Атанас Далчев (1904-1978)

„Повест“

I. Авторът
Житейски път:
- роден в град Солун на 12 юни 1904 г. в семейство на баща адвокат и учител;
- семейството живее известно време в Цариград;
- през 1914 г. се установяват в София;
- завършва класически профил в Първа мъжка гимназия – 1922 г.;
- завършва философия и педагогика в СУ – 1927 г.;
- живее в Рим, където слуша лекции по история на изкуството; посещава лекции по
философия и литература в Сорбоната, Париж;
- през 30-те и 40-те години работи като учител, училищен инспектор, директор на
прогимназия;
- занимава се активно с преводаческа дейност - превежда от френски, немски,
испански, руски език;

Творчеството на Далчев:
Стихосбирки:
– „Прозорец“ (1926 г.)
– „Стихотворения“ (1928 г.)
– „Париж“ (1930 г.)
– „Ангелът на Шартър“ (1943 г.);

Особености на Далчевата лирика:

→ лириката му поставя основите на философската линия в
българската литература – повлиява множество български
творци; неговата философска, интелектуална поезия
интерпретира екзистенциални проблеми като абсурдността на
битието, придобило измерения на зловещо небитие; неживения
живот и отчуждението от света; човекът му е обладан от скептицизъм, свързан с
познанието и себепознанието;

→ отношение към символизма – „любовна омраза“, „мъртва

поезия“;

→ предметна поезия – в неговата поетика на вещите се

открояват „дяволските“ предмети – часовника, огледалото,
прозореца, портретите – спряло време, затворено
пространство, изолация, смърт; в някои от творбите му се
откриват естетическите принципи на диаболизма – изображение на
кошмарен свят, в който властват тъмните, демонични сили на разрушението,
делничното съществуване, страх от изтичащото време и неизбежната смърт;

→ част от литературен кръг „Стрелец“ - идея за

европеизиране на литературата, без да бъде загубено
българското начало;

II. „Повест“:
1. Творческа история: част от първата Далчева стихосбирка –
„Прозорец“, 1926 г.
2. Заглавие – насочва към разказ за нещо; епически жанр, който
поставен като заглавие на лирическа творба, може да се тълкува като
прозата на живота за лирическия герой; повестта става метафора на
баналното, сиво, безсъбитийно съществуване, неживения живот;
3. Композиционни и жанрови особености:

А) композиционни особености:

- астрофичен текст (няма обособени строфи);

- може да бъде разделен условно на три части:
● първото четиристишие – представя външния поглед на лирическия
говорител;
● същинската част – изповедта на лирическия човек; финалното двустишие на
частта – вътрешна поанта („и сякаш аз не съм живеел никога, / и зла
измислица е мойто съществуване“)
● последните шест стиха – отново третолични форми, повторение на думите
„Стопанинът замина за Америка“, затварящи композиционната рамка;

Б) жанрови особености:

- творбата е философско стихотворение в Аз-форма;

-
4. Проблеми, идеи и конфликти:
- за неживения живот;
- за духовното опустошаване на Аз-а;
- обезличаването на човека; превръщането му в част от предметното
пространство;
- самотата и отчуждението;
- пропуснатата любов, даваща смисъл на дните ни;
- самопознанието – „и аз не съм навярно вече същият“ –
- „Стопанинът замина за Америка“ –
- „И сякаш аз не съм живеел никога / и зла измислица е мойто съществуване!“
– моментът на най-силното усещане за самота, което се внушава от цялата
творба; изразът „зла измислица“ едновременно носи знака на огорчението и
на екзистенциалния ужас пред истината за неслучилия се живот;
- „без ни една любов, без ни едно събитие“ – своеобразна равносметка на
отминалите години, живот без следа;

Образи и символи:
- образът на стопанина – приравнен с вещите, предметите – те са го
превзели, направили са го неуверен и противоречив, склонен да подлага на
съмнение дори собственото си съществуване; изолиран, отчужден от света и
отчуждение от самия себе си, за него е невъзможно да намери мястото си в
този живот;
- прозорците и вратата – лишени от своята функционалност, от „свързващи
предмети“ са се превърнали в прегради, отделящи човека от заобикалящия го
свят; в текста функционират като символи на човешката самота, на
доброволното му изгнаничество, прекъснатата връзка със света; те са
„затворени и черни“, което създава алюзията за смърт – социалната смърт на
човека, а листът на вратата подсилва внушението, че тази изолация е
доброволна и дори желана;
- часовникът – въплъщава изтичащото време; махалото, оприличено на
слънце, иронично преобръща идеята за живота и смъртта: металното
слънце не може да е извор на живот, то е само една имитация на
истинското животворно небесно тяло, така, както животът в дома
гробница е само имитация на истински пълноценен живот;
- огледалото – традиционен символ на самопознанието, но в същото време е
предмет, който символизира границата между живота и смъртта, земното и
отвъдното;
- оглеждането на лирическия Аз в огледалото е единственият начин да удвои
чрез отражението човешкото присъствие в празния дом, неуспешен опит да
избегне самотата; празнотата и коварството на огледалото са всъщност
връщане на героя в яснотата, че е сам;
- портретите – създават илюзорна представа за човешко присъствие;
лирическият герой разговаря „само със портретите“ от „сякаш сто години“ –
„разговор“, показателен за обърнатия към миналото поглед, за общуването с
хора, които вече не са живи и които правят лирическия Аз пленник в един
свят на призраци и сенки;

5. Художествени средства:
- метафори – „слънце от метал“, „гости“, „пожълтяваха“
- сравнения –
- епитети – „затворени и черни“
- реторично възклицание – „и зла измислица е мойто съществуване!“
- инверсии – „листът пожълтял“,
- антитеза – „ала не съм аз заминавал никъде“