ТРЯБВА ЛИ РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА

ЦЪРКВА ДА УЧАСТВУВА В
ИКУМЕНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ?
Архиепископ СЕРАФИМ (Соболев)

В последно време Руската Църква е подложена на силен

натиск от страна на икуменистите, за да бъде накарана да участвува
в икуменическото движение.
На 22 август т. г. (1948 - бел. ред.) икуменистите свикват в
Амстердам "Общоцърковна конференция", както те се изразяват.
Според съобщение в "Църковен вестник", издание на Българския
Синод, в тази "Общоцърковна конференция" ще участвуват 136 т.
нар. "християнски църкви" и представители на източните гръцки
църкви1. Несъмнено, на това икуменическо събрание ще
присъствуват и представители на руски църковни организации от
чужбина.
Икуменистите са поканили и Руската Църква да вземе участие
в работата на Астердамската конференция. Православната Църква в
Русия досега не се е присъединявала към икуменическото
движение. Желателно е и в бъдеще тя да няма нищо общо с това
движение поради следните съображения.
Руската Православна Църква е канена да участвува в
икуменическата конференция като една измежду множеството
църковни организации, всяка от които икуменистите назовават
"църква". Но ние, православните християни, изповядваме, че
Църква, основана от Самия Бог за наше спасение, може да бъде
наричана в строгия смисъл на думата единствено общност от
истинно-вярващи християни. А да бъде наричано "църква" всяко
еретическо общество, означава отсъствие на правилно разбиране за
Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата,
изложен в деветия член на Символа на вярата. Очевидно
икуменистите, изтъквайки огромната численост на т. нар.
християнски църкви, влизащи в състава на икуменическото
1
движение, придават на това количество положително значение. Но
когато лъжата се проявява не в една, а в много свои разновидности,
тя не се превръща в истина, а напротив - в още по-голяма степен
изопачава и отрича истината.
Впрочем, същността е там, че икуменистите, за съжаление и
тези от православна среда, нямат правилно разбиране за Църквата.
Те смятат, че към Църквата принадлежат всички, които са кръстени
в Христа, и по този начин приравняват православните с еретиците,
считайки и едните, и другите за тяло Христово. За пример ще
посочим статията на един от най-влиятелните руски икуменисти в
Париж, заместник-ректора на тамошния Богословски институт
проф. В. В. Зенковски. В списанието на руската ИМКА2 („Вестникъ
русскаго студенческаго движенiя“, бр. 5, с. 17-18.) той пише:
"Ние трябва завинаги да забравим, да се откажем от
горделивата мисъл, че Божият Дух е само при нас и с нас (т. е. с
православните - А.С.)... И когато бях... вън от Православието, аз
въпреки това се чувствувах в Църквата. Видях, че рамките на
Църквата са безкрайно по-широки и по-вместителни, отколкото ние
си мислим. И действително, кой може да посочи къде завършва
църковната ограда и започва зеленеещата нива Христова? Кой ще
посмее да твърди, че вън от тази ограда Христос няма Църква, няма
Свои служители и ученици?... Нима ние трябва да ги отхвърляме
само затова, че те Му служат по начин, различен от нашия?... Сега
аз се убедих, че и те, протестантите, са в Църквата и работят за нея
може би без сами да осъзнават това и без да наричат нещата с
истинските им имена... Не, Църквата Христова е по-широка от
нашето стеснено разбиране за нея; тя включва в себе си всички,
които вярват в Бога и Го обичат, независимо от това как се
проявява тяхната вяра и любов."
В друга своя статия, публикувана в същото списание (бр.
януари-февруари, 1935) и озаглавена "Основи на икуменическото
общение", проф. В. В. Зенковски изказва още по-странни мисли,
напълно недопустими за православното съзнание. Определяйки
като основа и цел на икуменическото движение общението между
различните църкви и тяхното съединяване "по линията на любовта",
2
той изисква от представителите на обединяващите се църкви
абсолютна вяра, че "спасението е възможно само чрез онази
Църква, към която те принадлежат и че тяхната църква притежава
абсолютната (макар и непълна) истина".
В тези свои думи проф. В. В. Зенковски изказва мисълта, че
спасението е възможно във всяко едно инославно вероизповедание.
Той твърди, че ако някой от инославните християни остави своето
вероизповедание и се присъедини към друг вид еретици или дори
към Православната Църква, то за такъв човек спасението вече е
невъзможно. Разбира се, в споменатата статия съединението на
"църквите" се счита за възможно при пълно пренебрегване на
догматическите различия - единствено "по линията на любовта", т.
е. като приятелско общение.
Подобни по своята същност мисли изказва също и твърде
авторитетният в очите на икуменистите професор от Софийския
Богословски факултет протопрезв. Стефан Цанков. В статията си,
озаглавена "Актуални проблеми и задачи на православното
богословие и Православната Църква", той пише:
"Проблемата за единството на Църквата е станала една твърде
сложна проблема и тя не може да се разглежда по... схоластически
и самоудовлетворителен начин... Вече действителното отношение
на Православната Църква от по-ново време към редица инославни
църкви (признаване тяхното кръщение, на йерархията у някои от
тях и пр.) и признаването от страна на Православната Църква на
недъзи и несъвършенства в редовете на собствените ù членове,
показва, че е неправилна мисълта, че към мистическото Тяло на
Христа (Църквата) принадлежат само православните християни и
че зад видимата поделеност не е налично невидимото мистическо
единство в Църквата Христова"3.
Интересна в дадения случай е рецензията на друг професор от
Софийския Богословски факултет - Илия Цоневски, по повод
издадената в Цюрих на немски език през 1946 г. книга на
споменатия вече о. проф. Цанков: "Източната Православна Църква
от икуменически поглед". В рецензията на проф. Цоневски се казва:

3
 "Природата на Църквата и нейните основни свойства са най-
тясно свързани с нейното единство, защото тя е тяло Христово и
Христос е неин Глава. Църквата не би могла да бъде нито света,
нито католическа (съборна), нито апостолска, ако не е една. Целият
смисъл и пълното значение на икуменическото движение почива
върху единството на Църквата както като основа, така също и като
задача и осъществяване. Самият факт, че Православните църкви
участвуват дейно в икуменическото движение, говори, че вече
постепенно се изоставя по-старото схващане, че само
православните християни са истински християни и че само те
принадлежат към Църквата Христова."4
По такъв начин православните икуменисти в основата на
своето учение поставят единството на църквата, т. е. "едната
църква". Но в понятието една те влагат свой, неправилен, изопачен
смисъл, защото под "една църква" разбират не само православните
християни, но и всички инославни, т. е. еретиците.
Тази икуменическа позиция съвършено се различава от
православния възглед, който под една църква винаги е разбирал
единствено истинно-вярващите православни хора. Нашата Църква
никога не е считала, че еретиците влизат в нейния състав, в състава
на тялото Христово. И как изобщо е възможно тази икуменическа
позиция да се счита за православна, след като Вселенските събори
винаги са предавали еретиците на анатема, което ще рече - на
отлъчване от Църквата! Очевидно в своето учение за Църквата
икуменистите не признават над себе си авторитета на Вселенските
събори. Но това е равносилно изобщо на отричане авторитета на
цялата Православна Църква и признаване на собствения разум за
единствен критерий за истина, при отхвърляне на православната
вяра в Църквата (отразена в деветия член на Символа на вярата -
бел. ред.).
Такъв рационализъм и такова неверие в истинската Христова
Църква икуменистите влагат и в тълкованието си на нейното
наименование съборна. Съгласно с учението на светите отци ние
наричаме Църквата съборна, католична или вселенска, защото "тя
не се ограничава в рамките на някакво място, време или народност,
4
но включва в себе си истинно-вярващите от всички места, всички
времена и всички народи"5. Икуменистите пък, под това
наименование на Църквата разбират не само истинно-вярващите
православни християни, но и всички еретици.
Също такова заблуждение те показват и по отношение на
наименованието на Църквата апостолска. Колкото и да е странно,
икуменистите причисляват към апостолската църква и такива
"християнски църкви", които изобщо нямат апостолски произход,
т.е. апостолско приемство. Те считат, че всички еретически
вероизповедания принадлежат към апостолската Църква,
независимо от това, че великият апостол Павел отделя от
Православната Църква всички еретици и ги предава на анатема с
думите: Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо
по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Гал.
1:8).
Но най-тежко православните икуменисти грешат против
деветия член от Символа на вярата по отношение на
наименованието на Църквата свята, включвайки в състава на тази
свята Църква еретиците. Църквата се нарича свята, защото тя
раздава на вярващите благодатта на Светия Дух чрез тайнството
Миропомазване, извършвано над тях при светото Кръщение.
Тази възраждаща, освещаваща и спасяваща благодат е най-
скъпото и най-висше благо за нас, защото нейното даруване на
вярващите е било целта, заради която Господ Иисус Христос е
дошъл в света и е претърпял кръстни страдания и смърт. Огън
дойдох да туря на земята - казва Той, - и колко бих желал да беше
вече пламнал! (Лука 12:49) Според тълкованието на тези Христови
слова, дадено от св. Антоний Велики и св. Макарий Египетски, под
огън6 тук се разбира възраждащата благодат на Светия Дух, която
се излива над нас чрез тайнството Миропомазване при извършване
над нас на тайнството Кръщение. Поради това тя се нарича
кръщенска. Като паралелни по смисъл на тези Божествени думи,
могат да се посочат и други слова, изречени от Христа: За вас е по-
добре Аз да си замина (т. е. да отида на кръст и смърт); защото ако
не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще
5
ви Го пратя (Иоан. 16:7). Ето защо св. Симеон Нови Богослов
казва:
"Тъкмо това е било цел и завършек на цялото Христово
домостроителство7 - вярващите да приемат Светия Дух... и Той да
стане като душа на нашата душа..., та от действието на Светия Дух
ние да се освещаваме, да се обновяваме и да се преобразяваме в ума
си, в съвестта си и във всичките си чувства."8
Този велик свети отец на Църквата, съгласно с учението за
царството Божие, разкрито ни от Господа Иисуса Христа и от ап.
Павел (виж Иоан. 3:5; Мат. 13:33, 44-46; Лука 19:12-27; Деян. 1:3-8;
Рим. 14:17), дори учи ведно със светите отци Антоний Велики 9,
Макарий Египетски10 и Ефрем Сирин11, че царството Божие, което
Господ ни повелява да търсим преди всичко друго (Мат. 6:33), е
именно възраждащата благодат на Светия Дух, като извор на нашия
свят живот12.
Но това най-скъпо за нас благо - тази възраждаща благодат на
Светия Дух с нейната святост, не съществува и не може да
съществува у протестантите, защото те нямат тайнството
Миропомазване. При кръщението, както свидетелствува
"Православното изповядване на вярата"13, ние само се очистваме от
греховете, умираме за греховния живот и се възраждаме за нов и
свят живот. Но такъв живот е възможен само при помощта на
благодатта, която получаваме в тайнството Миропомазване. В това
тайнство ни се преподава Светият Дух с всички Негови дарове,
които ни помагат да възрастваме и да укрепваме в духовен, свят
живот14.
Този благодатен, свят живот е невъзможен също и за онези
инославни християни, които, макар и да имат тайнството
Миропомазване, но вследствие отпадането им от Православната
Църква поради ерес, благодатта у тях е недействена и
неспасителна15.
Оттук става ясно, че православните икуменисти съвсем не са
прави, когато включват в светата Църква всички еретици и
заявяват, по думите на един от своите икуменически водачи, че
инославните и в лицето на отделни личности, и в лицето на цели
6
групи (на инославни църкви), подобно на отделни грешни членове
на Православната Църква, "ще станат святи чрез благодатта Божия
и чрез любовта на общението"16.
Тук православните икуменисти приравняват отделни грешни и
немощни хора - членове на Православната Църква, с инославните
християни и с техните "църкви", като смятат, че и едните, и другите
"ще станат святи чрез благодатта Божия и чрез любовта на
общението".
Но между едните и другите съществува огромна разлика.
Членове на Православната Църква, макар и грешници, колкото и да
са големи техните грехове, винаги могат чрез тайнството Покаяние
и при помощта на действената и спасителна благодат да станат
святи, да достигнат истинска и съвършена благодатна святост. Но
такава святост никога не могат да достигнат еретиците - нито
отделни техни членове, нито цели техни групи и организации,
защото у тях не действува благодатта, преподавана в тайнствата
Миропомазване и Покаяние. Еретиците могат да станат святи само
след покаяние, т.е. след като се отрекат от своята ерес и се
възсъединят с Православната Църква. Само при това условие
инославните християни могат да се бъдат включени в състава на
светата Христова Църква.
Но каква е тази "благодат Божия", с помощта на която, според
цитираните вече думи на православни икуменисти, инославните
християни стават святи? Според учението на светите отци на
Църквата, благодатта на Светия Дух се проявява по два начина: или
като благодат на общия, външен промисъл, изпреварващ и
подготвящ хората за приемане на истинната вяра, или като благодат
вътрешна, възраждаща, спасяваща и действуваща единствено в
Православната Църква. Несъмнено, в цитираните по-горе думи
православните икуменисти нямат предвид благодатта на външния
промисъл, защото, макар тя и да действува в живота на
инославните християни, и дори в живота на езичниците, не ги
прави святи17. Следователно тук икуменистите говорят за
вътрешната, възраждащата благодат. Но такава благодат
инославните християни или съвсем нямат, или пък поради ереста
7
им тя не може да разкрие в тях спасителното си действие и да ги
направи святи. Затова по отношение на инославните християни
православните икуменисти изобщо не би следвало да говорят нито
за благодат, нито за святост.
Освен това, нима може "любовта на общението" да направи
святи инославните християни и изобщо грешниците? Ако тук се
има предвид самото любвеобилно общуване с еретици от страна на
православни християни, и при това на такива, които имат истинни,
а не изопачени понятия за Православието, то от това общение на
православните с еретиците у последните, стига те да не са
фанатични в ереста си, ще остане само един приятен спомен и
нищо повече. А за да станат святи еретиците, те трябва не само да
се възсъединят с Православната Църква и да приемат нейната
спасителна благодат, но и да тръгнат по пътя на истинския
християнски живот, по пътя на безкомпромисната борба със
страстите и с греха, чрез неотклонно изпълняване на Божиите
заповеди, да тръгнат по тесния, скръбен и трънлив път. Само при
тези условия инославните християни със съдействието на Божията
благодат могат да станат святи.
Затова изказването на православните икуменисти относно
възможността еретиците да станат святи трябва да бъде считано за
напълно необосновано и за голямо заблуждение.
Но тълкованието, което православните икуменисти дават
относно наименованието на Църквата свята, както и относно
другите ù наименования, е не само едно обикновено заблуждение.
По своята същност то представлява отхвърляне на нашата
православна вяра в Църквата. Последната изисква от нас да вярваме
в нея като в една, свята, съборна и апостолска Църква, така, че
всички тези свойства да отнасяме единствено и изключително към
нашата Православна Църква. Православните икуменисти обаче не
искат да ù окажат такова послушание. Поради това те до
неузнаваемост изопачават деветия член от Символа на вярата. В
резултат се получава някакво неестествено смесване на истината с
лъжата, на Православието с ересите; смесване, което довежда
православните икуменисти до пълно изопачаване на истинното
8
понятие за Църквата, и то до такава степен, че те, бидейки членове
на Православната Църква, в същото време членуват и в
икуменическата "църква", или по-точно казано, в някаква световна
еретическа общност, обхващаща безброй ереси. А би трябвало те
винаги да помнят Христовите думи: Ако и Църквата не послуша,
нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17).
Това непослушание на православните икуменисти към светата
Църква ги довежда до изявлението, че "разделителните стени
между църквите не достигат чак до небето, до Христа, Главата (на
Църквата - А.С.), и не слизат чак до сърцето, до Светия Дух" [18].
Но тези разделителни стени, т. е. разграничаването на
Православната Църква от еретиците, са били издигнати на
Вселенските събори. Създадени са с цел да бъде запазена
православната вяра от унищожението ù, което ще последва, ако тя
се смеси с пагубните ереси. Тези разделения са произлезли в
изпълнение на Христовите думи: Мислите, че дойдох мир да дам на
земята? Не, казвам ви, а - раздяла (Лука 12:51). На Вселенските
събори са се изпълнили също и думите на Спасителя, казани на
апостолите и техните приемници - епископите, които след тях са
оглавили Православната Църква: Истина ви казвам: каквото
свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото
развържете на земята, ще бъде развързано на небето (Мат.
18:18). Ясно е, че издигнатите от Църквата разделителни стени
достигат самото небе. И как няма да достигнат те до Христа, когато
са основани на собствените думи на Спасителя?!
Освен това, догматическите постановления на Вселенските
събори, съдържащи анатема срещу еретиците, са били обявявани
въз основа на апостолските слова: Угодно бе на Светаго Духа и нам
(Деян. 15:28). Следователно постановленията против еретиците са
произлизали не само от светите отци на Вселенските събори, но и
от Самия Дух Светий. Знаменателни в случая са думите на Христа,
казани по време на Неговото явяване на учениците след
възкресението Му: Приемете Духа Светаго. На които простите
греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се
задържат (Иоан 20:22-23).
9
 Ясно е, че анатемите, произнесени от Вселенските събори въз
основа на Христовите слова, са били налагани на еретиците
едновременно и от Светия Дух, и от Църквата. Възможно ли е
тогава тези догматически разделения да не достигат и до Светия
Дух, след като са произлезли от Него?
Но това не е всичко. От думите на Христа: Каквото свържете
на земята, ще бъде свързано на небето (Мат. 18:18) става ясно, че
анатемите срещу еретиците, т.е. тяхното отлъчване от Църквата,
преминават и в бъдещия живот и че всички еретици след смъртта
си отиват в адските мъки.
Твърде поучително в това отношение е откровението, което
имал великият Божий угодник преп. Симеон, юродив заради
Христа. Бог му открил, че душата на знаменития учен богослов
Ориген е загинала и се намира в адските мъки заради неговите
еретически учения19. Подобно откровение е имал и монах Теофан,
както за това се разказва в известната книга на блажени Йоан Мосх
"Духовна ливада". Монах Теофан видял в огнен пламък същия този
Ориген, Арий, Несторий и много други еретици20. За това, колко е
ненавистна пред Бога ереста, свидетелствува и видението на преп.
Кириак Отшелник. Божията Майка, която му се явила заедно със св.
Йоан Кръстител и св. Йоан Богослов, не благоволила да влезе в
неговата килия, въпреки всичките му молби, само защото в нея,
между другите книги се намирал и ръкопис, в края на който имало
две слова на еретика Несторий21.
Православните икуменисти не само че не проявяват
послушание към Православната Църква, но дори открито я
обвиняват в греха на разделението. Наистина, те приписват този
грях както на Православната Църква, така и на инославните
църкви22.
Но не Православната Църква, а еретиците са създавали
ересите. Православната Църква до мъченическа кръв е защитавала
от еретиците чистотата на православната вяра. И ако не беше тази
нейна борба, то православната истина, чрез смесването ù с
еретическата лъжа, би престанала да съществува, а заедно с това би
изчезнала от лицето на земята и самата Православна Църква.
10
Следователно трябва не да обвиняваме Църквата, че не се е
смесвала с еретиците и се е ограждала от тях, но да я облажаваме за
мъченическите подвизи на разделението, което се е налагало
поради надигането на еретиците срещу нея, срещу нейните
богооткровени и светоотечески истини и дори срещу Самия Бог.
Това обвинение обаче показва в какъв тежък грях на дръзко
самомнение и гордост са паднали православните икуменисти,
присвоявайки си правото да бъдат съдии на Православната Църква.
По всичко се вижда, че вече е настъпил моментът, когато
Православната Църква не бива повече да мълчи. Тя трябва да им
покаже цялата тяхна неправота, както по отношение на
Православието, така и по отношение на инославието, и да ги
предпази, посочвайки им по какъв опасен и гибелен път са
тръгнали те. Този път ги тласка към непослушание и дори към
открито обвинение срещу своята Майка - Църквата.
И накрая, не може да не се обърне внимание и на
обстоятелството, колко отрицателно значение има участието на
православни представители в икуменическите конференции.
Самият факт на тяхното присъствие там утвърждава инославните
християни в мисълта, че сякаш всички християнски
вероизповедания принадлежат към едната свята съборна и
апостолска Църква.
Ние обаче смятаме, че това присъствие съвсем не означава, че
инославните християни вече са започнали да принадлежат към
истинната Христова Църква. Колкото далеч от Православната
Църква са били те преди това поради своите религиозни
заблуждения, толкова далече остават те и сега. Присъствието на
православни представители на икуменическите конференции
говори само за това, че православните християни са започнали да
отстъпват от своето Православие. Трудно е да се каже с какво
православните икуменисти отстъпват повече от Православната
Църква - дали с писанията си, или с присъствието си на
икуменическите конференции. Това присъствие по своята същност
е предателство спрямо нашето православно догматическо учение за
Църквата, изразено в деветия член от Символа на вярата. Със
11
самото си присъствие на еретическото събрание, което
икуменистите наричат "Общоцърковна конференция", "събрание на
всички християнски църкви" и "една свята Христова църква",
православните представители фактически утвърждават битието на
тази уж "една свята Христова църква" с всички нейни еретически
заблуждения. Следователно дори без думи, дори без каквито и да е
писмени изявления православните представители икуменисти със
самото си присъствие на Амстердамската конференция ще
съдействуват за унищожаването на нашата истинна вяра в догмата
за Църквата.
Освен това на всички икуменически конференции се извършва
съвместна молитва на еретиците с православните. Но такава
съвместна молитва е забранена от светите канони на нашата
Църква. Десетото апостолско правило гласи: "Ако някой, макар и
вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и
самият той) отлъчен". А в четиридесет и пето апостолско правило
се казва: "Епископ, презвитер или дякон, който само се е помолил
заедно с еретици, да бъде отлъчен; а ако им позволи да
свещенодействуват като служители на Църквата, да бъде
низвергнат."
В тълкованието си на това правило Смоленският епископ
Йоан казва:
"Правилата се стремят не само да запазят православните от
заразата на еретическия дух, но да ги запазят и от безразличието
към вярата и към Православната Църква, което лесно може да се
роди от общуването с еретиците в областта на вярата. Такова
положение обаче ни най-малко не противоречи на духа на
християнската любов и търпимост, който е отличителен белег на
Православната Църква. Защото има голяма разлика между това - да
проявяваш търпение към заблудилите се във вярата... и да живееш с
тях в гражданско общение, и това - да встъпваш безразборно в
религиозно съприкосновение с тях, тъй като последното означава,
че ние не само не се стараем да ги обърнем в Православието, но и
самите се колебаем в него".

12
 По повод горното тълкование на Смоленския епископ Йоан
трябва да вземем предвид и думите на св. Киприан, епископ
Картагенски, който казва, че еретиците никога няма да се
присъединят към Църквата, ако ние самите ги укрепваме в
убеждението им, че те също имат църква и тайнства.
На икуменически конференции биха могли да присъствуват
православни представители единствено в случай, че организаторите
на конференциите заявят пред Православната Църква от името на
така наречените "християнски църкви", участвуващи в
икуменическото движение, за тяхната готовност да се откажат от
религиозните си заблуди и да се присъединят към нея, приемайки
православната вяра. Но тези, които изцяло ръководят хода на
икуменическите конференции, никога нито са правили, нито пък ще
направят такива изявления, защото инославните християни дори и
не помислят да се отрекат от своите ереси и да се възсъединят с
Православието. Не бива да забравяме и това - с какво упорство и
фанатизъм еретиците отстояват своите религиозни убеждения.
Както показва действителността, присъединяванията на еретици
към Православната Църква могат да се отнесат към категорията на
единичните случаи, при това твърде редки и изключителни. Нека
никога не забравяме и пророческите думи на Христа: Син
Човеческий кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лука 18:8)
Предвид всичко това, ние нямаме ни най-малко основание да
се надяваме, че т. нар. "християнски църкви" ще се съединят във
вярата с Православната Църква. Напротив, трябва да очакваме все
по-голямо и по-голямо намаляване числеността на истинно-
вярващите хора...
Впрочем, и самият Централен икуменически съвет съвсем не
мисли за възсъединяване на инославните християни с
Православната Църква. Неговият секретар д-р Хуфт ясно заяви, че
Икуменическият съвет не представлява сам по себе си някаква
централизирана форма на църковно единство, в което църквите
могат да загубят своята обособеност и самобитност23.
Затова на икуменическите конференции изобщо не се
повдигат въпроси относно съединяване на инославните църкви с
13
Православната Църква. В програмите на икуменическите
конференции тези въпроси никога не са били поставяни. Те не са
включени и в програмата на предстоящата Амстердамска
конференция24.
Наистина икуменистите, както инославните, така и
православните, на своите конференции се стараят да намерят
допирни точки в областта на вярата, за да достигнат желаното от
тях единство. Твърде показателно в това отношение е посланието
на Оксфордската конференция, подписано от всички участници:
"Ние сме единни - се казва там - във вярата, че нашият Господ
Иисус Христос е въплътеното Слово Божие. Ние сме единни в
нашата привързаност към Него, Главата на Църквата, Царя на
царете и Господаря на господствуващите. Ние сме единни в нашето
изповядване, че тази привързаност има предимство пред всички
други привързаности... Ние сме единни, защото всички сме предмет
на Божията любов и благодат."25
Но всички тези точки на единство от най-общ характер нямат
никакво отношение към въпроса за истинското съединяване на
инославните с православните. Православните икуменисти обаче,
особено техните водачи, се опитват да им придадат голямо
значение. За тази цел те посочват думите на св. Йоан Богослов:
Всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е
от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус
Христос, не е от Бога: това е духът на антихриста (1 Иоан. 4:2-
3)26.
Да, в апостолските времена такова изповядване на вярата в
Христа е било достатъчно, за да се определи кой е с Христовата
Църква и кой е против нея. Тогава главните противници на
апостолите са били гностиците, които поради своята гностическа
лъжовна наука (1 Тим. 6:20) не са допускали възможността за
непосредствено съприкосновение на Бога с творението и затова са
отричали въплъщението на Бога, този основен догмат на цялото
християнство.
Но когато, след апостолските времена, са започнали да
възникват и други ереси, в отговор на тях са били формулирани и
14
други догмати. И еретиците, които не са пожелали да ги изповядат,
са станали също такива противници на светата Църква, каквито са
били неизповядващите, че Христос е дошъл в плът. Иконоборците
са изповядвали, че Христос е дошъл в плът, както изповядват това и
днешните протестанти, но те - еретиците иконоборци, цели две
столетия до основи са разтърсвали Църквата. И нито една от
ересите не е причинявала на Православието толкова зло, колкото
иконоборческата ерес, осъдена от светата Църква и предадена на
анатема.
Като посочват приведените по-горе думи на свети Йоан
Богослов, православните икуменисти със самия този факт дават
повод да се мисли, че са готови да се обединят с инославните
християни въз основа единствено на вярата във въплътилия се
Христос, при наличието на всички техни ереси...
И така, след като нашата Православна Църква не е получила
от страна на организаторите на икуменическите конференции
никакви заявления, че инославните църкви са готови да се
присъединят към нея и след като на тези конференции въпросът за
такова присъединяване изобщо не е бил повдиган, то пита се, защо
нашата Руска Църква трябва да изпраща там свои представители?
Какви плодове ще принесе на нашата Църква нейното участие в
икуменическите конференции? Разбира се, плодовете ще бъдат
само недобри. Един от тях е, както вече споменахме, отстъплението
на православните от собствената им вяра чрез потъпкване на
светите канони и догмата за Църквата, който ние изповядваме в
деветия член от Символа на вярата.
Има и друг недобър плод, който произхожда от участието на
представители на Православните църкви в икуменическите
конференции и който също представлява отстъпление от нашето
свето Православие. Имаме предвид дружбата между православни и
инославни християни, която се завързва при икуменическото
общение. Разбира се, икуменистите горещо приветствуват такава
дружба на инославни, и особено на протестанти, с православни
християни. Без тази дружба на западни инославни християни с
източни православни християни икуменизмът не може да
15
осъществи своята задача. Това добре се съзнава от ръководните
лица на Икуменическия съвет. Според заявление, направено от
неговия главен секретар д-р Хуфт, без сътрудничеството на
Православните църкви икуменизмът не ще бъде истинско
Вселенско Тяло27. Затова Икуменическият съвет прави всичко
възможно, за да укрепи здраво на своите конференции дружбата
между инославни и православни християни. Без съмнение именно с
тази цел той оказва всякакъв вид материална помощ на
Православните църкви28.
Като вземем всичко това под внимание, ние можем да кажем,
че дружбата, която се установява на икуменическите конференции,
става все по-здрава и все по-дълбока, но - уви! - и все по-вредна и
по-вредна за Православната Църква. Тази дружба между
православни представители и протестанти се пренася в
православните страни и води там до дружеско общение между
православни и протестанти, и в частност между духовни лица на
Православната Църква, от една страна, и протестанти, от друга.
Докъде понякога стига това дружеско общение можем да видим от
следното.
По време на своите мисионерски пътешествия в
православните страни, протестантските пастори и по селата, и по
градовете с голяма показност устройват събрания, на които канят
православни, и преди всичко православни свещеници. Имало е
дори такива случаи: пастори и православни свещеници, държейки
се за ръце, пред множество събрали се православни християни да
пеят песен: "О, сладък наш съюз на верни братя, как Господ наш
Иисус ни държи в любов!" На много места даже са били
отслужвани съвместно молебени от православни свещеници и
пастори.
На Женевската конференция представителят на
Константинополския патриарх, Тиатирският митрополит Герман, и
представителят на Александрийския патриарх, проф. Лукарас, са
обърнали внимание, че прозелитизмът сред християнски народи е
факт недопустим и противен на идеята за сближение и съединение
на християнските църкви. В случая под прозелитизъм в смекчена
16
форма те са имали предвид инославната пропаганда сред
православните народи. За да бъде пресечена тази пропаганда,
митрополит Герман е представил на Конференцията и писмено
заявление относно прозелитизма, при това от името на всички
православни участници29.
Сякаш в отговор на това протестантите, използувайки
икуменическата дружба, разбирана от тях като готовност на
православните да се обединяват с тях в протестантското им учение,
повече от всякога, без каквато и да е задръжка провеждат неистова
протестантска пропаганда, целяща съединяването на
Православието с протестантизма и унищожаването на
Православната Църква. Разполагайки с огромни средства,
протестантите разпространяват своята пропаганда чрез печата, като
издават книги и вестници. При това в литературата си те хвърлят
кал не само върху нашето иконопочитание, обреди и върху цялото
Православие, но дори правят изказвания в ущърб на Библията,
отнасяйки се отрицателно към нейното повествование за
шестдневното сътворение на света от Бога и към някои разказани в
нея чудеса. В резултат на такава пропаганда в православните
страни нарастват бързо множество протестантски секти -
адвентисти, баптисти, методисти, петдесетници, евангелисти и
други.
Преди разпространението на икуменизма в православните
страни там нямаше такава протестантска пропаганда, защото между
православни и протестанти липсваше сегашното дружеско
общуване, което се култивира на икуменическите конференции и
което налага на православните представители "моралното
задължение" да не пречат на протестантската пропаганда в своите
православни страни. В това се състои другото голямо зло на
икуменизма. Всяко дърво се познава по своя плод, казва Господ
(Лука 6:44). Ако въпросната дружба поражда вреда за светата
Православна Църква, то ясно е, че тя произлиза от нейните врагове.
В случая нейни врагове са масоните. Те устройват тази дружба на
икуменическите конференции, защото те са всъщност истинските
организатори на тези конференции, както и на конгресите на
17
ИМКА. През 1928 г. в София се състоя съвещание на
представители на Православните църкви, на Световния комитет на
масонската ИМКА и на Националните движения на ИМКА към
Православните църкви под ръководството на д-р Джон Мот.
Последният е генерален секретар на Световния комитет на ИМКА.
В негово разпореждане Общоамериканският протестантски конгрес
отпуска огромни средства за световна протестантско-масонска
пропаганда. Второ такова съвещание се състоя през 1930 г. в Атина.
Организатор на Оксфордската конференция през 1937 г. и неин
представител беше същият този д-р Джон Мот - известен масон.
През януари 1948 г. той, като представител на ръководния комитет
на Икуменическия Съвет, разработи заедно с други членове на
комитета програмата на предстоящата Амстердамска икуменическа
конференция, нейната организация и подготовка30. Същият д-р
Джон Мот ще бъде и един от представителите на Амстердамската
конференция31.
След всичко това няма нищо чудно, че на Стокхолмската
икуменическа конференция, проведена през 1945 г., както и на
Лозанската икуменическа конференция през 1927 г., 80% от
участниците са били членове на масонската организация ИМКА,
ръководена от споменатия д-р Джон Мот32. Под пълен масонски
контрол е била проведена и Оксфордската конференция. Това бе
потвърдено и от съобщение на участници в тази конференция,
направено пред Архиерейския Задграничен събор, който се проведе
през 1938 г. с участието на клирици и миряни.
Оттук става ясно кой стои зад икуменическото движение. Зад
него стоят вековните врагове на Православната Църква - масоните.
Ясно е също така към какво обединение се стреми в основата си
това движение на своите икуменически конференции. Техните
организатори се стремят не към догматическото присъединяване на
всички т. нар. християнски църкви към Поместните Православни
църкви, а към смесване на едните с другите чрез отстъпление на
православните от вярата и чрез завързването на икуменическа
дружба с еретици, най-вече с протестанти. Такова едно смесване
обаче е равносилно на унищожаване на Православието.
18
 Разбира се, като разглеждаме въпроса за икуменизма, ние не
бива да забравяме, че в крайна сметка в основата на
икуменическото движение стоят не само вековните врагове на
нашата Православна Църква, но стои бащата на всяка лъжа и
пагуба - дяволът. В отминалите векове, сеейки най-различни ереси,
той е искал да унищожи светата Църква чрез смесването на
православните с еретиците. Такова смесване той прави и сега, като
използува икуменизма с неговите неизчерпаеми масонски
капитали.
Обаче в предишните времена това дяволско смешение е
срещало по-големи препятствия отколкото днес. Тогава
християните са горели от огнена ревност към православната вяра и
са я защитавали до мъченическа кръв. Сега, за нещастие,
православните са обхванати от небивало равнодушие към вярата си,
равнодушие така ненавистно на Господа, Който е казал: О, дано да
беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ,
нито студен, ще те изблювам из устата Си (Откр. 3:15-16).
Тогава, заради своята ревност към вярата и заради чистотата на
своя християнски живот, православните са имали от Бога дар на
ведение. Затова и непросветеният в богословието народ, в лицето
дори на най-обикновени жени, е спорил по пазарите дали Христос е
единосъщен, или подобосъщен на Своя Божествен Отец. Днес
обаче сред православните царува всеобща слепота по въпросите на
вярата. Възползувайки се от всичко това, икуменическото
движение бързо се разраства по целия свят, оплитайки в своите
коварни мрежи дори Православните църкви. Но Руската Църква,
включваща в себе си сто и петдесет милиона православно вярващи,
все още не е влязла в това движение33. Икуменизмът не ще може да
възтържествува, докато не затвори в своя световен икуменически
обръч всички Православни църкви.
Да не допуснем неговата победа! Като не забравяме неговата
същност и цели, нека всецяло да отхвърлим икуменическото
движение, защото в него се крие отстъпление от православната
вяра, предателство и измяна на Христа, които ние всячески трябва
да избегнем, помнейки думите на преп. Серафим Саровски: "Горко
19
на онзи, който дори и само на една Йота отстъпи от Вселенските
събори." Живеем в свят, враждебен на Христа и на Неговата света
Православна Църква. Затова дружбата с този свят по думите на
апостола е вражда против Бога (Иак. 4:4).
Не с инославните трябва да се обединява Православната
Църква, защото това е дело неосъществимо, утопично, крайно
вредно и гибелно за нея. Православните християни трябва да се
обединяват едни с други, според заповедта на Христа, Който е
казал: И не само за тях се моля (подразбира се - за апостолите), но
и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат
всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да
бъдат в Нас едно (Иоан 17:20-21). Тук думата всички, според
контекста на казаното, се отнася към вярващите. А под вярващи не
бива, както правят това икуменистите, да разбираме и
православните, и инославните християни. Тук трябва да се разбират
само истинно-вярващите, т.е. православните християни, защото
Господ, Който е казал: Аз съм... истината (Иоан 14:6), не би могъл
в Своята първосвещеническа молитва да има предвид еретиците -
хора не истинно-вярващи.
Нека да не се смущаваме от това, че православните
икуменисти ни обвиняват в липса на любов към инославните
християни, задето ги отхвърляме от нас. Преди всичко такова
обвинение не отговаря на действителността. Нашата света Църква
винаги се е борела с ересите, борела се е с тях дори до кръв. Но що
се отнася до хората, изпаднали по внушение на дявола в ерес, тях
Православната Църква винаги е съжалявала и движима от любов
към тях, им е налагала епитимия34, стигаща дори до отлъчване от
църковно общение. Но тя никога не е прекратявала и няма да
прекрати своята молитва - това дихание на истинската благодатна
любов, за вразумяването и връщането на еретиците в пътя на
спасителната истина. Ето как светата Църква ни учи да се молим на
Господа за тях: "Отстъпилите от православната вяра и заслепени от
гибелни ереси просвети със светлината на Твоето познание и
присъедини към Твоята света, апостолска и съборна Църква."35

20
 Така свeтата Църква различава самите ереси, срещу които
изисква безкомпромисна борба, от хората, изпаднали в тези ереси,
към които всякога простира своите любвеобилни, майчински
обятия.
Нас ни обвиняват в липса на любов към инославните
християни всъщност затова, че ние не се отнасяме към
икуменическото движение така, както православните икуменисти.
Но със своето отношение към икуменическото движение
последните нарушават светите канони и потъпкват православното
догматическо учение за Църквата. На икуменическите конференции
те завързват дружба с протестанти и масони, а чрез тази дружба
поощряват протестантската пропаганда в православните страни и
съдействуват на враговете на Православната Църква за нейното
разрушаване. По такъв начин отношението на православните
икуменисти към икуменизма представлява едно пълно безчинство.
Но в безчинството, както учи св. ап. Павел, няма любов. Любовта -
казва той - не безчинствува (1 Кор. 13:5).
Ясно е, че не у нас, а у православните икуменисти липсва
любов към инославните християни, защото те проявяват не любов,
а безчинство. Нека те сами запитат своята съвест и тя ще им каже
какво лежи в основата на икуменическата им дейност и на
отношението им към инославните - дали любов към тях, или нещо
друго?!
Да ни избави Господ от такава любов и от такова отношение
към икуменическото движение. Дай Боже, Руската Църква и в
бъдеще да стои настрана от икуменизма и от неговите
конференции, както досега. Да, с това ние оставаме сякаш самотни,
изолирани. Но тази наша самотност, тази наша обособеност е залог
за спасение от гибелния натиск на масонството, залог за спасението
не само на нашата, но може би и на цялата Вселенска Православна
Църква.
Затова не трябва да участвуваме в икуменическите
конференции. Трябва да стоим колкото се може по-далеч от
икуменическото движение. Неговите дейци, като не се надяват, че
Руската Църква веднага ще встъпи в редиците му в качеството на
21
редовен член, изказват желание тя да изпрати на Амстердамската
конференция свои представители поне като наблюдатели36.
Обаче нашата велика Православна Църква не бива да се
опетнява дори само с едно такова присъствие. Защото присъствието
на нейни предтавители в еретическо и масонско общество, макар и
само в качеството на наблюдатели, в известна степен ще бъде
общение с това общество. Да помним думите на св. ап. Павел,
които се отнасят за нашата Православна Църква: Христос обикна
църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети... за да я
представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок,
или нещо подобно, но да бъде света и непорочна (Ефес. 5:25-27).
Затова нека да нямаме абсолютно никакво общение с
икуменическото движение. Относно него да се ръководим от
думите на Свещеното Писание:
Не се впрягайте под чужд ярем (по слав. прев.) заедно с
неверните, защото какво общуване има между правда и
беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво
съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо
има верният с неверния? (2 Кор. 6:14-15).
Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на
нечестивците (Пс. 1:1)!

Бележки

* Доклад, произнесен от архиепископ Серафим (Соболев) на

Московското всеправославно съвещание през 1948 г. Като епископ
на Руската Православна Църква той задълбочено обосновава
недопустимостта за каквото и да е нейно участие в икуменическото
движение.
1
"Църковен вестник", бр. 13-15 от 1948 г., с. 17. 2 YМCА (Young
Men’s Christian Association) - надконфесионална организация, възникнала
през XIX в. с цел внедряване на икуменическата надконфесионална
идеология сред християнската младеж. За осъществяване на своята
дейност се ползува от финансовата и политическата поддръжка на
22
масонството, като широко пропагандира неговите принципи: 1)
равноценност на всички вероизповедания; 2) отричане Божественото
естество на Спасителя и обявяването Му за обикновен човек; 3)
обединяване на всички хора в единна религия; 4) осъществяване
"царството Божие" на земята в изопачен светски смисъл, т. е.
установяване царството на антихриста - бел. ред.
3
"Годишник на Богословския факултет при Софийския
университет", 1946-1947, с. 25.
4
Списание "Духовна култура", бр. 6 от 1947 г., с. 31. 5 Митрополитъ
Филаретъ. Пространный христiанскiй катихизисъ. М., 1894, стр. 48.
6
Добротолюбiе. Т. I. М., 1895, с. 29; Творенiя Макарiя Египетскаго.
Свято-Троицкая Сергiева Лавра, 1904. Беседа 25, с. 190.
7
Божественият план за спасението на човека - бел. ред.
8
Слова преп. Сvмеона Новаго Богослова. Вып. I. М., 1882. Слово
38, с. 291.
9
Добротолюбiе. Т. I, с. 50.
10
Творенiя Макарiя Египетскаго, стр. 182-183.
11
Добротолюбiе. Т. II. М., 1895, с. 358.
12
Творенiя св. Сvмеона Новаго Богослова. Вып. II. М., 1882. Слово
44-е, с. 335; слово 81-е, с. 348.
13
Православное исповеданiе Кафолической и Апостольской Церкви
восточной. Часть I. СПб., 1840. Отговор на 105-ти въпрос, с. 80.
14
Митрополитъ Макарiй. Догматическое Богословiе. Т. II. СПб.,
1868, с. 348-352; Митрополитъ Филаретъ. Пространный христианскiй
катихизисъ. М., 1894, с. 54; Еп. Феофанъ. Что есть духовная жизнь и какъ
на нее настроиться. М., 1904, с. 248; Св. Маркъ Подвижникъ и св. иноки
Каллистъ и Игнатiй. М., 1889, с. 336.
15
Тоест не разгръща у тях своето спасително действие поради
ерестта им - бел. ред.
16
Д-р Стефан Цанков. Православното християнство. Неговата
същина и съвременен образ. - В: "Годишник на Богословския факултет",
1942-1943, с. 63.
17
Писанiя преп. Iоанна Кассiана. М. 1892, с. 404. 18 Д-р Стефан
Цанков. Православното християнство..., с. 63. 19 Книга житiи святыхъ на
месяцъ iулiй. М., 1898, 21 день, с. 489-490.
20
Бл. Iоаннъ Мосхъ. Лугъ Духовный. Свято?Троицкая Сергiева
Лавра, 1915, гл. XXVI, с. 32.
21
Пак там, гл. ХLVI, с. 61-62.
23
 22
В. В. Зеньковскiй. О такъ называемомъ экуменическомъ вопросе.
- "Вестникъ русскаго студенческаго христiанскаго движенiя", № 6, 1930,
с. 5; Д-р Стефан Цанков. Православното християнство..., с. 116.
23
"Църковен вестник", бр. 13-15 от 1948 г., с. 18. 24 "Църковен
вестник", бр. 26-27 от 1947 г., с. 14; срв. също бр. 5-6, с. 14.
25
Протопрезвитер Ст. Цанков. Двете всесветски църковни
конференции в Оксфорд и Единбург за "практическо християнство" и
"Единство на църквата", 1937 г. - В: "Духовна култура", 1938г., бр. 8-9, с.
273 - 282; бр. 10, с. 303 - 310.
26
Виж проф. д-р Илия Цоневски. Отзив за лекцията на проф. д-р Ст.
Цанков "За единството на Църквата".
27
"Църковен вестник", бр. 16-17 от 1947 г., с. 15; бр. 38 и 39, с. 1.
28
Пак там.
29
Протопрезвитер Ст. Цанков. Женевската конференция за
съединение на Църквите, с. 15, 20.
30
"Църковен вестник", бр. 5-6 от 1948 г., стр. 14. 31 "Църковен
вестник", бр. 26-27 от 1947 г., стр. 14.
32
"Вестникъ русскаго студенческаго христiанскаго движенiя", юли,
1929, с. 27.
33
За съжаление през 1961 г., по време на III Асамблея на ССЦ,
Руската Православна Църква се включи в икуменическото движение и
понастоящем е един от неговите най-дейни членове - бел. ред.
34
Епитимия (гр.) - наказание, което, съгласно църковните правила,
свещенослужителят налага на някои от каещите се християни за
излекуване на техните нравствени недъзи в зависимост от тежестта на
греха и тяхното покаяние (102 правило на Трулския събор) - бел. ред.
35
Виж Помянник. - В: Православный молитвословъ. М., 1893, л. 64 -
бел. ред.
36
"Църковен вестник", бр. 26-27 от 1947 г., стр. 14.

Енорийски издателски център

„Свв. Кирил и Методий”,
1202 София, ул. Георг Вашингтон 47,
тел. 02/9831485
Web: www.symvol.org

Изданието се разпространява безплатно

24