ВТУ „СВ.СВ.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ „
ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА „ НОВА И НАЙ-НОВА ИСТОРИЯ ”

ДИСЦИПЛИНА: История на българската възрожденска култура ХVІІІ-ХІХ век

РЕФЕРАТ

Българските манастири през Възраждането

Студент: Дияна Ценкова Проверил: проф. д-р. П. Петков

Специалност: История
задочно, III курс
Фак. № 62033

Велико Търново
2019

БАЧКОВСКИ МАНАСТИР
1
През 1083 г. севастът и велик доместик на Запада, т.е. на Балканския полуостров,
грузинецът Григорий Бакуриани прави крупно дарение в пари и имоти за изграждане
на манастир в теснината на р. Чая на 10 км от Асеновград. Още при основаването му
изработва манастирски тепик, посредством не само да регламентира имотите и живота
на монасите, но и да постави пречка пред овладяването на манастира от
гръцкоезичното духовенство. В него се постановява, че манастира е грузински и само
писарят може да бъде ромей (византиец). Този текст от типика не бил в угода на
Константинополския патриарх и затова устава бил директно утвърден от Ерусалимския
патриарх.
Бакуриани загива в битка с печенегите близо до Пловдив само три години по-късно, но
неговата воля манастира да остане грузински се спазила до края на XII век.
С годините Бачковският манастир се утвърдил като значимо грузино-гръцко книжовно
средище. Сред работещите книжовници на това място бил известният грузински
философ-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130 г.)
От първите сгради на манастира днес е съхранена Костницата, построена в opus mixtum
от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластично разчленена с профилирани слепи
аркади – едно ново явление на византийската архитектура. И в планово отношение
Костницата представлява един нов за Балканския полуостров, внесен от Кавказ тип.

2
Решена е на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния –
мортуален параклис. Четринадесетте гробници в копани в пода на костохранилището
показват, че Костницата е била единствено и само за нуждите на семейството на
Бакуриани. Мортуалният параклис е бил изписан от Йоан Иверопулец, грузинец.
1199 година Пловдивско и Средните Родопи биват присъединени отново към
възродената от Асеневци българска държава. Манастирът преминава постепенно от
грузински в български ръце, но въпреки това известното грузинско влияние
просъществувала до XIV век. Дава се пример за обкова на известната Богородична
икона, който има дарителски надпис от 1311 г. от грузинците Атанасий и Окропир.От
Бачковския манастир произхожда един грузински хомелиар от XIV век. Манастирът е
богато даряван от българските владетели. Цар Иван-Александър (1331-1371) нарежда
да се преизпише предверието на вторият етаж в Костницата, където е неговия портрет.
Края на XII и началото на XIII век бива изградена зимната църква на манастира,
посветена на Свети Архангели. Кръстокуполна църква, стъпваща върху висок каменен
олекотен с аркади постамент, така че да се свързва чрез мостик директно с чердаците от
вторият етаж на западното крило, където са били монашеските килии.
Бачковският манастир остава в границите на Българската държава до 1364 година,
когато османските войски завзимат Пловдив и съседните родопски крепости. След
падането на Търновград, в манастира се смята, че вероятно е бил заточен последният
български патриарх – Евтимий. В началото на следващия XV век тук преобладава
видният книжовник Константин Костенечки, след няколко деситилетия книжовното
средище бива опожарено от турците. Счита се, че манастирът дълго запустял, но
намерените стари дотурски ръкописи, икони, утвари включително и нови
произхождащи от началото на XVI век.
Манастирът по това време продължавал да е български, за което свидетелстват
множества чисто български имена, записани в помениците, датиращи от XVI и XVII
век. Тези трудолюбиви българи са и в основата на главните дарители за новите
манастирски градежи от края на XVI век. От тогава датира източното крило с
укрепената главна порта и оборите за ездитни животни на поклонниците.
1601 година бива преизградено южното крило, в което се намирал хранителният блок,
състоящ се от куполна магерница, сюгесница и просторна абсидна трапезария с
мраморна маса. Върху масата е отбелязана годината на строителството, дарителят
Дамаскин Пловдивски и името на майстор Никола. През 1604 година по времето на
игумен Партений било завършено строителството на новата съборна черква „Успение

3
Богородично“. В дисонанс със съвременното църковно строителство, храмът е куполен
с четири свободни опори, от широко разпространения до края на XIV век на
Балканския полуостров „атонски“ манастирски тип. Конхите са малки в сравнение с
общия обем на сградата, а стените, макар и иззидани с добре издялани каменни
блокчета, са сурови, неразчленени, с малки бедно моделирани прозорци. Този градеж е
дело на същия български майстор Никола, издигнал южното крило, което е постижение
за времето си.
Разцвета на манастира продължил и през следващите векове. През 1706 г. французинът
Пол Люка заварва над 100 монаси и изключително богата библиотека. В двора все още
бил съхранен многоетажен пирг, датиращ от времето преди османското нашествие в
България. През бойниците му надничали топове, а при върха му имало часовник. Този
пирг е открит изобразен върху една гравюра от 1807, където Бачковския манастир е
представен като ансамбъл от двуетажни отвътре и триетажни отвън масивно изградени
сгради, обграждащи двора от четрите страни. Външните зидове са укрепени с
контрафорси, горните етажи подчертани с ломбардски аркатури. Във втория етаж от
югозападния ъгъл на застройката е имало куполен параклис.
В този си вид е до началото на XX век, когато рухва западното крило, а през 1947 г.
игарят и негови други части.
1745 г. манастирът преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия и
подобно на други български манастири започнало постепенното му погърчване,
въпреки, че той е главното духовно средище за българското население от Пловдивско и
централните Родопи. Дори негови ктитори от 1780 до към 1860 година са били братята
Стоян и Вълко Чалъкови от Пловдив, въпреки гърчеещите се български първенци,
владици и свещеници, които определяли духовния живот в него.
През XIX век манастирът става популярен в Тракия, че остарелите му средновековни
корпуси се оказват недостатъчни за многобройните поклонници. Затова около 1833
година, малкият стопански двор, долепен отвън до южното крило, бил раширен
застроен сключено с двуетажни гостоприемници, в приземието на които имало обори, а
в етажа гостни стаи. Сградите от този двор изгарят при пожар (1947), но през
осемдемдесетте години биват възстановени по проектите на арх. Никола Мушанов и
арх. Златка Кирова.
За да осигури допълнително молитвено пространство за посетителите, игуменът
йеромонах Анани – българин от Сливен, осъществил през 1834 и 1837 година
строителството на новата трета църква, разположена в поклоническия двор. Посветена

4
на „Св. Никола“ и „Св. Троица“, тази еднокорабна куполна сграда, както и останалите
постройки в поклонническия двор са дело на родопски майстор от с. Югово. В
архитектурно отношение е по-близка до Средновековието, като се вписва добре в стила
на останалите църкви.
В Бачковския манастир се съхраняват много високохудожествени произведения на
изкуството. Това са стенописи, дърворезби, икони и църковен инвентар. Костницата и
уникалните стенописи са запазени и до днес от основаването на манастира. На долният
етаж е съхранен надпис с името на художника – грузинец Йоан Иверопулец, изпълнил
живопистта. Класически византийски маниер, характерен за XI-XII в., тя се явява един
от най-високо професионалните и изискани паметници на източно-православното
църковно изкуство. В горния етаж, който е служил за гробищна църква, декорацията
следва схемата на тогавашните църковни украси. В олтарната апсида е поместено едро
изображение на „Св. Богородица на трон с малкия Христос“, фланкирана от два
архангела, „Причастието на апостолите“. Следва редица изображения на светци,
имитиращи окачени икони. Живописта по свода е разрушена, запазени са останки от
композиции на „Празниците“ и други евангелски сюжети.
През XIV век българският цар Иван Александър ремонтира костницата (главно
предверието на горния етаж), където в ниша на северната стена разполага свой
ктиторски портрет.
През 1643 г. бива изписана построената още през 1601 г. манастирска трапезария и
Главната църква. В обширното засводено пространство на трапезарията биват
разположени няколко назидателни и дидактични теми като „Страшният съд“, „Древо
Исаево“, цикъл от „Седемте Вселенски събори“ и „Акатист Богородичен“. Стенописите
имат и тържествено внушение и са внушение на най-добрите традиции на живописното
изкуство от XVII век.
Паралелно с монументалната живопис от XVII век в манастира продължава
създаването на икони. На първо място това са резбата и част от иконите от царския ред
и целия горен ред на иконостаса в съборната църква, а също така няколко икони от
музейната колекция на манастира.
Резбата е вид, който е много широко използван в манастира. Това се потвърждава от
дърворезбената подставка на една престолна маса от XVI-XVII век. От XVII век е
дърворезбената структура на позлатения иконостас, царските двери в главната църква,
изпълнени с голяма простота и изисканост.

5
XVI и XVII в. в Бачковския манастир биват създадени множество уникални творби на
приложното изкуство. Това са сребърната обкова на Евангелие от 1556 г., обков на
Евангелие от 1636 г., Дискос от 1674 г., работена от майстор Петър от Чипровци,
сребърна дарохранителница от 1637 г., чаша за водосвет от 1735 г., дарохранителница
украсена с емайл, оков за иконата „Св.Богородица“ от XVIII век, множество
наръкавници и множество атрибути на тържествените одежди, украсени с шевици от
сърма.
През 1838-40 г. младият Захарий Зограф от Самоков изписва новопостроената църква
„Св. Никола“ в южния двор на манастира. В тази ранна творба на талантливия
художник се проявяват някои характерни черти на неговото творчество – свеж
оптимистичен колорит с остро социално и народнна чувствителност. Тук създава и
първия си автопортрет, заедно с игумена Матей и проигумена Ананий. В следващата
1841 г. украсява със стенописи предверието на църквата „Св. Архангели“, където
рисува сцени от „Чудесата на светите Архангели“, „Притчите“ и др.
1846 г. е изпълнена и стенописната украса на църквата „Св. Архангели“. Без това да е
доказано, се предполага, че автор е Моско Одричанин – художник, който през 1850 г.
изписва наоса на съборната църква, закривайки стенописите от 1643 г.
Така процесът за създаване на значими произведения на архитектурата и изкуството в
Бачковския манастир не е прекъсвал нито за миг през вековете.
За завършек ще отбележа храмовият празник на манастира, който особено се чества на
15 август (Голяма Богородица)
Мероприятията по повод празника започват предната вечер с малка вечерня от 19.00
часа, а от 21.00 часа започва всенощното бдение. Около 00.00 часа е началото на
утренята - на това чинопоследование се отслужва опелото на Пресвета Богородица,
след което се започва литийното шествие предвождано от празничната икона на
Успение Богородично и копие на Чудотворната икона на манастира.
Литийното шествие е тържествено излизане от храма, то е част от самото богослужение
и с тържествени песнопения, специално написани за празника, се изнасят светини като
най-напред върви Светият кръст, след него храмовата икона Успение Богородично,
плащеницата на Света Богородица и копието на чудотворната икона. През нощта пред
портите на Бачковския манастир се отслужва молебен за здраве и отминаване на
бедствията за целокупния български народ, след което литията се връща в храма.
Около 4.00 часа сутринта на 15 август започват Света Литургия за празника Успение
Богородично. В 7.00 часа в двора на манастира се отслужва водосвет за здраве, след

6
което се извършва лития за храмовия празник. В 12.00 часа на обяд се освещава
курбанът, който по традиция манастирското братство дарява на всички християни,
споделили празника. От 18.00 часа вечерта бива отслужена и Велика вечeрня.

7
 АЛБУТИНСКИ СКАЛЕН МАНАСТИР

Високо в скалите видяно от шосето Видин-Бойница-Раброво на 13 км от с. Градец се

намират останките от средновековен манастир. Манастирските помещения са
издълбани във варовик скален масив. Те са разположени едно след друго от
северозапад към юго-изток по протежение на 54 м. Гнездата на подпори и сантрачи
говорят за съществуването на покрив и стена от южната страна. От запад където към
манастира по почти отвесния склон на скалата води единствена тясна пътечка е имало
камбанария около 3.5-4 висока. Входът на камбанарията е от съседното помещение,
което е сравнително обширно и вероятно е служело за трапезария. По на изток следват
църква и малки/около 2м на 2м/ килии и стопански стаи. Югоизточно от църквата е
било некропол виждат се 8 четвъртити гробници, издълбани в скалата. Има и два
кръгли резервоара издълбани в скалата за дъждовна вода. Манастирската църква е
широка около 8 метра и дълга 5-6. Източната ѝ стена е висока 2.60м. Трите
полуцилиндрични апсиди, средно от които е най-голяма / 2.5 м х 2.5м х 1.5/, са
ориентирани точно на изток . По тавана са запазени следи от два четвъртити стълпа,
разположени срещу тесните стени между главната и страничните абсиди. Ако се
допусне, че от запад също е имало два стълпа, църквата би могла да се смята за
кръстовидна. Над централното пространство, вместо купол има издълбан в скалата
8
балдахините свод, над северното и източно рамо и над североизточно междурамие –
плитки цилиндрични сводове . В църквата са запазени оскъдни остатъци от стенописи,
които вероятно са я покривали отвътре изцяло. Стенописите са са един пласт. Въз
основа на стиловите особености те се датират от XIV век. Научни публикации за
стенописите няма. Стените и сводовете на църквата, както и на други манастирски
помещения са силно опушени. Оригиналната мазилка е изпаднала и е изкъртена от
иманяри.
Фрагменти на оригиналната мазилка със стенописи са запазени само в двете абсиди –
северна и централна, по северната стена и по свода на северния „кораб“. По
централната абсида е запазен фрагмент с остатъци от черна и кафява боя в размер на 10
см х 6 см.
Северната абсида, фрагментите са с остатъци от черен фон и изображение на дрехи,
оцветени със синьосиво, розово и умбра. Върху централния фрагмент, който е най-
голям /дълъг 1,20 м и максимално широк 0,70 м/, ясно се виждат добре нарисувани
тъмноохрови китки на вдигнати в молитвен жест ръце /Богородица Оранта ?/. Върху
фрагмента в дясната част на нишата личат остатъци от нимб зеленоохров, умровата
дреха и черен фон / вероятна част от фигурата на архангела/.
Освен запазените фрагменти и стенописи са намерени и накити – обици, наушници,
гривни,а по-късно при направените разкопки са разкрити 29 християнски гроба
Големият брой погребения на миряни наред с духовните лица сочи, че манастирът е
бил почитано и желано място за покой на неговите дарители. Сред оскъдните
исторически данни изпъква и споменаването на вече изчезналото село Алтовин в
регистър на Видинската кааза от 1560 г.
Не е известно името на манастирския храм, но се предполага, че той е бил посветен на
Възкресение Христово, заради запазилата се и до днешни дни традиция на втория ден
на Великден в подножието на манастира да се правят събори и да се вият хора за
възпоменание на мъртвите. Обичаят е много почитан от власите, които идват с
портретите на своите починали родственици и ги окачват по клоните на вековно дърво
на поляната под манастира. Всяко от хората, които се играят до обяд, е предназначено
за отделен мъртвец, а следобед се играят хора̀ за живите. Българи и власи берат росен и
раздават по стрък за всеки починал.
Стенописите в скалната църква при Албутинския манастир са безспорно от много
интересните паметници на монументално-декоративната живопис от Второто
българско царство. Въпреки лошото състояние на стенописите, може да се твърди, че

9
изпълнителят е бил талантлив и добре школуван майстор на средновековното изкуство.
С оглед на сериозното увреждане на стенопистта не е възможно да се правят по-
подробни изводи.
Алботинският скален манастир е обявен за Паметник на културата на 26 декември 1969
година.

10
Видинска катедрала „Св. В. М. Димитър Солунски“

11
Православният храм „Св. Димитър" във Видин е емблема за града. Храмът е част от
архитектуреният и духовен пейзаж. Катедралата е втора по големина
източноправославна църква в България след храм-паметник „Александър Невски" в
София и трета на Балканите след "Св. Сава" в Белград. Църквата е построена по
кръстокуполен план с три надлъжни и един напречен кораб, върху който се изгражда
богата многообемна композиция. Височината на централния купол е 33 метра.
Катедралният храм "Св. Димитър" е паметник на културата от национален мащаб.
Христитянската църква от векове е била от голямо значение за съхраняването на
българския народ през вековете и за формирането на неговата национална идентичност.
Особено по времето на турското владичество църквите са били единственото място,
където българинът се е чувствал донякъде защитен. Пълни исторически сведения за
храмовете във Видин по време на царуването на Срацимир няма. Знае се, че
единствената играеща роля на катедрала е била църквата „Св. Богородица“, но тя не е
била оставена на милостта на завоевателя, която се е намирала вътре в крепостта.
Религиозните нужди били обслужвани единствено от църквата „Св. В. М.
Панталеймон“. Очевидно, че през този период тя е била недостатъчна, защото в „храма
Божий намирали утеха“.
XVII век по ходатайството на влашкия деспот Йоан Бесараб се получава разрешение за
строеж на друга емблематична църква за Видин – „Св. Параскева 1“. Йоан Бесараб
(1633-1654 г.) подпомага парично занаятчиите, по този начин църквите станали две, но
факт, че са били вътре в крепостта, а поселници имало извън нея, бързо се увеличавали.
Преселници идвали от околните села, османците измествали робите и ги заселвали
извън крепостта. Така постепено се образувал и разраствал новия град Видин.
XVII век е и времето на завършване на новите крепостни стени на Видин. Тогава
турските военни власти, за по-сигурна охрана на укрепения град, издават наредба –
вратите да бъдат затваряни от 6 вечерта до 7 сутринта. Само по себе си това е
представлявало пречка за живеещите отвън крепостта, за да отидат на богослужение.
Вследствие се налага идеята за строежа на нов храм.

1
Според надписа над входната врата църквата е изградена върху по-стари основи през 1634 г. Славянски надпис над входа на
наоса, който е бил запазен до началото на XX в, датирал нейния строеж през 1636 г. Той отбелязва, че изографисването на храма е
станало с помощта на влашкия войвода Йоан Матей Басараба при видинския митрополит Софроний през 1646 г.
Бележитият български духовник Софроний Врачански е служил в „Св. Петка“ по време на принудителния си престой във Видин от
1800 до 1802 г.
В 1806 г. бившият еничар и местен владетел Осман Пазвантоглу затваря в църквата няколкостотин миряни и свещеници от Видин и
околността, воглаве с владиката Калиник, и ги изколва пред олтара.

12
Лежат, някои въпроси, как са получили разрешение от турската власт за построяването
на нова църква ? Дали гръцките митрополити са имали намеса, или отново външен
покровител имащ влияние в Цариград ? Факт е, че постройката е дело на трудолюбиви
българи. Във Видин през този период е имало занаятчии и дребни търговци, където
биват организирани в професионални или еснафски дружества. Първите хора от
еснафите били избирани за църковните и училищни(ако е имало) работи. Така
„първите“ подемат инициативата за постройката на новия храм с името „Св. В. М.
Димитрия“.
След много труд, усилия и жертви в края на XVII век, храмът бива довършен и осветен,
едно огромно събитие за целия Видински край, но имал един недостатък – дървеният
материал, който издържал 240 години. Тук историята на църковното стоителство за
Видин спира, за да се възобнови отново светинята на българщината във Видинския
край.
През епохата на Възраждането и по-конкретно през втората половина на XIX се
възстановява църковната власт. На 6 декември 1868 г. за първи път се служило
тържествено, от български архирей и на славянски език. От тогава този храм става
катедрала на Видинския митрополит Антим, който четири години бива избиран за
Български Екзарх.
В този храм се посрещнало молитвено и освобождението на България. Прослужил три
столетия за опазването на религиозното, а редом с това и националното чувство на
видинските християни, но той бил срутен през 1889 година.

Новата катедрала „ Св. В. М. Димитър Солунски“

Историята на новият храм се знае по-подробно. На 9 декември 1884 г. в града е

проведено първото голямо събрание под председателството на тогавашния Видински
митрополит Антим I, на което се взема решение за построяване на сегашната катедрала
"Св. Димитър". По предложение на Антим I основният камък на новия храм
тържествено е положен на 10 февруари 1885 г. в първата неделя от Великия пост.
Наскоро след това на общо събрание е избран строителен комитет с представители от
всички еснафи в града, осигуряващи средствата за строителството. Комитетът имал за

13
задача да ръководи съграждането на храма, но обстоятелства от обществен, частен и
организационен характер попречили цели четири години да се пристъпи към
същинските строителни работи.
На 16 април 1889 г. старият строителен комитет е сменен от нова строителна комисия с
председател иконом Иван Попигнатов и седем члена – представители на еснафите и
гражданството. На 7 май 1889 г. комисията взима решение за срутване на стария храм
"Св. Димитър", построен изцяло от дървен материал в края на XVII век. През втората
половина на май храмът бива разрушен, а в началото на юни започнали изкопите за
новия храм, достигащи на дълбочина до 3,5 метра. След това, за да се заздрави почвата
за основите, в изкопа били набити дебели дъбови колове – пилоти. Набиването се
извършило със специална машина – токмак. Върху оздравената почва се започнал
градежът на основите. Надгробните кръстове и дяланите камъни из старите „Ружини
гробища“ и „Гази баир“ биват събрани, пренесени и употребени за свещената
постройка.
„Нека бъде вечна памет на покойниците, имената на които, заедно с техните надгробни
кръстове, са сложени в основата на един такъв Божий храм“ – Екзарх Антим I.
В тези първоначални работи заедно с българите участие взимат и няколко майстори
чужденци: Щефан Кис, Улман Якоб, Карл Юст, Конрад Швайлер и др. Главен майстор
на строежа бил Уста Генчо Кънев от Трявна, но на 28 август 1889 г. той разтрогнал
договора си с комисията и заедно с тайфата си от 24 души напуснал строежа.
Когато започнали строителните работи комисията разполагала с 12 931 златни лева, но
сумата бързо нараствала благодарение щедрите дарения на еснафите и цялото
гражданство. Най-много средства за храма дарили Бояджийският и Абаджийският
еснафи, защото разполагали с по-големи капитали.
В края на декември 1889 г. била избрана нова комисия под председателството на
новоназначения митрополит Кирил. Благодарение на прилежно водената финансова
документация от касиера х. Георги х. Йончев, по-късно избран за кмет на Видин,
узнаваме, че от началото на 1890 г. до пролетта на 1894 г., когато е избрана нова
комисия, по строителството на храма са изразходвани близо 41 000 златни лева.

14
През 1890 г. продължили работите по изграждането на основите и цокъла. Камъните за
тази цел били докарани от селата Бела Рада, Буковец и Дружба. Заедно с тях в темелите
били бетонирани над 4000 каменни надгробни кръста от Ружините и Гази баирските
гробища. Работата по добива, подготовката и нареждането на камъните за фундамента
и цокъла е извършена под ръководството на италианския майстор-каменоделец Бартоло
Клева. За ентусиазма по време на строителството свидетелства издигнатата на
строителната площадка на 31 юли 1890 г. бандера с националния три-кольор.
Главният архитект на новостроящата се катедрала е Адолф Бахман, по онова време
градски инженер в Турну Северин (Румуния). По време на строежа комисията само
кореспондирала с него, докато техническото ръководство било поверено на местните
градски инженери.
През 1890 - 1893 г. арх. Евгений Геслер ръководел строителството, а арх. Т. Върхота
направил копие от плана на храма. През 1890 г. барутната фабрика на Ванко Джонов
доставила барут за добиване на камъните, а фабриката "Антон Йотл" от Будапеща
доставила желязо и обков. В началото на октомври 1890 г. строителните работи
привършили и строежът бил покрит със слама, за да презимува. През март 1891 г.
строителството е възобновено с направата на най-горния ред на фундамента с камъни,
докарани от селата Въртоп и Орешец. Същевременно секретарят на комисията,
известният видински адвокат Алекси Филипов, е командирован в Будапеща, Осиек и
Панчево, за да поръча три мраморни портала за вратите и да събере сведения за
стойността на тухлите. От същия период датират контактите на комисията с виенската

15
фирма "Теодор Хофман" за доставка на гипс и водно стъкло. През май и юни арх.
Геслер изработил необходимите детайлни планове на долния етаж, заедно с вратите и
прозорците. През юли златарят Антонио Батистути довършил цокъла, а през август
започнала зидарията с тухли на първия етаж. През юли и септември комисията
изпратила телеграми до Турни Северин и Крайова, с които канела майстори зидари да
дойдат да работят на черквата.
Сред българите, взели участие в строежа през този период се открояват имената на
Петър Стоянов, Петър Марков, х. Камен Ванков, Иван Първанов, Лазар Рангелов и още
много други. През септември от Будапеща е доставена оловна ламарина за обработка на
мрамора.
Предприемачът Георги Димитров сключил договор с комисията за доставка на тухлите,
докато П.А.Радосавлевич е основният доставчик на цимент и хидравлична вар.
През 1892 г. са направени нови уточнения по плановете с главния архитект Бахман и се
пристъпило към изграждането на трите мраморни портала. Вдигнато било скеле,
гредите и дъските на което доставила дъскорезницата на Ванко Джонов и Тома
Лозанов. На строежа работели три групи зидари: италианци, ръководени от Антонио
Батистути, македонци, оглавявани от Джордже Колин и българите Маринчо Илиев,
Стефан Тошев и Петко Ангелов. Заслужава да отбележим, че в строителството на храма
участвали много турци и евреи, които главно докарвали вода и пясък, доставяли скоби
за скелето и друг строителен инвентар. Работата по арматурата е извършена от
австроунгарския поданик Бела Балинтфи, който имал собствена ковачница в града.
През зимата строежът бил покрит със специални мушами, доставени от Виена и
Будапеща.
През 1893 г. технически ръководител е Йозеф Ментрал с месечна заплата 100 лв.
Започнало изграждането на втория етаж. Бартоло Клева иззидал от дялан камък
големите прозорци над трите портала. През 1894 г. са изградени четирите централни
носещи колони, върху които се крепят сводовете и средния купол. Детайлните
планове,разрезите и елементите на колоните са проектирани от архитектите С.
Димитриев и Т. Върхота.
През 1896 г. е извършена основната зидарска работа по горните части на катедралата,
сводовете и куполите. През май и юни на строежа били ангажирани ежедневно по 80-90
души. Сред италианските майстори се открояват имената на Антонио Батистути,
Франческо Гусарди, Фердинанд Пиуси, Антон Рей, Рей Секондо. Заедно с тях работели
дошлите от Крайова дърводелци Вилхелм Вебер и Алберт Каспарай. Бела Балинтфи

16
отново поел железарските работи и направил връзките с куполите. На строежа имало и
четирима български майстори - Рангел Михайлов, Янко Миленков, Арсо Петров и
Велко Николов. Надницата на чужденците варирала от 5 до 7 лв., българските майстори
получавали 3-4 лв., а общите работници вземали до 2 лв. на ден. Технически
ръководител и архитект на постройката през този период бил Т. Върхота с месечна
заплата от 250 лв. През месеците април и юли от Будапеща пристигнали големи
доставки тухли и железни траверси, а на 28 септември 1896 г. били вдигнати
кръстовете на двата ъглови купола. Кръстовете, общо седем на брой, са изработени в
будапещенската фабрика "Шлик". През 1897 г. са монтирани трите кръста над
порталите. През лятото на същата година Франческо Гусарди и Фердинанд Пиуси,
участвали по-рано в изграждането на Синагогата, довършили зидарските работи заедно
с Павле Димов и Митър Димов. През септември се започнало с полагането на
мазилката.
Същевременно започнало и обковаването на куполите с дъски и облицоването им с
медна ламарина. Медните листове се нагрявали с газ и се запоявали един за друг с
помощта на олово и калай. Направата на покрива продължила и през 1898 г. Медната
ламарина е доставена от фирмите "Франц Рус" от Прага и "Братя Бергман" от Виена.
Всички тези строителни материали били прекарвани бързо и евтино по Дунав от
параходите на Австрийското параходно дружество, което имало своя агенция във
Видин още от 1886 г.
През 1898 г. продължило полагането на мазилката. Пясъкът за нея е докаран от с.
Видбол, а циментът е доставен от Унгария. Плановете за мазилката са проектирани от
инж. Нешев. Главният майстор е Тошко Цветков. През същата година са направени
рамките на прозорците от дъбови дъски. Една част от материала е взета от Калафат, а
друга от с. Динковица.
През 1899 г. предприемачите Йордан Искренов и Иван Живков спечелили на търг
извършването на довършителните работи. Градският инженер арх. Нешев поел
техническото ръководство и проектирал балконите и вътрешните стъпала от първия
към втория етаж. Виенската фирма "Ваагнер" доставила парапетите за стълбите и
балконите - метални отливки с висока художествена стойност. През лятото на същата
година фирмата "Декерт Хомолка" от Виена доставила гръмоотводите за новата черква,
монтирани от Карл Юст. Вратите на трите портала също били поръчани във Виена при
придворния тишлер Мюлер и поставени през април 1900 г. През лятото на същата
година Михаел Мак боядисал цялото вътрешно пространство на храма, а на 21 август

17
станало официалното пускане на градския часовник, монтиран на втория етаж на
южната кула. Часовниковият механизъм заедно с двете камбани е направен в
мюнхенската фабрика "Манхард".
На 18 октомври 1900 г. са поставени каменните плочи на трите престола, а на 24
октомври бил готов импровизираният иконостас с вградените стари икони. На 26
октомври, в деня на храмовия празник, бил положен Св. Антимис и отслужена първата
литургия.
Конкурсът за изработка на иконите и стенната живопис печели Господин Желязков-
художник (1924). За изографисването работят Ст.Иванов и Н. Маринов от Софийската
художествена академия, както и Илия Лефев – художник , и Георги Алексиев –
декоратор. През 1925 г. Филип Ив. Филипов, художник – резбар от София, изработва
иконостаса, архиерейския трон и амвона от липово дърво.
През юли 1926 г. вътрешната украса е завършена и на 3 и 4 октомври същата година
храмът е тържествено осветен от митрополит Неофит.
Вътрешната архитектура на храма е внушителна. Използуването на страничните
галерии и двете странични кули на главната фасада са белег на католическите
катедрали. Кръстовидните каменни колони (14 м), с имитация на мрамор, имат
орнаментални капители. Височината на централния купол е 33 м. Правят впечатление
стенописите, ажурната резба на балконите и кристалните полилеи. Дърворезбата е
модернизирана в дебърско-галически-речански стил. Интересна е картината
"Пратениците на цар Петър поднасят дарове на св. Иван Рилски". В лицата им са
изобразени Георги Сава Раковски, Хаджи Димиитър, Христо Ботев, Любен Каравелов,
Васил Левски и Тодор Александров. Външната архитектура е импозантна. Главната
фасада е решена с един среден, силно издаден напред рризалит и две часовникови кули.
Входът от запад е повдигнат с тържествени стълби. Той е оформен с пполукръгла арка
върху колони с капители в каменна ррезба. Профилирани каменни корнизи и пиластри,
двойки колони в ъглите, ниша със зъборез, арковидни прозорци, събрани на двойки и
тройки, фриз от геометрични розети и др. съставляващи архитектурните детайли.
Кулите са квадратни с полукръгли куполи върху падантиви. Те са украсени с резба и
ромбовидна плетеница. Най-богато е оформен главният вход. Страничните фасади са
решени по подобен начин, само входовете са малко опростени.
Целият купол е разделен с ребра. Барабанът е отвътре със засводени прозорци и
оформен със стройна аркада върху полуколони. Стените са изградени от тухли и
камъни, покривът е с ламарина. В двора на катедралата се намират гробът на видинския

18
митрополит Кирил, гробът с паметник на поручик Ангел Тодоров, загинал в Сръбско-
българската война през 1885 г. при отбраната на Видин. Гробът на Найчо Цанов е
преместен в градската градина. Катедралната църква във Видин е обявена за паметник
на културата с национално значение.

Дарения за строежа на катедралния храм „Св. В. М. Димитър Солунски“

Видинската популярна банка 20 000 лв., Питиепродавното сдружение 12 586 лв.,

Видинската банка 10 000 лв., Видинският митрополит 6500 лв., Бояджийският еснаф
6000 лв., Бакалският еснаф 6000 лв., Касапският еснаф 6000 лв., Хлебарският еснаф 4
000 лв., Християнското братство 2115 лв., Кооперация "Дунав" 500 лв., Екатерина
Йоцова Николова 10000 лв.. митрополит Кирил 20000 лв., Йон С. Миланов 16000 лв.,
Йоница Николов 6 500 лв., Райна Кр. Банкова 6 500 лв., Стилияна Ст. Задгорска 6 500
лв., х Георги х. Йончев 6 500 лв., Анто Лозанов 6 500 лв., Иван Здравко 6 500 лв. братя
Торосян 6 500 лв., братя х. Йон, Първул и Динул х. Николови 6 500 лв., Петър П.
Бакалов 3000 лв., д-р Кирил Митракиев 3 000 лв., Лилко Николов 3000 лв., д-р Христо
Стоянов 1500 лв., Григор х. Константинов 1000 лв., Пантелей Конев 1000 лв.,
Хампарцун Папуджиян 1000 лв., Митраки Стоянов 1000 лв., Петър Хаджиев 1000 лв.,
сем. Гъмзовянови 750 лв., Петър Христов 700 лв., Анастасия д-р Гюрова 500 лв,
Александра С. Велева 300 лв., Евдокия Пунчева 300 лв., Ценка Каменова Вацкова 300
лв.; Васил Гелев 100 лв., Радул Лападатов 100 лв., Яко Георгиев 100 лв. и мн.др.
Дарителите са много и е невъзможно да бъдат описани, ще отбележа най-интересният
случай.
„Един неделен ден, след божествена служба, строителната комисия и настоятелството
се събрали на заседание в Митрополията. Тъкмо се започнало заседанието, когато по
чехли влязла старата хаджи Софица Цекова.
(„ Старецът ми – казва тя на настоятелството – приживе внесе своята лепта за храма.
Ето ви сега моя дар“ подавайки малка кесийка).
Комисията отворила кесията, в която се оказали 100 наполеона злато. За да се
увековечи името на щедрата дарителка, настоятелството закупило мрамор за
постройката на трите врати на катедралата.

19
 Градският часовник на църквата

СТО И ДЕВЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ градът се събужда, живее и заспива, ражда се и

умира, огласен от вълшебния звън на черковния часовник. Превърнал се в неизменна
част от духа, атмосферата и всекидневието на поколения видинлии – осезаем символ на
неумолимата житейска преходност и всевечното мигновение.
Камбанните удари на градския часовник отекват многозвучно, съдбовно и безвъзвратно
по улици, площади и домове, отмервайки безстрастно, на всеки четвърт час, пулса на
времето от далечната 1900 година, когато доставеният от Мюнхен, Германия,
механизъм е монтиран в купола на величествената катедрала "Свети Димитър". И
започва да служи на благочестивото видинско гражданство, ведно с началото на
богослужението в новоизградения храм.
Вече сто и деветнадесет години отмерва времето часовникът от предните кубета на
храм “Св. В. М. Димитър” във Видин. Сбъднало се е желанието на предците ни да
снабдят града с прецизен, солиден, дълготраен, изработен от доброкачествен материал
часовник.
Изборът никак не е бил лесен. В осем заседания на Видинския градски общински съвет
и в четири заседания на Църковното настоятелство е обсъждан този въпрос.
Благодарение на старателните протоколисти и съхранените архивни документи имаме
възможност да проследим фазите, през които е преминало решението за избиране и
закупуване на часовника.
За първи път въпросът за монтиране на часовник на новостроящата се Видинска
катедрала се поставя от председателя на Църковното настоятелство, свещеник Георги
п. Николов, на заседание на 19 април 1898 г. Решено е настоятелството да упълномощи
градския архитект Н. Нешов да се свърже със специализираните в това производство
фабрики. На заседанието от 23 май с.г. председателят предлага да се иска от
Видинското градско общинско управление да предвиди в бюджета си за 1899 г.
средства за закупуване на часовник. Четири месеца по-късно, на 5 октомври,
Общинският съвет разглежда искането на Църковното настоятелство и писмо от
градския архитект, че виенската фирма “Richard Ziebing” приема да достави часовник с
две камбани от по 500 кг за 4500 златни лева, без таксата за превозване и монтиране.
Гласува се и се приема:

20
“1. Помощ за доизкарване на новостроящата се в града черква “Св. Димитър” - 12 000
лв.;
2. За доставка на часовник - 7000 лв.”
През месец юли 1899 г. архитект Нешов отново докладва за получена оферта, от фирма
“Калпакчиев & Михайлов” от София, но, когато посетил фабриката им, установил, че
тя още не е оборудвана и не може да извърши доставката. Неговото мнение е да се
поръча часовникът на виенската фабрика. Съветът определя комисия, състояща се от
кмета Младен Иванов, съветниците Томо Лозанов и Шукри Мехмед и архитект Нешов,
която заедно с Църковното настоятелство да изучи въпроса и го докладва в едно от
близките заседания на съвета.
На извънредно заседание на съвета (от 24 август 1899 г.) е разгледано предложение на
Църковното настоятелство да се командироват: един член от Общинския съвет и
настоятелят Ванко Джонов във Виена, за да проучат доброкачествеността на материала,
трайността, практичността и системата на часовника и стойността му. Решено е да бъде
командирован кметът. Това решение не е утвърдено от министъра на вътрешните
работи.
“Министерството намира, че целта може да се постигне и без да се правят напразно
разноски с командироване на лица в странство, стига само да се поискат сведения
направо от фабриката...”
На 5 октомври съветниците и представителите на Църковното настоятелство -
новоизбраният му председател, свещеник Аврам Димитров, и Панто Георгиев,
обсъждат министерското решение и като вземат предвид: “...
3) че е нужно да се извърши доставката на часовника по-скоро, за да се не спират
работите по доизкарването на черквата.
4) че разноските, които ще се направят за командироването на лицата, сравнени с
ползата, която ще се принесе с набавянето на доброкачествен часовник, са съвършено
малки”, решават да настояват пред министерството за утвърждаване на решението.
Разпореждането на министъра обаче е категорично против.
За получаване на нова оферта свидетелства протокол от заседание на съвета, проведено
на 11 ноември. Тя е от мюнхенската фабрика за часовници “Ion Mannhardtsche”, чийто
търговски агент се намирал тогава в София. Архитект Нешов докладвал условията: за
часовника, две камбани от общо 850 кг, транспортирането до Видинското пристанище
и монтажа -10 000 златни лева, изключват се дърводелските дейности по наместването,
митото и транспорта от парахода до църквата. Фабриката дава пет години гаранция.

21
Представителят на мюнхенската фабрика е поканен да дойде във Видин на свои
разноски.
Показателен за отношението на общинските съветници към собствеността на града и
бюджета на съвета е протоколът от заседанието им на 20 ноември. Агентът на
мюнхенската фабрика е пристигнал и излага условията й, като декларира, че камбаните
и часовникът ще бъдат направени от най-качествен материал. Съветниците искат
отстъпка и получават отговор, че ще бъдат доставени и траверсите за поставянето на
камбаните, а от тяхната цена фабриката може да отстъпи 500 лв., или общата сума
спада на 9500 лв.
На въпроса на кмета ще може ли часовникът да устоява на голям студ и на вятър без да
спира, отговорът е, че часовникът има такова устройство, което не се влияе от
метеорологичните условия. Следват въпроси: какво покрива 5-годишната гаранция; ще
се намали ли стойността, ако камбаните излязат по-леки от 800 кг и предложение
доставката да стане за 8000 лв. При което последната дума на агента е: окончателна
цена - 9000 лв. Съветниците отлагат решението си за следващото заседание. То се
провежда на 16 декември. На обсъждане е предложено писмо от същата фабрика с
обещание да предаде “един прецизен часовник и камбани от 875 кг, заедно с камбанен
стал от една трайност и изпълнение, каквито другите фабрики не могат да дадат, за
9000 лв."
Решението на съвета е, предвид обещаните качество и дълготрайност на материалите,
“съгласява се да даде сумата 8500 лв.”. На 26 декември е получена телеграма, че
фабриката приема поръчката за 8500 лв. Общинският съвет е удовлетворен и решава да
възложи доставката на часовника на мюнхенската фабрика, “но и да се сключат
нужните условия, в които да се предвиди всичко, потребно за запазване интересите на
общината”.
От по-късни протоколи става ясно, че при даването на поръчката Градското управление
се е интересувало какви средства ще са нужни за осветяване на циферблатите нощем,
но 500-те лева, искани от фирмата за тази цел, оставят часовника без осветление.
За датата на пускането му в действие свидетелства покана от председателя на
Църковното настоятелство Аврам Димитров до комисия в състав: Николаки х.Каменов,
Панто Генов, Бойо Иванов, Харалампи А.Цанов, Илия Илиев и Димитър Стоилов, да
присъства на 21 август 1900 г. от 16 часа, заедно с комисия, определена от Градското
общинско управление, при приемането на монтирания вече часовник.

22
Две години по-късно, през януари 1903 г., председателят на Църковното настоятелство,
свещеник Никола Караабов (по-късно Видински митрополит Неофит), поставя пред
настоятелството въпроса за построяване на камбанария срещу западните врати на
храма и преместване на часовника, който “вдига много голям шум по време на
богослужение и го смущава, а камбаните нанасят значителна вреда на зданието...”. По
тези причини настоятелството и Общинският съвет решават да снемат от черквата
часовника и камбаните и съвместно да построят камбанария един и половина пъти по-
висока от тази, на която е поставен часовникът. Очевидно това не е осъществено.
За проблеми по работата на часовника се съобщава в едно писмо на кмета до
Църковното настоятелство от 18 май 1927 г.: “Със заявление от днес управителят на
часовника при черквата “Св.вмчк Димитрий” донася, че от един месец насам се бърка
от заинтересовани лица в черковния часовник, като веднъж са били завързани
стрелките на часовника за релсата, вследствие на което той спрял. Друг път махалото е
било повдигнато с около 10 см и часовникът за няколко часа избягал напред с 55
минути. Третия път били разместени стрелките на циферблата...” Предполагаеми
виновници за тези инциденти са децата, които понякога бият камбаните. Кметът
препоръчва да се въведе строг контрол и да не се допускат външни лица в помещението
с механизма на часовника.
Общинският съвет е поемал поддържането на часовника и заплатата, макар и
минимална, на часовникаря. В бюджета му за 1902 г. за първи път се определя
възнаграждение на “майстора за смазване, почистване и курдисване на градския
часовник” - 180 лв. годишно (заплатата на кмета тогава е 3600 лв. годишно). Името на
първия градски часовникар, Моисей Лазаров, се среща за първи път в заповед на кмета
от февруари 1903 г. През април 1904 г. той е сменен от Исмаил М. Бошняков. Някои от
часовникарите са оставили своите имена и бележки по стените на дървения шкаф, в
който е поставен механизмът. Близо 40 години го е поддържал Али Хаджиалиев. От
1940 г. го поема Кръстьо Петков Динчев, след него - синът му, Симеон Кръстев
Динчев, а след смъртта му синът и бащата на Симеон продължават да се грижат за
часовника. В края на 1996 г. часовникът се е повредил и не е работил до 26 октомври
1998 г. Поправя го Николай Иванов Маринов и го пуска в действие на храмовия
празник - Димитровден. Оттогава и до днес се грижи безкористно за изправността и
точността на часовниковия механизъм. В момента състоянието му е отлично. Според
Маринов за тези 119 години механизмът е използвал едва една трета от ресурса си.
Точността му е +1 минута за два месеца. Не са му повлияли нито минималната

23
температура, измерена в града, -32.5 градуса, нито максималната +42 градуса. През
последните години е спирал само в часа на земетресението в Турция на 17 август 1999
г.

В заключение ще кажа, че повече от век катедралният храм "Св. Димитър" неизменно

присъства в силуета и допълва неповторимия облик на старопрестолния град. Съграден
с големите пожертвувания и огромния труд на нашите предшественици – строителите
на тогавашна България, храмът олицетворява тяхното неподправено родолюбие,
свободен дух, творческа енергия и съзидателни пориви.
Едновременно респектиращ и въодушевяващ, храмът успешно преживя превратностите
на времето и днес с обновените си фасади достойно посреща всеки свой празник.
Създаден на границата между две столетия, този православен храм, остава една от
непреходните ценности на древният град.

Използвана библиография:

ЗА БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР :

Чилингиров, Асен – „Бачковският манастир“, Берлин, 2015;

https://www.otizvora.com/files2015/tschilingirov//atch-bachkovskiat-manastir.pdf
Василев, Асен – „Бачковски манастир“,Наука и
изкуство,С.,1971;

ЗА АЛБУТИНСКИЯ СКАЛЕН МАНАСТИР :

В. Марди-Бабекова – „Научно-мотивирано предложение за

обявяване на стенописите на църквата при Албутинския
манастир – Видинско за паметник на изобразителното
изкуство“ С. 1968;

ЗА ВИДИНСКАТА КАТЕДРАЛА :

Атанасов, Васил. Видинската катедрала. - Видински общински

вестник, № 144, 10 януари 1935 г.;
Бончев, Бърни – Видинска книга, Ч.4;
Видински православни храмове. Видин, 2000 г.;
ДВ, № 84, 31 октомври 1975 г.;
ДА – Видин, ф.1217, оп. 1, а.е 37;
24
История на Видинската катедрала "Св. Димитър". - Свобода -
Видин, №4-8,1 март - 8 август 1995 г.;
Кратка история на Видинската катедрала "Св. В.М. Димитър".
Видин, 1926 г., с.24 ;
Маноилов, А. – Православните храмове и манастири в област
Видин;
Първински, Лъчезар. 100 години под купола на "Св. Димитър". -
Видин, № 82, 26-29 октомври 2000 г.;
Пътеводител на Видин – 1927 г.;

25
За манастирите
http://www.pravoslavieto.com/manastiri/index.htm

Божилов, И., - „Български манастири“, С. 1997

Прашков, Л., Бакалова, Е., Бояджиев, Ст. – „Манастирите в България“, С.1992
Чилингиров, Асен – „Бачковският манастир“, С. 2015

26