Нов поглед към реалността и човека

Материалът е предназначен да послужи като въведение в метафизичното знание и да бъде от

полза както за напълно начинаещите, така и за по-напредналите в тази познавателна сфера.

Троичността на Бога

В основата на цялата вселена е една непостижима за човешкия разум Същност. Вечна, безкрайна,
неизменна, причина на Самата Себе Си – Тя изпълва цялата вселена, и все пак вселената представлява
само частица от Нея.
Тази същност проявява циклична активност – дълги периоди на бездейност и непроявеност се редуват
със също толкова дълги периоди на активност и проявеност. Мъдреците на Изтока са считали, че е
най-разумно човек да се въздържа от съждения относно състоянието на тази Същност в периодите на
бездейност, тъй като то е принципно непознаваемо – абсолютно непостижимо за човешката мисъл.
Това е състояние на такова свръх-битие, че изглежда на човека като небитие; и състояние на такава
свръх-активност, че изглежда на човека като пасивност, бездействие.
Онова, което – поне потенциално – е в сферата на познаваемото за човека, са периодите на активност.
През тези периоди Първичната Същност – Причината на всички причини, еманира от Себе Си друга
Същност, която в много религии и философско-мистически учения срещаме под названието Творецът
на вселената, или Бог.
Творецът е в известен смисъл и безкрайна, и крайна Същност, защото – макар и извечно съществуващ
в лоното на Първата Причина – все пак има крайно проявление. От Самия Себе Си Той сътворява, или
"издишва" вселената, поддържа я в продължение на един безкраен (от човешка гледна точка) период
от време, след което отново я "вдишва" в Себе Си и всичко преминава обратно в непроявено
състояние.
Макар че представлява единна Същност, или единна енергия, Бог–Творец се проявява като Троица.
Тези три аспекта на Бога, съставляващи същевременно синтетично единство, са известни като Отец–
Син–Свети Дух в християнството, като Брахма–Вишну–Шива в религиите на Изтока, като Кетер-
Чокма-Бина в юдейството, като Ра-Озирис-Хор в религията на древния Египет. В традицията на
Вечната Мъдрост ги срещаме като Дух–Душа–Тяло/Материя, Живот–Съзнание–Форма, Живот–
Качество–Явление.
Етапът на проявление на Бог-Творец започва с диференцирането на неговата единна енергия на два
полюса – положителен и отрицателен. Положителният полюс е онова, което наричаме Дух, а
отрицателният – Материя. Духът и Материята са двата полюса на една и съща енергия – те
представляват една и съща енергия съответно в нейната най-висока и най-ниска честота на вибрация.
Така Материята се явява Дух в неговата най-нисша форма, а Духът се явява Материя в нейната най-
висша форма.
Между тези два противоположни полюса на единната енергия възниква магнитно поле. В известен
смисъл то се явява "дете", или "Син" на Духа и Материята. То играе ролята на посредник между тях и
расте, или се интензифицира, благодарение на взаимодействието между Духа и Материята. Именно
това магнитно поле се обозначава с термините Душа, Съзнание, Универсален Ум. Макар че този
аспект на Троицата възниква трети – като резултат от взаимодействието на другите два – той се
обозначава като втори, или междинен, поради своята посредническа функция. Освен собствените си
специфични характеристики, той носи в себе си и характеристиките на Отеца (Духа) и Майката
(Материята), които той проявява и доразвива.
В традицията на Вечната Мъдрост се указват някои специфични характеристики на Духа, Душата и
Материята, които ни помагат интуитивно да схванем същността на трите божествени аспекта. Тези
характеристики са следните:
Дух / Воля, Мощ, Намерение, План, Живот / положителен полюс
Душа / Любов-Мъдрост, Чист Разум, Светлина / магнитно поле
Материя / Интелигентна Активност / отрицателен полюс
И трите аспекта на Бог-Творец представляват енергия от такъв висок порядък, че са абсолютно
непостижими за човешките сетива. Обикновено това се разбира от самосебе си, когато говорим за
Духа и Душата. Но то важи и за Материята. Материята в рамките на тази първа проявена Троица, не е
онова, което съвременният човек разбира под "материя". Тук става въпрос за изначалната,
недиференцирана форма на материята. В западната философия тя се среща под наименованието "пра-
материя", или първична материя, а на Изток – под названието "мулапракрити".
Всички форми на материя, които са ни известни, както и много други, които не са ни известни, водят
началото си от тази първична материя. Всички те съществуват в единна, недиференцирана форма в
лоното на пра-материята; там те са в латентно състояние. Диференциацията, обособяването на
различните форми на материята става под въздействие на Духа. Когато това въздействие се прекрати,
тези форми отново се връщат към непроявено състояние в лоното на първичната материя, която е
тяхна единна основа. В християнството този трети аспект на Бога се обозначава като Свети Дух – това
ясно указва на неосезаемостта на тази субстанция.
От тази първа проявена Троица възниква цялата вселена с всичко, което съществува в нея. Творението
като цяло, както и всички творения, които го съставляват, се характеризират със същата троична
структура: Дух, Душа и Тяло/Форма. Това означава, че вселената е жива Същност, притежава
Съзнание и тези двете се проявяват под определена Форма. Вселената такава, каквато ние я познаваме
и която е обект на научно изследване, е само Формата, или Тялото, на една жива, съзнателна,
интелигентна Същност, която ние – поради липса на по-адекватен термин, наричаме Бог или Творец.
Вселената възниква по Волята на Бога, поддържа се от Него и се разгръща и развива по Божествен
План. Доколкото е известно, тогава, когато Божественият План се материализира, или, с други думи,
Формата се превърне в съвършено и адекватно отражение на Божественото Съзнание, а Божественото
Съзнание се превърне в съвършено и адекватно отражение на Божествения Дух, цикълът на
проявление приключва и всичко отново се връща в непроявено състояние, но вече на едно качествено
по-високо ниво. Така следващата вселена ще се развива на основата на постигнатото при сегашното
проявление и ще демонстрира по-голямо съвършенство във всяко отношение.
Твърдението, че всяко творение се характеризира с троична структура: Дух-Душа-Форма, означава, че
абсолютно всичко във вселената, като се започне от атома, премине се през нам известните форми –
минерали, растения, животни, хора, планети, слънчеви системи, галактики и т.н., и се стигне до
неизвестните нам форми на съществуване, представляват живи същности, надарени с някаква
(различна от човешката) форма на съзнание, и се проявяват под една или друга материална форма.
Като се изключат елементарните частици на материята, всички останали сътворени същности
представляват сбор, или единство от по-малки същности (така молекулите са сбор от атоми, клетките
са сбор от молекули, органите на човешкото тяло са сбор от клетки, а самото човешко тяло е сбор от
органи).
Бог-Творец е Същността, която представлява съвкупност, или сбор от всички останали същества. Така
духовете на всички творения са само "искри" от Божествения Дух; душите, или съзнанията им са
"искри" от Божественото Съзнание; а формите им са частици от единната Материя, или Тяло на Бога.
Става явно, че всичко съществуващо е взаимосвързано и взаимозависимо. Всичко се "движи" към
определена цел, която е аспект на единната Цел, или План на Бога, и всичко съзнателно "работи" за
материализирането на този План.

Седемте нива на реалността

Целокупната реалност се състои от (най-общо) седем плана. След проявяването на първичната Троица,
атомите на Материята – под въздействие на Духа – започват да вибрират на седем различни честоти,
като по този начин възникват седем плана на съществуване. Отново под въздействие на Духа,
атомната субстанция на всеки план започва да се уплътнява, т.е. да забавя своята вибрация, като по
този начин се образуват по седем под-плана на основните седем плана на реалността. Тези седем
основни плана са известни под следните названия (Фиг. 1):
I. Божествен
II. Монаден
III. Духовен/Атмичен
IV. Интуитивен/Будхичен
V. Ментален/Манасен
VI. Астрален
VII. Физически
Освен като изградени от материя с различна плътност, или с различна честота на вибрация, тези
планове се описват и като седем различни нива на съзнание. Всеки от седемте плана и техните под-
планове се обитават от същности, всички те – живи, характеризиращи се с определена форма на
съзнание. Материята на съответния план представлява материалът, от който са изградени техните
тела, или форми на проявление.
Седемте плана на реалността, както и техните под-планове, не са разположени един върху друг, или
един над друг в пространството. Всички те се намират на едно и също "място", ако можем да
употребим такъв израз, като взаимно се проникват. Физическият план е най-нисшият от всички
планове. Частиците, от които е изградена неговата материя, са най-обемни и се движат с най-ниска
скорост. Материята на всеки следващ план се характеризира с все по-фини градивни частици,
движещи се с все по-голяма скорост, което позволява на по-фините планове да проникват през по-
плътните.
В някои древноиндийски трактати за обясняване на тази идея срещаме следния пример: най-плътният
план се символизира от купчина големи камъни; следващият план – от купчина дребни камъчета,
струпана на същото място; още по-финият план се символизира от купчина пясък, струпана върху
първите две; следващият план се символизира от водата, която е толкова по-безплътна от големите
камъни, малките камъни и пясъка, че прониква между тях, заемайки същото пространство, което и те;
а още по-финият план на реалността се символизира от въздуха, който е изграден от такива частици,
че прониква и в самата вода.
Същностите, населяващи по-висшите планове, притежават по-фини (по-безплътни) тела. Всичко
обаче, което понастоящем човек е в състояние да регистрира с помощта на своите телесни сетива, са
формите, населяващи най-нисшия план на реалността – физическия. Но дори и този план все още не е
напълно изследван от човека. Физическият план се разделя от своя страна на седем под-плана, които
са известни под следните наименования (Фиг. 1):
1-ви под-план първи етер
2-ри под-план втори етер
3-ти под-план трети етер
4-ти под-план четвърти етер
5-ти под-план газообразен
6-ти под-план течен
7-ми под-план плътен физически
Докато твърдото, течното и газообразното състояние на материята на нашия седми план са добре
известни на науката, тя едва наскоро направи откритието за съществуването на етерната субстанция и
изследването на нейните свойства и характеристики е още в самото си начало. Благодарение на
Кирлиановата фотография бе регистрирано т.нар. "биополе", което е изградено именно от етерна
субстанция. Бе открито, че това поле е присъщо на, или се излъчва от всички познати ни форми:
минерални, растителни, животински и човешки. Човешкото око не може да регистрира това поле,
защото човешкото око възприема форми на енергия (т.е. форми на материя), чиято честота на
вибрация е по-ниска от честотата на вибрация на етерната субстанция. Всъщност, това е и причината,
поради която човек не може да регистрира формите, населяващи всички по-висши планове на
реалността. Честотата на материята, която изгражда тези форми и самите планове, е толкова висока, че
е далеч над обсега на нашите сетива.
Етерното зрение, т.е. способността да се регистрират формите на етерната субстанция, е естествена
човешка способност, която обаче е все още неразвита при повечето хора. Това не е някаква свръх-
психическа способност, а е способност, присъща на физическите очи, която ще се прояви при
болшинството от хората с напредването на естествения еволюционен процес.

Природата на човека – въведение

Според учението на Вечната Мъдрост, човекът има божествен произход. По своята най-дълбока
същност той представлява огнена искра от Духа на Твореца, която притежава способността да се
разраства и която е надарена с атрибутите, или качествата, на своя Отец.

Разширяването на тази божествена искра преминава през два основни етапа: инволюционен и
еволюционен. Инволюционният етап включва поетапното "заточаване" на тази божествена искра в
лоното на материята, като се започне от нейната най-фина форма и се стигне до най-плътната ù форма.
В процеса на "слизането" си, божествената искра привлича към себе си енергия от съответния под-
план, която енергия тя "облича" върху себе си с цел да може да се проявява и действа на съответния
план на реалността. Най-голямата форма на "заточение" и съответно най-плътното тяло, което
божествената искра приема, е физическото тяло.
В материята бива заточена само една част от енергията на божествената искра. Другата част остава
свободна и ролята ù е да ,,привлича” обратно към себе си своята заточена половинка. Действително
съществува такава необходимост, тъй като заточената част от божествената искра за един огромен
период от време губи съзнанието за своята същност и произход, идентифицирайки се с телата, или
енергиите, в които се е обгърнала. Това, обаче, е част от процеса на развитие на божествената искра.
Етапът на еволюцията е етап на възвръщане – от страна на заточената част от божествената искра – на
нейната идентичност. Идентифицирайки се първоначално с най-плътната форма, чрез която се
проявява, божествената искра постепенно опознава тази форма на енергия и се научава да я
контролира. Това, плюс постоянното привличане от страна на незаточената част от божествената
искра, имат за резултат разширяване съзнанието на заточената част от божествената искра, при което
тя минава на по-високо ниво и се идентифицира с по-висшата енергийна форма, чрез която се
проявява.
Това продължава дотогава, докато заточената част от божествената искра успее да възвърне
самоидендичността си на творение, или дете, на Бога. С това съзнание, и вече постигнала познание и,
съответно, господство над по-нисшите светове, божествената искра пристъпва към изпълнение на
задачата, плана, или мисията, за осъществяването на която Творецът я е въвел в съществуване. Тази
мисия най-общо се състои в усъвършенстването на проявения свят, т.е. във въплъщаването на
принципите на красотата, хармонията и истината. Така божествената искра, която е създадена по
подобие на Твореца и, съответно, притежава (макар и в една по-малка степен) неговите качества, влиза
в ролята си на съ-творец на Твореца

Структурата на човека

Подобно на всички останали творения на Бога, човекът отразява в своята структура троичността на
Твореца – той се състои от Дух, Душа и Форма. Душата представлява отражение на Духа, или форма,
носител, посредством която той се проявява на по-нисшите полета на реалността. Тялото, или
формалният аспект на човека, е от своя страна отражение на Душата, или носител, посредством който
тя (и съответно Духът) се проявява на най-низшите планове на реалността.
Всеки от тези три аспекта на човека също е тройнствен:

I. Духът на човека отразява трите аспекта на Бога:

1. Воля или Сила – Отецът
2. Любов-Мъдрост – Синът
3. Активна Интелигентност – Светият Дух

II. Душата, Висшето Аз, или Индивидуалността, представлява потенциално:

1. Духовна воля – Атма
2. Интуиция – Будхи, Любов-Мъдрост, Чист Разум, Христовият принцип
3. Висш или Абстрактен Ум – Висш Манас

III. Формата, Личността, или нисшето аз, също представлява троичен аспект с компоненти:
1. Ментално тяло – нисш манас
2. Емоционално тяло – астрално тяло
3. Физическо тяло – плътното физическо и етерното тяло

Фиг. 1 показва в синтетичен графичен вид разположението на трите основни компонента на човека,
както и на техните подкомпоненти, в различните полета на реалността. От таблицата е видно, че
формалният аспект на човека е съвкупност от три енергийни обвивки, или тела, които са изградени от
материята на съответно физическия, астралния и нисшия ментален план на реалността. Душата, от
своя страна, представлява съвкупност от три енергийни обвивки, или тела, които са изградени от
материята на съответно висшия ментален, будхичния и атмичния план на реалността. Човешкият Дух
"обитава" монадния план на реалността.
Духът е най-висшият аспект на човека. Той е онова, което вдъхва живот и прави възможно
съществуването на човека. Той, освен това, въплъщава божествената цел, за осъществяването на която
всеки отделен човек е бил въведен в съществуване. Ето защо аспектът на Духа е източникът на волята
за съществуване, той е онова, което вечно ни кара да се стремим към усъвършенстване и развитие,
докато един ден в хода на нашата еволюция ние ще бъдем в състояние да реализираме Божественото
намерение за нашия индивидуален живот. Тъй като човешкият Дух е искра от Божествения Дух, той е
онова, посредством което Бог присъства у всеки от нас. В лицето на човешкия Дух Божественото
Присъствие е индивидуализирано за всяко дете на Бога.
Човешката Душа е частица от Божествената Душа. Подобно на последната, тя се явява резултат от
взаимодействието на Духа и Материята, на живота и формата. Ето защо Душата не е нито дух, нито
материя, а връзката, посредникът между тях. Като такава, тя наследява характеристиките и на Духа, и
на Материята. От Духа тя наследява характеристиките Цел, Сила, Воля. Духовната Воля на Душата е
онова, което ù дава възможност да познава и сътрудничи на Плана и Намерението на Единния Живот,
част от Когото е тя самата. Духовната Воля се проявява като воля за живот. Тя е източник на
интелигентната воля на човека – волята да живее, да прогресира, да просперира. От Материята Душата
наследява качеството Интелигентна Активност, т.е. креативност. Чрез креативния процес се строят
форми. Креативността е способността на Душата да манипулира, да контролира движението на
субстанцията, като така я фиксира и задържа в определени форми. Така в природата на Душата е да
твори форми в съответствие с вродената си Духовна Воля. По този начин Душата преживява
позитивния и негативния полюс на целокупното човешко същество – Духа и Материята, Волята и
Интелигентността, и се учи да ги контролира. Еволюцията на Душата се изразява в нарастването на
умението ù да твори все по-адекватни форми, чрез които Духът, т.е. Божественият План, или
Намерение, да намират проявление.
Душата притежава и своя собствена характеристика – Любовта-Мъдрост, която в нейното висше
проявление се описва като Чист Разум, Съвършено Разбиране, Всезнание – способността мигновено,
непосредствено да се прониква отвъд формата и непогрешимо да се схваща същността. Това е и
способност да се вижда всичко в единство, всяко нещо да се схваща като неделим аспект на Единния
Живот, в който се движим и съществуваме. Любовта, като характеристика на Душата, няма нищо
общо с емоционалната проява на нежност и привързаност. Тя е онова, което се проявява у човека като
стремеж за безвредност, стремеж да не се причинява вреда, произтичащ от съзнанието за
взаимосвързаността, единството, общия произход на всичко съществуващо. В този смисъл Душата,
която е съзнателният аспект у човека, се характеризира като групово съзнание.
Когато говорим за човека, имаме напредвид именно Душата. Това е истинският Духовен Човек –
обитателят на човешката форма, който съзнава и се самосъзнава.
Човешката форма е онова, посредством което Душата – а оттук и Духът, се проявява на най-плътните
слоеве на реалността: нисшия ментален, астралния и физическия план. Всички тези планове са
материални, т.е. те съставляват формалния аспект на Твореца. Душата, която обитава по-висши сфери
на реалността, еманира, или "излъчва" от себе си една своя част, която се спуска в царството на
материята. Тази част привлича около себе си част от енергията на трите нисши плана и се обгръща с
тях като с "воали", или тела, които ù дават възможност да влезне в съприкосновение с енергията на
съответните планове, както и да присъства на тези планове. Така се образуват трите тела – ментално,
емоционално и физическо (етерно плюс плътно физическо тяло), които в своята съвкупност,
одухотворени от заточената в тях част на Душата, образуват онова, което наричаме Личност –
формалния аспект на човека. Заточената във формата част на Душата е онова, което поддържа
единството на формата. Тя е онова, което в действителност съзнава, мисли, чувства и действа –
благодарение на своите обвивки, или носители

Структура на формалния аспект на човека

Физическото тяло – неговият строеж и функции, са добре известни на науката.

Това тяло е изградено от енергии в твърдо, течно и газообразно състояние и неговите сетива са
ограничени до възприемана на материя в твърдо, течно и газообразно състояние. Физическото тяло е
зависимо от етерното тяло за своя живот, жизненост, организация и за осъществяването на
множеството процеси, които наблюдаваме в него.

Етерното тяло е енергийна форма – фина и неосезаема за нас, но все пак веществена (изградена от
енергията на четирите висши под-плана на физическия план на реалността), която ръководи,
контролира и обуславя външното физическо тяло. То представлява паяжина, или мрежа от фини
преплетени канали (наречени "нади"), която е оформена от материя от четирите етера и изградена в
специфична форма. Етерното тяло е матрицата на физическото тяло – първообразът, спрямо който се
изгражда физическото тяло. Неговата форма напълно наподобява формата на плътния физически
носител. То има два аурични слоя. Първият се простира на около 30 сантиметра от физическото тяло, а
вторият се простира на около метър и повече от физическото тяло. Всеки от тези аурични слоеве се
състои от светещи нишки (подобни на косми или влакънца), които светят навън и непрестанно се
движат с вълнообразно движение.
Етерното тяло е следващият аспект на веществото в света, което ще бъде изучавано от учени и
изследователи. Благодарение на Кирлиановата фотография, това тяло вече може да бъде регистрирано
и наличието му при всички известни на човека форми – минерални, растителни, животински и
човешки, се признава от учените и от множество практикуващи лекари за факт.

Етерното тяло на всеки отделен човек, както и на всички познати на човека форми, представлява
неразделна част от етерното поле на реалността. Благодарение на етерното поле всички форми на
съществуване са свързани помежду си и взаимно си влияят. От етерното поле индивидуалното етерно
тяло черпи жизнена сила, или т.нар. прана – енергията, благодарение на която тялото се поддържа
живо, витално, и която прави възможна активността и растежа. Праната достига да физическото тяло
благодарение на това, че етерното тяло е свързано с нервната система и жлезите с вътрешна секреция
(нервната система представлява обективно проявление на силовите линии на етерното тяло, а жлезите
с вътрешна секреция представляват обективно проявление на центровете на сила, наречени "чакри",
които се образуват от преплитането на тези силови линии). Силовите линии на етерното поле като
цяло, както и на индивидуалното етерно тяло, са "пътищата", по които се придвижват енергиите от
всички полета на реалността, за да достигнат от коя да е точка до коя да е друга точка на обективната
действителност.

Емоционалното тяло на човека е изградено от енергията на астралния план на реалността. То е

онази енергийна обвивка на човека, благодарение на която той има възможност да изпитва емоции, да
има желания, да създава образи на въображението. Благодарение на това тяло човек е способен да
изпита цялата гама от емоции – от страха, омразата и мъката, до любовта, щастието и екстаза. То също
така ни дава възможност да изпитваме пълната гама от желания – от напълно егоистичното и
деструктивно желание, през обикновеното личностно желание, до висшите духовни стремежи и
безкористното желание да се служи на хората. Благодарение на наличието на това тяло ние също така
имаме възможността за такива преживявания като сънищата, фантазиите, халюцинациите,
въображението и виденията.
Формата, или аурата на емоционалното тяло, представлява овален балон, заострен в горния и долния
край. То се простира на около метър и половина до три метра от физическото тяло. То постоянно
променя цвета си от тъмно до ярко в зависимост от настроението ни. Емоционалното тяло е като един
голям отражател – то се "оцветява" и привежда в движение не само от собственото ни емоционално
състояние, но и от всяко въздействие на околната среда. То приема цвят и динамика от обкръжаващата
го среда, получава отпечатък от всяко мимолетно желание на околните, свързва се с всяко хрумване и
каприз наоколо.
Посредством това енергийно тяло човек, съзнателно или несъзнателно, влиза в контакт с астралния
план на реалността. Този план е наречен поле на илюзията, или "мая". Когато човек изпитва емоции и
желания или създава образи на въображението, представи, гледни точки, той на практика "излъчва"
всичко това в околната среда под формата на енергийни образувания (енергийни форми), които не
престават да съществуват само защото в следващия миг вече изпитваме, желаем или си представяме
нещо друго. Тези енергийни форми, изградени от материята на астралното вещество, продължават да
съществуват независимо от нас. Хората непрекъснато генерират такива енергийни форми. Тези, заедно
с всички подобни енергийни форми, генерирани от всички хора в протежение на цялата човешка
история, оформят онова, което наричаме астрално поле. Така последното съдържа всички чувства и
желания, всички лични гледни точки, всички въображаеми образи – от представите за възможно най-
ужасния ад до представите за най-великолепния рай. Има хора, които посредством специални
практики, са успели да развият способност да възприемат енергийните форми на астралното поле.
Тази способност понякога се проявява и вследствие на използване на психотропни вещества,
наркотици, или при силен емоционален стрес. Онова, което тези хора регистрират при контакта си с
астралното поле, не е реално. То е илюзия – това са нашите представи, нашите ограничени, личностни
възгледи и гледни точки за реалността.

Когато говорим за менталното тяло на човека, в рамките на Личността, имаме предвид тази
енергийна обвивка на Душата, която е изградена от енергията на нисшите слоеве на менталния план на
реалността. Това е тялото, благодарение на което човек може да осъществява когнитивни процеси. На
него ние дължим способността си да осъществяваме логически разсъждения и заключения, да
разграничаваме, да съдим, да преценяваме. То е основа за разумната дейност на човека, отличаваща го
от животните.

Менталното тяло в рамките на Личността се нарича още нисш ум, разсъдък, или интелект, за да се
разграничи от висшия ум, или способността за абстрактно мислене, който се явява собствена
характеристика на Душата – нейният най-нисш аспект на собственото ú поле на съществуване.
Интелектът ни дава възможност да познаваме – благодарение на него ние постигаме и акумулираме
знание. Но това знание е ограничено, доколкото не надхвърля сферата на обективното и конкретното –
то е знание за формите в трите нисши плана на реалността: физически, емоционален и ментален. То
има за своя изходна точка и основа свидетелствата на физическите сетива.
Както и при астралното тяло, посредством използването на менталното тяло човек генерира енергийни
форми, изградени от енергията на менталния план на реалността. Това са нашите мисли, вярвания,
понятия. Веднъж създадени от нас, те продължават да съществуват в менталното поле и да оказват
влияние на всички, които по някакъв начин, съзнателно или несъзнателно, влязат в досег с тях. –
Както вече споменахме, етерното поле е онова, благодарение на което всички форми на енергия се
пренасят от една до друга точка на обективната действителност. Така всяка емоция, желание,
представа или мисъл, които човек "излъчва", достига до другите хора и им оказва влияние – било то
позитивно или негативно, независимо от това дали те го осъзнават или не.

На настоящия етап от човешката еволюция болшинството хора възприемат формалния аспект на

човешкото същество (т.е. съвкупността от физическото, етерното, емоционалното и менталното тяло)
като самия човек. Тази съвкупност обаче е само форма, носител, посредством която същинският Човек
– Душата, или Съзнанието, се проявява на нисшите планове на реалността.
Непосредствената цел на човешката еволюция е усъвършенстването на формалната природа на човека,
т.е. на личността, с цел съвършеното проявление на Душата посредством личността. По-нататък
Душата, на собственото си поле на съществуване, трябва да премине през аналогичен процес на
еволюция, за да стане възможно съвършеното проявление на Духа чрез нея. Под каква форма протича
усъвършенстването на Душата на собственото ú поле на съществуване и какъв е крайният резултат от
тази еволюция, за нас е не само невъзможно да си представим, но и всякакви спекулации на тази тема
нямат никаква практическа стойност, тъй като този еволюционен етап на човека е все още твърде
отдалечен във времето от нас. Онова, обаче, което би могло да има практическо значение за мнозина, е
етапът на все по-пълното овладяване от страна на Душата на нейните нисши проводници и нейното
все по-съвършено проявяване чрез тях. Нека разгледаме как точно се осъществява това.

Овладяване на формалния аспект от страна на Душата

Процесът на овладяване от страна на Душата на нейните нисши проводници – физическото, етерното,

емоционалното и менталното тяло, е изключително дълъг и се осъществява поетапно. Този процес
започва с овладяването на физическото тяло и завършва с овладяването на менталното тяло, като
последният етап от този процес се състои в синхронизирането на тези носители, при което те се
превръщат в единен инструмент, реагиращ в синхрон и спонтанно на волята на Душата.
Самата продължителност на този процес предполага, че той не може да се осъществи в рамките на
един човешки живот. Принципната възможност за осъществяването му се обяснява с наличието на
закона за цикличността. Този закон носи още названието закон за реинкарнацията, или прераждането.
Той важи както за макрокосмоса - Вселената, така и за микрокосмоса – човека. Законът гласи, че
животът се проявява чрез форма циклично. Това, по отношение на човека, означава просто, че Душата
се въплъщава в човешка форма не веднъж, а много пъти, докато овладее своите носители, за да може
след това да ги използва за реализирането на конкретната част от Божествения План, която ú е било
предопределено да осъществи още със сътворяването ú. Първоначално "заточаването" на Душата в
материята и построяването на нейните носители протича автоматично в съответствие с Божествения
Закон и вродения План. При първите въплъщения съзнанието отдава малко внимание на
построяването на неговите носители – това се осъществява под въздействие на вродените в единицата
съзнание импулси на Божествената Воля (волята за проявление) и Активна Интелигентност
(креативност).
По време на всички въплъщения само част от Душата бива заточена във формалната природа. Една
друга част от Душата, наричана понякога Духовна Душа, никога не се въплъщава в човешката форма
до момента, когато тази форма е вече толкова развита и усъвършенствана, че може да "поеме" в себе
си цялото съзнание. До този момент животът и активността на Духовната Душа се осъществява в
сфера на реалността, която е с толкова висока честота на вибрация, че е практически абсолютно
недоловима за мозъчното съзнание. Духовната Душа е онова, което някои наричат "свръхсъзнание". В
нея се съдържа информация относно Целта, която Бог е заложил в това свое индивидуално изражение.
От това ниво тази цел бива насочвана надолу – към заточената във формата част на Душата, под
формата на мотивиращ импулс за духовно развитие. Именно в Духовната Душа се абсорбира – под
формата на мъдрост – есенцията на опита, натрупан при всяко въплъщение. Тази мъдрост по-нататък,
когато стане възможно и самата Духовна Душа да се въплъти, ще ú помогне да реализира зададената ú
от Бога Цел.
Онази част от Душата, която се въплъщава във формалната природа, претърпява дълъг процес на
развитие. Бидейки "заточена" в материята, тя за дълго загубва съзнанието за своята истинска
идентичност, идентифицирайки се с един или друг от своите носители, а на един по-късен етап от
развитието си – със съвкупността от всички носители (т.е. с личността). Посредством опита си във
формата тя еволюира до повторното си идентифициране с Духовната Душа, като в максималната
степен на своето развитие тя се слива с нея. На този етап личността бива "абсорбирана" от Духовната
Душа. Става възможно цялото съзнание да се въплъти в човешка форма, при което вече се
демонстрира пълен контрол над формалната природа и съвършено проявление на природата на
Душата посредством формата.

При първоначалните въплъщения, заточената част на Душата (т.е. онзи неин аспект, който населява и
насища човешката форма) е инертна и неорганизирана - тя се идентифицира напълно с физическия
носител и неговата активност. На този етап от своята еволюция човекът е лишен от ум в смисъла, в
който ние разбираме това понятие. Не се проявява нищо от онова, което наричаме личност. Налице е
само едно живо, активно физическо тяло със своите пристрастия и желания, със своите нужди и
наклонности. В продължение на много въплъщения заточената част от Душата опознава своя
физически носител, научава се да го контролира и да се грижи за него, като по този начин тя се
разгръща и развива.
Това развитие, заедно с постоянното привличане "нагоре" от страна на Духовната Душа, водят до
постепенното издигане на съзнанието от физическия към астралния носител. Въплътената част от
съзнанието вече не се идентифицира изцяло с физическото тяло, а се центрира в емоционално-
астралното тяло. Допреди това желанията на човека са били чисто физически и – до голяма степен –
смътни и зачатъчни, ограничени като цяло до стремежа към самосъхранение, към самоувековечаване
чрез възпроизводство и към физическа удовлетвореност. Сега желанията придобиват по-фин характер.
Човек започва да придобива съзнание за самото желание и все по-слабо поставя ударение върху чисто
физическото удовлетворение.
Това ново разширение на съзнанието, заедно с непрестанното привличане от страна на Духовната
Душа, водят до нов етап в еволюцията на човека – той става астрално-ментален. Съзнанието бавно
започва да откликва на природата на ума. У човека започва да се наблюдава стремеж към по-
изтънчени удоволствия. Желанията му стават по-малко груби и физически; възниква стремеж към
красотата и едно смътно чувство за естетически ценности. Човек започва да развива способността да
различава и да избира между различните желания. Част от времето той започва да посвещава на
съзнателното натрупване на знание. Макар че все още през по-голямата част от времето той се отдава
на безразсъдни желания, болшинството от обектите на тези желания са такива неща, които носят не
толкова физическа, колкото емоционална удовлетвореност. Човек придобива способността да
осъзнава своите настроения и чувства. У него се поражда смътният стремеж към покой, стремеж да
намери нещо, което той неопределено нарича ,,щастие”. Такъв е етапът на развитие, на който се
намират масите в наше време.
При по-развитите представители на човечеството започва да функционира умът – менталното тяло.
Човекът започва да се идентифицира със своето мислене, със своите мисли. Именно на този етап се
намира средно интелигентният човек в наше време. Той се люшка между емоционалния и менталния
аспект на природата си, учейки се да реагира на живота интелигентно, вместо само емоционално.
Центрирането на човека в менталното тяло му позволява постепенно да придобие контрол над своите
чувства и емоции (т.е. над емоционалния носител), при което физическата природа може да се
превърне в по-непосредствен инструмент на импулсите, идващи от ума. Това означава, че с
напредването на този процес човешките действия ще се ръководят все по-пряко от менталното ниво,
т.е. от нашата воля, решения, мисли, и все по-малко ще се възпрепятстват от нашите чувства и емоции.
Това при всички случаи ще означава повишаване на нашата ефективност, но, съответно, и на нашата
отговорност – чистите мотиви ще водят до позитивни ефективни действия и резултати, а
злонамереността и себичността – до негативни такива.
Едва когато заточената част на Душата започне да се идентифицира с менталното тяло, е възможна
проявата на това, което наричаме личност. Личността е индивид, при който в по-малка или в по-
голяма степен функционират всички носители – физическият, емоционалният и менталният.
Развитието на личността, както ще видим по-надолу, преминава през множество етапи. Неговата цел,
обаче, като цяло е доразвиването и синхронизирането на посочените три личностни аспекта, така че те
да се превърнат в единно действащо цяло. В най-висшата си точка това развитие се демонстрира като
пълна хармония между мислите, чувствата и действията на един човек, при което е налице
съвършената личност. Едва след това е възможно превръщането на личността в инструмент на
обитаващата я Душа.
Животът на личността преминава през следните фази:
1. Бавното и постепенното ù изграждане в течение на дълъг период от време. В продължение на голям
брой въплъщения човек не е личност. Той е просто един от масата. На този етап душевният аспект,
който е скрит в низшите носители, не се отъждествява с личността, а само с един или друг от
компонентите ú. Присъствието на обитаващия формата аспект на съзнанието бива усещано само чрез
т.нар. "глас на съвестта".
2. С напредване на времето, обаче, активният живот на личността постепенно се засилва и координира
от природата, или енергията, на Душата. Рано или късно това предизвиква интеграция на трите по-
нисши обвивки в една функционална цялост. Тогава човек е личност.
3. Животът на личността на вече съгласувания индивид продължава да съществува още много животи
и също се дели на три етапа:
А. Етапът, в който животът на личността е доминиращ и агресивен. Личността се отличава с огромна
себичност и индивидуалистичност. Душевният аспект, обитаващ формалната природа на човека, на
този етап напълно се идентифицира с личността.
Б. Преходен етап, в който се разгаря конфликт между идентифицирания с личността аспект на Душата
и Духовната Душа.
В. Контрол от страна на Духовната Душа е последният етап, водещ до смърт и унищожение на
личността. Фазата на "контрол" се обуславя от пълното отъждествяване на личността с Душата. Това е
обръщане на дотогавашното отъждествяване на Душата с личността. Това се има предвид, когато се
говори за тяхното интегриране – те сега вече са едно. Това по-точно означава, че онзи аспект на
Душата, който в продължение на много въплъщения се е идентифицирал с личността, т.е. с
формалната природа на човека, най-после е възвърнал съзнанието си за своята истинска идентичност и
отново се е обединил с Духовната Душа. По този начин се осъществява възвръщане на цялостността
на човека, т.е. повторно обединение на разединените аспекти на неговото съзнание.

Образуване на формалния аспект. Законът за кармата

В процеса на първоначалните въплъщения Духовната Душа проявява слаб интерес към образуването
на носителите за онази част от Душата, която бива заточавана в плътните слоеве на реалността.
Необходимо е заточеният във формалната природа аспект на Душата да придобие определена степен
на развитие, преди Духовната Душа да го забележи и да започне да се интересува от неговата по-
нататъшна еволюция. Въплътеният аспект на Душата е искра съзнание, която трябва да придобие
определена степен на лъчистост, или излъчване, преди вниманието на Духовната Душа да може да
бъде привлечено от нея. Оттам нататък Духовната Душа поема по-определена роля в процеса на
изграждане на носителите. Тя започва да следи развитието на личността, т.е. на онзи аспект от
съзнанието, който е затворен във формата и се идентифицира с нея, и определя какви бъдещи
преживявания са необходими на личността, за да еволюира тя до осъзнаване на истинната си
идентичност. Насочвайки своята Духовна Воля, Духовната Душа манипулира субстанцията на
низшите слоеве на реалността, като така създава подходящи носители за въплъщението. За
изграждането на тези носители тя привлича субстанция с определени качества (т.е. с определена
вибрация), които – по закона на привличането, ще привлекат необходимите житейски уроци.

Духовната Душа създава носителите за въплъщение в пълен синхрон с един закон, който на Изток
бива наричан Закон на кармата, а в учението на Вечната Мъдрост се среща още и под названието
Закон за равновесието. Действието на този закон се състои в това, че всеки поток от енергия, излъчен
от даден източник, се връща отново към този източник под подобна форма, сила и качество. Това, по
отношение на човека, просто означава, че всичко, което човек мисли, чувства, казва или прави, ще се
върне отново към него, за да се възстанови балансът на индивидуалната му енергийна система. Така
всяко зло, което човек причинява чрез мисъл, чувство, дума или действие, се връща обратно към него.
Същото важи и за доброто, което той е сторил.
Именно действието на Закона за равновесието, или кармата, прави възможна еволюцията на
въплътеното съзнание. Болката, в този процес, играе изключително важна роля, явявайки се основен
инструмент за обучаването на човека за това кое е правилно и кое не. Получавайки възмездие за
стореното зло, човек научава кое именно е зло. Изпитаната болка го кара да се стреми повече да не
повтаря старите грешки. От друга страна, получавайки награда за стореното добро, човек научава кое
именно е добро. Чувството за удовлетвореност, радост и дори щастие го карат да се стреми и за в
бъдеще да действа по същия начин.
Но какво всъщност е "злото" и какво – "доброто"? И защо едното да е нежелателно, а другото да е
желателно? Кой въвежда критериите за това? – Много хора имат само смътна представа относно това,
защо определени техни прояви се класифицират като "добри", а противоположните на тях – като
"зли". Други пък ясно схващат, че всичко, което накърнява по някакъв начин благополучието – да
използваме един такъв общ термин – на другите хора или дори на самите тях, е зло, а онова, което
подпомага и увеличава това благополучие, е добро. Според учението на Вечната Мъдрост, всяко
използване на божествените енергии (а всички те, на всяко ниво на реалността са такива) за користни
цели е "зло" и се наказва като такова, носейки тежки последици за неговия причинител. Божествените
енергии са на разположение на всички деца на Бога и, според божественото Намерение и План, те
трябва да се използват за всеобщото благо, за повишаването на благосъстоянието на всички
Божествени творения. Използването на тези енергии за користни и злонамерени цели е в разрез,
следователно, със самото Божествено Намерение и План.
В по-тесен смисъл, тъй като именно Духовната Душа е онзи аспект у човека, който познава
Божествения План и Намерение и се стреми да го въплъти, користното използване на Божествените
енергии е в разрез и с Духовната Воля на Душата на човека. Да се върши "зло" е по същество
отклоняване от нашата истинска същност, която е Душата. То показва, че човек не познава истинската
си същност и действа в разрез с нея, отъждествявайки се с носителите на Душата. И тъй като
същинската характеристика на Душата е Любовта, би могло да се каже, че "зло" е всяка проява на
липса на любов, а "добро" – нейното изразяване. По пътя на възмездието и болката човек постепенно
се научава да разграничава истинската си идентичност от носителите, чрез които тя се проявява. По
пътя на възмездието и болката човек научава, че всеки път, когато той се идентифицира с негативните
си чувства и мисли по отношение на други хора и, в резултат, говори или действа по отношение на
тези хора без любов, той се е отдалечил от истинската си същност и не я познава нито у себе си нито у
другите.
Всичко това, разбира се, изисква много време. Необходимо е Душата да премине през много
превъплъщения, преди вече оформената личност да може да започне дори само смътно да усеща
влиянието на Духовната Душа. През целия този период Духовната Душа изгражда такива носители,
които да привлекат необходимия опит и уроци. Чрез болезнен опит човек осъзнава празнотата на
илюзиите, които храни за себе си, неизбежността на промяната, неудовлетвореността, която
неминуемо се усеща, дори когато е постигнал дълго преследваните си егоистични цели,
невъзможността да се намери удовлетворение по този път. Всичко това, в крайна сметка, способства за
създаването на една по-алтруистична настройка у човека. Той започва да мисли не само за себе си, но
и за благото на другите, отъждествявайки се отначало с тесния кръг на най-близките си хора, а по-
късно – с все по-широк и по-широк кръг от хора
Съзнателно сътрудничене на еволюционния процес

Фактът, че човек е започнал да загърбва егоцентризма си ясно показва, че Духовната Душа вече е
започнала да оказва осезаемо влияние в живота на личността. Настъпва онзи етап от еволюцията на
човека, когато той започва съзнателно да сътрудничи на тази еволюция. Достигайки бавно,
несъзнателно и често болезнено, до този етап от своето развитие по силата на самия еволюционен
процес, човек оттук нататък превръща своето развитие в съзнателна, самоинициирана дейност, като по
този начин ускорява проявлението на Душата.
Началото на този път е изпълнен с много препятствия в лицето на нисшата природа на самия човек.
Човек трябва да желае да се види такъв, какъвто е, да открие и преодолее своите негативни качества,
своите недостатъци и ограничения, които сега – в светлината на Духовната Душа, започват да се
виждат все по-ясно. Изисква се голям кураж, за да се погледне в лицето и да се преодолее онова, което
съставлява нисшето, отделното аз – личността. Изисква се смелост, за да се пожертва онази част от
човека, която го отделя от неговата Душа, и този кураж може да се породи единствено от правилния,
т.е. неегоистичен мотив – мотивът да се служи мъдро и с любов на хората.
Това е етап, при който човек ясно започва да съзнава двойнствеността на своята природа. Той открива,
че у него сякаш живеят двама души: единият – силно егоцентричен, носител и изразител на себични
мотиви, на негативни емоционални и ментални тенденции; а другият – носител на алтруистични
мотиви, изпълнен с любов, прошка, разбиране към всички хора. Тези двамата започват да водят
ожесточена борба за надмощие в живота на човека, като побеждава ту единият, ту другият. Човекът ги
разглежда като своята тъмна и светла страна, не знаейки и нямайки как да знае, че това са просто два
аспекта на една единна реалност – неговата Душа, единият – отъждествен с формалната природа, а
другият – извечен, съвършен, неподвластен на ограниченията на пространството и времето,
присъствал винаги и неизменно, макар и несъзнаван. С времето и опита човек постепенно научава, че
придържането към повелите на неговата светла страна винаги, макар и не винаги непосредствено и
очевидно, води до положителни резултати, облагодетелстващи както него, така и околните; докато
следването на гласа на тъмната страна винаги, макар и не винаги непосредствено и очевидно, носи
страдание и болка. Така малко по малко, често грешейки и отстъпвайки пред своите слабости, човек
започва да се учи да се идентифицира със своята светла страна. Нейните мотиви стават негови мотиви.
Доверието му в нейния "вътрешен глас" нараства и той все повече и повече освобождава
"пространство" в своя ежедневен живот за Духовната Душа.
Под несъзнаваното въздействие на своята Духовна Душа човек започва да си изгражда духовен идеал
и да се опитва да го въплъти в живота си. В началото този идеал е смътен и неясен, но с времето, с
всяко следващо усилие той да бъде въплътен, идеалът придобива все по-ясни и определени очертания
и става все по-възможен за осъществяване. Човек все още не осъзнава, че този идеал не е просто
красива визия, която може да бъде реализирана един ден, а е неговата жива, автентична реалност,
която търси възможност да се прояви – с много по-голяма сила, красота и възвишеност от всичко,
което личността някога може да си представи.
Воден от идеала си, човек предприема усилия да преустрои своя инструмент, т.е. да пречисти и
усъвършенства своите тела на проявление – физическо, емоционално и ментално, както и да си
представи своя живот и дела в съответствие с този идеал. Тези усилия, всеки успешен опит да се
изразят качествата на Духовната Душа (независимо дали личността съзнава или не, че прави именно
това) "притеглят" помощ от страна на Духовната Душа. Тази помощ може да дойде под много форми:
идея, преживяване, среща с човек, който хвърля светлина върху живота и пътя ни, и т.н. и т.н. Това
помага за по-нататъшното разширяване на съзнанието на личността и я стимулира за нови усилия към
съзнателно развитие, което пък от своя страна отново привлича помощта на Духовната Душа. – Така
изграждането на характера се оказва първата и най-важна стъпка в развитието на способността и
силата да се призовава помощта на Духовната Душа – нещо, което е от жизнено значение за по-
нататъшната еволюция на личността. Този процес на привличане е двупосочен: той постепенно води
Духовната Душа към въплъщение, а заточеният във формата аспект на Душата – към извисяване и
сливане със своята съвършена половина.
Първата стъпка към преустройството, пречистването на носителите се състои в преразглеждането на
всички ментални и емоционални форми, които човек чувства, че ограничават съзнанието му и му
пречат да проявява своята светла страна. С оглед на своя идеал той следва да реши какви форми би
желал да има менталният, емоционалният и външният му живот. Следващата стъпка в този процес е
стремежът и постоянните усилия да изрази във външния си живот това свое ново съзнание.
В самото начало това начинание изглежда колосално и неговото успешно осъществяване изисква
максимално ангажиране на цялата духовна сила на човека. Силата и светлината, които вече са
започнали да навлизат в личността от Душата, имат двойнствен ефект: те активират, придават
"импулс" както на положителните, така и на отрицателните ментални и емоционални тенденции у
човека, били те съзнателни или напълно несъзнателни. В менталното тяло се активират както
егоистичните мисъл-форми, така и мислите за служене. В емоционалното тяло се активират както
егоистичните желания, така и стремежът към духовния идеал, към Душата. Човек се оказва изправен
пред двойките противоположности в себе си, които сега следва да примири. Често в началото пътят на
най-малкото съпротивление се оказват унинието, отчаянието и самообвинението. Изправен лице в
лице с носените от него негативни тенденции, много от които често със силно деструктивен характер,
човек се чувства толкова далеч от своя духовен идеал, че този идеал изглежда като невъзможна
химера. За да продължи, човек следва да мобилизира цялата своя сила. Чувството за хумор и умението
да се смееш над себе си са незаменими на този етап. Човек трябва да се научи да си самопрощава и да
гледа безпристрастно на всички свои негативни черти и слабости като на нещо, което просто следва да
бъде преодоляно – без особени емоции и безкомпромисно. Като не се поддава на униние и на чувство
за вина, той трябва да престане да подхранва негативните си черти, като насочи вниманието си изцяло
към проявление на позитивното у себе си.
Така пътят на пречистването на носителите се оказва път на постоянен самоанализ, на постоянно
самонаблюдение и на постоянен самоконтрол. В този процес човек научава, че неговите думи и
действия са отражение на онова, което чувства и мисли. Следователно, за да промени поведението си в
желаната насока, той трябва да промени чувствата и мислите си. Човек също така научава, че това,
което чувства, изцяло зависи от онова, което мисли – защото нашите емоционални реакции по
отношение на околните и на ситуациите изцяло зависят от нашите интерпретации на ставащото. Така,
за да чувства правилно, човек трябва да мисли правилно, да "изправи" мислите си. Човек научава, че
критерият за правилно мислене е вътрешното чувство на душевен покой, на вътрешна
удовлетвореност и хармония със самия себе си в лицето на своята светла страна.
Усилията за трансформирането на проводниците подпомага засилването на умствената поляризация.
Човек все повече започва да "живее" в своя ментален свят, опитвайки се оттам да анализира и
контролира себе си. Той се научава да мисли самостоятелно и сам да бъде критерий за правилността
на мислите и решенията си, съобразявайки се единствено с вътрешния си глас, а не с външни
авторитети. От друга страна, с нарастването на умението си да контролира мисленето си, човек
постига контрол и над своята емоционална природа, откривайки при това, че той вече не е жертва не
само на собствените си емоции, но и на емоциите на околните. Контролът над мислите и чувствата
естествено се отразява и във външния живот на човека, който започва да се отличава с
дисциплинираност, чистота, целенасоченост и хармоничност.
По този начин човек все повече и все повече се прониква от своята Духовна Душа. Проникнатата от
Душата личност се отличава с редица характеристики. На първо място това е стремежът към
безвредност в мислите, чувствата, думите и делата. Такъв човек неизменно проявява добра воля –
желание за мирно и благотворно решаване на всички житейски конфликти. Той проявява разбиране,
прошка и обич към всички хора неизменно. Отличава се с изключителна толерантност към начина на
мислене на другите. Всичко това му позволява да встъпва в хармонични отношения с най-различен
тип хора.
Стремящият се към своя духовен идеал човек открива, че постепенно у него започва да се проявява
във все по-голяма степен духовна сила – резултат от собствените му неотклонни усилия да преодолее
самия себе си. От друга страна, у него започва във все по-голяма степен да се развива и разгръща
чувството на любов към хората, естествена последица от което се явява усещането за блаженство,
вътрешен мир и преодоляване на илюзорното чувство за самота и отделеност. В не по-малка степен се
увеличава и способността за ясно мислене. – Всички тези положителни резултати са награда за
дългите и мъчителни усилия човек да надмогне собствената си нисша природа. Те дават сила и нов
стимул на човека да продължи по поетия път на духовно израстване.
Според учението на Вечната Мъдрост, постигането на съзнанието на Душата и свързаните с това
психически способности е естествен процес. Понастоящем голяма част от човечеството се приближава
към това, водена от самия процес на еволюцията. Постигането на съзнанието на Душата ще настъпи
неминуемо, така както по-рано в историята човек е постигнал самосъзнание и така се е отграничил от
животните. Този процес значително се ускорява тогава, когато на определен етап от своето развитие,
както бе посочено, човек започва съзнателно да сътрудничи на еволюционния процес.
Съществува също така и метод, посредством който човек може да осъществи окончателна и пълна
връзка с Духовната Душа – метод, който му позволява да осъществи това много по-бързо, отколкото
това би станало по силата на естествения еволюционен процес. Този метод се нарича медитация и
представлява научен метод – система от ясни, конкретни правила, набелязващи поетапния път, който
следва да се извърви, за да се осъществи окончателното обединение на двата разединени понастоящем
аспекта на човешкото съзнание: идентифициращият се с формалната природа аспект и Духовната
Душа. Познаването на изложените по-горе основни постулати за природата и устройството на
вселената и човека, както и постигането поне в известна степен на чистота и безвредност от страна на
човека, се разглеждат като задължително предусловие към пристъпването към науката на медитация.
Същността на медитационния метод ще бъде разгледана по-надолу, а сега ще направим кратко
отстъпление, за да предложим една по-"техническа" гледна точка към процеса на израстване на
личностното съзнание, която ще хвърли допълнителна светлина по въпроса.

Системата на чакрите

Съществува начин, посредством който точно и безпогрешно може да се установи степента на

еволюиралост на всеки конкретен човек. Този начин е достъпен единствено за онези напреднали
индивиди, които по пътя на духовното усъвършенстване и на овладяването на специфични техники, са
успели да развият у себе си духовно виждане. Последното им дава възможност да наблюдават
директно етерното тяло на човека и неговото състояние. Подобна възможност се разкрива и пред
онези, които са развили само етерно виждане, което обаче е една сравнително нисша психическа
способност.
Етерното тяло е съставено изцяло от силови линии и от точки, в които тези линии взаимно се пресичат
и по този начин образуват енергийни центрове (чакри). Когато много силови линии се пресичат
взаимно, се образува по-голям енергиен център, а когато големи енергийни потоци се срещат и се
пресичат, какъвто е случаят в главата и по гръбнака, имаме основен център. В етерното тяло
съществуват седем основни центъра, двадесет и един второстепенни центъра и четиридесет и девет
по-малки такива. Всички по-малки центрове се обуславят от седемте главни центъра, поради което
именно те ще бъдат обект на нашето внимание. Тези центрове се намират в етерното, а не във
физическото тяло, макар че те проникват в последното и оказват въздействие върху него.
Всеки от седемте центъра е свързан към определен тип енергия, прииждаща към него от едно от
седемте полета (или области на съзнание) на реалността чрез посредничеството на по-висшите
енергийни обвивки на човека. Понастоящем редица основни центрове не са пробудени у човека.
Когато обаче те се пробудят и започнат да функционират нормално, човек ще бъде в състояние да
осъществи съприкосновение не само (както е понастоящем) с физическия свят, но и да регистрира по-
фините светове, или полета на реалността. Етерното тяло е притежаващ огромни възможности
приемател на впечатления от всички полета на реалността, които се пренасят към човешкото съзнание
посредством събудените чакри. С напредването на еволюционния процес, благодарение на етерното си
тяло, човек ще може да осъзнае всички светове, всички явления и всички състояния на съзнание и по
този начин да постигне онова всезнание, което е рождено право на всички синове на Бога.
Съществува тясна връзка между седемте главни енергийни центъра и седемте основни жлези във
физическото тяло. Ендокринната система се явява осезаемото проявление на дейността на етерното
тяло и на неговите седем центъра. Седемте силови центъра се намират в същата област, в която са
разположени седемте основни жлези, и всеки силов център осигурява силата и жизнеността на
съответната жлеза, която всъщност е негова външна проява.

По-долу са изброени основните центрове и съответстващите им жлези.

Център - Жлеза
Главов център - Епифиза
Център Аджна - Хипофиза
Гърлен център - Щитовидна жлеза
Сърдечен център - Тимус
Слънчев сплит - Панкреас
Сакрален център - Полови жлези
Център Кундалини - Надбъбречна жлеза

Двете системи – на етерните центрове и на жлезите, образуват едно тясно свързано ръководство, в
което жлезите и техните функции се определят от състоянието на етерните центрове.
Функционирането на етерните центрове, от своя страна, е под въздействието на въплътената душа и се
обуславя от еволюционния етап, на който тя се намира. Посредством системата от чакри и жлези по
време на въплъщение, животът и енергиите на душата протичат към физическия човек такъв, какъвто
ние го познаваме. Етерните центрове са проводници на определени, съзнателно насочени от душата
форми на енергия, предназначени да накарат физическия човек да изпълни намеренията на душата.
Когато въплътената душа е на висок еволюционен етап и, съответно, е налице известен контрол над
емоционалното и менталното тяло, това се извършва безпрепятствено и в правилна посока. При
обикновения и при неразвития човек, обаче, съществуват пречки и потокът е неправилно насочен.
Така етерните центрове са главното средство на физическото поле, чрез което душата работи и
изразява своята жизненост и качества според достигнатата от нея точка в еволюционния процес.
Системата на жлезите, от своя страна, е непосредствено следствие на системата от етерни центрове,
чрез които действа душата. Следователно жлезите напълно изразяват достигнатата точка в еволюцията
на човека и в зависимост от нея са отговорни за неговите недостатъци и ограничения или за
предимствата и проявяваното съвършенство. Основният ефект от дейността на жлезите и на техните
секреции е психологически. Емоционално и ментално човек на физическо ниво е онова, което го прави
системата на жлезите. Те го обуславят и физически, защото това често се определя от
психологическото състояние на ума и емоциите.
Да повторим: поведението на човека на физическо ниво е обусловено, контролирано и определяно от
естеството на неговите жлези, а те се обуславят, контролират и определят от естеството, качеството и
жизнеността на чакрите, които от своя страна се обуславят, контролират и определят от душата, като
ефикасността нараства с еволюционния напредък. Преди да бъдат контролирани от душата,
центровете се обуславят, характеризират и определят от астралното тяло, а след това от ума. Чрез
посредничеството на етерното тяло умът влияе върху мозъка. Чрез същия този посредник астралното
тяло (природата на желанията) влияе върху мозъка и нервната система. И отново чрез този посредник
силата, необходима, за да се извърши някакво действие, се влива във физическото тяло през нервната
система и жлезите. Когато етерното тяло бъде развито в достатъчна степен, душата започва да го
използва, за да доминира и контролира външната формална природа. Целта на еволюционния процес е
именно да се достигне до контрол, обуславяне и определяне на центровете и , съответно, на жлезите от
Душата.
Протичането на енергия от по-висшите енергийни обвивки на човека към етерното тяло и неговите
центрове се осъществява както следва:
1. Центърът в главата е разположен на върха на главата.
Този център свързва личността (заточеното във формата съзнание) с Духовната Душа. Той е инертен,
неподвижен дотогава, докато човек не поеме възходящия път на духовно развитие. Когато Духовната
Душа въздейства върху мозъка посредством главовия център и етерната мрежа, това въздействие се
преживява като вдъхновение.
2. Центърът Аджна е разположен между веждите.
Той е сравнително инертен дотогава, докато троичната личност не стане повече или по-малко
интегрирана и може съзнателно да бъде фокусирана в менталния план. Тогава постепенно Аджна
започва да служи като център за контрол над по-нисшата формална природа.
3. Гърленият център е разположен някъде към средата на врата, като входът му към физическото е в
гръбначния стълб. Този център е много активен при интелектуалците. Това е центърът на контакт с
нисшия, конкретен ум.
4. Сърдечният център се намира между плешките, като входът му към физическото е в
гръбначния стълб.
Този център подхранва физическото тяло с витална жизнена енергия чрез физическото сърце и
кръвоносната система. Сърдечният център в гръбнака съответства на физическото слънце, което
осигурява условията за растеж. Той също така свързва индивида с неговото висше астрално тяло и го
поставя в първо съприкосновение с енергията на Любовта, идваща от Духовната Душа. Енергиите,
вливащи се през този център, подтикват индивида да се стреми към своя духовен идеал. Счита се,
също така, че именно в този и свързаните с него центрове е фокусирано съзнанието на въплътения
аспект на Душата. Тук се осъществява контакт с душевното, менталното и астралното съзнание на
човечеството като цяло, които представляват агрегати съответно на душите, менталните и астралните
тела на всички отделни хора. Този контакт се възприема от мозъка, посредством сърдечния център и
етерната мрежа, като интуиция.
5. Слънчевият сплит е точно над кръста, като входът му към физическото е върху гръбначния
стълб.
Този център е доминиращ днес, що се касае до човечеството като цяло. Той е много активен при
всички хора от емоционален тип, явявайки се център на контакт с по-нисшите слоеве на астрално-
емоционалното тяло. В крайна сметка той трябва да бъде доминиран и изместен от сърдечния център.
6. Сакралният център е на около 7 сантиметра под кръста, като входът му към физическото е
върху гръбначния стълб.
Този център прокарва творческите енергии на душата до репродуктивните органи, но във хода на
еволюционния процес трябва в крайна сметка да бъде изместен от центъра в гърлото, който е
истинският творчески център.
7. Кундалини центърът е разположен точно над опашната кост, като входът му към физическото
е в основата на гръбначния стълб.
Този център трябва да бъде събуден последен. На определен етап от духовното развитие неговите
енергии се издигат до центъра Аджна. Малко може да се каже за този център, тъй като мистерията му
бива разкрита на търсещия едва след като е било постигнато известно еволюционно развитие.
Неразвитият човек се захранва с енергия и се стимулира към външна дейност посредством трите
центъра под диафрагмата. Обикновеният човек започва да действа главно чрез центъра в слънчевия
сплит и да го използва като предавателен център, посредством който енергиите на центровете под
диафрагмата започват да се пренасят към тези над нея. По-напредналият духовно човек започва да се
управлява и контролира от центровете, намиращи се в гърлото и сърцето. При по-нататъшното
развитие, силите, издигнати до сърцето и гърлото започват да се предават към центъра Аджна. Това
отразява онзи етап, при който, фокусирайки се в ума, човек е започнал да се опитва оттам да
осъществява контрол над физическата и емоционалната си природа, придвижвайки се така към
интегриране на своята тройнствена личностна природа и превръщането ù в синхронизирана работеща
единица, откликваща на Духовната Душа. Така личността постепенно започва постоянно да пребивава
в Аджна, откъдето може да установява известен контакт с Духовната Душа и същевременно да
поддържа контакт и да осъществява контрол над по-нисшата формална природа. Следващата стъпка е
фокусирането на съзнанието в един специален център, намиращ се в центъра на главата. Чрез
извършваната оттам медитация, към целта да се интегрира личността се прибавя и целта да се
установи съзнателен контакт с и отзивчивост към Духовната Душа. Едва тогава става възможно
Духовната Душа да предаде към личността енергията на своята Духовна Воля, при което човек
постепенно става съзнателен за мисията на своята Душа, или за онзи аспект и конкретна част от
Божествения План, за осъществяването на която неговата Душа е била въведена в съществуване. Пред
човека се отваря възможността съзнателно и интелигентно да започне да сътрудничи на Божественото
Намерение.
Съществуват множество техники, посредством които човек може да събуди и активизира своите
енергийни центрове, но е необходимо да се знае, че това е изключително опасно. Всяко
преждевременно пробуждане на центровете или тяхното прекомерно активизиране може да се окаже
опасно и да доведе до тежки последици за невежия изследовател и за човека, движен от нездраво
любопитство. Такъв човек може и да успее в съживяването на енергиите и в засилването на дейността
на центровете, но ще заплати цената на своето невежество чрез изгарянето на телесна и мозъчна тъкан,
чрез проява на лудост, чрез отваряне на вратата за нежелателни и унищожителни потоци и сили, или
дори чрез физическа смърт. Еволюцията на центровете е бавен и постепенен процес и не е
препоръчително целенасочено да се опитваме да го ускоряваме, ако искаме този процес да протече
безопасно.
Ако човек искрено се стреми към духовен напредък, ако мотивите му са чисти и той съсредоточава
силите си върху безкористния живот, върху дисциплина, която да пречисти, възпита и рафинира
трояката му нисша природа, върху себеотрицателно служене на хората, той ще установи, че
развитието и функционирането на центровете е следвало успоредно и работата е протекла в желаното
направление. Ще установи, че центровете автоматически и безопасно са били ориентирани към
необходимата и подходяща активност. Този е сериозният метод за развиване на центровете, който,
макар и по-бавен, е и по-безопасен. Той довежда един по един центровете до момент на отзивчивост
към влиянието на Духовната Душа, а след това осигурява координиран и цикличен ритъм на
въздействие на центровете върху нисшата природа.

Методът на медитацията

Както вече споменахме, методът, посредством който постепенно се осъществява контакт и – в крайна
сметка – окончателно сливане на личностното съзнание със съзнанието на Духовната Душа, се нарича
медитация. Към практикуването на този метод може да се пристъпи, едва след като човек се е
пробудил умствено, постигнал е известен контрол над своята емоционална природа и, следователно, е
центриран в по-малка или в по-голяма степен в своето ментално тяло, както и е постигнал известен
контрол над ума си. На настоящия етап от развитието на човечеството, стандартното академично
образование с неговите техники за трениране на ума, осигурява подходяща и надеждна основа за
постигане на известна степен на контрол над умствената природа. Следователно, всеки човек, който се
е възползвал от предимствата на академичното образование, има възможност, посредством
прилагането на техниките на медитацията, да разшири своето съзнание и да открие Душата като своя
същностна реалност, като така получи достъп до нови полета на знание чрез специфичните за самата
Душа познавателни механизми, между които е и интуицията. Правилно разбран и приложен, методът
на медитацията може да се превърне в средство за демонстрирането на факта на съществуването на
Душата, както и за проявяването на нейните характерни способности.
Медитацията представлява метод за трениране на ума и за постигане на пълен контрол над него. По
своята същност умът представлява познавателен инструмент. Този инструмент може да бъде насочван
както "навън", така и "навътре".
Понастоящем, хората, които изобщо са способни да си служат с ума, го използват в неговата
насоченост "навън". Това означава, че те го използват за регистриране единствено на сигнали, които
идват от физическата, емоционалната и менталната сфера. – Човек възприема сигнали от външния
физически свят, благодарение на петте си физически сетива и мозъка, който обработва тези сигнали.
Благодарение на емоционалното си тяло човек регистрира емоции и желания – продукти както на
собствения му, така и на чуждия емоционален живот. Благодарение на менталното си тяло човек
регистрира мисли – чути или прочетени, съвременни или древни. Това е целият "материал", с който
понастоящем борави умственият апарат на мислещия човек. При това при много хора умът се
ограничава единствено до регистрирането на тази информация. И само една част от хората
размишляват над регистрираната информация и оформят собствени мисли.
Умението да се насочва умът "навътре" е един по-висш етап в използването на ума. Това е умението
умът да се насочва към една качествено различна област на реалността – областта на Душата. Това е
способността на ума да регистрира сигнали, които идват от Душата. Благодарение на тази способност,
умът регистрира идеи и концепции, които идват от духовното царство, и които се "подават" към него
от страна на Душата. Така функцията на ума става да предава към мозъка онова, което самата Душа
съзнава, и което е продукт или на собствената ú активност, или на активността на други Души, с които
тя е в неизменен контакт. Това е възможно, само ако умът временно е станал неотзивчив към
въздействието на обичайните външни източници на информация. Умът, който е трениран да се
отдръпне от външни влияния и да се насочи навътре, се превръща в "шесто чувство", което ни прави
съзнателни за друг енергиен обхват, или поле на реалност, което е точно толкова реално и част от
Цялото, колкото и полетата на реалност, в досег с които ни поставят сетивата.
Така целта на медитацията е да се постигне такава тренираност и контрол над ума, че човек да бъде в
състояние по желание да го насочва както навън, така и навътре – към трите свята, в които човек
обикновено функционира, или към полето на Душата.
Медитационният метод се състои от следните етапи: концентрация, размишление, съзерцание,
просветление и вдъхновение.
Целта на концентрацията е да се научим да концентрираме, или фокусираме ума, за да можем
изобщо да го използваме. Човек не може да използва ума, ако не го владее. По своята природа умът е
подвижен като вятъра. Той непрекъснато ни залива с мисли и идеи, които не можем да спрем, дори и
да искаме. Да постигнем контрол над ума означава да сме в състояние да го накараме да прави само
това, което ние искаме, т.е. да мисли за каквото ние искаме и да формулира нови мисли под наша
насока. Етапът на концентрацията отнема неимоверно дълъг период от време. Човек, който не
притежава силна воля и горещ стремеж да се обедини с Душата, никога не би намерил сили да стигне
по-далеч.
Най-важно при концентрацията е вниманието да не се отклонява към друг обект, освен този, към
който сме насочили вниманието си. Тя се дефинира като еднонасочено внимание. Онова, което би
могло да улесни овладяването на този етап, е избирането на предмет, който е от изключителна
важност или интерес за нас. Дори ежедневният ни опит показва, че когато нещо е ново или интересно
за нас, ние без усилие се концентрираме върху него, като забравяме за всичко останало. Друго
средство, чрез което може да се култивира концентрацията, е ежедневното усилие да вършим
съсредоточено и с пълно внимание всяко нещо, с което сме се заловили, без оглед на неговата
"важност" или "маловажност". Към всичко това трябва да се прибавят и ежедневните упражнения по
концентрация, при които умът се фиксира върху определен предмет или тема за размисъл.
В резултат на всичко това човек се научава да оттегля вниманието си от сетивните впечатления и да се
съсредоточава в мисловния си свят. Той все повече се оттегля от емоционалното си тяло и се центрира
в умственото си тяло. Развива умението за незабавно концентриране върху всеки избран предмет,
проблем или мисъл.
Етапът на размишлението се различава от предходния само по времетраенето. Целта сега е да се
постигне продължително задържане на вниманието върху избрания предмет.
На този етап се демонстрира още по-голям контрол над петте сетива, т.е. способност за абстрахиране
от тях. Тъй като предаваните от тях впечатления влияят върху емоционалното тяло, а оттам и върху
ума, необходимо е човек да умее да поддържа тялото си в покой, независимо от ставащото около него.
Тъй като емоционалното тяло има още по-пряко въздействие върху ума, отколкото сетивните
впечатления, необходимо е то също да бъде овладяно в значителна степен, т.е. човек да е способен
напълно да се абстрахира от всякакви емоции. Резултатът от това е една изключителна яснота на ума.
Тъй като емоциите не влияят върху медитиращия, той не изпитва нито удоволствие, нито
неудоволствие.
Следва да се подчертае и това, че на този етап умът нито е, нито следва да бъде пасивен или инертен.
Той е активен, насочван от силен интерес и стремеж към полето на Душата. Усилията изкуствено да се
приспи ума, да се спре неговата дейност по някакъв начин, се счита не само за безполезно, но и за
опасно.
Предметите за медитация, които се избират на първите два етапа – концентрация и размишление, се
избират поетапно, като се започва с по-външното и се преминава към по-вътрешното. Започва се с
медитация върху природата на дадена форма, след това се медитира върху качеството на дадена
форма, преминава се към медитиране върху целта на дадена форма, и накрая се медитира върху
живота, който оживотворява дадена форма.
Следва да помним, че всяка форма е само проявление на някаква жива същност, който оживотворява
тази форма. Първоначално тази жива същност създава някаква идея, или концепция. Формата е
въплъщение на тази идея, нейно проявление, неин символ. Формата дава по-слаба или по-силна
индикация за идеята, която въплъщава, в зависимост от степента на еволюция на живата същност,
която е създала идеята. Посредством медитация върху формата, човек може да получи представа за
идеята, която тя символизира и воалира. Има, по-нататък, нещо, което самата идея завоалира и
прикрива, и това е целта, която е подтикнала възникването на идеята и нейното еманиране към света
на формата. Тази цел може да се познае чрез медитация върху самата идея. Така постепенно се
постига реалността зад всяка форма.
Зад всяка форма е налице именно това: жива същност, която се стреми да реализира определена цел;
идея, създадена от тази жива същност, за реализирането на дадената цел; форма, която е по-адекватно
или по-неадекватно въплъщение на идеята, в зависимост от степента на еволюиралост на живата
същност.
Всичко това може да бъде отнесено и към самия човек. Това, което днес повечето хора разглеждат
като самия човек – личността, е само форма, посредством която се проявява някаква жива същност,
оживотворяваща тази форма. Онова, което тази форма воалира и повече или по-малко адекватно
символизира, е една идея, създадена от живата същност. Тази идея е човешката Душа. Онова, което
самата Душа, или идеята, воалира, е целта, поради която тази жива същност е привела, посредством
идеята,  дадената човешка форма в съществуване във формалния, или обективния свят. Тази цел е
въплътена в човешкия Дух.
Онова, което се постига чрез първите два етапа на медитацията, се постига чрез съвременното
академично обучение на Запад.
Както вече споменахме, при втория етап на медитацията умът е активен. Той размишлява върху
някакъв предмет и генерира мисли. Това обикновено се нарича "медитация със семена". Сега, обаче,
когато са били премахнати усещанията и чувствата, следва да се отиде и по-далеч, като се пренебрегне
и самата мисъл. Така се прехожда към един междинен етап, предхождащ етапа на съзерцанието,
наричан "медитация без семена", т.е. без обект. Това не е мисловен процес, а процес при който умът е
притихнал и в очакване. Това е период на напрегнато очакване и мълчание, докато нещо вътрешно
започне да се проявява. Това състояние трудно се овладява, защото в началото човек лесно се
подхлъзва назад към мисловния процес на размишляването. Изисква се усилие, за да се поддържа тази
очакваща притихналост на ума. Това е последното усилие, което самият човек може да направи.
Онова, което се случва след това, е акт на друга сила – на Душата.
При съзерцанието ролята се поема от една по-висша инстанция – Душата е тази, която съзерцава.
Личностното съзнание престава да функционира и човек става това, което той е в действителност –
Душа, частица от Божественото съзнание, съзнаваща същностното си единство с Бога. Сега висшето
"Аз" става активно, докато нисшето "аз" е притихнало. Душата регистрира феномените, характерни за
нейното собствено поле. Съществуването на Душата, реалността на феномените на духовното царство
и връзката с Бога се осъзнават като неоспорими факти. Съзнанието вече не е фокусирано в ума, а се е
издигнало до това на Душата. Душата напълно съзнава своята природа, цели и закони. В това време
умът и мозъкът са в рецептивна настройка и, доколкото това е овладяно, те са готови да регистрират
това, което самата Душа възприема. Сега пред човека постепенно се разкрива една огромна област от
духовно осъзнаване. На един по-късен етап, самата Душа може да се превърне в предавателен
инструмент и да препредава към мозъка – посредством ума – някои от осъзнаванията и концепциите
на най-висшия аспект на човека – самия Дух.
При етапа на съзерцанието, съзнанието на личността вече не е фокусирано в менталното тяло.
Личностното съзнание бива издигнато до и "абсорбирано" в съзнанието на Духовната Душа. Човек
престава да съзнава отделния "аз", както и всякаква отделност. Той осъзнава, че през цялото време
Духовната Душа го е примамвала към единение с Нея. Човек осъзнава, че той е Възприемащият,
способен по желание да възприема света на ежедневния живот или този на Душата.
Трябва да се отбележи, че Душата през цялото време е възприемала феномените от своето поле, но
сега става възможно и човекът на физическото поле да възприеме тези феномени. Отначало всичко
това трае само миг, но постепенно това състояние се удължава. Извършва се поетапна работа. След
като умът е бил в състояние на очакващо мълчание, сега той преминава в активно състояние: той
регистрира идеите, впечатленията и концепциите, идващи от съзерцаващата Душа, формулирайки ги
във фрази и изречения, вграждайки ги в мисъл-форми и изграждайки ясни мисловни образи. Именно
тук става явна необходимостта от развит, добър умствен апарат. Следва предаването на така
формулираното знание и информация към мозъка. – Следва да се има напредвид, че умът е различен
от мозъка. Мозъкът е само обективно проявление на ума. Умът е субективна субстанциална реалност,
която може да използва мозъка като свой инструмент за изразяване, и когото той може да впечатлява,
за да изрази онези концепции и интуиции, които човекът после да може съзнателно да оползотвори.
Когато се постигне майсторство в този процес, човек може бързо и по желание да превключва
вниманието си от света на ежедневието към полето на Душата и обратно. Той става гражданин на два
свята и живее едновременно като гражданин на света и като Син Божи.
При първите три етапа на медитацията умът бива трениран да постигне най-висшата точка на
развитието си, след което може да бъде заменен от една още по-висша способност – интуицията. Това
става възможно на етапа на просветлението. Този етап носи наименованието си от факта, че
онези, които са постигнали това състояние, свидетелстват за наличието на ослепителна светлина. Тази
светлина идва от Душата. Тя се отразява от ума, а оттам и от мозъка. Човек я възприема като напълно
реално явление, независимо дали е с отворени или със затворени очи.
На този етап съзнанието на човека е напълно отъждествено със съзнанието на самата Душа. Той не е
съзнателен за нищо друго, освен за феномените от света на Душата. У него се проявяват свойствените
за самата Нея способности, една от които е интуицията. Интуицията е форма на познание, характерна
за Душата. Тя е способност за непосредствено, директно познание и се характеризира с бързина и
безпогрешност. Тя идва да замени бавната и трудоемка работа на ума, съпроводена от неговите
заобикаляния, грешки, илюзии, догми, фрагментарност и едностранчивост. Интуицията е познаването
на действителността такава, каквато тя е, неприкривана и неизкривявана от булата на материята в
трите нисши свята – физическия, астралния и менталния. Тя е способността да се схване същността на
всяко нещо, без тази същност да бъде изопачавана от формите, посредством които тя се проявява –
били те физически, емоционални или ментални. Интуицията е пълна противоположност на илюзията,
която държи в плен човека, способен да се издигне единствено до менталното поле. Фокусираният на
това поле човек е постоянно обграден от сътворени от хората мисъл-форми, които му пречат да
възприеме реалността такава, каквато тя действително е. Само човекът, който благодарение на
медитацията е успял да укроти онези тенденции на ума, които изграждат мисъл-формите, може да се
издигне над полето на ума и да стане възприемчив за духовния свят – света на същностите, т.е. на
Истината.
Когато интуицията функционира, има, поне за момент, пълна загуба на усещането за разделеност. В
най-висшата си степен тя е позната като Всемирна Любов, която няма връзка със сантименталността и
нежните реакции, а се състои в отъждествяването с всички същества, в чувството за всемирно
Единство. Едва тогава се познава истинското състрадание; тогава критиката става невъзможна; тогава
започва да се вижда божественият зародиш, скрит във всички форми. Последното се осъществява
постепенно. Интуицията е самата светлина, и когато тя действа, постепенно започват да стават видими
светлинните тела на всички форми. Това носи способността за връзка с центъра на светлината –
Душата, божествения зародиш, във всички форми, като благодарение на така установената съществена
връзка чувството за превъзходство и самостоятелност изчезват на заден план. Човек престава да се
интересува от собственото си "аз" и започва да гледа на себе си като на искра от Универсалното
съзнание, което се проявява чрез всичкииндивидуални съзнания. Съзнанието му става групово. Човек
осъзнава единството си с Бога.
Знанието, истините, които се разкриват на човек, благодарение на интуицията, му се разкриват в името
на благото и напредъка на цялото човечество. Интуицията не разкрива начина, по който може да се
удовлетвори личната амбиция или желанието за егоистичен напредък. Посредством интуицията се
схващат идеите, еманирани от Божествения Ум. Тези идеи съществуват извечно и са в основата на
всичко познато и видимо като фактори на творението, като вечно действащи закони на проявлението,
управляващи както материалния, така и духовния свят. Само когато умът е обучен и развит,
съсредоточен и непредубеден, те могат да бъдат разпознати, след това – разбрани, и накрая –
приспособени към нуждите и изискванията на мястото и времето с цел придвижване напред на цялото
човечество. Така чрез интуицията се схващат знания и мъдрост, които все още не са осъзнати от
интелигенцията на човечеството.
Интуицията дава възможност на човека да познае чистите и неподправени факти, както и – в
нарастваща степен – Божествения План. Благодарение на това човек разбира по какъв начин самият
той, а и останалата част от човечеството, могат да сътрудничат на този План, за да бъдат ускорени
Божествените Намерения. Благодарение на това знание човек може да действа правилно, т.е. в
синхрон с Божествения План, така че да не пилее Божествените енергии (а те всички са Божествени)
за лични, користни цели, което е същината на греха и поражда негативната карма. Когато Планът се
усети интуитивно, точно и непосредствено, настъпва разбиране на единството на всички същества, на
синтеза на световната еволюция и на хармонията в божествената цел. Целият живот и всички форми се
виждат в истинската им светлина и след това възниква правилна ценностна система. При интуицията
познаващият субект и обектът на познанието стават едно. Познавателната способност моделира себе
си не по абстрактно подобие на обекта, а в самия обект. Това е един свръхсъзнателен ментален процес.
Интуицията представлява директно схващане на истината, независимо от способността за
съждение (разсъдъка) или от каквато и да е способност на интелекта. Реалността се възприема от ума
такава, каквато тя е, а не под формата на представа или понятие, не като идея или обект на разума,
всички от които са интелектуални възприятия. Това е появата в съзнанието на някаква истина или
красота, които никога преди това не са били схващани. Те не идват от подсъзнанието или от паметта,
била тя расова или индивидуална, а попадат в ума директно от свръхсъзнанието, т.е. от всезнаещата
Душа. Дадената истина бива разпозната като безусловно истинна и не предизвиква никакво съмнение
или желание да се поставя под въпрос. Всички внезапни решения на привидно неразрешими или
трудни проблеми и въпроси, както и много от великите революционни открития в човешката история,
попадат под тази категория.
Този непосредствен достъп до Истината е крайната съдба на всички човешки същества. Един ден
интелектът ще лежи далеч под прага на съзнанието, както днес това е така по отношение на инстинкта.
Хората тогава ще функционират на нивото на интуицията. Интуицията се определя понастоящем като
свръхестествена способност. Но това ще се промени тогава, когато нейната проява ще бъде масово
явление. Всяко разширяване на съзнанието изглежда свръхестествено на онези, които все още не са го
постигнали.
Когато прехвърлянето на знания от Душата към ума и от ума към мозъка става автоматично и точно,
налице е мъдрец – просветлен човек.
Освен проявяването на интуитивната способност, друг резултат от етапът на просветлението е това, че
човек получава достъп до мъдростта, складирана в Душата в резултат на всички прераждания. Друг
ефект върху ума е проявата на отзивчивост към телепатична комуникация и на чувствителност към
други умове, които са развили умението да функционират на нивото на Душата. Тук не става дума за
пренасяне на мисли от един ум към друг, а за комуникиране между Души.
В емоционалното тяло се регистрират чувства на радост, щастие и екстаз. Налице е чувство за
цялостност, за доволство и радостно очакване, така че събитията от живота започват да се възприемат
в по-радостна и оптимистична светлина.
При физическото тяло се забелязва стимулация към интензивна активност. Както казахме, също така
се вижда светлина в главата, която остава видима дори когато очите са затворени или е тъмно. Именно
от тази светлина води началото си ореолът, който се рисува около главите на светците.
Петият, последен етап на медитацията – вдъхновението, се явява резултат от просветлението и
се проявява в живот, отдаден на служене на всички човешки същества.