Васил Евстатиев Априлов. Живот и дейност

37 ( 092)
МИХАИЛ АРНАУДОВ
В. Е. А П Р И Л О В
М И Х А И Л А Р И А У Д О В
Ж И ВОТ, Д Е Й Н ОСТ, С Ъ В Р Е М Е Н Н И Ц И
(1789 — 1847)
Н А У К А И И З К У С Т В О • С О Ф И Я 197 1
ПРЕДГОВОР
Първия опит за една кратка биогра

фия на Априлов ние дължим на руския историк Саве
лиев-Ростиславич, познат като негов горещ поклонник
и като последовател на Венелин в теорията му за славян
ски произход на прабългарите. Този опит излезе година
след смъртта на Априлов на страниците на в. „Санкт-
петербургския Ведомости“, бр. 221—224 от 3—7 октомври
1848 г., под заглавието „Болгарин Василий Евстафьевич
Априлов“. Тук е дадена схематична и непълна история
на живот и дейност, при което сведенията са почерпани
ту от самите съчинения и писма на Априлов, ту от
устните и писмените съобщения на неговите „душепри-
казчици" в Одеса H. Cm. Палаузов и М . Милованов. Появила
се в един руски вестник, тази биографска характеристика,
в която особено впечатление прави възторжената оценка,
остана съвсем непозната на българските книжовници от
по-късно и едва в 1926 г. професор Шишманов я откри
и напечата като извлечение в своите „Студии из областта
на Българското възраждане“.
Втори подобен опит, маЛко по-обширен, но все тъй
непълен откъм подробности за дейност и основни идеи>
ни даде в 1888 г. Светослав Миларов, нещастният поет.
историк и публицист, син на габровеца Никола Сапунов,
чието име се вестява често в историята на черковния
въпрос. Миларов се заема за труда си по покана на изпъл
нителите на Априловото завещание Н. Х р. Палаузов и
Васил Рашеев, и то във връзка с тъкмената през 1889 г.
прослава на стогодишнината от рождението на големия
8
меценат. Съставената набързо книга от 62 страници се
открива със следния предговор: „Чудно и необяснимо! —
А з сам съм писал българска история и особено се бях
потрудил да изуча и опиша втория й дял, новите времена,
при това чел съм и бележил почти всичко написано по тая
част у нас и много от това, що е печатано в странство.
Но нето аз сам,нето пък у другиго съм срещал да е охарак
теризирал поне що-годе вярно и точно, във всичкия му раз
мер и достойнство делото на Василия Евстатиевича
Априлова. Трябваше извънредни случаи, за да се посветя
специално на този въпрос, също трябваше и достъпността
на нелесно придобивани извори, за да постигна недостаю
щето.“
Трудът на Миларов остана за дълго време едничкият
извор, от който можеха да се почерпят някои вести за
„началния подвижник за разпространението на новото
просвещение и образование в България", както титулува
авторът Априлов, и никой друг не се зае с издирвания
върху живота, съчиненията или влиянието на видния
възрожденец. Очеркът на Миларов не задоволяваше обаче
още от самото начало поради мълчаливото отминаване
на съществени моменти от външна съдба, вътрешно
развитие и проявени инициативи на Априлов и особено
недостатъчен се оказваше той, след като бяха открити
някои нови материали, поставили в по-правилно осветление
човека и ролята му в българското просветно движение.
Събрал оскъдните си сведения само от душеприказчиците
в Одеса, които са знаели твърде малко от спомените на
по-старото поколение българи, другари на Априлов, и
основал историческите си разяснения само на Априловите
съчинения и на част от публикуваната му преписка
(както я даваше П. Р. Славейков в своята история на Габ
ровското училище от 1866 г.), Миларов се ограничава
със задачата да изтъкне съвсем общо заслугите и да въз
величи човека — без да постига ни най-малко оная харак
теристика, която би представила личността във „всич-
9
кия размер и достойнство“ на подвига й. И прав беше
Шишманов, когато с оглед към недостатъците на опита
писа в 1916 г., че истинският лик на Априлов остова
въпреки всичко все още малко познат. Отбелязвайки как
други мъже на възраждането ни, далеч по-малко заслу
жили в сравнение с основателя на Габровското училище,
са станали отдавна предмет на обстойни монографии,
Шишманов заключава: „Ние и до днес не притежаваме
една по-пълна, критическа биография на Априлов.“
Шишманов виждаше в очерка на Миларов по-скоро
отсъствие на „метода в изследването“, отколкото „леко
мислено отношение към самата работа“. И той посоч
ваше как за решението на тази задача е необходимо да се
издири преди всичко архивата на Априлов и особено не
говата тъй богата, по всичко съдено, кореспонденция.
Но по тая точка ние и днес не сме отишли много напред
и ценната сбирка от писма на Априлов и до Априлов
остава с малки изключения все още неиздирена, ако тя
не е изобщо окончателно пропаднала. А тя ще е била
твърде важна откъм сведения за дух и дейност на човека,
който в даден момент дава най-силен тласък на културния
живот у нас, както личи например от случайно оцелелите
и публикувани отпосле писма до чужденците Срезневски
и Ханка или до Иларион Михайловски-Макариополски,
Неофит Рилски и други видни мъже на Българското въз
раждане. Априлов, знаем, е пазел грижливо всичко ръко
писно, свое и чуждо, което е могло да представлява интерес
за историка, също и копия от писмата си до разни лица,
в които по обичая на времето е излагал обстойно схваща
нията си или настроенията си по повод на разни събития
в България. Сам той изповядва в 1842 г. („Дополнение“):
„Ведя переписку в продолжении двенадцат ь лет с о
всеми почти ме с та ми , где е с т ь д о
с т а т о ч н о б о л г а р е — как то: по России, Турции ,
по княжествам Молдавском, Валахском и Сербском, и
новоуцрежденном Королевстве Греческом. . .“ Също тъй
10
и други свидетелствуват за такива негови писма, например
Ив. Селимински, Райно Попович, Неофит Возвели, Гав
рил Кръстевич, Найден Геров и т. н. в България или
Н. Савелиев в Русия, който дори е тъкмял да издаде ня
кои от тях, отправени до Венелин и до самия него ( „на
деюсь издать кое-что йз любопытной переписки Априлова
с Венелиным и со мною“, С а н к т п е т е р б у р г -
с к и я В е д о м о с т и , 1848).
Имайки на разположение публикувания до Миларов
и по-късно материал, Шишманов се опита веднъж във
връзка с изследването си върху проф. В. Григорович да
набележи някои от главните черти в духовния лик на Ап-
рилов, като отстрани известни крайно субективни мне
ния от по-рано и „разпредели правилно светлини и сенки“
в един портрет, тъй загадъчен за новите поколения.
След тази първа скица от 1916 г. („Студии из областта
на Българското възраждане", 105— 129) Шишманов се
върна отново на Априлов в своите „Нови студии" от
1926 г., за да публикува в съкратен вид биографския очерк
от Н. Савелиев-Ростиславич, да разясни отношенията
между Априлов и Савелиев, коищо са били твърде сър
дечни, да изложи усилията на Априлов, за да бъде натова
рен същият Савелиев с издаването на Венелиновите по
смъртни съчинения, както и с написването на една об
стойна българска история, и да посочи заслугите на А п
рилов по издействуването на стипендии за българските
възпитаници в Одеса и по въздигането на Венелиновия
паметник в Москва. Така делото и характерът на голе
мия български патриот влизаха в кръга на документал
ното историческо проучване, за да бъдат отхвърлени
редица неоснователни или грубо тенденциозни преценки
от някои съвременници. Шишманов подхващаше и реша
ваше само някои отделни въпроси, без да засяга цялата
жизнена история и целокупния актив на Априлов. Но
той знаеше да борави твърде умело с документи и чужди
показания, за да оборва легендите и да открие правил-
11
мото гледище. Насочено в този път и движено от този
критически дух, изследването върху Априлов и епохата му
би могло да доведе наистина до по-положителни и научно
за довол ителн и резултат и .
Между това нуждата от една подробна биография
на Априлов ставаше все по-належаща.Каквито непълноти
и спорни моменти да изпъкваха за изследователя, необ
ходимо беше да се предприеме отново една ревизия на
изказаните досега възгледи и един обстоен преглед на
всички страни от дейността на тази издигната личност,
продължила с такава енергия делото на Паисий и Вене
лин. След като в книгите си върху Неофит Возвели,
Иларион Макариополски и Г . С. Раковски аз бях се спи
рал често на нея поради многобройните допирни точки
помежду им, а в един очерк от 1929 г. (библиотека „Бъл
гарски писатели", т. I, 127— 168) бях изложил по-сбито
и прегледно живота на Априлов въз основа на всички по-
стари и по-нови публикации , най-сетне можах да мина
към проектираната подробна биография. Верен на една
литературно-историческа метода, която еднакво скъпи
за индивидуално-психологическо вникване и за изтък
ване на факторите от общ исторически разред, аз подла
гах на строга проверка изворите, за да се стигне до пра
вилна представа навсякъде. Анкетата ми се простираше
върху целия достъпен досега материал, върху всички
отзиви и мнения, върху всички страни на едно дело, за
сегнало целокупния духовен живот на епохата. И ако
въпреки това редица въпроси остават все пак неразяс-
нени, вината се пада до голяма степен на оскъдната
традиция и на изчезналите документи. Съвременни
ците са нямали за жалост грижа да улеснят бъдещия
биограф и историк със свидетелствата си или със запа
зени архиви. Дори сам Априлов, напразно набеден от кле
ветниците си в суетност, не е взел никакви мерки, за да
ни завещае някои автентични сведения върху живота си,
интимните си мисли, драмата на своята национална
12
борба и отношенията си към приятели и противници.
Когато в 1846 г. известният славист проф. Ив. Срез-
невски се обръща към него с молба да му достави някои
сведения, за да напише биографията му, както бил сто
рил това с основателя на новата сръбска просвета Вук
Караджич, Априлов решително отклонява предложе
нието. Преситен на оскърбления от зложелатели и ин
триганти, той не е желал да си създава нови неприятно
сти и скромно препоръчва на Срезневски да изостави
намерението си. Така и от тая страна ние не получаваме
съдействието, което толкова исторически личности у
нас, като Софроний или Раковски например, са се погри
жили да дадат на своя по-късен биограф. И все пак въз
можната най-пълна биография на Априлов трябва да
се пише днес въпреки всички трудности и с толкова по-
голямо право, че никой не дръзва вече да посяга на ореола
му и никой не оспорва значението му. Стогодишнината от
отварянето на Габровското училище (2 януари 1835 г.У
идва също тъй като нов повод за нас да проучим с дължи
мия пиетет и с най-голяма грижа за историческа правда
личността, която ни се представя като едно от най-
привлёКателните и възвишените въплъщения на бъл
гарския дух в стремежа му към национално самоизясне-
ние и утвърждение.
Своге, 30 август, 1934 г.
Преиздаването на книгата ми от
1935 г. наложи да се внесат в нея редица фактически до
пълнения въз основа на неизвестни по-рано документи.
Някои от тях са дадени като добавки в края на книгата,
за да не се накърни системното изложение. Освен малките
поправки в езика книгата запазва изобщо първоначалния
си вид.
София, 18 октомври, 1967. М. А.
списък
НА НЯКОИ ПО-ЧЕСТО
СПОМЕНАВАНИ КНИГИ
Ю. ВЕНЕЛИН, О зародыше новой болгарской литературы*.

Москва, 1838.
В. А П Р И Л О В, Денница новоболгарскаго образования, Одесса,
1841.
В. А П Р И Л О В, Дополнение к книге: Денница. . ., Санктпе-
тербург, 1842.
B. А П £ И Л О В, Събрани съчинения. Под редакцията на проф.
М. Арнаудов, София, 1940.
П. Р. С Л А В Е Й К О В , Габровското училище и неговите
първи попечители, Цариград, 1866.
C. М И Л А Р О В, В. Е. Априлов, Мощният подвижник на новото-
образование в България, Одесса, 1888.
М. Б А Л А Б А Н О В , Гавриил Кръстевич (Народен деец, кни
жовник, съдия, управител), София, 1914.
ИВ. Д. Ш И Ш М А Н О В, Студии из областта на Българското
възраждане. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Ев
ропейска Турция (1844— 1845). . . «Сборник на българската
академия на науките», кн. VI, 1916.
ИВ. Д . Ш И Ш М А Н О В, Нови студии из областта на Бъл
гарското възраждане. I. В. Е. Априлов, Неофит Рилски,
Неофит Возвели. «Сборник на българската академия на на
уките», кн. XXI , 1926.
Д -Р П. Ц О Н Ч Е В, Из стопанското минало на гр. Габрово,
София, 1929 (I).
Д -Р П. Ц О Н Ч Е В, Из общественото и културно минало на«
Габрово, София, 1934 (II).
М. АРНАУДОВ, Неофит Возвели. Живот, дело, епоха, Со
фия, 1930.
16
ИВ. С Н Е Г А Р О В , Принос към биографията на Неофит Рил

ски. Изд. БАН, София, 1951.
ПЕР. С П И С. — Периодическо списание на Българското кни
жовно дружество, Браила, 1870— 1876 и София, 1882 и сл.
С б Н У — Сборник за народни умотворения. . . Изд. Министер
ството на народното просвещение (после — Българската
академия на науките), София, 1889 и сл.
С п Б А Н, Списание на Българската академия на науките, София,
ч 1911 сл.
БИБЛИОТЕКА «Д-р Ив. Селимински». Изд. Министер
ството на народната просвета, кн. I— XIV, София, 1904— 1931.
17
ПЪР В А ГЛАВА
ГАБРОВО
Местоположение на Габрово: врата към

Шипченския проход. — Кога най-рано е основано селото? Вероятни
наченки в края на X V I в.\ разрастване през XVI I I в. — Потекло
на габровци от околните колибари', заселване на Каменска махала
на десния бряг на Янтра. — Типично възникване на старопланин
ските градове и села в този край. — Бързо увеличаване на „сухозем
ното пристанище “ Габрово поради благоприятните условия за
съобщения и търговия. — Липса на средновековни укрепления и
на указания за привилегии от началото на турското владичество. —
Приток на бежанци от Тракийско ; сборен характер на селището,
разположено на пътя от Дунавска България към Тракия и Цари
град. — Създаване на един културен габровски тип в зависимост
от благоприятните условия. — • Животът в Габрово през XVI I I в.:
чисто българско население, администрация, местни чорбаджии. —
Занаяти в старото Габрово: железарство и кожарство', копринар-
ство, кожухарство, абаджийство, терзийство и др. — Еснафски
сдружения и заслугите им за стопанското, духовното и национал
ното въздигане. — Възникване и развой на търговското съсловие:
завладяване на чуждите пазари, търговски къщи извън Габрово —
в Русия, Влашко и Австрия. — Габровци първи завързват търгов
ски връзки с Русия след Кючюккайнарджийския мир (1774). —
Примери за търговска предприемчивост на габровци: Христо Рач
ков и Илия Цонев', широк замах на операциите и значително състоя
ние. — Възникване на една местна среда с видни представителни
мъже и по-високи културни нужди. — Габровци са в първите ре
дове на ратниците за икономически и просветен напредък. — В
по-късно време те преминават вече към нов тип промишленост,
към фабрично производство ( текстилна индустрия). — Хуморът
за сметка на габровеца с неговата пословична пестеливост и скъпер-
ническа съобразителност . — Патриотизъм и пожертвователност. —
2.
18 М ИХА ИЛ АРНАУДОВ
Психология на габровеца, обща с психологията на всички балканци

у нас: реализъм, практицизъм и скептицизъм в мирогледа. —
Любов към свободата и напредъка', омраза към деспотизма; поява
на личности с издигнат дух.
Родното място на Васил Априлов, люл

ката на новобългарското образование, село Габрово,
което бива наречено град едва в 60-те години на XIX в.,1
е скътано в една предпланинска тясна долина около 50 км
югозападно от Велико Търново. Заобиколено отвсякъде
със залесени или китни хълмове, най-близките от които
носят имената Важдар, Бакойски баир, Киселчова мо
гила, Радичевец и Петкова нива, селото е разположено от
двете страни на река Янтра, тъкмо там, гдето тя напуска
планинските усои и събира водите на няколко притока:
Желтеш, Паничарка и Синкювица. Заселено на пътя от
Търново за Казанлък и Стара Загора отвъд Балкана,
Габрово образува сякащ естествена врата към Северния
Шипченски проход. От града към този проход се очер
тават най-приятно за окото като някакви чудно наредени
планински кулиси редица възвишения, в дъното на които
се издигат върховете Бузлуджа и Св. Никола (дн. Столе
тов). Само 375 м над морското равнище, в такава живо
писна и здрава местност Габрово се радва на хубав кон
тинентален климат, твърде благоприятен за овощни дър
вета, лозя и разни варива. Хлебните растения виреят
тук по-слабо и орната земя не е достатъчна, за да задоволи
нуждите на гъстото население.
1 Габрово бива обявено за град в 1860 г. За това свидетел-

ствува следната ръкописна забележка, внесена в житиетата на габ
ровската черква «Св. Богородица»: «1860 маиа 4. Нашето село Габ
рово ся провъзгласи за град от тяхно превъзходителство Търнов-
ский и Рухчушкий паши. За известие писах аз Неофит Йеромонах
Соколский.» — Й. П. Г е о р г и е в , «Екскурзия в Габрово», Перио-
дич. списание, LXI V (1903), с. 734.
ГАБРОВО 19
Габрово е сравнително ново селище въпреки мест
ните предания и легенди за по-старо потекло и усилията
на някои домашни историци да открият свидетелства за
съществуването му още преди турското завоевание на
полуострова.1 Най-ранната епоха, до която би могло да се
достигне назад като начало на града, едва ли ще бъде
преди края на XVI в., ако не дори и началото на XVII в.
За всеки случай нито един паметник тук не отива отвъд
XVIII в. и нищо в традициите или в историческите вести
не загатва за древно потекло на това толкова знаменито
по своята промишленост селище.2 В подкрепа на твърде
нието, че Габрово било основано още при някогашното
българско царство, се привежда един ръкописен поменик
на поклонниците в Зографския манастир, гдето, като се
изброяват някои български имена и места от 1527 до
1706 г., на първо място в Зт Р около Г1’*АЪ тръжна се
поставя село Габрово. От това Габрово били отишли
тогава на Света гора едновременно трима свещеници
1 Като говори в своето Допълнение (1842) към «Денница»
с. 13— 14, за Габрово и неговите старини, Априлов споменава за
каменния мост в южната част на града и намира, че той, както и
другият всред града, били, «ако се съди по тяхната трайност и архи
тектура, твърде древни и построени векове по-рано още от българ
ските царе, понеже на тях има надписи, които свидетелствуват за
древността им». И като отпраща за доказателство към книгата на
Ами Буе (La Turquie d ’Europe, 1840, II, с. 387), той споменава още
загадъчните «латински гробища» и «Градището», за да заключи,
че «Габрово е съществувало още в древните времена и е било прочуто-
като важен град и замък, едва ли не под името Галлус».
2 X р. и П. Г ъ б е н с к и , Историята на град Габрово и
Габровските въстания, Габрово, 1903,с. 4. Тук се приема като дата!
на основаването също тъй XVI в. Всички необходими сведения за
Габрово в историческо, географско, етнографско, икономическо и-
културно отношение са пълно и старателно изложени в двете книги
на габровеца Д-р П. Ц о н ч е в , Из стопанското минало на Габрово,
София, 1929, и Из общественото и културно минало на Габрово,
София, 1934, които ние цитираме по-нататък като Цончев,I и Цон
чев, II.
20 М И ХА И Л АРНАУДОВ
(йереи). И понеже, мисли се, вместо тях е трябвало да

останат поне един-двама за извършване на необходимите
селски треби, правилно било да се заключи, че селото
ще е било вече доста голямо и доста старо, за да има тол
кова черковни служители в ония робски времена.1 Но
това са само несигурни предположения и тълкувания.
Защото независимо от факта, че оня Зографски поменик
ни е познат само в препис от началото на XVIII в.,2 така
1 Ц о н ч е в , II,с. 245. Срв. и с. 244: «Някои отнасят основа

ването на Габрово към XVI в. Нам се струва обаче, че заселването
на Габрово е много по-старо, че то като населено място ще да е
■съществувало още в XIV в., ако и не по-рано. В полза на това го
ворят два документа.» Това са цитираният в текста Зографски
поменик и един ходжет от края на XVIII в. «Логично е да се пред
положи, и то с голяма вероятност, че едно голямо селище, каквото
е било тогава Габрово, селище високо в планината, не е могло да
се основе и масово засели за един период по-малък от 200—250
години.» Тази логика е несъвместима с данните за постоянните вът
решни изселвания и преселвания на населението в България,
гдето в течение на последните два-три века планинци се спускат в
полето и основават например в Дунавска България и Добруджа
големи села в течение на 40—50 гойини (срв. моята Северна Доб
руджа, 1923, с. 22 и сл.) или полянци прибягват в планински се
лища, потулени от османския гнет, ако не неразположени на тър
говски пътища и благоприятни за занаятчийство места, както е
например Габрово. «Балканът е давал навярно прибежище на
мнозина», свидетелствува и К. И р е ч е к, «Етнографски промени в
България от основаването на Княжеството», СбНУ, V (1891), с. 508.
«Че Балканът ще е давал прибежище на много бежанци откъм север
и още повече откъм юг, именно от Тракия през време на турското
иго и главно през периода на турското завоевание на България,
е твърде вероятно», бележи и Л. М и л е т и ч , Старото българско
население в Североизточна България (1902), с. 35.
2 Зографският поменик е напечатан за първи път от проф.
Й. И в а н о в в неговите Български старини из Македония, София,
1931 (2 издание), с. 489 сл. Този поменик на християните поклон
ници не е датиран в по-голямата си част и само като съди по отбе
лязаните тук-там владици, патриарси и владетели, Й. Иванов го
поставя между 1526 и 1728 г. Кои имена обаче са били внесени най-
ГАБРОВО 21
че за никое име не може да се каже кога е нанесено там
за пръв път, ние знаем достатъчно добре как бързо ник
нат и се уголемяват в ново време у нас някои селища, щом
те са поставени при благоприятни икономически усло
вия. Движението на българското население през XIX в.
ни дава множество примери за подобно силно разрастване
в течение само на две или три поколения. Привежда се
освен това един ходжет (разрешително), издаден в 1704 г.
от шерийския съвет и подписан от неколцина турски пър
венци в Габрово и Казанлък, според който се давало поз
воление на свещениците в Габрово да поправят старата
черква «Св. Петка», понеже по сведенията на тези свеще
ници черквата била тяхна «от завоеваването до ден дне
шен». Но това свидетелство от началото на XVIII в.,
убедително може би за турските първенци, не е ни най-
малко сигурно доказателство и за нас, за да допускаме,
че черква и село са били на мястото си още преди покоря
ването на България. Добрата памет и честното уверение
рано, още в началото на XVI в., и кои по-късно, не може да се реши
по никой начин, тъй като в 1706 г. целият поменик е бил отново
преписан и при този случай имената са били, види се, подредени по-
прегледно по градове, села и области. Ако следователно село Габ
рово стои в началото на новия поменик (първообразът не ни е изве
стен), то е значи, че тъкмо оттам са дошли най-рано, още в 1527 г.„
благочестиви посетители. Защото и по-нататък е вписано село Габ
рово, и то вече под определена дата 1666 г., отгдето би могло да се
заключи най-много, че първият списък на габровци е съставен може
би преди него, значи към началото на XVII в. Но и това е все пак
крайно несигурно предположение.В епархиалния поменик на Зограф,
обнародван от М. К о в а ч е в , Зограф. Изследвания и документи
(1942), с. 49, Габрово се споменава с поклонници от 1782 г. в гра
фата «Епархиа Великий Тернов». За други габровци, посетили Света
гора, и то Хилендарския манастир, имаме бележки от 1780 и 1785 г.
В една от тях се казва: «СиА книжица. . . купих ш грешний во иеро-
монасех Данаил проигуман <йт ГаброЕО за единаидесАт пари.
1780 сентебра 2 ден.» А в другата, в едно печатано руско евангелие:
Сие светое еугел!'е приложи Kvp Хубан шт село Габрово оу монастыр
Хилендар 1785.» Срв. Й. И в а н о в , ц. с., 270.
22 МИХАИЛ АРНАУДОВ
на местните габровски жители основателно търпят съм

нение, щом знаем, че няма други писмени документи или
веществени паметници за съществуването на Габрово
преди втората половина на XVIII в. Така и неоснованото
на нищо предположение, че в Габрово се били поселили
някога значителна част от жителите на Търново при на
шествието на турците и разрушението на старата бъл
гарска столица, при което тези бежанци са отстоявали
заедно с местното население своята свобода с оръжие в
ръка; или друго предположение, уж габровци били
последните, които се подчинили на грубата и орга
низирана сила на завоевателя, и то срещу известни при
вилегии,1 се оказват рушливи хипотези, способни да за-
1 Ц о н ч е в , II, с. 356. За много от подбалканските и сред-

нобалканските села се поддържа от наивни или учени патриоти ле
гендата, че те са били основани или подсилени от знатни бежанци
из столиците на древна България, Търново или Преслав. Така за
Котел Б. Боев и други приемаха,че родолюбивото и умно население
ще е било отчасти продължение на търновското и преславското бо-
лярство, с което се обяснява видната роля на това население през
епохата на Възраждането. Срв. у мен, «Възхвала на великите кот-
ленци», Училищен преглед, 1933; кн. VIII (октомври), с. 1083. —
За Елена и някои околни колиби: «Днешните обитатели на сели
щето слушали от бащи и деди да казват, че основателите на коли
бите им били няколко семейства търновски боляри.» М. Д и ч е в ,
Еленски сборник, кн. I, София, 1931, с. 25. — За Жеравна, основана
уж преди турското нашествие и станала «многолюден и богат град»
поради пришелци: «Новите пришелци на Жеравна били богати
болярски родове, които държали повечето на свободния живот в
планинската местност, отколкото за изоставените си чифлици и
градове.» Д. К о н с т а н т и н о в , Юбилейна книга на жеравненското
читалище «Единство», София, 1921, с. 77. — За Копривщица Л. Де-
лиделвов съобщава преданието, че «основателите били благородни
бежанци из гр. В. Търново», а Л. Ослеков, който пише историята
на селото, твърди, че в него забягнали «хора от висок произход»,
именно «останалите живи търновски боляри», които въвели някакво
аристократическо управление в новото селище. Юбилеен сборник
ло миналото на Копривщица. Събрал проф. архимандрит д-р Ев-
ГАБРОВО 23
нимават въображението ни, но не и да заменят положи
телно засвидетелствуваните факти.
Фактите, критически проверени, говорят друго. Село
Габрово, което носи името си, както забеляза това вече
Априлов,1 от дървото габър (carpinus betulus, габрово
дърво), се разраства и става известно едва в XVII в.
и по всяка вероятност първото му население води потек
лото си от околните колибари, спуснали се от високите си
или ниски махали, за да се настанят в удобната речна
долина, в подножието на Петкова нива. Изборът на това
място, около извора Топлик и сегашната черква «Св.
Иван», на десния бряг на реката, срещу скалистата «Гра
мада» всред Янтра, гдето сетне се построява и първият
мост, т. нар. «Игото», е зависел от оживения път, който
тимий, София, 1926,с. 188, 475, 481.3а предполаганото благородно по

текло на копривщенци писа в 1860 г. X р. П у л я к о в, «Копривщица
в историческо отношение», Бълг. книжици, Цариград, ч. I ll (1860),
кн. I, с. 9 сл., който съобщаваше още, че кметът тук управлявал
някога «като президент тая маленка аристокрация», гдето турчин
не смеял да мине с кован кон съгласно с фермана от XV в. Преда
нията в Трявна свързват основаването на селото с идването на тур-
ците и падането на Търново. «Уж по клевета от гръцкия владика
турците с измама изклали на Марино поле по-видните и юначни
хора от Търново, ала най-юначните и «най-хайдутите» успели да
избягат и заседнали в Трявна, гдето било пусто и диво. . .» Л. М и-
л е т и ч, Старото население в Североизточна България, с. 50. —
Както показах вече в статията си за Котел и котленци, тези преда
ния не почиват на нищо достоверно. АристокрациятаЧгт старите сто
лици нито числено, нито културно е била такава, че да може да ос
нове или възроди толкова много селища, ако изобщо се е опазило
нещо от нея. Хипотезата за укриването и продължението й в балкан
ските селища е чиста фантазия. Доколкото пък действително има
нещо «аристократическо» в типа и бита на планинското население,
то е продукт на борбата за съществуване и на бавния културен
ръст и няма нищо общо с мнимото болярство на забягналите от сто
лицата граждани. Срв. Училищен преглед, 1933, кн. VIII, с. 1084.
1 А п р и л о в , Денница, с. 103; срв. и Ц о н ч е в , II, ц. с.,
с. 241.
е водел от Северна България за Тракия през Шипченския

проход. Благоприятното положение на долината, гдето се
събират три пътя (от северозапад Плевен—Ловеч—
Севлиево, от et ,ер Свищов—Павликени, от североизток
Русе и Шумен, през Търново и Дряново), е помогнало
твърде много за разрастването на селото към юг, по те
чението на реката, от двете й страни, като се използуват
и южните тераси на левия бряг.1 Едва в ново време гра
дът почва да се шири на север, вън от тясната долина, в
равнището отляво, гдето е и железопътната гара.
Начинът на първото заселване е типичен за този
край на България, той се наблюдава и при други подбал
кански градове и села, играли някаква роля в новата ни
история, като например Котел, Елена, Трявна, Троян
и т. н. Както добре изтъква проф. Иширков: «Всички
старопланински градове са възникнали в области на ко-
либарски селища. Те самите са били първоначално ко
либи, разположени в по-благоприятни условия за стопан
ски живот. Броят на техните кщци се увеличил с време,
там се построявало черква, в която се черкуват жителите
на близки и по-далечни колиби. Жителите на по-далеч
ните колиби строили в селището си с черкви къшли, в
които пренощували срещу неделя и празник, за да се
черкуват навреме. Около черквата в празничен ден се
уреждал пазар, на който се донасяли стоки от съседните
градове; по-после се отваряли постоянни дюкяни за про
дан на стока и за изработване на такава. Ако това коли-
барско селище лежи на главен път или е кръстопътище,
то добива чрез това по-голямо значение. Построяват
се странноприемници и кръчми, броят на жителите
расте чрез прииждане отвън, временните къшли се
превръщат на здрави къщи, колибарското селище става
M r m g a r d P o h l , Beitrâge zur Landes- und Volkskunde

des Jantragebirges in Bulgarien (1932), S. 84.
ГАБРОВО 25
село и важен административен и стопански център.»1
Немалко значение се пада при това заселване и на
бедната балканска природа, която е правила труден по
минъка на колибарите. «Населението на Габрово, пише
историкът на стопанското и културното минало на града
д-р П. Цончев, пръснато по върхове и долища, отдадено
на по-специална стопанска дейност, по липса на добра
работна земя почва да чувствува нужда от по-голяма
съобщителност за размяна на излишъците от своя тежък
труд. Ето защо част от него почва да слиза и да търси
най-удобния пункт за съобщения и размяна и го намира
на мястото, гдето днес е Габрово. Това място — където
са се събирали военни и търговски пътища, идещи от се
вер и северозапад за през Балкана, пътища, които са съеди
нявали Дунав с презбалканските области — е удовле
творявало най-добре тая потреба на балканското насе
ление. Независимо от това мястото е представлявало и
друго едно удобство — място за пренощуване и почивка1
на тия, които идат от север и се готвят да минат Балкана,
1 А. И ш и р к о в, Град Елена, Иларион Макариополски,,

биография и пр., йод редакцията на М. Арнаудов, София, 1925,
с. 103. Срв. и Еленски сборник, I (1931), с. 4. Към тия съображения
и по-специално за Габрово твърде правдоподобно е това, което пи
шат в Историята си на града братя Хр. и П. Гъбенски: «Габрово-
не е стар град. В по-старите съчинения не се поменава нищо за него.
То се е заселило от населението, което, когато нахлули турците,
било принудено да напусне полето и местата край пътищата и да се
оттегли в непристъпните гори на Балкана, за да се запази от произ
волите и притесненията, на които било изложено долу. А като пре
минала бурята, ние го виждаме да слиза вече на пътя, край Янтра.
Но кога е станало това слизане, сир. кога се е заселило Габрово,
нямаме данни. Знае се само това, че в началото се е застроило на
десния бряг на Янтра, край пътя за през Балкана, а по-после се
простряло и на левия бряг на реката. През 1749 г. бил построен
голям каменен мост да свърже новата част с дясната стара част —
види се, че лявата част тогава да е доста нарасла, инак нямаше да!
правят такъв голям мост.»
2 6 М ИХА ИЛ АРНАУ ДОВ
както и за тия, които са го минали от юг.»1 И както в

Котел главната улица се е наричала «Колибарска» тъкмо
•с оглед към произхода на основните жители, така в Габ
рово тя се е наричала «Ковашка махала» поради разцвета
на ковашкия и ножарския занаят през XVIII в. Разши
ряването на селото, сдобило се вече със собствена черква
и станало средище на околните колибари, става главно
чрез приток на колибарите, а не чрез естествен прираст.
По главната улица, разположена на голям презбалкан-
ски път, постепенно се нареждат гъсто един до друг дър-
1 Ц о н ч е в, II, с. 246. Не виждам никакви основания да
се приема заедно с този автор, че «значителна част» от населението
в някои селски общини на Габровско била придошла като бежанци,
«от по-интелигентна среда, и то навярно от Търново, при разгрома
му от турците през 1393 г.» Ако д-р Цончев привежда като доказа
телства сукая («този стар накит на търновските боляри»), търго
вията, по-големия комфорт в жилището и по-високата култура въоб
ще в този край (I, с. 23, II, с. 58—69), би могло да се възрази, че
изобщо носията върви от градските центрове към селата, превръ
щайки в късна народна традиция някогашната градска мода, и че
по-експанзивният търговски дух и по-голямата интелигентност
се дължат ту на геопсихически фактори,ту на периодическата емиг
рация във връзка с неблагоприятните Домашни условия. Природният
ум, трудолюбието и предприемчивостта на планинците не стоят в
зависимост от мнимото аристократическо потекло, а от мъчното пре
питание и от независимия дух на едно население, опазено от тира
нията на владетелите, както тя се чувствува в градовете и полските
«ела. Виж за това повече уМ . А р н а у д о в , Психология на литера
турното творчество (1965), с. 29—30, и в цит. статия, Училищен
преглед, 1933, кн. VIII, с. 1084. Срв. и наблюдението на Л. М и-
л е т и ч, Старото българско население, с. 51: «Както тук (Трявна),
така и в Габрово свободолюбивият дух на българина е бил сравни
телно най-добре опазен, а при туй гъстотата на населението и оскъд
ната балканска почва са станали причина да се развие изобщо по-
голяма интелигентност у населението и предприемчивост, поради
което тук индустрията сравнително е твърде развита. Поради тия
«вой качества планинците от Габровско и Тревненско успяват бързо
всъде, гдето са основани техни нови поселения по Крайдунавска
България.»
ГАБРОВО 27
вени дюкяни с жилища отгоре — известния тук балкански
тип къщи, скромна направа, на два етажа, с плочен
покрив и чардак към двора. Така от една малка ядка,
Каменската махала в подножието на Петковата нива,
възниква селище, което привлича все повече будното
балканско население и се превръща в малко «сухоземно
пристанище», к у р у с к е л я , както старите габровци
наричали града си.1
В полза на сравнително късното възникване на Габ
рово говори и обстоятелството, че тук липсват каквито и
да било следи от средновековни укрепления, макар на
близо до града, 2 км на изток, да се забелязват и днес
значителни развалини от старо «Градище»12. Липсват също
и всякакви указания било в езика, било в преданията за
някои привилегии от началото на турското владичество,
като за дервенджийство, аканджийство, войниклък и со-
коларство, каквито знаят някои по-стари планински ме
ста, поставени на проходи в Стара планина, Родопите и
Средна гора (например Копривщица, Панагюрище и др.),3
отгдето трябва да се заключи за превръщане на габров
ските колиби в по-голямо селище едва през XVII и XVIII в.
Може да се допуска, че към пришелците от околните колиби
ще да са се прибавили вече рано и известен пласт бежанци
от южните, тракийските предели, както загатват някои
прилики в езика и в облеклото на населението от двете
страни на Стара планина.4 Именно през периода, когато
1 Срв. История на гр. Габрово като стопански и промишлен
център, в Габровска промишленост, 9 декември 1933.
2 А п р и л о в, Денница 105; Ц о н ч е в, II, с. 258—259, 274.
3 Срв К. И р е ч е к, История болгар (1878), с. 577 и сл.
4 И в. Г ю з е л е в , Значение на Балкана за историческото
развитие на България, Юбилеен сборник на Габровската Априлов-
ска гимназия, Плодив, 1900, с. 236, 243; Л. М и л е т и ч, Старото
българско население, с. 51, е наклонен да вижда, обратно, габров
ски преселници не само в Търновско, но и в Южна България, напр.
в част от жителите на Казанлък, и то като се основава на членната
започва големият упадък на турската империя (XVII в.)

и когато данъците стават по-тежки за населението и на
вред се чувствува тежък гнет от спахии и еничари, бъл
гарите от плодородните тракийски полета се виждат
принудени да забягват често в непристъпните гористи
гънки на Стара планина, гдето, приспособявайки се към
естествените условия, те се предават на занаяти, които
могат да бъдат по-доходни от оскъдното планинско земе
делие.1 Сборният характер на селището, щастливото му
местоположение на този оживен търговски и военен път
между Търново и Дунавска България, от една страна,
и Тракия и Цариград, от друга, необходимостта да се
търси неведнъж препитание и по-далеч от родното село,
като се влезе във връзка с разни среди и се догонва упо
рито някаква стопанска изгода — всичко предразполага
габровци към предприемчивост и съревнование, създава
от тях едно по-способно население, един особен културен
тип, интелектуално и социално тъй издигнат, както е
все по същите причини например котленецът или еленча-
нинът, сливенецът или калоферецът.
Сведенията ни за живота в някогашно Габрово не
отиват по-далеч от втората половина на XVIII в. Някол-
кото надписи и записки, оставени по черковни вещи и
книги, загатват само бегло за икономически подем и
преживени тревоги на населението.2 Това, което положи
телно знаем, то е, че селото е било открай време чиста
форма — т ъ т от ж.р. («свещът, нощът, кървтът») в трите градски
махали: Новенска, Кътенска и Калпакчийска, тъй като тази езикова
особеност е позната само на габровското наречие. Също и населението
в с. Шипка се издава по говора си като изселено отчасти от габров
ските колиби.
1 Срв. уМ . А р н а у д о в , Неофит Возвели, с. 58; H . М и
л е в , Факторите на Българското възраждане, Сборник Ив. Д .
Шишманов (1920), с. 136 сл.
2 Срв. Й. П. Г е о р г и е в , ц. ст., с. 739 сл.; Ц о н ч е в , II,
с. 570 сл.
Г Л Г, V O в о 29
българско, с живо народностно съзнание, и че турци в
по-голям брой и семейно тук не са засядали никога.1
Местното административно управление е било поверено
на един субаша, подпомогнат от неколцина стражари,
турци или българи, а общинската власт се е изпълнявала
от чорбаджия българин, назначаван от търновския вой
вода. Този чорбаджия не е бил отговорен пред местното
население и върху него често е падало обвинение, че не
събира данъците правилно и че злоупотребява със сумите,
които трябвало да се внасят в държавното съкровище.
Иначе селото е поддържало интензивно занаятчийство и
търговия, правейки грамадни усилия да посрещне нарас
налите си нужди и да се утвърди като здрав стопански
център.
Между занаятите най-стар е бил, както казахме,
ковашкият или железарският. Той е давал типична фи
зиономия на селото дори до средата на XIX в., така че
легационният съветник Тиц, който минавал тук през
1833 г., бележи в летописа си: «Габрово се обитава само
от български железари. През отворените врати на всяка
къща се пръскаха червени огньове и ечаха ударите на
чуковете: истинско циклопско селище. Ако блаженопочив-
шият Вулкан познаваше приживе Габрово, той би го из
брал за своя резиденция. Това село би го привлякло не
пременно.» Имало е между железарите и с известна спе
циализация: налбанти, ножари, брадвари, пушкари, кан-
тарджии и други, според разните видове железни изде
1 Никога в Габрово турчин не се е раждал, никога там не

се е издигала и джамия. Когато жената на турски чиновник в се
лото е трябвало да се освободи от бременност, принудена е била да
отиде другаде. Ц о н ч е в , II, ц. с., с. 356. Същото се твърди и за
Копривщица: по силата на султански ферман турчин там не се за
селвал за по-дълго освен като «надзирател» и жена му отивала да
се освободи в друго място. Л. О с л е к о в, Юбил. сборник Коприв
щица, с. 484.
30 М И Х А И Л АР И АУ ДО R
лия. Камбаните за часовниковите кули в Дряново, Елена,

Трявна и други села са излени още в XVIII в. от габров
ски майстори, а пушките са били доставяни отчасти на
султанската войска до епохата на гръцката революция
и на танзимата, когато на габровци било отнето правото
за приготвяне на огнестрелни оръжия, за да им се позволи
само коването на ятагани и ножове.1 Силно развито е
било някога ножарстцото, запазено и много по-късно,
дори в наше време. С него се е занимавал по предание и
родът на Васил Априлов. Прочуто е било също копринар-
ството. Въведено много отдавна, то е било от XVIII в.
насам твърде доходно занятие и е образувало важен ар
тикул на външната търговия с Цариград, Букурещ и
Москва. Големият търговец Христо Рачков например е
печелел в 1795 г. от 300 оки коприна, купена по 12 гроша
в Габрово, 1500 гроша, т. е. 5 гроша на ока, или 41,5%.
Отглеждането на бубите и производството на коприна е
било работа на жените, както свидетелствува Априлов:
«Шелководство, главная статья их произведений (около
2000 фунтов в год), находится в руках женщин.» Но към
края на 60-те години на XIX в. тук настъпва упадък по
ради вътрешна и външна конкуренция и копринарството,
което донася толкова благосъстояние на габровци (го
дишно то е давало 1—2 милиона гроша на домакинствата
и търговците), отстъпва място на други, по-доходни за
наяти.12 Между тях трябва да се изтъкнат особено кожу
харството, кожарството и абаджийството. Кожухарството
1 И в. П. Г е о р г и с в, ц. ст., с. 714—742; А п р и л о в ,
Денница, с. 105, бележи: «Прежде Габровцы славились, деланиьем
хороших ружьев и пистолетов, но с того времени, как после Гре
ческой революции, указано заниматься производством мелких
огнестрельных орудий только в больших городах, Габровцы при
нуждены довольствоваться ныне деланьем разных сортов ножей. . .»
2 А п р и л о в , Денница, с. 105; Ив. П. Г е о р г и е в, ц. ст.,
с. 741; Ц о н ч е в , II, с. 345.
ГАБРОВО 31
е задоволявало не само местните нужди, но и нуждите на'
чуждите пазари — в страната и в странство (Румъния,
Австрия и др.). Кожарството е процъфтявало благодаре
ние на буйната и бистра река и на търговския път през
Габрово. Имало е тук множество «табахани», в които са
били обработвани кожи, събирани не само из цяла Бъл
гария, но и донасяни от Румъния и Русия. Нито един
български кожарски център не е бил тогава в състояние
да прави конкуренция на Габрово, качествено и коли
чествено, в обработката на гьона. Абаджийството и тер-
зийството са поглъщали също много работна ръка: дре
хите от тъмен домашен плат са се шиели по частните
къщи или в дюкяни по главната улица под ръководството
на опитен майстор.
Всички тия занаятчии са били организирани още
преди XIX в. в еснафски сдружения, навярно във връзка
със султанския ферман от 1773 г., който предвиждал ново
устройство и известна автономия на този род професио
нални корпорации. Габровските еснафи подобно на ес
нафите в другите наши градове са допринесли най-много
за въздигане на населението в материално отношение и за
отстояване на неговите икономически интереси пред
властта и срещу произволите от нея. Но те са били не само
затворени съсловни организации и стопански фактор,
загрижен за благополучието на своите членове, а и ог
нища на национални и социални чувства и от тази среда
излизат видни ратници за просвета и за мирен или въоръ
жен протест в периода на Възраждането. Еснафите са
били интелектуално и нравствено най-подготвени да въз
приемат идеалите на новото образование, на революцията
и на черковното движение и към тях се обръщат за под
дръжка било в Цариград, било в провинцията всички
по-видни български дейци. Те са чувствували най-живо и
безправието на светски и духовни господари, и нуждата:
от нов обществен ред, способен да подтикне инициативите
32 М ИХАИЛ АРНАУДОВ
от стопански и културен характер. «Могли бихме да ка

жем, пише Б. Пенев, че еснафските организации, които
вземат масово активно участие в борбата за черковна
свобода, със своята колективна патриотична дейност дават
повод за възникване на по-широки народни организации,
водят към организиране на българския народ и действу
ват възпитателно върху него, като го подготвят за по-
сложни обществени и национални борби.»1 Частно за
Габрово трябва да изтъкнем, че еснафите като опора на
народния поминък и добри данъкоплатци са се ползували
с голямо влияние пред властите, вземали са присърце
просветното и черковното народно дело, като са давали
значителни помощи за тях и са оказвали неведнъж съ
действие на смелите народни водачи, както например
на Неофит Возвели, когато той в усилните години на бор
бата си срещу Фенер търси опора у някои напоени с
патриотичен дух габровски първенци.12
Из еснафското съсловие излиза и търговското. Про
изводителят-занаятчия не се задоволява само с местния
пазар или с дошлите на самото място външни купувачи,
а дири и по-близки или по-далечни пазари, особено па
наирите, гдето има благодарна клиентела. Той е трябвало
същевременно да търси навън и сурови материали за про
изводството си. Така той става и производител, и търго
вец. Но с течение на времето настъпва тук диференциране
и от средата на производителите-търговци постепенно се
оформява едно ново съсловие, търговецът-пътник, амбу
лантният търговец, или «кърджията», който е обикалял
с коне или каруци, натоварени със стока, близки и далечни
селища и пазари. Този род търговци са нямали собствено
производство, нямали са и свои дюкяни, а са прекупували
1 Б. П е н е в, История на новата бълг. литература, III, с. 32.
Срв. за икономическата и културно-националната роля на еснафа и
М. А р н а у д о в , Н. Возвели, с. 356 сл.
2 Срв. М. А р н а у д о в , Н. Возвели 446 и сл.
ГАБРОВО 33
и предлагали чуждото производство. Те са пътували ту
единично, ту групово, на малки или големи кервани,
за да могат да се бранят в ония трудни и опасни времена.
Чрез разпродажба на габровското производство (а именно
дървени изделия, шаяци, аби, пояси, гайтани, ножове,
пестил, сапун, вълна, мед, восък и т. н.) те са създавали
значителен доход на селото си, а и сами са набирали по-
голям или по-малък капитал. Те са завладявали посте
пенно много пазари от двете страни на Балкана, слизали
са на юг до Бяло море, Цариград и Мала Азия, а на
север до дунавските градове, Влашко и Бесарабия и при
този случай при търговия и при движение между чуждия
свят са печелели опит, вниквали са в условията на живота
и в стопанските нужди, схващали са вкусовете на далеч
ната клиентела и са се завръщали в дома си с указания
за ново производство. Пътуванията са допринасяли много
за изостряне на наблюдателността и на съобразителност-
та у габровеца, добитите впечатления са прибавяли много
към природната му интелигентност и работоспособност и
така той се е издигал още повече като прозорлив и само
уверен инициатор в стопанската област, особено след
като е усвоявал нови технически способи и средства, до
ловени по чуждите работилници и тържища.1
Из средата на тия дребни или едри кърджии-търговци
излизат с течение на времето истинските търговци, уста
новени в Габрово или преселени в по-далечни места. Този
род търговия предполага не само по-голяма компетент
ност по въпросите на производство и консумация, каквато
амбулантните продавачи са си спечелили при честия
досег с чужбина, но и много по-умело боравене с капи
тала. Габровци в това отношение са добили рядка вещина
относно нуждите на пазарите и са натрупали по-големи
средства за кредит и спекулация. Уседналите търговци
1 Срв. Историята на гр. Габрово, в. Габровска промишленост,
9 декември 1933 и сл. бр.
3.
34 М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
в Габрово се поставят във връзка с установените навън

габровски търговци, така че тия стават един вид агенти
на габровското производство. Между тези два фактора се
завързва най-естествено една нова форма на търговия,
като се прибягва до услугите на кираджиите и до корес
понденция. . . «Това не ще каже обаче, че уседналият
търговец напълно заместя амбулантния, напротив, и двете
тия форми на търговията продължават да действуват
всяка в своята област и още повече да разширяват пазар
ния обсег на Габрово.»1 Колко значителен е този обсег,
можем да съдим по броя на габровските търговци от
края на XVIII и началото на XIX в. и по значението на
чуждите центрове, с които те имат връзки. В края на
XVIII в. в Габрово са се били издигнали като крупни тър
говци Велчо и Иванчо Мустакови, Христо Рачков, Нико
лай Мустаков, Станчо Априлов, Досьо Йовчев, Ники
фор Априлов и др. Те са поддържали редовни търговски
връзки с Цариград, Одрин и Смирна в турската империя,
с Букурещ в Румъния, с Брашбв и Виена в Австрия и с
Москва в Русия. Търгувало се е на едро с коприна, паш
кули, ножове, кожи, розово масло, шаяк, вълна, ориз и
т. н. и размахът е бил твърде; значителен, ако се съди по
бързото диференциране на износа и на доставките. Кер
ваните за Цариград са били насочвани през Балкана,
Стара Загора и Одрин; за Букурещ — през Никопол,
Свищов и Русе; за Русия — през Свищов или Русе и Бу
курещ; за Австрия — през Свищов и Никопол, Турнума-
гурели, Кампулунг, Брашов и Будапеща или Виена.
За габровци Априлов съобщава, че те първи измежду
всички българи завързали търговски връзки с Русия,
и то след сключването на Кючуккайнарджийския мир
(1774 г.). Както е известно, този мир означава началото
на системната руска намеса в турските работи и формалното
1 Срв. цит. в. Габровска промишленост, 1933, както и Ц о н-
ч е в, I, с. 380 сл., 493 сл.
ГАБРОВО 35
признаване на руското право за покровителство над по
корените християни.1 Турското правителство не е правило
оттогава вече никакви спънки на немюсюлманските
поданици да влизат в търговски връзки с Русия, напротив,
както съобщава един европейски посланик в 1795 г.,
«султанът, твърде зает с всякакви граждански, военни,
политически, финансови и търговски реформи, съвместими
с мохамеданската вяра, насърчава между другото. . .
гърците (т. е. християните) и арменците, като покровител-
ствува, от една страна, тяхната търговия и промишленост,
и гледа, от друга, да пречи на тяхното изселване»12.
За късо време българската търговска класа се увеличава
значително откъм представителите си в чужбина, така че
в края на XVIII в. ние намираме в Букурещ, Крайова,
Брашов и други градове богати търговци, чието състояние
възлиза на десетки милиони левове. (Така само имотът
на Стати Пенкович в Букурещ възлизал в 1802 г. на 520 000
лей. При това този Пенкович бил образован човек, вла
деел френски и италиански и през 1807 г. бил натоварен
от австрийския агент в румънската столица да пази инте
ресите на австрийските поданици.) Габровци основали
отначало търговски кантори в Букурещ, гдето донасяли
коприна, розово масло и други български произведения,
а отпосле и в Москва, отгдето пък изпращали в България
по думите на Априлов черковни книги, всякакви видове
куфари, сърма и изработена кожена стока.3 Тъкмо тук,
в старата руска столица, се били поселили и по-старите
братя на Априлов, при които бива заведен в 1800 г. и
сам той, 11-годишно дете.
1 Г. П. Генов, Източният въпрос, I, София, 1925,

с. 90.
2 Н. М и л е в , Сборник Шишманов, с. 145.
3 А п р и л о в , Денница, с. 19—20, 90. В Букурещ габровци
ще са добили дотолкова значение по численост и търговски опера
ции, щото една от улиците била наречена «Strada Gatrovenilor».
36 М ИХА ИЛ АР И АУ ДО В
Като типични примери за будния дух и търговската

предприемчивост на габровци в онова отдалечено време
бихме могли да споменем двамата видни граждани Христо
Рачков и Илия Цонев, чиято биография крие интересни
страници за епохата и родния им край. Хр. Рачков
водел потеклото си от селото Зелено дърво, бил на млади
ни твърде любознателен и храбър и развил след 1782 г.
оживена търговия с местни и вносни стоки, като посеща
вал и прочутите тогава панаири в Узунджово и Сливен.
По-късно той отишъл и в Букурещ, гдето от 1791 г. носел
кожи и тютюн; с Москва пък поддържал търговски връзки
чрез братята на Априлов. В Турция той закупувал главно
коприна, после розово масло, добитък, кожи, вълна, но
жове и други местни произведения, като по едно време
преместил центъра на своята търговия в Търново, гдето
имало по-благоприятни условия за работа и печалба.
Крайно предвидлив и всякога практичен, Христо Рачков
закупил в Габрово много имоти и Станал дотолкова зна
тен,.щото намерил за нужно да си прикачи в 1801 г. тит
лата «грек» като знак на извоювано с труд благородство.
През пролетта на 1803 г., изпълнявайки една заветна
мечта на всички богати габровци и за да повдигне още
повече своя граждански и търговски престиж, Христо
заминал на поклонение в Ерусалим. В завещанието, което
направил по този случай, той отделил 5000 гроша за
«школо за момчета», 2500 гроша за направа на черквата
«Св. Петка», 2000 гроща за оженване на сирачета, 1000
>гроша за раздаване на сиромаси по Коледа и Великден
и други по-малки обществени дарения. Завърнал се от
Божигроб, той продължил търговските си операции, урав
нявайки в 1805 г. сметките си (около 50 000 гроша) с
Никифор Априлов. Колко големи ще са били печалбите му
към 1821 г., може да се съди по това, че на цариградския
патриарх той бил заел твърде значителната сума от
100 000 гроша, която става причина и за смъртта му.
ГАБРОВО 37
Именно като се разкрива Заверата и участието на патриарх
Григорий в нея, от уплаха за загубата или от страх да не
бъде заподозрян в заговора, хаджи Христо туря сам край
на живота си.1 Синът му изчислява стойността на оставе
ното наследство в имоти и пари — без конфискуваното от
властите — на около 100 000 гроша.
Все тъй интересна е и биографията на друг един габ
ровски богаташ от плебейско потекло, чорбаджи Илия
Цонев, по прякор Видинлията поради търговските му
връзки с Видинско. От папукчийски чирак, какъвто е
1 Хаджи Христо Рачков се самоотровил с опиум, за да запази
имота си за своите две деца. Ц о н ч е в , 1,с. 607. За смъртта му съоб
щават светогорските монаси Никифор и Йеротей, които пишат:
«От село, зовомое Габрово терновски предел, некий богат человек
и славен, именем хаджи Христо, он имаше дадено у патриаршею
Цариградскую сто хиляди лева с лихва и егда слиша убиение пат-
риархово утрови себе и умре.» Исторически паметници по времето
на заверата. Изд. Българско книжовно дружество, София, 1884.
Доколко у хаджи Христо говори и някакъв патриотизъм при услу
гата му към патриарха, както приема Г. Цончев, който мисли, че
ония 100 000 гроша ще са означавали участие в Заверата, може да
става въпрос. Парите са по записката на светогорците само заем
и нищо не ни загатва за по-непосредствено участие в политическия
заговор, за субсидирането му. Навярно хаджи Христо се само
убива, за да не бъде конфискуван целият му имот в полза на държа
вата. Титлата му «грък» говори за повишено самочувствие подобно
на «гърците» българи в Търново, Сливен и другаде, ако не е и
удобна търговска фирма за чужбина, както при оня «родолюбец,
Златко, елин от Габрово» (ZXàtxos щ Х о у е Ц s SXXïjv dwcô Гфярoflov)
гроба на когото видял в Темешвар Раковски. Горски пътник.
1827, с. 269. В Сливен «гърци» се наричали по свидетелството на
Ив. Добровски и Селимински гражданите, които населявали цен
търа на града, занимавали се повече с търговия и образували един
вид аристократическа каста, носейки и по-особено облекло. Ив.
Д. Ш и ш м а н о в , Ив. Добровски, 1896, с. 10; Библиотека Д-р Ив'
Селимински, I, с. 12, IX , с. 39. Селяните някога са наричали «грък»
всеки градски облечен жител, а градските псевдогърци са наричали
селяните x°v*poxécpaXo: (дебелоглави) и |иХа àrcsXàxexa (неодялани
дърва). К. И р е ч е к, История Болгар, с. 658.
бил този роден през 90-те години на XVIII в. селянин

от село Парчовци, Габровско, ние го виждаме да се издига
до търговец на ножарска стока и до пръв чорбаджия на
града, почитан зарази ума си, богатството си и влиянието
си еднакво от турци и от българи— подобно на връстника си
чорбаджи Божил в Котел.1 Той притежавал по едно време
като банкер и търговец извън другото около 9000 турски ли
ри, 12 000 минца иДОООфранка и раздавал с лихва суми от
30 000 до 70 000 гроша, увеличавайки капитала си и с
разни сполучливи покупки и продажби. Пръв чорбаджия
на сёлото, той е бил толкова тачен от едни, колкото и
презиран от други, особено от по-напредничавите мла
дежи поради консервативния си дух и безмилостното си
лихварство. Иначе той се е проявявал като човек с остро
чувство за справедливост, вземал е присърце нравстве
ните и обществените интереси на габровци и е подпомагал
при случай просветното дело, както например в 1847 г.,
когато на личния позив на Априлов, минал през Габрово,
той се отзовал тутакси, като записал 2С00 гроша за въз
обновяване на местното училище.12
1 За Божил чорбаджи в Котел, който е бранил селото от

кърджалиите, занимавал се е с широки търговски дела, главно с
джелепство и е съдел самовластно в селото, вж. уМ . А р н а у д о в ,
Из миналото на Котел, 1931, с. 64 сл. И за чорбаджи Илия Цонев
се казвало, че думата му била закон в Габрово, а народната песен
го славела:
Де се е чуло, видяло
във една земя три царя:
царят царува в Цариград.
Пазвантоолу във Видин,
и дядо Илия в Габрово.
От края на 30-те години на XIX в. дядо Илия се занимавал с
лихварство и си построил голяма къща, която габровци наричали
«сарая», Ц о н ч е в , II, с. 742.
2 Ц о н ч е в, II, с. 741 сл.; П. Р. Славейков, Габ
ровското училище, с. 34.
ГАБРОВО 39
Условията в този край, които правят от габровеца
повече занаятчия, търговец и промишленик с широки
връзки навън, отколкото затворен в бита си и ограничен
в стопанските си и културни нужди земеделец, налагат
свой печат върху цялата духовна физиономия на това на
селение. Още от самото основаване на селото и постепенно
с огражданяването му тук се създава една местна среда,
способна да отлъчи представителни мъже с широк ум
ствен хоризонт, самонадеян характер и живо социално
чувство. Ако изобщо балканското население запазва не
покътнати своите верски и обичайни традиции, ако то
никога не изневерява на своята национална самобитност
и не се поддава на елинизиране чрез черквата и училището
освен в изключителни случаи — в Габрово наблюдаваме
свръх това и една по-значителна културна струя, дошла
отвън и повдигнала съзнанието за гражданско достойн
ство и за народностни права. Училища, колкото и скромни,
тук не са липсвали никога и грамотни хора, добили пър
вото си образование в метоси и черковни килии, от местни
духовници или от светогорски и рилски монаси, се знаят
още в XVII в. При запазена расова чистота на населе
нието, при липса на заседнали турски пришълци и на
насилия, които биха сломили духа на съпротива и на ини
циатива, тук отрано'"се разгаря стремежът към по-сносен
частен и обществен живот, към по-висока просвета и към
отхвърляне на позорното политическо робство. Габровци
застават в първите редици на ратниците за напредък в
икономическо и културно отношение в края на XVIII в.
и като едни от първите наред с другите исторически
балкански селища поддържат революционната и черков
ната борба. Когато по-късно, при Освобождението в
1878 г., занаятчийството и търговията в България вземат
други насоки поради кризата в местното производство,
нуждата от значителни капитали и променените стопански и
политически условия, габровци схващат правилно тен-
денциите на новото време и приспособявайки се към

повелята на момента, извършват един истински подвиг.
Западнали занаятите им, при засилената конкуренция
от Запад и изместените търговски центрове тези самона-
деяни, решителни и далновидни хора преминават към
нов тип сдружения и промишленост, заемат се с фабрично
производство и основават една текстилна индустрия,
която смайва и българи, и чужденци. Прав е историкът
Йордан П. Георгиев, когато бележи за габровци в 1902 г.,
че те поради интелигентността си, предприемчивостта си,
трудолюбието си и разбраната си спестовност биха правили
чест на всяка културна нация.1
Обективната преценка на едно светло минало и на
едно насърчително настояще не ще се повлияе, разбира се,
от тъй широко разпространения хумор за сметка на това
население, вземано често на подбив поради своята по
словична пестеливост и своята скъперническа съобрази-
телност.12 Трезвени и пресметливи, габровците достигат
с невероятна упоритост и тежък труд своето благосъ
стояние, което те не са склонни да пилеят за излишен ком
форт и за суетен показ. Един практичен поглед върху
нещата, умно самоограничение и склонност към икономия
им създават незавидната слава на «бодкаджии», отделяйки
1 Й. П. Г е о р г и е в , Периодич. списане, LXV1 (1903),

с. 755.
2 Някои от анекдотите за Габрово и габровци, които трябва
да характеризират тая наглед несимпатична тяхна психология,
съобщава Ц о н ч е в , II, с. 101 сл. Но повечето от тези документи на
хумористиката представят съвременен фолклор, съчиняван от лю
бители, които не познават Габрово и се влияят от случайни, неоп
равдани или преувеличени слухове. При това много от тези анек
доти се прилагат и към други градове, ако не са изобщо странству-
ваща устна литература, която няма нищо общо с действителността
и се разказва само от любов към изкуството подобно на всички ше
говити разкази свързани с исторически лица и места.
ГАБРОВО 41
ги някак рязко от новообразуваното българско граждан
ство и особено от разточителното и неспособното за пес
теливост и мъдра умереност чиновническо съсловие.
Нито в частния си живот, нито в социалните си задължения
състоятелният габровец може да бъде вземан за безчув
ствен егоист и примери за възвишен местен патриотизъм,
особено за пожертвователност в просветното дело, се
знаят доста. Психологията на габровеца като занаятчия,
търговец или индустриалец, издигнал се чрез усилен
труд и в постоянна борба за съществуване до сносно или
завидно материално положение, е психологията на всички
балканци у нас, живели при страшно те&кки условия и
извоювали си с мъка своята икономическа независимост.
Габровецът няма нищо специфично в характера и нравите
си, което да не се споделя от другите «граждани» на ня
когашните еснафски или индустриални центрове в Средна
и Източна България.1 У него, както и у балканския
селянин, който живее от занаята или търговията си, из
пъква най-ярко един реализъм в погледа върху света и
една воля за надмощие в борбата за сносен живот, която
момеем да проучим по всички типични мъже на този край.
Габровецът подобно на дряновеца, тревненеца или елен-
чанина е натура положителна, практична, скептична, не
се увлича лесно от химери, измерва добре възможностите,
държи се в опита, крачи последователно и търпеливо към
целта. Далеч от всяка наивна сантименталност и всяка
мъглява фразеология, той обича сигурните факти, гради
на усърдието си, избягва рисковете, взема всички мерки,
за да обезпечи придобитото, признава култа на материал-
1 А. Протич пише за еленчани: «Благосъстоянието на Елена

се дължеше преди всичко и на безпримерното скъперничество и
дребнавото сметкаджийство. . . и на една примерна черна работа. . .»
Иларион Макариополски, 1925, под редакц. на М. Арнаудов, с.
208. — За пестеливостта и трудолюбието на котленци срв. М. А р-
н а у д о в, Из миналото на Котел, 1931, с. 56—57, 62.
42 М И Х А И Л АРН А УД О В
ната сила. Но любовта му към свободата и просветата и

омразата му към чуждия деспотизъм са способни понякога
да изместят предприемчивостта му и от тая среда на прак
тични и умерени във всичко хора могат да излязат рево
люционери, поети и учени, които ни смайват с величието
на духа си. Там обаче ние виждаме да въздействуват
покрай всички местни внушения и традиции и някои
чужди влияния, насочили мисълта и чувството към нови
идеали, към доблестно отстояване на правото и честно
изпълнение на дълга, към скъпи жертви и самопожертву-
ване в името на отечеството. Тъкмо това ни се разкрива
в дейност и проповед на личности като Априлов, Неофит
Возвели, д-р Ив. Селимински, П. Р. Славейков, Иларион
Макариополски, Л. Каравелов или Г. С. Раковски, всички
родени в балканските места, в Габрово, Котел, Сливен,
Трявна, Копривщица или Елена.
43
ВТОРА ГЛАВА
А П Р И Л О В ДО 1831 Г О Д И Н А
Априлов не ни е оставил автобиография или

мемоари', съвременниците му също мълчат за потеклото, развоя и
дейността му. — Главна опора за животопис и характеристика
дават собствените негови писма и признания. — Родът на Априлов:
дядо му и баща му от с. Нова махала до Габрово. — Априлов в Габ
рово до 11-годишна възраст. — П^ьрво образование и най-ранни
■впечатления: килийно училище и домашен бит в Габрово. — К ъ р
джалийски опустошения, даалии, преселване в чужбина. — Руско-
турски войни след мира от 1774 г.\ напредничава политика на сул
тан Селим 111. — Емигриране на Априловите братя в Русия ;
търговските им връзки и предприятия. — Отвеждане на Васил
Априлов в Москва след смъртта на баща му. — Гръцко образова
ние тук, основа на елинофилството (не елиномания) на габровския
меценат. — Вкус към класическите писатели и към историята'
хуманитарна насока на четиво и на духовни интереси. — Ера на
« Йозефинизма» в Австрия: реформената либерална, национална и
■антиклерикална политика на император Йосиф II. — Универси
тетско образование по медицина във Виена, прекратено прежде
временно. — Неуспех на габровските търговци в Москва след откри
ване на Одеското пристанище. — Одеса добива притегателна сила
и за българите', тя става огнище на българската национална идея,
там се кръстосват руско образование и българска романтика. —
Априлов в Одеса след 1809 или 1811 г. ; търговските му усилия и
несрети. — Самостойна търговия и въздигане до 1828 г. ; ликви
дация и по-спокойна дейност след това. — Гъркофилски увлечения
на Априлов, симпатии за гръцкото революционно дело и духовно
възраждане. — Изповед за ревностна дейност и значителни мате
риални жертви в тази насока. — Доказателство за алтруизма на
Априлов в духа на австрийското му възпитание. — Замряло ли е
напълно българското съзнание у него преди 1831 г. ? — Конфликтът
44 М ИХАИЛ АРНАУ ДО В
му с гръцката ефория в Одеса и отпътуването му за Цариград. —

През това време в Букурещ Венелин се е завърнал от пътуването си
из България. — Благоприятни впечатления за работите в Турско
и за българския напредък след Одринския мир. — Драма в душата
на Априлов след завръщането от Цариград, през 1831— 1832 г.,
под влиянието на Венелин.
Априлов не ни е оставил подобно на

Софроний или на Славейков, Пърличев, Каравелов и
Раковски каквито и да било автобиографични бележки
или мемоари, по които бихме могли да възстановим
ако не що-годе изчерпателно, то поне приблизително
главните етапи на жизнения му път, да схванем правилно
общата линия на неговото духовно развитие, да си дадем
сметка за изворите на известни идеи или за смяната на
изпитани влияния. Съвременниците му също тъй са нямали
грижа да ни завещаят и най-откъслечни свидетелства за
потеклото, възпитанието, обществената дейност или ин
тимното аз на тази издигната личност, чиито големи зас
луги за Българското възраждане са били и преди, и сега
тъй всеобщо признавани. Малкото, което сам Априлов в
своята препалена сдържаност говори за себе си в писма
та и съчиненията си, е твърде недостатъчно като изповед
и разкриване на един богат опит, то не ни дава една по-
пълна представа за темперамента и преживяванията на
този мъж, който се чувствува тъй самотен в своите най-
съкровени копнения и тъй лишен от другари, с които би
могъл да сподели всичките си надежди и съмнения, всич
ките си възгледи и наблюдения. Онова пък, което стра
нични лица, влезли в някакви случайни връзки с него,
са ни оставили като спомен, е твърде повърхностно и
субективно, за да ни загатва по-правилно неговия духовен
лик. Така ние сме принудени да се задоволим с една твърде
обща скица на биографията и да правим критическа
проверка на погрешните възгледи, изказвани от лица,
АПРИЛОВ Д01831 ГОДИНА 45
които не са могли или не са си давали труд да проумеят
истинската духовна природа на човека. Все пак главна
опора тук за животопис и характеристика ни дават
писмата и признанията на самия Априлов, които, макар
и запазени в малък брой,1 представляват един сигурен
показалец за жизнени интереси и ръководни идеи на
този най-крупен градител и реформатор на нашето учебно
дело.
По собствено показание в Завета си Априлов е роден
в Габрово на 21 юли 1789 г.12 — значи в годината, когато
избухва Френската буржоазна революция, засегнала с
някои свои идеи и християните от турската империя.
Родът му ще е бил твърде стар и заможен, щом неколцина
Априловци са известни вече през XVIII в. като видни
търговци и един от тях Кръстьо Априлов изгражда в
1762 г. чешма в града, която и днес се нарича Априлова
чешма.3 Бгщата на Априлов е бил също търговец и по
1 За писмата на Априлов важи и това, което Ив. Д.Шишманов

говори и за ръкописното наследство на Неофит Рилски. «Действи
телно в разгара на своята деятелност нашите духовни или полити
чески прародители малко време са имали да мислят, че ще дойде
един ден да се пишекакто тяхната история, тъй и историята на тях
ното велико дело; затова и рядко са излагали своите идеи, своите
деяния и спомени в по-подробни м е м о а р и или д н е в н и ц и , обаче да
благодарим и за това, което се е запазило в к о р е с п о н д е н ц и я т а на
нашите преобразователи и на техните съвременници и ученици.»
СбНУ, 111, с. 395.
2 «Заветът» на Априлов от 25 октомври 1844 г. започва така;
«Аз долуподписаний, записаний в нежинскиат грецкиат магистрат,
подан руский, Василий Евстатиев Априлов, българин, рожден в
турските владения в Българията в село Габрово на 1789 година 21
ен 1юля месяца, даржащ православната восточната вяра. . .»
Заветат на Василия Евстатиева сина Априлова. Одеса, 1849. Срв.
и П. Р. С л а в е й к о в , Габровското училище, Завещания, 9.
3 Чешмата е на ул. «Опълченска», срещу някогашната къща
на Васил Априлов. Надписът на плочата гласи: «Тази чешма на
прави х ь ж и К р ъ с т ю А п р и л о в , 1762.» Ц о н ч е в , II, с. 257, 642.
предание паднал убит от турците една сутрин, когато отивал

на черква. Той имал седем деца — четири дъщери и трима
синове — двама от които, по-големите, заминали след Кю-
чуккайнарджийския мир (1774 г.) за Русия да открият тър
говска кантора в Москва. При тях, които се именували
Христо и Никифор, бил заведен след смъртта на баща им
(1799) и Васил, най-малкият брат. В Габрово останала:
и доживяла до 1849 или 1850 г. сестра им Кера, с която
Васил Априлов е водил, както знаем, преписка.1 Към
тия тъй оскъдни по-раншни вести може да се приба
ви днес и това, което ние сами узнахме при едно ново по
сещение в Габрово. Именно родоначалникът на рода Ап-
риловци Никола или Никифор произхождал не от Габ
рово, а от близкото планинско село Нова махала, 10 км
югоизточно в Балкана, към Соколския манастир. Него
вият син, баща на Васил Априлов, на име Евстатий,
бил роден (към средата на XVIII в.) също в Нова махала,
отгдето по-късно баща му се преселил с децата си (Ев
статий, Васил, Кръстьо и'Пенчо) в Габрово навярно като
търговец на желязо и ножове. Евстатий имал, доколкото
се помни, четири деца: Никифор, Кера, Христо (или
Кръстьо) и Васил, последният от които, великият осно
вател на Габровското училище, прославя рода си. Едни
от братята на Евстатий останали в Нова махала, други се
настанили на работа пак като железари и ножари (старо
фамилно занятие) в Габрово, отгдето често ходели в род
ното си село.12
1 За бащата, братята и сестрата сведения дава С в. М и л а -

р о в , В. Е. Априлов, Одесса, 1888, с. 7. Срв. и Ц о н ч е в , П„
с. 642 сл.
2 Тия сведения дължа на Христо Николов Априлов, 51-го-
дишен в 1934 г., техник-строител в Габрово, който се пада внук на:
Пенчо Априлов (внук на Кръстьо Априлов), брат на Васил Априло-
вия баща, Евстатий. Родословието се е помнело добре, особено от
дъщерята на Пенчо Априлов, 90-годишната баба Рада. Днес има
А П Р И Л ОВ ДО 1831 ГОДИНА 47
В Габрово Васил Априлов е живял до 11-годишната
си възраст. Какво е било тук детинството му, какво е
било възпитанието в бащината къща, какви впечатле
нията му — за това не ни се предава нищо./Историче
ската епоха обаче ни е добре известна и в рамките на съ
битията и на живота, които ги знаем за цяла България
тогава и спецално за подбалканските градове, трябва да
поставим и миналото на Априлов, докато той е още под
бащина стряха. При ония патриархални нрави, които се
пазят в чистите български села, и при оная анархия,
която бе настъпила в Турция към края на XVIII в., бъл
гарската младёж е била принудена да търпи големи ог
раничения и да избягва ревниво всяка опасност за вяра,
чест и живот. В тясната семейна среда са се предавали от
поколение на поколение обичаите, поверията, песните
и легендите, които са единствената радост и духовна храна
за детския свят. Тях ще си спомня отчасти и Априлов
по-късно (1839), когато подсеща сестра си да му изпрати
някои обредни песни, слушани от самия него в Габрово,
доста потомци на основателя на рода Никола или Никифор Априлов

от Нова махала, и то всички от сина му Христо (или Кръстьо).
В тяхната среда се помни, че Васил Априлов като дете бил носен
често на кон от Габрово до Нова махала от чичо си Васил Николов
Априлов; и че същият този чичо ходел да лови (да бие) риба с чук
в ръка из камъните на р. Янтра. Предава се също в рода, че веднъж,
като слезли Васил и сестра му Кера в зимника със свещ в ръка,
спънали се, паднали и подпалили къщата. Знае се още и това,
което не се подкрепя от други свидетелства, че Васил Априлов бил
идвал в Габрово от Виена или от Влашко в 1821 г., пренощувал в
дома на чичовия си син Никола Кръстев Априлов и оставил една
тарелка (саханче) с надпис В. А. Р. В. Един от синовете на родона
чалника Н. Априлов, именно Пенчо, останал да живее и починал в
с. Нова махала. Там са живели и дядото, и чичото на Христо Нико
лов Априлов, именно Пенчо, роден около 1821 г., и син му Димитър.
Между потомците на Априловия род в Габрово и навън се наброя
ват доста търговци, индустриалци, лекари, учители, аптекари №
чиновници.
които той е трябвало да достави на Венелин.1 В училището

той е могъл да усвои само килийната наука на рилските
монаси, кактотеса я преподавали по Часослова, Псалтира
и Апостола в своите метоси още от 1766 г.12 Дали се е
преподавало тук и гръцки език, както другаде у нас,
гдето е било проникнало влиянието на фанариотите,
остава съмнително, щом имаме пред вид отсъствието на
гъркомани между габровските първенци и изключител
ната употреба на български език в запазените надписи
и бележки. Покрай скромното школско обучение Априлов
ще е могъл да получи чувствителен тласък за умственото
си развитие от съобщенията за живот и култура в чужбина,
гдето толкова габровци са били вече ходили, и от наблю
денията си над оживената промишленост и над търговското
движение в селото. С някаква нескривана гордост той
излага по-късно в своята Д е н н и ц а от 1841 г. как Габрово
се славело със своята домашна индустрия, със своите
занаяти и търговията си с чужбина, как оттук излизали
изкусни иконописци и резбари, на които се дължала
украсата на много черкви и олтари в околните места, как
къщите в Габрово били построени все по на два етажа,
някои с «изящна архитектура» и хубави чешми в двора,
как за удобство на пътниците през Балкана били построени
12 хана и как в селото, което било нещо повече от обик
новено село, имало чисти улици, три черкви, конак,
съдилище и кула-часовник. . . Извън село, край пенли
вата Янтра, която изобилствувала с пъстърва, се нами
рали на една височина развалини от големи стари зидове,
1 Вж. писмото на Априлов от 18 август 1839 г. до Кера х.

Станчева Априлова в Габрово. Известия на Народния етнографски
музей, I (1921), кн. II, с. 72.
2 П. Р. С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 7. Запом
нени били от старите габровци допреди началото на X IX в. рилските
духовници-учители Теодосий и Пафнутий. Те са преподавали в
местния метох на манастира или в черковните килии.
АП Р И Л ОВ ДО 183 1 Г О Д И Н А 49 >
наричани «Градище», гдето и сега се виждали две пещери,

в които по преданието се пазело някога царското съкро
вище. . . Всичко това Априлов е виждал и помнел от
детинство и тая картина на родния кът е подхранвала
въображението му в далечния север, гдето той е принуден
да търси като толкова будни габровци щастието и свобо
дата си. За оставените си под робство съселяни той има
най-благоприятно мнение, идеализира дори малко тях
ната психика и техните индустриални таланти. «В отно
шение к моральному характеру жителей, пише той,
Габровцы набожны до крайности, склонны к образованию
и перенятию знаний у других народов, смелы, предприим
чивы и привержены к своим нравам и народности. . -»1
Някои от тези завидни черти на местната среда важат като
характеристика и за самия Априлов.
Детството на Априлов протича в бурната епоха на
кърджалийските и даалийските опустошения и на въста
нието на Пазвантоглу, хвърлило в трепет цяла Северна
България. Макар Габрово и да нее билоспохождано по-
често от въоръжените хищнически орди, то бива все пак
чувствително засегнато от размирицата между 1792 и
1806 г., разклатила от корен държавата.2 Ако другите
по-заможни градове и села са били горени и грабени, а
жителите им изтезавани или принудени да забягват в
горите, габровци е трябвало към това още да търпят
големи щети и поради застоя на домашната промишленост
и на външната търговия. Как е било преживяно всичко
това, какви страдания и какви загуби са сполетявали
тези балканци, не ни казва никоя местна хроника и само
няколко бележки, в черковните книги и в търговските
дневници на Христо Рачков ни дават да разберем отраже
нията на голямата кървава епопея върху живота на
1 А п р и л о в , Денница, с. 106.
2 Върху кърджалийските и даалийски свирепства и бунта на
Пазвантоглу вж. у М. А р н а у д о в , Неофит Возвели, с. 53 сл.
4.
мирното население. В един миней на черквата Св. Иван

Предтеча се съобщава кратко за такова разорение: а* с*.
3N\h n& сине 1798 Mfj Анкекрнж кн а «н. д \ с\ зы\е куг\ту с\
рзкьлн селу ГАВ^ОКО т\ САКуХ* Х^Т^ w Р XfKO фун. Тугнсь
нзго(жХ^ vejiKysHTs сгьго 1о\н\ н Ст* Псгкл.1 Това съ
битие от 28 декември 1798 г. трябва да се свърже
с похода на Капудан паша, изпратен от султан Селим
начело на 120 000 души войска срещу непокорния Паз-
вантоглу, който бил турил ръка на голяма част от Се
верна България, та и на Габрово. Изглежда, че на
връщане от Видинско разбитите войски на цариградското
правителство са се отдали на грабеж и са подпалили Габ
рово. Но селото скоро ще се е съвзело, тъй като само шест
месеца след това Христо Рачков събира коприна за износ
в Букурещ и Москва. Същият този пъргав търговец от
белязва в тефтерите си за 1800 г., че бил дал 104 гроша
за «даалите», както и това, че през май същата година той
бил забягнал от неканените гости, както и от кърджа
лиите, които върлували в Търйовско, към Казанлък.
Априлов бележи в «Допълнението» към Д е н н и ц а (1842) и
навярно по личен спомен съвсем накратко: «Кърджалии
те причиниха много злини и опустошиха много места;
между другото те превърнаха и Габрово в 1800 г. на
пепел.» През лятото на 1800 г. в Габрово се бил спрял
на стан Плясиет паша с 30 000 души султанска войска.
Но и той не бил за населението по-добър от кърджалиите
и Христо Рачков съобщава на 16 юли с. г. на букурещ
ките си приятели братя Мустакови как деморализираните
войски обрали где що свърнат, избивайки и невинни
хора: «хора избиха, къщи изгориха. . ., ни оста ни къща
ни дюген, . . . няма кабил веке да стане селото (Габрово)
защо отиде сичкото ливаде, нивя, коприна, сичкото се
ягма стана. . .» Това положение, както и всички по-раншни
1 Й. П. Г е о р г и е в, Пер. спис., LX IV . 733; Ц о н ч е в ,

II, с. 279; Г ъ б е н с к и , Историята на гр. Габрово, с. 5 сл.
АП Р И Л О В ДО IS 3 I Г О Д И Н А 51
ужаси карат мнозина габровци да забягват по чужбина,
а някои и да се установяват като търговци в Румъния,
Русия и Австрия.
Не без значение за емигрирането ще са били и руско-
турските войни, зачестили през XVIII в. и особено към
края на века. След Кючуккайнарджийския мир, който
задължавате Високата порта за най-голямо човеколюбие
към християнските й поданици и пълно великодушие при
налагане на данъците и който даде известна автономия на
княжествата Влашко и Молдова, скоро се идва до нови
военни конфликти (1776, 1782), при които Русия в лицето
на императрица Екатерина II иска да осъществи своя
блян за надмощие на юг, своя проект за една гръцка
държава, наследница на старата Византия. През 1788 г.
русите, следвайки своята външна политика, обявяват
нова война и императрицата издава позив до «славните
славянски народи» на Балканите, обещавайки им сигурна
подкрепа и свобода на християните. Но Яшкият мир от
1791 г. само затвърдява положението на Русия на Изток,
без да донесе някакви реални изгоди на поробените сла
вяни в Турско. . . Каквито малки правни и материални
облекчения можа да получи бъларският народ, те се дължат
на политиката на султан Селим III (1789—1807), който
полага невероятни усилия да спре разложението на им
перията, да потуши вътрешните бунтове и кърджалий
ските изстъпления, да обуздае еничарите, да прокара
полезни граждански и военни реформи и да даде някакво
равноправие на раята. Но резултатите от този нов дър
жавен курс се оказват жалки поради противодействието
на фанатичните мюсюлмани и неспособността на турските
държавници да разберат духа на новото време.
Кога по-големите братя на Априлов отиват в Москва
и дали те преди това спират за по-късо или по-дълго време в
Букурещ, не се знае. Вероятно е, че турските неуредици
и търговските им интереси са ги накарали да се решат
52 М ИХАИЛ АР ИАУДО В
на това преселване в Русия, след като те са правили вече

опит да завържат връзки там, проверявайки условията
за трайно застояване. Отначало те ще са изнасяли ка
то търговци-пътници габровска стока, правейки и внос
от Румъния или Русия, а отпосле ще са намерили начин да
открият самостойни бюра за внос и износ, имайки най-
добра клиентела в родното си Габрово. Това, което Ап
рилов пише в своята Д е н н и ц а за калоферци, именно че
като живеели те в гориста местност, неудобна да земе
делие, обърнали повече внимание на външната търговия
и затова разнасяли стока по цяла Турция, Влашко,
Молдова, Австрия и Русия, отгдето пък внасяли ману
фактура, то важи и за габровци, които също тъй търгу
вали с кожи, розово масло и други местни или вносни
произведения. «От всички българи, съобщава Априлов,
първи габровци откриха сношения с Русия.» След Кю-
чуккайнарджийския мир те започнали да изнасят най-
напред пашкули в Букурещ, гДето били откупили едно
място и го застроили с къщи и дюкяни. «Получив в Бу-
коресте оседлость, габровци стали возить свои произве
дения в Москву, где и учредили торговый конторы, ко
торый однакожь не имели успеха. По сим-то сношениям с
Москвою, отвезен был и я, еще малолетний, родным бра
том моим, в 1800 году, в столичный город Москву.»1
В крехка младенческа възраст напуска Априлов род
ното си място като 11-годишно дете, което едва ли е
разбирало какво го очаква далеч от родината му, но което
навярно с радост се е отделяло от потискащата и тревожна
атмосфера след преживените кърджалийски варварства и
сем ей н и т е з а г у б и . Именно непосредственият повод да го
вземат братята му със себе си в Москва е била смъртта
на баща им. Според една версия, основана на по-късни
вести, един от двамата по-големи синове на Евстатий,
Христо, бил дошъл в Габрово, за да уреди семейните ра-
1 Априлов, Денница, е. 90.
А П Р И Л ОВ ДО 1831 Г О Д И Н А 53
боти, и на обратен път за Москва заедно с купената в Габ
рово стока отвел и малкия Васил. Според друга версия,
по-обстойна и основана на по-свежа традиция между
близки до Априлов лица, двамата по-големи братя, които
въртели търговия в Цариград и Москва, като научили за
смъртта на баща си, к м ет на Габрово (подобно на доста
негови прадеди), дошли да се разпоредят с наследството.
След като омъжили четирите си сестри, решили да правят
задружно търговия, без да делят получения капитал.
Единният от тях заминал за Ц а р и г р а д , а другият, по-
големият (Христофор), човек образован, взел със себе си
малкия Васил, за да му даде прилично възпитание.1
«Смятайки (пише авторът на втората версия, руският
историк Савельев-Ростиславич) гръцкия език необходим
за българин, който иска да води търговия с Цариград,
Христофор Евстатиев настанил Васил в Москва у един
домашен учител, родом грък. Там в продължение на две
години юношата научил да разбира и да се обяснява доста
свободно по гръцки; а родният му език облекчил изучва-
нето на руския.»
Това е по начало вероятно, тъй като и в Москва идеята,
че за българина търговец най-необходим в практически
1 Първата версия се намира у Ц о н ч е в, II, с. 644. С нея съв

пада краткото съобщение у Ми л а р о в , с.7: «На 1799 г.умира старий
Евстатий и единът от синовете му дохажда от Москва в Габрово и
зима най-малкий си брат Васила, та завежда и него в Москва, на
върх 1800-та година.» Това съобщение, както и първото, почива на
устна традиция между габровци и одеските българи. Миларов
обаче не знае името на по-големия брат и споменава само Никифор.
Втората версия се намира в биографията на Априлов, написана от
историка Николай В. Савельев-Ростиславич, ученик на Венелин,
и напечатана още в 1848 г., току след смъртта на Априлов, в С.
Петербургский Ведомости. Тя е предадена в най-съществените си
точки у И в. Д. Ш и ш м а н о в , Нови студии (1926), с.ЗЗ и сл.Кое в
тези различни версии отговаря на самата истина, трудно е днес да
се каже.
и книжовни дела е гръцкият език, който е бил познат на

всички образовани хора в Турция, се е налагала най-
естествено. Дали братята са тъкмели малкия Васил за
представител на търговските им операции тъкмо в Цариград,
гдето гърците са държали в свои ръце както външната
търговия, тъй и капитала, остава неизвестно. Но че той
изучава в Москва и в Одеса по-късно основно гръцки,
личи от самата му преписка на тоя език. Българския
говорим, ж!ив език основателят на Габровското училище
не владее отпосле никога с пълна сигурност, както сам той
признава в писмото си до Венелин от 22 май 1836 («мы с
малолетства оставили наше отечестве и м а л о п о м н и м
язык свой, занимаясь торговлею в России») и както из
тъква това дръзкият на младини Найден Геров, който ce
хвали, че знаел български по-добре от Априлов и че лично
той превел на български брошурата му от 1841 г. Б ъ л
г а р с к и к н и ж н и ц и .1 Миларов извежда именно от този
московски период, когато юношата всмуква за пръв път
и здраво своето гръцко образование, елиноманията на
Априлов, която го е държала във властта си през първите
42 години на живота му до началото на 1831 г.2 Но мо!жем
още Тук да забележим: у Априлов е по-правилно да се
говори не толкова за елиномания, колкото за елинофил-
ство, тъй като никъде не личи да се е отчуждавал той,
окръркеният с толкова добри българи, напълно от племен-
/
1 В е н е л и н , О зародыше новой Болгарской литературы,
1838, с. 25. Н. Геров в едно писмо до баща си от 25 януари 1841 г.
из Одеса казва: «Той (Априлов), макар и да не знае болгарскийт
язык добре. . . Но негова милост веднаж казва, че не знае добре
български. . .» На 4 септември 1841 г. Н. Геров пише на брат си
Ат- Геров в Цариград: «С младите Българе (Априлов) не ще да го
вори български, а гръцки. . . Аз му преведох негова книжица «Бъл
гарски книжници» от Русски...» Из архивата на Н. Г е р о в, 1 (1911),
с. 330, 357.
2 С. М и л а р о в, В. Е. Априлов, с. 7—8.
А П Р И Л О В Д О 1 S3 1 Г О Д И Н А 55
ното си съзнание и от отечествените си традиции и връзки.
Употребата на гръцки език и подкрепата на гръцкото кул
турно и политическо двцжение е дело на християнска со
лидарност на Балканите, както това се ви!жда и при
революционните наченки на Раковски, също тъй излязъл
от гръцката школа и работил отначало при Браилския
заговор в съгласие с гръцките патриоти.
Колко време е живял Априлов като ученик в Москва,
не знаем. Докато някои късни биографи говорят за две
години или по-неопределено за «недълго време», Саве-
льев-Ростиславич в биографската си скица от 1848 г.
пише дословно това: «Търговските дела извикват Христо
фор зад граница. Той взел тогава най-малкия си брат със
себе си и отишъл в Букурещ. Но като не могъл да живее
постоянно и продължително време на едно място, той
намерил за по-добре да отпрати Васил в Кронщад (Бра-
шов) при своя учен и благонравен наставник. В този дом
Васил Евстатиев постъпил за по-нататъшно следване на
науките в тамошната гимназия, в която и завършил
курса, усвоявайки латински и немски език.»1
Град Брашов е имал българско население още от

средните векове, когато в околността му и в самия него се
заселват пришелци от крайдунавските области на Бъл
гария. Наплашени от неуредици в страната или преслед
вани може би заради своята еретична вяра като богомили,
тия българи са търсели в края на XIII в. спокойно убе
жище във Влахия и в Задкарпатското Седмиградско.1 2
1 Срв. И в . Д. Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 34.

2 Може би гези изселвания се дължат на разорението и разло
жението на България и на намесата от страна на унгарците в
течение на XIII в., когато при Ивайло, Георги Тертер I и Ногай
северозападните и дунавските български покрайнини минават под
унгарско и сръбско владичество. Срв. П. Н и к о в , Съдбата на севе
розападните български земи през средните векове, Бълг. историч.
Тук те, причислени към категорията на крепостните

ратаи, които са били принудени да извършват безропотно
най-тежки работи за господарите си, графове и войводи
на Трансилвания, са могли да оцелеят със своя език и
своето национално име (българи) дори до края на XVIII в.,
когато окончателно са се претопили в румъни. В самия
Брашов е имало допреди един век градска махала, насе
лена с българи, така че този град е бил в миналото поне
отчасти български. Към тия седмиградски българи прии
ждат с време нови родствени пришелци, вече от епохата
на късното турско владичество, и те, католиците-павли
кяни, се настаняват в края на XVII в. в Банат, както и в
града Сибин (Херманщад) и близките села Чергед, Бе-
шенов, Баумгартен, Райсдьорфен и др., гдето и досега
се наричат «българи» и смътно помнят някои български
обичаи и молитви.1 Между тях са се намирали и бегълци
от Чипровец, дошли тук след потушеното въстание в
1688 г., повдигнато от Г. Пеячевич; също и колонисти от
Западно Влашко, преселени около Темешвар и в Седми-
градско след войната между Австрия и Турция (1739)
като потомци на чипровчани или на павликяните.2 Още
по-късно, през XVIII в., когато нови трусове в тур
ската империя заплашват сигурността на християнската
рая, в Брашов и в други градове на Седмиградско и Ба
нат пристига четвърта вълна българи, отделни семейства
и лица, които са се занимавали с търговия и които са
продължавали тук своите връзки с България.3 Един
библиотека, III (1930), т. I, с. 129— 145. Л. Милетич приема като
вероятно, без да привежда мотиви, че се касае за българи бого
мили, СбНУ, XIII, с. 185.
1 Срв. Л. М и л е т и ч , СбНУ, XIII, с. 5, 19, 22, 30, 153 сл.,
185 сл., 192.
2 К. И р е ч е к, История болгар, с. 611, 614.
3 Повечето от тях, както съобщава по лични наблюдения Р а
ковски, са губили бързо народното си чувство. «В Австрия, в Ба
нат, има села от самия българи населени, а най-вече около Темиш-
АП Р И Л ОВ ДО 1S31 ГОДИНА 57
от тях е известният меценат Антон Иванов, родом от
Сливен, който издава Рибния буквар на Берон (1824) и
който издържа на свои средства както Берон, така и д-р
Селимински, когато те следват медицина, единият в Мюн
хен (1832), другият в Атина и Флоренция (1844).1 Бра
шовските българи са били в тесни връзки и с букуре
щките и московските българи, както и с габровските тър
говци, и тъкмо защото по-големият брат на Априлов ги е
познавал, види се, добре и защото градът е имал известни
предимства, непознати в Румъния и Русия, Васил е бил
оставен там да продължи образованието си. Нека не се
забравя тъй също великолепното местоположение на
Брашов с неговия здрав планински климат, голямото му
занаятчийско и индустриално производство (платове,
кожи, обуща, дървени чутури и др.) и добрите му училища,
за да разберем кои са били подбудите да бъде пратен
Васил тъкмо в този чужд град.2
вара. Тии са изгубили своя прадядна вяра, а с том и своя мила
народность! В Срем и в сръбско назваемо Войводство в Австрия
по-първия търговски къщи са родом българи. Но тии са заборавили
свое народопоколение и прилепили са при други народи, а най-
паче при гърци.» Такива семейства, богати търговци в Будапеща,
дошли от Свищов главно, казвали, че са гърци или сърби; други
в Нови Сад казвали, че са гърци, «но гръцки ни реч не знаят». В
Темешвар имало гръцка църква и читалище, «но душа грък няма».
Г. С. Р а к о в с к и , Горски пътник, 1857, с. 268.
1 Антон Иванов Камбуроолу се заселил в Брашов около 1800 г.
Освен него тук се били установили, особено след Заверата от 1821 г.,
доста други сливенци, които търгували с родния си град, като из
пращали там разни стоки, известни под името «брашовски» (стъкла
рия, сита, плаки, икони и пр.), и изнасяли памук и други местни
произведения от Турция. Срв. д-р С. Т а б а к о в , История на
гр. Сливен, 111 (1929), с. 126; Библиотека д-р Селимински, IV
(1906), с. 97—99; благодарствени писма на Селимински до Ант.
Иванов за отпуснатите 500 форинта. Селимински въздава похвала
на благодетеля си за неговия патриотизъм и неговата щедрост,
сравнявайки го с гръцките меценати Зосимади и Каплани.
2 Град Брашов (Кроншдц) е открай време най-индустриалният
Ако вярваме на Миларов, Васил бил оставен да следва

в Брашов по «хигиеническа причина». Савельев обаче,
който черпи сведенията си за Априлов навярно от близки
до него лица, може би и лично от него, с когото го свързва
по едно време най-сърдечна дружба, не споменава нищо за
такава причина от здравословен характер («Априлов
е бил от р а н н и го д и н и слаб в здравето си» — «една ча
хотка го беше заяла отрано», твърди най-определено Ми
ларов) и съобщава само някои любопитни подробности
за хода на образованието.1 Именно като се е намирал в
непрестанно общуване с румъни и българи, Васил скоро
започнал да говори на румънски, утвърждавайки се
същевременно и в отечествения си език. Свободните си от
училищни занятия часове употребявал да чете Корнелий
Непот и Плутарх, двама свои любими автори, чиито
биографии на знаменити личности от древността са слу
жили открай време за нравствено и героично възпитание
на младите поколения в разни страни. «В гимназията
възпитаниците са се занимавали предимно с гръцка и
и най-хубавият град на Седмиградско. Основан бил той от немските
рицари, дошли по покана на маджарския крал Андрей II, и за първи
път се споменава през 1252 г. като град в Burzeland, «земля Бърса»
на старите грамоти. Разположен в подножието на Карпатите, под
върха Kapellenberg, той има твърде живописно местоположение,
което напомня Софийската долина и Витоша. Брашовци са се отли
чавали някога като дисциплинирани войници (бранили града срещу
външни нападения),а после и като добри занаятчии, организирани
в еснафи по средновековен пример. Градът е бил укрепен със зидове
и кули, запазени отчасти и по-късно, имал е от XIV в. голяма ка
менна протестантска черква, от XVI в. Kaufhalle и отпосле импо
зантна източноправославна черква, построена в 1751 г. от руската
императрица Елисавета. Населението се състои и по-рано, и днес
от немци, маджари и румъни (в 1887 г. лютерани 8637, католици
7438и източноправославни 9525). Срв. J. H u n f а 1 v y, Allgemeine
Encyclopédie Ersch und Gruber, II Section, 40 Theil, Leipzig, 1887,
S. 85 сл.; Л. M и л е т и ч, СбНУ, XIII, с. 9— 10.
1 С. М и л а р о в, ц. с ., с. 8—9; Ив. Д. Ш и ш м а н о в,
Нови студии, с. 35.
А п Р И Л О В ДО 18 3 1 Г О Д И Н А 59
римска история; у юношата се поражда желание да узнае
с какви подвизи са се ознаменували българите в историята.
Но гимназиалното образование е било твърде недостатъчно
за разрешение на въпросите, възникнали в главата на
младия възпитаник, който е желаел да се запознае с ми
налите съдби на своя народ.»
Пет години се учи Априлов в немската гимназия на
Брашов и от нея той излиза в 1807 г. с едно солидно кла
сическо и хуманитарно образование, както то проличава от
по-късните му книжовни трудове. Какво друго е усвоил
той в тази особена среда, в този полуевропейски център
на Изток, гдето немци, маджари и румъни живеят отдавна
в мирно съжителство и гдето пришелците българи са се
приспособявали бързо към тяхното гражданско съзнание
и техните социално-икономически интереси, не може
да се каже определено. Трябва да предполагаме, българ
ската колония тук се е чувствувала изобщо по-свободна,
като е била далеч от турския политически гнет и турското
безправие и невежество, така че младият габровец, дви
жейки се между близки по език, традиции и занятия хора,
е изпитвал същевременно и силно влияние от страна на
новия културен живот и новите идеи, дошли от Виена в
периода на Йосиф II. Както е известно, този дореволю
ционен австрийски император (1765—1790), изпълнен
от ревност за благото на народа си, покровителствува
в държавата модерните философски и обществени течения,
клони към рационализма на френските писатели от края
на XVIII в. и насърчава еманципацията от феодална и
черковна опека. Той въвежда справедливо данъчно об
лагане, премахва експлоатацията на селяните от спа
хиите и им гарантира лична свобода и верско равноправие.
Враждебен към калугерството, той поддържа светската
държава и школа, въвежда в училищата вместо латински
немски език. Бързите и основни реформи в духа на такава
една твърде радикална програма засягат почти всички
области на живота и действуват особено благотворно върху

социалните и народностопанските отношения. Обновител-
ният дух прониква дълбоко в съзнанието на интелиген
цията, едностранчивата консервативно-черковна система
отстъпва на светските образователни идеи и цялото об
ществено развитие се насочва смело по пътя на либера
лизма и национализма, против съсловните привилегии
на благородници и духовенство, против невежеството на
масите и крепостното право. Тази антикатолишка и ан-
тифеодална политика вътре в държавата, засилена отпосле
чрез Френската революция и Наполеон, върви ръка за
ръка с една антитурска политика навън, при което Ав
стрия и Русия се стремят наедно да издействуват някакви
права за покорените християни. Доситей Обрадович и
Раич в Сърбия са едни от първите на Балканския полу
остров, които възприемат с жар новите народностни и
свободолюбиви идеи и ги популяризират чрез книгите си,
предавайки ги и на някои българи, например на Неофит
Возвели.1 Априлов ще ги е всмукал на самото място,
бидейки впечатлителна и ученолюбива натура, която пом
нейки добре всичко варварско и суеверно в турската
управа, както и силната жажда на балканското българско
население за икономическа експанзивност и умствено
въздигане. Навярно още отсега в душата му се вкореняват
идеалите, които ще го насочат по-късно към една плано
мерна национална, рационална и утилитарна просвета
на нещастните му сънародници.
Тази насока в образование и възпитание на Априлов

продължава и по-нататък, когато той, завършил гимназия,
трябва да замине по настояването на брат си във Виена,
за да следва в университета медицина. Че скромните откъм
наука габровски промишленици ламтят да дадат на младия
1 Срв. М. А р н а у д о в , Н. Возвели, с. 277; JoeaH Скерлв.Н’
Н егорда новесрпске кньижевности, 1914, с. 67 и сл.
АП Р ИЛОВ ДО 1 8 3 1. Г О Д И Н А 61
човек по-високо образование в един голям европейски
град, в столицата на Австрия, гдето също са достигали
тогава връзките на българските търговци, не трябва да ни
изненадва. Опитът им в чужбина ги е убедил, че високото
знание е една обществена сила и че не може един народи
един издигнат обществено мъж да се лиши от лъчите на
светската просвета, без да рискува да бъде вечен роби
да тъне в принизено, жалко съществуване. Дали сам
Априлов е изпитвал склонност към научната дисциплина,
която му бива препоръчана, и какви преживявания са
били свързани за него с големия град, средище на търго
вия, изкуство и наука, който служи за връзка между
същинския Запад и Ориента, абсолютно не ни е известно.
Не ни се предава и колко време остава той във Виена.
Но като имаме пред вид, че вече през 1809 г. той се за
връща в Одеса, трябва да заключим за двегодишно пре
стояване в хубавата дунавска столица и за ненавременно
напускане на университета. Медицина Априлов не за
вършва. Причина е могла да бъде или неговото разклатено
здраве, неговата «вродена нервничност», която му пречела
да присъствува на анатомическите упражнения в универ
ситетските клиники (тъй ни се предава от Миларов),или
пък «неблагоприятният обрат на търговските работи на
по-старите му братя» (тъй е слушал Савельев).1 Всеки
случай Виена той напуска, след като успява да усвои
донякъде френски и италиански език, както ни уверява
първият му биограф Савельев, който изтъква и икономи
ческите съображения като повод за прекратяване на уни
верситетския курс.
Истината е, че на габровските търговци в Москва не
потръгва добре и че те са били принудени по едно време
или да ликвидират, или да се пренесат в новооснованата
Одеса, която бързо става център на всички търговски
1 С. М и л а р о в , ц. с .,с . 8 ; Ив . Д. Ш и ш м а н о в, Нови
студии, с. 35.
връзки между Русия и Близкия Изток. Сам Априлов

признава в своята Д е н н и ц а : «Получив в Букоресте осе
длость, габровцы стали возить свои произведения в
Москву, где и учредили торговыя Конторы, к о т о р ы й
о д н а к о ж ь н е им ели у с п е х а ». И още: «По завоевании юж
ната края Россия, и открытии Одесскаго Порта, сухо
путная торговля болгар в Москвою ослабела, так что из
бывших в Москве пяти торговых болгарских (габровских)
домов ныне не осталось ни одного»1.Одеса се развива именно
за сметка на Москва, щом се прекъсват бавните и трудни
търговски връзки през Румъния и се въвежда морският
по-пряк и по-евтин път. Градът бил основан от Екатерина
II в 1793 г., на мястото на турското укрепление Хаджи-
бей, което с изгодното си положение привлякло вниманието
на руското правителство. В скоро време Одеса става цветущ
пристанищен град, база на целокупната руска търговска
флота в Черно море. Полагат се, особено от херсонския
губернатор граф Ришельо, големи усилия за увеличаване
на населението и запривличанетук на енергични чужденци,
като италианци, французи, гърци, далматинци, евреи,
арменци, дори и българи, мнозина от тях бивши турски
поданици от Цариград, Смирна и пр. Така градът, който
има при това тъй красиво местоположение, с мек климат,
както в южните места на Европа, достига в 1829 г. до
40 000 жители и показва търговски баланс от 40 000 000
рубли с 1000 и повече кораба внос и износ в пристани
щето (през първите години от основаването си). Един
лицей, открит от Ришельо, с две допълнителни училища
към него за правни и икономически науки допринася
много за доброто му име наред с фабриките и магазините
му за прежда, коприна, железария, сапун, памук и
други стоки.2
1 А п р и л о в , Денница, с. 20, 90.
2 Срв. J. С. P é t r i , Allgemeine Encyclopédie Ersch und
Gruber, III Section, Leipzig, 1830, 356; и A. С к а л ь к о в е к и й ,
АП Р ИЛОВ ДО 183 1 Г О Д И Н А 63
Одеса добива притегателна сила и за българите,
особено за ония, които в Румъния или в Русия развиват
някаква дейност като търговски посредници между тия
земи и родината си. Преди да се издигне Цариград като
пръв културен, промишлен и национално-политически
център на българите, и до танзимата (1839), откогато за
почва пропагандната и организационната си дейност в
Цариград Неофит Возвели, руският черноморски порт слу
жи за главно прибежище на българските просветени синове.
И по-късно, когато вътре в България и в турската столица
се създават известни условия за книжовна и духовна
дейност, Одеса не престава да бъде огнище на българската
национална идея и от нейните учебни заведения излизат
мнозина от първите ратници на учебното дело, литерату
рата и революционната или .мирно-културната дейност.
Всеки случай, ако тук се учат Найден Геров, Иван Бого-
ров, Добри Чинтулов, Никола Михайловски, Ботьо
Петков, Евстатий Мутев, Никола Касапски и други поз
нати наши книжовници и учители или ако тук търси опора
за научните си занятия и публицистиката си един Ра
ковски, това се дължи не само на обективните благоприя
тни условия, но и на българската търговска колония,
основана от братя Априлови и от техните най-близки спод-
вижници в национални домогвания Палаузов и Тошко-
вич1. В Одеса именно става най-добре кръстосването между
Первое тридцатилетие истории города Одессы (1793— 1823), Одесса,
1830, с. 356. В книгата на Скальковский се съобщава, че в първата
година от основаването си градът имал 2349 жители (търговци и
други граждани), от които 60 души били българи (33 мъже и 27
жени). В 1808 г. градът нараства на 12 505 души, а в 1836 г. той
брои вече 53 803 души с търговски капитал 9 782 000 рубли (67
фирми от 1 гилдия — 3 550 000 рубли; 54 фирми от II гилдия —
1 080 000 р.; и 644 фирми от III гилдия — 5 152 000 р.).
1 Върху ролята на Одеса и на българския кръг търговци,
книжовници и ученици тук през 40-те и 50-те години на XIX в.,
срв. В. П у н д е в, Добри Чинтулов, 1922, с. 14 и сл.; и И в. Д.
Ш и in м а и о в, Нови студии, СбБАН, 1916, с. 100 и сл.
руските образователни и граждански идеали и българ

ската национална романтика и оттук се пръскат някои
от най-влиятелните и плодоносни възгледи върху насоките
на българското културно и политическо движение.
Родоначалник на тази духовна обнова и на по-дълбокото
сродяване между руската мисъл и българските домогва-
ния се явява несъмнено Васил Априлов.
Априлов пристига в Одеса или направо от Виена,
както съобщава Савельев, и то в 1809 г., или след като се
бави известно време (до 1811 г.) в Москва, гдето братята му
претърпели търговски фалит, както разказва Миларов.
Последният пише именно дословно това; «По-старият
брат Никифор (трябва да бъде Христофор!) премина
в Цариград, гдето сполучи да се ожени за една роднина на
богатия тамошен търговец Маразли, а Василий дойде на
1811 в Одеса, гдето гледаше да се хване за търговия. Но
Маразлиевата жена имаше брат в Одеса, Теодориди,
търговец, и с ходатайството на роднината й Никофор
Василий постъпи в кантората на Теодориди.» Савельев
пък, другояче осведомен по тая точка, знае това: «В
1809 году, Василий Евстафьевич прибыл в Одессу, куда
перевел было торговлю Христофор; кончина сего послед
ний), при неопитности младшаго брата, увеличила зат
руднения по торговле. Прибытие средняго брата из Кон
стантинополя в Одессу не поправило растроенных дел.
После много неудач Василий Априлов присоединился
в 1814 году к одному Одесскому дому, производящему
обширною торговлю. Счастье ему поблагоприятелство-
вало. . .»*
Как в подробности е била изживяна кризата на Ап-
риловци и какво точно върши завърналият се от чужбина
с разбити надежди и с неопитност в търговските операции
Васил Априлов, критиката на нашите биографски из-
1 С. М и л а р о в , ц. с., с. 8; И в. Д. Ш и ш м а н о в,
Нови студии, с. 35.
А П Р П Л О В ДО 183 1 Г О Д И Н А 65
вори едва ли би могла да установи някога. В едно са

съгласни обаче и двамата свидетели: то е, че има фалит
или най-малко сериозни затруднения и несполуки и че
накрай Васил Априлов става съдружник или чиновник
на друг търговец, навярно на гърка Теодориди, -роднина
на брат му Никифор, който брат е работел в Цариград.
Ако съдим по една случайна дума на Априлов в
неговата Д е н н и ц а , в Одеса той е пристигнал — и то
след известно престояване в Москва — към 1811 г. За-
щото оправданията си срещу известни подозрения от
гръцка страна той започва в 1841 г. с признанието: «Жи
вучи в Одессе т р и д ц а т ь л е т . . . » 1 Значи в Одеса той
се е настанил около 1811 г. След това и за дълги години,
тъй решителни за духовното развитие на Васил Априлов
и за практическите му усилия да осигури някак същест
вуването си, ние не узнаваме нищо по-точно. Савелиев
предава, че Васил можал да придобие «доволно значително
състояние», способно да обезпечи бъдещето му, и че като
чувствувал «отслабване на физическите си сили», той
намислил да прекъсне търговските си занятия и да се
предаде на спокойствие, тъй необходимо за възстановя
ване на «разстроеното му от труд здраве». Миларов пък
разказва как Васил, след като въртял няколко години
търговия с Теодориди, подхванал самостоятелна работа в
съдружие с брат си Никифор, който дошъл от Цариград в
Одеса. Те отворили именно«водочни завод за руска ракия»
и това продължило до 1821 г. Тогава те се заловили за
ново предприятие: «фабрика за пречистване жълтата хо
ландска захар, която им идела в Одеса на ситен пясък».
Вероятно в 1828 г. двамата братя преустановили и тази
търговия и поделили печалбата си; и докато Никифор
заминал за Цариград, подхващайки несполучливо ня
каква търговия, Васил вложил парите си в банката.
Така той се ограничил «да живее под строга диета, в
1 Априлов, Деница, с. 75.
5.
6 6 М II X A I I Л A P I I .4 У Л О И
дружба с малцина приятели одески, а с мнозина описатели

руски и европейски, които най-любезно го здрависваха
от остъклените долапи на библиотеката му». Защото,
както забелязва еще Миларов, туберкулозата била «заяла»
отрано слабия в здравето си обновител на българската
школа, така че той само със строг режим и с непрестанно
духовно напрягане могъл да доживее до 59-та си година.1
В Одеса Априлов е поддържал връзки не само с бъл
гари и руси, но и с гърци. Върху тия негови отношения
и въобще върху частния му и обществения му живот,
върху впечатленията му от големите исторически събития
и върху окончателното оформяване на Априловия миро
глед ние не узнаваме нищо повече от това, което сам го
лемият габровски меценат ни съобщава твърде откъслечно
в писмата си и съчиненията си от по-късно. Правдопо
добно е, че отначало дружбата му с гърците и голямото
елинофилско движение на Запад са го направили благо
склонен към гръцката теза за възстановяване на няко
гашна Византия и за благодатното влияние на гръцката
културна хегемония върху поробените християни в Тур
ция, по-специално върху българите. Ако поради търгов
ските си интереси той е трябвало, да се запише в списъка
на гръцката община на Нежин, която се е ползувала от
времето на Екатерина II с някои изключителни права
(внасяне стоки без мито и свободно пътуване без паспорт)
и която затова е била търсена от много българи, преселени
от Турция (те са се наричали официално «нежински гърци»),12
1 Ив. 'Ш и ni п а н о в, Нови студии, с. 35; М и л а р о в,

Априлов, с. 8—9.
2 Град Нежин, окръжен град в Черниговека губерния, Ук
райна, е бил някога важен търговски център. Още преди XVII в.
тук са проникнали гръцки търговци, на които хетман Богдан Хмел-
ницки дал някои права, а хетман Мазепа им разрешил да образуват
свое национално братство. След присъединяването на Украйна към
Русия Екатерина II разширила правата на тия нежински гърци и
А II Р И Л О В ДО 1 S3 I Г О Д И Н А 67
то поради живите си симпатии към гръцкото политическо
и духовно възраждане той ще е вземал дейно участие във
всички благотворителни почини на одеските гърци, за
чието мнение той скъпи дори в 1841 г., десет години след
знаменитото си приобщаване към българското национално
и просветно дело. Характерно е за добрите му чувства
към гърците в Одеса следното важно обстоятелство.
Когато през април 1841 г. Априлов напечатва в Одески
вестник своята полемична статия върху народността на
светите братя Кирил и Методий и когато той отправя
там някои твърде основателни укори към гърците изобщо
заради тяхната национална надменност и тяхното зако
стеняло самолюбие, проявено в гражданския живот и в
литературата им, особено по отношение на българите, а
също тъй и по отношение на русите и на всички славяни
(дори в 'Русия те не изучавали руски език, макар да им
бил той тъй необходим!),1 одеските потомци на Одисей се
почувствували неприятно засегнати и оскърбени. И Ап
рилов, който очевидно още дърЖи на тия гърци, между
които има навярно отлични лични приятели, им се изви
нява през юли същата година в своята Д е н н и ц а,
за да направи въпреки голямата си сдържаност по лични
въпроси следната изповед, хвърлила неочаквано ярка
светлина върху дейността му и убежденията му между
1811 и 1831 г. «Моля, пише той, да се вземе в съображение,
че като живея в Одеса трийсет години и като съм познат
на всички тукашни гърци, аз никога не съм отказвал при
братството им се нарекло «Нежински гръцки магистрат». В списъка
на членовете на този магистрат от 1761 г. личат и някои български
имена на търговци от София, Пловдив, Русе, Солун и пр. «Нежин
ски грък» е бил по-късно както софийският благодетел И. Н. Ден-
коглу, така и Априлов, който в българското си завещание от 1844 г.
също съобщава, че бил записан в «Нежинскинат Грецкинат .Маги
страт». Срв. Т р. Д и м и т р о в , СпБАН, VIII (1914), с. 128 и сл. и
И в. Д. Ши ш м а н о в, Нови студии, с. 94.
1 А п р и л о в, Болгарские книжники, 1841, с. 11 — 13.
всички случаи и покани д а ж ерт вувам поси лн и п а р и ч н и

п р и н о си както в полза на тяхната литература и техните
издания на книги, така също и за черквите им, и за ту
кашното гръцко учебно заведение. Те не могат да ми от
кажат в това, че всякога са ме намирали и скрен р евн и т ел ,
принесъл своята лепта за общата полза. В 1821 г., когато
трябваше да се окаже помощ на 'гърците, които желаяха
да заминат за отечеството си, аз отстъпих пространния си
магазин, който беше при моя водочен завод, за пожелалите
да се приготвят за отпътуване и им дадох възможното по
собие. Малко това — на бившите тогава ефори аз пожер
твувах и налйчна сума, която с м ного п реви ш а ва ш е моет о
.с ъ с т о я н и е и която, съдейки по съразмерността на състоя
нието, беше значително по-голяма от приносите на тези
лица, които сега се считат обидени от мене. За този си
принос аз имам квитанция от г. г. ефорите; може би мал
цина от проявилите недоволство биха могли да представят
подобно доказателство. Издава ли, показва ли това един
недоброжелател на гърците?»1
Признанието, което прави Априлов, за да отклони
-един несправедлив укор, е ценно за нас. Искрено възму
тен от пристрастието на одеските гърци по един чисто исто
рически въпрос, той намира смелост сега, когато е вече
върл българофил, да разкрие ако не предишната си за
блуда, то поне младежкия си ентусиазъм в полза на гръц
кото духовно и революционно дело и да поиска призна
телност и извинение от ония, които желаят да минат за
по-достойни защитници на поруганата гръцка чест. Но
сам той, българинът от Габрово, който се е чувствувал
същевременно и «грък» по верски връзки (подобно на
оня Златко, един габровец, за когото ни съобщава Ра
ковски), е направил много повече за Гръцката завера и
за гръцките патриотически, учебни и книжовни почини,
отколкото тия чистокръвни гърци, някои само на думи
1 A il р и л о в, Д ■i :i ! и . с. 75.
АП Р И Л ОВ ДО 1 S3 ! Г О Д И Н А 69 '
привързани към отечеството и сънародниците си под роб

ство. Априлов значи в периода на своето възмъжаване,
когато може би не е вярвал в бъдещето на българския
народ и не е подозирал бързото възкръсване на този на
род след зова на Паисий, не е очаквал никак подема на
българската интелигенция след Одринския мир (1829),
е плащал усърдно данък на едно елинофилство, и то не
сантиментален, а реален данък, какъвто малцина са за-
свидетелствували. Дори да не беше великото му дело от
по-късно — отварянето на Габровското училище, това
първо огнище на българската просвета, — само тоя жест
на одеския филантроп, системната поддръжка на гръц
ките учебни заведения, на гръцката книжнина и на гръц
кото революционно движение, насочено против турската
тирания, би бил достатъчен, за да му признаем алтруи-
зъм, благородство на помислите и способност за увлече
ние от свети национални и културни идеали. Школата,
мината по-рано в Братов, със своите демократични и
светско-либерални насоки, го е възпитала като ярък за
щитник на поробените братя— били те българи, или гърци.
Че гърците в Одеса не са могли да простят на Апри
лов нито страстното му българсфилство, нито изобличе
нията му от 1841 г. на гръцката мегаломания, личи и от
едно негово признание от 1846 г. в писмо до петербург-
ския професор И. Срезневски. Когато И. Срезневски из
казва желание да състави биографията му и иска сведе
ния за нея от самия него, Априлов се обявява решително
против честта, която му се прави, мотивирайки се между
другото и с това, че тази биография би му донесла само
досади, като повдигне отново омразата на неговите не
приятели. И той припомня на високия си почитател за
поведението на някои от тях между одеските гърци, които,
възбудени силно от нападките му за гръцкия шовинизъм,
не се стеснили да прибягнат до низки клевети и до пам
флета срещу него, като поискали дори от руските власти
да бъде той прогонен от града.1 Оставяйки да се спрем

на този документ по-късно, когато разглеждаме връзките
на Априлов с бележития руски учен и българсфил, ще
отбележим тук само това, че нашият патриот е трябвало
да се бори не само с интриги от българска страна (от
«учени» сънародници с изострено самомнение и от
дръзки ученици в Одеса, които не търпели забележки
те на своя покровител), но и с преследвания от гръцкия
силен лагер, който не е търпял критиката на мнимия
ренегат.
В Одеса отначало и до 1831 г. Априлов е елинсфил,
дееи, убеден и последователен привърженик на Гръц
кото възраждане, понеже за Българското възраждане е
нямало още почва и пионери. Но очевидно българското
съзнание не е било замряло у тоя толкова образован
габровец, предал се на упорити книжовни и научни за
нятия през периода на болестта си. Трябвало е само сго
ден повод, някакъв мощен тласък отвън, за да се раз
горят в гърдите му потаени национални чувства, или по-
право — за да променят неговите хуманитарни увлечения,
неговите симпатии към роба своята цел и своята конкретна
форма. Поводът идва неочаквано и все пак най-естествено,
както при всички подобни идейни кризи, при всеки та
къв душевен прелом, за който заложби съществуват
отдавна.
Именно към края на 1828 г. Априлов, който бил се
оттеглил от търговията и живеел с доходите от банковия
си капитал, бил избран за член на гръцкото училищно
настоятелство (ефория) в Одеса. Обаче две години по-
късно, към края на 1830 г., той попаднал в някакъв кон
фликт с ефорите и като си подал оставката от настоятел
ството, заминал за Цариград. От какъв характер е бил
1 Писмото на Априлов от 19 декември 1846 г. у П. Орешков,
Бълг. преглед, 1 (1929), кн. 2, с. 223, и у мен, В. Априлов, Събрани
съчинения, 1940, с. 438.
А П P II Л О В ДО 1 8 31 ГО Д И Н А 71
този конфликт и дали той се дължи на някакъв национа
лен мотив, трудно е да се каже. По-скоро може да се пред
полага, че се е касаело за някои недоразумения от прак
тически характер, тъй обикновени в подобен род обще
ствени работи. Миларов, който ни съобщава за факта,
не е намерил за нужно да го поясни чрез разпит на ста
рите одески българи, в чиято среда са били свежи някои
спомени за най-важните перипетии в живота на Априлов.
Знаем само толкова, че Априлов напуснал тогава Одеса,
за да иде на юг, в турската столица, гдето при по-благ
климат е могъл да очаква някакво подобрение в здраво
словното си състояние.
В Цариград Априлов прекарва малко време, и то,

изглежда, през зимата на 1830—1831 г. Навярно още в
ранна пролет той се завръща в Одеса, ако съдим по ду
мите му в Д е н н и ц а : «в бытность свою в Константинополь
в 1831 году», «по возвращении моем из Константинополя,
в начале 1831 года».1 Дали само болестта му го е завела
там, или пък просто нуждата от малко разнообразие и
почивка, или необходимостта да се види там с брата си и
други габровци, не може да се установи. За всеки случай
той пристига в турската столица в един момент, когато
след големите бури — военни и политически — в стра
ната е настъпило известно успокоение и българският еле
мент отново може да се предаде на мирен труд. Ако Апри
лов би се решил да отпътува от Одеса (или пък да се за
върне там) по сухо, не по море, той сигурно би се срещ
нал в Букурещ със знаменития български историограф
Венелин, комуто толкова много дължи за националното
си прераждане малко по-късно и който тъкмо тогава,
след големи премеждия и несполуки в Североизточна
България, се е спрял на архивни занятия с българските
старини във влашката столица. Както е известно, от
1 А п р и л о [>. Ленница, с. 21, 91.
средата до края на 1830 г. Венелин прави своето пъту

ване из Добруджа, а след това до септември 1831 г.
той се бави в Букурещ, преди да се завърне в Москва.1
С малки изключения нигде по пътя си той не вижда по-
интелигентни българи, които биха показали не енту
сиазъм, а що-годе усет за научните му интереси, така че
една среща с Априлов, каквато и в бъдеще никога няма
да стане, би му спестила доста други разочарования.
П ечалното е, че тази среща не се е състояла и по-рано в
самата Одеса, гдето Венелин в течение на близо два ме
сеца (май—юни 1830) търси упорито някой събуден бъл
гарин, който да го запознае с работите в отечеството си.
Вместо да разговаря с някакъв созополски българин,
слуга в една бакалница, забягнал тук преди две години,
той би могъл чрез Априлов да получи по-добри връзки с
отраснали в отечеството си българи и по-ценни съобщения
от тях. Но което не става сега, ще стане макар и в една по
друга форма по-късно, както сляпата случайност е от
редила.
В Цариград Априлов е извлякъл по-благоприятни
впечатления за възможностите да се развива българският
народ занапред, отколкото се е надявал. Не, разбира се,
за възможностите, които едва 8—9 години по-късно ще
позволят на един Неофит Возвели да започне своята
енергична агитация за извоюване българско духовен
ство — това става след танзимата от 1839 г., — а за ония
обстоятелства, които само подготвят тази агитация и
свързаните с нея нови насоки на българското духовно и
национално развитие. Нека не се забравя, че Априлов
посещава столицата на султана току след Одринския мир
(края на 1829 г.). Този мир е означавал една бляскава по
беда на руската източна политика, ако не на руското оръ
жие и едно външно принуждение на Високата порта да
1 Срв. Н. Б а р с у к о в , Жизнь и труды М. П. Погодина,
СПбг, 1890, кн. III, с. 1—8, 142, Зб.З.
АП Р И Л ОВ ДО 1 S3 1 Г О Д И Н А 73
тачи религиозните свободи на християнското население
и да го закриля от своеволията на административните
власти. Мирът е довел обаче и до едно засилване на убеж
дението у българите, hç непременно при една бъдеща
руско-турска война ще дойде ред за освобождението на
България по примера на Гърция, Сърбия и Влашко.
Възвръща се постепенно и загубената отдавна вяра на
българите в техните исторически права, получени са
гаранции и от висотата на трона, че няма да се позволят
вече насилията и произволите, които спъват икономическия
и духовния напредък. Султан Махмуд II, въодушевен от
идеите за реформи в държавата, унищож ава с твърда ръка
еничарския корпус (1826) и полага честни усилия за
въвеждане на равноправие между народите си. Така
българите се чувствуват ободрени и след толкова страшни
изпитания през време на войната от 1828—1829 г. те
могат отново да се предадат на промишлен труд, намирайки
закрила от държавната йерархия. Това е схванал и Ап-
рилов в Цариград, когато през 1831 г. се бави там. И ако
самите цариградски българи като организирани еснафи,
като търговци на дребно и на едро и като интелигенция
далеч не са по това време оная съзнателна сила със здрав
и смел народен дух, каквито ги намираме десет години по-
късно,1 все пак те оставят у Априлов убеждението, че
трябва да се използува както благоразположението на
Портата, така и ревността на българските еснафи и тър
1 До танзимата в 1839 г. Цариргад няма още една организи
рана в национален дух българска колония, нито пък по-издигнати
търговци, каквито са след това братя Золотович и братя Тъпчиле-
щови от Калофер, братя Джейкови и Моровенови от Копривщица,
Добрович и Недялкович от Сливен, Деянов от Панагюрище и т. н.
Повечето от тях се издигат в края на 40-те години от пестеливи ши
вачи и абаджии до крупни капиталисти. Вж. затова у Г. С. Р а
к о в с к и , Съчинения, 1922, с. 360; М. А р н а у д о в , Неофит
Возвели, 1930, с. 349 сл.; H. Н а ч о в, Цариград като културен*
център, СбБАН, XIX (1925), с. 7.
говци по други места, за да се направи нещо добро за

народа. Наскоро след това, както ще видим, Априлов
замечтава да създаде в’родното си място един център на
модерно основно и средно образование, какъвто е липсвал
в цяла България. Изглежда обаче, че не само причини от
политико-обществен и материален характер, но и някакви
други вътрешни спънки не са му позволявали да замисли
по-рано осъществяването на подобна благородна и на
временна идея. И ако първият род причини, свързани с
устройството и сигурността в държавата, сега са вече
отстранени, остава да бъдат все тъй бързо премахнати и
вътрешните спънки, свързани с интимното народностно
съзнание на Априлов, което тъкмо тогава ще бъде силно
раздрусано чрез едно неочаквано въздействие. Каква драма
се разиграва в душата на Априлов блед завръщането от
Цариград, в краткия период от пролетта на 1831 до ля
тото на 1832 г., това ни е загатнато от самия него в очерка
му за основаването на Габровското училище, в Д е н
н и ц а от 1841 г. Между наблюдаваното в Цариград
положение на заздравени вътрешнополитически отно
шения и решението за отваряне на Габровското училище
лежи един друг опит, по-съкровен, който определя новата
насока на мирогледа му и конкретната форма на дей
ността му в името на българската просвета. Към реалните
възможности за културно развитие на българския народ
идва една субективна, лична нужда да се даде плът на
един идеал, узрял при размисъл върху минало и бъдеще
на този народ. И тази вътрешна нужда е подсказана от
една случайна среща, от една и д е й н а среща, станала
при завръщането на Априлов от Цариград в Одеса. В кръ
гозора на Априлов влиза именно наурно-историческото
дело на карпато-украинеца Венелин, което из дъно мени
мислите и обществените симпатии на зрелия мъж. Пре
живяното този път се равнява на една дълбока нравствена
криза. Настъпва едно ново самоопределение на интелекту
АП РИЛОВ ДО 1 S ;s 1 Г О Д И Н А 75
ално-волевата личност, дава се ново съдържание на ви

соките чувства и идеи, в резултат от което се явява цялата
практическа и книжовна дейност на Априлов след 1832 г.
Отсега и до края на дните си Априлов ще бъде пламенен
апостол на българското национално дело, схванато във
всичката му възможна тогава широта като просвета чрез
училище и книга, като освобождение от гръцката духовна
йерархия и като лоялно извоюване на всички граждански
права в рамките па турското владичество. Българското
възраждане е намерило един от най-вдъхновените и
енергичните си пионери, способен да популяризира идеите
на Венелин, да тласне напред българското самопознание
и да начертае правилни задачи за дейността на мнозина
български просветители и патриоти.
76
Т Р Е Т А ГЛАВА
ВЕНЕЛИН
М яст от о на Венелин в ист орият а на Бъл

гарскот о възраж дане. — Оценка на заслугит е му от К ипиловски,
А прилов, К иф алов, Д ж и н о т и dp. — П редпост авки на Б ъ л гарскот о
в ъ зр а ж д а н е сп оред А прилов: руско-българскит е т ърговски връзки,
руско-т урски т е войни, реф орм енат а акция на М а х м у д II и Абдул
М едж ид. — Б ългарскот о образование е немислимо без преобразо
в а н и я т а в т у р с к а т а и м п е р и я сл ед 1 826 г. — П аи си й означава сам о
п о д го т о вк а т а н а ед но движ ение, м ощ ен т л а с ъ к за коет о д ава после
Венелин. — Б е з В е н е л и н са н ем и сл и м и апри ловц и ', т о й е а п о с т о л ъ т
н а същ ин скот о възр а ж д а н е в н ачалн ат а м у епоха ( 1829— 1855 г.) . —
Ж и зн е н и я т п ъ т на В енелин: п ъ рво учение, инт ерес к ъ м и ст ори я т а,
в К и ш и н ев п р и И нзов, за п о зн а ва н е с б ъ л г а р и т е -е м и гр а н т и , в г л ъ б я
ване в българскот о минало. — В М осква през 1825 г.\ ст удент по
м е д и ц и н а , с б л и ж а в а н е в 1 8 2 8 г. с п р о ф е с о р М . П огодин, довърш ване
и печат на „Д ревние и ны неш ние Б о л га р е “ (1 8 2 9 ). — Х а р а к т ер на
тая к н и га : смес о т ист орически парадокси, т ем перам ент на поле
мика и ж иви сим пат ии за р о ба-бъ л гарин . — Н якои инт ересни
ст рани на съ чинениет о: високо м нение за р о л я т а н а б ъ л г а р и т е в
миналото, невнимание на славяни и чуж денци к ъ м днеш нит е б ъ л
гари, чие т о ум ст вено и полит ическо съст ояние т рябва да буди
съст радание. — Х ердерови т е идеи в ъ р х у ист ори ят а и м иси ят а на
славянит е; ром ан т ич н о-и деалист и ч нот о и хум анит арно гледищ е
се с п о д е л я о т К олар, Ш аф ари к и д р у ги славяноф ила. — П. Ш афа-
р и к се к а н и о щ е в 1 8 2 6 г . д а о б х о д и Б ъ л г а р и я и М а к е д о н и я ' , В е н е л и н
н а и с т и н а п р е д п р и е м а подобн о п ъ т у в а н е п р е з 1 8 3 0 г. — Чувст ва и
идеи, които движ ат В енелин п ри н аучн ат а м у ком андировка за д Д у
нав. — Спънки и разочарования при път уванет о, полож ениет о в
И зт очна Б ългари я, някои благоп ри ят н и впечат ления от бълга
рит е, работ а в Букурещ . — В р ъ щ а н е в М о с к в а -, н е с п о л у к и , безра
д о ст н а с ъ д б а и р а зб и т и блянове. — Г ри ж и на П огодин за н а ст а н я -
ВЕНЕЛИН 77
ване на Венелин. — Един свет ъл лъч в м изерият а му: поздравът
и гот овност т а за помощ от А п р и л о в. — О т го во р ъ т на В енели н от
1 8 3 7 г. — Скоропост иж на см ъ р т в 1839 г. — О т зиви за Венелин
кат о н е о б и к н о в е н човек и ж е р т в а н а н а у к а т а о т П огодин, П авлов
и Савелиев
Мястото на Венелин в историята на

Българското възраждане не се е определяло всякога
еднакво от тия, които са правили опит да охарактеризират
личността, заслугите и епохата му. Докато някои по-
стари писатели, непосредствени свидетели на въздейст
вието, упражнено от Венелин, са го поставяли като на
чален етап на новото умствено движение в България,
други и особено учени с изострен критически поглед за
историческата приемственост са били склонни да му
приписват значението на вторичен фактор в това въз
раждане, дошъл на смяна на подтика, даден от Паисие-
вата история. Още в 1836 г. Анастас Кипиловски, пре
водач на една руска всеобща история, бележи в после
словието на книгата си: «Тойзи младий муж (Венелин)
по право може да се назове возобн ови т ел н а б ъ л га р с к а т а
и с т о р и я .» И пет години по-рано, като съобщава на един
руски издател, че за ш ест и път и ненаситно препрочитал
«Древние и нынешние Болгаре» на Венелин, Кипиловски
признава: «Чувства мои относительно к народу моему
совсем сходствены тем чувствам, от которых преиспол
нена и душа достопочтеннаго списателя сей книги. Я не
знаю от чего, однакож должно признаться, что в д уш е
моей во зго р ел ся т акой же вост орг, что даже могу смело
сказать, сравнивается с восторгом самого почтеннаго
списателя». И Кипиловски иска да узнае где се намира
тогава, в 1831 г., достопочтеният автор Венелин, «да бы мог
адресоваться к нему б лагодарст вен н ы м п ослан и ем , како
вым долженствует в е с ь н а р о д от н ест и сь к сем у б е зе м е р т -
н о м у возобн ови т елю , так сказать, б о л г а р с к о го сущ ест во
78 М И X А И Л .-1 P H А У Д О В
в а н и я » 1. Априлов в 1841 г. изповядва за себе си подобно

на Кипиловски и пак за 1831 г.: «1-й том Венелина, воз
будивший общий энтузиазм в славянах, п о о щ р и л п е р
во го м ен я к з а н я т и я м ». Руското обществено мнение,
мисли Априлов, е имало по-рано твърде смътна пред
става за българите и само появата на Венелиновите тру
дове внася тук благоприятен обрат: «Молодому ученому
Русскому, Венелину, предоставлено было вывест ь н а
сц ен у н еи звест н ое З а д у н а й с к о е плем я славян , и позна
комить с ним единоверных братьев. Венелиным сделан
первый шаг, обещающий многое: но завет продолжать
начатое более всего лежит на сердце самых болгар». Опре
деляйки пък заслугите на Венелин за проучването на
българския език, Априлов се изказва така: «Потомство
почтит память его, как изыскателя, сделавш аго э п о х у
свои м и т р у д а м и . — Что же сделают Волгаре? — Вол
гаре повсюду воздигнут ему памятники». В такъв дух
е написана и одата на Г. Пешаков от 1 януари 1837 г.,
която Априлов изпраща още през същата година на Ве
нелин в Москва.12 В нея се изтъква как българският
1 Кратко начертание на Всеобщата история... от Профссорат

господин Ивана Кайданова. . ., преведено от Анастас Стоянович
Кипиловскаго, уроженеца Казанскаго в Българин, Будим, 1836.
Обявление на Болгарската история. Срв. и В е н е л и н, О зародыше
новой болгарской литературы, Москва, 1838, с. 35. Писмото на кот-
ленеца А. Кипиловски от 30 юли 1831 г. до книжаря А. С. Ширяев
в Москва срв. у И в . M o л н а р, предговор към II издание на
Венелин, Древние и нынешние Болгаре, Москва, 1856, с. XXIX —
XXX.
2 А п р и л о в , Денница, с. 92, 93; III — IV; Болгарские
книжники, с. 16. Доколко Априлов е съгласен с идеята на Пешаков
за първенство на заслугите на Венелин в пробуждането на бъл
гарския народ, подценявайки домашните влияния, показва ни и
мнението му за Паисиевата история. Последната, която той с по
знавал по няколко преписа,не му е импонирала с нищо и нся той не
намира за достойна да се напечата, заявявайки в «Миелите» си от
1847 г. по повод на издадения от Христаки Павлович в 1844 г.
ВЕН Е Л И Н 79
народ лежал дълго «в сон далбок и смертовидний», от
който «да ся пробуди никак он не е можал», и само бла
годарение на Венелин той е бил насочен „кам т о п р о све
щ ен и е, от коет о п р о и с х о д и всяко п р е н о в л е н и е “ . Обръщайки
се към Венелин, Пешаков го величае:
Ти си ииди, мудр ии муже!
Первий, дето си познал
приличното средство мудро,
чтото си го запознал!
Пешаков значи прави именно Венелин виновник за

нашето пробуждане от вековния сън и за обновата на
племенното ни съзнание, без да подозира делото на Паисий.
Така и Кифалов, преводач на книгата на Венелин от
1838 г. О за р о д ы ш е новой б о л га р ск о й л и т е р а т у р ы под
чертава в една своя бележка за автора, че «неговая душа
е горела повече от българска душа за просвещение Бол
гарии»; и пожелава да се поощрят, ако ги има, всички
подобни благодетели между живите, като «кому ся пада
«Царственик» (на Паисий): «Той царственик преди няколко го

дини ни ся прати от браилските българе, които желаеха да го на
печатат, като рядка ръкопис. Като го пригледнахме, намерихме го
почти равен с другите три ръкописи, щото имахме от други лица.
Върнахме ги в Браилов с отговор, чи по нашето мнение, защото е
пълен с много неправилности, погрешни и анахронизми, не считаме
за добро да даваме лъжливи понятия за нашето битописапие. . .»
Априлов гледа на Паисиевата история като на наивен домашен опит,
лишен вече от актуална стойност за националната и историческата
просвета на народа. Върху ролята, изиграна от нея при закрепва
нето на народното съзнание по-рано, в течение на XVIII и в нача
лото на XIX в., той не си дава сметка.
От Априлов е останал у Мурзакевич в Одеса един препис
(Жеравненски) на Паисиевата история, преминал после у Ра
ковски. Освен това между книжата на Венелин в Москва Дринов
намерил друг препис, който Априлов бил поръчал да се препише
«для доставления в Москву б о л г а р с к о м у и с т о р и о г р а ф у ». М. Д р и-
н о в, Отец Паисий. . . (1871), Съчинения, I (1909), с. 117.
so М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
повече, да му ся издигне и памятник насред Болгарии»1.

Дори Раковски, излязъл на книжовно поприще след
Кримската война (1853—1855), се вдъхновява за своите
исторически и филологически занятия преди всичко от
съчиненията на Венелин, чиито основни идеи той усвоява
още като ученик в Цариград и чиято дейност е извикала
според него обща признателност у целия български на
род.2 В тая точка той споделя апотеозата за нашия историо
граф от оригиналния македонски учител Йордан Джинот
в 1851 г.: «Он са успокоява сос ангелите и архангелите
небесни, он нашето болгарство го извади из тму кромеш
ную. . . должни сме всички болгари веко вечито да му
плетеме венци.»3 Д-р Ив. Селимински пише в мемоарите
си от 1855 г.: «Тогава се появи критическата история на
Венелин за българите. Това направи голям шум в Бъл
гария и отвори очите на най-учените. . . Вследствие на
това ц ели я т н а р о д се събуди от дълбоката петвековна
летаргия. . ,»4 Очевидно всички по-издигнати умствено
български патриоти от 40-те до 60-те години на XIX в.
смятат Венелин не само за основател на българската на
учна история, но и за главен двигател на възраждането ни.
Историк и филолог, Венелин разкрива пръв величието,
блясъка, достойнството на българското минало в държавно,
културно и езиково отношение и така се пробужда едно
живо чувство за това минало, една непозната по-рано
носталгия за него, тъй необходима и продуктивна за но
вата българска прссвета/’
1 М. К и ф а л о в, Заради возрождении новой болгарской
словесности или науки, Сочинение Венелина, Букурещ, 1842, с. 44.
2 Срв. у М. А р н а у д о в , Раковски (1922), с. 192; и Очерки
по българския фолклор, 1934, с. 126— 127.
3 Цариградски вестник, 1851, бр. 63; срв. у М. А р н а у д о в ,
Очерки по българския фолклор, 1934, с. 127.
4 Библиотека Д-р Ив. Селимински, III, с. 44.
Ь В тоя смисъл е съставен и надписът на паметника на Вене
лин, издигнат в Москва през 1841 г. по почин на Априлов: «Напом-
ВЕНЕ ЛИ Н 81
Дирейки главните предпоставки на това възраждане,
Априлов изтъква в своята Д е н н и ц а от 1841 г. преди всичко
руско-българските връзки, които са дали възможност на
българските външни търговци да «получат разни сведения
и да се образоват по възможност». На второ място той
отбелязва значението на руско-турските войни от нача
лото на XIX в. (1812), както те запознават русите с бъл
гарите и пораждат у последните копнеж към свобода и
към истинска просвета. На трето място се изтъква ре-
формената акция на султаните Махмуд II и Абдул Меджид
с унищожаването на еничарите (1826) и с насърчаването на
европейската култура и на равноправието между народ
ностите (1839), по силата на което се открива простор
за свободен развой на българите.1 Така, мисли Априлов,
е разчистена почвата за пробуждане на националното съз
нание, почти замряло по-рано, под натиска на невежест
вото и на гръцкото влияние в черквата и училището.
Поставяйки отново въпроса: «Към кое време трябва
да отнесем възраждането на българите?», Априлов отго
варя през 1842 г. в Допълнение към «Денница», за да
припомни пак ония преобразования на двамата султани:
«В отношении к образованности, они (болгаре) и до
Кирджелиев, и до революции греков, находилис in
statu quo. . . Н и ч т о более к а к п реоб разован и е Т у р ц и и
долж н о почи т ат ь п ри ч и н ы за р о д ы ш а б о л га р ск о й о б р а -
зо в а н о ст и . . . Болгаре начинают дышать свободно, раз
нил свету о забытом, но некогда славном, могущественном племени

Болгар и пламенно желал видеть его возрождении.»
За историята на паметника вж. А п р и л о в , Денница, с.
126 и И в . Д. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 63 сл. — И в Бол
гарские книжники, с. 16, Априлов бележеше: «Пусть хотя хладный
мрамор послужит выражением п л а м е н н о й п р и з н а т е л ь н о с т и их
(на българите в Одеса, които са взели почин за въздигане на памет
ника, движени от жарка ревност) к покойному, и доказательством,
что б о л г а р е умеют ц е н и т ь у с л у г и , о к а з а н н ы й их о т е ч е с т в у !»
1 А п р и л о в , Денница, с. 20—21.
6.
82 М И Х А И Л АРНАУДОВ
вивая умственный способности и шествуя твердыми ша

гами к образованию. До эт ой э п о х и н и к а к а я почт и м ы сл ь
о развитии образованности не возникала между болга
рами; даже живущие в прочих государствах соотечествен
ники их не помышляли о возрождение болгарской
письменности, стыдясь в сношениях с иностранцами назы
вать себя болгарами. Скудное издание до этой эпохи одной
или двух книг, содержащие поучение на празничные
дни и описание чудес пресвятая Богородицы, не должно
почесть домогательством развить умственой силы болгар»1.
Доколко Априлов е убеден в невъзможността да се съз
дава българско образование преди 1828 г., в оная тъжна
и бурна епоха, когато политическият гнет на турците и
духовната опека на гърците са били убили всеки порив
за духовно издигане у българите, показва ни наблюде
нието му за пасивността дори на по-издигнатите български
търговци в чужбина, повечето от тях непоправими гърко-
мани. Като че ли изобличавайки и себе си чрез общия
укор, той пише в Д е н н и ц а : «Если кое где и покажется
образованый болгар, то он, получив воспитание между
греками, и напитавшись духом еллинизма, оступает от
своего рода, и хочет слыть греком, скрывая свое проис
хождение. Их то примеру следуют разбогатевшие купцы»2.
Това нерадостно наблюдение се потвърждава и от Г. Ра
ковски, който добре познава по-заможните българи
и пище за Цариград специално до реформите на Махмуд II
и Одринския мир: „ Н а р о д н и й д у х б е за с п а л в т я х , да не
речем съвсем угаснал. М н о ги даж е заразени от Гръко-
лудия; и н ародн о си и м я крияха.»3
Ако е вярно следователно, че Паисий успя да хвърли
на времето си с ръкописната своя История от 1762 г.
някои плодоносни семена, проповядвайки култ за соб-
1 А п р и л о в , Дополнение, с. 6.
2 А п р и л о в , Денница, с. I V ..
3 Р а к о в с к и , Съчинения, с. 358, 360.
ВЕНЕЛИН 83
ствената народност, обич към езика и родното минало,
омраза към гръцкото духовенство и надежда за възкре
сение на народ и държава от невежество и тирания, все
пак положението оставаше до началото на XIX в., изцяло
взето, почти непроменено въпреки някои ревностни уче
ници на Паисий и някои слаби наченки на новобългар
ската писменост. Строго погледнато, само първите про-
блясъци на Възраждането могат да бъдат отнесени според
Дринов1 70 години преди събитията, на които Априлов и
Раковски приписват такова решително значение за настъ-
1 В знаменитата си статия за Паисий от 1871 г. (Периодич.
спис.,Браила, год.1, kh.1V, с. 3—26) М. Д р и н о в пръв се опита, и
то крайно предпазливо, да направи една преоценка на установеното
мнение за първия значителен подтик към Българското възраждане.
Завършвайки статията си,той постави като заключение въпроса:
«Ние сме обикнале да броим възраждането на народа си от началото,
на нашия век и туряме начело Априлова с Неофита (Рилски?),.
Венелина и пр. Да, големи са заслугите на тези благодетели народу ни.
Но дали (не) ще да е по-право да отнесем възраждането си на 60—
70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?» Разбира се, ако
е дума за подготовка на Възраждането, за първи домашни подбуди
в големия исторически процес, Паисий трябва да се постави, строго-
взето,начело. Но ако е въпрос за генетическо обяснение на ускоре
ното, високото възраждане, там ролята на събитията около 1828-
г. и заслугата на Венелин и Априлов, както и тая на Неофит Возвели:
остават несъмнено меродавни. Такова е чувството за причинната;
приемственост и у самите съвременници, почувствували твърде
малко влиянието на Паисий и съзнали съвсем ясно и непосредствено
импулса от Венелин и значението на историческата обстановка след
Одринския мир. Редакторът на Български книжици в Цариград.
Д. М у т е в изтъкваше в първата годишнина, 1858, кн. 16 (ч. i l , t
кн. II), с . 304—307, как преди 50 години (т. е. около 1808 г.), ко--
гато в Европа цъфтяла науката, никой от българите не се наемал-
да прехвърли Дунав или да иде до Цариград и едничкото образование-
се свеждало към килийната мъдрост и пинакидата. В 1828 г, ,о0аче-
войната принудила мнозина българи да преминат Дунав, да се за
ловят с търговия вън и да забогатеят. Един от тях съчинява нов;
Буквар (Берон), друг Детоводство (Н. Возвели) и «слабата искра на.
просвещението, чю межуреше, стана пламък на някои 'места».
■84 М И Х А И Л АРН А УД О В
пилия поврат. Но несъмнено е, че единствено тези скромни

вътрешни наченки, почти заглъхнали под напора на по
следвалата политическа и духовна реакция, не щяха да
■породят никакво силно раздвижване, никаква национална
самоувереност, ако не бе дошло на помощ новото влияние,
свързано неразривно и с името на Венелин. Идейно и
причинно подемът на духовните интереси и на национал
ните домогвания е обусловен в по-значителна степен тъкмо
от изследвания и проповед на Венелин, станал авгур в
очите на образованите, а не от традицията на Паисий,
зад която не стоеше една ярко очертана индивидуалност.
Това чуждо влияние беше и по обем, и по сериозност
много по-мощно, много по-меродавно от всякакви домашни
ферменти. Невъзможно и неоправдано ли е да се отрича
въздействието на Паисий, вдъхновител на Софроний и на
толкова незнайни пионери на българската просвета,
Все пак трябва да се помни, че само върху неговата история
едва ли би могло да се изгради едно солидно национално
превъзпитание. Внушенията на Венелин, дошли в един
момент, когато през Гърция, Сърбия и направо от Запад
проникваха вече у нас романтични и революционни ло
зунги, послужиха най-много за правилното насочване на
българското образователно дело в национален дух. Зо
вът на тъмния монах Паисий, колкото и ценен като сви
детелство за латентно национално съзнание в някои
среди, не надхвърляше наивната средновековно-християн
ска и фаталистична концепция и не бе в състояние да
скъса с консервативния дух на подчинение. Историче
ските уроци на Венелин се оказаха обаче откровение и
импулс от грамадно значение: те, съвпаднали с ерата на
реформи в Турция и със стопанското засилване на бъл
гарския елемент,1 изведнъж съживиха заспалото чувство
за миналото и създадоха една национална гордост, спо
собна да превърне из дъно душата на поколението от
1 Срв. Н. М и л е в , Сборник Шишманов, с. 146.
ВЕНЕЛИН 85
40-те години. Нищо дотогава в книжнината ни или в

дейността на педагозите не се издигаше до равнището на
една тъй авторитетна проповед. Изключителното значение
на Венелин е тъкмо там, че като възкреси някои завети на
Паисий, той обоснова отново активната национална идея.
Неговата репутация на учен мъж, който говори едва ли
не от името на велика и славянска Русия, налагаше въз
гледите му като нещо канонично за пробудените българи.
Само благодарение на него бяха възможни априловци,.
т. е. умове и воли, които скъсваха решително с денацио
нализация и пасивност и се поставяха в услуга на вели
кото просветно дело. Паисий е п р о р о к ъ т н а Р а н н о т о
в ъ зр а ж д а н е , инициатор на българския Предренесанс
(1762—1829), с всичко, което е там още смътен блян и
указание за по-раншни фактори, като напр. политическите
движения през XVII и XVIII в. и на книжовната работа в
затулени огнища на българската съвест, главно манасти
рите. Венелин е п ъ р в и я т апост ол н а С ъ щ и н скот о в ъ зр а ж
д а н е , и то в началната негова епоха (1829—1855), когато се
полагат здрави основи на историческото знаниеги на лите
ратурата ни, чертаят се съвременните задачи на образо
ванието ни и се развива дейността на една такава мощна
личност, каквато е Неофит Возвели, д р у г голям апостол
на това Възраждане покрай Венелин и Априлов.1 Ако
1 Границите и основният характер на разните фази от Българ

ското възраждане не са окончателно установени. Ив. Д. Шишманов
беше наклонен да приеме четири периода в това развитие, а именно:
I. от Паисий до Заверата (1762— 1821), 11. до Одринския мир (1829),
III. до 1844, когато настъпва по-голямо раздвижване в книжнината ни,
и IV. до 1860 г., когато се налага образователната политика на
Априлов и се стига до разрешение на черковния въпрос. Срв. Ив.
Ш и ш м а н о в , Увод в историята на Българското възраждане, Бъл
гария 1000 години, изд. М-вото на нар. просв., София, 1930, с. 2&2_
Бихме могли обаче да забележим, че Заверата (1821 ) и книжната
продуктивност от 1844 г. не могат да служат за пределни дати, както
и това, че скъсването с фенерското духовество в 1860 г. ле означава*
ж М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
Априлов с признателност бележи в 1841 г.: «. . . его поло

жения (историческите възгледи на Венелин) были тор
жеством для всех болгар. Они видели в нем того Г е н и я ,
который может извлечь их из неизвестности, ознако
мить их с их братьями русскими, и поставить их наровне
с просвещенными народами», то Шишманов, 60 години по-
късно, ще добави: «И наистина Априлов не преувеличава.
Юрий Венелин стана не само гений, а к у м и р и о р а к у л
■още пълно надмощие на идеалите, които движат робска България.

По-правилно би било да се различат, доколкото изобщо могат да
■се поставят някакви предели в тока на историческия живот, следните
-периоди:
I. От Паисий до Венелин (1762— 18-29) — подготовка и преду
гаждане на Възраждането, Предренесанс, който отбелязва бавен
подем на българското съзнание и несигурни опити за създаване на
новобългарска учебна и поучителна книжнина. Тук могат да се
отбележат две главни фази: а) до 1806 .г., появата на първата ново
българска печатна книга «Кириакодромион» на Софроний, и б)
след това, когато излиза «Букварът» на Берон (1824).
II. От Венелин и Одринския мир до Неофит Возвели и Крим
ската война (1829— 1855). Тук в първата фаза на Същинското въз
раждане меродавни са както идеите на Венелин и Априлов, така и
наченките на черковния въпрос, така и пробуждането на една рево
люционна дейност чрез Мамарчев. И тук има две фази: а) до танзи-
мата (1839) и б) след това със засиленото умствено и черковно дви
жение до 1848 г., смъртта на Возвели.
III. От Кримската война до Освобождението (1855— 1878).
През този период образование и черковен въпрос вземат по-усилено
темпо, набелязват се нови културни идеали, оформява се книжовен
■език, развива се вътрешна и външна революционна дейност, цъфти
журналистика и поезия — с меродавното значение на Раковски,
Славейков, Каравелов и Ботев. Могат да се различат тук три фази:
а) до 1860,откъсване на българската черковна йерархия от гръцката,
б ) ,до 1870, учредяване на Екзархията, и в) до 1878 г., засилвдне на
въстаническите опити. Освобождението скъсва с тези идеи и усилия
или пък ги поставя в услуга на новите държавни, национални и
културни домогвания.
В Е Н Е Л И Н 87
на един народ, който за първи път намираше в Европа
пламенен защитник.»1
' А п р и л о в , Денница, с. 93; Ив. Д. Ш и ш х а н о в ,

Венелиновите книжа в Москва, Бълг. преглед, 1897, кн. VIII, с.
19. Като говори как българите и досега не могли от уважение
към паметта на Венелин да застанат на една по-критична точка в
оценката си на научните му трудове (вж. В. З л а т а р с к и , Ле
топис на Бълг. академия, III, 1901— 1902 г., с. 90— 160), големият
славист Ватрослав Ягич бележи в своята монументална История
славянской филологии (СПбг, 1910, с. 449 и сл,), че Венелин бил
чужд в работата си на строгата филологическа и историческа кри
тика. «Венелина можно назвать продуктом и даже жертвой роман-
тическаго увлечения; в нем было много общаго с польскими учеными
Лелевелем, Раковецким и Мацеёвским. Его опозиция против крити-
цизмаТунман-Шлёцеровских исторических исследований,невнимание
к результатам филологических трудов Добровского и Востокова,
отозвались жалкими последствиями на его собственных трудах и
для науки они оказались почти совсем ненужными, пропали без
следно». Вземайки под внимание топлото участие на Венелин ве
съдбата на днешните българи с книгата му от 1829 г., В. Ягич ся
произнася за«Древние и нынешние болгаре»така:«Не нужно вдаватьс-
в подробный разбор его смелых комбинаций; их нельзя оправды
вать желанием автора обнадежить славян верой в лучшее будущее
Эта вяра должна выносить строжайшую критику прошлой судьбы
славян и не питать никого обманом. Явись строгая и дельная кри
тика сочинения Венелина, она могла бы оказать полезное влияние
на автора и, быть может, выпутать его из заколдованнаго круга его
сумбурных взглядов. К сожалению, такой оценки не последовало.
На западе сочинения его и не знали, в России едва ли кто мог ре
шиться написать научную критику, когда даже Погодин разделял
восторг Венелина». За българската му граматика в ръкопис Ягич
казва: «При его пылкой фантазии он даже и не дорожил реальной
постановкой дела, предпочитая идеализацию своей задачи; он лю
бовался опасной игрой в гипотезы».
Като В. Ягич съди за научните достойнства на Венелиновите
к н и г и и И .Л о с в очерка сив Энциклопедический словарь на Брок
гауз и Ефрон, т. V (1896), с. 906: «Сочинения эты постигла странная
судьба: в России их вовсе не ценят, между тем как в Болгарии они
считаются чуть-ли не народной святыней. В России имя Вечелина
было символом исторических фантазий. . . (Той не знае проверка
88 М И Х А И Л АР И АУ ДО В
Роден е този руски историк с велика и неспокойна'

душа на 22 април 1802 г.1 Роден е в Северна Унгария, в;
на изворите, увлича се от красиви хипотези, така че) его истори

ческия сочинения больше напоминают роман чем научное исследо
вание».
1 Биографски сведения за Венелин изнесе най-рано ученикът
му Н. Савелиев-Ростиславич в Литературния прибавления Рус-
скаго инвалида от 15 април и 27 май 1839 г. От тях се е възползувал
В. Априлов за очерка си върху Венелин в Денница (1841), с.123—
126. След това се яви един кратък животопис от московския профе
сор Ф.Л. М о р о ш к и н в Маяк, 1842, T.VI, кн. 12,гл. IV, с. 81— 116.
По-късно излязоха «Черты из частной и ученой жизни Юрий Ивано
вича Венелина» от братовчеда на Венелин д-р И. Молнар като увод
към т. И от Древние и нынешние словене на Венелин, Москва,
1846,с.V II—LX X IX . Сведенията си по научната дейност на Венелин
Молнар черпи от една статия на Ф. Л. Морошкин, излязла в Отеч.
Записки, т. XII. Във второто издание на Древние и нынешние
болгаре (Москва, 1856) П. Б е з с о н о в дава обстойни сведения върху
живот и дело на автора, с. V— XLIV. Същият Безсонов, издател на
български народни песни по това време, помества в Москвитянин
от 1856 г., бр. 10, очерка си: «Некоторые черты путешествия Ю. И.
Венелина в Болгарию», излязъл и отделно, Москва, 1857, 40 с.
«Очерк жизни и трудов Ю. И. Венелина, читанный П. И. Ферчаком
в торжественном собрании Одесскаго славянскаго общества. . .'»
Превод в Славянско братство, ред. Р. И. Блъсков, г. I, кн. 7 (Буку
рещ, 11 май, 1878) и сл. до кн. 12. По-късно ние имаме кратките био
графични или исторически характеристики: В. П е р е ц, у С. А. Вен
геров, Критикобиограф. словарь русских писателей и ученых*
V(1897),c. 231—240;В .Н . 3 л.а. т а р с к и, Летопис на Бълг. книжов,
дружество III, София, 1903, с. 90 сл.; М. П. П о п р у ж е н к о . в Право_
славен проповедник, 1903, кн. IX, о.о. с. 24; от същия, Известия
на Народ, етнограф, музей, III (1923), с. 6, и Българска историческа
библиотеками (1929), т. II, с. 160— 173; И. В. Я г и ч, История слав,
филологии, СПбг, 1910, с. 449 сл.; Ив. Д. Ш и ш м а н о в , Венелино-
вите книжа в Москва, Български преглед, г. IV (1897), кн. VIII —
X, о.о. с.30,36 и 37; и Д-р Ю л и й Г а д же г а, Краткий обзор научной
деятельности Ю. И. Венелина (Гуцы), Издание культурно-просве-
тительн. общества. . . Ужгород, 1927, вып. 29, с. 43. Срв. и библио
графията за Венелин у С. А. В е н г е р о в , Источники словаря рус
ских писателей, т. I, СПбг, 1900, с. 540—541.
ВЕНЕЛИН 89'
подножието на Карпатите, в село Голяма Тибава, като
син на православния украински протойерей Иван Хуца.
Загубил баща си още 10-годишен, Венелин се учи в гим
назията на Ужгород, после в Сатмарскйя богословски ли
цей и в Львовския университет. Отрано той проявява
наклонности към история и колкото опити да прави по-
късно за откъсване от нея, «демонът» му постоянно го
връща към веднъж избраното поприще. Свободното си от
лекции време в Львов той прекарва в университетската
библиотека, гдето прави извадки от разни книги и си
уяснява тъмни или спорни исторически въпроси. «Духът
на изследването се развиваше у него с пълна сила: ист о
р и я т а поглъщаше всичките му мисли.» Отказвайки се от
духовното звание, той променя при идването си в Львов
(1821) името си от Хуца на Венелин. После го обхваща
необикновено влечение към Русия, гдето той намисля
да се пресели. Но предварително има намерение да обиколи
Гръцкия архипелаг, пътувайки на кораб от Триест за
Одеса. Гръцкото въстание попречва на плана му и след
като през 1822 г. той слуша лекции в академията на Се-
гедин, към началото на 1823 г. се запътва през Черновиц
и Хотин за Кишинев. Тук той е щастлив да бъде приет
благосклонно от генерал губернатора Инзов, председател
на комитета за българските колонисти в Южна Русия,
чрез когото се запознава с тия колонисти. В Кишинев и
Бесарабия живеят много българи, забягнали там още в
края на XVIII в. и по-късно било поради кърджалийските
безредици, било поради руско-турските войни. «Венелин
се запознава с тях, събира сведения за земята им и за'
народа, задава си въпроси за тяхната история — и така
постепенно се определя бъдещото велико дело.» Настанен
като надзирател и учител в семинарията, той в течение
на две години се занимава неуморно с история, правейки
си извадки от гръцките и римските писатели и от средно
вековните летописци. «Скъпотията на книгите го заставя да.
преписва големи тетрадки, скъпотията на хартията—да се

ползува от най-евтината.» Главен предмет на проучванията
му стават българите, тъй неизвестни на света и тъй до
стойни за състрадание и помощ в днешното си окаяно по
ложение. И още отсега той проявява широта на погледа,
сила на въображението и дар за поетическо вживяване,
които налагат своя печат на изложението и хипотезите му
по-късно*
В Кишинев той не може да се задържи по-дълго
при жаждата си да проникне до сърцето на Русия, до
Москва. Тук той пристига в 1825 г., усвоил вече много
исторически знания, както и главните европейски езици.
'Но вместо да продължи в университета подхванатите с
ревност проучвания, той се записва в Медицинския фа
култет, за да си осигури (по съвета на своя съотечественик
д-р Орлай) една по-добра кариера. Следвайки медицина,
той не напуска обаче историята, която се е превърнала в
негова най-силна страст, и често се явява в списанията с
критики, които показват обширни познания у младия
човек върху миналото и топографията на южните славяни.
През април 1828 г. той се сближава с професор Михаил
Погодин и този, изненадан от новите възгледи и смелите
съображения на младия медик, го подканва да издаде
нещо по-свързано от изследванията си.1 Така едновременно
1 В своя Славянский сборник от 1845 г. Н. В. С а в е л и е в - Р о с -

т и с л а в и ч цитира(СЬХХУП) следния посмъртен отзив за Венелин,
.писан навярно от С.Шевирьов и печатан в Московския Ведомости,
1839, с. 271: «Он пришел к нам от наших русских западных братий,
-один на чужую для себя сторону, не как иноземец ищущий хлеба,
.но как безкорыстный деятель на поприще русской науки; пришел,
полный своей славянской родной жизни, и воспоминания о ней
никогда его не оставляли. . . В Москву приехал Венелин для вступ
ления в наш университет, уже окончив курс в университете Львов
ском. Когда он прибыл сюда, у него было только 5 рублей в кармане.
Он отнесся к Лодеру и был принят в Медицинский факультет. В этом
факультете вступил он более по желания дяди, известнаго врача
с докторския си диплом и завършването иа университета
Венелин е могъл да пусне от печат първия том на своето
съчинение: «Древние и нынешние болгаре в политическом,
народописном, историческом и религиозном их отношении
к россиянам. Историко-критическия изыскания Юрия
Венелина, т. I, Москва, 1829».
В лицето на Погодин Венелин намира не само един
.адмиратор, но и един неизменен приятел и покровител.
И тъкмо от дневника и писмата на Погодин ние узнаваме
най-много за интимния животна българския историограф,
за неговите усилия да си извоюва място под слънцето в
служба на Клио и на България и върху неговата тъй
печална орис.1 Първото съчинение на Венелин намира
•Орлая; самому же ему хотелось идти по филологическому факуль

тете, ибо он принес уже с собой хорошее знание греческаго языка
и отличныя сведения в латинском; он был у «ас един из лучших
знатоков латинской словесности. Вообще сведения его в языках
были очень замечательны: кроме французскаго и немецкаго, понимал
он хорошо английски, италиянский и испанский языки; о знании
всех без исключения Славянскых наречий говорить ничего: это
:всем известно. Кроме того, говорил он по-мадьярски (венгерски),
по-волошки, понимал по-турецки и знал грамматическое строение
сего языка. . . Кроме языков, знал Венелина д р е в н ю ю и н о в у ю гео
графию, как мало знают, и статистику вполне. . .»
1 Михаил Петрович Погодин (1800— 1875), твърде известен
някога като историк, писател и журналист, образува в Москва цен
тър на славянофилите. «В неговия дом в известни дни са се събирали
всички намерили се в Москва представители на руската наука и
литература в течение на много последователни периоди от тяхното
развитие, като се почне от Карамзиновия до Пушкиновия и Гого-
левия включително, та и по-късно. Менели са се поколения и на
правления; той само не се е менил и е оставал в постоянно другарско
•общуване с хора от всички възрасти и класи» (И. С. Аксаков, по
случай 50-годишната научна дейност на Погодин в 1872 г. Срв.
Б а р с у к о в , IV ,c.429). Погодин, у когото странно са примесени кри
тически дарби, практически ум и сантименталност, чете лекции по
всеобща история (1826— 1844), после по руска; освен това издава
«Москвитянин» (1841 и сл.) и поддържа връзки (от 1845) с пражките
резки възражения у критици като Качановски, които не

одобряват възгледа за славянски характер на старите
дунавски българи, аварите и хуните и отхвърлят хипоте
зата за подвизи на славяните още преди н. е. под името на
скити, сармати и пр. Но то е честито да има и авторитетни
защитници като Погодин, който въпреки добрите си отно
шения към Качановски излиза да полемизира остро с
него и да брани честта и откритията на младия учен,
дошъл да прави заключения не академически като старите
учени, не «из прашна ученост», а «из здравомислие»,
слависти Шафарик, Ханка и Палацки. «В продължение на целия си
живот Погодин е бил неизменен служител и проповедник на трите
коренни начала в руския живот: православие, самодържавие и на
родност» (Барсуков, IV, с. 3). «Квасният патриотизъм» се съчетава у
него с увлечение от Шелинг и преклонение пред гения на Пушкин,
негов близък приятел, чиято смърт оплаква горчиво (Барсуков,
IV, с. 434). С Венелин той се сближава в 1828 г. Под 1 април с. г. в
дневника на Погодин стои: «у меня Венелин обедал. Толковал о
Болгарии“ (Барсуков, I, с. 201). По сведенията на самия Венелин:
бележките му за България се понравили много на Погодин и по
негово настояване той се заел да състави нещо цяло от изследва
нията си (Барсуков, I, с. 202). Когато излиза съчинението, Погоди»
бележи в дневника си под 22 октомври 1828 г.: «Читал Венелина о
болгарах. Славный будет человек!“ И още: „Он производит рево
люцию в историю средных веков. Войско его прекрасное, но очень,
дурно расположено». На 28 ноември 1828 г. Погодин, поразен от
контраста между гигантски замисли в науката и скромния живот nai
Венелин, си записва: «С Венелиным говорил о славянах и капри-
циях ему. Каков! человек, который перевертывает вверх дном нес
колько народов, восхищается пятирублевыми уроками! Уж пада
поддержать его!» Срв. Н и к о л а й Б а р с у к о в , Жизнь и труды
М. П. Погодина, СПбг, 1888, сл., 18 тома. Сведения за Венелин осо
бено в т. Ill , IV, и V. «По признанието на самия Погодин сближава
нето му с Венелин е съдействувало много за развиването на любовта
му към славяните; затова той издава и съчинението на Венелин за
българите, тъй като тази книга първа пусна в ход мисълта, че сла
вяните до VI в. са се криели у летописците под други имена и са
принадлежали към древните племена на Европа.» Барсуков, III,
с. 108.
както сам се изразява Венелин за себе си1. Тази смес от
исторически парадокси, темпераментна полемика и живи
симпатии за роба, тези страстни атаки срещу туркота.
1 Все пак въпреки възторга си М. Погодин се отзовава за кни
гата на Венелин с известна сдържаност: «Изложение диалектическое,
живое, часто даже пылкое. Много выходок и шуток в Шлецеровом
роде, который иными осуждаются как неуместные в важных иссле
дованиях. Заключаем: г. Венелин принес уж незабвенную услугу
истории даже и тем только, что обратил внимание на смешение на
родов, которое понять не легче древняго Вавилонскаго, что указал
новый путь расставил по нем вехи, дал собственную нить для ис
следователей. . .» За недостатъците Погодин казва: «Кроме важнаго
недостатка, т. е. отсутствия подлинных свидетельств, заметим,
что сочинение расположено дурно, и автор, кажется, умеет лучше
собирать войско, чем приготовлять их на бою. Многие доказатель
ства перемешаны. . . при частых повторениях прибавляется одна-
кожь везде что-либо лишнее: часто важнейшее обстоятельство по
падается в каком-нибудь запрятанном примечании».
Сам Венелин се оправдава срещу тези обвинения на приятеля
и покровителя си в своята книга от 1836 г., отпечатана едва в 1842:
Скандиновомания и ея поклонники, с. 99 сл. Критикувайки възгле
дите н а Ш а ф а р и к в книгата му Über der Abkunft der Slaven (1828),
Венелин пише тук: «Вообще в изыскваниях Шафарика есть хорошия
некоторыя соображения, но ни одной логически основной управля
ющей мысли. В нем отразились все секты: он теореман в своей
слованции, скандинавоман относительно русскаго и варяжскаго
племен, его выводы зависят от выводов Байера или Струбе: от монго-
ломан относительно руси и болгар; он тевтоман касательно древно
сти славян германских, несмотря на то, что силится доказать ста-
робытность Славянских племен в Европе. После вечных возгласов
о з а г а д о ч н о с т и древностей славянских племен, можно было исследо
вать причины этой мнимой загадочности. Понемногу открылись
бы теоремомания, скандинавомания, монголомания, татаромания...
Таким образом, сделалось необходимым объявить всеобщую войну,
и стать фронтом во все стороны в одно и тоже время против всех
этих союзников. Война немаловажная! Таков был характер моих
историко-критических изысканий под названием: Древние и ныне
шние болгаре. . . Те, которые не чувствували этого общаго союза,
и необходимость во всеобщей войне, могли действительно упрекать
мое сочинение в многосложности или в излишестве, или в дурном
расположении всей книги».
тарската хипотеза на Тунман и Енгел, тези лирически1

отстъпления, прекъснали често и без това хлабаво свър
заните части и екскурси, омагьосват известен род читатели
в Русия и в България, неспособни подобно на самия Ве
нелин за едно по-обективно и методично вникване в;
тъмните исторически проблеми. И Венелин, едва 27-гот
дишен, намира дотолкова признание, щото получава и
командировка в любимата си България. Но преди да-
проследим задграничното му пътуване от 1830 г., нека:
изтъкнем някои интересни за нас страни в съчинението му,
извикало толкова възторг у българските патриоти.
Пишейки в красива безсистемност, Венелин се спира

поред на въпросите за днешното състояние на българите,,
за мнимото им татарско потекло, за живота им на Волга,
за слизането им под името хуни на Дунав, за управле
нието и политиката на Атила, за произхода на руския
народ, за някогашните отношения между българи и руси
и за древната военнополитическа роля на Русия. За езика
на българите Венелин има правилния възглед, че най-
много се доближава той до сръбския и малоруския (укра
инския). За самия народ пък допуска, че «ако името му
не бе се отразило гръмко и със звука на оръжието у ви
зантийските летописци, то европейците биха го забравили
напълно». И още: «Този народ се е лишил не само от оте
чество, но и от история. Никой досега не я е обработвал,
както прилича. За да се възвърне на днешния български
народ ист орическот о м у дост ойнст во, трябвало би да се
взрем в живата картина на миналото му битие и чрез това
да о б л а го р о ди м п он ят и ет о си з а него.-» Някога българите
са играли значителна роля, владеели са области от Ру
мъния и Гърция и по мощ не са отстъпвали на цариград
ската империя. И като цитира думите на Раич за «злато-
венчания лев на България», стъпкан на земята от мохаме
даните, Венелин, който минава лесно от сухи исторически.
ВЕНЕ ЛИН 95
справки към поетически видения и саркастични или пате

тични тиради, се предава на такива излияния, трогнали
на времето всички романтически надъхани славянофили:
«Между тем, как европейские публицисты, человеколю
бивые политики, о х а л и над судьбою греков; между тем,
как вселенские летучие листки испещрены именем фана
риотов, сулиотов, идриотов, еллинов и проч.; между тем,
как всякая политическая голова не преминула рассуждать
о возрождении или нет византийскаго орла. . ., болгаре не
бывали и в помине, даже никакой славянин не рыдал над.
телом зарезаннаго льва. Почему же так?. . . Огромное
его туловище заброшено в балканских, македонских
румельских лесах; там питается им чудовище двурогоеи
вышедшее из пустынь Аравии; перья же орла ветром,
разнесены по белому свету. И так падение царство болгар
вместе повлекло за собою и их неизвестность». Никой
славянски историк или етнограф, нито Карамзин дори не е
обърнал внимание на българите, нито пък ги споменава,
макар всички да жалят за измрелите померанци! Чужден
ците по «неведение или нерадение» малко се грижат за
българите; «тем непростительное нам забыть — болгар,
из рук коих мы получили крещение, которые нас научили
писать, читать, на коих природном языке совершается
наше богослужение, на коих языке, большею частью,
писалы мы до времени Ломоносова, коих колыбель сопря
жена неразрывными узами с колыбелью русскаго народа,
и проч».
Това са факти и настроения, които са засягали бо
лезнено всяка чувствителна славянска душа и особено
всеки българин. Те ни карат достатъчно ясно да разберем
преврата у Априлов с всичката воля за преодоляване на
граждански и нравствен назадък, изтъкнат така от Ве
нелин: «Умственное состояние болгар соответствует их
политическому. Будучи рабами, они погружены в невеже
ство, общее не только им, но и их господам. — Может
.96 М И Х А И Л АРНАУДОВ
быть, это зло предотвратила бы хорошо устроенная иерар

хия, если уже болгарам не дозволено иметь собственных
высших сословий; но и иерархия, к несчастию, в плачев
ном положении. - П р и недостатке училищ для образо
вания юношества, определяемаго для свещеннаго звания,
белое духовенство, обыкновенно, на той же с простым на
родом степени просвещения. Сверх сего, политика Порты
не позволяет болгарам, как и прочим христианам, ни
сооружать, ниже обновлять старых церквей. . . О болгар
ской литературе нечего и говорить, ибо она еще не возроди
лась». И Венелин съобщава за няколкото български книги,
излезли дотогава, препоръчвайки особено горещо буквара
на Берон от 1824 г.: «Я не видал ни одной русской азбуки,
которую бы можно сравнить с достоинством сей книжки. . .»
Относно характерните особености на племето ни той
се задоволява да цитира мнението на някакъв гръцки
автор за българското гостоприемство, българското трудо
любие и чистите семейни нрави на българите, както и за
високия ръст и безстрашието на българина, за да заключи
бързо: «Вот некоторые черты нравственнаго и телеснаго
характера сего несчаст н ого н а р о д а , н ек огда б л а го р о д н ей -
ш аго из всех славян ски х п лем ен. — Я представил бы их
моим читателям, във виде болье пространном и живом,
если бы случилось м н е посет ит ь все си и област и».
Една апотеоза и едно обещание, които не могат да не
затрогнат читателите, готови да споделят увлеченията на
младия славянофил. Възгледи и настроения тук издават
сигурно школата на Хердер, който в своите знаменити
И деи к ъ м ф илософ ият а на историята (1784—1791) при
стъпваше към минало и бит на славяните тъкмо от едно
подобно романтично-идеал истинно гледище, споделяно
по-късно от Колар, Шафарик, Палацки и други славянски
учени, мислители и поети.1 Ако Хердер взема за мерило на
1 Срв. К. B i t t n e r , Herders Ideen . . . und ihre Auswirkungen
bei den slavischen Hauptstâmmen, Germano-slavica, II (1932—1933),
Heft IV, S. 453.
ВЕНЕЛИН 97
човешкия прогрес развоя на разума и на хуманността и
разпространението на образованието, т. е. проникването
всред народа на наука, изкуство, гражданско съзнание и
справедливост, и ако той вижда у славяните особени
предразположения към мирен творчески труд, към земе
делие, музика и поезия, поради което те са повикани да
продължат на смяна на романо-германските народи култур
ната и хуманната мисия на човечеството, не трябваше
ли да се включи в кръга на тия славянски племена с
толкова щастливи заложби и малкият, способният по
природа и жестоко потиснат сега и спънат в развоя на
нравствените си и умствени сили български народ? «Ко
лелото на променчивото време, пише Хердер, се върти
неудържимо; и понеже тези нации (славянските) обитават
в по-големия си дял най-хубавите части на Европа. . .,
и понеже трябва да се мисли, че законодателство и поли
тика вместо военния дух ще подтикнат все повече тихото
прилежание и спокойното общуване на народите, то и
тези тъй дълбоко потънали, някога усърдни и щастливи
народи ще се отърсят от дългия си и ленив сън, ще се
освободят от робските вериги, ще използуват като свое
владение хубавите си области от Адриатика до Карпа
тите и от Дон до Мулда и ще празнуват там старите си
празници на спокойно прилежание и на търговия.»1
Този род пророчески видения и исторически възможности
у немския хуманитарен философ, както те се оформяват
в дружбата му с Гьоте през периода на преромантизъм
и на Sturm und Drang, се предават рано на славянските
историци и писатели, за да пробудят у тях нови копнежи
и идеи, за да ги въодушевят за занятия със средните векове
на славянските народи и да ги подтикнат към проучване
на език, народна поезия, духовен живот и етнография
на тези народи, получили изведнъж такова почетно исто-
1 J. G. H e r d e r , Ideen zur Philosophie der Geschichte der Mensch-
heit, IV Theil. VI Buch, § IV.
7.
98 М И Х А И Л А РИА УДОВ
рическо предназначение. Движението на славянска взаим

ност в опозиция към всичко чуждо1 и любовта към малкия
славянски брат крепнат тъкмо под влиянието на една
подобна философия, съгледала такива бляскави перспек
тиви за групата народи, които според Хердер държат до
сега по-голямо място в географията, отколкото в историята.
И Венелин подобно на някои други руски и чешки славяно-
фили обръща поглед към безпомощните южни славяни,
особено към тъй изостаналите и забравени българи, чието
пробуждане за нов културен и политически живот трябва
да стане неотложна задача на историци, народоведци и про
светители.
Венелин си поставя за цел да работи за възкръсва
нето на този «най-благороден измежду всички славянски
племена» народ — българския. Но той не се задоволява
само с писмени стари извори и с получени отдалеч све
дения. Той би желал да попадне в самата страна на тъй
непознатия народ, да изучи пряко, по собствени наблю
дения, бита, езика, характера му, както това е необхо
димо за една пълна и точна картина на народността.
Любопитно е, че още преди Венелин подобни мечти за
пътуване в България има големият чешки славист Павел
Шафарик. Убеден още в 1826 г., че славянското племе в.
Македония е «Кирилов правнук» и че това племе днес е
чисто българско, напук на чуждите домогвания дядото на
нашия историограф К. Иречек се е решил да търси следите
на древния старославянски език нейде между Солун и
1 В статията си «О важности изучения истории» от 1841 г. Н. С а
в е л и е в , ученик на Венелин, казва между другото (15), че причина
за бедствието на славянските народи било тяхното «взаимно отчуж
даване, взаимна ненавист и гибелното им пристрастие към инозем-
ното». Той призовава младите славянски поколения: «Помнете, че
вие сте разхвърляни членове на едно велико семейство; съединете
се чрез чувство на братска любов и взаимно уважение; това ви пред
писва евангелието, това ви предписват и собствените ви политически
изгоди; като светиня пазете своята народност от пагубното влияние
на чуждоплеменниците.»
ВЕНЕЛИН 99
Пирин планина, гдето наистина ги открива науката по-
късно. Но несгодите на епохата и особено войната от
1828 г. попречиха на слависта с такава трезва мисъл и:
такава правилна филологическа интуиция да предприеме:
своето пътуване.1 Малко по-щастлив в желанията си„
но и крайно злочест в преживяно и реални придобивки бе:
по-смелият Венелин. Когато в 1829 г. изпраща един ек
земпляр от съчинението си в Руската академия, той
изказва и готовността си «да извърши едно научно пъту
ване по България, страна класическа за славянските
филолози и историци». Просбата, подкрепена настойчиво
от Погодин и С. Т. Аксаков, бива уважена. По препоръка
1 Шафарик бележи в една своя записка от 1826 г.: «В Мана

стир, Тиквеш, Прилеп, Меглен, Воден и пр. — чисти българи, същ0
и турците говорят български. . . Славяните в цяла Македония сами
се наричат българи,никога сърби.Сърбите начеват от Прищина и зад
Ниш.» Тази бележка е насочена против Вук Караджич. Ако Копитар.
мисли,че родина на Кирило-Методиевия език може да бъде Каринтия
(Словенско), Шафарик в писмо до Колар от 21 май 1826 г. възразява:
«Аз съм я намерил другаде. Дай боже да бих могъл да посетя «Пе-
руновата планина» в Македоно-Тракия, между Струма и Места!
Надявам се, че там ще намерим ако не нещр по-старо, то поне ори
гиналния текст на Кирил и Методий. Имам за това положителни до
казателства. . .» На Палацки Шафарик пише на 29 дек. 1829, след
сключването на Одринския мир: «Ако в Турско вулканът не би за
плашвал да избухне страшно, аз бих тръгнал на път за България и
Македония, за православната лавра на Иван Рилски. . .» А на Колар,
на 22 август 1830 г.,вече с резигнация: «Кой би се впуснал сега между
побеснелите и всичко погубващи турци. . . Руската академия е
проводила Юрий Венелин в България; но и той там слабо нещо ще
извърши; в Македония, гдето сега има нечувана размирица, той няма
да проникне.» Шафарик,уви, предугажда вярно всички затруднения
и всички несполуки на Венелин! Срв. И в. Д. Ш и ш м а н Ь в ,
Личните сношения на П. Йос. Шафарик с българите, Български
преглед, II (1895), кн. XII, с. 74 и сл. и отделно, София, 1925, с.
3, 5, 7—8; същият,Студии из областта на Бълг. възраждане; СбБАН*
VI (1916), с. 31—32; както и K. Jire^ek, P. I. Safarik mezi Jihosla-
vany, Osveta, 1895, № 5 — 12.
на княз Ливен, министър на народната просвета, на 14

.декември 1829 г. императорът потвърждава заповедта за
командировката на Венелин. Тази командировка съгласно
<с предложения от Венелин проект трябвало да трае една
година и трябвало да обхване отначало Малка Влахия и
Молдова, после същинска България и част от Тракия,
най-сетне и Македония с Атон, ако последната част от
пътуването се окажела необходима и възможна, по доклад
на Венелин от самото място. Целта е била чисто научна:
/да се прегледат архивите и книгохранилищата, да се
придобият, препишат или преснемат най-бележитите ръ
кописи, да се използуват всички археологически открития
за уясняване на славянската и по-специално на руската
история и главно да се изучи народният новобългарски
език, като се съберат образци от него и после се състави
речник и граматика.1
През януари 1830 г. Венелин се прощава просълзен
с Погодин на път за Петербург, гДето щял да получи от
академията инструкции и необходимите средства. През
март той се връща в Москва, за да се приготви за далеч
ното пътуване. На Шевиръов той пише тогава: «Право,
славное делце видеть классическую странищу, какова
Италия!. . . Послезавтра еду и я в страну классическую,
классическую для Руси, Литвы и Венгрии — в Болга-
1 На Погодин Венелин пише от Петербург: «Я всегда почитаю

истинных друзей главнейшим условием земнаго счастия.Расставаясь
с вами, мне казалось, расстаюсь с счастием. Прощаясь с Сергием
Тимофеевичем Аксаковым, я не мог выговорить порядочнаго слова...»
Сега и по-късно Венелин постоянно обсипва Погодин с писма, в
които разкрива сърцето си, сърди се, извинява се. Като съобщава, че
в разговори не бил «велеречив», повече обичал да слуша и да не въз
разява, той признава: «Зато на бумаге я многоречив; письмо есть
разговор; письмо лучше сближает друзей, чем присутственный
разговор. В письмах прекрасно излагаются мысли и душевния ощу
щения. Знаете, что я довольно привязан к Москве; скучаю по ней,
..как любовник по невесте». Б а р с у к о в , III, с. 114, 122.
В Е Н Е Л И Н ЮГ
рию, отечество Баяна, Славянскаго Оссиана, отечество

священнаго нам языка. . . Ц е л ь вел и к а я , позволили бы
только местный обстоятельства». А в дневника си,
започнат именно по това време, той изказва страха си от
всичко непредвидено в далечната страна, от слабост на
силите си за тъй важното предприятие. . . In H. D. О..
М. (т. е. In Honorem Dei Optimi Maximi — както Венелин,
дълбоко благочестив, започва всички свои статии) 1830,
Апреля З-го дня. Четверг. Хоть плыть да быть!. . .Д о
садовал, что, бросив медицину и насущный на время,,
пустился в изыискания, коих конца предвидеть не можно,
и кои в сие время столь мало ценятся;. . . стеснение в
груди, сильно ощущение одиночества на чужбине, где
не согреешься ни бескорыстною дружбою, ни откро
венностью обхождения. Праведный Боже! что будет со
мною. . . Что ни случись, не отвержи мене от лица твоего
и духа твоего святаго не отыми от мене!. . . Нечего делать,
пойду туда, куда бросает меня судьба дл я у с л у г и н а р о д у ,
коего т а к ж а р к о л ю б и л , но коему эта любовь в тягость. . -»1
Потеглил най-сетне от Москва за южните предели на
18 май 1830 г., Венелин стига в Одеса на 8 юни. Тук той
научава, че главната руска квартира е напуснала Бургас
още на 20 април, че руските войски се оттеглили вече от
България в разни посоки и че условията за пътуване в
България били крайно неутещителни. Огорчен и обез
покоен от събраните сведения и за да ги провери по си
гурен извор, той се отбива в Тираспол при граф Дибич.
Фелдмаршалът го приема любезно, но му заявява, че не
трябва да очаква успехи, «ссылаясь на глубокое невежество
болгар и вообще духовенства, даже и самаго высшего»,
и че най-удобно било да посети Сливен, гдето още имало
руски консул. В самата Одеса Венелин вижда едного от
тия висши духовни сановници, одринския митрополит
1 Б а р с у к о в , III, с. 133; И. М о л н а р, Черты; Ю. В е-
н е л и н , Древн. и нын. словене, X ILVII — XI LIX.
Герасим, и от него той научава нещо по-положително,

а именно, че в цялата негова епархия не могло да се намери
нищо и че всички християни се били разбягали въпреки
■обещаната от султана амнистия. Офицерите пък, дошли
в Одеса от главната квартира, уверили Венелин едногласно:
отвъд Дунав всичко е запустяло, няма ни едно село не
засегнато, християните следват войската, за да се по
селят в Молдова и Бесарабия, избухнала е холера, очаква
се и чума. . . Угнетен, Венелин се изплаква на Погодин в
писма, а на Петербургската академия съббщава с резигна
ция: «Мне предлежит, как вижу, пожинок на ниве
после бури, града и ветра»1. Все пак, докато се бави в
Одеса, понеже нямало кораб за Варна, и всред тревож
ните слухове той успява да се запознае с доста българи
и да запише няколко народни песни и около 700 думи.-. .
Въпреки общите предупреждения да изчака по-

благоприятно време, на 26 юни 18$0 г. Венелин се качва
на един кораб и на 4 юли пристига на българска земя.
Писмата му до Погодин от Варна рисуват нагледно разо
чарованието на историка-българрфйл от видено и пре
живяно. Всички песимистични прёдвиждания и описания
се потвърждават. «Цяла Източна България е необикно
вено пуста за археолога,в нея са живелй най-малко българи,
чиято главна сила е отвъд Балкана.» Но за късо време той
изучава доста добре български, говори без преводач,
записва' няколко народни песни, наблюдава народните
носии на българите от Одринско и Месемврийско. . .
Понеже въпреки очакването руската войска във Варна
получила заповед за отпътуване през август (1830),
Венелин се вижда принуден да изостави плана си за нав-
.лизане набътре в България и да замине на 22 юли за
Каварна, Кюстенджа и Бабадаг. В последния град на-
1 Барсуков, II, с. 138— 142; Б е з с о н о в , Некоторыя
черты, с. 4— 7.
ВЕНЕЛИН 103
мира доста българи, главно от Разград. Оттам той се

прехвърля в Силистра. И тук ляга опасно болен (на 6
август), след като още по пътя се е почувствувал зле.
«Сильные горячечные припадки, сопровождаемые самым
беспокойным бредом, сделали увертюру болезни. Я лежал
без памяти. . . Судя по страданию, я не думал пережить
этой болезни. . . Я старался по скорее сбить горячку на
лихорадку. Теперь вижу,что поступил с собой героически».
Така пише Венелин на Погодин. Пет години по-късно той
си спомня с радост за някои приятни впечатления при
оздравяването си — именно за запознаването си с някои
занаятчии и търговци от Шуменско, Търновско и други
места, с които той разговарял по дюкяните им (за фило
логически и географски справки) или които го посещавали
в дома му без особена работа, само да побеседват с добрия
руски учен. Никога по-рано Венелин не бил попадал на
такава задушевност у посетителите си в Русия и това го
убеждава него, етнографа и демопсихолога, «что внутреннее
влечение человека к человеку сильнее в задунайских
славянах, нежели у поляков, словаков или россиян,
или въобще у северных народов»1. Но има и досадни спо
мени като напр. отказа на някои подозрителни българи
да му диктуват песни или нещастния опит — комичен и
печален едновременно— да придобие един препис от
1 Б е з с о н о в , Некоторый черты, е. 9 сл.,22 сл.; Б а р с у к о в ,

Ш ,с. 142 сл. Ю. В е н е л и н , Охарактере нар. песень (1835),с.96—
97: «Но какая разница в этом отношении между Силистриею и Мос
квою! В продолжении 10 лет, из всех посещений,которыми мне сде
лана была честь, почти ни одного не было в роде болгарских; все оне
были или по делу, или из церемонии». А българите идвали у него
или семейно, или поотделно, дори децата, само да поговорят и да
облекчат самотата му. В писмото си до Априлов от 1837 г. Венелин
казва: «В Силистрии было множество габровцев, дряновцев, тернов-
цев, сливневцев, калоферцев, один даже был от Енишера (Лариса):
это было довольно хорошее языкописьное обстоятельство», СбНУ,
I, с. 179.
Паисиевата история в Бабадаг («Бог знает где теперь

гуляет бедный Болгарский ц а р о ст а вн и к ! Может быть
теперь его уже и на белом свете нет. Печальная мысль!»,
или укриването на ценни стари ръкописи от страна на
неграмотни хора, или нежеланието на някои образовани
българи да му съдействуват в събирането на песни и етно
графски материали, както той се оплаква още в 1837 г.
пред Априлов.1
От Силистра Венелин заминава за Букурещ и там
пристига на 26 септември 1830 г. Избавен от страданията
си, той надава радостен вик при гледката на букурещките
куполи. «Никогда, пише той, Нимврод или славная Семи
рамида не въежали в свой Вавилон так торжественно, как
я в столицу Валахии». И докато Погодин го кори, че
се е отказал от Македония и Атон, Toii се оправдава с
опасностите от разбойници, с глада и нуждите на населе
нието, както и с това, че е могъл все пак да узнае доста за
Македония и Румелия по разкази ц описания на пресел
ници. В течение на петте месеца, ррекарани в Букурещ,
Венелин успява да се запознае с доста будни българи,
върху които е въздействувал най-благоприятно. Главното
му внимание обаче е насочено към архивни занятия в
митрополията, гдето той открива множество влахо-бъл-
гарски грамоти, които старателно преписва за едно по-
късно издание. Ако от тези грамоти той узнава за съдбата
на българския език между XV и XVII в., от византийските
хронисти, които намира в хубави издания в митрополит
ската библиотека (Михаил Дука, Халкондил, Никифор
Григор, Акрополит), той си прави множество извадки с
оглед на бъдещи изследвания. «Дело в том, что археологу
совершенно нельзя обойтись без византийцев. Какой
богатый источник!» Някои намират по-късно, че поради
двойнствеността на задачата си — археологическа и диа-
1 СбНУ, 1, с. 177 сл.

ВЕНЕЛИН 105
лектологическа(проучване на живия новобългарски език)—

Венелин не постигнал задоволителни резултати. Но все
пак и те признават, че той е сторил повече, отколкото би
сторил всеки друг на негово място при подобна сложна
цел и подобни непреодолими затруднения и главното —
че не бихме разбрали колко плодотворна е била команди
ровката на Венелин, ако изпуснем из пред вид последва
лите по-късно негови «живи отношения към възраждането
на българската образованост»1.
На 30 април 1831 г. Венелин е вече в Кишинев, после

посещава Харков, а през септември 1831 г. пристига в
Москва. И от този момент започват истинските му не
сполуки, които го сломяват напълно — морално и фи
зически. Преписката му с Погодин и свидетелствата на
някои негови близки хора ни дават възможност да следим
доста отблизо мартирологията на този историк с буйно
въображение, често роб на настроенията си и склонен към
крайности, когато е засегнато самолюбието му. Всичко
в съдбата му ни вдъхва живо състрадание при гледката на
толкова разбити илюзии, които се дължат еднакво на
поетическите волности в научните му издирвания, на
неспособността му за концентрация и на неумението му
да се пригажда в практическия живот въпреки несъмнено
големите си дарби, сърдечна доброта и огромна работоспо
собност. Щастливите моменти на задоволство от себе си*
на зачетени заслуги и на топла преданост от страна на
искрени почитатели, българи и руси, не могат да уравно
весят пренебрежението или обидите, докоснали крайно
болезнено този човек с изхабени нерви. Правилно казва
Шишманов, когато очертава така линията на живота му:
«Избягал с братовчеда си Ив. Молнар пешком през гра
ницата в Русия, с мъки и неволи свършил един факултет,
1 Безсонов, Некоторые черты, с. 34 сл.; Б а р с у к о в , .
Il l , с. 148 сл.
който не му бе твърде по воля, предаден с жар на една

наука, за която му липсваше една по-строга методологична
подготовка, получил с големи ходатайства една едничка
научна командировка в живота си, за да види само как
по едно противно стечение на обстоятелствата широкият
му кроеж кръстом се скъсва, върнал се в Русия, телесно
разбит от една болест, спечелена в добруджанските бла-
тища, но поне с надежда, че научните му трудове ще бъдат
оценени и ще му се повери една катедра в Московския
университет — Венелин живее последните си години само
за да види бляновете си един по един осуетени.»1
На първо време след завръщането си в Москва Венелин
трябва да мисли за разклатеното си здраве и за препита
нието си. Поради оскъдните си средства приет в дома на
Погодин, той го мори с разказите си за своите подозрения,
с болезнените си припадъци («Венелин се завърна, но
бълнува в треска и нова грижа за мен»), с научните си
1 Ив . Д. Ш и ш м а н о в , Венелиновите книжа, I, с. 5. В своя
Славянский сборник (1845) Н. С а в е л и е в привежда следните думи
на Шевирьов: «Но возвратясь из путешествии по Болгарии — с
■обильным запасом для деятельности, Венелин не имел большой воз
можности действовать: он не мог получить кафедры в Московском
университете, на которую надеялся... В это время, люди еще недо
вольные первыми его изысканиями — ждали новых подтверждений;
.многие насмехались над ним, иные подрывали даже его положения,
еще вполовину для света доказанныя. Такое недоверие было для
него слишком невыгодно; оно довело до того, что бессознательно
стали все уже в нем сомневаться. И это сильно на него подействовало,
даже доводило его до уныния. . . (В това време Венелин все пак
упорито работел в библиотеките и издавал по нещо от изследвания
та си.) Кто знал Венелина в этой жизни, тот никогда не забудет
его! В своей семье всякий любил его, всякий ему сочувствовал и
вместе с ним сочувствовал и его мысли, которые передавал он то
повестью, то рассказом, даже песнею. . .» Правейки тази извадка
от отзива на неизвестния автор в Московския Ведомости, 1839 г.,
•с. 271, Савелиев забелязва: «А. В. Александров сообщил мне слы
шанное им прошлою осенью в Московском университете, что био-
.графия эта написана С. П. Шевыревым».
фантазии, с убийственото си отчаяние от академията,
която му иска пълен и системен отчет. Погодин се грижи
с голямо снизхождение и нежно внимание за приятеля си;
който между това «с жар се е хвърлил да прави дене и
ноще» извадки от византийските писатели и да обработва
българската си граматика и другите си трудове по история.
Той полага усилия да намери някое подходящо място за
приятеля си, който изкарва хляба си чрез частни уроци,
и безпокои за това дори Пушкин, големия поет, и Востоков,
големия филолог. На първия той пише на 12 април 1833 г.:
«Потрудете се, помогнете на Венелин, в име божие,
за полза на делото. . .» А на втория — на 28 септември
1833 г.: «В името на науката и на славянския език. . .,
моля Ви, приемете я (българската граматика на Венелин)
под Ваше покровителство и съдействувайте за веществено
и невеществено възнаграждение на този човек, който,
жертву вай ки живота си, се е трудил за академията посред
холерата, чумата и варварите и който ето две години се
занимава с обработване на материала, без да получи
ни копейка за издръжката си. Христа ради постарайтесь!»1
Един светъл лъч сгрява за кратко време бедния Ве

нелин към 1836—1837 г. след излизането на книжката му
«О характере народных песен у славян задунайских»
(Москва, 1835). Той, който няма нито установена про
фесия, нито възможност да издаде по-значителните си
научни трудове (българската му граматика, макар и готова
в 1835 г., не бива издадена от академията, която я е одоб
рила; а подписката за втория том на българската му
история в 1834 г. намира едва 200 абонати в чужбина и
1 Б а р с у к о в , 111, с. 363; IV, с. 53 сл., 167 сл. Венелин често

се напива, става «сам на себе си несносен» по думите си пред Погодин;
а този бележи в дневника си; «Пьяный Венелин в белой горячке.
Боялся чтоб не сделал чего над собою. . . Великая жертва для Рус
ской истории няньчиться с таким дитятей.»
само 25 в Русия, поради което той остава недопечатан

приживе — до 1839 г. са излезли в течение на 5 години
само 15 коли, които биват издадени в 1841 г.!)1, той е
приятно изненадан от писмото на Априлов и Палаузов,
които от Одеса го поздравяват за всичко сторено и му
съобщават, че очакват с нетърпение продължението на
историческия му труд върху българите. Но в тежката си
неволя Венелин няма отначало кураж да се отзове на този
трогателен позив: «Я не решался отвечать потому, что
не желал огорчить известием, что от обстоятельств и
решился не заниматься более их древностями», бележи той
по-късно в книжката си «О зародыше новой болгарской
литературы» (Москва, 1838). Между това, без да се от
чайват след писмото си от 22 май 1836 г., одеските бъл
гарски патриота му отправят на 28 юни 1837 г. друго писмо.
Априлов му изпраща тоя път една възторжена ода от
Пешаков и изказва съжалението си за забавянето на вто
рата част от българската история ра Венелин със знаме
нателното признание: «Вы очень одолжите всех моих
соотечественников, если не престанете трудиться в пользу
истории. О ни пом ест ят вас в ч и сл о своих б лаго дет елей . . .»*12
1 И. М о л н а р , у Венелин, Древ. инын. словене, II, «Преди
словие», I, и И в. Д. Ш и ш м а н о в, Венелиновите книжа, I,
с. 6. Сам Венелин разказва в 1838 г. в книжката си О зародыше но
вой болгарской литературы, че в 1833 г. был отправил в академията
«кодекс от влахо-български грамоти», а в 1835 г. българската си
граматика. «Несколько времени спустя я имел честь получить,
от 20 сентября того же 1835 года, весьма лестное для меня извеще
ние, что моя Грамматика нынешняго болгарского наречия, рассмо
трена известным нашим знатоком разных славянских наречий. . .
Востоковым». Востоков правел някои малки възражения, с които
Венелин не се съгласявал, но накрай давал благоприятен отзив:
«. . .нахожу я в грамматике его весьма много дельного, и полагаю,
что издание ея в свет принесет большую пользу языкознанию сла
вянскому». И все пак граматиката не вижда свят нито тогава, нито/
по-после.За историята срав.Ив. Д . Ш и ш м а н о в , Венелиновите кни
жа, III, с. 2 и сл.
2 В е н е л и н , О зародыше, с. 25 сл.
В Е- Н Е Л И Н 109
Тоя път Венелин не устоява на изкушението и пред тол
кова реалния израз на почит и на воля за съдействие
(Априлов се е погрижил по-рано за събиране на народни
песни и грамоти за него, изпратил му е сега нови български
книги) той хваща перо, за да отговори.
Писмото му от 27 септември 1837 г., изпълнено с
толкова мъка на непризнатия учен и толкова гореща,
въпреки всичко, привързаност към българите, е цяло
откровение за одеските ревнители на българската прос
вета. Но с него ще се занимаем по-нататък. Уви, плато-
ническото съчувствие и известна материална помощ от
българите в Одеса и Букурещ (те му изпращат 500 рубли
за издаване на II част от историята) не подобряват с
нищо окаяното положение на Венелин, не му позволяват
и да продължи научните си занятия. Временно той е
подслонен някак, става именно преподавател в Алексан
дрийския «сиротски институт», но скоро бива уволнен
от длъжността си поради интриги на един конкурент и
отново започват нравствените му терзания, свързани с
лишения, нервни крйзи и жестоки разкаяния. Така той
умира скоропостижно от апоплексия на 25 март 1835 г.,
едва 37-годишен. Погодин внася в дневника си: «Този
човек ми беше близък в течение на 15 години и се отстра
ни поради болестта си. Мир на праха му. Съдбата искаше
да направи от него много и за философията, и за историята,
но нещо не му достигаше и той погина, недозрял плод.»
А един свидетел на погребението, Н. Ф. Павлов, бележи:
«В субботу, на страстной недели, прислали за мною от
Венелина с известием, что он занемог. . ., а перед самой
заутреней на Светлое Воскресение скончался. . . Гроб
его из церкви в Данилов монастыр несли на руках сту
денты, литераторы и историки. . . Я не знаю души так
ребячески чистой; Венелин сохранил все благородство
чувств, характера и всю непорочность мысли. Я всегда
говорил про него, как про человека гениальнаго, и до сих
по М И Х А И Л АРНАУДОВ?
пор убежден в этом»1. Н. Савелиев-Ростиславич, кон

то докрай остава верен на Венелиновите исторически;
идеи, за да ги брани с жар, пише през 1842 г.: «Прошло
двенадцать лет, с тех пор, как I-й том сочинения Венелина
о болгарах начал снимать покров с колыбели этих наших
единоплеменников. Смерть не допустила его докончить,
начатое. Но между тем, путь проложен. . .» И като въз
дава отново в 1845 г. възхвала на учителя си, «паднал в.
борба за независимостта на руската мисъл», той не намира
други достойни думи, за да почете паметта му, освен тия
на увенчания с венеца на славата и на страданието френски
историк Augustin Thierry: «Il y a au monde quelque chose
qui vaut mieux que les jouissances materielles, mieux que
la fortune, mieux la santé ellemême, c’est le dévouement à
la science.»2 Венелин става жертва на предаността си към
науката и на любовта си към България — към България,
чието изследване и въздигане се бе превърнало в главна
задача на живота му.
1 Б а р с у к о в , V, 197, с. 269—270; Ш и ш м а н о в , Вене

линовите книжа, I, с.7; Молнар, у В е н е л и н , Древ, и нын. Волга
ре (1841), LXVI.
2 Н. С а в е л ь е в , Истории северо-восточной Европы и
мнимаго переселения народов (1842), 1; Славянский сборник (1845)„
с отправка към A. Th i e r r y , Dix ans d’études historiques (1834).
Ill
Ч Е Т В Ъ Р Т А ГЛАВА
АПРИЛОВ ДО 1837 Г О Д И Н А
Три епохи в живота на Априлов, юноша (1800—

1811), търговец (1811 — 1831), културен деец (1831 — 1847). —
Нова насока на усилията след прелома в мирогледа му през 1831 г . —
Как Априлов попада на книгата на Венелин от 1829 г. и какво
му прави най-силно впечатление в нея. — Начална дата на идеята-
за основаване на Габровското, училище: 20 юни 1832 г. — Венелин е
едничкият виновник за отърсването на Априлов от елинофилство;
без него е немислим превратът в убежденията и дейността му. —
При какви обстоятелства Априлов узнава за Венелиновото съчи
нение. — Възторгът на А. Кипиловски от делото на Венелин. —
Как Априлов изживява народностната си криза . — Решението му
да отвори едно модерно българско училище в родното си село Габро
во. —Старанието му да привлече за сътрудници габровските първенци
и H. Cm. Палаузов в Одеса. — Кондикатаза основаване и първи по
мощи на Габровското училище. — Килийното учение и реформата
на Априлов', срещата на Априлов с Васил Рашеев от Габрово. —
Участие на Никола Стефанов Палаузов в благородния почин', жизнена
съдба и характер на този мъж. — Между 1832 и 1836 г. Априлов
насочва всичките си мисли към училището. — Защо през това време-
той не е подирил Венелин и не е влязъл в преписка с него? — Съоб
щение на Априлов в Денница за първите му връзки с Венелин', под
тикът тук е даден от самия Венелин. — Кипиловски подканя в
1836 г. за благодарност към Венелин и за съдействие от българска
страна за продължение на делото м у.— Писмото на Априлов от 22
май 1836 г. до Венелин като отговор на поканата му и на Кипилов
ски. — „За българите е нужна тяхната история', те не знаят
своите прадеди. “ — Грижи за събиране на народни песни. — Нео
правданата хипотеза на Шишманов за лична среща между Венелин
и Априлов. — Кога Венелин напуска недоверието и мълчанието си
и отговаря на писмото на Априлов? — Ново писмо на Априлов от
28 юни 1837 г . , придружено от одата на Пешаков. — Венелин е

трогнат от благородната ревност на А прилов и подновява заня
тията си с българските старини. — Мемоари за патила и неус
пехи в България и позив към българите за широко народописно и
народоучно проучване. — Радост на А прилов от позива и поднове
ната дейност на Венелин.
Когато през март 1831 г. Априлов се

завръща от Цариград в Одеса, обнадежден от настъпи
лите благоприятни условия за икономическото и просвет
ното развитие на българите в турската империя, той
нито подозира, че стои на прага на една нова епоха в живота
си, най-значителната, която изобщо той преживява,
най-богатата откъм проявена духовна енергия и пожънати
резултати. Именно, ако първият период на живота му,
тоя на юношата, от 1800 до 1811 г., се свежда към усилия
за едно общо образование и за една специална научна
подготовка (по медицина); ако вторият период, тоя на
търговеца, от 1811 до 1831 г., , означава непредвидено
скъсване с академическия идеал и неволно отдаване на
практическия труд, който трябра да осигури съществу
ването му; то третият период,между 1831 и 1847 г., до края
на живота му, се характеризира с прелом в мирогледа
му и една насока на занятията му, която само отчасти е
продължение на започнатата през втория период филан
тропия. Сега Априлов е определил окончателно пътя си и
целта си: да подтикне просветата на поробения свой народ
и да служи неизменно на висшите му културни интереси,
като се затвърди националната самобитност на българина.
Достигнал 42-годишна възраст, останал неженен мъж
с доста завидно състояние, Априлов открива неочаквано
идеалния смисъл на живота си, проявява истинската си
природа и душата си на българин и без да гледа на под
копаното си здраве, отдава се на упорит труд за прераж
дане и въздигане на народа си.. Този човек, когото наглед
А П Р И Л О В ДО 1 S 37 Г О Д И Н А 113
не тревожат никакви силни чувства, който, пълен господар

на себе си и проникнат от здрав смисъл, добива изведнъж
една благородна страст, която поглъща всичките му ду
ховни сили и го тласка към смели решения. Той е изживял,
както казахме по-рано, дълбока нравствена криза, от
която е излязъл с обновено народностно съзнание и с
нов план за дейност. Досегашният търговец и рентиер,
затворен повече в себе си, съсредоточил внимание главно
на болестта си, успява да се отърси от пониженото си
настроение и да прегърне пламенно едно национално
верую, което иска всякакъв род напрежение и лични
жертви. Априлов намира достатъчно сили да даде тези
жертви и чрез това става достоен за признателността на
потомството, което вижда у него един от най-крупните
иредначинатели на българското пробуждане през XIX в.
и главния виновник за въвеждането на съвременно бъл
гарско образование.
За прелома от 1831 г. у този бележит мъж на Българ
ското възраждане ние имаме твърде оскъдни вести, и то
единствено ония, които ни подава сам той в своята Д е н н и ц а .
«Справедливость требует сказать (suum cuique) — пише
той — что, по возвращении моем из Константинополя,
в начале 1831 года, случайно нашел я I-й том сочинения
покойнаго Юрия Ивановича Венелина, « Б о л га р е " . Сме
лость, с которой он вооружился против Ареопага ученых,
как он обясняется, поразила меня. . . Таким образом,
I-й том г. Венелина, возбудивший общий энтусиазм в
славянах, поощрил перваго меня к занятиям». И с оглед
към съставянето на Д е н н и ц а : «Любопитный читатель,
особливо болгарин, заметит, что виновник этой книги
есть Ю. И. Венелин, первым томом своих Д р е в н и х и
н ы н еш н и х Б о л га р пробудивший во мне любовь к нацио
нальности»1.
От тези кратки и сухи съобщения ние научаваме;
'Априлов, Денница, с. 91—92, 122— 123.
■
8.
1) че Априлов попада на книгата на Венелин от 1829 г.

съвършено случайно при завръщането си от Цариград
през пролетта на 1831 г.; 2) че най-силно впечатление там
му е направила смелостта на младия българофил да се
противопоставя на авторитетни мнения по въпроса за
потеклото (татарско, не славянско) на българския народ;
3) че тъкмо Венелин е пробудил чрез своята история едно
българско национално чувство («любовь к националь
ности») у елинофила Априлов; и 4) че виновник за своята
книжовна и просветна дейност Априлов прави пак Ве
нелин, който пръв го бил «поощрил към занятия». Някои
историци на Българското възраждане бяха склонни да не
отдават такова решително значение на Априловото за
познаване с труда на Венелин и да допускат възможност
за промяна у него и за наченки на народоучни интереси
по собствен почин, по естествена еволюция, само че с
по-бавно темпо.1 Но на този възглед се противопоставят
1 Б о я н П е н е в , История на новата бълг. литература, под

ред. на Б. Йоцов, София, т. I ll (1933), с. 643, 990. Пенев пише :
«Обикновно се мисли, че Априлов се е възродил под влияние на Ве
нелин. Трябва да отбележим, че промяната в Априловите възгледи,
намерението му да уреди в Габрово училище по европейски образец
се заражда преди още да се запознае той с Венелиновото съчинение
Д р е в н и е и н ы н е ш н и е Б о л е а р е ". . . Не трябва да се отдава твърде
голямо значение на Венелин за възраждането на Априлов. Априлов
би се възродил и без Венелин, но по-бавно. Априлов е бил образован,
имал е възможност чрез руската журналистика да следи за разви
тието на славянското възраждане, да се запознае със значението на
народния фолклор, просветата и пр.» Подобен възглед поддържаше
още преди Пенев фолклористът Хр. П. Стоилов. Погрешно изтъл
кувал наченките на Априловите интереси към народните песни, той
намираше, че «искрата за книжовна дейност у Априлов е била за
палена още преди да се срещне с Венелин, па, ако щете, още преди да
се запознае с неговите «Древ, и ньшеш. Болгаре». Обявявайки се
против становището на Шишманов за Априлов като «вдъхновен все
цяло от Венелин», Стоилов свеждаше съображенията си по тоя въ
прос към заключението: «И без Венелин Априлов щеше да си бъде
АПРИЛОВ ДО 1837 ГОДИНА 115
както категоричните твърдения на самия Априлов, въздал
заслужена чест на Венелин за прераждането си, така и
обстоятелството, че Априлов заговаря като убеден бъл
гарин, като враг на елинизма и реформатор на българ
ското учебно дело едва след 1831 г. Ако-някои биха се
опитали да отнесат зараждането на идеята за Габровското
училище към периода преди Венелиновия труд, трябва
изрично да' им напомним, че сам Априков не говори
никъде за подобни намерения от по-рано и че, наопаки,
изрично поставя като начална дата на проекта си средата
на 1832 г.: «Первая мысль о его заведении — пише той
недвусмислено под наслова Г а б р о еск о е учи л и щ е — ро
дилась в Одессе 20-го юня 1832 года»1. Освен това по
грешно се тълкува друго едно място в Д е н н и ц а , гдето>
Априлов, като изказва благодарност към Венелин за:
отърсването си от елинофилство, признава: «Уверившись
на самом деле, в бытность свою в Константинополе в
1831 году в преобразовании Османскаго правительства и
в прочном его основании, я не однажды изъявлял же
лание учредить правильную школу по европейскому
образцу, в своей родине, местечке Габрове и начать в-
ней с методы взаимнаго обучения»2. Тук, в тоя пасаж,,
думите «не однажды» се отнасят безусловно за периода
след Цариград, за размислите в Одеса, когато Априлов е
чел вече Венелиновата история. Защото не само грамати
чески, но и идейно текстът сочи за подобна хронология,
както става ясно от думите на самия Венелин в историята
почти същият, какъвто ни е знаен. Венелин го само «насърчи»,
«поощри», а не и «вдъхнови» към научни занятия...» Хр. П. С т о и
л о в , «Дейността на Венелина по българския фолклор», Периодич.
спис., LXVI (1905), с. 353. Внимателното вникване в потеклото на
идеи и инциативи ни убеждава обаче, че интересът към народното
творчество се пробужда у Априлов едва след запознаването му с
Венелин през 1836—1837 г.
' А п р и л о в , Денница, с. 33.
116 МИХАИЛ АР h АУ ДО В
му, цитирани вече по-горе, относно умствената изоста

налост на българския народ и липсата на училища, в
които юношеството да получи що-годе добро образование.
Свързвайки добитите в Цариград впечатления от турските
реформи и от подобреното положение на християните с
внушенията на Венелин за необходимост от училища,
Априлов идва до заключение, че новият политически курс
в Турция ще позволи вече отварянето на модерни българ
ски школи, еднакво за светски и за духовни цели. Без
Венелин той не би могъл да се отърси тъй лесно от елино-
филството си — в Цариград българите не са му подсказали
нищо в тая посока, бидейки сами напълно неорганизирани
национално — и специално идеята за училището като
пръв израз на спечеленото или подсиленото сега племенно
съзнание се дължи пак на току-що открития ментор.1
«Априлов е бил образован, имал е възможност чрез руската
журналистика да следи за развитието на славянското
възраждане». . . мислеше Боян Пенев. Но можем ли да
правим подобни предположения по отнощение на свърше
ните исторически факти? Кое ни доказва, че Априлов
би намерил призванието и пътя си без Венелин? Мислим
ли е Софроний без Паисий или, всяка съразмерност спа
зена, открил ли би Петрарка, представителят на Високия
ренесанс в Италия, индивидуализма и класицизма си
без помощта на Данте, предвестника на Ранното възраж
дане? Нека не забравяме при това, как още в 1828 г.
при оттеглянето си от търговията, за да води частен жи
вот, Априлов, 40-годищен, установен в идеите си, бива
1 Не е прав следователно и П. Цончев, когатопише: «Според
неговите (на Априлов) собствени думи още в Цариград у него се
явява мисълта да се учреди правилно училище». . . «Възникналата
у Априлова идея през 1831 г., когато е бил още в Цариград, за от
криване на училище в Габрово»... Цо н ч е в , 1 1 , с . 646— 647. Думите
на Априлов не са в случая правилно схванати; те се отнасят за
периода с л е д Цариград, когато идва откриването на Венелино-
вата книга.
А П Р И Л О В ДО 18 3 7 Г О Д И Н А 117
избран и приема да бъде член на чисто гръцката ефория
(настоятелство), която издържа гръцкото училище в
Одеса, и как две години по-късно той напуска тази ефория
само поради някакво «люто скарване» с другите членове,
което едва ли има нещо общо с народностните му влечения.
Колкото пък се отнася до руското образование като ве
роятен фактор за прераждането на Априлов («Априлов се е
приобщил в Русия към едйо по-високо образование в
зависимост от условията на руския духовен живот»,
казваше Пенев), там бихме възразили: 1) това влияние
би трябвало да се почувствува и преди 1831 г., още повече,
че Берон бе издал вече в 1824 г. своя «Буквар», тъй важен
за насоките на педагогическата и книжовна мисъл у
нас в духа на Априлов — нещо, което Априлов би могъл
да знае, ако това изобщо го интересувате по-рано; и
2) в Русия на Александър I (до 1825) и на Николай I се
разискват явно или скрито политически, философски и
социални въпроси, които малко докосват българския
интелигент, тъй далеч от философските системи на Ше-
линг и Хегел, от социалните утопии на Прудон и Фойер-
бах, от конституционно-демократичните тежнения на
декабристите, от критическите спорове около Белински
или от литературните и естетическите копнения по Гьоте,
Шилер и Бетховен.1 Значи до 1831 г., до живителния лъх
от Венелин, Априлов е оставал при старите си идоли
и не е вярвал в бъдещето на българското пробуждане под
знака на родното слово и на националното минало. Едва
виденията и емоциите, извикани от руския историк, ще
превърнат душа и съвест у него, скептика, и ще му под
скажат новото верую, прегърнато тъй енергично и активно.
Разбира се, че и по-рано Априлов знае рода си и потек
лото си, както го знае и д-р Никола Пиколо, търговецът,
негов връстник (1792—1862), прочул се като гръцки
1 Срв. напр. Г е р ц е н , Былое и думы, ч. I—VI.

писател и учен в Корфу и в Париж.1 Но докато Пиколо

никога не ще се възвърне към изконните си народностни
чувства и не ще извърши нищо за Българското възраж
дане, тъй като е напълно обзет от елинистичните си сим
патии и от идеята за сливане на българите с гърците,
Априлов, по-силно защитен от денационализиране всред
българите в Одеса, ще се отърси в критическия момент
пов влияние на Венелин от елинизма си и ще раздуха
приспаното си българско родолюбие до степен да стане
то лайтмотцв на цялата му дейност занапред.
Оставало би да се запитаме: какъв е бил собствено

случаят, който тъй неочаквано и тъй щастливо навежда
Априлов на Венелиновия пръв научен труд от 1829 г.?
Върху тая точка цари тъмнота. По една българска версия,
предадена от русина В. Яковлев (който черпи сведенията
си от Н. Хр. Палаузов), запознаването било станало така:
«В ръцете на един познайник и Сънародник на Априлов,
Георги Стойков, съвършено случайно попада първата част
от известната книга на Венелина Ц ревн ы е и н ы н еш ние
Б о л га р е , М., 1829 г. Като човек^малообразован Стойков
не разбрал не само значението, но и главното съдържание
на тази книга; но заинтересуван от близкия за него пред
мет, който тя разглеждала, той по съвета на Н. Ст. Пала
узов се обръща за разрешение към Априлов, комуто пре
дава и самата книга. Книгата, «в която тогавашните бъл
гари намерили за първи път историята на своето племе и
поетическо възсъздаване на своята стара слава», окон
чателно укрепила у Априлов зародилите се патриотически
чувства.»12 Без да изключваме известна вероятност за
подобно запознаване — този Георги Стойков от Доб-
1 Вж. за Пиколо у А р н а у д о в , Н. Возвели, с. 125 сл.
2 В. Я к о в л е в , Критико-биографич. словарь русских писате
лей и ученых, С. А. Венгеров, СПбг, I (1889), с. 708, Срв. И в. Д.
Ш и ш м а н о в , Студии (1916), с. 110.
АП Р И Л О В ДО 18 37 Г О Д И Н А 119
руджа наистина е съществувал като член на Одеската
търговска колония и е взел участие в подписката за па
метник на Венелин,1 — бихме могли да припомним и
една втора възможност, при която е замесена друга лич
ност, не тъй неопределена и тъмна. Именно Априлов е
могъл да бъде подсетен за Венелин от писателя Анастас
Кипиловски в Букурещ, който тъкмо по това време жали,
че не се бил запознал лично с Венелин при престояването му
в румънската столица в началото на 1831 г., и който,
опивайки се от Венелиновите идеи, горещо желае да узнае
где се намира «достопочтеният автор», за да му изкаже въз
торга си и благодарността си. «Не могу объяснить вам,
пище Кипиловски на 30 юли 1831 г. на московския книжар
Ширяев, сколько несчастным почитаю себя, узнав что
муж сей, г. Венелин, презимовал в городе нашем, я же
не имел счастья познакомиться с ним. . ,»2 При доказа-
%
1 Между имената на «родолюбивите спомоществователи» за
Всеобщ ат а ист ория на Кайданов, преведена в 1836 г. на български
от А. Кипиловски, намираме за Одеса — наред с Априлов, Н. Па-
лаузов, Е. Мутев, Ст. Тошкович и др. — и «Георгий Стойкович от
село Сармашик», записал 4 екземпляра. Същият е посочен като спо
моществовател и в края па Р. П о п о в и ч , «Христоитиа»(1837), както
и на Венелиновите «Древние и нынешние словене» от 1841 г.,и то тук
с Юекз. (Априлов е записал 15 екз.). Априлов го привежда в Денница.
146, между одеските българи, които умеели да ценят заслугите на Ве
нелин и участвували в подписката за Венелиновия паметник. Същият
този Георги Стойкович се крие навярно и под погрешното име Георги
Статкович в ръкописния списък на Априлов за спомоществователите
на паметника, срв. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 57.
2 В е н е л и н , О зародыше, с. 22, говорейки по опит за нис
кото културно равнище на българските търговци в Букурещ, спо
менава в 1838 г. и Кипиловски. Той бележи именно: «Весьма не
много оказалось людей, чувствоващих необходимость в народной
грамотности. Из числа торгующих застал я Ивана Добрева (Бака-
логлу), братьев Мустаковых и Юрдана Геновича. Из числа же не
торгующих Василия Геновича, Анастаса Стояновича Кипиловскаго
и Петра Сапунова». Писмото на Кипиловски вж. у Молнар във
II изд. на Венелиновата книга «Древн. и нын.Болгаре» (1856),X X IX .
ните връзки на Априлов с Букурещ съвсем не е изклю

чено да е бил той подсетен за новата, епохалната за бълга
рите книга и от тоя мечтателен и общителен българин,
котленеца Кипиловски, познат като ревностен книжовник
по-късно. Както ще видим, пет години след тази бурна
манифестация на почитта си към Венелин Кипиловски
дава отново израз на желанието си да бъде подкрепен
Венелин в своите исторически издирвания и този път не
говият патетичен позив намира отзвук в сърцето на Ап
рилов. Основателят на Габровското училище ще се реши
тогава, в 1836 г., да се обърне писмено, за пръв път, към
Венелин, при което на помощ му идва с някои свои искания
и сам Венелин. Но сега, в началото на 1831 г., Априлов
само чете знаменитата му книга — дали шест пъти поред
и «ненаситно», както прави това Кипиловски, не знаем —
и пред смаяния му поглед се разкрива една нова, неподо
зирана България, цяла в романтичния ореол на величие
и сила, и в душата му трепва един нов порив, нахлува
една патриотична екзалтация, кбято го прави съвсем
друг като нравствена личност. Сблъскването на две основни
схващания, на елинофилство и на български национали
зъм, ще го е хвърлило сигурно внякакъв смут отначало;
но бързо идва опомнянето след този «изстрел в тъмна
нощ» и потънали психически комплекси се пробуждат за
интензивен живот, добивайки странно волево надмощие*
Българското самосъзнание на Априлов намира своята
здрава основа в идеите, развити тъй красноречиво и убе
дително от Венелин, и отсега нататък за възвръщане към
предишното безразличие или предишните гръцки сим
патии не може и дума да става. Новите национални домог-
вания, подсказани от благородния чужденец, стават
ръководно начало в дейността му като ревнител на прос
вета и на всестранно културно въздигане на българския
народ.
Априлов не ни е оставил никаква изповед по изживя-
ната от него народностна криза, за да съдим по-определено'

върху смяната на настроения и на идеали. Това, което
знаем, то е, че се изминава дяла година, докато той намери
новия си път и че първият чувствителен резултат на про
мененото становище върху племенни симпатии и обществен
дълг е решението му да пристъпи към отваряне на модерно
българско училище в родното си село Габрово. На Венелин
той ще съобщи пет години по-късно (22 май 1836), приз
навайки заслугите му за проучване на българската исто
рия: « . . . считаем за свещ ен н ы й д о л г любить своих, и
послужить по возможности основанием образования своего
народа. На сей конец рассудили мы учредить в Габрове
народное училище, поощряя к тому и прочих соотечестве-
ников». Смисълът на тия редове е тоя, че ако руският
учен мъж се е заел да разкрива миналото на поробения и
невежествен народ, то роденият българин, който няма
претенции на висока ученост, но съзнава добре отечест
вения си дълг и разполага с някакви средства, ще се по
труди за образованието на този народ. В Д е н н и ц а от
1841 г. Априлов разсъждава, хвърляйки поглед назад
върху преживяно и извършено: като се убедил в началото
на 1831 г., че в Турция работите вземат нормален ход,
захванал да мисли как да се устрои «първата школа» в
Габрово, и то по «методата на взаимното обучение».
Обаче виждайки, че собствените му материални средства
са недостатъчни и че само едно лице изобщо не е в състоя
ние да се грижи за издръжката на такава школа, той
обърнал поглед към други лица, способни да усвоят идеята
и да направят някаква патриотична жертва. «Мои ста
рания обратились к тому, что бы изыскать средства у
других, столь же склонных к добру, людей. Но это было
не так легко». Трудностите идели не оттам, че нямало
заможни граждани в самото Габрово, които биха могли
да подпомогнат доста щедро учебното дело; те били дру
гаде. Именно тези българи, «неозарени достатъчно o r
122 МИХАИЛ А РИА УДО $
лъча на просветата», не изпитвали вътрешна нужда да

пожертвуват нещо за едно обществено учебно заведение,
мислейки наивно, че това означавало само «да се хвърлят
пари на вятъра». Едва откак училището било отворено и
учениците записани, те проявили склонност да дадат
някаква помощ «макар впрочем и да се пазят всякога да
не бъркат в кесията си. Те и досега се ръководят от това
правило», забелязва снизходително-иронично Априлов,
утешавайки се с надеждата, че времето ще смекчи по
степенно суровия им навик. «Заради това, казва Априлов,
за изпълнението на моята мисъл аз трябваще да подиря
съучастници повече във външните свои съотечественици,
по-образовани и повече готови да вземат участие в обще-
полезното дело.» И той се обърнал първо към съгражда
нина си Николай Стефанов Палаузов в Одеса. Този,
макар и обременен с голямо семейство, се отзовал с го
товност на поканата, обещавайки не само сега да жертвува
сума, равна на тая, която ще отдфли Априлов (т. е. по две
хиляди лева годишно), но и за след смъртта си да завещае
нещо за същата цел. После Априлов се обърнал към по-
видни габровски търговци в Букурещ — Т. Йовчов,
И. Келифаров, братя Мустакбви и Бакалоолу, — при
канвайки и тях за подобни пожертвования. Особено усър
дие между тях показали братя Мустакови и Бакалоолу,
които врекли за целта имотите си в Габрово. «С още по-
голям възторг се прие нашето предложение в самото
Габрово: всички жители и особено кметовете (чорбаджии
те) изявиха готовност да вземат участие в нашето дело и
да съдействуват с всички сили.»1
Върху историята на Габровското училище ние ще
се върнем отново. Тук трябва да забележим, че кондиката
за първите помощи с имената на инициаторите Априлов и
Палаузов носи дата 20 юни 1832 г.2 Тази дата е точно
2 Тя е запазена и досега в архивата на Народната библиотека,
«София. Срв. Ц о н ч е в , II, с. 394—395
А П Р И Л ОВ ДО 1 8 37 ГОДИНА 123
същата, която Априлов посочва в Д е н н и ц а като ден,
когато се заражда първата идея за основаване на Габ
ровското училище. Очевидно Априлов смята за същест
вено не интимното обсъждане на тази идея, а реализира
нето й чрез един формален акт. Защото трябва да се пред
полага, че доста време, преди да сондира мнението на
приятеля си Палаузов върху готовността му да сътруд
ничи, той ще е мислил над проекта си, при което първото
внушение е могло да дойде, както забелязахме вече,
само от Венелин. Доколко тук се намесва още и някаква
проста случайност, за да повярваме, че Априлов дей
ствува под впечатление на друг момент, трудно е да се
каже. Именно Миларов предава следното: «Един ден в
първа пролет на година 1832, Априлов, като посетил спо
ред обичая си бакалницата на Палаузов1 и се поразго-
ворил с него, както обикновено, на гръцки, случайно
обърнал вниманието си върху новодошлия от Габрово
сестрин син Николаев, 12-годиш.ното тогава момче Васил
Рашеев, същий, който днес (1888) на старини състои
душеприказчик на Априлова. След като го попитал за
Габрово, за роднините, за пътуването му до Одеса, Апри
лов полюбопитствувал да се научи дали малкият му едно
именник знае да чете. Тогава сестриникът на Палаузов
разправил му, колкото знаел, за кел и я т а на даскал Ка-
линче, за буки-аз-ба-то и за дългата пръчка на даскала,
от която той побягнал и оставил келията. . . Малка капка
прелива пълната чаша — мълния светна в душата на
Априлова и той, като се обърнал към Николай Палаузова,
предложи му да жертвуват и двамата годишно по 2000
гроша помощ на родното им училище за преустройството му
от черковно в гражданско според взаимноучната ланка-
' М и л а р о в , Априлов, с. П, съобщава по-рано: «От завръща
нето си в Одеса Априлов, като беше прекъснал сношенията си с
гърците, с никого почти се не дружеше освен със споменатия Нико
лая Палаузова.»
стерска метода. Палаузов се съгласи и великото дело

зачна.»
Тази версия, в която може да има някаква вярна ядка,
ни се вижда,изцяло взета,като обяснение, не особено прав
доподобно. Най-малко от Априлов ние бихме очаквали
такава импулсивност, такава внезапна решителност, и
то по един въпрос, който ангажира в такава висока степен
материалното му състояние и грижите му. Както позна
ваме Априлов по преки и косвени показания откъм ха
рактера му и ума му, ние си го представяме като натура
разсъдъчна и трезва, която никога не би взела едно важно
решение, без да обсъди всестранно, сериозно всички пос
ледици, без да вникне в наличните условия за изпълне
нието му, анализирайки ги предварително и продължи
телно. Най-многото, което може да се допусне, то е, че
Априлов от доста време обсъжда «идеята», голямата идея
за народната просвета и че само като страничен епизод,
а не като решителен подтик идва разговорът с маловръст-
ния габровец в дюкяна на Н. Пцлаузов. Васил Рашеев
може да помни и да разказва по-късно на Миларов този
случай от живота си, именно първата си среща с Априлов,
но без да разбира предисторията на една инициатива у
него, която едва ли би била достатъчно мотивирана със
спомена за първобитната килийна метода на даскал Ка-
линчо.1 При това и драматичната сцена на едно нечакано
предложение от Априлов към Палаузов и набързо или
тутакси полученото съгласие от него не отговаря ни най-
малко на субективните възможности. Тя е по-скоро пое
тическа картина, която опростява и конкретизира исто
рията на преговори и на обсъждания, заели повече време,
траели дни, ако не и месеци поред, докато се дойде до
тая безкористна и чиста спогодба. Защото инициаторите
в случая са хора търговци, хора на точната сметка, габ-
1 Вж. за Васил Рашеев, роден около Заверата (1821) и дошъл
в Одеса като 11 — 12-годишно момче, Ц о н ч е в , II, с. 737.
А П Р И Л О В ДО 18 37 Г О Д И Н А 125
ровци, расли и утвърдили се материално при най-трудни
условия и способни да измерят по собствен опит и цената на
паричната жертва, с която се нагърбват, и мъчнотиите за
спечелване на други сподвижници в името на високата
цел. Не признава ли и сам Априлов, че употребил доста
старания, докато намери благодетели, способни да усвоят
мисълта му, и че за приобщаване на скъперниците той
разчитал на времето и на успеха на самото училище?1
Едно е сигурно: Априлов не би могъл да се обърне
към букурещките си познати и към габровските пър
венци, ако не беще си спечелил поддръжката на един че
стен и здрав по народни чувства българин в Одеса, ка-
къвто е Николай Стефанов Палаузов. Името на този
народен благодетел е неразривно свързано с името на
Априлов и с реализирането на идеята за Габровското учи
лище, затова уместно е тук да изтъкнем малкото, което
знаем за живота му.
Николай Стефанов (Степанович) Палаузов бил роден
в Габрово към 1776 г.2 Като момък той убива една вечер
заедно с други луди-младидругари някакъв читак-турчин
и побягва към Добруджа. След това той се прехвърля в
Бесарабия и става пастир (чобан) при един беден чокоин.
Като не му провървяло, отишъл да си търси работа в
1 Разговор като тоя с Васил Рашеев в 1832 г. Априлов е могъл
д а води все около времето, когато зрее у него идеята за Габровското
училище, и с малкия Николай Христофоров Палаузов, роден на
9 май 1819 г. в Габрово и доведен в Одеса през 1830 г., след като
в родината си е следвал в килията на същия даскал Калинче. Но нима
само този род впечатления е имал Априлов, за да прецени плачев
ното положение на образованието в България? За Николай Христо
форов Палаузов, душеприказчик на Априлов после срв. P. М.
К а р о л е в , Период. cnnc.LXI (1900),с. 166 сл.; Ив. Д. Ш и ш м а-
н о в, Студии (1916), с. 105; и П. Ц о н ч е в, 11, с. 730 сл.
2 Вж. кратките съобщения в Цариградски вестник, бр. 133
от 8 август 1853 г. (зает от Одесски вестник) и у Ми л а ров, Априлов,
с. 12. Срв. и Ив. Д. Ш и ш м а н о в, Студии(1916) ,с.103— 104, и
П. Ц о н ч е в , II, с. 668 сл.
Кишинев, после в Одеса. Тук, от 1812 г. нататък, станал

слуга у един грък-бакалин и с невероятна икономия
спестил толкова, колкото стигало, за да си отвори само
стоятелна «мааза». Какво е било по-нататък материал
ното му положение, не знаем. Фактът, че той въпреки
многобройното си семейство е могъл да върви в равна
стъпка с по-охолния Априлов при издръжката на Габров
ското училище, показва все пак, че се е радвал на известна
обезпеченост. За отбелязване е старанието на Априлов
да не дели никога своите усилия и своите заслуги по кой
и да е въпрос на българското просветно дело от тия на
Палаузов, макар ръководната роля да се пада само нему.
Малообразованият и скромен патриот, по-стар от Априлов
с 13—14 години, не ще е имал, изглежда, никакви пре
тенции, но лоялният Априлов държи на дружбата и на
мнението на един човек, у когото тупти добро и състра
дателно сърце. Миларов го портретизира по спомени на
близките му с думите: «Той е бил телесно по-здрав от
Априлова, тих и положителен характер, бодра чувстви
телна душа, дълбок ведър ум. Като такъв той е бил най-
добър и най-неизменен спътник, приятел и съветник на
по-младия, по-даровития и по-пламенния си съотечестве
ник.» Не подлежи на съмнение, че здравият смисъл и
твърдостта на духа у Палаузов ще са били неоценима полза
за по-нежния физически и морално Априлов, който,
преценявайки духовните качества на българските тър
говци в Одеса, си избира за другар тъкмо него. Между
останалите габровци никой друг не проявява щедрост и
усет за народното благо като Палаузов, макар той\ и да
не е бил по-образован от тях. Ако Априлов го припод-
писва в почти всичките си писма на народополезни те\ш,
то е само белег, че брашовският и виенският възпитаник
му е доверявал своите идеи и начинания най-откровенй,
разчитайки на единомислие и подкрепа. Палаузов, който
е бил на 56 години, когато Априлов го посвещава във
величествения си план и в откритията на Венелин, умира
на 1 юли 1853 г., преживявайки с шест години по-младия си
и верен до гроб другар. Паметта на скромния, но мъдър
бакалин, дорасъл да разбере правилно почина на Апри-
лов и да поддържа неотклонно всичките му патриотични
внушения, е също тъй свята за поколенията, както и тази
на по-образования и по-далновидния му сподвижник.
Между 1832 и 1836 г. всички мисли и грижи на Ап-

рилов са насочени изключително към любимото му съз
дание, училището. Обзет от духовно-строителска ревност,
той иска на всяка дена да заздрави и издигне на нужната
висота това първо по рода си учебно заведение у нас,
което трябва да стане разсадник на истински просветени
българи и образец за подобни заведения по цяла България.
Одеса става в този период централа на почините, свързани
с новия тип училища и новата просвета, и Априлов не
ще знае умора в просби, наставления, препоръки, насо
чени към повдигане на училището в родния му град и
другаде. Виждайки, че почти всичко в Габрово се очаква
от него, той не губи смелост и воля. Наопаки, той напряга
сили, за да изведе на щастлив край начертаното с практи
чен похват и с идеален порив начинание. Много от пис
мата му по тая част са загубени, но малкото, запазени у
габровци в родното му село или у габровци и други рев
нители на просветата в останала България, ни изпълват
с удивление пред тази неизтощима енергия, пред този дух
на последователност и непоколебимост. Априлов трябва
да увещава селски първенци и учители да не оставят чрез
нехайството си «да се загуби първото семе на това добро
(дело)»; трябва да напътва към постройка на зданието в
1833 г. и към избор на епитропи на честни хора, които да
поемат управата на училището, когато то започне да
работи — през януари 1834 г., по новата метода, изучена
и приложена от Неофит Рилски; трябва да дири все по-
нови и по-нови доходи за издръжка на училището и за

набавяне (чрез превод или купуване) на необходимите за
първоначалното учение книги; трябва да мисли и за от
варяне в Габрово на една печатница за български учебни
и просветни книги, за да не се ходи за скъпо и трудно
печатане в чужбина, и т. н.1
Но защо не долавяме между това нищо от преклоне
нието му пред Венелин, т. е. пред оногова, комуто той
дължи не само националното си прераждане, но и тласъка
към идеята си за едно образцово българско училище?
В течение на няколко години, именно от пролетта на
1831 до пролетта на 1836 г., никъде не се вижда —
поне по опазените документи — да е живял Априлов с
мисълта за съдба и научни занятия на високо хваления
по-късно автор на Д р е в н и е и н ы н еш н и е Б о л га р е . Сякаш
тоя благороден учен, обърнал пръв внимание на един
народ, забравен от културния свят, не интересува като.
жива личност било Априлов, бшк? останалите одески бъл
гари, и то след като книгата му е била не четена, а жадно
поглъщана и е предизвикала дълбокия оня преврат в
душите, за който ни свидетелствува Априлов. Дали от
хладно пренебрежение и груб егоизъм, тъй неестествен
обаче за хора, които знаят после да засвидетелствуват
тъй трогателно своята почит, или от превалена сдържаност,
от наивна стеснителност пред един високо авторитетен
учен, когото не смеят да доближат с простотата си, иде
това мълчание, това необяснимо на пръв поглед безу
частие? «Една благодарна задача за критиката, мислепнК
Шишманов в 1897 г., е да ни обясни защо Априлов
влезе в преписка с Венелин едва около 1836г., цели пет
години след оня знаменателен ден, когато на връщане от
Цариград му бе паднал случайно в ръка първият том от
Венелиновите изследвания, и защо бе тъй мъчно да се
1 Срв. писмата на Априлов до габровските първенци от 1833
,г. нататък, у С л а в е й к о в, Габровското училище, с. 8 сл.
А П Р И Л О В Д О 1а37ГОДИНА 129
намерят следите на българския историограф, когато бе доста

да се попита някой от по-видните московски учени, напр.
Погодин, за да се узнае най-точният му адрес.» Тази благо
дарна задача, чието решение трябваше да разсее недоу
мението на нашия литературен историк, лежи и днес
открита. И ако всичко не ни лъже, обяснението едва ли
лежи само там, гдето го търсеше Шишманов, именно в
болестта на Априлов, приковавала го често на легло и
направила го временно или за по-дълго равнодушен към
хората. «Болни, особено туберкулозни хора, правят
често впечатление на безучастни, себелюбиви натури»1.
Априлов, зает повече със себе си, не е могъл да мисли за
другите, за науката и т. н. Но фактът, че по-късно Апри
лов, все тъй болен (ако не и по-зле), вземаше крайно
присърце и народно дело, и положение на Венелин и на
други лица, достойни за грижите му като ревнители на
българската просвета, опровергава решително подобно
предположение. Обяснението трябва да се търси може би
в изтъкнатото от нас предположение за тъй естествената
стеснителност на българските търговци, почувствували
от самото начало известна дистанция между своето съ
словие или своята духовна култура и общественото поло
жение и ореола на Венелин. По-специално за Априлов
идва към това и друго едно съображение, което би могло
да отговори и на друг един въпрос. Именно ако е право да
недоумяваме защо тъй късно завързва Априлов преписка
с Венелин и ако задоволителен донякъде отговор се крие
в изтъкнатия психологически момент, ние бихме могли
да се попитаме: кое обстоятелство дава все пак накрай
повод да напусне Априлов мълчанието си и да се обърне
към учения българофил, пробудил още преди пет години
националното му честолюбие и удивил го със смелите си
доводи?
В Д е н н и ц а от 1841 г. Априлов не дава нито мотиви,
1 Ш и ш м а н о в , Студии, 1916, с. 113.
9.
130 М ИХА ИЛ АР И АУ ДО В
нито дати на своите усилия да открие Венелин и да за

върже преписка с него. Той пище твърде общо, сякаш
оправдавайки се за късния си разпит: «Долго искал я
автора, в С. Петербурге и Москве, чтобы просить его про
должать свои изыскания; потому что его положения
были торжеством для всех болгар. . . При первом из
вестии, что я открыл местопребывание нашего историо
графа, все кинулись с восторгом спрашивать об нем.
Живущий в Букоресте г. Георгий Пеш^ков, доставил
мне оду, для отсылки Юрию Ивановичу. . -»1 Но дали
д ъ л го Априлов е трябвало да търси, можем с право да се
усъмним.По-скоро изглежда правдоподобно, че нему хрумва
да се обърне писмено към Венелин едва когато този отлага
все повече и повече да печата продължението, втората част
на големия си исторически труд, тъй важен и толкова очак
вано «тържество» за всички българи. При това, ако досет-
ливостта ни не ни лъже, в случая не сам Априлов, а
други имат първенство в подтика Да се апелира към Ве
нелин за продължение на труда му. Именно са м Венелин,
тъй разочарован от безучастието на българите, се сеща в.
даден момент, неизвестно как и защо, но за всеки случай
без особена надежда за успех да 'поиска чрез приятеля си
г. Байло в Москва от Априлов да му изпрати няколко
народни български песни. Това ще е било навярно през
пролетта на 1836 г. (вж. по-долу). Зарадван от тази нео
чаквана косвена подкана, Априлов се решава тогава да
отговори и на една друга п и см ен а подкана, отправена му
все по това време, и то не вече от Венелин, а от горещия
му почитател в Букурещ Кипиловски. Сигурно стои
несъмнено това, че Априлов отправя п ъ р в о т о си писмо
до Венелин, което ни е познато само по извадките от
по-късно в книжката на Венелин О за р о д ы ш е (1838),
едва тогава, когато вижда свят, през февруари 1836 г.,
преведената Всеобща история на котленеца Анастас
‘ А п р и л о в , Денница, с. 93.
П АРИЛОВ ДО 1 8 3-7 Г О Д И Н А 131
Кипиловски. Този образован българин, чието положение в
Букурещ не ни е твърде ясно поради липса на биографски
сведения (търговец за всеки случай той не изглежда да
бъде), е отправил още в 1831 г. едно горещо послание до
Москва, гдето с несвойствената на българина експанзив-
ност излива възторга си от «почтения списател», посетил
България в 1831 г.1 Той добавя освен това в края на пис
мото си до книжаря Ширяев в старата руска столица:
«При том же тепле прошу изволить одолжить меня уве
домление, где достопочтенный списатель, Г. Венелин,
ныне находится, да бы мог адресоваться к нему благо
дарственным посланием, каковым долженствует весь народ
отнестись к сему бессмертному возобновителю, так ска
зать , болгарского существования»*.
Дали Кипиловски е успял да получи тъй желаната
вест, не знаем.3 Също тъй и дали Априлов е узнал за този
опит да се издири адресът на Венелин и за този позив да се
зачете някак по-осезателно «безсмъртният възобновител иа
българското съществуване». Но това, което Априлов по
ложително е узнал, то е, че същият Кипиловски, който в
1825 г. е превел едно Священное цветособрание (то бива
напечатано с помощта на сливенеца Антон Иванов от
Брашов), издава в самото начало на 1836 г. превода си на
Всеобща история от Кайданов, за който и Априлов се е
записал предварително абонат с 40 екземпляра (в Одеса
Н. Палаузов се е абонирал също за 40 екземпляра, а
Д. Мутев и Ст. Тошкович за по 10). В края на превода
1 Вж. по-горе, гл. III.
2 Ив. М о л н а р, предговор към II изд. на Венелиновите
Древние и нынешные Волгаре, 1856, XXX.
3 В писмото си до Априлов от 9 октомври 1837 г. Венелин
казва за Кипиловски, чийто превод на Кайдановата Всеобща исто
рия от 1836 г. е получил: «Я жалею, что с ним не мог познакомиться
в Букоресте. В 1831 г. он писал в Москву к Ширяеву, книгопро
давцу, что бы он известил его вышла ли вторая часть моих исследо
ваний; но Ширяев кажется не отвечал». СбНУ, I, с. 189.
132 М И Х А И Л А Р Н А УД О В
си Кипиловски помества едно преинтересно Обявление

ма Болгарската история с дата 10 февруари 1836 г.,
в което обяснява защо не бил напечатал разгласената си
още в 1827 г. «Българска история». Той бил чакал именно
да излезе на свят обещаната от Венелин «Критическа
история на българския народ», от която се появила в
1829 г. само първата част. Надявайки се напразноето седем
години за продължението на тази история, той се решил
-сега да подхване своя опит, като се възползува относно
«основните аксиоми заради най-старата история на нашите
прадеди българи» от изследванията на Венелин. За самия
Венелин той помества под черта една крайно симптома
тична за уважението му между българите бележка, която
заслужава да се припомни тук. Тя гласи:
«Тойзи новейший историописател болгарскаго народа
в 1830 лето дойде в Букорещ с намерение да пригледа във
Влашко и Молдова архиви и хрисовули, па после да пре
мини и в Болгария да улюбопитс^гвува сякакви предмети,
които да могат да го спомогнат pa да спиши една польна
История и на най-последните епохи на болгарскиат народ.
Тойзи младий муж по право може да се назове возобновител
на болгарската история. Неговат ентусиасм кам тая
работа толкос е голям, щото за голяма наша срамота
пи един от нас не сме достойни, ако не да последувами.
неговото предприятие, а то покрайнее мере да попитами
за него де е, какво е и що е причината, та не издади и
другите четири части и ако би да ни е имал леснина,
да му ся помогни, или да му ся искупи трудат па да ся
печата. Тейзи речи можапг да потронят сарцето на секиго
богатого и ученаго болгарина, който нема вкаменено
йощи вече сарце .»
Априлов, абонат на «Всеобща история» от Кайданов —
Кипиловски, не ще е отминал без внимание тази важна
забележка,1особено когато и сам Венелин го е замолил
1 Сам Априлов уверява Венелин в писмото си от 28 юни 1837 г.,
че именно той бил препоръчал на Кипиловски да не напечатва бъл-
А П РИ Л О В Д 0 1 8 3 7 ГОДИНА 133
тъкмо тогава и тъй вежливо (чрез един общ приятел,.

Байло) да му услужи с български народоучни материали.
Срамът, който изпитва книжовникът-ентусиаст в Букурещ,
загдето никой българин не се досетил да попита за Ве
нелин «где е, какво е и коя е причината да не издаде и1
другите четири части» на историята си, ще е бил почув
ствуван като личен срам и от тъй скрупульозния Априлов,
който от собствен опит знае обаянието на Венелин върху
съзнателните си сънародници. Укорът на Кипиловски,
че думите му би трябвало «да трогнат сърцето на всеки;
богат и учен българин, който няма окаменяло вече сърце»,,
пада като страшно изобличение и върху главата на Ап
рилов, който наистина минава между българите за «богат-
и учен» и който въпреки пръсналата му се навред слава-
като покровител на българската просвета не се е постарая
да узнае нещо за труда или положението на друг по-голям
народен благодетел и учен. «Да му се помогне или да му
се изкупи трудът, та да се печата», надава зов Кипиловски
за Венелин и това се вменява сякащ косвено в дълг и на*
Априлов, който полага толкова грижи за създаване на-
необходимата школска книжнина и особено държи на
българската история като учебен предмет още в първо
началния курс. . . Ето внушения и преки подкани, които
не могат да не засегнат живо Априлов. И в резултат,особено
след устното подсещане чрез Венелин, решението му
да се обърне към българския историограф.
Писмото на Априлов от 22 май 1836 г. по всичко из-
гарската си история, докато не излезе тази на Венелин; «как вы
изволите усмотреть из его объявления в конце его Всеобщой истории,
он, по нашей просьбе, ожидал издания следующих частей вашей.
Истории, чтобы пополнить свою; но как нетерпение соотечественни
ков велико, то он решился издать свою, и намеревается из Буха
реста отправиться в Будин» (О зародыше, с. 28). Кипиловски обаче
не споменава нищо за такова настояване от страна на Априлов.
Важното в случая е, че Априлов изобщо е осведомен за намеренията
и идеите на Кипиловски.
134 М И Х А И Л АРИАУДО В
глежда да стой в причинна връзка както с подканата на

Венелин чрез Байло, така и с предупредителния позив на
Кипиловски от февруари с. г. Възторгът и възмущението
на преводача, съвпаднали със случайната подкана на
Венелин, която е посочвала незадоволен копнеж за услуги
от българска страна, изглежда, са хвърлили в смут нашия
меценат и са го предизвикали да реагира, за да се поправи
някак тази осъдителна незйинтересуваност спрямо заслу
жилия историк. За всеки случай лайтмотив на писмото му
са тъкмо адмирацията и насърчението, които долавяме
и в обявлението на Кипиловски. Към хронологическата
близост тук идват и идейно-емоциОнални тенденции, поста
вили двете изявления от 1836 г. в най-тясна връзка*
За жалост писмото на Априлов, което ние знаем само nô
текста у Венелин (О за р о д ы ш е, 1838 г.), не ни е напълно
предадено и особено трябва да се съжалява за липсата на
увода му, пропуснат поради скромност на издателя.
В този увод Априлов ще е говорил тъкмо за признател
ност към Венелин, за всеобща радост от книгата му, за
желание да бъде тя продължена и за готовност на одеските
българи да бъдат в услуга на безкористния учен. Защото
сам Венелин съобщава предварително в бележката към
писмото на Априлов, че българите, като изгубили тър
пение в очакване на трудовете му (граматика и история),
обърнали се към него «с просби да продължи да се труди»;
и защото фрагментът от писмото на Априлов (Венелин
привежда само «некоторый места») започва така: «. . .и
искрено желаем, чтобы оно (наше знакомство) послужило
ко взаимному удовольствию: ибо вы трудитесь над Исто
риек» нашего народа. . .» (а Априлов е открил със съдей
ствието на други сънародници Габровското училище).
Като излага по-нататък по каква метода се води обуче
нието в Габрово и какви книги са излезли за учениците,
Априлов говори за необходимостта да се води учението на
български език, а не на гръцки. И като се извинява за
А П Р И Л О В Д О 1837 ГОДИНА 135
разказа си относно училището (този разказ принадлежи

вече някак към историята,която «трябва да поощри нашите
сънародници и да възбуди националната им гордост»),
той добавя, за да предизвика Венелин към по-нататъшни
изследвания: «Для болгар нужна их История; они не
знают своих предков. Жаль, что она сохранилась только
в Византийских писателях, писавших с самолюбием
(пристрастием). Если бы имелись болгарские (писатели),
или если бы тогдашние российские (современные) забо
тились о своих братьях, то деяния наших предков имели
бы другой блеск». Споменавайки накъсо новата турска
история от Хамер, в която може би ще се намери и за
българите, Априлов добавя: «Может быть есть и по Бол
гарии рукописи в монастырях; о сем мы писали Иеромонаху
Неофиту, преподавателю учения в Габрове»1. И след
това многознаменателното подсещане и ободрение: «Между
тем мы с нетерпением ожидаем последних частей вашей
истории. — Мы уже писали отцу Неофиту, по вашему
требованию, собрать разных народных песень" (понеже
габровци се славели с музикално-поетически импровиза
ции).
Това е първото писмо на Априлов, първият му опит
да завърже по-здрави връзки с оня, който никой обра
зован българин не е потърсил още лично. Ако тук пътем
се казва, че по искане на Венелин Априлов наредил до
Неофит Рилски да събира народни песни, това искане
трябва да се разбира не в смисъл на писмени постъпки
от Венелин, а в смисъл на друг род пожелание, на устно
подсещане от малко по-рано. Както казахме, още преди
май 1836 г. — точната дата не е известна, но все пак тя
се пада преди писмото на Априлов — този е бил неочак-
1 В дневника на Неофит Рилски стои под 24 май 1836 г.:
«Получил письма от Г. Мустаковы и Палаузови и Априловци». За
такива писма се говори и под 30 март с. г. И в. Д. Ш и ш м а н о в,
Нови студии, с. 85, 87.
136 М И Х А И Л АРНАУ ДО В
вано подканен от Венелин чрез общия им познат в Москва,

Байло.да му достави народни български песни.«Я только на
авос ь-либо просил г-на Байлу просить вас о доставлении.. .»-
пише му по-късно Венелин, на 27 септември 1837. От което
трябва да се заключи, че Венелин е знаел нещо за лич
ността и делото на Априлов — навярно чрез посочения
Байло. Нека добавим още, че Априлов е могъл да вземе
бележка в същия дух и от излязлата малко преди това,
в 1835 г., книга на Венелин «О характере народных пе-
сень у славян задунайских», която Априлов е могъл да
знае (сигурно обаче я е получил той по-после от самия
Венелин на 27 септември 1837) и в която, макар да се
разглеждат само сръбски песни, за българските се казва
пътем: «Сверх того деяния Королевича (Марко) воспе
вают и болгаре, коих песни еще непочаты,: болгаре еще
песнелюбтее сербов-, о проказах Королевича они знают
многое, что не знают и сербы, тем более, что Королевич
родйлся в их стороне, в Прилипе граде, и больше болтался
по Болгарии. Деяния его составляют неразрывную, огром
ную героическую эпопею: это Одиссея задунайских славян».
Все там, в края на книгата, като говори за «влиянието на
народните песни върху историята» и като вижда първата
историческа книга на гърците в техните две сбирки на
родни песни, Илиада и Одисея — и двете «съчинение
на простия народ», Венелин съди по аналогия: «народныя
песни задунайцев подают прекрасный повод к новым
соображениям и пояснениям Истории». Познавайки така
страстта за народни песни и на Венелин и виждайки в
тях заедно с него «някаква огромна героическа епопея»
и важен извор за разбулване на миналото ни, Априлов
взема тутакси мерки да се услужи на историка. Главното
обаче е нетърпението му да бъдат по-скоро издадени оста-
, налите части на Венелиновия труд, българската история.
«Для болгар нужна их История, они не знают своих
предков». Не е ли това и подтик и обещание от страна на
АП Р ИЛОВ ДО 1837 ГОДИНА 137
българите? Тяхната признателност е равна на готовността
им за всяко морално и материално съдействие, начало на
което полага с писмото си (приподписано и от Николай
Палаузов) сам Априлов.
Професор Ив. Д. Шишманов изказа веднъж непов-

торената по-сетне от него хипотеза, че това писмо от
май 1836 г. се е предхождало от една л и ч н а ср е щ а между
двамата големи ревнители на Българското възраждане..
Имайки живо въображение и тълкувайки твърде свободно
думите на Априлов от 1841 г. (Д е н н и ц а ), че щом бил
открит адресът на Венелин, всички българи се нахвърляли
с възторг да разпитват за него, нашият иначе тъй критичен
в издирванията си и в анализа на текстовете учен се поддава
на поетическа хипноза и си нарисува бързо една примам
лива картина на тъй интересното, но съвсем непознато
иначе свиждане. «Ние си представяме днес, писа в увлече
нието си Шишманов, че нашият българин трябва да е
прекрачил с необикновено вътрешно вълнение прага на
дълго време търсения млад историограф, който тогава бе
тъкмо свършил своята българска граматика и мечтаеше
за една бляскава университетска катедра. Ние го виждаме'
мислено изправен пред автора на тая книга, която бе
станала негово евангелие, и сме готови да си го въоб
разим за един момент в изстъпление, за да се хвърли ту
такси в обятията на най-великия благодетел на българския
род и с радостни сълзи на очи да му благодари за всички
неизмерни добрини. След малко ние ги виждаме, че седят
коляно до коляно, захласнати в несвързани разговори,,
прекършени на всеки миг не от липсата на логична връзка,
а от изобилието на предметите. Ние си представяме едно
идеално отношение между две сродни души, които дълго
време са се търсели, за да се слеят толкова по-страстно.
Не бе ли мечтал Венелин дели години да намери някой
българин в състояние да го разбере, да подеме неговите
идеи и да действува за тяхното сбъдване между рода си?»1

Уви, в това тъй сполучливо обрисувано видение
няма нито дори толкова смес от «поезия и правда», колкото
търсим във всяка една романизирана биография. Тази
историйка, възкресила един съвършено непознат момент
от живота на двамата тъй симпатични нам герои, не почива
на нищо, не се потвърждава с нищо и по всичко съдено
представлява само лишена от каквато и да било реална
основа догадка. Истината, както посочих вече веднъж,
е тази, че Априлов и Венелин не са се срещали никога в
живота си.12 Да бе се състояла макар и най-кратка среща,
ние щяхме да имаме може би съвършено по-друго развитие
на отношенията между двамата и сигурно по-добра участ
на непризнатия и хвърлен в скърби и горчиви разочаро
вания Венелин. Защото по времето, когато за първи път
Априлов дръзва да се отнесе писмено до ментора си в
Москва, Венелин е изпаднал в тежко материално положение
и търпи жестоки морални удари, които го правят озлобен
и несправедлив дори към една такава предана душа,
каквато е Погодин. Малко преди това (1834), грижейки
се да настани някак нещастния си другар, Погодин е
предложил на Венелин мястото на частен домашен учител
при руския посланик в Цариград Бутенев. «Место с
четырьмя тысячами на три года, в городе, в коем ты
можещ продолжать наилучше свои исследования, составля
ющий сущность и цель твоей жизни. . .» Но продиктува
ната от любов към човека и към славянската наука пре
поръка само оскърбява нервирания Венелин, който отго
варя с отказ: «Стало быть второй том (б о л г а р ) уже не
нужен! Если бы кто действительно принимал во мне
участие, то легче всего мне можно было и в Москве
1 Ив. Д. Ш и ш м а н о в , Първата среща на Априлова с Ве
селина, Литературно-научен сборник, Кюстендил, 1898, с. 75.
2 Срв. М. А р н а у д о в , Български писатели, 1 (1829), с.
143; Български образи, 1944, 243 и сл.
А П P ИЛ ОВ ДО 1а 3 7 ГОДИНА 139
доставить четыре тысячи. . . Вот почему я руководствуюсь

изречением Св. Писания: Н е н а д ей т еся н а к н я зи . . .
Что же теперь ты меня посылаешь в Цариград, т. е. к
чорту»1.
В такъв един момент, когато е прекратено печата
нето на II том от българската история на Венелин и е
отказано печатането на българската му граматика, за
варва писмото на Априлов страстния българофил, станал
жертва на нервно изтощение и на мизантропия, изпад-
1 Сам Шишманов чувствува, че има нещо натегнато и странно

в хипотезата му, щом всички факти от кореспонденцията на Венелин
с Априлов подсказват ясно и настойчиво за несъстояла се подобна
среща. «Ние сме просто поразени от фразата, с която. . . Венелин
начева първото си писмо към Априлов: «Вы, может быть Слышали,
что я ездил в Болгарию в 1830 и 1831 годах. . .» Не звучи ли това
като ирония след всички ония идеални краски, с които нашето въоб
ражение си рисува първите приятелски отношения между Априлов
и Венелин?. . . За да бъде разочарованието още по-пълно, ние за
белязваме същата трезвост и в едно от първите писма на Априлов
(и Палаузов) до Венелин, в което, като че за това и дума не е ставало
в първия разговор, великите габровски патриоти считат за нужно
нашироко да разправят (едва тепърва!) за отечеството си Габрово. . .
Ние се питаме учудени: нима за всичко това не е ставало никак дума
в оная историческа среща,та трябваше с такава излишна обстойност
да се излага то? И все пак Шишманов, увлечен от хипотезата си,
затваря критическото си око и не се разколебава във видението си,
което тъй малко е в съгласие с обективно засвидетелствуваното.
Той само пише: «Поразени от хладността на завързаните сношения,
ние се виждаме принудени да потърсим днес другаде обяснение на
тази психологическа гатанка. Едно по-дълбоко вникване в същността
на работата ни убеждава, че първата среща между Априлов и Ве
нелин не е могла да носи много горещ и интимен характер по следните
две капитални причини.» Едната причина била болестта на Априлов,
която го е правела наглед «безучастна, себелюбива, натура»; дру
гата — разочарованието на Венелин от българите, които само са го
лъгали с обещанията си за услуга. Цит. ст. в Литер.-научен сборник,
1898, с. 81, сл. И по-късно Шишманов като че не се е отказал от тая
хипотеза, макар да говори вече само за болестта на Априлов. Студии
(1916), с. 113.
нал в опасно болезнено състояние, което продължава

вече близо 4 години. Венелин, който случайно по-рано е
загатнал чрез Байло за народни песни, но не ги е полу
чил още, не мисли и да отговаря на Априлов. Писмото
на добрите одески българи му звучи като жестока иро
ния, когато няма условия за елементарно съществуване!
Как той ще повярва на сърдечните Априлови уверения
и обещания, когато досега е имал само горчив опит с
по-образованите българи, отказвали поред с някаква
сляпа упоритост да му услужват със сведения и памет
ници от миналото си и от народното си творчество? И
все пак минават се шест или седем месеца и към края на
1836 г. (през зимата) Венелин сяда да отговори на пис
мото на Априлов от май с. г. Но по разни причини Ве
нелин говори, че главната била, гдето загубил адреса на
Априлов, а пък Байло отсъствувал от Москва — писмото
не било изпратено. Преписано отново през март 1837 г.,
то пак бива забавено до получаванетр на второ писмо от
Априлов.1 Одеският почитател между това нито се е оскър
бил, нито се е отчаял от мълчанието на Венелин. С една
настойчивост, която говори за силца патриотическа рев
ност и за неизчерпан дълг към чужденеца, Априлов пов
таря след година време апела си, без да се бои, че и този
път може да не бъде удостоен с отговор. Защото той
има вече с какво да се отсрами за всичката досегашна
незаинтересуваност: посредникът между двамата, Байло
от Одеса, е доставил на Венелин изпратената от Априлов
1 В писмото си от 9 октомври 1837 г. до Априлов (второ писмо)

Венелин забелязва, отгаваряйки на в т о р о т о Априлово писмо от
28 юни 1837 г.-.«Разный причины помешали мне отвечать вам на первое
ваше письмо: главная из них была то, что я затерял ваш адресе, а
между тем г. Байло на лето уежал в деревне. Первое мое письмо я
написал прошлою зимою, велел переписать от 27 марта. В сентябре
я хотел его отправить к вам вместе с вторым, переправивши март на
сентябре: наконец дело затянулось до октябре». СбНУ, I, с. 188.
АП Р И Л ОВ Д О 18 3 7 ГОДИНА 141
ода на Пешаков и му е съобщил вече за получени от Ап-
рилов народни песни из Габрово, както и за поръчката
на Априлов до Неофит Рилски да снеме едно точно копие
от хрисовула на цар Иван Шишман в Рилския манастир.1
Априлов се решава да пише втори път, извинявайки от
напред Венелин за досегашното му мълчание. Той за
почва писмото си от 28 юни 1837 със забележката: «Ва
шите служебни занятия Ви оставят, за наше съжаление,
малко време за завършване на българската история,
която н е т ъ р п е л и в о очакват всички българи.» И като му
съобщава, че Кипиловски е отлагал досега да печата
своята българска история, за да почерпи насоки от Ве-
нелиновата (в нейното продължение), изказва увере
ността си: «Аз мисля, че той ще последва Вашите изуча
вания.» А тези «изучавания» са установили славянското
потекло на българите. Не само живият български език
е повече сходен с езика на светото писание, отколкото
руският или сръбският, но и в самия Солун, и в околно
стите му (та и в цяла Македония) и досега се говори бъл
гарски. «Навярно може да се предполага, че Константин
(т. е. в монашеството Кирил, брат на Методий) като жи
тел солунски е бил бългйрин, изучил елиногръцки език
по поощрение от патриарх Фотий.» След това Априлов
потвърждава, че му е пратил вече чрез Байло похвалната
ода на Пешаков, а сега му праща граматиката на Неофит
Рилски и всеобщата история на Кипиловски. И още:
«В отечеството ни се е явила чумна зараза и училището е
затворено; това преустанови изпращането на песни и на
факсимиле от грамотата.» В заключение: «Вие ще задъл
жите твърде много моите съотечественици, ако не преста
нете да се трудите в полза на историята им. Те ще Ви
поместят в числото на своите благодетели» и пр.2
1 Вж. писмото на Венелин от 27 септември 1837 г., СбНУ,
I, с. 183.
2 В е н е л и н , О зародыше, с. 27— 29.
142 М И Х А И Л А Р Н А У Д О ВТ.
Венелин е получил наистина по-рано одата, съчинена1

в Букурещ на 1 януари 1837 г. от видинеца Г. Т. Пешаков,.
а сега получава книгите, за които се говори в писмото.
И този път, попаднал в по-щастливо настроение при по
стоянството на Априлов и при реалните доказателства
за воля у българите да му се улесни филологическата и
историческата задача, той решава да отговори писмено.
Упоритият българин побеждава с тая трогателна искре
ност и с примерно засвидетелствуваната си преданост;
той накарва скептичния и съвсем охладнял към бълга
рите историк да напусне резервираността си. Венелин взема
тогава перото и импровизира на 27 септември 1837 г.
едно великолепно и обстойно изложение, което е нещо1
много повече от писмо, което е стон и програма, изповед,
на разочарование и на вяра, горещ апел за народоучна
дейност, документ на дълбока любов към българския
народ и миналото му и урок за всички образовани родо
любци в България. Признавайки /чистосърдечно пре
дишната си недоверчивост към българите (подир тяхното
«отрицателно съдействие»), Венелин е все тъй искрен »
изповедта си, че не е могъл да се повлияе по-рано и от
«благородните чувства» в първото писмо на Априлов.
«Сега, виждайки Вашето откровено и благородно желание
да ми съдействувате, бързам да отговоря на Вашето за
дължаващо писмо от 22 май миналата 1836 г.» И Венелин
излага като в един истински мемоар, увлекателен по тон
и подробности, патилата и неуспехите си в България през
1830 г., дълга на българите да съберат и изнесат пред.
европейския свят своите народни песни и своя фолклор
изобщо и наложителната нужда от системно етнограф
ско, географско и археологическо проучване на тъй
неизвестната страна. Дългото писмо — на което ще се
спрем във връзка с фолклорните занятия на Априлов —
е приключено с пожелания: 1) Априлов да води преписка
непосредствено с Венелин — «и колкото по-често, тол
А Л Р И Л ОВ ДО 1В 37 ГОДИН А 143
кова по-добре»; 2) да му изпраща всичко получено от

България относно българите дори когато то му се струва
«не особено важно». «Тъй например Вие ми пишете, че
сте получили песни; но че още чакате, за да направите от
тях избор. . . Избора предоставете по-добре на мене
и отпращайте незабавно всичко.» Към това Венелин му
изпраща в дар един екземпляр от книгата си за народ
ните песни на заддунавските славяни (1835), от която'
Априлов е поискал по-рано (чрез Байло) 20 екземпляра за
любители, и му съобщава точния си адрес в Москва. . .
Зарадван от вниманието, изповедта и доверието,.
Априлов ще е преживял едно повдигнато настроение на
решителност и на воля за работа, отзвук от което дола
вяме дори в Д е н н и ц а (1841): «При първото известие,
че аз открих местопребиванието на нашия историограф,
всички се нахвърлиха с възторг да разпитват за него.»
Това е могло да стане още при вестта за Венелин, полу
чена чрез Байло, но то ще е било повторено особено след
общия прочит на това удивително писмо, каквото дотогава—
по убедителност и искрен патос — образованите родолюбци
в Одеса не са и мечтали, камо ли получавали. Априлов
е насърчен отсега нататък за нов подвиг и усилията му,
намерили здрава опора в програмните идеи на Венелин,
ще се удвоят и утроят. Но преди да се обърнем към тази
страна от неговата дейност, ние трябва да се запознаем
с учредяването и развоя на Габровското училище, което
Априлов никога не дели в грижите и в преписката или
съчиненията си от другите народополезни почини, осо
бено просветните.
144
ПЕТА ГЛАВА
ГАБРОВСКОТО УЧИЛИЩЕ
Идеята на А прилов за Габровското училище

възниква във връзка с реформите в Турция и под влияние на Вене
ли н . — Ниско равнище на българската просвета и необходимост да се
закрепи българското национално съзнание.—Кондиката от 1 8 3 2 г . —
Окаяно състояние на килийното обучение в България', подем на
гръцкото учебно дело. — Национални, утилитарна и хуманитарни
мотиви на Априлов. — Опасност от елинизма, насаждан чрез уче-
нища и черкви. — Априлов се обръща за съдействие към букурещките
българи братя Мустакови, Ив. Бакалролу и др. — Габровци пое-,
рещат с възторг предложението на Априлов и полагат основи на учи
лището ( 2 1 март 1 8 3 3 ) . — Препоръки на Априлов за уредба на
училището, за въвеждане на взаимоучителната ( ланкастерската)
метода и за превеждане на необходимите учебници. — Доколко е
прав Априлов, като изтъква благосклонното участие на търновския
митрополит Иларион? — Избор на Неофит Рилски за обучаване
по взаимоучителната метода и написване на българска граматика. —
■ОтначалообучениетовГабровосеводи по килийната метода ( 1 8 3 4 ) . —
Неофит Рилски като ратник за просвета и възпитание на бъл
гарския народ', той е търсен навред учител, има завидна репута
ция. — Черти от живота му. — Отваряне на Габровското училище
на 2 януари 1 8 3 5 г. — Пречки за дейности на Неофит в Габрово',
учител в Копривщица и по други места', възвръщане в Рилския мана
стир. — Габровското училище като люлка на народната писменост
и като образец за модерни училища в България. — Новата метода,
прилагана от Неофит Рилски-, предтечи Берон и Фотинов. —
Същност и история на взаимоучителната метода. — Усилия на
Априлов да закрепи училището и новия дух в него, след 1 8 3 7 г. —
Писмени нареждания за учениците, за пособията, за издръжката
и пр. — Грижи за подготвяне на достойни учители в Габрово и
•в други български градове. — Издействуване на руски стипендии
Г АБ РО В С КО ТО У Ч И Л И Щ Е 145
за българчета в семинариите. — Захарий Княжески и Калист
Луков като заместници на Неофит в Габрово. — Спиридон Н. Па-
лаузов и Николай Хр.Палаузов ревизират училището в1844\и1845 г . —
Намерение на Априлов да посети Габрово и да отвори девическо
училище. — Пътуване до Бруса и навестяване на Габрово в 1847 г. —
Подписка за направа на ново училище', дарения от Априлов и други
габровски първенци. — Смърт на Априлов в Галац, 2 октомври
1847 г. —- Нареждания в завещанието му от 1844 и 1847 й . за Габ-
ровското училище, стипендиантите, библиотеката и пр. — По
дем на Габровското училище, настъпил след идването на Т. Бурмов
(1857).
Идеята да се основе едно светско и

модерно училище в Габрово възниква у Априлов преди
всичко във връзка с реформеното дело в Турция след 1829 г.
и под влияние на мислите на Венелин върху древното и
съвременното състояние на българите в книгата му от
същата година. За пръв път изпъква ясно и убедително
това намерение към средата на 1832 г., когато Априлов
след ходенето си в Цариград и прочитането на Венелино-
вата история си дава сметка за ниското развитие на бъл
гарската просвета, за опасността от гръцката пропаганда
между българите чрез новите гръцки училища и за необ
ходимостта да се закрепи българското съзнание и повдигне
българското образование чрез едно образцово училище,
което би послужило като пример за подобни школи в
цялата страна. Вниманието на Априлов се спира на род
ното му място Габрово, гдето и буден дух на населението,
и подем на промишлеността, и централно положение в
страната са -представлявали твърде благоприятни ус
ловия за откриване на това първо огнище на българ
ското образование.1
1 Първата «кратка история» на Габровското училище е дадена

по сведения от Априлов, разбира c'e, у В е н е л и н , О зародыше, с.
41—43.След това по същия въпрос повече данни у самия А п р и л о в ,
10.
Както казахме вече, на 20 юни 1832 г. след дълго

обмисляне Априлов пристъпва към реализиране на плана
си за новото учебно заведение. Кондиката на Габровското
училище, заверена още същия ден с подписите на Априлов
и Палаузов и с печата на бъдещото училище, започва
със следните думи, написани от ръката на самия Априлов:
«Во имя Отца и Сына и святаго Духа!

С добра воля и непринуждено мы Николай Стефа
нов Палаузов и Василий Евстафьев Априлов, решихме
ся да содействоваме да ся учреди учебно училище в оте
чеството ни Габрово за тамошните деца, които да ся учат
и свойат, и други чужди язицй, да познаят, как трябва
да ся покоряват на Верховниат си го сп о д а р и как да ся
обхождат помежду си. — Затова приглашаваме нашите
соотечественници, и сякого добраго христианина, за да
помогне сякой от тях колко пожелае за това училище. —
И да баде каждий спомоществовател уверен, чи ще получе
благодарност от учениците, дето цмат да са учат в това
училище, и ще имат благодат милосердия в будущиат
живот. Одеса на 20а ден юня мес|яца на 1832а година от
рождество Христово.
Н и к о л а й П а л а у зо в
В а си л и й А п р и л о в .»
След този учредителен протокол идват подписите и

даренията на иницаторите.1 Пръв Априлов е записал:
Денница,с.33 сл. По-късно П.Р.С л а в е й к о в, Габровското училище

(1866), с. Зсл.; P. K а р о л е в, Историята на Габровското училище,
София, 1926 (за началния период твърде сумарно и непълно); и
П. Ц о н ч е в , Из обществ, и култур. минало на Габрово, 1934, с.
390 сл.
1 Срв. за кондиката, която се пази в архивата на Възражда
нето—София, А. П. Стоилов, Към историята на Габровското учи
лище, сп, Общ подем, I (1919),кн.IX— X, и Ц о н ч е в , I I , с. 394 сл.
ГАБРОВСКОТО УЧИЛИЩЕ 147
«Жертвую Аз за Габровското училище сяка година по
две хиледи грошове турски и обязвамся и подир смертта
ми да има да получи тази сума, ако не по много училището
от имението ми.» След него Палаузов е записал: «Жертвую
Аз за Габровското училище сяка година по две хиледи
гроша турски от сопственото си имущество и по смерт.»
Тази кондика Априлов и Палаузов са изпратили година
по-късно в Букурещ, гдето братя Мустакови са вписали
подарените от тях разходи по отпечатване «Взаимоучител-
ските таблици» и «Граматиката» на Неофит Рилски,' после
и в Габрово, гдето видни граждани като Петър Бака
лов, Илия Цонев Видинли, Ив. Петков, Колчо БасмаДжи,
Пенчо Семов, Къньо Сахатчийски и др. са се само Подпи
сали, изглежда, в качеството си на училищни настоя
тели.
Както бележи сам Априлов в Д е н н и ц а , за постигане
на целта било сторено следното: първо, построено ёнло-в
Габрово отделно здание за училището; второ, намерен бил
отец Неофит, комуто се поръчва да състави българска
граматика и да преведе на български език взаимоучител-
ните таблици; и трето, съставени били от Кипиловски
Кратък катихизис и от К. Мустаков — Правила за чйсто-
писане на български. «Всичко това беше извършено с
успех за две години и Неофит откри преподаването в
училището на 2 януари 1835 г.»
Един от мотивите да пристъпи Априлов към реформа

на учебното дело е било окаяното състояние на ки л и й н о т о
об учен и е. От падането на България под турско робство и
до първата четвърт на XIX в. едничкото място, гдето се
е преподавала някаква грамотност и се е поддържала
някаква писменост у нас, са били частните училища на
свещеници и монаси, т. нар. килии. При селските или
градските черкви и при манастирите или техните метоси
са се събирали в особени стаи ученици, които са жаду-
вали да усвоят азбуката и четенето ида се подготвят за

свещеници. Техни преподаватели и възпитатели са били
или свещениците, или монасите п таксидиотите, изпра
щани от светогорските и другите български манастири,
особено от Рилския манастир. И, както забелязва още
Априлов, учението се е ограничавало в кръга на елемен
тарната черковна просвета, понеже целта е била да се
извадят дякони, които постепенно да станат и свещеници.
Учението се е водило на старобългарски и среднобъл-
гарски език, а в по-ново време на «черковнославянски» и
главни школски пособия са били известните чёрковно-
служебни книги псалтир, часослов (наричан още и <уна-
устница»), осмогласник и апостол; после и някои нраво-
учителни и повествователни книги, като разните слова и
поучения на черковни отци (дамаскини), жития на светци
и разкази с историческо и биографско съдържание (за
Синтипа философ, за Александър Велики, за Троянската
война, за превземането на Царигрфд и т. н.). В език и
почерк учениците са подражавали на черковните книги,
така че и докъсно се е удържала по някои места тради
цията на красиви ръкописи, кйкто напр. у Софроний.
Които от тези питомци са попадали в гръцки килии,
успявали са да усвоят отлично и гръцки език. «Някои от
тях, слаби по ум и по любов към отечеството, са се вели-
чаяли дори за гърци. Това дава повод и на гъркоманията,
тъй срамна и тъй пагубна за българския народ», бележи
Априлов.1 Но имало е други, които — верни на буд
ната си съвест и на уроците, получени от патриотически
надъханите монаси в Рилския манастир, на Света гора и
другаде — са запазвали българщината си; и такъв един е
бил напр. га б р о в е ц ъ т йеромонах Спиридон, живял в
Зографския и Хилендарския манастир, както и в манастира
Нямцу край Яш (Молдова), и написал под прякото влия
1 Априлов, Денница, 16— 17.

ние и в духа на Паисий една «История во кратце о болгар
ском народе славенском» от края на XVIII в .1
Килийното учение, първобитно по метода и предмети,
незадоволително за делите на гражданското образование
и националното възпитание, не е могло да радва.ония
по-издигнати българи, които са имали възможност да
вкусят по-висша наука било в гръцки, било в руски и
европейски учебни заведения. Методата на п и н а к и д а т а ,
на буковата дъсчица, на която буквите са се писали и
стъргали (поради липса на хартия), е правила учението
и дълго, и трудно. Раковски и Славейков с ужас си спом
нят за тази уморителна техника в детинството си, свър
зана с убийствено заучване наизуст под ръководството на
«простаци-пинакидовци, учители на миналия тъмен век»12.
Чисто черковният характер на предметите и елементар
ната грамотност са били търпими за ерата на тъмното
робство, но те са се оказвали анахронизъм към началото
на XIX в., когато дори в земите под турско владичество,
населени с християни, прониква новият европейски дух
1 Срв. В. Н. З л а т а р с к и , «История во кратце. . . со.

чинися и списася в лето 1792 Спиридоном Иеросхимонахом», Со.
фия, 1900, XI, LII.
2 Раковски, Българский за независимо священство
въпрос (1860), Съчинения (1922) под редакцията на М. А., с. 381;
С л а в е й к о в, Габровското училище, с. 2. За килийното учение у нас
срв. живото описание у П. К и с и м о в, Исторически работи I (1897),
с. 5 сл.; също Б. П е н е в , История на новатабълг. литература, III
(1933), с. 212 сл. Известният сподвижник на Неофит Возвели Онуф
рий Попович от с. Енина (Казанлъшко) говори за началото на XIX в.
следното:
«Просвещението, което беше в ония бедни времена твърде
зле угаснало, градски училища бяха елиногреческа под владичко
управление, священиците учаха децата си на просто църковно
чтение и пение и няколко поближни деца, колко за да им отговарат
при церковни правила и служби.» В. Н. З л а т а р с к и , Архи
мандрит Онуфрий Попович Хилендарец, Известия на историческото
дружество, кн. III (1911), с. 53. '
с жаждата за светско и научно' образование. Разположе

нието на султан Селим (1789—1807) към просвета и ико
номическа свобода на раята дава възможност да се осно
ват в Гърция, Сърбия и Влашко светски училища по
западен образец, гдето са се изучавали не само хумани
тарните науки и древните класици, но и положителните
науки, физика, химия, природознание и т. н. Бързо се
множат и прочуват особено гръцките гимназии, някои
издържани от щедри меценати, в Цариград, Янина,
Смирна, Кидония, о-вите Хйос и Корфу, Букурещ и т. н.1
И в тях започват да следват и синовете на българските тър
говци, за да разширят своя умствен хоризонт, да се на-
дъхат от либералните идеи на новото време и да възприе
мат оня горещ патриотизъм, който насаждат знаменити
учители (напр. Каири на о-в Андрос), ако не се отвърнат
от народността си и потънат в елиномания подобно на
д-р Никола Пиколо или Атанас Богориди.
Схващайки недъзите на българското учебно дело,
най-изостанало от всички между християните в Турско,
Априлов, който се е отърсил от гъркофилството си й
който сам има солидно светско образование, замисля да
скъса с пакостната рутина в отечеството си. Превратът
в душата му от 1831 г. ще го насочи най-естествено при
вродените му наклонности за филантропия към грижи за.
реформиране на българските училища, за да станат те
фарове на новото национално съзнание и фактори за
икономическото и общественото въздигане на народа му.
Защото покрай всичко друго при известната практическа
насока на възпитанието и мирогледа му той мисли на
първо време не толкова за едно чисто хуманитарно обра
зование в страната, колкото за подготвяне на българската
младеж към самостойна стопанска дейност и разви
тие на търговските и индустриалните предприятия. На-
1 Срв. за просветното движение в началото на XIX в. в Гър
ция и други земи на Европ. Турция моя Неофит Возвели, с. 145 сл.
Г А Б Р О В С К О Т О УЧ ИЛИ ЩЕ 151
ционални и утилитарни цели са за него неделими и внед
рявайки дейна обич към родното, към своето, тъй покру
сено от държавното безправие и черковната гръцка власт,
той вярва да засили икономическата мощ на българина,
за да утвърди той своята самобитност в борбата си с
вековни врагове.
Опасността от елинизма, насаждан чрез училища и
черкви, е за Априлов една тревожна действителност.
Той знае подема на гръцкото учебно дело от края на
XVIII в. и разцвета на гръцката книжнина по-късно,
когато апостоли на Гръцкото възраждане, като Кораи
и Каири, тласват младежта към нови научни и патрио
тически идеали. Особено откак гърците сполучват да си
извоюват самостойно княжество в 1830 г., грижите за
просвета и свързаната с тях планомерна пропаганда между
негръцките християнски народности, особено българ
ската, вземат значителни размери. Още рано (1834) в
Гърция бива приет един закон за народната просвета,
с който се откриват основни училища във всяка община
и се организират гимназии, богословска семинария,
университет и академия на науките. За народното об
разование са залягали тогава или по-преди големи меце
нати като Барбакис, завещал цялото си значително съ
стояние за гръцките училища, Зосимос Анастасиос, дал
100 000 рубли за издържане децата на падналите в бор
бата за освобождение, Константинос, оставил 8000 ду
ката за училището в Мисолунги, Герасимос, завещал
150 000 рубли за училищата в Гърция, Понтикис Иоанес,
определил 84 000 гулдена за сиропиталището в Егина,
и т. н.1 Но новата държава започва да работи системно
в това поле, подкрепена от своите консули в Европейска
Турция, а също и от Патриаршията, която повече, чгг-
колкото в миналото се чувствува задължена да бъде
чрез митрополитите си в услуга на гръцкия агресивен
1 G. К. М a u г е г, Das griecbische Volk (1835), II, с. 207, 218.
152 М И Х А И Л АР Н АУ ДО В
национализъм. Докато българите едва са започнали своето

пробуждане и са нямали нито един образователен инсти
тут с подготвен персонал, гърците са импонирали с добре
устроени училища и са хвърляли своите мрежи върху
приспаните български съвести. В съдбоносния момент,
когато българският народ е трябвало или да открие своето
призвание, ръководен от издигнати, просветени мъже,
или да се поддаде на чуждото културно влияние, скре
пено с вековна традиция и авторитетни представители,
българските училища еднички са могли да изиграят
необикновено важна, дори решителна роля за закреп
ване на националното съзнание.1 Това Априлов схваща
правилно и това обуславя също тъй в голяма степен
инициативата му за Габровското училище.12
Спрял вниманието си на Габрово, първата мисъл

на Априлов е да посвети някои от по-състоятелните и
културните габровци в чужбина в своята дълго лелеяна
мечта за повдигане на народа в просветно и национално
1 Като изтъква как гръцките училища в България стават

огнище на пропаганда за елинизма, особено откак във втората чет
върт на XIX в. те могат да се реорганизират по примера от Гърция
и да се снабдят с библиотеки и добри учители, П. Ников забелязва:
«Двете главни оръжия за въздействие, училище и черква, са всецяла
в гръцки ръце. България се покрива с добре уредени гръцки учи
лища, с които българските килии не могат да конкурират. През
стъргата на тия училища минават цели поколения от нашата въз-
растваща интелигенция и излизат преизпълнени с презрение към
всичко онова, което не е свързано с елинския език и древност.
Болшинството от първите наши дейци по Възраждането били пър
воначално възторжени елини, за да се съзнаят впоследствие като
българи. Тази страшна елинизация застрашавала да обезглави
нашия народ, като го лишавала от водещата и издигащата се негова
градска интелигенция и я впрягала в услуга на елинизма.» П. Н и-
к о в , Възраждане на бълг. народ (1929), с. 32.
2 Срв. добавката в края на книгата под наслов: «С чии сред
ства е основано Габровското училище?»
ГАБ РОВСКОТО УЧ И ЛИ Щ Е 153
отношение и за прослава на скромното си родно място.
Отнапред той е разчитал на известна готовност между
просветените габровци — в селото или пък вън от него, —
познавайки тяхната бодра любознателност, тяхната пред
приемчивост и тяхната готовност за материална помощ
в името на общото селско благо. Защото не всички бо
гати габровци са били скъперници и са пазели добре
завързана кесията си, както хумористично забелязва
веднъж сам Априлов. Най-напред той се е отнесъл (още
през лятото на 1832 г.) към заможните и образовани
братя Мустакови, Иван Бакалоолу, Т. Йовчев и И. Ки-
лифарев в Букурещ. «Тия ние осведомихме, казва Ап
рилов за себе си и за Палаузов, че сме решили да открием
учебно заведение в Габрово и че вече сме се задължили с
подпис в общата книга на това заведение да даваме от
себе си в негова полза ежегодно по четири хиляди лева.
Към подобно пожертвуване приканихме и речените съоте
чественици. По-усърдни от другите в това богоугодно
дело г. г. Мустакови и Бакалоолу приеха радушно на
шето предложение и се обещаха с всички сили да ни съ-
действуват за учредяването и откриването на заведе
нието, обещавайки от своя страна да пожертвуват имо
тите си в самото Габрово.»1 На Априлов братя Мустакови
1 Това обещание било дадено в писмо на братя Мустакови от

28 септември 1833 г. «За съжаление, бележи Априлов в 1841 г.
(Денница, 97), това пожертвуване и досега не се е осъществило.»
П. Р. С л а в е й к о в , Габровското училище, 4, като изтъква в
1866 г., че Йовчев и Килифарев устояли на думата си, за братя
Мустакови казва, че «работата им не се посрещнала с усърдието им»
и че имотите им в Габрово минали в други ръце, без да се ползува
от това Габровското училище. «А от г-на Бакалооглу оставаше еще
да чакамы да видим, но, както посочи, нищо не ще ся дочака и от
там.» За букурещките имоти на Йовчев братя Мустакови не поло
жили никаква грижа да бъдат спечелени за училището въпреки
процеси и дори застъпничеството на Априлов. когато той минал пре.?.
Букурещ в 1847 г.
154 М ИХАИЛ АР И АУ ДО В
съобщили, че когато да умира, Теодосий Йовчев завещал

на Габровското училище мястото си в село за постройка
на една воденица за издръжка, а в Букурещ — три
дюкяна с жилища, които носели годишен доход около
три хиляди лева.1 И. Килифарев пък внесъл еднократно
1500 гроша (лева) чрез Мустакови, като пожертвувал за
училището и един чифлик, който при разработване можел
да носи някакви приходи.
Самите първенци в Габрово посрещнали с «голям въз
торг» предложението на Априлов и дали дума да му съ-
действуват с всички сили. «Макар, както казах, замож
ните жители и да не пожертвуваха нищо в полза на учеб
ното заведение, но те, поради влиянието си върху народа
го поощриха към съдействие, към безплатно превозване
на пясък, камъни, дървета и друг материал и към без
платно извършване на надничарската работа, с която
биде и построено зданието на училището; у нас и това се
смята за благотворителност: не трябва само да се бута в
■собствената им кисия», подмята иронично Априлов,
;който добре знае нрава на габровските патриции по оно
ва време.12 Кога е писал гой в Габрово, не знаем, но трябва
да се предполага, че това ще е станало също през лятото
на 1832 г., защото още същата година била. открита под
1 А п р и л о в, Денница, с. 23 и 97, говорейки как братя

Мустакови били назначени от Йовчев за негови душеприказчици,
отбелязва и факта, че до 1836 г. те изпращали доходите от букурещ
ките дюкяни в Габрово и сметки за това на Априлов, но че отпосле
въпреки честите настоявания на Априлов те не давали никакви
сметки и обяснения, така че и до 1841 г. Априлов не знаял «къде по
стъпват доходите от букурещките училищни имоти». С л а в е й к о в ,
ц. с., с. 5, потвърждава тези сведения на Априлов и добавя, че след
процеса на някои роднини на Йовчев за имотите му в Букурещ
братя Мустакови пак не дали никакъв отчет, а след смъртта на
X. Мустаков наследникът му Г. Мустаков отговорил, че тези имоти
били развалени и не давали никакъв доход.
писка за училището. Именно, както съобщава Славейков,
габровци склонили заемодавците на покойния Нено Ве-
ликин да подарят на общината мястото и сградата му в
центъра на селото за направа на училището; после те
положили като капитал на това училище събраните по-
рано десет хиляди гроша черковни пари, които дали със
сигурна лихва; събрали после помежду си някаква сума
и поставили Кънчо Генов Сахатчийски за епитроп, така
че на 21 март 1833 г. били положени основите на учили
щето в присъствието на търновския митрополит Иларион,
когото Априлов замолил писмено за това, искайки му и
одобрение. Завършено било училището в края на есента
1833 г.1
Щом научават за близкото довършване на построй
ката, зарадваните Априлов и Палаузов се обръщат на
16 август 1833 г. до габровските първенци, за да ги поздра
вят и насърчат. Те били писали по-рано на габровците в
Букурещ, Мустакови, Бакалоолу и Недялкович, посве
щавайки ги в проекта си за училището, и като получили
от тях отговор, научили «с голяма радост, какво и те имали
това намерение, тая грижа и тая мисъл». Връзката между
Одеса и Букурещ се е поддържала само писмено. «И
така се познахме помежду си с писмо заради това бого
угодно дело.» От Мустакови научили Априлов и Пала
узов напоследък, че и габровците в отечеството показали
«голяма ревност и прилежание за това общо сколио».
като довършили зданието му. Те се надяват, че и зана
пред съгражданите му ще покажат същата преданост.
Но за да не се забави устройството на училището, Апри-
^ С л а в е й к о в , Габров. училище, с. 6—7; Ц о н ч е в ,

II, с. 396; А п р и л о в , Денница, с. 23. Това училище издържало
д о 1891 г., когато било съборено, за да се издигне на негово място
днешното «Умниково» училище. Училището не било за жалост ни
кога фотографирано; възстановеният му общ изглед е скициран
вярно от архитекта А. Донков. Срв. П. Ц о н ч е в, II, с. 398—399.
лов и Палаузов им предлагат всички жители да изберат

на едно събрание трима епитропи, «които да поемат уп
равлението, т. е. расходат, събираните на парити и пла
щаните». Могло да се пусне и дискос в черква, за да се
засили фондът на училището, като всяка година в оп
ределено време се дава отчет за приходите и движението
на фонда. Априлов и Палаузов ще внасят редовно обе
щания свой принос: «Това наше принесение секи по две
хилиади гроша на годината ест завсегда доде сми живи и,
ако ще бог, по смартта можим да ги умножим; или можи
ощи по скоро, кога би да видим, какво сколиото са ут-
верждава, учението почнава да цафти, ученидити прокоп-
суват и родителити прилежават и показват ревност за
учението на чедата си.» Понеже училището трябва да има
«к о н д и к а за разни помощи», те направили една книга,
която са подпечатали и в която са вписали вречените го
дишни вноски. «Днес я п]Ьоваждами в Букорещ на г. братя
Мустакови да прикарат и господство им, като епитропи на
покойния Теодосия Йофчев, посвященнити му за школиото
други спомощества и после да Ро пратят в Тарново на
свети митрополита да запише десетях хиляди гроша,
що има в селото заим за полза на школиото, и тогава да
го прати в Габрово на селскити епитропи да преминат и
габровскити спомоществованията и да го имат там да
записват вседа годишнити доходи колкото ся случат.»
Априлов и Палаузов молят да се избират за епитропи
честни и годни хора. А колкото за учението, те мислят
«да почне школиото славянски, б о л га р с к и е зи к п о н а ч и н а т
н а Л а н к а с т е р , което е нов лесин начин на началото на
учението, а л и л од а кт и к и називаемии, понегояко ско
ро учетдечата; и на тоя язик да учат граматика, священ,
история, аритметика и писмо: и като видим какво отива
и доходат на сколиото чи артисва, тогази прибавями и по-
високо учение.»1
1 Писмото на Априлов и Палаузов от 16 август 1833 г. вж. у
С л а в е й к о в , Габров. училище, 10— 11.
Г А Б Р О В С К О Т О У Ч И Л И Щ Е 157
Значи Априлов държи на обучение по български
език, на ланкастерската взаимоучителна метода и на
въвеждане по-горен курс в зависимост от доходите на
училището и напредъка на учениците. Понеже, прибавя
той още в писмото си, нямало засега готов учител за
прилагане новата метода, добре ще е епитропите да по
канят някой от даскалите, що са там, «който е ближен и
прокопсан», и да го изпратят в Букурещ да усвои в та
мошното училище «редът на алилодактики» в един-два
месеца. «Днес, казва той, пращаме на господин Мустаков
оглавление или пример от тоя нов начин на учението
да го преведат на българския доде да се намери даскал:
пращам им ощи и други нужни книги за да се преведат
малко по малко каквото ви ги бележим долу.» И като
изброява тези нужни книги: българска история, славян
ска граматика, устав на училището, брошура за наре-
дата, география, катихизис, свещена история, буквар,
таблици руски взаимоучителни и книга за вписване на
пожертвованията — Априлов препоръчва на епитропите
да не пропускат да вземат всякога съвета на владиката,
«понеже има голяма ревност към сколиото»1.
Априлов и тук, в това писмо от 1833 г., и по-късно,

в Денница от 1841 г., гдето говори отново за основава
нето на Габровското училище, държи на благосклон
ното съдействие на митрополит Иларион, смятайки,
че тоя, макар и не българин, а грък, «много пекся об
образовании и просвещении болгар»12. Доколко това е
1 С л а в е й к о в , Габров. училище, с. 10— 11. •

2 За Иларион в Денница, с. 98, се казва още: «Народът го
считаше истински баща и плачеше, когато на негово място беше
въздигнат друг митрополит: но беше и вън от радост, когато общото
желание на българите го възвърна на предишната му катедра. . .
Паметта на Иларион е незабравима за българите. Ако митрополи
тите, изпращани по епархиите, гдето живеят повече българи, след-
158 М ИХАИЛ АР ИАУДО В
кскреното мнение на Априлов, който съди за нещата от

далеко и не познава основно дейността на Иларион Крит
ски в България, и доколко то отговаря на самата истори
ческа истина, остава все още открит въпрос. За всеки
случай, ако, от една страна, личността на този агент на
Фенер трябва да се очисти от някои неуместни подозре
ния на съвременниците, от друга, тя е ясно очертана като
враг на българщината в доморванията й към своя просвета,
свой национален битщ своя йерархия.1 Ловък дипломат,
Иларион е знаял да се пригажда към желанията на сил
ните местни чорбаджии, за да разположи паството към
редовно изплащане на тежката владичина, и при Габ
ровското училище той само затова се съгласява да даде съ
гласието си (не и материалната си подкрепа обаче въпреки
поетото задължение!), защото очаква благодарност от
населението и възможност за елинизиране на интелиген
цията. Сам Априлов ни разказва, че отначало Иларион
съветвал (с писмо от 2 декември 1884 г.) да се въведе в
Габрово гръцки език, поставяйки' като предлог това,
че на български нямало учебници й че за тяхното съста
вяха добродетелите на този пастир, българите не би имало какво

да желаят повече.» И в Дополнение (1842), с. 17, Априлов поддържа
същото. Като цитира думи на самия Иларион в писмото му от 2
декември 1834 г. относно това, което Иларион бил направил за по
вдигане на образованието в България, за което предходниците му
не билй сторили нищо; като припомня как Иларион бил поръчал
на времето, в 1826 г., на трима българи да съчинят една българска
граматика, според която после да се преведе и свещеното писание;
и как Иларион бил избрал (по собствените му думи) за учител в
Габрово отец Неофит, Априлов заключава: «Ето как по думите
на един гръцки архипастир се грижат за образованието на паството
си изпращаните в България гръцки архипастири. Един Иларион
бе изключение; затова той се помни от народа. Вечна му памет!»
Срв. и моя Неофит Возвели, с. 325.
1 За характера и политиката на Иларион Критски в ж. по
дробно у мен, Неофит Возвели, с.325 и сл. и документите у Д . М и
ше в , Църковен архив, III (1931), с. 50 и сл.
вяне били нужни много години. Но само противодей

ствието на Априлов, който възразил, че ако нашите пра
деди бяха се занимавали с народна книжнина, «ние,
техните потомци, щяхме да имаме сега свои учебници,
свои преводи на всички гръцки и латински класици и
свои писатели» и че «ние трябва сега да извършим това,
което са пропуснали прадедите ни», отклонило екзарха на
цяла България от опасния .му замисъл.1 Тъй или иначе
тъкмо към този митрополит са се обърнали букурещките
габровци, за да им препоръча един български учител,
способен да въведе в Габрово новата взаимоучителна ме
тода, и той избира за тая задача Неофит Рилски. Отгде
и как е познавал Иларион този домашен учител, не е
известно. Може би той го е срещал в Казанлък в нача
лото на 1834 г. и бързо е доловил способността на рилеца,
прочут вече като добър учител из България.12 Априлов ни
1 А п р и л о в , Денница, с. J 7 . С л а в е й к о в мисли по тоя по
вод, Габровското училище, с. 12: «Ако да съди някой по това (което
твърди Априлов), както и по друго дето ся вижда, в счетът на
училището уж че е той подарил 1500 гр., ще му ся представи като
един ученолюбив, а в същото време и българолюбив пастир, но
разсмотрението на делата му показва противното. Иларион е бил
един от най-деятелните пропагандиста на панелинизма в Бълга
рия. . .» А като цитира писмото на Иларион до габровци, с което-
той им препоръчвал да учат децата от 7 до 12-годишна възраст по
български език, а от 12 до 15 и по-нагоре и по гръцки език, Славей
ков забелязва: «Само деятелното възпротивление на одеските ди
ректори и мъдрата политика на отца Неофита отстраниха това на
мерение на екзарха до закрепването на българщината.»
2 Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 157: «. . .в тая 1834 г.
през м. февруари Неофит бил именно в Казанлък. . . Митрополит-
Иларион решава да му възложи известната мисия: да отиде в Бу
курещ, да изучи алилодидактическата метода, за да може да я при
ложи в България. Липсват днес документи, от които би могло да.
се съди защо Иларион е избрал именно Неофит за тая цел. Дали
му е посочен той от някого отвън? Казанлък е бил тогава в Иларионо-
вата духовна област. Най-вероятно е, че просветеният митрополит
се е запознал лично с високообразования за своето време, тогава,
съобщава по тоя повод накратко следното: «Не стига това

(че Иларион положил със собствените си ръце основния
камък на Габровското училище), той изнамерил в епар
хията си йеромонаха от Рилския манастир, Неофита,
родом българин, който знае съвършено старо и ново
български, сръбски, както и елиногръцки език. Него
тъкмо митрополит Иларион отправи за сметка на иконо
мическата сума на училището в Букурещ да узнае мето
дата на взаимното обучение-в тамошното вл аш ко училище.
Той задължи освен това Неофита да преведе правилата
на тази метода и нужните таблици на български език и
да състави българска граматика. Отец Неофит извърши
тези поръчки за девет месеца и остави трудовете си на
братя Мустакови за напечатване. Сам той се отправи за
Габрово, гдето и откри преподаването на 2 януари 1835 г.
при молебен и радостно стечение на всички жители в
Габрово.»1
Заниманията в училището са били започнати соб
ствено още щом било то изкарано, през януари 1834 г.,
и то по старата, килийната метода, понеже нямало учи
тел по новата. Отначало преподавал някой си Алекси с
41-годишен, рилски монах и е имал случай сам да оцени неговите
способности.
Сега, когато знаем вече част от преписката между братя Му
стакови и митрополит Иларион, става ясно, че вниманието на тези
братя към Неофит Рилски е било насочено от «един техен приятел».
На Иларион те пишат на 28 септември 1833 (гръцко писмо), че този
приятел им казал: « . . . в Казанлък се намира рилският таксидиот
Неофит, знаещ славянски и гръцки език». И те добавят: «Ако Ваше
преосвещенство го одобрява, нека да му пише да дойде в Букурещ
на наши разноски. . .» Иларион изказва съгласието си и нарежда
до Неофит на 19 ноември с. г. да замине за Букурещ. Повече по
дробности по въпроса намираме в посочената преписка, издадена от
Ив. С н е г а р о в : Приноси към биографията на Неофит Рилски.
Гръцки писма до него (1951). За нея говорим в добавките към на
стоящата книга.
ГАБ РО В С КО ТО У Ч И Л И Щ Е 161
помощник Гъдьо Генов, а сетне, след 6 месеца, някой си

Иванчо.1 И двамата въвели наустницата и псалтира в
очакване да се приготвят взаимоучителните таблици и
другите учебни пособия, с които се занимавал тогава
Неофит Рилски в Букурещ. Преподаването на Неофит
Рилски, на обновителя, когото с право Иречек нарече
«патриарх на българските педагози», означава рязък
завой в системата на обучението в Габрово, та и в цяла
България, и една история на новобългарското училище е
немислима без неговото голямо име и неговата плодовита
дейност, допълнила тъй щастливо инициативата на Ап-
рилов.
Неофит Рилски е търсен твърде рано като учител със

завидна репутация: още в 1832 г. Стоян Чалъков от Плов
див му предлага да замине незабавно за тоя град заедно с
друг някой «прокопсан, що знае и елиника чисто, и бъл
гарски чисто», за да се покажел нашият народ — «чи му
доде времето и Българията да прогледа. . ,»2 Все тогава
Иларион Търновски го препоръчва като най-благона-
деждна учителска сила, на която може да се възложи ре
формирането на българското учебно дело, а малко по-
късно (1835) за него спорят пет града — Габрово, Ка
занлък, Пловдив, Кюстендил и Сопот, — петимни да го
видят начело на новоустроените си училища. През 1839 г.
габровските първенци се обръщат към него като към
«первий просветител болгарский» и го молят да запази
любовта си към тяхното училище, този «первородний сад»,
посеян от него в отечеството им; славят полезната му за
всички наука, тъй като от неговото «глубоко вежество
е потекал источника, гдето ще се напоява по време и
нашия беден род»3. Сам Неофит, години по-късно, хвър_
1 С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 7.
2 Писмото на С. Чалъков, СбНУ, III, с. 398.
3 Писмото на габровци, СбНУ, V III, с. 424.
11.
162 М И ХА И Л АРНАУДО В
ляйки поглед върху изминатия си път по повод на пока

ната на търновци да им открие духовна семинария, като*
застане начело на нея, изказва убеждението си, което-
всякога искрено е следвал, че «требе за неговата (народ
ната) любов и благоденствие всякий истинный син оте
чества да пожертвува всичко, що има най-честнейше и
дражайше, и потребе зовущей, и последнята си капка
крове своей да не пощади!». И отказвайки с мъка поради
напредналата си възраст (67 години) да се отзове на по
четното това предложение, Неофит изтъква скромно це
ната на стореното от него за българската просвета: «. . .ко-
гато можех аз си сопривнесох tôv ’’epavov (сумата, по
мощта), колкото бях возможен, и тамо гдето ни е коли-
бел на народността, сир. ако не в само Терново, а то &
окружността му, отгдето ся надея и тамо да е стигнало»
барем едно зрънце от моето тогдашньо сеяние, но и
догде ми очи гледат и други уди служат, не ща да престана
от да ся трудя за народната ни полза колкото ми иди от-
ръка.»1 А в 1869 г., вземайки бележка от съобщението на
габровския учител Цвятко Недьов за доброто състояние
на градските училища там, той формулира така целите на
народното възпитание и призванието на народния учи
тел: «За благоденствието на един новосъбуден народ нищо
друго не е по потребно от просвещението и от согласиетог
но за жалост в нашийт народ рядко ся намирват тия
двете добрини совокуплени! Но ние трябва, колкото мо
жем, да залягами да вдъхнем тия добродетели в душите
на простийт народ. . . Тая е най-голямата учителска
должност, а не само да го научат да четат и да пишат!»*
Лично Неофит е бил верен на тия идеи и животът му е
дълъг низ от дела, които го представят в ореола на вдъх
новен и неуморен ратник за просвета и възпитание на бъл
гарския народ. Повикан от съдбата да бъде ръководител
1 СбНУ, VI, с. 462, 464. Писмо от 2 март 1860 г.
2 СбНУ, VI, с. 472. Писмо от 20 окт. 1869 г.
на Габровското училище при неговото откриване, той
дава правилна насока на образованието тук и определя
пътя, по който ще тръгнат изобщо новите български учи
лища със своя светски и национален характер. И по-
късно той — тих калугер или скитник-учител — е or
душа предаден на педагогичното и книжновното си поп
рище, което му създава необикновено обаяние между уче
ници, писатели и образовано гражданство. Вече 80-го-
дишен,ние го виждаме да работи в рилската си килия
упорито над своя «неръкотворен паметник», живата си
грижа и мъка в течение на половин век, българския реч
ник — и снимката, която ни дава за това време (1872)
Марко Балабанов: «цял книжовник, обиколен от куп
стари книги, истински философ, оттеглен от света, същи
монах, потънал в свръхземни съзерцания»1, ни представя
тоя беловлас старец с жив поглед и привлекателна външ
ност като един български Еразъм, като един хуманист на
XVI в., съчетал хармонично в трудовете, характера и дей
ността си идеалите на националното възраждане с тия
на християнската благовест.
Роден е Неофит Рилски в с. Банско, Разлог, през
1793 г. Светското му име е Никола поп Петров. Родът му
принадлежал към заможното местно гражданство, което
въртяло в края на XVIII в. значителна търговия с Ав
стрия и Сърбия и от което произлизали двама видни по
литически съветници на княз Милош Обренович, Михаил
Герман и Марко Георгиев, и двамата братовчеди на Нео
фит.12 След като получил при баща си първото килийно
1 М. Б а л а б а н о в , Пер. епис., LXI (1900), с. 261.

2 Банско, родното място на Паисий Хилендарски, е било в
XV III в. твърде будно село. Неговите търговци са закупували па
мука, произвеждан в Серско и Драмско, и са го препращали навън,
особено в Австрия, като са достигали дори до Франция, Срещу т.рва
те донасяли от чужбина разни манифактурни стоки за Турция.
Поддържали са банчани търговски връзки и кореспонденция не
образование, той отива в Рилския манастир да учи чер

ковна живопис. Тук той става манастирски послушник и в
1811 г. се покалугерва. Две години се учи в манастира и
по гръцки език от нарочно доведен учител в 1816 г., а в
1821- г. отива да продължи гръцкото си учение в Мелник,
който се славел тогава със знаменито училище, в което
■бил назначен дидаскалът Адам от Мелник, прочут ели-
нист. (От тази Мелнишка школа излизат и други бъл
гарски учители, като Емануил Васкидов и Христаки
Павлович.) Четири години прекарва тук Неофит, усвоя
вайки основно старогръцки и събирайки материал за
своя новогръцко-български речник, над който ще се труди
и по-нататък, през целия си живот, превръщайки го после
в българо-гръцки речник. Този речник бил според него
необходим, «понеже нямало тогава нигде школа во всич
ката България, в която да се преподава по-високо уче
ние освен или часословите и псалтирите» и трябвало
да се направи нещо «за улеснение на българските ученици,
които ще отиват да ся учат в гръцките училища (защ от о
н и е см е м и сл и л и , че т о до век а все т ъ й ще в ъ р в и р а б о т а т а Ь ) .
Така е у Неофит в кратката му автобиография от 1864 г.1
Завършил Мелнишката школа, Неофит бил поканен за
учител в Самоков, гдето и прекарал от 1827 до 1831 г.
След това се завръща в манастира и служи като писар
в течение на две години. В 1833 г. манастирът изгаря и
Неофит бива пратен в Казанлък да събира помощи от
населението за подновяването му. Но понеже Казанлък
зависел тогава в черковно отношение от търновския мит
рополит, Неофит бил длъжен да се представи предвари-
само с много български градове (София, Враца, Сливен и т. и.),

но и с Виена, Нюрнберг, Париж и други търговски центрове на
Запад. Срв. В. К ъ н ч е в , СбНУ, X II, с. 257; също у мен, «Едно
писмо от 1824 Г.», Отечество, V (1918), кн. IV, с. 10— 11. Повече за
Банско вж. книгата ми Паисий Хилендарски (1962).
1 И в . Д. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 80.
Г А Б Р О В С К О Т О УЧ ИЛ ИЩ Е 165
телно на Иларион, за да получи благословия и позволи

телно (панахуса) за събиране на милостиня. И ето така
Иларион е имал навярно възможност да се запознае с
40-годишния инок и да го препоръча на букурещките бъл
гари тъкмо в момента, когато те търсели чрез търновския
митрополит подходящо лице за Габровското училище.
Как Иларион е спечелил Неофит за новата мисия, не
знаем; можем да предполагаме само, че у Неофит се раз
гаря желание да се върне към педагогическа дейност при
перспективата да бъде и новатор в първото съвременно
българско училище, издържано от благонадеждни об
разовани люде.1
В Букурещ Неофит прекарва девет месеца, в течение

на 1834 г. Тук той е бил, зает да изучава взаимоучителната
метода (в едно влашко училище) и да приготви необхо
димите школски пособия, подпомогнат от Димитър Му-
стаков, на когото и посвещава граматиката си от 1835 г.12
Завършил успешно задачата си, той се връща в края на
1834 г. в Габрово. Между това в Крагуевац (Сърбия)
се печатали учебниците му под надзора на Христодул
1 Върху връзките между Иларион и Неофит, както и върху
ролята на братя Мустакови в уредбата на Габровското училище
и в дейността на Неофит като учител в Габрово срв. писмата на тези
лица в посочения труд на проф. Ив. Снегаров, както и в добавката
под наслов: «По въпроса за избора на Неофит Рилски за учител в
Габрово».
2 Изглежда, че Д. Мустаков е издържал Неофит при престоя
ването му в Букурещ. В посвещението си, подписано от 10 септември
1834г., Неофит защищава в духа на напредничавите идеи върху
народност и образование, които са проникнали от Запад и които в
Сърбия застъпва Д. Обрадович, че «е требувало по-напред да се
устройват училища, а потом церкви и монастири»; че е нужно
«по-напред да се напечатат на нашиат болгарски язик и потребните
за'учението книги,а после ветхий и новий завет (или по реченно му:
«и сих подобаше творйти и онех не оставляти»), . . Познали са от
части и нашите единоплеменни тая погрешност, сиреч защо са по-
Костович1 и с паричната помощ на Априлов и Палаузов,

които изпратили 12 000 гроша на братя Мустакови и на
Бакалоолу затаяц ел .2 В самото начало на 1835 г., на
2 януари, училището било открито и занятията се поч
нали без очакваните учебници (те пристигнали едва в
края на годината), но по новата взаимоучителна метода,
още твърде слабо позната у нас. Бързо тук се стекли уче
ници от близки и далечни места, за да усвоят методата и
да станат после учители навред из страната. Между тях
за отбелязване са Захарий Круша (учител в Копривщица,
София и Самоков), Калист Луков (Сопот, Габрово, Од
рин и Самоков), Захарий Княжески (Габрово и Тър
ново), Христо Митев (Карлово), Конст. Капиновски (Тър
ново, Лясковец, Плевен), Петко Лесичерски (Търново,
Лясковец), Брайко Генович (Карлово и Калофер), Илия
Грудов (Габрово), Цвятко Недьов Самарджиев (Габрово)
и др. Някои от тия ученици стават отпосле интимни прия
тели и кореспонденти на Неофит, като напр. умния К. Лу
ков или предания Цвятко Недьов/ който почти цял живот
работи в Габрово като наследнцк на Неофит.
Изглежда, че Неофит е трцбвало да се бори в Габ
рово с големи пречки от страна ,на влиятелни първенци и
че е харчил многб енергия за отбиване на неразбранщини
и клевети, затова след около две години той напуска учи-
требни и училищата равно колкото и церквите.» Обръщайки се към

Д . Мустаков, Неофит казва: «Тая истина, говорим, познали сте ви
и затова настоявате да се напечатат перво училищните книги. . .»
Н е о ф и т Р и л с к и , Болгарска граматика, с. 1 и сл. Срв. и М. А р
н а у д о в Неофит Возвели, с. 259 сл.
1 Срв. А п р и л о в , Денница, с. 99, и Ш и ш м а н о в ,
ц. с., с. 158— 161.
2 А п р и л о в , Денница, с. .34, като съобщава за това,добавя:.
«Полный отчет, в этих деньгах, нам однакожь, и по ныне, не достав
лен. Иа прочей сумы часть употреблена нами на разныя книги,
глобусы, географическия карты, что все отослано в Габрово»;
телското си място и заминава за манастира си.1 Човек

крайно чувствителен и честолюбив, със строга нравстве
ност и непримирима към отрицателното съвест, Неофит
попада в непоносима опозиция към суровите нрави на
ония чорбаджии, които и Славейков порицава по-късно
за техните капризи или тяхната първобитна отмъстител-
ност.2 Той търпи известно време опачините и обидите,
скъпейки за интересите на училището и за подкрепата,
която му иде от страна на А прилов и братя Мустакови,
но накрай нервите му не издържат и той трябва да мисли
за спасението си. Вземайки решението да се върне към
по-спокойни занимания в Рилската обител, той уведомява
своите покровители за всичко преживяно като унижение,
1 «Нашите по-първи хора или чорбаджиите ни, пише Славей

ков в 1866 г., като говори за хода на Габровското училище, не са
като простия народ, че да ги убедиш и да ги поведеш накъдето си
щеш; те са, можем да кажем, разглезени повече, отколкото неучени.
Те са тъй обръгнали да погледват от лошата страна всяко нещо,
което би им се предложило за добре. . ., затуй на учените гледат
като на хора по-долни от себе си и от това не само не се покоряват
на съветите им, но даже и презират ги, като искат, каквото става,
.да става по тяхному. Те никога не търпят противоречие нито даже
обсъждане на делата си. . . Това са последици на неучението, на
своеволните им до нине действия, на лошия дух, вдъхнат тям от
гръцкото духовенства, да презират учените. . . и на лошия пример,
който са дали предшествениците наши учители, като са били при
нудени да раболепствуват. . . и да ги ласкаят.» С л а в е й к о в , Габ
ровското училище, с. 63—64.
2 В едно гръцко писмо до митрополит Иларион от 1836 г.
Неофит отбива намерението му да обърне Габровското училище в
гимназия, като изтъква за причина «гнъсните брътвежи» и «пагуб
ното поведение» на някои граждани, които развращавали учениците
и искали да подбият доброто име на училището. Неофит излива
несдържано гнева си пред владиката против тези рушители на дис
циплината — «тези хубостници свини, които тъпчат с такава инди-
ферентност бисерите й после сё обръщат да ни ругаят. . . Аз повре
дих и здравето, и честта си...» Ив. Д. Ш и ш м а н о в, Нови студии,
с. 164 и сл.
за да иска и извинение от тях. Той пише и на митрополит

Иларион, и на Априлов, и на братя Мустакови и в ка
къв дух са били техните съвети и тяхното съчувствие,
можем да съдим по писмата на братя Мустакови до него
от 25 декември 1836 г. Последните, като го молят да остане
в Габрово поне докато се намери негов заместник и се види
ползата от «толкова разходи» и от неговия «труд», из
казват на хубав гръцки език следните печални наблю
дения :
«Знаем, че животът на съотечествениците ни Ви из
мъчва и Ви причинява недоволство, че те са невъзприем-
чиви за учение според изложението Ви до господата в
Одеса. Обаче свойството на мъдрия човек е да търпи и да
се старае с всички свои сили да поправи такива невежи и
некултурни хора и тогава такъв човек е достоен за по
хвала,че е преобразил зверове в човеци и наистина такива
са били признати за велики мъже. Поради това и Ваша
преподобна ученост, имайки пред Вид онова Одисеево
(изречение) «Търпи сърце, и беди някога ти претърпя»,
търпи мъжествено и не се дразни от невежеството на съна
родниците си, но върши делото, за което се призва, и
следващото време ще обезсмърти трудовете ти. Не мис
лете, че в някое друго място в България ще намерите съ
народниците ни по-различни, но навсякъде — такива, за-
щото, гдето господствува невежеството, такива и стават.
В родното ни място поне имаме един вид люде, а в други
места на България има други видове, така че повечето се
срамуват да се наричат българи.»1
Неофит е благодарен за съчувствието и за насърче
нието, но не споделя напълно песимизма на букурещките
нотабили и след като се бави в Рила и посещава Атон,
потегля за друго място в България, предполагайки да
намери там по-благоприятна среда за педагогическа дей-
1 И в. С н е г а р о * , Принос към биографията на Неофит
Рилски, с. 149.
Г А Б Р О В С К О Т О У Ч И Л И ЩЕ 169
ноет. Откъснал се от Габрово не без горчиво разкаяние,
той отива учител в Копривщица (1837—1839), гдето въ
вежда взаимоучителната метода и гдето негови ученици
стават Найден Геров, Йоаким Груев, Васил Чолаков,
Илия Василев и Хр. Пулеков, придобили после голяма или
малка известност като учители. Но и Копривщица той
напуска разочарован, страдайки от несъгласия и други
несгоди, за да стане секретар на Рилския манастир и
ръководител на манастирското училище в течение на
пет години. После ние го виждаме учител в Стара Загора
(1846), а също и на б-в Халки (преподавател по славянски
език в гръцкото богословско училище), отгдето се завръща
в 1852 г. поради носталгия и разстроено здраве (в Бъл
гария той се радва с пророка: «обновляется яко орла
старост моя»).1 След това той е главно в манастира си,
гдето от 1860 до 1864 г. е игумен, тук той приема мно
жество свои почитатели или писма от тях, тук той под
тиква към родолюбива и училищна дейност множество
свои ученици и тук той работи над речника си до последен
дъх в дълбока старост. Почива той на 4 януари 1881 г.,
доживял като «жива летопис на Българското възраждане»
(според Иречек) Освобождението на България и благо
дарността на българското правителство за своята дълга
и плодоносна дейност в полето на учебното дело и на
книжнината.2
Най-висока точка в учебната кариера и във влия
нието на Неофит Рилски е несъмнено учителствуването му
в Габрово от 2 януари 1835 до 6 май 1837 г. Тук той не
само преподава на 80 души ученици, дошли отвсякъде,
много предмети — четене, писане, аритметика, геогра-
1 СбНУ, VI, с. 450. Писмо от 28 май 1853 г.
2 Биографски очерци за Неофит вж. у Р. К о с е в , Мисъл,
I и II (1892— 1893); проигумен П а и с и й , Зорница,VI (1881), бр. 41;
К. И р е ч е к , Osvêta, 1883, X III, с- 903 и сл. и Ив. Д. Ш и ш м а-
н о в, Нови студии (1926), с. 63 сл.
no М И Х А И Л А РНА УДО В
фия, история, свещена история и гръцки, — но и насажда

нов дух на просвета и нова етика за народните будцтели.
Така той оправдава ако не смелата надежда на Априлов,
че по-късните поколения ще. казват за Габрово: «Ето
люлката на нашата литература», то поне гордата му вяра,
че Габрово ще си извоюва като учебен център всеобщо
признание в страната. С пълно основание Априлов мо
жеше да пише в 1842 г.: «Габрово първо показа пример
за възможността да се разпространи народната писме
ност, първо принесе лептата си за устройването на общо
българско училище в полза на всички съсловия и първо
видя правилно европейско учебно заведение, в което се
преподава на питомците на родния език.»1 Прав е следо
вателно Славейков, когато в историческия си очерк от
1866 г. за Габровското училище определя така заслугите
на Неофит и на Априлов: «Две години и четири месеца
учителствува отец Неофит в Габрово, но и в това малкото
време принесе той голяма полза както на Габрово, тъй и на
околните градове и села. При отварянето на Габровското
училище от отца Неофита из много места млади и способни
българчета се стекоха да се учат при него, които изпосле
се разидоха по местата си, заеха учителски длъжностни
разпространиха българското чтение чрез взаимоучител-
ния способ, който имаше очевидно преимущество над
килийното преподаване. И тъй Габровското училище в
това време не само че послужи като пример и образец
за въздигането и на други училища в България, но з а
служи и като достави на повечето от тях учители и
като ги снабдяваше с необходимите за пръв път книги;
и в това се състои главната и неоценимата заслуга на
неговите първи учредители и попечители. Незабравимите
тези за България мъже, Априлов и Палаузов, не заслу
жиха безсмъртно име толкоз с това, гдето подсториха
габровчани да си направят училище и гдето ежегодно
1 А п р и л о в , Денница, с. 24; Дополнение, с. 18, 20.
ГА Б Р О В С К О Т О У Ч И Л И Щ Е 111
пожъртвуваха по две хиляди гроша за поддържането му
колкото с туй, гдето станаха причина да възтържествува
българското учение в България, като отблъснаха най-
напред домогванията на гръцкия в Търново владика да
въведе гръцки език в Габровското училище, което стана
пример и даде повод, щото в преобразованието на бъл
гарските килии в училища да се предпочете навсякъде
в България българский език-, с това, гдето с писмата си и
със съветите си възбудиха навсякъде ревност към учение,
и с това, гдето улесниха преподаването на българский
език и отвориха път за образованието на българите , —
дела, които ' нашите тука съотечественици по положе
нието си не биха могли да ги извършат или до които твърде
късно биха се домогнали.»1
Неофит се ръководи от максимата: «на училището не е
намерението да е мучилище»; затова се залавя за делото
си с рядка за времето хуманност, с голяма любов към
«малолетний и мягкий возраст детский» (Граматика,
1835). Той иска да насажда знанията систематично и той
прилага пръв взаимоучителната метода последователно
и пълно у нас. Наистина още Берон в Буквара си от
1824 г., като окайва нещастните деца за трудното им
запознаване с псалтира и часослова, препоръчва да ce
води обучението по такъв начин, щото да са и нашите
ученици«катоевропейските,детоучат друг друго учението»12.
Също тъй и Константин Фотинов ще е въвел още в 1828 г.
в частното си училище в Смирна, гдето се преподавало
смесено гръцки и български, новата взаимоучителна ме
тода, ако съдим по титлата му «алилодидактическое сло-
весие», дадена от един владика през януари 1835 г.3
«Словеснейши учител алилодидактическаго училища» е

2 П. Б е р о н , Буквар (1824), с. 2—4.
3 Срв. Ш и ш м а н о в , «К- Фотинов», СбНУ, XI, с. 632.
наречен и Николай Христович през същата тази 1835 г.

в една книга, печатана няколко месеца по-рано.1 Може
би взаимоучителни са били и училищата в Карлова
(1826), Търново и Свищов (1834) с преподаватели Р. По
пович и Хр. Павлович, но в тях обучението се е водила
в твърде ограничен размер и на г р ъ ц к и език, така че те
са останали без особено влияние върху развоя на българ
ското учебно дело.12 Същински разсадник на новата ме
тода, издигнал началата й до истинска и дълбока реформа
на преподаването, става Габрово, и то под грижите на
едно вещо и авторитетно в цялата страна лице — Неофит
Рилски.
Същината на новата метода е добре позната. Нарича се
тя взаимна или взаимоучителна (алилодидактическа,
enseignement mutuel), понеже питомците е трябвало да
се обучават един друг под ръководството на главния
учител и неговите помощници. Създадена като дидакти
чески принцип за първоначалните училища в края на
XVIII в. от английските педагози Бел' и Ланкастер, тя е
имала предимството да допълва липбата на повече под
готвени учители и на материални средства и тя бива въ
ведена навсякъде в Западна Европа, а също тъй и в гръц
ките училища от началото на XIX в., специално от 1820 г.
насам.3 Бел-Ланкастерската взаимоучителна метода, из
питана веднъж като твърде практична, прониква и на
Балканския полуостров успоредно с проникването на
новите образователни и демократични идеи в ерата на
романтизма. Не е чудно, че и Априлов ще е доловил този
преврат в съвременното руско и гръцко обучение и че,.
1 Д-р В. Н и к о л ч е в , Училищен преглед, XI (1906),
кн. I, с. 23. Срв. за Фотинов и Н. Христович добавка III, в края на
книгата.
2 Л. Д о р о с и е в, Юбилеен сборник Копривщица (1926),
с. 281.
3 Срв. И в . Д. Ш и ш м а н о в, СбНУ, XI, с. 633 сл.
Г А Б Р О В С К О Т О УЧ ИЛ ИЩ Е 173
най-малко подсетен от Берон, ще е пожелал да се положи
в основата на преподаването в Габровското училище тази
тъй реномирана метода. Неофит превежда от р у с к и пра
тените му от Априлов взаимоучителни таблици, 66 на
брой отначало, и по тях започва да запознава маловръст-
ните си питомци с елементите на четене, писане и смя
тане, като покрай това дава и някои познания от другите
предмети под формата на тогавашните читанки за I и II
отделение. Учениците са добивали бърз поглед в хигиена,
мерки за времето, анатомия, физическа география, кос
могония и пр., при което главна тежест е падала на пра
вилното четене и на нравоучението. На по-напредналите си
ученици Неофит преподава и някои общообразователни
предмети с черковнославянски и гръцки език. В основата
на цялото учебно дело той поставя знанието на майчиния
език: помагало за това му е собствената негова граматика
от 1835 г. А опора на училищната техника дава строгата
дисциплина и йерархията с неизбежните тогава награди и
наказания.1 Трябваше ли с течение на времето и при
усъвършенствувани педагогически методи да се напусне
постепенно тази взаимоучителна традиция, оказала се
неспособна да зачита индивидуалните качества на уче
ниците и да приковава вниманието или да поддържа
уважение към учителя без грубо насилие, не може да се
откаже, че за времето си тя означаваше голяма стъпка
напред като избавление от практиката на килиите и от
сухото, съвсем механическо заучаване на едно мъртво
знание.
Когато Неофит Рилски напуска през май 1837 г.
Габровското училище, Априлов е сериозно загрижен за
развоя на своето любимо създание. Той се бои да не би то
да «изпадне в невежеству и да се развали» — тогава би
1 Върху методата и техниката на взаимоучителните училища

срв. С. В е л е в , Училищ, преглед, XI (1906), кн. I, с. 42 сл.
174 М И Х А И Л АРИЛ УД О№
било «язък за толкова трудове и пари» и тогава габровци!

ще станат за присмех, за «насмехание от другите села и;
градове», загдето не са могли да опазят учителя си, до-
като друг се подготви да го замести. Той се радва, когато.
училищните епитропи му съобщават по това време (на
чалото на 1837 г.), че в селото им надошли ученици от
други села и градове. «Воздадохме хвала господу богу,
чи удостои нашето село да стане начало на българското
просвещение», пишат им Априлов и Палаузов, наскоро,
след това и продължават: «Ваша милост, и сичките дру
гите соотечественици и чорбаджии знайте, чи ние вече-
не ще да живейме в селото, нито дицата ни и сме като
откъснати от него, но защото живейме тука толкос го
дини и разумехме доброто на учението, от което салт
нашите болгаре са устанале назад, разсудихме да са
потрудиме и да помогнем колкото можиме на соотече-
ствениците и единоплемянните наши, да ся просветят и
mue, и сме уверени, чи господ бог приема това добро спо
ред милостини, дето правиме на сиромасите и грядущите
веки можат да ни незабравят сас другите попечители,
дето се стараят за содержанието на1школата, и на които
имя1гата ще са помянуват до конца света.» Изтъквайки
вярата си в такава признателност нд потомството, соб
ственото си безкористие и милостта си към бедното габ
ровско население, Априлов иска не да подчертава заслу
гите си, а да трогне и поощри към грижи за училището
нехайните първенци, окаменели в егоизма и обскуран
тизма си. Защото той тутакси бие на тяхната съвест и
ги моли да не оставят «да се загуби первото семя на това
добро» и да се лиши училището от даскал, догде бъде
намерен друг достоен. «Ние тука видим, казва Априлов,
дирейки съкрушителни доводи против инертните си видни
съграждани, каквото царете, министрите, генералите и
сичките гулемите почитат и награждават учените и даска
лите, защото. . . ако не са тие, децата им щат да останат-
неучени, невежди и непотребни да управляват народат».

Така и Александър Велики бил казвал, че е много по
благодарен на учителя си, отколкото на баща си, понеже
учителят му го научил как да живее добре и с неговото
учение можал да превземе цял свят. Братя Мустакови били
пратили в Одеса едно момче от Сливен на име Игнат
19-годишно, което знаяло гръцки и български и което
Априлов настанил в училището, за да се изучи «с школски
харч» за бъдещ учител в Габрово («за нея причина при
дадохме му прозвание Габровец», забелязва Априлов).
«Той показва ищах и старание на учението и ся надя
ваме за три години да стане достоин да доде в Габрово за
даскал на болгарският и греческиат език. . . затова тре-
бува да се постарайме дотогава да имаме даскал в шко
лата. . .» (Големите надежди, възлагани от Априлов на
този момък от Сливен — той се именувал, както науча
ваме от едно писмо на Найден Геров, Игнат Стоянович,
се осуетяват най-неочаквано, понеже момъкът, като за
вършил в Одеса и потеглил през пролетта на 1840 г. за
България, умрял още по пътя. Той щял да преподава
покрай другото латински, руски и гръцки език, по които
бил доста добре подготвен, и щял да даде нов тласък на
обучението.1) Априлов би желал да се открие между
1 За този Игнат Стоянович ни съобщава Априлов в своята

Денница, с. 34: «Около десяти тысяч левов издержано на обучение
и усовершенствувание молодого болгарина, обучавшагося слиш
ком три года в Одесской Семинарии, и отправленаго в прошлом году
в Габрово для введения там правильнейшаго устройства в заведе
нии, и преподавания начал латинскаго, русскаго и греческаго
языков». В забележка по-нататък Априлов казва: «К сожалению
сей усовершенствующийся здесь в Одессе, посланный нами в Габ
рово и стоивший училищу немаловажной суммы, Игнатий Габро
вец, не дойдя Габрова скончался на пути. Училище должно следо
вательно до усовершенствования другого находится in statu quo.
Так угодно было судьбе!» Денница, с. 107. Името на този сливенец,
прекръстен на габровец, узнаваме от едно писмо на Найден Геров
питомците на Габровското училище някой благонадежден

момък, който да отиде в Одеса и се усъвършенствува, за
да стане след завръщането си учител било в Габрово,
било в друго място на България. «Защо тай ще се раздаде
учението в Болгариата, чи нека споменуват Габрово, чи
ги учило.» Затова габровци не трябва да вадят децата си
бързо от училището, а да ги оставят там да се изучат
добре: «инак нема да излезе никой учен от Габрово, нето
даскалат ще да има радост чи извадил ученик».
Нататък в писмото си Априлов нарежда училището
да помага от своите суми на ония ученици, които проявя
ват способности, а са бедни, и моли епитропите да изка
рат заплатите на учителите от тамошните доходи, за да
остане субсидията от Одеса с букурещкия доход за «пот
ребните книги» и за «харчта на школскиат ученик Иг
ната». Отново той потвърждава, че определените от него
и Палаузов ежегодни вноски ще продължат и сл ед с м ъ р т т а
и м ; изпраща им 76 книги от Всербщата история на Ки-
пиловски като дар от негова страна за бедните и прилежни
ученици; съобщава, че Кипиловски готвел българска
история, от която също щял да прати в дар повече екзем
пляри; и обещава да достави през Букурещ или Свищов
поръчаните от Неофит книги.1
Това писмо е типично за сериозните и неотслабните

грижи, които полага Априлов за училището. Той трепере
да не се прекъсне някак голямото дело, смисъл на живота
му; бди за нормалния вървеж на обучението; препоръчва,
моли, кори в името на общия дълг на габровци за закреп
ване на училището; полага усилия да се запази конти-
от Одеса, 9 май 1840 г., гдето се съобщава на Н. Рилски, че Игнат

Стоянович потеглил за Габрово. СбНУ, V III, с. 430.
1 С л а в , е й к о в, Габров. училище, с. 16— 18. Писмото,
подписано общо от Априлов и Палаузов, е без дата, но по всичко
личи, че е от началото (или пролетта) на 1837 г.
ГАБ РО В С КО ТО У Ч И Л И Щ Е 177
HioHfeT в прилагането на новата метода, като издържа

свой стипендиант в Одеската семинария, като готви нови
по-добри учители и като мисли за въвеждане на нови пред
мети, които ще повишат равнището на научната подготовка
в училището. За стипендианта си Игнат Стоянович и за
другите български възпитаници в Одеса той дава на 20 ок
томври 1840 г. следните сведения на Райно Попович:
«Игнатий, като се посвети на уроците си, повреди здра
вето си. Вярвам да се поправи то в отечеството му. За
него ние и разноски направихме, и труд положихме.
Нямаме обаче още известие дали е поел училището. Ако
и да не е съвършен във всичко, надеем се, при все това
да го нареди по европейски, тъй като той се е образовал
изобщо по руски, следователно учил е латински, славян
ски, френски, нещо италиански и немски с нужните з
училището предмети, т. е. аритметика, история, геогра3
фия, логика. Които от младите искат да дойдат тук, мо*
гат, при него да се поприготвят доволно, при всичко че*
тамошните разноски са петата част от тукашните. П о
н аст оящ ем а з им ам гр и ж а т а з а и зуч а ва н ет о н а п ет
д р у г и м ладеж и . Те свършват уроците си в три до
шест
години. От двамата, които са по-близо да свършат, еди-
нът е за Копривщица, другият за Карлово; тримата други
като съотечественици са пък за където се случи. Те са
прилежателни и аз се надея да бъдат полезни за отече
ството.»1
Кризата в училището, настъпила с преждевремен
ното напускане на Неофит Рилски, не ще се отстрани още
дълго време, цели двайсет години, тъй като едничкият,
който би могъл, изглежда, достойно да замести Неофит,
сливенецът Игнат Стоянов, въобще не достига да постъпи
в училището, а другите приемници на Неофит са при
всички добри старания даскали с по-ограничен кръгозор
1 Пер. спис., X XV— XXVI, с. 51.
12.
и/
178 ..... М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
и,без солидна научна.подготовка. Едва когато тук при

стига през 1857 г. Теодор Бурмов, габровец, получил
висщето си образование в Киевската духовна семинария и
човек с висока култура, настъпва и обрат в духа на се
риозните Априлови пожелания от 1840 г /
Между това Априлов, както изтъква в писмото си
до Р. Попович, полага усилия да се подготвят добри учи
тели за Габрово и за другите училища из българските
земи. Негова голяма заслуга е, че той скланя в 1840 г.
граф Михаил Воронцов, новоросийски и бесарабски гу
бернатор, който познавал България и габровците още от
войната през 1810 г.,1да издействува от императора четири
стипендии за българчетата в руските семинарии, благо
дарение на което в Одеса могат да се изучават отначало
споменатите четирима българи: Добри Чинтулов от Сли
вен, Илия Трудов от Габрово, Христо Тодоров от Трявна
и Атанас Георгиев от Панагюрище.12/Априлов прави лични
и. писмени, постъпки пред надлежните руски власти за
настаняването на българските питомци, а о т . тия пък
изисква формално задължение, че ще се посветят на учи
телско или духовно звание,в отечеството си — било в
1 От 1823 г. новоросийски генерал-губернатор и пълномощен
наместник на Бесарабската област е генерал-адютантът на импе
ратор Александър I, генерал-лейтенант граф Воронцов (Михаил
Семенович). Роден в 1782 г., той бил възпитан в Англия, гдето
баща му бил руски посланик. Като полковник граф М. С. Ворон
цов участвувал във войната от 1810— 1811 г. срещу Турция, участву
вайки във всички битки и обсади на крепости: В 1812 г. той се
сражавал срещу Наполеон, като остава с корпуса си до 1818 г. във
Франция. На 28 юли 1823. г. той приема в/Кишинев службата на
Чизов, който остава да управлява само колониите на целия южен
край. Срв. А. С к а л ь к о в с к и й , Первое тридцатилетие Одессы
(1837), с. 258 сл.
2 С л а в е й к о в , Габров. училище, с. 26; А п р и л о в ,
Денница, .с. 36; И в . Д. Ш и ш м а н о в, -Как и от кого бяха из
действувани първите руски стипендии за български възпитаници в
Одеската семинария, Нови студии, с. 41 сл.
ГАБ РО В С КО ТО УЧ ИЛИЩЕ 179
Габрово, било другаде, гдето означат «габровските школ-
ски епитропи» (Априлов й Палаузов). В избора на юно
шите Априлов следва правилото да. праща в семинария
само ония, които владеят добре родния си език, а също и
гръцки. «Малолетни, бележи той уместно, ние не се ре
шавахме да поместим там, понеже те могат ~в Русия да
забравят лесно родния си език, в който случай след въз
връщането си те не биха могли да бъдат полезни на роди
ната си. По-възрастните юноши, бидейки вече силни па
българска и гръцка словесност, ще завършат по-лесно w
по-скоро Kÿpca на семинарията и ще’отстъпват местата си,
другиму. Ето причината, по която се изпращат в Одеса
най-способните от българските юноши, 'а не само от
Габрово. Кандидати се оказват толкова много, щото аз
съм в пълно недоумение какво да правя с тях.»1 '
Априлов не проявява в избора на стипендианти от
България за Одеската семинария тесногръд локален
патриотизъм. Колкото и да скъпи за славата на Габрово
и за интересите на габровци, той се поставя над лични
и местни симпатии, за да подтикне образованието на ця
лата страна и да простре императорската милост върху
най-достойните юноши. И в писмата си до габровци от
1839 и 1840 г. той отстоява разбирането, което застъпва
друг голям български родолюбец и дарител, Петър Бе
рон, когато заявява на своите котленци: «Аз не считам
за мое отечество само Котел, но цяла България. За това
желая да се науча дали и в другите по-големи градове съ
ществуват училища и в какво състояние се намират те.»2
Априлов предвижда да се учат в Габрово и външни деца
или юноши, без да им се взема някаква такса; напътва
училищните епитропи и учители йъм услуги на другите
училища. «Както брат помага на брата, пише той на
1 А п р и л о в ’,' Денница, с. 35.
2 Срв. Б. П е н е в , Историй на новата българска литера
тура, III, с. 405.
5 август 1839 г., така и училище трябва да помага на учи

лище.» Понеже калоферците в Одеса решили да основат
училище в родното си село, Априлов записва помощ в
кондиката им така: «Габровското училище принася в дар
на Калоферското един екземпляр таблици взаимного
обучения.» Той нарежда освен това, ако калоферският
учител не знае взаимната метода и пожелае да я изучи в
Габрово, да го приемат габровци «благосклонно»— «за-
щото така ще ся раздаде просвещението на България».
За учениците негабровци той нарежда до епитропите
{1 май 1840 г.) да не им вземат «нито една пара, освен ако
щат бащите им да пожертвуват нещо. Школото е общо
и от край светат ако дойдат, нека се учат.» Все тогава
(1840) той препоръчва на габровци при избора на канди
дати за следване в Одеса да не се поддават на никакво
пристрастие и да не гледат било родство, било местожи
телство. «Тези момчета трябва да са българчета. . . нито
родство, нито дружба, нито селенец (от наше село) не
трябва да ни тегли, но ще ся земат, които са по-достойни
и учени, нека да са отде да са, и за будущите години нека
са изучат нашите габровци да зеками тях.»1
След като Неофит Рилски напуснал училището, на

негово място дошъл ученикът му Захарий Княжески,
родом от Старозагорско, който бил изучил взаимната
метода в Габрово.12 При неговото учителствуване, през
май 1837 г., минал през Габрово султан Махмуд, който
бил предприел обиколка из България, и Захарий го по
срещнал със своите 240 ученици и с реч на турски, за
което султанът подарил 14 000 гроша за децата и 16 000
за бедните в Габрово.3 Заминал в 1839 г., за да продължи
1 С л а в е й к о в , Габров. училище, с. 19, 25.
2 Вж. биографски данни за него у Ив. Д. Ш и ш м а н о в , Сту
дии, с. 142, и Нови студии, с. 390.
3 А п р и л о в , Денница, с. 91; Ш и ш м а н о в , Студии, с. 142,
ГАБРОВСКОТО УЧИЛИЩ Е 181
образованието си в Херсонската семинария, Захарий

оставя за свой приемник (от 1 януари 1839 г. до 14 де
кември 1841 г.) друг ученик на Неофит, сопотненеца
Калист Луков.1 Той отделил преподаването на гръцки и
на славянски в особен, по-висок клас, а взаимното учи
лище предал на Цвятко Недьов, който заместил отпосле
и самия Калист. Макар дейността на тия учители и да не
била ознаменувана с такива големи успехи, «каквото в
цветущото състояние на уч. Неофитовото време», бележи
Славейков, «но не можем отказа заслугите на тези млади
ревнители в това, гдето поддържаха заведението и тъй,
да кажем, помамиха и приучиха народа да дава децата
си на учение»^.
Априлов не ще е бил доволен от бавния напредък на
училището и от образователния ценз на учителите, но е
нямало що да прави при липсата на по-подготвени ръко
водители. При трудните условия за пътуване той, болни-
чавият, не се е решавал да предприеме сам една ревизия,
затова на 10 април 1844 г. той изпраща да прегледа учи
лището и да препоръча мерки за подобряването му Спи
ридон Н. Палаузов, син на стария Палаузов, току-що
завършил университет в Германия. Втора такава ревизия
извършва на следната година племенникът на стария
Палаузов, Николай Христофоров Палаузов (завършил
Одеския лицей в 1842 г. и проявил се отпосле като добър
патриот). Нему отправят на 1 май 1845 г. Априлов и
Палаузов едно писмо, с което го молят да прегледа учи
лището в Габрово и «да поправи недостатъците му и
уреди преподаването, както може по-добре». Николай
Палаузов отива наистина в Габрово, придружен от В. Ра-
шеев, и намира печална картина — за която научаваме
от писмото му до Неофит Рилски: децата едва знаяли да
прочитат, епитропът бил занемарил длъжността си, учи-
1 Вж. за него И в . Д. Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 392.
182 М И Х А И Л . АРНАУ ДОВ
лището пустеяло.1 Тогава той, пълновластно, съгласно

с инструкциите на одеските попечители, поставя начело
на училището четирима епитропи вместо. един и издава
на 17 юни 1845 г. редица наредби, с които се стягала дис
циплината и засилвал контролът в училището.2 За главен
учител постъпил тогава Христодул Костов,3 който бива
наскоро, след година и ^етири месеца, заместен от Илия
Трудов. Христодул е кореспондирал с Априлов, уведо
мявайки го за успех и състояние на училището. Априлов
се грижи още многократно за Габрово, давайки между
другото в 1845 г. съвети как да се направи новото училище,:
на което той чертае и плана (56 аршина дълго и 25 ши-
1 Н. Хр. Палаузов пише на Неофит в 1845 г. (точна дата няма)
«Много се опечалих, кога вошедши в Габровското училище, което
го оставили Ваше преподобие в цветуще состояние, намерих сал
■едни 5-то годишни деца, които не токмо не могат да прочитат два
•слова свободно. Така ли трябва да се учат? Какав плод излезал от
13 годишните трудове? — Няма учител,/школа пуста, а попечители
гледат на това бедствено положение ^чилища сос мертво сарце,
гледат на неговото падение, до което го сами довели, и совест не ги
укорява. . .» Тези настоятели мислели само да напълнят джобовете
си с жълтици и не почитали, а оскърбявали добрия учител, когото
искали да заменят с друг, който ще учи децата на наустница и
псалтир. Периодич. спис., LX (1899), с. 989. Писмото на Н. Хр.
Палаузов ще да е от юли 1845 г., тъй като на 20 юли с. г. Цвятко
Недьов съобщава на Неофит Рилски за пристигането на «две мом
чета габровчета» (Н. Хр. Палаузов и В. Н. Рашеев), които носели
«полномощно писмо» от Априлов и Палаузов в Одеса, за да наредят
училището. Като съобщава още, че пратениците наредили «според
силите си» училището и написали «закони как требува да варви»
то и «как да си почитат учителят», даскал Цвятко добавя шЦе:
«напролят ще соградят в Дечковата къща ново училище от основа
нието до верхат сос камак». Те оставили на Цв. Недьов и писмо да
го изпрати на Неофит, понеже бързали да догонят българските де
путати в Цариград, на които, изглежда, е трябвало да предадат
«ещо от името на Априлов. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 267.
2 Вж. наредбите у С л а в е й к о в , Габровското училище,'с.27сл.
3 Срв. С л а в е й к о в , ц. с., с. 31, и Ш и ш м а н о в , Студии,
с . 177 сл.
роко).1 През 1847 г. той п р еп ор ъ ч ва м ерк и н а еп и т р о -

пите как да се задържат учениците в училището и им съоб
щава (10 март 1847 г.), че вече ще гледа да навести лично
селото и училището наскоро: «Аз Василий напролет ще
ида за Цариград за здравието си и ако ми облете, мисля
да дойда до Габрово да се видим .» За н о в о т о у ч и л и щ е то й
нарежда да се избере по-голямо място, за «да има воздух
чист, да може да ся доведе вода и да ся направи малка
градина вътре и горници за момчетата от селата»2. От
носно намерението на Априлов да идва в Габрово знаем,
че още през октомври 1846 г. сестра му Кера била ходила
при него в Одеса и като се върнала, обадила как брат й
•«мутлак имал намерение напролет да си дойде на Габрово’
да умре. . ,»3 Априлов ще се е чувствувал очевидно твърде
зле, щом през 1843 и 1844 г. е бил прикован на легло
продължително време от изтощителна болест.4 Но все
пак той не забравя и в такова тежко положение да мисли
за Габровското училище, защото, като пише на сестра си
в Габрово през април 1846 г., за да й даде някои наставле
ния по семейни въпроси, той не пропуска да й загатне,
че в Габрово «ще стане и момичешка школа»5.
Как си е представял Априлов откриването на това
девическо училище в Габрово, не знаем. Но пътуването
до Габрово или по-право до Бруса, гдето болният ще търси
лек, става. На връщане от Бруса Априлов пристига в
Габрово на 24 август 1847 г. Близо половин век се е из
минало, откак той, дете още, е напуснал родното си място,
за да скита по света, и сега след толкова премеждия и
сломен физически той идва да види за последен път хори-
1 Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 272.
“ С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 32.
4 Срв. писмото на Априлов до В. Ханка от 24 юни 1845.
В . Ф р а н ц е в , Письма к В. Ганке, Варшава, 1905, с. 11.
5 Известия на Народния етнограф, музей, II (1922), кн. I— II,
с . 35.
зонтите на първата си младост и да направи последни

разпореждания за училището, което отдалеч му се е мяр
кало като символ на собствено безсмъртие и като неуга
сим фар на българската просвета. Никой не ни е предал
за жалост по-подробно преживяното рт Априлов при но
вия този досег ç родната среда и с основаното от него
учебно заведение и само Славейков ни описва накъсо по
чужди спомени нещо от Габровската хроника през ония
дни. Априлов бил посрещнат от мало и голямо, от целия
град по най-сърдечен начин.1 «Никога, казва Славейков,
няма да се забравят благите негови думи и отечески съ
вети, които върху учението и възпитанието на децата да
ваше, както частно с всекиго, като се виждаше тъй и в
общите събрания.» Училището му направило добро впе
чатление. «Някои приятели ми казваха, че било тъй и
инак, но то е доста добро; училището не съставя зданието,
но предаването в него.» И като ставало дума за направа
на ново училище, той изказвал опасението си — оправ
дано отпосле, — че може да не го дорършат и да остане на
средата. Но общото желание било да се започне напра
вата и затова в черквата «Св. Богородица» станало на
29 август събрание на по-видните габровци. Седнал под
ябълката в черковния двор, Априлов съставил сам про
токола за общоселското решение и за даренията и след
това се обърнал към най-състоятелния и влиятелен пър
венец Илия Цонев Видинли с думите: «Дядо Илия, ти
си габровец, както и аз, както и всички тук събрани, но
ти си от най-първите и най-богатите изпомежду нш Земи
и запиши най-напред какво ще помогнеш за новото учи
лище. Ако пишеш ти 2000, ще пиша и аз 2000; ако пишеш
ти 2500, и аз 2500.» Дядо Илия тогава се прекръстил и
записал 2500 гроша. Априлов на часа извадил и броил
също 2500 гроша. После рекъл: «Освен туй има да оставя
1 Цончев, II, с. 414; Р. К а р о л е в , ц. с., 24.

Г А Б РО В С КО ТО УЧ ИЛИ ЩЕ 185
и подир смъртта си нещо — малко, но сигурно.»1
Заминал от Габрово за Одеса, наскоро Априлов пи
сал на габровци от Букурещ, за да изкаже тежкото си
огорчение от нехайството и хладнокръвието на букурещ
ките попечители на училището както относно стопанисва
нето на училищните имоти, така и относно техните частни
приноси. «В тази горест пише Славейков след някой
ден се и представи той в Галац, на път към Одеса, на 2
октомври 1847.»2
Завещанието на Априлов, писано от самия него на

25 октомври 1844 г. и потвърдено отново на 10 април
1847 г., отделя от всичкия имот, 76 000 рубли, вложени
главно в руската държавна банка, 60 000 рубли като ка
питал за издръжката на Габровското училище («остава
в банката вечно в полза за учебното заведение на роди
ната ми Габрово») и нарежда, щото душеприказчиците
(H. С. Палаузов, Милан П. Милованов и Николай Ники
форов Априлов) да получават всяка година процентите от
15 000 рубли, за да ги употребяват по специални наредби.
Училището, което сега съществува, трябва да разшири
«образованието и науките» и братанецът на Априлов
Николай Никифоров Априлов се задължава да положи
«пламенно усърдие да се образоват българите и да се раз
пръснат помежду им науките», като посещава често учи
лището и предлага там подобрения. Отделя се помощ за
четиримата български юноши, изпращани да следват в
Одеса; също тъй за Савельев-Ростиславич, за да довърши
и напечата той българската си история; както и за един
стипендиант, който, след като покаже бляскав успех и
добие одобрение от наставниците си и душеприказчиците,
да стане учител в Габрово и да добави към фамилното-
1 С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 33—34.

' С л а в е й к о в , ц. с., 34.
186 М И Х А И Л АР HA У Д О В
-си име името на Априлов.1 Науките,- които се изучават в

Габрово, трябва да се изравнят в 60 години срок с науките
в руските семинарии и гимназии; а когато дойде време да
имат българите в Габрово и «заведение на високите науки»,
десет години преди изтичането на оня срок душеприказ-
чидите свикват учени българи «да съчинят за Габрово по
примера на руските семинарии, лицеи или университети
положение, по което да се преобразува учебното заве
дение в духовна академия, лицей или университет».
Между друго душеприказчиците ще се грижат «да
направят в Габрово книгохранилище (библиотека), на
която основанието (темелът) съществува; . . . вземат
мерки да направят в Габрово и печатня (типография).» —
«Така ми е желанието да сторя с иманието си, что добих.
Намерението ми е да помогна, по силата си, за да ся об
разуват соотечествениците ми, българите, които толко
далеч останаха от другите си събратя, на които и да внуша
усердие на науките. Аз ща счетя себе си най-счастлив от
человеците, ако като первий, детб дигнах гласат си за
тяхна полза, според силата си и способат си стана при
чина на грядущите времена на благосостоянието им.»12
1 Извън това Априлов отделя някои малки дарения или на

значения: а) по 50 рубли за Одеската Преображенска катедрала и
Нежинския гръцки магистрат, б) 500 р. за свой надгробен паметник,
*) 100 р. за панихида в Габрово чрез сестра си Кера Априлова, г)
100 р. пак на нея, като завещание. В допълнение към Завета (10
април 1847) Априлов внася следната промяна: известни проценти
•се прехвърлят на братанеца му Николай, «за да ся ожени непременно
с балгарка, и най-паче габровка, която да знае добре болгарскийат
язик». Този Николай, ако няма чада, трябва да осинови някое
младо габровче. Освен това на сестра си Кера сега Априлов оставя
•вместо 100 рубли — 500.
2 Заветат на Василия Евстатиева сина Априлова, Одесса,
1849. Заветът е написан на български и на гръцки в успоредни тек
стове: българският текст е преведен от руски от самия Априлов.
.Издаден отделно в Одеса през 1849 г., той е препечатан изцяло у
Училищното здание, за което Априлов прави ново

дарение, бива започнато в 1851 г., но остава недовършено.
В 1891 г. бива съборено Старото училище от 1833 г., за да
се издигне на негово място друго училище («Умниковото»),
С идването на Т. Бурмов в 1857 г. се въвежда нов учебен
план — деветгодишен за мъжкото училище и шестгоди
шен за девическото училище, и учебното дело в Габрово се
издига на мечтаната от Априлов висота.1 Историята на
гимназията оттогава нататък се слива с историята на дру
гите български средни учебни заведения, без Габрово да
губи ръководната си роля дълго време и като пази сла
вата си, да е въвело първо взаимоучителната метода,
която — както изрично изтъква Априлов в 1841 г. —
още в първите шест години се прилага по разни места
на България, в 12 училища, заели и учители, и таблици,
и граматика от първия разсадник.2
Славейков, Габровското училище, «Завещания», с. 9 и сл. Пълен и

достоверен текст: В. Априлов, Събрани съчинения под ред. на М.
А. (1940), с. 323 сл.
1 За по-нататъшната история на Габровската гимназия, срв.
Р. К а р о л е в , История на Габровското училище (1926); Ц о н
ч е в , II, с. 420 сл.
188
ШЕСТА Г ЛАВА
П Р О П А Г А Н Д А ЗА ИДЕИТ Е
НА В Е Н Е Л И Н
А прилов прави достояние на образованите си

сънародници писмото на Венелин от 27 септември 1837 г. — Раз
казът на Венелин за жертви и несполуки при пътуването му в Б ъл
гария. — Всички усилия да се съберат народни песни остават на
празни . — Препоръки до Априлов как да се издирят фолклорни
материали и стари ръкописи. — Второ писмо на Венелин от 9
октомври 1837 г. — Благодарност за изпратените книги и укор
за хладнокръвието към собствения език. — / Кое е пречило на Ве
нелин да продължи българската си история и кое го е ободрило•
сега? — Априлов е трогнат от мъченическия път и зла орис на бъл
гарския историограф', бърза да изпълни, поръките му. — Писмо
на Априлов от 10 октомври 1837 г.: ръст на учебното дело в Б ъл
гария', копия от Венелиновото първо писмо до Неофит Рилски,
Р. Попович, Н. Возвели и Е. Васкидович с подкана да събират ма
териали ; старание да се открие печатница в Габрово. — Гледище
на Априлов по гъркоманството и по общия книжовен език и право
пис. — Кореспонденция на Априлов с Венелин и с разни културни
дейци в България и други места. — Писмо до Неофит Рилски от
27 ноември 1837 г.: жажда за чиста дружба', толерантност', позив
за съгласие между патриотите. — Длъжност на съзнателните
българи да съдействуват на Венелин по всякакъв начин. — Подтик
на Априлов за издаване на една българска библиография. — Проект
на Априлов за пътуване в България и за разни просветни и книжовни'
предприятия. — Нови писма на Априлов до Неофит Рилски от
1838 г. — Филипика против българите-гъркомани. — „Нашият
народ има нужда да се просвещава чрез книги, писани на народен
език. “ — Идеи за новобългарския книжовен език. — Протест срещу
Р. Попович по въпроса за отварянето на Габровското училище. —
Почин да се изучи състоянието на просвета и черковно дело в стра-
П Р О П А Г А Н Д А ЗА И Д Е И Т Е НА В Е Н Е Л И Н 189
наша и да се събират филологични и народоучни материали. —
Неофит Рилски взема присърце просби и подкани на А прилов:
агитация пред св. Рилското братство в полза на Венелин. —
Смъртта на Венелин дава нов тласък на Априловата дейност.
Първият дълг на Априлов, след като

Венелин намира за необходимо да му разкрие душата си
и да му начертае една програма за широка научна и на
родополезна дейност, е да вникне в смисъла и поръките на
това великолепно писмо от 27 септември 1837 г. и да
го направи достояние на образованите си сънародници в
Турско, за да ги предизвика към дейно сътрудничество.
Не би могло и да се мисли за някакво незачитане на тези
пожелания, дадени в името на най-светите отечествени
интереси, нито пък за причиняване ново разочарование
на оня, който е дал такива несъмнени доказателства за
най-чиста и дълбока любов към българския народ. Как
би могъл Априлов да отмине равнодушно, без да усети
свиване на сърцето си, напр. такъв един отговор на въ
проса, кога ще излезе вторият том на Венелиновата исто
рия. «Първия том, пояснява предизвиканият за изповед
Венелин, аз издадох на собст вени р а зн о с к и в такова време,
когато сам се нуждаех от пари. Поменатият в предговора
N.N. ми помогна в това дело, но за това аз поех дълг
към него. Тъй като подобен род съчинения не са Пушки-
нови поеми, т. е. не могат да донесат печалба, то да ги
издава човек значи да хвърли през прозореца 800 до
1000 рубли. Това беше п ъ р в а т а м и ж ерт ва. В т о р а т а
ж ер т ва е там, че година и половина от най-хубавите го
дини на живота си аз убих в пътуване зад Дунава, а
четири години след връщането си в Москва — в обра
ботка на грамотите, граматиката и II и III том на моите
«Изследвания», така че тези почти шест години от жи
вота си аз отнех от своята кариера, от своята служба
{понеже да служа аз не можах при подобни обстоятел
190 МИХА ИЛ АР НАУ ДО».
ства) и убих. . . Това е, както се вижда, също тъй немало

важна жертва. Н о с ега к акви с ъ к р о ви щ а н а свет а ще м и
в ъ з в ъ р н а т т ези ш ест го д и н и Z»1
Априлов, който е обзет от беззаветна преданост към
същия идеал, проучването и пробуждането на народа си,
знае да оцени тези жертви, дадени при това не от бълга
рин, у когото самата кръв би говорила, а от чужденец,,
когото вдъхновява най-възвишена милост към роба-сла
вянин. Априлов се вслушва с трепетно внимание в раз
каза на младия и смел историк за пътуването му в Бъл
гария — първото, на каквото някой славянски учен се
е решавал, — пътуване, свързано с големи рискове и
трудности, пътуване, предприето без «ни най-малко ръ
ководство в това неизвестно поприще. . . и, тъй да се каже,
със завързани очи», пътуване на един човек, «който
се ръководи само от любов към предмета». И той, бълга
ринът от Одеса, който от детинство е напуснал родината си,,
ще проследи етапи и премеждия на учения пътник. Целта
си Венелин не е могъл да постигнё напълно, макар да е:
извършил повече, отколкото е очаквал. «Причините за
това бяха различни: краткостта йа времето, определено
ми за пътуване, българският народ, пръснал се след,
свършека на войната, и моята болест, няколко пъти под
новявана, опасността по пътищата от изгладнелите жи
тели-скитници и самите арнаути на Скодра паша.» Не е
бил честит Венелин ни да събере народни песни, ни да
издири и прибере Цароставника на пергамент (навярно
Паисиевата. история). Колкото за песните, простите бъл
гари не могли да разберат за какво са нужни те на ру
сите, бояли се, че тук може да се крие някаква тайна, и
«направо отказвали» да му ги пеят или диктуват за за
писване. Цароставникът пък, който той смята, че би
бил «неоценима находка» за българската история, му се
1 Две писма от Юрий Ив. Венелин до Василия Априлов,.
G6Hy, I (1889), с. 176 сл., с. 180.
■. 1 С П А Г А Й Д А з _а ц д е и т е и а в е и е л и и 191
изплъзва от ръцете поради грубо недоверие,— разказано
с много хумор и нескривана тъга, след толкова години.
«Аз .почти цяла нощ не можах да заспя от радост при на
деждата-да придобия това ръкровшце, колкото и да ми
поискаха за него. . . (Загубен ръкописът), почти със
сълзи заминах от Бабадаг. . . Бог знае где се скита сега
бедният български Цароставник! Може би дори и съвсем
не е вече на света. Печална мисъл! Кой можеше по-добре
да го спаси от мене?» И Венелин добавя, обръщайки се към:
Ацрилов: «Ще повярвате ли, подобна комедия ми се случи
и във Варна; а две и в Силистра.»
Но Венелин е имал поръчка от Руската академия да.!
изучи български език . и да състави граматиката му,
поради което той е' намерил за необходимо да се свързва
с народа, да си набавя книгите, писани на новобългарски,,
и да събира народни песни. Ако за граматиката той бил
успял доста, откъм песни, уви, той остава твърде беден.
Някой си млад български търговец от Букурещ Никола
Кантар бил му дал в 1835 г. честна дума, че ще му събере-
непременно такива песни, и то в значително количество.
«Но от това време аз напразно чакам и песни, и отговор
от моя патриот!» И други българи в Кишинев или Буку
рещ му били обещали това, но и те не удържали дума.
«Вие виждате, милостивий господарю, че подир такива
несполуки и най-силното българолюбие може да охлад
нее.» И ако българите се тъжат, че били забравени от
русите, вината за това се пада в голяма степен на самите
българи, които за разлика от сърбите и гърците тъй пър
гави, когато трябва да запознават Европа със себе си,
нито помислят да съобщават нещо по своята етнография.
«Аз се блъсках година и половина, просих, молих и какво
излезе? Едни подбуждаха другите да не ми дават песни
(понеже си въобразяваха, че петербургските и московските
генерали нямали нужда да пеят български песни!!!),
а други поглеждаха в кесията ми. Кесията си аз не жалех.
и на г-н Кантар обещавах (за да го склоня да стори нещо)

да плащам по една рубла за всяка песен дори ако тая не
струва нищо. Но и с пари не можах да постигна нищо.»
Значи не русите са виновни, ако българите минават за
татарски народ, а самите българи. «Най-сетне аз поисках
да унищожа и това недоумение, да напиша книга. . . и
какво получих от всички българи? Отказ отвсякъде!!!
C’est bien fatalité ottomane!» В руското общество и в
руската наука оставали така в сила възгледите на Ка
рамзин, повлияни от тия на шведеца Тунман, че българите
били от татарско потекло. . . «За разсейване на подобно
недоумение българите са длъжни да ни доставят както
своите археографски, така и своите поетични паметници.»
Давайки след тези поучителни примери препоръки
на Априлов, какво е нужно да се проучва по история,
археология, фолклор и пр., Венелин настоява — като
изключим фолклора и етнографията, за които ще говорим
после — първо на царските грамоти или хрисовули
(това са «мъртви, възкръснали ot гробовете и говорещи
вам люде»), «Помолете, казва трй, от мене отца Неофит
да Ви прати по-скоро верни копия от грамотите на цар
Шишман, дадени на манастира Св. Иван, заедно с описание
на този манастир.» Освен това Венелин държи на българ
ските исторически песни: «. . . покорно Ви моля, дайте
наставление на отца Неофит да събира всички народни
песни за българските царе и князе. В тези песни се таят
прекрасни исторически събития. . . Относително грамо
тите отец Неофит нека се постарае да узнава и да преписва,
нека не си скъпи труда да прави за това и пътувания
(че хрисовулите няма сами да дойдат при него); награда
ще му бъде тук благодарността на историята и на българ
ското потомство, тъй като аз имам намерение да упомена
печатно както за неговите, така и за вашите услуги.»
Убеден още, че в България има много ръкописи от рода
на загубения Цароставник, Венелин поръчва на Априлов
П Р О П А Г А Н Д А ЗА ИДЕИТЕ НА В ЕН Е Л И Н 193
да издирва всичко било по-старо, или по-ново, богослу
жебно или с друго съдържание. «Зная от опит, че бълга
рите скъпят за своите ръкописи и не тъй лесно се отделят
от тях. . . Но време е те, образованите, да почувствуват
истинността на казаното от мен и по всякакъв начин да
се стараят да доставят на руските учени всички- възможни
материали: нали това е жертва-благо не толкова за руските
учени, колкото за българите. Това толкова повече, че
у вас няма нито публични архиви, нито типографии.»
И като припомня пак, че от самите българи зависи да
издирят и да спасят в Русия старите си ръкописи, че не
би било зле Неофит Рилски да иде до Жеравна и узнае
какво е станал сандъкът със старобългарски пергаментни
ръкописи, за които Венелин някога бил чул в Бесарабия,
авторът на Д р е в н и е и ны неш ние б о л га р е, любител на ше
говити поетически образи, забелязва: «От само себе си
се разбира, че пържените птици («рябчики») не хвърчат
сами в устата, че трябва човек да ги търси и гони, после
да ги застреля и хване» и т. н., точно тъй, както и българ
ските ръкописи и песни. «Може би отец Неофит няма ни
средства, ни време за подобни ловни разходки, затова,
ако той има старание, би могъл да образува от заможните
българи добри стрелци и да ги употреби с полза.» И понеже
не би могъл да изиска всичко наведнъж, Венелин, който
е направил и без това много поръчки, приключва писмото
си със забележката: тъй като в книжката си за народните
песни от 1835 г., гдето говорел за сърбите, той се е старал
да не забравя и българите, струвало му се, че имал «пълно
право да очаква съдействие» и от тия последните.
Това писмо, датирано от 27 септември 1837 г., Априлов

получава с второ писмо от Венелин, датирано от 9 ок
томври с. г.1 Както забелязва сам Венелин в началото на
1 Както първото, така и второто писмо: СбНУ, I (1889), с.
176 сл., с. 188 сл.
13 .
второто си писмо, п ъ р во т о б и л о п и с а н о ощ е п р е з зи м а т а
н а 1836 г., но не било изпратено на времето «по разнй
причини», главно тая, че Венелин бил загубил адреса на
Априлов, даден му от приятеля им Байло в Москва.
Преписал писмото си през март 1837 г., Венелин пак го
забавил, за да го изпрати едва когато получил и второ
писмо от Априлов (28 юни 1837). На това второ Априлово
писмо той отговаря вече по-бързо и по-кратко. Най-
напред той благодари за изпратените от Априлов книги:
граматиката на Неофит и историята на Кайданов—Кипй-
ловски. Заявявайки, че се интересува от българската ли
тература, Венелин бележи: «Тъй като до моето пътуване
не беше печатано почти нищо на българското наречие,
то аз в Букурещ неведнъж горчи во к о р я х т ам ош нит е-
б ъ л г а р и з а т я х н о т о х л а д н о к р ъ в и е к ъ м своя е зи к .» Възда
вайки после похвала на Неофитовата граматика, Венелин
с болка си спомня за своята непечатана още българска
граматика, която била три пъти по-пълна от Неофитовата
и носела при това не учебен, а /научен характер. Ако
академията я издадяла, могло да се направи български
превод от нея. За Всеобщата история на Кайданов, преве
дена и допълнена от Кипиловски, той намира също добри
думи. Колкото се отнася до съмненията на Кипиловбки,'
защо Венелин не е издал продължението на своята бъл
гарска история, Венелин навежда три причини: 1) той
бил длъжен първо да работи за академията (граматика
и пр.); 2) нямало никаква изгода за небогата хора да из
дават такъв род съчинения (българска история), тъй като
в Русия сега вървели само повести и романи, а сам Вене
лин бил с ограничени средства. «Следователно без съдей
ствието на българите за мен е невъзможно да се боря
сам-самин в тяхнд полза. В 1834 г. наченах да печатам
II том, но за съжаление по тази същата причина прекратих
изданието на 48-а страница. С ам о В а ш и т е п и см а и гот ов
н ост т а д а м и дост авит е пособие м е п о д б у д и х а д а се за е м а
П Р ОП А Г А Н Д А ЗА И Д Е И Т Е НА В Е НЕ Л И Н 195
който сега с божа помощ е
з а п р о дъ л ж ен и ет о н а I I т ом ,
докаран до 112-а страница.» Понеже печатал книгата в
двойно по-голям брой екземпляри, отколкото I том и
понеже трябвало да приложи две карти, то изданието щяло
да му струва твърде скъпо и без «деятелна пренумерация»
надали би могъл да го завърши. «И тъй, милостивий
господарю, аз Ви моля да откриете подписка между бо
гатите българи, каквито има много в Одеса, Болград,
Кишинев, Браила, Букурещ и др. В и е м е м олехт е д а се
т р у д я : по В а ш а п р о сб а а з се за е х з а р а б о т а , коят о вп рочем
н е м и дост авя н и к а к ва п ол за освен удоволст виет о д а п р а в я
добро.»
Като взема повод от намерението на Кипиловски
да издаде своя българска история, Венелин съобщава, че
неговият собствен труд не е история, а и ст ори ческа
к р и т и к а , по която може да се допълня и поправя историята.
«Следователно тя (Венелиновата книга) не е написана за
българите, а за цяла просветена Европа, понеже в нея
се решават споровете за българите между европейските
учени.» Първата част била вече преведена на немски език,
но не била още напечатана в очакване на втората част.
«Следователно тази книга не може да служи за четене на
българския народ, като изключим образованите българи.»
Историята на всички европейски народи до 800 г. сл.
н. е. била не само твърде забъркана, но и взаимно Пре
плетена, така че, когато се пишело днес за българите,
трябвало да се пише и за някои околни народи. Венелин
се надява, когато излязат следващите части на труда-му
като изпълнение на обширния план, начертан в излязлата
първа част, да настъпи промяна и в историята на Руйия и
Германия. В заключение на това по-кратко писмо Венелин
се обръща към Априлов: «Пишете ми по-често; ’ аз бих
желал да водя преписка с о. Неофита и г. Стояновича
(Кипиловски). Сърдечно благодаря на г. Пешакова за
неговата ода. В и е б и х т е с т о р и л и до б р е, ако съ о б щ ех т е
с ъ д ъ р ж а н и е т о н а I м и писм о о т ц у Н ео ф и т у, понеже
той
би могъл да бъде твърде полезен на историята на своето
отечество.»
Априлов, който досега се е занимавал главно с Габ
ровското училище и който само веднъж се е обаждал по
един по-общ национален въпрос (тоя за книжовния бъл
гарски език, на гръцки написаното си окръжно писмо
от 22 октомври 1836 г .), е изправен след тези две писма
пред ред големи изненади и задължения. Ако сам той е
имал не една досада във връзка с подетата инициатива за
училище, учебна книжнина и учители в родното си село,
други лица, далеч по-малко отговорни пред съвест и на
ция,са били принудени да правят много по-големи жертви
и да изпитват необикновени нравствени страдания или
огорчения в домогването си да служат нй българското на
ционално дело. За пръв път той узнава за мъченическия
път и злата орис на българския историограф и една илюзия
за някакво привилегировано положение на научния ра
ботник се изпарява тутакси; за пръв път му се разкрива
от най-компетентна личност поглед в сложните проблеми
на българската история и на бъЛгароведението изобщо,
какъвто той не е могъл да добие сам поради условията на
професията си и недостатъчното си образование. Но мъж
с високо съзнание за своя дълг към родината и с интелект,
способен да оцени доводите на Венелин, той ще премине
тутакси към изпълнение на поръки и на пожелания.
«Пишете ми по-често», обръща се към него нещастният
историограф, тъй петимен за съчувствие и поддръжка;
«съобщете съдържанието на първото ми писмо Неофиту»,
моли го той, едва ли не заклинайки го да му създаде съ
трудници в България, които да го снабдят с необходимите
исторически, етнографски и поетическо-езикови мате
риали, за да продължи проучването на народа в миналото
и бита му. Априлов, който трябва да узцае покъртен,
че само неговите тъй закъснели писма и плахо изказаната
П Р ОПАГ А НДА ЗА И Д Е И Т Е НА В Е НЕ Л И Н 197
му готовност за помощ са могли да извадят Еенелин от
апатия, не ще чака повече, за да тури пс-бързо край на
толкова страдания и на нетърпимото състояние, в което
се намира знанието на света за народа ни. Нима той би
могъл по-нататък да носи вина за осъдителното поведение
на българите спрямо хора на науката като Венелин или
да търпи горчиви укори за това? И под прясното впечат
ление от тия силни, пророчески думи за значението на
историческите паметници и от такъв страстен позив за
работа в новото поле Априлов бърза не само да отговори
на Венелин, но и да предаде на Неофит Рилски всички
внушения и пожелания на учения, правейки ревностна
пропаганда за тях и между другите образовани българи,
с които се намира в писмени връзки.
Под дата 10 декември 1837 г. Априлов се обръща към
Венелин със смиреното признание: «Всичко, което сте
намерили за добре да пишете относно нехайството на
нашите съотечественици, е самата истина; виждаме, че
ги познавате отлично. И ние не пропускаме случай да ги
убедим в това.» И като му излага ръста на учебното дело
в България след въвеждането на новата взаимоучителна
метода в Габрово, съобщава му, че Неофит е напуснал
вече града. «Тези дни ние му писахме, п р а т и х м е м у и
ко п и е о т В аш ет о п и см о , молейки го да се постарае за
Шишмановата грамота, дадена на Рилския манастир.
С ъ щ о т ъ й п р а т и х м е н и е ко п и е и в Карлово Райно По
повичу, и в Свищов на архимандрит Неофита (Хилен
дарски) и Васкидовичу, Райно Поповича ние помолихме,
по Ваше желание, да се постарае да разузнае в Жеравна
за тамошните пергаменти. Н и е п р и гл а с и х м е всички д а с е
с т а р а я т д а у зн а я т з а р а зл и ч н и р ъ к о п и с и , п а м ет н и ц и и
п есн и .» Той е замолил Кипиловски да пише в Париж за
ръкописа, поменат от Карамзин, а Неофит Хилендарски —
за ръкописите в търновската черква «Св. 40 мъченици».
Относно старата българска столица Преслав Априлов
198 М И Х А И Л А Р НА УД О В
-съжалява, че никой не знае да снима планове от разва

лини. « В заключение, пише Априлов, ще Ви кажем, че
н и е се ст а р а ем д а у с т р о и м 'в "Габрово м а л к а т и п о гр а ф и я
с български и гръцки букви, за да избегнем изпращането
на съййнители и преводачи в Будин (столицата на Ун
гария), гдето е най-изгодно печатането. . . За изпълне
нието на този план ние молихме вече самоския княз Бо-
гориди, за да ни издействува позволение. Вам е известно,
че всички дела на поданиците си християни Османската
порта води чрез него, тъй че той е първото лице между
християните. Той е българин от Казан (Котел), обича
своите и може би за това само е обичан и от Портата.»
Това е само част от писмото, което Венелин получава
и което по-късно той печата в книжката си за наченките
на новобългарската литература (1838).1 Оригиналът е
загубен и ние не знаем какво друго преди това е излагал
Априлов. За всеки случай ясно е, че Одеса усвоява всички
тойки от програмата и че прави бързи разпореждания,
за да бъде тя осъществена. Трябва да се подразбира, че
Априлов ще е предлагал и други някои условия, благо
приятни за научната работа и спокойствието на Венелин,
които този по лични мотиви не е ; изнесъл приживе. Но
с л ед писм от о са идели някои добавки от по-обективно
естество, които Венелин отчасти изтъква. Така например
Априлов му е писал: «По България и други места има много
богати българи, но за нещастие по-голямата им част е
з а р а з е н а от гъ р к о м а н и я . Клирът по всеки начин се старае
да я поддържа. В Славянското (Сливенското?) училище
пишат с гръцки букви; служат литургия по гръцки, без
да разбират нито дума; същото в Елена, Свищов, Котел,
Карлово и пр. В Карлово учител е Р а й н о П оп ови ч;
а з м у п редл ож и х д а п р еп о д а ва г р ъ ц к и ези к сам о т о га ва ,
к о га т о уч ен и ц и т е се ус и л я т в своя и изучат аритметика,
1 Писмото на Априлов от 10 декември 1837 г. у В е н е л и н ,
О зародыше новой болгарской литературы, 1838, с. 40 сл.
П Р О П А Г А Н Д А ЗА И Д Е И Т Е НА ВЕНЕ ЛИН 199
история и география. Не зная дали ще последва съвета ми,
понеже. . . самолюбие!. . . Тук-таме обаче чувствуват тази
необходимост.» В друга бележка Априлов е вземал ста
новище по въвеждането на общ правопис и установяването
на книжовен език: «Още миналата година аз писах до
всичките учени (простете за важността на думата) д а се
с ъ гл а ся т з а е д н а к ъ в р о д п р а во п и с и гр а м а т и ч еск и п р а в и л а ;
направих им забележките си.по граматиката на Неофита;—
но всичко н а п р а з н о : т е н е искат д а . се с ъ гл а с я т н и т о з а
н а й -д р е б н о т о . . .» По тези два големи въпроса: за езика,
по който трябва да се поведе основното обучение, и за един
ството на книжовния език и правопис — въпроси, тъй
важни в очите на Априлов и от такова актуално значение
за напредъка на просветата у нас, Априлов ще има да
води гореща борба, влагайки много нерви и доста знания
и красноречие, за да наложи на меродавните кръгове
своите разбирания. И като загатва за гледищата на Нео
фит, Кипиловски, Хр. Павлович и Огнянович, тъй непри
мирими в избора на онова наречие, което трябва да се
издигне от местен говор или от книжна традиция до лите
ратурен език, той заключава примирително: «Времето
всичко ще изглади. Ето Ви засега всички наши българи.
Каквото друго излезе, ще Ви осведомя.»
Как се развива нататък преписката между Априлов

и Венелин,за жалост незнаем. Защотонито архивите на
двамата излдзоха отпосле наяве, нито пък писмата им
бяха напечатани по-рано от единия или другия — до
смъртта на Венелин (26 март 1839 г.) и на Априлов (2 ок
томври 1847 г.). Имаме основания обаче да приемем, че
Априлов ще е държал Венелин в течение на.всички придо
бивки по повдигнатите въпроси, без да го е задоволявал
напълно поради мудността на съобщенията с България и
неподготвеността или слабата воля на сътрудниците
Това, което знаем, то са писмата, някои от писмата на
2 0 0 М ИХА ИЛ АРНАУДОВ
Априлов до редица видни дейци на българската просвета,

именно до Неофит Рилски, Райно Попович, Иларион Ма-
кариополски, д-р Селимински и др., без да са оцелели все
тъй важни писма до Неофит Возвели, Г. Кръстевич,
А. Кипиловски, К. Огнянович и някои по-скромни по
заслуга учители и търговци. Като автор на писма Априлов
е проявявал и акуратност, и значителна ревност и сбир
ката му би ни разкрила, ако съществуваше в що-годе
задоволителна пълнота, възникването и разрешението на
много от най-съществените въпроси, около които се върти
борбата за нашето духовно и политическо възраждане.
И това обаче, което се е спасило поради похвална грижа
или сляпа случайност от зъба на времето, ни дава доста
тъчно възможност да вникнем в съкровената мисъл на
големия одески патриот, като проследим и съдбата на по
чините му, и постоянството на убежденията му.
Току след получаването на Венелиновите две писма
Априлов заляга да посвети най-близките си сподвижници—
Неофит Рилски, Неофит Возвели и Райно Попович —
в радостта от своите нови връзки и в програмата, начертана
от знатния руски учен. За щастие до нас е запазено нещо
от преписката, разменена от 1837 до 1839 г. между Одеса
и България, така че ние сме изобщо добре осведомени
върху ефекта от Венелиновите и Априловите напътвания
в този кратък период до смъртта на Венелин.
На 27 ноември 1837 г. (значи две седмици преди пис
мото си до Венелин) Априлов праща чрез братя Мустакови
до Неофит Рилски едно дълго писмо (както обикновено
на гръцки език), в което ясно личи повдигнатото му на
строение, създадено от допира с големия историограф.1
Той особено скъпи д а за я к ч и и д а р а зш и р и п и см ен и т е си
1 Писмото у Ив. Д. Ши шма нов. Две неизвестни гръцки писма

на АприлоЕа и Палаузова до Неофита Рилски, Училищен преглед,
VIII (1903), кн. V, с. 435 сл. Срв. също (за началото на писмото)
Д и м и т р и е в (М. Балабанов), Пер. спис., кн. X X V — XXVI
(1888), с. 27.
ПРОПАГ АНДА ЗА ИДЕ ИТ Е НА В Е НЕ ЛИН 2 0 1
които имат репутация и

в р ъ з к и с у ч е н и лю де в Б ъ л г а р и я ,
могат да бъдат полезни за проучването или просвеща
ването на народа. Познавайки някои печални случаи на
недоразумения и обиди, тъй неизбежни при българските
първобитни условия, той се стреми д а за п а з и н е у т р а л и
т ет в сп оровет е и да не взема без нужда страна там,
гдето говорят лични страсти. Отдалечението и личното му
безкористие го поставят в благоприятното положение да
бъде обективен в преценките си. Ето защо той може да се
обърне така към Неофит, щадейки отнапред всяко често
любие и засвидетелствувайки уважението си: «Както и
по-напред Ви писахме (не за първи път Априлов се е от
насял до Неофит), н ие сме и искам е д а б ъ д е м В аш и п р и
я т ел и , гдето и да се намирате, и ж елаем д а к о р есп о н д и
р а м е с В а с , к а к т о и с д р у г и о б р а зо ва н и м ъ ж е от н а ш и я
народ, а не да прекратим преписката със своите познати.
И тъй като живеете в нашето отечество, препоръчвайте
ни на други, и Ви обещаваме, че ще Ви помагаме в каквото
можем с голямо удоволствие. Ние не взем ам е уч а ст и е в
н и к а к ва р а з п р я , в н и как во п р и ст р а ст и е, в н и к а к ва ли ч н а
на тогова или оногова. Мненията и
н есп раведл и вост
критиките, както и отговорите (изследванията) на нашите
учени ни са безразлични: вси чки едн акво ще б ъ д а т н аш и
п р и я т ел и и н аш и б р а т я и н а вси ч ки ще от давам е п о доба
ващ о уваж ен и е. Н и е сами
приемаме с удоволствие д а се
и ще бъдем признателни на
п о п р а в я т н а ш и т е гр еш к и
ония, които биха ни ги казали открито. За общото благо
трябва да оставим настрана частните неща.»
В тона и във възгледите на Априлов ние долавяме
оня благороден стремеж към чиста и доверена дружба с
равни по култура и жизнени цели люде, оная готовност
за толерантност, за зачитане на всяко искрено убеждение,
която характеризира европейския хуманизъм във века
на просветата, в произведенията или писмата на Гьоте,
Шилер и Лесинг например. Тези писма на нашите ху-
2 0 2 МИХАИЛ АРНАУДОВ
манисти и просветители, на Априлов, Неофит, Райно

Попович, Селимински и други са писани при това на
гръцки език, езика на тяхното школно образование, езика
с обработена фразеология, на който те са могли много по-
лесно да изказват мислите си, да проявяват начетеността
си.1 Българският книжовен език тогава, в 30-те и 40-т.е
години на XIX в., или не съществува въобще и за него
вото създаване се полагат само големи старания, или пък
е твърде беден и препълнен с диалектни думи и изрази
или с чужди думи, особено турски, за. да може да бъде
оръдие на една по-отвлечена мисъл. Ако при това Априлов
и съвременниците му прибягват тъй често до писма, и то
до подробни развития на идеите си, причината е, че липсва
възможност за по-често публично повдигане и обсъждане
на тези идеи при отсъствието на една българска преса
(вестници и списания). В епохата на нашето ранно йъз-
раждане, пък и по-после, когато в Цариград и вън от
България излизаха вече, макар и нередовно, няколко
периодични органа, размяната на писма представляваше
едничката възможност да се изказват мнения или чувства,
особено когато те не трябваше да стават достояние на
външни хора или пък не биха били допуснати от цензу
рата.12 Априлов, разбира се, би желал да даде най-голяма
1 Шишманов забелязва към това писмо: «Защо Априлов и

Палаузов пишат Неофиту на гръцки, не е трудно да се обясни:
и двамата владеят езика на своето образование по-добре и по-сво
бодно от матерния си език. На тогавашния «славянобългарски»
език не бе възможно да се пише с такъв патос, с такъв цветист слог,
пълен с класически реминисценции, с латински цитати и пр., как-
вито ни представят някои места на писмата. На въодушевените
автори-родолюбци биха липсвали в туй отношение често най-обикцр,-
:вените изрази.» Училищ, преглед, VIII, кн. V, с. 430. Срв. и Нори
студии, с. 135.
2 Доколко размяната на писма, които не са толкова другарски
■съобщения, колкото някакви трактати по литературни и други
.въпроси, напомня практиката на италианските писатели от века
П Р О П А Г А Н Д А ЗА И Д Е И Т Е НА ВЕНЕ ЛИ Н 203
гласност на своите писма — често цели дисертации по

някои парливи въпроси на образованието, езика или исто
рията ни, но не намира възможност за това.
Горният увод в писмото на Априлов се завършва с
един пример и един позив. Примерът е из войната между
Персия и Елада в V в. пр. н. е., когато съгласието между
двама върли по-рано противници, Аристид и Темистокъл,
избавя отечеството им от разорение1; а позивът е насочен
към координирана дейност на всички български патриоти
в един тъй важен момент на българското национално
пробуждане. «Историята ни учи, пише Априлов на Неофит,
че помирението на Аристид и Темистокъл при Саламин е
било спасение за Елада. . . Нашият народ, беден, не
възпитан, малък, злочест, презрян и което е най-лошо,
варварски до висша степен, може ли да вдигне глава,
когато неговите две-три образовани истински чада, които
могат да му дадат една малка искра светлина, се раз
правят помежду си? Аксиомата Concordia res parvae
crescant (със съгласие малките неща растат) нека стане бъл
гарски девиз. Нека видим от холандците колко вярно е
на Възраждането, напр. на Петрарка, показва Шишманов, Литер,

история на Възраждането в Италия (1934), с. 451.
1 Марко Балабанов, който пръв издаде част от това писмо на
Априлов, привежда за пояснение следните думи на Аристид, както
ги предават Плутарх и други писатели, четени някога от Априлов:
«Ние, казва Аристид, можем да сме в разногласие и да се препираме
помежду си и в други времена; но в тоя час препирнята ни трябва
да бъде само тази, кой от нас да стори по-много добрини на отече
ството. Да оставим, Темистокле, ако сме мъже здравомислещи,
засега празните и детински разногласия и препирни и да се зало
вим. . . чрез съревнование помежду си да спасим Елада. . .» Теми
стокъл отговаря: «Не бих желал аз, Аристиде, да се издигнеш'1ти
по-горе от мен в това отношение; ще се опитам и аз да се надпрева
рим с тебе по дадения от тебе най-добър пример и да те надмина с
дела.» Двамата съперници си подават ръка в името на Елада и я
покриват със слава в сражението при остров Саламин, 480 г. пр.
н. е. Пер. спис., X X V — XXVI (1888), с. 25 и сл.
204 МИ X АИ Л А Р Н А У Д О В
това.» Малката Холандия, която благодарение на упо

ритото си в труд и търговия население успява да си из
воюва независимост и да си създаде едно голямо колониално
владичество, се мярка най-естествено като идеал за Бъл
гария пред очите на търговеца Априлов, издигнал се сам
чрез постоянство и съобразителност.
Минавайки към същината на писмото си, Априлов

съобщава на Неофит, че му е изпратил пак чрез габров
ските училищни настоятели, понеже не знае где точно бил
сега, поръчаните руски книги (география и речници),
които той е допълнил с по-нови и по-точни; припомня му
просбата си от 15 януари 1837 г. да бъде снет препис от
грамотата на Ив. Шищман в Рилския манастир и да се
събират народни песни(това,изглежда,е по косвеното искане
на Венелин от 1836 г. чрез Байло); и му обещава да му
изпрати, щом бъде възможно, двете книги на Венелин
(История и «О характере»), връчени от автора, «като знак
на почит» към Неофит: сега това ийпращане било трудно
поради чумата в България и спряната търговия. Споменал
името на московския учен, Априлов забелязва: „ Б ъ л г а
рит е т р я б ва д а б л а го д а р я т м н о го н а т оя б ъ л га р о ф и л
(BouÀyocpiGxrp). Ние се надяваме, че той със своите тру
дове и съчинения ще запознае нашия народ с русите,
следователно всеки и скрен б ъ л г а р и н и м а дл ъ ж н о ст да м у
съ дей ст вува по всеки н а ч и н . Ние от нагца страна намираме
право всичко, каквото той говори за българите. (Априлов
умишлено заличава собствената си личност пред авто
ритета, който иска да наложи на съотечествениците си!)
Молим Ви д а р а згл а с и т е т и я нещ а н а вся к ъ д е словом и
дел о м , Тук Ви включваме п ъ р в и т е негови две п и см а .
К о п и я от т я х и зп р а т ет е, к ъ д е т о зн а е т е , та дано се
събудят от летаргията на невежеството нашите българи.
Молим да дейст вуват е з а каквот о п и ш е и понеже иска
да завърже с Вас преписка, усп ок ой т е неговот о ж ел а н и е ,
П Р О П А Г А Н Д А ЗА И Д Е И Т Е НА В Е Н Е Л И Н 205
Надявам се, че същият ще Ви
т а и нам щ е б ъ д е д р а го .
запознае с русите и с други, които са издали песни или
някакви студии. Сега, както виждате, той се занимава с
издаването на втория том и се ст а р а ем д а м у за п и ш ем
сп ом ощ ест воват ели , за да поддърж ам е р евн о ст т а м у,
ко я т о н и е т олкова п о т р е б н а .»
Априлов, както показва писмото, гори от желание
да издигне престижа на Венелин между българите и да
вдъхне и на кореспондентите си същата добра воля за
услуги към учения българофил, каквато сам проявява.
Той поръчва по-нататък на бившия габровски учител да
разпитва за жеравненските ръкописи и за Цароставника;
обещава да му изпрати «Сл'авянските древности» на Ша-
фарик, които сега се печатали, и покана за абонати на
Венелиновата история; после изказва увереността си, че
гдето и да отиде, Неофит «ще има бляскави успехи» и ще
намери родолюбци, готови да се грижат за просветата на
младежта. За ревността на тия той моли да му се съоб
щава овреме и каквото Неофит намери за достойно, ще го
предава писмено на Венелин, за да го разгласи тоя в
Русия «със своето красноречие». Освен това, като изпраща
на Неофит Рилски списък на излезлите досега български
книги («нам са известни 19»), Априлов запитва не са ли
отпечатани някои нови, за да подбуди Венелин «да из
даде българска филология». Както се вижда от тия думи
и както може да се заключи от съобщението по-нататък,
че Априлов щял да снабди Венелин «с всички български
книги» — подтикът да издаде Венелин в 1838 г. «О за
родыше новой болгарской литературы», гдето е поместена
п ъ р в а т а б ъ л г а р с к а б и б л и о гр а ф и я , идё пак от Априлов.
Само че, докато последният е успял да узнае до края на
1837 г. за 19 български книги и книжки, печатани по
разни места, ние знаем днес до същата дата около 50 такива
печатни издания.1 Твърде важно е съобщението за едно
1 Срв. В. П о г о р е л о в, Опис на старите печатни българ
ски книги (1802— 1877), София, 1923.
206 М И Х А И Л АРНАУДОВ!
тъкмено п ъ т еш ест ви е н а А п р и л р в или П а л а у зо в (Палау-

зов също е приподпиеал писмото) в България — навярно
с мисия да се проучи на място състоянието на училището в
Габрово, — при което гостът е щял да се отбие и в Рил
ския манастир било за благочестиво поклонение, било-
(както може да се предполага) за проучване на старините
му и за лично запознаване с Неофит, който е могъл да
бъде жив извор на много ценни за филолога и археолога
познания. Като благодари именно за Службата и Жи
тието на Иван Рилски, изпратени му от манастирското брат
ство, Априлов добавя: «В пътешествието, което им а
п р е д ви д да направи един от нас в България, ще изслуша
молитвите му и благословенията му, за които и сега отдалеч
молим.» Този проект обаче няма да се осъществи скоро и
едва в 1845 г. училището в Габрово ще бъде посетено от
сестриника на Палаузов, Н. Хр. Палаузов, а в 1847 г.
и от самия Априлов, малко преди смъртта му.
В края на писмото си и след като е преминал точките
от преписката си с Венелин, Априлов намира за уместно-
да осведоми приятеля си:
1. Относно стипендианта българин в Одеса, издържан
от Габровското училище с намерение «да се усъвършенст-
вува за учител» (когато след две години той завърши,
габровци трябвало да изпратят друго момче, отгдето и
да е, «стига само да е българче»; едно момче от Казанлък
било дошло скоро, за да следва на свои разноски, а трето
пък било на път да пристигне);
2. Относно проекта да се отвори б ъ л га р с к а п еч а т н и ц а
в Г а б р о в о (на него Априлов държи много и по-късно;
сега той пише: «Ние винаги имаме намерение да изпълним
туй, що сме намислили за типографията в Габрово, и
действуваме за изпълнението му. То ще бъде, надяваме
се, к р а е ъ гъ л н и я т к а м ъ к н а б ъ л га р с к о т о образован и е») ;
3 . Относно нуждата от един п ревод н а р у с к и я а к а д е
м ически речн и к , шест тома, на б ъ л г а р с к и , който да служи:
П Р ОП А Г А Н Д А ЗА ИДЕИТЕ НА В ЕНЕ ЛИ Н 207
като основа на българския език.(«Кажете ни, ако обичате,
можете ли да вземете на себе си труда да съчините или
преведете един или два тома, другите ще вземат други и
така скоро ще се свърши. С това ще се развие и поголяма-
ревност у нашите богаташи.») Речникът ще може да се
напечата в Габровската печатница и по такъв начин
ония, които работят над него, ще могат да бъдат възнагра
дени по-добре.1
Това обстойно писмо, което възлага толкова много

задачи на бедния Неофит, зает и без това с учителските си
грижи и със собствените си книжовни планове, не бива
изпратено навреме. То остава да чака поради липса на
сигурни пътници за България до пролетта на следната
година. Между това Априлов пише нови писма до Неофит,
едно от 10 април 1838 г., а други на 30 юни и 20 юли
1838 г., гдето ту приповтаря най-същественото от онова
голямо писмо, ту го прилага в препис изцяло, боейки се
да не би то да се е загубило по пътя.
На 10 април 1838 г. Априлов се обръща към Неофит,
за да му препоръча да издирва б ъ л г а р с к и м о н ет и , «които
са твърде нужни за нашата история»; защото «знаменитият
Шафарик, велик славист», не знаял в съчинението си за
славянските древности, от което I том бил преведен на
руски, дали е имало български монети. Същият Шафарик
клонял към теорията за т а т а р и з ъ м н а б ъ л г а р и т е и
Априлов изказва надежда, че може би Венелин ще успее
да го извади от заблудата му. Някоя светлина върху
1 Д и м и т р и е в , Пер. спис., X X V — XXVI, с. 29—31.
Повторено у И в . С н е г а р о в , ц. кн., с. 179, гдето е поправена
една грешка на Димитриев. Към това писмо до Неофит стои отделно
бележката на Априлов, че бил слушал с благодарност за г-н Михаил
(Николай) Славчович от Одрин и за Тома хаджиГеоргиев от Пана
гюрище като за ревнители на просветата. «Дано тези достопохвални
мъже намерят подражатели! Като сте близо, влезте в сношения с
тях. Те заслужават да ги хвали човек и още да им се чуди.»
българската история може да падне и от славянските

ръкописи, намерени в Черна гора, в които се разказвало
за миналото на българи, сърби, венгри, поляци и други
народи от преминаването на славяните през Дунав и до
1721 г.: тези ръкописи бил купил княз Милош за пет
хиляди жълтици и бил ги дал на 24 мъже да ги прегледат
и приготвят за печат. «Времето може би и филологията ще
открият много неща. От наша страна ние щ е вн и м авам е
д а В и уве д о м я ва м е , като желаем и Ваше мъдрословесие
да правите същото към нас.»
На 24 април 1838 г. Априлов праща писмо до Неофит
чрез одринския първенец Николай Славчович.1 Той
приповтаря отново казаното в три предишни писма, макар
и да не се съмнява в тяхното пристигане, понеже те били
изпратени чрез братя Мустакови в Букурещ и Христо
Кирооглу в Пловдив.
В писмо от 15 януари 1837 г. Априлов е молил Неофит
да остане още за някое време в Габровското училище,
да му преснеме грамотата на Ив. Шишман в Рилския
манастир и да му запише народни песни.
В писмото си от 27 ноември 1837 г. покрай всичко
друго той е напомнял за преписите от В е н е л и н о в и т е писм а
и за необходимостта да се изпратят те на «всички учено
любиви мъже», които Неофит познава, та по тоя начин
«да се разпространят повече и да възбудят към честолю
бие дълбоко спящите за свой собствен срам и равнодушни
българи, между които, както слушаме. . ., съществуват
по-отлични и по-предни люде, но за зла чест заразени от
гъркомания.» Натъкнал се отново на това опасно за народа
ни увлечение, Априлов допълня той път писмото си с една
апотеоза на бащиния ни език, «толкова славен днес,
колкото славни са били и прадедите ни с военните си
подвизи)/} и със следната ф и л и п и к а п р о т и в б ъ л га р и т е
г ъ р к о м а н и . «И те възпитават чедата си с гръцка грамот-
1 Ив . С н е г а р о в , ц. кн., с. 181 сл.
П Р О П А Г А Н Д А ЗА И ДЕИТЕ НА ВЕНЕЛИ Н 209
ноет, измислица тъй неприлична и противна за здравия
разум, а при това и съвършено неудобна за множеството
от народа.» Тази измислица, твърди Априлов, не би минала
някому през ума нито дори вХ в.: тогава българите, като
нямали грамотност и желаели да приемат християнството,
не прибягнали към гръцката, а, напротив, чрез патриарх
Фотий в Цариград поискали да се състави българска гра
мотност и да се преведе свещеното писание на български.
«С това свещено писание, говори възнегодувалият Априлов
(като че спомняйки си думите на Венелин в историята му
от 1829 г.), се служи и до днес в светата черква и то е
образец на всички славянски народи в Европа и ще бъде
и во веки веков. Следователно безумие крайно е това об
стоятелство българите да пренебрегват изучаването на
езика, на който толкова души славословят всекидневно
всемогъщия бог, почитат догмите на истинската вяра и
просят щедрите му дарения. Клет разум, колко е необ
работен!»1
На 30 юни 1838 г. Априлов съобщава на Неофит,
че е получил писмото му от 18 май с. г. и че се радва за
избавянето му от чумата. Проявявайки пълна готовност
да му набави нужните книги, при което вярва, че и Ве
нелин в Москва ще има грижа за това, Априлов изказва
огорчението си от забраната на Вселенската патриар
шия да се печатат на български свещените книги, из
давани от Библейското общество. Той се бои да не би
същата участ да постигне и Новия завет, превеждан от
1 Писмото у Д и м и т р и е в , П ер.спис.,ХХУ— X X V I,с.32—34-
Априлов обещава накрай да прати на Неофит II том на Венелино*
вата история, щом излезе, както и «всичко друго по филология»-
Той моли монаха да му праща писмата си чрез «родолюбеца и поощ-
рителя на българското ученолюбив» Николай Славчович, търговец
в Одрин или Христо Кирооглу, които водели търговия с Одеса и
писмата им пристигали с парахода по-сигурно и по-бързо. Кирооглу
може би щял да дойде и лично в Одеса и по него могло да се пратят
и хрисовулът, и другите материали.
14.
2 1 0 МИХАИЛ АРНАУДОВ
Неофит. Не е ли по-добре да се заемат с разрешението на

въпроса пловдивските граждани (особено Чалъков), които
имат връзки с патриарха? По-нататък Априлов се зани
мава с проектирания славянски превод на Езоп от Нео
фит, като деликатно забелязва, че «нашият народ има
нужда да се просвещава чрез книги, писани на народен
език», а не на старобългарски (черковнославянски).
Намира, че е нужна една география, в която да се изу
чава по-обширно Турция и особено България, и затова
хвали Неофит, че е превел учебника на Каменицки. В
това отношение добра служба е вършила досега малката
география на Неофит Возвели. При преподаването, мисли
Априлов, трябва да се върви от политическата геогра
фия към математическата, понеже по-правилна е мето
дата да се минава от лесното към трудното. По-нататък
Априлов се. впуска в разсъждение за народното ни име
«българи», което покривало славянското племе. В спора
между татарската и славянската теория между Шафа-
рик и Венелин той естествено взема страната на Вене
лин. Мнението му за езика ни е, че старият славянски
трябва да се нарича «старобългарски», тъй както днеш
ният нов език е право да бъде наричан «новобългарски»,
а не «славянобългарски». След това Априлов развива
възгледа си какъв трябва да бъде новобългарският кни
жовен език (на тоя въпрос ще се спрем по-обстойно на
татък) и пожелава да бъде по-скоро готов речникът на
Неофит, за да се напечата в б ъ л г а р с к а п еч а т н и ц а , ако
я имаме дотогава («за което нещо още не сме получили
отговор от господаря», т. е. от Стефан Богориди в Цари
град). Като благодари на Неофит за грижите му да на
бави народни песни и български монети, Априлов му изпра
ща един специален дървен цилиндър и специална хартия,
за да се преснеме и запази преписът от хрисовула на цар
Шишман. За това преснемане се дават точни упътвания.1
1 Вж. Училищ, преглед, VIII (1903), кн. V, с. 431 сл.
П Р О П А Г А Н Д А ЗА ИДЕ ИТ Е НА ВЕНЕЛИН 2 1 1
Още преди да изпрати това писмо, Априлов пише

друго, от 20 юли 1838 г.1 Тук най-напред се допълват
съветите за преснемане на Рилския хрисовул, после се
дават подробни сведения за архимандрит Анатолии от
Зографския манастир, който бил дълго време в Русия,
и давал добри надежди за възпитанието на българските-
младежи.'1 2 След това Априлов отхвърля решително, но
спокойно погрешните твърдения на Райно Попович в
току-що получената негова Х р и с т о и т и я относно уч
редяването на Габровското училище и иска от Неофит
сведения за училищата в Копривщица и Пловдив, по
неже не могъл да се довери за тях от Райно. «Вие, които
стоите близко до събитията, ги виждате, каквито си са.
Ние не одобряваме пустословията и д а се п р и п и св а с ъ в
сем н а д р у г о ли ц е т у й , коет о п р и н а д л еж и н а т р у д е щ и я
се и н а т огова, к ой т о п о к а зва и н т ерес, инак се спира
наклонността и ревността, когато виждат хората, че се
отдава на други, което други са направили, та става за
в бъдеще лош пример.»
Косвеният протест на Априлов има за повод онова
място от книгата на Р. Попович, излязла в 1837 г., гдето
се говори за най-свидната рожба на одеския меценат,
Габровското училище. По някаква странна неосведо
меност, за всеки случай без какъвто и да било лош, уми
съл, Райно е приписал заслугата за основаването му на
букурещките братя Мустакови. Тези търговци, мисли
Райно, макар и отдалечени от родното си място, Габрово,
«всегда сос своите соотечественици неразлучно спреби-
вают. Защото не от друга някоя тяхна нужда принуж-
даеми или от някоя своя потреба или полза, но само от
1 Вж. Училищ, преглед, ц. кн., с. 438 сл.

2 Неблагоприятни сведения за този отец Анатолий вж. в моя
Неофит Возвели, с. 490, както и у А. Шо п о в , Бълг. сбирка, X,
кн. IX , с. 550 сл., и Библиотека д-р Селимински, 111, с. 27; XIV,.
с. 17.
2 1 2 М ИХАИЛ АРНАУДОВ
една проста ко ближнему евангелска любов побуждаеми и

школа в Габрово с доброхотно свое иждивение воздвиг-
наха и даскали в нея поставиха и от своето си сичко за
плащат радостно и всегда духом горят как би могли да
видят и самите свои соотечественница просвещена. . ,»х
-Априлов вижда с учудване как скромните му лаври се
поставят на чуждо чело. Той е недоволен и основателно
от тази явна несправедливост. И понеже не само истори
ческата истина, но и личното му честолюбие са засегнати
чувствително от невярната мълва, която може да се шири
и по-нататък, той бърза да я опровергае пред приятеля си.
Това ще направи той по-късно не само в писмо до Райно,
що и печатно, в Д е н н и ц а от 1841 г., гдето цитира думите
на Райно, за да ги отхвърли твърде сдържано с малко
думи.2 Ясно е, че на него му е твърде неприятно да се
приписват другиму инициативи и жертви, които са не
гови. И толкова за възстановяване на истината, която е
тъй благоприятна за реномето му като покровител на
просветата, колкото и за поука на всички, които върщат
народополезни дела с оглед на едно заслужено призна
ние, той се смята задължен да прибегне съвсем кратко до
едно категорично опровержение^
1 Р. П о п о в и ч , Христоития или Благонравие. В Будиме,
1836, с. 39.
2 А п р и л о в , Денница, с. 100— 101. Райно Попович се е
извинил за грешката си с писмо от 6 юли 1840, както съобщава
Априлов тук.
3 И в . Д. Ш и ш м а н о в , Студии, с. 126, вижда в сдържа
ния протест на Априлов «издайнически признак на една суетност,
каквато откриваме често у мъжете на всеки Ренесанс, начинайки
от Петрарка, тъй между друго и у Раковски. . .» Да се говори обаче
тук само по силата на една аналогия за суетност е пресилено; оп
ровержението на Априлов е кратко и чисто фактически; по-право
би било да се вижда в него нормално чувство на л и ч н о д о с т о й н с т в о
и усет за справедливост, какъвто усет има Априлов напр. и при
случая с Венелин, когато в «Денница» му въздава заслуженото за
собственото си духовно прераждане.
ПРОПАГ АНДА ЗА И ДЕ ИТ Е НА В Е НЕ Л И Н 213
Препращайки на Неофит, който се намира тогава в

Копривщица, два екземпляра от Венелиновата книжка за
наченките на новобългарската литература, той го моли
да предаде единия на Райно Попович, за да види между
друго тоя, «че действително съществува в Габрово учи
лище». И Априлов добавя: «На 27 ноември му писахме
и му и зп р а т и х м е к о п и я т а н а В ен ели н ови т е п и см а, като
му препоръчахме д а се ост ави от м и с ъ л т а , че б ъ л га р и т е-
т р я б в а д а у ч а т г р ъ ц к и , з а д а ст а н а т уч ен и . . . Съоб
щаваме му и за напредналите ученици да има пред вид
да се изпратят те тук, за да свършат науките си.» После
Априлов изказва мнение как трябва да се постъпи, за
да се съберат сведения за една ге о гр а ф и я н а Б ъ л г а р и я .
Относно Пловдивската епархия той вярва, че такива све
дения могат да се получат от митрополията, която знае
кои градове и села какво население имат (българско,
турско или гръцко), где съществуват черкви и училища,
на кой език се служи или преподава в тях, а също тъй
в кои места български език знае членните форми - а т ,
-т а , -т о или -о, -т а , -т о (понеже Венелин предлагал «да
се изхвърли членът») и старите косвени падежи и где са-
запазени някои старини и ръкописи. «Ако имате сноше
ния и с други епархии, поискайте тези сведения отвсякъде,
като съобщите и нам, та ние ще имаме може би възмож
ност там, гдето Вие не можете.» От което се разбира, че
Априлов е предприел или се кани да предприеме анке
тата си по езикословни, етнографски и исторически въ
проси и в други области на България чрез кореспонденти,
които може да намери.
Така той е писал вече на Неофит Возвели и Емануил
Васкидович в Свищов, писал е няколко пъти и на Райна
Попович в Карлово, но отговори по една или друга при
чина дълго не получава. Единствен, който взема присърце
горещите му позиви за изпълнение на Венелиновите
поръчки и който го държи по-често в течение на извър-
214 М И Х А И Л А РНА УД ОВ
шеното по тая част поне отначало, е Неофит Рилски. От

едно писмо на Неофит Рилски до игумена и избраните
отци на Рилския манастир, датирано от Копривщица,
24 юни 1838 г., ние виждаме как Априлов е успял да
спечели пъргавия книжовник и учител за своите настой
чиви просби и как Неофит ще се старае с похвални уси
лия да издигне авторитета на Венелин пред меродавните
рилски старци, за да получи от тях желаните в Одеса и
Москва сведения. Любопитно е, че за да склони по-си
гурно рилските братя, наивни русофили, към услуги
за Венелин, той им представя историографа като натова
рен специално от руския император с тайнствената и
важна за нас мисия да изучи миналото ни. Неофит поз
нава манастирските си другари добре и затова избира
тъкмо тая стратегема, убеден отнапред, че само доводи
от патриотическо и научно естество едва ли биха били в
състояние да трогнат блаженодушните монаси. «Г. Юрий
Венелин, пише им той, славний и високоучений муж в
Москва, от крайното свое любородие, щото има к болга-
ром, только години се упражнява по ви соч ай ш ем у у к а з у
е го и м п ер а т о р ск о го величест ва да изследува и да собере
древности и любопитства болгарскаго народа и да ги из
даде на свет под именем «болгарская история», не като що
е Раичевата и други никакви, но со сичките и ш.уруте,
каквото що се описуват историите на славните народи. . .
Той желае да възобнови тоя болгарский народ и да го
воскреси от смерти забвения. . .» И като продължава да
слави «чудний сей болгаролюбец», чието голямо писмо
до Априлов от 27 септември 1837 г. препраща на бра
тята, Неофит изтъква какво собствено иска от самите
манастирски братя този «неподражателний муж». Те
трябва да му преснемат грамотата си от цар Шишман,
която ще влезе и в историята му. «Тоя случай воистину
да сме го трасили с години и с велики иждивения и тру
дове, никогда не бихме го намерили, защото где бихме
ПРОПАГАНДА ЗА И ДЕ ИТ Е НА В Е Н Е Л И Н 215
могли да представим с нашето прилежание и радение това
наше сокровище пред очите на самаго преви сочай ш аго
и м п е р а т о р а росси й ского и пред очите на сичката Росия
и Европа. . а от това знаете ли после следува, като
излезе това неоценимо наше сокровище пред очите на
самаго императора; и то (доброто сир.) може бити не
оценимо! Рассуждайте ви сами о том, понеже сте по-
разумни. . . защо т ой случ ай мож ем д а го н аречем с а
м ое бож ие вдохн овен и е. . .»x
Най-сетне Априлов е намерил поне един човек, спо
собен да схване правилно подбудите му, и връзката между
Венелин и България е възстановена отново и тоя път с
..изгледи да се постигне нещо повече за планомерното проуч
ване на страна и народ съгласно с начертаната от ком
петентния историк програма. Но докато Априлов заляга
с трогателна преданост и с нестихващо въодушевение да се
направи всичко, за да спечели и Венелин доверие към
българите, и българското дело своята заслужена защита,
настъпват непредвидени обстоятелства, които дават по-1
1 Пер. спис., LXI (1900), 582 сл.; срв. И в. Д. Ш и ш м а н о в ,

Нови студии, с. 186 сл.
Продължавайки да насърчава рилци, Неофит намира за по
лезно да се позове и на авторитета на високо тачения от тях чор'
баджи Вълко Чалъков. Затова той им пише: «Ние за това нещо се
разговаряхме и с чорбаджи Вулка доволно и той се много возрадува
и рече: т о в а н е щ о д а с а г о т р а с и л и со с в е щ , п а н е б и г о н а м е р и л и .
Той щеше и сам да ви пише но отиде на Филибе. Прочее требува да
наредите някого доброписца и чистописца да препише копие верно
от истиат первообразний наш хросовул с велико внимание прегле
дан, нито да се притури една йота (или черта едина), нито да се от-
тури, но точно, каквото що си е в первообразното. . .» И като се
извинява за подробните си наставления как да стане преснемането,
понеже изпитвал ревност («аз го викам ревност êvd’ouao'ap.ov, но
може и да е и многословие негли и празнословие но нека е. . .»),
Неофит моли манастирските братя, ако намерят «някоя м о н е д а
б о л г а р с к а “ помежду си, да сторят «любородие» и да му я изпратят,
за да я предаде пък той на Венелин.
друга насока на пропагандата и дейността му. Умира

Венелин и Априлов остава без вдъхновител. Разчитайки
за всички народоучни и исторически изучвания изключи
телно на тласъка от Венелин, Априлов се е смятал само
посредник, само ревностен ученик, безрезервно готов
за трудове и жертви в името на великата задача. Изчез
ването на учителя ще го изправи пред нови задължения
и пред отговорности, с които той трябва да се справи,
както може, опрян вече на самия себе си. Освен това между
образованите българи, които Априлов се труди да спе
чели за сътрудници, настъпва разногласие по някои
въпроси на българската просвета, в основата на което
стоят отчасти принципни различия, отчасти накърнени
честолюбия, и така хармонията, за момент постигната,
бива нарушена. Това не отчайва обаче ни най-малко
нашия възрожденец от Одеса и той отстоява все по-твърдо
и с неотслабна енергия гледища и инициативи, които са
му станали цел в живота. Но нека преди всичко видим
как ще се развият отношенията между Априлов, от една
страна, и Неофит Рилски и Райно Попович, от друга,
в течение на двете години (1838 и 1839) до излизането на
Априловата Д е н н и ц а .
217
СЕ ДМ А Г Л А В А
НЕОФИТ РИЛСКИ И РАЙНО

ПОПОВИЧ
П р еп и ск а м еж ду А п р и л о в и карловски я уч и
т ел Р а й н о П оп ови ч . — Л и ч н о с т , ж и зн ен о д ел о и к н и ж о вн и т р у д о в е
на П оп ови ч . — С ърдечно п ри ят елст во м еж ду П оп ови ч и Н еоф ит
Р илски. — П и см о н а Н еоф и т до п р и я т е л я м у о т 2 2 ю н и 1 838 г .]
покан а да съдей ст вува на В енелин и на А п р и л о в в т яхнот о „п реи з
р я д н о д е л о “. — И зн ен ада от някои съобщ ени я и м нения в книж кат а-
н а В е н е л и н в ъ р х у б ъ л г а р с к а т а словесн ост . — Р . П опович и Н . Р и л
ски са о ск ъ р б ен и от н от аци и т е н а „одисянит е“. — П и см о н а А п
р и л о в до Р . П оп ови ч от 2 с еп т ем вр и 1 839 г .: и с т и н а т а по о т в а р я
нет о н а Г абровскот о уч и л и щ е; за сл уга н а В . Ч алъков з а К о п р и вщ ен
скот о училищ е; въп росът за о б р а зо ва н и ет о на б ъ л га р ск а т а м ла
д е ж . — З а б л у д а т а , че « н е м о ж е д а и м а п р о с в е т а б е з г р ъ ц к и е з и к “.—
В секи т рябва да п о м а га з а п о ст и га н е н а В е н е л и н о в а т а п р о г р а м а
след см ърт т а на наш ия и с т о р и о гр а ф . — С пор с А прилов върху
насокит е н а учебнот о дело и на книж овния ези к . — О пасения на
П оп ови ч и Н еоф и т от п р еп и ск а т а с б ъ л га р и т е в Р у с и я . — Р а зн о
гл а си е върху б ъ лга р ск а т а гр а м а т и к а (ч л е н н и т е ф о р м и )] обидно
о п ек ун ст во о т с т р а н а н а А п р и л о в ; недоволст во вср ед гр ъ ц к и т е в ъ з
п и т ан и ц и в Б ъ л га р и я . — Т р я б в а л и Н е о ф и т и П о п о в и ч д а се д о п и т
ват до Р уси я? — И деят а за една печат ница в Б ъ л га р и я п р и съ д ей
ст виет о н а C m . Б о го р и д и ] уси л и я т а н а А п р и л о в от 1837 г. нат а
т ък] ходат айст ва за т ова чрез Н еоф ит В озвел и . — О т н ош ен и ет о
на Н . В озвел и и Г . Р ако вск и к ъ м делот о на А п р и л о в след 1839 г.;
възхи щ ен и е от родолю биет о н а га б р о вск и я м еценат . — Гриж и н а-
А прилов за и зд и р ва н е хрисовули, песни и д р уги д о к а за т е л с т в а за-
славянскат а култ ура на б ъ л гари т е. — Р. П оп ови ч до А п р и л о в ,.
ю ли 1 8 4 0 г .: п о х ва л а з а р о д о л ю б и ет о м у , и зп о вед за собст вен от о ж и
т и е и сега ш н и т е уб еж д ен и я , в ъ зр а ж е н и я с р ещ у В е н ел и н по р ед и ц а -
въпроси на б ъ л га р ск о т о образо ва н и е. — Гърком аният а на Р. П о-
/
218 М И Х А И Л А РНА УДОВ
п ови ч не м у пречи да бъ де п ри върж ен и к и на б ъ лгарск ат а книж

н и н а . — О т го во р на Априлов от 20 окт ом ври 1840 г. — „В с е к и
н а р о д , колкот о м а л ъ к и да е т ой , т р я б ва д а о б р а б о т ва ези к а си. “—
П р о т и в к л аси ч ески т е е зи ц и в уч и л и щ ет о и в п о л за н а р у с к и е зи к . —
Б ъ л г а р с к и т е д е ц а т р я б в а д а се у ч а т н а й - н а п р е д н а р д н и я с и ези к . —
Н о в п о зи в з а и зд и р в а н е н а б ъ л г а р с к и м онет и, ръ к оп и си и народни
п есни. — Н апът вания за наблю дения и сбирки върху ф олклор и
е т н о гр а ф и я .
Когато Неофит получава в началото

на юни 1838 г. в Копривщица писмото на Априлов заедно
с препис от дългото програмно изложение на Венелин,
първата му грижа е да сподели впечатления и препоръки
на руския историк с най-близкия си приятел, учителя
Райно Попович в Карлово. С този същия Райно, прочут
вече педагог, ще влезе все тогава в преписка и Априлов,
отдавайки му голямо значение, било за проучване на
България в историческо и просветно отношение, било за
прокарване на новите идеи върху език и школна реформа.
Личността на Райно Попович държи видно място в исто
рията на българското учебно дело и тя трябва да се по
мене и тук, особено във връзка с опозицията срещу ня
кои схващания на Априлов.
Райно Попович е роден в с. Жеравна, Котленско
(1783 г.).1 Отначало той се учи тук, в килията на брата
си свещеник и в тая на един духовник-таксидиот от Света
гора; после, проявил любознателност, отива в Сливен,
гдето усвоява у прочутия елинист Илия Доброплодни
гръцки език и черковно пение. Изглежда, че не без ко
лебание ще се е решил той да захване гръцкото си уче
ние, понеже на това не се е гледало по-рано добре в род
ното му село. Смятало се е именно, че който научавал
гръцки, откъсвал се от род и от отечество и се погърч-
1 Биографски сведения у М. Б а л а б а н о в , Г. К р ъ
с т е в и ч (1914), с. 39 сл.; H. Т. Б а л а б а н о в , Юбилейна книга
жа Жеравненското читалище «Единство», София, 1921, с. 168 сл.
НЕОФИТ РИЛСКИ И РАЙНО ПОПОВИЧ 219
вал.1 След две-три години гръцко учение Райно става
учител в Котел, навярно в килията, и то по български.
Но жаден за по-висока наука, той заминава с поклонници
за Света гора и оттам за Солун, гдето в продължение на
три години следва в гръцкото училище. После го виж
даме в Букурещ (1816) ученик на прочутия елинист Неофит
1 Като доказва в своята Христоитиа от 1837 г. колко полза
имат българите, когато завършват гръцки училища, Райно опро
вергава онова «просто и грубо мнение, чи който са бил наоучавал
гречески и прокопсувал, бил са погарчал, и не щял да знае родат
си». Наопаки, истината била, че тия вещи в гръцкия език българи
«ищат доброто на родат си: и не само не го заборавят, ами ищат и
да го подновят с гарчулията си: но това оттогива начна да расте,
откак понадвиха мало ревнителите греческаго учения. А по-преди
какво бяше: ако са някой научаше, между греци и други родове
слушаше укор за родат си; а ако дойдеше между единородчиките си,
намираше безчестие заради гречеството си; защото по ветхите не
щяха да се помяне гречески: и ако видяха някого чи са е научил
гречески, чиняше им са, че си е оставил вярата, затова не почест,
ами го имаха като безбожник.» Такъв се виждал принуден да остави
отечеството си, за да се избави от безчестие. «Затова сам аз един
пример сам верян на себе си заради тия, сиреч: чи имаха за грешно,
който знае гречески, а най-паче елиника. И понеже возрастен
бях, когато са заканих гречески да са понауча (това е станало, из
глежда, към 1805— 1806 г.), помня като сеги в колко сумнение бях
да не согреша с това и какво чувах от моите наставници и прости
учители мои. Но понеже надви моята ревност, затова и никои не
слушах. . . Но сега слава богу макар и да са намират иоще такива,
но мало поослабеха, защото понадвиха по-благоразсудните ревни
тели, затова и токо като ся въведе греческото учение, тутакси са
зачена и на болгарското порождението. . . Но понеже е еще слабо и
немощно, затова, което го е породило, то иска и да са подкреплява
и почита повече от перво». Както се вижда, Райно признава новобъл
гарското учение, но го брои плод на гръцкото и иска да бъде това
последното поддържано, за да се закрепи и първото, тъй «слабо и
немощно» засега. Априлов ще препоръчва обратното. Специално
Райно препоръчва своето училище в Карлово, от което, макар и
гръцко, излизали ученици, които имали «ревност към своят болгар
ский род, защото сичките затичат и за родат си и за просвещението
му.» Христоитиа 80—83.
2 2 0 М И Х А ИЛ А Р И А У Д О В
Дука и псалт в черквата Сарандар. Спечелил солидни

знания по гръцки, той бива повикан по препоръката на
княз Стефан Богориди за учител в Котел, гдето престоява
от 1819 до 1826 г.1 После, уплашен от чумата и огорчен от
някои обстоятелства, той отива в Карлово. Тук той
остава учител цял четвърт век, печелейки голяма слава
из България като вещ педагог и способен книжовник.
От неговата школа са излезли Г. Кръстевич, Г. С. Ра
ковски, Евлоги Георгиев, Ботьо Петков и много други
издигнати българи, а от неговото перо — няколко пре
ведени на български книги, между които най-ценна е
Х р и с т о и т и а , или Б л а го н р а в и е от 1837 г. В 1833 г. Райно-
напуска Карлово, за да бъде учител по гръцки в Котел,
Сопот и Пловдив. Умира в 1858 г. в Карлово. Авторите
тът му между по-старите наши дейци по Възраждането е
бил твърде голям и Кръстевич или Раковски се отнасят в
писмата си до него с истинско благоговение. Първият си
спомня как «изкусно, сладостно и ясно и с всичките исто
рически, филологически и други потребни разяснения»
тълкувал той старогръцките текстове, «така щото уче
ниците му, вси въобще като от маГ-нит към учението му
привлекаеми», го слушали прилежно и бързо свиквали
да говорят и да пишат гръцки език.12 А Раковски, ученик
в Цариград от 1838 г., след като е минал ш.колата на Райно
в Карлово, подобно на Кръстевич запазва синовна почит
за хуманиста, молейки го да му оказва благосклонност и
1 Така според сведения от дъщерята на Р. Попович Ека По
пова от Карлово. По-другояче се предават нещата у Априлов,
Денница, с. 52, който може би черпи направо от даскал Райно.
Този сам предложил на Стефан Богориди да се отвори елиногръцко
училище в Котел и князът приел с благодарност, но докато да се об
заведе училището, избухнала гръцката ревоюция. Райно, «откак
претърпял много бедствия», открил след няколко години училище в-
Карлово.
2 Г. К р ъ с т е в и ч , Писмо до М. Балабанов, Пер. спис.г
LXV (1904), с. 581.
Л Е ОФ И Т Р И Л С К И И Р А Й Н О П О П О В И Ч 2 2 1
сега, като го удостоява с писма и го «съветва за всичко,

що помага за подобрение на нравите му»1.
Откога датира сърдечното приятелство между Неофит

Рилски и по-стария Райно, не знаем. За всеки случай
Неофит няма ни едного тъй доверен между многоброй-
ните си кореспонденти, ученици или другари, както
карловския елинист, чието приятелство му било толкова
нужно, «колкото и самото дихание». От килията си в оная
«пустиня» (Рила) той изповядва веднъж на Райно: «Дру
гите (приятели) воистину ми са много и могут бити еще
многщи, но безполезни мне; а ви, които ми бяхте полезни
во все и подпора во всяким моем начинании оставате
далеч от мене и моята скорб требува да е болта вашея. . ,»12
Веднъж само едно недоразумение смущава за момент
приятелските чувства между двамата, когато именно до
Райно достига «бързокрилата мълва», че Неофит бил
критикувал остро книгите му и ги намирал погрешни.3
Неофит, възмутен от коварната клевета на мними свои
почитатели, побързва да успокои другаря си, когото тъй
високо е ценял и хвалел всякога, и отново го уверява в
■своето «чисто и искрено» приятелство. По-мек и по-от-
стъпчив, Неофит драговолно се поддава на доводи и так
тика на Райно, който има ръководна роля в изработката
на общите им възгледи. Не е чудно, че щом Неофит бъде
сондиран от Априлов с предложение за съдействие на
Венелин, първият, към когото той ще се отнесе, е тъкмо
Райно. И ето на 22 юни 1838 г., два дни преди да се е обър
нал към рилските монаси по въпроса за грамотата на Ив.
Шишман, Неофит пише от Копривщица на карловския
1 М. Б а л а б а н о в , Писма на Г. С. Раковски. . ., СбБАН,

XVIII (1919), с. 84, 86.
2 Неофит до Райно Попович, Пер. спис., X X XIV , с. 507 ст.;
Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 219.
3 И в . С н е г а р о в , ц. кн., с. 165 сл.
2 2 2 МИХ АИЛ А P НА УДОВ
си колега. Той е получил преди няколко дни писмо от

Одеса от Априлов и Палаузов заедно с едно «веема любо
питно» изложение на Венелин, което щял да го препрати
веднага и на Попович, ако не би сметнал, че е по-добре
да го препише поради мъчното му четене. «Немедлено
щях да Ви го пратим да го прочетете, перво убо, за да
возблагодарите своето любопытство, а, второ, негли въз-
могните и ви да способст вуват е в т ова п р е и зр я д н о дело,
което се относи всеобщей ползе всего нашего болгарскаго
народа; при том и ако пожелаете да се познакомите с тия
виашреченни почтени особы, понеже както що гледам
от писмото ви, немате никое знакомство с них до днес.»
Оставяйки преписа си от Венелиновото писмо да стигне
по-рано в Рилския манастир, за да го прати после и на
самия Райно — причините за това Райно щял да научи
допълнително от самото писмо, — Неофит дава някои
кратки сведения за кореспондентите си от Русия: «Апри
лов е жител Одеский, родом болгарин, рождение село
Габрово, ревността и любородието негово к своему роду
(заедно с г. Николая Палаузова) н еп одраж а т ел н и са;
тия двамата са и богати спомоществователи на Христо-
итиата ви. Юрий Венелин е жител московский, който-
понастоящем събира и издава на свет Древности и но
вости болгарския истории. . . Еще пространнее ще ся
известите за него и за неговото б е зк р а й н о и н еп о др а ж а -
т е л н о б олгаролю б и е в неговото изложение, когато ви го
пратим.»1
Неофит е тъкмо усилено зает с преписване на дълго
работения си български речник, който често го хвърля в
отчаяние,12 но все пак бърза да изпълни желанието на
1 Срв. писмото в СбНУНК, II, с. 304—305.

2 Неофит мени плана си за работа, иска съвети от даскал
Райно и признава, че е близо до изоставяне на речника «да се оста
вим от такова едно трудно дело, което, каквото що познах, п р е в о
с х о д и м о и т е с и л и » , СбНУ, II, с. 308.
Априлов, бидейки като него поразен от изповедта на Ве
нелин. Той посвещава приятеля си Райно в инициативата
на Априлов и го призовава да му «способствува в това пре-
изрядно дело», както ще иска същото и от ученика си Заха
рий Круша, тогава учител и негов другар в Копривщица.
Под дата 3 август 1838 г. Круша моли Райно Попович
да му прости, загдето е забавил изложението на Ю. Ве
нелин; моли го също да му го прати после отново, за да го
предаде «и по други места». Захарий щял да прати на
Райно и Априловото писмо до Неофит. От името на Неофит,
който бил твърде зает, той подканва Райно «да прочете с
велико внимание» Венелиновото изложение: «колкото
любопитни работи се намират в него, прилежно да ги
изследувате и по-скоро да чалащисвате да се изнамерят,
сиреч като с т а р и п есни, ц а р ст вен и ц и и д р у г и р у к о п и с н и
к н и ги , н а п и с а н и н а кож ева х а р т и я с н я коя и д р у г а с т а р а
м он еда б о л га р с к а , колкото да има що д а се о т ср а м и м е п р ед
о н и я р о д о л ю б ц и .» Препис от хрисовула в Рилския мана
стир бил донесен в Копривщица за Неофит лично от ма
настирския епископ Самуил и Неофит го преписал, за да
го препрати на Априлов; но по-добре било да може заедно
с хрисовула да се изпратят някои от ония неща (песни
и ръкописи): «тогава поистине щели бихме приложили, и
ми в историята, ако не колкото богатите, що приложиха
в корванът, а то поне колкото вдовицата, която турна
само две лепти!»1
За жалост веригата на преписката било между Одеса
и България, било между приятелите на Априлов в Бъл
гария е твърде начесто късана, така че ние не можем
1 СбНУ, II, с. 305—307. За Захарий Круша Икономов от

Самоков срв. биографическите вести у И в. Д. Ш и ш м а н о в ,
Нови студии, с. 391. Дали направо от Неофит или чрез Захарий,
но за Венелиновото писмо е бил заинтересуван и Николай Христович
в Самоков, който съобщава на Захарий, че прилежавал да събира
народни песни. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 188.
да следим по-пълно размяната на мисли и настроения

по повод на Априловата инициатива. За всеки случай
добива се най-определено впечатление, че изненадата от
идеите и пожеланията на Венелин, за които се застъпва
тъй горещо Априлов, ще е била твърде голяма. За пръв
път нашите педагози са чували този род уроци върху
миналото на народа си и върху значението на живите му
поетически паметници или на останалите в забрава сви
детелства за старината. Вслушвайки се в далечния глас
на историка, долавяйки неговото «безкрайно и неподра-
жателно родолюбие», теса се изпълвали сами от воля за
работа в това ново за тях поприще, за което нито Софро
ний, нито друг някой домашен учен не им е загатвал
нищо. И една честа преписка туря в движение умовете,
насочвайки ги към неподозирани по-рано народоучни и
археологически въпроси. Редом с това обаче кореспон
дентите на Априлов са докоснати все тъй неочаквано и в
своето самолюбие, и то толкова от сънародника си Ап
рилов, колкото и от московския учен, негов вдъхнови
тел. Защото едновременно с Венелиновото голямо писмо,
Р. Попович и Неофит се запознават и с книжката на бъл-
гарофила върху наченките на новата ни литература,
гдето те откриват някои неприятни за тях констатации
или преценки.
Прочел писмото на Неофит от 22 юни 1838 г., даскал
Райно му отговаря на 30 юни с. г.1 Той е прочел вече
«енциклийното» (скромното) М н е н и е на Априлов и на
мира, че «всичко, което предлага, е повече или по-малко
готово и достойно да се приеме». И все пак той има своите
възражения. «Обаче, добавя той, в азбуката и право
писа съвсем куца. Затова, господине мой Неофите, по
неже ме принуждаващ, като искаш мнението ми, казвам
ти изрично, че съвсем не трябва да ги приемеш, нито мла
дежите трябва (да приемат) предлаганото от него: след като
1 И в. С н е г а р о в, ц. с., с. 192 сл.
НЕОФИТ РИЛСКИ И РАИНО ПОПОВИЧ 225
достатъчно се потрудят, изучавайки ги (азбуката и право
писа) по славянската граматика, после да ги забравят,
прегърнали буквите на зелепродавците. TçAKoea голямо
изменение на азбуката и на писаното е неприлично за
твоята репутация. И знай, че това ще бъде осмеяно и
от сегашните, и от бъдещите (поколения), както и делото
на Виларис и на всички кораисти бяха осмеяни от едно
родните им гърци. Достатъчно е, мисля, изменението,
което направи ти в своята граматика, и трябва сега да
стоиш на това. . ., като се извиниш, че това (предложе
нието на Априлов) не приемат другите. Колкото от моя
страна, аз никога не ще отделя от църковнославянските.
Това ти казвам, приятелю, с твърдост за мнението на
г. Априлов, а твоя мъдра ученост си свободен, което ис
каш да решиш. Главната цел на умните люде да устрой
ват училище за старите съчинения на църковни и светски
писатели, а целта на тези (Априлов и др.) е да направят
така, че и бабите според твоя израз да пишат книги.»
Райно е категоричен в мнението си и заема позиция,

която би искал да наложи и на Неофит, макар и да за
чита неговата «мъдра ученост». Той решително застава
на консервативното гледище по въпроса за езика и пра
вописа, признавайки отстъпки само в рамките на допус
натото от Неофит в граматиката му, без обаче да при
дава значение на реформата в преподаване и писане, пред
лагана от Априлов. Той се позовава на практиката и
теорията у гърците, гдето според него новаторството на
Коран не е намерило никакво одобрение всред компе
тентните филолози.
На 12 септември 1838 г. рилецът се обръща пак към
Райно, за да му благодари за изпратеното на втори съ-.
щия месец писмо и да му съобщи, че е получил ново по
слание от Априлов и Палаузов, «неподражаемите любо-
родци», гдето става дума и за Райно. «В писмото и в нея
15.
(«една книжка, която ви приносит в дар г. Венелин») Ще

да -увидите много л ю б о п и т н и р а б о т и от н оси т елн о и
до нас, ако ги прочетете с вниманием. Писмото прочее,
като прочет ет е и едн аж ди и два ж д и , и назначите что
в нем увидите любопитно и примечания достойно; молим
да ми го возвратите пак немедлено в грядущата сед
мица.»1
Какво любопитно и достойно за отбелязване съглежда
Неофит в книжката на Венелин, не е трудно да се раз
бере. Сам той изрично ни подсеща с думите по-нататък:
«В г . Венелиновата книжка много работи открих да д о -
к у н д и с у в а т у ч т и в и я о б разов (sv е’ЧЗес iaxs'opoij) нашето
простосердечие, още и недостатъчно, к своемо бедному
роду послужение и разумех защо тая книжка е издадена
с глубоко някое и за нас непостижимое намерение.»-
И като подтиква отново Райно Попович да се занимае с
тези «чудновати прееледувания», на които те двамата
били предмет, иска му мнението, за да им отговорят
«единогласно за ползата на нашите единоплеменни». Оче
видно Неофит и Райно, които се броят между първите
педагози и- писатели в страната си, са неприятно засег
нати от смелостта на Априлов и Венелин да ръководят
книжовниците в България, по-специално от намере
нието на гВенелин да създава «для болгар образец этимо-
логическаго правописания, чтобы предотвратить подобно
возможный раздор между ними» (т. е. Неофит, Хр. Пав
лович, Кипиловски и пр.); или от възгледа на Априлов
да се дава първото образование само на български, а не и
на гръцки, както правел това Райно, когото той е критику
вал пред Венелин за това («не знаю, последует ли моему
совету, ибо; . . самолюбие!»). Как те ще реагират на това
домогване за опекунство отвън, ще видим. Важното обаче
ev че пръв Неофит, тъй примирителен иначе, намира вещо
обидно за себе другаря си в препоръките или нотё-
•• ч 1.С6НУ; II, с. 308.
циите на «одесянит е»; подозирайки съвсем неуместно" й-

някаква особена тенденция, недоловима още за него!
Между това Априлов,който е получил писма от Неофит’

Рилски, а навярно и от Неофит Возвели, недоумява защо
не се отзовава просветеният Райно Попович. И ето, след
като му е писал и веднъж, и дваж, решава — както в
случая с Венелин — да му пише отново, без да се бои от
унижение и без да си щади труда. Място за лична обиД£
чивост там, гдето са застъпени най-високите народни ин
тереси, няма. И на 2 септември 1839 г. той се обръща към:
даскал Райно (на гръцки) с думите: «При всичко, че йз-
не се удостоих с ваш отговор на п о-п реж н и т е си п и см а ,
изпълнявам обаче и този път длъжността си пред вид нйт
общонародната Полза.»1 И Априлов съобщава на автора’
на Христоитията, че е приел на своя сметка 100-те або
намента за тая книга и че стойността от 1110 гроша Райно
щял да получи чрез Неофит Рилски. Иска му освен това
по 50 екземпляра от другата му книжка Т олк ован и е н а
бож ест венниат х р а м и от тая на Г. Кръстевич М у д
рости д о б р а го Р и х а р д а , излезли в 1837 г., като препоръчва:
да стане изпращането им през Цариград, понеже оттам ста-'
вали по-лесно съобщения с Русия, отколкото през Влашко^
Едва след това Априлов се впуска в полемични бележки,
върху Христоитията, прочетена внимателно от негоу
колкото се отнася до дългия предговор от сто страници,,
посветен на някои актуални въпроси. Той Мисли, че има'
насреща си един «учен и образован мъж», затова в ин
терес на българската народна просвета ще си позволи да:
се изкаже съвършено .свободно».
Преди всичко Априлов отново иска да изтъкне исти
ната по основаването на Габровското училище: необхо
димо било «да внимаваме да не докачим честолюбието на
другите, защото така наместо добро можем да станем,
1 Пер. спис., кн. XXVI (1888), е. 43 сл*. ‘ .
причина за зло». За предпочитане било един автор да

не казва нищо, нежели да твърди неверни неща. «Уве
рявам ви, пише Априлов, че когато за пръв път се яви
тука книгата Ви, тя възбуди голямо негодуване. За
писаните сп ом ощ ест воват ели з а у ч и л и щ ет о б я х а д о ст и г
н а л и д о т а м , щ от о д а се р а з т у р я т , а с това да се разтури
и самото училище. Признателни сме и ние сами на братя
Мустакови за дейността и усърдието, с които се отлича
ват за общото добро. Надея се, те същите в късо време да
принесат и парични пожертвования. Целта на всички ни
е да подбудим и други да направят пожертвования за
каквито училища обичат. Но кажете ми как ще пожелаят
те това, когато знаят, че д р у г и щ е п олуч ат въ зм е зд и е и
вен ец з а т ех н и т е б л а го д е я н и я ?» — Априлов в случая се
води от принципа, че е пакостно за общественото възпи
тание премълчаването на известни лични инициативи и
заслуги.1 Ето защо и в Д е н н и ц а , като говори за откри-
1 Априлов знае още и това, което се излага в писмото му до
Райно от 20 октомври 1840 г.: « Н а ш и т е с ъ о т е ч е с т в е н и ц и с а м н о г о
с р е б р о л ю б и в ы , както ги познавате, и когато благоденията на едни се
усвояват от други, те намерват причири да се извиняват при всяко
едно искане за спомагане.» Очевидно Априлов има пред вид оскър
бените одески българи, радетели за Габровското училище, които не
могли да понесат похвалите за братя Мустакови и били дори готови
да откажат за в бъдеще подкрепата си («да се разтурят»). «Светът,
казва Априлов в същото това писмо, не е еднакъв: има хора, които
искат да се явяват такива, каквито не са в действителност; когато
няма вреда, ние можем и да не даваме внимание на това». . . Откак
обаче Райно е писал на 10 юли 1840 на Априлов и се е извинил за
неволната грешка в книгата си, Априлов се е успокоил. «Но според
както и Вие сами разсъждавате, тази погрешка трябва да се по
прави за поощряване и надруги, а затова ние сме вече от всяка
страна с п о к о й н и .»
Още на 8 февруари 1841 г. Райно Попович в писма до Неофит
се занимава с контроверзията по въпроса за Габровското училище.
Карловци, негови приятели и ученици, дошли си от Букурещ, му
казали: «Г. Априлов непрестанно пише в Букурещ по сичките родо
любиви и учены человеци, към кои явно говори за Мустакови, чи са
вцне на взаимоучително училище в Копривщица през

1837 г. по примера на Габровското, той кори инициато
рите за препалената им скромност: «По свойственной
некоторым благотворителям скромности, вредной впро
чем д л я п оощ рен и я д р у г и х п р и м ер о м д о б р а , содержатели
щколы ничего не сделали известным, касательно подроб
ностей открытия и заведения своего училища.»1 Главната
заслуга за отваряне на Копривщенското училище се
пада на чорбаджи Вълко Чалъков в Пловдив, родом от
Копривщица, който се е нагърбил с издръжката му.
Априлов му пише все по това време (24 ноември 1839),
за да го насърчи и сърадва за положените «старания за
нашиат скудний и жалкий род», между друго и за готов
ността му да пожертвува 30 000 гроша за издаването на
Неофитовия речник, чрез което се дава бляскаво доказа
телство, че «щем се удостои и ми, болгаре, да имаме на
шите каплани и зосимади»2. Като тия последните гръцки
търговци в Русия, прочули се със своите грамадни по
жертвования в полза на училищата и на книжнината в
родината си,3 Вълко и Стоян Чалъкови, твърде заможни
бегликчии, влиятелни пред Патриаршията и пред сул
тана, трябва да се погрижат за българските училища и
совсем нерадиви за болгарското добро и имат между себе прение и
негодувание. Тии им ищат непрестанно хисап (сир. одесяните) за
габровската школа, а они (сир. М.) нищо не им отвещават. Странна
работа воистину! А Мустакови, от друга страна, казували, че оде
сяните никакво добро не били показали за нея школа. . . Тия ра
боти ми са омразнали, кир Неофите! най-много на тоя свят, сир.
кога гледам умните и хитрите да немат согласие»... Ш и ш м а н о в ,
Нови студии, с. 233. «Изглежда въобщ е/бележ и Шишманов, ц. с.,
с. 407, че между букурещките и одеските «любородци» ще е имало'
известна натегнатост, която се обяснява и от съревнованието и рев-
нивостта на инициаторите.»
2 СбНУ, XXI V (1908), с. 1: д-р Ив. Г е о р г о в, По учебното
дело. Срв. текста и в Духовна Култура, XIX (1938), кн. IV, С/Г19.
3 Срв. М. А р н а у д о в, с. Н, Возвели, 150, 164, 360.
230 М' И' ХА И Л А Р Н А У Д О В
българската литература в Пловдив и -Одрин, за да остане

паметта им «незабвена»: «доброто* ще то узнаят децата,
дето ще ся учат, вечно поменование на первиат учреди-
тед на това, богоугодно, дело! Ч а л ъ к о т т а -ф ам илия ■щ е
i n н а п е ч а т а н е и згл а д и м а в - с е р ц а т а б о л га р ск и п о -гл у б о к о
•от ако бяха соорудили манастири и церкви зачтото от
училищата ще излезе просвещението.» - Познавайки от
собствен опит психологията на мецената, Априлов на
мира, че тъкмо разгласяването на йодобни 'родолюбиви
дела ще задоволи една естествена духовна потребност на
дарителя, като ще насърчи същевременно и другите, да
последват примера му. . , > ■■■
След това лично обяснение, което има и своята :пог
обща основа, Априлов все-тъй искрено и пряко повдига
въпроса за «образованието на младежта ни», във връзка
с погрешното мнение на Райно Попович по него. В Х р и с т о -
и т и я т а именно се е поддържало, че нашите младежи
трябва да. насочат своето внимание към гръцкия език,
към езика, на който са писани «мъдрите и душеспаси-
телни списания» на Златоуст, Василийи Григорий, както
и. произведенията на Херодот,: Ксенофонт, Платон, Де-
мостен, Тукидид или на Еврйпид, Есхил, Софокъл и
Омир, «от които сичките до нине просвещении племена
и иазици са си отворите очите ,и к.о.цто нето можем сеги
да ги преведем, нето славенеки можем да ги намерим».
Дори европейците, макар и да имали преведени тези
древни писатели, пак били принудени да ги четат в ори
гинал, «за да ги разсмеят правилно и да видят що са
дума списание и списател»1. Априлов прави резки въз
ражения на това схващане, имайки пред вид едностран
чивото и опасно преклонение на някои влиятелни бъл
гари пред всичко гръцко. Той се бои от засилване на гръм
ките езикови и културни позиции между нашия непро-
хледнал народ и за да не се даде погрешна насока не само
1 Р... П о п о в и ч , Христоитиа, с. 70—71.
НЕОФИТ Р И Л СК И И РАЙНО ПОПОВИЧ 231
на образованието ни, но и на цялото ни национално раз

витие, надава тревога.,Отхвърляйки мнението на даскал
Райно, той се мотивира така: щяха ли европейските-на-
.роди, прлучили. науките от Елада чрез Рим, да достигнат
до днешната си просвета, «ако те постановяваха като
догма, че образованието не може да се разпространи освен
изключително на елинския език?» Не, тези народи* в о
д е н и о т зд р а в и я си р а з у м , са се сдобили със своя соб
ствена книжнина, превели са гръцките писатели на езика
си и са станали днес по-образовани от самите елини.
«Тъй също трябва да постъпи и нашият народ: и той
трябва да, тръгне по същия път, по който са вървели всич
ките други народи още от векове и по който би трябвало
да тръгнат и нашите прадеди още в своите светли дни. .
причината, по която те, не са постъпили така, трябва да
я отдадем на това, че за зла чест и те са били на мнение,
че «просвещение не може да има без гръцки език.» И
като развива нататък идеите си по този предмет, Априлов
защищава с убедителни доводи «европейската система»
на образованието с преднина на родния език и с укор на
«гръцката отхрана» и на «гръцкото учение» между нас,
за да завърши с позив към самия Райно: «В а ш а д л ъ ж н о ст
е д а п о п р а ви т е т ова зл о , като се намирате в самите ра
боти. Сами тези, които се черкуват днес по гръцки, ще
Ви бъдат признателни. Говоря на мъж образован и добро-
желател на народа ни и от него очаквам твърде голяма
полза.»
И пред Вълко Чалъков Априлов настоява тъкмо по
това време и под влияние на полемиката си с Райно По
пович да се отвърнат пловдивчани от гръцката литургия
в полза на българската; да въведат български език при
изучаване на граматика, катехизис, аритметика и исто
рия в основните’ училища («чи тогава да влезат в стари
болгарски и грецки язик, така правят сичките европейски
народи, ако ми правим иначе за смях сме и за хула»).
Възбуденият тон издава ясно всичката сериозна грижа

на Априлов за правилната насока на българското нацио
нално развитие и всичкия му гнявпротив елиноманите,
станали съзнателно или несъзнателно врагове на народа
си. В желанието си да трогне влиятелния патриот, Апг
рилов дава простор на негодуванието си, че в Тракия
около Пловдив и Одрин, гдето от хиляди години живеят
българи, «первенствующият език се крие назад от де-
сят греци» и че дори гръцките училища се издържат от
българи, а не от гърци. «Малодушни и непроницателни
содтечественици!— провиква се тбй — ви служите и
плащате парите си, които добивате ci голям труд, за да се
прочува той народ, който се старае да ви има секога под
своя власт! О боже, кога щеш се умилостиви над нас!
Шейсят милиони славянски народ не се срамува да се
казва славянин, пак три милиони славянски народ по
Турско иска да ся крие зади десят греци!» В прилив на
патриотично въодушевление Априлов зове пловдивския
меценат да подкрепи делото, на което служи и Неофит
Рилски, и приключва писмото си с такова признание:
«Ми сме далеч от отечеството си и бог знае дали щем
го видя някога , но желанието ни е да чуваме, че благоден-
ствуват нашите соотечественици и сос радост узнахме,
че сами зеха да правят училища. Най-счастливият час
на животат ни ще е, кога чуем чи исполнихте това много
похвално нечто!!1
Пред Райно Попович Априлов държи същия език,
пазейки се само да не го оскърби лично и правейки опит
да го спечели на всяка цена за своите идеи — него, най-
яркия и най-влиятелния елинист. В заключение на пис
мото си до него и на своето тъй енергично застъпено ста
новище против методата му, Априлов, който излиза от
вярата си, че «на всяко място хората трябва да се въоду-
1 Писмо от 24 ноември 1839 г., СбНУ, XXIV. Духовна кул
тура XI X, кн. IV, с. 119.
НЕОФИТ РИЛСКИ И РАИНО п о п о в и ч 233
шевяват от същата ревност и от същото усърдие за прос

ветата ни и да си помагат един другиму», съобщава съвсем
късо: „Много загубихме ние със смъртта на приснопа-
метния Венелин, но не трябва да се отчайваме." (Как
Априлов е изживял загубата, това можем да предполагаме;
но то не ни е засвидетелствувано чрез друго освен чрез
бързата му инициатива за издигане паметник.) «Продъл
жавам работата с народните песни; ако и да няма Вене
лине, нужда е тези песни да се издадат с руския им пре
вод, за да видят русите колко им са близки. Чакам и
от Ваше мъдрословесие частта Ви по това общо дело.
Изпратете ми каквито и колкото песни можете. Тъй също
изпроводете ми и български монети, ако ви се случат,
и при това уведомете ме за стари ръкописи и пр. Всеки
трябва да помага с каквото може.»
Между това към края на 1838 г. Неофит и Райно,

тъй неочаквано засегнати в честолюбието си от писмата
на Априлов и брошурата на Венелин, обмислят начин да
защитят достойнството и възгледите си. Те не са и до
пускали, че може някой да им оспорва значението при
определяне насоките на учебно дело и на книжовен език;
те не биха могли да понесат без възражение наставни
ческите забележки на хора, които иначе уважават —
особено щом са убедени, че не всичко в мнението на Ап
рилов и Венелин е самата правда. Още на 6 ноември
1838 г. Райно запитва Неофит писмено отговорил ли е
на одеските приятели и как е разрешил «апориите» (съм
ненията), за които му пищели.1 Правейки някои възра
жения, той ще е изказвал доста ■несдържано възмуще
нието си от обидата (в незапазеното до нас писмо), ако-
1 И в. Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 193. Думата е за;

спорните въпроси, които будят â n o p t x , съмнение, несигурност,
удивление.
.234 М И Х А И Л А Р НА УД ОВ
•съдим па отговора на Неофит от 9 ноември с. г.1 Неофит

именно излага в писмо под тая дата — характерно е,
че то е написано по б ъ л га р с к и , а-не по гръцки — огорче
нието и отчаянието си от работите в Копривщица, които
не вървели, както той желаел (въпреки толкова «кровави
поти и неутомиуш трудове»), В раздразнението си той не
щади и одеските първенци,, макар те да са непричастни в
българските неуредици. Нему особено се «понравило»
в. писмото на Райно .това, що се отнасяло до Априлов и
Оалаузов. «Т я х н о б л а го р о д и е — пише той, — вм ест о да
.н и и с к а т м н ен и я т а и д а се доп и т ват - до н ас как требува
да се ноступува за едно общонародно добро, като що
;и м а м е по м н ого ведени е н а т у к а ш н и т е р а б о т и , они си
играят и (каквото що говорите) уйнаттардисуватп!ни
к а т о м а й м у н и . Воистину велика правда имате, не само
за това, но и за синкит е ваш и во зр а ж е н и я .» Неофит би се
спрял обстойно на всички Райнови «достойни примечания
и любопитни вопроси и предложения», ако да не бил се
решил да не пише скоро нищо на Априлов, както не би
писал оттогава «ни зло ни добрр», било нему, било на
братя Мустакови. Ако почнел да се занимава със спор
ните точки подробно, писмото му щяло да стане три пъти
по-дълго от Райновото. «Затова отложих ответат ви за
по-натам, белким се роди още по-достопримечателно.»
Все пак още сега трябвало той да признае, че не Райно
бил виновен, загдето неправилно се отдавала заслугата
на Габровското училище другиму, а не на Априлов.
«Заради незнанието ви нямате нито ви кабахат, нито аз,
защото и аз, когато излезё на свят моята граматика, то
гава разумях що е Палаузов и Априлов, а Мустакрвите
ми не расправиха това нещо, ако и да седех при них цяла
година. Имами ли ми прочее нечия погрешка за това наше
неведение?. . . Но занапред ние лесно ще да ся управля-
1 Пер. спис., X XV— XXVI, с. 57 сл. ......... - .

НЕОФИТ РИЛСКИ И РАЙНО ПОПОВИЧ , 235
ваме и ония, които са крили от нас истината, ще да ся

засрамят. Аз им знам твърде добре табихетат.»
Неофит отговаря пс-нататък на въпроса на Райно,
какво «’eYYWtixôv» (бодливо) е съзрял в преписката с
Априлов. «А това малко ли е, пише той, що, грворите,
защо според световните непостоянства, ако да се обърне
колелото на опаки (не дай боже!), за хубавата правдива
избесуват ни? Това си ме мене отдавна жеже, но не сщеех
да го изговорим. . . доволно ся вече прочу по сичката
България, защо имаме ’aAArjAAoypoHp'av (взаимописание)
с Р. (Русия), а секой ти не знае за какви работи; и понеже
го чух и от вас, хвана еще по-много, да ме ж ещ ър. . У
Неофит значи заговаря — към другите чувства на офида
от руските приятели — и страх да не падне върху му
подозрение в неблагонадеждност от страна на турската
власт и патриаршията, които не са гледали добре на връз
ките между българите и Русия. Тъкмо тогава се повдига
в по-остра форма черковният въпрос и българите — мир
ски дейци или духовни лирд — са заподозрени да се вдъх
новяват отвън, от поляците или от русите. Неофит, се
опасява да не пострада някак и в този му страх го за
силя и Райно, . който — както право забелязва Шищма-
нов — вече поради своите идеи за руското влияние върху
езика и образованието ни не беше разположен да се вслушва
в гласа на априловци и да поддържа връзки с Русия,1
Така вече твърде рано Неофит се <ргресва от размяната
на интимни възгледи с Априлов и разредява, ако не цре-
кратява дори съвсем по-късно.връзките си с «одесяните»
за голямо недоумение на тия тъй петимни за жива и
откровена преписка с българските духовни водачи.2, ,
Друго «бодливо» или «обидно» ют страна на, Априлов
и Венелин вижда Неофит в думите на последния за не.
1 И в . Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 374, ,
2 Обзет от малодушие, Неофит изпада в истинска фобия, —
чувствувал, че му настръхва цялото тяло, когато помисдедза после-
съгласието между българските писатели («один пишет

так, а другой иначе»), което налагало да им се препоръча
един етимологичен правопис. Това вмесване на чужде
неца в домашните разпри означава според Неофит опит
да се принудят българските писатели «комедически об
разом» да се хванат като слепци за тояга и да се водят
накъдето ги влекат. «Санки, като че ние гдето се наме-
риме, по тамошното пишеме, и немаме никакое предел
на. езикат си, само за хатър пишеме на което място ся
случиме.» (Но нашите писатели са търсили и нещо по-
общо в книжовния си език и не са били роби на диалекта
в разните среди, гдето са попадали.) Все тъй Венелин из
лагал на присмех («театрисува») българските писатели и
загдето те си служели с членните форми (Венелин: «. . .я
совершенно одобряю мнение Г. г. Македонца Хрис.
Павловича Дупничанина, Огняновича и А п р и л о в а об из
гнании из Грамматики мнимих членов a m , т а , т о , и
О , или Л»), «Но знае ли (Венелин), пита Неофит, защо
болгарский язик не ще да стой во веки без членовете?
И мни ми ся, макар и пророк Илия да слезе пак не ще да
ги извади и да научи народът другояче. А що ли му ва-
дат очите членовете?. . . На моето скудно мнение, мни
ми ея, много е по-добре един език, който има членовете,
нежели, който ги нема.» И това мнение на Неофит е без
условно правилното — него споделя, както ще видим,
и сам Априлов въпреки авторитетната препоръка на
Венелин, който е подведен от един филологически пред
разсъдък и от руския си езиков усет.
Особено оскърбен се чувствува Неофит от думите на
Априлов в писмото му до Венелин (напечатано в книж
ката на Венелин), че Априлов бил предложил на българ
ските писатели да се откажат от своето наречие, всяко с
дицИте от своята преписка с Русия. «Затова го и ударих на глухо
до днес, пише той на Райно тогава, и верувайте ми, защото мислех
да не повдигнем веке трость(перото) некогаш да пишем за тамо нещо.»
различни членни форми, и на Неофит по-специално —

да се споразумее с Кипиловски, за да издадат двамата общо
една българска граматика, с което те не били се съгла
сили. «А я ви говорим, пише възмутеният Неофит на Райно
Попович, защо когато излезе на свят моята граматика,
тогава приях с них знакомство, а напред не знаех що е
Априлов и Палаузов.» Наричайки твърдението на Ап-
рилов «величайша лъжа», Неофит се пита: «Не е ли и това
стрела? Санки толкова сме ние упорити (бикоглави),
своеумни и своенравни, та не сме щеяли да послушаме
по-разумни совета. Но аз такива совета и сега ги пак
слушам», добавя ядосано рилецът, след което иронично
предлага на Райно: — «Но аз мислим да им пишеме ко
нечно да ни определят речено как да писуваме, оттука
натам да знаеме да си не губиме трудовете всуе. А по-
добре мислим д а си в ъ р ш и м е н и е н а ш а т а р а б о т а , ка кво т о
н а м у й д и с в 'а , а господство им нека си викат оттамо. . .
Много време, чини ми се, ще викат, но кам глухи чело-
веци, защото скоро не ще да ги чуе никой.»
Ето скъсването между руски и гръцки възпитаници
готово. На езикова почва и на домогването за налагане
или за независимост в разбиранията възниква един ан
тагонизъм, който ще раздели книжовниците ни от 40-те
години на два лагера. Което е за съжаление, то е, че поле
миката не се ограничава в чисто теоретическата област,
а се прехвърля и в практическата. Неофит и Райно под
хранват вече изобщо недоверие към всички предложения,
които идат от Априловия кръг, и така се разбиват уси
лията за коректни отношения и хармония при догонва-
нето на великата народна идея. Индивидуалисти, които
съзнават качествата си, домораслите учени проявяват
изострена чувствителност спрямо внушенията, дошли
отвън, и не желаят да се гледа на тях отвисоко, да им се
отрича право на самостоятелно мнение и компетенция.
Те сякаш злорадствуват при неуспеха на Априлов да
238 М И Х А ИЛ А Р М А У Д О В
постигне Това или онова в своите школски или книжовни

предприятия, ревнуват успеха и влиянието му — затова
Неофит пише на Райно: «Твърде разумно е сотворил В.
(т. е. Стефан Богориди), че не им е говорил нищо за типо
графията ' (видяхме, че Априлов е мечтаел да отвори пе
чатница 6 Габрово със съдействието на княз Богориди). . .
На сегашното време не сме още достойни за това добро,
и когатО се удостоиме да го сториме, белки ще и би.»
' Априлов не подозира нищо от тази скрита неприязън,

не иска и да допуска, че може да се иде тъй далеч в само
любието или в пасивната съпротива, и се чуди защо не
му се отговаря от България. От Райно той получава писмо
едва на 10 юли 1840 г. Но преди да се занимаем с него
(или по-право с мислите на Априлов по него, понеже
самото писмо не е запазено), трябва да отбележим как
коментират Неофит и Райно в преписката си поведението
на Априлов. На 18 ноември 1838 г. Райно пише на Неофит,
за да сподели схващанията и настроенията му от послед
ното писмо. Като утешава другаря си в отчаянието му от
лошия вървеж на народните работи и го ободрява с ду
мите: «не се топи без полза», Райно продължава: «т р е б у в а
о д е с к и т е и б у к у р е щ к и т е госп одн и д а ся п одо п и т ва т от
н а с , него и самата истина го иска, защ от о не е в ъ зм о ж н о
от н ю д д а зн а я т они п о-доб ре от н а с що е и кое е п о т р е б н о
и н уж н о з а Б о л г а р и я .» Одесяните, продължава самоуве
рено Райно, ще грешат всякога, щом не изучават от по-
близо нещата, а се задоволяват само Да говорят кое как
трябвало да става. Нека те първо покажели «делом» —
чрез Габровското училище — кое е добро и тогава хо
рата ще съдят. «А що uw ,am д а н и п о п р а вя т я з и к а т , т о
е н а й -го л я м а т а т я х н а гл у п а в и н а , защо никогда не може
да бъде това сир.: Венелин да познае свойствата на бол-
гарския язик по-добре от един болгарин, който са е ро
дил в него. Того ради имаш всяку правду, що говориш
H Е О Ф И T- P И Л С К И И Р А Й Н О ПОПОВИЧ 239
и за членовет е. . . Имате правда да им отвещаете, чи сте

истий болгарин и никогда не щете соизволите да си на
учите отеческият си язик от един русин или серб.» За
невярно («лъжа») обявява Райно и съобщението на Ап-
рилов (във Венелиновата книжка), че в Карлово се слу
жило литургия по гръцки. А кол кото до опасността да не
се узнае, че Неофит води такава голяма преписка с Ру
сия, Райно е съвсем на мнението на Неофит. Той дори му
припомня, че някои от влиятелните в Турция лица могл-:
да запитат: «тука нема ли даскали; нема ли книги; хитри
и умни человеци да са допитвате за учение». Ето защо
Райно препоръчва относно одесяните «да им ся пише малу
по покрито». Изглежда, мисли Райно, че-най-много се
е зловидело на Априлов мястото в Христоитията, гдето
се твърди, че България нямала нищо общо с Русия.
Това не било собствено съвсем тъй и според самия Райно,
но той бил принуден да пише тъй. «# м а к а р д а ж елая
онова, коет о и они ж елаят , повече от т я х , но м ене т а к а
защото моята глава ще боли,
м и поноси д а х о р а т у ва м ,
а тях никак не ги е грижа, . .» Ето значи где е тайната.
Райно не е по-малко патриот-от настанените в Русия
българи и той копнее като тях за българската свобода и
просвета, но те не са изложени на опасност, а той може
всеки миг да пострада за връзките си с чужбина. Ако
толкова храбри били одесяните, нека те се споразумеяли
направо с патриарха, така че тъкмо този да «предстоявал»
за българската просвета. Иначе би трябвало Райно да
обади всичко на владиката, за да не бъдели после той и
Неофит, заподозрени. Но едва ли било необходимо още
отсега да се отива дотам и Неофит би могъл най-сетне да
съобщи в Одеса мнението си. «Пиши им, казва Райно, щото
ищем без шупе, сега-сега нема кой да пита и да дири та
кива дребни и тенки работи, обаче ми требва да си ги
знаем и мислим всегда.» Никой не би могъл, продължава
още Райно, да ги преследва за книгите, които си доста
240 М И Х А И Л А P Н А УДОВ
вят от Русия: — цял свят знаял, че «болгарите си имат

книгите от Р. Това мене нищо не ма вреди, ами ма вреди
да са допитваме от Р., и да приимам оттам наставле
ние-». Интересна е още забележката на Райно, че стара
нието на Априлов да се отвори българска печатница в
Габрово би се увенчало с успех, ако той бил отпуснел сам
средствата и бил употребил друга тактика: именно да
прибегнел да услугите на търновския митрополит, като
този представел работата тъй, че сам искал печатница,
за да откъсне българите от Русия. Но сега, както бил
подхванал Априлов въпроса, не би могло да се разчита
на сполука.1
Тъкмо тази последна идея занимава живо Неофит и
той я засяга отново в отговора си. Защото, като одобрява
на 30 ноември 1838 г. предложеното от Райно държане към
одесяните («а онии тамо нека си галчат. . . Ние да си
гледаме нашата работа»), той, който също знае колко го
ляма би била ползата от една българска печатница, пред
лага: «Аз бих ви предложил (ако и невозможно, но да се
помъчиме) да се запрегнеме за една умерена типография
тука в нашата страна, понеже говорите, че имате спо
соб чрез С. В .12 за дозволението и защото той си полага
.душата за това. Може да намерят и няколко синдромити
спомоществователи) за това.»3 Неофит вижда в това дело
не само общата полза, но и личната си изгода, понеже
би могъл да печата речника си в България, като дори го
1 «За типографията ако бяха писали на Торнову, харчта ти и
да теглят а Торнову да говори,чи он от себе я прави, за да откасне
Болгария от Р.(усия), то би ся совершило до нине; но понеже пи
шат сами, не вервам това някогда да баде. Да сме возможни за това
сир. да стоим насреща на харчта, па да пишем на Стефанакия за
това да видиш Стеф, как си полага душата за това, а тем не отве-
щавам.» Р. П о п о в и ч, 18 ноември 1838; F е r i s о п, Пер. спис.,
XXXVI (1891), с. 927 сл.; Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 196.
2 Стефан Богориди или Вогориди.
Н Е О Ф И Т Р И Л С К И И Р А Й Н О П О П О В И Ч 241
захване «другарски» с Райно. Но Райно (10 декември

1838) не е готов за подобни постъпки пред Богориди;
той е убеден, че това би го само изложило, без да се по
стигне някакъв резултат. С Богориди той не се е свързвал
писмено вече 12 години, откак е напуснал Котел без
негово съгласие. Иначе той помни, че сам Богориди бил
някога на мнение да се отвори такава печатница у нас:
«За т и п о гр а ф и я он сам м и рече иощ е н а f l u i п р ед и 18
почт и го д и н и , чи си м и сл и д а н а п р а в и в Котел и една
типография.»1 Това е било преди гръцката Завера, преди
да отиде Богориди в изгнание: отсетне, поучен от съби
тията и станал по-предпазлив, самоският княз отбягва
да мисли за такива неща. Защото и когато Априлов му
пише направо или чрез някои българи за това, Богориди
си прави оглушки или просто отхвърля идеята.
Така още в 1837 г. Априлов съобщава на габровските
първенци: «мислим да стане в Габрово една б о л га р ск а
1 Р. Попович казва още, че печатницата могла да бъде или в
Котел, или в Пловдив. Но ако е за последния град, трябвало плов
дивските чорбаджии да пишат на Богориди, ако не дори и влади
ката, понеже работата била важна. Срв. Ш и ш м а н о в, ц. с., с. 199.
Въпросът за печатницата продължава да вълнува и после Неофит,
защото на 11 януари 1839 г. той отново занимава Райно с него,
пишейки му: «Заради типографията що говориш да мислим напред
да се не покаем после без полза, имате правда; но мнит ми се да не
правим ние немисленно като Карастояна. . . но ако буде здраво,
боже помози, ако ли е на песок основание, то хич и не тряба да мис-
лиме и да се захващаме.» Ш и ш м а н о в , ц.с., с.200. В писмо от 21
февруари 1839 г. Калист Луков съобщава от Габрово, «че там се
знаяло, какво имат велика ревност Г. Василий А. (прилов) и Ни
колай П.(алаузов) к болгарското просвещение, какво са проводили
заизин за типография и прочия», СбНУ, IX, с. 733.
Нека отбележим тук като резултат от издирването на Априлов
за български монети, че на 2 декември 1838 г. Райно Попович съоб
щава на Неофит за трк монети, изпратени му преди няколко дена от
Котел и намерени в «развалините преславски (ески Стамбол)».
В тях Райно не можал да разпознае нищо българско, та пита дали
Неофит ще съзре там друго, Ш и ш м а н о в , ц. с., с. 198.
16.
занапред, а подир и греческа, да стават по

т и п о гр а ф и я
евтини книгите и да доходят синките учени от Букорещ
и от други места там да типосват.»1 Априлов знае отлично
грамадното значение на едно такова предприятие — то
би дало мощен тласък на българската книга, тъй слаба
още по количество при трудностите за отпечатването й
в чужбина — и ще прави системни усилия да склони мни
мия покровител на българите княз Богориди за постъпки
пред Портата, тъй като само една дума на Богориди би
разрешила тутакси въпроса. Още на 22 май 1839 г. из
вестният тетевенец Атанас Некович, който през 1813 г.
бил избран от българските преселници във Влашко да
ги представлява пред правителствата на Влашко и на
Русия и да действува в полза на българския народ (той
се титулува за това «депутат болгарскаго народа»),1 2
съобщава на Неофит Рилски от Цариград: «Друга некоя
новина нема сега какво да ви известим, само то, что пи
шут из Одеса, некоторие купци, а именно г-на Априлов,
и прочие, щото жалают да утвердят т и п о гр а ф и я в Г а б
р о во и просят сиятелнейшаго княза Богориди, щото са и
1 С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 18. Славейков

забелязва към това място от писмото на Априлов и Палаузов:
«По други някои писма ся вижда, че те действували чрез князя
Богориди да извадят дозволение от правителството за отварянието
на печатница в Габрово.»
2 На 2 август 1813 г. Софроний Врачански, Венеамин Лов-
чански, Иванчо Караниколов, Петър Сарчолу и Илия Панович
издават в Букурещ една г р а м о т а на Атанас Николаевич Некович,
в която му благодарят за големите грижи, оказани на българите
през време на Руско-турската война. Те му изказват признателност
та на целия български народ, загдето в качеството си на б ъ л г а р с к и
д е п у т а т ходатайствувал навред, гдето трябвало да се търси защита
и покровителство на сънародниците му. Срв. В. Д. С т о я н о в , Пер.
спис., кн. VI (1883), с. 145. За тъй интереснИта личност на А. Не
кович, срв. Ст. Р о м а н с к и, «Заговорът на Г.С.Раковски», СбБАН,
XIV (1921), 70; и В. Н. 3 л а т а р с к и, «Политич. роля на Софрония
Врачански», Годишник на Соф. университет, X IX (1923), 69.
НЕОФИТ Р И Л С К И И РА Й Н О П О П О В И Ч 243
обеща да им настане чрез святейшаго патриарха да се

утверди тамо помянутая типография, а нам оста сеги да се
потрудим да утвердими и ние една благонадеждна цен
зура, като да будут и книгите сообразни сос българската
типография.»1 Обаче и тия надежди на Некович трябва
да се изпарят скоро пред неотстъпчивостта не на Портата
или патриаршията, а на Богориди. На 15 юли 1840 г.
Райно Попович съобщава на Неофит, че като бил на Пет-
ровден в Котел и разговарял с някои приятели, току-що
дошли от Цариград, научил следното: «Твой тезоименний,
а мой приятел Неофит (думата е за Н еоф и т В о звели )
станал протосингел на терновскиат митрополит, в место
митрополит. Н е м у б и ли п и са л и одесян и т е д а и сх о да т а й -
ст вува т и п о гр а ф и я в Г а б р о в о . Но Вогорид отвещал на
здраво, чи отнюд това не може да бъде и казал, чи и
н е м у са м о м у п и сали от О деса, но понеж е не мож е д а б у д е ,
затова н и т и щ ел д а им от вещ ае: и рекл иоще еднаш Д1
му не помянат за това.»2 Естествено Неофит Возвели не
е бил най-подходящото лице, за да действува пред Бо
гориди, понеже с домогванията си за митрополитско
място в България той сие навлякъл вече неприязънта на
цариградския патриарх. Макар отношенията между Бо
гориди и Неофит да са още търпими, първият вижда ясно
колко много би се изложил, ако даде ухо на българските
искания за печатница, и то в един момент, когато се пра
вят от българска страна и други постъпки, все тъй не
благоприятни или нежелани за фенерското духовенство.
Но Неофит не престава да мисли за идеята на Априлрв,
така че и в заявлението си от 3 април 1845 г. до Високата
порта, подадено от името на целия български народ',
той предявява покрай другите си искания — за народни
•представители, народна черква в Цариград и централно
1 Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 213. 11 l,!i’
2 Пер. спис., XXXVI , с. 935; срв. и Ш и ш м а н о'в, 'ц. *с.',
с. 228—229. ;
българско училище при нея — и това за една б ъ л г а р с к а

п е ч а т н и ц а при същата черква. Обаче и този опит удря
на камък. В своята Д е н н и ц а от 1841 г. Априлов като че
ли се е примирил с невъзможността да се открие печат
ница в България. Той пише: «Надежда учредить в Габ-
рове собственную типографию, при покровительстве княза
'самоскаго Богориди, удерживала некоторое время писа
телей наших печатать свои сочинения и переводы в чу
жих землях; но как обстоятельства затруднили учреж
дение типографии, то должно полагать, что, в скорости,
все сии труды будут изданы в других местах»1. Едва в
4848 г. българите сполучват след дълги борби и просби
да постигнат основаването на българска печатница в
турската столица.2
Нека забележим тук, че докато Неофит Рилски и

Райно Попович имат известни лични основания да гле
дат не съвсем благосклонно на някои постъпки от Одеса,
Неофит Возвели се отнася много благосклонно към всички
внушения, дошли от Априлов, и че води дори и преписка
•с него, останала ни за жалост съвсем непозната. Возвели
предава своите чувства, както и целия си национален
патос на младия свой съгражданин и почитател Раков
ски, който по това време се учи в Цариградското гръцко
училище на Куручешме. На 25 юни 1839 г. Раковски,
1 Априлов, Денница, с. 24.
2 Вж. М. А р н а у д о в , Неофит Возвели, с. 629, 638. По
въпроса за отваряне на печатница в Габрово, Самоков или друго
някое място в България, както той се разисква между българските
книжовници в 30-те и 40-те години на XIX в., срв. и Ш и ш м а н о в ,
Нови студии, с. 431 сл. В своя Календар за лято 1843 К- Огнянович
заявява поддата Цариград 21 септември 1842: «Того ради и обявля-
вам с това на всичките родолюбци, перво, как от днес тая словено-
болгарска типография стана собствено мое притяжание, и ще ра
боти всегда на моето име, под названием Т р у д о л ю б и в а т а п ч е л а .
Второ, как ще издава отсега на всека година по един особний ка
лендар на подобие сего. . .»
едва 19-годишен, пише (по гръцки) на учителя си Райно

в Карлово, за да му изкаже възмущението си от гръцките
владици, врагове на българската просвета, от тия «свето-
гасители и сатрапи», които «доят бедните наши българи
като овци», и надеждата си, че ще дойде скоро време да<
бъде отхвърлено позорното духовно иго. Надеждата му
се гради на ония български дейци, които съзнателно ра
ботят против невежеството и в полза на народната йе
рархия. «Много хора се грижат за България, бележи Ра
ковски в ентусиазма си, а най-вече живеящите в Одеса
п р о ч ут и д об рол ю б ц и А п р и л о ви ч , които не след дълго
време отварят п еч а т н и ц а в Г а б р о во , з а коя т о покровите
лят на България, височайшият наш господар (Богориди),
щ е и зк а р а и ф е р м а н .» Това ще е научил Раковски, по
паднал тъкмо тогава под влиянието на гъркобореца Воз
вели, било от тогова, било от самия Богориди, под чийто-
надзор следва в Куручеите. Като съобщава на Райно
за напредъка на Българското възраждане, за това напр.,
че в Атина се учели до 20-ина родолюбиви българи,
«готови да жертвуват целия си живот за просвещението-
на нашия народ», Раковски добавя, че и по други евр о
п ей ски места имало немалко родолюбиви сънародници,,
които живеяли със «същите грижи» и на които «казаните
Априлович не престават да пишат и пос(в)ещават като
истински покровители и ревнители на нашия народ».
Раковски е видял със собствени очи хрисовула на цар
Асен (Шишман?), открит от Априлов — видял препис от
него у един приятел, който кореспондирал с Одеса; узнал
е и за 8-томната българска история на руски (от Венелин),
I и II том от която Априлов щял да прати още «тия дни»
на Неофит Возвели, «който к о р е с п о н д и р а с т я х п оч т и
вся к о четиримесечие-» и който напоследък му изпратил
100 екземпляра от своя Катехизис по негово настояване.®
1 М. Б а л а б а н о в , СпБАН, XVIII (1919), с. 9 î; срв^
М. А р н а у д о в , Неофит Возвели, с. 363.
246 М И Х А И Л А Р НА УД ОВ
Сам Неофит пише по-късно (1844) на Априлов, за да му

припомни изпратените в 1840 г. свои катехизиси и полу
чените в замяна други книги от Русия,1 а Раковски и
след това продължава да храни адмирация към Априлов,
пишейки в 1853 г., че авторът на Д е н н и ц а оставал «прис-
нопаметен за своето рядко родолюбие», както наскоро
починалият Н. Палаузов бил «достопохвален за ревността
си към образованието на своите съотечественици»2. Ра
ковски ще се разколебае в мнението си за одеските дейци
едва когато сам дойде в Одеса и чуе тук неблагоприятните
и крайно тенденциозни мнения на някои млади бъл
гари.
: Априлов, който не подозира нищо за страха на Неофит

и Райно от една по-честа преписка, проявява между това
голямо нетърпение от забавянето на отговорите им,. На
12 март 1839 г. той пише на Неофит в Копривщица, за да
изкаже недоумението си от неговото мълчание, като си
го обяснява със загубване на своите писма до него. От
говорът на Неофит между това бил крайно необходим
поради важността на повдигнатите въпроси. А те се отна
сяли, както сега се изтъква, до издирването на български
хрисовули, монети и «толкова необходимите песни»3.
На 4 юли 1840 г. Априлов пише на Неофит дълго гръцко
писмо, в което първо дава списък на поисканите и из
пратените до Неофит книги с означение на стойностите им
и дава препоръки как да изпраща книгите си Райно за
1 Срв. М. А р н а у д о в , Неофит Возвели, с. 363.
2 Перт, спис., LXIII (1902), с. 274: писмо на Раковски от
1853 г. до А. Гранитски. Тук Раковски гърми против «отровното
гръкоманство» в България, въздава почит на Неофит Возвели като
на. «най-разпален и най-действителен в това свято дело», поддържа
нето на български език в черкви и училища и гледа вече скептично
на учителя си от детинство, «прочутий тогава в Карлово гръкома-
нин учител елиногреческий г-н Райно Попович».
3 И в. С н е г а р о в , ц. с., с. 239 сл.
Н Е О Ф И Т Р И Л С К И И РАИНО ПО П ОВИ Ч 247
продаване в Русия, а после настоява да се положат грижи
за издирване на хрисовули («едно любопитно око» могло
да открие много такива документи в България). Той му
съобщава още, че е загрижен да се намери достоен про
дължител на Венелиновото дело, като «между това трябва
и ние да се потрудим», и добавя, че е наложително да се
мисли и за набавяне на народни песни. Сам Априлов
не преставал да търси такъв материал с намерение, ако
му се достави още, да предприеме едно издание на съб
раните песни, придружено с превод на руски. Защото
чрез това русите щели да добият една «съвсем друга идея
за българите — както за произхода им, така и за култу
рата им». Светът е захванал вече да разбира, както и
Шафарик, че българският народ е славянски, а не та
тарски и че Светото писание е било преведено между
славяните първо на български. «Песните, историята на
нравите и обичаите на народа ще ги извадят съвсем от
заблудата. В секи еди н и м а д ъ л г д а в ъ р ш и въ зм о ж н о т о .»
Райно Попович се бави доста дълго, докато отговори

на Априлов. Дори на 17 юни 1840 г. той съобщава на
Неофит Рилски, че все още не се решавал да пише до
•Одеса, понеже накъсо било неудобно, а за по-дълго
имало някои неща, които «докундисвали». Мислейки, че
и само ласкателства не ще са на място, той се канел да
отговори наскоро по-пространно, та «било каквото би
ло» — да се извини и да поиска «прощение». И наистина
на 15 юли с. г. той съобщава вече на Неофит, че бил пи
сал на «одесяните» (на 10 юли), като изпълнил «цели три
табака». Обявил им, първо, че е получил 4-те хиляди
гроша («за което им и благодарих доволно заради родолю-
бието им»); оправил се след това за погрешно писаното
заради Габровското училище, като добавял, че то било от
«неведение» — както и сам ' Априлов сбъркал, макар и
да изпитвал наздраво, когато пишел, че в Котел, Елена
248 М И Х А И Л А РИА У Д О В
и Габрово се служало в черква по гръцки, а в българската

школа се пишало с гръцки букви. Подробно възразявал
на Априлов досежно обвинението, че само Райно бил
«на този ум» за гръцкото обучение (имало и «други мно
зина»), като припомнял, че и европейците били прину
дени да повикат «учени мужие, които, като ся поучили
доволно время гречески», и сами или заедно с учениците-
си превели после гръцките книги на новите езици. На
край Райно казвал: «расправих му доволно сичкото мое
житие отначало и доро до нине с каков у м сам б и л т о га ва
и н а кой сега»1. Писмото на Райно Попович, писано на
гръцки, още не е изнесено изцяло, макар и да представлява
голям интерес за характеристиката на човека и за ево
люцията на идеите му върху българското образование.
Марко Балабанов, който го е притежавал, се задоволява-
да напечата в превод само един малък откъс.12 От него-
ние се убеждаваме, че Райно ще е бил твърде вежлив в
полемиката си, щом той се извинява и «кае» в такъв тон
относно грешката си по отварянето на Габровското учи
лище: «Видях действителното съществуване на това учи
лище и узнах добре моето заблуждение, но късно; защото
всичкото това трябваше да бъде известно още по-преди
не само мен или и другиму някому, но и на много други.4
Виждате твърде добре, че нито г-н Неофит не е знаял
тази истина, при всичко че той е бил директор на самото
това училище толкова време и че е живял доста време със
съдействуващето Вам общество в Букурещ, разговаряйки
се всекидневно за същия предмет. . . Но наистина чудо-
е как и по каква причина е било крияно тъй мълчаливо,.
1 F е г i s о п, Пер. спис., XX XV I, с. 933 сл.

2 Пер. спис., X X V — X X V I,с 36—37.
-3 Р. Попович се позовава преди това на Венелиновата книжка
О зародыше, гдето на с. 41 е дадена «краткая история этого перваго
болгарскаго учебнаго заведения», като се въздава заслуженото на.
Априлов и Палаузов.
когато е трябвало да бъде проповядвано това родолю
биво благодеяние за подпокана и на други и за поощре
ние на тяхното честолюбие. Справедлив е наистина ва
шият гняв срещу мене, твърде справедлив е също и свещен
съветът ви, че предназначените за печатане книги трябва
да се осланят на истинска и непогрешна основа.» — На
татък по съобщението на Балабанов Райно се е впускал
«в обсъждане и често в опровержение не на един възглед
и не на една бележка в книжката О за р о д ы ш е от покойния
Венелин» и пишел «с вещина и с авторитет по повдигна
тите въпроси». Какви ще са били тия възражения и бе
лежки, ние знаем отчасти от преписката между Райно и
Неофит, приведена по-горе, отчасти от малкия откъс
писмо на Райно до Априлов, приведено в Д е н н и ц а , и
от писмото-отговор на Априлов на тази дълга Райнова!
дисертация, запазена до нас.
Като полемизира в Д е н н и ц а с гъркоманските тенден
ции на Р. Попович, Априлов се нахвърля доста остро-
против твърдението на Райно, че гръцки език бил важен
за българите повече от руски език, и възклицава: «Гър-
комания! чиста гъркомания! за народността ни обаче
вредна с това, че може да остави българите да дремят
вечно под умственото иго на новогръцката писменост.»
И после цитира оная част от писмото на Райно (от 6 юли
1840 г.), гдето този съжалявал, че не бил получил на
време окръжното писмо на Априлов от 1836 г.: «Ако бях
видял това писмо по-рано, наистина или не щях да го
воря нищо, или бих постъпил иначе, за да не докосна-
самолюбието на другите. И все пак, уверявам Ви, много
мои сънародници споделят възгледа ми. Тук се отнасят
по-голямата част от учените и усвоилите по някакъв
начин гръцката ученост. Но те всички са съгласни, че
трябва да имаме книги на нашия език. . . Аз сам почи
там това мнение и нигде у мене не е казано, че не трябва
да се учи четене и писане по български и да се превежда.
по български.»1 Под дата 20 октомври 1840 г. Априлов

отговаря обстойно на Р. Попович, като засяга и някои от
повдигнатите главни въпроси.12 Така Априлов се смята,
на първо място, удовлетворен по недоразумението от
носно инициативата за отваряне на Габровското учи
лище, заявявайки скромно: «Нека ние турим основи,
ако и слаби, па нека нашите потомци го уякчат.» На второ
място, Априлов поддържа убеждението си: „В секи н а р о д
колкот о м а л ъ к и д а е т о й , т р я б в а д а о б р а б о т ва е зи к а с и .“
Той е привел веднъж на Райно довода, че европейците
превъзхождат гърците във всеки род знание, понеже не
са се ограничили само с гръцкото образование. «Те сами
почитат и ценят класическите писатели, но те ги изуча
ват, доколкото е потребно, и едва ли между десетки хи
ляди учени един само се посветява на елинския език и
това защо? — за да се отличи като класически учител в
някои учени заведения.» Значи класическите езици, гръцки
и латински, имат стойност само за известен род специа
листи — значението им за широката публика е незначи
телно. Според това Априлов се обявява против изучава
нето им в българските школи, доколкото тези имат своето
твърде практическо назначение и доколкото родният език
трябва да получи там надмощие. Особено осъжда Априлов
стремежа към г р ъ ц к о образование в нашите училища,
когато интересите на българската просвета налагат ориен
тиране към р у с к и т е учебни заведения и р у с к и език.
«От братята си руси българите могат да получат всяка
помощ за просветата си, никога обаче от гърците или от
други някои народи. Каквото и да казвате, аз считам
1 А п р и л о в , Денница, с. 101 — 103. Райно приключва тоя

пасаж с думите: «Но, повтарям, ако аз знаях, че такива почтени и
надъхани с патриотизъм лица са излезли на това поприще, то аз
бих мълчал и не бих писал това, което и на самия мен донесе голямо
неудоволствие.»
2 Пер. спис., XXV, с. 47 сл.
IH Е О Ф f t T P f t Л C K f t ft P л я н О п о п о в и ч 251
■ гъ рком ани ят а вече взела връх между нас. Богатите ни,
при своето грубо или дебело невежество, се перчат с
думите: аз съм грък (l’patxôç еГрлсс!). Учените ни пък,
като се учили на гръцки и като не знаят или знаят твърде
малко български, стоят с почит-привързани към гръцкото
образование, каквото са получили още от най-нежната си
възраст. За да се поправи това, трябва по собствена воля
д а уч а т д ец а т а си н а б ъ л га р с к и , докогато те изучат арит
метика, география, история, а тъй също и българското
словосъчинение, па тогаз при този последен урок да за
хващат да учат и славянски, и гръцки език, като се пре
подават обаче и те чрез българския. Тъй постъпват всички
сегашни народи, тъй трябва да постъпим и ние; инак
няма нищо да извършим.»
Любовта към родния език и към реалните, положи
телните знания подсказва съвсем последователно на Ап-
рилов недоверие към новогръцкия учебен език и към
насаждания чрез него класицизъм, уместен във всич
ката си пълнота само в гръцките училища. За българ
ската младеж, която трябва да се пригажда към съвре
менните условия за съществуване и към нуждите на но
вия живот, промишлен и национален, усвояването на
родния книжовен език се явява неотложим дълг. И че
правилният път за разработката на нашия език са ру
ският език и руските учебни заведения — това Априлов
предугажда с верен усет преди всички други наши кни
жовници.
Райно ще е посочил като съюзник в идеята си за пол
зата от гръцкото образование Ив. Селимински, с когото
и Априлов е тогава също в преписка. Но Априлов не се
поколебава отново да изкаже съжалението си за българ
четата, които дирят по-висока наука в Атина, и да на
стои: «Само възпитаните в Русия могат по разни начини
да станат полезни на народа си.» И като благодари на
Райно за сведенията относно Котленското училище, той
252 М И Х А И Л А Р НА У Д ОВ
го моли повторно да разпитва за б ъ л га р с к и м о н ет и , р ъ

кописи и н а р о д н и п есн и . Ако Райно мисли за някои от
тези песни, че не били съвсем добри, Априлов му възра
зява: «Нека да са от какъвто вид и да е, заръчайте да ги
събират и да ги преписват на чисто, па ми ги пратете чрез
Цариград, отгдето пък наредете да ми ги изпратят с ня
кой пътник, за да не плащам с парахода тежки разно
ски.»1 Също тъй моли той да му се доставят сведения за
учителите и издръжката им във «всяко учебно заведение,
гдето и да би било то в България», за да се избягнат по
грешни мнения и съобщения, каквито Райно забелязал
в книжката на Венелин. И с това очевидно Априлов под
готвя сбирката си документи за Д е н н и ц а , замислена или
готвена към това време. «Много ще ме задължите, казва
още той, ако отбележите за мене всичко, което се отнася
до просветата на народа ни, до с т а р и н и т е му, до систе
мите или методите на учителите, до книгите, които са
вече готови за напечатване, и пр . П очт и го д и н а с т а в а ,
о т ка т о не с ъ м п олуч и л писм о от госп оди н Н ео ф и т , и
не зн а я коя е п р и ч и н а т а з а т ова. Желал бих да видя
свършването на Словаря му.» Но ние знаем сега защо
Неофит не пише на Априлов и защо въпреки най-добра
воля Неофит, който няма правилна метода за работа над
речника си, не го довършва изобщо.
С оглед на старините, които интересуват Априлов,
трябва да изтъкнем тук, че той не се е спирал пред ни
какви спънки и ходатайства, за да ги набави за живия
до 1839 г. Венелин. В писмо до Неофит от 21 февруари
1 Априлов знае добре, че пътниците-търговци не изпълняват
поръчките за книги и писма на драго сърце, понеже нямат от това
никаква полза. «Тъй като родолюбието отсъствува за тяхното неве
жество, последното ги прави съвършено бездеятелни за такива неща.»
За пратките Априлов мисли, че е за предпочитане Цариград, понеже
оттам те могат да стигнат в Русия с умерена цена, когато през Га-
лац те трябвало да минат през три-четири ръце, «в ленивите от
които могат книгите да останат 3— 4 години».
НЕОФИТ Р И Л С К И И РАИНО п о п о в и ч 253
1839 г. Калист Луков (Габрово) говори за някой си Кир
Лазар от Калофер, комуто Априлов бил поръчвал на
идване от Одеса за България «да види за песни, монеди
и пр.».1 С дата от другия ден (22 февруари) габровските
първенци Иван Манафов и син му Петко уведомяват
Неофит, че Кир Лазар калоферецът пристигнал от Одеса
на 7 януари и че донесъл не само поздрав от «съотечестве
ниците», но и подробна програма за етнографски и исто
рически записи и сбирки. Именно «соотечественицити
одески» били му «назначили като на каталог» — догде
дойде в Габрово, през които градове и села мине, при как-
вито и приятели да се яви, да ги поздрави от тяхна страна
и като им даде в дар по една от Венелиновите книжки,
„ д а п и т а всекиго з а п есн и и з а м онет и" и в Търново като
стигне, да научи за древностите му (развалините му),
които и да опише или преснеме. . . «Санки в идин добър
тефтер, гдето мо писали и сам А п р и л о в п и сал и ази го
прочетох, сичкото нихно нему записвания.»123 Сам Иван
Манафов, чиято жена била сестрина дъщеря на Априлов,
записал доста народни песни за тогова и само чакал
случай («оказион» за поща) да ги изпрати в Одеса.
1 «Кир Лазар» трябва да е калоферецът в Одеса Лазар Стойков

Петрович, записан като абонат на Всеобщата история от Кайданов—
Кипиловски (1836) и на Христоитиа от Р. Попович (1837). Срв. пис
мото в СбНУ, IX, с. 734.
3 СбНУ, VIII, с. 426.
254
О С МА Г Л А В А
АПРИЛОВ КАТО КНИЖОВНИК
Н а д е ж д и т е , в ъ з л а г а н и о т б ъ л г а р и т е н а В е н е л и н ,,
и от чая ни ет о след с м ъ р т т а м у. — Е л еги я т а на П е ш а к о в ', г р и ж и
н а А п р и л о в з а в ъ зд и га н е п а м ет н и к н а б ъ л га р с к и я и с т о р и о гр а ф . —
Р ъ к о п и с н о т о н а с л е д с т в о н а В е н е л и н : б ъ л г а р и т е с а г о т о в и д а г о и з-
д а д а т , а к о и м се предаде. — П оведен и ет о н а М о л н а р и п р о ек т и
ран от о редакт орст во н а Н . В . С авельев. — Д о б р а т а воля на Ап
р и л о в; н ео п р а вд а н и об ви н ен и я от с т р а н а н а М о л н а р и Б езсон ов. —
П окана към Н . В . С авельев з а съ ст а вя н е н а ед н а б ъ л га р с к а и с т о р и я
в д у х а н а В енели н ови т е и деи . — В р а ж д а т а м еж ду П о годи н и Са
в е л ь е в к а т о с ъ щ и н с к а п р и ч и н а д а се о с у е т и и з д а в а н е т о н а В е н е л и
н овит е т р удо ве. — С ъ з н а н и е у А п р и л о в , че е д л ъ ж е н д а п р о д ъ л ж и
сам зап о зн а ва н ет о на р уси т е с б ъ л га р ск и т е н а ц и о н а л н и и п росвет ни
почини. — Р ъ ст на б ъ л га р ск а т а книж нцна и н а б ъ л гарск от о учебно-
дело след В енели н оват а книж ка „О з а р о д ы ш е “ ( 1 8 3 8 ) . — С ам ообра
з о в а н и е т о н а А п р и л о в ', с ъ с т а в н а ч а с т н а т а м у б и б л и о т е к а ; п о д т и ц и
за кн и ж овн и зан ят и я. — „ Б о л га р с к и е книж ники“ от 1841 г. —
В ъпросът за п от екло и ези к на славянскит е п ървоучи т ели. —
О т н о ш е н и е т о м е ж д у с т а р о б ъ л г а р с к и и н о в о б ъ л г а р с к и е з и к ', ч л е н н а т а ,
ф орм а и ю сът (ж) кат о доказат ел ст во за т ъж дест вот о им. —
„Д енн ица н о во б о л га р ск а го о б р а зо в а н и я “ от 1841 г. — П р егл ед на
съдърж ан и ет о: и ст орически вест и, делот о на К ирил и М ет одий,
р о л я н а гр ъ ц к о т о духовен ст во, въ зр а ж д а н е н а н а р о д н о ст и н а к н и ж
нина. — И ст ори я н а Г абровскот о уч или щ е и на д р у ги т е уч и л и щ а в
Б ъ л га р и я . — П рот ив гърком ан и ят а и в п о л за н а б ъ лгарск от о об
разован и е. — Забележ ки в ъ р х у м инало и н аст оящ е н а Б ъ л га р и я и
на б ъ л га р и т е . — Н едоволст во вср ед н якои к р ъ го ве от м ен т орст вот о
н а А п р и л о в ', к р и т и к а н а „ Д е н н и ц а “ о т М . С оловьев. — К о га зап оч ва
п р о б у ж д а н е т о н а б ъ л г а р и т е '? — Зн ачен и е на Г абровскот о учили щ е
за б ъ лга р ск о т о о б р а з о в а н и е ', а п о л о ги я на родния гр а д . — В ъпроси
за кн и ж овн и я ези к, част нат а б л а го т в о р и т ел н о ст , гъ р к о м а н и я т а :
■й
А П Р И Л 0 В КАТО К Н И Ж О В Н И К 255
и пр. — „ Б о л га р с к и й гр а м о т ы " н а А прилов от 18 4 5 i. — „ В л а х o-

б ъ л га р ск и т е гр а м о т и “ н а В ен ели н от 1 8 4 0 г . и т и я , и з д а д е н и п о-
късно. — Н едост ат ъци на и зд а н и е и на ком ент ар у А п ри лов. —
П оследен н аучен т руд: , , М исли за сега ш н о т о бъ лга р ск о учени е“
(1 8 4 6 ). — В ъ п р о с ъ т за н о во б ъ л га р с к и я п и см ен ези к и з а уч и л и щ н от о
дело, заст раш ен о от гъ р ц и т е.
Неочакваната смърт на Венелин е

била тежък удар не само за Априлов, но и за всички будни
българи, които са виждали в негово лице «гения, който
може да ги извади от неизвестността, да ги запознае с
техните братя, русите, и да ги постави наред с просвете
ните народи», както пише по-късно Априлов в своята
Д е н н и ц а . Толкова светли надежди са възлагали българите
на този мъж, такива насърчителни перспективи са се
очертавали за тях в бъдеще при тежкото им положение.
«Но уви! — добавя Априлов, иначе била определила1
злата парка!. . . При всичко това неговото драгоценно'
име ще остане неизгладимо в сърцата на българите: те
са длъжни рано или късно да му въздигнат навред памет
ници!» Само към Венелин са били обърнати погледите
на Априлов и на другите му образовани сънародници,
открили в автора на Д р е в н и т е и сегаш н и т е б ъ л га р и
един вдъхновен и безкористен защитник на своето пле
менно достойнство; от него са очаквали те реабилитация
на своето потулено име и разкриване на своето велико'
минало; и нему те са били готови да услужат с всички
исторически и етнографски материали и дори с парична
помощ, за да изпълни той сполучливо задачата си. Но
Венелин умира в разцвета на силите си и страшна праз
нина остава след него. В първия момент българите са
безутешни за непоправимата загуба. Пешаков, който бе
поздравил по-рано с величална ода епохалните открития
на учения, пише сега елегията си «Ридание на смертта
Ю. И. Венелина» (12 юни 1839),гдето оплаква залеза на.
«нашата звезда, що едвам бе изтекла» заедно с «нашата

зора», обявява името му за безсмъртно и призовава бъл
гарския народ към нов труд за просветата.1 Априлов пък
взема инициатива да се издигне паметник на гроба на Ве
нелин и в позива си от 18 февруари 1841 г., с който от
крива подписката за тази цел, бележи: «Старанието
на таквиз благотворители тряба да ся награждава по
силата ни, инак ще ни считат нечувствителни, неблаго-
дарни и погружени в невежество.» Сам положил много
труд около изработката на мраморния паметник, той се
грижи и за поставянето му със съдействието на московския
българин Ив. Н. Денкоглу, родом от София, с когото
води преписка и във връзка с устройването на учили
ще в България.2
1 Г. П е ш а к о в, Ридание, у Ив. М о л н а р, Черты из част

ной и ученой жизни Ю. И. Венелина, т. II на Венелин, «Древние
и нынешние словене» (1831), LXVI. Срв. и В. П у н д е в, Първи
стихотворни (1925), с. 35.
2 Историята на Венелиновия паметник е изложена у Ив. Д.
Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 53 сл. Срв. А п р и л о в , Денница, с.
126, 145, и Волг.книжники, с. 16.3а откриването на Венелиновия па
метник се говори в Московския Ведомости,30 декември 1842 г.,№ 104
(срв. и Маяк 1843, гл. IX, кн. 17, гл. V, с. 56—58), гдето между дру
гото се казва: «Венелин умер во цвете лет, но уже утешенный изъя
влением благодарности целаго болгарского народа. Внезапная
смерть его поразила скорбию сердца всех болгар и особенно болгар
одесских. Они соорудили ему памятник. . . От был открыт 20-го
декабря сего 1842 года со торжественным богослужением и прили
чным наименованием покойнаго, устроеным в особенности одним из
болгар, живущим в Москве, г-ном Д. . . . когорагоне называем мы,
щадя его скромность». Маяк от 1843 г., като препечатва това съоб
щение, добавя накрая от себе си: «Желая узнать имя почтенаго мос-
ковскаго болгарина, содействувавшаго открытию памятника, мы об
ратились к Н. В. Савельеву, который сочинил прекрасное над
гробие своему другу и который, находясь в переписке с В.Е.Априло-
вим, знать весь ход этаго дела. От Н. В. Савельева мы узнали, что
значительною суммою на сей предмет пожертвовал Иван Николае,
вич Денгоглу». В «Дополнение» 30 Априлов изтъква, че някои бъл.
АП Р И Л ОВ КАТО КНИЖО ВНИК 257
Повече загрижен е обаче Априлов за р ъ к о п и с н о т о
Като помества в Д е н н и ц а от 1841 г.
наследст во н а В ен ел и н .
една биографска скица за нашия историограф въз основа
на данни, доставени му от Савельев-Ростиславич, известния
последовател и поклонник на Венелин, и като въздава
гореща благодарност на оногова, който е възкресил тъй
бляскаво българското минало, той изказва надежда,
че скоро ще могат българите да получат обещаните им
от наследниците неиздадени съчинения на Венелин,
за да ги отпечатат и разпространят. Именно «говорено и
писано било, че приятелите му ще се заемат с труда (след
смъртта на Венелин) да продължат критическите му из
следвания; но досега нищо не се вижда и може би книжата
му, както и тия на много литератори, ще останат в за
брава.Слей н еговат а с м ъ р т н а й -б л и зк и я т м у р о д н и н а м е
уведом и с п и см а, че пази всичките книжа и дори се старае
да довърши втория том, вече почти готов.» Но този втори
том се забавя, може би по причина на собствените Мол-
нарови работи, може би и поради приготвянето на пор-
гари «под разни предлози оспорвали отначало мисълта за паметника»
и отказвали дори поддръжката си. Но отказът им не попречил нищо-
«паметникът се издигна и без тях». Толкова по-странно звучи обви,
нението, поддържано след смъртта на Априлов в някои одески кръ
гове и предадено ни от Раковски («Няколко речи о Асеню Пьрвому»
у Белград, I860, с. 119) така: «А покойнаго Венелина, кой ся убьрнал
към него за помощ, оставил е (Априлов) без отговора и той славний
мъж от ускъдности е починал в московская болница! А после, кога
одешкии българи са поискали да му въздигнат памятник, В. Ап
рилов е бил изпърво на това противник!» От кои среди излиза тая
клевета, ще видим по-нататък. За Денкоглу вж. Т р . Д и м и т р о в ,
СпБАН, VIII (1914), с. 127 сл. На 10 дек. 1837 г. Априлов и Палау-
зов пишат на Венелин: «Г. Байла писал мне, что в Москве имеется
болгарин из Софии Никол. Иванович Денго, он желает учредить
в своем городе школу. Я писал уже г. Байле как ему поступить, по
видайтесь с ним, он может сделать добро». Срв. и Денница, с. 116,
гдето Априлов вече се нарича сам «другар» на Денкоглу; както и
Мысли от 1847 г., с. 28, гдето се хвали благотворителността на
същия.
17.
трета на Венелин, който одеските българи (т. е. Априлов)

искали отначало да литографират сами. Сега, в 1841 г.,
когато II том излиза, макар и недовършен, под надзора
на М. Погодин (той съдържа в продължението си от 1846 г.
списък на всички ръкописни съчинения на Венелин, на
брой 44, между които влизат «История болгар», 312 с.,
и «Собрание болгарских песен»), Априлов ще подкани
печатно наследниците на Венелин с тия думи в Д е н н и ц а :
«Ако г. Молнар, к ак т о сам т ой м и п и са и както г. Погодин
съобщава в предисловието към II том, и зп р а т и н а м ос
т а н а л и т е след с м ъ р т т а кн и ж а н а В ен ел и н а , г. Молнар
не би могъл да почете по-добре паметта на родственика си,
освен к а т о ги п р ед а д е н а ревн ост н и т е б ъ л г а р и , които
желаят да ги направят чрез издание известни на света.»1
Но тази настойчива покана остава без отзвук и Априлов,
за да успокои съвестта си и за да оправдае мълчането окола
Венелин всред българите, заявява в Д о п ъ л н е н и е т о към
«Денница» от 1842 г.следното: «Колко е жално, че книжата
на Ю. И. Венелина, останали след смъртта му, не са и
до днес напечатани. Ето че настъпи и четвърта година,
а нищ о не е издадено!. . . Почтеният г. доктор по медици
ната Иван Иванович Молнар, у когото умря Венелин и у
когото се намират сега книжата му, ж елаеш е в 1 8 3 9 г .
д а п р е д а д е всички т р у д о в е от своя брат овч ед н а Н . В .
С а вел ьева, за да ги издаде. Макар покойният Венелин
и да говореше сам, че «от всички днешни изследвани само
Савельев може да продължи наченатото от него образу
ване на историята»; макар г. Савельев и да приемаше с
удоволствие върху си издаването на трудовете на своя
приятел: все пак неизвестно защо книжата на Венелина
не му са изпратени в Петербург, както първоначално
му беше обещано от г. Молнар. Мина още година. Като
вадеше от печат незавършената II част на изследванията
за българите, г. професор М. П. Погодин пишеше в преди-
словието (от името на И. И. Молнара): «Материалите за

продължението щ е б ъ д а т п р а т е н и на достойните ревнители
на българската слава, господа Априлов, Мутев и Палаузов,
които не ще пощадят ни труд, ни разг®:ки, щом се касае
за полза на съотечествениците.» Това печатно обещание на
М. П. Погодина (от името на Молнара). да изпрати кни
жата на покойния в Одеса е дадено на 28 март 1841 г.;
но то и до днес не е турено в изпълнение.» И Априлов из
лага нататък как Молнар не предал на Савельев ръкопи
сите, пишейки му, че не знаял дали ще бъдат съгласни с
това одеските българи; как тия писали на 20 май 1842 г.
чрез Савельев на Молнар, че очакват ръкописите, за да
ги предадат на Савельев, който се наемал да ги издаде; и
как българите не само не ще имат претенции, но дори ще
бъдат и благодарни, ако Молнар побърза и без колебание
предаде ръкописите на Савельев, за да се постигне какта
общата полза, тъй и увековечаване на Венелиновата памет;,
«Дано — приключвал писмото Априлов (който е писал;
от името на българите) — нерешителността на г. Молнар
да се свърши, а книжата на Ю. И. Венелина да не бъдат
обречени на забрава и да не погинат подобно на много
и твърде много трудове. Всичко зависи единствено от г.
Молнара. . .»*
1 Писмото завършва: « . . . от г. Молнара, който с изпълнел
нието на нашата просба, а заедно с това и на собственото си обеща
ние (няколко пъти повторено пред Н. В.Савельева) може да съдей-
ствува не само за разпространението на полезни за науката откри
тия, но и за славата на своя незабравим брат.» А п р и л о в , Д о
полнение, с. 22—33. — В своя Славянский сборник от 1845 г., с.
CLX X IX , Н. В. Савельев-Ростиславич бележи: «Ожидания( да се
издадат ръкописите на Венелин) не исполнились: третий том ис.
следований о болгарах еще не издан,Болгарская граматика. . еще
не издана; вообще говоря,'в шесть лет почтенные благоприятели
знаменитаго русскаго ученаго не только не напечатали ничего, даже
не сообщили публике списка оставшихся после покойнаго руко
писей. Между тем, литературное гонение не кончилось, зависть
на память славнаго человека. . . » И, . Савельев цитира —
260 М И Х А И Л А РН А У Д О В
Ясно е колко присърце взема Априлов съдбата на

Венелиновите ръкописи, как той гори от желание да се
нагърби, разчитайки на помощта на другите одески бъл
гари, с тяхното издаване и как трепере при мисълта, че те
могат да се затрият поради нехайство или бавене от страна
на лицата, на които са поверени. Дълга си и тоя път той е
изпълнил решително, като овреме е настоял и молил
да се предадат драгоценните за българите непечатани
съчинения на Венелин или на одеските българи, или пък
на Савельев, когото и Венелин е имал пред вид като свой
достоен продължител. При тия обстоятелства, гдето доб
рата воля на Априлов и другарите му е тъй явна, трудно
можем да разберем както колебанието на Молнар, така
и обвиненията, отправени от същия Молнар и от проф.
Безсонов към българите. Именно в 1846 г., когато окон
чателно е готов вторият том от главното съчинение на Ве
нелин, Молнар пише в предговора така за ръкописите:
«Изданието им зависи от б лагосклон н от о съ д е й с т в и е н а
п у б л и к а т а . Освен съчиненията, , изброени в списъка,
от Венелин са останали още много материали, извадки
и бележки, но в сегашно време се изисква голям труд от
страна на оногова, който би поискал да ги използува.»
И още: «Останалите подир Венелин книжа бяха разгле
дани тия дни; другарите, които желаят да издадат трудо
вете му, не ще се забавят вероятно да съобщят на публи
ката затова, което е останало от нашия знаменит учен. . ,.»1
Но защо този апел към публиката въобще и това обръщане
към неизвестни «другари», които трябвало да съобщят за
ръкописите, когато отдавна Априлов и българите молят,
за да уясни участта на Венелиновото наследство — изцяло с. 22—

23 от «Дополнение» на Априлов, забелязвайки «Это было писано В.
С. Априловым в 1842 году: но с тех пор дело все още не подвинулось
ни на шаг».
1 И. М о л н а р , Предговор към Венелин, Древные и нынеш-
ные словене (1841 — 1846), II, и Черты, там LX X IX .
АП Р И Л 0 В К А Т О КНИЖОВНИК 2 6 1
настояват, припомнят за желанието си да се погрижат

за издаване на Венелиновото писменно наследство? Още
по-странно става поведението на Молнар в 1856 г. Тогава,
издавайки десет години след смъртта на Априлов за втори
път първия том на Венелиновата история, отдавна из
черпана, той съобщава в предговора, че «нещо му тежало
на душата». Какво? Едно обстоятелство, за което бил
писал и говорил вече. Именно той пазел много от съчи
ненията на Венелин, «не всички важни, но все пак не
по-лоши от доста съвременни съчинения», и искал «още
веднъж да припомни» за това наследство, оставено за ру
сите и българите. «Ще почакам не ще ли пожелаят да се
възползуват от него наследниците; не дойдат ли те, аз
все пак съм изпълнил дълга си на душеприказчик.» Все
тук, в особена статия за Венелин, проф. Безсонов, като
оплаква горчивата съдба на нашия историограф и като
отдава известна заслуга на Априлов, Палаузов, Кипи-
ловски, Пешаков за проявеното участие, морално и ма
териално, към него («благодарение на тях Венелин видя
в последните години на живота си няколко радостни ми
нути»), осъжда рязко незаинтересуваността на по-новите
българи,които се задоволявали самое голи фрази да хвалят
Венелин. «Между това никой от българите, пише Безсонов,
не се погрижи да разгледа по-добре останалите подир
Венелин книжа..., да ги издаде вместо празните глагол-
ствувания на съвременната българска писменност, когато
цялата работа е в средства за издаването.»1
Ако обвиненията срещу българите след Априлов могат
да крият зрънце правда, тия за одеската българска коло
ния и специално за Априлов са съвсем неоснователни. Ня
колко години поред Априлов напразно убеждава Молнар
да бъдат предадени ръкописите на Венелин нему или на
Савельев и все пак той не бива послушан. И едва преди
1 П. Б е з с о н о в , Предговор към Венелин, «Древ, и нын.
болгаре», 2 изд. (1856), XLI — XLI1.
262 М И X А ИЛ А РИА УДОВ
смъртта си, виждайки колко безплодни остават усилията

му в тая посока, Априлов се обръща с просба към Савельев
{след като го е помолил и по-рано) да се заеме е една бъл
гарска история в духа на Венелиновите идеи. Той приканя
в М ы с л и от 1847 г. и сънародниците си да подкрепят
молбата му, убеден, че никой друг русин или европеец
не би могъл да съчини една достоверна и правилна наша
история тъй добре, както тъкмо ученикът на Венелин.1
В завещанието си от 1844 и 1847 г. Априлов отделя дори
и специален кредит за Савельев,за в случай че тоя учен
пожелае «да свърши и напечата българската история»,
«да я состави пълна и подробна с исторически пригла
шения и примечания»2.
‘ А п р и л о в , Мысли, с. ЗС— 31. За причините да храни такова

доверие към Савельев, срв. Ив. Д. Ш и ш м а н о в, Нови студии,
j3— 14: «Савельев се смяташе в Русия за един от най-талантливите
ученици на Венелин. . . Априлов, сам дилетант в науката, не
можеше естествено да съгледа дефектите в метода на смелия защит
ник на теорията за самобитността на славяните. За него беше,
разбира се, най-важно, че като ученик на Венелин Савельев отхвър
ляше решително туранската теория за произхода на българите. . .
Априлов не можеше следователно да направи по-добър избор за
онова време за заместник на Венелин. При това и лично Априлов
изглежда да е хранел най-големи симпатии към Савельев.»
2 А п р и л о в , Заветат, § 12, и допълнението към него, Една
анонимна статия поднаслов «05 исторических трудах (1837— 1841).
Николай Васильевича Савельева-Ростиславича, състоящаго при
Военноучебных заведениях», която намерихме между книгите на
Априлов в Габрово, дава сведения за Савельев. Той бил завършил
Московския университет в 1836 г. и бил напечатал още в 1835 г.
критика на «Начертание русской истории для училищ» (1835) от По
годин. В края на статията (от 21 с.) се казва: «Одесские болгаре,
12 января 1845 года, адресом (за подписанием 26 избранных ,лиц)
изъявили свое уважение к историческим трудам Н. В. Савельева —
Ростиславича, просили его уделить им часть своего времени для
написания полной Болгарской истории и принять название историо
графа болгарскаго народа — титул, который еще не мог быть принять
без разрешения высшей власти». Навярно този адрес на одеските
АПРИЛ ОВ КАТО К Н И ЖО В Н И К 263
Тайната на Априловия неуспех да склони Молнар

към действия се решава днес чрез едно твърде убедително
предположение на проф. Шишманов. Именно нашият
учен приема, че едничката спънка за Молнар идва от
противодействието на проф. Погодин, познат като прия
тел и покровител на Венелин, но също тъй и като неприяз
нено настроен към «втория Венелин», Савельев, който
е имал неблагоразумието да критикува доста остро един
труд на своя бивш професор Погодин (Руска история от
българи и това предложение към Савельев да поеме опразненото
място на Венелин като български историограф се дължат на Априлов,
който и в завещанието си посочва тъкмо Савельев като лице, което
трябва да се заеме със съставянето на една пълна и критическа ис
тория на българите. Между другите научни работи на Савельев
Априлов има сигурно пред вид и труда му И с т о р и я с е в е р о - в о с т о ч
н о й Е в р о п ы и м н и м о г о п е р е с е л е н и я н а р о д о в от 1842 г. (из «Маяк»,
XXI част). Тук, като въздава чест на Венелин за епохалните му от
крития, Савельев говори и за собствените си издирвания, за да под
чертае оригиналността и независимостта на гледищата си (6):
„ С л е д у я м о е й с о б с т в е н н о й с и с т е м е , бодро иду впред на историческом
поприще, смотрю на примеры собственными глазами и служу своим
умом. Просвещенный читатель легко может удостоверитсья, что я
не компилатор, т. е. что я не основывал ничего на чужом мнение и на
чужих изысканиях, не исследовав и не проверив дела сам, и что
мой взгляд на историю ест совершенно новый». Това личало и от
благосклонния отзив на Шафарик в «Часописа на чес. музей» от
1837— макар че този чешки учен се намирал в приятелски връзки с
«най-жестоките литературни противници» на Савельев.
В течение на изследването си Савельев твърди (45): «Аттила
был гений» и забелязва още: «А что славяне составляли главную
силу Аттили, это не подлежить сомнению потому что он вышел из
земель славянских». И като цитира (50) свидетелството на Венелин
за хуните и Атила, Савельев добавя: « Г у н н а м п и с а т е л и с р е д н ы х
веков назы вали болгар, а болгар п р и зн а в а л и славянском плем енем ".
Някои в Русия пищели: б у л г а р ы , но това не Сило право. «Спросите
всякого болгарина: кто он таков? Он ответит вам: «Аз съм болгарин»,
или во множественном: «ны смы болгаре». Българите, които осно
вават държава на Дунав, са запазили и досега славянски обичаи (52).
Този род възгледи са точно по вкуса на разбиранията на Ап
рилов.
1835г.), подмятайки му важни недостатъци и грешки.

И Погодин, чийто авторитет тогава стои високо, не е
могъл да прости на младия човек това враждебно пове
дение, не е могъл да одобри и привличането на нескромния
критик като редактор на Венелиновите трудове.1 Този
1 И в . Д. Ш и ш м а н о в , Венелиновите книжа в Москва
(1897), ч. I, с. 21 сл.; Нови студии, с. 8 сл. И след смъртта на Априло»
душеприказчиците му правят опит да склонят Савельев да довърши
и предаде българската си история, но болестта на Венелиновия уче
ник става причина да не се осъществи и това желание на Априлов.
За любопитната личност на Савельев вж. Ш и ш м а н о в , Нови
студии, с. И сл.
В своя «Славянский сборник» от 1845 г.,който е посветен «памяти
Ломоносова и Венелина, падших в борьбе за независимость рус
ской мысли», Савельев защищава Венелин и полемизира остро с
противниците му. «Немецкое направление Байеро-Шлёцеровой
школы, пише той (X X X IX ), повредило нашей истории, остановив
ея правильное развитие мнимым обяснением Нестора. . . наконец
отвлекши Русских ученых от изучения истории единоплеменных
с нами славянских народов». Критикувайки някои възгледи на
Погодин, Савельев пише (CLXIV): «. . .Кто уже окунулся в сканди-
наво-манию, тот не в состоянии оторваться от подобных афоризмов,
от которых так и веет духом «Мэрфи Посадницы» и «Повестей». . .
И под черта: «Впрочем утверждая что М. П. Погодин не может иметь
диктаторскаго голоса в области древной русской истории, я не уни
чтожаю других его заслуг, как переводчик Эверсовых исследований
и Добровскаго славянской грамматики, как издателя двух очень
хороших журналов: «Московскаго вестника» и «Москвитянина», а
более всего как издателя разыскваний Венелина о болгарах. Но,
не представив никаких земечательных своих трудов относительно
собственной Русской истории, кроме небольшой книжки о Несторе...,.
М. П. Погодин много трудился для Всеобщей истории. . .» Като го
вори (CLXX1) за развоя на руската историческа мисъл и отбелязва
имената на Байер, Шльоцер и техните последователи, Савельев
забелязва: «Тогда выступили на историческое поприще Барон Ро-
зенкампф и Юрий Иванович Венелин, один юрист, другой медик.
Странна участь Русской истории: движение ся всегда совершалось
помощию людей посторонних, а совсем не тех, которым должно бы,
двигать науку. Что сделали для нашей древности Байер, Миллер
и Струве? Ничего: спи забавлялись ловлею созвучий!. . . Сколько-
АП Р И Л ОВ К АТ О КНЙЖОВНЙК 265
психологически мотив, разкрит от Шишманов, не е за

пренебрегване. Молнар, който зачита препоръки и мнения
на видния московски учен, ще замълчи върху предло
жението на българите, които не подозират нищо за оня
конфликт, и така ще пострадат еднакво и интересите на
българското дело, и паметта на Венелин. За всеки слу
чай място за укор към българите и към Априлов няма ни
най-малко и късните оплаквания на Молнар или изоб
личенията на Безсонов са лишени от сериозно оправдание..
Когато Априлов се убеждава, че едва ли скоро някой

в Русия ще може да замести Венелин като издател на
у нас професорских кафедр в университетах. . . а между тем, за.
исключением одного Эверса наука истории не находит своих ревни
телей между теми, которые величают себя оффициальными жрецам»
науки». И той изброява как първият системен поглед върху руската,
история във връзка с общославянската бил представен от профе
сора по химия М. В. Ломоносов, първият опит за научно и художест
вено изложение на руската история бил изнесен от литератора H. М.
Карамзин, първото издание на домашните и чуждите актове — o r
протойерей М. И. Григорович и пр. «Из лиц, для которых история
нашего отечества была занятием ex officio, кроме Эверса, можно,
упомянуть разве только о Круге. . .; о Николае Г. Устрялове. .
и наконец о Михайле Петровиче Погодина, который также хотя не
ознаменовал своего историческаго поприща никаким собственным;
трудом, важным и обширным, однакож всегда останется памятен
в нашей исторической литературе, как переводчик Эверса и — еще-
более — как издатель перваго тома книги Венелина. . .» Под черта
Савельев бележи още (CLXXIV) за Погодин: «Amicus Plato, s e d
magis arnica veritas» и потому выражусь откровенно: собственный
произведения Михаила Петровича по русской истории и необширны
и неважны: язык у него и слог не завидные, а мысли — как бы ска
зать — очень афористичны. . . А между тем, прекрасные разборы
некоторых исторических книг доказвывают, что М. П. Погодин мог
бы очень придать гораздо высшую ценность историческим своим,
статейкам о древностях руси, если бы решился бросить Скандинаво-
манию: как хорошо и верно оценил он Полеваго и Венелина! Как.
понял он ложность основной мысли професора Устрялова об име
нитых людях Строгонових!»
материалите из България или като защитник на българ

ските национални интереси пред руското общество, той
намисля да опита сам силите си в това поле. Макар и
обикновен любител в науката и без всяко високо мнение
за знанията си или за писателския си талант, той има съ
знанието, че е въпрос на дълг, а не на славолюбие да се
залови за перото и да изложи пред северните славянски
братя героичната борба на българите да създадат своя
писменост и да се приобщят чрез школа и наука към евро
пейските народи. Той не забравя нито за момент уроците
на Венелин в писмата му от 1837 г. и главно тоя, че
българите са длъжни сами да изнесят пред света истори
ческите си паметници, поезията си и народните си теж
нения, и при липсата на други по-подготвени лица у нас
той се вижда принуден да се наеме сам с трудното дело.
Венелин е направил с трудовете си най-много, за да бъде
изведено българското племе на сцената. Ред е сега и на
българите да извършат, каквото могат, за да не заглъхне
вестта за тях у единородните руси. «Венелин стори пър1-
вата стъпка, която обещаваше много; но зав'етът да се
продължи наченатото лежи преди всичко на сърцето на
самите българи. Те първи са длъжни да излязат на това
поприще, макар за съжаление трябва да се каже, че , те
спят юнашки сън. . . Доколко българите са склониш към
образованост, ще покаже тази книга, която описва със
слабо перо порива им към национална просвета. Жела
нието ми е не да изкажа учеността си и да мина за писатед,
аз не жадувам за такава слава. Желанието ми, целта, ми
се състоят в това да бъда полезен на моите'съотечестве
ници, да направя добро, да ги поощря към образование.
Ще кажа просто: Quid potui fecit, faciant meliora poten-
tes. От тази книга русите ще узнаят за стремежа на бъл
гарите към образование, а българите ще последват при
мера на другите си братя, тъй похвален и тъй ласкателен
за бъдещето им.»
А П Р И Л ОВ КАТО К НИЖОВНИК 267
Така пише Априлов в своята Д е н н и ц а от 1841 г.,

замислена, както се вижда, още в течение на 1840 г.
За непосредствен пример тук му служи не само очеркът
на Венелин от 1838 г., «О зародыше новой болгарской
литературы», за който доста материал е дал и сам Априлов,
но и статията на Н. Мурзакевич от същата година и по
същия предмет.1 Макар да са се изминали от появата на
тия съобщения само три години, сторено е все пак доста
в българското учебно дело и в българската книжнина,
което препоръчва народа ни и заслужава да бъде отбе
лязано пред руската публика. Не само през тези три го
дини, но и по-рано,. откак напуска търговските си занятия
и се оттегля в частен жирот, Априлов работи над своето
образование, следи напредъка на българската просвета
и литературното и политическото движение в Гърция,
набавя си сведения по стара и нова история и по общото
положение в Европа и по-скоро имаме основание да се
учудваме на тази доста широка за времето и за българина
култура, отколкото да откриваме празнини и недоста
тъци в подготовката на Априлов. Без да става професио
нален учен и задоволявайки се с ролята на един безпре-
тенциозен дилетант в исторически, книжовни и езикови
въпроси, той смогва да си усвои най-трезви възгледи и
1 Въз основа на Венелин и на някои български книги Николай
Мурзакевич пише в 1838 г. статията си: «Нынешнее состояние про
свещения у болгар», ЖМНПр., т. XVIII, 1838, № 4, апрель, 12. с.
Тук след кратък увод върху българската история се говори за гри
жите на будните българи и дори на някои гръцки владици да се въз
станови майчиният език. Споменават се (според Р. Попович) тър
новският Иларион и други гърци; също Априлов, Палаузов и други
одески първенци; новите взаимни училища и първите български
книги от Неофит Рилски, Берон, Н. Возвели, Кипиловскщ Р.
Попович, Г. Кръстевич и пр. (дори Димитрий Дарвар!) до 1837 г.
Като ги изброява, авторът прави заключението: «Можно видеть,
что письменность болгарская быстрими шагами идет к своему раз
витию. Всего более утешительно и приятно в этом ходе то, что он
совершается под влиянием русским».
да въздействува крайно благотворно върху развоя на

българската просвета. Съставът на частната му библио
тека, завещана отпосле на Габровското училище,1 ни учи
че той е знаял от западните езици френски и немски, може
би донегде и италиански, покрай старогръцки и ново
гръцки, латински и руски. Там ние откриваме най-много
книги или специални изследвания по история (древна и
нова, обща и руска или балканска), по филология (сла
вянска и гръцка), по богословие и география. Образова
нието му е било предимно хуманитарно с обсега и насоките
на гръцките гимназии от началото на XIX в. и с надмощие
на просветителиите идеи на Волтер, чиито съчинения
също е притежавал. По история на близкоизточните и
славянските народи и по гръцко езикознание той е имал
доста солидни знания, както личи не само от прочит-
ните му книги, но и от собствените му мнения и бележки.
Подобно на великия археолог Шлиман (1822—1890),
откривана на Троя и на Микена, който отначало се предава
на трудни търговски предприятия, за да спечели богат
ство, а отпосле се впуска като гениален дилетант в научни
занятия, за да задоволи копнежа си по знание и по раз
криване на тъмната предкласическа древност, тъй важна
за историята на изкуството и на културата, и нашият
Априлов, на българска почва и в далеч по-скромни раз
мери минава два големи етапа в попрището си като зрял
мъж: първо, борба за материална лична обезпеченост,
за съществуване и самообразование и, второ, борба за
възкресяване на един народ, за разкриване на българ
ското непознато минало, засвидетелствувано в толкова
1 Тази библиотека, доста значителна за времето си и тъй важна
за разбиране научните интереси и подготовката на Априлов, е запа
зена сравнително пълна и досега в Габровската гимназия. Ние се
възползувахме също от нея, особено колкою се отнася до редките
стари книги и отделните отпечатъци. Описът il по отдели, твърде
небрежен, е даден още у П Р. С л а в е й к о в , Габровското учи
лище (1866), с. 87 сл.
АП Р И Л ОВ КАТО КНИЖОВНИК 269
стари документи и в живата народна старина и народна

реч. За всеки случай никой друг българин тогава, като
изключим Гаврил Кръстевич, получил виеше образование
в Париж, не би могъл да му се равни по начетеност и ком
петенция и единствено Априлов представя българската
историческа и филологическа мисъл в началото на 40-те
години с една достойна за почит вещина, каквато само
отчасти откриваме у К- Фотинов или Ив. Богоров, у
Неофит Рилски или Райно Попович. Не може ли да пре
тендира Априлов за титлата «специалист», той спада,
от друга страна, към ония талантливи любители, които с
правилните си прозрения и с живия си усет за нуждите
на момента извършват много повече за народа си, от-
колкото някои тесногръди академици. Самото състояние
на българския народ тогава изисква тъкмо априловци с
тяхната енциклопедическа образованост и с тяхната на
сочена към реалните условия книжовна дейност. Априлов
съумява да се издигне като образован мъж, който има
зад себе си една търговска кариера, на едно завидно стъ
пало и заслугата му да е активизирал българската научна
и обществена мисъл, да е повдигнал българския национален
дух трябва да се оцени твърде високо за ония времена
на елементарна просвета и на даскалско усърдие.
Книжовната дейност на Априлов се открива с една

полемична брошура от 24 април 1841 г., озаглавена
«Б о л га р с к и е кн и ж н и ки , или какому славянскому племени
собственно принадлежит кириловская азбука?» Писана
първоначално на руски и печатана като статия в «Одес
ский вестник», тя излиза и в отделна книжка от 22 малки
страници. По-късно, на 19 юли с. г., тя бива издадена и в
български превод, под наслов: «Б ъ л г а р с к и т е к н и ж н и ц и ,
или на кое славянско племе собствено принадлежи ки-
риловската азбука»? (Одесса, 1841, 31 страници).1 Още
1 В едко писмо до брат си Атанас от 22 ное\врн 184! г.
270 МИХ АИЛ А P НА УДОВ
докато работи над своята пс-голяма книга Д е н н и ц а

(писана в началото на 1841 г. и печатана през лятото съ
щата година), Априлов прочита в «Одесский вестник» от-
5 април една статия на сръбския книжовник Димитрий
Тирол, която го поразява с непознаване на предмета и е
пристрастието си.1 Тирол именно се силел да докаже,,
че сърбите били приели християнството в 856 г., значи по-
рано от всички славянски народи, че Кирил, който из-
намира славянската азбука, се бил учил в някакъв сръб
ски манастир в Солун и там между сърбите бил превел
за тях свещеното писание, което после заедно с азбуката
преминало у русите. . . Априлов е възмутен от дързостта
на зле осведомения сърбин, който се поставя в разреа.
Н. Геров разкрива, четой бил превел от руски на български бро
шурата, но Априлов поправил превода му, та го направил «нищо
и нигде». Из архива на Н. Геров, I, с. 357. За отзива и съобщението
на Геров срв. по-нататък, гл. X
1 Статията на сръбския книжовник, излязла и в отделен от
печатък (който намерихме между книгите в библиотеката на Ап
рилов), има наслов: «Несколько слов с том пишут ли сербы буквами
своего изобретения? Соч. Дмитрия П. Тирола, действительнаго
члена «Одесскаго общества истории и древностей. Из «Одесскаго
вестника», № 27 и 28. 5-го Апреля 1841 год.» Тук Тирол пишет.
«В 856 году серби приняли христианскую веру и вместе с нею по
лучили и азбуку, которую изобрел св. Кирилл, переводчик Св.
писания. Не доказано еще, чтобы св. Кирилл был грек, родом из,
Цариграда, но достоверно то, что он получил возпитание в Солун-
ском сербском монастыре, где, живя между сербами, изобрел для
них азбуку и перевел св. писание на тогдашнее наречие южных
славян. По этому, азбука св. Кирилла может быть названа серб
скою. — Русские приняли христианскую веру спустя слишком
столетие после сербов. . . Духовенство греческое. . . принесло със
собою церковный книги в перевода, сделанном св. Кириллом для
' сербов, а вместе с тем и самую азбуку, сербскую или кириловскую,.
как се обыкновенно называют. . . Прискорбно нам и то, что русские,
единоплеменные и единоверные братья, не знают сербскаго народа
и его истории. . .» И Тирол дава характеристика на петте сръбски
наречия (черногорско, херцеговинско, ресавско, сремско и славон-
ск о).. Статията му е датирана от 25 март 1841 г.
А Л P И Л ОВ КАТ О КНИЖОВНИК 271 '
с общоприети мнения, без да има каквито и да било се

риозни доводи; и той решава да му възрази в защита на
историческата истина и на българското национално до
стойнство. Още тук при първия научен опит на нашия
патриот проличава голяма сръчност в изложението и
малката книжка може да се чете и днес с интерес поради
живия си тон и ловкото оборване на една тенденциозна
мисъл. Студийната на Априлов е предвестник на цяла
една полемична литература у нас, насочена към отхвър
ляне на сръбски посегателства върху наши свещени
народни права; тя е родоначалник на идеи и тактика,
поддържани по-късно от Раковски, Ботев, Д. Матов и
други филолози, историци и литератори,дошли да защитят
и честта на народа си, и научната истина върху езика и
миналото му.
Априлов познава доста добре състоянието на Кирило-
Методиевия въпрос в науката, като е взел бележка от
трудовете на Добровски, Погодин и Венелин, на чиито
имена изрично се позовава. За него е ясно, че сърбите в
никой случай не са могли да бъдат покръстени преди
българите и че свещените книги са били преведени на
славянски най-напред тъкмо на български.1 Разглеж-
1 Както узнаваме от частната му библиотека, Априлов ще е
чел книгата «О первоначальном переводе Священнаго писания на
славянский язык от Орест Новинки (Киев, 1837), в която въз основа
на Добровски, Калайдович, Венелин, Востоков и други автори ce
доказва, че този превод на Кирил и Методий не може да бъде направен
на някой друг език освен на български. Новинки пише: «Мнение
о первоначальном переводе Св. писания на болгарское наречие,
сколько известно, защищаемо было менее других, между тем в
его пользу есть доказательства довольно ясный» (34). Такива били:
Кирил, преди да изучи хазарски, говори с хазарите на славянски —
а хазарите, хуните, както и българите са били според Венелин сла
вяни и са говорили славянски; К. и М. превеждат светите книги в
Цариград на онова славянско наречие, което е било тям добре
познато,а то е не сръбското,а българското,както го знаем от съчине
нията и на Ив. Екзарх, чийто език е тъй близък до езика на Остро-
дайки мотивите, по които византийският двор се е до

могвал до похристиянчване на българските славяни и до
изнамиране на азбука за тях, Априлов изтъква граждан
ските и черковните интереси на разслабената Византий
ска империя: тя е искала да «укроти» българите в стре
межа им към разрушение на империята и да ги отдръпне
в същото време от влиянието на Рим. . . Но как «ромеи»
като Кирил и Методий са могли да знаят български и да
превеждат с такава сигурност на този чужд тям отначало
според легендите език? Тук Априлов отправя читателя
към изказаното си още в 1837 г. мнение в писмо до Ве
нелин, напечатано от Венелин в книжката му «О заро
дыше» от 1839 г. В това писмо той е намекнал мимоходом:
«можно наверно полагать, что Константин (т. е. в мона
шестве Кирилл, брат Методия), яко жител солунский был
болгарин, изучавший еллиногреческий язык по по
ощрения патриарха Фотия».Сега Априлов подлавя изка
заната си, но не развита на времето идея, за да й даде
вид на твърде правдоподобна хипотеза. Първо, жителите
мировото евангелие («язык один и тот же»). «Впрочем мнение о
переводе Библии на болгарское наречие нельзя принять без неко
торых ограничений». И те са, че Методий е познавал отчасти и сръбски
език, който се употребява в околността на Солун (37); че Кирил и
Методий, като са живели в Моравия, внесли са и някои моравизми
в езика си. . .И заедно с Полевой нашият автор приема: «Церковный
язык никогда и нигде не был народным, разговорным, в том виде,
в каком остается в святых книгах, но составлен или, так сказать,
изобретен Св. Кириллом и Методием для перевода Св. Писания; при
чем они взяли в основание (не древний сербский язык, как думает
Г. Полевой, а наречие древно-болгарское, но изменили его, попол
нили словами новыми, или заимствуваными из других наречий
(серб, морав, и пр.) и из чужих языков и преобразили его по гре
ческим формам. . .» (37—38).
Априлов, както ще видим, въстава и против тезата за ненаро
ден език на старославянското наречие и против допускането на при
меси от сръбски и моравски, за да държи на живия народен старо
български език като едничка Кирило-Методиева редакция на пър
вия превод.
на Солун и на околните села, доколкото те са славянски,

спадат към българската народност, говорят чист български
език. Отличителна черта на езика им е членът, чужд на
всички славянски наречия. Но щом днешните солунци и
съседите им са българи, как са могли да бъдат те в мина
лото, преди хиляда години, сърби по недоказаното мне
ние на Тирол?1 Второ, съставителите на първата славянска
азбука Кирил и Методий като солунци са били собствено
българи — и в полза на това свое убеждение Априлов
привежда един довод, психологически и като аналогия
твърде приемлив. Именно и най-даровитият французин,
немец или англичанин в наше време не би могъл да из
върши такъв подвиг да преведе св. писание на език, който
тепърва трябва да учи и който няма още някаква писме
ност. «За да се преведе нещо от един език на друг, трябва
да се знае в съвършенство езикът, на който се превежда.»
Ако се предава, че Кирил и Методий били изучили бъл
гарски от солунските жители, трябва да се помни, че това
е нещо непостижимо. И после тъкмо гърци най-малко
са били способни за подобен труд, тъй като по силата на
1 Априлов духовито предизвиква Тирол към обяснение на

това противоречие, недопустимо от становището на здравия ра
зум. Той моли опонента си да изложи «критически» и с не
обходимите исторически доказателства възгледите си —• «иначе,
забелязва той, те поради своята новост ще останат спъникамък за
мнозина и ще лишат може би научния свят от важни открития.
Аз ще се сметна щастлив, ако предизвиквайки г. Тирола към това,
окажа някоя услуга на братята славяни, които не желаят да останат
в недоумение за първоначалната си писменост.» Лека ирония и
видимо чувство на превъзходство проявява Априлов и по-нататък,
когато оборва мнението на Тирол, че К. и М. превели св. писание,
когато живели в някакъв сръбски манастир в Солун и на «тогаваш
ното наречие на южните славяни». «На какво наречие именно? —
пита Априлов.—Аз усърдно моля съчинителя да пролее светлина на
това непонятно обстоятелство. Сръбски манастир, когато сърбите
са били още езичници!!! Това е твърде странно и загадъчно. Чакаме
обяснения.»
18.
274 М И X А И Л А Р И А У Д О В
«вкоренения у тях предразсъдък и на национална надмен

ност» те са смятали унизително да учат един варварски
език. Такова вкоренено самолюбие се е запазило у гър
ците и до днес. «Нека в наше време, пише Априлов, ми
покажат в Турция един грък (не гъркоман-българин, с
каквито е изобилна Европейска Турция), който би знаял
съвършено българския език или би се заел да го изучи.
От гърците, които живеят в Русия и гдето им е необходим
руски език поради сношенията и търговията, мнозина ли
учат на този език децата си?. . . Когато ние имаме пред
очи неоспорими доказателства за отвращението на гър
ците от всички славянски наречия, макар толкова нужни
и необходими днес за тях, може ли да се допуска, че при
съществуването на империята, която още е имала някакъв
слаб блясък, тогавашните гърци ще пожелаят да учат
български?»
След тези предпоставки и съображения Априлов
може вече по-уверено да твърди: «Кирил и Методий, со
лунски жители, ще са били същински българи и ще са из
учили гръко-елинския език вероятно в Цариград. . .»
Превода си те са направили не на някакво изнамерено
от тях наречие — както наивно допуска един руски исто
рик (има се пред вид навярно Орест Новицки), — а на
простонародния, говоримия български език. И ако някои
биха изтъкнали, че българите днес не говорят вече езика
на св. писание, трябва да се възрази: защо тези господа
нямат подобни съмнения за новогръцки и италиански
език по отношение на старогръцки и латински? «По общия
закон на природата български език е бил също тъй длъжен
да плати дан на всесъкрушителното време. . . и старо
български или черковният език сравнително с гръцки
и латински се е изменил несравнимо по-малко.» «Когато
тези езици, класически обработени, с много писатели и
всякога пазени от учените из род в род, са се изменили,
с течение на времето, защо старобългарският, необра
А П P И Л ОВ КАТО КНИЖОВНИК 275
ботен, изоставен, пренебрегнат и преследван от гърците,
е трябвало да се запази непроменен?» Към погрешно за
ключение за отношението между старобългарски и ново
български са стигнали някои руски писатели затова,
че изобщо те не са се занимавали с новобългарски. И тук
Априлов намира повод да изкаже отново възхищението
си от делото на Венелин: «Един само Венелин встъпи на
това поприще; но на провидението било угодно да го от
неме от руската литература твърде рано. Страстите и
личностите на съвременниците се стараеха да заглушат
гласа на истината, който вещаеше чрез неговите уста,,
но истината ще възтържествува и някои вече признаха
достойнството на изследванията му, дори захванаха да
отстъпят от бойното поле. Когато заедно с хората угаснат
и страстите, които са ги вълнували, потомството ще почете
паметта му като на изследовател, направил епоха с тру
довете си. А българите какво ще направят? Българите
ще му въздигнат навред паметници.»
Въздал такава гореща похвала на историка, Априлов

минава към развитие на един Венелинов възглед, възприет
напълно и от него — този за тъждеството на старобъл
гарски език. Касае се тук и до изпълнение на един пат
риотичен дълг, тъй като Априлов ще заяви: «Като роден
българин, който е длъжен да защити повече от всички
своята народност и да не допуска щото други, макар и
еднородни племена, да си присвояват това, което не е
тяхно, аз ще представя в полза на моето мнение още след
ните доказателства. . .» И той привежда, показвайки из
вестна филологическа сигурност, как днешният български
е най-близък от всички други славянски наречия до старо
български чрез някои запазени думи; как всички перга-
ментни славянски ръкописи се отличават със своите
б ъ л г а р и з м и , особено е юса (ж), именно Остромироврто
евангелие, Манасиевият летопис, Реймското евангелие и
руското евангелие от 1545 г.; как юсът (ж),произнасян днес

като твърдо а (Берон и Кипиловски го означават с а),
доказвал, че св. писание е преведено на български. . .
Така от всичко личи първенството на българите в превода
на Кирил и Методий — пред русите и сърбите — и пра
вото на българите да се броят учители на тия в грамот
ността и верската просвета.1«Като възмездие за такива за
слуги, заключава Априлов, слабите потомци на древните
българи молят сега от мощните си кръщелници само за
внимание и участие в своята възродила се литература и в
успехите си на попрището на образованието, което трябва
още повече да сближи и да свърже тясно помежду им тези
два клона от един велик корен.»
Научната полемика има и своята практическа страна,
която положителният Априлов не може и не иска да пре
небрегне. Осветлението на едно минало, способно да съ
живи националните и културните тежнения на българите,
обосновава същевременно и едно право на внимание, на
признателност и съдействие от страна на тъй честитите
сега руси. Използувайки благодарния случай да посочи
всичко несъстоятелно в сръбската теза на Тирол и да
развие българското схващане по Кирило-Методиевия
въпрос, Априлов ще иска да пробуди всред руското об
щество и по-специално всред славянофилските кръгове
по-активна обич към народа си, лишен в чужбина от
всяка морална поддръжка. Доколко той е прав в предпо
ложението си за българско потекло на основателите на
славянската писменост, въпросът остава открит. За всеки
1 В своите Wypisky Rémeského a Ostromjrského Ewangelium
(1841), изпратени и на Априлов (има ги в библиотеката му), чеш
кият славист Ханка цитира примери от Остромировото евангелие,
доставени му от Востоков, и от Реймското, доставени му от Ястрже-
бски, и бележи, че българската азбука, съставена от Кирил, разли
чавала строго «hrubeho ъ od gemneho (procez и , а не ы), ale i noso-
wych ж dusledne Se zachoà], £ehc^ w srbskych a tude take panon-
skych. . . nenachâzjme.»
А ПРИЛОВ КАТО КНИЖОВНИК 277
случай и днес между най-сериозните слависти се намират
немалко учени,които съвсем уверено възприемат мнението
за българска народност на славянските апостоли, осно
вавайки се при това на съображения, някои от които са
твърде близки до тия на Априлов.1 Взел смелостта да
1 В. А. П о г о р е л о в, О Кирилло-Методиевском переводе
Евангелия, Труды V-ro съезда русских академических организаций
заграницей, ч. I, София, 1932, с. 299 и сл. Почтеният, тъй компетен
тен автор приема най-напред, че старославянският книжовен език
има българско потекло и почива на солунския диалект (307):
«Данный, извлекаемый как из состава славянской азбуки, так и.из
показаний древнейших рукописей, свидетельствуют о том, что в
языке первоначальнаго перевода Евангелия сохранялись иррацио
нальные звуки ъ и ь и не только сильные, но и слабые (Аьнь сь, сн-
нъмь) существовали гласный носовыя ж, UR и a , ia (пжть5 жт^вх,
1азикъ ), что дифтонг ■в и сочетание совпадали в одном звуке,
или, по крайней мере, были очень близки друг к другу (жшт: dat.
sg-, земмк nom. sg., -к а к , ■s k »), ч т о согласный г у б н ы я т , а в сочета
нии с j обращались в группы шть, жа ОСвштж, (1«жа«нъ),
в такую же группу шт обращалось и сочетание ск -|-j (нштжщте) все
явления, который были свойственны, а в известной степени свой
ственны и теперь болгарским говорам Солунской области (родины
св. Братьев).» Дори когато солунските братя или помощниците им
(Горазд) възприемат нещо от езика на словаците, между които те
първоначално действуват, пак те «постоянно пазят своята солунска
фонетика и твърдо я прокарват в литературната си дейност» (308).
И ако преводачите проявяват тенденция към'пославянчване на заетите
гръцки думи (313) или «недостатъчно разбиране» на гръцките гра
матически родове,на основите на думите,на самите форми и на редица
изрази и обрати (315, 317), това сигурно сочи за негръцко потекло
на тия преводачи.
На тъй важния въпрос за личността и националната принад
лежност на преводача на най-старата славянска редакция на еван
гелието Погорелов след редица тънки наблюдения върху езика на
първите паметници идва до заключение (323—324): «. . . переводчик
превосходно, отчетливо владел славянским языком со всеми оттен
ками слов, форм и оборотов — славянским языком в том Солунском,
т. е. южно-болгарском наречии, которое он възвысил на степень
литературнаго языка; его он сохранял, во всей полноте звуков и
форм и среди славян западной ветви, среди словаков. . . Иначе при-
278 М И X А ИЛ л P H А УДОВ
твърди една нова истина, благоприятна за българското

национално самолюбие, Априлов се домогва да достигне
равнището на сериозните научни обсъждания от някога
и дава доказателство за една интуиция, която прави чест
ходится смотреть на его отношении к греческому языку: он не толь"

ко не заботился о сохранении греческих звуков и форм, но наобо
рот всячески старался ославянить те греческие элементы, которые
принужден был допустить во свой перевод; при этом он проявляет
и недостаточное понимание греческих форм: путает роды и падежи,
принимает существительный за прилагательныя и обратно. . .
И так, какой же народности был этот переводчик (или эти перевод
чики)? Несомненно не греческой, так как греки во первых не могли
бы, да и не пожелали бы так совершенно владеть славянской речью.
Данный, извлекаемый из рассмотрения языка перевода, совершенно
ясно указывают, что переводчик или переводчики были славяне,
именно славяне из южной Болгарии, из Солуни, мы сказали бы
теперь' — болгаре, а помагал им в их работах словак, знавший
хорошо латинскую Вулгату».
Същия възглед поддържа проф.В.Погорелов и в една по-стара своя
статия, озаглавена «О narodnosti apostolov Slavianstva», Bratislava,
êasopis ucené spoleênosti Safaïikovu, I (1927), £. 927, £. II, c. 183 сл.
Този възглед ce споделя и от проф. Ф. Гривец, според когото истори
ческите свидетелства говорели ясно за гръцка народност на солун
ските братя, но в замяна филологическите доводи били в полза на
славянското им потекло. «Не е възможно, пише Гривец, родени гърци
да са знаяли тъй точно и подробно духа и фонетиката на славянския
език. Това мнение много добре е обосновал проф. Погорелов. Него
вите доводи са от филологическа страна здрави.» Едничкото, с
което те трябвало да бъдат допълнени, била теологическата интер
претация. Именно солунските братя са били елинизовани славяни,
които са се движили в дейността си от византийски патриотизъм,
и то на верска основа. Това важи и за баща им, солунския висш
сановник Леон, чиято жена ще е била славянка. Срв. Prof. F. G r i-
v е с, О narodnosti slovanskyck apostolu, Bratislava, I (1927), 510.
Все по повод на чешката студия на Погорелов и проф. Л. Ми-
летич писа в реферата си за нея: «Затова и по-правото мнение, че
св. Кирил и Методий не са гърци, а че са славяни от средата на сла
вянобългарското племе, заседнало във и около Солун, днес има
на своя страна много видни привърженици, основавайки се върху
ред твърде убедителни доводи.» Македонски преглед, III (1927),
А Ч Р И Л 0 В К А Т О К Н И Ж О В Н И К 279
на скромния автодидакт. Да беше знаял първичната

старобългарска редакция на езика ни, както я дават
други паметници (Зографско евангелие, Савина книга
и пр.), и живите още-следи от старите носовки(ж,а) и и
кн. III, с. 120 сл.. Срв. и Ст. Р о м а н с к и , За народността на

Кирила и Мстодия, Училищен преглед, XXVI (1927), 1482 сл., и Б.
Й о ц о в , Йозеф Добровски в България, Sbornik prnci I, sjezdu
slovanskyh lilologu v Praze 1929, svaz. П,отд. отп. 13. Друга литера
тура по тъй важния въпрос с посочена у Г. А. И л ь и н с к и й ,
Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии,
София, 1934, с. 63 сл. Мнението на Априлов, което се подкрепя и от
думите в легендата за св. Методий (император Михаил се обръща към
светите братя: «Вы во кстх селоуыАнннх, а х «лоунАме кьсн yhcto
слок-вньскм е възприето на времето и от К. Фотинов,
който в една от филологическите статии на своето «Любословие
(1846, окт., с. 173), за да докаже славянското потекло на Кирил и
Методий, забелязва: «Секий (може да се увери), че са били сла-
вено-българе тии просветители народни и от днешное народное
бытие в тии вышереченнии области; защото совсем що е обыкновенно
да ся наричат грецы тиа жители, които живеят в Адрианопол,
Филиппопол и Солун (Тессалоники), но вси почти происхождат от
словено-болгарскии племена, когато ся пригледнат според техны
деды, предеды и пр. и пр.»
Излизайки от съвсем други, чисто исторически предпоставки,
чужди на филологическата критика, и румънекят учен Н. Йорга
клони решително към тезата за българо-славянски произход на Ки
рил. Той пише още в 1922 г. по повод на славянския превод на све
лото писание: «. . . il faut se rappeler d’abord le caractère national
de Cyrille et de son associé dans cette oeuvre de culture religieuse.
C'étaient sans doute des Slaves du coté de Salonique, qui n’e.ntrait
pas dans les frontières de l ’Etat bulgare. Ensuites ces Slaves de Sa
lonique avaient fait toute leur éducation là-bas, dans la ville de St. Dé-
métre; de même que Siméon était un grec d’éducation, Cyrille avait ce
même caractère, et lorsqu’il s ’est avisé d’introduire la liturgie slave...
on peut croire que ce n ’était pas la première tentative que eût, été
ainsi faite.» Кирил идва именно в помощ на моравците, които са се
домогвали да разширят властта си към Балкански п-ов, а не на бъл
гарските славяни, които са влизали в държавата на Симеон и не са
в архаичния говор около Солун, Априлов би могъл с още

по-голяма сигурност, отколкото само въз основа на член
ната форма, ж (ъ) и някои думи да утвърждава прием
ствеността между Кирило-Методийвия език и днешния
български. За всеки случай още в 1820 г. руският славист
А. Востоков в своето знаменито «Рассуждение о славянском
языке» беше познал въз основа на Остромировото еван
гелие назализма на ж, А, |ж, |А и беше се изказал за техния
южен произход.1
По-голям апарат от знания и по-широка пропаганда
за българското национално и духовно възраждане раз
вива Априлов във второто си съчинение Д е н н и ц а н о во -
б о л га р с к а го о б р а зо ва н и я . Тая книга от 168 страници,
разрешена от цензурата на 5 юли 1841 г., е плод на про
дължителна и системна кабинетна работа. Тя е замислена,
както казахме, като продължение на Венелиновата книж-
владеяли Солун. Срв. N. J о r g a, Formes buzantines et réalités balka
niques, Bucarest — Paris, 1922, 74, 78, 110.
По-късно и В. С. Киселков в статията си «По въпроса за народ
ността на светите братя Кирил и Методий» (Просвета, год. IX,
1943, кн. 3—4, с. 147, и сл .)решава този въпрос в полза на славяно
българската теория, като установява между другото, че простран
ните жития на св. братя, гдето се говори за гръцка национална при
надлежност на св.братя,саотпо-късен произходи носят компилативен
характер, когато Краткото житие на Кирил, което говори за бъл
гарското му потекло, е по-старо и оригинално.
1 В. Я г и ч. История славянской филологии (1910), с. 217 и сл.;
Л. М и л е т и ч, СбНУ,У, с. 368 и сл. Априлов би разбрал добре защо
един даровит славист като словенеца Облак, изучил на мястото бъл
гарския говор около Солун, в селата Сухо, Висока, Зарово, Негован
и др., ще пише по-късно: «Още няколко откъса от склонението и
една добра фантазия и в говора на Сухо би се открил езикът на Ки-
рила и Методий.» V. O b 1 a k, Macedonische Studien (1896), c. 135.
В говора на Сухо, който Облак е изучил лично на самото място, се
срещат много думи с ринезъм, като «зъмп, дъмбе, рънка, пънт»
или «пенток, жентва, чендо, гренди»ит. н. В. О б л а к , СбНУ, XI
(1894), с. 517 и сл. Тук има следи и от старото и , напр.сън (сын) и
пр. Срв. и Ст. М л а д е н о в , Geschichte der bulgarischen Sprache
(1929), с. 332.
А П Р Й ЛХ) В К А Т О К Н И Ж ОВ h И К 281
ка от 1838 г. и е озаглавена «част 1», понеже допуска за

по-късно и нов отчет за напредъка на българското учебно
и книжовно дело.1 След един предговор, в който се разяс
нява целта на изданието (вж.по-горе), Априлов пристъпва
към предмета си. Книгата се разпада на два раздела:
в първия, по-кратък, се дава един твърде сумарен пре
глед на българската история и на българската пис
меност от идването на българите на Балканския п-ов
до падането им под турска власт, а във втория се просле
дява възраждането на българския народ и на българската
просвета от реформите на Махмуд II и Абдул Меджид
насам. В първия раздел, като се спира на покръстването
на българите и на българската писменост, Априлов от
ново прокарва мисълта, че Кирил и Методий са били бъл
гари: « иначе, казва той, те не биха могли да знаят тъй
съвършено българския език, да изобретят за него букви
и да преведат част от днешните черковни книги». От
ново той отхвърля претенциите на сърбите за Солун и за
солунския говор и подчертава сходството между старо
български и новобългарски, отпращайки читателя към
брошурата си «Българските книжници». Особено набляга
авторът на изконните домогвания на гръцкото духовенство
Заглавието Денница (старобълг. Дьншнцд п с с л е Д шинца) е под

сказано може би от алманаха Даница на Вук Караджич от 1826 г.
(има продължение и за 1827, 1828, 1829 и 1834 г.), гдето влизат ста
тии по сръбска история, география, етнография, граматика и пр.
По-късно, в края на 1839 г .,, полякът П. П. Дубровски (учител в
Главния педагогически институт във Варшава) се носи с проекта
да издава едно списание по славистика Dennica, което започва да
излиза в началото на 1842 г. Такива Dennice на Мали в Прага,
Danica Ilirska в Загреб, Лужичка lulrnifka в Лайпциг излизат ед
новременно с Априловата или малко след това. Срв. В. А. Фр а н-
ц е в, Очерки по история чешкаго возрождения. Руско-чешския
ученныя связи конца X V I11 и первой половины XIX столетия.
Варшава, 1902, с. 262. Францев (284) напразно мисли, че Априлов
се е повлиял за наслова на книгата си от Дубровски.
да тури ръка на българската черква и на българското об

разование; но той не пропуска и да отбележи как българ
ските владетели и българската йерархия въпреки не
благоприятните политически обстоятелства и честите
войни са полагали доста усилия за развоя на писменост
та, както това се виждало от толкова много оцелели ръ
кописи. Априлов приключва тоя раздел със следния
п о зи е , предназначен да трогне руските меродавни в
■политиката и културата кръгове: «Във времена по-ща
стливи, когато лъчът на просветата при помощта на ед
нокръвна Русия ще озари и днешните чеда на България,
когато всички руски учени се убедят в техния славянизъм
и си спомнят за първобитното състояние на руската гра
мотност и за заемането от българите на черковни книги,
тогава русите ще си поставят за някакво задължение да
покровителствуват проявеното днес желание на българите
да се образоват, а българите ще обработват освен новата и
старата си литература и може би ще принесат дан на Русия
със своите способности и своята ревност.»
Вторият раздел започва със състоянието на българ
ския духовен живот под турското робство. С цената на
големи жертви българите успяват да запазят черквите си
и религията си. Трябвало е да се плаща много злато, за
да се получи разрешение за направата на нови черкви.
«С разходите за направа на една маловажна черква би
могъл да се издигне в Русия великолепен храм», бележи
Априлов, като изтъква користолюбието на местните и
областните турски власти. Понеже формални учебни
заведения за поддържане на грамотност и черковна про
света не били позволени, децата са се учили в т. нар.
килии, с тяхната първобитна програма. Гръцките ми
трополити и архиепископи правели опит чрез невежите и
алчни чорбаджии да затрият българската писменост и
българското богослужение. «Но благодарение на прови
дението, на непоколебимостта на някои синове на оте-
АП Р И Л ОВ КАТО К НИЖО В НИК 283
чеството и на цели селища тази цел — погърчването на

България — не сполучи.» Сега навред българите са си
отворили очите и се стараят да откриват свои училища и да
служат в черквите си на славянобългарски. Връзките на
българските търговци с Русия от края на XVIII в.,
реформите на Махмуд II, унищожител на еничарите, и
тържеството на руското оръжие в 1828—1829 г. са съз
дали една по-благоприятна атмосфера за българското
образование. По свой почин Априлов решил да работи
за откриване в Габрово на едно общинско народно учи
лище, в което обучението да се води по новите методи и в
напълно съвременен дух. И как е могло да се осъществи
това начинание, кои заможни българи са се притекли на
помощ, кога училището се отворило и кой поел ръко
водството му, Априлов излага доста подробно. Особено
хвали той ревността на Неофит Рилски, съставил първата
българска граматика (1835) и превел на български Новия
завет със средствата на Американското библейско об
щество (1840). След кратко обсъждане на въпроса за Нео-
фитовата редакция на новобългарския книжовен език,
в който са възприети членна форма о (вм. а т ), възвратната
частица се (вм. ся) и у (вм. *), което едва ли е по-правилно,1
Априлов се спира на излезлите напоследък български
книги, отлагайки пълния си преглед за друг случай
(навярно за част II на Д е н н и ц а ). Той споменава Х р и с т о -
ит ият а на Райно Попович (похвални намерения за
народната просвета, но и слабост към гъркоманията),
два малки превода на Гаврил Кръстевич, Райнов ученик
(«следователно и тук всичко диша гърцизъм»), Д ет о во д -
1 Априлов порицава (Денница, с. 27) вежливо Неофит, загдето
е отстъпил отчасти от по-разпространеното или от живото българско
наречие, пишейки напр., «нашио болгарски», «муж» и пр., и забеля
зва: «Колкото и да уважавам тогова пастиря, който е направил и
ще направи много за своите съотечественици; но имайки пред вид
общото благо, принуден съм да изпълня това, за да предупредя
и него самия по повод на Словаря му.»
284 М И Х А И Л А Р М А У Д О В'
ст вот о на Неофит Возвели (полезна енциклопедийка,.

в която особена похвала заслужава българската геогра
фия), Г р ъ ц к о -б ъ л г а р с к и я р а зго во р н и к на Христаки Пав
лович и още няколко произведения в новата българска
книжнина, за да заключи: «С тия съчинения трябваше
да се задоволи България през последното трилетие; но
в замяна тя, може да се каже, изобилва с устроени в нея
учебни заведения.» И за да даде представа за тия училища,
които могат да интересуват «ценителите на българската
просвета», той излага накъсо тяхната история и тяхното
устройство, започвайки с Габровското училище.
Ние знаем вече наченките и развоя на това училище,

истинска гордост на Априлов, когато той трябва да по
каже пред външния свят честните усилия на българите
да стъпят на крака в своята просвета и да разработят
свой майчин език. Изтъкнал крайно сдържано собствения
си дял в създаването му, Априлов отбелязва като негови
попечит ели в Одеса граф М. Воронцов и архиепископ
Гавриил, като д и р е к т о р и там — себе си и Палаузов,
а в Букурещ братя Мустакови и Ив. Бакалооглу, като>
директори в Габрово — временните епитропи и кметове
и като учители — Калист Луков и Цвятко Недьов.
След това идат кратки характеристики на училищата
в Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово, Трявна*
Казанлък, Свищов, Търново, Калофер, София и Котел
заедно с Габровското всичко 12. Априлов добросъвестно
въздава чест на инициатори и дарители, като Вълко
Чалъков, митрополит Никофор Пловдивски, Петър Са
пунов, Христо Кироглу, Ив. Ангелов, Филип Сакеларий,
Петър Христов, Д. Мутев, Ст. Богориди, П. Берон и др.,
или на учители, като Захарий Круша, Калист Луков,
Райно Попович, Брайко Генович и др., въвели новата
взаимоучителна метода. Той настоява да се оповестят
хуманните почини и сторените грижи, за да се насърчат
АП Р И Л О В КАТО К Н И Ж О В Н И К 285
и други родолюбци към дарения за училищата и изобщо

към благотворителност; хвали примера на общините,
гдето цари съгласие по строежа, надзора и издръжката
на училищата, и бичува гъркоманията, попречила тук
и там да се пробуди народността и въведе българско пре
подаване. «Но гъркоманията все още одържа връх в
България», пише той, сочейки най-голямата опасност за
Българското възраждане. И както Волтер някога виж
даше такава опасност за човешкия напредък в религиоз
ната нетърпимост и суеверието, поддържани от католи
цизма, и хвърляше срещу тях знаменитата си формула:
Écrasons l ’infâme, така нашият фанатичен апостол на
свободна българска просвета и враг на духовната гръцка
тирания ще бичува неуморно жалкия този порок между
българите, гъркоманията, и ще възвестява формулата:
«Трябва да победим този предразсъдък и да изкореним
злото.» Той знае, че някои просветени сънародници не му
прощават, загдето ги обвинява в тази слабост към всичко
гръцко. Но той вижда ясно нещата и знае случаи, които
го утвърждават в похода му срещу злото, причинило
толкова нещастия на народа ни и заплашило самото му
национално битие. Защо Вълко Чалъков е въвел отначало
в Пловдивското училище гръцки език? Защо търновските
първенци, повлияни от митрополита, не са направили
нищо за българското училище? Защо българите, които се
учат в Атина, са се заели да се просвещават чрез елински
език? «Не гъркоманията ли ги е завела там?»1 Нам тряб-
1 Като призовава за свидетел Венелин, който в книжката си

от 1838 г. посочвал как гръцката йерархия се домогвала да насажда
в България гръцка литургия, Априлов казва: «Не може човек да си
спомни без съжаление за скудоумието на жителите в ония места,
които, бидейки чисти българи и като нямат помежду си нито едно
гръцко семейство, не знаейки дори по гръцки (освен xaXlij fiépa—
у л \ г \ arcépa), са се решили да служат литургия по гръцки. На
гръцкия свещеник те плащат и за това да учи децата им по гръцки,
ват възпитаници, усвоили старобългарски и руски език,

и образовани духовници от нашия род, които да поощряват
обучението по български и да пречат на инородните мит
рополити и епископи да управляват по личен произвол,
на който впрочем те никога няма да се научат; защото помежду си.

дома, на пазар и в кръга на занятията си те слушат само български
и турски език. Скръбно е да се гледа на тези достойни за съжаление
хора, а още повече за това, че те не могат да разберат своята заблуда.
На тази забележка подлежат градовете Сливен, Ямбол, Пловдив,
Одрин, Търново и някои други.» Денница, с. 70—71. Особено въз
мутен е Априлов от търновци, които, толкова образовани и талан
тливи, не искат да знаят за род и език и се наричат гърци. Risum
teneatis amici забелязва огорченият Априлов. Същото е и в Плов
див. «Макар, пише Априлов (Денница, с. 118), в Пловдив да не може
да се купи нищо на пазара, без да се знае български, но гърко-
манията се е вкоренила толкова у жителите, щото те отдавна имат
елино-греческа школа (не Малко-Вълковата), гдето няма ни йота
българска. Забележително е, че ония, които жертвуват в полза на
тая школа и я издържат, са родени българи. — Чиста гъркомания!»
С този тон на Априлов се присмива и Фотинов в 1845 г. на гърко-
манията на пловдивските българи. Той вади тия българи в някакъв
разговор на пазара, при което единият забелязва: «Но, баче Герги,
требува сега да пазиме добре и да грвориме гръцки: защото тия с
които имаме дело, все гръцки говорят.» Другият иронично възра
зява: «Бе, гледай си работата, тия знаят от тебе и от мене по-добре
български; че защото седят у Филибе, чиниш да са природно гръци?
Много рядко се намира у Филибе природен грек, вси са почти бъл
гарска жица». . . К. Ф о т и н о в , Болгарски разговорник, 1845,
с. 40. Така по-късно и С л а в е й к о в в Нова мода календар за
1857 г. се подиграва с този род гъркоманство на близкото до Търново
Арбанаси, като пише (49—50): «В Арбанаси голямо преображение!
Сичките драглижовчане, мерданчане, шереметчане преобразили са
на ромеи кокошери.» «Задигнали от Арбанаси няколко товара ка-
лисмера, калиспера, христосанести, кириялейсун и ги носят да ги
продават в Горня и Долня Ряховица, в Лясковец. . . колкото арти-
сат, ща ги харижат на някои и други ръждясали търновчани.»
Едновременно със Славейков Раковски бичува гъркоманията,насаж
дана от «простаци черни злобливи калугери» другаде в България.
«В Сливен не пред многи години слушал как някой си безкнижници
и прости болгари кои вместо, добро утро и на добър час! здрависват
АП Р И Л 0 В КАТО КНИЖО В НИК 287
като налагат и несправедливи данъци. . . Хатишерифът
от 1839 г., провъзгласен тържествено в Гюлхане от султан
Абдул Меджид, дава вече законни основания на българите
да търсят правото си, народното си образование и народ
ното си духовенство и Априлов се намира в пълно едино
мислие по тази точка, по вражда към гъркомания и към
гръцка йерархия със смелия Неофит Возвели, започнал
тъкмо тогава организирането на българската партия по
черковния въпрос и на похода срещу фенерската патриар
шия.
Книгата на Априлов се приключва с едно етимоло
гично и историческо разяснение на името българи, което
се произвежда (заедно с Венелин) от р. Волга.1 След
това идат като половина от целия текст (с. 67—146) мно
жество «забележки» и «забележки към забележките»,
около 85 на брой, които образуват малки или големи
екскурси с историческо, филологическо, географско-
топографическо, етнографическо, биографическо и друго
ся по грьчески, кали мера ре! и ора кали ре! и вместо Христос въз-
кръсе! казват неций и до дънес — Христош анещи ре! и проч. ТЪ
исто гръкоманство и другъде ся беше сохранило и дънес още има
негде остаткы!» Горски пътник, 1857, с. 215.
1 Венелин Се писал в Историята си от 1829 г.: «Имя Болгар
произошло от знаменитейшаго в их жилищах предмета, реки Волги».
(Древ, и нын. болгаре, 2 изд. с. 61). Априлов предполага: «Первый
их булгерь может-быть их Александр Македонский, или Петр Ве
ликий, выстроил столичный их город булгаре при Волге, откуда они,
для придания себе некоторой важности в чужих странах, стали име
новаться Булгарами» (Денница, с. 59).И Ив. Д. Шишманов приемаше
по-късно, че «българин» значи «мъж от Волга, Волжанин» (Критичен
преглед на въпроса за произхода на българите, СбНУ, XVI, с. 744),
макар други учени да клонят повече към обяснението на В. Томашек,
който вижда в нашето народностно име турско-татарския глагол
«булгамак», т. е. бъркам или размествам, така че «българин» може
да значи «разбъркани, смесени или бунтарски скитници». Срв. В.
З л а т а р с к и , История (1918), 35 сл., и Ст. М л а д е н о в Geschichte
der bulgar. Sprache, 17
съдържание. Тук Априлов има възможност да разгъне

своите обширни знания, да даде ценни пояснения към
главния текст, да полемизира на принципиална почва с
чужди или домашни учени и да въвежда така читателя
в разни страни на българското минало и настояще. За
пръв път читателят в Русия е могъл да научи оттук нещо
повече относно историческо минало или икономическо
и народностно състояние, или просветно дело на градо
вете Месемврия, Анхиало, Созопол, Солун, Охрид,
Габрово, Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово,
Трявна, Свищов, Казанлък, Калофер, Котел, Сливен,
Ямбол, Пловдив, Одрин, Търново, София и др. Твърде
любопитни са сведенията за Зографския и Рилския ма
настир или за католиците-павликяни и помаците, или за
житието на св. Ив. Рилски, или за заслугите на Ст. Бо-
гориди, Ив. Инзов, Денкоглу и особено на Венелин.
Априлов се впуска да говори също за българските стари
монети, за езиковата реформа на Караджич (която осъжда),
за кореспонденцията си със Селимински, за влахоманията
на П. Сапунов (понеже искал да следват българите в
румънските учебни заведения, гдето не се преподавало
славянски), за своето някогашно гъркофилство (в Одеса)
и за прераждането си в 1831 г. под влияние на Венелин. . .
Пътем той съжалява, загдето цар Симеон, като е бил такъв
отличен познавач на гръцки, не е помислил и за родната си,
за българската литература; а тъй също си позволява
да изкаже мнение, че Александър Велики би сторил много
по-добре да беше установил самостоятелна м а к ед о н ска
образованост, наместо да се подчини на гръцката и да
завърже така за потомството нов гордиев възел с въпроса,
на какъв език са говорили древните македонци?. . .
Д е н н и ц а на Априлов, първата научна книга от един

българин, който съзнателно се представя за такъв, е
останала дълго време единствен извор за запознаване на
АП Р И Л 0 В КАТО К Н И Ж О В Н И К 289
русите, та и на българите с редица важни въпроси на

историята на просветното ни дело и е съдействувала зна
чително з а насаждане на здрави идеи върху насоките
на националното ни образование. На всяка стъпка тук се
чувствува дълбока обич към народа, значителна ерудиция
и едно трезво, критическо отношение към научните въ
проси. Посрещната с ентусиазъм от едни, тя не е могла
обаче да не буди известна опозиция в лагера на ония,
които са ревнували Априлов за популярността му и не са
споделяли някои преценки за лица или пожелания за
реформи. Не само в България е имало неприятно засег
нати в честолюбието си книжовници и учители, но и в
Русия известни по-млади патриоти са гледали с едва скри
вана неприязън на Априлов, виждайки го едничко в по
зата на самозван ментор, приписвайки му тщеславие или
голямо самомнение. От писмата на Неофит Рилски,
Райно Попович, Найден Геров и други ние долавяме как
се създава настроение срещу действителните или мними
домогвания на Априлов да налага волята си по въпроси
на българското образование и българския език. И една
р у с к а критика на «Денница» идва да ни убеди, че недо
волните от Априлов са правили непочтена пропаганда
срещу него със своите подозрения и обвинения дори всред
небългарските учени кръгове. Именно в списанието
М о с к в и т я н и н от 1842 г. излиза една обстойна рецензия
на професора от одеския Ришелевски лицей Михаил
Ал. Соловьев, зад когото стоят очевидно Н. Геров и
други някои представители на младото поколение бъл
гари, отрекли дръзко авторитета на «самоука» и «търго
веца» Априлов, когото те без право корят, както ще видим,
за егоизъм и надменност. Соловьев също оспорва компе
тенцията на Априлов по някои въпроси и макар да му
признава заслуги за народната просвета,1 препоръчва
1 Соловьев е ценял по-рано Априлов и го е смятал «единствен»
ревнител на българското образование. На 22 юни 1841 г. този учен,
19.
му да не употребява тъй често съблазнителното а з , да

се ограничи в занятията и критическите си бележки само
с близки нему предмети и да не съобщава непроверени
факти. . . Според Соловьев откриването на българските
училища в изложението на Априлов не се съгласявало
напълно с данните, събрани от него между «другите
българи», и Габрово напр. не било тъй голямо, както го
представял Априлов; наопаки, Копривщица надминавала
по число на жителите си доста Габрово. . -1
Априлов е засегнат твърде неприятно от този тон на
критиката и от тези обвинения, зад които той съзира
гримасите на някои дръзки младежи-сънародници.
И понеже истината е изобщо на негова страна, той не ще
остане длъжен на Соловьев, още повече, че след година
време, откак е излязла Д е н н и ц а , той има какво да до
бави към изнесените там свои съобщения и възгледи.
който е тогава «исправляющий должность профессора» в Ришелев-
ския лицей, чете на годишното публично събрание на лицея една
беседа «О развитии русской жизни в отношении к законодательству».
Тук се доказва покрай другото, че руските правни отношения са из
питали и гръцко влияние, и то не направо от гърците, а чрез посред-
ството на южните славяни («на нас действувала Византия через
болгаров и сербов»). И като говори как Одеса представлява поради
географското си положение благоприятен център за изучаването на
южните славяни, явявайки се и тяхна просветителка, тъй като «в
нейните учебни заведения младите сърби и българи получават пра
вославно възпитание и свикват с Русия», той забелязва: «Единстве-
ный, можно сказать, современный соревнователь болгарскаго обра
зования Г. Априлов в Одессе трудится во славу своего народа.
В Одесской типографии напечатана книжка на языке сербском. В
Одесском вестнике мы читали статьи г. г. серба Тирола и Априлова,
которые знакомят нас с природными понятиями сербов и болгаров
о любви к своему роду и племени, о любви к своей старине. Доброе
начало!» Речи произнесеныя в торжественным собрании Рише-
льевскаго лицея 22-го июня, 1841 года, Одесса, 1841, с. 85. — Бесе
дата на Соловьев, с. 51—87.
1 Възраженията на М. А. Соловьев в Москвитянин 1842,
№ 5, са резюмирани у Ив. Д. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 55 сл.
АП Р ИЛОВ КАТО КНИЖОВНИК 291
На 28 август 1842 г. той получава цензурно разрешение

да напечата брошурата си, датирана от 10 юли с. г. ц
озаглавена: «Д о п о л н е н и е к книге: Денница ново-болгар-
скаго образования. Соч. В. Е. Априлова. Письмо автора
к господину исправляющему должность профессора в
Одесском лицее, Михаилу Александровичу Соловьеву.»
Развитието тук, на 42 страници, носи изобщо поле
мичен характер. Най-напред Априлов благодари на автора
за проявените симпатии към българското дело, уверя
вайки го, че никой няма право да се сърди за разяснения,
дадени в интерес на истината. Себе си той огражда or
всяко подозрение в славолюбие, щом мотивът му да пуб
ликува Д е н н и ц а бил не да се прояви на литературно поп
рище, а да запознае русите със забравените техни братя..
Ако Соловьев се е опирал в критиката си на сведенията*
добити от някои одески българи, той е бил длъжен да се'
запита предварително: «не са ли имали те някаква при
чина да се отзовават неблагоприятно» за казаното or
Априлова? Сам критикът щял да се убеди с течение на
времето в правдата на това и щял да бъде по-предпазлив
към «разкази, които нямат никакво положително основа
ние и вярност». Отбил така с достойнство, без раздразне-
ност и полемика на лична почва анонимните клевети по>
същество на работите, Априлов повдига нататък редица
въпроси и първо тоя: «Към кое време трябва да се отнесе
Възраждането на българите?» Соловьев твърди, че само>
кърджалийските опустошения били спрели българското
умствено развитие, захванато по-рано. Априлов знае
обаче едно, че у преди кърджалиите и до гръцката рево
люция българите са спали неподвижно и в това състоя
ние биха останали те и по-късно, ако да не е било изтреб
ването на еничарите в 1826 г., равноправието, дадено
от султан Махмуд,и реформите на Абдул Меджид от 1839 г.
«Пръв опит да се обърне вниманието на българите към
образование е направен от ревнителя на българската ли-
тература Д-р Берович», издал Буквара си в 1824 г.Но този

опит не намира отглас. В същност Възраждането бива
въведено малко по-късно. Именно «не може да се допуска,
'че още преди турските преобразования, Венелин и уре
ждането на Габровското училище българите са почнали
да идват на себе си и да чувствуват необходимост от на
родно образование.» Колкото се отнася до Габрово, Ап-
рилов поддържа напълно казаното преди като вярно и
специално За Габровското училище твърди, че то имало
приоритет пред Самоков, Враца, Свищов и Копривщица,
за които Соловьев казвал, че били отворили по-рано учи
лищата си. И да е имало по-рано училища, те са били
прости килии и в тях е било застъпено само черковно уче
ние, така че напразно Соловьев оспорва правото на Габ
рово да се нарича «люлка на българската литература».
И откак разяснява, че Неофит Рилски не бил написал
граматиката си още преди да бъде повикан за учител в
Габрово (както твърдял погрешно Соловьев), Априлов
прави следната апология на Габрово, схващайки значе
нието на града за българската просвета в цели 11 точки:
«Ergo: от всичко изложено по-горе е ясно, че 1) Габ
рово първо от всички градове, места и села в България
разбра преобразованието на турската империя от пади
шаха Махмуд II и побърза да се възползува от него.
2) Габрово първо попадна на смелата мисъл да започне
образованието на българския народ. 3) Габрово първо
показа пример за възможността да се разпространи на
родната писменост. 4) Габрово първо принесе лептата си
за учредяването на общо българско училище в полза на
всички съсловия. 5) За достигане на тази цел то се постара
да изнамери чрез посредството на митрополит Иларион
отца Неофит и да го изпрати с оскъдните свои доходи на
своя сметка в Букурещ, гдето той изучи правилата на
взаимното учение, преведе таблиците за взаимното из
учаване на българския език и представи първия опит за
А ПР ИЛ ОВ КАТО КНИЖОВНИК 293
граматика на новобългарски език. 6) Габрово първо видя

едно правилно европейско заведение, в което на възпита
ниците се преподаваше по български език. 7) Габрово
напечата на свои разходи началните учебни книгиг
като; таблици на взаимното обучение, чистописание,
катехизис и граматика; всички тези учебници се отпускат
на най-умерена цена и на другите заведения. 8) Габрово
първо си приготви образован учител за откриване на
училището и преподаване в него на р о д ен език. 9) Най-
важното — заелите днес учителски места в България
са изучили Ланкастерската метода или в самото Габрово,
или при отца Неофит и сега, от своя страна, подготвят
може би други учители. По силата на това последното
важно обстоятелство как иначе би могло да се нарече
Габрово, ако не главен разсадник на българското обра
зование. 10) Габрово, както може човек да се увери от
«Денница», по всякакъв начин се е старало да поощри
останалите градове и места да си отворят общи училища,
в което то е и успяло. 11) Българите, които се учат днес в
одеските и московските учебни заведения, както и юно
шите, които тепърва ще дойдат, не са задължени никому
повече за своето идване и оставане всред своите благо
творители русите, както на постъпките и поощрението
на Габрово.»
И за да довърши тази справедлива защита, една ис
тинска апология на Габрово, гдето неволно покрай
града трябва да мислим и за самия Априлов, авторът
добавя, обръщайки се към скептичния Соловьев, така;
«Като узнаете така същността на работата, Вие ще
видите ясно, че няма никакво преувеличение в «Денница»
за сметка на Габрово и на Габровското училище; и сега
можете да съдите каква вяра заслужават разказите на
несведущите, но завистливи хора, които са пожелали
да извратят факти, неподлежащи на никакво съмнение,
и да употребят за пакост вашето към тях доверие.»
Отбил така, без да губи самообладание и да отива до

лични нападки, обвиненията,свързани с честта на родното
му място и с подценената му собствена дейност по Габров
ското училище, погълнала толкова грижи и средства,
Априлов минава на няколко други по-общи въпроси,
по които също не може да уважи доводи или възгледи
на непосветения в българските работи русин. Най-напред
въпросът за членните форми в български език. Априлов
е тук решителен защитник на живия говор и враг на мърт
вото предание дори ако то е подкрепено с авторитета на
Венелин. Но на този въпрос ние ще се върнем по-нататък,
разглеждайки езиковите възгледи на Априлов. Тук ще
забележим само толкова, че той няма да се повлияе от
консервативните съображения на русите и опрян на своя
«здрав разсъдък» и на практиката на някои други народи,
ще предпочете да уважи езиковото чувство на самия народ,
този най-добър филолог при създаване на нови формц за
изказ. — По въпроса за гърцизмите в езика на Райно
Попович, намерили оправдание у Соловьев, който пък
прави въпрос за русизмите на Априлов, последният зая
вява: «Ние мислим, че и Вам и на всеки русин ще бъде
по-приятно да види сближението между български и руски
език, две издънки от един велик корен.» По въпроса за
необходимостта да се действува при народната просвета
чрез съ ед и н ен и си ли Априлов е напълно съгласен със
Соловьев, който подчертава тази необходимост и кори
разединението на одеските българи. Но Априлов отхвърля
вината от себе си и сочи несговорчивостта на някои съ
народници в приморския град, които се мамели с надеж
дата, че «нищо нямало да стане без тяхното предварително
одобрение» (дори паметника на Венелин). Напразно Ап
рилов е писал навсякъде в течение на 12 години в името
на отечественото благо — малцина са му отговаряли
или пък са се задоволявали само с голи обещания. . .
Той иска извинение, загдето е заставен да изтъкне тази
АП Р ИЛОВ К АТ О К Н И Ж ОВ Н И К 295
неприятна истина за някои сънародници: но той пръв

с радост би се отказал от сегашното си мнение, ако види
техните дел а, не само техните думи. По въпроса за «бъл
гарското юношество и благотворителите» Априлов из
преварва някои по-късни обвинения на Раковски и други,
които го корят, че не бил се погрижил за ония юноши,
които били изпаднали в Одеса. Като получили именно
вест, че в Одеса може да се следва на държавни разноски
и с частна благотворителност, мнозина младежи стремгла
во потеглили за тамошните учебни заведения. «Цял отред
се яви на произвола на съдбата», бележи Априлов.
«Гъркоманията беше завлякла някои от тях в Атина, но,
слава богу, народността им се разбуди.» «За велико огор
чение обаче, добавя Априлов, трябва да признаем, че
по нямане начин да се задържат явилите се в Одеса
юноши, ние отправихме някои обратно, със съобщение
да се спре идването до благоприятен случай. Затова е по-
благонадеждно да се полага човек на нашите кореспон
денти, отколкото на у с т н и т е р а зк а з и на одеските бъл
гари. . . Предадените Вам (обръща се той към Соловьев)
от страна на тукашните българи слухове са ненадеждни и
неоснователни; наопаки, нашите кореспонденти, които
ние сме следвали предпазливо, не са ни излъгали ни най-
малко. .. .» Най-сетне, като отхвърля и други някои въз
ражения на Соловьев относно откриването на български
училища в разни градове, Априлов се спира на дълбокото
уважение, с което винаги е говорил за руските учени
(понеже Соловьев се бил обидил, загдето Априлов молел
тези учени да опознаят основно българските работи).
Това уважение не му е пречило обаче да има свои соб
ствени схващания по някои въпроси, напр. за родния език
на Кирил и Методий, и той и сега поддържа вярата си,
че рано или късно всички ще се убедят от неговите до
казателства и ще признаят славянските първоучители
за родни българи, а текста на превода им на св. писание —
за старобългарски език. . .
Изнесъл спокойно, документално, без предизвика

телство и с необходимата сериозност възгледите или фак
тическите си съобщения, Априлов завършва и тая бро
шура подобно на Д е н н и ц а с една възхвала на Венелин и
с горещо пожелание да не отслабят русите вниманието и
помощта си към българите. От цялата му книжка ни облъх-
ва чувство на достойнство и на известно доволство за
изпълнен дълг, при някакво скрито огорчение от съпер
ници, които не скъпят за чуждата чест и за обективната
истина и разпространяват обидни клевети, на които едва
ли си струва да се отговаря в подробности и публично.
Следната поред книга на Априлов, излязла в 1845 г.,

са неговите « Б о л га р с к и й гр а м о т ы , собранный, переведен
ный на русский язык и обясненныя Василием Априловым».
Книгата обхваща 134 с. и е издадена «в пользу Габров-
скаго училища». И тук нашият учен върви по стъпките
на Венелин, който още в 1830 г. беше събрал 66 грамоти
на влашките господари, за да бъдат те издадени едва
след смъртта му от руската академия под заглавие: «Влахо-
болгарския или дако-славянския грамоты» (1840).1 Този
труд на «основателя на българоведението», както пише най-
новият издател на българските грамоти, проф. Г. Илин-
ски, има крупна заслуга за проучването на южнославян
ската културна история и специално на българския по-
стар политически и социален строй, понеже отношенията
във Влашко през XV и XVI в. не са се отличавали много
от тия в България, както и езикът на грамотите, писани
1 През 1840 г. А. Струдза чете в тържественото събрание на
Одеското общество от любители на историята и на древността едно
съобщение за намерените от него 12 документи и грамоти, които се
отнасят към историята на Молдова и Бесарабия (грамота от кн.
К. Маврокордато XVIII в., грамота на господаря Дука към цари
градския партриарх и пр.). Срв. Торжественное собрание общества
любителей ист. и древ. 4 февраля 1840 года, с. 2?—24. (В библиоте
ката на Априлов.)
АПРИЛОВ КАТО КНИЖОВНИК 297
от румънските господари, е бил твърде близък до живия

среднобългарски говор. Венелин не успял да открие нито
една грамота от българската царска или друга канце
лария и затова писал от Москва на Априлов да се постарае
да намери нещо подобно в самата България. Априлов
изповядва в предговора към книгата си, че завел «навред
деятелна преписка по този предмет», не жалел ни труд,
ни'разходи, за да събуди духа на съотечествениците си в
тая посока на търсене, и накрай не намерил нищо друго
освен Рилската грамота на цар Иван Шишман. Още преди
смъртта на Венелин той получил благодарение на Неофит
Рилски един верен препис от нея и пратил копие на Ве
нелин. «Аз не губя надежда, пише Априлов, да открия в
България и други още грамоти, които недоверчивите
(манастирски) отци пазят в тайна.» Но за да задоволи
желанието на руските учени и любознателността на бъл
гарите, той отпечатва в оригинал и в руски превод петте
документа от подобен характер, които му били под ръка,
именно един летопис на Зографския манастир, грамотата
на Ив. Калиман, дипломатическия договор на цар Ми
хаил с дубровчаните, грамотата на цар Ив. Шишман и
грамотата на молдовския войвода И. Константин, дадена
на Киприановския манастир. По-късно се откриха мно
жество подобни влахо-български и няколко ценни старо
български грамоти, първите издадени от румънския проф.
Богдан и от проф. Л. Милетич,1 а вторите от Шафарик,
Срезински и Ильински.2 Изданието на Априлов (обгър-
1 Срв. Л. М и л е т и ч , Бележки от едно научно пътуване,
СбНУ, IX, с. 161 сл., Дако-румъните и тяхната славянска писме
ност, СбНУ, IX , с. 211 сл., с. 322 сл.; Нови влахо-български гра
моти от Братов, СбНУ, X III, с. 3 сл. I. B o g d a n , Documente
privitoare de relatiile târii rom^neSti eu Bra§ovul ?i eu tara ungu-
reascà, Bucureçti, 1905.
2 Г. A. И л ь и н с к и й , Грамоты болгарских царей, Древ
ности труды славянской коммиссии. Ими. Моек. Археология, об
щества. Москва, 1911, с. 1— 161.
нало, както се видя после, и подправени документи)

носи повече любителски характер, при неподготвеността
на нашия книжовник за една критическа редакция на
текста и при неблагоприятните за него условия за строго
научен анализ на историческия и езиковия материал.
Ильински е прав, когато отрича днес сериозното значение
на това издание, виждайки в него от становище на съ
временната наука липса на метод и повече «патриотическо
въодушевение»1. Но за времето си и за у нас Априлозият
труд е бил важен влог в младата ни научна книжнина
и стойността трябва да се мери повече с подбудите за
издирването и с въздействието върху националното въз
питание и историческия усет на младежта. В забележките
си Априлов изнася отново някои исторически сведения
и някои съобщения върху просветното дело в България,
като разяснява напр. титлите на българските царе, връз
ките на България с Дубровник, житието на св. Иван
Рилски, дейността на цар Ив. Шишман и пр. или като
хвали родолюбивите грижи на Денкоглу за българските
училища, патриотизма на Кръстевич (който му е писал
от Цариград), усърдието на търновци, еленчани, старо
загорци и велешани да си отварят български училища
и т. н.
Година по-късно и навярно при твърде големи за
1 Ильински казва: «Его написанная с патриотическим вооду

шевлением книга содержить всего пять грамот, но из них только
одна — Рыльская грамота царя И Шишмана (1378 г.), напечатан
ная по копии иеромонаха Неофита, действительно относилась к
теме его книги и действительно представляла драгоценный вклад
в науку болгарской дипломатики. . . Издание Априлова было
столь же неполно, сколько и некритично, что, впрочем, и не должно
нас удивлять: издатель относился к своему труду скорее как лю
битель, чем как ученый специалист, да и общия условия его работы
были слишком неблагоприятны, чтобы можно было ожидать удач-
наго выполнения задачи, которую так самоотвержено возложил на
себя незабвенный болгарский патриот». И л ь и н с к и й, ц. с ., с. 4
А П Р И Л О В КАТО КНИЖО ВНИК 299
труднения поради напредналата си болест Априлов пише

последния си научен труд М и с л и з а сегаш н от о б о л га р -
■ско у ч ен и е, излязъл най-напред под заглавие «Любонародно
изложение» във Фотиновото списание Л ю б ослови е (Смирна,
1846)1, а после, в 1847 г.,и в отделна брошура с една до
бавка (Одеса, 47 с.). Тук той слага за обсъждане въпроса,
който най-много го вълнува напоследък и който има в
неговите очи жизнено значение за българската книжнина:
този за новобългарския писмен език. Оставяйки да го
ворим по него поради широтата и важността му в особена
глава, ние трябва да изтъкнем тук вещината, с която
Априлов разглежда деликатната и трудна проблема и
спечелената от дълъг опит и усилени размисли правилна
идея за устройството на литературния ни език и право
пис. Трябва да отбележим също, че и тук Априлов следи
внимателно развоя на училищното дело в България,
радва се за успехите на Котленското и Шуменското учи
лище, скърби, загдето учениците другаде напускат прежде
временно обучението си (и дири начин да се премахне
от кметове и епитропи това зло), отхвърля с негодувание
наредбата за владишко-гръцка опека над някои училища,
която заплашва да ги погърчи, и отново изказва вярата си
в извоюване на български йерарси, способни единствено
те да закрилят и народностно чувство, и народно обра
зование. Напътствията си за постъпки пред султана и
правителството в името на българските духовни интереси
той приключва с енергичния евангелски позив: «Просете,
и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; чукайте, и ще ви
«е отвори» (Мат. 7, 7). Хранейки надежда да живее и да
•се труди още за светото българско дело, той добавя по
следна дума: «Ако бог даде здравие и живот,не щем остави
1 Пълното заглавие на статията е: «Любонародно изложение.
Кам издателят на Българското Любословие». Датирана е тя от
•«Одесса 1846 г. в 30 ден июня». Напечатана е в Любословие за ав
густ 127 сл., септ. 183 сл., окт. 152 сл.
и напред да объявлявами нашите мисли за просвещението

ни; между това отдавам на синките родолюбци братското
ми приветство.» Подписът на добавката към текста от
1846 г. носи дата: Одеса, 20 февруари 1847 г. Същата го
дина, през есента, Априлов ще склопи завинаги очи, без
да е изказал всичко, което мисли за народната просвета
и без да е изпълнил някои от най-съкровените си планове
за напредъка на наука и национален дух в отечест
вото си.
SOI
Д Е В Е Т А ГЛАВА
Д- Р ИВ. С Е Л И М И Н С К И И И Л А Р И О Н
МИХАЙЛОВСКИ
П исм ен и т е връзки на А прилов с виднит е

б ъ лга р и . — Главни т очки на дейност т а м у: 1) от криван е общ и
бъ л гарск и уч и ли щ а, 2) поощ рение на учебн ат а кн и ж н ин а, 3 ) раз
работ к а н а л и т ер а т ур н и я ези к , 4 ) проучване н а ист орическот о и
н а р о д н о с т н о м и н а л о , 5 ) б о р б а п р о т и в г ъ р к о м а н и я т а и 6 ) и зв о ю в а н е
на б ъ л га р ск а народна йерархия. — Априлов кат о цент рална
ли чн ост на Р аннот о в ъ з р а ж д а н е .— Т о й доп ълва Н еоф ит В озвел и
в р е ш и т е л н и я п е р и о д о т 1 8 3 9 д о 1 8 4 8 г .— Л и ч н о с т и ж и в о т н а д -р
И в. С елим ински: револю ц ион н и и о б щ ест вен о -н а ц и о н а л н и инициа
т иви. — С елим ински се в ъ о д уш евя ва от и деи т е и делот о н а А п р и
лов. — Б ъ л г а р и в А т и н а , н а д а р е н и с б л а го р о д ст во н а х а р а к т е р а и
с плам енн о родолю бив. ■
— О пасност з а б ъ л га р с к а т а м ладеж от г р ъ ц
кат а „велика и д ея “ и гр ъ ц к и я п р о зел и т и зъ м . — А прилов държ и
н а убеж дениет о си за руско о б р а зо ва н и е на м ладит е бъ лга р и . —
П р еп и ск а м еж ду А п р и л о в и С ели м и н ск и , 1 8 4 0 — 18 4 4 г. — А т инскит е
б ъ л г а р и в ъ зп р и е м а т вн у ш е н и я т а н а А п р и л о в з а и зуч а ва н е н а с т а р о
б ъ л га р с к и и р у с к и ези к . — П росвет а н а н а р о да ни чрез родн от о м у
слово. — Л а н к а с т е р е к а т а м е т о д а т р я б в а д а се д о п ъ л н и с в и е ш е о б
разован и е] т р я б в а д а се и з п р а т я т б ъ л га р ск и ст и п ен ди ан т и в ру
скит е лицеи и ун и версит ет и . — У силия на А прилов да наст ани
И ларион М и хай ловски ( М акариополски) в Р усия. — Л ичност и
ж ивот на И ларион. — П реписка м еж ду Априлов и И ларион,
18 4 1 — 1842 г. — П ост ъп ки чрез гр а ф В орон ц ов з а п ри ем ан е н а б ъ л
га р и в К и евскат а духовн а академ и я или в О дескат а сем и н ари я . —
А п р и л о в и ска д а пиш е б и о гр а ф и я т а н а к н я з С т еф ан Б о го р и д и . —
У с и л и я д а се с к л о н и т о з и в п о л з а н а н а р о д н и й е р а р с и в Б ъ л г а р и я .—■
Ц а р и г р а д с к а т а п а т р и а р ш и я се п р о т и в о п о с т а в я р е ш и т е л н о н а о п и т а
д а следват б ъ л га р ск и духовн и л и ц а в Р уси я . — И л а р и о н ост ава да
продълж и о б р а зо ва н и ет о си в К уручеш м е, Ц а р и гр а д . — Б р а т я
М ихайловски и д р у ги б ъ лга р и зам и н ават д а следват в О деса с ъ с
съдей ст ви ет о на А п ри лов. — Гръцкот о учение в Б ъ л га р и я га сн е
бъ р зо . — П редупреж дение к ъ м И л а р и о н д а н е г о п о ст и гн е у ч а с т т а
н а Д ионисий К он т арски. — Н еум о р н а дейност н а А п р и л о в по уч еб
нот о дело, п роучван ет о н а ст р а н а и н а р о д и н ац ион алн от о съ взе
м ане.
Успоредно с книжовното дело на Апри

лов вървят цеговите писмени връзки с българи от разни
места на отечеството, и от чужди краища, както и разнооб
разните му почини около големите въпроси на българ
ския духовен и обществен живот. Книжовното дело образу
ва само епизод от разностранната дейност на патриота,,
насочил всичката си енергия, всичките си мисли към1
националното единство и културното възраждане на
българския народ. Не щадейки здраве, пренебрегвайки
пасивна съпротива или активно противодействие на някои
сънародници, той продължава да работи в избрания път и
след смъртта на Венелин иска сякаш да бъде негов прием
ник в изпълнението на завещаната му задача, обогатявайки
я с всичко онова, което засяга тъй или иначе умственият
напредък и гражданското издигане на народа. Главните
точки, около които се движи от 1841 г. нататък и до смъртта
му неговата дейност се свеждат: 1) към усилена писмена
агитация за откриване общи български училища в духа
и със задачите на Габровското училище; 2) към поощрение
на българската учебна книжнина; 3) към разработка на
българския литературен език върху началата на съ
временния жив говор; 4) към проучване на българското-
историческо и народностно минало с оглед на запазените
днес паметници в бит и творчество; 5) към системна борба
против гъркоманията; и 6) към извоюване на българска
народна йерархия, тази тъй важна предпоставка за правил
ното духовно и политическо развитие на българина.
Без да бъде професионален учен и писател* и ааел се с
Д- Р И В . С Е Л И М И Н С К И И ИЛ . МИХА ЙЛ ОВС К И 303
научна работа само по необходимост поради липса на по-

подготвени сили за тоя род специална работа, към която
проявява обаче и лично влечение; без да се намира в :
самата България, гдето непосредствено би бил подтикван
от самите условия, но гдето едва ли би имал и свобода за
едиа спокойна мисъл; — от Одеса, под руско покровител
ство и благодарение на икономическата си независимост,
той, който упорито работи над себе си, над своето широко
самообразование, планомерно догонва начертаната си
програма за въздействие върху просветените или обществе-
нрзначителните личности между своите сънародници.
Тцка в негово лице ние имаме най-крупната, централната
личност на българския духовен живот през периода на
Ранното възраждане, теоретика на културното движение,
което ще обхване бързо умове и сърца навред у нас,
за да ги насочи към крайните цели на националното само
определение. Представлява ли Неофит Возвели герой на
практическата воля, политик-демократ, безстрашен аги
татор и водач в борбата по черковния въпрос, поел върху
себе си всички рискове в името на «свещена длъжност» и
«народна правда», Априлов застава пред нас като негов .
вдъхновител, като учен идеолог, който не само по темпе
рамент и възпитание, но и по социално положение и
съображения от здравен характер трябва да се ограничи с
научна и писмена дейност, без да е по-малко възторжен
поклонник на дълг и правда в името на народа си, без
да е по-малко последователен в убежденията си и по-
малодушен в готовността си за жертвите, които съвест,
ръководни идеи и материално положение му налагат.
Двете личности се допълват по силата на историческия
процес взаимно и едната е тъй закономерна като израз
или двигател на обществените настроения, както и дру
гата. Те съвпадат по време на своята пропаганда, при което
Априлов има предимството да е познал и разкрил зада
чите на народното движение, а Неофит, свързан по идеал..
.304 М И Х А ИЛ АР Н А УДОВ
с него — да е пристъпил пръв към проповед между народа

и към открита борба с един силен противник, в която на
мира и своя мъченически жребий. Решителният период
на голямото им дело обгръща около десет години, 1839—
1848, и жизненият им край, тъй различен, но еднакво
печален за българското национално развитие, почти
съвпада, щом Априлов умира през октомври (2) 1847,
а Неофит през юни (4) 1848 г.
Като говори в Д е н н и ц а за опасните прояви на гърко-

манията, Априлов сочи между другото и примера на ония
млади българи, които са отишли да следват в гимназията
или в университета на гръцката столица Атина. «Не гърко-
манията ли ги е завлякла там?» — пита се той със загри-
жен тон. Повод за това съобщение му е дал познатият
революционер и мемоарист д-р Селимински, когото той
■отначало и съвсем неоснователно подозира като неволно
оръдие на гръцките шовинистични стремежи. В същност
Ив. Селимински е минал една здрава родолюбива школа и е
схванал правилно опустошенията на гръцката «велика
идея» между сънародниците си още преди да влезе във
връзки с одеския възрожденец. Неговият живот, неговите
революционни и просветни усилия, неговите оригинални
идеи му дават право на по-голямо внимание като двигател
на общобългарското движение и сътрудник на Априлов,
отколкото му се е отделяло досега. Роден в Сливен на
24 декември 1798 г. и прекарал трудно детинство поради
ранно осиротяване и политическите бури в началото на
XIX в. (когато кърджалиите вилнеели и около Сливен),
той попада през 1817 г. в малоазийския град Кидония,
гдето се учи в прочутата тогава гръцка гимназия. Когато
избухва гръцката революция и Кидония бива предадена
на плен и сеч, той прибягва в редовете на гръцките въста
ници и в течение на 3 години (1821—1823) се бие храбро
против турските войски наред с други български войводи
Д - Р ИВ. СЕ л ю л и н с к и И ИЛ. МИХАЙЛОВСКИ 305
и доброволци, подкрепили свободолюбивото балканско-

християнско движение. По-късно, разочарован от раз
прите на главатарите, той напуска Гърция и пътува в
Италия, Австрия и Унгария, за да спре в Брашов. Тук
той агитира между българските колонисти за образуване
на едно народно братство, което да действува в България
за пробуждане на свободолюбивия дух и за организиране
на народните сили с оглед да се отхвърли по-скоро по
зорното иго. През 1825 г. той пристига в родния си град,
става учител и подхваща между сливенци, особено между
здравия в народностно отношение елемент — занаятчиите
и търгорците, своята смела и прикрита дейност. Крайно
разсъдлив и скромен, той успява с такта и решител
ността си да създаде една стегната и бойна организация,
която се оказала особено полезна през време на Руско-
турската война от 1828—1829 г. После ние виждаме Се-
лимински да ръководи изселването и настаняването на
сливенските бежанци в Румъния, съпроводено с големи
тревоги и лично за него, да брани интересите на това насе
ление срещу експлоатацията на разни господари, да учител-
ствува, да напътва във всички нужди и лишения. . .
И накрай, уморен от досади и клевети, той намисля да се
предаде отново на наука и доста възмъжал, 42-годишен,
заминава да следва медицина в Атина (1840—1843).
Тук, в тоя размирен център на гърцизма, той има да се
грижи не само за издръжката си и за изпитите си, но и за
организирането на българската младеж, на която той
става истински вдъхновител и теоретик в духа на една
българска «велика идея». Пъргав, твърд, въодушевен от
миналото на България и от бляна за нейното възраждане,
той предава горещия си патриотизъм и жаждата си за
просветна дейност между простия народ и на своите по-
млади Съученици — особено откак влиза в писмени връзки
е Априлов и става тълкувател на идеите му пред възприем
чивите родолюбци, стекли се из разни места на България
20.
за по-висока наука тук. «Трябват смели и решителни хора,

които да приложат на дело всички съвременни свобо
долюбиви идеи съобразно с родните условия и нужди»,
е учил той. И лично за себе си Селимински изповядва:
«Животът ми бе буря, в която, лутайки се, да пробудя
хората. . ., винаги бях изложен на опасност заедно с
кораба си, който най-сетне изведох на спасителния бряг. . .
В 1830 г. аз избавих моите съотечественици от кръво-
пролитното турско иго с изселването им от Турция. Сега
в Атина аз събудих национално чувство в сърцата на
тези, които се бяха борили за гръцката свобода.»1 Като
лекар в Румъния (след една специализация по хирургия
в Сиенския университет, Италия, през 1844—1845 г.)
той продължава и по-късно своята филантропична и пат
риотична дейност и особено живо участие взема в органи
зирането на българския доброволчески отряд през Крим
ската война и в подтикването на големия черковен въпрос.
И до преждевременната си смърт през 1867 г. той остава
все същият борчески надъхан и готоц на жертви за отечест
вото си българин, у когото един проницателен философски
поглед върху живота се съчетав^ с будна обществена
съвест и безпокойна и пламенна д^уша.2
От Румъния по-рано и от Атина по-късно Селимински,
който взема тъй присърце идеите и делото на Априлов,
се е обръщал често писмено към него,за да се приобщи към
кръга на приятелите и сътрудниците му. В 1835 г. напр.
той се радва на «пълното му с благородство и родолюбие
писмо» от 1833 г. до Ив. Бакалоглу в Букурещ, което
1 Библиотека д-р Ив. Селимкрски,, IX, с. 36; XIV, ç. 83;
III, с. 33.
2 Вж. за него книгата ми Селимински. Живот, дело, идеи
(1938). Също и увода към Библиотека д-р Ив. Селимински. I (1904),
с. 6 сл.; П. К и с и м о в, Исторически работи, IV (1903); Н. С е
л и м и н с к и , Д-р х. Йордан-Иван Селимински, сп. Лекар, II
(1929), кн. V, VI—VII, X; Д-р С. Т а б а к о в , Опит за история
на град Сливен, II (1924), с. 95 и сл. t ■.
Д-р ИВ. С Е Л И М И Н СК Й И И Л . М И Х А Й Л О В С К И 307
той чел и препоръчал на сънародниците си, и му пожелава

усърдие в предприетото повдигане на българската просвета
чрез училища на роден език, изоставен от векове. «Не
преставайте, моли Селимински Априлов и Палаузов,
да пишете и с обичайните ваши съвети да подбуждате
родолюбивите нашенци за благото на народа ни: идващият
отдалеч зов по-силно действува. . ., произвежда по-силен
и многократен отзвук. . . Нека не ви обезсърчава труд
ността и бавността на делото. . . Държейки се здраво,
нека се подтикваме взаимно и всеки да помага на делото, с
каквото може, словом и делсм, и нека бъдем уверени, че
един ден ще видим и нашия унижен народ да вдигне глава.»1
На това си писмо Селимински не получава отговор.
Но това не го спира да пише пет години по-късно от Атина
отново на одеските меценати, издигнали се тъй високо в
очите му. Калён в бурите на живота, той се е научил да
подлага всичко на скептична критика («дългогодишното ми
общуване с всички слоеве от народа ни в разни обстоя
телства и дългогодишната ми дейност. . . ме приучиха
да се съмнявам и в най-очевидните работи»). Безкрайните
ожесточени спорове в Румъния между ревнители уж на
българската народна просвета, които «гръмко провъзгла
сяват, но само от уста от ечест во, н а р о д , п росвет а , сво
б о д а , без да ги бори ни най-малко съвестта им», са го от
вратили. Но към предложението на Априлов от 1836 'г.
за оправяне на езика ни той се отнасяс пълно доверие.
Описвайки преживените в Братов и Букурещ некрасиви
сцени между основателите на едно филологическо дру
жество, Селимински мотивира с разочарованието си от
тамошните българи своето решение да иде за по-висока
наука йе в Одеса, а в Атина. В последния град посред
толкова паметници на «мъдростта, културата и свободата»,
1 Писмото на Селимински от Руши-де-Веде, 14 февруари
1835 г. на гръцки, е прегедено в Библиотека д-р Ив. Селимински.
XIV (1931), с. 3—7.
на «родолюбието, славата и безсмъртието» той е честит

да завари мнозина българи, надарени с «благородни чув
ства, пламенна ревност и истинско родолюбив». Тях,
единодушните и съзнателните свои сънародници, Сели
мински запознава с почина на Априлов и ги сплотява
в едно дружество, гдето се обмисля подобрението на езика
ни. . . Като «вдъхновени от светия дух», тези младежи —
Иларион Стоянов Михайловски (сетне Макариополски),
•братята му Никола и Димитър, Ив. Момчилов (също от
Елена), братята Петър и Константин Йоаниди (от Битоля),
Г.Бусилин (от Батак),Г.Атанасович (от Свищов) и Ив. Най
денов (от Одрин), — всички отвратени от родоотстъпни-
ците, се събрали на Пникс, на трибуната, гдето някога са
говорили знаменитите оратори и борци за независимостта
на Гърция, и там разпалвали своята любов към народа си,
давайки си дума да работят за изграждане на щастието
му. «Добре би било, обръща се Селимински към Априлов,
да поощрявате, както намерите за добре, честолюбието у
тези младежи — това ще бъде за тях двигателен лост за
здрава опора.»1
Априлов ще е бил приятно изценадан от това съобще
ние, тъй способно да засили вярата му в българската об
разована младеж. Но същевременно той ще е изпитвал и
известно съмнение да не би тази малка група патриоти
ч<надежда на родината» според Селимински да се поддаде
някак на гръцката съблазън или най-малко да се откъснё
езиково от народа си. Отдалеч, от Одеса, той вижда ясно
опасността, която иде от свободна Гърция и нейните по
литически и културни агенти. Новосъздадената гръцка
държава (1830) е дала нов тласък на гръцките домогвания
в името на «великата идея» и основаните в нея и вън от
1 Писмото на Селимински от 17 септември 1840 г., пак на

гръцки, както и всичките му писма въобще — в библиотека
д-р Ив. Селимински, XIV, с. 7— 15.
Д- Р ИВ. С Е Л И М И Н С К И И ИЛ. М П X АЙ л о век и 309
нея, в Турция, гръцки учебни заведения стават разсад

ници на един гръцки прозелитизъм, насочен главно към
неокопитената българска младеж. Трябва да се вземат
мерки, за да не настъпи едно отчуждаване на българската
интелигенция от нейните истински завети, за да не спе
чели елинизацията почва в душите на ония, които ще
напътват народа ни към истинско национално битие.
Така ролята на Априлов, осъзнал се под влиянието на
Венелин, ще бъде строго определена: той ще съди и на
пътва, той ще предпазва и поощрява, насочвайки за учение
не към Гърци», а към Русия, не към елинизма, а към
.славянските традиции. Какво е отговорил той на дописника
си от Атина, студента по медицина Ив. Селимински, не
знаем в подробности, тъй като писмата му са загубени.
Но от мнението, което той, изказва за Селимински в пис
мото си до Райно Попович на 20, октомври 1840 г., както
и от резюмето на писмото му до самия Селимински, от
същата дата,, направено в Д е н н и ц а , заключаваме, че
той не се е доверявал безусловно на златната българска
младеж, отишла да черпи наука и български ентусиазъм
в лоното на гърцизма. Акоза самия Селимински той пред
полага, че едва ли би могъл като възрастен вече мъж и
добър елинист ,да научи някога бащиния си книжовен
език (това предположение се сбъдва!) за ония осем-девет
души по-млади хора той мисди: «Зарадвах се и презарад-
вах се за тяхната ревност; има се надежда да станат учени
мъже. Но, от друга страна, нажалих се от сърце, както
съобщих и на самия .г. Селимински, че те няма по никой
начин да бъдат полезни на отечеството си, щом не знаят
бащината си писменост (тук за щастие Априлов се из-
лъгва в предположението си!). Те или трябва да останат в
Елада. . ., или трябва да станат търговци, за каквито пък
е безполезно по-висшето образование. (И като подхваща
любимата си идея:) С ам о въ зп и т а н и т е в Р у с и я м о га т
по р а з н и н ач и н и д а б ъ д а т полезн и н а н а р о д а си и нека
310 М И X А И Л А РИА УДОВ
всеки родолюбец пресметне това нещо, както подобава.»1

На Р. Попович Априлов развива все там същата
мисъл за наложителната нужда от образование в Русия,
като казва: «От братята руси българите могат да получат
всякаква помощ за просветата си, никога обаче от гър
ците или от други някои народи.»2
1 Писмото до Р. Попович от 20 окт. 1840 г. в Пер. сиис. XXV—
XXVI, с. 49. Любопитно е, че 24 години по-късно, когато Раковски
надава тревожен вик срещу застрашителното Гъркоманство, отново
се припомня поведението на българските питомци в Гърция, обра
зували под ръководството на Селимински едно «Трако-славянско
дружество» в 1843 г. Раковски мисли несъобразно с фактите обаче,
че тези младежи били заслепени оръдия на панелинизца. Българ-
ский вероисповеден вопрос (1864), с. 84. За «Славянобългарското
ученолюбиво дружество» в Андрос и Атина (гдето се поддържа
въвеждане на родния език в българските училища и прогонване на
гръцките владици от България), срв. Ив. Д. Ши шм а н о в , Ив.
Добровски (1896), 25 сл., и моя Неофит Возвели, с. 146 сл.
2 В Денница Априлов повтаря доводите си от писмото до
Р. Попович, изтъкнати в писмото до Селимински от същата дата,
20 октомври 1844. Априлов обяснява ца атинския си приятел, че
«не оспорва ни най-малко атинските Учебни заведения (макар и
новоосновани)», но намира, какво «приготвените там юноши не мо
гат да бъдат полезни в нищо на отечеството си, като не знаят пра
вилно и съвършено своя отечествен език». Те ще бъдат в България
в положението на ония учители, които, заразени от гъркомания,
проповядват елинизма. «Тези елинисти не ще намерят препитание в
самата Гърция, гдето учебните места и катедрите ще се заемат от
родени гърци» и като не знаят никакъв европейски език, не ще бъ
дат никъде приети. «Само тогава ще видят те грешката си, ако сега
техните млади сърца не постигнат със здрав ум правилния път.»
На Селимински Априлов е изтъквал, че е трябвало от Букурещ да
се отправи не на юг, а на север, защото българите ще могат да се
сдобият с «правилни учебни заведения и народна литература» само
«като изучат своя собствен език с помощта на руските и славянските
книги, каквито излизат в голямо количество в Русия». Тази държава,
Русия, обръщала голямо внимание на всички славянски езици и
славянски древности и тъкмо в нея българите трябвало да търсят
съдействие, а не там, гдето малко се грижат за славянството. Ден
ница, с. 119— 120.
Д-Р Й В. С Е Л И М И Н С К И И ИЛ. М И Х А Й Л О В О Й и 311
С Ив. Селимински в Атина Априлов води доста често
преписка през тези години, 1840—1844. Запазени ни са
само отговорите на първия1 и от тях-ние научаваме какви
въпроси повдига, какви мнения застъпва и какви настро
ения създава авторът на Д е н н и ц а всред група български
младежи в Гърция. Така на 28 септември 1840 г. Априлов
бил изпратил писмо до Селимински, което се отразило
«мелодично» в ушите на младежите и извикало «извън
редна радост» на лицето им; думите на Априлов, «пълни
с дългогодишна опитност и дълбоко благоразумие»,
направили «дълбоко впечатление на ентусиазираните им
души». Атинските българи възприели бързо внушението,
че им е нужно знание на старобългарски и на руски език.
«Затова, пише Селимински, доколкото им позволява
мястото и времето, те се погрижиха да запълнят този не
достатък. И така някои от тях можаха да изучат някак
граматиката на тези езици и вече са в положение и със
слово, и с писмо да изказват идеите от своето учение на
бащиния ни език.» Вземайки повод от уверението на
Априлов, че Русия била готова да даде съдействието си
на българските младежи, които дирят образование,
Селимински забелязва по силата на авторитета си като
по-стар между атинските младежи: «Аз мога да обърна
и погледите, и сърцата на мнозина наши сънародници към
Север. Тук всички се старйят да внушат в душите на мла
дежта ненавист и отвращение към руския народ като към
гнусен човешки род.» Някои българчета като неопитни
се били поддали на тези внушения, но Селимински ги
разколебал, убеждавайки ги: «Това заблуждение между
нас, които имаме по-тесни естествени и морални връзки с
Русия и най-големи интереси с русите, може да има лоши
1 Едно спое писмо до Априлов без дата (Атина, 1840, но може
би и 1841) Селимински започва така: «Днес получих писмото Ви от
4 юни т. г. от Одеса заедно с притворените писма за г-н Анатолий:
На по-раншното Ви писмо не отговорих, тъй като бях зает. . .,
Библиотека Селимински, XIV, с. 15.
последици, ако се увеличи.» На Априлов той вменява в

дълг: «Понеже е признато, че ние имаме необходима нужда
от стария си език и от руския, то е желателно Вие като
благоразумен и като най-опитен човек да обмислите най-
уместните средства, за да отидат в Русия тези, които сега
имат нужда от ония езици.» Понеже Иларион Стоянов,
Петър Йоаниди, Бусилин, Г. Атанасович и Ив. Найденов
завършвали тази година гимназията и били трудолюбиви,
талантливи и примерни ученици, добре би било, вместо
да се завърнат тутакси в България за учители, да идат
поне за кратко време в Русия, за да следват в някоя
руска гимназия и да се подготвят така като «отлични гим
назиални учители за първите катедри на една българска
гимназия. . . Тям липсва само начинът, за да предадат
знанията си на нашите младежи чрез бащиния си език.»
И като характеризира духа на българските питомци в
Атина, Селимински иде да сподели изказания от Априлов
страх от елинизиране на младежта нй: «Тук...... много бъл
гари се отказват и от отечеството, и от родителите си, и от
народа си и общуват с въображаемите елини, за да им се
предаде някак по електрически начин част от мнимия
гърцизъм. . . Нека се положи грижа за нашите младежи,
за да не бъдат заразени. Една малка грижа ще възбуди
родолюбието и на тези българи, които сега се учат в
Атина, и на онези, които ще дойдат отпосле. . . Оттук
като от център н а ш и т е м ладеж и ще р а згл а с я т и з ц я ла
Б ъ л г а р и я , че В и е се ст а р а ет е д а р а зп р о с т р а н и т е п р о
свет а т а ч р е з н а ш и я е з и к .» 1
Априлов значи е имал право с опасенията си — те се
потвърждават и от други някои обективни наблюдатели
които намират за нужно да апелират към «благоразумието
на одеските патриоти, да се намесят те, за да не загуби*
българщината някои твърде надеждни млади сили чре3
претопяване в елинизма. На 6 април 1841 г. Априлов е
1 Библиот. Селимински, 111, с. 7— 15.
Д - Р ИВ . СЕЛИМЙНСКИ И ИЛ. МЙХАЙЛОВСКИ 313
отправил ново писмо до Селимински, на което той от

говаря на 15 юли с. г. Априлов ще е съобщавал за издей
ствуваните четири стипендии за българчета в Одеската
семинария, щом Селимински изказва радостта си от по
стъпките на Априлов пред граф Воронцов и императора,
извикала благодарността на българите родолюбци в
Атина. «Особено се има пред вид колко труд Вие полагате,
без да пощадите себе си.» По-нататък Селимински развива
идеята, че би било «най-важно и необходимо» Априлов да
съдействува « да се даде в и е н е о б р а з о в а н и е на двама-трима
юноши, които да бъдат полезни по-после за народните ни
нужди». Само от Ланкастерската метода не може да се
очаква всичко за българското образование, бележи с
право Селимински. «Следователно необходимо е двама-1
трима младежи с добра подготовка да бъдат изпратени в
разни европейски университети, за да следват по полити
ческите науки, защото, за да се организира автономна
държава, има нужда от просветени синове с откровени
сърца и истински патриотизъм. . . Подобни велики дела
народът трябва да очаква не от опитността на чужден
ците, но само от своите мъдри политически мъже.»1
Селимински вижда между българите някои варварски
навици и понятия, насадени от турците, смята сънарод
ниците си не само невежи и неопитни, но и заразени от
«отвратителни и гибелни турски наредби» и понеже очаква
да настъпи скоро денят на българската свобода, на бъл
гарската автономна държава, по примера на другите
балкански княжества намира за необходимо отсега да се
подготвят ръководители на политическия ни живот,
като минат неколцина благонадеждни младежи курса на
западните университети. Още в писмото си до Априлов
от 17 септември 1840 г. той е обсъждал почина от 1830 г.
на Атанас Некович, българския делегат в Русия през
30-те години, да се образува българско самостойно кня-
1 Библ. Селимински, III, с. 15—28.
314 М И Х А И Л А РИ А УДОВ
жество; съобщил му е и мнението на Ст. Богориди, бла

госклонно за такава идея. Сега той отново подлавя тази
идея, уверен, че е наближил денят «да блесне старото ни
благородство», «да прославим народа си», и из патриотично
революционното си настроение заклина състоятелните
родолюбци да помислят овреме за подготвяне на духов
ните и обществените водачи. «Възхищава се човек от
гръцкия патриотизъм. . . мало и голямо мислят само за
разширение на граници, за пбгърчване на другите, зг
просвета на отечеството си, а щедри парични помощи от
всякъде им прииждат. Тук виждаме как гърците се ползу
ват славно от своите богатства. . .» Докосвайки тази чув
ствителна струна у Априлов, той му припомня и застра
шителното надигане на елинизма: «Елинизмът удивително
се шири между близките нееднородни с гърците племена,
които се намират в отчаяно положение, понеже никой
не движи ни перото си, ни езика си да разгласява правата на
нашия народ. . .» И Селимински припомня «огромните»
парични дарения на зссимадовцй и каплановци за учи
лището в Янина, на Карастати, отпуснал сега половин
милион гроша за гръцко училите в родното си място и по
80 холандски жълтици за ежегодната му издръжка, на
Анастасий, подарил на Атинския университет голяма
колекция физически и астрономически уреди и отпуснал
парични помощи на много студенти там и в чужбина.
Ето и някои отлични българи биха желали да следват в
руски университети, за да бъдат полезни на отечеството си,
но не се осмеляват да тръгнат от Атина, понеже са лишени
от средства и се издържат с частни уроци. . . И косвено
Селимински подканя Априлов за някакъв жест в тоя
смисъл, хвалейки го за жертвите, сторени от него за сти
пендиантите в Одеса.
Селимински ще е пригърнал искрено идеята на Ап
рилов да се изучат български ученици и студенти в Русия,
тъй като на цариградския търговец Г. Золотович той
Д Р Й В. С Е Л И М И Н С К И И ИЛ.МИХАЙЛОВСКИ 315
съобщава на 5 юли 1842 г.: . . .«учените, които смятат да
просветят народа с гръцки език, не само че зле смятат,
но и вършат най-голямата неправда и безчестие към ро
дината. . . Двама много мили младежи заминават с тая
цел за Одеса, в държавната семинария, на държавни раз
носки. Надявам се и други да последват това похвално,
свето предначинание.»1 Пред същия, година по-късно
(24 ноември 1843), той изказва скръбта си за погрешно
избрания свой път — да се учи в Гърция и да се чувствува
изостанал в знанието си на български език. «Късно узнах
заблудата си, когато вече няма време да я поправя. Какво
гризене на съвестта си чувствувам! Един нашенец, след
като следва три години в Одеския лицей, е в състояние
да даде на народа ни география по български.12 А пък аз,
който толкова години боравя с висшата наука и с разни
философски теории, стоя далеч със скръстени ръце и само
ридая над нещастието на родината.»3 И пред Априлов
той прави все тогава (1843) същата изповед: «За нас един
ственото спасение се намира в руските учебни заведения»,
«нашето спасение се очаква от Русия, а не от едно народче
надменно, но презряно от всички» (гръцкото).4
Селимински е изпаднал напълно под влиянието на

Априлов по въпроса за избора на място за образование на
българските юноши и се чувствува щастлив, когато при
невъзможността сам да стори нещо за себе си, други по-
млади вземат правилна насока и заминават да следват в
Русия. От Априлов през април 1840 г. той ще е научил, че
е постигнато нещо за настаняването на другаря му Иларион
1 Библ. Селимински, XIV, с. 20.

2 Думата е за Ив. Богоров, издал «Математическа геогра
фия, преведена от русскийт на новобългарскийт език», Москва,
1842.
3 Библ. Селимински, XIV, с. 29.
4 Библ. Селимински, III, с. 34.
316 М И Х А И Л А Р И А УДОВ
Стоянов в руско духовно заведение, понеже четири месеца

по-късно (15 юли 1841), говорейки за исканите сведения
относно занятията и успеха на атинските български пи
томци, той забелязва кратко: «Понеже аз не мога да ги
направя, оставям да узнаете това от обичния ни приятел
Иларион, който ще ви р а з п р а в и з а всичко.У)1 Иларион
Стоянов Михайловски (бъдещият епископ Макариополски
и митрополит търновски) значи се носи вече с намерение
да замине за Русия и атинските му приятели са горди за
това, отдавайки само на Априлов заслугата по настаня
ването му в едно руско учебно заведение.
И наистина от преписката между Априлов и Иларион,
само отчасти запазена,ние узнаваме доста нещо по усилията
на Априлов да стори всичко възможно, за да попадне'
този даровит българин, от когото се очаква толкова много,
в Русия. Но Иларион има зад себе си едно доста интересно
минало, съвсем непознато на Априлов. Именно, роден
през 1812 г. в Елена, той се учи първоначално в местната
килия, после в Арбанаси и отваря чохаджийски дюкян в
Търново. Но към 1831 г. у него Ьзема връх един аскети
чески идеал и заедно с други поклонници той заминава за
Света гора, гдето се покалугерва В Хилендарския манастир.
След като учи няколко години в Атонското гръцко училище
(Карея), той отива да продължи образобанието си при
знаменития учител по философия и филология Каири
на о-в Андрос (1836). Тук той е член на «Славянобългар
ското дружество», в което влизат Стоян Чомаков, Иван
Добровски и други българи, познали овреме елиниза-
торските домогвания на учителя и на неговите после
дователи. В 1838 г. той се премества в гимназията на
Атина, гдето следва до 1841 г.; там завежда той и бра
тята си Никола и Димитър след смъртта на баща им.
И в Атина ние го виждаме в кръга на ония разпалени
патриоти, които се въртят около по-стария Селимински
1 Библ. Селимински, III, с. 27.
Д- Р ИВ . С Е Л Й М И И С К И ИЙЛ . М И Х А Й Л О В С К И 317
и се въодушевяват от бляна за просвета и свобода на бъл
гарския народ. На другарите си по-късно (1843) при раз
дяла, когато се тъкми да иде да се учи в Русия, Иларион
връчва една декларация, с която тържествено обещава
«да се бори искрено и с всички сили» за сполука на на
родното дело. По-рано, в 1841 г., той напусна преждевре
менно училището уж по домашни причини, а в същност,
за да предприеме като сподвижник на Раковски от Ца
риград, по-млад от него, и като член на тайното револю
ционно «Македонско дружество», една бунтарска оби
колка в България във връзка с готвеното гръцко въста
ние на о-в Крит и в Тесалия. Расото и тук, както при Нео
фит Возвели и при Левеки, покрива едно горещо сърце,
една борческа воля. Когато бива осуетено българското
въстание и Раковски заминава за Браила, гдето ще под
готви година по-късно голям заговор за освобождение на
България, Иларион се решава да избере друг път за
изпълнение на отечествения си дълг, ще се опита да до
бие по-високо духовно образование, за да заработи после
в качеството си на висок духовен сановник fi България.
Така, посетил родното си място Елена и Търново, Ила
рион се прибира в Цариград, гдето очаква съобщение от
Априлов за приемане в някоя руска семинария. И ко
гато това не става (по вина на Гръцката патриаршия),
Иларион ще се върне пак към своите революционни пла
нове, менейки обаче тактиката си и поставяйки сега на
пръв план не политическото освобождение, тъй непод
готвено в момента, а отхвърлянето на фенерското духовно
иго. Той е тогава дясна ръка на Неофит Возвели, конге
ниален нему в мъжественото отстояване на българската
идея, увенчана така славно с историческия акт от 1860 г.
(отказа от патриаршията) и с извоюването на фермана за
българската екзархия (1870 г.)1
1 Върху биографията на Иларион Ст. Михайловсхи (Мака*
риополски) срв. у мен, «Иларион Макариополски и бълг. черковен
к
Когато атинските българи настояват в 1840—1841 г.

пред Априлов да се открие път за тях в по-високите руски
учебни заведения, те имат на първо място пред вид тъкмо
другаря си Иларион, върху когото поради нравствената му
личност, развития му интелект и предаността му към
българския идеал се възлагат твърде големи надежди.
Как се завързват писмените връзки между Априлов и
Иларион, ние не знаем: можем само да предполагаме, че
посредник тук ще да е бил Селимински, защото той пише
първоначално на Априлов и тъкмо Селимински има най-
благоприятно мнение за другаря си еленчанин, когото
ламти да види на по-видно място между бъдещите дейци
в България. За всеки случай през юни 1841 г. Иларион
е вече в Цариград и тук се знае между българите, че той
се кани да отпътува за Русия, за да продължи специалното
си духовно образование.1 Два месеца по-късно, на 24
август 1841 г., Априлов съобщава на Иларион в Цариград,
че е получил писмото му от 12 същия месец и че киевският
митрополит бил вече писал в Синода за приемането му.
(Само година по-рано, на 8 юни 1840 г., Априлов е подал
от името на одеските българи записка до граф Воронцов
за настаняването на четирима български юноши в одеския
лицей и одеската семинария, а на 23 септември с. г. Киев
ската духовна академия е разгледала записката на Во
ронцов по този повод и е решила да се приемат в Одеската
въпрос» (1925), също «Неофит Хилендарски Еозвели» (1930) и «Г. С.
Раковски» (1922). Вж. освен това кратките данни у Григорий (До-
ростолчервспски) в архива на Раковски (№ 6699), Ив. Д. Ш и ш -
м а н о в, Студии, с. 162, и моя Иларион Макариополски, с. 80;
също и автобиографията на самия Иларион от 1830 г., в моя Ила
рион, с. 338 сл.
1 На 8 юни 1841 г. Илия п. Василев съоСщава от Цариград на
Н. Рилски, че Иларион дошъл от Атина и се канел да замине за
Русия, «но понеже мъчно може да замине калугер за Росия, затова
ще седи тук около 1—2 месеци». Чудел се Иларион защо Неофит се
бил затворил в манастира, а не отивал вън, из България, «да про
свещава единородците». Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 236.
Д-Р Й В. СЕ Л ИМИ НСК И И Й Л. МЙХАЙЛОВСКЙ 319
семинария четирима български питомци «на казенное
содержание»1. Въпросът за Иларион е дотолкова по-особен,
доколкото се касае не за обикновен ученик, а за духовно
лице, подчинено на Гръцката патриаршия, което иска
да се учи в руско духовно заведение. «Синодът, пише Ап-
рилов, е благоразположен и може да ся предложи вашата
просба на царят да стане занапред закон да дохаждат
безпрепятственно людие свещеннаго званиа, кога са за
учение.» Препоръчвайки на Иларион да изчака излизането
на съответния указ, той изказва и мнение, че не ще бъде
зле да се залови Иларион с изучаване на руски език:
«требва да го знайте дсбре и совершено сос граматиката;
затова бяше много добре да си фаните там руски учител
помесячно, деде ви дойде сттука разрешението». Иларион
е съобщавал на Априлов за отваряне на българска печат
ница в Цариград и Априлов се радва на тая новина;
«Дай боже! да послужи за добро за нашиат род. Буквите
требва да ся и граждански и славянски, каквито употре-
бляват русите и които обичат и българите, чи треба да
печатат и церковните книги за България, които тогас ще
станат по евтини за българите.» Във връзка с други някои
просветни въпроси Априлов е писал на Христаки Пав
лович и на Ив. Богоров.12
На 10 октомври 1841 г. Априлов пише на Иларион в
Търново, за да му съобщи, че бил получил писмото му от
1 септември и че Синодът дал ход на искането на граф
Воронцов и разрешил да се учи той в Киевската духовна
семинария на свои р а зн о с к и . Необходимо било само да се
получи патриаршески позволителен билет в Цариград.
«Не верувам, мисли Априлов, греците да ви сторят при-
пятствие, кога видят, чи имате от Русскиат Синод позво-
1 Срв. Ш и ш м а н о в , Нсви студии, с. 44—48.
2 Д . К о е т о в, Пет писма на В. Априлов до Илариона Ма-
кариопблеки, Известия на нар. етнограф, музей, II (1922), кн. I— II,
с. 23 сл., с. 26.
ление.» Ако се прави някаква пречка от тая страна, Ила-

рион могъл да прибегне до ходатайството на руския по
сланик. Априлов го замолва, като се връща от Търново за
Цариград и мине през Габрово, «да узнае подробно за
школата», както и за разни други учебни работи и за
училищата, що се правят сега в България, «се вярно и
подробно». На 25 октомври с. г. Априлов,преди да отправи
с парахода горното писмо, внася нова добавка, в която
личи пак грижата му за учебното и просветното дело в
страната. Той поръчва именно: «Ако устаните за пролет да
дойдете, испы т айт е у ч е б н и т е р а б о т и в от ечест вот о... и
на габровските епитропи да кажете да ви дадат писма и
школскиат счет (харч). . . Узнайте и школата как върви
и пр.» Едно старо желание му е да се сдобие с биографията
на княз Богориди, която тъкми да напечата в някоя
немска енциклопедия.1 «М н о го п а т и б я х п и сал н а н а ш и т е
в Ц а р и г р а д да ся постараят да ми испишат биографията
на княза Богориди и н а и ст и а т п ц с а х , и му ся молих да
рече да я направят неговите секретари (Гр*|чист1хо£)
Нашите соотечественици и да си Думат, чи разбират тези
работи, но малко ся грижат,те гледат тол ко прибильят си )
пак за отечествени общи работи Йотови са с хорти да по.
магат, но труд и пари желеят. Затова ви ся моля да воз.
дадете на княза от мене низки поклони, и да му напомните
1 Като дава похвален отзив за Богориди, от когото е очаквал

много и за българската печатница в Габрово, и за българската про
света, Априлов бележи в Денница, с. 100: «Чтобы соделать его
жизнь и службу известными, имею намерение поместить его биогра
фию, в Conversazions Lexicon.» Богориди няма, разбира се, да даде
никакви подобни биографски вести, за да услужи на гордите с по
теклото и влиянието му в турската империя българи: тогава и по--
после той се пази старателно да не мине за подстрекател на българ
ските интелектуални дейци и да се изложи пред патриаршията и
Високата порта като неблагонадежден привърженик на принципа
за национално обособяване на християнското население в импе
рията във верско и политическо отношение.
Д-Р ИВ. С Е Л И М И НС ки И ИЛ. М ИХАЙЛОВСКИ 321
за тази прозба. . .» Ако Иларион нямало да се бави много

в Цариград, нека оставел другиму да свърши тази работа,
«яко много нужна за нас»1. Уви, Априлов напразно кори в
случая цариградските българи, че били улисани в печал
бите си и нехаели за една биография, която той брои
«яко много нужна» за българското дело, за пропаганда на
българското име в чужбина. Напразно пише той и на
самия Богориди, който най-малко за това мисли — да се
обяви открито привърженик на българското възродителн
движение. Защото, както бележи тъкмо в ония години един
от секретарите на Богориди, Г. Кръстевич: този «изряден
мъж», турският княз от българско селско потекло, «люби
премного и отечеството наше и би му сторил големи доб
рини, ако би ся не боял да му не положат някоя лоша
мисъл къмто царството, която е далеч да има, като мъж сми
слен и разумен»2. Това «ако» не напуска никога Богориди
в течение на неговата половинвековна държавна служба.
Смисленият и разумен мъж държи преди всичко на ка
риерата си и никога няма да иде в старанието си за бъл
гарските работи по-далеч от някои дребни услуги, сторени
съвсем тайно, за да не би и те, тъй невинни, да го компро
метират пред правителство или патриаршия. Когато по-
късно той обявява открито българската си народност,
други лица и среди са извършили вече всичко, за да бъде
този акт съвсем безопасен — ако не и твърде изгоден —
за княза. . .
Между това въпросът за заминаването на Иларион за

Русия се затяга. На 25 януари 1842 г. Априлов е писал
на Иларион в Търново, че граф Воронцов е получил piâ3-
решението на Синода за отиването му в Одеса й че на
руския пълномощен министър в Цариград е писано да
1 Изв. Нар. етн. музей, II, кн. I—II, с. 26—28.
2 М. Б а л а б а н о в , Г. Кръстевич, с. 179. Писмо на Кръсте
вич до Р. Попович от 9 януари 1844 г.
21.
издаде паспорт за целта. Априлов е дотолкова спокоен за

това заминаване, щото поръчва на Иларион, преди да
потегли, да издири някои гръцки книги, в които се го
ворело за българите, и да му препише един гръцки над
пис от Шуменските гробища, на който също били поме
нати българите.1 На 4 април с. г. той пише на Иларион в
Цариград, поръчвайки му да изпроси от княз Богориди
отговор на писмото, което му е пратил, а също и данни за
прословутата му биография. В Одеса бил стигнал слухът,
че правителството било наредило да отиват доходите от
манастирите в полза на училищата, и Априлов бърза да
направи предложение на «Негова Светлост» Богориди
да се отделят доходите от българските манастири в полза на
нашите народни училища. Препоръчва също на Иларион
да се постараел Борориди и използувал влиянието си,
за «да с т а н а т в Б ъ л г а р и я б ъ л га р е и е р а р х и , кои т о щ е
п окр о ви т елст вуват н аш ет о учен и е ». И нека Богориди
прочетял заключението на Априловите Б ъ л г а р с к и к н и ж
н и ц и (там се говори тъкмо за нуждатй от българска народна
йерархия!), от които се изпраща един екземпляр на княза.
«Доде трагните, добавя Априлов» ходете по-често (у Бо
гориди) и му се молете за сичкофо.» Но догде да прати
писмото си, Априлов получава закъсняло писмо от Ила
рион — от 8 февруари с. г.! — и бърза пак да добави
ново едно задължение за Иларион: да припомни на све
тогорските български монаси архимандрит Анатолий и
архимандрит Викентий да одържат обещанието си за
направа на българско училище в Света гора (Зограф)
и за копие от иконата на цар Асен в Хилендар, което те не
били сторили досега («или бяха салт хорти техните слова»,
пише той разочарован).12
1 Изв. Нар. етн. музей, II, кн. I—II, с. 28.
2 За тоя Анатолий и за Викентий, зографски старци, Априлов
говори,и в Денница, с. 81 («До сих пор неизвестно мне, что им сде
лано, и не забыли ли они обещаний своих, преплыв Черное море?
Д-Р ИВ . СЕ л и м ински И ИЛ. М И Х А Й Л О В С К И 323
Цяла година между Одеса и Цариград не се чува

нищо по въпроса за следването на Иларион в Русия.
Работите се развиват обаче така, че макар руското пра
вителство и руският Синод да са дали разрешение за
български кандидат, препоръчан от Априлов, Цариград
ската патриаршия се ухитрява да се противопостави ре
шително на следването под предлог, че «не било обичай
да се възпитават духовни лица в Русия»1. В действител
ност гръцката черковна управа не желае да има български
духовни лица с високо образование и руска протекция,
за да не се настанят те като народни йерарси и изместят
гръцките митрополити. Току-що патриаршията се е
освободила с голям труд от един такъв кандидат, предло
жен от българска страна, Неофит Возвели, който при това*
няма и специално семинарно образование, и тя би по
стъпила крайно неблагоразумно от свое становище, ако
не отстранеше всяка възможност да се възползуват бъл
гарите отново и с по-голямо основание да искат първия
опразнен митрополитски стол. Така Априлов се е из
лъгал в оптимизма си от октомври 1841 г., когато не е до
пускал гърците да сторят «препятствие» на Иларион.
И Иларион се вижда принуден да остане в Цариград,
за да следва до 1843 г. в училището на патриаршията,
Куручешме, залъгван и от Богориди, че патриаршията ще
го ръкоположи негде епископ. Но изненадан и сломен е
Одни дела оправдают их»). Какво мисли за тях Селимински, науча

ваме от писмото му до Априлов под 15 юли 1841 г. (Библ. Селимински,
III, с. 27). Срв. А. Шо п о в , Б ъ л г . сбирка, X, кн. IX, с. 558, както »
у мен, Неофит Возвели, с. 491 сл., с. 503 сл. В същото писмо от 25
април 1841 г. Априлов поръчва на Иларион да изучи вярно ля е
това, което Априлов узнал от Георги Илиев в Москва, че ичкой.си
англичанин бил закупил пергаментното «българско законодател
ство, что упомянуват византийците в XII столетие». Изп. Нар.
етн. музей, II, кн. I—II, с. 29—30.
1 Срв. моя Иларион Макариополски, с. 162, моя Неофит
Хилендарски, с. 557, и Ш и ш м а н о в , Студии, с. 162. п-ч
не само Иларион с изгубената надежда да види Русия.

Крайно неприятно е засегнат и Априлов, който е положил
доста усилия, догде издействува позволението. На 6 юни
1842 г., узнал за коварното поведение на Фенер, също
и за мнимото съгласие на патриарха да следва Иларион в
Куручешме само догде дойде време да бъде «завладичен»,
той пише на приятеля си в Цариград: «Видехме вашето
намерение и обещанието, что ви правят. Нашето мнение е
това. Ако узнаете вярво, че князят има намерение да ви
предстои с неговото покровителство, може да ся испълне
нашето желание скоро: затова земете му вярно слово. . .
По княжеското предстояние скоро можете да достигнете
архиерейството. Затова токмо и за да предстоявате на
■българското просвещение треба да ся р е ш а д а п олуч а
п о ср а м л ен и е т у к от гр а ф и т , чи го у т р у д и х . . . веки не
знам, ако ща мога други пат да го утруждавам за нечто. . .»
Априлов е готов да понесе неловкото си положение пред
големия български покровител граф Воронцов с отказа
на българския кандидат да заеме'отворената ваканция в
семинарията, стига с това да се постигне нещо добро за
българското дело. Своята чест той ще пожертвува и тоя
път-в интерес на България. Но той препоръчва на Ила
рион да се обезпечи добре — за да не би (както и наистина
■става!) патриархът пак да се подиграе с българите.1
■ Априлов е узнал за положението и намерението на
Иларион от писмото му, изпратено чрез брата му Теодор
Михайловски на 25 май 1824 г. Теодор е заминал заедно с
друг един еленчанин Никифор Константинов да следва в
* 1 Срв. Изв. Нар. етн. музей, II, кн. I — II, с. 31. В писмото си
До-Р. 'Попович, от 19 март 1844 г. Кръстевич казва: «Иларион. . .
£ я е учил в Атина и искал после да дойде и в Росиа: но оттука вла
диките и най-паче първовърховниът не го оставили. . . А той що
да-стори? Отправил ся на князът наш, който го поставил в Куру-
чешмейското училище, догде (мълчете да ни не чуят гърците!) на-
ме'р«*у:годно време да го увладичи.» М. Балабанов, Г. Кръстевич,
с. 190.
Д Р ИВ. С Е Л и м и н с к и И И Л. М И Х А Й Л О В С К И 325
Одеската (херсонската) семинария; това ще сторят малко

по-късно и Димитър Михайловски, и Иван Момчилов,
настанени все от Априлов по препоръка на Иларион.1
Изобщо агитацията на Априлов в полза на руските учебни
заведения е започнала да дава’ бързо своите плодове и
дейността на Никифор Константинов или Ив. Момчилов
по-късно идва да потвърди бляскаво идеята на Априлов за
предимствата на руските училища в сравнение с гръцките за
насаждане български дух и български език в училищата.12
Доколко ниско е паднало вече реномето на гръцките учи
лища в очите на будните българи, показва най-добре
споменът на учителя Юрдан Ненов от Елена. Като съоб
щава за заминаването на двамата си съграждани, Т. Ми-
хайловски и Н. Константинов, за Одеса, той забелязва:
«Тъй като отидоха за наука моите връстници и приятелш
у мене повече и повече се разпалваше жажда да отида и аз
1 Срв. за Ив. Момчилов у М. Р а д и в о е в , Биография на
Ив. Момчилов (1912), с. 10; за Н. Константинов у Ив. Ш и ш м а‘
н о в , Студии, с. 149 сл.
2 Характерен за дейността на тия'учители, минали одеската
школа при съдействието на Априлов, е следният факт. Ког.ато, в
1845 г. жителите на Т.-Пазарджик помолили ■ Ив. Момчилов дз
им препоръча български учители за града, той ги напътил към Ни
кифор п. Константинов и Юрдан Ненов, първият учил вече в Одеса,
макар и недовършил поради липса на средства. Изпращайки двамата
си съграждани еленчани за новото място, Ив. Момчилов (и в това
«проблясква политическата далновидност на Момчилов още в ония,
тъй да речем, забравени години», забелязва Шишманов) им поже
лава: «Мили ми, драго ми е, че тези наши братя, тракийските бъл
гари, притиснати под задушливия гърцизъм, са почувствували нуж
дата за български учители. Претенциите на гърците за Тракия и
Македония са големи; но без тези българи България не може да бъде
велика и самостоятелна. Вам предлежи голям подвиг и трудещо
Вие ще принесете на отечеството най-голяма полза като пррри
учители и апостоли в този до Родопите тракийски погърчен кът.
На добър час, бог на помощ.» Ю. Н е н о в , За възраждането на бъл
гарщината в Т.-Пазарджик (1890), с. 60. Срв. и Ш и ш м а н о в .
Студии, с. 151.
326 М И Х А И Л АРНА УДОВ
за наука: но при бедни родители що можех да направя!. . .

Отидох в гр. Карлово при стария елинист учител Райно
Попов. Тука следвах гръцки език близо два месеца, но
видях, че твърде малка полза ще имам, защото гр ъ ц к о т о
учен и е беш е вече н а и зга сва н е. Даскал Райно беше останал
само с десетина души ученици, защото сами те не се за
доволяваха от сухата му елинщина.»1 Погледите на всички
са обърнати на север и от руските учебни заведения се
очаква да настъпи новият ден на българската просвета.
В началото на 1844 г. дори Неофит Возвели от заточе
нието си пише на Априлов, за да му препоръча ученика
си Николай Димчов, който силно желаял да следва за
«общенародна полза» и имал явни способности за наука.
Но Априлов няма тоя път възможност да даде една малка
утеха на нещастния старец, който гине в затвора, понеже
неочаквано Николай умира още преди учителя си.2
В писмото си до Иларион от юни 1842 г. Априлов си
позволява въпреки навика си да бъде малко по-откровен
в своето недоверие към Богоридц, иронизира дори за
отказа му да даде автобиографски сведения и за пасивното
му държане по черковния въпрос (неназначаването на
Неофит Возвели в Търново). «Види се, пише той, че
биографията не може сега да стане — но аз мисля, чи
(ако) сега не стане, по смертта, кой ще я знае? Така и при
животат му ако не станат българеархипастири, можем ли
да ся надевами да ги получим подир?» Доколко тези сар
кастични изявления отразяват настроения и убеждения
и на самия Иларион, трудно е да се каже. Априлов е
могъл да узнае за всичко печално по българския черковен
въпрос и от Несфит Возвели, ако не и от други свои
кореспонденти в Цариград или в Габрово. «Потребно е и
от наша страна да ви спомянем, пише той на Иларион,
че още онази година Йеродиакона Дионисия, Българина,
1 Ю. Н е н о в , Автобиография, СбНУ, XIII, с. 360.
2 Срв. М. А р н а у д о в, Н. Возвели, с. 504 сл.
Д - Р ИВ. С Е Л ИМИ НС К И И ИЛ. М И ХА Й Л О В С К И 327
недоброжелателите му го пратиха на онзи свят и затова

гледайте добре: xwv cppovtpwv ôXtya».1 Предупреждението
в случая за една трагична развръзка е наистина напълно
оправдано и Априлов се оказва добър пророк. Защото ако
Иларион не бива безмилостно отровен от патриаршеските
органи като Дионисий Контаров, другар на Раковски
и сериозен кандидат за българско епископско място,12
той бива най-малкото заточен и после жестоко гонен от
тия, които не му разрешават да замине и се усъвършен-
ствува в Русия. В края на писмото си Априлов съобщава,
че е изпратил по един екземпляр от своята Д е н н и ц а и от
Б ъ л г а р с к и к н и ж н и ц и за самия Иларион, както и за
Селимински в Атина, от когото не бил получавал скоро
писмо. Покрай това в писмото се засягат и други общи
въпроси, говори се за изпратени до Неофит и софийския
учител В. Славчев книги, за разпратени до всички учи
лища печати на д. Ив. Шишман, за «археологически ра
боти», които Априлов очаквал да получи чрез Иларион ot
Габрово, за нови взаимоучителни школи в България,
за Ив. Богоров и др.3 Всичко сведочи за неутолимата
жажда на Априлов да узнава, да насърчава, да услужва,
за да подтикне развоя на учебното дело и да ускори нацио
налното съвземане в началния стадий на големия черковен
въпрос, започнал тогава да вълнува цяла България.
Кореспонденцията със Селимински и Иларион, запазена
само откъслечно от едната или другата страна, ни открива
интересен поглед в мислите и ревността на Априлов,
проявени с особена сила в тия важни за съдбата на народа
ни години, 1840—1844.
1 На умния и малко стига.

2 За трагичната смърт на Дионисий Контаров вж. у мен,
Неофит Возвели, с. 460 сл.
3 Срв. Известия на Нар. етн. музей, I, кн. I— II, с. 31—33.
За печата на ц. Ив. Шишман, пет пъти увеличен при литографската
репродукция, срв. и Денница, с. 139.
328
Д Е С Е Т А ГЛАВА
НАСТРОЕНИЯ В ОДЕСА
Н ео п р а вд а н и п одозрен и я в ъ р х у А п р и л о в вср ед
одескат а б ъ л га р ск а колония. — Р олят а на Н ай ден Г еров в съ зд а ва
н е т о н а е д н а о б и д н а з а А п р и л о в м ъ л в а .— Г е р о М у ш е к м о л и А п р и л о в
д а б ъ де наст ой ни к на син а м у в лицея. — Н. Г ер о в е н едоволен от
съвет и и н адзор на А п ри лов. — А прилов и одескит е ст и пендии,
и зд ей ст вуван и чрез гр а ф В оронцов. — Н еб л а го п р и я т н а характ ери
ст и к а н а А п р и л о в от Н . Г еров. — П р ево ди и кн и ж овен ези к н а Г е
ров. — В какво обви н ява Г еров А п р и л о в пред Н. Р илски. — Мми-
т елн ост и сам ом н ен и е н а Г ер о в; о п л а к ва н и я т а м у от « его и зм а » н а
А п ри лов. — П р ец ен к а н а х а р а к т е р а и п оведен и ет о н а А п р и л о в от
проф . В. Г р и го р о ви ч . — Р аковски същ о би ва п одведен от одескит е
сем инарист и да съди ст р о го А п ри л ов, / да му приписва скъперни
чест во и с л а во л ю б и е. — Б олест т а на А п ри лов кат о п ричина на с д ъ р
ж аност т а и п редп азл и вост т а м у. — Н адм ощ ие на добрия ген и й ,
ал т р уи зъ м у А прилов. — Б олест т а кат о вт ора съдба в ж ивот а
м у. — К а к во вли ян и е оказва т я в ъ р х у м орала, идеит е и дейност т а
м у? — О сновни ф орм и н а душ евн от о разви т и е у т уберкулозн и т е:
наблю дения и за к л ю ч ен и я на д -р М елцер. — У А прилов н адделява
си лен д у х и т в ъ р д а реш и т ел н о ст п р и ст рем еж к ъ м една идеална
ц ел. — П олож и т елн и ст р а н и в х а р а к т е р а м у: п р ед а н о ст к ъ м п р и я
т ели , го т о вн о ст з а у с л у ги и ж ерт ви в и м ет о н а н а р о д н о ст и н а у к а ,
п р ек л о н ен и е п р е д п о д в и га н а а в т о р и т е т н и м ъж е, неум орна корес
п он ден ц и я с и зд и гн а т и б ъ л га р и . — Н о А п р и л о в и м а п равот о и на
някои м алки слабост и или н едост ат ъци. — У порит ат а му воля
г о п о д в е ж д а д а се н а л а г а п о н я к о и о б щ и в ъ п р о с и ', Н . Р и л с к и , Р . П о
пови ч, Г. К р ъ ст еви ч н едоволни от т ова. — Ч и ст и п о д б уд и в са м о
увер ен а т а н ам еса н а А п р и л о в. — Т о й д ъ р ж и н а чест , н а п р и л и ч и е ,
на п р и зн а ва н е чуж дит е за сл уги . — Л еком и слен о обви н ен и е от
В. Г р и горови ч в сребролю бие и с к ъ п е р н и ч е с т в о ', защ и т а от И в.
Ш иш м анов — Л еген ди за А прилов, коит о го пост авят в н еб л а го -
НАСТРОЕНИЯ В ОДЕСА 329
п ри я т н а свет лина. — Д арения и крупни пом ощ и от н его ва с т р а

на. — А прилов има п си х о л о ги я т а на предвидливия и разсъ дли в
га б р о вец . — Е д и н ст вен м еж ду т олкова съ ст о я т ел н и т ъ р го в е и т ой
проявява ш ирока б л а го т в о р и т ел н о ст .
Докато Априлов печели горещи почи

татели и верни последователи между българските въз
питаници далеко на юг, в Гърция, някои от които той
успява да отвърне от родоотстъпничество и елиномания,
напътвайки ги за образование към Русия — в самата Ру
сия, в Одеса, гдето той се намира в лични връзки с дош
лите направо от България юноши, настроението спрямо
него не е винаги или у всички същото. Сбъдва се донякъде
това, което поученият от горчив опит, философски вглъбе
ният Селимински му казва веднъж, канейки го да про
повядва настойчиво чрез писма разбиранията си: зовът,
който иде отдалеч, щом е авторитетен, действува по-силно
и буди многократен отзвук, когато «сношението, близостта,
личните облаги, навикът, волността правят по-умерено
качеството на нещата»1. Има всред българската колония в
Одеса неблагодарни или злоезични люде, които не се стес
няват да хвърлят груби и неоправдани подозрения върху
човека, към когото би трябвало да хранят ако не истинска
почит, то поне най-обикновеното уважение към един
издигнат между сънародниците си общественик. И между
тези българи, някои от които дължат идването си в чуж
бина на Априлов, първо място по отрицателен тон и
подкопаване престижа му държи известният по-късно
книжовник Найден Геров. Този млад копривщенец, у
когото са налице несъмнено и поетически, и филологически
способности, рано заема спрямо Априлов едно крайно
враждебно становище, което се предава после и на други
одески българи, тъй доверчиви към клевети и подоз
1 Библиотека Селимински, XIV, с. 6.

рения. Доколко неопитност, амбиции, самомнение на

младия човек са тук налице, оставяме настрана. Важното е,
че Геров се явява твърде активен в създаването на една
обидна за Априлов мълва и че със своите съмнения той
заразява и по-далечни лица, като напр. проф. Соловьев,
с когото Априлов е длъжен да води полемика (в Д о п о л
н е н и е от 1842), или Раковски, който до идването си в
Одеса не само не е мислил нищо лошо за автора на Д е н н и ц а ,
но го е и величал, а после под влиянието на стари слухове и
интриги в одеските кръгове започва да петни безогледно
паметта му. Въпросът за тези преценки или осветления
върху характера и дейността на Априлов представлява
известен интерес за историка на възраждането ни, има
при това своето значение и за биографа на Априлов,
затова ние ще се занимаем тук с него.
Като говори в своята Д е н н и ц а за отварянето на взаимно
училище в Копривщица през 1837 г. от Неофит Рилски,
Априлов забелязва следното за един от най-даровитите
ученици на големия педагог, за Найден Геров:
«Копривщенецът Христо Стойкович, който живее в
Одеса, като желаеше да бъде полезен на отечеството си,
изписа един от учениците на отца ' Неофита, показал по-
големи успехи, за да се усъвършенствува той в Одеския
Ришелевски лицей, та като завърши курса, да заеме учи
телско място в родината си Копривщица. Тъй като този
ученик на име Найден Геров знае съвършено родния си
български език, а също и славянски, гръцки и донякъде
турски, както и някои други науки, трябва да се надяваме,
че той, посещавайки лицея със средства на своя благо
детел, в скоро време ще бъде способен да се упъти с пред
полаганата цел за своята родина и ще даде на училището
най-добро образование. Имайки по препоръка на баща му
и на благодетеля наблюдение над него, аз мога да поръчи
телствувам за неговите успехи.»1
H A СТРОЕ НИ я в ОДЕСА 331
На 23 септември 1839 г. бащата на Найден Геров,

познатият учител хаджи Геро Мушек (обрисуван от Любен
Каравелов под името хаджи Генчо в повестта му «Българи
от старо време»), отправя едно сърдечно писмо до Априлов
в Одеса, за да го помоли да вземе сина му, 16-годишния
Найден, под свое покровителство.1 Даскал Геро хвали
благодеянията на Априлов за българския род и препо
ръчва чедото си «перво на бога, потом на Ваше христолю-
1 Найден Геров е роден на 23 февруари 1823 г. След като до"

■бива първоначално образование при баща си, а от 1837 до 1839 г-
следва при Н. Рилски, той заминава за Одеса и постъпва първо в
гимназията при Ришелевския лицей, после и в самия лицей като
студент по държавно право и стопанство. (Ришелевският лицей в
Одеса е бил учреден в 1817 г. от херцог Емануил Ришельо. Имало
отначало два отдела: външен и вътрешен — вторият с пансион от
24 питомци, издържани за сметка на херцога — всеки от по 5 класа.
В 1827 г. лицеят получил ново устройство, като се въвеждат три
отдела: 3 начални класа, 4 гимназиални и 2 специални — философ
ски и политико-юридически. В 1831 г. курсовете били приспособени
към гимназията, 7 класа, но се запазват допълнителните два от
дела. Срв. Речи в торж. собрании Ришельевскаго лицея 20-го
июня 1838.) Седем години прекарва Геров в Одеса и през 1845 г.,
завършил специалното си образование, се връща в Копривщица, за
да стане учител; после отива в Пловдив пак като учител. Покрай
рано изоставените си поетически опити (поемата «Стоян и Рада» е
от 1845) той се предава с жар на филологически изследвания и на
фолклорни записи, между които първо място заема неговият Речник,
издаден в пет тома едва в 1895— 1901 г. От 1857 г.до 1877 г.Героверу-
ски консул в Пловдив и като такъв той прави големи услуги на бъл
гарското просветно дело, бидейки по идеи и положение в лагера на
ония, които искат въздигане на народа чрез мирна културна работа.
За Найден Геров и баща му Геро Мушек срв.Т. Панчев в книгата
н а С. Б а р у т ч и й с к и , Хр. Г. Данов (1905), с. 164 сл., и в
Найден Геров (1923), с. 10 сл., с. 95 сл. За поетическите опити на
Геров от 1841 г. нататък вж. моя очерк в «Поети и герои на Бълг.
възраждане»; за фолклорните му приноси — моите Очерки по бълг.
фолклор, София, 1934, с. 90. Общ животописен очерк у Г. Констан
тинов в библиотека Български писатели под моя редакция, II
(1929), с. 60 сл. Срв. и И в . Д. Ш и ш а н о в, Студии, с. 134 сл.
бие», за да настои. . . «и паки молюся. . . на Ваше благо-

дорие, дету щете да имате поН еченйе з а н е го като за свое
рождено чадо и да го наставлявате да ходи благочинно. . .
и аз му заповядвам без ваше повеление да няма воля
да иде в чаршията. . . и нищо не бива да работа без ваше
повеление ни зло, ни добро, ако ще да се нарече благо-
покорний син и чадо наше и ваше, наше по плоти, ваше же
по духом святим»1. Априлов, който и без това има доста
грижи и задължения, се нагърбва и с това настойничество,
още повече, че се касае да един наистина способен момък,
който заслужава вниманието му и като препоръчан от
Неофит бъдещ български педагог. На 10 ноември 1840 г.
той пише на неспокойния, вечно загрижен за чадото си в
чужбина копривщенски даскал: «Досега мога да Ви кажа,
чи има послушание, зачтото и сам разбира, чи не ща го
съветувам за лошото му: желая и напред да е послушен,
зачтото, както му часто казувам, ако ся разврати, втуне
му е науката; той сега не е малак и разбира доброто. . .
В три години ще свърши сичкото учерие и после да си отиде
в отечеството, да обрадва родителите си и соотечествен-
ници с добро наставление на младите чада.» И на 10 март
1841 г., отново: «Найден се приляг^ на учението, совет увйм
го да върви полека, за да не падне в болез, както нашиат
Игнат, за когото похарчихме десят хиляди гроша, чи
умре.»з
Дошлият от Турско гимназист обаче не ще е бил във

възторг от тези чести съвети, от този досаден за младеж
кото му самолюбие контрол. Без да взема бележка от това,
че сам баща му е задължил Априлов да бди зорко над по
ведението му и да не му позволява никаква свобода в
движенията извън училището, Найден започва скоро да
1 Писмото е съставено и писано по молба на даскал Геро от
Неофит Рилски. Из архивата на Найден Геров, кн. I (1911), с. 10.
2 Из архивата на Н. Геров, I, с. 11— 12.
се оплаква на баща си от стеснителния режим. Там,

гдето по-старият мисли, че действува в интерес на доб
рото възпитание и на правилно разбраните народни ин
тереси с нуждата от скромни и добросъвестни учители,
които да отстранят килийния мухъл, там заживелият
волно в Русия юноша е наклонен да подозира или тира
ния, или някакви некрасиви лични мотиви. Бързо у него
заляга убеждението, че Априлов иска едва ли не да го
отклони от правилния път на образованието му, иска
при това да изкористи знанията или таланта му. Неизбежен
конфликт между две възрасти, две социални положения
и две психики, гдето вината на по-стария може да бъде
известна безогледност при съветите, известна строгост
и настойчивост, а вината на по-младия — препалена
мнителност и неблагоразумна опозиция отначало, не
коректно клеветене отпосле. Задължен от бащата и воден
от разбирането си за назначението на младите питомци в
гимназията или семинарията и за нуждите на българската
книжнина, Априлов препоръчва на Геров да изостави
превода си на някаква черковна книга, за да се залови с
превод на една география. Но Геров е на друго мнение
и слуша не Априлов, а учителя си по Закон божи и автора
на черковната книга генерал Стурза. . . И понеже пре
водът на Геров трябвало да бъде одобрен от Априлов,
за да се получи разрешение от Синода за печатането му,
Геров иска съгласието на своя опекун. Априлов обаче
по една или друга причина не бърза да го даде.1 И Геров
1 На баща си Н. Геров съобщава на 25 януари 1841 г.: «Спо

ред това, като преписах половината от книгата, отидох та се помолих
на г. Априлов, като що е той по тая част перви, да ми прегледа пре
писаните тетради, доде да препиша и другите, та да се подпише:
той, макар и да не знае болгарскийт язик добре, знае, че можа да я
преведа добре и може даже до посуди дали е добре преведена, или
не. Но негова милост веднъж казва, че не знае добре болгарски, а
други път, че няма време, и така не ще да се подпише, макар и да
мисли в писмо до баща си от 25 януари 1841 г.: «. . . как-

вото се види (той) не е доволен не защото не преведох
географията, а каквото заключавам от други известнейши
мне работи, т ой и ска сичко н ещ о , дет о ст а н е з а н а ш и т е ,
от н е го д а е , т ой д а и м а у ч а с т и е , т ой д а е п ер ви й , т ой
д а се с л а в и . . .» И за да потвърди пред учудения си баща,
доверявал досега тъй сляпо на Априлов, това обвини, н?-
в егоизъм, недоброжелателство и дребнавост на големия
меценат, Геров разказва някаква история за стипендиите,
които се отпускали в Русия за българчета. Именно Ап
рилов се бил запознал на един бал у богатия българин
Маразли с губернатора граф Воронцов. Воронцов бил
чел Венелиновата книга «О зародыше новой болгарской
литературы» и сам пожелал да се осведоми по предмета
лично от Априлов. Този покрай другото връчва на графа
един препис от грамотата на цар Шишман и го помолва
да приеме почетното попечителство на Габровското учи
лище. Графът отговорил просто: «хорошо», което значело
според Геров само вежливо отклоняване на предложе
нието, понеже такъв «голям човек» не би приел да става
попечител не на едно Габровско училище, «което е по-
долньо и от най-простото одеско ' училище», а дори на
одеския лицей. . . И когато графът попитал Априлов какво
добро може да стори за българите, Априлов изпросил
по две стипендии за лицея и за семинарията, превърнати
отпосле в четири стипендии само за семинарията. Но тези
стипендии били отпуснати за кандидати от цяла България,
а не само за такива от Габровската школа, както умиш-
може да се свърши и без неговийт подпис. Причината, дето не ще да

се подпише, е тая: в това време, когато ми даде отец М. (Михаил
Павловски) тия книги да ги преведа, г. Апр. ми даваше да преведа
география; аз го попитах, като преведа тая география, ще ли я на
печатате,за да ми не останат празни трудовете, или не? а той ми рече:
преведи я, та може някога да се случи да се напечата. . .» Из ар-
хивата на Н. Геров, I, с. 330.
лено заблуждавал Априлов в писмата си до разни лица

в България. . . «Това Ви пиша, заключава Н. Геров
дългото си изложение, да знаете как са работите, та когато
чуете нещо, то да ни ви удивлява, защото тук е другояче,
а там совсем другояче се чуе.»1
Геров решително е зле осведомен по всичко, изло
жено в писмото му. И както той неоснователно хвърля
подозрение върху фактите по българското литературно
възраждане, изложени в книгата на Венелин от 1838 г.,
за която твърди най-дръзко: «в нея нищо право няма»,
така той поставя в крайно неблагоприятна светлина по
ведението на Априлов, когото вини не само в локален
патриотизъм, но и в суетен показ. Че истината е точно
такава, каквато Априлов я съобщава на времето (след.
срещата си с Воронцов) устно на одеските българи й пис
мено на приятелите си в България, свидетелствува най-
добре самата Д е н н и ц а , излязла наскоро, гдето изрично
се твърдят две неща за високия покровител на българ
ската просвета: 1) че попечител на Габровското училище е
«Его Сиятельство Новороссийский и Бесарабский Ге
нерал-Губернатор и пр.Граф Михаил Семенович Воронцов»,
за когото Априлов бележи в книгата: «Память сего благо
творителя нынешнее болгарское юношество сохранить
на веки в сердцах своих и передасть позднейшему потом
ству», и 2) че този същият граф е издействувал от импера
тора да се възпитават на правителствени разноски че
тирима, юноши из България в Одеската семинария.
«Вот причина, по коей присылаются в Одессу вообще
способнейшие и з ю нош ей б о л г а р с к и х , а н е т о л ьк о и з
Г а б р о в о ,»2
Все тъй нещастно вдъхновен е младият лицеист, роб
на повишено самомнение, и по-късно, когато вини пред
баща си и пред одеските младежи Априлов в зложела-
1 Из архивата на Н. Геров, I, с. 331.
2 Априлов, Денница, с. 35—36.
телство и завист. «Добро дело има всякога гонители»,

пише той веднъж на простодушния хаджи Геро и разправя
как вече «не слушал съветите на Априлов», а вървял по
свой път, защото покойният Игнат, питомец на Априлов,
го бил слушал и се побъркал в образованието си; и как
Априлов, като видял, че Геров се запознал с генерал
Стурза, изплашил се да не би младежът да го задмине и
затъмни: «убоя се да не би аз по време някога направил
такива работи, дето да превосходят неговите (това аз
заключавам от други случаи), та оттогава почти совсем
в друго расположение се находя кам мене». Априлов се
опитвал да отклони Геров от превода на черковната книга
на Стурза, убеждавайки го, че черковните книги малко
полза ще му принесат, но Геров предпочитал да се води
по Стурза, който му давал да чете някаква история на
човека и други истории на черквата и на народите. . .
«И вие сега разсуждавайте кого да слушам, та че като
имам такава подпора само от бога се боя.»1 — По-късно,
изпращайки чрез баща си екземпляри от Б ъ л г а р с к и к н и
ж н и ц и на Априлов за разни лира в България, Геров
отново се противопоставя да слеДва съвета на Априлов
за отиване в Киев, гдето да печат!а превода си на черков
ната книга; а на брата си Атанас в Цариград съобщава,
че бил превел Априловата книжка от руски на български
и че Априлов едва му подарил един екземпляр от нея
(«отидох при него,та му се молих, та едва ми подари една
книжица за трудат»). Не «за да се хвали или оплаква»,
а само за да даде представа на брата си за н р а в а на Ап
рилов, Геров рисува такъв негов портрет в хумористичен
и сатиричен тон: «Когато дойде някое момче тук да се
учи, като иде пръв. път при Априлов и му казва добър ден,
той отговаря, абе, че ти си бил голям, или ти ли си, дето
си дошел! С м л ади т е б ъ л г а р е , Не Ще д а го в о р и б ъ л г а р
с к и , а гръ ц к и -, кога иде някой у него, ако седне, той го кори
1 Из архивата на Н. Геров, I, с. 333.
пред другите, за да си усещат да му воздават чест.

Д р у г и т е б ъ л г а р е , ка т о П а л а у з о в а , Т ош кови ча, Т ош кова,
Е ст а т и я М у т е в а т а к а е о м ая л, щото както им свири,
така играят, а той си върши работата. Някой ако иска да
направи нещо, той гледа да го развали, за да не се чуе
друг освен него.» Не стига това, Геров изтъква и друга
непочтена постъпка на Априлов: «Сега ме кара да преведа
една малка география и после друга голяма, да ми сбере
тук спомоществование да я напечатам, но иска да пиша,
какво съм я превел под негово руководство, че тогава ще
я купуват повече българете, уж как много го знаят бъл-
гарете. Той понеже види, че мойт е най-добр от сичките,
та иска с мен да се прослави уж как знае добре българ
ският язик, та ме поправлял. Аз гледам да се обхождам
така, каквото нито него да сърда, нито пак да може той
да прави на мене своите хитрости.» И Геров се заканва да
«завърши работата» така, че да преведе географията и
да спечели стотина-двеста рубли, а Априловите хитрости
«пак да си останат празни». Облажавайки се сам, че
могъл «и стрелите на противниците си да обръща в своя
полза», Геров отсъжда пренебрежително за Априлов:
«Той знае само да дава совети, и то се в своя полза.» И за
други някои одески първенци между българите (Тошкович)
той има много долно мнение, обвинявайки ги в него-
стоприемство, ако не дори и в дребнаво изнудване.1
Старият хаджи Геро не знае какво да мисли при тия
неочаквани съобщения на сина си, тъй обичан и възпитан,
тъй предан на работата си, и той е недоволен от своя пок
ровител. Той попада в мъчително раздвоение — чуди се
кому да вярва, на сина си или на мецената, пред когото
е благоговеял. Дръзките обвинения на сина му го хвърлят
в безпокойство, което той ще разкрие в 1842 г. пред прия
теля си Неофит Рилски. «Жалува ми са Найден много от
г. Априлова, задето му прави препятствия, не за друго,
1 Из архивата на Н. Геров, I, с. 335—336, 357—358.
22.
338 М И Х А И Л АРНАУДОВ-
но заради учението. . . не можа да разумея истото от коя

е страна правото. . . Г. Априлов писува ми едно писмо,
какво ако да го оставим да са учи колкоту ище той, то до
после не ще веке да си дойде на отечеството, това ма
смущава дали е от любов, или е от други себеп. . .»
И през 1843 г. по повод на нови Найденови писма и на
устни сведения от негов приятел за Априлов хаджи Геро
въздиша: «Отдету солнце да ни огрее, че то слана.»1 Не
само пред баща си, но и пред учителя си Неофит Рилски
Геров си позволява да злепоставя без всяко стеснение
покровителя си, като разказва на 23 август 1841 г. ня
каква история за това, как Априлов подвел Константин
Мустаков да доведе брата си да се учи от Атина в Одеса и
как Априлов, като завел младия Мустаков в семинарията,
рекъл му: «Видиш ли тук как живеят сурово, ядат просто,
облачат се просто, хубаво мисли, после да ти не е тежко;
ако не можеш недей влазя.» И Мустаков се уплашил, не
постъпил. «Сега Априлов има разправия с К. Мустаков.»2
Както се вижда, младият Геров, далеч от всяко стра

хопочитание пред кумира на толкова просветени българи
(в 1841 г. напр. революционерът Петър Ганчев от Рени
пише на Априлов: «с давняго времени наслышал я о Вашем
имени, что В ы е с т ь первою п р уж и н о ю о просвещении
нашего славено-болгарскаго отечества, на т о В а м слава
и чест ь со стороны наших соотечественников»), е разто
чителен в изобличенията си и трупа материал за цял съ
дебен процес пред историята. Той е недоволен ту от гръцкия
разговор на Априлов (но този владее изобщо слабо гово
римия български!), ту от слабостта му да изисква известно
уважение от страна на младите хора, зле възпитани в
това отношение, ту от някаква Мнима негова ревност към
1 Писма от 27 юли 1842 г. и от 3 октомври 1843 г. Ив. Ш и ш-
м а н о в , Нови студии, с. 249, 255.
2 И в. Ш и ш м а н о в. Нови студии, с. 241.
НА СТ РОЕ НИЯ В ОДЕСА 339
други работници в българската книжнина, на които бил
искал да пречи, ту от «хитростта» му да използува за
себе си чуждия труд и чуждите дарби, ту от опита му да
отклони самия Геров от продължение на образованието му,
ту от студеното му и безсърдечно отнасяне към учениците
семинаристи. . . Но внимателното проучване днес, при
осветлението на самите «страшни» факти открива бързо,
че най-често тук се касае само за заблуди на един момък,
който не е разбрал нищо от съкровената природа на благо
родния просветител, отрича неоснователно заслугите му
по народното дело и вижда едничко отрицателни черти,
тъмни страни в характера му. Нито веднъж Геров не се
опитва да съзре и изтъкне поне една светла точка в дей
ността на Априлов и системно той подбива престижа
му пред близки и далечни, неспособен за никаква справе
дливост. За нас не може да има днес и най-малкото съм
нение, че Априлов се движи от най-чисти подбуди, когато
напътва момъка да преведе оная география, за да бъде
запълнена една чувствителна празнина в учебната ни
книжнина, или когато той предупреждава бащата, че
Найден би се откъснал от родината си. ако не се завърне
скоро в нея. Не предупреждава ли и Райно Попович в
1848 г. своя любим ученик Г. Кръстевич, заминад за
Париж: «Ще идеш в Европа, но ще загубиш отечеството
си?» Всички действия и мнения на Априлов са продикту
вани от желание да се помогне на младия човек и не из
дават нищо заинтересувано или пристрастно. Ако ли той
изисква прилично държане от страна на младите: хора,
това може да докосва неприятно само последните,, не-
свикнали още да тачат достатъчно по-старото поколение
дейци. Прав е проф. Шишманов, когато, разглеждайки
документално и обективно неприязненото държане на
Геров към Априлов, търси обяснение преди всичко «р жрж
дата на колкото самолюбивия, толкова и ненавития. юноша
да се отърве от една стеснителна опека», в «болезнената
340 М И X А И Л A P Н А У ДО В
мнителност и самомнението на даровития юноша, който

с всички сили се стреми да се еманципира». Ако и други
семинаристи се тъжат от «егоизма» на Априлов (но също
и на останалите одески първенци, за които Геров допуска
наивно, че били «омаяни» от Априлов и сляпо се подчиня
вали на волята и възгледите му), това се дължи не само
на «вечната борба между бащи и деца», гдето «вината не е
винаги на страната на старите», но и на съвсем неоправ
даното високомерие на някои млади, за които и Славей
ков по-късно признава, че напакостили доста на Габров
ското училище със своите прекадени искания и своята
надменност.1 Не твърди ли и сам Априлов в 1846 г.:
«учащиеся в Одессе под м ои м н аб лю ден и ем и н а ст а вл е
н и ем молодые болгаре, большею частью сделались м о
и м и х у л и т е л я м и п от ом у т о л ь к о , что я в продолжении
их учения был взыскателен, и не угождал им.»12 Това в
1 И в . Ш и ш м а н о в , Студии, с. 118 сл. Остава открит
въпросът, Доколко по-късно, в 1846 г., Априлов се поддава на не
разположението си към Геров (чиито обидни за честолюбието му
отзиви той ще е дочувал), когато съди дофга остро.и неблагоприятно,
но основателно за езика и поетическите дарби на одеския лицеист
в поемата му «Стоян и Рада» от 1845 г. фтхвърлил езика на Бусилин
(в буквара му), той добавя за характеристика на «самоправните
мислители наши (от младите учены»): «Другий ученик на Одескийат
лицей, г. Н. Геров, возиме желание, да подари соочениците си
Руси с нещо българско и така измисли да преправе една българска
песна на български ритми. Ревността му голяма, но опитността му
млада. Стиховете му, като неравни, станаха мачни без сякаква
сладост.» Априлов кори и правописа на Геров, за д а заключи: «Ако
секи стихосложец последува негов пример, прощевайте ся с азбу
ката.» А п р и л о в , Мысли, с. 9— 10.
2 П. О р е ш к о в , Априлов и Срезневски, Бълг. преглед,
сд. Ст. Романски, I (1929), кн. 2, с. 207. В една неиздадена анкета на
проф. Ив. Шишманов от 1912 г. с Драган Цанков е казано: «Др.
Цанков говори за учението си в Одеската семинария през 1845 г.:
Особено бяха недоволни учениците (българи) от Априлова, защото
ги учеше да правят икономия. . . И аз бях се заразил от антипа-
тията им.»
писмо до проф. И. Срезневски, за което ще говорим

после.
От значение е тук, както изтъква Шишманов, и про
дължителната болеет на Априлов независимо от силно
развитото му самолюбие по въпроси на обществената му
дейност. Но преди да говорим за това, не е излишно да
припомним, че тъкмо като Геров гледат с предубеждение
на Априлов и други някои личности, повлияни от него
или от средата му; особено руският славист Виктор Гри
горович и нашият революционер Г. Раковски. Когато в
1844 г. Григорович бива командирован от Министерство
на просветата да ‘изучи език и литература на южните
славяни, той се бави, преди да стигне в България (през
Цариград), , известно време в Одеса, гдето завързва
връзки с по-видните или интересни за него българи.
Недоверчив и мнителен въобще, Григоровиче наклонен
да се дразни лесно от всяко неприятно впечатление, да
гледа песимистично на хората, да открива у тях главно
отрицателни качества, като съди неволно по самия себе си.
За самия Геров той се отзовава в дневника си като за
«добрый мальчик, без дальнейших особенностей»; за дру
гите българи има най-много сдържана снизходителна
усмивка; а за Априлов говори с нескрита антипатия като
за някакъв «дребнав егоист» и «скъперник», лишен от
душевна широта,1 което е, уви, по-скоро собствена
1 В дневника си В. Григорович бележи на 21 юли 1844 г.:

«Был у г. Апрелова — Его физиогномия не рекомендует болгар.
Любострастие и эгоизм — ея черты. Что бы хоть одна черта благо-
роднаго, пылкаго радушия. Совет и обещания. Крайняя мелочиня.
Потерплю, узнаю, каков меценат булгарский.» На 24 юли Григоро
вич намира обаче Априлов «вежлив», а на 31 юли младите български
семинаристи Д. Михайловски, Атанас Чолаков, К. Мумчатович и
др. си позволили да говорят открито пред външния човек за «егоизма»
на Априлов. На 1 август Григорович посетил Априлов в дома му.
«Очень гостоприемен, когда боялся дать книгу на дом. Приятно
видеть его малую наружность, украшеную сугубою страстью и
самохарактеристика на Григорович. П р и , оценката си

този странен човек излиза не само от своята вродена ми
зантропия и от повърхностните си наблюдения, но и от
тенденциозните съобщения на младите българи, на които
той се доверява безкритично, когато трябва да си състави
твърде неблагоприятно мнение за Априлов. Странното е,
че не само Григорович, но и нашият Раковски ще се подда
де 14 години по-късно, вече след смъртта на Априлов,
на същите тези внушения от страна на одеските младежи,
наследили възгледа на своите предходници тук. Именно
когато Раковски пристига в Одеса през пролетта на 1858 г.,
за да се предаде на исторически и филологически занятия,
той става временно надзирател на българчетата в семина
рията. И от тях, както и от други «живш свидетели»,
запазили лоши чувства за Априлов, той възприема един
нов поглед върху личността на този, който по-рано е смя
тал за голям идеалист. Сега той таксува Априлов като
«чуден сребролюбец», като, мним филантроп, който сам
се бил провъзгласил «с голи речи и за пуста слава» за
глупым егоисмом. . .» На 5 август Григорович отново слуша от ония

семИнаристи «жалобы на одесских булгар, их эгоизм, скупость,
невнимательность», а после открива у Априлов «таже отвратитель
ная рожа, тотже эгоизм и глупая заботливость».
Че Григорович като характер има доста слаби страни, свиде-
телствува проф. В. Ягич, големият славист, негов другар по-късно
в Одеския университет. Скрит и твърде мнителен, Григорович
«был человек във высшей степени капризный недоверчивый, не
охотно показывал свои сокровища, позволял другим только по
кускам им пользоваться, сам же не издал почти ничего». И още:
«большая доля недоверчивость. . . бросалась во всей его внушитель
ной фигуре постоянно в глаза... Он сам был очень высокаго мнения о
себе, хотя выставлял на показ свою скромность. Слушатели его
считали его оригиналом и чудаком». . . В. Я г и ч , История славян
ской филологии (1910), с. 480, 485. Проф. Полевой намира в 1865 г.
Григорович «чрезвычайно странный и непривлекательный», твърди,
че «он никого не любил, ни к кому не относился с горячей симпа
тией», и пр. П. О р е ш к о в , ц. ст., с. 207—208.
български просветител. И от устата на холеричния ре
волюционер излиза гневна хула срещу бедния основател
на Габровското училище, която и днес ни засяга мъчи
телно, будейки голямо недоумение у читателите на «Ден
ница» от 1841 г. и на «Няколко речи о Асеню Пьрвому»
от 1860 г.1
Ап рилов изглежда да е проявил известна предпаз
ливост в срещите си с Григорович, която този бърза да
изтълкува крайно неблагоприятно за моралната личност
във връзка с дочутите вече български отзиви. Тази пред
пазливост иде може би от стеснение пред един учен, който
лесно би доловил слабите страни в научната подготовка
на самия Априлов. Тя може да се дължи също на неже
ланието на Априлов да отстъпи на младия славист своите
исторически и народоучни материали, които той тъкми
да издаде сам. Но тя сигурно е обусловена и от болестта
на Априлов, от пониженото му понякога жизнено на
строение, тъй свойствено на хора, които страдат от неиз-
церим недъг. Шишманов насочва добре обясненията си
за хладното държане на Априлов към Григорович, когато
пише: «Априлов, вечно загрижен за своето деликатно
здраве, бе привикнал отдавна да съблюдава най-строга
1 «Знайно е, пише Раковски, чи покойния В. Априлов къту ся

бе провъзгласил из Българиа за просветител български, само с
голи речи и за пуста слава, от разни места Българин му ся изпрово
диха и ръкописи и монети и народни песни, но то сичко ся изгубило
после смърти му. . .Той е бил толко чуден сръбролюбец, щото е
оставил няколко си млади българчета учящи се в Одеса да умрат
от оскъдности нужнаго им препитания и одеяния!. . . Но ще кажи
някой си, че завещал за Габровско училище състояние си. Чи мо-
жяше ли да го земи със себе си в гробу! Той ще не ще го остави.
Родолюбие истинно е чъловек в животу си да извърши що можи,
без да изисква условия да го наричат тъй или онъй. Ние имами
живи примери днес от такива родолюбци българи, кои струват добро,
защото е добро, и не изискват титули и условия!» Г. С. Р а к о в -
•с к и, Няколко речи о Асеню Пьрвому (1860), с. 118— 119.
344 М И Х А И Л А P Н А У Д О В-
диета и да се пази от всякакви душевни вълнения.»1

Тук изглежда да се крие до известна степен и тайната на
една недружелюбност или студенина кЪм някои българи,
склонни да виждат в това белег на груб егоизъм, на кораво-
сърдечие и на кой знае какво още, непрепоръчително за
паричния аристократ. Откога собствено Априлов боледува
и пази строг физически и духовен режим, не знаем. Но че
към времето, когато Григорович посещава Одеса, той се
намира в период на възстановяване след дълго боледу
ване и е изложен на нова опасност от криза, това личи
ясно от писмата на Априлов до чешки я учен Вацслав Ханка
от 24 (12) юни 1845 г. и до руския учен И. Срезневски от
31. XII. 1845 и 19. XII. 1846 г. И пред двамата той се
извинява, че не бил отговорил навреме поради тежкото
си положение. «И хотя мне желалось, пише той на Ханка,
без отлагательства отвечать Вам, но и зн у р и т е л ь н а я
б о л езн ь, гн е т у щ а я м еня более д в у х лет и п р и к о в а вш а я
м ен я к п ост ел и , не позволяла мнедоселе отозваться на
интересное письмо Ваше. Т я ж к и й н е д у г и неимение вер-
наго случая помешали мне также'выслать к Вам и нес
колько книг на болгарском языкф. . ,»12
Излиза, че още от началото На 1843 г., значи преди
идването на Григорович, а също и докато този е в Одеса
през 1844 г.,Априлов страда често от своята коварна болеет,
1 Ш и ш м а н о в , Студии, с. 113. Още в една статия от 1898 г.

Шишманов бе писал: «През целия си живот Априлов бе недъгав.
Една тежка гръдна болест бе го преобърнала рано на нежен меха
низъм, принуден да действува най-правилно, без всякакви сътре
сения, под страх да не се пръсне. Болни, особено туберкулозни хора,
правят често впечатление на безучастни, себелюбиви натури. Не
тая ли е причината, че девет години по-късно Григорович при зами
наването си през Одеса не намери достатъчно жестоки епитети да
окачестви тогова, когото ние мъчно можем си представи като без
душен егоист. . .» Ш и ш м а н о в , Литер.-науч. сборник (1898), с. 10.
2 В. Ф р а н ц е в , Письма к В. Ганке, Варшава, 1905, с. 11.
Срв. П. О р е ш к о в , сп. Бълг. преглед, I (1929), кн. 2, с. 222—223.
пазейки легло.1 Такава една болест не е от ебтество да
прави човека словоохотлив, лесно достъпен, винаги от
зивчив или ентусиаст, както се иска на Григорович или
на волните, а често и натрапчивите млади хора.Априлов
има по необходимост недостатъците и добродетелите
на своята болест и психологически погледнато, ние
трябва по-скоро да се удивляваме не на тази действителна
или мнима затвореност, а на запазената му активност по
общи въпроси, на неизменната му вярност към светото
народно дело, на непрестанните му грижи ; за школа и
книжнина — може би в моменти на мрачни предчувствия,
които биха превърнали другиго на саможив и съвършено
равнодушен зрител на чуждите увлечения или на нацио
налните пориви и борби. Нищо не свидетелствува тъй
благоприятно за морала на Априлов, за надмощието на
добрия му гений и на алтруизм'а му, както проявените
тъкмо в тези години на остра болест разнородни просветни
инйциативи и научни издирвания. И ако все пак някои
българи не са доволни от държането и жертвите му, то
показва само или че дори най-чистият характер подлежи
понякога на несправедливи обвинения от страна на без-
дейни скептици и недобросъвестни клеветници, или
че околната среда не вниква по-дълбоко в настроенията
и мирогледа на човека, за да иска от него само това, на
което той наистина е способен или на което го обричат
положението му и схващането му за дълг и право.
1 Любопитно е, че между книгите на Априлов в частната му
библиотека се срещат достатъчен брой и такива, посветени на попу
лярна медицина и хигиена, като напр. П. Б у т к о в с к и , Домаш
ний лечебник (1823); П. С., Истинной способ быть здоровым, долго
вечным и богатым (1809); Г. С е - з а н , Лечебник или подробное
описание любострастных болезней и врачевание оных (1809); Le
R o y , La medicine curative, ou la purgation dirigée contre la
cause des maladies, 12-èd (Paris, 1825). Това също е едно указание
за научните интереси и здравословното състояние на Априлов, ня
когашен виенски студент по медицина.
За болестта на Априлов, особено с оглед към неблаго

приятните оценки на характер и поведение, ние не можем
да говорим съвсем категорично, понеже нито сам Априлов,
нито друг някой ни е оставил каквито и да било обстойни
показания, от които бихме си съставили по-определено
мнение за влиянието й върху нрав, идеи и самочувствие
на човека. Изобщо Априлов е за нас в много точки неясна
величина поради липса на изповеди и на автентични
биографски и психографски свидетелства. Позволено ни е
да правим затова само предположения, като се отнасяме
внимателно към съмнителни показания или смътни за
гатвания. И в тази точка на характеристиката биха могли
да се привлекат за сравнение някои общи научни изводи
върху душевния живот на туберкулозните, ако изобщо
Априлов е страдал само от туберкулоза. Познато е
именно, че никоя друга болест не засяга тъй дълбоко
целокупния живот на човека като нея. Болестта е тук
истинска втора съдба с всичките си физически и психи
чески последици. Разбира се, по начало би могло да се
допуска, че влиянието й върху психиката зависи от ред
условия, като социално и материално положение, орга
нически строй, възраст, вроден етос и т. н. Реакциите се
различават чувствително от човек до човек и в зависимост
също от темперамента и мирогледа. Правени са опити
(от Ebstein, Gruber, Myers и др.) да се изучи влиянието
на туберкулозата върху отделни велики хора в смисъл
на подтик, упражнен от нея, към повишена воля за живот
към борчески усилия, към стремеж за значителни дела или
в обратен смисъл — като спъване на духа, като сразяване
на всичко жизнено и дейно, като отказ от идеални стре
межи и затваряне в най-безпомощно съзерцание. И по-
специално правен е опит от Dr. Ernst Melzer за една ха
рактеристика на типичните отражения на болестта върху
нервната система и душевния живот, за да се види доколко
правдиви са някои художествени изображения на тубер
кулозните преживявания, като тия на Томас Ман (в
«Zauberberg») или на Клабунд. С оглед към нашия Ап-
рилов и доколкото трябва да се спечели едно по-общо
гледище за правилна оценка на някои отзиви за него и
дейността му, заслужава да изтъкнем тук наблюденията
на д-р Мелцер върху основните форми на душевното раз*
витие у туберкулозните.
Именно оказва се, че заболяванията в тази област
дават такива или инакви психически резултати в зави
симост от самия характер на лицето. Активно-енергични
натури, хора със силна виталност, запазват нещо от своята
стремителност и тогава, когато болестта ги е обзела без
възвратно. Особено умствените работници намират в
сериозната научна, писателска и друга работа някаква
отмяна и удовлетворение, имат илюзията на продължена
дейност, и то въпреки времето и г рижите, отделяни за
лекуване. «Трогателно и за признаване е как между
такива обстоятелства болните се одържат в живота и
въпреки постоянния си физически упадък не се отказват
от активната насока на своята воля.» Често тези болни
са се срасли тъй яко със своята работа, щото само чрез
нея могат още да дишат и вън от нея страдат много и
гинат бързо. «Тези деесп особн и т и п о ве между болните са
наистина най-симпатичните, на които съвременниците
дължат признание и удивление. У тях триумфира утвър
ждаването на живота и една твърда, целесъобразна воля
се налага на телесната слабост и немощ.» Съвсем иначе
у малодушни, несамостоятелни и негодни за борба натури
те изграждат болестта си в една система от правила и
навици, която ги откъсва от изискванията на живота.
Често болестта им служи като предлог да не вършат нищо,
да прекарват в ненарушен покой, да бягат далеч от вря
вата, бурите и тревогите на обществото. Дойдат ли
отвън някои искания към тях, те отказват благовидно
да ги изпълнят, понеже болестта не им позволява това.
И само една стъпка по-нататък правят ония, които се

оттеглят в пълна пасивност и в съгласие с истинската си
природа отбягват всяко вълнение, чувствуват се в бед
ствието си щастливи, намерили са своята «нирвана».
Известна разновидност на тоя тип представляват ония
болни, които оправдават чужденето си отсвета с някакви
идеи за лично превъзходство, със самовнушението, че
стоят над филистери и обикновени смъртни, с които нямат
нищо общо. Друг тип с малоценен психически комплекс
образуват пък склонните към егоистично държане, от
реклите всички благородни подбуди у себе си и отнеслите
се с недоверие и крайна студенина към близките си.
Унесени в миналото или в; бъдещето, равнодушни към
настоящето, те отблъскват със своето безстрастие и своята
апатия всички познати и приятели. Привързаност, топ-
лота, сърдечност могат да проявят тези мизантропи само
към малцина хора от средата си и разговорите на други ги
нараняват лесно, без сериозен повод. Всичкото им вни
мание е насочено към собственото болезнено състояние,
към физическото им самочувствие и всяка филантропия
е за тях нещо непонятно и непривлекателно.1
У Априлов по всичко съдено надделяват черти от
първия тип развитие на болестта, с всичко, което е там
силен дух, воля за отбягване от мисли за лично благо
получие или спокойствие и твърда решителност да се
застане срещу нещастието, като се отправи внимание и
любов към нещо идеално, нещо надлично. Разбира се,
чистите типове и тук, както и при всяка характерология,
са научни абстракции и на практика ние се натъкваме
на смесени случаи при вероятно надмощие на един основен
тип. Ето защо нищо удивително, ако и при Априлов някои
биха съгледали една по-сложна картина на психическите
1 Вж. за повече подробности Dr. E r n s t M e l z e r , Der EinfluB
der Tuberkulose auf das Seelenleben des Kranken, Stuttgart, 1933,
c. 81 и сл.
разположения, обусловени от болестта му. Общата при
надлежност към първия тип не изключва известно впе
чатление на въздържаност и недостъпност, на незаинтере-
суваност или безразличие, които повърхностни наблю
датели, ако не и зложелатели, ще таксуват в известен
момент просто като груб егоизъм или скъперничество.
Но при липсата на документи за едпа по-пълна анкета
по въпроса ние не сме в състояние да проверим навсякъде
този род обвинения. Наопаки, онова, което положително
знаем като изявление на нежна преданост към приятели,
като безкористна мисъл и жертви за напредък на народно
дело и на млади учени,като готовност за услуги към Неофит
Рилски и толкова учители в България, като скрупульозна
грижа за Венелин и ръкописите му, като потребност за
преклонение пред подвига на авторитетни и заслужили
мъже, като вътрешен императив за ревностна служба на
отечеството — най-малко чрез една неуморна кореспон
денция с издигнати и будни българи: всичко това и всичко
друго от същото естество в живота и мислите, в плано
вете и в надеждите на Априлов (срв. и завещанието му)
ни убеждава, че, общо взето, той крие твърде поло
жителни и необикновено ценни качества на духа, на сър
цето, на мирогледа. Той остава и след отстъпката, която
бихме направили за някои оправдани натяквания в от
делни случаи, все пак образът на един високо честен,
благороден в помисли и в отношения към другите патриот,
който се движи през целия си живот от най-хуманни чув
ства и е постоянно готов да помага щедро на близките си
— до 1831 г. на гръцките просветители и революционери,
а след това и до последен дъх на дейците по Българското
възраждане и пряко на самото народно дело.
Но Априлов може да показва и някои малки недос

татъци. Той има правото като всяка крупна историческа
личност и на известни човешки слабости — особено когато
350 М И X А ИЛ А РИА УДОВ
знаем тежката му болеет и свързаните с нея преживя

вания. И той е толкова по-честит в очите на потомството,
че недостатъци и слабости са от най-невинно естество
и не накърняват ореола му на неопетнен с нищо идеалист.
Не друг, а един обективен историк писа преди години,
разглеждайки неравните отношения между Априлов и
някои българи в Одеса или в България: «Справедливостта
иска да се признае, че и А п р и л о в н е беш е едн о с ъ в ъ р ш е н
ст во . Независимо от някои общи черти на българската
психика и от някои придобити белези на характера му,
обусловени от специалното му класово съзнание и по
стоянните му боледувания, Априлов имаше и някои осо
бености, к о и т о мож еш е зл е д а се и з т ъ л к у в а т ,»1
Признавайки така нещо от критиката на Априловите
противници, Шишманов е готов предварително да отстрани
онова, което според него не е лична вина, понеже отговор
ността пада върху самата професия на търговеца-рентиер
и върху неизбежната болест-съдба. И какво открива той
като оправдано обвинение или като уместен донякъде
укор? На първо място известни «диктаторски» похвати на
Априлов, известна воля да налага мнения и пожелания.
«Въпреки своите физически недъзи човек с упорита воля
и инициатива като всеки реформатор, той можеше в
своите авторитетни настоявания да прави впечатление
на човек, който обича да диктува и да се налага.» В тоя
смисъл говорели — и окръжното писмо от 1836 г. до
българските писатели да се съгласят те върху литератур
ния правопис, и натяквания пред Райно Попович за гър-
команията му, и предложението относно съставянето
на Неофитовия речник (да има именно тълкувания на
руски език). Не било случайно, ако Калист Луков писал
на Неофит Рилски в 1844 г. за Априлов във връзка с тоя
речник: «Не можат да стават болгарските работи все по
неговото мнение, понеже гледам и други совета в писмата
1 Шишманов, Студии, с. 123.
му. . .? Г. Априлов ви досажда, види се, с писмата си и с
въпросите си: вие не сте паднали на това, кажете му ис
тината. . -»1 А видяхме и по-преди (гл. VII) как Неофит
Рилски и Райно Попович леко негодуват, загдето Априлов,
«вместо да искал мнението им» и «да се допитвал до тях»
по българските работи, които те мислят, че знаят по-добре
от него, натрапвал им своите възгледи, «уйнатардисвал ги
като маймуни», изисквал да се водят те «комедически об
разом» по неговото предложение за установяване на кни
жовния език. . . Също тъй и Гаврил Кръстевич по-късно
(1844) се ядосва много за някои неоснователни претенции
на Априлов и Д е н н и ц а : от Париж той открива «не малко
плюски и кривини», най-много за любимия си учител Райно
Попович, когото успокоява с пословицата: «Кога хлопа
много воденицата, да знаете че е празна.»2 И тримата
съмишленици, оскърбени в своето лично достойнство и
своята независимост като писатели, решават да не дават
вече ухо на препоръките от Одеса, да бъдат гл у х и за съвети
или мнения, които не са съгласни със собствените им раз
бирания и самоуважението им.
Че Априлов се втурва доста самоуверено в кръга
на българските писатели, за да им предлага своите идеи,
не подлежи на съмнение. Но че той се движи от чисти под
буди и че няма сам съзнанието да надхвърля компетен
цията и правото си на инициатива, е също вярно. Доколко
той не се страхува да се унижи, щом е въпрос да постигне
нещо полезно за общото дело, показват писмата му до
Райно Попович: той пише и веднъж, и дваж, и няколко
пъти на Р. Попович, макар да не получава дълго време
никакъв отговор. Но той държи все тъй упорито и на
това «да не докачаме честолюбието на другите», за да не
убием ревността им за подвизи или жертви в името на
отечеството. Той иска да се отдава справедливо «възмез-
1 Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 258.
2 М. Б а л а б а н о в, Г. Кръстевич, с. 186.
352 М И X А И Л А P Н А УД ОВ
дне и венец» на благодетелите, тъй като само така ще ce

родят у нас благородни дарители като гръцките зоси-
мовци и каплановци. И сам чужд на дребнава заядливост,
той ще си позволява да напътва или да изисква настой
чиво някои неща, убеден, че върши това не за себе си.
Както ще видим, в 1845 г. той отправя горещ позив към
сънародниците си, за да прикани интелигенцията към
бодра работа за «народното благо», за да осъди егоистите
богаташи, устремени към «соби ран е и м а н е , з а коет о
п р ен еб р егва т всичко д р у г о », за да изкаже възмущението си
от гъркоманите-чорбаджии, поставили се в услуга на вла-
диците и «п р е д а л и н а р о д н о т о б л а го » за свои лични ин
тереси; и той заплашва с «народно проклятие» ония про
светени синове, които отбягват да изпълнят дълга си
към народа. Не говори ли този позив за силно чувство
на отговорност пред бъдещето и за готовност да се служи
с всички духовни сили и всички материални средства на
нещастния народ? Своята лична чест Априлов ще брани
само дотолкова, доколкото във възражения или критики
би съзрял крайна непочтителност, противоречие с исти
ната и зла воля да се накърни една справедливо спечелена
именитост. Полемиката му със Соловьев в «Дополнение»
е продиктувана от необходимостта да се огради срещу
неоснователни нападки или погрешни твърдения. А недо
разуменията му с някои българи идат или от незнанието
на тия да спазват приличие в отношенията си, или от
подозренията им, че той ги напътва само в своя полза
(както наивно вярва Геров). Но нима срещу това не стои
пълното доверие на издигнатите интелектуално и мате
риално габровци в Одеса с Палаузов начело? Имайки съз
нанието, че е направил доста нещо за отечеството си,
Априлов не може да търпи, когато се посяга дръзко на
скромната му слава, и се сърди на младежи, забравили при
знанието и почитта, която му дължат. За такава сръдня ни
разказва напр. Добри Чинтулов, одески семинарист
някога. Априлов се почувствувал оскърбен От забележ
ката на бъдещия поет относно неправилното четене на
един руски текст и му възразил по начин, който издавал
силното му раздразнение.1 Но не само Априлов, болен
при това и чувствителен за достойнство и приличие в
общество, би реагирал в подобен случай така. Самообла
данието си обаче той рядко губи въпреки един доста жив
темперамент и това издава културата на духа му, дългата
работа над себе си. Колкото пък до изнесеното по-рано
обвинение от Григорович, повторено и в 1845 г. пред
Н. Геров, то няма цената на сигурно свидетелство, би
дейки едно неблагоприятно мнение, внушено по-рано от
самия Геров.2
Остава да кажем няколко думи и за мнимото скъпер

ничество на Априлов. За такъв порок говори Григорович.
Той се подхвърля и след смъртта на мецената от Раковски.
1 Чинтулов предавал случката така (по спомените на свои
приятели). На един обед у Николай Миронович Априлов запитал
Чинтулов, чел ли е съчиненията на Хомяков и знае ли неговия
«Орел», тогава литературна новост. При чаша кафе Априлов за
почнал да рецитира по книга стихотворението, но бъдещият поет си
позволил да поправи четеца, че слага погрешно ударението в думата
«высоко» (на първата’ сричка, вместо на последната). Априлов се
докачил, прекъснал четенето, захвърлил книгата на пода и нарекъл
невъзпитания семинарист «молокосос». . . По-късно, в България,
Чинтулов се извинявал за грешката си: «Но нали съм роден и от
хранен в сиромашка къща, откъде аз тия светски приличия да ги
зная, кой ме бе на тях научил, пък и Априлов трябваше да влезе в
положението ми, да ме прости, но той, горещ човек, холерически
темперамент, никому не прощаваше.» М. Г р е к о в , Юбилеен
сборник на бълг. нар. читалище «Зора» в Сливен (1910), с. 121;
срв. и С т . Ч а к ъ р о в , Светлина, IX (1899), кн. II, с. 3; както и
Ш и ш м а н о в , Студии, с. 126— 127, гдето са предадени двете
версии на Чинтуловия разказ.
^ В едно писмо на проф. В. Григорович до Н. Геров o t 17
септември 1845 г. (Петербург), гдето Григорович благодари на Ге
ров за изпратения му екземпляр от поемата «Стоян и Рада», четем
23.
Но още Шишманов, който иска да разпредели правилно'

светлини и сенки в този «скъп за всеки българин портрет»,
се обявява решително против лекомислено изказаната
клевета. Запитвайки се какво вярно има в епитета «ли
хвар» («ростовщчик») и «чуден сребролюбец», с които, си
служат ония двама изобличители,той отговаря: «Вярното е,,
че Априлов не ще е бил разточителен. На своята пестели
вост той дължи несъмнено и възможността да се оттегли
рано оттъргог.шта и се предаде на обществена плодотворна
дейност, но фактът, че Априлов завещава целия си капитал
на Габровското училище и че тоя капитал по своите раз
мери далеч не отговаря на репутацията, която притежа
телят ще е имал по всяка вероятност в кръга на одеските
български ученици, особено семинаристите (76 000 рубли
са една сравнително скромна сума за един«ростовшчик»,.
«сребролюбец»), тоя факт опровергава целия обвинителен
акт на Раковски в сърцето на българския народ. Легенда е,
че Априлов бил оставил няколко българчета, учащи се в;
Одеса, «да умрат от оскъдности, нужнаго им препитания и
одеяния» (Раковски). Легенда е, че Априлов оставил
Венелин да умре от .«оскъдности» в една московска бол-
това напътствие към «доброто момче, (без всякакви други особе
ности» рт година по-рано (искрен ли е и сега Григорович?): « И так
вы отправляетесь на родину. Дай бог Вам всекаго успеха. . . 'Вы
млады, образованы, с дарованиями, с желанием действовать; если
захотите— можете сделать'многое во благо и славу отчизни; но
позвольте напутствовать Вас одным добрым советом — не давайте
воли самолюбию, и интересы общия ставыте впреди ваших собстве-
ных; иначе — все что вы ни будете делать, не пойдет в прок. Впро
чем что'много тольковать об этом: Вы могли видеть на Априлове до
каких гадостей может довести человека самолюбие и себялюбие».
(Р з архивата на Н, Геров, I, с, 476.) .J"
Значи за Григорович Априлов е станал с течение на времето
синоним на най-несимпатично самолюбие и егоизъм! Очевидно
Григорович и Априлов, са омесени от различно тесто и не се прйтег-
лят ,в,ааимно. Григорович храни към Априлов вече органическа
омраза. , ,’
ница и не отговорил на писмото му за помощ. Легенда е
най-сетне и твърдението на Раковски, че отначало Априлов
бил против това да му се издигне паметник. Във всеки
случай не може такъв «чуден сребролюбец» като Априлов
да бъде едновременно и автор на огнените писма против
користолюбието на българските чорбаджии. . .»*
Тази реабилитация, тъй красноречива и убедителна,
не се нуждае от много добавки, за да получи всичката си:
неопровержима тежест. Достатъчно би било да си . при
помним, че покрай всички други дарения и помощи, за:
които вече говорихме (суми за Габровското училище,-за:
Венелин, за учебници, за издръжка на ученика Игнатий
и т. н.), Априлов печата на свои средства книгите си ц сам
предлага на Шафарик в 1845 г. да поеме върху себе си
разходите по отпечатване на неговите български грамоти.. .2:
Тези разходи за едно издание на Запад не биха били малки.
Човек със завидно, но все пак скромно състояние, което-
пести, за да го остави изцяло на Габровското училище
т о трябва да се осигури задълго), Априлов има психо
логията на предвидливия и разсъдливия габровец, създал:
толкова много чрез своята умереност в разходите си и
своята педантичност в сметките си. Но до скъперничество-
или до подозрителна стиснатост и яко завързване на ке
сията, за които сам иронизира габровските пъррецци,
когато те не дават нищо за училището в родния си град,
той не стига никога. А за българчетата в Одеса той- не-
може да стори нищо повече поради това, че те 'са достл
много и. при това имат своята държавна стипендия.
Оплакванията на тия българчета може да са донякъде
основателни с оглед на съветите, които им дава Априлов
и които не отговарят всякога на техните наклонности1
1 Ш и ш м а н о в , Студии, с. 127— 128.
г Вж. писмото на Априлов до В. Ханка от 22 юли! .1846,
В . Ф р а н ц е в , Письма к В. Ганке (1905), с. 12— 13; Ш и Щм д н о в.
Студии, С. 127. i I ч ' •:
(много от тях искат по-висока наука, която би ги откъснала

от учителското поприще в България).1 Те може да са ос
нователни и с оглед на мъчния режим в семинарията,
както той важи впрочем за всички семинаристи, включи
телно и руските.2 Но те не засягат ни най-малко щедростта
и морала на мецената, изпълнил достатъчно дълга си
към народа и просветата му, при средствата, с които раз-
1 Такъв е случаят с Геров, така е и при оня Александър Тео-
досиев Елисицин, който сам се нарича «габровски славянин» и
който се порусва, когато постъпва на руска служба, като че тъкмо
за доказателство на Априловата теза! От Букурещ,гдето служи като
драгоман при руския генерален консул, той пише в 1862 г. на руски
език на Найден Геров,за да му се похвали със службата си и за да му
^благодари, че някога като негов съученик бил напътен към гимна
зията. «Иначе, казва той (ако не бил постъпил в гимназията, а в
семинарията?), я был бы пропащий человек под руководством
покойнаго Априлова, который, добром будь помянуть, не умел
избирать системы направления необходимой для образования мо
лодых людей, которым он оказывал свое «покровительство». Из арх.
на Н. Геров,1, 587—588. Вината на Априлов в случая може да бъде
не тая, че не е умеел да познае юношеската душа (както погрешно
мисли и Ш и ш м а н о в , Студии, с. 122), а само излишната му рев
ност да тласка младите и честолюбиви българи към образование,
което може да ползува повече родината! им в периода на килийната и
взаимоучителната система при липсата на подготвени учители. Ако
Елисицин се брои «пропащий» за в случая, когато би се върнал в
България като учител, Априлов го смята такъв тъкмо в щастливото
му положение на руски чиновник, загубен окончателно за Бъл
гария.
2 В Одеската семинария по-бедните българчета са се чувству
вали не особено добре главно откъм храната, от която те постоянно
се оплаквали. Срв. писмото на Хр. Костович до Неофит Рилски от
5 февруари 1847 г., гдето той въздава похвала на някого си (неиме-
нуван, но по всяка вероятност Ал. Екзарх), който издействувал
руска стипендия за 20 студенти в университетите с «царска храна и
царски одеяния: не като Априлов в семинарията да умират от сол-
датската чорба, дето се именува борч и черниа хляб». Ш и ш м а -
н о в, Нови студии, с. 282; срв. и Студии, с. 128. Същото оплакване
повтаря и Ю. Ненов по слухове от одеските семинаристи из родния
му град Елена. Слушайки ги как те искали да постъпят в гимна-
полага, и грижите за разклатеното си здраве, за да не се
товари и с нови, непоносими разходи. В това отношение
несравнено по-справедливи биха били строгите критици
към ония заможни българи, които отделят още по-малко
от Априлов за благотворителни или културни цели или
пък просто нищо не отделят, за да няма кой да ги критикува
и клевети. . . За всеки случай в този период на възраж
дането ни едничък Априлов между толкова състоятелни
търговци в отечеството и вън от него практикува съ-
съзнателно и системно една широка благотворителност,
която има необикновено важни последици за школното
дело и книжнината ни, така че обвинението в скъпер
ничество, частично повдигнато от някои, трябва веднъж
завинаги да бъде отхвърлено от историка-биограф като
недостойна измислица или печална заблуда на известни
съвременници.
зията, като си осигурят издръжката, а не в семинарията, гдето не

р,м се «нравело», той бележи: «затуй не жалех, че не съм отищъл
(с Цикчфор Константинов) в Русия да ям ръжената каша и да гния
по влажните семинарски стаи, които на много българчета покосиха
отранр живота», СбНУ, XIII, с. 361.
358
Е Д И Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
ВЪС ТА НИЯ И ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС
Как гледа А прилов на турските реформи

от 1839 г. ; какво очаква Европа, какво очакват българите от тях? —
Две методи на действие: мирна търсене на правото и организиран
бунт. — Политическите заговори в България след Заверата и
Руско-турската война от 1828 г. — Отраженията им върху по
ложението и настроението на народа. — А прилов не споделя уто
пиите и тактиката на революционерите, прави опити да ги от
клони. — Писмена връзка между заговорника. Петър Ганчев, , съ
трудник на Раковски, и Априлов. — Браилският бунт и мнимото
участие на Априлов: писмо до Г. Казак в Галац. — Обяснения на
Априлов пред граф Воронцов. — Той е отричал революционното
движение и е насърчавал просветното дело. — Гледище по въпроса
за българската национална йерархия: лоялна борба в името на
признати права. — Гръцкото духовенство в България като враг
■на просветата и оръдие на еленизма___ Идеята за национална
черква и за български език в богослужението. — А прилов насърчава
дейците за едно по-радикално разрешение на черковния въпрос. —
Движението против гръцките владици в Търново след 1838 г.\
агитацията на Неофит Возвели. — Несполука в Цариград поради
българска измяна. — Априлов изобличава в 1840 г. изменниците;
апелира за сговор и безкористие, за да се прогонят гръцките влади
ци . — Ободряване на малодушните и суеверните, отказване данъци на
гръцкото духовенство, недоверие към гръцките обещания. — Без
условно трябва да се иска: «гвсичкото духовенство да е от българи
учени». — За светото народно дело трябват чисти ръце. — Ло
зунгът : български владици за всички български епархии ; избор на
независим български патриарх.
Още в Д е н н и ц а и в Б ъ л г а р с к и к н и ж н и ц и
от 1841 г. Априлов долавя правилно всичкото значение
на епохалния правителствен акт от 3 ноември 1839 г..
Ъ CT А Н И я И ЧЕРКО ВЕН ВЪПРОС 359
Гюлханския хатишериф, за свободното културно развитие

на българския народ. Убеден от лични впечатления
в Цариград през 1831 г., че турското правителство наис
тина е решило да скъса с азиатския деспотизъм и без-
правието в миналото, за да подготви една коренна обнова,
която ще заздрави вътрешно империята, той вижда осем
години по-късно как младият султан Абдул Мёджид
тръгва още от самото начало на управлението си по
стъпките на своя баща и Априлов бърза да насърчи съ
народниците си да използуват провъзЬласеното равно
правие за напредъка на своето учебно и черковно дело.1
.Легитимист в политическите си убеждения, той мисли
искрено, че българският народ ще може да си извоюва
граждански права и стопанско надмощие само чрез
признаване на законното положение и чрез мирна про
светна и промишлена дейност. Разбира се, и той не иска
да си прави илюзии върху недъзите на турската админи
стративна, фискална и съдебна система с познатите на
Изток начала за бавно изпълнение на поетите официални
задължения (знаменитото турско правило яваш-йвйш/),
за отлагане на работите от днес за утре при една ленива
бюрокрация, за неизвършване на нищо без подкуп или
бакшиш, за произвол в определянето или събирането на
.данъците и на другите държавни или общински прихо-
! 1 В Денница (118) Априлов цитира едно .от основните, поло

жения на хатишерифа от 1839 г., именно това «да не Се Събират
никакви други данъци освен наложените от правителството на( всеки
поданик съобразно със състоянието и средствата му» и излагд к^к
търновските българи отказали дашлащат бериите, разхвърляни от
новия владика, и проявявали решителна неотстъпчивост! в тая
посока. В Български книжници (30) Априлов мисли: «Така,потребно
•е секи здравомислящий да предпочита учението от сяка друга
работа и да ся моли ежедневно на веевишняго бога за здравето на
благодетелят си, на нине царствующего падишаха султана Абдул-
Меджида, който толко много ся гриже за народат си и толко доного
предстоява за образованието му и учение.»
ди-.^Той навярнознае това, което проницателни политици

на Запад долавят още от първия момент, че собствено с
новата конституционна харта се цели не толкова създа
ването изведнъж на едно съвсем небивало досега положе
ние, колкото покриване на произволи и злоупотреби пред
външния свят и тържествено прокламиране на наредби,
които само постепенно и с труд биха могли да се приложат,
за да дадат някакви резултати.12 Но все пак у народа долу
и между ръководната българска интелигенция настъпва
едно раздвижване във връзка с очакването да се тури поне
отчасти край на насилия и безправие и с надеждата, че
законът, без да остане напълно мъртва буква и архивен
документ, ще способствува за един отпор срещу неправ
дите и тежките Данъци от страна на омразната гръцка
йерархия. Априлов ще споделя радостта на Неофит Рилски
от това царско благоволение към раята — на Неофит,
който, трогнат от жеста на младия султан, превежда ха-
тишерифа на български и го чете пред народа в Коприв
щица. На него се приписва еднИ прослава в стихове,
в която подробно се изброяват както преминали беди,
така и светли изгледи.3 И за Априлов е ясно, че поне
борбата за извоюване на бългйрска народна йерархия
Може отсега нататък да се основава на царската воля за
1 Картината тук е доста пълна и не без сарказъм нахвър"

ляна от Раковски, напр. в Горски пътник (1857) и в Изтуплен дер*
виш (1858). Наблюдения на европейци и от по-късно, напр. у Н-
G е 1 z е г, Vom heiljgen Berge und aus Makedonien, Leipzig, 1904,
j86— 188. .
*. Срв. крйтиката на хатИ шерифа у G. R o s e n, Geschichte
der 'Türkei, II (1867), 14 ел., и текста y Ed. En g е 1 h a r d t,
La Twrquie et le Tàflzîitiat,' I (1882), 257 сл.; също Л. M и л е т и ч,
СбНУ, XV (1898), с. 857 сл .; СГ. Р о м а н с к и , СбНУ, XXVI ,
14 СЛ1, й М. А р н а у д о й , Неофит Бо&вели, 66 сл.
3 Аноиимнатй прослава на хатишерифа от 1839 г. е по всяка
вероятност съчинена оТ ДаСКал Давид, учител на Неофит. Тя е
ВЪС Т АНИя и ЧЕРКО В ЕН ВЪПРОС 361
справедливост и на царската дума за свобода на верските
убеждения.
Хатишерифът от 1839 г. бележи една голяма дата в

историята на Българското възраждане. Предишната уг-
нетеност отстъпва място на известна смелост за оплак
вания, за протести, за критика и по-независимите и на
предничави мъже намират повод да цдигнат глава. Очер
тават се два лагера дейци: едни, като се основават на въз
вестената царска милост, търсят с мирни средства общо
народното или местното право, според което се обръщат
устно или писмено към Високата порта, като не вярват в
озаглавена «Описание следствених произшествию собившихся от
знаменитаго Турецкаго хатишерифа» и съдържа такива стихове:
От какво е отоманско царство настанало,
до днес не е такова чудо станало.
Младо и царче турско Межит на столат седнало,
нови закони е nô сичка държава издало.
Хатишериф е чуден и знаМенит написало,
' в него всяко добро за рая си заповядало,
с везире, паши и големци страшно се заклело,
защо ще свърши, сичко в него що е повеляло,
да са равни, сиреч, турчин, българин и чифутин,
ирменец, католик, циганин и гол арнаутин. . .
На всяк народ се яви то дело драго и мило,
защо в турско царство ни правда, ни закон е било,
само на едни турци варвари, зли мусурмане,
не явиха се добри тия царски фермане,
защо в них се пише да няма грабителство,
но всяк поданик да има от царя покровителство. . .
Но не склонява тая псешка вяра и не мируват,
мнят да са само они пред бога благочестиви,
а вси други народи неверни и нечестиви.
Вземабки страна иа султанските реформи, авторът разкрива
смело реакционните похвати на старотурската партия и всичките
притеснения над българите от «варварските синове», които оборвали
реформите. Без да се ограничава само с политическите насилия,
и скрит зад псевдонима, даскал Давид, твърде революционно на-
-362 М И Х А И Л А РНА УДОВ
искреното желание или способността на правителството

. да приложи на дело новия ред, прибягват до организир а-
нето на бунт или преврат с оръжие в ръка. Две идеологии
застават една срещу друга, две методи на действие се
прилагат от ония, които вземат присърце народните
•страдания и нужди. Изборът е дело на убеждение, на тем
перамент, на възможности и неведнъж една и съща лич
ност си служи ту с едната,ту с другата метода съобразно
•с условията и собственото си положение. Иларион Ми-
хайловски се превръща стечение на времето от политически
съзаклятник в легален черковен борец, без да изневери на
характера си; а Раковски мени тактиката си според
политическия момент и ако отначало е бил .съмишленик
■строен, напада и патриаршеските представители в България, гръц

ките владици,' крепители на беззаконието:
Не стига им що теглят от иноверните турци,
но безмерно страдат и от еднове^ни гърци,
сиреч от владиците, пастирите Им духовни,
които вместо ползи на злото им са виновни,
защото не пасат стадото си по апостолски,
но губят го пребезаконно и разбойнически.
Заключение на одата образува съйсем неочаквано позив към
Русия да освободи България. Не вярвайки на турскдте обещания
и на султанските милости, авторът обръща, поглед към руския им-
шератор. България, на която не е останала друга надежда, се об
ръща «плачевно» към Русия, към народа й и владетеля й:
О Россио, моя еднокровная ,сестро мила!
Защо си мене толко векове заборавила!. . .
О руский цару, Николае честитий,
и ти руский народе, славний и знаменитий,
помогнете на вашта бедна, сестра Болгария.
Авторът очаква от Русия да, стори, това за нас, което е сторила тя
за сродните сърби и дори за гърците и власите, толкова повече,
че България не е от чужд, татарски (юд, както се е вярвало преди
изследванията на «Венелин* чудний». . . Авторът се е подписал с
псевдонима си Б. Н. Безимеиий Некто. СрВ. Мисъл, II (1892— 1893),
• кн. IV—V, 271 сл., и В. ' 'П у н д е в, Първи стйхотворци (1925),
с. 9, 121. , i • • •
ВЪСТАНИЯ и ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС 363
на Иларион, отпосле става мирен поданик и сътрудник
на Неофит Возвели, за да завърши пак като непримирим
революционер и емигрант.
Политическите заговори и въстания у нас през
XIX в. се осланят ту на гръцките революционни опити,
•особено след 1821 г., ту на руските войни срещу Турция,
които съживяват надеждите за помощ и освобождение
от северната славянска империя, особено след 1828 г.
В гръцката Завера участвуват необикновено много бъл
гари, повярвали в мисията на Гърция да ръководи от
хвърлянето на османското иго; също и в сръбските въс
тания по-рано, гдето българските хайдути са действували
като добри християни в името на солидарността межД5?
потиснатите южни славяни. Походът на Дибич Забал-
кански раздвижва най-много духовете в България и по
стъпките на руските войски и след техните поразителни
успехи вярата, че е ударил часът за българската свобода,
завладява неотразимо някои храбри мъже. Но опитът
за организиран бунт не успява нито в 1829 г., нито в 1835 г.
и Георги Мамарчев трябва да изкупува с Доживотно зато
чение рискуваното си предприятие. В 1841 г. избухват
едновременно на две места по-сериозно замислени въ
стания.: едно в Нишко, друго в Браила — Първото ж'ес-
токо потъпкано от кръвожадните албанци, второто, в
дъното на което е храбрият капитан Васил Вълков, за
душено още в самото си начало от румънската Нолиция.
В 1842 г. идва нов опит за нахлуване на една гоЛйма чета
в България под ръковоството на Георги Раковски, който,
забягнал от Цариград и в споразумение с гръцките съ
заклятници, които готвят въстание на о-в Крит, е насъбрал
в Браила около себе си множество размирни елементи и
смели български патриоти. Планът на Раковски е да се
Еъоръжат гърци и българи в Браила, Галац, Букурещ и
Бесарабия и да прехвърлят Дунава, за да пламнат Бал
каните и Гърция в истинска война против Турция. Но из-
364 М И Х А И Л А Р НА УДОВ
бухването на въстанието бива осуетено, Раковски бива

хванат и осъден, после и изпратен далеч във Франция и
пострадват само мнозина бедни хора, заловени в заговора.
Трети такъв опит се прави на следната 1843 г., пак в
Браила, и отново от непримиримия Васил Вълков, главен
двигател на първия бунт. Сега капитан Вълков ще бъде
хванат и осъден да работи в мрачните подземия на румън
ските солници, отгдето се избавя само след дългогодишни
тегла, описани от самия него.1
Потушени или осуетени тези революционни опити, те
имат своето голямо отражение върху положението и
настроението на българските народни маси и ръководните
градски среди. Отчаянието не убива духа и не отстранява
надеждите. Защото, както добре бележи ученият французин
Бланки, пропътувал България току-що след Нишкото
въстание и опознал на мястото и страшни насилия, и не
вероятни турски неуредици: «Гробовен мир цари сега в
тези хубави долини, гдето хиляди християни чакат с
безпокойна покорност часа на гражданското и религиоз
ното освобождение. . . Квквото и да бъде усамотението,
В което са държани християните на Изток в течение на сто
летия от потисническата политика на Турция, те не са
останали напълно чужди на идейното движение, което
възроди стара Европа.» И заключението, което се налага
на вёеки обективен наблюдател, може би едновременно
доброжелател и на турската държава, и на окаяните й
поданици, е едно: или сериозно преобразуване на тая
държава в духа на възвестените, но неприложените принци
пи на хатишерифа от 1839 г., или събарянето и разпокъс-
• 1 Върху тези въстания и опити за бунтове срв. Ст. Р о м а н

с к и , СбБАН, III (1915), с. 32 сл., XIV (1921), с. 95 сл., и Годиш
ник на Соф. университет, XVIII (1922), «Въстанически заговор на
В. х. Вълков»; моя Г. С. Раковски (1922), с. 31 сл., и Неофит
Возвели, с. 69 сл. Срв. и любопитните Спомени на капитан Вълков
от А. С а в и ч, изд. П. М. Матеев, София, 1932.
В Ъ СТ АН И Я И Ч Е Р К О В Е Н В Ъ П Р О С 365
ването й чрез войни и бунтове, които ще причинят нови
нечувани преследвания и погроми над християните, но ще
наложат правото и справедливостта в тези забравени про
винции на Европа, докоснати вече от националното въз
раждане и от позива за братство, равенство и свобода.
Априлов следи от Одеса с будно око това, което става
наблизо в Браила или по-далеч в България. Сам някога,
обзет от симпатии към Заверата, той е помагал всякак
на ония, които са отивали да пролеят кръвта си за тър
жеството на кръста и свобода на християните. Но било
че той с течение на годините еволюира в разбиранията,си,
било че съобщенията за толкова ужаси над беззащитната
рая и видните й водачи го разколебават в тактиката му,
в 1841 г. той не е вече същият, какъвто го знаем двайсет
години по-рано, именно «ревнител, принесъл лептата си
за общата полза» чрез услуги на хетеристите, потеглили
от Одеса за отечеството си да се сражават под знамената
на славни воеводи, ,българите Марко Божар и хаджи
Христо или гърците Колокотрони, Маврокордато и др.
Героизмът, неувенчан с успех, не му прави сега същото
' впечатление и в душата му се отекват по-силно стоновете
на беззащитни жени, деца и старци, избивани немило
стиво от разярените турски войски. Ето защо, когато един
от организаторите на втория браилски заговор Петър
Ганчев от Рени, преводач при пристанищната митница,
се обръща с писмо, без да го познава лично, за да го моли
да набави оръжие и барут за заговорниците в Галац, той
му отговаря късо, че «не може да изпълни желанието на
българските емигранти, пък и не съветва да се заемат те
за едно дело, в което не може да се очаква успех». Между
Априлов, от една страна, и Ганчев и членовете на неговото
тайно общество, от друга, не може да има вече нищо общо.
Ганчев знае, както излага в записката си от 11 януари
1842 г., че «хатишерифът на султана се изпълнява само
в Цариград, а в провинциите турците не престаат да
366 М И Х А И Л А P Н А' У Д О В
вършат варварски насилия над християните», както това

показвали събитията в Нишко. Тук «’българите били из
требени с меч и огън, имотите им разграбени и всичко
останало обърнато в пепел», «мусюлманите се надсмивали
над християнската религия, ограбвали черквите, вършели
в тия безчинства и блудства. . .», така че, заключава
Ганчев, «такива варварски постъпки българската нация
да търпи повече не е в състояние и си е турила за твърдо
намерение да въстане против турците, за да се избави от
игото им . . .» Но Априлов, който знае също тъй всичките
тези съкрушителни подробности, не може да се съгласи
с възгледй и тактика на революционерите, не одобрява
начина на действие, избран от младите, буйни и нетърпе
ливи българи, забравили злочестините и всички други
гибелни последици. И затова там, гдето тия ще вложат
романтична екзалтация и страст за отмъщение, той ще
се постарае да внесе опомняне и отмятане, за да се върви
по други, по-малко рискувани и по-оигурни откъм резул
тати пътища.
След като към есента на 1841 г. Потър Ганчев е правил
постъпки пред Априлов, за да набави той на галацките
съзаклятници и за тяхна сметка (cto хиляди лева) пушки
и барут и е получил отказ, на 4 декември с. г. той му
отправя второ писмо, за да го посвети по-подробно в
идеите на съмишлениците си и му вземе авторитетното
мнение. Ганчев, сътрудник на Раковски, който тогава
действува в Браила под скритото име Георги Македон,
има високо мнение за заслугите на Априлов като «първа
пружина в просвещаването на нашия славянобългарски
народ» и «затова дръзва чрез своето слабо изложение»
да иска сега «другарско запознаване». Тая дружба е необ
ходима в настоящия момент на народна летаргия: «На
шата източна черква е затъмнена, виноградът й е обрасъл
в тръне, гроздето му е озобано от хищни птици, просветата
е изчезнала. Но времето и часът за пробуда от проклетия
В Ъ р Т А Н И fl И ЧЕ Р . К О В Е Н ВЪПРОС 367 ’
дълбок сън, за заемане с работа и за избава от измаил-

тянското иго са дошли, тъй като от всичко се вижда, че те
(измаилтяните) са в упадък и отслабнали вече; сега ние
имаме случай да ковем желязото, докато е горещо и н е е
изстинало.» Нататък Ганчев излага как българите в Ниш,
Лясковац и околността се държали добре (във въстанието),
само че трябвало да им се помогне; как в Бабадаг и окръга
било вече устроено тайно общество, готово «да страда до>
последна капка кръв за славянобългарското отечество»;
как в Рени имало един българин на име Мутхор (?), който»
бил съобщил на Априлов за някакви («документи на бъл
гарските царе» (грамоти?), и Априлов му ги бил поискал,
обаче оня отказал да ги прати- и Ганчев (който видял
писмото на Априлов) седем месеца поред го убеждавал
да склони, понеже «такива документи са нужни за цялата
ни нация. . .» Ганчев препраща на Априлов писма от
Георги Казак, замесен в организацията, за самия Априлов;
и за други българи; съобщава му и за един одески бъл
гарин, който отивал за отечеството си и комуто дал на.
особен лист «клетвеното обещание» за готовите да се
присъединят към устройваното дело («този лист е съставен
от мен и е доста строго написан..., ще пратя и Вам копие
за сведение»). Интересно е особено съобщението на Ган
чев, че се познавал лично с Венелин — виждал го бил
в 1830 г. в Бабадагско и събирал материали за него.
Накрай той моли Априлов да му изпрати съчиненията на
Венелин, както и някаква българска история и портре
тите и герба на нашите царе. . . Препоръчвайки на Ап
рилов да пази това писмо «здраво в тайна и да го не по
казва никому», той очаква отговора му с първа поща.1
1 М. П о п р у ж е н к о , Материали за истор. по възражда

нето на бълг. народ, Юбилеен сборник на Габров. Априловска гим
назия, Пловдив, 1900, с. 91—92. Срв. и показанията на Г. С. Ра
ковски ОТ 1842 г., СбБАН, XIV (1921), с. 95 сл., и Съчинения нж
Г. С. Раковски (1922), с. 639.
Между това още през февруари 1842 г. заговорът

бил разкрит и Георги Македон, главен негов устроител,
който имал за цел «възстановяването на българската неза
висимост», както и много негови другари били аресту
вани. Румънското и руското правителство са сериозно
обезпокоени от така широко замисленото революционно
дело, способно да повреди на отношенията им с Турция.
Покрай другите заловени бунтовнически документи в
ръцете на руската полиция попаднало и едно писмо на
Априлов, адресирано до българина в Галац Георги Казак,
виден съзаклятник и близък на Раковски и Ганчев.
Писмото от 27 ноември 1841 г. било изпратено на 26. II. 1842 г.
от руския консул в Букурещ Дашков до губернатора граф
Воронцов. Руският консул в Яш Коцебу пък съобщавал
все тогава на Воронцов: «Някои българи в Галац уверяват,
че имат съучастници и в Одеса между първостепенните
негоцианта и уж търговецът Маразли бил пожертвувал
за предприятието сто хиляди рубли. Освен това назова
ват още Васил Априлов и Стефан Мутев, които уж имали
сношения с галацките и браилските българи.»1
I
Ето Априлов замесен и в бунт! И като доказателство
се привежда писмото му до несъмнени заговорници. . .
И работата е сложена в ръцете на същия граф Воронцов,
който е приел да бъде попечител на Габровското училище
и е оказал Най-снизхбдително съдействие на Априлов в
усилията му да се отпуснат руски стипендии за българ
ски ученици. Ще съумее ли Априлов да се очисти от такова
неочаквано обвинение и ще спаси ли той честта си на
благонадежден руски поданик и солиден български про
светител?
Писмото му до братя Просе и Г. Д. Казак в Галац от
27 ноември 1841 г., заловено от полицията при обиска у
ония лица, хвърля тутакси ясна светлина по въпроса.
1 М. П о п р у ж е н к о, ц. ст., с. 95—96.
В Ъ С Т А Н И fl И ЧЕРКО ВЕН ВЪПРОС 3 6 9
Априлов пише първо до Воронцов, за да изтъкне някои

грешки в италианския превод на писмото, и представя
своето ко п и е л ет ер е, за да се види как то гласи в оригинал.
Ако в превода се говорело за 1014 екземпляра от портрети
на български царе, в действителност било дума за толкова
екземпляра от брошурата му «Български книжници»
(българския превод). Към това кратко обяснение до Во
ронцов от 17 април 1842 г. Априлов прави на 20 април
с. г. друго едно съобщение, в което, като прилага българи
ския оригинал на въпросното писмо, забёлязва: «Нека се
съобщи на молдовското правителство, че ако то беше вник
нало внимателно в разбора на моите писма и като Се уве
реше в тяхното истинско съдържание, би трябвало по-
скоро за моето домогване да задържа безумните в послуша
ние към законния им господар да безпокои руското пра-
вителство за приличната мен награда, отколкото да има
неправилни претенции към мене.»
Значи молдовското правителство, вземайки акт от
писмото на руския поданик Априлов, се е обърнало ктдо
губернатора Воронцов за нужното разследване и за санк
ции. Априлов отхвърля обаче с възмущение такова не
сериозно посегателство върху личността си и сигурен с
това, което е писал и внушавал в духа на своя легитимизъм,
изказва иронично претенциите си за някаква награда от
молдовското правителство. . . Писмото до Просе и Казак
съдържа .наистина съобщение за 500 екземпляра от «Бъл
гарски книжници», задържани от тях за Галац и Браила,
и за други 514 екземпляра, изпратени в Букурещ на
М. Попович. Априлов е изказвал пред тях пожелание: «Под
каняйте толко да четат често книгата, доде я научат на
изуст, инак не остава доброто.» После той е корял, както
в други писма, скъперниците българи: «Видя, че ми пи
шите, чи нашите богати българе ся теглят от пожертво
вание за родът си, затова останахме за срам на другите
родове.» И като минава към разглеждане на събитията
24 .
от миналата година, т. е. към браилския бунт и разоре

нието на толкова невинни семейства, той изказва такива
съждения, разкрили изобщо гледището му върху револю
ционните замисли на сънародниците му:
«Аз и сега и д р у г п ъ т В и п и с а х , чи предприятия като
летните ако правят са безсмислени, неразчитани и луди
и който им помага и ги советува, прави зле на братята си,
зачтото ща ся загубят невинни жертви. Тези безсмислени
слушат советат на неприятелите си, които щат да ги на
правят орудие (spyavov) на мислите си, за да си сваршат
свойат интерес; както видехте,' чи стана с летошното бе
зумно предприятие. Както и д р у г п а т Ви казах, който
обича доброто и счастието на родат си, да го советува да
си гледа работата и да не слуша чужди наущения, които
ща доведат до погибел и ща возложат тяжко угнетение на
родат си. Советвайте ги да бягат от безумни совета, и
да гледат едно учението на децата си, на родат си просве
щението. Онези что советуват противното ща возимеят
анатемата и проклятието от всичкият български род.
Това советувайте на секиго да не става причина за разо
рението на невинни души. Надявам се на вашето благо
разумие. . ,»х .{'
Здравият смисъл не е. напускал никога Априлов.
Той Има своя установен мироглед и на разгорещените глави
той изсипва на няколко, пъти студената вода на опита си,
на трезвите си схващания, без, разбира се, да убеди ня
кого. Но дълга си той е изпълнил и сега с известно гор
чиво задоволство може да посочи не на преките винов
ници, а на техните съмишленици или подбудители колко
правилно (от свое гледище) е долавял резултатите от опас
ната пропаганда. Оплаквайки невинно пострадалите,
за които го боли като човек и българин, той отново сочи
едничката здрава цел на националната дейност в този
момент: просветата, училищата, духовната култура. И
1 М. П о п р у ж е н к о , ц. ст., с. 98.
ВЪСТАНИЯ И ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС 371
пророчески възбуден из чувството си на право вникване
и на отечествен дълг, той хвърля анатема върху причини
телите на толкова нещастия, врагове в негови очи и на
българския мирен напредък.
Априлов дължи още едно обяснение пред губернатора
граф Воронцов: то е за литографирания портрет на цар
Шишман, с който е искал «да обогати историческите из
следвания чрез нови открития», и за литографираните от
Ив. Богоров мимо цензурата две картинки (герб на Бъл
гария и цар Иван Шишман), за които обаче той не. носи
никаква отговорност.1 И с това се изчерпва материалът,
с който разполагаме около становището на Априлов по
революционното българско движение.
Не тъй отрицателно, но все тъй добре аргументирано и
твърдо се държи нашият общественик по въпроса за бъл
гарската национална йерархия, многошумния «черковен
въпрос». Гледа ли той на политическите заговори през
призмата на мирния културен работник, враг на авантюри
и на необмислени общи повдигания, тук, наопаки, ние го
виждаме решителен привърженик на смелото и открито
дело, тъй добре съвместимо с доказаната лоялност на
българите към установената светска власт. Убеждението
на Априлов, както и на толкова Други напредничави бъл
гари, е, че преди да се мисли за каквото и да било полити
ческо повдигане, за ново държавно битие на българския
народ, за възстановяване на старата независимост, което
е задача тежка и разрешима по твърде сложни пътища в
рамките на европейските държавни интереси, сега трябва
да се работи единствено за конкретните и близките цели
на народностното съвземане и умственото развитие.
Първо училища, книжнина и родно духовенство и после
при подготвени общ» ствени и интелектуални сили пла
нове за по-смели завоевания на нацията. И особено важно
в очите на Априлов е при това благоприятно поведение
1 М. Попруженкп, ц. ст., с. 99.
на султанското правителство към гражданското и вер

ското равноправие да се мисли и действува здраво както
за отваряне на повече модерни обществени училища,
така и за изтръгване на българските епископски катедри
от гръцки ръце. Тук агитацията и борбата могат да се
водят в името на закона и на признати права и тук без
смислени жертви не ще се дават или няма да се дават в
същия размер, както при въстанията и заговорите, от
рекли самата държавна власт.
За гръцкото духовенство в България Априлов има
в съгласие с всички по-будни свои сънародници мнение
твърде долно, и то по три причини: I) това духовенство се
движи от най-груби материални интереси и експлоатира
немилостиво българското население, отнасяйки се към
него почти враждебно; 2) то не знае езика на народа, не
зачита неговите нрарствени нужди и се държи неприяз
нено към българската лросвета, предпочитайки да тъне
народът в невежество; и 3) то се явява чрез много свои
представители оръдие на една елинизаторска политика,
насочвана от Цариградската патриаршия и особено опасна
за българите при тяхната културна изостаналост и тях
ното сляпо подчинение на черковната власт. Гръцките
владици в България с твърде редки изключения гледат
на паството си като на едно заробено и чуждо тям по
душа население и тяхната главна цел остава бързото за
богатяване в епархиите, прескъпо закупени в Цариград,
и после охолен живот, довел до нетърпима поквара.
И икономически, и нравствено митрополитските катедри
насаждат в страната мизерия, която възмущава по-интели-
гентните и души слабите. Каква е в подробности тук
картината на безогледна алчност, немилостиво събиране
на владичината, разтление в нравите и преследване на
българската просвета, знаем добре от толкова много сви
детелства и специално от мемоарите или сатирите на
Неофит Возвели, Г. Раковски и Ив. Селимински. И когато
ВЪСТАНИЯ И ЧЕРКО ВЕН ВЪПРОС 373
във втората четвърт на XIX в. във връзка с реформатор
ското движение в Турция, със стопанското засилване на
българските градове, с ноййте национални идеи от Запад
и с руските войни заговаря пробудената воля на българите
за просвета и свобода, първата прицелна точка на про
тест и борба става тъкмо гръцкото духовенство, тъй
ненавистно със своите тиранични методи и тъй уязвимо
С големите си пороци. Мисълта за български йерарси
отначало и за българска независима черковна управа
отпосле се налага властно на умовете и като благовиден
предлог за национално сцепление и национална самоот
брана се използува тъкмо повикът срещу органите и
политиката на Гръцката патриаршия. Религиозна служба
на български език, нравствено възпитание на българско
духовенство и виеше ръководство на верско-админи
стративните отношения от привързана към народа и към
традициите му национална черква стават лозунгите на
едно движение, в което най-ярко проличава новосъбу-
деният български дух.1
Идеята за национална черква и за български език
в богослужението не е замирала собствено никога в съ
знанието на малцината онйя българи,които като духовници
или манастирски книжовници са могли да знаят миналото
на народа и на държавата си. През вековете на робството
все още е тлеяла тук-там искрата йа национално чувство
и споменат за Търновската българска патриаршия не се е
затрил напълно. Само по силата на такава една прием
ственост и във връзка с настроенията, създадени от досега
на българи с гърци и руси, може да се разбере пламенният
патриотизъм на светогорския йеромонах Паисий, написал
1 Вж'. по въпроса моя Неофит Возвели, с. 89 сл., с. 131 сл.;

също П. Н и к о в , Възраждане чрез църквата, сборник България
1000 години, изд. М-во на нар. просвещение, I (1930), 321 сл. и
П. Н и к о в , Възраждане на бълг. народ. — ЦърковнО-нацио-
нални борби и постижения (1930).
в 1762 г. своята «История славонобългарска». У Паисий

и в период още на пълен мрак за народа ни ние откриваме
ясно изразена волята за отхвърляне на чуждия духовен
гнет, обусловена от критика над гръцката денациона-
лизаторска и експлоататорска верска политика. Здравият
национален усет подсказва на монаха с гениална исто
рическа интуиция, че българският народ ще може да се
повдигне и да спечели загубената си гордост само ако се
отърси от фенерската паразитна йерархия, от «греческая
власть архиерейская», и получи «свобода църковна»,
с «архиереи от свой язню*. След него това убеждение про-’
никва все по-дълбоко у водачите на народа ни от Софроний
и Неофит Возвели насам и у Априлов то е нееднократно
силно подчертано и правилно мотивирано. Това, което бе*
за Паисий само далечен блян, то печели постепенно почва
и се превръща в реална програма. Не вече само за про
повед на една отвлечена идея*- а за постигане на един
практически план и за разрешение на една насъщна задача
се касае след 1839 г. /
Априлов знае отлично недостатъците и пакостното
влияние на фенерските агенти в Вългария и от Гюлхан-
ския хатишериф насам насърчава при всеки случай по
стъпките за заместване на гръцките митрополити с бъл
гарски. Не че той не признава в отделни случаи Заслугите
на някои почтени и Коректни към народа ни владици:
той има напр. заедно с Неофит Рилски високо мнение за
Иларион Критски в Търново и хвали добродетелите му и
грижите му (макар и мними) за българската просвета1;
1 За Иларион Критски, починал в 1838 г., чието «безкористие»
било доказано с това, че след, смъртта му не се намерили никакви
богатства въпреки значителните доходи на гръцките митрополити,
Априлов твърди, че паметта му била «незабравима за българите».
И още: «Ако митрополитите, изпращани по епархиите, гдето жите
лите са повечето българи, следваха добродетелите на този пастир,
българите не биха имали какво да желаят повече.» Денница,: с. 98.
Априлов е несъмнено неправилно осветлен по дейността на Иларион;
В ЪСТАНИЯ И ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС 375
но той намира цялата система вредна и държи на принципа
за национално духовенство, което едничко би взело при
сърце защитата на паството от светски насилници и би
насочило правилно неговото образование в духа на съвре
менните изисквания. Вярно е, че той не напада по-рано
патриаршията, бидейки като толкова други добри бъл
гарски патриоти далеч от една остра елинофобия: и Фо-
тинов, и Райно Попович, и Хр. Павлович гледат прими
рително на гръцкото влияние в училищата и не роптаят
срещу Фенер, който впрочем не е и тъй активен в насажда
нето на гръцкия национализъм дори до Руската война
от 1828 г.1 Но откак гръцките митрополити се обявяват
вж. аа истинския лик на този фенерски агент у мен, Неофит Воз
вели, с. 325 сл. З а софийския митрополит Милетий, който уж из
държал от своите доходи'българското училище в София, Априлов
бележи: «Да проникнат, благотворителний владико, твоите отечески
увещания в измъчените сърца на паството ти! Да остане името ти
незабравимо, подобно името на Иларион, починалия вече търнов
ски екзарх!» Денница, с. 52.
Характерно е, че и Неофит Рилски е Писал похвална ода на
владиката Иларион в Търново (срв.’ Мисъл, II, кн. IV—V, с. 271 сл.),
наричайки го «философ*,' «божествен мъж» .«светилник на източната
черква», «защитник» на угнетените:
Проповедует тя Болгария благодетеля и питателя,
пастиря-началника и предстателя, вери же и наук.
Принасяйки му благодарност от името на всички български пасоми,,
Неофит се провиква накрай:
Живи, глаголюще, на лета многа благославно,
яко до нас управиши отечески и светло!
1 Срв. И в . Д. Ш и ш м а н о в, К- Фотинов, СбНУ, X i-
с. 642 сл.,. с. 647 сл., с. 652 сл. Основателно изтъква тук Шишманов
че Фенер става предприемчив в своята елинизаторска роля. едва
откак в Гърция към 1830 г. почнаха да се сипят нападки върху
патриаршията като корумпиран и интернационален институт.
Това, което гръцките патриоти искат, национална гръцка черква,
се осъществява тогава чрез национализиране на Цариградската пат
риаршия, «от което датира и преследването на националните, движе
ния у другите народности, и появата на нашия черковен въпрос».
решително против българското национално дело в учи

лищата, книжнината и черквата, правейки му всевъз
можни спънки; откак и в самата Гърция след освобож
дението й се поведе борба за отделяне на държавната на
ционална черква от патриаршията, този поставен под
турска опека, назадничав в политиката си и попаднал в
страшна развала институт; и откак особено сё видя, че
не може българският народ да се обособи в национален
организъм, за да отстоява правата си чрез свои пред
ставители пред Портата, докато патриархът и митропо
литите му са застанали по закон между него и властта,
осуетявайки достъпа до тая, Апрцлбв се приобщава към
по-смелата критика над гръцката черковна йерархия и
одобрява действията на ония българи, черковни и мирски
лица, които искат по-радикално разрешение на черковния
въпрос. За него не остава вече никакво съмнение: борбата
срещу Фенер трябва да обедини на първо време всички
усилия за национален възход и в /опозиция към терора
на гръцките агенти трябва да порасне и се развие новото
културно движение в България с идеала свободна българ
ска черква и свои духовни и светски представители пред
правителството мимо посредничеството на патриаршията.
Както се знае, към края на 1838 г. в историческото

Търново или, по-право, в будните балкански села наоколо
се заражда спонтанно един глух ропот против владиката
Панарет, наследил починалия Иларион. Този Панарет е
отишъл в алчен обир на свещеници, черкви и паство по-
далеч от всички свои предходници, отличавал се е при това
с буен нрав и крайно обидно държане към народа и бъл
гарските свещеници. Възползувани от пътуването на
султан Махмуд през 1837 г. в България, който възве
стявал навсякъде справедливост и равноправие, пър
венците от Търновско се решили да искат още преди ид
ването на Панарет български заместник на Иларион;
ВЪСТАНИЯ И .ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС 377
но когато Панарет прекалил във всичко, а хатишерифът
от 1839 г, ободрил търновди за нови протести, те поискали
чрез делегация в Цариград свалянето на Панарет и на
значаването вместо него на Неофит Хилендарски, наричан
Возвели. Неофит Хилендарски, добре познат в тоя край,
изпрлзувал недоволството и създал чрез своята огнена
проповед настроение в полза на един митрополит бълга
рин, който щял да спре обири, да бъде истински пастир
и да поощрява просветата и всички човеколюбиви дела
между народа. Увлечени от желанието да видят свой
сънародник на ^високата епископска катедра, първа по
значение в България, търновди, габровчани, дряновци,
еленчани и т. н. упълномощили специални пратеници в
Цариград да работят за народното искане. Но в Цариград
се случва нещо неочаквано: въпреки протекцията над
Неофит Возвели от страна на високи турски сановници
и въпреки махзарите на толкова български каази за тър
новски владика бил назначен пак грък, младият и озлобен
към българите Неофит Византийски; Неофит Хилендар
ски получил само службата на негов протосингел с обе
щание да бъде по-късно възвёден в епископски сан в
Ловеч. Причина за несполуката била обаче не толкова
коварната патриаршия, колкото грехът на българската
делегация. Именно, пристигнали в Цариград, прате
ниците на каазите и особено Никола Кетенджиоглу от
Търново, Стойко Бобчооглу от Елена и Колчо Басмаджи
от Габрово проявили непростителна слабост към парите и
към патриаршеските увещания и срещу няколко хиляди
гроша подкуп продали честното българско дело. Историята
на интриги, измами и подло предателство ни е позната
добрё по мемоарите на самия Неофит Возвели, тъй съ
крушен от удара над българските усилия и от собствената си
несрета; и ние не можем и днес да четем трогателната из
повед на страдалеца, без да се възмущаваме от срамната
измяна на ония «цървулановци», предпочели да натъпчат
джебовете си със сребро, вместо да помогнат за тържество

на българското дело.1
Апрйлов следи отдалеч конфликта между мощната и
влиятейна патриаршия и слабата българска партия.
И той е угнетен от първите несполуки. Добре осведбмен
от някои свои дописници, навярно и от самия Неофит
Возвели върху причините на неуспеха, той изказва възму
щението си пред габровските първенци в едно писмо от
17 йвгуст 1840 Ф.® Тук той съобщава, че сам Колчо Бас-
маджиму бил описал вървежа на българските работи в
Цариград: «Уведомлява ни, чи стана владика грек, чи
н а ш ет о н есо гл а си е стана на това причина, защо се види
гр е ц и т е п р и л а с к а х а н я кои от б ъ л га р е т е и сториха сме
шение да развалят общото желание. Казва ни,чи патриархат
нема да се поручи й за най-добриат болгарин дето и^а в
светат да стане владика, защото тогас грецките владицй,
които така много алчат болГарските епархии, полека лека
ще загубят този 6orat акарет от бедните и несогласните
болгаре.» Доколкотози Колчо е предавал работата прав
диво, можем с право да се съмняваме, щом и неговото
собствено поведение по въпроса вдъхва толкова силно
подозрение. Апрйлов знае само едно: че гърците не биха
успели, ако не бяха намерили българските делегати едино
душни в сребролюбието и слабото им нравствено и нацио
нално Съзнание. И за да предпази съгражданите си от
второ такова падение, той ги поучава и заклева: «А/со
им аха б о л га р ет е общ о с ъ гл а си е, ако ч орб а д ж и и т е и м ,
б о га т и т е и гол ем ц и т е гл е д а х а общ от о д о б р о , п о л за т а
н а р о д ъ т си и н е ги п о д к у п в а х а х и т р и т е в л а д и ц и с дарби
и армагани, за да могат да угнетяват простиат народ пред
тях, тогас според нинешното султанско узаконение,
н я м а ш е п и т о еди н г р е к д а е в л а д и к а или еп и ск о п по Б о л .
•он ■
1 Срв. по въпроса у М. А р н а у д о в , Неофит Возвели,
с. 387 ел.
2 С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 20 сл.
ВЪСТАНИЯ И ЧЕ РК О ВЕ Н ВЪПРОС 379
га р и я . . .» На българите, мисли Априлов, са нужни архи-
пастири и пастири от техния род, за да могат тия да четат,
изповядват и проповядват на езика им и да бъдат разбрани
без преводач. Колкото до недобросъвестните местни по
магачи на владиците или до продалите безбожно народното
дело в Цариград, за тях той говори в повдигнат тон:
«Онези болгаре, дето своята полза предпочитат от общата
полза, дето ся подкупват от користолюбието да утесняват
братьята си, тези болгаре са и зч ади е дияволско, И уд о в о
к о л я н о , те имат веч н от о п р о к л я т и е от родът си и имат да
предстанат пред непритворниат ст р а ш н и й с ъ д всевиШ няго,
да дадат ответ за п ост и дн от о п р едат ел ст во и да получат
п р а в ед н о въ зм е зд и е , ве я н и й а д и г е е н у .»
Сдържаният изобщо Априлов е попаднал тук в едно
афектирано състояние, тъй несвойствено за него, благо
разумния и тихия. Очевидно той е дълбоко покрусен от
провалата на българския проект, честната му душа се
бунтува срещу едно предателство от родни българи, от
пренебрегнали дълга си и мандата си избраници. И той не
може да се успокои, докато не излее гнева си в едно па
тетично проклятйе, което трябва да стресне и други по
добни лица, способни в коравосърдечието или користо
любието си на низко предателство. Откак се е освободил
така от възмущението си, Априлов минава към напътствия
и ободряване на малодушните и суеверните: «Слушаме, чи
архипастирите, за да совершат желаниет'о си да удовле
творят користта си устрашават Ви с проклятие церковно и
някога дохождат до това безумие да произнесат това тяхно
хуляне.» Но истинският християнин знае колко жалки са
такива заплашвания и как една подобна анатема пада върху
главата на автора си, щом поводът е «интересът и златото».
Владиците се решават само за това да откупват в Цариград
прескъпо епархиите си (от патриаршията и Високата порта),
защото са сигурни, че ще могат отпосле да си изкарат
заетите суми, като ограбват бедните българи и се предават
380 М И Х А И Л А P Н А У ДО В
на охолен живот. И с ирония Априлов забелязва по повод

на патриаршеските залъгвания за български епископи
и з а прекратяване на владишките злоупотреби: «Обеща
нието, дето казва г. Колчо, чи му далр[ в Цариград за
болгарски епископи и за у ничтожен ието на злоупотреб
ленията митрополитски и проч., чини ми се, чи са оста
нали в Цариград доде извадят и него и Другите оттам.»
, Априлов её чуДи на наивността или на лукавото из
винение на Колчо и другарите му, които се задоволили с
обещания за премахване на Неправилните владишки
облагания. «Той (Колчо), както и сякой б о л г а р и н , тре-
бува да иска' не да ся уничтожат някой злоупотребления,
но д а се ун и ч т ож и секакво д а ва н е н а а р х и А а а п и р е т е ,
т и й н а н и к а к во н ем ат право.-» ХатиИперифът изрично за
бранява всякакви други данъци освен царските. «Влади-
ците и тии са подвластни на царскиат ферман и не могат
да ся усмелят да поискат нещо от народат, инак са против
ници на царската воля.» Щом народът се избави от неза
конната владичина, сам ще прави «доброволно пожертво
вание за школите си.» Ако ли се/откаже на владиците
всяка помощ и не им се дава «ни-Л-о една пара», от само
себе си ще дойде и освобождението от фанариотите: «тогас
ще видите, чи нема в Царьград да ся карат влаДыците за
болгарските епархии и ще ги остават на болгарете».
Патриархът пък не се наема да гарантира за владици бъл
гари само защото «не му поноси да загубят грецйте бол
гарските желтици». Но българите би трябвало да се явят
пред султанските министри и сам«я султан, за да ги уверят,
че както през Гръцката завера и Руската война останали
верни поданици, така и сега, след хатишерифа, те ще бъдат
предани и покорни, запазвайки мир и покой в империята,
каквито няма по цяла Европа. И най-важното остава,
когато се търсят народните правдини, все пан това:
«За общи работи требова Колкото можете да проваждате
человеци л ю бородн и и уч ен и , з а д а н е м о га т гр е ц й т е д а
ВЪСТАНИЯ И Ч Е P K O В_Е Н В Ъ П Р О С 381
г и и зл ъ ж ат и д а з н а я т к а к во д а х о р т у в а т дет о т р еб а
и от Ваша страна не оставайте да ся советувате сос други
села и градове, зачтото може други да знаят чтото не
знаем ми.»1
■ Това са мъдрите наставления на Априлов tio съби
тията от 1840 г. В тях говорят здравият смисъл, съобра-
зителността, практичното начало и вярата в един по-добър
ред на нещата за българите, ако те се вдъхновяват от
правилно разбраните си интереси. И по-нататък той не
престава да напътва своите съграждани, поставяйки им
като закон да се споразумяват с други села и градове,
когато трябва да предприемат решителни постъпки по
черковния въпрос. Той знае добре какво значат колективни
усилия, народно единство и дисциплина в борбата за
право; знае и обществената стойност на патриоти, които
:като умове и морал ще съумеят да се противопоставят на
гръцките доводи и съблазни. На 12 юли 1841 г. той пише
на габровци, за да ги предпази от празните обещания -
«гръцка хитрост» — на новия владика Панарет. «Треба
да сме умни да не влезим в сетите» (примките). Дочул,
че патриаршията забранила българското евангелие (пре
вода на Неофит Рилски, изгорен по заповед), той мисли:
«Това е от завист да си не отворим очите, в него няма нищо
противно и лъжливо. Инак нямаше да го пускат в Росия.. .»
И като се връща на несъгласието между българите, при
чинило неуспеха им в Цариград и другаде, той въздиша:
«Ако бяха се наедно, щеха да имат владика когото щат, но
сега той си играе с тях.» Владишките и патриаршески
проклятия падат върху този, който ги произнася, щом са
несправедливи. Нека се държи на постъпки пред сул
тана — той, който е дал толкова добрини с хатишерйфа,
ще «облекчи и страданието на народа си», като му даде
свои владици и българско богослужение.2
1 Славейков, Габровското училище, с. 20—23.
2 С л а в е й к о в, ц. с., с. 23—24.
382 М И Х А И Л А Р Н А У Д OB
В Д е н н и ц а от това време Априлов настоява да имаме

образовани българи, изучили в Русия старобългарски и
руски, за да могат те да затвърдят учебното дело в оте
чеството си и богослужението на народен език. «Ино-
земното духовенство няма да се доогва до българските
катедри; защото българите ще имат свои сънародници,
които не ще му отстъпват в образование и в християнски
знания и добродетели. Освен това учените българи ще
попречат на иноземците да управляват по личен произвол
и да налагат под разни предлози неправилни данъци.»1
Все на същите основания — закрила на българската про
света и предпазване на народа от ограбване — в Българ
ски книжници от 1841 г. Априлов формулира безуслов
ното искане: «сичкото духовенство да е от българе учени»2.
Когато на търновския владишки трон се качил фанариотът
Неофит Византийски, една от многото му хитрости била да
увери писмено и самия Априлов (на 15 февруари 1841 г.),
че ще положи грижи за народното българко образование,
като отвори в Търново виеше училище и печатница,
Априлов му благодарил горещо (на 15 март с. г.) и очаквал
да се изпълни обещанието. Но и в течение на четири години
гъркът не сторил нищо и едва на 15 януари 1845 г. тър
новските първенци уведомили Априлов, че те сами най-
сетне си отворили българско училище.3
В Д о п ъ л н е н и е т о към «Денница» от 1842 г, Априлов-
също не пропуска да се застъпи за български йерарси,
надявайки се да покажат те «повече любов към родната,
някога славна България», отколкото напр. пловдивският
или одринският владика, които се отказали равнодушно
да подкрепят оплакванията на епархиотите си по някои
нарушения на хатишерифа от страна на местните власти.
«Необходимостта да имат българите архипастири измежду
2 Априлов, Български книжници, с. 31.
3 Априлов, Болгарские грамоты (1845), с. 59.
ВЪСТАНИЯ И ЧЕРКОВЕН ВЪПРОС 383
самите българи се признава и от чужденците», прибавя
Априлов, като привежда мнението на французина Киприан
Роберт, защитил също правото на петмилионния ни народ
да има свои родни архипастири и своя печатница за чер
ковни книги.1 На 19 юли 1842 г. Априлов пише отново на
габровци, за да им припомни недостойното поведение
на депутатите в Цариград през 1841 г. и да им препоръча:
«Други пат гледайте да избирате хора безпорочни на
т ези р а б о т и , кои т о са свят и; никаква дарба на святат
не трябва да ги искушава.» Узнал освен това, че владиците,
като идели от Цариград, носели всякакви подаръци за
чорбаджиите по градове и села и така «тези малодушни
и користолюбиви българи» ставали «тараф» на влади
ката, за да тъпче и скубе той народа, Априлов заключава:
«Тези безсмислени ще дават ответ на всевишняго за тех
ният поступок.»1 2
И по-късно, през 1845, 1846 и 1847 г., както ще видим,
Априлов не престава в писма и съчинения да разкрива
пакостната дейност на гръцките владици и на техните бъл
гарски помагачи, достигайки до една по-смела концепция
на черковния въпрос, която дори по-радикално настрое
ните борци в България не смеят тогава да застъпят.
Именно убеден, че рано или късно българските справедливи
искания ще се наложат на правителството, щом зад тях
стои една колективна народна воля, той поставя вече като
цел на оформеното и непотушимо движение, което дава и
своите скъпи жертви, не само назначаването на б ъ л га р с к и
в л а д и ц и в ъ в всички б ъ л га р с к и е п а р х и и , но и съ зд а в а н ет о '
н а о т д ел н а б ъ л га р с к а й е р а р х и я , и зб о р а н а н езави си м
1 А п р и л о в , Дополнение, с. 12, с отправка към една ста?

тия на С. Robert в Allgemeine Zeitung, 1842.
2 С л а в е й к о в , Габровското училище,с. 24. Върху тези вла-
дишки подаръци и подкупи за чорбаджиите вж. обстойно в диало
зите на Неофит Возвели, особено Мати Болгария от 1846 г. Срв.
у мен, Н. Возвели, с. 758 сл.
384 М И Х А И Л А Р НА УДОВ
б ъ л га р ск и по примера на някогашната авто

пат риарх
номна българска черква. Този лозунг намираме в един
позив на Априлов от 1845 г., за който ще говорим в след
ната глава. Тук ще припомним още, че и в брошурата си
от 1847 г. върху българския литературен език той роптае
срещу намесата на владиците в българските училищни
работи (патриаршията издала в 1846 г. една наредба,
с която митрополитът можал «да туря и ваде надзиратели
и учители школски», когато пожелае) и изказва опасение
да не би българските учебни заведения да се обърнат те
първа в разсадници на гъркоманството. «Суетен щеше да е
тоя страх, мисли Априлов, ако Българията имаше владици
от язикат си. . . Но надевами ся, чи ще дойде времето да
ся умилостиви султанът над българете». . .* Тия обаче
не требва да забравят мъдрия съвет на спасителя: «Тър
сете, и ще намерите; почукайте, и ще ви се отвори.» За
виси значи и от усърдието на самите българи, за да получат
те най-сетне своето законно правр. Живото съзнание за
това право и общите енергични ростъпки за извоюването
му не могат да не се увенчаят ç успех според Априлов.
И той вижда тук правилно развоя на работите, угаждайки
и подготвяйки с увещанията си тържеството на българ
ското черковно-национално освобождение.
1 Априлов, Мысли, с. 46.
385
Д В А Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
ПОСЛЕДНИ ГОДИНИ
М еж д у 1 8 4 4 и 1847 г. А п р и л о в е увлечен от
б о р б а т а ср ещ у гр ъ ц к о т о духовенст во. — Т ой съчувст вува н а т ак
т и к а и дейн ост н а водачи т е ( Н еоф и т В о з в е л и ,И л а р и о н М акарио-
полски и д р .) . — П ози в к ъ м съ н а р о дн и ц и т е от 15 м а й 1843 г. —
Л о з у н гъ т з а възст ан овяван е н а с т а р а т а б ъ л га р с к а й ер а р х и я и за
пълнат а н еза ви си м о ст на б ъ л га р ск а т а черква. — Н ароднот о съ
б ран и е в Ц а р и гр а д (а п р и л 1 8 4 5 ): м алодуш ие на прови н ц и ални т е
д е л е га т и . — «П и см о к ъ м съот ечест веницит е* от А прилов в духа
н а и д е и и п р о п о в е д н а Н е о ф и т В о з в е л и .— А п о т е о з а н а о б р а з о в а н и е т о
и на народнат а черква. — М исъл за народнот о б л а го , гри ж и за
п р о с в е т а т а , д ъ л г н а а р х и п а с т и р и т е , н у ж д а от н еза ви си м п а т р и а р
хат . — М л а д еж т а т р я б в а д а б ъ д е в я р н а н а от еч ест вот о: „ Н а р о д
н и я т гл а с е гл а с б о ж и “. — А п ри л ов кат о х аракт ер и пат ри от . —
Той поддърж а н еп ри м и ри м от о т ечени е по черковния въпрос. —
П и см ен а в р ъ зк а с чеш кия славист В . Х а н к а . — Б олест т а на А п р и
лов през 18 4 3 —1845 г. — А прилов п редл ага на Ш аф арик да и з
д а д е б ъ л га р ск и т е м у гр а м о т и . — Б ъ л га р ск а т а гр а м а т и к а н а И в.
Б о го р о в от 1844 г. — П и см а до п р о ф . С р езн евск и о т 1 8 4 5 и 1 8 4 6 г .:
оп т и м изъм по черковн и я въпрос, т еж ко зд р а во сл о вн о съст ояние,
оплакван е от гр ъ ц к и доноси и б ъ л га р ск и клевет и. — Защ о някои
б ъ л г а р и са н едоволни от А п р и л о в ? — С к р о м ен о т к а з о т б и о гр а ф и я . —
Г риж и на А п р и л о в в 1846 г. за брат ови я м у син Н и колай Н и ки ф о
р о в А п р и л о в : п р о ек т з а о б р а зо в а н и е и ж ен и т ба с о гл ед н а б ъ л га р с к а т а
просвет а и на Г аброво. — К ера А п ри лова при брат си в О деса
(1 8 4 6 ). — М и с ъ л н а А п р и л о в д а дож ивее с т а р и н и т е си в Габрово. —
К о п н е ж н а Н е о ф и т Р и л с к и д а се в и д и с о с н о в а т е л я н а Г а б р о в с к о т о
училищ е. — В ъ зм ущ ен и е на А прилов от владиш кат а опека над
б ъ л га р ск и т е училищ а. — П рез м ай 1847 г. А прилов п о т егл я за
Ц а р и гр а д и Б р уса . — На 2 4 а в г у с т с. г. т ой п р и ст и га в Габрово. —
С л е д д а р е н и е т о си з а уч и л и щ е т о н а 'п ъ т з а Б у к у р е щ и Р усия през
25 .
М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
Т ърново. — В н езап н а см ърт в Галац на 2 окт ом ври 1847 г. —

А п ри лов: един от вечнит е ст раж и на б ъ л га р ск и т е национални
идеали.
Към края на живота си, между 1844 и

1847 г., Априлов е цял обзет от треската на разгорилата
се борба срещу гръцкото духовенство в България, както
тя се води в името на един светско-политически принцип,
националното самоопределение. Черковният въпрос, под
зет отначало като хрисим протест срещу неправди и зло
употреби на гръцките владици, фанариотите, постепенно
се обръща в пристъп срещу цялата юридическа и финансова
мощ на Гръцката патриаршия, присвоила си под маската на
религиозни грижи големи права над социалния и култур
ния живот на подчинените й народи. Това е истинско
реформационно движение по замах и цели — доколкото
именно трябва да се съкруши едно тежко духовно иго и
да се ограничи намесата на патриарха в народностните
въйрбси, тъй тясно свързани тогава с черковните. В бор
бата1 срещу авторитета и привилегиите на патриарха,
глава на източноправославната ; черква, се каляват две
поколения българи, това на Неофит Возвели и Априлов и
онова на Раковски и Кръстевич, които ще дадат правилна
насока на народните тежнения и ще подготвят победата
не сдмо над духовната, но и над политическата тирания.
Подзета към 1839 г., борбата се води главно в Цариград
но в нея участвува цялата страна и на нея съчувствуват
или помагат дейно и емигрантите в Русия, Румъния,
Сърбия и другаде.
Априлов е един от първите българи, съзнали дълбокия
смисъл на черковното движение, и по всички главни
точки на убежденията си той се чувствува в пълна хар
мония с гледищата и тактиката на водачите в родината.
Сраснал с мисълта, че няма напредък и просвета за
българското племе, докато не се премахне крепителят на
ПОС ЛЕ ДНИ ГОДИНИ 387
мрак и на тъпа инертност у нас, фенерската йерархия,

той става все по-рязък в критиката си над тази йерархия
и все повече се увлича в една агитация, която сякаш
противоречи на мирния му характер и на толерантността
му за верски и национални различия. Защото той се е
убедил, че истинският враг на българското съзнание и на
Българското възраждане не ще отстъпи от своите позиции,
докато не бъде навред разбулен в своите антихристиянски
и антихуманни дела и докато българският народ не настои
твърдо и единодушно пред- властта за възкресяване на
своята народна черква. И защото той знае как страдат от
коварството на Фенер и на гръцките йерарси някои от
най-благородните синове на България — Неофит Воз
вели напр., който е заточен в Хилендар, или Дионцсий
Контаров, който бива премахнат чрез отрова от света,
за да не заеме епископското място във Видин. Сега, когато
самото царско правителство иска да уважи «на българския
народ правдата», за да отстрани недоволството на своите
немохамедански поданици; когато през 1844 г. българ
ските пълномощници в Цариград, Неофит и Иларион, са
подали мемоар до Високата порта, подкрепен чрез заяв
ления от Търновската кааза, за да искат обуздаване: на
гръцките владици, особено на «екзарха на цяла България»,
търновския митрополит; и когато в началото на 1845 г.
един нов хатишериф възвестява султанската воля да се
подкрепи стопанското и школското дело без разлика на
народности, а една заповед на правителството нарежда
свикването на н а р о д н о с ъ б р а н и е от делегати на вСички
верско-народностни общини в държавата, за да се произ
несе то върху нуждите на страната и мерките за придагане
на Гюлханския хатишериф от 1839 г. — Априлов печели
несъкрушима вяра, че българските законни искания ще
бъдат най-сетне уважени. Но нужна е твърдост, нужна е
сплотеност на българските сили, нужен е характер у
българските провинциални делегати, за да се отстои.до.
край народното право. Виждайки усърдието на неколцина

издигнати патриоти, той заляга да им бъде в помощ чрез
внушенията си между всички свои близки в отечест
вото и особено между габровци. Ето з ащо при толкова други
писма и толкова пратки на книги до разни общини и лица
в България1 на 15 май 1845 г. той разпраща един вдъх
новен позив «към съотечествениците», който е цяла про
грама за дейност на просветените български синове и истин
ска изповед на авторитетния български идеолог в този тъй
важен стадий на черковния въпрос.
Позивът на терзания от болест, но все бодрия духом
и все повече обзетия от народностен патос патриот, комуто
липсва възможност да се намеси непосредствено в епи
ческата борба, заслужава нашето особено внимание.
Той показва, че Априлов е човек на момента, на необхо
димото въздействие, на ясните и правилни схващания,
които неотклонно трябва да се застъпват словом и делом,
за да се излезе с чест от историческия двубой между бъл
гарско и гръцко начало. Той се съгласява в разбирания, в
настроения, в конкретни цели почти напълно с онова,
което проповядва и иска един Неофит Возвели, и цялата
разлика между двамата крупни дейци е там, че Неофит
като турски поданик и духовно лице изказва по-резерви-
рано някои свои идеи, когато Априлов, свободен от
преклонение пред турска и патриаршеска власт, може да
1 От по-раншните му писма бихме отбелязали тук още тия:

В летописа на поп Йовчо от Трявна поддата 13 април 1842 г.
четем: «Получихми писма из Одеса, от Василия Априлова и печат
за сколата.» СбНУ, III, с. 382. На 18 май 1843 г. Априлов запитва
чрез писмо учителя Захарий Круша каква е етимологията на думите
«шоп» и «помак». Срв. Ш и ш м а н о в , Нови студии, с. 391. В
началото на 1844 г. той е писал на Г. Кръстевич, за да му се оплаче
от некоректната постъпка на А. Кипиловски, комуто записал за
отдавна обещаната «Българска история» доста спомоществователи
и му внесъл до ^000 рубли, а книгата още не излизала. М. Б а-
л а б а н о в, Г. Кръстевич, с. 187.
ПОС ЛЕ ДНИ ГОДИНИ 389
изповядва по-откровено цялата си интимна мисъл. С това

се обяснява между другото защо докато Неофит и него
вите съмишленици в България настояват само за ограни
чение на владишките произволи и за родно българско
духовенство, Априлов издига лозунга за възстановяване
на старата българска йерархия и за пълна независимост
на българската черква. Това, което легалните борци в
Турция могат само да мечтаят, но не и да го заявяват
открито — време за това ще дойде по-късно, след Крим
ската война, когато въпросът за духовен български глава се
слага решително, —■Априлов го разкрива без стеснение
и без страх, давайки така тласък на неуверените или
нерешителните, над които виси било опасност от преслед
ване, било патриаршеска анатема.
Четем ли позива на Априлов, ние се пренасяме не
волно в духовния кръг на Неофит Возвели и долавяме
тона на неговите съвети, размисли и сатирични излияния.
В «Разговор на любородните», в «Просвещенний европеец»,
в «Плач бедныя М а т и Б о л га р и и » , както и в другите си
диалози и писма от 40-те години Неофит описва с потрёсна
вярност и дълбока мъка теглата на народа от владишките
произволи, гоненето на учените българи и будните бъл
гарски духовници, неволята на сиромасите от тежка
та владичнина, моралната поквара в митрополитските
среди, издайническата роля на владиците пред властта
и на жалките им помагачи, българските чорбаджии, пред
самите владици. Ограбените и преследвани селяни се из
плакват: «Ето гледайте оголените ни къщи, и повярвайте!»1
Гласът на родината се отеква болезнено в душата на Ап
рилов и той, поддал се на милост и негодувание, призовава
и насърчава сънародниците си в духа на Неофитозите
молби или увещания, особено когато турското правител
ство само пожелава да узнае българските искания. Именно
през април 1845 г. бива свикано в Цариград Народното
1 Срв. моя Неофит Возвели, с. 418 сл.
събрание, в което участвуват с равни права мюсюлмани и

християни. Докато Неофит, Иларион, Раковски и други
издигнати личности намират, че сега е моментът да се
изнесат пред отговорните фактори страшните и срамните
дела на фенерското духовенство и да се обсипе Високата
порта с протести от цяла България, като се поискат бъл
гарски архиереи на митрополитските места, постоянни
български народни представители (векили) в Цариград и
черкЬвни български членове в патриаршеския синод,
самите народни пратеници, прости или подучени от пат
риарха хорица, мълчат в събранието или пък заявяват,
че са доволни от владиците си. . . Малодушието на бъл
гарските провинциални делегати стигало дотам, че те не
се решавали да се явят дори пред влиятелните турски
сановници Риза паша и Мехмед Али паша, гдето им било
гарантирано спокойно изслушване и подкрепа. Виждайки
това, патриаршията е могла да залъже турското прави
телство, че ще изпълни нещо от българските искания,
предявени от цариградските дейци/ а по-късно да заточи
през юли 1845 г. без всяко стеснение Неофит и Иларион,
за да сплаши окончателно българите.
Още докато трае Народното събрание в Цариград и

докато след това турското правителство разпраща спе
циални комисари (меймури) из провинцията, за да се
осведомят върху оплакванията на някои верски (българ
ски) общини, понеже в събранието техните делегати не
изнесли от неопитност или заинтересуваност нищо, Алри-
лов се обръща писмено към всички свои познати с един
горещ позив, крайно любопитен по тона си и съдържа
нието си. Това е същинска апотеоза на образованието и на
народната черква заедно със смело изобличение на фенер-
ската политика и строг укор за народните пратеници в
Цариград и за всички сънародници. Вземайки повод от
току-що излезлите си Б ъ л г а р с к и гр а м о т и , които препо
П О С Л Е Д Н И ГОДИНИ 391
ръчва като извор за поука върху славното ни минало,

той посочва като причина за сегашното ни окаяно положение
невежеството и иска премахването му чрез въздигане на
български кандидати на митрополитските катедри, тъй
като гърците са се оказали в това отношение напълно
безнадеждни. Българите са множеството в европейската
част на турската империя (8 на 1 срещу гърците!), но те
страдат от своите архипастири и от техните презрени
оръдия и тънат в безправие и мрак. Колко много биха
могли да сторят и техните делегати в Народното събрание,
ако бяха хора почтени, неповлияни от гръцките владици,
и вземеха думата, за да защитят българското просветно и
черковно дело! Но това едва ли те ще сторят. И като се
обръща към истинските, преданите чеда на народа, мла
дите и интелигентни българи, на които възлага занапред
всичките си надежди, Априлов ги заклева сякаш в ня
каква пророческа екзалтация да изпълнят честно дълга
си към България, за да не падне върху тях вечното про
клятие на рода им. Така е писал, така е проповядвал и
бичувал в тия години само Неофит Возвели — героят и
мъченикът на движението за народна черква и народна
просвета. И трябва да предполагаме, че това съвпадение
в идеи, в чувства, в начин на въздействие върху народните
маси не е случайно, а почива на връзки между Цариград и
Одеса, двете главни централи на народното движение в
тия години, отгдето се разпалва ентусиазмът за борба и
се чертае планът на действие.
Необикновено важното за историка на Възраждането
и за биографа на Априлов П и см о к ам от ечест вен и ц и т е
от 15 май 1845 г.1 има в най-съществените си части това
съдържание.
1 Писмото-позив на Априлов е напечатано за пръв път от
П. Р. Славейков в сп. Гайда, III, бр. 14 от 15 юли 1866 г., с. 217—
220. То било запазено у габровския учител Цвятко Недьов. Срв.
пълния и верен текст у В. А п р и л о в, Събрани съчинения, 1940.
След обръщението «Любезные соотечественници! Братья

българе!» Априлов разяснява, че «преди малко» бил из
дал пет стари грамоти,1 които му стрували доста разходи и
труд. Издал ги той сега, понеже българите не знаяли
нищо за тях «и зачтото т ова т я х н о н езн а н и е с т а н а п р и
чи н а д а с п а д н а т м н ого от б и т и ет о си, дет о и с т о р и я т а
п о ка зва з а н а ш и т е п р а о т ц и , чи имали помежду другите
народи. . . Тези грамоти една божия промисъл сохрани
ст злостта на чуждите родове и от глубокото народно
невежество. Те удостоверяват за старото българско битие
и самостоятелност. . . Като прочетете тези грамоти,
Ви — верните българе, что не имате за б л у ж д е н и е д а ся
о т р и ч ат е от свой ат р о д — ще ся покажите по ревнители
за просвещението на чадата си; пак другите българе, что
бяха ся заблудили като слаби овци, ще познаят заблуж
дението си и ще ся соединят с вас за общото благо.» Въз
обновил така позива на Паисий против «отцеругателите»
и поменал «народното благо» като най-висока цел на про
светените българи, Априлов продължава:
„Толко т ова н а р о д н о т о б л а гр беш е м о ет о н а м е
рение, кога приех той труд на себе си да сочиня
книга, която надевам ся да стане| потребна за българете
и по много за б ъ л га р с к о т о ю нош ест во, коет о д а возлю би
п росвещ ениет о н а р о д н о , дето сос време да влезе и н а ш и й а т
н а р о д в чи слот о м еж ду просвещ енит е н а р о д и , както и
прилича на многочислений и лйэбознателний христиански
народ.» (Всеки като прочете грамотите, ще пожелае «да
познае подробно историята на той народ, на когото ся
счита син. Историята ще го научи, чи требваше от малък
да ся посвяти на учението, за да не ся крие под чуждо име.»
Похвала към султан Абдул Меджид, че дава на българите
«сяко позволение да отварят училища за юношеството, дето
пожелаят, и самси предстоява за просвещението. Ви
толко гледайте, Любезнии соотечественници! да станете
1 Априлов, Болгарский грамоты, 1845.
ПОС ЛЕ ДНИ Г ОДИНИ 393
достойни за царската милост. Ако не ся обарните сега на

просвещенний път, така ще останете во веки.»)
«Дето досега ви забравиха другите народи, това прои-
стечи от ваша причина, зачтото онези, дето малко ся
образуваха, криеха ся под чуждо име и едино блаженство
в светат считаха да събират имание, за което пренебрег
ваха сичкото друго. Ви сами не мысляхте, де ще ви извади
той път . . . Другата причина на вашата неизвестност е,
чи а р х и п а с т и р е т о ви н е ся гр и ж а т д а н а п р а в я т б ъ л га р с к и
у ч и л и щ а в Б ъ л г а р и я т а , в които юношеството да ся (учи),
перво свойат язик и подир него други потребни язици. —
Това е длъжност на вашите кметове и чурбажии, които
ако щяха да правят доброто, архипастирьатвитребуваше
да благослови това добро деяние, зачтото той не знае
бьлгарскийат език и желанието му е да просвети паството
си през неговийт. Но ще речете, чи п о-доб ре беш е а р х и -
п а с т и р е т е ви д а с а б ъ л г а р е кои т о щ еха д а ся гр и ж а т з а
и юношеството щяше да процве-
п росвещ ен и ет о б ъ л га р с к о
тава (в) науците, кога ги учи на бащинат язик, пак народъд
щяше да е имущ и богат, зачтото някои милиони гроша
щяха да остават в Българията помежду българете, които
сега пришелците архипастире заносят в други места,
отдето дохождат пак други гладни да саберат и те в пет
шест години богата жатва.»
«Той ваш отговор е справедлив и не може никой да
го отрича. Н о кой е п р и ч и н а т а , чи х р а н и т е и н о зем ц и ?
П р и ч и н а т а са ва ш и т е км еот ве и ч о р б а д ж и и , к о и т о
и н о зем ск от о д у х о в е н с т в о с х и т р о с т п р и к а р в а н а своя
с т а р н а , п а к т е (ж алки т во р ен и я ) п р е д а в а т н а р о д н о т о
за да са любезни и похвални чада на архипастират
б л а го ,
си и да могат да вършат работата си с негово покровител
ство, без да смислят, чи стават орудие на людска корист.
Праведнийат бог ще съди това тяхното обхождение и ще
им воздае по достойнството им, ако не познаят заблужде
нието си и не искореняват злото, което правят на1братятаси.
Н а р о д о н а сел ен и е т о по о т о м а н с к а т а Е вр о п ей ск а им пе-
р и я с ч и т а ся осем б ъ л га р е и е д и н г р ъ к . Сега нека помисли
секи здравомислящий человек, бива ли един пришелец
духовний да управлява много тисящ (хилйади) българе? —
Д е ся е ч у л о ви д я л о в с вёт а т по ц ерковн и т е р а б о т и и н о
зем ец д а е гл а в а н а с и ч к ы й а т н а р о д ? който никак не раз
бира иноземецът нито кога праве литургия, нито кога
учи християнските правила.»
Султанът е заповядал «пак да отидат в Цариград
от обширното му владение депутати, които да си кажат
като синове на родительт что им е потребно, и что им е
тъжно на животът. Тези депутати чух, чи ся пратиха
от големите градове, избрани от тамошните чурбаджии и
не зная, ако селата знаят за тях. Т ези д е п у т а т и могат
да ся и най добрите человеци, но секи може да помисли,
чи са п р о д а д е н и н а м ест н и т е а р х и п а с т и р е , зачтото жи-
веяха и богатеяха през тях. Затова тия н я м а д а п р о д у м а т
н и т о слово з а н а р о д н о т о уч ен и е и ц ер к о вн а т а п о р ед к а ,
нито да поискат архипастиря от свойът си род, както е
потребно и прилично на многочцслений народ. Т и и д е
п у т а т и , по н а р о д н о т о ж елание, н е т олко архипаст ире
но и н еза ви си м и й п а т р и а р х т р ф у в а ш е д а искат к а к т о
го и м а х а п ерво б ъ л га р е т е , но когото гръцкото старание
подир обрати в митрополит терновский, който да зависи
от патриархъат гръцкий.»
«Така може да предвиди секи лесно, что царската
милост не ще да има благодетельно влияние за народъат;
но вратата на султанската милост никога не се затварят.
Секи ден и час могат да си покажат неговите подданни на
тронското подножие и да испросят что желае народъат.
Его величество е милостиво и на молитвата им.»
«Това имах, любезни съотечественици! да Ви кажа,
за д а и зп ъ л н я , д л ъ га т , чт о и м ам з а Б ъ л г а р и я , в коят о
ся р о д и х , и коят о гл ед а м за б р а в е н а и за д у ш е н а от чуж да
ц ъ р к о в н а кори ст .
ПОСЛЕ ДНИ ГОДИНИ 395
Ви, млади чада български, които с време ще влезете

в общото народно битие, ви молете бащите ви, да ви не
оставят неучени и да не жалеят пари да ви изучат по силата
си; за ч т о ви , к а т о м л а д и о т р а сл и , и м ат е вр ем е д а ся
и зуч и т е и д а ст ан ет е п о т р еб н и н а н а р о д а т си , к о й т о щ е
б лагославя ва ш а т а п а м ет н а г р я д у щ и т е векове и щ е ви
счи т а н а р о д н и б л а го д ет ел и , защото станахте орудие,
д а ся р а зс и п е т ем н и й а т м р а к , дет о т о л к о зи векове т я-
От година друга товарят ся в
ж еше н а б е д н а т а Б ъ л г а р и я .
отечеството училища, в които можете да заберете да ся
учите, перво на бащинат язик, и като поемете него да
учите и други язици и науки потребни, и най подир,
като ся усилите, да отидете в Европа, да д оваршите вашето
образование в тамошните университети.» (Европа е много
просветена, но там има и много породи, които погубват
тялото и душата.) «И м а й т е з а свят а дл ъ ж н о ст д а
о б и ч а т е от ечест вот о си , както ще видите, чи обичат
своето сичките европейци, и помагайте му сякакво и като
свършите учението, вариете ся да му слугувате на пот
ребите му и на нуждите му, както правят и другите на
роди. Не оставайте тази миел, зачто инак не ще да ся
викате благодетели, но п р ед а т ел и н а р о д н и . Н а р о д н о т о
п р о к л я т и е ще ви д и р и , дет о и д а ст е. Н а р о д н ы й а т гл а с
е гл а с бож ий, совест т а ви щ е ви м ъ ч е, ще тарпите големи
нужди и доведени до нищета ще изпратите духат ви заб
равени, презрени и оставени от сичките человеци.
В ечн о п р о к л я т и е ще леж и н а д у ш а т а ви и вечни с р а м ще
н а сл едо ват р о д н и н и т е ви в от ечест вот о. Но с божия
помощ уверен сам, чи мойт страх е суетен. В и р о д и х т е
с я б ъ л г а р е , ст е д о б р и и в е р н и п а т р и о т и и ще о ст ан ет е
т а к и в а з а с л а в а -т а н а н а ш а т а ce'èa с л а б а и з а б р а в е н а ,
н о л ю б о зн а т е л н а Б ъ л г а р и я .
Здравствуйте! Писах в Одеса в 1845 година 15 ден,
май я месеца.
Ваш съотечественик В а с и л и й А п ри л ов.»
Апотеозът на науката и на народностното начало е

съчетан в това тъй изключително по дух и мисли послание
от 1845 г. с позив за задружни действия срещу Фенер и с
твърда вяра в младите българи, в новото поколение, въо
душевено от идеализъм и от воля за работа. За лишен път
Априлов ни се разкрива тук като характер, като морал от
най-симпатична страна и обвиненията, хвърляни тъй
лекомислено срещу него от враговете му, падат от само
себе си като крайно тенденциозни или несъстоятелни.
Тъй енергично и тъй внушително може да говори на бъл
гарската интелигенция в 40-те години само човек , чиято
преданост към «народното благо» е извирала от най-чист
извор. Тази преданост е била подхранвана не само от
пробуденото у него чрез Венелин и развито до страст на
родностно чувство, но и от носталгията за едно отечество,
живо в душата му чрез родната реч, величавите истори
чески спомени и свежото поетическо предание на бълга
рите, изучавано напоследък. Ревността и решителността
на борци по черковния въпрос катЬ Неофит Возвели и
Иларион Макариополски само е подсилвала неговата соб
ствена ревност, дошла като нов импулс за работа при от
чаянието му от една непрестанна болест. Познавайки добре
психиката на простия българин, тъй потиснат от поли
тическо и духовно мъртвило, тъй апатичен към високи
пориви и тъй малко готов за доблест или жертви в името
на народност и образование, усетът за които тепърва се
заражда, той насочва усилията си към това да бие на
племенно съзнание и на религиозен страх от възмездие,
за да настрои инертните към родолюбие и жажда за про
света. И колко уместни са този род уроци върху свещен
дълг към отечеството и върху необходимост да се отстрани
чуждото духовенство, показват ни между другото писмата
на Несфит Возвели към габровци тъкмо от същото това
време. На 16 юли 1845 г. Несфит с тежка мъка на сърцето се
обръща към своите познайници и приятели в родното място
П О С Л Е Д Н И ГОДИНИ 397
на Априлов, за да ги укори за тяхното «петгодишно глу

бочайше умолчание», което го хвърляло в неудомение и
удивление след толкова молби за съдействие. «Защо ли
не ми отговорихте досега поне веднъж?» — пита ги той,
който им е пращал толкова «любородни» писма. И дълбоко
уязвен в безпомощното си усамотение, той се подписва:
«В. искренности н якогаж познайник.» Само година по-
късно, когато султанът предприема своята разузна
вателна обиколка из България, неподвижните габровци
се решават заедно с търновци, свищовци, казанлъчани и
други да подадат оплаквания против нетърпимия тър
новски митрополит, като се застъпят и за освобождението
на заточените Неофит и Иларион.1
Поставяйки като крайна цел на борбата независи
мата българска патриаршия и провиквайки се: «Где се е
чуло и видяло в света по черковните работи иноземец да е
глава на всичкия народ?» Априлов се нарежда между най-
напредничавите български патриоти, теглили всички
последици от критиката си над духовния режим и от
идеала си за народно самоопределение, без да се засяга
светската власт. Толкова предпазлив, когато се касае
за политически движения, тъй категоричен при отрича
нето си на революционните опити, той е безрезервно при
върженик на най-смелите действия по черковния въпрос,
като е убеден, че те не носят никакви опасности за народ
ния организъм и само ще го калят за борба, правейки го
по-годен в устрема към културни и икономически завое
вания. За него е важно да се укрепи съзнанието за нацио
нална чест, да се възпита волята за национална соли
дарност чрез един организиран отпор срещу привиле
гиите на фенерската патриаршия. Изтръгне ли се на
родът ни от преклонението си пред всичко гръцко и осо-
1 Срв. моя Неофит Возвели, с. 647, 700; В. С м о х о в с к а -
ll е т р о в а. Неофит Возвели и бълг. черковен въпрос, 1964.
с. 59 сл.
бено от страха си пред гръцката черковна управа, която е

в услуга на пакостния за нас панелинизъм, останалото,
политическото, ще дойде от само себе си в зависимост от
нови благоприятни обстоятелства. Априлов издига гласа си
в полза на възобновената народна йерархия и решително
държи за възгледа, който двайсет години по-късно (1864)
Раковски ще изказва с думите: «Вероизповедний ни въпрос
е днес за нас н а й -го л я м о т о дело, коет о т р я б в а д а за н и м а ва
всеки го б ъ л г а р и н а и да натежава на него не само като едно
от най-светите му длъжности, но като е д и н в ъ п р о с от
к о й т о зави си с м ъ р т т а или ж ивот а б ъ л га р с к и я н а р о д
В тая точка на своята мисъл, на идеите си по
н о ст и .» 1
черковния въпрос, Априлов от самото начало се добли
жава до представителите на н е п р и м и р и м о т о течение в
България за разлика от партията на у м е р е н и т е , които
искаха да се печелят позиции само стъпка по стъпка и
без да се отхвърля главенството на патриарха.2 Историята
1 Г. С. Р а к о в с к и , Бълг. веро^сповед. въпрос (1364).
Срв. Съчинения, 1922, с. 512. /
2 Като говори за елинофилството на К- Фотинов, който иначе
е добър български патриот, и за търпимостта към гърците и гръцката
култура у Р. Попович, Хр. Павлович и Др., Щишманов характери
зира така двете главни течения по черковния въпрос у нас: «Тук
няма съмнение: ние се срещаме с цяла една могъща консервативно-
опортюнистическа партия, идеалът на която Се еволюцията, посте
пенното развитие от старото към новото, без сътресения, без пагубни
скокове. Тази партия преобладавеше в България почти до 1840 г.
Срещу нея вече се подготвяше друго едно мощно течение —* ради
калното, водачът на което бе един революционер по природа, Нео
фит Возвели. Тая партия, партията на буйните, на младите, родона
чалникът на която бе Паисий и която черпеше своята голяма мощ от
Паисиевата история и нейните революционни преправки, намираше,
че еволюцията е много хубаво нещо, но че много бавно се движи и че
напредъкът може да се осъществи лесно и с насилствени средства.
Програмата на тая партия бе изпъждането на гръцките владици и
въобще изтикването на гръцкото влияние из всички области на
духовния и обществения ни живот. Пред нейните очи всичко гръцко
беше омразно и нищожно. То трябваше да се унижи още повече, за
П О С Л Е Д Н И ГОД И Н I 399
показва твърде скоро, в 1860 и 1870 г., че прав е бил

Ацрилов. Осъжда ли той политическите заговори, които'
цепят или разслабват народа, предизвиквайки и реакция
отгоре, черковните домогвания му се струват и законни
пред правителството, и оправдани пред верските канони.
Без да буди подозрение у турската власт, българският
народ може да събере силите си и да узрее за великото си
предназначение — чрез една лоялна самозащита срещу
иноземното духовенство, което е погазило право и спра
ведливост, гарантирани от самата държава. Така Априлов,
тъй резервиран по отношение на политическото развитие,
се явява като идеен сподвижник на решителните борци
за черковна автономия, солидаризирайки се с техните ло
зунги и тяхната правилно улучена тактика.
Трябва да отбележим във връзка с писмото на Ап
рилов от 1845 г. до габровци и доколкото става дума там за
българските народни представители в Цариград, че и в
наставленията си до Николай Христофоров Палаузов,
когото той изпраща тогава да ревизира Габровското учи
лище, е влизала една точка за тях — да ги догони и им
даде някакви поръчки. Така поне съобщава учителят
Цвятко Недьов на Неофит Рилски за Н. Хр. Палаузов и
другаря му В. Рашеев, дошли в Габрово през май с. г.
Те желаели да отидат до Рилския манастир и да се срещ
нат с Неофит Рилски, но станало нужда да отпътуват
по-скоро за Цариград: «гонеха депутатите да ги сварят,
които се викаха от Високата порта»1. Навярно Априлов
да се отцепи народът от един опасен кумир, който за

плашваше да го зароби всецяло. Нищо по-различно от възгледите
на един Неофит Рилски или Райно Попович върху значението на
гръцката култура за нас и между възгледите на Неофит Возвели
по същия въпрос.» Ив. Д. Ш и ш м а н о в , К. Фотинов, СбНУ, IX ,.
с. 653.
1 Ш и ш м а н о в , Нови студии, с, 267: писмо на Цв. Недьов
от 20 юли 1845 г.
400 М И Х А ИЛ A P Н А УДОВ
е поръчал на познатите си между тези депутати да дей

ствуват по-твърдо, по-независимо и в духа на по-смелите
народни искания.
В тия усилни времена на българското национално
раздвижване и при толкова вълнения и грижи Априлов
не губи изпредвид и науката, както и пропагандата за
българската народност и българската книжнина в чуж
бина. Тук той има някои любопитни връзки между другото
с твърде известния на времето си чешки славист Венце
слав Ханка, библиотекар при Пражкия народен музей,
който е поддържал широка преписка с руските учени и
дейно е подпомагал сближаването между славяните на
научна почва, макар сам да не е бил толкова солиден в
науката си (той е авторът на фалшификата «Краледворски
ръкопис»).1 Не знаем как Априлов завързва писмени
връзки с този крайно общителен и услужлив човек, ен
тусиаст за проучването на славянските езици и лите
ратури, но на 24 (12) юни 1845 г. той му благодари (на
руски език) за получаването на книги и на писмо, изви
нявайки се, че не му отговорил навреме. Причината да
не бъде точен Априлов, иначе тъй внимателен и акуратен,
била т еж кат а м у болест . Да не беше станало нужда от
едно оправдание на вежливия Априлов, ние не бихме
знаяли нищо върху тая продължителна болест, за която
четем само толкова, че го е гнетяла «повече от две години»
и че е била «тежък недъг».2 В какво собствено се е проя
вявала болестта, какъв ход е имала тя през 1843—1845 г.,
как тя се отразява по-пряко върху самочувствието и
1 Вж. за Ханка: В. Я г и ч, История славянской филологии,
1910, с. 248 сл.; Л. М и л е т и ч, СбНУ, V, с. 382 сл.
2 Срв. по-горе, с.672. Писмото, както и следващите две писма
от Априлов до Ханка, вж. у В. Ф р а н ц е в , Письма к Вячеславу
Ганке из славянских земел. Варшава, 1905, с. 11 сл. Книгите, за
които се говори,че били изпратени от Априлов, са: Бълг.книжници,
Денница, Богоровата география и др., излезли от 1842 до 1845 г.
български издания.
П О С Л Е Д Н И Г О Д И Н И 401
научните му занятия,не знаем.Можем само да предполагаме,
че прикован тъй дълго на легло, той се е предал на упорито
четене по многото историко-народоучни въпроси, които са
го интересували,и че си е набавил така знанията и аргумен
тацията, които ни правят толкова силно впечатление у
един търговец-автодидакт (срв. неговите М и с л и от 1846 г.).
Благодарейки на Ханка за изпратените книги, на свой
ред и той му изпраща десет български книги чрез прия
телите си братя Карейша, които отивали на лечение
в чешките минерални бани. Пратката била «слабый знак
того искреняго уважения, которые за Ваши полезныя
труды, Вашу благонамеренность» Априлов хранел към
Ханка.
Година време след това писмо Априлов пише на Ханка
едно н ем ско писмо (22 юли 1846 г.), за да го запита получил
ли е ония книги, както и писмото му от 10 декември
1845 г., което било придружено от «Болгарский грамоты».
Един екземпляр от тая книга, както и писмо били изпра
тени все чрез Ханка и до Шафарик. Сегашното писмо щял
да предаде лично Ив. Богоров, който отивал за Лайпциг.
Чрез същото това писмо от ГОдекември Априлов п р ед л а га л
н а Ш а ф ари к д а и зд а д е н а свои р а зн о с к и б ъ л га р с к и т е г р а
м о т и , които били в негови ръце («Durch den nàmlichen
Brief 10 dec. bat.ich zugleich Herrn Schafarik für die in
seine Hânde bul. Manuscripten, daB ich die Speisen der Aus-
gabe auf midi aufnehmen werde»), ако му съобщял
съдържанието им («wenn er die Güte haben wird, mir
den Inhalt derselben zu offenbaren»).
Но че по една или друга причина нито Ханка, нито
Шафарик са могли да отговорят на Априлов в течение на
няколко месеца, научаване от третото писмо на Априлов
до Ханка от 13 (30) октомври 1846 г. Познавайки добре
голямата компетенция на Шафарик по старобългарски
език и дочул за неговата сбирка от старобългарски па
метници, Априлов е предлагал великодушно средства
26.
за издаване на последните, убеден, че такова научно из

дание ще ползува както цялата славистика, така и българ
ската история.1 В третото си писмо Априлов отново на
стоява на предложението си. Той съобщава, че е получил
писмото на Ханка от8 (20) септември заедно с издаденото
от тогова Сазаво-Емауско евангелие, но че скърби за не-
получаването от Ханка на онова писмо до Шафарик —
«коему предлагал я мои услуги в том, чтобы взять на
себя издержки к изданию в свет имеющихся у него Бол
гарских грамот». Той препоръчва при този случай на
Ханка младия българин Богоров, който щял да издава
в. «Български орел» и който можал да му бъде полезен
със сведенията си за българската литература. Сам Ап
рилов моли Ханка да му изпраща, каквото има, на адрес:
«Одеса, Екатеринская улица, дом Маразли», и да му съобщи
някой кореспондент във Виена, чрез когото по австрий
ския параход могъл да му праща книги. Изказал така
готовността си да бъде в постоянни книжовни връзки с
прочутия чешки славист, Априлов му открива радостта си,
загдето и той, Ханка, се придържал о теорията за старо
българско потекло на най-старите славянски книги:
«Мне приятно видеть что Вы придерживайтесь н еусп о-
р и м о й ист ине, признавая перевод Св. Писания за старо
болгарский язык. Многие не хотят признать его таковым
и прибягают к названию: церковнаго языка. Но сущест
вовал ли когда нибудь церковный язык, подобно гиеро-
глифическому?» Според Априлов българите са «настоящие
словене» и те са много задължени Востокову за грамати
ческите правила, установени от него в коментара към
Остромировото евангелие: «Эти правила чисто болгарския.»
И той хвали Богоров за българската му граматика от
1844 г., «основанную на ны неш нее н а р о д н о е п р о и зн о ш ен и е
б о л га р во всех от н ош ен и ях сх о д н о е с п р а в и л а м и В о ст о
кова,» Новите български писатели гледали да се до-
1 В. Ф р а н ц е в , Письма к В. Ганке, с. 9— 10.
I
t
П О С ЛЕ Д Н И ГОДИНИ 403
ближат «без всякого критическаго разбора и исторических
изисканий» до печатаните черковнославянски книги,
отхвърляйки юса (ж), «но сами говорилиимис народом»:
«таким образом закоренели они в своих предразсудках
и ныне даже успоривают наречие своих предков. Они,
будучи ограничены в самой Болгарии, не могли знать
того, что делалось около них».
Любопитно е, че все около това време (7 януари
1847 г.) Богоров пише от Лайпциг на Ханка, за да му
благодари за получено писмо от Априлов и да му поясни
защо нямал още абонати от България на своя вестник:
«Причината на това е, че те искат да се пише на един друг
язик, а не както говори наШът народ, което аз не мога
направи, защо н е п озн авам д р у г н я кой б ъ л га р с к и я з и к
освен б а щ и н и ет си и т а к а м а й м ъ ч н о щ ем са сговорим.'»
Духовитият и оригинален Богоров, съчувственик на Ап-
риловата школа в езика, се оглежда оттука вече цял в
стила си. На 8 октомври 1847 г. Богоров (Иванчо Андреов)
пише на Ханка от Цариград, за да му съобщи, че като бил
Априлов в Цариград, казал му, какво на 18 април 1847 г.
бил изпратил 14 Б ъ л г а р с к и к н и ж н и ц и до Богоров в
Лайпциг, които сега Ханка можал да поиска. Две от тях
трябвало да предаде на Шафарик, като му обясни, че
Бобошево и Малешево били села на р. Струма и че за
«много развалини» около Шумен не успял да събере све
дения.1 Значи и от Цариград чрез Богоров Априлов не
1 Павел Шафарик, тихият, но велик по работоспособност »
ценни изследвания учен, който вдъхва и днес дълбоко уважение, е
издал своите «Слав, старожитности» в 1837 г. с материалното съдей
ствие на почитателя си Погодин. В 1839 г. Шафарик напечатва биб-
лиографския си преглед на сръбските грамоти (Monumenta illyri-
са), а в 1842 г. пише на Погодин, че е зает със статия за с т а р о б ъ л
г а р с к и език. Срв. В. Я г и ч, ц. с., с. 295 сл.,С. 302 сл. Любопитно е,
че когато Франц Миклошич издава в 1845 г. своите «Radices lingue
Slovenice veteris dialecti», той нарича най-древните черковно-
славянски паметници тъкмо под влиянието на Шафарик български.
В. Я г и ч, ц. с., с. 697.
прекъсва писмената си връзка с чешките учени, от които

той очаква заедно с руските слависти ценни открития
върху Кирило-Методиевия език и древността на славян
ските народи, включително и българския.
Не по-малко интересни за характеристиката на Ап-

рилов и на научните и обществените му интереси са двете
писма, отправени все в тия години до руския славист И.
Срезневски. Този млад учен е бил един от четиримата
първи професори, с които се откриват през 1835 г. в
Русия катедри по «история и литература на славянските
езици», наред с П. Прайс (който в 1841 г. тъкми да пред
приеме пътуване в България, тази «обетована» за него
страна), В. Григорович и О. Бодянски.1 Пълна противо
положност на Григорович Срезневски проявява широки
симпатии към представителите на сръбското и българ
ското образование, поддържа връзки с тях и се въодуше
вява от искрена воля да оцени по достойнство делото им,
правейки пропаганда за тях и за страните им в руските
научни кръгове. Така, дочул за книжовни трудове и ро
долюбива дейност на Априлов, Срезневски отправя на
21 декември 1845 г. покана към него да му сътрудничи в
популяризирането на българската книжнина всред
руското общество. Каква точно е била поканата, не знаем.
Но на 31 с. м. Априлов отговаря на Срезневски, за да му
благодари както за нея, така и за желанието на учения
българофил да се запознае с него. Срезневски върши
крайно полезно дело, мисли Априлов, като се труди да
запознава просветените руси със забравеното българско
племе: «Помагай боже!» И навярно той «споделя мнението
на ония писатели, които приемат черковния език за
старобългарски, а българите за истински славяни»,
1 Срв. В. Я г и ч. История слав, филологии, с. 319 сл.; Л.
М и л е т и ч, СбНУ, V, с. 404 сл.; П. О р е ш к о в , Бълг. преглед,
1 (1929), 203 сл.
добавя още Априлов. Веднага след това нашият патриот

пояснява как гърците са заели подир падането на Бъл
гария всички епископски катедри в страната и как те и
досега експлоатират немилостиво народа. Но българите са
се пробудили вече и са повели борба за прогонването на
натрапниците. «Если они успеют в том, хотя в одну эпар-
хию, то греки потеряют скоро всего. . . Б о р ь б а п р о д о л
ж ает ся и р а с п р о с т р а н я ет с я п овсю ду, долж но н а д е я т ь с я ,
чт о ж елание н а р о д а со врем енем и сп ол н и т ся ».
Явно е колко оптимистично е настроен Априлов в
този момент на историческия двубой между гръцка и
българска партия по черковния въпрос и как той говори
с пълна увереност за успеха на делото, което вършат в
Цариград смелите водачи на българската партия Неофит
Возвели и Иларион Макариополски. Но този оптимизъм
не изтича от чувство на здраве и мощ, а само от повишено
национално съзнание. Защото веднага след тези бодри
по мисъл и надежда редове неочаквано иде признание за
немощ на тялото и за тежка загриженост върху собстве
ната участ: «Хотя я искренно желаю сделать моих соо
течественников более известными русским ученым, чт о
и е с т ь ц ел ь м о и х з а к я т и й , но — к великому моему при
скорбию — слабое мое зд о р о ви е за ст а вл я ет м ен я, п р о т и в
во л и , о т к а за т ься от предлагаемаго вами предприятие.
П о вер ьт е, что я уж е вт о р о й го д , н е вы хож у с к в а р т и р ы ,
и п и ш у сие п и с ь м о с постели-, и если кое как зд о р о ви е
п о п р а в и т ь с я , т о н а м ен я л еж и т ь о б я за н н о с т ь о к о н ч и т ь
Априлов
да вн о уж е обещ ан н ы й м н ою п у б л и к е В о л г, песни».
е принуден да отклони любезното и почетното предложение
за статии върху България само поради разстроеното си
здраве, което не му позволявало никаква умора и за
което той е говорил и в писмото си до чеха В. Ханка от
24 юни 1845 г .1 Две години вече той е затворник в къщи
и прикован най-често на легло и това състояние би
1 Вж. по-горе, гл. XI.
трябвало да се отрази неблагоприятно върху самочув

ствието му и волята му за обществена или научна работа.
И все пак за наше удивление налице е не отчаяние, а живо
съчувствие за народното движение в България и готов
ност да продължи наченатата си по-рано книжовна дейност,
изоставена с тежка мъка поради физически недъг. «На
меня лежит о б я а а н о с т ь », признава той, говорейки за
проекта си да издаде българските народни песни. И това
чувство на дълг е тъй силно, тъй тиранично, щото то из
мества всички други тенденции на волята и настроението.
Но безсилен да поеме едно ново задължение, като съ
трудничи на Срезневски,той препоръчва на руския учен
по-младия си приятел Д. Мутев, който също «обичал
своите» (българите) и бил в състояние «да извърши много».
Изказвайки радостта си от основаването на славянски
катедри в Петербург, Москва, Харксв и Киев (гдето ще
се вземе под внимание и българският език), той намира,
че за българите ще бъдат особено важни двата последни
града: «Болгарское наречие, мисли Априлов, более близко
с малороссийском, сходство больше в их нравах и обичаях».
И той изпраща новогодишен поздрав към младия учен
заедно с два екземпляра от своите «Български грамоти».1
На 11 юли 1846 г. Срезневски пише отново на Ап
рилов и той му отговаря едва на 19 декември с. г., след
като се е забавил пет месеца. «Причина тому — извинява се
нашият книжовник — м оя б о л е з н ь , удерживающая меня
на квартире. . .» Оказва се, че тоя път Срезневски иска
материали от Априлов, за да напише биографията му!
Току-що той е издал именно един биографически очерк
за основателя на новосръбската книжнина Вук Кара
джич12 и за него е било важно да представи все по същия
1 Писмото на Априлов у П. О р е ш к о в , Априлов и Сре
зневски, Български преглед, I (1929), кн. 2, с. 221—222.
2 И. С р е з н е в с к и й , Вук Стефанович Караджич, очерк
биографический и библиографический, Москов. литер, и учен.
начин на руските читатели и големия виновник за въз

дигането на новобългарската книжнина. Но Априлов
отказва решително да изпълни желанието на учения и
проявява скромност, която отново идва да потвърди
заключението ни за най-благородни подбуди при неговата
книжовна и практическа дейност. Именно той пише:
Более же всего признателен вам за доброе ваше распо
ложение ко мне, потрудиться и над моею биографиею.
Н о м ною н и ч его н е сд ел а н о , и хотя уверен что ученый
свет не взыскивал бы за то, что труды мои маловажны, и не
заслуживают их внимания, но из уважения того, что они
относятся до славянскаго племени, они простили бы мои
недостатки м н е Лежат н а сердц е обещ анны й м ною п е с н и ,
н о м оя х р о н и ч е с к а я б о л е з н ь противится моему желанию».
Болеет, добила хронически характер, пречи на Ап
рилов да извърши всичко онова, което той е проектирал
за науката. Направеното досега е в негови очи твърде
незначително от строго научно гледище, и той не би желал
сборник, 1846, 1, с. 33. Срезневски излага тук между другото раз
каза на самия Караджич, когото е виждал във Виена, за събирането
на народни песни.
В 1813 г. В. Караджич попаднал във Виена и се запознал слу
чайно с Копитар, цензор на славянските книги. Между разговорите
станало дума и за народните сръбски песни. «Копитар, като ме видя,
че аз ги зная много, взе да ме убеждава да ги записвам и колкото
повече, толкова по-добре, а след това и с Бога да ги печатам. Е, шта
îjy! Това ме занимаваше и аз започнах да записвам песни; а каквото
сам не знаях, питах у моята роднина,жената на В.Живковия, с които
дойдох наедно във Виена. Набра се доста голяма тетрадка и така
излезе на свят: «Сръбске простонародне песмарице.» Караджич
признава: «Впрочем главната вина, че аз станах писател, за всякога
ще остане на Копитар; в това отношение аз съм му задължен, ако не
всичко, то поне много,твърде много.» И втори път: «че аз станах пи
сател, и то дори такъв писател, какъвто Вие ме разбирате,аз съм за
дължен единствено на Копитар». Срезневски изпраща 1 екз. от ста
тията си на Априлов: той се пази и сега в библиотеката му в Габ
рово. От него Априлов също е могъл да почерпи поука за работата
си по събиране на български народни песни.
да бъде то надценявано. Ето защо нищо не му лежи тъй

далеко, както претенцията да се издава биографията му.
Отбивайки искрено предложението на руския учен,
той има обаче и друго едно съображение, което не ще
премълчи в писмото си — и което внезапно ни открива
поглед в ония одески «настроения», за които говорихме
достатъчно по-горе. «Кроме того, съобщава Априлов,
еще другое обстоятельство не позволяет мне воспользо
ваться дарованиями моих приятелей, писать что либо обо
мне. Э т о з а в и с т ь и з л о с т ь лю дей . К аж ды й им еет своих
п р о т и вн и ков, а более всех я». И Априлов пояснява веднага
кои са тези противници, разнесли разни клевети по негов
адрес и създали му доста неприятности. «Из моих болгар
ских книжников вы видите, что мое п раводуш и е не по
щадило греков, считающих славян вообще «варваримы».
По сему повсюду от кры л и сь н а м еня гонения, в Одессе
д о ш л о даж е д о т о г о , чт о к р о м е п а с к в и л е й и р у г а т е л ь
ст ва о н и д о м о га л и с ь у п р а в и т е л ь с т в а и з г н а т ь м е н я и з
За жалост ние не знаем от други извори нещо
го р о д а и п р .»
повече за този род обвинения против Априлов, повдиг
нати от същите ония гърци, на които той е помагал по-
рано тъй щедро и които не са могли да му простят нито
изобличенията в «Български книжници»1, нито ревно
стната подкрепа на българската национална идея с
активното му застъпничество за прогонване на гръцката
йерархия в България от 1840 г. нататък. Ние узнаваме
само толкова, че е имало памфлети против него от гръцка
страна, че са били дори правени постъпки пред властите
да бъде той отстранен от Одеса. . . Раздразнението в
гръцките среди от новия българофилски курс на Априлов
е взело, както се вижда, необикновен размер и е отивало
до най-недостойни доноси, останали за щастие без всяка
последица. Но ако всичко това не е смущавало твърдия
и готов за жертви Априлов, не без горчиво разочарование
1 Срв. по-горе, гл- II и гл. VIII.
ще мине за него вършеното не от заклети врагове на на
родността ни, а от самите българи и особено от ония близки
до него люде, на които той доверчиво е оказвал толкова
морална подкрепа, намирайки смелост и да сочи греш
ките им. В писмото си до Срезневски Априлов се изказва
така за някои одески сънародници: «Не пощадив целую
нацию (думата е за гърците), сказав сущую правду, могу
ли я не обращать внимания на своих. Им тоже отзиваюсь
я от кр о вен н о, вы ст авляю н а ви д и х с л а б у ю с т о р о н у ,
оттого выходить, что м н о ги е и з ж елаю щ их с л ы т ь у ч е
ны ми, ст али м не прот ивникам и, а удивительнее еще то,
что учащиеся в Одессе под моим наблюдением и настав
лением м олоды е б о л га р е , б о л ь ш ею ч а с т ь ю с д е л а л и с ь
м о и м и х у л и т е л я м и . . .»
Априлов страда по-силно тъкмо от злословието на
тия българи, младите и «учените», пред които той има
греха да е бил придирчив и строг в надзора и съветите си.1
Далеч от всяка демагогия, от всяко желание «да угажда»,
той е изпълнявал дълга си към поставените под негово
наблюдение гимназисти и семинаристи от България, като
се е старал да ги насочва към скромност, към работа и към
мисъл за отечеството. Но старанията му не биват правилно
оценени и вместо благодарност идва обвинението в егои
зъм и тщеславие. . . Пред Срезневски Априлов не може
да се сдържи да не изповяда болката си, да не разкрие
и машинациите на Захарий Княжески, възрастничък се
минарист в Одеса, който не само е имал неблагоразумието
да поддържа връзки с браилските съзаклятници («одно
доброе сердце графа Воронцова спасило его от бед»),
но се е представял пред меродавни личности в Москва
и Петербург като българин от княжеско потекло и е
досаждал с просията си.2 Априлов е знаял добре натяк-
1 Срв. по-горе, гл- X.
2 Вж. за него Ш и ш м а н о в , Студии, с. 138 сл. и Нови ст у
дии, с, 390 сл. Ако нашият историк намира този българина за «д об-
вания, укори, клевети, пръскани по негов адрес от този

род «доброжелатели» на българската просвета, затова
огражда и Срезневски от неприятности, и себе си от нови
обвинения в славолюбие и реклама, заявявайки в края
на писмото си: «По сим причинам, Измаил Иванович!
п о к о р н о п р о ш у о с т а в и т ь ваш е н а м е р е н и е , за которое
вторично примите мою искренную благодарность. Э т и
за в и с т н и к и и х у л и т е л и н е п о щ а д я т , м ож ет б ы т ь , и
б и о гр а ф о п и с а т е л я ,»1 Априлов се отказва решително
от
всяка биография само и само за да не си навлече нова
хула от ония, които не знаят мярка в подозренията и
обвиненията си и които могат да се одързостят да оскърбят
/ дори честно мислещия Срезневски. Най-малко сега, в
това тежко състояние, той би могъл да понася нравствени
терзания, причинени от невъзпитани или завистливи съ
народници. И с това отново е доказано колко малко Ап
рилов се е домогвал до «пуста слава», до «своя полза»
и до незаслужена чест като български книжовник. Не
той, а други, и то най-компетентнн личности, са вярвали,
че една негова биография би била необходима за пропа
ганда на българското дело в чужбина.
Следейки хронологически живота на Априлов по

опазените тъй случайно и тъй непълно документи, трябва
да отбележим през 1846 г. една по-интимна негова грижа,
която обаче е пак тясно свързана с «народното благо»,
родушен», за «много симпатична и оригинална личност», съдейки по
писмата му, Априлов, който от собствен опит познава нрава и ин
тригите на семинариста авантюрист, твърди напротив: «Безстыд-
ство, дерзость и ложь ему свойственны». Захарий ще е останал
твърде недоволен от Априлов, както и от другите знатни одесяни,
наричайки ги «нищожни», понеже те не му давали никаква помощ.
Априлов добавя в характеристиката си за него: «нельзя и положиться
на письма Захария, будучи все уверены о его хвастовстве и пр.».
Срв. П. О р е ш к о в , Бълг. преглед, ц. ст., с. 223—224.
1 П. О р е ш к о в , ц. ст., с. 224.
П О С ЛЕ Д Н И ГОДИНИ 411
поставенонеизменновцентъранамислитему и трудовете му.

Именно Априлов пише на 10 април с. г. до едничката си
сестра Кера Априлова в Габрово, чието семейно поло
жение ни остава съвсем неизвестно, за да нареди как
трябва да се изучи и устрои в живота неговият най-близък
роднина, братовият му син Николай. Това той правел,
както забелязва в края на пимото си, «за доброто на бра
танеца ни Николая, за доброто на нас и за н а ш и т е соо
т ечест вен н и ц а б о л г а р е ; и надевам ся да не сам сторил
зле. . .» Цялото длъжко писмо е посветено тъкмо за трзи
Николай, когото Априлов, останал цял живот неоженен
и сега стар ерген, вижда като едничка мъжка рожба в
рода си, назначена да наследи името му, заветите му,
идеала му за българска просвета. Още в завещанието си
ст 25 октомври 1844 г. Априлов е нареждал да се предаде
цялото му наследство извън капитала за Габровското
училище на братовия му син Николай Никифоров Апри
лов (§6) ида се отделя известен процент от капитала (от
един банков билет на стойност 15 000 рубли) в течение на
15 години пак за Николай, след което този процент да се
прибави към капитала на Габровското училище (§12).
На братовия си син той правел това дарение, «за д а ся
с т а р а е н е у с и п н о с п лам ен н о у с е р д и е д а ся о б р а зу в а щ
б ъ л га р е т е и д а ся р а с п р а с н а т п ом еж ду им н а ук и т е» .
Вменявайки в дълг на този братанец «часто да посещава
Габровското учебно заведение и да предлага там удоб
рения», Априлов мени три годии по-късно в кодицил към
завещанието си от 10 април 1847 г. така разпорежданието
си за него, че отреж да и процентите за Савельева Рости-
славич (също от билет на стойност 15 000 рубли) пак нему
в течение н а 20 години. «Тия проценти, пояснява волята си
Априлов, завещавам аз на братаницат ми Николай,
з а д а с я уж е н и непрем енно с б ъ л га р к а и найпаче га б -
която да знае добре български, за да учат децата
.р о в к а ,
най-първо българскийат язик.» Той смята, че Николай
може «не по-далеч от три години от смъртта» му да ее

задоми; но ако не извърши това, или не учи децата си
български, душеприказчиците имат право «да му присечат
веки процентите и да си оборнат в полза на Габровското
училище». Ако ли пък Николай не добие деца, «длъжен
е да земе за сина млада габровка».
Давайки нареждания така педантично върху наслед
ството си и задълженията на братовия си син Николай,
Априлов се ръководи от двойната мисъл да продължи
собственият му род своето битие, опазвайки в потом
ството името на благодетеля родолюбец, и да има всякога
един Априлов в поколенията, който да се грижи за не
прекъснатото изпълнение на завета по отношение на
Габровското училище. Колко живо занимава Априлов
тази мисъл към края на дните му, проличава и в писмото
му от 10 април 1846 г. до Кера Априлова в Габрово.
Там той излага как от децата на брат му Никифор, ж енен
з а г ъ р к и н я , останало само едно, Николай, и то било на 12
години, когато починал баща му. Васил взел това дете
при себе си, за да го изучи; и като станало на 18 години,
поискал да го прати да следва медицина. Но майката на
Николай се възпротивила на това и тъй като момчето не
разбирало още доброто си, тя го прибрала при себе си в
Цариград. Малкото пари, останали от баща им, употре
били в търговия, но «не излезли на глава». Между това
майката умряла и момъкът се сеща за волята на чичо си
и пожелава да стане лекар. Когато се отваря «Голямото
царско училище» в Цариград (думата е за медицинската
школа),1 Николай постъпва там като държавен стипен-
1 Императорското медицинско училище в Цариград е основано
в 1836 г. по волята на султана-реформатор Махмуд II. В него са се
учили доста българи, между които и познатият д-р Хр. Стамболски,
който ни го описва в своята книга Автобиография, дневници и ме
моари, I (1927), с. 386. Друго описание дължим на д-р И. П. Любенов,
«Цариградското военномедицинско училище», у С. Б а р у т ч и fl-
с к и , Хр. Г. Данов, 1905, с. 124 сл.
диант. Сега, след година и половина, той щял да завърши

с титлата «елмаский» и щял да получава на служба до
15 000 гроша годишно. И време било, понеже майка му,
като гъркиня, не могла да го изучи по български («за
което и той много жалее»), да се захване сега за този език,
който щял да научи скоро, понеже знаял руски. «Сега
(пише Априлов на сестра си, с която споделя плана си),
защото той тегли априловскийат род и защото обичам
да ся продолжи учението помежду нашите и подир нас,
намервам за благо, д а поеме т ой п р о д ъ л ж ен и ет о в р о д
р о д о в и з а т ова п о т реб н о р о д ъ а т н и д а е б ъ л га р с к и й и
п р и т ова и у ч е н , дет о ф а м и л и я т а н а А п р и л о в и т е д а е
н а следст вен о у ч е н а . Затова децата му трябва да знаят
бащиниат язик. . .» Понеже Николай искал, като завърши
в Цариград, да отиде за две години на специализация
в Париж, Априлов дава съгласието си за това и за из
дръжката му, но при едно условие: като се завърне и
преди да постъпи на служба, «да се ужене в Габрово на
българка». Николай бил могъл с науката си, чина си и
влиянието си пред големците да стане богат и да се из
дигне високо, чрез което пък щял да «направе м н о го
д о б р о на роднините си и на Г а б р о в о к а к т о и д р у г и т е
б ъ л г а р е » . Сега Николай бил на 23 години и като се за
върнел специалист, би се намерили за него в Цариград
и другаде доста богати невести; «но, забелязва Априлов,
той ще да ся съобрази с моето желание и да сторе, що аз
намервам за добро». Ето защо на Кера Априлова се падало
вместо майка да се погрижи за избор на добра невеста от
Габрово. Девойката трябвало да бъде «момиче скромно,
остроумно, от честни и непорочни родители, хубавичко
и до 10 или 12 години». И понеже щяла да води мъж,
който се среща със знатни хора, кандидатката трябвало
да се изучи отсега на «книга българска, аритметика,
катихизис, география и да е малко известна и с гръцкийат
язик,» както и с «шитие». И Априлов настоява, като се
намери момичето, баща му, за по-бързо да му хване учител,

за да го прнтотви за бъдещата му роля. . -1
Но какво излиза от,целия този старателно разработен
семеен проект на Априлов, тъй загрижен на старини за
ролята на рода си и за величието на Габрово? По-точни
вести за Николай Априлов, на когото меценатът възлага
такива розови надежди за потомството на априловци
и за Габровското училище, не са ни запазени и изглежда,
че и тук, както при Богориди и Кръстевич, женени за
гъркини, децата остават верни на гръцката си жилка и
на гръцкото си възпитание, за да се отчуждят напълно от
идеалите или завета на бащите си. Николай Априлов е из
ползувал користно дарението на чичо си,без да обърне обаче
внимание на мечтата му за дейност между българите и за
българската просвета. Очевидно младежът, получил
възпитание в Цариград и Париж, не се е блазнел след
смъртта на Априлов от мисълта да води някакво габ
ровско момиче, което знае и «малко гръцки, катихизис
и шитие», и цялата му кариера е протекла под знака на
тъй ненавистното за чичо му гъркоманство. . . Знаем
само толкова, че Николай се оженил за погърчената дъ
щеря на прочутия български герой от гръцката Завера
хаджи Христо,2 че живеел в Цариград, че не стъпил ни
веднъж в Габрово, нито пък приел да бъде изпълнител
1 Известия на Нар. етнограф, музей, II (1922), кн. I— II, с.
34—35. Изглежда, че Априлов е проявявал изобщо грижи по женит
бата на своите близки, тъй като през май 1846 г. майката на Н.
Палаузов в Габрово питала Найден Геров коя мома била по-добра
за сина й — тая ли, у която той сега живеял, или оная, за която ис
кали да го женят старият Палаузов и вечният му другар Априлов.
Из архивата на Н. Геров, II, с. 942.
2 Хаджи Христо, който става после адютант на първия гръцки
княз Отон, бил женен за покръстена туркиня. За една негова дъще
ря бил сгоден Г. С. Раковски, Срв. А. Щ о п о в , Балканское еди
нение, София, 1915, с. 12— 13; М. Б а л а б а н о в, сп. Летописи,
I (1900), с. 74; С. Б о б ч е в, Участието яа българите в Заверата,
София, 1930, с. 10.
П О С Л Е Д Н И Г ОДИНИ 415
на Априловото завещание, но в замяна водил процес за

неговото разваляне — без да успее поради енергичната
съпротива на душеприказчиците Н. Хр. Палаузов и В.
Рашеев.1 Починал той на о-в Халки в 1869 т.2
През лятото на 1846 г. Кера Априлова ходила при
брат си в Одеса, повикана навярно от него, и то във връзка
с болестта и завещанието му. За това съдим по съобщението
на габровския учител Цвятко Недьов до Неофит Рилски
от 15 октомври 1846 г. Разменяйки мисли и чувства с
горещо обичания си учител, даскал Цвятко му обажда, че
тъкмо в деня, когато пишел писмото си, била се завърнала
от Одеса Кера. Тя била заминала два месеца по-рано «да
види брат си» и сега казвала, какво той «мутлък имал на
мерение напролет да си дойде на Габрово да умре».
Априлов значи се е носил с мисълта да доживее по
следните си дни в родното Габрово,което той е идеализирал
отдалеч, в спомените си от детинство и в напредъка му
оттогава насам.3Близо до училището,което е увековечавало
името му, посред благодарно гражданство и в досег с
една родна среда, която е знаяла да зачита заслугите му
по българското образование, той се е надявал да намери
мир за болното си тяло — при тоя здрав и мек планински
климат. И по-късно той продължава да живее с тая мисъл
и може би е щял да остане наистина в Габрово, ако посе
щението му — както трябва да предполагаме — не го е
излекувало от някои илюзии за сметка на родното място
и на условията, все още първобитни, за живота в турската
провинция. На габровци той е писал вече на 10 март
1847 г., че се канел «напролет» да иде в Цариград за
1 Ц о н ч е в , II, с. 665.
2 Срв. П. Р. С л а в е й к о в, Писма, СбНУ, XX, с. 141 — 142.
3 За подобно намерение говори и паспортът му, издаден в
Одеса на 27 септември 1846 г., запазен за щастие и съхраняван сега
в Окръжния архив на Габрово. Там са посочени възрастта на Ап
рилов — 56 години, и външният му вид: ръст среден, коса и брада,
руси.
здравето си и че «ако му облекне» там, щял да се отбие

в Габрово, да се види с всички близки.1
Когато Неофит Рилски узнава в манастира си за това
намерение на Априлов, бърза да изкаже радостта си пред
верния Цвятко Недьов. Той му пише: «О да бы истин-
ствовала тая вест, изповядва той добросърдечно, та негли
и аз са сподобим да го видим в този привремений живот,
което много желаю и вярвам, че ще много да поблагоде-
телствува отечеството си, ако дойде, но и во обще сичкиат
народ свой.» Неофит е забравил малкото си огорчение от
по-рано по повод на разногласия с Априлов по езикови
въпроси. По природа снизходителен и неспособен за зла
памет, той не остава задълго под натиска на по-неприми-
римия и честолюбивия Райно Попович и наистина копнее
да поздрави човека, когото като велик българин и щедър
покровител на образованието е свикнал да цени по-пра
вилно. Интересно е, че тъкмо във връзка с това съобщение
на даскал Цвятко у Неофит заговаря едно малко угризе
ние на съвестта, загдето е обидил Априлов с дългото си
мълчание, прекъсвайки без видима причина преписката
си с него. Работата е там, че Неофитовите писма от и за
Русия били следени и залавяни от врагове на българ
щината, подучени от Фенер, и за да не би да се компроме
тира без нужда, особено в качеството си на рилски монах,
и да напакости на манастира си, той се видял принуден
«страха ради юдейски» да пресече «като с нож» това взаи-
мописание, еднакво с Априлов, и с Найден Геров, и с
В. Григорович. . . Обвинявали го недоброжелатели, лични
и отечествени, че имал преписка с Русия «за някакви на
родни работи, които са противни на царството», и искали
да го унищожат. Но случило се, че хванали едно съвсем
невинно писмо, макар в някои Априлови писма да имало
«по нещо достойно за злобата им» («даде бог та от неговите
'Славейков, Габровското училище, с. 32; срв. по-
горе, гл. V.
п о е л Е ц н и ГОДИНИ 417
не уловиха ни едно»), което можало да му напакости.
И Неофит моли даскал Цвятко, като пристигне Априлов
или още преди това, чрез писмо да му обади тая истина.1
През тази 1846 г. извиква възмущението на Априлов
една разпоредба на патриаршията, според която учили
щата се поставяли под самоволната власт на владиците.
След като фанариотските агенти правили донос, че бъл
гарите под предлог за училища строяли казарми, за да
учат юношите си на военно изкуство, и след като доносът
бива опроверган от правителствената анкета на самото мя
сто (Калофер), сега те искали да задушат българската про
света, поставяйки я под опеката на враговете й. Всеки
може да предвиди, мисли Априлов,2 че българските учи
лища и черкви 1уша да процъфтяват при тези наредби,
и то в едно време, когато султанът покровителствува навред
1 Писмата на Н. Рилски в СбНУ, VI, с. 445 сл.; срв. и Щ и ш -
м а н о в, Нови студии,с. 279—280 и 376. За повода да прекрати ко
респонденцията си отначало Н. Рилски казва: «Преди няколко го
дины, откогато зема великата церква един фитил на връх нашиат
народ и туриха на око неколцина человеци, в което число сам и аз на
значен,които всяким образом стараются да ги истребат да ги няма ни
какви, хванаха да ни преследуват и делата, и да ни ловат писмата. . .»
Очевидно шпионирането и преследването на Н. Рилски стои във
връзка с агитацията на български владици и със заточението на Нео
фит Возвели, което трябва да убие у българите волята да имат за
владици свои сънародници. Патриаршията не е могла с нищо друго
да подбие българските искания тъй сигурно, както с доказателства,
че българските кандидати стоят в опасна преписка с враговете на
Турция. Пред руския представител в Цариград тя клевети българ
ските водачи за търсене услуги от поляците католици, врагове на
православието; пред Високата порта пък тя ги представя за инспи
рирани в революционните и черковните си проекти от Русия.
И в писмо от 2 март 1860 г. — значи много по-късно, като говори за
учителската си дейност из България, Неофит Рилски пише на Цвятко
Недьов: «. . . знаях состоянието народно и злобата греч., която
имаха верху мене, за да мя преследуват всегда, накъде и как ще по
стъпвам.» СбНУ, V с. 463.
2 А п р и л о в , Мысли, с. 45— 46.
27.
418 М И Х А ИЛ A P И А УДОВ
образованието. И пред габровци той протестира, загдето

се дава право на владиците да назначават и уволняват
учителите: «Това нещо няма го нийде в светат да има
духовното сословие власт над светското учение.» Влади
ката може да следи само дали учителят не насажда някоя
ерес, но не бива да се меси в самото преподаване. Той има
право да свети вода, когато удостои школата с посеще
нието си, но не му е позволено да съветва учителите и
попечителите на училището. Учителите се назначават
от попечителите, а тия пък — от общината.1
Най-сетне след дълго канене Априлов . потегля в

1847 г. да осъществи едно заветно свое желание — да
види отново отечеството си. При какви обстоятелства той
пътува и какъв е резултатът от посещението му в Цариград
и Бруса, гдето го води най-напред програмата му, не ни е
съобщил никой. Ние знаем от самия Априлов само толкова,
че той отива на юг, за да облекчи здравословното си съ
стояние (срв. писмото му от 10 март 1847 г.: «напролет
ще ида в Цариград за здравието си. . ,»).2 Знаем също и
някои кратки подробности, съобщени от душеприказчи-
ците му Н. Палаузов и М. Милованов на 7 май 1848 г.
на Савельев-Ростиславич, който поискал от тях сведения
върху последните дни на Априлов, за да ги използува
за една своя биография на приятеля си (в С. Петербург
ский Ведомости). Палаузов и Милованов пишат именно
покрай другото и това:
«От февруари 1847 г. Априлов се намираше в Одеса,
туряйки работите си в ред. На 10 април той направи
допълнение към духовното си завещание, съставено още
в 1844 г., съдържанието на което, както предполагаме,
Ви е известно. Като ни задължи с подписи да приемем
1 С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 25 (писма на Апри
лов до габровци от И декември 1846 г.).
2 С л а в е й к о в , Габровското училище, с. 32, и гл. V, с. 138.
ПОС Л Е Д НИ ГОДИНИ 419
званието на душеприказчици, той ни предаде това за
вещание за съхраняване. В първите дни на май той се
отправи с параход за турските владения. Целта на пъту
ването му беше да посети родината си, да види успеха
на училището, за което той толкова се грижеше, а повече,
за да поправи своето разстроено здраве. Затова той се
отправи за град Бруса, гдето използува тамошните ми
нерални бани,и като почувствува облекчение от болесттаси,
предприема обратния път за Русия. Но по пътя от Буку
рещ за Галац той се простудява и заболява и на 2 октомври
1847 г. умира в Галац, гдето е и погребан. Какъв вид
болест го сваля в гроба, не ни е известно.»1
Между Бру са и Галац се пада посещението в Габрово.
Трябва да предполагаме, че щом се е решил да се отбие
в родния си град, като мине по сухо тоя дълъг и труден
път, той се е чувствувал наистина по-добре. Баните, в
Бруса, които той е правил в течение на близо три месеца,
са го заздравили достатъчно, за да му дадат субективно
правото да се излага на едно крайно неудобно пътуване
през България, от Цариград до Габрово и Букурещ.2
Пристигнал в Габрово на 24 август, Априлов престоява
тук малко дни. Но той е успял да се види с всички габ
ровци и да изучи основно състоянието на училището.
За впечатленията му и стореното от него тоя път говорихме
вече при историята на Габровското училище.3 И след като
на 29 август прави ново дарение за любимото си създание,
Априлов потегля на север, за да догони Одеса, където
му е било по-удобно за лечебния му режим. Какви впе-
1 Щ и ш м а н о в , Нови студии, с. 18.
2 Бруса, някогашната столица на султан Орхан (XIV в.),
преди да се преместят турските владетели в Одрин, е била главен
град на вилаета Кондавендикяр. Славел се е със своите топли из
вори в подножието на пл. Кабердаг, източните склонове на мало-
азийския Олимп.Минераната му сярна вода (82°С)действува полезно
при ревматични болести и неврози.
3 Срв. по-горе, гл. V.
чатления е извлякъл от пътуването си из България и где

се е спрял по-дълго, не^знаем. Само за Търново ни се
предава от стария книжовник П. Кисимов, че прочутият
още тогава габровски родолюбец посетил класното бъл
гарско училище в града и останал доволен от обучението.
«Помня го, предава ни Кисимов за 1 8 4 7 г., на бой нисичък,
благообразен, за първи път виден от мене човек с бръснати
мустаки българин, повече изглеждаше на млад момък,
отколкото на старец, какъвто беше.»1 Пътуването през
Румъния е било по-трудно поради застудилото се време.
Идва и опасна простуда между Букурещ и Галац. Болест
та на Априлов, сякаш спряна временно, избухва отново
и в най-тежка форма и той умира далеч от първа и от
втора родина в Галац, гдето бива и погребан. Оттук кос
тите му били много по-късно пренесени и погребани в
Габрово.12 Никой от голямата тогава българска колония
в Галац не ни е оставил поне една дума върху последните
дни и последните изповеди и пожелания на великия бла
годетел и така краят му се губи тъкмо тъй в мрак, както
и началото му. Остават явни за света само крупният му
жизнен подвиг и значителното му книжовно дело, които го
поставят високо над тесния хоризонт на епохата като един
от вечните стражи на българските национални идеали.
1 П. К и с и м о в , Историч. работи, I (1897), с. 39, описва
посещението на Априлов в училището на домораслия даскал Пеньо.
Щом даскалът чул, че ще идва Априлов, поръчал на учениците си
бързо да " заменят старото славянобългарско писане с новия, юсовия
правопис на Априлов — догде само отмине авторитетният този кни
жовник, опасен за необразованите учители. Все пак в Търново ос
танал оттогава навикът да се пише не у, о, е, както учели Хр. Пав
лович и Фотинов, а * , ъ, ь, както намирал за по-правилно Априлов.
2 Пренасянето на костите от Галац в Габрово на 2 октомври
1897 г. и тържественото им посрещане в Русе и Търново с речи от
митрополитите Григорий и Климент е описано в книгата Спомен
за петдесетгодишния юбилей от смъртта на Василя Ев. Априлов,
Габрово, 1897.
421
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК
Значение н а л и т е р а т у р н и я ези к за образованиет о

и националното развит ие. — Няколко течения, п о-консерват ивни
или п о -н а п р ед ни ч а ви , в началния период: П аисий, Софроний, Бе
рон. — Венелин е за no-ст а р и н ен ези к и з а чист о ет и м ологи чен п р а
вопис. — А п р и л о в е о т н а ч а л о з а В е н е л и н , а п о -к ъ с н о п р о т и в него. —
О к р ъ ж н о т о м у писмо: « м н ени е з а н а р о д н а т а п росвет а» от 1836 г. —
Н е о б х о д и м о е о б щ о с ъ г л а с и е з а п о с т и г а н е н а к н и ж о в е н е з и к .— Н у ж д а
от опрост ен и фонет ичен правопис. — Хр. П авлович и К . Ф о т и н о в
в полза на черковнославянски. — Б о р б а т а за книж овен ези к в нова
Г ъ р ц и я ’. Х р и с т о п У л о , Кораи, Д ука. — Ив. Д о б р о вск и и „ С лавян о
б ъ л г а р с к о т о д р у ж е с т в о » о т 1 8 3 6 г. — В ъ з г л е д и н а А п р и л о в в «Б ъ л
г а р с к и кн и ж н иц и У > о т 1 8 4 1 г . : к о л е б а н и е м е ж д у ф о н е т и ч е н и е т и м о .
л о г и ч е н п р и н ц и п . — «Д е н н и ц а » ( 1 8 4 1 ) за членнат а форма, възвр
м е с т о и м е н и е и юс\(ж). — «Д о п ъ л н е н и е » ( 1 8 4 2 ) в защ ит а н а чле.
новет е и на ж ивия говор. — Разногласие у Ф от инов, Богоров,
Н. Геров, Н. М ихайловски, Хр. С. Николов и Хр. П авлович. —
« М и с л и з а сега ш н о т о б ъ л г а р с к о уч е н и е » н а А п р и л о в о т 1 8 4 6 г. —
З а щ и т а н а н о в о б ъ л га р с к а т а р е д а к ц и я и п о р и ц а н и е н а черковносла-
вянщ инат а. — П рим ерът на гръц ки т е грам ат и ки от Х рист опуло
и Вардалах. — Т рябва да следвам е н а р о д а си и да за п а з и м юса. —
П редим ст ва на членнат а форма. — С т а р о б ъ л га р с к и и сега е ж ив в
н а р о д н и я говор. — З а щ о А п р и л о в ск ъ п и за ези к а н а н а й -ст ари т е ни
писмени памет ници? — Ф илологическит е с х в а щ а н и я н а Х р и с т о
п уло и н а Востоков. — Т р я б в а д а се з а п и с в а « в с я к о с л о в о и в с я к о и з
р е ч е н и е н а р о д н о » .— П р о т и в р а з д о р и и з а о б е д и н е н и е м е ж д у ф и л о
л о з и т е . — К ъ с н а з а щ и т а н а ч е р к о в н о с л а в я н щ и н а т а о т Ф о т и н о в .—
П о б е д а н а А п р и л о в в б о р б а т а з а новот о. — К р и т и к а т а н а Г. К р ъ с -
т евич и предлож ениет о н а М . Д р ин о в. — П р а ви л н о гледищ е и
заслуги на А прилов.
Между въпросите от първостепенно значение, които

вълнуват Априлов след 1831 г., през периода на уси
лията му да повдигне народната просвета, твърде по
четно място се пада несъмнено на въпроса за създава
нето на литературен български език. Нито училища,
нито книжнина и образование в страната ни биха били
мислими без установено и добре обработено книжовно
наречие, каквото дотогава липсва, както липсват изобщо
истински български писатели и всякаква българска
научна или художествена мисъл. Изнамерили ли са двама
българи според Априловстарата славянска азбука и пре
вели ли са те, солунските братя, първи на един славянски
език, старобългарския, светите и богослужебните книги,
в ново време едничко българите остават без свой лите
ратурен език, като били принудени все още да си служат
случайно ту с тоя, ту с оня местен говор, ако не предпо
читат да прибягват до някаква нова преправка на чер-
ковнославянския в печатаните руски книги или което е
още по-тежко и прискърбно, до гръцки език. Така про-
блемата за езика на школното образование и на литерату
рата извън своя чисто практически смисъл добива и един
национален, свързан с достойнство и културни задачи
на българския народ. Поставени между толкова народи
на Балкански полуостров, които са се утвърдили вече на
ционално, и излезли отчасти от вековната си умствена ле
таргия, българите имат и нуждата, и дълга да закрепят
своята самобитност и да подтикнат своето развитие чрез
един литературен език, отразил било великото предание
на солунските братя, било духа на живото българско
слово. Ето защо редом с мисълта за Габровското образ
цово училище Априлов съвсем естествено, просто неиз
бежно се вижда принуден да обърне най-сериозно внимание
и на езика, на който трябва да се поведе преподаване и
учене в новия тип български училища: този език трябва да
стане след това и език на цялата ни възродена писменост.
Л И Т Е Р А Т У Р Е Н ЕЗИК 423
Поставяйки отначало, някак за себе си само, големия

въпрос за един литературен български език, Априлов
не се чувствува тутакси подготвен да го реши задоволи
телно. Добил солидно гръцко образование и вещ в гръцки
език, той владее сравнително слабо родния си български,
на който е престанал да мисли и да говори в обикновения
живот още от преселването си в Русия. Той няма пред
себе си и някаква българска книжнина, разрешила прак
тически или филологически що-годе правилно въпроса.
До 1831 г. на български са излезли твърде малък брой
книги главно с школско и религиозно-нравоучително
съдържание и повечето от тях са били дело на любители,
незапознати с историческо развитие или съвременно съ
стояние на българския език. В практическия живот гра
мотните са писали ту така, както ги е учила първобитната
килия, на някакъв странен «славянобългарски», наследен
от средните векове или заучен от руските черковни книги,
ту на своето местно наречие без всяка грижа за граматика
и стил. Набелязват се така три-четири течения, по-кон-
сервативни или по-напредничави, в зависимост от мърт
вата традиция или живото произнасяне, застъпени там.
Едно по-умерено течение застъпва патриархът на Възраж
дането Паисий Хилендарски. От една страна, по примера
на четените на Света гора ръкописи и печатни книги той
употребява доста архаизми, почерпани от черковносла-
вянската руска редакция («Не быст мне тщанием за
речи по граматика слагати и слова намещати»); но, от
друга, той се влияе от западнобългарската дамаскинарска
школа, за да опрости както правописа (изхвърляйки
излишните букви -в, ы, ж), така и изложението си, добли
жавайки се до народния говор.1 Ученикът му Софроний
1 За Паисиевия език вж. Б. Ц о н е в , Новобългарска писмен-
ноет преди Паисия, Бълг. преглед, I (1894), кн. VIII, с. 80—94;
От коя книжовна школа е излязъл Паисий Хилендарски, Славянски
глас, X (1912),V—VI,с. 165сл.; История на Българский език, II (1934)
Врачански, автор на първата печатна новобългарска книга

(К и р и а к о д р о м и о н , сиреч Н еделн и к) от 1806 г., следва също
тъй някаква компромисна школа, като застъпва успоредно
и черковната традиция с русизми, и новобългарски в
източните и западните му говори, но с надмощие на тия.
Още по-далеч в прокарването на живи елементи отива
Б у к в а р ъ т на Петър Берон от 1824 г. Тук наистина се
срещат, но по-рядко черковнославянизми и се употребява
черковнославянски правопис (<хзъ, ’'е, акоцвсАкаго^твшцй,
’ОХиц&йскит-в игры, зерно, сов^ст), обаче преобладават жи
вите фонетични, морфологични и синтактични особе
ности с членната форма и източния диалект, като за ж
и я в средата е употребена буквата и знакът а, зает от
румънски (що «Д™, збарка, с^мь, с®ъ,но ПАикг,п(,Атель-гсп>) 1
с. 293 сл. Цонев е убеден, че «началото на новобългарската книж
нина ще трябва неминуемо да се премести за век или даже век и по
ловина преди Паисия», когато се явяват простонародни дамаскини,
писани на източни или западни говори; че Паисиевата история бива
«увлечена в общия вир на дамаскините, без да остави някоя трайна
диря в бълг. книжнина», Ист. бълг. език, I (1919), с. 310. Б. П е-
н е в, Истор. на бълг. лит., II (1933), с, 286, намира, че в езика на
Паисий «преобладават елементи на черковнославянски език, зна
чително примесени не толкова със сръбски, както и някои дамаскини
преди Паисий, колкото с руски езикови форми». Покрай тези еле
менти налице са и «следите на новата народна реч».
1 Като котленеца Берон пише и съгражданинът му А. Кипи-
ловски в превода си на Священное цветособрание от 1825 г. Привеж
даме като пример следния откъс от част II: «Наскоро преди Xpï-
стовото рождество жив'БАл един престарал СЕАщеник по има 3axapia.
Негювата жена,що са назовавала Елшавета, была 0)Т сЕАщеническИТ
род Аарщнов. Двамата т1и были праведни пред бога и препровождали
своАт си живот в сичките заповеди и повел'ьШ'АТЬ господни чисто).
Но были нещастливи только по това, дето не имали д’Ьца. . . В едно
времА, когато совершал ЗахарШ службата в храмат, Щвил му сА
Ангел Гавр'(ил. Захар!^ като видял това, смутил с* и с а слисал.
Ала Ангелат му рекал: не бои са Захари. . .» В 1836 г. Кипиловски
усвоява наместо а (заА иъ)а; рекат, вали, умат. Кратко начертание на
Всеобщата Истор1А. На следната година (1837) Р .Попович, Христоит!я
възприема този белег: дърпай са, сам, бада, допалниха и т. н.
В такова колебливо и произволно състояние се

намират език и правопис у нас до момента, когато наме
сата на Венелин предизвиква една твърде оживена поле
мика с опити да се защити ту по-консервативното, ту по-
напредничавото гледище.1 Налучкваха ли домашните ни
писатели по щастлив инстинкт и поради липса на книги,
които биха ги стеснявали в избора им, живото народно
наречие, което те с мъка се мъчеха да вкарат в някакви
норми, изведнъж тези техни усилия се виждаха спрени
или порицани от големия защитник на българския народ
и на просветата му. В книжката си от 1838 г. за наченките
на новобългарската писменост Венелин разглежда позна
тите нему български книги и остава ужасен от безприн-
ципността на авторите в език и правопис. «Правописа-
нието е нещо свещено, пише той, и не може всеки да го
върти като играчка, както пожелае.» Сам Венелин е съ
ставил вече един «критически опит» върху българския пра
вопис и се кани да го предложи на «българските лите
ратори», за да избягнат те безцелните борби, настъпили
между сръбските писатели. И в този опи!- той се е ръко
водил от «аксиомата, че правопис и произнос са две съ
вършено различни и противоборствуващи неща»; и както
французи, немци, англичани, най-просветените наро
ди на Европа, «не обръщайки внимание на произноса на
тълпата», са усвоили в интерес на своето образование един
ет и м ологи чен правопис, така и българите трябва да изо
ставят поместните безброй говори, за да се обединят около
един свой подобен правопис. С оглед на самия книжовен
е зи к , който има и определен правопис, Венелин мисли,
че той трябва да бъде по възможност по-близък до ста
робългарския. Сравнявайки двата превода на еванге
лието от Софроний и Сапунов, той предпочита първия
(«Светилник телу е око; ако буде око твое просто. . .»)
1 Вж. историята на въпроса за новия ни книжовен език и
правопис у мен, Г. С. Раковски (1922), с. 230 сл.
4 2 6 М И Х А И Л А РНА УДОВ
като «по-правилен и гладък» пред втория («Светилник на

тялото е окото; ако поистинно окото твое баде просто. . .),
който не само си служ ел с «безобразното т а т а т а т а т а »,
но и избягвал «буде», за да пише някакво â. «Тази нещастна
привичка на простия народ, мисли Венелин, да туря
след всяка дума а т , т а , т о, не само в именителен, но и в
други падежи е истинската и единствената причина да се
лишава българският език от правилните форми на своите
падежи.» И в руските диалекти имало такива членове,
но писателите и граматиците ги отбягвали «като аномалия,
като неправилност».1
Това меродавно за мнозина мнение не туря край на

безпътицата. Наопаки, въпросът се сложи на една нова
плоскост и споровете добиха насока, неблагоприятна
за наивните или несъстоятелни препоръки на Венелин.
Дори сам Априлов, който отначало по неволя възприема
възгледите на ментора си, се вижда скоро принуден да
промени това становище и да защити живото наречие с
неговите тъй странни членове, неблагозвучни за ухото на
русина и на свикналите с черковнославянщината. Ве
нелин цитира в книжката си едно писмо на Априлов от
10 декември 1837 г., гдето този също тъй негодува от
несъгласието на Неофит Рилски, Христаки Павлович и
Анастас Кипиловски и осъжда различната употреба на
членната форма (о у едни,а т у други: человеко, человекат).
Ако русите в старанието си «да се доближат до славя
ните» са изхвърлили частиците -ат , -т а, -т о, както ги
имало в Пензенска, Казанска, Нижегородска и други
губернии («гдето са живели нашите предеди»), «защо това
не може да стане и с българите» — пита се Априлов.
И той сочи примера на сърбина К. Огнянович, издал в
1833 г. на български едно житие на св. Алекси, в което
членовете са наистина изхвърлени като нещо грозно за
1 В е н е л и н , О зародыше, 1838, с. 31—32, 46—49.
езика.1 И в гръцките си писма до Неофит Рилски от 1838 г.

Априлов стои под влиянието на Венелин по този тъй
актуален въпрос. Като изтъква, че «българите нямали
още добре организиран език и не приемали общи грама
тични правила», той препоръчва да се устрои езикът
така, че «всички да пишат, както старата им майка пише
думите, а не както простият народ». Основа на книжовния
език трябва да бъде (в съгласие с Венелин) оня български
говор, който е запазил старите падежни форми и не знае
члена.2 Но веднага след смъртта на Венелин Априлов
прави голям завой и изменя на това схващане, за да се
установи завинаги на идеите си върху езика, които ще
застъпва вече докрай. Спъван ли е бил по-рано от уваже
ние и скромност да противоречи на виновника за бъл
гарската си вяра, сега никакъв пиетет не ще му попречи
да изкаже по воля възгледа, в който той непоколебимо е
повярвал от известно време, възглед и научно, и практи
чески по-обоснован от всеки архаичен вкус, поддържан
от авторитетния чужденец.
Преломът у Априлов, подготвен собствено по-от
давна, се дължи както на влияния, дошли от българска
страна, така и на едно по-сериозно вникване във фило
логичните спорове другаде. Неустановен сам отначало,
той търси поука у другите си сънародници. Но скоро се
убеждава, че и те не са съвсем наясно по големия въпрос
и стоят далеч от съзнанието за неотложната нужда от
някакъв компромис помежду си. Изработил си между
1 Писмото на Априлов — в цит. кн. на Венелин, с. 45. Огняно-
вич (голям българофил иначе, който като Паисий кори българите,
загдето се срамели от името си и рода си) изоставя в езика на превода
си членовете, понеже ги нямал «ни един славянски народ». «Защо бы
ги пак болгари оупотреблАли, когиАзык не оукрашават, но паче по-
грозен струват?» — пита се той в «Житие стапо А ле^а... сочинено
на стихи на Азык словено-болгарский», 1833, с. 1.
2 Писмата на Априлов от 30 юни и 20 юли 1838 г. до Н. Рилски
в Училищен преглед, VIII (1903), кн. V, с. 434, 441.
428 М И ХА ИЛ А Р Н А У Д О В
това известни основни схващания, той се решава още

преди да е узнал мнението на Венелин, да се отнесе пис
мено към по-известните български книжовници, като
апелира по-енергично към тях за единомислие и като
направи сам някои конкретни предложения, за да се
изкажат и други върху тях. Венелиновата книжка из
лиза в 1838 г., а вече две години по-рано Априлов е съста
вил своето окръжно писмо, което прави впечатление в
България и предизвиква наистина размяна на мисли по
тъй важния въпрос. В течение именно на 1836 г. той е
разпратил своето написано на гръцки М н е н и е н а В а си л и я
А п р и л о в по уст р о й с т во т о н а н а р о д н а т а п росвет а (rvtop,rj
BaacAetou ’AnpiXojS & no$\énooox efç tôv cpomapôv tou ëà-voç).
което дълго време беше познато само по извадките, които
прави Гаврил Кръстевич в своята критика на това писмо,
съставена в 1844 г., а напечатана едва в 1858 г. в сп.
Б ъ л г а р с к и к н и ж и ц и , Цариград.1 За щастие сега раз
полагаме и с един точен препис от архива на Неофит
Рилски и сме в положение да съдим по-правилно за идеите,
развити от Априлов.12 Повод на Априлов да хване перото и
да апелира за сговор по въпроса за книжовния език,
като посочи на някои най-съществени принципи, е послу
жила навярно граматиката на Неофит Рилски от 1835 г.,
гдето също тъй се е изтъквало печалното разногласие на на
шите граматици и гдето по-сериозно са били застъпени някои
гледища по език и правопис, с които Априлов не се е съ
1 Г. К р ъ с т е в и ч , Писма за някои си мъчности на българ
ското правописание, Български книжици, 1858, август, кн. II
(16), с. 312 сл. Срв. още за окръжното: В е н е л и н , О зародыше,
с. 44; А п р и л о в , Денница, с. 25, Дополнение, с. 27, Мысли, с.
3; също писмото на Н. Рилски до Р.Попович от 20 дек. 1837,Пер.спис.,
X X X II—III, с. 322, сл.; М. Б а л а б а н о в , Г. Кръстевич, с.
180 сл., с. 186, 194.
2 Срв. текста, обнародван и преведен отчасти у Ив. С н е
г а р о в, Принос към биографията на Неофит Рилски (1951), с.
135 сл.
гласявал напълно. Обзет от страх, както по-късно при

знава, да не би да изпадне и «нашата словесност в тоя
раздор», в който сега се намирала сръбската (след ре
формата на Вук Караджич), Априлов бърза да каже своята
дума и да предотврати една пакостна филологическа
разпра, способна да обърка понятията на всички книжов
ници.
Априлов е излизал в предложението си от мисълта,
че един общ книжовен език може да се постигне само с
общо съгласие на компетентните писатели и учители.
«Трябва учените да приемат една си ст ем а, която сами
после да следват в съчиненията си» (аиууpirata); «нужно
е да се съберат нашите учени за устройване на езика ни».
Покрай мотивите от по-висок културно-национален раз
ред той е посочвал и една практична необходимост: да се
улесни четене и писане в училищата, открити в Габрово
и другаде, при единство и леснота на обучението по май
чиния език. Необходимо било «да се избавят от н а п у с т о
гл а во б о л и е » учениците или, както още пояснява Априлов
(в превода на Г. Кръстевич): «М л а д и т е си гу б я т вр ем ят о ,
з а д а ся уч я т п р а в и л а гр а м а т и ч е с к и , които не ползуват
никак разумът на словото, нито са потребни за друго,
освен за да покажат на книгата кой учен е изгубил по
много время, за да научи н еп о т р еб н и и с и р н о к о зн и з н а
кови» (dExprjcrra xai трауеХосфСy,à атдоеГа). Така погледнато,
Априлов от своя утилитарен възглед за назначението на
азбуката и свободен от всяко преклонение пред една от
живяла система от знаци прегръща ф он ет и чн и я п р и н ц и п :
«моето предложение е да се устрои българският език
според както се говори» (vos рорсрюг)^ <bç ô;j.tX.£txat). За основа
на книжовното наречие трябва да се приеме при това не
погрешният изговор на гражданите (повлиян тъй силно от
чужди езици, особено турски и гръцки), а естественият
изговор на селското население. «Според моето мнение,
казва Априлов, е зи к ъ т н и т р я б в а д а се говори по-чист о
в с е л а т а , неж ели в гр а д о в е т е .» Обаче тутакси Априлов

добавя, внясяйки един коректив, който по-късно се ха
ресва на Кръстевич: налагало се при установяване на
книжовния език «основите (ftepéAcov) да приближаваме
към майката». С други думи, един ет им ологически прин
цип трябва да коригира непостоянната фонетика, за да се
постигне, от една страна, примирение между говорите и
за да се поддържа, от друга, доколкото е необходимо при
историческото развитие връзката с «майката», т. е. със
старобългарски език, като се изхвърлят всички чужди
думи и дори толкова обикновените история, география
и пр. По такъв начин Априлов е намирал, че са нужни
за днешния книжовен български език 24 букви: а, б ,
в, г , д , е, ж, з , i, к, л , м , н , о, п, р , с, т , у , ф, х , ц, ч, ш .
Той е изхвърил значи 'ь, ж, я , ъ , ь , щ , за да ги замени с
някои от горните прости букви. «Български език, пише
той, трябва да запази само толкова букви, колкото са
нужни, за да се произнася, и трябва да отхвърли всички
двойни писания» ( SinXd ypscppaxa). В това отношение
и особено чрез зачитане на живия говор ние сме могли да
вземем урок от южните си съседи в техните реформи-
стични опити: «Гърците сега са си отворили очите, като са
решили да отделят езика си от елинския.»1
1 Неофит Рилски предлага в граматиката си следните 35
букви за българската азбука днес: а , б , в , г , д , е , ж , з, и, Ï, к , л ,
Т
м, н, о, п , р , с т , о у , ф , х , ц , ч, ш , щ , ъ , ы , ь, "в, /о, а , ж, 0. B m.w той

предлага да се пише ôtt^ bm.Ç—кс, а вм. ф—пс.Може за някои чужди
думи да се използува °ще иВ()СЖц1я,пеце(>\). «Но да не натоварваме паки
азбуката с излишни букви. . .» Болг. грамматика, с. 33. Т. Кръсте
вич във възраженията си от 1844 г. (Бълг. книжици, 1858, ч. 111,
с. 23), намира, че сме имали полза от една «изобилна азбука» със
следните 38 букви; а, б, в, г , д , е , ж , 3 , ï . к , л , м , н , о, п , р , с , т , у , ф ,
х , ц , ч, ш, ш, ъ , та, ь , ■*, к, ю , я>, *ж,(0 , i*, 0, й. Но Юфевруари 1844 г.
Априлов бил писал частно писмо до Кръстевич, за да признае необ
ходимостта от ъ: «Г-н. . . (писал Априлов) не ще да употребяв ж. . .
и той не треба да се отдале от общото правописание; както Георги
(Бусилин) в Москва, комуто влези в главата да исфарля ъ . п Кръсте-
Отправяйки похвала на Неофит Рилски за доброто му

познаване на говоримия български и за дълбоките мисли
в граматиката му, както и за готовността му да приема
всяка полезна идея върху езика ни, изказана от други лица,
Априлов взема смелост от «смиренолюбието на високооб
разования» учител, за да изложи собствените си възгледи
по предмета. Той смята за излишни буквите ь, 16 и ы,
които Неофит намирал за необходими в синонимните думи,
и желае да подражаваме на по-мъдрите от нас руси и сърби
или на италианците с техния плавен и лесен за препода
ване език. Относно членната форма той смята -ат за
м. р., -т а за ж. р. ед. ч. и -т е в мн. ч. най-приемливи
(формата -о трябвало да изчезне, като сетнешно под
ражание на гръцки език). Причастието като изчезнало
в живия език трябвало да се изостави, щом «можем да
вършим работата си и без него». Изказвайки се по-об-
стойно по членуването на съществителните и прилагател
ните имена, той се спира след това на глаголите, които
дели в четири спрежнения; обявява се против придиха-
нията и ударенията (освен временно за оксията, догде
народът свикне без тях); и държи на въпросителния знак
по европейски образец. И като засяга други по-дребни
въпроси, приключва: «Това предлагам да разгледат на
шите образовани люде, които моля да дават светлина за
възпитанието на народа ни и нашето красиво отечество ще
стане по-красиво.»
Априлов мъчително долавя, че една колкото теоре
тическа, толкова и практическа нужда налага безусловно
по-бързото фиксиране на езика ни: това е необходимо, от
една страна, за писателите, които трябва да застанат
начело на нацията и да просвещават чрез книжно слово,
а, от друга — за учениците, които са длъжни да овладяват
вич забелязва по този повод (ц. м.,с.327, 339): «Види ся из това, че
г-н Априлов,когато ми е писал това писмо или е забрали що бе пи
сал в окружното си на 1836 г., или е промислил и променил мнение.»
граматиката и правописа на езика си, за да си служат

с тях в живота. Окръжното писмо, съставено тъкмо с
оглед да се помогне за излизане от трудното положение,
не дава обаче никакъв резултат: апелът за сговор остава
pium desiderium. Като не може да понася по-дълго анар
хията, Априлов отново подлавя големия въпрос, за да
мине, както е присъщо на активната му натура, към про
повед, към убеждаване и популяризиране на схващанията
си. Това той намира за толкова по-необходимо, че между
това за негова неприятна изненада Венелин прави вече
школа с консервативните си идеи и обърква ума на някои
влиятелни граматици, които по-рано били ориентирани
някак по-правилно. Един Христаки Павлович, един
Фотинов, добре известни като педагози или учебникари,
намират смелост да отхвърлят членовете, които са при
знавали по-рано, а също тъй и юсовия произнос, за да пи
шат по афоресания от Априлов черковнославянски. . . 1
Не е ли необходимо следователно да се реагира решително,
за да не се задълбочи това пакостно връщане назад,
като се работи в същото време и против безгрижната сво
бода на ония, които не признават никакви задължителни
правила и пишат тъй или инак съвсем непоследователно,
както чуват наоколо си. . . Още в 1837 г. Райно Попович,
доста близък до Априлов откъм идеите си върху езика,
макар да му е опонент по въпроса за гръцко или руско
образование, признава в своята Х р и с т о и т и я : «. . . един
са чуди иоще по кой а з и к да пише, а друг са слисал дали
правописание да употреби, или половината. . ,»12 Вави
1 Х р . П а в л о в и ч , Граматика Словено-болгарска (1845);

К. Ф о т и н о в , Любословие (1846). В полза на старобългарски
агитира в 1843 г. и Ив. Селимински, който мисли, че така ще се до
ближим по-скоро до другите славяни,за да образуваме един ден «един
действителен славянски народ». Библиотека Селимински, III, с. 35.
2 Р. П о п о в и ч , Христоития (1887), с. 95. Любопитни по
дробности за споровете между българските писатели и филолози по
Л ИТ Е Р АТУ Р Е Н Е З ИК 433
лонското смешение е станало не само опасно, но и комично
в очите на силно загрижените и морално отговорните за
българското образование ръководни личности.
Върху окончателните филологически идеи на Априлов
извън някои по-добри домашни писатели като Неофит
Рилски, Хр. Павлович, А. Кипиловски, Р. Попович и
Г. Кръстевич, някои от които като последните трима
стоят доста близко до него с езика на книгите (прево
дите) си от 1836 и 1838 г.,1 влияе особено назидателно
примерът на културните народи и практиката на ново
гръцките езикови школи. Получил образованието си
между гърците, Априлов познава отлично големите разпри
около изработването на един съвременен книжовен език
и наблюдава тенденциите на развитие със стремежа на
мнозинството да се откъсне от рутината и се приспособи към
живата действителност. Цялата разлика между Гърция и
България е там, че в Гърция като непреодолима спънка
някои места (Брашов и Букурещ) как да се оправи езикът ни, пре
дава Ив. Селимински в писмото си до Априлов от 17 септ. 1840 г..
Библиотека Селимински, XIV, с. 8 сл.
1 А. Кипиловски заявява в превода си на Всеобща история
от Кайданов (1836), предговор: «Азик оупотребих таквази.каквото да
сочи кЗм шбработАни на Азикат ни, зато и приех много) р^чи от пре-
богатата майка на нашат Азык славенскиат. . .» На с. 202 Кипи
ловски, който знае добре руски и вмъква някои русизми в езика
си, иначе доста естествен източнобългарски, дава за пример на «сти
хотворство» една песен, преведена от гръцки (срв. В. Пундев.СпБАН,
кн. XXXV11I, 1929, с. 176), гдето се срещат и членни форми:
В песните си да бадим доволны
И с л а д и ч к " » да си погол^ймы.
В Мудрость добрано Р1ххарда (1837) на Г. Кръстевич, преведана от
френски, стои а вм . а ( но и у: судник), о или а вм. ъ (варвАх, полнят).
Езикът е от школата на Р. Попович (източен, с. малки отстъпки на
черковнославянски). За русизмите («погол^ймы» у Кипиловски)
срв. Ш и ш м а н о в , Наченки от руско влияние в бълг. книжнина,
Бълг. преглед, V (1899), кн. IX — X, с. 113 сл., и Руското влия
ние в езика на Богоровата редакция, пак там, VI (1899), кн. II,
с. 106 сл.
28.
за оформяване на новото стои едно велико литературно

наследство, което трудно може да се отхвърли, когато в
България подобна спънка е много по-слаба поради бед*
нотата на старата писменост и нищожната й популярност
между образованите. Априлов чете острите полемики,
изучава разнообразните проекти, следи за успеха им и
тегли заключение за онова, което се налага да извършим
ние при нашите специфични езикови и литературни усло
вия и нашите по-други обществени или национални за
дачи. И той скланя в^Ьолза на едно по-радикално разре
шение на трудния въпрос тъкмо тъй, както и при въпроса
за българската черковна йерархия. Към народа и за на
рода трябва да се насочи културата и ръководството й,
без обаче да се пресича живата нишка, която води от
днешното състояние към някогашното. Известна прием
ственост се налага в интерес на органическото развитие.
В Гърция борбата за книжовен език започва твърде
рано, още в XVI в., но особено оживена и поучителна за
българските филолози и писатели става тя към началото
на XIX в.1 Тогава се оформяват три главни течения:
едно на реакционерите, привърженици на древния гръцки,
който трябвало да се възкреси като истински национален
език (теоретик и водач е тук Неофит Дука, автор на много
дидактически съчинения между 1802 и 1842 г. и враг на
славянската просвета); второ на реформаторите, които
искат въвеждането на живия народен говор, на простото
наречие ( pwpai'xï) уХйюаа), и тук особено изпъква
поетът и филологът Атанас Христопуло, издал в 1805 г.
една съвременна гръцка граматика; и трето на умерените»
които не са нито за старогръцки, нито за новогръцки,
а за един среден език, примирил архаичното и живото в
един конвенционален начин на говорене и писане, както
учи най-авторитетно Адамантий Кораи (в «Илиодор»
1 Срв. очерка за тоя борба у мен, Неофит Возвели, с. 171 сл.,
и Б. Ц е н е в, Ист. на бълг. литература, III, с. 117 сл.
от 1804 г. и в други съчинения). Докато защитниците на
първия принцип изхождат от патриотически мотиви и
искат да запазят връзката с древната, класическата книж
нина, като забравят обаче колко трудно е да се възкре
сява един мъртъв език, който няма опора в съвременния
езиков усет, привържениците на втория принцип отиват в
другата крайност, отхвърлят всяка връзка с традицията
и възвеждат до литературен език разните местни говори,
неразбираеми навсякъде и при това препълнени с чужди
думи. Така в течение на споровете печели повече и повече
умерената партия, препоръчала един съвременен говор с
етимологичен правопис и с опора в стария майчин език.
Тук най-силно влияе Кораи, лекар и филолог, вдъхно
вител и на българина елиноман д-р Никола С. Пиколо,
прочул се като гръцки книжовник.1 Той държи на прин
ципа, че «в езика трябва да се пазим от всичко прекадено:
не бива да бъдем нито тирани, нито демагози». Защото,
«ако отдалечаването от народния език до неразумност ‘е
тиранство, вулгаризирането пък на писмената реч, от
което всеки трябва да се срамува, е демагогия». Той
препоръчва да се изучат разните народни говори, за. да се
вземе от тях всичко в речник и форми, което може да обо
гати книжовния език; но държи също да не се заежат с
обработване на този език само филолози, а и писатели-
поети, които разбират по-добре творческия езиков процес
и вникват по-непосредствено в духа на народния език.
Неговите идеи намират особено силен отзвук в средата па
българските възпитаници в гръцките училища, така че
Неофит Рилски и Ив. Добровски, редактор на «Миро-
зрение» (1850), следват тъкмо тях. Добровски, който се
води за списанието си от примера на гръцкото списание
Aéytoç ’EpfiTjç», взело страната на Кораи, казва за послед-
1 Срв. за Кораи: М. Б а л а б а н о в, Страница от политич. ■
ни възраждане (1904), с. 117; Г. К р ъ с т е в и Ч, с. 25; Б. П е н е в,
ц. с., с. 119 сл.
ния: «Понеже Коран в разрез с Неофит Дука и други,

които искаха да въведат старогръцкия език, твърдеше,
че народът трябва да се учи на простия матерен език,
за да може да преуспява в учението, а не на елински,
който за народа не беше полезен, затуй и аз захванах
да разсъждавам, че тогава и нашият народ трябва да се
учи на матерния си език по същите причини, които Кораи
изказваше за гърците, именно за да преуспява в учението,
а не на гръцки. Ето така ние решихме и в тайното си дру
жество ( «Славянобългарското дружество» на о-в Андрос и
в Атина, 1836—1841 г., членове на което били Иларион
Михайловски, Стоян Чомаков, Георги Бусилин и др.). . .,
че занапред ще работим за просвещението на народа си
като българи и посредством матерния си език.» И понеже
тези млади българи били убедени, че в тази си дейност
ще срещнат съпротивата на гръцкото духовенство, те
решили да впишат в програмата си и прогонването на
гръцките владици от България. «Така се породи между
нас благодарение на гърците и въпросът за черковната ни
независимост, който после стана жизнен въпрос за целия
ни народ.»1
Априлов подобно на Добровски, подобно на Неофит

Возвели стига по същия пример и по същата логика до
своите разбирания за литературен език и за черковен
въпрос.12 Но той взема под внимание и положението в
1 Ив. Д. Ш и ш м а н о в, Иван Добровски (1896), с. 24.
2 Забележително е, че в същата насока въздействуват върху
първите наши писатели и граматици и някои чужденци, проявили
чисто хумднен интерес към българската просвета. Агентът на аме
риканското Библейско общество за Турция Лийвс (Rev. H. D.
Leeves), който вече в 1827 г. се труди за един новогръцки превод на
Новия завет, при което изборът му пада на Иларион Критски, по-
слешния търновски митрополит, в 1821 г. търси и българи за един
новобългарски превод на свещеното писание. В един рапорт от тази
година до централата на Библейското общество Лийвс съобщава:
Русия, за да се спре на едно предложение, което, далеч

от крайностите, трябва да се наложи като правило за
книжовници и за училище, бидейки то разумен компромис
между говоримия днес български и неговия далечен
първоизвор: говоримият език остава при това същин
ската цел, като правопис и речник образуват известна
връзка със старобългарската му основа.
В брошурата си от 1841 г. Б ъ л га р с к и т е кн и ж н и ц и
Априлов се спира само пътем на въпроса, понеже главна
тема е народността и езикът на Кирил и Методий. Но
той все пак успява да защити и чрез самия език, на който
е написана брошурата, и чрез някои исторически справки
и аналогии новобългарската редакция на литературния
«Изглежда, че гърците (епископите в България, бидейки винаги
гърци. . .) са работили да въведат употребата на своя собствен език
колкото е възможно повече между този народ (българите); и в цялата
страна на юг от Балкана (а като оставим Одрин, цялото християнско
население е българско) обичаят да се чете литургията на гръцки
почти навред преобладава: и каквито училища и да са учредени, само
гръцки език се говори (в тях). Отвъд Балкана обаче, т. е. в съща
България,черковната служба се чете на старославянски (майката на
българското наречие) навред освен в Търново. . . Така също се
четат и славянски' книги в училищата. Модерният български език
обаче се е изменил толкова от матерния си, че народът малко или нищо
не разбира от туй, що чува в черква. . . Тоя език още не е приведен
в правила; граматика и речник още са desiderata. . . Ръката на тур-
ците тежи силно върху тоя народ, интересен и за уважение в много
отношения; но светлината, надявам се, скоро ще се пръсне и върху
тях; ала тая с в е т л и н а очевидно ще може действително да се
разпространи само чрез култивирането на говоримия им език.»
Лийвс подкрепя Сапунов в превода му от 1828 г., но.отхвърля превода
на Фотинов от 1834 г., понеже езикът му не бил «нито славянски, нито
български, а само смесица от двата». Иларион, който единствен между
гръцките владици допускал да се чете в епархията му (но не И в
Търново) по старославянски, препоръчал на Библейското общество
в 1836 г. за преводач на светото писание на говоримия български
език Неофит Рилски. Срв. Ив. Д. Ш и ш м а н о в , Нови данни за
историята на нашето възраждане, Бълг. преглед, IV (1897), кн.
XI, с. 53 сл.
език. Той пише, общо взето, на източнобългарско на

речие, на търновско-габровски говор, който по обсег,
географско положение и влияние държи по днешни наблю
дения първо място между балканските говори1; но пише
без редукция на ясните гласни, с употреба на 18 и ы и с
доста руски влияния, особено в речник и морфология.
Убеден, че сегашният български език е от всички славянски
наречения най-близък до езика на Кирил и Методий,
той пояснява защо българите «не говорят съвършено по
наречението на священото писание» отпреди хиляда
години. Щом класическите гръцки и латински, тъй добре
фиксирани, са се променили толкова, как българският,
необработен достатъчно и преследван от гърците, би могъл
да се упази неизменен? Априлов знае, че върху всеки език
влияе «общият естествен закон» за еволюцията, та не му е
чудно защо зъбът на времето е посегнал, и върху българ
ския, който все пак се е променил по-малко, нежели кла
сическите езици. Между другото той смята за най-оче-
бийна връзка между стар и нов български юса (ж ), про
изнасян и днес, и някога като «твардо а», т. е. като ъ ,
«когото балгарите тоже произносят като юс». Ако Нео
фит Рилски пише у вм. ж, той бил повлиян от руското чер-
ковнославянско писане. «Други писатели, като г. г.
Берович и Кипиловски, за да избягнат от трудат да
пишат юсат, употребяват вместо него а». Тая практика
следва и Априлов, и то като поставя Ц и вм. ъ в средата на
думите. Изобщо взето, в стремежа си да примири днеш
ната фонетика с етимологическия принцип той държи на
мнението за някаква по-голяма близост между стар и нов
език, отколкото научното езикознание допуска. И неза
познат още с истинската старобългарска редакция, той
приписва на стария ж днешния му произнос, оправда
вайки появата на членовете с «естественото развитие»
1 Срв. Л. М и л е т и ч, Das Ostbulgarische (1903), S. 178.
S t . M l a d e n o v , Qesch. der bulgarischen Sprache, 1929, S. 325;
Л И Т Е Р А Т У Р Е Н Е З И К 439
на езика. На практика обаче той не прилага последова

телно ни фонетичния, ни етимологичния принцип, щом
пише напр. по руски пример «держат», «грецки», «сочи-
нител», «соглашава» (е и о вм. ь и ъ ) , ся вм. се или знае
«крастат» вм. кръстът, «кр1тици» с 1 (също «ЛЧхаил»,
icTOpiH), служи си с ы, с формата «что» (що), с е вм. ^
(«секиго») и т. н. Членна форма за м. р. е у него ат, което
се пише свързано с думата (по-късно Априлов го отделя!)
подобно на та и то (така и при прилагателните той поставя
«ат» вм. «ят» — «нихниат», «хитриат», подобно на Берон и
Кипиловски).1
1 В своята Болгарска аритметика от 1845 г. Христодул Кос'
тович (или Хр. К. Сичан Николов), който още в 1842 г. в своя М е'
с е ц о с л о в е писал по черковнославянски, мени гледището си под
влияние на Априлов, но без да разбира правилно препоръките му.
Той пише: «Ние, като да сме хванали сега перво да описуваме наниа
♦Ьзик.зато не можатникакдася согласит в правописашето нин^шните
наши списатели.» Софроний употребил в тълковното ои евангелие
правописа на черковнославянските книги, печатани преди 2 и 3
века в Германия или Венеция, който е такъв и на влахо-българските
грамоти. Берон, за да запази «юсовиа,глас, когото премного обик-
нува Восточна Болгар 1’а, употреби а с краткая така à; на която Г.
Сапунов изобр'Ьте име прилично и наименува я търтка или търта,
и то е воистинну самото средство което може да удержи в согласно
общо правописаше Западна Болгарка сос Западна Тракна и вся
Македоша: защото между западните болгаре много редко ся чуе
юсовото произношеше. За пример восточен болгарин говори дйржй,
западен дйржй, без краткая на край: восточ. рЯка, запад. рака. . .
Г. Априлов увещава в книжката,която именува Б*лгарски книжници
(не ведий состояше ^зика), да остават болгарите обикнуемото
гладко и обделано правописание и да приимат древното. Ние гле-
дами защо по-новите списатели не сохраниха истото древно право
писание, но го доволно преобразиха и юса изключиха всеконечно.
Кроме това, ако извержем нинешното всеобщо и гладко в слишании
правописание и приемем древното, не щем да соотворим друго, само
ще му соблечем сегашната царска и державна багряница и ще го об
лечем в древниа раздран и убог козеник: подобно ще раздвоим и Запад
на Болгария от Восточна,които сравняеми,Западна има две третини,
ако не повече. Кой ^зик писан произносися непременно и от простиа
В Д е н н и ц а от 1841 г. Априлов няма повод да се впуска

в по-обстойни съображения върху езика. Пътем той
съди Неофит Рилски, че си служил с някои турски думи,
познати у нас, и препоръчва да изучават българите «соб
ствените си думи», които «с време трябва да влязат в
обща употреба». Съди го и за това, че е приел за «по-
правилни» членната форма о вм. а т и частицата се вм.
ся . «По-съобразно с духа на езика», мисли той, е а т ,1
също тъй и ся , «понеже простият народ изговаря не се,
а с а , както и м а вместо м я във винителен падеж». По
прав донякъде за о (членна форма) и за ж (а), Априлов се
заблуждава за ся , понеже не знае, че старобългарският
малък юс ( а ), който има за рефлекс «е» в новобългарски,
не е равнозначен по произнос на «я», както се пише у
някои по черковнославянски пример. Препоръчвайки на
Неофит да пази в езика си «истинските черти на днешния
народен говор», той вярва в същото време, че така ще се
почувствува по-добре «голямото сходство на днешния
народ каквото е писан? Дали немский иди француский или грече

ский или турский или други някои писани (*зици? вейте пространни
и богати ■Ьзици говорятся правилно, само от книжните си чада, а
простим народ говори на различни страни различни произношения
и диалектни». За Хр. Костович срв. биографските вести у И в . Д .
Ш и ш м а н о в, Студии, с. 177 сл.
1 А п р и л о в , Денница, с. 25—26. «Членните форми, а т ,
т а , т о по моето мнение са произлезли от славянското местоимение
т ъ , т а , т о съобразно с духа на езика. Простото българско произно
шение е присъединило към мъжкия член тъ, за по-леко изговаряне
гласната а и така е произлязло а т л И «колкото и да уважава този
пастир, който е направил и ще направи много за своите сънародници»,
Неофит Рилски, той го поправя в грешката му да взема черковно-
славянския руски за основа на днешния български правопис вместо
старобългарския (с ж, не у). «Ако отец Неофит беше запазил в право-
писанието си напълно истинските черти на днешния народен говор,
той би дал с това като живо доказателство вярно средство, за да се
удостовери всеки в българския превод на Св. писание.» Денница,
С. 26—27.
български език с древния»,1 като има пред вид печатните
български книги и употребата на1ж (а), ы, а ( я ), -к и т . н .,
гдето букви и правопис спасяват едно етимологично начало,
съвсем чуждо в действителност на новобългарски.
В Д о п ъ л н е н и е (1842) към «Денница» Априлов отделя
един малък параграф «О члене в болгарском языке»,
за да отхвърли едно мнение на Соловьев, с когото полеми-
зира по историята на Габровското училище. Докато
Соловьев е поддържал, че членът бил излишен в лите
ратурния български, Априлов заявйва: «За сметка на
членовете не можем да се съгласим 'засега ни с един от
руските учени, докато те не се потрудят предварително
да обходят България и да изучат всички местни изменения
на български език; тогава само можем да се уверим в
правилността на техните изучавания и предложения.
С п о к о й н и я В ен е л и н съ щ о мож е д а се п осп ори от носи т елн о
членовет е ; но трудно е да се съди за граматиката му,
понеже тя не е още напечатана. . ,■ Венелин се обяви
против членовете. Макар ние и да ценим високо учеността
му и дълбокото му знание, все пак не можем да се съгласим
и с него да се изгонят членовете от употреба. В «Зародыше»
той споменава за моето мнение да се изхвърлят членовете
от езика. Отговаряйки (Одеса, 7 юни 1838), аз му изтък
нах противното. Още неотдавна (Б о л е . к н и ж н и к и , с. 10)
аз забелязах, че трябва да се изследва исторически кога
са влезли членовете в обща употреба. Н о н и к о й н е мож е
и н е е п р а в д а ги и зго н и , понеже, макар и в различни форми,
те се употребяват и в най-малкия ъгъл, гдето живеят бъл
гари.» Софроний не ги е употребил, понеже е гледал като
духовно лице да се доближи до черковния език. Сърби
нът Огнянович обаче не намерил последователи, като ги
изхвърля. Неофит Рилски считал члена за «украса на
езика» и с него били съгласни всички — и прост народ, и
писатели, дори когато последните, «следвайки провинциа-
1 А п р и л о в , Денница, с. 79,
лизма, менят формите му»1. «Н е мож ем по н и ко й начи н

д а се от каж ем от ч л е н а ; и мен се струва, че членът е
характерна черта на българския език, като улеснява и
положително определя смисъла. . . Защо да не се съгласим
с общото мнение, а да плуваме срещу течението?»2 И на
край Априлов, като изказва увереността си, че и сам
Соловьев, ако продължи връзките си с българите и се
упражни в техния език, ще започне да вижда необходи
мостта от члена и дори сам ще стане негов защитник,
той забелязва по-общо: «На днешните български писатели
ее представяше важен въпрос: какво наречие да употребя
ват за народа? Следвайки зд р а в и я с м и съ л и п р и м е р а н а
д н еш н и т е г ъ р ц и , и с п а н ц и и р у с и , те приеха народния
български език за писмен, както и приличаше, като се
прислушваха към произноса, който звучи в устата на
всички българи. От само себе си се разбира: тъй като цял
народ употребява члена, не може той и да не се приеме,
1 Аргументите на Априлов, сега и по-късно, в полза на член
ните форми са заети отчасти от Неофит Рилски. В своето «Филоло
гическо предуведомление» към Болг. грамматика от 1835 г. този
пише: «А без членовете иищо не би вредил болгарский 1Кзик, който с
тая токмо дарба се укращава по-много от другите сродни нему
■*^зици.И гледаме го защо има некое преимущество над них стия токмо
лоши или добри членове. . . Това добро ще го има нашио болгарски
•*&зик от природата. . . един от нинешните списатели искаше да
му го отиме разбойнически и да го остави като некой гол человек
да се стиди после от секиго.» С последните думи Неофит има пред
вид К. Огнянович.
2 А п р и л о в , Дополнение, с. 22—25. Априлов не желае
да отговаря на опонента си Соловьев защо старобългарски, както и
черк-славянски нямали членове. Той връща въпроса и за
белязва, че би удовлетворил желанието на руския учен, ако някой
от учените би се нагърбил с труда да обясни «защо новолатински
(италиански) и румънски (влашки), които са произлезли от латински,
имат членове, когато старолатински ги няма». Не могъл да удовле
твори нито Априлов,нито друг някой българин, който живее вън от
България, любопитството на Соловьев по кои причини има толкова
различни форми на членовете.
понеже д а п о п р а вя н я к о й е зи к а п о свой п рои звол б и било
хим ера;и без това има доста, което изисква поправка,
както разните форми на членовете, падежите, глаголите и
други подобни.»1 '
1 А.п р и л о в . Дополнение, с. 26—27. Априлов осъжда в
една остра забележка обичая на много пишещи братя в България
«да се придържат в произноса на своята родина», да въвеждат нови
неща и да се занимават с поправяне на граматиката, «за да се про
чуят като писатели». Имайки пред вид навярно Ив. Богоров и Най
ден Геров (първият от тях умува по правописа в предговора към
своята преведена «Математическа география» от 1842 г., Одеса, а
вторият напечатва все тогава «Няколко думи» за този превод, зани
мавайки се с правописа му, и готви свое лично «Разсъждение върху
българския език и правопис», макар да е още студент), Априлов
иронично подмята за тия неименувани пишещи братя: «Един от тях
обещава да издаде свои разсъждения за новобългарския език и пра
вила за правописа, а друг готви граматика. Много по-умно биха
постъпили те, ако изоставят тези преждевременни занятия, докато
свършат курса на науките, и да се заемат с поправяне на грамати
ческите правила, след като се завърнат в България, гдето като се
упражняват няколко години в учителско звание, биха могли да
достигнат целта си.» И Априлов цитира примера на писателя Яков
Ризо Неруло, който осмивал гръцките граматикари с тяхното ж е
лание да поправят езика във фарса си «Коракистика». «Желателно е,
пише Априлов, някой от българите да стане подражател на г-н а
Неруло.» В предговора към своята Математическа география (1842)
Иван Андреа Богоев не се съгласява за члена с Априлов и пише:
«Почйтам за нужно да упомена кратко някои неща за правописанието.
Първо, за българскийт член, когото някои употребяват а т , т а ,
т о ; но това не може да бъде така, зачто ако на мъжкийт род е а т ,
то требва и на другыте два родове да е а т а и о т о . . . И така требва
да се пише человекъя»т,а ъ като не е потребен,се изхвърлова и остава
человекЖт; които имена се окончават на ь,той си остава,зачто говорят
учителят т. е. учител1ат и учителят; оттука се види че требва да се
пишат някои имена с ь,а не сичките с ъ , зачто се не чувало во произ
ношението: пъть, а не път.» Нататък Богоев препоръчва да се пише
членът т а във винит, падеж т* (водЖтЖ).Той въстава против славяно
българското а г о и о м у в родит, и дат. падеж («то може токмо и них-
нийт славяноболгарски язик, както си го и наричат»), против я
вм. "S (сякое, с'Ккое. «...и за другите букви ще има пространно в
граматикжтж, която после няколко време щ* издам».
И така меродавен за литературния език е живият

говор и никой не може нищо да мени по лична воля; но в
същото време дълг е на писатели и граматици, за да има
единство, да се съгласят така по литературния език,
щото да се отстрани колебанието между разните говори по
главните точки и да се доближи по възможност право
писът до старото предание, но само правописът не и го
ворът, който и тъй пази много от старобългарското на
следство, без да е нужно да се връща назад в звуци и форми,
в които се е отклонил, както напр. при членовете или при
падежите.
Установявайки тези принципи, Априлов се е надявал
да намери последователи в България, които да тръгнат по
начертания път. Разчитал е и на благоразумието на писа
телите, за да се откажат те от прищевки или навици,
неоправдани от правилното разбиране на въпроса за
общия литературен език. Но ето той се е лъгал: колкото
нови книги, толкова и своеобразни правописа, макар
някои от тях и в духа на неговите пожелания. В 1843 г.
започва да излиза Л ю б ослови ет о на К. Фотинов, гдето
редакторът, въпреки че запазва в езика си членовете,
пак прибягва до провинциални техни форми и си служи с
черковнославянски изрази.1 В 1843 г. Богоров издава пре
вода си на една «Всеобща географ1а» с по-съвремен език,
но пак с форми и правопис от друга редакция, а Найден
Геров превода си на едно «Хриспанско учеше», който се
доближава значително до Априловия език, но се и откло
нява в употребата на ж.2 В 1844 г. Богоров печата вече
1 Фотинов пише в пробния брой на Любословие от 1842 г.:
«Предислов1е любочитатележ. . ., на свето (но и «славянсм0"1»),
многоразпространнаА землА, возможно ми бы описa m u t древнаго
народа греческого вонкашните», и пр.
2 Богоров пише: «прегледвами, вървим, видя», всякога, кам,
бяше, землята, сичките, слаз1ят. . .» и т. н. Геров пък пише: «жи
веех*, в райат, дрЖвета, длЖжностьта, плодат, смерть, ся, обича...»
и пр.
своята българска граматика, гдето проличава слабостта
му да кове нови думи («словарник» вм. речник, «кривичка»
вм. запетая, «средореч» вм. междуметие. . .), но гдето той
е и поклонник на живото източно наречие и на етимоло
гичния правопис («болгарский Азык, мжжскый род, ре-
микжт, деньжт»). Все тогава излиза и «Провославное
учеше» на Иларион Михайловски, у когото се долавя
влиянието на Г. Кръстевич: някои черковнославянски
елементи («церковната азбука е недостаточна, милосердие,
д-ьлисА. . .») се вмъкват тук покрай иначе чистата ново
българска реч с членове («челов'вк^т , описателите»).
В 1845 г. се изказва обстойно върху книжовния език и
Хр. Костович (X. Сичан Николов) в своята Б о л г а р с к а
а р и т м е т и к а , като набляга върху нуждата да се помирят
разните български говори, чиито особености откъм члена
той изтъква, и като намира за най-правилно наречие
откъм глаголните форми македонското1.
1 X. С. Николов се обявява в своята Болг. аритметика от
1845 г. против «Привичката граматика» на Богоров («като да не е
имал.наила род други грамматики») и мисли: «Надеемся обаче про
светителите наши, които желаят да облекат болгарскиа ^зик сос
благолепна и обща дреха, да я не приимат; понеже Болгария няма
нужда за таквая поместна Граматика, но за обща, която да може да
приведе в согласно правописание и говорение Восточна Болгария и
Западна сос Кентрическа, Северна и Южна. Ние като видяхме сега
граматиката на филолога Копетара защо е с юсове написана, прилича
ли да пишем, тъкмо като неговата граматика, за да исполним жа-
бината пословица? оний филолог сочинил граматика на списанията
тогашних веков, нам же требува граматика на списанията нинешних
веков».
«Ако сровним днес частите глаголни на Восточна Болгария
сос частите глаголни на Западна, като исхвърлим к е т о (— може
да ся посея това к е по ония страни от силнаго Стефана сербскаго
краля, когато ги облада. В Софийско, Видинско, Нишко и прч.
вместо щ е че , а по някои страни ш ч е произносят) което обикнува
вместо щ е , и преместим гласоударенията, които произноси най-
много Македониа на первиа или вториа слог на речите колко и да
са многослогни, ще .найдем най-чист славянский 1Хзик тамо. 3. п.
446 М И X А ИЛ A P H А У ДО В
Но в 1845 г. се явява във второ издание и граматиката

на Хр. Павлович, която за удивление на Априлов прави
голям скок назад: изхвърля членовете, увеличава па
дежите и съгласно с Венелиновите внушения приближава
езика към изоставения черковнославянски, обяснявайки
наивно ж и IX за «гнусоти». . . Найден Геров пък с развит
усет за живия език е издал поемата си «Стоян и Рада»,
в която ж и ix са реабилитирани, но са измислени и из
лишните букви тз и ,я. • • Какво разнообразие и какви
противоречия! Нуждата значи от нов позив за единство
и от подчертаване на правилните схващания не е още
изчерпана. Ако в 1836 г. в окръжното си писмо Априлов е
поддържал, че трябва да се устрои българският книжовен
език, «както се говори», т. е. в съгласие с живата реч,
но като се запази в правописа някаква връзка с «майката»,
т. е. със старобългарски; ако година по-късно Р. Попович
и Гаврил Кръстевич издават две книги, Х р и с т о и т и я
първият и М у д р о с т д о б р а г о Р и х а р д а вторият, гдето са
приложени с щастлив усет тъкмо подобни разбирания1—
по Охридското говорат х о д и т , г р е д е т , с е д и т , IXek m : а Восточна Бол

гария и д и , с и д и , е д е и Сербия е д е . Запад, я з и к , Восточ. е з и к и Сербия
е з и к . Запад, с ъ л н ц е , Восточ. с л ъ н ц е . Западна к л о б о , Восточ. к а л б о .
Запад. Х р и д (от когото Охрид), Восточ. Х ъ р д . Западна к р а г (круг),
Восточ. к ъ р г . . . Во вся Македониа обикнуват член е , каде Охрида
о т . В Болгария в Нишко, Софийско, Видинско, в Терново и по
селата, които са от Ореховица надоле, в Русчук сос селата, Шумен
сос селата и прч. обикнуват член о: през планината, къркклисий-
ските села и прч.подобно член о.От двете страны в предножията на
Стара планина до Искър и в полето Свищов, Никопол, Плевен, Ло
веч а т произносат. В Тракна в полето, западната страна всичката,
помаците по Доспатска планина имат член а , из другата страна по
маците в Македониа имат член о.»
х Р. Попович препоръчва в своята Христоития (1837), с. 80,
книжовния опит на ученика си Г. Кръстевич с думите: «а щине ви
привеждам в пример едното осмонадесАтолетна юноша родом кот-
лАнца, който в Котел начало стори да сА учи гречески, а в Карлово
ето че някои ретрогради или новатори искат да отбият

език и правопис от тяхната нормална, практично избрана
насока, за да всяват раздор със своите експерименти.
Като че ли в помощ на Априлов идва тъкмо сега и ученият
славист Срезневски, който в една статия върху книго
печатането в България (1846) изрично настоява да се
пише на език «колкото е възможно повече народен» и
да се избягват в изговор и писане всякакви лични прищев
ки. . . «може да се желае, препоръчва Срезневски (на
учени, писатели и учители у нас), щото с писане български
книги да се заемат само онези, които са запознати с лите
ратурите на другите славянски народи и които разбират
с вещ ен а т а дл ъ ж н ост н а п и сат еля и изискванията на
съвременността. . .»* Пред опасността от разкол и от
соверши, и които нето сливенска нето болгарска граматика са е

учил,амисамо)го употреблАвахв преписаниенамоитепереводи заради
чистото негово и внимателно преписание.» Кръстевич показал само
при едно бързо «вникнуване и любитно взиране в сливенската гра
матика»,умение да се излага на новобългарски и превел така покрай
друго от Омировата Илиада (песен) А. т а В. т а и Г . т а . » «Но, про
дължава Попович, тях (йставАми.защото тии ищат1ш ще други много)
потребы около) : а нине ви приносим един негов нов превод wt фран-
цузки Мудрост Добраго) Рихарда и о)Т Еллински MvQoc Продиков...
като една перва из Болгарии радостна Ефимерида,. . . коАто и на свет
моим иждивением издавам.»
Попович си служи тук с език и правопис, които означават
известен компромис между живата реч и традицията, но които клонят
повече към една източнобългарска книжовна редакция, особено в
речника и синтаксиса. Същото прави и Кръстевич, но с повече спаз
ване на естествената народна реч. Той пише (Мудрост 6): «Един ден
като вървАх с к о н А Т си запрехсАна едно место,гдето бАще са собрало
многъ народ, заради една продажба (пазар), що са чинАше та,м(0 .»
Или (12): «Който става от сонь касно, той бива смущен през сищОат
него ден, и едва на мракван^ ся хваща от работа. Леността върви
толкова полегка, щото сиромашията я престига отведнош.».
1 И. Срезневски е напечатал статията си в Журнал Министер
ства нар. просвещения, 1846, № 9. Той знае, че ако е невъзможно да
се искат сега от българите «учени съчинения или романи и драми»,,
подражание на лошите примери необходимо е да се реа

гира от страна на загрижените за единство и чистота на
новия книжовен език. И в 1846 г. Априлов се решава да
излезе с една по-обстойна критика на заблудите, препо
ръчвайки онова, което му се струва единствено оправ
дано от наука и от нужди на националната просвета.
М и с л и т е з а сега ш н о т о б ъ л г а р с к о у ч е н и е ,1 излезли
първоначално като статия в 1846 г., а после и в отделна
книга (1847), са решителна защита на новобългарската
редакция и рязко порицание на опитите за възкресяване
на мъртвата черковнославянщина, намерила по чудо
някои поклонници. «Явно и нелицемерно» излага Апри
лов възгледите си в духа на своето М н е н и е от 1836 г.
с надежда да престанат по-скоро раздорите и се установи
българската граматика, която ще бъде напълно народна.
Но преди всичко добре трябва да се запомни: връщане
назад не може да има. Напразни са усилията на някои
ретрогради да ни убедят, «чи требова да се грижими
да возобновим старийат българский язик, дето го имами в
трябва да се очакват учебници и книги за простия народ, «изложени

просто и разбираемо». Срезневски препоръчва освен това да се за
ловят българите с проучване на родната си страна в историческо,
географско и етнографско отношение, със събиране на «паметни
ците на народната словесност» по пример на В. Караджич и със със
тавяне на пълен български речник. Писателите трябва да не отбягват
«думите и обратите, родни на този (народния) език, или отдавна вко
ренени в него, и да не променят изговора по своя прищявка». Срв.
този заключителен текст у П.Орешков, Б ъ л г . п р е г л е д , I (1829),
кн. 2, с. 220.
1 Мислите се явяват първоначално в К. Фотиновото «Любо-
словие» под наслова: «(Долното изложение прави Г. В. Априлов) За
Смирна. Кам издателят на българското Любословие. Одеса, 1846
година, в 30 ден Июня. Господине.» — Вж. Любословие, том. 2,
август 1846, число 20, стр.127— 128; число 21,септември,с. 138— 142
(Любонародно изложение); число 22 октомври, с. 152— 155. В отделна
книга: Мисли за сегашното българско учение, Одесса, 1847. Статията
е подписана от 29 февр. 1847 г. и има 47 с.
Священото писание и в другите стари ръкописи». Примерът

на гърците би трябвало да ги научи недвусмислено, че
преподавателите на «умрелия» език не са подтикнали нито
две стъпки образованието на народа си. Не могат некол
цина учени люде да променят «народната привичка».
Ето защо бива посрещната с такава радост в някои обра
зовани гръцки среди граматиката на Христопуло (1805),
«първътъ граматика на говорнийат гръцкш язик», осво
бодила езика от «старите окови» и от «тая пуста и непо
требна ортография», за която и деца, и учители губят
толкова време, ровейки се в учебници и словари. . . По-
новата новогръцка граматика на Вардалах (1829), на този
«учен и глубокомислен» педагог, става «ново светило на
децата» и така «юношеството им с юнацки стъпки върви
в совершенството. Дали е присуждено и българете да
вървът по той пример!»— пита се Априлов с известно сму
щение, като гледа българските езикови неуредици.
Априлов не мисли да се налага като самозван «по
кровител на българската словесност». Не, твърде благора
зумен в това отношение, той знае, че за голямото дело е
необходимо «общо согласие на учителите и писателите».
И като порицава «младите учени» Г. Бусилин и Н. Геров
за техните езикови произволи, като иска да се изоставят
по руски пример всички излишни букви, за да се направи
езикът «по-ровен и по-гладък», той настоява да не се тъкми
новата граматика по черковнославянски тип. Неофит
Рилски, Хр. Павлович, Неофит Возвели правят известни
отстъпки на говорния език, но вземат погрешно черковнб-
славянски за старобългарски, понеже не знаят истинските
паметници на последния, нито пък неговата най-главна
особеност, юсовете. «И така остава неоспорима работа, че
Священото писание ся приведи на старобългарскийат
язик, който тога ся употребляваше и сега ся у Н о т р еб л я ва
о т ж а в и й а т н а р о д , к о й т о го во р и с ю сове .» Трябва затова
да се пише не «муж, рука», а «мжж, ржка», както е и ста-
29 .
рото и новото българско произнасяне. «Ми требува да

следувами за народат и по неговат говор да сочинявами
граматики и да пишем помёжду си, инак плавами протиз
водътъ. П р о и зн о ш ен и ет о , дет о к а т о чуд о, у д е р ж а д о
сега н а ш и й а т н а р о д , е б и сер неоценен з а н а с , т р е б у в а
д а ся го р д и м з а н его , н е д а г о т р у ш и м и .»
Взел големия юс (за звуковата стойност на малкия
той още не подозира нищо) за някакъв талисман на езика
ни, за най-убедителен белег на това, че старият български
е жив в днешния, Априлов иска да представи поне откъм
фонетика граматиката на живия език като едничката
законна. Ние трябва да пишем на новия си език не само
за това, че така правят другите културни народи и че така
е по-лесно, поудобно за целите на образованието, но и
защото така спасяваме най-отличителното качество на
стария си език, юсовете, които поклонниците на черков-
нославянщината безразсъдно гонят и порицават. И после
за разлика от домораслите филолози, които виждат във
фонетика и морфология на сегашния български някакъв
упадък спрямо старобългарски, Априлов поддържа по-
правилното и научно напълно оправданото гледище, че
живата народна реч има изразна сила и естетика, достойни
за всяка почит, стига писателите да умеят да ги изпол
зуват. Гордостта от звуковия състав на новобългарски,
спасил «по чудо» една такава характерна гласна от древ
ността, каквато е юсът (ж, ъ), иде да покаже колко високо
цени Априлов националната багра на словото — на сло
вото, сраснало със съкровения дух и историческото битие
на народа ни.
Минавайки към друга характерна особеност на ново
български, неговите членове, Априлов изказва радостта
си да види някогашния техен враг въвел ги отново в
книгите си (има се пред вид Огнянович със своя Забав
ник от 1845 г.) и разочарованието си от Хр. Павлович
да ги е осъдил и отстранил. С последния Априлов полеми-
зира толкова по-страстно, че го брои самозабравил се
автор («сплети венец сам за себе си»), че му приписва
известно влияние — опасно в случая — върху учителите
в България и че е особено лесно да го обори подобно на
Фотинов, също тъй ренегат по въпроса за членовете.
За Хр. Павлович, когото отправя към Остромировото еван
гелие и изследванията на Востоков, той казва: «Вместо да
изфарля от граматикътъ си членовете и юсовете, по-добре
беше да изфарли причастието, което го нема говорниат
език.» И специално за старобългарските падежи Априлов
е съгласен «да са удержат и те с новите, защото ся со-
хранихъ в притчите и песните и защото облекчават писа
нието.» Членовете ги има навсякъде у нас, и може би
единствено изключение прави Скопената Черна гора,
гдето изглежда живеят сръбски колониста от времето на
Душан. Членовете са също тъй една положителна при
добивка на езика. «С членат, както знае секи, речта е по
силна и упределителна.» Италиански, френски, испански,
влашки — всички отрасли на латинския — са усвоили
членове, понеже тези членове улесняват «скорото и бър
зото произношение». «Както секи человек, така и целий
народ обича и ище по-лесното.» Общият закон важи и за
у нас. С пълна увереност Априлов твърди: «Ми можем
верно да предскажими на противниците на членат, чи
колкото тии и да щат да учат децата да не говорът и
пишът с членове, децата ще ги слушат толко во училището,
но както отидат у дома си, с роднините си и с другийат
народ, ще говорът с членове: и чини ми ся, чи учителите
им и тии по вънка с членове ще говорът. Суетен, ще бъд:
секи труд да убарнат целий народ да говори по техното
учение. . .» Така по-новите книги са все с, членове и
Иларион Михайловски също ги е възприел, макар да
взема старите български ръкописи за основа на сегашния
език. И за граматиката на Богоров Априлов се'произнася
с похвала, щом тя «е направена по старобългарското цер-
ковно наречие, кое то и сега ся говори по Българията;

и защо то ст а р о т о н а р е ч и е ся го во р и (нека да е толкова и
в едно село) и от сега ш н й й а т ж а ви й а т н а р о д , п о т р еб н о
е ,б ъ л г а р е т е д а г о с о х р а н я т и д & т о п р у т ы г т ъ ш 1свт ^ т о . . .»
Значи Априлов приема, от една страна, най-употре-
бителните свойства на живия език за основа на книжов
ния език — убеден, че този не може да се връща назад
и да се гради върху отживялата, забравената от народа
писменост на далечното минало. Но, от друга страна,
той гледа на живия език като на тъждествен в звуци и
речник със старобългарския и скъпи за всеки морфоло
гичен архаизъм, напр. за някои падежни форми, запазени
в народната реч и народното творчество. Това малко
противоречие у него иде, както казахме, от желанието
му да представи българите като еднички пазители на
Кирило-Методиевия езиков завет. Но може би покрай
този мотив от националистично естество, гдето се касае
да се подчертае честта ни пред другите славяни и да се
повдигне достойнството на един необработен литературен
език, има и един друг: да се отслаби дясното, реакционното
течение между граматиците, като се убедят те, че старин-
ност и красота са присъщи и на простонародния език,
на който също тъй би могло да се изгради една книжнина.
За всеки случай в тая филологическа идея на Априлов,
която практически не му пречи ни най-малко да пред
почита съвременния новобългарски и да страни от старо
български, ние долавяме и едно външно влияние — това
на гърка Христопуло, когото Априлов има изобщо за
ръководител в принципите на езика и правописа си.
Христопуло също тъй отъждествява новогръцки със
старогръцки, и то с едно от старогръцките наречия (до-
рийско-еолийското), и то все по същите културно-исто
рически и патриотически съображения, които имат зна
чение и за Априлов.1 И както Христопуло пише граматика
1 Срв. В. П у н д е в, Гръцко-български литературни срав
нения, СпБАН, XXXVIII (1929), с. 145 сл., с. 208 сл. В частната
Л И Т ЕР АТ УР ЕН ЕЗИК 453
на живия говор, оценявайки го като достоен приемник на

стария език, който трябва да остане за занимание на уче
ните хора, така и Априлов иска да се разработва съ
временното наречие и особено онова (източнобългарско),
което е опазило доста старински елементи. Поддържайки
необходимостта да се вземе за орган на писмеността ни
днес съвременният говор, той е убеден, че по този начин
съвсем не се погазва истинската (не черковнославянската)
библиотека на Априлов се намира К р а т к а я г р а м а т и к а н о в о г р е ч е
ск о го я зи к а от М.Палеолог,Одеса, 1843,гдето се развиват(в предговора)
между другото такива мисли: «В новогръцки език намираме три пе
риода: първият, който можем да наречем полуобразован, се простира
до началото на втората половина на миналия век, вторият до времето
на войната за независимост на Гърция, и третият— донашевреме. . .
Д о Кораи мнозина учени са се грижили за оправянето на гръцкия
език. Лирическият поет Атанасий Христопуло в началото на се
гашния век (1805) издаде граматика,в предисловието към която казва,
че езикът, на който говори гръцкият народ, е съставен изцяло от
две форми на най-древните диалекти: еолийския и дорийския.
Христопуло, за да облекчи изучаването на науките, преподавани в
това време на старогръцки, съветваше да не се изменя съвсем езикът,
но само да се изключат негръцките по произход думи и така да се
употребява в учените съчинения. Други предлагаха да се пише и
преподава по стария гръцки, което би направило преподаването на
науките много трудно и бавно. . . Из двете тези мнения се състави
трето, което изключително владее днес. Кораи, комуто принадлежи
това последно мнение, предпочиташе формите на атическия диалект
като по-изящни и способни за очистване и обогатяване на езика.
Чрез неговите литературни трудове и чрез съчиненията на учените
му съотечественици в продължение на 50 години днешният гръцки
още преди въстанието тъй се обогати, че ако не може да бъде още
включен в числото на образованите езици, а то поне заслужава вни
манието на учените елинисти и може би скоро ще има право на това
почетно звание. Той има всички необходими за това елементи.
Н е г о в а т а х а р м о н и я се р а в н я в а н а х а р м о н и я т а н а м а й к а м у — е л и н
с к и я е з и к , от който може да черпи всички нужни за него богатства.
Такава е историята на езика, който ние можем не без основание да
наречем д и а л е к т н а д р е в н и я г р ъ ц к и . . . “
Тези идеи се схождат напълно с възгледите на Априлов върху
характер и качества на новобългарски в неговите М и с л и от 1846 г.
старина, скъп символ на миналото за всички образовани

в епохата на националния романтизъм под влияние на
Венелин! Затова, като кори Найден Геров, че измислил
нов пройзнос за ^ и я и с това се отдалечил от истинския
звук на тйя букви, той предпазва учителите от подобно
«умозрение», за да заключи: еИ а ш и й а т яздус е церковний,
требува д а ся с о х р а н я ва свят к а к т о е.» В тазй мисъл го
затвърдява със своя голям авторитет и руският славист
Востоков, чието знаменито издание от 1843 г. на Остро-
мировото евангелие със запазени юсове Априлов знае.
Хвалейки критическия научен коментар на Востоков,
«труд мъчен, но похвален», нашият филолог добавя, по
втаряйки сякаш възторга за възобновителя на историята
ни Венелин: «От сичките словене най-много българете
длъжни са да са благодарни на г. Востокова затова,
защото п о -м н о го з а т я х , ви де ся, д а ся е т р у д и л . Ч ест ,
слава и б л а го д а р н о с т д а м у са от б ъ л г а р с к Ы а т н а р о д .»
И младият наш учен Богоров заслужавал тъкмо затова
похвала, че се е основал в правописа на граматиката си на
Востоковите правила.1
Разсъжденията си Априлов привършвас една просба,
отправена до народниДе учители да изучават живата
българска реч, да записват «секо слово и секо изречение
народно» и да ги изнасят в книжка или в статии, за да
може този материал да се използува за една «пълна
г раматика на говорниат язик», като се отстранят всички
чуждй думи, срещу които имаме наши, «или ново- или
старобългарски». В прибавка той заявява, че е готов да
1 В библиотеката на Априлов се намира и книгата С л а в я н с к о е
народописание от Шафарик в превода на БодяНски, Москва, 1843.
Кога си я е набавил Априлов, за да усвои и възгледите й,не може да
се каже: На с. 31, глава II, «Реч Булгарская», Шафарик изтъква
като признаци на старобълг. език полугласните е и ъ , носовите
гласни Ж и а (както в полски),различието между н и м и пр.Признаци
на- новобългарски език(38) били: а вм. ж, понякога и вм. ъ \ евм. а
ил» вм. •* и ь; също — и вМ> * й е, и ы и пр.
приеме «с чисто сърце» всяка поправка на мислите си,
стига тя да е «основана на зд р а в и й а т мисал»: «Защото (бе
лежи той) желанието ни е не да сейм р а з д о р пом еж ду
уч ен и т е н и , н о д а ги п р и с ъ е д и н и м в общ и д у м и . Българ
ското учение е в возрождение™ си, няма много учени,
нито богати родолюбци, които да му дадат помощ, и за
това като сиромашко трява само себе си да помага и
с ъ с соединени си ли д а ва р ви н а п р е д .» И всеки трябва да
съдействува на училищата из България, без да гледа
отгде е той и где са те. Никой да не употребя м алосм исле-
н и т е думи-. «Аз сам сопотец или карловец, не ме е грижа
за другите места.» Право е другото разсъждение: «Секий
б ъ л г а р и н п ри н адл еж и н а сичкът ъ Б ъ л г а р и я , не особНо
Затова, за да достигнем общото уче
н а едн о село или г р а д .
ние, трябва да ся вардим от общи и частни неудоволствия
и раздор и, които могат да подпалят недоброжелателите ни.»
Колкото обективен и да бе тонът на полемиката и

искрен зовът за единство, Априлов не можеше с тази си
голяма статия, излязла и в отделна книга, да не повдигне
отново някои страсти и да не настрои против себе си ония,
които се смятаха зле ударени в идеите си.От тяхна .страна-
защитниците на консервативния книжовен език.— най-'
голяма смелост да възразява намери тъкмо редакторът на
списанието, в което бе излязла статията, Фотинов. И в
своето Л ю б д сл о ви е (октомври, 1846) в един отговор, оза
главен «мъчно е да познае човек сам себе си», той излиза
да отхвърли новите идеи, за да защити най-горещо лю
бимата си черковнославянщина. Признавайки, че сам
някога клонял в книжовните си трудове към говоримия
език, той заявява, че се отрекъл от него, понеже се на
тъквал на много затруднения и понеже се убедил, че и
«Болгарский език говорний требува да ся подложи под
правилний ярем, щото да не пристигва в таковия ями й’
глогове, от които мъчно може да излезне. . .» Заемките
456 М И Х А И Л А P Н А У ДО И
си от черковнославянски той извинява с желанието да

облагороди езика, а консерватизма си изобщо — с неус
пеха на Кораи у гърците, който също искал граматика на
говорния език. «Простий и испорчений язик не се полага
за основание, но оний, който е от толкува векове и от
толкува учени людие обработан, сир. гнило дърво ся за
темел не поставя.» Фотинов не вижда предимствата и
нормалното естество на живата реч, той оборва юсовото
писане и препоръчва черковнославянския език, който
някога бил усвоен от всички славяни. И понеже този чер
ковнославянски език бил български по произход, налагало
се на всеки българин «да го сохрани в учебний язик и
писмений»1 .
Двубоят не бе в полза на Фотинов. Неравенството в
качествата' на двете страни от самото начало обещаваше
победа на Априлов. «Априлов, бележи биографът на
Фотинов, Шишманов, се бореше с най-новите резултати
на тогавашната наука. Фотинов повече със собствените си
спекулации, които, колкото изкусни и да бяха, страдаха
от лошия си материал. То беше една битка между един
съвременен войник, въоръжен с най-усъвършенствуваната
пушка, против един тежък средновековен рицар — исто
рията на Крали Марковата смъ^т.»2 Докато Априлов
1 Мислите на Априлов се печатат в «Любословие», 1846, число
20—22.Още в последното число (октомври 1846) К.Фотинов започва
да печата и полемичния си отговор под заглавие: М ъ ч н о е д а п о з н а е
ч е л о в е к с а м с е б е с и , Л ю б о с л о в и е , ч. 22, с. 157— 158; ч.23, с. 171 — 173;
ч. 24 (декември), с. 183— 191. Заключението му е: «Таквия,братие
болгаре, причини принудиха ме да изложим пространно продъл
жение з а с ъ б л ю д е н и е и п р е д п о ч е т н и е о т с и ч к о д р у г о ц е р к о в н о е н а
р е ч и е . . . Това наречие,каквото видохме, болгарское е, от болгари и
за болгари преведено и секий болгарин, както наследник, д о л ж е н
е д а г о с о х р а н и в о у ч е б н и й я з и к и п и с м е н и й . То е истина, че ние н е
м ож ем е н и т о д а го во р и м е, н и т о д а п и ш ем е с п о р е д ц ер к о в н о е н а р е ч и е ;
п о к р а й н е м ер е обаче д л ъ ж н и см е д а с л ед ува м е по н его ви п р а в и л а и
н а с т а в л е н и я .»
! И в. Д. Ш и ш м а н о в , СбНУ, XI, с. 702 сл.
Л ИТ Е Р АТ У P Е H Е ЗИК 457
при това въпреки някои погрешни представи за старо
български и толкова слабо познаване на новобългарски
се бори за нещо съвременно и прогресивно, Фотинов се
сили въпреки всички явни признаци за надмощие на жи
вата реч да спасява едно наречие, синоним на килиен
мухъл и на назадничавост в образованието. Така той
не можа да намери последователи между младите гра
матици и писатели и единственият, който много по-късно
се реши да последва примера му, Раковски, изпада тъкмо
по тази причина в едно усамотение, учудило и отблъснало
читателите му. Гаврил Кръстевич се опита също да кри
тикува в 1844 г. Априлов, и то не за мислите му, които
още не бяха излезли, а за по-раншните му възгледи върху
език и правопис. Но и той се явява поддръжник на по-
консервативната етимологична школа в правописа и на
някои архаични форми в езика,1 и «Писмата» му по този
въпрос, излезли едва в 1858 г., се натъкнаха на силна
опозиция, особено от страна на М. Дринов в 1870 г.2
Дриновото предложение, зачело еднакво и етимологическия
и фонетическия принцип, придаваше по-строга научна
форма на възгледите, които, се бяха вече установили като
меродавни към 50-те години, при което Априловото ста
новище, изобщо взето, бе надделяло в схващанията на
по-добрите български писатели със Славейков начело.
По тази точка разрешението на големия въпрос за насо
ката на литературния език у нас се оказа по-щастливо и
по-бързо, отколкото беше възможно в Гърция, тъй кон-
1 Г. К р ъ с т е в и ч , Български книжици, 1858, ч. II,
кн. II, 312 сл. Препоръчвайки членовете и писането*, ъ, ь (п*т,
вън, кръст), Кръстевич забелязва: «Така не удаляющеся от старобъл
гарското правописание, щем и характерът на этимологият* т.е. сло-
вопроизводството да сохраним, и произношението на езыкът си вярно
да представим.» Срв. още М. Б а л а б а н о в , Г. Кръстевич,
с. 185 сл.
2 М. Д р и н о в , «За новобългарското азбуке», Пер. спис.,
Браила, I, кн. 2, 9 сл. Срв. Съчинения, II (1911), 264 сл.
сервативна в идеите си за езика на книжнината и на

училищната просвета. Докато у нас надделя демократич
ното начало за съвременна и съгласувана с живата реч
писменост, при известна необходима етимологическа
връзка с традицията, у гърците борбата между «катаре-
вуса», т. е. чистата литературна реч, опряна главно на
старата гръко-византийска традиция и останала нераз
бираема за простия народ, и «демотики», т. е. съвременния
говор, на който пишат и мнозина писатели, отрекли и
етимологичния правопис, не е още изживяна, макар тя
да е започната още в периода на Ранното възраждане.1
Априлов бе един от най-добре запознатите между
своите съвременници с въпросите на езика. Впускат ли се
Неофит Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов в критика на
живия език, виждайки там осъдителен произвол и нами
райки необходимо да се дисциплинира «развратът и несъ
гласието»12, той нито за момент не изпада в ненаучната и
1 Срв. за днешното състояние на въпроса у гърците статията

на Д К и ц е в с к и,«Проблеми на гръцкото ббразование», Отечествен
фронт, бр. 5823 от 21 май 1963 г. Интересное да се припомни, че до
като Хр. Павлович и Фотинов държат упорито на черковнославян-
щината, един грък в България, митрополит Иларион Търновски, за
щищава езиковата редакция на Неофит Рилски и сам прави в 1828 г.
>превод на Новия завет на живия гръцки език, препоръчвайки и на
Неофит да стори същото в българския превод на същата книга (срв.
писмото му до Неофит от 16 ноември 1836 г., цит. у Ив. Снегаров,
Принос към биографията на Н. Рилски, 92 сл.). Обратното начало
е застъпено от българина Григор Пърличев, който, преди да се при
страсти към българската просвета, пише и двете си гръцки поеми
(Сердарът от 1860 и Скендербег от 1861 г.) не на народен гръцки,
демотики, а на книжовния катаревуса, който се доближава както и
цялата поетическа техника там — до класическата Омирова Илиада
въпреки новата си тематика.Срв. Гр. П ъ р л и ч е в , Скендербей (пре
вод от Хр. Кодов, София, 1967), 12.
2 Неофит Рилски се «пожалва с негодователен глас» в Грама
тиката си от 1835 г.(9—10) по повод на диалектичните отклонёния във
фонетика и морфология (ходя — ходим, търча — тичам, тресем —
-Л И Т Е Р А Т У P Ê Н Е 3И К 459
комична грешка да хвърля подозрения върху съвременния
говор, намирайки, наопаки, че той е продукт на законо
мерно и естествено развитие. В звуци, форми, речник,
синтаксис той вижда като всички истински филолози
една исторически възникнала реалност, достойна да
буди възхищението ни като белег на езиково творчество и
на вярност към националното минало. И грижата му е
не да търси ново благозвучие или да бяга от съвременното
несъгласие, като прегърне старото мъртво или мнимо съ
гласие на черковнославянщината, а да примири разните
живи говори (които той иска да бъдат основно изучени за
целите на книжнината и на школското обучениё) чрез
един писмен език. Той скърби в душата си, че сам не по
знава по-отблизо родните говори в България и че изобщо
се е отчуждил от родното си наречие — поради което от
начало трябва да приканва към сговор българските писа
тели чрез едно гр ъ ц к о окръжно; но той се е постарал по-
нататък да засили езиковия си усет за български и да
пише само по български, за да подаде пример и на другите
към зачитане на съвременния език. В предложенията си
пък той е добре вдъхновен, като прибягва до един Твърде
либерален принцип на помирение между ново и старо с
явно надмощие на живото в езика и с признаване на нещо
от етимологията в правописа, както и на ония архаични
елементи, които служат за ж ива връзка с миналото.
Здравият му смисъл и тук не го напуска и било интуи
тивно вникване, било поуки от другаде го насочват по
правило към вярно решение на някои от повдигнатите
търсим, трасим, ще—ше—ша—ке, камен— камак—камик, песок—

пясък и др.): «О язиче развращений и невоздержний! дали ще има
в други некой язик толко развращение и несогласие!... Това не е
богатство, но развращение на язикът.» Хр. Павлович пък нарича
членните форми, които не украсявали, а «огнушавали» езика, «квас
фарисейский», който «причинява язику безобразие, гнусота и пре-
многое потемнение.»
важни въпроси. Грешките му, колкото ги има, са грешки

неизбежни тогава и у него, самоука с невероятна жажда за
знание, те са по-малко, отколкото у другите тогавашни
филолози, при това и съвсем безопасни за бъдещото раз
витие на книжовния ни език.1
1 Б. П е н е в , История на новата бълг. литература, III,

с.668, оценява така заслугата на Априлов в това отношение: «Можем
да кажем,че в сравнение с другите книжовници, негови съвременници,
Априлов е изказал най-трезви и обосновани възгледи по въпроси на
езика. Наистина и той като Н. Рилски, Фотинов и Хр. Павлович
не е познавал основно главните български наречия, но това не му е
пречило да се ориентира в заплетените езикови въпроси, да дойде
до едно сравнително по-правилно и разумно решение на тия въпроси
и да поддържа, че литературният език трябва да се основава на жи
вата народна реч. Филологичните възгледи на Априлов са били много
по-широки и по-аргументирани в научно отношение, отколкото тия
на Н. Рилски например. . . От друга страна, филологическата съоб-
разителност всякога го е предпазвала от увлечения и крайности,
до каквито са идвали напр. Венелин, Фотинов и Хр. Павлович.»
461
Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
БЪЛГАРСКО НАРОДОВЕДЕНИЕ
З а с л у ги н а А п р и л о в з а и зд и р ва н е и п р о уч ва н е н а
б и т о ва с т а р и н а , поет ическо п р ед а н и е и д у х о вн а к у л т у р а н а б ъ л г а
рина. — Н а черт ан и т е от В енели н за да ч и би ват п о п ул я р и зи р а н и п р и
съдей ст ви ет о н а А п р и л о в. — П роект н а В енелин от 1832 г. з а еди н
„народен б ъ л га р ск и м узей “ в Б е л гр а д и за ед н а п лан о м ер н а б ъ лга р о -
ведска анкет а. — П и см от о н а В ен ел и н до А п р и л о в от 1837 г. с ъ
д ъ р ж а п ъ р в а т а н а уч н а п р о гр а м а п о н а ш а т а ет н о гр а ф и я и н аш и я
ф олклор. — Г л а в н и т о ч к и н а н а р о д о у ч н о т о и з с л е д в а н е .— Р о м а н т и ч н и
и д еи в ъ р х у н а р о д н о т о т ворчест во: Х а м а н , Х е р д е р , Г ьо т е , Ш аф а-
рик. — Д оводи на В енелин в п о л за на н ародоучн ит е и зсл едван и я :
п р и м е р ъ т н а с ъ р б и т е и н а г ъ р ц и т е с и зд аван е н а п есн и т е и м \ н уж д а
от о п р о ве р га в а н е н а т ео р и я т а з а т а т а р и зм а н а б ъ л га р и т е . — К акво
м и сл и Р . П оп ови ч в 1 8 3 7 г . з а б ъ л г а р с к а т а п о ет и ч еск а и р е л и ги о зн а
ст арина? — Б и т о в и и п с и х о л о ги ч е с к и о т ж и в е л и ц и д о б и в а т го л я м а
ц ен а з а н а у к а т а и възр а ж д а н ет о н а н а р о д н и я д у х .— П а т р и о т и ч еск и
в н у ш е н и я в д у х а н а н а ц и о н а л н и я р о м а н т и з ъ м у В е н е л и н и А п р и л о в .—
А прилов т ърси съдей ст ви ет о на п росвет енит е б ъ л га р и , п рави
уси л ен а п р о п а га н д а з а съ б и р а н е н а п есн и , р ъ к о п и си и всякакви ст а
рини. — Г р и ж и , п олож ени от к р ъ га на Н еоф ит Р илски. — Н ауч
н а т а а н к е т а т р я б в а д а се и з в ъ р ш и о т с а м и т е б ъ л г а р и , а н е о т ч у ж
денци. — На кои от т ях в ъ зл а га надеж ди А п ри лов? — Т ърси се
о б а ч е с ъ д е й с т в и е т о и н а п о -п р о с т и б ъ л г а р и , з а п о з н а т и с т р а д и ц и и
и услови я в ст р а н а т а . — Н а м ер ен и е н а А п р и л о в д а и зд а д е сам на
р о д н и т е п е с н и с л е д с м ъ р т т а н а В е н е л и н .— Р ъ к о п и с н и я т м у с б о р н и к
от 1840 г. — Т о й не е з а г у б и л зн а ч е н и е т о си и д о с ега . — С ъст ав,
класи ф и кац и я и научен ком ен т ар. — С ъ д б а на сб орн и ка след см ъ р т т а
н а А п р и л о в : п р е п и с и и зп о л зува н е от Н. Г еров и Г. Р аковски. —
С т арания на А п ри лов за съби ране н а ст а р и р ъ к о п и си , м онет и и
гр а м о т и . — З а сл уги за н ум и зм а т и к а т а . — У силена преписка за
и зд и рван е н а б ъ л га р ск и грам от и . — В и сок д у х у А п р и л о в с огл ед н а
т рудовет е м у по б ъ лгарск ат а н ародоука.
Ако за изработването на новия ни

литературен език Априлов си спечели значителни зас
луги чрез своите филологически идеи и своя личен пример
в книжнината, все такива заслуги трябва да му се при
пишат и за създаването на българското народоведение,
или на българската фолклористика, т. е. за издирването и
проучването на битова старина, поетическо предание и
духовна култура изобщо на простия народ. Почти съвсем
непозната в това отношение по-рано, България стана за
пръв път известна на света и науката едва след пътуването
на Венелин от 1830 г. и след пропагандата на Априлов
от 1837 г. нататък в полза на едно планомерно проучване
на народното творчество и на народния живот в страната
ни. Това, което съвсем случайно бе изнесено по-рано,
именно няколко народни песни от сърбина Вук Караджич
в 1815 и 1822 г., записани в Разлог, беше твърде недоста
тъчно, за да се възбуди някакъв по-особен и по-траен
интерес. Но мощният подтик от Венелин и предаността
към новата задача от страна на Априлов откриха тук едно
научцо движение, което увлече мнозина стари и млади
книжовници и достави чрез сборниците на Богоров,
братя Миладинови, Славейков и др. или чрез проучванията
на Раковски и Л. Каравелов изобилен материал за ха
рактеристиката на народа ни откъм нравствени и поети
чески заложби и спомени от древни религиозни понятия
и обичаи. Чертаеше ли Венелин големите линии на науч
ното издирване, Априлов ставаше главен посредник и
сподвижник за ширене на идеите му и само благодарение
на чудното му усърдие можаха да се намерят някои от
лични сътрудници и в това поле на етнографското и кул
турното откриване на народа ни. Запознаем ли се с дей
ността на Априлов в тая област по-отблизо, ние оставаме
изненадани от един чист ентусиазъм, който би обещавал
много по-значителни и положителни резултати, ако не
бе тъй рано прекъсната нишката на живота.
БЪЛГАРСКО Н А Р О Д О В ЕД Е Н И Е 463
За да разберем правилно дейността на Априлов за
издирване на българския фолклор, необходимо е да из
лизаме от Венелин. Личността, която упражни най-
силно влияние върху основателя на Габровското училище,
се изпречва и тук в целия си ръст като негов пряк вдъх
новител и като родоначалник на първите поколения бъл
гарски фолклористи. Ние видяхме вече при какви обсто
ятелства и по какви съображения Венелин насочи вни
манието си към миналото на народа ни. Запознахме се и с
неговото пътуване в България, донесло му толкова много
разочарования и толкова малко придобивки за вникване
в бита на българите. Спряхме се и на взаимните отношения
между Априлов и Венелин, дали нова смелост на Венелин
да продължи голямото си историческо, филологическо и
народоведско дело в услуга на България и нов смисъл на
Априловите старания за Българското възраждане чрез
науката. Остава сега да проследим в по-големи подроб
ности усилията на Венелин за етнографско и фолклорно
проучване на страната и ролята на Априлов за пробуждане
на по-значителен интерес към тези усилия между образо
ваните и. родолюбиви българи.
След като Венелин е пропътувал България, натък
вайки се на много трудности, той се е завърнал почти
отчаян в Москва. С каква светла вяра е потеглил той на
юг и колко малко е могъл да постигне като събирач на
фолклорни и исторически материали! Изгубил надежда
да посети отново «класическата» за славянството страна,
той търси начин да се сдобие със сведения за народа й
и с паметници на устното творчество по друг някой начин.
Именно през 1832 г. той отправя едно дълго изложение
до генерал Инзов в Кишинев, покровителя си отпреди
десет години и попечителя на българските колонисти в
Бесарабия, за да го спечели за един свой твърде оригинален
научен проект. Венелин мечтае да се основе в Болград,
това средище на българите, прибягнали в Русйя, един
особен институт за проучване на България, като се съ

бират същевременно и всякакъв род научни материали.
Той пише между другото: «Няма ни един народ в днешния
литературен свят по-малко познат от българския и което
е още по-забележително, не всекиму на Север е дори из
вестно, че в ъгъла на Бесарабия се намира една малка
България, съплеменна на Русия.» И като говори за своята
обиколка в Дунавска България, доставила му толкова
малко материал, и за необходимостта от многодетен и
постоянен труд, за да се изучат цялата страна и целият
народ, той добавя: «Понеже подробното изучаване на
т а зи класическа с т р а н а изисква много повече време и
постоянно престояване на мястото, то след връщането си
в Москва главното ми желание и почти задължение беше
д а н а м ер я в т а зи с т р а н а н якой просвет ен к оресп он ден т ,
който, внимавайки постоянно за възможни писмени древ
ности между българите, както и за днеш нот о им съ ст о я
н и е в дом аш ен б и т и в нравст вено от нош ение, би ми съоб
щавал постепенно своите бележки, и придобивки, за да
умножа и затвърдя моите сведения. . . В това отношение
първо и най-удобно място аз смятам Болград. . .Обръ
щам се към Вас с покорна просба: не Ви ли е благоугодно
да устроите подобна н а б л ю д а т ел н а т очка в Б о л г р а д ка т о
в ц е н т ъ р , гдет о м о га т д а се н а м ер я т х о р а от р а з н и
о б л а ст и н а О т въ д д ун а вск а Б ъ л г а р и я , или поне такива,
които са били и живели в тия места.» Ако, мисли по-
нататък Венелин, преселването в Бесарабия е една бе
лежита епоха в съдбата на този народ, то попечителният
комитет би трябвало да се загрижи не само за физическото,
но и за нравственото битие на народа, като събира и
запазва от затриване споменатите писмени паметници в
интерес на самите българи, за да не бъдат тези памет
ници унищожени от невежи хора — и като се изследват
научно разните стари монети и други вещи. «По такъв
начин, обръща се Венелин към Инзов, Вие бихте могли
Б Ъ Л Г АР С КО Н А Р О Д О В Е Д Е Н И Е 465
да положите начало на н а р о д е н б ъ л га р с к и м у з е й , който
с време може да стане твърде бележит и да хвърли лъ
чезарна светлина върху историята. Цяла Европейска Тур
ция, населена от българи, е длъжна да му принесе своята
дан. . .» И Венелин изброява след това подробно пред
метите за проучване и събиране, като посочва и средст
вата за тая цел. За жалост писмото от архивата на Венелин
не ни е познато изцяло и в печатания по-късно (1854)
текст1 липсва тъкмо този списък накрая, тази обстойна
програма за събиране, която би представлявала необик
новен интерес както с оглед към програмата на Венелин
от 1837 г., развита пред Априлов, така и с оглед към това,
че тя представлява п ъ р в и я т н ауч ен п л а н з а е д н а б ъ л га р о -
вед ск а а н к ет а . Заслужава обаче всичкото ни внимание
идеята за един български историко-етнографски музей
в Болград и тая за намиране на кореспонденти и съби
рачи в самата далечна България, каквито по-късно се
погрижва да открие за Венелин сам Априлов.
Завързал в 1836 г. случайно връзки с Априлов,

Венелин има за първа мисъл просбата си за н а р о д н и
п е с н и } И след като се убеждава, че в лицето на Априлов
той е попаднал на един действително сериозен българин,
готов да се постави на услугите му за събиране народо-
учни и исторически материали, пише му забележител
ното във всяко отношение онова писмо от 27 септември
1837 г.123 Дадените тук упътвания и съвети образуват на
вярно продължение от изложението пред Инзов от 1832 г.,
може би и повторение и допълнение на главните му точки.
1 П. Б е з с о н о в , Некоторый черты путешествия Ю. И.

Венелина в Болгарию,Москва, 1857,с.37 сл.;срв.и В е н е л и н , Древ,
и нын. Болгаре, 2 изд., Москва, 1856 (предговор от Безсонов),
XXXI I I .
2 Вж. по-горе, гл. II п VIII.
3 Вж. по-горе, гл. X.
30.
То е п ъ р в а т а н а у ч н а п р о г р а м а по н а ш а т а е т н о гр а ф и я
и н а ш а т а ф олкл ор и ст и н а и значението на писмото е още
по-голямо, че в него са отразени най-ранните идеи на
българските писатели и учени върху предмета, тъй като
то бива разпространено чрез Априлов в преписи по много
места на България. Така наченките на българското на
родоведение се дължат безусловно на указанията и тъл
куванията на Венелин, при което истинска връзка между
него и българите е Априлов. Сам Априлов, незапознат
дотогава с този род въпроси, се ръководи почти изклю
чително по програмата на Венелин и било че му доставя
материал, било че после мисли да го издава сам (грамоти,
песни), явява се пред нас в качеството си на признателен
ученик и продължител. При това положение на нещата
налага ни се да хвърлим поглед върху мисли и доводи на
Венелин, за да проследим после и дейността на Априлов
в тая посока .
Венелин определя задачата на своите изследвания в
страната ни двояко: той е потеглил за България като гео
г р а ф и като ет н о гр а ф . Като географ той бил сторил по
вече, отколкото като етнограф, понеже географско-ста
тистически сведения могъл да добие и с разпит, а етнограф
ските трябвало да се събират на самото място.1 И като
изтъква, че за проучването на народа било необходимо
да посети човек и най-затънтените места на България
и да види, и да наблюдава всичко сам, той определя като
предмет на «този род изучавания», етнографските (при
което в етнографията, т. е. народописа, той включва и
фолклора, т. е. народното знание и народната духовна
култура): 1) народните песни, 2) народните носии (особено^
женските), 3) годишните или празничните обичаи, 4)>
семейните обреди (при раждане, сватба, смърт) и 5) раз
ните вярвания и суеверия (за вампири, магьосници, тайн-
1 Срв. писмото на Венелин от 27 септември 1837 г., в СбНУ,
I, с. 176 сл.
БЪЛГАРСКО НАР О ДО В Е Л Е Н И Е 467
ствена сила на растения и камъни, талисмани). Ясно е за
нас днес, че Венелин не иска да изчерпи с тоя списък
всички предмети на една народоучна анкета и че намере
нието му по-скоро е да даде първия тласък за наблюдения
и описания, като остави за по-нататък подробните упът
вания. Все пак и сега, в самото начало, той намира за
уместно да посочи научната стойност на материалите и да
разясни смисъла — теоретически и практически — на глав*
ния дял от фолклора, народните песни. Ако още Хердер
бе изтъкнал с всичкия свой авторитет необходимостта да
се съберат колкого се може по-бързо «изчезващите останки
от обичаи, песни и саги» на славянските народи, за да се
допълни чрез тях общата културна картина на човечест
вото1; ако сърбите, тъй близки до нас по съдба и живот,
бяха успели вече да се наложат на вниманието на европей
ските учени чрез великолепните си народни песни, за
писани от Вук Караджич; нима българите би трябвало
все още да бъдат едно съвсем тъмно племе и нима не е
крайно време да свидетелствуват и те чрез старинния си
бит и живата си песен за своята вярност към славянското
си потекло?
Твърде любопитни са съображенията и внушенията,
изказани от Венелин в това писмо, назначено да спечели
образования одески търговец за народоучните му интереси.
Четейки днес тази патетична дисертация, ние вникваме в
една романтична мисъл и в една възторжена обич към
народа ни, както те могат да съществуват само в ранния
период на нашето възраждане. От Запад бе проникнал и в
Русия мощният зов на Русо: «Назад към природата!»
Хаман, немският мистик, бе възвестил насочената си
против класицизма и рационализма идея, че поезията
била «майчин език на човешкия род» и че дори на най-
ниските културни стъпала тя заслужавала висока оценка.
1 Срв. H e r d e r , Ideen zur Philosophie der Geschichte,
IV, Theil, XVI Buch, § IV. Вж. по-горе, гл. III.
Хердер поставяше песни и митове, създадени от народа

или завещани от дълбоката героична старина, наравно с
поемите на Омир, успоредица към които виждаше и в
откритите от Макферсон песни и на келтския бард Осиан.
Гьоте, авторът на Вертер и Фауст, беше изпълнен от
възторг пред «истинския поетически гений», разкрил ни ce
в немските народни песни, събрани от Арним и Брентано,
и не се стесняваше да поставя публикуваните в началото
на XIX в. сръбски, гръцки и литовски народни песни в
голямата съкровищница на световната литература (Welt-
1itérai иг) наравно с най-високите и чудни откровения на
поетическия дух. И ако Шафарик твърдеше, че «естест
вената (народната) поезия не е у никое друго племе тъй
обикната, както у славяните», Венелин можеше да под
земе същата мисъл във формулата си: «Славяне — первый
народ в мире по своему поэтическому характеру, и песни
их показывают славу и добродетели великаго народа сла-
вянскаго». Публикувани толкова паметници на първичната
поетическа чувствителност у руси, поляци, чехи и сърби,
идваше най-сетне ред и за българите да покажат и те на
европейците своите бисери на едно колективно и ненакър-
нено от никаква градско-учена култура творчество.1
Но Венелин знае добре практичния дух на образова
ните българи, затова ще подири за научно-романтическите
си идеи и някои по-реални доводи в полза на народоуч-
ните изследвания, когато трябва да спечели здраво Ап-
рилов за плана си. И ето в писмото си от 1837 г. той из
тъква защо българите нямали право да се оплакват, че
били забравени от русите. Сърби и гърци, също тъй по
тиснати политически от турците, са станали предмет на
симпатии от страна на европейските народи и на русите,
понеже не престават да занимават чрез своите търговци
1 Върху народоучните интереси и идеи от века на «Sturm und
Drang» и на романтизма срв. у мен, Очерки по българския фолклор
(1934), с. 6 сл., ново изд. (1968), с . 27 сл.
Б ЪЛ Г А Р С К О Н А Р О Д О В Е Д Е Н И Е 469
и писатели общественото мнение на Запад и да изнасят

произведенията на народната си муза, тъй пленителни
и за културния читател. Сърбите са издали вече четири
тома народни песни. «Эти песни переведены на немецкий,
французский и английский языки, и как ни слабы эти
переводы, все таки эти об р а зо ва н н ы е н а р о д и н е м о гу т
н а л ю б о ва т ься го м ер и зм о м и х песен. . . О Греках и их
робстве писали первейшие поэты Франции, Англии, Гер
мании (Casimir Delavigne, Victor Hugo, Lord Byron,
Goethe и многие другие). Гете и другие писали и о сербах,
с песнями коих они с удовольствием ознакомились. Сер
бов теперь никто не забудет». И като споменава за соб
ствените си руски преводи на сръбски песни в книжката
си от 1835 г. «О характере народных песен у славян заду
найских»,Венелин добавя: «И песни эты сделали на русских
читателей такое приятное впечатление, что теперь все
пристают ко мне с просьбою перевесть все, как уже и в
журналах просили. Вот почему теперь роворят об сербах
в хорошим обществам гораздо чаще, нежели прежде!
Хотя сербы народ еще вовсе необразованный, однако пе
реводы его народных песен сделали то, что вся п росве
щ ен н а я Е в р о п а п р и н и м а ет и х уж е з а п о л у классический
н а р о д . И какая ли беда сербам ни случилась, то всегда в
Европе найдутся тысячи голосов, которые заговорят в
их пользу, как уже говорили в пользу греков оттого,
что европейцы читали народный песни их старины в
Илиаде и Одиссее. Вы увидите, милостивый государь,
из моей брошурки, что я сер б ск и я и б о л га р ск и й песни
ст авлю н а р а в н е с так називаемыми Гомеровыми»1.
1 В книжката си О характере народ, песен у славян задунай

ских, 1835, Венелин говори с безгранично възхищение за сръбските
и българските юнашки песни, намирайки ги «чисто хомеровски».
Този характер те са заели не от гърците: «хомеризмът или героизмът
на гърците произтича от същите причини, от които и хомеризмът на
славяните. Ако в Илиада или Одисея преобладава чувството и опи-
Но има и нещо друго. Извън «класицизма» на народ

ните песни, който би могъл да издигне българския народ
изведнъж на по-високо стъпало в оценката на просветените
народи, за да се зароди и в наша полза между тях едно
движение подобно на филелинизма, тия песни са от ка
питално значение и за решаването на въпроса за българ
ската етногения. Славяни или татари са потомците на
Аспарух и Симеон? Карамзин заедно с толкова меродавни
историци на Запад и особено по примера на Тунман е
поставял българите в числото на татарските племена.
Венелин обаче е на съвсем друго мнение, по-благоприятно
за потеклото и националната ни чест. В своята история
от 1829 г. той е бранел упорито и красноречиво славянизма
на древните и на сегашните българи. Нужни са обаче
още доказателства в полза на този възглед и за оконча
телното опровергаване на мнението за «татаризма» ни.
«Изглежда, пише Венелин на Априлов, че за р а зсей в а н ет о
н а п о доб н о н е д о р а зу м е н и е българите би трябвало да ни
доставят своите археографски и поет ически паметници.»
Априлов, макар и доста образован, не е подозирал
нищо от високата художествена стойност на простен а-
сарието на враждуване, това доказва, че гръцкият народ, когато е
съставял първите късове на тези поеми, се е намирал в същото р аз
единено и неустроено положение, както и днешните българи и
сърби» (82).Бит и нравствен лик на българите и сърбите от епическия
им век са на всяка стъпка идеализирани по примера на Хердер за
първобитните народи и грабенето на девойки напр. е предадено за
българите с видимо удоволствие (37 сл.). Намирайки, че за мнимия
автор на Илиада Омир могло да се къже същото, което и за лицата,
от които на славянския юг се записват песни — прости хора и
слепци (84), — Венелин изказва мнение, че историята на древния
епос може да се схване само чрез проучване на народите,които и сега
създават такъв жив епос. За всеки случай «народните песни на зад-
дунавските славяни дават прекрасен повод за нови съображения и
пояснения на историята» и Венелин върши това в студията си, като
«съчетава в един и същ труд три предмета: филология, поезия и
история» (118).
Б Ъ Л Г А Р С К О Н А Р О Д О В Е Д Е Н И Е 471
родните песни, не им е придавал и никакво особено значение
било за решаването на важни научни проблеми, било за
създаването на по-добро име за народността ни всред
цивилизованото общество. И ето открива му се един нов
поглед върху творческата стихия на българина и една
нова задача за родолюбивите му стремежи. Отнасял ли се
е досега отвисоко към всичко наивно или грубо в обичаи,
вярвания, песни, наследени от деди и прадеди и осъждани
от здравия разум и черковната проповед,, изведнъж те
му се представят в светлината на величавото минало и на
националното достолепие. И класически традиции, и
просветителни идеи на XVIII в. бяха приучили образо
ваните да се отнасят с пренебрежение към тъмните останки
от езическа вяра,сурови нрави и безизкуствено фабулиране
в низините на народа. В същата 1837 г., когато Априлов
чете смаян откритията на Венелин, един от най-издигна-
тите наши писатели, минал гръцката хуманитарна школа,
сипе сарказми против невежеството между българите,
проявено особено в суеверните представи, ц глупавите
магии и във варварските обичаи. Из преклонението си
пред истинската наука и чистата християнска вяра Райно
Попович осъжда в своята «Христоития» еднакво и фанта
зиите за юди, самодиви, таласъми, змейове и вампири, и
практиката на разни хитри вражалци и баячки,и разюзда
ните игри по някои празници, както напр. карнавалните
предрешвания на т. нар. кукове или кукери.1 Възму
щавайки се искрено от такива «беззаконии работи»,
отдавна отстранени там, «гдето е възсияла макар и малка
луча на учението», Райно очаква угасване на баснословие
и на суеверие само чрез новото философско и реално
1 Р. П о п о в и ч, Христоития, 1837, с. 45: поверия за чума’

влязла в някоя къща,или за «пияничаво жито» в някоя нива,от което
хората се поболявали;за «врачки и врачове»,които «не токмо простите,
но и хитри человеци вярват като пророци»; с. 46: «От неучение все-
лилиса юди, самодиви, таласами, работи, които никак ги нема в
знание, както то вече прониква постепенно в «потъмняла

България». Но какъв завой в мирогледа си трябва да
извърши той тъкмо по това време, за да почне да издирва
сам старателно и магии, и суеверия, и песни, щом Венелин
и Априлов му посочат една съвсем нова страна на тези
битови и психологически отживелици, щом в тях той
трябва да вижда вече символи на скритата народност и
документи от голямо значение за науката и за възражда
нето на народния дух. Изкореняван и анатемосван високо
мерно, живият фолклор изведнъж трябва да стане любим
предмет на проучвания, за да минат и българите за народ,
който пази нещо от прастарите завети на човечеството и
който тъкмо чр,ез песните и старините си може да спечели
благосклонното внимание на културния свят.
Венелин бие на патриотическата ревност у българите,
когато иска да ги подтикне към събиране на домашния
фолклор. Сърбите, мисли той, са се издигнали в очите на
Европа едва от момента, когато съзнават цената на своите
поетически традиции, и ги правят достояние на чужден
ците. «Как только узнали что В. С. Караджич, във Вене,
собирает сербския песни, чтоб их издать в свет, то со всех
возможных мест, как сам признается в четвертом томе,
стали посылать к нему кучу песен болшею частию такия
люди, которых он и незнал и непросил!! Чест Сербам.
Серби доказали, что они народ благородный; они поэтому
и сделал и об себе в Е вр о п е хорош ее м н ен и е, кот орое д л я
н и х , к а к я дум а ю , б у д е т полезнее, чем золот о и сер еб р о .
Но какая разница между сербами и болгарами!! Я былся
полтора года, просил, умолял, и что же?» Никой от бъл-
естеството»; с. 47: «От невежество родили са в Болгария варколаци,

вепири и думат, че претискат человеците, а най-паче жените; от
голямо потемнение завадили са змеюве и думат, чи имат жени лю
бовници. . .»; с. 49; «По Болгария да играят кукове, кукери, стар
ци. .,. И комахай две хиляды години става откак е возсияла Хрис
товата благодат, единството от Болгарии иоще не може да се истреби.»
БЪЛГАРСКО Н А Р О Д О В Е Д Е Н И Е 473
гарите не е пожелал да услужи на нещастния историк
и той изоставил в пълно отчаяние своите фолклорни издир
вания за пакост на самото ни просветно и национално
дело.Нотоя пъттой няма да претърпи неуспех.И бляскавата
му пледоария, и готовността за услуги от одеския патриот
довежда до най-щастлив обрат в народоучните търсения.
Никога Венелин не е попадал на слушател, тъй възприем
чив за горещата похвала на поетическите и историческите
паметници в отечеството. И особено силно впечатление
прави тук практическата страна на въпроса, ползата от
това научно дело за самото пробуждане на българите и за
възстановяването на честта им като славяни в образования
свят.1 В духа на националния романтизъм и с оглед
към някои твърде реални последици тук Венелин набляга
на една мисъл, която не можеше да не раздвижи най-
силно въображението на Априлов и да повлияе на волята
му за сътрудничество. Долавяйки добре «откровеното и
благородно желание» на кореспондента си от Одеса да не
оцени патриотическите подбуди на занятията с фолклори-
стика и етнография, той му предлага да изпрати в Москва
тутакси означените в петте точки материали, за да може
сам Венелин «да пристъпи немедленно към тяхното от
печатване във формата и вида», както е направил вече със
сръбските песни. «Сам дори отец Неофит би могъл да ни
бъде твърде полезен в това дело» , добавя още Венелин,
който за песните специално сочи и Пешаков. «Относительно
песень можете просить господина Пешакова, который
И в . Д. Ш и ш м а н о в , СбНУ. XVI— XVII (1900), V,
улучва самата истина, като пише: «Горещ ентусиаст и сръчен аги
татор, Венелин много добре намери и тук най-чувствителната струна
на Априлов, за да възбуди в него и чрез него интерес за народната
поезия и въобще етнографията, като представи, че събирането на ет
нографски материали е един вид национален, патриотичен дълг.
Никакви други мотиви, най-малко мотиви от чисто научен характер,
не биха произвели по онуй време такова силно действие като чист»
политическите съображения.»
должен знать Западную Болгарию, ея песни, н р а ви и

обы чаи. Он может быть нам весьма полезным, даже в
Бухаресте может собрать множество песень».
Априлов получава писмото и взема бързо решение.
Той прегръща най-искрено, страстно идеите на бълга-
рофила и пристъпва към работа.1 Първата му грижа е
да се отнесе писмено за съдействие към лицата, които му
посочва Венелин, а също тъй и към други родолюбиви бъл
гари, познати книжовници, като Кипиловски, Неофит
Возвели, Емануил Васкидович, Райно Попович и др.
В Д е н н и ц а той съобщава, че бил писал навсякъде в оте
чеството си, за да му изпращат народни песни, и то изклю
чително за Венелин.12 Малко по-рано, подсетен може би от
книгата на тогова «О характере народных песень» (1835 ),
или по свой почин, А. Кипиловски се кани да събира също
тъй български народни песни и дори да ги отпечата.3
Знаем за ^секи случай, че между книжата на Венелин
е имало десет песни, записани от него, както и шест други
на западно българско наречие, доставени от Г. Пешаков.
Най-важният тласък обаче идва тук, върху това няма
съмнение, пак от Априлов. Още след първото подсещане
от страна на Венелин да събира такива песни — това
станало чрез приятеля им Байло в Москва в началото на
1836 г. — Априлов се е обърнал към Неофит Рилски в
Габрово и е получил бързо известен брой песни.4 На 17
1 Срв. по-горе, гл. VI.

3 Като цитира едно римувано стихотворение от Христопуло,
Кипиловски сравнява народните ни песни с книжовните и намира из
вестна отлика. «Аз прегледвам чи в нашат язик нема равнооконча-
телни песни, каквото тези стихове (на Христопуло), но пазят чет на
елозите и това стихотворство последуваха и «елляните. Ах! колко
желая да сабира няколко песни болгарски да ги издам на печат!»
Срв. Всеобща история от Кайданов—Кипиловски (1836), с. 203.
4 Априлов съобщава на Венелин на 22 май 1836 г.: «Мы уже
писали отцу Неофиту, по вашему требованию, собрать разных на-
май 1836 г. братя Мустакови, подбудени от Априлов,

изпращат от Букурещ писмо до Неофит, в което, като го
ворят за историческите издирвания на Венелин, припом
нят: «Молим Ви да се съберат песните, които иска (Ап
рилов), за да се задължи българският приятел (Венелин)...»
Сега след голямото писмо от септември 1837 г., гдето е
очертана по-пълно целта на издирванията, Априлов ще
мине към системната пропаганда за събиране и ще уве
щава, моли, изисква от кореспондентите си и техните
помощници повече материал за нуждите на Венелин.
В писмото си от 30 юни 1838 г., с което изпраща копие от
писмото на Венелин, Априлов съобщава на Неофит:
«Благодарим Ви за гр и ж и т е , кои т о ст е полож и ли з а
н а р о д н и т е песни; колкото повече ни изпратите, толкова
по-добре.»1 В писмо от 3 юли с. г. Димитър Мустаков
повтаря тая просба, споменавайки пак Венелин. На 10
април 1838 г. в гръцко писмо Априлов настоява пред
Неофит да събере и изпрати народни песни, добавяйки:
«Те ще бъдат използувани от г. Венлин, за да докаже на
татарствуващите писатели нашето славянство.»2 Про
грамното писмо на Венелин Априлов разпраща в точни
преписи по много места, за да узнаят самите събирачи
сериозните подбуди към новата народополезна работа и
да се убедят пряко от великия българофил за необходи
мостта от незабавно съдействие. Как Неофит Рилски,
първият, към когото Априлов се обръща в горещото си
желание да приобщи българската интелигенция към
родных песень. ..» В е н е л и н , О зародыше, с. 27. Венелин по-
късно, 27 септ. 1837, на Априлов: «Я только на авось-либо просил
г-на Байлу просить вас о доставлении мне народных песень Болгар-
скых. На днях однако г. Байла съобщил мне от вас известие, что вы
получили из Габрово известное количество народных песень, и что
еще ожидаете получать». СбНУ, I, с. 138. Срв. и по-горе, глава VI.
1 Училищен преглед, VIII (1903), кн. V, с. 434.
2 И в . С н е г а р о в , Принос към биографията на Н. Рилски,
■с. 115, 120,' 180.
почина на Венелин, посреща поканата, знаем вече от

писмото му до Райно Попович (22 юни 1838 г.). Тук той,
възбуден от неочакваните перспективи за българската
история и българската поетическа старина, подканва
приятеля си да прочете внимателно изложението на Ве
нелин и да «способствува за това преизрядно дело», като
се погрижи да издири песни, ръкописи, стари монети и
всичко, което може да зарадва «неподражателните родо
любци» в Москва и Одеса.1 Целият кръг учители и кни
жовници около Неофит и особено преките му ученици са
обзети от треската на археологическото, етнографското и
фолклорното дирене и най-много тежест се полага в съ
гласие с препоръките на Венелин върху народните песни—
този жив коментар към минали съдбини и национален
характер на българите. От 1837 г. нататък до смъртта
на Венелин и след това към Априлов са насочени доста
пратки със записани народни песни, едни от които попадат
в ръцете на Венелин, а други остават да бъдат използувани
от самия Априлов.12 Чрез Априлов изпращат в 1837 г.
песни за Венелин и букурещките българи Кипиловски
и Пешаков, както узнаваме от архивата на Венелин.3
1 Вж. по-горе глава VII.
2 В архивата на Неофит Рилски се е запазил един «запис соб-
раных песней, посланных же г. г. Николау Палаузов и Василию
Априлов от Одесса марта 1840».Отбелязани са тук заглавията на 36
песни. Срв. И в. Д. Ш и ш м а н о в, СпБАН. XVIII (1919), с. 8.
3 В сборника на П. Безсонов, съставен главно от приносите на
Венелин и Катранов, се казва за една песен (с. 32): «Из сборника
Венелина: доставлена ему чрез В. Е. Априлова от Анастасия Ст.
Кипиловскаго, известнаго писателя болгарского. . .» За друга
(с. 159): «Эту песню, по побуждению А. Ст. Кипиловскаго, записал,
в окрестностях Выдина уроженец последняго Георгий хаджи Тома
Пешаков. Записанное им, вместе с песнями,собраными Кипиловским,
прислано было Венелину Н. Палаузовым и В. Априловым от 10
декября 1837 г.» И за една песен за цар Константин, която после
намираме и в сборника на самия Априлов, стой у Безсонов (с. 257)
казано: «Находится в числе песен, присланых Венелину В. Е.
Б Ъ Л Г А Р С К О Н А Р О Д О В Е Д Е Н И Е 477
Априлов е от по-рано убеден, че най-добре могат да
решат народоучната задача тъкмо образованите българи,
получили известна подготовка и добре запознати с език и
бит на народа си. Като въздава в Денница похвала на Ве
нелин, загдето е извел на историческата сцена неизвест
ното славянско племе между Дунав и Егейско море, той
забелязва знаменателно: «Венелиным сделан первый шаг,
обещающий многое; но завет п р о д о л ж а т ь н ачат ое более
всего леж ит н а сердц е сам ы х б о л га р . О н и -т о долж ны
п ер вее всего вы й т и н а эт о п оп ри щ е; хотя к сожалению,
должно сказать, что они спят крепким сном»1. Тъкмо
печалният край на Венелиновата експедиция убеждава
нашия патриот, че е желателно да се нагърбят с фолклорни,
етнографски, географски и исторически проучвания в
страната родени българи, на които и самото население би
оказало и по-голямо внимание,и пълна готовност за услуги.
Априлов е възмутен от пристрастните сведения на по
върхностни или неразположени към нас чужденци, някои
посетили дори страната ни, и смята, че само автентични
сведения от истински българи биха могли да отстранят
заблудите относно националния ни характер и езика ни.
Някой си Мимирович в една история и география на Сър
бия от 1839 г., издадена в Русия, разправял, че на въпроса,
отправен към някой българин: кт о т ы ? този винаги от
говарял: я с е р б . «Не знаю, забелязва Априлов, были-ли
когда либо издатель в Болгарию, и говорил-ли он с бол
гарами... Gest ainsi qu’on écrit l’histoire.»2 Друг чужденец,
Априловым.» Сборникът на Безсонов обхваща и песните, записани от
рано починалия Н. Катранов, студент от Московския университет,
комуто доставя материал и Захарий Княжески. Срв. П. Б е з с о
н о в , Болгарский песни, Москва, XV, 1855); Ш и ш м а н о в,
Студии, с. 96, 148; А. М а з о н, L’oeuvre de N. Katranov, Сборник
Милетич (1934), с. 370 сл.
1 А п р и л о в , Денница, IV.
2 По-справедливо и въз основа на собствен опит между маке
донските българи излага нещата 20 години по-късно друг един сър-
478 М И X А И Л А Р Н А У Д О В
грък, в географията си от 1838 г. твърдял пък, че българ

ският език бил славянско наречие, примесено с татарски
(!) и турски думи, а българите водели отчасти разбой
нически живот (!) по планините, макар главно и да се
занимавали със земеделие, скотовъдство и занаяти.1
За да се сложи край на тези клеветнически и тенденциозни
сведения, необходимо е сами българите да се заемат с
проучване и описание на страна и народ. Разбира се, не
би било зле, ако за разпръсване на легендата за т а т а р с к о
п от екло на българите Руската академия би изпратила
някои специалисти в България — «там може да се събере
обилна жетва в много отношения»2,— но още по-добре би
било да се използуват знания и връзки на самите бъл
гарски учени. Руските и западните специалисти по славян
ството не обичат да пътуват в Турция — «здесь нет евро
пеизма, нет искусств, все дышет грубостию и азиатством и
кроме того конкуренты знают по слуху н едо вер ч и во ст ь и
боязн ь б о л га р к каж дом у лю б оп ы т н ом у ч уж ест р а н ц у“ .
Като видят такъв чужденец със султански ферман в ръка,
като чуят въпросите му, българите се изплашват да не би
работата да бъде за нещо неприятно или за нови данъци
и мълчат или дават лаконичен отговор. «Все сии неудоб
ства, забелязва Априлов в Д е н н и ц а , получили бы другой
вид, если бы на сей предмет были употреблены п одли н н ы е
б о л га р е, зн аю щ и е свой п р и р о д н ы й я зы к, и извест ны е т у
зем ц а м по всем от нош ениям ». Такъв съотечественик ще
бин, Стефан Беркович. Съвършено искрено и в съгласие с правдата

Беркович кара българина от вардарските предели да отговаря на спя
въпрос: «що си ти?» — «Я сам болгарин, а свой езык зову болгарским.»
Срв. С т. Б е р к о в и ч , Народне песме македонски бугара. Бео-
град, 1860, XIII.
' А п р и л о в , ц. с., с. 121 — 122.
2 «Уже столь много сделавшая Российская академия, учинила
бы великое благодеяние и для литературы и для истории, если бы
назначила несколько ученых путешествувать по Болгарии». Ден
ница, с. 92.
БЪЛ Г АР С КО Н А Р О Д О В ЕД Е Н И Е 479
бъде «добре дошъл» между затворените и недостъпни

наши сънародници и ще получи най-откровени съобщения;
всички ще го посрещнат весело и доверчиво, дори ще го
гощават и разпитват свободно. «Сии то природные болгаре
много сделают, все сердца для них будут откриты и малей
шая, самая вздорная книжка, будет им показана за что-то
важное». И като «българи, които би могли да бъдат спо
собни за това», т.е. за научни наблюдения в отечеството си,
Априлов изброява в 1841 г.: 1) «двама-трима, които имат
да се намерят сега в самата България и в Букурещ»; 2)
«завършилите в Ришелевския лицей братя Димитър и
Христофор Мутеви»; 3) «друг българин, който ще завърши
също курса на лицея, племенникът на Палаузов,,габро
вецът Николай Палаузов»; 4) «възпитаникът на същия
лицей, син на Палаузов, Спиридон, който сега завършва
Бонския университет. . .»; 5) «още трима млади българи,
които прилежно се учат в Одеския лицей, за да се по
светят отпосле на родината си като преподаватели по сло
весност и литература» (Н. Геров и др.); и 6) «четирима
млади българи, които се възпитават със стипендии в
Одеската семинария и които като твърде прилежни обе
щават много добро за преподаването на словото божие в
България (Добри Чинтулов, Н. Константинов и др.).1
Надеждите, възлагани от Априлов в случая, биват обаче
само в твърде слаба степен оправдани и главно чрез
филологическите и фолклорните трудове на Найден
Геров.
Не стига съдействието на образованите сънародници,
които биха могли да схванат научната и обществената
стойност на подетото дело, Априлов търси помощта и на
някои по-обикновени хора, неспособни да доловят зна
чението на фолклора, но добре запознати от личен опит с
1 А п р и л о в , Денница, с. 141 — 142. Срв. и И в . Ш и ш м а-

н о в , Студии, с. 112— 113.
него. Така напр. през 1838 и 1839 г. той се обръща към

сестра си Кера х. Станчева Априлова в Габрово на ня
колко пъти, за да я моли да му намери и изпрати песни.
В две писма от 13 септември 1838 и 29 юни 1839 г. Кера
Станчева му съобщавала за старанието си и за изпрате
ните вече песни, но изглежда, че Априлов е получил
само пет от тях, а другите били загубени. На 18 август
1839 г. той й пише отново, за да й поръча да бъдат запи
сани пак ония песни, загубените, като се прибавят и
нови. Освен това той й поръчва да му изпрати «и онези
(песни), които пеят и казват така: Искры скачат из камин—
Ой Ладо-то, Ладо! — Чарбул стяга, през дол бяга, Ладо-
то, Ладо! и пр.» И той добавя: „ Т е зи двет е ст ихове а з
п о м н я сам си от Г а б р о во , но помня чи има много таквизи.
Така има женски много тюрлии, дето мужята не ги знаят,
като за сгудеж, за любов, за сватба и прочее, така и дето
гадаят и пеят по Коледа или колядосват. Соберете онези
моми и жени, дето знайте, чи знаят таквизи песни, и ако
са бедни, платете им, да ги казват сос хорти, да ги пише
някой, и колкот о по-м н ого соберет е, т олко п о -д о б р е .» 1
Друг път Априлов дава подробни наставления на
свои познайници, които пътуват 6т Одеса за отечеството
си, как и кое да записват или описват в историко-археоло
гическо и фолклорно-етнографическо отношение. Така от
едно писмо на габровеца Ив. П. Манафов, който бил оженен
за племенница на Априлов, до Неофит Рилски под дата
22 февруари 1839 г. ние се учим, че на 7 януари бил при
стигнал от Одеса в Габрово някой си кир Лазар калофе
рецът, комуто Априлов бил дал точни упътвания за съ
биране вести за старото Търново, за рушевините на
Трапезица, за песни, за монети и т. н. — всичко изброено
«като на каталог» в един тефтер. Навярно Априлов се
е придържал тук в схемата и указанията на Венелин и
1 А. П. С т о и л о в , Едно неизвестно писмо от Априлова
Известия на нар. етногрф. музей, г. I (1921), кн. II, с. 31 сл.
навярно всичко това е било твърде полезно за неопитните
събирачи. Сам Ив. Манафов също тъй имал воля да съ
трудничи, затова изпратил на Неофит Рилски, който
кореспондирал направо с Одеса, някаква си «стара песен»,
запомнена от него отпреди 25 години, а на Лазар съобщил
за 30 народни песни, записани през празниците (по Коледа)
от гъдулари («кеменчиджиите») и назначени също за
Неофит и Одеса, след като бъдели преписани на чисто от
габровския учител Калист Луков.1
Априлов е препращал всичко получено в Москва,
така че, преди да умре в 1839 г., Венелин е имал готов
сборник от 36 песни, доставени чрез Неофит Рилски (20),
Кипиловски и Пешаков извън записаните от самия него
(във Варна и в Одеса) 35 песни12. Затова «Собрание бол
гарских песен», запазени в архивата на Венелин, съобщи
в 1846 г. и Молнар, във II (посмъртен) том на историята
му.3 Смъртта на Венелин поставя и тук, както и при дру
гите нручни и просветни почини, в трудно положение
Априлов. Сам той не се е чувствувал подготвен, за да
изпълни най-правилно задачата, начертана от ментора
му; но обстоятелствата са го заставяли да предприеме
непременно нещо при мисълта за голямата важност на
материала, още повече, че такъв материал започва да
приижда в изобилие от България, особено след 1839 г.
В 1841 г. Априлов се изповядва в Д е н н и ц а , като говори за
преписката си относно народните песни, увенчана с
успех: „ Я завел п овсю ду п е р е п и с к у , чт обы с о б р а т ь с к о л ь
1 СбНУ, VIII, с. 425 сл. Срв. по-горе, гл. V II, и СбНУ, VIII,
с. 429.
2 Срв. X р. П. С т о и л о в , Пер. спис., кн. LXVI (1905), с-
345 сл. Тук е даден «показалец по мотиви и съдържание на песните
във Венелиновата сбирка», както тя е влязла в Болгарския песни на
П. Безсонов (1855).Срв. моите Очерки по бълг. фолкор (1934), с. 84.
3 Срв. по-горе, гл. VIII.
31.
мож но бол ы ие б о л г а р с к и х н а р о д н ы х песен ь, и все эт о дл я

г . В ен ел и н а . Некоторую часть оных я даже ему выслал
още при жизни его. О н ж елал и з д а т ь и х к н и ж к а м и , н о
с м е р т ь п ом еш ал а ; как в Москве, так и в Петербурге
сколько мне известно, нет литератора, знающаго болгар
ский язык, чтобы предпринять такое издание, и в Одессе,
центре болгаризма, тоже нельзя сыскать; по сей причине
следовало оставить все при самом начале. — Ж е л а н и е
п о зн а к о м и т ь Р у с с к и х с н и м и и р е ш и т ь с б о л ь ш е й вер о я т -
ност ш о мы сл ь о т а т а р и зм е б о л га р ск о м все ещ е кр о ет ся
а потому я предполагаю издать несколько
в моем сер дц е,
из них, с объяснением непонятних слов при тексте. Лите
раторы не взыщут за недостатки»1.
Априлов не се е наемал да съперничи с «литераторите»,
т. е. с филолози и историци, способни да дадат едно кри
тическо издание и разяснение на фолклорния материал,
както е правил това Венелин при сръбските песни в
1835 г. Но съзнавайки слабостта си в научно отношение,
той не е могъл и да се довери другиму в Русия при лип
сата на компетентни по български език и българска фолкло-
ристика лица, затова е трябвало накрай да се нагърби с
изданието. Главният резултат, очакван от това издание
на народни песни, е не толкова художественото впечатле
ние, колкото разяснението на въпроса за мнимия несла
вянски произход на българите, както това се е мяркало
пред очи и на самия Венелин. Затова редом с грижите си
за школното дело и за книжнината Априлов не изпуска
изпред очи намерението си да публикува един отбор бъл
гарски песни със съответните езикови и вещни тълку
вания. Още на 2 септември 1839 г. — само пет месеца след
смъртта на Венелин — той пише на Райно Попович,
за да изкаже не само болката си от тази непоправима за
българите загуба, но и за да му съобщи, че ще продължи
1 А п р и л о в, Денница, с. 140.
БЪЛГАРСКО НА РО Д О В ЕД Е Н И Е 483
работата си по народните песни, и за да му иска нови при
носи по тая част. «Ако и да няма Венелин, обръща се той
към Райно, н уж д а е т ези песн и д а се и зд а д а т с руския
им превод, за да видят русите колко им са близки.»1
И четири години по-късно, когато работи над тъй важните
в негови очи Б ъ л г а р с к и гр а м о т и , през 1844 г., при доста
разклатено здраве и известно мрачно предчувствие той
пише — давайки ново допълнение към прегледа си на
училищата в България: «Что же касается до успехов
учебных заведений в Болгарии, то здесь кстати упомянуть
и о них, хотя не с большую подробностию, ибо, намере
ваясь по окончании сего труда п р и н я т ь с я з а обещ анны е
м ною « Б о л га р с к и й песни», но расстроенному здоровью,
не могу предвидеть, станет-ли сил для дальнейших лите
ратурных трудов»12. И на друго място в същата книга във
връзка с опровержението на теорията за татарско потекло
на българите и като пояснява какво трябва да се разбира,
под град Будим в една грамота, Априлов забелязва:
«К вящему доказательству болгаризма Будима может
служить еще и то, что у нынешних болгар в н а р о д н ы х
п есн я х с о х р а н и л а с ь и ст орическая песня о построении
города Будима, Кралицею Струною. — Сию песню на
мерен я поместит в п редп ол агаем ом м ною и зд а н и и б о л г а р
с к и х н а р о д н ы х песен ь. И зд а н и е это будет конечно интере
совать каждаго изыскателя болгарской истории и древ
ностей»3.
Мисълта за издаването на песните занимава, изглежда,,
постоянно Априлов в течение на 1845 и 1846 г., когато той
е прикован болен на легло и може да си позволи само малки
усилия за книжовна работа. Колкото по-скъпа е за него
заветната воля на Венелин да се изнесе този материал
1 Срв.- по-горе, гл. VII.
2 А п р и л о в , Болгарский грамоты (1845), с. 56. Цензур
ною разрешение за тази книга е от 9 август 1844 г.
3 А п р и л о в, ц. с., с. 38. '
пред света, за да се защити българската национална

чест, толкова по-мъчително чувствува той забавянето си.
Не страда ли от това самото българско дело и не се ли
излага той в очите на подозрителните си съотечественици,
изпращали му песни с надежда да ги видят отпечатани?
Колко строг към себе си се показва той дори в едно такова
състояние, което би оправдало достатъчно неизпълнението
на поетото задължение, показиа ни не само признанието в
Български грамоти, но и изповедта му пред руския учен
Срезневски от същата 1845 г. Оправдавайки се, че е при
нуден да отклони поканата за книжовно сътрудничество,
той изтъква като причина тежката си болест, която не
му е позволила да удържи досега обещанието си да из
даде своите б ъ л га р с к и н а р о д н и п есн и . И година по-късно,
пак пред Срезневски, Априлов говори с видимо безпо
койство за неизпълнен отечествен дълг: «Мне лежат на
•сердце обещанный мною песни», като отново изтъква за
свое оправдание «хроническата» си болест, обрекла на
мъчително бездействие тази тъй ,активна натура.1
Здравето на Априлов, както видяхме, се е подобря
вало и влошавало различно след; 1840 г., давайки му само
малка възможност за по-интензивна научна работа.
Но като е получавал все нови и нови фолклорни записи от
България, той е преписвал и подреждал песните, като се е
старал да спечели по-правилен поглед по въпросите,
свързани с тяхната история и техните културни елементи.
Няма съмнение, той е познавал сръбските песни на Вук
Караджич, както е взел бележка и от излезлите в 1825 г.
гръцки песни на Фориел в руския превод на Гнедич.12
1 Срв. по-горе, г. XII.

2 В библиотеката на Априлов се намира Н. Г н е д и ч, «П р о с т о
н а р о д н и я п е с н и н ы н е ш н и х г р е к о в , с подлинником, изданный и пере
веденный в стихах, с црибавлением введения, сравнения их с просто
народными песнями руссими и примечаний». Санктпетербург. 1825
Гнедич се основава на френското издание на Fauriel цитира възгле-
Няма съмнение също, че за него е било невъзможно да
издаде целия песенен материал от България, едно поради
финансови затруднения, друго поради трудното обяснение
на разните видове народно творчество. А песни са му
изпращали мнозина било направо, било чрез дописниците
му и още в 1845 г. Априлов изисква от племенника на ста
рия Палаузов, Николай Христофоров Палаузов, когото е
пратил в Габрово да ревизира училището, да се погрижи
и за народни песни и обичаи. Споменавайки, че празникът
«св. Троица» се нарича в България «Русалии», Априлов се
обръща към Палаузов и другаря му В. Рашеев с прос-
бата: «Найдете песнию, которую поют при этом случае
и где упоминается слово Русалка и пр. Тоже п о с т а р а й
т е с ь о р а зн ы х п есн я х и пр.» В друго писмо от същата дата
(1 май 1845) Априлов им поръчва: «При бытности Вашей в
Болгарии постарайтесь и зы с к и в а т ь р а зн ы я древн ост и и
м о н е т и . К о ст ю м и и о дея н и я н а ш и х п редк ов, особливо
женскаго пола, очень любопытны, постарайтесь нарисовать
их по краскам. Г. г. попечители должны знать в каком
селе со х р а н и л и сь б о л е е си и кост ю м и . И м ея н а м е р е н и я и зд а т ь
и х в Р осси ю , мы не применем упомянуть, что о том одол-
дите, развити в предговора му, върху разните видове народни песни,

особено историческите («полное собрание таких песень было бы и луч
шею Историею нынешней Греции и самою верною нравов народных»),
сравнява ги с руските откъм лирическите им встъпления, чудесния
елемент (разговор с птици), източното влияние, както и славянското
(авторът цитира за б ъ л г а р и т е в Пелопонес P o u q u e v i l l e , Voyage
dans la Grèce, II, c. 191, който бележи, че жените българки в Пе-
лагония имали руси коси и сини очи, че българите тук почитали св.
Николай и говорели досега по славянски), и сравненията, които са
свойствени и на славянската народна поезия, та може да се допуска
тук не само източно влияние, но и славянско (българско) върху
гръц. нар. творчество (византийските писатели още в VII в. хвалят
любовта на славяните към песните и музиката!). Авторът помества
след това 12 клефтски песни на гръцки с руски превод и с малки по
яснителни забележки, към всяка от тях.
жены Вам»1. Значи Априлов се тъкми не само да публи

кува песни, но в духа на Венелиновата програма от 1837 г.,
която постоянно има пред вид, и да отпечата и опише на
родните носии като важен принос към българската етно
графия. Между това и Найден Геров, подсетен, разбира се,
от Априлов, се е заловил за събиране на песни и в 1843 г.
той получава няколко обредни песни (коледни и лазар-
ски), записани от учителя му Р. Попович.12
С работата си над песните, трябва да се предполага,
Априлов е започнал още през 1839 г., ако съдим по пис
мото му до Р. Попович от есента същата година. Н а в я р н о
ощ е т о га ва и в т ечение н а следната 1840 г. възниква сбор
никът, който се е запазил в архивата му, за да попадне
после в ръцете на Г. С. Раковски и се спаси до днес в
неговите книжа, преминали в «Архива на Възражда
нето» при Народната библиотека в София. Този сборник
представлява чист и угледен ръкопис от 313 страници
голям формат, целият с почерка на Априлюв. Внесени
са били там 181 песни, но като е оставено» място и за
другиЗи като е било прекратено преписването по неизвестни
причини, навярно поради болест и други книжовни заня
тия на Априлов. Вземем ли във внимание, че първият
печатан сборник от български народни песни е тоя на
1 Периодич. спис., LX (1890), с. 987—988.

2 Р. П о п о в и ч говори за коледна песен, която помнел от
собственото си коледуване в детски години, и за лазарски песни,
които слушал в Котел, Жеравна, Карлово и Копривщица. Той по
ръчал да му се съберат песни и отСопот.Старанието му е да се получат
точни текстове, да се записва от добри певци: «ако ли кой каквото му
рече, к а т о Г . А п р и л о в , и то не е работа». И з a p x u e a r r i a н а H . t e p o e ,
11 (№14), с. 229. Р. Попович очевидно е и тук настроен против Ап
рилов в сговор с Н. Геров.
3 Сборникът обхваща 3 тетрадки in folio заедно с една шеста —
забележки и словар към песните. Нй последната написана страница
на Летата тетрадка стои само заглавйето на № 182: «Песня любовна»
и само първият й стих: «Сяйны звездицы и светлы!» ■*
БЪЛГАРСКО Н А РО Д О В ЕД Е Н И Е 487
Ив. Богоров от 1842 г.1 — при което несъмнено Богоров

(тогава още «Богоев») стои под влиянието на Априлов, —
става ясно, че първият р ъ к о п и с е н труд от този характер,
при това твърде обемист, е от ръката на наглия книжовник.
И нека добавим: сборникът, макар и от 1840 г., заслужава
да бъде издаден и сега, и то не само поради голямото име
на съставителя си, но и поради несъмненото си значение за
науката.12 Именно в него се съдържат най-старите, запазени
до нас обработки на редица интересни епически и лири
чески мотиви, чиято история и чийто характер не биха
могли да бъдат схванати правилно само въз основа на
късните записи. Извън това в него се съдържат и някои
основни текстове или варианти, които вече не се знаят у
народа ни днес или не са попаднали в печатаните през
последните години издания.
Априлов — нека признаем това — е нямал нито при
звание, нито особено развит вкус за издател на народни
песни. Отчужден от малък от стихията на народното твор
чество (за разлика от един Караджич или от братя Мила
динови), позабравил доста и майчиния си език, той не
е чувствувал веч<е живо оригиналния стил и оригинал-
1 И в . Б о г о е в , Български народни песни и пословици,
I книжка, Пеща, 1842. Печатаните тук 12 песни са препечатани
после у Безсонов, 1855.
2 След като в 1912 г. в очерка си «Раковски като фолклорист»
(Сборник Милетич, с. 57) аз бях обърнал внимание на сборника, без
да зная още автора му, Ив. Д. Шишманов по-късно въз основа на
почерка го определи като дело на Априлов и направи едно предва
рително съобщение за него в статията си «Априловият сборник от
бълг, нар. песни в архивата на Раковски», СпБАН, кн. XVIII (1919),
с. 1— 17. Шишманов Намира, че се налага едно критично издание на
сборника «не само от пиетет към Априлов, а и от обективните изис
квания на науката». Д1ного от песните, записани в Източна България,
сега са изчезнали. Шишманов обещаваше да даде «подробно описа
ние на целия материал на сборника с указание на известните до днес
варианти към всяка песен». Ури, това обещание не можа да бъде из
пълнено поради преждевременната смърт на учения.
488 М И Х А И Л АР И А УДОВ
ната, метрика на българската песен. Неспособен да се от

несе критически към материалите, доставени му от Бъл
гария, материали, събирани от случайни лица и често от
лоши певци, той ги е вписвал в сборника си без всякаква
строга проверка и без да долавя било грубите грешки в
езика, било ненародния характер на известни мотиви.
По такъв начин редом с добре записани и твърде ценни в
народоучно отношение приноси ние попадаме тук на някои
твърде посредствени текстове и дори на фалшификати.1
Априлов преписва песните на своя особен правопис,
който ги лишава от по-точен фонетичен облик; той ги дели
понякога и на строфи въпреки естествения непрекъснат
ток на изложението; и което е особено странно, той вписва
наред с първичните произведения на народния певец
някои изкуствени и съвсем слаби художествено стихотво
рения с познато или непознато за него авторство. Така
попадат между наивните лирически или баладни теми от
1 Една любовна песен (№ 5) е записана или преправена откъм
правопис така:
Петлы те пеят на самноваНе
Стани Стоене, нано, отвори,
посиди, Яго, посиди, Бегр,
тези, ся петлы, яго ложовны.
Съвсем покварен размер има ю н а ш к а т а песен № 17:
Главы те на техны мажи
покрай мажарски палаты
на копье та побучены.
та си попита Крал Марко:
де сиди Филип Маджарин?
А те му отговориха. . .
Песента № 2 0 е озаглавена «М о л и т в а “ и започва с тенденциозно
поправеното «Пеперун» вм. «Пеперуда», за да сс открие спомен от
древната митология (бог Перун):
Пеперун лета
по небо си цята.
Така и Раковски по-късно започва песента със стиховете: «Пипиру-
да злата — пред Перуна лета» (Горски пътник, 1857, с. 168,и говори
за «песен Перуну Гръмнику» (Показалец, 1859, XIV).
най-чиста проба пет стихотворения на Георги Пешаков
заедно с одата му на Венелин, а също тъй две стихотво
рения на Кипиловски, преведени от руски, едно стихотво
рение на Емануил Васкидович, както и две анонимни
историко-патриотически импровизации в чест на цар
Крум и на Самуил.1 Народно и ненародно, безлично (в
известен културно-исторически смисъл) и лично в пое
зията са за Априлов сякаш еднакви величини и в раз
рез С Венелин той ги поставя на една плоскост, смятай
ки ги еднакво важни за историята или за филологията,
1 Сам Априлов бележи: «Песны 95—96—97—98 и 99 — писаны
ритмами Георгием хажи Тома Пешаковым по желание ввести у бол
гар ритму». № 95 е преработка на народна любовна песен; а № 98
започва със стиховете: «Денем ух! и ночемах! Изгорих аз сиромах!»,
които дават ясна представа за сръчността на автора. От Кипиловски
(и то превод «с российскаго») са песните 87 и 88, първата с 13 строфи,
втората с 12 (началото на № 87: «Доста галапче да фарчиш. Над
мене да се вартиш»). № 162: «Песня военная. Крум и Никифор» е
подправка на нар. песен и подражание на една песен от Качич-Мио-
шич. Срв. Шишманов, ц. с., с. 15, и Б. Пенев, Пер. спис., LXV11, с.
207, № 165: «Песня военная Цар Василий и Самуил» с 63 стиха,е също'
подправка с неизвестен автор. Тя съдържа такива ртихове: «Собра
войска цар Василий.,. Викна к себе Бана Никифора, тихо нему
цесар отговаря. . . И ми фана жива Самуила и негова сына Радо
мира». . . Народни са и две к о л е д н и песни: № 163 («Предвечный ро
дился») и № 164 («О кто, кто Николаю! служит»). Под № 161 стой
П е с н я ж е л а н и я , подписана от Емануил Васкидов. Началото й гласи:
Доде слонцето грее
и вятър вее
кога то заседне
под облак падне,
водата изсахнова
I и майка заплаква
у тама устава
без вода устава
ох, жалост!
А кога ся роди
Радост ще дойде
ох радост!. . .
Априлов вписва песните без всякакъв ред, както

случайно му попадат ръкописите от България. Но той
поставя на всяка от тях съответното заглавие било с
оглед към общия характер, било според специалното съ
държание и накрая прави в едно «Оглавление песней»
опит да ги разпредели в няколко рубрики под формата на
систематичен показалец. Той различава именно тук след
ните видове: 1. Т орж ест венны й (6 на брой — за Коледа,
св. Никола, Перунова молба, Храбр и слънце), И ст о р и
ческия (5 — за ц. Крум, ц. Самуил, превземането на Ца
риград, постройка на Будим), Х а й д у т с к ы я (18), Р о м а
нический (24), Д о м а ш н и я (17 — тук и одата за Венелин!),
Х о р о во д н ы я (12), П е ч а л ь н ы я (17), «Свадебный» (16), «Лю
бовный» (24), В о е н н и я (6) и Г ер о и ч еск и я (36 — от които
4 за Крали Марко). Класификацията очевидно е под
сказана от гръцкия сборник на Фориел.1 Тя няма нито
научна, нито практическа стойност, почива на случайни
съображения и издава подобно на класификацията у
другите познати събирачи оттогава и от по-ново време
голяма бърканица в понятията за естество, потекло и
развитие на поетическите мотиви.2 Но не тя е важното в
случая. Важна е добрата воля на Априлов да изнесе
пред света по-голям брой образци на българската на
родна песен, като пробуди в същото време и по-жив ин
терес в самата България към паметниците на народното
творчество, обречени на покваряне или изчезване, ако
не се спасят чрез записване. Тъкмо по внушение от Апри
лов и по негов пример действуват повечето от нашите
1 C.F а и г i е 1, Chants populaires de la Grèce moderne, Pa
ris, 1825, разделя песните също тъй на «исторически», «хайдушки»
(klephtiques), «романтически» (romanesques), «домашни» (domes
tiques) и т. н. За забелязване е, че и Фориел помества наред с чисто
народни песни и някои съвсем лични, литературни, като «Hymne
de guerre de Rhigas».
2 Вж. по .въпроса у М. А р н a v д о в, Фолклор от Еленско
(1913), 96 сл., и Очерки по бълг. фолклор (1934), с. 289 сл.
БЪЛГАРСКО Н А РО Д О В ЕД Е Н И Е 491
заслужили фолклористи в 40-те и 50-те години и тъкмо

нему се дължи до голяма степен разцветът на фолклор
ните проучвания в България под знака на романтичните
идеи и на националното възраждане в периода след
Кримската война.
Априлов е започнал твърде рано да съставя и ко

към песните. В шестата тетрадка на сборника си
м ен т а р
той дава малко на брой езикови и исторически забележки
(всичко 35 страници), оставяйки трудната работа тъй и не
довършена. Разгледал е именно коледните и историческите
песни и е обяснил покрай речника на странните или мъч
ните за руския читател думи (трапеза, дукато, клас,
булка, паница, станеник и т. н.) дейността на Крум и
Самуил, старата славянобългарска митология (Перун,
«бог дожда, молнии и грому», Леле, «бог любви и брач-
наго союза», ’'Epws, Cupido) и нещо от народния бит (описа
ние на седенките), В увода си той забелязва: «Я поставил
себе за целью познакомить русских с болгарскими песня
ми всех сортов, посему и ограничу себя напечатанием
части оных; при другом случаю можно будет напечатать
более или другой Болгарин, более ревнитель просвещения
своих соотечественников, приобретая на месте более све
дений и 0олее материала, укажет более услуг русским
и своим соотичам». Освен това Априлов дава да се раз
бере, че песните, взети откъм език, обичаи и характерни
за българина черти, ще убедят учените в славянското, а не
татарското потекло на народа ни.1С оглед към старите исто
рически песни съставителят забелязва, че народът пазел
малко образци от тях поради турския гнет, който уни
щожил спомените за миналото. Повечето такива песни с
1 В «Денница» с. 92, Априлов подлавя темата за «славянизма на
•българите» и посочва като доказателство както езика им, така и пес
ните им, в. които се говори за Перун, Лада, Лел и други старосла
вянски богове, а не за някакъв Далак Лама.
имената и подвизите на прочути юнаци са добили нещо

«романическо», ако не са били заместени по-късно с
хайдушки песни подобни на гръцките клефтски.
Сборникът на Априлов остава след смъртта му тъй
и неизползуван в архивата му, пазена на времето от вер
ния му другар Палаузов. Когато в 1855 г. Найден Геров
се намира в Петербург, зает с отпечатване на част от фол
клорния си материал (песни и пословици) в изданията на
академията, той прави опит да получи чрез Д. Мутев
този сборник, но се натъква на решителен отказ.1 По-
късно той успява обаче да се сдобие с него и да направи
един точен препис за тъкмената си собствена сбирка,
която не успява никога да издаде.12 В 1858 г. Раковски
също тъй можал да се запознае в Одеса с Априловия
сборник и дори да го прибере между своите фолклорни
материали. Но Раковски, който има пред вид един обширен
очерк на българската митология въз основа на народното
творчество и един голям сборник от народни песни, при
дружени с исторически, езиков и митологичен коментар
(какъвто се е опитвал да даде и Априлов), не е доволен от
песните на Априлов, намирайки ги зле записани.3 Ра
1 Писма на Н. Геров до Д. Мутев от 6 дек. 1855 и 28 февр.

1856. Мутев отговаря на последното: «Пишете мида искам от Па-
лаузова Априловый сборник от песни. Аз ся ; опитвах по-напред;
но напразно.» Срв. А. П. С т о и л о в , «Ръкопис, фолк. сбирка на
Н. Геров», Сборник в чест ив памет на Л.Леже» (1925), с. 168, 171.
2 Преглед на мотивите в тая сбирка, като е взет под внимание
и Априловият сборник (без 14-те ненародни песни), дава А. П. Стои
лов в «Сборник Леже»: с. 175 сл.
3 В «Неколико речи о Асеню Пьрвому» (1860), с. 118— 119, Ра
ковски съобщава, че на покойния Априлов били изпращани от разни
места в България «и ръкописи, и монети, и н а р о д н ы , п е с н и , но то
снчко ся и з г у б и л о после смъртта му. От народны песни остали ня
колко си приписани от него, но той къто ся трудил да ги гуди в рит
ми, поправил ги по рускому свойство и така ги изкривил, щото ни
руски ни бьлгарски станали.» В писмо до Ал. Екзарх в Цариград.
БЪЛГАРСКО Н А РО Д О В Е Д Е Н И Е 493
ковски забравя обаче, че вината за това състояние на

песните се пада до голяма степен и на самите сътрудници
в България, скромни учители и прости любители, не
запознати с всички изисквания по отношение на фолклор
ните материали.
Покрай народните песни Априлов не забравя и

другите видове фолклор, особено обредната старина,
както и всичко, което като археологически, филологически
и исторически паметници може да послужи на науката и
на българското национално дело. В писмото си напр.
от 16 май 1842 г. до карловските кметове и училищни на
стоятели той ги моли да му издирват и изпратят «стари
български м он еди , рукописи, книги, надписи, п есн и ,
п р и т ч и » , понеже имал намерение да ги публикува.1
Особено препоръчва той на приятелите си да се погрижат
за изнамиране на стари р ъ к о п и с и и на м он ет и и във всички
свои писма от 1837 г. нататък постоянно втълпява на
патриоти и книжовници да се погрижат за спасяването на
този род ценни документи, необходими първо на Венелин,
а после и на самия него.2 В Д е н н и ц а , като посочва как
Венелин, «пекшийся о всем болгарском более самих
Or 29 август 1859 г. Раковски съобщава, че имал събрани повече от

3000 песни «ведно с осталих от покойнаго В. Априлова, кои ми ся
Дадоха». . . Цани Гинчев, сътрудник на Раковски по това време,
бележи в спомените си по съставянето на «Показалец» (Светлина, г.
X X V I,1918): «От Василия Априлов имаше останал материал народни
песни в Палаузовци, дадоха ни ги и тях, но те не влязоха в работа,
защото Априлов се мъчеше да ги превежда на руски и ги обезобрази,
тъй щото не беше възможно да се узнае оригиналната им същност,
а българският им оригинал го нямаше. Между тия песни имаше една
тетрадка, и з п р о в о д е н а о т г - н П . Р . С л а в е й к о в , зета от някой учител,
която Славейков изпратил Априлову». Срв. Д. М и н е в , Ц. Г и н-
ч е в (1932), с. 11; и моите Очерки по бълг. фолклор (1934), с. 155.
1 Вж. писмото в Архива на Възраждането, София.
2 Априлов е притежавал между другите си археологични
болгар», нигде не споменавал за български монети, той

ни съобщава и за своята инициатива в полето на нумиз-
матиката: «Я со своей стороны тому уже восем лет, как
веду переписку со всеми почти могущими оттом разведать
лицами для отыскания болгарских монет». Изпращали му
разни монети из България, но за нещастие те се оказали
или римски, или византийски и никога български. Най-
сетне той успява да получи чрез «известнаго своими со
чинениями образованнаго А. Кипиловскаго» в Букурещ
две български монети и от цар Светослав и Ив. Срацими-
ра (XIV в.), които дава в литографска репродукция в
края на книгата си.1 Така на Априлов се пада заслугата
да е разбрал пръв у нас важността на старите монета и да
е изнесъл благодерение на голямата си заинтересуваност
образци от тях.2
Все тъй усърден е Априлов и в издирването на ръ
кописи и царски или други държавни грамоти. В своите
Б о л га р с к и я гр а м о т ы от 1845 г. той изтъква усилията на
Венелин да се добере до някакви документи относно «бъл
гарската дипломатика» и пълния му неуспех по тая част
поради българското равнодушие. «А между тем, бележи
Априлов, это составляет одно из главных желаний как
русских, так и прочих ученых славянофилов». Настойчив
и тук, както и при всичко, което засяга старанията му по
наука и просвета за България и в България, той изпо
вядва отново с болка на сърце: «Мое собственное желание и
до л г р евн ост н аго б о л га р и н а возлагали на меня обязанность
постараться что либо в собственной Болгарии. К замеча
нию моих соотчественников скажу однакож, что они по
необщительности своей особливо же особы некотораго
книги и «Критическия разъискания о древних русских монетах.»
Изданный Имп. Академиею Наук., СПбг, 1807.
2 Срв. А т. И л и е в , СбНУ, I, с. 100; Ш и ш м а н о в,
СбНУ, IX , с. 675.
звания, коим более прилично было-бы заниматься учеными

изысканиями, питают недоверчивость к ревнителям обра-
зованости. . . Чтобы успеть в чем либо, я принужден
был с места моего пребывания, Одессы, за вест и повсю ду,
по сему предмету, д е я т е л ь н у ю , п е р е п и с к у . — Я н е ж алел
н и т р у д о в , н и издерж ек. — Но трудно было возбудить
усыпленный, по сему предмету, дух моих соотечественни
ков! — многия, впрочем почетный лица, ост авл ял и мои
п и с ь м а б е з всекаго от вет а, конечно по тому что не видели
в них для себя никакой ощущительной прибыли и пользы1».
Тази изповед е най-силното изобличение към ония
съвременници, които подозират Априлов в егоизъм,
подценявайки труда и жертвите му за проучване на Бъл
гария. Тя ни разкрива и цялата атмосфера на апатия
вйред известни уж образовани среди, когато се касае за
услуги в името на една по-висока, национална цел. Докато
т ъ р го в е ц ъ т Априлов, който живее в ъ н от България, е
цял изпълнен от ентусиазъм за пробуждането на народа си
и за спечелването на симпатии за него в чужбина и особено
между славяните, учи т ел и и кн и ж овн и ц и в самата Бъл
гария, по-близко до нуждите на народа и пряко задължени
да мислят за просвета и помощ, остават безучастни в това
чисто дело. Укорите на Априлов, тъй оправдани, идат да
ни разкрият едно морално страдание у него, което не е
останало без влияние и върху физическото му състояние.
Консерватизъм и недоверие между по-просветените съна
родници могат да намерят своето историческо обяснение,
но те подчертават още по-ярко високия дух у безкористния
патриот, непожалил ни средства, ни усилия да разбуди
заспалите. И в областта на българската фолклористика и
етнография Априлов ни се представя като един голям
предначинател, пожънал много разочарования, но и по
ложил здрави основи и дал силен тласък на тъй важните
проучвания.
1 Априлов, Болг. грамоты, V II—VIII.
496
ДОБАВКИ
I.
С ЧИИ С Р Е Д СТ ВА Е
ОСНОВАНО ГАБРОВСКОТО
УЧИЛИЩЕ
В една дописка от Габрово, датирана от

1 септември 1884 г. и напечатана във в. «Славянин» (Русе),
год. VI, бр. 28 от 6 септ. 1884 г., Петър Тимков разказва
следното във връзка с почина за отваряне на Габровското
училище. Според него «виновникът на възраждането Ап-
рилов е трябвало да бъде улеснен материално, за да може
да направи тази важна стъпка». Необходимите средства
били взети от наследството на участника в Заверата хаджи
Христо. «Като лично и влиятелно лице в Търновския
окръг всичките пари, събрани от българите за проекти
раното въстание, били връчени нему; а покойният Априлов
е бил негов секретар; а когато въстанието било издадено
и х. Христо като главен деец, да не би да попадне в ръ
цете на турците, се е отровил. Но покойният х. Христо,
преди да се самоубие, призовал секретаря си Априлов
и му връчил въстаническите пари, като му казал: Тези пари
са от народа зети, употреби ги пак за народна полза.
Туй е било заветът нах. Христо. След това Априлов заедно
с парите се отправил в Русия. Голямо влияние на Априлов,
когато се отстранил от отечеството, е оказал Палаузов за
народното възраждане, защото той винаги е наумявал на
Априлов завета на х. Христо, но още по-голямо впечатление
произвело върху Априлов за доброто на българския народ
срещата му в Петербург с княз Вързанов.» Защото когато
ДОБАВКИ 497
Вързанов дошъл с руските войски в Ловеч, той се бил

срещал с хаджи Христо, който му съобщил, че ако има
нужда от български волентири, може да му прати две-
три хиляди души, дори да удвои този брой. Но сключва
нето на мира не позволило да се направи това. Вързанов
тогава препоръчал на Априлов, вместо да се прави въста
ние, по-добре би било да се приготви българският народ
умствено и едва тогава да потърси той политическите си
права. Априлов усвоил тази мисъл.
Целият разказ изглежда твърде неправдоподобен,
за да не вдъхва доверие. Първо, този неизвестен иначе
дописник от Габрово не споменава за коя Завера се отнася
собствено чутото от някои свои съграждани — дали за
гръцката от 1821 г., или за търновската от 1835 г. Второ,
нито в единия, нито в другия случай Априлов може да се
мисли секретар на хаджи Христо, понеже изобщо не
е бил тогава в България. Участието му в гръцката рево
люция от 1821 г. се ограничава, както сам той излага в
Д е н н и ц а от 1841 г., с материално подпомагане на гръцкото
движение и на гръцкото учебно дело; а за участие в тър
новския заговор на Велчо Джамджията и Георги Мамарчев
по-късно изобщо не може да се говори поради усвоеното
вече гледище на Априлов в полза на културното възди
гане, а не на рискувани въстания. Намесата на името
на хаджи Христо в първия случай се дължи на сигурния
факт, запомнен добре от габровци, че х. Христо е бил за
месен в гръцко-българската Завера от 1821 г. и че той се е
обесил тогава, за да запази тайната за своите другари от
Габрово и спаси имота си от конфискация (срв. П. Ц о н-
ч е в, Из общественото и културно минало на Габрово,
с. 286). Но за «секретарство» на Априлов тук или за съхра
няване на пари у него, събирани за народното дело на
хаджи Христо, е напълно неуместно да се говори. Анекдо
тът за среща на хаджи Христо и на Априлов с княз Вър
занов е подсказан навярно от реалното и съобщено от
32.
самия Априлов покровителство на новорускийския гу

бернатор граф Воронцов към училището в Габрово, за
което се говори в книгата ни, гл. XII. За всеки случай
Априлов е разчитал за успеха на делото си на своите лични
средства и на помощ от заможните габровци в града и в
чужбина, а не на мними суми от заговора в 1821 г. Идеята
3# уабровското образцово училище е зреяла у него под
влиянието на примери за родолюбие и за просветни почини
в Гърция и на Запад, а не на препоръки от едно или друго
лице в България или в Русия.
I I.
ПО В Ъ П Р О С А З А
ИЗБИРАНЕТО
НА Н Е О Ф И Т Р И Л С К И
ЗА У Ч И Т Е Л В Г А Б Р О В О
Откритите в архива на Неофит Рилски

писма на братя Димитър и Христофор Мустакови от
1833—1836 г. идват да потвърдят сведенията, изнесени от
Априлов, относно почина за отваряне на Габровското учи
лище и за създаване на учебна книжнина за него.1 Об
разовани хора (особено Димитър, който бил на служба в
сръбското дипломатическо агентство), те оценяват пра
вилно значението на новия разсадник на просветата в
България и полагат сериозни грижи като посредници между
сънародника си в Одеса и съчувствениците му в България
(в.Габрово, Търново и други места), за да се изведе започ-
1 И в . С н е г а р о в , Приноси към биографията на Неофит

Рилски. Гръцки писма до него, София, 1951, с. 52 и сл.
ДОБА ВК И 499
натото патриотическо дело до успешен завършек. На
28 септември 1833 г. те пишат от Букурещ, гдето е : тях
ната търговска кантора, до търновския митрополит Ила-
рион, за да го осведомят, че са изпълнили поръчките от
Габрово по завършване на училищната сграда, и за да го
помолят да се съгласи да бъде изпратен на техни разноски
рилският таксидиот Неофит, добър познавач на българ
ския и на гръцкия език, който се намирал тогава в Ка
занлък и който им бил препоръчан от един приятел да
поработи в букурещкото взаимоучително училище и. се
подготви за учител в Габрово, като преведе и необходимите
пособия. На 19 ноември с. г. митрополит Иларион съоб
щава на Неофит Рилски в Казанлък за искането на братя
Мустакови Неофит да замине в Букурещ и за отпуснатите
от тях две хиляди гроша за превода на взаимоучителните
таблици. «Като ти пишем, добавя той, нареждаме и ти
предписваме до Богоявление да пристигнеш в Търново в
митрополията ни, за да ти дадем необходимите писма
и оттам да тръгнеш за Букурещ.» На 6 януари 1834 г.
Иларион отново пише на Неофит: доволен бил от съгла
сието му, наредил е да му бъде намерен заместник като
таксидиот в Стара Загора и му предписва да замине ту
такси за Търново. «И понеже тези дни ние тръгваме за
Свищов, то и твое преподобнословие ще дойдеш там и
оттам ще те снабдим с необходимите писма и изпратим в
Букурещ. Но не закъснявай, защото времето минава,.»
Когато Неофит пристига в Букурещ, в писмото си
до него там от 1 юни 1834 г. Иларион прилага и писмо
до братя Мустакови. В него Иларион се оплаква, че увнал
от своя приятел цариградчанин, който се завърнал от
Букурещ, нещо крайно неприятно, което обяснявало
и дългото мълчание на Неофит спрямо митрополита. Бра
тя Мустакови не били изпълнили обещанието си за Неофит.
Не му оказали необходимото покровителство и той не
можал да извърши работата си по превода. В недоумение
от чутото Иларион иска обяснение за истината в случая,

за да не би Неофит да е огорчен по лична вина на Иларион.
«И ако не му платите разходите му, както вие същите ми
обещахте, има право да ги иска от мене, защото аз, из
лъган, го измамих и защото исках да направя добро за
габровци.» На самия Неофит в другото си писмо със съ
щата дата Иларион съобщава: преди малко дни получил
писмо от Мустакови, в което го уверявали, че приели бла
госклонно Неофит, че му определили месечно по триста
гроша и че след четири месеца щели да го изпратят с
един гръцки учител за Габрово. «И много други неща ми
пишат с голямо фанфаронство. И понеже писмото се от
нася и до габровци, изпратих го на тях и когато го взема
■(назад), ще ти го изпратя. Внезапно виждам нещо друго
и съвсем противно и на моите намерения, и на техните
предишни думи.» И Иларион се заканва да ги изобличи,
ако се окаже, че Мустакови лъжат и него, и своите съ
отечественици... На 9 септември той пише на Неофит в
Букурещ, че получил писмото му от 31 август, но не говори
вече нищо за недоразуменията си с Мустакови и за това,
как те са се оправдавали, а съобщава само, че бил наредил
до тях да не държат по-дълго Неофит (навярно понеже е
трябвало още да работи върху книгите си), а да го върнат
в Габрово. «И ако е въпрос за преводи, пишем им да ти
определят едно особено възнаграждение освен учител
ското и тогава ще можеш и тук и да преподаваш, и да
превеждаш, д о р и и н и е им ам е н я кои кн и ж ки , кои т о
т р я б в а д а се преведат н а б ъ л га р с к и з а п ол за н а д ец а т а . . .
Много é необходимо твоя ученостда се упражниш добре във
взцимоучителната система и импровизирано ще можеш
да учиш тук младите, докато бъдат издадени таблиците.»
Д О Б А В К И
>
501
III.
ВРЪЗКИ м е ж д у
В. А П Р И Л О В И к.
ФОТИНОВ
Кореспонденцията на Априлов с * по-

първите народни дейци, главно книжовници и учителй от
втората четвърт на XIX в., ни е твърде малко позната.
Изобщо тази кореспонденция, за която имаме основания
да вярваме, че е била значителна, трябва да се смята за
пропаднала в по-голямата си част заедно с целия архив на
габровския меценат. Защо най-близките другари на тогова
в Одеса и техните преки приемници там не са направили
нищо, за да бъде тя запазена, остава тъмен въпрос.1
1 В очерка си за Априлов, вместен в «Студии из областта на

Българското възраждане В. И. Григорович» (Сборник на Българска
академия на науките, кн. VI от 1916 г., с. 108), Ив. Шишманов за
белязва във връзка с нуждата от една подробна биография за одеския
възрожденец: «Преди всичко би трябвало да се събере и публикува
цялата кореспонденция на Априлова. От малкото отделни негови
писма (подписани повечето и от Палаузов), печатани до днес в някои
наши издания, се вижда какъв ценен материал представят те за био
графа, за култур- и литераристорика. ... Но где е неговата архива,
'която сигурно трябва да е била голяма, като се вземе под внимание,
че Априлов водеше широка кореспонденция с всички по-видни дей
ци на нашето възраждане и с някои руски и други славянски учени?»
Въпросът на нашия учен остава досега без задоволителен отговор.
Какво е станало с този архив в Одеса след смъртта на Априлов,
не се съобщава никъде. Само: библиотеката му е била предадена от
неговите душеприказчица на Габровската гимназия. В завещанието
си от 24 октомври 1844 г. Априлов е нареждал да бъдат предадени
всичките му вещи на братанеца му Николай Никифоров Априлов,
когото е упълномощавал да бди за изпълнението на завещанието,след
като се изучи и почне да се грижи за процъфтяването на училището
в Габрово. Но този Николай, привързан повече към майка си гър-
киня, отколкото към бащиния си род, изневерил на поръченията на
чичо си меценат и не само не сторил нищо за просветата в България,
50Ï М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
Не само писмата от кореспондентите на Априлов в Бъл

гария и в чужбина са изчезнали почти безследно, но и тия,
които сам Априлов е изпращал в такъв голям брой до
разни лица във връзка с българското образователно
дело и българската книжнина, са били спасени само по
изключение. Независимо от оригиналите на писмата си,
оцедели случайно тук-там, Априлов е пазел, както из
глежда, сигурно и копия от тях; но и тия копия са се
загубили безследно с другото му ръкописно наследство в
Одеса. Какво значение би се падало на този род документи,
в които е била отразена разностранната дейност на глав
ния инициатор за обновата на българските училища,
но и водил процес за развалянето на завещанието. В Габрово той,
изученият в Цариград и Париж, не отишъл никога.
След бележките на Шишманов във в. «Балкански ек», издаван
в Габрово, в броя му от 27 февруари 1944 г., се появи следното съоб
щение:
АРХИВАТА НА НИКОЛАЙ ПАЛАУЗОВ
Н ам ерен а е от п и с а те л я М. Х адж ий ски в О деса
Завърналият се от Одеса български писател г. Мишо Хаджий

ски е успял да издири там ръкописите и архивата на бележития габ
ровец Николай Палаузов, чието име е тясно свързано с Българското
възраждане.
Особен интерес представлява изложението на Н. Палаузов
за прложението на българите, изпратено в руския царски сенат в
1853 г-, а също така и до княз Горчаков, митрополит Филарет, княз
Меншиков, княз Паскевич, граф Блудов и др.
Й архивата на Одеското българско благотворително д-во се
е запазила една разписка от воейодата Филип Тотю, който е получил
парийНа помощ 2 рубли.
Освен ч а с т н и т е п и с м а н а В а с . А п р и л о в и кореспонденцията
на настоятелството на Габровското училище до Н. Палаузов за
пазени са и бележки от същия сенат по въпроса за пол ожението в
България.
'ЦУлата архива представя за българската наука безцен дар.
При разучаването тепърва ще има да се хвърли интересна светлина
върху руската намеса в Освобождението на България.
Балкански ек, Габрово, 27 февруари 1944 г.
Какво е станало с тази архива, нё е съобщавано още в печйта.
ДОБАВКИ 503
на българската научна мисъл и на българския книжовен
език, излишно е да посочваме. Преписката на Априлов,
съдено и по малкото, което ни е останало от нея, би запъл
вала голяма празнина в историята на ранното умствено
движение у нас, давайки особено ценни указания за
внушенията, които излизат от одеския патриот по насо
ките на Българското възраждане. Приемник на заветите,
възвестени от Венелин, Априлов е поддържал оживена
писмена връзка с най-будните свои съотечественици —
с Неофит Рилски, Райно Попович, Константин Фотинов,
Иван Селимински и т. н., за да ги поощри за подпомагане
българското учебно дело, за да ги отклони от тъй застра
шителната на времето елиномания и за да ги утвърди в
борбата за извоюване на българска народна йерархия.
Издирената досега кореспонденция на Априлов бе
изнесена, доколкото е запазена, в редактираните от мен
негови «Събрани съчинения» от 1940 г. Тук влизат 42
писма от Априлов, голяма част от тях в откъси, както са
били спасени. По едно досадно недоглеждане не бяха
поместени там две писма на Априлов от 10 ноември 1840 г.
и 10 март 1841 г., изпратени до Геро Добрович в Коприв
щица (бащата на Найден Геров) и обнародвани вече в
изданието «Из архивата на Найден Геров» под редакцията
на Т. Панчев (1911, т. I, с.11—12). Не можаха да влязат и
откритите и обнародвани неотдавна от проф. Ив. Снегаров
пет писма на Априлов от 22. X. 1836, 10. IV. 1838, 2L IV.
1838, 12. III. 1839 и 8. VII. 1839 г. до Неофит Рилски,
едно от които е тъй важното «мнение» на Априлов > за
устройството на новобългарското образование.1
Преглеждайки архива на проф. Ив. Шишманов в'Ар-
хивния институт при Българската академия на науките,
вниманието ми бе привлечено от няколко писма на Априлов,
1 И в . С н е г а р о в , Принос към биографията на Неофит
Рилски (гръцки писма до него), София, 1951, Изд. на БАН- Четйри
от писмата не са предадени изцяло, а само в извадки.
изпратени до К- Фотинов и останали досега необнарод-

вани. Собствено още в обстойната си и ценна студия от
1894 г. върху Фотинов, родоначалника на българския
периодически печат, Шишманов бе споменал пътем за
тези писма, но без да каже нещо повече за тях във връзка
с отношенията между двамата видни дейци на книжнината
ни и без да приведе от тях повече от няколко кратки редове,
като съвсем не засяга съдържанието им изобщо. Дали
Шишманов е тъкмял да използува писмата в друг някой
свой труд, не зная. Факт е обаче, че дори в отделни статии
за Априлов,1 гдето е имал повод да говори за тях или да
ги приведе изцяло, той не е извършил това. Неволно ми
хрумва предположението, че като е затулил някъде в
книжата си тъй важните писма, той не е могъл да ги на
мери, когато са му потрябвали. Тъй или иначе, след като
съобщава веднъж в изследването си за Фотинов, че «имал
на ръка» писма на Априлов до него и че бил ги получил
от сестриния син на Фотинов, стария Иван Сахатчиев,2
той не се връща вече на тях. Кратките извадки, дадени в
онова изследване,3 съвсем не отменяват нуждата да бъдат
тези документи изцяло обнародвани, като се обясни пово
дът на възникването им я се изтъкне тяхното значение.
Априлов е завързал преписка с Фотинов веднага след
излизането на пробния брой на «Любословие» (1842), и
то по повод на изпратената му от редактора на списанието
книжка заедно с поканата за записване на спомощество
ватели за преведената от Фотинов «География». Починът
е бил от страна на книжовника в Смирна, който сигурно
1 И в . Д. Ш и ш м а н о в , Две неизвестни гръцки писма на
Априлов и Палаузова. . ., Училищен преглед, VIII (1903), кн. V,
с. 430; Студии из областта на Българското възраждане, Сборник на
БАН, кн. VI (1916), с. 105; Нови студии..., пактам, кн. XXI (1926),
с. 5—33, и др.
2 И в. Д. Ш и ш м а н о в , Константин Фотинов, Сборник за
народни умотворения, кн. XI (1894), с. 592—593, 761.
3 И в. Д. Ш и ш м а н о в , цит. съч., с. 670, 682, 743.
Д О Б А В К И 505
е знаял за ролята на Априлов в откриването на Габров

ското училище (1835) и за излезлите по-рано негови книги:
«Български книжници» (1841) и «Денница новоболгар-
скаго образования» (1841). Възможно е, щото посредник
между двамата ревнители на просветата у нас да е бил
самоковският учител Николай Христович Тонджаров,
до когото е било изпратено също тъй едно писмо от Апри
лов от 1842 г. и намерено между писмата до Фотинов,
предадени по-късно от Сахатчиев на Шишманов.
Какво е карало да се обръща Априлов първо към
Николай Христович, вижда се от самото му писмо. За
почвайки да води преписка с мнозина българи, които са
узнали за ревността му да подтикне отварянето на учи
лища; в които е трябвало да се преподава по новата
взаимна метода, и то на български език, а не на гръцки,
Априлов е бил щастлив да се убеди, че позивите му от
«Денница» са намерили жив отзвук на много места. Един
от учителите в България, които са взели бележка от
изложените в оная книга данни за успеха на училищното
дело у нас, е бил и самоковецът Николай Христович,
роден в 1808 г.1 За този педагог, ученик на Неофит Рилски,
знаехме нещо, повече от кореспонденцията му с него,
обнародвана от Шишманов в големия му труд: «Неофит
Рилски, неговата биография, неговият дневник, неговата
преписка» (в «Нови студии из областта на Българското
възраждане», 1926 г.). Николай Христович, който се
подписва и с прякора си Тенджер, Тенджеров или Тонджа
ров, се учил отначало при Неофит Рилски в Самоков
(1827—1831 г.), после в Свищов или Букурещ, след което
в 1834 г. станал учител в родния си град, гдето може би е
въвел и взаимоучителната метода още преди откриването
на Габровското училище.2 По-късно го намираме в Кюстен-
1 Срв. биограф, данни у Ш и ш м а н о в , СбБАН, XXI (1926),
с. 387.
2 По въпроса, дали Габрово или друг град има първенство в
дил, Пловдив и Велес, при което постоянно той е под-

държал преписка с Неофит (в Копривщица или в Рилския
манастир), наричайки се негов «благопокорнейший и
усерднейший ученик, учител на болгаро-греческаго взаимо-
учителнаго училища Самоковскаго» (1838) и изказвайки
желание да иде отново при него, за да може още да се
поучи, та да се гордее като «един от най-малките родо
любци и желатели за просвещението на родат» ни (1839).
През 1852 г. от Кюстендил той се обажда на любимия си
учител, за да изтъкне, че от 20 години си «трескал главата»
да разпръсне българската «дълбока тъмнота», и то «сос
малата искрица, която известно запалил сам я от нашиот
светилник». Все тук той подчертава скромно заслугата
си за възраждането в Пловдив, който град той бил «по
българил» («цели 4 години без изятия пребил сам у Пловдив,
гдето сам сефте воскричал болгарски»1).
Поддържайки редовна преписка с Неофит Рилски и
посещавайки го ту в Рилския манастир, ту в Копривщица,
Николай Христович е държал учителя си в течение на
своите собствени неволи, осведомявал го е за пътуванията
си (напр. за отиването си до Кюстендил и другаде, «где
е късмет» и гдето се надявал да бъде по-добре плащан като
учител, зй да посреща семейните си задължения), обе
щавал му е да заляга за събирането на народни песни
(12. VII. 1838) — сигурно по настояване на Априлов пред
Неофит, — съобщавал му е за печатницата на Карастоя-
нов, за Раичевата история, за получаване на Неофито-
вите таблици и граматики и т. н. От едно писмо ние узна-
прилагането на тая метода, срв. Ш и ш х а н о в , СбБАН, VI, 106-
XXI, С.387. Според Хр.Семерджиев, Самоков и околността му (1913),
с. 141, Тонджаров Изучил алелодидактическата метода или в Свищов
при Хр. Павлович и Ем. Васкидович, или в Букурещ и я въвел
пръв в България, в Самоков, през 1834 г.
1 И в. п. Г е о р г и е в, МатериаЛи по църковната борба, СбНУ,
XXIV (1908), с. 333;, И в . Д. Ш и ш м а н о в, СбБАН, XXI,
с. 304.
ваме, че Николай е бил в преписка с Анастас Кипиловски в

Букурещ; а от друго, все от 1840 г. — че «одесяните»
(т. е. Априлов и Палаузов) били пратили на Николай
или по-право на училището в Самоков някои книги и
учебни сфери.1 Първата среда, в която се бил възпитал,
в промишлено издигнатия на времето град Самоков (с
неговата железарска индустрия),12 е направила от Николай
един познат привърженик на образованието. Като ученик
на Неофит Рилски, той е споделял активното родолюбие
на мнозина от неговите питомци, особено на самоковците
Димитър Смрикар и Захарий Круша. От Самоков са из
лезли още известният ратник по черковния въпрос Авксен-
тий Велешки, основателят на първата българска печатница
там Николай Карастоянов, основателят на периодическия
ни печат Константин Фотинов, заслужилият книжовник
Христодул Костович (преводач на Библията заедно с
Петко Славейков), още по-известните наши живописци
Станислав Доспевски и Захарий Зограф и др.3
Като любознателен читател и запален педагог Нико
лай Христовия влязъл в преписка с Априлов по повод на
описанието в «Денница» от 1841 г. на училищата в Бъл
гария. Като прегледал списъка там на по-устроените наши
учебни заведения наред с тия в Габрово, Копривщица,
Панагюрище, Сопот, Карлово, Трявна и т.н., 12 на брой,
и като не открил своята школа в Самоков, той се обърнал
на 23 юли 1841 г. към автора в Одеса, за да му изтъкне
опущението и за да настои за правото на Самоков да
фигурира също между културните огнища, достойни за
похвала от признатия меценат. Това узнаваме от отговора
1 И в . Д. Ши шм а н о в , СбБАН, XXI, с. 161, 162, 182,

188, 189, J211, 213,, 223’ 225, 230, 239, 245, 246, 281, 304 и др.
2 Срв. К. И р е ч е к, Пътувания по България (1899), с.660 сл.
3 Срв. Ив. Д. Ш и ш м а н о в , Ролята на Самоков в историята
на Българското възраждане, Самоковски общински, вестник, бр.
147— 148 от 30 юли 1927 г.
на Априлов, датиран от 11 ноември 1842 г. Априлов е

бил само благодарен, че му се е притичвал на помощ като
желан сътрудник един буден учител в отечеството. Той
се извинява, загдето не бил споменал нищо за самоковската
школа (чул бил, че се закрила или че се обърнала от бъл
гарска на гръцка),и сега иска по-точни сведения: как било
започнато в 1834 г. взаимното обучение в Самоков, щом
Неофитовите български таблици се явили година по-късно;
обичат ли самоковци да учат децата им по български
или предпочитат гръцкия език; какви са училищата в
Кюстендил и Врана, за които е споменавал нещо Николай
в писмото си, дали в тях се преподава побългарени и по
взаимната метода; какво представляват тези два града в
народностно и икономическо отношение; и най-сетне какво е
имотното състояние на съгражданина на Николай, За
харий Карастоянов, за когото в «Денница» (стр. 108) се е
съобщавало, че бил богат търговец в Таганрог, който
изказвал готовност да пожертвува за Габровското учи
лище хиляда рубли.
Какво е отговорил Николай на тези въпроси, не
знаем. Нито неговите, нито Априловите други писма не
са достигнали до нас. Но ако Априлов, както изглежда,
не е успял да затвърди писмените си връзки със Самоков,
в замяна толкова по-сърдечна и трайна е била преписката
му с най-знаменития самоковец Фотинов. И този път не
Априлов,а сам Фотинов е взел почин за размяната на мисли
и сведения по българското учебно дело. От Смирна в
Мала Азия, гдето е отворил едно гръцко-българско учи
лище, прославило се и в България, Фотинов се обръща на
30 януари 1843 г. към Априлов, за да го тури в течение
на своите книжовни намерения и за да му поиска съдей
ствие за абониране на българите от Одеса на току-що
основаното си списание «Любословие». Фотинов, както
учим от отговора на Априлов от 31 март с. г., е говорел за
своята обиколка из България и за нерадостното си впе-
ДО ВАВКИ 5 0 9
чатление от българските училища, а обиколката е била

предприета, за да се запишат абонати на преведената от
Фотинов «География обща же иособна», или «Общо земле
описание» (на вътрешния лист), напечатана после (1843) в
Смирна. Априлов не е вземал трагично песимистичните
наблюдения на Фотинов върху изостаналостта на учили
щата и на учителите в отечеството си; той се е утешавал с
мисълта, че всяко начало е трудно, и с надеждата, че все
пак ще се явят ревнители на народната просвета, способни
да разширят и подобрят делото, колкото и засега такива
ревнители между българите да били малко. Колкото до
«Любое лов ието», от което бил получил пробната книжка,
Априлов е бил в недоумение къде и как може да насочи
абонатите, щом упътванията за това в книжката билинеяс-
ни; при това и до него бил достигнал неоправданият слух,
че Цариградската патриаршия щяла да забрани издава
нето на списанието — слух, за който се споменава и от
други приятели на Фотинов.1 Той благодари и за пока
ната (проповедите)2 за записване на абонати за «Геогра
фията», без да е разбрал кой собствено тук е преводачът и
защо картите в текста билис латиница (английски имена),
макар Фотинов и да е сам обяснил в предисловието си
това.3
Апр илов е отклонявал обаче вежл иво да се нагърб и и с
грижата за абонати.боейкиседа не разочарова отново ония
българи, които се били записали отдавна за «Историята»
на Кипиловски, без да са я получили изобщо, тъй като тя
1 Срв. И в . Д. Ш и ш м а я о в , С5НУ, XII, с. 682.
2 Срв. за това «проповедание» И в. Д. Ш и ш м а н о в, СбНУ,
XII, 762.
3 В «Географията» си (с. 5, предговор) Фотинов се извинява,
загдето таблиците в книгата били «зазначени сос инглески слова»,
като обяснява, че такава практика имало и у гърците: да земат
именно клишето на карти и чертежи от италиански, френски или
английски учебници, догде се сдобият с такива на своя език. «До-
бар е Господ и за нас с време, с прилежание и с ревност вся бивают.»
не била още напечатана. Като не знаял чрез кого Фотинов

му е пратил писмото си и книжките или поканата си,
Априлов се е обръщал към него чрез познатия цариград
ски търговец Гаврил Моровенов.
Ново писмо до Априлов изпраща Фотинов на 1 март
1843 г. заедно с два екземпляра от «Земеописанието» си и
2 книжки от пробното «Любословие». Отговаряйки на 10
юли 1844 г., Априлов е могъл да съобщи, че е получил
74 екземпляра от новото, редовното издание на «Любо
словие», книжки I и II за април и май 1844 г. Той е прие
мал с готовност да се погрижи за продажбата на тия
книжки, позволявал си е обаче да изтъкне, че би било по-
добре Фотинов да помества в списанието си преводни
статии от руски, а не от гръцки език. Той е намирал освен
това за по-практично да става издаването на списанието в
Одеса, а не в Смирна, тъй като в първия град било по-
лесно набавянето на руски книги и списания, самото от
печатване нямало да струва по-скъпо, пък и абонати могли
да се намерят повече. Априлов е забравил обаче нещо съ
ществено, че Фотинов като ел инист е могъл да приложи
силите си по-резултатно в един гръцки, а не в един руски
град. Ако в Русия издателят на «Любословие» би могъл
да пише по-свободно против «гъркоманията», която трябва
да се изкорени, както е подсказвал сега и Априлов, не
трябва да се забравя, че Фотинов не е скъсвал окончателно
с убеждението си за необходимостта да се изучава гръц
кият език, все още необходим за българите. Без да сподели
консервативните идеи на Христаки Павлович и Райно
Попович относно предимствата на гръцки език («сичкото
от греческият език е било», мислил е Попович в 1837 г.,
като е отричал значението на руския, тъй като «нема
България никакво причастие с Росия»), Фотинов не е бил
готов да прегърне безрезервно отказа от гръцкото образо
вание, проповядван от някои по-крайни патриоти, и в
това отношен ие той е стоял бл изо до схващан ията на сам ия
ДО БАВК И 511
Априлов.1 Цялата разлика е била там, че докато Априлов

не е виждал в 1841—1843 г. никаква възможност да про
цъфти българската просвета с помощта на гръцкия език
и да се спечели гръцкото високо духовенство за нея,
Фотинов, наопаки, е допускал като Неофит Рилски, че
имало известна благосклонност на фенерските владици у
нас към новите ни училища и новата ни книжнина. При
знавал лие в «Землеописанпето» си Фотинов; «И колкото
архиреи по Болгария аз съм познавал, и добре зная,
всичките желаят нашето просвещение и са трудят по
силе своей за доброто ни», Априлов, прозирайки несериоз-
ността или неискреността на такъв оптимизъм, е писал
на Райно Попович още в 1840 г.: «От братята си руси бъл
гарите могат да получат всякаква помощ за просвещението
си, никога обаче от гърците или от други народи.» И с
течение на времето и до смъртта си в 1847 г. Априлов се
е опълчвал все по-решително против гръцкото влияние в
училищата, езика и черквата, като е одобрявал радикал
ната програма на Неофит Возвели за пълно скъсване с
елиноманията и с гръцката йерархия.
Изминават се две години, докато Априлов изпрати
ново писмо до Фотинов. Дали между това са били раз
менени и други писма, трудно е да се каже, макар да е
по-вероятно, че Фотинов се е обръщал към Априлов за
едни или други услуги във връзка с книжовните си пред
приятия. Повод за писмото от 30 юни 1846 г. е давал об
ратът в мнението на Фотинов по въпроса за книжовния
български език, с който обрат Априлов не е бил никак
съгласен. Именно, докато отначало «Любословието» се е
списвало на един доста жив и съвременен български език,
по-късно то изведнъж усвоява по-старата редакция без
членове и без юсове с явната насока да се доближи езикът
ни до черковнославянския на старите ръкописи. В нача
лото на пробния брой от 1842 г. Фотинов е намирал за
1 Срв. И в . Д. Ш и ш м а н о в , СбНУ, XI, с. 650.
необходимо да подчертае нуждата от една езикова редак

ция, достъпна за народа и съобразна с говоримата реч.
«Това е най-повече потребно описателят да говори в
писанието му така, каквото е навикновен народът и
каквото той дума, така и списателят да дума по навикно-
вението на народа, за кого и писанието бива, защо каква
полза и добро може да биде от списанието, ако не би го
разумявал народат.» Такъв възглед е отговарял напълно
на схващанията на Априлов в книгите му от 1841 и 1842 г.,
колкото неясни да са били и за него някои въпроси от
историческото развитие на българския език. По-късно
обаче Фотинов внезапно се връща към консервативните
идеи на Христаки Павлович и изхвърля от езика на «Лю-
бословие» както членовете, така и юсовете. Под влияние
на развилата се в Гърция борба между двете течения за
един съвременен и за един старински облик на книжовния
орган и след любителски занимания с българските пис
мени паметници у него взема връх склонността към «бла-
горечие» в разрез с приетото дотогава «просторечие».
Не без много съмнения и вътрешни колебания се извършва
тоя прелом. За него интересни са днес съображенията,
изказани от проф. Шишманов, когато иска да разгадае
подбудите у Фотинов да се реши за реформата си, дошла да
създаде неблагоприятно впечатление у мнозинството чи
татели.1
Априлов е бил силно засегнат от този поврат, спо
собен да разклати позициите на новобългарската школа
в езика. Достигнал до несравнено по-научни и правилни
идеи по въпроса, той е смятал за необходимо да реагира
на идеите, застъпени в «Любословие» от началото на втората
му годишнина (1845). И той написва своята знаменателна
полемична статия, озаглавена отначало просто: «Към
издателят на Българското Любословие», а излязла после,
в 1847 г., като отделна брошура под наслов: «Мисли за
1 Срв. И в . Д. Ш и ш м а н о в , СбНУ, XI, с. 687—710.
Д О Б А В К И 51 3
сегашното българско учение». Няма да излагам нито съ

щината на една разпра, която представлява голям интерес
за историка на новобългарския книжовен език и право
пис, нито перипетиите, през които минава обсъждането
на въпроса с участието на едни или други книжовници.
Това е сторено по-горе в глава XIII. В случая и с оглед
към писмото на одеския патриот от 30 юни 1846 г. е важно
да се подчертае желанието му да обори несъстоятелните;
възгледи на Фотинов тъкмо в списанието му, гдето те
са били защищавани и прилагани, тъй като друг перио
дически български орган тогава не е съществувал. Без
да полемизира в самото си писмо, Априлов е предлагал на
смирненския редактор да напечата статията му в една
или в две книжки на списанието, като е имал наум и
предложението на самия Фотинов (в статията «Словесност
народна», 1 март 1845) да се изкажат и други вещи лица
но «изправянето» на българското «язично несогласие».
Едничкото условие, предявено от него, е било да бъдат
направени 200 отделни отпечатъка от статията на хартия,
платена от самия Априлов, и без заглавни корици. Като
предпазлив съвет е идвало към това — за да не би Фо
тинов да, вмъкне в статията своите любими стари букви —
пожеланието да изхвърли някои вече остарели църковни
букви от списанието си. Фотинов обаче не е бил спечелен
от Априлов; напротив, той е намерил смелост да защити
отново своето разбиране за поставяне «правилний ярем»
на езика и да настои за предпочитане на «черковното на
речие» в отговора си от октомври 1846 г„
Връзките между Априлов и Фотинов са се поддържали
и по-късно, през 1846 г., все чрез шуменеца Рали Маври-
дов, търговец в Цариград, познат с горещото си родолю
бив и като настоятел на «Любословие» още от самото на
чало. Отговаряйки на писмо на Фотинов от 18 юли, Ап
рилов моли на 20 август 1846 г. редактора да внесе някои
допълнения в статията му — нещо, което и става, както*
33.
виждаме от списанието. Той добавя обаче и една бележка,

която не е била по вкуса на редактора. Априлов е изтъквал
именно като причина да не бъдат абонатите доволни от
списанието както това, че то не идвало редовно, така и
езика му, от който някои читатели се «отвръщали» поради
изхвърлянето на членовете и на юсовете. . . Фотинов е
могъл само да бъде обиден от това съгласие на Априлов
с неговите противници по един тъй скъп за него възглед.
Последното запазено до нас писмо е от 10 ноември
1846 г. Априлов е отговарял на съобщение от Фотинов,
че било трудно да се приготвят — не се знае по каква при
чина — отделните 200 отпечатъка. Не без известно огор
чение той е изказал недоволството си, че това не му било
съобщено по-рано. И той е молел сега, когато статията е
трябвало да бъде разпокъсана в три книжки на «Любо-
словие», да не би редакторът да му наложи своето право
писание, като изостави юсовете. . . Вместо отделните от
печатъци той щял да си приготви садо изданието в книжка.
Тая книжка наистина излязла в Одеса през февруари
1847 г. и нейното появяване се е налагало не само от
нуждата да се популяризират идеите на Априлов по ези
ка, но и поради нуждата да се поправят някои грешки в
изданието от Смирна, които правели «неразумително»
четенето, както изтъква сам Априлов към края на бро
шурата си.
Дали се е поддържала след това преписка между
Фотинов и Априлов до смъртта на последния на 2 октомври
1847 г., не се знае. По-вероятно е да е била тя прекратена
с последното писмо. Колкото и непълна откъм запазени
писма по-рано, тази преписка идва да допълни познатата
досега размяна на мисли между двамата големи наши
хуманисти от първата половина на XIX в., като дава
интересни показания за техните общи духовни интереси
и за грижите им по културния ръст на българщината в
един решителен момент от борбата й за национално самооп-
ДОБАВКИ 515
ределение. И в тези писма Априлов ни се рисува като такъв
горещ ревнител на учебното и на литературното дело у нас,
какъвто го знаем и от цялата му дейност, и като непрестанно
загрижен да узнае всичко и да подкрепи всички, щом
трябва да се подтикне енергично българското културно
възраждане.
(Адрес отвън) Г о с п о д и н у уч и т ел ю Н и к о л а ю Х р и с т о в и ч у в
Самоков
З а С ам оков. Л ю б о р о д н и й Г о сп о д и н Н и к о л а й Х р и с т о в и ч !
11 Н о ем вр . 8 4 2 . О деса.
В а ш ет о лю б езн о писм о от 2 3 -го ю ля и 4 -го А в: 1841 т окм о

2 8 м и н увш а го окт ом . п о л уч и х и сож алех, чи т олк ози ся
м а я . В и б л а го д а р я з а оп и сан и ет о н а ш к о л а т а ви , коет о
ако п о -н а п р е д зн а е х , ищ ех д а о п и ш а и С ам ок овска т а ш кола
в м о я т а Д е н н и ц а , но зач т от о ся чуваш е, чи ш ко л а т а в и
ся р а зв а л я и ся о б а р н а н а гр е ц к и , н е р а з с у д и х д а у п о м я н а
з а н ея . З а т о в а д а м и и звест и т е, к а к т о з а б р а х т е в 1 8 3 4
г о д и н а вза и м н о т о обучен и е, с к акви т а б л и ц и почехт е,
за ч т о т о Б о л га р с к и т е т о га в а не б я х а и зл езл и . В т о р о ,
с ега уч ен и ет о по т а б л и ц и т е л и е и т окм о б о л га р ск о и н а
б о л га р с к и а т ези к л и ся у ч а т д е ц а т а а р и т м е т и к а т а ,
ге о гр а ф и я т а , и ст о р и я т а или н а гр е ц к и , за ч т о ж еланиет о
н и е д а ся у ч а т н а н а ш и а т я зи к . К аж ет е м и и оби чат ли
сам оковц и т е свойат я зи к или т егл я т н а гр е ц к и я т ? У п о м я -
н а ва т е з а В р а н а и К ю с т е н д и л , но каж ет е м и и м а т л и и
т а м ш коли или н е? кой им п р едст о я ва , к о га ся н а п р а в и х а ?
к а к ся д ъ р ж а ? Б о л га р с к и л и у ч а т или г р е ц к и ? и н а в за и м н о
у ч ен и е или п рост о, зач т от о п рост от о н е го счи т ам е з а
ш к о л а , и ж еланиет о н и е д а ся у ч а т б а л г а р с к и . З а т о в а
516 М И Х А И Л А P ИА УДОВ
в ъ В р а н с к а т а и К ю с т е н д и л с к а т а ш кола н а п р а вет е о п и
с а н и е , т а к а и з а и ст и т е села, се с а ? колко далеч са от С а
м оков, кол ко са го л ем и , кол ко х р и ст и ен е, колко т у р ц и ,
ко л к о ц еркови , кол ко д у ш и сички т е с ж ени и с т а р ц и и
д е ц а ? с какво се х р а н я т ? и п р . Освен т ова п и ш ет е н и какви
р о д н и н и , и м а н е, кащ и и м а т а м в С ам оков З а х а р и я М и -
х а л о в К а р а с п а с о в , к ой т о с ега ж ивее в Р о с и а . Н а дева м ся
д а я х а р и ж е н а ш кол ат а, к а т о м у п и ш а , чи каж ет е т ова
н а ч ур б а д ж и и т е ви , к ои т о и от м ен п о зд р а вет е, и н а
В а ш его В и сокоп реосвящ ен и В л а д и к а Й ер ем и я поднесет е м ои
с и н о вн и н и ско п окл он . Д н е с п и ш а н а Г . К а р а с п а с о в а з а
ваш ет о ж елание, чт о м и пиш ет е, и щ а в и извест я о т вет а т
м у , за ч т о т о от н а ш а с т р а н а и м ам е п р о т и в с и л а т а си
м н ого н а себе си .
П и с м а т а ви п р а щ а й т е в ъ в Ф и ли п оп ол н а Г . Н и к о л а й
Ф или поШ ча, кой т о ще м и г и и зп р а щ а вер н о . Н а д е в а м ся
В а ш ет о с т а р а н и е з а от ечест вот о н и уч ен и е и ост авам
ва ш доброж елат ел
Василий Априлов
(Адрес отвън)
П очт ен ом у Г о с п о д и н у К о н с т а н т и н у Ф о т и н о ву в
Смирна
За С м ирна. П очт ен ом у Г о с п о д и н у К о н с т . Ф от и н ову-

3 1 -го М а р т а 1 8 4 3 г . О д е с а .1
В а ш ет о почт енно писм о от 3 0 -го и а н у а р и й ,и с т е к ш а го ,

п о л уч и х т ези д н и . В о зр а д в а х ся з а гол ем от о ви усердие,
чт о и м а т е з а б а л га р ск о т о просвещ ение, чт о п о к а за х т е
и дел ом , и оби коли хт е б а л га р с к и т е у ч и л и щ а , кои т о не
1 Бележка от Фотинов: «Приимство в Смирне 1843 апр. 22

на 22 ответ.»
Д О Б АВ К И 517
мож ем д а ги ж елаем соверш ени, за ч т о ... з а Б а л г а р и я сега
т а к в и зи т р еб о ва т , чи н ек а н аш и т е п от ом ц и г и увели чават
и усо верш ен ст вуват , н о и т а к ви зи н е в и д я д а ся гр и ж а т
н аш и т е д а п р а в я т , зач т о н ем а по б а л га р е т е т а к в и зи
р евн и т ел и к а к т о с а в д р у г и т е н а р о д и . Н о м и дл аж н и
сме д а с т о р и м п р о т и в с и л а т а си, что м ож им .
Н а ед н о е п и см от о ви п о л уч и х и е д н а к н и ж и ц а ваш а:
„Л ю б о слови е“ , з а коят о в и б л а го д а р я . П о д п и сч и к и п р е д
л а га т е в Ц а р и г р а д , н о н а к ого д а с я у б а р н а т , н ем а го
н а п и са н о в к н и ж к а т а , м я ст от о ост авено п уст о ; н е зн а я
п р е з кого ст е п р а т и л и к н и ж к а т а и пи см от о, н о вц де ся,
чи т о й ваш к оресп о н ден т м а л к о ся гр и ж и з а т о ва . И зб и
р а й т е ревн и т ел и н а село, н е с слова. Освен т ова ч ух м и ,
чи ви з а п р е т и х а д а и зд а ва т е т ой ж у р н а л . — Н а едн о
п о л уч и х и едно: „проп оведан и е" з а ге о гр а ф и я , но н е зн а я
в а ш а л и е и ли лю дска, зач т от о н ем а им е и п р ., и в п и см от о
н е м и п и ш ет е нищ о з а н ея . — И ст о р и и т е, что и м а т е,
с а м н ого п огреш ен и и н е п ъ л н и . — В к н и ж к а т а не зн а я
за ч т о н а п р а ви х т е гл о б у са т с л а т и н ск и слова и п р . З а
д а го р а з б е р а т б ъ л га р е т е , з а кои т о го н а п р а в и х т е, т р е б а
п ерво д а ги н а у ч и т е а н гл и ц к и и п р ., п а к ощ е свойат я зи к
н е п р о ч и т а т . — Н е м и пи ш ет е, де и к а к д а ви о т п у ш а в
С м и р н а . И щ а х д а ви п р а т я е д н а м оя: „ Д ен н и ц а " с до-
бавл ен и ет о и Б а л га р с к и кн и ж н и ц и , н о м и сл я , чи щ е ся
з а г у б я т . З а т о в а п р а щ а м в и т ова писм о п р е з Г . Г а в р и л а
М о р о вен о ва и м у п и ш а д а д а д е го р н и т е к н и ги , н а к о м у т о
м у о т п и ш и т е, и п р е з н его Г . Г . М о р о вен о ва , ако щ ет е ,
м ож ет е, д а м и п и ш и т е.
П о д п и сч и к и т у к а н е м о га т д а ст а н а т , за ч т о т о б ъ л
га р е т е са м н ого п ечал н и , дет о Г . К и п и л о вск и зе п а р и т е ,
п а к и ст о р и я т а още не и зд а ва . — С екога м и от п и свай т е
з а н а ш и т е л и т е р а т у р н и р а б о т и , ш коли , к н и ги и п роч.
и п роч .
Оставам ваш доброжелател
Л ю б о р о д н о м у Г о с п о д и н у К о н с т а н т и н у Ф от и н ову в
С м и р н а сос е д н а к н и ж ка .
З а С м и р н а . П очт ен и Г осп о д и н е К о н ст а н т и н е Ф от инов.
1 0 И ю л я 1844 го д и н а . О деса1
В аш ет о писм о 1-го м а р т а 1843 м и о б ъ я в и , чи н а 28-е

и а н у а р и я м и п р а т и х т е 2 кн и ж ки Л ю бослови я п р е з Г . Я.
С лавчевича, кои т о не зн а я к а к ся п р а т и х а н а д р у г о л и ц е,
без сяко извест ие з а м ене от реч ен и й ат Славчевич.
С ега от Г . М оровен ова п о л уч и х 7 4 е к з. от Л ю бослови ет о
ви з а а п р и л и я и м а й я сего го д а , з а кои т о п редл ож и х д а ви
ст а н а т п одп и счи ки , и сос вр е м я щ а в и п р а т я , н а дя ва м
се поне т ези (3 4 ), д а ся п о х а р ч а т .
П о л у ч и х и д ва е к з. от ге о гр а ф и я т а ви , з а кои т о ви
б л а го д а р я .
З а б ъ л га р е т е п о -д о б р е беш е д а т у р я т в ж ур н а л а т
словенски с т а т ь и , кои т о в С м и р н а не мож ет е д а и м а т е
лесно, д о б р е беш е д а ст е в О деса, дет о н а м ер в а т е р у с к и
ж у р н а л и , к н и ги и п р .: и мож ет е по-свободно д а пиш ет е
з а гр е к о м а н и я т а , коят о т р е б а д а ся и скорен и . П ечат ан и ет о
в С м и р н а н е ще д а е п о-сходно от т у к а . В О деса п ечат ан и ет о
с х а р т и я т а ще ви к о ш т ува л и ст а т до 5 0 р . А с . — Х а р
човете з а ж ит иет о ви мож е д а б ъ д е от 2 0 до 5 0 р . А с .
в м ц . Т у г и е м ож ит и т у к а и п одп и сч и ки п о-м н ого д а н а
п р а в и т е. С яки десят д н и от хож да п а р а х о д а т з а Ц ари
г р а д и п р .:
П р и т ова писм о п олуч ет е е д н а б р о ш у р к а от р еч т а ,
чт о п рои зн есох в л и ц ей а т .
Г л е д а й т е без м ая н и е д а ся и зп р а щ а т ж ур н а л и т е ви .
О ст авам ваш доброж елат ел и соот ечест веник
1 Бележка отстрани: «Приимство на 15-й иулию, на сушию
ответих.»
Л О Б А В К И 519
4
З а С м и р н а . П очт ении, Г о сп о д и н е К о н ст а н т и н е Ф от инов.

О деса 3 0 -го ию ля 184 6 го д и н а
П р и к л ю ч ва м ви п и см о, коет о ви м оля д а н а п еч а
т а т е в д н евн и к а т ви ; ако н е мож е сичкот о з а еди н п а т ,
н е к а б а де в два п а т и . В 4 с т р . ви ди т е чи п равот о п р и м е
ча н и е н а п и с а ся о т д о л у от вт орот о (* * ), т а я п о гр еш к а
исп равет е я в п еч ат ан и ет о.
В Р о си я и м ат оби кн овен и е ж у р н а л и ст и т е д а п е
чат ат особи 2 0 ст а т и и з а сочи н и т елат в д а р . А з ж ел а я
д а п олуч а 2 0 0 , т о е двест и е к зе м п л я р и . З а т о в а м оля в и
н а м ой счет д а к у п и т е х а р т и я , колко т о е п о т р еб н а , и да
г и н а п еч а т а т е, не в 4 , к а к т о е ж у р н а л а т ви , но в 8 (о см а я
част л и ст а п е ч а т н о г о ). Т о ва иде до б р е, защ от о п а р в и й а т
ст о л п ще ст ан е з а е д н а с т р а н и ц а , вт о р и й а т з а д р у г а
т а , и п р . — О бвивание не т р е б у в а . А к о не са ф ане с т а т и я т а
в еди н п ечат н и й ли ст , п р и т у р е т е и част от д р у г и й .
С ло ва т а, дет о и м а кави чки ( а » ) т у р е т е ги к у р с и в н и
(т о е н а п о д о б и е р ъ к о п и с и ) , ако и м а т а к и ва п еч а т н и ц а т а .
К у р с и в н и н а п р а вет е и п р и м еч а н и я т а , ако н ем а п о -д р еб н и
от о н и я , що щ е ся п ечат а гл авн от о, з а д а ся от ли ч ават .
Ц ер ко вн и т е. . . и п р . п о -д о б р е д а ги и сф арли т е и от ж у р н а
л а т ви и д а ся п огри ж и т е з а п о -х у б а ви б ук ви и п р . К о лк о т о
п о х а р ч и т е з а особот о п ечат ан и е н а 2 0 0 ек зе м п л я р и , п и ш ет е
м и д а г и п л а т я или п р а т я .
К а т о ст а н а т си чки т е е к зем п л я р и гот ови , и сп р а т ет е
г и н а едн о с ж у р н а л и т е в и н а Г . М а в р у д а в Ц а р и г р а д д а
п о след ува, к а к т о м у н а зн а ч а ва м . О ст авам ва ш доброж е-
л а т ел
п о к о р н и й сл у га
1 Отстрани: «Приимство на 11-ин июлий, на 18-ин сушаго
отвестих.»
П . П . От Е л е н а п и ш а т , чи т а м ся о т к р и м ом ическот о
Б и р о н о в о уч и л и щ е. — Ч акам ва ш и й а т ж у р н а л д а н и каж е
з а п о д р о б н о ст и т е т а к а и з а ш колит е, т ож е м ом ически
п о д р у г и м ест а.
Г осп о д и н у
Г о с п о д и н у К о н с т а н т и н у Ф от и н ову в С м и р н а .
З а С м и р н а . Г о сп о ди н е К о н с т а н т и н е Ф от и н ов:
О деса 1 8 4 6 го д и н а . А в г у с т а 2 0 -го ию ля.
В а ш ет о почт ено писм о п р и е х , п и сан о 18-го и ю ля .

З а щ о т о веки п р а т и х с т а т и я т а , п ечат ай т е я т а м . Л и с т о
в е т е п р а т е т е по-скоро и ако щ ет е п ечат ай т е я и в 2— 3 дн ев
н и ка.: П огри ж ет е ся д а п р и т у р и т е в ст а т и я т а , дет о
го во р я з а пож ерт вованиет о н а С ист овц а П а р а ск ева Д и
м и т р и ев а , п о д и р словат а н а о с т а в е н и т е з а Т р я в н а о т
Г . Н икола Т рявняника. „ Д а л и ся х а р ч а т и т и я , не
зн а ем де, кат о б у к у р е ш с к и й а т доход, дет о X . И овчов
ост ави з а Г аб ровскот о учи л и щ е (Д е н н и ц а , с т р . 2 3 ) и
з а когот о исп олн и т ели т е н а н еговат завет Г . М у с т а к о в
сега 1 0 — 12 го д и н и д а р я т Г а б р о вс к а т а ш кола с гл еб о к о
м о л ч а н и е? — или человечески ст р а ст и и пр: и п р :“ —
О см ит е т а л е р и , с п а р и и п ъ т н и к з а Ц а р и г р а д щ а и сп р а т а
до Г . М а в р и д и .
Д н е вн и к а т ви дой де, но още н е го п олуч и хм е. М а я н и е т о
м у м н о го б а р к а з а п одп и счи ки , т а к а ся о т вр а щ а т н я кои
и з а и сф арлен и ет о н а членовет е и юсовет е.
Оставам ваш доброжелател

З а С м и р н а . П очт ен и й Г о сп о ди н е К о н ст а н т и н е Ф от инов.
О деса 1 8 4 6 н оем вр и 10 д н и .
В аш ет о писм о от 18-го о к т ., коет о за вч ер а п о луч и х ,

п а к м и обявлява р а б о т и , кои т о с н а й -п а р во т о в и писм о
т ребуваиш д а м и каж ет е: З а т о в а н е к а веке ост ане р а б о
т а т а т а к а , к а к т о я н а п р а ви х т е, т . е. р а зд ел ет е ст а т и я т а
н а колкот о д н евн и к а щ ет е, т олк о д а и м а юсовет е, чи не
п ечат ай т е особни к н и ж к и . Т и я м о га а з д а ги печат ам
в д р у г о м ест о с н екой доб авл ен и я . О т д н евн и к а т ви д о
сега им ам е т у к а ию н м ц . — О ст авам ваш доброж елат ел
СЪДЪРЖАНИЕ
П Ъ РВ А ГЛАВА
ГАБРОВО ........................................................ 17
ВТОРА ГЛАВА
А П Р И Л О В Д О 1831 Г О Д И Н А ................................................................. 4 3
ТРЕТА ГЛАВА
В Е Н Е Л И Н ........................................................................................................ 7 6
Ч Е Т В Ъ Р Т А ГЛАВА
А П Р И Л О В Д О 1837 Г О Д И Н А ............................................................... Ш
ПЕТА ГЛАВА
ГАБРОВСКОТО У Ч И Л И Щ Е ................................................................... 1 4 4
ШЕСТА ГЛАВА
ПРОПАГАНДА ЗА ИДЕИТЕ НА В Е Н Е Л И Н ................................. 1 8 8
С ЕДМА ГЛАВА
НЕОФИТ РИ ЛСКИ И РАЙ Н О ПОПОВИЧ ..................................... 2 1 7
ОСМА ГЛАВА
АПРИЛОВ КАТО К Н И Ж О В Н И К .......................................................... 3 5 4
ДЕВЕТА ГЛАВА
Д -Р ИВ. СЕЛИ М И Н СКИ И ИЛАРИОН М И ХАЙ ЛОВСКИ . . 301
ДЕСЕТ А ГЛАВА
НАСТРОЕНИЯ В О Д Е С А ....................................................................... 3 2 8
Е Д И Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
ВЪСТАНИЯ И ЧЕРКОВЕН В Ъ П Р О С ...................................... 358
ДВ А Н А Д ЕС ЕТ А ГЛАВА
ПОСЛЕДНИ ГОДИНИ ............................................................................ 3 8 5
ТР И Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
ЛИТЕРАТУРЕН Е З И К ............................................................................ 4 2 1
ЧЕ Т И Р И Н А Д Е С Е Т А ГЛАВА
БЪЛГАРСКО НАРОДОВЕДЕНИЕ ...................................................... 4 6 1
ДОБАВКИ
I. С Ч ИИ С РЕД С ТВ А Е ОСНОВАНО ГА БРО В
СКОТО у ч и л и щ е 496
I I . ПО ВЪ П РО СА ЗА И ЗБ О Р А НА НЕОФ ИТ
РИ Л С К И ЗА У Ч И Т Е Л В ГА БРО В О .............................................................. 498
I I I . В Р Ъ З К И М Е Ж Д У В. А П РИ Л О В И К . ФО-
тинов ....................................................................................................... 501
М И Х А И Л А Р Н А У Д О В
ВАСИЛ ЕВСТАТИЕВ АПРИЛОВ
Редактор И р и‘н а Гочева

Х удож ник И в а н М арк ов
Х удож ествен р е д а к т о р В л а д и с л а в П а с к а л е в
Т ех н ич ески р е д а к т о р Т о м а С т а н к у л о в
К о р ек то р Й ор д а н к а Маринова
Д а д е н а з а п еч ат н а 25, V . 1959 г,
И з л я з л а от п еч ат на 31. I, 1971 г.
П ечатн и к о л и 328Д
Т и р а ж 3,078
И зд а т е л с к и № 17774/111-7
П о р ъ ч к а на п еч атн и ц ата № 16183
Ц ена 4,62 л в . .
Д ъ р ж а в н а печатница Т о д о р Д и м и т р о в — клон № 2
Д ъ р ж а в н о и зд а т ел с т во Н а у к а и и з к у с т в о , бул. Р у с к и Ns 6-

Васил Евстатиев Априлов. Живот и дейност

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Васил Евстатиев Априлов. Живот и дейност

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

37 ( 092)

Първия опит за една кратка биогра­

Ю. ВЕНЕЛИН, О зародыше новой болгарской литературы*.

ИВ. С Н Е Г А Р О В , Принос към биографията на Неофит Рил­

Местоположение на Габрово: врата към

Психология на габровеца, обща с психологията на всички балканци

Родното място на Васил Априлов, люл­

1 Габрово бива обявено за град в 1860 г. За това свидетел-

(йереи). И понеже, мисли се, вместо тях е трябвало да

1 Ц о н ч е в , II,с. 245. Срв. и с. 244: «Някои отнасят основа­

на местните габровски жители основателно търпят съм­

1 Ц о н ч е в , II, с. 356. За много от подбалканските и сред-

тимий, София, 1926,с. 188, 475, 481.3а предполаганото благородно по­

е водел от Северна България за Тракия през Шипченския

M r m g a r d P o h l , Beitrâge zur Landes- und Volkskunde

1 А. И ш и р к о в, Град Елена, Иларион Макариополски,,

както и за тия, които са го минали от юг.»1 И както в

започва големият упадък на турската империя (XVII в.)

1 Никога в Габрово турчин не се е раждал, никога там не

лия. Камбаните за часовниковите кули в Дряново, Елена,

от стопански и културен характер. «Могли бихме да ка­

в Габрово се поставят във връзка с установените навън

1 Г. П. Генов, Източният въпрос, I, София, 1925,

Като типични примери за будния дух и търговската

бил този роден през 90-те години на XVIII в. селянин

1 За Божил чорбаджи в Котел, който е бранил селото от

денциите на новото време и приспособявайки се към

1 Й. П. Г е о р г и е в , Периодич. списане, LXV1 (1903),

1 А. Протич пише за еленчани: «Благосъстоянието на Елена

ната сила. Но любовта му към свободата и просветата и

Априлов не ни е оставил автобиография или

му с гръцката ефория в Одеса и отпътуването му за Цариград. —

Априлов не ни е оставил подобно на

1 За писмата на Априлов важи и това, което Ив. Д.Шишманов

предание паднал убит от турците една сутрин, когато отивал

1 За бащата, братята и сестрата сведения дава С в. М и л а -

доста потомци на основателя на рода Никола или Никифор Априлов

които той е трябвало да достави на Венелин.1 В училището

1 Вж. писмото на Априлов от 18 август 1839 г. до Кера х.

наричани «Градище», гдето и сега се виждали две пещери,

мирното население. В един миней на черквата Св. Иван

1 Й. П. Г е о р г и е в, Пер. спис., LX IV . 733; Ц о н ч е в ,

на това преселване в Русия, след като те са правили вече

1 Първата версия се намира у Ц о н ч е в, II, с. 644. С нея съв­

и книжовни дела е гръцкият език, който е бил познат на

Град Брашов е имал българско население още от

1 Срв. И в . Д. Ш и ш м а н о в, Нови студии, с. 34.

Тук те, причислени към категорията на крепостните

Ако вярваме на Миларов, Васил бил оставен да следва

области на живота и действуват особено благотворно върху

Тази насока в образование и възпитание на Априлов

връзки между Русия и Близкия Изток. Сам Априлов

руските образователни и граждански идеали и българ­

вори едва ли би могла да установи някога. В едно са

дружба с малцина приятели одески, а с мнозина описатели

1 Ив. 'Ш и ni п а н о в, Нови студии, с. 35; М и л а р о в,

всички случаи и покани д а ж ерт вувам поси лн и п а р и ч н и

привързани към отечеството и сънародниците си под роб­

да бъде той прогонен от града.1 Оставяйки да се спрем

В Цариград Априлов прекарва малко време, и то,

средата до края на 1830 г. Венелин прави своето пъту­

говци по други места, за да се направи нещо добро за

ално-волевата личност, дава се ново съдържание на ви­

М яст от о на Венелин в ист орият а на Бъл­

Първия опит за една кратка биогра

ИВ. С Н Е Г А Р О В , Принос към биографията на Неофит Рил

Родното място на Васил Априлов, люл

1 Ц о н ч е в , II,с. 245. Срв. и с. 244: «Някои отнасят основа

на местните габровски жители основателно търпят съм

тимий, София, 1926,с. 188, 475, 481.3а предполаганото благородно по

от стопански и културен характер. «Могли бихме да ка

1 Първата версия се намира у Ц о н ч е в, II, с. 644. С нея съв

руските образователни и граждански идеали и българ

привързани към отечеството и сънародниците си под роб

средата до края на 1830 г. Венелин прави своето пъту

ално-волевата личност, дава се ново съдържание на ви

М яст от о на Венелин в ист орият а на Бъл

«Царственик» (на Паисий): «Той царственик преди няколко го

вивая умственный способности и шествуя твердыми ша

1 Границите и основният характер на разните фази от Българ

Априлов с признателност бележи в 1841 г.: «. . . его поло

на изворите, увлича се от красиви хипотези, така че) его истори

•Орлая; самому же ему хотелось идти по филологическому факуль

справки към поетически видения и саркастични или пате

быть, это зло предотвратила бы хорошо устроенная иерар

рическо предназначение. Движението на славянска взаим

1 Шафарик бележи в една своя записка от 1826 г.: «В Мана

Един светъл лъч сгрява за кратко време бедния Ве

пор убежден в этом»1. Н. Савелиев-Ростиславич, кон

1 Б а р с у к о в , V, 197, с. 269—270; Ш и ш м а н о в , Вене

му, цитирани вече по-горе, относно умствената изоста

ните връзки на Априлов с Букурещ съвсем не е изклю

нито дати на своите усилия да открие Венелин и да за