Annotation

Фелдмаршал Ерих фон Манщайн е най-талантливият германски

стратег. Името му е свързано със светкавичните успехи на Вермахта
в Западната кампания от 1940 година, чийто план изработва. В
резултат за 40 дни са прегазени Белгия, Холандия, Люксембург и
Франция.
В Източната кампания Манщайн нанася някои от най-тежките
поражения на съветските войски. На Кримския полуостров разбива
44-та и 51-ва руска армия и през май 1942-ра превзема Севастопол,
смятан за най-силната морска крепост в света. През 1943 г. като
командващ групите армии „Дон“ и „Юг“ Манщайн успява да спре
руското настъпление край Донец и Харков, а по време на провалилата
се операция „Цитадела“ — да спаси южното крило на немската
армия от пълен разгром. Въпреки респекта си към него Хитлер
упорито не иска да го назначи за началник на Генералния щаб, а на 1
юли 1944 година го сваля като командващ групата армии „Юг“
заради разногласия по войната на Източния фронт.
„Проиграни победи“ е уникален разказ за Втората световна
война от човека, чийто стратегически талант е без конкуренция в
Третия райх.

Ерих фон Манщайн

Списък на съкращенията
Фелдмаршал Ерих фон Манщайн
Предговор от автора
Част първа
1. Преди настъплението
2. Оперативната обстановка
3. Операциите на групата армии “Юг"
Част втора
4. Лишаване от власт на командването на сухопътните
сили
5. Борбата около плана на операцията
 6. Командир на 38-ми армейски корпус
7. Между две кампании
Част трета
8. Танковият рейд
9. Кримската кампания
10. Ленинград — Витебск
11. Хитлер — върховен главнокомандващ
Следва книга втора
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
Ерих фон Манщайн
Проиграни победи
(книга първа)
Списък на съкращенията
ДОС — дълговременно огнево съоръжение
КП — команден пункт
НП — наблюдателен пункт
ОКВ (Oberkommando der Wehrmacht) — Главно командване на
въоръжените сили (Вермахта)
ОКХ (Oberkommando des Heeres) — Главно командване на
сухопътните сили
гв — гвардейски
мех — механизиран/а
мот — моторизиран/а
пп — пехотен полк
сп — стрелкови полк
тп — танков полк
пд — пехотна дивизия
тд — танкова дивизия
кд — кавалерийска дивизия
мд — механизирана дивизия
сд — стрелкова дивизия
лпд — лека пехотна дивизия
ак — армейски корпус
тк — танков корпус
Фелдмаршал Ерих фон Манщайн

Кадрова справка

24 ноември 1887 — роден в Берлин в потомствено военно

семейство като Фриц фон Левински. Баща му Едуард фон Левински е
генерал от артилерията. След смъртта на родителите е осиновен от
чичото — генерал Георг фон Манщайн, и приема името Ерих фон
Манщайн.
1900/1902 — учи в кадетския корпус във Фленсбург.
1902/1906 — учи във Висшето военно училище в Берлин-
Лихтерфелде.
 Март 1906 — постъпва в елитния пруски 3-ти пехотен
гвардейски полк с чин фенрих (кандидат-офицер).
Януари 1907 — произведен в чин лейтенант.
1913/1914 — учи в Берлинската военна академия.

Първата световна война

1914 — адютант на батальон с чин оберлейтенант във 2-ри

гвардейски резервен полк. Участва в сражения в Белгия, Източна
Прусия и Полша. През октомври е награден с Железен кръст втора
степен, а през ноември същата година е ранен тежко.
1915/1917 — произведен в чин капитан. Награден с Железен кръст
първа степен. Служи като адютант в щаба на 12-а армия, после като
офицер от Генералния щаб в 1-ва и 2-ра армия.
1917 — началник на оперативния отдел на 4-та кавалерийска
дивизия.
1918 — началник на оперативния отдел на 213-а пехотна дивизия.
Награден с пруския Рицарски кръст с мечове.

Между двете войни

1 октомври 1921 — ротен командир в 5-и пехотен полк,

Арнемюнде.
1 октомври 1923 — щабен офицер във II корпусен военен окръг,
после в IV военен окръг.
1927 — произведен майор, назначен за генералщабен офицер при
командващия пехотата в IV военен окръг, Магдебург.
Септември 1929 — началник-отдел в оперативното отделение на
военния окръг.
1 април 1931 — подполковник, командир на батальон в 4-ти
пехотен полк, Колберг.
1 октомври 1933 — произведен в чин полковник.
 1 февруари 1934 — назначен за началник-щаб на II военен окръг.
1 юли 1935 — началник на оперативното управление на
Генералния щаб на сухопътните сили.
1 октомври 1936 — генерал-майор, първи оберквартирмайстер
(заместник на шефа на Генералния щаб Лудвиг Бек).
4 февруари 1938 — командир на 18-а пехотна дивизия в Лигниц, с
която влиза в Судетската област.

Втората световна война

Полската кампания, септември/октомври 1939 — генерал-

лейтенант, началник-щаб на групата армии „Юг“. Награден с планките
на първа и втора степен на Железния кръст. Разработва оперативния
план за Западната офанзива.
Февруари 1940 — командир на 38-ми корпус.
Кампанията във Франция, май/юни 1940 — сражава се там с 38-
ми корпус.
1 юни 1940 — повишен в чин генерал от пехотата.
19 юли 1940 — награден с Рицарския кръст.

На Източния фронт

Юни/септември 1941 — командир на 56-и танков корпус в

състава на групата армии „Север“, който действа в Прибалтика.
Септември 1941/юли 1942 — командващ 11-а армия на Кримския
полуостров, където разбива 44-а и 51-ва съветска армия и през май
1942 превзема Севастопол.
1 юли 1942 — произведен в чин генерал-фелдмаршал за
превземането на Севастополския укрепен район.
Ноември 1942/февруари 1943 — командващ групата армии „Дон“.
Февруари/март 1943 — командващ групата армии „Юг“.
 14 март 1943 — награден с Дъбовите листа към Рицарския кръст
за обкръжаването на съветските войски край Харков.
Юли 1943 — командващ настъплението на Вермахта на южния
участък на Курската дъга (операция „Цитадела“).
30 март 1944 — награден с Мечовете към Рицарския кръст.
1 юли 1944 — отстранен oт длъжност поради разногласия с
Хитлер за воденето на войната на Източния фронт и зачислен в резерва
на фюрера.

След края на войната

1945 — интерниран в британски лагер.

Декември 1949 — осъден от британски военен съд на 18 години
затвор.
1953 — освободен, след което работи като военен консултант на
западногерманския Бундесвер.
Почива на 10 юни 1973 г.
Предговор от автора
Всъщност тази книга е дневникът на един войник. Съзнателно се
отказах да разглеждам в нея политически проблеми и събития, които
нямат пряка връзка с бойните действия. Би трябвало да се припомнят
думите на английския военен писател Лидъл-Харт:
„Германските генерали, участвали в тази война, бяха най-
сполучливият продукт на своята професия в сравнение с всички
останали периоди. Те непременно щяха да спечелят, ако имаха по-
широк хоризонт и ако разбираха по-задълбочено хода на събитията. Но
ако се бяха превърнали във философи, тогава вече нямаше да бъдат
войници.“
Преди всичко се стремях да предам онова, което самият аз бях
преживял, премислил и решил — и не след допълнителен преглед, а
както го виждах по онова време. Думата има не историкът
изследовател, а един пряк участник в събитията. Въпреки че се
стремях да разглеждам обективно събитията, хората и вземаните от тях
решения, оценката на един участник винаги ще бъде субективна.
Въпреки това се надявам, че моите записки няма да бъдат
безинтересни и за историка. Той също не би могъл да определи
истината само според протоколите и документите. Най-главното —
действащите лица със своите постъпки, мисли и разсъждения, рядко и,
разбира се, доста непълно се отразява в документите и в дневниците
на бойните действия.
При разказа за възникването на плана за германското настъпление
на Запад през 1940 г. аз не последвах препоръката на генерал-
полковник Фон Зект: „Офицерите от Генералния щаб нямат имена.“
Смятах, че имам право, тъй като този въпрос, при това без мое
участие, отдавна бе станал предмет на обсъждане. Не кой да е, а моят
бивш командващ фелдмаршал Фон Рундщет, а също така и нашият
началник на оперативния отдел генерал Фон Блументрит разказаха
историята на този план на Лидъл-Харт (за съжаление самият аз не
познавах Лидъл-Харт).
 Ако съм включил в изложението на военните проблеми и събития
личните си преживявания, то е само защото човешката съдба има
своето място и по време на война. В последната част на тази книга
спомените липсват; което се обяснява с това, че в този период грижите
и товарът на отговорността изместиха всичко друго.
Във връзка с моята дейност по време на Втората световна война
събитията се разглеждат предимно oт позицията на висшето
командване. Обаче се надявам, че описанието им винаги дава
възможност да бъде направен изводът, че решаващо значение са имали
самопожертвователността, храбростта, верността, чувството за дълг на
германския войник и съзнанието му за отговорност, както и
майсторството на командирите от всички рангове. Точно на тях
дължим всички наши победи. Само те ни позволиха да се
противопоставим на смазващото числено превъзходство на враговете.
Освен всичко друго чрез своята книга бих искал да изразя
благодарност на моя командващ през първия период на войната
фелдмаршал Фон Рундщет за постоянното доверие към мен, както и на
офицерите и войниците от всички рангове, които съм командвал; на
моите помощници и особено на началник-щабовете и на щабните
офицери — моя опора и мои съветници.
Като заключение бих искал да благодаря и на ония, които ми
помагаха при написването на спомените: моят бивш началник-щаб
генерал Бусе и на нашите щабни офицери Фон Блумредер, Айсман и
Аннус, след това на г-н Герхард Гюнтер, по чийто съвет се заех да
записвам спомените си; на г-н Фред Хилденбранд, който ми оказа
ценна помощ при подредбата на записките, както и на г-н инженер
Матерне, който майсторски направи схемите.
Част първа
Полската кампания
1. Преди настъплението

Далеч от центъра. Хитлер дава заповед за разработване на

план за настъпление срещу Полша. Щабът на групата армии
„Юг". Генерал-полковник Фон Рундщет. Генералният щаб и
полският въпрос. Полша — буфер между райха и Съветския съюз.
Война или блъф? Речта на Хитлер пред командващите групи
армии в Оберзалцберг. Пактът със Съветския съюз. Въпреки
„безвъзвратното" решение на Хитлер ние се съмняваме, че
наистина ще започне война. Първата заповед за настъпление е
отменена! Безкрайни съмнения! Заровете са хвърлени!

Следях развитието на политическите събития след

присъединяването на Австрия към райха далеч от Генералния щаб.
През февруари 1938 г. моята кариера в Генералния щаб, която ме
доведе до поста първи оберквартирмайстер, заместник на началника на
Генералния щаб, тоест втората по значение длъжност в него,
неочаквано бе прекъсната. Когато генерал-полковник барон Фон Фрич
в резултат на дяволските интриги в партията бе отстранен от
[1]
длъжността командващ сухопътните сили , редица от неговите най-
[2]
близки сътрудници, между които и аз, бяхме изхвърлени от ОКХ .
[3]
След като бях назначен за командир на 18-а дивизия в Лигнин , аз,
разбира сe, повече не се занимавах с въпроси, влизащи в
компетенцията на Генералния щаб.
 От началото на април 1938 г. имах възможността напълно да се
посветя на службата като командир на дивизия. В ония години
изпълнението на подобни задължения носеше особено
удовлетворение, обаче изискваше пълно напрежение на всичките
лични сили. Увеличаването на числеността на армията далеч не бе
завършено. Освен това непрекъснатото формиране на нови части
изискваше промяна на състава на вече съществуващите подразделения.
Темповете на превъоръжаване и свързаното с това бързо нарастване на
офицерския и унтерофицерския състав налагаха на командирите от
всички степени високи изисквания, ако искахме да постигнем нашите
цели: да създадем добре обучени, вътрешно сплотени войски,
способни да осигурят безопасността на Райха. Затова особено за мен
равносметката от тази работа донесе още по-голямо удовлетворение,
когато след дълги години в Берлин получих щастливата възможност да
вляза в пряк контакт с армията. С голяма благодарност си спомням за
онези година и половина мирно време и особено за силезийците, които
образуваха ядрото на 18-а дивизия. Силезия отдавна даваше добри
войници и затова военното възпитание и обучението на новите части
бе благодарна задача.
[4]
По време на кратката интермедия с „Цветната война“ — имам
предвид присъединяването към Райха на Судетската област, аз вече
заемах поста началник-щаб ни армията, която командваше генерал-
полковник Фон Лееб. Докато бях на този пост, разбрах за конфликта,
възникнал между началника на Генералния щаб на сухопътните сили
генерал Бек и Хитлер по повод на чешкия въпрос, който за голямо мое
съжаление доведе до оставката на началника на Генералния щаб, към
когото изпитвах най-дълбоко уважение. С тази оставка се скъса
последната нишка, която благодарение на Бек ме свързваше с
Генералния щаб.
Затова едва през лятото на 1939 г. разбрах за директивата „Вайс“,
първия план за настъпление срещу Полша, разработен по заповед на
Хитлер. До пролетта на 1939 г. подобен план не съществуваше. Точно
обратното — всички военни мероприятия на нашата източна граница
бяха свързани с отбраната, както и за подсигуряване в случай на
конфликт с други държави.
 Според директивата „Вайс“ аз трябваше да заема поста началник-
щаб на групата армии „Юг“, чийто командващ щеше да бъде генерал-
полковник Фон Рундщет, по това време вече в оставка.

Според директивата разгръщането на групата армии трябваше да

стане в Силезия, Източна Моравия и частично в Словакия; детайлите
тепърва предстоеше да бъдат разработени.
Тъй като в мирно време щабът на тази група армии не
съществуваше, неговото формиране трябваше да стане само при
обявяване на мобилизация и за разработване на плана за разгръщане бе
създаден малоброен работен щаб. Той бе комплектуван на 12 август на
учебния полигон Нойхамер (Свентошув) в Силезия. Работният щаб бе
оглавен от полковника от Генералния щаб Блументрит. При
обявяването на мобилизацията той трябваше да заеме поста началник
на оперативния отдел в щаба на групата армии. Смятах, че това е
добър късмет, защото бях свързан с взаимно доверие с този извънредно
енергичен човек. Това стана по време на съвместната ни работа в щаба
[5]
на армията на Фон Лееб през периода на Судетската криза и смятах,
че в такива времена е особено полезно да работиш с човек, на когото
можеш да се довериш. Понякога дребни черти в характера на един
човек може да предизвикат любов към него — точно по този начин
полковник Блументрит ме привличаше с неизтощимата си енергия при
воденето на телефонни разговори. Той изобщо работеше с невероятна
бързина, но с телефонна слушалка в ръка решаваше цяла лавина от
дребни проблеми, като винаги оставаше бодър и любезен.
В средата на август в Нойхамер пристигна бъдещият командващ
групата армии „Юг“ генерал-полковник Рундщет. Всички го
познавахме. Той бе блестящо надарен военачалник. Можеше веднага
да схване най-главното и се занимаваше единствено с важни въпроси.
Не го интересуваше нищо второстепенно. Що се отнася до личността
му, той беше според общоприетия израз човек от старата школа. За
съжаление този стил вече е изчезнал, макар че по-рано обогатяваше
живота ни с нюансите на любезността. Генерал-полковникът
притежаваше обаяние. На обаянието му не можеше да противостои
дори Хитлер. Очевидно той изпитваше истинска привързаност към
генерал-полковника и колкото и да е странно, опази я дори след като
два пъти го беше изпращал на Голгота. Вероятно беше привлечен от
това, че Рундщет създаваше впечатление за човек, преживял
неразбираеми за самия Хитлер времена, към чиято вътрешна и външна
атмосфера той никога не можеше да се приобщи.
Между другото когато щабът се събра в Нойхамер, моята дивизия
бе на редовните полкови и дивизионни учения на учебния полигон.
Не е необходимо да споменавам, че всеки от нас се замисляше за
огромните събития, които преживя родината ни след 1933 г., и
вероятно си задаваше въпроса докъде ще ни доведе този път. Мислите
ни и множество лични разговори бяха свързани със заревото зад
хоризонта. Беше ни ясно, че Хитлер е преизпълнен с непоколебима
фанатична решителност да разреши всички териториални проблеми,
появили се пред Германия в резултат от Версайския договор. Ние
знаехме, че той още през есента на 1938 г. е започнал преговори с
Полша, за да реши веднъж завинаги полско-германския граничен
проблем. Как са преминали тези преговори и дали изобщо са се
провели, ние не знаехме. Обаче знаехме за гаранциите, които
Великобритания бе дала на Полша. И наистина мога да кажа, че никой
от нас, войниците, не беше толкова самоуверен, лекомислен или
късоглед, за да не съзре в тези гаранции изключително сериозно
предупреждение. Дори само по тази причина — без да говорим за
другите — ние в Нойхамер бяхме сигурни, че в края на краищата няма
да се стигне до война. Дори ако планът „Вайс“, върху който работехме
тогава, се осъществеше, според нас това все още не означаваше война.
Дотогава внимателно наблюдавахме събитията, чийто изход през
цялото време висеше на косъм. Всеки път бяхме все по-смаяни от
невероятния политически късмет, който дотогава съпровождаше
Хитлер, за да постигне повечето от явните си или скрити цели без
употреба на оръжие. Изглеждаше така, сякаш този човек действа по
някакъв почти безпогрешен инстинкт. Успехите следваха един след
друг и бяха неизброими, ако въобще може да бъде наречена така онази
поредица от впечатляващи събития, които накрая трябваше да ни
доведат до гибел. Те всички бяха постигнати без война. Защо, питахме
се ние, този път нещата да са по-различни?
Припомняхме си събитията в Чехословакия. През 1938 г. Хитлер
заплашително разгърна своите сили по границата на тази страна и все
пак не започна война. Наистина старинната германска поговорка,
напомняща, че на третия път стомната за вода се чупи, вече звучеше
едва доловимо в ушите ни. Освен всичко друго този път нещата бяха
доста по-рисковани и играта, която Хитлер очевидно искаше да
повтори, изглеждаше по-опасна. Сега на пътя ни се бе изправила
гаранцията на Великобритания. И ние отново си припомняхме
заявлението на Хитлер, че никога няма да е толкова недалновиден,
както някои държавни дейци, които през 1914 г. бяха започнали война
на два фронта. Беше го изрекъл и в крайна сметка тези думи говореха
за хладнокръвен ум, въпреки че неговите чувства изглеждаха
вкаменени или напълно мъртви. Макар и в прекалено рязка форма, но
достатъчно тържествено, той заяви пред военните си съветници, че не
е такъв идиот, за да влезе във война заради Данциг (Гданск) или заради
Полския коридор.

Генералният щаб и полският въпрос

За нас Полша бе извор на горчиви чувства, тъй като според

Версайския договор тя се сдоби с германски земи, за които не би могла
да претендира нито от гледна точка на историческата справедливост,
нито според правото на народите за самоопределение. За нас,
войниците, през периода на слабост на Германия този факт бе
постоянна причина за загриженост. Всеки поглед върху географската
карта показваше цялата нелепост на съществуващото положение.
Колко безумно бе начертаването на границите! Как бе осакатена
родината ни! Този коридор, който разкъсваше Райха и Източна Прусия!
Когато ние, войниците, виждахме отделената от страната ни Източна
Прусия, вече имахме всички основания да се безпокоим за съдбата на
тази прекрасна провинция. Независимо от това командването на
Вермахта на Германия никога дори не бе обсъждало въпроса за
агресивна война срещу Полша, за да промени със сила
съществуващото положение. Отказът от подобно намерение бе
продиктуван от едно много просто съображение от военен характер,
дори да не се вземат предвид останалите съображения. Една агресия
срещу Полша би въвлякла Райха веднага и неизбежно във война на два
или на няколко фронта, която тя не би била в състояние да води.
През този период на слабост, предизвикан от Версайския диктат,
[6]
всички ние страдахме от cauchemar des coalitions .
 И този кошмар ни причиняваше още по-големи страдания, когато
се сетехме за ония въжделения, с които широки кръгове от полския
народ, зле прикривайки своите апетити, продължаваха да се взират към
германските земи. Агресивна война? Не! Но когато без предубеденост,
имайки предвид националния дух на полския народ, обсъждахме
възможността за мирни преговори, при които да преразгледаме
въпроса за неразумното определяне на границите, не ни оставаха
почти никакви надежди. Обаче изобщо не изглеждаше изключено
Полша някога сама да постави въпроса за границите, заплашвайки със
силата на оръжието. В това отношение след 1918 г. вече имахме
известен опит. Затова по време на онзи период на слабост на Германия
не изглеждаше погрешно да се съобразяваме и с такава възможност.
Щом маршал Пилсудски бе изгубил влиянието си и то беше се
прехвърлило върху някои националистически полски кръгове, то и
нападението срещу Източна Прусия, както преди време ударът срещу
Вилно (Вилнюс), също бе съвсем вероятно. Но в този случай нашите
разсъждения водеха до определени политически изводи. Ако Полша се
окажеше агресор и ние успеехме да отблъснем нападението й, тогава
за Германия щеше да се създаде очевидната възможност чрез
политически контраудар да постигне преразглеждане на
неблагоприятния контур на границите. Във всеки случай ръководните
дейци на армията не се утешаваха с безпочвени надежди.
Когато генерал Фон Рабенау в книгата си „Зект. Из моя живот“
[7]
цитираше думите на генерал-полковника : „Съществуването на
Полша е недопустимо; то е несъвместимо с жизнените интереси на
Германия. Тя трябва да изчезне в резултат на собствената си слабост и
чрез усилията на Русия… с наша помощ“, то ставаше ясно, че тази
гледна точка в резултат на развитието на политическите и военните
събития очевидно вече е остаряла. Ние достатъчно добре познавахме
нарастващата военна мощ на Съветския съюз. Франция — страна, на
чието обаяние бе лесно да се поддадеш, по трудноразбираеми причини
продължаваше да се отнася враждебно към нас. Очевидно тя винаги
щеше да търси съюзници в нашия тил. Обаче в случай че полската
държава изчезне, могъщият Съветски съюз можеше да се превърне в
далеч по-опасен съсед на райха от Полша, която по онова време беше
само буферна държава. Отстраняването на буфера, който
представляваше Полша (и Литва) между Германия и Съветския съюз,
много лесно би могло да доведе до конфликт между тези две велики
държави.
Възможното преразглеждане на полските граници можеше да бъде
в интерес и на двете държави, обаче пълната ликвидация на полската
държава при условията, които се бяха променили напълно в сравнение
с предишния период, едва ли съответстваше на интересите на
Германия. Така или иначе би било по-добре Полша, независимо дали
се отнасяхме към нея с уважение или не, да се намира между нас и
Съветския съюз. Колкото и да беше тягостно за нас, войниците,
безсмисленото взривоопасно начертаване на границите, все пак като
съсед Полша представляваше по-малка заплаха от Съветския съюз.
Естествено, заедно с всички германци и ние се надявахме, че някога
източната граница ще бъде преразгледана така, че областите с
преобладаващо германско население според естественото право на
населяващите ги жители да бъдат върнати на Райха.

Но увеличаването на полското население в тях от военна гледна

точка бе съвсем нежелателно. Изискването да бъде създадена връзка
между Източна Прусия и Райха би могло да бъде съвсем добре
съчетано със заинтересуваността на Полша от собствено морско
пристанище. Точно така изглеждаха тези разсъждения за полския
проблем, които преобладаваха между войниците на Райхсвера през
двадесетте години, когато ставаше дума за военни конфликти.
След това колелото на съдбата отново се завъртя. На сцената на
райха се появи Адолф Хитлер. Всичко се промени. Коренно се
промениха и нашите отношения с Полша. Райхът сключи пакт за
ненападение и договор за дружба с нашата източна съседка. Бяхме
освободени от кошмара на възможно нападение от страна на Полша.
Обаче заедно с това охладняха и политическите чувства между
Германия и Съветския съюз, тъй като фюрерът в своите речи пред
масите достатъчно ясно изразяваше омразата си към болшевишкия
режим. В тази нова ситуация Полша би трябвало да се чувства по-
свободна. Но сега тази голяма свобода вече не бе опасна за нас.
Превъоръжаването на Германия и серията от външнополитически
успехи на Хитлер направиха нереална възможността Полша да
използва свободата си за настъпление против Райха. Когато тя прояви
дори малко прекалена готовност да участва в разделянето на
Чехословакия, възможността да бъдат водени преговори по граничните
въпроси вече не изглеждаше напълно изключена.
Във всеки случай ОКХ до пролетта на 1939 г. нямаше в своя
портфейл план за стратегическо разгръщане с цел настъпление срещу
Полша. Всички военни приготовления на изток имаха чисто
отбранителен характер.

Война или блъф

Нима трябваше през есента на 1939 г. нещата да стигнат толкова

далеч? Искаше ли Хитлер войната, или както през есента на 1938 г.
спрямо Чехословакия възнамеряваше да използва крайни мерки и
заплахата с военна сила, за да реши Данцигския проблем и въпроса за
коридора?
Война или блъф — ето къде беше въпросът поне за онзи, който не
бе запознат с истинското развитие на политическите събития и преди
всичко с намеренията на Хитлер. А и кого ли изобщо Хитлер
запознаваше със своите действителни намерения?
Във всеки случай военните мерки, предприети през август 1939-а,
въпреки съществуването на плана „Вайс“, напълно биха могли да имат
за цел засилване на политическия натиск върху Полша, за да бъде
принудена на отстъпки. По заповед на Хитлер още в началото на
лятото се извършваше трескава дейност по създаването на Източния
вал. Цели дивизии, включително 18-а, постоянно заменяйки се една
друга, биваха прехвърляни за по няколко седмици на полската граница,
за да участват в строителството на този Източен вал. Какъв смисъл
имаше изразходването на толкова сили и средства, ако Хитлер смяташе
да нападне Полша? Дори в случай че той независимо от всичките си
уверения разглеждаше възможността за водене на война на два фронта,
Източният вал не се издигаше там, където бе необходимо. Зашото в
такъв случай единственото правилно решение за Германия би било
първо да нападне и да завладее Полша, като на запад се ограничи с
отбранителни боеве. За противоположното решение — настъпление на
запад, отбрана на изток — при съществуващото тогава съотношение на
силите не можеше да става и дума. По това време нямаше и никакви
планове за настъпление на запад, а и не се водеше подобна подготовка.
И така, ако строителството на Източния вал в създалата се тогава
обстановка изобщо имаше някакъв смисъл, то той беше само да бъде
оказан натиск върху Полша чрез съсредоточаването на големи маси
войски на нейната граница. Започналото през третата десетдневка на
август разгръщане на пехотни дивизии по брега на Одер и изтеглянето
на танкови и моторизирани дивизии в районите за съсредоточаване,
отначало западно от Одер, не би трябвало непременно да се разглежда
като действителна подготовка за настъпление, а би могло да бъде и
средство за политически натиск.
Както и да е, програмата за обучаването на войските при мирни
условия продължаваше да се осъществява спокойно На 13–14 август в
Нойхамер аз провеждах последните учения на моята дивизия, които
завършиха с парад на войските пред генерал-полковник Фон Рундщет.
На 15 август 1939 г. бяха проведени големи артилерийски учения във
взаимодействие с авиацията. При това стана трагичен инцидент. Цяла
ескадрила пикиращи бомбардировачи — очевидно невярно им бе
посочена височината на облачния слой, при пикирането се разби в
гората. На 16 август 1939 г. бе проведено още едно полково учение.
След това частите на дивизията се върнаха по местата на
квартируването си, които обаче след няколко дни им се наложи отново
да напуснат, за да се придвижат към границите на Долна Силезия.
На 19 август генерал-полковник Фон Рундщет и аз получихме
заповед на 21 август да отидем на съвещание в Оберзалцберг.
Тръгнахме от Лигниц на 20 август с автомобил до района на Линц,
където пренощувахме при моя зет, който имаше там имение. На 21-ви
сутринта бяхме в Берхтесгаден. При Хитлер бяха извикани всички
командващи групи армии, а също така и командващите армии с
техните началник-щабове, както и съответстващите им по длъжност
командващи на авиационни и военноморски съединения.
Речта, с която Хитлер се обърна към военачалниците — след
събитията, случили се миналата година по време на съвещанието с
началник-щабовете преди чешката криза, той вече не допускаше
никакво обсъждане — бе произнесена в голямата зала на вилата
Бергхоф, от която се откриваше изглед към Залцбург. Малко преди
пристигането на Хитлер се появи Гьоринг. Бяхме поразени от неговия
външен вид. Смятах, че сме поканени на сериозно съвещание. Гьоринг
очевидно бе дошъл на маскарад. Беше облечен с бяла риза с отворена
яка и зелена кожена жилетка с жълти кожени копчета. Картината се
допълваше от панталони до коленете и дълги копринени чорапи със
сив цвят, които силно подчертаваха огромните му прасци. На фона на
тези тънки чорапи се открояваха масивни боти. Но безспорно всичко
засенчваше кинжалът, украсяващ корема му, поклащащ се върху колан
от червена кожа, щедро инкрустиран със злато, в ножница от кожа със
същия цвят и със златни орнаменти. Можах само да прошепна на моя
съсед генерал Фон Залмут: „Май на Дебелака са му възложили
охраната на залата.“
Обвинението на Нюрнбергския съд по делото срещу германския
Генерален щаб представи различни така наречени документи за речта
на Хитлер на това съвещание. В един от тях се твърдеше, че Хитлер в
своята реч е употребявал всевъзможни най-силни изрази и че Гьоринг
от радост по повод предстоящата война се покатерил на масата и
изкрещял „Хайл!“. В това няма и зрънце истина. Тогава Хитлер не
произнесе и такива думи като „страхувам се, че в последния момент
някоя гадина ще дойде при мен с предложение за посредничество“.
Наистина речта на Хитлер бе издържана в духа на ясна решителност,
но той бе твърде добър психолог, за да не знае, че с псувни и тиради не
може да се въздейства на хората, присъстващи на това съвещание.
Общо взето, съдържанието на неговата реч е изложено правилно в
книгата на Грайнер „Командването на вермахта на Германия през
1939–1943 г.“. При това Грайнер взема предвид устния преразказ на
речта от полковник Варлимонт за дневника на бойните действия и
стенографския запис на адмирал Канарис. Също така заслужават
внимание и някои записи от дневника на генерал-полковник Халдер,
макар да смятам, че е възможно както в дневника, така и в предаването
на съдържанието от полковник Варлимонт и Канарис да са намерили
място и изказвания, които те са чували от Хитлер при други
обстоятелства.
На нас, генералите, които не влизахме в състава на върховното
ръководство, речта на Хитлер направи следното впечатление: Хитлер
беше взел категорично решение незабавно да реши германско-полския
въпрос, дори с цената на война. Ако Полша пред лицето на вече
започналото, макар и все още замаскирано разгръщане на германската
армия се подчини на немския натиск, достигнал вече кулминационната
си точка, мирното решение изобщо не е изключено. Хитлер бе убеден,
че в решителния момент западните държави няма отново да се хванат
за оръжието. Той особено подробно обоснова това мнение.
Аргументите, общо взето, се състояха в следното: изоставането на
Великобритания и Франция в областта на въоръжението, по-специално
в авиацията и противовъздушната отбрана; практическата
невъзможност на западните държави да окажат ефективна помощ на
Полша освен чрез настъпление през Западния вал, на което и двата
народа във връзка с необходимостта да бъдат дадени големи човешки
жертви едва ли ще се съгласят; външнополитическата обстановка и
особено напрегнатото положение в района на Средиземно море,
значително ограничаващо свободата им на действие, предимно тази на
Великобритания; вътрешно-политическата обстановка във Франция; и
накрая, но не и на последно място — личностите на ръководните
държавници: нито Чембърлейн, нито Даладие биха поели
отговорността за решението да обявят война.
Въпреки че оценката на положението, в което се намираха
западните държави, изглеждаше логична и в много пунктове бе
правилна, аз все пак не мисля, че думите на Хитлер убедиха
присъстващите. Наистина британските гаранции бяха почти
единственият аргумент, който би могъл да бъде противопоставен на
изказването на Хитлер. Но въпреки това той бе достатъчно солиден!
 Това, че Хитлер говореше за възможността за война против
Полша, според мен не би могло да се възприема като политика на
унищожаване, както твърдеше обвинението в Нюрнберг. Ако Хитлер
искаше бързо и решително унищожаване на полската армия и ако това
бъде преведено на военен език, то представляваше тъкмо оная цел,
която в края на краищата преследва всяка голяма настъпателна
операция. Във всеки случай никой от нас не схвана неговото изказване
в онова направление, в което той по-късно действаше срещу поляците.
Най-неочаквано и заедно с това най-впечатляващо бе съобщението
за предстоящото сключване на пакта със Съветския съюз. По пътя за
Берхтесгаден ние разбрахме от вестниците за сключеното в Москва
търговско споразумение, което в тогавашната обстановка само по себе
си вече представляваше сензация. Сега Хитлер съобщи, че
присъстващият на съвещанието министър на външните работи Фон
Рибентроп, с когото той се сбогува пред нас, заминава за Москва, за да
сключи със Сталин пакт за ненападение. По този начин, твърдеше той,
ще бъдат бити главните козове на западните държави. А блокадата на
Германия вече няма да има никакъв резултат. Хитлер намекна, че за да
се създадат условия за сключването на пакта, е направил сериозни
отстъпки на Съветския съюз в Прибалтика, а също така и по
отношение на източната граница на Полша. Обаче от неговите думи не
можеше да се направи изводът, че Полша ще бъде напълно разделена.
В действителност Хитлер, както това днес е вече известно, още по
време на Полската кампания е разглеждал въпроса за запазването на
останалата част от Полша.
Изслушвайки речта на Хитлер, нито генерал-полковник Рундщет,
нито аз, а очевидно никой от останалите генерали, не стигнахме до
извода, че сега вече при всички обстоятелства ще започне война. Две
важни съображения ни караха да направим извода, че в последния
момент, също както и в Мюнхен, ще бъде постигнат компромис по
мирен път.
Първото съображение бе, че като резултат от сключването на
пакта със Съветския съюз положението на Полша се превръща в
безнадеждно. Ако се вземеше предвид и че вследствие на това Англия
ще бъде лишена от средствата на блокадата и за да окаже помощ на
Полша ще бъде принудена да тръгне единствено по кървавия път на
настъплението на запад, то изглеждаше много вероятно, че Англия под
натиска на Франция ще посъветва Полша да се съгласи на отстъпки.
От друга страна, на Полша би трябвало вече да й стане ясно, че
британските гаранции практически са изгубили силата си. Нещо
повече, тя вече трябваше да се съобразява, че в случай на война с
Германия, откъм тила й ще настъпят Съветите, за да осъществят
своите стари претенции спрямо Източна Полша. Как в такава
обстановка Варшава би могла да не се съгласи на отстъпки?
Другото съображение бе свързано със самия факт на
провеждането на съвещанието, в което току-що бяхме взели участие.
Каква бе неговата цел? До този момент във военно отношение
намерението за нападение срещу Полша старателно се криеше.
Съсредоточаването на дивизиите в пограничната ивица се
мотивираше със строителството на Източния вал. За маскировка на
истинската цел на прехвърлянето на войски в Източна Прусия се
подготвяше грандиозно празнуване на годишнината от сраженията при
[8]
Ганенберг . Подготовката на големите маневри на механизираните
съединения продължаваше до последния момент. Разгръщането
ставаше без официално обявяване на мобилизация. Беше очевидно, че
всички тези мероприятия не може да останат скрити от поляците и
следователно имат характер на политически натиск, обаче бяха
забулени в дълбока тайна и се прилагаха всички средства за
маскировка. Сега в кулминационния момент на кризата Хитлер бе
събрал в Оберзалцберг всички висши командири на въоръжените сили
— факт, който при никакви обстоятелства не би могъл да остане в
тайна. На нас това ни изглеждаше като върха на съзнателно
провеждана политика на блъф. И така наистина ли Хитлер, независимо
от войнствения дух на своята реч, все пак се стремеше към
компромис? Не трябваше ли точно това съвещание да упражни
последния натиск върху Полша?
Във всеки случай генерал-полковник Рундщет и аз си тръгнахме
от Берхтесгаден с подобни мисли. Генерал-полковникът замина
направо за нашия щаб в Нойс (Ниса), а аз се отбих за един ден в
Лигниц, където живееше семейството ми — още един признак колко
малко вярвах вътрешно, че скоро ще започне война.
 На 24 август 1939 г. в 12 часа генерал-полковник Фон Рундщет
пое командването на групата армии. На 25 август в 15,25 от ОКХ
пристигна шифрована заповед:
„Операция „Вайс", първи ден „Ч“ — 26.08, 4,30".
Решението за началото на войната, в която дотогава не искахме да
повярваме, следователно вече бе взето.
Заедно с генерал-полковник Фон Рундщет вечеряхме в нашия щаб
в манастира „Светият кръст“ в Нойс (Ниса), когато в 20,30 от ОКХ по
телефона бе предадена следната заповед:
„Забранява се започването на военни действия. Войските
незабавно да бъдат спрени. Мобилизацията продължава.
Разгръщането според плана „Вайс" и „Вест" да продължи както е
набелязано."
Всеки войник може да разбере какво означава промяната на
заповедта за настъпление в последния момент. Три армии, които се
намираха в поход към границата в района, простиращ се oт Долна
Силезия до Източна Словакия, трябваше да бъдат спрени в
продължение на няколко часа. При това трябва да се има предвид, че
всички щабове, до дивизионите включително, също бяха в поход и
поради съображения за маскировка радиовръзката все още не бе
разрешена. Въпреки всички трудности все пак успяхме да предадем
заповедта навсякъде и навреме. Прекрасно постижение на органите за
управление и свръзка! Наистина един от моторизираните полкове в
Източна Словакия успяхме да спрем само благодарение на това, че
изпратеният през нощта офицер със самолет „Физелер-Щорх“ бе
кацнал пред самата челна колона на полка.
За причините, които са накарали Хитлер очевидно в последния
момент да промени решението си да започне войната, не разбрахме
нищо. Казваха само, че още се водят преговори.
Лесноразбираемо е, че ние, войниците, бяхме неприятно
изненадани от подобни методи на върховното командване. Нали
вземането на решение за започване на война в края на краищата е най-
отговорното решение на един държавен глава?
Как би могло да се вземе такова решение и след няколко часа да
бъде отменено? Преди всичко трябва да се има предвид, че от военна
гледна точка подобна промяна би могла да предизвика много тежки
последици. Както вече споменах при разказа за съвещанието в
Оберзалцберг, всичко бе предвидено като внезапно нападение срещу
противника. Нямаше официално обявена мобилизация. Първият ден на
мобилизацията бе 26 август, тоест денят на току-що спряното
настъпление. Като следствие от това настъплението трябваше да бъде
осъществено не само с всички танкови и моторизирани съединения, но
и с ограничено количество пехотни дивизии, които вече бяха
разположени в пограничния район, а отчасти бяха спешно приведени в
мобилизационна готовност. Сега вече не можеше да става и дума за
внезапно нападение срещу противника. Въпреки че придвижването в
пограничната ивица се извършваше нощем, то не би могло да остане
тайна за противника преди всичко защото моторизираните части още
през деня трябваше да настъпят от района на съсредоточаване западно
от Одер, за да го форсират. В резултат на това сега — ако въобще се
стигнеше до война — трябваше да влезе в сила вторият вариант:
настъпление с всички сили, приведени в мобилизационна готовност.
Във всеки случай ефектът на изненадата бе изгубен.

>

Тъй като не можеше да се предполага, че Хитлер е взел решение

за започване на военни действия случайно и лекомислено, за нас
оставаше само изводът, че всичко това както и преди си остава тактика
на постоянно усилващ се натиск върху противника. Затова, когато на
31 август в 17 часа отново пристигна заповед: „Ч“ — 01.09. 04,45“,
генерал-полковник Рундщет и аз бяхме доста скептично настроени.
При това нямаше никакви съобщения за прекратяване на преговорите.
В съединенията на групата армии за всеки случай, имайки предвид
опита от 25 август, всичко бе подготвено така, че да се прекрати
придвижването на войските дори в последния момент, ако събитията
се повторят. Генерал-полковник Фон Рундщет и аз до полунощ не
легнахме да спим, защото все още ни се струваше напълно възможно
да получим такава заповед.
Едва когато полунощ мина и изчезна всякаква възможност
придвижването да бъде задържано, вече не можеше да има никакво
съмнение, че нещата ще се решават с оръжие.
2. Оперативната обстановка

Решаващите фактори: превъзходството на Вермахта и

географското положение на Полша. Рискът на запад. Силите на
германската армия и оперативният план. Силите на полската
армия и нейният оперативен план. Забележки относно
разгръщането на полската армия. Полша иска да “прикрие
всичко". Мечтите на Полша за настъпление. Как Полша би могла
да разгърне военните си действия? Борба за печелене на време,
твърда отбрана само зад Нарев, Висла и Сан. Прикриване на
дълбоките флангове. Западните държави изоставят Полша на
произвола на съдбата. Извиненията на съюзническия
главнокомандващ.

Оперативната обстановка в Полската кампания се определяше от

следните решаващи фактори:
първо, превъзходството на германската армия, в случай че
командването поеме голям риск на запад, като хвърли повечето от
силите си срещу Полша;
второ, географското положение, което позволяваше на германците
да хванат полската армия в клещи — с удар от Източна Прусия,
Померания, Силезия и Словакия;
трето, скритата заплаха за Полша откъм тила, от страна на
Съветския съюз.
 Силите на германската армия и оперативният план

Германското командване пое напълно споменатия по-горе риск от

запад.
ОКХ насочи срещу Полша 42 кадрови дивизии, в това число
новосформираната танкова дивизия (10-а), както и новосформираната
пехотна дивизия (50-а), в чийто състав влизаха частите, строили
укрепленията по линията Одер — Варта. Общо 24 пехотни дивизии, 3
планинскострелкови, 6 танкови, 4 леки, 4 моторизирани пехотни
дивизии и 1 кавалерийска бригада. Към това трябва да бъдат добавени
още 16 дивизии, комплектувани едва след мобилизацията (от 2-ри до
[9]
4-ти ешелон) , които обаче все още не можеха да се смятат за
пълноценни. Освен това на източната армия бяха подчинени
[10]
Лейбщандартът и още един или два усилени полка от СС.
На запад останаха само 11 кадрови пехотни дивизии, Крепостните
части със сила до една дивизия (бъдещата 72-ра пехотна дивизия) и 35
новосформирани дивизии (2-ри — 4-ти ешелон). На запад нямаше
танкови или моторизирани съединения. Общо — 46 дивизии, които би
могло да бъдат признати само за условно годни за бойни действия.
Обучената и екипирана като въздушнодесантна 22-ра пехотна
дивизия оставаше в резерв на ОКХ на територията на Германия.
Голяма част от военновъздушните сили, съставени от два въздушни
флота, се използваше на полския фронт, докато в същото време 3-ти
въздушен флот с по-слаб състав оставаше на запад.
Рискът, който пое германското командване с подобно
разпределение на силите, безспорно бе много голям. Този риск остана
недооценен както поради неочаквано бързото завършване на Полската
кампания, причина за което отчасти бяха грешките на победената
страна, но преди всичко заради пълното бездействие на западните
съюзници, които спокойно наблюдаваха поражението на Полша.
Необходимо е обаче да се вземе предвид, че германското
командване трябваше да се съобразява с френската армия, наброяваща
около 90 дивизии. И наистина през есента на 1939 г. Франция (по
[11]
данни на Фон Типелскирх ) в продължение на три седмици
мобилизира 108 дивизии. Сред тях имаше 57 пехотни, 5 кавалерийски,
1 танкова и 45 резервни и териториални дивизии, както и големи части
[12]
на РГК , включително танкове и артилерия. Последните имаха
предимство пред аналогичните германски формации, защото бяха
съставени от войници, преминали действителна служба, докато
новосформираните немски части се състояха предимно от войници,
минали непълен курс на обучение, и от запасняци — ветерани от
Първата световна война.
Затова не подлежи на съмнение, че френската армия още от
първия ден на войната многократно превъзхождаше германските сили,
действащи на Западния фронт.
Участието на британската армия в операциите на сухопътните
сили наистина бе доста незначително. За тази цел Великобритания
предостави само 4 дивизии, но и те пристигнаха в театъра на бойните
действия едва през първата половина на октомври.
Германският оперативен план във войната срещу Полша бе
основан на пълното използване на възможностите, произлизащи от
очертанията на границите, които позволяваха противника да бъде
обкръжен откъм двата му фланга.
Германската армия настъпваше с две флангови групи, отстоящи
далеч една от друга, като почти напълно бе се отказала от действия в
центъра (дъгата Одер — Варта).
Групата армии „Север“ (командващ генерал-полковник Фон Бок,
началник-щаб — генерал Фон Залмут) включваше в своя състав две
армии, които наброяваха: 5 пехотни и 1 танков корпус, обединяващи 9
кадрови дивизии (в това число 50-а пехотна дивизия, формирана от
крепостни части с непълен състав); 8 пехотни дивизии, формирани по
време на мобилизацията; 2 танкови дивизии (както и
новосформираното танково съединение на Кемпф); 2 мотопехотни
дивизии и 1 кавалерийска бригада. Следователно общо 21 дивизии.
Към тях би трябвало да се прибавят и намиращите се в Източна
Прусия крепостни части на Кьонигсберг (Калининград) и Льотцен
(Гижицко), и в Померания — бригадата на Нетце.
Групата армии извърши разгръщане на 3-та армия (генерал Фон
Кюхлер) в Източна Прусия и на 1-ва армия (генерал-полковник Фон
Клуге) в Източна Померания.
Задачата на групата армии бе първо да нанесе удар през коридора,
след това с голяма част от силите си бързо да се придвижи източно от
Висла на югоизток и юг и след форсирането на Нарев да нанесе удар в
тила на полските части, които очевидно щяха да отбраняват рубежа на
Висла.
Групата армии „Юг“ (генерал-полковник Фон Рундщет, началник-
щаб — генерал Фон Манщайн) притежаваше значително по-големи
сили. В състава й влизаха три армии (14-а на генерал-полковник Лист,
10-а на генерал-полковник Фон Райхенау, 8-ма на генерал-полковник
Бласковиц).

Общо групата армии разполагаше с 8 пехотни и 4 танкови

корпуса, които имаха 15 кадрови пехотни дивизии, 3 планински
стрелкови, 8 новосформирани, както и много механизирани
съединения: 4 танкови дивизии, 4 мобилни и 2 мотопехотни. Общо 36
дивизии.
Групата армии се разгръщаше по следния начин: силите на 14-а
армия — в промишлената област Горна Силезия, в източната част на
Моравия и в Западна Словакия; 10-а армия — в района на Кройцбург
(Ключборк) и на юг от него (Горна Силезия), и 8-ма армия — в
Централна Силезия източно от Елс (Олешница). Задачата й бе да
разбие противника в голямата дъга на Висла и в Галилия, да се
придвижи с механизираните съединения към Варшава и колкото е
възможно по-бързо на широк фронт да овладее мостовете през Висла с
цел да разгроми остатъците от полската армия във взаимодействие с
групата армии „Север“.

Силите на полската армия и нейният оперативен план

В мирно време Полша разполагаше с 30 пехотни дивизии, 11

кавалерийски бригади, 1 планинска и 2 механизирани (танкови)
бригади. Освен това имаше няколко полка гранична охрана, голям
брой батальони на националната отбрана и части на морската пехота,
[13]
разположени в района на Гдинген (Гдиня) — Хела (Хелмжа) .
Така като цяло полските въоръжени сили представляваха
сравнително голяма сила. Обаче въоръжението на полската армия беше
предимно от периода на Първата световна война. Авиацията,
наброяваща около 1000 самолета, също не отговаряше на
съвременните изисквания. Противовъздушната отбрана бе
недостатъчна (според книгата на Типелскирх „История на Втората
световна война“).
Германската страна смяташе, че в случай на война Полша ще
удвои броя на своите дивизии, въпреки че изглеждаше съмнително
дали ще намери необходимото за това въоръжение. Според Фон
Типелскирх преди началото на войната Полша бе сформирала
единствено полкове и другите подразделения на 10 резервни дивизии.
Въпреки това очевидно не бе успяла да обедини всички тези
подразделения и части в дивизиите, в чийто състав би трябвало да
влязат. Независимо от това през тази кампания в информацията, която
германската страна притежаваше за противника, се споменаваха
редица резервни дивизии.
Посочените по-горе сили командването на полската армия (според
Фон Типелскирх и X. Шнайдер) бе разпределило по следния начин:
• по границата на Източна Прусия пред рубежа Бобр (Бебжа) —
Нарев — Висла трябваше да действа оперативна група, съставена от 2
дивизии и 2 кавалерийски бригади между Сувалки и Ломжа;
• от двете страни на Млава — Модлинската армия, съставена от 4
дивизии и 2 кавалерийски бригади.
В коридора бе съсредоточена Померанската армия, съставена от 5
дивизии и 1 кавалерийска бригада.

Пред германската граница от Варта до словашката граница

трябваше да действат 3 армии:
— Познанската армия в западната част на Познанска област — в
състав от 4 дивизии и 2 кавалерийски бригади;
— Лодзката армия в района на Велюн — състояща се от 4 дивизии
и 2 кавалерийски бригади;
— Краковската армия между Ченстохова и Ноймаркт (Нови
Тарг) — съставена от 6 дивизии, 1 кавалерийска бригада и 1
мотобригада.
— Зад последните две армии в района на Томашув — Келце беше
съсредоточена Пруската армия, състояща се от 6 дивизии и 1
кавалерийска бригада.
— И накрая, Карпатската армия, състояща се предимно от
резервни части и батальони на националната отбрана, която имаше за
задача чрез дълбоко ешелониране да прикрива дълбочината на фланга
по продължение на Карпатите от Тарнув до Лемберг (Лвов).
— Резервната група (Пискорската армия), наброяваща 3 дивизии и
1 мотобригада, оставаше при Висла в района на Модлин, Варшава,
Люблин.
— Освен това вече по време на самата кампания на изток от Буг
бе формирана специалната Полеска група, която очевидно би трябвало
да предпазва от нападение откъм Русия.
Но когато започна германското настъпление, разгръщането на
силите на полската армия още не бе завършено и стана очевидно, че
изложеният по-горе план беше осъществен само частично.

Забележки към разгръщането на полската армия

Очевидно е трудно да се установи оперативният замисъл, стоящ в

основите на плана за разгръщане на полската армия, стига да не е било
единствено желанието „да се прикрие всичко“, или вероятно по-
правилно казано: нищо да не се дава доброволно. Такова желание, ако
бъде осъществено, по принцип води по-слабата страна до поражение.
Няколко години по-късно същия извод бе принуден да направи и
Хитлер, въпреки че дотогава не си даваше сметка за това.
За Полша сложността на оперативната обстановка, предизвикана
от възможността за германско настъпление от две, а понякога и от три
направления, и относителната слабост на полските въоръжени сили
сама по себе си беше ясна. Ако командването на полската армия
въпреки това бе решило „да прикрие всичко“, то свидетелства само
колко е трудно да се вземат предвид военните фактори, когато на първи
план стоят психологически и политически съображения.
 В Полша — с изключение на маршал Пилсудски и още малцина
трезво мислещи политици, очевидно никой дори не си представяше
ясно цялата опасност на положението, в което се оказа страната им в
резултат на удовлетворяването на несправедливите териториални
претенции спрямо техните съседи — Русия и Германия. Полша имаше
едва 35 милиона жители, от които все пак поляците бяха 22 милиона,
докато останалата част се състоеше от германското, украинското,
беларуското и еврейското малцинство, подложени без изключение в
една или друга степен на потисничество. Едновременно с това Полша,
осланяйки се на съюза с Франция през годините на военната слабост
на Германия (и на Съветския съюз), очевидно твърде дълго се бе
отдавала на мечти за възможно настъпление срещу Райха.
Някои се готвеха внезапно да нападнат изолираната Източна
Прусия, или както това пропагандираше полският въстанически съюз
— германската Горна Силезия, други — дори да предприемат поход
към Берлин, все едно дали по най-краткия път през Познан и
Франкфурт към Одер, или след завземането на Горна Силезия, да бъде
нанесен удар на запад от Одер към столицата на Райха.
Наистина подобни мечти станаха безпочвени в резултат на
строителството на германските укрепления по дъгата Одер — Варта, а
по-късно и заради въоръжаването на Германия. Обаче агресивните
планове от този вид все още не бяха изчезнали от главите на полските
политически и военни дейци, тъй като те се надяваха на
едновременното френско настъпление от запад. Във всеки случай
описаният по-горе план за разгръщане на полската армия, въпреки че в
началото бе ориентиран в общи линии към отбрана, допускаше и
предположението, че се оставя отворена възможност в един по-късен
стадий — веднага след като Франция се притече на помощ, да се
предприеме настъпление.
Полският генерален щаб все още нямаше своя военна доктрина,
подкрепена от дългогодишен опит. Общо взето, на полския
темперамент повече съответстваше идеята за настъпление, отколкото
тази за отбрана. В крайна сметка романтичната представа за
отминалите времена все още стоеше подсъзнателно в главите на
полските войници. Спомням си картината, на която бе изобразен
маршал Ридз-Шмигли на фона на атакуващи полски кавалерийски
ескадрони. От друга страна, новосъздадената полска армия се учеше от
французите. Тя едва ли би могла да получи от тях импулс за бързо и
гъвкаво управление на операциите; по-скоро би могла да заимства
опита за водене на позиционна война, който господстваше в умовете
на френските военачалници от времето на Първата световна война.
Затова бе възможно в основата на плана за разгръщане на
полската армия освен желанието „нищо да не се дава“ изобщо да няма
никаква ясна оперативна цел. Съществуваше единствено компромис
между необходимостта от отбрана срещу превъзхождащите сили на
противника и предишните натрапчиви планове за настъпление. При
това поляците се заблуждаваха, че германците ще водят настъпление
по френския образец и че то не след дълго ще приеме застиналите
форми на позиционната война. В тази връзка интерес представлява
секретното съобщение, което получихме малко преди началото на
войната — че поляците вероятно се готвят да предприемат
настъпление. То дойде от източник, който до този момент бе смятан за
напълно надежден, от лице, което се намираше в близкото обкръжение
на президента на Полша маршал Ридз-Шмигли, главнокомандващ
полската армия.
 В съобщението се казваше, че поляците се подготвят да започнат
настъпление, разгръщайки големи сили в Познанска област. Най-
забележителното бе, че според съобщението тези планове вероятно са
разработени по предложение или настояване на Великобритания! В
тогавашната обстановка тази новина ни се стори доста
неправдоподобна. По-късно получихме потвърждение, че поляците
действително са съсредоточили сравнително големи сили в Познанска
област, въпреки че един удар на германската армия срещу Познан за
тях би бил най-малко опасен. На Познанската армия бе съдено да
завърши своето съществуване в сраженията по бреговете на Бзура.
От друга страна, на Полша не й липсваха достатъчно
трезвомислещи съветници. Както пише полковник Херман Шнайдер в
списание „Милитервисеншафтлихе рундшау“ от 1942 г., френският
генерал Вейган предложил отбраната да бъде преместена зад линията
Неман — Бобр (Бебжа) — Нарев — Висла — Сан. От оперативна
гледна точка това предложение бе единствено правилното, тъй като
изключваше възможността за обкръжаване от страна на Германия и
едновременно осигуряваше значително по-добри възможности за
отбрана на речните рубежи срещу германските танкови съединения.
При това тази линия се намираше само на 600 км противоположно на
голямата дъга от 1800 км, която образуваше полската граница от
Сувалки до проходите през Карпатите. Но приемането на това
предложение би означавало отказ от цяла Западна Полша с нейните
много ценни промишлени и селскостопански райони. Едва ли би могло
да се предположи, че някое полско правителство ще оцелее след
приемането на подобно предложение. Освен това оттеглянето на такова
голямо разстояние очевидно не би могло да помогне на французите да
вземат решение за настъпление на запад, както беше и неясно дали
даването на цяла Западна Полша на германците няма да предизвика
желанието на Съветите незабавно да завладеят част от Източна Полша.
Като следствие от това, както съобщава полковник Шнайдер,
директорът на полската военна академия генерал Кутшеба в своя
меморандум, изпратен в началото на 1938 г. до маршал Ридз-Шмигли,
намира друго решение. Той настоява, че не бива да се отстъпва
„основният стратегически гръбнак на Полша“, към който причислява
както важните промишлени райони Лодз и Горна Силезия, така и
важните селскостопански райони Познан, Кутно и Келце. Затова
предлага план за разгръщане, който в общи линии съвпада с плана,
осъществен през 1939 г., въпреки че предвижда отказ от защита на
коридора и на Познанска област западно от Варта. За укрепването на
отбраната на Полша се е предвиждало да се построят многобройни
укрепления както южно от границата с Източна Прусия, така и по
голямата дъга от Грауденц (Грудзьонз) до Познан, а също така и по
силезийската граница от Острава през Ченстохова до района Тешен
(Тешин). При това е било предвидено да се остави „врата за
настъпление“, през която се планирало по-късно да бъде нанесен удар
по Източна и Западна Прусия, както и срещу Силезия. Съвсем
очевидно е, че строителството на достатъчно мощни укрепления в
такъв голям мащаб надхвърля възможностите, с които разполагаше
Полша. Между другото генерал Кутшеба признаваше, че Полша
отстъпва на Германия по военна мощ. Що се отнася до френската
помощ, той се отнасяше към нея достатъчно скептично, смятайки, че
дори ако Франция окаже активна помощ през първите 6–8 седмици,
Полша ще зависи само от себе си. Затова предвиждаше „стратегическа
отбрана“ по предната линия на споменатия по-горе „гръбнак“, зад
който трябваше да бъдат съсредоточени резервите за следващите
решаващи операции.
Както вече бе казано, разгръщането, извършвано от Полша през
1939 г., в голяма степен съвпадаше с предложението на генерала.
Наистина той предлагаше главните усилия да бъдат съсредоточени в
района на Торн (Торун) — Бромберг (Бидгошч) — Гнезен (Гнезно),
докато през 1939 г. по-скоро можеше да се говори за два такива района
— единия по границата с Източна Прусия, а другия срещу Силезия.
Разгръщането на Полската армия през 1939 г., което имаше за цел
да прикрие всичко, включително района на коридора и излизащата на
предна линия Познанска област, предвид описаните по-горе
възможности на Германия за обкръжаване и нейното превъзходство
във военната мощ, би могло да доведе единствено до поражение.
Тогава как би трябвало да действа Полша, за да го избегне?
На първо място бе необходимо да се вземе решение да се предаде
ли само споменатият от генерал Кутшеба „стратегически гръбнак“, или
като следствие на обкръжаването откъм Източна Прусия, Силезия и
Словакия — и цялата полска армия? Това изглеждаше също като
въпроса, който аз неведнъж задавах на Хитлер през 1943–1944, когато
той настояваше да удържам района на Донецк, завоя на Днепър и т. н.
Според мен отговорът, който трябваше да даде Полша, бе ясен.
Полското командване на първо място трябваше да се стреми при
всички обстоятелства армията му да издържи, докато настъплението на
западните държави не принуди Германия да оттегли главните си сили
от полския театър на бойните действия. Дори да изглеждаше, че в
началото с изгубването на промишлените райони ще бъде невъзможно
воденето на продължителна война, трябваше да се има предвид, че
запазването на полската армия създаваше възможност да си ги върнат
обратно по-късно. Но при никакви обстоятелства не биваше да се
допусне полската армия да бъде обкръжена западно от Висла или и по
двата й бряга.
Единственият изход за Полша бе в печеленето на време.
Безспорно твърда отбрана би могла да бъде организирана само зад
линията Бобр (Бебжа) — Нарев — Висла — Сан. При това по южната
линия биха могли да бъдат организирани отбранителни позиции до
Дунаец, за да бъде опазен централният промишлен район на Полша —
между Висла и Сан.
Преди всичко би било необходимо да се предотврати
обкръжаването откъм Източна Прусия и Западна Словакия, затова би
трябвало да бъде заета на север линията Бобр (Бебжа) — Нарев —
Висла до крепостта Модлин или Вишеград. Тя представляваше силна
естествена преграда. Освен това бившите руски укрепления, въпреки
че бяха остарели, представляваха добри опорни пунктове. При това от
Източна Прусия, ако изобщо бе възможно да се очаква удар оттам,
биха могли да настъпват само малобройни германски танкови
съединения.
На юг бе важно да бъде предотвратено обкръжаването в
дълбочина чрез отбрана на проходите през Карпатите. И двете задачи
би могло да бъдат решени с неголеми сили. Разгръщането на полската
армия пред линията Бобр (Бебжа) — Нарев беше същата грешка, както
и това, че големи сили бяха изпратени в коридора и в стоящата на
предна линия Познанска област.
Ако според описания по-горе план северният и южният фланг
бяха подсигурени срещу обкръжение в дълбочина от германците, то в
Западна Полша би могло да се води предимно маневрена война. При
това би трябвало да се вземе предвид, че главният удар на германската
армия трябва да се очаква откъм Силезия. До такъв извод би могло да
се стигне, първо, защото железопътната и шосейната мрежа
позволяваха там да се съсредоточат по-големи сили, отколкото в
Померания или в Източна Прусия; и, второ, защото от оперативна
гледна точка Варшавското направление бе най-неизгодно, тъй като тук
трябваше да бъде извършен фронтален удар и поради това щеше да е
най-малко реално.
Главните сили на полската армия не би трябвало, както се случи
през 1939 г., да се съсредоточават близо до границата; тяхното
съсредоточаване трябваше да се извърши на такова разстояние от нея,
че да може навреме да бъде определено направлението на главния удар
на германската армия. При това бе важно в района на коридора и на
Познанската област да се използват възможно най-малки сили, за да
може главните сили да бъдат съсредоточени по силезийското
направление, откъдето се очакваше главният удар, и преди всичко да се
създадат достатъчни оперативни резерви. Ако в Полша прекалено
дълго време не бяха кроили планове за нападение срещу Германия, то
усилените бивши германски укрепления по Висла, на рубежа Грауденц
(Грудзьонз) — Торн (Торун), в крайна сметка щяха да задържат
немските сили, настъпващи от Померания и Източна Прусия. Като
резултат от укрепяването на Познанския район свободата на
германските части да маневрират в тази област също щеше да бъде
ограничена.
Освен това е необходимо да се отбележи, че планът за нанасяне на
контраудари на север или на юг от Западна Полша в зависимост от
създалата се обстановка и с използването на вътрешните комуникации
практически бе неосъществим. За такива операции липсваше
оперативен простор, а полската железопътна мрежа нямаше
необходимата пропускателна способност. Към това се прибавя и
съображението, че придвижването на големи маси войски много бързо
би могло да бъде прекъснато от германската авиация и танковите
съединения. По този начин не оставаше нищо друго освен още в
самото начало отбранителните позиции да бъдат пренесени зад
линията Бобр (Бебжа) — Нарев — Висла — Сан, а възможно и Дунаец,
след което да се водят боеве пред нея единствено с цел да се спечели
време, като главните сили би трябвало да бъдат съсредоточени още в
самото начало срещу Силезия, а северният и южният фланг
едновременно да бъдат подсигурени срещу обкръжението, за което
стана дума по-горе.
Никой не би се заел да твърди, че по такъв начин Полша в края на
краищата щеше да избегне поражението, ако — както това вече бе
споменато, западните държави я изоставеха напълно. Но във всеки
случай описаният по-горе план не би позволил полската армия да бъде
разбита в пограничната полоса, което да доведе полското командване
дотам, че да не може да организира нито съпротива по Висленската
дъга, нито оттеглянето на армията зад рубежа на споменатите вече
реки, където да бъде създадена стабилна отбрана.
Както вече казахме, Полша можеше единствено да води боеве с
цел да спечели време. Да се противопостави на германското
настъпление — най-добре зад посочения речен рубеж, докато
настъплението от запад не принуди германците да оттеглят войските
си от Полша — това бе единствената цел, която трябваше да
преследват. То обаче означаваше, че полското военно командване
съвсем ясно би трябвало да заяви на държавните си ръководители, че
не може да се влиза във война с Германия преди твърдото обещание на
западните държави веднага след началото на бойните действия да
започнат с всички свои сили настъпление от запад. При решаващото
влияние, което тогава полският главнокомандващ Ридз-Шмигли
оказваше върху дейността на правителството, то не би могло да
пренебрегне подобно предупреждение. Дори и само за да отложи
началото на войната с Германия, правителството трябваше навреме да
се намеси в решаването на проблема с Данциг (Гданск) и коридора.
През 1940 г. нашите войски заловиха във Франция писмо, с което
генерал Гамелен, главнокомандващ войските на съюзниците на запад,
на 10 септември 1939 г. се обръщаше към полския военен аташе в
Париж. Очевидно това писмо представляваше отговор на полското
запитване кога ще бъде оказана ефективна помощ на Полша. По този
повод генерал Гамелен пише до маршал Ридз-Шмигли:
 „Повече от половината наши кадрови дивизии на североизток
участват в боеве. От момента на преминаване на границата
германците оказват упорита съпротива. Въпреки това се
придвижихме напред. Обаче ние водим позиционна война с противник,
който се е подготвил за отбрана, докато аз все още нямам
необходимата ми артилерия… От началото на кампанията
започнаха действията на авиацията във взаимодействие с наземните
сили. Имаме впечатлението, че срещу нас действа по-голямата част
от германската авиация.
Затова смятам, че съм изпълнил предсрочно моето обещание да
започна настъпление с главните ни сили на 15-ия ден след
обявяването на мобилизация във Франция. Не можех да направя нищо
повече. “

Следователно Полша наистина е имала обещание от страна на

французите. Проблемът е бил единствено дали полското военно
командване би могло да бъде удовлетворено от обещанието „да се
започне настъпление“ с главните сили едва на 15-ия ден.

Във всеки случай събитията показаха, че това обещание изобщо

не осигури на Полша бърза и ефективна помощ.
Поражението на Полша бе неизбежно следствие от илюзията,
която хранеха във Варшава относно действията на съюзниците, а също
така и заради надценяване на собствените сили за продължителна
съпротива.
3. Операциите на групата армии “Юг"

Щабът на групата армии в Нойс (Ниса). Първите часове.

Обстановката преди началото на бойните действия. Нашите
оперативни замисли: противникът да бъде принуден да приеме
сражението още преди рубежа на Висла и да му се попречи да
организира отбрана на нейния източен бряг. 14-а армия нанася
удар през Галиция и форсира река Сан. Пробив на 10-а армия към
Висла и първо сражение с обкръжения противник край Радом.
Оригинални гости. Криза в района на действие на 8-ма армия.
Сражението край Бзура. Щабът на групата армии взема мерки.
Противникът е унищожен. Спомени за Първата световна война.
Превземането на Варшава. Политическите маневри, свързани с
демаркационната линия със Съветите, довеждат до
продължаване на боевете. В памет на загиналите. Тайната на
германската „светкавична победа", Командващият на Източния
окръг. Нашият началник на гражданската администрация.
Парадът във Варшава. Заключение.

В щаба на групата армии

Когато на разсъмване на 1 септември 1939 г. нашите войски

преминаха полската граница, ние в щаба на групата армии, естествено,
се намирахме на работните си места в манастира „Светият кръст“ в
Нойс (Ниса). Манастирът, в който се подготвяха католически
мисионери, се намираше извън града и благодарение на
отдалечеността си от населени пунктове, на размерите, а също така и
на много елементарното обзавеждане на помещенията за обучение и
килиите представляваше извънредно удобна сграда за висш щаб във
военно време. Спартанското съществуване на неговите обитатели,
които ни отстъпиха част от постройките, по съответния начин се
отразяваше и върху нашия живот. При това нашият комендант на щаба,
въпреки че преди бе работил в мюнхенската бирария „Льовенброй“, не
проявяваше никакъв стремеж да ни глези. Беше естествено, както и
всички останали войници, да получаваме армейски дажби. Не можехме
да кажем нищо лошо за войнишката чорба от полевата кухня. Но това,
че всяка вечер получавахме само войнишки хляб и корав пушен
колбас, който за по-възрастните от нас бе доста трудно да предъвчат,
като че ли не бе чак толкова нужно. За щастие монасите понякога ни
доставяха по малко салата и зеленчуци от своите градини. От време на
време игуменът се отбиваше на гости при командващия и неговите
най-близки помощници и много увлекателно разказваше за
самоотвержения труд на мисионерите в далечни краища. Ние бяхме
двойно по-доволни от тези разкази, тъй като те ни помагаха поне за
кратко да се отвлечем от тормозещите ни проблеми, свързани с
изпълнението на нашите задачи.
Естествено, рано сутринта на 1 септември нашите разговори
приключиха. С нас започна да се разпорежда войната. Ако толкова
рано сутринта бяхме на работните си места, то бе, за да бъдем в
готовност още в момента, когато нашите войски влязат в
съприкосновение с противника, а не толкова заради самата бойна
обстановка. Разбира се, ние знаехме, че ще минат още доста часове,
докато получим някакви важни съобщения от подчинените ни армии.
Всички, които са работили във висши щабове, помнят такива часове,
когато всичко върви по реда си и можеш само да очакваш как ще
протекат събитията.
Всеки фронтовак познава огромното напрежение, с което е
свързано началото на настъплението, когато върху часовника на
командира на взвода стрелките се движат напред секунда след секунда,
докато накрая цялата тревожност приключи с момента на втурването в
атака. След това фронтовакът е обхванат от впечатленията на боя,
които го принуждават да забрави за всичко останало. А в щаба, колкото
е по-високо, в толкова по-голяма степен започва напрегнатото
очакване. Въпросите към подчинените в щаба: „Как вървят нещата?“,
справедливо са ненавиждани и може само да създадат впечатление за
излишно нервничене. Затова е по-добре да се изчака. При това всички
отдавна са стигнали до извода, че поговорката „Лошите новини
пристигат бързо“ няма никакво отношение към военните събития. Ако
настъплението бъде задържано, тогава обикновено фронтът мълчи или
заради повреди по линиите за връзка, или защото там искат да изчакат
докато могат да предадат по-добри новини.
Напрежението спада едва когато пристигнат първите донесения —
независимо дали са добри или лоши. До този момент девизът ни бе:
„Изчаквай!" Дали ще оправдаят нашите очаквания войските, за чиято
подготовка бяхме вложили толкова сили и труд, наистина за твърде
кратко време? На първо място ще оправдаят ли съществуването си
големите танкови съединения, чиято организация и използване
представляваха нещо съвсем ново, както и надеждите, които имахме за
тях — както техният създател, генерал Гудериан, така и всички ние?
Ще успее ли германското командване и в частност командването на
групата армии да осъществи набелязания оперативен план и да
постигне пълна победа — да унищожи противника още преди да е
достигнал рубежа на Висла, като по този начин предотврати заплахата
от водене на война на два фронта? Ето въпросите, които ни вълнуваха
в тези часове на очакване и неизвестност.

Обстановката преди началото на бойните действия

След установяването на връзка между войските, нанасящи удари

от Померания и Източна Прусия и принудили полските войски да
отстъпят от коридора, в рамките на набелязаните от ОКХ
обкръжаващи маневри от територията на Източна Прусия и Силезия
групата армии „Север“ получаваше възможност да обкръжи фланга на
противника, форсирал Висла, и да излезе в тила на неговите главни
сили, разположени по голямата Висленска дъга.
Групата армии „Юг“ получи задача с действията на двете
настъпващи от Силезия армии (8-ма и 10-а) да принуди противника да
приеме сражението още на Висленската дъга и да направи невъзможно
неговото оттегляне зад линията Висла — Сан. Затова ние предприехме
опит да нанесем удар със събраните в юмрук танкови съединения на
10-а армия, след които възможно най-бързо трябваше да напредват
пехотните дивизии, за да преодолеят противника, очевидно
съсредоточен в близост до границата и, изпреварвайки го, да завладеят
мостовете през Висла от Демблин до Варшава. Освен това беше
необходимо настъпващата през Галиция 14-а армия колкото може по-
бързо да стигне до река Сан и да я форсира. Ако противникът имаше
намерение да окаже сериозна съпротива единствено на рубежите на
Сан и Висла, 14-а армия би могла да сломи цялата негова отбрана по
речните рубежи с удар от юг и дълбоко в тила му да се съедини с
източния фланг на настъпващата от север група армии „Север“. 14-а
армия също така имаше участта със своя дълбоко ешелониран фланг в
Източна Словакия да заплаши дълбокия фланг на полските войски,
съсредоточаващи се в района на Краков, като по този начин изключи
възможността за продължителна отбрана на Западна Галиция.
 Щабът на групата армии „Юг“ ръководеше операциите в Полша в
духа на този оперативен замисъл. Той през цялото време се стремеше
да принуди главните сили на полската армия да приемат сражението
още преди да са достигнали Висла и да ги разбие. Заедно с това той
обаче имаше предвид и възможността за изпреварване на противника,
ако той се опита да организира главната си съпротива зад линията Сан
— Висла.
Вместо последователно описание на операциите, колкото и важно
да изглежда подобно изложение на събитията от тази „светкавична
война“, бих искал да се огранича с предаване в общи линии на нейните
най-значителни моменти. Някои от тези събития ставаха в едно и също
време, други от тях последователно. Общата картина е такава:
• Тежки погранични боеве и веднага след тях стремително
преследване на разбития противник със силите на 14-а армия в
Галиция, което я изведе до Лемберг (Лвов) и зад рубежа на река Сан;
• Пробив на 10-а армия към Висла и сражение с попадналия в
обкръжение противник кран Радом;
• Сражението край Бзура, по време на което силите на 8-ма и 10-а
армия под непосредственото ръководство на щаба на групата армии
разгромиха най-голямата групировка на противника;
• Настъплението към Варшава и накрая заключителните битки,
които бяха следствие от блокирането на преговорите за сключване на
споразумение между германските ръководители и вече нахлулите в
Полша по това време Съвети, които на 17 септември 1939 г. преминаха
полската граница.

Настъплението на 14-а армия през Галиция

Най-пряката задача на 14-а армия бе обкръжаването на големите

сили на противника, които по наши сведения се намираха в Западна
Галиция, в района на Краков. Обкръжаването в дълбочина на
противника вече бе започнато със силите на тази армия от Горна
Силезия през района на Моравска Острава по направление към
Карпатите.
 В същото време, докато 8-ми артилерийски корпус (командир —
генерал Буш; в състав: 8-ма и 28-ма пехотна дивизия и 5-а танкова
дивизия) имаше пряка задача да пробие мощните укрепления на
поляците в източната част на Горна Силезия, за да нанесе след това
удар северно от Висла към Варшава, 17-и артилерийски корпус
(командир — генерал Киниц; в състав 7-ма и 44-та пехотна дивизия)
нанасяше удар от Моравия южно от Висла към Краков.
Задачата на двата други корпуса — 22-ри тк (командир — генерал
Фон Клайст; в състав: 2-ра тд и 4-а лека дивизия), нанасящ удар от
пресичащата Западните Карпати долина на Орава на юг от Краков, и
18-и планински стрелкови корпус (командир — генерал Байер, в
състав: 2-ра и 3-та планинска стрелкова дивизия), нанасящ удар
източно от Високите Татри през долината Попрад и Ней-Сандец (Нови
Сонч) към Бохня (западно от Тарнув) — беше да излязат във фланг и
тил на противника, очакван в района на Краков.
По-нататък — на изток през прохода Дукла, известен още от
Първата световна война, трябваше да нанесат удар словашките войски,
които по-късно ОКХ разреши да бъдат използвани. Богатата със своите
традиции 1-а Баварска планинска дивизия и двете резервни дивизии
също трябваше да вземат участие в бойните действия по този фланг.
Първите боеве на 14-а армия, по-специално на 8-ми (силезийски)
ак, протекоха доста тежко за нас заради полските гранични
укрепления. Но съдбата на това гранично сражение бе решена в
оперативно отношение с обкръжаващ маньовър откъм Карпатите,
макар че в истинския смисъл на тази дума планираното обкръжение на
противниковата групировка в района на Краков не беше осъществено
успешно, тъй като противникът, осъзнавайки заплашващата го
опасност, изостави Западна Галиция. Но неговите главни сили бяха
разбити още при първите боеве и най-вече при стремителното
преследване, по време на което 22-ри тк успя да пресече пътя на
отстъпващия противник. Така десният фланг на армиите —
планинският корпус и 17-и ак, се придвижиха до района на Лемберг
(Лвов) и крепостта Пшемишл, които бяха превзети от нашите войски.
Останалата част отстъпващи в Източна Галиция сили на противника и
намиращите се там негови резерви в тези боеве бяха унищожени с
изключение на войските, които избягаха в Румъния. Левият фланг на
армиите — танковият корпус, 8-ми ак и присъединеният към него от
групата армии 7-ми ак — форсира Сан над мястото на неговото
вливане във Висла. По време на боевете срещу храбро отбраняващия
се противник, които на места имаха ожесточен характер, бяха разбити
и полските части, приближаващи откъм Варшава, и отчасти от района
на действие на групата армии „Север“. Така дълбоко в тила на
Висленския фронт източният фланг на групата армии „Север“ се
съедини с войските на нашата армейска група.
На 15 септември с превземането на Лемберг (Лвов) и Пшемишл
преследването основно бе завършено, макар че в този район и източно
от Сан все още се водеха боеве за унищожаването на останалите тук
полски части.

Пробивът на 10-а армия към Висла и сраженията с обкръжения

противник край Радом

Ако в основата на задачата на 14-а армия заедно с унищожаването

на силите на противника влизаше и замисълът за паралелното му
преследване, в резултат на което би трябвало да бъде предотвратен
всеки негов опит да се спре, за да организира отбраната си зад Висла,
то задачата на двете армии, настъпващи от Силезия, беше да принудят
противника да приеме решителното сражение още преди да е излязъл
на рубежа на Висла.
 При това на по-силната 10-а армия с танкови съединения в състава
си бе поставена важна задача: пробивайки фронта на противника, да
излезе на Висла, докато по-слабата 8-ма армия трябваше да подсигури
северния фланг на войските, участващи в тази операция, от ударите на
противника, който според нашите данни бе разположен в района
Калиш — Лодз и в Познанска област.
10-а армия настъпи от Горна Силезия; левият й фланг нанесе удар
от района на Кройцбург (Ключборг). В първия си ешелон армията
имаше 4 корпуса. В нейния състав влизаха (започвайки от десния
фланг): 15-и механизиран корпус (командир — генерал Хот; съставен
от 2-ра и 3-та лека дивизия), 4-ти ак (командир — генерал Фон
Шведлер; в състав: 4-та и 46-а пд), 16-и тк (командир — генерал
Хьопнер; в състав 1-ва и 4-та тд, 14-а и 31-ва пд) и 11-и ак (командир
— генерал Лееб, в състав 18-а и 19-а дивизия). 14-и механизиран
корпус (командир — генерал Фон Витерсхайм; в състав 13-а и 19-а
моторизирана дивизия) се движеше във втория ешелон.
След тях като резерв на групата армии се придвижваше 7-ми ак
(генерал Фон Шоберт, в състав: 28-ма и 68-ма пд дивизия), а също така
и 62-ра пд.
8-ма армия имаше задача с дълбоко ешелонирания си строй да
нанесе удар към Лодз. В нея влизаха два корпуса: 13-и ак (командир
генерал Фон Вайхс, състав: 10-а и 17-а пд, както и Лейб-щандартът
(моторизиран) и 10-и ак (командир — генерал Улекс; в състав 24-та и
30-а дивизия). След тази армия се придвижваха и още две дивизии
(213-а и 221-ва) в качеството си на армейски резерв.
Скоро след като армиите на разсъмване на 1 септември 1939 г.
преминаха границата, започнаха ожесточени боеве, по време на които
противникът бе отблъснат от заеманите позиции.
За нас обаче продължаваше да бъде напълно неясно дали той ще
се опита да предприеме още едно решаващо сражение от другата
страна на Висла, или целта му е единствено да спечели време и да се
опита да изведе своите войски зад реката. Във всеки случай засега се
изясни, че силните групировки на противника са съсредоточени в
планинската местност Лиса Гура в района на Келце, Радом и Лодз.
През първата седмица на войната решаващо значение за бойните
действия очевидно имаха два фактора, които се появиха за пръв път
през тази кампания.
Първият бе пробивът на фронта на противника от танковите
съединения, които му нанесоха удар в тила, заради което обаче
пехотните дивизии трябваше да напрегнат всички сили, за да могат да
ги следват.
Другият фактор бе, че вражеската авиация в резултат на
успешните действия на Луфтвафе бе почти напълно парализирана,
което се отнасяше също така и до управлението, връзките и средствата
за съобщения. Така противникът въобще не успя да осигури
централизирано управление на операциите.
Базирайки се на наличните данни за противника, щабът на нашата
група войски постави пред 10-а армия две задачи. Деснофланговата
група, в която влизаха 15-и (мех.) корпус и 14-и ак, а също така и 7-ми
ак, придаден към нея от групата армии (по-късно той бе преподчинен
на 14-а армия), трябваше да нанесе удар по противника,
съсредоточаващ се в района на Радом, и да го разбие. Левофланговата
група, състояща се от 16-и тк и 14-и (мех.) корпус, а също така и 11-и
ак, трябваше да прегради пътя за отстъпление към Варшава на
Лодзката групировка, докато в същото време 8-ма армия нанася удар
по групировката откъм запад.
По време на изпълнението на тази задача 10-а армия в началото
успя да влезе в сражение с групировката на противника в района на
Радом, в горската местност Лиса Гура, докато 15-и (мех.) корпус се
придвижи между тази групировка и мостовете през Висла близо до
Опатув и Демблин, а действащият в състава на северната групировка
14-и (мех.) корпус, извършвайки маньовър, освен това пресече и пътя
на противника към Варшава.

На 9 септември бе затворен първият „чувал“ през тази война, в

който се озова армията на противника. Вярно е, че в района на Келце
— Радом боевете продължиха до 12 септември, тъй като противникът
не оказваше упорита съпротива, но непрекъснато се опитваше да
разкъса затварящия се около него обръч, обаче повече нищо не би
могло да промени съдбата на тази групировка.
Когато сражението завърши, в наши ръце се оказаха 60 000
пленници и 130 оръдия. По време на тези боеве 7 дивизии на
противника бяха напълно разгромени. Дори противникът да бе успял
да се спаси, като се оттегли зад Висла, той пак нямаше да избегне тази
съдба, тъй като в деня, когато завърши сражението край Радом, 1-ва
планинска стрелкова дивизия на 14-а армия вече се намираше до
Лемберг (Лвов), а левият фланг на тази армия отдавна бе форсирал Сан
в долното му течение и по такъв начин бе в състояние да преодолее
отбраната на противника, която последният очевидно възнамеряваше
да организира по бреговете на Висла.
В същото време левофланговата групировка на 10-а армия (16-и
тк) в резултат на боевете успя да стигне до моста през Висла при Гура
Калвария, южно от Варшава, а танковата дивизия, действаща в нейния
състав, водеше боеве в югозападните предградия на Варшава. За
завладяването на този голям град, пригоден за отбрана, тези сили,
разбира се, бяха твърде малки. Наложи се танковата дивизия да бъде
изведена от града. Във всеки случай в резултат на всичко това пътят на
противника към Варшава откъм запад бе отрязан.

Гости в щаба на групата армии

Докато нашите армии се придвижваха към Сан и Висла, щабът на

групата бе преместен в Люблинец, бивш гарнизонен град на
германските улани, които не се ползваха с особено добра слава в
старата армия. Този път бяхме настанени в дом за глухонеми, с което
изобщо не искам да кажа, че някога сме се престрували на глухонеми.
Напротив, внимателно изслушвахме всички съобщения, които
пристигаха от войските, и, от друга страна, никога не се отказвахме
ясно да съобщим нашата гледна точка на висшестоящите инстанции.
Последното изобщо не означава, че по време на Полската кампания не
сме били съгласни по основните проблеми с ОКХ. Понякога наистина
се получаваха разминавания в мненията ни. Обаче генерал-полковник
Фон Рундщет не допускаше каквато и да било намеса в командването
на групата армии.
Както бихте могли да си представите, сградата на дома за
глухонеми не бе построена така, че стените й да поглъщат звуците.
Като следствие от това гласът на нашия началник на разузнавателния
отдел, когото с никакви уговорки не успявахме да принудим да говори
по-тихо, се чуваше надалеч. Затова из цялата територия на щаба
познаваха подробно текущата обстановка. Още по-голямо впечатление
направи умението, с което той се справи с оригиналните гости, дошли
при нас в Люблинец.
Един прекрасен ден при нас се появи известна киноактриса и
режисьор, придружена от свита кинооператори, която заяви, че се
движи „по стъпките на фюрера“. Тя обяви, че е дошла на фронта по
поръка на Хитлер, за да снима филм. Подобна дейност, при това под
ръководството на жена, откровено казано, беше крайно неприятна за
нас, войниците. Но нали ставаше дума за поръчение на Хитлер…

Между другото тя изглеждаше много мила и смела жена, горе-

долу като елегантна партизанка, поръчала си костюм на „Рю де
Риволи“ в Париж. Прекрасната й коса, подобна на огнена грива,
падаща на вълни, обграждаше нейното интересно лице с близко
разположени очи. Носеше нещо подобно на туника, бричове и високи
меки ботуши. На кожен колан, препасал кръста й малко над бедрата,
висеше пистолет. Оръжието за близък бой бе допълнено от нож, по
баварски маниер затъкнат в кончова. Длъжен съм да призная, че щабът
бе смаян от появата на подобна необикновена фигура. Затова първо я
изпратих при генерал-полковник Фон Рундщет, за да му съобщи за
задачата си. Както подобава на галантен кавалер, той я прие много
любезно, но скоро отново я върна при мен. Не ми оставаше нищо
друго, освен да я предам „по команден ред“. Така тя се озова при
нашия началник на разузнаването с грубия глас, в чиито функции
влизаше също така и всичко, свързано с пропагандата.
Този офицер — чудесен, бликащ от хумор баварец, не тръгна по
моите стъпки (аз се опитах да убедя дамата да не пътува по фронтовата
линия). Без да обръща внимание на пищния костюм на актрисата, той
се отнесе към нещата чисто служебно, сухо и трезво. Прие дамата
извънредно коректно, изслуша проблемите й, провери нейните и на
спътниците й документи, след това взе телефонната слушалка и извика
медицинския офицер. Оставяйки слушалката, той с делови тон каза:
„Трябва да бъдете ваксинирани. Извиках лекаря. Моля, съблечете се!“
За нашата гостенка говори добре това, че не избухна, а само се засмя и
отказа да се подложи на ваксинация. Само нейните киноспътници
трябваше да бъдат подложени на процедурата, по-точно един от
операторите. Той се приближи, перчейки се с кафявия си слънчев
загар, лекарят вдигна спринцовката и нещастникът рухна в припадък
пред очите на злорадстващите зрители.
На началника на разузнаването му хрумна блестящата мисъл да
изпрати тази експедиция при генерал Фон Райхенау, който добре
познаваше дамата и ни се струваше подходящ покровител. Заедно с
придружаващите я лица тя замина за щаба на 10-а армия в Конске.
Обаче скоро се върна оттам. При превземането на Конске няколко пъти
имало престрелка, в която взели участие и цивилни. Поради
изнервеността на един офицер зенитчик на пазарния площад, където
се събрала тълпа, възникнала с нищо неоправдана паника и била
открита безсмислена стрелба, която предизвикала множество жертви.
Киногрупата станала свидетел на тази достойна за съжаление сцена и
потресена от случилото се, нашата гостенка решила да се върне. Що се
отнася до офицера, предизвикал тази сцена, генерал Фон Райхенау
веднага го даде на военен трибунал, който го осъди по обвинение за
непредумишлено убийство на лишаване от офицерски чин и
неколкогодишен затвор. Този пример свидетелства, че от страна на
командните инстанции на сухопътните сили в подобни случаи
незабавно се вземаха строги мерки.

За съжаление тези мерки по-късно — в началото на руската

кампания, доведоха дотам, че Хитлер лиши военните съдии от правото
да разглеждат дела, свързани с цивилното население.

Сражението край Бзура

Докато в района на Радом все още продължаваха боевете, макар

че там вече се очертаваше победоносният им завършек, северният
фланг на групата армии бе първостепенна грижа на щаба поради
инициативата, проявена от противника.
През първите девет дни на кампанията всички действия протичаха
така планомерно и в съответствие с нашите желания, че сякаш едва ли
нещо би могло да наруши или да измени плановете за набелязаните
операции. Въпреки това през онези дни аз имах неясното
предчувствие, че на северния фланг на групата армии се случва нещо
недобро. Все пак бе ясно, че противникът е съсредоточил в Познанска
област сериозни сили, които още не са взели участие в бойните
действия. Предвид това, на 8 и 9 септември нееднократно обръщах
внимание на началник-щаба на 8-ма армия, че трябва особено
внимателно да се води разузнаване по северния фланг на армията. Като
резултат на запитванията ни до ОКХ относно местонахождението на
Познанската групировка на 9 септември получихме телеграма, че
противникът с бързи темпове извежда войските на Познанската
групировка на изток и затова не би трябвало да се опасяваме за фланга
на 8-ма армия. Обаче ние все пак предполагахме, че южно от Висла,
между Лодз и Варшава, се намират още 10 полски дивизии.
Трябва да си спомним, че групата армии имаше намерение със
силите на 10-а армия да прегради пътя към Варшава на
съсредоточената по наши данни в района на Лодз голяма групировка
на противника (5–6 дивизии), а 8-ма армия трябваше да нанесе удар по
тази групировка откъм запад.
При това, естествено, оставаше в сила първоначалната задача на
тази армия: да подсигури с дълбоко ешелониране целия ход на
операцията по северния фланг.
Обаче очевидно възгледите на щаба на 8-ма армия бяха по-
ориентирани към изпълнението на първата от поставените задачи и по-
малко на север. Във всеки случай сутринта на 10 септември от щаба на
армията пристигна донесение, че 30-а дивизия от нейния състав
неочаквано е била нападната от север от значително превъзхождащи
сили на противника. Обстановката там придоби кризисен характер.
 Опитите на армията да възстанови положението чрез контраатаки
не донесе успех. Обаче командването й се надяваше, че ще успее да
спре противника — безспорно това бяха големите сили, прехвърлени
основно от Познанска област, и затова бе заповядало на двата си
корпуса да заемат отбрана с фронт на север. Независимо от това
командването на армията молеше спешно да бъде прехвърлен в нейно
разпореждане танков корпус, за да не се допусне пробив на
противника в южно направление към Лодз, който на 9 септември бе
превзет без бой.
Щабът на групата армии обаче в никакъв случай нямаше
намерение да спасява положението на 8-ма армия, като й осигурява
подкрепления. Дори там да бе възникнала макар и тежка местна криза,
от оперативна гледна точка тя нямаше никакво значение. Напротив, тя
ни създаваше шанс да я превърнем в пълна победа. Сега големите сили
на противника бяха въвлечени в сражения западно от Висла, което
можеше да завърши единствено с тяхното поражение, ако, разбира се,
германската страна действа правилно.
Така или иначе щабът на групата армии не прие молбата на
командването на 8-ма армия да изпрати като подкрепление танков
корпус. По същото време от запад се приближаваха две дивизии,
влизащи в резерва на групата армии и придвижващи се след 8-ма
армия. Те бяха насочени срещу западния фланг на противника,
атакуващ 8-ма армия откъм север. За тази цел бе отделена една лека
дивизия, участваща в приключващите сражения край Радом. Главната
задача, която си постави щабът на групата армии, бе да принуди
противника пред фронта на 8-ма армия да води бой с постоянно
променящ се фронт. За тази цел щабът даде заповед 10-а армия веднага
да ориентира на запад стоящия край Варшава и южно от нея 16-и тк, а
също така и движещия се след него 11-и ак, които трябваше да вземат
участие в сраженията, водещи се от 8-ма армия, като навлязат от изток.
Самата 8-ма армия получи задача да отразява продължаващите атаки
на противника и веднага щом започнат да отслабват, да премине в
настъпление.
Впечатленията, които имахме с генерал-полковник Фон Рундщет
при посещението в щаба на 8-ма армия в ония дни (наскоро се бе
отбил и Хитлер), принудиха щаба на армейската група да поеме
ръководството на тази операция в свои ръце. Ръководството на
действията на двата настъпващи от изток и югоизток корпуси на 10-а
армия бе възложено на самия генерал Фон Райхенау, докато в същото
време щабът на 8-ма армия щеше да ръководи действията на двата
свои корпуса, сражаващи се на фронта на север, както и
обкръжаването на противника откъм запад. Най-сетне за завършване
на обкръжението по молба на командването на групата армии от
състава на групата армии „Север“, която форсираше Висла северно, в
тила на противника, бе отделен и 3-ти ак. Когато по време на боевете
бе направен опит от големи сили на противника да се оттеглят по брега
на Висла към крепостта Модлин, щабът на групата армии постави пред
15-и (мех.) корпус, действащ дотогава в района на Радом, задача да
отреже и този последен път за отстъпление.
След ожесточени боеве и опити на противника да пробие отначало
на юг, а след това на югоизток, накрая и на изток, на 18 септември
неговата съпротива бе сломена окончателно. Към 20 септември 10-а
армия плени 80 000 души, 320 оръдия, 130 самолета и 40 танка. 8-ма
армия имаше 90 000 пленници и огромно количество военна техника.
През тези боеве бяха разгромени 9 вражески пехотни дивизии, 3
кавалерийски бригади и частично още 10 дивизии, следователно
значително повече съединения, отколкото бяхме очаквали.
 Сражението край Бзура бе най-голямата самостоятелна операция
по време на Полската кампания, нейният кулминационен, ако не и
решаващ момент. От оперативна гледна точка решаващ момент
представляваше дълбокото обкръжаване на цялата полска армия от
групата армии „Север“ откъм север и южно от 14-а армия. Независимо
дали този единствен сериозен контраудар на командването на полската
армия бе с надеждата да се промени ходът на сраженията по
Висленската дъга, или преследваше една-единствена цел — да се
отвори за полските войски южно от Варшава път към града — той не
би могъл да промени съдбата на цялата полска армия.

Макар сражението край Бзура да не би могло да се сравнява по

резултати със сраженията за унищожаване на обкръжения противник
по-късно в Русия, то представлява най-голямото от този вид дотогава.
Това сражение не би могло да се планира предварително като резултат
от пробива на фронта на противника от големите танкови съединения.
То възникна в резултат от нанасянето на контраудари от германска
страна в определена обстановка, която като следствие от действията на
противника неочаквано създаде големи възможности за нас.
 Спомени от Първата световна война

За осигуряване общото ръководство на операциите на 10-а и 8-ма

армия щабът на армейската група бе преместен в Келце. Местностите,
в които действаха сега двете армии, бяха добре познати на генерал-
полковник Фон Рундщет и на мен. Генерал-полковникът по време на
Първата световна война е бил офицер от Генералния щаб към
Варшавското генерал-губернаторство и затова познаваше почти цяла
Полша. Самият аз през късната есен на 1914 г. като старши адютант на
2-ри резервен гвардейски полк участвах в настъплението от Горна
Силезия към Висла в тежките боеве за крепостта Иван-город (сега
Демблин) и в отстъплението към границата на Горна Силезия.
Населените пунктове, за които водеше боеве 10-а армия, планините в
района на Лиса Гура и долината на Висла бяха останали в паметта ми.
Докато сега пътувахме от Люблин към Келце, минавахме през
бойните полета близо до Катовице, където през нощта на 16 срещу 17
ноември 1914 г. бях тежко ранен и спасен единствено благодарение на
моите храбри другари. Беше доста необикновен случай. 1-ва
гвардейска резервна дивизия, в която влизаше нашият полк, действаща
в състава на корпуса на фелдмаршал Фон Войрш, след отстъплението
си от бреговете на Висла зае отбрана до границата с Горна Силезия.
Очаквахме настъплението на притискащите ни сили на противника,
притежаващи солидно превъзходство. Точно пред фронта на нашия
полк бяха открити частите на два кавказки корпуса.
В тази обстановка вечерта на 16 ноември 1914 г. неочаквано
пристигна известие за победата на Макензен при Кутно. Заедно с това
бяха прехванати руски радиограми, според които противникът,
очевидно като следствие от нанесения му удар, има намерение да
започне отстъпление и по нашия фронт. По заповед на командира на
дивизията във всеки полк бе създаден отряд с численост до батальон
със задача още през нощта да започне преследване на противника,
който вероятно възнамерява да се оттегли.
Помолих моя командир за разрешение да взема участие като
адютант в набързо формирания от нас батальон. Полковник Фон
Крамер, който имаше много несговорчив характер, се съгласи доста
неохотно. За съжаление обстоятелствата се стекоха по-различно,
отколкото очаквахме. Прехванатите радиограми се оказаха лъжливи.
Руснаците изобщо нямаха намерение да се оттеглят. Затова нашият
батальон пред Катовице се натъкна на отбранителна позиция, която
ние, предполагайки, че това е ариергард, се опитахме да атакуваме.
Когато вече стигнахме до вражеските окопи — командирът на
батальона, дълбоко уважаваният от всички нас майор Фон Басевиц, аз
и знаменосецът с развято знаме, вървяхме начело — срещу нас
излязоха руснаците. Но не с вдигнати ръце, а с викове „Ура!“ и с
вирнати щикове. По време на ръкопашната схватка бях поразен от
изстрел и паднах. Противникът падна върху мен. Но преди да успее да
ме довърши, един от нашите гвардейци, притекъл се на помощ, уби
лежащия върху мен враг. Още един куршум попадна в коляното ми. В
същото време Басевиц ми извика, че също е ранен. Двама гвардейци го
вдигнаха и го отнеcoxa назад, но и тримата ги застигнаха смъртоносни
куршуми! Знаменосецът със знамето бе изчезнал! Както по-късно
разбрах, той също бил тежко ранен и заедно със знамето паднал в
руски окоп. Унтерофицер Фон Хахт, един от моите бивши доброволци,
след това спаси знамето, като го прибра оттам.
Разбрах за това още преди двама мои приятели — вече не бях в
състояние да се движа — да ме отнесат. Когато на сутринта
пристигнах в щаба на нашия полк, командирът ме посрещна с
ободряващи думи: „Ето какво се получи от вашите кроежи!“ Когато
сега — 25 години по-късно — видях познатото бойно поле през деня,
тези спомени изплуваха в паметта ми. Картината на атакуващия
батальон, развяващото се знаме, ярките избухвания на изстрелите,
неприятният звук на взривяващите се наблизо вражески снаряди…
Преди всичко обаче си спомних за приятелите ми, които, рискувайки
своя живот, ми помогнаха; за десницата на Онзи, който в този час ме
защити!
Още един случай имах по време на това или на някое от другите
пътувания.
При преминаването през Ченстохова генерал-полковник Фон
Рундщет и аз посетихме църквата, в която стоеше знаменитата Черна
Мадона, очевидно почитана най-много в Полша. Ярката светлина на
безброй свещи, тънкият им меден аромат, разкошният, инкрустиран със
злато олтар, а пред него коленичилата, ревностно молеща се тълпа…
От време на време от тъмнината се дочуваше мистичният вик на
молещ се, който търси помощ! Тук народът се молеше за победа,
майките — за своите синове, също както го правеше и нашият народ, и
всички ние!
В Келце щабът ни бе настанен в бившия дворец на полски княз.
Макар дълго време да е бил резиденция на воеводството,
неизтребимият бюрократизъм не бе успял да унищожи останките от
предишния разкош. Дебелите стени с дълбоки прозоречни ниши, от
които се виждаше градският пейзаж, разпрострял се около старинния
дворец; красивите тавани, сводове и камини все още напомняха за
времето, когато тук са били на почит блясъкът и луксът.
В малката стая, която избрахме за столова на оперативния отдел
на нашия щаб, като символ на нова Полша висеше голям, нарисуван с
маслени бои портрет на маршал Ридз-Шмигли — приемникът на
Пилсудски. Във величествена поза, със сребърен маршалски жезъл в
ръка, който завършваше с дебела ръкохватка и с това напомняше
средновековните боздугани, маршалът бе застанал на фона на
атакуващата полска кавалерия. Той ни гледаше самоуверено и
високомерно. Какво ли си мислеше този мъж сега? Съдбата на
оглавяваната от него армия вече бе решена или поне се решаваше със
сражението край Бзура. Държавата, на която бе кормчия, вече беше в
навечерието на катастрофа! Както малко преди това стана ясно, самият
той изобщо не бе герой. Изостави армията си и избяга в Румъния, без
да забрави предварително да изпрати там движимите си притежания,
[14]
както разбрахме по-късно във Варшава! Sic transit gloria mundi!

Превземането на Варшава

След унищожаването на най-силната противникова групировка по

време на сражението край Бзура и боевете, завързали се в гористата
местност южно от Люблин, с полските войски, опитващи се да
пробият на север от Модлинската крепост към Варшава, нашата група
армии пристъпи към изпълнението на задачата да завладее полската
столица. Обаче част от нейните съединения вече бе прехвърлена на
запад, където французите и британците за наше учудване скръстили
ръце, се бяха втренчили в унищожаването на своя полски съюзник.
Би могло да се предвиди и щабът на групата армии докладва за
това на ОКХ, че подготовката на настъплението към Варшава не може
да бъде завършена до 25 септември. Заради това настъпление ние
трябваше да изтеглим цялата тежка артилерия на РГК, в това число и
артилерията на 14-а армия, намираща се в Галиция.
Но след като Съветите на 17 септември обявиха война на Полша и
Висла бе набелязана като демаркационна линия между нас и тях,
Хитлер започна много да бърза със завладяването на Варшава. Той
заповяда градът да бъде превзет до 30 септември. Разбираемо е
политическото ръководство да иска от генералите победа. Но това, че
се поставя някакъв срок, в който победата трябва да бъде постигната,
безспорно беше нещо необичайно.
Щабът на групата армии искаше да постигне победа по
възможност с най-малко жертви. Той нямаше намерение заради
някаква определена дата да понесе ненужни загуби. Общо взето, това
настъпление се наложи, защото противникът зае отбранителни
позиции в града, съсредоточи в него армия, която се състоеше от
остатъците на множество съединения, както и поради заявлението на
полския главнокомандващ, че градът ще се държи до последно.
 За щаба на групата армии бе ясно, че при тези условия внезапното
настъпление към града не обещава никакъв успех. Той обаче в никакъв
случай не желаеше — независимо по какви причини изискваха това от
него, да се стигне до сражения в самия град. Подобно сражение щеше
да предизвика огромни човешки жертви както сред настъпващите
части, така и неизбежно сред населението.
Затова щабът заповяда на 8-ма армия, на която бе възложено
превземането на Варшава, да осигури настъпателните действия, като
образува около крепостта плътен обръч, приблизително по линията на
съществуващия край града околовръстен път. След това градът
трябваше да бъде принуден да се предаде в резултат на обстрел и
въздушни бомбардировки, а ако и това не постигне целта — в резултат
на недостиг на вода и хранителни продукти. Тук би трябвало да се
отбележи, че нашият щаб успешно се противопоставяше на желанието
на Хитлер да подложи града на бомбардировки още преди това, тъй
като атаките по въздуха тогава нямаше да бъдат в непосредствена
връзка с военните действия и да доведат до съществени резултати.
 На 25 септември бе открит разрушителен огън по външните
фортове, опорните пунктове и най-важните бази за снабдяване на
града. Едновременно започнаха и чести атаки за излаз на набелязаната
линия на обкръжение. На 26 септември бяха хвърлени листовки, в
които се съобщаваше за предстоящия обстрел на града с изискване той
да бъде предаден. Тъй като полските войски продължаваха да оказват
упорита съпротива, на 26 септември вечерта започна обстрел на самия
град.
През деня на 27 септември генерал-полковник Фон Рундщет и аз
по време на посещението си в 18-а дивизия, която командвах преди,
разбрахме, че два външни форта са превзети и противникът се е
[15]
съгласил на капитулация . Огънят веднага бе прекратен.
На 28 септември актът за капитулация бе подписан от полския
главнокомандващ и командващия 8-ма армия генерал Бласковиц. В
него се съдържаха клаузи за незабавно оказване на помощ на
населението, а също така и на ранени противници. Изобщо условията
на тази капитулация напълно отговаряха на изискванията да бъде
уважавана честта на армията, държала се като храбър противник
независимо от поражението й. В акта бе предвидено, че офицерите
имат правото да запазят сабите си, а унтерофицерите и войниците за
известно време ще бъдат третирани като пленници, докато се изпълнят
необходимите формалности, преди да ги върнат в родината им.
Според съобщението на полския упълномощен представител във
Варшава бяха капитулирали 120 000 души!
При подписването на капитулацията полският генерал каза:
„Колелото се върти.“ Оказа се прав, макар че едва ли в онзи смисъл, за
който говореше, като се има предвид положението, в което по-късно се
оказа неговата родина.
В същото време, когато в резултат на сраженията при Бзура и
превземането на Варшава главните полски сили, действащи западно от
Висла, бяха унищожени, в района на действие на 14-а армия в Източна
Галиция и от другата страна на долното течение на Сан все още се
водеха понякога много тежки боеве с отделни групи на противника,
които до този момент бяха успели да избегнат унищожението. По
същото време един корпус на 10-а армия форсираше Висла при
Демблин и северно от него, нанасяйки удар към Люблин. По време на
тези боеве неочаквано пристигна нареждане от Върховното
командване да бъде предаден на Съветите Лемберг (Лвов), който току-
що бе капитулирал в резултат на действията на 14-а армия, както и да
се отстъпи на всички фронтове, заемани от групата армии, по линията,
съгласувана между Фон Рибентроп и Съветите.

Тя преминаваше през прохода Усток към Пшемишл и след това

надолу по Сан и Висла до точка северно от Варшава. Затова всички
боеве от другата страна на Сан и Висла се оказваха безполезни и бяха
водени единствено в полза на Съветите! Изтеглянето отвъд Сан доведе
до прекратяване на боя с групировка на противника от около 2–3
дивизии и 1–2 кавалерийски бригади, които с достойна за възхищение
храброст, но без никакво съобразяване с общата обстановка преминаха
в настъпление и се опитаха да отрежат пътя за отстъпление към Сан на
7-ми и 8-ми ак. И там отново избухнаха тежки боеве, които бяха
следствие единствено от политическите маневри между германското и
съветското правителство. Всичко това най-добре се подчертава от
факта, че на 1 октомври отново бе извършена промяна на
демаркационната линия. Сега пак трябваше да овладеем Люблинското
воеводство. Така 14-и (мех.) корпус отново трябваше да форсира
Висла. Натъкна се на последната групировка на противника, изтегляща
се под натиска на Съветите към Висла.
Полската кампания бе завършена. По време на боевете групата
армии „Юг“ взе 523 136 пленници и 1401 оръдия, 7600 картечници,
247 самолета, 96 танка и огромно количество друга военна техника.
Безспорно човешките жертви, дадени от противника, който се
сражаваше с огромна храброст дори и в безнадеждно положение, бяха
прекалено големи. Загубите на групата армии бяха следните: офицери
— 505 убити, 759 ранени, 42-ма безследно изчезнали; унтерофицери и
войници — 6049 убити, 19 719 ранени, безследно изчезнали 4022-ма.

В памет на загиналите

Във връзка със споменатите от мен данни за загубите, които в

сравнение с постигнатите от нас успехи по време на тази кампания
изглеждат незначителни, въпреки че това няма да намали нашата
скръб, ще си позволя да почета паметта на трима души, чиято гибел
имаше особено голямо значение за мен. Все пак тази книга не трябва
да бъде посветена изцяло на описанието на военни операции. Макар и
в скромни мащаби, тя би трябвало да съдържа и описание на някои
лични преживявания.
При Варшава загина бившият командващ сухопътните сили
генерал-полковник барон Фон Фрич, човекът, който създаде новата
германска армия през 1934–1938 г.; благороден офицер, който не успя
да отговори на дяволската интрига на подлите хора, стремящи се да го
[16]
изместят, с лозунга a corsaire, corsaire et demi . Чувството за дълг на
възпитания в пруските традиции офицер не му позволяваше да насочи
създадената от него армия против държавата. По-късно чух, че
генерал-полковник Фон Фрич в началото на войната, сбогувайки се със
своя бивш началник на Генералния щаб генерал-полковник Бек, кратко
и тихо му заявил: „Не мога да издържа подобен живот.“ На това
мълчаливо отчаяние също така съответстваха и последните му думи,
отправени към неговия адютант, напразно опитващ се да превърже
огнестрелната рана на бедрото му, в резултат на която бе прекъсната
артерията: „Недейте, няма смисъл.“
През септември в Полша по време на сраженията при Радом
загина моят стар приятел полковник Вилхелм Дитрих фон Дитфурт,
командир на мотострелкови полк. Той бе човек, с когото преминахме
заедно целия жизнен път, започвайки от ранната ни младост. Бяхме по
на дванадесет години, когато като кадети от училището във Фленсбург
(Пльон) се сприятелихме.

Дико, както го наричаха най-близките му приятели, остана заедно

с принц Оскар Пруски във Фленсбург, докато аз бях преместен в
Главното кадетско училище в Лихтерфелде. Четири години по-късно
съдбата отново ни събра като лейтенанти в 3-ти гвардейски полк. Ние
бяхме инструктори по подготовката на доброволци в един и същи
батальон, така че и по служба, а също така и в свободното си време
бяхме винаги заедно. През онези дни нашата дружба, започнала още
във Фленсбург, стана още по-здрава. Помня това приятелство и след
неговата смърт, и ще го съхраня до края на моите дни.
Дитфурт бе един от най-любезните и внимателни хора, които съм
познавал някога. Той бе висок на ръст, умен и възприемчив към всичко
красиво и добро. Още на млади години притежаваше изключително
уравновесен характер. Чрез неговия пример би могло да се забележи
как семейство, което живее в атмосферата на любов и хармония, дава
неоценим принос за възпитанието на децата, който ще опази своето
значение за цял живот. Доставяше ми голяма радост да бъда на гости
на неговите родители, братя или сестри. След няколко години съдбата
отново ни раздели. Съпругата на канцлера го избра за възпитател на
своя по-малък син, който й причиняваше доста грижи. Независимо от
това ние продължавахме да поддържаме връзка, като често си
разменяхме писма.
За моя радост през 1913 година Дитфурт се завърна в полка и
заедно бяхме приети във военната академия. Но не след дълго го
назначиха за старши адютант на полка — доказателство, че
началниците го оценяваха доста високо като офицер. Независимо от
това ние продължавахме да служим заедно в Берлин. После войната
отново ни раздели. Дитфурт я започна като старши кадрови адютант, а
аз бях в резервния полк. Както понякога се случва в живота, ние
отново се срещнахме по време на сраженията при Сома в щаба на 1-ва
армия като щабни офицери. През лятото на 1917 г. Дитфурт пак бе
отзован. Семейството на кайзера си спомни отново за неговите
забележителни способности на възпитател и пожела той да се посвети
на възпитанието на синовете на кронпринца. Не би могло да се
подбере за този пост човек, който да се справи по-добре от него. За
самия Дитфурт това обаче бе тежък удар — по време на война
изведнъж да бъде върнат в родината. Когато реши, че кронпринцът
вече не се нуждае от него, той веднага последва повелите на сърцето
си и отново стана войник. Бе му съдено да прекара като инструктор
още няколко мирни години отначало в своя батальон, а след това и в
полка. Вражеският куршум го настигна, когато вървеше начело на
своите гвардейци в първите редици, стреляйки с карабината си.
Смъртта не пощади и моето семейство. По време на Полската
кампания по-големият брат на жена ми — ротмистърът от запаса
Конрад фон Льош, бе тежко ранен в гръбначния стълб. Това се случи
на 9 септември по време на сраженията при Бзура. Той служеше в
разузнавателен батальон. Наследил бе имението на баща си в
Лорцендорф (Силезия); беше женен за графиня Цедлиц и имаше три
деца. Дори такъв хирургически гений като Фон Зауербрух не можа да
го спаси. Все пак този голям специалист с изкуството си и преди
всичко със сърдечното си отношение успя донякъде да облекчи
тежките страдания през последните месеци от живота на моя шурей.
Той умря през март 1940 г. на 40 години в берлинската клиника
„Шарите“. Неговата загуба бе тежък удар за всички нас и особено за
моята жена, която бе по-млада от него само с една година и бяха
израсли заедно. Този човек, преизпълнен с идеали, обичаше много
своите деца, отнасяше се приятелски с хората в своето имение, беше
страстен любител на спортната езда и на войнишката си професия. Той
ще остане в паметта не само на своите близки.
 На 5 октомври Хитлер направи парад на победата във Варшава.
По голямата алея, водеща от Белведере към двореца, покрай него
дефилираха победилите дивизии, които сега се намираха във Варшава
и нейните околности. Въпреки боевете и понесените тежести войските
правеха прекрасно впечатление. В очите на младите войници сияеше
гордост, предизвикана от удържаната победа в тази „светкавична
кампания“.
За съжаление парадът завърши с неприятен епизод, който заедно с
това хвърли ярка светлина върху отношението на Хитлер към
офицерите от сухопътните сили.
Беше предвидено малко преди отлитането си Хитлер да разговаря
на летището с командирите на съединенията, участвали в парада.
Не без основание ние очаквахме от него поне няколко
благодарствени думи. В един от хангарите бе сервирана маса, на която
Хитлер заедно с командирите трябваше да опита супата на полевата
кухня. Обаче когато влезе в хангара и видя масата, покрита с бяла
покривка и украсена с есенни цветя, той рязко се извърна, приближи се
към полевата кухня, стояща близо до хангара, опита няколко лъжици
супа, поговори с наобиколилите го войници и си тръгна.

Очевидно с подобно отношение той искаше да подчертае

„близостта си до народа“. Обаче аз се съмнявам, че нашите печени
гвардейци наистина одобриха неговото поведение.
Вероятно те напълно биха разбрали, че държавният глава след
такива победи, почитайки командирите им, почита и самите войници.
По отношение на първите неговото поведение представляваше явна
безцеремонност, която в такъв момент предизвикваше само
недоумение.
По онова време Полската кампания получи названието
„светкавична война“. Наистина по бързината на провеждане и като
резултати тази кампания бе единствена по рода си, докато
впоследствие германското настъпление на запад не се превърна в
подобно постижение, но в още по-големи мащаби.
За да бъдат оценени правилно събитията, би трябвало да се има
предвид казаното в предишната глава за перспективите, които тази
война откриваше пред Полша.
Тази кампания действително трябваше да бъде спечелена от
германците, като се има предвид значително по-благоприятната за тях
обстановка преди началото на бойните действия, както и тяхното
превъзходство заради две предпоставки:
— първо, че германското командване пое голям риск на запад, за
да разполага с необходимото превъзходство на изток;
— второ, че западните държави не се възползваха от тези
действия, за да се притекат навреме на помощ на поляците.
Без съмнение събитията би могло да се развият съвсем иначе, ако
тези държави бяха започнали настъпление от запад колкото може по-
рано. Наистина полското командване трябваше да има предвид и този
факт и проявявайки малко повече здрав смисъл, да не изхабява още в
самото начало силите си, опитвайки се да задържи онова, което не
можеше. Обратното — то трябваше още в самото начало на
кампанията да съсредоточи силите си в решаващите участъци,
системно да преследва целта да печели време и да хвърли германците
в истинския въртоп на войната на два фронта. Храбростта, с която
полските войници се сражаваха до последно, би създала за полското
командване възможност да се задържи, докато съюзниците, излизайки
на Рейн, не принудеха германското командване да прекрати
преждевременно Полската кампания. Така, както бе казал граф Фон
Шлифен, победените и този път внесоха своята лепта за победата,
удържана от противника.
От друга страна, необходимо е да се признае, че бързата и
решителна победа в Полската кампания все пак трябва да бъде
приписана не само на благоприятната оперативна обстановка, но и на
постигнатото благодарение на големия риск германско превъзходство,
по-доброто управление на войските и по-високите им бойни качества.
Важна роля за ускорените темпове на провеждане на кампанията
изиграха и новите принципи за използване на самостоятелно
действащи танкови съединения и поддръжката на авиацията, която
имаше потискащо превъзходство. Но вероятно решаващият фактор
заедно с нееднократно изпитаната храброст на германския войник и
неговата готовност за саможертва бе настъпателният порив, който
овладя германското командване и войските. Както е очевидно, че
техническото снабдяване на армията в значителна степен се обяснява с
енергичността на Хитлер, също така е ясно, че превъзходството във
въоръжението само по себе си не би могло да осигури такава бърза и
решителна победа.
Най-важното обаче бе, че малобройният Райхсвер, на който
мнозина навремето гледаха от горе на долу, успя да спаси след
поражението през Първата световна война и да съживи великите
германски традиции в обучението и управлението на войските. Новата
германска армия — чедо на този Райхсвер, очевидно бе единствената,
съумяла да преодолее израждането на бойните действия в позиционна
война, или както се изрази генерал Фулър за последния период на
Първата световна война — в „търговия с желязо“. С помощта на нови
бойни средства германската армия успя отново да овладее истинското
изкуство за водене на маневрена война. Самостоятелността, която в
никоя друга армия не бе предоставяна в такава голяма степен на
командирите — дори на младшите командири и на отделните войници
от пехотата, ето къде бе тайната на успеха. А това наследство опази и
предаде по-нататък също Райхсверът. Новата армия, Вермахтът,
издържа своето първо изпитание с чест. Командването на сухопътните
сили все още можеше да действа без външна намеса. Командващите
все още имаха в свои ръце пълната власт. Войските все още можеха да
провеждат чисто военни операции и поради това все още имаха
благороден характер.
На 3 октомври генерал-полковник Фон Рундщет бе назначен за
командващ Източния окръг. В качеството си на началник на
гражданската администрация в окупираните области на Полша
трябваше да му помага министър Франк. Щабът на групата армии, в
който сега бе образуван и транспортен отдел, остана на подчинение на
командващия Източния окръг като негов военен щаб. Щабът на
групата армии „Север“ бе прехвърлен на Западния фронт.
Естествено, генерал-полковник Фон Рундщет и неговият щаб
приеха с огорчение това решение. Все пак групата армии „Юг“ взе
най-активно участие в бойните действия по време на Полската
кампания. Изоставиха ни без внимание в Полша, докато в същото
време групата армии „Север“ получи нови важни задачи. Освен това
ни изглеждаше доста непривлекателно да играем ролята на
окупационни власти с администрация, начело на която стоеше един от
ръководните дейци на партията.

Нашият началник на гражданската администрация

Още преди началото на настъплението към Варшава щабът на

групата армии бе преместен в разположения западно от града малък
дворец Хеленув. Това беше чудесна малка сграда в стил рококо, към
която водеха дълги алеи. Дворецът бе разположен насред красив парк с
големи езера. Няколко дни след падането на Варшава ни навести
нашият бъдещ началник на гражданската администрация. Масата бе
сервирана за обед. Генерал-полковникът и неговият щаб очакваха
госта. След като измина час от уговореното време, побеснял, Рундщет
каза: „Започваме! Без него.“ Тъкмо завършвахме обяда, когато пред
малкия дворец спря кавалкада от коли. От първата излезе фигура със
син костюм, целия обшит със злато; при други обстоятелства бихме го
взели за кубински адмирал. Това бе г-н Франк. За наш ужас от другите
коли се изсипа многочислена свита, мундир след мундира, куп народ.
Нашият готвач, разполагайки с отредения ни порцион, не бе подготвен.
 Въпреки това масата бе сложена. Месното блюдо — гулаш —
съдържаше много сос, но твърде малко месо. Развесели ни това, че г-н
Франк старателно подбираше късчетата месо, оставяйки соса на своята
свита. Това бе нагледна демонстрация на лозунга „Общественото благо
— над личното“. После г-н Франк стана, пожела да се снима с генерал-
полковника пред двореца, заемайки заради това важна поза, след което
заяви, че няма повече време и, видите ли, трябва да се върне в Берлин
при фюрера, качи се в колата, свитата се забърза към другите коли и
всички изчезнаха. Генерал-полковник Фон Рундщет гледаше
мълчаливо след тях. Съвещанието, посветено на задачите на нашия
началник на гражданската администрация, не се състоя. То така и
никога не бе проведено.
Скоро след това ние се преместихме в Лодз, където трябваше да
се намира постоянната резиденция на командващия Източния окръг.
Предложих да изберем за нея бившия царски дворец Спала. Беше
разположен сред прекрасни гори близо до самия град. Но г-н Фон
Рундщет предпочиташе да остане в Лодз. Вероятно си представяше, че
тук може да си прекара времето по-интересно. Наложи му се горчиво
да се разочарова. Наистина ние се настанихме прилично в бившата
сграда на полския корпус, но градът бе препълнен с хора — толкова
много, колкото не бях виждал през целия си живот. Беше изключено
командващият да се появява в тази навалица. Не ни оставаше нищо
друго, освен да изберем като място за разходки и приятни разговори
гробището — единственото място, където изобщо би могъл да излиза.
Тъй като новият началник на гражданската администрация
изобщо не се появяваше в Лодз, а администрацията трябваше да бъде
изградена, ние изпратихме нашия началник на транспортния отдел
генерал Крювел да намери Франк. Известно време Крювел търсеше
Франк из цялата страна, докато не го намери в имението му до едно от
езерата в Горна Бавария. Генералът успя да склони Франк да дойде в
Лодз. Станах свидетел на доста хладния разговор между командващия
и Франк. По време на този разговор Фон Рундщет заяви, че в никакъв
случай няма да търпи до себе си филиал на учреждението на
райхсфюрера на СС. Той помоли много сериозно Франк да има това
предвид. Последният се съгласи с командващия, без да спори, и
завърши разговора, като заяви: „Господин генерал-полковник, знаете,
че съм привърженик на справедливостта!“ След тези красиви думи
Франк малко припряно каза, че времето му е изтекло и трябва веднага
да замине при фюрера в Берлин… и изчезна както по-рано в Хеленув.
Повече не го видяхме. Пристигна в Полша едва когато нашият щаб я
напусна и вместо ролята на началник на гражданската администрация
получи всемогъщия пост „генерал-губернатор“.

Заключение

Между другото три армейски щаба ни напуснаха, заминавайки на

Западния фронт. Вместо командващи армии бяха въведени
длъжностите командващи окръзи, фактически с чисто териториални
задачи. По-голямата част от войските, с изключение на малко
окупационни дивизии, нищожно количество в сравнение със
съветските дивизии в Източна Полша, бе прехвърлена на запад. Вече
ни бе известно, че Хитлер има намерение скоро да започне там
настъпление. Като военна задача ни оставаше единствено
осигуряването на безопасността на полската територия, а също така
подготовката на линията от укрепления на изток.
Още по време на парада във Варшава генерал-полковник Фон
Рундщет изясни напълно на командващия сухопътните сили, че
възприема като обида оставянето на неговия щаб да носи окупационна
служба в Полша. Аз разговарях в същия дух с генерал Халдер. В края
на краищата успях да убедя началника на 1-во управление на
Генералния щаб генерал Фон Щюлпнагел, че настъплението на запад
едва ли ще може да бъде водено само под ръководството на щаба на
групата армии „Север“.
На 15 октомври при нас дойде полковник Хойзингер от
оперативния отдел на ОКХ и ни донесе радостната новина, че в края
на ноември и нашият щаб ще бъде преместен на Западния фронт.
Мястото ни трябваше да заеме щабът на армията на генерал-полковник
Бласковиц. Самият аз скоро след това получих заповед да се явя на 21
октомври в Цосен, където се намираше ОКХ, за да получа инструкции
за провеждането на настъпление на запад.
На 18 октомври напуснах Лодз, за да мога да навестя семейството
си и моя тежко ранен шурей, който бе на лечение в Бреслау (Вроцлав).
След това пристъпих към изпълнението на новите задачи.
Част втора
Кампания на запад (1940)
"смени се с лятото сияйно… "
Шекспир, „Ричард III“

Радостни, че се освободихме от неблагодарната задача да играем

ролята на окупационни власти в Полша, на 24 октомври 1939 г. ние с
нашия щаб пристигнахме на Западния фронт, за да поемем
командването на създадената там група армии „А“. Дивизиите от
първи ешелон, влизащи в състава на подчинените й армии (12-а и 16-
а), бяха разположени по границите на Южна Белгия и Люксембург; те
се ешелонираха в дълбочина на изток до десния бряг на Рейн. Щабът
на групата армии бе разположен в Кобленц.
Настанихме се в хотел „Ризен-Фюрстенхоф“ на брега на Рейн.
Още когато бях фенрих[17] във военното училище, намиращо се
недалеч от Кобленц, в градчето Енгерс, този хотел ми се струваше връх
на елегантността и кулинарното изкуство. Сега обаче ограниченията
на военното време не бяха подминали и този добре известен хотел.
Работните ни помещения бяха разположени в старинната, някога
разкошна сграда, близо до казармите „Дойчес Ек“, в които преди
войната беше разквартирувана Кобленцката дивизия. Красивите стаи в
стил рококо сега бяха се превърнали в празни мрачни кабинети.
На малкия площад, обкръжен от стари дървета, близо до сградата
имаше един доста интересен обелиск. Върху него се перчеше
високопарен надпис, който свидетелстваше, че е бил издигнат от
френския комендант на Кобленц през 1812 г. в чест на преодоляването
на Рейн от „Великата армия“ на Наполеон, отправила се на поход в
Русия. Под този надпис обаче бе издълбан друг, който гласеше „Взето
предвид и одобрено“. Под него стоеше подписът на руския генерал,
който през 1815 г. бе станал комендант на града!
Жалко, че Хитлер не бе виждал този монумент! По мой съвет
оперативната група на нашия щаб получи ценно попълнение: за
помощник-началник на оперативния отдел бе назначен старият щабен
служител подполковник Фон Тресков, който през юли 1944 г. стана
един от ръководителите на заговора срещу Хитлер и след това по своя
воля се лиши от живота си.
Още в мирно време Тресков работеше заедно с мен в 1-во
управление на Генералния щаб. Той бе високонадарен офицер и
пламенен патриот. Неговият ум, образоваността и умението да се
държи в обществото му придаваха особено обаяние. Прекрасно
допълнение към този елегантен човек с аристократична външност бе
неговата съпруга, колкото красива, толкова и умна, дъщеря на бившия
военен министър и началник на Генералния щаб Фон Фалкенхайн. По
онова време в берлинските офицерски кръгове нямаше друга такава
красива семейна двойка като Трескови.
Между мен и Тресков по време на съвместната ни работа се
установи взаимно доверие и дори бих казал приятелство. И в Кобленц
той стана един от най-ценните ми помощници в борбата за
осъществяването на плана за настъпление на запад на изграждащия се
щаб на групата армии.
Когато по-късно бях назначен за командир на танков корпус, а
след това за командващ армия, аз два пъти виках Тресков за началник-
щаб при мен. На молбите ми бе отказвано по оригинален начин:
виждате ли, „не ми е нужен толкова умен началник-щаб“. Когато по-
късно през пролетта на 1943 г. ми предложиха Тресков за началник-
щаб на групата армии, вече не можех да предпочета него пред
изпитания в много боеве началник на оперативния отдел генерал Бусе,
който при това беше на моите години, и помолих този генерал да заеме
длъжността началник-щаб. Споменавам го само защото един господин,
близък познат на Тресков, разпространяваше версията, че аз съм
отклонил кандидатурата на Тресков, защото той не бил надежден
националсоциалист. Всеки, който ме познава, ще разбере, че не съм
избирал колегите си по такъв признак.
Заедно с изключителните си способности в службата Тресков бе
остроумен събеседник и винаги го приемаха с удоволствие в тесния
кръг на командващия, когато се забавлявахме през дългите вечери.
Наистина, когато той веднъж поиска да достави всеобщо удоволствие
на командващия и на нас и нареди по време на закуската на масата да
се сервира голямо блюдо миди, Рундщет само поклати глава в отговор
на тази екстравагантност.
Ако на тези месеци в Кобленц бе съдено да се превърнат в „зимата
на нашето недоволство“, това е обяснимо със странното и неясно
положение, в което се оказахме в резултат на „войната на сенките“
през зимата на 1939/1940 г., или drole de guerre[18], както французите
наричаха това положение. Щеше да е по-лесно, ако знаехме плана на
операцията, която трябваше да осъществим през пролетта, за да можем
планомерно да подготвим за нея войските, които се намираха в наше
подчинение. Но както е известно, Хитлер имаше намерение да започне
настъпление в късната есен на 1939 г., а когато стана ясно, че това е
невъзможно — през зимата. Всеки път когато неговите „гадатели на
времето“, метеоролозите на Луфтвафе, обещаваха хубаво време, той
даваше заповед за придвижване към районите на съсредоточаване за
настъпление. И всеки път на тези гадатели им се налагаше да слизат от
кулите си, защото или проливни дъждове правеха местността
непроходима, или силният студ и снеговалежите поставяха под въпрос
възможността за успешни действия на танковете и авиацията. И така
непрекъснато ту се даваше сигнал за настъпление, ту се тръбеше отбой
— доста безрадостно положение както за войските, така и за
командирите им. При това доста ярко се проявяваше недоверието на
Хитлер към донесенията от войските, несъответстващи на неговите
желания. Когато щабът на групата армии изпращаше поредното
донесение, че продължителните дъждове, които валят в момента,
правят настъплението невъзможно, Хитлер изпращаше своя адютант
Шмунд да провери състоянието на местността. Тогава Тресков се оказа
тъкмо на мястото си. Той безмилостно влачи цял ден Шмунд, негов
близък приятел по полк, из почти непроходимите пътища, из
разкисналите се разорани ниви, мокри ливади и хлъзгави планински
склонове, докато Шмунд вечерта не се появи отново в нашия щаб,
грохнал от умора. Оттогава Хитлер се отказа от подобен неуместен
контрол върху нашите донесения за времето.
Естествено, от тези постоянно променящи се решения и
свързаната с това непродуктивност в работата на щаба ни особено
много страдаше нашият командващ генерал-полковник Фон Рундщет,
който, общо взето, не се отличаваше с особена търпеливост.
Наистина не след дълго върху щаба ни се стовари лавина от
документи, които обикновено затрупват в спокойна обстановка
войските и щабовете. Но тъй като в германската армия действа много
добрият закон старшите командири да бъдат избавяни от разни
дреболии, този поток от документи почти напълно заобикаляше
генерал-полковника. Затова той всяка сутрин правеше продължителна
разходка по крайбрежната улица на Рейн, по време на която често го
придружавах. Нали и аз се нуждаех от малко раздвижване! Дори през
студената зима, когато водата на Рейн бе здраво скована от лед,
Рундщет обличаше само един гумиран плащ. На моята забележка, че
така може да се простуди и да умре, той отговори, че досега никога не
е имал зимно палто и няма намерение да си купува на стари години.
Всъщност така си и беше! У този възрастен човек все още се усещаше
спартанското възпитание на кадетския корпус.
С още едно нещо той ми напомняше за моето собствено
присъствие в кадетското училище. Когато генерал-полковникът след
разходката сядаше зад бюрото и при него се явявах аз или някой от
щабните офицери за доклад, го заварвахме да чете с удоволствие някой
детективски роман. Интересно, но детективски романи четат мнозина,
дори и доста известни хора, които прибягват до тях, за да се разсеят.
Обаче нашият уважаем командващ все пак донякъде се притесняваше,
когато го заварваха да чете подобни книги. Затова той слагаше
разлистения роман в отвореното чекмедже на бюрото, което набързо
затваряше, когато някой влизаше при него за доклад. Същото правехме
и ние, кадетите, когато в стаята ни влизаше възпитателят.
Опитът ми да развлека генерал-полковника през една от скучните
вечери с посещение на фронтови кинотеатър завърши с крах.
Гьобелсовата кинохроника предизвика крайното му недоволство и се
радвах, че само аз можех да чуя забележките му.
Имаше обаче и весели произшествия. Веднъж на улицата
срещнахме егер от австрийска планинска дивизия. Доброто момче
очевидно наскоро бе станало войник и войнишкият мундир, който му
бе прекалено широк, както и пакетите, с които бе натоварено, му
придаваха твърде живописен, но несъвсем военен вид. При това не бе
сложил колана си на талията, а значително по-ниско, като опора за
коремчето си. Целият вид на този егер бе толкова странен, че аз го
спрях и му наредих да намести колана си. Печеното момче,
усмихвайки се приятелски, ми отвърна: „Много благодаря, господин
полкови лекар!“, като че ли тайно му бях подсказал и някаква друга
нередност в тоалета му. Не ми оставаше нищо друго, освен да се
разсмея от сърце.
Хартиената война неведнъж ни даваше повод да се посмеем.
Независимо че ОКХ проявяваше минимална готовност да приеме
нашите планове за операции — ще се спра на това по-късно, един път
неочаквано постигнахме победа, макар и по второстепенен въпрос.
Нека си спомним, че по онова време офицерите носеха към колана си
портупей. Генерал Хайер навремето бе въвел тази напълно излишна
принадлежност, за да „украси“ униформата на Райхсвера. Младшите
офицери скоро нарекоха портупея „Гаутана“ — по името на широко
рекламиран сутиен. Тази „Гаутана“ започна да се ползва с особено
лоша слава, когато партията и нейната организация също въведоха
такъв портупей. Опитите да бъде отменен бяха неуспешни поради
съпротивата на Управлението на вещевото снабдяване. Обаче след като
по време на Полската кампания бяха регистрирани сравнително големи
загуби сред офицерския състав, ОКХ издаде заповед, че при фронтови
условия на всички офицери, включително до полковите щабове, не се
разрешава да носят портупей, тъй като ги отличава от войниците и
това се вижда от голямо разстояние.
И понеже в резултат офицерите от висшите щабове започнаха,
така да се каже, като „тилови плъхове“ да се отличават от
фронтоваците, щабът на групата армии ходатайства носенето на
портупей да бъде отменено за всички офицери. Обаче ходатайството
ни не бе удостоено с никакъв отговор. След това докладвахме, че в
района, заеман от групата армии, сме дали заповед да бъде отменено
носенето на портупей, но за да не изпреварваме решенията на ОКХ,
щабът на групата армии е заповядал на чиновниците, приравнявани по
чин към офицерите, да продължават да носят портупей. Това имаше
желания ефект. След три дни „Гаутана“-та бе окончателно отменена. За
да стигнеш до целта, трябва само да избереш правилния път!
 Нашето лошо настроение през тази зима обаче само отчасти се
обясняваше с описаната по-горе честа промяна на решенията на
Хитлер и възникналата във връзка с това неблагоприятна обстановка за
подготовка и възпитание на войските, които постепенно започваха да
се съмняват в разумността на постоянно отменяните заповеди. Дори не
говоря за това, че промяната на решения значително затрудняваше
системното обучение, особено необходимо за дивизиите, които съвсем
наскоро бяха преминали стадия на формиране и се нуждаеха от
сработване.
Истинската причина за нашето лошо настроение, или по-точно
тревога, се заключаваше в два важни фактора.
Първият беше онова, което не мога да нарека иначе освен
„лишаване на командването на сухопътните сили от власт“.
Преживявах особено остро това явление, тъй като още през зимата на
1937/1938 г., докато бях началник на 1-во управление на Генералния
щаб и помощник на Фрич и Бек, аз се борех ОКХ да заеме
подобаващото му място в системата за управление на войските в
случай на война.
Вторият фактор бе, че щабът на групата армии през цялата зима
напразно се опитваше ОКХ да приеме план на операцията, който —
поне според нас — представляваше единствената възможност да се
постигне победа на запад. В края на краищата този план на операцията
бе поставен в основата на настъплението на Западния фронт едва след
личната намеса на Хитлер, наистина след като ОКХ — безспорно
вследствие от настояванията ни, ме свали от поста началник-щаб на
групата армии.
Тези два фактора — „лишаването от власт на командването на
сухопътните сили“ и „борбата за план на операцията за настъпление на
запад“, в значителна степен представляват предисторията на Западната
офанзива, на която е посветена тази част от книгата. По-нататъшното
развитие на кампанията сега вече е толкова добре известно, че няма
нужда отново да се спирам на него. От този период ще описвам само
онези събития, които съм преживял лично като командир на армейски
корпус.
Така или иначе „зимата на нашето недоволство“ все пак бе
заменена от „сияйното лято“!
4. Лишаване от власт на командването на
сухопътните сили

Щабът на групата армии се премества на юг. Впечатления за

позицията на ОКХ по въпроса за настъплението на запад. Хитлер
— Фон Браухич — Халдер. ОКХ възнамерява след победата в
Полша да се придържа към отбранителен характер на военните
действия. Хитлер заповядва настъпление. Конфликтът между
Хитлер и Фон Браухич. Речта на Хитлер на 23 ноември 1939 г.
Можехме ли да продължим да се придържаме към отбранителни
военни действия на запад? Кога най-рано можеше да започне
настъплението? Плановете на противника. Съюзниците
планират да започнат настъпление само след постигането на
явно превъзходство, не по-рано от 1941 г., засега искат да водят
война за изтощаване. Надеждата за преврат в Германия, който
вероятно ще даде възможност на противника да започне по-рано
настъплението си. Можеше ли ОКХ да защитава своята позиция,
обявявайки се против Хитлер?

Смята се, че ОКХ и Генералният щаб на сухопътните сили са били

отстранени от решаващото влияние за воденето на войната по суша от
момента, когато след оставката на фелдмаршал Фон Браухич Хитлер
пое сам ръководството не само на Вермахта като цяло, но и на
сухопътните сили. В действителност това лишаване на ОКХ от власт,
както и отстраняването на Генералния щаб, макар и не формално,
започна още в седмиците веднага след Полската кампания.
Когато на 21 октомври 1939 г. получих в Цосен Директивата
„Гелб“ за набелязаното настъпление на запад на групата армии „А“,
както сега се наричаше бившата група армии „Юг“, аз записах в
дневника си: „Коментарите на Халдер, Щюлпнагел и Грайфенберг
създават доста потискащо впечатление.“ Генерал Фон Щюлпнагел
тогава бе началник на 1-во управление и дясна ръка на началника на
Генералния щаб Халдер, полковник Фон Грайфенберг бе началник на
оперативното управление на ОКХ.
От изказванията на тези трима души можеше ясно да се разбере,
че директивата за разгръщане представлява план за водене на бойни
действия, натрапен на ОКХ от Хитлер. Очевидно бе, че тези ръководни
дейци на ОКХ, както и самият командващ сухопътните сили се
отнасяха напълно отрицателно към мисълта за германско настъпление
на запад. Те смятаха, че това не е правилният начин да бъде завършена
войната. Освен това от техните изказвания можеше да се направи
заключение, че те не вярват, че германската армия ще е в състояние да
удържи решителна победа на запад. По-късно това впечатление намери
своето потвърждение при запознаването с директивата за разгръщане,
за което ще стане дума по-нататък, а освен това се усили при
посещенията на командващия сухопътните сили и неговия началник на
Генералния щаб, които идваха многократно в щаба на групата армии.
Беше ясно, че има различни гледни точки по въпроса за
целесъобразността и перспективите за успеха на германско
настъпление на запад, особено в онзи период на късната есен или
зимата на 1939 г. Ужасяващо впечатление ми правеше фактът, че
ролята на ОКХ в ръководството на операциите на сухопътните сили в
значителна степен бе намаляла. И това след току-що удържаната
победа в една от най-блестящите кампании в германската история!
Наистина Хитлер и по-рано, по време на Судетската криза, не се
съобразяваше с мнението на ОКХ. Но тогава ставаше дума за съвсем
друго. Тогава се решаваше не въпросът за ръководството на военните
действия, а политически проблем. Основното разногласие между
Хитлер и ОКХ — на първо място с генерал-полковник Бек,
представляваше не ръководството на операциите на сухопътните сили,
а дали настъплението срещу Чехословакия няма да доведе до намесата
на западните държави и по този начин до война на два фронта, с
каквато германската армия не би могла да се справи. В крайна сметка
решението на този въпрос бе работа на политическото ръководство,
което би могло да вземе политически мерки, за да избегне война на два
фронта. Така, след като командващият сухопътните войски тогава
призна първенството на политиците, във военно отношение той пое
върху себе си тежка отговорност, но не се отказа от дадените му
прерогативи в неговата тясна област.
По време на Полската криза между Хитлер и ОКХ не възникваха
подобни разногласия. Във всеки случай поне ние отстрани не
забелязвахме нищо подобно. Мисля, че тогава, след като Хитлер се
оказа прав в оценката за позицията на западните държави, ОКХ се
надяваше, че същото ще се случи и по време на събитията през есента
на 1939 г. Във всеки случай предполагам, че също като нас в групата
армии „Юг“ ОКХ смяташе, че всичко ще завърши с политическа
регулация, както преди време в Мюнхен. Всъщност Хитлер не се
месеше в Полската кампания, ако не се брои неговото предложение за
разгръщане на германските сили в Източна Прусия, с което ОКХ се
съгласи.
 Сега обаче нещата стояха иначе. Наистина не би могло да се
оспорва, че продължаването на войната след поражението на Полша и
методите на нейното водене бе въпрос на общото ръководство на
военните действия, за което окончателно решение трябваше да взема
Хитлер като държавен глава и върховен главнокомандващ. Но когато
предстоеше да се реши въпросът за методите на настъпление на
сухопътните сили на запад, бе необходимо да се установи дали те ще
могат да решат тази задача, както и кога и къде би трябвало да се
проведе настъплението. По тези три въпроса първенството на
командването на сухопътните сили бе безспорно.
И при трите въпроса обаче Хитлер изправи ОКХ пред свършен
факт. На 27 септември той съобщи на командванията на трите рода
въоръжени сили, без предварително да го съгласува с командващия
сухопътните сили, че е решил да започне настъпление на запад още
през есента на 1939 г., нарушавайки неутралитета на Холандия, Белгия
и Люксембург. Скоро това решение намери отражението си в
директивата на Главния щаб на Вермахта (ОКВ) от 21 октомври 1939 г.
Както разбрах от изказванията на споменатите по-горе трима
души, на 21 октомври 1939 г. при получаването на Директива за
 [19]
разгръщане „Гелб“ ОКХ се бе примирило с това capitis diminitio . То
даде директива за настъпление, с която продължаваше да не е
съгласно. Във всеки случай в решителния успех не вярваха и
ръководителите на ОКХ. Тук би трябвало да се отбележи, че предвид
съотношението на силите, съмненията не бяха лишени от основание.
От всичко това можех да направя извода, че в дадения случай ОКХ се е
отказало от своята ръководна роля като инстанция, отговорна за
воденето на войната по суша, и се бе примирило с ролята на
технически изпълнителен орган. Най-малкото се бе случило това,
което преди време генерал-полковник Бек и аз се стремяхме да
предотвратим с нашите предложения за разумно регулиране на
въпроса за организацията на военното командване по време на война.
Тогава ние предлагахме да бъде създадена една инстанция, която да
обедини както ръководството на действията на всички въоръжени
сили, така и ръководството на операциите по суша, представлявайки
единственият отговорен консултативен орган на държавния глава по
въпросите за воденето на войната, във всеки случай поне докато не
бъде спечелена победа на континента; или началникът на Генералния
щаб, отговорен за действията на всички въоръжени сили,
едновременно с това да ръководи и операциите на сухопътните войски.
При никакви обстоятелства обаче не биваше да се допуска два
генерални щаба — на Вермахта и на сухопътните войски, да се
намесват в ръководството на операциите на последните. Очевидно се
бе създало точно такова положение.
Хитлер и неговият Генерален щаб на Вермахта вземаха решение
коя операция трябва да бъде проведена от сухопътните войски, а също
така кога и къде. За ОКХ оставаше разработката на съответните
заповеди дори когато онова, което трябваше да върши, не отговаряше
на неговата гледна точка.
Командващият сухопътните сили бе принизен от поста военен
съветник на държавния глава до един от командващите трите рода
войски, длъжни само да изпълняват дадените им заповеди. Съвсем
скоро това намери своето ярко потвърждение в създаването от (ЖВ на
„театъра на бойни действия в Норвегия“.
 Ако си зададем въпроса как стана така, че ОКХ бе изтласкано на
заден план, отговорът би трябвало да се търси както в областта на
личните взаимоотношения, така и в самото поставяне на въпроса как
да продължи войната след победата в Полша.

Хитлер — Фон Браухич — Халдер

Основната причина за описаните по-горе събития произтичаше от

личността на Хитлер, от необузданата му жажда за власт и от
надценяването на собствените възможности, за което помагаха
неговите несъмнени политически успехи, блюдолизничеството на
видните партийни функционери, както и на някои обкръжаващи го
лица. До голяма степен то бе следствие и от това, че спрямо
несъгласните с него военни дейци той бе не само държавен глава, но и
върховен главнокомандващ, тоест техен върховен пряк началник. При
това в спорове със своите военни партньори той блестящо умееше да
хвърля върху блюдото на везната политически и икономически
аргументи, които последните бяха затруднени да оборят, защото за
тяхната оценка решаваща дума имаха пак не военните, а държавните
дейци. Обаче главна роля за узурпиране на ролята не само на държавен
глава и политически вожд, но и на пълководец очевидно изигра
неговата жажда за власт.
В тази връзка много ми отвори очите един разговор с Хитлер,
състоял се през 1943 г. Беше от ония случаи, когато се опитвах да го
подтикна към разумно регулиране на въпроса за ръководството на
военните операции, тоест на практика да постигна неговия отказ лично
да ги ръководи — в полза на началника на Генералния щаб, облечен с
цялата пълнота на властта. По време на разговора Хитлер заяви, че
въобще няма намерение „да играе ролята на пълководец“ (въпреки че
свързаната с това слава безспорно го привличаше). Подчерта, че
решаващо значение в този въпрос има властта и че единствено той
притежава достатъчно авторитет, за да постигне изпълнение на своите
решения. Той вярваше единствено във властта и бе убеден, че тя е
олицетворение на неговата воля. Същевременно не би трябвало да се
отхвърля мисълта, че след Полската кампания Хитлер се страхуваше
да не принизят заслугите на генералите авторитета му в очите на
народа и точно затова още в самото начало зае такава диктаторска
позиция по въпроса за воденето на войната на запад.

На този човек с неговата необуздана жажда за власт, неспиращ

пред нищо и притежаващ висок ум, се противопоставяха генералите
Фон Браухич и Халдер. Те се изправяха срещу един човек, утвърден по
волята на народа на своята длъжност — държавен глава, и заедно с
това срещу своя висш пряк началник.
Борбата от самото начало се водеше с неравни сили, щеше да е
такава дори ако противници на Хитлер в армията бяха други хора.
Бъдещият фелдмаршал Фон Браухич бе много способен генерал.
Наистина по време на инспекторските и полевите пътувания на
офицерите от Генералния щаб, в които участвах под ръководството на
генералите барон Фон Хамерщайн и Адам, той се прояви не в такава
степен, в каквато генералите Фон Фрич, Бек, Фон Рундщет, Фон Бок и
Фон Лееб, но във всеки случай след тях той би трябвало да бъде
споменат между първите и както показаха събитията, справяше се
добре с ръководството на сухопътните сили.
 Що се отнася до неговия характер, благородството му не подлежи
на съмнение. Не може да се отрича и силната му воля, въпреки че по
мои впечатления нейните прояви имаха по-скоро отрицателен
характер, защото тя нямаше конструктивен характер, а се изливаше в
упорство. Той с по-голямо желание изслушваше решенията на другите,
вместо да ги взема сам и да се стреми да ги осъществи. Очевидно
понякога изобщо избягваше да решава, за да не влиза в борба, за която
не се чувстваше подготвен. В много случаи Браухич смело бранеше
интересите на армията, например когато настояваше пред Хитлер за
публична реабилитация на генерал-полковник Фон Фрич, макар да
разбираше, че с това си навлича недоволството на фюрера. Заповедта
към армията, която той издаде във връзка със смъртта на Фон Фрич, бе
признак за мъжество. Но той не можеше да бъде наречен борец в
истинския смисъл на тази дума. Да прилага всичките си сили, за да
осъществи своето решение — това не бе неговата стихия. Във всеки
случай генерал-полковник Бек веднъж с горчивина ми каза, че Браухич
по време на чехословашката криза е отстоявал гледната точка на ОКХ
без особена енергия и оставил Бек сам да води борбата. От друга
страна обаче, на онези, които упрекват Фон Браухич в нерешителност
при поставянето на въпроса за насилствено сваляне на Хитлер, като
например бившия посланик в Рим Фон Хасел, трябва да се отговори
следното: едно е да бъдат кроени планове за държавен преврат зад
бюрото, нещо характерно за политическите дейци, и да не чувстваш
никаква лична отговорност (както навремето стори г-н Хасел), съвсем
друго е, докато си начело на армията, да осъществиш подобен преврат,
който в мирно време може да доведе до братоубийствена схватка, а по
време на война — до победа на външния враг.
Фелдмаршал Фон Браухич, елегантен мъж с подчертано
аристократичен вид, се държеше много достойно. Той бе коректен и
вежлив, дори любезен, макар че неговата любезност не създаваше у
събеседника му усещане за топлота на отношенията. Във външността
му нямаше нищо, което да напомня за борец, внушаващ на своя
противник уважение или в крайна сметка поне предпазливост, също
тъй бе трудно да се открие както енергията, способна да увлече
всички, така и съзидателното начало. Общо взето, той създаваше
впечатлението за студен в контактите си и сдържан човек. Често
изглеждаше някак сковано; безспорно бе много педантичен. С тези
черти на характера си той завоюва уважението на своите най-близки
подчинени, които го уважаваха като джентълмен, но те не бяха
достатъчни, за да му осигурят пълното доверие на войските, с каквото
разполагаше човек като генерал-полковник Фон Фрич; трудно му беше
да се хареса и на Хитлер. Наистина генерал Фон Зект бе още по-студен
в отношенията си и дори непристъпен, но всички чувстваха вътрешния
огън, бушуващ у този човек, желязната му воля, която го превръщаше
в „повелител“. Фелдмаршал Фон Браухич не бе надарен с такива черти
на характера, у него липсваше дори оная непосредственост на войника,
която помогна на неговия предшественик генерал-полковник Фон
Фрич да завоюва сърцата на войниците, без да споменавам големите
му военни способности.
Ако сега преминем към взаимоотношенията между фелдмаршал
Фон Браухич и Хитлер, то съм напълно убеден, че фелдмаршалът
изтощи своите сили в борбата с този готов на всичко волеви човек.
Неговите склонности, произход и възпитание не му позволяваха да се
бори с него със същото оръжие, което Хитлер като държавен глава
прилагаше, без изобщо да се замисли. Браухич сдържаше своето
недоволство и възмущение, още повече че отстъпваше на Хитлер в
словесните дуели. Той похабяваше вътрешните си сили, докато най-
накрая болест на сърцето не го принуди да подаде оставка, която бе
много добре дошла за Хитлер.
В името на справедливостта би трябвало да добавим, че Браухич
от самото начало се намираше в значително по-неблагоприятно
положение спрямо Хитлер, отколкото неговите предшественици.
[20]
Хитлер, който след оттеглянето на Бломберг стана върховен
главнокомандващ, се превърна не само в държавен глава, но и в пряк
началник на всички военнослужещи. Когато военният министър Фон
Бломберг предложи на Хитлер да поеме ръководството на всички
въоръжени сили, той нанесе последния удар върху армията, макар че
очевидно Хитлер щеше да предприеме тази крачка и без
предложението на Бломберг.
Но преди всичко важно е това, че от момента на встъпването на
Браухич на длъжност Хитлер зае съвсем различна позиция спрямо
армията и преди всичко към ОКХ. Безспорно през първия период след
идването си на власт Хитлер все още проявяваше към военните
ръководители уважение и ценеше техния авторитет. Такова отношение
той запази към фелдмаршал Фон Рундщет до края, въпреки че по
време на войната два пъти го сваля от поста му.
На първо място два фактора доведоха Хитлер до промяна на
позицията му по отношение на армията още през последните мирни
години.
Първият бе, че армията при генерал-полковник барон Фон Фрич
(както и при Фон Браухич) държеше на своите традиционни
разбирания за простота и рицарство в общуването, а също така и на
войнишката представа за чест. Въпреки че Хитлер не можеше да
упрекне армията в нелоялност по отношение на държавата, все пак бе
ясно, че тя няма намерение да изхвърли зад борда своите традиции в
замяна на „националсоциалистическите идеи“. Също толкова ясно бе и
това, че именно тези традиции създават на армията популярност сред
народа. Макар в началото Хитлер да отхвърляше подозренията към
военните ръководители, които се подклаждаха от партийните кръгове,
натискът върху армията, в който личности като Химлер, Гьоринг и
Гьобелс очевидно играеха главна роля, в края на краищата даде своите
плодове.
Военният министър Фон Бломберг — макар и очевидно неволно
— на свой ред помагаше да се пробуди недоверието на Хитлер,
прекалено усърдно подчертавайки своята задача „да приближи армията
до идеите на националсоциализма“. Резултатите от този тормоз
станаха очевидни от безсрамната реч, която Гьоринг произнесе през
пролетта на 1939 г. пред военните ръководители като „старши офицер
от въоръжените сили“. В тази реч той се осмели да упреква армията,
противопоставяйки я на двата други рода въоръжени сили, че тя опазва
своите традиции, които не съответстват на идеите на
националсоциалистическата държава. Присъстващият там генерал-
полковник Фон Браухич в никакъв случай не биваше да оставя такава
реч без последици.
Вторият фактор, характеризиращ отношенията между ОКХ и
Хитлер, се състоеше в това, което той по-късно наричаше „вечните
съмнения на генералите“, а понякога и с по-обидни думи. Тук става
дума преди всичко за позицията на ОКХ относно темповете на
превъоръжаване, които то се опитваше да забави, тъй като прекаленото
им ускоряване се отразяваше зле върху качеството на подготовката на
войските. Хитлер твърдеше, че винаги му се е налагало да печели
своите политически победи при съпротива от страна на генералите,
които били прекалено боязливи. По този повод трябва да се отбележи,
че генерал-полковник Фон Фрич, а следователно и ОКХ, както това се
твърди в книгата на генерал Хосбах („Между армията и Хитлер“), не
са възразявали против намеренията на Хитлер нито по време на
въвеждането на всеобща военна повинност, нито при заемането на
демилитаризираната Рейнска зона. Същото може да се каже и за
позицията на генерал Бек (тогава генерал-полковник Фон Браухич не
беше в Берлин) относно решението на Хитлер да въведе войски в
Австрия. Военният министър Фон Бломберг отначало възразяваше
против въвеждането на всеобща военна повинност по
външнополитически съображения, но скоро след това оттегли своите
възражения. Също така във връзка с окупацията на Рейнската зона —
без знанието на ОКХ, Бломберг съветваше Хитлер да върне обратно
войските, намиращи се вече на левия бряг на Рейн, когато французите
обявиха частична мобилизация. Фактът, че Хитлер вече се готвеше да
последва съвета му и че от тази крачка го спаси единствено съветът на
министъра на външните работи Фон Нойрат да запази спокойствие, по-
късно засили чувствително откритата неприязън на Хитлер към
генералитета, вероятно защото бе напомняне за проявена слабост. Ако
след това в годините на превъоръжаване ОКХ често подчертаваше, че
армията в никакъв случай още не е готова за война, то се ръководеше
само от своето пряко задължение.
Поне официално Хитлер винаги се съгласяваше с тази гледна
точка. Но вероятно тези предупреждения усилиха неговата неприязън
към ОКХ. Външнополитическите планове на Хитлер срещнаха
първото категорично възражение на съвещанието с министъра на
външните работи и командващите трите рода въоръжени сили на 5
ноември 1937 г., на което Хитлер заяви своите намерения относно
Чехословакия. Тогава за пръв път той се натъкна на съпротива от
страна на министъра на външните работи Фон Нойрат, а също така и
на военния министър Фон Бломберг, и на командващия сухопътните
сили барон Фон Фрич. Това определено помогна при първия удобен
случай той да се освободи от онези, които бяха застанали на пътя му.
Сега често може да се чуе мнението, че съгласието на
генералитета с оставката на барон Фон Фрич е демонстрирало на
Хитлер, че той едва ли не вече може да прави с ОКХ каквото си иска.
Няма да се спирам върху въпроса дали тогава Хитлер е направил
подобен извод. Ако го е направил, във всеки случай се е заблуждавал
относно мотивите, от които се е ръководил генералитетът. Позицията
на генералитета по онова време се обясняваше не със слабостта му, а
бе следствие от непознаването на същността на цялата интрига, от
невъзможността за честния войник да предположи, че ръководството
на държавата води подобна игра и навреме да я разгадае, а също така
практическата невъзможност при тези обстоятелства да бъде извършен
държавен преврат. Няма съмнение обаче, че по този повод споменатите
по-горе високопоставени партийни дейци и други подобни лица са
продънили ушите на Хитлер относно „вечните съмнения на генералите
в нашите велики цели“.
 Така става ясно, че генерал-полковник Фон Браухич от самото
начало бе в сложно положение в отношенията си с Хитлер. Безспорно
съдбовна роля изигра и това, че при встъпването си в длъжност той се
съгласи с редица промени на висшестоящите кадри в армията,
конкретно и с напълно неоправданите оставки на генерали с големи
заслуги, както и със заемането на поста началник на Управлението на
кадрите в сухопътните войски от брата на генерал Кайтел. Това
бележеше първата крачка на Браухич към пропастта.
Унищожителен удар по авторитета на ОКХ в очите на Хитлер по-
късно бе нанесен, след като стана ясно, че съмненията на ОКХ относно
отстъпчивостта на западните държави по време на Судетската криза са
безпочвени и той се оказа прав. Това, че генерал-полковник Фон
Браухич в тази връзка пожертва началника на Генералния щаб Бек,
разбира се, не укрепи неговите позиции пред Хитлер, напротив —
отслаби ги още повече.
 Втората значима личност в ОКХ, която след оставката на Бек се
обяви против Хитлер, беше бъдещият генерал-полковник Халдер. Със
своите военни способности Халдер бе достоен помощник на
фелдмаршал Фон Браухич. Във всеки случай по време на съвместната
си дейност те изпитваха един към друг пълно доверие. Струва ми се,
че Браухич винаги се съгласяваше с оперативните предложения на
Халдер не по служебно задължение, а заради убедеността си. Като
повечето офицери, произлезли от баварския генерален щаб, Халдер
прекрасно познаваше работата на различните щабни отдели. Беше
неуморим работник. Очевидно за девиз му служеха думите на Молтке:
„Геният — това е прилежание.“ Обаче едва ли у него пламтеше
свещеният огън, който би трябвало да въодушевява истинския
пълководец.
За присъщото му чувство за голяма отговорност свидетелства
това, че преди Руската кампания той поръча на началника на 1-во
управление генерал Паулус и началниците на щабовете на групите
армии да разработят план на операцията. Но главната концепция за
плана на една кампания очевидно би трябвало да се роди в главата на
онзи, който ще я ръководи. На Халдер не му достигаше изтънчеността
на Фон Браухич. Изказванията му имаха крайно делови характер.
Самият аз съм бил свидетел как той настойчиво бранеше гледната си
точка пред Хитлер. При това бе много показателно колко горещо
Халдер защитаваше интересите на войските, как остро преживяваше
заедно с тях натрапените му неверни решения. Но само трезвата
деловитост не бе достатъчна, за да се хареса на Хитлер. Горещата
любов към армията не можеше да го впечатли.
В края на краищата според мен Халдер претърпя фиаско заради
двойствеността на своите стремежи. Когато наследи Бек, той вече бе
явен враг на Хитлер. По думите на Валтер Гьорлиц („Германският
генерален щаб“), встъпвайки в длъжност, Халдер заявил на генерал-
полковник Фон Браухич, че върши това само за да води борба с
военната политика на Хитлер. Според съществуващите сведения той
неведнъж е кроил планове за свалянето на Хитлер независимо от
практическата им осъществимост. От друга страна обаче, Халдер бе
началник на германския, а след това и на Хитлеровия Генерален щаб,
след като Хитлер пое в ръцете си командването на сухопътните сили.
Може би един политик би могъл да играе двойната роля на отговорен
съветник и на заговорник. Войниците обаче обикновено не са годни за
такава двойна игра. Главната причина е, че според германските
традиции постът началник на Генералния щаб е немислим без доверие
между него и командващия.

Дори ако във връзка с дейността на Хитлер признаем (а тогава в

Германия това бе напълно невъобразимо), че в мирно време
съществува възможност началникът на Генералния щаб да подготвя
свалянето на държавния глава и върховен главнокомандващ, то по
време на война двойната роля на заговорник и началник на Генералния
щаб би била неразрешима дилема.
Като началник на Генералния щаб дълг на Халдер бе с всички
сили да осигурява победата на армията, за чието ръководство, а заедно
с това и за успеха на плановете на своя главнокомандващ той носеше
отговорност наред с всички останали. Във втората си роля той обаче не
би могъл да желае тази победа. Не подлежи и на най-малко съмнение,
че генерал-полковник Халдер бе решил тази дилема в полза на военния
си дълг и приложи всички свои сили, за да служи вярно на германската
армия в тази тежка борба. От друга страна, неговата втора роля
изискваше при всички обстоятелства да остане на поста си с цел, както
той се надяваше, да запази възможността един прекрасен ден да свали
Хитлер. Заради това обаче бе принуден да се подчинява на неговите
решения и в случаите, когато не бе съгласен. Той остана на този пост
на първо място, защото предполагаше, че неговата изчаквателна
тактика като началник на Генералния щаб ще избави армията от
последствията на военните грешки на Хитлер. Но за това той трябваше
да плати с цената на изпълнението на заповедите на Хитлер, с които
според своите военни убеждения не можеше да се съгласи. Това
противоречие щеше да изчерпи вътрешните му сили и накрая да го
доведе до крушение. Ясно е само, че генерал-полковник Халдер остана
толкова дълго на поста началник на Генералния щаб в интерес на
работата, а не поради някакви свои лични интереси.
Опитах се да характеризирам тези двама генерали, при които през
есента на 1939 г. станаха събитията, които едва ли биха могли да бъдат
наречени иначе освен „лишаване на ОКХ от власт“. От казаното е
ясно, че тези двама войници, сами по себе си притежаващи високи
качества, не биха могли да водят успешна борба с човек като Хитлер.
Във всеки случай това, че принизяваното на ролята на ОКХ до чисто
изпълнителна инстанция бе извършено тъкмо след неговата блестяща
победа в Полша, стана причина Хитлер да постави пред ОКХ въпроса
за по-нататъшното водене на войната.
До началото на войната и по време на първия й период бе
естествено, че германската страна на запад се придържа към
отбранителни действия. Кой би могъл да очаква, че западните държави
толкова позорно ще изоставят на произвола на съдбата Полша, на
която бяха дали гаранции! Тяхното настъпление с незначителни сили,
довело до вклиняване в ивицата за подсигуряване на Западния вал в
Саарската област, след което последва изтегляне на територията на
Франция, не би могло да предизвика дори предположение, че те се
подготвят за бъдещо голямо настъпление.
Оставаше само да се изчака дали ще успеем да спрем това
настъпление при Западния вал, или ако то например се водеше през
Люксембург и Белгия към Рурската област, след освобождаването на
войските от Полша да нанесем контраудар. В настоящия момент
пасивността на западните държави създаваше съвсем различна
обстановка. Дори като се имат предвид методите на водене на война,
използвани от френското командване, и неповратливостта на
британците, не биваше да се очаква, че след поражението на Полша те
ще преминат в настъпление и ще възникне възможност да се използва
цялата германска армия за водене на война на запад. Обаче съдбата на
Полша стана ясна едва на 18 септември, когато се реши изходът на
сражението при Бзура и след като в навечерието Съветите преминаха
източната полска граница.
Именно тогава и не по-късно трябваше да започне обменът на
мнения между Хитлер и командващия сухопътните сили по въпроса за
водене на военни действия на запад. Въпреки това, както личи от
публикуваните данни (на първо място в книгите на генерал Фон
Лосберг, бивш началник на 1-во управление на ОКВ, и
[21]
минстериалрат Грайнер, водещ дневника на бойните действия на
ОКВ), то не се случи.
Както би могло да се предположи, блестящата победа в Полша и
пасивността на западните държави предизвикаха съвсем различни
реакции от страна на Хитлер и от страна на ръководните дейци на
ОКХ. Хитлер безспорно оценяваше факта, че англо-френската армия
на запад не предприе настъпление като признак на слабост, който му
позволява на свой ред да премине в настъпление. Освен това
блестящият успех на Полската кампания го убеди, че германската
армия може да решава всякакви задачи. ОКХ съвсем не беше на това
мнение, както ще покажем по-долу. От друга страна, пасивността на
западните държави водеше до заключението, че вероятно те са влезли
във войната само за да спасят своята чест. Изглеждаше все още
възможно да се договорим с тях. Очевидно генерал Халдер също
мислеше, че такова споразумение може да се сключи, заобикаляйки
Хитлер. В такъв случай германското настъпление на запад в този
момент би било съвсем неуместно.
Така или иначе ОКХ можеше да основава своите предположения
на факта, че Хитлер никога дотогава, дори след разгрома на Полша, не
бе поставял за обсъждане въпроса за настъпление на запад. В това
отношение аз получих неопровержимо доказателство през зимата на
1939/1940 г. Когато Хитлер за пореден път даде заповед за
придвижване към района на съсредоточаване за настъпление на запад,
при мен дойде командващият въздушния флот, с който групата армии
„А“ трябваше да взаимодейства, генерал Шперле, и заяви, че неговите
съединения не могат да излетят от разкаляните летища. В отговор на
моята забележка, че през изминалите месеци е имало достатъчно
време за строежа на бетонирани писти, Шперле заяви, че преди това
Хитлер категорично бил забранил всякакви работи за подготовката на
настъпление. Между другото същото се отнасяше и за производството
на боеприпаси, което се осъществяваше не в онзи обем, който би бил
необходим, ако се планираше настъпление на запад.
Очевидно ОКХ смяташе, че това решение на Хитлер е
непоколебимо и по този начин погрешно оценяваше неговия характер.
Както съобщава Грайнер, през втората половина на септември, когато
събитията в Полша отиваха към края си, ОКХ постави задача на
генерал Хайнрих фон Щюлпнагел да разработи план за по-
нататъшното водене на военни действия на запад. Щюлпнагел стигна
до извода, че до 1942 г. армията няма да разполага с необходимата
материална част за пробив на линията „Мажино“. Той не разглеждаше
възможността за обход през Белгия и Холандия, тъй като германското
правителство наскоро обеща на тези страни да уважава неутралитета
им. На основание на този извод и на споменатата по-горе позиция на
Хитлер ОКХ очевидно бе решило, че както и преди, действията на
запад ще имат отбранителен характер. В съответствие с това след
Полската кампания то даде заповед за усилване на отбраната на
сухопътните сили на запад, очевидно без предварително да си изясни
мнението на Хитлер.
В напълно новата обстановка, възникнала в резултат на
окончателния разгром на Полша, такъв начин на действие не
означаваше нищо друго освен предоставяне на инициативата при
решаването на въпроса за по-нататъшните планове на кампанията на
Хитлер. Разбира се, за военното ръководство този път не беше
правилният и не можеше да му осигури влияние върху по-нататъшния
ход на войната, какъвто и характер да придобиеше тя. Освен това
споменатата по-горе работа на Щюлпнагел не можеше да се разглежда
като решение на въпроса за по-нататъшния характер на войната. Ако
бяхме изчаквали до 1942 г., за да пробием линията „Мажино“,
западните държави очевидно щяха да ликвидират изоставането си в
областта на въоръжаването. А и успешният пробив на линията
„Мажино“ никога не би могъл да се развие в операция, решаваща
успеха на войната. Срещу най-малко 100 дивизии, с които противникът
разполагаше още през 1939 г., по този начин не можеше да се постигне
решителен успех. Дори противникът да отделеше за отбраната на
линията „Мажино“ големи сили, той винаги би могъл да остави като
оперативен резерв 40–60 дивизии, които биха били достатъчни бързо
да спрат войските, преминали укрепената линия, дори и на широк
фронт. Безспорно бойните действия щяха да възприемат застиналите
форми на позиционна война с патов изход. Германското командване не
можеше да си постави такава цел.
Естествено, не би могло да се предположи, че генерал-полковник
Фон Браухич и неговият началник на Генералния щаб са
възнамерявали да се ограничат с отбранителни действия за
продължителен срок. Очевидно те все пак са се надявали на
възможността да сключат споразумение със западните държави или че
самите те ще започнат настъпление. Обаче решението по първа линия
беше извън сферата на тяхната компетентност. Надеждата за
настъпление на западните държави бе нереална, както това ще бъде
доказано по-късно. В действителност обстановката ставаше такава, че
от военна гледна точка пролетта на 1940 г. бе най-ранният но очевидно
и най-късният възможен срок, който би запазил за германската страна
възможността за успешно настъпление на запад. По думите на Грайнер
Хитлер не е получавал за коментар горепосочената работа на генерал
Фон Щюлпнагел, обаче безспорно е бил длъжен да знае, че ОКХ има
намерение да продължава да се придържа към отбранителни военни
действия на запад. Така вместо навременен обмен на мнения по
въпросите за по-нататъшното продължаване на войната, който
задължително трябваше да се осъществи не по-късно от средата на
септември, Хитлер със своето решение от 27 септември и последвалата
го директива на ОКВ от 9 октомври постави командващия сухопътните
[22]
сили пред fait accompli . Без предварителни консултации с
командващия сухопътните сили той не само даде заповед за
преминаване към настъпателни действия, но и определи кога и по
какъв начин ще се осъществяват, тоест взе решение по въпроси, които
по никакъв начин не трябваше да решава без участието на
командващия сухопътните сили.
Хитлер настояваше настъплението да започне колкото може по-
рано и във всеки случай още през есента на 1939 г. Отначало, по
думите на генерал Фон Лосберг, той определил датата 15 ноември.
Този срок, дори да е бил достатъчен за прехвърлянето на войските по
съществуващите комуникации, трябваше да бъде обоснован от
предпоставката, че танковите съединения и авиацията може да бъдат
прехвърлени от Полша не по-късно от приключването на сражението
край Бзура, което само по себе си бе невъзможно. Освен това Хитлер
предварително определи как трябва да се осъществява настъпателната
операция: в обход на линията „Мажино“ през Белгия и Холандия.
На командващия сухопътните сили му оставаше само да
осъществи технически тази операция, по повод на която неговото
мнение не бе изслушано и за решителния успех на която той във всеки
случай през есента на 1939 г. имаше отрицателно мнение.
Ако бъде зададен въпросът как е могло да стане така, че
командващият сухопътните сили, примирявайки се с плановете на
Хитлер, е допуснал подобно capitis diminitio, то според мен правилният
отговор би могло да бъде намерен в книгата на Грайнер „Главното
командване на Вермахта“. Той смята, че генерал-полковник Фон
Браухич се е придържал към мнението, че с преки възражения не може
да постигне нищо. Същата гледна точка споделя и генерал Фон
Лосберг на основание личното си познанство с Хитлер и неговата
тогавашна позиция. Очевидно генерал-полковникът се е надявал, че
при проява на добра воля по онова време по-късно ще успее да убеди
Хитлер да се откаже от своя план. Очевидно той също така е смятал, че
състоянието на времето ще направи практически невъзможно
провеждането на настъпление през късната есен или зимата. Ако това
би било взето предвид и решението се отложеше до пролетта,
възможно бе да се намерят начини войната да бъде завършена по пътя
на политически преговори.
 Ако командващият сухопътните сили и неговият началник на
Генералния щаб са разсъждавали по подобен начин, то относно
влиянието на времето се оказаха прави.
Що се отнася до идеята Хитлер да бъде „отказан“ от такова
принципно важно решение дори чрез услугите на генерал Фон
Райхенау, когото малко след това ОКХ изпрати при Хитлер с такава
мисия, то според мен тези опити предварително бяха обречени на
провал, освен ако не се допуснеше, че ОКХ ще намери някакво друго
решение, което да импонира на Хитлер.
От друга страна, през този период не се виждаше никаква
възможност войната да завърши чрез мирни преговори.
Предложението за сключване на мир, направено от Хитлер на
западните държави след завършването на Полската кампания, бе
посрещнато от рязък отпор. Впрочем Хитлер едва ли би се съгласил с
разумното регулиране на полския въпрос, което би направило
възможно споразумението със Запада. Без да става дума, че такова
регулиране би било трудно осъществимо на практика, след като
Съветският съюз вече бе погълнал източната половина на Полша.
Много съмнително изглежда и дали Германия би могла да постигне
почетен мир без Хитлер. Как тогава Хитлер би могло да бъде свален?
Ако генерал Халдер се бе опитал през октомври 1939 г. отново да
осъществи плана за военен демарш срещу Берлин, мога само да кажа,
че след победата в Полша той би намерил доста по-малко
последователи, отколкото през есента на 1938 г.
Така генерал-полковник Фон Браухич се примири с плановете на
Хитлер и ОКХ вече работеше върху Директивата за разгръщане „Гелб“
според дадените от Хитлер указания. Както твърди Грайнер, по-късно
командващият сухопътните сили с поддръжката на своя началник на
Генералния щаб, аргументирайки се със съображения от военен
характер, на 27 октомври се опитал да убеди Хитлер да промени
началната дата за настъплението за по-благоприятно време на годината
— пролетта на 1940-а. Грайнер също твърди, че няколко дни преди
това такова предложение му е било направено от генерал Фон
Райхенау — очевидно по желание на генерал-полковник Фон Браухич.
В това отношение командващият сухопътните войски можеше да
разчита на подкрепата на всички командващи на Западния фронт.
Въпреки че Хитлер не отхвърли напълно всички изтъкнати аргументи,
той остави в сила определената още на 29 октомври дата за начало на
настъплението — 12 ноември.
На 5 ноември командващият сухопътните сили отново се опита да
промени мнението на Хитлер. Това бе денят, когато — при условие че
настъплението наистина трябваше да започне на 12 ноември, се
очакваше заповед за навлизане на войските в района на
съсредоточаване.
По време на този разговор, проведен на четири очи (според
Грайнер Кайтел е бил поканен на срещата по-късно) — така или иначе
после резултатите от нея станаха известни, възникнал непоправим
конфликт между Хитлер и генерал-полковник Фон Браухич.
Последният, както Грайнер го описва по думите на Кайтел, прочел на
Хитлер меморандум, в който били формулирани всички аргументи
против началото на настъплението. Заедно с неоспоримите доводи
против началото на настъпление през есента (състоянието на времето,
незавършеното обучение на новосформираните части и т. н.) генерал-
полковникът споменал и една причина, която докарала Хитлер до
ярост. Това било критика на действията на германските войски по
време на Полската кампания. Той изразил мнение, че пехотата не е
проявила такъв настъпателен порив, както през 1914 г., и че изобщо
подготовката на войските по отношение на дисциплина и
издръжливост във връзка с прекалено прибързаните темпове на
превъоръжаване невинаги е била достатъчна. Ако генерал-полковник
Фон Браухич бе изказал тази гледна точка в тесен кръг от
военачалници, щеше да намери поддръжка.
Наистина упрекът, че пехотата не се отличавала с такъв
настъпателен устрем както през 1914 г., поне в такъв обобщен вид, бе
несправедлив. Той би могъл да бъде обяснен с недооценка на
промените, които настъплението на пехотата претърпя през
изминалото време. Принципите на настъпление от 1914 г. сега вече
бяха просто немислими. От друга страна, не можеше да се отрича, че
— както това се случва в началото на война с още необстреляни
войски, в отделни участъци, особено в боевете за населени пунктове,
нашите войски проявяваха известна нервност. Висшите щабове също
понякога бяха принуждавани да вземат строги мерки против проявите
на недисциплинираност. В това няма нищо чудно, ако се вземе
предвид, че за няколко дни Райхсверът се увеличи от 100 000 души на
милионна армия и че голяма част от съединенията бяха формирани
едва по време на мобилизацията. Обаче всичко това пред лицето на
победите на германската армия по време на Полската кампания все
още не даваше основания да се стигне до извода, че армията не е в
състояние да води настъпление на запад. Ако генерал-полковник
Браухич се бе ограничил с ясно изявление, че новосформираните
дивизии поради недостатъчната си обученост и сплотеност все още не
са подготвени за водене на настъпление, а то не може да се води само с
изпитани кадрови дивизии, неговите аргументи щяха да бъдат
неопровержими, също както не би могло да бъда опроверган и доводът
за неблагоприятното време.
В такъв общ вид гореспоменатите аргументи бяха най-малко
онези, които трябваше да бъдат представени на Хитлер, тъй като той се
чувстваше създател на нова армия, която сега бяха нарекли
недостатъчно добре подготвена. При това Хитлер беше прав, че без
проявената от него смелост в политическата област, без онази енергия,
с която той осъществи превъоръжаването, а също така и без
националсоциалистическото движение, без пробуждането на военен
дух и сред онези слоеве от населението, които по време на
Ваймарската република го отхвърляха, армията нямаше да има мощта,
която притежаваше през 1939 г.
Хитлер обаче упорито игнорираше факта, че наред с неговите
заслуги, заслуги имаше и Райхсверът. Тъй като без неговата
идеологическа и материална подготовка, без самоотвержения труд на
дошлите от него офицери и унтерофицери Хитлер нямаше да
притежава въоръжените сили, на които сега гледаше като на „своя
рожба“ и които бяха удържали такива забележителни победи в Полша.
Съмненията, изказани от генерал-полковник Фон Браухич пред
Хитлер, постигнаха пред стигналия далеч в своето самолюбие
диктатор точно обратното на това, към което се стремеше. Хитлер
отхвърлил всички делови аргументи на командващия, изразил
възмущение по повод на критиката, която генерал-полковникът се
осмелил да изкаже по адрес на неговите — на Хитлер — творения, и
грубо прекъснал разговора. Той настоявал за начало на настъплението
на 12 ноември.
За щастие тогава се намеси богът на времето и го принуди този
срок да бъде променен, към което само до края на януари 1940 г. му се
наложи да прибягва петнадесет пъти.
И така, ако ОКХ се оказа право по отношение на възможния срок
за начало на настъплението, в резултат на описаните по-горе събития
възникна криза в командването на Вермахта, резултатите от която
оказаха много пагубно влияние в по-нататъшния ход на войната.
Първо, тя се прояви в това, че Хитлер и Браухич повече не се срещаха.
Във всеки случай началникът на Оперативното управление, бъдещият
генерал Хойзингер, на 18 януари 1940 г. ми каза, че след 5 ноември
Браухич вече не е посещавал Хитлер. При създалата се обстановка
това положение бе напълно нетърпимо. Следващият резултат от
скандала на 5 ноември бе речта, която Хитлер произнесе на 23
ноември пред събралите се в райхсканцеларията командващи армейски
групи и армии, командирите на корпуси и началник-щабовете им. Мога
да мина без подробно изложение на съдържанието на тази реч, тъй
като то е известно от други източници. Най-същественото бе, че
Хитлер подчерта своето непоколебимо решение в най-близко време да
започне настъпателни действия на запад, като при това изказа своето
съмнение колко дълго ще бъде осигурен тилът на Германия откъм
изток. Изказванията на Хитлер относно принципната необходимост да
се започне настъпление на запад имаха делови характер, бяха
обмислени и според мен убедителни. (С изключение на въпроса за
началото на операцията.) В останалото неговата реч бе съставена
единствено от нападки срещу ОКХ и срещу генералитета на
сухопътните сили изобщо, който през цялото време стоял на пътя на
неговите смели начинания. В това отношение речта на Хитлер бе
лишена от всякакви делови основания. Командващият сухопътните
сили направи единствено възможния извод и подаде оставка. Хитлер
обаче отклони такова решение на проблема. Беше ясно, че кризата в
ръководството на армията изобщо не е ликвидирана. Във всеки случай
ОКХ беше принудено да подготвя настъпление, с което не бе съгласно.
Както и преди командващият сухопътните сили бе отстранен от
консултациите относно провеждането на военните действия и
принизен до положението на генерал изпълнител.
Ако се изследват причините за подобен род отношения между
държавния глава и ръководството на армията, които доведоха до
лишаването на последното от власт, ще се окаже, че решаваща роля в
това изигра стремежът на Хитлер към неограничена власт, неговото
непрекъснато нарастващо самомнение, придружено с натиск върху
генералитета от страна на хора като Гьоринг и Химлер. Но също така е
необходимо да се каже, че ОКХ до голяма степен облекчи Хитлер при
своето отстраняване от ръководството на армията заради позицията,
която зае относно по-нататъшното водене на военни действия след
завършването на Полската кампания.
Със своето решение да продължи да се придържа към
отбранителните действия на запад ОКХ предостави инициативата на
Хитлер! И това стана, въпреки че в задълженията на ОКХ безспорно на
първо място бе да прави на държавния глава предложения за бъдещите
планове, особено след като в Полша именно сухопътните сили с
ефективната поддръжка на авиацията се увенчаха с решителната
победа.
Без съмнение ОКХ бе право, когато през есента на 1939 г. се
придържаше към мнението, че сезонът и недостатъчната подготовка на
новосформираните съединения правеха началото на настъплението
нежелателно. Но този извод и разпорежданията за усилване на
отбраната на запад все още в никаква степен не даваха отговор как от
военна гледна точка войната да бъде завършена възможно най-
успешно. ОКХ трябваше да даде отговор на този въпрос, ако искаше да
запази своето влияние върху общото ръководство на военните
действия!
Естествено, командващият сухопътните сили имаше пълното
право да препоръча пътя на политически преговори със западните
държави. Но какво трябваше да бъде предприето, когато не
съществуваше перспектива за такива преговори? Точно на човек като
Хитлер беше необходимо, въпреки че по онова време настъплението на
запад все още изглеждаше нецелесъобразно — ОКХ още тогава да
посочи какво трябва да бъде извършено във военно отношение, за да
приключи войната.
 За да бъде избран пътят след завършването на Полската кампания,
беше необходимо да се обсъдят следните три въпроса:
— първо, възможно ли е да се постигне благоприятен завършек на
войната, ако се запази отбранителният характер на военните действия,
или това може да бъде постигнато само чрез победоносно настъпление
на запад?
— второ, кога в такъв случай би могло да се разгърне такова
настъпление с перспектива за решителен успех?
— трето, как би трябвало то да бъде проведено, за да се постигне
решителен успех на континента?
По отношение на първия въпрос бяха възможни две решения.
Едното беше след победата над Полша Германия да постигне
споразумение със западните държави. ОКХ трябваше да разглежда
доста скептично още от самото начало възможността за постигане на
успех по този път; от една страна, имайки предвид британския
национален характер, който допускаше много малка вероятност за
компромис, и, от друга, доколкото бе ясно, че Хитлер след победата в
Полша едва ли ще се съгласи на разумно регулиране на въпроса за
германско-полската граница в духа на взаимни отстъпки. В края на
краищата заради постигането на споразумение със западните държави
Хитлер не би могъл да възстанови Полша в старите граници, след като
бе предоставил нейната източна част на Съветите. Което и да е
германско правителство, дошло на власт след свалянето на Хитлер, не
би могло да промени това положение.
Другата възможност войната да бъде завършена успешно,
придържайки се към предишния отбранителен характер на военните
действия на запад, би могла да възникне, в случай че западните
държави от своя страна вземеха решение за настъпление. Тогава за
германското командване щеше да възникне перспективата за
контранастъпление и победоносен завършек на кампанията на запад.
Тази идея намери отражение в „Разговори с Халдер“ и по-точно в
думите му за „ответна операция“. Според генерал Хойзингер такава
операция е имала известна роля в плановете на ОКХ едва значително
по-късно, някъде около декември, а не в решаващия за ОКХ период —
в края на септември и началото на октомври. Безспорно идеята за
ответна операция съдържа в себе си много благоприятни моменти. Да
бъде предоставено на противника да преодолява всички трудности на
настъплението към Западния вал или да му се даде възможност да се
сдобие с клеймото на нарушител на неутралитета на Люксембург,
Белгия, а вероятно и Холандия би било доста примамливо. Но нима в
този случай не ставаше дума — поне в близкото бъдеще, за напразни
мечти, чието осъществяване изглеждаше повече от слабо вероятно.
Западните държави не се осмелиха на настъпление в момента, когато
главните сили на германската армия бяха заети с Полша. Можеше ли
да се очаква, че ще започнат настъпление, когато срещу тях се
изправеше цялата германска армия?
Аз мисля — и съм на това мнение и сега, че такава предпоставка
за „ответна операция“ тогава не съществуваше.
Това мнение намери убедително потвърждение във „военния
план“, разработен през този период от главнокомандващия
съюзническите войски генерал Гамелен, попаднал после в ръцете на
германската армия. Основните положения на този „военен план“ са
изложени по-долу:
До пролетта на 1941 г. въоръжените сили на съюзниците няма да
достигнат такова ниво, което да им позволи да започнат настъпателни
действия против Германия на запад. За да бъде постигнато числено
превъзходство на сухопътните сили, е необходимо да бъдат привлечени
нови съюзници на тяхна страна.
Англичаните не са готови да вземат участие в мащабно
настъпление до 1941 г. Изключение би било само ако Германия
претърпи вътрешно крушение. (Тази забележка, която явно има
предвид възможността за държавен преврат, показва какво би трябвало
да ни очаква в случай на неговото осъществяване.)
През 1940 г. главната задача на западните държави трябва да се
състои в това да се осигури неприкосновеността на френската
територия, както и в случай на настъпление на германците срещу
Белгия и Холандия на тези страни да бъде оказана помощ.
Заедно с това, за да бъде изтощена Германия, трябва да се
създават нови театри на бойни действия. Като такива се споменават
северните държави и в случай на неутралитет на Италия — Балканите.
Естествено, необходимо е да бъдат продължени усилията за
привличане на Белгия и Холандия като съюзници.
 Накрая — необходимо е да се опита Германия да бъде лишена от
жизненонеобходимия й внос както по пътя на създаването на
споменатите по-горе нови фронтове, така и чрез затваряне на
блокадния обръч с оказване на натиск върху неутралните държави.
Следователно от този военен план ясно произлиза, че западните
държави са искали да водят война за изтощаване по възможност на
други фронтове, докато не постигнат превъзходство в силите, което би
им позволило — не по-рано от 1941 г. — да започнат настъпление на
запад. Макар че по това време ОКХ не можеше да знае за този военен
план на съюзниците, все пак съвсем очевидно беше, че западните
държави ще водят война с далечен прицел в описаната по-горе посока.
Надеждата, че на народа може да му омръзне такава „война на
сенките“, свързана с огромните човешки жертви, които ще предизвика
настъплението към Западния вал, очевидно не беше от съображенията,
които ОКХ можеше да постави като основа на своите решения.
Колкото и примамливо да изглеждаше да се предостави
инициативата на противника, такъв план нямаше никаква реална
основа. Германия не можеше в никакъв случай да чака, докато
противникът, продължавайки да се въоръжава (при това трябваше да се
има предвид възможността да им бъде предоставена помощ от страна
на американците с оглед позицията, която заемаше Рузвелт), получи
превъзходство както по земя, така и във въздуха. Още повече това не
биваше да се прави и поради позицията на Съветския съюз! След като
той получи от Хитлер всичко, което можеше да очаква, никакви
жизнени интереси вече не го свързваха с Райха. Колкото по-силни
ставаха западните държави, толкова по-опасно ставаше положението
на Германия, имаща в тила си държава като Съветския съюз.
Така след завършването на войната в Полша бе необходимо да се
направят следните изводи за ръководството на военните действия.
На първия въпрос дали е възможно, придържайки се към
отбранителни военни действия на запад, да завършим успешно
войната, би следвало да се отговори отрицателно. Изключение
представляваше възможността политическото ръководство да постигне
споразумение със западните държави. Това, че командващият
сухопътните войски, поне заради риска за армията, свързан с
продължаването на войната, имаше право да посъветва Хитлер да
тръгне по пътя на компромиса, е напълно безспорно. Естествено,
тогава за известно ограничено време щеше да се наложи на Западния
фронт да се придържаме към изчаквателна тактика. Независимо от
това задача, както и право на командването на сухопътните сили бе да
консултира Хитлер по военните въпроси. То бе длъжно да му каже
какво е необходимо да се предприеме във военната област, ако
конфликтът не може да бъде решен с политически средства!
Планът, съдържащ военна алтернатива — какво е необходимо да
се предприеме, ако възможността за политически компромис със
западните държави се окаже изключена, на което очевидно Хитлер се
надяваше, трябваше да бъде представен на държавния глава от ОКХ.
Не биваше нито да се допуска, че Хитлер след удържаната победа над
Полша, както и преди ще се отказва от настъпление на запад; нито да
се очаква той сам да вземе решение за по-нататъшния характер на
военните действия. Изключение би могло да бъде предположението, че
Великобритания може да бъде разгромена чрез въздушна и подводна
война. Обаче подобно предположение бе лишено от каквото и да било
основание.
Затова от военна гледна точка — ако политическото споразумение
се окажеше неосъществимо, можеше да бъде предложен само
настъпателен характер на военните действия на запад. При такова
предложение обаче ОКХ трябваше да запази за себе си инициативата в
областта на вземане на решения относно сроковете и плановете на
настъплението.
Що се отнася до сроковете, то ОКХ се придържаше към гледна
точка, обща с тази на всички командващи на Западния фронт, а
именно, че провеждането на настъплението в късната есен на 1939 г.
(или през зимата) няма да донесе категоричен успех.
Най-важната причина бяха сезоните. През есента и зимата
германската армия можеше само в много ограничени мащаби да
употреби два от своите главни козове: мобилните (танковите)
съединения и авиацията. Освен това краткият ден по това време на
годината като правило не допуска постигането дори на тактически
успех в продължение на един ден и така пречи на бързото провеждане
на операциите.
 Друга причина бе недостатъчното ниво на подготовката на всички
новосформирани в началото на войната съединения. През есента на
1939 г. истински подготвени за водене на настъпателни действия бяха
само кадровите дивизии. Всички останали съединения страдаха от
слабости в областта на съгласуването на действията и огневата
подготовка, а също така и от липса на вътрешна сплотеност. Освен
това попълването на танковите съединения с нова техника, започнало
след края на Полската кампания, още не бе завършено. Ако
съществуваха планове настъплението на запад да започне още през
есента на 1939 г., то трябваше танковите дивизии, които се намираха в
Полша, да бъдат освободени по-рано. Но затова не помисли и Хитлер.
В авиацията също имаше пропуски, които трябваше да бъдат
поправени.
И така бе ясно, че не бива да се поема отговорността за начало на
настъплението на запад преди пролетта на 1940 г. Фактът, че при това
можеше да се спечели време, за да бъде ликвидиран конфликтът с
политически средства, бе желателен от военна гледна точка, макар че
след като в началото на октомври предложението на Хитлер за мир бе
отхвърлено, за него подобна гледна точка вече не можеше да изиграе
никаква роля.
Тъй като въпросът за плановете за настъпление, тоест
стратегическите основи на настъплението на запад ще бъдат
съдържание на следващата глава, излишно е да се спирам на тях тук.
Искам да направя само една предварителна забележка. Планът за
настъпление, натрапен от Хитлер на ОКХ на 9 октомври, бе
половинчат. Той не беше прицелен към постигането на решителен
успех на континента, а преследваше, поне в началото, само частна цел.
Точно тогава бе моментът, в който ОКХ трябваше да обясни на Хитлер,
че неговите военни съветници разполагат с по-добър план, отколкото
частичното решение на въпроса, заради което да се провежда тази
безсмислена операция. Разбира се, предпоставка за това беше, че
самото ОКХ бе длъжно да вярва в решителния успех на настъплението
на континента! И досега не са известни причините, подбудили
ръководителите на ОКХ в онези решаващи седмици след завършването
на Полската кампания да заемат пасивна позиция по въпроса за по-
нататъшното водене на войната на запад, като фактически предадоха в
ръцете на Хитлер правото да взема решения по военни въпроси.
Възможно е те да са се основавали на справедливото и разумно
желание да го подбудят да търси политически компромис. Биха могли
да бъдат и в това, че ОКХ справедливо не е искало повторно
нарушаване на суверенитета на Белгия и др. под. Но гледано отстрани,
би могло да се стигне до извода, че в крайна сметка ръководните дейци
на ОКХ са смятали решителния успех на германското настъпление за
съмнителен. Както и да е, ОКХ тогава предостави на Хитлер
инициативата в областта на военните решения. Освен това,
подчинявайки се на волята на Хитлер и издавайки заповеди за
провеждането на операция, с която ръководните дейци вътрешно не
бяха съгласни, на практика то се отказа от ролята си на инстанция,
решаваща въпроса за водене на войната по суша. ОКХ не се възползва
от възможността чрез контраудар да възвърне изгубените си позиции,
която му предоставиха предложенията за водене на операцията,
направени наскоро от щаба на групата армии „А“. Когато по-късно
успехът на настъплението на запад, постигнат на основата на тези
предложения, дори надхвърли първоначалните очаквания на Хитлер, за
него ОКХ стана инстанция, която той се смяташе за способен да
пренебрегва и да действа сам дори по оперативни въпроси.
Хитлер пое върху себе си функции, които според Шлифен в наше
време може да има само триумвиратът крал-държавник-пълководец.
Но дали действително „капката балсам“, която Шлифен смяташе
необходима за поне един от членовете на триумвирата, бе паднала
върху главата му?
5. Борбата около плана на операцията

Оперативният план на ОКХ. Възраженията. Набелязаното

настъпление не може да доведе до решителен успех. Ново издание
на плана „Шлифен"? Планът на щаба на групата армии „А".
Задачата: решителен успех. Какви възможности имаше
командването на противника? Главният удар трябва да се нанесе
не на северния, а на южния фланг. Настъплението на танковите
войски през Ардените. В случай на възможно контранастъпление
на противника отбраната трябва да има активен характер.
Напразната борба за осъществяването на новия план.
Многократните обръщения на щаба на групата армии „А“ към
ОКХ. Частични промени, но не и коренно преразглеждане на
основните идеи. Инцидентът със самолета. Свалят автора от
поста. След доклад пред Хитлер се взема решение в полза на
предложенията на групата армии „А“. В каква степен те бяха
изпълнени?

Едва след края на войната станаха публично известни някои неща

около възникването на плана, приет като основа на нашето
настъпление на запад, вместо съществуващата преди това „Директива
за разгръщане „Гелб“ на ОКХ от 12–29 октомври 1939 г. Планът, в
резултат на който бе постигнат такъв бърз и решителен успех против
англо-френската армия, а също така и против въоръжените сили на
Белгия и Холандия. Вероятно първи съобщи за възникването на „новия
план“ английският военен писател Лидъл-Харт, свързващ този план с
моето име, на основание изказванията на фелдмаршал Фон Рундщет,
моят командващ, и генерал Блументрит, нашия началник на
оперативния отдел в този период.
Затова смятам за правилно сега в качеството си на главен
участник да се опитам на основата на данните, с които разполагам, да
пресъздам картината на възникването на този оперативен план, на
който бе съдено да изиграе определена роля. Наистина идеите в
основата на плана са мои. Аз съставих онези паметни записки, които
бяха изпратени от щаба на групата армии в ОКХ.
Ние искахме да наложим план за настъпление, който би отговарял
на нашите възгледи и би могъл да осигури решителния успех на запад.
През февруари 1940 г., вече след моето оттегляне от длъжността
началник-щаб на групата армии „А", имах възможност по време на
разговор с Хитлер да му докладвам за плановете, чието приемане
толкова дълго и напразно се опитваше да прокара щабът на групата
армии. Няколко дни по-късно ОКХ издаде нова директива за
настъпление, която се базираше на нашите планове и предложения.
Обаче бих искал ясно да заявя, че моят командващ генерал-
полковник Фон Рундщет, както и помощниците ми Блументрит и
Тресков винаги се съгласяваха с моите предложения и че Фон Рундщет
ги потвърждаваше чрез подписа си и ги защитаваше по време на
нашите обсъждания в ОКХ.
За офицера, който изучава историята на войната, както и за
изследователя очевидно ще бъде полезно да проучат историята на
борбата за оперативния план във всичките й детайли. Но аз не бих
искал да затруднявам читателя с описанието на всички наши
обръщения към ОКХ и което при това би било неизбежно, с
повторението на всички вече описани събития. Освен това тези
обръщения съдържат аргументи и предложения, които сега,
естествено, вече не предизвикват никакъв интерес, тъй като се отнасят
към определен период и посочват онова, което би могло да се постигне
в онзи момент.
Следователно аз ще се огранича в началото да се спра на
основните положения, залегнали в основата на директивите на ОКХ.
След това ще обясня причините да смятам за неудовлетворителна
стратегическата концепция на ОКХ (или по-точно казано, концепцията
на Хитлер, на чиято основа възникна тя). След това ще изложа най-
важните положения на стратегическата концепция, защитавана от щаба
на групата армии, сравнявайки я с оперативния план на ОКХ.
Накрая накратко ще опиша как след дълга и напразна борба все
пак успяхме да постигнем — безспорно, по указание на Хитлер —
първоначалния оперативен план да бъде изменен в духа на онези
положения, които защитаваше щабът на групата армии.

Оперативния план на ОКХ (на Хитлер)

В началото искам да се опитам на основата на директивите, с

които разполагам, да характеризирам основната стратегическа идея на
ОКХ (и Хитлер) за набелязващото се настъпление. Тя се състоеше в
следното.
В съответствие с указанията на Хитлер от 9 октомври ОКХ
възнамеряваше да нанесе удар с усиления десен фланг на германската
армия по направление към Холандия и Северна Белгия и да разбие
намиращите се в Белгия англо-френски сили и белгийската и
холандската армия. Следователно тази силна флангова групировка
имаше за задача да постигне решителен успех. Тя бе съставена от
армейската група „Н“ и групата армии „Б“ (с командващ генерал-
полковник Фон Бок) и се разгръщаше по долното течение на Рейн и
Северен Айфел. Групата армии „Б“ се състоеше от три армии. Общо в
състава на групировката на северния фланг влизаха 30 пехотни
дивизии и голяма част от мобилните съединения (9 танкови и 4
моторизирани пехотни дивизии). Така тук бяха съсредоточени почти
половината от общо 102-те дивизии, намиращи се на Западния фронт.
Докато армейската група „Н“ имаше задачата да отстрани
Холандия от войната, трите армии на групата „Б“ трябваше да
осъществят настъпление северно и южно от Лиеж и по-нататък през
Северна Белгия. В същото време танковите съединения имаха задача
да изиграят решителна роля при пробива на позициите на противника
на широк фронт (вж. задачата на групата армии „А“ по-долу).
Тази първа директива, издадена на 19 октомври, на 29 октомври бе
променена с това, че Холандия в началото трябваше да бъде оставена
на мира. Възможно е това да е било направено по настояване на ОКХ.
 Групата армии „Б“ трябваше да нанесе удар с две армии в първи
ешелон (4-та и 6-а) и две армии (18-а и 2-ра) във втори ешелон от двете
страни на Лиеж. По-късно обаче Холандия отново бе включена в
зоната на военни действия, при това задачата да бъде извадена от
войната бе възложена на 18-а армия.
Операцията на групата армии „Б“, преследваща постигането на
решителен успех, трябваше да бъде прикривана на южния фланг от
групата армии „А“. Тази група, съставена от две армии (12-а и 16-а) с
общо 22 дивизии (без мобилните съединения), трябваше да нанесе
удар през Южна Белгия и Люксембург. Тя осъществяваше разгръщане
в Южен Айфел и Хунсрюк.
12-а армия, напредвайки с отстъп наляво, трябваше, така да се
каже, да съпровожда настъплението на групата армии „Б“, за да може
при по-нататъшното придвижване да осигури нейния фланг срещу
действията на противника.
След марша през Люксембург 16-а армия трябваше да завие на юг,
за да осигури дълбокия фланг на цялата операция, заемайки отбрана,
която минаваше предимно непосредствено на север от западния фланг
на линията „Мажино“, между Саар и Маас, източно от Седан.
 Задачата на групата армии „Ц“ (Heeresgruppe С), съставена от 2
армии и 18 пехотни дивизии, бе да охранява Западния вал от
люксембургската до швейцарската граница.
В резерва на ОКХ оставаха още 17 пехотни и 2 мобилни
(моторизирани) дивизии.
Съгласно точка 1 на директивата за разгръщане от 19 октомври
(основана на указанията на Хитлер, съдържащи се в директивата на
ОКВ от 9 октомври), целта на тази операция, формулирана в раздела
„Общи намерения“, беше „по възможност разгромяването на
основните сили на френската армия и нейните съюзници и
едновременно с това завладяване на възможно най-голямо
пространство от територията на Холандия, Белгия и Северна Франция
като плацдарм за успешно водене на въздушна и морска война с
Англия и като широка ивица за подсигуряване на Рурската област“.
В точка 2 на тази директива ОКВ определи като най-близка задача
за настъплението на двете групи армии, което трябваше да премине
под ръководството на командващия сухопътните сили:
„Блокирайки холандската армия, да бъде разгромена възможно
най-голяма част от белгийската армия в района на пограничните
укрепления и чрез бързо съсредоточаване на големите — особено на
мобилните съединения, да създаде предпоставки за непрекъснато
продължаване на настъплението на голямата групировка по северния
фланг и за бързо овладяване на морското крайбрежие на Белгия.“
Във връзка с вече споменатата промяна на директивата,
извършено на 29 октомври, ОКХ разшири задачата на групата армии
„Б“, променяйки формулировката на „Общи намерения“ по следния
начин: „по възможност да принуди големите сили на френската армия
да приемат сражение на териториите на Северна Франция и Белгия и
да ги разбие, създавайки най-благоприятни предпоставки за
продължаване на войната срещу Франция и Белгия по суша и във
въздуха“.
В точката „Групировка на силите и задачи“ ОКХ постави пред
групата армии „Б“ следната цел: „Да унищожи обединените сили на
съюзниците в района северно от Сома и да излезе на крайбрежието на
Ламанш.“
 Групата армии „А“ получаваше предишната задача с отбранителен
характер — да прикрива действията на групата армии „Б“, която обаче
бе донякъде разширена. 12-а армия, действаща на десния фланг, сега
вече трябваше бързо да форсира Маас в района на Фуме и южно от
него и да нанесе удар през укрепената френска гранична зона с общо
направление към Лион.
Оперативният план, положен в основата на двете директиви,
вероятно би могъл да бъде обяснен най-добре по следния начин.
Мощният десен юмрук би трябвало да разбие силите на англо-
френската армия, които според нашите данни се намираха в Белгия,
докато в това време по-слабата лява ръка трябваше да прикрива този
удар. Целта на операцията относно териториалните задачи беше
излизане на крайбрежието на Ламанш. Какво би трябвало да се случи
след този първи удар, директивата не изясняваше.

Възраженията

Първата реакция на изложения в двете директиви оперативен план

възникна у мен повече интуитивно. Оперативните замисли на ОКХ в
основни линии напомняха знаменития план на Шлифен от 1914 г.
Стори ми се доста потискащо, че нашето поколение не е успяло да
измисли нищо друго, освен да повтори старата рецепта, дори нейният
автор да беше човек като Шлифен. Какво би могло да се случи, след
като от шкафа изваждаха военен план, който противникът бе проучил
заедно с нас и за чието повторение той би трябвало вече да е
подготвен? Нали всеки военен специалист бе длъжен да знае. че
германците още повече от 1914 г. не искат и не могат да атакуват
линията „Мажино“ през укрепения район Вердюн — Тул — Нанси —
Епинал.
Наистина при тази първа, повече интуитивна реакция аз бях
несправедлив спрямо ОКХ. Първо, защото планът идваше от Хитлер, и
второ, защото изобщо не ставаше дума за повторение на плана на
Шлифен. Широко разпространеното мнение, че двата плана съвпадат, е
вярно само в две отношения. Първото, че през 1939 г. главният удар се
нанасяше от северния фланг. Второто, и в двата случая той минаваше
през Белгия. Във всичко друго плановете от 1914 и 1939 г. бяха
напълно различни.
Преди всичко обстановката бе съвсем друга. През 1914 г. все още
бе възможно, както това направи Шлифен, да се разчита на оперативна
изненада ако не напълно, що се отнася до удара през Белгия, то поне за
съсредоточаването на главните сили на германската армия на крайния
северен фланг. През 1939 г. тези намерения на Хитлер не можеха да
останат неизвестни за противника.
Освен това през 1914 г. можеше — както Шлифен — да се
надяваме, че французите любезно ще ни направят „услугата“ да
започнат предварително настъпление в Лотарингия. През 1939 г. обаче
не можехме да очакваме подобна „услуга“. Противникът очевидно
щеше да хвърли срещу нашите войски, настъпващи през Белгия, а
според другия план и през Холандия, големи сили, с които ние за
разлика от 1914 г. щеше да се наложи да водим фронтални боеве.
Вместо изпреварващата френска инициатива в центъра на фронта би
могло да бъде нанесен силен ответен удар по южния фланг на нашите
главни сили, настъпващи през Белгия. Поради това просто бе
невъзможно планът на Шлифен да бъде повторен.
Освен това ми стана ясно, че нито ОКХ, нито Хитлер са
възнамерявали да вземат за образец плана на Шлифен с цялото
величие на неговия замисъл. Шлифен бе съставил своя план с
намерение за пълен и окончателен разгром на цялата френска армия.
Иначе казано, той искаше да протегне дългата си ръка и да обхване с
нея противника от север, като по такъв начин прочисти цяла Северна
Франция, за да нанесе удар западно от Париж, и в края на краищата да
притисне цялата френска армия към линията Мец — Вогезите —
Париж — швейцарската граница и да я принуди да капитулира. При
това той вземаше предвид риска за насрещни удари в Елзас в началото
на настъплението, както и че противникът с настъплението си в
Лотарингия на свой ред ще помогне на германците да завоюват
решителен успех в операцията за обкръжаване на френската армия.
В оперативния план от 1939 г. не се съдържа замисъл за пълния
разгром на противника. Ясно изразена цел на цялата операция
представлява локалната победа над намиращите се в Северна Белгия
сили на съюзниците. Едновременно с това се преследва целта да се
спечели пространство, да се завладее крайбрежието на Ламанш и така
да се осигури плацдарм за по-нататъшното разгръщане на военните
действия. Възможно е генерал-полковник Фон Браухич и неговия
началник-щаб по време на съставянето на директивите за
провеждането на операцията да са си спомнили думите на Молтке във
въведението към отчетите на Генералния щаб за войната през 1870–
1871 г.:
„Никакъв план не може със сигурност да определи хода на
операцията, с изключение на първия сблъсък с главните сили на
противника. Само един профан би могъл да предположи, че
протичането на операцията следва предварително приетия, премислен
във всички детайли и проведен докрай първоначален замисъл.“
Ако такава диспозиция е била в основата на плановете на ОКХ, то
последното очевидно е решило, че след достигането на целите на
операцията — локална победа на северния фланг, в Белгия и излаз на
крайбрежието на Ламанш — би могло да се реши дали тя да продължи
и в какво направление. Но онова, което чух в Цосен при получаването
на директивата за настъпление, ми даваше основание да предполагам,
че ОКХ не смяташе, че съществува възможност за пълна победа на
френския театър на бойни действия; във всеки случай то гледаше на
нея като на крайно съмнителна. По-късно по време на честите
посещения на командващия сухопътните сили и началника на
Генералния щаб в нашия щаб това впечатление се засили още повече.
ОКХ никога не бе гледало сериозно на многократните забележки на
щаба на групата армии, че е напълно възможно да бъде спечелена
пълна победа. Мисля, че тогава и Хитлер не вярваше във възможността
по време на тази операция Франция да бъде извадена от войната. По-
скоро той си спомняше факта, че през 1914 г. като следствие от
неуспеха на нашето настъпление ние дори нямахме база, необходима
за водене на подводна война против Англия. Затова той отделяше
толкова голямо внимание на придобиването на такава база, тоест
завладяването на крайбрежието на Ламанш.
Вече бе напълно ясно, че не е възможно по време на една
операция, както това предвиждаше планът на Шлифен, да се постигне
пълно поражение на Франция. С оглед описаните по-горе промени в
съществуващата обстановка такива предпоставки вече не
съществуваха. Ако обаче се имаше предвид след спечелването на
локалната победа, към която се стремеше ОКХ, настъплението да
продължи с перспектива Франция да бъде извадена от войната, тогава
първата операция би трябвало да бъде организирана с оглед на тази
крайна цел! Тя би трябвало да преследва целта да разгроми северния
фланг на противника, за да може в резултат да получи решаващо
превъзходство за нанасяне на втори удар, който би трябвало да осигури
разгрома на останалите във Франция сили на западните държави. От
друга страна, подобна операция би трябвало да създаде благоприятни
оперативна обстановка за втория удар.
Според мен изпълнението на тези две условия за очевидно
набелязания втори удар не бе предвидено в плана на първата операция.
Ударната сила на германските войски, групата армии „Б“ с нейните 43
дивизии, при навлизането си в Белгия би се сблъскала с 20 белгийски,
а ако във войната бъдеше въвлечена и Холандия, и с още 10 холандски
дивизии. Дори тези сили със своите бойни качества да отстъпваха на
германските, те можеха да им противопоставят мощни укрепления (от
двете страни на Лиеж и по продължение на канала Алберт), както и
естествени препятствия (в Белгия — удължения до крепостта
Антверпен отбранителен рубеж на канала Алберт и др., на юг —
укрепения рубеж на река Маас с опорен пункт Намюр, в Холандия —
многобройни водни рубежи), които биха им създавали благоприятни
възможности за съпротива. След няколко дни на помощ на тези сили
на противника биха пристигнали английски и френски войски (при
това все танкови и моторизирани дивизии), вече стоящи нащрек на
френско-белгийската граница, подготвени за германско нахлуване в
Белгия. Затова германските сили, настъпващи по фланга, не биха
могли да извършат оперативен обход с големи сили. След пристигането
на англо-френските сили те щяха да бъдат принудени да действат
челно срещу равен по численост противник. Следователно успехът на
първия удар трябваше да се решава в тактически рамки. Той не бе
подготвен от оперативния замисъл на настъплението.
Ако противникът що-годе умело ръководеше операциите на
своите войски, щеше да избегне категоричното поражение в Белгия. В
случай че противникът не можеше да се задържи на укрепената линия
Антверпен — Лиеж — Маас (или Семуа), все пак би трябвало да се
предвиди, че запазвайки в някаква степен боеспособността на
войските си, би могъл да форсира Сома в нейното долно течение и с
големите си резерви да създаде нова отбранителна позиция. По това
време настъплението на германските войски щеше вече да е
преминало своята кулминационна точка. Що се отнася до групата
армии „А“, то тя във връзка с нейната предстояща задача и
придадените й сили не би могла да предотврати създаването на нов
отбранителен рубеж, простиращ се от крайния пункт на линията
„Мажино“ източно от Седан до долното течение на Сома. Така
германската армия би попаднала в същото положение като през 1914 г.
след завършването на есенната кампания. Тя би имала едно-
единствено предимство, в случай че завладееше широк плацдарм по
бреговете на Ламанш. Така нямаше да бъде осигурен нито разгром на
противника в Белгия, в резултат на който да бъде създадено
превъзходството за спечелване на крайната победа; нито благоприятна
оперативна обстановка за нанасяне на решителен удар. Набелязаната
от ОКХ операция щеше да има само частичен успех.
Ако през 1940 г. благодарение на умелите действия на групата
армии „Б“ противникът в Белгия бе отхвърлен на широк фронт и
белгийската и холандската армия бяха принудени да капитулират
(признавайки и заслугите на германското командване и танковите ни
съединения), то този резултат все пак не би могло да бъде определен
като следствие от предварително планирана операция с предрешен
изход. Едно по-добро командване на противниковите войски може да
предотврати подобен изход.
Очевидно пълният разгром на противника в Северна Белгия би
трябвало да се обясни с това, че като резултат от поредното изменение
на оперативния план и действията на танковите съединения на групата
армии „А“ силите на противника, които се сражаваха в Белгия, бяха
отрязани от своите тилови бази и изтласкани от бреговете на Сома.
И освен това планът на ОКХ не вземаше предвид още едно
обстоятелство — оперативните възможности, които би могло да
притежава противниковото командване при смели и решителни
действия от негова страна. Не можеше да се предполага, че
противникът не е способен на такива действия, тъй като генерал
Гамелен се ползваше с добра репутация при нас. Във всеки случай,
когато преди началото на войната генерал Бек го посетил, той му беше
направил прекрасно впечатление.
Ако командването на противника предприемеше смели действия,
имаше възможност очакваният от тях удар на германските сили през
Белгия да бъде отблъснат и на свой ред те с големи сили да преминат в
контранастъпление срещу южното крило на немските войски,
действащи на северния фланг. Дори то да прехвърлеше в Белгия сили,
предназначени да подсилят белгийската и холандската армия, пак би
могло, отслабвайки гарнизона на линията „Мажино“ (което бе напълно
възможно), да съсредоточи за такъв удар не по-малко от 50–60
дивизии. Колкото по-далеч тогава групата армии „Б“ се бе придвижила
на запад към Ламанш и устието на Сома, толкова по-ефективен щеше
да е ударът, нанесен в дълбочина на германските сили, действащи на
северния фланг. Дали групата армии „А“ с нейните 22 дивизии щеше
да успее да отрази такъв удар, оставаше неясно. Следователно подобно
развитие на операцията едва ли би могло да създаде благоприятна
обстановка за спечелване на окончателната победа на Западния фронт.

Планът на щаба на групата армии „А"

Описаните по-горе съображения, възникнали у мен при

проучването на директивите на ОКХ, бяха положени в основата на
предложенията, които правихме неведнъж в обръщенията си към ОКХ,
надявайки се да го убедим в правилността на нашите оперативни
замисли. Естествено, в тях имаше и множество повторения. Затова ще
ги изложа тук накратко, едновременно с това противопоставяйки ги на
оперативните замисли на ОКХ.
1. Целта на настъплението на запад трябваше да бъде
решителната победа по суша. Стремежът да се постигне локална
победа, положен в основите на директивите на ОКХ, не бе оправдан
нито от политическа (нарушаването на неутралитета на три страни),
нито от военна гледна точка. Ударната сила на германската армия на
континента в крайна сметка представляваше за нас решаващ фактор.
Да бъде изразходвана тя заради постигането на елементарни цели, бе
недопустимо, дори предвид фактор като Съветския съюз.
 2. Главният удар в нашата настъпателна операция трябваше да
нанесе групата армии „А“, а не групата армии „Б“. Ако ударът, както
бе предвидено, нанесеше групата армии „Б“, тя би срещнала подготвен
противник, срещу когото щеше да й се наложи да настъпва фронтално.
В началото такива действия можеше и да доведат до успех, но те щяха
да бъдат прекратени при Сома.
Групата армии „А“ имаше истински шансове, при условие че
нанесе внезапен удар през Ардените (където противникът не очакваше
използването на танкове с оглед ограничената проходимост на
местността) по направление към долното течение на Сома, за да
отреже прехвърлените в Белгия сили на противника северно от Сома.
Само по този начин би могла да ликвидира целия северен фланг на
противника, което бе предпоставка за спечелването на окончателна
победа във Франция.
3. Заедно с това в действията на групата армии „А“ се съдържаше
не само главният шанс, но и главната опасност за германското
настъпление. Ако противникът действа правилно, той ще се опита да
избегне неблагоприятния за него изход на сраженията в Белгия,
оттегляйки се зад Сома. Заедно с това той би могъл да хвърли всички
сили, с които разполага, за контранастъпление на широк фронт срещу
нашия южен фланг с цел да обкръжи главните сили на германската
армия в Белгия или южно от Долен Рейн. Въпреки че от френското
командване не би могло да се очаква такова смело решение, а и
съюзниците на Франция със сигурност биха възразили против него,
все пак този вариант не биваше да бъде пренебрегван.
В крайна сметка, ако противникът не успееше да спре нашето
настъпление през Северна Белгия към долното течение на Сома, би
могъл отново да създаде единен фронт с помощта на резервите си. Той
би могъл да започва от северозападната граница на линията „Мажино“
и да минава източно от Седан, след това по течението на Ен и Сома до
Ламанш.
За да се попречи на това, бе необходимо да бъдат разбити силите
на противника, съсредоточени по нашия южен фланг, приблизително в
района южно и северно от река Маас или между реките Маас и Уаза.
Фронтът в този район трябваше да бъде пробит, за да може по-късно да
се осъществи обход на линията „Мажино“.
 4. Групата армии „А“, на която в тази операция предстоеше да
нанесе главния удар, трябваше да получи три армии, вместо две,
въпреки че поради съображения, свързани с ширината на фронта, в
състава на групата армии „Б“ биха могли да действат и повече
дивизии.
Както бе набелязано, в началото едната армия трябваше да нанесе
удар през Южна Белгия и Маас, след което да се придвижи към
долното течение на Сома, за да излезе в тила на противника, действащ
пред групата армии „Б“.

Втората армия трябваше да действа в югозападно направление със

задачата да нанесе удар срещу противника, ако той се съсредоточи за
контранастъпление срещу нашия южен фланг западно от река Маас.
Както бе набелязано, третата армия трябваше да осигурява
дълбокия фланг на всички операции северно от линията „Мажино“ в
участъка Сирк — Музон (източно от Седан).
 Във връзка с пренасочването на направлението на главния удар,
който сега трябваше да нанесе не групата армии „Б“, а групата армии
„А“, в състава на последната трябваше да се включи още една армия,
която във връзка с недостатъчната ширина на фронта на настъпление
трябваше да влезе в пробива по-късно, обаче още от самото начало да
се намира в нейно разпореждане, както и големи танкови съединения.
В общи линии това бе съдържанието на замисъла, който неведнъж
се повтаряше в нашите многобройни обръщения към ОКХ.

Борбата за плана на групата армии „А"

Разбира се, през октомври 1939 г. аз все още нямах готов

оперативен план. За да постигне един смъртен човек целта си, трябва
да се труди и да се бори. Главата му не би могла да създаде изведнъж
готово произведение на изкуството, както главата на Зевс е родила на
бял свят Атина Палада.
Във всеки случай още първото обръщение на щаба на групата
армии към ОКХ (от 31 октомври), съдържащо предложения относно
плана на операцията, в случай че бъде взето решение за настъпление,
съдържаше и основните положения на „новия план“.
Ако трябва да бъдем по-точни, бяха изпратени две писма. В
първото, изпратено от командващия групата армии до командващия
сухопътните сили, се поставяше принципният въпрос за провеждане
на настъплението в съществуващата обстановка.
В началото му командващият констатира, че планираното
съгласно директивите от 19 и 29 октомври настъпление не може да има
категоричен успех, който да реши изхода на войната. Разпределението
на силите ни в сравнение с тези на противника не можеше да осигури
гаранции за окончателния разгром на неговите войски, решението за
провеждането на фронтална операция не даваше възможност да бъде
нанесен удар по фланга и в тила на противника. Очевидно операцията
щеше да завърши с фронтално сражение при Сома. След това
командващият посочва трудностите за ефективното използване на
танковете и авиацията — нашите главни козове, през късната есен и
зимата. Въпреки това настъплението трябваше да бъде проведено, след
като неговият успех щеше да създаде предпоставки за действието на
военноморските сили и авиацията против Британските острови.
Според опита от Първата световна война завладяването на част от
крайбрежието на Ламанш щеше да се окаже недостатъчно. Затова
трябваше да се завладее цялото крайбрежие на Франция покрай
Атлантическия океан.
Беше недопустимо да се хабят силите на армиите за частичен
успех (а не за постигането на решителна победа), след като се има
предвид, че в нашия тил съществуваше фактор като Съветския съюз.
На континента ударната сила на нашата армия представляваше
решаващ фактор.
Съветският съюз щеше да поддържа приятелски отношения с нас
само докато разполагаме с армия, готова за настъпление. Нейната
ударна сила засега се крепеше на кадровите дивизии, тъй като
новосформираните части все още не бяха постигнали необходимата
степен на подготовка и вътрешна съгласуваност. Само с кадровите
дивизии не би могло да бъде проведено настъпление, което да
постигне решителна победа.
Възможно бе в резултат на усилването на въздушната война с
Англия самите западни държави да започнат настъпление. Беше
неясно дали бойният дух на френската армия ще бъде достатъчно
висок, за да предприеме под натиска на Англия настъпление, свързано
с големи човешки жертви. Бе желателно да се предостави на
противника цялата тежест на настъплението срещу укрепената ивица и
отговорността, свързана с неутралитета на Белгия (и Холандия).
Наистина едва ли би могло безкрайно да се изчаква, докато
Англия попълни пропуските в подготовката на своята сухопътна армия
и авиацията.
От военна гледна точка войната с Англия би могла да бъде
спечелена единствено по море и във въздуха. На континента тя може
само да бъде загубена, ако ние изразходвахме ударната сила на нашата
армия, без да постигнем решителна победа.
Второто писмо, изпратено в ОКХ от щаба на групата армии на 31
октомври, допълваше разсъжденията на командващия групата армии с
конструктивното предложение как според нас би трябвало да се води
настъплението. Това предложение вече съдържаше основните идеи на
„новия план“, макар и все още в незавършена форма. То подчертаваше
следните необходимости:
1. Прехвърляне направлението на главния удар на нашия южен
фланг.
2. Използване на големи механизирани сили с идеята те,
нанасяйки удар, да излязат в тила на намиращите се в Северна Белгия
войски на съюзниците.
3. Включване на още една армия в състава на групата армии „А“,
която да нанесе контраудар в случай на контранастъпление на големи
сили на противника срещу нашия южен фронт.
При посещението на командващия сухопътните сили в щаба на
групата армии на 3 ноември едва ли би могло да се очакват някакви
резултати от разглеждането на тези предложения. Но това посещение
ми позволи да докладвам нашите съображения, както ми бе възложил
генерал-полковник Фон Рундщет. Генерал-полковник Фон Браухич
обаче отхвърли нашата молба да ни бъдат предоставени допълнителни
сили (още една армия и големи танкови съединения), като каза: „Да,
стига да разполагах с достатъчно сили за това!“ Това показваше, че
тогава той не бе настроен категорично против нашите планове. Във
всеки случай той ни обеща една танкова дивизия и два мотопехотни
полка от резервите на ОКХ.
За съжаление и това посещение ни даде ясно да разберем, че
ръководните дейци на ОКХ се отнасят със силно предубеждение към
набелязаното настъпление и особено към възможността да бъде
завоювана решителна победа на запад. Естествено, те получаваха
информация от командващите армии и от командирите на корпуси за
състоянието на техните съединения. Но в действителност начинът, по
който се отнасяха към очевидните многобройни пропуски при
подготовката на новосформираните дивизии, говореше, че самите те не
очакват много от набелязаното настъпление.
За да бъде загладено това впечатление, няколко дни по-късно
генерал-полковник Фон Рундщет събра генералите на групата армии и
обрисувайки оперативния замисъл на нашия щаб, показа, че на запад
напълно може да бъде постигнат решителен успех, въпреки че би било
по-целесъобразно настъплението да бъде проведено през пролетта.
 На 6 ноември ние използвахме отговора на ОКХ относно нашите
планове в границите на дадените ни директиви, за да настояваме още
веднъж за приемане на изложените по-горе предложения, но не
постигнахме успех.
В това време „предсказателите на времето“ на Хитлер,
метеоролозите на Луфтвафе, бодро препускаха нагоре-надолу по
своите стълбички. Като резултат от това бе напълно достатъчно да
предскажат хубаво време, макар и за кратък период, и Хитлер веднага
даваше заповед за придвижване към изходните райони за настъпление.
Но всеки път неговите „предсказатели на времето“ се отказваха от
прогнозите си и се налагаше отбой.
На 12 ноември съвсем неочаквано получихме следната телеграма:
„Фюрерът заповяда: на южния фланг на 12-а армия или в района
за настъпление на 16-а армия да се въведе третата група мобилни
[23]
войски със задачата да се нанесе удар през откритата местност
от двете страни на Арлон, Тинтини и Флоренвил по направление към
Седан и източно от него. Състав на групата: щабът на 19-и ак, 2-ра
и 10-а тд, една мотопехотна дивизия, Лейбщандартът и полкът
„Гросдойчланд“.
Пред тази група се поставят следните задачи:
а) да бъдат разбити прехвърлените в Южна Белгия мобилни сили
на противника и по този начин да бъдат облекчени 12-а и 16-а армия
при изпълнението на техните задачи;
б) в района на Седан или югоизточно от него да бъде внезапно
форсирана река Маас и по този начин да се създадат най-
благоприятни предпоставки за продължаване на операцията, особено
в случай че действащите в състава на 6-а и 4-та армия бронетанкови
съединения не може да бъдат използвани. “
След това дойде специално допълнение към директивата на ОКХ.
От текста на телеграмата следваше, че предаването на 19-и ак в
състава на групата армии „А“ е извършено по заповед на Хитлер. Как
бе стигнал до тази идея?
Възможно е Хитлер да е стигнал до тази мисъл след доклада на
командващия 16-а армия генерал-полковник Буш, който малко преди
това беше при него. Генерал Буш беше посветен в моите замисли.
Вероятно по време на доклада пред Хитлер той е споменал за нашето
желание да получим танкови съединения, за да ускорим пробива през
Ардените. Възможно е и Хитлер сам да е стигнал до тази идея. Той
притежаваше способността да оценява добре тактическите
възможности и прекарваше много време над картите. Лесно би могъл
да забележи, че Маас най-удобно би могла да бъде форсирана при
Седан, докато бронетанковите съединения на 4-та армия по-нататък ще
се сблъскат със значително по-големи трудности. Възможно е и да е
разбрал, че прехвърлянето през Маас при Седан ще създаде удобен
плацдарм (за прехвърляне през реката на южния фланг на групата
армии „Б“) и искаше както винаги да преследва заедно всички
примамливи цели. Всъщност колкото и да се радвахме, че ще получим
танковия корпус, на практика това означаваше раздробяване на нашите
бронетанкови съединения. Затова командирът на 19-и танков корпус
генерал Гудериан в началото не бе съгласен с този нов план за
използването на неговия корпус. Все пак той винаги защитаваше
гледната точка, че танковете трябва „да се свиват в юмрук“ на едно
място. Едва след като го запознах с оперативния замисъл на групата
армии „А“ и нашият стремеж да се пренесе направлението на главния
удар на цялата операция на южния фланг, в района на действие на
групата армии „А“, и когато забеляза примамливата цел да се излезе в
тила на противника при устието на Сома, той се превърна в най-
пламенния поборник на този план. Впоследствие неговата енергия
вдъхновяваше нашите бронетанкови сили, които извършиха рейд в
тила на противника до крайбрежието на Ламанш. Разбира се, за мен бе
голямо облекчение, че Гудериан възприемаше като напълно реална
моята идея за пробив с големи танкови сили през Ардените
независимо от проблемите, свързани с преодоляването на
труднодостъпната местност.
Що се отнася обаче за предаването в състава на групата армии на
19-и танков корпус, според замисъла на Хитлер това преследваше само
тактическа цел, чието постигане трябваше да облекчи форсирането на
река Маас за групата армии „Б“.
И в допълнението към директивата, изпратено от ОКХ, никъде не
се споменаваше за промяна на общия замисъл. Имам предвид плана за
извоюването на решителна победа чрез обкръжаването на противника
със силите на групата армии „А“ по направление към устието на Сома
или поне действия, насочени към неговата подготовка. На съвещанието
в Кобленц освен командващите армии в група „А“ бяха повикани също
така и командващият групата „Б“ генерал-полковник Бок и неговите
командващи армии.
Това съвещание има важно значение поради следното
обстоятелство. Генерал-полковник Фон Браухич пожела да изслуша
съображенията на присъстващите командващи армейски групи и
командващите армии, а също така и разпорежданията за
осъществяването на директивата на ОКХ. Обаче когато след
командващия групата армии „Б“ и неговите генерали дойде нашият
ред, Браухич заяви, че му е достатъчно да изслуша командващите
армии. Очевидно той искаше да избегне възможността командващият
нашата група да представи своите съображения, влизащи в
противоречие с директивата.
Не ни оставаше нищо друго, освен още веднъж да предадем на
ръководителите на ОКХ във вид на докладна записка нашите
съображения как трябва да бъде организирано настъплението. В нея
бяха изложени, както и в двете предшестващи писма — от 31 октомври
и 6 ноември; и в четирите следващи — от 30 ноември, 6 декември, 18
декември и 12 януари, вече споменатите по-рано основни положения,
върху които бе основан планът на щаба на групата армии за цялостната
организация на операцията. В отделните записки тези положения се
видоизменяха и се доказваха с различни аргументи, свързани с
текущата обстановка. Тъй като по принцип става дума за едни и същи
оперативни планове и предложения, които вече бяха изложени, аз няма
да ги повтарям.
По това време Хитлер очевидно разглеждаше въпроса за
използването на 19-и танков корпус в състава на групата армии „А“, а
също и дали в пробива след него трябва да бъдат вкарани други сили и
какво би трябвало да бъде направено, и случай че ударът с големи
танкови сили, действащи в групата армии „Б“, не доведе до очаквания
бърз успех. Във всеки случай, както пише Грайнер — отговарящ за
воденето на дневника на бойните действия на ОКВ, в средата на
ноември Хитлер попитал ОКХ дали трябва танковият корпус на
Гудериан да бъде усилен и какви части може да бъдат отделени за това.
Според Грайнер около 20 ноември Хитлер дал указание ОКХ да вземе
мерки за прехвърляне на главния удар от района на действие на
групата армии „Б“ в района на действие на групата армии „А“, ако там
„се очертае по-бърз и значителен успех“.
Очевидно за изпълнение на това указание в края на ноември ОКХ
прехвърли 14-и (мех.) корпус, намиращ се на източния бряг на Рейн, в
района на разгръщане на групата армии „А“. Обаче той продължаваше
да остава в резерва на ОКХ, при което бе предвидено, че в зависимост
от обстановката ще действа или в състава на групата армии „Б“, или в
състава на групата армии „А“.
Продължава да е неясно дали Хитлер сам е стигнал до идеята за
нанасяне на главния удар от групата армии „А“, или по онова време
вече е знаел нещо за плановете на нашия щаб.
Ден след споменатата по-рано реч, която Хитлер произнесе на 23
ноември в Берлин пред командващите на трите рода войски, той прие
генерал-полковник Фон Рундщет заедно с генералите Буш и Гудериан.
Както ми каза Буш по време на завръщането ни в Кобленц, на този
прием Хитлер проявил голям интерес към съображенията на групата
армии. Ако това наистина е било така, то на първо място станало дума
за усилването на бронетанковите войски, влизащи в състава на групата
армии с цел да бъде изпълнена задачата, поставена от Хитлер — да се
пробие рубежът на отбраната на река Маас при Седан, за да се
подсигурят действията на групата армии „Б“. Не мисля, че генерал-
полковник Фон Рундщет е представил на Хитлер наш оперативен план,
различаващ се от този, съдържащ се в директивите на ОКХ, като се
имат предвид нестабилните тогава позиции на командващия
сухопътните сили. Що се отнася до твърдението на Грайнер, че Хитлер
още в края на октомври разбрал за плана на нашия щаб от своя
адютант Шмунд, то ми се струва много съмнително най-малкото по
отношение на датата. Наистина Шмунд идва при нас със задача от
Хитлер да провери съобщенията, че атмосферните условия и
местността не позволяват настъплението да бъде започнато. По време
на неговото посещение нашият началник на оперативния отдел
полковник Блументрит и подполковник Фон Тресков неофициално
съобщиха на Шмунд, че по тяхно мнение щабът на групата армии е
представил в ОКХ най-добрия план за нападение.
 С мое съгласие няколко дни по-късно Блументрит (генерал-
полковник Фон Рундщет даде съгласието си за това много неохотно)
изпрати на полковник Шмунд копие на съставената от мен докладна
записка. Дали той я е показал на Хитлер или поне на генерал Йодл, не
ми е известно. Във всеки случай на 17 февруари 1940 г. по време на
представянето на съображенията как трябва да бъде организирано
настъплението на запад самият Хитлер дори с дума не даде да се
разбере, че знае поне за една от докладните записки, изпратени от нас
в ОКХ.
Допускам, че в края на ноември Хитлер е искал да си запази
възможността за прехвърляне на направлението на главния удар от
района на действие на групата армии „Б“ в района на действие на
групата армии „А“ по време на самата операция. Но това все още по
никакъв начин не означаваше отказ от предишния оперативен план или
приемане на основните положения от плана на щаба на групата армии
„А“. Независимо от прехвърлянето на 14-и (мех.) корпус от резерва на
ОКХ в района на нашата група армии предишната директива оставаше
в сила. Както и преди, успехът трябваше да бъде постигнат на първо
място от главните сили на групата армии „Б“ в Северна Белгия, докато
групата армии „А“ отново трябваше да прикрива настъпващите
войски. Само ако се окажеше, че действията на групата армии „Б“ не
оправдават възложените им надежди, или ако в района на действие на
групата армии „А“ бързо бъдеше отбелязан успех, Хитлер искаше да
има възможността да пренесе направлението на главния удар.
Това също така ясно произлизаше от отговора, който получих от
генерал Халдер (първия отговор на всичките ни предложения) на
нашата поредна докладна записка по отношение на оперативния план
от 30 ноември. В нея бе казано, че в близко време има намерение да
бъде избрано още едно направление на главния удар, а именно в
района на действие на групата армии „А“, което в случай на успешен
пробив през Ардените неизбежно ще доведе до предложеното от нас
разширяване на целта на операцията, както и за провеждането на
цялата операция в духа на нашите предложения.
Отговорът на генерал Халдер съобщаваше, че повечето от нашите
съображения съвпадат с намеренията на ОКХ. Между тях имаше и
различие, съдържащо се в това, че дадените досега разпореждания на
ОКХ (относно 19-и и 14-и корпус) не доведоха до определяне на ново
направление на главния удар, а само откриваха възможност за
създаване на такова направление. По-нататък в отговора се казваше:
„Оформянето на направлението на главния удар в резултат на
въздействието на сили, намиращи се извън нашето влияние, от въпрос
за стратегическото разгръщане се превърна във въпрос за
ръководството на операцията по време на нейното осъществяване.“ От
този отговор можеха да бъдат направени два извода. Първият беше, че
Хитлер си бе запазил правото да взема най-важните решения по време
на самото настъпление. Вторият говореше, че той иска да постави
избора на направлението на главния удар в зависимост от хода на
самото настъпление. Обаче най-важното бе, че той или не познава, или
не иска да приеме плана на операцията, предложен от нашия щаб.
Последното впечатление се потвърди на 15 декември след
телефонния разговор с генерал Халдер.
На 6 декември аз още веднъж написах лично писмо до началника
на Генералния щаб, в което пак изложих всички съображения,
говорещи в полза на нашия оперативен план.
В това писмо „новият план“ вече бе изложен като завършено
предложение за провеждане на операцията. Когато до 15 декември не
получих отговор на него от генерал Халдер, аз се обадих по телефона
на началника на 1-во управление генерал Фон Щюлпнагел и го
попитах дали ОКХ ще продължи да пази мълчание относно нашите
предложения. Последва телефонното обаждане от Халдер, за което
споменах по-горе. Той ме увери, че те наистина напълно споделят
нашата гледна точка, но имат строга заповед да оставят в сила
указанието за нанасяне на главния удар със силите на групата армии
„Б“, а по-нататък да оставят този въпрос отворен до постигането на
успех по време на операцията.
В съответствие с това би могло да се смята, че ОКХ наистина е
приело нашите оперативни предложения и в някаква форма — от свое
име — е съобщило за тях на Хитлер. Обаче в същото време
представителят на Йодл генерал Варлимонт и първият заместник на
началник-щаба на оперативното ръководство на Вермахта бъдещият
генерал Фон Лосберг ми съобщиха, че ОКХ никога не се е обръщало
към Хитлер в духа на нашите предложения! Тази ситуация ни
изглеждаше много странна.
Дали действително или само на думи ОКХ споделяше нашата
гледна точка, не бе ясно, но във всеки случай идеята да бъде взето
решение за нанасяне на главния удар със силите на групата армии „А“
едва по време на самото настъпление изобщо не съвпадаше с нашите
оперативни замисли.
[24]
Наполеон е оставил една рецепта: On s’engage partout et on voit ,
и това изречение е станало почти аксиома за французите, особено след
като те се провалиха с настъплението си в Лотарингия. През 1940 г.
тази аксиома безспорно би могла да се отнася и към действията на
командването на съюзниците, което искаше да ни принуди да
настъпваме и щеше да постъпи съвсем правилно, изчаквайки това
настъпление. Налагаше му се да избегне решителното сражение в
Белгия, за да може след това с големи сили да нанесе ответен удар по
южния фланг на нашата настъпваща групировка. За нас отлагането на
онзи момент, в който ще вкараме в играта нашите козове, и отлагането
на решението къде ще стане това беше недопустимо, тъй като
оперативният план на щаба на групата армии бе изграден на основата
на изненадата при нанасяне на удара. Едва ли противникът би могъл да
очаква удар през гористите Ардени с големи танкови сили, след които
да се придвижи армията. Този удар обаче би могъл да ни изведе до
целта на операцията — долното течение на Сома, само в случай че
успеем да разбием силите на противника, които би могло да бъдат
прехвърлени в Южна Белгия. Едновременно с остатъците от тези
разбити сили ние трябваше да се прехвърлим през река Маас, за да
излезем след това в тила на противниковите армии, разположени в
Северна Белгия срещу фронта на групата армии „Б“.
Също така опитът да се нанесе удар по големите резерви на
противника на нашия южен фланг, в района между Маас и Уаза, преди
още те да са успели да се съсредоточат, като по този начин се създаде
най-благоприятна обстановка за нанасяне на „втори удар“ с цел да
бъдат унищожени останалите противникови сили, би могъл да бъде
сполучлив само ако ние имаме там числено превъзходство.
 Да се изчаква, за да се реши допълнително въпросът за избора на
главния удар, да се гледа „накъде бяга заекът“ — това не означаваше
нищо друго освен отказ от шанса да бъде нанесен решителен удар на
противника в Северна Белгия чрез заобикалянето му от юг. Освен
другото това означаваше, че на противника се предоставя възможност
да разгърне своите големи резерви за подобен успешен контраудар по
нашия южен фланг. Обаче командването на нашите войски не успя да
се възползва от този шанс.
Идеята да се почака с включването на необходимите сили в
състава на групата армии „А“ и да се определи направлението на
главния удар в зависимост от това дали ще постигнем внезапен успех с
недостатъчни сили би могла да се характеризира с думите на Молтке:
„Грешката в плана за разгръщане, преди да бъде нанесен първият удар,
е непоправима“.
И така не можеше да се изчаква развитието на нашето
настъпление; дали ще бъдат разгромени силите на противника в
Северна Белгия в резултат на масирания удар на групата армии „Б“ и
дали самотният 19-и танков корпус ще стигне до Седан. Ако планът на
нашата група армии се приемеше, в нейния състав още в самото
начало трябваше да бъдат включени достатъчно бронетанкови
съединения и три армии (дори ако третата армия бъде въведена в
пробива по-късно след излизането на оперативен простор). Във връзка
с това в записка от 6 декември аз настоявах в групата армии да бъдат
включени вместо две армии с 22 пехотни дивизии и само един танков
корпус — три армии със състав около 40 дивизии, както и два мобилни
корпуса. (Между другото точно такъв състав бе утвърден след
приемането на нашия оперативен план, заради което се наложи
намесата на Хитлер.)
Следователно борбата на щаба на групата армии за защитавания
от нея оперативен план би трябвало да продължи. Сега ставаше дума
предимно за това още в самото начало на операцията в състава на
групата армии да действа не само 19-и танков корпус, но заедно с него
и 14-и (мех.) корпус, които да нанесат удар през Ардените, да форсират
Маас в района на Седан и под него и след това да настъпят към
долното течение на Сома. Освен това ние се борехме още отначало към
нас да бъде придадена допълнителна армия за нанасяне на контраудар
в случай на настъпление на противника срещу нашия южен фланг
западно от Маас. Ако успеехме да постигнем едното и другото, тогава
— независимо дали ОКХ се съгласява с нашия главен замисъл или не,
неизбежно щеше да става дума за настъпление с цел пълен разгром на
противника, за което ние настоявахме.
Разбира се, и нашият оперативен план, казано с думите на Молтке,
не излизаше от рамките на първия сблъсък с главните сили на
противника, но само ако поради недостиг на сили настъплението
бъдеше задушено още в началната си фаза.
Обаче Молтке пак там казва, че пълководецът е длъжен,
планирайки своите първи сблъсъци с противника, „да има предвид
винаги главната си цел“. Според нас тази цел би трябвало да бъде
единствено решителната победа на континента. С оглед на тази цел би
трябвало да бъде организирано и настъплението на германската армия,
в случай че такава победа може да бъде завоювана едва във втората
фаза. Посочената по-горе рецепта на Наполеон, с която в крайна
сметка се обяснява предпазливата позиция на Хитлер при избора на
направлението на главния удар, в друга обстановка би могла да
представлява най-доброто решение. Но за нас това означаваше отказ от
пълната победа.
Тъй като моето писмо до началника на Генералния щаб от 6
декември не доведе до желаните резултати, на 18 декември представих
на генерал-полковник Фон Рундщет основания на нашия оперативен
замисъл „Проект на директива за настъпление на Западния фронт“.
Този документ трябваше да му послужи като основа за доклада пред
командващия сухопътните сили и ако бъде одобрен, и за доклад пред
Хитлер. На 22 декември този доклад бе доложен на Браухич, обаче не
стигна до Хитлер. Освен това копие на проекта бе изпратено в ОКХ.
Надявах се, че конкретната форма, в която нашият оперативен план бе
облечен чрез този документ, вероятно ще направи по-убедително
впечатление, отколкото теоретичните ни разсъждения, и че може би
тогава оперативното управление ще се съгласи с нашите планове.
Както обаче разбрах след войната, оперативното управление не е
получило от генерал Халдер нашите докладни записки за
настъплението на запад.
 През втората половина на декември метеорологичните условия
изключваха каквато и да било мисъл за настъпление. Освен това ни се
струваше целесъобразно да направим пауза в нашите усилия да
предизвикаме изменения на оперативния план. Вече бяхме
представили достатъчно материал за размишления. Затова успях да
прекарам коледните празници у дома. По време на моето връщане от
Лигниц в Кобленц се отбих в ОКХ в Цосен, за да разбера какво е
отношението към нашия проект за операцията. Генерал Фон
Щюлпнагел отново ми каза, че в ОКХ като цяло са съгласни с нашите
планове, че ОКХ зависи от заповедите на Хитлер и че решението за
направлението на главния удар остава отворено. Както и преди остана
неясно дали командващият сухопътните сили изобщо е говорил с
Хитлер за нашите планове. Изглеждаше малко вероятно, тъй като
тогавашният началник на 1-во оперативно управление подполковник
Хойзингер съобщи, че генерал-полковник Фон Браухич след 5 ноември
е престанал да посещава Хитлер.
След началото на новата година Хитлеровите „предсказатели на
времето“ отново се оживиха. Силният студ обещаваше хубаво време за
настъплението, което бе благоприятно и за авиацията. Но студът,
съпроводен от силен снеговалеж, в резултат на който Айфел и
Ардените се покриха с дебел слой сняг, изобщо не беше в полза на
танковете.
Въпреки това Хитлер отново даде заповед за заемане на изходна
позиция.
Независимо от това щабът на групата армии на 12 януари отново
изпрати в ОКХ докладна записка, озаглавена „Настъплението на
запад“, в която за пореден път се излагаха толкова често повтаряните
от нас положения за организацията на настъплението на запад, което
би трябвало да има за цел постигането на решителна победа. Въпреки
че в този момент не можеше дори да се мисли за промяна на
директивата, щабът все пак се надяваше, че така или иначе неговият
замисъл ще бъде поставен на първо място при провеждането на
операцията в рамките на извършващата се подготовка за настъпление.
При това заповедта за настъпление вече се променяше толкова често,
че и този път можеше да се очаква неговата отмяна, след което щеше
да има нова възможност за коренна промяна на оперативния план.
 Но ако искахме тази възможност да бъде осъществена, трябваше
да отстраним спирачката, която до това време пречеше да бъде приет
нашият оперативен план. В какво се състоеше тя? Според досега
чутото от ОКХ това бе мнението на Хитлер. ОКХ неведнъж
подчертаваше, че в значителна степен е съгласно с нашите
предложения, но че е обвързано със заповедта на Хитлер за избора на
направлението на главния удар в зависимост от успеха на операцията.
Но дали ОКХ бе докладвало нашия план на Хитлер, един план, който
твърде много се различаваше от разработената от него директива за
настъплението? Може би ако на Хитлер бъдеше представен план на
операцията, който преследва не само локални цели, а от самото начало
създава възможност за постигането на решителен успех на запад, той
би могъл да бъде убеден в правилността му? (По наше мнение в такава
възможност не вярваха нито Хитлер, нито ръководителите на ОКХ.)
За да се изясни този въпрос, писмото, подписано от генерал-
полковник Фон Рундщет, приложено към докладната записка
„Настъплението на запад“, завършваше със следното предложение:
„Тъй като от заповедта на ОКВ до групата армии стана
известно, че фюрерът и Върховен главнокомандващ е решил сам да
вземе решение за избора на направление на главния удар при
провеждането на операцията, а заедно с това и да ръководи тази
операция, а също така и че ОКХ няма свободата да взема решения по
оперативни въпроси, аз моля да бъде докладвано това предложение
(споменатата по-горе докладна записка) на фюрера. Рундщет."
Разбира се, тази молба, с която предложих на генерал-полковника
да се обърне към ОКХ и която той с готовност се съгласи да утвърди с
подписа си, в някаква степен противоречеше на традициите на
германската армия. Според тази традиция единствено командващият
сухопътните сили или по негово поръчение началникът на Генералния
щаб имаха право да се обръщат с директни предложения към Хитлер.
Обаче ако ОКХ наистина бяха съгласни с нашите съображения, те
винаги можеха от свое име да докладват този план на Хитлер. Така
може би то щеше да получи възможност да се сдобие с тежест в
неговите очи и отново да си върне функциите на висшата инстанция,
ръководеща действията на сухопътните сили. Едва ли някой повече от
мен би могъл да приветства подобен резултат, тъй като едно време като
заместник-началник на Генералния щаб заедно с генерал-полковник
Фон Фрич и генерал Бек доста се борих ОКХ да завоюва подобно
[25]
положение .
Ако ОКХ вече бе докладвало на Хитлер своите съображения,
които съвпадаха с нашите, и не бе постигнало някакъв резултат, то
представянето на оперативен план, произлизащ от генерал-полковник
Фон Рундщет, когото Хитлер ценеше твърде много, щеше да означава
съществена поддръжка за ОКХ. Може би тогава все пак щяхме да
убедим Хитлер да се откаже от избора на направление на главния удар
в зависимост от успеха на операцията. А доколкото би могло да се
съди от заявленията на ОКХ, това бе главното препятствие за
приемането на нашия оперативен замисъл.
Документът, който получихме в отговор на нашата докладна
записка, ни разочарова. В него се казваше, че нашето мнение, че ОКХ
се стреми единствено към ограничена цел, е невярно. Следващата
задача ще ни бъде поставена своевременно. Разглежда се въпросът в
състава на групата армии да бъдат включени допълнителни сили, а
също така и още един армейски щаб. Срокът за прехвърляне на тези
съединения ще бъде определен от командващия сухопътните сили.
 Последното решение за избора на направлението на главния удар
ще бъде взето от Хитлер по предложение на командващия сухопътните
сили. Не се налага нашата докладна записка да бъде изпращана на
Хитлер, тъй като командващият сухопътните сили е съгласен е нейните
основни положения.
Макар в този отговор да бе казано, че командващият сухопътните
сили в основни линии е съгласен с нашата докладна записка, за нас бе
ясно, че той няма намерение да предложи на Хитлер коренна промяна
на оперативния план в духа на нашите предложения. Напротив,
предишната директива оставаше в сила. Решителният удар в Белгия би
трябвало да нанесе фронтално групата армии „Б“. В крайна сметка
поне в първата фаза на операцията тя трябваше да действа по
направление на главния удар.
Както и преди групата армии „А“ трябваше да прикрива войските,
участващи в тази операция. Нейната задача не бе разширена по
отношение на нанасянето на удар към Долна Сома в тил на
противниковите войски, атакувани в Северна Белгия от фронта на
групата армии „Б“. Прехвърлянето на направлението на главния удар в
района на действие на групата армии „А“ както и преди бе поставено в
зависимост от начина на протичане на операцията. Групата армии „А“
както и преди не получаваше бронетанкови съединения, чието
включване в нейния състав още в самото начало на операцията според
нашия план представляваше предпоставка за постигането на изненада
в Южна Белгия и след това нанасянето на удар в тила на противника
по направление устието на Сома. Групата армии също така не бе
уверена, че ще получи подкрепление от още една армия, която би била
необходима за отразяване на противников контраудар.
Така „грешката в плана за разгръщане за нанасяне на първия
удар“, която Молтке смяташе за непоправима, не бе отстранена. Те не
искаха да се решат на крачката, която по думите на генерал Йодл от
февруари 1940 г. „ще представлява сама по себе си контрабандна
операция, при която рискуваш да бъдеш заловен от бога на войната“.
Очевидно командването на германската армия, както и това на
съюзниците, без да го осъзнават, бяха стигнали до общия извод, че е
по-добре да действат фронтално един срещу друг в Северна Белгия,
отколкото да поемат риска за смела операция. От германска страна, в
случай че бъде възприет планът на щаба на групата армии „А“; от
страна на съюзниците — в случай на отказ от решително сражение в
Белгия и нанасяне на мощен контраудар по южния фланг на
настъпващите немски войски.
Между другото се случи едно събитие, на което по-късно мнозина
започнаха да придават решаващо значение за последвалата коренна
промяна на оперативния план в духа на предложенията на нашата
група армии. Началникът на оперативния щаб на 7-ма въздушна
дивизия по грешка кацна на белгийска територия. При това в ръцете на
белгийците попаднаха някои извадки от плана за използването на 1-ви
въздушен флот по време на операцията. Във връзка с това трябваше да
имаме предвид, че западните държави ще бъдат информирани от
Белгия за нашия оперативен план.
В действителност този инцидент не доведе до промяна на
оперативния план, макар да би могло да се мисли, че по-късно той е
подтикнал Хитлер и ОКХ да приемат предложенията ни. Съвещанието,
проведено от командващия сухопътните сили заедно с командващите
групите армии „А“ и „Б“ и командващите на подчинените им армии,
състояло се на 25 януари в Кобленц и в Бадесберг, също така показа, че
основните положения от плана на ОКХ са останали непроменени. Това
съвещание бе проведено малко по-късно от посочения по-горе
инцидент. Задачите на групите армии „А“ и „Б“ останаха същите. Само
донякъде бе разширена задачата на групата армии „Б“, която сега
трябваше да овладее цялата територия на Холандия (а не само част от
нея и района Холандска крепост, както това бе предвидено по-рано). За
групата армии „А“ всичко оставаше без промени. Наистина щабът на
2-ра армия се преместваше в района на действие на нашата армейска
група, обаче и той, както и 14-и (мех.) корпус оставаха в резерва. Що
се отнася до последния, то това решение оставаше в сила въпреки моя
доклад, който съставих по поръчение на командващия групата армии
относно това, че нанасянето на удар през Ардените само с 19-и корпус
представлява половинчата мярка. Той не обещаваше успех при Седан,
тъй като в това време противникът щеше да е съсредоточил големи
сили при Маас (2-ра френска армия). Въпреки тези забележки генерал-
полковник Фон Браухич заяви, че не може да прехвърли при нас 14-и
(мех.) корпус. Това означава, че командването на германската армия
продължаваше да настоява пренасянето на направлението на главния
удар в района на действие на групата армии „А“ да остане зависимо от
хода на операциите. Това обаче доказва, че и инцидентът с
попадналите в ръцете на белгийците планове на операцията не бе
накарал командването да промени съществуващия план за
настъпление.
Независимо от това на 30 януари щабът на нашата група армии
изпрати в ОКХ още една докладна записка, допълваща съображенията,
изказани от мен на 25 януари пред командващия сухопътните сили на
основа на постъпилите по това време сведения за противника. Щабът
посочи, че сега би трябвало да се съобразяваме с възможността за
прехвърляне в Южна Белгия на големи части на противника, в
частност и на мобилни съединения. При тези обстоятелства не би
могло да се разчита, че 19-и танков корпус ще бъде в състояние сам да
отблъсне техния удар, както и сам да форсира реката.
 Това мнение се потвърди по време на маневрите, извършени на 7
февруари при Кобленц, по време на които се проверяваше готовността
за настъпление на 19-и тк и двете армии, влизащи в състава на нашата
група. Маневрите демонстрираха колко проблематично ще бъде
настъплението на изолирания 19-и тк. Останах с впечатление, че
генерал Халдер, който присъстваше на маневрите, в крайна сметка
започна да разбира правотата на нашия замисъл.

По това време обаче в моя живот настъпиха неочаквани промени.

На 27 януари получих съобщение, че съм назначен за командир на 38-
ми ак, който предстоеше да бъде формиран в тила.
Както ми каза генерал-полковник Фон Рундщет, командващият
сухопътните сили предварително му съобщил за смяната на неговия
началник-щаб на 25 януари по време на споменатото по-горе
съвещание. Той ми го обясни с това, че аз повече не мога да бъда
заобикалян при назначаването на нови командири на корпуси, тъй като
и генерал Райнхард, който има по-малко служба на същия чин,
получава корпус. Въпреки че моето назначение не би могло да се
разглежда като нарушение на обичайната практика, в момента, когато
предстоеше голямо настъпление, такава смяна на началник-щаб
изглеждаше доста странно. Въпросът за прослужените години, който
бе използван като предлог, можеше да се реши и по друг начин.
Поради това едва ли имаше някакви съмнения, че моята оставка
от поста началник-щаб на групата армии се обясняваше с желанието на
ОКХ да се отърве от омръзналия му вече настойчив човек, който се бе
осмелил да противопостави някакъв друг оперативен план на неговия.
След споменатите по-горе военни маневри, в чието ръководство аз
все още вземах участие, в присъствието на всички участници в
учението генерал Фон Рундщет ми изказа благодарност за моята
дейност като началник-щаб на групата армии. В неговите думи личеше
цялото благородно великодушие на този военачалник. За мен голямо
удовлетворение бе и това, че командващите на армиите, влизащи в
състава на нашата група — генералите Буш и Лист, а също така и
генерал Гудериан не само изказаха съжаление относно моята оставка,
но и заявиха своето искрено огорчение.
На 9 февруари напуснах Кобленц и като начало заминах за
Лигниц.
Между другото моите верни помощници полковник Блументрит и
подполковник Фон Тресков не възнамеряваха да сложат оръжие и не
мислеха, че с оставката ми борбата за нашия оперативен план трябва
да приключи. Мисля, че не друг, а Тресков предизвика своя приятел
Шмунд, главния адютант на Хитлер, да потърси възможност сами да
можем да докладваме на Хитлер нашите съображения относно плана
на организацията на настъплението. Във всеки случай на 17 февруари
заедно с всички новоназначени командири аз бях повикан в Берлин, за
да бъда представен на Хитлер. След като се представихме, бе дадена
закуска, по време на която както обикновено говореше предимно
Хитлер. Спомням си, че той демонстрира поразителни познания
относно новостите в областта на военната техника, както и за армиите
на противника. Донесението за нападението на английски ескадрен
миноносец срещу парахода „Алтмарк“ в норвежки териториални води
бе използвано от Хитлер като повод за дълги разсъждения как малките
държави не са в състояние да спазват неутралитет.
 Когато след закуската започнахме да се сбогуваме с Хитлер, той
ме покани в кабинета си. Предложи ми да изложа мнението си за
организацията на настъплението на запад. Не бих могъл да определя
дали той бе разбрал нещо от своя главен адютант и в каква степен бе
информиран за всичко това. Във всеки случай ми оставаше само да се
учудвам с каква поразителна бързина бе успял да се ориентира
относно онази гледна точка, която групата армии защитаваше вече в
продължение на няколко месеца. Както и да е, той напълно одобри
моите съображения. След този разговор аз веднага съставих наум
докладна до щаба на групата армии, чийто текст искам да приведа по-
долу:
„Бившият началник-щаб на групата армии „А“ по време на своето
представяне във връзка с назначението си за командир на 38-ми ак на
17 февруари 1940 г. получи възможност да докладва на фюрера
съображенията на групата армии „А“ относно организацията на
настъплението на запад. Бяха докладвани следните съображения:
1. Задачата на настъплението на запад трябва да бъде
окончателната победа по суша. Използването на въоръжените сили за
постигане на локални цели, както те са формулирани в
съществуващата директива за настъплението, като например разгром
на големите сили на противника в Белгия, овладяването на части от
крайбрежието на Ламанш — е нецелесъобразна от политическа и
военна гледна точка. В действителност задачата е да се удържи
окончателна победа на континента.
Затова при организацията на настъплението от самото начало
войските трябва да бъдат насочвани към решителна победа във
Франция, както и към това да бъде сломена съпротивителната сила на
френската армия.
2. За това е необходимо в противоречие с директивата главният
удар да бъде нанесен от самото начало на южния фронт от групата
армии „А“, а не от групата армии „Б“ и въпросът за това да бъде
окончателно решен. Според досегашния план може само в най-добрия
случай да бъде нанесен фронтален удар срещу прехвърляните там
англо-френски сили и те да бъдат отблъснати към Сома, където
настъплението им би могло да бъде спряно.
 Като резултат, че сега главния удар ще нанася действащата на
южния фланг група армии „А“, имаща задача да настъпи през Южна
Белгия и река Маас по направление към долното течение на Сома,
основните сили на противника в Северна Белгия, след като бъдат
отблъснати от фронталния удар на групата армии „Б“, ще бъдат
отрязани и унищожени. Това би било възможно само в случай че
групата армии „А“ нанесе удар по направление долното течение на
Сома. С това приключва първата част на кампанията. След нея идва
втората част: обкръжаване на френската армия с големи сили,
действащи на десния фланг.
3. Подобна задача на групата армии „А“ изисква включването в
нейния състав на три армии. Така на северния фланг е необходимо да
бъде разгърната още една армия.
2-ра армия, разположена на северния фланг на групата армии „А“,
има за задача, форсирайки Маас, да нанесе удар към долното течение
на Сома, отрязвайки силите на противника, отхвърлени от удара на
групата армии „Б“.
Южно от нея още една армия (12-а) трябва да форсира Маас от
двете страни на Седан, след това да завие на югозапад и нанасяйки
контраудар, да отблъсне опитите на френската армия с големи сили да
премине в контранастъпление западно от Маас и да я разбие.
 Третата армия (16-а) в началото трябва да прикрива участващите в
настъплението сили по техния южен фланг между Маас и Мозел.
Голямо значение ще има нанасянето на въздушни удари по
армиите на противника, разгръщащи се за преход към
контранастъпление, тъй като французите биха могли да рискуват да
хвърлят в това настъпление големи сили по фронта западно от Маас
или от двете му страни, вероятно до Мозел.
4. Ударът единствено на 19 тк по направление към Маас при
Седан представлява непълноценна мярка. Ако в Южна Белгия
противникът излезе срещу нас с големи механизирани съединения, то
силите на корпуса ще бъдат недостатъчни, за да ги разбие бързо и да
форсира Маас, като остави зад гърба си разбитите вече войски. Ако
противникът се ограничи със задържането на рубежа на река Маас с
крупни сили, както би могло да се очаква според разположението на
силите му в настоящия момент, корпусът не би могъл сам да форсира
Маас.
 Ако се вземе решение напред да бъдат изпратени механизирани
съединения, то в района за настъпление на групата армии е
необходимо да се съсредоточат не по-малко от два корпуса, които би
трябвало да се прехвърлят през Маас едновременно при Шарлевил и
Седан, независимо от настъплението на танковете към Маас при Живе
със силите на 4-та армия. Следователно 14-и корпус от самото начало
трябва да действа редом с корпуса на Гудериан и се налага да бъде
взето решение за неговото подчинение на групата армии „А“ или „Б“.“

Фюрерът изрази своето съгласие с тези съображения. След

известно време бе издадена нова директива за настъпление. За
съжаление не съм имал удоволствието да видя тази окончателна
директива.
Знам само, че бе съставена по указание на Хитлер на 20 февруари.
В общи линии тя съдържаше следните положения, които най-
сетне отговаряха на нашите толкова дълго поставяни изисквания.
1. Нанасяне на удар с два танкови корпуса (19-и под командването
на генерал Гудериан и 14-и под командването на генерал Витерсхайм)
по направление към Маас между Шарлевил и Седан и форсиране на
реката в този участък.
2. Окончателното подчиняване на щаба на 2-ра армия (дотогава в
състава на групата армии „Б“) на армейска група „А“ и предаването в
негово разпореждане на силите, необходими за формирането на още
една армия. Така се осигурява незабавното им въвеждане в пробива
веднага щом го позволи ширината на полосата за настъпление на
групата армии в резултат на завиването на 16-а армия на юг.
3. Подчиняването на 4-та армия (преди това в състава на групата
армии „Б“) на група „А“, за да й бъде дадена възможност за маньовър
към долното течение на Сома (групата армии винаги бе настоявала тя
да й бъде прехвърлена, в крайна сметка поне корпусите, разположени
по южния фланг на тази армия, за да бъде разширена полосата на
настъпление. Министериалрат Грайнер твърди, че тази армия ни е била
подчинена значително по-рано, още през ноември, обаче това не
отговаря на истината. Тя бе подчинена на нас едва в съответствие с
новата директива за настъпление).
 Така новата директива на ОКХ напълно отговаряше на
съображенията, отстоявани от щаба на групата армии „А“.
Направлението на главния удар на цялата операция бе прехвърлено на
южния флаг, при това се използваше цялата ширина на фронта в
района северно от линията „Мажино“ и цялата пътна мрежа в него.
Независимо от това групата армии „Б“ с нейните три армии оставаше
достатъчно силна, за да изпълни успешно своите задачи в Северна
Белгия и Холандия. Сега групата армии „А“ получи възможност да
нанесе внезапен удар по противника през Ардените и Маас към
долното течение на Сома. Така тя можеше да отреже пътя за оттегляне
през тази река на противниковите сили, действащи в Северна Белгия.
Също така стана възможно да бъде нанесен успешен контраудар по
войските на противника, в случай че те с големи сили преминеха към
контранастъпление против нашия южен фланг.
Що се отнася до осъществяването на настъпателната операция на
германската армия през май 1940 г., аз бих искал да отбележа следното.
Настъплението на групата армии „Б“ постигна по-големи
резултати благодарение на превъзходството на германските войски,
особено на бронетанковите съединения, отколкото това би могло да се
очаква при неизбежния фронтален характер на настъплението и
необходимостта да бъдат преодолявани мощните укрепления по
белгийската граница. Не по-малко решаващо значение за пълния
разгром на силите на съюзниците в Северна Белгия имаше и ударът,
нанесен внезапно през Ардените и Маас към устието на Сома, и
накрая по пристанищата на Ламанш. Наред с енергичното ръководство
на войските от страна на стремящият се да осъществи този замисъл
генерал-полковник Фон Рундщет на първо място този успех би
трябвало да се припише на неудържимата воля, с която генерал
Гудериан реализира оперативния план на групата армии „А“.
Победата в Северна Белгия се оказа не толкова пълна, колкото би
могла да бъде. Според данните, приведени от Чърчил, противникът е
успял да прехвърли през Дюнкерк 338 226 души (от тях 26 176
французи), въпреки че изгуби цялото си тежко оръжие и друга техника.
Това се обяснява с намесата на Хитлер, който два пъти задържа
настъпващите танкови съединения: първия път по време на
придвижването им по крайбрежието, втория път пред Дюнкерк. Като
обосновка на последната заповед, построила за английската армия
златен мост през Ламанш, се открояват три причини. На първо място
Хитлер искал да даде почивка на танковете преди втората фаза на
кампанията във Франция, като взел предвид съобщението на Кайтел,
че в района на Дюнкерк местността е недостъпна за танкове.
Другата причина е, че Гьоринг уж гарантирал пред фюрера, че
авиацията сама ще успее да попречи на англичаните да се евакуират от
Дюнкерк. Като се има предвид стремежът на Гьоринг да издигне
престижа си и неговата любов към хвалбите, аз смятам, че подобно
изказване от негова страна е напълно възможно. Както и да е, от
военна гледна точка и двата аргумента бяха несъстоятелни. Като трета
причина се привежда доводът, че Хитлер — както той бил заявил по
време на разговор с генерал-полковник Фон Рундщет, съзнателно дал
възможност на англичаните да се евакуират, тъй като смятал, че това
ще увеличи възможностите да преговаря с тях. Във всеки случай това,
че на английската армия бе дадена възможност да се евакуира от
Дюнкерк, представлява решаваща грешка на Хитлер. По-късно тя му
попречи да се реши за нахлуване в Англия и даде възможност на
англичаните да продължат войната в Африка и Италия.
Наистина Хитлер възприе замисъла на групата армии „А“,
позволяващ чрез удар през Ардените към морето да бъдат отрязани
силите на противника в Северна Белгия, и разреши той да бъде
осъществен поне до вратите на Дюнкерк. Обаче той не възприе
напълно неговата втора част, която имаше за цел едновременно с
другото да създаде предпоставки зa преминаване към втората фаза на
операцията. Германското командване се ограничи да подсигури
мобилните съединения от очакващото се контранастъпление на
противника покрай двете страни на река Маас чрез ешелониране на
придвижващите се след тях дивизии по заплашения южен фланг със
задачата да отблъснат удара на противника. Очевидно твърде рискован
е изглеждал планът да бъде разгърнато настъпление западно от Маас
на юг с цел да бъде разбит противникът, в случай че предприеме опит
за контранастъпление с големи сили и по този начин окончателно да
бъде разкъсан фронтът му между Маас и Уаза.
Както това се прояви и после, през периода на похода срещу
Русия, Хитлер притежаваше някакъв инстинкт при решаване на
оперативните въпроси. Обаче не му достигаше опит на военачалник,
който си позволява да поеме и голям риск по време на операциите,
защото знае какво точно предприема. Така и този път той предпочете
по-лошия, защитния вариант за прикриване на южния фланг на
войските, участващи в първата фаза на настъплението, вместо по-
смелото решение, предложено му от групата армии „А“. Имаше
щастие, защото командването на противника не се реши на
контранастъпление с големи сили То съвсем лесно би могло да
съсредоточи навреме около 50 дивизии за контранастъпление по двете
страни на Маас, а при благоприятни условия и на изток до Мозел в
случай на необходимост, жертвайки временно териториите на
Холандия и Белгия, с изключение на крепостите.
Стана така, че след завършването на първата фаза на германското
настъпление противниците отново бяха застанали един срещу друг на
непрекъснат фронт покрай линията „Мажино“ до Каринян и по-
нататък по продължение на Ен и долната част на Сома. Германците
отново трябваше да пробиват този фронт. Ако втората фаза на
настъплението на германската армия в такъв кратък срок доведе до
пълната капитулация на противника, то стана само защото той не успя
с достатъчно сили да заеме отбрана по непрекъснатия фронт от
швейцарската граница до морето и понесе големи загуби в Северна
Белгия. Втората причина бе, че върху бойния дух на френската армия
бе нанесен решителен удар. Не си струва да се споменава и това, че
противникът не разполагаше с войски, равностойни на германските
оперативни танкови съединения. Ако командващият войските на
съюзниците действаше така, както предполагаше щабът на групата
армии „А“, той би разгърнал настъпление с големи сили по двете
страни на река Маас.

Според плана на групата армии обаче в този случай силите на

противника биха били разбити още при подхода между Маас и Уаза.
Ако заедно с това ние бяхме обкръжили силите на противника в
Северна Белгия, а след това групата армии „Б“ нанесеше удар през
Долна Сома с цел да бъдат обкръжени останките от френски войски в
духа на плана „Шлифен“, в края на краищата щяхме да излезем в тила
на линията „Мажино“ и да водим сражения с обърнати фронтове.
Тъй като ние — с изключение на евакуацията на английските
войски при Дюнкерк, спечелихме пълна победа на френския театър на
бойни действия, казаното по-горе може да изглежда излишно. Спрях се
върху тези съображения, доколкото е целесъобразно да бъде показано,
че дори при по-правилни и енергични действия на противника „новият
план“ щеше да доведе до победа даже ако в тази първа фаза между
Маас и Мозел понякога възникваха критични моменти.
6. Командир на 38-ми армейски корпус

Осъден да наблюдавам отстрани. Отбранителните боеве в

долното течение на Сома. Пробивът през отбранителната линия
на французите при Сома. Стремителното преследване.
Примирието.

Осъден да наблюдавам отстрани

Участието, което ми бе съдено да взема след оставката от поста

началник-щаб на групата армии на Фон Рундщет по време на
настъплението на Западния фронт, бе толкова незначително, че в тези
спомени бих могъл и да не се спирам върху това. Ако все пак го правя,
то е, защото искам да платя дълга си за благодарност на подчинените
ми храбри войски и техните блестящи подвизи. И по-нататък, защото
бойните действия на 38-ми корпус след успешния пробив на
френските позиции при Сома може да послужат като пример за
организираното преследване от Сома през Сена до Лоара, по време на
което нашите войски не даваха на противника да се съвземе, докато не
бе напълно разгромен.
През онези месеци, докато другите продължаваха да работят над
замисъла, за който се борих, отначало пред мен бе поставена
скромната задача да очаквам, докато бъде формиран щабът на моя 38-
ми корпус и влизащия в неговия състав батальон за свръзка в Щетин
(Шчечин). От време на време получавах задача да проверявам на място
хода на формиране на новите дивизии в Померания и Познан.
 На 10 май 1940 г. в Лигниц, където отидох на двудневен отпуск,
чух по радиото за германското настъпление. Естествено, всичките ми
мисли и горещи благопожелания през следващите дни бяха с нашите
войски, нанасящи удар през Ардените. Ще успеем ли да се придвижим
бързо през Люксембург и да пробием белгийските укрепления от двете
страни на Бастон, преди там да се появят големите сили на
французите? Ще продължи ли непрекъснатото настъпление на
танковете и Маас да бъде форсиран при Седан, като по този начин бъде
осигурено обкръжаването на северния фланг на противника? Но което
е лесноразбираемо, в главата ми се щураха неособено приятни мисли
за инстанциите, които в такъв момент ме бяха изпратили в дълбокия
тил, докато в същото време на запад се осъществяваше планът, за
който толкова дълго и настойчиво се бях борил.
Вечерта на 10 май пристигна заповед, според която щабът на 38-
ми корпус се изпращаше „напред“ в Брауншвайг. На 13 май оттам аз
заминах в Дюселдорф, където постъпихме в разпореждане на групата
армии „Б“. През следващите дни нямах друго занимание освен в
качеството си на празноскитащ да оглеждам превзетите с щурм силно
укрепени белгийски позиции покрай Маас при Маахстрихт и по канала
Алберт, а също така и завладения в резултат на внезапно нападение,
оборудван по последната дума на техниката форт Ебен-Емаел (през
това време дългобойните белгийски батареи все още продължаваха да
водят огън). Освен това в щаба на групата армии и в щаба на 6-а армия
научих за хода на операцията. Онова, което чух там, свидетелстваше за
липса на ясна представа за замислите на противника. Очевидно ОКХ
също все още нямаше подобни сведения и обграждаше с мълчание
своите по-нататъшни оперативни планове. Засега то се ограничаваше
само с удължаването на разграничителната линия между групите
армии на северозапад.
На 16 май щабът на корпуса бе преподчинен на групата армии
„А“. На следния ден в Бастон се представих на моя бивш командващ
генерал-полковник Фон Рундщет. Той също като моя приемник генерал
Фон Зоденщерн и целия състав на моя стар щаб ме приветстваха
сърдечно; и едва тук разбрах колко успешно е преминало
настъплението през Ардените и Маас. Нашият корпус трябваше да
влезе в състава на 12-а армия, която имаше задача да продължи
настъплението на запад към Долна Сома, докато в същото време
новата 2-ра армия трябваше да бъде въведена в пробива на фронта на
югозапад между 12-а и 16-а армия.
Когато пристигнах в щаба на 12-а армия, веднага станах свидетел
на намесата на Хитлер в ръководството на операциите на сухопътните
сили. Пристигна заповед, дадена от ОКХ по указание на Хитлер,
според която танковата група на Клайст трябваше да се придвижи само
до Уаза. На 12-а армия бе заповядано да завие на югозапад и да
премине към отбрана. На 2-ра армия сега бе поставена задача да
действа между 4-та и 12-а армия, настъпвайки по-нататък на запад.
Заповедта се мотивираше с това, че фюрерът при никакви
обстоятелства не иска да допусне дори временен германски неуспех,
който да даде повод за подем на духа на френския народ, по онова
време силно потиснат. Той се страхуваше от подобен неуспех, ако 12-а
армия, както това бе набелязано, продължеше своя удар по-нататък на
запад към Долна Сома, като при това евентуално отблъснеше
контранастъплението на френската армия по южното направление
западно от Маас.
 Тук вече в работата на пълководеца започна да се намесва
политикът и дори пропагандистът. От една страна, беше ясно, че
спирането на настъплението на танковата група на Фон Клайст при
Уаза криеше опасността да бъде пропусната решителната победа над
силите на противника в Северна Белгия, на които тази група би
трябвало да излезе в тил. От друга страна, заповедта предвиждаше, че
12-а армия да премине към отбрана с фронт на югозапад, което
означаваше отказ от инициатива в района между Маас и Уаза. В
действителност по това време не би могло да се очаква голямо
контранастъпление на французите. Противникът, поне според
мнението на командването на групата армии „А“, се нуждаеше от още
най-малко една седмица, за да придвижи необходимите за
контранастъпление сили. И това в случай ако той изобщо имаше
подобни планове. А нали точно прикриването на южния фланг чрез
настъпление от наша страна и нанасяне на удар към Долна Сома беше
един от централните пунктове на предложенията за провеждане на
операцията, с които групата армии неведнъж се обръщаше към ОКХ
през зимата.
Сега се оказа, че Хитлер, макар да не се осмеляваше да поеме
временния риск за настъплението на германските войски по десния
фланг, вече даваше указания за хода на отделни операции на
сухопътните сили.
Ако по онова време той можеше, макар и временно, да оправдае с
призрака на неуспеха своята намеса в ръководството на операциите,
това е възможно да бъде обяснено с факта, че ОКХ въпреки
предишните предложения на групата армии „А“ не въведе навреме 2-
ра армия в пробива на фронта, след като предните части на
германската армия форсираха Маас; или между 4-та и 12-а армия за
продължаване на настъплението по Долна Сома; или между 12-а и 16-а
армия за настъпление на югозапад между Маас и Уаза. Причината не
би могла да бъде недостатъчната ширина на фронта за въвеждането в
първия ешелон на нови дивизии. В крайна сметка и за двете
противоположни направления на настъплението и изпълнението на
съответните задачи щеше да бъде необходим единен армейски щаб.
Тогава въвеждането на новите дивизии в бой щеше да бъде навременно
и би се съгласувало с разширяването на района на операцията.
Този пример още веднъж показва, че очевидно оперативният план
никога не се осъществява в пълен обем, както си представя неговият
автор, щом претворяването му в живота се окаже работа на други хора,
дори да няма никакви сериозни причини за отклонения от него.
Ако тази намеса на Хитлер (в противоположност на спирането на
настъплението на танковата група на Фон Клайст при Дюнкерк) не
доведе до сериозни оперативни последици, то все пак поставената от
него отбранителна задача на 12-а армия позволи на противника да
създаде нова укрепена линия по река Ен. По време на втората фаза на
настъплението се наложи тя да бъде преодолявана с тежки боеве. Без
никаква необходимост бе изгубена възможността противниковият
фронт в този решаващ участък да бъде окончателно разкъсан и ударът
да бъде продължен. А нали точно в това заедно с обкръжаването на
войските на северния фланг на противника се състоеше една от
основните идеи на нашето предложение за провеждане на операцията,
което предвиждаше преход към втората фаза на настъплението при
всякакви възможни обстоятелства.
В това време нашият корпусен щаб бе преместен в Люксембург в
малкото живописно градче Клерф. Досегашната ни роля на
наблюдатели се замени със задачата да бъде ръководено прехвърлянето
на няколко дивизии от ония, които вървяха след 2-ра армия. Неособено
почетна задача в момент, когато се очертаваше решителното
поражение на противника по северния фланг.
В онези дни получих съобщение, че моят шурей Егберт фон
Льош, командир на ескадрила пикиращи бомбардировачи, е изчезнал
безследно край Брюксел. Егберт, по-малкият брат на жена ми, дълго
живя заедно с нас в Дрезден и Магдебург, където ходеше на училище.
Жена ми много го обичаше и ние се отнасяхме към него като към син.
По онова време младата му съпруга живееше при нас в Лигниц. Тя,
майка й и моята съпруга се измъчваха от неизвестността и много се
тревожеха, тъй като дълго време нямаше никакво известие какво се е
случило със самолета, който е управлявал Егберт, както и за съдбата на
неговия екипаж. Можеше със сигурност да се каже само, че той е бил
свален по време на атака на ескадрилата. Едва след кампанията във
Франция успях да направя по-точни справки. След дълги издирвания
отломките на самолета бяха намерени в околностите на Брюксел.
Разпитите на местните жители показаха, че очевидно самолетът е бил
свален от зенитната артилерия по време на преминаване към пикиране.
Двама от членовете на екипажа успели да скочат с парашут. Единият
бил убит от белгийските войници още във въздуха, а другият — след
приземяването му. Моят шурей и четвъртият член на екипажа или са
загинали от зенитния огън, или са се разбили със самолета. Ние много
обичахме Егберт фон Льош, един надарен младеж. Висок и строен
блондин с красиви изразителни очи, той имаше много привлекателна
външност. Душата му бе открита за всичко прекрасно и добро — това
бе събрано у човек, който очароваше всички, които го познаваха.
Високо развит, той бе отличен офицер, обичащ работата си. В случай
на смърт той бе оставил в ескадрилата следното писмо:
„Моля да не бъда оплакван. Аз съм идеалист и умирам също така
щастливо, както съм живял. За мен няма по-прекрасен ден на тази
земя. Жалко само, че не мога повече да служа на отечеството си — и
вече не съществувам за моята съпруга. Ще мисля за това в
последните минути на моя живот. “
На 25 май нашият корпус получи задача да замени 14-и тк, който
генерал Фон Клайст бе оставил за прикритие на своя тил заедно с 9-а
танкова и 2-ра мотодивизия в долното течение на Сома, по участъка
Абвил — Амиен. На 27 май смяната бе извършена.
По това време по долното течение на Сома нямаше устойчиви
фронтове. 14-и тк заедно с 2-ра мотодивизия (която трябваше да бъде
заменена от приближаващата 57-ма пд) държеше плацдарм в района на
град Абвил на левия южен бряг на Сома. 9-а пд имаше същата задача
близо до град Амиен.
Между тези два града по цялото течение на Сома имаше само
патрули.
Но и противникът не бе в състояние да отдели достатъчно сили за
създаването на нов фронт по долното течение на Сома. Пред нашия
плацдарм в Амиен очевидно имаше една френска колониална дивизия
и английски части, а при Абвил — една английска дивизия.
Заповедта гласеше — да се защитава плацдармът. 9-а тд и 2-ра
мотодивизия, която трябваше да бъде заменена при Абвил, засега
оставаха като мобилен резерв северно от Сома. Но след това, което бе
напълно правилно, те бяха съсредоточени за участие в решаващите
боеве по крайбрежието на Ламанш.
Генерал Фон Витерсхайм, командващ 14-и тк, предавайки
заповедта, ми каза, че не очаква никакви големи операции на
противника. Един час след неговото заминаване пристигна донесение
за силни атаки на противника и по двата плацдарма. И на двата
участъка се появиха също така големи танкови сили на противника. До
вечерта двете атаки бяха отблъснати. При Амиен бяха унищожени
няколко тежки френски танка, при Абвил — 30 леки и средни
английски танка. Тук само един от войниците от разчета на
противотанково оръдие Брингфорт бе унищожил 9 вражески танка.
Той бе първият редник, награден по мое предложение с Рицарски
кръст.
Според мен вражеските атаки или имаха за цел в този участък да
облекчат положението на северния фланг, намиращ се под заплахата от
обкръжаване, или това бяха опити да бъде създаден нов фронт по
долното течение на Сома. За нас възникваше същият въпрос, който по-
рано бях поставял във връзка със заповедта на Хитлер за 12-а армия.
Трябваше ли — както се казваше в заповедта — и по Долна Сома да се
водят отбранителни боеве, или да се направи опит инициативата да
бъде задържана в нашите ръце?
Отбранителната тактика, която очевидно бе предписана на 14-и
тк, щеше да даде възможност на противника — в това нямаше никакво
съмнение — да създаде по Долна Сома нов силен отбранителен фронт.
Освен това в този случай проблематично бе и задържането на
плацдармите в районите на Абвил и Амиен, тъй като противникът
щеше да прехвърли там нови сили. Двете мотодивизии, оставени като
резерв северно от Сома, не бяха подходящи за действия на плацдарм.
Те можеше и да не се въвеждат там за укрепване на отбраната на
плацдарма.

За контраатака можеха да бъдат използвани само ако противникът

притиснеше нашите плацдарми, разбиеше намиращите се там дивизии
и след това се придвижеше към Сома.
 Неведнъж съм доказвал на командващия 4-та армия, на която
бяхме подчинени, че сега трябва с двете мотодивизии (или след
тяхната замяна — с две пехотни дивизии) внезапно да форсираме Сома
между двата плацдарма, за да обкръжим откъм фланговете
настъпващите части на противника и да ги разбием. Струваше ми се,
че ще бъде по-добре с корпуса да се води маневрен бой по на юг, тоест
пред рубежа на Сома, докато не завърши сражението в Северна Белгия
и не стане възможно нашият северен фланг да бъде придвижен през
Долна Сома. Целта ни трябваше да бъде да задържим този участък и да
не дадем на противника възможност да създаде плътен фронт при
Сома. Не може да се отрече, че при такова водене на операциите
корпусът — тъй като щеше да остане сам южно от Сома, можеше да се
озове в трудно положение. Но трябваше да се приеме този риск, за да
може в интерес на по-нататъшното провеждане на операцията да се
избегнат трудните боеве срещу укрепилия се при Сома противник. За
съжаление командващият 4-та армия не прие тези многократно
правени му от нас предложения. Той не ни даде за тази операция
дивизиите от втория ешелон, които бяха предназначени за форсиране
на реката (не ми е известно дали неговата позиция се обясняваше с
лично решение или с това на ОКХ), и ние бяхме принудени да водим
отбранителни боеве за плацдармите. Следователно противникът
имаше възможност да създаде плътен фронт между плацдармите по
течението на Сома. Обикновените понятия включват отбрана зад река
или защитата й с помощта на укрепени плацдарми. Но в никои
учебници няма данни, че може да се води мобилен бой и пред рубежа
на реката.
През следващите дни противникът продължаваше своите атаки
срещу двата плацдарма. Понякога при Амиен възникваше сериозно
положение. Обаче след като посетих войските, се убедих, че там
всичко е в ред. Особено успешно отразяваше атаките 116-и пехотен
полк (командван от моя другар от 3-ти гренадирски полк, впоследствие
генерал Герлайн).
Напротив, при Абвил на 29 май възникна сериозна криза. 2-ра
мотодивизия замени там 57-ма пд, преминала напрегнати маршове и
все още нямаща боен опит. Атаката, която противникът предприе скоро
след това, поддържана от английски танкови части, като резултат
доведе до пробиви в отделни участъци и ни причини големи загуби,
включително, както по-късно стана известно, и вземане на пленници.
Самият аз заминах за Абвил и бях принуден да върна батальона, който
бе изоставил позициите си заради неправилно разбрана заповед и вече
се придвижваше в града. В края на краищата дивизията успя да
възстанови положението си.
Тъй като в създалата се тежка обстановка генерал Фон Клуге
остави на нас да решаваме дори въпроса за изоставянето на
плацдармите, той не прие нашето повторно предложение да бъде
форсирана Сома от двете страни на Абвил със силите на току-що
пристигналите 6-а и 27-ма дивизия, за да може по такъв начин да бъдат
хванати в клещи настъпилите там части.
Беше ясно, че Главното командване има намерение да избегне
каквато и да било опека, докато не завърши битката в Северна Белгия и
не се проведе „планомерно“ разгръщане на силите срещу създавания в
момента неприятелски фронт.
Също така бе ясно, че противникът използва това време, за да
привлече резервите си и да създаде нов фронт от крайния пункт на
линията „Мажино“ в района на Каринян до устието на Сома. Между
Уаза и Маас Хитлер сам изпусна инициативата и така облекчи
създаването на фронт по река Ен от противника.
 Тогава нашето командване се отказа и от опитите да си осигури
инициативата на юг от Сома.

Стремителният марш към Лоара

Ако в първия период на германското настъпление на запад аз бях в

ролята на наблюдател, през втория период поне можах да участвам в
настъплението като командир на съединение.
Всички опити Главното командване да ни разреши настъпление
през Сома, докато противникът не е организирал и построил зад реката
плътна отбрана, се оказаха напразни. Тези първи дни на юни бяха
използвани за подготовка на планомерното настъпление, което 4-та
армия трябваше да започне сутринта на 5 юни.
На участъците от двете страни на Абвил действаше 2-ри армейски
корпус (командир генерал граф Брокдорф). Между него и 38-ми корпус
при Ел бе изведен 15-и на генерал Хот. Плацдармът при Амиен с
оставената там 9-а дивизия бе зает от 14-и тк (командир генерал Фон
Витерсхайм), който едновременно с това премина в подчинение на
действащата отляво армия. Така за 38-ми корпус оставаше полоса за
настъпление, широка около 20 км, от двете страни на Пикини. В тази
полоса първата атака в първи ешелон трябваше да предприеме 46-а
Судетска пехотна дивизия (командир генерал-майор Фон Хаазе)
отдясно, 27-ма Швабска дивизия (командир генерал-лейтенант
Бергман) отляво. 6-а Вестфалска дивизия (командир генерал-майор
[26]
Фон Бигелебен) оставаше отначало във втори ешелон, за да може да
навлезе в пробива, след като дивизиите на първи ешелон форсират
реката.
Местността на нашия северен бряг бе леко хълмиста; тя бавно се
спускаше към Сома, без да създава прикритие за войските поради
липсата на гори, а крайбрежната местност на юг се издигаше стръмно
нагоре и позволяваше на противника да наблюдава добре нашите
изходни позиции. Самата долина на Сома, широка неколкостотин
метра, не позволяваше да се виждат добре двете предни позиции
заради храсталаците по брега на реката. В долината по южния бряг
бяха разположени селата Брели, Ели, Пикини и Дрел, които очевидно
бяха особено здраво удържани от противника. Както повечето френски
села със своите масивни къщи и стени, те бяха отличен опорен пункт
за отбраняващия се. Върху хълма, който се намираше на южния бряг и
навлизаше в дълбочина на отбранителната полоса, селата и големите
гори също създаваха за противника изгодни условия за укрепяване и го
криеха от артилерията.
В полосата на корпуса имаше две френски дивизии, една дивизия
колониални войски и 13-а Елзаска пехотна дивизия. Според данните на
разузнаването трябваше да се съобразяваме с това, че противникът
разполагаше с не по-малко артилерия, а бе възможно дори и да ни
превъзхожда. Във връзка с този характер на местността и
съотношението на силите аз се надявах, че успехът на настъплението
може да бъде постигнат най-бързо чрез изненада. Затова щабът на
корпуса заповяда на своята артилерия да не открива огън до самото
начало на атаката. Освен това се отказахме от огнева подготовка на
атаката. Едва след началото на атаката бе предвидено откриване на
силен огън по високия южен бряг и по разположените в долината села,
за да можем при форсирането на реката да елиминираме всякаква
съпротива оттам.
Пехотата на двете дивизии, снабдена с надувни лодки, понтони и
щурмови стълби, в нощта преди атаката бе изтеглена в крайбрежния
храсталак откъм нашата страна на реката. Тя трябваше на разсъмване
внезапно да форсира реката, заобикаляйки селата. На 5 юни сутринта
благодарение на внезапността форсирането успя напълно по целия
фронт. Едва след това противникът оказа съпротива по високия бряг на
реката и в разположените до нея села. Противникът се сражаваше
мъжествено: африканците — с присъщата им кръвожадност и
презрение към живота, а елзасците — толкова упорито, колкото това
можеше да се очаква от алеманското племе, което по време на Първата
световна война даде много добри войници, сражаващи се на германска
страна. Действително тогава бе трагедия да се изправим срещу тези
младежи като срещу врагове. Когато разговарях с пленниците, мнозина
от тях разказваха не без гордост, че техните бащи са служили в
германската армия, в гвардията или в кайзеровия флот. Тогава си
спомних за елзаските новобранци, които самият аз обучавах в 3-ти
гвардейски полк, повечето от които бяха отлични войници, като
например моя бивш далекометрист ефрейтор Дешан. Наблюдавах
началото на атаката от командния пункт на корпуса в малка горичка
сравнително близо до фронта. Веднага щом се изясни, че форсирането
на реката навсякъде е преминало успешно, се преместих напред.
Започна бой за овладяване на високия бряг на реката и селата около
нея, които трябваше да бъдат превзети откъм тила. Забележителна бе
сравнително слабата активност на противниковата артилерия, което
изобщо не съответстваше на броя на засечените от нас батареи.
Очевидно френската артилерия все още живееше с опита от
позиционната война. Нейният огън бе недостатъчно маневрен и тя не
можеше или почти не бе в състояние да съсредоточи бързо силен огън
в съответствие с изискванията на маневрената война. Тя не използваше
в такава степен като нас изтеглени напред наблюдатели и нямаше
подразделения, които биха могли да се сравнят с нашите дивизиони
[27]
АИР . И в този случай победителят очевидно твърде дълго бе лежал
върху своите лаври. Във всеки случай за нас бе приятна изненада, че
дейността на неприятелската артилерия не бе като в условията на
позиционните бойни действия през Първата световна война.
Все пак придвижването през долината на Сома не беше безопасно,
тъй като построеният от нас мост бе в обсега на обстрела на
противника откъм село Брели. Въпреки това аз благополучно се
добрах до 63-ти пп на 27-ма дивизия, който под командването на
отличния полковник Грайнер току-що бе завладял високия бряг, макар
и със значителни загуби. Забележително бе поведението на ранените,
които под защитата на мъртвата зона, образувана от високия бряг,
очакваха да пристигне транспортът им.

След това отново се прехвърлих през Сома и по друга переправа

се добрах до 40-и пп на същата дивизия, действаща на левия фланг на
корпуса. По това време полкът бе залегнал в гората до Нейли, която се
намираше в района за настъпление на съседния 14-и тк и все още се
владееше от противника. За съжаление и тук понесохме доста загуби,
тъй като полкът бе обстрелван откъм тила от овладения от противника
населен пункт Ели. Все пак ние превзехме височините, господстващи
над долината на реката.
 Действащата отдясно 46-а пд също форсира успешно реката и
овладя високия бряг. И така можеше да бъдем доволни от резултатите
от първия ден на настъплението, макар че боевете за населените места
се проточиха до нощта.
От съседния корпус разбрахме, че 15-и тк също е форсирал
реката. Наистина неговото придвижване още дълго бе задържано от
противника, упорито отбраняващ големия населен пункт Ерейн. В
резултат противникът успя да блокира пътищата, толкова необходими
за автомобилите.
Левият съсед, 14-и тк, който настъпваше от плацдарма в района
на Амиен след артилерийска подготовка, не успя да развие
настъплението на танковете очевидно заради наличието на големи
минни полета на противника. След това корпусът бе ориентиран на юг,
така че нашето настъпление продължи без връзка с него.
Освен овладяването на високия бряг на реката настъплението от 5
юни доведе до спечелване на такова пространство южно от Сома, че
през нощта през реката бяха прехвърлени първите батареи. Но все още
оставаше неясно дали противникът е разбит, или ще се опита да
организира упорита отбрана в дълбочина на своите позиции. В такава
ситуация обикновено донесенията, които може да изяснят този най-
важен въпрос, липсват. Мъглата на неизвестността — единственото,
което съществува винаги по време на война, скриваше обстановката и
намеренията на врага.
Невнимателното придвижване напред също може да донесе тежко
поражение. От друга страна, загубата на няколко часа може да даде на
противника възможност да организира нова отбрана, която след това
пак ще трябва да бъде преодолявана с тежки загуби.
Едва ли военното щастие ще се усмихне на военачалник, който в
такава обстановка изчаква, докато сигурни донесения не му изяснят
положението. Той ще изпусне изгодния момент. Затова в ранното утро
на 6 юни аз бях в изтегления на южния бряг на Сома команден пункт
на 46-а дивизия. Разбира се, след напрегнатия вчерашен ден войските
все още не бяха се съвзели напълно. Посочих необходимостта
незабавно да започне преследване, тъй като дивизията очевидно
нямаше пряко съприкосновение с противника. Затова заминах напред,
заповядвайки да се придвижат подразделенията на полковете на 42-ра
дивизия, които дотогава нямаха заповед, макар че пред тях се чуваше
шумът на боя; и пристигнах в деснофланговия полк на корпуса.
Всъщност полкът бе готов за настъпление, но искаше да изчака
резултатите от артилерийския обстрел на лежащото отпред село Куази,
прилежащите височини и покрайнините на гората. Нямаше никакви
разузнавателни сведения за противника. Тъй като предполагах, че нито
селото, нито височините, нито храсталаците край гората са заети от
противника, аз заповядах на командира незабавно да настъпи на широк
фронт, но в разреден боен ред. Ако противникът наистина се намираше
пред фронта, той щеше да се разкрие и ще бъде притиснат от
артилерията. При настъпление в указания от мен ред не би трябвало да
се опасяваме от големи загуби.
Тъй като командирът очевидно се съмняваше в правилността на
мнението ми, аз тръгнах сам напред с лекия си автомобил. Стигнахме
до входа на село Куази и се натъкнахме на барикада, която никой не
защитаваше. Откъм селото се дочуваха отделни изстрели, навярно от
изостанали войници. След кратко разузнаване навлязохме в селото,
което противникът бе изоставил, също както и височините и
периферията на гората. Аз се върнах с тези сведения в полка, който в
това време вече настъпваше, и им препоръчах в бъдеще сами да
извършват разузнаването. Разбира се, не е работа на командира на
корпуса да се преструва на разузнавателен патрул. В дадения случай
обаче бе необходим ярък личен пример, още повече че войските не ме
познаваха, и аз бях сигурен, че предварително условие за
действителното преследване е инициативата на началниците. Особена
радост ми достави възторгът на моя адютант оберлейтенант Фон
Швертнер и на моя млад шофьор фелдфебел Нагел заради нашия
случаен разузнавателен рейд.
Вечерта бях в два от полковете на 27-ма дивизия, които
настъпваха към село Сейсмон. Донякъде неочаквано аз се спрях на
предната линия при един ротен командир. След като ме информира за
обстановката, той сметна за уместно на свой ред да се възползва от
присъствието на висок началник. Наложи ми се, лежейки по корем, да
разтворя своята голяма карта и подробно да го информирам за общата
обстановка, доколкото самият аз я познавах. След като утолих неговата
жажда за знания, успях да си тръгна обратно, вземайки един ранен,
който също горещо се интересуваше от моята информация за
обстановката. За щастие обратният път бе кратък, тъй като в това
време командният пункт на корпуса бе преместен в гората по-близо до
фронта.
На 7 юни на десния фланг на корпуса бе въведена в бой 6-а пд,
която един ден преди това се бе придвижила на южния бряг на Сома.
Опитните вестфалци, които винаги са били добри войници,
демонстрираха забележителен стремеж да се придвижват напред.
Когато пристигнах сутринта в тази дивизия, разбрах, че силно
пресеченият участък Пуа, който би могъл да се окаже добро прикритие
за противника, е бил преодолян, градчето Пуа вече е превзето, а полкът
стремително настъпва към селото, разположено от другата страна на
този участък. Наистина Пуа и пътищата, водещи към това градче, се
намираха под доста неприятното въздействие на огъня от
далекобойната артилерия на противника. Доста ни развесели един
шофьор на кола с боеприпаси, който по време на обстрела на пътя бе
намерил прикритие под колата си, натоварена със снаряди.
 Вечерта отново бях в един от полковете на 46-а дивизия, който все
още бе разположен пред рубежа на река Пуа. Но и тук надвечер
успяхме да оставим този рубеж зад нас, след като бе осигурено
необходимото взаимодействие между тежкото въоръжение и
артилерията; взаимодействие, което в началото тук бе зле
организирано.
27-ма дивизия, на която се наложи да води най-тежките боеве, бе
изведена във втори ешелон, тъй като преследването се развиваше с
добри темпове. Тя трябваше да бъде заменена на левия фланг на
корпуса от току-що придадената към него 1-ва кавалерийска дивизия.
На 8 юни преследването продължи, като при това темпа отново
диктуваха вестфалците. 46-а дивизия докладва за 100 вражески танка,
против които бяха излетели щурмовиците. Обаче не можахме да
унищожим тези танкове с въздушната атака.
Те успяха да се скрият, въпреки че при по-решителни действия
можеше да бъдат унищожени.
 Ходът на боевете на 7 и 8 юни даде възможност на командването
на корпуса да прецени, че разбитият противник не е в състояние да
оказва друга съпротива освен за кратко време и в отделни участъци. Би
могло да се предположи, че противникът се стреми да спаси
останалите си сили, отвеждайки ги зад Сена. Вероятно той щеше да се
опита отново да организира съпротива по долното течение на тази
река, използвайки останалите си резерви. Следователно корпусът
трябваше да направи всичко възможно с бързи действия да форсира
Сена, преди врагът да е намерил време и възможност да организира
отбрана по реката. Въпреки че до вечерта на 8 юни корпусът все още
беше на 70 км от Сена, командването даде заповед на дивизиите от
първи ешелон на 9 юни не само да стигнат до Сена с моторизираните
си предни отряди, но и да я форсират. Основната част от пехотата и
артилерията с конска тяга трябваше с бърз марш да следва
моторизираните челни отряди, за да може на следващия ден също да
стигне до Сена. 6-а дивизия трябваше да форсира Сена при Андел, 46-
а дивизия — при Вернон.
От войските се искаше извънредна издръжливост: четири дни
подред да водят боеве и да преследват. По време на война има
моменти, когато висшият командир е длъжен да поставя на войските
най-твърди изисквания, ако не иска да изпусне благоприятния случай,
в резултат на което войниците му биха могли да заплатят скъпо за
онова, което е пропуснато.
В дадения случай бързите действия се диктуваха и от оперативни
съображения. Очевидно французите все още бяха изпълнени с
решимост да защитават Париж. Големи сили на противника заемаха
позиции около Париж, които минаваха северно от града от Уаза до
Марна. Ако успеехме да форсираме бързо Сена до Париж, съдбата на
тези позиции би била предрешена, тъй като на войските, които ги
заемаха, нямаше да остане нищо друго, освен набързо да се евакуират
оттам, за да не бъдат отрязани. Следователно обстановката налагаше
командването на корпуса да предяви високи изисквания спрямо
войските. Тя изискваше от командирите от всички степени смела
инициатива и бързо вземане на решения. Такава благоприятна
ситуация трябваше да бъде използвана максимално.
 На 9 юни от ранно утро до късна вечер аз пътувах през цялото
време, за да осигуря изпълнението на поставената задача с двете
дивизии от първи ешелон. С радост установих, че нашите пехотинци
независимо от предшестващото напрежение бодро хвърляха всички
сили, за да стигнат до целта — Сена.
Разбира се, не всичко вървеше гладко. Поне в 6-а дивизия всичко
бе наред. Рано сутринта се срещнах с двамата командири на дивизии.
Когато по обед пристигнах на мястото за прехвърляне на 6-а дивизия
при Андел, установих, че предните отряди вече са достигнали Сена.
Намиращият се там щаб на дивизията бе взел мерки за планираното за
вечерта форсиране на реката. За съжаление мостът бе взривен от
противника още преди челният отряд да стигне до него. Живописно
разположеното върху висока скала градче Андел бе подпалено от
щурма на авиацията, което в дадената обстановка бе предизвестие за
нашето пристигане и в никакъв случай не бе желано от нас.
В 46-а дивизия обаче възникнаха известни трудности. Преди
всичко дивизията започна настъплението 3 часа по-късно от
определения срок. Когато след посещението си в 6-а дивизия отново се
върнах в 46-а, тя изгуби всякаква връзка със своя челен отряд, който
във всеки случай още не бе стигнал до Сена, както това бе постигнал
челният отряд на 6-а дивизия. Когато отново пътувах към 6-а дивизия,
не ми оставаше нищо друго, освен да съобщя на командира на 46-а
дивизия, че вечерта искам да се срещна с него при переправата му до
Вернон. Казах му, че е длъжен да пристигне там най-малкото заедно
със своя изгубен челен отряд.
Връщайки се отново в Андел, видях, че прехвърлянето през Сена
на три места върви с пълен ход при слаба съпротива на противника.
Пехотата и артилерията с конска тяга бяха направили всичко възможно
да стигнат навреме още през този ден до Сена.
Когато около 7 часа вечерта пристигнах във Вернон, наистина
намерих там командира на 46-а дивизия заедно с неговия челен отряд.
За съжаление и тук противникът бе успял да разруши моста. Тъй като
от южния бряг Вернон бе обстрелван със силен минометен огън,
заповядах на челния отряд да се прехвърли през нощта под
прикритието на тъмнината.
 При такова стремително преследване не можех да използвам
пристигналата в корпуса 1-ва кавалерийска дивизия така, както би ми
се искало. Тя все още бе далеч и ми беше подчинена от армията с
ясното указание да бъде въведена за прикритие на левия фланг на
армията към Уаза до Париж. Между другото от дивизията ми
докладваха, че все още са далеч от моите челни позиции — бяха я
атакували големи танкови сили на врага. Ясно бе, че става дума за
танковете, които по-рано се бяха скрили от 46-а дивизия и сега
действаха в тила на нашия фланг.
Когато след кратката нощ на 10 юни отново пристигнах във
Вернон, първите части на 46-а дивизия вече се бяха прехвърлили през
реката. Първи излезе на южния бряг на река Сена 38-ми ак. Войските с
право можеха да се гордеят с проведеното от тях преследване. Бях
щастлив, че благодарение на действията на корпуса успяхме да
избегнем възможните тежки боеве за моста през Сена.
Но положението на корпуса все още не бе от най-лесните. Той
стоеше сам на южния бряг на Сена. Действащият вдясно от него 15-и
корпус достигна Сена при Руан едва на 10 юни, тоест с един ден по-
късно, и бе изпратен към Хавър. Следващият го 2-ри ак все още бе
далеч от Сена. Напълно неясна бе обстановката на левия фланг в
района на Париж, за чийто гарнизон не се знаеше нищо. При това 38-
ми ак се нуждаеше от още два дни, за да прехвърли през реката всички
свои сили. Леките понтонни мостове, монтирани при Андел и Вернон,
през цялото време бяха обект на многократни нападения на
английската авиация, която успя за известно време да извади от строя
моста при Вернон. Ако вражеското командване разполагаше на този
фланг с някакви резерви и ако бе проявило инициатива, то би могло да
атакува разположения изолирано на юг от реката 38-ми ак.
Командващият 4-та армия генерал-полковник Фон Клуге в
началото на настъплението ми съобщи, че оперативната задача на
армията, получена от ОКХ, се състои в завладяването на плацдарм
южно от Сена. Въпреки че Главното командване нямаше намерение
през тази втора фаза да търси решение на френската кампания в духа
на плана на Шлифен — чрез придвижване напред на силния северен
фланг за обграждане в дълбочина западно от Париж, както преди
време бях предложил аз, а смяташе да осъществи — както след това
стана ясно, с голям успех — удар с масирани танкови сили източно от
Париж на юг, посочената на 4-та армия задача бе твърде скромна. Дори
ако имаха намерение да търсят решение в резултат от нанасянето на
удар източно от Париж и следователно пробив на групата армии „Ц“
през линията „Мажино“, а настъплението на групата армии „Б“ към
Долна Сена трябваше да бъде спомагателно, то все пак бе необходимо
да се задържи инициативата и на външния фланг. Групата армии „А“
започна настъпление през Ен едва на 9 юни. Все още бе трудно да се
предвиди дали нейният удар ще донесе наистина желания решителен
успех. Освен това трябваше да се предполага, че противникът, имайки
предвид тъкмо плана „Шлифен“, знаеше за опасността от дълбоко
обграждане през Долна Сена и е предприел контрамерки. Още по-
важно бе да се удържи инициативата на десния фланг и да не се дава
на противника време да се организира там за отбрана или за
настъпление. Следователно, ако оперативната задача на 4-та армия
изискваше незабавно продължаване на настъплението южно от Сена,
то и 38-ми ак според мен не биваше да изчаква на плацдарма
противникът да съсредоточи срещу него превъзхождащи сили.
 Аз поисках съгласието на армията да започна настъпление на юг
веднага след като корпусната артилерия бъде прехвърлена през реката,
вместо да задържам плацдарма, както бе заповядано и който за това
време корпусът бе разширил до река Ер. 27-ма пд предварително бе
прехвърлена на южния бряг на Сена. На 11 юни помолих за
разрешение да прехвърля на южния бряг на Сена също така и 1-ва
кавалерийска дивизия, укрепила се при Уаза и през този ден удържала
прекрасна победа над споменатите по-рано танкове. В дадената
обстановка ми се струваше напълно естествено единствената наша
кавалерийска дивизия да бъде първа и при преследването. Аз
предлагах тя да бъде придвижена пред корпуса със задача да прекъсне
бързо от югоизток железопътните линии и шосетата, водещи към
Париж.
За съжаление предложенията ми бяха отхвърлени. Съобщиха ми,
че армията очаква указания за по-нататъшното настъпление. След това
ми взеха 1-ва кавалерийска дивизия, която бе дадена на 1-ви ак,
намиращ се във втори ешелон, за да може тя както и преди да прикрива
северно от Сена фланга на Уаза. Така за мое съжаление тази прекрасна
дивизия не получи задачата, която подхождаше именно на нея!
Вечерта на 11 юни се случиха две събития, които според мен
потвърдиха правилността на нашите съображения. В разположението
на 58-ми пп от 6-а дивизия бе свален летец, у когото бе намерена
заповед, съдържаща данни за отстъплението на противника на широк
фронт. Значи ние трябваше да го следваме по петите. От друга страна,
46-а дивизия докладва, че против нея се води крупна танкова атака —
признак, че нашето присъствие южно от Сена бе очевидно много
неприятно за противника. Нашето по-нататъшно изчакване можеше
единствено да намали този негов проблем.
Сутринта на 12 юни 46-а дивизия, току-що отблъснала атака след
големи собствени загуби, докладва, че противникът се съсредоточава
пред нейния фронт, и молеше за спешна помощ (в донесението се
говореше за 110 вражески танка). Реших на свой риск да започна
настъпление и с трите дивизии. Но едва бях дал заповедта, когато се
появи командващият армията. Макар да одобри моето намерение, все
пак смяташе, че поради липса на нови оперативни указания от ОКХ ще
е по-добре да се почака. Той бе загрижен главно от това, че моят
корпус ще действа напред сам. Затова даде строга заповед
настъплението да не продължава зад линията Евре — Паси —
нареждане, което за сигурност бе още веднъж потвърдено във
вечерната заповед до армията.
Настъплението на 27-ма дивизия, действаща отляво, преминаваше
успешно. 46-а дивизия докладва, че не може да вземе участие. На
южния бряг тя нямаше достатъчно артилерия, боеприпаси и
продоволствие. Наистина тя трябваше да отблъсква атаките на
танковете, но те бяха само 50–60.
През следващите дни боевете отново придобиха характер на
преследване. На 13 юни 2-ри ак вдясно от нас също форсира Сена.
През този ден нашият щаб се настани в малък замък, който
принадлежеше на актрисата Колет д‘Арвил. За съжаление тя
отсъстваше. Аз пренощувах в спалнята й, която едновременно с това
служеше за салон, бе много елегантно обзаведена и според старите
традиции имаше отделен изход към парка. Ние с удоволствие се
възползвахме от басейна в градината.
На 14 юни ни посети командващият сухопътните сили. Съобщих
му за успехите на корпуса, които той прие за сведение, но не каза нищо
за по-нататъшните цели.
 На 15 юни генерал Фон Клуге ми съобщи, че армията трябва да
превземе град Льо Ман. Необходимо било противникът да бъде
атакуван стремително, без да се изчакват съседите. За нас това не беше
кой знае каква премъдрост!
На 16 юни дивизиите на корпуса отново се натъкнаха на
организирана съпротива по линията Ферте — Видам — Сенонш —
Шатоньоф. Това бяха частите на 1-ва, 2-ра и 3-та механизирана
дивизия, действащи във Фландрия, които бяха евакуирани от Дюнкерк
и отново се разтовариха в Брест. Освен това отново се появиха части от
двете колониални бригади (спахии) и една мароканска дивизия.
Вечерта съпротивата на противника бе сломена. И тук прекрасно
впечатление направиха частите на 6-а дивизия, които посетих по време
на общата обиколка на дивизиите. Вечерта получихме от армията
заповед, в която ни бе посочено направление Льо Ман — Анжер на
Лоара. 1-ви ак трябваше да се придвижи вляво от нас, а 46-а дивизия
да бъде придадена към него. 15-и тк, с изключение на една дивизия,
която трябваше да превземе Шербур, получи направление към Долна
Лоара, за да „създаде там плацдарм“. Оказа се, че това е целият
оперативен план.
 На 17 юни стана известна оставката на Рейно и назначението на
стария маршал Петен. Дали той бе длъжен да организира съпротива,
или политиците искаха да предоставят на стария заслужил войник от
Първата световна война правото да подпише капитулацията?
Пристигналата на 18 юни заповед на фюрера изискваше най-
енергично преследване, което за нас не бе нещо ново. По-нататък в нея
се настояваше за бързо завладяване на „старите имперски области Тул,
Вердюн, Нанси“, заводите „Крезо“ и пристанищата Брест и Шербур.
Извършихме форсиран марш, при който един от полковете измина
78 км. Моторизираният челен отряд под командването на полковник
Линдеман достигна района западно от Льо Ман. Пренощувах в замъка
Бонетабл, разкошна средновековна постройка. Отпред, зад вала с
подемен мост — фронтална стена с четири големи кули и дебелина на
зида три метра. Отзад — двор, в чиито ъгли също се извисяваха две
кули. Освен замъците по Лоара, които скоро след това успях да
разгледам, тази бе най-великолепната постройка, която видях във
Франция.
Вътрешната подредба също бе великолепна, освен това в замъка
все още бе останала част от прислугата. За съжаление владетелят на
замъка г-н Рошфуко бе избягал. Сутринта на 19 юни, за да стигна до
челния отряд на Линдеман, изминах 50 км, без да видя нито един
германски войник. Пристигнах в Льо Ман, където преди 70 години
дядо ми бе влязъл като победител, и разгледах великолепната
катедрала. По пътя срещнах отряди: от френски войници, които се
движеха обезоръжени на изток и цял артилерийски дивизион с
всичките си оръдия и автомобили, който се бе предал на Линдеман.
Очевидно армията на противника бе започнала да се разпада. Въпреки
това отрядът на Линдеман бе задържан пред участъка на река Майен
при Лион д‘Анжер. На противоположния бряг бяха разположени
вражески картечници, обстрелващи моста и танковете. Напразно
Линдеман се опитваше да ги унищожи с една батарея от 100 мм
оръдия. Отидох встрани от моста близо до реката и си изясних, че там
изобщо няма противник или това са много малки сили. Препоръчах на
един от командирите на роти, който очевидно изчакваше на брега,
веднага щом противникът изостави моста, реката да бъде форсирана
надолу по течението. Ако той поиска, аз ще го съпроводя. Това
предложение свърши работа. След малко войниците се съблякоха,
скочиха в реката, преплуваха я и без всякакви загуби стигнаха до
отсрещния бряг. Мостът, върху чиито подстъпи за съжаление вече
лежаха убити, бе завладян! Останах още известно време в челния
отряд, докато той не започна придвижването си към отсрещния бряг,
след което се върнах в своя команден пункт. Все пак противникът с
няколко танка и картечници задържа отряда при Майен осем часа.
Веднага след пристигането ми в командния пункт изпратих моя първи
адютант оберлейтенант Граф отново при Линдеман със строгата
заповед челният отряд още през нощта да премине Лоара. В
действителност той заварил отряда, подготвящ се за почивка на
отсамния бряг. Обаче адютантът накарал отряда да премине реката
през нощта, като при това самият той се качил в първата надувна
лодка.
През нощта на КП на корпуса пристигнаха донесения от двете
дивизии, че челните отряди са се прехвърлили през Лоара. Веднага
потеглих напред и бях възхитен от величието на реката, която при
западната переправа до Инград бе около 600 м широка и имаше силно
течение. Два от отворите на широкия мост бяха взривени. В това
пространство трябваше да се построи понтонен мост, като поради
разликата във височините от 9 м се наложи да се използват стръмни
платна. След това по тези платна беше страхотно трудно да се слезе с
автомобил. Във всеки случай тежките машини трябваше да бъдат
превозени, което бе доста трудно при тази ширина на реката, силното
течение и наличието на множество плитчини.
При другата плитчина близо до Шалон нещата стояха по-просто,
тъй като реката там се разделяше на три ръкава. Мостовете през двата
северни ръкава се озоваха невредими в нашите ръце и трябваше да се
прекара мост само през последния ръкав с ширина 160 м. Тук
наблюдавах своеобразен дуел. Сутринта френските войници излизаха
на срещуположния бряг напълно невъоръжени. Надвечер пред двата
моста се появиха тежки танкове. Нашите части, изтеглени на другия
бряг, не можаха да ги задържат, тъй като оръдията и зенитната
артилерия все още не бяха прехвърлени там. На переправата до Шалон
видях как едновременно от наша страна се подготвяше да открие огън
88 мм зенитно оръдие, а от другата страна — тежък танк; и двете
едновременно откриха огън. За съжаление нашето оръдие веднага бе
унищожено. В този момент обаче се появи леко противотанково
оръдие, което със сполучливо попадение в най-уязвимото място
подпали неприятелския 32-тонен танк.
Вечерта останах в замъка Серан, разположен близо до Шалон.
Това бе огромна разкошна сграда, обрамчена с мощни кули и
обкръжаваща като подкова парадния двор. Около замъка бе издълбан
ров. Замъкът принадлежеше на херцог Тремуй, принц Тарентски. Това
е едно от най-видните имена на стара Франция. Последната си титла
херцозите бяха наследили преди около 1500 години, сродявайки се с
фамилията Анжу в Неапол. Но там те не успели да се сдобият с трона,
който бил завладян от Фердинанд.

Един от членовете на семейство Тремуй заедно с Баяр бяха

единствените, притежаващи титлата рицари „без страх и упрек“. В
замъка, особено в чудесната библиотека, се пазеха множество
исторически документи още от онази епоха, когато неговите владетели
са били привърженици на Стюартите. Целият долен етаж обаче бе
недостъпен, тъй като там бяха натрупани, както и в другите замъци,
мебелите от кралския дворец във Версай.
Самият аз се настаних в стая в една от кулите на горния етаж,
[28]
която бе обзаведена като салон за grand lever , с великолепно легло
под осемметров балдахин. Редом с нея се намираше разкошна стая за
обличане с прекрасен сводест таван. Замъкът с фасада, облицована с
бял камък и четири огромни кули от сив камък, бе разположен в
разкошен парк. Великолепното парадно стълбище със сводест таван в
ренесансов стил водеше до залите на първия етаж, украсен чудесно с
картини и гоблени. Естествено, както тук, така и на всички други
места ние се отнасяхме внимателно към чуждата собственост и се
грижехме за нея.
На 22 юни успяхме да прехвърлим 6-а и 27-ма дивизия на южния
бряг на Лоара. Челните отряди проникнаха още по-дълбоко. Много
френски войници се предаваха в плен.
 На 23 юни получихме известие, че ден по-рано в Компиенската
гора е било подписано примирие. Кампанията във Франция завърши. В
своята заповед до корпуса аз благодарих на подчинените ми дивизии,
които „не бяха защитавани от нито един танк и не бяха возени от нито
един автомобил“; за тяхната самопожертвователност, геройство и
успех. Благодарение на успешното настъпление те организираха
преследване в дълбочина от 500 км, което с право носи названието
„марш на скок“ към Лoapa. „Колелото на историята“ — дали не се бе
обърнало? Но от Компиен 1918 г. до Компиен през 1940 г. лежеше
дълъг път. Къде ли щеше да ни отведе по-нататък?
7. Между две кампании

ОКХ подготвя частични демобилизация. Заседание на

Райхстага в Берлин. „А сега накъде?" Липсата на военен план.
Победа над Англия чрез въздушни и морска война? Борба за
Средиземно море? Нахлуване на Британските острови?
Осъществима ли беше операция „Морски лъв"? Причината за
отказ от нахлуване. Закъснялото решение, незначителни успехи в
„Битката за Англия". Политическата позиция на Хитлер спрямо
Великобритания. Огромният риск от война на два фронта.

За Германия денят на победата над Франция изкупи черния ден на

поражението — 11 ноември 1918-а, подписано във вагон-ресторанта на
маршал Фош в Компиен. Сега Франция трябваше да подпише своята
капитулация на същото място в същия вагон.
На 22 юни 1940 г. Хитлер постигна върха на своята слава.
Франция, чиято военна мощ от 1918 г. бе заплаха за Германия — както
преди това източните сателити на Франция, всъщност престана да
съществува като противник на Райха. Англия беше изхвърлена от
материка, въпреки че не бе окончателно разбита. Макар че на изток
Съветският съюз — вече съсед на Германския райх, независимо от
Московския договор представляваше скрита заплаха, едва ли имаше
основания да се предполага, че след германските победи над Полша и
Франция той планира да стартира своята агресия в най-близко време.
Ако Кремъл имаше намерение да разшири своята експанзия, докато
Германия е ангажирана на запад, то очевидно бе пропуснал момента.
Явно и в Москва не очакваха такива бързи и пълни победи на
Вермахта над съюзническите армии на западните държави. Успехите
на германската армия в Полша и Франция дойдоха не защото нейното
командване подготвяше реванш още от първите дни след Компиен.
Въпреки всички твърдения на вражеската пропаганда бе съвсем ясно
— ако трезво се оценява заплахата за Райха в случай на война, че
германският Генерален щаб в периода между 1918 и 1939 г. не целеше
да разгърне агресивна или реваншистка война, а се стремеше да
осигури безопасността на държавата. Наистина след зашеметяващите
политически успехи на Хитлер военното командване се бе поставило в
негово разпореждане.
Също така може да се каже, че то признаваше приоритета на
политиката: една политика, която не одобряваше и която би могло —
ако такава възможност изобщо съществуваше, да предотврати
единствено чрез държавен преврат.
Всъщност в завоюваните от нас победи решаващи бяха не
мащабите на превъоръжаването на Германия, което Хитлер форсираше
с всички средства. Разбира се, като се вземе предвид разоръжаването
на Германия, натрапено й от Версайския диктат, това превъоръжаване
бе предпоставка за водене на всякаква успешна война (дори
отбранителна). Но всъщност германската армия не би могла да
използва във войната такива превъзхождащи сили, както Съветският
съюз по отношение на сухопътните войски, а западните държави — по
отношение на авиацията. Реално армиите на западните държави като
численост на дивизиите, танковете и артилерията бяха равни на
германската армия, а частично дори я превъзхождаха. В кампанията на
запад решаващ момент не беше военният потенциал, а високата
подготовка на германските войски и тяхното по-добро ръководство.
След Първата световна война германската армия се бе научила на
някои неща и отново си припомни основните закони на военното
изкуство.
След сключването на примирието ОКХ взе мерки, които имаха за
цел демобилизация на значителна част от дивизиите. Едновременно с
това няколко пехотни дивизии трябваше да бъдат преформирани в
танкови или моторизирани.
Щабът на 38-ми ак в началото бе преместен в района на Сансер,
по Средна Лоара, за да ръководи оттам преформирането на тези
няколко дивизии. И така ние заменихме чудесния замък Серан,
изпълнен с исторически спомени, с малкия замък, който си бе
построил известният фабрикант Коантро — на върха на стръмен хълм,
извисяващ се над долината на Лоара. Новият ни дом трябваше да
изглежда като стара крепост и се отличаваше с безвкусицата си, която
обикновено притежават всички подражания. Стърчащата редом с
жилищната сграда кула, имитираща развалините на древна крепост,
изобщо не променяше положението. Малките оръдия, подредени върху
терасата, не създаваха впечатление за военни трофеи, на което бе
разчитал собственикът, производител на ликьори. Единственото
прекрасно нещо бе изгледът, който се откриваше от върховете на
планината към широката и плодородна долина на Лоара. Характерна за
вкуса на това парвеню, владетеля на замъка, бе голямата картина,
окачена в неговия кабинет. На нея бяха изобразени седналите зад
кръгла маса короновани владетели на Европа от началото на века —
нашит кайзер, старият император Франц-Мосиф, кралица Виктория и
др. Бяха нарисувани така, сякаш Коантро вече донякъде ги е напил.
Над тях близо до масата се извисяваше собственикът, триумфално
вдигнал над пийналата компания бокал с ликьора на фирмата
„Коантро“. Единствената промяна, която извършихме в този „замък“,
беше да свалим от стената тази пошла цапаница.
 На 19 юли всички висши ръководители на армиите бяха извикани
в Берлин за участие в заседанието на Райхстага, където Хитлер обяви
завършването на западната кампания. На това заседание той изрази
благодарността на нацията чрез почести към висшите военни
ръководители. Размахът им говореше, че Хитлер вече смята войната за
спечелена.
Въпреки че германският народ безспорно прие оказването на
почести на заслужилите военни като съвсем естествено явление. все
пак тези почести по своята форма и размери — поне така го
възприехме ние, войниците от армията, надхвърляха нормалните
рамки.
Ако Хитлер бе дал някому чин гросадмирал, а на дванадесет
други фелдмаршал, то това нанасяше вреда единствено на значимостта
на подобен ранг, който в Германия бяха свикнали да възприемат като
най-високия. Дотогава се смяташе, че условие за получаването на
подобно отличие (ако не се броят фелдмаршалите, назначени от
император Вилхслм II в мирно време) бе самостоятелното ръководство
на кампания, спечелено сражение или завоюване на крепост.
След Полската кампания, по време на която тези условия бяха
изпълнени от командващия сухопътните сили и командващите двете
групи армии, Хитлер не сметна за възможно да изрази своята
благодарност към армията чрез произвеждането им във фелдмаршали.
Сега той наведнъж създаде цяла дузина фелдмаршали. Между тях
наред с командващия сухопътните сили, който проведе две блестящи
кампании, бяха и началникът на Главния щаб на Вермахта (ОКВ),
който не бе командвал нищо и не бе заемал длъжността началник на
Генералния щаб. По-нататък между тях бе щатссекретарят на
Луфтвафе, който — каквито и да бяха неговите възможности, по
никакъв начин не можеше да бъде приравнен към командващия
сухопътните сили.
Позицията на Хитлер най-рязко пролича, когато той отличи
командващия военновъздушните сили Гьоринг, назначавайки го за
райхсмаршал и награждавайки единствено него с Големия кръст към
ордена „Железен кръст“, като по този начин пренебрегна
постиженията на командващите сухопътните и военноморските сили.
Подобна форма на разпределение на почестите би могла да бъде
разглеждана единствено като съзнателно принизяване на ролята на
командващия сухопътните сили — поне така свидетелстват фактите.
Чрез това твърде ясно се прояви отношението на Хитлер към ОКХ и
оценката му за неговата дейност.
В деня на заседанието на Райхстага аз разбрах, че нашият корпус
трябва да получи нова задача. Ние бяхме прехвърлени към
крайбрежието на пролива с цел да се подготвим за нахлуване в Англия.
Затова ни бяха придадени три пехотни дивизии. Настанихме се в Туке,
елегантен морски курорт близо до Булон, където много от красивите
вили бяха собственост на англичани. Щабът ни се настани в голям
хотел, за чието строителство не бяха жалени средства, а аз заедно със
скромен кръг лица заех малката вила на един френски корабовладелец.
Въпреки че стопанинът бе избягал, той оставил там семейството на
управителя, така че тук имаше хора, които можеха да поддържат дома
и мебелите в ред и да ги охраняват. В противоположност на това, което
по-късно ми се наложи да видя в Германия, ние в никакъв случай не се
държахме като хора, които се разпореждат както им скимне с чуждата
собственост. Напротив, много внимавахме във всички къщи, заети от
нашите войски, да се поддържа строг ред. Откарването на мебели или
изземването на ценни предмети като „сувенири“ не съответстваше на
обичаите на германската армия. Когато веднъж минах покрай една от
вилите, която неотдавна бе напусната от наша част и се оказа, че е в
доста голям безпорядък, заповядах на фелдфебела на ротата да се
върне във вилата с група войници и да възстанови там реда.
Като следствие от безупречното поведение на войските ни нашите
отношения с френското население по време на половината година,
която прекарах във Франция, не бяха помрачени от нищо. Въпреки
цялата си вежливост французите проявяваха достойна за отбелязване
сдържаност, с което единствено завоюваха нашето уважение.
Всъщност всеки от нас повече или по-малко бе очарован от тази
благословена страна. Колко паметници на древната култура, красиви
ландшафти и шедьоври на една знаменита кухня! Колко стоки имаше в
тази богата страна! Наистина покупателната ни способност тогава бе
ограничена. Само известен процент от заплатите се даваше в
окупационни пари. Това правило се спазваше строго поне в
сухопътните войски. Така се намаляваше разбираемата жажда за лесни
придобивки, а това бе доста желателно в интерес на запазването на
престижа на германската армия. Тези пари бяха достатъчни, за да
можеш понякога да отидеш до Париж и да се насладиш на прелестите
на този град. По време на нашия престой на крайбрежието чак до
ноември имахме удоволствието да се къпем в морето, на което се
наслаждаваха и моят нов адютант оберлейтенант Шпехт, верният ми
шофьор Нагел и конярят Рунге, който освен това правеше дълги
разходки, яздейки по крайбрежието. Трябва да се отбележи, че
височината на прилива достигаше 8 метра спрямо нивото на отлива.
Това обстоятелство играеше важна роля във въпроса за възможностите
за десант на английското крайбрежие, както и за избора на време за
навлизане в пристанищата. Веднъж, къпейки се, навлязохме доста
навътре в морето, а нашият „мерцедес“ неочаквано бе подет от
приливната вълна. Едва в последния момент с притеклия се на помощ
влекач успяхме да го изтеглим върху вече прогизналия пясък.
Затова пък Нагел успя да хване в морето оригинален трофей.
Далеч навътре се виждаше мостикът на някакъв потънал кораб. Нагел
се качи на него и скоро след това излезе от капитанската каюта с
мрежа, ракети и топки за тенис на маса, с които попълнихме арсенала
на нашите спортни принадлежности. Както изглежда, дотогава никой
не бе успявал да се сдобие по такъв странен начин с принадлежности
за тенис на маса.
Радостта и удоволствията, които ни предоставяше тази прекрасна
страна, както и затишието след спечелената кампания обаче не
стигнаха дотам, че войниците да се отпуснат, както обикновено се
случва с окупационните войски. Напротив, пред командването стоеше
задължението да обучи частите за съвсем нова задача — имам предвид
нахлуването. Войските всекидневно преминаваха обучение в
крайбрежната местност, покрита с дюни и много приличаща на
участъците, в които трябваше да бъде извършен десантът. След като
пристигнаха нашите десантни средства — ремонтирани лодки от Елба
и Рейн, малки риболовни яхти и катери, при спокойно време можехме
заедно с корабите на военноморския флот да провеждаме учения по
дебаркиране на морски десант. При това на мнозина се налагаше да
вземат студена вана, когато лодката бъдеше приближена неумело към
брега. Младите фенрихи от военноморския флот също трябваше
отначало да овладяват тази нова задача. Не би трябвало да им се
сърдим, че го правеха без особено въодушевление: да командваш лодка
от Елба — това не бе като да носиш служба на красив крайцер или на
подводница. Трудно бе и за старите шкипери, собственици на лодки
или параходи, които заедно с фенрихите стояха на капитанския мостик
на тези донякъде авантюристични съдове на нахлуването. Но въпреки
всичко подготовката на необикновената задача се извършваше
пламенно и ние бяхме убедени, че ще се справим с нея.

Операция „Морски лъв"

Тук би било уместно да се направят някои критични забележки

относно плана на Хитлер за десант в Англия и по-специално за
причините, довели до отказ от това намерение.
Ако след победата над Франция Хитлер наистина мислеше, че
войната вече е спечелена и остава само да внуши тази мисъл на
Англия, то очевидно грешеше. Студеният отказ, с който бе посрещнато
неговото крайно неопределено предложение за мир, показа, че нито
английското правителство, нито английският народ са склонни на
нещо такова.
И пред Хитлер и неговото ОКВ застана въпросът: „А сега
накъде?“ Този въпрос неизбежно застава пред държавниците или
пълководците, когато по време на войната стратегически пропуски или
неочаквани политически събития, като например влизането на нови
държави във войната на страната на противника, създават съвсем ново
положение. Тогава не остава нищо друго, освен да се промени
„военният план“. В такъв случай съответните дейци би могло да бъдат
упрекнати, че са надценили силите на държавата си и са подценили
врага, както и че неправилно са оценявали политическата обстановка.
Но ако държавните и военните дейци трябваше да си зададат
въпроса „А сега накъде?“, след като военните операции според техните
предвиждания — в дадения случай дори доста над тях — доведоха до
победа над врага и разбитият противник се спаси на своите острови, то
ние се налага да се запитаме дали германската страна въобще
притежаваше някакъв „военен план“?
 Разбира се, никоя война не върви според установената програма,
по плана, който е изготвен от една от страните. Но ако Хитлер през
септември 1939 г. пое риска на войната с Франция и Англия, то той бе
длъжен предварително да помисли как ще се справи с тези държави.
Ясно бе, че Германското главно командване преди кампанията във
Франция и по време на нейното протичане нямаше „военен план“
какво би трябвало да се направи след победата във войната или как тя
да бъде продължена. Хитлер се надяваше на отстъпчивостта на
Англия. На свой ред неговите военни съветници твърдяха, че трябва да
се чака „решението на фюрера“.
От този пример особено ясно се вижда докъде води
нецелесъобразната организация на висшите военни органи като
следствие от получилото се при нас прехвърляне на Главното
командване на въоръжените сили на Хитлер, без едновременно да бъде
създаден имперски Генерален щаб, отговорен за ръководството на
всички бойни действия.
Фактически редом с държавния глава, определящ политиката, не
съществуваше военна инстанция, която да отговаря за ръководството
на военните действия. Хитлер отдавна бе свел ОКВ до положението на
военен секретариат. Началникът на ОКВ Кайтел изобщо не бе в
състояние да съветва Хитлер по стратегическите въпроси.
На командващите трите рода войски Хитлер практически не бе
предоставил почти никакви права да влияят върху общото ръководство
на военните действия. Те можеха понякога да изказват мнението си по
въпросите за воденето на войната, но решенията вземаше Хитлер в
крайна сметка само според личните си съображения. Във всеки случай
той остави за себе си правото на инициатива, така че не ми е известен
нито един случай (с изключение на въпроса за Норвегия, когато
гросадмирал Рьодер първи му предложи идеята за действия в този
район), в който важно решение по въпросите на общото водене на
войната да е произлязло от командването на някой от родовете
въоръжени сили.
Тъй като никой нямаше право да съставя „военен план“, и,
разбира се, най-малко ОКВ, то на практика всички очакваха да се
прояви „интуицията на фюрера“. Някои — като Кайтел и Гьоринг,
заради суеверната си почит към Хитлер; други, като Браухич и Рьодер
— защото бяха паднали духом. Нищо не променяше и обстоятелството,
че в щабовете на трите рода въоръжени сили съществуваха мнения,
засягащи въпросите на воденето на войната за продължително време.
Така например гросадмирал Рьодер още през зимата на 1939/1940 г.
даде задача на Главния щаб на военноморските сили да проучи
техническите възможности и условията на операцията за десант в
Англия. Но се оказа, че няма нито една военна инстанция, нито една
личност, която в качеството си на истински началник на Генералния
щаб да бъде призната от Хитлер не само за експерт или изпълнител, но
и за военен съветник по общото ръководство на военните действия.

В този случай като резултат от подобна организация на висшите

военни органи след завършването на кампанията на запад, както вече
бе казано, изникна въпросът: „А сега накъде?“
Заедно с това висшето германско ръководство бе изправено пред
два факта:
1. Фактът, че съществува могъщата и несъгласна на преговори
Великобритания.
2. Другият факт, че Германия във връзка с възможното ранно или
късно влизане във войната на Съветския съюз, превърнал се в неин
пряк съсед (колкото и Кремъл да изглеждаше в момента миролюбиво
настроен спрямо Райха), вече се намираше под откритата заплаха от
война на два фронта, за която Хитлер споменаваше още през 1939 г.,
когато подчертаваше необходимостта незабавно да бъде постигната
победа на запад.
Тези факти сочеха, че Германия трябва да завърши войната с
Англия в най-кратки срокове. Само ако това стане, можеше да се
смята, че Сталин вече напълно е пропуснал възможността да използва
раздорите между европейските държави, за да продължи своята
експанзионистична политика.
Ако не се намереше мирен път за решаване на въпроса, Германия
трябва да се опита чрез военна сила да се разправи с последния си по
това време враг — Англия.
Трагедията на този кратък отрязък от време, определящ задълго
съдбата на Европа, бе обстоятелството, че и двете страни не търсеха
сериозно пътища за мирно решаване на въпроса, изградено върху
разумна основа.
С пълна сигурност може да се каже, че Хитлер би предпочел да
избегне войната с Британската империя, тъй като неговите основни
цели се намираха на изток. Но начинът, който той избра по време на
заседанието на Райхстага след завършването на френската кампания, за
това толкова неопределено мирно предложение към Великобритания,
едва ли би могъл да предизвика благоприятен отклик в другата страна.
Освен това беше съмнително, че Хитлер, по това време вече завладян
от престъпната мания за величие, бе готов за мир на основата на
разума и справедливостта, ако самата Англия беше направила някакво
сериозно мирно предложение. При това Хитлер вече бе в плен на
своите предишни увлечения. Той даде половината от Полша и
Прибалтика на Съветския съюз — един факт, който би могъл да
ликвидира единствено с цената на нова война. Той откри и пътя за
удовлетворяване претенциите на Италия за области, намиращи се под
господството на Франция, и по този начин се оказа в зависимост от
собствения си съюзник. И най-сетне, след Прага целият свят престана
да му вярва и той изгуби напълно доверието на държавите, които бе
възможно да сключат с него някакви договори, отговарящи на
стремежите му.
 Въпреки това германският народ масово би се възхищавал от
Хитлер, ако след победата над Франция той бе постигнал мирно
споразумение на разумна основа. Народът не искаше присъединяване
към Германия на областите, в които някога бе преобладавало полско
население. Той също така не одобряваше и идеите на някои
фантазьори, които, осланяйки се на древната история, желаеха да
обосноват тези претенции, твърдейки, че някога това били области на
Свещената Римска империя, населявани от германската нация. В
Германия с изключение на някои партийни фанатици никой не вярваше
сериозно в идеята за „народа господар“, призван да властва в Европа
или дори в целия свят. Народът се нуждаеше само Хитлер да усмири
своята шайка пропагандисти, като прокара пътищата за постигане на
разумен мир.
От друга страна, английският национален характер, изцяло
въплътил се в личността на премиера Чърчил, твърде много пречеше
както тогава, така и по-късно Англия сериозно да потърси разумно и
конструктивно споразумение. За учудване е упоритостта на
англичаните, решени да продължат при всички обстоятелства
започнатата от тях борба, колкото и застрашително да бе тяхното
положение.
Към това би трябвало да се добави, че ожесточението и
„непреклонната омраза“ към Хитлер и неговия режим (при някои
политици по отношение на Пруска Германия) беше притъпило
възможността да бъде разпозната още по-страшната опасност, която
възникваше в Европа в лицето на Съветския съюз. Също така бе
очевидно, че английската политика се намираше в плен на
традиционните съображения за „европейско равновесие“ (заради чието
възстановяване в края на краищата Англия се включи във войната),
които предполагаха потискане на държавите, станали прекалено
могъщи на континента. Те си затваряха очите пред истината, че в
променилия се свят трябваше да се възстановява „световното
равновесие“ едва след като се вземе предвид, че Съветският съюз вече
е голяма сила, и се изясни опасността, която представляваше за Европа
тази страна, предана на идеята за световна революция.
Освен всичко друго английският премиер бе твърде войнствен.
Това бе човек, който мислеше изключително и само за войната и за
желаната победа и гледаше на политическото бъдеще през призмата на
тези военни цели. Едва след няколко години, когато Съветите се
приближиха към Балканите — този нервен възел на Великобритания,
Чърчил усети заложената там опасност. Но по онова време не можеше
да направи нищо, имайки за съюзници Труман и Сталин. В началото
той вярваше в силите на своя народ, както и че в края на краищата
САЩ ще водят войната начело с президента си на страната на Англия.
Но колко малко бе готова за това основната маса на американския
народ независимо от цялата му антипатия към Хитлер!
Притаената заплаха, която съществуваше за Германия от
Съветския съюз, разбира се, не би могла да остане скрита от погледа
на човек като Чърчил. Що се отнася до войната, той гледаше на нея
като на надежда за Англия. Обратното, мисълта за споразумение с
Германия изобщо не съществуваше в главата му, тъй като след подобно
споразумение по всяка вероятност в най-близко време щеше да
последва борба между двете тоталитарни държави. Макар че точната
оценка на силните и слабите страни на двете държави не позволяваше
със сигурност да се очаква пълната победа на някоя от тях,
съществуваше и надежда, че те ще се обвържат с подобна война за
дълго време, което ще доведе до тяхното взаимно изтощение. От тази
ситуация двете англосаксонски държави неизбежно щяха да получат
ролята на световни съдии. Също толкова бе възможно войната между
двете тоталитарни държави да доведе до гибелта на техните режими.
 Когато настане времето на диктатурите, идеологиите,
„кръстоносните походи“, разбунването на масите чрез неудържима
словесна пропаганда, за съжаление думата „Разум“ никъде не се
изписва с голяма буква. По този начин във вреда на двата народа и за
нещастие на Европа стана така, че и двете страни избраха да решат
спора между Англия и Германия с помощта на оръжието.
Въпросът „А сега накъде?“, който след края на войната с Франция
се изправи пред Германското главно командване, следователно бе
решен в духа на продължаването на войната против Англия. Но
фактът, че според изложените от мен причини Германия нямаше
никакъв план за войната, който да предвижда продължаване на
военните действия след кампанията във Франция, доведе до тежки
последици. След като Хитлер прие плана (но не и решението) за
десант в Англия, не бяха направени никакви практически
приготовления за решаването на тази задача. В резултат ние
пропуснахме най-добрите шансове — незабавно да използваме
слабостта на Англия. Взетите вече мерки за настъпление отнеха много
време, така че успехът на десанта беше съмнителен дори и само заради
метеорологичните условия.
 Този последен факт наред с още други, за които ще говоря по-
нататък, даде на Хитлер повод или предлог, отказвайки се от
нахлуването, изобщо да се откаже от Англия, за да може после да
нападне Съветския съюз. Резултатите от това са известни.
Преди да се спра на причината за тази решаваща промяна на
фронта, ще разгледам възможностите, които биха възникнали, в случай
че Хитлер беше готов да води с Англия война докрай.
Тук бяха възможни три пътя. Първият — опит да се постави
Англия на колене чрез блокада на нейните морски комуникации.
Германия имаше за това благоприятни предпоставки, доколкото в
момента владееше крайбрежията на Норвегия, Холандия, Белгия и
Франция, използвайки ги като бази на авиацията и подводниците.
По-неблагоприятно бе положението с необходимите средства за
такава борба.
Военноморският флот в никакъв случай не разполагаше с дори
приблизително достатъчно количество подводници, без дори да се
споменават тежките кораби, особено самолетоносачите, с които
подводниците биха могли да взаимодействат. Освен това се оказа, че
борбата на Англия с подводниците ще бъде ефективна, докато
английската авиация не бъде разгромена.
Що се отнася до германската авиация, то по време на тази борба
тя би трябвало да изпълнява следните задачи:
— да завоюва господство по въздуха поне до такава степен, че да
изключи въздействието на английската авиация върху подводната
война;
— парализиране на английските пристанища чрез тяхното
разрушаване;
— ефективно взаимодействие с подводниците в борбата против
вражеския транспорт.
На практика за всичко това трябваше да съществуват следните
предпоставки — английската авиация да бъде унищожена и да бъде
разрушен военният потенциал на Англия.
Ходът на „Битката за Англия“ показа, че германската авиация през
1940 г. не бе достатъчно силна, за да изпълни тази задача. Сега не си
струва да се обсъжда въпросът дали резултатите щяха да бъдат
различни, ако атмосферните условия през август или септември не
бяха толкова неблагоприятни (което не можеше да се очаква) и ако
германското командване не бе прекратило в очевидно най-критичния
момент борбата с английската авиация и не бе хвърлило самолетите
срещу Лондон.
Във всеки случай през лятото на 1940 г. предвид ограниченото
количество бомбардировъчна авиация и липсата на изтребители с
голям радиус на действие едва ли би могло да се очаква със сигурност
бързото постигане на целта: унищожаване на английската авиация и
ликвидиране на военния потенциал на Англия.

Войната, която основно трябваше да бъде решена е помощта на

технически средства, все още изискваше много повече сили и време,
отколкото ние предполагахме. Като правило бързият изход във войната
между приблизително равностойни противници се постига единствено
чрез по-доброто военно изкуство и по-рядко — в резултат на борбата
на въоръжените сили до изтощаването на единия от противниците,
което неизбежно би се случило тогава.
 Следователно трябваше от самото начало да се готвим за
продължителна война. Също така, за да се осигури успехът, трябваше
да се увеличи военната авиация, както навреме бе усилен подводният
флот.
Длъжен съм напълно ясно да заявя, че идеята такава голяма
страна като Англия бързо да бъде поставена на колене чрез
„оперативна въздушна война“ в духа на генерал Дуе поне по онова
време бе само една мечта. Същото се прояви и после, по време на
въздушната война на съюзниците против Германия. Във всеки случай
бе необходимо, ако сме решили да победим Англия чрез блокада на
морските й комуникации, да обърнем цялата военна мощ на Райха към
усилване на подводния флот и авиацията. За това бе необходимо да се
съкрати сухопътната армия с цел да се освободи допълнителна работна
сила.
Главната опасност се криеше в удължаването на тази война.
Никой не можеше да знае колко дълго още ще изчаква Съветският
съюз. Ако бяхме започнали съкращаването на сухопътната армия и
бяхме включили по-интензивно нашата авиация в борбата против
Англия, то Съветският съюз, дори и да не влезеше във войната, би
стъпил на пътя на политическия шантаж.
Другата опасност се криеше във възможността Америка да влезе
във войната още в нейния ранен стадий. Тя едва ли би гледала
спокойно как бавно задушават Англия. В тази война авиацията и
военноморските сили на Америка можеха да влязат сравнително рано,
но при германски десант в Англия по онова време тя щеше да е вече
закъсняла.
Все пак ако Германия имаше наистина единно военно
ръководство, тя би могла да се реши на този вариант с надежда за
успех, наистина съобразявайки се с постоянната заплаха за намеса на
Съветския съюз или на Америка. И това, разбира се, само ако се бяхме
ограничили строго с целта да бъде унищожена английската авиация и
блокада на нейните морски комуникации. Всяко отклонение към
съмнителната идея за подриване духа на вражеския народ чрез
бомбардировка на градовете му можеше единствено да постави под
заплаха успеха на войната.
 В качеството на втори възможен път за победа над Англия се
споменава войната за Средиземно море. Общо взето, упрекваха Хитлер
или германското военно командване, че изобщо не са успели да се
освободят от оковите на континенталното мислене. Виждате ли, те
никога не са оценявали правилно значението на Средиземно море като
жизненоважна артерия на Британската империя. Възможно е Хитлер
да е мислил с континентални понятия. Но другият въпрос е дали
наистина загубата на Средиземно море би довела Англия до отказ да
продължи войната, а също така и какви последици би имало за
Германия завоюването на района на Средиземно море?
Безспорно загубата на позициите на Средиземно море за
Великобритания би била тежък удар. Това би могло да се отрази силно
върху Индия, Близкия изток и заедно с това на снабдяването на Англия
с нефт. Освен това окончателната блокада на нейните комуникации в
Средиземно море силно би навредила на снабдяването й. Но щеше ли
този удар да бъде смъртоносен? Според мен отговорът на този въпрос
е отрицателен. В този случай за Англия щеше да остане отворен пътят
към Далечния и Близкия изток покрай нос Добра Надежда, който
изобщо бе невъзможно да се блокира. Тогава би трябвало да бъде
създаден плътен блокаден обръч около Британските острови с
подводници и авиация, тоест да бъде избран първият начин.
 Но това би наложило съсредоточаването там на цялата авиация и
за Средиземно море не би останало нищо! Колкото и болезнена да би
била за Англия загубата на Гибралтар, Малта, позициите в Египет и в
Близкия изток, за нея този удар не би бил смъртоносен. Напротив, тези
загуби по-скоро биха ожесточили волята на англичаните за борба —
това е в характера им. Британската нация не би признала, че тези
загуби са съдбовни за нея, и би продължила борбата още по-
ожесточено! Тя очевидно щеше да оправдае известното твърдение, че
Средиземно море е жизнената артерия на Британската империя. Също
така е много съмнително, че нейните доминиони не биха я последвали
в борбата.
Вторият въпрос е какви последици би имал за Германия изходът
на решителната борба за Средиземно море.
Първото заключение е, че в тази борба Италия би могла да бъде
добра база, но че нейните въоръжени сили биха внесли в битките
съвсем скромен принос. Това положение не изискваше да бъде
потвърдено от някакви събития, тъй като още тогава всичко бе ясно.
Най-малкото не можеше да се очаква, че италианският флот ще може
да прогони англичаните от Средиземно море. Следователно Германия
трябваше да понесе цялата тежест на тази борба; освен това нещата би
могло да се усложнят от обстоятелството, че италианският съюзник
гледаше на Средиземно море като на своя акватория и би проявил
претенции да заеме там господстващо положение.
Ако ние искахме да лишим Великобритания от нейните позиции в
Средиземно море, надявайки се с това да й нанесем смъртен удар,
трябваше да завладеем Малта и Гибралтар и да изгоним англичаните
от Гърция и Египет. Без съмнение германските въоръжени сили във
военно отношение щяха да решат тази задача, ако бяха пренесли
своите действия в района на Средиземноморието. Обаче този път
неизбежно би продължил и по-нататък. Завладяването на Гибралтар
изискваше или съгласието на Испания, което фактически бе
невъзможно да бъде получено, или трябваше върху нея да бъде оказан
натиск. И в двата случая това би ликвидирало неутралитета на
Испания. На Германия нямаше да й остане нищо друго, освен да
организира охрана на крайбрежието на Пиренейския полуостров със
съгласието или против волята на испанското и португалското
правителство и заедно с това да се ангажира с цялостното снабдяване
на този район. Щеше да е необходимо да се съобразяваме и със
съпротивата както в Испания и преди всичко в Португалия, която
смяташе, че нейните колонии в такъв случай скоро ще бъдат
окупирани от англичаните. Така или иначе Пиренейският полуостров
би погълнал задълго значителна част от германската армия.
Насилствената окупация на Пиренейския полуостров би могла да
окаже катастрофално въздействие върху САЩ и латиноамериканските
страни.
Ако не успеехме да постигнем действително разбирателство с
Франция, което бе почти изключено заради италианските и испанските
претенции към френските колониални области, то по-нататък щеше да
се наложи завладяването на Френска Северна Африка, ако не желаехме
Англия някога отново да овладее района на Средиземно море.
Ако бяхме прогонили англичаните от Египет (а в случай че те се
укрепяха в Гърция, тогава и оттам), това щеше да ни доведе неизбежно
до страните от Близкия изток, особено като се има предвид, че
трябваше да бъде прекъснат пътят на Англия за снабдяването й с нефт.
Съществуваше мнение, че създаването на бази в Близкия изток би дало
на Германия две предимства. Първото — възможност за заплаха срещу
Индия. Второто — излизане във фланг на Съветския съюз, което би
могло да го накара да се въздържи от война против Германия. Мисля,
че подобен ход на размишленията е неправилен. Без да говорим, че
беше много съмнително влиянието, което щеше да окаже укрепяването
на германската армия за продължителен период в страните от Близкия
изток, върху позицията на народите им. Може да се направят два
извода:
— операциите от района на Близкия изток против Индия или
против Съветския съюз, дори и само поради използването на
комуникациите, никога не биха могли да бъдат проведени в обем,
който да гарантира действителен успех; в този случай морската мощ на
Англия постоянно би играла решителна роля;
— появата на Германия в Близкия изток в никакъв случай не би
спряла Съветския съюз да влезе във войната против Райха; обратното,
по-скоро би довела точно до това.
Според мен цялата същност на борбата за района на Средиземно
море се състои в следното. Загубата на позиции на Средиземно море не
би била смъртоносен удар за Англия. По-нататък решаващата борба за
Средиземно време задълго би ангажирала големи германски сили,
което силно би увеличило съблазънта за Съветския съюз да започне
война против Германия. Това бе още по-възможно, защото ония
придобивки, които той вероятно искаше да получи, а именно
Балканите и господстващо влияние в Близкия изток, би могло да бъдат
завоювани единствено с война против Германия.
Пътят през Средиземно море за победа над Англия бе оня обходен
път, който би могъл да се сравни с пътя на Наполеон, когато той се
надявал да нанесе смъртоносен удар на Англия, преминавайки през
Египет за Индия. Този път щеше задълго да отвлече германските сили
по направление, което изобщо не бе решаващо. От една страна, това
даваше възможност на Британския материк да се въоръжи, а от друга
— Съветският съюз да се сдобие с големи шансове против Германия. В
действителност пътят през Средиземно море бе отклонение от
решението на въпроса, което във войната срещу Британските острови
ние не се надявахме да постигнем лесно. В резултат на това бе избран
трети път, който бе обсъждан през 1940 г. — пътят на нахлуване на
Британските острови.
Преди да преминем към този въпрос, е необходимо да се отбележи
относно воденето на война в Средиземно море, че фактически Хитлер,
както после често се случваше и в Съветския съюз, никога не
съсредоточаваше навреме необходимите сили. Кардинална грешка бе
отказът от завладяването на Малта, което бе напълно възможно на
един по-ранен стадий от войната.
В края на краищата този отказ оказа решителна роля за
последвалите загуби в Северна Африка с всички произлизащи от това
последици. Във всеки случай през юли 1940 г. Хитлер състави план за
нахлуване на Британските острови (но не взе окончателно решение) и
даде указания за провеждането на съответната подготовка.
Операцията трябваше да се подготвя под кодовото име „Морски
лъв“, но да се проведе само при наличие на определени предпоставки.
За формата на провеждане на тази операция, за търканията, които
възникнаха по този въпрос преди всичко между ОКХ и Главния щаб на
военноморските сили, вече е съобщавано от други лица, представители
на противната страна. Писано е също така за причините или поводите,
които в края на краищата трябваше да оправдаят отказа от това
мероприятие.
Затова тук аз ще засегна само три важни въпроса:
— Би ли могло нахлуването в Англия да я откаже от борбата,
тоест дали то в случай на успех на операцията щеше да ни донесе
пълна победа?
— Можехме ли изобщо да разчитаме на успех на нахлуването и
какви последици би имал провалът на тази операция?
— Какви бяха причините, които в края на краищата принудиха
Хитлер да се откаже от нахлуването, а чрез това и да постигне победа
над Англия и да обърне армията против Съветския съюз?
По първия въпрос трябва да се каже, че нахлуването би било най-
бързият път към победата над Англия. Двата други пътя, за които
говорих по-горе, не можеха да доведат до бърза победа. Но щеше ли
тази победа да бъде окончателна? Възможно и много вероятно бе
правителството на Чърчил дори след завоюването на Британските
острови да продължи войната от Канада. Дали всички доминиони биха
го последвали — този въпрос няма да обсъждаме. Във всеки случай
завоюването на Британските острови не би означавало окончателно
[29]
поражение на Британската империя .

Очевидно най-важното бе следното: след завоюването на

Британските острови от германците врагът би изгубил базата, която
във всеки случай поне тогава му бе необходима за настъпление в
европейския континент откъм морето. Да се осъществи нахлуване през
Атлантика, без да се използват като трамплин Британските острови, по
онова време бе абсолютно невъзможно дори в случай че Америка влезе
във войната. Нямаше и никакво съмнение, че след победата над Англия
и изваждането от строя на английската авиация, както и изгонването на
английския флот зад Атлантика и разрушаването на военния потенциал
на Британските острови Германия щеше да бъде в състояние бързо да
подобри обстановката в Средиземно море.
Следователно би могло да се каже, че дори английското
правителство след загубата на Британските острови да се опита да
продължи войната, то едва ли ще има шансове да я спечели. Дали в
този случай Англия ще бъде последвана от доминионите й?
Няма ли тогава да престане да съществува скритата заплаха, която
Съветският съюз представляваше за Германия, ако Съветите не
разчитаха в близко бъдеще в Европа да бъде открит „втори фронт“? Не
би ли могъл тогава Сталин със съгласието на Хитлер да се ориентира
към Азия?
Щеше ли Америка да предприеме своя „кръстоносен поход“
срещу Германия, ако трябваше по същество сама да понесе тежестта
на войната?
Както тогава, така и сега никой не би могъл да даде категоричен
отговор на тези въпроси.
Разбира се, тогава Германия също нямаше възможност да
постигне мир от другата страна на океана. Беше ясно само едно: след
нахлуването на Британските острови нейното положение щеше да е
несравнимо по-изгодно от когато и да е, като следствие от оня път,
който пое Хитлер.
Следователно от военна гледна точка нахлуването в Англия през
лятото на 1940 г., ако съществуваше надежда за успех, без съмнение
щеше да е правилно решение. Какво трябваше да стане или би могло
да се случи, ако Германия постигнеше успех в тази операция с цел да
бъде постигнат двустранен мир, който винаги би трябвало да бъде
целта на разумната германска политика — това вече не се отнася към
областта на военните въпроси.
По-добре би било отново да се върнем към военната страна на
нещата и следователно към решаващия въпрос: би ли могло
нахлуването в Англия през 1940 г. да бъде успешно?
Разбира се, мненията дали операция „Морски лъв“ имаше
шансове за успех или не, винаги се разделят. Ясно е само, че тази
операция бе свързана с извънреден риск. Обяснението с
необходимостта от колосално техническо оборудване, което бе нужно
на съюзниците при нахлуването през 1944 г. (десантни съдове за
танковете, плаващи докове и т. н.), не е достатъчно, за да бъде
направен извод за провала на германското нахлуване, осигурено тогава
със значително по-примитивни средства. Не е достатъчно също така да
се посочва абсолютното превъзходство по въздух и вода на
съюзниците през 1944 г., колкото и да са важни тези два фактора.
От друга страна, макар през лятото на 1940 г. Германия да нямаше
дори приблизително толкова предимства, тя притежаваше едно
решаващо преимущество, а именно, че в началото не би могла да
срещне на английското крайбрежие каквато и да било организирана
отбрана, осигурена с добре въоръжени, обучени и добре командвани
войски. На практика през лятото на 1940 г. по суша Англия бе напълно
безпомощна пред нахлуването. Тази безпомощност щеше да бъде
почти пълна, ако Хитлер не бе позволил на английския експедиционен
корпус да се оттегли от Дюнкерк.
Успехът на нахлуването в Англия през лятото на 1940 г. зависеше
от два фактора:
1. От възможно най-ранното провеждаме на тази операция, за да
бъде нанесено поражение на Англия по суша още в момента на
нейната пълна безпомощност, като едновременно с това се използват
благоприятните метеорологични условия на лятото (през юли, август и
в началото на септември морето в Ламанш обикновено е спокойно).
2. От възможността в достатъчна степен да бъдат парализирани
действията на английската авиация и флота през периода на
форсирането и завладяването на плацдармите.
Също така бе очевидно, че поради непостоянството на времето и
неяснотата дали германската авиация ще успее да си осигури
превъзходство по въздуха над Ламанш поне за този период, операция
„Морски лъв“ щеше винаги да е свързана с много голям риск.
Имайки предвид този риск, отговорните висши инстанции
протакаха и с много уговорки разглеждаха въпроса за тази операция.
Още тогава бе ясно, че тя не допада прекалено много на Хитлер.
При тези приготовления в изпълнителните органи можеше да се
забележи липсата на настойчивост и енергия от страна на висшите
инстанции. Генерал Йодл, началник-щаб на оперативното ръководство
на Вермахта, дори виждаше в този опит за нахлуване стъпка на
отчаяние, която изобщо не бе предизвикана от общата ситуация.
Командващият Луфтвафе Гьоринг, когото ръководството на
вермахта както винаги контролираше недостатъчно, не гледаше на
въздушната война против Англия като на част — макар и най-
съществена — от операцията на нахлуването на германската армия.
Методите на използване на авиацията, които в крайна сметка нанесоха
сериозни вреди на материалната й част и на личния състав, по-скоро
показват, че той гледаше на въздушната война против Британските
острови като на самостоятелен оперативен акт и я ръководеше според
това свое отношение.
Главният щаб на военноморските сили, който първи постави
въпроса за нахлуването в Англия, при изследването на практическите
възможности за провеждането на тази операция стигна до извода, че
при определени предпоставки тя може да бъде проведена. Но
независимо от това той напълно си даваше сметка за слабостите на
средствата, които използваше.
Като че ли най-положителна позиция заемаше ОКХ, въпреки че в
началото (преди победата над Франция) то изобщо не разглеждаше
възможността за нахлуване на Британските острови. Съвършено ясно е
обаче, че ония, които щяха при операция „Морски лъв“ да рискуват
първи себе си — определените за нахлуването части на сухопътната
армия, точно те най-интензивно се подготвяха за нея и се заемаха с
това с вяра в успеха. Мисля, че имам правото да го твърдя, защото
подчиненият ми 38-ми ак трябваше да действа в първия ешелон на
десантната армия от Булон към Бексхил бийч хед. Ние бяхме убедени
във възможността за успех, но подценявахме опасностите. Вероятно
обаче твърде малко знаехме за онова, което тревожеше другите два
рода въоръжени сили, особено военноморския флот.
Известно е, че съществуваха главно две причини (или два
предлога), които накараха Хитлер да се откаже от операция „Морски
лъв“.
Първо — фактът, че подготовката й ще заеме много време, в
резултат на което първият ешелон на нахлуването ще може да започне
форсирането най-рано на 24 септември, тоест по времето, когато няма
да има никакви гаранции — дори при успех, че в пролива ще може да
бъдат очаквани метеорологични условия, които да улеснят по-
нататъшното провеждане на операцията.
Второто и решително обстоятелство бе, че в този период нашата
авиация не успя да постигне необходимото превъзходство над Англия.
 Дори и да се съгласим, че през септември 1940 г. тези фактори
можеха да се окажат решаващи за отказа от инвазия в Англия, с това
едва ли ще дадем отговор на въпроса дали тази инвазия щеше да е
възможна при друго ръководство на Германия. Но в крайна сметка
става дума именно за тези фактори, когато трябва да оценим
решението на Хитлер да се откаже от решителната битка с Англия и да
нападне Съветския съюз.
Следователно става дума дали споменатите два фактора —
забавянето на операция „Морски лъв“ и неособено добрите резултати
от въздушната битка за Англия, бяха неизбежни.
Що се отнася до първия от тези фактори — отлагането на датата
на десанта за последната декада на септември, ясно е, че той бе
преодолим. Ако изобщо имаше някакъв „военен план“, в който
предварително бе предвиден и въпросът за поражението на Англия, то
значителна част от приготовленията за нахлуване би могла да бъде
предприета още преди завършването на кампанията на запад. Ако
такъв план съществуваше, то би било немислимо Хитлер поради
някакви причини да даде възможност на английския експедиционен
корпус да напусне Дюнкерк.
 В крайна сметка отлагането на срока на десанта до есента не би се
случило, ако германското ръководство бе свързало по време
нахлуването с момента на поражението на Франция, тоест към средата
на юни, а не към средата на юли. Подготовката за нахлуване, започнала
във връзка със заповедта от юли, при пълно използване на всички
възможности в общи линии би могла да бъде завършена към средата на
септември. Ако решението бе взето четири седмици по-рано, то това
щеше да създаде възможност проливът да бъде форсиран още в
средата на август.
Що се отнася до втория фактор, станал причина за отказа от
операция „Морски лъв“ — недостатъчните резултати от „въздушната
битка за Англия“, то във връзка с това е необходимо да бъде казано
следното: трябва да се смята за грешка на военното ръководство
намерението да се постигне превъзходство по въздуха над Англия чрез
изолирана въздушна война, започната много седмици преди възможно
най-ранната дата на нахлуване. Ръководството искаше да постигне
успеха на нахлуването чрез овладяване на въздушното пространство
над Англия още преди да е започнала самата операция. Така силите на
германската авиация бяха изхабени в преждевременни боеве,
провеждани при неблагоприятни условия.
При една здравомислеща оценка на собствените и на вражеските
сили и възможности в командването на Луфтвафе най-малкото би
трябвало да се появят съмнения дали собствените сили са достатъчни
и дали са способни да постигнат решителен успех в борбата против
английската авиация и авиационните й заводи, като водят боеве над
Англия.
В началото командването на германските военновъздушни сили
подценяваше английската изтребителна авиация, надценяваше
действията на своята бомбардировъчна авиация и бе твърде
изненадано, че противникът притежава ефективна система от радарни
устройства. Освен това бе известно, че нашите бомбардировачи и
преди всичко изтребителите ни имаха недостатъчен радиус на
действие и по този начин недостатъчна дълбочина на навлизане.
Вражеската авиация би могла да се оттегли от нанасяните от нас удари,
имащи за цел да я унищожат. Ние дори не говорим за това, че
германските изтребители трябваше да водят бой над Англия при по-
неблагоприятни условия от противника. Бомбардировачите не можеха
да получат достатъчно прикритие от изтребителите, ако извършваха
полети, надхвърлящи радиуса на тяхното действие. Дори само това
съображение би трябвало да накара командването на Луфтвафе да
започне решителни боеве против английската авиация едва в момента,
когато тя трябваше да приеме бой при равни условия, тоест над
пролива или над крайбрежието, в непосредствена оперативна връзка с
десанта.
Накрая германското командване направи още една грешка,
променяйки оперативната цел на въздушните нападения независимо от
споменатите по-рано отчасти предвидени, отчасти неочаквани
неблагоприятни условия за борба, и то точно в момент, в който успехът
на цялата операция висеше на косъм. На 7 септември главното
направление на въздушните атаки бе пренасочено към Лондон — цел,
която нямаше никаква оперативна връзка с подготовката за нахлуване.
 Колкото и да бе желателно да се постигне превъзходство във
въздуха още преди началото на нахлуването, все пак здравият разум
относно всички фактори трябваше да принуди Германското главно
командване да използва авиацията за решителен удар единствено в
непосредствена връзка с предстоящия десант.
Разбира се, би могло да се възрази, че при такъв начин на
използване на германската авиация тя би имала прекалено много
задачи, а именно:
— нападения на въздушните баш в Южна Англия;
— прикриване от въздуха на натоварването на десантните групи
на корабите във френски пристанища;
— защита на транспортите при пресичането на пролива;
— поддръжка на първия ешелон на десантните войски при
тяхното дебаркиране;
— възпрепятстване на английския флот при взаимодействието му
с бреговата артилерия.
Тези задачи обаче не стояха за едновременно решаване, въпреки
че с течение на времето трябваше бързо да се решават една след друга.
Така например английският флот с изключение на леките кораби,
базирани в пристанищата на Южна Англия, очевидно можеше да влезе
в бой едва когато първият ешелон на десантните войски вече бе
дебаркирал.
Съдбата на сраженията зависеше от изхода на голямата въздушна
битка, която би се разиграла над пролива или над Южна Англия, от
момента, в който започнеше операцията на армията и военноморския
флот. При тази битка условията за германската авиация щяха да бъдат
значително по-благоприятни, отколкото при атаките срещу британския
материк. Подобен начин на водене на война, естествено, би означавал,
че всичко ще бъде заложено на карта. Но това беше точно оная цена,
която би трябвало да се заплати, при условие че въобще се стигнеше
до решение десантът да бъде предприет.
Ако през септември 1940 г. Хитлер по споменатите вече причини
бе отложил плана за десант в Англия, то тогава те наистина биха били
основателни. Че такива причини въобще се бяха появили, бе следствие
от това, че в Германското главно командване нямаше никой освен
Хитлер, който да отговаря за общото ръководство на военните
действия. Не съществуваше инстанция, която навреме да подготви
плана за войната срещу Англия и която би била способна да ръководи
нахлуването като единна операция на трите рода въоръжени сили.
Ако германското командване през лятото на 1940 г. в резултат на
описаните от мен причини изпусна възможността да завърши войната
с Англия, то причината във всеки случай се съдържа не само в
недостатъците на организацията на висшето командване, но до голяма
степен и в политическата доктрина на Хитлер.
Очевидно не подлежи на съмнение, че Хитлер е имал желание да
избегне войната с Англия и с Британската империя. Той често казваше,
че Германия няма интерес Британската империя да бъде унищожена.
Той смяташе, че сама по себе си тя представлява голямо политическо
постижение. Дори и да не се доверим напълно на това негово
изявление, все пак става ясно: Хитлер знаеше, че в случай на
унищожение на Британската империя нейни наследници няма да са
той и Германия, а Америка, Япония или Съветският съюз. Предвид
тези негови съображения позицията му относно Англия е разбираема.
Той не искаше война с Англия и не я очакваше. Той желаеше, ако е
възможно, да избегне решителната схватка с тази държава. Тази негова
позиция и обстоятелството, че не очакваше такава решителна победа
над Франция, би трябвало да ни обяснят защо той нямаше план за
войната, който да предвижда след победата над Франция победа и над
Англия. В края на краищата той не искаше да дебаркира в Англия.
Политическата му концепция противоречеше на стратегическите
изисквания, появили се след победата над Франция. Съдбоносно бе и
обстоятелството, че неговата политическа концепция не намери
одобрение сред англичаните.
В противоположност на това Хитлер винаги беше настроен
против Съветския съюз, въпреки че през 1939 г. сключи договор със
Сталин. Той не се доверяваше на тази страна и едновременно я
подценяваше. Страхуваше се от традиционните експанзионистични
стремежи на руската държава, на които в действителност самият той
отвори вратите на запад чрез Московския пакт.
Може да се предполага, че Хитлер осъзнаваше, че тези два
режима, превърнали се в преки съседи, ще се сблъскат. Освен това
Хитлер бе обсебен от идеята за „жизненото пространство“, каквото
смяташе, че е длъжен да осигури за германския народ. Такова жизнено
пространство той можеше да търси само на изток.
Въпреки че споменатите от мен идеи допускаха отлагането на
сблъсъка със Съветския съюз за по-късен период, те би трябвало с
нова сила да овладеят ума на човек като Хитлер, особено след като той
победи Франция и практически стана господар на континента, въпреки
че заплашителните струпвания на съветски войски по източната
граница на Германия будеха съмнения относно бъдещата позиция на
Кремъл.
Сега Хитлер бе изправен пред въпроса за нахлуването в Англия.
Без съмнение той разбираше големия риск, свързан по това време с
такова начинание. Ако дебаркирането се окажеше неуспешно,
действащите там германски армии и флот щяха да бъдат изгубени. В
такава неуспешна битка германската авиация също щеше да бъде
значително отслабена. От чисто военна гледна точка обаче дори
неуспехът на нахлуването в Англия все още не би означавал такова
отслабване на германската военна мощ, което да не може да бъде
възстановено.
 Много по-сериозни щяха да бъдат политическите последици дори
ако се вземе предвид фактът, че провалът на операцията би укрепил
стремежа на англичаните да продължат войната. По-нататък биха
могли да бъдат посочени позициите на Америка и Съветския съюз,
които те биха заели в този случай. Но преди всичко подобно явно
военно поражение, каквото би представлявал провалът на нахлуването
в Англия, щеше сериозно да подрони престижа на диктатора в
Германия и в целия свят.
Но диктаторът не можеше да се изложи на такава опасност. Той
винаги се отклоняваше от мисълта за решителна схватка с Англия (а
поради неправилното си разбиране на английската политическа
концепция се утешаваше с надеждата в крайна сметка да стигне до
споразумение с тази страна) и този път отново се изплаши от риска.
Той искаше да се предпази от риска на решаваща битка с Англия.
Вместо да я победи, той се надяваше да я убеди в необходимостта от
споразумение, опитвайки се да избие от ръцете й последния
„континентален меч“, на който Англия очевидно възлагаше големи
надежди. С това отклонение от безспорно големия военен и
политически риск Хитлер извърши огромна грешка. Защото едно бе
ясно: след като Хитлер се изплаши да започне битката против Англия в
благоприятния за това момент, то Германия рано или късно щеше да се
озове в критична обстановка. Колкото повече се забавяше войната с
Англия, толкова по-голяма ставаше заплахата за Германия от изток.
След като Хитлер се отказа от решителното сражение с Англия
през лятото на 1940 г. и пропусна единствения си шанс, той повече не
можеше да залага на „изчакване“. Под натиска на необходимостта той
реши да се опита по пътя на превантивна война да ликвидира
противник, какъвто бе Съветският съюз, тъй като на запад на
континента вече нямаше противник, който да е опасен за него.
В действителност Хитлер от страх пред риска на нахлуването в
Англия рискува още повече, осмелявайки се на война на два фронта.
Но след закъснялото планиране на нахлуването и в крайна сметка на
отказа от него той изгуби цяла година. Година, която би могла да реши
изхода на войната. Загуба на време, което Германия вече не можеше да
компенсира.
След отмяната на операция „Морски лъв“ в края на септември 38-
ми корпус се върна към нормалния боен живот. Нашите десантни
средства бяха изведени от пристанищата, подложени на нападенията
на английската авиация. Но все още не беше известно нищо за
намеренията на Хитлер относно Съветския съюз, тъй като
окончателното решение за неговото нападение бе взето много по-
късно. Първия намек за надвисващите събития аз получих едва когато
през пролетта на 1941 г. бях извикан за получаването на нова задача.
Част трета
Войната срещу Съветския съюз
8. Танковият рейд

Оперативният план на войната със Съветския съюз.

Различието на целите на Хитлер и ОКХ и последствията от това.
Планът на операциите на групата армии „Север" и 4-та танкова
група. Заповедта за комисарите. Последните дни на германска
земя. Войната започва, ударът срещу Дубиса. Завладяването на
Двинск (Даугавпилс). Принудени сме да изчакваме. Ленинград или
Москва? Войските на СС. Управлението на мобилните съединения.
Дребни радости. Настъплението към Илменското езеро.
Обкръжението при Солци. Луга. Обходни пътища към 16-а армия.
Нанасяме удар във фланга на една от съветските армии, ударът
срещу Пола. Назначение за командващ 11-а армия. Сбогуването с
моя танков корпус.

В края на февруари 1941 г. аз предадох командването на 38-ми ак

на крайбрежието на Ламанш, за да получа новосформирания в
Германия 56-и тк. По този начин се изпълни желанието ми още
отпреди началото на западната кампания, да командвам мобилен
корпус.
От само себе си се разбира, че мен, командира на корпус, не ме
питаха дали трябва и как е нужно да се води войната срещу Съветския
съюз. И едва много по-късно, доколкото си спомням, през май 1941 г.
корпусът получи план за разгръщане, който се ограничаваше само в
[30]
мащабите на танковата група , в която влизаше.
 Затова в рамките на тези спомени аз не мога да говоря за воденето
на операциите срещу Съветския съюз според този план от 1941 г.,
както относно настъплението на запад, обосновавайки се с моето
тогавашно влияние върху окончателното оформяне на оперативния
план.
Но както вече е известно и очевидно общопризнато, би могло да
се направят два извода.
Първият извод: грешката, която извърши Хитлер, подценявайки
здравината на съветската държавна система, ресурсите на Съветския
съюз и боеспособността на Червената армия. Затова той тръгваше от
предположението, че във военно отношение ще успее да разгроми
Съветския съюз в продължение на една кампания. Но ако това бе
възможно, то щеше да е само в случай че съветската система
едновременно бъде разбита отвътре. Обаче политиката, която Хитлер
независимо от определено различните стремежи на военните кръгове
провеждаше в окупираните източни области с помощта на своите
[31]
райхскомисари и СД , можеше да доведе само до противоположни
резултати. Докато в стратегическите си планове Хитлер си поставяше
за цел бързия разгром на Съветския съюз, в политическо отношение
действаше в диаметрално противоположна посока.
В различни други войни често възникваха противоречия между
военните и политическите цели. В дадения случай и военното, и
политическото ръководство бе обединено в ръцете на Хитлер, но в
резултат на това неговата източна политика рязко противоречеше на
изискванията на стратегията му и всъщност това го лиши от
съществуващия шанс за бърза победа.
Вторият извод: В сферата на висшето командване, тоест между
Хитлер и ОКХ, бе трудно да се съгласува единна стратегическа
концепция както за разработката на общия план на операцията, така и
по време на провеждането на самата кампания през 1941 г.
Стратегическите цели на Хитлер се основаваха предимно върху
политически и военноикономически съображения. На първо място бе
завладяването на Ленинград, който той възприемаше като люлка на
болшевизма и който трябваше да му предостави едновременно връзка
с финландците и господство над Прибалтика. Следваше завладяването
на суровинните източници в Украйна и военните ресурси на Донбас, а
след това и на нефтодобива в Кавказ. Чрез овладяването на тези
райони той всъщност се надяваше да парализира Съветския съюз във
военно отношение.
В противоположност на това ОКХ правилно имаше предвид, че
завладяването на тези безспорно важни в стратегическо отношение
области трябва да бъде извършено след унищожаването на Червената
армия. Главните сили на Червената армия трябваше да бъдат
предизвикани на решително сражение чрез нанасяне на удар срещу
Москва (както по-късно стана ясно, този план не съответстваше
напълно на фактическото групиране на съветските сили).
Москва бе главният център на съветската държава, чиято загуба
страната не би рискувала, първо, защото Москва — за разлика от
1812 г. — беше истинският политически център на Русия; второ,
защото загубата на военнопромишлените райони около Москва и
източно от нея в крайна сметка щеше значително да отслаби
съветската военна промишленост; и третото, което поради
стратегически съображения бе най-важно: че Москва бе централен
комуникационен възел в европейската част на Русия. Със загубата на
Москва съветската отбрана практически би се разцепила на две части
и съветското командване нямаше да може да осъществява единни
операции по целия фронт.
В стратегическо отношение разногласията между Хитлер и ОКХ
се състояха в следното: Хитлер искаше да постигне успех по двата
фланга (за което германските войски бяха недостатъчни с оглед
съотношението на силите и ширината на оперативния фронт), докато
ОКХ имаше намерение да постигне успех в центъра на общия фронт.
В резултат на разминаването между тези принципни
стратегически концепции в крайна сметка германското командване
претърпя поражение. Наистина Хитлер се съгласи с предложеното от
ОКХ разпределение на силите, според което основната част от
Вермахта трябваше да действа с две групи армии на север и само с
една група армии южно от Припятските блата. Но спорът за тези две
оперативни цели продължи по време на цялата кампания. Резултатът
от всичко това би могъл да бъде само един: Хитлер не успя да
постигне своите и без това твърде далечни цели и заедно с това
наруши цялата стратегическа концепция на ОКХ.
Посочената от Хитлер в плана „Барбароса“ „обща цел“ („чрез
смели операции е необходимо да бъде унищожена основната маса от
войски, разположени в Западна Русия, като се изпращат далеч напред
танкови клинове и се възпрепятства отстъплението на боеспособни
съединения в дълбочината на руското пространство“) в крайна сметка
не беше нещо повече от оперативна или тактическа „рецепта“. И само
благодарение на великолепното военно ръководство на германската
армия бяха постигнати извънредно големите успехи, приближили
Съветската армия до ръба на пропастта. Но тази „рецепта“ никога не
би могла да замени оперативния план, за чиято разработка и за
изпълнението Главното командване трябваше да има единно мнение;
общ оперативен план, който да има предвид съотношението на силите
и размера на театъра на бойните действия и да предвиди възможността
за унищожаване на Съветската армия, ако възникне необходимост за
това, дори в две кампании.
Както вече споменах, заеманата от мен длъжност командир на
корпус не ми позволяваше да знам плановете и намеренията на
Главното командване. А и по онова време аз не предполагах, че
съществуват толкова опасни разногласия между Хитлер и ОКХ
относно стратегическите цели. Но дори докато бях на своята длъжност,
доста бързо имах възможността да усетя резултата от тези
противоречия.
56-и тк трябваше да нанесе удар в състава на 4-та танкова група
(в групата армии „Север“) от Източна Прусия.
Групата армии „Север“ (командващ фелдмаршал Фон Лееб)
получи задача, нанасяйки удар от Източна Прусия, да унищожи
разположените в Прибалтика вражески сили и след това да започне
настъпление към Ленинград. Действащата в нейния състав 4-та
танкова група (командващ генерал-полковник Хьопнер) получи задача
да излезе бързо на рубежа на Двина при Двинск (Даугавпилс) и под
него, за да завладее моста през Двина за по-нататъшното настъпление
по направление на Опочка. Вдясно от нея 16-а армия (командващ
генерал-полковник Буш) нанасяше удар през Ковно (Каунас), за да
може бързо да се придвижи след 4-та танкова група. Вдясно от 4-та
танкова група настъпваше в общо направление към Рига 18-а армия
(командващ генерал Фон Кюхлер).
След като вече минах един път през Източна Прусия, на 16 юни аз
пристигнах в района на разгръщане на 56-и тк. Генерал-полковник
Хьопнер даде следната заповед за настъпление на 4-та танкова група:
56-и тк (8-ма тд, 3-та мотопехотна дивизия, 240-а пд) получи
задача да започне настъпление в горите северно от Мемел (Клайпеда),
източно от Тилзит (Советск), на изток и да завладее североизточно от
Ковно (Каунас) голямото шосе, водещо към Двинск (Даугавпилс).
Вляво от него 41-ви тк на генерал Райнхард (1-ва и 6-а тд, 36-а
мотопехотна дивизия, 269-а пд) получи заповед да настъпи към моста
през Двина при Якибщат (Екабпилс). Влизащата в състава на
танковата група СС дивизия „Тотенкопф“ („Мъртвешка глава“)
трябваше да напредне във втори ешелон, след което да настигне
корпуса, придвижващ се по-бързо от другите съединения.

Във връзка с необходимостта да бъдат изолирани всички

разположени по поречието на Двина вражески войски и бързото
развитие на операциите на групата армии „Север“ решаващо значение
имаше овладяването на неразрушените мостове през Двина, тъй като
широката река бе особено сериозно препятствие. При настъплението
на 4-та танкова група двата танкови корпуса трябваше да се стремят
колкото се може по-бързо да стигнат до Двина. 56-и тк се надяваше да
спечели това съревнование. Той се намираше в по-изгодно положение,
защото, доколкото ни бе известна групировката на противника, в
дълбочина трябваше да срещнем по-слаби сили, отколкото тези срещу
41-ви тк. По тази причина командването усили 41-ви тк с още една
танкова дивизия. Моето предложение направлението на главния удар
да бъде пренасочено към участък с по-слаби противникови сили бе
оставено без внимание.
 Преди да започна описанието на бойните действия на 56-и тк,
които са интересни само защото всъщност се превърнаха в танков рейд
в истинския смисъл на този израз, аз съм длъжен да се спра върху едно
обстоятелство, което хвърля ярка светлина върху пропастта, която
съществуваше между мнението на войника и мнението на
политическото ръководство.
Няколко дни преди началото на настъплението ние получихме
заповед от ОКВ. която по-късно стана известна като „заповедта за
комисарите“. Същността й бе, че изискваше незабавния разстрел на
всички попаднали в плен политически комисари от Червената армия
— носители на болшевишката идеология.
От гледна точка на международното право политическите
комисари едва ли биха могли да се ползват от привилегиите, засягащи
военнослужещите. Те, разбира се, не бяха войници. Лично аз например
едва ли бих възприел като войник един гаулайтер, прикрепен към мен
като политически надзирател. Но тези комисари не можеше да бъдат
причислени към неучастващите в боевете, подобно например на
медицинския персонал, военните свещеници или кореспондентите.
Напротив, без да са войници, те бяха фанатични борци и по-точно
борци, чиято дейност според традиционните военни понятия би
трябвало да се приема като нелегална. В тяхната задача влизаше не
само осъществяването на политически контрол върху командирите, но
и да бъде придаден на войната възможно най-жесток характер, който
напълно противоречеше на предишното схващане. Точно комисарите
бяха онези, които първи въведоха тези методи на война и отношение
към военнопленниците, които бяха в очевидно противоречие с
Хагската конвенция за водене на сухопътна война.
Но каквото и мнение да имахме относно статуса на комисарите от
гледна точка на международното право, техният разстрел след вземане
в плен по време на бой противоречеше на всякакви представи за
войнишкия морал. Заповед като тази за комисарите с цялата си
същност го нарушаваше. Изпълнението на тази заповед заплашваше не
само честта на войските, но и техния морален дух. Поради това аз бях
принуден да докладвам на своя началник, че моите войски няма да я
изпълняват. Действах със съгласието на командирите на частите и в
своя корпус постъпвах точно така. Между другото моите началници
напълно естествено бяха съгласни с мен. Опитите да бъде отменена
тази заповед доведоха до успех едва много по-късно, когато се изясни,
че единственият резултат от заповедта за комисарите бе, че самите те
по най-жесток начин принуждаваха войските да се сражават до
[32]
последно.
В периода на нашата много кратка подготовка щабът се намираше
в Инстербург (Черняховск). Аз заедно с моя адютант оберлейтенант
Шпехт се настаних извън града в построената в края на гората вила на
ставния лекар на инстербургската болница доктор Видвалт. Бяхме
приети от съпрузите Видвалт с онова гостоприемство и сърдечност, с
които те бяха пословично известни в Източна Прусия. Това бяха
прекрасни дни, които имахме щастието да прекараме в този чудесен
дом заедно с нашите любезни домакини.
Особено приятно ми е да си спомня и стария лесничей, в чийто
дом ние, спасявайки се от дъжда, се подкрепяхме след нощните учения
на една от нашите дивизии с по чашка кафе и истинска пруска закуска,
докато в същото време нашият домакин разказваше ту за своите елени
и лосове, ту за службата си в армията.
Последните дни преди началото на настъплението прекарахме
близо до границата в чифлика Ленкен, прославен в Източна Прусия със
своя конезавод. Неговият собственик Фон Шпербер бе ротмистър от
запаса и по това време се намираше на фронта. Чифликът Ленкен бе
разположен в чудесна гора и когато пристигнахме, видяхме ливадите
му, където пасяха чистокръвни коне. Това бе кътче, изпълнено с
красота и хармония. Неговият изглед ни се стори добро
предзнаменование. Толкова прекрасна бе тази отдалечена частица от
нашата родина, нашето последно пристанище на германска земя!
Когато минавахме край типичния за Източна Прусия нисък и
простичък дом на собствениците, видяхме прелестна млада девойка,
която усърдно почистваше верандата. Красивото й свежо лице бе
обгърнато от пъстра забрадка. „О!.. — възкликна един от моите
спътници, — ако всичко тук се окаже толкова мило!“ Той попита
младото момиче за стопанката на дома. Лицето му придоби неособено
умно изражение, когато тя с усмивка приветливо му отговори: „Това
съм аз. Добре дошли!“ Избухна общ весел смях. Младата стопанка на
имението неотдавна бе родила син и аз станах негов кръстник. Така бе
установена връзка, която надживя годините на войната и тежкия
следвоенен период. Младата Фон Шпербер, докато мъжът й бе на
война, управляваше чифлика и конезавода; след това й се наложи да
бяга от руснаците. Със семейството си — съпруга и децата, това
„младо същество“, с което ние тогава толкова забавно се запознахме,
сега живее в Елтвил на Рейн. Когато най-сетне се завърнах през 1953 г.
от английски плен, тя ми изпрати бутилка от най-доброто вино на този
известен регион, прочут с лозята си, което тогава би могло да се
намери. Който познава рейнските вина, би разбрал що за скъпоценна
напитка бе това.
На 21 юни в 13.00 в щаба на корпуса пристигна заповед
настъплението да започне на следващото утро в 3,00 часа. Жребият бе
хвърлен!
Малкият сектор, който бе отреден на корпуса в гората северно от
Мемел (Клайпеда), ми позволи отначало да използвам за настъпление
към пограничните позиции на противника единствено 8-ма тд и 290-а
пд. 3-та мотопехотна дивизия се намираше в резерв южно от Мемел.
В началото веднага след границата нашите войски се натъкнаха на
слаба съпротива, очевидно вражеското бойно охранение. Но скоро те
се спряха пред укрепен район, който бе преодолян едва след като към
обед 8-ма тд проби вражеските позиции северно от Мемел.
Още през този първи ден ни се наложи да опознаем методите, с
които съветската страна водеше войната. Един от разузнавателните ни
патрули, отрязан от врага, по-късно бе намерен от нашите войски;
всички бяха заклани и зверски осакатени. Аз и моят адютант
пътувахме много по районите, в които все още биха могли да се
намират части на противника, и решихме, че не бива да се предаваме
живи в неговите ръце. По-късно много често се случваше съветски
войници да вдигат ръце в знак, че се предават в плен, и след като
нашите пехотинци се приближаваха към тях, те отново използваха
оръжието си; или някой ранен симулираше смърт, а след това стреляше
в тила по нашите войници.
Общото впечатление бе, че противникът не е изненадан от нашето
настъпление, но че съветското командване не беше го очаквало — или
все още не го очакваше, и затова не успя бързо да придвижи напред
намиращите се в негово разпореждане големи сили.
Има много спорове дали разгръщането на силите на Съветската
армия имаше отбранителен или настъпателен характер. Според
числеността на силите, концентрирани в западните области на
Съветския съюз, и като се имат предвид големите танкови групировки,
съсредоточени както в района на Белосток, така и край Лвов, би могло
напълно да се предполага — поне Хитлер мотивира така своето
решение за настъпление, че рано или късно Съветският съюз ще
премине към настъпление. От друга страна, същинското разположение
на съветските сили на 22 юни не говореше, че те имат намерение в
най-близко време да започнат настъпление.

Групата армии на Ворошилов, противостояща на нашата група

армии „Север“, имаше по границата само 7 дивизии, въпреки че в
нейния състав действаха 29-а сд, 2-ра тд и 6 механизирани бригади
(според Фон Типелскирх), разположени в тила при Шяуляй, Ковно
(Каунас) и Вилно (Вилнюс), а отчасти дори в района на Псков —
Опочка (следователно по линията „Сталин“). Двете други съветски
групи армии (на Тимошенко и на Будьони) бяха също дълбоко
ешелонирани, макар че при тях частите, които действаха в
пограничната зона, бяха значително по-силни.
 Най-близо до истината вероятно е твърдението, че групирането на
съветските войски, започнало с разгръщането на големи сили още при
окупирането на Източна Полша, Бесарабия и Прибалтика, бе „за всеки
случай“. На 22 юни 1941 г. съветските войски безспорно бяха така
дълбоко ешелонирани, че бяха годни единствено за организиране на
отбрана. Но в зависимост от развитието на политическото и военното
положение на Германия картината би могла бързо да се промени.
Според състава на своите групи армии Червената армия, която
числено, но не и в качествено отношение превъзхождаше германските
войски, можеше за кратък период да бъде съсредоточена така, че да
започне настъпление. Разгръщането на съветските войски, което до 22
юни би могло да бъде и подготовка за отбрана, представляваше скрита
заплаха. Веднага щом Съветският съюз получеше военен или
политически шанс, той би се превърнал в пряка заплаха за Германия.
Разбира се, през лятото на 1941 г. Сталин не би започнал да воюва
с Германия. Но ако правителството на Съветския съюз според
развитието на обстановката имаше намерение да премине към
политически натиск върху Германия или дори към заплаха за военна
намеса, безспорно подготовката на силите за отбрана би могла бързо
да премине към подготовка за настъпление.
Но нека се върнем към 56-и танков корпус.
Ако корпусът искаше да изпълни поставената му задача да
овладее неразрушени мостовете през Двина (Даугава) при Двинск
(Даугавпилс), то след пробива на граничните позиции би трябвало да
извърши следното:
През първия ден на настъплението корпусът трябваше да се
придвижи на 80 км в дълбочина, за да овладее моста през Дубиса до
Айрогола. Познавах рубежа на Дубиса още от Първата световна война.
Участъкът представляваше дълбока речна долина със стръмни
склонове, недостъпни за танковете. През Първата световна война
нашите железопътни войски за няколко месеца построиха през тази
река образцов дървен мост. Ако противникът бе успял да взриви този
голям мост при Айрогола, то корпусът щеше да бъде принуден да спре
тук. Така врагът би спечелил време, за да организира отбраната си по
стръмния бряг от другата страна на реката. Беше ясно, че в такъв
случай не би могло да се разчита на внезапно завземане на мостовете
при Двинск (Даугавпилс). Переправата при Айрогола ни даваше
незаменим трамплин за това.
Колкото и напрегната да бе поставената ни задача, 8-ма тд
(командир генерал Бранденбергер), в която аз прекарах голяма част от
този ден, я изпълни. След пробива на граничните позиции,
преодолявайки съпротивата на врага дълбоко в неговия тил, до вечерта
на 22 юни челният отряд завладя переправата при Айрогола. 290-а
дивизия се придвижваше след него с бързи темпове, 3-та пд (мот.) до
средата на деня премина през Мемел (Клайпеда) и бе въведена в бой за
переправата южно от Айрогола.
Първата крачка успя.
Втората предпоставка за успеха при Двинск (Даугавпилс) беше
корпусът без забавяне да настъпва до Двинск, без да обръща внимание
доколко успяват неговите съседи. Само напълно неочакван от
противника удар би дал възможност да завладеем съществуващите там
мостове. От само себе си се разбира, че такова настъпление беше
много рисковано. Както се надявахме, корпусът по време на
настъплението успя да открие слабо място в отбраната на противника.

Наистина той през цялото време се натъкваше на неприятелски

части, които се хвърляха в бой срещу него. Но неговите дивизии
сравнително бързо успяваха да сломят вражеската съпротива, макар и
понякога чрез упорити боеве.
Ако отляво на нас 41-ви тк бе посрещнат в началото от силна
групировка на противника, съсредоточена в района на Шауляй, и
затова се забави много, а вдясно от нас левият фланг на 16-а армия се
бореше за Ковно (Каунас), то 56-и тк още на 24 юни завладя в района
на Вилкомерз голямо шосе, водещо към Двинск. Вклинил се на 170 км
в дълбочина на вражеската територия, корпусът остави далеч зад себе
си не само своите съседи, но и вражеските части, разположени в
пограничната област. От желаната цел — мостовете през Двина
(Даугава), ни отделяха само 130 км! Можехме ли да запазим същия
темп? Бе очевидно, че противникът хвърля срещу нас нови сили от
резервите си. Едновременно с това той във всеки момент би могъл да
затвори, макар и временно, образувалия се зад нас отвор и да ни
отреже от тиловете. Но ние нямахме намерение заради забавяне да
пропуснем променливото щастие. Нашата 290-а пд, разбира се, не
можеше да издържи подобни темпове. Но тъй като тя напредваше след
корпуса, това ни придаваше известна увереност и дивизията
привличаше върху себе си големите сили, които биха могли да ни
нападнат в тил. Корпусът настъпваше към заветната цел — Двинск —
с двете си дивизии: 8-ма танкова, действаща по голямото шосе, и
придвижващата се по-бавно по заобиколни пътища южно от шосето 3-
та мотопехотна дивизия.
В упорити боеве двете дивизии отчасти разбиха хвърлените в бой
вражески резерви; 70 танка на врага (около половината от общия брой
на нашите танкове) и много техни батареи останаха по пътищата. За
събиране на пленените имахме твърде малко време и сили.
На 26 юни сутринта 8-ма тд наближи Двинск. В 8 часа сутринта,
докато бях в щаба, получих известие, че двата големи моста пред
Двина са в наши ръце. Битката се водеше извън града, разположен на
срещуположния бряг. Големият мост, без каквито и да било повреди,
падна в наши ръце. Постовете, които трябваше да запалят фитила на
взривовете, бяха заловени на подстъпите към моста. Железопътният
мост бе леко повреден от малък взрив, но остана използваем за
придвижване. На следващия ден 3-та мотопехотна дивизия неочаквано
успя да форсира реката над града. Целта ни бе постигната!
 Преди началото на настъплението ми задаваха въпроса дали
бихме могли да стигнем до Двинск и за колко време. Отговарях, че ако
не успеем да го достигнем за 4 дни, едва ли ще заварим мостовете
невредими. Ние го достигнахме за 4 дни и 5 часа, броено от началото
на настъплението; преодоляхме съпротивата на противника,
изминавайки 300 км (по права линия) в непрекъснат рейд. Успехът
едва ли би бил възможен, ако всички командири и войници не бяха
привличани от общата цел — Двинск, и ако ние не бяхме поели
големия риск, за да я постигнем. Вече можехме да изпитаме голямо
удовлетворение, преминавайки през огромните мостове на града,
чиято по-голяма част, за съжаление, противникът бе опожарил. При
това нашият успех не бе постигнат с цената на големи жертви.
Разбира се, положението на корпуса, стоящ самотно на северния
бряг на Двина, въобще не можеше да се приема за безопасно. 41-ви тк
и десният фланг на 16-а армия се намираха на 100–150 километра по-
назад. Между тях и нас множество съветски корпуси отстъпваха към
Двина. Налагаше се да се съобразяваме не само с това, че противникът,
каквото и да се случи, ще се опита да хвърли срещу нас на северния
бряг на Двина пристигащите нови сили. Освен това бяхме длъжни да
осигурим прикритието на южния бряг от отстъпващите там вражески
части.
 Опасността на положението ни стана напълно ясна, особено
когато щабът на корпуса бе нападнат откъм тила недалеч от корпусния
КП. Но въпросът за нашето временно самотно положение, в което,
разбира се, не можехме да останем прекалено дълго, по-малко
интересуваше нашия щаб, отколкото как ще се развият събитията по-
нататък. Дали следваща близка цел щеше да бъде Ленинград или
Москва? Командващият танковата група, долетял при нас с „Щорх“, не
можеше да ни отговори на този въпрос. Би трябвало да се предполага,
че командващият ще знае по-нататъшните оперативни цели. Но не
беше така. Вместо това разредиха виното ни с вода, като заповядаха да
удържим переправата в района на плацдарма при Двинск, който
трябваше и да разширим. Бяхме принудени да чакаме пристигането на
41-ви тк, който трябваше да се прехвърли при Якобщат (Екабпилс), а
също така и частите от левия фланг на 16-а армия.
Разбира се, това бе „надеждно“ и по ученически правилно
решение. И все пак ние мислехме иначе. Според нас неочакваната
поява на корпуса далеч в дълбочина на вражеския фронт щеше да
предизвика силната паника на противника. Той, разбира се, щеше да
направи всичко, за да ни отхвърли обратно зад реката и да привлече за
това всички свои налични сили.
Но колкото по-бързо се придвижвахме ние, толкова по-малко той
щеше да бъде в състояние да изпрати срещу нас превъзхождащи сили,
като планира предварително такава операция. Ако бяхме продължили
нашето настъпление към Псков, осигурявайки охраната на моста през
Двина, и танковата група бе прехвърлила през тази река друг танков
корпус колкото е възможно по-бързо, то противникът щеше да бъде
принуден, както това вече се бе случвало, да изпрати срещу нас само
онова, което има подръка. Той не би могъл да проведе планирана
предварително операция. Придвижващите се след нас армии щяха да
се погрижат за разбитите вражески части на юг от Двина.
Естествено, колкото повече отделен танков корпус или цялата
танкова група се придвижват сами в дълбочината на руското
пространство, толкова повече нараства рискът. Но от друга страна,
безопасността на мобилното съединение в тила на вражеския фронт се
основава на това, че през цялото време е в движение. Ако спре, то
незабавно ще бъде атакувано от всички страни с подходящи за това
вражески резерви.
Както вече бе отбелязано, това мнение не се подкрепяше от
Главното командване, за което, естествено, то не бива да бъде
упреквано. Разбира се, да се опитваме с по-нататъшно придвижване да
задържим късмета си, щеше да е хазартна игра. Тя би могла да ни
вкара и в пропастта. Следователно целта Ленинград засега се
отдалечаваше от нас в неизвестното бъдеще, а корпусът трябваше да
изчаква при Двинск. Както можеше да се предвиди, противникът
привлече нови сили не само от Псков, но и от Минск и Москва. Не
след дълго ни се наложи на северния бряг на Двина да се отбраняваме
от атаките, поддържани от една танкова дивизия. На някои от
участъците нещата вземаха сериозен обрат. При една от контраатаките,
която предприе 3-та мотодивизия с цел да си върне изгубената
местност, трима ранени офицери и 30 войници, които ден преди това
бяха попаднали в ръцете на противника на превързочния пункт, бяха
намерени мъртви.
През тези дни съветската авиация полагаше всички усилия да
разруши с въздушни атаки завладените от нас мостове. С учудваща
упоритост на ниска височина ескадрилите летяха една след Друга с
един-единствен резултат — сваляха ги. Само за един ден нашите
изтребители и зенитната ни артилерия свалиха 64 съветски самолета.
Най-сетне на 2 юли ние вече можехме отново да настъпим, след
като към корпуса се присъедини трето механизирано съединение —
СС дивизията „Тотенкопф“, а вляво от нас 41-ви тк премина Двина
при Якобщат.
4-та танкова група получи направление за по-нататъшно
настъпление през Резекне — Остров към Псков. И така някъде далеч
все пак вече се мяркаше нашата желана цел — Ленинград!
Обаче след внезапния рейд на корпуса към Двинск бяха минали
вече 6 дни. Противникът имаше време да преодолее първия шок, който
бе получил при появата на германските войски на източния бряг на
Двина.
Такъв рейд, какъвто направи 56-и тк до Двинск, неизбежно внася
смут и паника в тила на врага, нарушава управлението на
противниковите войски и прави почти невъзможно планомерното
водене на операции. В резултат на своите действия при Двина 4-та
танкова група изгуби тези преимущества, въпреки че за това може и да
са съществували основателни причини. Дали щяхме да можем още
веднъж да изпреварим противника по същия начин, бе най-малкото
съмнително. Във всеки случай бе ясно, че това ще е възможно само ако
танковата група успееше да концентрира всички свои сили за
изпълнението на една задача. И точно това, както ще бъде показано, не
се случи, въпреки че противникът не притежаваше достатъчно сили, за
да спре придвижването й.
Отначало танковата група настъпи с всичките си сили от линията
Двинск (Даугавпилс) — Якобщат (Екабпилс) по направление към
Псков, 56-и тк — по големия път Двинск — Резекне — Остров —
Псков, и източно от този път на левия фланг — 41-ви тк. Съпротивата
на противника се оказа по-силна и планомерна, отколкото през първите
дни на войната. Независимо от това ние през цялото време го
изтласквахме назад.
От тези боеве си припомням един малък епизод, който моите
подчинени възприеха не без злорадство. Който е командвал танков
корпус в подобни боеве, знае, че колкото и учудващо да бе
стремителното придвижване на германските войски напред, за
непрекъснатото преследване на противника войската винаги се нуждае
от присъствието на висши командири в челните подразделения и
натиск от тяхна страна. Така и аз веднъж пристигнах в щаба на една от
бойните групи на 8-ма тд, чието придвижване се бе задържало поради
силния неприятелски артилерийски огън. В началото, съдейки по
характера на обстрела, ми се стори, че това е само обезпокоителен
огън на противника по този голям път, който не би трябвало да спира
нашето настъпление. Едва успях да изкажа това мнение, когато
вражеската артилерия стовари върху нас ураганен огън и ни принуди
набързо да се укрием в овразите. Моят верен шофьор Нагел, който
искаше бързо да изведе автомобила от района на обстрел, бе ранен, но
за щастие леко.

Докато изчаквахме да свърши обстрелът, господата от този щаб не

можеха да скрият злорадството си, че командирът на корпуса е толкова
добре поучен от реалните факти. После всички искрено се посмяхме,
след което продължихме нататък.
 Танковата група се приближаваше към „линията Сталин“ —
съветските крайгранични укрепления, които продължаваха,
променяйки характера си, по цялата бивша съветска граница от
южното крайбрежие на Чудското езеро до бившата малка руска
гранична крепост Себеж.
Командването на танковата група определи за настъплението на
41-ви тк големия път към Остров, а 56-и тк зави рязко на изток към
Себеж — Опочка. Командването мислеше, че след пробива на
„линията Сталин“ ще може да заобиколи от изток силната групировка
вражески танкове, предполагаемо в района на Псков: прекрасна идея,
ако вражеската групировка действително бе там и можехме да се
надяваме, че 56-и тк ще проведе бързо обходния маньовър.
Според нас първото предположение не отговаряше на истината, а
вторият замисъл бе неосъществим, тъй като в указаното му
направление корпусът трябваше да преодолее широката блатиста
местност пред „линията Сталин“. Нашите предложения — да се
продължи настъплението и на двата корпуса към Остров, останаха
безрезултатни. За съжаление опасенията ни относно блатистата
местност се оказаха оправдани. Наистина 8-ма тд откри пътен проход,
който водеше през блатата. Но той бе претъпкан от автомобилите на
съветска мотодивизия, изоставени там. Бяха нужни дни, докато се
разчисти пътят и се възстановят разрушените мостове. Когато най-
сетне танковата дивизия излезе от блатата, се натъкна на силна
съпротива, която успя да преодолее едва след сравнително упорити
боеве.
В своята зона 3-та мотодивизия откри само тесен път, по който не
можеше да мине със своите коли. Тя трябваше да се оттегли назад и бе
въведена в състава на 41-ви тк, действащ по направление на Остров.
По-прилични условия на местността, но и силно укрепена линия
срещна СС дивизията „Тотенкопф“, настъпваща към Себеж. Но и тук
се прояви слабостта, присъща неизбежно на войските, чийто команден
състав не притежава достатъчно солидна подготовка и боен опит.
Що се отнася до дисциплината и издръжливостта на войниците,
то без съмнение дивизията правеше добро впечатление. Аз дори имах
случай да отбележа нейната особено добра маршова дисциплина —
най-важната предпоставка за контролираното движение на
моторизираните съединения.
Дивизията винаги атакуваше много смело и показа упоритост в
отбрана. По-късно неведнъж тази дивизия беше в състава на моите
войски и ми се струва, че бе най-добрата от всички СС дивизии, с
които съм воювал. Нейният командир беше храбър войник, но скоро бе
ранен, а по-късно и убит. Но всички тези качества не можеха да
заместят липсата на военна подготовка на командния състав.
Дивизията понасяше огромни загуби, тъй като и тя, и нейните
командири трябваше в боя да се учат на това, което полковете от
сухопътната армия знаеха отдавна. Тези загуби, а също и
недостатъчният опит на свой ред водеха дотам, че тя изпускаше
благоприятни възможности и трябваше да влиза в нови боеве. Защото
няма нищо по-трудно от това да се научиш да използваш момента,
когато отслабналата съпротива на противника дава на настъпващия
най-добрия шанс за решителен успех. В хода на боевете трябваше през
цялото време да помагам на дивизията, но не можех да предотвратя
нейните силно нарастващи загуби. След десетдневни боеве се наложи
да обединим трите полка на дивизията в два.
 Колкото и храбро да се сражаваха СС войските, каквито и
прекрасни успехи да постигаха, все пак не подлежи на съмнение, че
създаването на тези особени военни съединения беше непростима
грешка. Отличното попълнение, което би могло да заеме
унтерофицерски длъжности, в СС войските така бързо излизаше от
строя, че не можехме да се примирим с това. Постигнатите успехи не
можеха да оправдаят пролятата от тях кръв. Естествено, за това не
може да се упрекват войските. Вината носят тези, които ги формираха
по политически съображения въпреки възраженията на авторитетните
инстанции от сухопътните войски. Обаче в никакъв случай не бива да
се забравя, че войниците от СС войските на фронта бяха добри
другари и се проявиха като храбри и издръжливи бойци. Без съмнение
по-голямата част от СС войските би приветствала излизането им от
подчинение на Химлер и включването в състава на сухопътните сили.
Преди да се върна след това отстъпление към бойните действия на
56-и тк, ще кажа още няколко думи, които да дадат на читателя
нагледна представа как бе организирано през последната война
управлението на мобилните съединения.
В битката при С. Прив — Гравлот по време на войната от 1870–
1871 г. моят дядо, командир на корпус, бил заедно със своя щаб под
обстрел върху едно възвишение, от което можел да наблюдава цялото
бойно поле и лично да ръководи сраженията. Освен това можел лично
да отива до готвещите се за щурм войски и както се казва, строго да
„скастри“ батареята, заела позиции недостатъчно близо до
разположението на противника.
Разбира се, всички тези картини са изчезнали безвъзвратно в
миналото. През Първата световна война все по-далечният огън на
вражеската артилерия принуждаваше висшите щабове да се оттеглят
дълбоко в тила. Размерите на зоните изключваха възможността за
пряко наблюдение и управление на бойното поле. Решаващо значение
започваше да има добрата телефонна връзка. Картината, нарисувана от
Шлифен, в която той виждаше бъдещия пълководец, седящ до
телефона на бюрото си и издаващ заповеди, въодушевяващи войските,
вече бе действителност.
Обаче Втората световна война наложи нови методи на
управление, особено на мобилните съединения. Обстановката се
променяше толкова бързо, така бързо се променяха възможностите за
използване на благоприятните моменти, че като се има предвид всичко
това, командирът не можеше да остане далеч в тила на КП. Ако седиш
на КП и чакаш донесения, то в такъв случай ще вземаш прекалено
закъснели решения и много от шансовете ще останат неизползвани.
Често е необходимо — особено след постигане на успех в боя — да
бъде преодоляна напълно естествената умора във войските и те да
трябва да бъдат допълнително мотивирани. Но това едва ли е всичко.
При тези големи изисквания към издръжливостта на войниците и
командирите, които предявява отново възродената от нас маневрена
война, още по-важно е старшият командир да се появява по-често пред
войските. Войникът не трябва да има чувството, че „тиловите
командири“ измислят някакви заповеди, без да познават
действителната обстановка на бойното поле. Той получава известно
чувство на удовлетворение, когато вижда, че понякога и командирът на
корпуса попада в затруднения или става свидетел на постигнат успех.
Ако си всекидневно сред войските, ще може да научиш техните нужди,
да изслушаш проблемите им и да им помогнеш. Командирът на
съединението не е само някой, който поради служебните си
задължения е принуден непрекъснато да изисква, той е помощник и
приятел. Освен това от тези посещения на войските самият той
получава нови сили.
Колко често се случваше, докато съм в някой от щабовете на
дивизията, да изслушвам опасения за отслабването на ударната сила на
частите или във връзка с често налагащото се пренапрежение на
силите. Безспорно с времето тези опасения все повече потискаха
командирите, тъй като върху тях лежеше отговорността за техните
батальони и полкове. Когато след това отново пътувах до сражаващите
се части в предния край, с радост констатирах, че доста често там вече
оценяваха положението по-уверено, а настроението — вероятно и
заради спечелената по това време победа, бе значително по-бодро,
отколкото самият аз се надявах. Когато пушиш една цигара с екипажа
на танка или обясниш на ротата общата обстановка, след това винаги
може да наблюдаваш как у германските войници пламва неукротимият
стремеж за настъпление и готовността им да отдадат всичко — до
последната капка кръв. За командирите на съединения такива срещи
често са най-прекрасните моменти, които биха могли да преживеят. За
съжаление те са толкова по-малко, колкото по-високопоставен е
командирът. Командващият армия или група армии все пак не може да
присъства толкова често между войските както командирът на корпус.
Но и командирът на корпус не би могъл през цялото време да
пътува. Командир, който непрекъснато се намира навън и когото
никога не можеш да откриеш, практически губи ръководството на своя
щаб. В някои случаи може и да е за добро, но в края на краищата не в
това е смисълът на работата. Затова е необходимо да се организира
разумно управлението особено на мобилните съединения и във всеки
случай да се осигури неговата непрекъснатост.
 Също така е необходимо тиловият отдел на щаба на корпуса като
правило да остава по няколко дни на едно място, за да не бъде
прекратено подсигуряването на снабдяването. За да следи
придвижването на подчинените си дивизии, командирът на корпуса
заедно със своя оперативен отдел трябва почти всекидневно, а
понякога и два пъти на ден да премества своя команден пункт. Разбира
се, това изисква голяма подвижност на щаба. То би могло да се
постигне единствено с намаляване състава на неговия боен щаб, което
между другото често е полезно за управлението, както и отказ от
всякакви удобства. Духът на бюрократизъм, който за съжаление
прониква лесно в армията, понякога създава огромни проблеми.
Ние не се бавехме дълго с търсенето на места за квартируване.
Във Франция на всяка крачка имаше малки и големи замъци. На изток
малките дървени къщички не привличаха с нищо, особено като се има
предвид, че там винаги присъстваха дребни „домашни животинки“.
Затова бойният щаб почти винаги живееше в палатки и в двата щабни
автобуса, които заедно с няколко леки автомобили, радио- и телефонна
станция едновременно служеха и за транспорт на техническия
персонал. Споделях моята малка палатка с адютанта и както ми се
струва, за целия танков рейд бях спал три пъти в истинско легло, иначе
през цялото време нощувах в палатката си със спален чувал. Само
един от нашите щабни офицери винаги изпитваше отвращение към
палатката. Предпочиташе да спи в колата си. Дългите му крака висяха
от вратата и след дъждовни нощи той не можеше да свали мокрите си
ботуши.
Ние винаги разпъвахме своя малък палатков лагер в гората или в
храсталаците близо до главния път, а когато бе възможно — край езеро
или река, за да можем след завръщането от нашите пътувания, целите в
кал и прахоляк, още при сутрешното събуждане да се изкъпем във
водата.
Докато началникът на моя боен щаб във връзка с работата си, а
също така и за да поддържа телефонната връзка, бе принуден да се
намира през цялото време на нашия КП, аз през целия ден до късна
нощ пътувах. Повечето време тръгвах рано сутринта след
получаването на сутрешните донесения и даването на необходимите
заповеди, за да отида до дивизиите или при челните части. Около обед
се връщах в КП и след кратък отдих отново заминавах за някоя от
дивизиите. Много често точно надвечер се решаваше успехът на
операциите и войската трябваше да бъде ободрена. Уморени и заради
праха, приличащи на негри, ние се връщахме в палатковия си лагер,
който по това време вече бе преместен на друго място. Особено
приятно беше, когато вместо обичайната вечеря, която по правило се
състоеше от хляб, маргарин и пушен колбас, благодарение на грижите
на майор Ниман ние получавахме печена кокошка или дори бутилка
вино, която той ни отпускаше от скромния си запас. Наистина
кокошките и патиците бяха рядкост, тъй като дори и след като се
намирахме най-отпред, за тях винаги имаше любители. Когато
започнаха ранните есенни дъждове и в палатките стана доста студено,
банята, която в примитивен вид можеше да се намери във всеки двор,
ни осигуряваше приятна и освежаваща топлина.
Разбира се, аз можех да се движа постоянно и при това да
продължавам да управлявам войските само защото винаги вземах със
себе си колата с радиостанцията под командването на нашия
превъзходен офицер за свръзка, по-късно майор от Генералния щаб
Колер. Той с удивителна бързина майсторски настройваше
радиовръзките с дивизиите, както и с КП и ги поддържаше по време на
всички пътувания. Затова винаги познавах обстановката на всички
участъци на корпуса и разпорежданията, които давах на място, веднага
стигаха до оперативната група на щаба, като по този начин и самият
той получаваше навременни сведения. Между другото по време на моя
плен Колер се оказа верен приятел и помощник на съпругата ми. При
тези пътувания мой постоянен спътник заедно с двамата верни
шофьори Нагел и Шуман и двамата куриери мотоциклетисти бе
адютантът ми оберлейтенант Шпехт. Заради дребничката му тънка
фигурка, свежест и безгрижие ние го наричахме Пепо. Той бе
типичният млад офицер кавалерист, който бихте могли да си
представите. Бодър, юначен, с частица лекомислие относно
опасностите, съобразителен и изобретателен, винаги весел и донякъде
нахален — качествата, с които завоюва моето сърце. Той бе добре
сложен като кавалерист (неговият баща бе голям любител на конете, а
майка му — забележителна ездачка) и едва станал лейтенант, малко
преди войната спечели няколко големи конни състезания. Беше винаги
готов за всякакви пътувания, но повече от всичко обичаше участието в
„патрули“ заедно със своя командир на корпус. Докато бяхме в
танковия корпус, ние всекидневно можехме да бъдем на бойното поле
и Пепо бе много доволен от мен и от своята съдба. Но когато по-късно,
вече като командващ армия, не можех толкова често да бъда на фронта,
той започна да се измъчва от положението си и настойчиво молеше да
бъде изпратен в частите. Стремеж, който бе напълно разбираем за един
млад офицер. Аз често изпълнявах неговото желание и в Крим той на
два пъти много умело и храбро командваше ескадрон в един от
разузнавателните батальони. Когато край Ленинград отново го
изпратих в една от дивизиите, той катастрофира с „Щорх“ — загуба,
която ми причини голяма болка.
Но да се върнем към 56-и корпус. Животът в палатките и колите
бе тежък и ние често зверски се изморявахме. В такива моменти ни
ободряваха малките весели епизоди, които се случваше да преживеем.

Един път мъчително бавно се движехме в състава на колона от 3

мотодивизии по тесен път, който не ни даваше никаква възможност за
изпреварване. Движехме се в плътен облак от прах. Пред радиатора
виждахме единствено силуета на предната кола или стоповете й, които
предвидливо се включваха, когато трябва. При кръстовището до едно
от селата се бе създало задръстване. Облакът прах се слегна и бавно се
разсейваше. Изведнъж пред нас видяхме две съветски бронирани коли.
Те вече отдавна, без нищо да подозират, се движеха в нашата колона.
За наше щастие техните екипажи, забелязали къде се намират, бяха
шашнати не по-малко от нас. Ако бяха проявили съобразителност,
можеха да открият огън по нас с всичките си оръжия. Обаче те с виещи
мотори свърнаха наляво и отпрашиха по страничния път.
Следващия път при една ужасяваща жега черни от праха като
негри, страховито уморени, ние пристигнахме в щаба на 8-ма тд.
Докато командирът ни докладваше обстановката, офицерът от щаба на
дивизията майор Берендсен (в момента депутат от Бундестага), между
другото бивш прекрасен офицер от танковите войски, ми подаде
бутилка с френски коняк в кофичка с лед. Откъде можеше в такава
жега да се намери лед? Оказа се, че сапьорната рота, строейки нов
подход към моста, разкопала голям хълм, който всъщност бил засипана
с пръст ледена планина — складът с лед на една млечна ферма.
Вероятно конякът никога не ми е бил толкова вкусен, както тогава.
Няколко дни по-късно пътувахме през обгърнатото от адски
пламъци градче Солци. Изведнъж от гъстия дим право пред нашия
автомобил се появи някакъв руснак. Той влачеше малка каручка,
натоварена със сандъчета, в които блестяха половинлитрови бутилки
водка, произведена в държавния спиртен завод. Очевидно той ги бе
„спасил“ от държавния склад и решил, че ще е полезно, ако плати и на
нас нужния данък във вид на едно сандъче водка. Рядко бяха ни
оказвали такъв възторжен прием при нашите завръщания в КП, както
когато докарахме тези бутилки с водка и ги раздадохме. Трудно е да си
представи човек каква голяма роля имат тези малки радости по време
на фронтовия живот.
Наред с предимствата, които честото присъствие на предните
линии предоставяше за управлението на танковия корпус, за оценка на
боеспособността на войските и възможността за използване на
благоприятната тактическа обстановка, с това е свързано и още едно
удобство. Така не се чувстваш завързан за „жицата“ на телефона към
висшето началство, а това освобождава от множество запитвания и
отговаряния. Колкото и да е необходима телефонната връзка за
управлението на войските, все пак тя лесно се превръща в паяжина,
която сковава свободната инициатива.
Но нека се върнем към описанието на тогавашните военни
събития.
На 9 юли окончателно стана ясно, че опитът на командването на
танковата група със силите на 56-и танков корпус да заобиколи частите
на противника, съсредоточени в Псков, както предполагахме, не може
да доведе до успех. За това пречеха блатистата местност и силната
съпротива на противника. Не оставаше нищо друго, освен маньовърът
да бъде прекратен и щабът на корпуса заедно с 8-ма тд да бъдат
прехвърлени на север по направление към Остров, където по-рано бе
насочена 3-та мотопехотна дивизия. Както показа сводката от 10 юли,
след началото на своето придвижване от Двинск танковият корпус бе
разгромил четири или пет стрелкови дивизии на противника, танкова и
моторизирана дивизия, тоест сили на противника, които значително го
превъзхождаха. След преминаването на държавната граница наред с
хилядите пленени в качеството на трофеи ние бяхме взели 60
самолета, 316 оръдия (включително противотанкови и зенитни), 205
танка и 600 товарни автомобила. Въпреки това, както скоро стана ясно,
отхвърленият на изток противник не бе унищожен.
Командването на корпуса очакваше, че след съсредоточаването на
силите на 4-та танкова група в района на Остров веднага ще последва
бързо и масирано настъпление към Ленинград — 56-и тк през Луга, а
41-ви тк през Псков. Според нас по такъв начин щеше да бъде
подсигурено превземането на Ленинград в най-кратък срок и
обкръжаването на противника, оттеглящ се под натиска на 18-а армия
[33]
през Лифландия в Естония. 16-а армия, придвижваща се след 4-та
танкова група, трябваше чрез настъпателни действия да подсигури
открития източен фланг в тази операция.
Но командването на танковата група, очевидно следвайки
указанията на Главното командване, взе друго решение. На 41-ви тк бе
заповядано да се придвижва към Ленинград по шосето през Луга. 56-и
тк трябваше, нанасяйки отново удар в източно направление, да се
придвижи през Порхов — Новгород, за да може по най-бързия начин
да пререже в района на Чудово железопътната линия Ленинград —
Москва. Колкото и да бе важна тази задача, такава групировка на
силите означаваше ново голямо разкъсване между двата танкови
корпуса. Това криеше опасността и едната, и другата групировка да
изгубят необходимата ударна сила. Тази опасност се задълбочаваше от
факта, че силно заблатената и в голямата си част покрита с гори
местност, която ни отделяше от Ленинград, бе много неблагоприятна
за действието на танковите корпуси.
Особено неприятно бе, че СС дивизията „Тотенкопф“ беше
извадена от 56-и тк и заменена в района на Себеж — Опочка от
пристигналата 290-а пд. Тази дивизия се намираше в резерва на
танковата група южно от Остров. Както и в началото на настъплението
от германската граница, танковата група отново нанасяше главния удар
със своя ляв фланг — 41-ви тк. 56-и тк трябваше да започне своя
дълбок обходен маньовър към Чудово, съставен само от две дивизии —
една танкова и една моторизирана. Той беше лишен от възможността
да прикрие, както бе необходимо, своя открит южен фланг, като
постави на него с отстъп вдясно СС дивизията „Тотенкопф“. Това бе
още по-опасно, като се вземе предвид, че силите на противника, с
които корпусът водеше бой дотогава, бяха достатъчно измъчени, но
въобще не и унищожени. Но така или иначе командването
продължаваше да мисли, че сигурността на корпуса както и преди
трябва да се осигурява чрез бързината на неговия маньовър.
3-та мотодивизия, преминала за пръв път в наше разпореждане в
района на Остров, на 10 юли в ожесточени боеве превзе Порхов и бе
насочена по-нататък по страничния път на север. 8-ма тд трябваше да
се придвижи през Солци, за да може възможно най-бързо да завладее
важния за нашето придвижване преход през река Мшага при нейното
вливане в Илменското езеро.
През следващите дни напредвахме с продължителни и в по-
голямата си част тежки боеве. Засега противникът на нашия открит
южен фланг не се проявяваше, само на 14 юли КП на корпуса на
северния бряг на Шелон бе атакуван, очевидно от разузнавателен
отряд. 8-ма тд, превзела Солци в боеве с противник, разполагащ със
силна артилерия и тежки танкове, същия ден по моя заповед излезе на
рубежа на река Мшага. Мостът се оказа разрушен.
 В същото време командването на танковата група пренесе
направлението на главния удар от шосето, минаващо през Луга, далеч
на запад. То хвърли 41-ви танков корпус, съставен от три танкови и
механизирани дивизии, северно от Псков, за да отреже пътя за
отстъпление на противника, оттеглящ се пред 18-а армия през Нарва,
северно от Чудското езеро. От корпуса на Лужкото шосе остана само
269-а пд.
Като следствие от това 56-и тк със своя дълбок обходен маньовър
неочаквано се оказа още по-изолиран от преди. Затова командването на
корпуса докладва на командващия танковата група, че в тази
обстановка за изпълнението на задачата за овладяване на град Чудово е
необходимо СС дивизията „Тотенкопф“ да бъде веднага изпратена след
корпуса, а също така да бъде привлечен и 1-ви ак от 16-а армия, който
се движеше на сравнително близко разстояние.
Преди да бъде предприето каквото и да било по повод този
доклад, 56-и тк се оказа в затруднено положение. На 15 юли на КП на
командира на корпуса, намиращ се на Шелон, западно от Солци,
постъпиха тревожни донесения. С големи сили от север противникът
бе ударил във фланг излязлата при река Мшага 8-ма тд и
едновременно с това беше преминал от юг река Шелон. Солци вече бе
в ръцете на противника. Така главните сили на 8-ма тд, намиращи се
между Солци и Мшага, се оказаха отрязани от тила си, където се
намираше и щабът на корпуса. Освен това противникът обгради и нас
и с големи сили от юг прекъсна нашите комуникации. Едновременно с
това придвижващата се по на север 3-та мд при Мали Ужгород бе
атакувана от север и североизток от превъзхождащи я сили.
 Беше ясно, че целта на противника е да обкръжи изолирания 56-и
тк. Тъй като по нашия десен фланг вече не се придвижваше с отстъп
СС дивизията „Тотенкопф“, той успя да форсира Шелон със силите,
които се намираха на нашия южен фланг. Едновременно с това
изтеглянето назад на 41-ви тк от Лужкото шосе освободи там
значителни сили на противника, които атакуваха нашия северен фланг.
Не би могло да се каже, че в този момент положението на нашия
корпус бе за завиждане. Трябваше да зададем въпроса не поехме ли
твърде голям риск? Дали под влиянието на предишните си успехи не
бяхме подценили прекалено много противника на нашия южен фланг?
Но какво друго ни оставаше, ако искахме да си осигурим поне някакви
минимални шансове за изпълнение на поставената задача. В създалата
се обстановка не ни оставаше нищо друго, освен да изведем през
Солци 8-ма тд, за да излезем от заплашващите ни клещи. 3-та мд също
трябваше временно да се откъсне от противника, за да може корпусът
отново да получи свобода на действие. Последвалите няколко дни бяха
критични, а противникът с всички сили се опитваше да удържи обръча
на обкръжението. За тази цел той въведе в бой освен стрелковите
дивизии и две танкови, както и големи сили на артилерията и
авиацията. Въпреки това 8-ма тд успя да пробие през Солци на запад
и отново да обедини своите сили. Все пак известно време нейното
снабдяване се осигуряваше но въздуха. 3-та мд успя да се откъсне от
противника едва след като отби 17 атаки. По същото време успяхме да
освободим от противника нашите комуникации, след като
командването отново предаде в подчинение на корпуса СС дивизията
„Тотенкопф“.
На 18 юли кризата можеше да се смята за преодоляна. Фронтът на
корпуса, насочен на изток и североизток и минаваш приблизително по
рубежа на град Дно, отново бе възстановен. 8-ма тд бе заменена от СС
дивизията и получи кратък отдих. На южния фланг, който дотогава бе
открит, опасността беше ликвидирана благодарение на придвижването
напред на 1-ви ак от 16-а армия, приближаваща към Дно.
За нас бе сериозно утешение прехванатото в самолета за свръзка
донесение на маршал Ворошилов, който командваше противостоящия
ни фронт. От донесението можеше да се заключи, че са били разбити
значителни сили на съветските войски, при което специално се
споменаваха боевете за Солци.
Естествено, през дните на обкръжение ние имахме връзка с тила в
най-добрия случай по радиото или чрез самолети. Веднага щом се
възстанови нормалната връзка, пак ни връхлетя хартиеният потоп.
Струва си да се спомене телеграфното запитване със заплашително
съдържание, идващо от Главното командване. Работата бе там, че
московското радио донякъде преждевременно съобщило за нашето
обкръжаване и при това отбелязало, че съветските войски са пленили
от нас важни секретни устави. Ставаше дума за строго секретни
инструкции за употребата на химическите миномети. Това ново
оръжие, с което освен другото стреляхме и със снаряди със
запалителна течност, очевидно създаваше доста неприятности на
Съветите.
Изправената срещу нас Съветска армия вече веднъж предаде
открито по радиото, че ако не прекратим игрите си със запалителни
снаряди, те ще употребят газове (което, разбира се, не биха посмели да
направят, защото при тях противохимическата защита бе изобщо
неизползваема). Явно московското радио пред целия свят тръбеше с
радост, че е уловило тези секретни инструкции. След което нашето
Главно командване поиска обяснение „как всъщност се е оказало
възможно“ строго секретен документ да попадне в ръцете на
противника. Противникът се бе сдобил с инструкциите, естествено, не
от челните части, а от обоза, когато овладя нашите комуникации. Това
винаги би могло да се случи с танков корпус, който се намира далеч
пред фронта на своите войски.

В отговор на въпроса ние изложихме обстоятелствата по делото с

добавката, че оттук нататък, за да избегнем порицанията, повече няма
да си позволяваме да се разхождаме на 100 км пред фронта на
собствените си войски.
Още на 19 юли командването на танковата група ни съобщи, че
има намерение да насочи 56-и тк през Луга към Ленинград.
Намиращата се при Лужкото шосе 269-а пд вече бе в наше подчинение.
Отново бе отхвърлено нашето предложение да съсредоточим най-сетне
силите на танковата група в зоната на 41-ви тк, източно от Нарва
(откъдето към Ленинград водеха четири изправни пътя), а не в далеч
по-неизгодното направление към Луга, където обширните гори
затрудняваха воденето на бойните действия. Засега ние трябваше
съвместно с 1-ви ак да настъпваме на изток, за да заемем вече
достигнатия от нас рубеж на река Мшага. Очевидно Главното
командване все още се придържаше към плана за дълбок обход
източно от Илменското езеро. Така се разгърнаха нови боеве, по време
на които ние заедно с 1-ви ак отблъснахме противника зад река Мшага.
На 26 юли при нас пристигна оберквартирмайстерът на ОКХ
(началникът на оперативното управление) генерал Паулус. Аз му
разясних хода на боевете за изминалото време и му посочих големите
загуби на танковия корпус върху местности, които не са удобни за
действие на танкови войски, а също така недостатъците поради
разпиляването на силите на танковата група. Загубите в трите дивизии
на корпуса вече стигнаха 600 души. Както хората, така и техниката
понасяха тежко претоварване; единствено 8-ма тд успя за няколко дни
отдих да доведе броя на готовите за бой танкове от 80 до 150.
Заявих на Паулус, че според мен най-целесъобразно би било
цялата танкова група да бъде освободена от този район, където бързото
придвижване е почти невъзможно, и да бъде използвана по
московското направление. Ако все пак командването не иска да се
откаже от идеята да превземе Ленинград и да извърши обходен
маньовър откъм изток през Чудово, за тази цел преди всичко би
трябвало да се използват пехотни съединения. Танковият корпус би
трябвало да се опази за нанасяне на последния удар срещу града, след
като бъде преодоляна зоната на горите. В противен случай нашите
дивизии биха изгубили боеспособността си, когато вече наближат
Ленинград. Във всеки случай подобна операция би оправдала
изгубеното време. Ако искаме бързо да завладеем крайбрежието и
Ленинград, то щеше да остане вариантът със съсредоточаване на
всички сили на север, в района източно от Нарва — за пряк удар срещу
Ленинград. Генерал Паулус напълно се съгласи с моето мнение.
Обаче засега всичко вървеше по друг начин. Докато 16-а армия,
състояща се от 1-ви ак и още един новопристигнал корпус, зае фронт
по река Мшага, западно от Илменското езеро, 56-и тк трябваше да
осъществи удар през Луга към Ленинград.
За тази цел му бяха подчинени 3-та моторизирана дивизия, 269-а
пд и новопристигналата полицейска дивизия от СС. Така
разпиляването на механизираните сили на танковата група достигна
върховната си точка. Дивизията от СС „Тотенкопф“ остана в
подчинение на 16-а армия при Илменското езеро, 8-ма дивизия бе
извадена от корпуса като резерв на командващия групата и се
използваше за прочистване на тиловия район от партизани, въпреки че
бе твърде непригодна за изпълнението на такъв вид задачи и би могла
да бъде използвана иначе с много по-голям ефект. В района на Луга
корпусът имаше на подчинение само една мотодивизия — 3-та мд,
докато в същото време 41-ви тк със своите три дивизии водеше боеве
източно от Нарва. Генерал-полковник Гудериан, създателят на
танковите войски, пропагандираше следния принцип на действие: „В
юмрук, а не с отворена ръка.“ При нас това правило явно бе
превърнато в своята противоположност. Всички опити 56-и тк да
запази своите три дивизии независимо в коя посока ще действа, бяха
безрезултатни.

Но отдавна е известно, че при недостиг на силите малцина

командири успяват да опазят ред в тяхното разпределение и да се
предпазят от разпиляването им.
Изложението на боевете за Луга би ни отвело твърде далеч.
Противникът, който само преди няколко седмици разполагаше в този
район с незначителни сили, сега вече имаше цял корпус с три дивизии
и силна артилерия и танкове. При това районът на Луга бе учебен
полигон на Съветската армия, така че противникът, разбира се,
познаваше съвършено местността във всичките й подробности. Освен
това имаше достатъчно време да оборудва солидни отбранителни
рубежи.
Най-сетне на 10 август корпусът бе готов да започне настъпление.
То премина с тежки боеве, но въпреки това успешно. За съжаление
нашите загуби бяха доста значителни. Полицейската дивизия на СС
изгуби своя храбър командир — генерала от полицията Мюлерщед.
Особено неприятни бяха многобройните контраатаки на
противниковите танкове, докато нашият корпус вече не разполагаше с
никакви танкови сили. Трябва да се отбележи начинът, по който се
прояви в тези боеве нашият дивизион за артилерийско инструментално
разузнаване — противникът не можеше да му противопостави нищо
равностойно. Благодарение на извършваното от тях разузнаване и
коригиране на огъня ние успявахме да потиснем значителна част от
силната артилерия на противника или поне да го принудим да се
отдръпне на позиции, отдалечени от предната линия. Но дори
дивизионът на АИР не можеше да предприеме нищо против тежките
миномети на противника, които започнаха да бъдат употребявани все
по-често.
Още по време на тези боеве щабът на корпуса получи заповед,
която съдържаше нова задача. Най-сетне корпусът трябваше да се
съедини с 41-ви тк на север за удар срещу Ленинград. Наистина този
път това се отнасяше само за щаба на корпуса и 3-та мд, докато 8-ма
тд и СС дивизията „Тотенкопф“ трябваше да продължат действията си
в предишното направление.
На 15 август ние предадохме участъка при Луга на командира на
50-и ак генерал Линдеман, стар познат от времето на Първата световна
война, след което се отправихме на север. Пътят до нашия нов КП при
езерото Самро, 40 км югоизточно от Нарва, бе толкова лош, че за това
ни бяха необходими 8 часа. След като едва късно вечерта
пристигнахме при езерото Самро, ни извикаха от щаба на танковата
група.
Получихме заповед незабавно да прекратим настъплението на
придвижващата се след нас 3-та мд, а самите ние сутринта спешно да
се върнем на юг и да докладваме на командващия 16-а армия за
пристигането си в Дно. Корпусът ни, съставен от 3-та мд и СС
дивизията „Тотенкопф“, която бе свалена от Илменския участък, се
прехвърляше към 16-а армия. Не би могло да се каже, че тези
перипетии ни зарадваха особено много. Чувстваше се прекрасно
единствено квартирмайстерът майор Клайншмид, който без никаква
загуба на чувството си за хумор възприе новината, че всичко, с което
се разпореждаше в тила, се налага да се обърне на 180 градуса.
И така на 16 август тръгнахме обратно по същия път и след това
към Дно. Този път за 260 км ни бяха необходими 13 часа. За щастие 3-
та мд не се бе придвижила много далеч на север и навреме успя да
завие на юг. Никак не ми се искаше да питам нашите войници какво са
изпитвали по време на всички тези мятания.
Ясната причина за цялата суматоха бе очевидният недостиг на
сили и че целият район между Ленинград, Псков и Илменското езеро
бе напълно непригоден за действие на танковите сили.
В щаба на 16-а армия стана ясно следното. 10-и ак, който водеше
бой на десния фланг на 16-а армия южно от Илменското езеро, бе
атакуван от значително превъзхождащите го сили на противника (36-а
съветска армия с осем дивизии и кавалерийски съединения) и
отблъснат от тях. Сега той, обърнал фронта си на юг, водеше тежки
отбранителни боеве южно от Илменското езеро. Очевидно
противникът имаше намерение да овладее неговия западен фланг. 56-и
тк трябваше спешно да ангажира силите на противника и да спаси 10-
и ак.
Преди всичко задачата на нашия корпус се състоеше в това да
изведем своите две могодивизии, по възможност незабележимо за
противника, към неговия открит западен фланг източно от Дно, за да
можем след това да пробием неговите позиции, обърнати с фронт на
север против 10-и ак, или да излезем в неговия тил. Бяхме изправени
пред прекрасна задача. Удовлетворение за нас бе и това, че в СС
дивизията „Тотенкопф“ се зарадваха, че са отново под наше
командване. Но за съжаление за тази задача не успяхме да постигнем
8-ма тд да бъде прехвърлена към нас.
На 18 август скрито успяхме да прехвърлим двете дивизии към
западния фланг на войските на противника и старателно маскирайки
се, да заемем изходно положение. Сутринта на 19 август започна
настъплението на корпуса, което бе очевидно неочаквано за
противника. Както бе замислено, ние наистина успяхме да отблъснем
противника от неговите позиции, нанасяйки му флангов удар, и във
взаимодействие с отново преминалия към настъпление 10-и ак в по-
нататъшните боеве да нанесем решително поражение на съветската 38-
ма армия. На 22 август стигнахме до река Ловат югоизточно от Старая
Руса, въпреки че в песъчливата местност, почти без пътища, пехотата
на двете дивизии трябваше да измине по-голямата част от марша в
пеши строй. Все пак корпусът през тези дни плени 12 000 души, 141
танка, 246 оръдия, както и стотици картечници, автомобили и други
транспортни средства.
Между трофеите имаше и две много интересни неща. Едното бе
новичка батарея от германски 88 мм зенитни оръдия, образец 1941 г.
Другото бе първото съветско реактивно оръдие, заловено от
германските войски. Бях особено заинтересуван от евакуацията на това
оръдие. Възмутих се, когато ми докладваха, че оръдието не може да
бъде изпратено в тила, тъй като някой е свалил от него покривалото му.
Кой го бе направил? Оказа се не някой друг, а моят втори адютант
майор Ниман, на когото покривалото се сторило много подходящо за
нашия щабен автобус. Беше много огорчен, когато разбра, че ще му се
наложи да го върне и отново да го надене на старото му място.
По време на краткия отдих при река Ловат, предоставен на
войските, на които отново се наложи да водят много напрегнати боеве,
командването очевидно се занимаваше с въпроса за използването на
56-и тк на друго направление. След това отново бе възобновено
настъплението на 16-а армия на изток, южно от Илменското езеро. В
края на август обаче започна първият за това лято дъждовен период и
валежите така разкаляха пътищата, че двете моторизирани дивизии за
известно време се оказаха приковани на място. Едновременно с това
противникът привличаше нови сили. Вместо разбитата 38-ма армия
пред фронта на 16-а армия на участъка Холм — Илменското езеро се
появиха три нови съветски армии — 27-ма, 34-та и 11-а. Разгърнаха се
нови сражения, чието описание би ни отвело прекалено далеч.
56-и тк форсира Пола и се приближи плътно до Демянск. Без да
споменаваме усилващата се съпротива на противника, особено
потискащо за войските и предизвикващо голямо натоварване на
техниката бе мъчителното придвижване по напълно разкаляните
пътища. По това време аз бях по цели дни на път заедно с подчинените
ми дивизии, но много често дори моята мощна машина можеше да се
придвижва по тези така наречени пътища само с помощта на влекачи.
Когато веднъж след падането на мрака пътувах за току-що завладения
от нас мост през Пола, подстъпът към който, както ми бяха
докладвали, е вече разминиран, изведнъж под дясното предно колело
се взриви мина. Колелото бе откъснато и изхвърлено на стотина метра,
прозорците изпотрошени. Работеше безотказно единствено радиото.
От четиримата, които бяхме в колата, никой не бе дори леко ранен.
Самият аз, седейки на предната седалка вдясно от шофьора, също
останах напълно невредим — това наистина бе милост на съдбата!
В палатковия ни лагер постепенно ставаше доста неуютно,
влажно и студено. Обаче в тази местност бе невъзможно да се намери
някаква порядъчна квартира за щаба. За да се стоплим поне малко, се
къпехме в баните, които, макар и много бедни, имаше всяко, дори най-
малкото домакинство.
В крайна сметка през тези седмици и ние усещахме върху себе си
разногласията между плановете на Хитлер (цел — Ленинград) и ОКХ
(цел — Москва). Командващият 16-а армия генерал-полковник Буш ми
казваше, че има намерение да води настъпление на изток, към
Валдайските хълмове, за да си осигури след това възможност за по-
нататъшното придвижване по направлението Калинин — Москва.
Командването на групата армии „Север“ очевидно се придържаше към
друго мнение, тъй като в този случай се опасяваше за открития източен
фланг на армията. По времето, когато от зоната на групата армии
„Център“ в началото на септември в нашите операции взе участие
придвижващият се от юг 57-ми тк, на 12 септември получихме
заповед, че в най-кратък срок ни предстои прехвърляне на 3-та мд на
юг в подчинение на 9-а армия, влизаща в групата „Център“. Дори аз
като командир на корпуса не можех да разбера нищо от всички тези
постоянни промени. Но останах с впечатление, че в крайна сметка това
бяха резултатите от споровете между Хитлер и ОКХ каква да бъде
целта на кампанията — Москва или Ленинград.
Както и да е, действията на 16-а армия в продължение на трите
седмици, през които 56-и тк участваше в тях, продължаваха да бъдат
успешни. На 16 септември ОКВ съобщи, че са разбити значителни
сили на 11-а, 27-ма и 34-та съветска армия. Беше обявено, че девет
дивизии на противника са напълно унищожени, а други девет —
разбити. И все пак нямаше истинско удовлетворение от тези успехи.
Не бе ясно каква оперативна цел преследваме, къде е смисълът от
всички тези боеве. Във всеки случай бяха отминали времената на
стремителните скокове напред, както при нашия рейд към Двинск. Но
и времето на моето командване на 56-и тк приближаваше своя край.
На 12 септември вечерта бях с офицерите от щаба в моята
палатка, навън валеше проливен дъжд. Откакто започна да се стъмва
по-рано, ние решихме да убиваме времето до постъпване на сводките с
бридж. Изведнъж телефонът до мен звънна. Търсеше ме командващият
армията моят приятел Буш. Обикновено такова нощно обаждане не
предвещава нищо хубаво. Но Буш ми прочете следната телеграма на
ОКХ:
„Генералът от пехотата Фон Манщайн незабавно да бъде изпратен
в разпореждане на групата армии „Юг“, за да поеме командването на
11-а армия.“
Всеки войник ще разбере каква радост и гордост предизвика у мен
назначението ми за командващ армия. Това бе венецът на моята военна
кариера.
Рано сутринта на следващия ден се сбогувах — за съжаление само
по телефона, с подчинените ми дивизии, а след това и с моя щаб. С
благодарност припомних всичко, което бяха извършили корпусът и
неговият щаб по време на изтеклите месеци от кампанията. За тези
месеци наистина корпусът и дивизиите получиха здрава спойка
помежду си.
Въпреки че с радост приех възложената ми по-отговорна задача,
аз все пак разбрах, че най-приятният, най-удовлетворяващият период
от живота ми като войник бе отминал. Прекарах три месеца сред
войските, споделяйки с тях всички тегоби, грижи и радости от
успехите. Черпех нови сили от всичко, което преживявахме заедно, от
предаността и готовността, с която всеки изпълняваше своя дълг, и от
близкото войнишко приятелство. В бъдеще моето ново положение
нямаше да ми позволи да участвам в такава голяма степен и толкова
отблизо в живота на войските.
 Едва ли ще ми се наложи, мислех си аз, отново да преживея нещо
подобно на стремителния рейд на 56-и тк през първите дни на войната
— изпълнението на всички желания на който и да било командир на
танково съединение. Тежко бе да се разделям с моя изпитан началник-
щаб полковник барон Фон Елверфелд, благородно мислещ,
уравновесен и винаги надежден съветник.
 Трудна бе минутата на сбогуване и с темпераментния умен
началник на оперативния отдел майор Детлефсен, с началника на
разузнаването Гуидо фон Кесел и с неуморимия квартирмайстер майор
Клайншмид. Наложи ми се да се разделя и с началника на офицерските
кадри майор Фон дер Марвиц, който бе при нас от няколко седмици и с
когото ме свързваше близка дружба още от съвместното ни прекарване
във военното училище в Енгерс, както и от службата в Померания.
Когато сутринта на 13 септември заминах при моя приятел Буш, за да
му докладвам за своето отпътуване, ме съпровождаха само личният ми
адютант Шпехт и двамата шофьори Нагел и Шуман. Никой от тях вече
не е жив!
9. Кримската кампания

Особености на Кримската кампания. Поемане на

командването. Щабът на 11-а армия. „Новият шеф". Румънците.
Новият театър на бойни действия. Обстановката в момента на
поемане на командването. Двойната задача на армията: Крим или
Ростов? Аскания-Нова. Сражение на два фронта. Пробивът през
Перекопския провлак, сражение до Азовско море. Пробив през
Ишун. Превземането на Крим. Първото настъпление към
Севастопол. Сталинското настъпление. Десантите на Съветите
при Керч и Феодосия. Трагичният случай с генерал граф Шпонек.
Десантът при Евпатория. Партизанската война. Съдбата на
армията виси на косъм. Контраударът при Феодосия.
Отбранителни боеве при провлака Парпач. Изтласкването на
съветските войски от Керченския полуостров. „Лов на дропли" —
съкрушителната победа. Превземането на крепостта Севастопол.
Отпуск в Трансилвания.

Ако тук правя опит да опиша боевете на 11-а армия и нейните

румънски съюзници в Крим, то на първо място е, за да увековеча
паметта на моите другари от Кримската кампания. Едновременно с
това бих искал да дам възможност на ония от тях, които останаха
живи, да видят една по-обща картина на тогавашните събития, които
по онова време им бяха известни само в отделни детайли.
През 1941–1942 г. те показаха чудеса от храброст и издръжливост
в непрекъснатите боеве с почти винаги числено превъзхождащия ги
противник. Те винаги атакуваха и преследваха врага с несравним
настъпателен порив и се държаха твърдо, когато обстановката
изглеждаше безнадеждна. Много често не знаеха защо командването
на армията е принудено да им поставя задачи, които изглеждат
неизпълними, защо ги хвърляха от един на друг участък на фронта.
И все пак с огромна преданост и доверие в командването те
изпълняваха тези изисквания и командването винаги беше сигурно, че
може да се осланя на своите войски!
Рамките на тази книга не позволяват подробно да бъде изложен
ходът на всички бойни действия по време на тази кампания, да се
изброят всичките подвизи на отделни части или хора. Освен това
поради липсата на съответния архивен материал аз бих могъл да
спомена само онези, чиито подвизи са се съхранили в моята памет,
което би било несправедливо спрямо мнозина други, извършили не по-
малки подвизи. Принуден съм да се огранича с излагане на общия ход
на операциите. И при такова изложение на читателя ще му стане ясно,
че дейността на войските е основният фактор, позволяващ на
командването „да се справи с положението“ в най-тежката обстановка,
и основният фактор, осигурил победоносно завършване на кампанията
с решителното сражение за унищожаване на противника на
Керченския полуостров и превземането на морската крепост
Севастопол.
Но Кримската кампания на 11-а армия, можем да се надяваме, ще
предизвика интерес не само в кръга на бившите участници в нея. Това
е един от малкото случаи, когато армията имаше възможност да води
самостоятелни операции на отделен театър. Тя имаше само собствени
сили, но затова пък бе избавена от намесата на Главното командване.
Освен това по време на тази кампания в продължение на десет месеца
непрекъснати сражения се случваха настъпателни и отбранителни
боеве, водене на свободни операции от типа на маневрената война,
стремително преследване, десантни операции на противника, имаш
превъзходство по море, боеве с партизани и настъпление срещу мощна
крепост.
Освен другото Кримската кампания ще предизвика интерес и с
това, че неин театър е властващият над Черно море полуостров, който
и до днес е опазил следите на гърци, готи, генуезци и татари. Веднъж
Крим вече бе стоял в центъра на историческото развитие (по време на
Кримската война от 1854–1856 г.). Отново се появяваха имена на
местности, които са имали важно значение в онова време: Алма,
Балаклава, Инкерман, Малахов курган. Наистина оперативната
обстановка по време на Кримската война въобще не би могла да се
сравнява с обстановката през 1941–1942 г. Тогава настъпващите
западни държави са имали превъзходство в морето и успешно
използвали всички преимущества, които то дава. По време на
Кримската кампания обаче през 1941–1942 г. господството по море бе
в ръцете на руснаците. Настъпващата 11-а армия трябваше не само да
заеме Крим и да завладее Севастопол, но и да неутрализира всички
предимства на руското превъзходство по море.

Обстановката по време на поемане командването на 11-а армия

На 17 септември пристигнах в разположението на щаба на 11-a

армия — руското военно пристанище Николаев, намиращо се до
устието на Буг, и приех командването.
Предишният командващ генерал-полковник Фон Шоберт в
навечерието на моето пристигане бе погребан в Николаев. По време на
един от всекидневните си полети на фронта със самолет „Щорх“ той се
приземил върху минно поле и загинал заедно със своя пилот. В негово
лице германската армия изгуби офицер с благороден дух и един от
своите най-изпитани фронтови командири, който бе спечелил сърцата
на всички свои войници.
Щабът на армията, чийто оперативен отдел по-късно влезе в
състава на щаба на групата армии „Дон“ (и „Юг“), се състоеше от
отлични офицери. С благодарност си спомням времето, когато в
продължение на две и половина тежки военни години аз сътрудничех с
такива прекрасни помощници. За този продължителен период от време
ние неведнъж се оказвахме пред нови и сложни задачи, налагаше ни се
да се оправяме в не една нова и сложна обстановка. Така нашият щаб
избягваше опасността да попадне в руслото на рутината, която толкова
лесно завладява щабовете особено при позиционна война и по
спокойните участъци на фронта. Едновременно с това съвместното
решаване на всички нови проблеми укрепваше взаимното доверие,
което на свой ред помагаше за развиването на личната инициатива и
самостоятелността на всеки.
Не бих могъл да си припомня поименно всички свои сътрудници
от онези години. Ще назова имената само на моите най-близки
съратници. Това са началникът на моя щаб полковник Вьолер, чието
невъзмутимо спокойствие бе неоценима опора за мен в най-
критичните седмици на Кримската кампания. След него моят
тогавашен началник на оперативния отдел полковник Бусе, по-късно
произведен в генерал, издигнал се от тази длъжност до началник-щаб
на групата армии „Юг“ и по този начин останал с мен до края на моята
дейност като командващ. През тези трудни години той не само бе мой
ценен съветник, на чието мнение винаги можеш да се довериш, чиято
работоспособност никога не се изчерпваше и който не губеше
самообладание и в най-критичните моменти. Освен това той остана
мой най-верен приятел и след войната и отказвайки се временно от
всички свои планове и намерения, пожертва повече от година, за да се
заеме със защитата ми по време на процеса срещу мен. Накрая бих
искал да спомена и нашия прекрасен началник на тила Хаук,
впоследствие също генерал, който често ме освобождаваше от грижите
за сложната работа по организацията на армейския тил; след войната
той отново ми доказа своята преданост.
 Въпреки че нашият щаб — в началото като щаб на 11-а армия, а
след това и на групата армии „Дон“ (и „Юг“), се сработи много тясно и
отношенията между мен и моите офицери се характеризираха с
взаимно доверие, все пак в началото личният състав не без известно
безпокойство очакваше пристигането на новия шеф. Предшественикът
ми генерал Фон Шоберт по маниери бе типичен баварец и дори
грубата дума при него звучеше благодушно. За мен се носеше славата
на човек, отличаващ се с известна „пруска“ студенина и сдържаност.
Във всеки случай аз разбрах за това — наистина след много време —
от една комична интермедия по време на моя процес, протекъл в
Хамбург. Когато се разиграваше този акт на „скъпоструваща мъст“ с
цялата му призрачна сериозност, главният обвинител намери в
дневника на бойните действия на 11-а армия, приведен като документ
на обвинението, покрито с лепенка място. Каква находка! Тук явно би
могло да се крие нещо, което да бъде използвано в подкрепа на
обвиненията, отправени към мен. Лепенката, която, както се
предполагаше, крие някакъв тайнствен текст, бе отстранена в залата на
съда. Какви ли безчинства щяха да се изяснят сега? Самият аз не знаех
нищо за залепеното място, тъй като по силата на служебните си
задължения като командващ подписвах винаги този дневник, но по
липса на време никога не го четях. Това влизаше в задълженията на
началник-щаба. След като лепенката бе отстранена, обвинителят
прочете пред съда открилия се текст. Прочете го с нарастващо
смущение и не без притеснение. Откъсът изглеждаше приблизително
така:
„…Пристига нов командващ. Той е „господин “ и ще ни е доста
трудно. Но с него може да се говори напълно откровено. “
Съдиите неуверено се спогледаха и започнаха да се усмихват.
Оказа се, че онова, на което обвинението възлагаше такива големи
надежди, изобщо не доведе до сензационното разобличаване на
обвиняемия. Без съмнение и на самите съдии се беше налагано да имат
работа с такива началници. Всъщност този инцидент скоро след това
бе изяснен. Малко преди моето пристигане началник-щабът Вьолер
провел съвещание на офицерите, на което накратко характеризирал и
личността на новия командващ.
Офицерът, който водел дневника, включил в записа си думите на
Вьолер. Той бил достатъчно тактичен, за да залепи тези думи, когато
ми представял дневника за подпис. Понякога подобни случаи
разкриват пред човека мнението на другите за него самия. Но както
споменах по-горе, по-късно между нас се създадоха много добри
взаимоотношения. Когато през 1944 г. предадох командването,
мнозина от моите помощници също не пожелаха да останат в щаба.
Новата обстановка, в която се озовах, поемайки командването на
армията, се характеризираше не само с разширяване на моите
пълномощия от корпусен до армейски мащаб. Освен другото в
Николаев разбрах, че ми се възлага не само командването на 11-а
армия, но заедно с това и на присъединената към нея 3-та румънска
армия.
 Редът на подчинение на войските в тази част на фронта се оказа
доста усложнен поради политически съображения.
Върховното командване на настъпилите от Румъния съюзнически
сили — 3-та и 4-та румънска армия и 11-а германска армия, бе
предадено на главата на румънската държава — маршал Антонеску.
Обаче едновременно с това той бе обвързан с оперативните указания
на генерал-фелдмаршал Фон Рундщет като командващ групата армии
„Юг“. Щабът на 11-а армия представляваше нещо като свързващо
звено между маршал Антонеску и командването на групата армии и
консултираше Антонеску по оперативните въпроси. Обаче в момента
на моето пристигане Антонеску бе запазил под свое командване само
4-та румънска армия, която настъпваше към Одеса. 11-а армия, която
сега бе в непосредствено подчинение на щаба на групата армии,
получи в свое разпореждане с цел по-нататъшно движение на изток
втората от двете участващи във войната румънски армии — 3-та.
И без това е неприятно, когато един армейски щаб трябва да
командва освен своята още една самостоятелна армия, но задачата е
двойно по-трудна, когато става дума за съюзническа армия, още повече
че между тях съществуват известни различия в организацията, бойната
подготовка, командните традиции — нещо, което винаги се случва при
съюзничеството, без да броим съществените разлики в
боеспособността. Този факт правеше неизбежна по-енергичната
намеса в управлението на войските на съюзника, отколкото бе прието в
нашата армия и отколкото би било желателно в интерес на опазването
на добрите отношения със съюзниците. И ако ние въпреки тези
трудности все пак успявахме да регулираме без особени усложнения
взаимодействието с румънското командване и войските, то в голяма
степен се обяснява с лоялността на командващия 3-та румънска армия
генерал Думитреску (по-късно генерал-полковник). Германските групи
за свръзка, съществуващи във всеки щаб, дивизия и бригада, тактично,
а когато бе нужно и енергично помагаха на взаимодействието.
Но преди всичко в тази връзка трябва да се спомене румънският
държавен глава маршал Антонеску. Както и да оцени историята
неговата политика, маршал Антонеску бе истински патриот, добър
войник и нашият най-лоялен съюзник. Той бе войник, свързал съдбата
на своята страна с тази на Райха и до неговото сваляне правеше
всичко, за да използва въоръжените сили на Румъния и нейния военен
потенциал на наша страна. Ако това понякога не му се удаваше
напълно, причината се криеше във вътрешните особености на неговата
държава и режим. Във всеки случай той бе предан съюзник и аз си
спомням за сътрудничеството с него единствено с благодарност.

Що се отнася до румънската армия, тя без съмнение имаше доста

съществени слабости. Наистина румънският войник, най-често със
селски произход, беше непретенциозен, издръжлив и смел. Обаче
ниското ниво на общото образование в най-ограничен обем не
позволяваше от него да бъде подготвен инициативен самостоятелен
боец, да не говорим за младши командир. В случаите, когато имаше
предпоставки за това, например при представителите на германското
малцинство, националните предразсъдъци на румънците
представляваха препятствие за придвижването в служебната йерархия
пред войниците германци. Остарелите порядки, като например
наличието на телесни наказания, също не помагаше за повишаване
боеспособността на войските. Те довеждаха до това, че войниците с
германска националност по всякакъв начин се стараеха да влязат във
Вермахта, а тъй като техният прием там бе забранен, то поне в СС
войските.
Решаващ недостатък, определящ слабостта на вътрешната
структура на румънската армия, бе липсата на унтерофицерски корпус
в нашето разбиране на тази дума. У нас сега за съжаление вече твърде
често забравят колко много сме задължени на нашия прекрасен
унтерофицерски корпус.
Пo-нататък се прояви и немаловажното значение на това, че
значителна част от офицерите, предимно от висшия и средния състав,
не съответстваше на изискванията. Преди всичко нямаше тясна връзка
между офицери и войници, което при нас бе напълно подразбиращо се.
Що се отнася до грижата на офицерите за войниците, тук явно не
достигаше „пруската“ школа.
Поради липсата на опит във воденето на военни действия бойната
подготовка не съответстваше на изискванията на съвременната война.
Това водеше до неоправдано големи загуби, които на свой ред влияеха
отрицателно върху моралното състояние на войските. Управлението на
войските, намиращо се от 1918 г. под френско влияние, оставаше на
нивото на идеите от Първата световна война.
Въоръжението бе отчасти остаряло, отчасти недостатъчно. На
първо място това се отнасяше до противотанковите оръдия, така че не
биваше да се разчита, че румънските части ще издържат атаките на
съветските танкове. Да оставим встрани въпроса дали тук не бе
необходима по-действена помощ от страна на Райха.
Към всичко се прибавя още един момент, ограничаващ
възможностите за използване на румънските войски във войната на
изток — голямото уважение, което румънците изпитваха към
руснаците. При усложнена обстановка то криеше опасност от паника.
Във войната против Русия този момент трябва да се има предвид за
всички източноевропейски народи. При българите и сърбите това
обстоятелство се задълбочава допълнително от чувството за родство
между славяните.
Оценявайки боеспособността на румънската армия, не бива да се
изпуска предвид и още едно обстоятелство. Към този момент Румъния
бе достигнала собствената си цел във войната, връщайки си Бесарабия,
отнета й немного отдавна. Самата Транснистрия (областта между
Днестър и Буг), която Хитлер отстъпи, или натрапи на Румъния, бе
извън сферите на румънските претенции. Разбираемо е, че мисълта за
необходимостта да се придвижват далеч навътре в дълбините на
страховитата Русия не предизвикваше особен ентусиазъм у много от
румънците.
Независимо от всички изброени недостатъци и ограничения,
доколкото им позволяваха техните възможности, румънците
изпълняваха своя дълг. Преди всичко те с готовност се подчиняваха на
германското командване. Когато въпросите трябваше да се решават
делово, не се ръководеха от съображения за престиж, както другите
наши съюзници. Без съмнение решаващо значение за това имаше
влиянието на маршал Антонеску, който постъпваше както подобава на
един войник.
Конкретно мнението на моите съветници относно подчинената ни
3-та румънска армия се състоеше в следното: след относително големи
загуби тя изобщо не е способна да води настъпление, а ще бъде
способна за отбрана само ако към нея бъдат приспособени германски
„патерици“. Позволете ми тук да съобщя за няколко епизода, които се
отнасят до моите отношения с румънските другари. През пролетта на
1942 г. посетих веднъж 4-та румънска планинска дивизия, която под
командването на генерал Манолиу водеше борба срещу партизаните в
планината Яйла. Понякога за такива цели ни се налагаше да
използваме целия румънски планински корпус, усилен от редица по-
малки германски съединения. Първо аз инспектирах няколко от
частите, след това ме заведоха в сградата на щаба. Изправен пред
голяма карта, генерал Манолиу с гордост показа целия път, изминат от
неговата дивизия от Румъния до Крим. Беше ясно, че той иска да
намекне — виждате ли, това е напълно достатъчно. Моята забележка:
„О, значи вие вече сте изминали половината път до Кавказ!“ — изобщо
не предизвика въодушевлението му.
При обиколката на квартирите всеки път, когато се приближавах
до разположението на някоя част или подразделение, се чуваше сигнал
с тръба. Очевидно това бе своего рода приветствие за мен, но
едновременно и предупреждение за войските — „Началството иде!“
Но все пак аз надхитрих своите ловки водачи: в разположението на
една от частите отидох в походната кухня, за да опитам онова, което
готвят за войниците. Такова поведение на високо началство за тях се
оказа напълно неочаквано. Нямаше нищо чудно, че качеството на
супата бе отвратително! След това, както се полага, ме поканиха на
обед в щаба на дивизията. Е, разбира се, нещата там се оказаха съвсем
различни.
При румънците нямаше еднакво снабдяване за офицери и
войници. Беше ни сервиран доста пищен обяд, но и тук не мина без
спазване на йерархията. На младшите офицери се полагаше по едно
блюдо по-малко, а и виното в оня край на масата, където седеше
командирът на дивизията, несъмнено бе с по-добро качество. Въпреки
че снабдяването на румънските войски извършвахме ние, все пак бе
трудно постоянно да се оказва влияние върху разпределението на
продоволствието. Гледната точка на румънския офицер беше, че
румънският войник — по произход селянин — е свикнал с най-грубата
храна, така че офицерът може да увеличи дажбата си за негова сметка.
Преди всичко това се отнасяше за стоките, продавани срещу пари в
брой, на първо място тютюневите и шоколадовите изделия,
снабдяването с които се извършваше в съответствие с броя на
зачислените на храна. Офицерите твърдяха, че войниците така или
иначе не са в състояние да си купят тези стоки, затова всички те се
задържаха в офицерските столови. Дори моят протест пред маршал
Антонеску не доведе до нищо. Той се зае да разследва това дело, но
после ми съобщи, че вече са му докладвали, че всичко е наред.
Участъкът, чието командване ми бе възложено, представляваше
южният край на Източния фронт. Основно той обхващаше района на
Ногайската степ между долното течение на Буг, Черно и Азовско море
и завоя на Днепър южно от Запорожие, както и от Крим. Ние нямахме
непосредствена връзка с основните сили на групата армии „Юг“,
настъпващи северно от Днепър, което осигуряваше голяма свобода за
операциите на 11-а армия. От горските райони на Северна Русия,
където трябваше да водя действия в местности, неудобни за танковия
корпус, аз попаднах в степните простори, където нямаше нито
препятствия, нито укрития. Идеална местност за танкови съединения,
но за съжаление аз ги нямах. Единствено коритата на пресъхващите
през лятото малки рекички бяха образували дълбоки оврази със
стръмни брегове, наречени балки. И все пак в еднообразието на степта
има някаква прелест. Изглежда, всеки изпитва копнеж по простора, по
безкрайността. Можеше с часове да се пътува из тази местност,
следвайки само стрелката на компаса, и да не се появи никакво хълмче,
нито едно селище, нито едно човешко същество. Само на далечния
хоризонт се мяркаше верига от хълмове, зад която може би се криеха
райски места. Но хоризонтът се оттегляше все по-далеч и по-далеч.
Единствено стълбовете на англо-иранската телеграфна линия,
построени навремето от „Сименс“, нарушаваха монотонността на
пейзажа. При залез-слънце степта започваше да прелива с невероятно
красиви цветове. В източната част на Ногайската степ, в района на
Мелитопол и североизточно от него, се срещаха красиви села с
германски имена — Карлсруе, Гелентал и т. н. Те бяха заобиколени от
пищни градини. Здрави каменни къщи свидетелстваха за тяхното
бивше благосъстояние. Жителите на селата бяха опазили чистотата на
немския си език. Но в селата имаше почти само старци, жени и деца.
Съветите бяха вече успели да задигнат всички годни мъже.
Задачата, поставена пред армията от Главното командване, я
насочваше по две раздалечаващи се направления.
Първо, тя трябваше, настъпвайки на десния фланг на групата
армии „Юг“, да продължи преследването на оттеглящия се на изток
противник. Затова основните сили на армията трябваше да се
придвижват по северния бряг на Азовско море към Ростов.
Второ, армията трябваше да завземе Крим, при това тази задача се
смяташе за особено спешна. От една страна, очакваше се
завладяването на Крим и неговата военноморска база — Севастопол,
да повлияе благоприятно на позицията на Турция. От друга страна, и
това е особено важно, големите военновъздушни бази на противника в
Крим представляваха заплаха за жизненоважния за нас румънски
нефтен район. След завземането на Крим влизащият в състава на 11-а
армия планински корпус трябваше да продължи движението си през
Керченския пролив по направление към Кавказ, очевидно за да
поддържа настъплението, което би трябвало да се развие към Ростов.
Следователно по това време Германското главно командване все
още имаше предвид стигащите доста далеч цели на кампанията от
1941 г. Но скоро щеше да се изясни, че тази двойствена задача на 11-а
армия е нереална.
В началото на септември 11-а армия форсира долното течение на
Днепър при Берислав; това бе подвиг, в който особено много се отличи
долносаксонската 22-ра пд. Обаче след този момент направлението на
движение на армията заради двойната й задача се разклони.
Когато аз поех командването, обстановката бе следната:
• два корпуса, 30-и ак на генерал Фон Залмут (72-ра пд, 22-ра пд и
Лейбщандартът) и 49-и планински корпус на генерал Кюблер (170-а
пд, 1-ва и 4-та планинска пд), продължиха преследването на разбития
при Днепър противник и се приближаваха към рубежа Мелитопол —
завоя на Днепър южно от Запорожие.
• 54-ти ак под командването на генерал Хансен, съставен от 46-а
пд и 73-та пд, зави към подстъпите за Крим, към Перекопския провлак.
Част от пристигналата от Гърция 50-а пд (в състава на 4-та румънска
армия) се намираше до Одеса, а другата й част прочистваше
крайбрежието на Черно море от остатъците на противниковите войски.
• 3-та румънска армия, съставена от румънския планински корпус
(1-ва, 2-ра и 4-та планинска бригада) и румънския кавалерийски
корпус (5-а, 6-а и 8-ма кавалерийска бригада), се намираше западно от
Днепър. Армията имаше намерение да спре там за отдих. Очевидно
тук известна роля бе изиграло нежеланието за придвижване на изток
по-далеч от Днепър, след като се бе наложило да бъде преодолян Буг,
тъй като това вече не влизаше в политическите цели на Румъния.
 Падналата се сега на 11-а армия двойна задача — преследване по
направление на Ростов и завземането на Крим с последващо
придвижване през Керч към Кавказ, поставяше пред командването
въпроса може ли да се изпълнят тези две задачи и как да се направи?
Трябваше ли те да се решават едновременно или последователно? Така
решението, по същество влизащо в компетенцията на Главното
командване, бе предоставено на командващия армията.
Нямаше съмнение, че с наличните сили двете задачи не може да
бъдат решени едновременно.
За да бъде завладян Крим, бяха нужни значително по-големи сили
от ония, с които разполагаше приближаващият се към Перекоп 54-ти
ак. Наистина разузнаването съобщаваше, че противникът е извел от
Днепър към Перекоп очевидно само три дивизии. Но оставаше неясно
с какви сили разполага той в Крим и особено в Севастопол. Скоро
стана ясно, че противникът може да използва за отбрана на провлака
не 3, а 6 дивизии. По-късно към него щеше да се присъедини и
Съветската армия, защитаваща Одеса.
 Обаче в описаната местност дори упоритата отбрана на 3 дивизии
щеше да бъде достатъчна, за да не допусне нахлуването в Крим на 54-
ти ак или в крайна сметка боевете за провлака значително да изтощят
неговите сили.
Крим е отделен от материка чрез така нареченото Гнило море
Сиваш. Това всъщност е солено блато, в по-голямата си част
непроходимо за пехотата и освен това поради малката си дълбочина
представлява абсолютно препятствие за десантни съдове. Към Крим
съществуват само два подхода: на запад — Перекопския провлак, на
изток — Геническия провлак. Но последният е толкова тесен, че върху
него се побират само платното на автомобилния път и железопътната
линия, а и то е прекъсвано от дълги мостове. Този провлак е
неизползваем за водене на настъпление.
Перекопският провлак, единствено пригоден за настъпление, е
широк само 7 км. По него настъпление можеше да се води само
фронтално, местността не предоставяше никакви прикрити пътища за
подход. Фланговият маньовър бе изключен, тъй като морето бе от двете
страни. Провлакът бе добре оборудван за отбрана със съоръжения от
полеви тип. Освен това цялата му ширина бе пресечена от древния
Татарски ров, чиято дълбочина стига до 15 м.
След пробив през Перекопския провлак настъпващият щеше да се
озове пред още един провлак — Ишунския, където зоната за
настъпление, притисната между солените езера, се стесняваше до 3–
4 км.
Предвид тези особености на местността и като се вземе под
внимание, че противникът имаше превъзходство по въздуха, би могло
да се предполага, че боят за провлаците ще бъде продължителен и
изтощаващ. Дори ако успеехме да осъществим пробив при Перекоп,
оставаше съмнително дали корпусът ще има достатъчно сили, за да
проведе втори бой при Ишун. Но във всеки случай две-три дивизии не
бяха достатъчни, за да завладеят целия Крим, включително и мощната
крепост Севастопол.
За да се осигури възможно по-бързото завземане на Крим,
командването на армията трябваше да прехвърли тук големи
допълнителни сили от състава на групировката, преследваща
противника в източно направление. Силите, които водеха
преследването, щяха да бъдат достатъчни, докато противникът
продължаваше да отстъпва. Но за перспективно замислената задача,
чиято цел бе Ростов, те не стигаха особено ако противникът заемеше
отбрана на някой вече подготвен рубеж или привлечеше нови сили.
Ако се смяташе за решаващо придвижването по направление на
Ростов, то засега трябваше да се откажем от Крим. Но в такъв случай
дали някога щяха да се освободят сили за превземането на Крим?
Трудно бе да се отговори на този въпрос. В ръцете на противника,
запазващ превъзходството си по море, Крим означаваше сериозна
заплаха по дълбокия фланг на германския Източен фронт, без да става
дума за постоянната заплаха за румънския нефтен район, която той
представляваше като военновъздушна база. Опитът с два корпуса да се
проведе дълбока операция към Ростов и по-нататък, а с един корпус да
се завладее Крим можеше да завърши само с това, че от двете задачи
нямаше да бъде изпълнена нито една.
Затова командването предпочете задачата за завладяване на Крим.
Но във всеки случай не трябваше да се заемем с решаването на тази
задача с недостатъчни сили. От само себе си се разбира. че за
настъплението през провлака към 54-ти ак трябваше да бъдат
придадени цялата намираща се в наше разпореждане артилерия на
РГК, инженерните войски и зенитната артилерия. 50-а пд, все още
намираща се в тила, трябваше да се присъедини към корпуса не по-
късно от началото на боевете за Ишунския провлак. Но само това все
още не стигаше. За бързото завладяване на Крим след пробива при
провлака или дори по време на боевете за Ишун щеше да е необходим
още един корпус. Командването на армията спря своя избор на
германския алпийски корпус, съставен от две планински стрелкови
дивизии, който в съответствие с указанията на висшето командване
така или иначе трябваше да бъде прехвърлен по-късно през Керч към
Кавказ. В боевете за планинската южна част на Крим този корпус
щеше да бъде използван по-ефективно, отколкото в степта. Освен това
трябваше да бъде направен опит след пробива при провлака със
стремителен скок на моторизираните сили да бъде превзета в
движение крепостта Севастопол. За тази цел зад настъпващия 54-ти ак
трябваше да се движи Лейбщандартът.
 Разбира се, такова решение на командването на армията
означаваше, че източното й крило ще бъде значително отслабено. За
освобождаването на споменатите съединения освен 22-ра дивизия,
носеща охраната на крайбрежието северно от Крим, можеше да бъде
използвана единствено 3-та румънска армия. Чрез лични разговори с
генерал Думитреску аз постигнах армията да бъде прехвърлена през
Днепър независимо от споменатите вече съображения на румънците,
които не желаеха това. Ясно бе, че командването на армията,
приемайки тези мерки, поема голям риск, тъй като противникът
можеше да прекрати отстъплението на армиите си по Източния фронт
и да вземе инициативата в свои ръце. Но ако не искахме да започнем
битката за Крим с недостатъчни сили, ние не можехме да минем без
това.

Сражение на два фронта.

Пробивът през Перекопския провлак и сражението при Азовско

море

Докато подготовката на 54-ти ак за настъплението към Перекоп

поради трудности с транспорта се забави до 24 септември и течеше
споменатото прегрупиране на силите, още на 21 септември се забеляза
промяна в обстановката пред източния фронт на армията. Противникът
зае отбрана на предварително приготвените укрепления на рубежа
западно от Мелитопол — завоя на Днепър южно от Запорожие.
Наложи се преследването да бъде прекратено. Обаче
командването на армията не промени своето решение за снемане от
този участък на германския планински корпус. За да се намали
доколкото е възможно свързаният с това риск, бе решено останалите
тук германски части да се размесят със съединенията на 3-та румънска
армия. Румънският кавалерийски корпус на южния участък на този
фронт бе подчинен на 30-и ак, а за подсилване в 3-та румънска армия
на северния участък бе включена 170-а германска пд.
 На 24 септември 54-ти ак бе готов за настъпление към
Перекопския провлак. Въпреки силната поддръжка на нашата
артилерия 46-а и 73-та пд, настъпващи по изгорената от слънцето,
безводна, напълно лишена от прикритие солена степ, изпитваха големи
трудности. Противникът бе превърнал провлака в дълбочина до 15 км
в плътна, добре оборудвана отбранителна зона, в която се сражаваше
ожесточено за всяка траншея, за всеки опорен пункт. Все пак корпусът
успя, отбивайки силните контраатаки на противника, на 26 септември
да превземе Перекоп и да преодолее Татарския ров. През последвалите
три дни на много трудно настъпление корпусът проби отбраната на
противника в цялата й дълбочина, превзе силно укрепения населен
пункт Армянск и излезе на оперативен простор. Разбитият противник
се оттегли към Ишунския провлак с големи загуби. Заловихме 10 000
пленници, 112 танка и 135 оръдия.
Обаче не успяхме да се възползваме от плодовете на тази победа,
постигната на толкова висока цена. Въпреки че противникът понесе
тежки загуби, броят на дивизиите, противостоящи на корпуса, вече
достигна шест. Опитът да се преодолее в движение и Ишунският
провлак при сегашното съотношение на силите и големите жертви,
понесени от германския корпус, очевидно превишаваше
възможностите на войските. Намерението на командването на армията
да привлече нови сили — планинския корпус и Лейбщандарта, бе
осуетено от противника. Явно предвиждайки нашия опит да завладеем
бързо Крим, противникът привлече нови сили на участъка на фронта
между Днепър и Азовско море.
На 26 септември противникът премина в настъпление на източния
фланг на нашата армия с две нови армии — 18-а и 19-а, съставени от
дванадесет дивизии, отчасти новопристигнали, отчасти попълнени
отново. Наистина първият удар срещу 30-и ак нямаше успех, но
обстановката остана много напрегната. Затова пък в зоната на 3-та
румънска армия противникът изтласка от позициите й 4-та планинска
бригада и проби във фронта на армията сектор с ширина 15 км. Тази
бригада загуби почти цялата си артилерия и както изглеждаше, бе
изгубила напълно боеспособността си. Две други румънски планински
бригади също понесоха тежки загуби. Не оставаше нищо друго, освен
да бъде заповядано на германския планински корпус, вече наближаващ
Перекопския провлак, да обърне назад, за да възстанови положението
по фронта на 3-та румънска армия. Заедно с това обаче командването
на армията бе в по-малка или по-голяма степен лишено от правото да
се разпорежда свободно със своето единствено моторизирано
съединение — Лейбщандарта. Главното командване заповяда той да
бъде предаден на 1-ва танкова група и да вземе участие в планирания
пробив към Ростов. И така командването на армията трябваше да се
откаже от използването му с цел да се постигне успех на провлака. На
Лейбщандарта бе заповядано да се върне на Източния фронт.
За да бъде по-близо до двата фронта на армията, първият ешелон
на щаба на армията още на 21 септември се настани в КП в Ногайската
степ — в Аскания-Нова. По-рано Аскания-Нова принадлежала на
германската фамилия Фалц-Файн. Преди това известно в цяла Русия
образцово стопанство, сега имението бе превърнато в колхоз. Сградите
бяха запуснати. Всички машини бяха разрушени от отстъпващите
съветски войски, а зърното, изсипано на планини под открито небе, бе
залято с бензин и запалено. Купищата зърно тлееха и димяха още
седмици наред, невъзможно бе да бъдат угасени. Аскания-Нова се
наричаше така, защото преди години херцог Анталски се бе сдобил тук
с голям участък земя, като впоследствие отстъпил имението на
семейство Фалц-Файн. По цяла Русия и далеч зад нейните граници
Аскания-Нова бе известна със своя резерват. Направо в степта се
издигаше голям парк с ручеи и езера, в които живееха стотици видове
водоплаващи птици, от черно-бяло-червените патици до чапли и
фламинго. Този парк в степта наистина бе райско кътче и дори
болшевиките не бяха посмели да го докоснат.
 Към парка принадлежеше ограден участък от степта, простиращ
се на много квадратни километри. Там пасяха най-различни животни:
елени и лопатари, антилопи, зебри, муфлони, бизони, якове, гну, важно
разхождащи се камили и множество други животни, които се чувстваха
тук прекрасно. Само някои хищни животни се отглеждаха в открити
волиери. Говореше се, че там има и змийска ферма, но Съветите преди
отстъплението си пуснали всички отровни змии на свобода. Нашите
търсения на змии не се увенчаха с успех, макар да се оказа, че
наистина ги има.
Веднъж бе обявена въздушна тревога. Началник-щабът полковник
Вьолер предвидливо бе заповядал до сградата да се изкопае
противовъздушно укритие и по негова команда всички щабни офицери
спокойно се насочиха натам, спазвайки субординацията, както правеха
винаги по време на служба. Когато се появиха първите нисколетящи
самолети на противника и всички тръгнаха към стъпалата, водещи в
укритието, полковник Вьолер изведнъж се спря на най-долното
стъпало като гръмнат. Зад него се чу гласът на един от офицерите:
„Господин полковник, ще се осмеля да ви помоля да минете по-
навътре. Ние все още сме навън.“ Вьолер яростно се извърна: „Къде
по-нататък? Не мога! Тук има змия!“ И наистина всички, които се
приближиха, видяха на дъното на укритието змия с доста неприятен
вид. Тя се бе изправила наполовина, зловещо поклащаше глава и от
време на време злобно съскаше.
Изборът между самолетите на противника и змията бе решен в
полза на самолетите. Разбира се, този комичен случай се превърна в
тема на нашия разговор по време на вечерята. На началника на
инженерната служба бе препоръчано да включи в програмата за бойна
подготовка заедно с откриването на мини така също и откриването на
змии. Някой предложи да бъде докладвано в ОКХ за този вид ново
оръжие на противника, което очевидно се прилага изключително
против щабовете на съединенията. Но, общо взето, тогава се налагаше
да се проверяват всички сгради за поставени мини със забавено
действие, тъй като в Киев германски щаб, и в Одеса — румънски, бяха
загинали от подобни мини.
В резервата ставаха и други смешни случки. Веднъж нашият
началник на оперативния отдел седеше зад работната си маса,
задълбочен в картите. В едноетажната сграда се вмъкна питомна
кошута и с любопитство заразглежда с кротките си очи висящите по
стените схеми. След това тя отиде до полковник Бусе и доста
неделикатно го блъсна с муцуна в хълбока. Той не обичаше да пречат
на работата му, скочи от стола и закрещя: „Това… това е вече
прекалено… ама това е…“, и когато се обърна, видя вместо очаквания
нарушител на спокойствието му преданите и меланхолични очи на
кошутата! Той вежливо изпроводи необичайната си посетителка.
Когато си тръгвахме от Аскания-Нова, той взе от волиера две
дългоперести папагалчета на име Аска и Нова. Те весело пърхаха в
стаята на оперативния отдел. Наистина те ни пречеха по-малко от
безбройните мухи, особено предпочитащи червения цвят. В резултат
на това върху картите, висели на стената продължително време,
войските на противника, отбелязани с червено, постепенно ставаха все
по-малко. За съжаление в действителност всичко бе наопаки.
Другата малка история, илюстрираща взаимоотношенията в
нашия щаб, разказва един от младите офицери:
„Ние, младшите офицери от шаба, се намирахме под строгия
надзор на полковник Бусе. Обикновено той ни наричаше просто
„момчетата от оперативния отдел“. Но дори и най-строгият надзор не
би могъл да повлияе на нашия младежки темперамент. Една вечер
бяхме си устроили купон в тесен кръг с водка. Той се състоя в стаята
на оперативния отдел, където обикновено спяхме и петимата кой на
полево легло, кой върху масите, плътно притиснали се един до друг.
След полунощ, когато бяха предадени последните сводки, нашият
празник достигна апогея си. В коридора на училището, където се
намираха служебните помещения и стаите на командващия и
началник-щаба, ние устроихме тържествено шествие по пижами.
Започнахме да маршируваме поединично и тогава се оказа, че
съществуват разногласия между пехотинци и кавалеристи. Командите
и възраженията отекваха силно в празния коридор. Изведнъж всички
застинахме като солените стълбове от Библията. Една от вратите бавно
се отвори и в нея се появи генерал Фон Манщайн. Той ни огледа със
студения си поглед и полугласно вежливо каза: „Господа, не може ли
по-тихо? Така може да събудите началник-щаба Бусе!“ И вратата се
затвори.
Изострилата се обстановка пред фронта на армията ни принуди да
организираме на 29 септември челен КП в непосредствена близост до
заплашения участък. В критична обстановка такава мярка винаги е
целесъобразна, тъй като не предизвиква местене на подчинените
щабове по-далеч от фронта, което прави неблагоприятно впечатление
на войските. В дадения случай тази мярка бе особено необходима, тъй
като някои от румънските щабове имаха склонността колкото може по-
бързо да се прехвърлят в тила.
През този ден германският планински корпус и Лейбщандартът
започнаха настъпление от юг по фланга на противника, пробил в
участъка на 3-та румънска армия и не успял напълно да се възползва от
постигнатия успех. Докато успеем да възстановим там положението, се
очерта нова криза — на северния фланг на 30-и ак. Тук не бе
издържала на натиска румънската кавалерийска бригада и се наложи
моята доста енергична намеса на място, за да бъде предотвратено
нейното прибързано отстъпление. След като прехвърлихме тук
Лейбщандарта, успяхме да предотвратим очертаващата се заплаха от
пробив.
Макар че обстановката на източния фронт на армията, както бе
показано по-горе, бе много напрегната, в нея се криеше едно голямо
предимство за нас. Със своите две армии противникът отново и отново
нанасяше фронтални удари, за да предотврати нашите намерения
относно Крим. И очевидно той вече нямаше резерви, за да се прикрие
откъм Запорожкия и Днепропетровския плацдарм при Днепър, където
неговият северен фланг бе заплашен от 1-ва танкова група на генерал
Фон Югайст. Няколко дни след като изложих своите съображения по
този повод пред командването на групата армии „Юг“, на 1 октомври
бе издадена съответната заповед. Докато 11-а армия продължаваше да
привлича вниманието на противника към себе си, на север започна да
се усилва натискът върху него от страна на 1-ва танкова група.
Противникът изгуби инициативата. На 1 октомври командването
на армията вече бе дало заповед 30-и ак и 3-та румънска армия да
преминат в настъпление и да преследват противника, ако той започне
да се оттегля. През следващите дни във взаимодействие с 1-ва танкова
група успяхме да обкръжим основните сили на двете армии на
противника в района на Болшой Токмак — Мариупол (Жданов) —
Бердянск (Осипенко) и отчасти да ги унищожим чрез паралелно
преследване. Взехме общо 65 000 пленници, а като трофеи — 125
танка и повече от 500 оръдия.

Завладяването на Крим

Със завършването на „сраженията при Азовско море“ на южния

фланг на Източния фронт бе извършено прегрупиране на силите.
Очевидно Главното командване на вермахта бе разбрало, че една армия
не може да провежда едновременно две операции — едната по
направление на Ростов и другата в Крим.
Настъплението към Ростов бе възложено сега на 1-ва танкова
група, към която бяха придадени 49-и планински корпус и
Лейбщандартът. Сега армията имаше единствената задача да заеме
Крим с двата останали в нейния състав корпуса (30-и ак — 22-ра, 72-
ра и 170-а пд и 54-ти ак — 46-а, 73-та и 50-а пд. Една трета от 50-а
дивизия все още се намираше при Одеса).
3-та румънска армия, която отново бе върната под командването
на маршал Антонеску, сега трябваше да поеме охраната на
Черноморското и Азовското крайбрежие. Обаче обръщайки се
директно към маршала, аз постигнах съгласието му щабът на
румънския планински корпус заедно с една планинска и една
кавалерийска бригада да тръгнат с нас в Крим за охрана на източното
крайбрежие. Въпреки че задачата на нашата армия сега се
ограничаваше с една цел, Главното командване изискваше от нас един
корпус да бъде възможно най-бързо прехвърлен през Керченския
пролив в Кубан.
В това изискване на Хитлер явно личеше подценяване на
противника и имайки го предвид, командването на армията докладва,
че условие за провеждане на подобна операция може да бъде
единствено решителната победа над противника в Крим. Противникът
ще защитава Крим до последна възможност и по-скоро ще се откаже от
Одеса, отколкото от Севастопол.
И наистина, докато Съветите, притежаващи господство по море, с
единия крак все още бяха стъпили в Крим, не можеше да става и дума
за прехвърляне на части през Керч към Кубан, още повече че сега
армията имаше само два корпуса. Във всеки случай командването на
армията се възползва от това, за да поиска още един корпус, съставен
от три дивизии. Очевидно в съответствие със споменатото вече
желание на Хитлер към нашата армия по-късно бе придаден 42-ри ак, в
който влизаха 132-ра и 24-та пд. Впоследствие се оказа, че предвид
усилията, положени от Съветите, за да задържат Крим и по-късно да си
го върнат изцяло, такава подкрепа по време на боевете за полуострова
бе напълно необходима.

Боевете за Ишунските позиции

Най-близката ни задача бе подновяването на боевете за

подстъпите към Крим — Ишунските позиции. Бих могъл да кажа, че
това бе най-необичайното настъпление. Но тези десетдневни сражения
се отделят от поредицата обикновени настъпления като най-ярък
пример за настъпателния дух и беззаветната самоотверженост на
германския войник.
В този бой ние не разполагахме с почти никоя от предпоставките,
които обикновено се смятат за задължителни при настъпление срещу
укрепена отбрана.
Численото превъзходство бе на страната на отбраняващите се
руснаци, а не на страната на настъпващите германци. На шестте
дивизии на 11-а армия доста скоро вече противостояха 8 съветски
стрелкови и 4 кавалерийски дивизии, тъй като на 16 октомври
руснаците евакуираха крепостта Одеса, безуспешно обсаждана от 4-та
румънска армия, и прехвърлиха защитаващата я армия по море в Крим.
И макар нашето разузнаване да съобщи за потопени съветски кораби с
общ тонаж 32 000 т, все пак повечето от транспортите се добраха до
Севастопол и до пристанищата на западния бряг на Крим. Малко след
началото на нашето настъпление първите дивизии на тази армия се
появиха на фронта.
Германската артилерия имаше превъзходство над противниковата
и поддържаше ефективно пехотата. Но от страна на противника по
северозападното крайбрежие на Крим и по южния бряг на Сиваш
действаха бронираните батареи на бреговата артилерия, засега
неуязвими за германската артилерия. Докато Съветите разполагаха за
контраатаките си с многобройни танкове, 11-а армия нямаше нито
един.
 При това командването нямаше никаква възможност да облекчи
войските в трудната им задача за настъпление с каквито и да било
тактически мероприятия. При тази обстановка за внезапно нападение
на противника не можеше да става и дума. Противникът очакваше
нападението на добре оборудваните си отбранителни позиции. Както
при Перекоп, каквато и да било възможност за обкръжаване или поне
воденето на фланкиращ огън бе изключена, тъй като фронтът с едната
си страна се опираше в Сиваш, а с другата — в морето. Настъплението
можеше да се води само фронтално по трите тесни канала, на които
провлакът бе разделен от разположените наоколо езера.
В началото широчината на тези зони допускаше воденето на бой
само от три дивизии (73-та, 46-а и 22-ра пд) на 54-ти ак, докато 30-а ак
можеше да бъде вкаран в боя едва когато бъде завладяно известно
пространство южно от провлаците.
Солената степ, напълно равна и покрита само с трева, не
предоставяше и най-малкото укритие за настъпващите. При това
господството във въздуха принадлежеше на съветската авиация.
Съветските бомбардировачи и изтребители непрекъснато атакуваха
всяка открита от тях цел. Налагаше се да се окопават не само пехотата
и батареите от предната линия; трябваше да се копаят окопи и за всеки
транспорт и за конете в тиловата зона, за да бъдат прикрити от
авиацията на противника. Стигаше се дотам, че зенитните батареи вече
не се решаваха да открият огън, за да не бъдат веднага смазани от
въздушните атаки. Едва когато армията бе подчинен Мьолдерс и
неговата изобретателна ескадра, той успя да прочисти небето поне
през деня. Нощем дори той не можеше да се противопостави на
въздушните нападения на противника.
При такива условия в бой с противник, който упорито брани всяка
педя земя, към настъпващите войски бяха предявени извънредно
високи изисквания и загубите бяха значителни. През тези дни аз
пътувах непрекъснато, за да се запозная на място с обстановката и да
разбера как и с какво би могло да се помогне на войските, водещи
тежки боеве.
Виждах с тревога как боеспособността намалява. Все пак
дивизиите, принудени да водят това трудно настъпление, бяха понесли
тежки загуби още преди — в Перекоп, а също така и в сраженията край
Азовско море. Настъпи момент, когато възникна въпросът може ли
това сражение за провлака да завърши успешно и ако успеем да
направим пробив, щяха ли да стигнат силите, за да постигнем в бой
със силния противник решителната победа — да завладеем Крим?
На 25 октомври изглеждаше, че настъпателният порив на войските
напълно е изчерпан. Командирът на една от най-добрите дивизии вече
два пъти поред бе докладвал, че силите на неговите полкове са на
привършване. Както, изглежда, винаги се случва в подобни сражения,
това бе часът, в който се решава съдбата на цялата операция. Часът,
когато става ясно кое ще победи: решителността на настъпващия да
даде всичките си сили за постигане на целта или волята за съпротива
на отбраняващия се.
Борбата за решението да се изиска от войските последно
напрежение с риск, че неизбежните тежки жертви все пак може да се
окажат напразни, всъщност се извърша единствено в душата на
командира. Но тази борба би могла да се окаже безсмислена, ако не се
опира на доверието на войските и на тяхната непреклонна
решителност да не отстъпват от набелязаната цел.
След като му се бе наложило да изисква толкова много от
войските, командването на 11-а армия не пожела да изпусне победата в
последната минута. Настъпателният порив на войниците, запазил се
въпреки всичко, преодоля упоритата съпротива на противника. Още
един ден на тежки боеве и на 27 октомври решителният успех бе
постигнат. На 28 октомври, след 10 дни ожесточени сражения,
съветската отбрана рухна. 11-а армия можеше да започне
преследването.

Преследването

Обикновено победеният се движи с по-голяма скорост от

победителя. Надеждата да се сдобие с безопасност някъде дълбоко в
тила окрилява отстъпващия. Докато образно — при победителя в часа
на успеха настъпва реакция на пренапрежението, в което е бил. При
това отстъпващият винаги има възможност да задържи преследващия
го с ариергардни боеве и но такъв начин да помогне на своите главни
сили да се откъснат и да се спасят. Точно затова историята на войните
познава твърде малко примери, когато преследването е довеждало до
унищожаването на главните сили на противника. Такъв резултат е
постиган само когато с паралелно преследване е бил изпреварван
отстъпващият и неговият път за отстъпление е бивал отрязан. В онези
дни точно това бе целта на 11-а армия.
По всички признаци пристигналата от Одеса Приморска армия на
противника (5 стрелкови и 2 кавалерийски дивизии), след поражението
на неговата отбрана южно от провлаците, се оттегляше на юг по
направление към столицата на Крим Симферопол. Градът всъщност бе
ключ към единствените шосета по северните полуострови на Яила до
Севастопол и Керченския полуостров и през планините към южния
бряг и неговите пристанища. Другата група (9-и ак, съставен от 4-та сд
и 2-ра кд) очевидно имаше намерение да се оттегли на североизток,
тоест на Керченския полуостров. Три дивизии, явно определени като
резерв, се намираха в района на Симферопол и Севастопол.
Разбитият, но все още достатъчно силен противник, който в
същото време можеше да получи подкрепа по море, във всеки случай
имаше разнообразни възможности. Той би могъл да запази за себе си
южната част на Крим като операционна база на флота и авиацията, а
също и като плацдарм за следващите операции. Поради това той би
могъл да се опита отново да заеме отбрана по северните склонове на
Яйла, за да може да брани Южен Крим, използвайки трудния достъп
до планинската верига. Заедно с това той би се опитал да прегради
подстъпите към Севастопол край Алма и около Керченския полуостров
до Парпачкия провлак.
Ако противникът сметнеше, че силите му няма да бъдат
достатъчни, той би могъл да се опита да завладее с основните си сили
Севастополския укрепен район и с част от силите си да се оттегли на
Керченския полуостров, за да успее да задържи поне тези две ключови
позиции в Крим. Имайки предвид всичко това, аз насочих
новопристигналия 42-ри ак, състоящ се от три дивизии (73-та, 46-а и
17-а пд), за преследване на противниковите групировки, оттеглящи се
по направление Феодосия — Керч.
 По възможност корпусът трябваше да изпревари противника при
Парпачкия провлак и да попречи на неговата евакуация през
феодосийското и керченското пристанище.
Задачата на главните сили на армията трябваше да бъде чрез
стремително преследване на противника да прекрати всеки опит на
руснаците да заемат отбрана по северните склонове на планината. Но
преди всичко бе необходимо да се попречи на изтеглящите се от
Симферопол главни сили на противника да се скрият в Севастополския
укрепен район.
На 30-и ак, съставен от 72-ра и 22-ра пд, бе заповядано да се
придвижи към Симферопол, за да не може противникът да се задържи
по склоновете на планината. Бързият пробив през Яйла по пътя
Симферопол — Алуща трябваше възможно най-скоро да осигури на
корпуса контрол върху крайбрежния път Алуща — Севастопол.
54-ти ак (54-та пд, новопристигналата 132-ра пд и
новосформираната моторизирана бригада) получи задача да преследва
противника по направление Бахчисарай — Севастопол.
 Той трябваше преди всичко възможно най-бързо да блокира пътя
Симферопол — Севастопол.
Обаче за това не ни достигаше моторизирано съединение, което
бихме могли да хвърлим напред за внезапно завладяване на крепостта.
В този случай бихме избегнали множество жертви, щяха да станат
ненужни продължилите през цялата зима тежки боеве, а след това и
настъплението срещу крепостта и на Източния фронт щеше изведнъж
да се освободи цяла армия, която да провежда други операции. Всички
опити на командването на армията в замяна на отнетия й Лейбщандарт
да получи 60-а моторизирана дивизия, която поради липса на гориво
така или иначе бездействаше в състава на 1-ва танкова група, не
доведоха до нищо заради упоритостта на Хитлер, който имаше пред
очите си само една цел — Ростов. Наскоро формираното от
командването на армията съединение, съставено от румънски
моторизиран полк, германски разузнавателни батальони,
противотанков и моторизиран артилерийски дивизион (бригадата на
Циглер), едва ли би могло да компенсира този недостатък.
По време на това преследване отново по най-добрия начин се
проявиха смелостта и инициативността на командирите от всички
нива, както и самоотвержеността на войските. Докато гледах как
полковете, отслабнали след тежки загуби и измъчени до крайност от
трудните походни условия, се опитват да пробият до примамващата ги
цел — южния бряг на Крим, неволно си спомних за войниците на
онези армии, които през 1796 г. са завладявали с щурм обещаните им
от Наполеон области на Италия.
На 16 ноември преследването бе завършено и целият Крим — с
изключение на Севастополската крепост, вече бе в наши ръце.
Със стремителните си действия 42-ри преодоля опита на
противника да окаже съпротива при Парпачкия провлак. Корпусът
превзе важното пристанище Феодосия още преди противникът да
успее да евакуира през него някакви по-съществени сили. На 15
ноември корпусът превзе Керч. Само някои незначителни
противникови части успяха да се промъкнат през пролива до
Таманския полуостров.
30-и ак успя да разцепи силите на противника на две части, като
осъществи смел пробив по планинския път към разположената на
южния бряг Алуща, след като Симферопол бе превзет още на 1
ноември от челния отряд на 72-ра пехотна дивизия. Така противникът
не само бе лишен от възможността да създаде отбрана по северните
склонове на планините, но и всички негови сили, изтласкани в
планинските местности северно от пътя Симферопол — Алуща, бяха
вече обречени на унищожение. Спасителното пристанище Феодосия за
тях вече бе затворено от 42-ри ак. Малко след това 30-и ак завладя
крайбрежния път Алуща — Ялта — Севастопол. Неговият пробив
завърши със смелото превземане на форта Балаклава, осъществено от
105-и пп под командването на храбрия полковник Мюлер (по-късно
застрелян от гърците). Така това малко пристанище, което беше база на
западните държави по време на Кримската война, се озова под наш
контрол. На десния фланг на армията напред бе изпратена
моторизираната бригада на Циглер с цел по-бързо да бъде преграден
пътят за отстъпление на противника към Севастопол. Действително тя
успя навреме да заеме переправите по този път през реките Алма и
Кача. Разузнавателният батальон на 22-ра пд под командването на
подполковник Фон Бодин, влизащ в състава на тази бригада, се
промъкна през планините до южния бряг в района на Ялта. Така
всички шосета, които противникът би могъл да използва за изтегляне
към Севастопол, бяха прекъснати. Войските му, отблъснати в
планините източно от пътя Симферопол — Алуща, вече можеха да се
доберат до крепостта единствено по труднопроходимите планински
пътища.

За съжаление обаче се наложи да се откажем от примамливата

мисъл да бъде извършено внезапно нападение на Симферопол с
бригадата на Циглер. Нейните сили не биха стигнали дори ако
противникът нямаше онова силно прикритие на подстъпите към
крепостта.
На 54-ти ак, придвижващ се плътно след бригадата, бе поставена
задача да пробие през реките Белбек и Чорная и окончателно да
пререже пътя за отстъпление към Севастопол на противниковите
части, намиращи се в планините. Обаче след активното преследване
през подстъпите към крепостта между реките Кача и Белбек, както и
при придвижването си в планините при река Чорная корпусът се
натъкна на упорита съпротива. Противникът имаше в крепостта още 4
боеспособни бригади на морската пехота, които съставяха ядрото на
групиращата се там отбранителна армия. Започна да действа
крепостната артилерия. От отблъснатите в планините части на
Приморската армия доста значителни сили се добраха по планинските
пътища до Севастопол, наистина без оръдията и транспорта си. Те
веднага получиха попълнения по море. Многобройните батальони,
съставени от работниците в тази голяма военноморска база и
въоръжени с оръжие от складовете на крепостта, също усилваха
редиците на отбраняващите се. Благодарение на енергичните мерки на
съветското командване противникът успя да спре придвижването на
54-ти ак при подстъпите към крепостта. Във връзка с наличието на
морски комуникации противникът се усети достатъчно силен с
поддръжката на флотската артилерия да започне настъпление от
северното крайбрежие на Севастопол срещу десния фланг на 54-ти ак.
При тези условия командването на армията трябваше да се откаже от
плана си да превземе Севастопол чрез внезапен удар от движение
откъм изток и югоизток. А и поради липсата на пътища нямаше
никаква възможност да се осигури настъпление откъм изток. В
действителност пътят, обозначен на завладените от нас карти, не
съществуваше. Той свършваше в труднодостъпна скалиста местност.
Въпреки че по този начин настъплението не успя да завърши със
завладяване на крепостта Севастопол, то доведе до почти пълното
унищожаване на противника извън нея. Шестте дивизии на 11-а армия
унищожиха по-голямата част от двете противникови армии, които
наброяваха 12 стрелкови и 4 кавалерийски дивизии. Спасиха се
единствено остатъци от войските, изгубили цялото си тежко
въоръжение, като преминаха през Керченския пролив и се оттеглиха в
Севастопол. Ако те скоро след това успяха да се превърнат там в
пълноценна войска, то бе единствено защото противникът, имайки
превъзходство по море, осигури навременното снабдяване с
попълнения и техника.
След като завладя Крим — с изключение на крепостния район на
Севастопол, би могло да се каже, че 11-а армия се сдоби със собствен
театър на бойни действия. И въпреки че й предстояха трудни времена,
въпреки че от войските се изискваше извънредно напрежение,
красотата на местността и по-мекият климат донякъде компенсираха
всичко друго. Северната част на Крим представляваше просторна
солено-земна степ. Тук заслужаваше внимание единствено солната
промишленост. В големи водоеми сувашката вода се изпаряваше и по
този начин се добиваше сол, каквато рядко се среща на други места в
Русия. Селищата в тази част на страната са бедни и в по-голямата си
част се състоят от постройки, измазани с кал.
Централната част на Крим е равнинна, почти обезлесена, но
плодородна местност, обаче зимно време по нея се скитат ледените
ветрове, идващи от широките степи на Източна Украйна. Преди това
тук е имало големи богати колхози, чийто инвентар, разбира се, бе
разрушен или откаран от Съветите. Ние веднага пристъпихме към
връщането на земята на експроприираните селяни, доколкото го
позволяваха и изискваха интересите на производството. Вследствие на
това голяма част от тях бяха на наша страна, но затова пък бяха
подлагани на терор от страна на партизаните, действащи в планините
Яйла.
Планините Яйла образуват южната част на Крим. Те се издигат
стръмно от плоската равнина на Централен Крим, достигат височина
2000 м и се спускат стръмно на юг към Черно море. Склоновете са
покрити с храсталаци, затова върховете са труднодостъпни и
представляваха удобни скривалища за партизаните. В долините,
прорязващи планините в северна посока, бяха разположени богати
овощни градини и живописни татарски селища. По време на цъфтежа
овощните градини бяха прекрасни, а през пролетта в горите ухаеха
най-хубавите цветя, които някога съм виждал. Бившата столица на
татарските ханове Бахчисарай, разположена живописно край малка
планинска река, все още пазеше източния си колорит. Ханският дворец
беше бисер на татарската архитектура. Южният бряг на Крим,
сравняван често с Ривиерата, всъщност я превъзхожда с красотата си.
Странните извивки на планините, стръмните скали, стигащи до
морето, го правят едно от най-прекрасните кътчета на Европа. В
района на Ялта, недалеч от която е разположен царският дворец
Ливадия, планините са покрити с най-прекрасните гори, които бихте
могли да си представите. Навсякъде, където имаше дори и малко
свободно пространство, плодородната земя бе покрита с лозя и овощни
градини. Тропическите растения никнеха навсякъде и особено
изобилно в прекрасната градина, заобикаляща Ливадийския дворец.
Самочувствието е като в райските градини. Кой ли от нас тогава би
могъл да предвиди, че след няколко години в тези райски градини ще
се случат събития, в резултат на които половин Европа ще бъде
предадена на Съветите. И кой би могъл да предвиди, че
ръководителите на двете велики англосаксонски нации до такава
степен ще се хванат на въдицата на жестокия деспот, който се
преструваше на добряк. Тогава ни възхищаваше раят, прострян пред
очите ни. Но ние не виждахме змията, която се криеше в този рай.
Не само красотата на местността, но и историческото минало на
всяка крачка приковаваше вниманието ни. Пристанищните градове
Евпатория, Севастопол, Феодосия бяха израснали от древногръцки
колонии. След превземането на Севастопол на полуостров Херсон
открихме развалини от древногръцки храмове.
След това готите са основали своя държава в скалистите планини
източно от Севастопол. За нея все още свидетелстваха развалините на
огромни крепости в планините. Те се бяха задържали тук столетия,
като при това от време на време пристанищата са били заемани от
генуезци, след което Крим станал татарско ханство, удържало натиска
на руснаците до най-ново време.
Татарите веднага застанаха на наша страна. В нас те виждаха
освободители от болшевишкото иго, още повече защото ние
уважавахме техните религиозни обичаи. При мен дойде татарска
делегация, която донесе плодове и красиви ръчно изработени тъкани
— за „освободителя на татарите Адолф Ефенди“.
Източната околност на Крим заедно с изтегления навън Керченски
полуостров изглеждаше съвсем различно. Това е равнина, само отчасти
покрита с вълнисти хълмове, а на източния й бряг близо до тесния
пролив, който отделя Крим от Кубанския край, се издигат високо
единствено голи върхове. На полуострова има залежи от въглища и
руда, както и незначителни нефтени находища. Покрай пристанищния
град Керч, разположен близо до пролива, бяха израснали големи
промишлени предприятия. В обкръжаващите го планини имаше
разклонения от скални пещери, в които се криеха партизани, а по-
късно и останките от разбития десант.
Докато щабният тилови отдел се бе разположил в столицата на
Крим Симферопол, почти изцяло порусен град, живописно разположен
върху северните склонове на Яйла, първият ешелон на щаба се
премести в Сарабуз (Гвардейское), градче северно от Симферопол. Там
разположихме удобно нашите щабни служби в голямо току-що
построено училище; Съветите строяха подобни училища почти във
всяко по-голямо населено място. Самият аз заедно с началник-щаба и
още няколко офицери живеех в малката сграда на управлението на
един колхоз, в която всеки от нас заемаше по една скромна стая.
Обзавеждането ми се състоеше от легло, маса, стол, табуретка, върху
която стоеше леген за миене, и закачалка за дрехи. Разбира се, ние
можехме да си докараме мебели от Симферопол, но не бе в духа на
щаба да си създаваме удобства, с които войниците ни не разполагаха.
В тази скромна квартира останахме до август 1942 г. и я
напуснахме само два пъти — през юни 1942 г., когато нашият щаб се
намираше до Севастопол, в командния пункт на Керченския участък.
След предишния ни цигански живот за нас това бе нов и несъвсем
приятен начин на живот. Когато щабът е вързан на едно място, тогава е
неизбежен не само твърдият дневен режим, но непременно започва и
войната с документи. Аз издържах тази „война“ в моята училищна стая
между двете тухлени печки, иззидани от нас по руски образец, тъй
като отоплението, разбира се, бе разрушено от Съветите.
Тук бих искал да спомена един проблем, който винаги ме бе
вълнувал, въпреки че множеството грижи, предизвикани от
оперативната обстановка през зимата на 1941/1942 г., го изтегляха на
заден план. Освен другото командващият армията осъществява и
върховната юрисдикция във войските си. И най-тежкото е
утвърждаването на смъртните присъди. От една страна, първо
задължение на командира е да поддържа дисциплината и в интерес на
войските да определя мерките за наказание за страхливост, проявена
по време на бой. Но, от друга страна, не е лесно да осъзнаваш, че с
подписа си унищожаваш човешки живот. Наистина по време на война
смъртта отнася всеки ден стотици и хиляди човешки животи и всеки
войник е готов да отдаде своя живот. Но едно е да паднеш с чест в бой,
да бъдеш настигнат от смъртоносния куршум, а съвсем друго е да
застанеш пред пушките на своите другари и опозорен да напуснеш
редиците на живите.
Разбира се, не можеше да става и дума за пощада, когато войникът
с позорните си постъпки нанася вреда на армейската чест или когато
неговите действия довеждат до гибелта на другарите му. Но винаги
има случаи, когато причина е разбираемата човешка слабост. И
въпреки това в съответствие със закона съдът трябва да произнесе
смъртна присъда.
В нито един от случаите, когато е ставало дума за смъртна
присъда, аз не съм се ограничавал единствено с доклада на
председателя на моя армейски трибунал, за когото не бих могъл да
кажа нищо лошо. Винаги съм проучвал делата лично и до най-големи
подробности. Когато в началото на войната двама войници от моя
корпус бяха осъдени на смърт, защото изнасилили, а след това и убили
една възрастна жена, това бе напълно справедливо. Но съвсем други
бяха нещата в случая с войника, награден по време на Полската
кампания с Железен кръст и след болницата попаднал в чужда част.
Още през първия ден убили командира на неговия картечен разчет и
останалите; той не издържал и побягнал. Според закона той трябваше
да бъде наказан. Но все пак в този случай — въпреки че ставаше дума
за страхливост по време на бой, представляваща опасност за
собствените войски — не би трябвало да се мери със същата мяра.
Наистина не можех просто така да отменя решението на военния
трибунал на частта. Затова в този и в други подобни случаи прибягвах
до следната мярка: отлагах с четири седмици потвърждаването на
смъртната присъда. Ако войникът успееше да се прояви добре в бой по
време на този срок, отменях присъдата; ако отново проявеше
страхливост, присъдата веднага встъпваше в сила. От всички, на които
по този начин предоставих изпитателен срок, само един се предаде на
врага. Останалите или оправдаваха себе си в боя, или загиваха в тежки
сражения, както подобава на истински войници.

Първото настъпление към Севастопол

 Пред 11-а армия сега стоеше задачата да бъде превзета с щурм
последната опора на противника в Крим — Севастопол. Колкото по-
рано бъдеше предприето това настъпление, толкова по-малко време
щеше да бъде дадено на противника да организира своята отбрана и
толкова повече щяха да нараснат шансовете за успех. И толкова по-
малка щеше да бъде опасността от дебаркиране на противника откъм
морето.
Първата задача беше да завърши обкръжаването на крепостта.
Затова бе необходимо левият фланг на 54-ти ак да бъде придвижен
далеч напред и преди всичко да бъде завзет районът на съединяване
между него и 30-и ак в планините източно от Севастопол. Затова се
наложиха редица трудни боеве в планините, за участие в които
командването на армията привлече също така и предоставената в
негово разпореждане 1-ва румънска планинска бригада.
Преди началото на настъплението най-важно бе да се реши
въпросът за силите. Нямаше никакво съмнение, че четирите дивизии,
които в този момент стояха пред крепостта, са недостатъчни, за да
осъществят този щурм. Те бяха недостатъчни дори само за да бъде
създаден плътен фронт. При това се оказа, че противникът с помощта
на посочените по-горе мерки е успял в сравнително кратък срок да
увеличи силата на отбранителните си войски до 9 дивизии. Този факт
преди всичко свидетелстваше колко необходимо е да бъдат прерязани
неговите морски комуникации.
Затова, за да постигне решителен успех, 11-а армия трябваше да
обедини всички сили, които бе възможно да бъдат използвани. Но, от
друга страна, също толкова бе ясно, че противникът, безспорно
господстващ по море, може да предприеме десант във всеки момент и
във всеки участък от крайбрежието, който му е удобен, ако самото
крайбрежие не бъде подсигурено с достатъчно охрана. Така
командването на армията бе изправено пред избор — или да поеме по-
голям риск, оголвайки територията на Крим и по-специално
Керченския полуостров, или предварително да постави под въпрос
успеха на предполагаемия щурм, като отдели за него недостатъчни
сили. Изборът бе в полза на щурма.
 При неговата организация се ръководехме от следните
съображения. Беше необходимо противникът да бъде нападнат
едновременно по няколко направления, за да не се допуска
концентрация на силите му само в един атакуван участък от
крепостния фронт.
За да бъде сломена съпротивата на крепостта, като предварително
условие бе необходимо по-бързо да бъде поставено под наш контрол
пристанището Северният залив. Докато крепостта поддържаше
морските си комуникации, противникът щеше непрекъснато да
притежава превъзходство над нас — както с техническа поддръжка,
така вероятно и по численост. Затова главният удар трябваше да бъде
нанесен от север или от североизток по направление Северния залив,
следователно не както го бяха правили съюзниците по времето на
Кримската война, когато са имали превъзходство по море. За нас бе
важен градът, а не пристанището. Единствено на север нашата армия
можеше да използва тежката си артилерия за поддръжка на
настъплението. При съществуващите възможности за транспорт през
планините на южния участък организацията на нейното захранване с
боеприпаси бе нереална, още повече че крайбрежният път във всеки
момент би могъл да бъде подложен на противников огън откъм морето.
Въпреки че укрепленията на противника в северния участък бяха по-
многобройни и по-силни, отколкото в южния, местността в южния
участък — стръмни скалисти планини — бе извънредно
труднодостъпна. При това пътната мрежа там бе напълно
недостатъчна. За да бъде тепърва създадена нова, се изискваше много
допълнителна работа.
Водено от тези съображения, командването на армията взе
решение да нанесе удар от север или североизток. Беше решено на юг
да се води поддържащо настъпление предимно за да бъдат блокирани
силите на противника и да бъде отвлечено вниманието му.
На север трябваше да настъпва 54-ти ак, на който за тази цел бяха
подчинени четири дивизии (22-ра пд, 133-а пд, 50-а пд и току-що
пристигналата 24-та пд), а също така голяма част от тежката
артилерия.
Блокиращ удар на юг трябваше да нанесе 30-и ак, който
разполагаше освен със 72-ра пд така също и с прехвърлената от Керч
170-а пд и румънска планинска бригада. Откъм Керч също така бе
привлечена 73-та пд, която трябваше да бъде в резерв на войските,
настъпващи от север. Така на Керченския полуостров остана само
щабът на 42-ри корпус и 46-а пд.
В планината Яйла действаше щабът на румънския планински
корпус с подчинената му 4-та планинска бригада, тъй като там още в
самото начало се бе развило силно и добре подготвено партизанско
движение. Партизанските отряди получиха голямо попълнение от
разпръснатите в планините части на Приморската армия и постоянно
заплашваха нашите комуникации както по пътя към Феодосия, така и
на Севастополския фронт южно от планинската верига.
По този начин охраната на крайбрежието се осигуряваше освен от
8-ма румънска кавалерийска бригада на източния бряг само от няколко
новосъздадени брегови батареи, както и от тиловите подразделения на
нашите дивизии.
 Разбира се, предвид превъзходството на съветския флот по море,
това означаваше голям риск за командването на армията. Но този риск
изглеждаше достатъчно оправдан, ако настъплението към Севастопол
започнеше още преди противникът да е успял да формира в Кубан или
в Кавказ нови сили за морски десант.
Следователно моментът за начало на настъплението имаше
голямо значение. Според нашите предвиждания необходимото
прегрупиране на войските и снабдяването на артилерията с
боеприпаси би могло да бъдат завършени към 27 или 28 ноември.
Затова и настъплението бе определено за тази дата.
Но точно тогава ни попречи руската зима, при това по два
различни начина, което се отрази особено зле. В Крим започнаха
проливни дъждове, които много бързо извадиха от строя всички
пътища без твърдо покритие. Пътната мрежа с твърдо покритие в
Крим започваше само от Симферопол. От континента до Симферопол
водеше единствено често срещащият се в тази страна „междуселищен
път“, при който пътната ивица само е изравнена и отстрани са
издълбани канавки. В сухо време върху глинестата почва на Южна
Русия такива пътища са много добре проходими. Но в периода на
дъждовете се наложи те веднага да бъдат затворени, за да не излязат от
строя напълно и за дълъг период от време. Така след началото на
дъждовния период армията практически изгуби възможността да
осигурява снабдяването си с автомобилен транспорт поне в участъка
от континента до Симферопол. До 17 ноември 50 процента от нашия
транспорт излезе от строя поради технически причини. На север в
континента свирепстваше лют студ, който извади от строя четири от
всеки пет локомотива, които тогава имахме южно от Днепър. Затова
снабдяването на армията се осигуряваше само с два ешелона дневно.
Днепър се покриваше с лед, но все още бе прекалено тънък и въпреки
това бе пречка за строежа на мостове. Поради всичко това
подготовката за настъпление се бавеше. Вместо на 27 ноември ние
успяхме да започнем артилерийската подготовка едва на 17 декември.
Разбираемо е, че загубата на време бе от полза за противника, който
нямаше подобни трудности в своя укрепен район. При това с всеки ден
се увеличаваше опасността от морски десант на нови противникови
сили.
 И така със закъснение от три седмици, което, както се оказа по-
късно, реши изхода на тази операция, най-сетне 54-ти ак в северния
участък и 30-и ак на юг бяха вече готови за настъпление. Но преди
това на командването на армията се наложи да вземе още едно трудно
решение. Заради усложнилото се положение до Ростов командването
поиска да бъдат веднага предадени в негово разпореждане 73-та и 170-
а пд. Всички обяснения на командването на 11-а армия, че така ще бъде
провалено настъплението към Севастопол, доведоха само до това, че
ни бе предоставена 170-а пд, придвижваща се по крайбрежния път за
съединяване с 30-и ак.
Така или иначе тя щеше да отиде твърде късно до Ростов. А и без
73-та пд ние бяхме лишени от резерва, необходим за настъпление в
северния участък.

Командването на армията трябваше да реши дали изобщо има

смисъл да започне настъплението при такива условия. То реши да
поеме този риск.
Тук няма възможност да бъде изложен подробно ходът на
настъплението. В началото бе необходимо с внезапен удар да бъде
отблъснат противникът от подсигурителната зона в участъка между
реките Белбек и Кача. Заедно с това трябваше да бъдат овладени
неговите опорни пунктове в долината на Белбек и по възвишенията
южно от брега на реката. По-нататък настъплението трябваше да се
извърши през гласиса на крепостта към Северния залив. Основната
тежест на боя носеше храбрата 22-ра Долносаксонска пехотна дивизия
начело с нейния прекрасен командир генерал-лейтенант Волф. Успехът
зависеше от нея. Тя прочисти от противника охранителната зона
между реките Кача и Белбек, заедно с настъпващата по на юг 132-ра пд
щурмува височините по южния бряг на долината на река Белбек и
направи пробив в укрепената зона южно от долината. Но клинът на
настъпление ставаше все по-тесен, тъй като 50-а и 24-та пд,
настъпващи от изток към Северния залив, не успяха да се придвижат
особено забележимо в обраслата с почти непроходим храсталак
планинска местност. В боевете за упорито отбраняваните от
противника дълговременни съоръжения войските понасяха големи
загуби.
 Започналите силни студове изискваха крайно напрежение на
техните сили. И все пак през последните дни на декември — боевете
не спираха дори и на Коледа — острието на настъпващия клин се
доближи до форта „Сталин“, чието превземане би означавало най-
малко овладяването на властващия над Северния залив наблюдателен
пункт в полза на нашата артилерия. Ако имахме ново войсково
попълнение, пробивът към Северния залив щеше да успее. Но ние го
нямахме, тъй като трябваше да дадем 73-та пд, а тя не би могла да бъде
заменена дори и с най-енергичното съсредоточаване на усилията на
настъпващите дивизии по направление на главния удар.
В такава обстановка преминаха съветските десанти първо край
Керч, а след това при Феодосия. Това бе смъртоносна опасност за
армията в момент, в който всичките й сили с изключение на една
германска дивизия и две румънски бригади водеха битка за
Севастопол.
Беше напълно ясно, че в застрашените участъци трябва да бъдат
прехвърлени сили от Севастопол. Всяко забавяне би било пагубно. Но
беше ли възможно да се откажем от настъплението към Севастопол в
момент, в който изглеждаше, че вече е необходимо само едно последно
усилие, че да можем най-малкото да придобием контрол над Северния
залив? При това изглеждаше безспорно, че ще можем по-лесно да
освободим сили от Севастопол след успех на северния участък на
фронта, отколкото в случай на преждевременно отслабване на натиска
срещу противника.
И така командването на армията взе решение дори след
дебаркирането на десанта до Феодосия да поеме увеличаващия се с
всеки час риск от отлагането на освобождаването на войски от
Севастопол. Затова бе дадена само заповед да бъде прекратено
настъплението на 30-и ак, а 170-а пд бе насочена към намиращия се
под заплаха Керченски полуостров. На северния участък на фронта —
съгласувано с командира на 54-ти ак и командирите на дивизии,
трябваше да бъде предприет още един последен опит за пробив към
Северния залив. Както винаги войските хвърлиха всички свои сили.
16-и пп под командването на полковник Фон Холтиц, настъпващ по
направление на главния удар на 22-ра пд, успя да навлезе в
оградителната зона на форта „Сталин“. Но с това силата на
настъпващите се изчерпа. На 30 декември командирите на
настъпващите дивизии докладваха, че по-нататъшните опити да
продължат настъплението не обещават успех. Командването на
армията даде заповед настъплението да бъде спряно окончателно, след
като основателните причини, обяснени по телефона в щаба на фронта,
убедиха и Хитлер. Нещо повече, наложи ни се с болка в сърцето да
дадем заповед войските от северния участък на фронта да бъдат
изведени по височините северно от долината на Белбек. На нашите
войски, вклинили се дълбоко в разположението на противника, щеше
да бъде много трудно да се задържат дълго. Това, че Хитлер бе
недоволен от такова решение (въпреки че не би могъл да го промени),
тъй като противоречеше на издадената от него строга заповед да не се
изоставя каквото и да било, не означаваше нищо в сравнение с
отговорността, която аз изпитвах пред войските, претърпели такива
големи загуби. Но ми се наложи да взема това решение точно защото
мислех за своите войски и как да предпазя хората.
Първият опит крепостта Севастопол да бъде превзета с щурм
завърши неуспешно. Остана ни предимството на плътното обкръжение
на крепостта, за което бяха необходими по-малко сили; освен това
заехме удобни изходни позиции за следващото настъпление. 30-и ак на
юг също завладя важни пунктове от местността, необходими, за да
продължи настъплението. Но това бе слабо утешение, като се имат
предвид понесените жертви.
 Сталиновото настъпление с цел да си върне Крим

Десантът на съветските войски на Керченския полуостров,

предприет тъкмо в момента, когато се решаваше изходът на боя на
северния участък на Севастополския фронт, както скоро след това се
оказа, не бе само маньовър на противника за отвличане на нашите
сили. Съветските радиостанции съобщаваха, че става дума за
настъпление с решителна цел — да си върнат Крим по заповед и
според плановете на Сталин. Както бе съобщено по радиото, борбата
ще бъде завършена единствено с унищожаването на 11-а армия в Крим
и това, че тези думи не бяха празна заплаха, скоро бе потвърдено от
големите сили, хвърлени в това настъпление. В това обстоятелство,
както и във факта, че противникът изразходваше силите си, без да се
съобразява с нищо, се чувстваше жестоката воля на Сталин.
На 26 декември противникът, прехвърляйки две дивизии през
Керченския залив, стовари десант от двете страни на град Керч.
Последваха и по-малки десанти на северното крайбрежие на
полуострова.
Командването на 42-ри ак (генерал граф Шпонек), разполагащо за
отбраната на полуострова единствено с 46-а пд, се оказа наистина в
незавидно положение. Затова граф Шпонек поиска от командването на
армията разрешение да изостави Керченския полуостров, като
предвиждаше да затвори изходите от него при Парпачкия провлак. Но
командването на армията не споделяше неговото мнение. Ако
противникът успееше да се укрепи в района на Керч, на полуострова
щеше да възникне още един участък от фронта и докато все още
Севастопол не беше превзет, обстановката щеше да стане извънредно
опасна за цялата армия. Затова командването на армията заповяда на
42-ри ак, използвайки слабостта на току-що десантиралия противник,
да го изтласка в морето.
За да освободи напълно за изпълнението на тази задача 46-а пд,
командването на армията изпрати в района на Феодосия
съсредоточената до Симферопол 4-та румънска планинска бригада и
осигуряващата охраната на източното крайбрежие на Крим 8-ма
румънска кавалерийска бригада със задача да ликвидират възможните
десанти в този критичен участък на фронта. Заедно с това там бе
изпратен от Геническ и Феодосия последният от полковете, които бяха
изведени от Крим — усиленият 213-и пп от 73-та пд.

46-а пд наистина успя до 28 декември да ликвидира плацдарма на

противника северно и южно от Керч с изключение на малка ивица по
северното крайбрежие. Въпреки това граф Шпонек отново поиска
разрешение да изостави Керченския полуостров. Командването на
армията категорично възразяваше против това, тъй като както и преди
държахме на мнението си, че след напускането на Керченския
полуостров ще се създаде обстановка, с която нашата армия няма да е
в състояние да се справи.
По същото време 54-ти ак започна последното си настъпление
край Севастопол.
Противникът се подготвяше да нанесе нов удар. На 29 декември
получихме ново донесение от Феодосия, че през нощта противникът е
стоварил там десант под прикритието на значителни флотски сили.
Незначителните наши части, съсредоточени край Феодосия (един
сапьорен батальон, противотанкова артилерия и няколко брегови
батареи; румънците пристигнаха във Феодосия едва през първата
половина на деня), не бяха в състояние да попречат на десанта.
Телефонната връзка с щаба на 42-ри корпус, намиращ се
приблизително в средата на полуострова, бе прекъсната. В 10 часа от
него се получи радиограма, че граф Шпонек заради десанта на
противника близо до Феодосия е заповядал Керченският полуостров
незабавно да бъде напуснат. Заповедта на командването на армията,
забраняваща това отстъпление, не е била приета от радиостанциите в
щаба на корпуса.
Макар да не бихме могли да се съгласим с опасенията на щаба на
корпуса, че може да бъде отрязан от 46-а пд на Керченския полуостров
от десантните части на противника, все пак ние мислехме, че
прекалено прибързаното оттегляне в никакъв случай не би могло да
помогне за подобряване на обстановката. Ако в този момент
противникът успее да активизира остатъка от силите си при Керч,
веднага щеше да започне да преследва 46-а пд. На Парпачкия провлак
тази дивизия щеше да се озове между два огъня.
Заедно със заповедта, забраняваща да се изоставя Керченският
полуостров (както бе казано по-горе, тази заповед не можа да бъде
приета от щаба на 42-ри ак), командването на армията нареди на
румънския планински корпус със силите на споменатите по-горе две
бригади и намиращия се в поход румънски моторизиран полк
незабавно да отблъсне към морето стоварените десантни части на
противника Наистина ние не хранехме илюзии относно настъпателния
дух на румънските съединения. Но противникът все още не
разполагаше с големи части на сушата близо до Феодосия. С
решителни действия тази негова слабост би могло да бъде използвана.
Имахме основания да се надяваме, че румънците поне ще успеят да
задържат противника в границите на малкия плацдарм до Феодосия,
докато пристигнат германските войски.

Развитието на обстановката на Керченския полуостров

 Но и на тази надежда не бе съдено да се сбъдне. Настъплението на
румънския планински корпус към Феодосия не само че нямаше
никакъв успех, но нещо повече — румънците отстъпиха пред
малобройни съветски танкове, оттегляйки се от рубежа източно от град
Стари Крим.
46-а пд с форсиран марш излезе на Парпачкия провлак. Но заради
това й се наложи да изостави върху заледените пътища повечето си
оръдия. При това личният й състав бе напълно измъчен от трудностите
на това отстъпление. След 46-а пд противникът можеше веднага да
започне преследване от оставените му малки плацдарми. Керченският
пролив замръзна, което позволи на противника бързо да привлече нови
сили.
Ако противникът беше използвал изгодата на създалото се
положение и бе започнал да преследва бързо 46-а пд от Керч, а също
така бе ударил решително след оттеглящите се от Феодосия румънци,
то щеше да се създаде безнадеждна обстановка не само в този
нововъзникнал за 11-а армия участък от Източния фронт. Щеше да се
решава съдбата на цялата 11-а армия. Един по-решителен противник
би могъл чрез стремителен пробив към Джанкой да парализира цялото
снабдяване на армията. Изтеглените от Севастопол войски — 170-а пд,
а след прекратяване на настъплението на север и 132-ра пд — можеха
да пристигнат в района западно или северозападно от Феодосия не по-
рано от следващите 14 дни.
Но противникът не успя да използва благоприятния момент.
Вероятно командването му не разбра своите преимущества в създалата
се обстановка или не се реши да ги използва незабавно. От заловените
от нас оперативни карти се виждаше, че дебаркиралата при Феодосия
44-та армия имаше само една цел — до 4 януари да стигне до района
западно и северозападно от град Стари Крим, като до този момент
разполагаше с шест дивизии, и след това да заеме отбранителни
позиции на достигнатия рубеж. Очевидно дори да имаше тройно
превъзходство на силите, противникът не се решаваше на смела
операция в дълбочина, която да доведе до разгрома на 11-а армия.
Вероятно той се стремеше да натрупа още повече сили.
Но всъщност противникът не стигна дори до споменатия вече
рубеж западно от град Стари Крим.
 Настъпилата през Керч 51-ва армия преследваше 46-а пд твърде
нерешително. Дебаркиралата при Феодосия 44-та армия в началото
предприемаше само предпазливи атаки в решаващото западно и
северозападно направление. За наше учудване тя насочи своите сили
не в това направление, а на изток срещу 51-ва армия. Явно
противникът виждаше пред себе си само своята тактическа цел —
унищожаването на нашите сили на Керченския полуостров, и изобщо
не преследваше оперативната си цел — прерязването на основната
жизнена артерия на 11-а армия.
Така ние успяхме да създадем, използвайки изтощената 46-а пд,
пристигналия по това време усилен 213-и пп и румънските части,
макар и слаб фронт за прикриване на рубежите по северните склонове
на Яйла до Стари Крим — крайбрежието на Сиваш западно от Ак
Монай. За подсилване на румънските части бяха изпратени всички
офицери, подофицери и войници, които можеше да бъдат освободени
(включително от щаба на армията) — те трябваше да осигурят
правилното използване на тежкото оръжие на румънците.

Трагичното дело на граф Шпонек

Изоставянето на Керченския полуостров предизвика мерки на

Главното командване, които не бяха оправдани и които заради нашите
храбри войници трябва да бъдат разгледани тук.
Тогавашният командващ групата армии „Юг“ генерал-
фелдмаршал Фон Райхенау забрани да бъде представян личният състав
на 46-а пд за каквито и да било награди. Очевидно тази мярка бе
следствие от категоричната заповед на Хитлер, който, поемайки през
декември 1941 г. командването на сухопътните сили, им забрани да
отстъпват дори крачка назад независимо от обстановката. И въпреки
всичко мярката спрямо тази дивизия не бе оправдана. Тя получи
заповед за изтегляне от щаба на корпуса и беше длъжна да я изпълни.
За съжаление едва след скоропостижната смърт на фелдмаршал Фон
Райхенау аз успях да постигна от неговия приемник фелдмаршал Фон
Бок отмяна на това решение, което представляваше несправедливост
по отношение на това храбро съединение. Командирът на дивизията
генерал-лейтенант Химер за съжаление скоро след това загина по
време на отбранителните боеве на Парпачкия провлак. Делото на граф
Шпонек показва колко трагична може да бъде за един началник
колизията между задължението му да изпълнява заповед и неговото
собствено мнение за оперативната необходимост. Той знаеше, че за
неподчинение рискува собствената си глава, и въпреки това може да се
озове пред необходимостта да действа въпреки заповедта. Такава
колизия в цялата й острота може да се случи единствено на войника.
След като получих донесение, че въпреки нееднократните
заповеди на командващия армията, забраняващи отстъплението от
Керченския пролив, командирът на корпуса все пак е заповядал на
войските си да се оттеглят, аз отстраних граф Шпонек от
командването. Направих го не защото бе постъпил своеволно. Самият
аз достатъчно често трябваше да действам против оперативните
указания на Хитлер, за да разбирам, че и подчинените ми командири
имат право да постъпват според своите възгледи. Отстраних Шпонек
от командването, защото не бях сигурен, че ще се справи с критичната
обстановка, която по това време съществуваше на Керченския
полуостров. По време на тежките боеве за Днепър му се наложи да
понесе извънредно тежко напрежение.
 На неговото място назначих отлично проявилия се командир на
72-ра пд генерал Матенклот.
Разбира се, граф Шпонек поиска да оправдае своя начин на
действие по време на съдебното разследване на военен трибунал.
Процесът бе назначен от Хитлер, заради което Шпонек бе извикан в
главната щабквартира на фюрера. Процесът се състоя там под
председателството на Гьоринг точно когато обстановката в Крим бе
най-изострена. След кратко съдебно следствие бе произнесена смъртна
присъда, която обаче Хитлер замени със заточение в крепост. На щаба
на армията не бе съобщена датата на съдебното следствие, нито ми бе
дадена възможност да изложа своята оценка на постъпката на граф
Шпонек.
За обективна оценка на този случай е необходимо да бъде казано
следното.
Като обстоятелство, смекчаващо вината на граф Шпонек,
непременно трябва да се признае, че той се беше озовал в извънредно
трудно положение. Въпреки че командването на армията бе забранило
изоставянето на Керченския полуостров, все пак съветският десант във
Феодосия създаде нова обстановка. Не би могло да не се признае
логичната мисъл, че в този момент главната задача бе да се опази
бойната мощ на 46-а пд чрез бързото й извеждане към Парпачкия
провлак. Без съмнение граф Шпонек се бе ръководил именно от тази
мисъл.
Все пак не би могло да бъде одобрено това, че щабът на 42-ри ак
със своята радиограма за вече дадената от него заповед за отстъпление
постави командването на армията пред свършен факт, а и
демонтирайки своята радиостанция, направи невъзможна всякаква
намеса от страна на командването на армията, насочена към отмяната
на това решение. Освен това би трябвало да се спомене, че подобно
отстъпление не би могло да помогне за опазването на нейната
боеспособност. Ако се налагаше Керченският полуостров да бъде
изоставен, то трябваше да се положат всички усилия, за да може
дивизията да стигне до Парпачкия провлак в боеспособно състояние.
Ако противникът край Феодосия действаше правилно, то дивизията в
състоянието, в което се добра до Парпач, едва ли би могла да се
придвижи на запад.
Каквото и да се бе случило, военнополеви съд, съставен от опитни
фронтови командири, не би произнесъл такава присъда, каквато
произнесе съдът под председателство на Гьоринг. Като обстоятелство,
смекчаващо вината на граф Шпонек, беше необходимо да се вземе под
внимание, че попаднал в извънредно сложна обстановка, той е бил
дълбоко убеден, че не може да постъпи по друг начин. Освен това
неговите отлични прояви като командир на 22-ра пд край Ротердам и
при форсирането на Днепър край Берислав би трябвало да изключат
подобна присъда.
Веднага щом разбрах за присъдата, в рапорт до командващия
групата армии аз се застъпих за граф Шпонек и настоях да ме
изслушат още веднъж. Фелдмаршал Фон Бок напълно поддържаше
моята позиция. Обаче ние получихме отговор от Кайтел, който в
неоправдано рязка форма не приемаше нашата гледна точка. Все пак
Хитлер, както вече бе споменато, отмени заповедта. Наложи се генерал
граф Шпонек да прекара няколко години в крепостта Хермерсхайм.
Моите нееднократни опити да постигна пълната му реабилитация
останаха безуспешни. След 20 юли 1944 г. по заповед на Химлер той бе
подло разстрелян, но този факт стана известен едва след края на
войната. Всички ние, които го познавахме, с уважение ще почитаме
паметта му на честен войник и командир, преизпълнен с високо
чувство за отговорност.
Но нека се върнем към положението на 11-а армия. През първите
дни на януари 1942 г. за противниковите войски, дебаркирали във
Феодосия и приближаващи се откъм Керч, фактически бе отворен
пътят към жизнената артерия на 11-армия — железопътната линия
Джанкой — Симферопол. Слабият охранителен фронт, който успяхме
да създадем, не би могъл да устои под натиска на големи сили. На 4
януари стана известно, че противникът има в района на Феодосия вече
6 дивизии. Докато не пристигнеха дивизиите, изтегляни от Севастопол,
съдбата на 11-а армия наистина висеше на косъм. Обаче противникът
се опита да попречи на изтеглянето на войските ни от Севастополския
фронт, хвърляйки се от своя страна в настъпление срещу нашите нови
и все още недостатъчно укрепени позиции.
През онези дни особено ни потискаше морално това, че в
болниците на Симферопол лежаха 10 000 ранени, които не можехме да
евакуираме. Във Феодосия болшевиките убиха нашите ранени в
болниците; част от тях, лежащи в гипс, те ги измъкнаха на брега на
морето, заляха ги с вода и ги замразиха под ледения вятър. Какво ли би
се случило, ако бъдеше пробит слабият фронт на нашето охранение
западно от Феодосия и противникът се добереше до Симферопол?
Общо взето, като че ли всичко участваше в някакъв заговор против
нас. Силният студ по летищата в района на Симферопол и Евпатория,
от които трябваше да излетят нашите бомбардировачи, често пречеше
на старта на самолетите, които трябваше да нападат местата на десанта
на противника във Феодосия. И преди това споменахме, че
противникът имаше възможност да се прехвърля през Керченския
пролив по леда. От друга страна, съединенията на бомбардировъчната
авиация, базирани в района на Херсон и Николаев, не можеха да се
вдигнат във въздуха поради неблагоприятните атмосферни условия
там.
Поради затрудненията в транспорта през последните седмици не
можеше да бъде доставен нито овес, нито фуражни смески. Този
недостатък доведе дотам, че конският състав на частите, базирани на
южния бряг край Севастопол, където нямаше фураж, бе силно изтощен
и много от животните издъхнаха. Например цялата артилерия на
конска тяга на 170-а пд успя да преодолее планините между Алуща и
Симферопол само изоставяйки оръдията си. Наложи се да ги докараме
с автотранспорт.
В тази връзка бих искал да направя една забележка по друг повод.
Въпреки изложените по-горе трудности със снабдяването армията
полагаше всички усилия — дори до занижаване дажбите на
собствените си войски, за да осигури някак с храна многобройните
пленници, които бе невъзможно да бъдат изпратени в тила поради
липса на транспорт. Като резултат средногодишната смъртност между
тях не достигаше и два процента; цифра, която бе много ниска, като се
има предвид, че много от тях попадаха в наши ръце тежко ранени или
напълно изтощени. Доказателство, че ние се отнасяхме добре с
пленниците, бе тяхното собствено поведение по време на десанта на
Съветите до Феодосия. Там имаше лагер с 8000 пленници, чиято
охрана избяга. Обаче тези 8000 души изобщо не се хвърлиха в
прегръдките на своите „освободители“, а обратното, отправиха се в
марш без охрана по посока към Симферопол, тоест при нас.
Освен това армията предприемаше всичко, което зависеше от нея,
за да помогне на цивилното население. То понасяше тежки лишения,
тъй като преди изтеглянето си от Крим Съветите с помощта на
специално създадените за тази цел „изтребителни батальони“,
представляващи всъщност умело организирани партизански отряди, не
само разрушиха почти всички фабрики, мелници и др. под., но и
унищожиха повечето от съществуващите продоволствени складове.
Трябва да се отбележи, че Крим винаги бе вкарвал продоволствие от
другите области. Началникът на тила на армията полковник Хаук и
прекрасно справящият се със задълженията си интендант на армията
Рабус въпреки трудностите със снабдяването също поработиха по
достоен начин върху този проблем.
Тази успешна помощ, а също така и уважението към религиозните
обичаи на татарите от наша страна доведоха дотам, че повечето от
местното население на Крим бе настроено доста дружелюбно към нас.
Ние дори успяхме да формираме от татарите въоръжени роти за
самозащита, чиято задача се състоеше в опазването на населението от
нападенията на партизаните, криещи се в планината Яйла. Причината
в Крим от самото начало да се разгърне мощно партизанско движение,
което ни причиняваше доста неприятности, бе, че освен татари и други
малки национални групи все пак имаше и много руснаци. Част от тях
бяха заселени в Крим едва при болшевишкия режим. Партизаните се
набираха предимно от тях и от многобройните военнослужещи от
частите, разпръснати при първите боеве.
Партизанското движение в Крим бе подготвено предварително. В
недостъпните планини Яйла партизаните имаха скривалища и
подготвени труднодостъпни складове с продоволствие и боеприпаси.
Базирайки се на тях, те се опитваха да блокират малкото пътища. По
време на изложените тук събития, когато обстановката бе много
напрегната и дори румънските планински войски бяха хвърлени на
фронта, партизаните представляваха сериозна заплаха. Понякога
движението по пътищата бе възможно единствено с конвой. Изобщо
партизаните, особено на изток, водеха бойни действия с извънредно
вероломство и жестокост. Те не уважаваха никакви норми на
международното право. Заради защитата на нашите войски, както и на
мирното население не ни оставаше нищо друго освен с всеки заловен
партизанин да постъпваме по законите на военното време. В
критичните дни в началото на януари особено ярко се прояви
заплахата от тяхна страна и добрата им организация. Когато никой още
не можеше да предвиди дали 11-а армия ще се справи с надвисналата
след десантните операции при Керч и Феодосия смъртна опасност,
руснаците нанесоха нов удар.
На 3 януари в пристанището Евпатория последва нов десант на
руски войски под прикритието на флота. Едновременно с това в града
избухна въстание, в което участваше част от населението и партизани,
очевидно промъкнали се отвън. Незначителните охранителни сили,
отделени за отбрана на града и пристанището, не успяха да попречат
на десанта и да потушат въстанието. Румънският артилерийски полк,
предназначен за брегова охрана, изостави своите позиции. Ако не
бяхме успели навреме да потушим това ново огнище на пожара, ако
руснаците бяха довели тук нови войски, прехвърляйки ги от близкия
Севастопол, никой не би могъл да отговаря за последствията.
Въпреки че обстановката на феодосийския участък бе много
сериозна, все пак командването на армията трябваше да се реши да
обърне първия полк (105-и пп), насочващ се натам с автомобили от
южния фронт край Севастопол, и да го изпрати в Евпатория със задача
колкото е възможно по-бързо да унищожи дебаркиралите там войски и
поддържащите ги въоръжени елементи от населението. Намиращите се
в разпореждане на армията разузнавателен батальон на 22-ра пд,
няколко батареи и 70-и сапьорен батальон още преди това бяха
насочени към Евпатория.
Изпратените в Евпатория части, отначало под командването на
полковник Фон Гайгел, а след това на полковник Мюлер (командир на
105-и пп), след тежки улични боеве успяха да надвият противника.
Особено упорита съпротива оказваха въстаниците и партизаните,
успели да се укрият в една голяма сграда. Не оставаше нищо друго,
освен с помощта на щурмова група от сапьори тази сграда да бъде
срината. В боевете за Евпатория освен многото храбри войници загина
като герой и подполковник Фон Бодин, командир на 22-ри
разузнавателен батальон, един от най-храбрите ни офицери и горещо
обичан от войниците командир. Той бе застрелян в гръб от партизани,
скрити в засада.
На 7 януари боят в Евпатория бе завършен. Дебаркиралите тук
войски на руснаците бяха отчасти унищожени, други бяха взети в
плен. Бяха убити около 1200 въоръжени партизани.
В същото време нашият слаб фронт до Евпатория се държеше по
някакво чудо. Обаче приближаващите се от Севастопол две дивизии
можеше да бъдат вкарани в боя не по-рано от седмица. Освен това
командването на армията прехвърли от южния фронт до Севастопол
30-и ак за нанасяне на контраудар по Феодосия. В това време при
Севастопол в краен случай можеше да се мине и без подобен
контраудар
Мястото на тежко заболелия от жълтеница генерал Фон Залмут
зае генерал Фретер-Пико.
По това време противникът стовари във Феодосия нови войски и
също така придвижваше свежи сили от Керч. Едновременно на
Севастополския фронт, където обръча поддържаха само 4 германски
дивизии и 1 румънска планинска оригада, обстановката стана доста
напрегната вследствие на противникови контраатаки от крепостта.
 Най-сетне на 15 януари всичко бе подготвено за нанасяне на
контраудар срещу Феодосия с 30-и и 42-ри ак. И все пак бе трудно да
се решим на това настъпление. То трябваше да бъде водено с три и
половина германски дивизии и една румънска планинска бригада
срещу противник, чиито сили бяха нараснали до осем дивизии и две
бригади. Докато противникът разполагаше с танкове, макар и
малобройни, ние нямахме нито един. Поддръжката на авиацията беше
съмнителна поради лошото време. Въпреки това трябваше да се решим
на настъпление.
Благодарение на храбростта на войските, между които заедно с
15-и пп особено се отличи 213-и пп със своя изпитан командир
полковник Хицфелд, настъплението премина успешно. Преди време
полкът се бе отличил и при щурма на Татарския ров, както и при
превземането на Керч. На 18 януари Феодосия вече бе в наши ръце.
Противникът загуби 6700 убити, 10 000 пленени, 177 оръдия и 85
танка. Авиацията, както вече отбелязахме, въпреки неблагоприятното
време поработи добре във феодосийското пристанище и потопи
няколко транспорта.
Новият малък противников десант, дебаркирал през тези дни в
Судак, западно от Феодосия, също бе ликвидиран.
След успеха във Феодосия, естествено, възникна въпросът ще
бъде ли възможно той да бъде незабавно използван с цел окончателно
освобождаване на Керченския полуостров от съветските войски.
 Въпреки че това бе много желателно, след зряло размишление
командването на армията стигна до извода, че постигането на
посочената цел не е възможно с наличните в този момент сили, още
повече че обещаният на армията танков батальон, както и две
бомбардировъчни ескадрили се наложи да бъдат придадени към
групата армии „Юг“. В случая тези сили бяха особено нужни за
постигането на посочената задача. Затова командването на армията се
видя принудено да се откаже от пълното използване на успеха и да се
ограничи с изтласкване на противника към Парпачкия провлак. Тук
армията би могла да отсече Керченския полуостров в неговото най-
тясно място между Черно и Азовско море. Разбира се, ние не се
ръководехме от нерешителност, когато по такъв начин ограничихме
своята цел. Разбирахме, че след всичко, което се наложи да изискваме
от нашите войски, новите несъразмерни цели може да доведат до най-
тежки неуспехи.

Сталинското настъпление продължава

Въпреки че си върнахме Феодосия и като затворихме Керченския

полуостров при Парпачкия провлак. 11-а армия избегна заплашващата
я смъртна опасност, но ние изобщо не се утешавахме с илюзията, че
противникът ще ни остави на мира. По целия Източен фронт по това
време той се опитваше да ликвидира последиците от своето лятно
поражение и да вземе инициативата в свои ръце. Защо точно в Крим да
не се опита да направи същото? Още повече че там надмощието по
море му предоставяше особени предимства. Все пак успех на този
участък би имал голямо политическо значение, тъй като превземането
на военновъздушните бази в Крим заради нападенията на румънските
нефтени райони би имало решаващо влияние върху цялата обстановка
на Източния фронт! Освен това в пропагандата на противника
настъплението в Крим бе толкова тясно свързано с името на Сталин, че
отказ от него изглеждаше съвсем малко вероятен.
Ние установихме, че противникът привлича нови сили на
Керченския полуостров. След като разполагаше с Керченския леден
път, той не пострада особено много от загубата на феодосийското
пристанище. Въздушното разузнаване постоянно откриваше големи
струпвания на противникови сили в пристанищата по черноморското
крайбрежие, както и по летищата в Северен Кавказ. Още на 29 януари
данните на разузнаването говореха, че противникът все още или по-
точно отново разполага на Парпачкия участък с девет дивизии, две
стрелкови и две танкови бригади. И на севастополския участък
активността на противника се повиши, особено активността на
артилерията му. Бяхме принудени да изчакваме и на двата участъка да
приготвим всичко за горещ прием на противника, ако той премине в
настъпление.
 Въпреки че ОКХ разбираше нашето затруднено положение, то не
можеше да ни помогне с нищо, предвид заетостта на всичките сили по
останалите участъци на Източния фронт. Маршал Антонеску ни
предостави още две румънски пехотни дивизии. От тях 10-а пд бе
използвана за охрана на западния бряг на Крим и особено на
пристанището на Евпатория. Ние разположихме 18-а пд на северния
фланг на Парпачкия участък. Надявахме се, че опирайки фланговете си
в Азовско море, тя ще може да се задържи на своята позиция, още
повече че блатистата местност пред нейния фронт правеше малко
вероятно използването на големи противникови сили.
След няколко външно спокойни, а всъщност изпълнени докрай с
напрежение седмици най-сетне противникът започна очакваното от нас
голямо настъпление. На Севастополския фронт той се опита да пробие
през рехавия обръч на обкръжение на 54-ти ак. Срещу четирите
германски дивизии и една румънска планинска бригада в крепостния
район противникът противопостави 7 стрелкови дивизии, 3 бригади и
1 спешена кавалерийска дивизия. Артилерията на тези дивизии се
допълваше от крепостната артилерия, отчасти разположена в
бронирани бункери. Атаките на противника, предприети главно в
зоните на действие на Долносаксонската пд и Саксонската пд, бяха
отблъснати в близък бой благодарение на великолепните действия на
нашите войски и ефективния огън на артилерията.
На Парпачкия участък противникът предприе настъпление срещу
30-и ак (170-а и 132-ра пд) и 42-ри ак (46-а пд и 18-а румънска пд) със
силите на 7 стрелкови дивизии, две бригади и няколко танкови
батальона. Още 6 или 7 стрелкови дивизии, 2 танкови бригади и една
кавалерийска дивизия се намираха във втори ешелон и трябваше да
бъдат вкарани в бой за използване на постигнатия пробив.
Германските дивизии успяха да отбият атаките на противника, но
18-а румънска пд не устоя. При това ние изгубихме и 2 германски
артилерийски дивизиона, които действаха в тази зона. Не ни оставаше
нищо друго, освен да хвърлим в боя и нашия резерв — 213-и пп, и да
изтеглим от южния фланг на този фронт щабовете на 170-а пд и 105-и
пп, за да ликвидираме пробива на противника на север. Обаче тези
части поради тежкото си въоръжение толкова трудно се придвижваха в
дълбоката кал, че противникът успя да пробие на запад до Киет, с
което си осигури възможността да стигне до Парпачкия провлак на
север. Румънската дивизия бе изтеглена от боевете.
До 3 март тежките сражения продължаваха с неотслабващо
напрежение както тук, така и при Севастопол. Но след това настъпи
пауза, предизвикана от изтощение и на двете страни. На Парпачкия
участък все пак успяхме да преградим пътя на пробилия на север
противник, като използвахме предимствата на блатистата местност.
Противникът бе толкова притиснат, че успяхме отново да създадем
плътен фронт, макар и отклонен на север с изтеглена дъга на запад.
На 13 март противникът отново започна голямо настъпление. Този
път в неговия първи ешелон настъпваха 8 стрелкови дивизии и 2
танкови бригади. От състава на последните още в първите три дни ние
успяхме да унищожим 136 танка. Въпреки това в редица участъци бе
създадено критично положение. Доколко упорити бяха боевете,
свидетелства фактът, че полковете на 46-а пд, в чиято зона се нанасяше
главният удар, по време на първите три дни отблъснаха между 10 и 22
атаки.
На 18 март щабът на корпуса бе принуден да докладва, че
корпусът не е в състояние да издържи още едно голямо настъпление на
противника.
По същото време зад този фронт бе разположена изпратената от
ОКХ новосформирана 22-ра тд. Вземайки предвид извънредно
напрегнатата обстановка, командването на армията реши да я използва
за контраудар. Неговата цел бе да възстанови минаващата по самия
провлак предна линия на фронта и с това да отреже вклинилите се на
север в нашия фронт 2–3 дивизии на противника.
Заедно с офицерите от оперативната група на щаба аз отново
отидох на челния КП близо до заплашения Парпачки участък, за да
наблюдавам лично подготовката за контраудара, провеждан от щаба на
42-ри ак.
Настъплението, предприето на 20 март, към което трябваше да се
присъединят по фланговете 46-а и 170-а пд, претърпя неуспех. В
утринната мъгла танковата дивизия се натъкна на съветски войски,
заели изходно положение за настъпление. Оказа се, че командването на
армията е извършило голяма грешка, изпращайки тази
новосформирана дивизия в сериозен бой, без предварително да я
изпита и да проведе с нея учения. Независимо че този път
настъплението на дивизията беше безуспешно, макар да й бе поставена
само ограничена задача, няколко седмици по-късно, когато с нея бяха
проведени учения в условия, близки до бойните и в състава на
съединението, тя напълно оправда надеждите, които й бяха възложени.
А и какво друго ни оставаше в тази крайно напрегната обстановка,
освен да рискуваме и да хвърлим в боя танковата дивизия. Така или
иначе на противника бе нанесен морален удар и в решителния момент
ние провалихме неговата подготовка за ново голямо настъпление. Сега
вече те предприеха настъплението си едва на 26 март, и то бе
отблъснато от 42-ри ак. Този път противникът изпрати в настъпление
само 4 дивизии — или другата ударна сила на останалите му
съединения вече бе изчерпана, в крайна сметка поне временно или
поради това, че ние за пръв път използвахме танкове, той бе предпочел
да се задоволи с ограничена задача.
Между другото, когато 22-ра тд бе изведена в тила за попълнение,
зад нашия фронт се появиха първите части на новопристигналата 28-
[34]
ма лпд .
Сега вече спокойно можехме да очакваме настъплението на
противника.
То бе предприето на 9 април — като последен опит на противника
да си върне Крим, с 6–8 пехотни дивизии и поддръжката на 160 танка.
На 11 април то бе отблъснато с тежки загуби на противника.
Ударната сила на противника вече бе окончателно изчерпана.
Храбрите дивизии, които понесоха това отбранително сражение
въпреки нечовешкото напрежение на силите, най-сетне можеха да
отдъхнат, макар да нямаше никаква възможност да бъдат изтеглени от
предната линия. Що се отнася до командването на армията, след
тежката зима, предизвикала множество кризи, то пристъпи към своята
поредна задача — подготовката на настъпление, чиято цел бе
съветските войски да бъдат завинаги изгонени от Крим.

„Лов на дропли" Завръщането на Керченския полуостров

 Още по време на отдиха между предпоследното и последното
отбранително сражение в Крим пристигна румънският държавен глава
Антонеску; заедно с мен той се отби в румънските дивизии и на
Севастополския фронт. Като военачалник той ми направи прекрасно
впечатление особено с маниера си на поведение. Изглежда, висшите
румънски офицери се бояха от него като от Господа Бога. Особено
ценно за мен бе, че той ни обеща още 2 румънски дивизии, тъй като
ОКХ не можеше да ни предостави други сили за предполагаемото
настъпление освен вече пристигналите 22-ра тд и 28-ма лпд.
Според замисъла на ОКХ окончателното изгонване на съветските
войски от Крим, включително и от Севастопол, трябваше да се
превърне в начало на планираното от Главното командване голямо
настъпление в южната зона на Източния фронт.
 Беше ясно, че близката цел на 11-а армия е унищожаването на
силите на противника на Керченския полуостров, преди всичко защото
бе непредвидимо колко време ще е необходимо за настъпление с цел
превземане на Севастопол, но главно и заради това, че Керченският
фронт, където противникът с лекота би могъл да прехвърля нови сили,
както и досега оставаше основна заплаха за 11-а армия. Беше
задължително да не се дава възможност на противника да се съвземе
от своите загуби, понесени по времето на неуспешните му
настъпления. Севастопол трябваше да остане на втори план след
унищожаването на противника на Керченския полуостров.
Съотношението на силите в Крим обаче не предлагаше някакви
особени причини за оптимизъм относно изпълнението на двете големи
задачи.
Под командването на очевидно отново създадения щаб на
Кримския фронт, по наши данни разположен в Керч, в Крим се
намираха 3 армии на противника.
Крепостта Севастопол както и преди се отбраняваше от
Приморската армия, която според нашите данни през февруари се
състоеше от 7 стрелкови дивизии, 1 стрелкова бригада, 2 бригади
морска пехота и 1 кавалерийска дивизия (спешена). По време на
планираното настъпление на Керченския полуостров ние можехме да
противопоставим единствено 54-ти ак, поддържащ северния и
източния участък пред крепостта, както и новопристигналата 19-а пд.
Тя трябваше да освободи 50-а пд за Керченския фронт. На южния
фронт под Севастопол оставаше единствено 72-ра пд.
Румънският планински корпус трябваше да подсигури с 4-та
планинска бригада целия южен бряг на Крим против възможните
внезапни нападения на противника. Затова предполагаемото
настъпление към Керч би трябвало да се извърши с колкото е
възможно по-големи сили и отново се наложи командването на
армията да оголи останалите участъци.
На Керченския фронт противникът продължаваше да задържа
своите 44-та и 51-ва армия. В края на април техният общ състав
включваше 17 стрелкови дивизии, 3 стрелкови бригади, няколко
кавалерийски дивизии и 4 танкови бригади, тоест около 26 големи
съединения.
На тези сили командването на армията не би могло да
противопостави повече от 5 германски пехотни дивизии (в това число
прехвърлената от Севастопол 50-а пд) и една танкова дивизия (22-ра
тд). Към тях се прибавяха и влизащите в състава на новопристигналия
румънски 7-ми ак: 19-а румънска дивизия и 8-ма румънска
кавалерийска дивизия, както и току-що прехвърлената от западното
крайбрежие 10-а румънска дивизия. Тъй като румънските съединения
само условно бяха годни за настъпателни действия, съотношението на
силите в планираната операция, кодирана с названието „Лов за
дропли“, в действителност бе още пo-зле. При това настъплението към
Парпачкия провлак трябваше да се води само фронтално. Двете морета
изключваха каквато и да било възможност за флангови маневри. Освен
това противникът бе създал дълбоко ешелонирана отбрана.
Беше напълно ясно, че отблъсквайки противника фронтално или
дори да осъществим пробив, ние нямаше да постигнем целта си. След
като, изоставяйки парпачката си позиция, противникът успееше да
заеме някъде отбрана, нашето настъпление щеше да бъде прекратено.
Тъй като Керченският полуостров се разширяваше на изток,
противникът щеше да е способен да използва все повече своето
числено превъзходство. Нашите 6 германски дивизии щяха да са
достатъчни за настъпление към 18-километровия провлак до Парпач,
където противникът не би могъл да води действия едновременно с
всички свои сили. Но как би се развила операцията, ако ни се
наложеше да водим бой напред на изток на фронт от 40 км, където
противникът би могъл напълно да използва численото си
превъзходство? Следователно задачата не беше само да бъде пробит
фронтът на противника и едва след това да се придвижваме в
дълбочина, а всъщност трябваше още по време на пробива да
унищожим главните сили на противника или поне неговите основни
части. За това самият противник ни предостави благоприятни условия.
На южния участък на фронта между Черно море и с. Кой Асан той
заемаше предимно своя стар и добре оборудван Парпачки рубеж,
защото всички негови атаки в този участък бяха отблъснати. На
северния участък неговият фронт се отклоняваше в голяма дъга на
запад от Киет, като навлизаше далеч напред зад този рубеж. Този
фронт се бе образувал, когато противникът отблъсна от позициите й
18-а румънска дивизия.
Групирането на противниковите сили свидетелстваше, че
съветското командване смята за възможен нашия опит да изолираме
войските, разположени по тази дъга. Разузнаването ни докладва, че
противникът е съсредоточил две трети от своите войски по северния
участък (част от тях по самата отбранителна позиция, а друга част —
зад нея като резерв). На южния участък отбраната се поддържаше само
от 3 дивизии и още 2–3 съставяха резерва. Не би било погрешно да се
предположи, че такова разположение на противниковите сили бе
предопределено от неуспялото навреме настъпление на 22-ра тд, която
имаше задача да пререже извивката на фронта в района на Кой Асан.
Тази обстановка всъщност бе основата, върху която щабът на
армията разработи плана за операцията „Лов на дропли“. Замисълът бе
да се нанесе решителен удар не непосредствено по-изпъкващата
напред дъга на фронта на противника, а в южния участък по
крайбрежието на Черно море, тоест в изненадващо място, където
противникът най-малко би бил подготвен.
Тази задача бе възложена на 30-и ак, съставен от 28-ма тд, 132-ра
и 50-а пд, а също така и 22-ра тд.
170-а пд, която в началото трябваше да остане в централната зона
с цел да заблуди противника, по-късно щеше да се придвижи след
настъпващите в южния участък войски.
Корпусът трябваше да пробие позицията на Парпачкия провлак,
като в първи ешелон имаше само 3 пехотни дивизии. Най-близката му
задача бе да завладее плацдарма от другата страна на противотанковия
ров и с това да осигури на 22-и тд възможността да преодолее рова.
 След това той трябваше да завие на североизток, за да удари във
фланг и тил основните сили на противника, заел отбрана в северния
участък, а също така и разположил там резервите си, както и да ги
обкръжи по северното крайбрежие на полуострова във взаимодействие
с 42-ри ак и румънския 7-ми ак.
При този маньовър се откриваше източният фланг на корпуса и
прикриването срещу възможния удар на противника от страна на Керч
се възлагаше на моторизирано съединение — бригадата на Гродек,
състояща се от германски и румънски моторизирани части. Бригадата
трябваше да осигури изпълнението на тази своя задача чрез
настъпателни действия, придвижвайки се бързо в посока на Керч, за да
може едновременно с това да пресече пътя на отстъпващите части на
противника, оттеглящ се към тиловите си позиции.
За да облекчи трудната задача за пробива на Парпачкия рубеж,
като начало командването на армията взе решение да проведе морска
десантна операция с помощта на щурмови лодки. Бе решено на
разсъмване един пехотен батальон да бъде прехвърлен с щурмови
лодки по море от Феодосия в тила на Парпачкия рубеж. Решителното
настъпление на корпуса трябваше да бъде поддържано освен от големи
артилерийски сили и от 8-ми авиационен корпус в пълния си състав. 8-
ми авиационен корпус, с който разполагаше командването за
поддръжка на операциите на сухопътните войски, имаше в състава си
и големи части зенитна артилерия. Той представляваше най-мощното
съединение на военновъздушните сили, притежаващо голяма ударна
сила. Неговият командир барон Фон Рихгхофен със сигурност би
могъл да бъде определен като най-добрия от авиационните командири
през Втората световна война. Той не само имаше много големи
изисквания към подчинените му съединения, но и лично наблюдаваше
всяка важна въздушна операция. Винаги можеше да бъде забелязан в
челните съединения на армията по фронта, където лично проучваше
възможността за поддръжка на сухопътните операции.
Взаимодействието ни с него както в 11-а армия, така по-късно и в
групите армии „Дон“ и „Юг“ винаги бе прекрасно. Припомням си
неговите лични успехи и успехите на авиационния му корпус с голямо
възхищение и благодарност. Също така приятно бе да се работи и с
неговия началник-щаб полковник Крист.
По останалите участъци на фронта 42-ри ак и румънският 1-ви ак
в началото трябваше да извършат демонстрация на настъпление, за да
блокират силите на противника. Веднага след пробива на Парпачкия
рубеж на юг тези корпуси също трябваше да преминат в настъпление.
Успехът на операцията зависеше от две предварителни условия.
Първото беше дали ще успеем да държим противника в заблуждение
относно направлението на главния удар. И по-точно, че той е
концентриран уж на северния участък, докато противникът не избере
възможността да се измъкне от обкръжението или да прехвърли своите
сили на южния участък. Другото бе с каква скорост ще премине
настъплението на север на 30-и ак и особено на 22-ра тд.
Първата предпоставка бе осигурена чрез обширна система от
мероприятия, предназначени да заблудят противника. Освен
демонстрацията на подготовка за настъпление чрез водене на лъжливи
радиоразговори, на първо място се предвиждаше лъжлива
артилерийска подготовка по северния и централния участък, както и
придвижването на войските там. Очевидно тези мероприятия имаха
пълен успех, защото основните резерви на противника се намираха зад
неговия северен фланг, докато не стана прекалено късно за каквото и
да било. Що се отнася до темповете на провеждането на операцията на
30-и ак, то понякога изглеждаше, че „богът на времето“ отново е
застанал на страната на противника.
Буквално в навечерието на настъплението ни се наложи да се
разделим с нашия изпитан началник-щаб генерал Вьолер, който бе
толкова ценен мой помощник през тежките зимни дни и имаше водещо
участие в подготовката на операцията „Лов на дропли“. Беше ни много
трудно да се разделим, защото най-сетне отново получихме
възможност да вземем инициативата в свои ръце. Но Вьолер бе
назначен за началник-щаб на групата армии „Център“ и аз, разбира се,
не бих могъл по никакъв начин да преча на неговото служебно
издигане.
Генерал Шулц прие поста на Вьолер. И се превърна в мой верен
приятел и съветник. По време на най-тежката обстановка през зимната
кампания на 1942 г. и в дните на гибелта на 6-а армия за мен той бе
особено ценен помощник. Той прекрасно разбираше нуждите на
войската и винаги успяваше да бъде любезен. Още преди това като
командир на дивизия за ръководството на бойни действия при много
сложна обстановка той бе награден с Рицарски кръст. По-късно, когато
вече командваше корпус на фронта на групата армии „Юг“, той стоеше
като вълнолом по време на силен ураган.
На 8 май армията започна настъпление според плана на
операцията „Лов на дропли“. 30-и ак успя да преодолее танковия ров и
да пробие първата позиция на противника. Дебаркирането на десанта
откъм морето помогна много на войските, настъпващи по фланга, тъй
като изненада противника. Но все пак боят не бе от леките.
Плацдармът, завладян от другата страна на противотанковия ров, бе
недостатъчен, за да се осигури напредването на танковата дивизия.
Започналото по-късно настъпление на 42-ри ак също вървеше със
забавен темп. Но така или иначе ние влязохме в бой с десетте дивизии
на противника и разгромихме неговия южен фланг. Според всичките
признаци резервите на противника продължаваха да остават зад
неговия северен фланг.
На 9 май вече можехме да изтеглим 22-ра танкова дивизия и тя зае
изходно положение за настъпление. Когато вече бе готова да завие на
север, отначало й се наложи да отблъсне силна танкова атака на
противника. След това заваля дъжд, който продължи и през следващата
нощ, което почти напълно изключваше действието на близките
бомбардировачи и на 10 май сутринта направи невъзможно
придвижването на танковете. Едва следобед на 10 май времето се
проясни и движението се възстанови. Но тъй като успехът на
операцията зависеше от темпа на придвижване, това 24-часово
изоставане можеше да се окаже съдбоносно. Успокоявахме се, че
бригадата на Гродек се придвижи бързо още преди началото на дъжда,
благодарение на което успя да провали всички опити на противника да
се укрепи на тиловите си позиции.
 Очевидно противникът не бе очаквал такъв смел пробив в
дълбочината на тиловия му район. За съжаление храбрият полковник
Гродек, на когото бе възложено командването на бригадата, по време
на тази операция бе тежко ранен и скоро след това почина.
След 11 май операцията вече протичаше без никакви съществени
задръжки. 22-ра тд със скок излезе на северното крайбрежие. Около 8
дивизии на противника се озоваха в създадения от нея чувал. Сега вече
командването на армията можеше да даде заповед противникът да бъде
преследван.
Преследването се извършваше от всички части, включително и
румънските — с максимално напрежение на всички сили. На 16 май
Керч бе превзет от 17-а пд и 213-и пп. Но се наложиха още тежки
местни боеве, за да бъде унищожен остатъкът от силите на
противника, които се бяха добрали до източното крайбрежие.
Преди настъплението аз отново организирах челен КП в
непосредствена близост до фронта и по цели дни обикалях дивизиите
и войските по предната линия. Това стремително преследване
създаваше трайно впечатление на войниците. Всички пътища бяха
задръстени от захвърлени автомобили, танкове и оръдия на
противника. На всяка крачка насреща вървяха дълги колони от
пленници. От височините близо до Керч се откриваха незабравими
гледки и там се срещнахме с генерал Фон Рихтхофен. Пред нас в
лъчите на сияйното слънце лежаха морето, Керченският пролив и
насрещният бряг. Целта, за която бяхме мечтали толкова дълго, вече бе
постигната. Пред нас бе брегът, върху който бяха струпани безброй
различни машини. Съветските катери непрекъснато предприемаха
опити да стигнат до брега, за да приберат на борда си поне хората, но
нашите ги прогонваха с огън. За да бъде ускорена капитулацията на
последните сили на противника, който отчаяно се отбраняваше по
брега, както и за да се избегнат излишни жертви отстрана на нашата
пехота, огънят на цялата артилерия бе съсредоточен върху тези
последни опорни пунктове.
На 18 май Сражението за Керченския полуостров бе завършено.
Единствено малобройни отряди на противника под натиска на
неколцина фанатизирани комисари още няколко седмици се задържаха
в подземните пещери близо до Керч. Според наличните данни ние
бяхме взели около 170 000 пленници, 1133 оръдия и 258 танка трофеи.
Пет германски пехотни и една танкова дивизия, както и две румънски
пехотни дивизии и една кавалерийска бригада бяха унищожили две
армии, в чийто състав влизаха 26 големи съединения. Само нищожно
количество части на противника бяха успели да се оттеглят през
пролива към Таманския полуостров.
За пореден път нашите войски успяха да извършат невероятното.
До голяма степен техният успех зависеше от действията на 8-ми
авиационен корпус. Бе завършена победоносно една истинска битка за
унищожение!

„Лов на есетра"

Превземането на крепостта Севастопол

 Пред 11-а армия все още предстоеше най-трудната задача —
превземането на крепостта Севастопол.
Още в средата на април докладвах в главната щабквартира лично
пред Хитлер своите намерения за провеждането на настъпление към
крепостта, както и плановете за Керченското настъпление. След като
вече бях излагал пред него своите идеи за настъплението на запад през
февруари 1940 г., аз за пръв път се срещах с Хитлер в качеството си на
командващ голямо войсково съединение. И при тази среща останах с
впечатление, че той не само е много точно информиран за всички
детайли на миналите боеве, но и че прекрасно разбира докладваните
му оперативни съображения. Той изслуша внимателно обясненията ми
и напълно одобри намеренията на командването на армията както
относно провеждането на настъплението към Керч, така и за
настъплението към крепостта Севастопол. Той изобщо не правеше
опити по някакъв начин да въздейства върху нашето решение или
както това често се случваше по-късно — да се задълбочава в
безкрайно цитиране на цифри, характеризиращи производството ни и
други такива.
Тогава обаче не се обсъди един принципен въпрос: дали е
оправдано — като се има предвид предстоящото настъпление към
Украйна — задържането на цялата 11-а армия за неопределено дълъг
срок за настъпление към мощната крепост Севастопол. И особено след
като благодарение на победата на Керченския полуостров заплахата за
Крим вече бе ликвидирана. Безспорно този въпрос трябваше да реши
Главното командване, а не командването на армията. Лично аз по онова
време, както и сега, бях на мнение, че тогава поставената на 11-а армия
задача — да бъде превзет Севастопол, бе правилна. Ако и по-нататък
продължавахме да се ограничаваме единствено с блокада на крепостта,
освен румънските войски в Крим щяха да бъдат ангажирани най-малко
още 3–4 германски дивизии, тоест половината от 11-а армия. Обаче
несъмнено можеше да се смята за погрешно след превземането на
Севастопол Главното командване да свали 11-а армия от южния фланг
на Източния фронт, за да я използва при Ленинград или за попълване
на пробивите по фронта. След превземането на Севастопол 11-а армия
трябваше, както се предполагаше отначало, да бъде прехвърлена през
Керченския пролив към Кубан, за да бъде отрязан пътят на противника,
оттеглящ се пред групата армии „А“ от Долен Дон към Кавказ. И ако
това се окажеше невъзможно, тя във всеки случай би трябвало да бъде
държана в резерв зад южния фланг. Вероятно в този случай
сталинградската трагедия щеше да бъде избегната.
Веднага след завършването на боевете при Керч командването на
армията пристъпи към прегрупиране на силите за настъпление към
Севастопол. На 42-ри ак бе възложена охраната на Керченския
полуостров и южния бряг. За изпълнението на тази задача в негово
разпореждане оставаха от германските войски само 46-а пд, а също
така и 7-ми румънски ак, съставен от 10-а и 19-а пд, 4-та планинска
дивизия и 8-ма кавалерийска бригада. Всички останали сили незабавно
[35]
бяха насочени към Севастопол .
Беше ясно, че настъплението срещу крепостта ще бъде още по-
трудно, отколкото през декември миналата година. Все пак
противникът имаше половин година, за да усили укрепленията си, да
попълни своите съединения и да снабди по море крепостта с
материални резерви.
Основната сила на крепостта Севастопол се състоеше не в
наличието на съвременни крепостни съоръжения, макар да имаше
известно количество от тях. Основни фактори бяха извънредно
труднодостъпната местност, както и това, че тя бе подсилена с огромно
количество малки отбранителни съоръжения. Те покриваха с гъста
мрежа целия район от долината на река Белбек до Черно море.
Особено силно бе укрепена местността между долината на Белбек и
Северния залив, която в същината си бе плътно укрепен район.
Северният участък на фронта преминаваше южно от река Белбек.
Но в действителност противникът удържаше и северно от реката
голям опорен пункт до село Любимовка, както и участъка северно от
него. Самата долина, както и издигащите се на юг склонове на
планината се прострелваха в надлъжно направление от батарея с 305
мм оръдия (монтирани в бронирани куполи) и оборудвана по последна
дума на техниката (ние я наричахме „Максим Горки“). Самите
склонове бяха покрити с гъста мрежа укрепления от полеви тип,
включително и дълговременни бетонни съоръжения, простиращи се в
дълбочина до 2 км. По-нататък следваха добре укрепени, повечето
бетонирани опорни пунктове, наречени от нас „Сталин“, „Волга“,
„Сибир“, „Молотов“, „ГПУ“, „ЧК“. Всички бяха свързани помежду си с
верига полеви съоръжения. Третата полоса, състояща се от опорните
пунктове „Донецк“, „Волга“, „Ленин“, а също така и оборудваното
като опорен пункт селище Бартеневка, старият Северен форт и
бреговите батареи в Батарейния залив, представляваха последната
отбранителна линия, прикриваща подстъпите към стръмния северен
бряг на Северния залив. В скалите по брега на дълбочина до 30 м бяха
издълбани складове за боеприпаси и резерви.
Източният участък на фронта започваше на около два километра
източно от село Белбек и линията на фронта завиваше на юг.
Стиковането на двата участъка бе прикрито от дълбокото и стръмно
Камишлинско дере. По-нататък северният фланг на източния участък
минаваше през гъсти храсталаци, покриващи стръмните височини,
всъщност склонове на Яйла. В тези храсталаци бяха разположени
множество малки дълговременни съоръжения, в това число и
издълбани в скалите, почти неуязвими за артилерията на
настъпващите. Този минаващ през горите северен участък завършваше
при стръмните възвишения южно и югоизточно от село Гайтани.
 По-нататък на юг вече нямаше гори, но местността ставаше все
по-малко достъпна и при брега преминаваше в скалисти планини.
Южно от река Чорная подстъпите към южния укрепен район от
двете страни на пътя по брега към Севастопол бяха прикрити от
редица стръмни върхове, превърнати от Съветите в мощни опорни
пунктове. Те са известни на участниците в боевете край Крим като
„Захарната глава“, „Планината с камбанарията“, „Хълмът с
развалините“. По-нататък следваше силно укрепеното село Камари и
накрая скалният масив на североизток от Балаклавския залив. Тук
противникът успя да се задържи, когато през есента на 1941 г. 105-и пп
със смел щурм завладя форта Балаклава. Особено трудно бе да се
пробие през тази полоса от укрепени скали и върхове, защото винаги е
възможно от една планина да се води фланкиращ огън по склоновете
на съседната такава.
Зад тази първа отбранителна линия по южната част на северния
път се издигаше масивът Федюхини хълмове; тази линия
продължаваше по-нататък на юг до крайбрежните планини с опорни
пунктове като „Орлова височина“ и укрепленията на село Кадиковка.
Всички те образуваха, така да се каже, осигурителната полоса на най-
мощната позиция на противника на Сапун гора. Тя представлява
стръмно спускаща се на юг поредица от височини, която започва от
скалите при Инкерман, господства над долината на река Чорная и
заобикаля далеч на юг село Гайтани. След това тази планинска верига
завива на юг, като почти пресича пътя към Севастопол. Тя стига до
брега с височината Вятърната мелница, която обединява западните
околности на крайбрежните планини. Поради стръмните склонове и
съществуващите добри възможности да се води фланкиращ огън тази
позиция бе почти неуязвима за пехотата. От разположените върху нея
артилерийски НП целият район на крепостта би могъл да се наблюдава
от голямо разстояние. Между другото през Кримската война западните
държави удържаха рубежа на Сапун гора по време на своето
настъпление за прикриване на тила срещу бездействащата руска
армия, чиято задача се състоеше в деблокирането на Севастопол.
Но дори и след превземането на тези командни височини пред
настъпващия все още не се откриваше свободен път. На брега бяха
разположени редица брегови батареи, в това число и съвременната
батарея от куполни оръдия „Максим Горки Ц“. По-нататък в полукръг
преминаваше непрекъсната позиция, започваща от Инкерман на брега
на Северния залив и завършваща западно от града при Стрелецкия
залив. Тя се състоеше от противотанков ров, телени заграждения и
многобройни дълговременни съоръжения. Освен това към нея
принадлежеше и превърнатото в артилерийска укрепена огнева
позиция старо английско гробище от времето на Кримската война,
разположено югоизточно от града.
По-нататък последната линия на укрепленията преминаваше
покрай самите предградия, а полуостров Херсон бе прикрит от
поредица пресичащи го укрепени позиции. Руснаците отдавна бяха
известни със своите способности да оборудват и да маскират полевите
си укрепления, но при Севастопол местността им предлагаше и
множество възможности за организиране на фланкиращи огневи
точки. Освен това скалистата почва позволяваше да бъдат изкопани
такива тесни укрития за минометите и другите тежки оръжия, а също
така и за оръдия, че на практика те би могло да бъдат унищожавани
единствено чрез пряко попадение. Както винаги при Съветите минните
полета бяха създадени не само пред определени отбранителни рубежи,
но и в дълбочина на отбраната.
След като оцени възможностите за настъпление в този укрепен
район, командването на армията стигна до същите изводи, които бе
направило и през миналата година. Централният участък на фронта не
бе удобен за решително настъпление. Боят в обрасла с гори местност
би довел до множество жертви, защото там действията на артилерията
и авиацията, които бяха нашите главни козове, никога нямаше да бъдат
достатъчно ефективни. Оставаше единствено да се води настъпление
от север и североизток, а също така и в южната част на източния
участък. При това главният удар — поне по време на първия етап, би
трябвало да бъде нанесен от север.
Макар позициите в северната част на укрепения район до
Северния залив очевидно да бяха по-мощни и многобройни, отколкото
на юг, то местността, обратното, бе значително по-достъпна. И което е
главното — ефективните мащабни действия на артилерията и
авиацията на север бяха далеч по-възможни, отколкото на юг. Но
заедно с това бе ясно, че не можем да се откажем от настъплението на
юг.
Най-напред бе необходимо да разпръснем силите на противника,
атакувайки го едновременно от различни страни. Като второ трябваше
да се има предвид, че дори да изгуби част от укрепения район зад
Северния залив, противникът ще се опита да се задържи както в самия
град, така и на целия Херсонски полуостров. Не бива да се забравя, че
в севастополската операция ставаше дума не само за настъпление
срещу крепостта, но и за действия против армия, чиято численост бе
най-малко равна на настъпващите сили, макар че относно
[36]
оборудването в някаква степен тя ни отстъпваше .
Наистина за нас вече не бяха важни съображенията, които имахме
през зимата; а именно: стремежът колкото е възможно по-бързо да
овладеем пристанището. Тъй като към 11-а армия бе придаден 8-ми
авиационен корпус, противникът бе лишен от възможността да
осъществява безпрепятствено превоз по море.
 Изложените по-горе съображения залегнаха в основата на
операцията, която бе шифрована под условното название „Лов на
есетра“.
Армията имаше намерение да води настъпление в северната и
южната част на източния участък, едновременно с това блокирайки
противника в центъра при Мекензия — Верхни Чогун. Най-близката
цел за настъпление на север бе северният бряг на Северния залив и
височините до село Гайтани, на юг — завладяването на командните
височини на Сапун гора, от двете страни на пътищата, свързващи
Севастопол с южния бряг на Крим и Балаклава.
Настъплението на север трябваше да проведе 54-ти ак, съставен
[37]
от 22-ра, 24-та, 50-а и 132-ра пд , както и усиления 213-и пп. На
корпуса бе заповядано да съсредоточи своите главни сили по
направлението на главния удар — височините северно от източната
околност на Северния залив. Участъците от укрепения район, съседни
на атакуваните, в началото трябваше да бъдат потиснати с огън, за да
може след това техните позиции да бъдат превзети откъм тила. Левият
фланг на корпуса трябваше да овладее височините при село Гайтани,
както и югоизточно от него, за да осигури по-нататък настъплението на
румънския планински корпус.

Провеждането на настъплението по южния участък бе поверено

[38]
на 30-и ак, съставен от 72-ра, 170-а и 28-ма лека пд . Преди всичко
той трябваше да завладее изходните позиции и артилерийските НП за
следващото настъпление по направление към Сапун гора. За това бе
необходимо да бъде завладяна първата линия на противниковата
отбрана по рубежа „Северен нос“ — „Планината с камбанарията“ —
„Хълмът с развалините“ — Камари — скалните възвишения южно от
Камари, а също така и да лиши противника от възможността да води
фланкиращ огън от юг, от скалистите височини източно от Балаклава.
За изпълнението на тази задача на 72-ра пд бе заповядано да настъпи
от двете страни на шосето към Севастопол, а 28-ма лека дивизия
трябваше да завладее най-северната верига от скалистите планини
край Балаклавския залив. Тази задача съответстваше на особеностите
на бойното използване на тази дивизия. Засега 170-а пд оставаше в
резерв. Заради рязко пресечената местност посочените задачи би могло
да бъдат решени само чрез поредица старателно подготвени
настъпателни боеве с ограничена цел.
Румънският планински корпус, действащ между двете споменати
ударни групи на германските войски по време на първия етап на
операцията, трябваше да възпира противника пред своя фронт. 18-а
румънска дивизия би трябвало да прикрива настъплението на левия
фланг на 54-ти ак, защитавайки го от фланкиращия огън на
противника откъм юг. С тази цел тя трябваше да провежда местни
атаки с малки сили и да потиска противника с артилерийски огън. По
на юг 1-ва румънска планинска дивизия трябваше да поддържа
настъплението на северния фланг на 30-и ак, превземайки „Захарната
глава“.
Що се отнася до артилерийската подготовка на настъплението, то
командването на армията се отказа от огневата атака, предпочитана от
нашия противник. Първо, при условията, които предоставяше
местността, и огромния брой укрепления на противника подобен
артилерийски огън не гарантираше решаващ успех; и второ, нямаше да
ни стигнат боеприпасите. Вместо това бе решено артилерийската
подготовка да започне 5 дни преди началото на настъплението на
пехотата с бомбени удари и мощни далечни огневи нападения по
откритите в района съсредоточения на противниковите резерви и по
неговите комуникации. След това нашата артилерия трябваше чрез
методично коригиран огън в продължение на 5 дни да потисне
противниковата и да обработи с огън отбранителните съоръжения,
разположени на предната линия. В същото време 8-ми авиационен
корпус имаше задача непрекъснато да атакува града, пристанището,
тиловете и летищата.
И още няколко думи за силата на нашата артилерия по време на
настъплението.
Разбира се, командването на армията използваше всички оръдия, с
които разполагаше, а ОКХ ни предостави най-мощните огневи
средства. Като цяло 54-ти ак (с началник на артилерията генерал
Цукерторт) заедно с влизащите в него дивизии разполагаше с 56 тежки
и свръхтежки батареи, 41 леки батареи, 18 минометни батареи и два
дивизиона самоходни артилерийски установки. Тези 121 батареи се
обслужваха от два дивизиона на артилерийското инструментално
разузнаване.
Сред свръхтежката артилерия имаше батареи с оръдия с калибър
до 190 мм, както и няколко батареи гаубици и мортири с калибър 305,
350 и 420 мм. Освен това имаше и две специални оръдия с калибър 600
мм и знаменитата „Дора“ с калибър 800 мм. Това оръдие бе
проектирано за разрушаването на най-мощните съоръжения по
линията „Мажино“, но не се наложи да бъде използвано там.
 Това бе чудо на артилерийската техника. Цевта бе дълга около 30
метра, а лафетът имаше височина на триетажна сграда. Бяха нужни
около 60 железопътни платформи, за да може по специално
построения релсов път това чудовище да бъде докарано до огневата
позиция. За прикриването му постоянно бяха в готовност два
дивизиона на зенитната артилерия. Като цяло всички тези разходи без
съмнение не постигаха нужния ефект. И въпреки това оръдието само с
един изстрел унищожи голям склад с боеприпаси на северния бряг на
Северния залив, скрит в скалите на дълбочина 30 м.
Артилерията на 30-и ак командваше бившият австрийски генерал
Мартинек, който бе изключително добър артилерист. За съжаление той
по-късно загина на Източния фронт.
Корпусът разполагаше с 25 батареи тежка и свръхтежка
артилерия. 25 леки батареи, 6 минометни батареи, един дивизион
самоходни артилерийски установки и един дивизион АИР. Освен това
към корпуса бе придаден 300-и самостоятелен танков батальон.
въоръжен с танкове — носители на взривни заряди, управлявани
дистанционно.
За да блокира противника, румънският планински корпус
разполагаше с 12 тежки и 22 леки батареи.
Добро подсилване на артилерията бе фактът, че командващият 8-
ми авиационен корпус генерал Фон Рихтхофен отдели за участие в
наземния бой няколко зенитно-артилерийски полка.
Общо взето, през цялата Втора световна война германците никога
не бяха постигали такова масирано използване на артилерия, както при
настъплението към Севастопол. И все пак колко незначително бе това
количество в сравнение онова, което Съветите смятаха необходимо за
осъществяването на своите пробиви в открита местност! При
Севастопол настъпващият притежаваше (без да се брои зенитната
артилерия) 208 батареи на фронт от 35 км, тоест едва 6 батареи на
всеки километър от фронта. На участъците, където всъщност се
водеше настъплението, тази плътност, разбира се, бе неколкократно
по-висока. Планирайки своите настъпателни операции през 1945 г.,
Съветите предвиждаха по 250 дула на всеки километър от фронта за
настъпление!
 През последните дни от подготовката на настъплението аз за
кратко време отпътувах до южния бряг, за да се запозная по-отблизо с
положението в 30-и ак. Нашият КП там се намираше в малък бивш
княжески дворец в мавритански стил, разположен чудесно върху
стръмни канари над брега на Черно море. През последния ден на
своето тамошно присъствие с цел да се запозная с местността
извърших едно пътуване край южния бряг до Балаклава с италиански
торпеден катер, който всъщност бе единственият кораб от нашия флот.
Трябваше да установя доколко крайбрежният път, чрез който се
осигуряваше цялото снабдяване на корпуса, би могъл да се наблюдава
откъм морето и да се обстрелва. Съветският Черноморски флот не
посмя да се заеме с изпълнението на тази задача, очевидно
страхувайки се от нашата авиация.
На връщане близо до самата Ялта се случи нещастие. Внезапно
около нас засвистяха, затрещяха, загърмяха куршуми и снаряди: върху
катера ни се нахвърлиха два изтребителя. Тъй като те налетяха срещу
нас откъм страна на заслепяващото ни слънце, не успяхме да ги
забележим, а шумът на мощните двигатели на торпедния катер
заглушаваше техните двигатели. Само за няколко секунди от 16-те
човека на борда 7 бяха убити и ранени. На катера избухна пожар: това
бе крайно опасно, защото можеха да се взривят и торпедата, окачени
на бордовете. Командирът на катера, млад лейтенант от италианския
флот, се държеше великолепно. Без да губи присъствие на духа, той
вземаше мерки за спасяването на катера и на хората. Моят адютант
Пепо скочи във водата и без да обръща внимание на мините, доплува
до брега — там съвсем гол спря товарен камион, стигна с него до Ялта
и извика оттам хърватска моторница, която ни довлече на буксир до
пристанището. Беше доста тъжно пътуване. Убиха един италиански
подофицер, трима матроси бяха ранени. Освен това загина и
началникът на ялтенското пристанище, който ни съпровождаше —
капитан I ранг Фон Бредов. Закотвен към брега като началник на
пристанището, старият моряк бе толкова щастлив, че най-сетне отново
е стъпил на палубата на военен кораб, макар и малък. И ето — загина
със смърт, достойна за един моряк!
В нозете ми лежеше най-верният ми боен другар, моят шофьор
Фриц Нагел, тежко ранен в бедрото. Италианският лейтенант разкъса
ризата си, за да му направи превръзка, но не успяваше да спре
кръвотечението от артерията.
Фриц Нагел, родом от Карлсруе, бе мой шофьор от 1938 г. Наложи
ни се да преживеем доста неща заедно. Докато беше с мен в 56-и тк,
той вече бе раняван веднъж. През всичките години остана мой верен
приятел и другар. Среден на ръст, тъмнокос, с красиви и открити
кафяви очи, чужд на всякакво угодничество, добър спортист,
извънредно честен човек и най-добър войник, винаги весел — той
лесно завоюваше сърцата на своите другари и началници. Когато
слязохме на брега, лично го закарах до болницата.
Веднага му направиха операция, но бе загубил много кръв. През
нощта този млад живот угасна. Погребахме го заедно с другите наши
загинали германски и италиански другари в ялтенското гробище,
високо над морето, на едно от най-красивите места по това живописно
крайбрежие.
За да почета неговата памет, искам тук да поместя думите, които
изрекох над неговия гроб. Те се запазиха единствено защото изпратих
текста на своето слово на родителите му.
„Прощаваме се с нашия скъп другар оберфелдфебел Фридрих
Нагел. В своя живот ти бе прекрасен войник. Военната служба беше
твое вътрешно призвание. Твоите дела и мисли бяха ръководени от
любовта към войнишкото дело, наследена от баща ти. Затова ти бе
храбър и верен, изпълнен с инициатива и чувство за дълг. Ти беше
образцов войник, когото очакваше по-нататъшно издигане по служба,
ако съдбата не бе пожелала нещо друго.
Ти беше прекрасен приятел, винаги бодър и готов да окажеш
помощ всекиму и затова завоюва нашите сърца. Ти изживя своя
живот щастливо. Беше прекрасно възпитан в дома на своите
родители, към които бе винаги привързан със синовна любов, и отрано
бе познал труда. Но ти вземаше решения за всяка предстояща задача
— и в работата, и в службата — бодро и радостно, и успяваше във
всичко, с което се заемаше.
С открит поглед ти възприемаше красотата на този свят и с
открита душа преживяваше великите събития на нашето време. С
бодрия си дух се наслаждаваше на радостите на живота, но те нито
на крачка не те отделяха от изпълнението на твоя дълг. Весел и
винаги готов да окажеш помощ някому, ти покоряваше сърцата на
всички, с които се срещна в своя жизнен път.
Слънцето на щастието, успеха, радостта и любовта озаряваше
твоя жизнен път. Той все още не бе помрачен от грижи и печал. За
твоя живот с пълно право се отнасят думите на древните гърци,
населявали някога бреговете, където ти намери своя гроб: „Когото
боговете обичат, прибират рано при себе си. “
Повече от пет години ти, моят шофьор и верен спътник, седеше
заедно с мен зад волана на нашата кола. Твоето вярно око и сигурна
ръка ни прекараха през множество страни и много хиляди километри.
Помежду ни никога нямаше пререкания. През тези години видяхме
много прекрасни неща, преживяхме заедно велики събития и победи.
През миналата година ти бе ранен, докато беше близо до мен, и
редом с мен сега те настигна съдбоносния куршум. През дните и
годините на нашия съвместен живот и големите общи преживявания
ние станахме приятели. Връзките на нашата дружба, които ни
задължават, не биха могли да бъдат разкъсани от този коварен
куршум, които те улучи.
Моята благодарност и верността ми, мислите на всички нас за
теб няма да те напуснат и зад прага на гроба, те ще бъдат вечно с
теб.
Спи спокойно, мой най-добри приятелю! “

Но войната не понася паузи дори в мислите. След няколко дни

малка оперативна група от щаба на армията бе изпратена до
Севастополския фронт и се настани на КП в татарското селище Юхари
Каралес.
То бе живописно разположено в дълбока планинска долина.
Независимо от това Съветите явно бяха разбрали, че тук се е настанил
щабът със своята радиостанция. Всяка вечер се появяваше техният
„дежурен летец“ със своята стара „шевна машина“, за да хвърли по
няколко бомби — за щастие без никакъв успех. Върху каменистия
връх, издигащ се над селото, в скалистите планини на Черкес Кермен,
където някога си бяха построили крепост готите, ние уредихме нашия
НП. Вечерта на 6 юни се преместихме в този НП, за да можем на
следващия ден да наблюдаваме как ще започне настъплението на
пехотата по целия фронт. Всъщност това бе малък земен блиндаж, от
който можеше да се води наблюдение чрез стереотръба; там ние —
началник-щабът, началникът на оперативния отдел, началникът на
разузнаването, Пепо и аз, прекарахме тихите часове на вечерта преди
щурма. И Пепо отново внасяше веселие във възцарилата се наоколо
напрегната атмосфера.
Беше ми предложено да издам „заповед по войските“, в която да
бъде разяснено значението на предстоящия бой. По принцип не съм
привърженик на подобни възвания. Обикновено те се окачват
единствено в канцелариите, а войниците, които и без това разбираха за
какво става дума, не се нуждаеха от каквото и да било „ободряване“.
Но тъй като бе прието да се издават подобни заповеди, аз изложих с
няколко думи всичко, което бе нужно, и предадох заповедта на Пепо, за
да я предаде до щабовете на корпуси. След няколко минути той се
върна и докладва: „Предадох тази хартийка.“ Това бе проява на
дързост, но по същество той изрече онова, което всеки войник си
мисли по повод на такива призиви. Посмяхме се от душа.
На следващото утро, 7 юни, когато изгревът започна да оцветява
небето в златисто, юмрукът на нашата артилерия удари с всичка сила
по противника, възвестявайки началото на настъплението на пехотата,
и цели ескадри самолети се стовариха върху посочените им цели. Пред
нас се откри незабравимо зрелище. Това бе единственият по рода си
случай в съвременната война, когато командващият армия вижда пред
себе си цялото полесражение. На северозапад пред погледа се
простираше гориста местност, скриваща от нас тежките боеве на левия
фланг на 54-ти ак, и по-нататък южните долини на Белбек, за които
също се водеха упорити боеве. На запад се виждаха Гайганските
възвишения, зад които в далечината проблясваше водната повърхност
на Северния залив — там, където се съединява с Черно море. При
добро време се виждаше дори и крайбрежието на Херсонския
полуостров, върху който по-късно открихме останки от елинска
култура. На югозапад заплашително се издигаха височините на Сапун
гора и се извисяваха скалите на крайбрежните планини. Върху целия
широк пръстен на крепостния фронт през нощта се виждаха
изстрелите на оръдията, а през деня облаците прах и скални отломки,
вдигнати от снарядите и бомбите на нашата авиация. Наистина
фантастична рамка на един грандиозен спектакъл!
Но още по-силни от природата на тази „желязна земя“, както
справедливо наричаха това късче суша, за което се водеха толкова
разгорещени боеве; по-силни от всички технически средства, които
използваха настъпващите и отбраняващите се, се оказаха силата и
самоотвержеността на войниците, които се бореха тук за своята
победа. При Севастопол не само настъпващата армия противостоеше
на приблизително числено равностоен отбраняващ се противник, не
само съвременните средства за нападение на артилерията и авиацията
се възправяха срещу укрепленията, покрити със стомана, бетон и
камък. Тук духът на германския войник, неговата храброст,
инициатива и самоотверженост се бореха срещу отчаяната съпротива
на противника, чиято сила се криеше в благоприятната за него
местност, в издръжливостта и невероятната стабилност на руския
войник, подсилен чрез желязната система от принуждения на
съветския режим. Тази борба, която трая непрекъснато почти цял
месец от най-горещото време (още рано сутринта температурата
стигаше до 50 градуса), е невъзможно да се опише така, че думите да
отразят онова напрежение на силите, с което се сражаваха както
настъпващите, така и отбраняващите се. Онова, което извършиха по
време на тази борба нашите войски, е достойно за героичен епос! Тук
би могло да бъде описан само в най-сгъстен вид ходът на един от
боевете, който със своята сложност и напрежение едва ли има
равностоен през цялата война.
Командването на 54-ти ак предприе със силите на 132-ра дивизия
на десния фланг на своя корпус фронтално настъпление през долината
на река Белбек срещу възвишението, разположено южно от нея,
оставяйки встрани плацдарма на противника в района на Любимовка.
По-наляво 22-ра пд имаше друга задача — с удар от изток, южно от
река Белбек през Камишлинската клисура, да осигури успешното
преодоляване на долината на река Белбек от 132-ра дивизия. Още по-
наляво 50-а пд, настъпвайки през населения пункт Камишла, трябваше
да нанесе удар в югозападно направление. На левия фланг на корпуса в
хълмистата местност, покрита с гори, 24-та пд имаше задачата да се
придвижи към Гайтанските височини. Левият фланг на тази дивизия се
прикриваше от 18-а румънска дивизия.
През първия ден с мощната поддръжка на големи артилерийски
сили и на 8-ми авиационен корпус, атакуващ непрекъснато позициите
на противника, успяхме да преодолеем Камишла и долината на река
Белбек и да се укрепим върху стратегически важните височини южно
от нея.
На южния фланг 30-и ак имаше задача преди всичко да овладее от
двете страни на големия севастополски път изходни позиции за
продължаване на настъплението си, което главните му сили трябваше
да започнат едва след няколко дни.
Вторият етап на настъплението до 17 юни се характеризираше и
по двата фронта с ожесточена борба за всяка педя земя, за всяко ДОС,
за всяка полева позиция. С ожесточени контраатаки руснаците отново
и отново се опитваха да си върнат изгубените позиции. В своите
солидни опорни пунктове, а дори и в малките ДОС те често се биеха
до последния човек. В тези сражения, в които основната тежест
падаше върху пехотата и сапьорните войски, специално трябва да се
спомене работата на челните артилерийски наблюдатели. Точно те
коригираха огъня, с помощта на който биваха превземани отделните
опорни пунктове или ДОС. Както те, така и в още по-голяма степен
самоходните артилерийски установки бяха най-добрите помощници на
пехотата.
На 16 юни храбрите войници на 16-и пп от 22-ра дивизия (с
командир полковник Фон Холтиц) успяха да превземат форта
„Сталин“, където през зимата бе спряно настъплението на този полк.
Духът на нашата пехота би могъл да се види чрез примера с един
ранен. Показвайки изпотрошената си ръка и превързаната си глава, той
каза: „Нищо ми няма — „Сталин“ е в ръцете ни!“
До 17 юни успяхме — наистина с цената на големи загуби — в
голяма дълбочина и на широк участък да се вклиним в
дълговременния отбранителен рубеж на север. Отбранителните
съоръжения от втората линия — „ЧК“, „ГПУ“, „Сибир“, „Волга“ —
всички бяха вече в наши ръце.
 В сектора си за настъпление 30-и ак до 17 юни също успя да се
вклини в предните отбранителни постове на противника, създадени
пред неговите позиции в района на Сапун гора. С тежки боеве 72-ра
дивизия овладя укрепените опорни пунктове от първа отбранителна
зона: „Северен нос“, „Хълмът на Капел“, „Руинатa“: в същото време
170-а дивизия превзе Камари. В северния сектор за настъпление на
корпуса 1-ва румънска планинска дивизия след многократни
безуспешни атаки най-сетне успя да превземе „Захарната глава“. По
същото време 28-ма лека дивизия много бавно с боеве се придвижваше
в крайбрежните планини с отвесни скали през „Хълма на розите“ и
през височините „Киновар“ I и II. Всъщност в скалиста местност,
прорязана от дълбоки пропасти, бой може да се води единствено чрез
използване на щурмови групи, и обикновено е свързан с големи
загуби.
Но въпреки тези трудно завоювани успехи изглеждаше, че съдбата
на настъплението през онези дни висеше ни косъм. Все още нямаше
никакви признаци, че волята на противника за съпротива отслабва, а
силите на нашите войски забележимо намаляваха. Командването на 54-
ти ак бе принудено временно да изтегли от фронта 132-ра дивизия,
заменяйки нейните пехотни полкове, понесли тежки загуби, с
полковете на 46-а дивизия от Керченския полуостров. Мястото на 46-а
дивизия трябваше да заеме свалената от левия фланг на корпуса 24-та
дивизия. Заедно с това ОКХ ни припираше да ускорим настъплението
и обмисляше свалянето на 8-ми авиационен корпус от кримския
участък на фронта заради настъплението към Украйна, ако щабът на
армията не предвижда скорошното падане на крепостта. Напротив,
щабът на армията смяташе, че при всички обстоятелства
настъплението трябва да се води до крайна победа, но затова е
необходимо 8-ми авиационен корпус да бъде оставен в Крим.
Командването на армията успя да защити своята гледна точка. Но кой в
този момент би могъл, виждайки как силите на нашите храбри полкове
видимо пресъхват, да гарантира, че крепостта ще падне скоро? Тъй
като бе предвидимо, че силите на нашата пехота вероятно ще бъдат
преждевременно изтощени, командването на армията помоли да му
бъдат придадени 3 пехотни полка, за което получи съгласието на ОКХ.
Тези полкове трябваше да пристигнат поне преди последната фаза на
схватката.
В създалата се обстановка двата корпуса, осъществяващи
настъплението, се възползваха от предимството на атакуващия да
избира по свой вкус мястото или направлението на главния удар, като
по този начин изправя противника пред фактора на изненадата.
Командването на 54-ти ак, въвеждайки в бой 213-и пп и 24-та пд,
обърна фронта на запад. 213-и пп под командването на полковник
Хицфелд превзе бронираната батарея „Максим Горки I“. Едно от
оръдията на батареята бе извадено от строя с пряко попадение на
снаряд от голямокалибрената артилерия. Другото бе взривено от наши
сапьори, проникнали на територията на форта. И все пак гарнизонът
на това отбранително съоръжение с няколко подземни етажа се
предаде едва когато нашите сапьори с подривни заряди успяха да
проникнат във форта през купола му. По време на опитите да се влезе
във форта бе убит комисарят, който го командваше. Войниците му се
предадоха. Не след дълго — на 21 юни, 24-та дивизия успя да завладее
дотогава все още удържаната от противника част от северния участък
на фронта по западното крайбрежие — до отбранителните
съоръжения, защитаващи входа на Северния залив.
Неочакваната промяна на направлението на главния удар на 17
юни в сектора за настъпление на 30-и ак също донесе важен успех.

Щабът на корпуса реши да прекрати настъплението през

северната верига на крайбрежните планини източно от Балаклава и да
съсредоточи за внезапен удар своите сили близо до главния път и
южно от него. Срещу фланкиращия огън откъм крайбрежните планини
единствената защита тук бе ответният артилерийски огън. 72-ра
дивизия наистина успя да овладее позициите на противника южно от
пътя. Разузнавателният батальон на тази дивизия под командването на
майор Баке премина през бойните редове на смаяния противник до
„Орловата височина“, разположена пред Сапун гора. Сутринта на 18
юни батальонът успя да превземе силно укрепената „Орлова
височина“ и да я задържи до пристигането на нови сили на дивизията.
Така бяха създадени предпоставки за разширяване на пробива в
отбранителната система на противника в северно направление.
В последвалия трети етап на настъпателния бой също така бе
постигнат успех чрез неочаквано пренасяне на направлението на
главния удар с поддръжката на артилерия. На север успехът се
състоеше в това, че бе изпълнена най-близката задача на
настъплението — завладяването на Северния залив, а на юг —
овладяването на изходните позиции за настъпление към Сапунските
възвишения.

На северния участък концентрираното използване на артилерията

помогна на 24-та дивизия да овладее отбранителните съоръжения на
полуострова, контролиращ входа в Северния залив. Между
завладените съоръжения беше наистина остарелият, но все още мощен
опорен пункт на противника — Северният форт.
В цялата зона на своето настъпление 22-ра дивизия овладя
скалистите височини, свършващи до северния бряг на залива. Особено
ожесточен характер имаха боевете за железопътния тунел при стика
между 22-ра и 50-а дивизия; от този тунел противникът със значителни
сили (малко преди това с крайцер тук бе докарана нова бригада)
предприемаше контраатаки. Най-сетне чрез пряк обстрел на входа на
тунела ние успяхме да го овладеем. От него излязоха не само стотици
войници, но и още повече цивилни — мъже, жени и деца. Особено
трудно се оказа да извадим противника от неговите последни
скривалища по северния бряг на залива. За съхранение на боеприпаси
и други резерви Съветите бяха създали в отвесните скали дълбоки
катакомби с бронирани врати, които бяха предварително оборудвани за
отбрана. Техните гарнизони под командването на своите комисари
изобщо не мислеха да се предават. Не оставаше нищо друго, освен да
се предприемат опити вратите да бъдат взривени. Когато нашите
сапьори стигнаха до входа на първата от тези пещери, вътре избухна
взрив. Значителна част от скалистия бряг се срина, погребвайки
противника, намиращ се във вътрешността на катакомбите, както и
група наши сапьори. Командващият катакомбите я взриви заедно с
намиращите се в нея хора. В края на краищата един лейтенант от
батальона щурмови оръдия, без да обръща внимание на огъня на
противника, се приближи откъм южния бряг на залива по крайбрежния
път и с огън от своето оръдие по амбразурите от най-близка дистанция
принуди противника да отвори останалите катакомби. Комисарите бяха
се самоубили. От вътрешността излязоха страхотно измъчени войници
и цивилни.
50-а дивизия, която трябваше да води трудни боеве в своя сектор
за настъпление, преминаващ през местност, покрита с храсталаци,
успя да излезе на източното крайбрежие на Северния залив и да
завладее Гайтанените височини, контролиращи изхода от долината на
река Чорная.
Вляво от нея войските на десния фланг на румънския планински
стрелкови корпус се придвижваха с бой през гориста местност в
района на височините югоизточно от Гайтаните. Румънският генерал
Ласкар, който по-късно загина в сражение край Сталинград, бе душата
на настъплението.
В зоната за настъпление на 30-и ак изненадата, постигната в
резултат от промяната на направлението на атаката, също доведе до
успех. Използвайки споменатото по-горе овладяване на „Орловата
височина“ от 72-ра дивизия, щабът на корпуса вкара в бой
привлечената от юг 170-а дивизия, за да бъдат превзети Федюхините
височини. За противника, който бе ориентиран на изток и явно
очакваше настъпление към Сапунските възвишения, този удар откъм
юг бе напълно неочакван. Завладяването на Федюхинския масив бе
извършено сравнително бързо. По този начин беше завоювана изходна
база за решително настъпление към Сапунските възвишения.
През тези дни левият фланг на румънския планински стрелкови
корпус (1-ва планинска стрелкова дивизия) също постигна успех.
Така сутринта на 26 юни в ръцете на 11-а армия се оказа почти
целият външен периметър на крепостта. Противникът бе отблъснат във
вътрешността на крепостта, чийто северен фронт образуваха
стръмните възвишения по южния бряг на Северния залив, докато
нейният източен фронт минаваше от височината Инкерман през
Сапунските възвишения до скалите в района на Балаклава.
Командването на корпуса трябваше да реши проблема с пробива
на този вътрешен пояс на крепостта. Нямаше никакво съмнение, че
противникът ще продължи упоритата си съпротива, още повече че той
според заявлението на фронтовия си щаб (Кримския фронт) не можеше
да разчита на евакуация от полуострова.
От друга страна, не би могло да не се признае, че дори основните
резерви на противника да бяха изразходвани, ударната сила на
германските полкове също бе към края си.
През тези дни аз всекидневно пътувах — както предиобед, така и
след това: до щабовете на корпусите, до артилерийските командири,
при дивизиите, полковете, батальоните и артилерийските
наблюдателни пунктове. Затова много добре знаех как вървят нещата в
нашите части и съединения. В полковете бяха останали по
неколкостотин човека. Спомням си едно донесение от свалена от
предната линия рота, чийто боен състав се състоеше от 1 офицер и 8
редници. Доколко бе възможно с тези топящи се части и
подразделения да бъде завършен боят за Севастопол, когато 54-ти ак бе
пред Северния залив, а на 30-и ак предстояха тежки боеве за
превземането на позициите по Сапунскитс възвишения?
При такава обстановка най-добре би било да се пренесе общото
направление на главния удар към южния фланг; където действаше 30-и
ак. Но практически точно това бе невъзможно. Прехвърлянето на
пехотните дивизии от северния участък на фронта към южния би
трябвало да отнеме много дни, което създаваше възможност на
противника да отдъхне и да се съвземе. В крайна сметка само един
тесен път, построен от нас през зимата с цената на невероятни усилия,
свързваше в прифронтовата ивица двата участъка. Но по този път не
можеше да бъде прехвърляна артилерията с голяма мощност
Преместването на главните сили на артилерията от северния към
южния участък през Ялта и подсигуряването им с боеприпаси би
отнело поне няколко седмици. При това Главното командване при
всички обстоятелства в най-близко време имаше намерение да изведе
8-ми авиационен корпус от Кримския фронт.
Веднага след като 22-ра дивизия излезе на северния бряг на
Северния залив, аз отидох при полковете й. Имах намерение от един от
наблюдателните пунктове по северния бряг на залива да огледам
околността. Пред мен се бе прострял залив широк 800- 1000 м, в който
преди време са били закотвяни цели флотилии, на противоположния
бряг вдясно бе град Севастопол, право пред мен — стръмните
крайбрежни височини, отрупани с укрепления.

Хрумна ми, че оттук, тоест откъм фланга, би трябвало да се

унищожи позицията на Сапун гора, понеже точно на това място
противникът най-малко би очаквал нашето настъпление.
 Наистина, когато обсъдих този план първо в щаба на 54-ти ак и
след това с няколко подчинени командири на подразделения, те се
отнесоха към него с известно съмнение. Как може да бъде преодолян
широкият морски залив с щурмови лодки под окото на добре
оборудваните и въоръжени височини на южния бряг? Изобщо как
може да бъдат транспортирани до брега щурмовите лодки през
стръмните скали и да се натоварят в тях войските, след като имаше
само няколко дълбоки дерета, през които бе възможен достъпът до
брега? Нали откъм южния бряг противникът би могъл да държи тези
подстъпи под обстрел! И все пак именно защото атаката през Северния
залив изглеждаше почти невъзможна, тя щеше да бъде неочаквана за
противника, а това вече бе залог за успех. Затова въпреки всички
съмнения, които ми бяха подсказани, аз настоях за своя план, колкото и
да бе трудно да оглавиш такова смело начинание, когато поради
заеманото положение не би могъл лично да участваш в него.
След като решението вече бе взето, всички щабове с голяма охота
се заеха с неговото осъществяване. Тук ми се иска да изкажа особена
похвала на сапьорите, които редом с пехотата се проявиха откъм най-
добрата си страна още по времето на боевете за ДОС-овете.
Рано сутринта на 29 юни трябваше да започне генералното
настъпление към вътрешната част на крепостта: в полосата на 54-ти ак
— през Северния залив, в полосата на 30-и ак към Сапунските
възвишения. Още на 28 юни 50-а дивизия успя да форсира река Чорная
в нейното долно течение и да превземе Инкерман.
Точно тук се случи една трагедия, която показа с какъв фанатизъм
се бореха болшевиките. Високо над Инкерман се издигаше скалиста
стена, достигаща далеч на юг. В тази стена имаше огромни галерии,
които в Крим служеха за изби на заводите за шампанско. Редом с
големите запаси от тази напитка болшевиките бяха създали складове за
боеприпаси; освен това тези помещения се използваха като убежища за
хилядите ранени и бягащото гражданско население. Когато нашите
войски навлязоха в населения пункт Инкерман, цялата скала зад
селището се разтресе от чудовищен взрив. Стената с височина
приблизително 30 м се срина по дължина от около 300 м.
Всички участващи в осъществяването на прехвърлянето през
залива в полунощ на 28 юни изпитваха извънредно напрежение, докато
вървеше подготовката му. Непрекъснатата бомбардировка на града от
8-ми авиационен корпус би трябвало да заглуши шума по северния
бряг на залива. Цялата артилерия бе готова да открие ураганен огън по
височините на южния бряг, когато обстрелът оттам покаже, че
противникът е отгатнал нашия замисъл. Но на срещуположната страна
всичко бе спокойно. Трудното докарване на щурмовите лодки и
тяхното натоварване мина успешно. В 1 часа през нощта от северния
бряг потегли първият ешелон на 24-та и 22-ра дивизия и лодките поеха
курс към южния бряг.
Прехвърлянето, което се оказа съвсем неочаквано за противника,
успя. Смелият скок през морския залив се увенча с успех. Когато
вражеската отбрана в района на южните височини влезе в действие,
нашите опитни пехотинци вече се бяха укрепили по южния бряг.
Засечените огневи средства на противника по скатовете на южния бряг
бяха унищожавани от нашия огън; нашите войски се изкачиха върху
платото. Така бе унищожена представляващата сериозна заплаха
позиция на Сапунските възвишения.
Още с първия изстрел започнаха атака на тези позиции и
войските, действащи откъм фронта.
На левия фланг на 54-ти ак 50-а дивизия и нововъведената в бой
132-ра дивизия (с полковете на 46-а дивизия) от района на Гайтани и
по-южно започнаха атака на височините в района на Инкерман и южно
от него, поддържани от фланга с артилерия, разположена по северния
бряг на Северния залив. В тази атака се включиха и войските от десния
фланг на румънския планински стрелкови корпус.
След това на разсъмване в решителна атака срещу Сапунските
възвишения премина и 30-и ак, поддържан от далекобойните батареи
на 54-ти ак и от последователните въздушни атаки на 8-ми авиационен
корпус. Докато корпусът демонстрираше чрез артилерийски огън
настъпление на широк фронт, 170-а пд се подготви за удар в много
тясната ивица при Федюхините възвишения. Настъплението бе
подкрепено от огън с право мерене от един зенитен артилерийски
полк, щурмовите оръдия и 300-ия танков батальон.
Дивизията доста бързо излезе на височините от двете страни на
големия севастополски път. Използвайки изненадата, тя толкова бързо
овладя широк участък в северно, източно и южно направление, че
корпусът можа да изкачи върху възвишенията и другите си дивизии.
С успешното прехвърляне през залива, падането на
Инкерманските височини и пробива на 30-и ак на Сапунските позиции,
съдбата на севастополската крепост вече бе решена.
Онова, което последва, бе сетният бой на армията, който не
можеше нито да промени нейната съдба, нито да донесе някаква полза
за Съветите от гледна точка на общата оперативната обстановка. Дори
за честта на оръжието този бой бе излишен, защото руският войник и
без това се сражаваше достатъчно храбро! Но политическата система
изискваше продължаването на безполезната борба.
Дивизиите на 54-ти ак, прехвърлили се през Северния залив, след
заемането на височините на южния бряг вече се намираха във
вътрешността на онзи пръстен, който опасваше града в голяма дъга.
Отбраната му стана безсмислена за противника. След като корпусът
отдели част от средствата си за атака по позициите на южното
направление, се обърна на запад и започна настъпление срещу
позициите, разположени в предградията, както и срещу самия град.
Знаменитият Малахов курган, заради който бе пролята толкова кръв
през Кримската война, бе завзет от корпуса. Всъщност той беше част
от позициите в покрайнините на града.
В същото време 30-и ак още на 29 юни бързо напредна след 170-а
дивизия заедно със своите 28-ма лека дивизия и 72-ра пд, които имаха
задача да демонстрират настъпление на широк фронт. След трамплина,
завоюван от 170-а дивизия при Сапунските възвишения, дивизиите
имаха задача да се придвижват в радиални направления, за да
превземат Херсонския полуостров.
 28-ма дивизия, превзела „английското гробище“, разкъса външния
отбранителен пръстен югоизточно от Севастопол. Съветите бяха
оборудвали „английското гробище“ като основен опорен пункт на своя
външен отбранителен кръг. Мраморните паметници, поставени
навремето върху гробовете на загиналите английски войници, сега
бяха разрушени. Нови мъртъвци лежаха върху гробовете, разровени
пак от снарядите. След това дивизията започна отново да се придвижва
на запад, оставяйки Севастопол отдясно, за да може, ако градът
започне да се защитава, да го завземе оттам или да предотврати
пробива на вражески сили в това направление.
Цел на атаката на 170-а дивизия беше фарът при западните
плитчини на Херсонския полуостров, вероятно на онова място, от
което Ифигения е гледала, „търсейки с душата си земята гръцка“.
72-ра дивизия нанасяше удар по продължение на южното
крайбрежие. Прочиствайки Сапунската позиция в южна посока, в
началото тя завладя контролиращата цялата местност височина
Вятърната мелница и така даде възможност на целия корпус да се
възползва от големия севастополски път. След нея се придвижваше 4-
та румънска планинска стрелкова дивизия, която, нанасяйки удар в
тила, превзе все още защитаваната от противника отбранителна
система около Балаклава. При това дивизията взе 10 000 пленници.
Изучавайки на практика действията на съветското командване,
ние предполагахме, че противникът ще окаже последна съпротива на
позициите, разположени в покрайнините на града, както и в самия
град. В Севастопол отново и отново по радиото се излъчваше
заповедта на Сталин градът да бъде защитаван до последния човек.
Знаехме, че всички жители на града, способни да носят оръжие,
включително жените, бяха принудени да го защитават.
Командването на армията би постъпило престъпно спрямо своите
войници, ако не вземеше предвид посоченото обстоятелство. Борбата
във вътрешността на града изискваше нови тежки жертви от страна на
настъпващите. За да го избегне, щабът на армията заповяда пак да бъде
дадена думата на артилерията и на 8-ми авиационен корпус, още преди
дивизиите да настъпят към града. Те трябваше да покажат на
противника, че не е в състояние да ни принуди да дадем нови кървави
жертви в улични боеве.
1 юли започна с масиран огън по граничните укрепления и по
вътрешните опорни пунктове на града. Обстрелът бе успешен. Не след
дълго разузнаването докладва, че не се очаква сериозна съпротива на
противника. Обстрелът бе прекратен, дивизиите тръгнаха в
настъпление. Вероятно през нощта срещу 1 юли противникът бе извел
своите основни сили на запад от крепостта.
Но борбата все още не бе завършила. Наистина Приморската
армия бе напуснала града, но с единствената цел да се опита да окаже
нова съпротива на позициите, които прикриваха Херсонския
полуостров, вероятно изпълнявайки заповедта на Сталин борбата да се
води до последния човек или с надеждата през нощта с корабите на
червения флот поне част от армията да бъде изведена от дълбоките
заливи западно от Севастопол. Но в действителност с торпедни катери
бяха изведени само малцина висши офицери и комисари, в това число
и командващият генерал Петров. Неговият заместник бе задържан в
Черно море от наш торпеден катер (италиански) при опит да се спаси
по същия начин.
 Заключителните боеве на Херсонския полуостров продължиха до
4 юли. 72-ра дивизия завладя бронираното ДОС „Максим Горки II“,
защитавано от гарнизон от няколко хиляди души.

Другите дивизии все повече притискаха противника към самия

край на полуострова. Противникът предприемаше нееднократни опити
да се промъкне през нощта на изток с надеждата да се съедини с
партизаните в планината Яйла. В плътна маса, в която отделните
войници вървяха ръка за ръка, за да не може никой да изостане, те се
хвърляха срещу нашите линии. Често пред всички вървяха жени и
девойки комсомолки, които също с оръжие в ръка въодушевяваха
бойците. Естествено, загубите при подобни опити за пробив бяха
извънредно високи.
Накрая остатъците от Приморската армия опитаха да се скрият в
големите пещери по стръмните брегове на Херсонския полуостров,
очаквайки напразно евакуацията си. Когато на 4 юли те се предадоха,
само от най-крайния район на полуострова излязоха около 30 000
души.
 Загубите на противника в жива сила неколкократно надхвърляха
нашите. Количеството на взетите трофеи бе огромно. Крепостта,
защитена от мощни естествени препятствия, оборудвана с всички
възможни средства и отбранявана от цяла армия, накрая падна.
Армията й бе унищожена, вече целият Крим бе в наши ръце. От
оперативна гледна точка 11-а армия съвсем навреме се освободи за
използването й в голямото германско настъпление по южния участък
на Източния фронт.
На 1 юли вечерта с моите най-близки помощници oт оперативната
група на щаба аз бях в нашия команден пункт, в малка татарска
къщичка в Юхари Каралес. Съветският „нощен дежурен самолет“,
който надвечер винаги хвърляше по няколко бомби в нашата долина,
вече не се появяваше. Ние мислено преживявахме боевете през
последните месеци, спомняхме си за нашите другари, чиито гробове
сега бяха покрити със зелена трева.
Тогава по радиото се чуха звуците на победните фанфари, с които
започваше специалното съобщение за падането на Севастопол. След
това бе излъчена следната телеграма:

До командващия Кримската армия генерал-полковник

Фон Манщайн

С благодарност отбелязвайки Вашите особени заслуги по време

на победоносните боеве в Крим, увенчали се с победа над противника
в Керченското сражение и превземането на могъщата
Севастополска крепост, прославена със своите естествени
препятствия и изкуствени укрепления, аз Ви присвоявам чин „генерал-
фелдмаршал“. С това звание и учредяването на специален знак за
всички участници в кримските боеве пред целия германски народ аз
отдавам дан на героичния подвиг на войските, сражаващи се под
Ваше командване.
Адолф Хитлер

Разбираемо е, че ние, работещи и борещи се толкова дълги месеци

за постигането на окончателната победа в борбата за Крим и знаещи
по-добре от всеки друг на какъв тънък косъм висеше съдбата на 11-а
армия, в този час бяхме преизпълнени от гордост и радост.
Колко неповторимо преживяване е това — да се насладиш на
чувството за победа на бойното поле!
Но ако маршалският жезъл като знак на победоносно проведената
кампания представляваше венец на моята военна кариера, то аз все пак
не забравях колко много войнишки късмет е нужен, за да бъде
постигната подобна цел. Понякога се случва така, че някои не успяват
да се увенчаят с лаврите на победители, защото са или прекалено
млади, или вече достатъчно остарели.
Всъщност колко струват тези почести в сравнение с бремето на
отговорността, което понася онзи, върху когото заедно с управлението
на армията е възложена и отговорността за стотици хиляди живота и в
крайна сметка — поне отчасти — за съдбата на неговата страна!

Но в този час моите съратници и аз преди всичко мислехме за

това, че именно благодарение на предаността, храбростта,
издръжливостта и чувството за отговорност на нашите войници всички
трудности бяха преодолени и бе постигната победа в кампанията, която
приключи щастливо за оставената сама на себе си 11-а армия. Вярна на
германските военни традиции, тя се сражава благородно и по
рицарски!
След като нашата задача бе завършена с такава победа, аз
изпитвах вътрешна потребност да изкажа благодарствени думи на
своите съратници. Нямах възможността да се срещна с всички, за да
им стисна ръката. Затова поканих всички командири до батальон
включително, както и всички офицери, унтерофицери и редници,
носители на Рицарски кръст и Златен германски кръст, на
тържествения акт в парка на бившия царски дворец в Ливадия. В
началото почетохме паметта ни своите другари, дали живота си, за да
прокарат нашия път към победата. Прозвуча вечерна заря. „Силата на
любовта“ и нашата тиха молитва се възнесоха към небето. Последните
звуци на барабаните се смениха с песента за добрия приятел, която
вероятно никога не е била толкова истинска, колкото по време на
боевете на изток; прощален поздрав за ония, които се наложи да
погребем в кримската земя. Нашите славни другари! След това аз
благодарих на всички войници от 11-а армия и 8-ми авиационен
корпус, както и на ония, които не успяха да участват в това тържество,
за тяхната преданост, храброст и издръжливост, често проявявана в
почти критични положения, и за всичко, извършено от тях. Накрая
всички се събрахме на скромна вечеря, която обаче не премина съвсем
спокойно. Няколко съветски самолета, долетели от Кавказ, ни
почерпиха с бомби; за щастие всичко мина без жертви.
Разбира се, след падането на Севастопол получих множество
поздравления. Но три от подаръците ми доставиха особена радост. На
1 юли късно вечерта, когато след получаването на телеграмата от
фюрера за произвеждането ми във фелдмаршал се събрахме още
веднъж, за да отпразнуваме това събитие в нашата татарска къщурка
на малка открита веранда, началникът на разузнавателния отдел —
майорът от Генералния щаб Айсман, през нощта отпътува за
Симферопол. Там той вдигнал от леглото един татарин, майстор-
бижутер, дал му сребърния си часовник и му заповядат до сутринта от
среброто на часовника да изработи два маршалски жезъла за моите
пагони. Когато на 2 юли отидох на закуска, жезлите, тънко гравирани,
бяха поставени на моето място. Един трогателен знак на привързаност
и точно затова ми достави голяма радост.
 Скоро след това получих малка пратка. Изпращач бе германският
кронпринц. Пратката съдържаше масивна златна табакера. Върху
капака изкусно бе гравиран планът на крепостта Севастопол с
всичките й отбранителни съоръжения. Върху вътрешната страна бе
изписано името на високопоставения дарител. Особено ме трогнаха
думите на придружителното писмо. Кронпринцът пишеше, че
навремето не успял да превземе Вердюн. Именно затова още повече се
радва, че аз съм успял да превзема мощната крепост Севастопол. Това
бяха думи на един любезен човек, истински приятел!
Третият подарък също бе специален. Един руски свещеник,
избягал от болшевиките във Франция и сега живеещ във Виши, ми
изпрати дебел бастун. Той бе направен от възлесто стъбло на лоза, в
ръкохватката му бе инкрустиран топаз, а върху тънкия метален
пръстен имаше надпис на руски. В писмото си свещеникът пишеше, че
неговият дядо по време на Кримската война като командир на полк
участвал в отбраната на Севастопол. Той бил тежко ранен в крака и
войниците от неговия полк му направили този бастун. Зарадван от
това, че аз съм превзел Севастопол и съм освободил Крим от
болшевиките, той, свещеникът, ми изпраща този бастун в знак на
благодарност.
Също така получих и две книги с красиви кожени подвързии. Това
бяха мемоарите на някой си генерал Фон Манщайн, който по времето
на императрица Ана, намирайки се на руска служба, воювал под
командването на фелдмаршал Миних по бреговете на Черно море.
 Макар че с него ме свързваше единствено общото име, но не и
кръвно родство, все пак четенето на тези мемоари, написани на
френски, бе много интересно за мен. Без да споменавам, че всъщност
аз се движех по стъпките на този Манщайн, сражавах се върху същите
полета, мемоарите бяха интересни с описанието на един живот,
изпълнен с приключения. След качването на престола на императрица
Елисавета се наложило Манщайн да бяга от Русия, а неговият
покровител Миних бил изпратен в Сибир. Навремето двамата заедно
свалили същинския ръководител на Русия херцог Бирон Курландски.
Докато Миних пътувал с шейна за Сибир, срещнал завръщащия се
оттам херцог. Както се отбелязва в мемоарите, двамата вежливо и по
рицарски се поздравили. След бягството си от Русия Манщайн
постъпил на служба в Прусия, бил тежко ранен по време на битката
при Колин и по време на връщането си вкъщи бил убит от
[39]
пандурите , на които не поискал да се предаде.

Отпускът в Румъния
 След завършването на боевете в Крим нашите войски получиха
няколко седмици напълно заслужена почивка в чудесните местности
на Южен Крим, където вече зрееха плодовете, и аз също можех да си
позволя да отдъхна за малко.
Маршал Антонеску, който ни навести през лятото след
сраженията на Керченския полуостров, ме покани да прекарам заедно с
жена ми отпуска си в Карпатите като негов гост веднага след като
завърши битката за Севастопол. Той приятелски прехвърли своята
покана и върху моя по-голям син, който след участието си в боевете в
Русия и учението си във военно училище получи през пролетта чин
„лейтенант“ и след преболедуваната скарлатина се нуждаеше от
почивка.
През онези седмици успяхме да се запознаем с чудесното
румънско гостоприемство. Наистина планираният отпуск донякъде се
превърна в официална визита.
Когато ние като обикновени пътешественици пристигнахме на
румънската граница, там вече ни очакваше салон-вагон. Румънски
генерал и представител на Министерството на външните работи ни
посрещнаха като гости на маршала и правителството. След чудесното
пътуване през Карпатите на следващия ден пристигнахме в Предеал,
климатичен курорт, разположен високо в планините, недалеч от
известния кралски замък Синая. Маршал Антонеску имаше прекрасна
вила. На гарата ни посрещнаха госпожа Антонеску и военният
министър на Румъния. Беше строен почетен караул от гвардейския
батальон на маршал Антонеску. Интересното е, че маршалът имаше
свой собствен гвардейски батальон (очевидно наплашен от метежа,
който преди време се бе опитала да извърши Желязната гвардия).
Батальонът на маршала по всичко приличаше на гвардейския батальон
на краля с единствената разлика, че кралският имаше бели помпони, а
този на маршала — червени.
По украсената със знамена улица, където бяха строени в шпалир
ученици, ние стигнахме до чудесната малка вила, служеща за
резиденция на правителствените гости. В нея се настаниха жена ми и
моят син, който пристигна няколко дни по-късно, както и аз, а Шпехт и
двама румънски офицери бяха настанени в съседната сграда.
Посрещна ни много любезно госпожа Гога, съпруга на бившия, вече
починал премиер-министър и интимен приятел на семейство
Антонеску. По-рано къщата била нейна собственост и тя ни показа
добре обзаведените хол, столова и две спални. Освен това ни
представи персонала на вилата, като при това тихо, но настойчиво
подчерта, че напълно можем да разчитаме на готвача. Това ни напомни,
че все пак се намираме на Балканите.
И наистина премиер-министърът Гога, предпочел приятелските
отношения с Германия, бе отровен. Когато по време на нашето
пребиваване маршал Антонеску се разболя от леко стомашно
разстройство, на първо място той се захвана с готвача. Общо взето,
пазеха ни като зеницата на окото си. След нас винаги „незабележимо“
се движеха двама германски и двама румънски служители от
криминалната полиция. Още в салон-вагона с голям труд успяхме да
убедим румънския чиновник, който спеше пред вратата на моето купе,
да си намери някое по-удобно място. Това бе първият и единствен път
през моя живот, когато ме приемаха с такива почести и ме охраняваха
толкова грижливо; за това се изискваха специални навици. Разбира се,
животът на обикновения пътешественик е значително по-удобен.
По време на нашия престой в Предеал няколко пъти бяхме на
гости в дома на маршала. Той, както и неговата жена владееха
великолепно френски и бяха изключително любезни домакини.
Антонеску дълго време работил като посланик в Париж и Лондон.
Още по-приятна бе неговата прогерманска позиция.
Веднъж ни поканиха на закуска при краля и неговата майка
кралица Елена. Кралицата бе все още красива жена, любезна и умна,
естествена и непринудена по време на разговорите. Тя тъгуваше по
Флоренция, където бе живяла с години, когато нейният мъж крал
Карол бил влюбен в мадам Лупеску. Можеше да се забележи, че във
вените на кралицата тече кръвта на Хохенцолерните.
По онова време младият крал Михай създаваше впечатление на
донякъде безпомощен и безразличен човек. Както изглежда, неговите
интереси бяха изцяло съсредоточени в автомобилите и моторните яхти.
Докато кралицата майка проявяваше интерес към политическите
въпроси, изглежда, кралят се отнасяше към своите задължения на
държавен глава студено и без особен интерес.
 За възрастта си той по-скоро изглеждаше като един разочарован
човек. Беше ли това още тогава някаква маска? Незрелостта му
очевидно бе свързана с това, че детството му преминало между
неговия невъздържан баща и майката, която бе живяла предимно в
чужбина. Към всичко това би могло да се прибави, че маршал
Антонеску практически го бе отстранил от каквато и да било работа,
свързана с управлението на страната. Младият крал дори не умееше да
се държи както трябва, когато посещаваше някоя от воинските части, а
и това му се случваше доста рядко.

Друг път ние, съпровождани от румънците, предприехме едно

пътуване из Трансилвания и посетихме кавалерийското училище в
Германщат (Сибиу). Преди време Антонеску бил началник на това
училище и затова проявяваше особени грижи за него. То бе образцово
оборудвано и демонстрираната ни висша езда беше на много високо
ниво.
Освен това приехме поканата на румънския патриарх и го
посетихме в селската му резиденция, разположена близо до един
манастир в прекрасна гора. Като всички православни свещеници той и
неговите младши другари имаха красиви дълги бради, подчертаващи
достойнството на техния сан. Разговорът с високопоставения пастир,
изучавал геология в Бреслау (Вроцлав) и Тюбинген, бе голямо
удоволствие. Вечерите прекарвахме на терасата на скромна селска
къща и храната ни бе по селски проста и скромна като
противоположност на угощенията на светските церемонии. Но най-
приятното впечатление получихме по време на посещението при
германците, живеещи в Румъния, които при режима на Анюнеску и
под влиянието на Райха се ползваха със значително по-големи свободи,
отколкото в предишните времена.
Между другото широко разпространеното название
„трансилвански немци“ е погрешно. Трансилванските германци са
дошли тук от Люксембург и Лотарингия. Ние направихме чудесно
пътуване в Трансилвания. Денят започна с богослужение в една от
старите укрепени църкви крепости. Те бяха защитени от стени, зад
които по време на война се криеха местните жители и към които бе
пристроен обор за животни и склад за хранителни продукти.
Богослужението водеше Трансилванският епископ. От разположените
наблизо села тук побързаха да пристигнат селяните със своите жени и
деца, всички с красиви народни носии. Навсякъде бяха окачени
знамена, а ученици ни приветстваха с цветя в ръцете. Посетихме и
замъка Мариенбург, предшественик на замъка Мариенбург (Малборк)
в Прусия. Германският рицарски орден, принуден да отстъпи от
[40]
Светите земи , получил своята първа колонизаторска задача в
Трансилвания, преди да завоюва по-късно Прусия за германците.
През деня присъствахме на кръщаването на немско момче, чийто
кръстник станах аз. По време на ритуала в обкръжението на селяни,
горди със своите стопанства и прекрасната си родина, бе поднесено
всичко, което стопанинът притежаваше. След обяда в друго село
взехме участие в селски празник, на който млади момичета и момчета,
облечени в пъстри народни носии, ни показаха прекрасни старинни
танци. Картината бе чудесна. Вечерта прекарахме сред германци в
главния германски населен пункт Кронщат (Брашов), чиято гордост бе
голямата, така наречена Черна катедрала. Названието бе свързано със
стените и, почернели по време на пожар. През последните дни на
отпуска бяхме в Букурещ. Видяхме нефтените находища на Плоещ,
румънския военен завод, а освен това аз посетих и военната болница.
Тя бе разположена в разкошна сграда, която кралският двор построил
за своите служители. В началото на войната маршал Антонеску, без да
размисля прекалено дълго, отнел сградата от двореца и я превърнал в
болница. Колкото и да бе правилно само по себе си такова
мероприятие, грубостта и праволинейността, проявени тогава от
маршала, бяха превърнали много от придворните в негови врагове.
Същото се отнасяше и до следния факт: в един прекрасен ден
маршалът уволнил цялото обкръжение на кралицата и го заменил с
други лица. Жертва на тази замяна се бе оказал и майор Розета, син на
дипломат и шурей на генерал Паулус. По-късно той пристигна при мен
като румънски офицер за свръзка и стана добър посредник и приятел.
Без съмнение маршал Антонеску сам си бе навредил с това, че
напълно беше отстранил краля от участие в държавните дела, макар че
самият крал не бе достатъчно подготвен за това, както и с
предприетите груби мерки. Във всеки случай който бе виждал тогава
краля, никога не би си представил, че той ще събере достатъчно
мъжество и инициатива, за да арестува Антонеску. Това че той,
представител на династията на Хохенцолерните, по-късно предаде
Германия, предрешавайки по този начин края на своето господство,
още бе скрито в мрака на бъдещето.
Както и да е, ние с благодарност си спомняме онези седмици,
когато можехме да се насладим на великодушното румънско
гостоприемство, получавайки незабравими впечатления от престоя ни
в германска Трансилвания. Сега германците, подложени на изгнание от
тази провинция, отново са поробени.
Достави ми радост единствено това, че моят кръщелник заедно
със своите родители успя да се спаси от вълната на унищожението и
сега живее в Хановер.
Почетният знак „Кримски щит “
10. Ленинград — Витебск

Докато дивизиите на 11-а армия в Крим отдъхваха от понесените

трудности, а аз прекарвах отпуска си в Румъния, щабовете имаха
задача да подготвят форсирането на Керченския пролив. Това трябваше
да бъде началото на участието на армията във вече разгърналото се
голямо настъпление на южното крило на фронта. Докато гостувах в
Предеал, аз бях информиран как върви подготовката, тъй като ме
навестяваше началникът на оперативния щаб на армията полковник
Бусе. За съжаление от тази подготовка не излезе нищо друго освен
излишни хартиени драсканици. Както винаги Хитлер, преследвайки
няколко цели едновременно и подценявайки първоначалните успехи на
нашето настъпление, се отказа да включи в него и 11-а армия.
Когато на 12 август се върнах в Крим, за голямо мое съжаление
заварих там новите указания на Главното командване. Планът за
форсиране на Керченския пролив бе отпаднал. Изпълнението на тази
задача се възлагаше единствено на щаба на 42-ри корпус и 42-ра
дивизия съвместно с румънците. 11-а армия бе предназначена за
завземането на Ленинград, където вече бе изпратена действащата при
Севастопол артилерия. Но за съжаление от нашата армия по-късно
бяха отцепени още три дивизии. 50-а дивизия бе изпратена на остров
Крит, където тя всъщност остана в бездействие до края на войната, а
това беше една от нашите най-добри дивизии. Още по време на
прехвърлянето ни бе отнета и 72-ра дивизия, прехвърлена към групата
армии „Център“, за да бъде ликвидирано кризисното положение в един
от участъците.
 Като резултат за изпълнението на бъдещите задачи в
разпореждане на щаба на армията от старите съединения останаха
единствено щабовете на 54-ти и 30-и корпус, а също така 24-та, 132-ра
и 17-а пехотни и 32-ра планинска стрелкова дивизия. Такова
разчленяване на армията, в която под ръководството на нейния щаб
продължително бяха действали едни и същи корпусни щабове и
дивизии, при всички обстоятелства бе за съжаление, каквито и да бяха
причините, подбудили Главното командване да предприеме тази
крачка. Взаимното ни познанство, доверието, което си имахме,
спечелено по време на трудните боеве — това бяха все моменти, които
имат голяма тежест по време на война и не би трябвало да бъдат
пренебрегвани.
Освен този проблем се появи и още един, по-важен. Беше ли
целесъобразно точно в този момент 11-а армия да бъде свалена от
южното крило на Източния фронт, за да й бъде възложена без
съмнение значително по-маловажна задача — превземането на
Ленинград? Нали през лятото на 1942 г. Германия търсеше решението
на своята съдба в южния сектор на Източния фронт. А за това никакви
сили не бяха излишни. Още повече че изхождайки от целите, които
преследваше Хитлер, можеше още в самото начало да се види, че
германското настъпление ще се развива в две направления — към
Сталинград и към Кавказ, и колкото по на изток се придвижват
настъпващите войски, толкова по-разтеглен ще се окаже северният
фланг за нанасящия удар клин.
Развитието на събитията показа колко бе нужна след това 11-а
армия на южното крило, независимо дали щеше да бъде използвана за
форсиране на Керченския пролив, за да възпре отстъплението на
противника в Кавказ, или в началото би действала като оперативен
резерв на настъпващите армии.
Когато по пътя на север направих кацане във Виница, за да обсъдя
в главната щабквартира на фюрера новите си задачи, аз подробно
разговарях по този въпрос с началника на Генералния щаб генерал-
полковник Халдер. При това Халдер достатъчно ясно даде да се
разбере, че идеята на Хитлер едновременно да превземе Ленинград и
да води настъпление на юг противоречи на неговата собствена гледна
точка. Но Хитлер настояваше на това и нямаше да отстъпи от
намеренията си. Наистина на въпроса ми дали Халдер смята, че е
възможно да мине без 11 — а армия на юг, той отговори утвърдително.
Самият аз се съмнявах, но тогава не можех да опровергая мнението на
началника на Генералния щаб.
При това мое посещение с ужас констатирах колко лоши бяха
отношенията между Хитлер и неговия началник на Генералния щаб.

От доклада за обстановката се изясни, че в групата армии

„Център“ като следствие от настъплението на съветските войски в
един-единствен район се бе създало кризисно положение (за
ликвидацията на което бе изпратена нашата 72-ра дивизия). Когато във
връзка с това Хитлер започна да отправя нападки срещу сражаващите
се там войски, началникът на Генералния щаб му възрази настойчиво.
Той посочи, че войските отдавна са преуморени, че големите загуби в
офицерския и унтерофицерския състав не може да не окажат влияние
върху общото състояние и боеспособността на армията. Тези
съображения, изложени изключително делово от Халдер, предизвикаха
избухването на Хитлеровия гняв, между другото единственото, на
което бях присъствал. В доста нетактична форма Хитлер подложи на
съмнение правото на началника на Генералния щаб да изказва подобни
съображения. Всъщност той, Хитлер, би могъл да съди най-добре за
всичко, тъй като през Първата световна война се е сражавал като
пехотинец на фронта, докато генерал Халдер изобщо не е бил там.
Цялата сцена бе толкова недостойна, че аз демонстративно се оттеглих
от масата с картите и се върнах за доклад само след настояването на
Хитлер, когато той вече се бе успокоил.
Смятах за нужно след доклада да поговорим с генерал Шмунд,
началник на управлението на кадрите, едновременно с това и главен
военен адютант на Хитлер. Казах му, че подобни отношения между
главнокомандващия и началника на Генералния щаб на сухопътните
сили са съвършено недопустими. Или Хитлер трябва да изслушва своя
началник на Генералния щаб и да спазва необходимите норми на
отношения с него, или последният да си направи необходимите изводи
от това. За съжаление не се случи нищо подобно. Шест седмици след
скандала между Хитлер и генерал-полковник Халдер последният бе
изпратен в оставка.
На 27 август щабът на 11-а армия пристигна на Ленинградския
фронт, за да си изясни тук, в полосата на 18-а армия, възможността за
нанасяне на удар и да състави план на настъплението към Ленинград.
Бе договорено, че след това щабът на 11-а армия ще заеме част от
фронта на 18-а армия, насочен на север, докато в същото време за 18-а
армия ще остане източната част на фронта към Волхов. Отреденият на
11-а армия северен участък на фронта се състоеше от ивица по брега
на Нева — от Ладожкото езеро до един пункт югоизточно от
Ленинград, от ивица, в която трябваше да се извърши настъплението
— южно от Ленинград, и от ивицата, която обхващаше дълъг участък
от територията по южния бряг на Финския залив, все още удържана от
Съветите в района на Ораниенбаум.
На щаба на 11-а армия освен мощната артилерия, предназначена
за поддръжка на настъплението, докарана тук отчасти от района на
Севастопол, бяха подчинени също така 12 дивизии, включително
испанската „Синя дивизия“, една танкова и една планинска стрелкова
дивизия, както и бригада от СС. От тези сили две дивизии действаха на
Невския фронт и две — на Ораниенбаумския, така че за настъплението
към Ленинград оставаха девет и половина дивизии. Това не бяха чак
толкова много сили, като се има предвид, че в района на Ленинград
противникът имаше 19 стрелкови дивизии, една стрелкова бригада,
една бригада от гранични войски и една-две танкови.
При такова съотношение на силите за нас, естествено, щеше да
има съществено значение, ако в настъплението вземеха участие и
финландците, които блокираха района на Ленинград на север по
Карелския провлак. Щеше да бъде достатъчно, ако финландците бяха
блокирали стоящите против нас пет и половина съветски дивизии.
Обаче съответното запитване, отправено от германския представител
във финландската главна квартира генерал Ерфурт, показа, че
финландското командване не приема това предложение. Генерал
Ерфурт обясни гледната точка на финландците с това, че Финландия
още от 1918 г. смята, че съществуването й никога не бива да бъде
заплаха за Ленинград. Както отбеляза Ерфурт, участието на Финландия
в настъплението към града бе изключено.
Така, изпълнявайки поставените му задачи, щабът на армията
можеше да разчита само на собствените си сили. Ние съвсем ясно
осъзнавахме, че успехът на тази операция до голяма степен е
проблемен. Обстоятелството, че тя можеше въобще да не се провежда,
не я правеше особено приятна за нас. Безспорно през лятото на 1941 г.
имаше възможност Ленинград да бъде превзет с внезапен удар.
Бързото завладяване на Ленинград в първоначалния план на Хитлер бе
една от първостепенните задачи. Каквито и да бяха причините за това,
съществуващите тогава шансове не бяха използвани. После Хитлер се
надяваше да принуди Ленинград и населението му да се предадат чрез
гладна блокада. Но Съветите провалиха неговите планове,
организирайки снабдяването на града по Ладожкото езеро — през
лятото с помощта на кораби, а през зимата — по прокарания върху
леда път.
Освен това съществуваше и фронтът от Ладожкото езеро до
Ораниенбаум, който поглъщаше много от нашите сили. Неговото
ликвидиране бе твърде желателно. Предизвикваше съмнение
единствено дали бе оправдано настъплението сега, когато се
опитвахме да решим съдбата на войната по южната част на Източния
фронт. Думите „каквото не си поискал да направиш в определената
минута, няма да ти върне и вечността“, сякаш бяха наслов на
операцията срещу Ленинград. Между другото поръчаното ни
настъпление трябваше да бъде подготвено по най-добрия начин. По
време на разузнаването на местността по фронта южно от Ленинград
видяхме град, защитен от дълбоко ешелонирана система от полеви
укрепления, която обаче изглеждаше съвсем наблизо. Виждаше се
големият завод в Колпино на Нева, който продължаваше да
произвежда танкове. Забелязваха се Пулковеките докове на Финския
залив. В далечината се очертаваха Исакиевският събор и иглата на
Адмиралтейството, както и Петропавловската крепост. При ясно време
можеше да се види един броненосец в Нева, изваден от строя с
артилерийски снаряди. Това бе един от нашите броненосци с
водоизместимост 10 000 тона, купен от руснаците през 1940 г. Беше
тъжно да видя, че жертва на войната се оказаха и известните ми от
1931 г. царски дворци: прекрасният Екатеринински дворец в Царско
село (гр. Пушкин), както и другият, по-малък по размери, в който бе
живял последният цар, и възхитителният Петерхоф (Петродворецът)
на брега на Финския залив. Те бяха опожарени от съветската
артилерия.
 При наблюденията си изяснихме, че нашата армия при никакви
обстоятелства не бива да бъде въвлечена в бойни действия в чертите на
Ленинград, където силите ни бързо биха се стопили. Мнението на
Хитлер, че градът може да бъде принуден да се предаде чрез
терористичните атаки на специално предназначения затова 8-ми
авиационен корпус, ние не бяхме особено склонни да споделяме, също
като опитния командир на този корпус генерал-полковник Фон
Рихтхофен. Изхождайки от казаното дотук, замисълът на щаба на
армията беше, използвайки в началото силно артилерийско и
авиационно въздействие върху противника, да пробием със силите на
3-ти корпус неговия фронт южно от Ленинград, като при това се
придвижим само до южните покрайнини. След това 2-ри корпус
трябваше да завие на изток, за да може в движение внезапно да
форсира Нева югоизточно от града. Те трябваше да унищожат
противника, намиращ се между реката и Ладожкото езеро, и да
обградят плътно с обръч града и от изток. В този случай превземането
на града можеше да стане бързо и без тежки улични боеве, както
навремето се случи във Варшава.
Но скоро стана ясно, че на цитираните по-горе думи бе съдено да
станат истина. Разбира се, германските военни транспорти,
пристигащи на Ленинградския фронт, не можеха да убягнат от
вниманието на противника. Още на 27 август противникът атакува 18-
а армия, разположена с фронт на изток. Необходимо бе в боя да бъде
вкарана и току-що пристигналата 170-а дивизия. През последните дни
стана ясно, че използвайки големи сили, съветската страна бе
организирала настъпление с цел да пробие блокадата на Ленинград; с
него противникът очевидно искаше да изпревари нашето настъпление.
На 4 септември вечерта Хитлер ми се обади по телефона. Той
заяви, че е необходима моята незабавна намеса в обстановката на
Волховския фронт, за да бъде избегната катастрофата. Трябваше
незабавно да поема командването на този участък на фронта и с
енергични мерки да възстановя положението. Наистина през този ден
противникът в района южно от Ладожкото езеро бе извършил широк и
дълбок пробив на заетия от незначителни сили фронт на 18-а армия.
 Разбира се, не ми беше много удобно в този критичен момент да
поемем командването на заплашения участък от фронта в сектора на
18-а армия. В щаба на 18-а армия гледаха отрицателно дори на
задачата да организираме настъпление към Ленинград, което бе
напълно справедливо. Обаче въпреки такова пренебрежително
[41]
отношение щабът на 18-а армия правеше всичко възможно да успее
да облекчи изпълнението на задачата ни, особено като се има предвид,
че в нашия щаб нямаше тилов отдел.
И ето че вместо планираното настъпление към Ленинград бе
разгърнато „сражението южно от Ладожкото езеро“.
Северно от пътя, тръгващ от Ленинград през Мга на изток,
противникът успя да завладее участък от фронта на 18-а армия с
ширина 8 км и да се придвижи приблизително на около 12 км в
западно направление до района северно от Мга. Преди всичко
трябваше с наличните сили на нашата 11-а армия да спрем
напредването му. През последвалите дни с тежки боеве успяхме да го
спрем. След съсредоточаването на пристигналите в това време
останали дивизии на армията щабът можеше да започне решително
контранастъпление. То бе организирано от север и юг от опорните
пунктове на оцелелия фронт, за да отреже изоснови вклинилите се
противникови войски.
От юг настъпваше 30-и ак, съставен от 24-та, 132-ра и 170-а
пехотна и 3-та планинска стрелкова дивизия, от север — заемащият и
дотогава този участък от фронта 26-и корпус с три дивизии: 121-ва
пехотна, 5-а и 28-ма планинска стрелкова дивизия. На 21 септември в
резултат на тежки боеве успяхме да обкръжим противника.
 През последните дни бяха отблъснати силни руски атаки от изток,
които целяха да деблокират обкръжената в пробива вражеска армия.
Същата съдба постигна и Ленинградската армия, предприела със
своята 8-ма дивизия отвличащо настъпление през Нева и на фронта
южно от Ленинград.
Заедно с това бе необходимо да бъдат унищожени значителните
сили на противника, намиращите се в чувала между Мга и Гайтолов.
Както винаги противникът нямаше никакво намерение да се предава
независимо от безизходното положение и от това. че продължаването
на съпротивата от оперативна гледна точка не би могло да му донесе
никаква полза. Напротив, той непрекъснато предприемаше нови опити
да се измъкне от чувала. Тъй като целият район бе покрит с гъсти гори
(между другото ние никога не бихме предприели пробив в подобна
местност), всеки опит от германска страна да довърши противника с
атаки на пехотата би довел до огромни човешки жертви. Затова щабът
на армията привлече от Ленинградския фронт мощна артилерия, която
започна да води непрекъснат обстрел по чувала, допълвайки го с
продължителни въздушни атаки. Благодарение на този обстрел за
няколко дни горският район бе превърнат в поле, изровено от кратери,
на дъното на които се виждаха само остатъците от стволовете на
някога гордите дървета великани. По-късно от заловения от нас
дневник на съветски полкови командир разбрахме какво въздействие е
оказвал този обстрел. От него също така разбрахме с каква суровост
комисарите са принуждавали съветските войски в чувала да продължат
съпротивата си.
По този начин към 2 октомври ние успяхме да завършим боевете в
чувала. В това сражение от страна на противника участваше 2-ра
ударна армия, състояща се не по-малко от 16 стрелкови дивизии, 9
стрелкови и 5 танкови бригади. От тях в чувала бяха унищожени 1
стрелкова дивизия, 6 стрелкови и 4 танкови бригади. Другите
съединения понесоха огромни загуби по време на безуспешните атаки
с цел да бъдат отблокирани обкръжените сили. Ние взехме 12 000
пленници, противникът загуби повече от 300 оръдия, 500 миномета и
244 танка. Загубите на противника от убити превишаваха много пъти
броя на пленените.
Въпреки че задачата за възстановяване на положението по
източната част на фронта на 18-а армия бе вече изпълнена, всички
дивизии на армията ни понесоха големи загуби. Заедно с тях бе
изразходвана значителна част от боеприпасите, предназначени за
настъплението към Ленинград. Затова не можеше да става и дума за
бързо провеждане на това настъпление. Дотогава Хитлер все още не
искаше да се раздели с идеята да превземе Ленинград. Наистина той бе
готов да ограничи задачите на настъплението, което, естествено,
нямаше да доведе до ликвидацията на този фронт, а всъщност всичко
опираше точно до тази ликвидация. Напротив, щабът на 11-а армия
смяташе, че не би могло да се пристъпи към операция срещу
Ленинград, без да бъдат попълнени нашите сили и изобщо без
достатъчно сили. В обсъждане на тези въпроси и в съставяне на нови
планове премина целият октомври.
Не беше особено приятно да стоим в бездействие тук, на север,
докато в същото време в южната част на Източния фронт, в Кавказ и
при Сталинград, нашето настъпление очевидно се бавеше. Настъпи
моментът, в който и моят адютант Шпехт отново усети
неудовлетвореността, нормална за един млад офицер, работещ в голям
щаб, от това, че не изпълнява никакви мащабни задачи. Пепо отново
започна да гризе гема на юздата си и да настоява да бъде изпратен на
фронта. Разбирайки неговия стремеж, не можех да му откажа.
Командировах го в 170-а дивизия, която водеше боеве край Нева и в
чиито редове той преди време се бе сражавал в Крим. Самолетът
„Физелер Щорх“, с който той отлетя там, претърпя авария и Шпехт
загина. На 15 октомври погребахме славния младеж. За всички и
особено за мен това бе много тежък удар. Нямаше никога повече да
чуем веселия му смях, неговия звънлив глас. Колко щеше да ми липсва
този млад другар, изпълващ с радост палатката ни, който често ме
съпровождаше по време на трудните и опасни пътувания и беше
винаги бодър, уверен и предприемчив! След моя шофьор и добър
приятел Нагел Шпехт бе най-близкият от най-близките ми спътници,
станал жертва на тази война.
Веднага след погребението на Шпехт ми се наложи да излетя за
Главната щабквартира на фюрера, за да получа маршалския жезъл.
Каква радост би доставил на Шпехт този полет!
Както винаги дотогава. Хитлер бе изискано вежлив с мен и даде
висока оценка на действията на 11-а армия в сраженията при
Ладожкото езеро. Възползвах се от случая, за да изкажа пред него
своето дълбоко убеждение, че пехотата ни изпитва прекалено голямо
напрежение. Предвид големите загуби, неизбежни при водене на война
с упорит противник, решаващо значение имаше въпросът за
навременното попълване на пехотните полкове. Но тъй като
попълнението почти никога не пристигаше навреме (така бе от самото
начало на похода в Русия) и полковете отиваха на бой с напълно
недостатъчни сили, то бе неизбежно силата на пехотата да намалява
все по-бързо.
Стана известно, че по заповед на Хитлер Луфтвафе формира 22
авиополеви дивизии, за които ВВС можеха да отделят 170 000 души. В
това нямаше нищо чудно. Преди всичко Гьоринг винаги действаше
разточително в своята област. Това се отнасяше не само до парите и
строителството, но и до броя на войниците. Освен това
военновъздушните сили се изграждаха с оглед големи оперативни
задачи, за които, както стана ясно, не съществуваха в достатъчни
количества нито екипажи, нито самолети. Не е тук мястото да се
разглежда въпросът защо се случи точно така. Във всеки случай бе
факт, че Луфтвафе можеше да освободи 170 000 души, при това биха
могли да го направят и доста по-рано. Нали мечтата за водене на
оперативна въздушна война се бе изпарила още с изгубването на
битката за Англия.
Сега от тези 170 000 души в рамките на Луфтвафе се създаваха
съединения за водене на наземни боеве. Като се има предвид, че ВВС
имаха широка възможност за избор на войници, ставаше дума за
безспорно първокласни бойци. Ако през есента на 1941 г. те се бяха
влели като попълнения в дивизиите на сухопътните сили, тези дивизии
щяха да запазят напълно своята боеспособност и нямаше да се наложи
сухопътните сили на Германия да изпитат толкова много трудности
през зимата на 1941/1942 г. Но да се формират от тези войници
дивизии в рамките на Луфтвафе, бе чисто безумие. Къде можеха тези
дивизии да получат необходимата бойна и общовойскова подготовка,
откъде щяха да получат бойния опит, абсолютно необходим за войната
на изток? Откъде в състава на Луфтвафе щяха да се намерят
командири на дивизии, полкове и батальони?
 По време на нашия разговор аз подробно изложих на Хитлер
всички тези съображения, които малко по-късно му представих във вид
на докладна записка. Той изслуша аргументите ми, но заяви, че
основно е обмислил тези въпроси и все пак ще остане на своето
мнение. След известно време тогавашният началник на оперативния
отдел в щаба на групата армии „Център“, винаги добре осведомен
благодарение на дружбата си с адютанта на Хитлер, ми съобщи
следното по тази въпрос: Гьоринг обосновал пред Хитлер настояването
Луфтвафе да формира собствени дивизии с това, че не може да даде
„своите“ войници, възпитани в националсоциалистически дух, на
сухопътните войски, където все още има свещеници и се командват от
офицери от времето на кайзер Вилхелм. На подчинените си той заявил,
че Луфтвафе също трябва да понесе жертви, за да не са сухопътните
сили единственият или поне предимно видът войски, който дава
жертви. Ето с какви аргументи Гьоринг успял да убеди Хитлер да
приеме неговия план!
В останалото нашата задача при Ленинград наближаваше своя
край. При пристигането ми във Виница Хитлер ми каза, че щабът на
11-а армия вероятно ще бъде прехвърлен в състава на групата армии
„Център“ в района на Витебск, където съществуваха признаци за
предстоящо голямо настъпление на противника. При възможност ние
трябваше да отговорим на настъпващия противник с
контранастъпление. Наистина Хитлер ми каза и че ако самият той със
своята главна щабквартира напусне Виница, аз ще получа
командването на групата армии „А“. След като отстрани фелдмаршал
Лист от командването на тази група (заради различно мнение по
определен въпрос, но без никаква основателна причина), Хитлер сам
командваше „по съвместителство“ тази група армии. Подобно
положение бе нетърпимо. Но още по-учудващо бе онова, което Хитлер
каза в този момент по повод моето възможно назначение на поста
командващ тази група армии. През следващата година той имал
намерение, както заяви, със силите на група механизирани армии да
предприеме настъпление през Кавказ към Близкия изток! Много
характерен пример колко утопична бе още тогава неговата оценка на
оперативната обстановка като цяло и на оперативните възможности в
частност.
През последните дни край Ленинград се случи едно събитие,
което бе най-тежкият удар, който можеше да постигне лично моята
скъпа жена, самия мен и нашите деца: смъртта на големия ни син Геро.
На 29 октомври той загина за нашата любима Германия като лейтенант
в 51-ви мотострелкови полк в моята стара 18-а дивизия. Нека ми бъде
простено, че говоря тук за личната си загуба, макар че по подобен
начин под мое командване много хиляди млади германци отдадоха
живота си за родината. Жертвата, принесена от нашия син, бе същата,
която се наложи да принесат хиляди и хиляди германски младежи,
както и техните бащи и майки. Но не мога да не бъда разбран, че в тези
спомени трябва да има място и за нашия син, отдал живота си за
отечеството. Той ще представлява тук множеството други, които
заедно с него бяха преминали същия път, бяха пожертвали същото,
което и той, и продължаваха да живеят в сърцата на близките си, както
любимото ни момче в нашите сърца.
Нашият Геро, роден в навечерието на новата 1923 г. и загинал на
19 години, по рождение бе слабо дете. Още от ранното си детство той
страдаше от астма и само благодарение на безкрайните грижи на моята
скъпа съпруга успя да израсне като младеж, годен за войник. Още от
детство заради физически недъзи му се налагаше да се отказва от
доста неща, но всичко доведе до неговото бързо развитие и той
изработи в себе си силна воля, за да се справя с изискванията на
живота независимо от каквито и да било препятствия.
Геро бе дете, което заслужаваше особена любов; сериозен и
замислен, но едновременно с това и жизнерадостен. Скромен, винаги
готов да окаже помощ и верен на дълга си — такъв премина той
житейския си път и изпълни волята на фразата, промълвена при
неговото кръщение: „Но той радостно вървеше по своя път!“
Когато през 1940 г. той взе своя атестат за зрелост в рицарската
[42]
академия в Лигниц, неговото желание бе да стане войник, и то
войник от същия род войски, в които служех навремето и аз —
пехотата, която наричат „царица на бойното поле“, тъй като всъщност
тя изнася основната тежест на боевете. Струва ли си да се говори, че
ние, родителите, разбирахме неговото желание да тръгне по пътя на
предците си и това му желание по време на война бе напълно
предвидимо, въпреки че нито аз, нито жена ми сме се опитвали да го
подбудим към избора на тази професия. Професията на офицера,
стремежът да бъдеш възпитател на германската младеж и да я водиш
след себе си, когато дългът призове — то беше в кръвта му. Затова след
като получи своя атестат за зрелост, той постъпи в 51-ви
мотострелкови полк в Лигниц и участва като пехотинец в лятната
кампания в Русия през 1941 г. Геро стана унтерофицер и получи
Железен кръст за спасяването на свой другар, ранен по време на
разузнаване и изостанал от групата си. През есента на 1941 г. той се
върна в родината, постъпи във военно училище и през пролетта на
1942 г. стана офицер.
 След тежко заболяване и отпуск отново се върна в любимия си
полк, сражаващ се в състава на 16-а армия южно от Илменското езеро.
Имах радостта да се видя с него, когато той за малко престоя в моята
командирска кола по време на сраженията при Ладожкото езеро.

След това го видях още веднъж, когато на 18 октомври навестих

моя приятел генерал-полковник Буш в щаба на 16-а армия. Вечерта той
покани Геро и ние прекарахме весело заедно с Буш и с моя любим
адютант Шпехт, който няколко дни по-късно загина.
Сутринта на 30 октомври 1942 г. моят верен началник-щаб генерал
Шулц, приемникът на Вьолер, след сутрешния доклад ми съобщи, че
миналата нощ синът ми Геро е загинал от руска авиационна бомба.
Като офицер за свръзка в неговия батальон в този момент той пътувал
към предната линия, за да предаде заповед на един от взводните
командири.
На 31 октомври погребахме моя скъп син на брега на Илменското
езеро. Крюгер, дивизионният свещеник на 18-а дивизия, съвсем в духа
на нашия син започна своята реч със следните думи:
„Той бе редови лейтенант от пехотата.“
 След погребението аз за няколко дни се прибрах вкъщи, при
милата ми жена, която толкова много обичаше нашия син и се грижеше
за него повече от всичко — за Геро, който ни доставяше единствено
радост, макар и редувана понякога с грижи за неговите недъзи, които
той мъжествено преодоляваше. Ние предадохме неговата душа в
ръцете на бога.
Геро Ерих Силвестър фон Манщайн, както много и много други
германци загина пред лицето на врага като храбър войник.
Професията на офицера бе негово призвание. Той изживя своя
живот с учудваща зрялост на възгледите въпреки своята младост. Ако
може да се говори за благороден младеж в истинския смисъл на
думата, той бе точно такъв, при това не само на външен вид — висок,
строен, с крехко телосложение, с продълговато и благородно лице, но
преди всичко със своя характер и убеждения. У този младеж нямаше
нищо фалшиво. Скромен, любящ, готов винаги да помогне, със
сериозни възгледи, но едновременно с това и весел, той не изпитваше
честолюбие, а само чувство за другарство, както и нещо повече —
любов към хората. Неговата душа и мисли бяха открити за всичко
прекрасно и добро. Той бе потомък на много поколения войници; но
именно защото бе вдъхновен германски войник, беше благороден
човек в истинския смисъл на тази дума, човек и християнин.
По времето, докато аз след погребението на Геро бях в Лигниц,
щабът на 11-а армия бе преместен от района на Ленинград в групата
армии „Център“ във Витебск. За няколко седмици престой в този
район не се случи нищо съществено, което да заслужава да бъде
споменато. Преди да се появи реална възможност щабът на 11-а армия
да бъде използван против очакваното руско настъпление, събитията на
юг по Източния фронт доведоха до необходимостта той да бъде
използван на друго място при решаването на нови задачи.
На 20 ноември бе получена заповед, че ние в качеството на щаб на
новосъздаваната група армии „Дон“, трябва да приемем участъка на
фронта от двете страни на Сталинград. Заедно с началника на
оперативния отдел полковник Бусе по това време аз бях в корпуса на
Фон дер Шевалери и се забавих там, защото железопътната линия се
оказа взривена от партизаните. Поради техните действия движението в
този район можеше да се извършва единствено с бронирани коли или
със специално охранявани влакове.
Времето бе лошо за полети, затова на 21 ноември ние тръгнахме
от Витебск с влак и отново бяхме задържани, защото линията бе
повредена от взрив на мина. На 24 ноември, на моя рожден ден (тогава
навърших 55 години), пристигнахме в щаба на групата армии „Б“,
която все още заемаше нашия бъдещ фронтови участък. Това, което
разбрахме тук за положението на 6-а армия и за обстановката на
принадлежащите й фронтове на 4-та танкова армия и 3-та и 4-та
румънска армия, ще бъде разказано в главата „Сталинградската
трагедия“.
11. Хитлер — върховен главнокомандващ

Впечатления от първите военни години. Способността на

Хитлер да оценява оперативните възможности. Интересът към
техниката води до надценяване на техническите средства. На
него не му достигат оперативна подготовка и опит, както и
чувство за мярка. Оперативните му цели до голяма степен се
определят от политически и икономически съображения. Вярата
му в неговата „всемогъща" воля. Игнорирането на плановете на
противника. Боязън от оперативния риск. Отлагането на
решенията на неприятните въпроси. Склонността му да не дава
нищо доброволно. Вярата му в силата на позиционната отбрана.
[43]
Rage du nombre . Мислеше ли Хитлер по войнишки? Проблемът с
ордените. Неправилната организация на нашето Главно
командване. Фронтовете на ОКВ. Хитлер се намесва в
управлението на войските по частни въпроси, но не дава
перспективни оперативни указания. Дискусиите с Хитлер.
Неговата упоритост, маниерите му, неговите аргументи.
Опитите да бъде склонен към приемане на разумна организация на
Главното командване. Защо фронтовият военачалник трябва да се
отнесе отрицателно към идеята за държавен преврат по време на
война?

С назначаването ми за командващ групата армии „Дон“ за пръв

път се оказах в пряко подчинение на Хитлер като главнокомандващ
Вермахта. Едва сега получих възможността истински да разбера как
той се опитваше наред с управлението на държавата да изпълнява и
задачата на пълководец. Дотогава бях наблюдавал неговото влияние
върху управлението на войските само отдалеч. Като се има предвид
обстановката на строга секретност при решаването на всички
оперативни въпроси, аз нямах възможност да си съставя лично
обосновано мнение за Хитлер.
През Полската кампания за нас останаха неизвестни случаите на
намеса на Хитлер в ръководството на сухопътните войски. По време на
своето двукратно посещение в групата армии на Рундщет той
внимателно изслуша доклада ни за обстановката и за намеренията на
щаба, съгласявайки се с нашите съображения без никакви възражения.
За плана за окупация на Норвегия на никого от по-външните хора
не бе известно изобщо нищо.
Позицията на Хитлер относно настъплението на запад бе вече
подробно изложена. Разбира се, за съжаление по този въпрос той
въобще не се съобразяваше с ОКХ. Във всеки случай трябва да се
признае, че от военна гледна точка концепцията му за активни
настъпателни действия на запад бе правилна, но не и по отношение на
набелязаната от него дата на началото. Разбира се, оперативният план
на настъплението, извършващо се по негова заповед, в основни линии
бе съставен от него; наистина, както вече бе посочено по-горе, този
план едва ли би могъл да доведе до решителен успех. Очевидно в
началото самият той не вярваше във възможността за успех в такъв
обем, в какъвто фактически бе постигнат по-късно. Обаче когато
щабът на групата армии „А“ му представи оперативен план с
изложението на подобни възможности, Хитлер веднага се хвана за
него. Той го превърна в свой план, наистина с известни уговорки, в
които вече можеше да се забележи страхът от риска. Неговата
кардинална грешка — заповедта танковите съединения да бъдат
спрени при Дюнкерк, по онова време не беше очевидна за
непосветените, тъй като по принцип за това почти нищо не се знаеше.
Ние бяхме вкарани в заблуда от гледката на огромното количество
военна техника, изоставена от противника на крайбрежието на
Дюнкерк, но все още не знаехме, че всъщност англичаните са успели
да спасят своята армия.
 Липсата на „военен план“, който да позволи да бъде проведена
навременна подготовка за нахлуването в Англия, ясно показваше
бъдещото фиаско на командването на Вермахта, т. е. на Хитлер. От
друга страна, един външен наблюдател не би могъл да прецени дали от
политическа гледна точка бе неизбежно решението за нападение срещу
Съветския съюз. Във всеки случай съсредоточаването на съветски
сили както по нашата, така и по унгарската и румънската граница
представляваше достатъчна заплаха.
За влиянието на Хитлер върху разработката на плана на
операциите срещу Съветския съюз, както и върху провеждането на
операциите по време на първия период на кампанията аз като
командир на корпус, а след това и като командващ 11-а армия знаех
също толкова малко, колкото и за плановете на лятното настъпление
през 1942 г. Във всеки случай Хитлер не се намесваше в ръководството
на кампанията в Крим.
 Нещо повече, по време на моя доклад през пролетта на 1942 г. той
се съгласи с нашите планове без уговорки и несъмнено направи всичко
възможно, за да осигури успеха при Севастопол. Вече споменах, че по-
нататъшното използване на 11-а армия аз смятах за погрешно. Едва
сега, когато като командващ група армии се намирах в пряко
подчинение на Хитлер, можех истински да го опозная в ролята му на
върховен главнокомандващ.
Разбира се, като военен ръководител Хитлер не бива да бъде
подценяван с обичайната фраза „ефрейтор от Първата световна война“.
Несъмнено той притежаваше известни способности за анализ на
оперативните възможности, които се проявиха още в момента, когато
одобри плана за операциите на Западния фронт, предложен от групата
армии „А“. Подобни способности често се срещат и при дилетанти по
военни въпроси. Иначе военната история нямаше да споменава редица
князе и принцове като талантливи пълководци.
Но освен всичко това Хитлер притежаваше големи познания и
удивителна памет, както и творческа фантазия в областта на техниката
и всички проблеми на въоръжението. Неговите познания в областта на
прилагането на новите видове оръжие в нашата армия и — което бе
още по-учудващо — в армията на противника, както и цифровите
данни за производството на оръжие в Райха и при противника бяха
наистина поразяващи. Това той с удоволствие използваше, когато
искаше да отклони разговора от някоя неприятна за него тема. Нямаше
съмнение, че с неговото познаване на нещата и извънредната си
енергия той помагаше много на ускореното развитие на повечето
отрасли на въоръжението. Но вярата в собственото му превъзходство
по тези теми водеше до съдбовни последици. С намесата си той
пречеше на правилното и постепенно развитие на военновъздушните
сили и тяхното навременно усъвършенстване. Без съмнение той
попречи и на развитието в областта на производството на ракетни
двигатели и атомно оръжие.
Въпреки това интересът му към всички технически въпроси го
доведе до надценяване на техническите средства. Например той
смяташе, че е възможно с няколко дивизиона от щурмови оръдия или с
новите танкове „Тигър“ да възстанови положението в участъци, където
успех би могъл да се постигне единствено с използването на големи
съединения. Общо взето, не му достигаха военни знания, постигнати
чрез опит, които за съжаление няма как да бъдат заменени от неговата
„интуиция“.
Въпреки че, както вече бе обяснено, Хитлер притежаваше
известно разбиране за оперативните възможности или ги усвояваше
бързо, когато му ги представяше някой друг, все пак той не бе способен
да съди за предпоставките или възможностите за осъществяването на
една или друга оперативна идея. При него липсваше разбирането на
съотношението, в което би трябвало да се намира всяка оперативна
задача и произлизащите от нея пространствени фактори, от една
страна, и потребностите от сили и време, от друга, без въобще да става
дума за зависимостта от възможностите на материално-техническото
осигуряване. Той не искаше или не желаеше да разбере, че например
всяка настъпателна операция освен силите, необходими за първия
настъпателен бой, се нуждае от постоянно попълнение с нови сили.
Особено отчетливо това се прояви но време на подготовката и
провеждането на лятното настъпление през 1942 г. Тук трябва да се
спомене и фантастичният план за настъпление през Кавказ към
Близкия изток и дори в Индия, който той имаше намерение да
осъществи през следващата година със силите на моторизирана група
армии.
Както в областта на политиката — във всеки случай след успехите
през 1938 г., така и във военната област Хитлер често губеше
чувството за мяра, за да може да определи кое е възможно и кое не.
През есента на 1939 г. той не забеляза възможността за решителен
успех на правилно организираното германско настъпление на Западния
фронт въпреки своята пренебрежителна оценка на възможностите на
Франция за съпротива. Когато този успех бе постигнат, той изгуби
способността си да оценява правилно своите възможности при други
условия. И в двата случая не му достигаха както стратегическа, така и
оперативна грамотност.
Притежаващ живо въображение, той се залавяше за всяка
примамлива идея, а резултатът бе, че раздробяваше германските сили
едновременно между няколко цели или между различни фронтове. Той
не разбираше истински правилото, че в никакъв случай не бива да
бъдат жалени сили в решаващото направление, че при необходимост
второстепенните фронтове трябва да бъдат жертвани или да се поеме
известен риск чрез тяхното решително отслабване. Така по време на
летните настъпления през 1942 и 1943 г. той не посмя да заложи на
карта всичко, за да постигне успех. В същото време не можеше или не
искаше да предвиди необходимите мерки, в случай че събитията
получеха неблагоприятно развитие.
Що се отнася до оперативните цели на Хитлер — поне във
войната със Съветския съюз, те в голяма степен бяха обусловени от
политически и военноикономически съображения. В някаква степен
това вече бе споменато в уводните бележки относно кампанията в
Русия и за тях ще се говори отново при описанието на отбранителните
боеве през 1943–1944 г.
Няма съмнение, че политическите, а в днешно време преди всичко
военноикономическите въпроси имат съществена роля при
определянето на стратегическите цели на една война. Но Хитлер не
вземаше предвид следното обстоятелство: предпоставка за
завладяването и особено за задържането на територията трябваше да
бъде цялостната победа над въоръжените сили на противника. Докато
този военен фактор не бъде постигнат, заемането на ценни във
военноикономическо отношение райони, тоест постигането на
териториалните цели на войната остава съмнително, а тяхното
продължително владеене — невъзможно. Нагледен пример е войната
със Съветския съюз. Тогава все още не бе възможно както сега с
помощта на авиацията и на различни видове оръжия с далечно
действие толкова да се разруши военната промишленост и
комуникационната мрежа на противника, че неговите сили вече да не
бъдат в състояние да продължават съпротивата.
Колкото и да е вярно, че стратегията е прислужница на
политическото ръководство, толкова по-малко то не може до такава
степен да пренебрегва стратегическата цел на всяка война —
унищожаването на противниковата армия, а точно това се случи,
когато Хитлер определяше оперативните цели на войната. Единствено
победата открива пътя към политическите и икономическите цели.
Сега ще се заема с онзи решаващ фактор, който беше основно
ръководно правило на Хитлер: надценяването на силата на въздействие
на волята, на неговата воля, която като че ли щеше да бъде достатъчно
да се превърне в убеденост и на най-младия пехотинец, за да стане
залог за успеха на всяка негова заповед.
Разбира се, силната воля на пълководеца е едно от съществените
условия за победата. Понякога сражението бива загубено, а успехът
пропуснат само защото в решителния момент волята на командира се е
оказала парализирана. Но волята на командира за победа, помагаща му
да издържи в критични и трудни моменти, няма нищо общо с волята на
Хитлер, проявяваща се при него единствено заради вярата му в
неговата „мисия“. Такава вяра неизбежно води до необосновано
отстояване на собствените възгледи, също както и до убеждението, че
личната воля е в състояние да преодолее границите, които поставя
пред нейния път суровата действителност, дори това да са
многократното превъзходство на противниковите сили, условията на
мястото или времето, или дори обстоятелството, че в края на краищата
противникът също притежава воля.
Убеден, че в крайна сметка неговата воля ще възтържествува,
Хитлер, общо взето, бе твърде малко склонен да взема предвид
предполагаемите намерения на командването на противника. Също
толкова малко той проявяваше намерение да признае дори и най-
сигурната информация например за многократното превъзходство на
противника. Той или не я приемаше, или я подценяваше, твърдейки, че
съединенията и частите на противника са зле подготвени, или
прибягваше до любимия си прийом — изброяването на цифри,
отнасящи се до данните за военната промишленост на Германия. Така
факторът „волята на фюрера“ изключваше такива съществени
елементи като „оценка на обстановката“, от която би трябвало да
произлизат решенията на всеки командир. И така Хитлер се откъсваше
от реалната действителност.
Странното бе, че надценяването на значението на личната му воля,
както и игнорирането на възможните намерения и сили на противника
се съчетаваха с липса на необходимата смелост при вземането на
решения. След успеха, който Хитлер през 1938 г. постигна на
политическата арена, по отношение на политическите въпроси той се
превърна в хазартен играч, но във военната област се боеше от какъвто
и да било риск. От военна гледна точка единственото смело решение
на Хитлер всъщност беше окупацията на Норвегия, макар че
инициативата бе на гросадмирал Рьодер. Но даже и тук, когато се
създаде критичната обстановка при Нарвик, Хитлер бе готов да даде
заповед за изоставяне на града и по такъв начин да пожертва главната
цел на цялата операция — осигуряването на превоза на руда. Освен
това страхът на Хитлер да поема рискове също така се прояви и при
настъплението на запад. В края на краищата решението му да нападне
Съветския съюз бе неизбежно следствие от отказа да се навлезе в
Англия, рискът от което отново се стори на Хитлер твърде голям.
По време на кампанията против Русия страхът от риск се прояви
по два начина. Първо, както ще бъде описано по-долу, чрез отказа от
всякакъв маньовър при провеждането на операции, който в условията
на войната след 1941 г. би могъл да бъде осигурен само чрез
доброволно, макар и временно отстъпление от превзетите райони.
Второ, в страха да бъдат оголени второстепенни участъци от фронта
или изобщо от театъра на бойните действия, в интерес на участъците,
които имаха решаващо значение дори когато на тях се създаваше явно
застрашаваща обстановка.
Очевидно този стремеж да се избягва рискът, свързан с военни
проблеми, бе предизвикан от следните три причини. Първо,
подсъзнателното чувство на Хитлер, че няма достатъчно талант за
пълководец, за да може в случай на необходимост да преодолее
кризата, свързана с подобен риск; както и това, че щом не може да
разчита на себе си, още по-малко би могъл да се довери на своите
генерали. Второ, свойственото на всеки диктатор безпокойство да не
би допуснатите грешки да подронят неговия престиж (естествено, в
крайна сметка неизбежно допусканите в такива случаи военни грешки
обикновено водят до още по-голяма загуба на престиж). И трето,
вкорененото в неговото самолюбие нежелание да се откаже от нещо,
което веднъж е постигнал.
Във връзка с вече казаното би трябвало да се спомене и друга
черта от характера на Хитлер, против която водеха неуспешна борба
както началникът на неговия Генерален щаб генерал-полковник
Цайцлер, така и аз, един от командващите групи армии.
Хитлер предпочиташе колкото е възможно повече да отлага всяко
решение, което му бе неприятно, но което беше и неизбежно. Това се
случваше винаги щом трябваше да хвърли навреме в бой своите сили,
за да възпре бойния успех на противника във връзка със
съществуващата обстановка, или да не му даде възможност да се
възползва от спечеления успех.

Началникът на Генералния щаб бе принуден по цели дни да води

борба с Хитлер, за да бъдат освободени сили от по-малко заплашените
в определен момент участъци от фронта за онези райони, в които
съществуваше критична обстановка. Обикновено той отделяше твърде
малко сили или пък го правеше прекалено късно, така че после се
налагаше те да бъдат няколко пъти повече, отколкото ако бе
предоставил поисканото количество сили още в началото. Но бяха
необходими седмици борба, за да се постигне неговото решение за
отстъпление от позиции, които на практика не можеше да бъдат
задържани. (Както например през 1944 г. при Донецкия басейн или при
Днепърската дъга.) Същото се случваше, когато се налагаше с цел да
бъдат освободени сили да се напуснат издадени напред участъци от
фронта без никакво значение, които в текущия момент не бяха
заплашени от никого. Очевидно Хитлер през цялото време вярваше, че
все пак събитията ще се развиват според неговото желание и че ще
може да избегне неприятните решения, защото те щяха да означават
признаване на факта, че му се е наложило да се съобразява с волята на
противника. Заедно с това той се страхуваше да рискува, сваляйки
сили от ония участъци на фронта, които наистина можеше да бъдат
отслабени.
Надценяването на личната му воля, страхът от риск при воденето
на маневрени сражения (например чрез ответни удари retour offensive,
когато не би могло предварително да се гарантира благополучен
изход), а също така и нежеланието на Хитлер да се отказва от каквото и
да било — всичко това с времето ставаше все по-характерно за
неговото военно ръководство.
Упоритата отбрана на всяка педя земя постепенно ставаше негов
единствен принцип на ръководене. Така след блестящите успехи,
постигнати от Вермахта през първите години на войната благодарение
на проведените маневрени операции, след като настъпи първата криза
при Москва, Хитлер възприе от Сталин рецептата за упорито
задържане на всяка позиция. През 1941 г. тази рецепта доведе
съветското командване до ръба на гибелта, поради което то се отказа от
нея по време на германското настъпление през 1942 г.
Но след като през зимата на 1941-ва съветското
контранастъпление най-сетне бе спряно благодарение на съпротивата
на нашите войски, Хитлер бе убеден, че единствено неговата заповед
— да не се допуска отстъпление без личното му разрешение, всъщност
е спасила германската армия от съдбата, постигнала армията на
Наполеон през 1812 г. Наистина това убеждение бе подкрепяно от
хората в неговото обкръжение, както и от някои фронтови командири.
Когато по-късно през есента на 1942 г. германското настъпление при
Сталинград и към Кавказ бе прекратено и отново се създаде критична
обстановка, на Хитлер му се струваше, че залогът за успех се състои в
упоритата съпротива. И, общо взето, никой по-късно не успя да го
разубеди и да го принуди да се откаже от този възглед.
Общопризнато е, че позиционната отбрана е най-силната форма
на бой. Но това е справедливо само когато тя може да бъде
организирана толкова ефективно, че противникът да бъде обезкървен
при атаките срещу позициите на отбраняващите се. На изток обаче
затова не можеше да става и дума. Количеството на наличните
германски дивизии никога не бе достатъчно, за да бъде организирана
подобна силна позиционна отбрана. Противникът, който ни
превъзхождаше многократно, винаги имаше възможност чрез
масираното използване на своите сили във всеки пункт да постигне
пробив в нашите прекалено разтеглени фронтове. Като резултат от това
се оказа, че значителни германски сили не са в състояние да избегнат
обкръжението. Само чрез маневрени бойни действия би могло да бъде
постигнато превъзходство на германското командване и германските
войски и по този начин вероятно в края на краищата да бъдат
отслабени силите на Съветския съюз.
За последствията от принципа „да бъде задържано на всяка цена“,
за който Хитлер все повече настояваше, аз ще говоря по-подробно
нататък при характеристиката на отбранителните боеве на изток през
1943–1944 г. Хитлер настояваше за този принцип, защото това бе
много тясно свързано с неговия характер. Той бе човек, който познава
единствено жестоката борба до последен предел. На неговия начин на
мислене повече съответстваше картината на окървавения противник,
проснат пред нашите линии, отколкото образът на елегантния
фехтовчик, който умее и да отстъпи, преди да нанесе решителния удар.
На термина „военно изкуство“ той противопоставяше термина „груба
власт“ — властта, която според схващането му се гарантираше от
силата на волята, върху която е изградена.
Щом по този начин Хитлер поставяше силата на властта над тази
на духа, като оценяваше храбростта на войника, но не толкова и
неговите умения, то няма нищо чудно, че надцени техническите
средства, както и rage du nombre. Той бе опиянен от цифровите
показатели на германската военна промишленост, която до голяма
степен благодарение на него се бе придвижила напред. (При това се
опитваше да не забелязва факта, че цифровите показатели на военната
промишленост на противника бяха значително по-високи от
германските.)
Той не искаше да забележи колко умение и опит са нужни, за да
може новите оръжия да бъдат използвани най-ефективно. За него бе
достатъчно новите оръжия да стигнат до фронта, без значение дали
частите могат да прилагат това оборудване и дали то вече е било
изпитано при бойни условия.
В същия дух по заповед на Хитлер се формираха все нови и нови
дивизии. Без съмнение увеличаването на броя на нашите големи
съединения бе желателно. Обаче тяхното формиране ставаше за сметка
на попълненията на съществуващите дивизии. Последните бяха
обезкръвени, а новите формации поради своя недостатъчен боен опит
също бяха принудени поне в началото да плащат с излишно проливане
на кръв. Ярък пример представлява споменатото вече формиране на
авиополеви дивизии, на нови дивизии от СС и така наречените
[44]
народногренадирски дивизии .
Освен това накрая би трябвало да се отбележи, че макар Хитлер
постоянно да подчертаваше, че мисли като войник, и с удоволствие
говореше как е придобил своя фронтови опит, в действителност му
бяха твърде чужди мислите и чувствата на войника. Точно както и
начинът на действие на неговата партия нямаше нищо общо с пруския
дух, въпреки че тя обичаше да подчертава това.
Безспорно чрез докладите на командващите групи армии,
командващите армии и т. н. Хитлер бе много точно информиран за
положението на фронта. Доста често той изслушваше лично и устните
доклади на фронтовите офицери. Така научаваше не само за
действията на нашите войски, но също така и какво им се бе наложило
да понесат в резултат на продължителното напрежение от началото на
кампанията против Съветския съюз. Вероятно това бе и една от
причините Хитлер да не желае да идва на фронта. Доста трудно беше
уговорен да посети щаба на нашата група армии, без да става дума, че
никога не би му хрумнало да продължи своето пътуване по-близо до
фронта. Вероятно се страхуваше, че подобни пътувания ще разрушат
неговата лелеяна мечта за непреодолимостта на собствената му воля.
Колкото и Хитлер при всеки удобен случай да се опитваше да
подчертава личните си качества на бивш фронтовак, никога не съм
имал чувството, че съдбата на армията го засяга сериозно. За него
загубите бяха само цифри, които свидетелстваха за намалената
[45]
боеспособност. Те едва ли го засягаха лично като човек .
 Вярно е, че Хитлер поне по един въпрос разсъждаваше както
подобава на войник: за военните награди. На първо място той искаше с
тези награди да отличи истинските бойци, храбреците. Затова указът,
нададен в началото на кампанията относно награждаването с Железен
кръст, може да се смята за образцов. Този орден би трябвало да се
връчва само за храброст, проявена в бой, както и за действителни
заслуги в управлението на войските, тоест — по отношение на
последните — единствено на големите военачалници и техните най-
близки помощници. За съжаление това ясно и безспорно справедливо
положение още в началото на войната бе нарушено от различните
награждаващи инстанции. Донякъде с това може да бъде обяснено
закъснялото учредяване на Кръста за военни заслуги, предназначен за
онези, които по силата на служебното си положение не можеха да
изпълнят условията, даващи право на Железен кръст, въпреки че
заслужаваха награда. От Хитлер беше много по-трудно да се издейства
Рицарски кръст за генерал, отколкото за офицер или редник от
предната линия.
Онези, които по-късно се присмиваха на всевъзможните наградни
знаци, въведени от Хитлер през войната, би трябвало да си представят
какви чудеса извършваха нашите войници по време на тази
продължителна война. Във всеки случай войниците с гордост носеха
тези знаци, като например знака за участие в ръкопашен бой или
раздадения на войниците от 11-а армия „Кримски щит“. Между
другото, както показват фактите за награждаването на войниците от
противниковата страна с многобройни ордени, въпросът за военните
награди не бива да бъде пренебрегван чрез неособено интелигентния
израз „дрънкулки“.
Описаните по-горе недостатъци значително намаляваха
възможностите, които биха дали на Хитлер основание успешно да
играе избраната от самия него роля на върховен главнокомандващ.
Тези недостатъци би могло да бъдат компенсирани, ако той бе готов да
прибегне до съветите на споделящия заедно с него отговорностите
опитен началник на Генералния щаб и ако бе успял да надвие своето
чувство на недоверие към последния. Все пак Хитлер притежаваше
някои важни за пълководеца качества: силна воля, нерви, които можеха
да издържат и в най-критичните моменти, несъмнено остър ум и както
вече бе споменато, освен известни способности в областта на
оперативното изкуство, също така и умението да анализира
техническите възможности. Ако той беше съумял да допълни
недостигащата му подготовка и опит във военната област (особено в
областта на стратегията и оперативното изкуство) със знанията и
уменията на началника на своя Генерален щаб, то независимо от
споменатите недостатъци ние бихме могли да имаме съвсем
удовлетворително военно ръководство. Но точно с това Хитлер не се
съгласяваше.
Също както гледаше на силата на своята воля като на решаващ
фактор във всяко отношение, неговите политически успехи и военните
победи през първите военни години, които той приписваше единствено
на себе си, доведоха дотам, че Хитлер все повече губеше чувство за
мярка при оценката на собствените си възможности. Възприемането на
решенията на споделящия цялата отговорност началник на Генералния
щаб за него не би означавало допълнение към собствената му воля, а
огъване на неговата лична воля пред тази на някой друг. Към това се
добавя и фактът, че вследствие на своя произход и развитие той
изпитваше непреодолимо недоверие към военните ръководители.
Пътят към техните чувства и мисли за него бе затворен, тъй като те
произлизаха от друга среда. Затова той не искаше да има до себе си
действително отговорен съветник по военните въпроси. Той искаше да
прилича на Наполеон, който търпял единствено и само помощници и
изпълнители на своята воля; но Хитлер не притежаваше нито военните
знания, нито военния гений на Наполеон.
Докато описвах плановете за нахлуване в Англия, вече споменах,
че Хитлер така бе организирал своето висше военно ръководство, че
изобщо не съществуваше орган, който би могъл да го консултира по
въпросите на воденето на войната като цяло и който би бил в
състояние да състави план за военното развитие.
 Щабът на оперативното ръководство на Вермахта, който
теоретично бе призван да решава тази задача, практически
изпълняваше ролята на военен секретариат. Той съществуваше само за
да превежда идеите и нарежданията на Хитлер на езика на военните
заповеди.
После положението се влоши още повече. Прехвърляйки
Норвежкия театър на бойни действия към компетенцията на ОКВ и
изключвайки напълно ОКХ от ръководството на посочения фронт,
Хитлер направи първата крачка към раздробяването на ръководството
на бойните действия и по суша. След това постепенно под
ръководството на ОКВ бяха прехвърлени и всички останали фронтове.
В крайна сметка ОКХ остана отговорно единствено за Източния фронт,
начело на който стоеше самият Хитлер. Така началникът на
Генералния щаб на сухопътните сили бе отстранен от каквато и да
било намеса в останалите фронтове, точно както и командващите
другите два рода въоръжени сили бяха отстранени от участие в
решаването на общите въпроси, свързани с воденето на войната.
Първият от тях нямаше никакво влияние върху разпределението на
силите на сухопътните армии между различните фронтове и доста
често въобще нямаше информация каква жива сила и техника е
получил един или друг фронт. При тези обстоятелства бяха неизбежни
разногласията между щаба на оперативното ръководство на вермахта и
Генералния щаб на сухопътните сили. Между другото един от
принципите на Хитлер бе да създава подобни разногласия, за да може
неговият глас да бъде решаващ при всички възникнали въпроси.
Съвсем естествено беше такава нелепа организация на висшето военно
ръководство да доведе до несправяне с главните задачи.
Освен това надценяването на силата на собствената му воля и
умения водеха дотам, че Хитлер все по-често се опитваше да се
намесва в ръководството на по-нископоставените командни инстанции
с различни заповеди.
От стари времена силната страна на германското военно
командване бе това, че се опираше на чувството за отговорност, за
самостоятелност, за инициатива на командирите от всички степени и
при възможност поощряваше тези качества. Затова и „указанията“ на
висшите военни инстанции и заповедите в средните и ниските нива за
подчинените съединения, части и подразделения съдържаха предимно
„задачи“. Конкретното изпълнение на тези задачи бе работа на
командирите на подразделенията. На този начин на управление
германската сухопътна армия до голяма степен дължеше повечето от
успехите, които постигна срещу противниците си, в чиито армии
обикновено заповедите определяха действията на командирите на
подразделения до детайли. При нас такъв вид намеса във функциите на
подчинената командна инстанция се случваше единствено когато се
налага в интерес на работата.
Напротив, Хитлер претендираше, че от своето бюро вижда всичко
значително по-добре от командирите на фронта, макар да бе очевидно,
че много от нещата върху неговата оперативна карта вече са остарели
(между другото и за съжаление върху неговата карта се отбелязваха
всякакви подробности). Дори не би трябвало да се споменава, че от
разстояние той не би могъл да определи кое от мероприятията би било
правилно и необходимо на място.
Той все повече привикваше да се намесва в управлението на
групите армии, на армиите и т. н., издавайки отделни разпореждания,
което изобщо не влизаше в неговите задължения. Въпреки че дотогава
самият аз не бях се сблъсквал с подобни случаи на намеса в нашите
функции, все пак добих представа за това от разказите на фелдмаршал
Фон Клуге, с когото се срещнах на една от гарите по пътя от Витебск
към Ростов. Той ми съобщи, че в района на действие на групата армии
„Център“ е длъжен винаги да се допитва до Хитлер, когато става дума
за каквито и да било действия на сили от батальон нагоре. Макар че
по-късно никога не ми се наложи да наблюдавам подобни случаи на
недопустима намеса в управлението на нашата армия, все пак имахме
достатъчно конфликти с Главното командване поради намесите на
Хитлер.
Стремежът му да дава нареждания, които по принцип пречеха и
нанасяха вреда на управлението, не съответстваше на неговата
пасивност, когато ставаше дума за перспективни указания с оперативен
характер. Колкото повече той гледаше на принципа „да се задържи на
всяка цена“ като на алфа и омега в своето изкуство на пълководец,
толкова по-малко бе склонен да дава дългосрочни указания, които да
предвидят предполагаемото развитие на оперативната обстановка. Той
изобщо не искаше да признае, че при такъв метод на командване в
крайна сметка ще му се наложи да приеме волята на противника.
Неговата подозрителност му пречеше да разрешава на своите
подчинени командири свобода на действие, давайки им указания за
продължително време напред, които те да използват по доста по-
различен начин, отколкото рисуваше неговото въображение. Така или
иначе по този начин той лишаваше изкуството на ръководенето на
войските от неговата реална основа. Малко преди края дори щабът на
групата армии не можеше да мине без указанията на Главното
командване, поне когато действаше като част от цял фронт или
взаимодействаше със своите съседи. Ние често с тъга си спомняхме
времето, когато в Крим можехме да воюваме, така да се каже, на
собствен фронт.
Тук е мястото да разкажа за споровете между Хитлер и висшите
военачалници, които бяха неизбежни при възгледите му относно
военното ръководство. При отделните описания на подобни дискусии
пред нас се изправя един Хитлер, побеснял до пяна по устата и
понякога захапващ със зъби килима на пода. Безспорно е вярно, че той
имаше пристъпи на бяс, когато губеше всякакво самообладание. Но в
качеството на слушател аз съм наблюдавал само един инцидент,
споменат по-горе, между Хитлер и генерал-полковник Халдер, по
време на който Хитлер крещеше и бе нетактичен. Неговото отношение
към Кайтел също не съответстваше на положението на последния. Но
беше съвсем очевидно, че Хитлер безпогрешно усещаше доколко далеч
би могъл да стигне в разговора с някой от събеседниците си и кога с
помощта на гневно избухване — доста често умишлено и престорено,
би могъл да се надява, че заплахите му ще се увенчаят с успех.
Що се отнася до моето лично общуване с Хитлер, длъжен съм да
кажа, че той винаги спазваше формалностите и оставаше единствено
на делова територия дори когато нашите възгледи бяха
противоположни или взаимно се изключваха. Когато един-единствен
път си позволи забележка по мой адрес, която не бе делова, а имаше
личен характер, той мълчаливо прие моята доста рязка реплика по този
повод.
Хитлер майсторски владееше способността психологически да се
настройва към характера на събеседника, когото желаеше да убеди в
нещо. Разбира се, при това той винаги знаеше по какъв повод и с какво
намерение се явяваше някой със своя доклад при него. Затова винаги
можеше да подготви своите контрааргументи. Притежаваше
изключителна способност да предава на другите личната си увереност
— истинска или изиграна, особено когато пристигаха офицери от
фронта, които не го познаваха отблизо. В тези случаи можеше да се
види как някой, току-що пристигнал, за да разкаже на Хитлер за
„критичното положение на фронта“, си тръгваше с абсолютна
увереност.
По време на отделните спорове, които като командващ група
армии ми се налагаше да водя с него по оперативни въпроси, ми
правеше огромно впечатление направо невероятното упорство, с което
защитаваше своята гледна точка. Почти винаги се налагаше
многочасова борба, за да постигна желаното, или да си замина,
получавайки утешителни обещания, а понякога с нито едно от двете.
Никога повече не срещнах човек, който да е в състояние при подобни
дискусии да прояви такава издръжливост и упорство. Ако подобни
дискусии между Хитлер и фронтовите командири траеха най-много
няколко часа, то на началника на Генералния щаб генерал Цайцлер се
налагаше много дни поред по време на всеки вечерен доклад за
обстановката да се бори, за да получи от Хитлер нещо извънредно
необходимо. В подобни случаи ние винаги го питахме в кой рунд е
успял да спечели боя.
При това по правило аргументите на Хитлер, с които защитаваше
гледната си точка, в това число и относно чисто военни проблеми,
изобщо не беше лесно да се опровергаят. Все пак когато става дума за
оперативни намерения, никой не би могъл да предскаже изхода от една
или друга операция. Общо взето, по време на война никой не може да
бъде сигурен напълно за каквото и да било.
Когато Хитлер забелязваше, че неговата гледна точка по
определен оперативен въпрос не създава търсеното впечатление,
привеждаше политически и икономически аргументи и постигаше
своето, тъй като никой от фронтовите командири обикновено не бе в
състояние да ги опровергае, без да разполага с необходимата
информация за политическата обстановка и икономическите условия.
Единственият изход накрая бе да се настоява, че ако Хитлер не утвърди
съдържащите се в доклада планове или изисквания, във военно
отношение обстановката ще стане още по-неблагоприятна, което ще
повлияе още по-зле върху политиката и икономиката.
От друга страна, понякога Хитлер проявяваше готовност да се
вслуша в съображенията на другите дори да не бе съгласен напълно с
тях, след което ги обсъждаше делово.
Разбира се, не може да се установи някаква вътрешна връзка или
тесен контакт между диктатора и фанатика, мислещ само за своите
политически цели и живеещ с вярата в своята „мисия“, и военните
ръководители. Очевидно Хитлер не се интересуваше въобще от
личните неща. У хората той виждаше единствено инструменти,
предназначени да обслужват неговите политически цели. Никакви
приятелски чувства не свързваха Хитлер с германските войници.
Все по-ярко проявяващите се грешки на германското военно
ръководство, които отчасти би могло да се обяснят с личността на
Хитлер, а отчасти като следствие от описаната по-горе напълно нелепа
организация на висшите военни органи, напълно естествено
предизвикваха обсъждането на въпроса дали не може да се промени
създалото се положение и по какъв начин да бъде извършено. При
това, както и в цялата книга, аз не бих искал да се занимавам с
политическата страна на въпроса. Не по-малко от три пъти съм се
опитвал да накарам Хитлер в името на разумното водене на войната да
промени структурата на върховното военно ръководство. Едва ли
някой друг се е опитвал по подобен начин да го убеждава, че неговото
военно ръководство е незадоволително.
При това ми бе напълно ясно, че Хитлер никога официално няма
да се оттегли от върховното командване. Като диктатор той не би
могъл да извърши това, без да изгуби своя престиж, което за него бе
немислимо. Затова по мое мнение беше особено важно Хитлер,
запазвайки си номиналното върховно командване, да се съгласи да
предаде командването на операциите на всички фронтове в ръцете на
един отговорен началник на Генералния щаб и да назначи специален
командващ на Източния фронт. За тези опити, които за съжаление
останаха безрезултатни, ще стане дума и по-нататък при
характеристиката на военните събития от 1943–1944 г. Лично за мен
това бе доста парлив въпрос, тъй като Хитлер много добре знаеше, че
мнозина от сухопътните сили биха желали да видят точно мен на поста
на напълно овластен началник на Генералния щаб или командващ
целия Източен фронт.
Нямам намерение тук да се спирам на въпроса за насилствената
промяна в управлението на държавата и на опита, предприет с такава
цел на 20 юли 1944 г. Ще се спра на това на друго място и по друг
начин. В рамките на даденото описание на моя боен опит ще бъде
достатъчно да кажа, че аз като отговорен командващ фронт не бих
приел да бъде поставен въпросът за държавен преврат по време на
война, тъй като според мен това би довело до разпадане на целия
фронт и вероятно до хаос в цяла Германия. Дори не искам да
споменавам клетвата за вярност и допустимостта на убийство с
политически мотиви.
По време на процеса срещу мен казах: „Не бива, след като си бил
висш военен ръководител, изисквал много години от войниците да
отдават живота си за победата, със собствената си ръка да подпомагаш
поражението.“
Между другото още тогава бе ясно, че дори държавен преврат по
никакъв начин не би отменил изискванията на съюзниците за
безусловна капитулация на Германия. Въпреки това обаче смятам, че
по времето, когато заемах поста на командващ, ние все още не бяхме
стигнали до убеждението, че подобно решение на въпроса е
единствено възможното.

Край на книга първа

Следва книга втора
Съдържание
12. Сталинградската трагедия
13. Зимната кампания през 1942–1943 г. в Южна Русия
14. Операция „Цитадела“
15. Отбранителните боеве през 1943-1944

Послеслов от издателството:
Фелдмаршалът с войнишкото кепе
Информация за текста
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2018

Издание:

Erich von Manstein

Verlag: Bernard & Graefe
VERLORENE SIEGE
© Bernard & Graefe Verlag, 2009

Ерих фон Манщайн

Проиграни победи

Книга първа
Поредица "Хроника"

© Ленко Веселинов, превод

©„Елзевир", оформление и корица
„Прозорец" ЕООД

ISBN 978-954-733-913-2

__________

notes
Пояснителни бележки
1
Вернер фон Фрич е обвинен в хомосексуална връзка. Интригата е
забъркана от шефа на Службата за сигурност Райнхард Хайдрих,
очевидно не без знанието на Хитлер. Така той успява да се освободи от
неудобните генерали. — Бел. ред.
2
Командването на сухопътните сили. — Бел. ред.
3
Сега Легница в Полша. По-нататък новите имена на селищата са
дадени в скоби. — Бел. ред.
4
Термин, измислен от Гьобелс за присъединяването на Австрия и
окупирането на Судетската област: „Не куршуми, а цветя посрещнаха
нашите войници.“ — Бел. ред.
5
Окупацията на Чехословакия от германските войски. — Бел. ред.
6
Кошмарът на коалициите (фр.). — Бел. ред.
7
Генерал-полковник Ханс фон Зект, създател и главнокомандващ
Райхсвера — армията на Ваймарската република. — Бел. ред.
8
Битката при Ганенберг (26–30 август 1914 г.) — голямо сражение
между руските и немските войски в Източна Прусия, при което е
разбита 2-ра руска армия на генерал Самсонов. — Бел. ред.
9
Новосформираните дивизии от 2-ри и 4-ти ешелон имаха в
състава си малък брой кадрови подразделения, а дивизиите от 3-ти
ешелон въобще нямаха такива. За да бъдат те доведени до
мобилизационна готовност, се изискваше повече време. — Б. а.
10
Полкът на личната охрана на Хитлер, по-късно преобразуван в
моторизирана СС бригада. — Бел. ред.
11
В неговата книга „История на Втората световна война“. — Бел.
ред.
12
Резерв на Главното командване — Бел. ред.
13
Данните са според книгата на Херман Шнайдер „Записки по
оперативната обстановка в Полша“ и от списание
„Милитервиссеншафтлихе рундшау“ от 1942 г. — Б. а.
14
Тъй преминава световната слава (лат.). — Бел. прев.
15
За този подвиг първите германски офицери, които получиха
Рицарски кръст, бяха оберлейтенант Щайнхард и лейтенант Щолц от
51-ви пехотен полк. — Б. а.
16
Приблизително: Щом живееш сред вълци, трябва да виеш по
вълчи“ (фр.). — Бел. прев.
17
Курсант във втори курс. — Бел. ред.
18
Странната война (фр.). — Бел. прев.
19
Унизително положение (лат.). — Бел. прев.
20
Бившият военен министър. — Бел. ред.
21
Министерски съветник, висш чиновнически ранг в Германия. —
Бел. прев.
22
Свършен факт (фр.). — Бел. прев.
23
Двете други групи действаха в състава на групата армии „Б“. — Б.
а.
24
Когато поемаш задължение, трябва да знаеш какво ще произлезе
от това (фр.). — Бел. прев.
25
Фактът, че щабът на групата армии изобщо не е претендирал за
афиширане на авторството си относно новия замисъл на операцията,
ясно личи от това, че всичко се появи след войната в резултат на
разговорите на фелдмаршал Фон Рундщет и генерал Блументрит с
английския военен историк Лидъл-Харт. — Б. а.
26
От тези трима опитни командири на дивизии генерал Фон Хаазе
бе екзекутиран след 20 юли 1944-та, генерал Бергман загина на изток,
генерал Фон Бигелебен почина по време на войната. — Б. а.
27
Артилерийско инструментално разузнаване. — Бел. прев.
28
Церемонията за утринния тоалет на кралицата. — Бел. прев.
29
Въпроса дали английският народ след успешно нахлуване би
продължил съпротивата като френския, или, което Чърчил смяташе за
много вероятно, щеше ли да се намери правителство, което да
подпише капитулацията, няма да изследваме поради неговия
хипотетичен характер. Също така няма да засягаме въпроса дали в
такъв случай би се намерил начин английският народ да бъде
снабдяван с храни като Белгия през Първата световна война. — Б. а.
30
Приблизително съответства на танкова армия. — Бел. ред.
31
Службата за сигурност. — Бел. ред.
32
Когато поех командването на 11-а армия, стана ясно, че моето
мнение се споделя от почти всички съединения на сухопътните сили. И
в 11-а армия заповедта за комисарите не се изпълняваше. Малцината
комисари, които въпреки това бяха разстреляни, не бяха взети в плен
по време на бой, а заловени в тила като ръководители или
организатори на партизани. Поради това с тях се отнасяха според
военното право. — Б. а.
33
Прибалтика, в случая Латвия. — Бел. ред.
34
Новите „леки“ дивизии за разлика от предишните не бяха нещо
средно между танкова и моторизирана дивизия. По щат и въоръжение
те по-скоро съответстваха на планинска дивизия. По-късно бяха
преименувани на планински стрелкови дивизии. — Б. а.
35
Наложи се 22-ра тд да бъде предадена в разпореждане на
командването на групата армии „Юг“. — Б. а.
36
Според нашите данни по онова време в крепостта се намираха
щабът на Приморската армия (командващ генерал Петров), 2-ра, 25-а,
95-а, 172-ра, 345-а, 386-а, 388-ма сд и 79-а бригада на морската пехота.
Имахме основание да предполагаме, че разбитите преди време и
укрили се в крепостта дивизии на Приморската армия отново са били
комплектувани до пълния си състав). — Б. а.
37
Командири на дивизиите — генералите Волф, барон Фон Тетган,
Шмид и Линдеман. — Б. а.
38
Командири на дивизиите — генерал Мюлер-Гебхард, Зандер и
Зинхубер. — Б. а.
39
Пандури — войници от граничната стража в Австро-Унгарската
империя. — Бел. ред.
40
Палестина според библейското предание. — Бел. ред.
41
От страна на Главното командване. — Бел. ред.
42
Историческото название на гимназията, в която са се обучавали
децата на аристократите. — Бел. ред.
43
Страст към количеството (фр.). — Бел. прев.
44
Опълченски дивизии, формирани от германското командване в
края на войната. — Бел. ред.
45
Един офицер от ОКВ, прехвърлен там като фронтовак, претърпял
тежко раняване, чието служебно положение му позволяваше да
наблюдава Хитлер почти всекидневно, особено във връзка с докладите
за обстановката, а също така и в по-тесен кръг, по този повод ми писа:
„Напълно разбирам вашето субективно чувство (става дума за това, че
Хитлер не изпитваше особена любов към войските и техните загуби за
него представляваха само цифри). Множество хора го възприемаха по
този начин, но в действителност беше точно обратното. От войнишка
гледна точка той дори бе прекалено мек и във всеки случай зависеше
твърде много от чувствата си. Беше симптоматично, че той не можеше
да понася ужасите на войната. Страхуваше се от собствената си мекота
и чувствителност, които биха му попречили да взема решенията, които
изисква ролята му на политически ръководител. Загубите, чиито
подробни описания редовно му се налагаше да изслушва, както и
общите сведения, които получаваше за тях, предизвикваха неговия
страх и той буквално страдаше от това, както страдаше и от смъртта на
хората, които бе познавал. В резултат на дългогодишни наблюдения аз
стигнах до извода, че това не бе театрална игра, а просто черта от
неговия характер. Външно бе подчертано равнодушен, за да не се
поддава на тази особеност на характера си, пред която самият той
изпитваше страх. В това се криеше и дълбоката причина той да не
пътува по фронтовете и в градовете, разрушени в резултат на
бомбардировките. Безспорно това не се обясняваше с липсата на лична
смелост, а че той се страхуваше от реакцията си на тези ужаси. В
неофициална обстановка имаше множество случаи, когато по време на
разговор за действията и усилията на нашите войски — без разлика в
чиновете, би могло да се забележи, че той добре разбира онова, което
изпитват сражаващите се воиски и се отнася към тях сърдечно.
Оценката на този офицер, който не спадаше към привържениците или
почитателите на Хитлер, в крайна сметка показва колко противоречиви
са били впечатленията, които различните хора получаваха за характера
и начина на мислене на Хитлер; колко трудно бе той да бъде
възприеман и разбиран. Ако Хитлер, както се казва по-горе, бе
действително „мек“, то как в такъв случай може да се обясни зверската
жестокост, която с течение на времето ставаше все по-характерна за
неговия режим? — Б. а.