Теории за цветното зрение и тяхното

отражение в езика
Анна Димова 1996 г.

I. Теории за цветното зрение

1. Нютон

Основите на съвременните теории за цветовете полага Исак Нютон през 1672 г.,
когато съобщава за своите експерименти с пречупване на слънчеви лъчи през
стъклени призми. Оказало се, че бялата светлина се разлага на ред цветни
компоненти, образуващи видимия спектър. След сливането им, отново се получава
бяла светлина.

2. Трикомпонентен модел на Йънг

В началото на 19 век Томас Йънг открива, че всички цветове могат да се получат

при смесването в подходящи пропорции на 3 основни цвята – син, зелен и червен.
Това е т.нар. принцип на трикомпонентността и, според теорията, се свърза с
наличието на 3 вида рецептори, които реагират съответно на син, зелен и червен
цвят. Тази хипотеза на Йънг се потвърждава от съвременните изследвания, които
доказват съществуването на 3 вида колбички в ретината на окото, които имат
различна крива на спектрална чувствителност и реагират на различна дължина на
вълната. Колбичките са наречени сини, зелени и червени и ако съотношението
между тяхното възбуждане е същото, както при смесването на трите цвята, може
да се получи всеки друг цвят. Например едновременното възбуждане на зелени и
червени колбички води до усещането за жълт цвят, а на трите заедно – за бяло.
Черен цвят се получава при пълното отсъствие на възбуда.

3. Опонентна теория на Херинг

Според тази теория в механизмите на цветното зрение участват неврони с

опонентни свойства и три двойки антагонистични един на друг процеси. Херинг
смята, че има неврони, чиито перцептивни полета се възбуждат от един цвят, но се
потискат от “опонента” му. Например има клетки, които се възбуждат от син цвят, а
се потискат от жълт и обратно. Така се оформят три двойки опонентни канали –
жълто-син, червено-зелен и черно-бял. На всяка двойка съответства усещането за
жълто/синьо, червено/зелено и черно/бяло. Всеки цвят от двойката има свойството
да “гаси” другия, тоест смесването на съответните части от спектъра води до
взаимното унищожаване на изходните цветове и усещане за сиво. За разлика от
предишната, тази теория смята, че възприемането на бяло не е резултат от
смесването на останалите цветове, а отделен перцептивен механизъм, свързан
със специфични неврони, които не са цветочувствителни и също имат
антагонистична организация на рецепторните полета.

Въпреки че опонентната теория възниква в опозиция на трикомпонентната (за

която се е смятало, че не обяснява напълно цветното зрение), днешната наука
приема за верни и двете. Просто теорията на Йънг обяснява механизмите на
цветното зрение на ниво колбички, а Херинговата – на следващи нива (латерално
коленчато тяло) – тоест двете теории се допълват взаимно.

Едно интересно доказателство в полза на опонентната теория са т.нар. цветни

послеобрази. Този феномен се свързва с гореспоменатите механизми на
възбуждане и потискане на неврони с антагонистично разположени перцептивни
полета. Ако човек фокусира погледа си върху едноцветна фигура и после го
отмести върху бял лист, вижда същата фигура, но в допълнителния цвят.
Например при зелена фигура после се вижда червена, което означава, че зеленият
компонент от двойката е отслабнал и при бяла светлина червеният става по-
активен. Аз лично експериментирах с цветни кръгове и установих, че при
отместване на погледа действително се вижда същия кръг, но в опонентния цвят.
Освен с червено, зелено, жълто и синьо, направих опит с лилаво и с двуцветни
кръгове, оцветени в противоположни цветове. Открих, че послеобразът на лилавия
кръг е жълтозелен, тоест смес от опонентните цветове на тези, които съдържа
лилавото: лилаво = червено + синьо > послеобраз > жълтозелено = зелено +
жълто. При двуцветните кръгове послеобразът е точно огледално отражение –
например жълто-син кръг се вижда като синьо-жълт.

4. Изчислителна теория на Ланд

Според нея възприятието за цвят не зависи само от спектралния състав на

повърхността, а от сигналите от цялото зрително поле. С други думи във всяка
ивица от светлинния спектър може да се изчисли стойност, която изразява
отношението между информацията, идваща от повърхността и претеглената сума
(средна) от останалата част от зрителната сцена. Получените числа са три и с тях
може да се кодира цвета на всяка повърхност. Споменавам тази теория само за
пълнота, тъй като тя няма толкова голямо практическо приложение като
предишните две теории – например цветният печат и цветната телевизия
използват откритите от Херинг принципи.

5. Костантност на възприятието за цвят

Костантността на възприятието за цвят означава, че независимо от промените в

спектралния състав на падащата светлина, цветът на предметите се възприема
като постоянен, тоест налице е извличане на инвариантни свойства.
Инвариантното възприятие се свързва с описание на характеристиките на самия
предмет, а не на падащата или отразена светлина (която може да се мени).
Костантността на възприятието за цвят не е напълно изяснено явление, но се
предполага, че е свързано със способността да се възприема контраст между
повърхностите и да се реагира на съотношението между сигнали, а не на
абсолютните им стойности. Това има важен смисъл за извличане на информация
за свойствата на предметите.

II. Цветно зрение и език

Всъщност заглавието на есето не е съвсем прецизно формулирано, тъй като

връзките, които търся, не са с теориите за цветното зрение въобще, а конкретно с
опонентната теория на Херинг.

Хипотезата ми е, че Херинговата схема е отразена в човешкия език и поведение.

Доказателствата, според мен, са следните:

1. Резултатите от мащабни лингвистични изследвания на над 100 езика показват,

че 6-те основни цвята – син, жълт, червен, зелен, черен и бял – съществуват като
понятия в почти всички езици. Това значи, че тези цветове се оказват главни в
чисто лингвистичен план. Когнитивната лингвистика ги нарича “фокусни”, тоест
цветове, които се повтарят в различните култури.

2. В езика не съществуват съставни прилагателни, които съчетават двойка

опонентни цветове, а само такива, които комбинират стоящи близо един до друг в
спектъра цветове. Например има дума за синьозелен цвят, но няма за
червенозелен. Следователно дори на езиково ниво са отразени антагонистичните
отношения на опонентните цветове.

3. Според някои лингвистични теории съществуват т.нар. прототипи, тоест понятие

за обект, кокойто е най-типичен представител за даден клас. Всяка категория
обекти има централни и периферни членове. Прототипите са централни членове и
се назовават най-бързо, извличат се най-лесно от паметта и се помнят най-дълго.
Изглежда шестте основни цвята са прототипни за категорията “цвят”: когато бъдат
помолени да назоват първите няколко цвята, за които се сещат, повечето хора
назовават именно тези 6 цвята.

Прототипният характер на тези цветове се проявява не само в езика, но и общо в

човешкото поведение. Например когато рисуват, децата обикновено избират 6-те
основни цвята. Известно е също, че човек използва цветовете като знакова
система за кодиране и декодиране на информация – например светлинните
сигнали на светофара или маркирането на крановете за топла и студена вода. В
рамките на тези сигнални функции отново на преден план са шестте цвята (или аз
поне досега не съм виждала лилаво кранче за топла вода). При светлините на
светофара дори е отразена опозицията между червено и зелено – двата цвята
сигнализират взаимно изключващи се послания.

Изводът е, че физиологичните механизми, с помощта на които очите и мозъкът

анализират стимули и създават цветови възприятия, намират отражение в чисто
психологически следствия като символно поведение, цветова лексика и т.н.
Херитговата теория е добър пример за тази взаимосвързаност. Ние живеем в
цветен свят и логиката, по която се движим в него, не е произволна, а чисто
физиологично предопределена.