Светът и третата българска държава

 
Увод
 
След падането на тоталитарната диктатура стана очевидна нуждата от нов поглед
върху българската история. Но това, което се пише, продължава да е пригодено към
интересите на една или друга политическа сила. Поради това се опитвам да направя
едно, доколкото е възможно безпристрастно изложение на събитията и причините,
които са ги предизвикали. И доколкото развитието на транспорта и комуникациите са
направили съвременния свят едно цяло, НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ИЗУЧАВА
РАЗВИТИЕТО НА ЕДНА СТРАНА, БЕЗ ДА СЕ ОТЧИТА КАКВО СТАВА В СВЕТА.
Затова тук е направен кратък преглед и на най-новата световна история. Коментират се
и някои понятия от сферите на идеологията, политиката и икономиката – с тях много се
спекулира, а без правилното им разбиране не е възможно да се разберат причините за
съвременната ситуация в света и в България.
 
Интересите движат света
 
Силата, която движи света и предизвиква едни или други събития са интересите и
желанията на хората. Спори се кое е по-важно: волята и настроенията на народните
маси, или единиците силни личности, които управляват държавите и чиито имена
остават в историята. Обикновенно във всеки спор се оказва, че истината е по средата.
Най-вероятно и тук е така. От една страна всеки лидер се появява в някаква вече
оформена среда с определени традиции, в определена историческа обстановка. За да
застане начело, той трябва и на думи, и на дела да бъде изразител на обществените
интереси. От друга страна утвърденият вече лидер може да влияе върху общественото
съзнание и да води страната в посока, която определя според собствените си виждания.
Във всички случаи хората постъпват според личните си интереси. Дори
идеалистите, които се стремят да работят за интересите на обществото, виждат нещата
през призмата на своите интереси. Но във света няма еднородно общество. Във всяка
държава живеят хора с различни интереси: работници, селяни, предприемачи и т.н. Те
образуват грипи с различен брой и политическо влияние. Най-големите (основните) от
тези групи се наричат класи. Обикновенни се говори за класи на наемните работници,
на селяните и на собствениците на средствата за производство (капиталистите). В
последно време се обръща внимание на така наречената “средна класа” – хората, които
не са между най-богатите, но имат достатъчно доходи, за да поддържат среден жизнен
стандарт, който обикновенно ги задоволява.
 
Мълчаливото мнозинство
 
Обикновенно във всяка страна болшинството от хората стоят настрана от
обществените процеси. Те се занимават с работата си, с хобито си, с личните си
проблеми и не желаят да се бъркат в политиката. Дори когато личните им интереси са
пряко засегнати, реакцията им се свежда до оплакване пред съседа. Това е тъй
нареченото “мълчаливо мнозинство”. В различните обществени движения, да не
говорим за стачки, бунтове и революции, участниците винаги са малцинство. Но точно
това обществено активно малцинство определя ситуацията в дадена страна. Активното
малцинство е богатството на нацията. Неговият процент от общият брой на
населението определя мястото на страната в света.
 Руският историк Лев Гумильов въведе количествен показател за обществена
активност, който той нарича пасионарност. Според него историята на човечеството се
определя от “пасионарни тласъци”, които предизвикват масова поява на личности с
висока пасионарност в определена географска област. Обединяването на тези личности
води до появата на нови народи, нови религии и империи. Но личностите с висока
пасионарност по-трудно се устройват в живота, по-често загиват в конфликти и далеч
не винаги оставят поколение след себе си. Затова с времето броят им постепенно
намалява. Създадените от тях народи и държави губят силата си и накрая се превръщат
в едно безлико мнозинство, лишено от сили и желание да се бори за оцеляването си
като обществена формация. Подобно народи, колкото и да са многобройни, могат да
бъдат покорени и асимилирани и от най-слабият неприятел. И така те изчезват от
историческата сцена. Вижда се, че народите, също като хората, се раждат, живеят,
остаряват и накрая умират (ако не получат нов пасионарен тласък, които да ги
възроди).
Според изследванията на Гумильов средното време на затихване на пасионарния
тласък е около 13 века. Преди 20 години отбелязахме 1300 години от създаването на
славяно-българската държава и може да се направи извод, че жизнените сили на
българския народ вече са изчерпани. Но има едно явление в историята ни, наречено
българско възраждане – през ХIХ век народа ни отново добива национално
самочувствие и желание за свобода. Това ме кара да предположа, че някъде на
границата между XVIII и ХIХ век българите са получили слаб пасионарен тласък,
който ни е помогнал да продължим да се развиваме като народ.

Светът като едно цяло

 
Ако някога отделните държави са могли да се развиват повече или по-малко
независимо една от друга, сега това вече е невъзможно. Към края на ХV век страните от
Западна Европа започнали да изпреварват останалия свят в развитието на техниката.
Това им дало по-съвършени начини за производство и съответно – стоки, които
трябвало да бъдат продавани и в други държави, за да се развива производството и да
има повече печалба. Техническият прогрес дал и по-съвършенни оръжия, с които
западноевропейците да налагат интересите си на други страни и народи, и кораби с
които да кръстосват света. През ХVI век Испания и Португалия завладели Америка и
създали свои опорни пунктове по бреговете на Африка, Южна Азия и в Тихия океан. В
XVII век във завладяването на света се включили и Холандия, а след нея – Англия и
Франция. През XVIII век вече не останали неизследвани морета, а европейските военни
кораби и европейските търговци господствали в целия световен океан. Започнал един
бавен, но неизбежен процес на унификация на света. Навсякъде се продавали
еднакви стоки, навсякъде прошълците – европейци говорели на едни и същи езици и
насаждали една и съща култура и обичаи. В самата Европа избухнали няколко големи
войни, които спокойно могат да се нарекат световни, понеже битки се водили и по
всички континенти и океани, където европейците имали свои владения. Испания,
Португалия и Холандия постепенно изгубили сила и влияние. Появили се нови “велики
сили” – Австрийската империя и Пруското кралство. Цар Петър Велики реформирал
Русия по западен образец и я превърнал от изостанала страна в първа световна сила. Но
новите сили си останали “сухопътни”. За господство по море ( а с него и над света )
през целия век се сражавали Англия и Франция.
 
Векът на конгресите
 
 От гледна точка на организацията на отношенията между отделните държави,
цялата световна история може да се раздели на три периода.
Първият от тях – периодът на неорганизираните отношения продължил до 1814 год.
Всяка държава водила доколкото е възможно собствена политика, без ла се съобразява
много с другите. Политическите и военни съюзи си оставали временни и лесно се
разпадали. Войните били нормално явление.
През 1789 год. избухва Великата френска революция. Кралят и много от
аристократите били екзекутирани. Вълненията се прехвърлили и в други страни.
Уплашени за властта си, монарсите от съседните страни обявили война на Франция.
Последвала серия от войни, в които френската армия прегазила почти цяла Европа, но в
крайна сметка през 1814 год. Франця била победена. Англия станала най-силната
държава по море и в резултат – най-богатата и силна държава в света.
Европейските владетели се събрали на конгрес във Виена. Той продължил от октомври
1814 до юни 1815 год. Там те определили границите на държавите след войната. На
конгреса било договорено европейските правителства да си помагат взаимно за
запазване на съществуващото положение и при потушаването на нови революции.
Спорните въпроси между отделните държави трябвало да се решават на конгреси,
подобни на Виенския. Така било поставено началото на втория период в политическата
история – периодът на конгресите. Този период продължил точно един век – от 1814
до 1914 год. През него не избухнала нито една голяма война в Европа, подобна на
войните през XVIII век. През 1860 год. малките държавици, на които била разделена
дотогава Италия, се обединили в една държава. Обединена Италия също желаела да
стане велика сила. През 1870 год. Пруският крал обединил Германия под своя власт и
поставил началото на Германската империя. Извън Европа се появили още две силни
държави - САЩ и Япония. Австрийската империя, която била многонационална
държава, изпитвала големи трудности да държи в подчинение стремящите се към
свобода славяни, унгарци и румънци. Затова управляващата немска върхушка
направила компромис. Властта в империята била поделена с унгарската аристокрация, а
държавата била преименувана в Австро-Унгария. От 1871 до 1914 год. в Европа (с
изключение на Балканския п-в) нямало нито една война. Затова този период и до днес
се нарича “доброто старо време”.
Уви, за поробените от турците балкански народи виенската система имала трагични
последици – европейската аристокрация приравнявала национално-освободителните
движения към другите бунтове и революции. Например когато започнало въстанието на
гърците през 1821 г., австрийският канцлер Метерних заявил че няма такова нещо като
гръцки народ, има поданници на турския султан, които са се разбунтували срещу
законния си владетел и ако той не може сам да се справи с бунтовниците, Европа
трябва да му помогне.
Със времето между “великите сили” се натрупвали противоречия. Всяка голяма
индустриална държава се стремяла да подчини на себе си по-голяма част от света и
интересите им често се пресичали. През XIХ век в Африка, Азия и Тихия океан имало
още незавоювани територии и европейските правителства успявали да постигат
компромис. За отказ от претенциите си ощетената страна получавала правото да
завладее друга колония. Но до края на XIХ век целият свят бил вече разделен на
колониални владения и сфери на влияние. От началото на ХХ век нови придобивки
били възможни само за сметка на друга велика сила. Постепенно в Европа се оформили
два враждуващи съюза: Антантата (Франция, Русия и Англия) и Централните сили
(Германия, Австро-Унгария Италия и Турция). Избухването на нова голяма война
станало въпрос на време. Системата на конгресите рухнала през 1914 год. с
избухването на Първата световна война. След войната било създадено Обществото на
народите (ОН). С това започнал третият период в политическата история – периодът
на световните организации, който продължава и до днес.
 
“Восточний вопросъ”
 
Османската империя била една от най-силните държави в света, но от края на XVII
век започнала да отслабва. Неин основен противник станала Русия. През XVIII век
руската армия изтласкала турците от северните брегове на Черно море и достигнала
Балканския п-в. Освен това Руската империя била единствената православна държава
сред великите сили. Естественно, надеждите на балканските народи за освобождение
били свързани с Русия. Времето показало, че тези надежди не са напразни:
благодарение на победите на руската армия над турците и въпреки отрицателното
отношение на Западна Европа през 1812 год. било създадено автономно Сръбското
княжество, а през 1829 год. – Гръцката държава.
Засилването на Русия било посрещнато враждебно от другите европейски велики
сили. Още през времето на Петър I Франция се опитвала да организира антируска
коалиция от Османската империя и Швеция. След поражението на Наполеон
Османската империя си намерила нов покровител – Англия. При следващата руско-
турска война през 1853 – 56 год. Англия и Франция застанали на страната на Турция.
Техните войски извършили десант в Крим и разбили руската армия там. Австрия,
Прусия и Швеция заплашвали да се присъединят към антируския съюз. Русия била
принудена да иска мир. Тази позиция на Западна Европа забавила освобождението на
България.
Малкото и незначително Априлско въстание през 1876 год. станало повод за Русия
да иска най-сетне отделянето и на България от Османската империя. На 3 март 1878
год. Турция била принудена да подпише Сан-Стефанския мирен договор. Така
българската държава дължи съществуването си на нашите руски братя.
Логично било да се предположи, че българите ще бъдат благодарни на Русия и ще
станат нейни съюзници. Това не се харесало на европейските велики сили и те свикали
в Берлин поредния конгрес от 1 юни до 1 юли 1878 год. Там били преразгледани
границите на Балканския п-в. Санстефанска България била разделена на три с
единствената цел да не се допусне създаването на сравнително голяма и силна
православна славянска държава в региона. Днешна Северна България със столица
София била обявена за “княжество България”, васално на турския султан. Южна
България, прекръстена на “Източна Румелия” станала автономна област на Османската
империя, начело с генерал-губернатор. Част от земите, заселени с българи били дадени
на Румъния и Сърбия. Така били заложени основите на бъдещите конфликти с нашите
съседи. Македония била оставена под турска власт – това означавало нови въстания и
войни. Босна, в която живеели много сърби, била поставена под управлението на
Австро-Унгария. Това изострило до край отношенията между сърби и австрийци. Така
европейските велики сили умишленно превърнали Балканския п-в в барутен погреб.
Българите и другите балкански народи не били поканени на конгреса. Нашата
делегация, която пристигнала за да защитава българските интереси така и не била
изслушана от никого.
 
Млада България
 
Русия продължила да подкрепя страната ни и след войната. С руска помощ била
създадена новата българска администрация. Руски офицери и генерали обучавали
армията ни. През 1881 год. в протокол между Русия, Германия и Австро-Унгария било
записано че трите велики сили няма да се противопоставят на съединението на
княжество България и Източна Румелия – по настояване на руската страна.
През 1879 год. новороденото Българско княжество получило за княз германския
принц Александър Батенберг – млад аристократ, който лично взел участие във войната
за освобождение на страната ни като офицер от руската армия. Той желаел да
управлява лично и преследвал тези, които се опитвали да му противоречат. Случвало се
демократите да бягат от “свободна” София в “турски” Пловдив. През 1879 год. князът
дал властта над страната на консерваторите, въпреки че изборите били спечелени от
либералите. През 1881 год. той извършва държавен преврат и поставя страната под
управлението на руски генерали – отначало ген. Ернрот, а после – ген. Соболев. Но
същевременно Батенберг подкрепял интересите на Австро-Унгария в ущърб на Русия.
Това го скарало с Русия и с нейните генерали в България.
На 6 септември 1885 год. било обявено съединението на княжество България и
Източна Румелия – напук на решенията на Берлинския конгрес. Великите сили били
поставени пред свършен факт, но не бързали да се примирят. Англия веднага
разпратила телеграми до другите велики сили за общи действия срещу нарушаването
на Берлинския договор. Дори Русия, с която Батенберг успя да се скара в най-
неподходящия момент, се обявила против съединението! Но по този начин руснаците
всъщност ни помогнали. Правителството на лорд Солзбъри в Англия видяло във
възникналия конфликт възможност да откъсне България от руското влияние и
подкрепило Съединението. На свиканата конференция на великите сили в Цариград
било решено да се признае единна България. Враждебно реагирали и съседите ни –
Сърбия и Гърция. Австро-Унгария подтикнала Сърбия да нападне България. Но
сръбската армия за учудване на света била бързо разбита и българските войски
преминали в настъпление. Войната приключила за 2 седмици.
Все пак България изпада в пълна политическа изолация – във враждебно
обкръжение, без нито един съюзник .
Борбата за власт между различните политически сили в страната довела до
детронирането на Батенберг през август 1886 год. и идването на власт на кървавия
диктатор Стамболов. Той засилил оше повече политиката на насилието, въведена в
страната ни от княз Батенберг. Представителите на опозицията били подлагани на
терор и избивани. Изборите се провеждали под силен правителствен натиск с побоища
и манипулации. Стамболов създал своя партия, която трябвало да стане първата в света
ТОТАЛИТАРНА партия. Но това не станало, защото диктаторът бил свален преди да
успее да подчини напълно страната. И този престъпник е идеалът на днешните
“демократи”! Твърди се, че Стамболов постигнал значително развитие на българската
икономика и унищожил престъпността. За намаляването на престъпността мога да се
съглася – при диктаторските режими полицията и съда имат много повече власт и
“начини за въздействие” върху обикновенните граждани, отколкото при демокрацията.
Но развитието на икономиката е по-скоро следствие от отделянето на България от
изостаналата и прогнила Османска империя. Стамболов просто е имал достатъчно ум,
за да не пречи на тези, които пълнят хазната на държавата и съответно – неговият джоб.
Във външната политика Стамболов се стремял да поддържа добри отношения с турския
султан. Политика, която не му донесла особени успехи. Но най-лошото в политиката на
Стамболов било противопоставянето на Русия. Още на Берлинския конгрес България
била определена от Великите сили за руска сфера на влияние и, както ще видим по-
нататък – това се признава и до днес. Скарването с Русия оставило България без
единствения й сериозен партньор и защитник между великите сили. Може би това
станало и защото Стамболов дошъл на власт с антируски лозунги и подобряването на
отношенията с Русия можело да стане само с неговата оставка. Диктаторът, разбира се
не желаел да се раздели с властта и предпочел да жертва интересите на страната и
народа заради личните си интереси.
България по конституция била княжество и поради това трябвало да бъде избран
княз. Естественно, изборът не би могъл да бъде извършен без всесилния диктатор.
Какъв човек бил необходим на Стамболов за този пост ? Князът трябвало да е някой,
който не би могъл да му попречи да управлява по свое усмотрение – слаб, без воля и
авторитет. В един момент Стамболов решил, че е намерил подходящия човек. Това бил
немският принц Фердинанд Сакс Кобург-Гота. Сред тогавашната европейска
аристокрация той, меко казано, не се ползвал с добра репутация. Вместо да се държи
сериозно, той тичал като дете на лов за пеперуди, имал многобройни любовни истории,
говорело се че е хомосексуалист. Дори след като станал княз неговата родна леля –
английската кралица Виктория, отказвала да го приеме до края на живота си. През 1887
год. Народното събрание обявило Фердинанд за княз на България. Съгласно
Берлинския договор изборът на княз трябвало да бъде утвърден от турския султан и
одобрен от великите сили. Австро-Унгария подкрепила Фердинанд, но Русия била
категорично против българският престол да бъде зает от австрийско протеже. Турският
султан обявил избора на княза за незаконен. Германският канцлер Бисмарк трябвало да
спасява Съюза на тримата императори (Германия, Австрия и Русия). Бил постигнат
компромис – князът не бил прознат юридически, но на практика бил оставен в
България.
Но Стамболов бил неприятно изненадан. След провъзгласяването му за княз на
България, Фердинанд поискал не само да изпълнява представителни функции, но и да
управлява лично страната. Започнала една безкомпромисна борба межлу княза и
диктатора Стамболов. Ситуацията се усложнявала и от наличието на силна русофилска
опозиция, която се борила да отстрани и двамата. В крайна сметка Стамболов бил
принуден да си подаде оставката и по-късно бил убит (възможно, по нареждане на
княза). Фердинанд се помирил със русофилите и така укрепил властта си. Постепенно
се подобряват и отношенията с Русия. Престолонаследникът Борис бил кръстен по
православния обряд от руския цар. През 1896 год. руското правителство поискало от
султана да признае Фердинанд за Български княз.
През 1894 – 1897 год. Османската империя отново била в криза. Масовите кланета
на арменци през 1894 г. в Сасун и през 1896 г. в Цариград били последвани от въстание
на гръцкото население на о-в Крит през февруари 1897 г. Гърция стоварила на острова
десант в подкрепа на въстанието а през април същата година започнала военни
действия срещу Турция в Тесалия. Но гърците не получили подкрепа отникъде и
претърпели поражение. Великите сили използвали събитията за да защитават
собствените си интереси и да въртят интриги една против друга. Балканските страни –
Сърбия, България, Черна гора останали безучастни. Също както през 1876 год., когато
Сърбия воювала сама срещу Османската империя, а Гърция и Румъния не я
подкрепили. Също както през 1885 год., когато България обявила Съединението, а
Сърбия и Гърция се обявили против нея. Също както през XIV век Балканските страни
враждували помежду си, вместо да се обединят против общия враг. Тези обстоятелства
най-вероятно станали причина България да не се осмели да подкрепи Илинденско-
Преображенското въстание през 1903 год. Впрочем, на княза едва ли са се харесали
републиканските идеи на въстаниците.
През 1908 год. избухнала Младотурската революция. На 3 юли въстанала турската
войска в Македония. Бунтовниците тръгнали към Цариград. Към тях се присъединили и
македонските комити. Изпратената срещу революционерите армия отказала да се бие и
столицата на империята била превзета. На 24 юли султан Абдул-Хамид бил принуден
да въстанови конституцията. Било обявено равенство на всички народи в империята и
желание за промени. Но още през септември турското правителство дало заден ход и
постепенно нещата тръгнали по старому. Макар и само формално, България била част
от Османската империя. Може би това й давало някаква възможност за намеса в
събитията, за да защити нашите сънародници от Македония и Тракия. Но Фердинанд
счел за нужно да направи друго: да обяви България за независима, а себе си – за цар.
Младотурската революция имала и друго последствие – през 1908 год. Австро-
Унгария анексирала Босна. За пръв път след Берлинския договор статуквото на
Балканския полуостров било променено! Италия решила, че също може да иска
промени в своя полза. След дълга дипломатическа борба италианците успели да
получат съгласието на Великите сили за война срещу Турция.
 
Националната катастрофа
 
През 1911 год. Италия нападнала Османската империя, нанесла й поражение и
завоювала Либия. Балканските страни видели подходящ момент да изгонят турците от
полуострова. Набързо бил организиран съюз между Сърбия, България, Черна гора и
Гърция. За такъв съюз много съдействала руската дипломация още преди началото на
Италиано – Турската война. Началото на съюза било поставено от договор между
Сърбия и България, подписан на 13.03.1912 год. В този договор се предвиждала
взаимна помощ не само срещу Турция, но и срещу Австро-Унгария и Румъния.
Българската дипломация допуснала сериозна грешка – не било договорено как точно
ще се разделят завоюваните територии. Трябвало да се бърза със започването на
войната, докато турската армия не се е оправила от нанесеното й поражение. Но това не
попречило на сърби и гърци да се договорят за съвместни действия срещу България,
когато се стигне до подялба на земите. Войната започнала на 9.10.1912 год. Фердинанд
допуснал още една груба грешка. Основните сили на българската армия били хвърлени
срещу Цариград. Естественно, в защита на столицата на империята била съсредоточена
турската армия. Докато българи и турци се избивали взаимно в Източна Тракия, сърби
и гърци сравнително лесно окупирали почти цяла Македония. Това после им
послужило като повод да искат присъединяването на заетите от тях територии към
Сърбия и Гърция. Румъния също обявила, че има териториални претенции към
България.
Австро-Унгария не желаела засилване на Сърбия, с която била във вражда заради
Босна. Още преди Балканската война австрийската дипломация се опитвала да
организира съюз между Румъния, България и Турция. Но между тези страни имало
толкова противоречия, че това било невъзможно. По време на войната австрийците се
противопоставили на опита на Сърбия да завземе северна Албания и така да получи
излаз на Адриатическо море. През ноември 1912 год. Австро-Унгария извършила
мобилизация и съсредоточила крупни сили на границите със Сърбия и Русия. Германия
заявила, че поддържа австрийците. Русия също увеличила армията си. Френският
премиер Пуанкаре побързал да увери Петербург, че ако на Русия се наложи да воюва,
Франция ще я подкрепи.От началото на 1913 год. Франция и Германия започнали
усилено да се въоръжават. Германските страсти били охладени от заявлението на
Англия, че ако избухне европейска война, англичаните ще се намесят на страната на
Франция и Русия. Началото на Голямата война било отложено. В крайна сметка
великите сили се събрали на конференция в Лондон, която започнала работа към
средата на декември 1912 год. Паралелно с нея се открила и втора конференция – там
се срещнали Турция и Балканските страни. Но всички важни въпроси се решавали от
Великите сили. Те поискали от Сърбия да изтегли войските си от албанска територия.
През януари 1913 год. Сърбия дала съгласието си. Австрийските искания били
удовлетворени, но останали много други въпроси. Споровете заплашвали да продължат
до безкрайност. Накрая английският външен министър Грей заявил, че който иска да
подпише мирния договор, да го направи веднага, а който не иска – да напусне Лондон.
Това подействало. На 30.05.1913 год. мирният договор между Турция и балканските
страни бил подписан.
Дошло време да се поделят завоюваните територии между победителите. Но още от
есента на 1912 год. започнали въоръжени стълкновения между съюзниците. Сърби и
гърци със сила изтласквали малобройните български части от заетата от тях територия
в Македония. През февруари 1913 Сърбия обявила сръбско – българския договор от
1912 г. за остарял. На 1.06.1913 г. бил сключен сръбско – гръцки съюз насочен срещу
България. Към него се присъединила и Румъния. Руската дипломация положила големи
усилия за да реши въпроса по мирен път и да запази съюза на балканските страни. Под
руски натиск било решено румънците да получат само град Силистра, а не цяла Южна
Добруджа, за която те претендирали. Руските политици убеждавали Сърбия и Гърция
да намалят претенциите си, а България – да прояви повече отстъпчивост.
В същото време австрийците се стремили да разрушат балканския съюз, който
представлявал значителна сила с проруска ориентация. Те всячески подтикали
България към война с бившите си съюзници. Австро-Унгария обещавала подкрепа за
нашата страна и гаранции за териториалната ни цялост. Например, щели да бъдат
организирани албански отряди, които да нападнат сърбите в тил. На 29.06.1913 год. по
заповед на Фердинанд българската армия започнала военни действия против сърби и
гърци. Сръбската армия понесла поражение, а гръцката била обкръжена в
Благоевградско. Но на 10 юли румънската армия нахлула в България. Според дадените
обещания Австро-Унгария трябвало да се намеси. Това означавало война с Русия.
Австрийците потърсили помощ от Германия, но немският кайзер Вилхелм II ги
предупредил да не се месят. Германия не била готова за война преди края на годината.
Против австрийската намеса се изказала и Италия. Така България била излъгана и
изоставена на произвола на съдбата. На 16 юли в България нахлули и турски войски. На
20 юли турците заели Одрин. България поискала мир. Мирният договор бил подписан в
Букурещ на 10.08.1913 год. България претърпяла първата национална катастрофа.
Македония била поделена между Гърция и Сърбия, Румъния взела Южна Добруджа, а
Турция окупирала отново Източна Тракия.
На 28 юни 1914 год. в Сараево сръбски терористи убили наследника на австрийския
престол ерцхерцог Фердинанд. На 28 юли 1914 год. Австро-Унгария обявила война на
Сърбия. Започнала Първата световна война. Германия и Австро-Унгария били
окуражени да започнат войната от Англия, която им дала надежди, че ще запази
неутралитет. Но още на 4 август Англия обявила война на Германия. Срещу Франция и
Русия Централните сили можели да победят, но намесата на Англия правели шансовете
им за победа почти нулеви. На 23 август война на Германия обявила и съюзничката на
Англия – Япония. Плановете на германското командване предвиждали с бърз удар по
Париж Франция да бъде заставена да капитулира. После войските щели да бъдат
прехвърлени срещу Русия. Но след жестоки боеве на река Марна през септември 1914
год. настъплението на немската армия било спряно. Париж не бил превзет. Войната се
превърнала в позиционна. Германия и съюзниците й били обречени. Италия имала съюз
с Централните сили, но виждайки накъде отиват нещата, на 23.05.1915 год. се включила
във войната на страната на Антантата. Наистина, през 1915 год. централните сили
имали и успехи: Германия провела мащабно настъпление срещу Русия, напредвайки на
300 – 400 км в противниковата територия. Австрия разгромила италианската армия и
Антантата трябвало спешно да спасява новия си съюзник. Турция отблъснала опитите
на Англия и Франция за десант в района на Дарданелите. Но всичко това можело само
да отдалечи за известно време поражението. Централните сили били блокирани от
английския флот и можели да разчитат само на собствените си ресурси. При това
Турция била откъсната от Германия и Австрия. Целият останал свят работел за
Антантата. Само Англия имала колонии с 400 милиона население. В тази ситуация
Фердинанд хвърлил страната във войната на страната на Централните сили.
Включването на България променило значително ситуацията! До този момент
Сърбия се държала, отблъсквайки атаките на австрийската армия. Българската войска
помела сърбите. През окупирана Сърбия и България била установена пряка връка
между Германия и Турция. Това стабилизирало донякъде положението на Централните
сили и отложило неизбежната капитулация до есента на 1918 год. В резултат се
увеличил броят на загиналите от всички воюващи страни. Краят настъпил след пробива
на Солунския фронт. Българските войници се разбунтували и правителството обявило
капитулация. Фердинанд трябвало да се откаже от трона. Турция била отново откъсната
от съюзниците си и скоро също капитулирала. Последвала революция в Австро-
Унгария. Последна се предала Германия.
България претърпяла втора национална катастрофа. Била загубена Западна Тракия и
излазът на Бяло море. Фердинанд трябвало най-сетне да се откаже от трона и да
напусне страната. Той жертвал държавата и народа ни в защита на германските
интереси. Не го спряло и това, че рискувал и короната си и живота си. Като български
цар Фердинанд претърпял пълен провал, но като германски агент изпълнил мисията си
докрай. С какво германците са го държали така здраво? На този въпрос историята не
дава отговор.
 
Създаването на социалистически лагер
 
По време на войната в Русия станало събитие от огромно значение за развитието на
човешката цивилизация. През февруари 1917 год. там избухнала революция. Царят бил
принуден да се отрече от престола и страната станала република. През октомври
властта била завзета със сила от партията на болшевиките (руските комунисти).
Западните страни се опитали да се противопоставят, но имали собствени проблеми –
революционните настроения се разпространили и при тях. Появила се Унгарската
съветска република, Баварската съветска република, в Италия възниквали съвети на
работническите и селски депутати, избухвали бунтове във френската и английската
армия. След кръвопролитна гражданска война (1918 – 1922) върху развалините на
Руската империя бил създаден Съюзът на съветските социалистически републики
(СССР). Светът задълго се разделил на две части – социалистическа и
капиталистическа.
 
Комунизмът като теория
 
Какво е това комунизъм? Няма друго понятие, с което да е спекулирано толкова
много. Но в крайна сметка истината е една: Комунизъм – това е общество, в което
общественото съзнание е на такава висота, че всеки работи според възможностите си за
общото благо. Разпределението на материалните блага става според потребностите на
отделните личности. Парите като средство за разпределение на благата отпадат.
За първообраз на комунистическото общество може да се счита първобитно-
общинният строй. В дълбоката древност производителността на човешкият труд е била
много низка. Хората са били принудени да живеят заедно, помагайки си един на друг и
да делят помежду си всичко, което имат, за да оцелеят. С развитието на средствата за
производство станала възможна появата на частна собственост. Хората се разделили на
бедни и богати, господари и подчинени. Първобитният комунизъм бил изместен от
размяната на стоки като начин за разпределение. Останала легендата за Златния век,
през който хората живеели задружно и щасливо.
Но за да стане размяна и двете страни трябва да могат да предложат това, което
другият търси. На практика не винаги се получавало така. За развитието на търговията
била необжодима някаква универсална стока, която да се разменя срещу всички
останали. Така се появили парите. Постепенно те станали основното средство за
разпределение на материалните блага.
Идеята за комунистическия начин на живот винаги е била жива. Тя не е измислена
от Карл Маркс или лорд Томас Мор. Историците обикновенно премълчават факта, че
през всички следващи етапи на човешката история винаги са съществували на едно
или друго място отделни групи хора, които живеели по законите на комунизма –
запазвайки общата собственост и братското разпределение на всичко, което имат.
Такива “комунистически” селища и организации се наричат комуни. През античните
времена комунистическите идеи, както и всички други социални учения са имали
религиозна основа. Братството между хората и отказът от частна собственост са в
основата на ранното християнство. Първите християнски общини са били комуни.
Вече по-късно християнството е изкористено от забогателите епископи, които за да си
осигурят богат и спокоен живот на Земята, поставили вярата в служба на владетелите.
Това предизвикало появата на различни “ереси”, чиято цел била връщане към идеите на
ранното християнство. Едно от тези учения било на богомилите.
Ренесансът донесъл на хората научното мислене. Появяват се книгите на Томас Мор
(1478 - 1535) – “Утопия” (1516) и на Томазо Кампанела (1568 - 1639) – “Градът на
Слънцето”, къденто комунизмът вече не се нуждае от религиозна обвивка. Комунарите
(хората, които желаели да живеят в комуни) винаги са били кротки и миролюбиви. Те
се стараели да поддържат добри отношения със съседите си и с властта. Но
управляващите почти винаги се отнасяли враждебно към комуните. Това довело през
XIХ век до появата на ново комунистическо учение, чийто главен идеолог станал Карл
Маркс (1818 – 1883). Според него създаването на комуни в свят, който се управлява от
буржоазията е невъзможно. Единственият начин да се изгради комунистическо
общество е да се завладее властта чрез революция и да се отнемат насилственно
средствата за производство от капиталистите. Според Маркс след завземане на властта
трябвало да се установи “диктатура на пролетариата”, която да осигури планомерното
изграждане на комунизма. По този въпрос се появили различия с други идеолози -
анархистите, които смятали, че сред разрушаването на старата система трябва да има
демокрация, а обществото да се състои от самоуправляващи се общини – комуни.
Членовете на всяка от тези общини сами решават как да живеят. Така към края на XIХ
век се оформили различните комунистически учения:
1.Религиозен комунизъм
2.Комунарство
3.Анархизъм
4.Марксизъм
Последователите на Маркс нарекли своето учение “научен комунизъм”, за разлика
от идеологията на комунарите, която била за тях “утопичен (тоест неосъществим)
комунизъм”. Тъй като съзнанието на повечето хора не е готово за незабавен преход към
комунизъм, Маркс пише, че след вземането на властта е необходим преходен период.
През този период ще бъде възпитан новият човек, способен да живее и работи в
условията на комунизъм, а докато това стане парите по необходимост ще останат
основно средство за разпределение на благата. Така описаният преходен период е
наречен социалистически строй (социализъм).
  
Ярък пример за успешно съществуващи комуни в днешни дни са израелските
кибуци. От първата еврейска комуна, основана на територията на днешен Израел през
1908 год. днес е израснала система от над 270 комуни с общо население към 125 000
души. Те са около 2,5 % от населението на държавата, но произвеждат много повече от
2.5 % от брутния обществен продукт на страната. Тяхното съществуване дава ясен и
категоричен отговор на въпроса възможен ли е на практика комунизъм. Дава
отговор и на още един, не по-малко важен въпрос - израелските кибуци се развиват
успешно в една капиталистическа страна. Това показва, че е възможно хората в една
страна да живеят по различен начин, стига политиците да не подклаждат
изкуственно вражда между тях.
 
Жестоката практика
 
От октомври 1917 год. властта в Русия била в ръцете на болшевишката партия
начело с Ленин. Те обявили за своя цел изграждането на комунистическо общество по
теорията на Маркс. Но до 1922 год. болшевиките трябвало да водят война за да запазят
властта си. В гражданската война в Русия загинали от глад, болести, терор и в битките
между 8 и 13 милиона души. 2 милиона напуснали страната. Според Маркс победата на
социалистическата революция в една страна трябвало неизбежно да доведе до
избухване на световна революция и победа на комунистите в цял свят. Но Маркс
сбъркал. Революциите в Унгария и Германия били потушени. Русия останала в
изолация. Водачът на руските комунисти Владимир Илич Ленин разбирал, че страната
не може да води война срещу целия свят. Той се постарал да сключи мир и обявил, че
социализъм може да бъде построен и в една отделно взета страна. Останалите страни се
опитали да изолират СССР икономически и политически, но не успели. От 1921 до
1924 год. Съветският съюз бил признат от повечето европейски страни, от Китай и
Япония. През 1933 год. СССР бил признат от САЩ, а през 1934 год. бил приет в ОН.
В самата комунистическа партия (КПСС) започнала борба за власт. Партията се
управлявала от Политбюро. Неоспорим авторитет и вожд бил Ленин. Но той се
разболял и през 1924 год. умрял. Най-близък негов съратник и най-популярен след него
бил Троцки. Той бил основателят и първият главнокомандващ на Червената армия.
Троцки считал, че по право трябва да е водач на партията и страната. Но други членове
на политбюро също искали да управляват. Зиновиев и Каменев се съюзили със
секретаря на партията – Йосиф Сталин (1878 – 1953) и през 1924 год. изместили Троцки
от властта. През 1925 - 26 год. Сталин отстранил от политбюро Зиновиев и Каменев. От
1927 год. цялата власт в СССР била съсредоточена в ръцете на Сталин.
Това, което се случило по-нататък показва недвусмислено, че Сталин не се
интересувал изобщо от изграждането на комунистическо общество, а само от
запазването на личната си власт. След 1917 год. в СССР били образувани хиляди
комуни, но през 1934-35 год. всички те били закрити по заповед на Сталин. Започнали
масови репресии срещу всички инакомислещи, в които пострадали и много
привърженици на диктатора. На теория работниците били обявени за собственици на
заводите и фабриките, но на практика те били напълно лишени от възможност да се
участват в управлението им. Всички въпроси се решавали от директорите и партийните
секретари. Партийно-административният апарат се превърнал в един голям капиталист,
реален собственник на всички средства за производство, който експлоатирал труда на
работниците повече, отколкото в капиталистическите страни. Всякакви опити за
протест били смазвани в зародиш. Профсъюзите станали чисто формална организация.
Бил въведен отново паспортен режим. Паспортите на селяните били събрани у органите
на властта и те не можели да напускат свободно селата си. Крепостното право,
отменено през 1861 год. от император Александър II, било на практика отново
възстановено. Вместо социализъм, селяните получили нов вид феодализъм. През 1929 –
1932 год. била проведена масова колективизация. Селяните със сила били
принуждавани да влизат в колхозите. В резултат страната преживяла голям глад през
1932 – 33 год.: в мирно време умрели от 3 до 10 милиона души. Най зле били
репресираните. Те били затваряни в специални лагери за принудителен труд, където
работели като роби - без да получават нищо. Така СССР се превърнал в една смесица от
държавен капитализъм, феодализъм и робовладелчески строй – и всичко това под
личната и неограничена диктатура на Сталин. До началото на Втората световна война в
резултат на репресиите загинали между 7 и 10 милиона души. От 10 до 40 милиона
били затворени за различни срокове в лагерите.
Въпреки всичко СССР се засилвал. Към 1926 год. съветската икономика достигнала
нивото на 1913 год. От 1927 до 1940 год. обемът на промишленото производство се
увеличил 8 пъти. По този показател към края на 30-те години СССР излязъл на второ
място в света след САЩ. В страната били построени 9000 нови заводи и фабрики.
 
Светът след първата световна война
 
Първата световна война предизвикала големи промени в света. Оправдала се
старата българска поговорка: “когато двама се карат – третият печели”. От войната
между европейските страни спечелили САЩ. Те станали най-богатата и най-силната
държава в света. Разорените и изтощени от войната европейски “велики сили” вече не
могли да им съперничат. Спечелила и Япония, която разширила владенията си в Тихия
океан и се утвърдила като велика сила.
Много спечелили от войната нашите съседи – Румъния и Сърбия. Румъния
присъединила Трансилвания от разпадналата се Австро-Унгарска империя и Бесарабия
от бившата Руска империя. Това било най-голямото териториално разширение на
Румънската държава за цялата й история. Сърбите обединили под своя власт хървати,
словени и македонци в държава, която била наречена Югославия. Появили се няколко
нови независими държави: Унгария, Чезословакия, Полша, Литва, Латвия, Естония и
Финландия.
Най-сетне се разпаднала окончателно Османската империя. Но от това
христианските народи не успели да спечелят нищо. България била разгромена и лишена
от правото да има армия. Армения с огромни усилия успяла да се спаси от турска
окупация, но била присъединена към СССР. Гърция била изоставена от западните си
съюзници да воюва сама срещу турците и била разбита през 1922 год. Гърците, които
живеели в Мала Азия били изклани, или принудени да избягат.
България в това време се разкъсвала от вътрешни противоречия. От 1918 год. Цар
станал синът на Фердинанд – Борис III. Той получил в наследство от баща си една
разгромена страна, изпаднала отново в пълна международна изолация. Многото
политически партии водели помежду си безкомпромисна борба за власт без да
подбират средства. На власт дошъл Българският земеделски народен съюз (БЗНС).
Начело на съюз бил Александър Стамболийски, който не криел републиканските си
възгледи. На 9 юни 1923 г. десните промонархически кръгове извършили преврат.
Въоръжената съпротива на земеделците била сломена, а Стамболийски – убит. През
септември същата година комунистите се вдигнали на въстание, но то било потушено с
големи жестокости. В следващите години ситуацията в страната оставала напрегната.
Един български търговец от Цариград - Никола Димков с години агитирал за
създаването на "постоянен световен съвет", който да поддържа мира и сигурността в
света. Димков издал книга на различни езици и я изпраща на много държавни глави и
правителствa. Счита се, че и американският президент Уилсън е получил книгата. Той
се заел с идеята и я реализирал. По негова инициатива било създадено Обществото на
народите. За съжаление то не успяло да изпълни предназначението си. Големите и
силни държави продължавали да определят развитието на света. Протестите на малките
страни оставали без последствия. Войните не били прекратени. Така например през
1931 год. Япония нападнала Китай и окупирала Манчжурия. През 1935 – 36 год. Италия
нападнала и превзела Етиопия. През 1937 г. Япония отново започнала война срещу
Китай.
Светът бил разтърсен от революцията в Русия. Пред очите на всички руските
капиталисти и аристократи загубили всичко, което имали. Много от тях били убити.
Страхът да не се случи същото и с тях, накарал управляващите в много други страни да
преразгледат политиката си. За да бъде намалено недоволството на бедните, били
направени редица отстъпки в тяхна полза. Така в богатите западни страни – САЩ,
Англия, Франция се утвърдила демокрацията. В същото време отношението към СССР
било враждебно. Според учението на Маркс комунизмът трябва да победи в целия свят.
В това утвърждение западните страни виждали пряка угроза за себе си и се стремили
със всички средства да ограничат разпространението на комунистическите идеи. През
1929 – 1933 год. капиталистическият свят преживял най-голямата икономическа криза
в историята. Само в САЩ през 1932 г. имало 17 милиона безработни. Кризата станала
изпитание за демокрациите.
 
Началото на Втората световна война
 
В резултат от Първата световна война Германия претърпяла големи загуби и
унижения. Това породило силни реваншистки настроения в страната, а това, заедно с
недоволството от кризата довело през 1933 год. до идване на власт на фашистите -
национал-социалистическата партия начело с Адолф Хитлер. Германия отхвърлила
наложените й след войната ограничения и започнала усилено да се въоръжава. Бил
сключен съюз с Италия, къденто фашистите били на власт от края на 20-те години.
Съюзни отношения били създадени и с Япония, Унгария, Румъния и Финландия. През
март 1938 год. към германската държава била присъединена Австрия. Апетитите на
германците се насочили на изток – към Чехословакия и Полша. В Судетската област в
Чехословакия живеело значително немско малцинство. Това малцинство поискало
присъединяването на областта към Германия. Германското правитлство поискало
същото. Чехословакия имала военен съюз със Франция и Англия и се обърнала към тях
за защита. Може би една твърда позиция на Запада щеше да спре немците. Но
правителствата на Франция и Англия не желаели да се ангажират. Те извършили
предателство – отказали да изпълнят съюзническите си задължения. През
октомври 1938 год. Германия окупирала Судетите, а през март 1939 – цялата
Чехословакия. Окуражени от успеха, на 1 ноември 1939 год. немците нападнали
Полша. Сега вече нямало как – на 3 ноември Франция и Англия обявили война на
Германия. Така започнала Втората световна война. Но бойните действия на Западния
фронт се водели съвсем вяло. Това дало възможност на немците лесно и бързо да
превземат западната половина на Полша. Източната част на страната била заета от
армиятя на СССР. Някои историци считат, че Франция и Англия искали да предизвикат
конфликт между Германия и СССР. Затова, според тях западните сили позволили на
Германия да създаде отново силна армия и военна промишленост и да започне агресия
на изток – срещу Чехословакия и Полша. Те смятали, че немците ще продължат
настъплението си и срещу Съветска Русия. Но Хитлер ги изненадал. Той съзнавал, че
вече е във война с Англия и Франция и решил да си осигури тила. Германската армия
внезапно се обърнала на запад. През април 1940 год. немците завзели Дания и
Норвегия. Само за 2 седмици англо-френските войски били разгромени. През май –
юни Франция, Белгия и Холандия били окупирани. Английската армия трябвало да
бяга през Ламанша, като изоставила цялото си тежко въоръжение. Немската авиация
подложила Англия на жестоки бомбардировки. След като постигнал успех на изток,
запад и север, Хитлер обърнал поглед на юг – към Балканския полуостров.
 
Третата национална катастрофа
 
За съжаление, Балканският полуостров също станал арена на бойни действия. Още
през 1939 год. Италия окупирала Албания. През октомври следващата година
италианската армия нахлула в Гърция, но претърпяла неуспех. През 1941 год. Германия
решила да завземе Югославия и Гърция. Хитлер поставил пред българските власти
искане да се определят: с него, или против него. България трябвало да пропусне
немската армия през своя територия към Югославия и Гърция. В противен случай
немците заплашвали да си пробият път с бой. Англия била категорично против, но
заявила че не може да прати свои войски в защита на балканските страни. Фактически
България трябвало да избира дали да стане съюзник на Германия, или да бъде
окупирана от нея. Германия вече помогнала на българите да си върнат Южна
Добруджа, а участие във войната срещу Югославия и Гърция давало възможност да
бъдат присъединени към страната Македония и Беломорска Тракия ... но само ако
Германия излезе победител в световната война. Цар Борис и неговото правителство
избрали съюза. През април 1941 год. България официално се присъединила към
германо – италианския съюз. Избрана била моментната политическа изгода без да се
мисли за дългосрочните последици.
Трябва да признаем, че този път изборът бил по-труден, отколкото през 1915
година. Положението на Германия поне на пръв поглед изглеждало много по-добро:
1.Франция била разбита и окупирана.
2.Със СССР бил сключен пакт за ненападение. САЩ също пазели неутралитет.
3. Италия и Япония били съюзници на Хитлер. Япония имала военен флот, по-силен
от английския.
4.Англия останала сама във войната срещу Германия и била принудена да премине
в глуха отбрана. Немската авиация безпрепятствено бомбардирала Британските о-ви.
Можело да се помисли, че войната е към края си.
Разбира се, един по-опитен политик би могъл да се досети, че неутралитетът на
САЩ и СССР е само временен, а огромните ресурси на Британската империя ще й
позволят бързо да се съвземе от неочакваният удар на немците. Но България била
управлявана от политици със профашистка ориентация, а царят бил наполовина
германец, наполовина италианец. Те самите желаели съюз с Германия и използвали
случая да го осъществят. Използвайки и българска територия, през май немските
войски нахлули в Югославия и Гърция и окупирали нашите съседи. Македония и
Беломорска Тракия били присъединени към България.
Вместо да приключи войната с Англия, Хитлер на 22 юни 1941 нападнал СССР.
Япония не помогнала на съюзниците си, а започнала през декември война срещу САЩ.
През зимата на 41/42 год. немската армия била спряна пред Москва. В следващото си
настъпление германците стигнали Сталинград, но там 300-хилядна немска армия била
обкръжена. В началото на февруари 1943 год. обкръжените се предали. Започнало
контранастъпление на съветската армия. През ноември 1942 год. англичаните нанесли
поражение на немците в Северна Африка. В Тихия океан САЩ разбили японския флот.
Още от 1937 год. Китай продължавал да се бори срещу Японската агресия. Накрая
фашистката коалиция трябвало да капитулира. В числото на победените се наредила
отново и България, която трябвало да се върне в предишните си граници. На срещите
между държавните глави на СССР, САЩ и Англия било решено България да остане в
руската сфера на влияние.
 
Светът след Втората световна война
 
Победителите разпределили света помежду си. Германия загубила още територии, а
това което останало, било разделено на 4 части: Австрия отново получила
независимост и повела политика на пълен неутралитет. Източна Германия под името
Германска демократична република (ГДР) била окупирана от съветската армия и
принудена да се присъедини към тоталитарната социалистическа система. Западна
Германия била заета от армиите на САЩ, Англия и Франция. Там била създадена
Федерална република Германия с капиталистическа ориентация. Западен Берлин бил
обявен за независим град.
Европа и Япония били разрушени от войната. В света останали само две
“свръхсили” – САЩ и СССР. Следващите десетилетия преминаха под знака на борбата
между тези две държави. Те били съюзници срещу фашистка Германия и Япония, но
веднага след войната отношенията между тях се влошили рязко. Започнала тъй
наречената “студена война”. В Европа разрухата предизвикала засилване на
комунистическото движение. В САЩ били силно обезпокоени от това и решили да
помогнат на европейските страни да се възстановят от войната. Бил разработен планът
“Маршал”, по който милиарди долари помощ били вложени във европейската
икономика. Така страхът от комунизма помогнал на Западна Европа да се възстанови
бързо от войната. Американски съюзник стана и Япония, на чиято територия бяха
разположени военни бази на САЩ.
САЩ сключили със западните страни военен договор за защита от евентуално
нападение от СССР – Североатлантическия пакт (НАТО). Но до война не се стигна. В
световната политика се намеси нов фактор. През 1945 год. САЩ създадоха първата
атомна бомба. Скоро атомно оръжие създаде и СССР. През 50-те години бяха
разработени още по-мощни водородни бомби. С годините двете свръхсили създадоха
големи ядрени арсенали, способни да унищожат целия свят. Политиците от двете
страни започнаха да разбират, че глобална война не може да бъде спечелена.
Съвременните балистични ракети могат да доставят ядрените заряди от един континент
до друг за 20 – 30 мин., но това време е достатъчно за нанасяне на ответен удар. Тази
ситуация на гарантирано взаимно унищожение поддържаше мира до ден днешен.
На мястото на погребаното от Втората световна война ОН през 1945 год. била
създадена организацията на обединените нации (ООН). Новата световна организация се
оказала ялова - също както старата.
1.Световната организация няма собствена икономическа база, нито собствена
армия. Тя е зависима от парите, които й плащат богатите страни и от готовността на
различните държави да изпращат военни части под флага на ООН.
2.Петте най-силни след 1945 год. страни – САЩ, СССР, Англия, Франция и Китай
имат право на вето върху всяко решение на съвета за сигурност на ООН. Това направи
окончателно организацията неспособна да взема решения в най-важните моменти –
когато се пресичат интересите на държавите, имащи право на вето.
Както и преди, решенията се вземали от силните на деня, а с малките страни никой
не се съобразява.
 Макар че не избухна нова световна война, продължаваха да се водят локални войни.
В стремежа си да ограничат разпространението на комунизма САЩ помогнаха на
Тайван да се откъсне от Китай и се намесиха във войната в Корея (1950 – 1953 г.).
Локалните конфликти станаха полигон за изпробване на новите оръжия на двата
лагера.
 
Социалистическият лагер
 
В резултат на Втората световна война съветската армия зае цяла Източна Европа:
Полша, Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Румъния, България, Югославия и
Албания. С помощта на СССР в тези страни властта бе завзета от местните
комунистически партии, които установиха “диктатура на пролетариата “ по сталински
образец. Започнал жесток терор срещу всеки, изразявщ несъгласие с новия ред.
Границите на социалистическия лагер били затворени за неговите граждани. В Азия
социализмът победи в Северна Корея и в Китай. Във Виетнам още през 1945 год. било
провъзгласено създаването на демократична република, но страната трябвало да води
война с Франция до 1954 год., за да добие независимост.
В отговор на създаването на НАТО бил създаден Варшавския договор за колективна
отбрана. За координиране на сътрудничеството в стопанската област
социалистическите страни учредили Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ).
Така била организирани вътрешните отношения в социалистическия лагер – разбира се,
под ръководството на Москва. Но не всички новоизпечени диктатори били съгласни да
се подчиняват безпрекословно на СССР. Пръв се отцепил от социалистическият лагер
лидерът на Югославия Йосиф Броз Тито. Неговият пример показал, че когато в света
има две враждувщи сили (НАТО и Варшавския договор) малките държави могат да
имат известна самостоятелност, лавирайки между двата лагера. По свой път тръгнал и
Китай. Албания станала съюзник на Китай, но по-късно се отказала и от него.
През 1953 год. умрял Сталин. Със неговата смърт започнало постепенно
демократизиране – повечето политически затворници били освободени, преследванията
срещу инакомислещите станали по-леки. Мястото на Сталин се опитал да заеме
всемогъщият шеф на КГБ Берия. Но членовете на Политбюро толкова се страхували от
него, че се обединили, за да го свалят. Берия бил арестуван и още същата година
разстрелян. Генерален секретар на КПСС и нов диктатор станал Никита Сергеевич
Хрушчов (1894 – 1971). Той може би е единственият ръководител на СССР, който е
мислил наистина за изграждане на комунистическо общество. На ХХ конгрес на КПСС
през 1956 год. Хрушчов открито осъжда сталинските репресии. По негово време отново
се заражда комунарското движение. Но методите на управление си остават
тоталитарни. Новият лидер допуска грешки и поставя нереални задачи. Той се опитва
да реформира СССР и да ограничи привилегиите на “червената буржоазия” –
ръководителите от голям и среден мащаб, но среща решителна съпротива от тяхна
страна. Те организираха заговор и свалиха Хрушчов от власт през 1964 год.
Генерален секретар на КПСС става Леонид Брежнев (1902 - 1982). С неговото
идване на власт се утвърдиха консервативните тенденции. В СССР стана смяна на
поколенията политици. Сталин и неговите съратници дойдоха на власт с обещания за
изграждане на комунизъм и не можеха открито да се откажат от тези идеи. На практика
те работеха за личните си интереси, но официално всичко се правеше в името на новия
живот. Така през 30-те години бе обявено, че в Съветския съюз вече е са построени
основите на социализма. Брежнев и обкръжението му получиха комунистическата
идеология в наследство заедно с държавата. Тази идеология не ги вълнуваше, но те не
искаха да променят системата, която им позволяваше да управляват. Разликата между
това, което се говори и това, което се върши ставаше все по-голяма. На всички нива на
управление започна един стремеж не да се работи, а да се отчете, че се работи. Това
доведе до непрекъснато натрупване на нерешени проблеми. Активните личности
отново бяха подложени на гонения преследвания. Комунарското движение, възродило
се при Хрушчов, отново бе забранено а комунарите се преследваха като най-върлите
дисиденти. Това накара хората масово да се разочароват отвластта и да престанат да
вярват в идеологията на Маркс. Формалното отношение на началствата научи и
работниците да се отнасят формално към задълженията си. СССР и социалистическият
лагер бяха обречени. Но по инерция нещата продължаваха да вървят още известно
време. Икономическата и военна мощ на СССР нарастваше и през 60-те и 70-те години.
Втората половина на 70-те години беше времето на последното голямо настъпление
на “марксизма”. През 1974 год. избухна “революцията на карамфилите” в Португалия.
Португалските колонии Ангола и Мозамбик получиха свобода и в тях дойдоха на власт
просъветски правителства. През 1976 год. завърши войната във Виетнам. Страната бе
обединена от комунистическия север. Червено знаме се развя и в съседния Лаос. В 1978
год. е революцията в Афганистан. През 1979 год. в Никарагуа бе свален диктатора
Сомоса.
От края на 70-те застоят в икономиката на социалистическият лагер започна да се
чуства осезателно. В съшото време Западът продължаваше да се развива. В началото на
80-те Япония изпревари СССР по брутен обшествен продукт ! В Съветския съюз и
другите социалистически страни започна да се говори за реформи, но всичко беше само
за да се отчете, че нещо се прави.
 
Капиталистическият свят
 
Капитализма на XIХ век е подробно и точно описан в “Капиталът” на Карл Маркс –
свят на безмилостна конкуренция и експлоатация на работниците. Но с времето
настъпиха промени. Най-големите производители завладяха основната част от пазара и
започнаха да се договарят помежду си, за да диктуват цените на стоките и да се борят
заедно срещу по-малките конкуренти. Появиха се монополите – обединения, които
контролират пазара на определен вид стоки. Страните от Азия и Африка бяха
завоювани и превърнати в колонии на развитите европейски държави. В началото на
XХ век Капитализмът навлезе във втората си фаза – фазата на империализма
(монополистически капитализъм). Тази нова фаза бе дефинирана от Ленин, но и той,
подобно на Маркс отрече възможността на капитализма да се развива по-нататък.
Но развитието продължаваше. Страхът от комунизма направи капиталисти и
политици по-сговорчиви и работниците на Запад получиха по-високи заплати и редица
социални придобивки. Броят на бедните намаля, а средната класа стана мнозинство.
Така западното общество получи устойчивост. Прословутата класова борба в богатите
страни се ограничи със стачки в отделни предприятия с конкретни икономически
искания. След II световна война в колониите се засили борбата за свобода. Удържането
им в подчинение изискваше все повече средства. Постепенно в метрополиите осъзнаха,
че съществуващото положение повече не им е изгодно. По-добре е да се даде
политическа свобода на колониите, но така, че те да останат икономически обвързани и
зависими от бившата си метрополия. Това доведе до разпадането на колониалната
система. През 50-те и 60-те години на XХ век почти всички колонии по света
официално станаха независими. Но си останаха слаби и бедни. Така капитализмът
излезе от фазата на империализма и навлезе в нова, трета фаза от развитието си.
Между богатите настъпиха и други промени. В западна Европа през 1957 год. бе
създадена Европейската икономическа общност (ЕИО). Първоначално тя обединила 6
страни: Германия, Франция, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург. Успехът на
общността накарал и други страни да се присъединят към нея – Великобритания, Дания
и Ирландия през 1973 г., Гърция през 1981 г. и Испания и Португалия през 1986 год. На
изток Япония възстановила индустрията си. В развити страни се превърнали и Южна
Корея, Тайван, Сингапур. Така в света освен двете свръхсили (САЩ и СССР) започнаха
да се оформят още 2 икономически центъра – ЕИО и Далечният изток. През 80-те
години западният свят започна да изпитва проблеми – забавяне на икономическото
развитие, увеличаване на престъпността. През 1989 год. авторитетният Римски клуб
издаде поредният си отчет, в който се говореше за криза на западната демокрация. Но
през същата година се случи нещо неочаквано – социалистическият лагер рухна.
 
Социалистическа България
 
България сподели съдбата на другите страни от източна Европа. На 9 септември
1944 год. на власт дойде Отечествения фронт (ОФ) начело с БКП. Постепенно бяха
забранени политическите партии – отначало тези, които не влизаха в ОФ, а после и
другите. Останаха само БКП и левите земеделци от БЗНС, които бяха поставени в
подчинено положение на комунистите. В страната беше проведен референдум, в
резултат на който България бе обявена за република на 15 септември 1946 год. През
същата година председател на министерския съвет стана водачът на БКП Георги
Димитров (1882-1949). След смъртта на Димитров в московска болница неговото място
бе заето от Васил Коларов. Коларов скоро също умира и първи човек в страната става
Вълко Червенков. Първите години на “народната власт” се характеризират с
национализацията на всички заводи и фабрики и принудителното обединяване на
селяните в трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС).
След смъртта на Сталин политиката на масов терор бе подложена на критика и в
България. Вълко Червенков бе отстранен. През април 1956 год. първи секретар на БКП
стана Тодор Живков. Той създаде най-тесни връзки с СССР демонстрирайки
непрекъснато пълно подчинение на директивите, изпращани от Москва. Дълго ще се
запомнят целувките и прегръдките между Живков и Брежнев. Нашият Първи успя да
извлече достатъчно полза за страната от това приятелство. Българските стоки се
продаваха свободно на огромния съветски пазар, а нашата страна се
индустриализираше бързо с помощта на СССР. Наистина, ако Бългатия се беше
съюзила със САЩ и Зап. Европа, бихме били по-добре, но това не зависеше от нас!
Западът просто не ни искаше. Чърчил и Рузвелт ни предадоха в ръцете на Сталин и
нямахме друг избор, освен да строим социализъм по сталински. Тези, които не искаха,
заплатиха с живота си. Тодор Живков добре разбираше положението и успя да извлече
от него максимума за България. До 1989 год., когато той бе свален изживяхме 33 мирни
и спокойни години. Работа имаше за всички, престъпността беше низка. Образованието
и здравеопазването бяха безплатни. Доходите на хората бяха по-низки от тези в САЩ и
ЕИО, но все пак бяхме доста по-близо до богатите западни страни, отколкото до
бедните от “третия свят”.
 
Вятърът на промените
 
Още през 60-те години Китай развали отношенията си със СССР. Китайската
цивилизация е по-стара от славянската, а китайският народ е по-многоброен от руския.
Лидерът на червен Китай – Мао Цзе Дун не желаеше да се подчинява на Москва. Но
неговата политика претърпя провал. Китай остана бедна и неразвита страна. През 1976
год. Мао умря. След смъртта му настъпиха промени. Новото ръководство на страната
започна либерализация на икономиката на страната. Насилствено създадените комуни
бяха разпуснати. За една зима земята беше разделена между селяните. Предприятията
получиха самостоятелност. Беше разрешена частната инициатива. За около 10 години
брутният обществен продукт се удвои. До ден днешен Китай показва устойчиви високи
темпове на развитие.
През 1982 год. умря Леонид Брежнев. Новият генерален секретар на КПСС
Андропов заговори за нуждата от реформи, но беше вече болен и през 1984 година
също умря. Той бе сменен от Черненко. Черненко се опита да спре движението за
промени и да върне нещата назад. През 1985 год. и той умря. Мястото му беше заето от
Михаил Горбачов. Новият диктатор заповяда да бъдат започнати реформи. Отначало
всички си мислехме, че това е поредната кампания в която много се говори, но не се
върши нищо съществено. Трябваше да мине време, за да се разбере, че намеренията на
Горбачов са сериозни.
Какви промени искаше Горбачов? Пред очите му беше примерът на Китай, където
успехът на реформите беше вече очевиден. Икономиката на страната беше във възход и
китайската комунистическа партия запази властта си. Ако Горбачов искаше просто
съветските хора да живеят по-добре, можеше просто да приложи китайския опит. СССР
също имаше подобен период, когато икономиката успешно се развиваше – НЕПа през
20-те години. Явно Горбачов целеше друго. В Съветския съюз отново стана смяна на
поколението политици. Ако първото поколение (на Ленин и Сталин) беше дошло на
власт в името на комунистическите идеи, второто поколение (на Брежнев и Т. Живков)
получи тези идеи като наследство, от което не можеше да се откаже. За третото
поколение съветски политици комунизмът беше вече само една досадна пречка в
устройването на личния им живот. Новите червени аристократи не желаеха повече
богатството им да бъде считано за неморално. Оказа се, че обикновенният капитализъм
ги устройва повече от идеите, които по принцип биха могли да ги лишат един ден от
привилегиите им. Макар да нямам преки доказателства, смятам че логиката на
събитията показва, че Горбачов умишлено се е стремял към унищожаването на
социалистическата система и реставрацията на капитализма. Това той извърши
блестящо. В СССР и целия соцлагер бе дадена свобода на критиката срещу
тоталитарната система и пропагандата на западният начин на живот. В същото време не
се правеше абсолютно нищо, което да подобри икономическото положение в страната.
Нещата се влошаваха и недоволството на хората се засилваше. Във другите
социалистически страни протичаха аналогични процеси. Ръководителите, които не бяха
съгласни с новата политика, или бяха прекалено компрометирани трябваше да бъдат
отстранени. Съответните инструкции са били дадени и през 1989 година това стана.
Страните от Източна Европа обявиха курс към демокрация. Бяха набързо разтурени
Варщавският договор и СИВ. Разпадането на СИВ бе страшен удар по стопанствата на
всички страни, които участваха в него. Разрушени бяха съществуващите връзките
между предприятия и клиенти. На освободения пазар веднага се настаниха западните
производители. Наред с изкуствено създадената бъркотия в “новите демокрации”, това
докара колапс на производството, падане на доходите на хората, безработица, глад и
несигурност. От закриването на СИВ в Европа най-много пострада България.
 
Демокрация по български
 
На 10 ноември бе свален Тодор Живков. Новото, демократично ръководство на БКП
бе оглавено от Петър Младенов. По-късно той бе обявен за първият президент на
България. Министър-председател на страната стана Андрей Луканов. До тогава в
България нямаше организирана опозиция. Съществуваха отделни дисиденти и малки
групи хора около тях. След като хората разбраха, че вече няма да има преследвания,
започнаха да никнат като гъби нови организации и политически партии. Голяма част от
тях се обединиха в Съюза на демократичните сили (СДС). Председател на
Координационния съвет на СДС стана Жельо Желев. На 14 декември беше станал
почти спонтанно митингът за отмяна на чл.1 от тогавашната комунистическа
конституция на България. Огромното напрежение, което се прояви по време на тази
масова акция внезапно спадна и хората се разотидоха - успокоени с обещанието, че
"членът ще падне". От 3 януари 1990 г. до 14 май се проведе кръгла маса между
ръководството на БКП и представители на новозародилата се опозиция. На 10 и 17 юни
бяха проведени определяните като "първи демократически" избори във Великото
Народно Събрание. Те бяха спечелени с малък превес от БКП, която се прекръсти на
Българска социалистическа партия (БСП). На 1 август народното събрание избра за
президент на България Жельо Желев. Правителството на БСП не изпълняваше
задълженията си. Луканов не направи нищо, за да се подобри положението. От
магазините изчезнаха всички стоки. Към края на ноември започнаха стачки и
демонстрации. Народното недоволство доведе на 6 декември до падането на
правителството. През декември 1990 бе избран за председател на КС на СДС Филип
Димитров. На 3 януари 1991 год. беше съставено програмно правителство начело с
Димитър Попов, на което народното събрание възложи да осъществи непопулярни
мерки – освобождаване на цените на всички стоки. Вътрешната борба доведе до
разпадане на СДС на три: СДС-център, СДС-либерали и СДС-движение. На
следващите избори на 13 ноември 1991 год. СДС-д получи 35 %, а БСП – 33 %. СДС
състави ново правителство, оглавено от Филип Димитров. През януари 1992 год. бяха
проведени преки президентски избори, на които спечели Жельо Желев. Цялата власт
премина в ръцете на СДС. Но "демократите" се провалиха. Филип Димитров бе
принуден да подаде оставка. Враждата между двете основни политически сили – БСП и
СДС доведе до това, че следващото правителство бе съставено от Движението за права
и свободи (ДПС) на българските турци. Министър-председател стана проф. Любен
Беров. По негово време негативните тенденции продължиха. След оставката на Беров
бе съставено служебно правителство начело с Ренета Инджова. Това беше
единственото засега правителство след Тодор Живков, при което се забеляза някакво
подобрение на положението в страната. На следващите избори победи БСП. След
поражение на СДС на изборите на 18 декември 1994 Ф. Димитров подаде оставка от
поста на председател на КС на СДС. Изпълнителната власт бе оглавена от Жан
Виденов. При него настъпи окончателна катастрофа. Житото на страната беше тайно
изнесено от приятелския кръг на министър-председателя. През лятото на 1996 год. се
почуства недостиг на хляб. Още преди това – през пролетта на годината започна
неконторлируема инфлация. През лятото и есента фалираха голяма част от банките в
България. Много хора загубиха спестяванията си. Инфлацията продължаваше. През
януари 1997 год. средната работна заплата падна под 30 дол. на месец. Разгневени
граждани нападнаха народното събрание и го подпалиха. През януари встъпи в
длъжност президент Петър Стоянов. БСП отново бе принудена да се откаже от властта.
Бе съставено второ служебно правителство начело със столичния кмет Стефан
Софиянски. На изборите през пролетта спечели СДС. Започна управление първото след
Т.Живков правителство, което успя да завърши един цял мандат. Министър-
председател стана Иван Костов. Последваха 4 дълги години на застой. Народът вече се
разочарова и от СДС, и от БСП. След продължителна монархическа пропаганда бе
създадено Национално движение Симеон Втори (НДСВ), което убедително спечели на
поредните избори през 2001 год. Хората гласуваха не толкова за “царя”, колкото
против синьо-червената мафия.