1

ГЛАВА 10

Основни насоки: Босна, Европа и теорията за IR

Тази дисертация има за цел да осигури теоритчни рамки за изследване

конструирането на политиката за сигурност. Тя започна с проблематизацията на
постструктурализма във връзка с дефинирането на сигурността като израз на
обективно състояние, а не както се твърдеше, че “сигурността” се създава чрез
поредица от безсистемни идеи и политически действия, които локализират даден
“проблем със сигурността” в рамсите на място, изискващо специално внимание и
средства. С други думи, осъзнаването и приемането на сигурността е преди всичко
политически акт, който изгражда по специфичен начин структурата на социалния и
материалния свят около и в нас, това е акт, който определя приоритетите и в
същото време разпределя другите проблеми към точки с по-нисък приоритет. Ето
защо, да се твърди, че дадено нещо не представлява проблем със сигурността също
е политика на сигурността, но с обратен знак.
Емпиричната част на дисертацията предоставя изследване на начина, по
който различните западни доклади за Босна очертават войната – понякога
противоречащи си, а понякога допълващи се. Проучването на докладите в глава 6-9
показва политическата практика при структуриране на сигурността;
противоречивите доклади твърдят, че във всеки от тях е дадено “обективно”
очертаване на сигурността, като всеки съдържа факти – босненските сърби
завладяват Босна, затворническите/изнасилвачески/концентрационни лагери и
клането в Сребреница – представени в специфична рамка, служещи като
доказателство за противоречивостта на идентичността на Босна, Балканите,
Европа, Америка и Запада; за противоречащата същност на войната и за
противоречивите очертания на отговорностите.
Тази заключителна глава е насочена към и ще направи обобщение на четири
теми, които имат отношение към преструктурирането на докладите за
(не)сигурността в Босна: първият раздел обобщава плановете на западните отчети
за Босна като разглежда анализите от глава 6-9; вторият раздел се връща към
въпросите, повдигнати в уводната глава и разглежда проблемите във връзка със
спора за Босна и провежданата политика за изграждане на европейската сигурност;
в третия раздел аз се връщам към приелия застрашителни размери проблем: ако
приемем, че “сигурността” няма обективна основа, с какво ще подкрепя
твърдението си, че “Босна” трябваше да бъде очертана на картата и построена; и
накрая, в четвъртия раздел, се обръщам към теоретичната рамка –
постструктурализма – която беше отправната точка за теоретичната част,
представена в глава 2 и развита по-подробно в глави 3 и 4, като посочвам за
разглеждане няколко бъдещи проблема.

Скърпване на Западната карта

Теоретични разсъждения и аргументи: продължение по две измерения
В глава 6 започна първоначалното очертаване на спора за Босна и беше
потвърдено в началото на главата, че всеки може да идентифицира определен брой
дедуктивни позиции, всяко от които ясно определя четирите елемента на
 2

сигурността – граници на общността, идентичност, история и отговорности – в

съответствие със или като модификация на двата основни доклада, този за
Балканите и този за “Босна като Западна страна” (да се види как и преведено),
които са подробно разгледани в глава 5. В хода на работа, започвайки с тази
теоретична основа на главните доклади и навлизайки в анализа на действителния
спор в глава 6-9, беше установено, че анализът на спора трябва да разшири фокуса
си по две измерения, които до сега не са били добре изследвани от
постструктуралистите и конструктивистите в техните изследвания на спора за
Босна.
Когато правех връзката между репрезентацията, или дедуктивната
конструкция, и предложената, или преследваната, политика, се появи едно
измерение, което остано отворено и беше представено по-скоро като проблем,
отколкото като каузално отношение. Този теоретичен ход се базира на двойна
критична преценка: първата критика е насочена към пренебрегването на ролята на
репрезентацията в “рационалистичната” теория за IR, която приема
“идентичности” и “интереси” за дадености, пораждащи поводоние под формата на
политика – това означава, че няма причина да се задълбочава проучването на тези
“идентичности” и “интереси” (Jepperson, Wendt and Katzenstein, 1996). Тази
критика не е нова и беше формулирана в различни форми от теоретици както на
постструктурализма, така и на конструктивизма. Втората част на моето критично
отношение не е стандартно в рамките на теорията за “критично IR”. Аз твърдя, че
постструктуралистите и конструктивистите са прави като посочват връзката между
обективните “идентичности” и “интереси”, от една страна, и съпътстващата
политика, от друга страна, и че е също толкова правилно да се твърди, че тези
“обективни” дадености са социално и дедуктивно конструирани. И все пак,
последните проучвания на конструктивисти и постструктуралисти на войните в
бивша Югославия и Босна повтарят “рационалистичната” грешка да създават
твърде каузална връзка между репрезентация и политика: “рационалистите”
твърдят, че тъй като идентичностите и интересите са дадени, те образуват
безпроблематичната основа за определяне политиката на страните. С други думи,
съществува предполагаема връзка между идентичности/интереси и политика, като
първите са независима, но дадена променлива, а политиката е зависима
променлива. Това не означава, че на практика има съгласие коя да е съпътстващата
политика, но означаве, че може да се постигне споразумение за базата за
определяне на тази политика. От друга страна, конструктивисти и
постструктуралисти твърдят, че идентичностите и интересите са създадени чрез
политически методи, които включват изявяване на претенции към властта и
познанието: все още съществува квази-причинна връзка между репрезентацията и
политиката, то идентичностите и интересите вече не са независима променлива.
“Критичният” аргумент не е да преобърнем отношението между зависимите и
независимите променливи от теориите на “рационалистите”, но да видим интереса
и идентичността като формирани от (“зависещи от”) по-голям брой методи.
(Bertramsenq Thomsen and Torfingq 1991: 25-33; Weldes 1996).
Моето критично отношение във връзка с постструктуралистичното и
конструктивистичното преформулиране на фокуса върху представянето и
политиката в IR е насочено към начина, по който се теоретизира върху връзката
 3

между тях: това е показано чрез критичен прочит на работите, побликувани върху
Босна от тази перспектива, където ясно се вижда как тези изследвания продължават
да насаждат една квази-каузална връзка между представянето и политиката, което е
до известна степен сходно със становищата в “рационалистичните” доклади.
Проблемът не е в това да се конструира връзка между представянето и политиката,
а допускането, че човек може да стиге да прести умозаключения за едното от
конструирането на другото. Например, ако някой защитава Балканската кауза, то от
това следва, че той е против намесата на Запада в Босна; или ако някой защитава
военната намеса на Запада в Босна, то означава, че той говори в смисъла доклада за
“Босна като Западна страна”. Ето защо, стратегията в глава 6 и следващите три
глави е да се пита за емпирисно изградените комбинации от безсистемни
представяния на войната в Босна и “Западът” и съпътстващите политически
предложения, а не да се приема една връзка а приори. И по-специално се казва, че
трябва да се отдели аналитично внимание на разказите, независимо дали са
реалистични или идеалистични, в които е ситуирана репрезентацията на
босненския плоблем, за да се получи адекватно очертаване на множеството
комбинации от представяне и политика.
Второто измерение, което според мене е задължително в анализа на
дебатите за сигурност, е фокусирано върху репрезентацията. Създаването на
теоретичната рамка на тази дисертация започна още с допускането, че човек може
да анализира дебатите като ги структурира с помощта на аналитично
идентифициране на основните становища. Тези основни становища по сигурността
са съсредоточени, така както и всички неща свързани със сигурността, около
ясното формулиране на четири елемента: граници на общността, идентичност,
история и отговорност. Идентифицирането на тези основни становища е изградено
на базата на проучванията на дебата, или с други думи, те не могат да се
конструират преди сблъсъка с емпиричния материал, а тяхната аналитична
стойност лежи в тяхната способност да осигурят конструкция – очертаване – на
очевидно безструктурния дебат. Основните становища осигуряват първия
структуриращ инструмент за задълбочаване на проучването тъй като те се
формулират емпирично. Да се адвокатства в полза на такъв аналитичен
“инструмент” не е нещо необикновено, особено в по-традиционната част на
социалните науки, но такова разграничение между различните конструкции на
войната в Босна може да се открие и в проучванията на постструктуралисти и
конструктивисти, разгледани в глави 3, 6 и 9.
Ключовият аргумент се състои в това, че задълбочаването на проучването на
емпиричния дебат води до намиране на репрезентативни конструкции, които са
идентични с “основните становища”, или ръкописи, но също така и до
установяване на конструкции, които модифицират тези “основни становища” като
преформулират един или няколко от четирите елемента на сигурността.
Предимството на очертаната четиримерна рамка се състои в това, че тя дава
възможност да се идентифицират тези модификации, а така също и точно да се
определи кой точно елемент/и/ е модифициран в сравнение с “оригинала”. Това
означава, че може да се направи разграничение между тези, които определят
войната в Босна като продукт на “древна образа” от неореалистичното твърдение,
че корените на конфликта лежат в субестивността на държавата, едан
 4

субективност, която е свързана с международната структура, където държавите

нямат определена история. От друга страна, рамка, която не може да идентифицира
четирите елемента на сигурността може или да приеме варианта на основните
становища без признание на различията между променяща и непроменяща се
позиция, или да остави настрана тези различия като неща, което не може да бъде
напълно разбрано или обяснено.
Допълнително преимущество на метода на четирите елемента е, че той
предоставя по-добра възможност за изучаване на динамичния аспект от развитието
на дебата за сигурността. Едно формулиране като това, направено в тази
дисертация, може да бъде критикувано за представянето на твърде статичен поглед
върху дебата; може да създаде впечатление за редица установени положения,
посочени на картата веднъж завинаги. Но това е много подвеждащо, както се вижда
от глава 9. Накои дедуктивни изводи, главно академични, останаха непроменени
през цялата война в Босна, а други се появиха посредством модификация или
критика на старите. Позициите се променяха по брой, идентичност и сила в хода на
дебата, а нови политики се формулираха и инициираха, докато биткити
продължаваха и водачите се сменяха. Като пример за промяна на силата между
свързани позиции може да се спомене отношението между непроменената
Балканска кауза и модификациите на неореалистите: първата посочва древната
вражда като решаваща причина за появата на конфликта, а позицията на
последните преформулира тази структура на “Балканската история”, но запазва
структурата на тримата участници като “равни страни”. Тезата за “древната
омраза” беше широко дискутирана през първите години на войната от западните
политици, от ООН и от отделните части на общността; но в по-късните години на
войната тя започна да става по-маловажна, тъй като все по-рядко можеха да се
намерят изрични референции към тази формулировка на идентичността или
историята. Това, което продължава да доминира във вече модифицираното
становище за Балканите е структурата за “равните страни”. С други думи, човек
намира промяна в доминиращия фактор по отношение различните формулировки
на Балканския проблем: непроменения основен проблем става по-малко
доминиращ в по-късните години на войната, докато структурата на идентичността
на страните като “равни” започва да носи повече “дедуктивна тежест”, отколкото
по-ефектната и по-дискутирана теза за древната омраза (Забележка 1:
Идентифицирането на тази промяна започва с въпроса от какво е предизвикана.
Мога да предположа, че най-важната причина би могла да бъде факта, че
войната продължава вече две години и започва да възприема едно постоянство,
което се разглежда като доказателство за Различието на Балканите. С други
думи, историческият аргумент е от жизнено значение за структурирането на
“Балканите” при избухването на войната; след като войната е станала нещо
постоянно, аргументът е свидетелство за бруталността на Балканите със
самото си съществуване). Тази промяна показва също, че е възможно да се
“развържат” специфичните връзки между четирите елемента на сигурността, което
ще доведе не до пълна промяна в дедуктивната позиция, а до модификация.
Сега можем да си зададем въпроса как теоретичната рамка е издържала
теста. Дали е била удобен инструмент за формулировки или могат да се предложат
някои подобрения? Този, който може да отговори на това питане в края на
 5

краищата е читателят и, все пак, едно потенциално преимущество е факта, че

рамката може да се използва за по-систематично сравняване и обсъждане на
становищата, които имаг много общи елементи, но все пак се отличават едно от
друго. Като по-проблематичен аспект може да се спомене, че основното
методологично разграничаване може да се установи след задълбочено проучване на
самия спор: следователно, няма една проста хронологична процедура, на която да
се разчита, нито пък могат предварително да се посочат основните позиции. Второ,
може да се твърди, че “идентичността” включва другите три елемента, а
“историята” се формулира в тясна връзка с “идентичността”. Тъй като всеки от
четирите елемента е “очертание на разказа” в докладите за сигурност, някой може
да реши да даде предимство на “идентичността” и на тази основа да “прочете
разказа”. Обаче, за моите цели, наличието на четирите елемента направи по-лесна
формулировката. И все пак, читателят трябва да реши дали това е вярно.

Обобщение на спора
Спорът за Босна е структуриран акала формулировката на двете основни
становища: Балканите и “Босна като западна страна”. Но действителното развитие
на спора не показва ясни, немодифицирани формулировки на тези позиции; освен
това, то не беше ограничено до избор между две радикално противоположни
политически предложения, а именно никакво действие от страна на Запада и
военната намеса на Запада; а и тези дедуктивни позиции и политически
предложения не бяха просто разделени поравно. Навлизайки в действителната
формулировка на спора ние откриваме, че, първо, основните становища биха могли
да се използват като организиращи инструменти и, второ, те са преформулирани и
свързани с различните политически предложения по множество начини. Това не
означава, че няма съгласуваност за това как становищата и различните политически
предложения се съчетават, но все пак води до извода, че този “процес на
съчетаване” е оставен с по-широко отворен край, отколкото твърдят повечето от
докладите върху спора. Тези проучвания показаха връзката, която се прави между
мненията за непроменени Балкани и политиката за ненамеса на Запада, както и
връзката между становището за непроменена “Босна като западна страна” и
военната намеса на Запада. Моят анализ показва, че такива връзки наистина са
направени в спора, но също така показва, че това не са единствените формулирани
комбинации и опции репрезентация-политика, а моето изследване е насочено
главно към намиране на други формулировки на репрезентациите и политиките.
Очертаването на дебата започна с доклада за Балканите и може да се открие
в неговата основна, немодифицирана форма – това можеше и да не се получи, ако
основните становища бяха аналитични, а не емпирични. Един от примерите за
политика на Запада, която беше защитавана в този доклад, е предложението
Западът да не предприема никакви значителни действия по отношение
разрешаването на конфликта. Това е комбинацията, която често се сочи в
гореупоменатите проучвания като една от двете структури на войната и Западната
политика към нея като това беше една позиция, защитавана от няколко основни
центъра на властта; например, президентите Буш и Клинтън, който през 1993 г.
изостави идеята си за “издигане и удар”, а така също и британското правителство,
което формулира тази позиция в самото начало на войната преди да премине към
 6

конструкцията за “хуманитарна отговорност” към жертвите на конфликта. Ето

защо, оправдано е отделяне на голямо внимание на тази позиция, тъй като тя е
както доминираща (една от най-силните определящи позиции в рамките на спора),
така и отбранителна (близо до официалната външна политика на силните) позиция
в рамките на цялостния спор поне през първите две години на войната.
Но в рамките на спора за Балканите беше формулирана и друга политика на
Запада, политика на действието, въпреки че тази политика най-често беше оставяна
непрецизирана в какво точно трябва да се състои това действие. В този доклад се
твърдеше, че независимо от факта че “Босна” трябва да се разглежда в рамките на
“Балканите” и че Западът не носи отговорност за решаването на конфликта или за
оказване на помощ на босненци/босненски мюсюлмани, Западът все пак има
интерес да се ангажира в намиране на решение поради заплахата за европейската, а
оттам и за глобалната сигурност в резултат на войната. Заплахата за разрастване на
конфликта и в Македония беше една специфична заплаха, формулирана в рамките
на доклада; втората заплаха беше свързана с друга форма на “разрастване”, а
именно притока на бежанци към Западна Европа и главно в Германия със
съответните страхове за дестабилизация в тези страни. Тази позиция, която в
началото беше по-слабо подкрепяна отколкото комбинацията “неангажираност-
Балкани”, беше заемана от множество хора в рамките на академичната общност.
Това становище започна да се маргинализира дори още повече със стабилизирането
на Македония и намаляване на притока на бежанци. Заплахата за Македония се
уталожи отчасти поради успешното разполагане на силите на ООН, отчасти поради
по-малката сръбска общност в страната – тук най-големия национален проблем е
албанската общност – отчасти, защото сръбските сили бяха съсредоточени в
Хърватска и Босна, и отчасти, защото Милошевич реши че е в негов интерес да
започне да приема международната общност, като по този начин се разграничи от
босненските сърби. Заплахата, свързана с бежанците, започна да намалява, тъй като
основната част от териториалните завоевания се извърши през първите три месеца
на войната. Но тази формулировка на заплахите и политиката не е, въпреки своята
маргинална роля в спора като цяло, без значение, най-вече защото продължава да
се появява в рамките на спора. Това беше една от позициите, която Клинтън
формулира в своето Дейтънско обръщение към нацията (глава 9), където посочи
заплахите за европейската стабилност. Второ, тази позиция може да се види в
динамична перспектива и да се твърди, че тя се е развила в хода на войната и е
преминала в позиция, която отстоява мнението, че Босна представлява, ако не
пряка, то непряка заплаха за европейската и западната сигурност.
Тази позиция, която съчетава балканския проблем с формулировката за
непряка заплаха за европейската и западната сигурност, се аргументира с
твърдението, че “Босна” не е заплаха сама по себе си, а само непряко застрашава
европейската и западната сигурност; в началото на войната тази формулиравка
може да се намери в рамките на западната външна политика, където е възможно да
се види френската външна политика като израз на това представяне –
формулиравка на политиката. През април и май 1992 г. Митеран твърде дълбоко се
ангажираше със спора за Балканите, но в полза на настаняването на
омиротворителни сили в Босна “главно на оснавание на френското становище, че
надеждността на Европейския съюз и френския глас за Споразумението в
 7

Маастрихт могат да бъдат застрашени”. Следователно, безпокойствата поне

отчасти, бяха насочени към последствията от войната в Босна за френската и
европейската стабилност, а не за съдбата на самата Босна. Тази позиция постепенно
изчезна от външнополитическата линия на Франция след като Балканския проблем
се модифицира в “Хуманитарна отговорност за равнопоставени страни в спора”, но
тя не изчезна от самия спор и фактически се превърна в една от диминиращите
позиции за Америка през 1995 г. Аргументът в рамките на тази формулировка
беше, че неспособността на Запада да спре войната се е превърнала в заплаха за
запдната сигурност, защото поставя под съмнение надеждността на Запада,
Америка и НАТО. С други думи, нещо трябва да бъде направено, за да се
приключи войната, но не поради това, което тя причинява на босненци, а поради
удара, който продължаващата война нанася върху доверието в Запада. Заплахата за
доверието в Запада или в Америка се превърна в аргумент, изразен не само в
рамките на балканския спор, а така също и от неореалистите и апологетите на
тезата за “Босна като западна страна”. Особеното съчетаване на тази “непряка
заплаха” и балканския проблем се поддържа, например от генерал Чарлз Бойд
(заместник главнокомандващ обединените сили на САЩ и Европа през периода
ноември 1992 – юли 1995) в една статия в Foreign Affairs, публикувана по повод
пенсионирането му. Той твърди, че “Като се вземе предвид политическата
динамика след падането на Сребреница и Зепа и след заплахата за Горажде,
силният отпор на НАТО беше необходим, за да се избегне по-нататъшното
подкопаване на доверието в него.” Същата позиция беше ясно изразена от
Шлезинджър и Скоукрофт по време на дебати в сенатската Комисия по
въоръжените сили; позицията на Скоукрофт може да представлява по-специален
интерес в една динемична перспектива, тъй като той беше съветник по сигурността
на Буш и защитаваше през 1992 г. политиката на невъвличане в конфликта като по
този начин представлява един добър пример за това как дедуктивната
репрезентация на войната може да остане, но политиката може да се промени
въпреки всичко, тъй като погледа върху контекста за сигурността на тази война
се е променил.
Балканският проблем в своята “основна” форма не беше единствената
позиция, защитавана от претивоположния репрезентационен спектър на
перспективата “Босна като западна страна”. В глави 6 и 7 се идентифицират три
варианта на Балканския проблем, всеки от които включва преформулирането на
един или повече негови съставни елементи. Първата от тези модификации беше
неореалистичния вариант, в който понякога се включваше изричния отказ от тезата
за “древната омраза” като “фолклорна теория”, както я формулира Бари Поузен.
Тази позиция ситуира конфликта не в специфична балканска историческа
динамика, а в сферата на международната структура като следствие от една леко
модифицирана визия на историята на Балканите, като беше посочена
идентичността на въвлечените страни. Това становище посочва идентичността на
страните като сходна, но в по-голямата си част иска да види босненските
мюсюлмани като атакуваната страна. Това представяне на войната в Босна се
свързва с политиката чрез две основни допускания: първо, чe идентичност и
територия трябва да се отъждествят; второ, че баланса на силите трябва да се
възстанови. Първото допускане доведе до защита на разделянето на Босна в
 8

съчетание с мирното движение на населението с цел образуване на хомогенна маса,

а второто допускане доведе до защита на спонсорираното от Запада въоръжаване и
обучение на босненските мюсюлмани. Тази конструкция на конфликта и реакцията
на Запада беше усилено защитавана на публично ниво от Миърсхаймър и други
негови съмишленици. През 1993 г. неговата теория се състоеше главно от
аргументите за бърз удар, а през 1995 г., след сключване на Дейтънското
споразумение (което беше нашироко разкритикувано, че не доведе до
отъждествяване на идентичност, власт и територия) теорията предлагаше на Запада
да помогне за превъоръжаването на босненци.
Аргументите на Миърсхаймър или неореалистите бяха най-ясно
формулирани от теоретици от това специфично направление на метода IR, като в
началото това беше относително маргинализирана позиция: американската позиция
беше силно обединена около идеята за запазване целостта на Босна, въпреки че
имаше и значителна подкрепа на идеята за бързия удар (глава 9). Западна Европа
беше силно против политиката на бърз удар и беше вного по-положително
настроена към идеята за радикално преструктуриране на Босна, дори ако
действителното й пълно разделяне се разглежда като съгласие с твърде голяма част
от исканията на сърбите. Следователно, неореалистите говорят за различни
елементи от позициите на САЩ и Западна Европа, като в същото време говорят
срещу еднакво важни елементи от всяка от позициите на “двата Запада”. Това
обаче, не предотврати въздействието върху западната политика към Босна до
степен, когато трябва да се разглежда като доминираща позиция, въпреки че не
доведе до резултатите, желани от Дейтънското споразумение. Кемпбел прави
анализ на това, което той разглежда като сходство на неореалистичната логика и
инициативите на западните дипломати и посредници. Въпреки, че процесът на
преговори и посредничество не ни изпълва със симпатия, не може да се оспорва
факта, че сходството на територия и идентичност, залегнало в последвалите милни
планове, не се приближи до логиката на Мийрсхайм.
Позицията на Миърсхайм съчетава една структура на Босна като съставена
от “равни страни”, където босненските мюсюлмани бяха тези, нуждаещи се от
подкрепа в случай, че равновесието на силите в региона трябва да се възстанови, с
една неисторическа конструкция на Балканите, основаваща се на универсалната
субективност на “международните единици”. Kакои смятат, че европейската, а
оттам и западната стабилност са под заплаха, или разглеждат подкопаването на
доверието в Америка и в Запада като заплаха за сигурността. Тази конвергенция
доведе до по-силен натиск върху американското правителство за “действия” в
Босна, а така също и осигури на това правителство няколко аргумента в помощ на
неговата политика след приключване на Дейтънското споразумение, както показва
анализа на речта на Клинтън в глава 9. Раздробяването на темата за “древната
омраза” в доклада на неореалистите също беше отразено в дебата като цяло: тази
тема беше нашироко обсъждана от външнополитическите дейци в САЩ, Франция
и Великобритания през първата част на войната, но последните две военни години
показаха една тенденция или на преминаване към неореалистичните аргументи,
които се фокусират върху универсалната идентичност на държавите/националните
групи, или просто започнаха да влагат по-малко сили за обяднение на този
исторически аргумент.
 9

И двата варианта на балканския проблем, разгледани в глава 7, са

съсредоточени около цивилизационния аргумент. Най-доброто формулиране на
цивилизационната тема беше направено през 1990-те от Самюел Хънтингтън,
който завладя не само академичните среди, които много често не бяха съгласни с
него, но и една централна позиция в рамките на обществения дебат като
съществуват доклади, установяващи неговото влияние върху външната политика
на Вашингтон. Ето защо, подходът на Хънтингтън е добър пример за дедуктивна
позиция, която на пръв поглед изглежда доста маргинализирана тъй като един
академичен глас се противопоставя на други академични гласове, но след по-
задълбочено проучване, тази позиция има сериозно влияние върху американската
външна политика поради споровете, които тя поражда и резонса, който създава в
рамките на тази външна политика. Хънтингтън споделя с неореалистите акцента
върху равенството между територия и идентичност, само че тук аргументите са
центрирани върху мащабни културни идентичности, цивилизации както и отказ да
се обясни войната като резултат от “древна образа”. Босненският конфликт играе
важна роля в развитието на аргументите на Хънтингтън относно динамиката на
конфликта в периода след края на студената война, тъй като това е единственият
междуцивилизационен конфликт, въвличащ Запада и мюсюлманския свят.
Политическите препоръки, разработени за защита на Запада от въвличане във
опасна междуцивилизационна война доведе Хънтингтън до специфичните
препоръки в Босна, че Западът трябва да се въздържа от въвличане, а така също и
до поредица от коментарии относно резултатността от свързването на морала с
външната политика на САЩ.
В зависимост от оценката на Западната политика към Босна, може да се
спори дали виждането на Хънтингтън има някакво значение за следваната
политика. Разполагането на омиротворяващите сили на ООН (доминирани от
войски на Западна Европа) може да се разглежда като основно противопоставяне
на теорията на Хънтингтън дотолкова, доколкото това представлява опасно
въвличане в средата на една междуцивилизационна военна зона, където опасността
да заемеш нечия страна в конфликта е много голяма. От друга страна обаче, може
да се каже, че пасивното отношение на САЩ, и по-специално при управлението на
Буш и в периода след неуспешния опит на Клинтън за бърз удар след провала на
мирния план на Ванс-Оуен, илюстрира една интровертна Америка, която следва
съвета на Хънтингтън за ненамеса.
Мнение за по-голяма намеса беше защитавано от една маргинална позиция,
която се основава на мнението Хънтингтън за равенство на цивилизационната
идентичност и територията, но все пак твърди, че босненските мюсюлмани са най-
близко до идентичността на Запада. Тъй като отношенията между Запада и
Ислямския свят се решаваха в Босна, то в интерес на Запада беше да се намеси – не
беше посочено в каква форма – в защита на босненските мюсюлмани, тъй като
липсата на подкрепа би могла да ги накара да се обърнат към анти-западно
настроения мюсюлмански фундаментализъм. Това становище съчетава един
цивизационен поглед със структурата на босненските мюсюлмани в съответствие с
теорията за “Босна като Западна страна” и разполага тази структура в един реален
сблъсък на цивилизации. Като маргинализирана позиция това беше ясно
защитавано от позорно известния Робърт Каплан, чиято теория за “древната
 10

омраза” на Балканите преобърна на 180 градуса мнението на Клинтън през 1993 г.,
но ако погледнем към администрацията на Клинтън, тази позиция би трябвало да е
имала известна подкрепа, както се вижда от докладите на тогавашния съветник по
националната сигурност Антъни Лейк, както и от факта, че САЩ мълчаливо
подкрепяха въоръжаването на босненските мюсюлмани, както и на Хърватска като
“цивилизационен съюзник на Запада”.
Това бяха немодифицираните и модифицираните доклади за Балканите,
представени и разгледани в глави 6 и 7. В глава 8 се разглеждат създадените
структури на войната и беше доказано, че двете основни теории отдават проиритет
на “националното” като основна рамка на прпедставянето. Най-радикалното
предизвикателство към този приоритет е твърдението, че традиционният
патриархат на Балканите създава националистическа, мъжка общност, която
свързва и обединява отделните национални общности. Когато това мнение беше
“преведено обранто” в “по-големия спор за Босна”, то се превърна в “зародена
вариация на спора за Балканите”, тъй като неговата структура на “равнопоставени
национални участници” се корени в историческите традиции на Балканите.
Породените репрезентации, т.е. отчитането предимно на създадените измерения на
войната, а не отчитане, което интерпретира масовите изнасилвания в рамките на
вече съществуващата “национална структура”, вече отсъстват от докладите за
Босна. Спорът беше съсредоточен върху нацията, като по този начин и двете
породени репрезентации за войната на Балканите представляваха маргинални
дедуктивни позиции, като “породената вариация за спора на Балканите” е по-
маргинализираната от двете.
В глава 9 е въведена уникална дедуктивна позиция, която може да се
разглежда като вариант на теорията за Балканите, а така също и като вариант на
теорията за “Босна като Западна страна”. Тя съвсем справедливо се превърна в
доминираща позиция, тъй като нейните “двойствени корени” й позволиха да се
развие до позиция с независим статус. Тази позиция се нарича “Хуманитарна
отговорност за равнопоставени участници” и се състоеше – в слуя, където се
развива като вариант на теорията за Балканите - най-вече от преформулиране на
концепцията за отговорността. Теорията за Балканите в основната си форма, както
и в своите варианти, и като оставим настрана породените вариации, представя
отговорността като неприложима извън както националния, тако и “Западния”
контекст. Стъпката в рамките на тази теория и нейните варианти беше двойна:
едната стъпка беше създаването на Босна като не-част от НАС; втората стъпка
беше изграждането на отговорността като неприложима към тези, които не са НИЕ.
Това не означава, че трябва винаги да сме срещу някаква форма на намеса на
Запада в Босна, но все пак означава, че няма присъща отговорност за предприемане
на каквото и да е такова действие, че действието на Запада към Босна зависи от
ефекта на Босна върху сигурността на Запада, а не отговорността на самите
бесненци или събития, които имат ефект само върху тях. Както беше посочено в
глави 4 и 5, това е класическата реалистична структура на границите на
отговорността – в този случай потенциарно разширени от “националната” до
“Западната” общност. Но нито в един от тези случаи отговорността не се
разпростира до “Босна”. “Хуманитарна отговорност за равнопоставени участници”
променя това като признава хуманитарната отговорност за жертвите на войната в
 11

Босна. Това не е безусловна отговорност, но все пак се различава от методите на

пълна липса на отговорност в спора за Балканите.
“Хуманитарната отговорност” е свързана с политика на хуманитарна намеса
и посредничество: Западът има отговорност да се грижи за жертвите на конфликта,
но само в качеството им на индивидуални жертви, а не като членове на специфични
общности и по този начин теорията продължава да структурира трите групи като
“равнопоставени участници”. От страна на западноевропейските правителства това
беше преобладаваща реакция, която ясно присъства и в речта на Клинтън към
нацията в Дейтън: този текст конструира “жертвите” извън националния контекст.
Трябва да се съгласим, че съществува избор в решението да се направи
преформулирането на концепцията за отговорността достатъчно важно, че да
идентифицира дедуктивната позиция кято нова доминанта: преформулирането на
историята в неореалистичната модификация на спора за Балканите не се смяташе за
толкова “важно”, че да се характеризира като нова доминираща позиция. Но този
избор е оправдан от централното положение на концепцията за отговорността в
рамките на класическото деление между подходите на реалистите и идеалистите
към международните и националните отношения.
Ако се обърнем към другата основна теория, за да проследим нейното
репрезентационно развитие и връзката с политиката, ще видим теорията за “Босна
като Западна страна”, чиито защитници обикновено заемат позиция, достатъчно
маргинализирана е немощна в сравнение с балканската теория и нейните варианти.
И все пак, това е леко подвеждащо, тъй като теорията за “Босна като Западна
страна” бързо зае доминираща позиция в страни като Франция, САЩ, Германия,
Дания и Нидерландия, като стана достатъчно силна, за да е доминираща в спора
като цяло. Но все пак защитниците на перспективата “Босна като Западна страна”
бяха прави по отношение на позицията си, изправени срещу формулировките на
лидерите на Западните държави; това беше позиция, която в своята
немодифицирана форма представляваше позицията на претендента, а не защитната
позиция на властта с изключение на няколко месеца от управлението на Клинтън и,
може би, в Нидерландия през първата година на войната.
Видяхме как теорията за Балканите беше модифицирана по пет различни
начина – версията на неореалистите, Хънтингтън, Каплан, зародената структура и
“Хуманитарна отговорност за равнопоставени участници” – като всеки от тях води
до политически предложения, които в някои случаи се припокриват, а в други са
противоположни. А и немодифицираната версия за Балканите беше свързана с не
по-малко от три различви политически предложения. Няма такова многообразие по
отношение на модификации и политически предложения по линия на теорията за
“Босна като Западна страна” главно, защото тя е доста слаба от гледна точка на
политиката, а и малко време беше отделено за разглеждане на алтернативни
политически методи. Предложенията направени в рамките на немодифицираната
версия като правило бяха неясно дефинирани и се разделяха в три групи,
отличаващи се по степен на намеса и специфичност. Едната група се състоеше от
защитниците на военната намеса и включваше активните участници в сухопътните
сили на Запада на страната на Босна. Това беше позиция с изрично описание на
въвлечеността на Запада и целите на намесата, а именно възстановяване на
суверенната власт на босненското правителство на територията на Босна, и като
 12

такава рядко се оспорваше, и по-специално в американския контекст, ако

“сухопътните сили” трябваше да са съставени от американци. Втората група, която
беше доста голяма в САЩ, защитаваше напесата под формата на бърз удар
независимо, че Клинтън беше изоставил идеята. Въпреки, че рисковете за
омиротворителите на земята бяха напълно изяснени, тази идея получи много по-
голяма подкрепа в САЩ, отколкото в Европа, като в хода на войната
американската позиция много често преминаваше в репрезентация “Босна като
Американска страна”. Защитата на “бързия удар” в рамките на идеята за “Босна
като Западна страна” намери съюзник в неореалистическата теория за “бързия
удар” като двете страни се споразумяха да “озаптят босненските сърби”, но не
постигнаха съгласие относно целта на “бързия удар” – условия за създаване на
разделена Босна или начини за поставяне на обединена Босна под контрола на
законно правителство на босненските мюсюлмани – и затова не се споразумяха за
срока на “озаптяване”. Третата и последна група обедини онези, които не посочиха
конкретни политически методи, а просто повтаряха, че “Западът трябва да направи
нещо”.
Породеният вариант на идеята за “Босна като Западна страна”, разгледан в
глава 8, не представлява такова радикално скъсване с репрезентативната основа на
по-големия дебат както прави това породения вариант на теорията за спора на
Балканите. Породеният вариант на идеята за “Босна като Западна страна” измести
основата, за да се съсредоточи върху връзката зараждане-нация, която поставя
породените аспекти на структурите на войната в рамките на “Босна като Западна
страна”, въпреки че съдържа една изрична проблематизация на структурата от тази
перспектива на обществото на босненските мюсюлмани като “толерантно
общество”.
В глава 9 са посочени два важни варианта на идеята за “Босна като Западна
страна” – първият е модификация, която най-често се среща в американски вариант
“Босна като американска страна”, при който се заменя идентичността между Босна
и Запада с идентичността между Босна и Америка и се обявява Европа за отговрна
за бездействието на Запада. Този вариант е свързан и с трите политически
предложения, описани по-горе, като второто и третото се срещат най-често.
Вторият вариант, въведен в глава 9, беше “Хуманитарна отговорност за
равнопоставени участници” – третата доминираща позиция, която е така също и
вариант на Балканския проблем – тази позиция се формира чрез по-радикално
преформулиране, отколкото в случая на Балканския проблем, където основната
точка беше преформулирането на концепцията за отговорността.
Преформулирането в случая на идеята за “Босна като Западна страна” посочва
участниците като “равнопоставени” – но не и с определена “Балканска
идентичност” – всички те бяха “жертви” на войната: след като концепцията за
отговорността беше свързана с така определените участници, то тогава
отговорността не можеше повече да се определя като отговорност само към
босненските мюсюлмани, се га тя се формулираше като отговорност към всички
индивиди, които страдаха. Когато тази “индивидуализирана структура на
отговорността” беше повдигната на национално, колективно ниво, теорията
ефективно структурира отговорността и участниците ка “Хуманитарна отговорност
за равнопоставени участници”. Теорията за Балканите и теорията за “Босна като
 13

Западна страна” разработиха схождащи се варианти, но те направиха това чрез

префорпмулиране на отговорността по два радикално отличаващи се начина:
първата чрез признаване на отношение на отговорност, а другата чрез
пренасочване на отговоността към индивидуалното ниво, като по този начин води
до изменена структура на отговорността на колективно ниво.
Перспективата за “Босна като Западна страна” не можа да получи
единствената и решителната дума при вземане на политическо решение, но ще
бъде твърде лекомислено да стигаме до извода, че именно поради тази причина тя
няма никакво влияние върху политиката. Преминаването към идеята за
“Хуманитарна отговорност за равнопоставени участници”, например във
Великобритания, и промяната в американската политика към по-голяма активност
през 1995 г., бяха промени, инспирирани от натиск на опозицията, защитаваща
идеята за “Босна като Западна страна”. По този начин очертаването на дебата стана
динамично или интерактивно: позициите и тяхната сила не са едни и същи през
цялата война, те минават през различни изменения като от маргинални стават
доминантни или обратно, като това може до доведе до създаване на връзки между
познати репрезентации или между различни репрезентации, които имат сходни
политически препоръки.
Финален въпрос във връзка с очертаването на дебата може да се постави по
отношение на връзката между академичния спор и този, който се води от и сред
политиците. Това резюме беше направено в опит да се обединят двата дебата като
се посочи идентичността на позициите на академиците и на политиците и как
кпедставянето на една позиция от страна на академичните среди може да доведе до
огледална (поне частично) позиция от страна на политиците, спомагащи за вземане
на външнополитически решения. Различните политически списания предлагат
“точка на срещане” на двете общности, академичната и политическата - както
показва примерът с Хънтингтън, намерението на академичните среди е да оказват
влияние върху вземането на политически решения и понякога успяват. Двата
дебата имат и други допирни точки: класическата битка между реализма в неговите
различни прояви и идеализма в неговите неолиберални, утопийни и морални
версии. И двата дебата са съсредоточени върху основния въпрос как може да се
говори смислено за сигурността: дали “сигурността” е въпрос само на “нашата
сигурност”, изразен с езика на интересите и стабилността, или “сигурността” може
да разшири обхвата си и или да включи “сигурността на другите” в ситуация, която
не заплашва “нашата сигурност” съгласно дефиницията на класическите реалисти,
или, дори по-радикално, да преструктурираме “другите”, за да станат част от “нас”?
Обаче, да се твърди, че двата дебата са идентични също би било подвеждащо, тъй
като те притежават свои собствени динамики, теми и модели.

Уроци за европейската сигурност – Босна като знак

В първа глава беше представена двойната цел на дисертацията, първо, да
разработи една систематична конструктивистична/постструктуралистична теория
за сигурността и, второ, да направи оценка на действията на Запада в Босна с оглед
последствията за бъдещия ред на европейската сигурност. В този раздел се връщам
към втората цел след дългото пътуване през теориите за сигурността и анализ на
спора за Босна.
 14

Теоретичната постановка показва, че оценка на последствията от едно

държавно действие не се прави само с анализ на политиката. Изследването на
дебата показва, че сходни политически методи се защитават в рамките на различни
репрезентации и трябва да се проучи не само действието/политиката, но и
дедуктивната рамка, в която е поставено. Например, има значение за създаването
на норми за намеса факта дали намесата се осъществява за протекция на “Запада”
срещу това, което се смята за пряка заплаха за Западната сигурност, или, ако може
да се осъществи намеса, не се сблъскваме със заплаха за Запада, а за да защитим
“нечлен на Запада” срещу друг “нечлен на Запада”. Също така има значение къде
са поставени границите на “Запада”, дали това се определя на географски принцип
или чрез поемане на задължения към определена съвкупност от ценности.
Едно от основните различия между двете дедуктивни репрезентации на
войната в Босна са техните противоположни структури на сигурността:
Балканската идея структурира сигурността като въпрос дали съществуват някакви
преки или непреки заплахи към “Запада” чрез езика на националните интереси и
стабилността; идеята за “Босна като Западна страна” структурира сигурността не
само като въпрос дали съществуват заплахи за “Запада”, но и като въпрос дали
“босненци” са заплашени. Като втора фаза тази заплаха за сигурността на босненци
се разглежда като съставна част от една по-голяма заплаха за Запада, тъй като в
основата на Запада има съвкупност от ценности, които не му позволяват да стои и
да гледа извършването на геноцид. По този начин двете различни линии на идеите
формулират различно структуриране на връзката заплаха-сигурност, което води до
абсолютно различно мнение за това дали отправната точка за структуриране на
“Босна” като въпрос на западна и европейска сигурност е самия Запад или това е
Босна. Това не означава, че реалистите никога не са твърдели, че Западът има
интереси със сигурността, които са били застрашени в Босна, а означава, че това
разделение в лагера на реалистите се посреща от обединения лагер на
поддръжниците на идеята за “Босна като Западна страна”, който твърди, че Западът
е въвлечев в сигурността на Босна. С други думи, поритиката за сигурност се
отнася както до осигуряване на определена практика за репрезентация, така и до
определяне (или неопределяне) на дадени ситуации като “заплаха за сигурността”.
Не само сложното отношение между репрезентациите и действието
затруднява стигането до заключения относно значението на “знакът на Босна” в
процеса на осъществяващата се структура на европейската сигурност. Една особена
двусмисленост в позицията за “Босна като Западна страна” във връзка с въпроса
защо Босна беше достойна кауза е разгледана в глава 5, в която се твърди, че не
ясно до каква степен статуса на Босна се определя от това, че е изложена на агресия
и/или геноцид и/или че е структурирана като (по-висша) част от Западния модел.
Дали някой от трите фактора е решаващ или именно съзвездието от всичките три
компонента едновременно прави Босна една достойна кауза? Това се превръща във
въпрос от голямо значение, ако погледнем на Босна като на знак за бъдещи
репрезентации и действия дотолкова, доколкото това показва кои “дедуктивни
усилия” са необходими за създаването на конфликт, в който Западът трябва (или не
трябва) да се намесва.
И така, какъв е изводът от Босна? Отговорът на този въпрос предполага
съществуването на две основи, и двете много спорни. Първо, оценката на
 15

действията, предприети в Босна – и репрезентационната рамка, в която те са

поставени – зависи от съгласие върху характеризирането на тези действия; аз
твърдя, че през по-голямата част от войната те могат да се разглеждат като
политика на хуманитарна намеса, съчетана с международно последничество въз
основа на отъждествяването на Балканската идея и идеята за “Босна като Западна
страна”. Други биха охарактеризирали тази политика и произтичащата
репрезентация като ситуирани много по-здраво в рамките на теорията за Балканите.
Второ, оценката за това дали отговорът на Запада се основава на теорията за
Балканите или на идеята за “Босна като Западна страна”, върху възгледите на
реалистите или на идеалистите, зависи от определянето на база за сравнение. Да се
характеризира политиката на Запада като “провал” или като “адекватен отговор”
предполага вече утвърдена визия за това какво съдържа “адекватния отговор”;
проблемът, обаче, се състои в това, че няма обективни стандарти за такива
отговори, че самите обективни стандарти са спорни и се оспорват. Но, от друга
страна, не е задължително липсата на обективност да води до невъзможност за
оценяване значението на Босна за европейската сигурност, това означава, че тази
оценка ще трябва да се направи малко по-различно, отколкото в случай на
допускане съществуването на обективен стандарт на измерване. Такава изменена
перспектива води до заключение, че оспорването на интерпретациите на
действията показва, че дефиницията на основните правила на Запада за
предприемане на действия не е окончателно съгласувана. Това не самоцелно
наблюдение – за да се формулира политиката за сигурност, фокусът на
разгорещения дебат в самите страни и между страните показва не чак толкова
очевидния характер на политиката за сигурност и подчертава политическите
избори, свързани с дефинирането на нещо като проблем на сигурността в рамките
на определена концепция. Първата последица от действията на Запада към Босна е
фактът, че анализа на отношението между действията и репрезентациите показва,
че тези действия се основават на спорна и оспорвана структура и, че
преструктурирането на европейската и западната сигурност е твърде непостоянно.
Политиката, осъществявана от Запада към Босна, през по-голямата част от
войната представляваше хуманитарна намеса в съчетание с международно
посредничество, целяща намирането на мирно решение чрез преговори.
Еденственото време, когато тази политика не беше съблюдавана, бяха първите
месеци на войната, когато Западът не знаеше какво да прави, и последните два
месеца, когато по-агресивните въздушни удари доведоха до започване на
Дейтънските преговори и подписването на Дейтънското споразумение. Тази
политика, избор на Западна Европа със сухопътни сили в Босна, беше формулирана
в идеята за “Хуманитарна отговорност за равнопоставени участници”, произлезе
както емпирично, така и аналитично от двете основни идеи, приключи като
вариант и на двете, но беше достатъчно силна, че да заеме своя собствена
доминираща позиция. Дали ще характеризираме това като победа на реалистите с
идеята за Балканите, която структурира “Босна” като “Балкани” (място, където
отговорността на Запада не се разпростира напълно), а не част от Запада; или като
победа на идеята за “Босна като Западна страна”, която оказва достатъчно влияние
върху първата идея така, че да я накара да приеме концепцията за хуманитерната
отговорност, зависи най-вече от отправната точка. Аз твърдя, че с оглед на
 16

отчитане на това действие – репрезентативна връзка, знакът на Босна – и втората

последица от “Босна” все пак съществуват някои норми отвъд реалната политика
на реалистите. Във връзка с това можеше да се приложи и много по.безпощадна
политика като се разположат войски в Македония за предотвратяване
разпространението на конфликта, а след това да се запечатат границите на Босна
като се върнат всички бежанци, успели да стегнат на Запад.
Омиротворителната операция, въпреки проблемите си, все още свидетелства
за желанието и готовността да се приеме повика за “направа на нещо” и да се поеме
отговорност за тези в Босна. Това, разбира се, не означава, че следваната политика
непременно е успешна. Докато хуманитарната намеса отразява структурата на
сигурността в по-голяма степен, отколкото отбраната на Запада, възможно е да се
оспорват границите, които тази политика поставя на възможностите за промяна
към по-активно изпалзване на въздушни удари. По всяка вероятност – и това е
третата последица от “Босна” – това ще доведе до точна представа за
недостатъците или ограниченията, свързани с провеждането омиротворителна
операция в хода на водената война. Не само че такава омиротворителна операция
изгражда структурни и военно-стратегически връзки, спомагащи действията, но тя
също така означава ангажираност за структурирането на участниците като
“равнопоставени”. Структурирането на “равнопоставени участници” е едно –
понякога проблематично и оспорвано – условие за опазването на мира по принцип,
но то се превръща в още по.проблематично и оспорвано условие, когато мира не е
сключен: структурата за “равнопоставени участници” поставя ограничение за това
как ще се планират бъсещите действия с оглед на набелязването на “агресори” и
“жертви”. Политиката на хуманитарна намеса и преговори много бързо въвежда
политическо и репрезентативно “двойно задължение” за намесената и
посредничаща страна, което става много ясно в Босна.
Четвъртата и последна последица от “Босна” е нейното влияние върху
трансатлантическите отношения и “институционалната архитектура” на
европейската сигурност. Дейтънските преговори са свидетелство за “връщане на
Америка в европейската сигурност”, а преминаването от омиротворителни сили на
ООН към същите на НАТО, показва, че последната институция има символично
значение, което надхвърля това на всяка друга институция за европейската
сигурност. Преминаването от процес на преговори, воден от Европейския съюз или
ООН към Контактна група също свидетелства за нарастналото влияние на
Великите сили, и по-специално на САЩ и Русия. Това не означава, че
Европейският съюз, Европейската общност или Съвета на Европа са без значение,
но все пак означава, че НАТО разполага със сила, която не произлиза просто от
някакви материални възможности, с които разполага институцията. Да се каже, че
“Босна” е станала знак за уникалните сили на САЩ и НАТО не означава, че това е
единствения възможен начин за развитие на нещата, че “провала” на ООН и Европа
е бил предопределен. Вместо това, провалът може поне частично да се потърси в
“двойното задължение”, свързано с командването на омиротворителни сили във
военна зона. Дали НАТО ще продължи да има успехи или ще понесе сходна
символична загуба в Босна все още е неизвестно в момента на изготвяне на тази
дисертация.
 17

След дебата: как да говорим за войната в Босна

Тази дисертация е проучване на дебата относно политиките и
репрезентациите – не е ясно изразен аргумент, насочен към осигуряване на
“правилната” репрезентация на Босна. Моите собствени възгледи бяха включени в
обсъждането на репрезентациите и политиките като този раздел ще обобщи някои
от тях и ще добави няколко размишления за дебата и как трябва “да говорим за
Босна”. Как би трябвало да се говори за войната в Босна? Прави ли са
Миърсхаймър и Рийф? Първият проблем, с който се сблъскваме при отговор на
този въпрос, е сковаността на наличните опции; дисциплиниращата сила на
реалиста срещу неоидеалистическия морал е огромна и двойствена: както показват
предишните глави, дебатът се развива нашироко с оглед на тази класическа
конфронтация; но да продължим да говорим при тези условия и по-специално да
отнесем някои репрезентации към групата на “идеализма” също е дисциплиниращ
ход, за който има вина и моя текст.
Да се приеме някоя от радикалните перспективи е най-лесният избор: да се
твърди, че Западът няма интереси, свързани със сигурността, в далечва Босна и,
следователно, да се въздържи от въвличане; или обратното, че Западът трябва да
действа по морални принципи и, че трябва да се намеси, за да предотврати геноцид
в Босна. Ако някой е съгласен, както аз съм, че първата позиция е политически и
етически нежелана, означава ли, че ни остава само една възможност? Има безброй
много добри аргументи в полза на приемане на репрезентацията на “Босна като
Западна страна” и да се защитава военната намеса на Запада в Босна. Да разгледаме
някои от проблемите, отнасящи се до тази позиция. Първото множество проблеми
са от практическо естество: какво да правим с една общност от Западни сили, които
не желаят, въпреки, че в повечето случаи са подкрепяни от своите граждани, да се
ангажират с широкомащабна военна намеса, която по всяка вероятност – въпреки
американските желания – ще включва сухопътни сили? Естественият избор е
придържане към първоначалната позиция, което разбира се е похвално решение,
или да се обърнем към нещо, което може да се изработи политически при тази
неохота от страна на западните страни. Ако се възприеме втората позиция,
означава ли това, че автоматически навлизаме в проблемите за приложимостта и
изпълнимостта, в проблема за това какво е възможно като се знае положението на
земята и ресурсите на западните страни? Ако се възприеме първата позиция, не се
рискува със защита на една спорна политика, но това става на цената на
самоотстраняване от процеса на вземане на политически решения. И отново се
връщаме към класическия избор между Възможно и Добро и невероятния шанс да
ги съчетаем. Един от проблемите при мнозинството от защитниците на идеята за
“босна като Западна страна” е, че те третират този избор по един невинен начин. Те
не се обръщат към фундаменталното противоречие между тези два избора, нито
към импулсите, които могат да тласнат някого по пътя на въздействие върху
възможното. Последиците от прилагането на единия от двата избора най-добре са
илюстрирани в дебата за милните планове и перспективата и подлагане на Босна на
някакъв вид разделение. Теорията за “Босна като Западна страна” в своята
немодифицирана форма се противопоставя на каквото и да е разделяне и стига до
заключение, че всички мирни планове, с потенциално изключване на Лондонските
принципи, правят поклон пред етническото прочистване и национализъм. От друга
 18

страна, ако се тръгне по пътя на възможното, това ще ни изправи пред липсата на

Запада да наложи такова решение, както и пред избледняващата основа на
мултиетническа Босна за създаване на такава общност в средата на радикално
национализирано и антагонистично политическо поле. Такава позиция ще доведе
до търсене на най-добрия неперфектен план, който ще трябва да отчете
жизнеспособността на създадените общности, както и редица други проблеми като
този дали “ключът” за разпределението на територията трябва да се базира на
предвоенния брой на хората от дадена националност или върху размера на
територията, притежавана от тази група.
Но виковете за военна намеса на Запада не са само срещу класическата
бариера на Възможното – има ги и тези, които виждат своя интерес в ограничаване
на конструкцията на Възможното. Предпочитането на военна намеса пред
хуманитарната означава прилагането на структурата на войната при колективни,
национални условия. Това в края на краищата, може да бъде и оправдан избор, но
въпреки всичко това е избор между две конструкции на “какво се случва на кого”
и, следователно, не е нещо, което може да се изведе дедуктивно от абстрактни
морални принципи. Аргументът в полза на намесата, както се видя при защитата на
“бързия удар”, често свързван с рязко намаляване на хуманитарната помощ, е
аргумент, където отговорността се конструира с оглед на колективността: Западът
има отговорност към “Босненците”, но не и към “Сърбите” като индивиди, които
може би също бягат от войната (Забележка 2: Различните позиции по отношение
на хуманитарната срещу военната намеса в полза на Босненското правителство
също са разиграни при оценката на структурирането на Босна като
катастрофа: тези, които се отнасят критично към липсата на намеса, се
оплакват, че да се структурира Босна като катастрофа означава, че не е посочен
никакъв агресор, че няма определена агенция, която да е отговорна за войната и,
че подходяща западна политика е оказване на помощ на еднородните жертви на
тази катастрофа. За тези, които защитават хуманитарната намеса,
катастрофата не е лоша петафора: тя означава безпомощността на индивида,
заобиколен от надигащи се националистически сили, независимо от неговата
собствена етническа, национална или религиозна идентичност). Проблемите,
свързани с направата на избор между репрезентациите на “Босна като Западна
страна” и “Хуманитарна отговорност за равнопоставени участници” и между
намесата в защита на един участник или в защита на всички/никого показват
изключително ясно дилемите, свързани с избора или с посредничеството между
концепциите за сигурност на колектива и на индивида. Независимо от избора, това
е колкото политически, толкова и етически акт. Изборът определено не е просто
нещо: едно индивидулистическо интерпретиране може и да ни хареса, защото не
повтаря разграниченията, заложени в националистическото водачество; но както
показва концепцията за геноцида, развита в глава 6, индивидите са атакувани,
изнасилвани и убивани защото принадлежат към определена общност, а логиката
на войната, поне в Босна, не се гради върху индивидуализма или върху
концепциите за сигурност и отговорност на индивида. Изглежда, че човек се
изправя пред напрежението и натиска да избере или да се опита да посредничи
между индивидуалистичната и колективистичната структури на сигурността
независимо от това, как ще избере да говори за Босна (Забележка 3: В обсъждане
 19

на това как трябва да се говори за Босна не трябва да се забравя, че за тези, за

които говорим, дедуктивният избор вероятно е по-маловажен отколкото
следваната политика. Докато идеята за “Босна като Западна страна” в
значителна степен е по-пробосненска в репрезентацията на войната и
участниците в нея в сравнение с теорията за Балканите, тя невинаги защитава
намесата и много често не посочва точно коя политика трябва да се следва).
Последната тема, към която се насочвам, са различните конструкции на тези
от Запад, които имат привилегията да говорят за Босна. Държавата е единствената,
която може да говори за сигурността от името на своята национална общност и, по
този начин, заема едно привилегировано положение по дефиниция. Но какво да
кажем за привилегированата позиция на тези, които имат претенции и говорят не
от името на държавата, “експертите” и “интелектуалците”? В глава 6 е включено
кратко обсъждане на конструкцията на “интелектуалеца” като специфичен глас в
дебата, глас с определени претенции към знанието, структурирано много често в
противоположност на властта на държавата. Интелектуалците или експертите не
възприемат еднаква позиция във всички западни страни, но това, което
представлява интерес е не само тяхната действителна позиция, а претендирането за
познаване на нещата, което е залегнало в самото искане на такава позиция. Защо
интелектуалците или експертите постигат, или се опитват да постигнат, специална,
привилегирована позиция в дебата? Много често групите на “интелектуалците” и
“експертите” се припокриват, но докато “експертите” много често се
самоопределят като “интелектуалци”, то в такава степен не може да се каже, че
“интелектуалците” са “експерти”. В глава 6 се разгледа “не-експерта
интелектуалец”, чиято (самоструктурирана) привилегия идва от казването на
Истината на Властта; претенцията на “експертите” е малко по-различна: те може да
твърдят, че говорят истината, но главната претенция, която обуславя тази група, е
претенцията към привилегировано познание, претенция, изразена в следния
коментар на датския дебат: “Въпросът не беше само в това, че сръбската опозиция
срещаше затруднения в привличане на вниманието на медиите и политиците.
Хората, които не споделяха доминиращата опростена интерпретация [на
разпадането на Югославия], преживяваха трудни времена; такава беше ситуацията
за по-голяма част от експертите по югославските отношения”. Тук аргументът е
двоен: първо, “експертът познава Югославия” и, второ, това познание го/я прави
по-добър водач за политическо действие, защото той/тя познава сложността на
ситуацията. Но това може да не е толкова очевидно, колкото изглежда: първо,
защото предполага, че познаването на сложността ще доведе до по-добро действие;
обаче, както класическият реалист неколкократно повтаря, предизвикателството за
държавника да действа или без перфектно познаване на нещата, или въпреки
потенциално парализиращите сложности (усложнения) пред него. Второ, така се
деполитизира политическия и етичния избор, който трябва да се направи при
определяне на външната политика, като се създава впечатлението, че външната
политика може да произлезе от знанието без да се навлиза в сферите на политиката
и морала.
 20

Проучване на постструктуралистичната сигурност: бъдещи

предизвикателства
Тази дисертация започна с това, че се самопостави в рамките на действие на
постструктурализма и конструктивизма; повече в рамките на първия с оглед на
избора на аналитична перспектива и с акцент върху сигурността като поритическа
практика. Амбицията да се създаде по-систематична теория на сигурността от
гледна точка на постструктурализма може да изглежда като приближаване към
някои елементи на конструктивизма. Но вярата на американските конструктивисти
в социалните науки и в изграждането на мостове към неолибералния подход не се
споделя ат мене в тази дисертация.
Теоретичната амбиция на това изследване е разработването на систематична
или по-схематична рамка за анализиране на начина, по който репрезентациите и
политиките за сигурност се създават и дебатират. Специфична част от проучването
е повторното повдигане на въпроса за начина, по който репрезентациите на
идентичности и интереси се свързват със специфични политически предложения.
Аз не вярвам, че като цяло постструктурализма се нуждае, или трябва да се обърне
към разработването на такива теоретични рамки. Надявам се моите предположения
да са от полза за други студенти и научни работници, но намерението ми не беше
да насочвам постструктурализма в тази или която и да е друга посока: едно от
предимствата на този подход към IR беше възможността да включа толкова
различни проекти като тези на Д Уокър, Дейвид Кемпбъл, Джеймс Дер Дериян и
Майкъл Шапиро без да подлагам други на общи проучвания, тестове и постепенно
осъвършенстване на кумулативния познавателен капитал. От друга страна, това не
може да ме спре да предложа няколко теми, които “Босна” изведе на преден план, и
които, според мене, постструктурализма трябва да приема като предизвикателства
сега и в бъдеще. Всички теми са свързани с пресечната точка на насилие, политика,
етика и Другите, както и с определени примери като Босна.
Вероятно насилието никъде не е така ясно изявено, както по време на война.
Убийството на друго човешко същество маркира крайната граница; граница, която
показва ограниченията на политиката. Тя показва къде политиката не може да се
справи с насилието; босненското правителство нямаше военна готовност за война
и през 1991 и началото на 1992 г. се опита да намери решение чрез преговори, но
тази “стратегия на политика” пропадна когато босненските сърби атакуваха и
прочистиха голяма част от Босна. На тази насилствена атака срещу
босненци/босненски мюсюлмани беше отговорено с насилие – с други думи, имаше
желание за прилагане на насилие. Това на свой ред означава, че предложенията
Западът да подкрепя антинационалистическата опозиция няма да изпълнят
предназначението си като политика на съпротивата: при условие, че тази опозиция
съществува, как би могла да се изправи срещу националистите? Изправени срещу
босненските сърби, без военна подкрепа те не биха могли да устоят на заплахата
срещу съществуването си.
Ако се стигне до заключението, че насилието, насочено към босненци и
босненските мюсюлмани, е толкова жестоко, че босненци, а вероятно и Запада, не
могат да се справят с невоенни методи, то какво ще бъде политическото
предложение? Този въпрос е в центъра на наскоро разменени реплики между
Дениъл Уорнър и Дейвид Кемпбел. Първият твърди, че “се притеснява от това, че
 21

много време и енергия се изхабяват напразно вместо да се взимат трудни решения.

Докато се водят философски разговори, политическите решения се взимат от
погрешните хора поради погрешни причини; решенията се взимат на базата на
погрешни предпоставки ... важно е да започне създаването на етични аргументи за
неговите [на Джим Джордж] позиции в момента, в който етиката на отговорността
ще се превърне в енергия на отговорността на основата на загриженост за другите,
а не за себе си. Не е достатъчно да кажем, че сме загрижени за другите, трябва да
покажем политиката и последиците от тази загриженост”. Кемпбел отговаря, че
“под прикритието на завръщане към политиката, ние наблюдаваме нещо като
бягство от политиката. Бих се учудил, ако това е желанието на Уорнър, но точно
това наблюдаваме. Уорнър иска бързо да се придвижим от споровете относно
общоприетите неща, предпоставките и допълненията към създаването на ‘развите
етика на отговорността’”. Докато идеята на Кемпбел е в голяма степен разбираема,
то позицията на Уорнър не е непременно в защита на “бягство от политиката” , ако
се разглежда не като аргумент срещу философските дискусии, а едновременно като
повик за внимание към политическите решения. Както Уорнър точно посочва:
вземат се политически решения и въздържането на постструктурализма от
ангажиране с тези решения и осигуряване на контрапредложения го поставя в
нежелано стратегически и политически неизгодно положение.
Постструктурализмът се справя невероятно добре с по-големите проблеми,
свързани със създаването на политическа практика. Но това не означава
непременно, че това носи със себе си безспорни отговори на специфични
конкретни въпроси. С други думи, твърде възможно е да не се споразумее с други
постструктуралисти относна дадена политика – и начина, по който тя се
аргументира – дори, ако се изхожда от същите рамки. Като пример на такова
несъгласие ще посоча краткото заключение за Босна на Дейвид Кемпбел в отговора
му до Уорнър. Кемпбел твърди, че един анализ на Босна ще разгледа
формулирането на суверенитета и въздействието на това формулиране, което
означава, че:
Следователно, ще трябва да признаем нецелесъобразността на
настоятелността на Запада за суверенитет под формата на единна
Югославия като база за първоначалната й реакция спрямо конфликта. Това,
обаче, няма да ни доведе до заключението, че суверенитета е минало. При
същата аргументация ние също така ще трябва да признаем, че, от друга
страна, извършената печална несправедливост затова, че не успяхме да
подкрепим суверенитета на Босна и да осигурим законността на
босненското правителство, е по-голяма от всяка от трите “части” на
конфликта.
Но защо концепцията за суверенитета е неприложима при Югославия, а се
поддържа за Босна? Защо това е по-скоро “тъжна несправедливост”, а не грешно
политическо решение, неуспяло да осигури суверенитета на Босна? Защо
осигуряването на суверенитет на Босна се превръща в морален въпрос, а не в
политически избор? Съгласен съм с Кемпбел, и особено на базата на моя анализ на
Словения, че поддържането на целостта на Югославия през 1991 г. беше лошо
политическо предложение; но не виждам някакви особени причини защо
териториалният суверенитет на Босна да не може да се преформулира и още по-
 22

малко причини защо трябва да се приема за привилегировано етично място в

сферата на справедливостта. Въпросът не в това кой от нас е прав, а в това, че
могат да се защитават различни политики в рамките на една
постструктуралистична позиция. Така моето предположение за
постструктурализма с оглед неговата свързаност с политиката е: признаване
ограниченията на политиката, нуждата от конкретна политика и място за
значително несъгласие върху последната. Освен това е много важно стъпката в
етиката да не се приема като стъпка извън политиката (Забележка 4:
Придвижването в етиката има учудващ паралел с излизането от политиката,
свързана с изграждането на нещо, което е въпрос на “национална сигурност” или
“сигурност на Запада”).
И накрая, останаха Другите. Въпросът с Другите в случая с Босна отново ни
връща към политиката, насилието и етиката; Босна повдигна въпроса какво прави
някой, когато един Друг се опитва да унищожи друг Друг? Какво се прави, когато
отношението Аз-Друг вече не е двустранно, а прераства в триъгълна конструкция
като босненските сърби прочистват босненските мюсюлмани? Какво точно
означава както с оглед на етиката, така и с оглед на политическата практика
“непредоставяне отговорност на Другия”? Означава ли бомбардиране на цивилни
сърби, отрязването им от хуманитарни помощи и разрешаване на босненското
правителство да получава оръжие от Запада? И ако е така, какво става с нашата
отговорност към сръбския Друг? Дали е временно отстранен до възстановяването
на суверенитета на Босна и легитимността на босненското правителство? Може да
разполагате с много добри причини за така направената аргументация, но все пак
това трябва да се обсъди по-зодълбочено преди да сме достигнали края на Другия.