Professional Documents
Culture Documents
Съюз на демократичните сили
Съюз на демократичните сили
В периода януари – март 1990 г. СДС участва в Кръглата маса, очертала процеса по
демократизацията на политическия живот в България, като опонент на БКП. Сред основните
решения е свикването на 7 Велико народно събрание, което да изготви и гласува нова конституция
на България. За явяването на тези избори съставните партии и организации в съюза подписват
политическо споразумение на 14 май 1990 г. На 19 май 1990 г. е проведена първата национална
конференция на СДС. Самите избори са проведени на 10 юни 1990 и са загубени от СДС със
значителна разлика от водещата БСП, като Съюзът твърди, че резултатът е манипулиран. Петко
Симеонов, един от основателите на синята коалиция разказва 26 години по-късно за опита от
изборите за ВНС в интервю във връзка с гласувания референдум от 2016 г. за въвеждането на
мажоритарния вот и отказа от държавна субсидия. И по-специално за проблемите с географското
райониране при мажоритарния елемент от гласуването на изборите през 1990 г. [4]
Разногласия
Изборите са спечелени от СДС-движение (110 депутати) с малка разлика пред БСП (106 депутати).
Останалите формации, отцепили се от СДС, печелят по-малко от 4% от гласовете и според
новоприетия Избирателен закон не влизат в парламента. Така извън него остават политици на СДС
като Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Александър Каракачанов, Петко Симеонов. Недоволни и
огорчени са и привържениците на СДС, защото минималното надмощие в парламента е твърде
недостатъчно.[6]
Съюзът съставя своето първо правителство начело с Филип Димитров, в което влизат представители
на всички партии и организации съставляващи коалицията и което е подкрепено в парламента от
Движението за права и свободи. За председател на Народното събрание е избран лидерът на
Демократическата партия Стефан Савов, а за председател на парламентарната група Александър
Йорданов. Първото правителство на СДС стартира най-важните политически и икономически
реформи в страната – приети са закони за възстановяване на частната собственост и за реституция,
България става член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята външна политика към членство в
НАТО и Европейския съюз. Но след неуспешен вот на доверие (в който против правителството
гласуват и депутати от СДС, т.нар. „сини мравки“) Димитров подава оставка и след неуспех за
сформиране на ново правителство СДС минава в опозиция до края на мандата на 36-ото Народно
събрание. Следващият кабинет на Любен Беров е сформиран с подкрепата на ДПС и БСП. Той е
слаб и се оказва в ролята на заложник на тактическо боричкане между партиите. Междувременно
слабите държавни институции отприщват много негативни тенденции – икономически хаос,
доминиране на законодателната работа от корпоративни интереси, незаконен износ и организирана
престъпност.[5]
В СДС настъпва още едно болезнено разцепление. От СДС излиза влиятелната Демократическа
партия, която образува коалиция Народен съюз (НС) заедно с БЗНС-НС на Анастасия Мозер.
Дясноцентристкото пространство губи сили и популярност и закономерно на парламентарните
избори през декември 1994 г. СДС е втора с 68 места, а БСП печели абсолютно мнозинство от 125
депутати; новосформираният НС е на трето място с 18, а ДПС – на четвърто с 15.
След като Филип Димитров подава оставка от НКС на 30 април 1995 г., председател на СДС става
Иван Костов.
През 1995 – 1996 г. стремежът на новото ръководство е към по-голямо единство и обща политика,
която да очертае бъдещето на СДС като дясноцентристка политическа партия. Опитвайки се да си
върне политическото влияние и да спечели изборите, СДС отново се връща към коалиционния
принцип и инициира създаването на коалицията Обединени демократични сили (ОДС), в която
освен СДС влизат Демократическата партия и БЗНС „Народен съюз“. Първият успех на коалицията
е спечелването на президентските избори през октомври 1996 от кандидата на коалицията Петър
Стоянов.
След месеци на обществено напрежение хората излизат на улицата с искане за избори и бързи
икономически реформи.
На 3 януари 1997 г. започват демонстрации на СДС срещу опитите на БСП да състави ново
правителство. През нощта на 10 януари разгневена тълпа щурмува и подпалва сградата на
Народното събрание, но силите за сигурност разпръсват протестиращите. Кризата е преодоляна с
активното посредничество на новоизбрания президент Петър Стоянов, който е в постоянен контакт
с министъра на вътрешните работи Николай Добрев, на когото е възложено да състави ново
правителство. На 4 февруари Добрев връща мандата, отказвайки се от съставяне на правителство.
Парламентът е разпуснат, назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски и са
насрочени предсрочни парламентарни избори за 19 април 1997 г.
На конференция, проведена на 15 и 16 февруари 1997 г., СДС променя своя статут и се превръща в
единна партия с изборни органи.[7]. Тази реформа води до сериозни сътресения в коалицията, където
на партиите основателки на СДС, които са 15 на брой, се отрежда позицията на „присъдружни
организации". Трансформирането на СДС в партия не се приема еднозначно, защото засилва
централизираното ръководство на организацията, създава условия за еднолични решения,
пренебрегва ролята на местните организации. Същевременно стеснява избирателната база на СДС,
освобождава политическо пространство за други политически партии вдясно и центъра и превръща
довчерашни коалиционни партньори в политически конкуренти[8].
През април 1997 оглавяваната от СДС коалиция Обединени демократични сили (ОДС) успява да
спечели пълно мнозинство и образува правителство – първото след 1989 г., което изкарва пълния си
мандат.
Към края на мандата ОДС все още води по популярност пред социалистите, докато Симеон
Сакскобургготски не обявява намерението си да се завърне в България и да се включи активно в
политическия живот на страната, което драстично променя нагласите на избирателите. Коалицията,
водена от СДС, губи изборите за 39-ото народно събрание, проведени на 17 юни 2001 г., макар че
спечелва 51 депутатски места. След тази загуба председателят на партията Иван Костов подава
оставка, а функциите до следващата национална конференция се поемат от Екатерина Михайлова.
След 2001
Скоро след падането от власт настъпват нови процеси на разцепление в СДС. На 8 декември 2001 г.
тогавашният кмет на столицата Стефан Софиянски напуска партията и създава своя Съюз на
свободните демократи. Евгений Бакърджиев иска оставките на Иван Костов и Екатерина
Михайлова. Изключват го и той създава формацията БДС „Радикали“. През 2003 г., след неуспешен
опит да си върне лидерството в СДС, Иван Костов заедно с привърженици сформира партията
Демократи за силна България (ДСБ). Последствията от разцеплението проличават още на
следващите парламентарни избори през 2005.
През 2005 г. поелата 4 години по-рано председателския пост Надежда Михайлова го губи на
национална конференция от експрезидента Петър Стоянов. След загубата на лидерското място
Михайлова учредява в Плевен вътрешна фракция в СДС на име „Дясна алтернатива“.
През пролетта на 2007 г. СДС е порицан от Европейската народна партия за намерението си да вкара
евентуалните евродепутати от партията във фракция, предвождана от британската Консервативната
партия и с участието на чешката Гражданска демократична партия.
Председатели на СДС
Желю Желев (1989 – 1990)
Петър Берон (1990)
Филип Димитров (1990 – 1994)
Иван Костов (1994 – 2001)
Екатерина Михайлова (2001 – 2002)
Надежда Михайлова (2002 – 2005)
Петър Стоянов (2005 – 2007)
Пламен Юруков (2007 – 2008)
Мартин Димитров (2008 – 2012)
Емил Кабаиванов (2012 – 2013)
Божидар Лукарски (2013 – 2018)
Румен Христов (2018 –)
Вижте също
Обединени демократични сили
„Демокрация“ – партийният вестник на СДС
Кинжали
Протест на 39-имата
Източници
1. Справочник ОМДА – Съюз на демократичните сили (http://www.omda.bg/bulg/news/party/sd
s.htm).
2. Съюз на демократичните сили. История (http://www.sds.bg/about/history)
3. Координационен съвет на СДС. Вестник „Демокрация“, 27 април 1990.
4. Петко Симеонов: В СДС нямахме пари и се пазаряхме с групировките (http://www.transme
dia.bg/2016/11/28/петко-симеонов-в-сдс-нямахме-пари-и-се/) Интервю на Рени Нешкова.
Публикувано на 28 ноември 2016
5. Малинов, Светослав. Българската центристка десница (http://www.fes.bg/?cid=78&NewsId=
832). фондация „Фридрих Еберт“, 2010.
6. Кралевска, Нася. Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията. София, Работилница
за книжнина „Васил Станилов“, 2011. ISBN 978-954-8248-89-1. с. 397.
7. Bulgaria Online: Парламентарни политически сили в България (http://www.online.bg/politics/
who/parties.htm#sds)
8. История на СДС (http://www.sds.bg/about/history). // Посетен на 26 март 2015.
9. Капитал, брой 42, 23 октомври 1999: Местните избори потвърдиха парламентарното
статукво (http://www.capital.bg/show.php?storyid=252699)
10. Капитал, брой 17, 28 април 2000: Кръгът „Олимп“ е свързан със СИК (http://www.capital.bg/
show.php?storyid=255458)
11. СДС и ДСБ подписаха предизборно споразумение (http://mediapool.bg/show/?storyid=1500
44)
12. Интервю с Мартин Димитров за БНР „Хоризонт“ (http://www.sds.bg/bg/publications/read/75
2?type=4), 31 март 2009, посетен на 10 април 2009
13. СДС: Имаме 3298 нови членове, а напусналите и изключените са 56 (http://www.24chasa.b
g/Article.asp?ArticleId=1664933)
Външни препратки
Официален сайт на СДС (http://www.sds.bg/)
Европейска народна партия (http://www.eppe.org/)
Хронология на разкола в Българската православна църква (http://www.pravoslavieto.com/
docs/razkol_chronology.htm)
Споразумение между СДС и ДСБ от март 2009 г. (http://ivanbedrov.com/wp-content/uploads/
sporaz1.jpg)
СДС даде зелена светлина за коалиция с ДСБ (http://mediapool.bg/show/?storyid=149851),
www.mediapool.bg, 10 март 2009
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Съюз_на_демократичните_сили&oldid=10414925“.
Последната промяна на страницата е извършена на 29 юли 2020 г. в 08:24 ч.