КАТЕДРА "МЕЖДУНАРОДНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ"

Курсова Работа

На тема:

“Формиране и осъществяване на външната политика на

европейските страни”

Изготвила:

Вероника Александрова
Факултет по Международна икономика и политика
Специалност: Международни Отношения – IV курс, задочно обучение
Факултетен № 986105
 Съдържание:

Формиране и осъществяване на външната политика

на европейските страни стр. 3

Основни Особености на Законодателното Оформяне

на Външнополитическия Процес на Западноевропейските Страни. стр. 4

Аспекти на Функционирането на Външнополитическите

Механизми във Франция в периода на т. нар. “ Съжителство “
(1986 -1988 г.) стр. 5

Политически Отношения между Държавите от Западна Европа. стр. 6

Развитие на Обединителните Процеси в Западна Европа след края на

ВторатаСветовна Война до края на 60те години. стр. 6

Етапи в Развитието на Западноевропейската Политическа

Интеграция до началото на 60те години. стр.10

Развитие на Европейското Политическо Строителство през 80те

години и приемането на Единния Европейски Акт. стр.

Договорът от Маастрихт. стр.

Използвана литература стр.

2
ФОРМИРАНЕ И ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА
НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ СТРАНИ

Процеса на формиране и осъществяване на външната политика на европейските страни

е социално-политически по своята същност, единен и непрекъснат процес. В рамките
на този процес външната политика се равива като определена историческа система от
външнополитически потребности, интереси, цели, идеи, цености, концепции,
стратегии, тактики, програми, доктрини, институции, практически действия на
притежаващата политическа власт социално-икономическа група.

Не би трябвало да си предсавяме външнополитическия процес като нещо завършено. В

някаква степен, отнесено към един или друг проблем на външната политика, този
процес в някакъв свой стадий може да бъде приет за завършен. Това обаче са отнася
преди всичко за едно или друго конкретно външно политическо решение.
Външнополитическия процес е единен и непрекъснат в своето дългосрочно
историческо равитие,макар че условно за научни и политически цели той може да бъде
разделен във времето или по отделни проблеми в конкретен исторически план. Процеса
на формиране и осъществяване на външната политика се развива и в него централна
роля се изпълнява от държавата, която се явява ос на този процес ( освен когато ос е
била партията в бившите социалистически страни ). Затова външната политика се явява
приоритетна област на държавата.

Особено важен е проблема за отражението на икономическите интереси на едни или

други социални групи върху външната политика на държавата. Безспорно
икономическите интереси на една или друга влиятелна социална група оказват влияние
върху политиката, но това влияние обикновено е опосредствано по един доста сложен
начин. Икономическите интереси на доминиращите в дадено общество социални групи
се отразяват във външната политика на дадена държава, чрез определена система от
политически институции, явяващи се част от външнополитическия процес.

3
Основни Особености на Законодателното Оформяне на
Външнополитическия Процес на Западноевропейските Страни.

Външнополитическите механими на Западноевропейските страни са се формирали в

различни конкретни исторически условия, в нееднородна социална среда, в различни
по своята продължителност периоди. Те решават както някои общи (присъщи на
външнополитическите механизми на всяка една страна), така и специфични конкретни
външнополитически задачи.

По-ограничената роля на законодателната власт, в сравнение с изпълнителната във

външнополитическия процес е заложена в конституциите на западноевропейските
страни. Същевраменно не трябва да се подценява ролята на законодателната власт. По
въпроси на външната политика, на законодателните органи обикновено е предоставено
правото да вземат принципни решения по въпросите за войната и мира; за
ратифициране сключените от правителството международни договори и споразумения
с ранг на международни договори; право да утвърждава предложените от
правителството кандидати за ръководни длъжности във външнополитическия и
дипломатическия апарат ( не във всички страни и не в еднаква степен ). По своя
характер тези три основни правомощия не изискват постоянно участие на
законодателния орган в процеса на формиране и осъществяване на външната политика,
а по-често на еднократни решения. Той притежава редица достатъчно важни функции,
една от които е контролната функция. Не по-малко важна е и функцията за постигане
на сложни компромиси между интересите и целите на различните социални групи по
външнополитическите проблеми. Тези компромиси се постигат в хода на
парламентарната борба.

В заключение законодателното оформяне на външнополитическия процес в

съвремените западноевропейски страни се явява производно от законодателното
оформяне на техния политически процес като цяло.

4
 Аспекти на Функционирането на Външнополитическите Механизми във
Франция в периода на т. нар. “ Съжителство “ (1986 -1988 г.)

След парламентарните избори през март 1986 г. съществуващият почти трийсет години
конституционен механизъм, основан на фактическото съвпадане на политическата
ориентация на президент, правителство и парламентарно мнозинство, беше поставен в
принципно нова обстановка.

През март 1986 г. става ясен временния характер на създалото се положение, тъй като
до поредните президентски избори остават две години. През този период на преден
план излиза въпроса за тактиката на президента и министър-председателя, която би
позволила в съответствие с техните цели да се постигне равновесие в държавността, а в
по-широк план в политическата система. Създалото се във висшия ешалон на властта
във Франция положение съдържа в себе си значителни елементи на неизвестност, тъй
като конституцията от 1958 г. предоставя възможности за различно тълкуване. Макар
че, приоритета на президента по въпросите на външната и отбранителната политика
беше безспорно утвърден по време на Петата Република, то конституционните текстове
при новото съотношение на силите в политическия елит допускаха възможност или
поне не забраняваха самостоятелната външнополитическа активност на министър-
председателя. Неясното разпределение на пълномощията между президент и министър-
председател в сферата на външната политика, което до тогава нямаше особено
значение, в периода на “съжителството” се превърна в скрит конституционен резерв, от
който умело се възползва Жак Ширак.

Без да навлизаме в подробности за разгърналото се съперничество между Митеран и

Ширак за влияние върху формирането и осъществяването на френската външна
политика, може да се отбележи, че на практика при това доста условно се стигна през
разглеждания период до известно разпределение на сферите на влияние на президента
и министър-председателя. Държавният глава предимно се занимаваше с
отбранителната стратегия, разоръжаването, отношенията Изток-Запад, френско-

5
западногерманските отношения. Премиерът пък доминираше в областта на търговско-
икономическите връзки и при актуални проблеми на френско-американското
сътрудничество. Донякъде спорна зона бяха въпросите на европейското строителство.

 Политически Отношения между Държавите от Западна Европа.

От гледна точка на провъзгласяваните крайни цели, концепциите за политическо

обединяване в Западна Европа могат условно да се разделят на две основни школи:
федерализъм и конфедерализъм.

Все пак полемиката в рамките на западноевропейската политология се водеше и се

води не само, и даже не толкова за крайните, повече или по-малко отдалечени цели,
колкото за формите, средствата, темповете и методите на т.нар. европейско
строителство. Трябва да се подчертае, че в реалната политическа практика, в
зависимост от конкретното съотношение на силите между участниците в
обединителните процеси в Западна Европа бяха прилагани решения, заимствани и от
едсното и от другото направление.

Под политическа интеграция, политическо обединение, европейско политическо

строителство трябва да се разбира процеса на изграждане на механизми за съгласуване,
приемане, евентуално провеждане на съвместни политически решения.

Развитие на Обединителните Процеси в Западна Европа след края на

ВторатаСветовна Война до края на 60те години.

Позиция на основните участници:

За ФРГ от момента на нейното създаване дейността за динамично развитие на

западноевропейската политическа интеграция беше едно от ключовите направления на
нейната външнополитическа стратегия. Управляващите среди във ФРГ виждаха в тази
интеграция реална възможност за преодоляване на неравноправния статут на страната,

6
явяващ се следствие на поражението на Германия във Втората Световна Война, а по-
късно максимално дясното политическо обединяване на западноевропейските държави
беше третирано като средство за осигуряване на адекватно на икономическия
потенциал максимално политическо влияние.

От началото на 50те години западногерманския подход към проблема за обединяването

на Западна Европа се отличава с ориентация към сътрудничество предимно с Франция
в рамките на т.нар. “Малка Европа” (Франция, ФРГ, Италия и Бенелюкс) с явното
предпочитание на федералистките решения пред конфедералистките и със стремеж
органически да се съчетае европеизма с атлантизма. Този подход се определя от
разбирането, че колкото по-тесни са географските рамки на интеграцията, колкото по
над-национален характер приема организационната структура, толкова по-голямо ще
бъде относителното влияние на ФРГ и толкова по-активно и ефективно тя би могла да
се бори за постигането на своите цели върху основата на тясното сътрудничество със
САЩ в рамките на Северноатлантическия Съюз. През 60те години в посочените
постановки бяха внесени известни корекции. “Привилегированите” отношения с
Франция (в рамките на обединителните процеси)в управляващите кръгове на която
през 60те години, взеха връх привържениците на междудържавното начало в
изграждането на западноевропейското политическо обединение над федералистите,
принудиха ФРГ да се откаже от крайните наднационални схеми и да търси
компромисни решения. Рязкото изостряне през 60те години на френско-американските
противоречия, както и възстановянето на съветско-френското сътрудничество,
предизвика изостряне на отношенията между ФРГ и Франция. Макар че след това
позициите на двете страни се сближиха западногерманските управляващи среди почти
да края на 70те години провеждаха курс към замяна на двустранното сътрудничество с
Франция с гъвкаво лавиране между последната и Великобритания.

За управляващите кръгове във Франция политическата интеграция на Западна Европа

представляваше интерес от гледна точка на това, доколкото (интеграцията) би

7
спомогнала за решаването на редица специфични френски външнополитически задачи,
а именно:

 Създаване на противотежест за превъзхождащия я икономически потенциал на

ФРГ.
 Запазване в една или друга степен на френските позиции в бившите колониални
владения, особено в Средиземноморския регион и тропическа Африка, чрез
провеждането на колективна неоколониални действия.
 Намиране на достатъчно силна опора за равноправно сътрудничество със САЩ.

Според Франция средство за решаване на посочените задачи би могло да стане

евентуално нейното водещо място в един западноевропейски съюз. Конкретните
способи за осъществяване на тази цел и съответните подходи на Франция към различни
аспекти на европейското политическо строителство, значително варираха през
следвоенния период. Това са трите основни задачи за периода до края на 60те години. Те
съществуват и сега, но са модифицирани. През първите следвоенни години , за основа
на съюза между страните от Западна Европа, Франция приемаше възстановяването на
традиционното “сърдечно съгласие” с Англия. Скоро обаче става ясно, че Франция не
може да разчита на английската подкрепа нито по Виетнамския въпрос, нито по
въпросите на структурата на бъдещия политически съюз, нито в колониалните войни.
Например в IVта Република, всички управляващи коалиции се обявяват за
доминирането на федералистките принципи през втората половина на 40те години.

Разделянето на Германия и създаването на ФРГ внесоха сериозни корекции в

позициите на Франция по въпроса за политическото обединение на Западна Европа.
Това намери израз в т.нар. план Шуман по името на Робер Шуман - министър на
външните работи на Франция, който през май 1950та година, направи предложение за
създаване на Европейско обединение за въглища и стомана. Плана “Шуман”
означаваше остър завой във френската политика, от сътрудничество предимно с
Великобритания към привилегировано сътрудничество с ФРГ в рамките на различни

8
организации на “Малката Европа”. Постановката за осигуряване на контрол над ФРГ по
пътя на максималното тясно сближаване с нея, сменила първоначалната френска
програма за разделянето на Германия, преобладаваше в политиката на Франция почти
20 години (началото на 50те - края на 60те ). През този период френските управляващи
кръгове активно и пряко противодействат на опитите на Великобритания да се
присъедини към “Малката Европа”. Тази позиция се определяше, както от недоверието
към “особените отношения” на Великобритания със САЩ, така и от стремежа на
Франция да остане единствената сила от 6те разполагаща с юридически и военно-
политически прерогативи на “Велика сила”.

С връщането на Де Гол на власт през 1958г., Франция отхвърли наднационалните

схеми и за продължителен период от време се превърна в последователен привърженик
на подхода за създаването на политически съюз на страните от Западна Европа върху
основата на междудържавното сътрудничество. При това френските управляващи
среди стриктно следяха политическото и в частност външнополитическото
взаимодействие да се осъществява извън институциите на ЕИО. Известно смекчаване
на тази позиция се забелязва в края на 60те години и в началото на 70те г. при президента
Жорж Помпиду. По този начин Франция се приспособяваше към новите условия и чрез
компромисни решения търсеше осигуряването на една по-пълна реализация на
френските интереси в тези нови условия.

Особено трудно беше положението но Великобритания. За нейната политика по

интересуващия ни въпрос са характерни продължителни колебания, противоречиви
действия на английските управляващи среди. В първите години след войната,
английското правителство стана инициатор за създаване на насочено срещу СССР
политическо обединение на западноевропейските страни, в което Великобритания
разчиташе да заеме водещо място благодарение на своята роля на посредник между
Западна Европа, САЩ и Британската общност на нациите. През 50те години
Великобритания се колебаеше между противоречиви подходи към “Малката Европа” .

9
Първоначално тя се опита да противопостави на проектите за създаване на ЕИО Зоната
за свободна търговия, а след това ЕАСТ. Когато стана ясно, че ЕАСТ е по-слаба от ЕИО
в политическо и икономическо отношение, Великобритания направи остър завой,
подавайки през август 1961 г. официално заявление за приемане в ЕИО. Поради ветото
на Де Гол приемането на Великобритания става възможно в началото на 70те след
идване на власт на Помпиду.

Трябва да се отбележи, че трите най-големи държави в Западна Европа - ФРГ, Франция

и Великобритания играят определяща роля в процеса на европейското политическо
строителство. Би могло с известна условност да се каже, че съществува своеобразен
триумвират, чието функциониране беше насочено към:

 Неутрализиране на опитите на една от трите водещи държави да получи явно

изразено преобладаващо влияние за сметка на другите две.
 Ограничаване на възможностите за въздействие на останалите участници в ЕИО.

Средните и малките страни в ЕИО винаги са проявявали особено внимание към

последната заплаха. За нейното преодоляване те се ориентираха към използването на
следните основни средства:

1. Развитие на субрегионално сътрудничество ( създаване на Бенелюкс)

1. Стремеж и действия към максимално възможното в конкретния момент

разширяване на общността (Неслучайно Великобритания е приета с още
няколко малки държави, за да се запази съотношението големи:малки
страни в ЕИО)

1. Стремеж през продължителен период от време към тясно обвързване на

западноевропейската интеграция с атлантическата.

10
Етапи в Развитието на Западноевропейската Политическа Интеграция
до началото на 60те години.

Процеса на формиране на механизма за приемане на съвместни политически решения

от западноевропейските страни премина през няколко последователни етапи, всеки от
които се отличаваше с определени особености. Обособяването на тези етапи е донякъде
условно и е извършено в съответствие със следния критерий : насоки, методи и степен
на институционализация на посочения процес.

Iви етап (1947 -1950 г.)

Характеризира се с успоредното използване на два различни метода за политическо

взаимодействие на държавите от Западна Европа:

1. Създаден отгоре, на правителствено ниво, на сравнително тясна военно-

политическа групировка, основа на която би се явявал съюза на двете най-силни
по онова време европейски държави- Великобритания и Франция. Това
направление получи израз в подписания през март 1947ма г. англо-френски
съюзен договор ( Дюнкеркски пакт ), а през март 1948ма г. в договора за
взаимопомощ и колективна отбрана между Великобритания, Франция и
Бенелюкс ( Брюкселски пакт).
1. Мобилизиране отдолу на общественото мнение в подкрепа на европейското
обединение посредством създаване на организация, официалните цели, на която
биха имали не толкова политически, колкото хуманитарен характер. Именно в
резултат от действията по това второ направление през 1949та г. бе създаден
Съветът на Европа, различен от всички политически структури на европейското
политическо обединение. Създаден е като политическа междуправителствена
организация. Неговата цел е постигане на по-тясно единство между членовете
му с оглед съхраняването и осъществяването на принципите и идеалите, които
са тяхно общо наследство ( защита и укрепване на плуралистичната демокрация

11
и на правата на човека ), както и да подпомага техния икономически и социален
прогрес. Органи на Съвета на Европа са Комитета на министрите и
Парламентарната асамблея ( от създаването на Съвета да началото на 90те г. -
Консултативно съвет). Тези два органа се подпомагат от Секретариата на Съвета
на Европа. Основна идея на Съвета е да се постига съгласие. Когато се постигне
такова, в Съвета се подготвя конвенция, която се подписва от тези, които желаят
и става задължителна след нейната ратификация. Съветът на Европа не защитава
колективните права, а индивидуалните права на личността, създава норми общи
за всички страни. Членовете на Консултативното съвет се излъчват от
парламента, в определени ситуации може и правителството да ги излъчва.
Мандата е една година, но е предвиден механизъм за продължаване на мандата.
Всеки представител има и заместник. Съветът на Европа действа в три основни
направления за постигане на своите цели:

o Подготовка на т.нар. европейски договори и конвенции (приети са около

140 конвенции).
o Приемане препоръки към страни-членки, третиращи най-важните
социални проблеми, стоящи пред европейските общества и съответните
правителства.
o Организиране на т.нар. европейски обществени кампании между
различни европейски страни, (ако има заинтересовани страни, така че те
да се почувстват като едно цяло) изпълнява само посредническа функция,
самото провеждане и финансиране става с помощта на различни
организации ( Европейските обществени кампании за защита на дивите
животни, на сладководните риби, на архитектурното наследство и т.н. )

12
 Две са основните конвенции, подготвени от Съвета на Европа, явяващи се
условия за членство в него:

o Европейската конвенция за правата на човека, закрепваща система за

контрол и защита на индивидуалната личност. В съответствие с тази
конвенция са изградени две институции: Европейска комисия за правата
на човека и Европейски съд по правата на човека. Този механизъм влиза в
действие след изчерпване на възможностите на националното
законодателство. Решенията на Европейския съд за правата на човека са
задължителни. Много рядко Европейският съд взима такива решения,
като той може да наложи на съответната държава да заплати
обезщетение, което е задължително.
o Европейската социална харта (1961ва г.), която по идея допълва защитата
на гражданите и политическите права , гарантирани от Европейската
комисия за правата на човека, чрез закрила на социалните и
икономическите права. Допълнена е с протокол от 1988ма г.
Ратификацията й може да стане със забележки от страна на някои
държави.

IIри етап (1950 -1955 г.)

се характеризира с обстоятелството, че поврата в европейското строителство, извършен

в началото на 50тег. към предимно наднационални решения, не получи предвижданите
практически измерения. Френското национално събрание, провали проектите за
създаването на Европейска отбранителна общност и Европейска политическа общност,
тъй като в договора за създаване на тези две общности преобладават наднационалните
решения.

Провала на проектите за ЕОО и ЕПО доведе до създаването на ЗЕС

(Западноевропейски Съюз) през 1954 г. ( Франция, ФРГ, Великобритания, Италия,

13
Бенелюкс ). При изграждането на ЗЕС в структурно отношение, надделя
междудържавният принцип на политическо сътрудничество, т.е. структурните решения
от федералистки тип не получиха достатъчна подкрепа.

IIIти етап (1955 -1969 г.)

Характеризира се с по-активното развитие на икономическите аспекти на

западноевропейското обединение, в сравнение с чисто политическите, и с
организационен разрив между тях. Основния момент през този етап е подписването
през март 1957ма г. в Рим на договора за създаване на ЕИО и на Европейското
Обединение за Атомна Енергетика (Евроатом).

IVти етап (1969 - )

Започва след изтичането на преходния период на 31.12.1969 г. в ЕИО. През декември

1969та г. в Хага се провежда конференция на “шестте” на най-високо равнище, свикана
по инициатива на Франция (Де Гол се оттегля от власт и Помпиду смекчи позицията на
Франция). Формалния повод за конференцията е завършилия преходен период в
Общността и да се начертаят перспективите за по-нататъшно развитие. Конференцията
от Хага е забележителна и важна, поради това, че на нея се взима решение страните от
ЕИО да обърнат и по-съществено внимание и да развият политическо сътрудничество
помежду си. Веднага се прави уговорка, че под политическо сътрудничество се разбира
външнополитическо сътрудничество. На Министрите на външните работи е възложено
да изготвят и подобрят съответния документ, който да постави началото и да
регламентира външнополитическото сътрудничество между страните от ЕИО.
Съответният доклад бе подготвен от Министрите на външните работи през октомври
1970та г. и влезе в историята като Люксембургски доклад или “Докладът Давиньон”
(директор на политическия департамент на Министерството на външните работи на
Белгия). Този доклад постави основите на механизма за външнополитическо
сътрудничество на страните от ЕИО, който още е известен с назавнието Европейско

14
Политическо Сътрудничество (ЕПС). В доклада се подчертава, че създаването на
Обединена Европа трябва да се извършва постепенно, чрез подобряване на взаимното
разбиране на участниците по основните проблеми на международната политика, чрез
взаимни консултации, чрез взаимно информиране, чрез съгласуване на позициите, а
когато това се окаже възможно и желателно, чрез провеждане на съвместни акции. Тези
действия трябва да се осъществяват в рамките на три основни организационни форми:

1. Съвещания на министрите на външните работи.

1. Политически комитет, съставен от директорите на политическите отдели на
министерствата на външините работи.
1. Специализирани работни групи, формирани по конкретен проблем.

Следващ момент в изграждането на системата за Европейско политическо

сътрудничество се явява одобряването от Министрите на външните работи в
Копенхаген през юни 1973та г. на нов доклад, в който са предложени и респективно
утвърдени редица нови форми на външнополитическо взаимодействие, представляващи
вече своеобразна система и от този момент нататък започва да се употребява термина
система за ЕПС. Може да се твърди, че има система, тъй като в нея могат да се откроят
три равнища:

o Висше политическо равнище - Съвещания на Министрите на външните

работи.
o Средно равнище - експертно-политическо, олицетворявано от
Политическия комитет.
o Експертно равнище - различни форми за консултации и обмен на
информация между министерствата на външните работи, посланици и др.

Тази система е актуална и до днес някои изменения.

15
С Копенхагския доклад се затвърждава организационния разрив между системата на
ЕПС и институцията на ЕИО, тъй като Франция се опасява да не изгуби възможностите
си за маневриране във Външната политика, както и преобладаващия в страните от ЕИО
интерес външнополитическото сътрудничество да се развива в организационни форми,
изградени на междудържавен принцип за взаимодействие.

През 1974та г. по предложение на Жискар Д’Естен . е взето решение за създаване на

Европейски Съвет в състав от държавните и правителствени ръководители на
държавите, който да се превърне във висша политическа инстанция и да обедини
икономическите (в рамките на ЕИО) и политическите (в рамките на ЕПС) сфери на
взаимодействие на западноевропейските държави. Висшия политически статут на ЕС
получи израз и в решението за ограничаване правото на вето на отделните държави в
него. По този начин Франция отстъпи от своите предишни твърди позиции и се съгласи
с принципа за вземане на решения по някои въпроси с болшинство на гласовете. През
декември 1975та г. ЕС определи предварителните дати ( май-юни 1978ма г. ) за
провеждане на първите преки европейски избори (за Европейски парламент). Този
проблем предизвика остра политическа дискусия сред “деветте”, както на национално,
така и на междудържавно равнище. Външно дискусията се водеше около формални
въпроси : датата за провеждане на изборите, общия брой и разпределението на местата
между участниците в новия Европейски парламент, за съвместимост между национални
и европейски мандати и т.н. Все пак главния макар и открито неафиширан обект на
дискусията беше въпроса за компетенциите на Европейския парламент, явяващ се един
от централните проблеми на по-нататъшното развитие на политическото
взаимодействие в рамките на общността, а именно за съотношението между
наднационални и междудържавни елементи в европейското строителство.

През септември 1976та г. беше постигнат компромис - за първи път Италия беше
призната за равностойна на Германия, Великобритания и Франция, защото трябваше да
имат еднакъв брой места, а останалите пропорционално на населението им. Разрешено

16
беше съвместяването на европейски и национални мандати. Въведено беше
ограничение на избиране в Европейския парламент на членове на национални
правителства, на Комисията, на всички органи на ЕИО и на служители на апарата на
ЕИО на всички равнища (надделя позицията на възприемане на наднационалното
начало в европейското строителство). До приемането на единно европейско
избирателно право, при провеждането на изборите за Европейски парламент действат
избирателните закони на отделните страни. Това споразумение трябваше да бъде
ратифицирано от националните парламенти на “деветте” държави, във връзка с което
възникнаха някои затруднения. Например законопроекта за провеждане на европейски
избори беше приет във Франция едва след внасянето на редица поправки, гарантиращи
суверенни права на Френското национално събрание. Ето защо датата за провеждане на
първите преки европейски избори беше отложена с една година за юни 1979та г.
Оттогава на всеки пет години се провеждат такива избори. В рамките на споменатата
дискусия за по-нататъшно развитие на европейското строителство, следва да се
разглежда появилият се в края на 1975таг. “Доклад за Европейския Съюз”, изготвен от
тогавашния белгийски министър-председател Лео Тиндеманс. Особено голямо
внимание в този доклад се отделя на външнополитическо взаимодействие, на
политическо сътрудничество в по-широк план. Според Тиндеманс, задачата се състояла
в това да се премине от проста координация на отделните позиции при запазване на
разногласия по други въпроси, към изработване на задължителна за партньорите обща
линия по всички основни направления на международните отношения. Тиндеманс
препоръчва да се въведе механизма на болшинството при гласуване на Съвета на
министрите, както и да се разпространи този механизъм на болшинството върху
външната политика. Доклада на Тиндеманс не получи формална подкрепа, тъй като
неговите предложения засягаха един от най-чувствителните въпроси от европейското
политическо строителство, а именно за ограничаване или не на суверанитета на
отделните държави-участнички в обединителните процеси. Той обаче изразява
позицията на влиятелни среди, поради което следва тези позиции да се имат впредвид

17
(предлага се рязко засилване на наднационалното начало на европейското политическо
сътрудничество).

Развитие на Европейското Политическо Строителство през 80 те години и

приемането на Единния Европейски Акт.

През първата половина на 80те години ръководителите на редица страни от ЕИО отново
обърнаха по-специално внимание на проблемите на политическото взаимодействие,
считайки че по този начин ще се създадат благоприятни предпоставки за преодоляване
на някои кризисни явления в ЕИО, в частност касаещи аспекти на търговско-
икономическото сътрудничество. От началото на 80те години особено голяма активност,
във връзка със засилване процеса на политическото сътрудничество на страните от
ЕИО, проявяват представители на западногерманските управляващи среди. Те се
стремят да укрепят положението на ФРГ като най-силната в икономическо отношение
страна в ЕИО, посредством засилване на нейното политическо влияние. Трябва да се
отбележи, че след избирането на Франсоа Митеран за президент на Франция,
сътрудничеството на Франция с ФРГ и преди всичко в политическата и военната
област, получи по-нататъшно развитие. Като правило двете страни предварително
обсъждаха своите инициативи и практически всички забележими постижения в
европейското строителство до средата на 80те години се явяваха резултат на
предварителни френско-западногермански договорености.

През 1981ва г. предложение за ускоряване процеса на политическо обединяване на

страните от ЕИО и за създаване на съответните институционални рамки, направи
министърът на външните работи на ФРГ Ханс-Дитрих Геншер. Неговите идеи бяха
подкрепени от тогавашния италиански министър на външните работи Емилио Коломбо.
След италиано-западногермански контакти, на вниманието на “десетте” бяха внесени
проектите на два документа, получили названието “План Геншер-Коломбо ( единия от
документите носи названието Европейски акт). В плана се предвижда значително
развитие на европейското политическо строителство за сметка на тясното сливане на

18
институционалния механизъм на ЕИО и системата за ЕПС. Предлагаше се също така
разпространяването на политическото сътрудничество и върху проблемите на
сигурността. При това, беше направена уговорката, че въпросите на сигурността в
общността, трябва да се разглеждат в политически и икономически аспект, докато
военният се запазва за НАТО. “Плана Геншер-Коломбо” беше посрещнат сдържано от
останалите участници в общността, които не считаха за възможно широкото прилагане
на наднационалните принципи в европейското строителство. След редица изменения,
насочени към отслабване на наднационалните начала в “Плана Геншер-Коломбо”,
Европейският Съвет в Щутгард през юни 1983та г. след трудна дискусия прие
“Тържествена декларация за Европейския Съюз”, известна още като Щутгардскта
декларация. Държавните и правителствени ръководители на “десетте”, в частност
решиха да включат в сферата на европейското политическо сътрудничество
координацията на позициите на държавите-участнички по политическите и
икономическите аспекти на сигурността. Предвиждаше се също така разширяване на
културното сътрудничество, както и взаимодействие по линията на министерствата на
вътрешните работи - поради необходимост от борба срещу терористични акции и
разпространението на наркотици; прави се опит европейското политическо мнение да
бъде подготвено за един по-тесен европейски съюз, по-тясно политическо
взаимодействие. С тази “Тържествена декларация” - Единния Европейски Акт е
посрещнат с одобрение от европейското обществено мнение.

След Щутгардската декларация продължиха дискусиите и контактите, включително и в

Комисията на Европейския парламент по подготовка на Единния Европейски Акт,
вариант на който беше одобрен по принцип на заседанието на Европейския съвет в
Люксембург през декември 1985таг. Подписването на Единния Европейски Акт, поради
съществуващи разногласия беше извършено на два етапа: на 17.02.1986 г. той беше
подписан в Люксембург от девет страни - Франция, ФРГ, Великобритания, Испания,
Бенелюкс, Португалия и Ирландия, а на 28.02.1986 г. в Хага от Италия, Гърция и
Дания. Поради константните проблеми в Ирландия ЕЕА влезе в сила с известно

19
закъснение. В раздела на договора за европейско сътрудничество в областта на
външната политика страните заявяваха за своето намерение съвместно да формулират и
осъществяват европейската външна политика. Предвиждаше се и разглеждане на
политическите и икономически аспекти на сигурността, но така че това разглеждане да
не възпрепятства “по-тясното сътрудничество в областта на сигурността в рамките на
ЗЕС и на Атлантическия съюз”.

В ЕЕА за първи път се включва глава посветена на сътрудничество в сферата на

външната политика. Предложението на Геншер-Коломбо за разширяване на обхвата в
ЕПС в сферата на сигурността получи международно-правна основа. Не може да се
отрече, че ЕЕА се явява и резултат на взаимни компромиси. Измененията в
институционалните механизми бяха сведени до минимум. Съществено изменение на
съотношението на силите в полза на наднационалното начало в европейското
строителство и в механизма на общността не беше извършено. Решаващата роля остана
за Европейския съвет и за Съвета на министрите, които олицетворяват
междудържавното начало в европейското обединение. Приемането на ЕЕА беше важно
събитие в интеграционните процеси на Западна Европа. Той даде забележим тласък на
европейското строителство и създаде благоприятни политически и обществени
предпоставки за подписване на Договора от Маастрихт.

Договорът от Маастрихт.

В началото на 90те години настъпиха съществени изменения в международната

политическа среда, в която се развиват процесите на европейското политическо
строителство. Промените в Източна Европа доведоха до преодоляване на
съществувалото след Втората Световна Война военно-политическо и идеологическо
разделение на континента. Същевременно обединението на Германия съществено
промени съотношението на силите в рамките на Западна Европа. Въпроса за ролята на
Германия в новите условия стана особено актуален, както за нейните партньори, така и
за самат нея.

20
Постепенно започна да се усъвършенства и практически реализира идеята за
ускоряване на процеса на западноевропейското политическо обединяване. На
18.04.1990 г. германският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа
Митеран изпращат специално писмо до тогавашния председател на общността, в което
предлагат да се започнат подготвителни работи за създаване на Единен Европейски
Съюз, т.е. към икономическия и валутен съюз да се добави и единен политически съюз.
Френско-германската инициатива стана основа за обсъждане, както в Европейския
съвет, така и на Съвещанията на Министрите на Външните Работи. В резултат на
предварителна подготовка и на съгласуване на позициите стана възможно на 07.02.1992
г. да бъде подписан договора за Европейски Съюз, по-известен като Договора от
Маастрихт. Договорът съдържа 7 раздела,17 протокола и 34 декларации. Той е в тясна
връзка с Римския договор от 1957маг. и Единният европейски акт от 1986таг.

Въпросите на външната политика са разгледани обстойно в специален разддел (глава

Vта) на Договора от Маастрихт - разпоредби засягащи външната политика и политиката
на обща сигурност. Значително се разширява обхвата на политическото взаимодействие
на страните от Европейската Общност. В член J - учредява се външна политика и
политика на обща сигурност. В текст от този член: J-1 се определя обхват, цели и
основни средства за постигане на тези цели. За разлика от ЕЕА, с уговорка че се
осъществява сътрудничество в икономическите и политически аспекти на сигурността,
в Договора от Маастрихт външната политика и политиката на обща сигурност покрива
всички области на външната политика. Член J-4 регламентира въпросите, свързани с
общата отбрана като елемент на общата политика. Може да се каже, че в Договора от
Маастрихт преобладава междудържавното начало, оставайки институциите на
Европейския съюз с наднационален характер (Европейски парламент, Комисия) с по-
ограничени правомощия, от институциите с подчертано междудържавно начало.
(Европейски съвет, Политически комитет и др.).

21
Влизането в сила на договора за Европейски съюз, продължи развитието на
интеграционните процеси в областта на външната политика и очерта ясно формирането
в Западна Европа на една действителна общност, към която се стремят и държавите от
Централна и Източна Европа.

Използвана литература:

1. “Европейско политическо сътрудничество и интеграция. Стратегия за

присъединяване на България” Георги Генов и Емил Панушев, 2000г.
2. Михаел Даудерщедт, ръководител "Международни анализи" на фондация
"Фридрих Еберт"
3. “История на дипломацията” Хвостов, В.М., Том 2, Москва, 1963г.
4. “Социология. Политика. Международные отношения” Бурлацкий, Галкин
5. “Размисли върху революцията в Европа” Дарендорф
6. “Политика и политически институции” Карасимеонов
7. “West European Polities Today” Roberts, Lovecy
8. Ингрид Шикова, Института за икономическа политика, София 1999
9. Енциклопедия Британика’97
10. Обща справка – Министерство на Външните работи
11. Internet

22