо, на
което учените са се натъкнали като случаен страничен продукт от
техните търсения.
То има връзка с подредбата на тази информация в определена
последователност.

8 Свръхестественото
421
 Посланието на Зипф
Всички човешки езици имат една много странна и напълно
неочаквана обща тайна. Тя се нарича закон на Зипф - по името на
лингвиста Джордж Зипф, който го формулира през 1939 г. Той изучил
текстове на много различни езици и подредил думите според честотата
на тяхната употреба. Това, което открил - и което оттогава се е оказало
вярно за всеки език, независимо дали е английски или инуитски,
японски или кхоса, арабски или урду, - е една пряка, точна, неизменна и
напълно противоречаща на здравия разум математична връзка между
мястото на думата и реалната честота, с която се среща. Без значение
какъв текст е избрал, когато Зипф създавал хистограма, съпоставяща
мястото на думата с честотата на употребата й, изненадващият резултат
бил права линия с „коефициент-1 за всички човешки езици“.28
За да разберете общия принцип, представете си книга с някакъв точ-
но определен брой думи - 60 000, 114 000 или без значение колко. Ако
най-често срещаната дума в книгата - т.е. думата на първо място - се
среща 10 000 пъти, то можете да бъдете сигурни, че десетата най-често
срещана дума (т.е. тази на десето място) се среща 1000 пъти, а стотната
най-често срещана дума ще бъде използвана само 100 пъти. Разбира се,
числата ще варират при различните текстове - в зависимост от общата
дължина, — но точната математична пропорция между място и честота
винаги ще бъде същата - във всеки човешки език във всяка една епоха.
Това, накратко, е законът на Зипф/9
Тук обаче се сблъскваме с нещо още по-странно. В средата на 90-те
години изследователи от Бостънския университет и Харвардското
медицинско училище проучили 37 участъка от ДНК, съдържащи поне по
50 000 двойки бази всеки, както и два по-къси участъка и един с 2,2
милиона двойки бази. Там, където било възможно, те разгледали както
кодиращи, така и некоди- ращи участъци.30 Забелязали, че ясни групи от
три, четири пет, шест, седем и осем двойки бази - сравними с отделни
„думи“ - се срещат във всички участъци. Това ги накарало да приложат
съм целия материал два стандартни лингвистични теста. Един от тях
бил тестът на Зипф и според метода на Зипф всички ДНК-„думи“ били
класирани по реда на своята честота, след което била съставена
хистограма, която да съпостави мястото на всяка дума с реалния брой
пъти на употреба във всеки „текст“.
Оказало се, че във всеки един случай, в който били изследвани
кодиращи участъци, те не се подчинявали на закона на Зипф. Това е нещо,
което може да се очаква, тъй като кодиращите участъци са просто
кодове, а не езици, и могат да бъдат разбрани по-добре като шаблони за
изграждането на конкретни протеини.31 „Кодиращата част няма своя
граматика — обяснява водещият изследовател Юджийн Стенли. - Всяка
тройка [бази] съответства на една аминокиселина [в протеина]. В това
няма никаква по-висша струюура.“32
Дотук всичко е напълно предсказуемо и следователно действа успоко-
яващо. Разбира се, нашата ДНК не съдържа интелигентни послания и не
се опитва да ни ги съобщи на някакъв език! Ако беше обратното,

41
7
всички

423
основни принципи на съвременната еволюционна наука биха се
обърнали с главата надолу! И все пак, случилото се след това е напълно
неочаквано — „твърде забележително“, според високата оценка на
самия Юджийн Стенли: „Няма никаква причина да е така“.33 Твърде
забележителното и напълно неочакваното откритие било, че във всеки
случай, когато била изследвана некодираща ДНК, се оказало, че тя
демонстрира напълно съответстващ на закона на Зипф линеен модел.34 Ако
тези участъци от ДНК бяха книги, чиито страници са запълнени с
нечетливи печатни букви, то този резултат би ни задължил да
заключим, че буквите представляват не просто произволна азбучна
супа, а организиран език. Стенли не се притеснява от заключенията. По
негово мнение, некодиращите участъци наистина съдържат
„структуриран език, за разлика от кода в гените“.35 Въпреки че те не
кодират протеини, все пак трябва да се замислим за възможността
„т.нар. „отпадъчна“ ДНК все пак да носи някакво послание“.36

Нанасянето на честотата на употреба спрямо поредното място на произволни

„думи“ от некодиращата ДНК разкрива линейна градация, типична за
човешките езици.
Обратното - кодиращата ДНК не следва този закон (по Eugene Stanley,
Science, 25
November 1994).

Едно подобно дръзко предположение получава допълнителна

подкрепа от втория лингвистичен тест, който екипът също така
приложил към участъците ДНК. Разработен през 50-те години от
специалиста по теория на информацията Клод Шанън, този тест
разграничава текстовете, изписани на истински езици, от текстове,
съставени от азбучна супа, като квантифицира „многословието“ на
всяка една поредица от символи. Тестът работи и е универсален, тъй
като „езиците са многословни поредици от знаци... Можете да попълните
една типографска грешка, като отбележите съседните знаци. Обратното
- в една произволна последователност от знаци няма излишества“.37
И отново, когато тестът бил приложен към кодиращите участъци от

424
ДНК, те не демонстрирали свойства на човешки език — точно както
може да се очаква. Генетичният код не е и не може да бъде многословна
поредица от знаци, в които грешките могат да бъдат поправени чрез
съотнасяне с общия контекст; напротив, генетиците много добре знаят,
че дори и една- единствена грешка в една-единствена база в един
единствен ген може да обърка целия код и да предизвика катастрофална
уродливост. Обратното
- изследователите установили, че некодиращите участъци ДНК
„показват удивително голямо количество излишества - още един
признак, че в тези загадъчни параграфи е написано нещо“.38
Накратко, тези напълно неочаквани открития ни позволяват да се
замислим за нещо твърде удивително. Химичната „писменост“ нат.нар.
отпадъч- на ДНК може не само да притежава „всички характеристики
на език“,39 но и наистина да е език, подобен на всички човешки езици.
Когато се свързах с проф. Юджийн Стенли в Бостънския университет
през юни 2005 г. - за да го попитам дали още отстоява своите
наелектризиращи открития от 1994 г. или те са бйли опровергани
впоследствие, — той ми отговори: „Разбира се, че ги отстоявам! Нищо
не е опровергавано!“.
Древният анонимен автор
Едно емпирично правило гласи, че колкото по-сложен е един
организъм, толкова повече некодираща ДНК ще има. Само че има и
изключително много прости организми, които разполагат с големи
количества некодираща ДНК. Тя се среща дори при най-простите живи
същества. И наистина, тези дълги участъци от на пръв поглед безмислен
код са разпространени толкова нашироко сред всички категории живи
организми, че биха могли дори да са произлезли от ДНК на нашите най-
далечни общи прадеди - онези първи едноклетъчни възпроизвеждащи се
бактерии, които са коло- низирали земята преди почти 4 милиарда
години.40
Имаме много повече общи черти с примитивните организми и по-
нисши- те животни, отколкото си представяме. Едно изследване на
Австралийския национален университет върху 1300 участъка ДНК от
корала Acropora mil- lepora, публикувано през декември 2003 п, открило
повече от 500 кодиращи и некодиращи вериги, които се срещат и при
хората.41 По същия начин през 2004 г. изследователи от
Калифорнийския университет демонстрират, че дълги участъци от
некодиращата ДНК при мишките и хората са идентични, въпреки
петдесетте милиона години еволюция, които ги делят от последния им
общ предшественик.42 „Направо щях да падна - коментира проф.
Хослър, ръководителят на екипа от Калифорнийския университет. -
Изключително вълнуващо е да си мислим, че съществуват тези
ултраконсервативни елементи, които научната общност не е забелязала
до този момент.“43
Това, което аз лично намирам за по-вълнуващо обаче, е
възможността, предложена от Юджийн Стенли и неговите колеги от

425
Бостън и Харвард - че „някакъв вид послание“ може да е записано в тези
ултраконсервативни кодирани участъци, които образуват до 97% от
нашата ДНК, но чиято функция не познаваме. Трудно е да си
представим как случайните химични процеси сами по себе си биха
могли да създадат една такава езикоподобна организация, вкоренена в
т.нар. „отпадъчни“ участъци. Но ако наистина става дума за някакъв
вид послание, а не за плод на случайността и природата, който само
прилича на послание, то тогава кой - или какво — го е записал? За
хората, които не се чувстват уютно с намесата на богове и духове в
нашите дела — и най-вече в нашето създаване - теорията на Франсис
Крик за директната панспермия предоставя, както изглежда, напълно
смислена и работеща алтернатива. И все пак нека не забравяме, че
макар да е един от великите рационални атеисти на XX в., Крик е
получил видението си за структурата на ДНК, докато е бил в
предизвикан от ЛСД транс, и в крайна сметка се е видял принуден да
заключи, че двойната спирала трябва да е бил донесена на тази планета
на борда на космически кораб на развита извънземна цивилизация.

Учителите вътре в нас

Странно е не само, че хипотезата на Крик отразява вдъхновената от
аяхуаската митология на индианците ягуа в Амазония — както видяхме
в началото на тази глава, - но също и това, че голям брой хора от
западния свят, които в един или друг момент са експериментирали с
аяхуаска или чист ДМТ, без да са се познавали помежду си и да са имали
възможност да сравняват бележките си, все пак независимо един от друг
са достигнали до на практика твърде подобни видения, включващи
ДНК. В 18 глава видяхме, че няколко от доброволците в експериментите
с ДМТ, проведени от Рик Страсман в Университета на Ню Мексико, са
получили интензивни видения с „нишки ДНК“44 и „спирали ДНК“.45 В
19 глава читателят ще открие случаят с американската биоложка, която
под въздействието на аяхуаската получила детайлни образи на
специфични участъци от ДНК, а в 3 глава аз описвам собствените си
видения на змии, които се „увиват една около друга подобно на
двойната спирала на ДНК“.
И наистина тази тема навсякъде изобилства при хора, които са имали
контакт с халюциногени с триптаминово ядро, каквито са ДМТ, ЛСД,
пси- лоцибинът и аяхуаската. През 1961 г. американският антрополог
Майкъл Харнър бил един от първите западняци, които взели пълно
участие в ту- земна церемония с аяхуаска в Амазония - в неговия случай
в едно село на индианци конибо, край изолирано езеро на брега на един
приток на Рио Укаяли. След като изпил голяма доза от горчивото
халюциногенно питие, той получил грандиозно видение, в което видял
подобни на дракони същества да долитат на земята, бягайки от нещо,
може би някакъв враг „в открития космос“ - след пътуване, продължило
„еони“:

„Съществата ми показаха как са създали живота на тази планета, за да се

426
скрият в многобройните му форми и така да прикрият присъствието си. Пред
мен се разкри великолепието на създаването и разделянето на видовете расте-

427
 ния и животни в хода на стотици милиони години - в мащаби и с яркост, как-
вито човек не би могъл да си представи. От всичко това научих, че драконо-
подобните същества присъстват във всички форми на живот, включително и в
човека. Казаха ми, че те са истинските господари на човешкия род и цялата
планета. Ние хората не сме нищо повече от слуги и съсъди на тези същества.
По тази причина те можеха да ми говорят от вътре в самия мен. Сега като си
помисля, те бяха много подобни на ДНК, въпреки че по онова време - през
1961 г. - не знаех нищо за ДНК“.46

Много по-късно, през 90-те години, преживяванията на Джереми

Нарби с аяхуаската щели да породят подобни размисли. Той разказва, че
по време на първия си сеанс с отварата той внезапно се озовал
„между две гигантски бои-удушвачи, които изглеждаха дълги по петнайсет
метра. Бях ужасен. Огромните змии са там, очите ми са затворени и виждам
грандиозен свят от блестящи светлини. И насред тези мъгливи мисли змиите
започват да ми говорят без думи. Те ми обясняват, че аз съм просто човешко
същество“.47

Струва ми се, че, въпреки повърхностните разлики, преживяванията,

които и двамата - и Нарби, и Харнър, - са имали с аяхуаската, имат
много общо с виденията на Крик под въздействието на ЛСД и с пос-
ледвалата поява на теорията за панспермията. В същността на своите
видения и тримата си представят система, която контролира човешката
раса, не е от този свят, има змиевидна форма, понастоящем живее вътре
в нас и е по-висша от всички нас. Крик го нарича двойна спирала, нагъ-
ва го в бактерии и го изпраща от другия край на галактиката на борда
на космически кораби. За Харнър това са същества, които той
възприема като дракони; те по същия начин са дошли на земята от
космоса — след пътуване, продължило „ебни“. Намерили са начин да се
увековечат тук във всички форми на живот и са „истинските господари
на човешкия род“. Нарби е поставен на мястото си от две змии,
отбелязва, че двойната спирала на ДНК прилича на „две преплетени
змии“,48 нарича я „изключително сложна технология..., разработена
първоначално някъде другаде, а не на земята“.49 След това се захваща да
напише книга, озаглавена „Космическата змия“, в която идеята, че ДНК
може да е по някакъв начин разумна и че може да съдържа
интелигентни послания, до които ние можем да получим достъп в
променени състояния на съзнанието, е развита в най-пълната си
форма.50
Според мен не можем да пренебрегнем възможността тези прозрения
в загадките на ДНК, които са били дадени на учени и антрополози -
също като прозренията относно свойствата на растенията и съчетанията
между тях, дадени от аяхуаската на индианците в Амазония, - да не са
случайни. Ако в основата си нашата ДНК е продукт на някаква
технология, както предполага Крик, то тогава имаме всички основания
да предположим, че тази технология рано или късно ще доведе до
еволюцията на същества с висш разум. В този случай единственият
428
 сигурен начин да изпратим на тези бъдещи същества послание,
независимо по колко непредсказуем път ще тръгне тяхното мисловно и
физическо развитие, е да го закодираме в тяхната ДНК - всъщност в тези
най-основни елементи на ДНК, някаква част от които ще присъства във
всеки и всичко, но които ще се натрупват предимно в по-висшите
организми.
Ето защо т.нар. „отпадъчни“ некодиращи участъци ДНК с техните за-
гадъчни езикоподобни свойства, които образуват до 97% от цялата
ДНК- библиотека в нашите клетки, са толкова интересни. Може да се
окаже, че подобни халюцинации, които предоставят достоверни
познания за ДНК, или за растенията, или за това как да се лекува
конкретна болест, или за естеството на действителността, са също
толкова ефективна технология, която - подобно на биоинженерството и
манипулирането на гените - ни позволява да изследваме истинския
потенциал на наследството, което е заложено в клетките ни. С други
думи, би могло да се окаже, че древните учители на човечеството през
цялото време са били вътре в нас, но че трябва да изпаднем в променено
състояние на съзнанието, за да чуем какво имат да ни кажат.

РЕЛИГИИТ
Е
СКРИТИТЕ ШАМАНИ

Откакто е започнала да оставя ясни археологически следи в

изрисуваните пещери преди около 35 000 години, религията без
съмнение е била един от двата или трите главни фактора, оказвали
влияние върху човешкото поведение - също толкова универсален и със
също толкова мащабни последствия като борбата за задоволяване на
основните физически нужди.
Нейното огромно значение в нашите дела не е останало в миналото.
Въпреки напредъка на науката, която не намира място и търпение за
свръхестественото, около две трети от човешките същества в света про-
дължават да вярват убедено в свръхестествени същества и
съществуването на светове на духовете. Индуистите и будистите
признават истинното съществуване на безкрайни нефизически светове,
същества, различни видове разум и състояния. Ортодоксалните евреи
вярват, че Мойсей е говорил с Бог лице в лице - както се твърди в
Тората - и е получил от него „небесни писания“ под формата на Десетте
Божи заповеди. Мюсюлманите биват учени, че Мохамед се е срещал с
 величествено свръхестествено същество, по-късно идентифицирано като
архангел Гавраил, чиито явявания били предшествани от „особен звук,
подобен на звън на звънчета“, и което впоследствие разкрило на
Пророка целия текст на Корана.1 Интересно е да отбележим - като
имаме предвид отвлечените от НЛО и шаманите, с които се запознахме в
предходните глави и които смятат, че им е била показана книга,
съхранявана в отвъдния свят, и че са получили някакви откровения от
нея, — че мюсюлманите вярват, че Коранът е „съвършен препис на
вечна таблица, която се съхранява на небето“.2 Още един паралел може
да бъде открит в мормонското вярване, че Джоузеф Смит е получил
своето откровение от ангел на име Морони, който му дал текста на
Мормонската книга на златни плочи, които впоследствие се изпарили
във въздуха.3
Мани, епонимният основател на манихейската религия през III в. сл.
Хр., твърдял, че е получил всичките си учения от ангел, който го
посетил за първи път, когато бил на 12 години, и му казал, че има
мисията да образова Човечеството. Това същество, което вдъхновявало
Мани през целия му живот, често му се явявало като заслепяващ
„блясък на светкавица“.4 По същия начин и св. Павел, великият
апостол на християнството, започнал
своята мисия със свръхестествена среща на пътя към Дамаск, когато
внезапно чул глас, съпроводен със „светлина от небето“, която била
толкова ярка, че го съборила на земята и го ослепила за три дни.5
Шаманската тема в инициацията на св. Павел лесно намира своето
място в цялостната рамка на християнската религия, която се основава
на вярата в живота, смъртта и възкресението на едно свръхестествено
същество, чийто баща е бог, а майка му е смъртна жена. При това
положение той самият се явява особено специален, значим и успешен
хибрид между дух и човек. Като общо християните също вярват в
ангели, в дявола, в различни демони и други свръхестествени същества
като Пресветата Дева Мария и Светия Дух. Християнският рай и ад,
разбира се, са светове на духове.
Не можем да й избягаме. Вярата в свръхестественото - независимо
дали то се изявява чрез духовни същества, за които се смята, че са били

426
родени в човешка форма, или чрез откровения към определени хора - е
била в основата на обществени, политически, икономически и културни
процеси „от огромно значение за историята на човечеството“.6 Нещо
повече - трябва да погледаме само няколко минути международни
новини по телевизията, за да разберем доколко религията продължава
да е огромна сила, колко дълбоко и ефикасно контролира умовете на
милиарди хора навсякъде по света и до каква степен подклажда
горещите политически теми на нашето време. Малцина учени ще се
съгласят с твърдото убеждение на атентаторите самоубийци, че в
момента, в който се взривят, душите им ще отидат направо в рая, но
никой няма да оспори силата, която подобни вярвания имат да
определят хода на събитията в „реалния свят“.
Бюрократизацията на шаманизма
Тъй като религиозните вярвания са толкова важни, няма да бъде
излишно да заявим ясно какво показват наличните Данни относно
техния изначален източник на вдъхновение. А това, което показват
данните - ако се задълбаем достатъчно дълбоко в основите на всички
големи световни религии - е, че всички те са стъпили на твърда скала от
свръхестествени срещи и преживявания, включващи властни и
харизматични шаманистични личности с дарба да предават на другите
това, което знаят. Въпреки че подобни вярвания бързо кристализират в
догми, които се предават от поколение на поколение, ясно е - дори и от
малкото примери, които видяхме по-горе, - че те не са се взели от
нищото, нито са се появили в резултат на научни изследвания, нито пък
са били измислени специално да задоволят предполагаеми човешки
нужди. Вместо това във всички случаи са се породили единствено в
резултат да бъдат описани, изобразени и обяснени свръхестествените
преживявания на техните основатели - които при всички положения са
били шамани от най-висша класа. Данните, които разгледахме в тази
книга, предполагат, че подобни преживявания са били неразделно
преплетени с променените състояния на съзнанието още от зараждането
на човешката култура. Всъщност те са производни и на практика могат
да бъдат постигнати единствено в подобни дълбоко променени
състояния, които най-често са били предизвикани от употребата на
психоактивни растения. Антропологът Уестън Ла Бар стига дотам, че да
заяви следното:
„Цялото ни познание за свръхестественото de facto се основават на твър-
денията на хора с религиозни видения и хора, изпадащи в религиозен екстаз,
т.е. на пророци и шамани... Свещениците единствено ръководят общността,
стъпила на тази свръхестествена основа...“7.

Смятам, че Ла Бар е напълно прав и изключително проницателен в

това свое наблюдение. В случая с всички големи религии в съвременния
свят първоначалните свръхестествени преживявания и откровения на
техните основатели са толкова назад в миналото, че вече всичко е във
властта на работещи на щат свещеници, пастори, равини, молли и
епископи, които се представят не просто като администратори, а като
427
истински и единствени посредници между човечеството и отвъдните
сили. Читателят вече добре съзнава, че тази роля на посредници
принадлежи на шаманите. За наше нещастие обаче, достолепните
бюрократи и мениджъри, чийто днешен монопол върху нашите връзки с
отвъдния свят в повечето случаи се основава на векове потисничество,
не са шамани. Напротив, те имат също толкова голям шанс да срещнат
духове в своите ежедневни дела, колкото имат и повечето членове на
техните паства. Те учат и следват, често тесногръдо, това, на което
самите те са били научени за свръхестественото, само че нямат нито една
от специалните способности, нито са упражнявали някое от специалните
умения, които са необходими, за да проникнат в свръхестествените
светове и да се върнат при своите общности със спечелено по трудния
начин и наистина ценно познание. Освен ако не се случи да принадлежат
към онези два процента от нашия вид, които са способни да изпадат
спонтанно в състояния на транс, или не приемат психоактивни
наркотици, или не прилагат изнурителни физически техники като дълги
сеанси ритмично танцуване (като бушмените сан в Южна Африка) - за
да предизвикат подобни състояния, - можем да бъдем напълно сигурни,
че тези функционери никога няма да ни запознаят с някакви нови, техни
собствени свръхестествени преживявания, които да освежат
първоначал- ното вдъхновение, откровения и прозрения на религиите,
понастоящем контролирани и насочвани от тях. Може би това е част от
трагедията на модерния свят - че толкова дълго време позволява на
слепите да заблуждават слепите относно именно тези преживявания и
откровения, които може би на първо място са ни направили хора.
Каква надежда имаме да преоткрием истината? В известен смисъл тя
продължава да е там и да ни очаква. И наистина, тя е наше рождено
право. Шаманският екстаз е в основата на всички религии и както
признава Уестън Ла Бар, „естеството на шаманския екстаз може да бъде
осветлено, ако обърнем внимание на древните халюциногени...“.8 Това е
пътеката, която тази книга следва. Като обърнахме голямо внимание на
древните халюциногени, ние се опитахме да осветлим приноса на
шаманския екстаз за появата на модерното човешко поведение.
Междувременно беше неизбежно да бъдем привлечени към това да
изследваме пълния спектър на човешкото съзнание и множеството
реалности, които то може да обхване — вместо да се ограничим с
„внимателно подбрания утилитарен материал“, който погрешно се
възприема като „пълна или поне задоволителна картина на
действителността“ и който в нормалния случай бива допуснат до
съзнанието от „редуциращия клапан“ на мозъка.9
Както отбелязва Олдъс Хъксли (вж. 11 глава), редуциращият клапан
е насъщно необходим, за да ни предпази
„от това да бъдем претоварени и объркани от огромно количество непот-
ребни и неподходящи знания. Те отстраняват по-голямата част от това, което
иначе ние бихме възприемали и запомняли във всеки един момент, и ни оста-
вят само тази малка и специална подборка, която има вероятност да се окаже
полезна на практика...“.10
428
 Но в същото време, докато ни е екипирала с едно толкова очевидно
полезно приспособление - а вероятно и по някаква също толкова важна
причина, - еволюцията ни е осигурила достъп до голямо разнообразие от
шамански техники, посредством които почти всеки може да заобиколи
редуциращия клапан в собствения си мозък. Тъжно и иронично е, че
тази „благодат даром“, която нашите прадеди първоначално са
използвали предпазливо и с благоговение, за да изследват и да се учат от
необикновената действителност, след толкова много време е била
отклонена от бюрократите към духовната задънена улица на
„църквата“, където всичко е повтаряна до безкрай догма, където вече
почти никой няма опит от първа ръка със свръхестественото и където
човек не може да открие и научи нищо ново.
Ранните християни
Би могло да се твърди, че загниването започва в момента, в който
някоя култура започне да принизява своите шамани и да ги заклеймява
като безумци или фантазьори, отрече легитимността на прякото
откровение сред „обикновените хора“ и вложи духовното си доверие в
жреческа класа, която може единствено да учи на това, на което вече е
била научена от други, а не е изживяла сама.
Нека например се спрем по-подробно на християнството. В началото,
след основаването му преди около 2000 години, то било откровено ша-
манска религия. Това едва ли трябва да ни изненадва, като се има пред-
вид, че Христос толкова очевидно и в толкова голяма степен е бил
шаман. Не само произходът му на получовешки-полубожествен хибрид
го прави такъв, нито дадените му небето сили на лечител. Неговото
изпитание на кръста, пробождането, смъртта и последвалото
възкресение като духовно същество, надарено с властта да спасява
души, се явява по своята същност историята на ранения човек -
историята, която се разказва от всички шамани навсякъде по света и в
която те описват собствените си инициационни мъки, смърт и
възкресение.
Ранните християни, които се наричали гностици, вярвали, че
спасението може да бъде постигнато посредством специално „познание за
истинската природа на нещата“, което не може да бъде преподадено, а се
разкрива направо на посветения. Освен това вярвали, подобно на
индианците хиваро в Еквадор, че материалният свят, в който живеем, е
просто илюзия, в която нашите души са пленени, и че единственият
начин да видим действителността е да изпаднем в състояние на транс. Не
знаем как са го постигали гностиците (въпреки че някои със сигурност
са се отдавали на сурови лишения, а освен това има косвени данни за
култ към гъбата).11 В случая с хиваро обаче няма никакво съмнение, че
са използвани халюциногени
- най-вече аяхуаска. Ето какво обяснява антропологът Майкъл
Рипински- Наксън:
„Хиваро вярват, че духовните и метафизичните дялове на енергията на
живота могат да бъдат уловени посредством халюциногени. След като про-
никнат по този начин в духовните области, в този антиподен свят, те могат да
429
 проумеят великите космични причинно-следствени връзки. Всички събития,
които се случват в Отвъдния свят, са проявления на „истинската“ действител-
ност и оказват влияние върху ежедневния и физическия аспект на съществу-
ването. Съответно ежедневният живот извън виденията се смята за „фалшив“
и,лъжлив“.12

През периода приблизително от I до VI в. сл Хр. гностиците и техните

„езически“ братовчеди херметиците описват точно по този начин
затрудненото положение на човека в един свят на материални илюзии:
„Следователно, сине мой, всички неща на света са нереални. Но някои от
тях - не всички, а само малко от тях, — са копия на действителността. Остана-
лите са илюзия и измама, сине мой, тъй като се състоят единствено от външ-
ност. И когато външността се спуска отгоре, тя се превръща в подражание на
действителността. Но като изключим деянията на силите свише, останалото е
просто илюзия“.13

„Всички неща, които окото може да види, са просто фантоми и безплътни

силуети. Но нещата, които очите не виждат, те са истински.“14

„Трябва да разбереш, че това, което съществува извечно - и само и един-

ственото, - е действително, Но човекът не е нещо, което съществува извечно.
Следователно човекът не е действителен, а е просто призрак“. 15
В херметическите текстове и в оригиналните гностически текстове,
пре- открити в Наг Хамади в Горен Египет през 1945 г.,16 човек може да
открие много такива подривни твърдения относно фалшивата природа
на ежедневната действителност, както и за обратното — за истинността
на света на виденията. Само че от IV в. насетне подобни възгледи често
били потискани от зараждащата се Католическа църква, чиито
свещеници проповядвали сляпа вяра в една изключително груба,
„приземена“ и буквална интерпретация на строго цензуриран набор от
християнски текстове, които се превърнали в каконичния Нов завет.
Вместо да поощряват личното търсене на откровения (и съответно
бягството от илюзията) след своето „паство“, тези католически „божии
човеци“ представяли себе си и своята църква като единствения канал,
по който Божествената воля може да достига масите и по който масите
могат да общуват с Божественото. И наистина, те били толкова твърдо
решени да укрепват и налагат своя духовен монопол, че през XIII в.
папата обявил за незаконно в големи части от Европа миряни да
притежават книги от Стария и Новия завет, „с изключение на Псалтира,
Наустника и Часослова на Пресветата Дева“. Дори и последните можели
да бъдат притежавани, само ако са написани на латински. Опитите да
бъдат преведени на някой народен език, който да бъде разбираем за
масите, или още по-лошо — да се разпространяват копия на
простонароден език, - се смятали за ерес и виновниците били предавани
на Инквизицията.17

Шамански преживелици от Дядо Коледа до св. Себастиан

Не се учудвам, като се има предвид този фон на цензуриране и
430
преследвания, включващ и екзекутирането на десетки хиляди „еретици“
гностици по време на Албигойските кръстоносни походи през XII и XIII
в.,18 че повечето съвременни християни не познават шаманските корени
на своята религия.
И все пак далеч не всички подобни корени са били изрязани.
Един пример е начинът, по който Коледата - предполагаемо най-
важният християнски празник през годината - е напълно надмогната в
общественото въображение от странни нехристиянски ритуали и
символи, включващи фигурата на „Дядо Коледа“. Американският
етноботаник Джонатан От предполага, че всичко това може да се
проследи назад до древни шаманис- тични култове сред племената от
пастири на северни елени в Сибир, при които червено-бялата мухоморка
се консумира като средство за предизвикване на видения — особено във
времето около зимното слънцестоене:

„Зимното жилище - юртата - има отвор за дима на покрива, който се под-

държа от брезов прът. По време на празниците около зимното слънцестоене
шаманът влиза в юртата през отвора за дима, извършва ритуалите си, изкачва
се по брезовия прът и си тръгва. Дядо Коледа е облечен в червено и бяло,
цветовете на червената мухоморка. Той влиза и излиза през комина и има
северни елени. Дядо Коледа може да лети - способност, която също споделя с
шамана“.19

431
 Многобройни шамански преживелици могат да бъдат открити и в
култовете към светците, които са толкова популярни в католическия и
православния клонове на християнството. Например в православното
християнско изкуство гръцкият св. Христофор в териантропична форма
- с тяло на човек и глава на куче.20 Освен това масова практика е
индивидите да се свързват особено силно с определен светец, за който
вярват, че се застъпва в тяхна полза пред свръхестествените сили.

Гръцкият св. Христофор (по Ripinsky-Naxon, 1993, с.

3)

Разбира се, всичко това би било силно

шаманско дори и да го нямаше допълнителният факт, че повечето
светци са станали светци на първо място благодарение на това, че са
дарявали Божествено изцеление или са правили други чудеса, които
веднага биха ги определили като шамани в едно общество на ловци и
събирачи. Освен това, ако се запознаем с житието на някой светец или
светица, много често ще открием, че той или тя са преминали през
очевидно шамански инициационни изпитания.

Вляво - раненият мъж от Пеш Мерл; в средата - св. Себастиан; вдясно -

ранен мъж от Източната Свободна провинция. Южноафриканска
република

432
433
 Има стотици - ако не и хиляди — подобни случаи, от които най-
известен и най-очевидни са мъките на св. Себастиан, за който се твърди,
че първо е послужил като мишена за римските стрелци, а после е бил
пребит до смърт с тояги. Читателят на тази книга би трябвало веднага
да разпознае в Себастиан — винаги изобразяван в църковното изкуство
като гол младеж, пронизан от множество стрели, — още един вариант на
вездесъщата фигура на ранения мъж, който ни съпровожда още от
времето на Късния палеолит.21
Св. Урсула била подложена на същото изпитание и била пронизана от
стрели.22 По същия начин и св. Юстина се изобразява като девойка,
пробо- дена през двете гърди с меч,23 а св. Станислав винаги е рисуван
като епископ, който бива „насечен на части“ в подножието на олтар24
(пряк отзвук от пръснатите по целия свят традиции на шаманското
разчленяване, които разгледахме в предходните глави). Въпреки че
никога не е била подлагана на мъчения, живялата през XVI в. испанска
монахиня св. Тереза Авилска също преминала през класически
шамански екстаз, свързан с пробождания и агонизиращи болки:
„Вляво от мен видях ангел в телесна форма... Лицето му беше толкова ог-
нено, че, изглежда, принадлежеше към най-висшия ред ангели, които все едно
целите са от пламъци... В ръката му съзрях дълго златно копие, на чиито връх
сякаш трепкаше малко пламъче. Почувствах как ангелът все едно няколко
пъти прониза сърцето ми, заби копието във вътрешностите ми и ги измъкна,
когато го изтегли, а аз бях обхваната цялата в пламъците на огромната Божия
любов“.25

Сестри във видения и пророчества

Много често се случва Църквата първоначално да реагира неблаго-
склонно към потенциални светци, на пръв поглед незнаеща какво да
прави с тях. Впоследствие обаче винаги намира начин да улови и
канализира тяхната енергия в господстващата ортодоксална вяра. Жана
д’Арк, която общувала директно със света на духовете и неговите
свръхестествени обитатели, и „благодарение на това чудодейно спасила
своя крал и своята страна“,26 в крайна сметка била екзекутирана за
своите шамански сили, когато църковните власти решили, че
„гласовете“, които чувала (съвременните психиатри биха ги определили
като слухови халюцинации), били не на ангели, а на демони. След това
позорно решение, което ще продължи да отеква в историята, Жана била
изгорена на кладата във френския град Руан на 30 април 1431 г. През
април 1909 г., почти пет века по-късно, Католическата църква със
закъснение решила, че духовете, които я направлявали, все пак са били
ангели, а не демони, и тази велика шаманка на Късното средновековие
най-накрая била канонизирана като светица.27
Това, което е по-малко известно за Жана д’Арк, е, че когато била
изправена пред Инквизицията и била обвинена във вещерство, първият
въпрос, който й бил зададен, бил дали „знае нещо за онези, които
празнуват шабата

434
с елфите“ и дал не е присъствала на „събиранията около извора на
елфите край Домреми, около който танцуват зловредни духове“.9
Друг въпрос, който инквизиторите много искали да изяснят, засягал
някакво „дърво на феите“, което според обвинението Жана често посе-
щавала. Тя не отрекла, че знае за кое дърво става въпрос, и казала, че то
е наречено „Дървото на Богородица“, а понякога и „Дървото на феите“,
тъй като някога много отдавна в миналото край него се събирали феи.
Тя разказала, че имало обичай момичетата да окачват букети цветя по
дървото, и признала, че самата тя е „вила венчета там за образа на
Светата Дева от Домреми“. Край дървото имало извор, допълнила
Жана, „откъдето болните загребват и пият. Водата ги изцелява“.29
Даян Пъркис, която преподава английски в Оксфордския
университет, проявява специален интерес към тези връзки с елфите и
изтъква, че показанията на Жана д’Арк пред Инквизицията, изглежда,
често смесват стандартни простонародни названия на елфите - „белите
дами“, „добрите дами“, - с тези на Богородица („Нашата дама“).30 И това
объркване не се ограничава единствено с Жана д’Арк и XV в. Съвсем
същото нещо се случило стотици години по-късно, когато явно
шаманистични преживявания и свръхестествени срещи избухнали в
лицето на първоначално враждебно настроената Католическа църква.
Такъв е датиращият от средата на XIX в. случай с Бернадет Субиру,
споменат мимоходом в 17 глава. Нейните видения на свръхестествено
същество, впоследствие идентифицирано като Дева Мария, много по-
бързо били възприети и приспособени от Ватикана
- в сравнение с тези на Жана д’ Арк - и довели до основаването на
световноизвестния параклис в Лурд във френските Пиренеи. В наши
дни той се посещава от повече от 2 милиона християнски поклонници на
година и оттам редовно се получават съобщения за чудодейни изцеления
от контакта с водите на свещения извор. Въпреки че изобилните
рекламни материали, които понастоящем Църквата бълва, приписват
чудесата на силите на Пресветата Дева Мария, истината е, че мястото е
имало вълшебна слава още далеч преди да бъде асоциирано с нея. Както
обяснява Даян Пъркис, тази репутация се дължи на много по-древните
връзки със свръхестествени същества, които ние наричаме „феи“:

„Жана нямала голям късмет със смесването на Дева Мария с ,добрите

дами“, но съдбата на Бернадет Субиру, нейната много по-късна сестра по
видения и пророчества, била много по-щастлива. Също като Жана, Бернадет
посещавала често място, свързано с феите, и също като Жана имала видения, в
които се явявала красива дама. Също като Жана, Бернадет асоциирала ви-
денията с лечебен извор - извор, в който болните можели да се излекуват от
болестите си. Също като Жана, Бернадет избрала намирисващ на приказен
фолклор термин, с който да опише видяното, и казала, че дамата била ио petito
damizela, „малка дамичка“. Пиренейските феи често приличат на джуджета...
За разлика от виденията на Жана тези на Бернадет били приети и нейният
ле-
433
9 Свръхестественото
 чебен извор се превърнал във фонтана в Лурд. Разбира се, Църквата не казала
нищо за феите, но в Лурд влиянието на пиренейските приказни предания е
повече от очевидно“.31

Влиянието на пиренейските приказни предания? Смятам, че в случая

Пъркис акцентира на грешното място, тъй като не се спира на въпроса
откъде тези истории изобщо са се появили. Смятам, че в III част
убедително показах, че подобни предания не са чисто и просто
измислени, а отразяват неподправени лични преживявания - множество
разкази за които са запазени от всички епохи. Те са свързани със
свръхестествени същества, срещани в променени състояния на
съзнанието и понякога възприемани като духове, понякога като елфи,
понякога като извънземни - в зависимост от епохата и местния културен
контекст. Между Кралицата на феите и Прес- ветата Дева Мария няма
кой знае каква разлика и в случая наистина интересното е, че Бернадет
Субиру очевидно е видяла нещо, което я разтърсило до дъното на душата
й - което често се случва при силни и убедителни халюцинации. Това на
свой ред предизвикало реални последствия в реалния свят, които
оказали влияние върху живота и вярванията на огромен брой хора и
осигурили на много от тях типично шаманския дар на изцелението.

„Съзрях дама, облечена в бяло...“

Когато получила първото си видение, на 11 февруари 1858 г.,
Бернадет била недохранено астматично 14-годишно момиче от много
бедно семейство. Заедно с нейните приятелки Тоанет и Балум били
излезли в студения ден, за да събират дърва за огън и да потърсят
кокали, изхвърлени в боклука на богатите. Като послушали съвета къде
да търсят, даден им от една старица, пресякла пътя им, не в крайна
сметка се озовали на брега та поток, тичащ покрай хълма Еспелюж,
където някога много отдавна водата била издълбала пещера във
величествената скална стена, известна като Масабиел.32
Пещерата и масивът имали загадъчна слава и, както отбелязва Даян
Пъркис, били „свързани с феите“. И както всички знаят, феите понякога
непредсказуемо обдаряват хора, които харесват. Може би затова децата
не били особено изненадани да открият голям „куп дърва и кокали“ -
точно каквото търсели, — натрупан на входа на пещерата. Само
трябвало да пресекат ледените води на потока и толкова желаната
награда щяла да е тяхна.33
Тоанет и Балум не се поколебали. Те свалили обувките си и веднага
влезли в потока. Ето как Бернадет разказва какво се случило:

„Двете ми спътнички понечиха да пресекат водата пред пещерата, но за-

почнаха да плачат. Запитах ги защо плачат, а те ми отговориха, че водата била
много студена. Аз останах самичка на другия бряг“.34
Бернадет отчаяно искала и тя да пресече потока, но се бояла да не
хване настинка, която да събуди проблемите, които имала с дишането.
Нейните усещания за неотложност и злочестина са особени явни в
описанието на момента, в който Тоанет и Балум стигнали до другия бряг
436
и доста грубо отказали да й помогнат да премине потока със сухи крака:

„Помолих ти да ми помогнат, като хвърлят камъни във водата, така че да

мога да премина, без да си свалям обувките. Казаха ми да направя като тях.
След това отидох малко по-нататък, за да видя дали няма да мога да мина с
обувките. Нямаше да мога. Върнах се до пещерата и започнах да си свалям
обувките...“.35

В този момент, бидейки физически слаба, гладна, тревожна и

развълнувана и очаквайки предстоящия й шок от студената вода,
Бернадет Субиру очевидно е била първокласен кандидат за внезапно
изпадане в променено състояние на съзнанието, дори и да не е била (а тя
почти със сигурност е била) сред 2% от всяка човешка популация, които
могат да изпадат в транс спонтанно.

„Едва бях свалила първия си чорап - разказва тя, — когато чух звук все
едно от полъх на вятъра. Огледах се към моравата. Видях, че дърветата са
напълно неподвижни. Затова продължих да събувам обувките си. Отново чух
същия звук. Погледнах към пещерата и съзрях дама, облечена в бяло. Тя
носеше бяла рокля, син шал и по една жълта роза на всеки от краката си...“3<5

В друго, по-подробно описание на своето видение Бернадет казва, че

„загубила ума и дума“, след като чула за втори път шума на вятъра.
Като обърнала глава към пещерата, тя видяла

„на един от отворите в скалата розов храст, който се клатеше все едно беше
много ветровито. Почти в същия момент от вътрешността на пещерата излезе
златист облак, а скоро след това и една дама, млада и красива... каквато никога
не бях виждала. Тя дойде и се разположи на входа на отвора над розовия
храст...“.37

„Дамата“, която се явила на Бернадет на същото място още 17 пъти

през следващите 5 месеца, била облечена в типичните одеяния на фея
(въпреки че са комбинирани с политически целесъобразна розова
градина). Едва по- късно тя била идентифицирана като Дева Мария.
Докато вървели заедно с Тоанет и Балум към къщи слез първото
видение, Бернадет изрично заявява: „Казах им, че съм видяла дама в
бяло, но че не знаех коя е тя...“.38 Дори и терминът „Дама в бяло“ е
издайнически в район, където, както видяхме по-горе, феите често са
наричани „бели дами“.
Точно както духовете помагачи в Амазония продължават и до днес да
учат халюциниращите шамани на свойствата на растенията, така и на
25 февруари 1858 г. „Богородица от Лурд“ дала на Бернадет съвет по
отношение на някаква „билка“: „Иди и пий от извора, измий се и хапни
от билката, която расте до него...“ [„Vous mangerez de Vherbe qui est a
co/e'...“].39 He мога да не се запитам какъв вид „билка“ е растяла през
този ден край пещерата Масабиел в Лурд и дали не става въпрос за
някакъв вид психоактивни гъби, например Psilocybe semilanceata, която
437
да ни помогне да си обясним няколкократните сеанси на чисто
шамански транс, споходили Бернадет.
Има още нещо любопитно, което не искам да превръщам в голям въп-
рос, но ще го спомена мимоходом. Лурд се намира близо до географския
център на тази об шир на област в Югозападна Франция и Северна
Испания, където са открити най-много изрисувани пещери от Късния
палеолит. Хълмът Епелюж в Лурд, в чието подножие се намира
пещерата, крие още една, много по-голяма пещера, разположена на
около 65 метра по-висОко. Последната е била използвана от нашите
прадеди през Късния палеолит.40 През 1889 г. църковните власти
решили да построят параклис в пещерата и за целта изнесли повече от
2000 кубически метра напластявания от пода й, които впоследствие
били разпръснати върху околните земи. Археолозите отбелязват, че
„много предмети на къснопалеолитното преносимо изкуство били
открити след това в тези изхвърлени седименти“.41
При това положение изглежда най-малкото възможно да
предположим, че пещерата в Лурд, която днешните християни описват
като „отворена врата към друг свят“42 и за която знаем, че през
Средновековието е била свързана с предания за феи, би могла да е била
част от някаква поклонническа традиция още в епохата на Късния
палеолит. Може би самото място притежава някакви специални
качества, които науката не е открила, но които са били открити
емпирично, а след това са били забравени, за да бъдат преоткривани
отново и отново от всяко следващо общество и култура в хода на
епохите.
Майкъл Персингър и електромагнетизмът
Това последното си е чиста спекулация и нищо повече. И все пак тя се
основава на почти 30 години сериозни изследвания от страна на д-р
Майкъл Персингър, ръководител на Невронаучната лаборатория към
Лаврен- тийския университет в Онтарио. Работата му е показала, че
някои почти незабележими електромагнитни полета, често асоциирани
със земетресения и други сеизмични явления, изглежда, си
взаимодействат с човешкия мозък по такъв начин, че да задействат
временни променени състояния на съзнанието. Последните са точно
толкова дълбоки и точно толкова „халю- цинационни“ като
предизвиканите от наркотици като ДМТ, псилоцибина и ЛСД. Тези
ефекти са особено изявени в случая с индивиди с необичайно възбудими
темпорални лобове.43
Теорията на Персингър предоставя спретнато еднократно обяснение
за това, че голям брой хора, събрани на едно и също място, понякога
започват едновременно да халюцинират и често твърдят, че са видели
приблизително едни и същи нища, въпреки че някои са имали по-
интензивни видения от други. И наистина, доброволците на Персингър,
изложени на силни електромагнитни полета в лабораторни условия,
редовно съобщавали за халюцинации с малки същества, стоящи край
тях.44 Както беше и в случаите, в които разглеждам наркотиците, в
случая използвам думата „халюцинации“ без да влагам в нея никаква
438
преценка по отношение на фактическия статус на видяното като реално
или нереално. Точно както е възможно ДМТ да пренастройва честотата
на приемника в човешкия мозък, така че последният да „улови“
действително съществуващи алтернативни реалности, също така е
мислимо и електромагнитните полета да имат същия ефект. Дори и
Персингър, който не е голям почитател на свръхестествените светове, е
принуден да допусне, че

„преживяването [под въздействието на електромагнитното поле] реално

представлява това, което се възприема от сетивата. От тази гледна точка пре-
живяванията, описани от хиляди нормални хора, които са се сблъскали с фе-
номени на „посещения“ - от Дева Мария до най-отвратителните извънземни,
— са напълно достоверни. Сходствата в преживяванията вероятно се дължат
на сходствата във фактическите стимули, които ги предизвикват, а не на няка-
къв ежедневен стимул, който просто задейства свойствен шаблон на сложна
нервна активност“.45

Персингър, изглежда, не съзнава капаните, към които го води

предпочетената от него идея — т.е. предполагаемите „свойствени“
шаблони на сложна нервна активност, някак си вградени в човешкия
мозък, които, стига да бъдат стимулирани по подходящия начин,
пораждат преживявания като отвличания от извънземни или срещи с
Пресветата Дева Мария. Ако подобни свойствени шаблони съществуват,
което все още никой учен не е доказал, то тогава трябва да можем да
обясним как са се развили, а това - както ще видим в 23 глава - съвсем
не е лесно и ще ни отведе към загадка, която е също толкова дълбока,
колкото е и всеки свят на духове. Въпреки това трябва да признаем на
Персингър, че въпреки редукционистките си инстинкти той не отрича
напълно шаманската алтернатива, че духовните същества, които
виждаме в променени състояния на съзнанието, биха могли да са някак
си действителни, като отбелязва, че „в преследването на Непознатото
трябва да се вземат предвид всички възможности“46

Шаманът и Кралицата на феите

Вероятно никога няма да научи как Бернадет Субиру е
предизвиквала своите променени състояния на съзнанието, но
разполагаме със свидетелствата на очевидци, че по време на срещите си
с „Дамата“ (каквато и да е истинската идентичност на това
свръхестествено същество) тя често изпадала в дълбоко, подобно на
транс състояние. Тези трансови състояния или пробиви твърде много
приличат на състоянията на шаманите, които общуват с духове.
Например на 4 март 1858 г., в присъствието на тълпа от може би 10 000
души (нито един от които не видял Дамата), „Бернадет изпаднала във
възторжен екстаз, който продължил повече от час в атмосфера на плам и
смирение едновременно...“.47 По-рано, на 24 февруари, тя направила още
по-класическо шаманско представление пред по-малка публика от около
200 души (които отново не видели Дамата със собствените си очи):

439
 „След няколко минути лицето на Бернадет помръкнало, а очите й се на-
пълнили със сълзи. След това я видели да пропълзява на колене в тъмнината
на пещерата, която се отваря към външното преддверие. Детето разговаряло с
Дамата, която вече била съвсем близо до нея. Усмихнало се. И така, в про-
дължение на няколко минути Бернадет минала от външната част във вътреш-
ността на пещерата. На лицето й сълзите се сменяли с усмивка и след това
усмивката преминавала в сълзи. От време на време се навеждала и целувала
земята“.48

Точно както шаманът общува с духовете, за да донесе на своя народ

дара на свръхестественото изцеление, така можем да видим, че в Лурд
срещите на Бернадет със загадъчната „Дама от пещерата“ в крайна
сметка довели до даряването на могъща целителна благодат на
човечеството. И наистина, чудесата, които се случват всеки ден с
обикновени човешки същества, когато се изкъпят с изворната вода,
която изтича от пещерата, ми се струват прекрасни примери за някакво
изключително могъщо и древно „шаманско изцеление“ в действие.
Посетих Лурд в средата на една обикновена седмица през юни 2004 г.
и въпреки това се оказах сред повече от 8000 изпълнени с надежда
страдащи хора, много от които в инвалидни колички, на патерици или
подкрепяни от приятели и роднини. Те мъчително пристъпваха надолу
по дългата тържествена алея, водеща към голямата базилика, в чиято
крипта почиват мощите на св. Бернадет, и към светая светих на самата
пещера. Там доброволци ни напътиха към виещата се и криволичеща
процесия, която величествено и стъпка по стъпка се извиваше и се
превръщаше в сияйното тяло на гигантски змей на светлината - с
опашка към земния свят на града и глава, която вече е проникнала в
отвъдния свят на древната пещера, където Бернадет получила своите
видения.
Дребна точица светлина сред толкова много блещукащи искрици, аз
пих от водите на лечебния извор, измих лицето и ръцете си и когато най-
накрая пристъпих през входа на пещерата се почувствах привлечен да
докосна черупчестата повърхност на камъка, излъскана като мрамор от
поколенията поклонници преди мен, поддали се на същия инстинкт.
Това беше могъщо напомняне за това, че участъци от стените на много
къснопалеолитни изрисувани пещери и скални заслони в Южна Африка
са излъскани по съвсем същия начин — и може би по съвсем същата
причина.
Някои от изцелените в Лурд са оставили писмени благодарствени
послания в криптата край мощите на Бернадет. Тези прости изявления
и уверения свидетелстват за една форма на пряк личен контакт със
свръхестествените сили, които съществува от много преди да се появи
християнството:

„Благодарен. Излекуван от смъртоносен рак, 1974 г,, Джон Б. Флахс, Ха-

милтън, Канада“.

„Merci NDL [Notre Dame de Lourdes] pour avoir sauvee notre maman, mai
1980.
440
 [Благодарим ти, Света Дево от Лурд, че спаси нашата майка, май 1980 г.].“

„Дълбока благодарност за благата, получени от Богородица. М. Аржие“.

„Благодарим ти. Ан, Анджела и Джоузеф Чан-Хой Пхин, 18 юни 1979 г.“.

Човек не трябва да се задържа много в Лурд, за да разбере, че търсенето

на пряка намеса, на помощ и изцеление от света на духовете, което
антрополозите най-често свързват с шаманизма в обществата на ловци и
събирачи, продължава да е съществена сила и в съвременния свят. Ролята на
Бернадет е в основата си тази на шаман и в омагьосаните дълбини на
пещерата продължава да властва Кралицата на феите, която далеч не е била
изместена от християнството.

Светата Дева в летяща чиния

Изглежда, че през целия XX в. шамански видения и срещи като тази на
Жана д’Арк и Бернадет Субиру - със същества, описани като „дами в бяло“,
които Църквата по-късно официално си е присвоила като истинни явявания
на Дева Мария, - са се случвали с постоянна честота от около три на година.
Само че не разполагаме със статистика за броя на подобни срещи, които не
са били съобщени на Църквата или които Църквата не е приела.49
Припокриването на подобни директни контакти със свръхестественото и
съществата, които навремето са били наричани елфи или феи, е очевидно и
както вече видяхме, често е заявено изрично от самите хора, получили
виденията. При това положение е интересно да отбележим, че феноменът
Дева Мария демонстрира големи сходства и с НЛО-тата и различните видове
свръхестествени същества, които спокойно можем да опишем като
„извънземни“.
Ограниченията в обема не позволяват да разгледаме подробно този въпрос
и затова ще трябва да се задоволим с два кратки примера.
Село Нок в ирландския окръг Майо се превърнало в световен център на
християнското поклонничество след като група „сияйни“ същества, едно от
които Църквата по-късно приела за Дева Мария, се появили там вечерта на
21 август 1879 г. Явяването им било видяно от трима мъже, шест жени, две
деца и трима тинейджъри, стоящи от различни страни на полето, където се
състояло. Това, което те разказали, днес ще бъде възприето като поява на
НЛО, тъй като започнало с пристигането на „голямо кълбо златиста
светлина“, което спряло малко над тревата в полето. Вътре в кълбото видели
три светещи и сияйни човекоподобни същества - двама мъже и една жена.
Според описанието, един от мъжете, определен като св. Йоан, имал
поведението на учител и държал отворена книга, в която се виждали редовете
и буквите — достатъчно често срещана тема при отвличанията от НЛО и
срещите на шаманите с духове. Друга от фигурите, която очевидците
възприели като Дева Мария, била класическа „дама в бяло“. Робата й била
описана като „ослепително бяла“, като освен това носела и „дълго бяло на-
метало“. Бриджит Тренч, една от присъстващите през онази нощ, се втурнала
да прегърне краката й, но установила, че тя не присъства физически:

„Не почувствах нищо между ръцете си... и все пак фигурите изглеждаха
441
 толкова истински и пълни с живот, а също така бяха на ръст колкото хора, че
не можех да разбера и останах да се чудя защо ръцете ми не можеха да по-
чувстват това, което очите ми толкова ясно виждаха“.50

Почти веднага след това в Нок, както беше и в Лурд, започнали да се

случват чудодейни изцеления, които продължават до ден днешен.51
Вторият пример за „НЛО-връзка“ е т.нар. „чудо от Фатима“ от 1917 г. В
този случай Лусия, Франсиско и Жасинта, три деца католици от малкия
португалски град Фатима, в продължение на шест месеца няколкократно се
срещали със загадъчно свръхестествено женско същество, което заявило, че
идва „от небето“, и което те естествено възприели като Дева Мария.52
Славата им бързо се разнесла и на няколко пъти срещите се състояли в
присъствието на тълпи от десетки хиляди души - много от които получили
видения и разказали за явления, идентични с тези, които свързваме с
днешните появявания на НЛО.
Струва си да отбележим, че още преди явяванията във Фатима да започ-
нат на 13 май 1917 г. Лусия, Франсиско и Жасинта вече били разказвали
поотделно за други свръхестествени срещи. На няколко пъти през 1915 г.,
когато била осемгодишна, Лусия била посетена от „прозрачен бял облак и
човешка форма“. По същия начин и през 1916 г., когато били потърсили
подслон от буря в една пещера край Фатима, и трите деца имали близка
среща със същество, което възприели като „ангел“.53 Той им се явил пър-
воначално като ярка светлина, „по-бяла от пресен сняг“, сред силен вятър,
който разлюлял дърветата над главите им - описание, което е приложимо към
много съвременни появи на НЛО. След това, като се приближил, той им се
разкрил в облика на „млад мъж, прозрачен и сияещ от светлина“.54
Всички последвали явявания на Дева Мария, които децата преживели
между 13 май 1917 г. и чудодейната кулминация на тези събития на 13
октомври 1917 г., се случили на широка, амфитеатрална ливада близо до
древно свещено място край древно свещено място на име Cova da Iria
(пещерата на св. Ирина). В първия случай децата пасели овцете в едно съ-
седно пасище, когато видели ослепителен блясък над Cova da Iria. Тогава
те се затичали към светлината, която била увиснала над едно дърво, и в
средата й видели фигура „на дребна жена“, която им заръчала да се
връщат всеки месец на същото място.55
На 13 юни 1917 г. група от петдесетина зрители се събрали с
надеждата, че Дева Мария ще се появи отново, както била обещала.
Въпреки че нито един от тях не бил възнаграден с видение на Светата
Дева, те видели децата да изпадат в шамански екстаз, а Лусия, най-
голямата, изглежда, разговаряла с някакво невидимо същество. Само
Лусия можела да чуе отговорите на Богородица, въпреки че един от
присъстващите разказал, че можел да улови много слаб глас, подобен на
жуженето на пчела56 (такива жужащи звуци често се асоциират с
шаманските променени състояния на съзнанието и често се
интерпретират като пчели). В края на диалога всички свидетели чули
силен гръм и разказали за появата на малък облак около дървото, над
което децата видели Светата Дева.57
На 13 юли 1917 г. присъствали повече от 4000 свидетели на третото
442
явяване, които описали феномени, които Жак Вале разглежда като
„доста- тъчно конкретни, за да бъдат сравнени с данните за НЛО“.58
Както и при втория случай, тези феномени включвали „жужене или
бръмчене, намаляване на слънчевата светлина и топлина, малко бяло
облаче около дървото на явяването и силен звук при изчезването на
Девата“.59
На 13 август 1917 г. децата не били там, за да присъстват на
очакваното явяване на Богородица, тъй като били затворени от
местните власти, които били убедени, че всичко е измама. По-късно
същия ден те били освободени от тълпата, но междувременно 18 000
души, събрали се на ливадата при Cova da Iria, чули силна експлозия,
последвана от ярък блясък, и след това видели малък бял облак да се
образува около дървото и да се разпръсва секунди по-късно. Природата
придобила психеделични отсенки. Облаците в небето променили
цветовете си по странни начини - в бърза последователност от пурпурно
през розово и жълто до синьо. Свидетелите разказвали за „многоцветна
светлина, подобна на дъга над земята“, за „облаци около слънцето, които
отразявали различни цветове към хората“ и за „цветя“, които падали от
небето. Мануел Педро, един от очевидците, описал ипа especie de globo
luminoso girango nas nuevas — „сияйно кълбо, което се въртяло през
облаците“.60
На 13 септември 1917 г. наред с тълпа от 30 000 души присъствали и
двама йезуити, които били дошли да развенчаят явяванията. В края на
деня те вече не били скептици и били убедени във всичко, което децата
твърдели. В доклада си описали как „всички видяха светещо кълбо,
което бавно се приближаваше, от изток на запад, през долината към
децата“, как се спряло на дървото, където Богородица винаги се
явявала, как се образувал бял облак и как от небето започнали да падат
„цветни листенца“:
„И докато хората се взират в тази странна гледка, те скоро забелязват, че
падащите блещукащи кълбенца, противно на законите на перспективата, все
повече и повече се смаляват, приближавайки се. И когато протегнат ръце и
шапки, за да ги уловят, откриват, че някак си са се стопили и изчезнали“.61

Трудно бихме могли да измислим по-добро описание на халюцинаци-

онната мъгла от ентоптични точки и тирета, падащи от небето.
Междувременно трите деца били в контакт с фигурата на дребната жена
в кълбото от светлина и получили от нея следното послание: на 13
октомври ще се случи чудо. След това кълбото се издигнало и изчезнало
по посока на слънцето.62 След това един от свещениците го описал като
„небесно возило, което докарало Божията майка от трона и обратно в
рая“.63
На последното явяване на 13 октомври 1917 г. присъствала тълпа от
70 000 души, нито един от които не видял Богородица, нито пък чул и
дума от това, което казала на децата. Всичко, което зрителите видели,
било „чудо“: „въртящ се многоцветен диск в небето, който се спуснал
рязко надолу и после пак се издигнал към слънцето“.64 Според
описанията този голям летящ диск, за който мнозина помислили, че ще
443
се разбие сред тях, следвал зигзаговиден курс - характерната за много
появи на НЛО траектория „падащ лист“, както изтъква Жак Вале.65
Друг интригуващ паралел е, че един от свидетелите, който изучавал
диска с бинокъл, съобщил, че е видял „стълба и две същества, което се
показвали от него“.66
Както беше и в случаите с Лурд и Нок, явяванията във Фатима
имали шамански последствия: стотици хора, страдащи от смъртоносни
болести, се обявили за чудодейно и спонтанно изцелени.67
Дали Иезекиил е пил аяхуаска
Можем да дадем още много доказателства за шаманските
преживелици, продължаващите шамански практики и несъмнено
шаманските преживявания, съдържащи се в съвременното
християнство, но книгата не е замислена като цялостен преглед на тези
древни влияния върху която и да било религия. По-скоро целта ми е да
доведа до вниманието на читателя една по-широка истина, за която вече
намекнах и по-рано: стига да одраскаме достатъчно дълбоко
повърхността на която и да било религия и рано или кьсно ще стигнем
до шаманизма и специфичните свръхестествени светове, същества и
феномени, които шаманите навсякъде по света срещат в своите видения.
Християнството е предхождано от юдаизма, а Новият завет е
предшестван от Стария завет. Тези по-древни източници също
изобилстват от шаманис- тични алюзии, свръхестествени същества и
видения с летящи дискове.
В 14 глава вече се запознахме с прякото сравнение, което психологът
Карл Густав Юнг прави през 1958 г. между т.нар. „колела на Иезекиил“
и съвременните НЛО. Описанието в Стария завет (Иезекиил, I: 4-19)
включва огнен вихър и загадъчни същества на борда на големи колела,
които „ги издигнаха над земята“. През 2003 г. Бени Шанон, професор по
психология в Еврейския университет в Ерусалим, обръща внимание на
същите стихове от Книга на Иезекиил, но от друга - макар и в никакъв
случай противоречаща - гледна точка. Според него те описват
халюцинации, които са много подобни на явяващите се под влиянието
на аяхуаската. Читателят ще си спомни от последната глава, че самият
Шанон е консумирал аяхуаска повече от 130 пъти и има сериозни
познания по темата, като освен това е интервюирал още стотици
употребяващи и е съпоставил техните разкази. Той изтъква, че

„в началото на текста Иезекиил отбелязва, че небесата се отворили. Много

силни видения, предизвикани от аяхуаската, включват същия феномен. По-
добно на Иезекиил, който описва как „отвориха се небесата, и аз видях Божии
видения“ [Иезекиил, I: 1], консумиращите аяхуаска разказват, че небесата се
отворили и пред тях се открили небесни и божествени сцени“. 68

Шанон твърди, че описанието на светлината и огъня в „Иезекиил“

намира паралел в предизвиканите от аяхуаската видения.69 След това
допълва:

444
 „Материалите, които преобладават в предизвиканите от аяхуаската
видения, са злато, месинг, позлатено дърво, кристал (особено кристални
палати), скъпоценни камъни и фини платове. Във видението на Иезекиил не се
споменава за злато и тъкани, но като изключим тях, всички останали
материали, които са присъщи на виденията с аяхуаската, присъстват в него.
Освен това всички материали, които се споменават във видението на
Иезекиил, се отнасят към набора материали, които редовно присъстват в
породените от аяхуаската видения“.70

Големи въртящи се колела и очи без тела са други елементи, които са

общи за видението на Иезекиил и предизвиканите от аяхуаската
халюцинации.71 Същото се отнася и за териантропите:

„Създанията, описани от Иезекиил, имат по четири лица — на човешко съ-

щество, на лъв, на бик и на,орел. Освен това, макар да имат „човешко подо-
бие“, създанията са крилати и „стъпалото на нозете им беше подобно на стъ-
пало на телешка нога“. Химери (в широкия смисъл на думата) или хибридни
създания — т.е. същества, които са наполовина хора, наполовина животни, —
са много често срещани в породените от аяхуаската видения. В корпуса, който
съм събрал, присъстват подобни създания. Сред тях има хибриди, които са
отчасти хора и отчасти риби, котки, влечуги, птици или кучета. Също толкова
чести са съществата, които в нормалния случай нямат крила, но са надарени с
такива във виденията - например крилати коне или крилати слонове. В корпу-
са ми има и няколко примера на същества с повече от едно лице. Обикновено
подобни създания се срещат в небесни сцени, в които пилият аяхуаска [какъв-
то е случаят е Иезекиил] усеща, че му разкриват някаква върховна тайна...“. 72
С две думи казано, Шанон предлага предпазливата хипотеза, че про-
изходът на еврейската религия се корени в подобни преживявания
(видението на Мойсей с „горящия храст“ е още един архетипен пример),
които са били възможни - а в Амазония продължават да са възможни и
до ден днешен - благодарение на консумирането на психоактивни
растения. Той изтъква, че съчетанието от акация (Mimosa tortilis и
Mimosa raddina) и Peganum harmala (растение, известно като „сирийско
седефче“) „дава биохимична конфигурация, която е идентична с
получаващата се от амазонските растения, от които се прави
аяхуаската“.73
Тъй като съответните видове акация и сирийското седефче растат в
изобилие в няколко сухи области в Близкия изток, включително
Израилската земя, Синайския полуостров и Месопотамия, Шанон
твърди, че не можем да изключим халюцинираните преживявания,
предизвикани от консумирането на тези растения. Напротив,
характерът на много от описаните в Стария завет видения сериозно
навежда на подобна мисъл.74
Наркотици и неподправени религиозни преживявания
Според оспорваното мнение на Бени Шанон „всички парадигматични
характеристики на мистичните преживявания се срещат и при сеансите
с аяхуаска...“.75 Освен това той пита дали „значението и стойността на
445
религиозните и духовни преживявания, предизвикани от поглъщането
на психоактивни агенти“ са „сравними с преживяванията, които
мистиците са постигнали без помощта на външни агенти“, и си
отговаря: „Моето емпирично изследване на аяхуаската ме кара да
отговоря с категорично „да“.76
Първоначално може да ви се стори абсурдно, че някакво
неподправено религиозно преживяване може да бъде предизвикано от
действия, които са толкова прости и очевидно толкова
материалистически, колкото са яденето, пиенето и пушенето на
определени видове растения. Но може би не трябва да сме толкова
изненадани, ако си спомним, че въпросните растения съдържат химични
вещества, които имат близка връзка с мозъчните хормони и не-
вротрансмитери, каквито са например допаминът и серотонинът.
Въпреки че трудно можем да вникнем в неврологичните подробности,
факт е, че тези химични вещества и други като тях неизменно участват
във всички функции на нашите мозъци, докато на свой ред нашите
мозъци участват във всичко, което преживяваме - дори и да решим да
определим някои от тези преживявания като реални, а други като
нереални. С други думи, независимо дали ни харесва или не и
независимо дали увеличаваме нивата им или по някакъв начин ма-
нипулираме баланса им, не може да има спор, че тези химични вещества
вече играят фундаментална роля в спонтанните (т.е. тези, които не са
предизвикани от наркотици) религиозни преживявания. И тъй като
подобни спонтанни преживявания, които са резултат от химията на
мозъка, се разглеждат като неподправени, значи няма причина, поради
която преднамереното предизвикване на същите химични процеси в
мозъка с помощта халюциногени да води до преживявания, които са в
някакъв смисъл по-малко неподправени.
По тази причина и Олдъс Хъксли, който никога не се е съмнявал в
тяхната мистична и религиозна стойност, често наричал
халюциногените „благодат даром“.77 Онези от нас, които са отгледани в
климат на пуритански морал, биха могли да си помислят, че ние не може
да сме заслужили нещо толкова прекрасно и озаряващо като религиозно
преживяване, освен ако не сме се трудили и страдали за него, но това не
е логична позиция. Освен това няма значение колко силни
халюциногени консумираме - истината е, че няма да получим религиозно
преживяване, освен ако не сме се подготвили както трябва и в някакъв
смисъл не сме си го заслужили.
Видният американски изследовател на религиите Хюстън Смит
признава, че много наркотични преживявания могат да бъдат изцяло
лишени от религиозни елементи: „Може да има какго нещо духовно,
така и нещо чувствено, както нещо преобразяващо, така и нещо
напълно тривиално, както нещо тайнствено, така и нещо необичайно“.78
Въпреки това той съобщава за проведени наскоро проучвания, които
показват, че при подходящите условия и надлежно подготвени обекти,
наркотиците могат да предизвикат и
„предизвикват религиозни преживявания, които са неразличими от по-
446
 добни преживявания, които са се случили спонтанно... По начина, по който
статистическите данни се представят понастоящем, изглежда, че между една
четвърт и една трета от цялото население ще има религиозни преживявания,
ако приеме определени наркотици при нормални условия... Сред обектите,
които имат религиозни наклонности, делът на тези, които ще получат религи-
озни преживявания, скача на три четвърти. Ако същите обекти приемат нар-
котици в някаква религиозна обстановка, процентът се увеличава на девет от
всеки десет“.79

Тук чувствам, че трябва отново да подчертая нещо: това, че аз

напълно приемам ролята, която мозъчната химия играе в съзнанието, не
означава, че смятам, че мозъчната химия поражда съзнание или че
религиозните преживявания - независимо дали са предизвикани от
халюциногени или някакви други начини - непременно са били
„измислени“ в мозъка. Не виждам основания за подобна
редукционистична позиция. Алтернативният модел, който съм възприел
в тази книга, е, че мозъкът е биохимичен и биоелектричен приемник,
който може да бъде „пренастроен“ посредством различни техники, така
че да сме в състояние да насочим вниманието си към други нива на
действителността, които в нормални условия остават недостъпни за
нашето съзнание. Тези техники за „пренастройване“ включват
употребата на халюциногенни наркотици, комбинирана с умело мани-
пулиране на „нагласата“ и „средата“ на участниците, така че да се
генерира максимална чувствителност и отвореност от тяхна страна.80
Вдъхновени от напредъка на Дейвид Люис-Уилямс в разбиването на
ха- люцинационния код на къснопалеолитното изкуство, все повече и
повече учени започват да подозират, че отговорите на някои от големите
загадки на древността може да се крият в продължаването на
изследванията върху ролята на халюциногените за предизвикване на
духовни преживявания. Изглежда, много често подобни преживявания
са били търсени в осигуряващи театрална атмосфера подземни места,
които са били подбрани — подобно на самите пещери, — така че да
максимализират халюцинационното „пренастройване“ на мозъка. Въз
основа на голямо количество убедителни данни са били направени
конкретни предположения, че религиите на древните гърци, древните
индийци, древните египтяни и древните май в Централна Америка - и
това далеч не са всички - са извеждали корените си и са стъпвали на
преки духовни преживявания, които самите вярващи са получавали
посредством употребата на психоактивни растения. Ако е така, то човек
може да очаква да открие много силни шаманистични следи във всички
тези религии.
Вероятно не трябва да се изненадваме, че наистина откриваме
подобни следи и че в редица случаи дори е възможно да идентифицираме
конкретния халюциноген, който е бил използван.
Краят на живота и неговото дадено от боговете начало
Само на половин час с кола от съвременна Атина се намира древното
светилище в Елевзина. Днес то е западнало и разрушено, но някога е
било център на най-прочутия „мистериален култ“, посветен на мита за
447
Деметра и Персефона. Митът разказва за пътуването на Деметра в
подземния свят, за да измоли от смъртта душата на своята дъщеря
Персефона - шаманска мисия, която почита силите на живота,
възраждането и възкресението. Тези сили били смятани за толкова
важни, че веднъж годишно, през септември, хиляди поклонници от цяла
Гърция се събирали в Елевзина, където според вярването живата
Персефона изскочила от земята. Цел на тяхното пътуване бил големият
Телестерион - затъмнената „Зала на инициациите“ с нейната гора от
колони, които се събирали около вътрешно помещение, наречено
Анакгорон. В кулминационния момент на церемониите от него явно се
материализирала фигура „насред ослепителна светлина“.81 Фигурата
често била възприемана като Персефона, „връщаща се от света на
мъртвите с новородения си син, заченат в страната на смъртта“.82
Трудно можем да открием нещо повече за виденията, които
поклонниците получавали в Елевзина. Светилището имало удивително
голям успех в опазването на своята тайна — в продължение на, както
някои авторитети предполагат, цели 2000 години непрекъснато
функциониране, преди най- накрая да бъде затворено от християнския
диктат през IV в. сл. Хр.83 За това време през вратите му преминали
стотици хиляди хора, сред които и някои от най-прочутите имена на
Класическа Гърция като Платон, Аристотел и Софокъл. И все пак почти
всички запазили мълчание относно видяното - което, разбира се, били
длъжни да направят „под заплаха от смърт или изгнание“.84 Съответно
разполагаме с малко конкретни данни, но много от поклонниците са ни
оставили по-общи описания, от които знаем, че елевзинските ритуали и
получените там видения са променили живота им и че те никога вече не
били същите. Изключително често те твърдели, че са загубили напълно
страха си от смъртта и че били готови за живот отвъд нея, в страната на
сенките. Ето какво казва Софокъл за своята инициация в Елевзина:
„Трижди щастливи са тез от смъртните, що са видели тези обреди и след
това са се отправили към Хадес, защото на тях еднички ще им бъде
даден истински живот там. Останалите ги очаква само зло“.85 По същия
начин и поетът Пиндар казал, че видяното от него потвърдило
съществуването и след смъртта, както и че от преживяното в Елевзина
научил големи истини:86 „Щастлив е тоз, що, видял ритуалите, се спуска
в кухата земя, защото той познава края на живота и неговото дадено от
боговете начало“.87
Според археолога Георгиос Милонас, когато четем тези думи и
подобни заявления на велики и не толкова велики люде от древния свят,
„не можем да не повярваме, ме Елевзинските мистерии са били не празна
детинщина, измислена от лукави жреци за заблуда на селяните и невежите, а
житейска философия, която е имала смисъл и значение и която е вдъхвала на
човешката душа трошичка истина. Това убеждение се затвърждава, когато
прочетем в Цицерон, че Атина не е дала на света нищо по-прекрасно и
божествено от Елевзинските мистерии. Нека си припомним отново, че риту-
алите в Елевзина са се изпълнявали в продължение на близо две хилядолетия и
че в продължение на две хилядолетия цивилизованото човечество е било
448
 поддържано и облагородяват от тях. Тогава ще можем да оценим по дос-
тойнство ролята и значението на Елевзина...“.88

Милонас е сигурен, че светилището е имало такъв невероятен успех в

продължение на толкова дълго време, тъй като „удовлетворявало най-
искрените стремления и най-дълбоките копнежи на човешкото сърце“.89
Само че през 1961 г., когато е написал тези думи, нито той, нито някой
друг е имал и най-смътната представа как Елевзина е постигала това.
Много уместно е да намекнеш, че трябва да е имало нещо общо с
някаква „житейска философия“, но възприемането на философията
изисква време, а пък е ясно, че това, от което поклонниците оставали
поразени и били преобразявани в Елевзина, е било наситено и моментно
преживяване. Те преминавали през него през своята нощ в Телестериона
и, изглежда, то е включвало видения, звуци и срещи със свръхестествени
същества.
Кле твената тайна и изминалите хилядолетия означават, че не можем
да измъкнем много от достигналия до нас сравнително ограничен набор
от първични извори относно Елевзина. И все пак са оцелели някои
следи, пръснати тук-там, които да помогнали на учените да си изградят
по-яс- на представа какво реално се е случвало в Телестериона.
Аристотел потвърждава, че по-скоро е било „преживяване, отколкото
нещо научено“.90 Поклонникът Сопатер ни казва, че видял schema ti —
„някаква форма или образ, който се носел над земята“.91 Платон може би
е малко по-ясен, когато говори за phantasmata или призрачни образи, а
Павзаний е записал, че залата за инициации „се изпълнила с духове“.92
Отношение имат и физическите симптоми, описани от много хора:

„Страх и треперене на крайниците, световъртеж, гадене и студена пот.

След това се яви видението — гледка сред ореол от ослепителна светлина, ко-
ято внезапно прониза затъмнената зала. Окото никога не е виждало подобно
нещо... Разделението между небето и земята се сля в стълб от светлина“.93

Открийте халюциногена
Как трябва да интерпретираме тази характерна комбинация от
симптоми, в която ярки видения се съчетават с физическа
неразположеност? За Карл А. П. Рук, професор по класическа филология
в Бостънския университет, не може да има съмнение:

„Очевидно в залата за инициации се е пораждала хапюцинирана реалност и

тъй като на моменти до три хиляди души - повече от населението на някой
обикновен древен град - са получавали подобни видения всяка година и в
точно определен момент би трябвало да е очевидно, че в случая е замесен
някакъв вид психотропно вещество“.94

Заедно със световноизвестния миколог Р. Гордън Уосън и Алберт

Хофман, откривателя на ЛСД, тримата образуват екип от видни научни
детективи, които посвещават голяма част от свободното си време в
началото на 70-те години на разрешаването на Загадката на Елевзина.
Те обръщат внимание на добре документирания факт^че преди да влезе
449
в Телестери- она всеки поклонник бил длъжен да пие от „сп£ццална
отвара - „кикеон“,
- която била съществена част от Мистериите“.95 \
Възможно ли е това питие да е било психеделично? За щастие,
съставките му са запазени в омировия химн на Деметра, датиращ от VII
в. пр. Хр., така че би трябвало да сме в състояние да разберем. На пръв
поглед те съвсем не изглеждат като халюциногени, тъй като списъкът
съдържа съвсем невинни съставки - ечемик (alphi), вода и джоджен
(glechonWb Само че Гордън Уосън - микологьт в изследователския екип
— знаел, че ечемикът и други диви или култивирани житни растения
често поддържат 1паразитна гъбичка, наречена „мораво рогче“, която
съдържа халюциноге\|ни алкалоиди. И наистина, именно от тази
гъбичка през 1943 г. Алберт Хофман синтезира за първи път ЛСД. Ето
какво разказва той: \

„През юли 1975 г. бях на гости на моя приятел Гордън Уосън в дома му в
Данбъри, когато той внезапно ми зададе следния въпрос: дали е възможно
>

древните хора в антична Гърция Да са се натъкнали на метод за извличането

на халюциногенно вещество от моравото рогче, което да им осигури
преживява-

450
 ния като предизвиканите от ЛСД или псилоцибина. Отговорих му, че е
напълно възможно да е така и му обещах да му изпратя, след като помисля
още малко, изложение върху настоящото състояние на познанията ни по
въпроса“.97

На Хофман му били необходими две години и много лабораторна

работа, за да изпълни задачата си, тъй като през Средновековието
заразената с мораво рогче ръж била известна като страховита отрова
(вж. 8 глава) и той трябвало да се увери, че за жреците от Елевзина е
било възможно да изолират халюциногенните алкалоиди от токсичните
и смъртоносните съставки. Установил, че ергоновинът и амидът на
лизергиновата киселина, двата основни халюциногена в моравото рогче,
се разтварят във вода, за разлика от отровните алкалоиди като
ерготамин и ерготоксин. В цяла Гърция моравото рогче е паразит по
ечемика, за който знаем, че е бил една от съставките на кикеона. Според
Хофман жреците сравнително лесно са можели да извлекат
психоактивните алкалоиди: „Разделянето на халюциногенните агенти от
неразтворимите алкалоиди ерготамин и ерготоксин
- посредством простото разтваряне във вода — е било напълно по
възможностите на древните хора в Гълция“.98
Въпреки че жреците от Елевзина се били посветили основно на
отглеждането на пшеница и ечемик в името на Деметра, богинята на
зърното, Хофман изтъква, че те са имали на разположение още един
метод, по-лесен дори от измиването на зърното. Paspalum distichum, една
диворастяща трева, която се среща навсякъде в Средиземноморието,
може да поддържа един вид мораво рогче - Claviceps paspali, -

„което съдържа единствено халюциногенни алкалоиди и е възможно да е

било използвано направо, стрито на прах... С течение на времето хиерофан-
тите лесно са можели да установят, че Claviceps paspali расте по Paspalum
distichum. В този случай са можели направо да получат своя халюциноген в
чиста форма. Но аз споменавам това единствено като още една възможност
или алтернатива, а не защото имам нужда от P. distichum, за да отговоря на
въпроса на Уосън... Отговорът е „да“. Възможно е древните хора в антична
Гърция да са открили начин да получават халюциноген от моравото рогче“. 99

И последните съмнения относно това, че свещеното питие в Елевзина

наистина е имало психоактивни свойства, се разпръснали, когато
изследователите се натъкнали на свидетелства за

„голям скандал... избухнал през Класическата епоха, когато станало ясно,

че редица видни атиняни били започнали да празнуват Мистериите по домо-
вете си - с групи пияни гости по време на пиршества“.100

Сред пируващите бил и Алкивиад - брилянтен, но безскрупулен поли-

тик и военачалник, който през 415 г. пр. Хр. бил осъден за
оскверняването
449
29. Свръхестественото

452
на Елевзинските мистерии и избягал в Спарта, за да не бъде
екзекутиран.101 Освен че показва сериозността, с която атинските власти
се отнасяли към подобни въпроси, значението на тази история се крие в
това, че тя ни разкрива истинското естество на халюцинираните
преживявания в основата на Мистериите. Вече знаем, че те не са били
ограничени единствено на свещената земя на Елевзина, а е било
възможно да бъдат повторени дори и по време на частни пирове -
необходимо било просто да се консумира кикеон.102 Заключението, че
става въпрос за преживявания в наркотично опиянение, е повече или по-
малко неизбежно. Това се отнася и за паралела със съвременната
употреба на някога свещените растителни халюциногени за забавление.
И на последно място, но не по значение, със сигурност е важно това,
че самата Деметра, елевзинската богиня, понякога била наричана с
епитета Erysibe, който означава буквално „мораво рогче“,103 докато в
Химна на Деметра на три пъти можем да прочетем, че дрехите й били
„тъмнопурпур- ни“ — цветът на узрелите морави рогчета.104
По тези причини, както и по много други, проф. Карл Рук стига до
следното заключение: „Аз и моите колеги интерпретираме Елевзинските
мистерии като общностни шамански церемонии, включващи
консумирането на наркотици“.105

Загадката на сомата
Както става видно дори и при малко увеличение, моравите рогчета
представляват на практика гроздчета от миниатюрни пурпурни
гъбички.106 Друг, много по-голям вид гъба, Amanita muscaria — червената
мухоморка,
- е бил идентифициран от миколога Р. Гордън Уосън и индолозите
Стела Камриш и Уенди 0’Флахърти като най-вероятния кандидат за
загадъчната сома - прословутия променящ съзнанието наркотик от
ведическите текстове в Индия.107
Смята се, че „Риг Веда“ — най-древната от четирите Веди, които са в
основата на съвременния индуизъм, - датира отпреди повече от 3000
години, а може би и от много по-рано. Тя описва сомата като бог, като
растение и като питие, извлечено или изстискано от това растение.108 Ве-
дите съдържат милиони думи, от които десетки хиляди са посветени на
сомата. Тук обаче ще бъде необходимо да цитираме само няколко стиха,
които предават смисъла на нейните халюциногенни свойства и несъмне-
но шаманистичен подтекст:

„Питиетата ме издигнаха подобно на пориви на вятъра. Дали не съм пил

сома?“

„Едното от крилата ми е в небето, а другото се влачй под мен. Дали не съм

пил сома?“

„Аз съм огромен, огромен! Летя към облаците. Дали не съм пил сома?“109

„На пъпа на земята [се намира сомата], която е и стожер на небето.“110

„Димът на горящата [сома] достигна до небесното обиталище. Нейната

453
 замайваща мрежа се разпростря надалеч...“111

„Пихме сома, станахме безсмъртни, достигнахме до светлината и открихме

боговете“.112

В началото на историческия период индийците вече отдавна не са

помнели идентичността на първоначалното растение, съдържащо се в
сомата. За първи път западните учени обръщат внимание на проблема
през 1784 г., когато питието било споменато в една бележка към превода
на „Бхагават Гита“. Оттогава насам то е обект на разгорещени спорове.
При все това аргументите на Уосън, който свързва сомата с
халюциногенната мухоморка, са се доказали като най-убедителни. Ето
какво гласят те накратко:

• ВеДическите описания на сомата не упоменават листа, корени или кло-

ни.113 Една гъба най-добре може да се вмести в тази ситуация.
• Ведите често наричат сомата aja ekpad (буквално „неродена и еднокрака“).
Това сериозно навежда на мисълта за гъба, „която изниква от земята по
загадъчен начин и без семе, т.е. може да бъде определена като „неродена“.
По същия начин, ако мислим за нея антропоморфно, нейното пънче (стъб-
ло) може да бъде възприето като „един крак“.114
• Понякога цветът на сомата бива описван в „Риг Веда“ с думата hari, която
означава от яркочервен до светлокафян. Яркочервеното е цветът на свежата
червена мухоморка, докато изсушените гъби са светлокафяви. 115
• Много е вероятно гъбите да са се съхранявали в изсушен вид (в това състо-
яние те и без друго преминават през определени химични реакции, които
ги правят въздействието им по-силно). Когато е било необходимо, те са
били хидратирани повторно с вода, мляко или топено масло, след което са
били „изстисквани“, както гласи описанието на ритуала със сомата.116
• Думата, която най-често се използва в „Риг Веда“ като описание на въз-
действието на сомата, има „редица значения, включващи удоволствие,
опиянение и вдъхновение. Тя освен това характеризира небесното благо-
денствие на боговете и предците и в контекста на сомата може да бъде
преведена и интерпретирана най-добре като екстаз или главозамайване“.117

Цитират се още много свидетелства, които са твърде подробни, за да

ги цитираме тук. Но дори и да оставим настрана всичко това, има един
пасаж в „Риг Веда“ IX, 74, който сам по себе си, изглежда, съдържа
достатъчно детайли, за да потвърди тезата на Уосън, че сомата е Amanita
muscaria. Пасажът гласи следното:
„Сома, буреносен облак, на който е вдъхнат живот, е извлечена от маслото
мляко. Пъп на пътя, Безсмъртно начало, тя изникна за живот в далечината.
Постъпващи в единение, натоварените със Службата, обдарени богато, отдават
пълни почести на сомата. Подутите мъже уринират поток от сома“. ш

Причината ведическият образ на жреците с подути мехури, които

уринират „поток от сома“, да е толкова ясно диагностичен за Amanita
muscaria е, че червената мухоморка е единственото психоактивно растение,
което задържа и дори засилва въздействието си, след като е преминало през
454
„филтъра“ на човешката храносмилателна система. Следователно съвсем
точно е да се каже, че тя изтича и с урината. Обширните проучвания на
Уосън върху халюциногенните гъби по света са го отвели на полева работа
сред шаманите в Сибир — много преди да се заинтересува от Индия — и
поради това той много добре знае. че в Сибир

„човекът, който пие сока на халюциногенната гъба, събира урината си, а

другите пият от нея и се опияняват може би дори по-силно, тъй като има осно-
вания да се мисли, че някои предизвикващи гадене съставки на гъбата биват
филтрирани, докато преминават през човешкия организъм. Твърди се, че тази
употреба на урината може да бъде повторена отново и отново, докато не пре-
мине през пет човешки тела, когато най-накрая губи силата си“.“9

Освен това Уосън изтъква други пасажи в „Риг Веда“, в които се казва, че
бог Индра пие сома и я „изпикава ден след ден“, както и че митичните Рудри,
приели облика на коне, също пикаят сома.120 Всичко това изглежда твърде
любопитно, освен ако не сме готови да приемем, че някакъв древен
халюциногенен култ, използващ добре известните шамански качества на
червената мухоморка, е запалил искрата на виденията, от които Ведите са се
появили напълно оформени в някакъв момент в далечната праистория.
Според мен логиката на Уосън е безукорна:

„Когато човек пише чай, кафе, мляко или бира, сред това отделя урина, а не
чай, кафе, мляко или бира. Защо тогава Индра, а може би и Рудрите, уринират
сома? Как ведическите жреци са научили, че урината на сомата също е сома,
освен ако не са я пили?“.121

Жизненоважна роля
Читателят ще си спомни казаното във II част, че Дейвид Люис-Уилямс се
изправя пред упоритата съпротива на една част от археолозите, които по
принцип се противопоставят на идеята, че първите религиозни преживявания
на нашите прадеди са били предизвикани от халюциногени. Следователно
едва ли трябва да се изненадваме от това, че подобна враждебност е
посрещнала и учени като Гордън Уосън, Алберт Хофман и Карл Рук, които
твърдят, че шаманските растения и практики са продължили да играят
жизнено важна роля и дълго след края на праисторическия период и са
имали пряко участие в зараждането на всички големи исторически
религии.
Вече заявих ясно, че целта ми тук е просто да скицирам, а не да
описвам в подробности шаманските и халюциногенни теми, които
минават като червена нишка през цялата тъкан на човешката религия
още от първите й проявления в изрисуваните пещери и скални заслони
преди 35 000 години. Нито има място, нито е необходимо да
проследяваме тези нишки във всяка една религия, но си струва да
положим усилия в следващата глава и да задълбаем малко по-дълбоко в
случая с Централна Америка, където духов- ната роля на
халюциногените никога не е била поставяна под съмнение, и в този с
Египет, където са били предприемани изключително сложни стъпки,
455
които да предизвикат променени състояния на съзнанието, и където е
била практикувана най-изтънчената и загадъчната шаманска религия
на историческата древност.
ПЛЪТТА НА БОГОВЕТЕ

Развитите цивилизации на Древен Египет и на древните май

продължават да са обвити в ореол на окултна мистерия. Бихме искали
да знаем какво ги е задвижвало, да проникнем в душите им. Познаваме
магическото им религиозно изкуство и неговите способности да ни
пренася в други светове. Изпитали сме магнетизма на тяхната
величествена и необикновена свещена архитектура. Прочели сме
оцелелите писания. И въпреки това цялостното разбиране на тези
цивилизации продължава да ни убягва. Усещаме, че са участвали в
изследването на някаква огромна загадка, а много неща ни показват, че
тя е имала нещо общо с живота след смъртта. И все пак властващите
над нас научни предразсъдъци ни пречат да приемем, че е възможно
изобщо някога да са имали реалистична надежда да постигнат желаната
цел - безсмъртието.
Изначалните корени на тези велики и загадъчни религии на
древността
- едната в Стария свят, другата в Новия, - се губят в дълбините на вре-
мето, но е сигурно, че на някакъв етап и в продължение на дълго време
шаманизмът, техниките на шаманизма, преживяванията на шаманизма
и откритията на шаманизма са играли основна роля в еволюцията и на
двете.
Още не съм свършил да пиша тези думи и вече дочувам
академичните критици, които са погълнали много книги, но малко
халюциногени. Те протестират, че случилото се при древните египтяни
и древните май не може да бъде описвано като шаманизъм, тъй като
техните общества са били урбанизирани, сложни и т.н., и т.н., а пък
шаманизмът принадлежи на религиозната сфера на ловците и
събирачите. Само че вече сме срещали тези аргументи и по-рано.
Шаманизмът не се ограничава със специфични обществено-икономиче-
ски условия или стадии на развитие. Той е най-вече способността, която
ние всички притежаваме - някои със, а други без помощта на
халюциногени, - да изпадаме в променени състояния на съзнанието, да
напускаме телата си и да пътуваме в нефизически светове, където да се
срещаме със свръхестествени същества и да получаваме от тях полезни
знания и лечителски умения.
Героите близнаци, Озирис и пътуването на мъртвите
В предходните глави установявахме отново и отново, че за
инициацион- ния транс на шамана е диагностично да включва духовно
изпитание - често

456
възприемано като пътуване в отвъден свят, което достига връхната си
точка в мъчения, включващи пробождания, разчленяване и изтръгване
на костите, последвани от „прераждане“ на получилия нови сили и
енергии шаман.
„Попол Вух“ - книгата на древните май киче от Гватемала, оцеляла
след Конкистата и преследванията на Инквизицията - ни разказва една
точно такава история. В нея става дума за спускането на героите близ-
наци Хунапу и Шбаланке в подземния свят Шибалба, понякога описван
като истински подземен свят, а друг път като „нощен звезден купол над
земята“.1 Интересно е да се отбележи, че приключенията на близнаците
започват, когато двамата са отвлечени от дома си от „пратеници“ от
Шибалба - свръхестествени същества, описани като бухали, чиито
„ужасни лица прашели хората“.2 Читателят ще си спомни казаното в 12
глава — че страховити на вид бухали изпълняват ролята на духове
пратеници и в други шамански култури, че изображения на
териантропи бухали се откриват в рисуваните пещери на
къснопалеолитна Европа и че в наши дни свързаните с отвличания от
НЛО преживявания често започват с появата на бухали с огромни
черни очи.
Както обикновено се случва с шаманите в променени състояния на
съзнанието, Хунапу и Шбаланке се превръщат в териантропи, за да се
изправят срещу опасностите в царството на духовете. Маянското
изкуство ги изобразява с парчета петниста кожа на ягуар по лицата и
телата.3 Тук не е необходимо да повтаряме всичките изпитания, подвизи
и мъчения, през които двамата трябвало да преминат на изпълнени със
свръхестествен ужас места като „Тъмната къща“, „Тракащата къща“,
„Къщата на ягуара“, „Къщата на прилепа“ и „Къщата на бръсначите“.4
В края на краищата, както може да се очаква, те се оставят да бъдат
победени от злите духове на Шибалба5 — класическото шаманско
„подчинение пред по-висшето познание“.6 След това били „опечени в
пещ, а костите им били стрити на прах и пръснати в реката“.7

Героите близнаци (рисунка от Карл Таубе)

Излишно е да споменаваме, че това е съдбата и на много шамани от

457
всички краища на света, чиито разкази разгледахме в предходните
глави. Също толкова естествено е, че подобно на тези шамани и Хунапу
и Шбаланке се

458
преродили след известно време и се завърнали със свръхестествени сили да
побеждават злините и болестите сред своя народ и да изцелят земята.8 По
тези причини антропологът Майкъл Рипински-Наксън вярва, че „Шибалба
всъщност е Отвъдният свят, видян във виденията на шаманите“.9
Освен това тук можем да направим и пряко сравнение с добре известната
история за древноегипетския бог Озирис, който бил убит и насечен на
парчета от брат си, злия бог Сет - винаги изобразяван като териантроп с
човешко тяло и глава на неизвестно животно с характерни уши и дълга
муцуна. Сет погребал четиринайсетте къса на разчлененото тяло на различни
места в Египет, но след това богинята Изида ги събрала и с помощта на
магията си върнала Озирис към живота за достатъчно дълго време, така че да
може да се съвкупи с него и да зачене техния син Хор — териантроп с глава
на сокол. След това Озирис станал цар на отвъдния свят, известен с името
Дуат, през който душите на умрелите пътуват след смъртта.
Според древноегипетската космология това царство се намира не под
земята, а в небето. Това важи за много шамански отвъдни светове. Всъщност
както двамата с Робърт Бовал показахме в предишни наши книги, Дуат много
конкретно се разглежда като тази част от небето, разделено от Млечния път,
която се намира между съзвездията Орион и Лъв. Фигурата, която ние
наричаме „Орион“, е била идентифицирана пряко с Озирис.10
Майте проявявали интерес към съвсем същия небесен регион и го свърз-
вали с подобни идеи за пътувания след смъртта и духовно прераждане. На
един стенопис в Храма на листовидния кръст в маянския град Паленке (в
мексиканския щат Чиапас) виждаме Млечния път, изобразен като царевично
растение, израстващо от „мястото на Сътворението при Орион“.11
От двете страни на Млечния път стоят две фигури - духът на Господаря
Пакал, покойният бивш управник на Паленке, и неговият син Чан-Балум.
Двамата са в процес на шаманско общение един с друг. Когато бащата се
издига към небето, синът се преминава от „статута на престолонаследник в
този на владетел“.12 В същото време става ясно, че делата и ритуалите, които
синът извършва, са от основно значение за постигането на възкресението, на
което бащата се надява сред звездите. И наистина, в това се състои целият
смисъл и послание на стенописа - послание, разчетено от Дейвид Фрийдъл,
Линда Шеле и Джой Паркър като „основната мистерия на маянската
религия“.13
Изключително любопитно е, че много подобна мистерия се крие в сър-
цевината на древноегипетския култ на царското прераждане, в който по-
чиналият фараон приема ролята на Озирис, а бъдещият владетел се представя
за Хор - синът, който подсигурява прераждането на баща си в света на
духовете,14 В Египет, както и сред майте, звездният контекст включва Орион
и Млечния път. В Египет, както и в Мексико, починалият трябва да се
отправи на пътуване през отвъдния свят.15
Една от ключовите функции на шамана във всички култури, където ша-
манизмът е бил изучаван, е тази на психопомп - водач на душите на мърт-
вите. В Древен Египет тази функция е била увековечена в трайна форма
в т.нар. „Книга на мъртвите“, която служи като пътеводител „Бедекер“
за пътуването на душата през отвъдния свят на Дуат. Както ще видим
459
по-на- там, тези забележителни текстове, които без съмнение са
непосредствени записи на преживяванията на жреците шамани по време
предприетите в дълбоко променени състояния на съзнанието
пътешествия извън телата им, напътстват починалия как да преодолее
опасностите на пътуването в отвъдното, помагат му да приеме формата
на няколко митични същества и го снабдяват с паролите, необходими за
преминаването на различните етапи или нива на страховитата
паралелна вселена, наречена Дуат.

ягуар
Богове гребци в лодката на Двойния гребен, който управлявал маянския град
Тикал през VIII в. (рисунка от Линда Шеле, ©Дейвид Шеле, с позволението на
FAMSI)

Дали е просто съвпадение - или все пак се дължи на това, че същата

паралелна вселена е отворена за всички хора в променено по съответния
начин състояние на съзнанието, - че народите на древна Централна
Америка са съхранили подобни видения за опасностите в отвъдния
живот? Там се твърди, че отвъдният свят се състои от девет пласта, през
които мъртвият пътува в продължение на четири години, като
преодолява опасности и препятствия по пътя си.16 Както в Централна
Америка, така и в Древен Египет са вярвали, че някои отсечки от
пътуването на починалия в отвъдното се изминават с лодка и в
компанията на „богове гребци“, които го прекарват от един етап към
следващия.17 Изображение на тази сцена е открито в гробницата на
Двойния гребен, управлявал маянския град Тикал през VIII в.18
Подобни изображения красят всички царски гробници в Долината на
царете в Египет.19 Пътниците в кануто, с което Двойният гребен се
отправя на последното си пътешествие, включват божества с облика на
куче, птица и маймуна. Сред пътниците на ладията на починалия
фараон често присъстват Хор, който е с глава на птица, Упуаут,
„Отварящият пътищата“, който е с глава на куче, и Тот, богът на
мъдростта, който понякога се появява в образа на маймуна, а друг път
като териантроп с глава на птица (ибис).20

Бебето ягуар
В двете Америки има категорични археологически свидетелства за
употребата на халюциногени с цел постигането на променено състояние

460
на съзнанието. Те датират отпреди почти 10 000 години и в случая няма
никакво съмнение, както ще видим, че майте са били опитни
„консуматори“ на халюциногени с огромна шаманска фармакопея под
ръка. Както стана ясно от буквално всяка глава на тази книга, видения
на териантропи — т.е. на хибриди, които са наполовина хора,
наполовина животни, - са сред най- често срещаните образи в променени
състояния на съзнанието. При това положение би следвало да очакваме,
че маянското изкуство също често изобразява териантропични
трансформации — което то и прави, особено често в контексти,
конкретно свързани с видения.

Преобразяване в ягуари (вляво) и чудовища (вдясно) по време на

шаманските шествия на древните май (рисунка от Аинда Шеле, ©
Дейвид Шеле, с позволението на FAMSI)

Така например някои стенописи от Класическия период изобразяват

странен церемониален танц, който според учените „съчетава
динамиката на ритуалните шествия с мистични преображения на
човешки същества в свръхестествени създания
посредством изпълнен с видения транс“.21 Тан

Маянски господар, който изпада в състояние на транс, протяга

ръка към змия видение, явяваща се от раковина пред него (рисунка
от Аинда Шеле, © Дейвид Шеле, с позволението
на FAMSI)

цьорите са показани точно така, както вече знаем, че шаманите по целия свят
продължават да се възприемат до ден днешен - т.е. частично превърнали се в
животни, например ягуари или хищни птици, а в някои случаи и във
фантастични животни.22 По същия начин и една гравирана раковина показва

461
маянски аристократ от Късния класически период (ок. 600-800 г. сл.
Хр.), който пуши тънка халюциногенна пура. От задната част на
удължения му череп сякаш израства втора глава - на сърна, —■ а той
протяга ръка към „змия видение“, която изниква от една раковина пред
него.23

Змия видение и каещ се грешник (рисунка от

Иън Греъм)

Гигантски изправени на
опашките си „змейове видения“ с тела на огромни змии и човешки глави
са често срещан мотив в маянското изкуство от всички периоди.24 Те
също често се появяват в контексти, които не ос-

Небесното чудовище - хибрид с части от човек, влечуго и животно

(рисунка от Динда Шеле, © Дейвид Шеле, с позволението на FAMSI)

тавят много място за съмнение, че са намесени променени състояния на

съзнанието, тъй като съпътстващите човешки фигури често са
изобразени пушещи или приемащи халюциногени по някакъв друг
начин, или пък са- моизмъчващи се - още една проверена шаманска
техника за предизвикване на видения. Небесното чудовище в маянската
космология е хибрид с множество части на влечуги и животни. То има
две глави, едната от които е напълно човешка.25 Дж. Ерик Томпсън,
водещият авторитет по религия на майте, отбелязва, че повечето
маянски богове „демонстрират смесване на човешки и животински
форми... Богът на числото девет например има

462
черти и на змия, и на ягуар“ - последните под формата на котешки мустаци и
петна по иначе напълно човешката си брадичка.26 По същи начин и
маянското божество, наричано от археолозите Бог III „ходи и действа като
човек“, но се изобразява напълно преобразен в ягуар, с цвят или лист на
лотос (към чието халюциногенно значение ще се върнем след малко) на върха
на главата. Предполагаемо плод на сношението на човешка майка и баща
дух-ягуар,27 той. има и друго проявление, особено често срещано в Ранния
класически период - много особения образ на „бебето ягуар“: „Чертите му
могат да варират, въпреки че винаги е антропоморфен. Стъпалата и дланите
му могат да бъдат на човек или ягуар, но винаги има котешка
опашка'

Бог III - ягуар, който ходи и се държи като човек (рисунка от Аинда Шеле, © Дейвид Шеле, с
позволението на FAMSI)

Аотосовият ягуар (рисунка от Лйнда Шеле, © Дейвид

Шеле, с позволението на FAMSI)

Бебето ягуар ни напомня за това колко древни корени имат подобни ха-
люцинираш! представи за хибриди между хора и духове в удивителните
праисторически религии на Централна Америка. Ако се върнем с 3000 или
4000 години назад, още преди майте, ще открием един още по-мис- териозен
народ, който е строил пирамиди в джунглите по бреговете на Мексиканския
залив, в днешните щати Веракрус и Табаско. Наричани от археолозите
олмеки, те често се изобразявали в скулптури като човешки същества,
частично превърнали се в ягуари. Много често се изобразяват и подобни на
ягуари бебета.29 Дейвид Джилет, изследовател на религиите на Централна
Америка, стига до следното заключение:

463
 Бог III се изявява като бебето ягуар (рисунки от Линда Шеле, © Дейвид Шеле, с
позволението на FAMSI)

„Загадъчно и ужасяващо същество, ягуарът почти със сигурност е бил

главното божество на олмеките. Изглежда, за тях е бил същото, което по-къс-
но е бил и за майте - видение от населени с демони земи... Богът ягуар живеел
в пещери, особено в такива с черни като катран езера в дълбините си. Тези
водни басейни дълбоко във вътрешността на пещерите били входове към цар-
ството на смъртта и духовното преображение“.30

Олмекски териантропи - хора ягуари

Черни като катран езера... Дълбоки и тъмни пещери... Както знаем,

шаманските култури са ги възприемали като портали към отвъдното
още преди началото на историята. По същия начин и бебето получовек-
полужи- вотно, смененото дете, опитите на извънземни, елфи и духове да
съчетаят своята природа с човешката ДНК - всичко това са все много
древни и в същото време много модерни теми.
Играчът в лабиринта от змии
Древноегипетското изкуство изобилства от странни и объркващи
териантропи от вида, който срещаме единствено в дълбоко променени
състояния на съзнанието и който нашите прадеди са изобразявали още
от времето на Късния палеолит. В случая с майте няма проблем да
твърдим, че тези състояния на транс са били предизвиквани с
халюциногени, тъй като ролята на психоактивните наркотици в тяхното
общество е сравнително добре позната и документирана. Но както ще
видим, в случая с древните египтяни също има сериозни данни, които
навеждат на мисълта, че кучеглавият Анубис, лъвоглавата Сехмет,

464
крокодилоглавият Собек, сокологлавият Хор и ибисоглавият Тот (който
може да се явява и в облика на маймуна) не са просто творения на
въображението, а са били видени и срещнати от шамани в променени
състояния на съзнанието, които са искали да изследват и картографират
отвъдния свят и да получат полезни знания от пребиваващите там
свръхестествени същества.

Вляво - Анубис с глава на куче, който води човешките души до

подземния свят; в
средата - Хор; вдясно - Тот

Въпросът не опира само до териантропите, чието вездесъщо присъст-

вие може да бъде потвърдено от всеки турист, посетил величествените
храмове и гробници по бреговете на свещената река Нил. Навсякъде в
древ- ноегипетското изкуство се откриват и други халюцинирани теми, с
които вече се запознахме. Те включват множество ентоптични мотиви —
звезди, зигзаговидни линии, точки и решетки,31 - летящи дискове (от
които понякога ще видите да излизат лъчи, завършващи с човешки
длани),32 духовни същества, очи без тела и необикновена менажерия от
гигантски змии, много от които са увити една около друга, имат
множество глави, бълват огън или размахват пищни пернати крила.

Изпълнен с вода тунел в Дуат

465
 Древноегипетският текст, известен като Per ет am Duat- „Книга за
това, което е в Дуат“, увлича читателя в кошмарен лабиринт от тесни,
често пълни с вода тунели, скрити зали, пещери с притаили се в засада
чудовища и огнени ями. Разгледах една почти пълна версия на този
изобилно илюстриран текст, подредена по яйцевидните стени на
гробницата на Тутмос III в Долината на царете. Въпреки че са
нарисувани преди 3500 години, в сцените има някакво усещане за
компютърна или видеоигра, а много от изобразените същества са все
едно от телчета или клечки — подобно на тези, които толкова често
биват описани от доброволците, участващи в сеанси с ДМТ. Създава се
общо усещане за търсене, докато „играчът“ - предпола-

Четвъртият дял на Дуат. Въпреки че са на 3500 години, изобразените сцени сякаш

създават усещането за компютърна или видеоигра с подобен на лабиринт
подземен свят от тунели и коридори. Много от показаните същества са схематични
„човечета от клечки“ от вида, който често бива описван в наши дни от доброволците
в
лабораторните сеанси с ДМТ.
гаемо душата на починалия фараон - си проправя път през опасностите на
466
Дуат, за да си спечели безсмъртен живот в Залата на съда на Озирис. Той
знае какво да очаква, притежава паролите за всички порти и могат да
подчинят всички чудовища, тъй като други — великите жреци шамани и най-
вече самият Озирис - вече са били там преди него и са съставили карта на
пътя: „Всеки, що познава тези неща, щом премине покрай тези същества, не
ще бъде прогонен от рева им и никога не ще пропадне в техните леговища“.33
Днес хората, които пият аяхуаска, понякога описват подобен лабирин-
тообразен подземен свят от тунели и коридори — със или без страшни съ-
щества. Алекс Полари, „падриньо“ на използващата аяхуаска църква „Сан- то
Даиме“ в Бразилия, описва следното напомнящо на Дуат преживяване, което
имал под въздействието на свещената отвара.

„Озовах се в голямата зала на замък, осветена от факли. Залата беше овал-

на, леко издължена, с разположени на равни интервали полукръгли врати.
В същото време видях вътрешен двор, разположен пред основната стена...
Кръстосваха се хиляди тунели, галерии, коридори, тайни врати, стълбища и
наклонени равнини... Те водеха до пищни палати, зали с високи тавани, сарко-
фази, пещери и храмове. В някои от тях имаше часови, които изглеждаха като
средновековни фигури“.34

Странните интелигентни змии, чиито образи се откриват навсякъде в

дванайсетте деления на Дуат, също се появяват с всичките си различни
проявления във виденията под въздействието на аяхуаската. Опитният поз-
навач на аяхуаската Бени Шанон разказва следното:

„Около една трета от змиите, които съм виждал, са били митични и не-
натуралистични по един или друг начин. Някои бяха украсени с цветя или
лъскави люспи. Моите информатори също описват фантасмагорични змейове
като тези в митологията. Сред тях има гигантски змии, змейове, които са ха

467
 рактеризирани като „космични“, крилати змейове и такива, които бълват
или са направени от огън. В някои случаи змиите се явяват преплетени по
двойки, като едната се увива около другата“.35

Навремето, преди аяхуаската да ми позволи да направя първите си

изследователски пътувания в света на виденията, аз изучавах
древноегипетското изкуство заради красотата, заради тайните, които би
могло да ми разкрие относно корените на египетската цивилизация, и
заради, както ми се струваше, неговата просто необикновена сила на
въображението. След като видях свои собствени змейове видения, след
като станах свидетел на чудодейни преображения на животински и
човешки форми, които ми показаха единството на всички живи твари,
след като се срещнах и си взаимодействах с духовни същества и
надникнах със собствените си ограничени сетива в бездната на
свръхестественото, сега вече гледам на стенописите в гробниците и
релефите в храмовете с нови очи. При всички положения тук има систе-
ма, установени правила, канон. Освен това има различни школи и
стилове, трайни конвенции и автоматизирани навици в изкуството.
Въпреки това ми изглежда очевидно, че първоначалното вдъхновение зад
всяко изображение на свръхестествени светове и същества, което
древните египтяни са ни оставили, може да бъде проследено назад до
виденията, споходили жреците шамани в дълбоко променени състояния
на съзнанието.

Жреците шамани
Нека отново изясня какво имам предвид под „жреци шамани“, тъй
като знам, че от антропологическа гледна точка това понятие съдържа
два противоречащи си термина. Аз акцентирам върху ролята на
променените състояния на съзнанието за зараждането на религията, за
култивирането на автентични религиозни преживявания и за
вдъхновяването на религиозното изкуство. Моето лично мнение е, че
веднъж щом „религиите“ изоставят, забравят или дори забранят
преднамереното предизвикване и употребата на променените състояния
на съзнанието, те губят връзка със своите корени и извори, от което
може да се очаква да произтече материализъм и голяма грозота. Н
културите на ловци и събирачи, които имат близък досег с могъщите
ритми и енергии на природата, това е твърде малко вероятно да се случи
и при тях шаманските приключения процъфтяват. Но лесно можем да
си представим как, когато обществата станат по-сложни, тези техники
на екстаза могат да бъдат занемарени или дори охулени и как могат да
бъдат загубени тайните на познанието, придобити от хилядолетията
шамански изследвания на света на виденията и от контакта им със
„свръхестествени“ същества.
Ако човек би искал да види примери за подобни общества, където
това вече се е случило или се случва в момента, то той веднага ще се сети
за високотехнологичните и индустриализирани държави в Северното
полукълбо. От друга страна, ако търсим примери за общество,

465
което е постигнало

30. Свръхестественото

469
високо ниво на цивилизованост, сложност, урбанизация и икономическо
развитие (стъпващо на сигурните основи на селското стопанство), но ко-
ето паралелно с това не е прекъснало шаманските си корени —
напротив, чествало ги е от начало до край, - то тогава няма да стане
нужда да търсим по-далеч от Древен Египет.
Съответно именно в този контекст аз говоря за жреци шамани. Имам
предвид функционери, които са свързани с големите храмове и култови
центрове на Египет, които спокойно могат да бъдат наречени жреци в
съвременния смисъл на думата и които са живели с икономическите и
обществените реалности на една развита градска цивилизация, но които
са владеели древните техники на екстаза. Посредством тях са изпадали в
транс и систематично са изследвали преживяванията, до които са
получавали достъп в резултат. Така те са правели същото, което
шаманите навсякъде по света винаги са правели: изпращали са
съзнанието си в същите нефизически измерения и там са се срещали със
същите нефизически същества — духовете животни, тиреантропите,
змиите видения и чудовищата, които ни съпровождат още от зората на
изкуството и религията през Късния палеолит.

Вляво - детайл от сцената в шахтата в Ласко: вдясно - итифалична фигура на

Озирис

Антропологът Фелиситас Гудман ни е предоставила една подобна

графична илюстрация с Късния палеолит. Тя е автор на специално из-
следване върху шамани от съхранилите се култури на ловци и събирачи,
които използват екстатични пози на тялото в транс, медитация, танц и
т.н. Тя често карала студентите си да имитират тези пози по време на
танц под ритмичните звуци на хлопки. В 4 глава вече видяхме, че има
сериозни основания да се предполага, че удивителният териантроп по-
лучовек-полуптица от къснопалеолитната пещера Ласко в Югозападна
Франция изобразява шаман, който се преобразява в халюцинираната си
духовна форма на голям глухар. В случая обаче Гудман добавя,че трябва
да обърнем внимание и на позата му, наклонена назад под ъгъл 37
градуса:
„Този много специфичен ъгъл е отличителен белег на позата на духовно
пътуване, извършвано от ловците, особено за пътешествие в небесния свят...

470
 Същата поза се появява дванайсет хилядолетия по-късно в Египет в едно из-
ображение на Озирис, [който] преминава през типична шаманска инициация,
по време на която тялото му е разчленено и впоследствие събрано от сестра
му, преди той да се отправи на духовно пътуване към Горния свят“. 36

Отбележете, че макар да са изобразени в контексти, които

предполагат да са „мъртви“ (в случая с Ласко фигурата е нападната от
бизон, а в примера от Египет е мумифицирана), представените в двата
случая фигури имат и двете големи еректирали пениси.37 Едно подобно
„итифалично“ състояние често спохожда шаманите, които изпадат в
транс. Както видяхме в 9 глава, те го свързват с „кипяща“ възбуда на
„свръхестествена мощ“ в коремната област.
„Озирис — заключава Гудман —е бил шаман“ и фигурата... изглежда,
насочва към факта, че шаманизмът в тази си форма някога е господствал в
цялото Средиземноморие - от Южна Франция чак до Египет. Нещо, което е
забележително, е, че тези елементи са се съхранили в Северна Африка в
продължение на огромен период от време, особено като се има предвид, че си
имаме работа с два различни типа култури. Шаманът от Ласко без съмнение е
ловец
— в онази епоха всички са били такива. Озирис, от друга страна, се е пре-
върнал в бог На много по-късните земеделци по Нил, без обаче да е загубил
първоначалния си характер. Всъщност и египтяните не загубили познанията си
относно правилната поза, особено относно точния ъгъл на изкачване към
небесния свят.“38

Змии учители в Древен Египет - сцена от „Книга за това, което е в Дуат“

Само че не е необходимо да предполагаме съществуването на някакъв

вид дългосрочно разпространяване и предаване на „шаманско
познание“. Подобни познания могат да бъдат преоткрити навсякъде и по
всяко време
- когато и където хората биха могли да се сдобият с надеждни средства за
изпадане в променени състояния на съзнанието и да започнат да усвояват
уроците, които, изглежда, очакват нашия вид там. По някакви загадъчни
причини много често — независимо дали по време на съвременни експери-
471
менти с наркотици или в традиционна шаманска среда —древните учители,
които ни предават тези уроци, се явяват в облика на змейове.
Лотосът, мандрагората и макът
Аяхуаската е „змийският наркотик“ par excellence и в предишната глава
видяхме, че не можем да изключим, че в Близкия изток и Северна Африка е
съществувал някакъв неин еквивалент, тъй като в района се срещат
растителни видове с подходящите съставки. Понастоящем обаче не може да
се докаже, че древните египтяни са имали някакви познания относно това как
да задействат халюциногенния потенциал на тези растения - което съвсем не
е прост и очевиден процес. И все пак има някакъв намек, че техните
фармакологични познания - и контакти - може да са били по-ши- роки,
отколкото повечето историци са склонни да допуснат. Той се съдържа в
множеството съобщения за наличието в древноегипетски мумии на кокаин и
никотин - психоактивни вещества, които се получават от предполагаемо
местни южноамерикански растения, до които египтяните отпреди 3000
години не би трябвало да са имали достъп.39 Тези открития продължават да
са обект на яростни научни спорове, но, разбира се, ако се окажат истина, то
не би могло да има принципни възражения срещу идеята, че и други
психоактивни растителни алкалоиди от двете Америки може да са
достигнали до Египет в древността. Всяка хипотетична употреба на ДМТ,
независимо дали е от източник от Стария или Новия свят, няма да остави
следи в мумиите, тъй като човешкото тяло елиминира повишените нива на
наркотика в рамките на два часа след приемането му.
Въпреки че предлага възможността да се правят занимателни спекулации,
възможността за праисторическа търговия с наркотици през Атлантика е
твърде невероятна и не може да се използва като довод в полза на хипотезата,
че древноегипетската религиозна образност може да е била вдъхновена от
предизвикани от халюциногени променени състояния на съзнанието. Както
се оказва обаче, тази хипотеза няма нуждата да разчита на толкова екзотични
източници, тъй като на място е бил достъпен напълно подходящ халюциноге-
нен наркотик, чиито свойства са били добре известни на древните египтяни.
Уилям Ембоден, професор по биология в Калифорнийския държавен универ-
ситет, е установил, че синият лотос, Nymphaea caemlea - растение, което е
местно за Нил и заема важно място в древноегипетското изкуство, — има
силно наркотично, хипнотично и халюциногенно въздействие.40 В една
поредица от силно аргументирани научни статии и книги той освен това
представя и убедителни доказателства за това, че тя е била използвана,
заедно с опиума и мандрагората (Mandragora officinarum, вече известна и в
Европа с халюци- ногенните си свойства), за предизвикването на „един вид
шамански транс“:41
„Анализът на ритуалите и свещената иконография на династичния Египет
- така, както се явява по стели, магически папируси и съдове, - показва, че
тези хора са имали дълбоки познания относно растителния свят и променените
състояния на съзнанието. Изобилните данни свидетелства, че жреците шамани,
заемащи високи позиции в стратифицираното общество, са направлявали
душите на живите и мъртвите, грижели са се за преминаването на душите в

472
 други тела и за персонифицирането на растенията, обладани от човешки
духове, и са изпълнявали и други шамански дейности“.42

По Emboden, 1989, с. 62: „Меритатон,

съпруга на Семенхкара, му предлага
два плода от мандрагора и пъпка на
наркотичен син лотос. В лявата си
ръка държи още от тези
цветя".

Тук няма място дори да загатнем за огромния обем доказателства,

които Ембоден привлича в подкрепа на своята теза. С няколко думи, той
обръща внимание на много сцени в древноегипетското изкуство, в които
корени от мандрагора и пъпки от наркотичния син лотос се появяват в
контекст на ритуално изцеление, много често във връзка с „емблеми на
луковици на опиумен мак“.43 Освен това той изтъква, че в съдове за
благовония от гробница от времето на XVIII династия са открити следи
от опиати:

„В този смисъл трябва да отбележим, че когато гробницата на Тутанхамон

е била ограбена [през древността], грабителите са отнесли приблизително 400
литра течности в запечатани съдове, които са били предпочетени пред златото,
произведенията на приложните изкуства и самите съдове. Грабителите са
вярвали, че тези съдове са съдържали didi — елексира на живота. Със
сигурност комбинираното наркотично действие на синия лотос, мандрагората
и опиумния мак е осигурявало най-силното средство (didi) за изпадане в
дълбоко хипнотично състояние, последвано от дълъг период на сънливост.
Всяко едно от тези растения може да осигури символичната смърт, толкова
необходима на шаманската традиция. Сънят е символичната смърт, която
позволява чудодейното възкресение“.44
Подобна асоциация може да се открие и в гробницата на Небамон в Тива
(днешен Луксор), където виждаме вдовица с разголени гърди, коленичила
пред фигурата на починалия си съпруг. Ембоден обръща внимание на
израстващата от основата на фигурата
„растителна колона от наркотични сини лилии и кутийки на мак (разря-

473
 зани, за да изтече наркотичният сок), които са стегнати заедно в едно стъбло и
са увенчани от три палмови клонки. Трудно е да си представим, че съче-
таването на наркотичните водни лилии и макове е станало случайно. Що се
отнася до палмата, тя е източник на палмовото вино и може да е осигурявала
разтворител за дериватите от мака и Nymphaea“.45

По Emboden, 1989, с. 71: „Сцена на

ритуално оплакване, в която главата на
покрусената вдовица е посипана с прах,
докато тя е коленичила пред тотем от
наркотични сини лотоси и разрязани
кутийки на опиуллен мак. И двете
улесняват изпадането в състоянието на
транс, присъщо на оплакването“.

Ембоден акцентира върху факта, че в основополагащия мит на хелио-

полския култ, отговорен за ритуалите в пирамидите в Гиза, като централна
идея присъства
„създаването на ред от хаоса (Нун), при което тъмното езеро на небитието
поражда синия лотос, от която се появило първото същество. Тази легенда
обяснява връзката между реда на цялата цивилизация и свещеното свойство на
наркотичния син лотос“.46

Важна е и една глава от древноегипетската „Книга на мъртвите“, озаг-

лавена „Превръщане в лотос“:
„Виждаме Хор, който бива умилостивен посредством приношение от два
съдас чучури. Над тях се издигат гигантски цветове на N. caerulea... Лотосите
показват, че в съдовете под тях има didi или елексира на живота. Виждаме
ясна индикация, че свещеният лотос или наркотичният лотос принадлежи на
Хор... Като господар на небето, Хор е идеалният символ на полета на душата
по време на шаманистичния екстаз. В своето „друго аз“ той се изобразява като

474
 получовек-полусокол“.47

По Emboden, 1980: „Хор бива умилостивен с жертва от два

съда, чието съдържание се пояснява от цветовете на
Nymphaea caerulea над тях“.

След като изследва това и много други произведения на изкуството,

както и въз основа на собствения си опит с психотропното въздействие
на самите растения,48 Ембоден заключава, че

„през династичния период в Египет има ясни свидетелства за шаманис-

тичен транс, предизвикан от хипнотичните съставки на мандрагората и нар-
котичния син лотос. Те се изобразяват и се явяват в магически текстове от
времето на IV династия до IV в. пр. Хр. Съставките на тези растения могат да
предоставят необходимите условия за шаманистичен транс..., който разделя
свещеното от профанното и тялото от душата. Духовната смърт, пътуването,
откровението и възкресението присъстват ясно и в текстовете, и в
стенописите“.49

Дотосовият ягуар и маянските камъни-гъби

Интересът на Ембоден към халюциногенното въздействие на египет-
ския лотос бил стимулиран от неговите по-ранни изследвания върху
употребата на много близък вид лотос (Nymphaea ampla) от майте със
съвсем

475
същата цел — предизвикването на видения. Той обръща внимание
особено на прочутите маянски стенописи от Бонампак в Мексико,
където лотосите са изобразени във връзка с носовете и челата на
танцуващите. Ембоден твърди, че тези изображения „толкова много
приличат на египетските стенописи, че сходството е поразително“.50
Много други произведения на маянското изкуство също ни показват
подобни теми. Например в една сцена на пътуването на героите
близнаци през отвъдния свят на Шибалба единият от тях е изобразен с
украшение от лотос на главата.51 По същия начин, както видяхме по-
рано, Бог III - в своето териантропично проявление като Лотосовия
ягуар - има на главата лотосови листа.52 Един къснокласически съд от
Юкатан е украсен с поли- хромно изображение на езеро, пълно с
гигантски лотоси и лотосови листа, които са тясно свързани с великата
змия, която обитава езерото.53 На един полихромен глинен съд виждаме
основния халюцинационен мотив на „гигантски морски змей с опашка
на риба, тяло на змия и фантастична глава... Фигурата вдясно... е шаман
с два рога за свирене, под който има огромна пъпка на Nymphaea
ampla“.54 Като си спомним за универсалните шамански метафори за „под
водата“ или „в морските дълбини“, намекваща за състояния на дълбок
транс, би било интересно да отбележим, че стенописите от Бонампак
съдържат подобна халюцинационна тема, която също е свързана с N.
ampla:

Аотосовият ягуар, изобразен в Арезденския кодекс - един от

изключително ллалобройните маянски йероглифни текстове,
оцелели от аутодафето на горене на книги, която испанските
мисионери организирали след Конкистата.

„Гротескни персонажи участват в нещо като подводен ритуален танц. На

челата им има лотосови цветове, които са асоциирани с риби. Една от фигури-
те е вдигнала високо ръцете си, които завършват с огромни рачешки щипки...
Както предполага Добкин де Риос, в Новия свят растителните и морските де-
мони са често срещани мотиви, свързани с наркотици“. 55

Няма нужда да се спираме по-подробно на халюциногенната

иконография на лотоса при древните май — всъщност те са използвали
още много

476
 Камъни, изваяни във формата на халюциногенни гъби от древните май в Гватемала

предизвикващи видения растения, някои от които също се появяват в

изкуството им. Със сигурност семената на ololiuqui (грамофончетата),
които имат силно въздействие, наподобяващо това на ЛСД, също
принадлежат към разнообразната фармакопея на тяхно разположение.56
Психоактивни- те гъби, от които повече от двайсет вида растат в
района,57 също са имали огромно значение за шаманските пътувания.
Това би могло да обясни защо майте киче в Гватемала, авторите на
„Попол Вух“, имат специален израз - „шибалбаокш“ - „гъба от долния
свят“.58 В „Попол Вух“ гъбите се явяват в пряка връзка с религиозни
действия59 и археолозите са открили стотици каменни скулптури и
керамични статуетки на гъби в древни маянски гробници и култови
обекти в Гватемала, Салвадор, Хондурас и Мексико, датиращи още от I
хил. пр. Хр.60 „Вече е ясно - пише Ричард Еванс Шул- тес, директор на
Харвардския ботанически музей, - че за каквото и да са служели тези
„камъни-гъби“, те свидетелстват за изключително древна и сложна
сакрална употреба на халюциногенни гъби.“61
„Виждат хиляди видения, най-вече змии...“
Ако напуснем териториите на майте, ще видим, че археолозите и бота-
ниците са единодушни, че халюциногените действително са изиграли ос-
новополагаща роля за религиозните вярвания, ритуали и образи на
почти всички народи и цивилизации в Централна Америка, Мексико и
съседните райони на САЩ. И наистина, въпреки изключително малката
вероятност да се съхранят физически доказателства за употребата на
халюциногени, в изрисувани пещери в северните райони на Централно
Мексико и в Тексас са били открити значителни запаси от силно
психоактивните червени и подобни на бобови зърна семена на един
храст, известен като Sophora secundiflora, в някои случаи датиращи
отпреди повече от 9000 години. По долното течение на р. Пекос в Тексас
те се откриват в контекста на забележителен комплекс от скални
рисунки на 8000 години, изобразяващи духове, териантропи и
ентоптични мотиви. Дори и преди Люис-Уилямс повечето археолози
вече единодушно са приели шаманистичната интерпретация на тези
рисунки, като свързват съдържанието им с „халюцино- генни и

477
гадателски ритуали с червените зърна“.62 Важно е да се отбележи, че на
някои обекти семена от Sophora secundijlora (познати с популярното
название „мескалов боб“) са открити в следващи едно след друго нива на
обитаване, датиращи от 7000 г. пр. Хр. до XI в. сл. Хр.63 Освен това има
етнографски данни от XIX и началото на XX в. за американски
индианци, които продължават да използват семената в търсене на
„екстазно опиянение“ в религиозен контекст.64

8000-годишни скални рисунки на духовни същества, териантропи и

ентоптични мотиви от долното течение на р. Пекос, Тексас

Ако разгледаме стенописите и релефите в пирамидите и храмовете на

Теотихуакан, на 30 километра на север от модерния Мексико сити, ще
открием изображения на халюциногенни растения и психоактивни гъби,
които навсякъде са съпътствани от фантастични и чудовищни образи.
Международно признатият миколог Р. Гордън Уосън е стигнал до
заключението, че „в продължение на столетия Теотихуакан е
представлявал огромно светилище, посветено на два или три
халюциногена, радващи се на изключително висок престиж“.65
Разцветът на Теотихуакан започнал около началото на нашата ера и
достигнал връхната си точка около 700 г., след което последвал бърз
упадък. В началото на XVI в., когато европейците, захванали се с
кървавото завоевание на района, първо се сблъскали със свирепия
мексикански народ на ацте- ките, пирамидите на Слънцето и Луната в
Теотихуакан били в развалини, а изрисуваните храмове били обраснали
и призрачни. При все това честваните в Теотихуакан кул тове на
свещените растения и гъби не били забравени, а продължавали да
предоставят основните средства, посредством които племената в района
установявали и поддържали връзка със света на духовете.
Ацтеките използвали особено много ololiuqui, семената от грамофонче,
за които стана дума по-горе и които имат въздействие, подобно на това
на ЛСД, както и няколко вида псилоцибинови гъби, които познавали под
наименованието teonanactl - „плътта на боговете“.66 Въз основа на

478
писанията на свещеници и други изследователи, дошли заедно с
конкистадорите и станали свидетели на това как ацтеките употребяват
тези и други наркотици, учените са единодушни, че е ясно, че
„свещените халюциногени са играли важна роля не само в гадателските и
лечителските практики на „народно ниво“ в религията и церемониалите, но
също и в далеч по-сложните вярвания и ритуали на жреческата йерархия,
служеща на взискателните богове наацгекските в Теночтитлан и на техните
съюзници и васали“.67

Описанието на хронистите от XVI в. говорят сами за себе си:

„Ololiuqui... лишава всички, които го потребяват, от разум... По този начин
туземците се съобщават с дявола... и са въвеждани в заблуждение от различни
халюцинации, които отдават на божеството, което според тях живее в
семената“.68

„Всички отидоха да ядат сурови гъби и като ги ядоха, загубиха ума си...
Със силата на тези гъби те получават видения и откровения за бъдещето и
дяволът им говори, докато са така опиянени“.69

„Съвсем в началото поднесоха гъби... И когато въздействието на гъбите ги

облада, първо танцуваха, а после плакаха. Но някои, които още имаха власт
над сетилата си, влязоха и седнаха на седалищата си там край къщата. Те по-
вече не танцуваха, а само седяха и се поклащаха... И когато въздействието на
гъбите ги остави, те се посъветваха помежду си и си разказваха един на друг
какво са видели във виденията си...“70

„Когато жреците поискаха да се съобщят с техните богове и да получат от

тях послания, те ядоха от това растение [ololiuqui], за да предизвикат делири-
ум. Явиха им се хиляди видения и сатанински халюцинации...“71

„Имаха обичай да танцуват и да се опияняват с някакви гъби, така че да

виждат много видения и страховити образи.“72

Брат Торибо се Бенавенте ни е оставил особено подробно описание:

„Имаха и друг начин да се опияняват..., който беше с някакви гъби... Ядат
ги сурови и тъй като са горчиви, пият след това или ядат заедно с тях по малко
пчелен мед и след малко виждат хиляди видения, най-вече змии... На своя език
наричат тези гъби „теунанакатьлт“ [teonanactl], което означава „плътта на
бога“ - или по-скоро на дявола, когото почитат“.73

479
 Вляво - илюстрация от кодекса „Малябечиано", изобразяваща човек, който яде
халюциногенни гъби. Зад него има ужасяваща свръхестествена фигура. Вдясно -
илюстрация на „сатанинските“ гъби от Флорентинския кодекс

От тези реакции човек може да разбере, че отците изпитват

инстинктив- на неприязън към прякото общуване със света на духовете,
което свещените растения, изглежда, са осигурявали на мексиканските
шамани. Естествено, след Конкистата Църквата и Инквизицията
започнали систематична кампания за пълното изкореняване на
религиозната употреба на халюциногени, както и за очернянето на
имената и изкривяването на спомените на тези, които са ги почитали.
Историците смятали, че тази кампания е постигнала пълен успех - чак
до 1955 г., когато Р. Гордън Уосън и неговите колеги установили, че
култът към псилоцибиновата гъба продължава да съществува сред
индианците масатеки в планинските райони около Уаха- ка. Вместо да е
жесток и диаболичен, този шаманистичен култ бил благороден, мъдър и
посветен на изцелението.74
Хората научават това, което не са знаели
Вече се срещнахме с Мария Сабина — шаманката от малкото селце
Хуатла де Хименес край Уахака, която Уосън прави известна със статия
за нея в сп. „Лайф“ през 1957 г. В 12 глава видяхме, че в един случай,
след като била погълнала голяма доза псилоцибинови гъби, тя проник-
нала в света на духовете по-дълбоко откогато и да било дотогава. Там тя
срещнала свръхестествено същество, което й служело като водач и при
предишни посещения, но този път имал в ръцете си нещо, което „по-
рано го нямало“. „Беше голяма книга с много изписани страници. „Ето
— каза ми той, — давам ти тази книга, така че да можеш да работиш по-
добре и да помагаш на хората, които имат нужда от помощ, и да
познаваш тайните на света, където се знае всичко.“ Това се сторило
твърде неподходящо на Мария, докато разлиствала „многото изписани
страници“ на книгата: „Със съжаление си помислих, че не мога да чета.
Никога не се бях учила и следователно книгата нямаше да ми върши
никаква работа“. Само че в момента, в който през главата й минала тази
мисъл: „Внезапно разбрах, че чета и разбирам всичко, което е написано
в книгата, и че сякаш ставам все по-богата, все по-мъдра. Само за миг
научих милиони неща. Учех и учех“.75
Това ми напомня как в друго време и на друго място на неграмотния
пророк Мохамед било заповядано да чете - от свръхестествено същество,

480
което по-късно идентифицирал като архангел Гавраил. „Не мога да
чета“, протестирал пророкът:
„След това той ме сграбчи за трети път, стисна ме толкова силно, колкото
можех да понеса, и ми рече: „Чети! В името на Бог, който е създал човека от
съсирек кръв. Чети! Защото Бог е милостив и Той ни е научил за ползваме
перото. Той е научил човека на това, което не е знаел“. 76

Древните египтяни са смятали, че бог Тот, териантроп птица с тяло

на човек и глава на ибис, е научил хората на уменията на писането и
четенето, а шаманския бог Озирис бил почитан като велик цивилизатор
и създател на земеделието. По същия начин и маянският бог Кукулкан,
чието име означава „Пернатата змия“, е бил смятан за върховен
организатор, „създател на законите и учител на календара“.77
Това не са изолирани примери и отново се появява един въпрос: кои
са тези древни учители, които за някои са „богове“, а за други са
„духове“ и „извънземни“, и които идват при нас, когато сме в променени
състояния на съзнанието, със странни послания, които са направлявали
пътя на човешката история?

МИСТЕРИИТЕ

481
 7.
ВРАТИ КЪМ ДРУГ свят

Започнах това търсене с един въпрос относно религията. Кога и къде

нашите прадеди за първи път са повярвали, че могат да посещават свръх-
естествени светове и да се срещат със свръхестествени същества?
Въпреки че предсказвам, че най-ранните доказателства в крайна сметка
ще дойдат от Африка, понастоящем малцина са готови да спорят, че
изрисуваните пещери в Европа съдържат най-ранните ясни запазени сви-
детелства за вярвания в „светове на духове“ и „нереални същества“, които
образуват сърцевината на всички религии - без значение колко са се
отдалечили впоследствие от своите шамански корени. Съответно разбрах, че
ако искам да знам нещо за първите свръхестествени преживявания на
човечеството, ще трябва да науча повече за пещерите, за необикновеното им
непреходно изкуство и за другите системи на скално изкуство в света.
Съвсем скоро открих, че истинското познание за праисторическото пе-
щерно изкуство може да бъде разделено на два периода. Преди проф. Дейвид
Люис-Уилямс да публикува голям брой статии през 80-те години на XX в.,
на практика няма никакво добро обяснение за това изкуство. Благодарение
на неговата работа, през 1988 г. вече има чудесно обяснение, което изглежда
напълно смислено. И точно защото изглежда толкова разумно и въпреки
съпротивата на едно враждебно малцинство, неговата „невропси-
хологическа теория“ бързо печели подкрепата на мнозинството археолози и
антрополози, които специализират в тази област.
По причини, които съм изложил подробно в първите две части на насто-
ящата книга, самият аз съм убеден, че Люис-Уилямс е повече или по-малко
прав: виденията и преживяванията в променени състояния на съзнанието,
предизвикани посредством класическите шамански техники, като например
ритмичното танцуване или употребата на растителни халюциногени,
наистина са, както смята той, източникът на вдъхновение за първите рели-
гиозни идеи на човечеството. Като прескочим това просто, но изключително
важно твърдение, аз не приемам почти нищо от казаното от Люис-Уилямс.
Най-вече категорично не съм съгласен с проповядваната от него сигурност,
че светът на духовете и съществата, които хората срещат в своите
халюцинации, по никакъв начин не са действителни. По същия начин
той
481
31. Свръхестественото
е в голяма грешка, когато твърди, че единствено ентоптичните
феномени — които той приписва на структурата на нервната система -
са универсална характеристика на променените състояния на
съзнанието, докато халюцинациите от „напълно иконичния“ трети
стадий са изцяло артефакти, плод на спомените и културната среда на
индивида, и следователно са напълно различни за всеки конкретен
човек, всяка конкретна епоха и всяко конкретно място на света.
Напротив, дори когато Люис-Уилямс публикува първите си
изследвания по темата, в невропсихологическата литература вече
съществуват редица озадачаващи случаи, които свидетелстват за също
така универсалния характер на халюцинациите от третия стадий. Тези
случаи са били и продължават да бъдат озадачаващи, именно защото са
толкова сходни помежду си въпреки различните културни контексти и
различните лични спомени на халюциниращите индивиди. Например
още през 1977 г. д-р P. К. Сийгъл, един от водещите американски
психиатри в тази област, публикува едно важно изследване в сп.
„Сайънтифик Америкън“, в което прави обзор на около 500
халюцинации, предизвикани от ЛСД. Въпреки че Люис-Уилямс като
общо се позовава на Сийгъл, той, изглежда, е пропуснал това негово
изследване, в което не по-малко от 79% от субектите разказват много по-
добни сложни видения, включващи религиозни образи и символи,
образи на малки животни и хора.1 Както изтъкват критиците: „Това
откритие сериозно навежда на мисълта, че някои от сложните видения
(„иконичните“ халюцинации на Люис-Уилямс), явяващи се при
електрическа или химическа стимулация на зрителната асоциативна
кора и темпоралните лобове, са изначално заложени в мозъка“.2
Освен това Люис-Уилямс съзнава много добре - и всъщност до голяма
степен се ползва от това в своите текстове, - че териантропичните
получо- вешки-полуживотински фигури са универсална характеристика
на скално- то изкуство в много различни райони на света, тъй като
всички хора виждат подобни фигури, когато са в променени състояния
на съзнанието. Само че той, изглежда, не съзнава, че това, което на
практика признава в случая, е, че най-малкото някои „иконични“
халюцинации от Стадий 3 очевидно не са строго предопределени от
културата. Всички виждат териантропи, дори и ако тези териантропи са
полухора-полубизони, както е в къснопале- олитна Европа, или
полухора-полуантилопи, както е в Южна Африка, или полухора-
полуягуари, както е в джунглите на Амазония.
През 1990 г. Робърт Беднарик от Австралийската асоциация за
скално изкуство хока Люис-Уилямс, че е пренебрегнал подобни данни. В
една критика, публикувана в сп. „Кърънт Антрополъджи“, той обръща
внимание на изследвания, които са показали, че определени
универсални теми се явяват в предизвиканите от аяхуаска видения на
хора от много различни култури. Беднарик изказва съждението, че
допълнителни проучвания върху подобни споделени „нереални“
преживявания би могло да демонстрира съществуването на „колективно

482
несъзнавано от „иконични форми константи“.3
Въз основа на всичко, което научих, аз лично съм сигурен, че Беднарик
има право да насочва вниманието ни към загадъчната универсалност на
халюцинациите от Стадий 3. Но да се твърди, че те се пораждат от някакво
„колективно несъзнавано от „иконични форми константи“, е все едно да
заявим, че всичкй ние, без да го знаем, имаме в съзнанието си огромни
количества едни и същи странни неземни образи на напълно непознати места
и същества, които по някакъв начин са били изначално заложени в мозъците
ни. Това, разбира се, не е обяснение на проблема, а просто негово описание
или различна формулировка. Това, което всъщност искаме да разберем, е
защо толкова много хора по целия свят виждат едни и същи „нереални“
неща, когато са в променени състояния на съзнанието. Освен това, въпреки
че Беднарик без съмнение би останал ужасен от едно такова сравнение,
неговата идея, че всеки един от нас притежава вграден нервен архив от
„иконични форми константи“, изобразяващи свръхестествени светове и
същества, изключително много се доближава до ексцентричната идея на
Джереми Нарби, че някакъв по-висш разум е записал в нашето ДНК
интелигентни и интерактивни видеопослания и че всички виждаме едни и
същи неща, тъй като на ниво ДНК всички сме едни и същи.

Очевидци на нереалното
Започнах да разбирам, че в сърцето на материята, която изследвах, се крие
точно този проблем с човешкото изживяване на свръхестественото - то се
възприема като недействително и въпреки това е универсално и очевидно
много древно. Изглежда, именно подобни преживявания, които са
документирани в изрисуваните пещери и които могат да бъдат повторени
посредством наркотици като аяхуаската, псилоцибина, ибогаина и ДМТ, са
съпътствали скока на човечеството към напълно модерен символизъм.
Следващата стъпка беше да потърся другаде - във фолклора, в митоло-
гията, в аналите на древни и съвременни религии и в модерните средства за
осведомяване - примери, не задължително свързани с наркотици, на сложни,
подробни и все пак предполагаемо недействителни преживявания, описани
по много сходен начин от голям брой хора, които нямат нищо общо помежду
си.
По практически причини беше необходимо да наложа ограничения на
обхвата на моето търсене и най-вече да взема някои трудни решения относно
за кои аспекти да пиша и кои да запазя за себе си. Но поради посоката, от
която бях подходил към проблема, основният фокус на моето изследване
неизбежно падаше върху „света на духовете“, изобразен за първи път от
нашите прадеди в праисторическото скално изкуство, продължил като фикс
идея на развитите религии на древността и активно изживяван и до ден
днешен в съхранилите се шамански култури по цял свят - от Австралия през
Централна и Южна Африка до джунглите на Амазония. Освен това го имаше
и съвременният феномен на срещите и отвличанията от НЛО и извънземни, а
между него и праисторията се намираха феите и елфите, гномите и
гоблините, нимфите и домашните духове, с които хората в Европа най-

483
редовно са се сблъсквали от Средновековието до Викто- рианската епоха.
Веднъж щом започнах да задълбавам, открих следи, тръгващи във всички
посоки, както и многобройни взаимовръзки между области на изследване,
които по-рано бях смятал за напълно изолирани една от друга. И което беше
най-важно — в една област, пренебрегната от днешните учени, открих, че
етнографските текстове и фолклорните сбирки са претъпкани със заявления
на сериозни и искрени очевидци, описващи свръхестествени същества и
събития.
Много учени отхвърлят подобни разкази като измами, заблуждения или
„просто халюцинации“ и не се замислят за възможността очевидците да са
видели нещо действително. Това обаче е автоматизирана реакция, резултат
от дълбоко вкоренените материалистически предразсъдъци относно
естеството на релността, а не от сериозни изследвания и солидни доказа-
телства. Съответно реших да се захвана със задълбочено проучване на някои
от тези масиви от свидетелски показания - не някое покровителствено
социологическо или психологическо изследване върху масовите заблуди
(изглежда, единственият подход, който учените са използвали към този
материал до момента), а опит за преднамерено непредубедена оценка, без
нищо да се отхвърля а приори. Надявах се, ако се отнеса към материала с
уважение и му позволя да говори сам за себе си, че той може би ще ме научи
на нещо полезно относно предполагаемо свръхестествените светове и
същества, за които разказва. Самият аз се бях сблъскал с тях и бях готов да
приема всяка възможност - че може и да не ся действителни или, от друга
страна, че са реални по някакъв начин, който учените понастоящем не
разбират.
Това, което открих, изложено от 11 до 16 глава, е, че на практика един и
същ модел на странни недействителни преживявания е бил описван отново и
отново от хора от всички краища на света и всички епохи. Освен това,
въпреки очевидните общи сходства, в тези преживявания има ясни данни за
еволюция - а именно в начина, по който се третира въпроса с хибридните
деца, и в това, че технологиите за пътуване между световете и дори
облеклото на „съществата“, изглежда, се променят и развиват. Струва ми се
напълно очевидно, че когато хора от всички времена и части на света
последователно и благонадеждно разказват едни и същи нереални
преживявания - особено преживявания, които са толкова необикновени и
характерни, колкото са свързаните с духове, елфи и извънземни, - някак си не
е достатъчно просто да заявим, че всички очевидци са „луди“ или заблудени.
Нито пък е достатъчно да отхвърлим техните свидетелства въз основа на
това, че трябва ад са халюцинирали, тъй като това не обяснява, а просто
повтаря с други думи проблема - който, разбира се,«е, че те халюцинират
едни и същи неща! Истинският въпрос, който науката продължава да
избягва, е защо всички те халюцинират едни и същи неща. Защо отново и
отново се явяват едни и същи отвъдни светове и духовни същества и
какво означава всичко това?
Вградена програма
Вече познавах изключително близката връзка между
484
„свръхестествените“ преживявания и променените състояния на
съзнанието, много често предизвикани от употребата на растителни
халюциногени. В крайна сметка на това стъпват всички шамански
практики в Амазония. Но едва когато започнах да изучавам работата на
Рик Страсман, разбрах как подобни преживявания могат да бъдат
породени буквално за един миг от ДМТ - който пък се оказа вещество,
което човешкият мозък естествено произвежда в миниатюрни
количества. Както видяхме в 17 и 18 глава, дори и в лабораторни и
болнични условия доза ДМТ над определен праг със сигурност ще
изпрати всеки човек на много скоростно, интензивно и убедително пъ-
туване в отвъдното. Освен това, въпреки някои важни разлики, към
които ще се върнем след малко, това отново е на практика същият
отвъден свят, в който винаги са били пренасяни шаманите, отвлечените
от извънземни и похитените от елфи.
Рик Страсман и други изследователи в тази област няколкократно
предупреждават, че лекотата, с която ДМТ може да улесни подобни
преживявания, не означава, че той ги поражда. Напротив, вече видяхме,
че по най- високите етажи на науката е изказана значителна подкрепа за
представата за мозъка като приемник, който може временно да бъде
пренастроен от ха- люциногените така, че да улавя честоти, които в
нормални обстоятелства остават извън обхвата на сетивата ни. На
теория, ако би било възможно на тези честоти да съществуват някакви
същества, не бихме могли да ги видим без помощта на вещества като
ДМТ - въпреки че може да са навсякъде „около нас като рояк мухи“
(както се твърдяло за елфите).
И все пак моите собствени преживявания с ДМТ ме насочиха и към
друга възможност. Въпреки общите им сходства с други алтернативни
реалности, с които се бях сблъскал в състояние на транс, аз бях обсебен
от механичните, изкуствените и дори технологичните нюанси в „света“
на ДМТ. За разлика от пищния и изобилен свръхестествен живот, който
аяхуаската разкрива, въздействието на чистия концентриран диметил
триптамин създаваше усещане не толкова за среща с духове, колкото за
индивидуален сеанс с интерактивна компютърна програма. Тя
предварително е програмирана така, че да настрои дебита си спрямо
моята индивидуална психология, обичайните ми възприятия и
културния контекст.
Странното е, че, както видяхме в 18 глава, всички, които приемат
ДМТ, изглежда, се включват в същата компютърна програма - сякаш тя
предварително е била вградена във всички нас. Една подобна
интерактивна система, която бихме могли да си представим някъде
далеч отвъд границите на биотехнологиите на XXI в., би изисквала
огромни количества информация, съхранявана в телата ни на някакъв
физиологичен носител, който би

485
 Горе-„усуканата връв“ на ДНК, физическия носител на огромни количества
информация в телата ни. Отдолу - „Тези, които носят усуканата връв" в
древноегипетската „Книга на портите" (от гробницата на Рамзес VI)

позволил тя да е досгьпна до нашето съзнание. В 19 и 20 глава видяхме,

че това не е невъзможно и че има основания да вярваме, че ДНК не се е
развила на тази планета и че нервната ДНК с нейните милиарди и мили-
арди предполагаемо „отпадъчни“ букви е очевидният кандидат за
носител на записаното от „интелигентни създания“ интерактивно
послание, както предполага Джереми Нарби.

Човечета от видеоигра
Ако заедно с Нарби продължим още малко по-натагък спекулацията,
че наред с всичките си други чудодейни свойства нашата ДНК съдържа
и интерактивни записи на разумни послания, които можем да
активираме в променени състояния на съзнанието, то хибридните и
териантропични образи, документирани във видения от рисуваните
пещери в Европа отпреди 35 000 години до джунглата на Амазония в
наши дни, биха добили дълбок символен смисъл. Има ли по-добър начин
една интелигентна и интерактивна система да изрази същността на ДНК
като фундаментален оживяващ принцип, обединяващ свойствата на
всички живи твари, от това да призове виртуални учители, в които
чертите на различни видове се сливат в композитни създания? Може би
не е случайно, че докато половината от доброволците на Рик Страсман
видели извънземни и летящи чинии - в една или друга форма, - много
други разказали за срещи с териантропи по време на своите сеанси с
ДМТ. Последните най-често изглеждали като хибриди с черти на
насекоми или влечуги и сякаш били тласкани от странно желание да ги
учат. Ето какво разказва Крие:

„Беше пусто. Нямаше цветове. Чувах обичайния звук — приятен, нещо като
бучене, един вид вътрешно бръмчене. След това се появиха три същества, три
физически форми. Имаше лъчи, които излизаха от телата им и после се
връщаха пак към тях. Приличаха и на влечуги, и на хуманоиди и се опитваха
да ме накарат да разбера - не с думи, а с жестове. Искаха от мен да погледна в
телата им. Погледнах вътре в тях и проумях възпроизводството, какво е преди
раждането и преминаването в тялото“.4
Отбележете репродуктивната тема - с допълнителното уточнение, че
486
става дума за преминаване в тялото, „преди раждането“, предполагаемо
на някакво нефизическо същество. Дали урокът, който Крие казва, че
му е бил даден относно този „механизъм“, е просто фантазия на мозъка
без какъвто и да било смисъл? Дали е откровение, с което е бил удостоен
от „духовете“, относно някаква фундаментална истина за естеството на
физическото съществуване? Или пък може би се е срещнал с
високотехнологични виртуални учители в своето собствено ДНК?
Гейб, още един от доброволците на Страсман, съобщил за „първона-
чален пристъп на паника“, когато му била инжектирана венозно доза от
0,4 милиграма на килограм ДМТ:

„След това невероятно красиви цветове се сляха в същества. Имаше много

същества. Говореха ми, но не издаваха звуци. По-скоро все едно ме благосла-
вяха - духовете на живота ме благославяха... Първоначално имах усещането,
че преминавам през пещера или тунел, или през космическото пространство
— със сигурност много бързо. Почувствах се като топка, която се е засилила
надолу по каквото и да беше това“.5

Сцена от древноегипетската „Книга на нощта“ в

гробницата на Рамзес VI (ок.
1150 г. пр. Хр.). Съществуването на подобни
архаични изображения предполага, че
схематичните човечета от клечки, които
участниците в експерименти с ДМТ редовно
виждат, не се дължат на влиянието на модерните
„анимации" и видеоигри, а са част от мистериите,
погребани дълбоко в структурата на човешкия
мозък.

Ако съвременните лабораторни доброволци стигат до извода, че

съществата, с които се срещат в променени състояния на съзнанието, са
„духове“ (и на всичкото отгоре се срещат с тях в тунели и пещери!), то
тогава лесно можем да си представим как нашите прадеди, изпаднали в
487
подобно състояние на транс — независимо дали предизвикан от
наркотици или по някакъв друг начин, - също биха достигнали до
такова заключение. Но съвсем не всички доброволци в проекта на Рик
Страсман повярвали, че си имат с работа с духове, и разказите на
мнозина от тях могат да се съвместят също толкова добре и с хипотезата
за „виртуалните учители“.
Ето какво казва Шон:

„Не можех да проследя всичко случващо се, толкова беше наситено. Нещо
ме попита: „Какво искаш? Колко искаш?“. Отговорих, че искам да виждам по-
малко неща, но повече от тях. Това ограничи интензитета на трескавите,
пукащи и многоцветни пана, които приличаха на китайски. Всичко стана по-
управляемо и фокусирано. Чувствам се по-свободен да отида там. Не съм се
загубил. Задавам въпроси и получавам отговори“. 6

През друг ден, след като му била инжектирана третата от

предвидените четири дози ДМТ, същият доброволец разказал следното:

„Пътуването започна с електрически гъдел по тялото, след което бързо се

появиха визуалните халюцинации. Тогава забелязах пет или шест фигури,
които вървяха бързо покрай мен. Усещах ги като помагачи, като спътници в
пътуването. Една хуманоидна мъжка фигура се обърна към мен, протегна дяс-
ната си ръка към бъркотията от ярките цветове и попита: „Какво ще кажеш за
това?“.7

При четвъртата доза Шон се озовал на място с

„човечета като от жички, които караха велосипеди — все едно бяха програ-
мирани, като човечета от видеоигра... Наблюдавах ги. Бяха синьо-зелени и
препускаха навсякъде около мен...“.8

Сара била още един от участниците в същото изследване за

поносимост към ДМТ, включващо четири дози.

„Този път се изстрелях бързо „от другата страна“ - казва тя, след като й е
била инжектирана третата доза. — Бях насред тъмна празнота. Внезапно се
появиха същества. Бяха загърнати с наметала, все едно бяха само силуети.
Радваха се да ме видят. Показаха ми, че и по-рано са имали контакт с мен като
личност. Изглеждаха доволни от това, че сме открили тази технология...
Искаха да научат повече за физическите ни тела. Казаха ми, че човешките
същества съществуват на много нива...“9

Преживяването на Сара след четвъртата доза, изглежда, продължило

сценария от третата:
„Веднага се отправих към открития космос. Знаеха, че се връщам и бяха
готови да ме посрещнат. Казаха ми, че има много неща, които биха могли да
споделят с нас, когато се научим да осъществяваме по-дълъг контакт. Ще ми

488
 се вие [Страсман] да не контролирахте кой получава ДМТ!“.10

По време на едно по-късно интервю Сара добавила:

„Имам чувството, че си спомням тези същества. Досегът ми с тях беше

толкова реален и не избледнява с времето подобно на други неща. Искат да се
върнем, за да ни обучават и за да играят с нас. Искам да се върна и да уча“.11

Димитри казал, че е „объркан и обзет от благоговение“ към

съществата, които срещнал по време на своите пътувания с ДМТ:
„Знаех, че ме подготвят за нещо... Имаха да ми показват някакви неща.
Но чакаха да опозная обстановката и движенията и езика в това пространство...“.12

Джеремая почувствал, че ДМТ „не е просто някакъв наркотик“:

„Прилича повече на запознаване с това технология, а не на наркотик. Мо-
жеш да избереш дали ще участваш или не. Ще продължи своя ход, независимо
дали обръщаш внимание. Връщаш се не там, откъдето си излязъл, а там,
докъдето са стигнали нещата в твое отсъствие. Не е халюцинация, а наблю-
дение“.13

Само че наблюдение на какво? Нервни измишльотини? Или

истински духове от паралелни отвъдни светове? Или виртуални
учители, които ни предават интерактивни лекции от нашето ДНК?
Или нищо от изброеното?

Объркването на Страсман и Шанон

Невероятни, смайващи и универсални преживявания като описаните
вече многократно в тази книга рядко привличат вниманието на
академичните среди. При все това малцината учени, които са ги изучили
в дълбочина, са стигнали до заключението, че в тяхната универсалност
има нещо твърде загадъчно и че тя всъщност повдига сериозни въпроси
относно какво е реално и какво не е. Рик Страсман например признава,
че по време на своето проучване с ДМТ е бил „объркан и
дезориентиран“ от
„удивителната и забележителна последователност в разказите на
доброволците за контакти с нематериални същества... [в някакво] „из-
вънземно“ пространство... или високотехнологична зала. Високо инте-
лигентните същества от този „друг“ свят, изглежда, проявяват интерес към
съответния доброволец, изглежда, очакват неговото или нейното пристигане и
без да губят време, се „захващат за работа“... Те... общуват с доброволците и се
опитват да им предадат информация с жестове, телепатия или визуални
образи. Целта на контакта не е сигурна, но няколко от участниците са
почувствали доброжелателство от страна на съществата, които искат да ни
облагородят - като отделни личности или като раса“.14

489
 Страсман казва, че като клиничен психиатър и изследовател за него
било естествено да предположи, че тази регулярност и последователност
на разказите, както и силното усещане за реалност, което създават, тряб-
ва да се дължи на някаква биологична причина. Той спекулира, че ДМТ
„активира някои заложени в мозъка места, които предизвикват в
мозъка определени видения и усещания. Как би било възможно иначе
толкова много хора да описват едни и същи преживявания:
насекомоподобни или подобни на влечуги същества?“.15 Само че
доброволците не се задоволили с подобни редукционистки
предположения. „Добре - отговаряли те, - но какво да кажем тогава за
това, което току-що видях и почувствах? Има ли мозъчни центрове за
клоуни, елфи и извънземни? Откъде всъщност се взема всичко това?“16
С течение на времето Страсман започнал да приема, че все пак има
проблем.

„Защо всички ние имаме ДМТ в мозъка? - пита той. - Защо трябва да има
съставка..., която поражда усещания за „извънземен контакт“, смърт,
космически пътувания и други необичайни ефекти? 17 Как би могъл някой да
повярва, че има в мозъка ни има образувания, които — щом ги активираме -
ни заливат с образи от срещи с някакви същества, експерименти и
препрограмиране?“18

Бени Шанон, професор по психология в Еврейския университет в

Ерусалим, е достигнал до много подобно заключение относно аяхуа-
ската. След като провел интервюта с извадка от няколкостотин хора с
различен произход и култура, употребявали аяхуаска, той установил, че
не по-малко от 75% от тях описвали видения, съдържащи смърт, птици,
влечуги, божества, различни същества и животни, дворци и храмове,
гори и градини.19 Змиите и котките най-често се явявали във
виденията,20 а трябва да се отбележи, че голяма част от тяхното
съдържание нямало абсолютно нищо общо с житейската история на
пиещите аяхуаска. Те виждали „всякакви животни, фантастични съз-
дания, царствени и религиозни фигури, произведения на изкуството и
магически предмети, божествени образи...“.21 Подобно на много други
хора, пили аяхуаска, самият Шанон разказва, че по време на своите
видения е видял космически кораби.22 Освен това отбелязва, че интер-
вюираните от него често виждали „същества, които наричали извън-
земни“, „заедно с космически кораби“.23
Как да разбираме тези неочаквани универсални теми? „Един
редукцио- нист би заявил - казва Шанон, - Че сходствата в породените от
пиенето на аяхуаска преживявания се дължат директно на
невроанатомичните структури и на мозъчните процеси и съответно
трябва да получат обяснение в рамките на биологията.“24
„Макар че на пръв поглед едно подобно обяснение може да изглежда
напълно естествено, ако човек разсъди още малко, и ще установи, че то съвсем
не е очевидно. Бихме ли казали например, че повтарянето на такива визуални

490
 елементи, каквито са змиите и ягуарите, дворците и произведенията на
изкуството, се дължат на съществуването на специфични мозъчни центрове, в
които се съхранява подобна информация?... Струва ми се, поне на настоящото
ниво на нашите познания относно мозъка и нервната система, че
постулирането на подобни специфични центрове просто изглежда
безсмислено.“25

Това, което най-много противоречи на здравия разум, е представата,

че естественият подбор би могъл да позволи еволюцията на толкова
силен и забележителен механизъм на халюциниране, който изисква от
притежаващите го да останат безпомощни в реалния свят и вместо това
да насочат цялото си внимание към недействителни неща. Ако
материалистическите възгледи за Вселената са правилни, то трудно
можем да разберем как заниманието с нещо „нереално“ би могло да бъде
адаптивно или да допринесе с нещо за оцеляването на нашите прадеди —
особено в една ранна епоха, когато една подобна адаптация е трябвало да
доведе до съществена и непосредствена еволюционна полза, за да бъде
записана в генома.
От друга страна, ако шаманските възгледи за Вселената са верни, то
обръщането на голямо внимание на духовните светове и същества
изглежда напълно смислено. Същото се отнася и за тяхната
универсалност дори и западните учени да упорстват в своята заблуда, че
тези светове и същества не са реални. Нещо повече, както Рик Страсман
ни напомня,
„ако възприеме мозъка като приемник на информация..., човек може да
осмисли биологичния модел на променяне на мозъчните функции с помощта
на химикали. В същото време това оставя място за възможността това, което
се приема, макар и да остава невидимо в обичайните условия, все пак да
съществува логично и достоверно за голям брой индивиди. Всъщност то би
могло да отразява стабилни, независими и паралелни нива на действи-
телността“.26
Бени Шанон също е отворен за тази възможност с всички нейни
последствия и признава, че видените под въздействието на аяхуаската
неща често го впечатлявали като толкова реални, че

„заключението изглеждаше неизбежно: пред мен се разкриваха наистина

вълнуващи други реалности. Това убеждение е често срещано сред пиещите
аяхуаска. Отново и отново ни се натрапва един въпрос — както по време на
опиянението, така и след това: Дали това наистина съществува?“.27 -

Шанон заявява, че аяхуаската за първи път в живота му го накарала

„да се усъмни във валидността в западния модел на света“.28 В същото
време, бидейки учен, всяко сближаване със свръхестественото очевидно
го кара да се чувства неудобно и той ни информира, че „прибягването до
паранормалното е чуждо на моето мислене“.29 Въпреки че признава
това, което нарича „омагьосаното естество на преживяванията с

491
аяхуаска, все пак, бидейки професор в западен университет, психолог и
философ“, той предпочита да се опита да ги обясни по начин, който
уважава „моделите на мислене и каноните на преценка, определящи
собственото ми културно и професионално наследство“.30 Шанон
признава, че това може да се окаже невъзможно и че

„ако сходствата в предизвиканите от аяхуаската преживявания не могат да

бъдат обяснени в обичайните рамки на психологията, то може би нямаме друг
избор освен да изместим вниманието си от вътрешната сфера към външната и
да разгледаме възможността тези сходства да отразяват модели, които се
изявяват в друга, извънчовешка плоскост“.31

Вътрешна сфера
С оглед нашите цели може да се формулира заключението, че
Страсман и Шанон, въпреки всепризнатия си авторитет като едни от
най-добрите учени в тази област, не са в състояние да предложат ни-
какво окончателно обяснение за мистериозните универсални халюци-
нации на духовни същества, изобразени за първи път в скалното изку-
ство отпреди 35 000 години, а после приели образа на богове и богини за
развитите цивилизации на древността. По-късно, през европейското
Средновековие те станали известни като елфи, феи, демони и гноми, а
днес, през XXI в., продължават да се изявяват като космически кораби и
извънземни, като в същото време запазват голяма част от древното си
„вълшебство“ и много от традиционните си образи. Нищо, което
Страсман и Шанон са открили, не изключва възможността тези ком-
плексни халюцинации, както и характерните теми на териантропията,
хибридността, отвличанията и нараняванията, които присъстват в тях
от най-древни времената чак до ден днешен, биха могли да
представляват достоверни срещи с алтернативни реалности. Но въпреки
сложността на подобни халюцинации, и двамата авторитети също така
признават, че те по някакъв начин биха могли да бъдат генерирани
отвътре - въпреки че не са в състояние да предложат никаква хипотеза
относно процеса, бил той еволюционен или някакъв друг, който би
могъл да предизвика подобно нещо.
Нека първо разгледаме този проблем с универсалното вътрешно
пораждане на недействителни възприятия.
Единственото нещо, което е ясно, е, че „съвпадението“ — това твърде
изтъркано възражение на Материалистическите възгледи - не може да
обясни смазващата универсалност на множеството предполагаемо „не-
действителни“ човешки преживявания, описани в книгата. Ако трябва
да мислим за тях като за халюцинации, породени вътре в нас, значи сме
повече или по-малко длъжни да заключим, както са направили някои
учени, че еволюцията е заложила в нервната система на модерните хора
странните образи, усещания и информация, които те съдържат. Само че
в момента, в който се опитаме да приемем тази хипотеза на сериозно,
веднага се сблъскваме със загатнатите по-горе еволюционни парадокси -

492
а именно трудността да разберем защо на естествения подбор му е било
нужно да подкрепи оцеляването на толкова голямо количество
непотребна информация (заедно с изобретателни средства за нейното
допускане до съзнанието) и как би било възможно тя да се изяви под
формата на универсални образи, вариращи от териантропи през извън-
земни до ангели и демони (и в безкрайно различна обстановка - от пе-
щери до НЛО).
Проблемът изглежда още по-голям, ако се запитаме кога предполага-
емата база данни от халюцинации е била инсталирана в човешкия геном
(и откъдето след това би била копирана във всяко следващо човешко съ-
щество). Тези, които искат да повярваме, че слепите еволюционни сили
сами биха могли да съставят подобна база данни и да я отпечатат трайно
в мозъците на всички хора, би трябвало да разполагат с автоматичен
отговор на този въпрос. Оказва се обаче, че не е така.
Вече видяхме, че няма никакви основания да припишем човешката
способност да халюцинираме на някаква неврологична промяна. Въпре-
ки че най-ранните съхранили се свидетелства за това, че нашите
прадеди са получавали халюцинации, се съдържат в пещерните рисунки
отпреди 35 000 години, научният консенсус гласи, че нашият вид не е
преминал през никаква неврологична еволюция през последните 160 000
години. Мозъците на великите шамани и художници от Късния
палеолит не са били различни нито като размер, нито като сложност и
структура от мозъците на най-древните хора с модерна анатомия,
открити до този момент - които са живели в днешна Етиопия преди
около 196 000 години.32 Всички разлики са в поведението, като се смята,
че способността за символно мислене, изявила се толкова уверено в
пещерните рисунки, е в основата на всички съществени нововъведения
— тогава и след това, - които са издигнали човешките същества над
животните и са ни позволили да вземем съдбата си в свои ръце.
От това можем да заключим, че еволюционният процес, необходим за
инсталирането' на способността да халюцинираме в нашия мозъчен
твърд диск, трябва да е протекъл много по-рано в човешката история
- не преди само 35 000 години, нито дори преди 196 000 години, - но че
тази способност много дълго време е останала без последствия. Вече
изложих мнението си, че малка част от хората във всяка човешка
популация винаги са можели да халюцинират спонтанно, без да е не-
обходимо да прибягват до наркотици или други шамански техники, но
че повечето наши прадеди вероятно не са знаели как да „задействат“
тази способност по някакъв систематичен начин - чак докато не открили
психоактивните растения и гъби и не започнали целенасочено да ги
използват. Сигурен съм, че тази способност вече е съществувала и в
нашите предсапиентни хоминидни прадеди чак до австралопитеците.
Също така не се съмнявам, че от време на време те са се натъквали на
психоактивни растения и са се възползвали от въздействието им, без
обаче да бъдат преобразени по начина, по който това се е случило с по-
късните хора.

493
 И наистина, учените са установили, че способността да халюцинират
не е ограничена само в човешките същества, но се споделя и от други
бозайници, както и от птици, пчели, пеперуди, мравки и паяци, за много
от които знаем, че активно търсят психоактивни вещества.33 Разбира се,
не можем да знаем какви мисловни преживявания имат — и дори дали
изобщо имат мисловни преживявания — под въздействието на някой
наркотик. Това, в което можем да бъдем сигурни, е, че тяхното
поведение се променя. Например под въздействието на ЛСД паяците
плетат фантастични, спираловидни, чудновати паяжини. Има мравки,
които се пристрастяват към коремните секрети на един вид бръмбар: те
събират, хранят и отглеждат екземпляри от него, за да подсигурят
постоянни доставки на веществото за своята колония. Щом секретите
започнат да оказват своето въздействие, мравките започват да се
клатушкат и изоставят нормалната си работа. По същия начин някои
молци в Аризона предпочитат нектара на халюциногенните цветове на
татула пред всички други налични източници на храна. Учените
съобщават, че след като посетят само няколко цвята, молците стават
тромави и често „пропускат целта си и падат върху листата или на
земята. Изправят се бавно и несръчно. Когато отново полетят, дви-
женията им изглеждат хаотични, все едно са объркани. Но молците,
изглежда, харесват този ефект и отново се връщат да смучат нектар от
тези цветове“.34
Това че толкова различни категории същества като насекоми и хора
са развили способността да променят състоянието на съзнанието си с
халюциногени, е изключително важно. То означава, че реалният процес,
посредством който способността да халюцинираме е била избрана от
естествения подбор и записана в нашето ДНК (така че след това да се
предава от поколение на поколение) трябва да е протекъл преди
съществуването на последния общ праотец, който сме имали с насеко-
мите. Това е така, тъй като членестоногите (към които принадлежат на-
секомите и паяците) и хордовите (към които се отнасят хората и всички
други гръбначни животни) са се развивали разделно още от времето на
най-първите данни за многоклетъчен живот и се смята, че последният
им общ предшественик е живял преди около 1 милиард години. Става
дума за хипотетично същество, тъй като не са запазени никакви физи-
чески останки от него, а общото мнение сред биолозите е, че едва ли е
било нещо повече от скупчване на клетки без очи, лице или мозък.35
Въпреки това можем да бъдем сигурни, че някакви подобни същества
наистина са съществували и че техните потомци са се разделили и са се
превърнали съответно в членестоноги и хордови, тъй като удивителни
сходства на генетично ниво продължават да свързват хората и насеко-
мите. Така например се оказва, че макар съставните очи на мухата и
подобните на камера очи на човека да са напълно различни по своята
структура, тяхното развитие се контролира от съвсем същата група гени
- т.е. от сегменти от ДНК, които са едни и същи при човека и мухата. По
същия начин същите гени, които регулират оформянето на сдвоените и

494
сегментирани антени на главата на плодовата мушица участват и в
създаването на главите на мишките и хората. Изводът е, че тези гени са
били „наследени от гръбначните и безгръбначните от някакъв общ
прародител, който е живял преди стотици милиони или дори милиарди
години“.36
По същия начин и гените, които контролират реакцията на
насекомите и хората към халюциногените, трябва да са присъствали в
техния общ предшественик. С други думи, това хипотетично безлико,
безоко и безмозъчно кълбо от клетки, носещо се безцелно във водите на
първичния океан преди 1 милиард или повече години, трябва да е било
екипирано със същия генетичен код, който позволява на съвременните
хора да изживяват сложни универсални халюцинации.
Човек не може да твърди, че природата е дала на въпросния общ
предшественик такъв механизъм, който той самият не би могъл да из-
ползва, но по-късно ще бъде наличен за употреба от много по-развити
видове — тъй като всяка стъпка на еволюцията трябва да се изплати на
момента. Така че ако искаме естественият подбор да обясни нашата
способност да халюцинираме и специфичното съдържание на виденията,
които виждаме в променени състояния на съзнанието - включително
летящи дискове, „колела“, териантропи, същества с множество лица,
клоуни, „бели дами“, малки хуманоиди с големи глави и змии, увити
една около друга подобно на двойна спирала, - трябва първо ние да
обясним защо на последния общ предшественик на насекомите и хората
му е трябвало да има в своята ДНК необходимите инструкции, които да
му позволяват да халюцинира, дори и да не е разполагал с мозъчни
клетки, с които да го прави! И ако не е непосредствено очевидно как
притежаването на способността да вижда „недействителни“ може да
осигури някакви предимства в оцеляването на развит бозайник като
човека, то е хиляда пъти по-трудно да обясним как и защо една подобна
способност би могла изобщо да се е развила в много по-ранни и по-
прости форми на живот.
Но може би не се е развила. Или поне не тук. Може би Нарби и Крик
са прави и нашата ДНК наистина е „древна висока биотехнология...,
която далеч надминава настоящите ни познания и която е била
създадена някъде другаде, а не на Земята“.37
Дали има смисъл да правим напразни опити да изкривяваме естестве-
ния подбор, така че да обясним защо предшестващите насекомите и
хората същества трябва да са имали в своята ДНК работни планове на
механизми, които да позволят на техните потомци да наблюдават
недействителни неща? Не е ли далеч по-добре да предположим, че
въпросните планове вече са съществували в някаква жизненоважна
част на ДНК още от момента, в който животът за първи път е започнал
да се възпроизвежда на тази планета? И да допуснем, че са били
поставени там от „интелигентни същества“ в очакване някои ден
еволюционният процес да създаде същество, което би могло да ги
разбере и да ги използва?

495
 Ако в този сценарий има някаква истина, то тогава може да се окаже,
че следващият етап от нашата еволюция зависи от готовността ни да
отдадем цялото си внимание на древните интерактивни учители в
нашата ДНК. Може би най-близо до истината е достигнал Джеремая,
доброволецът на Рик Страсман, когато насред сеанса с висока доза ДМТ
заявил следното: „Почувствах хода на еволюцията. Тези разумни
същества ни следят“.38
Извънчовешка сфера
Както признава Бени Шанон, алтернативата на това такива
преживявания да са генерирани вътре в нас е те наистина да „отразяват
модели, които се изявяват в друга, извънчовешка плоскост“. Голяма
част от данните, които проучихме на тези страници, най-малкото
навеждат на подобна мисъл.
Например до какво окончателно заключение трябва да достигнем по
отношение на паралелите между летящите чинии (които са кръгли, вър-
тят се бързо, играят роля в отвличането на хора, свързани са с появата и
изчезването на извънземни същества) и танцът на елфите (който е
кръгов, върти се бързо, играе роля в отвличането на хора и е свързан с
появата и изчезването на елфите)? Двете често изглеждат като две
различни технологии за правенето на едно и също нещо, като танцът на
елфите прилича на аналогов вариант, а HJlO-тата демонстрират трико-
вете на последния цифров модел. Но ако става въпрос за някакви тех-
нологии, а не за абстрактни мисловни образи, то тогава единственото

496
 обяснение е, че си имаме работа с възприятия от извънчовешки светове и
същества.
Алтернативната, „вътрешна“ идея — че взаимодействаме с интелигентни
виртуални агенти в нашата ДНК, - изглежда, не дава добро обяснение на
Този вид данни. Освен това не е в състояние да обясни и множеството
физически елементи на похищенията от духове, елфи и извънземни, разкази
за които са достигнали до нас от всички епохи. Те варират от пълното
изчезване на хора през Средновековието до радарното ехо на НЛО днес и
такива малки, но ясни следи, каквито са белезите и имплантите, често
оставяни по и в телата на отвлечените. Подобни феномени съвсем не
изглеждат „виртуални“ и породени вътре в нас — напротив, те отговорят
положително на повечето стандартни тестове, които прилагаме към външ-
ната действителност.
Но това, което аз намирам за най-убедително, е трайната традиция на
кръстосване на хора с духове/елфи/извънземни, както и паралелните теми на
кърменето, хибридните деца и т.н., и т.н., а също и ясните индикации за
някакви промени и развитие, които са настъпили в тези особени феномени в
течение на последните векове от човешката история. Подобни преживявания
не изглежда да се съвместяват добре със сценария на Нарби, тъй като трудно
бихме могли да отгатнем защо дори и най-креативните и интерактивни
виртуални учители биха били програмирани да ни убеждават, че се
съвкупляваме с тях и правим деца, да не говорим пък защо ще им е да ни
карат многократно да се връщаме в класната стая, за да гушкаме и кърмим
нещастното, болнаво, хибридно (и, разбира се, виртуално) потомство.
Освен това, въпреки че разгледаните в хипотезата за виртуалните учители
уроци би трябвало да са планирани и изпълнени така, че да са чувст-
вителни.към съществуващите мисловни образи на ученика (което може да
обясни териантропите бизони в къснопалеолитна Европа, териантропите
антилопи в Южна Африка и териантропите ягуари в Амазония), много по-
трудно бихме могли да разберем как фактическото съдържание и структура
на уроците биха могли да се променят, ако наистина са били заложени в на-
шата ДНК още при зараждането на живота на Земята. Например видяхме, че
„хибридният проект“ през цялото време се фокусира върху създаването на
потомци, които са наполовина хора и наполовина духове (или елфи, или
извънземни), и че това, изглежда, е продължило много хиляди години. Чи-
тателят ще си спомни, че много сложни подробности в тази предполагаема
заблуда на мозъка са се запазили напълно непроменени през целия период, за
който имаме някакви данни. При все това, изглежда, има и чувствително
изглаждане на стандартните процедури на действие (например вече няма
сменени деца и няма отвличане веднъж завинаги на възрастни и деца в
отвъдния свят — вж. 15 глава).
Подобни данни могат само да прибавят още тежест към плашещата, но
интересна възможност причината за това човешките преживявания с

32. Свръхестественото 497

„недействителното“ да имат толкова много учудващи сходства да е, че те
действително „отразяват модели, които се изявяват в друга, извънчовешка
плоскост“. Основният момент тук би трябвало да бъде че някакви нечовешки
и очевидно нефизически разумни същества, чиито първи контакти с нас са
документирани в скалните рисунки на териантропи отпреди 35 000 години и
които са вдъхновили всички религиозни традиции на света, продължават да
са сред нас днес и следват своя собствен план според собствения си график и
съобразно собствените си цели.
Знаем, че около 2% от хората имат способността спонтанно да изпадат в
променени състояния на съзнанието, което е необходимо, за да видят и чуят
подобни същества. Останалите от нас, включително и много от най-успелите
шамани, имат нужда от помощта на редица техники, с които да предизвикат
съответното състояние на съзнанието. Без съмнение най- простата, най-
сигурната и даващата най-бързи резултати сред тези техники е
консумирането на големи дози от едно или друго халюциногенно растение
или гъба, еволюирали паралелно с нас. И наистина, ако погледнем на
случващото се в глобален мащаб, ще видим, че психоакгивната флора е
толкова изобилна в природата, че изглежда сякаш еволюцията е взела
абсолютно всички мерки, за да гарантира, че рано или късно тя ще бъде
открита от който и да било вид интелигентни същества, развил се на тази
планета.
Така се случило, че първият вид на планетата, който имал достатъчно
голям мозъчен капацитет, за да постигне нещо повече, а не просто да се
радва на тези растения катализатори — нещо, което, изглежда, дори мрав-
ките и паяците правят, — бил нашият, Homo sapiens sapiens. Други видове
също търсят халюцинони и демонстрират промени в поведението, когато са
опиянени, но скоро - след като въздействието на наркотика отслабне - се
връщат обратно към ограничаващите инстинктивни шаблони. Без съмнение
ранните хоминиди са правели същото. От друга страна, същите субстанции
често напълно преобразяват модерните хора. Както видяхме в 21 глава,
изследванията, в които обектите са били питани по тези въпроси, наблягат на
факта, че преживяванията под въздействието на наркотика са оставили
дълбок отпечатък върху техните възгледи за действителността и често са
пораждали в тях дълготрайни тежнения към духовното и интереси в областта
на метафизиката.39
Нямаме никакви основания да мислим, че нещата не са стояли така и за
нашите прадеди през Късния палеолит. Напротив, разполагаме с категорични
доказателства, че техният огромен скок напред преди 35 000 години е имал
причинно-следствена връзка с преживяванията, през които са преминавали в
променени състояния на съзнанието и които са документирали с такова
умение в тъмните дълбини на изрисуваните пещери. Те са вярвали, че се
срещат със свръхестествени същества от светове, различни от човешкия. Кои
сме ние, че да твърдим, че не са били прави — особено след всичко, което
научихме досега?
Псилоцибин в Ейвбъри
Под въздействието на 5 грама сухи псилоцибинови гъби сприхавият
американски комик и обществен коментатор Бил Хикс преживял нещо, което

498
напълно променило възгледите му за живота:
„Видях НЛО-та да разцепват небето подобно на лист хартия... Видях от
едно НЛО да излизат седем кълба от светлина, които ме заведоха до кораба им
и ми обясниха по телепатичен път, че всички сме едно и че такова нещо като
смърт няма... Лежах четири часа в поле със зелена трева и си мислех:
„Господи... Обичам всичко“. Небесата се разделиха. Бог погледна надолу и
обсипа съществуванието ми с дарове на опрощение. Бях изцелен на всички
нива — психически, физически, емоционално. И разбрах, че нашата истинска
природа е духа, а не тялото, и че сме безсмъртни същества“.40

Аз също видях НЛО под въздействието на наркотик - в моя случай

аяхуаска - и достигнах до подобни прозрения. Но пък ДМТ в аяхуаската и
псилоцибинът в гъбите, които Хикс е консумирал, са тясно свързани.
Всъщност Рик Страсман определя псилоцибина като орално активен ДМТ.41
Също така псилоцибинът е и правдоподобен кандидат за халюциногена,
използван, за да въвежда в транс шаманите през Късния палеолит, тъй като в
Европа от времето на последния Ледников период са растели Psilocybe
semilanceata и редица други силно психоактивни видове гъби.42 Освен това
учените сочат P. semilanceata като най-вероятното вдъхновение зад по-
късното неолитно изкуство на големите европейски мегалитни паметници -
например Карнак в Бретан и Нюгрейндж и Даут в Ирландия.43 Макар да
липсват напълно иконични фигури, там изобилстват много от същите
ентоптични феномени и създават усещането за приемственост, въпреки че
големия проект на изрисуваните пещери никога не заглъхнал напълно, а
някак си се възродил в мегалитните паметници хилядолетия по-късно.
Има и още една странна връзка. В европейския фолклор неолитните
паметници винаги са били обвързвани тясно с елфите. Древните надгробни
могили често са наричани „хълмове на елфите“, а каменните кръгове и
мегалитните гробници с дромоси — например Гавринис, Ню Грейндж и Уест
Кенет Лонгбароу - вдъхвали страх и били избягвани като входове към
Страната на елфите.44
Следователно мегалитната среда изглеждаше подходяща за да направя,
както твърдо бях решил, последния експеримент с псилоцибин - последен,
тъй като вече бях приемал сериозни дози Psilocybe cubensis, Psilocybe
mexicana и Psilocybe semilanceata и искрено се боях от следващи срещи с тях.
Не съм сигурен защо бях толкова уплашен, тъй като нищо особено
страшно не ми се беше случило под влиянието на наркотика. Съвсем не!
Гъбите са много несигурно средство и при два от трите предходни опита
изобщо не бях имал психеделични преживявания. Третият път беше
различен, но това може би се дължи на факта, че погълнах 13 грама суха
P. semilanceata (очевидно твърде много - почти три пъти повече от
дозата, която пратила Бил Хикс на борда на НЛО). Потопих малките
гъби в тенджера с вода и ги варих половин час на температура много
под точката на кипене. Накрая получих около литър тъмнокафява
течност. След това остъргах преплетената и про- гизнала гъбена маса от
дъното на тенджерата, поставих я в гевгира и изстисках по-голямата

499
част от сока в тенджерата. После изядох събралите се в гевгира шепа
гъби и изпих цялата супа (чиито вкус съвсем не беше лош).
След половин час бях увлечен в силна визуална буря от ентоптични
мотиви и неспирно променящи се цветове. Оставих ги да се развиват и
цялата стая около мен и дори присъстващите членове на моето
семейство претърпяха донякъде зловеща метаморфоза. Стените се
огънаха и сякаш започнаха да дишат, подът се разшири, чертите на
лицата се изкривиха, кожата доби странен цвят и бледност. Все едно
всичко в познатата ми действителност подмолно се беше изместило на
половин крачка настрани и беше някак си различно. В същото време
знаех съвсем ясно кой съм, къде съм и кой е около мен, както и че това
са просто характерните ефекти, които приетият от мен наркотик има
върху възприятията ми и които ще изчезнат след около шест часа или
по-малко.
Слушах как дъщеря ни Шанти свири прекрасна музика на старото
пиано. Тоновете сякаш приемаха форма във въздуха - понякога като
огромни завеси светлина, които се диплеха в зрителното ми поле
подобно на северното сияние, понякога като фойерверки, понякога
почти като крилати същества. Установих, че по някакъв любопитен
начин съзнанието ми можеше да следва и да бъде направлявано от тези
летящи ноти, а друг път да бъде успокоявано сякаш посредством леко
люлеещо движение, подобно на леко вълнение в морето.
Когато Шанти спря да свири, аз се изправих и се разходих наоколо. В
някакъв момент погледнах надолу към краката си и открих, че те са
невъзможно далеч - поне на два етажа под мен. По-късно забелязах, че
лявата ми ръка изглежда все едно е обкръжена от мъглява светеща аура.
Вдигнах я, за да я разгледам, разперих пръсти и установих, че ефектът е
почти напълно като негативните отпечатъци, които бях видял в толкова
много изрисувани пещери в Европа и всеки един от които беше
заобиколен от полусянка от пръски боя.
Започна да ми става студено и легнах на кушетката, като се завих с
одеяло. Санта седна до мен. След малко в стаята влезе дъщеря ни Лейла
и ни разказа потресаващата история за това как ловци в Африка
заклали едно бременно шимпанзе за месо. Разказът ме изпълни с
неизразима и неутешима печал и отчаяние и през следващия един час се
обливах в сълзи. Когато

500
 успях да се съвзема психеделичната част от пътуването ми вече беше на-
пълно приключила.
И така... емоционално, да, леко объркващо, да, урок, да (и двете ми дъ-
щери ме научиха на различни важни неща за красотата и скръбта в живота),
но плашещо - не. Нямаше нищо стопроцентово плашещо в Мястото, където
псилоцибинът ме беше отвел, тъй като всъщност не ме беше завел никъде. За
разлика от аяхаската и ДМТ, които ме бяха пратили в убедителни отвъдни
светове, и ибогаина, който ме бе срещнал с духовете на умрелите,
погълнатата от мен голяма доза гъби не ме беше тласнала в подобно
състояние на всепоглъщащи видения. И все пак това, което наркотикът беше
постигнал, беше да си поиграе достатъчно с усещането ми за действителност
и да намекне за безкрайните сили, които държи в запас, и какво може да ми
направи, ако се развихри. Всеки има свой собствен праг и очевидно спрямо
псилоцибина моят беше доста висок. Ако исках да изпадна в транс, дълбок
колкото този на Хикс и може би колкото този на пещерните художници, то
щеше да се наложи да изпитам прага си и да пробия през него. И какво щеше
да означава това на практика? Двайсет грама сухи гъби? Трийсет?
Отвъдното може да бъде много плашещо място и аз започнах да се питам
доколко искам да го видя отново. Псилоцибинът определено беше
превозното средство, което щеше да ме закара там, ако бях готов да се
престраша на една наистина героична доза, но в каква степен наистина го
исках и наистина имах нужда да го направя? Имаше ли някакъв реален шанс,
дори и да „попитах гъбите“ (както масатекската шаманка Мария Сабина
имала обичай да прави в Мексико през 50-те години на XX в.), да получа
някакво съществено прозрение или изобщо някакви отговори от едно голямо
псилоцибиново пътуване? Ако си говорим честно - да, имаше. Имаше ли
някаква надежда да срещна духа на баща си и да се примиря с неговата
загуба? И в този случай, честно казано — да, имаше. Чувал съм редовни
потребители на халюциногени да разказват и по странни неща. Но имах ли
куража да предприема подобно пътуване сега, след две години проучвания и
писане, когато се чувствах изтощен и страховете ми от света на духовете
бяха големи? Съвсем не бях сигурен, че е така.
И все пак, няколко седмици преди пролетното равноденствие на 2005 г. се
отправих към 5000-годишния мегалитен каменен кръг в Ейвбъри в Уил~
тшър - заедно с трима приятели, които всичките бяха опитни потребители на
психеделични вещества. Санта и нашият син Люк също дойдоха, за да ми
дават кураж и да помогнат, ако възникне някакъв проблем. Отново главното
ястие в менюто за деня беше Psilocibe semilanceata, която от незапомнени
времена расте в изобилие на обширни територии от Ирландия, Британските
острови и континентална Европа. Един от нас беше донесъл малките гъби в
раницата си и ние ги сдъвкахме почти както бяха израснали от земята —
вероятно както са правели и нашите прадеди.
След малко им загубих бройката, но съм сигурен, че изядох поне 50
гъби и пънчета. Нямам представа на какво се равнява това в сухо тегло,
но със сигурност гъбите бяха много по-малко от тези в супата, която си
бях направил по-рано. И тъй като тогава не бях стигнал до истинските

501
видения, изглеждаше много малко вероятно това да се случи сега, когато
бях погълнал може би около половината доза. И все пак усещах в себе си
силно нежелание да продължа да ям.
Бяхме се настанили сред оголените корени на едно старо дърво на
хребета на огромния вал с ров, който има формата на елфически кръг и
огражда основния кръг на Ейвбъри. Огледах се наоколо, за да обхвана
колосалните землени съоръжения и потъмнелите извисяващи се
мегалити, чиито силуети се открояваха като врати към друг свят. Беше
ранен следобед, студен и сив. Духаше пронизващ вятър, дърветата бяха
голи и наоколо нямаше почти никакви хора.
Изядох още пет гъби и затворих раницата...
ПРИЛОЖЕНИЯ
ПРИЛОЖЕНИЕ I
КРИТИЦИ И КРИТИКИ СРЕЩУ
„НЕВРОПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ“ НА ДЕЙВИД
ЛЮИС-УИЛЯМС ЗА СКАЛНОТО И ПЕЩЕРНОТО
ИЗКУСТВО

(N.B. Това приложение доразвива въпроси, които вече бяха

повдигнати в 7 и 8 глава, и повтаря някои кратки пасажи от тях.)

Откакто получил докторската си степен от Кембриджкия

университет през 1979 г., британският археолог Пол Бан се е превърнал
в една от най- могъщите фигури в генерирането, управлението и
контрола на обществено познание относно пещерното изкуство.
Плодовит академичен есеист, той е автор или съавтор на буквално
стотици високо ценени статии в научни списания. Междувременно
неговите документални филми по телевизията и поредицата
научнопопулярни книги, на които е автор или редактор, са му отредили
мястото на един от основните канали, по който идеите и откритията на
изследователите на пещерното изкуство достигат до обикновения
човек.1 През 1986 г. той изнася публична лекция по палеолитно изкуство
в Китай — за първи път след абат Брьой 54 години по-рано. През 1988 г.
неговото авторитетно изследване „Образи от Ледниковия период“,
приветствано като „изключителен критичен синтез и обзор на текущите
изследвания върху палеолитното изкуство“ и „голям научен принос“,2
също му донася голям обществен успех. Преработена и издадена наново
през 1997 г. със заглавието „Пътешествие в Ледниковия период“,
книгата продължава да е най-влиятелният обзор на къснопалеолитното
изкуство, достъпно за широката публика.3
През 2003 г. Бан добави още блясък към репутацията си, когато
оглави екипа археолози, направили първото по рода си откритие на
стенно пещерно изкуство във Великобритания (по-рано бяха известни
само малки преносими находки). Пещерата, чиято възраст по
502
 предварителни преценки е около 12 500 години, се намира в Кресуел
Крагс в Дарбишър и беше открита на 14 април 2003 г. Първоначално
бяха регистрирани две отделни групи гравирани фигури, сред които
един мъжки ибекс и други кози, както и две птици.4 Последвалите
проучвания през 2004 г. доведоха до откриването на
още много фигури, включително „80 гравирани изображения на животни,
танцуващи жени и геометрични мотиви“.5

Превратностите на Бан
При споменаването на пещерно изкуство, в което геометрични фигури
се явяват рамо до рамо с човешки и животински фигури, всеки привърже-
ник на предложената от Дейвид Люис-Уилямс невропсихологическа теория
за древния шаманизъм няма как да не започне да си представя състояния
на транс, ентоптични феномени, мащабни халюцинации и духовни
пътувания в отвъдни светове, вдъхновили художниците. И наистина,
когато невропсихологическият модел добива по-голяма публичност през
1988 г., Пол Бан се нарежда сред първите му поддръжници и заявява: „Той
може да ни осигури прозренията относно какво се крие зад
къснопалеолитните „знаци“, от които толкова отдавна имаме нужда“.6 На
моменти той дори изглежда готов да развихри въображението си и да
тласне аргументацията, че пещерното изкуство би могло да се основава на
халюцинации, в спекулативни територии, където самият Дейвид Люис-
Уилямс не е готов да пристъпи. В „Образи от Ледниковия период“
например Бан предполага, че моделът има потенциала да

„обясни някои от най-объркващите междукултурни паралели между образи,

които са много по-сложни от меандри и прости геометрични фигури. Например в
скалното изкуство [на бушмените сан] в Южна Африка има съседни изображения
на лечител и умираща антилопа кана (паралел между състоянието на животното и
шамана, който „умира“ по време на транса), които приличат на сцената в шахтата
в Ласко — с птицешавия мъж и ранени бизон.
По същия начин и мъжа от Ласко, с неговата ерекция и „птица на клечка“, уди-
вително много прилича на едно гравирано скално изображение от Аризона, на
което виждаме итифалическа мъжка фигура с птица на клечка... Дали става
въпрос просто за невероятни съвпадения? Или тези образи свидетелстват за
някакъв широко разпространен феномен, например много древни „универсални
митове“, или може би за нещо от сорта на фосфените - образи, видени в
състояние на транс?“.7

Изглежда, Бан никога не се заеме да развие тези интересни въпроси.

506
Напротив, с напредването на последното десетилетие на XX в. той се на-
стройва все по-войнствено срещу невропсихологическия модел. Послед-
ният продължава да бъде тясно свързан с личността и постиженията на
Дейвид Люис-Уилямс, който, в резултат от това, продължава да получава
все по-възторжени похвали от цял свят. До 1997 г., когато е публикувано
„Пътешествие в Ледниковия период“, Бан вече е претърпял голямо разви-
тие и е готов да настоява, че идеите на Люис-Уилямс не са нищо повече от
„самозалъгване“, основаващо се на недобри проучвания, което изцяло
трябва да бъде премахнато от университетските програми по археология.8
А през 2001 г., когато забелязва, че общественият интерес към тази
теория продължава да бъде голям - въпреки неговите предупреждения -
и че положителни отзиви за нея се появяват дори в голямотиражни
вестници, Бан протестира:
„Подобно необмислено разпространяване на дезинформация в общест-
вените медии е особено порочно и ще има неизразими последици за пред-
ставите, които широката публика има за миналото. Именно по тази причина
ситуацията е станала непоносима и е време тази догма да бъде разобличена с
нейния истински облик: празни приказки, дори крайно празни приказки“. 9

Други нападки на Бан срещу Люис-Уилямс се появили в научната

литература с твърде остроумни заглавия: „Мембраната и безчувствения
мозък“,10 „В отчаяно търсене на растенията на транса“11 и „Запази
последния транс за мен“.12 Бан съвсем не е сам в тези често
изключително груби и твърде персонални атаки. Напротив, събрал е
доста голямо лоби от съюзници и поддръжници, сред които са Патриша
Хелвенстън, Анри-Пол Франкфор, Робер Хамайон, Сирил Хромник и
Ан Соломон.13 Наскоро някои от членовете на тази група започнаха
координирани публични действия.14 От техните публикувани изявления
става ясно, че те разглеждат общественото одобрение за
невропсихологическата теория и все по-голямата подкрепа от страна на
специалистите по скално изкуство по целия свят като сериозна заплаха
за правилното разбиране на миналото от страна на широката публика -
заплаха, която наистина е станала „непоносима“ и трябва да среща
отпор на всяка крачка. Както ще видим, с тази цел те са се опитали да
обвият научната репутация на Люис-Уилямс с облак от въпросителни и
да потопят теорията в мъгла от инсинуации и обиди, която да е
достатъчно зловонна и отблъскваща, така че да разубеди другите учени
да се опитват да я ползват.
„Опасен дух на догматизъм“
През 2002 г. Пол Бан и неговата колега Патриша Хелвенстън, пенси-
онирана американска клинична психоложка, се почувствали сигурни, че
най-накрая ще могат да поставят Люис-Уилямс на колене. Набързо пре-
доставили материала си на „Кембридж Аркеолоджикъл Джьрнъл“, „с на- (
деждата да бъде публикуван бързо през октомври 2002 г.“.15 В съответствие
с обичайната процедура, от списанието изпратили статията на Бан и

507
 Хелвенстън за предварителна преценка от специалисти. Изненадващо
обаче някои от академичните рецензенти сметнали, че в текста има доста
проблемни моменти, които трябва да бъдат коригирани, преди да може да
бъде отпечатана. Когато редакторът на „Кембридж Аркеолоджикъл Джър- f
нъл“ предложил на Бан и Хелвенстън да преработят статията си, така че да
S може да се появи в следващия брой, двамата се подразнили:
„Бяхме твърдо убедени, че статията ни трябва да се появи колкото се може по-
бързо, така че общността на специалистите по скално изкуство и архео-
логическият свят като цяло да осъзнаят заблудите в основата на шаманския
модел... Тъй като обемът и форматът на статията не позволява да бъде публи-
кувана бързо от някое друго издание, ние прибягнахме до методите на някои по-
ранни изследователи и решихме сами дая публикуваме-за да разпространим
фактите колкото се може по-бързо“.16

Резултатът, „В отчаяно търсене на растенията на транса“ в обем от 62

страници, се появил през 2002 г.17 В крайна сметка през 2003 г. в „Кем-
бридж Аркеолоджикъл Джърнъл“ била публикувана една много съкратена
версия, озаглавена „Изпитване на модела на „трите стадия на транса“.18 На
мен не ми е ясно дали орязването на повече от 50 страници от аргумента-
цията - за да се получи това четиристранично „резюме“ - наистина се е
справило с всички проблеми, срещу които първите рецензенти възразили.
Тъй като, както ще видим, в съкратената версия също има много голям
брой сериозни грешки. Освен това с притеснение можем да отбележим, че
сред „коментарите“ от други специалисти, публикувани заедно с нея, има и
един принос от археолога от Кембриджкия университет Кристофър
Чипъндейл, който е претърпял сериозна редакция от страна на „Кембридж
Аркеолоджикъл Джърнъл“. В това, което е останало, Чипъндейл съобщава,
че всеки един изследователски въпрос, повдигнат от атаките на Хел-
венстьн и Бан срещу работата на Люис-Уилямс, за нещастие, е засенчен от
„социалния контекст“ в археологическия свят, който той описва като
„необичаен, особен и дълбоко неудовлетворителен“.19 Той твърди, че в не-
говите съкратени коментари е изложил „конкретни факти“ в подкрепа на
това, че опасенията му са основателни, но че редакторите са отказали да ги
публикуват:
„Читателите на „Кембридж Аркеолоджикъл Джърнъл“, лишени от достъп до
съответните факти относно обществения контекст, все пак могат да видят
последствията: желанието ми изцяло да отхвърля изцяло аргументите на
Хелвенстън и Бан, тъй като е вероятно твърде много да се основават на
пристрастни предразсъдъци, а не на непредубедено разглеждане на налич- ната
информация. Съжалявам, че не мога да публикувам тук основателните причини,
които, за нещастие, ме доведоха до това изненадващо и печално мнение“. 20

Звучи като задънена улица, но не е нищо ново в темпераментния свят на

изследователите на скалното и пещерното изкуство. Само че е твърде
неприятно, че академичното мнение до такава степен се е поляризирало
около първата смислена теория от 100 години насам - която обяснява не

508
само общата рамка, но също и конкретни подробности в материала, и ко-
ято разрешава иначе изключително объркващите сходства между различ-
ните култури. При всички положение можем да допуснем, че шаманско-
невропсихологическият модел има своите недостатъци, че вероятно много
начини да го подобрим и рафинираме и че не трябва да се придържаме към
него, ако не издържи на поредица от почтени и основателни тесто
ве. Въпреки това историята на проучванията на пещерното изкуство ни
предупреждава да останем отворени за възможността „опасният дух на
догматизма“ да е заслепил хората, които се опитват напълно и без дори да
се замислят да смажат тази посока на търсене - точно както пристрастните
предубеждения на Карталяк и неговите колеги спрямо истинността на Ал-
тамира в продължение на повече от 20 години.21
Обвинения в изкривяване и невярна интерпретация
Една от първите атаки на Пол Бан срещу Дейвид Люис-Уилямс и ша-
манско-невропсихологическият модел се появява в „Пътешествие в Лед-
никовия период“:
„Африканските проучвания, на които се основава този нов модел, сами по
себе си стъпват на широкомащабни предположения, самозаблуждения и крайно
тесен подбор на образи и интерпретации. Всъщност няма реални етнографски
доказателства, които да свързват някакво праисторическо скално изкуство в
Южна Африка с шамани, да не говорим пък за феномени в състояния на транс.
Например писмените етнографски данни не съдържат никакво упоменаване на
транс, нито пък за практики, видения или вярвания, които да го включват. И все
пак се твърди, че в случая има необорими етнографски доказателства, които
свързват „лечителите“ и заклинателите с шаманизма, както и на свой ред на
шаманите със скалното изкуство“.22

По-рано, през 1991 г., южноамериканският изследовател Сирил

Хромник по същия начин обвинява Люис-Уилямс в сп. „Рок Арт Рисърч“,
че е подложил етнографските данни от XIX в., например документите на
Блийк и Лойд, на „процес на коригиране и реинтерпретация“, който да му
предостави „привидни доказателства за неговата теория“.23 Всъщност,
разкрива Хромник,
„никъде в записките на Блийк, които Люис-Уилямс цитира, не се съдържа
изричното твърдение, че описаните практики, видения и вярвания са включвали
транс, а съставеният от Блийк „Речник на бушмена“ не съдържа статия за
„транс“.24

Казаното от Бан и по-ранното му превъплъщение под перото на Хром-

ник са равнозначни на обвинение срещу Люис-Уилямс в интелектуална
измама. Това, което те на практика твърдят, е, че той е изкривил и интер-
претирал погрешно данните, за да ни излъже да си мислим, че датиращите
от XIX в. етнографски данни за Южна Африка „подкрепят теорията“, а
всъщност просто не е така.
Хромник дори отива с една крачка по-далеч и обвинява Люис-Уилямс в
509
погрешно интерпретиране и на съвременните етнографски данни да буш-
мените Ju’/hoansi (IKung) в пустинята Калахари. Читателят ще си спомни от
7 глава, че оцеляването на танца на транса и шаманското изцеление сред
Ju’/hoansi предоставя важни елементи от тезата на Люис-Уилямс за
съществуването на подобни практики сред бушмените сан през XIX в. И
все пак Хромник твърди, че

„Кац [американският антрополог Ричард Кац, един от основните източници,

от които Люис-Уилямс черпи информация за Ju Vhoansi], който подробно е
изследвал магико-лечителските практики на бушмените IKung в Калахари -
когато живял е тях в продължение на няколко месеца, - не открил нито един
лечител, който с основание да може да се нарече шаман. Техните лечителски
практики не включвали изпадане в транс“.23

Преглед на етнографските документи

Ако тези две твърдения за това как Люис-Уилямс се отнася към своите
източници - или дори само едно от тях, - се окажат верни, то това съвсем
основателно би нанесло сериозен удар върху достоверността на неговата
теза. Само че е твърде изненадващо, като се има предвид колко тежки са
обвиненията и предполагаемата сериозност на публикациите, в които се
появяват, че нито едно от двете не отговаря на истината. Нещо по-лошо,
шест години преди Бан да повтори клеветата, че Люис-Уилямс е изопачил
етнографските данни от XIX в., последният публично е опровергал Хром-
ник по този въпрос, което Бан е пропуснал да спомене.
Опровержението е просто. Напълно вярно е, че речникът на Блийк (кой-
то съвсем не е пълен лексикон на изчезналия език на бушмените сан),26 „не
съдържа статия за „транс“, но не е вярно, както Бан твърди, че „етнограф-
ските документи не се съдържа изричното твърдение, че описаните прак-
тики, видения и вярвания са включвали транс“. Напротив, освен ако човек
не работи с едно-единствено, особено и твърде необичайно определение за
това какво е „транс“, той едва ли би пропуснал да забележи честата поява в
етнографските текстове за бушмените сан на думата /хай, която предава
усещането за отделяне от тялото27 - една от определящите характеристики
на транса. В документите на семейство Блийк думата /хай е преведена като
„да се отправиш на магическа експедиция“.28 Подходящ модерен превод би
била хипарското понятие tripping.
Освен това, отново противно на твърденията на Бан, етнографските до-
кументи описват по много конкретен начин практики, включващи танц и
свръхестествено изцеление, за които било абсолютно задължително някои
хора да изпаднат в състояние на /хай. Освен това са документирани и
интригуващи вярвания в загадъчната сила, наречена !gi (вж. 7 глава). За
нея се твърди, че била необходима, за да откъсне индивида от неговото
обикновено всекидневно състояние и да го въведе в състоянието на /хай.
Луси Лойд и други членове на семейство Блийк превеждат думата Igi като
„магическа сила“ или „магия“. Освен това научаваме, че в обществото на сан
хората, за които се смятало, че притежават много Igi, са получавали специално

510
име.29 Люис-Уилямс, който във всички случаи дава детайлни препратки към
своите източници, го формулира по следния начин:

„Магическата сила“ или „магията“, както я превеждат семейство Блийк, която

се използва в тези случаи, се нарича... !gi... Човек, който има такава сила, се
нарича !gi:xa (мн.ч. !gi:ten). Наставката ха означава „-пълен“ - като в английската
дума powerful „силен, изпълнен със сила“. В. X. И. Блийк и Лойд превеждат !gi:xa
като „магьосник“, а Д. Ф. Блийк посвещава три части от своята ръкописна
колекция на дейностите на тези хора. Следователно един !gi:xa е човек, който е
„изпълнен“ със свръхестествена сила, която той или тя може да използва, за да
лекува, да се отправя на път извън тялото си, да донесе на някой друг болест, да
се превърне в лъв или някакво друго същество, да предизвика дъжд, да защитава
хората от бурите и т.н...“.30

Второто обвинение на Бан е, че етнографските документи не съдържат

данни, които да свързват „лечителите“ и заклинателите на бушмените сан с
шаманизма. Всъщност в някои случаи думата !gi:xa се превежда като
„лечител“.31 Но както стана дума по-горе и както подробно беше изложено в 7
глава, всички дейности на Igi: ten - предизвикването на дъжд, свръхестественото
изцеляване, прображенията в животни, пътуванията извън тялото и т.н., и т.н., -
са сред класическите подвизи на шаманите в много различни части на света.
Освен това са описани подробно в етнографските документи за бушмените сан.
Какво друго, ако не шаманизъм, би могло да е странното поведение на !gi:ten в
състояние на /хай?

„Твърди се, че !gi:ten от племето сан изпадали в лудост, в която хапели хората,
треперели толкова силно, че понякога се налагало да.ги държат, изсмуквали
болестите от хората и кървели от носа. Освен това вените им изпъквали и се
втвърдявали. През тези опасни моменти другите хора пеели и танцували.“32

Ето какво заключава Дейвид Люис-Уилямс:

„Поведението на !gi:ten и свързаните с тях вярванията показват, че те са
били... това, което — според мен и други автори — може да бъде описано като
„шамани“, които изпадат в „транс“. Трансът наистина е централен и вездесъщ
елемент от вярванията на сан и връзката между него (и естествено произтичащите
от него допълнения като свръхестествена сила, шамани, преображения и
пътувания извън тялото) и скалното изкуство не трябва да изненадва никого“.

Третото обвинение, което Бан отправя срещу Люис-Уилямс в цитирания по-

горе пасаж, е, че всъщност няма „реални етнографски доказателства, които да
свързват някакво праисторическо скално изкуство в Южна Африка с
шамани“. Като имаме предвид непрекъснатите преливания итяс- ната
връзка между думите „шаманизъм“ и „магия“, позицията на Бан едва ли
може да получи ясна подкрепа от — поне доколкото на мен ми е известно -
единственото запазено твърдение в етнографските записи, което, изглежда,
съдържа не само конкретен коментар относно кои са били художниците, но
511
и също за какво са били използвани рисунките. Загадъчната бележка
принадлежи на геолога Джордж Уилям Стоу, който я чул от информатор от
племето сан през XIX в., и гласи, че рисунките били „магически неща“.10
Или, както би се изразил Люис-Уилямс, „шамански неща“.
Освен това, веднъж щом отчетем, че описаните в етнографските доку-
менти преживявания, поведение и обществена роля на !gi:ten при бушме-
ните сан, по своята същност са шамански, и вземем предвид редките, но за
сметка на това ясни препратки, които свързват !gi:ten със скалното изку-
ство, позицията на Бан става още по-незащитима.
На Диа!куайн, един от най-важните информатори на Блийк и Лойд през
ХТХ в., показали висококачествено копие на древна скална рисунка на бу-
шмените сан, направено от Дж. У. Стоу. На нея имало голямо хибридно
животно - наполовина хипопотам, наполовина бивол, - което Диа!куайн
нарекъл !khwa-ka xorro. То било водено от мъже, които Диа!куайн нарекъл
!khwa-ka !gi:ten. Вече сравнително подробно изяснихме значението на !gi:ten,
a Ikhwa означа „дъжд“. Следователно един добър превод на целият израз би
бил „шамани на дъжда“.34 На езика на бушмените сан думата xorro
означава „голямо животно“, т.е. можем да преведем !khwa-ka xorro като
„голямо животно на дъжда“.35 В 7 глава вече описахме тези халюцинирани
„животни на дъжда“ и шаманите, за които се вярвало, че ги извеждат през
повърхността на скалата от света на духовете в нашия свят. Следователно
думите на Диа!куайн, че на рисунката присъстват !khwa-ka xorro и khwa-ka
!gi:ten, предоставят именно тези „реални етнографски доказателства, които
да свързват някакво праисторическо скално изкуство в Южна Африка с
шамани“, за които Бан се опитва да ни убеди, че не съществуват.
И това не е изолиран пример. Кинг, още един от информаторите от
племето сан, чиито свидетелства са запазени в етнографските записи от
XIX в., също обяснил въпросната рисунка. Като използвал доста загадъчни
и метафорични понятия, той казал, че хората, които водели животното,
били „развалени от танца, тъй като носовете им кървели“.36
Както читателят вече е научил от 7 глава, етнографските документи ни
казват, че !gi:ten от племето сан често получавали кръвотечение от носа по
време на танца на транса. Но това, което е особено интересно в наблюде-
нието на Кинг, е, че на направеното от Стоу копие на рисунката фигурите
на Igi.ten всъщност не били изобразени с кървящи носове.37 СякаШ Кинг
знаел, че това са шамани, знаел, че кръвотечението от носа било нещо нор-
мално за шаманския танц на транса и съответно приписал на фигурите
кървящи носове. Усещането, че се е случило точно това, се засилва и от

10 Свръхестественото

512
 описанието, което Кинг дал на самия танц - за който казал, че бил даден на
бушмените сан от бог Каген, „Богомолката“, — и което би могло да послужи
като описание на танца на транса при бушмените IKung днес:

„Това е танц в кръг, в който участват мъже и жени. Всеки следва другия и
танцуват цяла нощ. Някои падат, други обезумяват или се разболяват, кръв тече
от носовете на трети... и те поглъщат вълшебното лекарство... Когато човек е
болен, те танцуват около него и танцьорите пъхат двете си ръце в подмишниците
си и след това ги притискат в тялото му...“.38

Дори по-красноречиво, макар и също толкова загадъчно и метафорично, било

тълкуванието, което Кинг дал на една друга рисунка — този път не на копие,
което му било донесено, а на място, лице в лице с оригинал- ното пано. То се
намирало на един скален заслон, който още съществува с името Меликане в
един отдалечен край на планините Молоти (непосредствено навътре от
Драконовите планини). На рисунката има група от три териантропични фигури
с човешки тела и глави на антилопи. Всичките са приели наведената напред
поза, която — както видяхме в 7 глава — често била заемана от шаманите сан в
състояние на транс. Ето какво казал Кинг за фигурите: „Това са мъже, които са
умрели и сега живеят в реки. Те били развалени по същото време като
антилопите кана - от танца, който вече видяхте на рисунките“.39
Както е показал Дейвид Люис-Уилямс, тази очевидно твърде странна
забележка може да бъде разшифрована доста праволинейно. „Смъртта,
състоянието да си „развален“ и състоянието да си под водата - включително
специфичната представа за живеене в реките (или понякога за спускане под
земята през кладенец) - са добре засвидетелствани в етнографията на
бушмените сан като метафори, описващи шаманското състояние на транс“.40
Величествената антилопа кана, най-голямата от всички антилопи, е още една
често срещана метафора за шаман. Освен това, през 1987 г. самият Бан
отбелязва в един цитиран по-рано коментар, че много скални рисунки използват
външното сходство между поведението на шамана в транс и това на умиращата
антилопа кана.4! Тази аналогия е особено подходяща, добавя Люис-Уилямс,
когато вземем предвид

„антилопата кана, която пада повалена от въздействието на отровна стрела. И

шаманът, и антилопата треперят неудържимо, потят се силно, олюляват се,
свеждат глава, кървят от носа, излиза им пяна от устата и накрая рухват на
земята. Освен това козината на умиращата антилопа кана настръхва, а бушмените
сан казали на Брийк И Лойд, че понякога на гърба на шамана започва да расте
лъвска грива“.42

И на последно място, но не по важност, едва ли е случайно, че оцелелите

бушмени Ju/’hoansi (!Kung) в Калахари, чиято култура има много

513
общи черти с изгубената култура на сан на юг, използват една дума — kxwia
- едновременно и за „развалям“, и за „изпадам в дълбок транс“.43 Като се
позовава на работата на американският антрополог Меган Бийзъли, Люис-
Уилямс отбелязва, че когато шаманът на Ju/’hoansi

„лежи в безсъзнание и може би в каталептичен припадък, хората казват, че

бил „развален“. Че Кинг е имал предвид това, а не „развален“ в ежедневния
смисъл на думата, се потвърждава и от твърдението му, че мъжете с глави на
антилопи били „развалени... от танците, които вече видял нарисувани“. 44

Идеята не е толкова странна. Днес в Англия казваме понякога „размазан“ за

човек, който е изпаднал в пиянски ступор. По същия начин и шаманите на сан
или IKung, които изпадали в дълбоко състояние на халюцинации след часове на
танци, били наричани „развалени“. Затова когато Кинг използва думата по
отношение на фигурите от скалната рисунка това всъщност е неговият идиом, с
който ни казва, че те изобразяват шамани в транс.
При това положение изглежда, че Бан неоснователно обвинява Люис-Уилямс
в изопачаване на етнографските данни и че все пак има необорими
доказателства, които свързват шаманите със скалното изкуство. И наистина не
само тук, но и на всеки следващ етап от аргументацията се оказва, че
етнографските документи наистина подкрепят теорията на Люис-Уилямс, а по
някаква причина Бан и Хромник се опитват да ни убедят, че това не е така.

Истината за Кац
Същото се отнася и за обвиненията на Хромник относно неоснователно
позоваване на съвременните антропологически наблюдения върху IKung, и
особено за твърдението, че Люис-Уилямс е интерпретирал погрешно Ричард
Кац, един от основните антропологически източници за бушмените в Калахари.
В цитирания по-горе пасаж Хромник направо заявява, че Кац смятал
лечителските практики на IKung за „невключващи транс“ и не успял да открие
дори и един лечител, който основателно да бъде наречен шаман.45
И в този случай, ако твърденията на Хромник се окажат верни, това би имало
катастрофални последици за достоверността на тезата на Люис- Уилямс, тъй
като той изключително много се позовава на шаманизма при IKung. Само че и в
този случай обвиненията се оказват безпочвени. Както видяхме в 7 глава, в
сърцето на традиционния „лечителски“ танц или „танц на транса“ при IKung се
крие дълбоко променено състояние на съзнанието, наречено Ikia. Ричард Кац е
оставил множество писмени свидетелства по този въпрос и няколкократно
уточнява, че думата Ikia, която той шама- нистично определя като „онова
променено състояние на съзнанието, което е ключово за изцелението“,46
традиционно се превежда с английската дума trance (например „Ikia, което
обикновено се превежда като „транс“47 и „други полеви изследователи
превеждат !kia като „транс“).48 Кац има известни резерви към самата дума
„транс“ — във всякакъв контекст, не само при IKung, — просто защото
няма стандартна научна дефиниция на „транс“ и „състоянията, които
описва, са нееднозначни, а употребата му е непоследователна“.49

514
Съответно, когато пише по тези проблеми, той предпочита да запази „Ikia,
оригиналната дума на IKung, и да се изгради разбиране за феномена
посредством изследването на това, което IKung имат да кажат за него“.50
Абсолютно погрешно е - всъщност наистина е „непоносимо“
- въз основа на този семантичен проблем Хромник да се опитва да убеди
читателите си, че според Кац лечителските практики на IKung не включват
транс, след като много добре знае, че Кац смята, че лечителските практики
на !Kung преливат от !kia. Самото настояване на Кац, че Ikia обикновено се
превежда като „транс“, не оставя у нас никакво съмнение, че той има точно
това предвид. Същото се отнася и за факта, че той няколкократно описва
Ikia като „променено състояние на съзнанието“:

JKia може да се разглежда като променено състояние на съзнанието - про-

менено до степен и мащаб, в който се превръща в трансцендентално... Докато е в
ikia, бушменът iKung се усеща като съществуващ отвъд обичайното ниво на
съществуване... Освен това по време на ikia бушмените iKung могат да извършват
необикновени неща. Могат да изцеляват, да държат и да ходят по огън. Твърдят,
че имат рентгеново зрение, а в някои случаи заявяват, че виждат на огромни
разстояния... Като преминат отвъд себе си, те могат да осъществят връзка със
свръхестественото - света, където живеят духовете на мъртвите прадеди...“.5|

И ако това не е феноменът, който в многото си различни проявления по

целия свят основателно е определян като „шаманско изцеление в състоя-
ние на транс“, то какво е тогава? Дори и най-беглия преглед на литерату-
рата лишава Хромник от всякаква опора по този въпрос, тъй като
буквално всеки учен, който някога се е занимавал с IKung, е разпознал в
танца на транса точно това, което Хромник твърди, че не е, т.е. шаманско
изцеление в състояние на транс. „Специално обучени лечители могат да
изпадат в транс и да лекуват болните, отбелязва Р. Б. Лий. „Централното
ритуално събитие в традиционния живот на IKung е лечителският танц на
транса“, пише М. Шостак. Л. Маршал коментира: „След час или два
лечителите започват да изпадат в транс и да извършват своят ритуал за
изцеляване“. Ето какво казва М. Гюнтер: „Изричната цел на шаманския
танц на транса... е да лекува“.52 Наблюденията на Меган Бийзъли са
особено уместни в случая:

„Централните религиозни преживявания в живота на Ju Vhoan [iKung] съз-

нателно са търсени посредством транса като нещо, което е напълно в реда на
нещата. Танцът на транса включва всички членове на общността—тези, които
изпадат в транс и изпитват силата на отвъдния свят директно, и другите, на които
благата на другия свят - изцеление и познание - биват донесени от обладаните от
екстаза“.53

Изключително трудно можем да разберем защо Хромник не признава

тези и редица други академични гласове, които толкова гръмко потвърж-
дават съществуването на шаманското изцеление в състояние на транс сред
бушмените IKung.
515
 Шамани, изпълнени със свръхестествена сила
Интересно е да се отбележи, че Кац дори съобщава (въпреки че Хромник
е пропуснал да ни каже и това), че на подготвящите се за шамани, които не
успяват да постигнат Ikia посредством обичайните изтощителни методи
(вж. 7 глава), понякога, в началото на танца на транса, бил даван „местен
наркотик“:
„Наркотикът се предлага като един вид учебно пособие, което да тласне
[обучаващия се] отвъд силните му страхове, както и да го въведе в състоянието на
Ikia. Преживяванията под въздействието на наркотика се превръщат в подготовка
за Ikia, тъй като и двете са форми на променени състояния на съзнанието. Както е
и с другите техники, използвани по време на транса, учителят внимателно
контролира дозата и момента на поглъщането на наркотика. Предполага се, че
наркотикът помага на ученика да превъзмогне страха си и да постигне Ikia“.54

Освен това Хромник ни подвежда, когато казва, че IKung нямат шамани.

Напротив, ако дефинираме шаманите в най-широкия използван смисъл
като тези индивиди от една общност, които изпадат в променени състояния
на съзнанието, за да се свържат със свръхестествени светове и същества от
името на своето племе, клан, група и пр., то според изчисленията на Кац
„много от бушмените IKung, приблизително половината от възрастните мъже
и около една трета от възрастните жени, се научават да постигат !kia. Докато са в
състояние на Ikia, те лекуват и извършват множество религиозни дейности...55
Лечителят, който е в състояние на Ikia, отива до всеки един човек от танца,
независимо дали има симптоми да е болен или не. Всички получават защитата на
изцелението. Лечителят моли и убеждава боговете да спасят човека от болестта.
Полага дланите си върху всеки един и измъква болестта със странни,
пронизителни писъци и стенания, които свидетелстват за това колко трудно и
мъчно е изцелението“.56

Както видяхме в 7 глава, името, което IKung дават на тези лечители в

транс, е п/от k”xausi, „обладатели на свръхестествена сила“, т.е. става дума
за същата концепция като при Igi.ten при бушмените сан, които също са
„изпълнени“ със свръхестествена мощ. И тъй като няма никакво съмнение,
че най-точният и пряк начин да бъде преведена същността на тези хора - с
оглед това, което правят, - е да ги наричаме „шамани“, то изглежда, че
всички аргументи на Хромник за обратното се свеждат до нищо и никаква
семантична дребнавост. Истината е, че IKung имат феномен, който
основателно можем да наречем „транс“ - промененото състояние на
съзнанието, наричано от тях Ikia, - и шамани, техните п/от k’xausi, които
доброволно и от името на своя народ изпадат в Ikia и пътуват извън телата
си в халюцинирания отвъден свят, понякога в облика на лъвове, за да се
намесят пред боговете в полза на болните.57 Ето какво разказал на Кац
един п/от к”хаи от племето IKung:
„В Ikia сърцето ти спира, умрял си, нямаш никакви мисли, дишаш трудно.

516
 Виждаш духове да убиват хора, мирише ти на изгоряла, разлагаща се плът.
След това лекуваш и измъкваш болестите“.58

Справедлив тест
В техния публикуваната със собствени средства брошура „В отчаяно
търсене на растенията на транса“ (2002) и в много по-краткото й „резюме“
(„Изпитване на модела на „трите стадия на транса“), появило се впослед-
ствие, през 2003 п, в „Кембридж Аркеолоджикъл Джърнъл“, Пол Бан и
клиничният психолог Патриша Хелвенстън наблягат и предоставят изо-
билни сведения за нещо, което наричат справедлив тест за невропсихоло-
гическия модел, като в същото време представят данни, които според тях
напълно опровергава този модел. Става дума за предполагаемо категорич-
ни научни доказателства, че тристадийният процес на транса, описан от
Люис-Уилямс и Даусън в тяхната повратна статия от 1988 г.,59 не може да
бъде приложен масово към всички човешки същества навсякъде по света и
по всяко време - както твърдят нейните поддръжници. Разбира се, именно
това негово качество - т.е. неговата универсалност вследствие на общата
човешка неврология — позволява на Люис-Уилямс и Даусън да приложат
своя модел към толкова различни изкуства, колкото са тези на бушмените
сан в Южна Африка, на косо в Северна Америка и - което предизвиква
най-големи спорове - изключително древните паметници на пещерното
изкуство в къснопалеолитна Европа. Ако може да се докаже, че техните
твърдения относно тази универсалност са неверни, то тогава моделът би
бил силно компрометиран, най-меко казано.
Същината на аргументите на Хелвенстън и Бан се свежда до следното:
след като са предприели, както сами го определят, „систематично раз-
глеждане на най-често срещаните състояния на транс“, те ни уведомяват
отвисоко, все едно цитират Светото писание, или най-малкото емпирично
доказани и общоприети факти, че
„единствените състояния на транс, които съответстват на описаните в модела
на ТСТ [„трите стадия на транса“], са тези, които са предизвикани от растения със
съдържание на наркотиците мескалин, диетиламид на лизерги- новата киселина
(ЛСД) или псилоцибин. Моделът на ТСТ не описва естествено предизвикани
състояния на транс, нито пък състояния на транс под въздействието на други
растителни халюциногени“.60

Към края на тяхната по-дълга статия, „В отчаяно търсене на растенията

на транса“, двамата критици формулират същото твърдение, може би мал-
ко по-ясно:
„Няма естествено предизвикани променени състояния на съзнанието, които да
съответстват на „невропсихологическия модел“ на Люис-Уилямс и Да- усън...
Единствените предизвикани от наркотици състояния на транс, които са в съгласие
в модела, са породените от ЛСД, мескалин и псилоцибин“. 6'

И просто за да няма недоразумения, същото твърдение е повторено и в

„Кембридж Аркеолоджикъл Джърнъл“: „Няма други променени състояния

517
на съзнанието, които да отговарят на модела на ТСТ, с изключение на пре-
дизвиканите от мескалина, ЛСД и псилоцибина“.62
Второто основно твърдение на Бан и Хелвенстън произтича пряко от
този предполагаем „факт“, въз основа на който, твърдят те,
невропсихологиче- ският модел трябва да се разглежда като опроверган,
поне що се отнася до изрисуваните пещери на къснопалеолитна Европа,
освен ако Люис-Уилямс и Даусън не са в състояние да докажат две неща: а)
че растенията, съдържащи мескалин, псилоцибин или ЛСД, са били „лесно
достъпни в Западна Европа в края на последния Ледников период“63 и б) че
останките от подобни растение действително са били открити при
археологически разкопки на „пластовете на обектите, където според
поддръжниците на модела има произведения на изкуството, които са
вдъхновени от състояния на транс, предизвикани от ЛСД, мескалин или
псилоцибин“.64 Те допълват, че като „разглежда модела на ТСТ от тази
гледна точка“, техният подход предоставя „първия пряк метод за
емпирично изпитване на неговата валидност“.65
Остарели източници или липса на нови изследвания
Между двете основни остриета на атаката на Бан и Хелвенстън се крият
множество други по-малки острийца и бодилчета - например че Люис-Уи-
лямс и Даусън масово изопачават невропсихологическата терминология,66
че (това вече сме го чували!) това, което наричат шаманизъм, всъщност не
е шаманизъм,67 че малко от техните източници са по-нови от 70-те години и
следователно техните заключения са изостанали от по-късните изследва-
ния68 и че има толкова много видове транс, че не е невъзможно да се говори
за „транс“ като общо понятие - както думата е използвана в невропсихо-
логическия модел.64
Няма да подлагам на изпитание търпението на моите читатели, като отново
разгледам семантичните игрички с понятието „шаманизъм“ (вж. 7 глава).
Изглежда, това просто е част от стандартното оборудване, използвано от
охулващата индустрия, която паразитира върху начинанията, ориги- налното
мислене и усилената работа на Люис-Уилямс. По същата причина мисля да не
затъваме и в дребнавите спорове относно терминологията.
Обвинението в позоваване на остарели източници се състои в това, че т.нар.
„невропсихологически“ модел на Люис-Уилямс и Даусън всъщност се основава
на много стара невропсихологическа литература, повечето от която датира от
70-те години или по-рано и която впоследствие е била над- градена от по-късни
и модерни проучвания.70
От страна на Бан и Хелвенстън е лицемерно да заемат подобна позиция, тъй
като сами те до голяма степен се позовават на невропсихологически
проучвания, направени през 70-те години и по-рано (например трудът на
Арнолд М. Лудвиг, на който — както ще видим no-нататьк - те посвещават една
шеста от текста си, е публикуван през 1968 г.).71 Освен това те ся пропуснали да
изяснят, че повечето от най-добрите изследвания върху променените състояния
на съзнанието, предизвикани от психотропни наркотици, датират отпреди
средата на 70-те години — когато т.нар. „война срещу наркотиците“ спира

518
почти всички добре финансирани проучвания в тази област. На този фон
изглежда просто абсурдно Бан и Хелвенстън да намекват, че след средата на 70-
те години са се появили голям брой значителни нови изследвания върху трите
наркотика, които самите те посочват, а именно ЛСД, псилоцибин и мескалин.
Това е напълно невярно. От края на 60-те години насам в целия свят не са
провеждани никакви научни изследвания върху въздействието на тези
халюциногени върху хора по простата причина, че в повечето страни, които
имат бюджет за наука, подобни изследвания са незаконни! Да се оплакват от
остарели източници в една област, в която през последните 30 години е имало
толкова малко проучвания, не може да се разглежда по друг начин освен като
твърде подвеждащо.

Кога трансът не е транс

По въпроса за транса, Бан и Хелвенстън посвещават десет страници на
дословното възпроизвеждане на обстойните дискусии върху 75 различни начина
за изпадане в променено състояние на съзнанието, изброени от някой си Арнолд
М. Лудвиг в неговата книга, публикувана през 1968 г. По това време Лудвиг бил
директор по учебната и изследователската част в държавната болница
„Мендота“ в Медисън, щата Уисконсин, и без съмнение работата му е на много
голяма висота. По някаква причина обаче Бан и Хелвенстън искат да ни убедят,
ме този достоен за уважение изследователски труд подкопава устоите на
основната теза на Люис-Уилямс и Даусън:

„Като се има предвид огромното разнообразие от около 75 различни състояния на

транс, само едно от които е шаманският транс, как би могъл някой,
който познава сложността на невропсихологическите изследвания, да твърди, че
всичките състояния на транс имат едни и същи характерни три стадия?“. 72

Всъщност, ако погледнем самия Лудвиг, ще открием, че той не говори за 75

„различни“ състояния на транс, а по-скоро за 75 различни начина за
предизвикване на състояния на транс73 — нещо съвсем различно. Няпъл- но
вярно е, че само един от тях има връзка с това, което Лудвиг нарича
„шаманистични, гадателски и пророчески състояния на транс“. За тях той пише,
че са предизвикани от „увеличаване на външносетивната стимулация и/или
моторната активност и/или емоциите“.74 Разбира се, Лудвиг не е непогрешим
източник в тази материя и бърка, като не споменава шаманския транс втори път,
когато се занимава с променените състояния на съзнанието, предизвикани от
„употребата на фармакологични агенти..., наркотици и др.“.75 Читателят ще си
спомни от 7 глава, че сред номадите тунгуси в Сибир (от които произхожда
самата дума „шаманизъм“) „някои шамани поглъщат наркотични гъби и по
време на халюцинациите си посещават света на духовете, където получават
отговори на поставените им въпроси“.76 Всъщност не само тунгусите, но и
шаманите навсякъде по света предпочитат употребата на халюциногенни
наркотици пред всички други техники, за да постигнат променени състояния на
съзнанието.
Но истинският проблем с всичко това се крие не в това, което Лудвиг казва
или не казва за шаманизма, а изключително силното впечатление, което се
519
създава у читателя, че като идентифицират най-различни други състояния на
транс, които не са явно „шамански“, Бан и Хелвенстън са нанесли смъртоносен
удар на невропсихологическия модел на Люис-Уилямс и Даусън. Това съвсем
не е вярно. Когато се обърнем към първоначалния източник, се оказва, че
данните, които запълват това десетстранично отклонение в средата на „В
отчаяно търсене на растенията на транса“ (една шеста от целия текст), са
абсолютно неуместни по отношение на невропсихологическия модел. Добре, да
приемем, че е истина - както твърди Лудвиг, — че има нещо като „транс на
четенето, особено при поезията“.77 Да, без съмнение свободните асоциации по
време на психоанализа биха могли да предизвикат състояние на транс.78 Да, при
всички положения можем да приемем, че дори „продължителното онани- ране“
би могла да породи „подобни на транс състояния“79 и т.н., и т.н. Но при
окончателния анализ се оказва, че нито един от тези феномени няма отношение
към разглежданото явление. Независимо от названието, което различни партии
биха искали да му лепнат, това е феноменът, описан в 7 глава, който се основава
на универсалната способност на хората да изпадат в променени състояния на
съзнанието, да получават халюцинации в тези променени състояния — които
биват тълкувани като свръхестествени контакти със „света на духовете“ или
някакъв друг отвъден свят (обикновено намиращ се над нас, в небето, или под
нас, в земните недра), - и да използват тези контакти, за да донесат в този свят
нещо, за което вярват, че са лечителски сили, контрол над времето, контрол над
движението на животните и други полезни неща.
Вече знаем много добре, че Люис-Уилямс и Даусън се занимават из-
ключително с този феномен, който те самите наричат „шаманистки транс“,
макар че други могат да предпочетат някакво друго име. Изобщо не се
интересуват от „транс на четенето“, „транс на онанирането“, „транс на
свободните асоциации“ и други подобни състояния на ума и никъде не
твърдят, че тези други видове транс имат „същите характерни три стадия“.
Следователно е подвеждащо от страна на Бан и Хелвенстън да цитират
данните на Лудвиг все едно те подкопават основите на невропсихологиче-
ската теория. Напротив, ако наистина има 75 начина за изпадане в транс и
по случайност някои от тези състояния на транс пораждат същия вид
халюцинирани образи и преживявания, които са обичайни за психотроп-
ните вещества, то това само ще заздрави теорията, а няма да я отслаби.
Вече знаем — всъщност вече стана банално да го повтаряме, — че хората
могат да правят това. Всъщност познаваме вече изчезнали култури, при
които хората не само че халюцинират по структурирани на обществени
начала начини, но освен това след това рисуват виденията си. Ако цитира-
ният от Бан и Хелвенстън списък на Лудвиг съдържа информация за още
няколко средства за постигане на подобни дълбоко променени състояния,
то толкова по-добре. Но той със сигурност не прави нищо, което да опро-
вергае невропсихологическия модел за скалното и пещерно изкуство, и не
би трябвало да се твърди, че го прави.
Това е трик, който се използва в спорове - да се твърди, че Лудвиг е из-
броил 75 различни типа транс, когато той всъщност е посочил 75 различни
начина за изпадане в транс. Целта на трика, изглежда, е да се създаде

520
впечатлението, че Люис-Уилямс и Даусън са си измислили
несъществуваща ниша, че „техният“ транс, който включва наркотици или
ритмични танци, е просто малка част от многО по-голямата картина и
следователно не си струва да правим някакви мащабни заключения за
него. Така също Бан и Хелвенстън са посветили няколко страници от „В
отчаяно търсене на растенията на транса“ на въпроса за хипнотичния
транс - очевидно любима тема на Хелвенстън.80 Всичко това е много
хубаво, но тъй като хипнозата няма отношение към модела на Люис-
Уилямс и Даусън, то това, което хората правят и преживяват, докато са под
хипноза, е напълно излишно за дискусията. Всичко изглежда като гъста
мъгла от факги и наблюдения, които са струпани на едно място, за да
наподобят някакви аргументи — при положение че такива няма. Те
отчасти закриват, но не могат да променят универсалния феномен на хора,
които изпадат в дълбок транс и изживяват халюцинациите като реални
контакти със свръхестествени същества от „света на духовете“. Може да
има 75 или 75 000 различни начина за изпадане в транс, или дори може да
има 75 000 различни вида транс, но — нека отново повторя това, което вече
няколко пъти заявих, - това няма никакво значение за достоверното
съществуване на този феномен в много различни култури.
Освен това, противно на впечатлението, създадено от „В отчаяно
търсене на растенията на транса“, след като изрежда 75 начина за изпадане
в транс, Лудвиг никъде не твърди, че това означава, че има 75 или повече
вида транс. Напротив, едно от най-интригуващите заключения на'Лудвиг
някак си е останало неупоменато от Бан и Хелвенстън. То гласи, че
променените състояния на съзнанието (ПСС) „имат много общи черти“ и
че освен това „някои общи оформящи влияния... изглежда, обясняват
много от очевидните разлики във външните проявления на ПСС“.81 Малко
по-нататък Лудвиг говори за „общите знаменатели, които обединяват
широк спектър от на пръв поглед различни ПСС“.82 И наистина, в
статията, на която Бан и Хелвенстън до такава степен се позовават, за да
демонстрират различията между състоянията на транс, с изненада открих,
че Лудвиг всъщност е посветил само пет страници на своя списък от 75
различни начина за изпадане в транс (който, нека повторим, никъде не е
тълкуван като списък от 75 различни вида транс и не трябва да бъде
изопачаван по този начин). За сметка на това - нещо, което двамата
критици са пропуснали да споменат, - той посвещава десет страници на
разглеждането на тези общи знаменатели и удивителни сходства, които,
изглежда, свързват почти всички състояния на транс. Сред тях са
„изменения в мисленето“,' „объркано усещане за време“, „загуба на
контрол“, „промени в изразяването на емоции“, „промени в представата за
собственото тяло“, „изкривявания на възприятията“, „промени в
значението на нещата“, „усещане за неизразимото“, „усещане за
подмладяване“ и „хиперподатливост на внушения“.83
Съответно, въпреки изопачения начин, по който е представена от Бан и
Хелвенстън, аз не открих в статията на Лудвиг нищо, което дори с малко
да подронва тезата на Люис-Уилямс. Точно обратното: в нея има много

521
неща, които я подкрепят, но които по един твърде неудовлетворителен
начин двамата критици са пропуснали да представят на читателите си.
И за да ви дам един последен пример за подобен тип поведение, нека си
припомним, че един от централните моменти в тезата на Бан и Хелвенстън
почива на предполагаемата уникалност на трите растителни наркотика.
Става дума за мескалина, ЛСД и псилоцибина, които - както двамата
няколкократно и категорично заявяват в цитираните по-рано извадки - са
единствените агенти, които могат да предизвикат тази смесица от
абстрактни и геометрични мотиви и широкомащабни иконични фигури,
която е задължителна за успеха на невропсихологическия модел на Люис-
Уилямс. Освен това видяхме, че Бан и Хелвенстън особено много наблягат
на това, че хипнотичният транс и всъщност всички други видове транс са
напълно различни от предизвиканите от упоменатите три наркотика.
Въпреки тенденцията да цитират големи пасажи от статията на Лудвиг -
когато би могла да послужи на целите им, - лесно можем да разберем защо
са пропуснали да уведомят читателите за изразения от него възглед, в
същата тази статия, относно „уникалността“ на ЛСД, мескалина и
псилоцибина:
„Психеделичните преживявания, получени посредством пейот, ЛСД, пси-
лоцибин или мескалин доста наподобяват субективните преживявания, пре-
дизвикани от марихуаната, някои упойващи вещества или опиума, които пък
всичките са много подобни на субективните преживявания, получени в хип-
нотичен транс, мистичен транс, някои творчески състояния или по време на много
силни психотични или токсични епизоди“.84

И накрая, но не и по значение...
Твърдението, че няма други променени състояния на съзнанието, с из-
ключение на „породените от мескалина, ЛСД и псилоцибина“,85 които да
съответстват на видовете халюцинации и преживявания, описани в нев-
ропсихологическия модел, както и паралелното твърдение, че нито едно от
тези вещества не са били налични в Европа през Късния палеолит,
образуват същината на критиките на Бан и Хелвенстън. Както стана ясно
в 8 глава, обаче (и както ще бъде демонстрирано по-подробно в При-
ложение II, вж. по-нататък), ДНК и други данни, а също и мненията на
специалистите потвърждават, че халюциногенната гъба Psilocybe semila-
nceata е местен вид от Стария свят, който би трябвало да е бил наличен в
Европа през Късния палеолит. Следователно, противно на твърденията на
Бан и Хелвенстън, не можем да изключим възможността тя да е била
халюциногенният агент, който е вдъхновил пещерното изкуство. Напро-
тив, тя изглежда много правдоподобен кандидат. Освен това видяхме, че
около 30 други вида съдържащи псилоцибин гъби, също така местни за
Европа, биха могли не по-зле да са послужили като агенти, предизвикали
транса на шаманите в изрисуваните пещери. Фактът, че халюциногенни-
те свойства на тези видове бяха преоткрити едва сравнително наскоро, не
ни казва нищо относно тяхната употреба или евентуална употреба от
ловците и събирачите от времето на Късния палеолит. Подобно на ловците

522
и събирачите от всички епохи и райони на света, вероятно и те са имали
далеч по-добри познания от нашите относно медицинските и другите
свойства на тамошните растения и гъби.
ПРИЛОЖЕНИЕ II
PSILOCYBE SEMILANCEATA - ХАЛЮЦИНОГЕННАТА ГЪБА,
РАЗПРОСТРАНЕНА В ЕВРОПА

От проф. Рой Уотлинг, офицер на Ордена на Британската империя,

носител на медала „Патрик Нийл“, присъждан за изследвания в ми-
кологията
Въпреки че в наши дни хашоциногенната гъба Psilocybe semilanceata е
широко разпространена в Европа, съществуват твърдения, че тя не е
древен местен вид за континента, а е била пренесена от Новия свят след
началото на презатлантическите контакти в края на XV в. Проф. Уотлинг
разследва тези твърдения и дава мнението си за произхода на вида.
Psilocybe semilanceata, на английски наричана с разговорното име Lib-
erty Cap — отнасящо се за шапката, която прилича на каските на
френската пехота от времето на Първата световна война (и датиращо
отпреди появата на обобщаващия термин „магическа гъба“), - е добре
позната на естествениците и гъбарите, а в последно време и на хората,
които се интересуват от диви наркотични растения. От научна гледна
точка тя принадлежи към basidiomycetes — група, която включва и
дървесни гъби, пърхутки и други подобни в допълнение към гъбите,
наричани мухоморки. Вътре в тази група Psilocybe semilanceata се
помества в Cortinariales, заедно с култивираната гъба, а тя принадлежи
към семейство Strophariaceae.
Psilocybe semilanceata е добре определена като вид и според насто-
ящите представи принадлежи на сравнително малък род, дори и след
като наскоро последният беше разширен от Нурделус (1995). Въпреки че
е добре позната, P. semilanceata не е особено характерна за рода, ако
вземем предвид всички други видове по света. Повечето от неевропей-
ските видове са били описани като нови за науката през предпоследното
половин столетие от хора, които активно се занимават с
документирането на халюциногенните таксони.
Гусман (1983) е автор на монография върху видовете по света и е раз-
гледал материалите за P. semilanceata от почти всички европейски
страни, както И от Австралия, Чили и Северна Америка. Гъбата е била
регистрирана много пъти от европейски автори, откакто е описана
формално от шведския ботаник Елиас Фрийс през 1838 г. И наистина, P.
semilanceata е била обект на екологични изследвания през последните
години, като беше направен молекулярен анализ, който показва
единство вътре в таксона. Само че е много важно това, че Стамец (1996),
който написа монография върху халюциногенните гъби, я е регистрирал

523
единствено на север от Каскадните планини в САЩ, от Северна
Калифорния до Британска Колумбия - през есента и началото на зимата,
- както и понякога в Орегон и Вашингтон през пролетните месеци.
Когато бъде съпоставен с европейския, ареалът на разпространение
съвпада с този на много други организми. Напротив - източните части
на САЩ се свързват с умерените и субтропичните райони на Азия.
Чарлс Пек, авторитетният пионер на американската микология, е
регистрирал P. semilanceata и посочва, че се среща в тревистите равнини.
Само че, което е твърде нехарактерно за него, не е запазил никакъв
материал. В хода на неговата кариера му изпращали материали от
всички краища на Северна Америка, така че е възможно да си е
помислил, че гъбата е често срещана в Америка, ако сред екземплярите,
получени от контрагентите му, имало и такива от Запада. Само че
проучването на екземплярите в неговия хербарий в Олбъни потвърди,
че той е объркал P. semilanceata с вида, който по онова време е бил
известен като Psilocybe foenisecii. Понастоящем последният вид е
известен като Panaeolus или Panaeolina fdenisecii, в зависимост от
съответния авторитет. Независимо от поместването й в този род, гъбата
е сходна с тези, които са включени в друго семейство гъби, напълно
различно от Strophariaceae. Така че старите данни за P. semilanceata от
източните части на Северна Америка са или изключително ограничени,
или напълно объркани. Странно като за гъба, която се смята за често
срещана! Не е ли така?
Във Великобритания P. semilanceata се среща от най-северните
острови Оркни и Шетланд, включително дори някои по-малки
необитаеми островчета в архипелага, и от Хебридите, включително
далечния Сейнт Килда, до най-източните и най-западните краища на
Южна Англия. Смята се за местна за тези острови. Открива се в
полуестествени тревисти общности, често оставени некултивирани дори
в историческата епоха, а може би дори откакто са се формирали след
разчистването на горите.
Р semilanceata е също така широко разпространен вид в Европа, като
разпространението му достига най-северните части на континента,
както и Ферьорските острови - това се потвърждава от публикуваните
данни, собствените проучвания на автора и тези на неговите колеги от
Норвегия, Швеция, Дания и Холандия, включително и от такива, които
са автори на монографии за Psilocybe в техните страни. Всички са
съгласни, че няма нищо, което да подсказва, че P. semilanceata не е
местна за Европа. Еднаквостта на гъбата навсякъде в ареала й на
разпространение се подкрепя от малките морфологични разлики или
липсата на такива между колекциите от различните региони, както и от
молекулярните изследвания. Последните показват, че няма разлика в
участъците ДНК, изучени при екземпляри от Шотландия и Испания
(Watling и Martin, 2003).

524
 P. semilanceata демонстрира същата еднаквост и в други големи части
на света. Възможно е да е била привнесена в Австралия, но откриването
й във високопланинските тревисти равнини на Нова Зеландия изисква
внимателна интерпретация. В Европа, както и в Нова Зеландия, P.
semilanceata е характерен за тревисти местности вид, с предпочитания
към места, където има високи количества азот. Само че тя не расте
върху изпражнения (много близката прешленеста P. fimetaria е
запълнила тази ниша на обитаване). Въпреки че често се свързва с
хълмисти и низинни пасища, където пасат домашни животни (говеда,
овце или дори коне), P. semilanceata се среща и на затревени горски
поляни и в шубраци, където често се срещат елени. Очевидно се е
разпространила от подобни места по ливади и морави, т.е. по-близо до
човешки селища, а в Шетланд са събрани данни за преместване на хора
и Psilocybe, свързано с петролната индустрия.
Никъде в своя ареал P. semilanceata не демонстрира експлозивната
експанзия, която обикновено се свързва с новопоявил се вид, като
например лъжливия трюфел Paulocotylis във Великобритания, нито пък
разпространение и експанзия вследствие на наличието на нов субстрат,
както може да се види през последните 40 години с разпространението на
север на типичната за южните райони Schizophyllum. Понастоящем вече
всички познаваме бързото разпространение на организма причинител
на Dutch Elm disease, Ceratocystis ulmi — след като беше привнесен в
страната с импортен дървен материал. Разбира се, исторически връзки
между Испания и Великобритания е имало, но за да бъде вярна
хипотезата, че P. semilanceata произхожда от Северна Америка, то тогава
всички сходства между екземплярите от двете страни трябва да са
отразени и в ДНК на северноамериканските екземпляри. Вместо това
наличната информация от Северна Америка показва няколко различия
с европейския материал. За нещастие, макар да разполагаме с изсушени
екземпляри, които да потвърдят европейското развитие, такива
очевидно липсват за колекциите от Новия свят, които са въведени в
Международната генна банка. Съответно не можем да направим
проверка, тъй като, както стана ясно по-горе, има някои обърквания в
идентичността на екземплярите Psilocybe в чужбина. И все пак
демонстрираните разлики показват, че популациите в Стария и Новия
свят са били разделени за много по-дълго време, тъй като подобни
различия едва ли могат да се появят за период от няколко века.
В Южна Америка P. semilanceata се среща доста рядко и разполагаме с
малко данни. Всъщност изследователите изрично отбелязват отсъстви-
ето й, като се изключи Чили. Със сигурност, ако гъбата толкова лесно се
прехвърляше от континент на континент, Южна Америка би била
чудесно място това да се прояви, тъй като испанските колонисти са
много активни там. Ако случаят не е такъв, то това подкрепя данните,
че Psilocybe semilanceata е местна за Европа.

525
 Цитирана литература
Guzman, G. ‘The Genus Psilocybe’ — B: Beih. Nova Hedw. 1983, 74:1-439.
Noordeloos, M. Notulae ad Floram Agaricanum Meerlandicum XXII, ‘Psilo-
cybe & Pholiota’-B: Persoonia, 1995,16:127-129.
Sowerby, J. Coloured figures of English Fungi or Mushrooms. R. Wilks,
Chancery-Lane, London, 1815.
Stamets, P. Psilocybe mushrooms in the world. Ten Speed Press, Berkeley,
California, 1996, p. 245.
Watling, R., M. Martin. ‘A sequestrate Psilocybe from Scotland’ — B: Bot.
J. Scotland, 2003, 55:245-248.
ПРИЛОЖЕНИЕ III
ИНТЕРВЮ С Д-Р РИК СТРАСМАН

Рик Страсман живее и работи като психиатър в Западно Ню Мексико и

е клиничен доцент по психиатрия в Медицинското училище към
Университета на Ню Мексико. Той е публикувал почти 30 рецензирани от
специалисти статии и е бил рецензент на няколко списания за
психиатрични изследвания. Бил е консултант на Администрацията за
храните и лекарствата на САЩ, Националния институт за употреба на
наркотици, Болниците на администрацията за ветераните,
Администрацията за социалното осигуряване и други щатски и местни
агенции. Клиничните изследвания на д-р Страсман в Университета на Ню
Мексико включват проучване на функцията на епифизния хормон ме-
латонин, при което неговият екип е документирал първата известна роля
на мелагонина в човешкия организъм. Както видяхме в 11 и 18 глава, той
освен това е започнал първото ново одобрено и финансирано от
американското правителство изследване върху въздействието на
халюциногенни вещества върху хора, провеждано в Северна Америка от
повече от две десетилетия насам. Резултатите от него са публикувани в
неговата важна и провокираща мисълта книга „ДМТ - духовната
молекула“ (Strassman, Rick. DMT: The Spirit Molecule. Park Street Press,
Rochester, Vermont, 2001). Взех това интервю през май 2005 г.
Греъм Хенкок: За мен най-интригуващият аспект на вашите
изключително интересни проучвания върху ДМТ е свързан с подробните
разкази на вашите доброволци, описващи срещи с някакви „същества“,
както и последствията, които тези разкази могат да имат за една преценка
на естеството на действителността, направена с отворен разум. Вие
изтъквате поразителните сходства между разказите, записани от вас след
сеансите с ДМТ, и срещите с „извънземни“, описани на Джон Мак (и други)
от хора, шито вярват, че са били отвлечени от НЛО. Освен това вие
вероятно знаете за множеството почти идентични истории за срещи с
„елфи“, „феи“ и т.н., шито се съдържат във фолклора и етнографските

526
документи, както и за шаманските срещи с различни ,духове“. Тъй като
знаем, че преживяванията на вашите доброволци са били „халюцинации“,
според конвенционалното определение няма да е шй знае какъв скок да
заключим - както самият вие предполагате за „извънземните“, - че и
другите категории много подобни преживявания може би също са били
халюцинации. Ако това е така обаче,

527
 то могат ли господстващите научни теории за това как мозъкът
„измисля“ сложни халюцинации (от спомени, житейски опит и т.н.) да
обяснят толкова големия брой прилики в на пръв поглед „нереални“
преживявания, описани от толкова много различни хора от толкова
различни културни среди и исторически епохи?

Рик Страсман: В случая основният проблем зависи от това дали човек

вярва, че всички тези феномени са генерирани вътрешно, или че са въз-
приети отвън, или че са някаква комбинация от двете. Очевидно мозъкът
се влияе от личните преживявания. Сякаш посредством личния опит мо-
зъкът усвоява определен език - сдобива се с възприятиен, емоционален и
познавателен речник, — основаващ се на това, с което сме влезли в
контакт, както и на ограниченията на „хардуера“ и „софтуера“ в мозъка.
Като имаме това предвид, вече е възможно да погледнем в по-общ план
въображаемите преживявания, които хората могат да имат под
въздействието на психеделични вещества. Макар че със сигурност има
„освобождаване“ на по-рано или по принцип потискани образи, мисли,
чувства и други подобни - особено при малки дози наркотици или при хора
с намалена чувствителност към тях (по биологични или психологически
причини), - все пак в по-нисши части на мозъка, където въпросните
вещества могат да отведат нашето съзнание, биха могли да се случат и
други неща. С други думи, ние сме принудени така да облечем в плът
външните сили, същества или влияния, които иначе може би са невидими
за нас, че да сме в състояние да ги възприемем. Това е в съгласие с нещо,
което е било предположено от много хора - че ангелите, демоните, гномите,
елфите, джуджетата и т.н. са подобни „същества“, които обаче се явяват в
облик, който е предопределен или повлиян от културни или личностни
фактори. Подобно на корабите на капитан Кук, които туземните племена в
Южния Пасифик или възприемали като големи океански вълни, или
изобщо отказвали да ги видят. В крайна сметка успели да възприемат ко-
рабите в реалния им вид едва след като стигнали до тях и ги докоснали.
И така, благодетелните същества могат да бъдат възприети като „ан-
гели“, зловредните сили като „демони“. Странни сили приемат странни
образи и емоционални окраски. Те се преливат в специфични за индивида
или обществото форми и валентности, които предават естеството на силите
или информацията, които представят или предават.
Наркотици като ДМТ биха могли да предоставят достъп до тези сили и
същества, .след което нашите личностни и културни особености да се
задействат като един вид призма, през които ги виждаме. В този момент
може да се окаже важна религиозната, етичната и моралната подготовка.
Необходимо е да имаме колкото се може по-неопетнена личност и психика.
Без значение колко силен е наркотикът, ако той работи върху омърсено,
алчно и садистично ниво на съзнанието ние няма да можем да видим неща,
които са достъпни за хора, работили върху себе си в продължение на
десетилетия. И веднъж щом се „спуснем“ от това извисено ниво на съз-
нанието, нещата, които можем да си спомним и да приложим на
практика,
529
34. Свръхестественото
със сигурност зависят от съществуващата до този момент структура и ор-
ганизация на личността.
Всъщност аз не поддържам обяснението на преживяванията на моите
доброволци като „халюцинации“. Опитвам се да направя избор от
различни възможни и относително правдоподобни модели, с които да си ги
обясня.
Само че се сблъсках с проблеми, когато се опитах да обясня прежи-
вяванията им като нещо различно от това, което на пръв поглед бяха. На
първо място, повечето доброволци описаха това, което са преживели, като
по-истински от действителността — по-интензивни от визуална гледна
точка, по-силни в емоционален план, по-дълбоки в познавателна и духовна
перспектива от всичко, което им се е случвало някога. Освен това те почти
единодушно заявиха, че никога не биха могли да си представят, измислят,
изобретят или халюцинират подобни преживявания.
Аз наистина започнах с модела на „халюцинациите“, т.е. „това са ваши-
те мозъци под въздействието на ДМТ“. Само че доброволците отхвърлиха
тази теория като нереалистична — „Как е възможно да има мозъчни
центрове за толкова сложно организирани сюжети, видения и послания?“.
След това опитах фройдисткия модел за подсъзнателното: че преживяното
от тях е от естеството на символното представяне на неизразени пориви,
импулси, чувства и други подобни. Доброволците се присмяха и на това.
Предложих им юнгиански модел, според който виденията им изобразяват
архетипни конструкции. Отново неуспех. В някои случаи виденията,
изглежда, изпълняваха много от критериите за сънища и не срещнах
големи проблеми с това да насоча доброволците по този път - да
изследваме каква роля играят „сънищата“ в техния живот. Този тип
преживявания обаче бяха доста редки.
Накрая реших да се отнасям към преживяванията като към това, което
на пръв поглед бяха, т.е., ако доброволците виждаха и взаимодействаха със
същества от, както изглежда, други измерения на действителността, то аз
приемах, че е така. С други думи, престанах да се опитвам да си обясня
преживяванията им като нещо различно от това, което бяха. В резултат
доброволците започнаха да ми доверяват все повече и повече неща за из-
ключително странния характер на техните преживявания под въздействие-
то на ДМТ. Освен това можех малко по-лесно да поема отговорността и да
работя по-добре с преживяванията на доброволците, тъй като между тях,
изглежда, имаше толкова общи неща.
И ако наистина бяха това, което изглежда бяха, то къде биха могли да се
помещават подобни реалности? Едва тогава си позволих да мисля, че ДМТ
осигурява портал към алтернативни измерения на действителността -
може би паралелни вселени или тъмна материя, с които спекулирам доста
свободно в книгата.
Греъм Хенкък: Продължавате ли да сте отворен за тази хипотеза и
дали сте готов да доразвиете проблемите, които тя поражда пред научното
разбиране на естеството на действителността и съзнанието?
Рик Страсман: Чувствам се дори по-свързан с тази идея, отколкото бях
преди. Точно сега основният проблем пред това да проверя и разширя теориите
си е липсата на техническо оборудване - с изключение на нашите умове/ мозъци
- което да потвърди съществуването на подобни феномени извън 529
пространствено-времевия континуум. Ако бихме могли да фотографираме нещо
подобно, то бихме могли да постигнем някакво съгласие относно тях- ното
съществуване. При все това аз съм много впечатлен от сходствата, които
наблюдавам в разказите на нашите доброволци, както и в големия брой
описания, които получих впоследствие от хора, които бяха имало подобни
преживявания, под въздействието на психеделични вещества или спонтанно и
без наркотици - може би резултат от повишени нива на произвеждания от
мозъка ДМТ, получени вследствие медитация, стрес, безсъние и пр.
Научният метод генерира научно познание. През 70-те години Чарлс Тарт
написа за сп. „Сайънс“ една малка спретната статия относно „науките на спе-
цифичните състояния“. В нея той описва изискванията за „учените на специ-
фичните състояния“, които биха изследвали различни състояния на съзнанието
с помощта на фундаменталните инструменти на научния метод: полеви данни,
основаващи се на „анекдотни“ разкази, генериране на хипотези, експерименти,
събиране на още данни, ревизиране на теориите въз основа на нови данни и т.н.
Така могат да се обучат група учени, които да станат специалисти в работата с
тези „лаборатории“. Само че в този случай Тарт препоръчва изучаването на
състоянията на съзнанието с промяна на научния метод, а не на обективната
външна реалност. Мисля, че ще попаднем в подобна ситуация, ако заменим
„състояние на съзнанието“ със „състояние на действителността“.

Греъм Хенкок: Противопоставяте се на биологичния редукционизъм,

проповядван от много учени, с една важна идея, която освен това е занимавала -
наред с всички останали - и Уилям Джеймс, и Олдъс Хъксли, и Алберт Хофман.
Това е идеята за мозъка като приемник, който може така да бъде пренастроен от
някои халюциногени (и чрез други техники), че да улови различни вълни - тези
на една много по-широка реалност от тази, която обикновено е достъпна за
сетивата ни. Познавате ли някакви доказателства в рамките на господстващата
материалистическа и емпирична научна парадигма, които да могат да
опровергаят модела на „приемника“? Ако не, то според вас на каква основа
толкова много представители на официалната наука се отнасят така
пренебрежително към халюцинациите и твърдят с такава жар, че съдържащата
се в тях информация не може да е достоверна?

Рик Страсман: Това почти попада в областта на „философията на

науката“, за която не знам много. Сигурен съм, че някой би могъл да „обори“
модела на приемника с помощта на материалистически аргументи. Тъй като
една подобна теория попада извън сферата на това, което „знаем“ или което е
„реално“, то значи не може да бъде. Това ми се струва твърде незрял подход
към нещата, който самата наука вече е опровергавала безброй пъти в хода на
историята. Това е точката, в която науката се превръща просто в поредния
агент на злонамерената употреба на фундаментализма.
Моделът, на приемника е точно това: мозъкът приема информация на
нивото, на което се е случил да бъде настроен в конкретния момент.
Очевидно съществуват примери за обективно техническо оборудване,
което променя това, което можем да видим: микроскопът, очилата за
нощно виждане, радарът, телескопът. Медитацията е „субективна“
техника или инструмент, който изглежда сравнително стабилно установен
като метод, посредством който можем да изживеем неща, недостъпни за нас
при
530 нормални обстоятелства. Същото се отнася и за т.нар. biofeedback, при
който биваме обучавани с помощта на машина да „чувстваме“ различни
психологически функции, за които по-рано се е смятало, че са извън обсега
на нашите възприятия.
Теориите относно психеделичните вещества, които ни предоставят още
по-голям обхват на достьпното за възприятията, са просто разширения,
макар и донякъде радикални, на нещо, което вече присъства в нашия нау-
чен биомедицински светоглед.
Това, което е забележително в ДМТ, е, че става дума за ендогенно
вещество — собствената психеделична субстанция на мозъка. И именно
фактът, че е в състояние да предизвиква подобни удивителни и
разтърсващи преживявания, прави теоретизирането на ролята му в
човешкото съзнание толкова привлекателно.

Греъм Хенкок: Друг модел, който разглеждате, е, че „ние активираме

някои заложени в мозъка места, които предизвикват в мозъка определени
видения и усещания. Как би било възможно иначе толкова много хора да
описват едни и същи преживявания: насекомоподобни или подобни на
влечуги същества?“ (DMT- The Spirit Molecule, с. 200). Но вие очевидно
виждате и много проблеми и с този „заложен“ модел и на същата страница
си задавате още един въпрос: „Как би могъл някой да повярва, че има в
мозъка ни образувания, които — щом ги активираме - ни заливат с образи
от срещи с някакви същества, експерименти и препрограмиране?“. Какво
бихте казали по този въпрос днес? В крайна сметка масово се твърди - и
почти без да предизвиква възражения, - че т.нар. ентоптични феномени се
явяват на всички хора в определени променени състояния на съзнанието,
тъй като са „заложени“ в структурата на нашата нервна система. Защо да
не е възможно и много по-сложни преживявания - като описаните от
вашите доброволци - също да са по някакъв начин „заложени“?

Рик Страсман: Ентоптичните феномени са частиците информация, от

които се създават по-сложни конструкции. Може да се окаже, че трябва да
обърнем всичко с главата надолу. Не мозъкът да конструира ума, а умът да
конструира мозъка. С други думи, ентоптичните частици в мозъчната
структура да са точно това, от което умът има нужда, за да изобрази фено-
мена, до който е получил достъп.
Аналогията с телевизора е много подходяща и в това й превъплъщение
дължа благодарност на моя приятел и учител Рупърт Шелдрейк. Можем да
разглобим един телевизор и да проучим начина на действие на всеки
транзистор и прекъсвач. Само че не можем да обясним програмите, които
постъпват през телевизора, като разберем работните механизми на всяка
съставна част.
Всички имаме ДНК, митохондрии, тъкани и клетки. Само че те са
сглобени по много специален начин, за да образуват органи и крайници, а
последните са сглобени по много особен начин, за да съставят човешкото
тяло. Но дори и тогава то си остава просто тяло - безжизнен къс месо. Без
обединяващия принцип, който оживява и направлява цялата тази
материя, всъщност няма кой знае за какво да говорим. По същия начин и
ентоптичните частици, за които хората вярват, че са заложени в мозъка,
биха съществували в абсолютен вакуум, освен ако не са организирани и
направлявани по подходящия начин, така че да достигнат до нае като 531
халюцинирани преживявания.

Греъм Хенкок: Нека малко разширим гореказаното. Можете ли да си

представите някакъв еволюционен процес (в хода на между петте и седемте
милиона години човешка еволюция, изминали от последния ни общ
предшественик с шимпанзетата), който би имал капацитета да заложи в
нервната система на всички хора „образи от срещи с някакви същества,
експерименти и препрограмиране“? За мен това е един от основните проб-
леми с теорията за „заложената информация“, която се цитира толкова
често, все едно може да обясни всички сходства. Ако тази информация е
изконно заложена в нас, то тогава как, кога и защо е станало това?

Рик Страсман: Този механизъм, да го наречем „през щита на ДМТ“,

изглежда, е заложен във всеки бозайник, който е бил изследван. ДМТ съ-
ществува в мозъка, кръвта и гръбначната течност на хора, мишки,
плъхове, други примати и т.н. Освен това ДМТ е открит в огромен брой
растения. А също и в риби. В безгръбначни.
Нито една заслужаваща внимание религия не отхвърля духовната
природа на всичко съществуващо на света, включително на растенията,
животните, минералите, космоса, времето, светлината/енергията и вас
самия. Поне в рамките на материалния биологичен свят ДМТ, изглежда, е
връзката, действеният механизъм, посредством който тази духовна
природа се изявява и посредством който божествената връзка, изглежда, е
възможна- поне при някои обстоятелства.
Бог иска от нас да сме набожни. И така, бидейки близо до Бог, ние
можем да се научим да му подражаваме. Може би ДМТ е един от начините,
чрез които можем да общуваме с Бог много по-наситено - за добро или зло.

Греъм Хенкок: Виждате ли някакъв начин, по който предизвиканите

от ДМТ преживявания биха могли да бъдат описани като „адаптивни“ в
рамките на конвенционалната представа за еволюцията?

Рик Страсман: Този въпрос има отношение към проблема, върху

който размишлявам вече от няколко години - каква е
еволюционната/адаптивната роля на ендогенния ДМТ? Преди Няколко
години бях помолен да напиша отговор на статията на Карл Янсен в
„Джърнъл ъф Ниър Дет Стьдис“, посветена на неговата теория за това, че
едно подобно на кетамина съединение играе определена роля в
изживяванията в състояние на клинична смърт. Карл е мой колега и добър
приятел и двамата доста сме се чепкали за тези идеи.
Доколкото разбирам, Карл предполага, че подобни съединения като
предполагаемата ендогенна кетаминоподобна субстанция действат като
кетамина, който има неврозащитно въздействие върху мозъка, когато той
страда от липса на кислород в клинична смърт. Освен това кетаминът сам
по себе си има силно психеделично действие. Карл предполага, че кетами-
новидните ендогенни вещества предизвикват преживяванията в състояние
на клинична смърт като страничен ефект на основната си роля - която е да
защитава мозъка от вредни последствия при травматични събития.
Струва си да споменем, че първоначалните съобщения за подобни кета-
миновидни
532 ендогенни съединения не бяха повторени.
 Въпреки това, склонен съм да повярвам в обратното, т.е., че ДМТ и по-
добните му предизвикват подобни психеделични преживявания в състоя-
ние на клинична смърт, тъй като именно това нашето съзнание изживява в
този момент - това е, което виждаме, чувстваме, чуваме и мислим, когато
умираме, а ДМТ е щитът, през който това се случва. И вместо ДМТ да
предизвиква празно и тъмно състояние на „нищост“ - нещо, което според
някои хора настъпва след смъртта, - той създава нещо напълно противопо-
ложно. И аз вярвам, че това би могло да се дължи на факта, че това, което
се случва, е точно обратното. Така да се каже, когато тялото се отправи по
пътя към смъртта, съзнанието го напуска на крилете на ДМТ. Ето това се
случва и това е механизмът, посредством който се случва.
Бях ясен, надявам се. Преживяванията в състояние на клинична смърт
не са халюцинации — това се случва, когато умираме. Това преживява на-
шето съзнание. Как е възможно иначе да се наблюдава толкова хомогенно
съобщаване на подобни преживявания в различни епохи и култури? Как е
възможно да става дума за артефакт? Колко още доказателства са ни нуж-
ни? Щеше да бъде много по-мило просто да ни позволят да заспим и да
угаснем, ако това беше функцията на съединенията, които облекчават на-
стъпването на смъртта. Напротив, смъртта, изглежда, не се случва така и
ДМТ ни пренася през нея, когато стигнем до този преход.
Греъм Хенкок: По този въпрос вие пишете (в Entheogens and the Future
of Religion, 158-159) следното: „Защо всички ние имаме ДМТ в мозъка?
Защо трябва да има съставка, която - когато ни бъде инжектирана (или я
произведем) - поражда усещания за „извънземен контакт“, смърт,
космически пътувания и други необичайни ефекти? Само че подобни въ-
проси не се задават за силиция в компютърните чипове. Просто силицият
присъства в компютърните чипове, тъй като върши работа - това е най-
добрата молекула за съответната функция. По същия начин и ние имаме
ДМТ в мозъка, защото върши работа. Той и най-добрата молекула за съот-
ветната функция — да пренастройва възприятийните способности на мозъ-
ка спрямо различни нива“. В който случай еволюционният въпрос, който
трябва да си зададем, е следният: „Защо ще ни трябват подобни способно-
сти, ако конвенционалният научен модел за действителността е верен?“.
Рик Страсман: Нашият котвенционален научен модел за действител-
ността е верен, но за това ниво на действителността. И ако вземем предвид
ендогенността на ДМТ и естеството на неговото въздействие, можем да раз-
ширим този конвенционален модел в нещо, за което понастоящем се смята,
че са неконвенционални светове - същите светове, които по-рано са били от
компетенцията на религиозните, духовните и шаманските дисциплини.
Според мен един от проблемите при работата с ДМТ и със
заключенията, до които съм достигнал, е, че те не пасват особено добре в
нито един светоглед- поне не и в научния и религиозния. А Ню Ейдж -
светогледът игнорира реалните опасности, които се крият и в духовните, и
във физическите нива.
Научният модел се ограничава като общо с обективната
действителност, въпреки че някои от текущите процеси във физиката и
астрономията сами по себе си са доста психеделични. Те обаче не са успели
да се просмучат кой знае колко успешно в ежедневния език и мислене, да
не говорим за психиатрията. И фактът, че тези идеи предполагат 533
безтелесни и нефизически нива на съществуване - които обикновено биват
наричани „духовни“,
— кара колегите ми или да настръхват (в най-лошия случай), или
бързо да губят интерес (което се случва най-често).
Също така фактът, че ДМТ позволява едно сравнително надеждно про-
никване в състояния на съзнанието или нива на действителността, които
до този момент са били запазена територия на религиозните организации и
доктрини, настройва враждебно членовете на подобни институции. Вече
няма нужда от учение, молитви и обети, от особени дрехи и прически, от
специални поклони и ръкостискания.
Ще ми се да имаше някакъв начин да запълним тези пропасти. Защо да
не вземем най-доброто и от двата свята? Иначе казано, научната
методология с начина, по който е овладяла физическия/естествения свят
(разбирай достъп до ДМТ), и етичните/моралните постижения, до които е
достигнала религията?
Греъм Хенкок: Имали ли сте възможност, след публикуването на
„ДМТ - духовната молекула“, да развиете хипотезата си, че „преживява-
нията с отвличания от извънземни са станали възможни благодарение на
високи нива на ДМТ в мозъка“? Имали ли сте някога възможност
директно да сравните бележките си с тези на Джон Мак - преди трагичната
му смърт при катастрофа миналата година?
Рик Страсман: Джон смяташе, че има поразителни сходства, и мисля
че може би щяхме да постигнем съгласие да направим съвместно изслед-
ване, при което да дадем ДМТ на някои от неговите пациенти - за да опре-
делим доколко двата феномена са близки. Само че събитията не позволиха.
Не продължих тези изследвания. Много от бележките, които получих от
различни хора след излизането на книгата, потвърждават моята хипотеза -
т.е. много хора, които са имали преживявания със спонтанни „контакти
със същества“, изглежда, са преминали през нещо, което би било
неразличимо от последствията от голяма доза ДМТ в нашето клинично
изследване.
Някои хора се обявиха срещу, моята теория, като изтъкват отсъствието
на физическата „стигма“ от отвличането и сравнително редките (всъщност
почти липсващи) описания в литературата, в които се явяват типичните
„сиви същества“.
По въпроса с белезите съм стигнал до хипотезата, че вероятно има
определен спектър от „срещи“ - от чисто съзнание-със-съзнание до чисто
тяло-с-тяло. Може би при последните се появяват и белезите, но по
отношение на тях разполагам с най-малко познания и мнение. Срещите от
типа съзнание-със-съзнание обаче би трябвало лесно да могат да бъдат
предизвикани посредством ДМТ.
Що се отнася до относителното отсъствие на „сиви същества“, няма
нищо, което да пречи на тези същества да нахлузят някакви други дрехи!
Г. Хенкок: В „ДМТ - духовната молекула“ вие питате: „Какво ще се
случи с изучаването на духовните сфери, ако посредством ДМТ получим
надежден достъп до тях?“. Интересно ми е какво според вас ще се случи?
Рик Страсман: Не съм сигурен какво ще се случи. Мисля, че ще дойде в
повече
534 на фундаменталистите във всички религии и те или ще се опитат да
го спрат, или ще го игнорират. Ще дойде в повече и на учените фундамен-
талисти - т.е. на тези учени, които не правят разлика между това, което се
знае в момента, с всичко, което е възможно и може да се докаже като
вярно.
За хората, които проявяват интерес, това би могло да революционизира
нашето разбиране за духовните светове и съответно може да има
благотворно развитие върху еволюцията ни като вид. Само че точно в
момента злото, изглежда, е събрало големи сили, и то основно като прилага
черно-белия фунда- менталистки подход към действителността. Сенки,
нюанси и дори шокиращо очевидни противоречия на фундаменталисткия
светоглед нямат особен шанс, когато са изправени пред толкова
многоброен противник, който се бои от тях.
Не че ще научим нещо, което вече да не сме били подготвени да научим -
ако твърде много излиза от нашата сфера, просто няма да го видим, чуем
или разберем. Именно затова духовната, религиозната и шаманскага
подготовка са толкова важни -трябва да сме готови да възприемем най-
сгранниге и най-неочаквани феномени и информация. А в духовните
светове няма нищо, което да е изконно добро. Със сигурност съществуват и
тъмни духовни сили. Не искаме да бъдем прелъстени от нещо, което
изглежда обещаващо само защото е нефизическо по природа.
Ако нашето разбиране за духовните светове се революционизира, да се
надяваме, че и нашето разбиране за физическия/материалния свят ще се
развие към по-етични, общочовешки и благотворни практики. Ще е нужен
много оптимизъм и кураж.

535
 БЕЛЕЖКИ И ПРЕПРАТКИ
1. Растението, което позволява на хората да виждат мъртвите
1. Fernandez, James W. Tabernanthe Iboga: Narcotic Ecstasis and the Work of the
Ancestors — B: Furst, Peter T. (ed.). Flesh of the Gods: The Ritual Use of
Hallucinogens. Praeger Publishers, New York, 1972, c. 245.
2. Пак там, 245-246.
3. Schultes, Richard Evans Albert Hoffman, Christian Ratsch. Plants of the Gods:
Their Sacred, Healing and Hallucinogenic Powers. Healing Arts Press, Rochester,
Vermont, 2001, c. 58.
4. Моята доза беше 14 мг на килограм, общо 1,2 г.
5. Plants of the Gods, c. 112.
2, Най-голямата загадка на археологията
1. Guide de visite de la Grotte du Pech-Merle, Cabrerets-Lot. Editions du Castelet,
Boulogne, март 1999, c. 8.
2. Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson, London, 1997,
c. 197.
3. Във френската пещера Шове и италианската Фумане - вж. подробности в 4
гл.
4. Например вж. дискусията в Bednarik, Robert - В: „The Earliest Evidence of
Palaeoart“, Rock Art Research, 2003, Vol. 20, № 2, 89—135. Вж. също така
Kaufman, Daniel. „Redating the Social Revolution: The Case for the Middle
Palaeolithic“ — B: Journal of Anthropological Research, Vol. 58, 2002, 477-492.
5. Консенсусът е обобщен най-ясно в Klein, Richard G., Blake Edgar. The Down
of Human Culture. John Wiley and Sons Inc., New York, 2002.
6. The Times, London, 17 февруари 2005, цитирайки Nature от същата дата,
съобщава за откриването в Етиопия на анатомично модерни човешки
скелетни останки, датиращи отпреди 196 000 години — приблизително с 35
000 години по-древни от всички останки от хора с модерна анатомия,
откривани до този момент. Откритието е направено от екип учени от
Университета на Юта, оглавяван от д-р Франк Браун, ветеран в търсенето на
фосили.
7. Например по време на интервю с Греъм Хенкок, проведено на 13 април 2004
г. в Университета на Витватерсранд, прочутият палеоана- том Филип
Тобайъс изрази мнението, че хората може да са развили напълно модерна
анатомия още преди 300 000 години.
8. Calvin, William Н. A Brain for all Seasons: Human Evolution and Abrupt Climate
Change. University of Chicago Press, 2002, c. 39: „Homo erec- tus се е запазил
допреди около 50 000 години в Китай. Erectus е най- дълго съществувалият
вид в историята на хоминидиТе“.
9. Вж. Gee, Henry (старши редактор в „Нейчър“). „Flores, God and Cryp-
tozoology“, публикувано в интернет на 27 октомври 2004 г., http://
wwvv.nature.com/news/ 2004/041025/ful 1/041025-2.html: „Вероятно потомци
на нормални на ръст Homo erectus, пристигнали на Флорес още преди 900
000 години, островитяните избягвали [комодските] варани и ловували 536
слонове. Убийците и плячката ставали все по- малки и по-малки с всяко
следващо поколение — примери за добре известния феномен на ендемично
смаляване в малки островни популации с кръстосване вътре в групата, —
докато не се превърнали в нови видове. Homo erectus станал Homo
 floresiensis“.
10. The Times, London, 14 март 2005.
11. The Independent, London, 28 октомври 2004, 1-2, 12—13; Доукинс, Ричард -
B: Sunday Times, 31 октомври 2004 (News Review), c. 6. The Guardian, 28
октомври 2004, 1-2; Джий, Хенри, старши редактор в „Нейчър“ - В: The
Guardian, 28 октомври 2004 (секция Life), 4-6.
12. Предложените от различни специалисти дати за най-ранните неандер- талци
варират в широки граници - в рамките отпреди 300 000 години допреди 150
000 години или по-късно. Например проф. д-р Zilhao, Joao. Anatomically
Archaic Behaviourally Modem: The Last Neanderthals and their Destiny,
Drieentwintigste Kroon- Voordracht, c. 9, споменава „виждането, че
класическите неандерталци са последните представители на един вид хора,
които са населявали Европа поне отпреди 300 000 години насетне“. Krings,
Matthias, и др., „Neanderthal DNA Sequences and the Origin of Modern
Humans“-B: Cell, Vol. 90, 11 юли 1997,c. 19,твърди, че „неандерталците са
група изчезнали хоминиди, населявали Европа и Западна Азия отпреди около
300 000 допреди 30 000 години“. Tatteshall, Ian, Jeffrey Schwartz. Extinct
Humans. Westview Press, 2001, c. 176, пише следното: „Неандерталците са
обособена група хоминиди, които са населявали Европа и Западна Азия в
периода отпреди около 200 000 допреди 30 000 години“. Shreeeve, James. The
Neanderthal Enigma. Viking, New York, 1995, c. 5, заявява, че неандерталците
са се появили за първи път в Европа „преди около 120 000 години“.
Tattershall, Ian. The Last Neanderthal: The Rise, Success, and Mysterious
Extinction of our Closest Human Relatives. Westview Press, 1999, c. 120:
„Неандерталците са живели в периода отпреди 200 000 допреди 30 000
години“. Stringer, Christopher, Clive Gamble. In Search of the Neanderthals.
Thames and Hudson, London, 1994, c. 69: „Понастоящем вярваме, че „ранните“
неандерталци са се развили в Европа преди 230 000 години“.
13. Вж. дискусията в Lewis-Wiliiams, David. The Mind in the Cave. Thames and
Hudson, London, 2002, 67-96. Вж. също така Gargett, Robert H. „Grave
Shortcomings: The Evidence for Neanderthal Burial“ - B: Current
Anthropology, Vol. 30, № 2, април 1989, 157-190; Gargett, Robert
H. „Middle Palaeolithic Burial is not a Dead Issue“ - B: Journal of Human
Evolution, 1999, № 37, 27—90; Chase, Philip G., Harold L. Dibble. „Middle
Palaeolithic Symbolism: A Review of Current Evidence and Interpretations“ —
B: Journal of Anthropological Archaeology, 1987, № 6, 263—296. Въпреки
че между учените има консенсус, че „наличните данни не показват
съществуването на символна мисъл или символно поведение преди
прехода от Среден към Късен палеолит“ (Чейс и Дибъл), все пак има
твърдо отстоявани противоположни мнения относно това дали не-
андерталците са били способни на символни дейности и са се занимавали
със символизъм. Робърт Беднарик е основният застъпник на възгледите на
малцинството — че са. Вж. например неговата „Palaeoart and
Archaeological Myths“ — B: Cambridge Archaeological Journal № 2, 1,
1992,27-57. Повечето учени приемат, че неандерталците са започнали да
копират фигурите и украсените със символи сечива на анатомично и
поведенчески модерните хора след тяхното пристигане в Европа и че това
копиране е отразено в т.нар. „Шателперонски“ археологически комплекс.
Вж. Coolidge, Frederick L., Thomas Wynn. „А Cognitive and
Neuropsychological Perspective on the Chatelperronian“ — B: Journal of 537
 Archaeological Research, Vol. 60,2004, 55—73. Вж. също така дискусията в
Lewis-Williams. The Mind in the Cave, 86-87, 94—95.
14. Например т.нар. технология Howieson s Poort и пещерите при устието на
р. Класиес. Вж. Deacon, Н. J., Janette Deacon. Human Beginnings in South
Africa: Uncovering the Secrets of the Stone Age. Altamira Press, London, 1999,
93-106.
15. Крие Хеншилуд, интервюиран от Греъм Хенкок в пещерата Блом- бос, 15
април 2004 г. Вж. също така Henshilwood, Christopher, и др. „Middle Stone
Age Shell Beds from South Africa“ - B: Science, април 2004; The Times,
London, 12 август 2004 г., T4, c. 14; Henshilwood, Christopher, и др.
„Emergence of Modern Human Behaviour: Middle Stone Age Engravings from
South Africa“ - B: Science, Vol. 295, 15 февруари 2002, 1278 ff
16. За дати за присъствието на анатомично модерни хора в Австралия, вж.
Wells, Spencer. The Journey of Man: A Genetic Odyssey. Penguin, London,
2002, c. 60, 66. За цитираната (оспорвана) датировка отпреди 75 000, вж.
Bednarik, Robert. „The Earliest Evidence of Palaeoart“ - B: Rock Art Research,
2003, Vol. 20, № 2, c. 94.
17. Wells. Journey of Man, c. 66.
18. Пак там. За оспорваната възраст на най-ранното австралийско изкуство -
75 000 години -. и за дискусията относно проблемите около тази дата вж.
Bednarik. „The Earliest Evidence of Palaeoart“, c. 94.
19.Klein и Edgar. The Dawn of Human Culture, c. 8.
20.Има едно крайно гледище (свързвано с Ричард Г. Клайн, професор по
антропология в Станфордския университет, и др.), че модерното човешко
поведение се е появило в пакет преди между 50 000 и 60 000 години.
Споменатият възглед често приписва появата на този „пакет“ на някаква
неврологична промяна, но, изглежда, в голяма степен е бил формулиран от
учени, които са изследвали единствено данните от Западна Европа. По-
дългосрочните тенденции в данните от други райони не подкрепят идеята за
едновременна неврологична адаптация при целия вид. Вж. Lewis-Williams.
The Mind in the Cave, c. 96.
21.The Times, London, 17 февруари 2005.
22.Пак там.
23.Tattershall и Schwartz. Extinct Humans, c. 224.
24.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 7; „Three Dimensional Puzzles: South
African and Upper Palaeolithic Rock Art“ - B: Ethnos, Vol.
66, 2, 2002, c. 260.
25.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 7.

3. Лианата на душите
1. Boyer, Pascal. The Naturalness of Religious Ideas, цитиран в Mithven, Steven.
The Prehistory of the Mind: A Search for the Origins of Art, Religion and Science.
Thames and Hudson, London, 1966, 174—175: „Бойър обяснява, че вярването в
нефизически същества е най-обединява- щата черта на религиите и може
наистина да се окаже универсална. Всъщност от излизането през 1871 г. на
„Примитивните култури“, класическия труд на Е. Б. Тайлър, идеята за
нефизическите същества се възприема едва ли не като дефиниция за
религия“.
2. Вж. дискусията в Knight, Chris — В: Cambridge Archaeological Journal, 12:1,
538
2002, c. 89.
3. Тук могат да бъдат цитирани десетки заглавия, но за кратък преглед вж.
Furst, Peter (ed.). Flesh of the Gods: The Ritual Use of Hallucinogens. Praeger
Publishers, New York, 1972. В този сборник вж. най-вече La Barre, Weston.
„Hallucinogens and the Shamanic Origins of Religion“, 261—278. Вж. също
Furst, Peter T. Hallucinogens and Culture. Chandler and Sharp Publishers, 1988.
4. Например вж. Ludwig, Arnold M. „Altered States of Consciousness“ - B: Tart,
Charles (ed.). Altered States of Consciousness. Harper, San Francisco, 1990, 19-
22.
5. По-пълна дискусия е предложена в 7 гл.
6. Например вж. Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and
Hudson, London, 2002. Clottes, Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of
Prehistory: Trance and Magic in the Painted Caves. Harry N. Abrams, New York,
1998. Lewis-Williams, David. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek,
2002.
7. Lewis-Williams, J. D., T. A. Dowson. „The Signs of All Times“ -B: Current
Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, 201—245.
8. Например вж. дискусията в Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the
Jaguar: A Study of Narcotic Drugs Among the Indians of Colombia. Temple
University Press, Philadelphia, 1975, 167-181.
9. Luna, Luis Eduardo, Pablo Amaringo. Ayahuasca Visions: The Religious
Iconography of a Peruvian Shaman. North Atlantic Books, Berkeley, Cal-
ifornia, 1999.
10. Schultes, Richard Evans, Albert Hoffman, Christian Ratsch. Plants of the
Gods: Their Sacred, Healing and Hallucinogenic Powers. Healing Arts Press,
Rochester, Vermont, 2001, 124-135.
11. Narby, Jeremy. The Cosmic Serpent: DNA and the Origins of Knowledge.
Victor Gollancz, London, 1995, c. 11.
12. Schultes, Richard Evans. „An Overview of Hallucinogens in the Western
Hemisphere“ - B: Furst (ed.). Flesh of the Gods, 38-39, цитиран в Narby
- B: Cosmic Serpent, 10-11.
13. Вж. дискусията в 8 гл.
14. Lewis-Williams, David, Thomas Dowson. Images of Power: Understanding
Bushman Rock Art. Southern Book Publishers, Johannesburg, 1989, c. 60. Тук
авторите дискутират способността на бушмените сан в Южна Африка
да изпадат в транс без халюциногени, а посредством интензивен и
продължителен танц, и упоменават невропсихологическите експери-
менти, провеждани най-вече с ЛСД, на които се основава техният модел:
„Състоянието на съзнанието, предизвикано от този наркотик, фактиче-
ски не се различава от постигнатите под въздействието на широк набор
наркотични вещества, както и от състоянията, получени вследствие на
сетивна депривация, болка, ритмично движение или звук, интензивна
концентрация, хипервентилация и дори, поне в някои отношения, на
мигрена. Това означава, че бушменските шамани не са зависели
толкова много от халюциногените, колкото това е при други шамани по
света. Все пак техните преживявания са били подобни на тези на
другите шамани, както и на виденията на западни доброволци, които
участват в невропсихологически експерименти“.

4. Териантропия
1. За общ преглед, вж. Whitley, David S. (ed.). Handbook of Rock Art Research.
539
 Altamira Press, Walnut Creek, CA, 2001.
2. Проблемът може би се свежда до това, че в тези области трябва да се
извършват повече праисторически археологически проучвания. Whitley
(Ed.), Handbook of Rock Art Research, 760—823.
3. Където има запазени етнографски документи е ясно, че голям дял от
изкуството е мотивирано от духовни цели. При други култури обаче
употребата му е изцяло светска и практична.^ж. Whitley (Ed.). Handbook
of Rock Art Research, c. 312.
4. Lewis-Williams, J. D., T. A. Dowson. „The Signs of All Times“ — B: Current
Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, 201 ff.
5. Например и Пусен, и Леонардо са закодирали в картините си тайни
послания.
6. Science, Vol. 290, 20 октомври 2000, с. 419.
7. Clottes, Jean. Return to Chauvet Cave Excavating the Birthplace of Art: The First
Full Report. Thames and Hudson, London, 2003, 32—33.
8. The Guardian, 19 октомври 2000. Science, Vol. 290, 20 октомври 2000, c. 419.
9. Вж. 3 гл.
10. Clottes. Return to Chauvet Cave, c, 170.
11. Clottes Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory: Trance and
Magic in the Painted Caves. Harry N. Abrams, 1998, c. 45. Clottes. Return to
Chauvet Cave, c. 170.
12. Clottes. Return to Chauvet Cave, c. 170. Спорно е дали в този случай ефектът е
получен чрез наслагване на котката върху човешкия образ.
13. Разкопките в Гайсенкостерле са разкрили паднала от тавана плоча,
погребана в седименти на повече от 30 000 години. Но плочата има следи от
черна, червена и жълта боя, но не може да се различи конкретен образ.
14. Шестнайсет идентифицируеми скулптирани изображения отХохлен- щайн-
Щадел, Гайсенкостерле и Фогелхерд: вж. Dowson, Thomas A., Martin Porr.
„Special Objects — Special Creatures: Shamanistic imagery and the Aurignacian
art of south-west Germany“ — B: Price Neil (ed.). The Archaeology of
Shamanism. Routledge, London, 2001, c. 165: три идентифицируеми
скулптирани предмета от Хохле-Фелс: вж. Conrad, Nicholas J. „Palaeolithic
Ivory Sculptures from southwestern Germany and the origins of figurative art“ -
B: Nature, Vol. 426, 18/25 декември
2003, c. 830.
15. Dowson и Porr. „Special Objects - Special Creatures“, c. 168: „В Гай-
сенкостерле, подлежащ на датиране материал от горното Ориняшко ниво,
където са открити статуетките, е дал голям брой дати, получени с
масспектрометрия с ускорител на частици. Датите попадат между 32 300,
плюс-минус 700 години, и 36 800, с основна стойност от 33 500, плюс-минус
350 години“.
16. Conrad. „Palaeolithic Ivory7 Sculptures“, c. 831.
17. Dowson и Porr. „Special Objects - Special Creatures“, c. 174. Conrad.
„Palaeolithic Ivory Sculptures“, c. 831.
18. Dowson и Porr. „Special Objects — Special Creatures“, c. 170.
19. Например Hahn, J., цитиран от Dowson и Porr. „Special Objects - Special
Creatures“, c. 170, категорично заявява, че „нищо не подкрепя твърдението,
че тази статуетка би могла да изобразява човек с маска“.
20. Conrad. „Palaeolithic Ivory Sculptures“, c. 831.
540
21.Science, Vol. 290, 20 октомври 2000, 419-A21.
22.Скалата, от която се състоят плочките, не е от същия вид като скалата
на пещерата. Вж. White, Randall. Prehistoric Art: The Symbolic Journey of
Mankind. Harry N. Abrams Inc., New York, c. 158.
23.Интернет страница на Националния музей на Намибия: http://www.
natmus.cul.na/events/rockart/apolloll.htm.
24.Wendt, W. Е. „Art Mobilier“ from the Apollo-11 Cave, South West Africa:
Africa’s Oldest-Dated Works of Art“ - B: South African Archaeological
Bulletin, 1976, № 31, c. 8: „Стигаме до заключението, че това „преносимо
изкуство“ е било създадено преди между 30 000 и 25 000 години, и с
вероятност, граничеща със сигурност, можем да приемем възраст от
между 27 500 и 25 500 години. Това го прави най-древното изкуство,
известно на Африканския континент“. Вж. също White. Prehistoric Art, с.
158. Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson,
London, 1997, 30-31. Conrad. „Palaeolithic Ivory Sculptures“, c. 831 - B:
Nature, Vol. 426, цит. съч. c. 831. Интернет страница на Националния
музей на Намибия (http://www.natmus.cul.na/events/rockart/apolloll. htm).
Gar- lake, Peter —В: Whitley (ed.). Handbook of Rock Art Research, c. 640:
„Най-ранните рисувани фрагменти, открити до момента, са седем
рисувани плочки, някои от които с разпознаваеми изображения, от
неподходящо кръстената пещера Аполо-11 в Южна Намибия. Те са
открити в най-горните нива на пласта от Средната каменна епоха, с
възраст между 28 500 (плюс-минус 450) и 26 300 (плюс- минус 450)
години. Имаше много спорове относно това дали отломките са
попаднали вторично от непосредствено покриващия този пласт слой от
Късната каменна епоха, с приблизителна възраст между 18 500 и 19 750
години. Понастоящем, изглежда, има консенсус, че те основателно се
свързват с долния пласт“.
25.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 30.
26.Lewis-Williams, David, Thomas Dowson. Images of Power: Understanding
Bushman Rock Art. Southern Book Publishers, Johannesburg, 1989, c. 22.
Conrad. „Palaeolithic Ivory Sculptures“, c. 831. White. Prehistoric Art, c. 159.
Интернет страница на Националния музей на Намибия.
27.Само че самият Уенд вярва, че той има „бичи черти“, с евентуално
видими зачатъчни рога. В този случай става въпрос за вид хибрид,
подобен на този от пещерата Фумане. Вж. Wendt, „Art Mobilier“, с.
10.
28.Относно бизоно-човешката идентичност на сталагмитната фигура от Ел
Кастильо вж. Bahn. Journey through the Ice Age, 107, 166. Freeman, L. G. и
др. Altamira Revisited and other Essays on Early Art. Institute for Prehistoric
Investigations (Chicago/Santander), Centro de Inves- tigacion y Museo de
Altamira, 1987, 242-243.
29.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 107.

5*3
30.Pfeiffer, John E. The Creative Explosion: An Inquiry into the Origins of Art and
Religion. Harper and Row, New York, 1982, c. 107. White. Prehistoric Art, c.
119,
31.Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave, 235-236.
32.Guinea, Miguel Angel Garcia. Altamira and the other Cantabrian Caves. Silex,
Madrid, 1979, 114-116. Ramos, Pedro A. Saura. The Cave of Altamira. Harry
N. Abrams, New York, 1999, 70-71.
33.Вж. 2 гл. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 74;
вж. също така Lorblanchet, M., A. Sieveking. „The Monsters of Per- gouset“
—B: Cambridge Archaeological Journal, 7:1, 1997, 52—53.
34.Bahn. Journey through the Ice Age, 254-256. Sieveking, Anne. The Cave Artist.
Thames and Hudson, London, 1979, c. 149.
35.Begouen, Count. „The Magic Origin of Prehistoric Art“ - B: Antiquity, №3,
1929?, c. 17.
36.Въпреки че последният орган - деликатно коментира Джон Пфай- фър - „е
нарисуван в положение, което по подхожда на котка, отколкото на човек“
- В: Pfeiffer. The Creative Explosion, c. 107. Begouen. „Magic Origin“, c. 17.
37.Ruspoli, Mario. The cave ofLascaux: The Final Photographs. Harry N. Abrams,
New York, 1987, c. 100, 176: Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 240.
38.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 240.
39.До такава степен, че фигурата „понякога е интерпретирана като човек в
животинска кожа“ — В: Bahn. Journey through the Ice Age, c. 181.
40.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 262. Ruspoli. The Cave of Lascaux,
c. 201.
41.Pfeiffer. The Creative Explosion, 30-31. При разкопките на друго място в
пещерата е открито въже, сплетено от три върви.
42.Единствената фигура на носорог е регистрирана в Ласко: френската
изследователка Анет Ламинг-Емперер, цитирана в Dickson, D. Bruce. The
Dawn of Belief: Religion in the Upper Palaeolithic of Southwestern Europe.
The University of Arizona Pres, Tuscon, 1996, е. 133.
43.Davenport, Demorest, Michael A. Jochim - B: Antiquity, № 62, 1988, 558-562.
44.Пак там, c. 561.
45.Freeman, L. G., J. Gonzalez Echegaray. „Е1 Juyo: A 14,000-year-old Sanctuary
from Northern Spain“ - B: History of Religions, 1981, № 21,
1,12-13.
46.Пак там, c. 13.
47.Пак там, c. 16.
48.Например в пещерата Вондерверк в Северната Капска провинция е
открита плоча с фино врязано изображение на част от животно, датирана
отпреди 10 200 години. По-късните пластове в същата пещера, датиращи
отпреди между 5200 и 4000 години, съдържат плочки

544
 с геометрични мотиви, изпълнени в същата техника. Garlake, Peter -
В: Whitley (ed.). Handbook of Rock Art Research, c. 641. Най-ранните
идентифицируеми скелетни останки от „бушмени“, открити до този
момент в Африка, датират отпреди около 10 000 години. „Това са
много ранни протобушмени, които са произлезли от много по-ранни
африкански популации, представени от черепи като откритите при
Хоупфийлд в Капската провинция, Флорисбад в Оранжевата Свобод-
на провинция и Кабве в Замбия“ - В:, Lewis-Williams и Dowson. Images
of Power, c. 9.
49.Проф. Джон Паркингтън, интервюиран от Греъм Хенкок в Универ-
ситета на Кейптаун, април 2004.
50.Пак там.
51.Garlake, Peter - В: Whitley (ed.). Handbook of Rock Art Research, c. 657.
52.Пак там.
53.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 30.
54.Цитиран в Dickson. The Dawn of Belief, c. 105. Smith, Noel W. An Analysis
of Ice Age Art: Its Psychology and Belief System. Peter Lang Publishers, New
York, 1992, c. 29. Bahn. Journey through the Ice Age, c. 214, 19 бел. към 3
гл. Coulson, David, Alec Campbell. African Rock Art: Paintings and
Engravings on Stone. Harry N. Abrams, New York, 2001, c. 77.
55.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 214, 19 бел. към 3 гл.
56.В своето „Въведение към танзанийското скално изкуство“ (http://
www.brandshawfoundation.com/tanzania/) Ф. Т. Macao прави, честата
грешка да приеме, че целта на тези фигури е да изобразят хора с
животински маски. Общите аргументи срещу тази често срещана
погрешна интерпретация на териантропите в скалното Изкуство са
дадени в Lewis-Williams, J. D. A Cosmos in Stone. Altamira Press, 2002,
127ff.
57.Например Coulson и Campbell. African Rock Art, 136-137. White. Pre-
historic Art, 166—167.
58.Например вж. Coulson и Campbell. African Rock Art, c. 136. White.
Prehistoric Art, c. 167.
59.Slingsby, Peter. Bushman’s Kloof: A Comprehensive Guide to the Rock Art of
Bushman’s Kloof Rock Art of the Western Cape. Book
2, The Fontmaker, South Africa, 1997, c. 45, изтъква, че хитрината във
фигурата се състои в това, че, гледана в различна перспектива, тя
може да изглежда като обърната напред жена с голяма прическа.
60.Lewis-Williams, David-B: Price (ed.). The Archaeology of Shamanism, цит.
съч., c. 19.
61.Пак там.
62.Например в Небесната пещера, фермата Ла Кашет, Бавианс
(Кароо).
545
35. Свръхестественото
63.Lewis-Williams — B: Price (ed.). The Archaeology of Shamanism, цит. съч., c.
19.
64.Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, c. 68.
65.Woodhouse, H. C. Bushman Art of Southern Africa. Art Publishers, Jo-
hannesburg, c. 26.
66.Вж. дискусията в Lewis-Williams, David, Geoffrey Blundell. Fragile
Heritage: A Rock Art Fieldguide. Witwatersrand University Press, 1998, c. 43.
Slingsby. Bushman s Kloof c. 48.
67.Johnson, R. Townley. Major Rock Paintings of Southern Africa. David Philip
Publishers, Cape Town, 1979, c. 57. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of
Prehistory, c. 34.
68.Woodhouse. Bushman Art of Southern Africa, c. 4.
69.Lewis-Williams, David. Images of Mystery: Rock Art of the Drakensberg.
Double Storey, Cape Town, 2003, 36-37.
70.Coulson и Campbell. African Rock Art, c. 117.
71.Например вж. Lewis-Williams и Blundell. Fragile Heritage, c. 191. Johnson,
Townley. Major Rock Paintings of Southern Africa, c. 85.
72.Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, c. 134.
73.Например вж. Garlake, Peter. The Hunter ’s Vision: The Prehistoric Art of
Zimbabwe. British Museum Press, 1995, 80-84.
74.Slingsby. Bushman’s Kloof, c. 47.
75.Например вж. Garlake. Hunter's Vision, c. 68, 134. Lewis-Williams — B:
Price (ed.). The Archaeology of Shamanism, c. 23.
76.Например вж. Keeney, Bradford. Ropes to God: Experiencing the Bushman
Spiritual Universe. Ringing Rocks Press, Philadelphia, 2003, c. 55. Lewis-
Williams и Dowson. Images of Power, 132-133. Johnson, Townley. Major Rock
Paintings of Southern Afiica, c. 27.
77.Съобщено в The Observer, London, 25 ноември 2001.
78.Clottes, Jean. „Thematic Changes in Upper Palaeolithic Art“- Antiquity,
70, 1996, c. 287.
79.Пак там.
5. Загадките на пещерите
1. Clottes, Jean, и Jean Courtin. The Cave Beneath the Sea: Palaeolithic Images at
Cosquer. Harry N. Abrams, New York, 1996, c. 13.
2. Разкопвачите са заключили, че в украсяването е имало само два пери-
ода- първи преди приблизително 27 000 години и втори преди около 18
500 години. През продължилия 8500 години интервал пещерата не е
била посещавана - В: Clottes и Courtin. The Cave Beneath the Sea, c. 7.
3. Пак там, c. 155.
4. Пак там, 127-139 за обща дискусия относно морските животни в пе-
щерата Коске. На с. 131 има репродукции на осем изображения на
прободени тюлени.
5. Пак там, с. 155.
6. Пак там, с. 156.
7. Пак там, 155-156.
8. Пак там, с. 156 (курсивът е в оригиналния текст).
9. Пак там, с. 155.
10.Пак там, с. 157.
11.
546Например пак там, с. 157.
12.Например Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and Hudson,
London, 2002, c. 278.
13.Clottes и Courtin. The Cave Beneath the Sea, c. 156.
14.Няколко източника упоменават фигурата на трети ранен мъж в Ку- няк,
избледняла до такава степен, че е станала неразличима. Дори и да е имало
такава, аз не успях да я видя.
15.Clottes и Courtin. The Cave Beneath the Sea, c. 158.
16.Пак там, 158—159.
17.Пак там, 159-161.
18.В южноафриканския пример фигурата, иначе човешка, има ушите на
антилопа или пък носи шапка с пришити към нея уши на антилопа. Вж.
Lewis-Williams, David. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek, CA,
2002, c. 235. The Mind in the Cave. c. 276.
19.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 235. The Mind in the Cave, c. 276.
20.Garlake, Peter. The Hunter’s Vision: The Prehistoric Art of Zimbabwe. British
Museum Press, 1995, c. 130.
21.Пак там, c. 166.
22.Пак там, c. 159.
23.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“ - B: Current Anthropology,
Vol. 29, № 2, април 1988, 20Iff.
24.Пак там, c. 201.
25.Робърт-Ламблинг, Джоуъл - B: Clottes, Jean. Return to Chauvet Cave
Excavating the Birthplace of Art: The First Full Report. Thames and Hudson,
London, 2003, c. 201.
26.Clottes. Return to Chauvet Cave, 65-68.
27.Пак там, c. 82.
28.Вж. пак там, с. 81.
29.Пак там, 81-82.
30.Sieveking, Anne. The Cave Artists. Thames and Hudson, London, 1979, c. 209.
31.Dowson, Thomas A., Martin Porr. „Special Objects - Special Creatures:
Shamanistic imagery and the Aurignacian art of south-west Germany“ - B: Price
Neil (ed.). The Archaeology of Shamanism. Routledge, London, 2001, c. 169.
32.Пак там, c. 170.
33.Пак там, c. 171.
34.Sieveking. The Cave Artists, цит. съч., c. 110.
35.Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson, London,
1997, c. 197. Clottes, Jean. „Thematic Changes in Upper Palaeolithic Art: a
view from the Grotte Chauvet“ — B: Antiquity, № 70, 1996, c. 165.
36.Clottes и Courtin. The Cave Beneath the Sea,.c. 165.
37.Пак там, c. 137.
38.Пак там, c. 150.
39.White, Randall. Prehistoric Art: The Symbolic Journey of Mankind. Harry N.
Abrams, New York, c. 97.
40.Ruspoli, Mario. The Cave of Lascaux: The Final Photographs. Harry N.
Abrams, New York, 109-125, 200-101.
41.Пак там, c. 156.
42.Пак там, 158-159.
43.Пак там, c. 158.
44.Ramos, Pedro A. Saura. The Cave of Altamira. Harry N. Abrams Inc., New
York, 1999, c. 53. 547
45.Лични наблюдения в Алтамира II. Вж. също така Ramos, Saura. The
Cave of Altamira, c. 37. Freeman, L. G. и др. Altamira Revisited and other
Essays on Early Art. Institute for Prehistoric Investigations (Chicago/
Santander), Centro de Investigacion y Museo de Altamira, 1987, c. 221.
46.Ramos, Saura. The Cave of Altamira, c. 144. Guinea, Miguel Angel Garcia.
Altamira and the other Cantabrian Caves. Silex, Madrid, 1979, c. 151.
47.Ramos, Saura. The Cave of Altamira, c. 155. Guinea., Altamira and the other
Cantabrian Caves, c. 86.
48.Pfeiffer, John E. The Creative Explosion: An Inquiry into the Origins of Art
and Religion. Harper and Row, New York, 1982, 136-137. Sieveking. The
Cave Artists, c. 66. Vialou, Denis. Our Prehistoric Past. Thames and Hudson,
London, 1998, 90-91.
49.Sieveking. The Cave Artists, c. 9.
50.Vialou. Our Prehistoric Past, c. 51. Sievking. The Cave Artists, c. 9. Clottes,
Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory: Trance and Magic
in the Painted Caves. Harry N. Abrams, New York, 1998, 76-
77, c. 93.
51.Лични наблюдения, вж. също така Sieveking. The Cave Artists, c. 47.
52.Лични наблюдения.
53.Sieveking. The Cave Artists, c. 209.
54.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 201.
55.Например вж. Keeney, Bradford. Ropes to God: Experiencing the Bushman
Spiritual Universe. Ringing Rocks Press, Philadelphia, 2003, 61—65.
56.Lewis-Williams, David. Images of Mystery: Rock Art of the Drakensberg.
Double Storey, Cape Town, 2003, c. 78.
57.Lewis-Williams, David, Geoffrey Blundell. Fragile Heritage: A Rock Art
Fieldguide. Witwatersrand University Press, 1998, c. 78.
58.Лични наблюдения. Вж. още Lewis-Williams и Blundell. Fragile Heritage,
с. 48.
59.Пак там, 76-77.
60.Garlake. The Hunter’s Vision, 91-92.
61.Пак там, с. 93.
62.Лични наблюдения.
63.Лични наблюдения. Вж. още Lewis-Williams и Blundell. Fragile Heritage,
с. 48.
64.Лични наблюдения и вж. пак там.
65.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, с. 153.
66.Това е твърдението на Дейвид Люис-Уилямс в A Cosmos in Stone, с. 174.
67.Пак там.
68.Във Франция: Арси сюр Кюр, Руфиняк, Вияр, БараБао, Куняк, Мер-
вей (Рокамадур), Кап Блан, Сен Сирк (Грот дю Сурсие), Фон Дьо Гом,
Комбарел, Нио, Бедейлак и Гарга. В Испания: Лае Монедас, Ел
Кастильо и Ел Пендо. В допълнение посетих и две копия на пещери
(оригиналите са затворени за широката публика): Ласко II във Фран-
ция и Алтамира II в Испания.
69.За броя и господстващото положение на мамутите в Пеш Мерл: Clottes,
Jean. „Thematic Changes in Upper Palaeolithic Art“ - B: Antiquity, № 70,
1996, c. 285.
70.Цитиран в Sieveking. The Cave Artists, 49-51.
548
71. Например Пеш Мерл - вж. 2 гл.
72.Лични наблюдения.
73.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 240.
74.Цитиран пак там, c. 249.
75.Пак там, c. 251.
76.Clottes. Return to Chauvet Cave, c. 88.
77.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 213, и лични наблюдения.
78.Лични наблюдения.
79.Лични наблюдения.
80.Лични наблюдения.
81.Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 86.
82.Например вж. Bahn. Journey through the Ice Age, c. 106.
83.Вж. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 87.
84.Лични наблюдения и информация от местни гидове.
85.Например вж. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c.
82.
86.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, 104-106.
87.Пак там, 104-105.
88.Slingsby, Peter. Bushman's Kloof: A Comprehensive Guide to the Rock Art of
Bushman’s Kloof, Rock Art of the Western Cape. Book 2, The Font- maker,
South Africa, 1997, c. 25.
89. Solomon, Anne. „Southern African Rock Art Research“ - B: Chippen-
dale, Christopher, Paul S. Tacon (eds.). The Archaeology of Rock Art.
Cambridge University Press, 1998, c. 282. Фигурата, изглежда, е мъжка.
За втория пример, този път може би е женска фигура, вж. Anderson,
Gavin. Bushman Rock Art. Art Publishers, Johannesburg, c. 31.
90. Johnson, R. Townley. Major Rock Paintings of Southern Africa. David
Philip Publishers, Cape Town, 1979, c. 52.
91. Dowson, Thomas A. — B: Chippendale и Tacon. The Archaeology) of Rock
Art, c. 79.
92. Лични наблюдения.
93. Lorblanchet, M., A. Sieveking. „The Monsters of Pergouset“ - B: Cam-
bridge Archaeological Journal, №7:1, 1997, c. 52.
94. Clottes и Courtin. The Cave Beneath the Sea, c. 122.
95. Chauvet, Jean Marie, и др. Dawn of Art: The Chauvet Cave. Harry N.
Abrams, New York, 1996, c. 83.
96. Лични наблюдения.
97. Dickson, D. Bruce. The Dawn of Belief: Religion in the Upper Palaeolithic of
Southwestern Europe. The University of Arizona Pres, Tuscon, 1996, 114—
115.
98. Ruspoli. Lascaux, c. 55.
99. Lewis-Williams и Blundell. Fragile Heritage, 95-96.
100. Lewis-Williams, David, Thomas Dowson. Images of Power: Understanding
Bushman Rock Art. Southern Book Publishers, Johannesburg, 1989,58-59.
101. Clottes. Return to Chauvet Cave, 84—85.
102. Chauvet и др. Dawn of Art, c. 58.
103. Вж. дискусията за пещерата Фумане в 4 гл.
104. Лични наблюдения.
105. Lorblanchet и Sieveking. „The Monsters of Pergousset“, 37-56.
106. Slingsby. Bushman’s Kloof, c. 28.
107. Garlake. The Hunter’s Vision, c. 82. 549
108. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 58.
109. Clottes. Return to Chauvet Cave, c. 172.
110. Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 240. Ruspoli. The Cave of
Lascaux, c. 104.
111. Pfeiffer. The Creative Explosion, c. 219.
112. В Южна Африка всичките отпечатъци от длани са позитивни, при
които боята е била нанесена директно по дланта и притисната след
това към повърхността на скалата. В Европа отпечатъците от длани
са основно в негатив — т.е. боята е била изпръскана направо върху
ръката, притисната към скалата. Само че има и някои позитивни от-
печатъци, например в Арси сюр Кюр.
113. Вж. Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 51. Clottes и Lewis-Williams.
The Shamans of Prehistory, 70—71.
114. White. Prehistoric Art, 70—71.
115. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 44.
116. Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 247.

6. Безчестната академия
1. Lewis-Williams, David. „Harnessing the Brain: Vision and Shamanism in
Upper Palaeolithic Western Europe“ - B: Conkey и др. (eds.). Beyond Art:
Pleistocene Image and Symbol. Memoirs of the California Academy of
Sciences, № 23, San Francisco, 3 октомври 1997, c. 321.
2. Bahn, Paul G. „New Developments in Pleistocene Art“ - B: Evolutionary
Anthropology, 1995/96, Vol. 4, № 6, 213-214. Бан остава „скептичен относно
това дали е възможно или необходимо една-единствена теория да
обхване толкова много хилядолетия и толкова много различни типове
изкуство и контекст“.
3. Madariaga de la Campa, Benite. Sanz de Sautuola and the Discovery of the
Caves of Altamira. Fundacion Marcelino Botin, Santander, 2001, 21-22. Вж.
също c. 46.
4. Пак там, c. 24. Стойността от 14 000 години е дадена от Bahn, Paul.
Journey through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson, London, 1997, c. 17.
5. Bahn. Journey through the Ice Age, 14—16. Първите екземпляри са от-
крити още през 1827 г.
6. Пак там, с. 17.
7. Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, c. 44.
8. Garcia Guinea, Miguel Angel. Altamira and the Other Cantabrian Caves. Silex,
Madrid, 1979, c. 12,23.
9. Bahn. Journey through the Ice Age, c. 17
10. Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, c. 36. Bahn, P. Journey through the
Ice Age, c. 18.
11. Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, c. 44.
12. Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, цит съч., 44-45.
13. Пак там.
14. Bahn. Journey through the Ice Age, c. 22.
15. Пак там, 18-19.
16. Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, c. 43: „II semble probable qu’elles
ont etefaites dans Vintervalle des deux premieres visites de M. de Sautuola, de
1875 a 1879'. [„Изглежда вероятно те да са били направени в интервала
между първите две посещения на господин Де Саутуола, между 1875 и
550
 1879 г.“.]
17. Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, 40-41. Garcia Guinea. Altamira
and Other Cantabrian Caves, c. 37.
18. Цитирано в Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, 40—41.
19. Цитирано пак там.
20. Цитирано в Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, c. 44.
21.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 20.
22.Цитирано в Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, c. 46.
23.Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, 43^14.
24.Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, c. VIII, пролог от
Емилио Ботин Санс де Саутуола.
25.Пак там, с. VII, Пролог.
26.Kuhn, Н. El arte de la ероса glacial, цитиран в Garcia Guinea. Altamira and
Other Cantabrian Caves, c. 32.
27.Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, c. 28.
28.Пак там, c. 37.
29.Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, c. 62.
30.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 22.
31.Пак там.
32.Пак там, с. 21.
33.Пак там.
34.Пак там, с. 22.
35.Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, 62—63.
36.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 22.
37.Garcia Guinea. Altamira and other Cantabrian Caves, c. 51.
38.Цитирано в Saura Ramos, Pedro A. The Cave of Altamira. Harry N. Abrams,
New York, 1999, c. 24.
39.Clottes, Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory: Trance and
Magic in the Painted Caves. Harry N. Abrams, New York, 1998, c. 38.
40.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 22.
41.Цитирано в Madariaga de la Campa. Sanz de Sautuola, цит. съч., c. 65.
42.Цитирано в Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, c.
65.
43.Rosenfeld, Andre, Paul Bahn (eds.). Rock Art and Prehistory. Oxbow
Monograph 10, Oxford, 1991, c. v.
44.Пак там.
45.Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 66.
46.Пак там, c. 65.
47.Пак там.
48.Begouen, Count. „The Magic Origin of Prehistoric Art“ - B: Antiquity, № 3,
1929, c. 5.
49.Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 68. White, Randall.
Prehistoric Art: The Symbolic Journey of Mankind. Harry N. Abrams Inc., New
York, 55-56.
50.Begouen. „Magic Origin“, c. 5.
51.Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and Hudson, London,
2002, c. 33.
52.Begouen. „Magic Origin“, c. 8.
53.Пак там, c. 10.
54.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 47. 551
55.Bahn, Paul. Предговор в Chauvet, Jean Marie, и др. Dawn of Art: Chauvet
Cave. Harry N. Abrams, New York, 1996, c. 9.
56.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 60.
57.Вж. 5 гл. Вж. също така Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 258.
Hadingham, Evan. Secrets of the Ice Age. Walker, New York, 1979, c.
108. Само 19 изрисувани пещери в Западна Европа съдържат изобра-
жения на северни елени - основния вид, използван за храна, - общо доста
под 150 броя. Северният елен е на седмо или осмо място сред сюжетите
на пещерните художници - далеч зад коня и бизона.
58.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 177.
59.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 47.
60.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 173. Коске също е пещера с много
подобни изображения - 28 от 142 фигури.
61.Пак там.
62.Пак там.
63.Пак там.
64.Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 70.
65.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 57.
66.Пак там.
67.Пак там.
68.Цитирано пак там.
69.Цитирано пак там.
70.White. Prehistoric Art, с. 56.
71.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 190.
72.White. Prehistoric Art, c. 56.
73.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 190. Lewis-Williams. The Mind in the
Cave, 60-61.
74.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 61.
75.Rosenfeld и Bahn (eds.). Rock Art and Prehistory, c. V.
76.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 190.
77.Пак там.
78.Пак там, с. 191.
79.Bahn в Chauvet и др. Dawn of Art, с. 8.
80.Пак там, с. 10.
81.Bednarik, Robert G. „А Major Change in Archaeological Paradigm“ - B:
Anthropos № 98, 2003, c. 514.
82.Bahn в Chauvet и др. Dawn of Art, c. 10.
83.Bahn. Journey through the Ice Age, c. 197.
84.Clottes, Jean, в Chippendale, Christopher, Paul S. Tacon (eds.). The Ar-
chaeology of Rock Art. Cambridge University Press, 1998, c. 122. Вж. също
Chauvet и др. Dawn of Art: Chauvet Cave, c. 127.
85.Clottes, Jean, в Chippendale и Tacon (eds.). The Archaeology of Rock Art, 121-
122.
86.Пак там, с. 121.
87.Bednarik, Robert G. „А Major Change“, c. 515.
88.Цитирано в Whitley, David S. (ed.). Handbook of Rock Art Research. Altamira
Press, Walnut Creek, CA, 2001, c. 643.
89.Lewis-Williams, David, Thomas Dowson. Images of Power: Understanding
Bushman Rock Art. Southern Book Publishers, Johannesburg, 1989, c. 7.
552
90. Пак там.
91.Lewis-Williams, David. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek,
CA, 2002, c. 166.
92.Dickson, D. Bruce. The Dawn of Belief: Religion in the Upper Palaeolithic of
Southwestern Europe. The University of Arizona Pres, Tuscon, 1996, c. 152.
93.Цитиран пак там, c. 152.
94.Conkey и др. Beyond Art, c. 1.
95.Bahn. „New Developments in Pleistocene Art“, c. 213.
96.Например Лейтън, Робърт. Вж. Bahn. Journey through the Ice Age, c. 211.
97.Garcia Guinea. Altamira and Other Cantabrian Caves, c. 67.
7. В търсене на Розетския камък
1. Вж. The Times, London, 17 февруари 2005: „Modern man has just got older -
by 35 000 years“. Статията, която се основава на изследователски
доклад, публикуван в сп. „Нейчър“, съобщава за откриването в Етиопия
на скелетни останки от хора с модерна анатомия на възраст 196 000
години.
2. Вж. Gamble, Clive. The Palaeolithic Societies of Europe. Cambridge University
Press, 1999, c. 273. Knecht, H. и др. Before Lascaux: The Complex Record of
the Upper Palaeolithic. CRC Press, Ann Arbour, 1993, c.
48, 57, 59, 279. Bar-Yosef, Ofer. „The Upper Palaeolithic Revolution“
- B: Annual Review of Anthropology, 2002, № 3, c. 373. White, Randall.
„Beyond Art: Toward an Understanding of the Origins of Material Rep-
resentation in Europe“ - B: Annual Review of Anthropology, 1992, № 21, c. 546.
3. Krings, Matthias и др. „Neanderthal DNA Sequences and the Origin of
Modern Humans“ - B: Cell, Vol. 90, 11 юли 1997, 19—30.
4. Вж. дискусията в Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and
Hudson, London, 2002, 71-85. Възможната най-късна дата за оцеляването
на неандерталците в Испания - допреди 27 000 години - е посочена на с.
83.
5. Шателперонският археологически комплекс. Вж. Coolidge, Frederick L.,
Thomas Wynn. „А Cognitive and Neuropsychological Perspective on the
Chatelperonnian“ - B: Journal of Anthropological Research, Vol. 60,
2004, 55-73.
6. Вж. дискусията в Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and
Hudson, London, 2002, 67-96. Вж. също Gargett, Robert H. „Grave
Shortcomings: The Evidence for Neanderthal Burial“ - B: Current Anthropology,
Vol. 30, № 2, април 1989, 157-190. Gargett, Robert H. „Middle Palaeolithic
Burial is not a Dead Issue“ - B: Journal of Human Evolution (1999), № 37, 27—
90. Chase, Philip G., Harold L. Dibble. „Middle Palaeolithic Symbolism: A
Review of Current Evidence and Interpretations“ - B: Journal of Anthropological
Archaeology, 1987, № 6, 263-296. Въпреки че.между учените има консенсус,
че „наличните данни не показват съществуването на символна мисъл или
символ- но поведение преди прехода от Среден към Късен палеолит“ (Чейс и
Дибъл), все пак има твърдо отстоявани противоположни мнения относно
това дали неандерталците са били способни на символни дейности и са се
занимавали със символизъм. Робърт Беднарик е основният застъпник на
възгледите на малцинството, че са били способни. Вж. например неговата
„Palaeoart and Archaeological Myths“
— B: Cambridge Archaeological Journal, № 2, 1, 1992, 27—57. Повечето
учени приемат, че неандерталците са започнали да копират фигурите 553 и
 украсените със символи сечива на анатомично и поведенчески модерните
хора след тяхното пристигане в Европа и че това копиране е отразено в т.нар.
„Шателперонски“ археологически комплекс. Вж. Coolidge, Frederick L.,
Thomas Wynn. „А Cognitive and Neuropsychological Perspective on the
Chateiperronian“.
7. White, Randall. Prehistoric Art: The Symbolic Journey of Mankind. Harry N.
Abrams Inc., New York, 132-133.
8. Bednarik, Robert. „The Earliest Evidence of Palaeoart“ - B: Rock Art Research,
2003, Vol. 20, № 2, c. 94.
9. Lewis-Williams, J. D., T. A. Dowson. „The Signs of All Times“ - B: Current
Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, 201-245.
10.Tart, Charles (ed.). Altered States of Consciousness. Harper, San Francisco, 1990.
Price, Raymond (ed.). Trance and Possession Stales. R. M. Bucke Memorial
Society, 1968 - вж. особено статията на Ludwig, Arnold M. „Altered States of
Consciousness“, който пише следното (69- 70): „Ще разглеждам
„променените състояния на съзнанието“ — оттук насетне обозначавани като
ПСС - като тези мисловни състояния, предизвикани от различни
психологически или фармакологични действия или агенти, които могат да
бъдат разпознати субективно от самия индивид (или от обективен
наблюдател на индивида) като представляващи достатъчно отклонение, в
рамките на субективното преживяване или психологическото
функциониране от определени общи норми, дефинирани от субективните
преживявания и психологическото функциониране на индивида при будно и
ясно съзнание“.
11.Ripinsky-Naxon, Michael. „Shamanistic Knowledge and Cosmology“ - B:
Wautischer, Helmut (ed.). Tribal Epistemologies: Essays in the Philosophy of
Anthropology. Ashgate Publishing, Aldershot, 1998. Цитатът продължава
както следва: „Жизненоважното значение на шаманския светоглед за
развитието на космо-религиозни метафори и символен синтаксис не
може да бъде напълно разбрана, ако не обърнем сериозно внимание на
ролята, която халюциногенните вещества играят в този процес... В
повечето случаи подобни възприятия отразяват разпознаваеми образи,
извлечени от психотропни преживявания“.
12.Вж. разширената дискусия в 22 гл.
13.За допълнителна информация относно използващите пейот религии в
САЩ, вж. La Barre, Weston. The Peyote Cult. University of Oklahoma Press,
1989. Schaeffer, Stacy B., Peter T. Furst (eds.). People of the Peyote.
University of New Mexico Press, 1996. Meyerhoff, Barbara G. Peyote Hunt.
Cornell University Press, 1974. Anderson, Edward F. Peyote: The Divine
Cactus. University of Arizona Press, 1996.
14.Ludwig. „Altered States of Consciousness“, 19-22.
15.Пак там, c. 22.
16.Halifax, Joan. Shaman: The Wounded Healer. Thames and Hudson, London,
1982, c. 41.
17.Vitebsky, Piers. The Shaman. Duncan Baird Publishers, London, 1995, c. 79.
18.Пак там, c. 70.
19.Пак там, c. 52.
20.Пак там, c. 79.
21.Например вж. Cholden, Louis, MD (ed.). Lysergic Acid Diethylamide and
554
Mescaline in Experimental Psychiatry. Grune and Stratton, New York, 1956.
 West, Louis J. Halluciantions. Grune and Stratton, New York, 1962. Siegel, R.
K., West, L. J. Hallucinations: Behaviour, Experience and Theory. John Wiley
and Sons, New York, 1975.
22.Lewis-Williams, David. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek, CA
2002, c. 20.
23.Пак там, 17—18.
24.Пак там, с. 20.
25.Люис-Уилямс, Дейвид (1972), цитиран пак там, с. 27.
26.Пак там, с. 51.
27.Пак там, с. 28.
28.Пак там, с. 22.
29.Пак там, с. 49.
30.Пак там.
31.Пак там, с. 193: „Трябва да се пазим от това, което Ричард Брадли
нарича „археология в стил „господин Микобър“: стига само да не се
отказваш, в крайна сметка ще се появи нещо. Когато разполагаме с
достатъчно „факти“, значението им ще стане ясно. С други думи,
данните предхождат теорията и водят към нея. Само че емпиризмът,
философското название на микобъризма, не е непогрешима програма за
създаването на обяснения... За разкриването на „значението“ ни трябват
някакви други методологически корени“.
32.Пак там, с. 51.
33.Clottes, Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory: Trance and
Magic in the Painted Caves. Harry N. Abrams, 1998, c. 9.
34.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 169.
35.Пак там, c. 51.
36.Пак там. Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 137.
37.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 137.
38.Lewis-Williams - B: Price Neil (ed.). The Archaeology of Shamanism.
Routledge, London, 2001, c. 19.
39.Clottes и Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 138.
40.Lewis-Williams, David, Thomas Dowson. Images of Power: Understanding
Bushman Rock Art. Southern Book Publishers, Johannesburg,
1989, c. 28.
41.Цитиран в Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 138.
42.Пак там.
43.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 169.
44.Ripinsky-Naxon, Michael. The Nature of Shamanism: Substance and Function of
a Religious Metaphor. State University of New York Press, 1993, c. 69.
45.Пак там, c. 74.
46.La Barre, Weston. The Ghost Dance: The Origins of Religion. George Allen
and Unwin, London, 1970, c. 178.
47.Ho вж. следните публикации: de Rios, Marlene Dobkin. „Enigma of Drug-
Induced Altered States of Consciousness among the IKung Bushmen of the
Kalahari Desert“ - B: Journal of Ethnopharmacology, № 15, 1986, 297-304.
Winkelman, Michel, Marlene Dobkin de Rios. „Psychoactive Properties of
IKung Bushmen Medicine Plants“ - B: Journal of Psychoactive Drugs, Vol. 21,
№ I, януари - март 1989, 51-59. De Smeet, C. A. G. M. „Some
ethnopharmacological notes African hallucinogens“ — B: Journal of
Ethnopharmacology, № 50, 1996, 141—146. 555
48.Вж. например Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 122. Южните бушмени
сан говорят за „шамани, които се превръщат в животни, например
чакали (Bleek, 1935, 15-17), птици (1935, 18-19) и лъвове (Bleek, 1936,131-
133). Един информатор надълго разказал за шаман- ка, която се
превърнала в лъвица и посетила лагера му“.
49.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, 147, 168. Images of Mystery: Rock Art of
the Drakensberg. Double Storey, Cape Town, 2003, 38, 40-
41.
50.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 141: „Трансформирането в лъв
или някакво друго животно е ключов момент в духовните пре-
живявания на сан“.
51.Пак там, с. 149, 160.
52.Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 35.
53.Цитирано в Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 58.
54.Lewis-Williams. Images of Mystery, 34—35.
55.Цитирано пак там, c. 26.
56. Lewis-Williams. The Mind in the Cave, 147, 168. Images of Mystery, 38, 40-41.
57.Bahn, Paul, Jean Vertut. Images of the Ice Age. Windward, 1988, c. 190.
58.Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 35.
59.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 62.
60.Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 35.
61.Например вж. Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, 92-95. Lewis-
Williams. Images of Mystery, c. 72.
62.Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 72.
63.Lewis-Williams - B: Antiquity, 2003, Vol. 77, № 295, c. 167.
64.Люис-Уилямс формулира своята дефиниция за шаманизъм в Antiquity,
2003, Vol. 77, № 295, с. 166: „В основата си шаманизмът на ловците и съ-
бирачите почива на редица институционализирани променени състоя-
ния на съзнанието. Визуалните, слуховите и соматичните преживявания
в тези състояния пораждат възприятия за алтернативна реалност, която
често има етажна структура (ловците и събирачите вярват в духовни
светове над и под ежедневния свят). Смята се, че хората със специални
сили и умения - шаманите - имат достъп до тази алтернативна реалност.
Поведението на човешката нервна система в определени състояния на
съзнанието създава илюзията за отделяне от тялото... Шаманите използ-
ват подобни преживявания в променени състояния на съзнанието, за да
постигнат поне четири неща: да осъществят връзка с духове и свръхес-
тествени същества; да изцелят болните; да контролират движението и
живота на животните; да променят времето. Смята се, че тези четири
функции на шаманите, както и изпадането им в променени състояния
на съзнанието, са подпомогнати от свръхестествени сили и същества,
сред които: осмисляна по различен начин свръхестествена енергия или
сила; животни-помощници и други категории духове, които съдействат
на шаманите и се асоциират с магическата сила“.
65.Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeid and Nicolson, London,
1997, c. 183.
66.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 122: „Извънтелесното пътуване
толкова тясно се асоциира с лъвове, че IKung [,Ju/’hoansi] използват
думата за „животно с лапи“ (jum) в значение „отправям се на пътуване
556
извън тялото си“.
67.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 139.
68.Пак там.
69.Пак там, c. 140.
70.Например вж. Katz, Richard. „Education for Transcendence: !Kia-Heal- ing
with the Kalahari IKung“ - B: Lee, Richard B., Irven Devore (eds.).
Kalahari Hunter-Gatherers: Studies of the IKung and their Ne ighbours. Harvard
University Press, 1976, 284ff.
71.Цитирано в Keeney, Bradford. Ropes to God: Experiencing the Bushman
Spiritual Universe. Rolling Rocks Press, 2003, c. 31.
72.Например вж. пак там.
73.Lewis-Wiliams. Images of Mystery, 32-33.
74.Пак там, c. 33.
75.Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar: A Study of Narcotic Drugs
Among the Indians of Colombia. Temple University Press, Philadelphia, 1975. .
76.Вж. 3 гл.
77.Вж. Shanon, Benny. The Antipodes of the Mind: Charting the Phenomenology of
the Ayahuasca Experience. Oxford University Press, 2002, c.
13. Narby, Jeremy, Francis Huxley. Shamans through Time. Thames and
Hudson, London, 2001, c. 196, 267.
78.Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar, цветни вложки между c.
174 и 175 и между с. 178 и 179.
79.Пак там, 167-173.
80.В този контекст индианците тукано приписват особено значение на
различните мотиви. Нарисуваните в червено животни са тези, които те
искат „Господарят на дивеча“ да освободи от света на духовете, така че
да могат да ги ловуват в този свят: „Нарисуваните в съседство с
животните геометрични мотиви изобразяват плодородието. Редиците
точки представят капки семенна течност, а зигзаговидните линии -
последователността на поколенията. Геометричните фигури вътре в
телата на нарисуваните животни обозначават „плодовитостта“ на
животните. (Layton, Robert - В: Whitley, David S. (ed.). Handbook of Rock
Art Research. Altamira Press, Walnut Creek, CA, 2001, c. 314.) Райчел-
Долматоф разбрал, че тук се е натъкнал на стандартизирани визуални
форми, генерирани универсално от човешката нервна система в
състояние на транс, които биват интерпретирани от индианците тукано
(което е съвсем естествено) в съответствие с характерните вярвания и
контекста на тяхната култура. При други култури същите форми също
биха били видени и описани, но ще получат раз- лична интерпретация с
оглед местния контекст.
81.Вж. 5 гл.
82.Reichel-Dolmatoff, 1978. Предизвикани от наркотици оптични усещания
и т.н., цитирани в Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 131.
83.Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar, c. 172.
84.Пак там.
85.Пак там.
86.Пак там.
87.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“.
88.Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar, c. 173.
89. Пак там, с. 174.
90. Пак там. 557
91. Пак там, с. 173.
8. Кодът в човешкия мозък
1. Lewis-Williams, David. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek,
CA, 2002, c. 169.
2. Lewis-Williams, J. D., T. A. Dowson. „The Signs of All Times“ -B: Current
Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, c. 202.
3. Пак там.
4. Пак там.
5. Пак там, с. 203. Kluver, Heinrich. Mescal and Mechanisms of Hallucina-
tions. Phoenix Books, The University of Chicago Press, 1966, c. 66.
6. Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 203.
7. Kluver, H. „Mescal Visions and Eidetic Vision“ - B: American Journal of
Psychology, № 37, 1926, 502-515. Cluver, H. Mescal: The Divine Plant and
its Psychological Effects. London, Kegan Paul, Trench, Trubner and Co.,
1928. Kluver, H. „Mechanisms of Hallucinations, Studies in Personality“.
McNemar, Q., M. A. Merill (eds.). McGraw Hill, New York,
8. Например Horowitz. „Hallucinations: An information-processing ap-
proach“ - B: Siegel, R., L. West (eds.). Hallucinations: Behaviour, Experience
and Theory. Wiley, New York, 1975, цитиран в Lewis-Williams и Dowson.
„The Signs of All Times“, c. 202.
9. Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of all Times“, c. 202.
10. Пак там.
11. Пак там, c. 203.
12. Kluver. Mescal and Mechanisms of Hallucinations, c. 66
13. Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 203.
14. Вж. 7 гл.
15. Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 203.
16. Пак там, c. 204.
17. Пак там.
18. Пак там.
19. Пак там.
20. Пак там.
21. Пак там.
22. Пак там.
23. Пак там.
24. Пак там, с. 205.
25. Цитирано пак там, с. 204.
26. Цитирано пак там.
27. Layton, Robert - В: Whitley (ed.). Handbook of Rock Art Research. Al-
tamira Press, Walnut Creek, CA, 2001, c. 321.
28. Цитирано в Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of all Times“, c. 204.

558
29.Schultes, Richard Evans, Albert Hoffman и Christian Ratsch. Plants of
the Gods: Their Sacred, Healing and Hallucinogenic Powers. Healing Arts
Press, Rochester, Vermont, 2001, 78, 106ff.
30.Пак там, c. 110.
31.Вж. 3 гл.
32.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 206.
33.Пак там, 208ff.
34.Пак там, 208-210.
35.Пак там, c. 210.
36.Пак там, с. 211.
37.Пак там, с. 205
38.Пак там, с. 208
39.Пак там, 211-212
40.Пак там, с. 212.
41.Пак там.
42.Пак там.
43.Пак там.
44.Пак там.
45.Пак там.
46.Пак там, с. 212.
47.Цитирано пак там, с. 212.
48.Цитирано пак там от Siegel и West (eds.). Hallucinations: Behcn’iour,
Experience and Theory, 104—105.
49.Вж. 7 гл.
50.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 212.
51.Пак там.
52.Пак там.
53.Пак там.
54.Пак там.
55.Пак там, с. 215. Marshack, Alexander. The Roots of Civilisation: The
Cognitive Beginnings of Man’s First Art, Symbol and Notation. McGraw-
Hill, New York, 1972 (и много други трудове), е един от основните
защитници на тази гледна точка.
56.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 215.
57.Пак там.
58.Пак там.
59.Пак там.
60.Пак там.
61.Пак там, цитирайки Halverson, John. „Art for Art’s Sake in the
Palaeolithic“ — B: Current Anthropology, 28, 1987, 63—98.
62.Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of all Times“, c. 215.
63.Пак там.
64.Пак там, c. 216.
65.Пак там, с. 202.

36.Свръхестественото 561
66.Пак там, c. 213.
67.Вж. 6 гл,
68.Понастоящем заслужил професор след пенсионирането му от уни-
верситета през 2003 г.
69.Clottes, Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory: Trance and
Magic in the Painted Caves. Harry N. Abrams, 1998.
70.Layton, Robert. Cambridge Archaeological Journal. № 10:1, 2000, c. 169.
71.Whitley, David S. Въведение към Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. IX.
72.Cambridge Archaeological Journal (CAJ), № 13:2, 2003, c. 2 3 5.
73.Пак там, c. 213.
74.Helvenston, Patricia, Paul G. Bahn. Desperately Seeking Trance Plants: Testing
the Three Stages of Trance Model. RJ Communications, New York, 2002, 31-39.
75.Пак там, c. 34.
76.CAJ, № 13:2, c. 214.
77.Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 37,
78.Пак там, c. 39.
79.Вж. моите собствени преживявания с аяхуаска, разказани в 3 гл.
80.Strassman, Rick, MD. DMT\ The Spirit Molecule: A Doctor’s Revolutionary
Research into the Biology of Near-Death and Mystical Experiences. Park Street
Press, Rochester, Vermont, 2001. Shanon, Benny. The Antipodes of the Mind:
Charting the Phenomenology of the Ayahuasca Experience. Oxford University
Press, 2002
81.Например Lewis-Williams и Dowson. „The Signs of All Times“, c. 204: „Не е
задължително тези три стадия да следват един след друг. Някои
доброволци, изглежда, навлизат директно в третия стадий, докато други
не преминават отвъд първия... Нито пък стадиите трябва да се
разглеждат като обособени... Следователно трите стадия, които
предлагаме, трябва да се разглеждат по-скоро като кумулативни, а не
като последователни“.
82.Вж. дискусията в Pearce, David. „Testing“ and Altered States of Con-
sciousness in Upper Palaeolithic Art Research“ - B: Cambridge Archaeological
Journal, № 14:1, 2004, 82-83. „Трите стадия“ като класове типове
преживявания, които биха могли да бъдат изживени от хора в
променени състояния на съзнанието. Трите нива на транса действат
като познавателни средства, които помагат на изследователите да
разпознават образи, които биха могли да бъдат породени в променени
състояния. Това, че индивидите имат ентоптични и иконични
халюцинации по различни причини, е безспорно. Дали или не определен
механизъм на халюциниране води до всичките три нива, няма
отношение към основното твърдение на Люис-Уилямс и Даусън“.
83.Chippendale, Christopher —В: CAJ, № 13:2, с. 219.
84.Helvenston и Bahn - B: CAJ, № 13:2, 2003, c. 222.
85.Helvenston и Bahn — B: Desperately Seeking Trance Plants, c. 38.
86.Пак там, c. 39.
87.Пак там, c. 37.
88.Pollock, Steven Hayden. „The Psilocybin Mushroom Pandemic“ - B: Journal
of Psychedelic Drugs, Vol. 7:1.
89.Пак там, c. 75, цитиран в Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance
Plants, c. 37.
560
90. Stamets, Paul. Psilocybin Mushrooms of the World: An Identification Guide. Ten
 Speed Press, Berkeley, California, 108-109.
91.Пак там, c. 144.
92.Schultes и др. Plants of the Gods, c. 72.
93.Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 37, бел. под линия.
94.Stamets. Psilocybin Mushrooms of the World, c. 144.
95.Shultes и др. Plants of the Gods, c. 72.
96.Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 37, бел. под линия.
97.Schultes и др. Plants of the Gods, c. 72.
98.Електронно писмо от проф. Рой Уотлинг до Греъм Хенкок от 23 но-
ември 2004 г., озаглавено „Psilocybe“.
99.Електронно писмо от Крие Скар до Греъм Хенкок от 16 декември
2004 г., озаглавено „Psilocybe.doc“.
100. Рой Уотлинг до Греъм Хенкок, 18 декември 2004 г.
101. Рой Уотлинг до Греъм Хенкок, 16 декември 2004 и 6 януари 2005 г.
102. Електронно писмо от Джорджо Саморини до Греъм Хенкок, 17 де-
кември 2004 г.
103. Stamets. Psilocybin Mushrooms of the World.
104. Електронно писмо от Пол Стаметс до Греъм Хенкок от 1 януари
2005 г., озаглавено „Psilocybe semilanceata“.
105. Електронно писмо от проф. Рой Уотлинг до Греъм Хенкок от 23
ноември 2004 г., озаглавено „Psilocybe“. Освен това вж. Watling, Roy,
Maria Martin. „А Sequestrate Psilocybe from Scotland“ - B: Botanical
Journal of Scotland, № 55 (2), 245-257.
106. Уотлинг до Хенкок, 6 януари 2005 г.
107. Уотлинг до Хенкок, 16 януари 2005 г.
108. Пак там.
109. Bahn - В: Francfort, Henri-Paul, Roberte N. Hamayon (eds.). The Con-
cept of Shamanism, Uses and Abuses. Akademiai Kiado, Budapest, 2001, c. 52.
9. Змиите от Драконовите планини
1. Вж. 6 гл. Брьой прави първото си посещение през 1929 г.: Lewis-
Williams, David, Thomas Dowson. Images of Power: Understanding
Bushman Rock Art. Southern Book Publishers, Johannesburg, 1989, c. 6.
2. Whitley David S. (ed.). Handbook of Rock Art Research. Altamira Press,
Walnut Creek, CA, 2001, c. 643.
3. Вж. 6 гл. Lewis-Williams й Dowson. Images of Power, 6ff. Whitley. Handbook
of Rock Art Research, c. 643.
4. Lewis-Williams, David. Images of Mystery: Rock Art of the Drakensberg, 110—
111. Chippendale, Christopher, Paul S. Tacon (eds.). The Archaeology of Rock
Art. Cambridge University Press, 1998, c. 253.
5. Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 111.
6. Пак там, c. 109.
7. Пак там.
8. Пак там, с. 111.
9. Пак там, с. 112.
10.Пак там.
11.Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, c. 36. Lewis-Williams. Images of
Mystery, c. 113, 116.
12.Вж. 7 гл.
13.Lewis-Williams. Images of Mystery, 67-68; Chippendale и Tacon. The 561
 Archaeology of Rock Art, c. 263.
14.Chippendale и Tacon. The Archaeology of Rock Art, c. 257.
15.Пак там, c. 264.
16.Пак там, c. 76, 259.
17.Пак там, c. 75.
18.Пак там.
19.Пак там, 75-76.
20.Пак там.
21.Цитиран пак там, с. 76.
22.Пак там, с. 259.
23.Пак там.
24.Вж. 7 гл.
25.Например Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and
Hudson, London, 2002, 128-129, c. 209. Clottes, Jean, David Lewis- Williams.
The Shamans of Prehistory: Trance and Magic in the Painted Caves. Harry N.
Abrams, 1998, 26-27. Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 54. Lewis-
Williams. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek, CA, 2002, 108ff.,
c. 202.
26.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 109.
27.Пак там.
28.Пак там.
29.Пак там, с. 110.
30.Chippendale и Tacon. The Archaeology of Rock Art, c. 75.
31.Пак там.
32.По тази причина аз не съм убеден от епизодичните усилия на някои
учени да припишат на териантропите, които присъстват в скалното
изкуство на бушмените сан в Южна Африка, корени в митологията, а не
във виденията. (Вж. например Solomon, Anne. „What is an Explanation?
Belief and Cosmology in Interpretations of Southern San Rock Art in
Southern Africa“ — B: Francfort, Henri-Paul, Roberte N. Hamayon (eds.).
The Concept of Shamanism, Uses and Abuses. Aka- demiai Kiado, Budapest,
2001, 162-164. Solomon, Anne. „On Different Approaches to San Rock Art“ -
B: South African Archaeological Bulletin, № 55, 2000, c. 78. Pager, Harald.
„San Trance Performances“
- B: Rock Art Research, 1994, Vol. II, № 2, c. 95.) Вярно е, че в митологията
на бушмените сан има териантропи, но истинският въпрос — и относно
тези, за които става дума в митовете, и относно нарисуваните в скалните
заслони - е откъде на първо място се е зародила идеята за получовека-
полуживотно? Тъй като знаем, че във виденията си в определени
променени състояния на съзнанието хората редовно виждат
териантропи, които не се срещат в нито една друга област на преки
човешки преживявания, най-правдопо- добното обяснение е, че както
митовете, така и скалните рисунки извеждат корените си от едни и
същи халюцинации.
33.Cambridge Archaeological Journal (CAJ), № 13:2, 2003, c. 222.
34.CAJ, № 14:1, 2004, c. 84.
35.Вж. 4 и 5 гл.
36.Вж. 7 гл.
37.Цитатът е от Lewis-Williams, J. D., Т.А. Dowson. „The Signs of All Times“ -
562
B: Current Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, c. 201. Вж. дискусията в
 8 гл.
38.Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, 72ff.
39.Може да се направи и едно любопитно междукултурно сравнение.
Уарао, племенен народ в района на делтата на Ориноко във Венецуела,
използват токсични количества от силния местен тютюн (Nico- tiana
rustica), за да предизвикат състояния на транс, в които виждат видения
на огромна змия с четири, насочени напред рога на главата, по два от
всяка страна. Вж. Wilbert, Johannes. „Illuminative Serpents: Tobacco
Hallucinations of the Warao“ - B: Journal of Latin American Lore, № 20:2,
1997, 322-333, c. 325.
40.Chippendale и Tacon. The Archaeology of Rock Art, c. 259.
41.Lewis-Williams, David, Geoffrey Blundell. Fragile Heritage: A Rock Art
Fieldguide. Witwatersrand University Press, 1998, c. 210.
42.Lewis-Williams и Dowson, Images of Power, c. 77.
43.Цитирано в Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 87.
44.Пак там.
45.Цитирано пак там, с. 86.
46.Лични наблюдения и вж. пак там.
47.Goodman, Felicitas. Where Spirits Ride the Wind: Trance Journeys and Other
Ecstasis Experiences. Indiana University Press, 1990, c. 23. Вж. също така
Eliade, Mircea. Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy. Princeton
University Press, 1972, c. 79.
48.Цитирано в Goodman. Where Spirits Ride the Wind, цит. съч., c. 23.
49.Цитирано пак там.
50.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 139.
51.По въпроса c шаманските ерекции по време на транс, вж. също така
Lommel, Andreas. Shamanism: The Beginnings of Art. McGraw-Hill, New
York, 1967, c. 99. .
52.Davenport, Demorest, Michael A. Jochirh. Antiquity, № 62, 1988, c. 561.
53.Например вж. Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c.
34. Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, c. 136. Garlake, Peter. The
Hunter’s Vision: The Prehistoric Art of Zimbabwe. British Museum Press, 1995,
78-79.
54.Вж. 7 гл. До една трета от всички жени IKung са шамани.
55.Например вж. Katz, Richard. „Education for Transcendence: IKia-Heal- ing
with the Kalahari IKung“ - B: Lee, Richard B., Irven de Vore (eds.). Kalahari
Hunter-Gatherers: Studies of the IKung and their Neighbours. Harvard
University Press, 1976, c. 286: „Основната структура за изявяването на
Ikia [транс] е танц, който обикновено трае от здрач до зори... Жените се
събират около огъня, като пеят Ikia-песни и ритмич- но пляскат с ръце.
Мъжете танцуват в кръг около жените, като някои се въвеждат в
състояние на Ikia“.
56.Вж. 7 гл.
57.Lewis-Williams. Images of Mystery, 88-89.
58.Пак там, с. 89.
59.Пак там, с. 78. Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, c.. 87. В
опровержение на обвинението на Бан и Хелвенстън, че никакви други
видове транс, освен предизвиканите от ЛСД, мескалин и псилоцибин,
могат да породят подходящите мисловни образи, Люис-Уилямс цитира
също работата на психолога и хипнотизатор Етцъл Кардена, която 563
 показва, че „геометрични мотиви се явяват и в дълбока хипноза“, както
и работата на Доминик Фитхе и Ло- бърт Хауард. Вж. Lewis-Williams, J.
D. „Neuropsychology and Upper Palaeolithic Art: Observations on the
Progress of Altered States of Consciousness“ — B: Cambridge Archaeological
Journal, № 14:1, 107-111.
60.Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 89.
61.Пак там, c. 90. Lewis-Williams и Dowson. Images of Power, c. 78.
62.Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 90.
63.Пак там.
64.Вж. 3 гл.
10. Раненият лечител
1. Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and Hudson, London,
2002, c. 154.
2. Lewis-Williams, David. „Three Dimensional Puzzles: South African and
Upper Palaeolithic Rock Art“ - B: Ethnos, Vol. 66, № 2, 2002, c. 260.
3. Lewis-Williams, David. A Cosmos in Stone. Altamira Press, Walnut Creek,
CA, 2002, c. 217.
4. Lewis-Williams. „Three Dimensional Puzzles“, c. 260.
5. Clottes, Jean, Jean Courtin. The Cave Beneath the Sea: Palaeolithic Images at
Cosqiier. Harry N. Abrams, New York, 1996, c. 157.
6. Цитирано в Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 240.
7. Цитирано пак там.
8. Цитирано пак там.
9. Цитирано пак там.
10.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, 270ff.
11.Вж. пак там; Lewis-Willims. A Cosmos in Stone, 217ff.
12.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 271.
13.Цитирано пак там, c. 272.
14.Цитирано пак там.
15.Цитирано пак там.
16.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, с. 225.
17.Цитирано в Lewis-Williams. The Mind in the Cave, 273-274.
18.Цитирано пак там, c. 274.
19.Пак там, с. 275.
20.Цитирано пак там, с. 228.
21.Пак там, с. 275
22.Lewis-Williams.^ Cosmos in Stone, c. 234.
23.Пак там, c. 235.
24.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 276.
25.Пак там, 280-281.
26.Eliade, Mircea. Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy. Princeton
University Press, 1974. Halifax, Joan. Shaman: The Wounded Healer. Thames
and Hudson, London, 1982 (1991).
27.Eliade. Shamanism, c. 44
28.Пак там, 37-38.
29.Пак там, с. 36.
30.Пак там* с. 46.
31.Пак там, с. 47.
32.Пак там, с. 49.
564
33. Пак там, с. 48.
34.Пак там, с. 52.
35.Пак там.
36.Пак там, с. 53.
37.Пак там, с. 54.
38.Пак там, с. 55.
39.Halifax. Shaman, с. 43.
40.Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 281.
41.Пак там.
42.Eliade. Shamanism, 51—52.
43.National Geographic, ноември 2004, c. 41, 47.
44.Пак там, c. 41.
45.Пак там, 49-50.
46.Eliade. Shamanism, c. 51.
47.Пак там, c. 52.
48.Пак там, c. 101.
49.Пак там, с. 51.
50.Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 243.
51.Пак там.
52.Проф. Рой Уотлинг, личен разговор, 6 януари 2005 г.
53.Lewis-Williams, J. D., Т. A. Dowson. „The Signs of All Times“ -B: Current
Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, c. 204.
54.Например вж. дискусията относно какво се знае за човешките въз-
приятия в Crick, Francis. The Astonishing Hypothesis: The Scientific Search for
the Soul - B: Touchstone Books, London, 1996, 3 гл., „seeing“, 23 ff.
55.Dobkin de Rios, Marlene. „Man, Culture and Hallucinogens: An Overview“ -
B: Vera Rubin (ed.). Cannabis and Culture. Moulton Publishers, The Hague,
Paris, 1975, c. 407.
11. Пътуване в свръхестественото
1. James, William. The Varieties of Religious Experience. Penguin Classics,
1902(1985), c. 388.
2. Huxley, Aldous. The Doors of Perception; Heaven and Hell. Flamingo Modern
Classics, 1994, 11-13.
3. Hoffman, Albert. LSD My Problem Child: Reflections on Sacred Drugs,
Mysticism and Science. J. C. Tarcher, Los Angeles, 1983, 196-197.
4. James. The Varieties of Religious Experience, 242-243. Курсивът е в
оригиналния текст.
5. Strassman, Rick, MD. DMT: The Spirit Molecule. Park Street Press, Roch-
ester, Vermont, 2001. Вж. още Forte, Robert (ed.). Entheogens and the Future
of Religion. Council on Spiritual Practices, San Francisco, 1997, c. 180.
6. Strassman. DMT, c. 322.
7. Пак там, 315-316.
8. За една изключително уместна дискусия относно психотропното въз-
действие на хармалина, вж. Naranjo, Claudio. The Healing Journey: New
Approaches to Consciousness. Ballantine Books, New York, 1975, 119-169.
9. Schultes, Richard Evans, Albert Hoffman и Christian Ratsch. Plants of the
Gods: Their Sacred, Healing and Hallucinogenic Powers. Healing Arts Press,
Rochester, Vermont, 2001, 176-181.
10.Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar: A Study of Narcotic Drugs
Among the Indians of Colombia. Temple University Press, Philadelphia, 1975,
565
 c. 108.
11.Luna, Luis Eduardo. Vegetalismo: Shamanism among the Mestizo Population of
the Peruvian Amazon. Acta Universitatis Stockholmiensis Stockholm Studies in
Comparative Religion, Almqvist and Wiksell Publishers,
Stockholm,1986,117-118.
12.Unusual Personal Experiences: An Analysis of the Data from Three National
Surveys conducted by Roper Organisation. Bigelow Holding Corporation, Las
Vegas, 1992, 14-15.
13.Пак там, c. 5, 14—15.
14.Пак там, c. 14.
15.Пак там, с. 15.
16.Всъщност 3,7 милиона души, но това число - заради целите на до-
питването и статистиката - „изключва всички деца, населението на
Хаваите и Аляска и всички, които живеят в общ институционален
подслон“. Вж. пак там, с. 48.
17.Например вж. Mack, John. Abduction: Human Encounters with Aliens. Simon
and Schuster, London, 1995, c. 19, 42.
18.Пак там, Mack, John. Passport to the Cosmos: Human Transformation
and Alien Encounters. Thorsons, London, 2000. M. Jacobs,David.Secret
Life: Firsthand Documented Accounts of UFO Abductions. Simon
and Schuster, New York, 1993. Bullard, Thomas E. UFO Abductions: The
Measure of Mystery (Vol. I: Comparative Study of Abduction Reports, Vol. II:
Catalogue of Cases). The Fund for UFO Research, 1987.
19.Цитирано във Vallee, Jacques. Passport to Magonia: On UFOs, Folklore, and
Parallel Worlds. Contemporary Books, Chicago, (1969) 1993, c. 93.
20.Пак там, c. 95; Jacobs. Secret Life, c. 40.
21.Bullard. UFO Abductions, Vol. I, c. 115.
22.Пак там, Vol. I, c. 87.
23.Пак там, Vol. I, c. 114.
24.Пак там, Vol. II, c. 170.
25.Mack. Abduction, c. 99.
26.Пак там, 119-120, 122-123.
27.Пак там, с. 123.
28.Пак там, с. 154.
29.Пак там, с. 155.
30.Пак там, с. 156.
31.Пак там, 180-181.
32.Пак там, с. 182.
33.Пак там.
34.Пак там, с. 188.
35.Пак там, с. 246.
36.Mack. Passport to the Cosmos, c. 142.
37.Mack. Abduction, 354—355.
38.Пак там, 349-350.
39.Пак там, с. 355.
40.Пак там.
41.Eliade, Mircea. Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy. Princeton
University Press, 1972, c. 57.
42.Пак там, 45^-6.
566
43. Пак там, c. 132.
44.Kalweit, Holger. Shamans, Healers and Medicine Men. Shambhala, Boston and
London, 1992, c. 39.
45.Eliade. Shamanism, 36—37.
46.Пак там, c. 43.
47.Halifax, Joan. Shamanic Voices: A Survey of Visionary Narratives. Penguin
Compass, New York, 1991, c. 50.
48.Лична кореспонденция c Дейвид Джейкъбс, 31 май и 1 юни 2005 г.
49.Jacobs. Secret Life, 92—93.
50.Mack. Abduction, c. 160.
51.Пак там, c. 162.
12. Шамани в небето
1. Spanos, Cross и др., „Close Encounters: An Examination of UFO Experi-
ences“ - B: Journal of Abnormal Psychology, 1993, Vol. 102, № 4, c. 624.
2. Slater, Elizabeth, PhD. Addendum to „Conclusions on Nine Psychological“
(Appendices, c. 12), - B: Bloecher, Ted, Aphrodite Clamar, Budd Hopkins.
Final Report on the Psychological Testing ofUFOAbductees. Fund for UFO
Research, 1985. Курсивът е в оригиналния текст.
3. Mack, John. Passport to the Cosmos: Human Transformation and Alien
Encounters. Thorsons, London, 2000, c. 28.
4. Mack, John. Abduction: Human Encounters with Aliens. Simon and Schuster,
London, 1995, 16-17.
5. Харвардският професор Ранд Макнали в Journal of Psychological Science,
цитиран в Taylor, Greg. „Alien Abduction Stress“, http://www.phe-
nomenamagazine. com, 8 декември 2003 r.
6. Например вж. Mack. Abduction, c. 3. Mack. Passport to the Cosmos, 36-38.
7. Mack. Passport to the Cosmos, c. 25.
8. Браян Апълярд в разговор с Джон Мак - В: Sunday Times, London, 3
октомври 2004, News Review, c. 7.
9. Джон Мак, личен разговор, 2 април 2004 г.
10.Джон Мак, личен разговор, 5 май 2004 г.
11.Браян Апълярд в разговор с Джон Мак - В: Sunday Times, London, 3
октомври 2004, News Review, c. 7.
12.Mack. Abduction, c. 146.
13.Пак там, c. 181.
14.Пак там, c. 277.
15.Jacobs, David M. Secret Life: Firsthand Documented Accounts of UFO
Abductions. Simon and Schuster, New York, Г993, c. 53.
16.Пак там, c. 214.
17.Stillings, Dennis (ed.). „Cyber-Biological Studies of the Imaginal Component
in the UFO Contact Experience“ - B: Archaeus, Vol. 5, 1989, 119-120.
18.Mack. Passport to the Cosmos, 73-74.
19.Mack. Abduction, c. 161.
20.Mack. Passport to the Cosmos, c. 65.
21.Пак там, c. 69.
22.Mack. Abduction, 378-379.
23.Пак там, c. 379.
24.Eliade, Mircea. Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy. Princeton
University Press, 1972, c. 141.
25.Kalweit, Holger. Shamans, Healers and Medicine Men. Shambhala, Boston and 567
 London, 1992, c. 35.
26.Kalweit, Holger. Dreamtime and Inner Space: The World of the Shaman.
Shambhala, Boston and London, 1988, c. 50.
27.Пак там.
28.Keeney, Bradford. Ropes to God: Experiencing the Bushman Spiritual Universe.
Ringing Rocks Press, Philadelphia, 2003, c. 38, 42.
29.Пак там, c. 43.
30.Пак там, c. 83.
31.Пак там, с. 99.
32.Halifax, Joan. Shamanic Voices: A Survey of Visionary Narratives. Penguin
Compass, New York, 1991, c. 61.
33.Eliade. Shamanism, c. 226.
34.Цитирано в Dowson, Thomas A. „Like People in Prehistory“ - B: World
Archaeology, Vol. 29, № 3, c. 333.
35.Kalweit, Holger. Shamans, Healers and Medicine Men, c. 37.
36.Eliade. Shamanism, c. 50.
37.Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar: A Study of Narcotic Drugs
Among the Indians of Colombia. Temple University Press, Philadelphia, 1975,
c. 155.
38.Keeney. Ropes to God, c. 41.
39.Bullard, Thomas E. UFO Abductions: The Measure of Mystery. The Fund for
UFO Research, 1987, Vol. I, c. 114.
40.Пак там, Vol. II, c. C-133.
41.Mack. Passport to the Cosmos, 100—101.
42.Jim Schnabel. Dark White: Aliens, Abductions and the UFO Obsession. Penguin
Books, London, 1994, c. 259.
43.Пак там.
44.Mack. Abduction, c. 103.
45.Пак там, c, 180.
46.Пак там, c. 297.
47.Пак там, c. 379.
48.Той нарекъл съществата „просто сладки“: пак там, с. 379.
49.Пак там, с. 297.
50.Harpur, Patrick. Daimonic Reality: A Field Guide to the Otherworld. Pine
Winds Press, Ravensdale, WA, (1994) 2003, 205-207.
51.Hopkins, Budd. The Ongoing Problem of Deception in UFO Abduction Cases.
Special Report № 1, Intruder Foundation, 1990, c. 2.
52.Цитирано в Harpur. Daimonic Reality, c. 190.
53.Schnabel. Dark White, c. 174.
54.Mack. Abduction, c. 32.
55.Jacobs. Secret Life, c. 50.
56.Mack .Abduction, 115—116.
57.Пак там, c. 115.
58.Цитирано в Thompson, Keith. Angels and Aliens. Fawcett Columbine, New
York, 1993, 204-205.
59.Hopkins. The Ongoing Problem of Deception, c. 2.
60.Mack. Passport to the Cosmos, 139—140.
61.Пак там, c. 43.
62.Пак там, 146—147.
568
63. Пак там, 158-168.
64.Пак там, с. 140.
65.Eliade. Shamanism, с. 90.
66.Пак там, с. 103.
67.Пак там, с. 105.
68.Halifax. Shamanic Voices, с. 163.
69.Kalweit. Dreamtime and Inner Space, 78—79.
70.Halifax. Shamanic Voices, c. 184.
71.Пак там, c. 185.
72.Webb (1935), цитиран в Chippendale, Christopher, Benjamin Smith, Paul S.
C. Tacon. „Visions of Dynamic Power: Archaic Rock Paintings, Altered
States of Consciousness and „Clever Men“ in Western Arnhem Land (NT),
Australia“ — B: Cambridge Archaeological Journal, № 10:1, 2000, c. 75.
Курсивът е мой.
73.Според Лероа-Гуран тези бухали са териантропи. Вж. Bahn, Paul. Journey
through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson, London, 1997, c. 156, който
добавя следното: „И наистина, в някои случаи не е сигурно дали лицата
по стените на пещерата принадлежат на бухалопо- добни птици или на
хуманоиди“.
74.Например вж. Eliade. Shamanism, с. XII, 33.
75.Mack. Abduction, c. 182.
76.Пак там.
77.Mack. Passport to the Cosmos, c. 46, 68, 88.
78.Пак там, c. 46, 149.
79.Eliade. Shamanism, c. 141.
80.Keeney. Ropes to God, c. 44.
81.Пак там, c. 71.
82.Luna, Luis Eduardo. „The Concept of Plants as Teachers“ - B: Journal of
Ethnopharmacology, № 11, 1984, 141-142.
83.Пак там, c. 142.
84.Вж. дискусията в Schultes, Richard Evans. „Teonanactl, the Narcotic
Mushroom of the Aztecs“ — B '.American Anthropologist, NS, № 42, 1940,429-
443.
85.Halifax. Shamanic Voices, 133-134.
86.Пак там, c. 212.
87.Bullard. UFO Abductions, Vol. I, c. 119.
88.Пак там.
89.La Barre, Weston. „Anthropological Perspectives on Hallucination and
Hallucinogens“ - B: Siegel R., L. West (eds.). Hallucinations: Behaviour,
Experience and Theory. Wiley, New York, 1975, c. 10.
90.Цитирано в Jacobs, David M. UFOs and Abductions: Challenging the Borders
of Knowledge. University Press of Kansas, 2000, c. 149.
91.La Barre, Weston. „Anthropological Perspectives on Hallucination and
Hallucinogens“, 9-10.
92.Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and Hudson, London,
2002, c. 129. Clottes, Jean, David Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory:
Trance and Magic in the Painted Caves. Harry N. Abrams, New York, 1998, c.
19. За по-подробно изложение на тази гледна точка вж. West, Louis
Jolyon, MD. „А Clinical and Theoretical Overview of Hallucinatory
Phenomena“ — B: Siegel and West. Hallucian- tions, 287—311.
93.Clottes и Lewis-Williams. The Shamans of Prehistory, c. 19. 569
94.Значителни запаси от силно психоактивните, подобни на бобови зърна
семена на един храст, известен като Sophora secundiflora, датиращи в
някои случаи отпреди повече от 9000 години, са били открити в
изрисувани пещери в обширни райони на централните части на Северно
Мексико и Тексас. По долното течение на р. Пекос в Тексас те се
свързват с един забележителен комплекс от 8000-годишни скални
рисунки на духовни същества, териантропи и ентоптични мотиви. Вж.
дискусията в 22 гл.
95.Jung, Carl Gustav. Flying Saucers: A Modern Myth of Things Seen in the Sky.
Routledge, London and New York, (1958:1959) 2002, c. 125.
96.Пак там, c. 125.
97.Пак там, с. 120.
98.Пак там: „С оглед тенденциите в модерната теоретична физика това
предположение [т.е., че цялата действителност стъпва на все още не-
известен субстрат, който притежава едновременно и материални, и
психични свойства] би трябвало да предизвиква по-малко съпротива в
сравнение с по-рано“.
13. Духовна любов
1. Ripinsky-Naxon, Michael. The Nature of Shamanism: Substance and Function of
a Religious Metaphor. State University of New York Press, 1993, c. 79.
2. Eliade, Mircea. Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy. Princeton
University Press, 1972, c. 77.
3. Цялата история е разказана пак там, 39-42.
4. Lommel, Andreas. Shamanism: The Beginnings of Art. McGraw-Hill, New
York, 1967, c. 62.
5. Пак там, 62-63.
6. Kalweit, Holger. Shamans, Healers and Medicine Men. Shambhala, Boston and
London,1992, c. 11.
7. Reichel-Dolmatoff, G. The Shaman and the Jaguar: A Study of Narcotic Drugs
Among the Indians of Colombia. Temple University Press, Philadelphia, 1975,
51-52.
8. Пак там, c. 52.
9. Eliade. Shamanism, c. 75.
10.Пак там, 76-77.
11.Пак там, с. 72. Както бихме могли да очакваме, тази жена дух също е
териантроп и понякога се явява като вълк или крилат тигър.
12.Уарао, вж. Halifax, Joan. Shamanic Voices: A Sur\>ey of Visionary Narratives.
Penguin Compass, New York, 1991, 226 ff. Тютюн, вж. Em- boden, William.
Narcotic Plants: Hallucinogens, Stimulants, Inebriants, and Hypnotics, their
Origins and Uses. Studio Vista, London, 1979, 35ff.
13.Вж. Mack, John. Abduction: Human Encounters with Aliens. Simon and
Schuster, London, 1995, c. 37, 207, 211 и т.н. Stillings, Dennis (ed.). „Cyber-
Biological Studies of the Imaginal Component in the UFO Contact
Experience“ - B: Archaeus, Vol. 5, 1989, 153ff. Mack, John. Passport to the
Cosmos: Human Transformation and Alien Encounters. Thorsons, London, 2000,
c. 19, 57, 139ff.
14.Mack, John. Passport to the Cosmos, c. 19, 57, 230.
15.Halifax. Shamanic Voices, 226-232.
16.
570Хартланд, цитиран във Vallee, Jacques. Passport to Magonia: On UFOs,
 Folklore, and Parallel Worlds. Contemporary Books, Chicago, (1969) 1993, c.
42.
17.Пак там.
18.Eliade. Shamanism, c. 423.
19.Пак там.
20.Пак там, 423-424. Kalweit, Holger. Dreamtime and Inner Space: The World of
the Shaman. Shambhala, Boston and London, 1988, 130-131.
21.Eliade. Shamanism, c. 424.
22.Kalweit. Dreamtime and Inner Space, c. 132. Вж. също така Eliade.
Shamanism, c. 423.
23.Kalweit. Dreamtime and Inner Space, 141-142.
24.Montgomery, Sy. Journey of the Pink Dolphin: An Amazon Quest. Touch-
stone/Simon and Schuster, New York, 2000, 18-19.
25.Пак там, c. 271.
26.Пак там, c. 270. Luna, Luis Eduardo. Vegetalismo: Shamanism among the
Mestizo Population of the Penman Amazon. Acta Universitatis Stockholmiensis
Stockholm Studies in Comparative Religion, Almqvist and Wiksell
Publishers, Stockholm, 1986, c. 84.
27.Montgomery, Sy. Journey of the Pink Dolphin, c. 270.
28.Luna. Vegetalismo, c. 86.
29.Пак там, c. 83: „Детето на русалка и човешко същество може да стане
могъщ vegetalista [шаман]. И дон Хосе Корал, и дон Сантяго Му- раяри
ми казаха, че когато приемат аяхуаска и лекуват сред духовете, които
призовават, има vegetalistas, които живеят под водата и чиито майки са
русалки“.
30.Mack. Abduction, 38-39.
31.Mack. Passport to the Cosmos, c. 114.
32.Mack. Abduction, 210—211.
33.M. Jacobs, David. Secret Life: Firsthand Documented Accounts of UFO
Abductions. Simon and Schuster, New York, 1993, c. 15.
34.Пак там, c. 206.
35.Пак там.
36.Пак там, с. 39.
37.Вияс-Боас, цитиран пак там.
38.Schnabel, Jim. Dark White: Aliens, Abductions and the UFO Obsession. Penguin
Books, London, 1994, 22-23.
39.Mack .Abduction, 319-320.
40.Например вж. Mack. Passport to the Cosmos, c. 114. Jacobs. Secret Life, c.
104.
41.Jacobs. Secret Life, c. 206.
42.Mack. Passport to the Cosmos, c. 120.
43.Jacobs, Secret Life, c. 122.
44.Mack. Abduction, c. 132.
45.Пак там, c. 157.
46.Jacobs. Secret Life, 154-155.
47.Пак там, 156-157.
48.Mack. Passport to the Cosmos, c. 140.
49.Mack. Abduction, c. 116.
50.Пак там, с. 17.
51.Jacobs. Secret Life, с. 164. 571
52.Mack. Passport to the Cosmos, 124—125; Mack. Abduction, c. 414.
53.Jacobs. Secret Life, c. 168.
54.Пак там, c. 170.
55.Пак там, c. 178.
56.Пак там, c. 186.
57.Mack. Abduction, 322-323.
58.Вж. Montgomery. Journey of the Pink Dolphin, c. 270. Luna. Vegetal- ismo, c.
84, 86.
59.Mack, Passport to the Cosmos, c. 253.
60.Jacobs. Secret Life, c. 272.
61.Цитирано в Schnabel. Dark White, c. 61.
62.Пак там.
63.Jacobs. Secret Life, c. 166,
64.Lack: Passport to the Cosmos, c. 117.
65.Пак там,
66.Mack. Abduction, c. 323.
67.Jacobs. Secret Life, c. 172.
68.Срв. Purkiss, Diane. Troublesome Things: A History of Fairies and Fairy
Stories. Penguin, London, 2000, c. 60: „Защо феите искат бебета? Никой не
знае“.
14. Тайното общество
1. Jung, Carl Gustav. Flying Saucers: A Modern Myth of Things Seen in the Sky.
Routledge, London and New York, (1958:1959) 2002, c. 1.
2. Пак там, c. 19.
3. Пак там.
4. Пак там, с. 123
5. Пак там, с. 105
6. Гравюра на Самуел Кокиус, цитирана пак там.
7. Пак там, с. 106.
8. Пак там.
9. Пак там, с. 109.
10.Предполагаемо изобразяваща „орисниците, които надзирават про-
буждането на душата“, пак там, с. 113.
11.Юнг идентифицира фигурата с дявола.
12.Пак там, 110-113.
13.Schnabel, Jim. Dark White: Aliens, Abductions and the UFO Obsession. Penguin
Books, London, 1994, c. 151.
14.Vallee, Jacques. Pow/jort to Magonia: On UFOs, Folklore, and Parallel Worlds.
Contemporary Books, Chicago, (1969) 1993.
15.Пак там, c. 179.
16.Пак там, c. 4.

572
 17.Пак там, c. 180.
18.Пак там, 179ff.
19.Пак там, 9-10.
20.Пак там, 4-5.
21.Пак там, с. 5.
22.Пак там, с. 6.
23.Пак там, с. 3.
24.Крилати дискове от Шумер и Египет: вж. дискусията в Black, Jeremy,
Anthony Green. Gods, Demons and Symbols of Ancient Mesopotamia: An
Illustrated Dictionary. British Museum Press, 1992, 185-186. Вимани: вж.
например Childress, David Hatcher. Vimana Aircraft of Ancient India and
Atlantis. Adventures Unlimited Press, Stelle, IL, 1991. Китай: Schafer,
Edward H. Pacing the Void: T’ang Approaches to the Stars. University of
California Press, Berkeley, 1977, c. 146.
25.Царе II, 2:11.
26.Кзекиил, 1:4-19.
27.Псалми, 68:17.
28.Исайа, 13:5.
29.Битие, 6:2, 4.
30.Vallee. Passport to Magonia, c. 57.
31.Пак там. Вж. особено 4 и 5 гл.
32.Пак там, с. 64.
33.Narvez, Peter (ed.). The Good People: New Fairylore Essays. The University
Press of Kentucky, (1991) 1997, c. 98.
34.За Кърк вж. пак там, с. 100. Относно старинната употреба на думата
fairy вж. Purkiss, Diane. Troublesome Things: A History of Fairies and Fairy
Stories. Penguin, London, 2000, 1 l-12ff., c. 73. Nervez. The Good People, c.
159, 463.
35.Evans-Wentz, W.Y. The Fairy Faith in Celtic Countries. New Page Books,
Franklin Lakes, NJ, 2004 (фототипна препечатка на оригинал- ното
издание от 1911 г. с добавено „Въведение“ от Карл Маккоул- ман), с.
224, бел. 20.
36 Scott, Walter. Demonology and Witchcraft (1830), цитиран в Narvez. The
Good People, 100-101.
37.Evans-Wentz. The Fairy Faith in Celtic Countries.
38.Пак там, c. 110.
39.Vallee. Passport to Magonia, c. 50.
40.Narvez. The Good People, c. 201.
41.Bord. Janet. Fairies: Real Encounters with Little People. Michael O’ Mara
Books, 1997, 5-6.
42.Narvez. The Good People, c. 481. Evans-Wentz. The Fairy Faith in Celtic
Countries, c. 159.
43.Narvez. The Good People, c. 484.
44.Vallee. The Passport to Magonia, 58—59.

37. Свръхестественото
45.Например вж. пак там, 101-105, 116-119.
46.Пак там, с. 105.
47.Kirk. Secret Commonwealth, цитиран в Purkiss. Troublesome Thingsm c. 185.
48.Jacobs, David M. Secret Life: Firsthand Documented Accounts of UFO
 Abductions. Simon and Schuster, New York, 1993, c. 168.
49.Kirk. Secret Commonwealth, цитиран в Purkiss. Troublesome Thingsm, 185-
186.
15. Тук има нещо, което ще ме отнесе надалеч
1. Narvez, Peter (ed.). The Good People: New Fairylore Essays. The Univer
sity Press of Kentucky, (1991) 1997, 53-54.
2. Пак там, c. 54.
3. Пак там.
4. Пак там.
5. Например вж. Jacobs, David М. Secret Life: Firsthand Documented Accounts
of UFO Abductions. Simon and Schuster, New York, 1993, c. 158, Mack, John.
Abduction: Human Encounters with Aliens. Simon and Schuster, London, 1995,
38-39, c. 416.
6. Schnabel, Jim. Dark White: Aliens, Abductions and the UFO Obsession. Penguin
Books, London, 1994, c. 153.
7. Пак там, c. 258.
8. Mack. Abduction, c. 396.
9. Пак там.
10.Пак там.
11.Пак там.
12 Mack, John. Passport to the Cosmos: Human Transformation and Alien
Encounters. Thorsons, London, 2000, c. 144.
13.ИЛИ в по-скорошни времена. Един от жителите на Шетландските
острови от Викторианската епоха казва, че елфите имат „жълт цвят на
кожата.,., червени очи и зелени зъби“, докато на островите Оркни през
същия период един информатор описва елфа като „малък мъж, висок
около стъпка, облечен в червено и зелено“. Narvez (ed.). Good People, c.
134.
14.Bord, Janet. Fairies: Real Encounters with Little People. Michael O’Mara
Books, 1997, 55-56.
15.Пак там, c. 57.
16.За дискусия относно елфите и зеления цвят вж. Purkiss, Diane. Trou-
blesome Things: A History of Fairies and Fairy Stories. Penguin, London, 2000,
63-64: „елфите винаги се свързват със зеленото“.
17.Sarnov, Valerii I. „On the Nature of Flying Saucers and Little Green Men“ -
B: Current Anthropology, Vol. 22, № 2, април 1981, c. 165.
18.Vallee, Jacques. Passport to Magonia: On UFOs, Folklore, and Parallel Worlds.
Contemporary Books, Chicago, (1969) 1993, 43-44.
19.Narvez (ed.). The Good People, c. 126.
20.Цитирано в Bord. Fairies, 125-126.
21.Пак там, c. 126.
22.Bord. Fairies, c. 126.
23.Mack. Passport to the Cosmos, c. 69.
24.Jacobs. Secret Life, c. 162: „Отвлечените почти винаги казват, че гриже-
щите се за бебета извънземни са женски“. Вж. също така с. 104, 226.
25.Mack. Abductions, с. 37.
26.Пак там.
27.Jacobs. Secret Life, 271—272.
28.
574Evans-Wentz, W. Y. The Fairy Faith in Celtic Countries. New Page Books,
 Franklin Lakes, NJ, 2004, c. 297.
29.Purkiss. Troublesome Things, c. 68.
30.Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 156.
31.Narvez (ed.). The Good People, c. 245.
32.Evans-Wentz. The Fairy Faith, 204—205.
33.Пак там, c. 205.
34.Пак там, c. 267.
35.Purkiss. Troublesome Things, 146-147.
36.Пак там, фиг. 5 и 6.
37.Пак там, фиг. 9. Bord. Fairies, с. 10.
38.Bord. Fairies, 113-114.
39.Purkiss. Troublesome Things, c. 89: „Когато тези жени говорели за елфи,
разпитващите си мислели, че слушат за договор с дявола...“.
40.Пак там, с. 88.
41.Пак там, с. 89.
42.Цитирано пак там, с. 89.
43.Пак там, с. 110: „Елфът дал на Катрин знание, а знанието е сила. Той й
дава магически оръжия, които й позволяват да лекува кравите и да
прави всичко, което поиска“.
44.Пак там.
45.Пак там.
46.Пак там, 116-117.
47.Пак там, с. 60: „Защо феите искат бебета? Никой не знае“.
48.Пак там, с. 116: „Тя [Сюзан Суопър] очаквала дете и според нея това я
превърнало в мишена“.
49.Пак там, 116-117.
50.Например вж. Mack. Abduction, с. 211.
51.Jacobs. Secret Life, c. 55.
52.Harpur, Patrick. Daimonic Reality: A Field Guide to the Otherworld. Pine
Winds Press, Ravensdale, WA, (1994) 2003, c. 214.
53.Purkiss. Troublesome Things, 73—74.
54.Narvez (ed.). The Good People, c. 491, вж. също c. 169. Evans-Wentz. The
Fairy Faith, c. 9.
55.Цитирано в Purkiss. Troublesome Things, c. 58.
56.Най-много детайлни съобщения на очевидци и описания на сменени
деца има от Европа, където през XIX и XX в. етнографите работили
усърдно за съхраняването и записването на всички аспекти от при-
казния фолклор пред лицето на бързите социални и икономически
промени. Но преданията и преживяванията, включващи сменени деца,
съвсем не се ограничават с Европа. Същата „странна легенда за
свръхестествена раса, която разменя едно от своите недорасли деца... за
здраво човешко бебе“, съществува по целия свят. Разполагаме с
подробни описания от всички краища на планетата - Египет, Индия,
Китай и Северозападното тихоокеанско крайбрежие на Америка. Вж.
Munro, Joyce Underwood - В: Narvez (ed.). Good People, цит. съч., c. 251.
57.Цитирано пак там, c. 221.
58.Цитирано пак там, с. 34.
59.Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 115.
60.Narvez. Good People, c. 220.
61.Пак там, c. 225. 575
62.Пак там, c. 234.
63.Пак там, c. 258.
64.Пак там, с. 257.
65.Jacobs. Secret Life, с. 272.
66.Карън, цитирана пак там, 277-278.
67.Мелиса, цитирана пак там, с. 272.
68.Jacobs. Secret Life, 172—173.
69.Пак там, с. 166.
70.Mack. Passport to the Cosmos, c. 117.
71.Пак там.
72.Цитирано в Schnabel. Dark White, c. 61.
73.Mack. Abduction, c. 323.
74.Mack, John - B: Jacobs, David M. (ed.). UFOs and Abductions: Chal
lenging the Borders of Knowledge. University Press of Kansas, 2000, c. 253. '
.
75.Mack. Abduction, c. 39.
76.Harpur. Daimonic Reality, 210*-213.
77.Пак там, 213-214.
78.Bullard, Thomas E. UFO Abductions: The Measure of Mystery. The Fund for
UFO Research, 1987, Vol. II, c. C-l 84.
79.Harpur, Patrick. The Philosopher’s Secret Fire: A History of the Imagination.
Ivan R. Dee, Chicago, 2003, c. 22.
80.Narvez (ed.). The Good People, c. 493.
81.Цитирано в Harpur. The Philosopher’s Secret Fire, c. 22.
82.Цитирано в Bord. Fairies, c. 93.
83.Цитирано пак там, 93-94.
84.Purkiss. Troublesome Things, c. 69.
85.Цитирано във Vallee. Passport to Magonia, c. 105.
86.Narvez (ed.). Good People, c. 258: „Но смененото дете винаги има
физическа прилика с истинското...“.
87.Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 98.
88.Например вж. Mack. Passport to the Cosmos, c. 112.

16. Танцьори между световете

1. Mack, John. Passport to the Cosmos: Human Transformation and Alien
Encounters. Thorsons, London, 2000, c. 69.
2. Mack, John. Abduction: Human Encounters with Aliens. Simon and Schuster,
London, 1995, 210-211.
3. Цитирано в Narvez, Peter (ed.). The Good People: New Fairy lore Essays. The
University Press of Kentucky, (1991) 1997, c. 482.
4. Пак там, c. 482.
5. Evans-Wentz, W. Y. The Fairy Faith in Celtic Countries. New Page Books,
Franklin Lakes, NJ, 2004, c. 208.
6. Цитирано в Bord, Janet. Fairies: Real Encounters with Little People. Michael
O’Mara Books, 1997, c. 27.
7. Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 90.
8. Narvez (ed.). Good People, c. 482.
9. Vallee, Jacques. Passport to Magonia: On UFOs, Folklore, and Parallel Worlds.
Contemporary Books, Chicago, (1969) 1993, c. 38.
576
10. Narvez (ed.). The Good People, c. 465.
11.Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 208.
12.Цитирано в Bord. Fairies, c. 27.
13.Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 137.
14.Пак там, c. 156.
15.Пак там, c. 76.
16.Цитирано пак там, с. 248.
17.Пак там, с. 137.
18.Jacobs, David М. Secret Life: Firsthand Documented Accounts of UFO
Abductions. Simon and Schuster, New York, 1993, c. 222.
19.Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 91.
20.Пак там.
21.Jacobs. Secret Life, c. 226: „Физическото описание не е достатъчно
характерно, за да наведе на мисълта за анатомични разлики“.
22.Пак там, с. 223.
23.Пак там, с. 226.
24.Например вж. Mack. Abduction, с. 37: „Сивите същества са основно два
вида - по-малки пчело- или насекомовидни работници, които се движат
или плъзгат като роботи навън и навътре в корабите и изпълняват
различни задачи, и малко по-висок предводител или „доктор“, както
отвлечените най-често го наричат“ (курсивът е мой).
25.Narvez (ed.). The Good People, c. 496. Вж. също така Evans-Wentz. The Fairy
Faith, c. 177: ,Дредполагало се, че в земята на елфите посветените могат
да стават невидими, стига само да намажат очите си с определен зелен
мехлем, направен от тайни билки, събрани от Керисмур. В така по-
стигнатото невидимо състояние хората можели да се включват в
пировете на елфите, по време на които, както твърдят старите
предания, времето тече много, много бързо...“. Пак там, с. 153: „Според
описанията Тилвит Тег [елфите] владеят умението да стават невидими.
Освен това хората вярвали, че могат да изчезват като духове, ако
случайно някой ги забележел. Светът, в който живеели, бил много
различен от нашия...“.
26.Jacobs. Secret Life, с. 220.
27.Извънземни, вж. например Mack. Abduction, с. 19, 279. Mack. Passport to
the Cosmos, c. 45, 71. Елфи, вж. Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 93:
„Елфите минават през каменни стени“, и с. 148: „Когато бях момче тук
на Острова [Ангълси, Уелс], Тилвит Тег [елфите] бяха описвани като
раса от малки същества, не по-големи от шест- или седемгодишни деца.
Те идваха във фермите през нощта, когато цялото семейство си е
легнало. Без значение колко грижливо си заключил къщата, Тилвит Тег
могат да влязат вътре без проблем“.
28.Например вж. Mack. Abduction, с. 19, 279. Mack. Passport to the Cosmos, c.
45, 71.
29.Mack - B: Jacobs, David M. (ed.). UFOs and Abductions: Challenging the
Borders of Knowledge. University Press of Kansas, 2000, 254-255.
30.Jacobs. Secret Life, c. 51.
31.Пак там.
32.Mack. Passport to the Cosmos, c. 57.
33.Harpur, Patrick. The Philosopher’s Secret Fire: A History of the Imagination.
Ivan R. Dee, Chicago, 2003, c. 179: „Срещите c шиите често включват
„докосване“ или „удар“, който ни причинява болка, оставя белег или 577
 дори ни лишава от разум. Контактът с НЛО или „извънземни“ често
включва поразяване от лъч светлина или лъчево оръжие, след което
човек получава световъртеж, гади му се, дезориентиран е, чувства се
„попарен“, изтръпнал или облъчен“.
34.Narvez (ed.). The Good People, c. 491.
35.Пак там, 10-11.
36.Пак там, с. 225: „Някакъв човек решил да мине напряко през едно
мочурище. И насред пътя усетил как нещо го проболо в левия крак, в
прасеца. След това той си отишъл вкъщи, станало му зле и т.н. И му
ставало все по-зле и по-зле. А нещото започнало да расте и да набъбва,
кракът му станал черен от коляното до глезена и извикали доктор. И
когато докторът го разрязал, отвътре - от крака на човека - излезли
малки стиски трева и малки трески дърво. Раната била толкова лоша,
че се наложило да отрежат крака на човека до коляното“.
37. Цитирано в Harpur, Patrick. Daimonic Reality: A Field Guide to the
Otherworld. Pine Winds Press, Ravensdale, WA, (1994) 2003, c. 195.
38. Например вж. Vallee. Passport to Magonia, 45-48.
39. Narvez (ed.). The Good People, 491-492.
40. Harpur. The Philosopher’s Secret Fire, 11-12.
41. Цитирано в Bord. Fairies, c. 27.
42. Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 98.
43. Пак там.
44. Пак там.
45. Цитирано в Bord. Fairies, с. 25.
46. Цитирано пак там.
47. Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 208.
48. Пак там.
49. Цитирано в Bord. Fairies, с. 26.
50. Цитирано пак там, с. 39.
51. Пак там, 41^12.
52. Пак там, с. 30.
53. Пак там, с. 36.
54. Цитирано пак там, с. 31.
55. Цитирано пак там, 81-82.
56. Пак там, с. 82.
57. Пак там.
58. Жак Вале първи изтъква това. Вж. Vallee. Passport to Magonia, 105—
106, c. 162.
59. Bord. Fairies, c. 128.
60. Narvez (ed.). The Good People, c. 186.
61. Пак там, c. 183.
62. Пак там, 183-184.
63. Пак там, с. 191.
64. Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 182.
65. Пак там, c. 175.
66. Harpur. Daimonic Reality, 142-143.
67. Цитирано в Bord. Fairies, c. 29 (курсивът е мой).
68. Narvez (ed.). The Good People, c. 161: „Различните методи за влизане в и
излизане от вълшебната страна [страната на елфите]... включват
578отворени пещери, вълшебни скали и подземни проходи, както и езера,
 водоеми, речни брегове, мочурища. Освен това било възможно да
проникнеш в отвъдния свят през самодивските кръгове и пръстени“.
69. Evans-Wentz. The Fairy Faith, c. 448.
70. Вж. Bord. Fairies, c. 3.
71. Vallee. Passport to Magonia, c. 107.
72. Като общо относно този феномен сред отвлечените вж. Hopkins, Budd.
Missing Time: A Documented Study of UFO Abductions. Richard Marek
Publishers, New York, 1981.
17. Настройване на честотата на ДМТ
1. Както беше отбелязано в предходните глави, много е вероятно в Африка
да бъде открито скално изкуство, което да е по-старо от най- старото в
Европа. Проблемът е, че огромни райони от континента са били твърде
малко изследвани от страна на археолозите, интересуващи се от
зараждането на модерното човешко поведение.
2. Nature, 17 февруари 2005, цитирано в The Times, London, 17 февруари
2005, с. 23, съобщава за откриването в Етиопия на останки от хора с
модерна анатомия, датиращи отпреди 196 000 години. Една подобна дата
на появата на хора с модерна анатомия, както и изследванията върху
ДНК потвърждават, че „е имало голям промеждутък от време между
появата на модерния скелет и на модерното поведение“.
3. Strassman, Rick, MD, DMT. The Spirit Molecule: A Doctor’s Revolutionary
Research into the Biology of Near-Death and Mystical Experiences. Park Street
Press, Rochester, Vermont, 2001, 36-37.
4. Пак там, 34—35.
5. Shulgin, Alexander, Anne Shulgin. Thikal: The Continuation. Transform Press,
Berkeley, 1997, c. 249. TIKHAL е акроним, който в разгърнат вид
означава „Tryptamines 1 Have Known and Loved“ („Триптамините, които
познавам и обичам“).
6. Strasmann. DMT, с. 42.
7. Например вж. пак там, 276-271.
8. Пак там, 216-219.
9. Purkiss, Diane. Troublesome Things: A History of Fairies and Fairy Stories.
Penguin, London, 2000, c. 66.
10.Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson, London,
1997, c. 58.
18. Сред машинните елфи
1. Strassman, Rick, MD. DMT: The Spirit Molecule: A Doctor’s Revolutionary
Research into the Biology of Near-Death and Mystical Experiences. Park Street
Press, Rochester, Vermont, 2001, c. 194.
2. Пак там, c. 147.
3. Пак там, 215-216.
4. Пак там, c. 164.
5. Пак там, с. 169.
6. Пак там, с. 192.
7. Пак там, с. 213.
8. Shanon, Benny. The Antipodes of the Mind: Charting the Phenomenology of the
Ayahuasca Experience. Oxford University Press, 2002, c. 128.
9. Harner, Michael. The Way of the Shaman, Harper, San Francisco, (1980) 1990,
c. 3. 579
10.Mack, John. Abduction: Human Encounters with Aliens. Simon and Schuster,
London, 1995, c. 396.
11.Bord, Janet. Fairies: Real Encounters with Little People. Michael O'Mara
Books, 1997, 55-56.
12.Цитирано в Halifax, Joan. Shamanic Voices: A Survey of Visionary Narratives.
Penguin Compass, New York, 1991, 195-196.
13.Цитирано пак там, c. 204.
14.Цитирано пак там, с. 212.
15.Цитирано пак там, с. 131.
16.Encyclopaedia Britannica, Micropedia, 3:402.
17.Strassman. DMT, 53-54.
18.Пак там, c. 54.
19.Пак там, с. 292.
20.Пак там.
21.Пак там, с. 185.
22.Пак там, с. 173.
23.Пак там, с. 188.
24.Пак там, с. 213 -
25.Пак там, 243-244.
26.Вж. 11 и 12 гл.
27.Strassman. DMT, с. 180.
28.Пак там, с. 181.
29.Пак там, с. 193.
30.Пак там, 189-190.
31.Пак там, с. 180.
32.Пак там, с. 182.
33.Пак там, с. 182.
34.Пак там, с. 193.
35.Пак там, 198-199.
36.Пак там, с. 199.
37.Пак там, 196-197.
38.Пак там, с. 197.
39.Пак там, с. 208.
40.Пак там, 206—207.
41.Вж. 13 гл.
42.Вж. 4 гл.
43.Вж. 13 гл.
44.Strassman. DMT, с. 206.
45.Пак там, 209-210.
46.Пак там, с. 189.
47.Пак там.
48.Вж. дискусията в West, Louis Jolyon, MD. „А Clinical and Theoretical
Overview of Hallucinatory Phenomena“ - B: Siegel и West. Halluciantions:
Behaviour, Experience and Theory. Wiley, New York, 1975, 287—311, особено
299-301. Вж. също така Lewis-Williams, J. D., T. A. Dowson. „The Signs of
All Times“ - B: Current Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, c. 204.
49.Strassman. DMT, c. 171.
50.Пак там, 224—225.
51.Пак там, с. 193.
580
52. Пак там, с. 187.
53.Szara, S., MD PhD, Z. Boszormenyi MD PhD. „Dimethyltryptamine Ex-
periments with Psychotics“-B: Journal of Mental Science, № 104, 1958, c. 446.
54.Turner, William J., MD, Sidney Merlis MD. „Effects on some Indoieal-
kylamines on Man“ - В: AMA Archives of Neurology and Psychiatry, 81,
1959,121-129.
55.Leary, Timothy. „Programmed Communication during Experiences with
DMT‘ — B: The Psychedelic Review, № 8, 1966, 83—95.
56.Strassman. DMT, c. 216: Страсман говори за „поразителната прилика
между тези естествено случващи се контакти и контактите, описани в
проекта с ДМТ. Това забележително припокриване може да ни накара
по-лесно да приемем моето предположение, че преживяванията на
отвлечените от извънземни са станали възможни благодарение на
повишени нива на ДМТ в мозъка“.
57.Пак там, с. 48.
58.Пак там, с. 216,
59.Пак там, с. 178.
60.Пак там, с. 208.
61.Пак там, 344—345.
62.Пак там, с. 147.
63.Пак там, с. 344.
64.Jacobs, David М. Secret Life: Firsthand Documented Accounts of UFO
Abductions. Simon and Schuster, New York, 1993, c. 147.
65.Mack. Abduction, c. 83.
66.Пак там, c. 388.
67.Mack, John. Passport to the Cosmos: Human Transformation and Alien
Encounters. Thorsons, London, 2000, c. 101.
68.Пак там.
69.Вж. 2 гл.
70.Strassman. DMT, c. 318.
71.Пак там, 320-321.
72.Вж. 3 гл.
73.Strassman. DMT, с. 206
74.Пак там, с. 176.
75.Пак там.
76.Пак там, 177-178.
77.Пак там, с. 179.
78.Пак там, с. 178.
79.Narby, Jeremy. The Cosmic Serpent: DNA and the Origins of Knowledge. Victor
Goliancz, London, 1998, c. 100.
19. Древни учители в нашето ДНК
1. McKenna, Terence, Dennis McKenna. The Invisible Landscape: Mind,
Hallucinogens and the I Ching. San Francisco, (1975) 1993. Вж. 6 гл., c. 95 и
сл.: „An experiment at La Chorrea“. 3a нещастие, Терънс Маккена
почина на 3 април 2000 г.
2. Пак там, с. 104.
3. Lamb, Bruce. Rio Tigre and Beyond, c. 2, цитиран в Narby, Jeremy. The
Cosmic Serpent: DNA and the Origins of Knowledge. Victor Gollancz, London,
1998, c. 203.
4. Публикувана за първи път като Le serpent cosmique, L ’AND et les origins
du savoir. Georg Editeur SA, Geneva. 581
5. Narby. The Cosmic Serpent, c. 86.
6. Пак там, c. 92.
7. Пак там, 103-104.
8. Пак там, с. 104.
9. Пак там, с. 135, цитирайки Якобсон.
10. Пак там, с. 88.
11. Молекулярните биолози Крие Каладайн и Хорас Дрю, цитирани пак
там, с. 100.
12. Пак там, с. 40.
13. Luna, Luis Eduardo. „The Concept of Plants as Teachers“ - B: Journal of
Ethnopharmacology, № 11, 1984, c. 1351
14. Luna, Luis Eduardo. Vegetalismo: Shamanism among the Mestizo Population of
the Peruvian Amazon. Acta Universitatis Stockholmiensis Stockholm Studies in
Comparative Religion, Almqvist and Wiksell Publishers, Stockholm, 1986, c.
62. Вж. също така Shepard Jr., Glen H. „Psychactive Plants and
Ethnopsychiatric Medicines of the Matsigenka“ - B: Journal of Psychoactive
Drugs, Vol. 30, № 4, октомври - декември 1998, 323ff.: „Мацигенка
разглеждат халюциногенните растения като .одушевени същества със
свръхчовешки души, описвани като „собственик“, „господар“ или
„майка“ на растението“.
15. Цитиран в Luna. Vegetalismo, с. 62. Курсивът е мой.
16. Пак там, с. 65.
17. Luna. „The Concept of Plants as Teachers“, c. 142.
18. Пак там.
19. Пак там, c. 141.
20. Пак там, с. 139.
21. Shanon, Benny. The Antipodes of the Mind: Charting the Phenomenol- ogy of the
Ayahuasca Experience. Oxford University Press, 2002, c. 251.
22. Keeney, Bradford. Ropes to God: Experiencing the Bushman Spiritual Universe.
Ringing Rocks Press, Philadelphia, 2003, c. 44. Курсивът e мой.
23. Пак там, c. 71. Курсивът е мой.
24. Shanon. The Antipodes of the Mind, c. 8.
25. Пак там, c. 109.
26. Пак там, с. 302.
27. Пак там, с. 44. Шанон съобщава, че е интервюирал общо 178 души, 122
мъже и 56 жени. От информаторите 16 били от местното население или
със смесен произход, 106 живеели в градските райони на Южна
Америка и 56 били чужденци, т.е. хора, живеещи извън Южна Америка.
Според преценката на Шанон общият брой на сеансите с аяхуаска,
които били засегнати в тези интервюта, е около 2500.
28. Пак там, с. 120.
29. Narby, Jeremy, Francis Huxley. Shamans through Time. Thames and Hudson,
London, 2001, c. 302.
30. Вж. Strassman, Rick, MD, DMT: The Spirit Molecule: A Doctor s Revolutionary
Research into the Biology of Near-Death and Mystical Experiences. Park Street
Press, Rochester, Vermont, 2001, 34-36.
31. Crick, Francis. Life Itself: Its Origin and Nature. Futura Macdonald, London,
1982, 171-173.
32. Strassman. DMT, c. 34.
582
33. Daily Mail, London, 8 август 2004, 44-45.
34. Shanon. The Antipodes of the Mind, Epigraph.
35. Crick, Francis. The Astonishing Hypothesis: The Scientific Search for the Soul.
Touchstone Books, London, 1995.
36. Crick, Francis. Of Molecules and Men. Prometheus Books, New York,
(1966)2004,69-70.
37. Crick. Life Itself. Вж. особено 113-140.
20. Ураган на сметището
1. Цитирано в Narby, Jeremy. The Cosmic Serpent: DNA and the Origins of
Knowledge. Victor Gollancz, London, 1998, c. 59.
2. Hoyle, Fred, Chandra Wickramsinghe. Lifecloud: The Origin of Life in the
Universe. J. M. Dent and Sons, London and Toronto, 1978.
3. Margulis, Lyn, Dorion Sagan. Micro-Cosmos: Four Billion Years of Microbial
Evolution. Summit Books, New York, 1986, c. 43.
4. Пак там, c. 51.
5. Пак там, c. 51.
6. Пак там, 71—72. Седиментните скали във формацията Исуа в Източен
Лабрадор и Югозападна Гренландия са на възраст 3,8 милиарда години
и се смята, че са „гробището на процъфтяващите филми и пяната от
архайски бактерии“.
7. Пак там, с. 70. Откритието е направено в скалите на формацията
Кромберг в Свазиленд.
8. Crick, Francis. Life Itself: Its Origin and Nature. Futura Macdonald, London,
1982, c. 15.
9. Пак там, 44-45.
10.Дезоксирибонуклеинова и рибонуклеинова киселина.
11.Вж. Crick. Life Itself 46, 171—175.
12.Пак там, 44-^45.
13.Goodsell, David S. The Machinery of Life. Copernicus, New York, 1998, 60-61.
14.Narby. The Cosmic Serpent, c. 99, 143, 212. Вж. също Crick. Life Itself c. 46.'
15.Crick. Life Itself c. 46.
16.Пак там.
17.Пактам, 171-172.
18.Пак там, c. 51.
19.Narby. The Cosmic Serpent, c. 86.
20.Calladine, Chris R., Horace R. Drew, Ben F. Luisi, Andrew A. Travers.
Understanding DNA; The Molecule and How it Works. Elsevier Academic Press,
2004, c. 29.
21.Crick. Life Itself, c.70.
22.Пак там, c. 71.
23.Пактам, c. 88.
24.Calladine и др. Understanding DNA, c. 10.
25.Пак там.
26.Пак там, с, 13: „Само малка част от дългата молекула ДНК в хромо-
зомата — около 1 % при хората - съдържа програми за създаването на
специфични протеини“.
27.Пак там.
28.Science, Vol. 266, № 25 ноември 1994, с. 1320.
29.Science News, 146 № 24, ГО декември 1994, с. 391
30.Пак там. 583
31.Пак там.
32.Science, Vol. 266, с. 1320.
33.Пактам.
34.Пактам.
35.Science News, 146, № 24, с. 391.
36.Science, Vol. 266, цит. съч., с. 1320.
37.Пактам.
38.Пак там.
39.Пак там.
40.„Изследване на 191 некодиращи участъка от двайсет и първата човешка
хромозома показа, че те са идентични в по-голяма степен при 14 вида
бозайници, в сравнение с участъците ДНК, които кодират протеини...
Завършилото наскоро разчитане на геномите на много различни видове
гръбначни животни разкри дълги участъци (от най- малко 200 базови
двойки) некодираща ДНК, които са идентични или почти идентични.
Между хората и мишките 481 от тези участъци са 100% идентични
Между хората и кучетата те съвпадат на 99%. Дори между хората и
пилетата има 95% припокриване. Deem, Rich.
„When Junk DNA isn’t Junk“, http://www.godandscience.org/evolution/
junkdna.htm.
41.„Invertebrate DNA raises questions about evolution models“ - B: Nature, 16
декември 2003: http://www.nature.com/nsu/031215/031215-2.html.
42.„Junk“ throws up precious secret“, BBC News Online Science Staff, 12 май
2004: http://news.bbc.co.Uk/2/hi/science/nature/3703935.stm.
43.Пак там.
44.Strassman, Rick, MD. DMT: The Spirit Molecule: A Doctor s Revolutionary
Research into the Biology of Near-Death and Mystical Experiences. Park Street
Press, Rochester, Vermont, 2001, c. 179.
45.Пак там, 177-178.
46.Harner, Michael. The Way of the Shaman. Harper, San Francisco, (1980)
1990, c. 4.
47.Narby. Cosmic Serpent, c. 7.
48.Пак там, c. 56.
49.Пак там, c. 104.
50.Пак там.

21. Скритите шамани

1. Klein, F. A. The Religion of Islam. Curzon Press, London, (1906) 1971, 5-9.
2. Encyclopaedia Britannica, Micropedia, 9:866.
3. Пак там, 8:328. Вж. също в Harpur, Patrick. Daimonic Reality: A Field Guide
to the Otherworld. Pine Winds Press, Ravensdale, WA, (1994) 2003, 136-137.
4. Wellburn, Andrew. Marti, the Angel and the Column of Glory: An Anthology
ofManichean Texts. Floris Books, Edinburgh, 11-13.
5. Деяния на апостолите, 9:3-10.
6. Encyclopaedia Britannica, 8:396, със специален акцент върху пророка
Мохамед, но бележката е валидна за всички големи религии.
7. La Barre, Weston. „Hallucinogens and the Shamanic Origins of Religion“
- B: Furst, Peter (ed.). Flesh of the Gods: The Ritual Use of Hallucinogens.
Praeger Publishers, New York, 1972, c. 261.
Пак там.
8.584
9. Huxley, Aldous. The Doors of Perception; Heaven and Hell. Flamingo Modern
Classics, 1994, 11—13, цитиран в 11 гл.
10.Пак там.
11.Основано от Мани през III в. сл. Хр., манихейството започва като
християнска гностична секта (вж. дискусията в Nancock, Graham,
Robert Bauval. Talisman: Sacred Cities, Secret Faith. Michael Joseph, London,
2004, 76-86, и ИК „Бард“, София, 2005, с. 108) и със сигурност е
поддържало връзка с други гностични движения от този период.
Следователно е интересно, че световноизвестният етномиколог Р.
Гордън-Уосън е засякъл евентуални следи от култ към халюциноген-
ните гъби сред манихеите. Той отбелязва, че яростните нападки на св.
Августин срещу тях (самият Августин е бивш манихей) включват
обвинението, че са задоволявали апетита си с гъби. Подобни обви-
нения, с подобен тон на дълбоко възмущение, са отправени срещу
манихеите в Китай няколко века по-късно. Wasson, R. Gordon. Soma,
Divine Mushroom of Immortality. Harcourt Brace Jovanovich, New York,
1968, 71-74.
12.Ripinsky-Naxon, Michael. The Nature of Shamanism: Substance and Function
of a Religious Metaphor. State University of New York Press, 1993, c. 133.
13.Scott, Walter (ed. и trans.). Hermetica: The Ancient Greek and Latin Writings
which Contain Religious or Philosophic Teachings Ascribed to Hermes
Trismegistus. Shambhala, Boston, 1993, Excerpt II A, Hermes to Tat, c.
383.
14.Пактам, Libellus VI, c. 169.
15.Пак там, Excerpt II A, Hermes to Tat, c. 387.
16.Robinson James M. (ed.). The Nag Hammadi Library in English. E. J. Brill,
Leiden, 1988. Scott. Hermetica. Вж. Hancock и Bauval. Talisman: Sacred
Cities, Secret Faith. Penguin, London, 2005, 9 гл., за изследване на
тесните връзки между гностицизма и херметизма и техните при-
покриващи се текстове, например Асклепий.
17.Вж. дискусията в Hancock и Bauval. Talisman, 131, 149—150.
18.Еретиците били катарите от Окситания. Вж. дискусията пактам, 2-7 и
9 гл., върху изконно гностичната природа на религията на катарите.
19.New Scientist, 25 декември 1987-1 януари 1988, „Father Christmas flies
on toadstools“, c. 45.
20.Вж. Ripinsky-Naxon. The Nature of Shamanism, цит. съч., 2-3.
21.The Book of Saints. A. & C. Black, London, (1921) 1989, 500-501.
22.Пак там, c. 556.
23.Пактам, c. 329.
24.Пактам, 519-520.
25.Цитирано в Kalweit, Holger. Dreamtime and Inner Space: The World of the
Shaman. Shambhala, Boston and London, 1988, c. 94.
26.Evans-Wentz, W. Y. The Fairy Faith in Celtic Countries. New Page Books,
Franklin Lakes, NJ, 2004 (фототипна препечатка на оригинал- ното
издание от 1911 г. с добавено „Въведение“ от Карл Макколман), 264-
265.
27.Пак там, с. 265.
28.Пактам.
29.Purkiss, Diane. Troublesome Things: A History of Fairies and Fairy Stories.
Penguin, London, 2000, c. 65. 585
30.Пак там.
31.Пактам, 65-66.
32.Ravier SJ, A. Lourdes, 5-6.
33.Пак там, c. 7.
34.Пак там.
35.Пак там.
36.Пак там, 7-8.
37.Цитирано в Harpur. Daimonic Reality, 97-98.
38.Ravier, A. Lourdes, c. 10.
39.Надпис вътре в криптата в Лурд. Лични наблюдения.
40.Lourdes Magazine, Grotto Special, октомври-ноември 2003, 28-29.
41.Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeld andNicolson, London,
1997, c. 58.
42.Lourdes Magazine, Grotto Special, c. 13.
43.Schnabel, Jim. Dark White: Aliens, Abductions and the UFO Obsession. Penguin
Books, London, 1994, 126-129. Persinger, Michael-B: Jacobs, David M. UFOs
and Abductions: Challenging the Borders of Knowledge. University Press of
Kansas, 2000, c. 281, 286, 289. Persinger, Michael
- B: Stillings, Dennis (ed.). „Cyber-Biological Studies of the Imaginal
Component in the UFO Contact Experience“ — B: Archaeus, Vol. 5, 1989,
157-171.
44.Schnabel, Jim. Dark White, c. 130. Persinger, Michael - B: Jacobs, David M.
UFOs and Abductions, 262-302. Persinger, Michael - B: „Cyber- Biological
Studies“, 157-171.
45.Persinger, Michael - B: Jacobs, David M. UFOs and Abductions, c. 300.
46.Пак там.
47.Bordes, Father Joseph. Lourdes: In Bernadette’s Footsteps. MSM, 1991, c. 29.
48.Rivier, A. Lourdes, c. 18.
49.Harpur. Daimonic Reality, c. 97: Изследователите са установили, че между
1928 и 1975 общо 230 видения на Пресветата Дева Мария са били
признати от Римокатолическата църква.
50.Цитирано в Vallee, Jacques. Passport to Magonia: On UFOs, Folklore, and
Parallel Worlds. Contemporary Books, Chicago, (1969) 1993, c. 134. В случая
се позовавам в голяма степен на описанието на Вале, 132— 135.
51.Пак там, 134-135.
52.Harpur. Daimonic Reality, с. 100.
53.Vallee, Jacques. The Invisible College. Е. C. Dutton, New York, 1976, 148-149.
54.Harpur. Daimonic Reality, c. 101.
55.Vallee, Jacques. The Invisible College, c. 143.
56.Пак там.
57.Пак там, 143-144.
58.Пак там, с. 144.
59.Цитирано пак там, с. 144.
60.Пак там, с. 145.

586
61. Цитирано пак там.
62. Пактам, с. 146.
63. Цитирано пактам, с. 147.
64. Appleyard, Bryan. Aliens: Why They Are Here. Scribner, London, 2005, c.
138.
65. Vallee. The Invisible College, c. 148. Appleyard. Aliens, c. 138.
66. Vallee. The Invisible College, c. 152.
67. Пактам, c. 150.
68. Shanon, Beeny. „The Biblical Merkava Vision and Ayahuasca Visions“ -
B: Studies in Spirituality, 2003, № 13, c. 34.
69. Пак там.
70. Пак там, с. 36.
71. И настина, освен за „колела“ (например вж. Shanon, Benny. The An-
tipodes of the Mind: Charting the Phenomenology of the Ayahuasca Ex-
perience. Oxford University Press, 2002, c. 128), пиещите аяхуаска често
съобщават за видения конкретно на летящи чинии. Вж. картините на
амазонския шаман Пабло Амаринго (в Luna, Luis Eduardo, Pablo
Amaringo. Ayahuasca Visions: The Religious Iconography of a Peruvian
Shaman. North Atlantic Books, Berkeley, California, 1999). Вж. също
Shanon. The Antipodes of the Mind, c. 122. Очи без тела също често
присъстват в предизвиканите от аяхуаската видения. Например вж.
Shanon. The Antipodes of the Mind, c. 133, 140.
72. Shanon. „The Biblical Merkava Vision“, c. 35.
73. Пак там, c. 40.
74. Пак там.
75. Shanon. The Antipodes of the Mind, c. 263.
76. Пактам.
77. Huxley. The Doors of Perception, c. 55.
78. Smith, Huston. Cleansing the Doors of Perception: The Religious Significance
of Entheogenic Plants and Chemicals. J. C. Tarcher/Puttnam, New York,
2000, c. 20.
79. Пак там.
80. Пак там.: „нагласа“ - психологическата нагласа на индивида; „среда“
—обществената и физическата обстановка, в която се приема нар-
котикът.
81. Wasson, R. Gordon, Carl A. C. Ruck, Albert Hoffman. The Road To Eleu-
sis: Unveiling the Secret of the Mysteries. Harcourt Brace Jovanovich, New
York and London, 1978, 78-79.
82. Пактам, c. 37.
83. Пак там, c. 38 предполага дата в XIV в. пр. Хр. за първото изпълнение
на церемонията в Елевзина. Вж. с. 76 за затварянето на светилището
от християните през IV в. сл. Хр.
84. Devereux, Paul. The Long Trip: A Prehistory of Psychedelia. Penguin/
Arkana, New York, 1997, c. 83.

38. Свръхестественото 59
3
85. Цитирано в Wasson и др. The Road to Eleusis, c. 10.
86. Пак там, c. 77.
87. Цитирано в Mylonas, George. Eleusis and the Eleus’mian Mysteries.
Princeton University Press, 1969, c. 285.
88. Пак там.
89. Пак там, с. 284.
90. Wasson и др. The Road to Eleusis, c. 84.
91. Ruck в пак там, c. 80.
92. Цитирано пак там.
93. Ruck в пак там, с. 37.
94. Пак там, с. 80.
95. Ruck в пак там, с. 81.
96. Ruck в пак там.
97. Hoffman в пак там, с. 23.
98. Hoffman в пак там, с. 33.
99. Hoffman в пак там.
100. Пак там, с. 37.
101. Пак там, с. 80. Encyclopaedia Britannica, 1:226.
102. Wasson, Ruck и Hoffman. The Road to Eleusis, c. 48, 80-81.
103. Devereux. The Long Trip, c. 82.
104. Wasson и др. The Road to Eleusis, фиг. 9.
105. Ruck Carl A. C. в Wasson, R. Gordon. Stella Kamrisch, Jonathan Ott, Carl
A. C. Ruck. Persephone s Quest: Entheogens and the Origins of Religion. Yale
University Press, New Haven and London, 1986, c. 160.
106. Wasson и др. The Road to Eleusis, фиг. 9.
107. Wasson в Wasson и др. Persephone s Quest, c. 32.
108. Staal, Frits. „How a Psychoactive Substance becomes a ritual: the case of
Soma“ — B: Social Research, Vol. 68, № 3, есен 2001, c. 745.
109. Rigveda X:119, цитирана пак там, 751-752.
110. Rigveda IX:72, цитирана в Wasson, R. Gordon. „The Soma of the Rig
Veda“ - B: Journal of the American Oriental Society, 1971, 91 (2), c. 175.
111. Rigveda IX:86, цитирана пак там, c. 176.
112. Rigveda VI1I:48, цитирана пак там, c. 181.
113. Crowley, Mike. „The God Who Drank Urine“ - B: Fortean Studies, Vol.
3, Moore, Steve (ed.). John Brown Publishing, London, 1996, c. 178.
114. Пак там.
115. Пак там.
116. Пак там.
117. Staal, Frits. „How a Psychoactive Substance“, c. 752.
118. Цитирано в Wasson, R. Gordon. Soma: The Divine Mushroom of Im-
mortality, c. 29, и „The Soma of the Rig Veda“, c. 177.
119. Цитирано в Wasson. „The Soma of the Rig Veda“, c. 178.
120. Цитирано пак там.
121. Цитирано пак там.
22. Плътта на боговете
1. Ripinsky-Naxon, Michael. „Shamanistic Knowledge and Cosmology“ - B:
Watishcher, Helmut (ed.). Tribal Epistemologies: Essays in the Philosophy of
Anthropology. Ashgatc Publishing, Aldershot, 1998, c. 147.
2. Recinos, Adrian. Delia Goetz, Sylvanus G. Morley (trans.). Popol Vuh: The
588
Sacred Book of the Ancient Quiche Maya. University of Oklahoma Press, (1950)
 1991, c. 161.
3. Например вж. Tedlock, Dennis (trans.). Popol Vuh: The Definitive Edition of
the Mayan Book of the Dawn of Life and the Glories of Gods and Kings. Simon &
Schuster, New York, 1996, c. 77.
4. Пак там, c. 97.
5. Miller, Mary, Karl Taube. The Gods and Symbols of Ancient Mexico and the
Maya: An Illustrated Dictionary> of Mesoamerican Religion. Thames and
Hudson, London, 1993, c. 136.
6. Halifax, Joan. Shaman: The Wounded Healer. Thames and Hudson, London,
(1982) 1991, c. 5.
7. Miller и Taube. The Gods and Symbols of Ancient Mexico and the Maya, c. 136.
8. Пак там, c. 136.
9. Ripinsky-Naxon. „Shamanistic Knowledge and Cosmology“, c. 147.
10. Bauval, Robert, Graham Hancock. Keeper of Genesis: A Quest for the Hidden
Legacy of Mankind. Mandarin, London, 1997. Hancock, Graham, Santha
Faiia. Heaven’s Mirror: Quest for the Lost Civilisation. Penguin, London, 1999.
Hancock, Graham. Fingerprints of the Gods: A Quest for the Beginning and the
End. Heinemann, London, 1995.
11. Friedel, David, Linda Scheie, Joy Parker. Maya Cosmos: Three Thousand
Years on the Shaman’s Path. William Morrow, New York, 1993, c. 283.
12. Пак там.
13. Пак там, с. 281.
14. Вж. Bauval, Robert, Graham Hancock. Keepr of Genesis, 10 гл., 177ff.
15. Hancock, Graham, Santha Faiia. Heaven’s Mirror, c. 37.
16. Fernandez, Adela. Pre-Hispanic Gods of Mexico. Panorama Editorial, Mexico
City, 1992, c. 37.
17. Miller и Taube. Gods and Symbols of Ancient Mexico and the Maya, 128-129.
18. Възпроизведено в National Geographic Magazine, Vol. 176, № 4,
Washington DC, октомври 1989, c. 468: „Двойният гребен бива отведен в
отвъдния свят с кану, управлявано от „гребците близнаци“
- богове, които заемат важно място в маянската митология. Други
фигури - игуана, маймуна, папагал и куче — придружават мъртвия
владетел“.
19. Подробностите са възпроизведени в Romer, John. Valley of the Kings.
Michael O'Mara Books, London, 1988, c. 167. West, J. A. The Traveller’s Key
to Ancient Egypt. Harrap Columbus, London, 1989, 282—297.
20.Вж. West. The Traveller’s Key to Ancient Egypt, C. 284. Faulkner R.O. (ed.).
The Ancient Egyptian Book of the Dead. British Museum Publications, 1989,
116—130. За древна Централна Америка вж. бел. 18 горе: маянския
владетел Двойния гребен.
21.Friedel и др. Maya Cosmos; с. 260.
22.Пак там, с. 261, 238, 359.
23.Вж. Scheie, Linda, Mary Ellen Miller. The Blood of Kings; Dynasty and Ritual
in Maya Art. Thames and Hudson, London, 1992, c. 155. Главата на сърната
често е интерпретирана като шлем с глава на сърна.
24.Например вж. пактам, с. 190.
25.Пак там, с. 45.
26.Thompson, J. Eric Maya History and Religion. University of Oklahoma Press,
1990, c. 198.
27.„Хипотезата Сгърлинг“. Вж, Miller и Taube. Gods and Symbols of Ancient 589
 Mexico, c. 126.
28.Friedel и др. Maya Cosmos, c. 51,
29.Miller и Taube. Gods and Symbols of Ancient Mexico, 126—127, Gillette,
Douglas, The Shaman s Secret: The Lost Resurrection Teachings of the Ancient
Maya. Bantam Books, New York, 1998, 9-11.
30.Gillette. The Shaman’s Secret, c. 9.
31.Например едно изображение на богинята Изида, която предлага дара на
вечния живот на душата на фараона Сети I, в храма на Сети I в Абидос,
съдържа и класическа ентоптична решетка на стената вляво от
богинята. Тронът й също е украсен с ентоптични мотиви. Вж. Heaven’s
Mirror, с. 85. Примерите за този вид комбинации от ентоптични и
иконични образи в древноегипетското изкуство са твърде многобройни,
за да бъдат изброявани. Те са навсякъде.
32.Shorter, Alan. The Egyptian Gods: A Handbook. Routledge and Keegan Paul,
London, 1981, c. 128.
33.Book of What is in the Duat. Third Division - B: Budge, E. A. Wallis (trans.).
The Egyptian Heaven and Hell. Hopkinson, London, 1925, c. 55.
34.Цитирано в Shanon, Benny. The Antipodes of the Mind: Charting the
Phenomenology of the Ayahuasca Experience. Oxford University Press, 2002, c.
124.
35.Пактам, c. 118.
36.Gore, Belinda (въведение от Felicitas Goodman). Ecstatic Body Postures: An
Alternate Reality Workbook. Bear and Company, Santa Fe,
1995, 173-175. Репродукция на оригиналната древноегипетска „рисунка
на Озирис“, за която става дума тук, може да бъде открита в Goodman,
Felicitas D. Where Spirits Ride the Wind: Trance Journeys and Other Ecstatic
Experiences. Indiana University Press, 1990, c. 59.
37.Източник за египетската фигура: Wilkinson, Richard H. The Complete
Gods and Goddesses of Ancient Egypt. Thames and Hudson, London, 2003, c.
119. Източник за фигурата от Ласко: Ruspoli, Ма- rio. The Cave of Lascaux:
The Final Photographs. Harry N. Abrams, New York, c. 151.
38.Goodman, Felicitas, Where Spirits Ride the Wind, c. 59
39.Вж. дискусията и пълна библиография в Wells, Samuel Д. American Drugs
in Egyptian Mummies: A Review of the Evidence, http://www.co-
lostate.edu/Depts/ Entomology/eourses/en570/papers_2000/wells.html.
40.Скорошно потвърждение на становището на Ембоден относно N. caemlea
може да бъде открито в McDonald, J. Andrew. „Botanical Determination of
the Middle Eastern Tree of Life“ - B: Economic Botany, № 56 (2), 2002, 125-
126.
41.Emboden, William. „The Sacred Journey in Dynastic Egypt“ - B: Journal of
Psychoactive Drugs, Vol. 21 (I), януари-март 1989, c. 61.
42.Пак там.
43.Пактам, c. 63.
44.Пак там.
45.Пак там, с. 73.
46.Пак там, 63- 64.
47.Пак там, с. 65.
48.Той съобщава за зрителни и слухови халюцинации, предизвикани от
отвара от накиснати лотосови листа. Вж. Emboden, William. „The Water
590
Lily and the Maya Scribe“ - B: New.Scholar: An Americanist Review, 1982,
 8:111.
49.Emboden. „The Sacred Journey in Dynastic Egypt“, 74-75. Пълно и
авторитетно представяне на откритията на Ембоден може да бъде
открито и в Emboden. „Transcultural Use of Narcotic Water Lilies in
Ancient Egyptian and Mayan Drug Ritual“ -B: Journal of Ethnopharma-
colog)>, №3, 1981, 39-83.
50.Emboden, William. „The Sacred Narcotic Lily of the Nile“ - B: Eco- nomic
Botany, № 32 (4), 1978, c. 395.
51.Emboden. „The Water Lily and the Maya Scribe“, c, 116.
52.Пактам, c. 117.
53.Пак там, c. 107,
54.Emboden. „Transcultural Use of Narcotic Water Lilies“, c, 65.
55.Пак там, 65-66.
56.Wasson, R. Gordon. The Wondrous Mushroom, Mycolatry in Mesoamer- ica.
McGraw-Hill, New York, 1980, c. 189,
57.Dobkin de Rios, Marlene. „Influence of Psychotropic Flora and Fauna on
Mayan Religion“ - B : Current Anthropology, Vol. 15, № 2, юни 1974, c. 148.
58.Mcguire, Thomas M. „Ancient Maya Mushroom Connections“ - B: Journal of
Psychoactive Drugs, Vol. 14 (3), юли-септември 1982, c. 228. Вж. също
Schultes, Richard Evans. Albert Hoffman and Christian Ratsch. Plants of the
Gods: Their Sacred, Healing and Hallucinogenic Powers. Healing Arts Press,
Rochester, Vermont, 2001, c. 161.

591
59.Dobkin de Rios. „Influence of Psychotropic Flora and Fauna on Mayan
Religion“, c. 148.
60.Пак там, Schultes и др. Plants of the Gods, c. 161.
61.Schultes и др. Plants of the Gods, c. 161.
62.Furst, Peter — B: Hammond, Norman (ed.). Mesoamerican Archaeology: New
Approaches. Gerald Duckworth, London, 1974, 189-190. За примери от
картините, вж. Shafer, Harry J., Jim Zintgraff. Ancient Texans: Rock Art and
Lifeways Along the Lower Pecos. Gulf Publishing, Houston, 1986, 138 ff.
63.Furst — B: Hammond (ed.). Mesoamerican Archaeology, c. 190.
64.La Barre, Weston. The Peyote Cult. University of Oklahoma Press, (1939)
1989, c. 105.
65.Wasson. The Wondrous Mushroom, c. 153.
66.Вж. дискусията в Schultes, Richard Evans. „Teonanactl, the Narcotic
Mushroom of the Aztecs“ - B: American Anthropologist, NS, № 42, 1940, 429-
443.
67.Furst — B: Hammond (ed.). Mesoamerican Archaeology, c. 192.
68.Schultes и др. Plants of the Gods, c. 170.
69.Duran, цитиран в Wasson. The Wondrous Mushroom, c. 202.
70.Sahagun, цитиран пак там,c. 206.
71.Hernandez, Francisco, цитиран във Furst, Peter T. Hallucinogens and
Culture. Chandler and Sharp, 1988, c. 67.
72.Цитиран в Wasson. The Wondrous Mushroom, c. 218.
73.Цитиран пак там, c. XVII.
74.Подробна дискусия пак там, 3ff.
75.Цитиран пак там, с. 48.
76.Свещеният коран, сура XCVI, 1-5, цитирана в Klein, F. A. The Religion of
Islam. Curzon Press, London, 1971, c. 7.
77.Morley, Sylvanus Griswold. Introduction to the Study of Maya Hieroglyphs.
Dover, New York, 1975, 16-17.
23. Врати към друг свят
1. Siegel. „Halluciantions“, Scientific American, Vol. 237, 1977, цитиран в
Helvenston, Patricia, Paul G. Bahn. Desperately Seeking Trance Plants: Testing
the Three Stages of Trance Model. RJ Communications, New York, 2002, 31-
39.
2. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 43. На друго място
(„LSD Halluciantions“ - B: Journal of Psychiatric Drugs, Vol. 17 (4),
октомври-декември 1985, c. 254), Сийгъл отбелязва, че
„забележителните сходства между предизвиканите от наркотици
халюцинации ни карат да се замислим за тяхната универсална
природа“.
3. Bednarik, Robert G. „On Neuropsychology and Shamanism in Rock Art“
— B: Current Anthropology, Vol. 31, № 1, февруари 1990, c. 78.
4. Strassman, Rick, MD. DMT: The Spirit Molecule: A Doctor’s Revolutionary
Research into the Biology of Near-Death and Mystical Experiences. Park
Street Press, Rochester, Vermont, 2001, c. 191.
5. Пактам, c. 190.
6. Пак там, c. 243.
7. Пак там, c. 244.
8. Пак там, с. 245.
592
 9. Пак там, с. 214.
10. Пак там, с. 215.
11. Пактам, с. 271.
12. Пактам, с. 197.
13. Пактам, с. 195.
14. Пактам, с. 200, 199.
15. Пактам, с. 200.
16. Strassman - В: Forte, Robert (ed.). Entheogens and the Future of Religion.
Council on Spiritual Practices, 1997, c. 157.
17. Пактам, c. 158.
18. Strassman. DMT, c. 200
19. Shanon, Benny. The Antipodes of the Mind: Charting the Phenomenol- ogy of
the Ayahuasca Experience. Oxford University Press, 2002, c. 424.
20. Пак там, c. 431
21. Пак там.
22. Пактам, c. 126.
23. Пактам, с. 122.
24. Пактам, с. 388.
25. Пактам, 388-389. Шанон (с. 389) коментира в частност недостатъците
на редукционистката теория, изложена в D’Acquili, Eugene, Andrew
Newburg. The Mystical Mind: Probing the Biology of Religious Experience.
Fortress Press, Minneapolis, 1999. Тази книга, отбелязва Шанон, „предпо-
лага, че религиозните и мистичните усещания се дължат на активиране на
мозъчни центрове, които отговарят специално за такива усещания.
Книгата веднага получи голям отзвук и дори се яви като тема на корицата
на сп. „Нюзуик“... Емпиричните данни, на които се базира това предпо-
ложение, включват новата сложна технология на триизмерно сканиране
на мозъка. Когато един медитиращ човек бъде изследван със сканиращите
устройства, се наблюдават специфични схеми на мозъчна активност.
Много беше извлечено от това откритие и дори беше създаден бомбастич-
ният термин „невротеология“. Технологията за сканиране на мозъка на-
истина е много впечатляваща и все пак смятам, че на концептуално ниво
последствията от нея не са толкова радикални, колкото мнозина вярват. В
крайна сметка всичко в едно човешко същество включва мозъчна актив-
ност. Следователно можем да очакваме да открием специфични области,
които се задействат във връзка с религиозни преживявания. Само че това
откритие по никакъв начин не означава, че мозъкът причинява религиоз-
ните преживявания или че религиозните преживявания (или релйгията,
или Бог...) трябва да бъдат обяснени по един биологичен и редукционист-
ки начин. Когато човек говори, мозъкът действа. Това обаче не означава,
че езикът или езиковото творчество (да речем Шекспировите сонети) мо-
гат да бъдат сведени до мозъчна активност и да бъдат обяснени в рамките
на неврологията. Това, което новите открития може би показват, е, че
подобно на езика и духовността е вкоренена в самата ни същност, че
предразположението ни към религиозността е фундаментална черта на
всяко човешко същество. Само че дали имаме нужда от свръхмодерната
технология за сканиране на мозъка, за да разберем нещо такова? Между
другото, искам да добавя, че аз самият никога не бих пъхнал пиещи аяху-
аска в тази машина. Много е вероятно експерименталните манипулации,
тяхната изкуственост и свързаният с тях дискомфорт да повлияят нега- 593
тивно именно на тези преживявания, които целят да изследват. Съмнявам
се, че наистина силен сеанс с аяхуаска може да бъде постигнат в подобни
обстоятелства, да не говорим за върховните духовни изживявания, които
са предмет на нашата дискусия“.
26. Strassman - В: Forte (ed.). Entheogens and Future of Religion, c. 157.
27. Shanon. The Antipodes of the Mind, c. 165.
28. Пак там, c. 166.
29. Пак там, c. 393.
3®. Пак там, е. 362. Опитът на Шанон да направи това го отвежда до
предположението, че човешкото въображение, което „по принцип е... без-
гранично“ (е. 338), е ключовият механизъм, действащ в този случай, и че
предизвиканите от аяхуаската видения по някакъв начин са свързани със
способностите на нашето въображение и човешката креативност. Той
пише следното (398-399): „Създаването е, разбира се, стандартна позна-
вателно-психологическа идея. И все пак творческите постижения, които са
предмет на обсъждане тук, съвсем не са стандартни. На първо място
действащите креативни сили са необикновени и макар да са безкрайни, все
пак подлежат на определени ограничения: има някои специфични видове
съдържание, които е по-вероятно да бъдат създадени в сравнение с други.
Те - например змии и ягуари, дворци и произведения на изкуството,
предмети от злато и скъпоценни камъни, ангели и създания от светлина —
не отразяват биографията, познанията и грижите на индивида, който пие
аяхуаска, и дори не изглежда да са специфични за членовете на определена
културна група. С други думи, изглежда, че човешките същества, макар и
да не складират в паметта си образи от тези специфични семантични сю-
жети, са създадени по такъв начин, че да е вероятно да си ги представят...“.
Шанон подчертава (с. 399), че неговото предположение не трябва да се
смесва с традиционните представи за вродените идеи или с колективното
несъзнавано на Юнг: „Всъщност това, което предполагам, по-скоро са оп-
ределени специфични характеристики на човешкото творческо въображе-
ние. За разлика от вродените идеи, тези характеристики не са складирани в

то
съзнанието на индивида като такъв. За разлика от архетиповете на Юнг, те
не могат да бъдат сведени до екзистенциални аспекти на човешкия живот.
За разлика от универсални явления като музиката, граматиката и
логиката, те имат отношение не към формата, а към съдържанието.
Следователно в някои аспекти тези характеристики се приближават до
Платоновите идеи
- те включват определено съдържание и не отразяват биографията на ин-
дивида. Тогава къде се помещават тези характеристики? Моята хипотеза е,
че те са неразривна част от природата на човешките същества. Точно
както пчелите са създадени, за да произвеждат мед, а бобрите - за да строят
бентове, така и хората са създадени така, че да издигат пирамиди и да
композират сонати. Разбира се, не всички членове на човешкия вид ще
правят такива неща, но видът като цяло е създаден така, че в крайна
сметка да ги постигне. Аяхуаската радикално повишава вероятността
индивидите да бъдат удивително креативни“.
Всичко това е много хубаво, но според мен не обяснява проблема. Ако
това да си представяме „змии и ягуари, дворци и произведения на изку-
ството, предмети от злато и скъпоценни камъни, ангели и създания от свет-
лина“ е „неразривна част от природата на човешките същества“, то тогава
остава истинският въпрос: защо това е така и в кой момент от човешката
еволюционна история това специфично предразположение към виденията
на змии, ягуари, светлинни същества и пр., и пр., толкова неразделно се е
вградило в човешкия геном, че днес хора, които нямат нищо общо помежду
си, си „представят“ (или „създават“) едни и същи неща под въздействието
на аяхуаската?
31. Пак там, с. 392.
32. „Modern шап has just got older-by 35,000 years“—B: The Times, Lon-
don, 17 февруари 2005.
33. За детайлен преглед на данните, вж. Samormi, Giorgio. Animals and
Psychedelics: The Natural World and the Instinct to Alter Consciousness. Park
Street Press, Vermont, 2002. Вж. също Siegel, R. K., Murray E. Jarvik. „Drug-
Induced Hallucinations in Animals and Man“ - B: Siegel, R. K., L. J. West (eds.).
Hallucinations: Behaviour, Experience and Theory. John Wiley and Sons, New
York, 1975, 81-104.
34. Цитирано в Samorini, Giorgio. Animals and Psychedelics, c. 63. За паяци
под въздействие на ЛСД, вж. с. 13, а за молци, опиянени от татул — е.
64.
35. Gould, Stephen Jay. Wonderful Life: The Burgess Shale and the Nature of
History. Hutchinson-Radius, London, 1990, c. 43: „Двата типа, членестоноги и
хордови, са разделени още от времето на най-ранните свидетелства за
многоклетъчен живот“. За формата на последния им общ прародител, вж.:
Evolution of the Metazoa, http:// www.palaeos.com/invertebrates/default.htm, е.
3, а за епохата преди приблизително 1 милион години, вж.
http://encydopedia.laborlawtalk. com/ Evolutionary timeline, c. 2.
36. Schwartz, Jeffrey H. Sudden Origins: Fossils, Genes and the Emergence
of Species. John Wiley and Sons, New York, 1999, c. 36. За дискусия върху
хоксгените, които контролират развитието на очите при насекомите и
гръбначните, вж. http://www.palaeos.com/KingdomAnirnaIia/Bila-
teria/htm, с. 4
 37. Вж. 19 гл.
38. Strassman. DMT, с. 193.
39. Вж. например Doblin, Rick. „Pahnke’s „Good Friday Experiment“: A
Long-Term Follow-Up and Methodological Critique“ - B: The Journal of
Transpersonal Psychology, 1991, Vol. 23, № 1, 1-28. Вж. също Siegel, Ronald
K. „Religious Behaviour in Animals and Man: Drug-Induced Effects“ - B:
Journal of Drug Issues, Vol. 7, № 3, 219-236.
40. Hicks, Bill. Love all the People: Letters, Lyrics, Routines. Constable,
London, 2004, 73-74, 193-194. За нещастие, през февруари 1994 г. Бил
Хикс почина от рак на панкреаса. Той беше само на 32 години.
41. Strassman. DMT, с. 37.
42. Вж. 8 гл. и Приложение II.
43. Например Dronfield, Jeremy. „Migraine, Light and Hallucinations:
The Neurocognitive Basis of Irish Megalithic Art“ - B: Oxford Journal of
Archaeology, № 14 (3), 1995, 261-275. Вж. особено c. 265, 271, 272. Wilson,
Peter Lamborn. Ploughing the Clouds: The Search for Irish Soma. City
Lighters, San Francisco, 1999, 30-33. Bradley, Richard. „Deaths and En-
trances: A Contextual Analysis of Megalithic Art“ - B: Current Anthropology,
Vol. 30. № 1, февруари 1989. Dronfield, Jeremy. „Ways of Seeing, Ways of
Telling“ - B: Lorblanchet, M., C. Bahn (eds.). Rock Art Studies, Oxbow Books,
Oxford, 1993, 179ff. Dronfield, Jeremy. „The Vision Thing“
- B: Current Anthropology, Vol. 37, № 2, април 1996, 373ff. Dronfield,
Jeremy. „Entering Alternative Realities: Cognition, Art and Architecture in
Irish Passage Tombs“ — B: Cambridge Archaeological Journal, № 6:1,
1996, 37—72. Lewis-Williams, J. D., T. A. Dowson. „On Vision and Power in
the Neolithic“ - B: Current Anthropology’, Vol. 34, № 1, февруари 1993, 55ff.
Patton, Mark. „On Entoptic Images in Context: Art, Monuments and Society
in Neolithic Brittany“. Current Anthropology, Vol. 31, № 5, декември 1990,
554ff. Dronfield, Jeremy. „Subjective Vision and the Source of Irish
Megalithic Art“ - B: Antiquity, № 69, 1995, 539-549.
44. Narvez, Peter (ed.). The Good People: New Fairylore Essays - B: The
University Press of Kentucky, (1991) 1997, 29-30, c П9, 199, 201. Evans-
Wentz, W.Y. The Fairy Faith in Celtic Countries. New Page Books, Franklin
Lakes, NJ, 2004 (фототипна препечатка на оригинал- ното издание от
1911 г. с добавено „Въведение“ от Карл Макколман), с. 19, 36, 67, 166-
167, 202-203, 205, 409, 413. Purkiss, Diane. Troublesome Things: A History of
Fairies and Fairy Stories. Penguin, London, 2000, 6-7, c. 151, 204.
Приложение I: Критици и критики срещу
„невропсихологическата теория“ на Дейвид Люис-Уилямс за
скалното и пещерно изкуство
1. Биографията на Пол Бан може да бъде видяна онлайн на
страницата на Американския археологически институт
(http://www.archaeological.org/ webinfo. php?page= 10128&leader=9).
2. Bahn, Paul. Images of the Ice Age. Facts on File, 1988 (текст на облож-
ката).
3. Bahn, Paul. Journey through the Ice Age. Weidenfeld and Nicolson, Lon-
don, 1997,
4. Bahn, C., C. Pettit, S. Ripoll. „Discovery of Palaeolithic Cave Art in
Britain“ - B: Antiquity, 2003, № 77 (296), 227—231.
5965. Pickrell, John. National Geographic News, 18 август 2004.
 6. Коментар на Бан върху Lewis-Williams J. D., T. A. Dowson. „The
Signs of All Times“ — B: Current Anthropology, Vol. 29, № 2, април 1988, c.
217.
7. Bahn. Images of the Ice Age, c. 190.
8. Bahn. Journey through the Ice Age, c. 182. Например в този пасаж Лю-
ис-Уилямс е обвинен в „крайна селективност спрямо образите и
интерпретациите“.
9. Bahn - В: Francfort, Henri-Paul, Roberte N. Hamayon (eds.). The Con-
cept of Shamanism, Uses and Abuses. Akademiai Kiado, Budapest, 2001, c. 52.
10. Bahn, Paul. Rock Art Research, 1997, Vol. 14, № 1, 62-67.
11. Helvenston, Patricia, Paul G. Bahn. Desperately Seeking Trance Plants:
Testing the Three Stages of Trance Model. RJ Communications, New York,
2002.
12. Bahn - B: Francfort и Hamayon (eds.). The Concept of Shamanism, 5 Iff.
13. Патриша Хелвенстън, по-рано практикуващ клиничен психолог в
Денвър и Чикаго, понастоящем пенсионирана; Анри-Пол Франкфор,
директор на проучванията във френския Национален център за научни
изследвания; Робер Хамайон, професор по изследвания на религията в
Сорбоната; Сирил Хромник, южноафрикански изследовател на
скалното изкуство.
14. Frankfort и Hamayon „в сътрудничество с Пол Бан“. The Concept of
Shamanism. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants.
15. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 4.
16. Пак там.
17. Пактам.
18. Cambridge Archaeological Journal, 2003, № 13:2, 213—224.
19. Пак там, c. 219.
20. Пак там.
21. Признанието, че „бяхме заслепени от опасния дух на догматизма“,
е направело от Карталяк през 1902 г. Цитирано в Bahn - В: Journey
through the Ice Age, c. 22.
22. Пактам, 182-183.
23. Hromnik, Cyril. „А Testament to the Shamanistic Hallucinatory Trance
Theory of the Southern African Rock Art“ - B: Rock Art Research, 1991, Vol.
8, №2,c. 100.
24. Пак там.
25. Пактам, c. 99.
26. Пак там, отговор на Люис-Уилямс, с. 103.
27. Пак там.
28. В leek, D. F. 1935, 22-23, с. 29, 31. 1936, с. 132. 1956, 363-364, цитирани
в Rock Art Research, 1991, отговор на Люис-Уилямс, с. 103.
29. В leek, D. F., 1935, с. 12, 29, 32, 35, 36, цитирани в Rock Art Research,
1991, отговор на Люис-Уилямс, с. 103.
30. Пак там.
31. Lewis-Williams, David. The Mind in the Cave. Thames and Hudson,
London, 2002, 138-139,
32. Rock Art Research, 1991, отговор на Люис-Уилямс, c. 103.
33. Stow, G. W. Rock Paintings in South Africa. Methuen, London, 1930,
цитиран в Yates, Royden, Anthony Manhire. „Shamanism and Rock Paintings:
Aspects of the Use of Rock Art in the South-Western Cape, South Africa“ - B: 597
South African Archaeological Bulletin, № 46, c. 8.
34. Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 149,
35. Пактам.
36. Цитирано в David Lewis-Williams, A Cosmos in Stone, Altamira Press,
Walnut Creek, CA, 2002, c. 56.
37. Възпроизведено пак там, c. 54, кл. В.
38. Цитирано пактам, с. 58.
39. Цитирано в Lewis-Williams, David. Images of Mystery: Rock Art of the
Drakensberg. Double Storey, Cape Town, 2003, c. 26.
40. Lewis-Williams. The Mind in the Cave, c. 147, 168. Images of Mystery, c. 38,
40-41.
41. Bahn. Images of the Ice Age, c. 190.
42. Lewis-Williams. Images of Mystery, c. 35.
43. Lewis-Williams. A Cosmos in Stone, c. 62.
44. Lewis-Williams, Images of Mystery, c. 35.
45. Hromnik. ,,A Testament to the Shamanistic...“, c. 99.
46. Katz, R. 1982, c. 8, цитиран a Rock Art Research, 1991, c. 102,
47. Katz, R. „The Painful Ecstasy of Healing“ - B; Psychology Today, де-
кември 1975, № 10 (7), c. 82,
48. Katz, R., M. Biesele. 1986, c. 221, цитирани в Rock Art Research, 1991, c.
102.
49. Пактам.
50. Katz и Biesele. 1986, c, 221., цитирани пак там,
51. Katz, Richard. „Education for Transcendence; IKia-Healing with the
Kalahari IKung“ - B: Lee, Richard B., Irven Devore (Eds.). Kalahari Huni- er-
Gatherers: Studies of the IKung and their Neighbours. Harvard University Press,
1976, c. 288,287.
52. Цитирано в Rock Art Research, 1991, c. 102.
53. Biesele, M., 1993, c. 70, цитирана в Lewis-Williams. The Mind in the
Cave, c. 142.
54. Katz. „Education for Transcendence“, c. 293.
55. Пактам, c. 285.
56. Katz. „The Painful Ecstasy of Healing“, c. 85.
57. Rock Art Research, 1991, c. 102.
58. Katz. „The Painful Ecstasy of Healing“, c. 85.
59. Вж. 7 и 8 гл. по-горе.
60. „Testing the Three Stages of Trance Model“ - B: CAJ, 2003, № 13:2, c.
213.
61. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 51.
62. CAJ, 2003, № 13:2, c.215.
63. Пак там.
64. Пак там, c. 213.
65. Пактам.
66. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, 8ff.
67. Пактам, c. 16ff.
68. Пак там, 9-10.
69. Пак там, 21-22 ff.
70. Пак там, 9-10.
71. Ludwig-В: Prince, R. (ed.). Trance and Possession States, 1968.
598
72. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 25.
73. Ludwig - B: Prince, R. (ed.). Trance and Possession States, c. 70.
74. Пак там, c. 72.
75. Пак там, c. 75.
76. La Barre. Ghost Dance, c. 178.
77. Ludwig - B: Prince, R. (ed.). Trance and Possession States, c. 26.
78. Пактам.
79. Пак там, c. 73.
80. Helvenston и Bahn. Desperately Seeking Trance Plants, c. 26.
81. Ludwig - B: Prince, R. (ed.). Trance and Possession States, c. 75.
82. Пактам, c. 76.
83. Пактам, 75-85.
84. Пак там, c. 84.
85. С4/, 2003, № 13:2, c . 2 1 5 .

Каталог,
нови и очаквани заглавия. Промоции с големи отстъпки
и още на нашия интернет адрес www.bard.bg
ГРЕЪМ ХЕНКОК СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО
Английска, първо издание
Превод Маргарит Дамянов Редактор Саша Попова
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Десислава
Петкова Печат „Полиграфюг“ АД - Хасково

Формат 70/100/16 Печатни коли 38

ИК „БАРД“ ООД - София 1784 жк „Младост“ 1, бул.

„Цариградско шосе“ 115 Н, ет. 3 e-mail: office@bard.bg

599
оиключения 6 света на духовете - породените от аяхуаската видения на перуанския шаман
Пабло Америнго
Човешки фигури с
глави на антилопи от
пещерите в
Драконовите планини.
Забележете змиите
близнаци, също с
глави на антилопи,
увиващи се около
горната част на торса
на фигурата Вдясно.
Снимка: Санта фаоя

Химера с две глави -

котешка отляво и на
антилопа отдясно - от
Небесната пещера 8
Кароо.
Снимка: Санта фаоя

Хора се превръщат в
антилопи, кацнали на
ентоптичен зигзаг -
Западната Капска
провинция.
Снимка: Санта файя
Танцуващи жени с ентоптични мотиви Снимка: Санта файя

Слон и човешки
фигури с ентоптични
точки. Снимка: Санта
файя
Загадъчната сцена на „моста“ в Кръстопътния заслон в Драконовите планини (вж. 9 гл.).
Снимка: Санта файя
 Вляво - общ поглед към Змийската скала. Отдолу - детайл
от Змийската скала - змия. която кърви от носа и се е
увила около издължена човешка фигура. Снимки:

Санта файя

Детайл на лицето на една от фигурите от

Кръстопътния заслон. Какво същество е
изобразено тук? Снимка: Санта файя

Пано от скалното изкуство на бушмените сан, изобразяващо

шаман, който частично се е преобразил в чифтокопитно
животно. Отбележете обърнатата змия с глава на антилопа и
фигурите на риба и змиорки. Снимка: Санта файя
 Примери за ентоптични мотиви в скалното изкуство на бушмените сан. Подобни решетки, точки и
зигзази, често комбинирани с по-сложни фигури, спадат към универсалната образност на променените
състояния на съзнанието. Снимки: Санта файя

• Подобно на изображенията в пещерите на къснопалеолитна Европа,

многобройни рисунки в цяла Южна Африка навеждат на мисълта, че
виждаме само част от фигурата и че останалата част е скрита. В Лесо-
 то има добре запазен сцена, показваща главата, врата, предните
крака и тялото на антилопа, но не и задните й крака. Това се случва
често, като причината в много случаи е просто изличаването на
липсващата част, но тук това не е така и изображението очевидно е
направено така преднамерено: „Рисунката, изглежда, внушава, че
останалата част от животното е зад скалата и поради това не се
вижда“, коментира Дейвид Люис-Уилямс.86
• На един обект в Североизточната Капска провинция една
зигзагОвидна линия е била нарисувана с червена охра по лицето на
калцитен поток. В горния му край са били добавени две бели уши,
които създават впечатлението за животинска глава гледана в анфас.87
• Южна Африка, Източна Капска провинция, заслон Шамиео: лъв с две
опашки.99 Южна Африка, Драконови планини: антилопа кана с три
задни крака.100