ВТУ „СВ.СВ.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ „
ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА „ НОВА И НАЙ-НОВА ИСТОРИЯ ”

ДИСЦИПЛИНА: История на Византия и средновековна история на балканските народи

РЕФЕРАТ

Реформите на Диоклециан: тетрархията и формирането на

Късната империя

Студент: Дияна Ценкова Проверил: доц. д-р. Д. Димитров

Специалност: История
задочно, 1 курс
Фак. № 62033

Велико Търново
2018

1
В историята на древната римска държава се свързва с началото на периода на късната
република наречена Доминат. Началото бива поставено от Император Цезар Гай
Аврелий Валерий Диоклетиан Август (284-305). Син на свободен роб от Далмация,
описан в източниците като нискообразован, умен, хитър, но жесток. При императорите
Кар и Нумериан достигнал до високи длъжности. При Нумериан командвал
охранителния отряд от корпуса на офицерите. В заговор император Нумериан бива
убит, Диоклетиан лично убива организатора на заговора и войската го издигнала за
император. Тогава променя името си от Диокъл на Диоклетиан.
При Диоклетиан окончателно отпадат останките от принципата, властта и
управлението на държавата се осъшествяват като открита крайна империя. Диоклетиан
поема управлението на римската империя, когато е в критично положение, поради
непрекъснатите граждански войни и варварски нападения от север през последните
деситилетия.
Началото на реформите в управлението на страната започват 286 г. Въпреки силната
военна власт, управлението на огромната територия на държавата се нуждаела от
децентрализация за по-голяма ефективност.
Диоклетиан поверява управлението на западната част на държавата на един от най-
приближените си военноначалници-Максимиан Херкулий. Максимиан бил номиниран
съшо за Август, но при наличието на двама Августи, Диоклетиан запазил цялата
върховна власт, като старши Август.
293 г. към двамата Августи биват издигнати помощници с титул Цезар. При
Диоклетиан за Цезар бива издигнат- Галерий, а при Максимиан- Констанций Хлор.
Всеки един от Цезарите е подчинен на Августите. Така в управлението на Римската
империя четиримата държавници са определени с гръцкия термин тетрархията.
Тетрархията разпределя управлението на държавата по следния начин . Диоклетиан
поема Азия, Сирия и Египет, като при него за Цезар останал Галерий. На Галерий бива
поверено управлението на Балканския полуостров. Максимиан получил за управление
Италия, Испания и Африка, а Цезарят Констанций Хлор-Галия, Германия и Британия.
Уредени са и брачните съюзи между тях: Констанций Хлор е принуден да изостави
съпругата си Елена, витинка от нисък социален произход, и да се ожени за Теодора,
дъщеря на Максимиан. Галерий пък става съпруг на Валерия, дъщерята на
Диоклециан. Така връзките между тетрарсите се заздравяват като формират едно
“свещено императорско семейство“. Управлението на четиримата “духовни бащи и
синове” създава митология, чиято цел е да изгради собствена власт и нова система на
отношения и онаследяване. Земното “свещено семейство” има свой аналог на небето.
Диоклециан се отъждествява своята власт с Юпитер Оптимус Максимус, приемайки
епитета Jovius, който по право се пада на старшия август като владетел на владетелите,
земен аналог на владетеля на боговете. Галерий като негов наследник следва така
създадената божествена концепция за властта и се обявява за син и земно
превъплъщение на бога на войната Марс.
Максимиан приема прозвището Херкулий, обвързвайки съдбата на западния дял на
империята със синкретичния късноантичен култ към Херкулес, изкоренителя на злото
по света. Констанций Хлор остава, наред с Херкулес, привърженик на Непобедимото
Слънце (Sol Invictus), което Аврелиан се опитвал да превърне в основно божество на
един общ за всички поданици официален култ.
Августите и цезарите резидират на различни места, но не и в Рим.
Диоклетиан избрал за резиденция град Никомедия на Мраморно море, Галерий-
Сирмиум (дн.Сремска Митровица) в Панония, Максимиан-Медиоланум (Милано), а
Констанций Хлор-Августа Треверорум (съвр. гр. Трир). Рим си остава столица на
империята, където четиримата имат власт. Тетрархията като система на управление с

2
двама Цезари, била замислена и като възможност за безпрепятствено предаване на
властта.
Реформата на Диоклетиан в управлението на римската държава продължила с нови
въведения през 297 г. Принципатът на съществуване на императорски и сенатски
провинции бил ликвидиран. Страната била разделена и официално на две части Изток и
Запад. Територията на империята бива разделена и на четири префектури - Изток
(Oriens), Илирик (първоначално включва Панония и Мизия), Галия и Италия,
управлявани от префекти под опеката на съответния август или цезар. Префектурите се
делят на диоцези, 12 на брой (по-късно достигат до 17), управлявани от викарии.
Диоцезите се делят на провинции, които към края на управлението на Диоклециан
достигат 101, а при неговите наследници стават още повече. Увеличаването на броя на
провинциите е за сметка на намаляване на територията им, а провинциалните
управители са вече дребни цивилни служители, все по-често представители на
конническото съсловие, чиито звания - президи (praesides), проконсули, консулари,
коректори - варират според собствения им произход и според мястото и значението на
всяка отделна провинция.
Военната и цивилната власт са отделени, за да се предотврати опасното натрупване на
правомощия в ръцете на провинциалните легати - една от съществените причини за
размириците и политическата анархия от предишния период. Доколкото реформите са
в ход и при наследниците на Диоклециан е трудно да се определи и дали делението на
мобилни вътрешни войски (comitatenses) и на гранични войски (ripenses или limitanei)
са негово дело.
Променя се и характерът на римската армия. Броят на легионите се увеличава за сметка
на тяхната численост. Все по-голямо значение започват да придобиват легионите,
помощните войски (auxilia) и кавалерийските части (vexillationes), съставени от
“варвари” - германци, алани, арменци, араби и бербери. С течение на времето
граничните войски (limitanei) се превръщат в обикновено селско население, което
обработва и облагородява граничните райони, докато императорите разчитат на тези
мобилни части от лични гвардейци и конница, чийто не-римски състав предполага
както положителни влияния по посока на една гъвкава военна тактика, съобразена с
неприятеля и с конкретната обстановка, така и едно опасно издигане до високи постове
във военната и държавна йерархия на вождове и князе, чужди на римската традиция и
лишени от съпричастност към римската кауза. Регионализирането и “варваризирането”
на армията довеждат до драматични и не винаги предвидими последствия. Когато
Констанций II се опитва да премести галските легиони на Изток, за да воюват срещу
персите, тези войски, съставени изключително от местното гало-римско население и от
германски наемници, идващи отвъд Рейн, отказват да се подчинят на височайшата
заповед и издигат командващия ги Юлиан за август. Разгромът на Валент край
Адрианопол през 378 г., готската криза на Изток (399-400) и превземането на Рим от
пълчищата на Аларих през 410 г. са сигурни показатели за това колко опасности крие в
себе си новата военна политика.
Основният проблем във вътрешната политика на Диоклетиан бил финансовата
стабилизация на държавата.
Данъчното облагане е пряко свързано с издръжката на армията и на държавната
администрация. По отношение на данъчната система Диоклетиан се явява по-скоро
продължител на отколешна традиция, отколкото новатор. Сериозната инфлация и
милитаризацията на империята през III век предразполагат към натурализация на
данъчното бреме. Изхранването и издръжката на войската се осъществяват
посредством натурални вземания от населението по места. Всички земевладелци са
принудени да плащат редовния данък анона (annona), събиран преимуществено в

3
натура. Практикува се и насилствено изкупуване на продукти от населението на
определени от държавата и по правило изключително ниски цени. Диоклетиан влага
известен ред в данъчната система, което обаче не я прави по-лесно поносима за
данъкоплатците. От данъчните задължения били освободени чиновниците от
държавния апарат, ветераните от войската, бедните граждани( пролетарии), лекари и
учителите. Заселените чужди народи като федерати по границите също били
освободени. С неговото име се свързва създаването на системата capitatio-iugatio,
според която всяко подчинено на данъчно облагане лице (caput) се обвързва с
притежаваното от него количество земя или добитък, които се изчисляват различно в
зависимост от степента на плодородие и от типа селскостопански култури и добитък,
които се отглеждат. Веднъж на пет години се прави преглед на състоянието на
отделните данъчни единици, въз основа на който се правят нови изчисления. Това
данъчно преразглеждане е известно с латинското наименование indictio (обявяване,
заповед, официално съобщение). Константин I удължава срока между две такива
преразглеждания на 15 години и впоследствие индиктионите се превръщат в неизменна
част от византийския календар.
Монетосеченето е обвързано до голяма степен с необходимостта да се изплащат
заплати на войниците. Диоклециан прави опит да спре порочната спирала на
инфлацията, като издава нова златна монета с повишено сребърно съдържание
(аргентеи или силикви). В хода на паричната реформа през 294-295 той увеличава
значително и броя на монетарниците. За да спре постоянното спекулативно повишаване
на цените, императорът издава през 301 година указ за определено съдържание на злато
в монетите, като стабилизирал паричната система. Въвел пределни цени за храни и
предмети от първа необходимост. Регулирал и система за плащанията за различни
видове трудова дейност при свободните наемни работници, главно при занаятчийското
производство.Едиктът не изключва и смъртната присъда като мярка за наказание, но
нямал голям успех. Определянето на пределни цени провокира спекулата и създава
черен пазар, без да постигне какъвто и да било положителен ефект. Подобен опит за
ограничаване на скока на цените прави и император Юлиан през зимата на 362-363 в
Антиохия, но претърпява фиаско. Стремежът към държавна регламентация, така
естествен за Късната империя, се сблъсква с редица обективни проблеми, особено при
такава крайна мярка, каквато е фиксирането на цените при вече съществуващ дефицит.
Духът на засилващ се авторитаризъм намира отражение в церемониала и титулатурата.
Историографската традиция осмисля тези промени като външна изява на една нова
система на управление, известна като доминат.
В резултат на реформите се засилва чиновническият апарат за сметка на военните
командири, които са поставени под контрол и следени от много инстанции.
Чиновникът е по-малко опасен, макар и не винаги по-верен, от командирите на
легиони. Той няма техните възможности, а службата му зависи изцяло от
благоволението на управляващите. От бюрократизацията наред с военните губят и
градовете - чиновниците все по-често се месят в градските дела, ограничавайки
правомощията на куриите (градските съвети). Куриалите като представители на
“средната класа” в римския свят губят значителна част от своите прaвоимощия за
сметка на увеличените отговорности, преимуществено от финансово естество, които се
стоварват върху техните плещи. Ограничаването на градските свободи започва още при
император Траян и набира скорост през III век, а кризата на Късната империя и
обезлюдяването на цели области влошават допълнително положението на куриалите,
които понасят, както последиците от анархията, така и реформите на стабилизиращата
се държавност.

4
По времето на тетрархията колизиите между централната власт и градовете все още не
са толкова силни. Що се отнася до религиозните култове, Диоклециан придава особено
значение на сакрализацията на висшата власт, а религиозната му политика следва до
голяма степен логиката и духа на реформите в останалите сфери на обществено-
политическия живот. “Свещеното семейство” на тетрарсите е важен елемент в
официалната пропаганда, която се стреми да убеди поданиците, че властта тук, на
земята, е проекция на небесния ред. Особите на императорите се обявяват за свещени, а
техните изображения (effigia) са изпратени по цялата империя - от преторионите на
легионите до градските курии - за да напомнят на подчинените за вездесъщия характер
на властта и на тези, които я упражняват. Извършването на религиозни обреди пред
императорските изображения е израз на засвидетелствана политическа лоялност. Така
Диоклетиан прави още една стъпка към унифициране на езическия политеизъм чрез
създаване на официален и задължителен имперски култ, в който религия и политика
вървят ръка за ръка.
Когато през 303 Диоклециан издава разпореждания, с които започва последното и най-
масово гонение на християни, той се ръководи в по-голяма степен от политически,
отколкото от религиозни подбуди. Християните са считани за нелоялни поданици,
защото отказват да приемат официалния култ, да извършват възлияния пред
обожествените императорски образи и жертвоприношения за благото и добруването на
Римската империя. Особено ревностен в преследването е цезарят Галерий, който полага
неимоверни усилия да прочисти армията от християни. Много от военните светци и
мъченици на Църквата намират смъртта си в тези трудни за християнската вяра десет
години (от 303 до 313 г.)
Диоклетиан изненадва поданиците си, когато на 1 май 305 доброволно абдикира от
властта, принуждавайки своя колега Максимиан да направи същото. Според така
установената система 20 години са достатъчно време, след което властта би трябвало да
поемат цезарите, които от своя страна да си намерят помощници. Тетрархията във вида,
замислен от Диоклетиан, представлява интересен късноримски феномен, при който
притежателите на властта, макар и обожествени деспоти, са подчинени на мандатния
принцип подобно на всички останали магистрати. Божествена (или от Бога) е властта, а
не тези, които я притежават - те са преходни избраници на съдбата или на Бога.
Византия наследява този типичен късноримски концепт за властта.
След абдикацията Диоклетиан се завръща в родния си град Салона, в новопостроен
дворец на брега на Адриатическо море, където се отдава на любимите си занимания,
сред които отглеждането на зеленчуци заема особено място. Максимиан Херкулий
също абдикира, но без желание и ентусиазъм. Привързан към властта и разкоша, той
следи внимателно политическите процеси от имението си в Южна Италия и се намесва,
когато идва неговото време.
През 305 все още всичко изглежда спокойно. Галерий става август на Изтока, а
Констанций Хлор - на Запада. Цезарите са избрани от Галерий и са все негови хора -
Север, цезарят на Констанций, държи властта в Италия и Панония, а Максимин Дая,
сродник на Галерий, управлява най-източните диоцези, включително Египет.
Тетрархичната система на Диоклетиан, чийто най-верен поддръжник в новите условия
остава Галерий, не отчита някои субективни, чисто човешки фактори, като жаждата за
власт или роднинската привързаност. Пробивът в системата настъпва на 25 юли 306,
когато Констанций Хлор умира в Еборак (Йорк) в Британия и подчинените му войници
издигат за август на Запада неговия син Константин. Важна роля при импровизирания
избор изиграва вождът на германските наемници Крок (Crocus). Зад сина на
Констанций Хлор стоят легионите в Галия и Германия, което принуждава Галерий и
Север временно да отстъпят.

5
В Рим претенции предявява Максенций, синът на Максимиан Херкулий, който счита
своите права върху властта за по-обосновани от тези на Константин. В политическата
игра се намесва и самият колега на Диоклетиан. Галерий наблюдава с безпокойство, как
тетрархията се разпада пред очите му. Неговото протеже Север е отстранен твърде рано
от политическата сцена, а претенциите на Константин и Максенций не вещаят нищо
по-добро от нова гражданска война. При това Галерий не вярва твърде на своя
племенник Максимин и по тази причина избира за помощник едно копие на самия себе
си - суровия и опитен военачалник Лициний.
Политическата игра е със странни обрати - през 307 виждаме Максимиан Херкулий в
Галия в поддръжка на Константин срещу собствения си син Максенций. През 308 в
събитията се намесва и Диоклетиан, но само за да се опита да възстанови реда на
“събранието на августите” в Карнунт (Carnuntum) в днешна Австрия през месец
ноември. Галерий и Лициний са признати за августи, Максимиан остава почетен август
без реална власт, Константин и Максимин Дая си остават цезари и за утешение са
удостоени с новата титла “синове на августи” (filii augustorum). Максенций е обявен за
обществен враг.
Недоволен поради това, че е пренебрегнат, Максимин Дая започва открита война срещу
Галерий и Лициний. Максимиан за пореден път сменя съюзниците и застава срещу
Константин, но е обсаден в Масилия (дн.Марсилия) и загива от собствената си ръка в
началото на 310 г.
След като се справя с бунта на Александър в Африка, Максенций остава едноличен
управител на Италия, поддържан от римския сенат и от населението на Вечния град. На
монетите му доминират чисто римски символи като бог Марс-Квирин и вълчицата с
Ромул и Рем. За да угоди на жителите на Рим, Максенций предприема
благоустройствени дейности, включително изграждането на огромна обществена
сграда с базиликален план, която и до днес носи името на своя създател. Максенций
води толерантна религиозна политика, макар че му се налага да успокоява страстите на
враждуващите християнски фракции, привърженици и противници на картагенския
епископ Донат. С намесата си Максенций спира кръвопролитията в града и
възстановява християнските имоти, конфискувани по време на гоненията. Галерий
също сприра гоненията на Изток (април 311 г.) и през следващия месец умира.
Наследилият го Лициний подкрепя Константин, което прави Максенций и Максимин
Дая естествени съюзници. Събитията неумолимо вървят към сблъсък между двете
противостоящи страни. Константин начело на силна армия преминава Алпите и след
няколко по-малки битки е пред вратите на Рим. Така се ститга до знаменитото
сражение при Милвийския мост (Pons Milvius) на 28 октомври 312, което завършва с
пълно поражение за Максенций. Той намира смъртта си във водите на Тибър.
На връщане от Рим, през ранната пролет на 313 Константин и Лициний се срещат в
Милано и си поделят империята. Съюзът е скрепен с династичен брак: Лициний взема
за жена сестрата на Константин, Констанция. Двамата августи изразяват подкрепата си
за едикта, издаден от Галерий месец преди смъртта му, според който християните
получават равни права наред с всички останали имперски поданици. Християнската
традиция е запазила спомена за “Медиоланския едикт на веротърпимостта”. Този едикт
не е включен в по-късните кодекси и не е сигурно дали въобще е съществувал. След
срещата в Милано Лициний издава (юни 313 г.) едно писмо-послание, предназначено за
държавната администрация на Изток, в което се дава пълна свобода на всички
вероизповедания, а християните са призовани да се молят за империята и наред с
всички останали да поддържат нейните принципи и устои. В писмото се предвижда
имотите на християнската църква, заграбени по време на гоненията, да и се върнат
обратно.

6
През същата година умира и противникът на Лициний - Максимин Дая, последният
гонител. На Запад Константин започва активно да се намесва в делата на християнската
църква и да преследва донатистите. Лициний не е толкова близък до християнските
среди, а когато двамата августи започват открита война помежду си, той по
политически съображения започва да преследва християните, които счита, не без
основание, за агенти на Константиновата кауза. След няколко сражения с променлив
успех Лициний е изтласкан в Мала Азия, а Константин започва да се разпорежда на
Балканите. Неговата нова резиденция е Сердика. В този град са издадени и първите
закони (между 317 г. и 321 г.), които явно толерират християните.
През 323, след като отблъсква едно готско нападение по Долен Дунав, Константин
решава окончателно да се справи с Лициний. След поражение по суша край
Адрианопол и по вода в Дарданелите и Мраморно море Лициний се затваря във
военния си лагер в Хризопол, на малоазийския бряг на Босфора, където на 18
септември 324 се разиграва последното сражение. Константин отново излиза
победител, а Лициний след застъпничеството на Констанция е заточен в Тесалоника, но
е екзекутиран година по-късно.
Константин е вече едноличен управител на цялата империя. Тетрархията като система
на управление се проваля, но редица нейни съществени елементи се запазват. След
смъртта на Константин империята се разделя между двама и повече августи, а след 395
- окончателно. Запазва се и статутът на цезарите като помощници на старшите
императори: така първо Гал, а после и Юлиан са цезари на Констанций. Константин
продължава реформирането на римската държава по образец, завещан от Диоклециан
(който умира в двореца си край Салона вероятно през 313 г.).
Константин завършва и териториално-административните реформи, предприети от
Диоклециан. Управителите на префектурите - префектите на претория, губят военните
си пълномощия за сметка на специално назначени военачалници - magistri militum.
Двама доверени на императора военачалници (praesentales) командват съответно
пехотата и конницата. Последната започва да играе значителна роля през този период
във връзка с честите персийски войни и с нашествията на конни народи от
европейските степи и Централна Азия. Константин издава нова златна монета - solidus
(на гръцки номизма), която се запазва като стандарт и символ на имперските
възможности чак до средновизантийския период. Стабилизацията на валутата става за
сметка на утежненото данъчно бреме, включително и върху заможните слоеве от
населението. Константин въвежда за пръв път данък за сенаторското съсловие (фолис),
а търговците са принудени да плащат т.нар. хризаргирон (данък, събиран в златни и
сребърни монети).
Константин продължава приписването на колони към земята и на занаятчии към
техните корпорации, а за куриалското съсловие настъпват още по-трудни години.
Римският сенат е пренебрегнат и унижен с новия данък. С повишените данъци
императорът извършва мащабна сторителна дейност и поддържа пищен двор, достоен
за един източен владетел.
През 326 г. при последното си посещение в Рим Константин влиза в конфликт с
населението на Вечния град, което не може така лесно да възприеме нито помпозността
и разкоша на самозабравил се деспот, нито незачитането от негова страна на
традициите и градските свободи. След 326 г. императорът резидира само на Изток.
След разгрома на Лициний, Константин избира за своя резиденция град Византион,
разположен на място, където се кръстосват пътищата между Изтока и Запада и между
Черно море и Средиземноморието. За шест години градът е преустроен така, че да
отговаря на изискванията на главна имперска резиденция. В построяването на нови
стени, улици, обществени сгради, дворци и бани участват преимуществено готски и

7
сарматски пленници от послeдните войни. Градът е преустроен по подобие на Рим- има
форум, сенат, дворец и голям хиподром. Новата столица е открита с пищни тържества и
церемонии на 11 май 330 г. Според Зосим Константин решил да създаде нова столица,
която да конкурира Вечния град.
Константинопол, наричан още Новият Рим, има блестящия шанс да бъде столица на две
империи - византийската и османската, и световен град, какъвто продължава да е и
днес. През IV век обаче Константинопол все още не притежава тази изключителност.
Рим продължава официално да се счита за столица на империята, макар че
императорите избягват да се застояват там. Синът на Константин - Констанций,
прекарва по-голямата част от управлението си в Милано или Антиохия, не в
Константинопол. Валентиниан като старши август резидира на Запад, а по-малкият му
брат Валент обръща внимание на гарнизонните селища от типа на Марцианопол
(дн.Девня), притиснат от готските нашествия по Долен Дунав. Константинопол се
сдобива с префект по подобие на Рим през 359 г. и става център на патриаршия след
Втория вселенски събор (381 г.). Теодосий I в края на IV век е първият август, който
избира Константинопол за своя постоянна резиденция и само за кратко време и по
принуда пребивава другаде. От началото на V век нататък Константинопол е
неоспоримата столица на Източната империя (респективно Византия) и сърцето, без
което имперският организъм не би могъл да съществува.
Традиционното римско съсловно деление също търпи промени в Късната империя.
Висшите съсловия (honorati) - сенаторско и конническо, се запазват, но до голяма
степен се изравняват от гледна точка на възможностите за кариера. Управители на
провинции, префекти на претория и магистри на официите все по-често са конници.
Високите служби отварят на представителите на конническото съсловие пътя към
сената.
През IV век римският сенат губи политическото си влияние, но през V век се забелязва
възраждане на неговия престиж. Константин I създава сенат и в Константинопол, но
през IV век константинополските сенатори се намират едно стъпало по-ниско в
ранговата система в сравнение с техните римски колеги. Документът, известен като
Notitia Dignitatum (ок.400) дава представа за сложната система от рангове и титли,
които изобилстват в бюрократизираната и силно йерархизирана империя. Редовите
сенатори, които пребивават в своите провинциални имения и рядко посещават
столичните градове, носят титлите clarissimi в Рим и clari в Константинопол. Тези,
които се издигат до ранга на консули, префекти на претория или на столичните
градове, патриции и магистри на войската, влизат в категорията на т.нар. illustres.
Между clarissimi и illustres се намират т.нар. spectabiles - провинциални управители или
евнуси, отговарящи за императорските покои. Представителите на императорското
семейство са удостоени с висшите титли nobilissimi и gloriosi. Конническото съсловие е
разделено на две категории - perfectissimi è eminentissimi. Някои от тези титли се
придобиват от толкова много хора, че с течение на времето инфлацират и се заменят с
нови, по-висши. Променя се и характерът на аристокрацията при домината. След
Диоклетиан служебната кариера започва да играе по-важна роля от родовитостта или
имотността. Най-висшите представители на властта все по-често са хора от
конническото съсловие, а понякога и деца на селяни или освободени роби. Самите
императори са често хора от ниските стъпала на социалната стълбица. Въпреки
общоприетото деление на potentiores (заможните и силните на деня) и humiliores
(бедните низши слоеве) късноримското общество остава една отворена система, в която
социалната мобилност е най-често продукт на военната или цивилна кариера. Старата
сенаторска и конническа каста е изтласкана от новата служебна аристокрация, която
постепенно напълва сената и останалите имперски институции.

8
 Императорът толерира християните, без (поне до края на 320-те години) да засяга
прекалено много правата на езичниците, които все още са мнозинство. Двойствен е и
светогледът на Константин , представят го като почитател на слънчевия култ (Sol
Invictus - Аполон), а на монетите му доминират военните символи, богинята на
победата Виктория и Геният (духът-пазител) на римската държава. За съжаление
изворите за Константиновата религиозна реформа са противоречиви и силно
предубедени. Късните езически извори споменават накратко за религиозната му
политика, само за да подчертаят тезата си, че изоставянето на старите гръко-римски
ценности води империята към гибел. Съвременните на Константин езически извори не
виждат в него новатор или обществен враг.
След 313 г. религиозната му политика търпи сериозни промени. Константин толерира
християнската църква в материално, организационно и духовно отношение. През 325 в
качеството си на Pontifex Maximus, отговорен за всички култове в империята,
императорът председателства християнския събор в Никея, останал в традицията като
Първи вселенски събор. Полагат се значителни усилия за постигане на единство в
църквата. След 325 г. повлиян от своя приятел и духовен ментор Евсевий, Константин
започва да толерира анатемосаните на събора ариани, а александрийският епископ
Атанасий, отявлен анти-арианин, е изпратен на заточение. Според Евсевий
императорът приел светото кръщение непосредствено преди смъртта си, вероятно в
неговата арианска форма. Синовете на Константин са християни, при това
симпатизиращи на умерените ариани и православни. Самият Константин обаче
преминава дълъг път, докато стигне до това кръщение. До късните години от своя
живот той си остава почитател на соларния култ. За императора, възпитан в духа на
късноантичния синтез, Висшето Божество може успешно да съчетава в себе си
Слънцето, Аполон и християнския Бог. На известната арка в Рим, издигната в чест на
победата над Максенций, императорът отдава победата си на Божeственото внушение.
Бойният химн, чийто текст е съгласуван между Константин и Лициний, призовава
Висшето Божество (Summus Deus) на помощ в битките. При това Лициний не става
християнин, нито пък голямата част от неговите подчинени. Преследването на
християни, което Максимин Дая продължава до края на живота си, се счита за демоде,
но верската търпимост не означава автоматично приемане на християнството. Новата
имперска столица Константинопол е осветена през 330 г. с езически и християнски
ритуали. Наред с християнските църкви са построени поне два езически храма - на
Съдбата (Tyche) и на Реа. Гражданите вярват, че статуята на Константин, поставена
върху колона на едноименния площад, всъщност изобразява слънчевия бог или
Аполон. Един от приближените на Константин е неоплатоническият философ Сопатър,
ученик на Ямблих. Монетите също следват старата римска традиция, без християнски
символи или християнска пиета.
В личния си живот Константин далеч не е светец. След като изоставя наложницата си
Минервина, той се жени (през 307, по политически причини) за Фауста, незаконна
дъщеря на Максимиан Херкулий. През 325-326 императорът екзекутира
последователно своя старши син Крисп, шурея си Лициний и съпругата си Фауста.
Последната е сварена жива във вана с вряла вода. Езическият историк Зосим, който има
защо да мрази Константин, създава цяла притча за това, как императорът търсел
божество, което да опрости греховете му, между които и синоубийство, и
единственият, който се отзовал на молбите му, бил Христос. Именно заради
извършените грехове и престъпления, твърди Зосим, този император застава на
страната на християните.
По жестокост Константин не се различава от своите предшественици и приемници.
Въпреки различните оценки, които получават в зависимост от религиозните и

9
политически пристрастия, Диоклетиан и Константин си приличат повече, отколкото се
различават, що се отнася до основните тенденции в реформирането и
преструктурирането на римската държава. Терминът Диоклецианово-Константинова
система включва различни аспекти от обществения живот. Принципатът умира
безвъзвратно. Новата империя е сложна бюрократична и военна машина, която в името
на собственото си оцеляване е готова да смаже всичко по пътя си. Бавно, но
безвъзвратно умира и античният начин на живот. На военната анархия, икономическата
криза и демографския срив от III век държавата отговаря със засилване на контрола над
различните обществени структури. Принизеният статут на градовете (с изключение на
столичните) е цената на спасението и оцеляването на империята. Ограничава се
възможността за придвижване от едно място на друго, за да не се засегнат интересите
на хазната. Ограничават се правата на професионалните гилдии, за да се запази
производството, от което се нуждае най-вече армията. Селското население се
закрепостява, за да има кой да обработва земята. Логиката на законодателната дейност
се движи в една и съща орбита: куриалите се приписват към куриите си, а колоните
(зависимо селско население) - към земята. Синовете са принудени да наследяват
професиите на бащите си, а възможността да напуснат родния си град или колегията си
са силно ограничени. Цялата философия на управлението се основава на все по-малко
самоуправление и все по-малко свобода. Наказателните мерки стават все по-крайни и
по-жестоки, а смъртната присъда се практикува все по-често. Теодосиевият кодекс, в
който са събрани законовите постановления от III и IV век, е своеобразен паметник на
човешката бруталност. Идеологическият натиск достига размери, напълно непознати в
Ранната империя. Докато в средата на IV век имаме все още християни, езичници и
хора, които съществуват в “ничията земя” и в зависимост от конюнктурата заемат една
или друга позиция, само след един век това вече е невъзможно. Който не е с нас, е
против нас, а който е против нас, е против държавата - това е принципът, въз основа на
който се преследват езичници, еретици и юдеи. Това всеобщо “бягство от свободата’
достига своя апогей в деспотичната империя на Юстиниан I. След неговата смърт
започват промени, провокирани най-вече отвън, и Диоклецианово-Константиновата
система се разпада, оставяйки място за по-простото византийско държавно-обществено
устройство при наследниците на Ираклий.
Въпреки всичко абсолютистичният характер на късноримската държава не бива да се
надценява. Хиперцентрализацията си остава една химера в общество със слабо развити
комуникации и с репресивен апарат, чиито възможности са несравнимо по-малки в
сравнение с тези на модерните държави. Много законови разпоредби се повтарят почти
буквално през десетилетията, което означава, че не се спазват или твърде бързо се
забравят. В патриархално общество, в което бедните и социално слабите търсят опората
на богатите и силните на деня; в което патроните създават частни армии и затвори в
собствените си имения; в което слуховете заместват днешните средства за масова
информация, а гражданската война се възприема като нормално ежедневие - в такова
общество държавата не може да осъществява ефикасен контрол, какъвто познаваме от
близкото минало и настояще. Диоклецианово-Константиновата система е
“тоталитарна” дотолкова, доколкото забелязваме подобни тенденции - тоталитатните
държави са продукт на една съвсем различна епоха.

10