Десет неща, които м ож ем да направим

още сега, за да помогнем

на детето с аутизъм
Регионална библиотека
"Стилиян Чилингиров"

121200005514

РБ „Ст,Чимшгиро&“
ШУМЕН

бгкниг@
 & Ш Ш , I -/
:Л
' ‘ f'
Г.
f: }
S.V
Ч. v ■<

*> З Т С Г З
д,\^ п т .

10 things you can do right now to help your child with autism.
Copyright by © Jonatahn Levy
Copyright © Son-Rise, Jonatahn Levy

Всички права запазени. Никаква част от това издание

не може да бъде използвана и възпроизвеждана по елек­
тронен или механичен път без писменото разрешение на
издателя.

Тази книга не е предназначена да замени медицинаската

експертиза от квалифициран специалист. Целта на тази
книга е да предостави компетентна обща информация по
въпросите, които дискутира. Ако се нуждаете от експертна
информация или медицинска помощ, потърсете съветите
на компетентен специалист.

Превод от английски: © Росица Палазова

Дизайн на корицата: © БГкнига ЕАД
Редакция: БГкнига ЕАД
ISBN 978-954-8628-15-0

Издателство БГкнига ЕАД, София, 2011

office@bgkniga.bg [ 02 804 31 25
София, ул. “поручик Христо Топракчиев 11”, етаж 3, офис 18
 Посвещение

На родителите и на прекрасните им деца, както

и на всички онези, докоснали се до живота им.
 Благодарности

Изказвам сърдечни благодарности на Стийв и

Андрю, които един хубав, слънчев летен ден ме на­
сърчиха да напиша тази книга.
На майка ми, затова че ме попита: „Да я покажа
ли на редактора си?” Както и за всичко онова, което е
направила за мен още преди да се родя.
На баща ми, затова че прочете първата чернова
за един ден.
На Беърс и Самария, без които животът ми ня­
маше да бъде същият.
На Рон, затова че ми е приятел.
На Даниел Маркович и Ерика Шулер за познани-
ята им по медицина.
На Брин, Кейт, Уилям, Сузан, Герд и Стивън, за­
това че ме обучаваха през цялото време.
На Карлай, Ерик, Дейв и Ребека, Адам, Аарон и
Крие, както и на Дон за постоянната им подкрепа.
 Предговор

Американският център за лечение на аутйзъм

(АЦЛА) в Шефилд, Масачузетс, е мястото, където
научих техниките, описани в тази книга. Центърът,
основан от Бари Нейл Кауфман и Самария Лайт Ка-
уфман, за първи път отваря врати през 1983 г., след
като семейството предизвиква огромния интерес
на множеството заинтересовани родители, проче­
ли бестселъра им,■Son-Rise i6* пр. - Възраждането на
сина/ или гледали филма на NBC за работа им с тех­
ния син Рон.
В началото на 70-те години Рон Кауфман е диаг­
ностициран с тежка форма на аутйзъм, а коефициен­
тът му на интелигентност е под 40. Лекарите съветват
Бари и Самария да настанят детето в лечебно заведе­
ние, но вместо да ги послушат, те създават нов начин
за работа с деца, страдащи от аутйзъм. Методите им
са революционни и естествено предизвикват револю­
ционен резултат: Рон излиза напълно от света на ау~
тизма, завършва колеж и заживява живот, изпълнен
с приятели, любими хора и с всички онези обичайни
неща, присъстващи в живота на нормалния човек.

5
Рон, с когото се запознах, докато работех в Центъра,
се превърна в един от най-добрите ми приятели, ус­
пели да извоюват пълна победа над аутизма.
През 1993 г. за първи път прекрачих прага на
Центъра и още в началото на 1994 г. станах част от
екипа. Там преминах програма за обучение, която
продължи три години и половина (и която на момен­
ти беше ужасно изтощителна) и най-накрая станах
старши служител и учител. През 2000 г. напуснах и
създадох частна практика, с която се занимавам и до
днес.
Програмата Son-Riseф, създадена от сем. Кауфман,
е значително по-всеобхватна, отколкото нещата, опи­
сани от мен в тази книга. Това е по-скоро сборник с
най-ценните техники в програмата, които могат вед­
нага да се приложат на практика.
Изказвам огромната си признателност към Бари
и Самария за подхода, създаден от тях, помогнал на
толкова много семейства, както и за това, че благода­
рение на тях се запознах със сина им и научих всички
тези неща, без които животът ми нямаше да е толко­
ва пълноценен.

6
 Защо трябва да се вслушате

С какво ли не съм се сблъсквал в практиката си -

хапали са ме, плюли са ме, повръщали са върху мен.
Замервали са ме с маси, дори са ме ползвали вместо
тоалетна.
Но също така съм получавал прегръдки от деца,
които никога не са позволявали на друг да се докосва
до тях. Веднъж прекарах цял час в игри с дете, което
никога не се бе заигравало с друг повече от пет ми­
нути. Помогнал съм на много деца по света - дори
и на онези, които ме хапаха, плюха и замерваха - да
изрекат първите си думи.
Родители са идвали при мен, за да ми благодарят,
да ми задават въпроси, да ми крещят от безсилие, да
плачат от благодарност, да ридаят от мъка, да се карат
помежду си. Знам какво искат всички те: ясен и кон­
кретен начин да помогнат на децата сй.
Написах тази книга за вас, родителите (или баби­
те, дядовците, приятелите, учителите и всички близ­
ки) на деца е аутизъм, за да се възползвате от тези
лесно приложими техники, за които знам, че дейст­
ват при по-голяма част от тези деца. Някои от тези

7
техники се считат за противоречиви, а други > не.
Преподавал съм ги и съм ги демонстрирал Пред
хиляди родители в САЩ, Англия, Дания, Холандия,
Франция, Канада и Тринидад. Най-често обученията
са били индивидуални, но съм водил семинари и съм
участвал в документалния филм на Би Би Си за ау-
тизма „Искам момченцето си обратно”. Преподавал
съм на всевъзможни места, от малко мазе в Айова
до болница в Дания. Явявал съм се като свидетел в
качеството си на експерт по аутизма на съдебно из­
слушване.
За дванадесет години имах възможността да ра­
ботя индивидуално с близо осемстотин деца, страда­
щи от аутизъм. Не е възможно да се изчисли с точ­
ност, но няма да е преувеличено, ако кажа, че съм
прекарал над двадесет и пет хиляди часа в самостоя­
телна работа с тях.
Дори да приложите на практика само част от
нещата, които ви предлагам тук, почти е сигурно,
че след определено време ще забележите резултати.
През всички тези години на усърдна работа със се­
мействата, се сещам само за три от тях, които неза­
висимо че следваха стриктно инструкциите ми, не
успяха да постигнат резултати
Молбата ми към вас, читателите, е да разгърнете
страниците на тази книга с отворено съзнание и от­
крито сърце. Ако не сте съгласни с някой съвет или

^^ 8
подход, просто не ги следвайте. И все пак, не забра­
вяйте, че всичко описано тук* е най-доброто, което
мога да ви дам като съвет. Ако не разбирате или не
сте съгласни с някоя тема или глава, не изключвайте
възможността да откриете в нея нещо полезно.
В заключение бих искал да добавя още нещо -
надявам се тази книга да ви достави удоволствие,
докато я четете. Знам, че хората възприемат аутизма
твърде сериозно и определено има защо. Но съм убе­
ден, че колкото повече говорим на тази тема, толкова
по-малко болезнена и трагична ще изглежда тя. На­
дявам се тази книга да промени не само вашия жи­
вот, но и живота на вашето дете. Нещо повече, вяр­
вам, че това е възможно. Единственото, което трябва
да направите е да отгърнете следващата страница...
 Десетте неща

Q0 Въздържайте се от реакция

Qo Превърнете зрителния контакт в

приоритет

Включете се в повтарящите се действия

£[}0 Променете начина, по който реагирате

на плача

Осигурете на детето възможно по-голям

контрол

(е)0 Обърнете внимание как се чувствате

‘j/o Работете индивидуално в обстановка,

която не действа разсейващо

@0 Бъдете забавни и динамични

^)0 Наблегнете на речта

<J](o)0 Уверете се, че храната не е част от

проблема

11
 Още няколко неща,
които трябва да знаем

Как да възприемаме аутизма

Аутйзмът е разстройство, което се характеризи­
ра с редица симптоми:
Повечето деца, страдащи От аутизъм, проговарят
доста трудно.
Друти въобще не проговарят.
Някои не използват прибори, докато се хранят.
Или са изправени пред двигателни затруднения.
Всяко дете с аутизъм има свой начин да потъ­
ва в собствения си свят, изоставяйки ни за минута,
час, ден.
Това е същността на аутизма: разстройство, кое­
то в основата си засяга социалното взаимодействие.
Повечето симптоми са породени от липсата на инте­
рес към останалите хора или от нежелание за приоб­
щаване към външния свят.
Ето защо е изключително важно, когато се зани­
маваме с деца с аутизъм, да насочим усилията си към
разрешаване на основния проблем, а именно фактът,
че по една или друга причина те отказват да прекарат
достатъчно време в нашия интерактивен свят. Това

' 12
е първото нещо, което трябва да променим, а не да
бързаме да се справяме с пробяеми като четенето и
писането.
В тази книга има глави, засягащи говора, плача,
както и много други неща, но всички съвети, които
ще намерите тук, имат за цел да помогнат на детето да
общува по-задълбочено и последователно със света.
Колкото по-контактно е то, толкова по-лесно ще ус­
воява всяко следващо умение.

За интензивната програма на Американския

център за лечение на аутизъм /АЦЛА/
Бях назначен в центъра като семеен терапевт по
интензивната програма Son-Rise. И тъй като в кни­
гата непрекъснато се говори за тази програма, ще ви
запозная накратко с нея.
Интензивната програма „Son-Rise” представлява
петдневен терапевтичен курс. Семействата присти­
гат в неделя вечер и остават до петък вечер на след­
ващата седмица. За това време екип от специалисти
работи индивидуално с всяко дете в специална стая
за игра, направена така, че да подпомага максимално
процеса на усвояване. Заниманията са всеки ден от
9:00 ч. до 17:00 ч. като в тях се включват и.родителите.
Семейните терапевти наблюдават как родителите се
занимават с детето, след което ги обучават на различ­
ни техники за постигане на по-добри резултати.

13 - • •
 Семействата се настаняват в апартаменти, в кои­
то се намира и специалната стая за игра. По този на­
чин, те могат да продължат да я използват дори след
края на деня.
Първоначално започнах като специалист-ста­
жант, а най-накрая станах семеен терапевт. Впослед­
ствие дори започнах да обучавам терапевти.
За историите в тази книга
Всички истории в тази книга са истински. Име­
ната на родителите и децата са променени с цел да се
запази тяхната анонимност.

14
 Въздържайте се от реакция

Всичко зависи от начина, по който реагираме

или не реагираме в дадена ситуация

За Боби
През 1995 г. в Центъра дойде семейство с петго­
дишния си син, Боби, който беше аутист. Боби беше
изправен пред редица предизвикателства, харак­
терни за децата с аутизъм: не говореше, избягваше
контакта с очи и се концентрираше предимно върху
предмети, вместо върху хора. Но при него имаше и
друг проблем, който го отличаваше от всички оста­
нали деца, с които изобщо бях работил: повръщаше
през цялото време..
В началото, когато Боби започна двуседмичния

15
вариант на интензивната програма, той повръщаше
по четиридесет пъти на ден. Не, изобщо не преуве­
личавам! Повръщаше буквално по три пъти на. час.
Предполагахме какви може да са причините, макар
никога преди да не се бяхме сблъсквали с подобно
нещо. Първите резултати от заниманията с Боби се
появиха след девет дни. Още помня деня - беше втор­
ник следобед. След заниманията излязох от стаята,
погледнах „графика с повръщанията” който водехме
и установих, че през цялото време Боби изобщо не
беше повръщал. Веднага казах на майка му, Сара, а
тя с изумление ми сподели, че това е първият такъв
случай, откакто е навършил годинка!
Боби бе прекарал близо четири години в непре­
къснато повръщане, а само за няколко дни, благода­
рение на интензивната програма, постигна забеле­
жителни резултати. Как стана така? При това толкова
бързо?
Анимационният герой - това сте вие
Реакциите са първите сигнали, които изпращаме
към децата веднага след като направят нещо. Поня­
кога ги хвалим, а друг път им правим забележка. Но
и в двата случая начинът, по който реагираме на по­
стъпките им - независимо дали са добри или лоши -
влияе пряко върху честотата и силата, с който отново
биха ги извършили. Например, ако дете аутист раз­
лее чаша с мляко върху килима, повечето родители

; : 16 - ^
ще се развикат или ще намерят друг начин да изразят
недоволството Си. И това е съвсем нормална роди­
телска реакция. В интерес на истината обаче, точно
тази реакция е главният виновник детето в бъдеще
да продължи да разлива млякото! Звучи странно,
нали? Особено ако го чуваме за първи път. Но ако се
вгледаме в ситуацията по-внимателно и я преценим
от гледна точка на детето, всичко ще си дойде на мяс­
тото.
Твърде малко са нещата, които децата с аутизъм
могат да контролират в живота си. Обикновено въз­
растните са тези, които ги обличат, казват им да сед­
нат на масата (и да не мърдат), избират им храната и
т.н. Още по-малко са нещата, които малчуганите мо­
гат да направят, за да накарат възрастните да се дър­
жат така, както те искат. Случва се обаче така, че де­
цата правят нещо (често пъти съвсем неволно), което
предизвиква у възрастния впечатляваща и зрелищна'
реакция, каквато е развикването. В повечето слу­
чаи тези реакции са е отрицателен заряд. Помислете
само: койхвали детето си по шумен и забавен начин?
И колко често родителите се развикват или проме­
нят физиономията си, когато не одобряват дадена
постъпка на детето? Истината е, че в повечето случаи
запазваме най-зрелищните. си и впечатляващи реак­
ции за отрицателните неща. Сега си представете, че
детето аутист сте вие и че нямате почти никакъв кон­
трол върху заобикалящия ви свят. Най-ненадейно
РБ „Ст.ЧшшнгиреВ“
Ш Щ/ 17 ШУМЕН
обаче разливате чаша с мляко. Майка ви се развик-
ва, прави гримаса или просто променя изражението
си по някакъв странен начин (най-вероятно защото
е раздразнена). Та вие току що създадохте тази ре­
акция! Единственото, което трябва да направите, е
да бутнете чашата отново - и физиономия й ще се
промени моментално. А и колко е смешна само! Не
забравяйте - децата обичат анимационни филмчета.
Заливат се от смях като видят как Уили Койота пищи,
когато върху крака му се приземява някоя наковалня.
В примера с млякото, вашата реакция е точно като
на анимационен герой. И единственото нещо, което
детето трябва да направи, за да провокира същата за­
бавна реакция, е да разлее отново млякото. А това е
толкова лесно.
Начинът, по който реагираме
С помощта на таблицата по-долу, ще направим
списък на нещата, които детето прави, а бихме ис­
кали да спре да прави, както и на начина, по който
реагираме на тях (записваме реакциите си в графа
„Моята външна реакция”)- В графата „Оценка” дава­
ме оценка на това колко голяма/шумна/силна е била
реакцията като използваме скала от 1 до 10. Десет
предполага изключително силна реакция, което оз­
начава, че почти сме изпаднали в шок.

18
Поведение на детето Моята външна реакция Оценка
Удря сестра си Грабнах го и казах „Не!” 7

Обърнете внимание на кои постъпки реагирате

по интересен и/или забавен начин. Именно тези по­
стъпки детето може да промени, стига да промените
собствената си реакция спрямо тях. Страхотно, нали?
Знам как да не реагирам.
Но как да реагирам вместо това?
Тази част е колкото лесна, толкова и трудна. В
общи линии идеята е детето да остане с впечатле­
ние, че постъпката му, независимо каква е тя, не
предизвиква реакция. В случая с разлятото млякото
от нас се иска да останем равнодушни, да покажем,
че това изобщо не е от съществено значение и че не
сме раздразнени. Просто ставаме и бавно и спокой­
но почистваме млякото. Колкото по-безинтересна и
скучна е ответната реакция, толкова по-малка е веро­
ятността детето отново да постъпи по същия начин.
Разбира се, съществуват и редица действия, кои­
то детето може да извършва просто защото ги на­
мира за изключително впечатляващи. В тези случаи

19
начинът, по който родителите реагират, далеч не e l
основната причина за поведението на детето, но е |
много вероятно шумната и отрицателна реакция да 1
го „подтикне” по-често да се държи по определен •
начин. Например, причината детето да натиска не- ;
прекъснато ръчката на тоалетното казанче, може да
е, защото е очаровано от начина, по който водата се
върти. Ако родителят обаче му се развика за това, то I
може да продължи да го прави, но вече поради две I
причини: първо, защото обича да гледа въртящата се
вода и второ, защото предизвиква реакция.
Спомняте си Боби, за който споменахме в нача-
лото, нали? Онзи, който повръщаше непрекъснато? j
Майка му се оказа отявлена чистница. Тя ни сподели
как лъскала дръжките на вратите в дома си, а после •
навиквала дъщеря си (която не страда от аутизъм) ;
затова, че отваряла вратите и оставяла отпечатъци по .j
дръжките. Ето как Боби открил какво може да изкара j
майка му извън равновесие: повръщането. Навсякъ- |
де. По всяко време.
Може би се чудите как е възможно от физическа f
гледна точка Боби да повръща толкова често. Първо |
трябва да отбележа, че като цяло той не повръщаше |
големи количества (ако някой повръща на всеки 20 |
минути, най-накрая едва ли ще остане нещо в стома- |
ха му), а когато поискаше нещо За пиене, беше поч- |
ти сигурно, че след няколко минути ще го върне об- |

20
ратно. Боби непрекъснато искаше да пие вода, за да
може по-късно да я повърне.
Екипът ни прекара дълго време с Боби като все­
ки път почиствахме повърнатото без да показваме
кой знае каква реакция. Макар това да звучи като
предизвикателство, нещата изобщо не стояха така.
Възприемах цялата история като част от работата си.
По подобен начин реагират родителите, когато бе­
бето им повърне. Всичко се изцапва, но самите те са
наясно, че това е нормално и в повечето случаи не
отдават голямо значение на този факт. Знаят, че това
са рисковете на професията родител. Същото е и тук,
в Центъра (само че с повече повръщано).
Приемаме, че всичко е в реда на нещата
Най-добрият и лесен начин да се научим как да
не реагираме на поведението на детето, е да приемем,'
че е в реда на нещата. Знам, че реакцията на родите­
лите се дължи именно на факта, че не смятат това по­
ведение за редно. Но като определяме дадена постъп­
ка като лоша или неприлична, изобщо не доприна­
сяме за разрешаването на проблема. Дори напротив,
така подсилваме желанието на детето да продължи
да се държи по определен начин. Така че най-добре
да престанем с излишните реакции. Ето моят съвет:
поемете дълбоко въздух и погледнете към таблицата,
за която говорехме по-рано в тази глава. Представе­
те си някое от проблемните действия, които детето
прави. Пригответе се да го възприемете като нещо
нормално, дори това да ви създаде известни затруд-

21
нения. Казвате си, че поведението е в реда на нещата
- детето е постъпвало така преди и най-вероятно ще
продължи да постъпва по същия начин и в бъдеще.
Затова решавате от този момент нататък да приемате
държанието му за нормално.
Това не означава да не почистим разлятото мля­
ко или да оставим вазата, която детето току що е
захвърлило, да падне на пода. Става въпрос само за
вътрешната ни емоционална реакция. Колкото по-
спокойно възприемаме поведението на детето, тол­
кова по-лесно ще можем да реагираме равнодушно
на действията, които сме записали в таблицата.
Денис
Веднъж в Центъра дойде семейство, което беше
много загрижено за това как детето им ще общува с
непознати хора. По думите на родителите му, Денис
непрекъснато удря непознатите, след което започва
да плаче и да пищи. Случи се така, че Денис прекара
първия ден в Центъра с мен. По принцип родителите
не присъстват в стаята, когато вътре има специалист,
но майката настоя да остане по време на първата сре­
ща, за да помогне на детето да свикне с обстановката.
Помня как тримата стояхме надвесени над някаква
игра, когато Денис се присегна към мен. Точно щях да ;
хвърлям зарчето, когато ме погледна в очите и леко |
ме удари по крака. Върху физиономията на майка му ;
се изписаха неодобрение и загриженост, но тъй като j
Денис беше пред нея, нямаше как да види изражение- |

22
то й. Той обаче наблюдаваше моята реакция.
Продължих да се усмихвам и хвърлих зарчето.
Вътрешно също се чувствах добре. Изобщо не ме
беше заболяло от удара. Бях подготвен, че нещо по­
добно ще се случи. А и знаех, че всяка по-значителна
реакция от моя страна само би провокирала детето
да продължи да се държи по същия начин.
Погледът на Денис се прехвърли от лицето ми
към търкалящото се зарче. Съобщи на глас, че съм
изкарал пет и дори премести фигурката ми. Лицето
на майка му от загрижено стана доволно. Тя остана
в стаята още пет минути, след което излезе. Денис
повече не ме удари. Нито посегна на някой друг от
членове на екипа, не се разплака, нито се разкрещя за
майка си - и то в продължение на цяла седмица.
Това, което се случи с Денис, е много често сре­
щано явление. Децата непрекъснато ни изпробват
като наблюдават реакциите ни и се държат по съот­
ветния начин.
Другата страна
Вече знаем кое обезкуражава детето да не постъп­
ва по определен начин. Сигурен съм обаче, че има и
такива неща, които искате то да продължи да прави.
Как да го насърчим за тях?
Нека да направим друга таблица. Този път ще
запишем онези неща, които детето прави, но бихме

23
искали да прави по-често. Запишете как реагирате на
тези постъпки и оценете реакцията си от 1 до 10 като
прецените доколко е шумна /интензивна /голяма.

П оведение н а детето М оята вън ш н а реакция О ценка

Играе си кротко Усмихвам се, понякога 2
с кучето

Сравнете резултатите от тази таблица (оценки

от 1-10 за всяка реакция) с резултатите от първата.
При повечето хора се оказва, че първите оценки са
по-високи от вторите. Причината за това се корени
в начина, по който самите ние сме възпитавани, а
именно, че добрият родител изобщо не раздава ще­
дро похвали на детето, тъй като съществува мнение,
че то веднага ще спре да се държи добре, след като
бъде похвалено.
В действителност след като бъдат похвалени, де­
цата (както и възрастните), започват целенасочено да
се държат по начина, предизвикал похвалата. Колко-
то по-щедра е похвалата, толкова е по-голяма вероят­
ността хората да продължат да извършват дадена по­
стъпка или действие. Когато реакцията е пестелива
(или дори когато липсва такава), хората принципно
губят мотивацията си за дадено поведение. Вероятно
ще останете изненадани като разберете до каква ог­
ромна степен собствените ни реакции влияят върху
поведението на околните.
Реплики от рода: „Това е прекрасно!” казани с ог­
ромна усмивка и голяма доза ентусиазъм, вършат чу­
деса. Разбира се, трябва да сме искрени, когато пра­
вим това, за да могат думите наистина да подействат
върху детето. Малчуганите, страдащи от аутизъм,
са като радари що се отнася до искреността и много
бързо долавят фалшивите нотки.
Широко разпространеното мнение, че родите­
лят трябва да показва силна отрицателна реакция за
всичко, което иска да изкорени и скромно одобрение
за онова, което иска да поощри, винаги ме е смайвало,
защото е абсолютно обратното на това, което дейст­
ва на практика. Разбира се има деца, които наистина
спират да правят дадено нещо, след като бъдат пох­
валени. Ако случаят с вашето дете е такъв, смекчете
тона на похвалите, доколкото е необходимо. Можете
например тихо да кажете: „Чудесно!” или „Браво на
теб!”

25
 Да обобщим
° Начинът, по който реагираме на дадено дейст­
вие, оказва пряко влияние върху мотивацията на де­
тето да продължи да го извършва.
° Равнодушната реакция е най-лесният начин
да се справим с поведение, което не одобряваме.
° Всяко действие, което искаме да поощрим,
трябва да бъде увенчано е похвала.
° Всяка наша реакция е от значение, било тя въ­
трешна (как се чувстваме) или външна (какво пра­
вим).
° Много по-лесно е да демонстрираме липса на
реакция като спрем да съдим поведението на детето.

26
 Превърнете
зрителния контакт в приоритет

Как да помогнем на детето да изгради

по-задълбочени взаимоотношения със света

Проблемът с Джими
Джими беше шестгодишно момче, с което се бях
занимавал няколко пъти през последните две годи­
ни. Резултатите му бяха повече от впечатляващи - в
началото когато дойде, изобщо не говореше, а сега
вече знаеше хиляди думи. Като че ли през всичките
тези години на мълчание, се бе съсредоточил върху
това да слуша, мисли и учи, но без да може да гово­
ри, Думите сякаш бяха открай време в главата му, но
просто очакваха момента, в който той сам щеше да
намери начин да ги произнесе. Когато семейството

27
му се включи в програмата, речта започна да се лее !
от устата му.
Когато Джими се върна в Центъра за допълни­
телно обучение, аз бях първият, с когото трябваше да
работи. Стояхме в стаята за игра пред огромна ри­
сунка на Спайдърмен, която току що бяхме направи- j
ли, когато той ме попита:
- Какво ли е усещането да летиш? /•••]
Бях поразен от промяната в него. Двамата во- |
дехме невероятен разговор! И все пак имаше нещо, i
което ме гризеше отвътре. Нещо не беше както тряб- Л
ва. Родителите му ме наблюдаваха как работя с него 'j
и когато излязох от стаята, се втурнфса към мен, все j
още развълнувани от изминалата среща, както и от {
огромния напредък, който Джими бе показал. Споде- ;
лих впечатленията си за добрите му резултати, а по-
сле излязох в обедна почивка, но усещането, че нещо
не беше наред, не ми даваше мира. И тогава се сетих!
По време на цялата ни едночасова среща, Джими
почти не ме беше погледнал.
Най-съкровеното нещо на света
По своята същност ауТизмът е разстройство,
което засяга умението на човек да си взаимодейства j
с околния свят. Независимо от факта, че някои деца ]
с аутизъм говорят, използват гърне или се включват j
в учебните занятия, за разлика от други, общото при j
нсички тях е, че изпитват огромни затруднения да
осъществяват контакт с други хора.
Най-директният - и съкровен - начин да общу­
ваме пълноценно помежду си е зрителният контакт.
Така цялото ни внимание се фокусира върху човека,
когото гледаме.
Известно ни е, че хората, страдащи от аутизъм,
се дистанцират от нашия свят. Поради тази причи­
на избягват зрителния контакт. Ако често гледат от­
срещния в очите, връзката им със света се задълбоча­
ва, а те се опитват да избегнат точно това.
Колкото повече гледат, толкова повече учат
Проблемът при зрителния контакт е, че всеки го
пренебрегва. Повечето родители смятат, че той далеч
не е толкова важен като например проговарянето,
социалните умения или дори използването на гърне.
Но истината е, че огромно количество от информа­
цията, която имаме за света, е получена чрез гледане.
Пеленачетата например имат забележителен зрите­
лен контакт. Те са запленени от хората - непрекъсна­
то искат да общуват е нас, търсят погледа ни и затова
се учат толкова бързо.
Ако искаме детето да учи по-бързо, трябва да му
помогнем да гледа повече. Речта, социалните умения,
привикването към гърне - всичко това се учи много
по-бързо, когато е налице зрителният контакт.
 Колкото по-внимателно ни наблюдава детето, ;ij
толкова по-добре ще се научи да говори. Така ще за- ;
бележи как образуваме думите, ще усети всички оне- |
зи неуловими нюанси на езика и взаимоотношенията ■
с външния свят, които по никакъв начин не бихме ij
могли да обясним. Поведението ни ще му служи за j
пример как да се държи в света. Когато детето ни на- j
блюдава, то се учи от нас. В АЦЛА казваме: колкото ]
повече гледат, толкова повече учат. ;
Детето ми има добър зрителен контакт
Подобряването на зрителния контакт е от съ­
ществено значение, когато искаме да научим детето
да общува пълноценно с другите хора. Понякога ро­
дителите се концентрират върху другите предизвика- ]
телства, пред които са изправени децата им и подце- ■:
няват зрителния контакт. Това до известна степен е
разбираемо: как по-точно да помогнем на детето да
подобри зрителния си контакт? Изглежда трудно.
Освен това (според много родители), детето няма
нужда да го подобрява.
И точно тук грешат.
- Ама не, - отвръщат ми те. - Моето дете наисти­
на има добър зрителен контакт!
Истината обаче е друга.
Резултатите показват, че в повечето случаи зри­
телният контакт е това, върху което трябва да се
 наблегне, преди да се премине към другите умения.
Разбира се има и изключения. Но поне в 98% от слу­
чаите истината е една; детето има нужда от помощ, за
да подобри зрителния си контакт. И това трябва да е
Приоритет за родителя.
Братовчед ми
Преди години отидох на семейна сбирка в Охайо.
у Там баба ми и дядо ми ме запознаха със Сали и Фред.
Синът им беше аутист. Със Сали бяхме четвърти бра­
товчеди, но понеже два пъти се беше местила, никога
не се бяхме виждали. Те ми разказаха как Сам, синът
им, вече е станал на 28 г. и дори си има работа. Зарад­
вах се като разбрах колко добре се справя.
Фред също така ми сподели, че би искал Сам да
:; има повече социални контакти, но за съжаление си­
нът му живееше сам, караше кола и се справяше чу­
десно без чужда компания. Поисках да се запозная
■със Сам. Сали се огледа наоколо, но не го видя никъ­
де из стаята.
Тогава ми хрумна нещо. Слязох долу в сутерена.
Там заварих самотен мъж да седи на канапето и да
гледа телевизия.
- Аз съм Джонатан - казах.
- Сам, - отвърна той без да отмести поглед от те­
левизора.
Започнах да го разпитвам за живота му - разго-

31
вор, който продължи около 15 минути. Зададох му
много въпроси и той отговори на всички. През цяло­
то време обаче, не ме погледна нито веднъж, с изклю­
чение на един единствен път, когато му казах:
- Би ли ме погледнал, Сам?
Направи го за части от секундата. След това по­
гледът му отново се върна към телевизора.
Успехът на Сам е наистина забележителен. Той
има работа, кара кола и живее самостоятелно. Сигу­
рен съм, че много от вас с готовност биха жертвали
едната си ръка само и само детето ви да постигне
тези неща. Но преди да ампутирате някоя важна част
от тялото си, бързам да ви кажа, че има неща, които
Сам не е постигнал, а е можел да постигне (с правил­
ната помощ, разбира се.). И това са:
° Приятелка
° Най-добър приятел
о Други приятели
° Способност да създава приятели
Хората са устроени така, че веднъж щом се на­
учат да се справят с основните проблеми на оцеля­
ването, най-ценните неща, към които започват да се
стремят, са свързани с това как да установяват връзка
с околните. Взаимоотношенията, които изграждат
живота ни, зависят от начина, по който се самооп-
ределяме. А в живота на всеки човек взаимоотноше­
нията са най-важното нещо.
Таблица за зрителния контакт
Много е важно да сте наясно какъв точно е
зрителният контакт на детето. Използвайки долната
таблица, започнете да го наблюдавате, докато е в
една и съща стая с друг човек. Помолете човека да
се заиграе с детето. Наблюдавайте в продължение на
5 мин. Поставете отметка всеки път, когато детето
погледне другия в очите. Разбрахте, нали? Не някъде
другаде или най-общо към мястото, където е той, а
право в очите му. Само това се брои.

Таблица за зрителния контакт

Дата Кой играе с детето Погледи

Включил съм повече редове, за да направите уп­

ражнението повече пъти.

33
 А сега да видим резултатите:
Брой погледи Какао означава

0-5 1 Проблемът е сериозен и изисква сериоз­

на работа

6-10 Наистина трябва да се захване те с този

проблем

11-15 Не е зле. Но все още това е приоритет

пред всички останали умения.

15-20 Това означава, че детето поглежда дру­

гия в очите 3-4 ш/ги в минута. Добре е.
Но не е достатъчно.

21-30 Това е добър зрителен контакт. Но дори

и този резултат може да се подобри.

31+ Прави сте, зрителният контакт е чуде­

сен, аз съм грешал.

Има два фактора, които ие са отразени в тази

таблица: продължителност и спонтанност. За всич­
ките тези пет минути детето може да погледне само
седем пъти, но всеки поглед да е достатъчно продъл­
жителен, което говори за значителен зрителен кон­
такт. Спонтанността се определя от това колко пъти
детето поглежда по своя собствена инициатива, а не
защото някой друг провокира погледа. Това е идеал­
ната ситуация, която в повечето случаи се постига с
усилена работа.

34
 Внимавайте повече с деца, които говорят
Джими, момченцето, за което говорехме в нача­
лото на главата, се бе научило да говори съвсем сво­
бодно. То говореше толкова много, че всеки се увли­
чаше в смислени и образователни разговори с него и
съвсем забравяше за зрителния контакт. Това се по­
лучава винаги, когато децата развият умението да го­
ворят: всички наоколо са толкова погълнати от този
факт, че приемат зрителния контакт за даденост. Ако
детето говори, това е прекрасно! Но паралелно с това,
трябва да ни гледа и в очите.
След срещата ми с Джими, с екипа решихме да
насочим усилията си върху подобряване на зрител­
ния му контакт. Това стана бързо и в момента Джи­
ми посещава съвсем нормално училище, а в поведе­
нието му няма и следа от аутизма. Радва се на своите
приятели и знае как да създава нови.
Техники за подобряване на зрителния контакт.
След като вече сме убедени защо зрителният кон­
такт е толкова важен, ето какво можем да направим,
за да го подобрим.
Заемане на правилна позиция
Позицията е изключително важна, когато се
стремим да насърчим зрителния контакт. Пробвайте
да гледате в очите човек, изправен пред вас, докато
вие седите на стол. Обърнете внимание на напреже­

35
нието в очите. А сега го помолете да застане на ниво­
то на очите или малко по-надолу. Обърнете отново
внимание на напрежението в тях.
Усетихте ли разликата? Когато човек гледа наго­
ре, усеща известно напрежение в очите. Когато гледа
на нивото на очите или малко по-надолу, това напре­
жение изчезва. А нашата цел е да улесним детето, за
да ни гледа по-често.
Също така, за да има добър зрителен контакт, е
важно да сме в полезрението на детето. Това означава
да избягваме да заставаме отзад или отстрани. Най-
добре е винаги, когато е възможно, да заставаме пред
него.
Поставете Батман на върха на носа си
Децата с аутизъМ гледат към всевъзможни неща,
само не и към хора. Предимно се взират предмети,
които привличат вниманието им. Ако им подадем
чипс, повече от сигурно е, че те ще гледат право към
него. И това е съвсем логично* защото трябва да зна­
ят накъде да протегнат ръка. Това се отнася почти за
всички предмети, които им подаваме (и които те ис­
кат) . А ;: ••vA.
Има деца, които до такава степен правят всичко
машинално, че изобщо не поглеждат към предмета, а
само се протягат и с безпогрешна точност го грабват
(сякаш притежават шесто чувство). Най-вероятно
причината детето да прави така е, че знае много до­
бре къде оставяме предмета. В такъв случай просто
трябва да променим мястото на предмета (било то
играчка или храна). Детето ще се протегне, няма да
го намери и ще се наложи да го потърси с поглед. Ако
има добре развито периферно зрение, значи трябва
да поставим предмета по-назад, за да го накараме да
се огледа.
Децата поглеждат към всичко, което им се пода­
ва, затова когато предлагаме нещо е най-добре да го
държим точно пред лицето си. Така детето ще забеле­
жи предмета, но ще погледне и към нас. Ето как току
що създадохме зрителен контакт! Единственото, кое­
то трябва да направим е да държим въпросния пред­
мет (питие, морков или каквото е поискало детето)
точно пред лицето си, на 4-5 см от носа. По този лесен
начин помагаме на детето изключително много.

Зарадвайте се! (Похвалата)

Спомняте си, че в началото говорехме за това
колко е важен начинът, по който реагираме, нали?
Сега ще приложим това на практика за зрителния
контакт. С друти думи, когато детето ни погледне, ще
го похвалим. Ето как можем да направим това:
° Кажете му, че ви е приятно, когато ви погледне
в очите.

37
 ° Разчупете обстановката с някое въодушеве­
но възклицание (кажете например: „Ау!” „Да!” или
„Страхотно!”).
° Усмихнете се широко като невербален начин
да насърчите детето за зрителния му контакт.
Това са само част от вариантите. Не се колебай­
те да направите или кажете всичко, което прецените
за подходящо. Важна е искреността, защото детето
веднага ще я усети. Ако фактът, че детето е поглед­
нало към вас ви е развълнувал, изразете радостта си
така, както я чувствате. Но в никакъв случай не се
преструвайте, ако по някаква причина не сте развъл­
нувани. По-добре си припомнете колко е важен зри­
телният контакт за детето (и околните) - след което
определено ще се развълнувате от погледа му!
Има деца, при които зрителният контакт е дос­
татъчно добър и би било прекадено, ако ги хвалим
всеки път, когато ни погледнат. Родителите обикно­
вено знаят кога са прекрачили границата. Вместо да
се впускаме в похвали за всеки поглед, е по-добре да
изчакаме известно време, след което да поощрим де­
тето за погледите му през последните няколко мину­
ти.
Освен това не бива да прекъсваме детето, докато
говори, само за да го похвалим за зрителния му кон­
такт. В такъв случай изчакваме да каже това, което

38
има за казване и след това му споделяме колко много
значи за нас неговият поглед.
Ако трябва, ще си го изпросим
Когато детето поиска нещо от нас, преди да му го
дадем, го молим за поглед като кажем просто и ясно:
- Ако искаш камиончето, погледни ме в очите!
След което му даваме играчката, независимо
дали ни е погледнало или не - просто сме длъжни да
опитаме. А което е още по-важно, така му показваме,
че като отвърне на погледа ни, получава нещата мно­
го по-бързо, отколкото когато не го прави.
Ако детето поиска нещо за ядене, вземаме малко
количество от това, което яде (например 1-2 чипса, а
не целия пакет) и преди да му го дадем, го молим да
ни погледне в очите. Стоим изправени, за да не може
да се пресегне и да вземе храната. Даваме му я вед­
нага след като направи опит (независимо дали е ус­
пешен или не, задължително го похвалваме). Когато
изяде чипса, вземаме отново малко количество и пак
го молим за поглед. Това е много по-добре, отколко­
то да му дадем целия пакет наведнъж, защото така го
караме да се упражнява по-дълго.
Същото като да работиш на доковете
Понякога родителите ме питат:
- Нима това помага за подобряване на зрителния

39
контакт? Та детето дори не го прави по свой собствен
избор?!
Отговарям им, че е същото като да работиш на
доковете. Човек започва работа там с една единстве­
на цел: да спечели пари. Невъзможно е обаче да не
напряга мускулите си, докато вдига тежки сандъци и
палети. И макар да няма за цел да направи здраво и
мускулесто тяло, то все пак става такова. Използва
мускулите си и те заякват. Дори може да направи по-
хубава фигура от онези, които се бъхтят във фитнес-
залите три пъти в седмицата, приемат разни добавки
и имат скъпи сакове и други аксесоари.
По подобен начин и детето трупа „мускули” и
подобрява зрителния си контакт, макар съзнателно
да не работи върху това. Самият факт, че го прави по-
често от обикновено, означава, неумението се разви­
ва - също като докера, който става още по-здрав след
един месец работа.
 Да обобщим:
° Зрителният контакт е жизненоважен за разви­
тието на детето.
° Той е в основата на комуникацията с външния
свят.
° Колкото повече гледат, толкова повече учат. ‘
° В повечето случаи родителите имат погрешна
представа за зрителния контакт на детето.
° Заемете правилната позиция.
° Дръжте предметите на нивото на очите.
° Всеки поглед заслужава похвала.
° Помолете се за поглед.
° Радвайте се на всеки поглед, който детето от­
правя към вас.

41
 Включете се
в повтарящите се действия
Пътят към създаване на по-дълбока
лична връзка с детето

Царят на въртенето
Още на 18 месеца, Рон, когото споменах в нача­
лото на книгата, се различавал съществено от своите
връстници. Той непрекъснато въртял чинии по пода,
не поглеждал никого и изобщо не говорел. Според
лекарите „не подлежал на обучение” Коефициентът
му на интелигентност бил под 40. (Средностатисти­
ческият американец има коефициент на интелигент­
ност 105, а всеки с коефициент под 70 се смята за ум­
ствено изостанал.)
Рон обаче въртял картонени кутии с такава вир-

42
туозност, че баща му, независимо колко се стараел,
все не успявал да ги завърти по същия начин. Рон бил
царят на въртенето. И нищо чудно, тъй като правел
това по цял ден. Завъртал чинията, придържал я леко
с пръсти, докато постепенно спре и после пак я за­
въртал.
Лекарите му поставили диагноза аутизъм, а на
родителите казали, че нищо не може да се направи.
За щастие обаче те отказали да приемат думите им.
Нещо повече, намерили свой начин да се включват
в повтарящите се действия на Рон (забележете, не да
го имитират!), което му помогнало напълно да излезе
от света на аутизма. Един от основните фактори, доп­
ринесли за този революционен напредък, е именно
участието на родителите му в повтарящите се дейст­
вия. Това е и един от новаторските принципи, залег­
нали в програмата „Son-Rise"
Някои хора ти наричат стереотипни
движения...
Може би най-характерната черта на аутизма е
желанието и/или нуждата да се демонстрира „самос-
тимулиращо се” поведение, изразяващо се в ограни­
чени, повтарящи се и стереотипни действия. Не се
стряскайте от последното изречение. Това просто е
по-завъртян начин да се каже, че детето извършва
действия, които го отвеждат в неговия собствен свят.
Ние, разбира се, вече знаем това. Тези повтарящи се

43
действия са начинът, по който детето се откъсва от
външния свят.
Някои по-често срещани повтарящи се действия
са:
° Непрекъснато търкаляне на топка по наклоне­
на повърхност
° Подреждане на предмети (например детски
колички) в редица на пода
° Разглеждане на една и съща книга/списание/
картина
° Гледане на едно и също филмче или сцени от
него.
° Непрекъснато стоене пред компютъра или на­
блюдаване на някой друг, който е пред него.
° Игра с вода
Повтарящите се действия имат безкрайно много
проявления. Някои деца прекарват часове, втренче­
ни в стената, а други рисуват трескаво.
Как да разбера че, става въпрос за повтарящо
се действие?
Разликата между повтарящото се действие и нор­
малното занимание е, че при първото вниманието е
насочено единствено и само към него. Детето се вглъ­
бява в действието, без да търси компанията на друг.

44 ^
Един от най-важните и съществени сигнали» че става
въпрос за повтарящо се действие е липсата на зрите­
лен контакт. Обърнете внимание колко често детето
поглежда (или не поглежда) ,към другите, докато се
занимавах нещо.
Веднъж работех с едно семейство, което не мо­
жеше да разбере кога синът им извършва повтарящи
се действия. Бяхме записали на видеокасета занима­
нията на майката и бащата с малкия Били. На записа
се виждаше как Били реди плюшени играчки на ма­
сата, бащата му говореше нещо, но той по никакъв
начин не реагираше. Когато посочих на бащата кое е
повтарящото се действие, той ме погледна с недоуме­
ние. Тогава отидох до екрана и с длан закрих образа
му. Сега се виждаше единствено Били, който напъл­
но вглъбено подреждаше играчки.
- Вижте! - казах му. - Погледнете Били. Нищо в
поведението му не издава, че в стаята да има друг чо­
век. Той по никакъв начин не отразява присъствието
ви.
След това преместих ръка и закрих образа на
Били.
- А като гледаме вас, ясно личи, Че не сте сам. Вие
гледате към някого, жестикулирате, правите мимики,
говорите. Ако Били беше невидим, щях да реша, че
имате въображаем приятел.

45
 Всички признаци на взаимодействие с външния
свят, които бяха налице при бащата, липсваха до един
при Били. Детето се беше изключило от този свят. А
бащата беше част от него.
Наблюдавайте детето. Обръщайте особено вни­
мание на случаите, в които не реагира на външния
свят когато извършва дадено действие - дори когато
това действие се счита за абсолютно приемливо по­
ведение. Книгата, телевизионното шоу и дори сърфи­
рането в интернет могат да се превърнат в повтаря­
щи се действия. Не се питайте: „Това подходящо ли е
за възрастта му?” а си отговорете на въпроса: „Ако се
наложи да го прекъсна, дали наистина ще спре да го
прави? Ще ми обърне ли внимание?”
Всички го правим - но разликата е огромна
Много родители признават, че и те извършват
повтарящи се действия. Обикновено споделят това с
доста загрижен тон. Нормално ли е? И аз ли проявя­
вам аутистични черти?
Всички имаме някакво любимо занимание, което
обичаме да правим сами. Четенето на книга е пример
за такова самостоятелно занимание. Съществената
разлика обаче е, че ако къщата пламне, докато сме
погълнати от любимото си занимание (четем книга,
гледаме филм или просто погледът ни се рее някъ­
де) и някой ни извика: „Бързо! Трябва да изчезваме
оттук!” ще захвърлим моментално книгата и ще из-

46
хвърчим от къщата. Връщането към действителност­
та няма да ни затрудни, защото всъщност никога не
сме се отдалечавали кой знае колко от нея. Огромна
част от децата с аутизъм обаче, няма изобщо да пре­
къснат заниманието си, ако някой им каже, че къща­
та гори. Те просто ще продължат да вършат това, кое­
то правят, все едно че нищо не е станало.
За нас не е проблем да се включим в интерактив­
ния свят по всяко време и да останем в него колко-
то пожелаем, докато детето с аутизъм или не може
да направи това, или предпочита да не го прави. И в
двата случая обаче, разликата е очевидна.
Други видове повтарящи се действия
Стереотипното поведение не винаги се свързва с
предмети. Както споменах по-горе, детето може с ча­
сове да се взира в стената, това също се смятала пов­
тарящо се действие. Стереотипното поведение може
да бъде словесно или физическо. Някои деца повта­
рят любими реплики или дори цели сцени от филми,
които са гледали. Други пък пеят непрекъснато една и
съща песен или част от нея. Трети обичат да повтарят
имената на хората или да задават въпроси в определе­
на последователност.
Някой деца подскачат от единия край на стаята до
другия и обратно. Други се катерят нагоре, после на­
долу, после пак нагоре и пак надолу и така до безкрай­
ност.. А има и такива, които се въртят до припадък.

47
 Независимо какво е заниманието на детето,
трябва да обърнем внимание за следното:
° Повтаря ли се по някакъв начин поведението
на детето?
° Има ли зрителен контакт, докато го прави?
° Потъва ли в свой собствен свят по време на
заниманието?
Важно: напълно е възможно детето да говори
по време на повтарящото се действие. Често пъти
смятаме, че щом отговаря на поставените въпроси,
Значи реагира на присъствието ни по съвсем адек­
ватен начин, т.е. проявява признаци на интерактив­
ност. Но това е същото като да говорите с майка си
по телефона в момент, в който четете или отговаряте
на имейлите си. По телефона успявате да скалъпите
достатъчно реплики, за да звучите така, сякаш сле­
дите разговора, а всъщност четете пощата и изобщо
не обръщате внимание на разговора. Когато тя спре
да говори, й казвате нещо от рода: „Да, интересно!”
„Звучи добре” или просто изтърсвате едно „Хм!” И
макар майка ви да си мисли, че я слушате, истината е
съвсем друга.
Когато детето отговаря с някаква реплика, това
далеч не е знак, че забелязва света около себе си. Зри­
телният контакт е значително по-силен и надежден
индикатор за това.

48
 Кое кара детето да извършва тези действия?
Работил съм индивидуално с близо осемстотин
деца, страдащи от аутизъм и всички, с изключение на
едно, извършваха повтарящи се действия. Црез годи­
ните разбрах, че причините за тези действия са много
разнообразни. Ето най-често срещаните сред тях въз
основа на личния ми опит:
Удовлетворява някаква физическа нужда.
Много деца са с понижена или повишена чувст­
вителност към заобикалящите ги неща. Тази чувст­
вителност може да се върти около определен звук,
физически усещания или дори гледки. Дете с пони­
жена чувствителност в ръцете може непрекъснато да
пляска с тях или да ги удря в стена, за да провокира
някакво усещане. Дете, което е свръхчувствително
към звуци, може да притиска ушите си и да пее песни
в стремежа си да потисне шумове, които не може да
контролира.
Това е бягство от провокиращия го външен
свят
Преди години имаше една реклама на сапун „Кал-
гон”, която представляваше следното: къща, в която
цари пълна разтурия, телефонът звъни, кучето лае,
храната загаря на печката, децата пищят, а майката
стои в безизходица и не знае с какво да се захване по-
напред. Съвсем отчаяна тя извиква: „Калгон, отведи.

49
ме оттук!” И изведнъж се чува лирична музика, май­
ката се озовава на съвсем различно място, ръцете й
са обилно покрити с пяна от сапуна, който държи, а
тя се наслаждава на релаксираща вана. „Калгон” с ма­
гическа пръчка я бе отвел далеч от цялата лудница и
тя се чувстваше щастлива, спокойна и уравновесена.
При много деца повтарящите се действия имат
същия ефект. Толкова много неща се случват около
тях, че понякога им идва в повече: лаещите кучета,
хората, които непрекъснато говорят помежду си, на­
чинът, по който вятърът се промъква през дървета­
та, шумът от колите, различните миризми и какво ли
още не. Често пъти детето е аутизъм не може да се
справи с всичко това. Но пък винаги може да избя­
га от тази напрегната, динамична среда, която насе­
ляваме и да се озове в свой собствен изключителен
свят. Така контролира количеството дразнения, кои­
то получава отвън.
Това е начин да упражнява контрол върху
нещата в един непредсказуем свят.
Много малко са нещата, които децата с аутизъм
могат да контролират в живота си. Обикновено ги во­
дим от едно място на друго, без изобщо да имат пред­
става защо - да вземем например случаите, в които
ги водим на лекар или си тръгваме от парка, за да се
приберем вкъщи. Почти винаги тези действия са съ­
образени с нашата програма. А колко пъти сме става­

50
ли свидетели как родители застават пред детето и му
навират кърпа в лицето, без дори да го предупредят
(за да му издухат носа) или ненадейно нахлузват пу­
ловер върху главата му? (Спомняте ли си като дете
какво е да ви нахлузят пуловер отгоре? Усещането е
не само за тъмнина, но и за нещо неприятно върху
лицето. А сега си представете, ако всичко това става
изневиделица).
Всички тези неща, за които детето няма думата,
са част от ежедневието му. Поставете се на негово
място. Изведнъж някой ви слага на стол. Защо? Ня­
мате ни най-малка представа (Време е за обяд). Или
ви вземат играчката. Защо? Не знаете (В магазина за
играчки сте и е време да тръгвате). Или изневиделица
някой ви вдига във въздуха, а това ви замайва и ви
е неприятно. И представа нямате дали това ще спре.
А защо се случва? Също не знаете (Баща ви се е при­
брал от работа, промъква се зад вас и ви залюлява
като своеобразен начин да ви поздрави).
Това са обичайни неща и се случват непрекъс­
нато. Но как едно дете с аутизъм да се справи с тях?
Много просто, започва да извършва повтарящи с£
действия. Представете си за секунда, че вие сте де­
тето с аутизъм и любимото ви занимание е да слага­
те синьо кубче върху зелено кубче. Помислете само
колко е хубаво усещането винаги да знаете кога си­
ньото кубче ще застане върху зеленото. Знаете точно

51
на каква височина ще бъде и кога ще падне. Нищо не
може да се случи без ваше позволение. \
Ако във външния свят не можете да контроли­
рате нищо, защото страдате от аутизъм, то тук, във
вашия свят, можете да контролирате всичко.
У сещ ан ето е п р и я т н о

Имаше едно момче, Джаксън, което беше на де­

вет години и страдаше от аутизъм. Той непрекъснато
пляскаше с ръце. Родителите му се занимаваха уси­
лено с него (използваха техниките, описани в тази
книга) и когато стана на единадесет, можеше да води
нормален разговор. Освен това вече не пляскаше с
ръце. През цялото време майка му искаше да узнае
защо Джаксън прави това. И тъй като вече синът й
можеше да говори, веднъж тя го попитала:
- Джаксън, защо обичаше да пляскаш толкова
много с ръце?
Джаксън я погледнал право в очите и отвърнал:
- Толкова е приятно, мамо.
Има и други причини, но това са основните, по­
ради които децата прибягват до повтарящи се дейст­
вия. При всички случаи трябва да знаем, че зад всяко
повтарящото се действие се крие основателна причи­
на. Често пъти се смята, че тези действия трябва да се
потискат. Но защо да правим това, след като вършат
такава хубава работа на детето? Още повече не е въз­

52
можно да го накараме да спре да прави нещо, което
счита за толкова приятно. .
Различният подход
След като вече знаем, че детето има основателна
причина да извършва повтарящото се действие, ще
подходим към този проблем по съвсем различен на­
чин. Ако тръгнем на война срещу тези действия, само
ще накараме детето да се затвори още по-дълбоко в
себе си.
1. Разгледайте таблицата по-долу и отбележете
кое от посочените действия изобщо не ви вълнува
или не желаете да правите:
Посочете действие

Риболов

Плетене на пуловер

Учене на унгарски

Хвърляне на топка за отбелязване на 3 точки

(в баскетбола)
Деление с остатък

Ще наречем действието, което сте посочили, с

общото название „Задачата”. Всеки път, когато кажа
„задачата”, ще поставяте на нейно място името на
действието.

53
 2. Помислете еи за някой любим ваш филм,
3. Представете си, че сте вкъщи и го гледате за
първи път. Да предположим, че вече е минал повече
от половината филм, което означава, че сте изцяло
погълнати от действието и сте прекарали поне час в
гледане.
4. В този момент в стаята влиза човек, който Ви е
напълно непознат. Той ясно съзнава, че гледате филм.
Но същият този човек е и експерт по Задачата. Цо ня­
каква странна причина, за него е много важно час по-
скоро да ви запознае с всичко, свързано със Задачата.
Нямате никаква представа защо иска да ви научи на
нещо, което изобщо не ви интересува. А и да не за­
бравяме, че сте точно по средата на този невероятен
филм.
Какво може да направи този чбвек, за да ви нау­
чи на Задачата?
Възможност 1: Човекът прекъсва филма, който
гледате.
Има много варианти да направи това. Помисле­
те само как бихте се чувствали и как бихте реагира­
ли, ако по средата на Чудесния филм, който гледате
за първи път, човекът направи някое от действията,
изброени по-долу: :/.
0 Застава до вас и започва надълго и нашироко
да ви обяснява за Задачата.

' . 5 0 -?:
 0 Застава пред телевизора и казва нещо от сор­
та: „Крайно време е да научиш нещо за Задачата и то
веднага!”
0 Загася телевизора и просто започва да вй учи
на Задачата.
Списъкът е безкраен, но вероятно вече имате
представа как бихте се чувствали, ако някой ви пре­
късне по време на действие, което смятате за важно
и което изцяло е погълнало вниманието ви. През
всички тези години съм се срещал с много родите­
ли и повечето от тях казват, че най-малкото биха се
почувствали ужасно раздразнени, ако някой направи
подобно нещо и прекъсне заниманието им,
Всъщност, ако този човек трябва да се появи
пред вас само веднъж и За десет минути да ви обясни
за Задачата, едва ли ще се притеснява какво мислите
за него. Но дали това ще е така, ако трябва да идва
при вас всеки ден в продължение на една година и да
ви обучава на Задачата? Тогава вече мнението ви ста­
ва важно за него. Защото, ако не желаете да слушате
какво ви приказва, ще му е ужасно трудно да ви на­
учи ша какаото и да било. Цялата идея за продължи­
телно и ползотворно обучение е заложена на карта и
човекът напълно ще пропилее шансовете си за успех,
ако ви прекъсне по такъв груб начин, точно когато
сте изцяло погълнати от любимото си занимание.

55
 С други думи този подход изобщо няма да е под­
ходящ, ако човекът иска да ви научи на нещо. (Пред­
ставете си, че на другия ден го виждате да се задава
по улицата и да се отправя към дома ви. Сигурно ще
залостите всички врати!)
Нека видим Възможност 2.
Възможност 2: Човекът излиза от стаята и из­
чаква, докато филмът свърши.
В този случай, човекът вижда, че гледате филм
и решава да се върне след края му. После, след като
филмът е свършил, той ще се постарае да ви научи на
всичко за Задачата.
Определено тази възможност е много по-ефи­
касна от предишната, в която ви прекъсваха. Поне
човекът няма да ви е неприятен. Нищо в поведението
му не е осуетило образователните ви взаимоотноше­
ния. Но и нищо не ги е направило по-здрави. Е, поне
има някакъв шанс да ви научи на нещо.
В заключение можем да кажем, че тази възмож­
ност е значително по-добра в сравнение с Възмож­
ност 1, но в никакъв случай не е идеалната.
Възможност 3: Човекът сяда до вас и започвате
да гледате филма заедно.
Представете си, че човекът, който току-що е
влязъл и е забелязал, че сте по средата на интересен
филм, вместо да ви прекъсва или да излиза от стая-

. : 56 .
та, сяда до вас и доглеждате филма заедно. Ами ако
филмът наистина го грабне? Ако се смее на смешните
моменти (ако има такива), но не престорено, за да го
забележите, а просто защото ги намира за забавни?
Колко хубаво би било, ако и на него филмът му харе­
са толкова, колкото и на вас.
Представете си какво ще изпитвате към този чо­
век след като филмът свърши. Единственото, което
знаете за него е, че и той е запленен от същия филм
като вас. Вече имате нещо общо.
Знаете ли, че всички взаимоотношения се крепят
върху общите интереси? Всички онези, които нари­
чаме приятели, споделят с нас някаква обща страст.
А този човек току що положи основите на взаимоот­
ношенията помежду ви като седна до вас и се остави
да бъде завладян от любимия ви филм.
Общото, което имате помежду си, му осигурява
най-добрия шанс да ви научи на каквото и да било,
свързано със Задачата. И ако днес все още нямате же­
лание за това, то утре може да сте по-склонни да нау­
чите нещо от този човек.
Присъединяването му към вас спомага не само
за заздравяване на образователните взаимоотноше­
ния в дългосрочен план, но и създава възможности
за по-бързо възприемане от ваша страна. Би било из­
ключително трудно да се мъча да ви науча на нещо,
ако сте изцяло погълнати от любимото си занимание.

57
Но ако се присъединя към вас, имам огромни шан­
сове да направя това днес или някой друг ден. Ако
предпочета някоя от първите две възможности, или
ще пропилея напълно шансовете си за добър учител
(Възможност 1), или ще стана посредствен учител
(Възможност 2).
Как да приложим това в реалния живот
Филмът, това е повтарящото се действие, което
детето извършва.
Човекът, това сте вие.
Задачата, това са всички онези неща, на които ис­
кате да научите детето.
Това означава, че ако детето извършва някое
повтарящо се действие, всеки опит да го откъснем от
заниманието му само ще влоши нещата и ще е при­
чина то да се затвори още по-дълбоко в себе си. Ето
защо, Възможност 3 е най-ефикасният подход, когато
детето извършва повтарящи се действия.
С други думи, присъединете се без колебание
към детето, когато видите, че започва да прави някое
от любимите си занимания. Точно така - ако пляс­
ка с ръце, пляскайте и вие,, ако подрежда колички на
пода, вземете други, легнете на пода и започнете да ги
подреждате в редица.
И не забравяйте, тези действия трябва да се из­
вършват с неподправен интерес от ваша страна, а не

58
механично. Ако вътрешно смятате, че не е редно де­
тето да прави повтарящи се действия, по-добре по­
мислете защо се чувствате така. Колкото по-спокой­
но приемате тези действия, толкова по-големи резул­
тати ще постигнете с детето.
Много повече от обучение
Когато се включим към повтарящото се действие
на детето, далеч не оказваме влияние само върху же­
ланието му да се учи от нас. Аутизмът е нарушение,
което засяга главно способността на човек да общу­
ва със света. А като се присъединим към любимото
занимание на детето, ние насърчаваме желанието му
да общува по~задълбочено с нас и да ни чувства по-
близки. Ето така атакуваме аутизма право в сърцето.
Звучи интересно, но дали наистина действа?
Използвал съм тази техника при повече от осем­
стотин деца аутисти и мога категорично да заявя, че
е изключително ефикасна в дългосрочен план. Има
деца, които реагират веднага, когато някой се присъ­
едини към заниманията им, но цовечето са напълно
погълнати от тях. Най-вероятно резултатите няма
да се появят веднага. Добрата новина е, че почти във
всички случаи, когато родителите се включат към за­
ниманията на детето, зрителният контакт се увелича­
ва за сметка на повтарящото се действие.
Спомняте ли си Рон (царят на въртящите чинии)?

59
И двамата му родители (Бари и Самария Кауфман)
започват заедно с него да въртят чинии по пода. По
цял ден, всеки ден. След десет седмици зрителният
му контакт видимо се подобрява. След още шест ме­
сеца той вече говори, гледа другите в очите и им поз­
волява да го докосват. А след три години и половина
побеждава напълно аутизма и започва нов живот в
интерактивния свят. Рон завършва един от най-прес-
тижните университети на Айви Лийг (Бръшлянената
лига), специалност Биомедицинска етика и оттогава
насетне създава безброй много приятелства и връз­
ки. Напълно нормален е във всяко едно отношение.
У него няма и следа от аутизма. Понастоящем е Из­
пълнителен директор на Американския център за ле­
чение на аутизма. Историята му е описвана в няколко
книги и вестникарски статии, в списание „Пийпъл”,
в предаването на Опра Уинфри и дори във филм.
Много семейства по света са прилагали този ме­
тод на практика и са виждали подобрение в децата си.
Странно е, че в повечето програми за лечение на ау­
тизма се говори по-скоро за потискане на тези дейст­
вия, отколкото за включване към тях. Единственото,
което мога да кажа е, че ако тези методи действаха,
сега нямаше да четете тази книга.
Бетси
През 1994 г. в АЦЛА дойде едно семейство с
осемгодишната си дъщеричка Бетси. Тя страдаше от

60
аутизъм и изобщо не говореше. Всъщност не пра­
веше нищо друго освен едно единствено повтарящо
се действие, за което си бе измайсторила играчка:
за края на едно късо въже беше вързала пластма­
сов пръстен, а за другия - пластмасова кегла. По цял
ден стоеше с протегната дясна ръка, здраво стиснала
пръстена и се взираше в кеглата, която се клатуш­
каше 30 см по-надолу. От време навреме повдигаше
китката си, кеглата леко подскачаше нагоре и започ­
ваше да играе във въздуха.
Това беше всичко, което Бетси правеше - леко
дръпваше пръстена и наблюдаваше танца на кегла­
та. Правеше това часове наред през целия ден, всеки
ден.
Обикновено работех с нея по два часа на ден. Бях
си направил своя собствена въжена играчка с кегла и
през тези два часа не правех нищо друго освен да по­
дръпвам леко въжето в такт с нея. Правех това бук­
вално часове наред, без почивка. Бях запленен от на­
чина, по който кеглата подскача наоколо. Признавам,
че беше доста увлекателно.
Бетси много рядко поглеждаше към мен или към
останалите членове на екипа и изобщо по нищо не
личеше да забелязва присъствието ни.
Беше почти към края на семейното им обучение,
когато един ден след работа отидох до тях. Имаше
някакъв административен формуляр, който баща й

61
трябваше да подпише. Семейството беше в кухнята.
Влязох, за да разговарям с бащата. Бетси седеше на
масата. И точно когатото влязох, ме погледна право
в очите. Това си беше невероятно постижение, затова
спрях, за да се порадвам на момента.
Та тя токущо ме погледна!
Тъкмо щях да я похваля за този поглед, но преди
да успея да си отворя устата, тя скочи от стола, при­
ближи се до мен и ми хвана ръката. Направо бях сма­
ян!
Тя ме докосна!
Бетси стисна ръката ми и ме отведе от кухнята.
Последвах я развълнуван, чудейки се къде ли отива­
ме. Стигнахме до стаята за игра. Там тя пусна ръката
ми и отиде да вземе нещо от пода. Когато се върна, ми
подаде въжето с кеглата, което използвах, докато ра­
ботехме заедно. В другата ръка държеше своето. От­
ново ме погледна и както обикновено започна да под­
ръпва въжето и да наблюдава подскачащата кегла. С
огромно задоволство започнах да правя същото..
До този момент Бетси никога не беше забелязва­
ла хората. Това, което направи днес - да ме поглед­
не, да ме докосне и да ме покани да се присъединя
към играта й, дори и такава, каквато тя я разбираше
- беше изумителен напредък за нея. А за мен бе до­
казателство, че съвместната ни работа дава резултат.

62
Ако до този момент Бетси винаги бе предпочитала да
играе сама, сега вече искаше да съм с нея. Силно се
надявах, това да е първата стъпка по пътя, който ще
я отведе до желанието й да прекарва повече време в
компанията на други хора, отколкото с любимото си
занимание.
Някои други особености при този метод
Има моменти, в които по една или друга причи­
на е неприемливо или физически невъзможно да се
включим в действието. Някои деца се въртят по че­
тиридесет и пет минути, но не познавам възрастен,
който може да направи това без да повърне. Тогава
просто правим онова, което е.по силите ни. В случая
с въртенето може да направите едно полузавъртане
на всяко пълно завъртане на детето, така че когато е
е лице към вас, да изглежда така, сякаш се въртите.
Някои деца не си дават играчките, с които игра­
ят. Дори вземат и онези, които сме донесли, за да се
включим към действието им. В такъв случай вземе­
те играчка, подобна на тази, с която играе детето (по
цвят, форма или размер) и се включете в занимание­
то.
Ако детето взема всичко, което носите със себе
си, за да се включите в заниманието му, престорете
се, че държите някакъв невидим предмет. Дръжте
се така, сякаш в ръцете си имате невидима плюшена
играчка (или друг предмет, с който детето играе) и
действайте!

63
 Ако повтарящото се действие наистина ви увле­
че, може би ще откриете причината, поради която де­
тето го прави. Това може да е начинът, по който сян­
ката пада върху пода; звукът, който се получава при
сблъсъка на две кубчета; усещането, което създава
топка, допряна до бузата. Ако мислите, че сте откри­
ли причината за дадено действие, можете да пресъз-
дадете онази част, която детето харесва (например да
удряте други предмети, които издават звук, подобен
на този при кубчетата).
Ако по всичко личи, че методът на присъединя­
ване към играта не действа, отдръпнете се за момент.
Някои деца се нуждаят от повече пространство. А
може да „преувеличите” някои неща в действието. С
Бетси например имаше момент, в който връзвах ма­
лък батут към гимнастическа греда и удрях гредата.
Присъединих се към действието й, но с много по-го-
лемй предмети.

Едмънд
Имаше едно момченце на име Едмънд, което
дойде в АЦЛА от Тексас. Едмънд по цял ден тичаше
наоколо по памперс, стиснал здраво пръчка в дясна­
та ръка. Не поглеждаше почти към никого и не го­
вореше. Приблизително 98% от времето прекарваше
в тичане из стаята. Екипът ни се включи в неговото
действие й по осем часа, в продължение на пет дни,
бягахме из стаята с пръчки в ръце. Едмънд обаче не
показа почти никакъв напредък по време на едносед­
мичната програма. Имаше съвсем леко подобрение в
зрителния контакт. Но като цяло продължаваше да
бяга из стаята с пръчка в ръка, така както и в нача­
лото. Семейството му се прибра у дома и продължи
да работи с него по осем часа, седем дни в седмицата.
Бяха наели дори хора да работят с него, в случаите,
когато са възпрепятствани. Но в общи линии прекар­
ваха огромна част от времето си с него.
Изминаха осем месеца в непрекъсната и упори­
та работа. А после, само за няколко седмици, Едмънд
наистина започна да се променя. Изведнъж стана
много по-концентриран и контактен. Много по-чес­
то поглеждаше другите в очите и започна да говори.
Сега вече Едмънд прекарваше едва 2% от времето
си в бягане, вместо 98%. Научи се да брои, да чете и
да общува с хората. Единственото нещо, което се­
мейството му направи, за да Постигне това, бе да се
включи в повтарящото се действие. Вярно, отне осем
месеца. Но за Едмънд тези осем месеца бяха като част
от секундата. Семейството му и за миг не съжали за
начина, по който ги прекара.

65
 Да обобщим:
° Повтарящото се действие е нещо, което детето
прави, за да се отдалечи от външния свят.
° Детето има основателна причина да извършва
това действие.
о Всеки опит да се прекъсне заниманието на де­
тето го кара да се затвори още по-дълбоко в себе си
(за още по-продължителен период от време).
° Най-добрият начин да помогнем на детето е да
се присъединим към повтарящото се действие.
° За да постигнем съществени резултати, трябва
да подходим с неподправен интерес към действието.
° Не забравяйте, това е не само начин да нака­
раме детето да прояви интерес към нещата, на които
искаме да го научим, но което е и по-важно, така му
помагаме да прояви интерес към компанията на хо­
рата.
° Методът на присъединяването не дава мигно­
вени резултати. Може да изминем дълъг път, преди
да видим първите резултати. Но това е единственият
 Променете начина,
по който реагирате на плача

Край на сълзите

Британците идват
През 1996 г. Британската съобщителна корпора­
ция или казано накратко Би Би Си, изпрати проду­
цент и оператор, които да заснемат живота на едно
семейство в АЦЛА. Идеята бе материалът да се из­
ползва за направата на едночасов документален
филм, който да се излъчи в прайм тайма в Англия,
по Би Би Си 1. За Центъра това беше голяма новина,
защото чрез този филм Милиони хора по света щяха
да научат за тренировъчната програма. Разбира се, и
дума не можеше да става за предварителен сценарий,
затова единственото, което можехме да направим,

67
бе да дадем най-доброто от себе си и да се надяваме,
че ще изглежда добре на екрана. Гледахме на всичко
като на изключителна възможност да помогнем на
още повече семейства по света, както и да предста­
вим работата на Центъра в Европа.
Разчитахме много на случващото се с това дете,
както и на резултатите, които щеше да постигне по
време на двуседмичната интензивна програма. Но се
притеснявахме, че дори и да покаже забележителен
напредък, това едва ли щеше да се усети от зрителите
пред екрана. Все пак бяхме длъжни да опитаме и се
надявахме нещата да се получат добре.
Момченцето, с което трябваше да работим, се
казваше Стенли, беше на пет и почти никога не се бе
отделяло от родителите си. По график интензивната
програма започва в девет часа в понеделник сутрин.
Родителите идват, оставят детето в стаята за игра с
някой от специалистите и външната врата се заключ­
ва. Някои деца изобщо не обръщат внимание на това
и с удоволствие се заиграват със специалиста. Други
се опитват да последват родителите си, но после се
отказват и бързо се заиграват. Трети се разхленчват,
но след известно време се заиграват. Има и такива,
които се разплакват. И други, които направо се раз-
крещяват.
В 9:01 ч. в понеделник сутрин, пред следящите ни
камери, разбрахме точно от кой тип деца е Стенли.

68
 - От крещящите е, - казах на колегите, които с
нетърпение очакваха новини от стаята за игра.
Всички се усмихнахме. Бяхме обнадеждени от
факта, че е от „крещящите” И не защото искахме
Стенли да е нещастен. Напротив! Просто знаехме
колко е трудно да се доловят от екрана незабележимите
промени в зрителния контакт и вниманието на
детето, докато всеки можеше да разбере, кога едно
дете е спряло да крещи. А ние бяхме убедени, че
Стенли щеше да се промени за две седмици.
Защо детето плаче: двата възможни варианта
Когато едно дете плаче без да се е наранило, въз­
можните варианти са два:
1. Чувства се истински нещастно и плачът е из­
раз на това нещастие.
2. Преструва се.
Това е всичко!
И тъй като децата много по-често се преструват
на нещастни, ще започнем първо оттам.
Симулирането
Най-напред трябва да си признаем, че много
пъти, когато децата плачат, хленчат или правят ня­
коя нещастна физиономия, всъщност изобщо не
се чувстват нещастни, а просто изнасят целия този
цирк, за да изкопчат нещо от нас.

69
 Какво? Но това не е ли малко прекадено? Съв­
сем не! Задачата на всяко едно дете е да разбере какво
трогва най-много родителите му. Децата са достатъч­
но умни, за да видят, че реагираме по съвсем разли­
чен начин, когато се разплачат (или разхленчат, или
каквото там правят, за да ни накарат да им дадем оно­
ва, което искат).
Един баща наскоро ми обясняваше как дъщеря
му се разплаквала всеки път, когато й откажел бис-
квитка. Той изчаквал известно време, но после вина­
ги й давал желаната бисквита.
А защо постъпвал така? Защото „тя наистина я
иска”. Или „защотО не искам да разстройвам детето”
Разбирам защо родителите казват това, но нека да по­
гледнем ситуацията през погледа на детето:
Искам бисквитка. Моля да ми я дадат. Ама не
става. Разревавам се. Получавам я. Значи плачът ви­
наги действа, когато искам бисквитка. Супер! След­
ващия път, когато искам нещо, което не ми дават,
просто ще се разрева!
Толкова е просто. Ето как научаваме детето, че за
да получи нещо, трябва да се разплаче. И то започва
да плаче съвсем тактически, за да постигне целта си.
Разбирате ли как действа този номер?
Дори и да е номер, какво значение има?
Има и то огромно. Първо, Съвсем неволно учим

70 " : - . .
детето да плаче повече отколкото е необходимо, а
това е абсолютно безсмислено. Второ, в повечето слу­
чаи плачът замества речта. Защо му е на детето да
учи думи като може да се разплаче за нещо? А и вече
знае как се прави това. Трето, съществуват далеч по-
ефикасни начини за постигане на желаната цел. Кога
за последен път видяхте канал да се отпушва, само за­
щото някой се е разплакал? Четвърто, никой родител
не иска детето му да плаче. Това е нещо, което винаги
ни кара да се чувстваме ужасно. От все сърце бихме
желали детето да плаче по-малко. Ето защо има зна­
чение дали това, което правим (макар и неволно) го
кара да плаче повече.
Истински емоционален стрес
Разбира се, понякога детето може да плаче, защо­
то наистина се чувства нещастно, а не защото симу­
лира. Но трябва да признаем, че е почти невъзможно
да отгатнем кой от двата варианта е правилният.
Родителите обикновено смятат, че когато детето
се разплаче, то е нещастно, а всъщност единствените
нещастни хора в цялата ситуация са самите те. Не
бива да забравяме, че децата с аутизъм изобщо не
са като нас. Те възприемат света по съвсем различен
начин. Макар ние да се чувстваме нещастни, кога­
то не получаваме това, което искаме, те могат да се
чувстват съвсем добре и просто да правят това, което
действа, за да постигнат целта си. -

71 ' .
 Спомням си едно момченце* което се разпла­
ка неистово в стаята още на първата сутрин от ин­
тензивната програма. Стоеше до вратата, ревеше:
„Мамо, мамо!” и си удряше главата във вратата. Сед­
нах на около 4-5 м от него и започнах да го имитирам:
плачех и виках: „Мамо, мамо!” и си удрях главата в
съседната врата.
Момченцето спря да си удря главата и се вторачи
в мен. След това започна да се смее.
- Добре ли го правя? - попитах.
То поклати утвърдително глава. Усмихна ми се
отново, след което продължи да плаче и да си удря
главата. Добре си побъбрихме, а сега да се залавям за
работа! Аз обаче продължих да го имитирам, при
което той спря и пак се разсмя. След малко установи,
че поведението му не дава резултат (нещо, което бе
ново за него - до този момент тактиката му бе дейст­
вала безотказно) и спря напълно. След което в про­
дължение на една седмица то си игра мирно и кротко
с мен и останалите от екипа.
Какво се случва когато детето се разплаче
В тази таблица ще запишем последните четири
пъти, в които детето се е разплакало за нещо.
В „Случай”, запишете подробностите около случ­
ката.
В „Какво иска” запишете причината, за която

72
мислите, че плаче. Ако не знаете каква е, запишете
„нищо”
В „Как се чувствам” запишете чувствата, които
изпитвате, когато детето се разплаче.
В „Получава го веднага” запишете дали детето
получава това, което иска, в рамките на две минути
след като се е разплакало.
В „Получава го най-накрая” запишете дали де­
тето получава желаното нещо в рамките на тридесет
минути (имайте предвид, че ако обещаете да го за­
ведете в „Макдоналдс“ и го направите, това също се
брои, независимо, че ви е отнело повече от 30 мин., за
да го изпълните). г
Случай Какво Как се Получава Полу-
иска чувствам говед- чаваго
нага най-на­
края
Закуската Вафли Много Да
тази вместо зле
сутрин овесена
каша

73
 А сега да погледнем таблицата. Забележете в кол­
ко процента от случаите детето постига целта си с
плач. В 25% от случаите? Петдесет? Сто? Не се стряс­
кайте от резултата - оказва се, че в повечето случаи
родителите дават на децата това, което искат, веднага
щом се разплачат. Като родители сме научени да по­
стъпваме така. Още като бебета, децата комуникират
с нас предимно чрез плача. Хей, гладен съм! Пампер-
сът ми е мокър! Боли ме! Уморен съм! Бебетата каз­
ват всичко това по един и същ начин - чрез плача.
Постепенно започваме да ги разбираме и правим
това, което ги успокоява. Проблемът е там, че често
пъти бъркаме този вид комуникация с нещастието -
дори когато става въпрос за бебета. Точно като де­
цата аутисти и те могат да бъдат нещастни понякога.
Но през по-голямата част от времето става въпрос за
стандартен начин на комуникация. Възможно е дете­
то да продължава да използва плача като стандартен
начин за комуникация. А може да го използва и като
безпогрешна тактика за получаване на онова, което
иска, защото знае, че работи безпогрешно.
Другата графа, на която трябва да обърнем вни­
мание е графата „Как се чувствам” Може да се окаже,
че прахосваме твърде голямо количество енергия, за
да се чувстваме зле, докато детето прави това, което
си знае, за да получи своето.

74
 Как да се справим, когато се правят на
нещастни
И така, разбрахме кои са двата възможни вари­
анта (емоционален стрес или симулиране), които се
крият зад детския плач. Подходът към всеки един от
тях има два аспекта: от една страна външното ни по­
ведение, а от друга - вътрешната ни нагласа.
Да започнем оттам, че детето плаче, но този път
сте съвсем наясно, че се преструва, само защото знае,
че това е най-безпогрешният начин да постигне свое­
то. Тогава би било безсмислено да се впрягате, щом
видите сълзите му. Помислете само: вътрешно то се
чувства напълно добре, а вие сте тези, които се тре­
вожите, защото (си мислите), че е нещастно! След
като се преструва, едва ли бихте искали да се хващате
на въдицата и да се чувствате вие нещастни. Само ще
прахосате напразно ценна енергия. След като знаете,
че детето е добре, защо да не се чувствате и вие така?
Да предположим, че дъщеря ви иска купичка
със сладолед, а вие току що сте й обяснили, че трета
ще й дойде в повече. Тя започва да плаче, а вие съв­
сем основателно решавате, че се прави на нещастна,
за да получи още сладолед. Припомняте си, че зад
този плач всъщност не се крие нищо особено и че тя
съвсем не е нещастна, затова няма смисъл вие да се
чувствате така. Чудесно! А сега ето какво точно тряб­
ва да направите:

75
 Започнете да се движите по-бавно от обичайно­
то. Не като на забавен кадър, а просто по-мудно, за да
покажете на детето, че тактиката му да се прави на не­
щастно има точно обратния ефект върху вас. Когато
детето се разплаче, повечето родители започват да се
движат по-бързо от обичайното, суетят се наоколо в
стремеж да предложат правилното нещо, което да го
накара да спре да плаче. Детето вижда как изведнъж
майка му се превръща в Светкавица и за пореден път
отчита колко ефикасно е да се прави на нещастно.
Затова се опитайте да подходите по съвсем раз­
личен начин. Покажете му, че плачът не само не ви
кара да се движите по-бързо, но дори ви прави по-
мудни. Ако детето има говорни нарушения, правете
се, че не го разбирате, че не сте сигурни какво точно
иска. Нека разбере, че се опитвате да помогнете, но
наистина не знаете какво точно трябва да направите.
Движете се из стаята, предлагайте редица неща, но не
и това, което иска. По този начин показвате, че жела­
ете да помогнете, че сте на негова страна, но просто
не сте сигурни какво да направите, за да помогнете.
Ако непрекъснато забавяте движенията си и не да­
вате на детето това, което иска, когато се разплаче,
то много скоро ще започне да пробва други начини
за комуникация. Винаги казвайте неща от сорта: „Ис­
кам да ти помогна, но не разбирам какво искаш. Опи­
тай се да ми кажеш.”
Ако детето знае да говори и е заявило ясно какво
иска, продължете да се движите бавно и му кажете,

76
че плачът не е начин да получи поредна купичка съе
сладолед. Може да му обясните със съвсем спокоен
и добронамерен тон, че няма да получи повече сла­
долед, независимо дали плаче или не, но може да по­
лучи нещо друго в замяна (например някаква друга
храна). След като детето разбере, че с плач няма да
постигне нищо, сълзите ще започнат да намаляват.
Важно: Не бива да забравяме, че децата с аути-
зъм са истински радари за нашето настроение и ако
вътрешно се чувстваме ужасно докато плачат, значи
все още плащаме твърде висока цена за плача им. За­
сегнати сме и те със сигурност ще забележат това. За
тях сълзите продължават да са мощно оръжие. Тога­
ва промяната на поведението им ще отнеме по-дълго
време.
Как да се справим, когато наистина са
нещастни
Ако детето наистина се чувства нещастно, пър­
во трябва да потърсим причините за емоционалното
му състояние. Това не означава да се впуснем в обяс­
нения за това как се чувства или да казваме неща от
сорта: „Ти си нещастен!” или „Ти си тъжен!” тъй като
не знаем как точно се чувства, а и не бихме искали да
даваме погрешни названия на емоциите му. По-скоро
трябва да му покажем как да се справи в ситуация,
която по някаква причина е некомфортна за него.
Най-добрият начин да направим това е като запазим
спокойствие и като му покажем, че е напълно въз-

77
можно да се чувства добре, дори по време на самата
ситуация.
Децата зорко следят възрастните (и най-вече
родителите си) за знаци и намеци как да реагират в
различни ситуации. Чудесен пример за това е, кога-
то едногодишно дете падне на земята и всички въз­
растни около него се втурват да видят дали е добре. В
повечето случаи детето първо поглежда към възраст­
ните, за да види тяхната реакция, още преди то само­
то да е реагирало на падането. Виждал съм толкова
много деца как падат, поглеждат към родителите си
(които ги гледат със загрижено, тревожно изражение
и дори с трескав глас питат: „Добре ли си?”), след кое­
то започват да плачат. Всички сме били свидетели на
подобни сценки. Но съм виждал и как детето пада,
поглежда към майка си, а тя се усмихва и с игрив тон
казва: „Няма нищо! Хайде ела при мен!” при което
детето става и с усмивка се връща отново към играта.
По принцип децата се научават как да реагират на да­
дена/ситуация именно от нас. .
Същото се отнася и за децата с аутизъм. Ако се
чувстват некомфортно в дадена ситуация, можем да
им помогнем като самите ние запазим спокойствие.
По този начин ги учим как да се чувстват добре при
подобни обстоятелства.
Никога не забравяйте: като родители ние имаме
огромно влияние върху децата си.

78 •. V .. '
 Не се тревожете, ако до този момент сте реаги­
рали по различен начин. Нормално е да сте правили
точно обратното на казаното по-горе. Повечето ро­
дители правят всевъзможни безрезултатни неща, за
да се справят с плача. След което се научават да при­
лагат горните методи и децата много бързо започват
да намаляват плача за сметка на речта. Ако детето се
научи, че плачът изобщо не е толкова успешно сред­
ство за комуникация, много скоро ще започне да
търси други по-ефикасни методи. И така открехва
вратата към необятните възможности, които предла­
га речта.
Какво стана със Стенли
Би Би Си засне двуседмичния престой на семей­
ството. Родителите на Стенли идваха в стаята за игра
два пъти дневно и всеки се занимаваше с него по 15
минути, след което посещаваха курсовете, предвиде­
ни за родители. Първите два дни Стенли се разплак­
ваше за майка си, особено когато тя излизаше от ста­
ята и го оставяше с някой от екипа. В сряда, когато
влязох в стаята, за да поработя с него, ги заварих с
майка му да си играят с една количка. Приближих
се и заех Мястото й. Тя тихичко се изниза от стаята.
Стенли изобщо не се разплака и дори не обърна вни­
мание, че майка му излиза. И това беше! До края на
програмата Стенли не се разплака нито веднъж.
Стенли постигна и други забележителни резул­
тати: говорът му значително се повиши, зрителният
контакт се подобри, започна сам да се облича и дори
се научи да използва микровълнова печка! Филмът се
излъчи в Англия през септември 1997 г. и беше най-
гледаното от всички останали предавания, излъчва­
ни по същото време. В Европа проявиха огромен ин­
терес към работата ни и оттогава АЦЛА започна да
провежда ежегодни семинари с участието на стотици
родители от европейски държави.

80
 Да обобщим:
° Има само два варианта детето да плаче, при ус­
ловие, че не е наранено: наистина се чувства нещаст­
но или се прави на такова.
° Трудно е да се разбере кой от двата варианта
се крие зад плача, макар да си мислим, че можем да
отгатнем.
° Много е важно да запазим спокойствие в ситу­
ация, която кара детето да се чувства нещастно.
° Също толкова важно е да запазим спокойствие
и когато детето се прави на нещастно.
° Когато детето се разплаче, трябва да забавим
движенията си, за да разбере, че плачът далеч не е
най-надеждното средство за комуникация.
° Всичко е в наши ръце.

81
 S o

Осигурете на детето
възможно по-голям контрол

Долу лапите, мой човек!

Момичето, което не искаше да излезе от

тоалетната
Имаше едно момиченце на име Хедър, чиито ро­
дители дойдоха в АЦЛА. Тя беше на девет и имаше
странен метод да се изолира от външния свят. Влиза­
ше в тоалетната (която беше до стаята за игра), затва­
ряше се вътре и отказваше да излезе.
Хедър не говореше. Можехме да я наблюдаваме
през двойното огледало и така бяхме спокойни, че
няма да се нарани. Аз бях вторият, който влезе в ста­
ята през тази първа сутрин и я заварих там, барика­
дирана в тоалетната.

82
 Опитах се да поговоря с нея през вратата. Но в
отговор последва силен крясък.
- Добре, Хедър, от теб зависи. Само искам
да знаеш, че ако решиш да излезеш, отвън ще те чакат
храна, напитки и играчки!
Последваха още крясъци.
Продължих да й говоря в същия дух, но в отго­
вор получавах единствено и само крясъци. След това,
в опит да я примамя да излезе от тоалетната, започнах
да играя с играчките точно пред вратата, по начин,
който беше доста шумен (и надявах се интересен).
Пълен провал.
Отказах се и насочих вниманието си към друго
нещо. Взех една книжка с приказки от рафта, седнах в
отсрещния ъгъл и започнах да чета на глас. Стремях
се да не чета много високо. Исках да ме чува, но да
не може да разграничава съвсем ясно думите. И най-
важното, исках да си мисли, че не чета точно на нея.
Като стигнах до четвърта страница, чух вратата
на тоалетната леко да се открехва. Хедър ме наблюда­
ваше през пролуката. Казах й:
~ Ела и седни до мен! Можем заедно да четем
книжката.
Тя изпищя и трясна вратата. Ясно, значи щеше да
е нужен повече финес. Продължих да чета книгата на

83
не много висок гдас. След няколко страници отново ■■Щ
чух вратата да се открехва. Този път обаче продъл- Щ
жих да чета без изобщо да си давам вид, че забеляз- :1 |
вам присъствието й. Прочетох още няколко страни-,,;!
ци. Дотогава вече вратата бе напълно отворена, а Хе- |
дър стоеше пред мен и ме гледаше невъзмутимо.
Погледнах я и казах внимателно: |
- Искаш ли да дойдеш и да видиш картинките? jj
$
С широка усмивка Хедър прекоси стаята и седна |
в скута ми. Прочетохме заедно книжката и оттогава Щ
до края на седмицата тя не се затвори нито веднъж в
тоалетната. 1
; г|
Какво всъщност се случи? Защо й позволих да |
стои в тоалетната? И защо, след като веднъж бе из- 4
лязла оттам, до края на седмицата не се опита да се I
затвори втори път? 1
С една дума, всичко опираше до контрол.

Какво представлява физическото

манипулиране?
Физическо манипулиране е всяко действие, при
което някой прилага физическа сила, за да накара
друт да се движи или да остане неподвижен против
волята си. Ето някои обичайни примери за това в жи­
вота:

84
 o Полицай, който задържа затворник.

° Душевноболен пациент, опасен за себе си и

околните, на който му слагат усмирителна риза.
о Насилствено задържане на лице, което иска да
скочи от сграда, за да се самоубие. .
° Извиване на ръцете зад гърба, за да се попре­
чи на човека да се съпротивлява.
° Бърсане на носа на дете без предупреждение.
Съществуват много примери за физическо мани­
пулиране от страна на родителите. Бърсането на носа
ми е любимият. Детето е хремаво и не позволява на
никого да се навърта около физиономията му с кър­
па в ръка. Но родителското тяло все пак издебва удо­
бен момент и успява да му забърше носа. Популярна
адаптация на този любим мой сюжет е да се издебне
детето отзад, така че съвсем да няма представа какво
предстои.
Е, какво пък толкова, ще кажете. Ами помолете
тогава някой да вземе кърпа и в подходящ момент
да изскочи иззад гърба ви, за да ви обърше носа. Но
нека да направи това в близките два-три дни, така че
съвсем да забравите какво следва. И вижте как ще се
чувствате.
Естествено, бърсането на носа без предупрежде­
ние е една от многото физически атаки, които роди-

85
телите предприемат срещу децата си. Ето и още:
° Притискат крачетата на детето, така че да не
може да стане от гърнето.
° Без предупреждение му нахлузват дрехи през
главата.
° Вземат му играчката или го откъсват от зани­
манието, което е погълнало вниманието му.
° Бутат му в устата лъжица с храна, която то
очевидно не иска.
° Плътно долепят стола за хранене до масата,
така че детето да не може да се измъкне по никакъв
начин.
° Удрят го.
Да не забравяме, че в основата си аутизмът е лип­
са на желание за контакт с външния свят. Нашата цел
е да осигурим на детето възможно повече причини да
общува с нас, а не да му даваме допълнително поводи
да ни избягва. Когато упражняваме физическо наси­
лие върху него, ние всъщност му даваме още основа­
ния да се изолира от нас.
Много е лесно да забравим, че в очите на дете­
то сме като великани. Когато насилствено навличаме
пуловер през главата му, това е все едно триметров
гигант да се мъчи да направи същото с нас. Предста-

86
вете си, че сте най-мъничкият човек в свят, изпъл­
нен с великани и те през цялото време ви разкарват
напред-назад без предупреждение, обяснение или
каквато и да е очевидна причина. По подобен начин
се чувстват и някои малчугани. Когато за първи път
чух това в програмата Son-Rise, бях поразен от факта,
че никога до този момент не се бях замислял как се
чувстват децата, когато ги местят против волята им.
Затова още сега направете списък с методите,
които прилагате спрямо детето и които смятате за
физическа манипулация.
Разгледайте внимателно списъка. И през ум да не
ви минава да се обвинявате или да се чувствате ви­
новни за нещо. Правили сте това, което сте смятали
за редно. А и така правят всички. Като родители ви­
наги сте постъпвали по най-добрия възможен начин,
използвайки знанията и информацията, с които сте
разполагали към момента. Сега обаче знаете повече
отпреди. Не се тревожете, нищо не е загубено. Прос­
то трябва да промените начина на физически контакт
с детето, за да изградите отношения, основаващи се
на доверието.
Какво да направим вместо това?
Така, сега поне донякъде се убедихме, че насил­
ствените действия спрямо детето, не са много добра
идея. Чудесно! Ето друг начин как да подходим към
проблема с течащия нос:

87
 ° Вземаме кърпа и я държим на около метър
пред детето, така че да я вижда.
° Движим се бавно.
° Казваме му какво смятаме да направим, нещо
от сорта: „Смятам да ти избърша носа.”
° Приближаваме се бавно към лицето му.
° Ако то се отдръпне, спираме за момент Изчак­
ваме малко и отново бавно приближаваме кърпата
към лицето му.
° Ако то продължава да се дърпа, спираме.
Обясняваме му отново какво смятаме да направим и
гледаме дали ще се приближи към нас. Ако го напра­
ви, избърсваме му носа. Ако не, оставяме кърпата.
° Не се противим, ако ни бутне ръката. Не на­
стояваме.
° Изчакваме няколко минути и пробваме пак.
Това може да отнеме известно време, тъй като за
детето упражняването на контрол е нещо непознато
досега. Може да реши да изпробва как стоят нещата.
По-добре да оставим детето на мира, отколкото
да направим нещо против волята му, което дори не е
толкова жизненоважно. Спечеленото доверие и раз­
бирателството в бъдеще ще компенсират сополите,
които се стичат по лицето му.

88
 Пример за разбирателство, приложен
на практика
Веднъж работех е момченце на име Тод. Той се
съпротивляваше отявлено при всеки опит да бъде
подстриган. Родителите му описваха ситуацията като
кошмар, който винаги завършваше с писъци, ритни­
ци и наполовина подстригана коса. Реших да помог­
на на детето да преодолее страха си. Донесох ножици
в стаята за игра и ги поставих на рафта. В началото
играехме с детски колички. По едно време взех но­
жиците и ги сложих пред Тод. Той ги бутна настрани.
Веднага ги върнах обратно на рафта и казах:
- Ясно, никакви ножици!
След малко обаче пак ги свалих. Той отново ги
бутна. Пак ги върнах на рафта.
След малко Тод се заигра с плюшено мече. Казах
му, че трябва да подстрижем Мечо. Пред голямо ог­
ледало поставихме стол и настанихме мечето в него.
В момента, в който донесох ножиците, Тод побягна
в ъгъла на стаята. Гледаше напрегнато, докато под­
стригвам мечето.
- Сега е твой ред - казах^ - Ела насам!
Тод внимателно се приближи към стола и седна.
Тъй като огледалото беше точно пред него, можеше
да наблюдава всяко едно мое движение. Много бав­
но взех ножиците и отрязах кичур от косата му. След

89
това обаче той стана и отиде в другия край на стаята.
Изчаках. Той се усмихна, посяе отново дойде и седна
на стола. Остави ме да отрежа още един кичур.
Показах на Тод, че може да ми има доверие и че
нищо няма да стане без негово позволение. Само след
няколко седмици Тод позволяваше да му подстригват
косата без никакъв проблем.
Именно доверие трябва да изградим у детето.
Когато го караме да направи нещо, което му изглежда
трудно, страшно или непознато (например да гледа
по-често хората в очите, да говори повече, да опита
нова храна и т.н.), вероятността то да го направи за­
виси изцяло от доверието, което сме изградили по­
между си.
А за да изградим доверие и добри взаимоотно­
шения с детето, трябва да му позволим да контроли­
ра някои неща.
Безопасността преди всичко: понякога
насилствените действия са наложителни
Понякога прилагането на сила е неизбежно. Има
случаи, в които безопасността на детето е застраше-.
на. Тогава правим всичко необходимо, за да го пред­
пазим. Когато става въпрос за безопасност, взаимо­
отношенията и изграждането на доверие могат да
почакат.
Веднъж имах следния случай: току що бях обяс­

90
нил всичко свързано с контрола и децата на едно
семейство в интензивната програма. Точно тогава
четиригодишният им малчуган, който страдаше от
аутизъм, по необясним начин бе успял да се измъкне
от стаята и да се втурне към паркинга. Детето стоеше
точно в средата на площадката и хвърляше камъчета
по земята. Баща му, зареден с нови знания за това как
трябва да остави детето да упражнява известен кон­
трол върху нещата, прекара 45 секунди в напразни
увещания да накара сина си да се върне обратно.
Знаех, че колите често пъти влизат в паркинга без
изобщо да намалят скоростта и прецених, че детето е
изложено на риск. Попитах бащата дали има против
да се намеся. Той с готовност ми отстъпи мястото си.
Отидох при момчето и му казах, че ще го вдигна
на ръце, ако веднага не се прибере обратно в стаята.
Той продължи да хвърля камъчета по земята без да
направи и крачка към сградата.
Приближих се и го вдигнах. Естествено започна
да се съпротивлява като се извиваше бясно напред-
назад. Продължих да вървя към сградата с буйства­
щото дете на ръце.
С възможно най-спокоен тон му казах:
- Правя това, за да ти помогна. Искам да си в
безопасност. А вътре е по-безопасно за теб.
Изведнъж то се отпусна в ръцете ми и без да се

91
съпротивлява повече, ме остави да го прибера вътре.
Защо спря да се съпротивлява? Нима бе разбрал
думите ми? Не знам (все още не ми бе проговорил).
Може и така да е. А може и да е видял спокойната ми
реакция и да се е успокоил впоследствие. Може прос­
то да се е изморил да се бори с мен. Всъщност отго­
ворът е без значение, защото така или иначе нямаше
да го оставя да стои на място, което не смятах за
безопасно. По-късно щях да мисля как да изграждам
доверието и връзката помежду ни.
Важното в случая беше, че му дадох възможност
сам да се върне в стаята, както и да разбере какво да
очаква в следващия момент. Когато се налага да при­
бегнем до физически контрол, винаги трябва да из­
ползваме думите и тона си, за да обясним на детето
какво точно се случва, защо се случва и че всичко ще
бъде наред. Можем да му дадем пример как да се дър­
жи в такава ситуация като самите ние запазим спо­
койствие.
Повечето родители изпитват страх или гняв, ко­
гато трябва да приложат сила, за да измъкнат детето
от рискована ситуация. Опитайте се да останете спо­
койни, дори когато се налага да предприемете реши­
телни и категорични действия. Това ще помогне на
детето да се справи по-лесно със ситуацията.

92
 Да обобщим:
° Физическо манипулиране е всяко прилага­
не на физическа сила спрямо детето, след като ясно
ни е показало, че не желае да прави нещо или когато
действаме без да го предупредим.
° Винаги, когато е възможно, трябва да избягва­
ме физическото манипулиране.
° Като оставим детето да контролира повече
неща около себе си, ние изграждаме връзка помежду
си, която от гледна точка на д етето е значително
по-дълбока и силна.
° Трябва да обясним на детето, какво смятаме да
правим с него, преди да сме го направили.
° Ако сме решили да предприемем някакво
действие спрямо детето, трябва да го правим пред
него, за да вижда какво предстои.
° Трябва да уважаваме знаците за отказ, кОито
детето показва: дърпа се, бута ни ръката или съответ­
ния предмет, казва „не” и т.н.
° Понякога физическото манипулиране е неиз­
бежно, главно от съображения за сигурност. ,
° Ако прилагането на физическа сила е наложи­
телно, не бива да проявяваме нерешителност. Трябва
да бъдем ясни и категорични и да запазим спокой­
ствие по време на ситуацията.

93
 0 О

Обърнете внимание
как се чувствате

Може би най-важният момент

Тихият смях
Веднъж, към края на обучението ми като специа­
лист, в АЦЛА дойде едно семейство от Португалия
със сина си Жозе. Той беше очарователно момче и
всички с удоволствие се занимаваха с него. През ця­
лото време в стаята имаше преводач, тъй като никой
от нас не разбираше португалски. На третия ден от
заниманията ни, както си играехме, Жозе най-нена-
дейно смъкна панталоните си и се изпика на пода.
Засмях се тихо и му предложих да отиде в тоа­
летната и да си свърши работата. Но той продължи
да пикае. Отидох да взема тоалетна хартия и се вър-

94
нах да почистя. Такива неща ставаха често, затова не
обърнах голямо внимание на случката.
Но след около седем минути Жозе пак смъкна
панталоните си и цялата история се повтори: той за­
почна да пикае на пода, аз се засмях тихо, предложих
му да отиде до тоалетната, но той си довърши рабо­
тата на пода, вдигна панталоните си, а аз почистих.
Стори ми се странно, че всичко това се повтаря тол­
кова бързо и реших да го наблюдавам по-внимателно.
И наистина след няма и десет минути всичко
се повтори: той свали панталоните си и започна да
пикае. Засмях се, съвсем безуспешно се опитах да го
накарам да отиде до тоалетната, той приключи, а аз
почистих.
Помъчих се да го накарам да играем в банята, за
да е по-близо до тоалетната в случай на нужда. Но
той отказа.
Десет минути по-късно нещата се повториха.
После пак. И пак.
Шест пъти за деветдесет минути! Е това вече
съвсем не се случваше често. А и с никой друг не се бе
държал така. Не разбирах защо пред мен постъпва по
този начин. Цяла вечер мислих надълго и нашироко
за случката.
И най-накрая се сетих: бях се засмял. Съвсем
тихо наистина, но всеки път, когато си сваляше пан­

95
талоните, за да пикае, аз се засмивах. А това беше ре­
акция. Жозе бе забелязал смеха, съвсем правилно го
бе преценил като реакция, провокирана от неговата
постъпка и естествено бе продължил да я прави.
Усмихвах се, защото исках да знае, че не бях сму­
тен от постъпката му. Тогава, като не бях смутен,
защо изобщо трябваше да му го показвам? Въз ос­
нова на целия си предишен опит знаех, че възможно
най-добрата реакция в такива случаи е именно лип­
сата на такава. През последните няколко месеца бях
показал точно това - изобщо не реагирах на такова
поведение. Но по някаква неизвестна за мен причи­
на, сега бях реагирал. Защо?
Дълго мислех за това и най-накрая открих отго­
вора: преводачът. Исках той да знае, че държанието
на Жозе не ме смущава. Тревожеше ме фактът какво
ще си помисли за мен. Спомням си, че изпитах стран­
но чувство на неудобство, когато Жозе се изпика на
пода, защото се притеснявах от това как ще изглеж­
дам в очите на преводача.
Това е едната от двете основни причини, пора­
ди които е от огромно значение как се чувстваме:
когато изпитваме неудобство, не сме в състояние да
действаме решително и да прилагаме на практика
придобитите знания. Бях реагирал, а прекрасно зна­
ех как се постъпва в подобни ситуации. Точно с това
се сблъсквам всеки път, когато работя с родители.

96
Те пропускат да похвалят детето, когато каже някоя
нова дума, защото в момента нещо друго ги тревожи
и просто забравят, че трябва да го похвалят. Когато
човек се чувства неудобно, е почти невъзможно да
организира мислите си.
Ето защо не се представяме добре, когато сме
нервни. Усещането за дискомфорт заема част от съз­
нанието и не ни позволява да пуснем в действие це­
лия си потенциал от знания.
Другата причина
Видяхме как начинът, по който се чувстваме,
може да блокира пътя до иначе наличните знания в
главата ни и да повлияе върху взаимоотношенията
ни с детето. Но има и друг много по-важен аспект на
това как личното отношение може да засегне рабо­
тата ни с детето: то влияе пряко върху самото дете.
Не бива да забравяме, че аутизмът е разстрой­
ство, което засяга способността за социално взаимо­
действие с околния свят. Нашата цел е да представим
себе си и света във възможно най-привлекателна
светлина за детето. Помислете какво го привлича
най-много. Ако сме тъжни, ядосани, потиснати или
отегчени, определено няма да сме приятна компания
и всеки ще ни избягва.
Често пъти съм сравнявал хората, занимаващи
се с деца аутисти, с рекламните агенти, защото рабо-

97
тата им е непрекъснато да рекламират общуването с
околния свят. Ако сме ядосани, тъжни, отегчени и т.н.
детето най-вероятно ще реши, че и останалите хора
са като нас. Ако сме щастливи, спокойни и усмихна-
ти, имаме много по-голям шанс детето да поиска да
контактува с нас и с останалите.
Да погледнем на ситуацията от гледна точка на
детето: на него и без това му е трудно да осъществява
контакт с околните. Защо да се напряга да общува с
някой, който изглежда толкова потиснат?
Ако се чувстваме неловко, докато се занимаваме
с детето, хабим напразно усилията си, защото 1) не
можем да се концентрираме така, както бихме напра­
вили, ако се чувстваме добре и 2) детето едва ли ще
прояви интерес да общува с някой, който е потиснат.
Безполезно е да се преструваме
Децата аутисти имат изключителната способност
да надушват емоциите на хората около тях. Причина­
та е може би във факта, че не са така концентрирани
върху речта, както сме ние и затова са по-чувствител­
ни към невербалните знаци. Много логопеди твър­
дят, че 80% от информацията, която получават децата
под 3-годишна възраст, е невербална. Това означава,
че малчуганите обръщат внимание на следните неща:
° Тонът ни
° Изражението на лицето

98
 ° Начинът, по който движим ръце
° Начинът, по който дишаме
° Скоростта, с която говорим
° Скоростта, с която се движим
° Думите, които казваме
° И най-вероятно още куп други неща
Не е възможно да се правим на щастливи, защо-
то има много признаци, които ще ни издадат, а детето
зорко следи всеки един от тях.
А и е напълно неоправдано да се правим на щаст­
ливи, когато не се чувстваме така. Много по-важно е
да се държим естествено, не да се опитваме да при­
крием чувствата си. Ако се чувстваме неловко, по-до­
бре да разберем каква е причината и да я отстраним,
за да не се чувстваме повече така в компанията на
детето,
Когато се чувстваме неловко
Време е да научим нещо повече за това как е ус­
троен вътрешният ни свят. Ето някои неща, които ще
ни помогнат по-лесно да разберем чувствата си.
Да започнем оттам дали знаем какво точно озна­
чава въпросът: „Как се чувствате?” Той е насочен към
емоционалното ни състояние. Ето някои примери за
това как може да се чувства човек:

99
 Щастлив Тъжен Изплашен Ядосан
Радостен Спокоен Обиден Виновен
Със сигурност има още много други думи, които
описват чувствата. Това, което трябва да избягваме
са фрази, които описват ситуацията или преценката
ни за нея, а не емоциите ни (например: отговорът на
въпроса „как се чувстваш?” не трябва да е: „Усетих,
че се справям добре и че той реагира добре”, а само
„Добре съм” „Ядосан съм” или друга дума, която
описва емоциите).
В таблицата по-долу запишете пет случая, в кои­
то сте се почувствали неловко около детето, както
и какво точно се е случило, преди да се почувствате
така. Не се тревожете, никой друг няма да види таб­
лицата.
Случаи, в които съм се почувствал/а неловко
около детето

Как се почувствах Какво се случи точно преди това

Ядосан/а Синът ми бутна друго дете в парка
и всички ме изгледаха

100
 Погледнете това, което сте написали и вижте
дали няма нещо общо във всички случаи. Постоянно
ли се чувствате неловко, когато детето изглежда не­
щастно? Или само тогава, когато не прави това, което
искате? Или когато започне да извършва повтарящо
се действие?
Помислете защо се чувствате зле, когато тези
неща се случват. Обикновено, когато хората се замис­
лят за причината, на която се дължи дискомфортът
им, те много бързо дават отговор, който често пъти
е грешен или най-малкото повърхностен. Хората са
свикнали да оправдават чувството си на дискомфорт.
„Ядосах се, защото никой няма право да ми крещи
така!” Ето това се казва набързо скалъпен отговор.
Той изобщо не обяснява защо сме се почувствали
така, макар да звучи добре за пред хората, на които
ще разкажем историята. Един такъв отговор не ни
позволява да вникнем по-навътре в проблема.
И тъй като идеята е да променим начина, по кой­
то се чувстваме в дадена ситуация, е много важно
да разберем причините, поради които се чувстваме
така. Нека да разгледаме някой характерен случай, в
който човек се чувства неловко, както и възможните
повърхности и искрени отговори, които би могъл да
даде.
Случка: Шефът ми се развика.
Въпрос: Защо се почувствах неловко?

101
 Възможни повърхностни отговори:
„Никой няма право да ми говори така!”
„Не беше редно да постъпва така.”
„Пълен идиот е.”
Забележете как нито един отговор не обяснява
защо сме се почувствали зле. Напълно е възможно да
си мислим тези неща и пак да се чувстваме спокойни.

Възможни искрени отговори:

„Когато някой ми се развика, си мисля, че съм
направил нещо лошо.”
„Искам и аз да му се разкрещя, а като се ядосам
ми идва смелостта да направя това”
Обърнете внимание как в първия отговор се
придава някакво значение на случката, а във втория
гневът се оказва движеща сила.
„Когато някой ми се развика, си мисля, че съм
направил нещо лошо ” Т.е. тълкувам поведението на
шефа като обвинение, че съм направил нещо лошо.
Забележете, това е различно от твърдението: „На­
правих нещо не както трябва.” Ако смятаме, че сме
направили нещо не както трябва, просто трябва да
се научим да го правим както трябва. Когато обаче
смятаме, че сме направили нещо лошо, ние го опре­
деляме като недобро, а след като го определяме като

102
недобрОу ние се чувстваме и недобре.
„Искам и аз да му се разкрещя, а като се ядосам
ми идва смелостта да направя това? Тук вече из­
ползвам гнева, за да се мотивирам. Искам да му се
развикам, но не ми стиска. Ядосвам се и го правя.
В повечето случаи причината да се чувстваме
зле се дължи на факта, че тълкуваме дадена случка
като лоша или защото се опитваме да се мотивираме
за някакво действие, което при други обстоятелства'
не бихме направили. Бари Нейл Кауфман е описал
подробно това в книгата си „Щастието е въпрос на
избор?
Един бърз пример
Лий беше деветгодишно момче с аутизъм. Един
от основните проблеми при него беше, че си удря гла­
вата в стената. Веднъж проведох с майка му, Джой,
следния разговор:
- Как се чувствате, когато Лий започне да си удря
главата?
- Ужасно. - отвърна ми тя.
- И защо се чувствате така? - попитах.
- Защото не е редно да го прави.
Това беше прекрасен пример за повърхностен
отговор. Често пъти получаваме такива отговори, но
спираме да задаваме допълнителни въпроси, за да не

103
се изтълкуват като излишно любопитство.
- Какво имате предвид? - я попитах.
- Сигурно съм ужасна майка след като не мога да
го накарам да спре.
- Но защо смятате така?
Джой изглеждаше объркана:
~ Никой преди не ми е задавал този въпрос.
- Помислете все пак! - настоях. Тъй като про­
грамата Son-Rise е единствената, която обръща вни­
мание на това как се чувстват родителите, докато се
занимават с децата си, въпросът наистина можеше да
звучи странно на пръв поглед.
- Защото може да се нарани. Добрата майка не би
позволила на детето си да се нарани ... Е, аз разбира
се, не му позволявам да прави това. Просто Лий за­
почва да си удря главата винаги, щом намери удобен
случай.
- Е, защо тогава да сте ужасна майка?
- Прав сте, може би не съм ... единственото, което
мога да направя, е да се опитвам да му помогна, нали?
Това бе и честният отговор на Джой, скрит под
повърхността - тя смяташе, че ще е лоша майка, ако
синът й продължи да си блъска главата в стената. Не
беше трудно да се стигне до такова заключение, но

104
самият факт, че Джой се замисли върху него, й позво­
ли да промени нагласите си. В резултат на това тя за­
почна да възприема много по-спокойно поведението
на сина си. След известно време Лий спря да си удря
главата, защото това вече не провокираше същата ре­
акция както преди.
Да погледнем отново към списъка, който напра­
вихме преди малко. Обстоятелствата, които ни карат
да се чувстваме неловко са само върхът на айсберга.
Основата му, която е и далеч по-съществената част, е
начинът, по който ги тълкуваме.
Истината е там, че това как се чувстваме в да­
дена ситуация зависи изцяло от начина, по който я
възприемаме.

Истинските причини
Този път в таблицата ще добавим трета графа, в
която ще запишем истинската причина, поради коя­
то се чувстваме по даден начин.

105
 Списък с истинските причини

К ак се О бстоятелствата И стинската
п о ч у вствах причина

Ядосан/а Синът ми бутна Помислих си, че

друго дете в парка и ще ме сметнат за
всички ме изгледаха лош родител

Да разгледаме внимателно истинските причини.

Има ли нещо общо сред тях? Те трябва да отразяват
нашата интерпретация на събитието или да дават от­
говор на въпроса дали използваме дискомфорта като
мотивация за нещо.
Като гледаме причините, които сме посочили,
трябва да си отговорим на следните два въпроса:
1. Защо тълкувам случката по този начин? (Ако
причините са свързани с тълкуването на събитието).
2. Защо трябва да се чувствам некомфортно, за
да се мотивирам да направя нещо? (Ако причините са
свързани с мотивацията).
 Забележка: Със сигурност съществуват и други
причини, поради които може да се чувствате зле или
нещастни в дадена ситуация. Когато отговаряте на
горните въпроси, помислете и върху следните неща:
1. Не е задължително да тълкувате случката като
„лоша”
2. Не е задължително да се чувствате зле, за да се
мотивирате да направите нещо.
Ако не определяме нещо като „лошо” и ако вяр­
ваме, че само желанието е достатъчно да ни мотиви­
ра, ще започнем да се чувстваме много по-добре.
А и в края на краищата, така помагаме на детето.
Колкото по-спокойни се чувстваме в ситуации, които
преди са ни провокирали, толкова по-силно влияние
оказваме върху поведението на детето в тях.

107
 Да обобщим:
° Емоционалното ни състояние е от огромно
значение, защото оказва пряко влияние върху детето.
° Няма смисъл да се преструваме, че сме добре.
° Хората се чувстват нещастни от дадена случка,
защото я определят като лоша или защото така се мо­
тивират за определено действие.
° За да се почувстваме по-различно, трябва да
вникнем в истинските, дълбоките причини за нещас­
тието ни. ‘
 ; V . v ; ;

Работете индивидуално
в обстановка, която не действа
разсейващо
Мястото, където наистина
се върши работа

Трите фактора на обстановката

Всички ние учим много по-добре в обстановка,
която е пригодена за ефикасно обучение. Казано по
друг начин, как щяхме да се чувстваме, ако трябваше
да учим суахили в центъра на нюйоркската стокова
борса, където навсякъде има хора, които крещят и се
суетят?
Има три фактора, с които трябва да се съобра­
зим, когато търсим оптимална образователна среда
за детето:

109
 1. Ниво на разсейване
2. Ниво на контрол
3. Емоционалната нагласа на хората около детето
Ниво на разсейване
Всяко дете е заобиколено от цветове, шумове и
движения. За децата с аутизъм обаче е много трудно
да се справят с толкова голямо количество дразни­
тели. Всичко това ги обърква. Знаете как се държи
детето по време на рождени дни или в големи мага­
зини. Ако изглежда объркано, значи дразненията са
му дошли в повече.
Дори децата, които с удоволствие възприемат ця­
лата тази информация, често пъти попадат в плен на
нещата, които стават около тях. Пробвали ли сте се
да учите детето на нещо, докато гледа някакъв филм?
Почти е невъзможно, нали? Точно така действа об­
становка, в която има много деца, цветове и звуци.
В най-добрия случай ще се порадвате на вниманието
на детето само отчасти. То ще възприема много по-
бързо в обстановка, където има по-малко дразните­
ли или дори изобщо липсват неща, които да го раз­
сейват.
Ниво на контрол
В предишната глава стана въпрос за контрола по
отношение на физическото манипулиране. А сега ще
направим крачка напред. Важно е да осигурим на де-

110
тето възможно по-голям контрол върху нещата око­
ло него. Това означава, че трябва да създаден такава
обстановка, в която да не се налага да му отказваме
много често. По този начин правим света около него
значително по-привлекателен и то ще е много по-мо-
тивирано да общува с него.
Повече от ясно е, че не бива да позволяваме всич­
ко на детето. Но не би ли било по-добре, ако можехме
да му разрешаваме повече неща? През повечето вре­
ме детето не може да прави това, което иска. Не му е
позволено да пипа нещата в стаята, които му изглеж­
дат интересни, защото може да ги счупи. Не може да
си пъхне ръцете в тоалетната, защото след това може
да ги сложи в устата.
Колкото повече неща позволяваме на детето,
толкова повече то ще иска да общува с нас. За съжа­
ление в повечето случаи обстановката е такава, че
сме принудени да отказваме на детето:
° Навън: може да изтича на улицата или просто
да избяга, така че сме принудени в повечето случаи
да го задържаме насила.
° На гости: може да счупи iPod-а на домакина
или да поиска да извади дрехите му, или дори да се
изпикае на пода.
° В супермаркета: може да поиска да яде храна,
към която е алергично.

Ill
 о В кухнята: трябва да сме нащрек за ножовете :
и за още за куп други неща.
° В детската стая: иска да вземе най-хубавите ;
играчки за себе си, а това разстройва братчето или
сестричето му.
° В класната стая: през повечето време децата
трябва да стоят на едно място и да внимават какво
казва учителят; а то може да иска да прави други
неща.
Това са само някои примери за света, в който
живее детето. Това е светът на голямото „НЕ”. Колко-
то по-често се налага да му отказваме, толкова е по-
малка вероятността детето да иска да общува с нас.
Разбира се, има случаи, в които просто е невъзможно
да не откажем, но задачата ни сега е да намалим тези
случаи до минимум.
Поведението на другите хора около детето
Помните колко са важни собствените ни емо­
ции? По принцип детето ще предпочете да общува с
човек, който е уверен и усмихнат, отколкото с някой,
който е намусен или несигурен. Когато сме с детето,
ние далеч не представляваме само себе си - ние пред­
ставляваме цялата човешката раса.
Останалите хора също носят такова послание за
детето. От огромно.значение е дали попада сред хора,
които го преценяват или се произнасят за постъпки-

112
те му. Това прави компанията им далеч не толкова
привлекателна.
Дори когато хората не се произнасят за детето, но
се чувстват неловко в компанията му, то усеща това
и съвсем губи желание да общува с тях. Затова е важ­
но да предпазим детето от ситуации, в които окол­
ните се чувстват некомфортно по някаква причина.
За нещастие това са по голяма част от обществените
места. Почти навсякъде, където отиваме, има хора и
е много вероятно някои от тях да се чувстват нелов­
ко покрай детето. Трябва да подбираме места, където
детето ще е защитено от едно такова отношение. На
този етап бихме искали детето да смята, че всеки в
този свят е приятен и щастлив човек. По-късно ще
му позволим само да стигне до извода, че нещата не
винаги стоят така.
Да не забравяме, че ние, както и всички останали,
с които се сблъсква детето, трябва да сме като рекла­
ма, подтикваща към взаимодействие с околния свят.
В началото на тази глава си зададохме въпроса
как бихме се чувствали, ако трябваше да учим суахи-
ли на фондовата борса. А сега да перифразираме въ­
проса: как мислите ще се чувства детето, ако трябва
да учи в центъра на нюйоркската борса? Обстанов­
ката там не отговаря на нито един от основните три
фактора за средата: изключително разсейващо е, не
може да се осигури никакъв контрол върху нищо и

113
едва ли ще сме далеч от истината, ако кажем, че пове-
чето борсови агенти далеч не са спокойни и уверени,
докато работят.
Ето една таблица, която ще ни помогне да преце­
ним доколко дадена обстановка е подходяща за дете­
то:
М ясто Разсейване Контрол Отно­ Общо
шение
Циркът 1 2 3 6

Записваме мястото, където искаме да заведем

детето. В съседните колони даваме оценка на всеки
един фактор от 1 до 5, като 1 е най-ниската оценка, а 5
е отличен. В примера по-горе съм посочил цирка. Дал
съм единица за разсейване (там има много неща за
гледане и много шумове), 2 за контрол (детето трябва
да седи на едно място и няма много възможност да се
разхожда наоколо) и 3 за отношение (хората обикно­
вено се радват, когато отиват на цирк, но никога не се
знае на кого ще попаднем). Общата оценка е 6.
Резултатът се изчислява лесно. Всяко място с
оценка под 12 не е подходящо от образователна глед-

114
на точка за детето. Ниският резултат, особено що се
отнася до контрола и отношението на околните, може
да е причина детето да се отдръпне още по-навътре в
собствения си свят.
Подходящо ли е училището за детето?
Повечето родители записват децата си на учи­
лище. А дали това е подходящото място за детето с
аутизъм да научи това, което е необходимо? Да се
вгледаме в нещата по-отблизо. В повечето училища
децата с аутизъм са изправени пред една от следните
две ситуации: клас, пълен с друти деца аутисти или
обикновен клас с деца на неговата възраст.
Нека да разгледаме и двата случая по отношение
на това, доколко са подходящи за дете, страдащо от
аутизъм.
Клас от деца аутисти
Най-често в клас от дванадесет деца има по че-
тири-пет учители. Разбира се, броят на децата може
да варира. Обикновено учениците в стаята правят
бели, искат да ходят до тоалетна, извършват повта­
рящи се действия, бият се и т.н. В общи линии учи­
телите постоянно търчат из стаята, за да въдворяват
ред и не им остава много време да научат децата на
нещо. Междувременно липсва модел за подражание,
защото единственото поведение, което детето вижда,
е това на другите деца аутисти и дори родители са ми

115
споделяли как децата им се научават на нови повта­
рящи се действия, гледайки какво правят съученици­
те им в класната стая.
Храненето там отнема страшно много време.
Нищо не става в график или по лесния начин. Учите­
лите, макар и всеотдайни, обикновено нямат доста­
тъчен опит с такива деца. И така, когато няма повече
битки за потушаване, на едно дете се пада по 1/3 учи­
тел да го обучава. А това е изключително недостатъч­
но, особено като се има предвид, че всяко дете владее
в различна степен дадени умения. В най-добрия слу­
чай детето получава около 45 минути реално обуче­
ние на ден.
С това не искам да омаловажа образователната
система, нито работата,, която се върши там. Учи­
лищата разполагат с ограничени ресурси и въпреки
всичко вършат чудесна работа, предвид обстоятел­
ствата. Истината обаче е, че вие ще се справите
много по-добре.
Решението да се остави детето в училище с други
деца аутисти, е меко казано, губене на време. Вярно е,
че има деца, които бележат известен напредък, но по-
голямата част от родителите не са доволни от образо­
ванието, което училището осигурява на такива деца.
Класна стая, пълна с обикновени деца
Под обикновени деца имам предвид неаутис-

116
тичните, „нормални” деца. Практиката да се събират
деца аутисти с обикновени деца се нарича приобща­
ване.
Проблемът, който беше съществен недостатък в
стаята, пълна с деца аутисти, тук вече изобщо не съ­
ществува: детето има много модели на подражание,
които общуват помежду си по характерен начин. За
съжаление това е и единствената положителна страна
на тази ситуация. В такъв клас обикновено има един
или двама учители и единственият човек, от когото
детето аутист може да получи помощ, е съученикът
му, който стои до него.
И така, нека да изредим проблемите в тази ситу­
ация:
1. Програмата не е предназначена за деца с ау-
тистични проблеми. Вместо детето да работи върху
подобряване на говора, зрителния контакт или спо­
собността за концентрация - нещата, които са наис­
тина важни за него- то учи общи умения и предмети,
които няма да му свършат много работа, като матема­
тика например.
2. Другите деца могат да му дадат лош пример
като правят неща, на които не бихме искали детето да
се научава (например да чупи предмети, да крещи, да
се бие, да ругае). В повечето случаи такова поведение
не остава без ответна реакция от страна на останали­
те деца, както и на учителите, така че е много вероят­

117
но детето също да започне да ги прави.
3. В стаята е прекадено шумно и цветно, а това
със сигурност ще разсейва детето.
4. Шумотевицата и пъстротата на стаята дейст­
ват объркващо на някои деца аутисти.
5. Детето не може да контролира нищо в клас­
ната стая. То не може да се изправи когато реши, не
може да отиде където поиска, нито да говори когато
пожелае. Друг избира какви ще са дейностите, което
(в повечето случаи) прави обстановката безинтерес­
на за детето.
Истината е, че т.нар. приобщаване е хубава идея,
но за неаутистичните деца в стаята, защото така се
научават да се грижат за някого и да са по-внимател­
ни. Но за детето с аутизъм това е жива загуба на вре­
ме. ... •
Академичните познания не бива да се превръ­
щат в приоритет
Много родители се впускат да учат децата си на
неща, които са характерни за възрастта им. Това най-
често включва четене, писане, смятане, правопис
и т.н. Има причина тези неща да се учат в училище:
това са уменията, необходими на децата, за да успе­
ят в живота. Но това, което трябва да осъзнаем е, че
децата, които ходят на училище, вече са усвоили до
съвършенство умението да общуват с другите. На

118
W\ w i
тях не им е необходимо да подобряват зрителния си
контакт или речта. На тях са им необходими знания
и умения, които да им помогнат да се справят на едно
следващо ниво в живота, като например да си наме­
рят работа.
При детето с аутизъм липсва точно това умение
- да общува със света. Именно затова е с диагноза ау­
тизъм. Ако сме решили на всяка цена да го научим на
академични умения, вместо на това как да общува с
околния свят, ние му помагаме да овладее умения, кои­
то няма да е способно да прилага на практика. Това
не означава, че децата, страдащи от аутизъм, не могат
да се научат да смятат, да четат или пишат - точно
обратното. Много от тях са страхотни четци, а дру­
ги се справят невероятно добре с математиката. Но
ако се стремим да научим дъщеря си, която страда от
аутизъм, да пише правилно, към какво всъщност се
стремим? Нима искаме да се превърне в жена, която
знае да пише изключително грамотно, но е все още
аутист? Тъжната новина е, че светът вече е пълен с
такива хора.
Много често родителите (както и образовател­
ната система) учат децата с аутизъм на академични
умения, защото по принцип на това се учат децата в
определена възраст, а и никой не знае как да ги учи да
общуват с външния свят.
Това не означава, че няма смисъл да учим детето
да чете или пише. Но на този етап, не бива да изтег-

119
ляме академичните познания на преден план в обуче­
нието на детето. Това би било голяма грешка!
Какво можем да направим
Редовните индивидуални занимания с детето у
дома вършат чудеса. Обикновено съветвам родите­
лите да спрат детето от училище и да работят с него
вкъщи през целия ден, но за много от тях това неви-
наги е възможен вариант. Което е и напълно разби­
раемо. Отделете по един час след училище за занима­
ния сдетето. \
Пренаредете някоя от стаите вкъщи и я превър­
нете в „работния кабинет” на детето. В повечето слу­
чаи това е детската стая, но е най-добре да използвате
друго помещение.
Направете обстановката в стаята възможно по-
малко разсейваща. Подберете помещение, което е в
най-тихата част на жилището и отстранете всички
плакати или картини по стените. Вдигнете играчки­
те, за да може подът да е чист. Махнете електрически­
те уреди. Те са главните виновници за отвличане на
вниманието при децата. Не може да се конкурирате с
неща, който по принцип са по-интересни за тях, от-
колкото общуването с вас. А целта е стаята да е така
подредена, че хората в нея да са най-интересното
нещо. Отстранете играчките с батерии. Всичко, което
святка или издава звуци е особено привлекателно за
децата и - пак ще повторя - конкуренцията между
вас и тези предмети е излишна.
; ■
'ч
.. • Ч. • .

120
 Тази стая трябва да осигурява на детето макси­
мален контрол. Затова отстранете всички предмети,
с които детето не бива да играе или да взема. Оставе­
те в стаята играчките, които детето използва за пов­
тарящите се действия. Изключение: ако повтарящото
действие е свързано с телевизор или друг електриче­
ски уред - изнесете го от стаята. Тези уреди са твърде
неустоими.
Като приключите е всичко това, значи сте съз­
дали обстановка, в която детето ще е в безопасност,
няма да се разсейва, ще контролира възможно най-
много неща и ще е защитено от негативното влияние
на външни хора. В таблицата за обстановката тази
стая винаги ще има най-висок рейтинг! Идеята за та­
кова помещение се ражда още от самото начало, кога-
то Бари и Самария Кауфман започват да работят със
сина си Рон в банята. Резултатите са толкова добри,
че оттогава насетне в програмата Son-Rise за всяко
дете се използва такава специална стая.
Сега вече може спокойно да влезете в стаята, да
затворите вратата и да играете с детето. Извадете ня­
кои играчки или игри, които то обича и се опитайте
да се заиграете. Ако започне да прави повтарящо се
действие, присъединете се. Ако ви погледне - похва­
лете го. Ако по нищо не личи да прави нещо, започне­
те сами да си играете и вижте дали ще пожелае да си
играе с вас. Ако не пожелае, не спирайте да пробва-

121
те. Ако започне отново да извършва повтарящото се
действие - започнете и вие. Постарайте се да казвате
„Да” на възможно повече негови желания. Заредете
сее храна и напитки, за да не се налага да излизате от
стаята. Дръжте вътре гърне, за да може детето да го
използва, ако се наложи. Ако вече използва тоалетна­
та, заведете го там преди да влезете в стаята.
Стремете се да създадете ситуация, в която дете­
то да вижда колко е прекрасно да бъде в компанията
на хора. Когато правите това в обстановка без драз­
нители, където детето има контрол, вие му осигуря­
вате най-добрата възможност да се научи да живее с
хора.
Неща, с които можем да се сблъскаме, докато
правим това
Има някои реакции, които можем да очакваме от
децата, когато се озоват в затворено помещение. Ето
две от най-често срещаните сред тях:
Задълбочаване на стереотипното поведение
Когато поставим детето в такава обстановка,
стереотипното поведение може да се задълбочи. Това
се дължи на факта, че липсва всичко онова, което го
разсейва във външния свят, но да не забравяме, че
когато детето се разсейва от външни фактори, това
само по себе си може да е форма на самовглъбяване
или стереотипно поведение. Замислете се др каква

' ' . ■ . ' ! .: " ') ‘

122
степен общувате с околните, ако в стаята има телеви­
зор. Повечето хора признават, че независимо колко
им е интересен разговорът, винаги хвърлят по едно
око на телевизора. Много по-малко общуваме и кон­
тактуваме с околния свят, когато наоколо има нещо,
което ни разсейва. Същото се отнася и за детето. Ако
отстраним всички дразнители, вместо да попада в
плен на различните шумове, светлини и т.н., то ще е
принудено да прави нещо друго, за да блокира външ­
ния свят. Повярвайте ми - като поставим детето в
обстановка без дразнители, стереотипното му пове­
дение не се задълбочава. Просто става по-очевидно
за нас.
Детето иска да излезе от стаята
Това е често срещан проблем. До този момент му
е било позволено да ходи из цялата къща. И извед­
нъж искаме да стои на едно място един час. Не е нито
учудващо, нито необичайно, че иска да излезе.
Има лесно, решение на този проблем, макар по­
вечето родители да се затрудняват да го приложат на
практика - заключвате се и двамата в стаята за един
час. ■ \ / ч.
Да се заключим ли? С ключ? А какво стана с всич­
ки онези приказки за контрола? Как тогава детето
ще има контрол? Ами що се отнася до вратата, няма
да има. Но пък ще има контрол върху всичко друго,
което става в стаята. Едва ли има друга такава стая

123 -
в дома ви (или където и да е другаде), където това ;
може да се случи. Да, налага се да заключим вратата,
но отвън остават всички онези случаи, в които иначе
трябва да откажем на детето. Пред вратата остават и
всички дразнители. Ето какво обикновено се случва,
когато родителите заключат вратата на стаята.
Детето
1. Хленчи или плаче известно време;
2. Опитва се да отвори вратата;
3. Опитва се да накара възрастния да отвори вра­
тата;
4. Хленчи или плаче по-продължително;
5. Отново се мъчи да отвори вратата;
6. Отказва се и започва да си играе с възрастния.
Не бива да забравяме, че това е много често сре­
щана реакция и единственото, което трябва да на­
правим е да покажем на детето, че вратата няма да
се отвори, независимо от протестите му. Когато осъз­
нае каква е идеята на стаята (че вътре може да прави
неща, които не може да прави никъде другаде), за­
ключената врата престава да бъде проблем.

124
 Други проблеми
Съществуват и други възможни проблеми, кои­
то могат да възникнат, докато сме вътре с детето. Но
независимо какви са те, подходът към тях в повечето
случаи е един и същ: имаме желание да прекараме оп­
ределено време с детето в стаята за игра и сме убеде­
ни, че това е най-доброто място, където да свикне с
компанията на хората.
Какво трябва да запомним
Детето няма същите очаквания за света, какви-
то имаме ние. За него не е задължително да се чув­
ства странно, затова че изведнъж се озовава в стая с
възрастен за около час (или повече). Макар повечето
деца с аутизъм да следват някакви определени нави­
ци, те обикновено бързо се приспособяват, стига да
им се даде възможност. От нас зависи да им осигурим
тази възможност да се адаптират към новата ситуа­
ция.
Наскоро работих с едно семейство и бащата,
Хърман, ме попита за стаята.
- Че кой би издържал в такава стая? - попита той.
- Всичко зависи от начина, по който възприема­
те нещата - обясних му аз. ~ Какво ще кажете да сте
някъде, където може да правите почти всичко, което
ви хрумне, а човекът, който е с вас, непрекъснато ви
насърчава, прави това, което вие решите, играе си с

’ 125 V
 т

вас, оставя ви на спокойствие, когато пожелаете и ви­

наги се радва на това, което правите?
- Звучи страхотно - отвърна Хърман.
И точно така трябва да гледаме на тази стая. Това
е страхотно място, а детето най-вероятно още не е
разбрало това. Нашата задача е да му покажем всич­
ки предимства на стаята.
Между другото, синът на Хърман се влюби в ста­
ята от пръв поглед.

126
ш-

Да обобщим:
° Има три основни фактора, които определят
качеството ца образователната обстановка: ниво­
то на разсейване, нивото на контрол, който детето
упражнява и емоционалното състояние на хората в
тази обстановка.
•° Училищната среда не е подходящо място за
дете, страдащо от аутизъм.
° Към момента академичните познания не са
най-важните неща, на които да учим детето. По-до­
бре да ги оставим за по-нататък, когато детето усвои
умения като зрителен контакт, способност за концен­
трация, говор и т.н.
° Индивидуалната работа с детето у дома му
осигурява невероятния шанс да учи и възприема
много по-бързо.

I.

127
 Бъдете забавни и динамични

Как да бъдем много по-интересни

Тайната съставка
Джоуи отказваше да използва тоалетна. Това бе
една от най-големите трудности, пред които беше из­
правен. Имаше и други проблеми - трябваше да се
поработи върху зрителния му контакт, както и върху
говора - но родителите му определено бяха притес­
нени от привидната му любов към памперсите.
Наблюдавах майката как умоляваше Джоуи да
пробва тоалетната или поне да седне на нея. Той оба­
че изобщо не се трогваше от молбите й, дори си иг­
раеше с плюшеното зайче, което винаги носеше със
себе си.

128
 - Хайде, Джоуи, - каза тя. - Просто опитай.
Направи го заради мама.
Джоуи обаче не се поддаде.
По-късно, по време на курса с родителите, май­
ката изрази отчаяние и безнадеждност, че едва ли ня­
кога Джоуи ще използва тоалетна. Преди да успея да
й дам някакъв съвет, чухме викове от стаята за игра.
Втурнахме се да видим какво става. Джоуи сто­
еше в ъгъла, стиснал зайчето си. Сали, специалист в
Центъра, скачаше нагоре-надолу и викаше:
- Хайде, Джоуи! Ела, тоалетната те очаква!
Засмяхме се, защото Сали наистина изглеждаше
смешно. Но тогава се случи нещо още по-интересно.
Джоуи се изправи със зайчето в ръка и отиде до то­
алетната!
- Никога не се е приближавал толкова близо
до тоалетната! - каза майка му. - Как го накара да
направи това?
- Ентусиазмът действа заразително. - отвър­
нах аз.
Ентусиазмът
През всички тези години, откакто се занимавам
с това, съм виждал много деца и винаги ми е правило
впечатление, че почти всяко едно от тях откликва на
проявения ентусиазъм.

129
 Малчуганите обичат анимационните герои. Уили
Койота им е любимец, защото като пада от някоя ска­
ла, първо политат краката, после тялото ... и най-на­
края, след като на физиономията му се изпише дъл­
бока загриженост, полита и главата. Забавно е. Този
начин на падане е много по-интересен, отколкото
стандартния. Спомняте ли си анимационните филм­
чета: експлозиите в тях са много по-грандиозни. Да
вземем например анимационния сериал „Ватман”,
всеки път, когато Ватман или Робин ударят някой от
лошите, на екрана се изписват думи като „ТРЯС” или
„БУМ”. Децата обожават такива неща. Ако проявим
нужния ентусиазъм, те ще ни наблюдават със същото
внимание, с което наблюдават динамичните моменти
във филмчетата.
Много родители смятат, че децата им са крехки
създания, които не биха понесли около тях да има ня­
кой, изпълнен с прекадено много енергия и ентусиа­
зъм. Това може и да е така, когато обстановката сама
по себе си е разсейваща или когато детето е погъл­
нато от повтарящо се действие; за всички останали
случаи обаче, това съвсем не е вярно.
Когато работим с детето в обстановка, която не
е разсейваща и проявяваме ентусиазъм, ние правим
невероятно голяма крачка към него.
Именно прилагането на този похват от програ­
мата Son-Rise отличава служителите в АЦЛА от по-

130
вечето професионалисти, които работят в сферата на
аутизма.
Но аз не съм такъв човек
Ако смятате, че по природа не сте много емоцио­
нален човек, значи сте късметлия, защото в тази гла­
ва ще се научим как да проявяваме ентусиазъм.
Най-важното е да имате желание да се занима­
вате с детето. Ако се чувствате потиснати, няма ни­
какъв смисъл да се преструвате. Детето веднага ще
усети това. Ако по някаква причина фактът, че ще
прекарате известно време с детето, не ви мотивира,
попълнете таблицата по-долу и прочетете глава 6:
„Обърнете внимание как се чувствате”.
Целта на тази таблица е да ви помогне да се моти­
вирате. В първата колона напишете уменията, които
искате детето да научи, а във втората - ползите за де­
тето или за семейството. Ето и пример:

131
 Неща, които искам детето да научи

Какво искам да научи До какво ще доведе това

детето
Зрителен контакт По-дълбока връзка между два­
ма ни; ще ме чувства по-бли­
зък; това ще му помогне да учи
по-бързо

А сега прочетете таблицата. Зареждате ли се с

желание? Ако отговорът е „Не” попълнете я отново
като обърнете специално внимание на колоната „До
какво ще доведе това” Ако сте наясно с предимства­
та, до които ще доведе съвместната ви работа, ще е
много по-лесно да се заредите с желание.
Много хора казват, че отвътре се чувстват енту­
сиазирани, но не знаят как да го покажат. Ето как да
направим това:
Трите средства за изразяване на ентусиазъм
Има три неща, които можем да направим, за да
изразим ентусиазма си. Това са:

132
 1. Промяна на тона
2. Промяна на изражението на лицето
3. Промяна в движенията на тялото
Ето каква е целта: искаме да бъдем „динамично
променящи се”, което просто означава да променяме
достатъчно често държанието си, за да бъдем непре­
къснато интересни в очите на детето.
Добрите телевизионни водещи правят това през
цялото време. Те непрекъснато се движат, променят
интонацията и тона си, променят изражението си.
Често пъти най-завладяващите истории са именно
тези, в които водещият променя гласа си, когато каз­
ва репликите на различните герои. Много по-инте­
ресно е да слушаме история за Шерлок Холмс и всеки
път, когато Холмс заговори да чуваме познатия му
английски акцент.
Една от най-очарователните страни на това да се
цревъплъщаваме в различни роли е, че не само дете­
то ще е запленено, но и на нас самите ще ни е много
по~забавно. Всичко е далеч по-интересно, когато про­
меняме гласа, физиономията и позата си.
Как да променяме гласа си
Децата обожават, когато си преправяме гласа -
намират го за много забавно. Хората непрекъснато
говорят така на бебетата, когато смятат, че никой
друт не ги гледа. Виждал съм неподозирани заложби

133
у скучен счетоводител, когото забелязах да говори на
„бебешки” мислейки си, че е сам в стаята.
Всеки може да си преправя гласа. Какво ще каже­
те да се поупражняваме малко?
Усамотете се с половинката си (или с приятел) в
някоя стая. Ако няма с кого, не се тревожете. Влезте
сами в стаята.
Ще използваме следното изречение:
„Роботите са почистили кучешкия приют.”
Кажете това изречение с нормален глас. (Не е
проблем, нали?)
Така, сега кажете същото изречение, но с по-ви­
сок глас. Представете си, че сте в голяма стая и думи­
те ви трябва да достигнат до човек, който е в другия
й край.
Сега кажете изречението шепнешком. (Сега вече
започваме същинската загрявка). Хайде сега повто­
рете пак и този път се постарайте повече. Не казвай­
те, че можете да се справите и по-добре - просто го
направете.
Кажете изречението така, както би го казал Дарт
Вейдър (Знаете кой е Дарт Вейдър, нали? Ако не се
сещате за него - просто кажете изречението с изклю­
чително нисък глас).
Кажете изречението с нормален глас, но много
бързо.
 А сега го кажете много бавно, като на забавен ка­
дър.
Ето така човек променя гласа си. Разбира се,
може да се имитират много други гласове, но целта
на това упражнение е да се научим как да експери­
ментираме с тона. Висок, нисък, бърз, бавен, силен,
тих. Като променяме гласа си, ставаме много по-ин­
тересни за детето.
Това не означава да не използваме никога нор­
малния си глас. Напротив, дори трябва да го използ­
ваме. Но от време на време е добре да променяме
тона, силата на гласа си, да говорим по-бързо или по-
бавно. Ето така вече гласът ни звучи много по-енту­
сиазирано.

Как да променяме изражението си

Това, което казахме за гласа, важи с пълна сила
и за изражението: всеки може да прави всевъзможни
гримаси, стига да смята, че никой не го гледа. Затова
направо се насочваме към упражненията.
Хванете половинката си и отидете в някоя стая,
където ще сте сами. Ако нямате с кого да направите
упражнението, застанете сами пред огледалото. За­
помнете, че инструкциите се отнасят до вас и вашето
лице и не включват ръцете или която и да е друга
част от тялото, освен лицевите мускули. След всяка

135
инструкция, заемете отново нормалното си израже­
ние.
Готови ли сте? Добре! Да започваме:
Застанете един срещу друг, докато изпълнявате
инструкциите или гледайте изражението си в огледа­
лото, ако сте сами.
Вижте лицето на партньора си (или вашето соб­
ствено). Това е „нормалното” ви изражение.
Усмихнете се с голяма, широка усмивка. Не се
тревожете, нормално е да изглежда неестествено.
Сега направете най-намръщената физиономия,
на която сте способни.
А сега гледайте свъсено. Опитайте се да съберете
брадичката, челото и бузите възможно по-близо до
носа.
Сега разширете лицето си. Отворете широко
уста, раздалечете бузите, повдигнете веждите.
Представете си, че с невидим конец издърпвате
едната буза наляво, а после другата надясно.
Сега си представете, че към челото и брадичката
ви има прикачен невидим конец. Единият дърпа че­
лото нагоре, а другият дърпа брадичката надолу.
Сега надуйте бузи като риба балон.
Представете си, че сте риба, която току що са из­
вадили на сушата. Как ще изглежда лицето ви сега?
Заемете изненадано изражение.
После щастливо изражение.
И най-накрая замислено изражение.
Не е чак толкова зле, нали? Ако ви се струва
трудно, представете си само как го обяснявам всеки
път на живо пред родителите. Опитвайте отново и
отново, докато усвоите различните гримаси.
Не е необходимо винаги да сме с откачено изра­
жение на лицето, но е добре да можем да направим
някоя интересна физиономия, когато се наложи. Ко-
гато хвалим детето, защото ни е погледнало или за­
щото е казало нещо, една интересна физиономия на
лицето би направила похвалата много по-ефектна.
Как да променяме движенията на тялото си
Тук се прилагат същите правила, както при ли­
цевите упражнения: необходим е друг човек, с кого­
то да ги правите или просто огледало, пред което да
застанете, като в този случай огледалото трябва да е
достатъчно голямо, за да ви показва в цял ръст.
След всяка инструкция, заемете обичайната си
поза.
Заемете естествена поза.
Разтворете широко ръце, все едно ще прегръща­
те най-дебелия човек на света.

137
 Отново разтворете широко ръце и направете
крачка назад. Останете в това положение за 1 секунда.
Помните ли неуморното розово зайче от рекла­
мата на батерии Енърджайзър - ходете като него из
стаята. Ако не се сещате за рекламата, движите се
много сковано с изключение на дясната ръка, която
се движи така, все едно удря барабан.
Ходете из стаята много бързо, но със ситни стъпки.
Ходете из стаята много бавно, но с големи стъпки.
Клекнете долу и ходете патешката.
Това е всичко, което трябва да направите - да ус­
воите някои по-интересни й динамични движения,
физиономии и начини на говорене, които да прило­
жите, когато се наложи.
Да не преиграваме
Ще е голяма грешка, ако непрекъснато прилага­
ме тези техники на практика. Целта е да представим
пред детето хипер динамична версия на истинското
си аз. Това означава да преувеличим „дълбокомисле­
ното” си изражение, ако не сме сигурни в нещо. Или
да похвалим детето по-емоционално от обикновено.
Важно е да не прекаляваме с тези техники и да
не се превръщаме в някого, когото детето не познава.
Мислете за това по следния начин: ако преди упраж­
ненията сте оценявали ентусиазма си на 5 (при скала
от 1-10), сега целта е да стигнете 7. Опитайте се да
повишите резултата с две точки. Ако смятате, че сте

138
достигнали 10, значи няма какво повече да се желае.
Някои деца
Има обаче деца, които наистина не реагират до­
бре на тази техника. Ако вашето дете е едно от тях, не
проявявайте прекален ентусиазъм. Като всичко ос­
танало в тази книга, правете само това, което дейст­
ва във вашия случай. И все пак, не пренебрегвайте с
лека ръка проявата на ентусиазъм. Почти няма дете,
което да не обича това.
Кърк
Веднъж говорех с едно семейство на тема ентуси­
азъм и бащата, Кърк, изглежда схвана блестящо иде­
ята. След разговора ни той влезе в стаята при дъщеря
си, а тя точно бе започнала да ръси топено сирене по
пода, да го размазва и да си играе на нещо подобно
на фигурно пързаляне. Кърк, който по принцип би
се захванал да почиства сиренето, сега се разпали и
започна да се пързаля из стаята с дъщеря си. Дваде­
сет минути по-късно тя беше в ръцете му, смееше се
и гледаше баща си в очите. В края на деня Кърк ме
дръпна настрани и ми каза:
- Това беше най-забавното нещо, което някога
сме правили заедно. А и беше толкова лесно!

139
 Да обобщим:
° Ентусиазмът е мощно средство, което можем
да използваме в заниманията си с детето.
о Има три начина, с които да изразим ентусиаз­
ма си: промяна в изражението на лицето, в тона и в
движенията на тялото.
° Дори и ако смятате, че по природа сте тих чо­
век - пак може да го направите.
° Не бива да се преструваме - детето веднага ще
ни разкрие. По-добрият вариант е да се оставим ен­
тусиазмът да ни завладее.

140
 %
Наблегнете на речта

Очаквахте с нетърпение тази глава, нали?

М атиДжанис
Веднъж работех с момченце на име Алекс. Той
беше на девет години и вече беше идвал в Центъра
преди година, а сега се връщаше със семейството си
за допълнително обучение.
Алекс говореше много - използваше поне пет
хиляди думи - и все пак имаше голям проблем. Ни­
кой с изключение на родителите му не го разбира­
ше. Алекс винаги казваше началото на думата, рядко
пъти средата и никога края. Можеше например да се
обърне към мен с широко усмихнато лице и да каже:
„Погледни онзи човек там!” с тази разлика, че щеше

141
да звучи като: „Пог оу чоу та” Мат и Джанис, родите­
лите на Алекс, разбираха този език. За мен беше като
да гледам стар филм, в който актьорите говорят на
тежък диалект - в началото човек не схваща какво
точно казват, но постепенно започва да ги разбира.
Мат и Джанис бяха настроили до такова съвършен­
ство слуха си към езика на Алекс, че той със сигур­
ност си мислеше, че говори правилно.
След като прекарах известно време с Алекс, оти­
дох ггри Мат и Джанис, дръпнах ги настрани и им
обясних, че огромният речников потенциал не е от
никаква полза за сина им, ако единствените, които го
разбират, са те. Едва ли някой друг би проявил же­
лание да отдели от времето си, за да проумее какво
казва Алекс.
- Стремим се да му обогатим речника - не без
гордост ми заяви бащата.
- Да, виждам, - отвърнах. - Но никой друг ос­
вен вас не може да го разбира. Мисля, че ще е много
по-добре, ако поработите върху произношението му.
За момент те се замислиха над думите ми.
- Никога не сме работили върху произноше­
нието. - призна си Мат.
Да, определено си личеше.

142
 Има много какво да се каже по въпроса
Когато обучавам родителите как да помогнат на
децата да се справят с проблемите на речта, говоря
два часа без прекъсване. А после, когато лекцията
свърши, върху мен се изсипва порой от въпроси. Що
се отнася до речта, има да се кажат толкова много
неща, че няма да се учудя, ако на пазара вече има от­
делна книга за това. Логопедите изграждат кариерата
си именно върху познанията си за речта. Толкова не­
обятна е тази тема.
Най-важният принцип, който трябва да се знае е,
че речта е средство за комуникация. Искаме да нау­
чим детето да комуникира - не просто да знае някак­
ви думи. Колкото повече иска да си комуникира с нас,
толкова по-голямо ще е желанието му да обогатява
речта си и самият процес ще се развива по-бързо.
Внимавайте какво говорите!
Често пъти родителите са обсебени до такава
степен от желанието да научат детето да говори, че
самите те се превръщат в лош пример за подражание.
А целта на всички е да научат децата си на добра и
правилна реч. Ето най-често срещаните грешки, кои­
то родителите правят:
Говорят много бързо. Много често, когато роди­
телите се развълнуват за нещо, започват да говорят
толкова бързо, че речта им става неразбираема не

143
само за децата, но и за самите тях. Освен това, по този
начин детето може да се научи да произнася думите
неправилно.
Обясняват всичко. Много родители обясняват
надълго и нашироко всяка една крачка, която детето
прави: „Слизаш надолу. Сега се катериш нагоре. Сега
пак слизаш надолу. Отиваш до масата.” Едва ли бихме
искали да продължаваме в същия дух, защото това не
е комуникация. Никой не говори така с другите. Не
бива да даваме и на детето такъв пример.
Говорят много бавно и отегчително. Идеята не е
да приспим детето! Тонът ни трябва да е завладяващ,
ако искаме да го накараме да ни обръща повече вни­
мание и да възприема по-бързо. Колкото е по-моти-
вирано детето, толкова по-бързо ще учи.
Използват общи изрази. Ако детето казва по-
малко от петдесет думи, трябва да избягваме общи
думи и изрази като „то”, „това”, „онова”. Огромен е
броят на децата, които научават тези думи, след кое­
то ги използват, за да описват всевъзможни предмети
(например посочват мечето и казват „Искам това”).
И макар тези думи да се използват до известна сте­
пен, ако детето не обогатява речника си, те няма да
му вършат работа дълго време. Богатият речник поз­
волява на детето да комуникира с хората около себе
си на много по-сложно ниво. Той също така му поз­
волява да получава това, което иска, много по-бър­

144
зо. Други „речникоубийци” са думите „още” и „пак”
Веднъж щом ги научи, детето започва да ги използ­
ва без да е необходимо да учи нови. Естествено тази
практика също не е ползотворна в дългосрочен план.
Добрата новина е, че няма място за паника дори и ако
детето е научило вече тези думи. Сега ще видим как
да го мотивираме да учи повече думи.
Чувате ли това, което аз чувам?
В АЦДА понякога правим т.нар. видео-обратна
връзка. Записваме на видео работата на родителите
с детето, след което гледаме записа заедно с тях и об­
съждаме положителните моменти, както и нещата,
които трябва да променят, за да постигнат по-добри
резултати.
Веднъж гледахме един такъв запис заедно с май­
ката и бабата на едно от децата, казваха се Саманта и
Кери. Саманта бе прекарала известно време в стаята
със сина си Робърт. Нейното огромно желание бе Ро­
бърт да проговори. А той не бе проронил и дума до
този момент. Започнахме да гледаме записа.
Пет минути от записа бяха минали, когато ста­
нах свидетел на нещо много интересно.
На записа Робърт стоеше върху дъска, а Саман­
та го питаше:
- Искаш ли да слезеш долу ?
-Д а слезеш долу. - отвърна Робърт. Саманта не

145
реагира по никакъв начин.
А това беше уникална възможност да го похвали,
че бе проговорил.
Спрях записа. Погледнах към Саманта и Кери.
Двете изглеждаха леко объркани.
- Защо го спряхте? - попита Саманта.
- Никога не е казвал и дума, така ли? - попитах.
- Точно така.
- Защо не го похвалите за думите му? - наистина
бях любопитен да узная. Родителите обикновено ска­
чат до небето от щастие, когато децата им проговорят
за първи път.
Последва много интересно мълчание.
- Какво имате предвид? - най-накрая попита Са­
манта.
Точно щях да се впусна да й обяснявам за ролята
на похвалата и положителните реакции, но начинът,
по който ме попита, ме наведе на мисълта, че има
нещо съвсем друго предвид.
- За какво си мислехте, когато Робърт ви прого­
вори тук? - попитах.
- Когато е проговорил къде7. - Саманта изглежда­
ше объркана. Кери ме гледаше сякаш съм се побър­
кал.

146
 Има моменти, когато съм благодарен, че има за­
писи.
- Нека ви покажа какво имам предвид - превър­
тях малко записа и го пуснах отново.
Робърт стоеше върху дъска, а майка му го пита­
ше дали иска да слезе долу.
- Да слезеш долу. - отвърна Робърт.
Спрях записа и се усмихнах.
Саманта и Кери ме гледаха с огромно недоуме­
ние.
- Къде го чувате да говори? - попита Кери.
- Току що каза „Да слезеш долу” - отвърнах.
- Нищо не чух. - призна Саманта.
- Добре. - казах. - Дайте да го пуснем отново.
Може да звучи преувеличено, но се наложи да
пусна записа поне още четири пъти преди майката
и бабата да чуят как Робърт казва „да слезеш долу”
Стигна се дотам да спра видеото точно преди негова­
та реплика, за да им кажа:
-Така, сега слушайте!
Историята приличаше на онези магически кар­
тинки, които бяха популярни едно време. Гледаш и се
взираш в тях и единственото, което виждаш е поле с
цветя. А после изведнъж забелязваш космически ко­

147
раб. И от този момент нататък го виждаш всеки път
като погледнеш картинката.
Точно така се получи при Саманта и Кери. Изоб­
що не чуваха как Робърт проговаря, докато изведнъж
най-накрая успяха да го чуят. Помолиха ме да пусна
записа още няколко пъти, защото искаха да чуят ду­
мите му отново и отново. Прегръщаха се и се смееха
- бяха толкова развълнувани.
Но не бяха чули нищо, когато Робърт в действи­
телност бе проговорил. Нито след като бяха гледали
видеото няколко пъти. Защо се получи така?
Винаги съм смятал, че всичко опира до очаквани­
ята. Майката и бабата не се бяха отделяли от Робърт
през целия му живот и бяха свикнали да го възпри­
емат като дете, което не говори. Аз от друга страна
бях предупреден, че Робърт не говори, но практиката
ме бе научила да очаквам всичко от едно дете. Когато
той каза „да слезеш долу”, за мен нещата бяха повече
от ясни. Саманта и Кери обаче успяха да чуят думи­
те му едва на шестия път, след като многократно бях
пускал видеото и специално им бях показал къде да
слушат. Ето това е силата на очакванията.
Трябва да слушаме внимателно: детето може
би ни казва повече, отколкото си мислим. Когато
му зададем въпрос, нищо чудно да не ни отговори
веднага. Но трябва да помним какво сме го попитали
и да очакваме отговор. И най-вече: да слушаме.

148
 Езиковият спектър и детето
Има няколко фактора, които трябва да имаме
предвид, когато оценяваме езиковите способности
на детето. А те са:
° Речник
° Произношение
° Дължина на изреченията (от колко думи се
състоят изреченията? Една, две, пет и т.н.)
° Способност да провежда разговор (да дава
множество свързани коментари и отговори по време
на разговор).

Пример:
Детето: Искам мляко.
Майката: Нямаме мляко. Мога да ти дам сок или
вода.
Детето: Искам вода. Кога се прибира татко?

Ще попълним следната таблица, за да придобием

по-ясна представа за езиковото ниво на детето. На
всеки ред оградете това квадратче, което най-добре
описва езиковите му умения:

149
 Езикови умения
,• •!|

Речник 0-5 6-20 21-50 51-300 300 +

думи думи думи ' думи думи
Произно­ сла­ сред­ Доста Много отлично
шение бо но добре добре
Дължина 1 2-3 4-6 7+
на изрече­ дума ' думи думи думи
нията
Способ­ Не Да
ност да
провежда
разговор

Казано по друг начин, има деца, при които ези­

кът е основен проблем; има други, при които е важно
това умение да се подобри, а има и трети, при които
тези проблеми са на второ място.

Трите типа деца

Деца, при които езикът е основен проблем
В тази група са повечето деца, диагностицирани
като аутисти или попаднали в аутистичния спектър.
Те въобще не говорят, говорят твърде малко или каз­
ват думите погрешно. Често пъти се оказва, че могат
да произнасят много звуци, които са трудно различи­
ми или казват думи, които са разбираеми единстве-
но за майката и бащата, също като Алекс, с който се
запознахме в началото на главата. При деца с такива
проблеми езикът е основна грижа. Зрителният кон­
такт обаче продължава да бъде приоритет, както и
взаимодействието с детето. Причината за това е, че
колкото по-голям интерес проявява към компанията
ни, толкова по-голямо желание ще има да общува с
нас.

Деца, при които е важно езиковите умения

да се подобрят
Някои деца с аутизъм знаят доста думи и дори
ги произнасят сравнително добре. Те могат словесно
да изразят това, което искат и разбират ползите от
речта. Речниковият запас обаче не е достатъчно богат
или произношението се нуждае от доусъвършенства-
не. Тези деца използват речта, за да получават това,
което искат, но далеч не е задължително да участват
в пълноценен разговор. В повечето случаи те не зада­
ват никакви въпроси. Ето защо езикът е едно от уме­
нията при тях, върху които трябва да се поработи.
Деца, при които проблемите с езика са на
второ място
Има деца, които могат да говорят сравнително
добре. Те разполагат с доста богат речник, говорят
ясно и до известна степен вземат участие в разговор.

151
Езиковите проблеми, пред които са изправени, се
свързват с това, че бъркат местоименията, повтарят
многократно въпросите и коментарите, които пра­
вят, не слушат много внимателно, а разговорите, кои­
то водят, са твърде ограничени. При тях също е необ­
ходимо да се поработи върху езиковите им умения,
но това може да почака, за сметка на други умения,
като използването на гърне например.
Можете да го направите!
Когато езикът е основен проблем, родителите
често пъти биват насърчавани да използват помощни
средства за комуникация. Това обикновено са табла с
картинки (ако детето иска да отиде до тоалетната, по­
сочва съответната картинка) или карти с картинки.
Има случаи, в които родителите учат децата на жес-
томимичен език.
В основата си обаче тези техники са напълно по­
грешни. Детето съвсем загубва интерес към речта и
насочва цялото си внимание единствено към начина,
който ще му осигури това, което иска. За него става
значително по-лесно да посочи картинката и да по­
лучи желания предмет. И защо изобщо да си прави
труда да учи езика? Каква му е мотивацията? Децата
учат езика най-бързо, когато ги учим да говорят на
него. Определено има моменти, в които картинките и
жестовете помагат за усвояване му. Но за съжаление
в повечето случаи е много по-лесно както за възраст­

152
ните, така и за децата да използват невербалната ко­
муникация, а по този начин езиковите умения значи­
телно изостават.
Не бива да забравяме, че ако детето отказва да
говори, независимо от положените усилия, винаги
можем да прибегнем до картинно табло или жесто-
мимичен език. Така ще допринесем за ефикасната ко­
муникация помежду ни (макар и невербална), но ако
първо го научим на тях, какъв е смисълът да се учи да
говори (погледнато от гледна точка на детето)?
Не се тревожете, ако детето вече е овладяло жес-
томимичния език или използва картинки. Сега ще се
научим как да го мотивираме да говори повече.
На кои думи да научим детето
Много хора са наясно, че искат да научат детето
да говори, но не са наясно на кои думи да го научат.
Вече говорихме за проблемните думи „то”, „това”,
„онова”, „още” и „пак” Сега ще посочим някои полез­
ни думи, на които да го научим:
Деца, при които езикът е основен проблем
Основното нещо, върху което трябва да наблег­
нем, са думите за движение. Децата научават най-
бързо думите, които пряко ги засягат. Ето няколко
примера за думи, изразяващи движение:

153
 ° Гъделичкам
° Горе
° Долу
° Ям
° Пия
° Скачам
° Хвърлям
° Дърпам
° Бутам
° Търкалям се
° Стискам
° Пея
° Люлея се
При всяка една от тези думи, можем да реаги­
раме веднага, когато детето ги каже. Например, ако
каже „Хвърли!”, можем да му подхвърлим топка. Ако
каже „Ям!” можем да му дадем банан. За детето тези
думи имат незабавен резултат - то веднага получава
награда. А именно наградата е това, което ще го мо­
тивира да положи усилия и да се научи да ги казва.
Сега ще съставим списък с подходящите думи
за движение, на които да научим детето. В таблицата
по-долу най-напред записваме действията, които де­
тето обича да правим, когато сме заедно. Участието
ни в тях е задължително. Тук не се включват дейст­
вия, които детето извършва само, без наше участие.
Действия, които детето обича да правим
заедно
Действия /Игри
Да го гъделичкам
Да му духвам в лицето
Да се гоним из стаята
Да го храня

Вече имаме списък с действията, към които

трябва да добавим думи. Важно е да изразим всяко
действие с една дума и да не я променяме. Казано по
друг начин, за действието ядене не бива да използва­
ме думата „ям” в понеделник, „храна” във вторник и
„обяд” в петък! Това само ще обърка детето и нищо
чудно да реши, че трябва да научи три различни думи
за едно и също действие. Целта е да направим неща­
та по-прости като подберем една дума, която да из­
ползваме за всички видове ядене. Ако детето вече

155
използва дума, която е правилна - няма смисъл да я
променяме. Например, ако казва „храна”, използва­
ме тази дума. Но ако казва нещо неразбираемо всеки
път, когато е време за ядене, по-добре да го научим на
дума, която всички разбират, каквато е „ям”
А сега преминаваме към записване на самите
думи. Погледнете списъка с любимите му дейности,
за които обаче му е нужно вашето участие. Напишете
отсреща думата, която най-добре описва действието.
Старайте се да е кратка, най-подходящи са едносрич­
ните или двусрични думи. В завършен вид списъкът
трябва да изглежда така:

Думи за действията на детето

Действия /Игри Как ще ги наречете

Дърпам го за крачетата Дърпам

Така вече имаме списък с подходящи думи, кои­

то да използваме по време на заниманията с детето!
 Деца, при които е важно езиковите умения
да се подобрят
Обикновено децата, които имат някакви езикови
умения, използват думи, които са не само безполез­
ни, но и неподходящи. Повечето от тях знаят думи
като „моля”, „благодаря” и „искам” Никоя от тях
обаче не е от съществено значение за комуникация­
та. Ако детето каже „книга” и посочи към рафта, ще
разберем какво иска, независимо дали слага отпред
думата „искам” или не.
Огромна ще е разликата обаче, ако добави дума,
пряко свързана с думата „книга”, например ако опи­
ше цвета й („зелената книга”), големината й („голя­
мата книга”) или вида й (книжката за „Улица Сезам”)
- това вече съвсем променя нещата.
Същото се отнася и за думите „моля” и „благода­
ря” - те са социални норми, които в повечето случаи
не са от съществено значение за детето. В действи­
телност повечето деца, които не са аутисти, изобщо
не ги е грижа за тях. Казват ги само за да угодят на
майките си, които зорко следят дали ги използват - и
обикновено ги казват след като изрично ги накарат
да направят това.
Понякога родителите на деца с аутизъм се стре­
мят да ги научат на думи като „моля” и „благодаря”,
смятайки, че по този начин детето ще изглежда по-
нормално. Затова следващият абзац е специално за
тези, които малко или много са на това мнение:

157
 Вашето дете не е като останалите нормални
деца. То е аутист. Всеки опит да го направите да из­
глежда по-нормално, е прахосване на ценна енергия,
която може да използвате, за да го научите на неща,
които са наистина важни за него, като зрителен кон­
такт например, или подходящи думи. Надявам се
вече сте разбрали, че няма нищо лошо в това да не
си като другите. Изумително е колко са уникални и
смели децата с аутизъм. Затова моят съвет е да спре­
те с опитите да го правите да изглежда по-нормално,
по-добре се съсредоточете върху това как да му по­
могнете да превъзмогне големите предизвикателства,
пред които е изправено.
Трябва да наблегнем на употребата на определе­
ния (както беше споменато по-горе), подобряването
на произношението и използването на по-дълги из­
речения.
Един от най-лесните начини да накараме детето
да използва определения е като му предоставим пра­
вото на избор, когато иска нещо. Например, ако каже
„топка”, подаваме му две топки в различен цвят и пи­
таме: „Коя искаш - червената или синята?”.
Така детето освен „топка” ще трябва да каже и
друга дума. Ето как допринасяме за дължината на
изреченията и в същото време му помагаме да нау­
чи нова дума (и то определение), която да използва в
различни ситуации.
Ако детето произнася думите неясно, решението

158
е да не бързаме да му даваме това, което иска. Молим
го отново да повтори думата по-ясно и ако го напра­
ви, веднага му даваме желания предмет и не забра­
вяме да го похвалим. Нека разбере колко по-лесно се
постига всичко като произнася думите ясно.
И тъй като детето има вече някакви езикови уме­
ния, трябва да преценим върху какво е най-необхо­
димо да се наблегне: речник, произношение или дъл­
жина на изреченията.
Дължината на изреченията е приоритет само
когато е натрупан необходимият речников запас и
думите се произнасят правилно. Разбира се, речни­
ковият запас е нещо, което винаги има нужда от обо­
гатяване, но има едно основно правило, което трябва
да знаем, ако решим да работим върху дължината на
изреченията:
° Дете с речников запас от 1-50 думи, обикнове­
но прави изречения с една дума.
° Дете с речников запас от 51-100 думи, обикно­
вено прави изречения с две-три думи.
° Дете с речников запас от 101-350 думи, обик­
новено прави изречения с три-пет думи.
Предвид това правило, трябва сами да преценим
върху какво точно да наблегнем. Например, ако дете­
то има речник от сто думи, а говори с изречения от
една дума, тогава наистина трябва да се съсредото­
чим върху образуването на по-дълги изречения.

159
 Да не забравяме обаче, че детето трябва да знае
как да произнася думите правилно преди да се впус­
нем да го учим как да прави по-дълги изречения.
Деца, при които проблемите с езика са на второ
място
При тези деца въпросът по-скоро опира до това
да им се помогне да провеждат нормален разговор, да
използват правилно местоименията и да проявяват
по-голямо желание да използват езика.
Двете основни неща, които можем да направим,
за да помогнем, са да говорим правилно пред детето
и да го напътстваме. Налътстването действа по след­
ния начин: представете си, че детето говори с друг
човек (налице са зрителният контакт и взаимодейст­
вието), а вие сте там и слушате. Когато имате някак­
во предложение, свързано с разговора, просто се на­
веждате към детето и му го прошепвате. Така то може
да го приложи веднага на практика. При някои деца
I тези упражнения в реално време дават изключително
добри резултати.
Трябва да припомним, че е много лесно да се
омаловажи значението на зрителния контакт, когато
детето говори. Ако детето избягва да гледа другите в
очите>значи зрителният контакт все още продъл­
жава да бъде приоритет.

160
 Подходящата ответна реакция
Най-добрият начин да помогнем на детето, не­
зависимо от нивото на езиковите му умения, е като
проявяваме отзивчивост на всяко негово действие,
което искаме да поощрим. Ето как да реагираме пред
деца от трите различни категории:
Как да бъдем отзивчиви с дете» при което
езикът е основен проблем
Детето сочи към някаква книга и казва: „ъ~ъ-х”.
Поздравяваме го за усилието и казваме:
~ Добър опит! А сега кажи „кни-га” и ще ти я
дам!.
Детето полага старание и казва: „ни-га”.
Казваме му „БравоГ и му даваме книгата.
Разбирате защо го хвалим, нали? Детето току-що
направи огромна крачка напред. Преди казваше само
„ъ-ъ-х”, вместо „книга” а сега казва основата на дума­
та. Целта е да го поощрим, за да разбере, че усилието
му не е напразно и че благодарение на него получава
книгата веднага.
Забележка: това не означава да не дадем книгата
на детето, ако пак каже „ъ-ъ-х” Може да се наложи
и трети път да го помолим да каже думата, след кое­
то да му я дадем, независимо от резултата. Но когато
му я даваме, трябва да му обясним, че ако каже „кни­

161
га”, веднага ще разберем какво иска и ще му го дадем
много по-бързо.
Въпросът не е да изнервяме детето, като не му
даваме нещата, които иска. Става въпрос да му по­
кажем какъв е начинът да ги получи много по-бързо.
Пример за отзивчивост при дете, което трябва
да подобри езиковите си умения
Да приемем, че детето без проблем казва „кубче”.
Но изреченията му са предимно от една дума, а ние
искаме да използва повече.
- Кубче. - казва то.
- Кое кубче искаш? - питаме ние. След което
вземаме във всяка ръка по едно червено и едно синьо
кубче и се обръщаме към него. - Червеното кубче ли
искаш или синьото?
Детето отговаря:
- Червеното кубче.
Казваме:
- Браво! - и веднага му го даваме.
Сега всеки път, когато поиска някое кубче, го на­
сърчаваме да използва определение, за да образува
изречение от две думи.
Важното при този похват е, че детето получава
веднага предмета, който е назовало. Ако само го пох­
валим, без да му дадем награда (която е под форма­
та на желания предмет), няма да постигнем нищо.
Именно наградата го мотивира да учи езика по-бър­
зо, затова думите, които използваме, трябва да гаран­
тират мигновен резултат.

Как действа това при дете, чиито езикови про­

блеми са на втори план
Да приемем, че един от речевите проблеми на де­
тето е, че иска предметите по един и същ начин, на­
пример: „Искам книгата!”
- Искам книгата! - казва то.
А ние отвръщаме:
- Помоли ме по различен начин и ще ти я дам.
- Искам книгата!
- Опитай се да го кажеш по различен начин. Мо­
жеш да ме помолиш така: >,Искам да прочета книга-
»
та .
- Искам да прочета книгата.
- Чудесно, - след което бързо му даваме книгата.
И в трите примера наградата е отложена до мо­
мента, в който детето направи опит да каже това, за
което сме го помолили. Тук отново ще припомним, че
това не означава да не дадем на детето книгата, куб­

163
чето или предмета, който иска, ако не направи опит.
Напротив, целта е да му покажем, че всичко става по-
бавно, ако не използва правилно речта.
Ехо! (Ехо!)
Някои деца повтарят всичко, което им се каже.
Най-често това е последната дума от изречението.
Механичното повтаряне на чути думи и изречения
се нарича ехолалия. Причината да се среща при по-
вечето деца е, че просто им върши чудесна работа.
Родителите казват някакво изречение, а те повтарят
последната дума от него и се получава нещо като раз­
говор.

Ето няколко примера:

Родителят:
- Искаш ли вечеря?
Детето:
- Вечеря.
Родителят смята това за „Да” и прави вечеря.
Родителят:
- Коя топка предпочиташ: зелената или черве­
ната?
Детето:

164
 - Червената.
Родителят дава на детето червената топка.
Забелязвате ли системата? От практическа глед­
на точка този похват действа безотказно. Представе­
те си, че сте на мястото на детето - не е нужно да се
замисляте върху думите на майка си, просто повта­
ряте последната част от изречението й и нещата се
нареждат. Не се налага да измисляте нови думи или
да образувате изречения, нито да си припомняте
правилната дума, която описва това, което искате.
Всичко се урежда с едно повтаряне. В действителност
родителите много често променят несъзнателно на­
чина си на говорене, за да може детето с ехолалия да
повтаря това, което са казали.
И тук вече възниква проблемът, защото целта е
детето само да се сеща за думите и да образува изре­
чения в съзнанието си. Това са умения от съществено
значение за същинската комуникация. Ако детето не
развие тези умения, то няма да може да се изразява,
нито да провежда разговор.
Има сравнително лесен начин да се справим с
ехолалията. Просто трябва покажем на детето колко
неефикасна е тя и то само ще спре да я практикува.
Това, което имам предвид, е да променим начи­
на, по който завършваме изреченията си. Последните
думи в тях трябва да са такива, които нямат смисъл,

165
ако се повторят.
Например, вместо да кажем:
- Какво ще кажеш да се погъделичкаме?
Да кажем:
- Какво ще кажеш да се погъделичкаме и то много?
Или:
- Ако искаш да се погъделичкаме, само ми кажи.
Разбира се, съществуват още много начини да ка­
жем това изречение. Целта е, ако детето повтори края
му (в нашия случай: „много” или „кажи”), вместо да
отговори по свой начин, да му покажем колко неефи­
касен е този метод като приемем думите му буквално.
И така, ако повтори: „Кажи!” обръщаме се към
него и го питаме: „Да ти кажа какво?”. Първоначал­
но детето може да се обърка, но това е нормална ре­
акция. Искаме да разбере, че методът с повтарянето
вече не действа. След като няколко пъти приложим
на практика тази техника, то може да схване идея­
та, но може и да започне да повтаря края на изрече­
нията още по-разпалено, в стремежа си да налучка
правилната дума. Съвсем нормално е да се разплаче,
разхленчи или избухне гневно. Ако това се случи,
припомнете си какво научихме в главата, в която ста­
ваше въпрос за плача.
Има и друг вариант да се справим със ситуаци­

166
ята - например, ако знаем какво иска детето, му го
предлагаме като първи вариант от две възможности:
- Какво искаш: слончето или мечето? - (Знаем, че
иска слончето.)
Ето така показваме на детето необходимостта да
слуша и да се замисля преди да отговори. При повече-
то деца са нужни няколко седмици работа, за да пре­
възмогнат ехолалията, а понякога дори и по-малко.
Всичко опира до това дали даден метод върши
работа на детето. Ако върши, то ще продължи да го
прилага. Ако не, ще възприеме друг.
Ако детето повтаря цели изречения, можем да
се справим с този проблем като отново възприемаме
репликите буквално. Например:
Ние:
- Искаш ли овесена каша?
Детето:
- Искаш ли овесена каша?
Ние:
- Не, благодаря, не съм гладна в момента.
Не го правим, за да бъдем забавни или жесто­
ки, напротив, правим го, за да помогнем на детето да
разбере защо е необходимо да вниква в това, което
говорим. Така го насърчаваме да се замисли и върху

167
начина, по който иска да отговори. Когато детето раз­
бере, че повтарянето на казаните реплики е безрезул­
татно, то ще спре да го прави.

Какво точно да помолим детето

Много е важно да сме съвсем наясно какво може
да каже детето и какво не. Кои думи са лесни и кои са
предизвикателство за него? Колко думи се съдържат
в стандартно изречение? Има ли определени звуци,
които го затрудняват? Отговорите на тези въпроси
ще ни помогнат да решим какво точно да го помолим
да каже. В общи линии правилото е следното:
Молим детето да направи нещо, което е съвсем
м алко над уменията му.
За какво да помолим детето, ако иска да му на­
правим балонче с дъвка
К акво казва Към какво се стремим
детето
Молим го да каже „бъ-” и правим ба-
Не издава ни­ лончета на всеки звук, който издаде
какъв звук
Неразбираеми Молим го да каже „6ъ-” и реагираме на
звуци всичко, което се доближава до буквата
„б”
Разбираеми Молим го да каже „бъ-” и реагираме на
срички като всичко, което се доближава до буквата
»
„ам> »б”

168
Буквата „6” се Молим го да каже „бъ-” и реагираме на
появява в края всичко, което се доближава до буквата
или средата „б” в началото на сричката
на звука („ам-
бъъ”)

Jr Молим го да каже „6а-” и реагираме на

„6а-”
»Ба-” Молим го да каже „балон” и реагираме
на всичко, което е двусрично и започва
с „6а-”
„Бал-” Молим го да каже „балон” и реагираме
на всичко, което е двусрично и започва
с „бал-”
„Балон” Молим за изречение от две думи, в
което има и определение, например:
посочва броя на балоните или казва
„голям/малък балон” или казва просто:
„направи балон”
„Пет балона” Молим за изречение от 3 думи, с 1-2
определения, например: „направи пет
балона” или „пет големи балона”
„Искам Молим за по-дълго изречение, напри-
мер: „Искам мама да направи балони”
балони”
или „Искам мама да направи три бало-
55
на

169
 Тук трябва да подчертаем нещо много важно: пра­
вим балончета, дори когато резултатът не ни удовлет­
ворява. В края на краищата всяко едно усилие тряб­
ва да се възнаграждава. Целта ни е детето да полага
усилия, тъй като те са в основата на учебния процес.
Затова ако го помолим да каже „бъ-”, а то три поредни
пъти казва „къ-”, правим балонче, независимо, че не
казва това, което искаме. Не бихме искали да го отказ­
ваме от играта или от желанието му да говори. Веднага
щом балоните се спукат, можем отново да го помолим
да каже „бъ-” Така поддържаме интереса му жив, то се
чувства част от играта и в същото време му помагаме
да разбере, че колкото повече се доближава до това,
което сме го помолили да каже, толкова по-бързо се
появяват балончета.
Когато детето каже „балон”, е ред да обърнем вни­
мание на произношението. Ако то не произнася ду­
мата правилно, можем да го помолим да я каже както
трябва преди да преминем по нататък и да настояваме
за по-дълги изречения. И да не забравяме зрителния
контакт, докато говорим с детето. Ако той липсва, по-
добре да помолим детето да ни погледне, вместо да на­
стояваме за каквито и да било думи. След като зрител­
ният контакт е налице, можем да се върнем обратно
към езиковите умения.
Дадохме пример как действа този метод. Важното
тук е да молим детето да прави неща, които са съвсем

170
малко над възможностите му (забележка: за да дейст­
ва този похват, детето трябва да е мотивирано, че ще
направим нещо за него). Когато детето силно желае
нещо, полага най-много усилия, за да го получи.
Понякога родителите умишлено избягват да пре­
дизвикват детето в езиково отношение, особено ко­
гато е мотивирано. Обикновено казват: „Толкова се
забавляваме заедно!” или „Не искам отново да се за­
твори в себе си”
Разбирам защо казват тези неща. Но позицията
им е напълно погрешна. Това е моментът, в който е
най-вероятно детето да даде всичко от себе си. Би
трябвало да се възползваме от него.
И да, вярно е, че когато предизвикваме детето, е
напълно възможно то да се отдръпне от нас и да за­
почне да извършва някое повтарящо се действие или
да играе с нещо друго. Няма нищо! Това всъщност е
добър знак. Ако детето изобщо не реагира на предиз­
викателствата от наша страна, значи не го предиз­
викваме достатъчно.
Забележка: Понякога уменията на детето се про­
менят по необясними причини. Например един ден
казва „куче” а на другия не може. В това няма нищо
нередно - помолете го да каже думата, която го за­
труднява в момента. Ако не може да каже „куче”, по­
молете го да каже „къ-” Ако пък казва „куче”, помо­
лете го да добави втора дума в изречението.

171
 Да обобщим:
° В тази глава се съдържа много информация.
Ето основните неща, които трябва да запомним:
° Много трябва да внимаваме как говорим на
детето. Нашата реч служи за пример и изобщо не му
помагаме, когато използваме некомуникативна реч
(описваме всяко негово действие, вместо да разгова­
ряме с него) или говорим прекадено много, без да му
позволяваме да се включи.
° Преди всичко трябва да слушаме. Нищо чудно
детето да казва повече, отколкото си мислим. Трябва
да помним какво сме го попитали, дори и вече да са
изминали няколко минути. Отговорът може да се по­
яви изневиделица!
° Четирите ключови езикови умения са: речни­
ков запас, произношение, дължина на изреченията и
участие в разговор с въпроси и отговори.
° За да осъзнае детето каква сила има езикът,
трябва да реагираме на всяко нещо, което казва, осо­
бено ако е нова дума или изречение.
° Заниманията ни трябва да са насочени ди­
ректно към езика, а не да използваме дъски за писа­
не, карти с картинки и т.н.
о Ако детето повтаря като ехо това, което казва­
ме, решението е да реагираме буквално на репликите
му.
° Когато детето иска да направим нещо за него,

172
тогава е най-удобният момент да го помолим да каже
дума, която по трудност е на крачка от това, което
вече е усвоило.
° Не бива да забравяме колко е важен зрителни­
ят контакт!
° Без бързане! Не е задължително да помним
всичко. Първо прилагаме някои от нещата на прак­
тика, виждаме как действат, а после можем да доба­
вим и останалите.

173
 Уверете се, че храната
не е част от проблема

Човек е това, което яде?

Терънс
Преди много години в Центъра дойде едно ан­
глийско семейство и остана за две седмици. Синът
им Терънс не говореше и извършваше много пов­
тарящи се действия. На всичкото отгоре диетата му
беше доста необичайна: ядеше само шоколадови бис-
квитки под формата на Елмо от „Улица Сезам”
Като казвам, че ядеше само такива бисквитки,
имам предвид в буквалния смисъл. Начинът на хра­
нене на малкия Терънс не включваше нищо друго ос­
вен Елмовци. Семейството му, знаейки че ще прекара

174
в Щатите две седмици, се беше запасило с няколко
пакета бисквити. И това беше доста умно, тъй като
по онова време в Америка не се намираха такива бис­
квити.
Ситуацията беше много интересна. Никога пре­
ди не бяхме виждали човек, който да яде само бис­
квити. С колегите се чудехме как е възможно Терънс
да живее само от тях. После дружно стигнахме до из­
вода, че хранителните вещества, които си набавя от
бисквитите, му стигат едва колкото да оцелее.
Терънс беше много слабичък. Имаше тъмни кръ­
гове под очите и беше много блед. Независимо от това
ядеше само бисквити. Опитахме се да му предложим
плодове и зеленчуци, но Терънс знаеше, че неговите
бисквитки Елмо са наблизо и не виждаше причина
да яде нещо различно от любимата си (и единствена)
храна.
Имаше обаче нещо, което родителите на Те­
рънс не бяха предвидили: поради усилената работа в
АЦЛА, децата изразходваха много повече енергия. А
това означаваше, че и ядяха повече.
Още в четвъртък следобед (четвъртия ден от
престоя на Терънс) всички запаси от шоколадови
Елмовци привършиха. За Терънс и семейството му
това беше истински проблем. Страшното беше, че та­
кива бисквитки нямаше не само в апартамента, но и в
цялото източно полукълбо! С колегите се зарадвахме

175
на възможността да предложим на Терънс по-здра-
вословна храна, без да се налага да се борим с бискви­
тени Елмовци, които изскачат отнякъде и провалят
всичките ни вълнуващи и забавни опити да предло­
жим на детето броколи.
Аз бях първият, който влезе в стаята на петия
ден (петък). Носех купа с овесена каша и лъжица. Те­
рънс стоеше и си играеше с плюшените играчки, ко-
гато вдигна глава и ме видя.
Изведнъж се разкрещя, изтича до мен, грабна ку­
пата с кашата, зафучи я в тоалетната и тръшна врата­
та. За миг застана неподвижно, вперил поглед в мен.
После изкрещя отново и побягна към плюшените иг­
рачки.
Оставих лъжицата и взех една плюшена играч­
ка, за да си поиграя. След малко двамата се заиграх­
ме. От време на време започваше да извършва някое
повтарящо се действие, аз се включвах, понякога ме
поглеждаше, а аз го погъделичквах ... все нормални
дейности за стаята за игра в Центъра.
След четиридесет и пет минути отворих врата­
та на тоалетната. Там на мивката стоеше друга купа,
пълна с каша. Явно другите от екипа бяха забелязали
как Терънс бе захвърлил купата и ми бяха донесли
друга, която да му предложа. (Тоалетната имаше вто­
ра врата откъм стаята за наблюдение и храната често
пъти се доставяше по този начин).

176
 Дежа-ву! Терънс моментално съзря новата купа,
втурна се с крясъци към мен, сграбчи я, хвърли я в
тоалетната и тръшна вратата.
Този сценарий се повтори още няколко пъти през
деня, но при различни членове от екипа и с различни
храни.
В събота сутрин, на шестия ден, влязох в стаята
с поредната купа овесена каша. Все пак беше нов ден
и се надявах Терънс да бе привикнал към новата си­
туация.
Наистина беше привикнал, но в съвсем малка
степен. Като влязох, ме остави да внеса купата вътре.
Не се разкрещя и не изхвърли храната в тоалетната.
Какъв напредък само!
Терънс стоеше в единия край на стаята и си иг­
раеше с някакво камионче. Аз бях в другия край и
държах купата. Реших да му покажа колко е хубаво да
ядеш овесена каша, загребах с лъжицата и я поднесох
към устата си. Изведнъж последва крясък. Терънс
дойде при мен, грабна купата, изхвърли я в тоалетна­
та и тръшна вратата.
И все пак твърдя, че това беше напредък. В петък
беше невъзможно да внеса купата в стаята, а само ден
по-късно, ме остави да го направя (определено при
условие, че никой не яде от кашата - но все пак беше
крачка напред).

177
 Поиграхме си заедно в продължение на половин
час. След това взех поредна купа с овесена каша и
всичко се повтори.
На третия път, когато донесох кашата, Терънс
не изхвърли купата в тоалетната, нито се разкрещя.
Просто продължи да си играе с камиончето. Остави
ме да изям кашата, както си седях в другия край на
стаята.
Още по-голям напредък! До края на деня, Терънс
позволи на всички от екипа да влизат в стаята с най-
различни храни (макар на няколко пъти да се раз­
крещя и да изхвърли храната в тоалетната). Но поне
свикна разнообразната храна да е част от живота му.
На екипната среща споделих, че това е най-ло­
шото хранително разстройство, което съм виждал.
Единственото, което можехме да направим, е да по­
кажем на Терънс, че шоколадовите Елмовци няма да
се върнат, независимо какво прави и да му предло­
жим други варианти.
В неделя Терънс съвсем предпазливо опита една
лъжица овесена каша. След което изяде няколко
купи. Предполагам е бил ужасно гладен.
До края на престоя си в АЦЛА, Терънс опита
овесена каша, банани, солени бисквитки и хляб. Оп­
ределено имаше предпочитания към цветните храни.
Ето как семейството му скъса окончателно с шокола­
довите бисквити Елмо.

178
 Проблемни храни
Много деца аутисти се хранят с ограничен брой
храни. Ето списък на храните, към които повечето
деца имат склонност:
° Храна от Макдонълдс или Бургер Кинг
° Бисквити
° Сладолед
° Бонбони
° Пица
° Хляб
° Газирана вода
° Мляко
° Бяла захар (спомням си едно момченце в Пу-
ерто Рико което беше в състояние да открие захарта
навсякъде, където майка му я сложеше и я изяждаше
по възможно най-бързия начин с шепите. Беше на-
право като пристрастен.)
Със сигурност има още какво да добавим към
списъка. Трябва да отбележим, че всяка една от тези
храни създава проблеми на детето, ако ги консумира
(да, дори млякото и хлябът).
Разбира се, по-голяма част от децата няма да
пожелаят да се докоснат дори до онези храни, които

179
най-много им помагат да растат и да възприемат, а
именно: плодовете и зеленчуците.
Проблемът със захарта
Много деца с аутизъм не могат да регулират пра­
вилно енергията си. Те са или свръх активни или
твърде летаргични, или и двете. Ако даваме на детето
храни, съдържащи захар, ние го зареждаме с енергия,
която е невъзможно да усвои качествено. Този изли­
шък на енергия му пречи да се концентрира върху
нещата, на които искаме да го научим, като зрителен
контакт и езикови умения.
Това не означава изцяло да изключим захарта от
диетата на детето, макар че някои специалисти пре­
поръчват точно това. Колкото по-уравновесено е де­
тето, толкова по-лесно ще научава нещата, които ис­
каме да усвои.
Нетърпимостта: хляб и млечни продукти
Много родители твърдят, че децата им проявя­
ват нетърпимост към млечни продукти. Тук не се има
предвид самото мляко, а един от основните протеини
в него, казеинът.
Деца, които имат такава нетърпимост, често пъти
показват забележителни резултати, когато не консу­
мират млечните продукти в продължение на няколко
месеца. Съвсем не е необичайно някое семейство да
дойде в Центъра и да каже, че детето им е прогово­
рило, след като са отстранили млечните продукти
от менюто. Или е подобрило зрителния си контакт.
Или способността си за концентрация. Или ред дру­
ги умения.
Същата теория се прилага и за хляба. Основни­
ят протеин в него се нарича глутен. Много родители
казват, че децата им имат нетърпимост към него.
На пазара се предлагат редица заместители както
на млечните продукти, така и на тестените. Соевите
продукти са всъщност доста вкусни, докато тестени­
те ... е, те не са чак толкова сполучливи.
Има много лаборатории, които правят изслед­
вания за тези видове непоносимост. Тестовете не са
толкова скъпи и могат да се изпратят по пощата.
Какво всъщност яде детето
За да разберем какво точно яде детето, ще напра­
вим таблица с храните, които яде най-често. Това на
което трябва да обърнем внимание е дали храната е
богата на захар или мляко и дали е тестена.
Какво яде детето ми
Храна Захар Мляко Тесто
Мляко с шоколад да Да не

181
 Да погледнем, списъка. Какво количество захар,
мляко или хляб поема детето? Ако то е като повечето
деца с аутизъм, отговорът най-вероятно ще е „много”
Ако детето поема големи количества храни, кои­
то не са подходящи за него, промяната в начина му
на хранене може да спомогне то да възприема много
по-бързо.
Поднасянето: видът на храната
Децата трябва да ядат плодове и зеленчуци. Знам,
знам - по принцип не ги ядат. Но това е така, само за-
щото са ни обучили да не им ги предлагаме (или сме
свикнали бързо да се отказваме, когато им ги предла­
гаме, за сметка на МакДоналдс).
Две неща трябва да направим, за да накараме
детето да яде по-здравословна храна: изхвърляме от
къщата всичко, което не е здравословно и се концен­
трираме върху поднасянето на храната.
Вече стана въпрос за отстраняването на нездра­
вословната храна. Запомнете: трябва да я изхвърлим
от дома си и да не я допускаме обратно! Повечето
деца са наясно, че е по-вероятно ние първи да се от­
кажем. Затова трябва да сме много постоянни в тази
борба, в противен случай ще загубим.
Когато поднасяме храната, трябва да я направим
да изглежда интересна и да я поднесем с нужната
доза решителност и оптимизъм.

182
 Ето няколко начина как да направим зеленчуците
по-различни и надявам се, по-интересни:
° Правим ги на пюре
° Нарязваме ги на формички, които ще са забав­
ни за детето - например като Голямото пиле или на
звездички.
° Задушаваме ги
° Сварявамеги
° Нарязваме ги на дълги и тънки ивици.
° Добавяме сладкарска боя и поднасяме сини
моркови.
° Нареждаме ги върху плитка чиния
° Нареждаме ги върху голяма чиния
° Поставяме ги в чаша
° Самите ние хапваме от зеленчуците, за да пока­
жем на детето колко много ги обичаме и му предлага­
ме и на него.
Съществуват още стотици начини да поднесем
храната на детето. Помислете кое го мотивира и се
опитайте да използвате тази мотивация при поднася­
нето. Например, ако обича филма „Играта на играч­
ките”, нахранете първо Бъз Лайтиър със зеленчуци, а
после предложете и на него.

183
 Поднасянето: вашата решителност
и оптимизъм
Истината е, че детето веднага ще отгатне какво
мислим за храната, която му поднасяме. Ако мразим
броколи, ще ни е доста трудно да го накараме да ги
яде. Затова преценете какво харесвате и му предла­
гайте само такива плодове и зеленчуци, каквито вие
самите обичате.
Имаше едно семейство в интензивната програма,
което искаше да промени начина на хранене на дете­
то си. То предпочиташе единствено и само храни, съ­
държащи захар. Нарязахме на ситно няколко моркова
и ги дадохме на майката. Тя погледна предпазливо и
каза:
- Патрик няма да ги яде.
- Пробвайте - отвърнах аз.
Тя кимна с глава и влезе с морковите в стаята.
Бяха прекарали около десетина минути в игра, ко-
гато тя най-накрая взе парче морков от купата и каза:
- Искаш ли .... такова?
Каза го без никакъв ентусиазъм, с доста загри-
жено изражение на лицето. Патрик я погледна вяло и
бутна леко моркова настрани.
- Добре! - отвърна тя и остави парчето настрани.
Така и повече не му предложи моркови до края.

184
 Когато дойде ред да излезе от стаята, вътре вле­
зе терапевт от екипа, за да поработи с Патрик. Ние с
майката стояхме в стаята за наблюдение и ги гледахме
през големия прозорец. Терапевтът поигра малко с
Патрик, след което със забавени движения и свистей­
ки като летяща чиния, изкара един морков от купата.
Патрик гледаше запленен. После много бавно подне­
се моркова към устата на едно плюшено мече, като
продължаваше да издава странни звуци. Патрик се
усмихна.
Със същите забавени движения и все още свис­
тейки с уста, терапевтът поднесе морков към устата
на Патрик. Патрик отхапа едно парченце, след което
отхапа още едно. Най-накрая изяде целия морков. А
после и цялата купа.
Майката на Патрик ме погледна и каза:
- Не мислех, че това е възможно!
Трябва да вярваме, че детето ще изяде морковите.
Ако възприемем идеята, ще сме много по-постоянни
и изобретателни в предлагането на храната, а и ще е
много по-забавно.
Като отстраним нездравословните храни (така че
да няма никакви изкушения) и комбинираме интерес­
ното и различно поднасяне на плодовете и зеленчуци­
те със собствения си оптимизъм и решителност, ние
създаваме обстановка, в която детето постепенно ще
се престраши да опита храната, която в момента из­
бягва.

185
 Да обобщим:
° Какво яде детето е от значение.
° Някои деца с аутизъм имат нетърпимост към
млечни и/или тестени изделия. Това може да се из­
следва.
° Дори и да нямат нетърпимост, повечето деца
консумират прекадено големи количества захар и
други храни, които вредят на развитието им.
о Един от вариантите да променим начина на
хранене на детето е да изхвърлим всички неподходя­
щи храни и ясно да му покажем, че няма да се върнат.
° Детето ще яде, когато огладнее.
° Начинът, по който цоднасяме новата храна на
детето е от огромно значение!

186
 Заключение

Това са десетте неща, които можете да направите

веднага, за да помогнете на детето с аутизъм. Няма
проблем, ако решите да направите само едно, три, пет
или всичките от тях. Важното е да не бързате. Целта
на тази книга е да помогне да развиете уменията на
детето по най-смисления възможен начин.
Не е лесно да си родител на дете с аутизъм. Има
толкова много случаи, в които просто не знаете какво
да направите, чувствате се гневни, тъжни или дори
виновни за ситуацията. Но независимо от това, дори
и когато не сте направили нещо както трябва, не за­
бравяйте, че именно любовта към детето има най-го-
лямо значение за бъдещото му развитие и точно тя
ще ви даде сили да продължите напред.
За всички родители, братя, сестри, лели, чичо­
вци, баби и дядовци, учители, приятели и професио­
налисти: поздравявам ви за всеотдайността и грижи­
те, които полагате за вашето изключително специал­
но дете.

187
 Приложение A

Информация з_а Американския център за лече­

ние на аутизма
От 1983 г. Американският център за лечение на
аутизъм започва да предлага новаторски трениро­
въчни програми за родители и професионалисти,
които се грижат и работят с деца, страдащи от аути­
зъм или други разстройства от аутистичния спектър,
первазивни разстройства на развитието (ПРР), как-
то и други подобни проблеми. Програмата Son-Rise
представлява уникална и изчерпателна система за
лечение и възпитание, която учи семействата и соци­
алните работници как да помогнат на децата да по­
стигнат забележителни резултати във всички сфери
на ученето, развитието, комуникацията и усвояване­
то наумения. Центърът предлага изключително ефи­
касни образователни техники, стратегии и принципи
за изграждане, осъществяване и поддържане на ди­
намична, енергична и индивидуална програма в до­
машни условия, изцяло ориентирана към детето.
www.autismtreatment.com
тел.: +1(413) 229-2100

189
 Приложение Б

Семинар за десетте неща

Готови сте да научите още? Искате да видите
тези техники, приложени на практика? Посетете
TenrhingsAutism.com и още днес вижте какви курсо­
ве предлагаме онлайн.
Авторът, Джонатан Леви, води серия онлайн се­
минари, в които може да видите как да приложите на
практика „Десетте неща”
Гледайте как Джонатан Леви демонстрира „Де­
сетте неща”.
Слушайте как обяснява подробно всяка техника.
Научете как да бъдете още по-полезни за вашето
дете.
www.TenThingsAutismxom

191
П ечат: П О Л И Г Р А Ф И Ч Е С К И К О М Б И Н А Т “Д И М И Т Ъ Р БЛ А ГО Е В ”

ПОЛИГРАФИЧЕСКИ
КОМБИНАТ
ДИМИТЪР
БЛАГОЕВ

www.poligrafcombinat.bg
 Д ж онат ан Л еви е р а б о т и л и н ди ви дуал н о с н ад осем ст от ин
д е ц а , з а с е г н а т и о т а у т и з ь м в р а з л и ч н а с т е п е н , о т н а й -т е ж к а т а
м у ф о р м а до с р е д н а ф о р м а н а си н д р о м а н а А с п е р ге р . О т 1 9 9 4 г .
Л е в и р а б о т и п р я к о с р о д и т е л и н а д е ц а с а у т и з ь м , п р о в еж д а
и н д и в и д у а л н и о б у ч е н и я , к а к т о и се м и н а р и . В ъ п р е к и ч е о с н о в н а т а
м у р а б о т а е съ ср ед о т о ч ен а в С ъедин ение щ ат и , в ся к а го д и н а
п ъ т у в а до Е в р о п а , з а да р а б о т и с к л и е н т и . У ч а с т в а к а т о е к с п е р т
в д о к ум ен т а л н и я ф и лм за а у т и зм а п р о дуц и р а н от В В С - „А з и скам
своет о м алко м ом че обрат но “

Книгата, която връща силата във ваши ръце

А утизм а е р а зс тр о й с тв о , което в о сн о вата си засяга
со ц и алн ото взаим одействие. П овечето си м п то м и са п ород ен и
от липсата на и н терес къ м остан ал и те хора или от неж елание за
п ри об щ аван е къ м въ н ш н и я свят.
Ето защ о е и зклю чително важ н о, когато се зан и м ав ам е с
деца с аути зъ м , да н асочим у си л и ята си къ м разр еш ав ан е на
о сн о вн и я п роб л ем - по една и л и друга п р и ч и н а те о тк азват да
п рекарат д о статъ ч н о врем е в н аш и я и н тер ак ти вен свят. Децата
аутисти имат свой начин да потъват в собствения си свят,
изоставяйки ни за минута, час, ден.
К нигата, която д ъ рж и те в р ъ ц е те си ви п р ед о ставя р еал н и
техники, които м ож е да п р и л о ж и те по врем е на за н и м а н и я т а си с
детето, за да го п ри вл еч ете о б р атн о в наш и я и н тер акти вен свят.
Вие притежавате способността да му помогнете да общува
много по-задълбочено и последователно.