„Септември“

1. Коментар на заглавието
„Септември“

отпраща към конкретното историческо събитие начало на отделни синтактични конструкции

„Септември! Септември! / О месец на кръв“,
„Септември ще бъде май“
С него винаги се започва, а поради това и
никога не би могло да се изпише с малка
буква – просто като един месец от годината.
Функцията на началността е важна, защото
носи посланието, че със Септември се започва,
а този факт допринася за неговото превръщане от
маркер на историческо събитие в митологичен символ
на ново начало. Формули като „Глава първа:
Септември“ допълнително подсилват това значение.
По този начин художественото действие се осмисля
по-скоро в параметрите, очертани от цикъла на
митологичната нощ и „вечно слънце“, в историческия
септември 1923 година.
2. Образът на народа
 придава структурна цялост на поемата
 Представата за разбунтуваната маса се създава чрез съзнателно обруган и вулгаризиран
език („уродливи / сакати / космати…“), за да изрази идеята за дива, неконтролируема
енергия, изригнала от дълбините на вечността. Изобразена е една деструктивна стихия от
множество фрагменти, които се групират смислово в един образ: „неудържими /
страхотни / велики: Народ!“
 Във втората част на поемата Гео Милев използва символистичния подход при
пресъздаване на образа на народа. Ако в първата част неговата характеристика е
перфектно постигната чрез „оварварен“, силно емоционален език, то тук авторът
въвежда добре познатия от символизма образ на слънчогледите. Чрез тях въплъщава по
специфичен начин съчетанието между материалната природа на човека и постоянния му
стремеж към духовно съвършенство.
 Чрез синтактичния паралелизъм: „Слънчогледите погледнаха слънцето!“ и
„Слънчогледите паднаха в прах“ е представена идеята за възход и падение, оптимизъм и
трагизъм. Естественият свят на слънчогледите се противопоставя на металическия свят
на оръжията („картечници“ – „куршуми“ – „топове“). Единият се свързва с живота, а
другият – с разрухата и смъртта.
 В пета част поетът доизгражда образа на народа. Той е напълно освободен от героично-
романтичния ореол, за да бъде противопоставен като ценност на крепителите на стария
свят („гении / таланти / протестанти / оратори / агитатори / фабриканти…“).
Колективната стихия от „груби простаци / безимотни / неграмотни“ идва, за да
разруши лицемерните и насилнически ценности на цивилизацията. Гео Милев разкрива
 гротескно не самите хора – масата, а едностранчивото им възприемане от гледна точка
на критериите на стария свят.
 През септември започва и бурята , интерпретирана като разклащане на ценностните
устои на света, което естествено води след себе си митологичните знаци на
Апокалипсиса като върхова точка на разруха и съзидание:
Народа въстана
– с чук
в ръката
обсипан със сажди, искри и сгурия,
– със сърп сред полята…
 Чукът и сърпът не са свързани само с политически и исторически детерминирана
символност. Те са знаци, заимствани от митологията – от мита за Кронос, който убива
Уран със сърп, сваляйки го от божествения престол. Те се отнасят към фалическия и
лунарния аспект на значенията и отвеждат към идеята за установяване на нов порядък.
Съчетаването на „хиляди вери“, „хиляди воли“, „хиляди диви сърца“ и „хиляди черни
ръце“ в едно цяло води до издигане на знамената на нов вавилонски градеж, чиято цел
не е да се достигне до Бога, а до свободата.
3. Образът на поп Андрей
 въведен в девета глава като алтернатива на обезличената маса от „доубивани,
стреляни“ страдалци.
 Поп Андрей е проекция на Бога, негов представител на земята. Възпроизведено е
взаимоотношението Бог Отец – Бог Сини в този смисъл героят може да се разглежда
като образ, аналогичен на Христос. От една страна, и двамата сриват стария храм, от
друга, и двамата са обкръжени от убога тълпа, очакваща зрелища.
 Като метонимия на народа, чрез смъртта на персонажа, трябва да се утвърди активната
културно-историческа роля на масата и да се отхвърли страхът като екзистенциално
състояние.
 Чрез своето слово поп Андрей трансформира мъченичеството в героизъм, а насилието е
разобличено като престъпление срещу човечеството. И в полето на смъртта образът се
препокрива с Христос, защото трябва да изкупи с кръвта си греховете на стария свят, за
да се роди нов, в който да царува „вечната правда“. В този смисъл взривяването на
Божия храм е ритуален акт, съдържащ присъда над старото, над насилието и злото,
въплатени чрез образа на Сатаната. Поп Андрей пристъпва в смъртта „на гърдите с
Христовия кръст“ – знак на любовта и мира в тяхното сбъдване, той е „велик /
сюблимен / непостижим“.
4. Образът на нощта
 Поемата започва с парадоксалното раждане „из мъртва утроба“ – акт, който е
невъзможен в логическите конвенции на едно историческо съзнание, но е естествено
присъщ на митологичната космогония. Раждащата гневна нощ изразява двата
полюса, двете състояния, в които е ситуиран човека. Те могат да бъдат
интерпретирани в отношение неподвижност – движение, застой – развитие и робство
– свобода. Същевременно асоциативната линия нощ – утроба, нюансирана с
конотацията „мъртва“, насочва към третия елемент на една устойчива символична
триада в митологичното мислене: нощ – утроба – гроб. „Дълбоко сред мрак и
мъгла“, „тъмни долини“, „дебри пустинни“ продължават моделирането на
 дълбинността в същия предметно-физически план, като задават параметрите на
хтоничния хаос.
 Ако в главите от първа до трета нощта е преодоляна, а поривът на „хиляди / маса /
народ“ измества знаците на насилието и разрушението, в главите от осма до
единадесета започва тяхната реабилитация като доминанти в семантиката на текста.
 От релацията нощ – буря – пречистване се преминава на друго равнище на смисъла:
нощ – унищожение – смърт. Нощта смазва света на освобождаващия се човек. На
мястото на живота се появява ужасяващият образ на „Смъртта / – кървава вещица“,
който отприщва цял регистър от негативни психически състояния. Целостта и
единството на „хиляди диви сърца“ и „хиляди черни ръце“ отстъпва пред
„страховития марш на топора / ударил о кокал“. Както в Яворовата „Градушка“
стихията опустошава ритуалното пространство на труда и самия живот, така и в
„Септември“ смъртта задушава раждането на новото.