ДИШАНЕ

За да могат да бъдат правилно разбрани ефектите (въздействие и

последици) от експониране върху човека на опасностите за здравето в
индустриалната среда, е необходимо да се знае как някои специфични части на
тялото работят, и какъв ефект имат тези здравни опасности върху различните
органи и системи на тялото. Дихателната система е един от най-важните пътища
за навлизане на вредни или токсични субстанции в тялото. Много професионални
заболявания са резултат от присъствие на токсични вещества в дихателната
система. Други се причиняват от преминаването на вредни субстанции от
дробовете през кръвоносната система към останалите части на тялото.

4-1. ДИХАТЕЛНАТА СИСТЕМА

Дихателната система внася с вдишвания въздух кислород в тялото и после в
артериалната кръв. Дробовете също така отделят от тялото въглеродния диоксид
от венозната кръв с издишания въздух. По този начин дихателната система
изпълнява основна за функциониране на организма газообменна функция.
Дихателната система (фиг.4.1) се състои от нос, уста, гърло, ларинкс или
гласовата кутия, трахея или дихателната тръба, дробовете, бронхите,
диафрагмата и гръдните мускули.

Фигура 4.1
Дихателната система е изградена от дихателни пътища и дихателни органи –
бели дробове. Чрез нея се осъществява процеса дишане, при който се извършва
обмяна на газовете кислород и въглероден диоксид между въздуха и организма.
Дихателните пътища отвеждат атмосферния въздух до газообменящите органи
– белите дробове. По пътя си към белите дробове въздухът преминава

1
последователно през органите, образуващи дихателните пътища: носна кухина,
гълтач, гръклян, трахея и бронхи. Носът, гърлото, дихателната тръба (трахеята) и
бронхите (малки въздушни тръби, които се разклоняват от дихателната тръба)
образуват горните дихателни пътища, през която въздухът трябва да премине, за
да достигне въздушните торбички в дробовете.
Носната кухина се състои от два носни хода със сложен релеф и голяма
повърхност. Косъмчетата в основата на всяна ноздра задържат едрите прахови
частици от вдишвания въздух.
Гълтачът е едновременно орган на дихателната и на храносмилателната
система. Горната му част, граничеща с носната кухина, се нарича носоглътка. В
нея са разположени сливиците, които пречистват вдишания въздух от
микроорганизми.
Гръклянът е орган на гласообразуването. Във вътрешността му са опънати
двете гласни връзки, между които се образува гласовата цепка. Специални
мускули могат да опъват и отпускат връзките и да разширяват и стесняват
цепката.
Трахеята е тръба, дълга 12-14 сm, която започва от гръкляна и надолу се
разклонява на два бронха – ляв и десен. Те се отправят към двата бели дроба. В
белите дробове всеки бронх се разклонява като дърво на все по-тесни (с по-
малък диаметър) малки бронхи.
Функцията на дихателните пътища е да отвеждат атмосферния въздух до белите
дробове пречистен, затоплен и овлажнен, както и да връщат издишания въздух в
атмосферата.
Белите дробове (фиг.4.2) са разположени в гръдния кош върху диафрагмата.
Отвън са обвити от плевра, която се състой от два листа. Всеки бял дроб има
огромен брой алвеоли – гроздовидно струпани мехурчета в края на бронхиолите.

трахея
бял дроб
десен

алвеоли
бронхи
бронхиоли

Фигура 4.2

2
Респираторната част на дробовете се състои от множество малки мехурчета,
наречени алвеоли, които са обгърнати от гъста капилярна мрежа. Намират се в
двата бели дроба и броят им се изчислява на близо 500 милиона. Именно в тях се
извършва газовата обмяна, при която от кислород от атмосферния въздух
преминава в кръвта, а образувания в тъканите и пренесен въглероден двуокис се
изхвърля. Въздухът в алвеолите е отделен от кръвта чрез мембрана (фиг.4.2),
през газовете преминават. Има два газа, които постоянно се обменят през тези
мембрани: кислородът преминава от въздуха в торбичките в кръвта, докато
въглеродният диоксид се движи обратно – от кръвта в торбичките към въздуха в
дробовете, както е показано на фрагмента на фиг.4.2..
Вдишването е активен процес, при който се съкращават диафрагмата и
външните междуребрени мускули, както е показано на фиг.4.1. Обемът на гръдния
кош се увеличава надолу, встрани и напред, а белите дробове го следват, като
обемът им се увеличава. Под действие на създадената разлика в налягането
атмосферния въздух навлиза в белия дроб. При отпускане на мускулите, които
участват при вдишването, гръдния кош се свива до първоначалното си състояние.
Белите дробове се свиват и изтласкват навлезлия при вдишването обем въздух –
извършва се издишване.
Издишването при покой е пасивен процес, защото не изисква съкращение на
мускулите. Ако издишването е затруднено, се включват вътрешните
междуребрени и някои от коремните мускули. При покой човек извършва 12-14
вдишвания за 1 мин. Броят на дихателните движения за една минута се нарича
дихателна честота. При всяко вдишване човек поема 0,5 литра (dm3) въздух.
Човек в състояние на покой, вдишвайки и издишвайки около 15 пъти за
минута, получава вдишан въздух към всички части от дробовете в рамките на 2
секунди.
Въздухът, който се вдишва, трябва е филтриран и овлажнен преди да стигне
алвеолите, за да се избегне повреждането им. Това се осъществява при
навлизането му най-напред от космите и влажните слизести ципи в носа.
Дихателната тръба и бронхите имат микроскопични косъмчета, наречени ресни, и
слой слуз, произведен от клетките в дихателната тръба, бронхи и бронхиоли,
които помагат за филтрирането на прахове. Целта на ресните е да пренасят
полепналите към слузестия слой частици нагоре по дихателния тракт, за да се
изхвърлят през носа или устата.
Бронхиолите (фиг.4.2) имат малки мускули, които могат да ги затворят
едновременно, за да се предотврати навлизането на въздух в торбичките. Това се
случва, когато в дихателната система навлезне крайно дразнещ газ, например
серния диоксид. Тялото автоматично отказва да вдишва газа и човека
инстинктивно напуска обгазената зона.
Дихателната система има още две естествени защити – кашлянето и
кихането. Чрез тях често се изхвърлят дразнители от горните дихателни пътища.
Само частици с определени размери могат да влезнат в дробовете по време
на дишането. Размерът на такива частици е в границите на микрони. Например,
частиците с размер под 40 микрона не могат да бъдат видени с простото човешко
око. Въпреки че някои частици големи 10 микрона или по-малко могат да
навлезнат в дробовете, почти всички по-големи частици се улавят от
естествените защити на носа, гърлото, ларинкса, трахеята или бронхите. Тук те се
преглъщат или премахват от тялото чрез носа или устата.

3
 За да могат твърди частици да навлезнат във въздушните торбички в
дробовете, то те обикновено трябва да имат размери по-малки от пет микрона.
Тези частици се наричат дихателни. Въпреки това, обикновено само частици по-
малки от половин микрон достигат въздушните торбички. В тази област е най-
вероятно дробовете да понесат щети.
Въздушните торбички имат две основни защити срещу тези малки частици.
Обшивките им са покрити с флуидна субстанция за защита. Въпреки че този
флуид не е като този, който покрива горната дихателна система, той има същата
пречистваща функция. Втората защита се осигурява от фаготите, които са бели
кръвни телца със способността да обкръжават и задържат клетки от тези размери.
Обонянието също е важно за дихателната система. В носа има клетки, които
са чувствителни към миризми. Тъй като въздухът трябва да премина през тези
клетки много преди да достигне алвеолите в дробовете, тялото има възможността
да засече вредна субстанция. Рефлексът на тялото да се спре дишането е
неговият начин да се опита да защити дробовете. Тези защити обаче са
ограничени, защото тези така чувствителни клетки могат да изгубят способността
си да идентифицират миризма, към която са привикнали. Терминът за тази загуба
на обоняние е olfactory fatigue. Поради тази причина не може да се разчита на
обонянието за предупредителна система в работна среда, където неприятна и
дразнещи миризми са постоянна част от въздуха в атмосферата.
С помощта на всички тези защитни механизми един здрав дроб би трябвало
да може сам да се почиства. Ако обаче, дадена субстанция не се премахне от
алвеолите чрез някой от тези защитни механизми, то там може да се образува
натрупване. Такива натрупвания могат да са вредни или да не причиняват вреда
на дробовете. В случай че се нанесе щета на дроба, то степента и формата на
щетата зависи от типа на замърсителя, количеството му и периода на излагане
към него.
За да се усложни работата на дискутираните защитни механизми, всички те
са подложени на влошаване и забавяне поради лошо здраве или възраст, т.е.
дробовете на по-стар работник няма да могат да се почистват толкова бързо,
колкото тези на по-младия и здрав работник.

трахея
ларинкс

бронх
бял и
б
дро

4
Дишането е едно от първите неща, които правим самостоятелно още от
раждането си. На него никой не ни е учил и почти никога не се замисляме за
начина, по който дишаме, тъй като го приемаме за естествен процес. Но
правилното дишане е еднакво важно както по време на работа, тренировка, така и
в ежедневието ни.

Непълноценното и повърхностно дишане са предпоставки за развитието на

различни белодробни заболявания, а неправилното дишане по време на
физическо натоварване не само ще направи работата по-малко ефективна, но
може и да ви контузи.

Какво обаче означава да дишаме правилно и пълноценно ще разберем само

след като научим повече за дихателната система и дишането.

ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА – КРАТКА АНАТОМИЯ

Дишането като физиологичен процес обаче не обхваща само обмяната

кислород и въглероден двуокис в белите дробове. Това се нарича външно или
белодробно дишане, но освен него има още два вида дишане: транспорт на
газовете и вътрешно или тъканно дишане.

Външно дишане. Външното дишане, за което стана въпрос, се осъществява

освен от белите дробове и от гръдния кош. Тъй като интраплевралното налягане
е по-ниско от атмосферното, белия дроб следва пасивно промяната на обема му,
която се осъществява от мускули, обединени под общото наименование
дихателна мускулатура.

Външното дишане има две фази: вдишване и издишване.

ВДИШВАНЕ ИЗДИШВАНЕ

ра
св ъде

з
на ши
гр
ив н

гр рен
ан ко

ъд
.ко ие
е ш
на

ребра дроб

ата
агм
ск та

ф р
диа свива
пу ма
а

се
от аг
р
с ф
а
ди

5
 Белите дробове нямат собствени мускули и сами не могат да извършват
движения. Ролята на помпа, която периодично подменя въздуха в тях, изпълняват
гръдния кош и диафрагмата чрез дихателните движения, които извършват.

Вдишването се извършва благодарение на съкращаването на дихателната

мускулатура. Гръдния кош увеличава обема си, налягането в него спада, което
създава разлика с налягането на атмосферния въздух. И тъй като въздухът се
придвижва от участъци с по-високо към участъци с по-ниско налягане, това е
достатъчно, атмосферния въздух да нахлуе в белите дробове.

Основните мускули, които осъществяват вдишването са диафрагмата и

външните междуребрени мускули. Тяхната функция е да преодолеят тежестта на
гръдния кош, еластичното съпротивление на ребрените хрущяли и белодробната
тъкан, и съпротивлението на коремните органи и коремната стена.

Чрез движението си надолу, диафрагмата има най-голямо участие в

увеличаването на обема на гръдния кош. Докато междуребрените мускули
повдигат предния край на ребрата и ги завъртат навън и нагоре, с което
разширяват гръдния кош.

Необходимото количество въздух в състояние на покой, може да се осигури

при съкращаване или само на диафрагмата или само на междуребрените
мускули. По това различаваме два типа външно дишане: диафрагмално (коремно)
и гръдно. Диафрагмалното дишане е характерно за мъжете, а гръдното – за
жените. Когато при вдишване се разтварят всички ребра имаме пълно гръдно
дишане. Но ако дишането се извършва само с горните 5-6 ребра се говори за
горно гръдно дишане, а ако дихателните движения се извършват от долните 5
ребра – за долно гръдно дишане. Най-правилно е когато дишаме смесено –
едновременно гръдно и диафрагмално. Това се нарича физиологичен тип
дишане. Тогава се получава вентилация на всички дялове на белия дроб, което е
профилактика срещу застойни явления в белия дроб, явяващи се предпоставка за
развитието на различни белодробни заболявания. Дори част от комплексното
лечение на белодробно болни включва именно обучение във физиологичен тип
дишане. Естествено, става въпрос за дишане в състояние на покой, тъй като
някои спортни дисциплини ограничават възможността за този тип дишане. В
гимнастиката например, поради статичното напрежение на коремната
мускулатура, е характерно предимно горното гръдно дишане.

Освен диафрагмата и междуребрените мускули, при усилено вдишане се

включват и други мускули – трапецовидния мускул, част от гръбначната
мускулатура, mm. scaleni и sternocleidomastoidei.

Издишането в покой протича напълно пасивно. Преодоляните по време на

вдишане съпротивления са достатъчни, за да върнат гръдния кош в изходното му
положение, което повишава налягането в белия дроб над това в атмосферата.
При усилено дишане обаче, издишането става също активно, под въздействието
на мускули, наречени експираторни. Най-важните от тях са коремните мускули и
вътрешните междуребрени мускули.

Транспорт на газовете. Следващия вид или по скоро етап от процеса на

дишане, включва транспорта на газовете от белите дробове към всички тъкани на

6
организма и обратно. Той започва в белите дробове, през които преминава
малкия кръг на кръвообръщението – изтласкваната от дясната камера на сърцето
венозна кръв. Обмяната на газовете между алвеоларния въздух и кръвта в
белодробната капилярна мрежа протича пасивно чрез дифузия т.е. газът от
участъци с по-висока концентрация преминава към тези с по-ниска, докато
концентрациите се изравнят.

Основната част от преминалия в кръвта чрез дифузия кислород се пренася

свързан по химичен път с хемоглобина – част от червените кръвни клетки
(еритроцитите). Колкото по-богата е кръвта на червени кръвни клетки, толкова
повече кислород ще бъде доставен до тъканите. Това е важно, особено в
спортове изискващи голяма издръжливост, защото при тях нуждата от кислород
за разграждане на енергетичните субстанции по аеробен път е много висока. Един
от безопасните начини за увеличаване на броя на червените кръвни клетки, е
провеждането на спортна подготовка на голяма надморска височина (над 2000
метра). Там налягането на атмосферния въздух е по-ниско, поради което по-
малко количество кислород ще преминава от алвеолите в кръвта. За да
компенсира това, организмът увеличава производството на червени кръвни
клетки, а тяхната концентрация остава повишена седмици след връщането на
атлета на нормална надморска височина, където при нормални условия
транспортът на кислорода ще бъде по-висок.

Достигналата до тъканите артериална кръв, отново по пътя на дифузията

отдава част от кислорода и поема въглероден двуокис (СО2), който е продукт на
обмяната на белтъчини, мазнини и въглехидрати. Количеството му е

Формулите от дихателна и топлинна защита

правопропорционално на интензивността на обменните процеси. Много малка

част от СО2 се разтваря физически в кръвната плазма и се транспортира до
белите дробове. Основната част се транспортира отново от еритроцитите, в които
въглеродния двуокис се преобразува във въглена киселина (Н2СО3). Въглена
киселина се образува от СО2 и в кръвната плазма, но доста по-малко. Въглената
киселина, наред с други буферни системи в кръвта, поддържат финото алкално-
киселинно равновесие на кръвта, което се движи в тесни граници – Ph от 7,37 до
7,43. Тя е в основата на състояние наречено хипервентилация. Хипервентилация
се получава когато съзнателно, под въздействието на силен стрес (паника) или
вследствие на физическо натоварване, учестим много дишането си. Може и да ви
се е случвало след тежка серия клек, докато дишате много учестено да ви се
завие свят или да ви прималее. Лаиците си го обясняват с недостига на кислород,
но кислород обикновено има достатъчно. Просто механизмите за изхвърлянето на
СО2 работят толкова бързо, че в един момент количеството въглената киселина в
кръвта спада под нормалната си концентрация, което води до повишаване на Ph
на кръвта – алкалоза. Решението в такъв момент е да се опитате да
нормализирате дишането си колкото се може по-бързо. Естествено, след тежка
серия за крака, причината да ви прилошее, може и да е намаления кръвопоток
към мозъка, затова наред с нормализирането на дишането е добре да се
наведете или да легнете, така ще намалите гравитационното съпротивление и ще
улесните кръвообръщението.

7
 Тъканно дишане. Тъканното дишане обхваща всички процеси на
използването на кислорода в окислителните реакции на клетките и образуването
на въглероден двуокис. Тъй като темата е прекалено обширна няма да се спирам
подробно на него.

БЕЛОДРОБНИ ОБЕМИ И КАПАЦИТЕТИ

В зависимост от промяната на обема на гръдния кош, в белия дроб нахлува

и излиза определено количество въздух – това са т. нар. белодробни обеми. Има
4 основни белодробни обема:

 Дихателен обем (ДО). Това е въздухът, който се поема и издишва при дишане
в покой, обикновено около половин литър. До алвеолите обаче достига
само част от него – около 150 ml, тъй като останалата част остава в
дихателните пътища.
 Инспираторен резервен обем (ИРО). Максималния обем въздух, който може
да бъде вдишан допълнително след едно нормално вдишане – около 2-3
l.
 Експираторен резервен обем (ЕРО). Това е максималния обем въздух, който
може да бъде допълнително издишан след едно нормално издишане –
около 1 l.
 Остатъчен обем (ОО). Обемът въздух, който остава в белия дроб след едно
нормално издишане – около 1-2l .

Освен белодробните обеми има и 4 белодробни капацитети:

 Тотален белодробен капацитет (ТБК). Това е обемът въздух, който се
намира в белия дроб след едно максимално вдишане – около 6 l.
 Витален капацитет (ВК). Максималния обем въздух, който може да бъде
издишан след максимално вдишане.
 Инспираторен обем (ИК). Количеството въздух, което може да бъде вдишано
след обикновено издишване.
 Функционален остатъчен капацитет (ФОК). Количеството въздух, което
остава в белия дроб след нормално издишане. Благодарение на него
обмяната на газовете в белия дроб може да продължи и по време на
издишването и в паузите между вдишването и издишването.

Дихателните обеми и капацитети зависят основно от антропометричните

данни на човека и носят информация за силата на дихателните мускули и
функционалното състояние на дихателната система като цяло. При тренирани
индивиди тоталния белодробен капацитет, наречен още жизнена вместимост, е
доста по-голям от нормалните 6 l. Важна е и ролята на експираторния резервен
обем за регулиране на усиленото дишане при физически натоварвания.

8
 ПРОМЕНИ В ДИШАНЕТО ПРИ ФИЗИЧЕСКИ НАТОВАРВАНИЯ
Промени в честотата и дълбочината на дишането. При физическо
натоварване е необходима по-голяма белодробна вентилация, чрез което да се
задоволят завишените нужди на организма от кислород. Това може да стане по
няколко начина:
1) Увеличаване на честотата на дишането при непроменена или дори
намалена дълбочина.
2) Увеличаване на дълбочината на дишането при малко увеличаване на
честотата му.
3) Увеличаване на честотата и дълбочината на дишането.

Не е без значение по кой от трите начина ще бъде увеличена белодробната

вентилация. При покой човек диша средно 16-20 пъти в минута (10-14 при добре
тренирани спортисти), при дълбочина на дишането от около 0,5 l (ДО). Ако решите
да увеличите белодробната си вентилация изцяло за сметка на увеличаването на
честотата на дишане, това означава да дишате средно 80 пъти в минута, което ще
намали значително дихателния обем. Ако решите да дишате с дълбочина близка
до жизнената си вместимост (например 5 l), ще можете да го правите много кратко
време, тъй като това е много изморително за дихателната мускулатура. Явно
първите два начина да увеличите белодробната вентилация са нерационални,
тогава остава третият начин – да се намери оптимално съотношение между
честотата и дълбочината на дишането. В повечето случаи се касае за честота 30-
40 дишания в минута, което позволява дълбочината да нарастне значително - до
60-70% от жизнената вместимост (3,6-4,2 l).

По принцип голямото учестяване на дишането е показател за по-ниски

функционални възможности на дихателната система. При добри показатели
съотношението между броя на вдишания и пулса в минута в покой е 1:4, а след
физическо натоварване 1:5 или 1:6 т.е. ако имате пулс в покой 76 уд./мин., то
оптималната честота на дишането е 19 пъти за минута. А ако тренирате при
пулсова честота от 140 уд./мин., честотата на дишането трябва да бъде между 24
и 28 вдишания за минута. При недобра тренираност и влошено състояние на
дихателната система, тези съотношения се променят до 1:3 или 1:2.

Промени в кислородната консумация при различни натоварвания.

В покой кардио-респираторната система снабдява организма с около 0,25-0,3
литра кислород за една минута. При физическо натоварване това количество
може да нарасне над 20 пъти, до 6-6,5 l/min. Количеството зависи от
необходимостта на организма от кислород за извършване на съответната работа
или тренировка. Колкото по-голяма е интензивността на тренировката, от толкова
повече кислород ще имат нужда работещите мускули за химическите процеси по
осигуряване на нужната енергия. При всяка тренировка обаче, независимо от
нейният характер, има моменти когато доставката на кислород не задоволява
моментните нужди на организма:
1) В началото на тренировката докато кардио-респираторната система
заработи с необходимите темпове.

9
 2) По време на тренировка, чиято интензивност надхвърля максималните
възможности на организма за доставка на кислород – максимална кислородна
консумация (VO2max).

При тези два случая организма работи в условия на кислороден дефицит. В

резултат на този дефицит окислителните процеси в организма не протичат докрай
и се натрупват неокислени продукти (млечна киселина и пирогроздена киселина).
За да ме разберете по-добре ще ви дам два примера.

В първия пример изпълнявате серия повдигате щанга от тилен лег с шест

повторения до отказ. Кислородната необходимост за целта да кажем, че е около
10 l O2. Тези десет литра кислород трябва да бъдат доставени за времето, за
което изпълнявате серията – 15-20 секунди. За такова кратко време кардио-
респираторната система не може дори да се вработи в натоварането, да не
говорим че 10 литра кислород за 20 секунди е далеч отвъд възможностите, дори и
на най-великите спортисти. За това цялата серия се извършва в условия на
кислороден дефицит т.е. в така наречените анаеробни условия, при които
енергоосигуряването на работещите мускули се извършва без участието на
кислород. Дефицитът обаче се „изплаща“ след приключването на серията, плюс
допълнително количество кислород, което е свързано с протичането на
възстановителните процеси – т.нар. кислороден дълг. Затова и дишането ви се
учестява след приключването на такава интензивна серия.

Приключили сте със силовата тренировка и сега се насочвате към пътеката

за бягане т.е. към втория пример. Ще бягате с умерено темпо 15 минути, за което
ще имате нужда от средно от 45 литра кислород. На пръв поглед изглежда
повече, но тези 45 литра ще се осигурят за 15 минути – средно по 3 литра на
минута, нещо което е напълно във възможностите на организма. Но и тук ще
имате един анаеробен момент – в началото на бягането докато респираторната-
система заработи на необходимите обороти. След две-три минути аеробните
процеси ще вземат връх над анаеробните.

Добре тренираната кардио-респираторна система много по-бързо реагира на

повишаване на натоварването, отколкото нетренираната. Мксималната
кислородна консумация при нетрениращи хора е 2-3 l/min., докато при добри
спортисти може да превиши 6-6,5 l/min. Това се дължи на морфологичните и
функционални промени, които настъпват в дихателната система при редовни
спортни занимания, а именно: увеличава се обемът на гръдния кош и силата на
дихателните мускули; увеличава се броя на алвеолите; увеличава се жизнената
вместимост.

10