КАТЕДРА "МЕЖДУНАРОДНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ"

Дисциплина “Международни Спорове и Конфликти”

Доц. д-р Атанас Гочев

Курсова Работа

На тема:

“Етномалцинствени конфликти на Балканите през

90-те години”

Изготвила:

Вероника Александрова
Факултет по Международна икономика и политика
Специалност: Международни Отношения – V курс, задочно обучение

Факултетен № 986105
 Съдържание:

Увод стр. 3

Границите в новото балканско пространство стр. 4

Корените на етноконфликтите амбиции на великите сили? стр. 5

Древни омрази стр. 5

Религия стр. 6

Бившата Съюзна Република Югославия стр. 7

Босна и Херцеговина стр.11

Република Хърватска и Република Словения стр.11

Албания стр.12

Македония стр.12

България стр.17

Румъния стр.19

Гърция стр.19

Турция стр.22

Кипър стр.23

Заключение стр.26

Използвана литература стр.27

Увод

2
 Повече от столетие политическата мисъл възприема балканите като полуостров,

който историята многократно е опустошавала и обезкръвявала, като район на изостаналост,

пречка за мира, сигурността и обединението на европейските държави. От средата на XIX в.

"националното пробуждане" на балканите се извършва в пространство, населено с широка

гама от етнически групи. Почти цял век е необходим за формиране на "старите" национални

държави в Югоизточна Европа. Процесът е съпътстван от взаимни териториални претенции,

войни за определяне на границите и спорове за малцинствата. В периода след Втората

световна война блоковото противопоставяне и идеология изтласкват националните

противоречия на втори план. Краят на студената война отново пробужда националните

проблеми. Мултинационалните държави са базата за конфликти на етническа основа. В

полититчески аспект тези конфликти са обусловени от спецификата на региона, в който

историята е създала трайни противоречия за територии и население.

Корените на национално-малцинствените проблеми, които “разделят и владеят”

Балканите от векове насам могат да бъдат намерени както в религиозната идентичност и

култура на народните общности, които ги населяват, така и в политическите интереси на

Балканските държави и Великите сили.

В настоящата работа са разгледани факторите, които обуславят национално-

малцинствените проблеми и етномалцинствена ситуация на Балканите през 90-те години.

3
 Границите в новото балканско пространство
В началото на Третото хилядолетие, когато триумфът на културата, политическата

глобализация и институционната еднаквост функционират съвместно с етнически оцветени

отношения, които се простират до всякакви контакти, замисли и проекти, ние осезателно

възприемаме нововъзникналите граници и идентичности на Балканите.

"Границите са елементарни пространствени структури с линейна форма, с функции

на геополитическо и свързано с обозначения прекъсване, на ориентир в реален, символичен

и въображаем план. Тази прекъсваемост се променя при различните власти, истории,

общества и икономики, често също, но не винаги и при различните езици и нации". Често

пъти топографията като стратегически, комерсиален или комуникационен фактор е за

жалост по-убедително съображение в чертането на границите на слабите държави от

колкото етническите реалности. Тази сурова зависимост е чест пример в историята на

световната картография, особено след войни или при определяне на демаркационни линии

на влияние на отделните велики сили.

Неочакваната и съсипваща затвореност, която последва след обособяването на

новите държави създава впечатлението, че границите възобновяват, а някъде и повишават

своето разграничително предназначение дори и там, където вече я няма бодливата тел на

враждебното противопоставяне.

Но страни, които не могат да минат без чужди инвестиции по пътя на своята

институционна и стопанска модернизация, не могат и да не бъдат застрашени в различна

степен, но неминуемо и от чужди влияния от различно естество, произход и предназначение.

Това означава, че ние следва да се стремим към вграждане в европейската културно-

политическа система с една национално културна самоличност и имунитет, които ще ни

помогнат без да ни обезличат. Трябва да донесем балканско достойнство и съвременно

разбиране за днешните реалности, както и за бъдещите перспективи в съотношението между

идентитет и граници в бъдещия свят.

4
 Корените на етноконфликтите амбиции на великите сили?
Първата теза, която е най-силно разпространена на балканите, открива

последователна дестабилизираща роля на външните сили и вижда продължаване на

събитията от края на XIX и началото на XX век, когато съперничеството между руската,

отоманската и хабсбурската империи доведоха до изостряне на различните балкански

национализми. В днешното завръщане на националистическите сблъсъци, много хора на

Балканите виждат отражение на амбициите на Великите сили отново да наложат сфера на

влияние в тази област.

Балканският политически и интелектуален елит е особено склонен да надценява

стратегическото значение на региона за Великите сили и да осъжда маневрите на тези сили

за неуспеха на балканските народи да постигнат мир и мултиетнически просперитети на

техните общества.

Древни омрази
Друга интерпретация, която е много разпространена на Запад, съдържа вариация на

тема "завръщане на древни омрази" или "завръщане на покорените". В документ на една

комисия от 1914 година съществува и една интересна метафора свързана с Отоманската

империя: тя имаше ролята на "голям фризер", който поддържаше балканските национализми

в "твърдо състояние" - така че разпадането на Отоманската империя помогна заспалите

балкански национализми отново да се събудят. Подобна метафора понякога се използва и за

източноевропейския комунизъм: той "замрази" националистическите идеологии и

разминавания, които след петдесет години отново откриваме с притеснение. Краят на

комунизма и Студената война естествено отвори по-голям простор за маневри на локалните

и регионални протагосити с доста дълго потискани аспирации и стари дългове, които сега

желаят да си наплатят. Но търсенето на причините в постокуминстическото завръщане на

"древни омрази" означава лъжливо опростяване на проблема от страна на западните медии и

политици.

5
 Религия
Религията и кулутрата като форми на обществено съзнание са играли и продължават

да играят важна роля върху общественоикономическото развитие на Балканския полуостров.

Религията е един от основните фактори, въздействащи силно върху културното развитие на

народите, етническото им самоопределяне и поведение (включително и репродуктивното).

Днес населението на Балканския полуостров изповядва три основни религии:

християнство, ислям и юдейство.

Християнството е най-широко разпространената религия на Балканския полуостров.

Християнството възниква през І в.пр.н.е. в източните провинции на Римската империя. След

разпадането на Римската империя през 393 година се извършва първото разделение на

християнството на две основни направления – католици и православни християни. Тяхното

разпределение по територията на Балканския полуостров е неравномерно. Католиците

заемат западните територии на полуострова, а православните християни заемат източната му

част.

Двете форми на християнството се разграничават по някои несъществени признаци.

През Средновековието католиците се свързват с институцията на Инквизицията. Поради

тази причина през ХVІ в. от католиците се отделят протестантите. Те заемат главно

западните части на Европа, но отделни представители на това движение се наблюдават и по

територията на Балканския полуостров.

Ислямът е другата религия широко разпространена на Балканския полуостров. Тя

възниква през VІІ в. Ислямът също се характеризира с две основни направления – сунизъм,

което се явява ортодоксално направление, към което принадлежат 92% от мюсюлманите в

света. Те са основната част от изповядващото исляма население на Балканския полуостров.

Другото направление е шиизма, което днес е разпространено в страните от Близкия изток.

Ислямската религия въздейства много силно както върху етническото самосъзнание на

6
изповядващите го, така и върху тяхното репродуктивно поведение. Това намира ярко

изражение и на Балканите, където мюсюлманската общност нараства с най-бързи темпове.

Юдеизмът е една от националните религии разпространени на Балканския

полуостров. Броят на нейните последователи не е много голям, но това е свързано с тяхното

избиване и изселване по време на Втората световна война.

Разпространението на религиозни общности на Балканския полуостров е много

разнообразно в различните страни. Различията в религиозно отношение се дължат главно на

етническите различия и историческото минало на отделните страни.

Бивша Съюзна Република Югославия

Най-голямо е етническото разнообразие в бившата Съюзна Република Югославия.

Тази разнородност е породена от факта, че в територията й се включваха всички страни от

западната част на Балканския полуостров. Съюзна Република Югославия бе населена от:

сърби, албанци, черногорци, мюсюлмани, цигани и други. Въпреки голямото разнообразие

на етническите групи се открояват две основни религиозни общности – християнска

общност и ислямска общност.

Християнската общност е представена от православни християни и католици.

Православните християни са с определено превъзходство, което се обуславя от факта, че

сръбският етнос е доминиращ в страната. Католици са предимно унгарците, населяващи

областта Войводина с етнически малцинства. Другата е областта Косово, която е заселена

предимно от етнически албанци (изповядват исляма). Числеността на албанците в Косово

нараства с бързи темпове, като само за около 20 години от малцинство в области станаха

доминиращи – сега от близо 2 млн. души в Косово ¼ са албанци, което стана причина за

възникване на военни конфликти. С тях се “отвори” още едно огнище на военни действия

водени между християни и мюсюлмани.

Албанското население успя да извоюва полагащите му се права, получи по-големи

7
правомощия и се превърна не само от малцинство в мнозинство, но и от управлявани в

управляващи.

Освен етнически албанци, които изповядват исляма, съществува и коренно сръбско

население, което е било помохамеданчено през годините на турското иго. Така ислямската

общност в бившата Република Югославия представлява около 20% от населението на

страната. Представителите на други религии съставляват около 0.5% от населението на

бившата Република Югославия като превес имат представителите на юдеизма.

В началото на 90-те години процесите в бивша Югославия се оказват доминация,

която определя състоянието на стабилност на Балканите и в Югоизточна Европа.

При разширяването на конфликта в бивша Югославия (започнал в Република

Хърватска и Република Словения) той се пренася и на територията на Босна и Херцеговина.

Трите общности - сърби, хървати и мюсюлмани и напрежението между тях е благоприятна

среда за пораждането на открити конфликти през април 1992г., който продължава повече от

три години. В неговия генезис е проблемът за разпределението на територията между трите

етнически групи. Населението в Босна и Херцеговина през 1991г. е 4356000, от който 43,7%

мюсюлмани, 31,3% сърби и 17,3% хървати.

Сараево от 90-те години не е Сараево от 1914 година. Причина за последния

конфликт не е манипулацията на някои Велики сили с локални национализми (както е

случаят в 1914г.) и днес няма такава сила, която заради Босна ще започне Трета световна

война. За балканските народи, след Студената война, истинска новина беше това, че за

първи път в най-новата история са оставени сами на себе си. Причините за приключената

война са в самите балкани, а не външни.

Това, което наистина изостря ролята, не беше директното смесване на външните

сили, а промяната на международното обкръжение извън Балканите. Влиянието на тази

промяна на югославския STATUS QUO беше двойно. То беше извървяно вещо в

използването на заплахите, които идваха от Съветския съюз и ги употребяваше като

8
подобряване вътрешната кохезия и получаване индиректна помощ от Запада. Повечето

сценарии на НАТО за евентуалните сблъсъци между Изтока и Запада започваха в Берлин

или Югославия. С появата на М. Горбачов и края на Студената война, стратегическото

значение на Югославия в светлината на възможните сблъсъци на Великите сили значително

намаля.

Другият фактор беше провалът на комунистическата система. В 1989г. от Централна

Европа до Балканите комунистическите системи падаха във верижна реакция. Югославия

беше първият и най-храбрият носител на реформи в комунистическата система, но и

последна се оттегли от комунизма като система на владеене. Изведнъж югославският тип на

необвързан и "самоуправленски" социализъм стана застарял и незначим, докато за

напредналите и по-демократически ориентирани дялове в самата страна съвсем непоносим.

Провалът на комунистическите режими, които падаха един след друг, заради това не отмина

и Югославия. Тогава се поставяха въпросите: Дали Югославия ще се разпадне? И може ли

да се разпадне, а с това да не повлияе на стабилността в целия регион?

В XX век, политическите тенденции на междувоенна Югославия достигнаха върха в

насилията по време на Втората Световна война, когато хърватският усташки режим правеше

кланета на сърбите и евреите, и това естествено беше най-големия шок. Сблъсъците на

националистите помежду си и сблъсъците на националистите с комунистите по време на

Втората световна война всъщност причиниха повече жертви отколкото борбата против

немския скулптор, но тук отново трябва да се поправи един стереотип. На немската

окупация не се противяха само Титовите партизани, в чийто редове Хърватите бяха в

релативно най-голяма чиселност, но и сръбските сили лоялни на монархията.

Подобно беше положението и в Босна и Херцеговина. Освен това, поради т.нар.

"опортуностично държание в страни", между Сърбите и Хърватите дълго съществуваше

сърдене към босненските Славяни, които след турските завоевания в XX в. преминават към

мюсюлманска вяра. Голям дял от неприятелското настроение преди 1990г. е причинен от

9
обществено - икономически фактори (мнозинство християнско селячество против

мюсюлмански собственици, рурално против урбанно); империйски състезавания (Хабсбург),

националистическите амбиции на Сръбските и Хърватите. След 1878, когато Босна попада

под властта на Австро-Унгария, три етноса са живели в съвсем миролюбиви отношения. Две

значителни прояви на насилие са свързани с двете световни войни и в най-голяма степен са

причинени извън границите на Босна.

СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИ

Тезата, която е еднакво приета и от балканските протагонисти и от някои

наблюдатели от Запада, търси корените на войната в културната и верска дисхармония,

която се описва с фразата "сблъсък на цивилизации". Югославскитерепублики, а особено

Босна и Херцеговина, се намират на места, където се вьзкресяват католичество,

православност и ислям, след като бяха потискани с идеологическото напрежение на

студената война, традиционните културни различия отново излезнаха на повърхността.

Корените на "Третата балканска война" са в основната културна и религиозна

нехармоничност. Тази нехармоничност изглежда още по-драматично, когато се има предвид,

че националностите в Сърбия, Босна и Хърватска, принадлежат на една и съща група

южнославянски народи и творчески същия език. Гледано от тази страна, религията

представлява основното различие между три култури; и като една от основните причини за

войната се посочват именно верските различия. Трябва да се припомни и това, че тезата за

"сблъсък на цивилизации" е една от редките теми в, които има съгласие между хърватския

президент Туджлан, лидера на босненските сърби Караджич и ислямистите.

И Туджман, и Караджич, и ислямистите имат собствени версии за "сблъсъка на

цивилизациите".

На факта, че славянските Мюсюлмани най-разпространени в Европа и най-свързани

с нея - станаха главна тема на такова агресивно насилие, се гледа като на доказателство, че

истинската причина за това насилие е тяхната верска принадлежност. На Босна от 1992г. се

10
гледа като на Гранада от 1492 г. Все пак, тази война е далече от това да бъде верска война,

подобна на тези, които потрисаха Европа в предишните векове. По време на Османската

империя народите на Балканите са били идентифицирани по верските общности, към които

пирнаделжат (милей). Неотдавнашиня конфликт избухна в границите на доста спекулирани

общности, в които верската практика отпада през последните педесет години.

Босна и Херцеговина
Друга бивша Югославска република с нееднородно по отношение на религиите

население е Босна и Херцеговина. В нея християнската общност има сравнително малък

превес над ислямската, като съотношението е 56% към 42% в полза на християните.

Християнската общност е представена от сърби и хървати, като първите са

източноправославни, а вторите – католици. Големият брой на сърбите се обуславя от факта,

че Босна и Херцеговина е бивша югорепублика и че сърбите участват в етническия състав на

почти всички свои републики. И в тази република се водеха военни действия по

политически причини, които преминаха и на религиозна основа между сърби (християни и

мюсюлмани). Военните действия се прекратиха и сега тези две общности живеят в една

обща държава.

Република Хърватска и Република Словения

Западната част на Балканския полуостров или по-точно територията на Република

Хърватска и Република Словения се населява предимно от християни (католици). Делът им е

над 98% от населението на тези държави. Това се обуславя главно от факта, че са били по-

изолирани от турската инвазия през Средновековието. Предимно католическата ориентация

на населението се дължи на близостта на тези държави до Западна Европа и Ватикана.

11
 Албания
Пълна противоположност на западни (или по-горе споменатите) държави се явява

Албания, където почти 99% от населението изповядва исляма. До не отдавна тя беше

единствената страна в Европа, чиято национална религия беше ислямската (с изключение на

Турция). Малкият процент християни е представен предимно от гръцкия етнос. В страната

има и малка група етнически българи, които изповядват предимно исляма. Представителите

на православното течение на християнската религиозна общност населяват предимно

югоизточните части на страната, а католиците – северозападната част. Това се обуславя от

наличието на силни християнски общности по нейните гранични райони.

Република Македония
Република Македония е страна, в която е широко разпространено християнството, и

по-точно православното християнство. В Република Македония преобладава т.нар.

македонско население (етнос), което заедно със сърбите и циганите (по-голямата част от

тях) образуват християнската общност в страната. Те представляват около 72 % от цялото

население и в териториално отношение са равномерно разпределени по територията на

страната. За разлика от християните ислямската общност е съсредоточена главно в

югозападните части на Република Македония по границата с Република Албания. Тази

общност е представена предимно от етнически албанци, които съставляват 21% от

населението на страната. Техният брой обаче се увеличи значително по време на военните

действия на територията на вече автономната област Косово. От нея дойдоха много

бежанци, голяма част от които след прекратяване на войната не се завърнаха обратно.

Мюсюлманското население не се увеличава само от големия приток на бежанци, но и от

големия естествен прираст на изповядващите тази религия. Към тази общност се включва и

местното турско население, останало от турското робство на територията на Македония. То

съставлява около 5-6%. Това представлява доста висок процент на мюсюлманите в

12
републиката, което се обуславя от нейното географско положение и от позицията й на

спорна територия в продължение на десетилетия.

Според преброяването от 1994 г. македонците са 1 295 964 души (67 %). Освен тях

още 1 682 души са записани като българи, но те произхождат или от България, или от

западните й покрайнини, присъединени към Югославия през 1919 г., където имат статут на

официално признато българско малцинство. За българи трябва да се отчитат и лицата,

самоопределили се по националност като мюсюлмани, но чийто майчин език според самите

тях е македонският (българският) - 5 552 души. Общо в Република Македония 1 303 198

жители са от българско потекло. Освен тази бройка, още 105 425 македонци са извън

страната за повече от една година.

Албанците са втората по численост народност в републиката. Те са 441 104 души (23

%). Следват турците - 78 019 души (4 %) и циганите - 43 707 души (2 %), а към тази бройка

трябва да се добавят и 3 080 цигани, самоопределили се като египтяни. Сърбите са 40 228

души (2 %), като повечето от тях живеят в граничещите със Сърбия райони. Влашкото

малцинство се състои само от 8 601 души, локализирани предимно в общините Скопие -2

230 и Щип - 2 229 души. Записалите се като мюсюлмани по националност15 418 жители (1

%), са разнородна по етническия си състав общност, състояща се основно от бошняци,

македонци и сърби - все славяни, изповядващи исляма. Други 6 829 бошняци са се записали

отделно от мюсюлманите. За повече от една година извън страната се намират 43 124

албанци, 4 957 турци, 3 656 цигани и 744 сърби.

Република Македония е конституирана като национална държава на македонците.

Все по-нарастващото демографско присъствие на албанците през втората половина на века и

тяхното бързо еманципиране са в състояние през идващото столетие да променят

досегашните устои на македонското общество и държавност. Намаляване на темповете на

растеж се отчита през 50-те и 60-те години, когато много от тях се изселват или се готвят за

изселване в Турция, и междувременно при преброяването на населението се регистрират

13
като турци, но същевременно към Македония се стича голям поток косовски албанци, тъй

като Турция приема изселници само от тази югославска република, и, след

преустановяването на приема от турска страна, тези косовски албанци, които не са успели да

емигрират, се заселват за постоянно в най-южната република на федерацията.

Демографската перспектива пред албанската общност в Македония е заемането от нея на все

по-широко пространство сред контингента на активното население на страната. Към 1994 г.

албанците са били 34 % от жителите, спадащи към възрастовата група 0 - 4 г., 30 % от

групата на 5 - 9 г. и 27 % при 10 - 29-годишните. След няколко десетилетия те наистина ще

представляват основна част от населението в трудоспособна възраст. Тяхното значително

демографско присъствие вече е в конфликт с неравностойния им статут на малцинство. И

ако в най-близко време тежките социални проблеми не бъдат притушени, голямата

безработица, културното противопоставяне и екстремизма на младото поколение ще доведат

до етнорелигиозен взрив, при който албанците ще употребят ислямския фундаментализъм,

за да обединят мохамеданите в западните и северните райони на Македония и ще насочат

неговата гибелна непримиримост срещу друговерците за осъществяване на целите на

албанския сепаратизъм и иредентизъм.

Между България и Македония на официално ниво няма проблеми, но те личат все пак в

престрелките между българските и главно македонските вестници, основната тема в която е

спорът върху проблеми от историческото минало:

“Флагманът в тази престрелка от македонска страна е опозиционният “Утрински вестник”. В

броя си от 3 август, 1999 г. неговият кореспондент в София Виктор Цветаноски помества

публикация, озаглавена “Санстефанският сън някои все още го сънуват”. Поводът за нея е

организираният от българското ВМРО честване на годишнината от Илинденско-

Преображенското въстание на Предела, в което взема участие и българският президент

Петър Стоянов. Онова, което възмущава кореспондента, е една фраза в словото на

президента, в която се казва, че Илинден е най-ценният принос на Македония в историята на

България. Фразата е извадена в специално каре и около нея авторът надълго и нашироко

разсъждава върху “ограбването” на македонската история от българските политици и учени,

14
с което те поддържат сред българското общество дългогодишния “Сан-стефански сън”. На

това честване се противопоставя друго, проведено от дейци на ОМО “Илинден – Пирин” в

Мусомище, като израз на становището на “македонското малцинство” в България.

Пак “Утрински вестник” от същата дата публикува искането на председателя на

Световния македонски конгрес, организация на македонската емиграция в чужбина, Тодор

Петров, България да върне “заграбените” по време на Втората световна война богатства на

Охридската архиепископия, между които е и короната на архиепископията. Короната,

заедно заедно с още някои други символи, наистина се намира в България и от дълго време е

изложена в Националния исторически музей. Но в интерес на истината, както съобщава в

бележка във в. “Труд” от 4 август, 1999 г. бившият директор на музея Божидар Димитров, тя

е подарена от византийския император Василий Българоубиец, според неговата грамота, на

българската автокефална църква в Охрид. А това е нещо доста по-различно от Македонската

църква днес. Световният македонски конгрес стои твърдо на македонистки позиции,

подкрепя тезата на сегашната опозиция в Р Македония, че в България съществува

“македонско национално малцинство” и си поставя задачата да събуди неговото

“национално съзнание”. С тази цел Световният македонски конгрес, както съобщава

“Утрински вестник” от 3 август, 11-то си генерално заседание насрочва в Благоевград през

следващата година. В. “Дума” от 12 август съобщава, че решението е взето по предложение

на члена на сепаратистката организация ОМО “Илинден – Пирин” Венцеслав Овнарски,

който е представител на организацията в Световния македонски конгрес. В броя си от 15

август пак “Утрински вестник” публикува материал, в който свързва разпространението в Р

Македония на брошура под заглавие “Тайните на Македония” на българското ВМРО.

Според публикацията, в която липсват подробности за съдържанието на брошурата, тя е

разпространена в страната и през 1994 г., но на български език, което доказва българския и

произход. С привкус на скандал, опозиционният печат в Скопие посреща организираната в

Крушево по време на Илинденските чествания изложба за Македонската патриотична

организация 1922 – 2 000 година. Изложени са материали и документи на най-старата

македонска емигрантска организация, много от които, според организатора на изложбата д-р

Зоран Тодоровски, директор на Македонския архив, не са известни на широката

15
общественост. Македонската патриотична организация е най-старата емигрантска

организация на македонците в чужбина със силно влияние сред многобройните емигрантски

среди в Канада, САЩ, Австралия и другаде. С идването си на власт правителството на Л.

Георгиевски се стреми да установи трайни контакти с нея и с членовете й. Проблемът, който

поражда скандала, е в това, че организацията в продължение на десетилетия поддържа

упорито тезата за българските корени на македонското население и с това руши един от

митовете на македонизма за автохтонния му произход. Тезата за българските корени на

македонците, въпреки всичко, все повече си пробива път и в македонските издания.

Публикациите на тази тема се множат, въпреки че се посрещат с вой от опозицията, а и от

някои членове на управляващия ВМРО-ДПМНЕ. Млади учени намират трибуна в

седмичника “Македонско дело”. И в стремежа си да се приближат към историческата

истина, разгромяват досегашни фалшификации на официалната историческа школа. В броя

му от 18 август Александър Бонев публикува свое изследване върху етническия състав на

населението в Македония от 40-те години на миналия век и с многобройни факти разкрива,

че по-голямата част от него, а не само братя Миладинови, за които се води дългогодишен

спор, се определя като българско. Тезата на автора е насочена срещу фалшификациите на

тази тема, лансирани от днешния академик Блаже Ристовски, който отрича този факт и се

опитва да интерпретира по своему факти, които свидетелстват за това. На свой ред

софийските вестници отделят внимание на книгата на българския историк Божидар

Димитров, наскоро излязла от печат и озаглавена “Десетте лъжи на македонизма”. В нея той

прави популярен анализ на основните “митове” на македонистката идеология, целящи да

създадат представата за особената роля и произход на македонците на Балканите. Тези

митове в преобладаващата си част са построени върху факти от българската история

(например българската държава на цар Самуил се обявява за македонска), а в друга

(героичната борба на македонския народ срещу “бугарските окупатори 1941 – 1944 г.”),

преследват конкретна цел – да насаждат антибългарски настроения.

Книгата на Божидар Димитров предизвиква остра реакция в македонския

опозиционен печат. Доколко и как засяга поддръжниците на официалния македонизъм в

съседната ни страна става ясно от публикацията в “Утрински вестник” от 30 август, пак на

16
софийския му кореспондент. Авторът се нахвърля върху книгата на Б. Димитров и особено

върху твърденията му, че “македонската нация, език и държава” са производ на

великосръбската държавна политика и мисъл от края на 19 и началото 20 век. Само че той не

борави с факти, а с внушения и постулати, докато действителността непрестанно изважда на

бял свят аргументи, подкрепящи тезата на Б. Димитров. Един от тези аргументи е появата на

сериозното изследване на сръбския учен Сърджан Пириватрич, посветено на Самуиловата

държава. В него сърбинът прави на основата на богат исторически материал извода, че няма

никакви основания тази държава и нейното население да се наричат македонски. В. “Сега”

от 29 август помества и отзива на българския професор Васил Гюзелев за книгата на

сръбския учен, който оценява високо изследването, още повече че в тази насока няма

сериозни изследвания у нас.”

България
България е страна със сравнително голямо разнообразие на религиозните общности.

Това се обуславя от голямата етническа пъстрота в страната. Официална религия в страната

е християнството, което е представено от източноправославното си течение. Малък е делът

на християните католици. Християнската общност е представена от 87% от населението.

Сравнително висок е делът на изповядващи юдейската религия. Те са около 1% - България е

единствената страна, която спасява своите евреи по време на Втората световна война. Делът

на изповядващото исляма население не е голям. Те съставляват 12% от населението на

страната. Ниският дял на мюсюлманското население се дължи на т.нар. възродителен процес

проведен през 80-те години. Характерна е тенденция за увеличаване на дела му поради

високия естествен прираст.

Турската етническа общност в България представлява неотделима част от

българската нация. Тя е непосредствен участник в нейното формиране. Българските турци са

етническа група със собствен образ, отличаваща се от анадолските турци по своя генезис,

състав и историческо битие. Свързващите ги с Република Турция звена са сходното

историческо минало от периода на османското владичество по българските земи, общата

17
религия – ислямът, и сходството в езика, на което се основава пантюркизмът.

Изходът за много от хората от турската етническа общност е емигрирането към

Турция. Повече от сто години членовете на турското етническо малцинство в България,

които желаят да се присъединят към формиращата се от 20-те години турска нация, напускат

свободно България и именно възпрепятстването на този поток от страна на Анкара през

втората половина на ХХ век и особено в началото на 80-те години предизвика крайните

мерки на режима на Тодор Живков. Турската общност в България, поради своята

многобройност и интелектуалния си елит, е естествен център на исляма у нас, проводник на

духовните и политическите му влияния и стремежи. При българските мюсюлмани от

нетурски произход процесът на турчеене е като посвещаване в по-горна степен на вярване,

обет за безпрекословно служене на вярата, независимо от род и език. Така се оформя един

достатъчно голям резерв на турския етнос, който при необходимост попълва състава му.

Българи -мохамедани, цигани мюсюлмани, татари и други по-малобройни етнорелигиозни

групи са склонни при известни обстоятелства да се откажат от етническата си

принадлежност, за да потвърдят верското си самоопределение.

Дискриминацията на множество обществени нива спрямо циганското малцинство е

основната причина членовете на тази етническа група да търсят начини и средства за

промяна на народностната си приобщеност. Културнопсихологическите и

антропологическите характеристики на циганите обаче възпрепятстват до голяма степен

стремежа им за пълноценно проникване в средите на други общности. Негативната реакция

на другите към тях също спомага за етническото им съхранение и законсервиране. Въпреки

всичко, циганите демонстрират желание за нормално съжителство с останалите етноси чрез

опитите да се слеят и идентифицират с тези етноси. С особена сила това се отнася за тези

измежду тях, които говорят на български и турски.

“За национални малцинства в България не може да се говори нито от страна на

Сърбия, нито от Гърция, от Румъния, Турция или Македония. След оформянето на техните

18
народи и държавност, България не е завземала техни територии с национално тяхно

население. Те, обаче, са го правили. В България няма национални малцинства на нито една

чужда държава. Друг тип малцинства може и да има, но “нацонални” - не. Затова и

правителството на България подписа Рамковата конвенция за малцинствата с особено

мнение по този въпрос и без съпътстващата я Декларация за националните малцинства.

Следователно, всички изброени малцинства у нас са етнически. В този смисъл на понятието,

в България има Турско етническо малцинство, ромско етническо малцинство, арменско,

еврейско, руско и пр. етнически малцинства, но няма национални малцинства. И така,

гореспоменатите общности са етнически малцинства, а етническото мнозинство, най-

голямата група от нацията на България е това население, което определя себе си като

“българи”.”

Румъния
Румъния е еднородна държава в религиозно отношение. Преобладава християнската

религиозна общност, която е представена в трите си форми – православни християни,

католици и протестанти. Православната религия се изповядва от приблизително 99% от

населението на страната. Делът на изповядващите исляма е много малък – под 0.5%. Това се

дължи на малкия брой на турското малцинство в Република Румъния, което заема предимно

земите на Северна Добруджа. Румъния е единствена от балканските страни, в която е

регистриран брой на протестантите. Те представляват около 1% от населението на страната.

Това се дължи на германското малцинство, населяващо западната част на страната.

Гърция
На територията на Република Гърция се намира много силна християнска общност.

Християнската общност в Гърция е наследник на Древна Византия – люлката на

православното християнство. Днес в Гърция 97% от населението изповядват православното

19
християнство. Гръцката църква е първата самостоятелна църква отделена от Ватикана.

Години наред гърците са се опитвали да завземат съседни територии като България и да

наложат гръцкия модел на тази религия. Наличието на толкова висок процент на

християните се дължи главно на силната националистическа политика, която провежда

Гърция. Тя не признава малцинства и етнически групи в нейната територия. По официални

данни гръцкото население съставлява над 95% от населението на страната. От малцинствата

признават предимно турското. В близкото минало Гърция водеше политика на създаване на

нова етническа група, т.нар. помаци. Тази политика се водеше с цел премахване на

етническото българско население в Егейска Тракия.

Според официалната статистика в днешна Гърция живеят около 120 000

мюсюлмани, което представлява 1.17% от цялото население на страната и около една трета

от населението на Западна Тракия. В огромната си част мюсюлманите обитават окръзите

Ксанти, Родопи и Еврос, съставляващи областта Западна Тракия, където те наброяват 103

869 или 30,1% от населението. В 10 града и 250 села има наличие на преобладаващо или

значително мюсюлманско население.

От мюсюлманите най-многобройни са етническите турци (наричани в статистиките

турски говорещи). Те наброяват 51 917 души - 49,9% от мюсюлманите, концентрирани са

главно в окръг Родопи с център град Комотини (Гюмюрджина) - 41 000, в окръг Ксанти - 9

500, в окръг Еврос - 1 500 души. Втора по значимост група представляват помаците

(българите мохамедани). Те населяват главно окръг Ксанти - 23 000, а също и района на

Ехинос и Органи (Родопи)-10 000 и селата около гр.Димотика (Еврос) - 2 000, което прави

общо 35 000 души -33,5%. Трябва да се отбележи, че някои автори отхвърлят този брой като

занижен, изтъквайки, че помаците в Гърция са не по-малко от 50 000 души. Циганите-

мюсюлмани наброяват 17 078 души - 16,6%.

Гърция винаги е изтъквала нееднородността на мюсюлманското население като

контрааргумент срещу турските претенции. От друга страна често се изтъква фактът, че

20
турците представляват доминиращата група и е налице процес на поглъщане на другите

нетурски мюсюлмански групи. Възниква въпросът дали държавната политика не трябва да е

насочена към предпазване на посочените две групи от асимилация, още повече че според

официалните власти в Гърция опитите за асимилация и оттам за консолидация на едно по-

голямо хомогенно турско малцинство са режисирани от Анкара. Намеците за обособена

помашка идентичност не са никак случайни, както не е и случайна появата на речник на

"помашкия език".

В Гърция се акцентува върху широките права и свободи, на които се радват

изповядващите исляма в страната-училища, печатни издания на турски език, участие в

местната власт, парламентарно представителство, културно-просветни организации и др. За

развитието на икономиката на окръзите Еврос, Родопи и Ксанти се отделят специални

средства от бюджета, а така също и средства по линия на програмите за развитие на ЕС.

Отбелязва се, че след 1974 г. Западна Тракия бележи стопански растеж и стандартът на

живот на местните жители надвишава този на живеещите в съседните области на България и

Турция. Всичко това дава основание на управляващите в Атина да отстояват тезата, че на

проблемите на мюсюлманското малцинство се отделя нужното внимание от държавата и

нейните органи (Министерството на Македония и Тракия, Висшият съвет за малцинствата и

др.)

Въпрос, който предизвиква противоречия между Гърция и Турция е начинът на

излъчване на религиозните водачи на мюсюлманите в Гърция. По начало те се назначават с

президентски указ по препоръка на Министъра на образованието и религиозните въпроси.

От 1990 г. нататък има опити за избор на мюфтии от самите мюсюлмани, но избраните не са

признати от гръцкото правителство и дори попадат под ударите на гръцкия Наказателен

кодекс заради обвиненията в узурпиране на права.

21
 Турция
От подписването на Лозанския договор до наши дни Турция обръща определено

внимание при формиране на отношенията си с Гърция по въпросите, свързани с

положението и правата на мюсюлманите в Западна Тракия. От началото на 60-те години с

изострянето на гръцко-турските отношения във връзка с кипърския проблем, турската

дипломация започва системно да поставя въпроса за правата и свободите на турското

малцинство в Гърция. Усилията в тази насока достигат своята връхна точка през 80-те

години, най вече след провъзгласяването на СКТР. Именно тогава турските представители

започват да обвиняват Гърция в нарушаване и потъпкване на правата на "турската общност в

Западна Тракия" и да поставят въпроса за нейното самоопределение.

Днес позицията на Турция се гради върху разбирането, че в Западна Тракия живее

турско, а не мюсюлманско малцинство. По същество това твърдение се подкрепя от

тенденциите към турцизация на останалата част от мюсюлманското население. Тя

упражнява натиск, насочен към признаването на турско национално малцинство в Гърция,

което да се ползва с всички права по Рамковата конвенция за националните малцинства на

Съвета на Европа. Друг проблем е наличието на зона с особен режим в пограничните райони

с България между реките Места и Марица. В тази зона, установена в годините на

Гражданската война (1946 - 49 г.), живее почти половината от турското и помашко

население в Западна Тракия. Достъпът на хора от селища извън пределите на зоната е строго

ограничен, а на жителите на 118 мюсюлмански села в нея е позволено да се движат в зоната,

но само в тридесеткилометров периметър от центъра на селището. В резултат на изолацията

и липсата на перспективи за реализация много мюсюлмани емигрират от Западна Тракия.

Факт е, че въпреки високия прираст, броят на изповядващите исляма се е запазил на

равнището от 1923 г. Накрая трябва да се спомене и това, че по силата на сега отменения чл.

19 от Гръцкия закон за гражданството "лице от негръцки етнически произход, което напуска

Гърция без намерение за завръщане, може да бъде лишено от гръцко гражданство", който на

22
практика санкционира промяната в етническата карта както на Западна Тракия, така и на

Егейска Македония след Гражданската война. Що се отнася до етническите гърци -

граждани на Р Турция и тяхното положение, трябва да се подчертае, че дългогодишната

политика на много турски правителства, насочена към нарушаване на правата и намаляване

на броя на гръцкото население към днешна дата е почти завършен процес. Малко след

събитията от 1955 г., през 1958 г. е закрит Гръцкият съюз в Истанбул, а през 1964 г. с

закрити гръцките училища на островите Имброс и Тенедос, в резултат на което местните

гърци намаляват от 8000 на 250 души. Днес единствената институция, която напомня за

гръцкото присъствие в Истанбул, е Вселенската патриаршия. На нея също е нанесен тежък

удар със закриването на Висшето духовно училище в Халки (1971 г.). Турската страна

оспорва ролята на Цариградския патриарх като водач на световното православие и,

позовавайки се на разпоредбите на Лозанския договор, го счита за духовен лидер

единствено на православната общност в Турция. От своя страна Патриаршията се превръща

в значим фактор с оглед на своето влияние върху гръцкото лоби в Америка и оттам има

важна роля в комплекса отношения Турция - Гърция - САЩ. Настоящият патриарх

Вартоломей нееднократно е способствал за подобряването на връзките между Атина и

Анкара, както и за изграждането на особен авторитет на Патриаршията като посредник.

Кипър
На остров Кипър съжителстват гръцко етническо мнозинство от около 80% и турско

малцинство от 20%. Именно географското положение на Кипър, където се пресичат

пътищата от Европа и Близкия изток, диктува стратегическото му значение и етническото

многообразие. След гръцко управление в продължение на осемстотин години от времето на

Визанития, гръцкото мнозинство се е укрепило в по-голямата част на острова. Триста

години османско господство от 1571г., поддържано от географската близост на Турция,

създават турско малцинство в северната част на острова. През 1878г. Берлинският конгрес е

23
отредил Кипър на Великобритания като компенсация за руските завоевания на Балканите и

като средство да се укрепи способността на Великобритания да защитава източните части на

Средиземно море от руските набези. “Докато в Кипър е господствала външна сила,

етническите вражди на острова само са бълбукали. Ала щом вълната на деколонизацията е

стигнала до бреговете му в средата на двадесети век, гражданският конфликт е станал

неизбежен, а принципите на управление на мнозинството и самоопределението са станали

несъвместими. В продължение на векове гърци и турци са подхранвали взаимната си

вражда, като периодично са давали израз на взаимната си омраза в кланета и други

жестокости, Всяка етническа група може да посочи убедителни доказателства, поради които

не бива да доверява съдбата си на добросъвестността на другата.”

След като през 1960 г. се подписват Лондонско - Цюрихските споразумения, е

намерено временно разрешение на проблемите в Кипър. Те създадават независим,

суверенен, единен Кипър с гръцки кипърски президент и турски кипърски вицепрезидент,

всеки избран от собствената си общност. Турският кипърски вицепрезидент има абсолютно

вето върху проблемите на отбраната и външната политка и като се има предвид, че е

подкрепен от турски кипърски деутати в законодателната власт, разполага също и с право на

вето по финансофите въпроси. В период от 14 години конфликтите на етническа основа

стават все по чести и опасни. През 1974г. турската армия завладява северната част на остров

Кипър, създавайки там “Севернокипърската турска република”, призната единственно от

Турция. Проблемът с Кипър излиза отново на дневен ред през август 1996 г. Тогава турски

полицаи застрелват двама младежи – кипърски гърци, които правят опит да преминат

наложената от ООН “зелена разделителна линия”, отделяща Севернокипърската турска

република от гръцката част на острова, която преминава по средата на град Никозия. Това

съвпада с периода, в който е повдигнат въпросът за присъединяването на Кипър към

Европейската общност. Гърция се противопоставя на предложението преговорите относно

това приемане да се свързват с уреждането на конфликта между гръцкото и турското

24
население на острова. В края на XX век гръцко-турските отношения си остават белязани от

наследеното от миналите векове взаимно недоверие, а интегрирането в Европйския съюз се

сблъсква с икономически и социални структури, които също са втвърдени от мъчно

изкоренимото наследство. Този район остава конфликтен и до днес, където етнически

страсти могат да се разгорят във всеки един по-напрегнат момент от взаимоотношенията на

Гърция и Турция.

25
 Заключение
Вземайки в предвид особеностите на религиозните общности на Балканския

полуостров можем да направим следното заключение: на Балканския полуостров

преобладава християнското население, представено от източноправославното течение на

тази религия. То е съсредоточено в източните и централни части на полуострова, а

католиците са съсредоточени в западните части. Делът на християнската религиозна

общност ще се запазва, дори в някои страни се наблюдава тенденция на намаляване на дела

и поради ниския естествен прираст на населението. Ислямската общност се увеличава с

бързи темпове, поради високата репродуктивност, налагана от религията.

Непрекъснато променящата се международна среда и засилващите се тенденции на

взаимообвързаност на всички нива на обществения живот и политиката налагат

осъзнаването на предимствата от едно позитивно единомислие за бъдещето на Балканите.

Особено належащо е именно днес, след преболедуването на изминалите кризи, балканските

народи да видят приоритетите на възобновяващото се балканско сътрудничество и да

развият неговите положителни тенденции за едино мирно, цивилизовано и добронамерено

общо бъдеще.

В последните години държавите от региона са постигнали значителни постижения,

благодарение на различните инициативи за развитие на Югоизточна Европа и Балканите. Те

са основополагащи за по-нататъшното балканско сътрудничество, което изисква добра

политическа воля и единна рамка на поведение на съседните страни

Известна е мисълта на Тойнби, че там, където има много история, тя трябва да бъде

"забравена".

26
 Използвана литература:

1. Георгиев,Л. “Балканите – Между конфликта и мира”, 1997

2. Александров, - “Балканите в политиката на големите държави”, 1995

3. Кисинджър, Х. – “Дипломацията”, 1997

4.Първанов – “Геополитическата и Етнонационалната ситуация в Югоизточна

Европа и на Балканите: Фактори, тенденции и перспективи”, 1997

5. Чавдарова – “Босненският конфликт гордиев възел на югокризата”, 1994

6. Mатич – “Войната на Босна и Херцеговина за независимост” 1993

7. Кастелан, Ж., История на Балканите, 2002

8. Хьош, Е., История на Балканските страни, 1998

27