ПОПИТАЙ

МЪДРЕЦА
150 притчи за великата тайна на
живота

Българска
Първо издание

Попитай мъдреца.
150 притчи за великата тайна на живота
© Издателство ГНЕЗДОТО, 2019 г.
© Калина Петрова, съставител, 2019 г.
© Тодор Тодоров, дизайн корица

http://4eti.me

ISBN: 978-619-7316-33-9
София • 2019

2
 Съдържание
Съдържание.....................................................................................................................................................3
Въведение.........................................................................................................................................................7
1. ИЗПЪЛНИ ЖИВОТА СИ С ЛЮБОВ. ДАВАЙ. ПРАВИ ДОБРО..................................................10
Докосване....................................................................................................................................................10
Специален гост...........................................................................................................................................11
Последната крачка.....................................................................................................................................12
Правилната молитва...................................................................................................................................13
Владетелят на света....................................................................................................................................14
С какво ще изпълниш живота си..............................................................................................................15
Затворената врата.......................................................................................................................................16
Милостинята...............................................................................................................................................16
Лампата.......................................................................................................................................................18
Двата хляба.................................................................................................................................................19
Вълшебната сламка....................................................................................................................................21
Братя............................................................................................................................................................23
Пожелай добро...........................................................................................................................................24
Бог ще помогне...........................................................................................................................................25
Кръговратът на любовта............................................................................................................................26
Сребърните монети....................................................................................................................................27
Сватбеното тържество...............................................................................................................................28
Единственото, което притежаваш............................................................................................................29
2. ЖИВЕЙ СЕГА..........................................................................................................................................31
Животът едва сега започва........................................................................................................................31
Завоевател и бедняк...................................................................................................................................32
Осъденият на смърт...................................................................................................................................34
Тайната на кладенеца.................................................................................................................................36
Съвършеният свят......................................................................................................................................37
Мъдрецът от хълма....................................................................................................................................38
Смисълът на живота...................................................................................................................................40
Триста златни монети................................................................................................................................40
Живей с делата си......................................................................................................................................42
Непознатият плод.......................................................................................................................................42
Горещ камък...............................................................................................................................................43
Четири сезона.............................................................................................................................................44
3. ДЕЙСТВАЙ. НЕ СЕ ОПЛАКВАЙ........................................................................................................46
Изгубени в джунглата................................................................................................................................46
Предсказанието..........................................................................................................................................46
Късметът и съдбата....................................................................................................................................48
Божият план................................................................................................................................................50
3
 Колко те боли?............................................................................................................................................50
Подарък от съдбата....................................................................................................................................51
Приемам радостта......................................................................................................................................52
Простата истина.........................................................................................................................................53
Отровната стрела........................................................................................................................................53
Смешна история.........................................................................................................................................55
4. НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ. ВЪРВИ ПО СВОЯ ПЪТ....................................................................................56
Пътят...........................................................................................................................................................56
Малкото лъвче............................................................................................................................................57
Болестта на императора.............................................................................................................................59
Корабокрушенец........................................................................................................................................62
Победителят................................................................................................................................................64
Препятствието............................................................................................................................................64
Мъртвото дърво..........................................................................................................................................65
Бялото цвете................................................................................................................................................66
Упоритото магаре.......................................................................................................................................68
Престани да се оплакваш...........................................................................................................................69
Ако съдбата затвори всички врати...........................................................................................................70
Вкусът на болката......................................................................................................................................71
5. ОТКРИЙ УНИКАЛНАТА СИ СЪЩНОСТ. НЕ СЕ СРАВНЯВАЙ...............................................73
Чашата на просяка......................................................................................................................................73
Другият........................................................................................................................................................74
Защо не бях.................................................................................................................................................75
Истинско богатство....................................................................................................................................76
Розата...........................................................................................................................................................77
Нещастните растения.................................................................................................................................78
Малката вълна............................................................................................................................................79
Змията..........................................................................................................................................................80
Помощ.........................................................................................................................................................81
6. УСЪВЪРШЕНСТВАЙ СЕ......................................................................................................................82
Как да променим света..............................................................................................................................82
Възстановяването на храма.......................................................................................................................83
По-добрият художник................................................................................................................................85
Състезание..................................................................................................................................................86
Странният навик.........................................................................................................................................87
Дефектният скъпоценен камък.................................................................................................................88
Двамата работници....................................................................................................................................90
Глинената стомна.......................................................................................................................................91
Първият лов на княза.................................................................................................................................92
Не спирай да копаеш..................................................................................................................................93
Тримата учители.........................................................................................................................................94

4
 Когато учим другите..................................................................................................................................96
Последната поръчка...................................................................................................................................97
Единствен недостатък................................................................................................................................97
Висше майсторство....................................................................................................................................98
7. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ. ВЛАДЕЙ МИСЛИТЕ СИ. НЕ ЖИВЕЙ С МИНАЛОТО..............................99
Дървото на желанията...............................................................................................................................99
Сълзите на красавицата...........................................................................................................................100
Съдбата на снежинката............................................................................................................................101
Привидението...........................................................................................................................................102
В Рая..........................................................................................................................................................103
Ангелите си записват...............................................................................................................................105
Страх и тревога.........................................................................................................................................106
Какво виждаш...........................................................................................................................................107
Адовият огън............................................................................................................................................107
Танцуващата бяла маймуна.....................................................................................................................108
Стоножка и лисица...................................................................................................................................109
8. БЪДИ БЛАГОДАРЕН. ЖИВЕЙ ПРОСТО.......................................................................................110
Среща с Бог...............................................................................................................................................110
Щастливият везир....................................................................................................................................113
Благодаря ти, Господи!............................................................................................................................114
Бедняк........................................................................................................................................................116
Нещастната жена......................................................................................................................................117
Не дом, а ад!..............................................................................................................................................118
Безценният дар.........................................................................................................................................119
Богат или беден........................................................................................................................................120
Най-вкусната храна..................................................................................................................................120
Петте съпруги на султана........................................................................................................................122
Мъдрост.....................................................................................................................................................124
Как си тръгват великите завоеватели.....................................................................................................125
Прелестната градина................................................................................................................................127
Най-необходимото...................................................................................................................................128
Три желания..............................................................................................................................................129
9. НЕ СЪДИ. HE ВРАЖДУВАЙ. ПРОЩАВАЙ...................................................................................131
Има и друг изход......................................................................................................................................131
Измама.......................................................................................................................................................134
Не разголвай душата си...........................................................................................................................134
Килограм сирене......................................................................................................................................135
Как да спрем войните...............................................................................................................................136
Да унищожиш врага си............................................................................................................................138
Човекът, който винаги казвал истината.................................................................................................138
Телохранителите на принца....................................................................................................................139

5
 Мостът.......................................................................................................................................................140
Гладните вълци.........................................................................................................................................141
Торба с картофи........................................................................................................................................142
Песента на славея.....................................................................................................................................143
Легенда за приятелството и прошката...................................................................................................145
Грешникът и праведникът.......................................................................................................................146
Оскърблението.........................................................................................................................................147
Бъди щастлив!..........................................................................................................................................148
Чуждото мнение.......................................................................................................................................148
Соколът на хана........................................................................................................................................149
Бръшлян....................................................................................................................................................150
Най-трудният урок...................................................................................................................................151
Трите лули.................................................................................................................................................152
Как обидата се настани в човешката душа............................................................................................153
10. ПОЗНАЙ ИСТИНАТА. ПАЗИ СВОБОДАТА................................................................................155
Най-силното нещо на света.....................................................................................................................155
Шанс..........................................................................................................................................................156
Човекът, който търсел истината.............................................................................................................158
Три въпроса – един отговор....................................................................................................................162
Наследник.................................................................................................................................................163
Кралят и вещицата...................................................................................................................................164
Освободените роби..................................................................................................................................166
Урокът на свободния народ....................................................................................................................167
11. ОБИЧАЙ................................................................................................................................................168
Подаръците на стареца............................................................................................................................168
Добрата и лошата жена............................................................................................................................169
Вишневата градина..................................................................................................................................169
Проверка на чувствата.............................................................................................................................170
Тайната на разбирателството..................................................................................................................171
Бодлите на таралежа................................................................................................................................172
Красавица..................................................................................................................................................173
Вълшебният кибрит.................................................................................................................................173
Горчивата билка.......................................................................................................................................174
Любовта и достойнствата........................................................................................................................176
Битката на новия водач............................................................................................................................176
Пътечката..................................................................................................................................................178
Истински приятел.....................................................................................................................................178
Бащи и синове...........................................................................................................................................179
Любимото дете на всяка майка...............................................................................................................181
Ябълковото дърво....................................................................................................................................181
Любовта и Раздялата................................................................................................................................183

6
 Въведение
В последващата притча за цар Соломон сякаш е събрана цялата мъдрост
на света. В нея се съдържат отговорите на всички въпроси, които човек си
задава през целия си живот. Но за да ни послужат тези мъдри слова, трябва
да отворим сърцето си и да се научим да чуваме гласа му. Защото наистина
щастието, което всички ние търсим, е в краката ни, на прага на дома ни. И
може би днес, в нашия сложен и безумен свят, повече отвсякога имаме
нужда от прости и мъдри думи, които да ни подскажат пътя, когато сме го
изгубили, да запалят светлината, когато около нас е мрак, и да възпламенят
любовта, когато сме забравили за нея. Защото тя е там, в сърцето.
Ако познавате първия сборник с притчи „Винаги има надежда. 150
притчи за изкуството на живота“, вероятно знаете какъв незаменим по-
мощник в трудни моменти могат да бъдат тези малки истории с техните
простички духовни напътствия и поуки.

В тази книга ви предлагаме още една чудесна колекция от 150 притчи,

пътешествали векове наред из различни земи, разказвани и предавани от
уста на уста и пренесли до наши дни мъдростта на различни народи и
религии. Както при всички притчи и приказки, сюжетите произхождат от
самия живот, а несъществените детайли и описания са премахнати. В
повечето притчи персонажите са безименни и са просто Учителят,
странникът, беднякът, владетелят и т.н., но най-често срещаният персонаж
в този сборник е мъдрецът, Учителят, от когото хората търсят съвет и
духовно напътствие.
Надяваме се в тази книга всеки от вас да открие онази мъдрост, която му
е най-необходима, и онова напътствие, което ще го успокои и умиротвори.
И от сърце ви пожелаваме да се докоснете до Великата тайна на живота...

Притча за цар Соломон и великата тайна на живота

Когато цар Соломон слязъл от планината, събралите се в подножието се
обърнали към него:
– Ти си източник на вдъхновение за нас. Твоите думи винаги преобръщат
сърцата ни. А мъдростта ти просветлява разума. Ние сме жадни за твоите
думи. Кажи ни, кои сме ние?
– Вие сте светлината на света – започнал той. – Вие сте звезди. Вие сте
храм на истината. Всеки от вас е Вселена. Потопете ума си в сърцето,
7
питайте сърцето си и слушайте чрез любовта си. Блажени са тези, които
знаят езика на Бог.
– А какъв е смисълът на живота?
– Животът е път, цел и награда. Животът е танц на Любовта. Вашето
предназначение е да станете по-добри. Вашият живот е историята на
Вселената. И затова животът е по-прекрасен от всички теории. Отнесете се
към живота като към празник, защото той е ценен сам по себе си. Животът
е настоящето. А смисълът на настоящето е да бъдеш в него.
– Но защо ни преследват нещастията?
– Каквото сте посяли, това ще събирате. Нещастието е ваш избор.
Бедността е творение на човечеството. Скръбта е плод на невежеството.
Обвиненията ограбват силите ви, а похотта разсейва щастието. Събудете се.
Бедни са тези, които не осъзнават себе си, и бездомни, които не открият
вътре в себе си царството Божие. Не пилейте напразно времето. Не
позволявайте тълпата да погуби душата ви, а богатството да стане ваше
проклятие.
– Как да преодолеем нещастията?
Вие сте божествени. Не се съдете. Не сравнявайте и не разделяйте. Бъдете
благодарни за всичко. Радвайте се, защото радостта върши чудеса.
Обичайте себе си, защото тези, които обичат себе си, обичат всички.
Благославяйте препятствията, защото смелите постигат блаженство.
Молете се, но не търгувайте с Бога. И знайте, че възхвалата е най-добрата
молитва, а щастието – най-добрата храна за душата.
– Какъв е пътят към щастието?
– Щастливи са любящите, благодарните и умиротворените. Щастливи са
тези, които са намерили рая в себе си. Щастливи са търсещите,
пробудените и слушащите гласа на Бога. Щастливи са тези, които
изпълняват своето предназначение, които живеят в хармония и са прозрели
красотата на света. Щастливи са обичащите себе си и възхваляващите
живота. Щастливи са съзидателните, свободните и прощаващите.
– Каква е тайната на изобилието?
– Вашият живот е най-великата ценност в съкровищницата на Бога. А Бог
е най-голямата скъпоценност на човешкото сърце. Богатството вътре във
вас е неизчерпаемо и изобилието около вас е безгранично. Светът е
достатъчно богат, така че всеки да бъде богат. Защото колкото повече
давате, толкова повече ще получавате. Щастието е на прага на дома ви.
Отворете се за изобилието и превръщайте всичко в златото на живота.
Блажени са тези, които са намерили съкровищата в себе си.
– Как да живеем в светлина?
– Пийте всеки миг от живота, защото неизживеният живот поражда
печал. И знайте, че каквото е вътре във вас, това е и около вас. Тъмнината

8
на света идва от мрака в сърцето. Щастието – това е изгревът на слънцето.
Съзерцанието е разтваряне в светлината. Просветлението е сияние на
хиляди слънца. Блажени са онези, които жадуват за светлина.
– Как да придобием хармония?
– Живейте просто. Не нанасяйте на никого вреда. Не завиждайте. Нека
съмненията да ви пречистват, а не да носят безсилие. Посветете живота си
на красивото. Създавайте заради съзиданието, а не заради признанието. От-
насяйте се с ближния като с откровение. Преобразете миналото, забравяйки
за него. Давайте на света нещо ново. Изпълнете тялото си с любов. Станете
енергия на любовта, защото любовта одухотворява всичко. Където е любов-
та – там е Бог.
– Как да постигнем съвършенство в живота?
– Щастливите се преобразяват. Нещастните остават роби, защото
щастието обича свободата. Радостта е там, където е свободата. Постигнете
изкуството на щастието. Отворете се за света и той ще се отвори за вас.
Откажете се от конфронтацията и ще станете царе.
И накрая цар Соломон погледнал хората с любов и казал:
– Безмълвието ще ви разкрие много повече. Просто бъдете себе си!

9
 1.
ИЗПЪЛНИ ЖИВОТА СИ С ЛЮБОВ.
ДАВАЙ.
ПРАВИ ДОБРО

Животът е танц на Любовта. Потопете ума си в сърцето, питайте

сърцето си и слушайте чрез любовта си.
Блажени са тези, които знаят езика на Бог. Вашето предназначение е да
станете по-добри. Колкото повече давате, толкова повече ще получавате.

Докосване

Едно момче попитало своя духовен наставник:

– Учителю, как да повярвам в съществуването на Бога, като нито мога да
го видя, нито да го чуя?
– Ще ти отговоря, но първо искам и аз да те попитам нещо. Кажи ми,
според теб съществува ли любовта?
– Естествено, че съществува – отговорил младежът.
– А виждал си я някога?
– Ами... не.
– А чувал ли си я?
– Не съм. Как да чуеш любовта?
– А защо тогава си убеден, че тя съществува.
– Ами защото мога да я почувствам – объркано казал ученикът.
– И с Бога е така. Него не е нужно да го видиш, достатъчно е да го
почувстваш, да усетиш докосването му. По същия начин един слепец, който
не може да види слънцето, може да почувства топлината му, когато
слънчевите лъчи докоснат тялото му. А Бог докосва душите на хората. И
това докосване се нарича любов.

Аз търсих Бог при християните, потърсих го и в индуистки храм, а след

това и в древен манастир на Буда. Но следи от него не видях дори. Тогава,
изморен, погледнах в сърцето си.
Съзрях го, той беше там.
Руми

10
 Специален гост

Богат и влиятелен човек подготвял голямо тържество по случай рождения

си ден. И докато преглеждал списъка с поканените, изведнъж отнякъде се
появила прелестна и изключително обаятелна жена.
– Коя сте вие? – попитал я той, поразен от красотата и необичайно
харизматичното ѝ присъствие.
– Името ми е Любов – казала непознатата с топъл глас и мило се
усмихнала.
Домакинът не можел да откъсне очи от нея и се чудел как да я задържи за
по-дълго. Жената сякаш изпълнила цялата стая с необикновеното си
присъствие, а той почувствал особено спокойствие и умиротворение. В
този момент погледнал към списъка с гостите, който държал в ръцете си, и
изведнъж го осенила идея.
– Довечера в дома ми ще има голямо празненство – неуверено започнал
той. – И много бих искал да ви поканя. Моля ви, бъдете мой специален
гост.
– О, благодаря ви за милата покана, но трябва да ви кажа, че аз никога не
съм сама. Имам много приятели, които винаги са до мен. Така че, ако
нямате нищо против да дойдат и те, с удоволствие ще бъда ваш гост.
– Разбира се, че нямам против – радостно възкликнал богаташът. – В
къщата ми има достатъчно място за всички и ще се радвам да посрещна и
вашите приятели.
Вечерта започнали да прииждат гостите и докато заемали местата си
около богатата трапеза, домакинът нетърпеливо оглеждал влизащите,
търсейки сред тях възхитителната Любов. Но нея я нямало. В един момент
той забелязал на вратата няколко души, които виждал за първи път. Те
имали окаян вид, били облечени в окъсани, стари дрехи, а някои
изглеждали болни и се движели трудно. Когато портиерът на дома понечил
да ги отпрати, богаташът веднага се досетил, че това може да са
приятелите, за които говорела тайнствената непозната, и се разпоредил да
ги настанят на масата.
Започнала вечерята, а Любов не идвала. Но домакинът сякаш усещал
присъствието ѝ, почувствал същото умиротворение и спокойствие, което го
обзело през деня. Всичките му страхове и тревоги се изпарили, а сърцето
му се изпълнило с някакво особено чувство на покой и доброта. И в един
момент той чул познатия топъл глас:
– Добре ли се чувстваш с мен?
– Трудно ми е да го опиша – развълнувано отговорил мъжът. – Въпреки
че не те виждам, усещам присъствието ти и то ме изпълва с безкрайна
топлина и неописуемо щастие. Никога през живота си не съм се чувствал

11
толкова спокоен и щастлив. На душата ми е леко, виждам смисъла на неща,
за които преди дори не съм се замислял...
– Докато се грижиш за моите приятели, докато не отказваш помощ на
бедните и нуждаещите се, винаги ще бъда с теб и винаги ще се чувстваш по
този начин – нежно казала Любов.
– Но защо не мога да те видя, Любов?
– Защото се заселих в сърцето ти.

Много хора но света умират от глад. Но много повече умират от липсата

на любов.

Последната крачка

В една студена зимна вечер млад човек стоял на един висок мост и се
канел да скочи в тъмните води на реката. Бил толкова отчаян и нещастен, че
искал да сложи край на младия си живот. Родителите му починали,
любимата му го изоставила, приятелите му го предали... За какво да живее,
след като никой няма нужда от него, най-добре веднага да приключи с
безсмисления си живот, мислел си той. Само една крачка и... всичко ще
свърши!
Изведнъж, секунди преди да направи фаталната последна крачка, мъжът
чул дрезгав старчески глас:
– Извинявай, момче, ще помогнеш ли с някакви пари? Колкото можеш...
Младият мъж за миг се откъснал от мислите си и се обърнал към
неканения посетител. Била дребничка старица. Извадил кесията от джоба си
и мълчаливо ѝ я подал. За какво са му вече пари...
– Ето, вземи... всичко, което намериш вътре, е твое.
– Не са за мен, синко – въздъхнала уморено жената. – Наблизо живеят две
момичета, сирачета са, нямат си никого, преживяват от подаяния... няма
кой да се погрижи за тях. Ако можеш, отиди ти да им занесеш парите.
Стара съм вече, не ме държат краката. В края на селото има една стара
изоставена къща... там живеят.
По лицето на младия мъж се изписало объркване. Той бавно осмислил
чутото и след секунда, изненадващо и за самия себе си, отвърнал:
– Добре, ще отида.
„Наистина, тези пари ще помогнат на бедните момичета, а на мен вече не
ми трябва нищо... нека да свърша едно добро дело, преди да напусна този
свят... – казал си той. – После веднага ще се върна тук.“
Тръгнал мъжът към къщата на сирачетата и колкото повече се
отдалечавал от моста, толкова повече избледнявала решимостта му да

12
сложи край на живота си. Мислите му се насочили към двете момичета,
неусетно започнал да прехвърля в ума си какво би могъл да направи за тях,
как да облекчи тежката им съдба... и малко по малко разстроеното му лице
се отпуснало, появил се друг блясък в очите му. Животът вече не му се
струвал безсмислен. Някой имал нужда от него. Макар и това да са две
непознати деца...
И когато пристигнал пред дома на момичетата, младият човек вече знаел,
че никога няма да се върне на онзи мост. Осъзнал, че на този свят има
много хора, които се нуждаят от помощ, от нечия подадена ръка, от
неговата ръка... И че докато някой се нуждае от твоята подкрепа, животът
винаги ще има смисъл.

Можем да излекуваме собствените болки, като се обърнем към болките

на другите. Когато мислим за това как да облекчим чуждото страдание,
нашето собствено страдание отслабва.
Ето я тайната на щастието.
Далай Лама

Правилната молитва

Веднъж един свещеник се заслушал в молитвата на беден човек и се

удивил на невероятните му думи. Те били не само глупави, но дори и
обидни за Бог, смятал той. Бедният човечец бил коленичил и тихо
нареждал:
– Позволи ми, Господи, да се доближа до теб и ти обещавам, че ще измия
тялото ти, когато е мръсно, ще почистя дрехите ти от калта, ако ги изцапаш,
и въшките ти ще махна, и прекрасни обувки ще ти ушия, защото съм много
добър обущар. Никой на света няма да се грижи за теб така, както аз мога
да се погрижа. Ако си болен, лек ще ти намеря, ако си гладен, вкусно ще ти
сготвя.
– Я стига глупости! – ядосал се свещеникът. – Какви ги говориш? Как
така Бог ще въшляса? Как ще се изцапа? И какво точно ще му сготвиш?
Кой те научи на тази молитва?
Човекът се смутил и разкаяно отговорил:
– Никой не ме е научил. Аз съм беден, прост и необразован човек. Правя
нещата така, както ги разбирам. Въшките често ме навестяват, значи и до
Бога могат да стигнат. Докато дойда до храма, минавам по един кален път,
значи и Бог може да се изцапа. Моята храна е лоша, жлъчката ме заболява
от нея. Значи и Бог може да го боли. Аз знам какви са моите тегоби и искам

13
Бог да не страда от тях. Затова моята молитва е такава. Но ако знаеш как е
правилно да се моля, научи ме, не се гневи.
И свещеникът го научил на правилната молитва. Човекът му се поклонил
почтително, дори се просълзил от благодарност и си тръгнал.
Свещеникът бил толкова доволен от стореното добро дело, че вдигнал
поглед към небето, за да потърси одобрението на Бог.
И в този момент Бог му заговорил:
– Аз те изпратих на земята, за да учиш хората на любов към мен. А какво
стори ти? Току-що отдалечи от лоното ми един от моите любимци. Сега
твоята „правилна“ молитва, на която го научи, вече не е молитва, защото
няма да идва от сърцето му, а ще повтаря твоите думи. В молитвата и в
любовта, която тя изразява, няма правилно и неправилно. Важното е да
говори сърцето на човека. Фалшивите думи не са красиви, дори и да звучат
красиво. И ще ти кажа още нещо: Да четеш молитва, съвсем не е същото
като да се молиш.

Във всяка молитва има любов и има молитва във всяка любов!
Марина Цветаева

Владетелят на света

Когато Бог сътворил човека, му дал ум и разум и поискал от него да ги

използва мъдро и да живее в мир с всички останали живи същества.
Но човекът се възгордял и решил, че трябва да властва над целия свят.
Отишъл при птиците и им казал:
– Аз съм най-умният на тази земя и ще бъда ваш господар.
– Като си повече от нас, защо не можеш да летиш? – отвърнала малката
червеношийка.
Човекът се ядосал на самонадеяната птичка и като изобретил лъка и
стрелата, убил червеношийката. И птиците се отвърнали от него.
После отишъл човекът при дивите животни, казал и на тях:
– Аз съм много по-умен и съобразителен от вас, така че от днес нататък
ще ми се подчинявате, горски твари!
– Само гордостта ти е повече – рекъл вълкът. – Нито можеш да бягаш по-
бързо от нас, нито слухът и обонянието ти са по-добри.
Но човекът измислил капана, хванал вълка и го убил. Така и животните
се отвратили от него.
Накрая седнал на брега на реката и се обърнал към рибите:
– Аз съм владетелят на света и всички вие, водни същества, ще правите
каквото аз кажа.

14
 – Но ти не можеш и пет минути да издържиш под вода! Как смяташ да
властваш в нашите владения? – казала пъстървата.
Разгневил се човекът и измислил мрежата, уловил пъстървата и я
унищожил. Рибите отплували в глъбините на реката и се отвърнали от него.
Накрая човекът отишъл при Бога и самодоволно казал:
– Аз съм най-умното, най-хитрото и силно същество на земята. Подчиних
всички твари и сега съм единственият господар на света. Направи ме равен
на тебе.
– Най-напред се научи да обичаш, тогава можеш да бъдеш достоен
владетел на света – отвърнал Бог.
Тогава човекът измислил атеизма и се опитал да убие и Бог.

Само в светлината на любовта човек може да познае ближните си и

всичко живо, което го заобикаля.
Петър Дънов

С какво ще изпълниш живота си

Един баща имал трима сина. Когато почувствал, че наближава краят на

живота му, той събрал синовете си и им казал:
– Това, което притежавам, не е много и няма как да го разделя на трима
ви. Затова ще завещая всичко само на един от вас. Но за да реша кой да
бъде той. искам да се уверя, че ще оставя къщата и имуществото на най-
мъдрия. Ето каква задача имам за вас: на масата съм оставил три монети, за
всеки по една; купете това, с което може да се запълни целият ни дом.
Братята взели монетите и тръгнали към града, за да изпълнят
поръчението на баща си. Единият брат купил огромно количество слама и
започнал да пълни помещенията в къщата. Но когато сламата свършила, се
оказало, че е запълнил едва половината от дома. Другият брат се върнал от
пазар с чували, пълни с пера. Но и при него резултатът бил същият. А
третият купил свещи и когато вечерта запалил по една свещ във всяка стая,
цялата къща се изпълнила със светлина.
– Ето какво исках да ви кажа с тази задача, синове мои. Не трупайте
богатства. Изпълнете живота си с любов и щедро я споделяйте с другите.
Тя е като светлината от тези свещи – не струва нищо, но ще озари целия ви
живот.

Любовта е единственото нещо, което можем да раздаваме и винаги да

остава и за нас.
Лев Толстой

15
16
 Затворената врата

Известен художник представял изложба със свои картини. На една от

картините била изобразена фигурата на Исус Христос, застанал до врата, на
която сякаш леко почуквал с ръка. Платното впечатляващо живо пресъз-
давало образа на Исус и около картината се събрали много хора, които се
възхищавали на работата на художника. Докато получавал поздравления за
изложбата, един посетител се приближил до множеството пред картината и
на висок глас казал:
– Не разбирам смисъла на тази картина с Исус Христос. Защо изобщо е
застанал до някаква врата? И каква е тази вратата без дръжка?
– Сега ще обясня – отговорил художникът. – Тази врата е сърцето на
човека. И тя може да се отвори само отвътре. Бог отива при този, който е
отворил сърцето си за него. А ключът за тази врата се казва любов.

Човешката душа е като стъкло. А Бог е светлината, която преминава

през него.
Лев Толстой

Милостинята

Живял някога един мъдър владетел, който бил много щедър с поданиците
си и на никого не отказвал помощ. Един ден, докато обикалял из столицата
си, видял беден човек, който стои на градския площад и проси милостиня.
Съжалил го той и му дал една торба със сто златни монети. Просякът не
можел да повярва на късмета си, поклонил се на владетеля и побързал да се
прибере вкъщи с внезапно споходилото го богатство.
Докато вървял към дома си, минал покрай друг беден човек, който също
като него стоял с протегната за милостиня ръка. Първата му мисъл била да
даде една монета на човека – все пак той имал цяла торба, която щяла да му
осигури добър живот до края на дните му. Но като помислил малко, решил,
че това си е негов късмет и няма защо да го споделя с някой друг. И
подминал.
Малко преди да стигне дома си, отнякъде изскочил крадец, който грабнал
торбата от ръцете му и побягнал в близката гора.
– Ограбиха ме! Помощ, ограбиха ме! – развикал се човекът, но пътят бил
пуст и тъмен и нямало кой да го чуе.
На другия ден отново отишъл на площада и протегнал ръка:

17
 – Помогнете, дайте нещичко на бедния човек, за да си купи храна... –
монотонно нареждал беднякът.
По някое време оттам отново минал владетелят и с почуда забелязал, че
това е същият човек, на когото предишния ден дал цяла торба със златни
монети.
– Но защо просиш, човече? – възкликнал кралят. – Вчера ти дадох пари,
които не можеш да изхарчиш до края на живота си.
– Ох, господарю, ако знаете каква беда ме сполетя – проплакал човекът с
наведена глава. – Докато се прибирах към дома си, ме нападна крадец и ми
отмъкна цялата торба, която вие бяхте безкрайно милостив и щедър да ми
дадете.
Кралят съжалил бедния човечец и решил отново да му помогне.
– Ето, вземи този скъпоценен камък. И този път го пази повече.
Зарадвал се беднякът, благодарил на краля и веднага тръгнал към дома
си, като този път минал по по-оживени улици и стискал здраво в ръката си
камъка.
Когато пристигнал пред дома си, видял свой съсед, който се суетял
наоколо и ходел от врата на врата, молейки за помощ.
– Къщата ми изгоря и сега не знам какво да правя. Цялата ми покъщнина
е унищожена и освен ризата на гърба ми нищо не ми остана. Много ще съм
благодарен, ако можеш да ми помогнеш с нещо... колкото и да е малко, все
ще ми е от полза, докато си стъпя на краката.
– С какво да ти помогна? Нали знаеш, че и аз едва свързвам двата края –
казал беднякът и бързо се шмугнал вкъщи.
Зачудил се къде да скрие на сигурно място новото си съкровище и накрая
решил да го пусне в една стара празна делва, която стояла захвърлена в
ъгъла. Доволен от деня, човекът легнал да поспи. В това време се прибрала
жена му и тръгнала към реката да налее вода.
Когато се събудил, мъжът веднага отишъл до делвата, за да се порадва на
богатството си. И какво да види... делвата била пълна с вода, а от камъка
нямало и помен. Развикал се на жена си, но вече нищо не можело да се
направи. Очевидно, когато тя потопила празния съд в реката, диамантът се
търкулил от него и потънал във водата.
Човекът място не можел да си намери от мъка и проклинайки
злощастната си съдба, на другия ден отново отишъл на площада да проси.
За трети път кралят минал оттам и когато видял стария си познайник, не
можел да повярва на очите си. Разбрал какво се е случило, но този път
извадил една дребна монета и я подал на просяка с думите:
– Ето, вземи тази монета. Щом не успя да опазиш всичко, което ти дадох
тези два дни, явно не заслужаваш благосклонността на съдбата.

18
 Взел монетата несретникът и си тръгнал. По пътя срещнал една жена,
която го помолила:
– Моля ви, помогнете ми с нещо дребничко, за да нахраня детето си.
„Е, защо пък да не дам монетата на тази жена... и без това с нея мога да
купя храна най-много за един ден. Каквото с нея, такова и без нея. А тази
жена има повече нужда от мен...“, помислил си просякът и дал
„богатството“ си на майката.
Когато се прибрал вкъщи, жена му го посрещнала радостно на вратата:
– Ела да видиш каква хубава риба ни донесе един съсед. Днес имал богат
улов и продал повечето на пазара, но му останали няколко и решил да ни
даде една за вечеря.
Малко по-късно, когато изчистили рибата, в корема ѝ намерили
изгубения камък. Тогава мъжът за пръв път в живота си разбрал, че и най-
малката добрина, и отблъснатата за помощ протегната ръка получават
незабавно възмездие.

Ако искаш да си щастлив един час, подремни. Ако искаш да си щастлив цял
живот, помогни на някого.
Китайска поговорка

Лампата

Имало един лекар, който бил много способен и всеотдаен и правел

всичко възможно да излекува своите пациенти. Благодарение на него
оздравявали хиляди хора, които били на прага на смъртта.
И ето че един ден при него се явила Смъртта и му казала:
– Виж какво, ти си наистина много добър лекар, но като спасяваш
толкова хора от смъртта, нарушаваш равновесието в света. Предлагам ти
сделка. От днес нататък, когато отиваш при някой болен, ще виждаш до
главата му една лампа. По пламъка в нея ще разбираш дали човекът трябва
да умре, или има още дни на тази земя. Слабото, гаснещо огънче ще бъде
знак, че трябва да оставиш човека на мен. А ако гори силно и ярко, можеш
да го лекуваш. И като гарант за нашето споразумение, ще ти оставя твоята
собствена лампа. Нека бъде в теб, за да знаеш, че разполагаш със
собствения си живот.
Като казала това, Смъртта изчезнала.
Един ден наскоро след това извикали лекаря при тежко болно
новородено. Когато влязъл при него, той наистина видял до главата на
детето лампа, в която мъждукало слабо, едва забележимо огънче. Лекарят
се замислил, но му станало толкова жал за майката и за младия живот на

19
детето, че нарушил споразумението. Той взел малко масло от собствената
си лампа и долял в лампата на детето. Огънят в нея се засилил и тя засияла.
После се погрижил за бебето и си тръгнал.
На другия ден отишъл в бедна колиба, в която живеело многодетно
семейство. Майката била на смъртно легло, а около нея стояли притихнали
седем деца. Лампата на жената светела толкова слабо, че всеки момент
щяла да угасне. Прелял и на нея от маслото в своята лампа.
И така, ден след ден, историята всеки път се повтаряла. Нито веднъж не
успял да спази условието на Смъртта и всеки път доливал по малко от
своята лампа. Минала една година и лекарят се разболял тежко. И когато
погледнал към лампата на живота си, видял, че едва мъждука. Изведнъж до
него се озовала Смъртта и казала:
– Ти доста хитро ме измами и наруши нашето споразумение. Но ето че
дойде и твоят час. Днес съм дошла за теб.
Лекарят се озовал в отвъдното, в огромна зала, където били наредени
много гаснещи лампи като неговата.
– За теб има нов шанс – казала Смъртта. – Тъй като не пожали своя живот
заради другите, сега ти е отредена специална награда – имаш право да си
отлееш масло от всяка лампа, която виждаш тук, и да продължиш живота
си с още много години.
– Не, не желая да се възползвам – поклатил глава лекарят.
– В такъв случай аз вече нямам власт над теб. Ти си свободен, защото,
когато човек посвети живота си на другите, той е безсмъртен.

Ако живееш само за себе си, ти си излишен товар на земята.

Сократ

Двата хляба

Една бедна вдовица живеела сама, тъй като единственият ѝ син заминал
да търси късмета си по чужди земи. И вече няколко години майката нямала
никакви новини от него. Тя много се тревожела за детето си и всеки ден
отправяла горещи молитви към Бога да се прибере живо и здраво.
Един ден жената решила, че молитвите ѝ не са достатъчни и че е добре да
ги подкрепи с милостиня за бедните. Затова започнала всеки ден да пече по
два хляба – единия оставяла за себе си, а другия слагала в една торба и я
закачала на вратата. И когато покрай дома ѝ минавали бедни хора, вземали
хляба и я благославяли.
Една сутрин, докато закачала торбата с втория хляб, жената забелязала
дрипав гърбав старец да се върти покрай оградата. След малко той се

20
приближил и взел хляба. Но вместо думи на благодарност, гърбушкото
промърморил:
– Всяко зло, което правите, остава при вас. Всяко добро се връща при вас.
През следващите няколко дни се повтаряла същата сцена и жената
започнала да се ядосва:
– Не стига че идва рано-рано, за да изпревари всички други, и не оставя
никого освен него да вземе хляба, ами на всичкото отгоре не казва и една
добра дума! Само мърмори под носа си някакви глупости...
Минали няколко седмици, през които гърбушкото неизменно минавал
всяка сутрин покрай дома ѝ. Накрая жената сериозно се разгневила на
стареца и решила да се отърве от него.
– Не мога да понасям повече този противен гърбав старец – казала си
тя. – Ще сложа в хляба една отровна трева, за да ми се махне от главата
веднъж завинаги.
Но на сутринта, докато приготвяла отровния хляб, ръцете ѝ се
разтреперили и тя се ужасила от намерението си.
– Господи, прости ми... – прошепнала тя. – Аз съм една глупава жена,
която не знае какво върши!
Изхвърлила отровната билка и замесила двата хляба както обикновено. А
малко след като закачила торбата, гърбушкото отново се появил и както
всяка сутрин взел хляба.
– Всяко зло, което правите, остава при вас. Всяко добро се връща при
вас – промърморил отново.
Същата вечер жената чула тихо почукване на вратата. Когато отишла да
отвори, на прага стоял нейният син. Младият мъж изглеждал ужасно – слаб,
изнемощял и облечен в изпокъсани дрехи.
– Мамо, да знаеш, цяло чудо е, че успях да се прибера! – казал той. – Вече
бях съвсем близо до вкъщи, но бях толкова изнемощял и гладен, че съм
паднал на пътя и съм изгубил съзнание. И сигурно щях да си остана там,
ако не ме беше спасил един добър човек. Когато се свестих, до мен стоеше
някакъв гърбав старец, който ми даде вода и ме нахрани. Представяш ли си,
даде ми цял хляб! Въпреки че изглеждаше доста беден и може би това беше
храната му за цял ден.
Жената била страшно развълнувана от неочакваното завръщане на сина
си, но когато чула тези думи, пребледняла още повече. В този миг тя
осъзнала, че е щяла да отрови собственото си дете...
И си спомнила думите на стареца, които толкова я дразнели...

„Всяко зло, което правите, остава при вас.

Всяко добро се връща при вас".

21
 Вълшебната сламка

В едно село живеел беден младеж, който нямал нито семейство, нито
свой дом, нито имущество. Прехранвал се, като ходел от село в село и
работел каквото намери. Младият мъж търпеливо понасял несгодите и
лишенията на своя живот и благодарял на Бога, че е здрав и че винаги
намира работа, с която да изкарва прехраната си.
Една нощ в съня му се явил ангел в златно сияние и му казал:
– Ти си прекрасен човек. Работлив си, живееш бедно, но никога не се
оплакваш от съдбата си и си благодарен за това, което имаш. Затова искам
да те възнаградя. Утре стани по изгрев и запомни първото, което вземеш в
ръцете си – то ще ти донесе голямо щастие.
И като казал това, ангелът изчезнал.
На сутринта младежът станал и както обикновено тръгнал да търси
някаква работа. Докато вървял, се спънал в камък и паднал на земята.
Станал той, поизтупал се и в този миг забелязал, че стиска в ръката си една
сламка. Сетил се за видението от съня си, но си казал: „Много се съмнявам,
че точно тази сламка е това, за което ми говореше ангелът. Как една малка
и незначителна сламка може да ми донесе щастие...“
Докато разсъждавал по този въпрос, изведнъж около него започнала да
кръжи пъстра пеперуда. Опитал се да я отпъди, но тя продължавала да се
върти около лицето му. Тогава младежът я хванал, завързал я в края на
сламката и продължил по пътя си. Въртящата се около сламката пеперуда
приличала на детска играчка с часовников механизъм. След малко срещнал
един
човек, който водел за ръка малко дете. Детето било очаровано от
забавната играчка в ръцете на младежа и го помолило да му даде да си
поиграе малко с нея. А той на драго сърце я подарил на детето. Тогава
бащата в знак на благодарност му дал три портокала. „Е, чудесно се
получи – помислил си младежът. – Срещу една сламка получих цели три
портокала.“
Продължил по пътя и не след дълго настигнал жена, която седяла превита
на две на един камък.
– Имате ли нужда от помощ? – попитал я младежът.
– Прилоша ми от горещината. Дали ви се намира глътка вода? – казала
жената.
– Вода нямам, но имам три портокала. Ето, вземете ги, мисля, че ще ви
помогнат.
Жената му благодарила и след като се съвзела, му подарила едно руло
коприна в знак на признателност.

22
 „Тази коприна е скъпо нещо. Сигурно това имаше предвид ангелът“ –
помислил си младежът и продължил.
След известно време срещнал търговец, който стоял до коня си, паднал на
земята. Животното било толкова изтощено, че лежало на пътя и не можело
да помръдне.
– Омръзна ми от тази стара кранта! За кой ли път ме изоставя насред
пътя. Не знам какво да правя вече с нея – казал човекът.
Дожаляло на младежа за животното и предложил на странника:
– Искате ли да размените вашия кон за едно руло превъзходна коприна?
Зарадвал се търговецът и направили размяната. После всеки тръгнал по
пътя си.
Младежът напоил коня, оставил го да си отдъхне и не след дълго
животното се окопитило и отново се изправило на крака. Продължил заедно
с коня и скоро се оказал пред портите на голямо имение. Решил да попита
за някаква работа и когато намерил стопанина на фермата, се оказало, че
той се приготвя за дълъг път. Тогава младежът предложил:
– Нямате ли нужда от кон за вашето пътуване? Бих могъл да ви дам моя.
– С удоволствие бих купил коня ти, но в момента не мога да ти го платя –
отвърнал стопанинът.
– Аз не искам пари за него. И без това нямам нужда от него, а на вас ще
ви свърши добра работа за пътуването. Аз просто обикалям и си търся
някаква работа.
– Добре тогава – зарадвал се фермерът. – Ще направим така. Аз ще взема
коня ти, а ти можеш да останеш в дома ми и да се грижиш за стопанството,
докато ме няма. А когато се върна, ще ти се отплатя с част от реколтата.
Младият мъж останал много доволен от предложението и с ентусиазъм се
заел с работата в имението. Трудел се неуморно от сутрин до вечер и с
всеки следващ ден се чувствал все по-добре. Сега имал и дом, и постоянна
работа. И се чувствал полезен и удовлетворен от живота.
Когато след няколко месеца стопанинът на имението се върнал от
пътуването си, бил приятно изненадан от това, което заварил. Къщата била
чиста и подредена, животните нахранени, реколтата – прибрана.
– Възхитен съм от теб! Никога фермата ми не е била в по-добро състоя-
ние! – похвалил той момчето. – Виждам, че си добър човек. Трудолюбив си
и си почтен. И ще съм много щастлив, ако останеш завинаги в моя дом.
Преди години загубих сина си и все още не мога да свикна с огромната
празнина в живота си. Но сега виждам, че сам Бог те изпрати при мен. Ти
си прекрасен млад мъж, когото ще се радвам да приема като свой син и на
когото един ден да оставя цялото си имущество.
Така бедният младеж от бездомен несретник се превърнал в уважаван и
заможен човек. Сега имал и дом, и семейство. Животът му бил спокоен и

23
осигурен. Той не спирал да се труди, а стопанството просперирало и той,
заедно със своя втори баща, се превърнали в едни от най-богатите хора в
цялата област.
Както и преди, той всеки ден благодарял на Бога за всичко, което има. А
дали онази сламка му донесла щастие, както обещал ангелът в съня му? Кой
знае...
Може би всеки от нас някой ден получава в ръката си по една „сламка“,
но тя се превръща във вълшебна от това, което носим в сърцето си, от
малките добрини, които правим по пътя си. И когато сме благодарни и за
малкото, което имаме, когато не спираме да се трудим и да вървим по своя
път, рано или късно започват да се случват чудеса...
Защото най-големите любимци на Бога са тези, които помагат на
ближния си.

Когато направиш нещо добро за другите от цялата си душа, без да чакаш

благодарност, някой го записва в небесната книга на живота и ти
изпраща щастие, за което дори не си мечтал.

Братя

Двама братя работели заедно в семейната ферма. В края на всеки ден

двамата братя делели всичко по равно – печалбата и плодовете на
съвместния си труд.
Един ден първият брат, който живеел сам, си казал: „Не е честно да
делим всичко по равно. Аз съм сам и нямам нужда от кой знае колко. А
брат ми трябва да храни голямо семейство. Нека за него да има повече“.
Затова започнал всяка вечер да взима по един чувал зърно от своя дял и
като се промъквал тайно през оградата между домовете им, го хвърлял на
братовия си куп.
В същото време другият брат, който имал жена и три деца, си мислел:
„Не е честно да делим всичко по равно. В края на краищата аз имам
семейство, имам жена и деца, които ще ме гледат на старини. А брат ми си
няма никого. Нека за него да има повече“. И така, той също всяка нощ
вземал по един чувал зърно и го слагал при дела на брат си.
И двамата много се чудели защо запасите им от зърно не намаляват.
Докато една тъмна нощ се сблъскали един в друг. И така разбрали какво са
правили толкова време. Пуснали чувалите и се прегърнали.
А Бог ги дарил с дълъг и спокоен живот. Защото Бог винаги награждава
доброто, направено от сърце.

24
 Не е задължително да вършиш велики неща. Може да направиш нещо
малко, но с огромна любов.

Пожелай добро

Един човек притежавал малък павилион за плодове и зеленчуци. За него

той бил не само средство за препитание, но и семеен бизнес, който се
предавал от поколение на поколение. Той имал постоянна клиентела и
търговията му осигурявала скромни, но сигурни доходи.
За беда, от другата страна на улицата, точно срещу неговия павилион,
отворил врати голям магазин, който привличал хората с огромно разно-
образие от всякакви стоки. Човекът бил гневен и отчаян. Той вече виждал
края на фамилното предприятие и своя личен фалит. Отварянето на такъв
голям и привлекателен магазин със сигурност щяло да бъде катастрофално
за него и за семейството му.
Една сутрин, докато умислен подреждал стоката си на малката витрина
на павилиона, дошъл възрастен монах, който понякога се отбивал при него
за пресни плодове.
– Как си, човече, защо си така угрижен? – попитал той.
– Как да не съм угрижен... не виждаш ли какво чудо са вдигнали отсреща.
Всичките ми клиенти ще отиват да пазаруват там. Свършено е с мен оттук
нататък... – тъжно поклатил глава търговецът.
– Ако се страхуваш от конкурента си, следващата крачка е да го
възненавидиш. А омразата е тази, която ще те погуби, не самият
конкурент – казал старецът.
– А какво бих могъл да направя? Как да не се страхувам, като той ще ме
лиши от насъщния ми – проплакал човекът.
– Като дойдеш сутрин, преди да започнеш работа, застани пред своя
павилион и го благослови, пожелай му успех и просперитет. А след това се
обърни към новия магазин отсреща и направи същото и за него.
– Какво?! Да благославям своя враг, който ще ме разори? И да му
пожелавам успех?!
– Всяко благословение и добро пожелание, което отправя човек, се връща
обратно при него и му носи добро. Не забравяй това, синко. А
зложелателството и лошата мисъл погубват човек.
Като казал това, монахът купил няколко ябълки и бавно се отдалечил.
След около половин година монахът минавал по същата улица, но
малкият павилион вече го нямало. Затова решил да поразпита хората от
близките магазинчета какво се е случило с търговеца на плодове.

25
 – О, той затвори магазинчето си, но сега управлява големия магазин
отсреща. Изглежда повече от доволен и щастлив – разказал му един от
съседите. – Явно нещата му вървят много добре, защото се похвали, че си е
купил нова къща.

Всяко благословение и добро пожелание, което отправя човек, се връща

обратно при него и му носи добро. А зложелателството и лошата мисъл
го погубват.

***

Ако можеш да помогнеш на човек – помогни,

ако не можеш – помоли се за него.
Ако не умееш да се молиш – помисли му добро.

Бог ще помогне

Един духовен учител имал ученик, който се считал за особено духовно

извисен и бил в постоянно търсене на просветление. Веднъж, докато бил
зает с размишленията си за Бога, беден човек се обърнал към него за
помощ. Но той го погледнал безучастно и казал:
– Бог ще ти помогне.
Беднякът му се извинил, че е прекъснал заниманието му, и отново
протегнал ръка за милостиня.
Когато разбрал за случая, Учителят отишъл при своя ученик и му казал:
– Да, прав си, Бог е помогнал на нуждаещия. Но в този момент ти си бил
много далече от Бога, той не е бил в твоето сърце. Неговата любов е
озарила сърцето на онзи, който е помогнал на бедния човек. Той може и да
не е размишлявал за Бога и да не го е търсил, но Бог е в сърцето му. Не
забравяй, само този, който не отвръща очите си, не затваря сърцето си и не
запушва ушите си, чувайки молба за помощ, само той може да види Бог и
да се докосне до него. Когато затваряш сърцето и очите си за нуждата на
ближния си, ти ги затваряш и за Бога.

– Учителю, защо съм толкова беден?

– Защото не умееш да даваш.
– Но аз съм беден. Какво бих могъл да дам на другите?
– Имаш много неща... Можеш да дариш усмивка, можеш да подадеш
ръка на изпадналия в беда, можеш да кажеш добра дума на отчаяния, да

26
се помолиш за някого... Щедростта не се измерва само с материалната
помощ. Тя е състояние на духа.

Кръговратът на любовта

В ранна утрин един млад човек почукал на вратата на манастира.

Ключарят му отворил, а човекът се усмихнал широко и му подал чепка
великолепно грозде.
– Вземи, братко, това е най-хубавият плод от моята лоза.
– Благодаря ти! Веднага ще го занеса на игумена. Той ще се зарадва.
– Не, аз го донесох специално за теб.
– За мен? Но аз съм недостоен за това чудно творение на природата!
– Това е моят дар за теб. Искам да ти благодаря за това, че никога не си
ме оставял напразно да тропам на манастирската врата. Когато сушата
унищожи реколтата, ти ме хранеше с хляб и ме поеше с вино. Тази есен
имам приказно грозде и искам да го споделя с теб. Искам да усетиш
любовта, слънцето и красотата, които Бог е въплътил в него – казал човекът
и си тръгнал.
Ключарят сложил чепката грозде пред себе си и цяла сутрин се любувал
на великолепния плод с неговите сочни кехлибарени зърна. Помислил,
помислил и решил все пак да я занесе на игумена в знак на почит и
уважение към мъдрите напътствия, които винаги вдъхвали бодрост и сила в
душата му. Така и направил.
Игуменът се зарадвал и топло благодарил на ключаря, но в същия миг си
спомнил, че има един болен монах и без да се замисля, решил: „Ще му
занеса гроздето, за да повдигна духа му“.
В килията си болният монах съзерцавал грозда и си мислел: „Готвачът
така добре се грижи за немощното ми тяло, иска ми се да му се
отблагодаря. Сигурен съм, че този прекрасен плод ще го зарадва“. И когато
готвачът му донесъл вкусен обяд, монахът му подал чепката грозде:
– Ето, вземи, това е за теб. Ти си най-близо до даровете на природата и
най-добре знаеш какво да направиш с това божествено творение.
Готвачът благодарил, но като си тръгнал, решил, че е най-добре да го
даде на техния брат, който отговаря за съхранението на Светото причастие
и се слави в манастира като истински праведник. Свещеникът на свой ред
подарил гроздето на младия послушник, за да му помогне да почувства
съвършенството, с което ръката на Твореца извайва творенията си.
Послушникът взел гроздето и усетил как сърцето му се изпълва с
благоговение към Божията сила, почувствал благодарност за това, че е тук,
сред своите мъдри братя. И в този момент си спомнил за първия си ден в

27
манастира и за човека, който му отворил вратата на светата обител, за
топлите му очи и благия му глас...
И така, на смрачаване послушникът отнесъл гроздето на ключаря и казал:
– Братко, хапни си за здраве. Ти винаги стоиш самичък тук и навярно
понякога си тъжен. Гроздето ще те разведри и ще ти донесе разтуха.
Тогава ключарят разбрал, че великолепният плод е бил предназначен
точно за него. Вкусил сладостта на всяко зрънце и се почувствал ценен и
обичан. А сърцето му се изпълнило с любов и благодарност. Така се
затворил кръговратът на любовта.
Доброто, които правим от сърце, даровете, които поднасяме с любов,
винаги се връщат при нас по един или друг начин. Когато даваме най-
доброто, което имаме, за да благодарим, отключваме кръговрата на
любовта.

Не е важно колко даваме, а колко обич влагаме в даването.

Майка Тереза

Сребърните монети

Млад мъж вървял по пътя, мислейки си за своя беден и труден живот. И

както ходел, забил поглед в земята, изведнъж забелязал нещо в краката си.
Навел си, разровил пръстта и – какво да види – една стара ръждясала
монета!
„Ама че късмет! Е, не е кой знае колко, ама все пак ще купя един хляб“ –
помислил си доволно той, сложил монетата в кесията си и продължил.
И толкова се въодушевил от находката си, че блажено се размечтал: „Ами
ако сега намеря двайсет такива монети! Ще купя подаръци за баща ми и
майка ми, да ги поглезя...“
Веднага щом му хрумнала тази мисъл, усетил, че кесията му натежала.
Отворил я и ахнал от изненада – вътре имало двайсет монети, досущ като
първата! Човекът толкова се зарадвал, че смело продължил да си фантазира.
– Ех, а колко хубаво би било да имах сто монети... С тях бих могъл да
купя на родителите си крава, а и най-накрая ще ремонтирам покрива на
къщата им.
В този момент отново почувствал, че кесията му е станала доста по-
тежка. Погледнал в нея и не могъл да повярва на очите си – вътре
проблясвали сто сребърни монети.
– Чудеса се случват днес! Колко е добър Господ с мен, бедния човек... –
щастливо възкликнал мъжът. – А ако изведнъж, по същия чудодеен начин

28
се окаже, че имам петстотин монети? Тогава ще купя една нова хубава
къща, ще се оженя и ще поканя баща ми и майка ми да живеят с нас.
И чудото пак се случило. Вече в кесията му лежали петстотин сребърни
монети, които едва се побирали в нея.
В този момент, уверен в благосклонността на съдбата, човекът се
почувствал толкова богат и самодоволен, че забравил за добрите си
намерения и... започнали да го измъчват съмнения.
„Добре де, ще купя къща... – размислил се той. – Но може би не е добра
идея баща ми и майка ми да идват да живеят с мен... Те са такива
мърморковци и сигурно няма да се спогаждат с жена ми. А за какво им е
крава? Само още грижи... Те и сега са си добре... Няма смисъл да харча
толкова пари. Сигурно ще ми потрябват за друго...“
И докато си размишлявал така, мъжът изведнъж усетил, че кесията му е
олекнала. Бавно я извадил от джоба си и с треперещи ръце я отворил.
Вътре имало само една мръсна ръждясала монета.

Най-малкото добро дело е по-добро от най-голямото добро намерение.

Японска поговорка

Сватбеното тържество

На млада жена предстояло да се омъжи. Тя произхождала от богато и

знатно семейство и родителите ѝ искали да вдигнат пищно сватбено
тържество. Девойката, която била вярваща и милосърдна и винаги се
опитвала да помага на бедните и слабите, пожелала да поканят на сватбата
и най-бедните хора от селото. Родителите ѝ неохотно се съгласили – все пак
това бил нейният най-важен ден в живота. Когато обаче чули следващото ѝ
изискване, те съвсем се объркали.
– Искам да настаним бедните хора на централните места на трапезата –
заявила девойката.
– Дъще – казал бащата, – разбираме желанието ти и го приемаме, но все
пак знаеш, че за такова тържество има установени правила. Достатъчно е,
че ще нагостиш тези хора и ще им покажеш уважението си.
Момичето обаче било непреклонно и заявило, че ако не се съобразят с
изискването ѝ, ще отмени цялата сватба.
Родителите се почувствали много неудобно от ситуацията, но разбрали,
че с повече разговори нищо няма да постигнат. Познавали добре дъщеря си
и знаели колко е своенравна и упорита. Все пак решили да опитат нещо
друго.

29
 В края на селото живеел един старец, известен със своята мъдрост.
Родителите знаели, че дъщеря им изпитва голямо уважение към него и
може би ще се вслуша в неговите думи. Затова ѝ предложили:
– Тъй като очевидно не можем да постигнем съгласие по въпроса за
сватбата ти, искаме да те помолим само за едно нещо. Отиди при стареца и
му разкажи за своята идея. И ако той я одобри, ще я приемем и ние.
Девойката с радост се съгласила. Тя познавала мъдреца като свят и
добродетелен човек и била сигурна, че не само ще одобри намерението ѝ,
но и ще я похвали за нейната доброта и милосърдие.
На другия ден тя отишла при него и му разказала какво е намислила.
Старецът я изслушал внимателно и казал:
– Мисля, че това е доста неразумно решение, дъще. На сватба всички
трябва да са радостни и щастливи. А това тържество няма да донесе радост
на никого. Твоите родители ще бъдат притеснени и през цялото време ще се
чувстват неловко. По-заможните приятели и роднини на семейството ще
останат с неприятното усещане, че са пренебрегнати, и дори е възможно да
се почувстват оскърбени. А бедните хора, на които ти искаш да направиш
добрина, ще се чувстват най-неудобно, защото всички погледи ще бъдат
вперени в тях. И най-вероятно ще си тръгнат гладни, защото няма да се
докоснат до изисканите блюда на масата. Когато искаш да направиш добро,
трябва да помислиш дали в същото време за друг то няма да се превърне в
зло. И запомни още нещо: милосърдието не обича излишната показност.

Когато искаш да направиш добро, помисли дали за друг то няма да се

превърне в зло.

***

В живота, дълъг половин въздишка, не планирай нищо друго освен любов.

Руми

Единственото, което притежаваш

Един мъж бил на смъртно легло и в последните мигове от живота му до

него се приближил ангел, който му казал:
– Е, твоят път свърши. Време е.
– А мога ли да взема нещо със себе си?
– Можеш да вземеш единствено това, което ти принадлежи.
– Някакви вещи?

30
 – Съжалявам, но материалните неща, които си имал, никога не са ти
принадлежали. Те бяха необходима част от съществуването ти, но завинаги
остават на земята.
– Може би някой от талантите ми?
– Не, те също не ти принадлежаха. Те бяха дар от Бога.
– А успехите ми?
– Те просто бяха част от пътя ти.
– Тогава явно остава някой от близките ми хора...
– Хората в живота ти бяха твоите уроци, но те имат собствен път. И
никога не са ти принадлежали.
– Но какво мога да взема със себе си за вечността? – неуверено попитал
човекът. – Нима нищо не съм притежавал.
– Твоето истинско притежание е любовта, която си дарявал, доброто,
което си направил, и истинските мигове на щастие, които си преживял.
Това е, което ще остане с теб във вечността.

31
 2.
ЖИВЕЙ СЕГА
Животът е по-прекрасен от всички теории. Отнесете се към него като
към празник, защото той е ценен сам по себе си.
Животът е настоящето. А смисълът на настоящето е да бъдеш в него.
Пийте всеки миг от живота, защото неизживеният живот поражда
печал.

***

– Учителю, къде да търся просветлението?

– Тук.
– А кога ще се случи това?
– То се случва в този момент.
– Но защо не мога да го почувствам ?
– Защото не виждаш.
– А какво трябва да видя?
– Нищо. Просто гледай.
– Какво да гледам ?
– Това, което попадне пред погледа ти.
– Трябва ли да го гледам по някакъв по-специален начин?
– Не, просто го гледай.
– Но нали аз винаги гледам нещата по такъв начин?
– За да виждаш, трябва да бъдеш тук и сега, да присъстваш. А в
повечето случаи ти отсъстваш.

Животът едва сега започва

Високо в планината, в една колиба живеел стар отшелник. Макар че

годините му били много, той изобщо не приличал на старец, а по-скоро на
мъж в разцвета на силите си.
Един младеж решил да отиде при него, за да го попита каква е тайната на
дълголетието и младежкия му вид. Възрастният мъж го поканил в дома си и
започнал разказа си:
– Когато съм се родил, Господ е дал в ръцете на моя ангел хранител
златна чаша с две дръжки и му казал: „Дръж здраво тази чаша! Течността в
нея е неговият живот и сега е пълна догоре. Когато и последната капка

32
изтече в пясъка на времето, животът му ще свърши“. Ангелът взел чашата и
в същия момент на дъното ѝ забелязал съвсем малка пукнатина, от която
течността се процеждала капка по капка. Но не можел да направи нищо,
тъй като трябвало здраво да стиска чашата за двете дръжки. Така изтекла
първата половина от моя живот.
Един ден ангелът ми видял, че от вътрешната страна на чашата се появява
някакъв надпис. Сега тя била наполовина празна, така че можел спокойно
да я наклони, без да разлее и капка, и да прочете надписа. Така и направил.
А когато наклонил чашата, изведнъж установил, че течността вече не стига
до малката пукнатина. Затова продължил да я държи по този начин. Така
животът спрял да изтича в пясъка на времето. Както може би вече се
досещаш, от този момент нататък аз спрях да остарявам. И всичко това е
благодарение на любопитството на моя ангел хранител, който просто искал
да види какво пише в чашата на живота...
Младежът бил изключително впечатлен от тази история.
– А какво пишело на стената на чашата? – възкликнал той.
– „Животът едва сега започва“ – отговорил старецът. – Нали разбираш
каква сила има това послание? Но то ни се открива едва когато вече сме
извървели част от пътя си...

Животът, който получаваме, не е кратък. Ние сами го правим такъв.

Сенека

***

Колкото по-малко е нужно на човека, толкова по-близо е той до боговете.

Сократ

Завоевател и бедняк

Живял някога един мислител. Той бил чудак, лишен от земна суета и
светски амбиции. За него щастието било в независимостта. Затова спял под
открито небе, ядял каквото намери, но не загърбвал човешките радости. А
от всичко на света най-много обичал да се излежава сред природата в някой
топъл летен ден и да се наслаждава на слънчевите лъчи. Мислителят бил
странен в очите на всички, но бил известен с мъдростта си, която с
готовност споделял – и с просяк, и с император.
Един ден в града му пристигнал най-великият завоевател, който бил
тръгнал на поход към далечни земи. Докато войниците му почивали и се
подготвяли за път, владетелят се разходил из местността и тъй като бил
чувал за мъдрия чудак, решил да го потърси и да се запознае с него.

33
Намерил го да лежи полугол под слънчевите лъчи на брега на една река. И
сякаш самият той излъчвал светлина, спокойствие и истинско щастие.
Силно впечатлен, пълководецът се обърнал към него:
– Изглеждате напълно щастлив. Но се питам... все пак не ви ли липсва
нещо в живота? Имам достатъчно власт, за да направя за вас всичко, което
пожелаете и от което имате нужда.
Философът му отговорил:
– Моля те, дръпни се малко встрани, защото ми закриваш слънцето. Само
това искам от теб. Нищо повече не ми е нужно.
Завоевателят се смаял от дързостта му, но се отместил и продължил
сговорчиво:
– Знаете ли, ако ми се даде втора възможност да се върна на земята след
смъртта си, бих помолил Бог да бъда не велик завоевател, а точно такъв
като вас – да мога да си лежа под слънцето и да се наслаждавам на живота.
– А какво ти пречи и сега да живееш като мен? – засмял се мислителят. –
Знам кой си. И от месеци гледам как войската ти минава покрай града.
Накъде си тръгнал? Какво търсиш?
– Отивам на поход. Искам да завладея целия свят.
– И какво ще правиш после?
– После ще си почина.
– Тръгнал си да завладяваш света – отново се засмял чудакът, – а не
виждаш най-очевидното! Аз си почивам, изпитвам блаженство точно в този
миг. Не съм покорил света и не ми е нужно. Ти си този, който иска да си
почине, да се сгрее на слънцето. Защо не го направиш сега? Кой ти каза, че
преди това трябва да завладееш целия свят? Чуй ме: ако не си починеш
сега, няма да го направиш никога. Няма и да завоюваш целия свят. Ще
умреш по средата на похода. Всички, които вървят по този път, не стигат до
края.
Завоевателят благодарил за съвета и казал, че като се върне от похода,
непременно ще спре за почивка. Но така и не успял да го направи. Той
загинал точно както предрекъл чудакът.
По същото време умрял и философът. И двамата се срещнали в
отвъдното. Когато видял стария си познайник, великият владетел се смутил.
Навел очи и казал:
– Ето че пак се срещаме – завоевател и бедняк.
– Вярно е. Пак се срещаме, но откъде знаеш кой е владетелят и кой
беднякът? Аз живях живота си пълноценно, в наслада и удоволствие, и сега
мога спокойно да се представя пред Бог. А ти можеш ли? Дори от мен се
смути и не ме погледна в очите. Помисли, какво спечели ти, като завладя
целия свят? Защо ти беше целият свят, когато не успя да се порадваш на
слънчевите лъчи? Дали не пропиля живота си?

34
 Един човек усещал, че отделя на своята работа прекалено много време и
като че ли животът му се изплъзва като пясък между пръстите.
Чувствал се неспокоен и неудовлетворен. Затова отишъл за съвет при
мъдреца.
Като го изслушал, мъдрецът взел бял лист, написал нещо на него, подал
му го и си тръгнал, без да каже дума. На хартията било написано:
Този ден никога няма да се повтори. Той никога повече няма да дойде.
Мигът е по-ценен от съкровище. Съкровище, което няма цена.

***

Цял ден учениците задавали на Учителя един и същи въпрос:

– Какво се случва след смъртта?
Но той само се усмихвал и нищо не отговарял. В края на деня учениците
го попитали защо отклонява отговора на този толкова важен въпрос.
А той им отговорил:
– Забелязали ли сте, че от задгробния живот се интересуват най-много
тези, които не знаят какво да правят с този си живот. По-важният
въпрос е не дали има живот след смъртта, а дали има живот до
смъртта.

Осъденият на смърт

Стара история разказва за враждата между цар и неговия генерал.

Въпреки че му служел вярно, заради някакви слухове доверието на
владетеля в неговия военачалник се пропукало. А лукавите царедворци още
повече подклаждали съмненията му с умели интриги. Накрая се стигнало
дотам, че царят поискал главата на генерала. Той издал указ за смъртната
присъда и изпратил вестоносец при осъдения.
Същата вечер генералът празнувал своя рожден ден с пищно тържество,
на което присъствали семейството му и всички близки приятели.
Царският вестител се появил в разгара на пиршеството и когато се
изправил насред залата с царския указ в ръце, всички притихнали в
очакване.
– Прости ми, генерале, но ти нося лоша вест – казал той. – Тежко ми е да
ти го съобщя, но царят нареди утре в ранни зори да бъдеш обезглавен.
Приготви се.
Гостите на празненството замлъкнали шокирани. Но генералът казал:
– Не унивайте, приятели мои. Това може и да са последните часове от
моя живот, но нека да завършим този танц, нека не спираме посред

35
тържеството. Това е моята последна възможност и не искам да ме
изпращате в скръб и тъга. Сега не е време за печал.
Гостите продължили да танцуват, но по лицата им била изписана
неизразима тъга. Жената на генерала правела опити да се усмихва през
сълзи, а приятелите му вдигали наздравици с празни погледи. Единствен
осъденият на смърт се веселял и танцувал от цялото си сърце и изглеждал
истински щастлив.
Вестоносецът, който станал свидетел на продължението на
празненството, бил толкова удивен, че веднага се върнал при царя и му
казал:
– Царю, вашият генерал е изключителен човек. Той чу вестта за
предстоящата си смърт, но не изпадна в униние и сякаш дори не се опечали.
Напротив, направи нещо, което никой не можа да проумее. Продължи да се
смее и танцува, да празнува от сърце, като говореше само за това, че тези
мигове за него са последни и не иска да ги пропилее, а да ги изживее
пълноценно.
Тогава царят решил сам да отиде на празника и да види с очите си
странното веселие. Всичко било точно така, както му го описал
вестоносецът. Той се приближил до генерала и удивено го попитал:
– Но какво правиш? Как можеш да празнуваш, при положение че след
няколко часа няма да си между живите?!
А генералът го погледнал право в очите и му отговорил:
– Знаеш ли, господарю, докато ти служех, животът ми винаги висеше на
косъм. По бойните полета смъртта можеше да ме застигне във всеки един
момент. А заради дворцовите интриги нямах спокойствие дори и в мирно
време. Знаех, че моите врагове рано или късно ще се опитат да ме
унищожат. И както виждам, са успели. Затова изградих своя житейска
философия: да изживявам всеки миг все едно е последен. Благодарение на
това дните ми бяха пълноценни и смислени, изпълнени с радост. Загърбих
страховете за бъдещето и безсмислените безпокойства и просто се
наслаждавах на отреденото ми време на тази земя. Днес ти ме извести, че
моят живот ще свърши тази сутрин. Разбрах, че вече не дните, а минутите
ми са преброени. И реших да ги изживея по най-добрия начин... Животът е
кратък, а всеки миг е безценен.
Царят се възхитил на силния му дух, но най-много се впечатлил от тази
проста житейска мъдрост. В този момент той разбрал, че не е възможно
този човек да е предател и се разкаял за недоверието си.
– Прости ми, приятелю, че се усъмних в теб и позволих да ме подведат! И
ми позволи да стана твой ученик. Научи ме на твоето изкуство за живота!
Научи ме как да живея така, сякаш всеки миг е последен.

36
 Дните ти на този свят са преброени. Разтвори широко прозорците на
душата си и пусни вътре слънчевите лъчи. Направи го веднага, защото
скоро слънцето ще залезе и ти ще залезеш заедно с него.
Марк Аврелий

Тайната на кладенеца

Един човек пребродил много земи, преминал през какви ли не изпитания,

срещнал различни хора по пътя си. Но въпреки че преживял много, той не
можел да намери отговор на въпроса: „Какво е животът“. Веднъж, докато
минавал през едно планинско място, странникът научил от местните хора,
че по техните земи има вълшебен кладенец, скрит високо в планината, в
една пещера. Този кладенец можел да отговори и на най-трудните въпроси,
стига те да са зададени от сърце и с добри намерения.
Странникът се зарадвал, че най-после ще намери отговор на въпроса,
който го измъчва от години, и се отправил на дълго и трудно пътуване към
вълшебния кладенец. Когато пристигнал, той се навел над него и го
попитал:
– Какво е животът?
В отговор чул само ехото на собствения си глас. Три дни и три нощи
повтарял своя въпрос, но кладенецът му отговарял все същото: „Какво е
животът“.
Кладенецът бил удивен от упоритостта на човека и от искреното му
желание да получи отговор на своя въпрос. Затова на четвъртия ден се
смилил над него и решил да му отговори:
– Добре, ще ти кажа какво е животът. Отиди в близкия град и влез в
първите три дюкяна, които видиш там. После се върни и ми разкажи.
Странникът се учудил: „Нищо не разбирам... Що за отговор е това?! Но
щом вълшебният кладенец ми отговаря така, значи трябва да го направя“.
Слязъл от планината и веднага тръгнал към града. Още щом минал през
градските порти, пред погледа му се изпречили три дюкяна един до друг. В
първия няколко души правели нещо от метал, във втория – един човек
изработвал струни. А в третия дюкян майсторели нещо като дървени кутии.
Човекът останал много разочарован и си тръгнал още по-учуден и
смутен. Но все пак решил да изпълни условието докрай и се върнал при
кладенеца.
– И какво, това ли е животът? – развикал се той, като стигнал отново до
пещерата. – Три дни и три нощи ти повтарях своя въпрос, а всичко се оказа
напразно! Направих каквото ми каза, но нищичко не ми се изясни от това,

37
което видях в трите дюкяна! Какъв беше изобщо смисълът на това?! Само
си изгубих времето!
– Аз ти показах пътя – отговорил му кладенецът. – И ти вече тръгна по
него. Някога ще достигнеш и до смисъла.
Но човекът отново не разбрал нищо и си тръгнал още по-ядосан.
След дълги години на странстване един ден минавал покрай красива
градина. Била прекрасна лунна нощ – нощта на пълнолунието. Изведнъж
отнякъде долетели омайните звуци на цитра. Странникът бил толкова
възхитен и привлечен от чудната музика, че без да пита, влязъл в градината
и застанал пред музиканта. В благоуханието на нощта той гледал на
лунната светлина как човекът свири и се удивил на прекрасния инструмент.
Никога по-рано не бил виждал и чувал цитра.
И изведнъж го озарило прозрение: майсторите от дюкяните, които
посетил преди много години, правели точно частите на цитрата. Човекът
подскочил от радост и запляскал с ръце. Музикантът спрял да свири и
учудено попитал:
– На какво толкова се радваш?
– Разбрах! Най-после разбрах какво е животът! – възторжено заговорил
странникът. – В живота има от всичко. Нужно е само да го свържеш по
подходящия начин. Преди години влязох в три дюкяна, във всеки от които
се изработваше по нещо, необходимо за една цитра. Но самата цитра я
нямаше. И в живота е така: ние разполагаме с всичко необходимо, но едва
когато го свържем по определен начин и постигнем хармония, около нас ще
зазвучи чудна музика.

Животът е възможност – възползвай се.

Животът е красота – наслади ѝ се.
Животът е мечта – осъществи я.
Животът е предизвикателство – посрещни го.
Животът е песен – изпей я.
Животът е приключение – изживей го.

Съвършеният свят

Един владетел обявил голяма награда за този, който му нарисува картина

на съвършения свят. Много художници представили пред него своите
творби и след като ги разгледал, накрая владетелят избрал само две, от
които да излъчи победителя. Самият той вече имал решение, но искал да
изпита своите придворни съветници, затова ги събрал и ги помолил да
изкажат своето мнение за двете платна.

38
 Първата картина изобразявала красив пейзаж с кристално чисто езеро, в
което се отразявали величествени планини със снежни върхове. На фона на
лазурно синьо небе плавали няколко пухкави облачета, а слънцето нежно
озарявало пъстра поляна в подножието на планината.
– Възхитително! – казали в един глас съветниците. – Вижте само какво
спокойствие и умиротворение излъчва тази картина... Нима това не е
съвършеният свят!
– Не бързайте, нека да видим и втората картина – казал владетелят и
открил второто платно.
На него също били изобразени величествени планини, но наоколо
бушувала буря, на сивото небе се виждали надвиснали тежки градоносни
облаци, прорязани от ярки светкавици. На пръв поглед картината не само че
не излъчвала хармония и спокойствие, но навявала мрачни и тревожни
мисли.
Съветниците клатели глава в недоумение и единодушно решили:
– Ама, разбира се, първата картина е победител. Това не може да се
нарече идеалният свят.
Тогава кралят ги подканил да се приближат по-близо до втората картина
и казал:
– Сега обърнете внимание, че на фона на тази страховита буря, на заден
план се вижда едно малко крехко дърво, в чиято корона има птиче гнездо.
А в гнездото спокойно стои птичка с малките си птичета. Мисля, че това е
съвършеният свят. Защото съвършенството на света не е в безоблачното
небе, а в хармонията между бурята и тихия пристан. Животът не е място без
проблеми и сътресения. И той може да бъде съвършен само когато човек
намери баланс между житейските бури и вътрешния мир в душата си.

Чашата на живота щеше да сладни непоносимо, ако в нея не капеха и

малко горчиви сълзи.
Питагор

Мъдрецът от хълма

В далечни земи, на един хълм живеел велик мъдрец, прославен духовен

учител. Хора от близо и далеч търсели съветите му за своите болки.
В подножието на хълма имало малко село. Там, в една от крайните къщи
живеело семейство със своята дъщеря. Един ден момичето се прибрало
вкъщи и съобщило на родителите си, че очаква дете. Хората били шокирани
от новината, но тъй като били бедни, най-много ги притеснявало как ще
отгледат бъдещото си внуче. Трябвало да разберат кой е бащата. Но дъщеря
им упорито отказвала да го назове. Питали я, разпитвали я, молили я, но тя

39
мълчала. Накрая, след като баща ѝ я заплашил със сурово наказание,
девойката отговорила:
– Мъдрецът от хълма е бащата на моето дете.
Оскърбеният родител нищо не отговорил, но когато детето се родило,
взел пеленачето и веднага се отправил към хълма.
– Това май е твоето дете, а? – казал заядливо опозореният баща,
опитвайки се да уязви и нарани мъдреца.
– Наистина ли? – отговорил с безстрастно лице той и взел детенцето на
ръце.
Оттогава, където и да ходел мъдрецът от хълма, винаги носел детето със
себе си. Някак си успявал да се справя с отглеждането му. И в дъжд, и в
сняг, и в пек, той слизал до близките къщи, за да измоли от селяните малко
мляко.
Мълвата за детето на мъдреца бързо се разнесла. Хората говорели с
презрение за недостойната му постъпка, а мнозина негови ученици били
толкова разочаровани от падението му, че дори започнали открито да го
отбягват. Репутацията му била почти съсипана. Но той не се тревожел от
всичко това и не казал нито дума. Просто се грижел за детето и живеел
сякаш нищо не се е случило.
Не след дълго обаче майката на детето, която вече не можела да понася
раздялата с чедото си, признала пред родителите си кой е истинският баща
и защо ги е излъгала.
Родителите ѝ ужасно се притеснили от признанието ѝ, а баща ѝ се
почувствал виновен и засрамен от постъпката си. Трябвало да се оправи
тази бъркотия!
Той хванал дъщеря си за ръката и я повел към хълма.
– Тръгвай веднага с мен да искаме прошка! Виж в какво ни забърка!
Обвинихме несправедливо един учен и мъдър човек и го оставихме сам да
се грижи за чуждо дете!
Отишли при мъдреца, а той ги посрещнал спокойно, с усмивка на уста.
Момичето забило поглед в земята, а бащата се хвърлил в краката му и
започнал отчаяно да моли за прошка.
– Нямам очи да те погледна, Учителю... толкова ме е срам. Прости
глупостта на дъщеря ми, но тя едва днес ни разказа цялата истина. Прости
ми за това, което ти причиних! Не знам какво да сторя, за да изкупя вината
си...
– О, наистина ли? – казал мъдрецът, след което влязъл в къщата и след
малко се върнал с детето на ръце.
Когато приемаш живота такъв, какъвто е, можеш много по-лесно да
понесеш и добрите, и лошите моменти. Когато не си в плен на желания и
очаквания, когато не се съпротивляваш на случващото се, а се опитваш да

40
го приемеш, можеш да изпиташ радостта от настоящето, да живееш
пълноценно тук и сега. Само тогава можеш да бъдеш свободен.

Ако можеш да решиш един проблем, не трябва да се тревожиш за него. А

ако не можеш да го решиш, то тогава е безполезно да се тревожиш.

***

41
 Радвайте се на живота, а не на неговия смисъл.
Фьодор Достоевски

Смисълът на живота

Две катерици си седели на полянката и се радвали на топлите лъчи на

септемврийското слънце. Нямало нужда да се крият в сенките от палещото
слънце, а студената зима изглеждала още далеч. Безгрижни и спокойни, те
подхванали разговор.
– Кажи ми къде е смисълът на живота? – рекла едната.
Помислила другата и ѝ отговорила:
– Помниш ли миналата година? Беше страшна суша, гората почти изгоря,
храна нямаше, гладните лисици ни преследваха. Цялата есен и зима едва не
умряхме от глад, толкова трудно намирахме храна.
– Помня. Но какво общо има това с въпроса?
– Когато се борихме с живота, не търсехме смисъла му. Значи, миналата
година той е съществувал. А погледни ни сега: в безопасност сме, лисици
няма, хората не ни закачат, имаме храна в изобилие, запасили сме се за
цялата зима. Но търсим смисъла на живота. Излиза, че сега сме го загубили,
така ли?
Замислила се първата катерица и казала:
– Разбрах те: смисълът на живота е в неговото живеене и в
преодоляването на трудностите. Хайде сега да се качим на някое дърво и да
погледаме залеза. Защото, когато нямаме проблеми, трябва да се
наслаждаваме на мига. Това също е част от смисъла на живота.

– Учителю, защо винаги изглеждаш спокоен и щастлив? Каква е

тайната?
– Аз живея нормален живот, но живея истински – това е моята тайна.
Когато ям, ям. Когато спя, спя. И когато работя, си върша работата, без
да мисля за нищо друго.

Триста златни монети

Един император решил да изпита мъдростта на своите придворни и да

избере най-добрия сред тях, когото да назначи за свой главен съветник.
Затова един ден ги събрал и им поставил задача, която трябвало да
изпълнят в рамките на един ден.

42
 – Ето какво искам от вас – започнал владетелят. – Сега ще дам на всеки
от вас по 300 златни монети. Искам да ги похарчите така, че 100 да ми се
върнат на този свят, 100 да ми се отплатят в отвъдното, а последните 100 –
нито тук, нито там. Който от вас се справи със задачата, ще стане мой
главен съветник.
Спогледали се придворните и се зачудили какво ли означават условията.
Те напуснали двореца, но били толкова объркани, че някои направо се
отказали от съревнованието. Един от тях обаче взел монетите и ентусиази-
рано тръгнал да изпълнява императорската задача.
Тръгнал из града и не след дълго видял пищно сватбено празненство.
Оказало се, че един богат търговец жени дъщеря си. Отишъл при него и
след като го поздравил за щастливото събитие, извадил 100 златни монети
от торбата си и ги подал на търговеца с думите:
– Императорът ви поздравява за сватбата на дъщеря ви и ви изпраща този
дар като благословия за младото семейство.
Търговецът бил толкова доволен и поласкан от вниманието на владетеля,
че веднага наредил на слугите си да изпратят щедри дарове и скъпи накити
в знак на уважение към императора.
След това съветникът отишъл на най-големия градски пазар и извадил
вторите 100 златни монети. С тях той купил огромни количества дрехи и
храна, като всичките раздал на бедни и бездомни хора.
Накрая се запътил към площада и там с последните 100 монети
организирал голямо празненство с музика и танци.
Късно вечерта той се върнал в двореца и отишъл направо при
императора.
– Изпълних всичко, което наредихте, господарю!
– Е, разказвай – нетърпеливо казал императорът, като най-напред наредил
да извикат и останалите придворни.
– С първите 100 монети изразих уважението ви и зарадвах един ваш
приятел. Когато помагаме и изразяваме добронамереност към приятелите
си, те ни се отблагодаряват под една или друга форма още в сегашния ни
живот. Другите 100 раздадох от ваше име на бедните под формата на храна
и дрехи, защото да нахраниш бедния и нуждаещия се, е най-доброто, което
можеш да направиш за безсмъртната си душа. За подобни благодеяния
Господ ни възнаграждава след смъртта ни. А последните монети изхарчих
за удоволствие – това са просто пропилени пари, които не се връщат нито
на земята, нито на небето.
Императорът останал много впечатлен от мъдростта и съобразителността
му и го назначил за свой главен съветник, а останалите се разотишли с
наведени глави.

43
 Умен е не който прави много, а който прави каквото трябва.
Стобей

Живей с делата си

Един мъдрец написал следните съвети към своите последователи:

 Когато видиш как някой друг прави нещо добро, следвай примера му и
го подкрепяй. Когато чуеш за грешката на някой друг, опитвай се да не
показваш превъзходство.
 Винаги изразявай чувствата си, но не повече отколкото е присъщо на
вътрешната ти природа.
 Бедността е съкровище, не го заменяй за по-лек живот.
 Добродетелите са плод на самодисциплина. А основата на всички
добродетели е скромността.
 Ако видиш, че човек изглежда глупав, това още не означава, че е
такъв. Само истински мъдрият човек може да скрие своята мъдрост.
 Времето върви, при това то никога не закъснява.
 Никога не съди човека до теб. Не съди нито този, който е прав, нито
този, който е виновен. Съди единствено себе си.
 Благородно сърце може да има само този, който не се принуждава да
бъде такъв. Думите на такъв човек са като истински перли – появяват се
рядко, но са много ценни.
 Някои неща могат да се струват неправилни на хората от едно
поколение, но да са истина за друго поколение. Истинската ценност може
да се установи само с течение на векове, а това значи, че нещата не трябва
да се оценяват веднага.
 Живей с делата си, а резултатите остави на великите закони на
Вселената.
 Прекарвай дните си в мирни размишления.

Непознатият плод

На един отдалечен остров живеели хора, които рядко пътували до

континента и почти не контактували с жители на чужди земи. Един ден
открили на острова непознато дърво, което никой досега не бил виждал.
Дървото било отрупано с едри, сочни плодове, но никой нямал представа
какви са тези плодове и какъв вкус имат.

44
 Събрали се най-учените жители на острова и започнали да умуват какъв
ли е този странен плод. Отворили стари книги и древни ръкописи и открили
описанието на дървото. Разбрали, че то е познато на хората от хиляди
години и че плодовете му са много полезни. Но никъде не пишело какъв
вкус имат. И така, хората с дни обсъждали и коментирали непознатия плод,
някои изказвали предположение, че е горчив, други смятали, че трябва да е
кисел. Започнали дори да спорят и да се карат заради непознатото дърво.
Но така и не успели да стигнат до единодушно решение.
Накрая решили да отидат при известен мъдрец, който живеел в малко
отдалечено селце на острова. Трябвало на всяка цена да разберат какъв е
вкусът на непознатия плод, за да знаят какво да правят с него!
Събрали се няколко души, откъснали един плод от дървото и отишли при
мъдреца. Разказали му какъв проблем имат и с нетърпение зачакали какво
ще ги посъветва.
Той ги погледнал учудено и казал:
– А след като философствате и спорите по цял ден, не се ли сети някой от
вас да го опита. Има неща, за които не са нужни толкова теория и
разсъждения. Просто трябва се опитват. Така е и с живота. Има ли смисъл
да разсъждаваш за смисъла на живота, ако никога не събереш смелост да
опиташ вкуса му.

Да умееш да се насладиш на изживения живот, означава да живееш два

пъти.
Марк Валерии Марциал

Горещ камък

Някога, преди много години, един беден човек намерил древен ръкопис, в
който имало само едно изречение:
„Онзи, който намери на брега на морето горещ камък, той ще получи
всичко, което иска от живота, и ще сбъдне всички свои мечти.“
Човекът нямал какво да губи и решил да опита късмета си. Отправил се
към морския бряг, за да търси горещ камък. Ходел той, обикалял, вадел
камък след камък, но всички били студени и той ги хвърлял обратно в
морето.
Така минали седмици, месеци, години...
Човекът продължавал да търси. И един ден, докато отново стоял на брега,
докоснал нещо топло. Вдигнал ръка и видял, че държи камък. Горещ камък.
В този момент, по навик, без да се замисли, той го хвърлил обратно в
морето.

45
 И така, от онези древни времена, човек ден и нощ търси. Търси щастието,
любовта, късмета, успеха... И ги намира, дори ги държи в ръцете си. А след
това ги захвърля. Дали защото е спрял да забелязва истинските неща около
себе си? Или защото е свикнал да търси, но не е усвоил умението да
намира...

Често човек си мисли, че е далече от щастието, а то с тихи стъпки вече е

дошло до него.
Джовани Бокачо

***

Бог не дава на човек по-тежки изпитания, отколкото може да понесе.

Всяко нещо, което се случва, има дълбок смисъл.

Четири сезона

Живял някога един баща с четиримата си синове. Той много искал да ги

научи да не гледат на живота, чувствата и притежанията си повърхностно.
Дълго разсъждавал старецът как да помогне на децата си, за да придобият
мъдрост, и решил да изпрати всеки от тях на работа в ябълковата им
градина. Най-големият трябвало да я пази през зимата, вторият да се
погрижи за дръвчетата през пролетта, третият – през лятото, а най-младият
да събере плодовете през есента.
Като изминала годината, старецът събрал синовете си и ги помолил всеки
да разкаже за тримесечния си престой в градината.
Най-големият започнал пръв:
– Ябълковите дървета изглеждаха ужасно – бяха черни и сухи... сякаш
бяха мъртви. А клоните им се простираха към мен като някакви тънки
черни ръце, които сякаш искаха да ме сграбчат. Всичко наоколо
изглеждаше мрачно, сиво и безнадеждно...
После разказал вторият син:
– Градината беше като приказно видение! Ябълковите дръвчета бяха
прекрасни, обсипани с нежни цветове и млади зелени листенца. И ухаеха
така сладко, като че ли обещаваха вълшебства. През цялото време докато
бях там, не ме напускаше усещането за покой и хармония.
Дошъл редът на третия син, който бил в градината през лятото.
– О, беше толкова хубаво. Топло и слънчево, с аромат на билки и треви...
А разкошните зелени корони на ябълковите дървета бяха толкова красиви!
Вече бяха отрупани с малки, все още зелени плодове, които обещаваха
сладост и аромат. В целия си живот не съм виждал по-прекрасна гледка.

46
 А най-младият разказал:
– Аз видях ябълковите дървета обсипани с плодове, едри, сочни и сладки.
Като че ли грееха в слънчевия ден. Толкова вкусни ябълки досега не бях
опитвал, не можех да им се наситя.
Тогава старецът ги прегърнал и бавно започнал да говори:
– И така, синове мои, разбрахте ли защо ви изпратих в градината през
четирите сезона? Искам да запомните, че не бива да съдите за едно нещо –
независимо дали е човек или събитие – само на база наблюденията си през
определен период. Ето, сами виждате колко различна беше градината през
различните годишни времена. Но всички те са необходими. След мрачната
зима непременно идва вълшебната пролет, пълна с надежди и мечти, после
идва сладко лято, а накрая – плодородна есен. Така е и в живота – идват
различни времена, някои са тежки и безнадеждни, други са сладки и
безгрижни. Но не можем да съдим за целия си живот само по един такъв
период. Защото нито зимата, нито пролетта продължава вечно. Всеки сезон,
както и всеки период от живота, има свой дълбок смисъл. Затова е най-
добре да се опитвате да вземате най-доброто от тях и да бъдете търпеливи.
Движете се по своя път, преследвайте целите си и не се отчайвайте, когато
всичко изглежда безнадеждно. Но и не се самозабравяйте, когато животът е
сладък и вълшебен като пролетна градина.

47
 3.
ДЕЙСТВАЙ.
НЕ СЕ ОПЛАКВАЙ
Каквото сте посяли, това ще събирате. Нещастието е ваш избор.
Бедността е творение на човечеството. Скръбта е плод на
невежеството. Обвиненията ограбват силите ви...

Изгубени в джунглата

Един ловец се загубил в джунглата. Три дни се лутал, никого не срещнал,

нямало кого да попита за пътя и изпаднал в отчаяние. Три дни живял в глад
и постоянен страх от дивите животни. За да се предпази, се качил на едно
дърво. На четвъртото утро видял, че под дървото седи човек. Ловецът
пъргаво се спуснал от дървото и възторжено започнал да крещи:
– Каква радост! Какъв късмет!
Двамата щастливо заподскачали и започнали да се прегръщат. Когато
минала първоначалната еуфория, новодошлият попитал ловеца:
– Защо си толкова радостен?
– Как защо? Загубих се в тази непрогледна джунгла и през цялото време
се молех да срещна някого. И ето, ти се появи!
– И аз се загубих и се надявах да срещна някого. Но ако и двамата сме се
загубили, колкото и да се радваме, това няма да ни помогне. Просто сега
сме се загубили заедно. И ако не направим нещо, за да се измъкнем оттук,
ако не си помогнем взаимно, това че сме двама, с нищо не прави съдбата ни
по-лека.

Само глупавите се успокояват с това, че една беда се е случила и на друг.

Предсказанието

Живели в едно село семейство градинари. Хората имали един-единствен

син и се надявали на него да предадат семейния поминък.
Един ден в селото пристигнал известен пророк, който останал да нощува
в къщата на градинарите. И на сутринта, преди да си тръгне, той се обърнал
към момчето и казал:
– Когато навършиш трийсет и шест години, ще бъдеш много богат.

48
 Родителите му били много щастливи от това предсказание и тръгнали да
се хвалят из цялото село. Хората също се радвали – какво по-хубаво от това
един ден да имат прочут и богат съселянин.
Момчето, разбира се, изобщо не се захванало да се учи на градинарство.
Защо му трябвало? И без друго щял да бъде богат. Дори не си правел труда
да помага на родителите си. Излежавал се по цял ден и чакал да дойде
времето, когато ще е много богат. Годините минавали, младежът станал
мъж и продължавал да живее на гърба на родителите си. Но дошло времето,
когато един след друг и двамата си отишли от този свят.
Бъдещият богаташ останал сам и безпомощен. Нито разбирал от гради-
нарство, нито можел да работи каквото и да било. Пък и вече се бил
превърнал в съвършен лентяй. Но все пак трябвало да преживява някак.
Какво да прави? Пари нямал, затова продал първо къщата, а после и
градината. Отишъл да живее в някаква колиба в края на селото и да харчи
парите. Но един ден и те свършили. И той започнал да се прехранва от
подаянията на селяните. А те не го оставили да гладува – все пак един ден
щял да бъде местният богаташ, сигурно щял да им се отплати подобаващо!
Минало време. Навършил той трийсет и шест години, а богатството му
нито се виждало, нито се чувало. Съседите започнали да мърморят и не
искали повече да го хранят даром.
Един ден мъжът бил толкова гладен, че решил да отиде в гората да търси
поне някакви плодове, с които да се нахрани, но нищо не намерил. Тръгнал
обратно към селото и паднал в яма. Как се появила на пътя му – така и не
разбрал. За да се измъкне, трябвало само да изрови няколко стъпала, но той
бил толкова мързелив и непохватен, че и това не успял да направи. Стоял в
ямата и чакал отнякъде да дойде помощ. Загубил представа колко време е
стоял там, но без храна и вода започнал да губи и последните си останали
сили. След няколко дни оттам случайно минали селяни и го измъкнали,
изнемощял и полумъртъв от жажда и глад. Занесли го в колибата му и той
със сетни сили успял да се добере до леглото си, легнал и изпаднал в
безсъзнание. След няколко дни умрял.
Когато се озовал в отвъдното, мързеливият селянин веднага тръгнал да
разбере защо не са му изпратили обещаното богатство.
– Нали ми беше предсказано?! Беше ми обещано да стана богат, а умрях в
нищета като куче! – възмущавал се той.
Засуетили се ангелите и започнали да ровят в книгите на съдбата.
Действително, всичко било точно така: написано било, че трябва да получи
голямо богатство на 36 години.
Тръгнали да изясняват нещата и да видят кой е бил отговорен за сбъдване
на предсказанието, къде е богатството и защо не се е изпълнило отреденото
от съдбата. Накрая се обърнали към пазителя на златото.

49
 – Ами, да – казал той. – Богатството е тук, но имаше проблем с
получателя. Когато дойде време да му бъде дадено, започнахме да го
търсим при градинарите. Не го открихме. Гледахме в списъците на армията,
на учените, на селяните. Никъде го нямаше. Пратихме отговорниците за
неговия район. Те го търсили в къщата на родителите му, но там живеели
други хора. Обиколили цялата местност и случайно го открили в гората.
Поставили му богатството в една яма на пътя. Трябвало само малко да
изрови стената. Пак нищо не станало. Накрая го намерили да лежи в една
барака. Искали да му хвърлят златото направо върху главата, но той бил в
безсъзнание. Пък и се изплашили, че ще го убият, толкова слаб бил. И
накрая той сам умрял.
И така, пророчеството не се сбъднало. Мързелът и бездействието се
оказали по-силни дори от съдбата.

Трудолюбието е дясната ръка на съдбата.

Индийска поговорка

Късметът и съдбата

Живял някога в императорския двор един човек, който бил известен като
голям неудачник. Каквото и да правел, то се оказвало неправилно,
неуспехите го следвали постоянно. Всяка работата, която захващал,
пропадала. И сякаш никога не му се случвало нищо хубаво. Останалите
придворни го гледали със съчувствие, но не знаели какво да направят, за да
му помогнат.
Един ден историята за нещастника стигнала до ушите на самия
император. Той бил много учуден как е възможно да има човек, чийто
живот е изпълнен само с неволи и нещастия. Дали това е съдба, питал се
той, или проблемът е в самия човек. И толкова се заинтригувал, че решил
да сподели мислите си със своя най-мъдър съветник.
– Кажи ми, възможно ли е този човек да е толкова нещастен, колкото
изглежда, и това да е така през целия му живот? Нима му е писано да среща
само неуспехи и никога да не го споходи и най-малката сполука?
– Знаеш ли, господарю – казал съветникът, – има хора, които изпитват
някаква странна наслада от това да са нещастни. Има ги откакто свят
светува. Този човек просто търси неуспехите и страданието и вижда само
тях. И толкова дълго и упорито го е правил, че вече не знае как да живее по
друг начин. Мисля си, че той никога няма да бъде щастлив. Не защото
съдбата му го е отредила, а защото той така е пожелал. Той няма очи за
късмета и хубавото в света.

50
 – Това е много интересна теория – казал императорът. – Но може би този
човек никога не е попадал в подходяща ситуация, сред правилните хора и
обстоятелства. Може би просто не му върви и наистина няма късмет.
– Е, аз не мисля така – засмял се мъдрецът. – И за да се убедите в думите
ми, искам да ви предложа да направим един експеримент. Този човек всяка
вечер се прибира към вкъщи по един мост. Нека да сложим на пътя му една
голяма торба, пълна със златни монети и скъпоценни камъни. И да видим
какво ще се случи.
Императорът бил много въодушевен от идеята и с удоволствие се
включил в експеримента. Ето, казал си той, щом съдбата е толкова сурова
към него, ние ще влезем в ролята на добрата фея и ще оставим в краката му
богатство, което ще му стигне за целия му живот. Няма как след това да не
се промени животът му и той най-после да е щастлив и доволен.
И така, напълнили торбата и я оставили в средата на моста, а от двете
страни на пътя сложили стража, за да е сигурно, че никой друг няма да
вземе богатството. То било предназначено единствено за нещастния човек.
А самият император и съветникът му се скрили под моста и зачакали.
По някое време човекът се задал по пътя, но в момента, в който стъпил на
моста, се случило нещо много интересно. Несретникът затворил очите си и
бавно и внимателно започнал да се придвижва. Когато стигнал до торбата
със скъпоценностите, той леко се препънал в нея, но само я подритнал и
продължил нататък.
В този момент императорът не се сдържал, изскочил от прикритието си и
се приближил до човека.
– Хей, безумецо, какво правиш?! Защо вървиш със затворени очи? –
извикал той.
А мъжът отговорил:
– Цял живот преминавам по този мост с отворени очи, но изведнъж ми се
прииска да проверя дали не мога да го направя със затворени очи. Само за
миг се обърках, спънах се в нещо и за малко да падна, но иначе всичко мина
добре. Сега знам, че дори и да ослепея, ще мога да се прибирам по този път.
Тогава мъдрецът казал на императора:
– Е, сега разбрахте ли за какво говорех, господарю? Има хора, които цял
живот живеят като слепци и дори и Бог да застане на пътя им, ще го
подминат. Те или не умеят, или не искат да видят шансовете и възмож-
ностите, които им се предлагат. А този нещастник дори не се наведе да
види в какво се спъна. Той просто търси нещастията в живота си и затова
винаги го преследват. Дори е „предвидил“, че може някой ден да ослепее!

Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

Сенека

51
 ***

Не е достатъчно да бъдеш добър човек, ако не правиш нищо.

Буда

Божият план

Един отшелник видял в гората как сокол носи парче месо в някакво
гнездо, разкъсва го на малки парченца и започва да храни малките гарджета
в него.
Удивил се отшелникът и си помислил: „Виж ти! Сокол да храни
гарджетата... Явно Бог се е погрижил да не загинат и е научил сокола да
храни чуждите сирачета... Да, Бог се грижи всички живи твари да са нахра-
нени. Тогава и аз ще спра да търся храна и да се грижа за себе си. Бог не
оставя своите чеда, и мен няма да остави да умра от глад“.
Така и направил. Седнал на една поляна и започнал да се моли на Бога.
Три дни и три нощи не мръднал от мястото си и стоял гладен и жаден. На
третия ден толкова изнемощял, че вече не можел дори да вдигне ръцете си
за молитва. По някое време се унесъл и като видение му се явил ангел,
който му казал:
– Много грешиш, като по цял ден лежиш тук и се молиш на Бог да ти
осигури храна. Бог е устроил света така, че всяко живо същество да получи
това, от което се нуждае. Само че соколът храни гарджетата, защото те не
могат да си осигурят храна и без него ще загинат, докато ти можеш да
работиш, здрав си, имаш ръце и крака и няма никаква пречка сам да се
погрижиш за прехраната си. Така че ставай и отивай да работиш, вместо да
изпитваш Бога. Бог има план за всеки човек. Но от теб иска да бъдеш като
сокола, а не като малките беззащитни птичета.

Колко те боли?

Възрастна двойка живеела в малка къща с градина отпред. Мъжът и

жената обичали да стоят на верандата и да се наслаждават на слънцето и
аромата на цветята. И винаги, когато се настанявали в люлеещите си
столове, точно по средата между тях лягало тяхното куче.
Един ден, докато си стояли на верандата, в дома им се отбил техен съсед.
Заговорили се за времето, за цветята...
По някое време на съседа му направило впечатление, че кучето не спира
да скимти. При това издавало такива звуци, сякаш изпитва болка от нещо.
– Какво му е на кучето? – попитал той. – Защо скимти така?

52
 – А, нищо му няма – отговорила стопанката. – Просто е легнало върху
един пирон и скимти от болка.
– Но защо просто не се премести, щом го боли?
Възрастната жена се усмихнала дяволито и казала:
– Ами защото явно го боли толкова, че да скимти, но не достатъчно
силно, за да се премести. Нали знаеш, и ние, хората, понякога правим
същото. Хленчим и се оплакваме от нещо, което ни притеснява или
тормози, но не правим нищо, за да го отстраним. Едва когато нещата станат
сериозни и вече няма накъде, предприемаме някакви действия.

Когато си жаден, е прекалено късно да копаеш кладенец.

Японска поговорка

Подарък от съдбата

Един ден ангелът хранител на един много беден човек отишъл при
Господ и казал:
– Моля те, Господи, помогни на този беден човечец да живее малко по-
добре. Толкова е беден, че дори не може да си купи нови обувки, а идва
зима... По цял ден ходи от врата на врата да проси милостиня... Дай му
някакъв шанс, моля те.
– Не, той не е готов да получи каквото и да е благодеяние – отвърнал
Господ.
Минало време и ангелът отново се примолил:
– Моля те, направи нещо за бедния човек, Господи. Може би вече е
дошло времето да му помогнеш...
– Това време никога няма да дойде, защото този човек е толкова мързелив
и безотговорен, че и в краката му да падне торба със злато, няма да си
направи труда да се наведе и да я вземе. За него е много по-лесно да проси
и да стои гладен, отколкото да се потруди малко и да помисли как да
оправи живота си. Толкова благини и богатства съм разпръснал по земята,
но малцина успяват да ги намерят и да ги използват. Защото или не полагат
достатъчно усилия, или се отказват в средата на пътя... А някои хора просто
пропиляват всеки шанс, който получават.
– И все пак... – настоявал ангелът – може би, ако получи малък подарък
от съдбата, ще види в това възможност да постави ново начало и ще се
амбицира да подобри мизерното си съществувание.
– Добре, така да бъде – отвърнал Господ. – Ще получи своя шанс.
На другия ден в двора на бедняка отнякъде се появил красив, породист
кон. Зарадвал се той и веднага отишъл на пазара и продал животното. Взел

53
му добри пари и още първата вечер си устроил пищно угощение. Купил си
хубава храна и скъпо вино. Изял и изпил всичко и легнал да спи. На другия
ден станал на обяд и отново отишъл на пазара. Купил си нови обувки и се
облякъл в най-скъпите дрехи. А вечерта отново подредил богата трапеза. И
така – цяла седмица.
Докато един ден се събудил и видял, че от парите не е останало нищо.
Помислил малко какво да прави и отново се запътил към пазара – този път,
за да продаде новите си дрехи. Парите, които взел за тях, похарчил за ядене
и пиене, което му стигнало за още два дни.
След това, проклинайки съдбата и лошия си късмет, отново тръгнал да
проси, бос и облечен в старите си дрипи.

Да си признаеш бедността не е позор, позорно е да не се стремиш да се

избавиш от нея с труд.
Тукидид

Приемам радостта

Млад човек отишъл при своя духовен наставник и казал:

– Учителю, често сте ме съветвали да си повтарям фразата: „Избирам
радостта и я приемам в своя живот“, но радостта и щастието така и не
идват. Продължавам да се чувствам самотен и нещастен. Кажете ми какво
да правя...
Учителят се огледал наоколо и взел първите три предмета, които
попаднали пред погледа му – чаша, свещник и една лъжичка.
– Какво избираш от тези три неща – обърнал се той към ученика.
– Чашата – отговорил объркано младежът.
– А сега започни да повтаряш фразата „Избирам тази чаша и я приемам в
живота си“. Кажи я десет пъти.
Започнал да повтаря ученикът и след като свършил със задачата,
Учителят го попитал:
– Е, как мислиш, сега чашата твоя ли стана?
– Не.
– Точно така – заключил мъдрецът. – Колкото и да повтаряш, че я
избираш, тя няма да дойде сама в ръцете ти. Трябва да протегнеш ръка и да
си я вземеш. За всяко нещо се изискват не само думи, а и действия...

Да действаш, значи да бъдеш.

Лао Дзъ

54
 Простата истина

Един ден в околностите на будистки манастир завалял силен сняг. На

сутринта снегът бил до кръста и учениците едва се добрали до залата за
медитация. Когато дошъл Учителят им, той ги попитал:
– Кажете, какво трябва да направим сега?
– Да се помолим да започне затопляне – отговорил един.
– Да се приберем по килиите и да чакаме снегът да си отиде – казал друг.
– За посветените в истината би трябвало да е все едно дали има сняг или
не – заключил трети.
Учителят ги погледнал и тихо казал:
– А сега слушайте какво ще ви кажа...
Всички притаили дъх в очакване да чуят най-голямата мъдрост.
– Грабвайте лопатите и всички навън! – простичко казал Учителят.

Вместо да проклинаш тъмнината, запали свещ.

Китайска поговорка

Отровната стрела

Било време на войни и раздори. Цялата страна била превърната в огромно

бойно поле. Хората вече не помнели защо и срещу кого воюват. Но битките
не спирали.
В една атака, докато войските се приближавали към вражеската
отбранителна крепост, от нея изведнъж полетели стотици стрели. Трима от
войниците, които били в челните редици, паднали ранени. Двама от тях
били улучени в ръцете, а третият бил поразен в крака. Все пак раните не
изглеждали фатални и воините дори можели да се движат.
Първият войник се надигнал:
– Трябва да се върнем в лагера и да намерим лекар. Тези стрели са
отровни.
– Че какво знаеш ти за тези стрели – попитал го вторият, който също бил
ранен в ръката. – Знаеш ли с каква отрова са намазани, та да твърдиш, че са
отровни?
– Мисля, че е змийска отрова – отговорил другарят му.
– Не, не може да е змийска отрова – поклатил глава вторият войник. –
Огледай се наоколо и виж колко много са стрелите. Невъзможно е да
наловиш толкова змии, че да отровиш всички тези стрели.
– Грешиш, напълно възможно е – не се отказвал от спора първият.

55
 – Ти правил ли си някога отровни стрели? Аз съм правил и мога да ти
кажа, че по тези няма никаква отрова – продължил вторият войник.
Докато се препирали и разсъждавали, отровата проникнала в кръвта им и
те умрели.
През това време третият войник, който бил ранен в крака, успял да се
добере до лагера. Боляло го много, но знаел, че няма друг начин да се
спаси, затова стискал зъби и търпял. Когато пристигнал в лагера, лекарят
извадил стрелата, установил каква е отровата и намерил противоотрова за
нея и така успял да спаси войника. След няколко дни той можел отново да
се върне в битката.
В живота си човек е подложен на хиляди стрели – препятствия, проблеми
и удари на съдбата. Някои са по-безобидни, други – отровни и
смъртоносни. И понякога тези стрели пробиват защитната ни броня и
получаваме тежки рани.
Как реагираме на тези стрели? Някои се залавят да анализират, да
обвиняват, да влизат в безсмислени спорове. Но така губят ценно време,
през което биха могли просто да потърсят разрешение на проблема. От
споровете и излишните въпроси няма никаква полза, но често хората
остават в този затворен кръг достатъчно дълго, докато в един момент
установят, че вече нямат сили и ресурси, с които да излязат от ситуацията.
А докато продължават да анализират проблема, „отровата“ се разпростира
и се превръща в нескончаемо недоволство, разочарование и гняв – емоции,
които не могат да помогнат в нито една ситуация. За съжаление, понякога
този подход се превръща в начин на живот и малко по малко отравя всички
сфери от живота им.
А други, точно като третия войник от притчата, веднага се заемат с
отстраняване на проблема, предприемат незабавни действия, търсят
адекватна и професионална помощ и бързо се изправят на крака.

Ако си ранен, бързо извади стрелата, не разсъждавай кой и как я е

направил. Ако си паднал, стани. Ако се страхуваш, изправи се срещу
страха си. Ако си загубил, опитай отново. Просто действай.

***

56
 Спри с мисленето и просто реши проблемите си.
Лао Дзъ

Смешна история

При известен мъдрец непрекъснато се стичали хора с молба за помощ и

съвет. Но той забелязал няколко души, които всеки път, когато идвали при
него, се оплаквали от едно и също нещо. И един ден решил да има даде
малък урок. Събрал тези няколко човека и им казал:
– Искам да ви разкажа една смешна история.
Хората я изслушали и започнали да се смеят с цяло гърло.
– А сега ще ви разкажа още една – казал мъдрецът, но всъщност им
разказал същата история.
Един-двама от присъстващите леко се засмели, но по-скоро за да не
обидят своя домакин, отколкото на самата шега.
После мъдрецът им я разказал още няколко пъти, но вече никой не се
смеел.
– Е, защо не се смеете повече на моята история? Не ви ли е интересна? –
попитал той.
– Ами вече я чухме пет пъти. Как да се смеем? – възмутили се хората.
– След като не можете да се забавлявате с една и съща шега отново и
отново – усмихнал се мъдрецът, – защо постоянно се оплаквате от един и
същи проблем? По-добре помислете как да го разрешите, вместо да губите
време и енергия в оплаквания.

57
 4.
НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ.
ВЪРВИ ПО СВОЯ ПЪТ
Животът е път, цел и награда. Нека съмненията да ви пречистват, а не
да носят безсилие.
Благославяйте препятствията, защото смелите постигат блаженство.

***

– Учителю, с какво може да се утеши човек, изпаднал в беда?

– Умният човек се утешава, осъзнавайки неизбежността на случилото
се, а глупавият се успокоява с това, че същото се е случило и на другите.

Пътят

Едно момче рано останало без родители. Нямало кой друг да се грижи за
него освен далечен родственик на семейството. Но той се оказал жесток
човек. Когато се преместило да живее при него, още от първия ден детето
било подложено на тормоз и физически издевателства. Новият му
попечител го биел и наказвал за най-малкото провинение, хранел го
мизерно с остатъците от трапезата си и не му разрешавал да контактува
нито с други деца, нито с външни хора.
Момчето търпяло и безропотно понасяло съдбата си, но един ден, след
поредния жесток побой не издържало и избягало. Тръгнало да се скита по
пътищата, ходело от село в село, търсейки подслон и храна. Спяло където
намери и живеело от подаяния. Понякога се хващало на работа, когато
хората събирали реколтата и имали нужда от работна ръка. Но докато
странствало и се справяло с нерадостната си съдба, сирачето заякнало,
научило се на труд и дисциплина, придобило различни умения и изградило
в себе си силен характер.
Един ден пътят го отвел в планинско селище, където се намирало най-
известното училище по бойни изкуства. Легенди се носели за
майсторството на неговите възпитаници. Докато търсело място къде да
пренощува, сирачето се озовало пред вратата на училището. Потропало
плахо на портата и когато му отворили, помолило да го приютят за през
нощта. Завели го при Учителя и когато разказало тъжната си история, той
му казал:
58
 – Може да останеш тук. Имаме нужда от помощник в кухнята, а храна
винаги ще се намери за още едно гърло.
И така, момчето започнало новия си живот. Било благодарно за помощта
и с желание вършело и най-черната работа. А когато имало малко свободно
време, с интерес наблюдавало заниманията на възпитаниците. Учителят
харесвал момчето и се възхищавал на силния му характер и упоритост,
затова един ден решил да започне да го посвещава в тънкостите на бойните
изкуства. Заел се лично с неговото обучение и не след дълго забелязал, че
момчето вече се отличава сред останалите ученици. То очевидно имало
дарба, а и се стараело повече от всички.
Минали години, момчето пораснало и се превърнало в силен млад мъж.
Той бил най-добрият сред всички ученици и любимец на Учителя. Затова за
никого не било изненада, когато на смъртното си легло той оставил
училището в ръцете на сирака, който пред много време плахо почукал на
вратата. Сега той заслужил званието „Учителя“.
Един ден новият Учител тръгнал с няколко от най-добрите ученици на
обиколка из страната. И случайно попаднали в селото, от което някога бил
избягал. Когато минали покрай къщата на неговия роднина, видели на прага
да стои грохнал старец.
Учителят се обърнал към младите си възпитаници и казал:
– Ето от този човек избягах преди много години. Това е жестокият мъж
от моето детство, за когото съм ви разказвал.
Учениците много добре знаели историята на своя Учител. Затова се
спогледали и веднага извадили оръжията си.
– Не! Аз не жадувам за отмъщение. Всъщност съм благодарен на този
човек. Защото със своята жестокост и бездушие той ме прогони оттук и
така попаднах на своя истински път. Кой знае какъв щях да бъда, ако до
ден-днешен живеех в това село и в този дом...

Най-тежките събития в живота ни са тези, които ни извеждат на

правилния път.

Малкото лъвче

В една тъмна нощ с ярки звезди малкото лъвче научило, че родителите му

са загинали от ръката на ловец. То останало само със старата си баба. Тя го
прегръщала и утешавала, докато сълзите на малкото лъвче не пресъхнали.
Тогава тя му казала:
– Слушай, мое малко лъвче, аз съм вече стара. Не мога да храня и двама
ни, не мога да те науча на изкуството на лова и оцеляването. Далече, далече

59
в планината живее мъдър и силен лъв. Иди при него и той ще се погрижи за
теб, ще те научи на всичко, което трябва да умее един лъв. Предстои ти
дълъг път, затова на изпроводяк искам да ти дам един съвет: никога не
показвай страха си, защото само смелите лъвове могат да бъдат господари
на животните.
Малкото лъвче обичало баба си и я слушало за всичко. Било му тъжно да
се разделят, но тръгнало по дългия път.
С всеки изминал ден се отдалечавало от дома. По пътя се натъквало на
малки животни, а от големите се криело зад високи камъни и в дълбоки
пещери.
Веднъж срещнало ягуар. Тогава се сетило за съвета на баба си да не
показва страха си и силно изревало. Ягуарът помислил, че някъде наблизо
са лъвът и лъвицата, и избягал. А малкото лъвче разбрало, че колкото е по-
смело, толкова по-големи са шансовете му да оцелее.
Минало време, лъвчето пораснало, станало по-силно и ловко и вече се
справяло много по-добре с предизвикателствата на живота в джунглата. Но
не спирало да търси големия мъдър лъв, за който говорела баба му. Един
ден, докато се спускало по склона между скалите на висока планина,
видяло зелена долина с малко езерце в средата. Лъвчето слязло до водата и
видяло там да стои една маймуна, която го гледала с любопитство.
– Ей, маймунке – заговорило я лъвчето. – Да си виждала наоколо един
голям и силен лъв?
– А ти защо го търсиш? – попитала тя.
Лъвчето ѝ разказало историята си, а маймуната го слушала внимателно и
само се усмихвала загадъчно.
– Мъдра е твоята баба... Да, знам го този лъв, когото търсиш. Ела с мен,
сега ще ти го покажа.
И маймуната завела лъвчето до езерото и му казала:
– А сега се наведи и погледни във водата.
Лъвчето се учудило, но направило каквото му наредила маймуната. От
гладката прозрачна повърхност на езерото го гледал млад, красив и силен
лъв. То внимателно докоснало образа с лапа и в този миг разбрало, че това е
неговото собствено отражение.
Силен победоносен рев разтърсил планината, а младият лъв разбрал, че
силата и могъществото винаги са в теб. Просто трябва да извървиш своя
път, който да те научи да се бориш, да оцеляваш и да развиваш своите
заложби.

Бурята, която разклаща гнездото ти, те научава как да летиш.

Наполеон Хил

60
 ***

Доброто лекарство има горчив вкус.

Японска поговорка

Болестта на императора

Императорът се разболял. Той бил всемогъщ и непобедим владетел, но

непозната болест го приковала в постелята. В двореца пристигнали най-
добрите лекари от всички краища на империята, за да изправят владетеля на
крака. Ден след ден опитвали ново и ново лечение, но всичко било
напразно.
Минали месеци и години, а императорът продължавал да лежи
неподвижен. Не можел да помръдне, а колко земи бил покорил, колко
народи бил поставил на колене... Завоевателят на половината свят се оказал
безсилен през болестта и физическата немощ.
– Отсечете главите на всички лекари, които не успяха да ме излекуват! –
разпоредил един ден той в яростта си. – И за назидание ги окачете на
градската стена!
Времето минавало. Все нови и нови лекари пристигали в двореца в опит
да помогнат на владетеля, но не успявали и губели главите си. Един ден
императорът извикал своя главен везир:
– Везире! Доведи ми още лекари!
– Повелителю мой, няма вече. Вие сам заповядахте да им отсечем
главите.
– Наистина ли не остана нито един?
– Не остана. По-точно не остана нито един, достоен за височайшия ви
взор.
– Как така? Какво значи това?
– Господарю, във владенията ви остана един-единствен лекар. Той живее
тук, наблизо, но не е достоен да се яви пред вас.
– А умее ли да лекува?
– Да, умее. Ходих при него. Но е невъзпитан и груб. Отвори ли си устата,
бълва змии и гущери. А скоро дори се осмели да каже, че знае таен лек за
вашата болест.
– А ти защо не ми каза?!
– Но ако ви го доведа, повелителю мой, ще ме накажете заради ужасното
му поведение.
– Обещавам, че няма да те накажа. Доведи го веднага!
Не след дълго везирът представил лекаря пред своя господар.

61
 – Твърди се, че си добър лекар, дори си казал, че можеш да ме
излекуваш – казал императорът, но в отговор получил само мълчание.
– Защо мълчиш? Отговаряй! – извикал той.
– Повелителю мой, аз му забраних да си отваря устата – казал везирът.
– Говори, позволявам ти! Какво, не си ли достатъчно способен, за да ме
излекуваш?
– Изобщо не е твоя работа! Можеш да се съмняваш в моите способности
да управлявам проклетата ти империя, защото ти си владетелят. Но как
изобщо ти хрумна, с твоя царствен ум да се домогваш до висините на
медицината? Какво разбираш ти от тази работа? Може да си велик
владетел, но от лечение разбираш толкова, колкото и един прост обущар.
– Стража! – яростно изревал императорът. – Отсечете му главата! Не...
първо го побийте на кол, после го полейте с вряло масло, а после го
нарежете на малки парченца.
През целия му живот никой, нито веднъж не се бил осмелявал да наруши
толкова грубо дворцовия етикет, камо ли да отговаря с такъв език на самия
император.
Стражите заловили лекаря, извили му ръцете и го повлекли към вратата, а
той само погледнал през рамо и продължил да се подиграва:
– Ей, аз съм твоята последна надежда! Може и да ме убиеш, но след мен
няма да остане никой, който да може да те излекува, разбра ли? А аз мога
още днес да те вдигна на крака.
Императорът размислил малко:
– Везире! Върнете го.
И стражите довели отново лекаря.
– Започвай с лечението. Каза, че още днес ще ме изправиш на крака.
– Мога. Но в началото трябва да приемеш моите три условия. Само след
това ще те лекувам.
Императорът сподавил поредния си пристъп на ярост и процедил през
зъби:
– Казвай!
– Първо, заповядай пред вратата на двореца да вържат най-бързия кон в
империята, а до него остави торба със злато...
– Защо?
– Как защо? Конят – за подарък, защото много обичам коне, а златото – за
да му купувам храна.
– Ако ме излекуваш, ще получиш 40 първокласни коня, натоварени с 40
чувала със злато.
– Е, това после, на изпроводяк ще ми се отплатиш. Второто ми условие е
по време на лечението да отпратиш всички от двореца.
– Това пък защо?

62
 – Лечението може да е болезнено, може да започнеш да викаш, а никой не
трябва да вижда завоевателя на половината свят слаб и безпомощен.
– Добре. Какво още?
– Трето, твоите слуги, под страх от смъртно наказание, не трябва да
влизат тук и да изпълняват заповедите ти в рамките на един час по време на
лечението.
– Обясни!
– Може да ми попречат да те излекувам докрай.
Императорът приел условията на лекаря и заповядал всички да напуснат
двореца. В покоите му останали само те двамата.
– Започвай!
– Какво да започвам, дърто магаре? Кой ти каза на теб, че мога да
лекувам? Ето че попадна в капана ми. Сега имам един час на разположение.
Толкова отдавна чакам подходящ момент, за да те накажа, кръвопиецо!
Имам три отколешни мечти, три заветни желания. И първото от тях е да
плюя на царствената ти физиономия!
Като казал това, лекарят с огромно удоволствие заплюл императора в
лицето. Пребледнял от негодувание и безпомощност, владетелят едва
тогава разбрал в каква ситуация е изпаднал. Той размърдал главата си в
опит да се противопостави на нечуваната грубост на лекаря.
– Ах, ти, старо куче, май още се движиш, а?! Плюя на теб още веднъж! А
втората ми мечта... Ооо! Колко отдавна искам да те ударя по жестоката
императорска мутра... И после пак да те ударя... и пак... и пак...
И лекарят започнал да изпълнява втората си закана.
– Стража!!! Явете се незабавно! – изревал императорът, но бързо се
сетил, че никой няма да дойде. Започнал да върти главата си, да протяга
ръце и да се извива в опит да впие зъби в ръцете на мъчителя си. Стражите
чули виковете му, но не посмели да нарушат заповедта на владетеля.
– Ах ти, сакато животно – казал лекарят и го ритнал по краката.
Императорът усетил болка от удара и внезапно си спомнил, че до
възглавницата му има стойка с оръжия. „Сега ще хвана кинжала си и ще го
пробода“ – помислил си той. Воден от яростното желание да накаже
оскърбителя си, владетелят се протегнал към стойката.
– О, оказва се, че още мърдаш – презрително отбелязал лекарят. – Третата
ми мечта е да изсипя върху главата ти нощното ти гърне...
Щом императорът чул това, изревал като ранен звяр и заскърцал със
зъби. С неимоверни усилия се прекатурил от ложето си и влачейки се по
пода, запълзял към стойката с оръжията.
– Ще те убия! – изръмжал императорът. – Лично ще те нарежа на малки
парченца!!!

63
 Изправил се на слабите си нозе и опирайки се по стените, с неистови
усилия успял да стигне до оръжията. С треперещи ръце извадил меча, а
когато се обърнал, видял, че стаята е празна.
„Ах, как се хванах в капана на този подлец и му дадох най-бързия си
кон“ – казал си императорът.
Той много добре осъзнавал безизходицата на положението и знаел, че
трябва на всяка цена да стигне до конюшнята. С последни сили се добрал
до първия попаднал му кон и след няколко неуспешни опита най-сетне
успял да седне на седлото.
И изведнъж се пробудил духът на великия воин, кипнала кръвта на
великия пълководец.
– Къде е той?! – изкрещял императорът на слугите си.
А те били толкова шокирани от гледката, че не можели да кажат и дума.
Само кимнали в посоката, в която отпрашил лекарят беглец.
Императорът се спуснал след него. С всяка минута той чувствал как
силите му се връщат, профучал през градската порта и се устремил напред
по пътя. И изведнъж осъзнал: „Милостиви Боже! Десет години не съм сядал
на седлото! Десет години не съм виждал пред себе си гривата на кон! Десет
години не съм държал меча в ръката си, не съм усещал порива на вятъра
върху лицето си!“.
Изведнъж той чул за гърба си отдавна забравените звуци на конски
тропот и бойни възгласи. Стотици от воините му препускали след него и го
приветствали с извадени мечове:
– Да живее императорът!
Когато го настигнали, видели странна гледка: владетелят седял в прахта
край пътя и почти се задушавал от безумен смях:
– Ах, ти, лекарю проклети! Заслужи си всичкото злато, което ти обещах!

Корабокрушенец

– Учителю, защо понякога Бог е несправедлив към хората? Ето, вчера

моят съсед, който е един от най-бедните хора в селото, изгуби единствената
си крава, с която хранеше семейството си. Не е ли жестоко спрямо него?
– Невинаги знаем какво стои зад Божията промисъл. Понякога, за да
разберем, трябва да бъдем търпеливи. И да имаме очи да я видим. Много
често една загуба, която в първия момент ни се струва колосална, всъщност
е спасение за нас. И за да разбереш по-добре това, за което говоря, сега ще
ти разкажа една история.
Един кораб претърпял корабокрушение насред океана и единственият
оцелял бил изхвърлен на малък необитаем остров. Когато човекът се съвзел

64
и осъзнал какво се е случило, разбрал, че единственият му шанс да оцелее
на този изолиран остров е да бъде забелязан от преминаващ плавателен съд.
Което му се струвало почти невъзможно. Трябвало да стане чудо!
Корабокрушенецът бил сломен, но не спирал да се моли на Бог да го
спаси. Минали няколко дни, в които той отчаяно се взирал в хоризонта с
надеждата да съзре спасителен кораб. Но помощ не идвала.
Накрая човекът решил да предприеме нещо и да се погрижи за
собственото си оцеляване. Той си построил малка колиба от клони и
паднали дървета, за да се защити от дъжда и дивите животни, и тръгнал към
вътрешността на острова да търси храна и прясна вода. Докато се лутал из
гъстата растителност, се разразила буря. Извил се силен вятър, а небето се
озарило от ярки светкавици. Когато бурята утихнала и човекът се върнал
при своя подслон, видял на неговото място буен огън. Дървената му колиба
била подпалена от мълния, а вятърът разпалил пожара още по-силно. След
няколко часа от колибата му останали единствено купчина въглени и
огромен стълб от дим, който се извивал към небето.
В своето безсилие и отчаяние корабокрушенецът извикал гневно:
– Господи, защо постъпи така с мен?! Защо си толкова несправедлив към
мен?!
После легнал на пясъка и заспал от изтощение. Не след дълго се събудил
от силен звук, неприсъщ за малкия остров. Когато се опомнил, той
разпознал звука на корабна сирена. Скочил на крака и започнал трескаво да
ръкомаха към виждащия се в далечината кораб.
След известно време до острова се приближила спасителна лодка с двама
моряци. Нещастникът не можел да повярва на късмета си. Чудото се
случило. Той бил спасен!
– Добре че видяхме дима – казал един от моряците. – Иначе никой никога
нямаше да те открие на този отдалечен остров.
– Сега разбра ли? – завършил разказа си мъдрецът. – Бог се грижи за нас
по най-различни начини. Но Божията помощ невинаги идва наготово и като
по чудо. Понякога трябва да загубиш нещо, да понесеш своето страдание,
да научиш ценен урок... И тогава разбираш, че когато нещо в живота ти
гори, неговият пламък може да е нужен, за да освети пътя към истинското
ти изцеление.

Никога не се предавай. Ти не виждаш цялата картина, която Бог е

нарисувал.

65
 Победителят

Жабите решили да се състезават и да премерят сили кой може да се

изкачи до върха на срутената кулата в края на блатото. Събрали се много
зяпачи, за да погледат и да се посмеят на участниците. Никой не вярвал, че
една жаба може да се изкачи до върха на кулата. Състезанието започнало...
– Това е прекалено трудна задача! – извикал някой.
– О, това е невъзможно! Никога не могат да стигнат до върха! – обадил се
друг.
– Нямат никакъв шанс – провикнал се трети. – Това е абсурд една жаба да
изкачи толкова висока кула!
По-малките жаби не стигнали и до средата и започнали да падат от кулата
една след друга. По-големите напрягали сили и подскачали все по-нагоре и
по-нагоре. А зрителите продължавали да викат:
– Никой не може да се справи и да стигне до върха!
Малко по малко почти всички отпаднали от съревнованието – едни
падали от кулата, а други направо се отказвали. Само един жабок се
изкачвал и изкачвал, докато не стигнал до върха.
Тълпата избухнала в радостни възгласи. Всички приветствали
победителя. Когато жабокът слязъл от върха на кулата, останалите го
заобиколили, искали да разберат как го е постигнал, откъде е намерил
толкова сили в себе си. Но победителят не можел да ги чуе, защото... бил
глух по рождение.

Ако един е могъл, могат и други. Ако никой не е успял, бъди първият!

Препятствието

Едно царство се управлявало от мъдър владетел. Той се грижел

поданиците му да живеят добре, но се отнасял строго към мързеливите.
Царят често разпращал по земите си пратеници, от които искал да разбере
как живеят хората. Веднъж един от тях се върнал от едно селище и му
докладвал:
– Господарю, има едно място, където хората много се оплакват от живота
си и непрекъснато недоволстват, че работят много, а са най-бедни в цялото
царство.
Тогава царят решил да си направи експеримент. Отишъл в селището и
наредил на придворните си през нощта да сложат по средата на главния път

66
голям каменен блок, а самият той на сутринта се скрил в храстите около
пътя и зачакал.
Пътят бил оживен и цял ден минавали какви ли не хора – и бедни, и
богати, и търговци, и селяни, които карали стоката си на пазара. Всички
недоволствали от препятствието, но го заобикаляли, без да направят дори и
опит да го преместят.
По някое време се появил селянин, който носел на гръб голям кош със
зеленчуци. Когато наближил камъка, човекът се спрял и оставил товара си
на земята. Огледал го от всички страни и се опитал да го избута встрани от
пътя. Видял, че ще му е трудно да го премести сам и извадил от багажа си
дебело въже. Завързал здраво камъка и макар да му отнело доста време,
накрая успял да се справи и освободил пътя. Доволен от свършената работа,
човекът се навел да вземе коша със стоката си, но в този момент забелязал
някаква торба на мястото, където допреди малко лежал каменният блок.
Какво било изумлението му, когато открил, че торбата е пълна със златни
монети. Но най-интересното било, че намерил и парче хартия с царския
печат върху него, на което пишело, че златото е награда от царя за този,
който си направи труда да отстрани препятствието от пътя.
Много често зад препятствията, които срещаме, се крие възможност да
подобрим живота си. Но докато някои се оплакват и недоволстват, други се
хващат за работа и правят всичко по силите си, за да се справят с
проблемите и трудностите. Точно те успяват. Но обикновено всички си
мислят, че те просто са любимци на съдбата.

Големите възможности на живота често се появяват предрешени с

маската на лошия късмет и несполуката.

***

Не отговаряй, когато си ядосан.

Не обещавай, когато си щастлив.
Не вземай решения, когато си тъжен.

Мъртвото дърво

В един студен зимен ден млад мъж попаднал в гората на изсъхнало

дърво. Решил да го отсече и да го нареже. Когато се прибрал вкъщи и се
похвалил на баща си, че е осигурил още дърва за отопление, той му казал:
– Дърво не се сече през зимата, сине. Няма как да знаеш дали е било
мъртво.

67
 – Ама то беше съвсем сухо, а клоните му толкова лесно се чупеха, че
само да ги докоснеш и сами падаха на земята.
Минала зимата и когато през пролетта природата започнала да се
събужда, мъжът забелязал, че от отрязаното дърво са изникнали крехки
клонки. И се сетил за думите на баща си.
– Прав беше, татко, сбърках с онова дърво – казал той. – Оказа се, че в
корените му е имало още живот. А явно клоните му са се чупели, защото са
били измръзнали от силния студ.
– Запомни това, сине. Както ти не успя през зимата да прецениш дали в
дървото са останали живителни сили, така и човек в труден период не може
да отсъди правилно с какво може да се справи и с какво – не. Затова никога
не вземай съдбоносни решения в момент на скръб или отчаяние. За да си
сигурен на какво си способен и колко сила носиш в себе си, изчакай да
дойдат по-добри времена. Колкото и да ти е тежко понякога, някъде
дълбоко в теб има надежда и жажда за живот. Но когато е тъмно и мрачно,
трудно можеш да я видиш. Просто трябва да изчакаш първите слънчеви
лъчи. Тогава всичко изглежда по друг начин.

Бялото цвете

В едно далечно село имало поверие: този, който успее да откъсне бяло
цвете от гората в нощта срещу последния ден на годината, ще бъде
щастлив. Гората на бялото цвете обаче била омагьосана. Земята под нея
непрекъснато треперела и се движела и никой не можел да се задържи на
краката си, а какво остава да търси бяло цвете в среднощния мрак.
Въпреки това всяка година се намирали смелчаци, които влизали в
омагьосаната гора в търсене на щастието.
Веднъж трима приятели решили да опитат късмета си, но преди това
потърсили известен мъдрец, за да им даде напътствия. А той им дал само
един съвет:
– Ако паднете седем пъти, изправете се осем.
Тръгнали тримата младежи, хората ги изпратили до гората в
предпразничната вечер и зачакали, любопитни дали някой ще се справи с
тежката задача.
Младежите влезли в гората и всеки поел в различна посока. След един
час първият се върнал изтощен и обезсърчен.
– Не беше прав мъдрецът – казал той. – Аз паднах седем пъти, а когато се
изправих отново, видях, че съм преминал само една четвърт от гората, и
реших да се върна.

68
 Мъдрецът, който също бил сред тълпата, чул думите му и тихо
промърморил: „Не си слушал внимателно.“
Вторият приятел се върнал два часа по-късно, премръзнал и грохнал от
умора.
– С нищо не ми помогна съветът на мъдреца – казал той. – Паднах седем
пъти и когато се изправих за пореден път, се оказа, че не съм стигнал и
средата на гората. И се върнах.
Мъдрецът този път нищо не казал, а търпеливо чакал завръщането на
третия младеж.
Минал още час, минали два часа, но от него нямало и следа. Едва на
сутринта младежът се появил с бялото цвете в ръка. Множеството го
приветствало с радостни възгласи – дори и най-възрастните хора от селото
не помнели кога за последен път някой е успявал да донесе бялото цвете.
Всички се радвали и го поздравявали.
– Но как успя, разкажи ни? Докъде беше стигнал, когато падна за седми
път? – попитали го приятелите му.
– О, не знам. Аз не паднах седем пъти. Падах, може би сто пъти, а може и
повече. Не съм ги броил – отговорил им той.
– А защо тогава не се отказа? – учудили се другите двама.
– Защото преди да вляза в омагьосаната гора, се бях научил да падам –
засмяло се момчето. – Освен това следвах точно указанията на мъдреца.
Тъй като е невъзможно да паднеш седем пъти и да се изправиш осем,
реших, че с тази метафора той ни казва никога да не се отказваме, за да
постигнем целите си.
– Той се е научил не да пада, а винаги да се изправя! – едва тогава високо
казал мъдрецът. – И освен това се е научил да слуша не само с ума си, но и
със сърцето си. Хора като него винаги ще държат в ръцете си бялото цвете
на щастието.

Всички търсим своето бяло цвете, но пътят към него невинаги е лесен.
Тези, които искат да го намерят, със сигурност ще падат, но ще успеят
онези, които не се отказват и отново и отново се изправят. Белите цветя на
щастието са точно толкава на брой, колкото са и хората по земята, но
малцина успяват да се доберат до своето бяло цвете. А може би има и
такива, които са си откъснали по няколко...

Не моли Бог за лек живот. Помоли го

да ти даде сили винаги да се изправяш повече пъти, отколкото падаш.

***

69
Колкото по-дълбока е ямата, от която си се измъкнал, толкова по-висока
е планината, на която се изкачваш.

Упоритото магаре

В едно село решили да построят нов храм. Местният управник събрал

хората и им казал:
– След два месеца нашият владетел ще мине оттук. Така че храмът
дотогава трябва да е готов. Хващайте се на работа още от утре, а аз ще се
погрижа всички да бъдете щедро възнаградени.
Мястото за новия храм било посочено от най-възрастния жител на селото,
който знаел от своя дядо, че преди много години там е имало древен храм,
унищожен от вражески войски. На избраното място обаче имало кладенец,
така че, за да започнат строителството, най-напред трябвало да го засипят с
пръст.
Събрали се селяните и започнали работа. Но още първия ден ги сполетяла
беда – магарето, което трябвало да пренася пръст за изкопа, паднало в
кладенеца.
Цял ден и цяла нощ се опитвали хората да го извадят, но напразно.
Накрая, виждайки, че губят време, решили да жертват магарето и да го
оставят в кладенеца. Все пак то не било кой знае колко ценно, а тях ги
очаквала добра награда, ако завършат работата в срок.
Нещастното животно ревяло, а селяните продължавали да хвърлят пръст
в кладенеца. Лопата след лопата. Хвърляли пръст и не поглеждали в
дупката – все пак никой не искал да вижда с очите си как погребват живо
едно животно.
В края на деня, когато вече се стъмнило, хората оставили лопатите и се
приготвили да си ходят.
– Горкото магаре... – казал някой. – Сигурно вече е умряло. Не се чува
гласът му.
Спогледали се селяните и решили все пак да проверят какво е станало с
него. Върнали се при кладенеца и... какво да видят – магарето не само че
било живо и невредимо, но в същия момент с едно рязко движение
изскочило от кладенеца.
Хората не можели да повярват на очите си! Никой от тях нямал
обяснение как е успяло да се спаси животното, след като цял ден са
хвърляли пръст върху него.
А загадката била много проста. Всяка следваща порция пръст, която
получавало върху гърба си, магарето бързо изтръсквало от себе си и здраво
я утъпквало. Така постепенно под краката му се получила твърда

70
повърхност, която се издигала все по-нагоре. А заедно с това се изкачвало и
магарето. И когато стигнало достатъчно високо, то просто скочило и
излязло от кладенеца.
Понякога се озоваваме в безнадеждна ситуация – хванати сме в капан,
притиснати сме от обстоятелствата, получаваме нови и нови удари и не
виждаме изход. Но изход винаги има. И много често той е пред очите ни.
Или разрешението на проблема се намира в самия проблем – както пръстта,
която засипва животното, му помага да се измъкне. Но за да видим
спасението, най-напред трябва да спрем да се оплакваме и да се
самосъжаляваме и вместо да си задаваме въпроса „Защо на мен?!“, трезво
да огледаме ситуацията, да я приемем и да помислим какво можем да
направим при наличните обстоятелства. Например да се опитаме да
намерим в „злото“ нещо „добро“ или самите ние да го превърнем в такова.
Най-лошото, което можем да направим, когато ни сполети беда, е да стоим
безропотно, да проклинаме съдбата и да чакаме пълното си поражение.

Престани да се оплакваш

– Учителю – попитал ученикът, – защо има толкова трудности, които ни

пречат да постигнем целите си, отклоняват ни от избрания път и ни карат
да се чувстваме слаби?
– Това, което ти наричаш трудности – отговорил Учителят, – в
действителност е част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто
помисли за тези трудности и ги вземи под внимание, когато избираш своя
път. Представи си, че стреляш с лък. Мишената е далече, наоколо се е
спуснала гъста мъгла и ти почти не виждаш целта. Ще се бориш ли с
мъглата? Не, ще почакаш докато излезе вятър и я разпръсне. Сега вече
виждаш мишената, но вятърът отклонява твоята стрела. Ще се бориш ли с
вятъра? Не. Просто ще определиш каква е посоката му и ще промениш
ъгъла, от който стреляш. Твоят лък е голям и тежък и не ти достигат сили
да опънеш тетивата докрай. Ще искаш ли да го замениш с малък и лек, с
какъвто си играят децата? Не, ще тренираш мускулите си, за да придобиеш
повече сила и всеки следващ път ще можеш да опъваш тетивата по-добре.
– Да, Учителю – казал сърдито ученикът, – но има хора, на които лъкът е
лек и удобен, целта им е много по-близо и винаги стрелят в ясно и
безветрено време. Защо моят изстрел трябва да срещне толкова препятствия
по пътя си? Защо целият свят се съпротивлява на моето движение напред?
– Никога не гледай другите. Всеки има своя лък, своята мишена и своето
собствено време за изстрел. За едни хора изстрелът се превръща в точно
попадение, а за други – във възможност да се научат да стрелят. – Учителят
замълчал, навел се по-близо до ученика си и тихо продължил: – А сега ще

71
ти открия и една жестока тайна, момчето ми. Мъглата не се спуска над
земята, за да попречи на твоя изстрел, вятърът не духа, за да отклони
стрелата ти, а тежкият лък не е създаден, за да те накара да осъзнаеш колко
си слаб. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил, че можеш
при тези обстоятелства да уцелиш точно мишената. Затова, или престани да
се оплакваш от трудностите и започвай да стреляш, или смири гордостта си
и си избери по-лесна цел. Такава, която можеш да уцелиш със сигурност.

Не можеш да промениш посоката на вятъра, но можеш да разпънеш

платната така, че да стигнеш там, където трябва.

***

Когато срещнеш пропаст, не мисли за бездната, а виж моста през нея.

Ако съдбата затвори всички врати

Високо в планината живеел стар отшелник. Говорело се, че има особени

способности и може да помогне при всякакви случаи. Старецът бил странен
и саможив и повечето хора се страхували от него, но все пак го търсели за
помощ, когато изпадали в беда.
В близкото село имало един човек, който непрекъснато бил преследван от
нещастия. Бил толкова отчаян, че един ден решил да отиде в планината, да
намери отшелника и да го помоли за съвет.
Когато отишъл при стареца, селянинът му казал:
– Много съм слушал за теб. Моля те, помогни ми.
– Какво искаш? – намръщено го посрещнал отшелникът.
Мъжът се поклонил почтително и притеснено отговорил:
– Отведи нещастието от живота ми, моля те. Сполетява ме беда след
беда – жена ми си отиде, къщата ми изгоря, конят ми се изгуби някъде,
реколтата ми загина... Бял ден не мога да видя. Вече не знам какво да правя.
– Добре, ще ти помогна. Ела с мен.
Зарадвал се селянинът и тръгнал след стареца. А той го отвел навътре в
една гъста и непроходима гора и го оставил там, след което изчезнал между
дърветата.
Човекът изпаднал в паника, почувствал се в капан. И започнал да върви
през гората и да търси пътека, по която да се измъкне. Падал, ставал, лутал
се, въртял се в кръг и накрая, едва вечерта, капнал от умора, потен и с
издрани от шубраците ръце успял да излезе от гората.

72
 Озовал се на красива поляна, от която в далечината се виждало неговото
село. Седнал на земята да си отдъхне и с облекчение погледнал към небето,
обагрено от залязващото слънце.
И в този момент почувствал неописуема радост и благодарност от това,
че е успял да се измъкне жив и невредим. За пръв път от много време се
вгледал в красотата на природата, усетил пулса на сърцето си. Почувствал
се силен и по-жив от всякога.
„Какво съм се разкиснал! – помислил си. – Имам две здрави ръце и два
крака. Виждам с очите си. Значи просто трябва да се захвана за работа и да
започна отначало. Трябва да се измъкна от тази безизходица. И жена ще си
намеря, и нова къща ще си построя, и кон ще си купя.“
И така, окрилен и изпълнен с надежда, бодро се запътил към селото.
По някое време, какво да види – насреща му отшелникът. Човекът
замръзнал на мястото си, чудейки се как да реагира, а старецът само се
усмихнал и казал:
– Днес исках да ти кажа следното: ако съдбата ти затвори всички врати,
винаги оставя едно малко прозорче, през което се вижда изходът. Просто
трябва да търсиш това прозорче толкова настоятелно, колкото днес ти
търсеше начин да се измъкнеш от гората. И не бива да се отказваш, дори и
да си мислиш, че нямаш капка сили повече. Защото най-вероятно изходът е
съвсем наблизо.
– Благодаря ти много – казал селянинът. – Ще запомня този урок.
– Запомни и още нещо – продължил мъдрият отшелник. – Успяват онези,
които, когато срещнат пропаст, не мислят за бездната, а виждат мостът през
нея.

Вкусът на болката

Един ден, докато за пореден път слушал оплакванията на един от своите

ученици за това колко много болка има в живота, Учителят го погледнал
строго и го изпратил да донесе сол. Когато младежът се върнал, му подал
чаша с вода и го накарал да изсипе една шепа от солта в нея, а после да
изпие водата.
– Какъв вкус има? – попитал Учителят.
– Толкова е горчив и неприятен, че дори не мога да преглътна водата –
отвърнал ученикът.
Учителят се усмихнал и предложил на младежа да се разходят до
близкото езеро. Когато стигнали, му казал да изсипе същото количество сол
в него, след което му подал празна чаша и го накарал да я напълни с вода от
езерото.

73
 – Това е вода, в която ти току-що изсипа една шепа сол. Кажи ме какъв е
нейният вкус.
– Сладък, нежен и приятен – отговорил младежът.
Тогава Учителят седнал до него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги
остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в
който се разтваря. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш
собственото си възприятие... Единствено от теб зависи дали ще бъдеш
чаша, или ще бъдеш езеро.

Всички победи започват с победата над себе си.

74
 5.
ОТКРИЙ УНИКАЛНАТА СИ СЪЩНОСТ.
НЕ СЕ СРАВНЯВАЙ
Вие сте светлината на света. Всеки от вас е Вселена.
Щастливи са тези, които изпълняват своето предназначение, които
живеят в хармония и са прозрели красотата на света. Блажени са тези,
които са намерили съкровищата в себе си.

***

– Учителю, как да постигна единение с Бога?

– Колкото по-упорито се стремиш към това, толкова повече се
отдалечаваш от него.
– А как да преодолея това разстояние?
– Просто трябва да осъзнаеш, че разстояние няма.
– Значи ли това, че ние сме едно – аз и Бог?
– Не сте едно, но не сте и две.
– Какво означава това? Не ви разбирам.
– Помисли си за слънцето и неговата светлина, за океана и неговите
вълни, за певеца и песента му. Това е отговорът.

Чашата на просяка

Мъдрецът разказал на своите ученици следната история:

– Беден несретник се прехранвал от подаяния и всеки ден излизал на
градския площад да проси. Единственото, което притежавал, освен дрехите
на гърба си, била старинна чаша, останала от баща му. Чашата била красива
и изрисувана със странни неразбираеми символи, но той нямал представа
нито какво означават те, нито какъв е нейният произход. За просякът
чашата била просто съд, в който събирал дребните монети, подхвърлени му
от хората. Когато човекът починал и чашата по незнайни пътища се озовала
в ръцете на вещ антиквар, той разпознал в нея ценна реликва от миналото,
която струвала цяло състояние.
– Разбирате ли дълбокия смисъл на тази история? – попитал мъдрецът. –
Притежаваш нещо уникално, без да подозираш каква е истинската му цена,
но го използваш единствено за да съхраняваш в него дребни подхвърлени
монети...
75
 – Аз не разбрах напълно, Учителю – престрашил се да попита един
ученик. – Какво символизира тази чаша?
– Твоето „аз“, истинската ти уникална същност – отговорил Учителят. –
Тя е безценна, но хората много често забравят за нея и я използват
единствено за да я пълнят с безсмислени преживявания и знания,
подхвърлени от някой друг. Когато осъзнаете нейната истинска стойност и
се грижите за нея, ще станете много по-внимателни към това, което
съхранявате в нея.

Всичко, което го има във Вселената, ще намериш и в себе си. Питай себе
си за всичко.
Руми

***

– Учителю, позволи ми да стана един от твоите ученици.

– Добре, само искам да те помоля нещо: не ставай мой последовател.
– А кого да следвам ?
– Никого. Когато следваш някого, се отклоняваш от истинския път. От
собствения си път.

Другият

Един човек имал приятел, който, каквото и да правел в живота си, никак
не му вървяло. Работел много, но все живеел мизерно, уж бил още млад, а
погледът му винаги бил посърнал и угрижен. Жал му било за него и затова
от време на време му давал малки суми назаем, без да очаква да бъдат
върнати.
По някое време неудачникът се запилял някъде и почти една година
никой не знаел къде е и какво прави. Докато един ден се чуло, че внезапно е
забогатял и е върнал всичките си дългове. „Ей, потръгнало му е най-после“,
коментирали приятелите му, но всички били много любопитни да разберат
на какво се дължи изненадващият му успех. Започнали да му се обаждат
един по един и да го разпитват, затова „неудачникът“ накрая решил да
събере всичките си приятели и да ги почерпи.
– Хайде, разказвай! Кажи как забогатя така изведнъж? Някаква
печеливша търговия ли завъртя? – нетърпеливо го разпитвали приятелите.
– Не. Просто изхвърлих Другия, който се беше настанил в живота ми.
Откакто не живея с него, нещата потръгнаха.
– Ама какъв е този „другият“? – недоумявали всички.

76
 – Другият е този, който винаги са ме учили да бъда, но който аз всъщност
не съм. Другият е убеден, че човек трябва цял живот да мисли само как да
трупа пари и да ги спестява за старини. Той е страхлив и неуверен и е
погребал всички свои мечти, защото са му казали, че са неосъществими.
Той е затворен и саможив, защото са го научили, че е по-добре да живееш
само за себе си. Постоянно се тревожи за бъдещето, но не предприема
нищо, за да подобри живота си.
– А тогава ти кой си? – попитали го приятелите му.
– Аз слушам гласа на сърцето си. Аз се радвам на чудесата, с които е
пълен животът, и върша с вдъхновение всичко, с което се захвана. До
неотдавна Другият ме измъчваше със страховете и разочарованията си и не
ми позволяваше да живея по този начин.
– Но все пак страхове и разочарования съществуват – възразили мъжете
от компанията.
– Да, съществуват. Има и поражения. И никой на света не е застрахован,
че ще ги избегне. Но не е ли по-добре да се бориш за мечтите си и да
загубиш няколко битки, отколкото да си разгромен още преди да си опитал,
при това без да знаеш за какво си се сражавал?
– Така ли реши всичките си проблеми? Наистина ли това е всичко? –
попитали го.
– Това е. Когато осъзнах тази истина, реших да бъда такъв, какъвто
винаги съм искал да бъда. Другия го оставих вкъщи. Той ме наблюдаваше,
дори се опита няколко пъти да ме сплаши. Говореше ми все едно и също:
колко много рискувам, как не работя за бъдещето си и не живея правилно.
Затова окончателно го изхвърлих от живота си. И сега се наслаждавам на
чудесата, които твори Божествената енергия в мен.

Всеки от нас има само едно истинско призвание: да намери пътя към
самия себе си.
Херман Хесе

Защо не бях...

Всяка сутрин, докато отивал на работа, градският писар минавал покрай

кралските владения. Един ден, замислен над своите житейски проблеми и
отегчен от сивото си, монотонно ежедневие, чиновникът се спрял на
градския площад, погледнал замечтано към разкошния дворец и въздъхнал:
– Еех, защо не съм се родил в кралското семейство... Колко хубав и
спокоен живот щях да имам, колко интересни щяха да бъдат дните ми... А

77
сега по цял ден седя в задушната си кантора и преписвам някакви
текстове...
В другия край на площада строяли ново здание, откъдето се чували
ритмичните удари на дърводелските чукове и виковете на работещите.
Един от майсторите строители спрял за минута да си отдъхне от тежката
работа и да избърше потта от челото си. Когато се обърнал към площада и
погледът му се спрял на добре облечения мъж с някакви книжа в ръцете,
тежко въздъхнал:
– Еех, защо не съм се родил в по-заможно семейство, което да ме изпрати
да се изуча... Сега щях да съм облечен в чисти, спретнати дрехи, да си седя
в някоя прохладна и уютна кантора и цял ден да прелиствам документи...
Колко хубав и спокоен живот щях да имам. А сега по цял ден стоя навън, в
студ и пек, и въртя тежкия дърводелски чук...
В същото време кралят стоял пред един от огромните прозорци на своя
дворец и разсеяно наблюдавал кипящия живот в подножието на двореца.
Площадът бил изпълнен с хора и отвсякъде се чувала весела глъч. Селяни
бутали своите каруци, майки с деца се спирали пред търговците и
безгрижно разговаряли, забързани чиновници сновели нагоре-надолу, а от
близкия строеж се чували викове и монотонните удари на дърводелските
чукове.
„Еех – помислил се кралят, – колко прост и спокоен живот имат всички
тези хора там долу... Разхождат се безгрижно, цял ден са на чист въздух,
денят им е изпълнен с физически труд, а вечер се прибират приятно
изморени при семействата си и спят спокойно. А аз имам толкова важни и
сериозни въпроси за разрешаване, по цял ден стоя между каменните стени
на този палат и обмислям политически проблеми, данъци и военни
действия. Какво ли би било да бъда обикновен дърводелец, който работи
навън, наслаждава се на слънцето и мисли единствено за своя дърводелски
чук...

Щастието е да пееш своята песен, като птиците...

Те не знаят кой я слуша и какво мисли за нея.
Руми

***

Обстоятелствата не създават човека. Те само го разкриват пред самия

него.
Епиктет

Истинско богатство

78
 Един знатен благородник отишъл при мъдреца и го попитал:
– Кажи ми, уважаеми Учителю, след като си толкова умен, защо не си
богат?
Мъдрецът се обърнал към разкошното му, обшито със злато наметало и
казал:
– Слушай ме сега, уважаемо наметало, много хора, особено богатите,
мислят, че съм беден. Но всички те грешат. Аз съм богат, просто
богатството ми е невидимо. То няма външно проявление, а е вътре в мен.
„Хм, аз го мислех за мъдър и умен човек, но явно той просто е луд“ –
помислил си благородникът. Все пак замълчал, а мъдрецът продължил да
говори на дрехата му:
– Сега ще ти обясня по-подробно, уважаемо наметало. Нали когато твоят
господар си ляга вечер, не те взема със себе си? Нито ти, нито слугите му,
нито златото му сте с него, докато спи. И ако сънува тигър, който го гони,
няма да вика на помощ слугите си, а ще тръгне да бяга. Ще се спаси само
ако умее да тича бързо. Ако му се присъни, че е сам насред снежно поле и
умира от студ, няма да може да се загърне със скъпото си наметало. Ще го
спаси само умението му да пали огън. Нашите способности са нашето
истинско богатство. Те са вътре в нас, а навън са само техните проявления.
Благородникът, вече възмутен, че мъдрецът дори не се обръща към него,
а говори с дрехата му, викнал:
– Ти явно не си никакъв мъдрец, а обикновен безумец! Как може да
разговаряш с наметалото ми? Не виждаш ли мен, неговия собственик?
Мъдрецът се усмихнал и казал:
– Така е с повечето хора. Те говорят с телата, а не виждат тези, които са
техни собственици. Виждат лицата, но рядко поглеждат в душите.

Розата

На една поляна накрая на света пораснала чудна роза. Колкото повече

растяла, толкова по-красива ставала. Всеки ден добавяла с любов нов лист
към прекрасния си цвят. Но всеки ден изниквал и нов шип на стеблото ѝ –
все по-дълъг и остър.
Розата била обект на всеобщо обожание и възхищение, но всеки, който
искал да докосне красивото и нежно цвете, рискувал да се нарани от
острите му бодли. Завистниците започнали да говорят, че това е едно зло и
високомерно цвете, което презира всички и съществува само за да
причинява болка на другите.

79
 Натъжила се красавицата и решила да се промени. Тя премахнала
всичките си бодли, от най-малките до най-големите. Но щом застанала пред
света оголена и беззащитна, единствено със своята нежна красота, всички
започнали да я дърпат, да късат листенцата ѝ, да се опитват да я откъснат.
Всеки я искал за себе си. Розата търпяла, но започнала да губи красотата и
прекрасния си аромат. Повехнала. Докато в едно ранно утро тя разбрала, че
ще загине. И отново позволила на бодлите си да пораснат – още по-дълги и
остри отпреди. Оттогава тя ревностно пази своята красота, а ако някой я
попита защо са ѝ всички тези остри бодли, отговаря:
– Бог ме е дарил с красота, но ми е дал и бодли, за да мога да я опазя.
Това е моята природа.

Никой не може да притежава най-красивите неща на земята. Но може да

ги познава и обича!
Паулу Коелю

Нещастните растения

Един цар много се гордеел с прекрасния парк в близост до двореца си.

Обичал да се разхожда в него, защото там винаги намирал покой и умиро-
творение. Но един ден, когато отишъл там, пред погледа му се открила
тъжна и неприятна гледка. Вместо прекрасните дървета, обсипани със
зеленина, и нежните цветя, даряващи го с неописуем аромат, той се озовал
сред умиращи дървета, пожълтели храсти и увехнали цветя.
Царят веднага разпоредил на най-близките си съветници и придворни да
разберат каква е причината за почти унищожения му парк и виновникът да
бъде жестоко наказан.
– Около парка има висока ограда – казал началникът на охраната му. –
Невъзможно е външен човек да е проникнал и да е унищожил растенията.
– Не мога да си обясня какво се е случило – заоправдавал се главният
градинар. – Полагам същите грижи за растенията, както винаги. Поливам
ги, плевя ги, подрязвам изсъхналите клонки... Нищо необичайно не съм
забелязал.
Тогава се обадил придворният вълшебник:
– Господарю, нека аз да опитам да разбера какво се е случило. Аз
разбирам езика на цветята и веднага ще отида да ги разпитам какво е
причинило това бедствие.
– Чудесно – възкликнал царят. – Идвам с теб! Нямам търпение да разбера
кой е съсипал красивите ми растения.

80
 Върнали се в градината и вълшебникът започнал да разговаря с дърветата
и цветята. Това, което чули, шокирало царя.
Дъбът казал, че погива от мъка, защото не може да бъде така висок и
снажен като бора. Борът пък се оплакал, че е прекършил високата си снага,
защото иска да бъде като лозата – да е гъвкав и грациозен като нея и да
може да ражда плодове. Лозата залиняла от мисълта, че не е способна да
цъфти като розата. А розата повехнала, защото не била... могъща като дъба.
И така нататък... и така нататък...
В цялата градина открили едно-единствено цвете, което било живо и
жизнено. То цъфтяло в чудни цветове и разперило щастливо листа към
слънцето, разпръсквало приказен аромат.
Веднага го попитали защо не страда и не вехне както всички останали, а
напротив – става все по-красиво и жизнено. И цветето отговорило:
– Когато ме посадиха тук, в тази красива градина, царят желаеше да
получава радост от мен, искаше да бъда просто едно красиво цвете, което
да цъфти и да ухае. Ако от мен се искаше да бъда могъщо дърво, което да
дарява прохладна сянка, или пък да раждам сладко грозде, щяха да посадят
дъб или лоза, а не мен, нали така? И си помислих, че не мога да бъда нищо
по-различно от това, което съм – цвете, което да дарява радост с цветовете
и аромата си. Затова се стремя да развивам своите най-добри качества, за да
изпълня предназначението си, и да се наслаждавам на това, което съм.
Царят бил смаян от случилото се. Но в същото време разбрал, че е
получил безценен урок, който ще му помогне да управлява по-добре
царството си. Неговите министри и целият дворцов елит били точно копие
на растенията в неговия парк...
А на вълшебника си наредил заедно с градинаря да създадат нова
градина, като обяснят на всички растения кои са те и защо са създадени на
този свят.

Открийте своето призвание и след това с цялото си сърце се отдайте на

него.
Буда

***

– Учителю, как да стана велик човек, такъв като теб?

– Какво означава да станеш велик? Бъди човек. Това е велико
постижение!

Малката вълна

81
 Една вълничка живеела в безбрежния океан. Но осъзнавала, че е малка и
незначителна, и непрекъснато недоволствала и се оплаквала от съдбата си.
– Толкова съм нещастна – стенела тя. – Другите вълни са големи, мощни
и силни... а аз съм слаба и немощна! Защо океанът е така несправедлив към
мен?
Друга вълна, която минавала наблизо, чула оплакванията на малката
вълничка и решила да я заговори.
– Знаеш ли, ти се измъчваш, защото не разбираш истинската си природа.
Смяташ, че си една малка вълна и страдаш от това. Но в крайна сметка нито
си малка, нито си вълна.
– Как така? – изненадала се вълничката. – Погледни ме! Очевидно е, че
съм вълна, и то малка. И височината ми е малка, и следата, която оставям, е
никаква...
– Това, че си вълна, е само временна форма, която си приела за малко. В
същността си ти си просто вода. Когато осъзнаеш истинската си природа,
никога повече няма да страдаш излишно.
– Ако аз съм вода, ти какво си?
– Аз също съм вода. Просто засега съм приела формата на една по-голяма
вълна, но това не променя природата ми. Аз съм ти. Ти си аз. Ние двете,
както и всички вълни в този океан, сме частици от едно и също цяло, от
нещо много голямо... Приеми това и се наслаждавай на живота.

Много често, особено когато се потопим в илюзията на материалния свят,
започваме да си мислим, че съществуваме сами по себе си. Сравняваме се с
другите и когато установим, че нещо не ни достига, или се смятаме за
недостатъчно добри, изпитваме дълбоко недоволство от живота си.
Но всички ние сме свързани извън границите на собствените си
възприятия. И ако успеем да погледнем на себе си по друг начин, ако видим
истинската си природа и осмислим факта, че всички сме хора, всички сме
част от едно общо и единно цяло, много от терзанията ни биха ни се
сторили безсмислени. Нуждата да се сравняваме и конкурираме би
изчезнала завинаги.

Щастливи са обичащите себе си и възхваляващите живота.

Змията

В околностите на едно село живеела голяма отровна змия. Тя била

толкова агресивна и опасна, че хората се страхували да излязат в полето.
Много селяни пострадали от нея, но не знаели как да се справят с проблема.

82
Накрая решили да се обърнат за съвет към мъдреца, който живеел в една
колиба в края на гората.
– Тази змия постоянно ни държи в страх и напрежение, а не можем да я
хванем и да я унищожим. Вече не знаем какво да правим! – оплакали се
селяните.
– Не се притеснявайте. Аз ще се справя с нея – отвърнал мъдрецът.
И наистина, той успял да укроти змията и да я убеди да се отнася
миролюбиво с хората. Тя станала толкова кротка и безвредна, че те дори
започнали да издевателстват над нея. С удоволствие я замеряли с камъни и
я дърпали за опашката.
Една нощ, пребита и изтормозена, змията пропълзяла с последни сили до
дома на мъдреца и му казала:
– Подложиха ме на такъв тормоз, че не издържам повече. По-добре да ме
убият!
– Явно хората вече изобщо не се страхуват от теб – казал старецът, след
като я изслушал. – А това не е добре...
– Но нали ти ме учеше да бъда дружелюбна и да не проявявам насилие
спрямо тях? – проплакала змията.
– Аз те помолих да не хапеш, но не и да спреш да съскаш.

Можеш да бъдеш само такъв, какъвто си.

Плутарх

Помощ

Веднъж едно дете намерило какавида, взело я в ръце и започнало да я

разглежда. То с любопитство наблюдавало зараждащия се в нея живот,
когато забелязало малка цепнатина в пашкула и решило да го разкъса, за да
помогне на пеперудата да се освободи от него. Но когато излязла,
пеперудата паднала на земята в първия си опит да полети. Телцето ѝ било
слабо и неразвито, а крилцата ѝ пърхали в отчаян опит да се отдели от
земята.
Малката пеперуда никога не успяла да укрепне и да лети из цветните
поляни. Тя завинаги останала прикована към земята.
Защото получила помощ, от която не се нуждаела и която била в
неподходящото време.
Когато решаваме да помогнем на някого, първо трябва да се замислим
познаваме ли естеството на нещата и дали човекът точно в този момент има
нужда от помощ. Трябва да помним, че когато се намесваме в нечий път,
без да го познаваме, може да предизвикаме фатални последици и да

83
прекършим необратимо нечий чужд живот. Всеки има свой път, всеки
трябва да мине през определена метаморфоза, за да израсне, да укрепне и да
изпълни своето предназначение.

Има пътища, които трябва

да се извървят без чужда помощ.
Има неща, за които си има точното време.
Има помощ, която е ненужна.

84
 6.
УСЪВЪРШЕНСТВАЙ СЕ
Богатството вътре във вас е неизчерпаемо и изобилието около вас е
безгранично. Посветете живота си на красивото. Създавайте заради
съзиданието, а не заради признанието. Давайте на света нещо ново.
– Учителю, около мен всички са щастливи, а аз не съм. Защо не
успявам ?
– Защото те са се научили да виждат във всяко нещо благодат и
красота.
– А аз защо не виждам тези благодат и красота ?
– Защото не можеш навън да видиш нещо, което не си създал вътре в
себе си.

Как да променим света

– Татко, как да променим света, в който живеем? Как да го направим по-

добър? – попитали синовете своя възрастен баща.
– Когато бях млад, най-голямото ми желание беше да мога да променя
света – започнал той. – Навсякъде около мен виждах толкова страдание и
несправедливост, че от цялото си сърце исках да го направя по-добър!
Затова се молех: „Господи, дай ми сили да променя света!“. Минаха години
и разбрах, че това е непосилна задача, защото светът е такъв, какъвто е,
благодарение на всеки отделен човек, който живее в него. И започнах да
моля Господ да ми позволи да променя поне няколко души, поне най-
близките ми. Но отново не успях. Разбрах, че е много трудно да се опитваш
да променяш хората около себе си, ако самите те не желаят това. А когато
остарях, осъзнах, че най-важното и единственото, което е по силите ни, е да
променим самите себе си. Защото, когато всеки човек стане по-добър, и
целият свят ще се промени. Тогава молех Господ само за едно – да ми
помогне да променя себе си. И той ми отговори: „Най-после разбра кое е
най-важното и с кое трябваше да започнеш. За съжаление, вече нямаш
много време...“

Бъди промяната, която искаш да видиш в света!

Махатма Ганди

85
 Възстановяването на храма

Древният храм в столицата на един крал се нуждаел от възстановяване.

Затова било обявено из цялото кралство, че се търсят майстори, които да се
заемат с тази толкова престижна и отговорна работа. Явили се стотици
кандидати, но накрая министрите отличили две групи: задругата на
майсторите и задругата на монасите. Окончателното решение трябвало да
вземе кралят.
Първи пред него се явили монасите и смирено заговорили:
– Ваше величество, никой не може да се погрижи за древния храм по-
добре от нас. Ако ни удостоите с честта и ни възложите възстановяването
му, ще направим всичко, за да възвърнем предишното му великолепие.
На свой ред застанали пред краля и майсторите.
– Ваше величество – казали те, – ние сме най-добрите майстори в
кралството. От десетилетия строим и поправяме всякакви сгради. Никой не
може да възстанови храма по-добре от нас. Молим ви да ни поверите тази
отговорна и престижна работа.
Владетелят се замислил. Той бил известен със своята мъдрост и
справедливост и наистина искал да вземе най-правилното решение за
храма. В този момент му хрумнало нещо и той се обърнал към двете групи:
– На юг от двореца има два малки храма, които са напълно изоставени.
Всяка задруга трябва да възстанови по един от тях. Имате на разположение
три дни, а след като видя резултата от работата ви, ще взема решение.
След уречения срок кралят и министрите му се отправили към двата
храма, за да видят как са се справили двете задруги. Първо отишли да видят
работата на майсторите и ахнали от възхищение. Стените и покривът на
занемарената сграда били стегнати и пребоядисани в прекрасни свежи
цветове, а вътрешността на храма била просто неузнаваема. Всичко било
чисто, ново и различно. На мястото на старата порутена постройка сега се
издигал ослепителен нов храм.
– Това надминава очакванията ми – казал кралят. – Сега виждам, че
казахте истината – вие сте най-добрите майстори по нашите земи.
Майсторите се зарадвали на оценката и се поклонили почтително. След
щедрите похвали на краля били сигурни, че те ще бъдат избраните.
Владетелят също бил почти сигурен, че няма как монасите да са се
справили по-добре от майсторите. Но все пак искал да види резултата и от
тяхната работа. И заедно със свитата си се отправил към втория храм. Но
когато пристигнали там, останали поразени.
Пред тях се издигал древен храм, чието смирено и топло великолепие
разказвало дългата история на светата обител, историята на вярата и

86
единението с Бога. Той сякаш светел на фона на синьото небе, в неуловима
хармония с природата.
– Но как успяхте да направите това?! – с уважение и възхита се обърнал
кралят към монасите.
– Просто го почистихме старателно и пооправихме дребните пукнатини,
изкоренихме бурените наоколо и засадихме свежи цветя – скромно казали
монасите. – Истинската красота и блясък са в самия храм, в неговото
предназначение и древна история.
Когато свитата влязла вътре, всички притихнали в благоговение.
Завладяло ги неописуемо чувство на покой и умиротворение. Вътрешността
на храма светела от чистота, старинните мебели и дърворезби били
полирани до блясък, а през излъсканите до съвършенство прозорци влизала
мека слънчева светлина.
Министрите погледнали към краля в очакване да чуят последната му
дума, но той стоял безмълвен, а по лицето му се стичали сълзи. Нямало
нужда от думи. Решението било ясно.
Ние, хората, сме точно като майсторите и монасите. Някои от нас се
тревожат единствено за външния си вид и за начина, по който изглеждат в
очите на другите. Те полагат усилия да изградят блестящ образ, с който да
впечатляват околните. Но под лъскавата фасада остава скрита истинската
им същност и достойнства. За тях е важно да изпъкват и да се доказват, да
демонстрират своето превъзходство, забравяйки за истински важните неща
в живота – точно както майсторите, за които нямало значение дали
възстановяват храм или обикновена постройка. Те просто искали на всяка
цена да докажат, че са по-добри.
Но има и хора, които се грижат повече за онова, което остава невидимо за
очите, за своя вътрешен свят. И за да заблести той в цялата си прелест,
поддържат душата и мислите си чисти, в хармония с целия заобикалящ ги
свят. Те са като монасите, които не искали да демонстрират майсторство,
нито да изтъкнат себе си, а наистина да възстановят храма и да възвърнат
първоначалното му великолепие.

Истински се вижда само със сърцето.

Най-същественото е невидимо за очите.
Антоан дьо Сент-Екзюпери

87
 По-добрият художник

В един град се провеждал конкурс, който да определи най-добрия худож-

ник. В него участвали най-известните майстори на четката от близки и
далечни страни. Десетки картини били изложени на градския площад,
където освен съдиите имало и множество любопитни граждани.
Конкурсът вече бил към своя край, но съдиите се оказали пред голямо
затруднение. От всички представени картини останали само две, от които
трябвало да изберат по-добрата. И двете платна били съвършени произве-
дения на изкуството. Съдиите се опитвали да намерят в някоя от тях дори
най-малкия недостатък, но колкото и да ги гледали, не успели да открият
нито едно несъвършенство, което да реши изхода от съревнованието.
В този момент от насъбралото се множество излязъл човек, който
предложил да помогне в избора на най-добрия художник. Съдиите с радост
приели помощта му, тъй като не виждали изход от ситуацията.
Тогава странникът се приближил към двамата художници, чиито картини
стигнали до финалната надпревара, и им казал:
– Вашите картини наистина са прекрасни и трябва да призная, че и аз не
мога да открия в тях някакво несъвършенство или грешка. Затова искам да
ви помоля всеки от вас откровено и безпристрастно да оцени собствената
си работа, а после да назове недостатъците, които вижда в нея.
Първият художник дълго оглеждал творбата си и накрая казал:
– Честно казано, колкото и да гледам, не мога да открия нито един
пропуск в моята картина.
В същото време вторият художник стоял мълчаливо пред своето платно.
– И ти ли не виждаш никакъв недостатък в работата си? – попитал арби-
търът.
– Не, напротив. Открих много такива и просто се чудя с кой от всички да
започна – смутено отговорил художникът.
В този момент арбитърът се обърнал към съдиите и като посочил втория
художник, казал с усмивка:
– Това е победителят в конкурса. Той е по-добрият.
– Но защо? – възкликнал първият художник. – Нали аз бях този, който не
откри пропуск в работата си, а той посочи множество свои грешки?
– Творец, който не намира нито един недостатък в своите работи, е
достигнал предела на своя талант. А този, който открива несъвършенства
там, където никой друг не може да ги види, продължава да търси пътя към
съвършенството и да се развива, неговият път продължава – отговорил
странникът.

88
 Който не напредва всеки ден, всеки ден изостава.
Конфуций

Състезание

В едно планинско селище решили да проведат състезание между

дървосекачите. За победител щял да бъде обявен онзи от тях, който за
определеното време успее да отсече най-много дървета.
Рано сутринта в деня на състезанието всички дървосекачи били по
местата си и когато прозвучал сигналът за начало на състезанието, всички
се заловили за работа.
Мъжете били разпределени по двойки в определени участъци на гората
така, че да не си пречат и да няма опасност от наранявания при падането на
отсечените дървета.
След около час след началния сигнал един от дървосекачите чул, че
неговият съперник е спрял работа за известно време.
„Чудесно – казал си той. – Сега ще удвоя усилията си и ще си осигуря
преднина още преди да влезем в решаващата фаза на съревнованието.“
След около час шумът от брадвата на конкурента му отново утихнал и
той си помислил със задоволство, че другият дървосекач пак си почива:
„Явно не му достигат силите и на всеки час се нуждае от почивка. Аз пък
през това време ще напредна още повече и така ще бъда все по-близо до
победата.“ И започнал да работи с още по-голямо настървение.
Така минал целият ден, докато накрая специален сигнал оповестил краят
на надпреварата.
Започнало преброяването на отсечените дървета на всеки от участниците.
Но за огромно учудване на първия дървосекач, се оказало, че за същото
време неговият съперник е отсякъл много повече дървета от него.
Разочарован от резултата и от очевидната си загуба, той запротестирал:
– Не може да бъде! Чувах с ушите си как прекъсваше работа на всеки час
за по десет минути. Докато аз не съм спрял и за минута. Не е възможно да
имаш повече отсечени дървета от мен! Тук има нещо нередно!
– Няма нищо нередно – отговорил победителят. – Просто аз на всеки час
спирах, за да наточа брадвата си.

За този, който не знае как да работи, работата не свършва.

Абхазка поговорка

89
 Странният навик

Живял някога един човек, който бил известен с ужасния си характер. Той
бил трудолюбив и усърден, но всички знаели, че вечно спори за нещо,
държи се непочтително, избухва за дреболии, крещи и ругае околните.
Освен това той имал един чудат навик – всеки път, когато се ядосвал,
обикалял по три пъти дома си.
Но независимо от всичко, човекът се справял с живота. И благодарение
на труда и постоянството си постепенно се замогнал и след време вместо
скромния си дом вече обитавал малко имение. Когато заживял в него,
новите му съседи често го виждали да тича в кръг около имението си. Но
никой не знаел защо го прави.
Минали години и човекът с ужасния характер остарял. Имението му вече
било най-голямото в околията. И когато се ядосвал, му отнемало много
време, за да го обиколи три пъти. Но той не се отказвал от странната си
привичка и продължавал да го прави.
Един ден внукът му го видял да седи запъхтян до портата:
– Дядо, защо ти е да тичаш около имението?
Старецът обичал да разговаря с детето, затова се усмихнал и казал:
– Ако щеш вярвай, но това е най-голямата тайна на дядо ти.
– Тайна ли? О, разкажи ми я, дядо, моля те – казало детето
заинтригувано.
– Това е тайната как да постигнеш успех в живота. Най-голямата тайна на
света.
– Но ти вече си постигнал успех в живота, дядо – възразило момчето. –
Хората говорят, че си най-богатият човек в околията, всички искат да имат
толкова прекрасно имение и да бъдат голямо и щастливо семейство като
нас.
Старецът се замислил и поклатил глава:
– Така е, сега в живота ми цари благоденствие и щастие, но когато бях
млад, нямах почти нищо. Разполагах само с ужасния си характер, който ми
носеше само проблеми. Знаех, че ми вреди, но бях безсилен. Веднъж след
лют спор с един приятел така се разярих, че ми трябваше доста време да се
успокоя. За да уталожа нервите и яда си, без да се усетя, тръгнах да
обикалям къщата си. И понеже тогава тя беше със скромни размери, и сам
не разбрах как я обиколих три пъти.
– Благодарение на това постигна успех, така ли, дядо? – момчето не
можело да разбере връзката между нещата.
– Не, тогава още не – казал старецът и като зареял поглед в далечината,
си спомнил онзи повратен момент в живота си. – Това беше просто

90
началото. Някъде там се случи нещо, от което тръгна моето пътуване към
успеха. Един ден, докато обикалях около къщата, за да потуша гнева си,
осъзнах колко малък дом притежавам... как всичко в живота ми е малко и
незначително. Но по-важното – дадох си сметка, че гневът е разкош, който
не мога да си позволя, че хабя безценното си време и енергия за едно
пагубно и безсмислено чувство. И в същия момент, когато ме осени тази
мисъл, гневът ми стихна, а аз почувствах силно желание да се заловя за
работа с двойно по-голямо усърдие.
– Значи затова обикаляше около къщата?
– Да, и продължих да го правя – кимнал дядото. – Започнах да използвам
ужасния си характер, а не да му позволявам той да използва мен. Всеки път,
когато се вбесявах, тичах в кръг около малката си къща, мислех си за
малките си постижения и за безсмислието на своя гняв, а след това се
връщах към работата си с още по-голямо желание и хъс. А гневът си
отиваше. Това упражнение ме направи силен и здрав, даде ми нова енергия.
И освен че малко по малко преодолях ужасния си избухлив характер,
работех двойно по-упорито. И успехът не закъсня. Момчето се замислило.
Нещо в тази история му убягвало.
– Но това е било докато си бил млад, нали? – попитало то. – Защо и сега
продължаваш да тичаш около къщата, въпреки че тя вече е най-голямата в
цялата околия? Нима тайната ти вече не работи?
– Ти си умно момче – засмял се старецът. – Да, така е, имението ми е
голямо. И сега, когато тичам около него, виждам колко много съм
постигнал и разбирам колко съм щастлив. Здрав съм, имам прекрасно
семейство, няма за какво и на кого да се ядосвам. От предишния ми гняв
няма и следа. Сега, докато обикалям дома си, изпитвам само благодарност и
признателност. Както виждаш, тайната продължава да работи, но по друг
начин.

Можеш да превърнеш страховете си в сила, загубите – в постижения, а

гневът – в благодарност.
Само трябва да вземеш решение.

Дефектният скъпоценен камък

Един владетел притежавал изключително красив и много скъп диамант.

Той държал уникалната скъпоценност в специална стъклена витрина, пред
която дежурила денонощна охрана. Самият той бил много горд с това свое
притежание, а освен това суеверно смятал, че диамантът закриля
кралството му от бедствия и чужди набези.

91
 Всяка сутрин кралят минавал покрай витрината, за да се наслади на
красотата и блясъка на камъка и за да получи закрила от своя талисман.
Но един ден, докато се любувал на диаманта, той с ужас забелязал, че
точно през средата му се е появила огромна пукнатина. Кралят се разстроил
изключително много. Не само защото великолепният диамант бил съсипан,
но и защото видял в това лошо знамение.
Той веднага разпоредил да извикат всички майстори бижутери от цялото
кралство, за да се произнесат как може да се реши проблемът. Повечето
ювелири категорично заявили, че няма какво да се направи и че такава
огромна пукнатина не може да бъде отстранена по никакъв начин. Някой
предложил да разделят камъка на две, за да се получат два по-малки, но
изразили опасение, че от срязването диамантът може да се разбие на хиляди
малки парчета.
Кралят бил съкрушен от безизходната ситуация. Бижутерите вече
започвали да се разотиват, когато към него се приближил възрастен
майстор и поискал разрешение да каже нещо.
– Ако Ваше Височество разреши, бих могъл да спася този красив камък.
Само ми дайте една седмица – казал старецът.
В първия момент кралят не обърнал внимание на думите му. Та нали най-
известните ювелири в кралството се произнесли, че реставрацията е
невъзможна... как би могъл да се справи този никому неизвестен възрастен
бижутер. Но след като размислил, все пак решил да приеме предложението.
– Добре, захващай се за работа. Но тежко ти, ако не се справиш или ако
го повредиш още повече – мрачно се заканил кралят.
След което той предоставил на майстора специално помещение, сложил
пред вратата охрана и го оставил да работи.
Всички с нетърпение очаквали да видят какво ще се случи. Минала
седмицата и старият ювелир се явил пред краля.
– Готов съм. Можете да дойдете и да видите своя уникален диамант. Сега
той е по-красив и великолепен, и дори по-ценен отпреди – казал той.
Всички се втурнали в помещението, изгарящи от нетърпение да разберат
как така този мистериозен старец не само е успял да спаси камъка, но и го е
направил още по-ценен.
Когато погледнал към диаманта, кралят се разтопил от щастие, очите му
се напълнили със сълзи, а всички присъстващи ахнали от изненада. Върху
камъка, там, където свършвала пукнатината, била гравирана изящна,
красива до съвършенство роза, а пукнатината била превърната в нейното
стебло.
Така дефектът се превърнал във великолепно творение на изкуството и
направил камъка уникална и единствена по рода си скъпоценност.

92
Не се притеснявай от несъвършенствата си. Направи ги забележителни и
ги превърни в нещо неповторимо.

93
 Двамата работници

Стопанинът на една ферма имал двама работници. Единият работел при

него от много време. А другият бил младо момче, което започнало съвсем
отскоро, но бързо навлязло в работата и се справяло със стопанството дори
по-добре.
Един ден старият работник разбрал, че новият помощник получава пет
пъти по-голяма надница от него. Станало му много обидно и решил веднага
да отиде при господаря си да изясни тази несправедливост. Та нали той бил
старшият тук!
– Господарю, простете ми, но се чувствам много оскърбен. Знам, че вие
решавате на кой работник колко да плащате за труда, но все пак... аз съм
във фермата от толкова години, не подвивам крак по цял ден, пък и винаги
съм ви бил предан. Честно ли е да давате толкова по-голямо
възнаграждение на този младок?
Господарят изслушал тирадата на своя работник, като през цялото време
наблюдавал нещо през прозореца, а накрая се обърнал към него и казал:
– Струва ми се, че дойде някой. Дали не карат сено? Знаеш ли нещо по
въпроса?
– Не, господарю – почтително отговорил работникът.
– Ами иди и виж.
Излязъл той и след малко се върнал с отговора:
– Да, господарю, така е. Карат сеното.
– А разбра ли откъде го карат?
– Не, господарю.
– Добре, иди и разбери.
След още няколко минути старият работник се върнал.
– Не съм много сигурен, но май идват от Старите ливади.
– А дали е от първа или от втора коситба това сено?
– Не зная, господарю, не се сетих да попитам.
– Ще чакам да научиш и да дойдеш да ми кажеш.
– Първа коситба е, господарю! – доволно докладвал след още десетина
минути.
– А по колко го продават?
– Не знам.
След малко влязъл младият работник и казал:
– Господарю, току-що докараха сено от Старите ливади. Сеното е много
хубаво, проверих го. И е от първа коситба. Продават го малко скъпичко, но
аз успях да го спазаря за половин цена. Показах им къде да го разтоварят и
вече почти свършиха.

94
 След което излязъл и се захванал с някаква работа на двора.
А господарят се обърнал към своя стар работник и казал:
– Сега получи ли отговор на въпроса си защо някои получават по-голямо
възнаграждение, а други – по-малко?

Ако не ти харесва това, което получаваш, промени това, което даваш.

Глинената стомна

Известен майстор грънчар имал много ученици, които идвали от близо и

далеч да се учат на занаят. Веднъж той решил да избере от тях свой
помощник, който да остане на работа при него. Извикал двама от най-
изявените си ученици и им казал:
– Искам да назнача единия от вас за мой пръв помощник, но тъй като и
двамата сте много добри, за да взема решение, ще ви възложа една задача.
Който се справи най-добре, той ще бъде моят избраник. Ти – обърнал се
към първия ученик – ще имаш на разположение една седмица, в която
трябва да изработиш една-единствена глинена стомна, но тя трябва да бъде
перфектна. Вложи цялото си старание и умения и направи съвършения съд.
А ти – казал на втория – за същото това време трябва да направиш двайсет
стомни. Може и да са по-непретенциозни и недодялани, но най-важното е
да са двайсет на брой. Единият ще се стреми към качество, а другият – към
количество. Е, хайде, на работа.
Момчетата се спогледали, учудени от странната задача, и се отправили
към работилниците си.
Минала седмицата и преди двамата ученици да представят своите
творения, майсторът събрал и останалите си ученици и чираци. Искал
всички да разгледат готовите стомни и също да споделят своето мнение.
Стомната на първия ученик била прекрасно творение с перфектно
изваяна форма и прецизно изработени детайли. Вторият също успял да се
справи с условието и донесъл точно двайсет стомни. По-голямата част от
тях били обикновени съдове, които не впечатлявали с нищо особено. Но
когато сложил на масата и последната стомна, всички присъстващи ахнали.
Това било съвършено произведение, каквото не били виждали досега,
много по-красиво и майсторски изпълнено от това на първия ученик.
– Но как успя да го направиш, при положение че трябваше да изработиш
цели двайсет стомни? – удивил се един от учениците.
– Не знам... това е последната стомна, която направих. В началото бързах
и първите няколко се получиха доста груби и недодялани. Но докато ги
правех, виждах къде греша и при всяка следваща коригирах някакъв

95
пропуск от предишната, научавах нещо ново за глината и ръката ми
ставаше все по-уверена. Усвоих тънкости и умения, които човек може да
придобие само когато една работа мине много пъти през ръцете му. И аз
самият не мога да повярвам, че направих толкова хубава стомна.
Майсторът бил много доволен от своите ученици, но най-вече от урока,
който получили всички те.

Водата дълбае камъка не със сила, а с постоянство.

Японска поговорка

***

Не се страхувай от бавното израстване, а от това да стоиш

неподвижно.
Китайска поговорка

Първият лов на княза

Един млад княз решил, че е време да се присъедини към ловните походи

на своя баща. Но преди да тръгне с него, искал да стане опитен и ловък
стрелец. Затова започнал да взема уроци от най-известния ловджия в
кралството. Упражнявал се месеци наред, докато един ден се почувствал
готов за първия си лов.
Събрал своя свита и когато пристигнали в гората, всички се разпръснали
наоколо в търсене на дивеч. Младият княз се озовал на малка поляна и
веднага приготвил лъка и стрелата си в очакване на първия си улов.
Изведнъж на поляната отнякъде изскочил заек. Малкото животинче
сякаш се стъписало и замръзнало на мястото си. То стояло неподвижно
точно пред княза – било просто невъзможно да не го улучи. Князът опънал
тетивата, но в този миг на поляната се появил елен. „Това се казва улов –
казал си той. – Защо ми е да стрелям в заека, когато мога да поваля този
елен? Рогата му са скъпи, пък и са ценен ловен трофей!“
Точно се прицелил в елена, когато пред погледа му се появило още едно
животно. „Ах, колко е красива тази лисица! – рекъл си князът. – Каква
прелест е кожата ѝ! Ето това е достойна цел за един княз“. И се прицелил в
лисицата. Но в същата секунда чул шум от криле. Вдигнал глава и видял
разкошен орел. „Ооо, орел е още по-добре! Ако сваля орела, всички в
двореца ще ме признаят за истински стрелец. Дни наред ще се говори за
този улов!“.
Вдигнал лъка, но орелът се носел във въздуха с такава скорост, че за
части от секундата се изгубил от погледа му. Разочарован, князът свалил

96
лъка и потърсил с очи лисицата, но тя вече била изчезнала. Проклинайки
късмета си, младият ловец решил, че все пак и еленът не е лош улов и
насочил стрелата си към него, но еленът вече бил на доста голямо
разстояние от него и нямало никакъв шанс да бъде улучен. Раздразнен и
ядосан, князът се заоглеждал за заека, но от него нямало и следа.
Младият ловец се отчаял от първия си неуспех и до края на лова не
вдигнал повече своя лък. А накрая се прибрал с наведена глава.
Вероятно всеки от нас се е оказвал в ситуацията на младия ловец. „Ето
една добра възможност – казваме си. – Да, малка е, но все пак е нещо.“ Но
още преди да сме се справили с нея, преди да сме натрупали опит и умения,
вече сме привлечени от по-голямата, по-амбициозната и привлекателна цел.
И без да си даваме сметка за собствената си неопитност, се втурваме в ново
начинание. Защото изглежда по-бляскаво и по-престижно. Докато накрая
губим и двете. А привлекателните и на пръв поглед грандиозни
възможности понякога са измамни и носят разочарование. И много често
изчезват също толкова внезапно, колкото са се появили.
Преди да се заемете със сложните и амбициозни задачи, се научете да се
справяте с по-малки цели. Натрупайте опит и постепенно се придвижвайте
напред. Не разпилявайте вниманието и усилията си с много неща
едновременно. Не променяйте целите си прекалено често и прекалено
бързо, защото всяка нова цел изисква нова концентрация, време и различен
ресурс. И най-вероятно няма да успеете с нито една от тях.
И най-важното: не се отказвайте при първия провал. Винаги дръжте своя
лък в готовност. Защото играта продължава.

Не спирай да копаеш

Учителят и няколко негови ученици тръгнали по работа към града. Пътят

им минавал покрай нивата на един селянин, който от много време се
опитвал да открие вода в земята си. Когато спрели да го поздравят, те се
натъкнали на странна гледка. Той копаел усърдно, а цялата му нива била
осеяна с дупки.
– Какво правиш, човече? Защо си разкопал нивата си така? – попитал
заинтригуван Учителят.
– Искам да изкопая кладенец – отвърнал човекът и избърсал потта от
челото си, – но отникъде не бликва вода. Затова опитвам на всеки два
метра. Все някъде ще я намеря.
Селянинът отново се захванал със заниманието си, а те продължили по
пътя. Когато се отдалечили достатъчно, мъдрецът се обърнал към
учениците си и казал:

97
 – Видяхте ли какво означава да се отказваш при първия провал и веднага
да тръгваш да търсиш успеха на друго място? Ако този глупав човек беше
вложил цялата си енергия в един-единствен кладенец, отдавна щеше да е
намерил вода, колкото и дълбоко да е тя. Вместо това той разхищава силите
и времето си, защото изоставя започнатото в самото начало и се надява
водата да бликне още при втората копка. Затова няма резултат. Запомнете:
по-добре е да изкопаеш един кладенец, но да бъде дълбок. Тогава ще
получиш повече и по-чиста вода.

Търпението е горчиво, но плодовете му са сладки.

Еврейска поговорка

Тримата учители

Когато Учителят бил на смъртното си ложе, най-добрите му ученици и

последователи се събрали около него, за да чуят последните му слова и
напътствия. Един от по-младите възпитаници се приближил до леглото му
и го попитал:
– Учителю, ти си толкова мъдър, имаш толкова познания и опит, които
щедро раздаваш на всички нас. Ти си нашият велик Учител. Но кажи ни кой
беше твоят Учител? Никога не си ни разказвал за него...
– Имах хиляди учители – започнал да говори старецът с немощен глас и
всички притихнали да чуят думите му. – Ако трябва да изброявам имената
им, няма да ни стигнат месеци, дори години, а аз нямам толкова време на
този свят. Но ще ви разкажа за трима от тях, които и до ден-днешен си
спомням с усмивка.
Първият беше крадец. Срещнах го в едно непознато село. Бях се загубих
в пустинята и когато най-после се добрах до първото срещнато село, беше
късно през нощта, всички врати бяха залостени, а навън нямаше жива душа.
Тръгнах да търся подслон и изведнъж видях странен човек, който се
опитваше да пробие дупка в стената на една къща. Попитах го къде мога да
отседна, а той ми каза:
– По това време на нощта ще бъде трудно да намериш подслон. Но ако не
се притесняваш да делиш покрив с един крадец, можеш да останеш при
мен.
Той беше добър човек, независимо от лошия път, по който беше поел.
Всъщност той имаше някаква своя справедливост – крадеше само от хора,
за които знаеше, че са забогатели несправедливо, на гърба на бедните, и
винаги споделяше с тях придобитото. Останах при него цял месец. Всяка
вечер, преди да излезе, той ми казваше:

98
 – Аз отивам на работа, ти си стой тук, почивай си и се моли.
А когато се прибираше и го питах дали е намерил нещо, той ми
отговаряше:
– Днес не беше добър ден, но утре непременно ще успея.
Този човек никога не изпадаше в отчаяние и винаги беше щастлив. И
години след срещата ми с него, когато самият аз съм се чувствал обезверен
и несигурен в себе си, когато ми е идвало да захвърля всичко, си спомнях за
крадеца, който казваше: „Бог е милостив. Утре непременно ще успея. Утре
ще бъде по-добър ден“. От него научих никога да не се отказвам и да имам
вяра в утрешния ден.
Вторият ми учител беше едно куче. В един горещ ден, когато, умиращ от
жажда, едва се бях добрал до реката, се появи това куче. То също искаше да
пие, но когато се наведе над водата и видя собственото си отражение,
помисли, че там има друго куче, изплаши се и се отдръпна. Понечи да
избяга, но жаждата му беше толкова силна, че независимо от страха си, то
просто скочи във водата и жадно започна да лочи. В този момент
отражението му изчезна. Тогава разбрах, че трябва да скочиш в реката на
всички свои страхове, ако искаш те да изчезнат. От кучето се научих на
смелост.
Третият учител беше едно детенце. Срещнах го веднъж, когато отивах
към храма. Момченцето носеше запален светилник, като държеше едната си
ръка около пламъка, за да го пази от вятъра.
– Виждам, че пазиш огънчето си да не угасне – заговорих го аз.
– Да, така е – отговори то.
– А можеш ли да ми покажеш откъде идва пламъкът?
– Не знам откъде идва – каза детето, а после изненадващо духна светил-
ника и го изгаси. Погледна ме дяволито и попита:
– А ти знаеш ли къде отиде сега?
Ах, как ме разтърсиха думите на това дете. Много от знанията, които
имах, ми се сториха излишни. Въпросите, които постоянно си задавах, ми с
е сториха незначителни. Защо губим толкова време да разсъждаваме върху
неща, които просто съществуват. Захвърлих всички ненужни мисли за един
миг. Така се освободих от своята глупост и се научих да виждам само
важното и същественото.
Това е моята истината: аз нямах един-единствен велик Учител, но през
целия си живот бях ученик. Приемах всичко съществуващо за свой учител.
Черпих мъдрост от хиляди хора. Търсих знание в облаците, доверявах се на
дърветата... изучавах всичко на света. Да имате само един учител, е като да
се учите да плавате в малко езеро. Дори и да усвоите всичко от него, ще
бъдете ли готови да плавате в огромния океан? Ето защо е необходимо да
наблюдавате целия свят и да го превърнете във ваш учител. Отворете

99
съзнанието си и бъдете готови всеки ден да усвоявате нови знания. Само
тогава ще се потопите в хармонията на Вселената и спокойно ще се
движите в огромния океан на живота.

Всеки човек в живота ни е учител. И не е задължително да го харесваме,

за да ни научи на нещо полезно.

***

Да обучаваш, значи да се учиш.

Японска поговорка

Когато учим другите

Един ден при мъдреца отишла една жена с детето си и казала:

– Учителю, имам един проблем, с който не мога да се справя. Синът ми
яде прекалено много сладко и каквото и да правя, както и да му говоря, не
ме слуша. Моля ви, кажете му вие колко е вредно това. Той ви уважава
много и ще се вслуша във вашите думи.
Мъдрецът помислил малко и погледнал към детето. Когато видял
огромното доверие в очите му, той казал:
– Елате след три седмици.
Жената била много учудена от този отговор, защото знаела, че старецът
не връща никого и е помагал при много по-сложни и тежки проблеми. Но
щом е казал така, какво да се прави... Хванала детето си за ръка и си
тръгнали.
Когато се върнали след три седмици и влезли при мъдреца, единствените
му думи отново били същите:
– Елате след още три седмици.
Този път майката изпаднала в пълно недоумение и дори се опитала да
възрази, но мъдрецът само повторил казаното.
Минали още три седмици и майката и момчето се върнали за втори път.
Когато се изправили срещу мъдреца, той се приближил до детето, хванал го
за ръце и като го погледнал право в очите, казал:
– Послушай моя съвет, синко, не яж толкова захар. Много е вредно за
здравето.
– Щом вие казвате, че е вредно, няма да го правя повече, ще ви
послушам – отговорило момчето.

100
 След това посетителите благодарили и тръгнали да си вървят. Когато
излезли от къщата, майката казала на момчето, че е забравила нещо, и се
върнала при мъдреца.
– Учителю, простете ми за въпроса, но наистина не разбрах, при
положение че всичко е толкова просто, защо не казахте това на сина ми още
първия път, когато дойдохме при вас?
– Аз не мога да уча някого на нещо, ако самият аз не го разбирам и не съм
преминал през него. Особено знаейки, че човекът срещу мен вярва
безпрекословно на всяка моя дума. Просто аз също много обичам сладки
неща и за да дам съвет на сина ви да се откаже от тях, трябваше първо аз да
се справя с тази моя слабост. Мислех, че три седмици ще са достатъчни, но
се оказа, че греша. Затова се наложи да ви върна втори път. Трябваше да
съм честен със сина ви. А и със себе си.

Последната поръчка

Майстор строител работил дълги години при един владетел, но дошъл

ден, в който се почувствал изморен и решил да се оттегли и да посвети
остатъка от живота си на семейството си.
– Господарю, служих ти много години, но вече съм на възраст и
чувствам, че нямам сили. Моля те да ме освободиш от задълженията ми –
казал майсторът.
– Добре – отговорил владетелят, – но искам преди това да построиш още
една къща. Когато я завършиш, си свободен да си вървиш.
Майсторът се съгласил, но вече не работел със сърцето си! Бързал,
понижил качеството на труда си, започнал да използва некачествени
материали и крайният резултат бил повече от плачевен – никога не бил
строил толкова лоша постройка.
Когато къщата била завършена, владетелят отишъл при майстора,
извадил от джоба си ключ и му го подал с думите:
– Тази къща е за теб, специален подарък от мен! През годините ти работи
много всеотдайно и изпод ръцете ти излязоха прекрасни сгради. Затова с
този подарък искам да засвидетелствам своето уважение и признателност
към теб!
Майсторът бил напълно объркан и шокиран. Ако знаел, че строи
собствената си къща, той щял да я построил по напълно различен начин!

Съдбата винаги намира начин да върне при нас всичко, което сме
сътворили на този свят.

101
 Единствен недостатък

Един човек отишъл да си търси работа в най-богатата и голяма ферма в

цялата област. Когато стопанинът го помолил да каже нещо за себе си,
човекът гордо започнал да изрежда своите достойнства:
– Аз съм почтен и работлив. Мога да работя по осемнайсет часа на ден,
без да подвия крак. С готовност помагам на другите и върша всичко, което
ми възложат – дори и най-мръсната и тежка работа. Отказвал съм много
престижни и добре платени работи, защото парите за мен не са важни.
Каквато и надница да ми дадете, ще бъда доволен. Важното е да си
изкарвам прехраната с честен труд.
– Впечатлен съм! Вие наистина имате страхотни качества. А нима нямате
нито един недостатък? – попитал стопанинът.
– Е, имам само един порок. Непоправим лъжец съм.

И малко пороци са достатъчни, за да засенчат много добродетели.

Плутарх

Висше майсторство

Веднъж при известен учител по източни бойни изкуства дошъл нов

ученик.
– Учителю, минал съм през почти всички школи по бойни изкуства и
имам много добри постижения. Но съм чувал, че вие сте най-прочутият и
ненадминат майстор в тази област. Предайте ми и последната тънкост, за да
стана наистина най-добрият.
След като изпитал уменията на новия ученик, Учителят казал:
– Знаеш ли, ти наистина си много добър и владееш страхотни техники за
самоотбрана. Сигурен съм, че ако попаднеш на група престъпници, които
искат да те пребият и ограбят, ще се справиш с тях и съвсем сам. Но сега
ще те науча на още нещо – как да избягваш подобни инциденти.

Смелият се справя с бедата, когато дойде. Умният я предвижда, преди да

е дошла.
Питак

102
 7.
НЕ СЕ ТРЕВОЖИ.
ВЛАДЕЙ МИСЛИТЕ СИ.
НЕ ЖИВЕЙ С МИНАЛОТО

Щастливи са тези, които са намерили рая в себе си.

Знайте, че каквото е вътре във вас, това е и около вас.
Тъмнината на света идва от мрака в сърцето.

***

– Учителю, има ли начин човек да измери духовната си сила?

– Има. Колкото искаш. Един от начините е да преброиш колко пъти на
ден се безпокоиш за нещо?

Дървото на желанията

Някога, преди хиляди години, един пътешественик минавал през пусти-

нята и докато крачел под изпепеляващото слънце, от цялото си сърце
пожелал да може да поседне на някое сенчесто място. И изведнъж в
далечината забелязал огромно кичесто дърво, което самотно се извисявало
насред пустинята. Човекът се зарадвал и забързал към дървото.
„Ех, най-после ще си почина истински и ще поспя под живителната сянка
на това дърво – мислел си със задоволство. – Какво повече може да иска
човек...“
Разположил се под дървото и се приготвил да поспи, но нямало какво да
си постели на твърдата земя и колкото и да се въртял, все му било твърдо и
неудобно. „Колко хубаво би било да имаше тук едно легло с пухен дюшек и
мека възглавница...“, мислел си странникът, докато лежал на твърдата земя.
В същия миг пред него изникнало разкошно легло с пухкави завивки и
прохладни копринени чаршафи.
Всъщност, без да подозира, човекът се бил озовал под мистичното дърво
на желанията. По чудодеен начин дървото превръщало в реалност всяко
желание и всяка мисъл на човек, който заставал под него.
„Ама че чудна работа – мислел си пътешественикът, докато се разполагал
на леглото. – Сега вече наистина се чувствам прекрасно. Жалко само, че
нямам нещо вкусно за хапване.“

103
 В този момент пред него се появила маса, отрупана с изискани блюда и
екзотични плодове. Човекът ахнал от изненада и веднага се заел да опитва
от всички деликатеси, кой от кой по-вкусен. След като се нахранил до
насита, той се протегнал доволно и изпъшкал:
– Ох, толкова се наядох, че не мога дори да гледам храна.
И масата изчезнала.
„Ама това наистина е невероятно! – казал си странникът, преизпълнен
със задоволство. – Никъде не мърдам повече. Ще си стоя тук, под това
вълшебно дърво и ще си живея щастливо и спокойно.“
Легнал си той вечерта на разкошното легло, но изведнъж в ума му се
прокраднала ужасна мисъл: „Чувал съм, че по тези места има много хищни
зверове. Какво ще стане с мен, ако отнякъде изскочи някое кръвожадно
животно и се нахвърли върху мен...“
Още докато си го помисли, пред него се озовал огромен тигър, който му
се нахвърлил и го разкъсал.
А дървото на желанията отново останало самотно насред пустинята в
очакване на човек, който има само светли и чисти мисли, който не се
страхува и не се тревожи за бъдещето.

Ако можеха да се изпълнят всички човешки желания, земята би се

превърнала в ад.
Пиер Буаст

Сълзите на красавицата

Един човек бил тежко болен и усещал, че вече дните му са преброени.

Когато неговият духовен наставник отишъл да го посети и седнал до
леглото му, болният хванал ръката му и простенал през сълзи:
– Учителю, много се страхувам от смъртта. Само като си помисля, че
краят наближава, се парализирам от ужас. Знам, че смъртта е неизбежна, но
не мога да се справя с това чувство...
– Ще ти разкажа една кратка история, която може да те успокои. Беден
обущар имал една-едничка дъщеря, която била момиче за чудо и приказ.
Била не само добра и работлива, но и неземна красавица. Идвали да я искат
за жена от близо и далеч, но баща ѝ връщал всички женихи. Той искал да я
даде в заможно семейство, за да ѝ осигури добър живот. И когато един ден
богат, влиятелен търговец дошъл да поиска ръката на красавицата,
обущарят решил, че това ще бъде съпругът на неговото момиче. Девойката
обаче била ужасена от избора на баща си, тъй като намирала жениха за
грозен и неприятен, освен това бил значително по-възрастен от нея.

104
Плакала, молила се на баща си да се откаже от решението си, но той бил
непреклонен.
И така, вдигнали сватба и красавицата станала жена на търговеца. Тя
била безутешна, сърцето ѝ се свивало при мисълта за живота, който я
очаква с този човек. Проляла реки от сълзи, плакала и на сватбата, и през
цялото време, докато пътували към имението на съпруга ѝ.
Когато пристигнали там, тя се озовала в един приказно красив дом,
заобиколен от разкошен парк, с пъстри уханни градини, фонтани и
прелестни дървета. Всички я посрещнали с възторг, с почести и внимание и
се отнасяли с нея като с принцеса. А съпругът ѝ не откъсвал очи от нея и
всяка минута я обсипвал с огромна любов и нежност. Тогава младата жена
разбрала, че всичките и терзания и сълзи са били напразни, а страховете ѝ
просто са били плод на предварителните ѝ нагласи.
– Ние се измъчваме от мисълта за смъртта, приятелю – завършил
Учителят, – но това е просто страх от неизвестното. Не знаем какво ни
очаква в отвъдното. Може би там ще бъдем на едно приказно красиво
място, пълно с лекота и безусловна любов...

Смърт няма.
Съществува само преход между два свята.
Индианска мъдрост

Съдбата на снежинката

В един хубав зимен ден завалял сняг. Хиляди бели пухкави снежинки се
спускали от небето и се носели във въздуха в нежен танц. Две снежинки,
които летели една до друга, започнали да си говорят.
– Колко хубаво е да летиш! Нима не е вълшебство да се носим във
въздуха леки и свободни... – радостно казала едната.
– О, я стига! Ние не летим, а просто падаме! И в това няма нищо
вълшебно – сърдито възразила другата.
– Скоро ще се срещнем със земята и ще се превърнем в пухкаво бяло
покривало. И ще доставим неописуема радост на децата – продължила
първата.
– За каква радост говориш? Ние пътуваме към нашата гибел, където тези
деца ще ни стъпчат... ще ни размажат с калните си обувки – отново
недоволствала втората.
– Когато се стопим, ние ще се влеем в някоя река, а после ще се устремим
към морето... така ще живеем вечно!

105
 – Не, когато се разтопим, ще изчезнем завинаги – приключила разговора
втората снежинка.
После всяка от тях полетяла в различна посока, за да посрещне съдбата,
която си е избрала.

Нашият живот е такъв, какъвто го правят мислите ни.

Марк Аврелий

***

– Учителю, как да бъда щастлив?

– Живей в настоящето.
– Но нима сега не живея в настоящето?
– Не. Защото не си се освободил от миналото.
– Защо трябва да се отказвам от миналото? В него не всичко беше
лошо.
– Трябва да се освободиш от него, не защото е лошо, а защото е
мъртво.

Привидението

Млада жена се разболяла тежко и не след дълго станало ясно, че краят ѝ

наближава. В последния си час тя казала на мъжа си:
– Толкова те обичам... и не искам никога да се разделяме. Моля те, не
отивай при друга жена след смъртта ми. Ако това се случи, аз постоянно ще
се връщам при теб като привидение.
Като казала това, жената издъхнала. Съпругът ѝ бил съкрушен от
смъртта ѝ и няколко години живял самотно, само със спомена за нея. Но
след време се случило така, че срещнал друга жена, влюбил се в нея и
решили да се оженят. Все пак животът продължавал...
Още на другия ден след венчавката го посетило видение. Както обещала,
неговата бивша съпруга наистина започнала всяка нощ да му се явява насън
и да го упреква за това, че я е предал и е погазил последната ѝ воля. Но най-
смущаващото било, че тя знаела с подробности всичко, което се случва в
живота му. Коментирала разговорите му с новата му съпруга, подаръците,
които ѝ прави, знаела дори за бъдещите му намерения. Мъжът много се
измъчвал от постоянното „присъствие“ на бившата си жена, изгубил съня
си, отслабнал. И всяка нощ си лягал с надеждата, че видението ще е
изчезнало, но то продължавала да смущава съня му.

106
 Един ден мъжът споделил своите тревоги със свой близък, който му дал
съвет:
– Знаеш ли, в съседното село живее един възрастен човек, за когото съм
чувал, че е много мъдър, много е живял и всякакви неща са минали през
главата му. Защо не отидеш при него... сигурно ще знае как да се справиш с
видението.
Така и направил отчаяният вдовец. Отишъл при стареца и му разказал
своята история.
– Значи, казваш, че бившата ти жена е станала привидение и знае всичко,
което правиш? – заключил старецът. – Много интересно... Ето какво ще
направиш. Когато се появи следващия път, сключи споразумение с нея.
Кажи ѝ, че искаш да ти отговори на един въпрос и ако успее, веднага ще
развалиш брака си с новата си жена.
– А какъв въпрос трябва да ѝ задам? – учудил се мъжът.
– Напълни един съд с житни зърна и я попитай колко точно са те. Ако тя
не може да ти отговори, това ще означава, че е просто плод на
въображението ти. И в момента, в който ти го проумееш, видението ще
спре да те тормози.
Когато вечерта видението се появило, веднага казало:
– Всичко знам, днес си се виждал с един старец и си искал съвет как да се
отървеш от мен.
– Е, като знаеш всичко – побързал да отговори мъжът, – кажи ми тогава
колко житни зърна има в тази купа.
Отговор не последвал. Това било единственото нещо, което мъжът също
не знаел. И така, видението изчезнало завинаги.
Много често проблемите и злокобните мисли са единствено в главите ни.
Това са „демони“ от миналото, които ни тормозят денонощно, изпълват ни
със страх и мрачни предчувствия, но всъщност нямат нищо общо с
действителността, защото са услужливо изфабрикувани от подсъзнанието,
за да потвърдят някакви наши очаквания. И пак ние сме тези, които могат
да прогонят завинаги сенките от миналото и тревогите за бъдещето, за да се
наслаждаваме на днешния ден.

Обръщай се назад само за да оцениш извървения път.

В Рая

Живял един човек. Животът му бил обикновен, като на всички хора – в

него имало и хубаво, и лошо. Дошъл последният му час и човекът напуснал
този свят. Когато се озовал в отвъдното, разбрал, че с него е единствено

107
душата му. Гола, беззащитна и прозрачна – всичко в нея се виждало като на
длан.
Пред него изплували всичките му постъпки. Сред тях имало красиви и
благородни, но имало и такива, от които на самия него му ставало срамно и
противно. Опитал се да изхвърли от душата си своите грехове и недостойни
постъпки, но разбрал, че това е невъзможно. Тогава решил да ги затрупа с
всичко хубаво и добро от живота си и тръгнал да се срещне с Бог.
Не след дълго стигнал до Райските порти, които били широко отворени.
Там го посрещнал Бог, но нищо не му казал.
„Е, явно Бог не видя греховете ми, щом е отворил за мен врата на Рая“,
казал си човекът и влязъл вътре.
Минало известно време и човекът отишъл при Бог.
– Господи, не се чувствам добре в този твой Рай – казал той. –
Притеснявам се да направя и крачка – много малко е хубавото в душата ми
и не мога да скрия лошите неща, които съм вършил. Страх ме е, че всички
виждат това.
– А какво искаш от мен?
– Ти си всемогъщ и милостив. Ти видя каква е душата ми, но въпреки
това не ме наказа, когато се опитвах да скрия греховете си, дори ме допусна
до Рая. Моля те, смили се над мен, изчисти душата ми от всичко лошо и
грешно.
– Не очаквах точно такава молба – казал Бог, – но, добре, ще направя
това, което искаш.
И Бог изхвърлил от душата му всичко, от което се срамувал човекът.
Премахнал от паметта му предателствата и измените, лъжите и клеветите,
подлостта, алчността и мързела. Но когато от спомените му изчезнала
омразата, човекът забравил и за любовта, заедно със спомените за
паденията му, се изтрила и паметта за възходите му. Душата му стояла пред
Бог напълно празна – по-празна дори от онзи миг, когато се появил на
света.
Съжалил го Бог и върнал всичко обратно в душата му. Тогава човекът
отново попитал:
– Какво да сторя, Господи? Щом доброто и злото в мен са така
преплетени, значи моето място е в Ада, нали?
– Върни се в Рая. Аз не съм създавал нищо друго освен Рая. Този ад, за
който говориш, ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал обратно в Рая.
Минало време и той отново се изправил пред Бог.
– Господи! Не ми е добре тук. Ти си всемогъщ и милостив. Моля те,
съжали ме и прости греховете ми.

108
 – Не очаквах точно тази молба – отговорил Бог, – но ще направя така,
както искаш.
И Бог простил всичките му прегрешения, а човекът се върнал в Рая. Но
минало време и отново застанал пред Бог.
– А сега какво искаш?
– Господи! Не ми е добре в твоя Рай. Ти си всемогъщ и милостив и
прости греховете ми. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
– Това вече е молбата, която очаквах – отговорил Бог. – Но това не в
моята власт... Това е камък, който само ти можеш да поместиш!

Когато простиш на себе си, няма да промениш миналото, но ще отвориш

вратата на бъдещето за един красив и изпълнен с любов живот.

***

Ние избираме радостите и скърбите си дълго преди да сме ги изпитали.

Халил Джубран

Ангелите си записват

Една жена вървяла към дома си след тежък изморителен ден. Едва се
влачела по прашния път, а краката ѝ били изранени от старите скъсани
обувки. Мрачна и недоволна, жената превъртала в главата си цяла поредица
от гневни мисли: „Колко е тежък и непоносим животът ми. Бедна съм се
родила, бедна и ще си умра. Не мога дори да си купя едни нови обувки.
Мъжът ми, този отвратителен лентяй и пияница, сигурно пак е пиян и е
изхарчил всичко за пиене... Никога нищо хубаво не ми се случва. Щастието
явно е създадено за всички други, но не и за мен...“
До рамото на жена стоял ангел, който съсредоточено следял мислите ѝ и
леко объркан всичко си записвал:

Животът – непоносим.
Ще умре в бедност.
Не може да си купи обувки.
Мъжът – лентяй и пияница.
Парите – похарчени за пиене.
Нищо хубаво не ѝ се случва.
Щастието не е за нея.

109
 Ангелът препрочел написаното и се замислил: „Но защо ѝ трябва всичко
това? Е, щом го иска, ще го изпълним“.

– Учителю, коя е най-голямата пречка пред постигането на вътрешен

мир и просветление?
– Страхът.
– А от какво се поражда той ?
– От заблудата.
– Какво означава това?
– Да се заблуждаваш, означава да приемаш цветята около себе си за
отровни змии.
– И как може човек да се освободи от страховете и заблудата?
– Трябва да отвори очи. И тогава ще види, че наоколо няма нито една
змия. И че златното колие, за което мечтае, е на врата му.

Страх и тревога

Един ден пред портите на голям град се появила Смъртта.

– Какво ще правиш тук? Защо си дошла? – попитал я един войник от
градската стража.
– Днес съм дошла да взема сто души – отговорила Смъртта.
– Но това е ужасно! – извикал войникът.
– Какво да се прави... такава ми е работата – казала Смъртта и влязла в
града.
Войникът веднага тръгнал из улиците и започнал да предупреждава
хората за грозящата ги заплаха. Но в края на деня се оказало, че са умрели
не сто, а хиляда души.
Вечерта, когато си тръгвала, войникът спрял неканената гостенка и я
попитал мрачно:
– Ти каза едно, а се случи съвсем друго. Защо прибра толкова много
хора?
– Аз удържах на думата си и взех само онези сто души, за които бях
дошла. Страхът и тревогата, които ти причини, взеха останалите...

Има повече неща, които ни плашат, отколкото такива, които ни

измъчват. По-често страдаме от въображението си, отколкото от
действителността.
Сенека

***

110
 Учителят решил да изпита своите ученици, за да види колко са
напреднали в своето духовно израстване. Той извикал трима от тях, взел
лист хартия, нарисувал не него една черна точка и ги попитал:
– Какво виждате?
– Черна точка – отговорил първият.
– Петно – казал вторият.
– Мастило – бил отговорът на третия. Учителят ги погледнал
разочаровано и казал:
– Никой от вас ли не видя белия лист?

Какво виждаш

Един младеж отишъл при мъдреца и му казал:

– Учителю, напоследък ми се случват само лоши неща. С каквото и да се
захвана, непрекъснато срещам недоброжелателни хора, сблъсквам се само с
агресия и завист. Кажи ми какво да правя. Нима светът е станал толкова
лош?
– Ела, влез вкъщи – отговорил Учителят. – Искам да ти поставя една
задача. Разгледай стаята, в която се намираме, и се постарай да запомниш
всички вещи с кафяв цвят.
Момчето бързо се справило със задачата и изброило всичко кафяво, което
видяло в помещението.
– А сега затвори очи – продължил Учителят – и ми кажи кои неща са със
син цвят.
– Но аз не видях нищо синьо, защото се стараех да забележа само
кафявите вещи! Нали трябваше да се съсредоточа в тях? – протестирал
ученикът.
– Точно така. Нещо подобно се е случило и с теб. Виждаш това, което
искаш да видиш. Ако търсиш само черната страна на живота, ти
непременно ще я видиш. Тя постепенно ще измести от вниманието ти
светлата. И колкото повече виждаш само лошото, толкова повече то ще
участва в твоя живот. Запомни, когато човек търси злото, той непременно
го намира. Както в моята стая нямаше само кафяви вещи, така и в твоя
живот няма само зложелатели. Просто ти си предпочел да забелязваш само
тях.

Каквото търсиш, това ще видиш. Ако търсиш злото, него ще намериш.

Адовият огън
111
 Известен мъдрец пристигнал в едно царство и владетелят веднага
наредил да го извикат при него. Когато мъдрецът се явил, царят го попитал:
– Откъде идваш?
– От Ада – отвърнал мъдрецът.
– И какво прави там – учудено попитал владетелят.
– Трябваше ми огън и отидох да попитам дали няма да ми дадат малко от
адовия огън. Но ми отговориха, че при тях не може да се намери огън. „Но
как е възможно в Ада да няма огън?“, удивих се аз. „Няма, казаха, тук всеки
идва със своя собствен огън.“

Адът, както и раят, е в самите нас.

Ако в мислите и в душите ни бушува огънят на злото, ние го носим през
целия си живот и го отнасяме във вечността.

Танцуващата бяла маймуна

Един човечец стоял на пазара и държал в ръката си малка кутийка. Викал

и хвалел стоката си – парченца калай и шепа сушени билки, които могат да
се превърнат в чисто злато. Наблизо минавал беден обущар, който се
заслушал и попитал:
– И как ще стане това чудо?
– Много просто – отговорил човекът с кутийката. – Взимаш парченце
калай, слагаш го в гърнето, а гърнето слагаш на огъня. Когато калаят се
разтопи, изсипваш в гърнето билките и започваш да бъркаш. След два часа
ще се появи и златото.
Зарадвал се обущарят, купил най-голямото парче калай, стиснал в шепа
билките и тръгнал към дома си. Но едва направил няколко крачки и
търговецът го извикал обратно.
– Забравих да те предупредя нещо – рекъл той. – Когато разбъркваш
разтопения калай, в никакъв случай недей да мислиш за танцуваща бяла
маймуна, защото нищо няма да се получи. Запомни ли?
– Че откъде-накъде ще мисля за танцуваща бяла маймуна? – разсмял се
обущарят. – Хич не ми пука за никакви маймуни!
Прибрал се той и разказал всичко на жена си и дъщеря си. Изгонил ги от
кухнята и весело се захванал за работа. Сложил калая в гърнето, гърнето –
на огъня, а когато калаят се разтопил, прибавил шепата сушени билки и
започнал да бърка.
Минали час, два, три...

112
 Накрая жена му не издържала и надникнала в кухнята.
– Е, как е? Дай да видим златото.
– Дяволска работа... – казал измъчено обущарят и избърсал потта от
челото си. – Петдесет години живея на този свят и никога, ама никога, не
съм виждал танцуваща бяла маймуна – ни наяве, ни насън. А сега, когато
трябва да не мисля за нея, тя ми се явява навсякъде. Постоянно се кълчи
пред очите ми – на пода, на лавиците, на масата. А като се загледам в
гърнето, там виждам най-голямата танцуваща бяла маймуна.

Когато си завладян от една мисъл, ти я виждаш във всичко около себе си.

***

Бъдете внимателни към своите мисли – те са началото на вашите

постъпки.
Лао Дзъ

Стоножка и лисица

Стоножката излязла на разходка и докато крачела бодро в гората с

всичките си сто крака, лисицата я наблюдавала с любопитство. Гледала,
изучавала и анализирала движението на стоте крака на стоножката, докато
накрая не издържала и я попитала:
– Я спри за малко, стоножке, и ми кажи как успяваш да вървиш така
плавно и красиво с тези сто крака? Как ги координираш и ги направляваш
толкова хармонично? Малкото лисиче понякога се оплита в четири лапи, а
ти имаш цели сто! Как решаваш кой крак накъде да върви?
– Хм, никога не съм се замисляла за това... просто си ходя – отговорила ѝ
стоножката и седнала да мисли.
И докато мислела как управлява стоте си крака, ужасно се объркала. И се
оказало, че не може да направи и крачка повече.
– Знаех си, че е трудно! – засмяла се лисицата.
– Никога досега не ми е било трудно! – заплакала стоножката. – Цял
живот съм си ходила без проблем, но сега, като ми зададе този въпрос и ме
накара да мисля... Направо ме парализира и не мога де помръдна. Моля те
лисицо, не задавай този въпрос на друга стоножка!
Дали стоножката е успяла да „проходи“ отново? Кой знае... Ако е изхвър-
лила от главата си мисълта за това как координира краката си, вероятно се е
справила. Понякога ни препъват напълно безсмислени въпроси и мисли,
подхвърлени от някой „доброжелател“.

113
114
 8.
БЪДИ БЛАГОДАРЕН.
ЖИВЕЙ ПРОСТО
Бъдете благодарни за всичко. Радвайте се, защото радостта върши
чудеса. Живейте просто. Не завиждайте.
Не позволявайте богатството да стане ваше проклятие.
Молете се, но не търгувайте с Бога.

***

– Учителю, аз съм търговец, светски човек, обичам живота и удоволст-

вията. Как духовността може да помогне на човек като мен ?
– Може да ти помогне да станеш по-богат.
– Но как така ?
– Ще те научи да искаш по-малко.

Среща с Бог

Веднъж Бог решил да слезе на земята и да види как живеят хората. Той
приел образа на съвсем обикновен човек и отишъл в първото село, което се
изпречило на пътя му. Най-напред решил да се отбие в една малка,
схлупена къща, където живеел беден човечец със семейството си. Почукал
на вратата и когато стопанинът му отворил, се поклонил в знак на уважение
и казал:
– Ще приемеш ли в дома си един странник, човече? Много съм изморен.
И умирам от глад.
– Измореният и гладен пътник е благословия за всеки дом – казал
беднякът и широко отворил вратата. – Заповядай. Ние тъкмо започвахме да
вечеряме.
Влязъл непознатият, а жената и децата на стопанина се сместили и
направили на госта място на масата.
– Ела, седни да хапнеш с нас – любезно казал човечецът. – Бедна ни е
софрата, но няма да те оставим гладен.
Преди да започнат да се хранят, всички на масата прочели
благодарствена молитва към Бога. Гостът обаче стоял мълчаливо, без да се
присъедини към тях.
– Ти не се ли молиш преди ядене? – с почуда се обърнал към него
стопанинът.
115
 – А ти знаеш ли кой стои в момента на твоята трапеза? – отвърнал Бог.
– Е, не знам кой си точно, но щом ми каза, че си гладен и уморен пътник,
за мен това е достатъчно.
– Добре тогава, ще ти кажа. Аз съм Бог – казал странникът и в същия миг
целият заблестял в ярко сияние.
В този миг изуменият домакин се хвърлил в нозете му и с благоговение
заговорил:
– О, Господи! С какво аз, бедният и необразован човек, съм заслужил
безмерната ти милост? Не мога да повярвам, че си избрал да окажеш тази
чест точно на мен! Нима аз съм по-достоен от всички знатни и благоверни
хора в селото? Благодаря ти, Господи!
Гостът не отговорил нищо и излязъл от стаята, а беднякът продължил да
мълви благодарствени слова след него. Той бил толкова превъзбуден и
развълнуван, че цяла нощ не мигнал и продължил да мисли за случилото се.
На сутринта станал, но въпросът защо той е избран от Бог не му давал
мира.
Преди да седнат да закусват, отново се хвърлил в краката на своя скъп
гост и се обърнал към него с треперещ глас:
– Прости ми, Господи, за дързостта... Дано не предизвикам твоя гняв,
но... може ли да те попитам нещо?
– Питай!
– Още се чудя и не мога да се начудя... и място не мога да си намеря –
започнал плахо. – В селото ни има и учени, и богати, и мъдри хора, които
всички уважава! и почитат, хората ги търсят за съвет, странниците се
отбиват да нощуват при тях. И софрите им са богати, и къщите им са
удобни и просторни. А ти влезе в моя сиромашки дом, където освен парче
хляб и сламен дюшек нищо друго не мога ти предложа. Кажи ми, Господи,
защо избра мен? Наистина ли съм толкова важен и значим за теб?
– Да – отвърнал Бог.
– Ох, толкова съм радостен от това! Толкова съм радостен! – продължил
да нарежда стопанинът и дори си позволил да се засмее.
Следващата нощ бедният човек спал като къпан, а сърцето му преливало
от щастие и гордост. На сутринта тръгнал по своите си работи и цял ден
усмивката не слизала от лицето му. Когато се прибрал вечерта и седнали да
вечерят, той весело и някак свойски подхвърлил на Бог:
– Знаеш ли, като се навечеряме, трябва да поговорим с теб.
– Добре, да поговорим – казал Бог и леко се усмихнал.
Хапнали каквото имало и докато стопанката прибирала масата, той
безгрижно се обърнал към госта си:
– Значи, казваш, че ме харесваш, а? Че съм добър и значим?
– Да – усмихнал се Бог.

116
 – Ама много ли съм ти важен?
– Да, много.
– Ей, какво нещо... – не спирал да бърбори и да ръкомаха беднякът. – Ами
да, така трябва да е, как иначе... щом си предпочел мен пред големците и
богаташите! Наистина трябва да съм ти много, много мил и угоден! Кажи
ми го пак, Господи! Така ли е?
– Да, да – отново се усмихнал Бог.
– Ама стига с това „да, да“ – продължавал да настоява човекът. – Разкажи
ми по-подробно! Как така избра точно мен? Защо ме харесваш? Наистина
ли съм много значим и важен за теб?
– Да, да, много – вече през смях повторил Бог.
– Значи, много?
– Много.
– Е, добре. Хайде да спим, Господи.
На сутринта беднякът се събудил в още по-приповдигнато настроение, а
през деня не спирал да се усмихва и да си тананика нещо весело.
А вечерта отново подхванал същия разговор със своя гост.
– Знаеш ли, Господи, мисля си, че ти трябва да си много радостен от това,
че ме има и че съм ти любимец. Нали? Кажи ми честно, много си радостен,
нали?
– Да, много – усмихнал се Бог.
– Ами да... аз по себе си знам. И аз си имам едно куче, дето ми е много
любимо, и знам какво удоволствие е да го виждам и каква радост ми носи.
То е същото, братко! Така че много добре знам колко си доволен и радостен
да ме виждаш... На седмото небе си от радост, нали?
– Да, да... Хайде сега да спим.
– Е, щом настояваш, може пък и да спим – неохотно се съгласил
стопанинът.
– С ваше позволение... – казал Бог.
На другия ден вечерта, когато седнали на масата, Бог видял, че беднякът
е умислен и някак си угрижен. Дори забелязал как тихомълком изтрил една
сълза от лицето си.
– Какво ти е, човече? Защо си толкова тъжен днес? – попитал Бог.
– Ох, как да ти кажа... За теб съм се размислил – тежко въздъхнал той. –
Просто не знам какво щеше да правиш без мен. И колкото повече си мисля
за това, толкова по-мъчно ми става за теб...
– Как така? Не те разбирам – учудил се Бог.
– Какво не разбираш? Ето, виж, навън е мрачно, студено е, тежки облаци
са надвиснали и всеки момент ще завали. И какво би правил ти, ако мен ме
нямаше? Къде щеше да отидеш? Щеше да стоиш навън, на студа и вятъра,
да се измокриш до кости. А сега си стоиш тук в моя дом, на сухо и топло,

117
сит си и си доволен. И защо е така? Защото си имаш един такъв любим
човек като мен, при когото можеш да отидеш. Еех... щеше да загинеш ти,
ако мен ме нямаше на тоя свят... Щастливец си ти, Господи, щастлив си, че
ме имаш! Така си е.
Тук вече Бог не издържал, разсмял се така силно, че цялата къща се
разтресла, и изведнъж изчезнал. Никаква следа не останала от присъствието
на госта. Единствено на мястото, на което седял, сега лежала голяма кожена
кесия, пълна със златни монети.
Беднякът и жена му в първия момент се объркали, но след малко се
окопитили, скочили и изсипали съдържанието на кесията на масата. Докато
разглеждали блестящата купчина пари и се опитвали да преброят монетите,
жената ахнала от възторг и радостно запляскала с ръце.
– Ах, какво огромно богатство ни остави твоят гост! Даже не съм си
представяла, че някъде в целия свят може да съществува такова количество
злато! Ще се побъркам от радост!
Но мъжът ѝ я погледнал мрачно, избутал я настрани и като заровил ръце
в златния куп, гневно казал:
– И какво? Това ли е всичко?! Малко е!

Как можеш да пееш, ако устата ти е пълна с храна ?

Как ще се вдигне за благослов ръката ти, ако е пълна със злато?
Халил Джубран

Щастливият везир

В султанския дворец имало един везир, който винаги изглеждал доволен

и щастлив и от сутрин до вечер ходел с широка усмивка на уста. Всички се
чудели на доброто му настроение и дори започнали да му завиждат. Как
така той винаги ще е весел и усмихнат! Не може чак пък всичко да му е
наред и да няма никакви тревоги и проблеми! И група доброжелатели
пуснали в двореца слухове, че около везира има нещо съмнително. Но тъй
като султанът бил справедлив и мъдър владетел, предпочитал да не обръща
внимание на сплетни и клюки.
Един ден обаче при него отишъл един от придворните му и директно му
казал:
– Господарю, имаме информация, че твоят любим везир е предател и
шпионира в полза на нашите най-големи врагове. Мисля, че трябва
незабавно да предприемете нещо, защото той изнася важни сведения за нас
и нашите действия.
– А какви доказателства имате за това? – попитал султанът.

118
 – Везирът всяка вечер се усамотява в една много отдалечена стая на
двореца, където рядко минава някой. А какво прави там – никой не знае.
Това не може да е току-така. Явно там подготвя нечистите си дела. Освен
това вие сам виждате, че непрекъснато ходи с една фалшива усмивка на
лицето – нали разбирате, за да ни заблуди и да не се досетим за
предателството му.
Султанът се замислил. Той имал голямо доверие на своя везир, познавал
го като честен и добър човек, но съмнението се загнездило в душата му.
Кой знае... хората се променят... дали наистина не са го купили. Не, не е
възможно, този човек му бил предан години наред, а и тук се радвал на
почести и богатство. Защо да го прави?! Но колкото и да не искал да
повярва на информацията за предателството на везира, тази мисъл не
излизала от главата му. Ами ако е вярно?
Накрая султанът решил, че е най-добре да се увери сам и да види с очите
си с какво се занимава везирът всяка вечер.
Събрал няколко придворни и се отправил към въпросното безлюдно
място на двореца. Искал да нахлуе внезапно, та ако наистина има нещо
нередно, да няма възможност да го прикрие. Когато отворили вратата, се
озовали в малко празно помещение, в което нямало абсолютно нищо друго
освен стара прокъсана роба, закачена на стената, и чифт вехти обувки.
А в средата на стаята стоял везирът и се усмихвал.
– Но какво правиш тук? И защо тези стари дрехи висят на стената? –
учудено възкликнал султанът.
– Господарю, някога, преди много години, когато за пръв път стъпих в
двореца на великия султан, носех тази роба и тези обувки. Тогава бях беден
изгнаник, но ти повярва в мен и ми даде възможност да ти служа, даде ми
всичко, за което човек може да мечтае, и ме направи твой везир. Затова
идвам тук всяка вечер. Тези вехти дрехи ми помагат да не забравям откъде
съм тръгнал и колко много се е променил животът ми оттогава. И когато си
напомням това, сърцето ми се изпълва с благодарност, чувствам се
благословен и се радвам на прекрасния живот, който имам.

Повечето хора с готовност плащат за дребни услуги и са признателни за

маловажни неща, но почти никой не изпитва благодарност
за големите.
Франсоа дьо Ларошфуко

Благодаря ти, Господи!

119
 Живял някога един велик цар. Никой не можел да се мери с него нито по
богатство, нито по сила и могъщество. В земите му имало от пиле мляко,
поданиците му били доволни и го обичали, а самият той се радвал на здраве
и спокойни щастливи дни. Но дали защото имал всичко, или защото
животът му течал гладко и безметежно, царят започнал да усеща някаква
празнота в душата си. Чувствал живота си безсмислен и глупав и дори не
можел да се развълнува или пък да се наслади на нещо.
Затова един ден решил да се отправи на дълго пътешествие с надеждата,
че ще намери утеха на душевните си терзания.
Тръгнал той и една вечер, в края на уморителен и дълъг ден, спрял да
нощува под голям кичест дъб в близост до малка нива. Царят приседнал на
земята и докато погледът му се реел в далечината, изведнъж случващото се
на нивата привлякло вниманието му.
Волът, с който човекът обработвал замята си, изведнъж паднал на земята
и въпреки отчаяните опити на своя стопанин да го изправи, животното не
помръднало повече.
След малко обаче се случило нещо много любопитно. Селянинът паднал
на колене, събрал ръце за молитва и като вдигнал лицето си към небето,
възкликнал:
– Слава тебе, Господи! Благодаря ти, Господи!
Царят пътешественик толкова се учудил от това, на което станал неволен
свидетел, че не се стърпял и се приближил до човека.
– Хей, човече – попитал го той, – случайно видях как волът ти падна на
земята и умря. Но не разбирам защо веднага след това ти коленичи и
започна да благодариш на Бога?
– А как бих могъл да не му благодаря?! Та аз съм един нещастен
грешник, който не заслужава и капка от огромната Божия милост. И вместо
да ме прибере или да ме накаже, Бог ми взе само един вол, който ми даде
преди година. Слава тебе, Господи!
– Но как ще ореш нивата си сега? – поинтересувал се царят, още по-
удивен.
– Не знам – отговорил орачът и лицето му се озарило от смирена
усмивка. – Господ ще ми подскаже. Той ще ме направлява.
Наблюдавайки този човек, царят се почувствал леко засрамен от това, че
той, могъщият владетел, който има всичко и живее в разкош и изобилие, не
умее да се усмихва по този начин, да бъде смирен и благодарен. А този
беден човек, който току-що загубил единственото средство за препитанието
си, бил благодарен на Бога и продължавал да се уповава на него.
В този миг царят спонтанно извадил няколко златни монети и ги подал на
селянина.

120
 – Ето, вземи ги и си купи нов вол. Може би ти е странно, но днес аз
научих от теб много важни неща. Затова приеми тази помощ в знак на
благодарност.
– Нали ти казах, господарю мой – радостно възкликнал орачът, – че Бог
няма да ме изостави. Слава тебе, Господи! Благодаря ти!
Царят бил толкова доволен от срещата си със селянина и от новите си
прозрения за живота, че веднага събрал багажа си и тръгнал обратно.
Не след дълго видял гъст черен дим да се извива в небето. А когато в
далечината се показали очертанията на двореца му, разбрал, че във
владенията му бушува страшен пожар и дворецът му е в пламъци.
– Слава тебе, Господи! Благодаря ти, Господи! – възкликнал царят и
вдигнал ръце към небето. – Аз не бях благодарен, когато щедро ми даваше,
но сега ти благодаря двойно – и за това, което си ми дал, и за това, което
сега ми отнемаш. Знам, че сега можех да съм в горящия дворец и да съм
загинал. Но ти пощади живота ми.
След този ден царят се заел да възстанови двореца си, но вече сърцето му
било спокойно и леко, изпълнено с благодарност и умиротворение.
Започнал да цени всеки миг от своя живот и да му се наслаждава, да вижда
смисъл във всичко случващо се. И не забравял да благодари на Бог за всеки
нов ден.

Бог може да ти говори по хиляди начини. Всеки ден спирай за малко и се

вглеждай в Божието величие!

***

Щастлив си, когато благодариш на Бога по-често, отколкото го молиш.

Бедняк

Един владетел бил на лов в гората, където срещнал възрастен отшелник.

След като поговорил с него, кралят бил впечатлен от неговата мъдрост и от
аскетичния му начин на живот. Затова, когато тръгнал да си ходи, казал:
– Ти живееш много бедно. Нямаш дори покрив над главата. Ела с мен в
двореца и ще ти дам всичко, от което имаш нужда.
– Но аз не се нуждая от нищо – възразил старецът. – Благодаря на Бога, в
гората има достатъчно плодове, с които да се храня, има бистра изворна
вода, дърветата са моят покрив, а планинските пещери са убежището ми в
лошото време.

121
 – Е, все има нещо, което бих могъл да ти подаря – усмихнал се кралят. –
Направи ми това удоволствие, ела и бъди мой гост.
След като дълго и искрено убеждавал отшелника, накрая той се съгласил
и тръгнали заедно към двореца. Пътят им минавал покрай древен храм,
където двамата спътници спрели за молитва. Когато влезли в него,
отшелникът чул кралят да се моли:
– Господи, моля ти се, съхрани здравето ми и ме дари с още наследници.
Моля ти се, дай ми още земи и още богатства, удвои конете в кралската
конюшня и зърното в хамбарите ми.
Излезли от храма и старецът се сбогувал с краля и тръгнал обратно към
гората.
– Но защо си тръгваш? Няма ли да приемеш моите дарове?
– Никога не вземам каквото и да било от бедни хора. Чух твоята молитва.
Ти самият си по-беден от мен, така че не виждам какво би могъл да ми
дадеш – казал старецът и си тръгнал.

– Обясни ми, Учителю, защо винаги си в добро настроение?

– Защото не притежавам нищо, за което бих страдал, ако го изгубя –
отговорил мъдрецът.

Нещастната жена

Имало някога едно много бедно семейство. Хората живеели трудно, едва
изкарвали прехраната за многобройната си челяд. Но били сговорни и се
обичали.
Веднъж жената посетила малката църква в селото. Имала нужда да
почерпи сили, за да продължи да се справя с тежкото си ежедневие.
Запалила свещ и седнала до свещеника.
– Отче, уморих се – тъжно казала тя. – Работим много, не подвиваме
крак, но има дни, в които не мога да сложа на масата нищо повече от парче
сух хляб. Но още по-тежко ми е да гледам бедния ни дом, окъсаните
дрешки на децата, умореното лице на мъжа ми...
Замислил се свещеникът и казал:
– Ела с мен да се разходим малко.
Тръгнали заедно из селото и спрели до голяма, красива къща с подреден
двор, в който играели деца.
– Как мислиш, щастлива ли е стопанката на този дом? – попитал
свещеникът.

122
 – Разбира се! – възкликнала жената. – Какво богато имение, колко
красиво са облечени децата... Тези хора със сигурност не ядат само сух хляб
за вечеря.
Тогава свещеникът я помолил да се приближи до оградата и да погледне
по-отблизо. Майката на децата седяла под сянката на едно дърво и горчиво
ридаела.
– Плаче, защото е лишена от зрение. Не може да види децата си – казал
свещеникът и продължили нататък.
Стигнали до друга къща, още по-хубава и по-богата от първата. И жената
побързала да каже:
– Е, тук сигурно живеят много щастливи и доволни хора.
Тогава свещеникът ѝ разказал, че наскоро лоша болест отнесла стопанина
на този дом в гроба и сега скръбта е постоянен спътник в живота на
вдовицата и децата му.
Жената се замислила, а сърцето ѝ се свило при мисълта за нещастието на
тези хора. Тръгнала отново до свещеника и дори не забелязала как стигнали
до голям двор. Това бил домът на богат търговец, в който живеела дъщеря
му.
– Ето ти богатство и разкош, скъпи дрехи, сребърни прибори. Но дали
животът тук е щастлив? – поклатил глава свещеникът.
Дъщерята на търговеца била мила жена и ги поканила на чай. Когато
влезли в къщата, видели, че вътре е тихо и пусто. Не се чувал нито детски
глъч, нито мъжки глас.
– Тъжен е животът ми – признала стопанката. – Нямам деца, за които да
се грижа, нямам мъж, с когото да споделя храната си...
Когато след малко си тръгнали, бедната жена казала:
– Благодаря ти. отче! Разбрах колко съм била глупава. Гледах старите ни
дрехи, но не осъзнавах каква благодат е да имаш деца... и да имаш очи да ги
виждаш. Мислех за прехраната, но не и за щастието да имаш с кого да
споделиш парчето сух хляб. Старата ни къща може да е с малко стаи, но е
пълна с живот и детски смях. Всъщност сега разбирам колко богата и
щастлива съм...

Грижи се за това, което имаш, и не гледай какво имат другите.

Благодари на Бога за всичко, което ти е дал, и той ще ти даде повече.

Не дом, а ад!

Един беден човек отишъл при мъдреца, за да си изплаче болката и да

поиска съвет.

123
 – Учителю – започнал той, – много съм отчаян. Ние сме бедни хора и
цялото семейство живеем в една стая, но вече имаме четири деца и просто
не се издържа. Децата тичат, пищят, жената им се кара, а аз вече не знам
къде да намеря минута спокойствие след работа. Това не е дом, а истински
ад! На предела на силите си съм! Моля те, кажи ми какво да направя.
– Добре, ще ти помогна – казал мъдрецът, след като помислил малко. –
Но ми обещай, че ще изпълниш всичко точно както ти поръчам.
– Ама, естествено, че ще го изпълня! Ще направя всичко каквото трябва.
Кълна се! – кършел ръце човекът.
– Чудесно. Слушай ме сега. Колко животни имаш?
– Една коза, куче и четири кокошки.
– Прибери всички животни в къщата и след една седмица пак ела при
мен. Дотогава ще живеете всички заедно – казал мъдрецът.
Като чул това, мъжът изпаднал в недоумение и ужас. Но нали се заклел –
трябвало да го направи! Прибрал се той вкъщи с наведена глава и вечерта
въвел животните в стаята. Настъпила невъобразима суматоха и хаос, а жена
му толкова се разлютила, че изобщо не му дала да вечеря.
Някак си успели да преживеят седем дни по този начин. И в края на
седмицата човекът, недоспал и омаломощен, с последни сили отишъл при
мъдреца. Изглеждал толкова измъчен и нещастен, че било трудно да го
познае човек.
– Е, как мина седмицата? – попитал мъдрецът.
– О, не мога да опиша какво е... смрад, мръсотия, шум... Не издържам
вече! Всички сме на ръба!
– Добре, сега се върни у дома и изкарай животните обратно на двора.
Бедният човечец се прибрал тичешком и веднага извел животните от
къщата и заедно с жена си се захванали да проветрят и да изчистят стаята.
А на другия ден отново се върнал при мъдреца.
– Учителю, не знаех колко прекрасен може да бъде животът! –
нетърпеливо заразказвал, а очите му сияели от възторг. – Не можете да си
представите в каква тишина, в каква чистота и простор живеем! Това не е
дом, а рай!

Всички наши недоволства за това, което ни липсва, идват от

недостатъчната благодарност за това, което имаме.

***

Благодарността е най-малката добродетел, неблагодарността е най-

лошият порок.
Томас Фулър

124
 Безценният дар

Млад мъж постоянно недоволствал от живота си:

– Други на моята възраст имат пари, хубави къщи, живеят в разкош... А
аз – нищо. Ей така мина младостта ми! Защо съдбата е толкова несправед-
лива към някои, а на други раздава щедро всички блага?
Един възрастен човек чул оплакванията му и му казал:
– Защо се оплакваш, момче? Здрав си, силен си, имаш две ръце, две очи...
– И какво от това?
– Добре, нека те питам нещо – продължил той. – Ще се съгласиш ли да ти
дадат един чувал със злато срещу едната ти ръка?
– Не, разбира се! – възкликнал младият мъж.
– А ако някой ти предложи изведнъж да получиш всичко, което искаш, но
да загубиш едното си око?
– За нищо на света!
– Ето, виждаш ли? Бог ти е дал нещо, което е безценно, нещо, което не
струва всички богатства на света. А ти се оплакваш, че си беден и че
съдбата е несправедлива към теб. Бог ти е дал всичко, от което имаш
нужда, дал ти е най-голямото богатство – да си здрав и силен. Ти просто не
се разпореждаш правилно с този дар. Така че вместо да недоволстваш по
цял ден, хващай се на работа и мисли как с труд да спечелиш това, което
искаш.

Богат или беден

Заможен търговец отишъл за съвет при Учителя. След като поговорил с

него и си тръгнал, един от учениците го попитал:
– Учителю, този човек богат ли е?
– Нямам представа – отговорил Учителят. – Единственото, което знам за
този човек, е, че има много пари.
– Значи е богат? – казал ученикът.
– Не бих си позволил да го твърдя. Има разлика между това да си богат и
да имаш много пари. Истински богат е само този, който е напълно
удовлетворен от това, което има. А този, който непрекъснато се старае да
придобие повече от това, което притежава, е по-беден от човек, който няма
нищо, но е доволен от съдбата си.

125
 Богатство и бедност са думи, обозначаващи нуждата и изобилието –
който се нуждае, той не е богат, а който не се нуждае, той не е беден.
Демокрит

Най-вкусната храна

Дошли тежки дни за една велика империя. Настанало време на войни,

конфликти и глад. Императорът погинал от вражески заговор, а дворецът в
столицата се оказал опасно и несигурно място за овдовялата императрица.
Ситуацията ставала все по-тревожна и непредвидима, затова тя била
посъветвана да напусне двореца за известно време.
И така, с няколко верни слуги и двама воини тя се отправила към
затънтено село в планината.
Страх и неувереност се настанили в душата на императрицата.
Животът ѝ, преди изпълнен с величие и разкош, сега висял на косъм, тя се
чувствала уязвима и много изплашена. Имала усещането, че всеки момент
ще ги застигнат вражески сили, и знаела, че трябва да бягат!
След няколко дни на изтощителен преход през планината пристигнали в
малко село и решили да спрат за кратка почивка. Императрицата била
емоционално и физически изтощена, но и ужасно гладна. Слугите, с които
пътувала, веднага тръгнали из селото да търсят храна за височайшата особа.
Но хората там били бедни и разполагали само с най-необходимото. Все пак
приготвили храна за господарката от най-хубавите продукти, които имали.
Поднесли ѝ оризова каша и супа от охлюви.
Императрицата била очарована от вкусните блюда. Никога през живота
си не била опитвала такива деликатеси!
– Кажете ми, добри хора, какви са названията на тези прекрасни ястия? –
попитала тя своите домакини.
Селяните знаели, че това е най-обикновена храна, приготвена от прости
продукти, и то без никакви кулинарни умения. Но искали дори в тези
трудни времена блюдата за императрицата да изглеждат достойни за
нейното величие. Спогледали се те и един от „майсторите кули нари“
отговорил:
– Ваше величество опита задушени перли и супа от феникс.
В този момент императрицата се спомнила за богатата и изискана кухня
на двореца, където на всяко хранене ѝ поднасяли по сто и двайсет различни
блюда, старателно приготвени и украсени от императорските готвачи.
„Нито едно кулинарно творение, което съм опитвала в двореца – помислила
си тя, – не ми е доставяло такова огромно удоволствие като тези
възхитителни ястия!“

126
 След време конфликтите били потушени и императрицата се върнала в
двореца си. Вече в безопасност, тя стояла в разкошните си покои и
размишлявала за изпитанията, през които преминала. Спомнила си, разбира
се, и за най-вкусната храна на света! Но когато извикала при себе си
главния придворен готвач и му наредила да ѝ приготвят супа от феникс и
задушени перли, той се заклел, че никога дори не е чувал за такива ястия.
Тя свикала най-добрите готвачи от цялата империя, уверявайки ги, че
това е най-вкусната храна, която е опитвала през живота си, и че не е
възможно никой да не може да я приготви. Но всички давали един и същ
отговор...
Но нито известните кулинари, нито самата императрица можели да се
досетят каква е била онази вълшебна съставка, която направила тази храна
толкова вкусна и незабравима. Простият човешки глад.

Дали днес ние не сме като тази императрица? Дали нашият сложен свят, с
всички негови условности, излишества и материални изкушения не прилича
на трапезата ѝ с нейните изискани сто и двайсет блюда? Все по-често губим
интерес към живота, чувствата ни се притъпяват, ставаме вяли и апатични и
забравяме онази изконна, дълбоко заложена във всеки от нас радост от
живота, от малките, прости неща. Сетивата ни се притъпяват от изобилието
и се оказваме неспособни да се насладим на слънчевия лъч, на капките роса
и на нежния вятър. Защото, за да изпиташ удоволствие и радост от живота,
трябва да го опростиш и да се освободиш от всичко излишно...

Истината винаги се намира в простотата, а не в многообразието и

безпорядъка.
Исак Нютон

Петте съпруги на султана

Един млад мъж се върнал в родното си село, след като няколко години
живял в голям град. В началото животът там му се струвал много хубав,
изпъстрен с много веселие, шумни компании, нощни забавления и красиви
жени. Но времето минавало, дълговете му се увеличавали, а в сърцето си
започнал да усеща огромна празнота, сякаш животът изтичал като пясък
между пръстите му, без да вижда смисъл. Ето защо решил да се завърне у
дома, да разкаже чистосърдечно на баща си какво чувства и да поиска съвет
от него.

127
 Баща му го посрещнал с усмивка и широко отворени обятия. Изслушал
внимателно сина си и му казал, че по-късно ще си поговорят, а сега да се
отпусне и да си почине.
След вечеря двамата седнали пред огнището и бащата започнал да
разказва бавно с приглушен глас:
– Един султан имал пет жени. Въпреки че бил могъщ владетел и
повелител на хиляди поданици, той в крайна сметка бил истински роб на
съпругите си. Не можел да се справя с тях. Не можел да откаже нито едно
тяхно желание, изпълнявал всичките им прищевки и капризи. Излизало, че
той служи на тях, а не те – на него.
Един ден султанът размишлявал: „Дали и другите мъже се боят от жените
си? Дали пък няма такива, които успяват да ги подчинят?“
Тогава решил да призове всички мъже от владенията си, за да разбере има
ли сред тях такива, които се справят с женските желания, без да им се
подчиняват. За да научи отговорите им, наредил да разпънат две шатри
пред двореца и обявил: В едната да отидат мъжете, които могат да се
справят с жените си, а в другата – тези, които не могат. Резултатът се оказал
много любопитен – всички задомени поданици се стекли към шатрата,
предназначена за мъжете, които се чувствали като султана. Накрая тя се
препълнила, докато в другата нямало нито един съпруг. Султанът си
отдъхнал: в крайна сметка не бил сам в нещастието си да живее с вироглави
жени.
В този момент в празната шатра влязъл един-единствен човек. Султанът
се спуснал радостно към него, за да го поздрави, че притежава
необикновеното умение да се справя с женските капризи:
– Моля ви, добри човече, разкрийте тайната си как успявате да
управлявате жена си и да се справяте с желанията ѝ? Ще направите добро
не само на мен, но и на всички мъже във владенията ми.
Човекът го погледнал с почуда:
– Да я управлявам ли? Що за невероятна идея! Разбира се, че тя
управлява мен.
– А защо тогава влязохте в тази шатра? – учудил се султанът.
– Ами, защото жена ми така ми каза! Тя не искаше да стоя заедно с
всички мъже, които са под чехъл!
Бащата свършил разказа си и настъпила тишина. След малко синът я
нарушил, като казал неуверено:
– Съвместният живот на хората не бива да се ръководи от принципа на
подчинението, защото не това е пътят към разбирателството. Когато си
подчинен, се ядосваш, защото усещаш, че това не е правилно. Когато
подчиняваш, се чувстваш виновен, защото си наясно, че не трябва да е така.
И двете страни не изпитват щастие от това положение, нали?

128
 – Да, така е – казал бащата, – но историята, която ти разказах, съдържа в
себе си малко по-различен смисъл. И именно той ще ти помогне да
осъзнаеш къде се крие истинското щастие. Този султан – продължил
възрастният мъж – символизира човешкия ум. А петте му жени – това са
неговите пет сетива: вкус, зрение, слух, обоняние и осезание. Неосъзнатият
ум не само че не може да контролира тези сетива, а напротив – той
непрекъснато им слугува и се превръща в техен роб. През цялото време се
опитва да удовлетвори потребностите от ядене и пиене, от всевъзможни
удобства и чувствени наслаждения. И ето го резултатът – човек започва да
прилича на този султан с неговите абсолютно неуправляеми жени. Познато
ти е, нали?
Синът не отговорил нищо. Стоял с наведена глава, забил поглед в
огнището.
– Когато живееш така – продължил бащата, – не ти остава нито време,
нито сили да се погрижиш за душата и тялото си така, че да бъдеш здрав,
спокоен, обичан и удовлетворен, да бъдеш щастлив, а не роб на сетивата си
с примамващите им желания. Ти трябва да подчиниш сетивата си, за да ги
използваш и да се наслаждаваш на живота, а не робувайки им,
непрекъснато да губиш неговия смисъл. Границата е много тънка, също
толкова тънка, колкото между нещастния и щастливия човек.
– А човекът, който останал сам в другата шатра?
– Ти сам ще разтълкуваш неговото значение, сине. И когато го сториш,
отново ще можеш да се върнеш в града и да изградиш живота, за който
мечтаеш.
Петте цвята заслепяват окото.
Петте топа оглушават ухото.
Петте вкуса притъпяват вкуса.
Гонитбата и преследването подлудяват ума.
Лао Дзъ

***

За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш

мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо.

Мъдрост

Странник замръкнал в покрайнините на едно село и се приготвил да

нощува под едно дърво. Изведнъж отнякъде се появил млад мъж, който
отишъл право при него и казал:
– Дай ми твоето богатство.

129
 – Какво богатство – учудил се странникът.
– Не знам какво е, но снощи сънувах сън, в който Бог ми каза, че ако днес
дойда привечер под това дърво, ще срещна човек, който ще ме направи
богат за цял живот.
– Добре – казал чужденецът и извадил от чантата си голям скъпоценен
камък. – Сигурно Бог е говорел за този камък, който вчера намерих в
гората. Ето, вземи го. Твой е.
Младежът взел камъка с треперещи ръце и започнал да го разглежда. Бил
голям и толкова красив, че не можел да откъсне очи от него. После се
сбогувал с непознатия, благодарил му и се прибрал вкъщи. Но когато си
легнал, нещо не му давало мира. Цяла нощ се въртял в леглото и така и не
успял да мигне.
Рано сутринта станал и се върнал при дървото в края на селото. Там
неговият благодетел се стягал отново за път.
– Знаеш ли, страннико, благодаря ти много за скъпоценния камък, но
идвам да ти го върна. Мисля, че не това богатство имаше предвид Господ, а
мъдростта, която ти притежаваш, мъдростта, която ти позволи толкова
лесно да се разделиш с този скъп диамант. Моля те, научи ме на нея.

Един пътешественик посетил известен мъдрец в неговия дом. Там той с

удивление открил, че жилището му се състои само от една стая, пълна с
книги, а единствените мебели били маса и дървена пейка.
– Къде е твоята покъщнина? Нямаш ли никакви вещи? – попитал
учудено гостът.
– А ти ? Къде са твоите вещи ?
– Но аз само минавам оттук. Затова съм с малко багаж.
– Аз също – отговорил мъдрецът.

Как си тръгват великите завоеватели

Живял някога велик султан. Целият свят бил в краката му. Притежавал
несметни богатства в собствената си хазна и те непрекъснато се
увеличавали, защото всички народи му плащали данък. Имал огромна
армия от обучени воини, която можела да срази всеки враг. Дворецът му
бил построен от най-скъпия мрамор, украсата в него била само от чисто
злато и слонова кост, и бил толкова голям, че му трябвал цял ден, за да го
обходи. Живеел в разкош и изобилие, доставяли му екзотични храни и
скъпи одежди от близки и далечни страни.
Той бил най-могъщият и богат владетел на света!

130
 Такава била мечтата на султана още когато бил много млад. Такава била
мечтата му и когато преполовил живота си. Но колкото повече наближавал
края на жизнения си път, толкова повече разбирал, че все още не е
постигнал това, което да му донесе истинска наслада и удовлетворение от
живота. Имал усещането, че все още има нещо, което му се изплъзва.
Един ден, докато отново размишлявал върху живота и собственото си
величие, при него пристигнал вестоносец, който му съобщил, че високо в
планината в малко селище живеят хора, отказващи да приемат неговата
власт.
Разгневил се могъщият владетел.
„Ето – казал си той, – това е причината да се чувствам недоволен. Значи
все още не съм постигнал своята мечта, все още има хора, които не съм
покорил.“
Още на другия ден взел няколко десетки отбрани воини и поели по
стръмните планински пътеки. Но точно когато стигнали в подножието на
селището, се разразила страшна буря. Планината се разтресла, извил се
силен вятър и сякаш небето се отворило. Камъни и изкоренени дървета
падали отвсякъде и се подмятали от вятъра като прашинки. Конете се
подплашили и почти всички войници загинали или изчезнали в природната
стихия. А самият султан бил пометен от огромен скален къс...
Когато дошъл в съзнание, видял, че лежи на малко твърдо легло в бедна
селска колиба. Млада девойка почиствала и превързвала раните му. След
като свършила, тя поднесла към устните му топло козе мляко и му се
усмихнала с ясен поглед.
– Ти знаеш ли кой съм аз? – попитал султанът.
– Вие сте този, който пороби целия свят и иска да пороби мен и моите
братя и сестри – отговорила девойката.
– А тогава защо си ме спасила и сега се грижиш за мен?
– Защото сте човек – казала девойката и отново се усмихнала.
Замислил се владетелят над тези думи и усетил, че сърцето му се свива.
След няколко дни се върнал в двореца си, но случката не излизала от ума
му. Спрял да се храни, изгубил съня си, погледът му посърнал. Не искал да
вижда никакви хора. Не можел да понася дори собственото си отражение в
огледалото. Изведнъж осъзнал, че мечтата, която преследвал цял живот, е
унищожила човека в него.
Скоро съвсем се поболял и усетил, че краят му наближава. Дори усилията
на най-добрите лекари не успели да го изправят на крака. Тогава събрал
всичките си придворни и дал точни разпореждания как да бъде изпратен в
последния си земен път.
– Искам погребалното ми шествие да мине през целия град, а до гроба да
ме отнесат най-прочутите лекари в царството ми. Тялото ми положете така,

131
че да се виждат разтворените ми длани. И нека по целия път на процесията
да се разпръскват монети и скъпоценности.
– Но защо е всичко това? – попитали приближените му.
– Искам всички да видят, че дори и най-добрите лекари не могат да
победят смъртта – отговорил владетелят. – Нека хората знаят, че всички
спечелени богатства остават на този свят и не могат да се отнесат в
отвъдното – затова ще разпилеете монетите. А отворените ми длани искам
да напомнят, че дори и най-великите завоеватели си отиват от света с
празни ръце – така, както са дошли.

Смъртта е стрела, която лети към теб, а животът – онзи миг, преди да
те е достигнала.

***

132
 – Учителю, доколко вярно е твърдението, че щастието не е в парите?
– Напълно вярно е! – отговорил Учителят. – И ще ти го докажа с
няколко прости примера. С пари можеш да си купиш хубаво легло, но не и
сън. Можеш да си купиш много и различна храна, но не и апетит.
Лекарства, но не и здраве. Слуга, но не и приятел. Жена, но не и любов.
Голям и красив дом, но не и домашен уют. Забавления, но не и радост.
Образование, но не и ум. И този списък може да продължи до безкрай...

Прелестната градина

В едно прекрасно слънчево утро мъдрецът тръгнал на разходка, за да се

наслади на ясното небе и свежия въздух.
Докато вървял, унесен в мислите си, той неусетно се озовал пред
имението на свой стар приятел. Около голямата разкошна къща се
простирала прелестна градина с редки екзотични растения. Всички те
цъфтели в ярки, живи цветове, носели се вълшебни аромати, прелитали
красиви пеперуди. Мъдрецът спрял, за да се наслади на това великолепие
от багри и ухания и докато стоял под топлите слънчеви лъчи и се любувал
на градината, за миг си помислил, че се намира в Рая... Изпитвал
спокойствие и умиротворение, радвал се на прекрасния ден и усещал
красотата наоколо с всяко свое сетиво.
„Трябва да поздравя градинаря на моя приятел – казал си той. – Наистина
е направил райско кътче от тази градина!“
Постоял мъдрецът известно време и тръгнал по пътя си. Замислил се за
своя приятел, собственика на имението, и му станало тъжно. Той бил богат
човек, постигнал всичко със собствени усилия, но наскоро легнал тежко
болен. Лекарите казали, че вероятно преумората и постоянните тревоги
около работата му са довели до това състояние. За съжаление, вероятността
да се излекува била много малка.
И наистина, през последните няколко години мъдрецът много рядко
виждал своя приятел, защото той непрекъснато пътувал по работа, все бил
зает, а когато се срещнали последния път, сякаш бил друг човек –
отслабнал, с хлътнали очи, изнервен и апатичен... И като че ли вече не
можел да се зарадва на нищо. Нямал очи дори за красотата на своята
градина. Всъщност нямал нито време, нито желание да ѝ се наслаждава.
„Колко жалко – казал си мъдрецът. – Постигна много, но не може да се
наслади на това, което притежава...“
Заблуждаваме се, като си мислим, че насладата и притежанието
непременно вървят ръка за ръка. А в действителност те са абсолютно

133
независими едно от друго. Мислим си, че за да се насладим на нещо, трябва
да го притежаваме. Но се случва точно обратното – притежанието започва
да пречи на простата радост от живота.
Имаш хубаво легло, но си изгубил съня си от тревоги и проблеми.
Имаш скъпоценно бижу, но не се наслаждаваш на красотата му, защото
се страхуваш да не го изгубиш.
Имаш прекрасен дом, но не можеш да се насладиш на спокойна вечер в
него, защото нямаш време.
Имаш всичко на света, но вече дните ти на земята са свършили...

Това, което притежаваш, притежава теб.

Гай Петроний

Най-необходимото

От дълги години един отшелник живеел в своята пещера. Отрекъл се от

земните радости, той отворил сърцето си за божествената мъдрост. Хората
го търсели за съвет, а словото му излекувало душите на мнозина. Макар и
да знаели, че отшелникът доброволно е избрал суровия живот в усамотение
и лишения, от благодарност хората често му носели дарове. Оставяли ги
пред пещерата с чисто сърце. Но мъдрецът никога не ги взимал. А когато го
питали защо, отговарял:
– Предпочитам да имам само най-необходимото, за да не попадна под
властта на ненужното.

Който ограничава желанията си, той винаги е достатъчно богат.

Волтер

***

134
 – Учителю, имам всичко, къща, пари, живея в разкош, а не съм щастлив.
Кажи ми защо се получава така?
– А защо очакваш точно богатството да ти донесе щастие? Нима
мислиш, че без разкош и пари щастието е непостижимо? Ако искаш да
бъдеш истински щастлив, се нуждаеш от едно-единствено – да си
толкова увлечен от нещо, че да забравиш дори за себе си.

Три желания

В съня на един млад мъж се явил ангел, който го попитал:

– Защо все си нещастен и недоволен? Какво не ти достига?
– Как какво? – отговорил мъжът. – Това живот ли е? Работя по цял ден, а
още живея в мизерната си къщичка, парите не стигат за нищо. Не мога дори
да си намеря хубава жена...
– Добре, кажи какво искаш, за да си щастлив, и аз ще го изпълня – казал
ангелът. – Но внимавай как ще го формулираш, защото ще изпълня
желанието ти много точно.
Мъжът не можел да повярва на късмета си и развълнувано започнал да
изрежда:
– Искам три неща: едно огромно имение с разкошна къща и приказна
градина; второто, което искам, е най-голямата красавица на света да бъде
моя жена; и трето – един сандък със злато и скъпоценности, които никога
не свършват. Ако имам всичко това, ще бъда истински щастлив!
– Добре. Утре, като се събудиш, всичко ще бъде така, както го пожела –
отвърнал ангелът и изчезнал.
Действително, на следващата сутрин мъжът се събудил в голям,
великолепен дом, а до леглото си открил сандък, от който проблясвали
златни монети и скъпи бижута. Отначало не можел да повярва, че ангелът
от съня му е изпълнил обещанието си, но когато излязъл в градината и
видял прелестната красавица, която се разхожда там, разбрал, че всичко е
самата истина. Той бил във възторг!
Минали няколко седмици на еуфория и животът тръгнал в обичайното си
русло. Минали месеци, година. Но от ден на ден мъжът се чувствал все по-
нещастен и неудовлетворен. Нещо не било както трябва с живота му, но той
не можел да разбере какво е то. Вече нито къщата, нито красивата жена му
носели радост и удоволствие. А с несвършващото си богатство въобще не
знаел какво да прави.
И една нощ неговият ангел отново се появил в съня му.
– Защо не си щастлив? – попитал го той. – Нали получи всичко, което
искаше?

135
 – Не знам... чувствам се самотен и безполезен. Жена ми е красива, но
празноглава. Дори не мога да си поговоря с нея. Златото не ми носи
никакво удовлетворение, защото знам, че никога няма да свърши. Липсва
ми предизвикателството, имам нужда от цел и занимание, което да ми дава
смисъл в живота. Колкото до къщата, вече дори не забелязвам всичко,
което ме заобикаля...
– Аз те предупредих, че ще изпълня желанията ти съвсем точно. Може би
трябваше да поискаш дом с уют и топлина, а не луксозна къща. Пожела
ослепителна красавица, но не спомена думите любов и разбиране. А
златото само по себе си никога не носи щастие. Богатството е ценно, когато
е изпълнено със съдържание, когато ти дава свободата да твориш, да
създаваш и да помагаш на другите.
– Сега разбрах грешката си – замислено отговорил човекът. – А мога ли
да поискам още нещо от теб? Само едно.
– Казвай.
– Моля те, върни стария ми живот. Вече знам какво да правя с него. Но
искам да започна отначало и да постигна всичко, за което говориш, сам, със
собствени усилия.

Най-окаяният измежду хората е онзи, който превръща мечтите си в

сребро и злато.
Халил Джубран

136
 9.
НЕ СЪДИ.
HE ВРАЖДУВАЙ.
ПРОЩАВАЙ
Вие сте божествени. Не се съдете. Не сравнявайте и не разделяйте.
Отнасяйте се с ближния като с откровение. Откажете се от
конфронтацията и ще станете царе.

Има и друг изход

В едно село живеел беден селянин, който се грижел за малко стадо овце.
Това бил основният му поминък, с който осигурявал прехраната си. Един
ден съседната къща купил ловец, който притежавал няколко силни и
агресивни кучета.
За зла беда, една вечер кучетата изровили дупка под оградата на обора,
промъкнали се вътре и умъртвили голяма част от овцете на бедния човек.
Когато на сутринта видял какво се е случило, той силно се разстроил,
защото за него това било огромна щета. Веднага отишъл при своя съсед, но
ловецът вдигнал ръце и казал:
– Не знам как се е случило такова нещо... Много съжалявам, съседе,
наистина е неприятно... Не мога да ти помогна с нищо, освен да кажа на
синовете ми да не пускат кучетата навън през нощта. Ще им наредя да ги
държат затворени в къщата. Мисля, че това ще разреши проблема.
На следващия ден обаче се оказало, че кучетата отново са вилнели в
обора и са унищожили още няколко овце. Вече сериозно разгневен, овчарят
отново отишъл при съседа си и директно го обвинил за пораженията:
– И какво, това ли ти беше разрешаването на проблема?! Нали обеща да
се погрижиш за кучетата? Ела да видиш какъв погром е в обора ми!
Разбираш ли, че съм почти съсипан?
– Ох, толкова съжалявам – отново изразил съжаление ловецът. –
Направих това, което ти обещах, но явно кучетата са се измъкнали през
прозорците. Веднага ще наредя на момчетата довечера да затворят всички
прозорци, преди да си легнем.
Но неприятностите продължавали. Ловджийските кучета били умни и
добре обучени и постоянно намирали начин да се промъкват навън.
Овчарят продължавал да ходи при своя съсед и да се оплаква от кучетата, а

137
ловецът му давал поредното обещание да разреши проблема. Но така и
нищо не се променило.
Един ден овчарят, ядосан и отчаян, решил да се обърне към съдията за
помощ и съвет. Съдията бил мъдър и справедлив човек, който винаги
намирал решение и на най-сложните въпроси, затова всички в селото се
отнасяли към него с огромно уважение и се вслушвали в думите му.
Разказал му всичко, случило се до момента, и с надежда зачакал да чуе
тежката му дума.
– Можем да решим проблема по два начина – започнал съдията. –
Първият е да накажа ловеца и да го накарам да компенсира всички щети,
които ти е причинил. Но това със сигурност ще го настрои срещу теб и ще
го превърне в твой враг. Готов ли си да живееш по този начин?
– Разбира се, че не, Ваша чест – отговорил овчарят. – Но не виждам друг
изход.
– Друг изход винаги има. И аз мога да ти помогна, но трябва да ми дадеш
дума, че ще изпълниш точно указанията ми.
Овчарят помисли известно време, но в края на краищата решил, че е по-
добре да приеме, отколкото да се окаже със заклет враг до себе си.
Съгласил се и дал дума да изпълни указанията на съдията. Когато ги чул
обаче, бедният човек бил шокиран:
– Но... Ваша чест! Това е абсурд! И без това вече загубих толкова много...
– Нима искаш да се откажеш от думата си и да си навлечеш гнева ми? –
погледнал го строго съдията.
– Разбира се, че не, Ваша чест – отговорил уплашено овчарят. – Ще
направя всичко така, както казахте.
Овчарят си тръгнал към вкъщи, по дълбоко в себе си бил неудовлетворен
от развоя на събитията. Чувствал се потиснат и изобщо не бил убеден, че
съветът на съдията ще свърши някаква работа. Но... какво да прави,
трябвало да изпълни всичко точно както обещал. Влязъл в обора, избрал
две от най-младите и хубави агнета от стадото си и ги повел към къщата на
ловеца.
Когато ловецът се появил на вратата и видял съседа си, раздразнено
попитал:
– Какво има пак?
Овчарят смутено се прокашлял и пристъпвайки от крак на крак, дума по
дума повторил това, което му казал съдията:
– В последно време доста често те притеснявах и знам, че ти направи
всичко по силите си, за да разрешиш проблема с кучетата. Вярно, не
успяхме да се справим, но ти по всякакъв начин се опита да ми помогнеш.
И сега искам да ти се отблагодаря за усилията и за това, че беше толкова

138
добронамерен към мен. Ето, вземи тези две агнета като подарък за двамата
ти синове.
Ловецът в първия момент категорично отказал да приеме този подарък,
но децата, които били наблизо и чули разговора, гледали баща си с толкова
умоляващи погледи, че той решил да приеме агнетата, за да достави радост
на синовете си.
На другата сутрин овчарят станал рано и първото, което видял, били
съседските момчета, които радостно подскачали из двора и си играели с
новите си любимци. После със свито сърце се запътил към обора, за да види
какви са поредните поражения над овцете му. Но всичко изглеждало наред.
Нямало никакви следи от нови набези на кучетата. Тогава прекосил двора и
се приближил до оградата, която разделяла неговия имот с този на ловеца
и... какво да види! Точно до къщата имало голяма заключена клетка, в
която спели кучетата.
Минали още два дни, а произшествията в обора спрели. Овчарят бил
доволен и разбрал, че вече може да е спокоен за овцете си.
На третия ден ловецът се появил на вратата на овчаря. Носел му дар –
прясно уловен дивеч.
– Ето, заповядай, съседе – усмихнал се той, донесъл съм ти малко пресен
дивеч да си хапнете със семейството. И искам да ти благодаря за подаръка,
който направи на синовете ми. Направи ги много щастливи!
Овчарят се трогнал дълбоко и си помислил: „Всъщност моят съсед е
много добър човек. Как можах да си мисля толкова лоши неща за него!“. И
за пръв път след срещата си със съдията прозрял дълбоката мъдрост на
неговия съвет.
„Прав беше съдията – казал си той. – Винаги има и друг изход. И той е
много по-добър.“
Да, винаги има и още един изход в конфликтна ситуация, но за
съжаление, ние по-често се обръщаме към първия, най-очевиден отговор –
да нанесем ответен удар, когато смятаме, че сме обидени или ощетени. А
другият изход – да направиш добро, да подадеш ръка, вместо да
наказваш, – макар и шокиращ на пръв поглед, е много по-добър. Защото
винаги е по-добре да даваш, отколкото да удряш. Винаги е по-добре да се
усмихнеш, отколкото да се гневиш. Най-лесно е да разпалваме конфликти и
да водим битки. Но не бива да забравяме, че независимо кой е победител в
една война, всички страдат и дават жертви.
Така че следващия път, когато се окажете в конфликтна ситуация с друг
човек, спомнете си тази притча и опитайте да я разрешите по друг начин.
Обърнете се към себе си, към вътрешния си глас, и може би ще чуете как
мъдрият съдия ви нашепва: „Винаги има и друг изход...“

139
 Когато съдиш хората, не ти остава време да ги обичаш.
Майка Тереза

Измама

Един човек отишъл на пазар да си купи храна за през седмицата. Избрал

си зеленчуци и плодове от една сергия, разплатил се и оставил търговците
да натоварят стоката му. Когато се прибрал и започнал да разтоварва,
установил, че вместо зеленчуците и плодовете са сложили в каруцата му
купчина камъни.
Разочаровал се човекът, но махнал с ръка и решил, че няма смисъл да се
ядосва и да се връща на пазара, за да се кара с измамниците. Изхвърлил
камъните и забравил за случката.
Минали няколко години. Един ден, докато работел в градината си, пред
дома му спряла каруца, от която слезли двама мъже. Те имали окаян вид,
били облечени в дрипи и изглеждали като просяци.
Когато стопанинът излязъл да види кои са неочакваните му посетители и
защо са дошли, те застанали пред него с наведени глави и казали:
– Може и да не ни помниш, но преди пет години ние те излъгахме, когато
дойде на пазара да си купиш зеленчуци от нас. Дължим ти извинение и сега
сме дошли да ти поискаме прошка.
– Да, имаше такъв случай. Но аз го забравих още тогава. Изхвърлих и
камъните, които ми бяхте сложили, и мисълта за измамата. А вие явно пет
години ги носите със себе си. Колкото до това дали човек може да забогатее
с измама, по вида ви съдя, че сте получили добър отговор.

Каквото и да правиш зад гърба на друг човек, го правиш пред очите на

Бога.

Не разголвай душата си

Веднъж при един мъдрец дошла млада, красива девойка, разстроена и със
сълзи на очи.
– Не мога повече, Учителю... – проплакала тя. – Много съм разочарована
от хората. Винаги се опитвам да бъда мила и добра с тях. опитвам се да
помогна както мога... никого не обиждам. И въпреки това не получавам и
капка благодарност и уважение. Дори напротив, присмиват ми се, обиждат
ме, а понякога и са открито враждебни към мен. Кажи ми какво да правя.
Учителят помислил малко и казал:
– Съблечи се гола и се разходи по улиците.

140
 – Но това е лудост! – възмутила се девойката. – А и с какво ще ми
помогне това? Освен да получа още обиди.
Тогава мъдрецът отворил вратата и сложил на масата огледало.
– Виждаш ли, – казал той – смяташ, че е безумство да покажеш пред
всички голото си тяло, а в същото време ходиш с оголена душа. Тя е
открита като тази врата и всеки може да влезе в живота ти. От друга страна
хората гледат в душата ти като в огледало – независимо от твоите
добродетели, те виждат отразени своите пороци. И затова се опитват да те
клеветят, унижават и нараняват. Порочният човек винаги враждува с по-
добрите от него – първо, защото не иска да признае, че някой е по-добър, и
второ, защото не желае да се промени.
– Добре, но аз какво да правя? – попитало момичето.
– Ела, ще ти покажа моята градина.
Там мъдрецът продължил:
– Много хора са лицемерни и фалшиви и злоупотребяват с добродетелите
на другите. Затова не разгалвай душата си толкова лесно. Бъди мъдра и
търпелива и разкривай качествата си малко по малко, когато опознаеш
човека срещу себе си. Ето, виж цветята в градината ми. Те отварят своите
пъпки постепенно, когато някой се грижи за тях и ги полива. И споделят
красотата си с тези, които имат очи и сърце за нея. А хората, които късат
цветчетата им и ги тъпчат с крака, никога не се докосват до техния аромат и
красота. Бъди като цветята. Разкривай прелестта на сърцето си бавно и
предпазливо. И то само за онези, които могат да я оценят.

Чудно нещо е човешката душа – никой не знае къде се намира, но всички

знаят как боли.

Килограм сирене

Бедно семейство не притежавало нищо друго освен една крава. Жената

всеки ден дояла кравата и от млякото правела сирене, което мъжът ѝ
продавал в местната бакалия. Парите, които семейството получавало от
сиренето, не били много, но им стигали да си осигурят най-необходимото.
Един ден собственикът на магазина се усъмнил в честността на бедните
хора и решил да претегли парчетата сирене, които трябвало да са от по един
килограм. Оказало се обаче, че всички парчета тежат по 900 грама.
Бакалинът се разгневил, че го мамят, и на другата сутрин, когато
беднякът влязъл в магазина с новото сирене, започнал да го ругае:
– Как не те е срам, измамник такъв! Повече въобще не ми носи от твоето
сирене, няма да купувам повече от него! Ти винаги си ми казвал, че

141
парчетата сирене са по един килограм, а се оказа, че всяко е тежало със сто
грама по-малко.
Човечецът видимо се притеснил и навел очи.
– Но ние нямаме теглилки за кантара... и просто като мярка използваме
пакет от килограм захар, който купуваме от теб...

Всички недостатъци, които търсим в хората около нас, са точно

отражение на нашите собствени.

Как да спрем войните

Някога, преди хиляди години, когато хората непрекъснато воювали по-

между си, се събрала група от миролюбиви жители на земята. Те отишли
при един могъщ вълшебник и го попитали:
– Не искаме да живеем повече по този начин. Толкова хора загиват от
тези постоянни войни и кръвопролития. Можеш ли да направиш така, че на
земята да се възцари завинаги мир и да спрем да се избиваме помежду си?
– О, това е лесна работа – казал вълшебникът. – Просто ще унищожа
всички оръжия и повече никой няма да може да воюва и да убива хора.
Зарадвали се хората и си тръгнали щастливи и спокойни. На планетата
изведнъж секнали всички кръвопролития, защото воюващите не можели да
намерят оръжията си. Но мирът се оказал краткотраен и продължил едва
няколко дни. Онези, които подклаждали войните, разбрали, че досегашните
им оръжия са загубени завинаги, и измислили начин да се сдобият с нови.
Те започнали да режат тънки клони от младите жилави дръвчета и да
произвеждат от тях остри смъртоносни копия и стрели.
Когато вълшебникът разбрал какво се е случило, казал:
Добре тогава, ще унищожа и всички млади дръвчета на земята. Да видим
сега с какво ще се бият тези войнолюбци!
Изчезнали младите дръвчета от земята, но хората си измислили нови
оръжия започнали да секат старите вековни дървета и си направили здрави
и дебели тояги.
Вълшебникът унищожил и старите дървета. Но и с това не успял да спре
войните. Хората продължили да се избиват – този път с камъни. Наложило
се да премахне и камъните от земята.
И всички изведнъж осъзнали, че светът им е жестоко осакатен – вече
нямало нито дървета, нито камъни. Появила се угрозата да изчезнат
птиците, много от дивите животни и да се окажат дори без питейна вода.
Тогава хората щели да бъдат обречени на гибел, без да воюват.

142
 Събрала се отново една група и отишли при магьосника. Но вече и той не
знаел какво да направи.
– Може би, за да спре това безумие, трябва да унищожа цялото човечест-
во! – казал той. – Но това просто не е в моята власт. Не знам как да спрем
тези войни и в същото време да не унищожим всички ресурси на земята.
Какво още бих могъл да направя?
В този момент от множеството излязло едно дете и се обърнало към
вълшебника:
– Аз знам какъв е изходът от това положение. Върни на земята дърветата
и камъните, но направи така, че хората да усещат върху самите себе си
всяка своя постъпка. Когато причинят на някого болка, веднага да
почувстват същата болка. А когато направят добро и накарат друг да
изпитва радост, мигновено да изпитат същата радост. Нима, ако прободеш
някого с остро копие и веднага те прониже същата болката, няма да спреш?
Тогава как ще продължат да се сражават и избиват? Дано да е в твоята
власт да го направиш.
Всички се спогледали и изведнъж осъзнали колко просто и мъдро е това
предложение, а вълшебникът възкликнал:
– Ами да! Мога да го направя. Разбира се, че това е изходът! Чудя се как
не се сетих по-рано.
И той замахнал със своята вълшебна пръчица. Изведнъж всички дървета
и камъни се върнали на земята. Дори старите оръжия, който били
унищожени най-напред, се озовали по местата си.
Но от този ден нататък никой повече не започнал война, никой никого не
убивал и не наранявал, защото хората за пръв път истински разбрали какво
са си причинявали един на друг. А когато започнали да си помагат и да се
подкрепят, толкова харесали новото чувство на радост, с което се
изпълвали, че завинаги променили живота на земята. Възцарил се мир, а
хората заживели в разбирателство и хармония.
Какво ли би било да попаднем на това вълшебно място? Всъщност ние
много добре знаем, че всяка наша постъпка има своите последствия, но за
съжаление, не усещаме това веднага, а понякога след дни, месеци и дори
години. Но може би, ако всички хора се замислят върху това какво
причиняват на другия и се опитат да се поставят на неговото място, да
почувства! веднага и болката, и радостта, която носят техните думи и
действия, щяхме да живеем в един съвсем различен свят.

Войната превръща в диви зверове хората, родени да живеят като братя.

Франсоа Волтер

143
 Да унищожиш врага си

Император получил известие, че в една от неговите провинции назрява

бунт. Той незабавно събрал всички свои военачалници и министри и им
казал:
– Тръгваме веднага. Ще унищожа враговете си по най-бързия начин.
Когато пристигнали при бунтовниците, императорът отишъл лично да
разговаря с тях. Той седнал при тях, поинтересувал се какви са проблемите
им, поговорил с тях спокойно и приятелски, дори накрая започнали да се
шегуват помежду си. И скоро те постигнали съгласие по всички въпроси, а
размирниците вече били изцяло на негова страна.
През това време всички, която придружавали императора, наблюдавали в
недоумение топлото човешко поведение на своя господар към враговете му.
Те били убедени, че още с пристигането си той ще разпореди незабавната
им екзекуция.
– Така ли спазвате своите обещания, господарю? – казал разочаровано
един от министрите. – Вие казахте, че ще унищожите своите врагове по
най-бързия начин.
– Да, така е. И изпълних обещанието си – казал императорът. – Вие сами
можете да видите, че тук вече няма мои врагове. Те просто станаха мои
приятели. Да унищожиш врага, невинаги означава да го унищожиш
физически. Много по-мъдро, но и по-трудно е да го превърнеш в свой
приятел.

Няма по-тежка беда от това да презираш враговете си.

Лао Дзъ

Човекът, който винаги казвал истината

Старец живеел в малка къщичка в края на селото. Една вечер на вратата

му се почукало и когато отворил, видял на прага непознат мъж. Личало си,
че е беден, дрехите му били окъсани, изглеждал гладен и изтощен.
Старецът го поканил да си почине. Предложил му да го нагости и да
пренощува при него.
– Кой си ти, човече? Откъде идваш? Не съм те виждал в нашия край –
добродушно попитал домакинът.
– Аз съм човекът, който винаги казва истината. Където и да отида, когато
започна да казвам на хората истината, те ме прогонват. Затова не мога да се
установя на никое място – отговорил гостът.

144
 Стопанинът останал доста изненадан от това, което чул, но си замълчал.
Нахранил странника с каквото имал и си легнали.
На сутринта, докато старецът приготвял закуска, на дневната светлина
бездомникът забелязал, че възрастният човек няма едно око. И подигра-
вателно се изсмял:
– Ама ти си бил кьорав, старче!
– Сега разбирам защо не можеш да си намериш място и от всякъде те
гонят. Ти не казваш истината, а се надсмиваш на хората за техните
недостатъци. А сега напусни дома ми и продължавай да се скиташ, докато
проумееш, че истината, казана без любов, е просто оскърбление.

Истината, казана без любов, е просто оскърбление.

Телохранителите на принца

Великият китайски император призовал началника на охраната и му

наредил лично да намери телохранител за младия принц. Началникът се
заел със задачата и от всички млади мъже, подходящи за работата, се спрял
само на трима, от които да изберат най-добрия и най-достойния.
Изпитанието, през което трябвало да преминат кандидатите, било
следното: да се изправят пред една стена, а отряд войници да хвърля
камъни по тях.
Първият се справил блестящо. Той бил толкова бърз и пъргав, че нито
един камък не го улучил.
– Да, този младеж наистина е много подходящ за телохранител на
принца – казал императорът. – Но нека да видим и другите.
Вторият също впечатлил императора. Той бил внушителен здравеняк с
огромни и силни ръце. Застанал пред войниците като канара и посрещнал
камъните с голи ръце, като ги улавял във въздуха с ловки и сигурни
движения, без да позволи някой от камъните да го нарани.
– Мисля, че с този мъж принцът наистина ще бъде в сигурни ръце. Той
притежава безценно оръжие, което винаги носи със себе си – доволно казал
императорът. – А сега да видим и последния.
Третият се изправил пред войниците и се усмихнал с най-широката си и
чаровна усмивка. Лицето му грейнало, а очите му излъчвали приветливост
и топлота. В този момент войниците оставили камъните на земята и в
отговор също му се усмихнали. Никой не хвърлил камък.
– А на този млад мъж не му е нужно никакво оръжие – заключил
императорът и избрал него за телохранител на принца.

145
 Силен е не този, който може да те повали с един удар, а този, който с
една усмивка е способен да те постави на колене.

Мостът

Имало някога двама братя. Къщите им били съседни и те живеели

задружно, в разбирателство и хармония. Но един ден се скарали, изрекли
тежки и обидни думи. Дребното им пререкание прераснало в тежък
конфликт и те спрели да си говорят. Дори не се поздравявали.
Един ден на вратата на по-големия брат се почукало. Когато отворил, на
прага стоял млад мъж. Изглеждал здрав и силен и носел със себе си
дърводелски инструменти.
– Търся някаква работа – казал дружелюбно мъжът. – Дърводелец съм.
Ако имате нещо дребно за вършене, бих се радвал да съм ви полезен.
Да – отговорил мъжът. – Имам идеалната работа за теб. Виждаш ли
съседната къща. Там живее по-малкият ми брат. Преди няколко дни той
изкопа голям ров между нашите два двора. Всичко прави, за да ме дразни и
да ме ядоса. Но сега искам да му го върна подобаващо. Това, което искам от
теб, е да построиш висока ограда. Не искам повече да виждам дори и
къщата му. В двора има дървени греди, така че можеш да започваш.
– Добре – казал дърводелецът и без да каже и дума повече, се захванал за
работа.
Големият брат излязъл по своите си дела и оставил майстора да работи.
Когато привечер стопанинът се върнал вкъщи, останал като ударен от гръм.
Нямало и помен от ограда. Вместо това над рова бил изграден прекрасен
дървен мост. А на него стоял усмихнат малкият му брат с протегната ръка:
Не мога да повярвам, че след всичко, което ти причиних, ти построи мост
между къщите ни – казал той.
Братята се срещнали в средата на моста и се прегърнали.
– Остани още малко, ще има още работа за теб – обърнали се те към
дърводелеца.
– С удоволствие, но имам да строя още много мостове – усмихнал се той
и тръгнал.

Живей така, че всеки, който идва при теб, след това да си тръгва по-
добър и по-щастлив.

146
 Гладните вълци

– Учителю, имам голям проблем. Моля те, помогни ми, дай ми съвет.
– Какво те тревожи? – попитал мъдрецът.
– Много се дразня от хората около мен. Непрекъснато наблюдавам как
критикуват другите, а не си дават сметка за собствените си грешки. Толкова
ми е неприятно това, че трудно сдържам гнева си. Но в същото време съм
наясно, че когато ги съдя за това, ставам същия като тях.
– Разбирам – отговорил мъдрецът. – А я най-напред ми кажи, не беше ли
ти този, за когото миналата година цялото село говореше, че като по чудо
си се спасил от някаква глутница?
– Да – кимнал човекът, – аз съм. Беше ужасна история... Без да усетя, бях
навлязъл доста навътре в гората, и ме нападна глутница гладни вълци.
– И ти какво направи?
– Успях да се покатеря на едно дърво, преди да се нахвърлят върху мен.
Вълците бяха много и без съмнение щяха да ме разкъсат на парчета.
– Значи си бил в капан...
– Да, така е. В първия момент наистина се почувствах като в капан,
защото осъзнавах, че не мога да стоя до безкрайност на дървото и че няма
да издържа дълго без храна и вода. Нямах никаква идея как бих могъл да се
измъкна. Но като се успокоих, реших да опитам нещо: изчаках известно
време и когато видях, че бдителността им е отслабнала и са се разпръснали
настрани, тихо слязох и бързо се качих на следващото дърво.
– Изглежда, не ти е било лесно.
– Трудно беше, наистина. Местих се от дърво на дърво цели два дни, за
да се приближа към селото. За щастие, накрая се появиха ловци, разгониха
вълците и ме спасиха.
– Чудно ми е – продължил мъдрецът, – докато бягаше от вълците, усети
ли в себе си гняв и обида към тях?
– Обида ли?
– Да, почувства ли се оскърбен от вълците?
– Но, Учителю, разбира се, че не. Изобщо не ми е минавало през ума
такова нещо.
– А защо не? Вълците са искали да впият в теб острите си зъби и да те
разкъсат, нали така?
– Да, но това им е в природата. Вълците просто са такива. Би било
глупаво и безсмислено от моя страна да се обиждам.
– Е, сега ще ти отговоря и на въпроса, заради който дойде при мен.
Опитай се да мислиш за хората, които те дразнят, по същия начин. Всички

147
сме склонни да критикуваме и да съдим другите – такава е човешката
природа. Така че защо да се гневиш и от своя страна да ги съдиш за това?
Във всеки живее по един гладен вълк, който понякога се нахвърля върху
другите критикува, съди, обижда, наранява. При някои това се случва
непрекъснато, при други – много рядко. Но хората са такива, каквито са. И
ако приемем това, ще се справяме много по-леко в подобни ситуации.
Безсмислено е да се обиждаме и да се гневим. Единственото, което трябва
да направим, е да създадем дистанция и да избягваме пряка конфронтация,
а когато се налага, да се защитим. А най-добре е да се опитваме да стоим
по-далече от такива хора.

Да се гневиш, е като да стискаш горещ въглен, който искаш да хвърлиш по

някой друг. Този, който ще се изгори, си ти.
Буда

Торба с картофи

– Учителю – обърнал се един ден ученикът към своя наставник, – ти

винаги си спокоен и усмихнат, сякаш никога не се ядосваш и не се
обиждаш от нищо... Обясни ми как го постигаш. Научи ме и аз да бъда
такъв.
Учителят се съгласил и отговорил:
– Добре, ще ти помогна, но трябва да изпълняваш стриктно това, което
ще ти кажа сега. Всеки път, когато се ядосаш или се обидиш на някого,
вземай един картоф и изписвай на него името на човека, който е станал
причина за конфликта. После слагай този картоф в ето тази торба.
– Това ли е всичко? – учудил се ученикът. – А аз мислех, че ще ми
откриеш някаква голяма тайна.
– Не, не е всичко – отговорил Учителят. – Има още едно условие и то е
най-важното. Трябва да носиш тази торба непрекъснато със себе си.
Независимо къде се намираш и какво правиш. Дори вкъщи, когато си
лягаш, не трябва да се разделяш с нея. И не забравяй, когато някой те обиди
или ядоса, добавяй нов картоф в нея.
Минало известно време. Ученикът продължил да добавя картофи в
торбата при всеки нов конфликт с хората, докато един ден установил, че тя
е станала доста тежка. Вече му било трудно да я носи непрекъснато със
себе си. Но най-неприятното било, че някои от първите картофи, които
сложил в нея, вече били изгнили и от торбата се носела изключително
неприятна миризма. Самият той трудно издържал с торбата до себе си.
Освен това видял, че и близките му хора започнали да го заобикалят.

148
 Тогава един ден той отново отишъл при Учителя и му казал:
– Учителю, не мога повече да нося тази торба. Освен че стана много
тежка, мирише ужасно! Не мога да понасям нито миризмата, нито да нося
непрекъснато този товар на гърба си. Предложи ми нещо друго.
– Радвам се, че си усетил непоносимостта на този товар, защото същото
се случва и с теб. Всяка обида, която носиш в душата си, и всяко лошо
чувство към друг човек са като тези картофи – един излишен и зловонен
товар. В началото не го забелязваш, но колкото повече обиди трупаш,
толкова по-тежко става на душата ти. И ако не се освобождаваш от тях, те
започват да се израждат, да създават нови демони в ума и в сърцето ти, а ти
ставаш зъл и недружелюбен. Докато един ден осъзнаваш, че самият ти не се
харесваш, а хората започват да те избягват. Затова исках да ти дам
възможност да видиш целия този процес отстрани. А оттук нататък, когато
се ядосаш или обидиш, просто си спомняй за торбата с картофи и си
задавай въпроса: Имам ли нужда от този товар?

Не е достатъчно само да прощаваме обидите и злините; трябва да умеем

и да ги забравяме.
Ан дьо Стал

Песента на славея

Имало някога двама братя. Живеели скромно, в малка къща, наследство

от родителите им. Животът им не бил лесен, но те били задружни, държали
един на друг, помагали си и така с лекота понасяли несгодите на живота.
Трудели се на нивата си от сутрин до вечер, грижели се за малкото си
стопанство, а вечер заедно приготвяли храната си. Макар че трапезата им
не била много богата, те винаги били весели и с открити сърца, понякога
пеели и с часове си говорели под звездното небе.
Един ден по-големият брат се обидил за нещо на по-малкия и спрял да му
говори. Тогава по-малкият пък се обидил на брат си заради това, че не му
говори и че се е засегнал „за нищо“.
И оттогава животът им се променил. Дните им минавали по същия начин,
продължавали да работят на полето и да се грижат за стопанството си, но
вече нищо не било както преди. Вечер всеки приготвял отделна храна за
себе си, а на масата се хранели мълчаливо и избягвали да се погледнат в
очите. Песните им секнали, а лицата им станали мрачни и вяли.
Така минала седмица. После месец. Братята продължавали да се държат
враждебно един към друг и да не си говорят и дори напрежението помежду
им станало още по-голямо. Всеки таял в себе си обидата и мълчал. Хората в

149
селото също забелязали, че между братята има някакъв конфликт, но никой
не знаел защо. Пък и не смеели да ги питат. „Кой знае какво се е случило,
защо да слагаме сол на стари рани“, казвали си съселяните им.
Минала година. После още една. Братята започнали често да боледуват,
но не отдавали голямо значение на това. „Явно остаряваме“, мислели си те.
Един ден през селото минавал странник, който ги помолил да пренощува
у тях. Те го приютили, постелили му и го поканили на скромната си
трапеза. По време на вечерята гостът забелязал напрежението между своите
домакини и по-късно, когато останал насаме с по-малкия брат, го попитал
направо:
– Какво се е случило между вас? Защо не си говорите?
– Просто сме скарани – отговорил нервно братът.
– Но за какво сте скарани? – настоявал непознатият.
Малкият брат не могъл да отговори. И в този момент самият той се
замислил: „Наистина, защо сме скарани?“. Но не открил отговора и за себе
си. Всъщност той вече изобщо не помнел причината за разрива между тях.
Пък и било минало толкова време... Единственото, което помнел, било, че
се е обидил на брат си. Но за какво точно – бил забравил. Станало му
неприятно от тези мисли, дори се почувствал неудобно пред госта. И за да
излезе от неловката ситуация, лаконично отговорил:
– Не ми се говори за това. Ако искаш, питай брат ми.
Странникът така и направил. Отишъл при по-големия брат и му задал
същия въпрос. Но и от него получил почти същите отговори.
Братята не спали много през тази нощ. И двамата блъскали главите си и
се опитвали да си спомнят защо са скарани. И колкото повече мислели,
толкова по-зле се чувствали. Но отговор нямало. Никой не знаел и не
помнел причината за дългогодишното им отчуждение.
На сутринта седнали да закусват заедно със своя гост и той забелязал
колко изморени изглеждат двамата мъже. А погледите им били разсеяни и
никой не смеел да погледне другия в очите.
Странникът довършил закуската си мълчаливо, след което станал да си
ходи. Вече на вратата, той се обърнал към своите домакини и казал:
– Искам да ви благодаря за гостоприемството, за чудесната храна и за
топлата постеля. Нямам пари, с които да ви платя за добрината, но мога да
ви дам нещо много по-скъпо – ще ви подскажа как да внесете радост в
живота си и да подобрите здравето си. Ще приемете ли моя дар?
Братята кимнали в знак на съгласие. А странникът се усмихнал и
продължил:
– Виждам, че всеки от вас таи някаква обида в душата си. И в името на
някаква криворазбрана справедливост и гордост вие всеки ден
продължавате да я храните – с мълчанието и с враждебността си. Но

150
запомнете едно: обидата е като парче лед в душата. И този лед не може
нито да се стопи със студенината на мълчанието, нито да се разбие с
острието на враждебността... Ледът може да се разтопи само от огъня на
прошката и любовта. А първото пламъче за запалването на този огън може
да бъде една малка усмивка... Всъщност всичко е много просто. Но вие
трябва да решите кое ще изберете.
Като казал това, странникът още веднъж благодарил на братята за
гостоприемството, благословил ги и поел по своя път.
Братята стояли мълчаливо и дълго след като гостът им си тръгнал, не
помръднали от местата си. След известно време, сякаш излизайки от
вцепенение, те се спогледали и като по сигнал станали да се приготвят за
работа.
Когато излезли от къщата, изведнъж над главите им запял славей. Те
спрели, вдигнали очи към небето и дълго стояли така, слушайки единствено
прекрасната песен на славея... и може би ударите на сърцата си.
После се погледнали, усмихнали си един на друг и тръгнали към нивата
си. Не след дълго се чула и тяхната песен.

Окуражаващите и добри думи могат да са кратки, но ехото им е

безкрайно.
Майка Тереза

***

– Учителю, как да се науча да прощавам?

– Не съди. Тогава няма да ти се налага и да прощаваш.

Легенда за приятелството и прошката

Стара легенда разказва за двама приятели, които вървели през пустинята.

По пътя между тях избухнал спор и единият зашлевил шамар на другия.
Той се спрял и без да каже нищо написал на пясъка:
„Днес моят най-добър приятел ме удари!“
Продължили пътя си и стигнали до един оазис, където влезли да се
изкъпят. Този, който преди това получил плесницата, внезапно започнал да
се дави, но приятелят му го спасил навреме. Когато се посъвзел, взел камата
си и с нея написал върху един камък:
„Днес моят най-добър приятел спаси живота ми!“
Заинтригуван, приятелят му го попитал:
– Защо, след като те нагрубих, писа на пясъка, а сега пишеш върху
камък?

151
 – Когато някой добър приятел ни оскърби, трябва да напишем това на
пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но когато
направи за нас нещо прекрасно и ни помогне в труден момент, трябва да го
гравираме върху камък, където нито вятърът, нито времето може да го
заличи. А след това да продължим да носим спомена в сърцето си...

Да грешиш е човешко, да прощаваш – божествено.

Александър Поуп

Грешникът и праведникът

Един беден човек работел като слуга на заможен търговец. Бил скромен и
тих, живеел в оскъдица и се трудел от сутрин до вечер в разкошната къща
на своя господар. Вярвал в Бога и редовно ходел на църква. С други думи,
бил праведен човек.
Една нощ сънувал странен сън. Ангелът на смъртта го отвел на небето и
го оставил да чака пред небесните порти, докато се реши съдбата му в
отвъдното – дали ще отиде в Рая, или в Ада. И какво да види – там се
озовал редом до своя господар, който чакал за същото. Бедният човек със
задоволство си помислил: „Ето, най-после всеки ще си получи заслуженото
и аз ще бъда възнаграден за страданията и търпението си. Сигурен съм, че
господарят ще отиде направо в Ада, а аз – в Рая“.
В този момент се появил ангел, който съобщил на чакащите кой накъде
продължава. Но какво било изумлението на бедняка, когато разбрал, че той
отива в Ада, а неговият господар – в Рая.
– Но защо? Как е възможно? Аз цял живот живеех като праведник, а този
деспот, потънал в разкош, безчинстваше, прелюбодействаше и пиянстваше!
Самият аз съм бил свидетел на всичките му грехове! Къде е
справедливостта?
– Да, на пръв поглед изглежда така – обяснил ангелът, – но твоят
господар се покая за всички свои грехове и след това промени целия си
живот, изостави пороците си и започна да помага на бедните и слабите... А
ти знаеш, че покаяният се грешник е по-скъп на Бога дори от праведника.
– Добре, това го разбирам, но защо ме изпращат в Ада? Какво лошо съм
сторил в живота си?
– Въпросът е в това – отговорил ангелът, – че ти цял живот мечтаеше да
бъдеш богат, завиждаше на своя господар, беше изпълнен с ненавист към
него и дори беше готов да го убиеш или да го ограбиш, ако ти се беше
предоставила такава възможност. Ти мечтаеше да се отдадеш на същите
греховни удоволствия, които сега изтъкваш, само че нямаше възможност и

152
средства да го направиш. И ако ти разполагаше с неговото богатство, щеше
да бъдеш много по-грешен от него. А помниш ли някога да си изпитал
благодарност към Бога за живота, за това, че си здрав, че имаш работа и
покрив над главата.
– И какво излиза? Че за да отидеш в Рая, трябва първо да сгрешиш, а
после да се покаеш, така ли?
– Всички грешат – завършил ангелът. – Само че някои го правят явно, а
завистниците – дълбоко в душата си.

Мислим си, че Бог ни гледа отгоре. Не, той ни гледа отвътре.

Жилбер Сесброн

Оскърблението

Мъдрецът вървял по един селски път, когато насреща му се задал един

човек. Той видимо бил разстроен, а очите му били пълни със сълзи.
– Какво ти се е случило, приятелю? – попитал старецът.
– Един негодник ме оскърби жестоко! При това напълно несправедливо!
– Той не може да те оскърби – отвърнал мъдрецът.
– Как да не може? – учудил се човекът. – Как можеш да твърдиш това,
при положение че не познаваш нито мен, нито него.
Мъдрецът се отдалечил на няколко крачки, навел се, взел нещо от земята
и протегнал към човека затворената си длан.
– Ето, вземи – казал той. – Това ще ти помогне.
Човекът машинално взел подаденото, но когато го видял, уплашено го
хвърлил.
– Какво означава това? Защо ми даваш някакъв бръмбар?
– Извинявай, приятелю, не исках да те плаша. Добре, сега ще ти дам нещо
друго. Може би е точно това, от което се нуждаеш. Взех го преди малко от
една градина.
– Ако пак е някоя гадост, няма да я взема! – недоверчиво казал човекът.
Мъдрецът бръкнал в торбата си и извадил сочна ябълка. Оскърбеният я
погледнал учудено, убедил се, че няма никаква измама, и благодарил, но не
я приел.
– Защо не вземеш ябълката? – попитал мъдрецът. – А бръмбара го взе!
– Бръмбара го взех неволно, без да искам. Не знаех какво ми даваш. А
ябълката я видях и знам, че от нея нямам нужда, защото вкъщи имам много
ябълки.
– Ето така е и в живота: често вземаме ненужни неща, дори такива, които
са ни неприятни, без да се замисляме. Дава ни се – вземаме. Аз мога да ти

153
давам, но докато ти не го вземеш, моето действие ще остане незавършено.
Но ако ти давам, а ти вземаш, тогава всичко е свършено. Не мога да ти дам
нещо, без ти да го приемеш – това зависи и от двама ни. Ако някой те
оскърбява, имаш избор: да приемеш оскърблението и да се обидиш или
просто да не го приемеш, защото не ти е нужно. Ето затова ти казах, че не
могат да те оскърбят. Не и без твоя помощ.

Не приемай всяка обида като хвърлена ръкавица. Отнеси се към нея като
към ненужен отпадък, подмини я и продължи напред.

Бъди щастлив!

Стоял на пътя един бездомник и просел милостиня. Покрай него минавал

конник, който изведнъж го ударил с камшика си през лицето. Тогава
бедният човек се обърнал след отдалечаващия се конник и казал:
– Бъди щастлив!
В това време стоящ наблизо селянин, който наблюдавал сцената, го
попитал изумен:
– Но защо му пожела това? Нима си толкова смирен?!
– Не – отговорил просякът. – Ако този човек беше щастлив, той никога не
би ме ударил през лицето...

Жестокостта винаги е резултат от страх, слабост и малодушие.

Хелвеций

Чуждото мнение

В горещ летен ден през селото вървели баща и син. Бащата яздел магаре,
а синът му водел животното за повода. По някое време ги срещнал техен
съсед и възмутено се обърнал към бащата:
– Горкото дете! Не те ли е срам ти да се качиш на магарето, а това малко
момче да оставиш да върви пеш в тази жега?
Бащата се смутил от забележката и се почувствал много неловко. Затова
още на първия ъгъл спрял, слязъл от магарето и качил момчето на него.
След малко ги срещнал друг човек и на висок глас казал:
– Горкият старец! Момчето се е разположило като султан върху магарето,
а баща му бъхти пеша. Безобразие!
Момчето и бащата се огорчили от тези думи, затова решили този път и
двамата да се качат на магарето.

154
 – Горкото магаре! Ей, хора, виждали ли сте такава наглост? –
възкликнала една жена, която в този момент минавала покрай тях. – Да
мъчат бедното животно в тези горещини. Та то едва ходи под тежестта на
тези двамата!
Бащата и синът страшно се засрамили и тръгнали пеша до магарето. Едва
изминали няколко крачки, когато чули подигравателен смях:
– Горките, колко са глупави! Защо ви е изобщо магаре, след като никой
не седи върху него?
Тогава бащата дал шепа слама на магарето и сложил ръка върху рамото
на сина си:
– Виждаш ли, дете мое, каквото и да правим, винаги ще се намери някой,
който не го одобрява. Хората обичат да коментират и обсъждат другите,
много често без да са наясно с чуждите проблеми. Понякога го правят
просто за да се чувстват важни и значими. Мисля, че не трябва да се
ръководим от чуждото мнение, а да решаваме сами кое е най-добро за нас.

Всичко, което чуваме, е мнение, а не факт. Всичко, което виждаме, е

гледна точка, а не истина.
Марк Аврелий

Соколът на хана

Ханът тръгнал на лов със свитата си. Приближените му носели лъкове и

стрели, а той освен меча си държал на ръката си единствено любимия си
сокол. Нямал нужда от другите оръжия, защото взорът на птицата от небето
бил несравним с човешките възможности от земята.
Въпреки ловната страст в този ден никой не успял да намери дивеч.
Ханът бил разочарован от неуспешния ден и за да не предаде лошото си
настроение на останалите, на връщане се отделил от групата и тръгнал сам.
Потънал в мислите си, той неусетно се озовал навътре в гората и докато се
лутал, за да намери пътя, стигнал до малка поляна в подножието на висока
скала. Бил жаден, но никъде нямало вода – годината била сушава и всички
потоци били пресъхнали.
И изведнъж видял тънка струйка бистра вода да се стича по скалата.
Извадил сребърната си чаша и дълго чакал докато се напълни. Точно преди
да отпие, соколът запляскал с крила, избил чашата от ръката му и водата се
разляла. Ханът се ядосал на птицата и бил готов веднага да я посече, но
това бил любимият му сокол, затова овладял гнева си и отново подложил
чашата под струйката. Още преди да се напълни и до половината, птицата
отново се спуснала към него и разляла водата. Ханът обожавал ловният си

155
сокол, но не можел да търпи подобно непочтително поведение. Затова
извадил меча си и когато за трети път птицата се приближила и разляла
водата, той замахнал и я убил.
Но в този момент слабата струйка вода изчезнала. И той тръгнал нагоре
по скалата, за да търси източника на вода. Макар и отпаднал от глад и
жажда, той бил мъж в разцвета на силите си, силен и ловък, и бързо стигнал
до върха. Открил малкото поточе, от което се стичала водата по скалата, но
в него лежала умряла змия – най-отровната, която обитавала тези гори.
Тогава ханът разбрал, че верният му сокол го е спасил от сигурна смърт.
Проклел недоверието и гнева си и с натежало от мъка сърце тръгнал
обратно към лагера. Не можел да си прости ужасната грешка, която
допуснал.
Когато се върнал в лагера с мъртвата птица, заповядал да ѝ направят
статуя от чисто злато. На едното крило на сокола наредил да гравират:
„Дори да не разбираш постъпките на приятеля си, той остава твой приятел“.
А на другото пожелал да стои надпис: „Това, което правиш в гнева си, не
води до нищо добро“.

Блажен е този, комуто му е провървяло с верен приятел.

Менандър

Бръшлян

Още от малък зеленият бръшлян започнал да гледа към високото дърво. С

голямата си корона и устремени към небето клони то му изглеждало гордо
и недостъпно. А той, свит в корените му, можел само да мечтае за
висините, до които стигало красивото дърво.
Малкият зелен бръшлян растял и бавно се увивал около ствола на
дървото, като не спирал да възхвалява силата и красотата му и да го ласкае.
– Ти си толкова силно и могъщо дърво, снагата ти е стройна и висока,
клоните ти са отрупани със сочни, зелени листа... – сладко нареждал
бръшлянът. – А виж ме мен... аз съм просто едно незначително и слабо
увивно растение.
Дървото нямало нищо против малкия бръшлян, дори изпитвало симпатия
към него. Харесвало сладките му думи и му позволявало да се увива около
него. Какво пък, нека да види света от високо. Нали не му причинява
неудобство, а така хубаво говори...
Ден след ден бръшлянът се изкачвал все по-нагоре и по-високо по ствола
на дървото. Думите му ставали все по-малко, а прегръдката му – все по-
силна. Присъствието му станало натрапчиво и неприятно. Докато един ден

156
дървото осъзнало, че вече не може да се освободи от задушаващата
прегръдка на малкия ласкател. Трябвало да се примири със съжителството
на наглия бръшлян.
А той не се спирал. След като обсебил цялото стъбло, обвил със здравите
си пипала всяко клонче, всяко листенце на дървото. И то малко по малко
загинало. Отдалече все още изглеждало здраво и силно, но погледнато
отблизо, се виждало, че е мъртво. Зелени били единствено листата на
бръшляна...
А ласкателят вече не се интересувал от съдбата на своя предишен кумир.
Важното било, че постигнал целта си – да стигне до върха и да погледне
света отвисоко. Да се почувства голям, важен и значим.
Разпознахте ли някой свой приятел в тази притча? Освобождавайте се от
отровните прегръдки и сладките ласкатели колко се може по-рано. Защото
те не се спират пред нищо, за да стигнат до върха.

Който те клевети зад гърба ти, той се бои от теб.

Който те хвали в очите, той те презира.
Китайска поговорка

Най-трудният урок

Човек идва на земята да учи своите уроци и да възвисява душата си. И

малко хора се досещат, че много събития и срещи не са случайни, а всеки
човек се появява в живота ни, за да ни научи на нещо. Защото ние сме тук,
за да усвояваме уроци. Най-трудният от които е да се научим да прощаваме.
Около кръгла маса стояли няколко човешки души, които очаквали своето
ново прераждане. Но преди да се въплътят в човешко същество и да
започнат своя нов живот на земята, те трябвало да изберат своя следващ
урок.
Станала една от тях и казала:
– Този път аз ще се преродя на земята, за да се науча да прощавам. Може
ли някой от вас да ми помогне в това начинание?
– О, това е един от най-трудните и сложни уроци... Понякога трябват
няколко живота, за да се усвои – обадила се една от душите. – Трябва да
знаеш, че ще страдаш, ще се луташ, ще се гневиш... Никак няма да ти бъде
лесно.
– Аз ще ти помогна – казала друга. – Ще бъда твоят съпруг. Ще се
погрижа да имаме много семейни проблеми, и то предимно по моя вина. А
ти ще трябва да се научиш да ми прощаваш.

157
 – Добре, и аз ще помогна – станала трета. – Аз ще стана твоят баща. Ще
имаш тежко детство, той ще пие, ще те зареже с майка ти на ранна възраст
и ще бъде най-безотговорният и безчувствен родител. Ще имаш много
възможности да се научиш на прошка.
– А аз ще бъда най-добрата ти приятелка. Ще те предавам нееднократно,
ще злословя зад гърба ти, дори ще се опитам да отмъкна съпруга ти...
Още няколко души предложили помощта си и се съгласили да се срещнат
в следващия им живот. Направили план и се спуснали към земята...

Най-красивият подарък е прошката.

Майка Тереза

Трите лули

Веднъж един индианец отишъл при своя вожд и му се оплакал, че негов

приятел го е обидил жестоко. Той бил силно разгневен и се заканил, че ще
намери врага си и ще го убие.
Вождът внимателно го изслушал и му предложил да напълни една лула с
тютюн, да седне под свещеното дърво и бавно и спокойно да я изпуши.
Индианецът го послушал и след около час се върнал при вожда малко по-
спокоен.
– Знаеш ли, докато пушех, размислих – казал той. – И сега ми се струва
глупаво и безразсъдно да убивам своя приятел. Но ще го намеря и ще му
дам един добър урок, за да запомни, че не бива да се постъпва така с
приятелите.
– Добре си решил – съгласил се вождът. – Но мисля, че преди да
изпълниш заканата си, е добре да изпушиш още една лула под свещеното
дърво.
Напълнил обиденият още една лула и се отправил към дървото. След като
я изпушил, отново се върнал при вожда и казал:
– Всъщност няма смисъл да го наказвам по никакъв начин. Мисля, че е
най-добре да отида и пред всички да разкажа какво мисля за него и за
постъпката му. Нека да се засрами и цялото племе да разбере що за човек е.
Вождът отново го изслушал внимателно, но го помолил да изпуши още
една лула. Мъжът не останал много доволен от това предложение, но все
пак го послушал и се запътил към дървото.
Минал един час и той се върнал. Този път бил съвсем спокоен, а в
погледа му нямало и следа от гневните искри.
– Докато пушех – започнал мъжът, – си спомних всички хубави моменти
от нашето приятелство... и като се замислих, видях нещата по съвсем

158
различен начин. Сигурен съм, че моят приятел съжалява за случилото се. А
от друга страна, възможно е и аз да имам вина за нашето спречкване. Ще
отида да го намеря, ще го прегърна и ще се опитам да изясним проблема.
По-добре е да му простя и да си върна приятеля...
– Точно същото исках да те посъветвам и аз – дълбокомислено започнал
вождът. – Но реших да ти дам малко време, за да стигнеш сам до това
решение. А сега вземи още малко тютюн, за да изпушите по една лула
заедно с твоя приятел.

Не позволявай на дребен спор да разруши голямо приятелство.

Далай Лама

Как обидата се настани в човешката душа

Някога, много отдавна, когато хората започнали да общуват помежду си,

в човешката душа се заселило малко, но хищно животинче. Името му било
Обида. И оттогава станало постоянен спътник на човека.
Като всяко зверче, то безпогрешно надушвало най-слабите и нападало
първо тях. Било малко и пъргаво и бързо се промъквало в душата на човека.
Първоначално било безобидно и невзрачно. Самото то не се чувствало
добре там и се опитвало да си тръгне. Някои хора не му обръщали никакво
внимание и веднага го пускали да си върви. Оказвайки се на свобода, то
бързо умирало. И забравяли за него.
Други обаче започвали да се вглеждат в него. Колкото повече се
вглеждали, толкова повече им харесвало то. И започвали да го
опитомяват – хранели го, грижели се за него и все повече свиквали с
присъствието му. А то пък се настанявало все по-удобно и все по-често
напомняло за себе си.
Нещастно и объркано животинче било Обидата. Не било много сигурно в
себе и понякога само започвало да търси път навън, но бързо срещало
себеподобни и се обърквало още повече.
Най-ревностният му благодетел и закрилник, който не му позволявал да
си тръгне, била Гордостта. Защото такава била нейната природа. Тя винаги
заставала на пътя му и го връщала обратно.
Един от добрите му другари бил Гневът. Когато се срещнели с него, те
веднага си подавали ръка и се вкопчвали един в друг, подкрепяли се,
градели общи планове. И дори единият да се опитвал да избяга, другият не
му позволявал. Така си растели заедно...

159
 Обидата било вечно гладно и ненаситно животинче. То все си търсело
храна и тихичко похапвало каквото намери. И яде ли, яде... Яде отвътре.
Колкото повече яде, толкова повече расте.
Когато било добре нахранено и гледано, то израствало, ставало голямо и
важно. Заемало все по-голямо място и се чувствало все по-уютно в бедната
човешка душа. Колкото по-голямо ставало, толкова по-големи ставали и
верните му другари – Гневът и Злобата.
А човекът ставал все по-слаб. Започвал да боледува, да се чувства зле. Но
вече толкова бил свикнал със своя питомец Обидата, че и през ум не му
минавало най-простото и очевидно нещо – да се раздели с малкия звяр,
превърнал се в хищник, и да го пусне на свобода.
Обидата обаче имала и един голям враг. И той се наричал Прошка.
Колкото и голямо и наперено да било зверчето, когато я срещнело, тя го
поглеждала снизходително, усмихвала се кротко и го повеждала към
изхода...
Защото прошката е най-голяма от всички. Тя помита и обидата, и гнева, и
злобата. Тя прочиства душата и я прави светло и красиво място. Просто
трябва да я повикаме на помощ и да ѝ се доверим.

Прощавай.
Не позволявай обидата да се настанява в душата ти.
Трудно е. Но така се живее по-добре.

160
 10.
ПОЗНАЙ ИСТИНАТА.
ПАЗИ СВОБОДАТА

И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.

(Йоан 8:32)

Най-силното нещо на света

Ездра 2:3,4

След един царски пир тримата млади охранители на цар Дарий се

събрали и си казали:
– Нека всеки от нас да каже по една дума за това кое е най-силното нещо
на света. Чиято дума излезе по-умна от другите, на него царят ще даде
големи дарове и ще стане вторият след него.
Всеки написал думата си, а написаното оставили в покоите на царя, за да
може, като се събуди, да отсъди кое е най-силно на света и коя дума е най-
умната.
Първият написал: „Най-силното нещо на света е виното“, вторият – „Най-
силното нещо на света е царят“. А на третия думите били: „По-силни са
жените, но над всичко е истината“.
Когато царят се събудил и прочел написаното, веднага заповядал всички
велможи, военачалници и съветници да се съберат, за да отсъдят заедно кое
е най-силното нещо на света.
Събрали се първенците и пред тях застанали тримата млади охранители.
Царят им казал:
– Обяснете написаното.
Започнал първият:
– Колко силно е виното! Как помрачава ума на всички: на цар и сиромах,
на роб и свободен, на беден и богат! Човек става весел, забравя и скръб, и
дълг. Виното прави сърцата богати и принуждава всеки да говори за своите
таланти, а някои нож вадят. И когато изтрезнеят, не помнят какво са
вършили. О, мъже, не е ли най-силно виното, щом тласка към такива
постъпки?
И започнал да говори вторият за силата на царя:
– Силата на хората, които владеят земята и морето, е безмерна, но над
всички тях е царят, който им заповядва, а те му се покоряват. Ако каже да
се убива – убива се, ако каже да се прости – прощава се, ако каже, се
161
опустошава или гради, полива или сади. О, мъже, не е ли най-силен царят,
щом всички му се подчиняват?
Накрая пред големците се изправил третият и заговорил:
– О, мъже, велик е царят и силно е виното. Но кой властва над всички? Не
са ли жените, които са родили царя и всички хора? Мъжът оставя всяка
скъпоценност, баща си, земята си, щом зърне хубава жена. И е готов цял
живот да работи и да се труди, за да ѝ угоди. От любов към жена мнозина
са полудявали, ставали са роби, загивали са и пропадали. Аз видях царската
наложница да си играе с царската корона, а царят да я прегръща, ако му е
сърдита.
Тогава царят и велможите се спогледали и започнали да разбират, че
думите на младежа са истина. А той продължил:
– Велики са жените, но по-силна от всичко е истината. В нея няма
неправда като във виното, пред нея подвива коляно и царят. Истината е
справедлива, тя е власт и величие през вековете.
И тогава всички станали и извикали:
– Велика е истината и е най-силна от всичко!
А царят се изправил, подал ръка на младежа и му казал:
– Ти се показа най-мъдър. Ти ще седиш до мене и ще се наричаш мой
роднина.

Велика е истината и е най-силна от всичко!

***

Истината побеждава винаги сама, а лъжата се нуждае от съучастник.

Епиктет

Шанс

Един младеж станал младши чиновник в родния си град. Той работел

старателно и усърдно и си заслужил скромната репутация на добър
администратор. Един ден получил писмо, в което му съобщавали, че го
канят на среща с министъра. Младежът веднага тръгнал към столицата,
където работел най-важният човек в администрацията. Щом пристигнал в
правителствения дворец, го посрещнал секретарят на министъра.
– Заповядайте в приемната – казал му той. – Трябва да изчакате за
срещата.
– Позволете да попитам – започнал скромно чиновникът, – но защо му е
на министъра да се среща с мен?

162
 – Скоро се освободи място за негов помощник – отговорил секретарят. –
Поканили сме чиновници с добра репутация от цялата страна и вие сте един
от тях. Но кандидатите са много, така че не бързайте да се радвате.
Шансовете ви не са големи.
Чиновникът се развълнувал. Работата била престижна и за него това било
изключителна възможност. Но когато влязъл в чакалнята и видял другите
кандидати, разбрал, че наистина шансовете му не са големи.
Когато дошъл неговият ред, се случило нещо необичайно. Министърът го
погледнал и на лицето му се изписали радост и изумление, след което
възкликнал развълнувано:
– Но това сте вие! Не мога да повярвам на очите си!
След което станал, за да стисне ръката му.
– Знаете ли колко време ви търсих?
– Господине, мисля, че ме бъркате с някого – смутил се чиновникът.
– О, как бих могъл да ви сбъркам! категоричен бил министърът. – Вие сте
спасителят на моята дъщеря! Не помните ли? Миналата година тя за малко
да се удави в езерото по време на пролетния празник. Тогава бях толкова
уплашен, че дори не успях да ви благодаря. Пък и вие изчезнахте прекалено
бързо. Но, ето, сега имам възможност да ви се отплатя.
– Но, моля ви, не ми дължите нищо – побързал да го прекъсне
младежът. – Кълна се, че ви виждам за първи път.
– Нима се съмнявате в паметта ми? Секретарю, не е ли това човекът,
който спаси дъщеря ми?
– Разбира се, че е той, Ваше превъзходителство – категоричен бил
секретарят. – Паметта ви както винаги е отлична.
– Не смея да ви противореча – продължил да отрича смутеният
чиновник, – но все пак настоявам, че...
– Няма нужда от скромност, млади човече – усмихнал се министърът. –
Просто признайте, че вие сте нашият спасител, и няма какво повече да
говорим за това.
Младият човек бил объркан и разколебан. От една страна, му се предоста-
вяла прекрасна възможност да изпъкне сред другите кандидати и да
спечели поста на помощник на министъра. От друга страна обаче, това
щяло да бъде лъжа. А той не искал да спечели работата по непочтен начин.
И след като погледнал дълбоко в себе си и си припомнил своите принципи,
без повече да му мисли, казал:
– Наистина, много съжалявам, ако ви разочаровам. Ваше превъзхо-
дителство. Но това, за което говорите, вероятно е някакво поразително
объркване. Съжалявам, но аз не съм спасителят на дъщеря ви. Искрено се
надявам скоро да го намерите.

163
 – Трудно е да се повярва... Физическото сходство е просто невероятно,
но... наистина... може и да е съвпадение... – като че ли се объркал
министърът. – Е, добре тогава, нека да се върнем към кандидатурата и
квалификацията ви.
След срещата с министъра чиновникът си тръгнал с твърдото убеждение,
че няма да получи поста. Но ето че след няколко седмици на бюрото му
пристигнало писмо от канцеларията на министъра със заповед за
назначение.
Така младежът станал новият помощник на министъра. Бил учуден, че са
се спрели на него, но се радвал, че има възможност за добра кариера в
столицата. Той вършел работата си със същото старание и усърдие, а
министърът никога повече не повдигнал въпроса за дъщеря си.
Един ден младият помощник срещнал секретаря и решил да го попита:
– Простете ми за любопитството, но ми е интересно да науча успя ли
Негово превъзходителство да открие спасителя на дъщеря си.
– Ах, да – весело отговорил секретарят. – В същия ден, когато се срещна с
вас, министърът намери цели осем спасители на дъщеря си. Всъщност ще
ви открия една малка тайна, тъй като, така или иначе, работейки за
министъра, ще я разберете. Той няма нито жена, нито дъщеря.

Животът изобилства от подобни ситуации, нали? Съдбата ни предоставя

уникална възможност, но в нея е заложена уловка – точно както
министърът подложил на тест своите кандидати и тяхната почтеност.
Изкушени сме да си припишем чужди заслуги, да присвоим нещо, когато
сме сигурни, че никой не ни вижда, да премълчим нещо важно, за да се
облагодетелстваме или да навредим на друг... Какво толкова, казваме си
ние, това е рядък шанс! Това е знак от съдбата! Само че не бива да
забравяме: съдбата никога не предлага надежди и възможности, изплетени
от лъжи. Съдбата играе честни игри. И ако ние се хванем на уловката, дори
да постигнем моментен успех, рано или късно ще се върнем в изходна
позиция. А понякога и още по-назад...

Човекът, който търсел истината

Мустафа бил добър и мъдър човек. И през целия си живот търсел

истината. Затова повече слушал, отколкото говорел. Слушал с еднакво
внимание всички – и тези, които хората смятали за умни, и онези, които
мислели за глупави.
„Никога човек не може да е сигурен кой в действителност е глупав и кой
е умен – разсъждавал той. – Ако една лампа мъждука едва-едва, това не

164
означава непременно, че в нея няма масло. Може да е препълнена или още
да не се е разгоряла.“
Мустафа радушно завързвал разговор с всички хора и винаги им задавал
въпроса:
– Знаеш ли нещо за истината? Разкажи ми?
Един ден, докато се разхождал по пътя и продължавал да си мисли за
истината, срещнал един дервиш.
– Добър ден, Мустафа – поздравил го старецът.
– Но откъде знаеш името ми? – попитал учудено, тъй като виждал
странника за пръв път по тези места.
– Какво правиш? – попитал дервишът, без да отговори на въпроса му.
– Ами нали виждаш, просто вървя.
– Да, виждам, че в момента вървиш, но какво правиш обикновено?
– Това, което правят всички: ям, пия, разхождам се, спя, върша си
работата, карам се с жена си...
– Но какво правиш, докато ядеш, пиеш, разхождаш се и се караш с жена
си? – закачливо се усмихнал непознатият.
– Мисля – отвърнал Мустафа. – Размишлявам за това какво е истината.
Търся истината.
– Искаш да знаеш какво е истината, така ли? – продължавал да се усмихва
дервишът.
– Да. Повече от всичко.
– Истината е нашият тил.
– Какво искаш да кажеш?
– Истината е навсякъде с нас, но не можем да я видим.
– Не те разбирам – възкликнал Мустафа.
Тогава старецът му подал един много красив пръстен с огромен и скъп
диамант и казал:
– Ето, вземи този пръстен и той ще ти отговори на въпроса. Просто
трябва да го дадеш на човека, който е най-далече от теб. И тогава всичко ще
ти се изясни.
Като казал това, дервишът свърнал в една горска пътечка и изчезнал още
преди слисаният му събеседник да успее да се опомни и да попита нещо.
Мустафа стоял в недоумение и не можел да повярва, че държи в ръцете
си толкова скъпо нещо. Никога през живота си не бил виждал толкова
красив и изящно изработен пръстен, с толкова голям и скъп камък.
„Мисля, че задачата не е особено трудна. И си струва да опитам, щом
старецът казва, че най-после ще разбера какво е това истина“ – казал си и
тръгнал към дома си, за да се приготви за път.
Взел храна и вода, малко пари и едно топло одеяло и се отправил на път.
Вървял дни и нощи, минал през гори и планини, през знойни пустини,

165
прекосил морета и океани и накрая стигнал до края на света. Вече бил
изгубил представа колко време е минало от началото на пътешествието му,
бил изнемощял, е изпокъсани дрехи и изранени ръце и крака, но доволен,
че е пристигнал на най-далечното място. Сега просто трябвало да намери
човек, на когото да даде пръстена.
Мястото, на което се озовал, било ледена пустош и докъдето стигал
погледът му не се виждало нищо друго освен сняг и лед. Не се чувал
никакъв звук, сякаш наоколо нямало нищо живо. Само ярки звезди
блещукали в непрогледната нощ.
Изведнъж насред снежното поле видял огън и тръгнал към него. До огъня
стоял човек, увит в кожи, който гледал съсредоточено в пламъците и като
че ли не виждал нищо около себе си.
Мустафа бавно се приближил и седнал до него, но човекът сякаш не
забелязал появата на новодошлия и продължавал мълчаливо да съзерцава
огъня.
– Извинявай, че прекъснах уединението ти – нарушил тишината Мустафа
след няколко минути, – но имам нужда да се постопля. Надявам се, че
нямаш нищо против да поседя до теб около огъня. – После неуверено се
опитал да завърже разговор и попитал: – За какво мислиш?
Думите му прозвучали странно и нереално в оглушителната тишина
наоколо. Тогава човекът в кожите изведнъж потрепнал, сякаш се събудил
от дълбок сън, и като вдигнал поглед към звездното небе, казал:
– Мисля си... дали има нещо там, отвъд звездите... – След това
продължил, сякаш говорейки сам на себе си: – Ако там няма нищо, значи
живея много глупаво... Колко пъти ми се е искало да направя това или
онова, но винаги ме спира мисълта: „Ами ако наистина отвъдното
съществува?“. И се отказвам от нещо, което би ми доставило удоволствие,
защото може да не получа блаженство във вечния си живот. От друга
страна, всеки ден, когато прекарвам два часа в молитва, сърцето ми се
изпълва с радостно умиротворение и започва да бие учестено. Но тогава се
прокрадва мисълта: „Ако там няма нищо, защо изгубих тези два часа от
живота си в молитва?“. После пак потръпвам при мисълта, че може би
животът ни тук не е краят, че „там“ започва истинският живот. И се
ужасявам от глупавото си съществуване...
На лицето на човека била изписана неизразима мъка. И когато свършил
своя монолог, той отново погледнал нагоре и отронил тежка въздишка:
– Кажете ми, звезди, каква е истината... Има ли нещо там, отвъд?
Но звездите мълчали.
Мустафа толкова се развълнувал от тези думи и от сцената, на която
присъствал, че в изблик на съпричастност и топлота прегърнал човека и със
сълзи на очи казал:

166
 – Мили братко! Знаеш ли, ние с теб страдаме от една и съща болест...
Мислите ни са еднакви, сърцата ни говорят по един и същи начин... Сякаш
в теб виждам самия себе си! Прекосих целия свят, за да намеря най-
далечния човек, а намерих брат, скъп приятел, когото чувствам по-близък
от всеки друг в живота ми.
В този момент Мустафа разбрал, че не може да даде пръстена на този
човек, защото той в никакъв случай не би могъл да е „най-далечният за него
човек“.
Единственото, което можел да направи, било да се върне у дома. Това бил
краят на света и нямало накъде повече да върви.
Когато се прибрал, на прага го посрещнала жена му с бурни възгласи:
– Но къде беше през цялото това време? Знаеш ли колко се притеснявах
за теб?! Даже вече започнах да си мисля, че си загинал! Каква работа
толкова имаше, че се наложи да отсъстваш толкова време?!
– Исках да разбера какво е истината – кротко отговорил той.
– И за какво ти е това? Какви са тия глупости, с които се занимаваш? –
заядливо попитала жена му.
Мустафа толкова се изумил от последните ѝ думи, че я погледнал така,
сякаш я вижда за първи път. Станало му ясно, че няма да го разбере, но все
пак трябвало да ѝ разкаже за срещата със стария дервиш и за задачата с
пръстена. Когато извадил пръстена, жена му плеснала с ръце и изпищяла от
възторг:
– Господи! Какъв камък!
Но само след минута на лицето ѝ се изписал гняв и тя извикала:
– И ти искаш да кажеш, че се ходил на другия край на света, за да дадеш
тази скъпоценност на някакъв чужд човек!
– Да – отвърнал объркано Мустафа. – Такова беше условието. Трябваше
да го дам на човека, който е най-далеч от мен.
Жена му се зачервила от гняв и негодувание и започнала да крещи с
всички сили:
– Господи, какъв глупак! Нещастник такъв! Не мога да повярвам, че съм
живяла толкова години с най-големия глупак на света! Да държи в ръцете
си този уникален диамант, да получи нещо, което няма цена, и да тръгне да
се мотае по света, за да го даде на някакъв си „най-далечен“ човек! Ти жена
нямаш ли, малоумнико, та да го подариш на нея?! Господи, с какво
съгреших, че ме наказваш да живея с този нещастник?!
Изведнъж Мустафа бил поразен от една мисъл. В този момент той
разбрал, че разстоянието между него и тази жена е по-голямо, отколкото до
най-далечната звезда на небето.
Той я изчакал да свърши гневната си тирада и с усмивка ѝ подал пръстена
на дервиша.

167
 – Да, права си. Този пръстен е за теб – тихо казал той.
През целия ден Мустафа бил в приповдигнато настроение. И не спирал да
си повтаря с усмивка на уста:
– Истината е нашият тил. Тя е навсякъде с нас, а ние не я виждаме.
Но най-важният урок, който научил от мъдрия дервиш и който не
забравил до края на живота си, бил, че близостта между хората няма нищо
общо с физическото разстояние.

Този който е далече, ако е в сърцето ти, стои до теб. Този, който стои до
теб, е далече, ако мислите ти са далече от него.
Индийска поговорка

***

Учениците попитали Учителя какво означават думите „Този, който знае,

не говори, а този, който говори, не знае".
– Кой от вас знае как ухае розата? – попитал ги той в отговор.
Всички знаели.
– Разкажете за това – предложил той. Никой не казал нито дума.

Три въпроса – един отговор

Един любознателен млад човек искал да опознае света и да разбере

всички тайни на Вселената. Четял много книги и често провокирал
философски разговори със своите събеседници. Но невинаги намирал
отговор на въпросите си.
Един ден се срещнал с известен духовен учител и веднага решил да се
възползва от неговата мъдрост и познания.
– Учителю, има три въпроса, които ме измъчват, но не мога да открия
отговорите им. Надявам се, че вие ще можете да ми помогнете. Първият е:
Ако Бог наистина съществува, покажете ми неговите очертания. Вторият е:
Какво е съдбата? И третият ми въпрос е: Какъв е смисълът на това и
дяволът да е сътворен от огъня, и в Ада всичко да е в огън? За него в Ада
няма да има болка.
Изведнъж Учителят се обърнал към младежа и му ударил силна
плесница. Стреснат и объркан, младият човек попитал в недоумение:
– Но с какво ви разгневих толкова силно?
Не си ме разгневил, просто отговарям на твоите въпроси.
– Как така? Обяснете ми, нищо не разбирам – в още по-голямо
недоумение попитал любознателният младеж.
– Какво почувства, след като те ударих?

168
 – Заболя ме, разбира се.
– Значи ти вярваш, че болката съществува?
– Естествено.
– Покажи ми тогава нейните очертания.
– Не мога.
– Това е отговорът на първия ти въпрос. А сега ми кажи ти видя ли снощи
в съня си, че днес ще ти ударя шамар?
– Не.
– А мислил ли си някога, че можеш да получиш от мен такава плесница?
– Не.
– Това е съдбата. И за да отговоря и на третия ти въпрос, ще те попитам:
С какво е покрита моята ръка, която те удари?
– С кожа.
– А лицето ти?
– С кожа, разбира се.
– Но те заболя, нали?
– Да, много.
– Ето, отговорих и на третия ти въпрос.

Не се стреми да знаеш всичко, за да не се окажеш непросветен във всичко.

Демокрит

Наследник

Богат фермер живеел с жена си и сина си в разкошното си имение. Имали

голямо стопанство и къща като палат.
Един ден фермерът казал на сина си, че има намерение да му завещае
цялото си имущество, но има едно условие.
– Искам сам да разбереш как се печелят парите – казал бащата. – Затова
сега ще отидеш в града, ще си намериш някаква работа и ще поработиш там
две седмици. После се прибери у дома и ми покажи колко пари си
спечелил.
Идеята не се харесала нито на сина, нито на майката. Тя се опитала да
разубеди съпруга си, но той бил непреклонен. Тогава тя дала на сина си
достатъчно пари, за да поживее в града две седмици, а остатъкът да върне
вкъщи и да каже, че сам ги е спечелил.
След две седмици синът се върнал у дома.
– Ето, татко, изпълних задачата. Намерих си работа и спечелих това –
казал той на баща си, подавайки му няколко едри банкноти.

169
 – Лъжеш! Нищо не си работил! – казал баща му и хвърлил парите в
огъня. – Когато наистина изработиш някакви пари, тогава се върни вкъщи.
Момчето се ядосало и отишло да се оплаче на майка си. Тя помислила
малко и набързо съставила нов план.
– Виж какво ще направим сега – ободрила тя сина си и отново му дала
пари. – Следващия път, когато се връщаш, облечи тези мръсни дрехи и
малко поизцапай ръцете си. Така баща ти ще повярва, че си работил здраво.
Минали още две седмици и момчето се прибрало вкъщи точно както
поръчала майка му. Но баща му и този път хвърлил парите в огъня и го
обвинил в лъжа.
Тогава младежът решил да не лъже повече и наистина да се хване на
работа. Отишъл в града и започнал като помощник в един магазин. Въпреки
че работата била непрестижна и монотонна, той не се отказал и след две
седмици с гордост държал в ръце първите изработени от самия него пари.
Прибрал се доволен вкъщи и подал първата си истинска заплата на баща
си. Той обаче мълчаливо взел банкнотите и отново ги хвърлил в огъня.
– Татко! Какво правиш?! – извикал младежът и се хвърлил да извади
парите от пламъците. – Знаеш ли колко усилия ми струваше да изработя
тези пари! Как ще ги хвърляш в огъня просто ей така!
В този момент бащата станал, прегърнал сина си и казал:
– Сега спокойно мога да ти завещая всичко, което имам, защото вече
знаеш каква е стойността на парите.
Хубаво е да помагаме на децата си и да знаем, че нищо не им липсва. Но
понякога в стремежа си да им осигурим материално благоденствие,
забравяме нещо много важно. Че полученото наготово, най-често не се
цени.

Доброто възпитание е най-доброто наследство.

Азербайджанска поговорка

Кралят и вещицата

Един крал попаднал в плен на своите най-големи врагове. А те му

поставили интересно условие, за да се спаси.
– Има само един начин да избегнеш смъртта. Трябва да намериш
правилния отговор на един въпрос. Но тъй като той е изключително труден,
ще ти дадем една година. Сега ще те пуснем, но ако не се справиш със
задачата, ще бъдеш посечен. И така, въпросът е: Какво най-много искат
жените?

170
 Върнал се кралят в своето кралство, разпитал всички жени там, но никоя
не успяла да му даде смислен отговор. Вече се бил отчаял, когато един
старец го посъветвал:
– Иди в старата гора и потърси вещицата, която живее там. Тя знае
отговора, но те предупреждавам, че ще ти поиска много висока отплата.
Отишъл при вещицата и тя му казала:
– Да, зная отговора, но ако искаш и ти да го научиш, ще трябва да се
ожениш за мен.
Погледнал кралят вещицата – стара, грозна, гърбава, мръсна, дрипава... и
си помислил: „Не, по-добре да умра!“.
Но след като размислил и се посъветвал със своите съветници, решил, че
трябва да направи тази жертва, за да спаси живота си и кралството си.
Върнал се отново при вещицата, а тя, като чула решението му да се
ожени за нея, му открила отговора.
– Жените – казала тя – най-много от всичко искат сами да управляват
живота си и да не им се пречи на свободата.
Това бил верният отговор и кралят спасил живота си, но... дошло време
да плати цената за това.
Вдигнали сватба и редом до краля застанала грозната вещица. Но той,
като истински рицар нито веднъж не показал своята неприязън и
отвращение към бъдещата си жена.
Дошла първата брачна нощ, но когато кралят влязъл в спалнята, видял
нещо изумително. Там го очаквала прекрасна млада девойка, а от вещицата
нямало и следа.
– Какво става тук? – попитал той.
– Заради това, че ме взе за жена и ме търпя на сватбата, ще ти направя
подарък – половината денонощие ще бъда вещица, а половината – девойка.
Остава ти да избереш кога да съм вещица – през деня или през нощта.
Замислил се кралят. Какво да избере? Да го виждат през деня заедно с
красивата девойка, а през нощта да спи с вещица, или обратното? Мислил
дълго. После изведнъж казал:
– Оставям на теб да избереш кога каква да бъдеш.
Усмихнала се девойката и рекла:
– Е, явно си запомнил какво искат жените. Щом зачете волята ми и ми
даде свободата да избера каква да бъда, ще ти дам още една награда. Оттук
нататък винаги ще бъда тази девойка, която сега стои пред теб.
И така, кралят и вещицата живели щастливо до дълбоки старини...

Научи се да даваш свобода. Това е ключът към щастието.

Буда

171
 Освободените роби

Фараонът бил още млад, но вече започнал да строи своята гробница,

която да пази тленните му останки след смъртта. Той обичал да стои на
една висока скала с изглед към долината, за да наблюдава строителството.
В тези моменти сякаш най-добре разсъждавал върху управлението на
страната. Един ден поканил със себе си и жреците.
– Погледнете – обърнал се фараонът към тях – тази дълга върволица от
роби, които носят камъни. Винаги сме смятали, че колкото повече роби
имаме, толкова по-добре за нас. Но всъщност тяхната прехрана и
подслонът, който им осигуряваме, ни струват скъпо, а те не се стараят и не
работят достатъчно. Освен това колкото по-голям е техният брой, толкова
по-голяма е вероятността от бунтове и размирици. Затова издържаме и
огромен брой войници и надзиратели. Вижте колко бавно се движат, а
стражите не правят нищо, за да ги накарат да работят по-бързо. Пък дори и
да ги наругаят, робите са си мързеливи и склонни към непокорство...
Трябва да променим нещо.
Жреците приели проблема присърце и започнали да мислят как да
накарат робите да работят повече, без да се увеличават разходите за
издръжката им. Предлагали на фараона различни решения, но той не
одобрил нито едно от тях. Просто всеки ден наблюдавал работата в
долината и размишлявал. Накрая извикал жреците и им казал:
– Измислих как да решим проблема с робите. Нека утре, още преди
изгрев слънце, глашатаите да оповестят, че има нов указ на фараона, който
гласи следното: „От днес на всички роби се подарява пълна свобода. Свалят
се оковите им, а за всеки донесен камък те ще получават по една монета.
Монетите могат да се обменят за храна, дрехи, жилища и дори дворци. От
днес нататък всички роби са абсолютно свободни хора!“
Указът, разбира се, бил разгласен, а на следващия ден фараонът и
жреците отново се събрали на високата скала, за да видят какво се случва
при строежа в долината. Това, което видели, било истинско чудо. Хиляди
хора се надпреварвали да носят камъни, пот се леела от челата им, но те не
спирали. Тези, които преди едва се движели, сега, като свободни хора,
тичали с по два камъка наведнъж. Част от стражите напуснали службата си
и също се включили в носенето на камъни. Всички се опитвали да пренесат
колкото се може повече, за да получат мечтаните монети и да изградят своя
нов, свободен и щастлив живот.
Минали няколко месеца. Фараонът продължавал с любопитство и интерес
да наблюдава какво се случва с неговите поданици. А промените били
колосални. Част от бившите роби се обединили в групи и измислили

172
технически приспособления, с които по-лесно да носят повече камъни,
появили се и хора, които продавали храна и вода на работниците. Животът
в долината изглежда процъфтявал.
„Със сигурност ще измислят още нови приспособления – доволно си
мислел фараонът. – Скоро ще си изберат и някой, който да ги ръководи и
организира, може би ще си създадат и собствен съд... Е, нека се развиват.
Сега се смятат за свободни, но на практика са много по-зависими и животът
им не е никак по-лек. Пак носят камъни, само че работят много повече. И го
правят доброволно. Сега са роби на собствените си стремежи, на алчността
си и на великата илюзия, че сами са си господари.“

Абсолютна свобода не съществува: има само свобода на избора. А веднъж

направили избор, ставаме заложници на решението си.
Паулу Коелю

Урокът на свободния народ

Живял някога велик владетел, покорил всички околни царства и властвал

над тях със силната си армия. Воините му стигнали до една малка бедна
страна и без колебание се впуснали да я завладяват. Нямало нищо по-лесно
от това. Но хората от малката страна се хвърлили в битката с ярост и
жертвоготовност. Те били готови да умрат, но не и да се подчинят на
завоевателя. Неравната битка била тежка и кръвопролитна. Загивали все
повече и повече хора от свободния народ. Владетелят наблюдавал бойното
поле и си мислел: „За какво е всичко това? Нима искам да властвам над
мъртъвци? Тези хора няма да се превърнат в роби, те ще изберат смъртта.
Нима мога да им отнема свободата да умрат?“.
Той разбрал, че военната сила не може да победи смелостта,
достойнството и гордостта. И внезапно заповядал да се прекратят всякакви
военни действия.
Генералите му, които, както и цялата армия, били наемници, се учудили:
– Но защо правите това, господарю? Та ние имаме огромно
превъзходство над тях! Знаете, че можем да ги избием до крак.
– Това не е равностойна битка – отговорил владетелят. – Това е убийство,
а аз не съм убиец. Очевидно не мога да завоювам тази страна, докато
поданиците ѝ са живи. А не искам да остана в историята като победителят
на мъртвите. Когато се върнал в двореца си, владетелят се отказал не само
от всички свои завоевания, но и от собственото си царство. Оттеглил се от
света и станал отшелник. А хората често го виждали в собствената му
столица да стои до главния храм и да протяга ръка за милостиня.

173
 Животът е нещо много просто и красиво. Човек само го прави сложен и
страшен, подчинявайки го на своите нездрави амбиции.

11.
ОБИЧАЙ
Станете енергия на любовта, защото любовта одухотворява всичко.
Където е любовта – там е Бог.

***

– Учителю, какво трябва да направим, за да устои любовта ни на изпита-

нията на времето? – попитали мъдреца двама младоженци.
– Обичайте не само другия, но и света около вас.
Да обичаш някого, означава да му дадеш власт да разбие сърцето ти, но
да имаш вярата, че няма да го направи.
Халил Джубран

Подаръците на стареца

В покрайнините на малък град се заселил възрастен човек, който бързо се

сприятелил с повечето от жителите му. Имал благ и дружелюбен характер,
винаги се усмихвал и бил сладкодумен разказвач. Най-много старецът
обичал да общува с децата. Играел с тях, разказвал им разни истории и
винаги им правел подаръци – прекрасни играчки, които никъде не можело
да се видят и да се купят.
Но всичките дарове на стареца имали една особеност – били фини и
красиви, но много крехки. Децата били във възторг от тях, но... често ги
чупели. Тогава той им подарявал нови играчки – още по-красиви и още по-
крехки и чупливи. И колкото и да внимавали, децата отново ги чупели.
Тогава се прибирали разплакани вкъщи и молели родителите им да ги
научат как да си играят с тези играчки така, че да не ги чупят повече.
Веднъж родителите на едно момиченце и момченце не издържали и
отишли при стария човек.
– Ти си толкова добър с нашите деца – казали те. – Винаги имаш добра
дума и прекрасна играчка за тях. Но защо им подаряваш толкова крехки
неща? Те се стараят, внимават, но въпреки всичко играчките се чупят и в
края на краищата те се разстройват, вместо да се радват.

174
 – Ще мине време – усмихнал се старецът, – и някой ще подари на вашите
деца сърцето си, което те ще държат в своите ръце. То е още по-крехко и
чупливо от моите играчки. Искам да ги науча да се отнасят грижовно и с
внимание към този безценен дар – най-големият, който ще получат в
живота си.

Добрата и лошата жена

Двама приятели се срещнали, заговорили се и от дума на дума разговорът

се насочил към техните жени. Единият веднага започнал да се оплаква:
– Ох, да ти кажа, жена ми е просто непоносима. Все е недоволна, все се
цупи и се сърди за нещо. И на всичкото отгоре е толкова разхвърляна и
немарлива... Непрекъснато ѝ говоря за това, но тя от година на година става
все по-лоша и по-лоша.
Вторият се усмихнал, погледнал приятеля си с изненадан поглед и му
отговорил:
– А моята е толкова мила и добра. Прекрасна домакиня и любяща
съпруга. Красива и умна жена! От година на година става все по-добра и
по-добра. И аз само за това ѝ говоря.
А след малко добавил:
– Искам да ти кажа още нещо. Запомни, че за да е добра една жена,
трябва да стигнеш да сърцето ѝ. А за това, скъпи приятелю, е необходимо
първо да използваш своето!

Мъжете, които не прощават на жените дребните им прегрешения,

никога не ще се радват на големите им добродетели.
Халил Джубран

Вишневата градина

Един селянин имал чудесна съпруга, която много обичал. Тя била хубава,
работлива и добра. Заедно можели да имат чудесен живот, но селянинът не
бил щастлив. Непрекъснато се измъчвал от съмнения, че жена му може да
му изневери. Започнал да губи съня си от безпочвените си подозрения и
накрая решил да се обърне към един мъдър старец за съвет. Отишъл при
него и започнал смутено да му разказва за проблема си:
– Срам ме е да си призная, но съм страшно ревнив. Знам, че жена ми е
почтена, вярна, обича ме, но всеки ден се терзая от тежки мисли. Те ми
пречат да живея в сговор и радост. През деня все гьлча жена си за нещо, а

175
нощем сънувам заговорите на съперниците си. Постоянно ме мъчат
терзания. Кажи ми, мъдрецо, как да се избавя от тази напаст?
Мъдрецът помислил и казал:
– Ще ти разкажа една история. Един човек имал прекрасна вишнева
градина. През пролетта цялата местност се изпълвала от уханието на
цъфналите вишни, а нежните розови листенца се носели във въздуха и
обсипвали улиците като килим. Човекът се грижел за градината си с много
внимание и любов – поливал я, подрязвал дръвчетата, а когато се отрупвали
със сочни плодове, старателно събирал реколтата.
Но един ден покрай градината минал негов познат, който завистливо
погледнал прекрасните дръвчета и казал:
– Хубава градина имаш! Сигурно през нощта често я навестяват крадци.
Човекът си отишъл, но лошите му думи останали и се загнездили в
душата на градинаря. Още на другия ден той издигнал около градината
солидна ограда, но и това му се сторило недостатъчно. Мисълта за крадците
не го напускала, загубил съня и спокойствието си. Накрая решил, че е най-
добре нощем да стои в градината и да я охранява. Крадци така и не се
появили, но нещастният човек продължавал да будува по цяла нощ, а
сутрин лягал да поспи за няколко часа. И изтощен от нощните си бдения,
той вече нямал сили да работи в градината. Малко по малко, останали без
грижи, дръвчетата започнали да повяхват, някои съвсем загинали.
Градината била пълна с бурени и изпопадали по земята сухи клони.
Прекрасната и уханна вишнева градина се превърнала в едно тъжно
запуснато място, в което вече нямало живот. Само нощем там продължавал
да стои нейният стопанин, отровен от съмнения и страх. А чудният вкус на
вишните отдавна бил забравен.
Селянинът навел глава и казал:
Разбрах посланието ти. Когато се посветиш на безплодни съмнения и
недоверие, спираш да се грижиш за това, което обичаш. И то постепенно
загива. Ревността е разрушително и безполезно чувство, което може да
унищожи и най-красивата любов. Ще се върна при жена си и ще я прегърна.
А всеки път, когато отново се прокрадне някакво съмнение, ще изяждам по
една вишна.

Когато недоверието влиза, любовта и приятелството излизат.

Ирландска поговорка

Проверка на чувствата

176
 Един мъж имал пет жени. В един момент обаче усетил, че не му харесва
да живее по този начин и решил да продължи да живее само с една от тях.
Но осъзнал, че не може да вземе решение коя да избере. Споделил
проблема си със свой приятел:
– Като че ли ги харесвам всичките и не мога да се спра на една от тях...
Какво да направя?
– Моят съвет е да ги отсееш с помощта на откровеността – казал
приятелят му.
– Как така с откровеността? – почудил се мъжът.
– Ами просто напълно освободено разказвай на всяка от тях всичко за
останалите.
– И как ще ми помогне това?
– Довери ми се и опитай – отговорил приятелят му и се усмихнал
дяволито.
Двамата се разделили, а мъжът се прибрал вкъщи и си помислил:
„Толкова време отлагам това решение, ще приложа съвета на моя приятел.
Ще започна да казвам на всичките ми жени всичко за останалите“.
Двамата приятели се срещнали отново след половин година. Мъжът с
петте жени изглеждал щастлив и доволен.
– Благодаря ти за добрия съвет! – казал той. – Наистина ми помогна.
Когато станах откровен и започнах да говоря истината на петте си жени,
две от тях веднага се отказаха от мен. Така да се каже, това беше грубата
пресявка. Когато останаха три, се случи нещо много интересно. Много
скоро установих, че не мога да бъда еднакво откровен с тях. На едната
можех да кажа цялата истина, на другата – само половината, а пред третата
ми се връзваше езика и нищо не можех да ѝ разкажа. В същото време, за
една от трите можех да разкажа всичко на другите две, но за друга не ми се
искаше да откровенича с никого. В крайна сметка осъзнах, че има една
жена, на която мога да споделя всичко, но точно за нея никак не желаех да
говоря с другите.
– Надявам се, че си избрал точно нея – усмихнал се приятелят му.
– Точно така. Интересно, как този прост начин работи така добре...
– Работи добре, защото да казваш истината, е показател за чувствата –
обяснил приятелят му. – Когато си откровен, ненужните хора бързо си
тръгват. Така е в целия живот. Винаги се разделяме с тези, с които не
можем да бъдем откровени, и се привързваме към онези, за които не искаме
да споделяме всичко с останалите.

С една жена можеш да имаш хиляда преживявания, със сто – само сто.
Ерих Мария Ремарк

177
 Тайната на разбирателството

Един човек отишъл при мъдреца и му казал:

– Учителю, отношенията с жена ми нещо не вървят. Кажи ми какво да
направя, за да постигна повече разбирателство и мир в семейството?
– Научи се да чуваш това, което жена ти казва – отговорил мъдрецът.
Мъжът се вслушал в съвета му и започнал да се старае да се вслушва във
всичко, което казва жена му. Отношенията помежду им наистина се
подобрили. Затова след един месец той отново отишъл при мъдреца, за да
му сподели какво е постигнал.
– Учителю, твоят съвет много ми помогна. Научих се да чувам всяка една
дума, която произнася жена ми, и сега се разбираме много по-добре
отпреди.
– А сега – усмихнал се мъдрецът – е ред да се научиш на още нещо: да
чуваш всяка дума, която тя не произнася.

Нито една произнесена дума не е донесла толкова полза, колкото

множеството неизказани.
Плутарх

Бодлите на таралежа

В един топъл есенен ден, уморен, но доволен от себе си, таралежът се

прибирал към дома. Върху дългите си бодли носел голяма гъба. Мракът
бързо се спускал над гората и таралежът бързал – вече предчувствал
вкусната вечеря в уютната си дупка. Затова решил да съкрати пътя и
свърнал от пътечката, но се залутал в храсталака и без да иска, попаднал на
една чудна зелена полянка, изпъстрена с цветя. Но най-чудното на тази
полянка била една таралежка с красиви черни очи. Веднага се харесали, а и
двамата живели до този момент твърде самотно. Таралежът с удоволствие
споделил вкусната гъба, за да вечерят заедно. След това дълго си говорили,
разказвали си смешни горски истории и случки от собствения си живот.
Започнали да се срещат всеки ден. Заедно им било приятно и леко на
душите.
Веднъж, както се разхождали и събирали гъби, се приближили един до
друг толкова близо, че се уболи с бодлите си. Таралежите се стреснали. Те
били свикнали винаги да се отбраняват с бодлите си, но сега нямали нужда
от тях, дори им пречели.

178
 Натъжили се таралежите. Излизало, че не могат да си имат доверие
докрай. Но тъй като повече от всичко искали да бъдат заедно, трябвало да
се научат да живеят по нов начин.
Дните минавали, есента започнала да отстъпва място на зимата. Била
прекрасна, все още топла вечер. Слънцето залязвало на хоризонта, жълтите
листа се носели във въздуха и бавно падали към мократа земя. Таралежите
се чудели към кой край на гората да поемат, за да си потърсят сладки
ябълки, и неусетно отново се приближили един до друг. Заляла ги топлина,
която идвала от сърцата им. Странно, но не усещали болка от острите си
бодли. Било им приятно и уютно да бъдат един до друг. Таралежите били
възнаградени за търпението си. Просто се научили на взаимно доверие.
А после се научили и да живеят с малките наранявания на близостта.
Защото най-важна била топлината.

Ако имаш любов, не се нуждаеш от нищо друго. Ако нямаш, не е от

особено значение какво друго имаш.

Красавица

Насред едно знойно лято плодовете на прасковеното дърво започнали да

зреят и да се наливат със сладък сок. Но на върха на дървото имало една
праскова, която се отличавала от другите. Сочна, сладка и ароматна, тя
сякаш била целуната от слънцето. Истинска красавица!
Прасковата толкова се възгордяла, че започнала наляво и надясно да
говори как всички ще се борят за нея, а тя ще избере при кого да отиде. И
освен че гледала всички отвисоко, се наслаждавала на собствената си
недостъпност.
Един ден дошли хората и започнали да берат плодовете. Но никой не
откъснал красивата праскова. Дали защото стояла прекалено високо, или
защото здраво се държала за клончето си, когато някой посегнел към нея,
но в края на беритбата така и си останала на дървото.
Скоро останала съвсем сама, самотна и тъжна. Докато един ден паднала
на земята и там изгнила, без никой да се наслади на вкуса и аромата ѝ.
Красавицата не разбрала, че високомерието и горделивостта са я обрекли
на самота и са погубили красотата ѝ.

Ти може да си на върха на планината, а друг – на дъното на дълбока

пропаст. Но и двамата сте еднакво далече от звездите.

179
 Вълшебният кибрит

Един младеж много искал да създаде семейство, но все не можел да

намери подходяща жена, за която да се ожени. Ту не одобрявал външния ѝ
вид, ту не харесвал характера ѝ, ту му се струвала прекалено слаба, ту
много закръглена...
Но един ден срещнал непознат старец, който му обещал да разреши
неговия проблем.
– Вземи този кибрит – казал странникът. – Той е вълшебен. Когато пред
теб стои някое момиче, запали една клечка и момичето постепенно ще
започне да става точно такова, каквото ти го искаш.
Взел кибрита младежът и направил това, което му казал старецът. Не след
дълго неговите близки забелязали, че е започнал да се среща с някакво
момиче, което от ден на ден сякаш ставало все по-хубаво. И скоро двамата
се оженили.
Минала година. Но нещо се променило в младата жена. Като че ли
погрозняла, лицето ѝ вече не било толкова красиво и сияйно, косата ѝ
изглеждала сплъстена и безформена, фигурата ѝ вече не била така стройна
и привлекателна.
Но най-недоволен и огорчен от промяната бил съпругът ѝ. Затова един
ден се стегнал за път и тръгнал да търси загадъчния старец, който му
подарил кибрита. Когато го намерил, младият мъж гневно започнал да вика
и да размахва юмрук пред лицето му:
– Измамник! Как можа да ме излъжеш така! Този вълшебен кибрит вече
не работи!
– Не, младежо, не е спрял да работи. Външният вид на твоята избраница
напълно съответства на твоите желания. Просто след една година брак ти
започна да търсиш в нея единствено несъвършенства и недостатъци.

Жената е отражение на мъжа. Ако той я обича безгранично, тя ще се

превърне в тази, за която винаги е мечтал.

Горчивата билка

Млада жена, която наскоро се била омъжила, отишла при един стар
човек, известен със своята мъдрост, и казала:
– Моля ви, дайте ми съвет. Няма и половин година откакто се омъжих, а
бракът ми изобщо не върви. Непрекъснато спорим и се караме за нещо с
мъжа ми, започнахме да си разменяме обидни думи. Не знам в мен ли е
вината... Кажете ми как да се държа, за да има мир в дома ни.

180
 – Добре, ще ти помогна – отвърнал мъдрецът. – Почакай ме тук, ей сега
се връщам.
И старецът станал и отишъл някъде. След малко се върнал с няколко
различни по размер чаши и ги сложил на масата. После извадил гърне,
пълно с някаква течност.
– Това е отвара от една билка – започнал старецът. – Не е отровна, но има
много горчив вкус. Представи си, че тя е обидата. А търпението е като тези
чаши. Всичко зависи в каква чаша ще я налееш и колко ще продължиш да
доливаш. Сега отсипи от отварата в най-малката от тези чаши и я изпий.
Жената погледнала в недоумение, но изпълнила указанията на стареца.
Изкривила лицето си от горчивия вкус, но направила усилие и допила теч-
ността.
– Ето, сега чашата е празна, обидата е изпита и вече я няма. Така се
държи човек, който обича истински. Когато е в малки количества, той се
опитва да преглътне, да забрави обидата, за да няма напрежение и
скандали. С такъв човек се живее леко и приятно. Но има и един друг
въпрос – колко от тази горчива течност може да изпие този човек.
– Не много, наистина – отвърнала девойката. – Прекалено горчиво е.
– Точно така. Ако видиш, че имаш до себе си търпелив и любящ човек,
който винаги отстъпва и всичко ти прощава, но започнеш да
злоупотребяваш с това, той рано или късно ще си тръгне. А сега отлей в ето
тази чашка.
Жената започнала да налива, но в същото време старецът грабнал чашата
от ръката ѝ и плиснал течността в очите ѝ.
– Но какво правите! – подскочила тя от изненада и започнала да бърше
лицето си.
– Ето, това е друг тип поведение. Има прекалено избухливи и нестабилни
хора, които не могат да преглътнат и най-малката обида и на мига
отговарят с агресия. С тях трябва много да се внимава, защото ако
постоянно ги предизвикваш, нещата могат да свършат много зле – казал
мъдрецът, след което взел една от най-големите чаши и започнал бавно да я
пълни с билковата отвара. Когато чашата се напълнила, той продължил да
налива и течността започнала да тече по земята. – Както виждаш, в една
голяма чаша можеш да сложиш много от тази отвара. Но и тя не може да се
пълни безкрайно. Това са добрите и търпеливи хора, които могат да понесат
много обиди, но ако изпуснеш мярката, нещата също може да излязат извън
контрол.
– Да, започвам да разбирам какво искате да ми обясните – замислено
казала жената. – А каква е последната чаша?
– Тази чаша е голяма, но има една пукнатина на дъното и още няколко по
стените. Когато в нея сложиш дори и малко количество течност, започва да

181
капе. Това са сълзите на любящия човек. Той не държи обидата дълго в
себе си, но я преживява и страда. И ако препълниш една такава чаша, тя
може да се пръсне на парчета. Тогава губиш човека завинаги.

Гневът на хората, които се обичат, трае кратко.

Менандър

***

В семейния живот най-важното винтче е любовта...

Антон Чехов

Любовта и достойнствата

Един младеж се влюбил в красиво и добро момиче и решил да се ожени

за нея. Най-напред отишъл при своя баща, за да сподели с него намерението
си и да получи бащината благословия. Когато пристигнал в дома на
родителите си, баща му стоял на двора и се наслаждавал на цветята си.
– Татко, срещнах едно момиче и реших да се оженя за нея – въодушевено
започнал младежът.
– Радвам се за теб, сине. Разкажи ми за нея, що за човек е...
– Тя е прекрасен човек, има добро и милостиво сърце!
Бащата взел едно сухо клонче от градината и с него нарисувал една нула
в пръстта.
– Продължавай, сине, слушам те внимателно.
– Тя е много умна и съобразителна. А също е търпелива и има благ
характер. Освен това е перфектна домакиня...
Докато младият мъж изброявал всички достойнства на своята любима,
баща му мълчаливо го слушал и продължавал да рисува нули в пръстта.
Накрая синът пламенно казал:
– И знаеш ли, татко, ние с нея много се обичаме!
Тогава бащата начертал пред нулите една единица и казал:
– Това, че се обичате, е най-важното. И запомни от мен, момчето ми,
каквито и достойнства да има един човек, в брака те нямат толкова голяма
стойност, ако няма любов. Любовта е тази, която ги прави ценни и значими.
Само любовта може да увеличи многократно стойността на всяка добро-
детел.

Битката на новия водач

182
 Старият водач на глутницата отдавна усещал как силите му отслабват.
Много мощ и смелост се изисквали, за да се осигурява прехраната на
всички вълци, да се брани ловната територията и да се отглеждат малките
докато укрепнат.
Една сутрин старият водач се почувствал много немощен и разбрал, че е
дошло време да се оттегли и да предаде водачеството. Повикал при себе си
най-смелия и силен вълк и му казал:
– Вече съм стар. Ти ще бъдеш новият водач на глутницата, но трябва да
докажеш способностите си. Избери си вълци, отидете на лов и донесете
храна за всички.
– Добре – съгласил се младият вълк и тръгнал на лов с шестима от най-
добрите воини.
Нямало ги цял ден и цяла вечер. Когато настъпила нощта, стадото видяло
седем вълка, които гордо носели богата плячка. Всички били невредими.
– Разкажи ми, как мина? – обърнал се старият вълк към новия водач.
– О. беше лесно. Търсихме плячка в гората и срещнахме десетима ловци,
които тъкмо се връщаха от лов. Нападнахме ги, някои ранихме, други се
разбягаха и така взехме улова им.
– Браво! Утре пак ще отидеш на лов – заръчал Старият водач.
На следващия ден новият водач отново отишъл на лов с шест от най-
силните вълци на глутницата. Денят отминал, дошла вечерта, а след нея и
нощта и новото утро. Едва следобед на другия ден на хоризонта се появил
новият водач. Измъчен и изнемощял, целият в кръв, той едва се държал на
краката си.
– Какво се случи? – попитал старият водач, когато младият вълк се
добрал до глутницата.
– Навлязохме навътре в гората и дълго търсихме дивеч – с мъка
отговорил той. – По някое време видяхме трима ловци да се връщат от лов с
богата плячка и решихме да постъпим като предния път: нападнахме ги, за
да им вземем улова, но те се оказаха по-силни от нас. Убиха всичките ми
воини, а аз се отървах по чудо.
– Но как е възможно единия ден да надвиете десетима ловци, а на
следващия да не можете да се справите с трима? – ядосал се старият водач.
– Действително, първия път влязохме в битка с цяла ловна дружинка и не
беше трудно да ги победим, но те бяха просто група хора, събрали се да
излязат заедно на лов. А вчера попаднахме на трима добри приятели –
всеки пазеше не само своя живот, но и този на другарите си. Бореха се с нас
сякаш не бяха трима, а стотина. И се оказаха непобедими.
Тогава старият водач се обърнал към вълците от глутницата:
– Съжалявам за загубата на смелите ни воини, но се радвам, че всички
научихте този урок. Всеки от нас поотделно може да е силен и смел, но ако

183
изпаднем в беда, само заедно ставаме непобедими – казал старият вълк и се
обърнал към новия водач. – Всеки предводител трябва да знае и да помни
това. Не забравяй, че никой не може да се провали, когато има до себе си
истински приятели.

По-безопасно е да вървиш с приятел в тъмнината, отколкото сам в

светлината.

Пътечката

Двама мъже живеели в съседни къщи. Дошла зимата и дворовете им се

затрупали със сняг. Единият ставал рано сутринта и започвал да разчиства
снега с голяма лопата, за да направи пътечка до вратата. Но когато вечерта
отново завалявало, пътечката се затрупвала с нов сняг. И така всеки ден.
Докато една сутрин почиствал двора си, той погледнал към къщата на
съседа си и видял, че пред дома му е оформена чиста, добре утъпкана
пътечка. Зачудил се как е възможно това, при положение че никога не го е
виждал да чисти сняг като него.
И един ден решил направо да го попита:
– Кажи ми как поддържаш тази пътека пред къщата си, без никога да
чистиш?
– Но аз не я поддържам по никакъв начин. Просто имам много приятели,
които ми идват на гости.

Приятелството е пътека, по която трябва да се върви ежедневно. Иначе

тя се покрива с бурени...

Истински приятел

Имало някога беден мъж. Нямал семейство, нямал приятели. Живеел

само с едно куче и една котка. Човекът бил трудолюбив, но имал един
порок – много обичал да си пийва и почти всичките си пари харчел за вино.
Един ден, докато се чудел откъде да намери пари за бутилка вино, той се
обърнал към своите домашни любимци:
– Е, приятели мои, какво да направя сега, като ми се пие, а нямам никакви
пари?
Тогава котката, която постоянно спорела с кучето кой е поверен приятел
на стопанина им, предложила:

184
 – Ето какво ще направиш. Продай ме на пазара и с парите си купи вино.
А аз, като твой най-верен и истински приятел, ще избягам от новия си
стопанин и ще се върна при теб.
Речено-сторено. Продал мъжът котката и си купил бутилка вино. Тъкмо
седнал и се приготвил да се отдаде на блажено пиянство, когато се появило
кучето и толкова силно блъснало масата, че бутилката паднала на земята и
се счупила.
– Ах, ти, нещастен пес! Сега ще те пребия от бой! – разгневил се мъжът.
– Бий ме колкото искаш, само не пий! – излаяло кучето и дори не си
направило труда да избяга.
След малко котката се завърнала и като разбрала какво се е случило,
победоносно изгледала пребитото куче.
– Не се притеснявай, господарю – угоднически казала тя. – Нищо не ни
пречи отново да отидем на пазара и да повторим същия номер.
Върнал се беднякът доволен с нова бутилка в ръце, но кучето още от
вратата започнало да лае и като се хвърлило отгоре му, избило виното от
ръцете му и то отново се разбило в земята.
– Този път вече ще те убия! – побеснял той и тръгнал да търси брадвата.
– Убий ме, само не пий! – отговорило по същия начин кучето.
В този момент човекът замръзнал на мястото си и сякаш изведнъж го
осенило някакво прозрение. Погледнал в топлите, влажни очи на своя
приятел и най-после осъзнал истината.
А когато котката се върнала отново, той пак я занесъл на пазара, но не за
да купи с парите алкохол, а за да се отърве от нея завинаги.
Защото истинският приятел не ласкае и не угажда, а казва истината, дори
и да боли.

Само истинският приятел ще ти каже, когато лицето ти е мръсно.

Сицилианска поговорка

***

Баща е този, който възпитава, а не този, който създава.

Менандър

Бащи и синове

Съпругата на богат търговец се споминала. Мъжът поел сам грижите за

петгодишния им син. Отглеждал го с любов и внимание, осигурил му добро
образование и се стараел нищо да не му липсва.

185
 Когато пораснал, младежът се оженил и довел младата си невеста в дома
на баща си. Жената обаче не одобрявала присъствието на свекъра си в
къщата и още от първия ден започнала да мисли как да се отърве от него.
Най-напред започнала да настоява пред мъжа си, че баща му трябва да му
прехвърли цялата си собственост. А той възразявал:
– Спокойно, аз съм единствен син, така или иначе ще го наследя.
Но тя не мирясвала. Ден през ден повдигала въпроса и накрая синът се
съгласил да поговори с баща си:
– Татко, ти вече си на години. Сигурно ти е трудно да се справяш с
търговските дела. Защо не ми предадеш управлението и не се отдадеш на
заслужена почивка?
Търговецът, уморен от дългите години работа, поверил на сина си цялата
собственост и му предал ключа от сейфа.
След два месеца невестата решила, че старецът трябва да освободи
просторната стая с верандата и да я отстъпи на тях.
– Мили, скоро ще се роди първото ни дете, мисля, че имаме право да се
настаним в най-хубавата стая. А на баща ти ще му е по-удобно да живее в
онази стаичка в задния двор.
Мъжът обичал младата си жена и се опитвал да угажда на всичките ѝ
желания. Така че помолил баща си да се премести. Възрастният човек
вярвал безрезервно на сина си и не оспорил решението му. Преместил се в
малката, неугледна стаичка, но още на следващия ден станало ясно, че вече
за него няма място и на трапезата на младото семейство. Снаха му
отсипвала малко храна в един глинен съд и му я носела в стаята. И така,
жената най-после била доволна, че старецът не ѝ се пречка в краката.
Родило се детето, растяло умно, мило и добро. Момченцето обичало да
прекарва време с дядо си и с удоволствие слушало смешните истории и
стихчетата, които му съчинявал. То всеки ден ходело в стаичката на
възрастния човек и оставало там с часове. Но детето ставало свидетел на
грубото отношение на майка си към любимия му дядо и това много го
натъжавало.
Един ден момченцето видяло, че родителите му търсят нещо из цялата
къща.
– Виждал ли си глинената купа, в която носим храна на дядо ти? –
попитал го баща му. – Сякаш е потънала вдън земя.
Петгодишното дете отговорило с хитра усмивка:
– Знам, разбира се, тя е при мен! Аз я взех, за да я пазя в сандъка си.
– Що за глупост? За какво ти е тази купа? Бързо я донеси! – наредил баща
му.
Момчето обаче не помръднало.

186
 – Не мога, татко. Трябва да я пазя за теб. Ще ми потрябва, когато
остарееш, за да мога да ти нося храна в нея.
В този момент бащата се вкаменил. Изведнъж изпитал огромен срам и
сякаш за пръв път от години осъзнал какво е допуснал да се случва в дома
на собствения му баща. Той отишъл при стареца и със сълзи на очи му
поискал прошка. След което веднага го върнал в къщата.
От този ден нататък той не пропускал всяка възможност да
засвидетелства своята синовна любов и уважение. А кой знае... може би
така спечелил и уважението на сина си.

Любимото дете на всяка майка

Попитали една многодетна майка кое от децата си обича най-много. Тя се

усмихнала и без да се замисля, отговорила:
– Ще ви кажа. Моето любимо дете, на което ще отдам цялата си душа и
сърце, е...

това, което е болно – докато не оздравее,

това, което е на път – докато не се прибере,
това, което учи – докато не се изучи,
това, което е уморено – докато не си почине,
това, което е гладно – докато не се нахрани,
това, което няма работа – докато не си намери работа,
това, което не е женено – докато не се задоми,
това, което има дългове – докато не ги върне, това, което плаче – докато
не се успокои...

И накрая тъжно завършила:

– Това, което ме е изоставило... докато не се върне.

Бог не може да бъде навсякъде, затова ни е дарил с майки.

Еврейска мъдрост

Ябълковото дърво

В една градина имало голямо ябълково дърво, а около него всеки ден си
играело малко момче. Катерело се по него, ядяло сладките му подовете и си
почивало под дебелата му сянка. То много обичало дървото и се чувствало

187
спокойно и сигурно, когато е около него. А дървото с радост и
всеотдайност се грижело на детето да не липсва нищо.
Минали години, момчето пораснало и напуснало градината. Връщало се
рядко, но винаги отивало да види любимото си ябълково дърво. Нямало по-
голямо щастие за дървото от миговете, в които отново били заедно с
момчето. Но порасналото момче вече не искало да си играе с него.
– Вече съм голям и тези игри са ми скучни – казало то един ден. – Сега
имам съвсем други занимания, трябва да уча, да се издържам.
– А мога ли да ти помогна с нещо? – с надежда попитало дървото, което
искало отново да е полезно на своя приятел.
– За съжаление, единственото от което се нуждая, са пари, а ти едва ли
имаш.
– Така е, пари нямам, но ако обереш ябълките ми и ги продадеш, ще
можеш да си купиш каквото ти е нужно.
Момчето се зарадвало на предложението, събрало всички ябълки и
доволно си тръгнало.
Времето минавало, момчето се превърнало в млад мъж. Той все по-рядко
се отбивал при старото дърво, а когато се задомил, почти не намирал време
да посещава своя приятел, тъй като вече имал свой живот, изпълнен с нови
преживявания и проблеми. Пък и живеел далече от градината...
Дървото се чувствало самотно и тъжно, но с трепет брояло дните до всяка
нова среща.
Един ден младият мъж се появил, замислен и угрижен. Дървото щастливо
го приветствало и с плаха надежда попитало:
– Толкова ми липсваш... Няма ли да останеш малко по-дълго при мен?
– Нямам време. Трябва да се грижа за семейството си.
– Но защо си толкова угрижен? – с тревога попитало дървото.
– Имаме нужда от къща, но все още не мога да си го позволя. Можеш ли
да ми помогнеш?
– Съжалявам, не мога да ти купя къща. Но ако вземеш ствола и клоните
ми, ще можеш да направиш от тях чудесен дом.
Мъжът отсякъл дървото и си тръгнал доволен и спокоен. А после не се
появил дълго време.
Дървото отново останало тъжно и самотно. Докато един ден, след много
години, мъжът, остарял и изморен, се появил при старото дърво.
– Колко се радвам, че дойде, момчето ми... Но вече нямам какво да ти
дам. Ябълки нямам, дори и сянка не мога да ти предложа... Само един пън
ми остана – печално промълвило то.
– Нищо не ми трябва вече – уморено въздъхнал мъжът. – Искам само да
поседна, да си почина и да помълча заедно с някой, който ме обича. И

188
знаеш ли, бих дал всичко, да можех отново да съм малко момче и да си
поиграя под прохладната ти сянка...
И седнал на ябълковия пън, а дървото щастливо се усмихнало през сълзи.
Всъщност така минава нашият живот. Когато сме малки, обичаме да
бъдем с нашите родители, а после порастваме, създаваме свой живот и ги
напускаме. Връщаме се в родния дом все по-рядко и когато се нуждаем от
нещо, търсим помощта им. И каквото и да става, те винаги са наша опора и
правят всичко, за да бъдем щастливи. А когато самите ние остареем и
помъдреем, разбираме какво са правили за нас и колко ценни са били
миговете, прекарани с тях...

Приятелите могат да бъдат предатели, любимите – неверни, но

родителите винаги остават с теб. Те са най-безценното в живота... и
най-недооцененото от нас.

Любовта и Раздялата

Любовта и Раздялата стояли и наблюдавали момче и момиче. По всичко

личало, че младите се харесват: очите им светели, лицата им греели, ръцете
им се докосвали.
– Ей, Любов – казала Раздялата, – хайде да се обзаложим, че мога да ги
разделя!
– Почакай да ги навестя първо аз, а после прави каквото искаш –
отговорила Любовта и се приближила до момчето и момичето. Навела се
над тях и нежно ги докоснала. Тогава припламнала искра. Доволна,
Любовта се върнала и казала:
– Ето, сега можеш и ти да пробваш. Хайде, Раздяла, аз ги навестих само
веднъж, а ти имаш право на много опити.
Раздялата помислила и казала:
– Не, сега нищо не мога да направя, сега сърцата им са изпълнени с
любов. Ще пробвам по-късно.
Минало време. Момчето и момичето вече били семейство. Раздялата
посетила дома им и видяла майка с детенце на ръце, а до тях стоял бащата.
Раздялата се надявала, че Любовта вече си е отишла, но погледнала в очите
им и видяла Благодарност. Отказала се. „Ще пробвам по-късно“, помислила
си тя.
След няколко години отново ги навестила. Къщата вече била пълна с
шумни деца, бащата изглеждал уморен от работа, а жената – повехнала от
грижите за семейството и дома. Раздялата се надявала, че вече ще може да
ги раздели, смятала, че Любовта и Благодарността са си отишли от сърцата

189
им. Но когато погледнала в очите им, видяла там Уважение и
Разбирателство. „Е, явно още не е дошло моето време“, казала си тя и си
тръгнала.
Минали още години и Раздялата отново решила да надникне в дома на
семейството. Видяла как в уютна вечер бащата напътства вече порасналите
деца, докато жената приготвя вечеря. Погледнала в очите им и въздъхнала
разочаровано. Разбрала, че и този път няма да успее, защото в живота на
мъжа и жената се било настанило Доверието. И отново си тръгнала.
Следващия път, когато посетила семейството, из къщата тичали внуци, а
до камината седяла старица с тъжни очи. Раздялата си помислила: „Ето,
дойде моето време“. Искала да погледне в очите на жената, но тя станала и
излязла от къщата. Раздялата я последвала и заедно стигнали до гробището,
където жената мълчаливо приседнала до гроба на мъжа си.
„Явно съм закъсняла – казала си Раздялата. – Времето е свършило моята
работа.“ Тогава погледнала в разплаканите очи на жената и видяла в тях
спомена за Любовта, Благодарността, Уважението и Разбирателството.
И разбрала, че е безсилна пред Любовта. Макар и с много лица, за нея
винаги имало място в сърцата на хората.

Ако искате да направите света по-щастлив, приберете се у дома и

обичайте семейството си.
Майка Тереза

190
 ПОПИТАЙ МЪДРЕЦА
150 притчи за великата тайна на живота

Българска
Първо издание

Съставител: Калина Петрова

Предпечат: Гнездото

http://4eti.me

Издателство ГНЕЗДОТО, 2019 г., София

e-mail: gnezdoto.books@gmail.com
тел.: 0878 634 344
Блог: www.gnezdoto.net
Онлайн книжарница: www.gnezdoto.bg
Фейсбук: www.facebook.com/Gnezdoto

Книги на издателство ГНЕЗДОТО може да поръчате

в електронната ни книжарница www.gnezdoto.bg
Може да ни намерите на тел. 878 634 344;
на имейл адрес: gnezdoto.books@gmail.com; gnezdotonet@gmail.com,
както и във Фейсбук страницата на Gnezdoto

191