ЕЗИКОВЕДСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

В ЧЕСТ НА 75-ГОДИШНИНАТА ОТ
РОЖДЕНИЕТО НА СТ.Н.С. IСТ. Д.Ф.Н.
Йгшпли О17П1ГЕШ ПРП1ГР11
nvi ДдАИ llJuil jLJljJd llljJtl wD
ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ „ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

ИНСТИТУТ ЗА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

ПРИ БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

Съставители:
Проф. д.ф.н. Иван Костадинов Куцаров
Ст. н. с. I ст. д.н. Васил Господинов Райнов
Ст. н. с. I ст. д.ф.н. Мери Петрова Лакова
Ст. н. с. I ст. д.ф.н. Владко Данаилов Мурдаров
Ст. н. с. II ст. д-р Светла Пенева Коева

Технически редактор:
н.с. Албена Георгиева Копринарова

Издателство:
Артграф

ISBN: 978-954-9401 13~4

 ЕЗИКОВЕД СКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
■ В ЧЕСТ НА 75-ГОДИШНИНАТА ОТ
РОЖДЕНИЕТО НА СТ.Н.С. IСТ. Д.Ф.Н.
ЙОРДАН ПЕНЧЕВ ПЕНЧЕВ

София
2006
СТ.Н.С. I СТ. Д.Ф.Н. ЙОРДАН ПЕНЧЕВ ПЕНЧЕВ
 Живот И НАУЧНА ДЕЙНОСТ НА СТАРШИ НАУЧЕН СЪТРУДНИК

ПЪРВА СТЕПЕН ДОКТОР НА ФИЛОЛОГИЧЕСКИТЕ НАУКИ

Йордан Пенчев Пенчев
(12.02.1931-16.02.2005)

Йордан Пенчев Пенчев е роден на 12 февруари 1931 година в София. Баща му Пенчо
Пенчев е бил банков служител, а майка му Рада Пенчева - домакиня. Брат му Иван Пенчев
е бил учител по математика и е автор на учебник по математика за средното училище.
Средното си образование Йордан Пенчев е получил в I софийска мъжка гимназия. За
кратко време работи като броец в банката. От 1950 до 1955 година е студент по българска
филология, езиковедски профил. Завършва висшето си образование с отличен успех.
През същата 1955 година е назначен като уредник на сп. „Български език” в Института
за български език, Няколко месеца по-късно става аспирант по синтаксис с ръководител
проф. Л. Андрейчин. През 1966 година защитава докторска (кандидатска) дисертация
на тема: „Присъединяването в съвременния български език”, Публикувана в Известия
на ИВЕ, т. ХШ, с. 3-70. През 1968 - 1970 е стипендиант на фондацията „Александър
фон Хумболт” в град Кьолн, Германия, при проф. X. Зайлер. Резултат от пребиваването
му в Германия е студията му „Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения
в българския език” (Известия на ИВЕ, т. XXI, е. 245-277). През периода 1974 - 1977 е
преподавател по български език във Вашингтонския университет, град Сеатъл, САЩ, и
поканен лектор в Колумбийския университет, Охайо, в Иейлския университет, Ню Хейвън,
и в Университета в Ню Йорк. През 1979 година защитава докторат за придобиване на
научната степен „доктор на филологическите науки” с труда „Основни интонационни
контури в българското изречение", отпечатана в Издателството на БАН през 1980. През
1983 - 1985 година е гост-професор в университета в Хамбург, Германия. Множеството
международни контакти на И. Пенчев не само са допринесли за неговото израстване като
съвременен специалист от висока класа, но демонстрират и признанието, с което той се
ползва сред лингвистите. След редовната си аспирантура постъпва на работа в Института
за български език първоначално като научен сътрудник, след това като старши научен
сътрудник II степен, а след това като старши научен сътрудник I степен.Дълги години
е работил в Секцията за съвременен български език, след което става ръководител на
Секцията за компютърно моделиране на българския език. Ръководил е от българска
страна международни проекти: колектива на проекта „Българско-полска съпоставителна
граматика”, колектива на „Когнитивна френско-българска граматика”, проекта TELRI
по програмата „Коперник” на Европейския съюз. Бил е ръководител също на проект
по договор с НФНИ, България. Автор е на 130 научни труда, от които самостоятелно
написани са пет книги, множество студии, статии, рецензии, езикови бележки. Освен това
Й. Пенчев е съавтор в редица колективни трудове: той е написал раздели от академичната

7
„Граматика на съвременния български книжовен език” - т. I и т, Ш, участвал е в
изработването на „Обратния речник на българския книжовен език” (Издателство на БАН,
1975), „Правописния речник на съвременния български книжовен език” (Издателство на
БАН, София, 1983), „Речника на българската лингвистична терминология” (Издателство
„Петър Берон”, София, 1988), „Кратък правописен речник на българския книжовен език”
(Издателство „Наука и изкуство”. София, 1989). Под негово ръководство е създадена
концепцията за „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език”
(Академично издателство „Проф. Марин; Дринов”, София, 1998), в която той има авторски
части и на която е редактор; автор е на дяла за синтаксис от книгата на Т. Бояджиев, Ив.
Куцаров и И. Пенчев „Съвременен български език” (Издателство „Петър Берон”,София,
1998). Освен това Й. Пенчев е написал някои статии за лингвистични термини в
„Енциклопедия на съвременния български език” със съставители проф. Р. Русинов и
проф. Ст. Георгиев; написал е глави от Bulgarische Grammatik, Helmut Buske Verlag,
Hamburg, c издател Vassilka Radeva. Авторските му книги са получили висока оценка
у нас и в чужбина -има публикувани единадесет рецензии, написани от чуждестранни
и български лингвисти, в които се казва, че в тези книги се осветляват нови страни от
българския език, че „Строеж на българското изречение” (1984) и „Основни интонационни
контури в българското изречение” са пионерски трудове, представляващи едновременно
теория и цялостно описание на проблематиката.
И. Пенчев е не само голям учен - той отдава голяма част от своето време на възпитани­
ето на млади кадри в областта на езикознанието. Бил е ръководител на значителен брой
дипломанти и аспиранти. В Пловдивския университет, където чете лекции от 1978 година
насам, около 20 дипломни работи по семантика и прагматика са защитени под негово ръ­
ководство. Той е ръководител на около десет души аспиранти, които вече са защитили ди­
сертациите си. В момента две негови аспирантки подготвят дисертационните си трудове.
Написал е над 50 рецензии и отзиви за трудове за печат, за дисертации и хабилитации.
За научното си творчество през 1981 година Йордан Пенчев е награден с медал „1300
години България”.
***
Научната дейност на Й. Пенчев се характеризира с широта на интересите и стремеж
към съчетаването на съвременните езиковедски теории и методи с дълбокото познаване
на родния език. В тоя смисъл той е естествен продължител на делото на своите учители
(сред тях на първо място трябва да споменем проф. Л. Андрейчин) и в същото време е пи­
онер на модерната лингвистика у нас.
Главните постижения на Й. Пенчев са в областта на синтаксиса, семантиката и ин­
тонацията. Покрай това той предлага и редица нови виждания по морфологични проб­
леми - проблема за системата на българските глаголни времена и техните значения;
проблема за категорията определеност/неопределеност и др. Публикувал е и бележки по
езикова култура. Нека се спрем по-подробно на по-важните от неговите трудове.

В областта на синтаксиса
И. Пенчев насочва вниманието си преди всичко към синтаксиса, тъй като по онова
време това е по-слабо разработена област. Още кандидатската (докторска) дисертация
е посветена на недостатъчно осветлен проблем - проблема за присъединяването като
синтактично явление. След Ив. Хаджов (1935 г.), който нарича това явление „ускорена
точка”, Й, Пенчев подробно изследва присъединяването в българския език ~~ той представя
функциите на съюзите и то, а и и др., описва и елиптичиостта на присъединителните

8
 конструкции от вида: Той му се скара, и то с право. (Вж. „Присъединяването в съвременния
български книжовен език, Известия на ИБЕ, т. XIII, 1967, с. 3 - 70).В „Еднородните части
в изречението в съвременния български книжовен език” (Известия на ИБЕ, т. XV, 1967,
с. 93 ~ 138) е дадена цялостна характеристика на категорията еднородни части - както от
синтактично, така и от семантично гледище. Разгледано е тяхното отношение към т.нар.
непълни изречения. За пръв път там се използва трансформационният анализ на „слетите
изречения"’ (термин, въведен от възрожденските граматики). Посочени са съчинителни
средства, неотбелязвани дотогава в нашите граматики - това са съотносителните съюзни
думи кога - кога, къде - къде, например: Той идваше кога за вестник, кога на кафе.
Малко преди това - през 1966 година - излиза монографичният му труд „Въвеждащи и
вметнати думи и изрази в съвременния български книжовен език” (С., Издателство на
БАН, 88 с.). В труда се обосновава съществуващото деление на въвеждащи и вметнати
думи и изрази въз основа на интонационните разлики при иначе еднакви структури. В
академичната „Граматика на съвременния български книжовен език” И. Пенчев е автор
на частите за присъединяването, еднородните части, вметнатите конструкции, както и
на разширените, сложните и повторените части .на изречението, също на дяловете за
обръщение, частици, междуметия, предлози и съюзи.
Тук далеч не е възможно да бъдат разгледани множеството статии от автора, посве­
тени на неописвани или недостатъчно изяснени проблеми на българския синтаксис. Ще
споменем само някои от тях: 1) В статията, посветена на конструкциите с предлога „освен”
(Конструкции с предлог „освен”, Известия на ИВЕ, т. XI, 1964, с. 283-286) се представя се-
мантиката на изречения като Дойдоха всички освен него (смисълът е отрицателен 'Той не
дойде') и обратното Не дойде никой освен него (смисълът е положителен 'Само той дойде').
2) В статията за добавянето (За синтактичната характеристика на някои случаи на доба­
вяне, Български език, кн.1,1965, с. 40-47) се разграничават явленията обособяване и при­
съединяване. 3) В друга публикация (За класификацията на значенията на българските
рефлексивни по форма глаголи, Български език, кн. 3. 1965, с. 248 - 254) се анализират
рефлексивните глаголи (яде се и яде му се и под.), там за пръв път се поставя въпросът за
възможностите на трансформационния анализ на залоговите значения. 4) В статията „Кон­
струкциите с глагола „имам” (Славистичен сборник, 1.968, с. 173 - 177), например Имам
написани две статии, се доказва, че тези конструкции не са аналитични морфологични
форми на резултативно време в книжовния български език, за разлика от положението в
някои диалекти. 5) В друга работа (Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения в
българския език, Известия на ИБЕ, т, XXI, 1972, с. 245 - 277) се съпоставят рефлексивните
се-конструкции с нерефлексивните им съответствия въз основа на трансформационни и се­
мантични отношения, 6) В работата „За словореда на някои сложни изречения със съюзите
че и да” (сп. Български език, кн. 1-2, 1973, с. 95-99) се показва как части от подчиненото
изречение се прехвърлят в състава на главното, например: Къде мислиш, че е отишъл X?
Проблемът за прехвърлянето на части от подчиненото в състава на главното изречение е
един от централните проблеми на българския синтаксис. Показан е механизмът на това
явление. 7) В „Употреба на съюз да в някои конструкции” (Български език, кн. 6,1973, с.
546-551) за пръв път се поставя въпросът за семантиката на изречения, съдържащи съюза
„да” в съчетание с въпросителни местоименни думи или други съюзи, например: Той гово-
ри така (силно), че всички го чуват ~ Той говори така, че всички да го чуват. Предлага
се трансформационно обяснение на имплицитна модална семантика, която може да се опи­
ше с признаците /+-жела.ние/, /+-задължение/. 8) В „Семантика на частите на изречението
и роля на предлозите” (Български език, кн. 2,1974, с. 172-174) се разглеждат семантичните
различия между субекта и обекта на изречението, при което съдържателните отношения

9
 се обясняват въз основа на съответни операции върху елементи на изречението. Показано
е, че за експлицирането на изреченската семаитика съществена роля играе отношението
между предложни и безпредложни изрази, например: Той посипа пътя с пясък - Той по­
сипа пясък по пътя. Описаните различни съответствия на конструкции по същество пред­
ставляват конверсивни трансформации, които и до днес са една трудност в граматичната
семантика, И много други ~ на синтактични теми са посветени повече от 20 статии.
Основните приноси на И, Пенчев в областта на синтаксиса са свързани с трудовете му
„Строеж на българското изречение” (С., Изд. „Наука и изкуство”, 1984,165 с.) и „Български
синтаксис. Управление и свързване’'. Пловдив, Пловдивско университетско издателство,
1993, 208 с,). Третият труд по синтаксис, под заглавие „Синтаксис на съвременния
български книжовен език” (Пловдив, 1996, 222 е.), е поправен и съкратен вариант на
книгата „Български синтаксис. Управление и свързване”. В него впрочем се съдържат и
някои нови положения.
В „Строеж на българското изречение” за пръв път се излага българският синтаксис от
гледище на теорията на формалните граматики. По времето, когато тази книга се появява
в България, в света вече създателят на трансформационно-генеративната граматика Н.
Чомски има свои последователи. Учените от Европа също са започнали да усвояват и да
прилагат тази теория. Главното за нея е, че за пръв път в историята на науката синтаксисът
е поставен на математически точна основа - открита е формализация за структурните
отношения и правила за трансформируемост - преминаване на едни структури в други
структури. Появата на „Строеж на българското изречение” е отклик на тази световна
тенденция. И. Пенчев е трябвало да систематизира както универсалните отношения между
опорни и подчинени части, така и да установи специфичните особености на българския
език, които не се срещат в други генеративно описани езици. Систематически Й. Пенчев
описва конституентните структури на именните, вербалните, адективните. адвербиалните
и предложните фрази, представя възможните структури с лексикално пълнозначен глагол
и със спомагателен глагол съм, представя структурирането на всички видове сложни
изречения, при това със самостоятелно виждане - той приема, че съществуват само
подчинени определителни, допълнителни и обстоятелстнвени изречения, а подчинените
подложки и подчинените сказуемноопределителни изречения извежда с трансформации.
Тук за пръв път в труд по синтаксис се въвеждат и семантичните роли (по Ч. Филмор),
изпълнявани от именните фрази в изречението, като не са забравени и традиционните
синтактични функции - частите на изречението. Авторът представя генеративен модел
на аналитичните форми на българските глаголни времена, който модел е изключително
строен и елегантен (в математическия смисъл на думата). Представени са подчинителното
и съчинителното свързване, въвеждането на определителния член в именната фраза,
употребата на няколко въпросителни местоименни дай в едно и също изречение. Тази
книга представлява издигане на знанието за българския синтаксис на ново, по-високо
стъпало. В нея класическият описателен синтаксис е осмислен в „снет” вид. Въведената
формализация позволява моделирането на синтактичните отношения на компютър.
С развитието на генеративната теория в световен мащаб става възможно и написването
на „Български синтаксис. Управление и свързване”. В тази книга са разгледани върху
български материал следните теоретични въпроси: математически основинаконституентното
дърво, теорията за „Х-бар”, направено е пълно изложение на конститутлггната граматика
на българското изречение, описана е аргументната структура, семантичните роли и
синтактичните функции на синтактичните групи, изложена е теорията на управлението,
структурата на сложните изречения, основните операции (преместване на синтактична
група, трансформационно запълване на подложна позиция, алфа-вериги, паразитни ями),

10
.представени са въпроси на словореда и интонацията със структурносинтактична значимост
и др. Специално място е отделено на най-новите развойни тенденции в теорията ~ т.нар.
„минималистка програма” на Н. Чомски, бариерите в синтактичните премествания и др.
Теорията е приложена за описание на синтактичните явления в българския език, като е
отчетена спецификата на българския език, различаваща го от други езици. Всичко, засягащо
описанието на особеностите на българския език, е личен принос на автора; на места той
също критикува недостатъци на теорията. Й. Пенчев е трябвало да изработи и българските
термини за трансформационно-генеративната теория.
И трите книги по синтаксис са ценни не само като научни трудове, издигащи българс­
ката синтактична наука на световно равнище, но също представят и цялостно изложение
на синтактичната материя, позволяващо тези книги да бъдат университетски учебници, С
тези трудове и с преподавателската си работа в Пловдивския университет „Паисий Хилен­
дарски” И. Пенчев става основател на школа по генеративно-трансформационен синтак­
сис - той има свои последователи-изследователи и х^ченици.

Интонация
Другият главен труд на И.Пенчев е „Основни интонационни контури в българското
изречение” (София, Издателство на БАН, 1980,193 с.). Тази книга се явява, за да запълни
една голяма празнина в българското езикознание. До появата на този труд в българската
литература не съществува монографично изследване на интонацията на българското
изречение. Авторът основно е запознат с литературата върху интонацията в руската,
чешката и американската школа. В началото на книгата той посочва, че теориите върху
интонацията се свеждат към две групи: а) интонацията е автономно явление - притежава
свое значение "отношение на говорещия" (Цеплитис, Пайк); и б) интонацията е съпътстващо
изречението явление, без самостойно значение (К. Попов). Анализът на съществуващите
тези довежда И. Пенчев до възприемане на втората теза. И. Пенчев изтъква, че макар
интонацията да няма собствена семантика (както морфемата), интонацията е специфична
за всеки език и на нея трябва да се гледа като на обективна даденост. Авторът установява,
че основите на българската интонация са синтактичната и рематичната организация на
изречението. По тази причина втората глава е посветена на функционалната изреченска
перспектива. Авторът оперира с понятията /+рема/ и /-рема/, които съществуват във всяко
българско изречение. Поместен е набор от характеристиките на фразовата фонология:
1) пауза, 2) регистър на гласа, 3) височина на тона или височинен връх, 4) ударение, 5)
обща гръмкост, 6) дължина и 7) темпо. Синтактичните интонационни признаци са пауза,
височина и ударение - те оформят синтактичната структура; а атитудиалните признаци са
регистър, гръмкост, емфатично ударение и темпо - те предават отношение на говорещия.
Авторът определя фразата като „изказване с една главна рема в границите на изречението”
(е. 194). Изработена от него е специална цифрова нотация за различните височини, с които
се произнасят отделните съставки на фразата - те се разпределят в от 1-о до 5-о ниво по
височина. Всяко изречение се характеризира с интонационна контура. Установяват се пет
основни и пет модални интонационни контури, характерни за българските изречения.
Подробно са анализирани всички видове интонационни контури и са представени
графичните им изображения. Изненадващ е фактът, че само въпросителните изречения,
несъдържащи въпросителна частица, имат изцяло възходяща контура; въпросителните
изречения, съдържащи ли, имат интонационен връх върху думата, към която ли се
отнася; а въпросителните изречения, образувани с въпросителна местоименна дума,
имат интонация, спадаща в края на изречението, подобно на разказните изречения.
Трудът представя цялостна стройна теория за интонацията на българското изречение.

11
Всички понятия са дефинирани. Интонацията се определя от обективните зависимости -
синтактични и рематични, - съществуващи между съставките на българското изречение.
Интонацията няма самостоятелна семантика, но оформя изречението. Въведена е цифрова
система на записване на височините на тоновете, чрез които точно могат да се представят
съотношенията между тоновете, което е съществено за разграничаване на една контура
от друга. Акустичният анализ също доказва основните положения на теорията. Трудът на
И. Пенчев „Основни интонационни контури в българското изречение” е основополагащ в
една почти неизследвана област.

Морфология
Редица статии на И. Пенчев са посветени на морфологичните категории в българския
език. Основното внимание на автора тук е към категорията глаголно време, както и
отнасянето на тази категория към модалностите, вида, залога. В статията „Към въпроса
за времената в съвременния български език” (Български език, кн. 2, 1967. с. 131443)
е построен един от първите формални модели на системата от български глаголни
времена. Оказва се, че деветте български индикативни времена могат да се разпределят
в три съотносителни групи - три от тях се отнасят към плана на сегашността, три се
отнасят към плана на миналото и три към плана на бъдещето. За пръв път в българската
граматична литература авторът, следвайки Р, Якобсон, е. разгледал българските
глаголни времена във връзка с категорията „таксис”- отношения на едновременност на
осъществяване на две събития.
В друга статия също се поставят проблемите на таксиса и свързаните с него явления.
Това е статията „Време, таксис и синтаксис” (Български език, кн. 6, 1985, с. 523-528).
Тук се обсъжда проблемът, дали таксисът е морфологична или синтактична категория.
Защищава се мнението на Р. Якобсон, че таксисът е морфологична категория - той е
една от категориите на глагола. Описани са различни случаи на таксисни отношения,
изразявани с морфологични или синтактични форми. Авторът показва, че в някои случаи
т.нар. „относителни глаголни времена” също изразяват таксисни отношения. Типична
таксисна форма е деепричастието (формите на -ейки, -айки, -яйкй).
От важно значение е статията „Перфект и превръщане в перфект”(Втори международен
конгрес по българистика, т. 3. Съвременен български език, 1987, с. 468-474). Авторът
излиза от положението, че формите на глаголното време перфект се образуват по модела
чел е - прочел е. Формата четял е не принадлежи към спрежението на глагола в перфект.
Авторът отнася формите от този модел към т.нар. от него „перфективиране” - особен
процес, стоящ извън индикатива като наклонение. Умозаключителното им значение е
именно значение, а не отделна категория „умозаключително наклонение”.
Работата „Време и перфективиране” (Tense and Perfectivization, Etudes cognitives,
Vol.. 4, Sem.ant.ique des categories de 1'aspect et du temps, Varsovie, 2001, p. 121-129)
обосновава мнението, че т.нар. „перфектни форми” (от типа на четял е) не са форми на
ново наклонение, защото се перфективират само изказите заминали събития: говорещият
познава положението на нещата и е уверен в истинността на знанията си, напр,: Едно
време тук е идвал/ идваше Вазов. Изтъква се, от друга страна, че перфективирането не
е непременно свързано с изразяването на т.нар. „общи факти” - според автора аористьт
също може да изразява такива факти,
В „Модалност и време” (сп. Съпоставително езикознание, кн. 6, 1994, с. 28-37)се
анализира отношението между двете категории. Въвеждат се два признака: /наблюдател/
и /знаещ/, с които се обясняват някои' употреби на перфекта. Застъпва се схващането, че не
трябва да се говори за модална употреба на темпорални форми, а да се говори за употреби

12
 в модални контексти, тъй като всяко изказване е модално. Авторът пише, че играе роля
и признакът /източник на знанието/. Вариант на тази статия е включен като глава в
„Българско-полската съпоставителна граматика”, т. 6,1996.
На отношенията между особености на глагол ното време и глаголния вид са
посветени две статии. Първата от тях е „Вид и време в една въпросителна конструкция”
(Списание на БАН, кн. 2,2001, с. 39-40). В нея се разглеждат конструкциите „Защо не +
глагол”, където глаголът може да бъде от несвършен или от свършен вид, например
съответно: Защо не четеш книгата? и Защо не прочетеш книгата?. Авторът показва,
че когато глаголът е от свършен вид, събитието, означено с глагола, е винаги в плана
на бъдещето, въпреки, че формата на глагола е за сегашно време. Другата статия е
„Проблеми на категориите вид и време”(Отговорността пред езика. Сборник, посветен на
70-годипшините на проф. Петър Пашов, на проф. Тодор Бояджиев, и на 30-годишнината
на Шуменския университет, 2001, с. 157-164), В нея се казва, че видът и времето
имат непосредствена връзка със ситуациите; поради това ситуациите се разделят на
състояния и събития. Набляга се на връзката с акта на наблюдаването: установява се,
че докато се наблюдават, всички процеси или състояния са незавършени. Причината за
завършването може да бъде вътрешна или външна (тя е външна, когато се прекратява
наблюдаването). Важен извод е, че нямат основания твърденията за съществуване
на една - единна видо-временна категория. Видът и времето са две самостоятелни
категории. Доказателство за това е например, че славянските инфинитивни форми
нямат темпорална характеристика, но притежават категорията вид.
На отношението между глаголните времена и залога и посветена работата
„Темпоралност и залог” (Списание на БАН, кн. 2,2002, е. 43-45). Авторът привежда нови
аргументи в подкрепа на една теза на проф. Л. Андрейчин - че не може да се говори
за причастно-страдателно спрежение в българския език. Формите, съставени от „съм +
минало страдателно причастие”, са синтактични конструкции, а не морфологични
форми. Авторът посочва, че в съвременния български език миналите страдателни
причастия винаги изразяват предходност. Поради това не може да се очаква форма
за сегашно или минало несвършено време да изразява едновременност. Авторът
обяснява, че съчетания като „е четен” (Тая книга все още е много четена) наистина
изразява едновременност, но само защото в нея страдателното причастие е в позиция
на предикатив, т.е. част от именното сказуемо. В изрази като Тая книга много е била
четена е налична само форма за перфект на глагола „съм”(е била), а страдателното
причастие (четена) не ^участва във формата на нерфекта.
Друга морфологична проблематика, застъпена в публикации на Й. Пенчев Le
проблематиката около категорията определеност/неопределеност. Преди всичко И.
Пенчев смята, че на тази универсална категория трябва да бъде отредено място сред
задължителните признаци на изречението, наред с предикативяостта, модалността,
граматическата оформеност и интонацията. (Вж. „Строеж на българското изречение”).
В същата книга Й. Пенчев разработва една оригинална идея - че членуваните именни
фрази и фразите образувани с неопределителния член „един” изразяват определеност,
тъй като говорещият визира някакъв обект с тези фрази, например: Ученикът влезе
в учителската стая или Един ученик (познат на говорещия) влезе в учителската
стая. Същински неопределени фрази са онези, които не съдържат никакъв член и
означават понятие, например: Той е ученик, където фразата „„ученик” е неопределена.
Авторът продължава анализа на особености от тази категория в статията „Бележки
за неопределените именни групи в българския език” (Uwagi о nieokreslonych grupach
imiennych w j^zyku bulgarskim, Studia Grammatyczne bulgarsko-polskie, t. 2. Okreslonosc/

13
nieokreslonosc, 1987, c. 157-166). В вея. се изследват отношенията между формите: Често
го търсят студенти и Често го търсят едни студенти. Посочва се, че именните групи
с „един" са референтни - означаваният обект е специфичен, познат на говорещия, но не
и за слушащия.

Лингвистика на текста
Работата „За функционирането на времената в текста’; публикувана на немски език
(Uber das Funktionieren der Тешрога im Text. Proceedings of the Fourteenth International
Congress of Linguistics, Ш, Berlin, Academy -Verlag, 1987, c. 2196-2198), представлява
доклад, изнесен на 14-ия международен лингвистичен конгрес. Предмет на описание са
употребите на аориста и имперфекта в текста. Представят се отношенията между събития
и състояния, когато са зададени в някакъв текст, а не в езика. Глаголът в имперфект
от несвършен вид показва, че наблюдаваното състояние е едно от възможните, докато
аористът показва освен това и края на даденото състояние. Т. е. аорисътът показва
завършено състояние, така че в същност датира събитието. Наблюдението се извършва
сега или се е извършвало (или ще бъде извършвано) тогава, т.е. в някаква точка от времето.
Авторът заключава, че някои основни понятия от граматиката на глаголните времена са
понятия на текстовата граматика.
Статията „За функционирането на времената в текста" (сп. Съпоставително езикозна­
ние. сб. в чест на проф. Св, Иванчев), кн. 4-5,1990, с. 253-256} представлява променен ва­
риант на предишната и е публикувана на български език. Времената аорист и имперфект
се анализират с помощта на понятието наблюдател. Невъзможната употреба на импер­
фекта при „точкови” глаголи се обяснява с извода, че действието на глагола в имперфект
е вярно във всяка точка от означеното с глагола състояние.

Лексикология
На лексикална семантика са посветени две студии на И.Пенчев. Това са студиите
„Някои семантични особености на българските прилагателни имена за вкусови усещания"
(Известия на ИВЕ, т. XIX, 1970, с. 353-361) и „Семантични класове на конкретните
съществителни имена в българския книжовен език” (сб. Въпроси на структурата на
съвременния български език, Издателство на БАН, 1975, с. 93-130). В първата студия
авторът изследва лексикално поле - това на прилагателните, означаващи вкусови
усещания (например горчив, сладък и др.), което явление е неизследвано дотогава.
Между думите от посочения клас прилагателни се установяват системни отношения, като
например комплементарност (допълнителност), контрадикторност (противоречие) и др.
Във втората студия отново се поставя въпросът за системността в лексиката, като този път
се изследват конкретните съществителни имена (стол, ябълка и др.). Авторът проучва
тълковните дефиниции за всички изследвани дай, като установява и някои неточности
при тълкуването на отделни думи. Използва се строга методика, която позволява да се
направи системно групиране на различните класове съществителни имена. Работата е
полезна както за теорията на лексикалната семантика, така за конкретното представяне
на тази семантика в тълковните речници на българския език.

Социолингвистика
В тази област Й. Пенчев е написал няколко статии.Тук ще се спрем само на две от тях.В
статията „Езикова норма и езикова структура" (сб. Проблеми на езиковата култура, 1980,
с. 57-60) се поставят социолингвистични проблеми във връзка с отношението книжовно -
разговорно при езиковото строителство. Показани са някои нарушения от определени

14
принципи в областта на строителството на българския език. Авторът ратува за принципа,
че въвеждането на норми не трябва да противоречи на езиковата структура.
В статията „Книжовни езикови явления от гледище на диалекта” (сб. Славянска
филология, т.17,1984, с. 115 - 118) от социолингвистично гледище се анализират
представите за „книжовно” и „диалектно” в езика. Съпоставят се конструкциите (а) Аз
имам преписани две страници, и (б) Ад преписах две страници. Информатори от Тракия
възприемат конструкцията (а) еднозначно - според тях е изключено друго лице, освен
говорещият, да е вършител на действието преписване. В книжовния език са възможни
и двете тълкувания ~ говорещият сам да е извършил действието и говорещият да е само
притежател на преписаните две страници. Ето защо, заключава авторът, всеки носител
на даден диалект, възприема книжовната форма на езика чрез своята диалектна система.
Авторът отбелязва още, че от друга страна, признаците миналост и резултативност се
изразяват както в книжовната, така и в диалектната реч. По този начин е илюстрирана
согщолингвистичната разлика в употребата на книжовния език.

Словообразуване
Сред изследователските задачи на И. Пенчев присъстват и проблеми на българското
словообразуване. Сред статиите, посветени на словообразуването, са „Значение
на прилагателните с представка въз- (В памет на проф. Ст. Стойков. Езиковедски
изследвания, 1974, с. 451 - 453) и „Бележки върху значението на представките”
(Български език, кн.5,1990, с. 437-439).
В първата статия се доказва, че представката въз- внася в прилагателните значение,
което може да се обясни с понятието „норма за даденото качество”. Така според автора
възвисок означава 'по-висок от дадена норма за висок'. Досега в речниците това значение
не е отразявано.
Втората статия изяснява някои положения от словообразуването, които са неточно
представяни в българските граматики.В тях за глагола бода е предлагана следната
деривация: бода > забода > отбода. Съгласно с най-новите проучвания, отразени
в „Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език”, не
съществува непосредствена словообразувателна произволност между тези три глагола.
Словообразувателна произволност съществува при двойките бода> забода и бода >отбода.
Основен труд в областта на словообразуването е „Словообразувателният речник
на съвременния български книжовен език” (Академично издателство „Проф. М.
Дринов”,София, 1998). Той е написан от колектив, на който ръководител е Й. Пенчев.
Той е един от основните автори на концепцията, автор на речникови статии и редактор
на цялата книга. В речника думите са представени в словообразувателни гнезда, в
началото на които стои непроизволна от съвременно гледище дума. Нататък в гнездото
се следва последователната произволност, като не се изпуска нито една стъпка в тази
последователност. Речникът представя съвременното състояние на словообразуването в
българския език, което у нас е теоретична новост. Речникът е единствен по рода си у нас и
включва около 60 000 думи - основни и производни единици.
В цялостното си творчество проф. д. ф. н. Йордан Пенчев се проявява като учен,
който отлично познава не само родното езикознание, но и постиженията в световната
езиковедска наука. Той непрекъснато се е стремял да бъде в крак със съвременните
световни тенденции - теории и методи на описание на лингвистичните явления. Когато
възприема теорията и метода на генеративно-трансформационния синтаксис, той осмисля
фактите от българския език с оглед на тази теория и метод. Посочва и случаите, когато
факти от българския език се различават от твърденията в тази теория. В публикациите

15
си проявява задълооченост на анализа, довеждаща го до откриване на нови, неизвестни
дотогава особености в езиковите явления. Неговата оригинална мисъл стимулира и други
изследователи в творческите им търсения. За колегите и последователите си той ще остане
като изключително ерудиран и честен човек, като добронамерен учен, готов винаги да
даде искан съвет или да услужи с книга. В науката ще остане е трудовете си ~ едни от тях
представят неизяснени или недостатъчно изяснени страни на българския език, а други
издигат българското езикознание на ново, по-висше равнище.

Мери Лакова,
Светла Коева

16
 БИБЛИОГРАФИЯ
НА ТРУДОВЕТЕ НА СТ.Н.С. I СТ, Д.Ф.Н. ЙОРДАН ПЕНЧЕВ ПЕНЧЕВ

(С ГЛАВНИ БУКВИ СА НАПИСАНИ ЗАГЛАВИЯТА НА КНИГИТЕ)

1955
1. /Рец./ Акад. А. Теодоров-Балан, Нова българска граматика за всякого, Дял първи. За
думите, сп. Език и литература, кн. 1-2, с. 149 --152,
1956
2. Говорът на.с. Говедарци, Самоковско (глагол), Известия на Института за български
език, кн. 4, с, 279 - 286.
1958
3. /Рец./ Нови трудове върху съвременния български език, сп. Български език, кн. 4-5,
с. 465 - 470.
1961
4. Теоретична конференция по въпроса за марксизма и знаковата теория за езика, сп.
Български език, кн, 3, с. 283 - 288.
1962 .
5. Мястото на определенията -прилагателни при местоименията -съществителни нещо и
нищо, Известия на ИВЕ, т, VIII, с. 515 - 519.
6. Присъединяването като синтактично явление, сп. Български език, кн. 1-2, с. 57 - 70.
7. За ударението на глагола работя, сп. Български език, кн. 4, с. 348.
8. За ударението на някои думи, сп. Български език. кн. 5, с. 459 - 460.
1963
9. Конструкции с безсъюзно присъединяване и конструкции с обособяване на части на
изречението в съвременния български език, Славистичен сборник, с. 209 - 212.
10. Църква и черква, сп. Български език, с. 555 - 556.
1964
11. Конструкция с предлог освен, Известия на ИВЕ, кн. XI, с. 283 -286.
12. Една неправилна употреба на думата предложение в българския език, сп. Български
език, с. 429-431.
1965
13. За синтактичната характеристика на някои случаи на добавяне, сп. Български език,
кн. 1, с. 40 - 47.
14. За класификацията на значенията на българските рефлексивни по форма глаголи, сп.
Български език, кн. 3, с. 273 - 274.
15. За употребата на думите пролетес и есенес, сп. Български език, кн. 4 - 5,
с. 273 - 274.
16. Магнетофон ютмагнитофон!. сп. Български език, кн. 4 - 5, с. 424 - 425.
1966
17. ВЪВЕЖДАЩИ И ВМЕТНАТИ ДУМИ И ИЗРАЗИ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ
КНИЖОВЕН ЕЗИК, ИЗДАТЕЛСТВО НА БАН. 88 с.
17
 Рец. Вл. Шаур, сп. Slavia, 38,1969.
18. Миризма или мцрис, сп. Български език, кн. 13 с. 67 - 68.
19. Вие сте се уморилиюга Вие сте умерен, сп. Български език, кн. 2, с. 164 -165.
20. За неправилната употреба на глагола разкривал, сп. Български език, кн. 3.
с. 526 - 527.
21. За употребата на съставките -метър и -мер в сложни еьществителни, сп. Български
език, кн. 3, с. 261 - 262.
1967
22. Присъединяването в съвременния български книжовен език, Известия на ИБЕ,
т. XIII, с. 3-70.
23. Еднородни части на изречението в съвременния български книжовен език, си.
Български език, кн. 2, с, 131 - 143.
24. Към въпроса за времената в съвременния български език. сп. Български език, кн. 2,
с. 131-143,
25. Въпроси на българистиката в съветското езикознание (глагол и синтаксис), сп.
Български език, кн. 5, с, 446 - 450,453 - 454,
26. За правилния изговор на думите при пеене, сп. Родна реч, кн. 7.
27. Нужна ли е думата естраден?, сп. Български език, кн. 3, с. 269,
28. За думите тоест и сиреч, сп. Български език. кн. 5, с, 492 - 493.
1968
29. Конструкции с глагола имам, Славистичен сборник, с. 173 - 177.
30. Един начин на свързване при непълни изречения, Известия на ИБЕ, т. XVI,
с. 651 - 653,
31. Предлозите в, на, до при глаголи за движение, сп, Български език, кн. 1, с, 71 - 72.
32. За членуването на названията на учрежденията в речта, сп. Български език, кн. 2-3,
с. 273-274.
33. Представям и представлявам, сп. Български език, кн. 2-3, е, 279 - 280.
34. Нисък и низина, сп. Български език, кн. 4-5, с. 451 - 452.
35. Бъдника и бъднини, сп. Български език. кн. 6, с. 555,
1970
36. Някои семантични особености на българските прилагателни имена за вкусови
усещания, Известия на ИБЕ, т, XIX, с. 353 - 363.
37. Глаголите плавам и плувам, сп. Български език, кн, 2-3, с. 236 - 237.
38. .,Под игото” на Вазов или от Вазов?, сп. Български език, кн, 4. с. 367 - 368.
1971
39. Членуването на някои сложни думи-съкращения, сп. Български език, кн, 2-3,
с. 281.
1972
40. Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения в българския език, Известия на
ИБЕ, кн. XXI, с. 245 - 277.
41. /Рец,/ (съавтор) Книга за методите в стилистиката, Списание на БАН. кн. 4.
1973
42. За словореда на някои сложни изречения със съюзите че и да, сп. Български език,
кн. 1-2, с. 95-99.
43. Употреба на съюз да в някои конструкции, сп. Български език, кн, 6. с, 546 -551.
1974
44. Значение на прилагателните с представка въз-, В памет на проф. Ст. Стойков,
Езиковедски изследвания, с. 451 - 453.

18
 45. Синтактични неправилности в езика на печата, сб. Проблеми на българската книжовна
реч. с. 126-134.
46. Семантика на частите на изречението и роля на предлозите, си. Български език, кн. 2.
с. 172-174.
1975
47. Семантични класове на конкретните съществителни имена в българския книжовен
език. сб. Въпроси на структурата на съвременния български език, Издателство на
БАН, с. 93-130.
48. (Съавтор) ОБРАТЕН РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК, ИЗДАТЕЛ­
СТВО НА БАН.
1976
49. Употреба на сегашно време от свършен вид в подчинени допълнителни изречения със
съюз че, сп. Български език, кн. 1-2, с. 115 - 117.
1977
50. Проф. Константин Попов на седемдесет години, сп. Български език, кн. 5, с. 446.
1978
51. За една философска критика на структурната лингвистика, сп. Български език, кн. 1,
с. 44 - 49.
52. За някои недоразумения, сп. Български език, кн, 5, с, 440-441.
53. (Съавтор) Can Conditions on Transformations Be Universal?, Linguistique Balkanique,
кн, 1, c. 35 - 40.
54. Основни интонационни контури в българското изречение, сп. Български език. кн. 4.
с. 293-302,
55. /Рец./ Т. Николаева, Фразовая интонация в славянских язьпсах, сп. Български език,
кн. 2, с, 166- 168.
1979
56. Неправилно изпускане на членни форми, сп. Български език, кн. 2, с. 154 -155.
1980
57. ОСНОВНИ ИНТОНАЦИОННИ КОНТУРИ В БЪЛГАРСКОТО ИЗРЕЧЕНИЕ, ИЗДА­
ТЕЛСТВО НА БАН, 193 с.
Рец. Д. Тилков - сп. Български език, кн. 4,1980.
A. Багмут - сп. Мовознавство, кн. 2,1982.
Т. Стоева - Болгарская русистика, кн. 1,1982.
Т. Махрова - сп. Съпоставително езикознание, кн. 3,1982.
58. Езикова норма и езикова структура, сб. Проблеми на езиковата култура, с. 57 - 60.
59. Актуално деление и интонация, Sbornik praci filozoficke fakulty Brnenskie universitety,
A 28, c. 195-204.
60. Словоред на клитики в българска детска реч, Езиковедски изследвания в чест на акад.
B. И. Георгиев, с. 468 - 470.
61. Една употреба на рефлексивната дателна форма си, сп. Български език, кн, 5.
с. 427 - 428.
62. Пътища за обогатяване на речника, в. Отечествен фронт.
63. Nebensaectze des Typs Interrogativpronomen - da - verb in Bulgarischen. Zeitschrift fuer
Slavistik, Band XXVI, Heft 5, c. 667 - 669.
64. Семантични проблеми на социолингвистиката, сп. Социални проблеми, кн, 5,
с. 76 - 78,
65. Правопис на глаголните окончания за 1 л. ед. ч., сегашно време, сб. Българската
книжовна реч, Издателство „Народна просвета”, с. 77 - 80.

19
66. Интонация, еб. Българската книжовна реч, е. 32 - 35,
1982
67. За безличните изречения в български език, сп. Български език, кн, 2, с. 111 — 115.
68. Дателни местоимении непреки допълнения и определения в български език (на анг­
лийски език), сб. България - в миналото и днес, с. 221 - 223.
69. The Conjunctions da and za da „in order to” in Standard Bulgarian, International Jurnal of
SlavicLinguisticsandPoetics,XXVXXXVI,c. 347-353.
70. Интонация - В: Граматика на съвременния български книжовен език, т. I, Фонетика,
с. 257-273.
1983
71. Присъединителни конструкции - В: Граматика на съвременния български книжовен
език, т. III. Синтаксис, с. 252 - 259.
72. Разширени, сложни и повторени части на изречението - В: Граматика на съвременния
български книжовен език.т. III. Синтаксис, с. 205 - 208.
73. Еднородни части на изречението - В: Граматика,.., т. Ш. Синтаксис, с. 208 - 222.
74. Вметнати конструкции - В: Граматика..., т. III. Синтаксис, с. 243 - 252.
75. Обръщение - В: Граматика..., т. Ш. Синтаксис, с. 259 - 261.
76. Частици - В: Граматика..., т. III, Синтаксис, с. 262 - 263.
77. Междуметия - В: Граматика..., т. Ш. Синтаксис, с. 263 - 264.
78. Предлози и съюзи - В: Граматика.,., т. III. Синтаксис, с. 264 - 266.
79. (Съавтор) ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН
ЕЗИК, ИЗДАТЕЛСТВО НА БАН, 934 с.
1984
80. СТРОЕЖ НА БЪЛГАРСКОТО ИЗРЕЧЕНИЕ. ИЗДАТЕЛСТВО „НАУКА И ИЗКУСТ­
ВО”, 165 с.
Рец. М, Лакова - сп. Български език, кн. 5,1984.
Л. Ухлиржова - сп. Slovo a slovesnost, 46,1985.
Ърн. Скатън-сп. Съпоставително езикознание, кн. 3,1986.
К. Чвани - сп. Slavic and East European Jurnal, 2,1986,
81. За значението на теоретичната и компютърната семантика, сп. Български език, кн, 4,
с. 324-334.
82. Книжовни езикови явления от гледище на диалекта, Славянска филология, 17,
с, 115-118.
1985
83. Подчинените „отстъпителни” относителни изречения, Славистичен сборник, кн. 28,
С., с. 38-41.
84. Probleme einer kontrastiven Gramatik, SAIS, Arbeitsberichte, Kiel, Heft 8.
85. Време, таксис и синтаксис,, сп. Български език, кн. 6, с. 523 ~ 528.
86. Правопис и употреба на някои думи и форми, сб. Писане по правилата, Издателство
. ' „Наука и изкуство”, с. 25 - 31.
1986
87. Systemy bulgarskich czasow werbalnych i ich uzycie, Studia Gramatyczne Bulgarsko-
Polskie, T. 1. Temporalnosc, c, 191 -195.
1987
88. Перфект и превръщане в перфект, Втори международен конгрес по българистика, т. 3,
Съвременен български език, с. 468 - 474.

20
 89. /Рец./ М, Stegu. Kontrastive Untersuchungen zu den Vergangenheitstempora im
Russischen, Franzoesischen und Bulgarischen, Peter Lang, 1985, сп. Съпоставително
езикознание, кн. 4, c. 50 ~ 54.
90. Uwagi o nieokreslonych grupach imiennych wj^zyku bulgarskim, Studia Grammatyczne...,
T. 2. OkreslonoscX Nieokreslonosc, c. 157 -166.
91. Ueber das Funktionieren der Tempora im Text Peoceedings of the Fourteenth Inter, Ш,
Berlin, Akademy - Verlag, c. 2196 - 2198.
1988
92. (Уводът към:) Проблеми на съвременното българско словообразуване, Издателство на
БАН, с. 5 -6.
93. (Съавтор) Формални средства за кодирано представяне на езикова информация в
деривационния речник, сб. Проблеми на съвременното българско словообразуване,
Издателство на БАН, с. 7 - 12.
94. (Съавтор) За алгоритмичното описание на словообразувателните гнезда, Проблеми на
съвременното българско словообразуване, Издателство на БАН, с. 13 - 21.
95. /Рец,/ К. Rudin, Aspects of Bulgarian Syntax, Ohio, 1986, сп. Съпоставително езикозна­
ние, кн. 4-5, c. 170 - 1172,
96. (Съавтор) РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКАТА ЛИНГВИСТИЧНА ТЕРМИНОЛОГИЯ. ИЗ­
ДАТЕЛСТВО „ПЕТЪР БЕРОН”, 211 с.
1989
97. (Съавтор) КРАТЪК ПРАВОПИСЕН РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ
КНИЖОВЕН ЕЗИК, ИЗДАТЕЛСТВО „НАУКА И ИЗКУСТВО”, 637 с,
1990
98. Intonation in the text, aila 90, Greece, Proceedings, V, 4, University Studio Press,c. 1182.
99. (Съавтор) Форми на диалози с повторения и тяхната интонация, сп. Български език,
кн. 1, с. 57 - 61.
100. Бележки върху значението на представките, сп. Български език, кн. 5, с, 437 - 439.
101. За функционирането на времената в текста, сп. Съпоставително езикознание. (В чест
на проф. Св. Иванчев), кн, 4-5, с. 253 - 256.
1991
102. Неконфигурационни явления' в българския синтаксис, сп. Български език, кн, 6,
с. 521-525.
1992
103. Constructions wuth Predicatives, Etudes de linguistique Humane et Slave (a Monsieur
Stanislaw Karolak), Universitas, Cracovie, c, 507 - 510.
1993
104. БЪЛГАРСКИ СИНТАКСИС. УПРАВЛЕНИЕ И СВЪРЗВАНЕ, ПЛОВДИВСКО
УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО, 208 с.
1994
105. Probleme der Wortfolge der klitischen und nichtklitischen Argumente im bulgarischen
Satz, Die Welt der Slaven, XXXIX, 2, N'.F. XVIII, 2, Muenchen, c. 356 - 368,
106. Време и модалност, сп. Български език, кн, 2, с. 81 ~ 85.
107. Модалност и време, сп. Съпоставително езикознание, кн. 6, с. 28 — 37.
1995
108. Функциите на форманта се/си в съвременния български език, сп. Български език,
кн. 5-6, с. 404-418.

21
 1996
109. Constructions with Relative Clauses, Papers from first conference on Formal approaches
to South slavic languages, Plovdiv, October 1995, University of Trondheim, Working papers
in linguistics, 28, c. 207 - 211,
110. (Глава от:) Gramatyka konfrontatywna bulgarsko-poiska.Modalnosc.Problemy teorety-
czne, L6. cz; 1. Warszawa 1996, c. 176 - 201.
111. Реципрочни конструкции в български език, Списание на БАН, кн. 4, с, 30 - 35.
112. Functions of the Formants se\ si in Bulgarian, Revue des Etudes Slaves, t. 68\4,
c. 497 - 515.
113. Залог и диатеза, Юбилейна научна сесия. Сборник доклади, ВМИ - Пловдив,
с. 9 - 12.
1997
114. Статусът на съюз да от гледище на неправилна кондензация. В: Общност и многооб­
разие на славянските езици (сборник в чест на пооф, Иван Леков), С.. с. 72 - 74.
1998
115. СИНТАКСИС НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК, ПЛОВДИВ,
222 с.
/Отзив/ Elena Krejcova, Nova syntax soucasnebulharstiny, Pro pratele jiznich slovanu, Casopis
Spolecnosti pratel jiznich Slovanu v Ceske republice, rocnik X, cislo 6, Brno, prosinec 1998,
c, 24.
116. Intonationally Determined Muvment, University of Trondheim, Working Pepers in
Linguistics, 31, c. 180-185,
117. (Дял „Синтаксис” от книгата:) Т. Бояджиев. Ив. Куцаров, Й. Пенчев, Съвременен
български език, С., Издателство „Петър Берон”, с. 498 - 655.
118. СЛОВООБРАЗУВАТЕЛЕН РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖО­
ВЕН ЕЗИК, АКАДЕМИЧНО ИЗДАТЕЛСТВО „ПРОФ. МАРИН ДРИНОВ”, С.
(Ръководител на авторския състав, редактор и автор на речникови статии).
2000
119. /Речникови статии за някои лингвистични термини. В: Проф. Р. Русинов, проф. Ст.
Георгиев (съставители), Енциклопедия на съвременния български език, Издателство
„Абагар”, В, Търново, 2001.
2001
120. Бележки върху многократните к-думи. ~ В: В, Радева (съставител), Българският език
през XX век, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, с. 75 - 77.
121. Вид и време в една въпросителна конструкция, Списание на БАН, кн. 2, с. 39 - 40.
122. Проблеми на категориите вид и време, Отговорността пред езика. Сборник, посветен
на 70-годишнините на проф. Петър Пашов, на проф. Тодор Бояджиев и на 30-
годишнината на Шуменския университет, с. 157-164.
123. Едносъставни изречения, Съвременни лингвистични теории. Помагало по синтаксис,
Пловдив, с. 86 - 93,
124. Премествания. Съвременни лингвистични теории. Помагало по синтаксис, Пловдив,
с. 212-226.
125. Tense and Perfectivization. Etudes cognitives, vol. 4, Semantique des categories de Гaspect
et du temps. Varsovie, 2001, c. 121 -129.
2002
126. Темпоралност и залог, Списание на БАН, кн. 2, с. 43 - 45.
 2003
127= Няколко въпроса на вторичния несвършен вид на глагола в български език. - В:
Etudes Hnguistiques romano-slaves offertes a Stanislaw Karolak. Wydawnictwo„Edukacja”,
Cracovie, 2003.
128. (Глави от:) Bulgarische Grammatik, Helmut Buske Verlag, Hamburg (издател: Vassilk.a
Radeva).
2003
129. Някои проблеми на категорията подчинени обстоятелствени изречения за количест­
во и степен (Сборник в чест на проф. Дилевски).
130. Граматичната категория време в български език. - В: Българско езикознание, т. 4,
2003.

23
24
 ОБЩО ЕЗИКОЗНАНИЕ

Майа Пенчева
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

За езиковата еволюция

Ако изменението е фундаментална характеристика на човешкия език, както се твърди

вече повече от 200 години, би трябвало да можем да обясним защо това е така и как точно
се извършва. При днешното развитие на лингвистичната теория е най-малкото странно,
че усилията не са насочени към обяснение на този неоспорим факт. Чомски отдавна зая­
вява, че обяснителната адекватност трябва да бъде целта на една теория. Но за да разбе­
рем разрешаването на един проблем, първо трябва да разберем проблема. За да кажем,
че нещо се е променило, нещо в него трябва да е останало стабилно, за да гарантира иден­
тичността на това нещо. Това е един тип диахронна идентичност. Еволюцията на езика
означава и stasis и изменение. Макар че еволюция дълго време е мръсна дума в езиковата
теория, днес все по-често се говори за еволюция на езика като понятието се разграничава
от изменение и развитие. Старите еволюционни теории, формулирани в морфологичната
типология на 19 в., както и семантичните теории от първата половина на 20 в. обикновено
се отхвърлят безапелационно без необходимите аргументи. Струва ми се обаче, че в пове-
чето случаи авторите нямат пълна и точна представа за това какво е еволюция.
В речника на Уебстър за термина „еволюция” са дадени три дефиниции:

Дефиниция 1
„Процес на продължителна промяна от по-низше, просто, или лошо състояние към по­
виеше, по-сложно или по-добро състояние: прогресивно развитие”
През 19 в. изследователите на езика обикновено виждат езиковото изменение като
последователни процеси на прогрес и разруха. Те гледат на езика като организъм със
свой жизнен цикъл. Но тяхната идея за жизнен цикъл е пред-дарвинистка - организми­
те, както и езикът са същности, които се раждат, преминават през прогресивно развитие
от примитивно състояние до възход, после загниват и накрая умират. При една такава
трактовка, която е далеч от идеята за еволюция, трябва да анализираме еволюцията на
самия термин „еволюция”.
Първият елемент на еволюционната теория, възприет от лингвистите на 19 в., е този
за трансформизъм на видовете. Той е зает от теорията за развитие на биологичните ви­

25
 дове, Трансформизмът означава, че биологичните видове, както и езиците могат да се
променят с времето в други видове и типове. Тази идея е плод на развитие на класифика­
циите от 13 в., специално таксономиите на К. Линей. Но за Линей това е само синхронна
класификация (т.нар. креационна теория). През 19 в. Ламарк реинтерпретира тази ста­
тична таксономия чрез еволюционни термини като твърди, че видовете ие са фиксирани,
а могат да се трансформират във времето. Така креационизмът е заменен от трансфор-
мизъм в биологията. Лингвистиката в това отношение е вече с едни гърди напред пред
биолозите с твърдението на У, Джоунз, че санскрит, гръцки, латински, готски и келтски
произлизат от един общ праезик.
След като идеята за трансформизма е възприета и в лингвистиката и в биологията,
учените и в двете области на науката се обръщат към проблема за механизмите на тран­
сформация. В лингвистиката това води изграждане на теории за причините и начините
на езиковото изменение, а в биологията поражда втория съществен елемент в дарвинис-
тката теория за еволюцията. Първата идея на Дарвин е, че случайни генетични мутации
се появяват спонтанно и това води до вариативност в биологичните видове. Вариантите
на вида могат да съществуват едновременно и мутациите не са винаги благоприятни за
организмите. Следващата крачка в развитието обаче зависи от средата. Така теорията на
Дарвин не съдържа никаква идея за прогресивно развитие. В този смисъл, естественият
подбор не може да се разглежда като някакъв всесилен механизъм, който манипулира
изменението към някакво вечно саморазвитите. Макар че през 19 в. лингвистите общо
взето възприемат идеята за трансформизма, т.е. че езиците се променят и преминават в
други типове езици, те не използват идеята за мутациите. Така за тях в езика не действа
принципът на естествения подбор като механизъм на трансформацията. Вместо това, те
заявяват, че езиците се усъвършенстват и накрая дегенерират и умират. Този възглед е
най-пълно представен в морфологичните класификации на А, Шлегел, А. Шлайхер, и
дори на В. фон Хумболд. Подобен възглед е бил много популярен през този период и пока­
зателно за това е едно изказване на д-р С, Джонсън в предговора на прочутия му Речник
на англйския език: „Езиците, подобно на правителствата, показват естествена склонност
към дегенерация”. През 20 в. го откриваме и в трудовете на Иесперсен. В това отношение
лингвистиката е още на пред-дарвинистки етап на развитие. При такава трактовака оба­
че възниква проблемът как да измерваме прогреса на езиците в лингвистични термини.
Обичайният отговор през 19 в. е следният: по-голямата сложност, особено в морфологията,
означава по-развит език и, следователно, език с по-голяма стойност. Шлайхер интерпре­
тира формалната класификация на А. Шлегел и Хумболд не като статична типология,
а като евлюционна скала, която показва, че езиците преминават през своята еволюция
изолиращ аналитичен синтетичен (според подразделението на синтетизма на Шлай­
хер - първо аглутиниращ и после флективен). Но при изследване на конкретените езици
се оказва, че не всички участват в този еволюционен процес в еднаква степен. Например,
китайски не е достигнал флективния идеал. Щом един език достигне тази идеална сте­
пен, еволюцията приключва и процесът започва наново, като сигнализира за връщане
назад от синтетизъм към аналитизъм, което се интерпретира като „загниване”.
Известен критик на тази интерпретация е 0. Иесперсен (1922), който твърди точно
обратното - съвременните аналитични европейски езици са „по-добри” от своите флек-
тивни предшественици, защото позволяват максимална комуникативна ефективност
с минимум усилие. Това прогресивно развитие от синтетизъм към аналитизъм, според
него, е характерно за всички езици.
Тези две диаметрално противоположни тези за езиковото развитие показват колко е
абсурдно да разглеждаме морфологичната типология като синхронно средство за типо­

26
логична класификация. За да излязат от това неудобно положение, ловенето лингвисти
заявяват, че езиците просто се изменят, без всякаква идея за прогрес или еволюция.

Дефиниция 2
„Серия от свързани промени в определена посока”
Това е телеологичнияг смисъл на изменението като кумулативно и насочено към някак­
ва цел, макар и тази цел да не е непременно положителна. Телеологичните промени могат
да имат адаптивни, неутрални и отрицателни резултати. Както казва Р. Лае, при телеоло-
гията „резултатите предхождат (във времето) своите крайни причини” (Лае 1974: 312).
Идеята за крайните причини като обяснение на изменението въвежда нов тип
потенциално обяснение в историческата лингвистика. Такъв тип обяснение срещаме
в генеративната фонология. Обикновено се работи с причинни обяснения от вида „у се
случва, поради х5\ В телеологичното обяснение този сценарий е обърнат наопъки - „х се
случва, за да стане у”. Много звукови промени могат да се реинтерпретираттелеологично.
Докато Блумфилд заявява, че телеологията прекратява всяко изследване, като дава
готов отговор на всеки въпрос, Якобсон твърди, че всяка промяна във фонологичната
система е непременно целенасочена. От тази позиция на Якобсон произтичат идеите за
функцоналния товар, принципът на икономията в системите и специфично пражкото
понятие за терапевтични промени ~ една промяна нарушава равновесието в системата,
което трябва да се възстанови от следващи промени.
Основното възражение против телеологчното обяснение е, че се използва някакво със­
тояние в бъдещето, за да се обяснят протичащи или минали процеси. Това възражение
може да се използва и срещу разграничаването на телеология на функцията и телеологи­
ята на целта. Ако отхвърлим телеологията на целта, която е по-силната теза, телеология-
та на функцията е проблем, защото функционалистките обяснения се отнасят до отделни
случаи. Затова такива обяснения работят в едни случаи, но не и в други.
Към този вариант на еволюция можем да причислим и „Универсалната на Хумболд”.
Това е принципът, да се максимализира иконичността и да се минимализира аломорф-
ността. Често те се посочват като мотивацията и/или обяснението за премахване на ало-
морфията чрез аналогия.

Дефиниция 3
„Процес, чрез който, чрез серия от промени един организъм придобива...характеристи­
ки, които го разграничават от други; теорията, че различните типове животни и растения
[и езици] произхождат от типове, съществуващи преди тях...”
Дефиниции 1 и 2 правят пряка аналогия с биологията и подсказват възможности за
използване на биологични модели и термини при изследване на езика. Такива при­
мери има много. Но такава аналогия е колкото плодотворна, толкова и опасна. Проблеми­
те за лингвистиката, произтичащи от използване на подвеждащи биологични метафори,
са формулирани много добре от Стевик:
Неуспехът на биологичните модели
оставя лингвистиката в объркано
състояние и обяснение на това, защо
лингвистите трябва да отхвърлят
всякакви паралели между езика и
живия организъм.
(Стевик 1963:159)

27
 Тук няма да се съглася напълно със Стевик. Според мен, тези проблеми възникват
не поради това, че биологични метафори са невъзможни, а защото лингвистите често
не разбират добре терминологията, която заимстват или възприемат сравнението твър­
де буквално, като приписват на езика жизнен цикъл или рационалност. Това обаче не
значи, че трябва да се откажем да правим сравненията по-внимателно, като помним, че
сравнението не означава еквивалентност.
Еволюционната теория на Дарвин почива на случайното възникване на мутации и
действието на естествения подбор при окончателните вариации. Предпочитани са ва­
рианти, които съответстват на наличната следа. Това позволява те да се предадат на
следващите поколения в един биологичен вид. Ако разбираме правилно теорията на
Дарвин, има много добри сравнения между дарвиновата еволюция и езиковата еволю­
ция. Така можем да разглеждаме историческата биология и историческата лингвистика
като две специфични области от общата теория на еволютщята. Те могат да се интерп­
ретират като „специфични развития на общия модел на устойчивост с модификации на
сложните системи' (Стевик 1963:169).
Именно комбинацията на устойчивост и промяна изгражда теорията за трансформиз-
ма на видовете и езиците. Тя води до създаване на еволюционни скали и в биологията, и
в лингвистиката.
Езиците и биологичните организми си приличат по това че:
(а) са системи, които съществуват във времето като се променят;
(б) структури се предават от език/поколение на език/поколение;
(в) варианти, които са изолирани един от друг, се развиват по различен начин;
(г) и двете системи различават вариация и изменение и ти интерпретират като взаи-
мозавиеими. Това е особено силно подчертано за езика в трудове на автори като Лабов,
Традгил, Милрой и др.
Ако приемем, че вариативността възниква случайно, тогава как изменението може
да е преобладаващо регулярно и последователните стадии в езиците да са подредени и
системни? За да отговорим на този върос, трябва да се обърнем отново към една основна
аксиома на теорията на еволюцията: „Случайността в комбинациите плюс подборът водят
до ред” (Нерлих 1989:105). Такава позиция за езиковото изменение, изразена по различен
начин, защитава и Р. Лае (1990: 96).
Най-съществената разлика между езика и биологичните организми е, че езикът може
да придобие всякакъв „материал” от всеки друг език и това не е непременно ареално, ге­
нетично или типологично свързан език.
Ние все още не знаем много неща за езиковата еволюция. Например, дали тя се управ­
лява само от общи, универсални тенденции или над тях могат да надделеят специфични
езикови фактори. За да навлезем по-дълбоко в същността на езиковата еволюция трябва
да формулираме условията, при които вариациите и подборът се обединяват, за да дове­
дат до регулярност в системата. Според Ейчисън, езикът може да е хванат в „снежна топка
от фактори”, които работят в една и съща посока (Ейчисън 1987: 29). Ако можем да иден­
тифицираме тази група от фактори и по този начин да определем потенциалните „сили”,
то ще можем да прогнозираме нормалното, немаркираното развитие на езика.
Дотук главно се интересувахме как се извършва изменението. Но също така важно е и
защо се извършва то. За да обяснят именно защо, някои лингвисти използват понятието
exaptation. То е въведено от Гулд и Върба (1982) с цел да обяснят следното явление.
Езиковите структури могат да се развиват за изпълняване на определена функция, след
което могат да приемат съвършено различна функция. В теорията на еволюцията това
се нарича еволюционно рециклиране. Същото явление е описано и в генетиката. Част от

28
генетичният материал представлява нефункционални дубликата на функционални гени
(т.нар. junk genes), но при възникнала нужда те могат да поемат дадена функция и по този
начин образуват локус за еволюционно изменение. По същия начин в езика остатъци от
стари структури могат да се съберат заедно и да се префасонират в нови, с нова функция.
Когато едно граматическо разграничение е маркирано морфологически и то изчезне с
времето, морфологическият материал не изчезва веднага. Тогава езикът има три избора:
да изхвърли този морфологически материал; да го запази за известно време без определена
функция: да го използва за друга цел. Именно третият случай е описан в подробности от
Р. Лае за адективното окончание -е в езика африканс. Африканс заема датската система от
два рода - общ и среден род. маркирани съответно с нулево окончание и с -е. Но след това
наследената система се разпада в африканс. Окончанието -е, което остава без функция,
може да се очаква да изчезне. Но африканс не само че не изхвърля опозицията о/-е, но я
стабилизира и я разполага в нова по-строга система. Морфологически сложните прилагателни
и тези с морфонологични промени се употребяват с окончанието -е във всички атрибутивни
контексти, докато останалите прилагателни са без окончание. Това развитие прилича на
подобен процес в средноанглийски. Крайното -е на прилагателното в средноанглийски губи
старата си функция на маркер за падеж, род и определеност/неопределеност и променя
функцията си ~ става маркер за мн.ч. Но тъй като през 15 век крайното -е /а/ се загубва по
фонетични причини, тази функция се прекратява и прилагателното става неизменяемо.
Този тип теории за езиковата еволюция водят началото си от Шлайхер, който интерп­
ретира езика като организъм и в този смисъл той се развива, без да е „насочван от волята
на човека”. Еволюционният процес се възприема като онтогенетичен. Но съвременната
корелация с биологията не повтаря тази интерпретация, а само прави аналогия между
две същности, които съществуват и се развиват във времето и в определена среда, същнос­
ти, които са изменчиви по природа.
Тези, които причисляват лингвистиката към естествените науки се опират на факта,
че езиците се развиват независимо от човешката воля, Но тези, които причисляват линг­
вистиката към хуманитарните науки се опират на факта, че еволюцията на езика може да
е резултат единствено на езиковата дейност на хората,
Друга основна линия на развитие на теории за езиковата еволюция се опира на две
характеристики на езика -- тя е резултат от човешката дейност, но не от изпълнение на.
някакъв човешки план. Такива явления понякога наричат явления от трети вид. Този
вариант на обяснение на езиковата еволюция е известен като „теорията на невидимата
ръка”. Той няма прогностична сила в смисъла, в който физическите закони имат, затцото
при езиковите явления е невъзможно да прогнозираме условията. Но пък ни дават
възможност да правим прогнози за тенденциите. Затова можем да кажем, че обясненията
чрез „невидимата ръка” имат диагностична стойност. По-конкрено, те обясняват не как
явленията ще се развиват в бъдещето, а как са станали такива, каквито са. А диагностичните
формулиравки дават ориентация за бъдещото развитие, В такъв смисъл Сапир използва
прочутото понятие drift. Бъдещите промени са кумулативните и колективни следствия
от комуникативната ни дейност днес, При етествените научен понятието „закон" съдържа
две части - условията за дадено изменение и самото изменение. Условията са винаги
едни и същи и затова можем да предскажем какво ще е изменението. Но при езика не
можем да предскажем дали условията ще бъдат изпълнени. Ние по-скоро установяваме
post factum, на базата на новото езиково състояние, че тези условия са били изпълнени.
С други думи, когато знаем резултата, знаем и „закона” и реконструираме условията.
Точто това е диагностичното обяснение. Екстраполацията на тенденциите са прогнози,
основаващи се на несигурни условия.

29
 Накрая ще се спра накратко и на трети подход към обяснение на езиковата еволюция,
който се съдържа в теориите за естествената фонология на Стампе (1969) и естествената
морфология на Дреслер (1985), Байби (1985) и Вурцел (1989).
Теорията за „естественото” в развитието на езика не само се стреми да обясни
прогресивното езиково развитие, но обяснява и синхронното състояние чрез историята
на езика. Понятието „естественост” се определя чрез маркираност, Немаркираните
форми и конструкции са предпочитани от говорещите. Предлага се и скала за оценка на
маркираностга: немаркираните или естествени черти са честотни във всички езици; те
са честотни и в различни контексти в един език; резистентни са към промяна, но често
са резултат от езикови промени; нямат аломорфи и не са полифункционални; лесно се
усвояват от детето; заемните следват немаркираните модели и т.н. Между различните
критерии за естественост могат да възникнат конфликти, защото всяка езикова подсистема
има и свои специфичти принципи на естественост.
Прогнозата за езиковото развитие е, че изменението се движи в посока към естественост.
Някои категории се определят като универсално немаркирани семантически: субектът (за
разлика от обекта); одушевеност (за разлика от неодушевеност); 1 л, сег. вр, ед.ч. и пр.
Вурцел (1989) определя и принципите на естественост при кодиране на семантичните
категории в езика:
1) Конструктивна иконичност: това, което е семантически „повече”, се изразява с
„повече” форма. Обикновено в езиците ед.ч. е немаркирано, но мн.ч. има специален
маркер. Можем да кажем тогава, че между значение и форма съществуват диаграматични
отношения.
2) Еднотипност: една функция корелира с една форма. Турското окончание за мн.ч.
4ег е пример за еднотипност, защото изразява мн.ч. и при съществителното и при глагола.
3) Прозрачност; сложни форми имат само едно значение.
4) Системна адекватност: дадена форма съответства на „нормалните” модели в
дадената система.
Всъщност първите три принципа представляват различни аспекти на иконичността.
Теорията за естественостга формулира по-скоро тенденции, защото се основава
на взаимодействието между универсални и езиково специфични явления, между
морфологията и други подсистеми на езиковата структура, между синхронното състояние
и езиковото изменение. Тя е достатъчно силна като теория да обясни и присъствието
на „неестествени” явления и да прогнозира как ще се разрешат конфликтите между
различните принципи на естественост. Това е възможно поради основния постулат на
теорията, че езиците се движат към естественост.
Съвременната теория за граматизацията (Хапне 1991) може да се интерпретира и като
теория за естествения морфосинтаксис. Граматизация и естественост се припокриват до
известна степен:
1) Те са широко представени мощни процеси в езиците;
2) Те са еднопосочни процеси;
3) Интерпретират някои явления в езика по един и същ начин. Например,
разрушаването на падежните флексии може да се опише и като резултат от принципите
на естественост (Вурцел 1989: 50). и като граматизация в последния й стадий (Хайне
1991);
4) Преходът от маркирани към немаркирани форми съвпада с граматизацията в
началния й етап като стратегия за развитие на нови маркирани форми. Така се въвеждат
нови граматични струтури и те поемат функциите на западащите граматични средства.

30
 Например, пространствените понятия, кодирани обикновено като локативни адвербиални
фрази, са най-честият източник за изразяване на падежни функции, за които вече не
съществуват адекватни изразни средства. В много езици по света разрушаването на
падежните флексии корелира с въвеждането на пространствени изрази за падежно
маркиране (английски: from, at, by, to, for) и те заемат местата на падежните флексии.
Но граматизацията е обърната към креативното манипулиране на езика - един езиков
знак се използва за изразяване на други понятия и резултатът е полисемия. Това обаче
води до противоречие с принципа едно значение:една форма.
Теорията за естествеността е ценна с това, че нейните принципи са и синхронни,
и диахронни, Те се отнасят еднакво до типологични, универсални, еволюционни и.
диахронни акпекти на езика, защото формулират принципи на оптимизиране на
езиковите системи.
Ако се върнем отново към централния въпрос за езиковата еволюция, то теорията за
естествеността може да опише и да обясни адекватно, и синхронно, и диахронно, целия
цикъл на разитие от неестествена до естествена структура, включително и междинните
конфликтни ситуации, които се разрешават по същия принцип на естественост. Тя
обаче не може да обясни езиковото изменение панхронно, защото не анализира и не
сравнява „качеството” на изразяваните в езика значения в различни стадии от неговото
съществуване и функциониране.
Отново ще повторя, че в настоящия момент лингвистичната теория не е успяла да
изгради единна и непротиворечива теория за езиковата еволюция. Съществуват почти
перфектни и теоретично издържани частни теории за езиковото развитие. Те обясняват
убедително отделни аспекти на това развитие, но не правят опит да ги интегрират в
единен евлюционен модел. Такъв модел може да се основава единствено на изучаване на
еволюцията на семантичните категории, изразявани в езика. Когнитивната лингвистика,
която вече е постигнала значителни успехи в обяснение на синхронни особености на
езиковата структура и семантика, е според мен единственият надежден източник, който
може да предложи ло-генерални, общовалидни и панхронни принципи за обяснение на
езиковата еволюция. Тя може да преодолее и господстващите засега циклични модели
на езиковото развитие.

Литература
Байби 1985: Bybee, J. Morphology. A study of the relation between meaning and form. John
Benjamins Publishing Company. Amsterdam/Philadelphia.
Вурцел 1989: Wurzel, W. U. Inflectional Morphology and Naturalness. Kluwer: Dordrecht.
Вурцел 1992: Wurzell, W. U. The Structuralist Heritage in Natural Morphology. In: Leib, H.-
H (ed.) Prospects for a new structuralism. Amsterdam and Philadelphia.
Гулд 1982: Gould, S. J., E, S. Vrba. Exaptation ~ a missing term in the science of form.
Paleobiology, 8,
Дреслер 1985: Dressier, W. U. On the predictiveness of Natural Morphology. - Journal of
Linguistics, 21.
Ейчисън 1987: Aitchison, J. The language lifetime: prediction, exaptation and linguistic
change. In: Koopman, van der L., 0. Fischer, R. Eaton (eds.) Exaptation and Language
Change. Benjamins: Amsterdam.
Есперсен 1922: Jespersen, 0. Language: Its Nature, Development and Origin. George Allen
and Unwin Ltd: London.

31
Лае 1974: Lass, R. Linguistic orthogenesis? In: Anderson, -J, M.. Ch. Jones (eds.) Historical
Linguistics v. I. Syntax, Morphology, Internal and Comparative Reconstruction. North
Holland: Amsterda m.
Лае 1980: Lass. R. On explaining language change. Cambridge.
Лае 1990: Lass, R. How to do things with junk: exaptation in language evolution. - Journal of
Linguistics, 26.
Нерлих 1989: Nerlich, B, The evolution of the concept of „linguistic evolution” in the 19th and
20th century. - Lingua, 77.
Ста-vine 1969: Stampe, D. The acquisition of Phonetic Representation. Papers from the 5th
Regional Meeting, Chicago Linguistic Society, Chicago.
Стевик 1963: Stevick, R. D, The biological model and historical linguistics. - Language, 39.
Хайне 1991: Heine, B., U. Claudi, R Huimemeyer. Gramaticalization. A conceptual framework.
The University of Chicago Press. Chicago and London.

32
 Мариана Георгиева
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”

За един езиков модел на гносиса

Езиковият процес е непрекъснато балансирано единство между презентация

(предикация) и репрезентация, която в комуникацията се декодира в обратен ход
от реципиента, от консуматора на езиковия продукт. Разбира се, в основата на
комуникацията е отношението на субекта, на аз-а, семантично „позиционирано” като
модус, а граматично - като модалност. След като всеки репрезентиран предикат
притежава по някакъв начин изразена модалност и това е част от смислоструктуриращата
характеристика на изречението, то моделите с модуси са другояче смислоструктуриращи.
В модуса се съдържа оценка, но има ментални лредикати, в чието съдържание, следствие
на оценка (предполага оценка), безусловно се включва рефлексия (Черемисина, Колосова
1987, с.36). Смисълът им не може да се оспорва, още по-малко да се изключва, защото
няма друго обяснение за съществуването на такива модели в езика, освен определена
комуникативна релевантност.
„Модалните глаголи” в модусите сами по себе си също имат иманентна модалност,
аналогова на диктумните. Другата модалност (оценъчната), отнесената навън, към
диктума е наистина модалност, изоморфна на първородните две, но тя кореспондира
със смисъла на второ равнище, на сложна изреченска структура. Това са смисълът и
структурата на репрезентирания модел на гносиса (познанието). Отношението между
оценъчната модалност и пропозицията пък е трансцендентът към второто изреченско
равнище - сложна изреченска структура. Това отношение е дълбинният еквивалент на
менталния модел. (За отношението между отношения като компонент на синтактичната
семантика вж. Георгиева 1998, с.36-37). Точно това е смисълът, представящ гносиса,
експлициран на езиково равнище в сложна предикатна структура. По силата на
изоморфизма единица (единна) модалност (отношение между модус и диктум)
кореспондира с единица (единна) предикативна структура (две предикации в субектно-
обектно взаимодействие чрез ментален процес) структурират на семантично равнище
със съответен езиков експликат нова единица. Тя е сложно постигната. Изоморфно тази
единица, разбира се и неизменно изречение, е сложно изречение.
Всички ментални процеси и състояния представят когнитивния цикъл. Отделните
процеси в когнитивния цикъл си имат свое, фиксирано място. Разбира се, че рецепциите
виждам, гледам, чувам, слушам, наблюдавам и пр, са в началото на този цикъл. След тях
са мисля, разбирам, убеден съм, предполагам и т.н„ които изграждат някакво мнение. След
като имам мнение за нещо, постигам определено ниво на знание. Знанието дава право да
предполагам нещо друго, ползвайки асоциации и аналогии. И знанието, и предложението
стимулират посвоему речевата дейност -казвам, твърдя, обяснявам, признавам, разбирам,
обявявам, повтарям. Знанието и мнението могат да провокират ментални състояния:

33
настоявам, вярвам. щастлив съм, радвам се, убеден съм, съгласен съм.,. Когнитивният
свят съдържа и желания - искам. Своеобразен център, или същностна част от менталния
процес като тщло е знанието. То се мотивира от предхождащи го ментални етапи, ко пък и
мотивира голяма част следващи го. Мисленето е тази способност, която генерира и доказва
едновременно менталността като аналог на познанието.
Знанието е особена индикация на езика и съществена интерпретация на пропозитив-
ните предикативни структури. Това е обединяващ модел, защото спрямо знанието могат
да се държат и възприемат пропозитивно дори други ментални процеси. Например:
1. Знаех какво ме чака;
2. Той знае какво говори;
3. Знаете кой използва подобни методи;
4. Те просто знаеха как да се представят;
5. Той знае кой има тази книга;
6. Всички знаят какво е метрото;
7. Да знаете какво е метрото;
8. Зная кой е чул/видял/елушал/знае за това;
9. Знаем кои мислят за този проблем непрекъснато и пр.
Илюстрациите представят пълна парадигма на глагола зная, следван от предикация,
чиито състав съдържа въпросителни местоимения. Това не е.противоречие или езиков па­
радокс, защото в такива случаи се проявява просто дейктичната семантика. като е неутра­
лизирана напълно вторично квалифицираната и класифицирана въпросителна функция
със значение на търсене на информация. Мястото на менталния предикат за знание и
интерпретационният му характер неутрализират въпросителното значение. Местоимени-
ята не номинират липсващо значение.Синтактичната им позиция препокрива релевант­
но някакво значение ™ допълнение (обект)(1,2); подлог (субект)(3,5,6,8,9); детерминант за
начин (4); предикатив (7).
Съставът на илюстрацията с номер 7 - с употреба на утвърдителна частица да, има
смисъл на акцентирано знание. Нюансът на хипотезата е натоварен със значение на
подчертана продължителност. Употребата на местоимение вместо друга част, т.е. използ­
ването на дейксиса има своето влияние. Първо, в самата предикация със съответна пози­
ция е семантичен доминант предикатът. Второ, за това допринася семантиката на зная,
което не е случайно. Заместена, а не изпълнена със собствено значение позиция посвое-
му подчертава смислоорганизиращата, акцентната роля на зная. Знанието е аналог на
информация. Управляваната и въведена предикатна структура е само конкретизиране.
(Въпросителната дума няма съюзна функция, пише Й. Пенчев (Пенчев 1998).) Подчер­
таваме,. че не се анулира връзката, защото всеки семантичен контакт е съдържателен
аспект на някаква връзка.
Връзката, пише Й. Д. Арутюнова, не е винаги представена в струк!урата на изречени­
ето (Арутюнова 1988, с.143).
Квалификацията „косвен въпрос’’ е в известна стенен неточна. Не е оспоримо
названието „косвен”, защото действително когнитивността опросредства структурата. От
тази гледна точка употребата „косвен” даже подчертава основната, определящата роля
на зная. Квалифицирането „въпрос” е оспоримо обаче, защото интенцията на субекта на
езика не търси информация, а я притежава. Т.е. тази предикация сама е информация,
като в състава си има принципно въпросителна дума, която, преди да бъде такава, е все
пак със заместителна основна предназначеност. Затова е по-оправдано в езиковия модел
за гноене да се уточнява, ако би се искало, сложно изречение със съдържаща местоименно

34
 дума предикативна част. „Местоименна” е изчерпателна употреба, тъй като собствено в
такъв модел не може да присъства друг вид местоимение.
Възможни са и модели, в които предикацията се отнася към зная с експликата на
връзката че:
1, Знаеш, че довечера ще пътувам;
2, Знайте, че това е наша задача;
3, Винаги- съм знаел, че това място е подходящо за отдих.
Тук всички синтактични позиции в опосредствената структура са номинирани с думи,
самостоятелни като семантика. Семантичната попълненост трябва да се привлече с по-
подчертана връзка, защото в противен слушай не е напълно постижимо отношението, При
местоименната позиция то се създава, е подпомогнато поне от дейктичната същност. За­
местването е все пак сурогат на семантика и така отнасянето към експликата на гносиса
е донякъде предопределено. Липсата на изразена връзка би превърнало така поставеното
позиционно съседство в конструкция с вмятане, но няма да има смислово единен езиков
модел; няма да съществува сложно изречение.
Разликата между местоименнооформените обекти на гносиса и неместоименно, пълно­
ценно попълнените обекти, уточнено в по-гореизказаните мотиви, се доказва и от възмож­
ностите за инверсиране на позициите при Защо се е случило, ще знаят и невъзможността
* (Че) довечера ще пътувам, знаеш.
Във варианта със защо сложното изречение се пази. Пази го относителността, или дейк­
тичната природа, която се покрива и компенсира от познавателната семантика на основ­
ния предикат. Местоименията при инверсирането компенсират, „връщайки се” специфич­
но при гносиса. Получава се кръговост, при която началото и краят са винаги относителни.
Относителността е лесно преодолима, защото гносисът ще я режисира. Първенстващата
му роля е логично заложена. Разполагането в бъдеще време на гносиса се неутрализира от
миналото време на обектната информация. Това неутрализиране го осигурява. Предикат
на гносис в бъдеще време, структуриращ езиков модел, си е безспорно гносис, след като е
обективиран в някаква ситуационна семантика. Условието е тази семантика да е реална.
Тогава тя илюстрира, конкретизира гносиса, а бъдещето време е сема 'продължителност',
но в никакъв случай незнание. Абсурдно е незнанието да има метаезикова функция към
някаква реалност. Ще зная нещо има смисъла на аз зная нещото и ще продължавам да
зная, но не не зная, обаче после ще зная. Бъдещето време не може да е гносис и ако е бъ­
деща, евентуална и ситуацията, която се репрезентира, или ако тя е настояща даже. Нас­
тоящата информация се игнорира, ако е авансова на гносиса, Това е абсурдно в смислово
измерение по отношение на когнитивния свят собствено, не въобще.
(В третата илюстрация (горе) миналото време на гносиса се неутрализира и се абсо-
лютизира познавателният смисъл чрез семантиката на детерминанта винаги. Така се
преодолява противоречието с настоящето на че това място е подходящо за отдих.) Не­
възможността да се инверсира че довечера ще пътувам, спрямо гносиса е и обективна,
същностна, и формално-синтактична. Същностното обяснение е в семантичната пълнота
на информагщонната характеристика, която, сложена на първа позиция, постига по-голя-
ма самостоятелност. Т.е. информативната стойност се уеднаквява със смисъла и по този
начин се дистанцира от посредничеството в репрезентацията по отношение на когнитив-
ност, (Такова отклоняване е предпазено от местоимението в други форми.) Формално-син­
тактичното обяснение е в разпадане на структурата предикат - обект, защото позицията
обект - предикат не е структура. При менталния предикат за гносис това е, първо, силоги­
зъм и, второ, разпадане на предиката до вмятане. Вмятането е друга конструктивна реал­
ност, но не е единният езиков модел, който представя когнитивностга. Това означава още,

35
 че се разпада метаезиковата функция на зная и се „слиза” просто на езикова функция.
Същността на гносиса пази връзката във всеки случай, защото метаезиковата характе­
ристика придава по-богат смисъл в сравнение със смисъла на обикновения езиков модел.
Няма идентичност, ако зависимата пропозиция се освободи от връзката си с експлицира-
ния предикат „знание”, както отбелязва Н. Д. Арутюнова (Арутюнова 1988. е. 152).
Езикова, но не метаезикова е функцията на зная във всяка предикации, която не
структурира модел на гносис, а участва в полипредикативна конструкция:
1. Знаеше истината за мене, но мълчи;
2. Какво е това, което знаеш, пък аз не го зная.
Илюстрации с негация на зная от типа
Не знае къде точно се намира;
Не знаят какво е било преди това;
Не зная каква е тази компания
и други могат да се коментират вариативно, двояко. Първо, налице е условен гносис,
условен метаезиков характер, който може да се схваща като метазнание. Т.е. зная, че не
зная каква е тази компания, защото, ако наистина не е метазнание, просто ще питам
Каква е тази компания?
Иначе са необясними утежненото структуриране и утежнената репрезентация. Езикът
е подвластен на закона за икономията и тя си има своите изследвани. Второ, налице е
компромисност спрямо тавтологизирането на въпроса като комуникативна потребност. (За
нас второто анонсиране е по-недопустимо и по-малко обяснимо.) Моделът Не зная дали са
точно толкова има смисъл, че зная, че са, но не зная колко. Не знаят какво е било преди
това означава доза знание, но не пълно познание за конкретното и пълното, което все пак
зная, че е било. Това е в услуга на условната метаезиковост, изразена като метаметаезик.
Ако трябва да се репрезентира незнание, то не може да има метаезиков характер. Нез­
нанието има само езикова репрезентация. Това е репрезентация на ментален предикат,
а не е езиков модел на гносис. Когнитивният подход доказва абсурдността в смислово
отношение на ментални модели, изразяващи незнание. Незнанието изобщо не може да се
обективира в каквато и да е пропозиция. Това е парадокс. Езикова некоректност е сложно
изречение във вариант Не зная., че си тук със смисъл незнание.
Незнание се репрезентира с предикативна структура Не зная, а не със сложно из­
речение.
Гносисът може да има метаезикова функция спрямо ментални състояния. Обяснение­
то е в рефлексията и самосъзнанието. Самосъзнанието предлага обект на гносис да са мен-
талните състояния. Това са модели, които имат смисъл на кондензирана когнитивност,
насочена собствено навътре към менталния свят. Такъв смисъл индикират структурите:
1. Зная какво искам;
2. Зная, че искам;
3. Знаеш, че може;
4. Знае какво може и пр.
Деликатно е, но е оправдано и от итерацията (вж. Хинтика 1980) да се осмислят струк­
тури от типа:
1. Зная, че искаш;
2. Знаеш, че мога;
3. Знае, че страдам и т.н..
Тези модели са синкретични по отношение на предикации. Т.е. те съдържат, в тях са
имплицирани още скрити предикации, така че да се каузира гносисът. Доказателство са
реконструкции от типа:

36
 1. Зная, че каза/чух, че искаш',
2. Знаеш, че казах, че мога;
3. Знае, че чу /казах, че страдам,
В противен случай такива модели не са метаезик. Такива модели, пише Дж. Остин, са
метафизични, защото не можем да знаем чуждите ментални състояния (Остин 1987, с. 73).
Моделите 1. Зная да пея; 2. Знаете да четете; 3. Знаете да искате; 4, Знаеш, да
обясняваш убедително и т.н. не са знание в смисъл гносис. Смисълът е осъзната потенция,
аналогична на 1. Мога да пея; 2, Можете да четете; 3. Можете да искате; 4. Можеш, да
обясняваш убедително и т.н., където е налице съставен предикат, но когато това са езикови
реалности. Тук ние ги прилагаме като хипотетични аналози, които контрапункта» да убедят
в две неща. Първо, че обектът на същинското знание е реалност, която го е предопределила.
Второ, хипотезата оспорва категоричната реалност, дори тя да съществува по принцип. Ако
принципно наистина е реалност, тя се въвежда в обектна на знанието позиция с езиково
експлицирана връзка че. В случай на хипотетично представена реалност или не е знание
(а е съставен предикат), или е знание, но със скрита предикация на сложното изречение:
1. Зная, че могат да пеят; 2, Знаете, че можете да четете; 3. Знаете, че можете да
искате; 4, Знаеш, че можеш да обясняваш убедително и т.н.
Потенцията е начало в поредицата менталности. След като е начало, тя може, предвид
на рефлексията и разбирането, да мотивира знание и да бъде негов обект. Да-предикатите
са предстоящи, са хипотези и не могат да бъдат обект на знание.
Да не може да нюансира (понеже е модална, хипотетична частица) предиката зная:
*Да зная, че е време за тръгване.
Тук отново е представен синкретичен когнитивен цикъл, със скрита предикация:
1. Казаха ми да зная, че...; 2. Искаш да зная, че .... В първия вариант да зная, е цел на
ментално репрезентираната речева дейност. Обект на речева дейност не може да бъде
предстоящ, евентуален мента лен процес, който, първо, се отнася до друг субект и, второ, в
когнитивния цикъл стои принципно преди речевата дейност.
Смисълът на езиковите модели за знание е с акцент на менталността като гносисяа
потенция. Т.е. не е важно, че някой нещо прави, а че аз зная това. Обектното отношение е
толкова силно, че всъщност е основа на предикатната семантика. Ако не е реализирано това
отношение, ако отсъства предикацията вдясно, менталният предикат губи семантиката си
в такава степен, че не би структурирал изобщо предикация, няма смисъл. Структурата
Аз зная, няма смисъл; може да има значение, но не смисъл. Оттук може да се направи
извод, че отношението е семантика. Предикатът изразява отношение, затова винаги е
с предикативна структура вдясно. Обръщаме внимание на предикативната структура.
Отношението не може да бъде попълнено с номинация. Примерите Зная всичко; Зная за
изпита; Зная пътя са илюстрация на езиков, а защо не и семантичен синкретизъм. Не
можем да знаем същности. Ние ги виждаме, гледаме, ние сме равноредни с тях, но не ги
знаем. Знаем нещо за тях. Знаем ситуации с тях. Знаем пропозиции с тях, но не собствено
и само тях като номинации.
Зная пътя означава за къде води този път. Зная, че се движи някой или нещо на
това място, че то има посока и траектория. Зная за изпита означава, че зная, че ще има
изпит, кога ще се проведе той и пр, Ако присъства само номинацията, смисълът има друга
репрезентация: 1. Виждам пътя.; 2. Има изпит и пр.
Визираният езиков модел с предикат, ексшшкат на гносиса, представя емблема на
познанието. Т.е. словото, езикът е механизмът на аз-а за познанието на света.

37
 Библиография
Арутюнова 1988: Н. Д, Арутюнова. Тини язьшовьпс значений: оценка, собьггие. факт.
М.1988-
Георгиева 1998: М, В. Георгиева. Скрита предакация в бъшарския синтаксис, ВТ. 1998.
Остин 1987: Дж Л. Остин, Чужое сознание. - В сб,: Философия, Логика. Язьж. М. 1987.
Пенчев 1998. Й. Пенчев. Синтаксис. П. 1998.
Хинтика 1980: Я. Хинтика. Логико-зпистемиологические исследования. М. 1980.
Черемисина, Колосова 1987: М. И. Черемисина, Т. А, Колосова. Очерки по теории сложно­
то предложения. Новос. 1987.

38
 Васил Г. Райнов
Институт за български език - БАН

Езиковата теория и теорията на комуникацията в

структурния ДИСКУРС

0.1. Разсъжденията около формирането на нови лингвистични теории, както и реин-

терпретациите на добре известни стари концепции, представляват особен интерес не само
за езиковедите, философите и логиците, но са специфично важни и за самата наука, за
теорията и философията на човешкото познание. От една страна лингвистичната теория
непрекъснато е обогатявана чрез нови интерпретации, а от друга - съгласно с принципите,
предложени от Кун, скокообразното придвижване в границите на дадена научна парадиг­
ма поражда новите научни направления. Когато структурализмът заяви своите претен­
ции, обособи сферите за действие и назова предпочитаните обекти за анализ, изследова­
телите и теоретиците не можеха да прогнозират какъв съдържателен етап от аналитизма
или синкретизма в границите на науките за човека ще настъпи. Ако се опишат първите
стъпки на структурализма като поява и тенденция в науката, би могло да се формулират и
закономерностите, които предопределят следващото развитие на езиковата теория.
0,2. Известно е, че още в средните векове латинското понятие „Structura” се вплита във
философската терминология и много често е употребявано като един от възможните начи­
ни за назоваване на формата. По-късно, с развитието на някои „точни” науки и по-специ­
ално на химията през 18-19 в,, структурата е определяна като същностна при дефинира­
нето на понятието „форма”. В същото време, според редица аналитици, именно формата
е призвана да организира съдържанието и така постепенно структурата става иманентен
носител на новите съдържания. Когато в края на 19 в. започват значими натрупвания в
областта на медицината - например в неврологията и психиатрията, като последната е
модифицирана като частна наука от самите невролози - австрийският психотерапевт Д-р
Еренфелз описва и дискутира „определени перцептивни системи, с помощта на които би
могло да се обясни как човекът възприема обектите”, и то цялостно като структура, а не
поелементно. Така на помощ в общата теория на познанието се извикват частнонаучни
постижения, обясняващи съдържанията, които до определен момент в развитието на тео­
рията са били неясни или аморфно формулирани.
Цялостното възприемане на даден музикален акорд или на определена фраза, както и
възможността за тяхното транспониране в друга гама, лад или речеви регистър, показват
на изследователите, че това, което „се обхваща” е нещо повече от поредица от елементи
или от техния аритметичен сбор. Структурата на тези елементи формира понятие, което
ще даде тласък на гещалтпсихологията. Новият концепт много бързо заема достойно място
във формулирането на повечето значими за 20 в. езиковедски и литературоведски направ­
ления. Например в невропсихологията е станал христоматиен примерът за съхраняването

39
 на. изобразения писмен знак, който е доказан като индивидуално специфичен за носители­
те на естествения език. - затова и всеки от нае има характерологичен графичен почерк.
В своята монография „0 построении движении”, призната за фундаментално изслед­
ване, руският неврофизиолог Бернщайн показва, че независимо от това как изписваме
графичните знаци на даден език - с ръка, крак или даже с уста, - на лист хартия, на
пясъка, на тавана или стената, навсякъде и при всички обстоятелства топологията на зна­
ците ще бъде еднаква, индивидуално-характерологична и е важен не моторният изход,
а централната, структурно-определената единна двигателна програма, която предопре­
деля изписването. По този начин в невронауките бяха заложени същностни хипотези и
теории, а в наукознанието започна да се говори за структурализъм и структурно-функци­
онален анализ. В езикознанието структуралните интерпретации на наблюдаваните фено­
мени обясняваха езиковите универсални и езиковото възприемане. Съвсем закономерно и
неслучайно редица „системни” белези на наблюдаваните обекти в перцептологията бяха
групирани около понятието „симетрия”. Използвани като основен типологичен модел в
химията (респ. в кристалографията), в математиката и в общата теория на естетиката,
както и при описанието на специфичните креативни езикови състояния, - в антрополо­
гичната сфера чрез тях се постига поетичната рима, огледалните фрази и палиндромите,
както и баланса/дисбаланса на успоредните преводи от близки и от нееднородни езици.
Структурата на елементите, обектите, събитията, обществата (стратите) и други фе­
номени от социалната практика на човека и индивида до такава степен участват в тъл­
куването на феноменологията им, че от номинализирано явление те се превръщат във
фундаментално, т.е. в понятие, обясняващо ‘същността на нещата’. Така на пръв поглед
неусетно, а всъщност, както твърдят и редица изследователи, напълно закономерно, струк­
турата ражда един нов -изъм - модерният за началото на 20 в. с т р у к т у р а л и з ъ м.
0.3. Като антропологично направление, възникнало най-вече в езиковедските среди,
структурализмът показва плавния преход от описателно-емпиричния път, свойствен на
повечето хуманитарни науки, към теоретичния математико-дедуктивен подход, чрез кой­
то се формулират концептуални съждения. Така, и това не е никак случайно, теоретична­
та лингвистика постави за първи път структурния подход в основата на своите интерпре­
тации. В специфично науковедски план структурализмът обединява сложен комплекс от
знания и твърдения за „природата на нещата”, които имат собствена философска основа.
Прагматично научната революция се осъществява чрез прилагането на специфичен
структурален метод. След езикознанието - напълно естествено, свежите идеи на струк-
турализма са реинтерпретирани на френска почва в наблюденията и интердисципли­
нарните описания на Леви-Строс, Дерида, Лакан, Барт, Фуко и не на последно място от
изтъкнатите структуралисти, живеещите и работещите след 60-те години на миналия век
във Франция българи - Юлия Кръстева и Цветан Тодоров.
В интерес на научната истина трябва да поясня, че изредените по-горе автори мултип­
лицираха и изведоха на нови пътища трудовете, постановките и хипотезите на украинеца
Хлебников, руснака Маяковски и „човека на света” Роман Якобсон. Особено в поетичната
стилистика (с интерпретацията на Пражкия лингвистичен кръжец - ПЛК) и по-специал­
но в разработките на Якобсон, Мукаржовски и Чижевски бе заложена методология, която
„просто не е някакъв скелет, който обединява събитията, а цялостност от правила, които
редуплицират многократно природата на обектите и пренасят същностните им алгоритми
като основни качества, характерни за други предмети и събития”.
На новия метод обикновено се приписва: а) обособяването на масив от качества,
описващи единна структура; б) разчленяването на качествата или на елементите,
които се повтарят в дадени текстове, култури или социални страти: в) разкриването

40
 на взаимоотношения между абстрактните структури (като се използват технологии
за моделиране) и г) обобщения и формулировки, пряко полудени като следствия от
прилагания анализ. По този начин структурализмът става естествена среда за развитие
на интердисциплинарни направления, които имат главен принос в обособяване на
семиотиката като самостоятелна научна концептуална рамка. Някои автори, работещи
активно за обособяване на парадигмата, пледират и за нейната относителна независимост
отобщото езикознание. Така се осъществява, в известна степен, 'кристализиране' на общата
комуникативна теория и обособяване на психо лингвистиката. Това разбира се не означава,
че общото езикознание от своя страна не разви собствена структурална теория за знака,
както сториха медиязнанието. комуникативните науки или семиологичните описания на
„езика на рекламата”. Психопатологията - в стремежа й да опише налудността на личността
като резултат и от особеностите на психотичния език, - разви специфичен дискурс. Тогава в
изредените направления се заговори и за „особена”, екстрена или даже „налудна” знаковост
(вж. за това още в публикациите на наречената от Фуко „лингвистична психиатрия”).
В културологията структурализмът намери широко поле за интерпретации, а
работите на Еко, Дерида и Фуко надскочиха лингвистично-семиотичните рамки на
началните авторски претенции и се превърнаха в апология за културалната специфика
на отделни етноси, страти и индивиди. Клод Леви-Строс издигна структуралния метод
като универсално средство за описание на непознати етноси, фолклорни източници
и културни паметници. Лакан създаде един специфичен, макар и вече добре познат
подход в психопатологията, наречената от него „психиатрична психолингвистика”. Тези
направления достигнаха и до фундаментални интерпретации, свързани с каузалността,
които толкова стреснаха тоталитарните общества в Източна Европа (до 1989 г.), че
репресиите (в буквален смисъл) към носителите им не закъсняха. Новите структурални
интерпретации доведоха до създаването на различен подход и методология, на която във
въпросните страни бе приписан мирогледен характер, По този начин идеологически се
започна фактическо преследване на хора и идеи, изповядващи подобни възгледи.
Нещата още повече се усложниха след като екзистенциализмът бе изразяван и
анализиран от учени, използващи структуралистична терминология и формализирани
методи за описание на езика. Екзистенциализмът и някои сродни нему философски
направления, които издигнаха цялостността на личността като основен предикат -
например персонализмът и неоиндивидуализмът (вж. за това още в Райнов;1995), бяха
в основата на сциентизма, също така възприеман остро, с неоснователен страх и често с
ожесточена критика, този път и от неолибералните западни общества. Това разбира се не
попречи пространните изследвания на Парсънс да наложат структурно-функционалния
анализ като основен оперативен метод в съвременните социални теории, В тези анализи се
постулират качества, като например стабилност и устойчивост на системите и структ$фите,
включително и езиковите, като се подчертава ролята .на личностната, индивидуална
човешка активност при изграждането и модифицирането на структурните елементи.
Структуралната психология, създадена от Вертхаймер, Кофка, Кьолер и техните
последователи, анализира от позициите на т.нар, гещалт (Gestalt, нем.) онези
психични елементи, които специфично обособени., създават цялостността на човешката
индивидуалност.
0.4. Безспорно е. че структурализмът разви и обогати редица направления в общото
езикознание, като формира благоприятна почва за интерпретация на сложните феномени
на езиковото създаване и възприемане. Смята се, че тезисите на Сосюр за езика намират
своето разпространение в съвременната синхронна лингвистика тъкмо като предвестие
за структурния подход. В същото време понятието структурализъм остава недостатъчно

41
 експлициткодефинираноизатовавклю^а в себе сиширока гама отконцепции, разработени
и номинирани като „функционална лингвистика”- от ПЛК, като „глосематика” - от
Копенхагенската школа или като щескриптивизъм” - от североамериканската научна
традиция. Известно е, че в границите на самите направления съществува вариативяост,
а извън школите има десетки имена и последователи, които така обособяват феномена
„езиков структурализъм”, че обикновено се говори за структурна лингвистика, развивана в
Европа и в Америка. Като същностно фундаментално съждение се приема твърдението, че
езикът, както е известно след Сосюр, е една мрежа от синхронни взаимоотношения, които не
са субстанциални. а формални, Така, според Мартине, след „Курсът по общо езикознание”
на Сосюр, започва нова ера в езикознанието. Може би по-вярно е да се каже, че „Курсът...”
показва с какъв огромен потенциал е заредено изследването, тъй като в своите лекции Сосюр
поставя поредица от задачи и проблеми, които трябва да бъдат решавани впоследствие.
0.4.1. По този начин се формулира и основната теоретична претенция на настоящето
описание: дискурсът на някои превъплъщения на структурализма, които в епохата на пос­
тмодерните човешки взаимоотношения породиха и т.н. постструктурализъм. Моя
задача в представената дискусия е да покажа елементните и гещалгните концепти, форми­
рали структуралните и поструктуралните представи, които бяха използвани в аргумента­
цията на въпросните теории, както и да тематизирам собствените си наблюдения и наунни
позиции в аналитичен план след отпечатването на „Постструктурализмьт...” през 2000 г.
Преди това няколко обобщаващи погледа върху пробематиката: статията на П.Б. Паршин
във Вопрось! язьшознания (ВЯ) от 1996 г. поставя диалогичното начало (вж. Паршин; 1996).
Става дума за т.нар. 'теоретични преврати и методологични метежи’ в лингвистиката на 20
в. Като епизоди на споменатите теоретични преврати на първо място е представена т.нар.
когнитивна лингвистика. Тя е описана от автора на статията като „една от най-ефектните
и радикални по своите претенции иновации в науките за езика в последните десетилетия
на 20 в.”. През 1975 г. се появява и понятието когнитивна граматика в статия на Лейкъф и
Томпсън, а през 1985 г,, респ. първо на френски, а след това на английски език е отпечатан
труда на Фоконие (вж. Fauconnier; 1985), посветен на същата тематика. През 1987 г. излиза
монографията „Основи на когнитивната граматика” на Лангакер. както и поредицата
от изследвания на Джакендорф, Филмор и Чейф. Но, подчертава Паршин, „макар и на
практика да се сблъскваме с изкази от типа ‘когнитивни методи’, ‘методи на когнитивната
лингвистика (КЛ)’, ‘когнитивна революция’ и пр., в езикознанието действително можем да
говорим за методологична новост само с много либерално разбиране на това, кое всъщност
е методологична иновация”. И малко по-долу: „...строго погледнато, направените общи
утвърждения за наличие на когнитивна лингвистика се нуждаят от уговорки. Отделните
изследователски програми на КЛ съвсем не са тъждествени, нееднакви са и в степента на
представените методологични съставки”,
Когато разгледаме обаче програмата на КЛ в светлината на една инверсия от психолин-
гвистиката, тогава много от когнитивните факти няма да бъдат така нови и ще разберем, че
става, дума за използване на психологична методика в езиковата теория - или това не е нищо
друго освен експериментална психология. Но както отбелязва Паршин, щри внимателното
разглеждане на лингвистичната прагматика.,., осъществена на голям езиков материал, как­
то е при Вйежбицка (1991), впечатляваща е демонстрацията на универсални принципи...”
Какви са отделните епизоди на т.нар. методологичен метеж: първо се въвежда анализ
на ‘реалния дискурс’, а след това и на корпусната лингвистика с нейните количествени
анализи на закономерностите в дискурсната организация. Всъщност „в интенционален
план изследванията на граматикализацията напъло са в руслото на теоретичната линг­
вистика,.,, т.е. съсредоточени са в усилия за търсене на обяснения за езиковите феномени,

42
 напр. различията при имена и глаголи като езикови универсални или съчетанията на
прилагателните имена с предикативните свойства”. Паршин обобщава: „...след като Лей-
къф твърди, че великата революция е започнала с качествени обяснения за фактите на
равнище от субсимволните невронни структури и тяхното фунциониране”, съмнително
остава дали подушените сведения са съвместими с образа на науките за езика въобще!
Така че конекционалистичните тълкувания могат да изиграят лоша шега на езиковедите,
които не са подготвени за подобни анализи (нещо, което отбелязах вече по друг повод и
след като описах конекционализма в рамките на психофизиологичната парадигма, вж.
Райнов; 2000). Деветнайсети век в лингвистиката беше време на метода, двайсети на тео­
рията, твърди Паршин, а 'революцията’ днес засяга тъкмо теоретичното развитие. Затова
и статията на изтъкната руска езиковедка ИМ. Фрумкина във ВЯ отново ме връща към
парадигмата на КЛ и общата езикова теория (вж. Фрумкина; 1996). Подобно на цитира­
ния вече автор и тя намира „терминът ‘когнитивен’ за размит и почти празен от съдържа­
ние”. С въвеждане на заетото от Мергьн понятие: „теория на средното равнище - theory of
middle range”, Фрумкина навлиза в частната епистемология на т.нар. прелом в теорията.
„У нас (в Русия. б.м.), пише тя, психолингвистите бяха неглижирани, затова психолинг-
вистиката и днес си остава достатъчно хаотична като област, намираща се между другите
науки. Тя е или смес от добра психология и посредствена лингвистика, както е в САЩ, или
от лоша психология и добра лингвистика, както е в Русия..., където неразбираеми психо­
логични или лингвистични студии се забъркват с още по-неразбираеми културологични
или социологични теории”. Белезите за поява на новата парадигма, според Фрумкина,
също започват с Вйежбицка, но и нейните работи са достатъчно общи и слабо защите­
ни от невропсихологичен план, и според мен (четох нейна последна работа, посветена
на невролингвистиката и когнитивната лингвистика, публикувана в си. на фондацията
Ал. фон Хумболт, след като тя бе обявена за носител на специална награда - Preistrager).
Това е забелязала и Фрумкина, която в „метаезика на примитивите” вижда неточности.
Очевцдно е, пише тя, че 'теорията на средното равнище’ се съгласува с картезианската ра­
ционалност, „т.е. започва да изпълнява определена функция на епистема”. Така когато се
анализират подходите на Сидоров и Мамардашвили (единият лингвист-фонолог, а други­
ят философ-епистемолог, б.м.), известни сред руския интелектуален елит със своята „маг­
нетична убедителност и научна аргументация”, се стига до извода, че компютърно-струк­
турната методология трябва да бъде преодоляна от когнитивната. Тъкмо в изследванията
на Winograd при създаване на програми за автоматичния PC-превод от естествената реч,
се разбира, че а) дейността на интелекта не се основава на операции от мисловния модел
с т.нар. mental representations, б) тогава човешкото съзнание и езикът не отразяват външ­
ния свят, а го интерпретират, съобразно нашите потребности, и в) същинското разбиране,
във философския смисъл на понятието, изисква обръщане на метода към процесите на
социалното взаимодействие. Формалната логика остава някак встрани, тъй като тя има
прескриптивен, а не дескриптивен характер, та затова и човешкото поведение не трябва
да бъде описвано с нейните термини.
Тогава, според Фрумкина, лингвистът се превръща в „личност, която опознава света
чрез езика”. В езикознанието стремежът е да се представи езика такъв, какъвто той Е,
извън зависимостта му от субекта, даващ описанието, а тълкуващите ориентири се насоч­
ват към качеството на самата интерпретация, в стремеж към 'максимална прозрачност и
убедителност на подходите!
По този начин, пише Фрумкина, „антропологичният подход, ползван и от Вйежбицка,
прикрива оптимализацията на критериите, а „все-прозрачността” (това е термин на
Фрумкина, б.м.) се превръща в основен постулат ако не за всички автори, то поне за

43
 читателите’1, Тези анализи представям тук с особено задоволство, тъй като имах щастието
да познавам Рита Марковна и в кратките ни срещи, заедно с психолингвистката проф.
Таня Ахутина и невропсихоложката проф. Наталия Корсакова, всички от московската
школа, успяхме да започнем тематизирането и да дискутираме в поредица срещи сложната
природа на езиковото пораждане.
Следващ важен момент в теоретичната дискусия е т.нар. „спор за формализма и
функционализма в езикознанието” (вж. ВЯ, 1996. Hb»Me&ep/Newmeyer;1988). Авторът
основава своите анализи с търсене на обяснения за двата фундаментални въпроса:
когнитивният, или „какво представлява знанието за езика”, което е вариантна генеративния
проблем след Чомски и пр., и типологичният, „от какво се определя честотата за появата
на отделните елементи и техните импликативни отношения”? Така се стига да основния
извод: езикът има форма и изпълнява определено множество от функции, но до известна
степен, а точно каква, - в настоящия момент не би могло да се каже, затова и формата
на езика представлява продукт на неговата функция. „Тогава ако в действителност
сме заинтересувани от изследване на отношенията между лингвистичната форма и
лингвистичната функция, първата ни задача трябва да бъде построяването на формална
теория на езика” ~ казва Нюмайер.
Накрая, в тематично структурираната 3 кн. на ВЯ от 1997 г., в статията на Живов и
Тимберлейк (1997) намирам основните тезиси на дискусията около структурализма и пост-
теориите, Разделяйки се със старата теория, двамата автори насочват вниманието към
следните дискусионни моменти: системност и развитие на езика, език и реч (технологии на
абстрахиране), системност и прагматика, активна роля на носителя, регистри и стратегии
на езиковото поведение, регистри и взаимозависимост на езиковите части, абстрактно
описание и взаимозависисимост на езиковите елементи, шаблони и ситуация, шаблони и
традиция; традиция, вариативност и изменение на езика и езиковия узус. Или - промените
в езика, водещи до т.нар. изменение не се определят от някаква ‘изменчивост1. Тъкмо тя не се
посочва като иманентна за езика, като не й е присъща и някаква динамика. Вариативностга
обаче е характерна тъкмо за езиковия узус. Затова и тя може да се разглежда като начин за
съществуването на езика, а измененията - като конвенционално използване на едни или
други варианти, смятат авторите. Така възможността за екстраполация не предопределя
еднозначно промяна, а създава пространство за вариативност в сферата на иновациите,
която пък произвежда езиковите промени!
Самото интерпретиране и реинтерпретиране на представените проблеми е създало
обособяването на споменатите школи и направления. - резултат на продължаващата и
днес научна дискусия е и предложеният текст, който е посветен на проф, Йордан Пенчев.

1. Формиране на пътища за утвърждаване

на основните структурални езикови теории
1,1. Общоприето е да се смята, че в своето развитие структурната лингвистика има един
първоизточник - Пражката лингвистична школа. Основана официално като ПЛК през
1926 г, от Матезиус, Трънка, Хавранек и Скаличка, с авторитета на имигрантите Трубецкой
и Якобсон - школата заема значимо място в новоформирания модерен науковедски свят, -
модерен както от темпорален, така и от фундаментално методологичен план.
В настоящата дискусия ще се постарая да представя собствена интерпретация на
някои основни съждения в лингвистичната теория, защото имах щастието да видя, чуя
и възприема непосредствено с присъствието си много трудни за описание концепти по
време на академичните заседания на Пражката школа през 1966-1968 г. На своите

44
 специализирани семинари професорите Трънка, Хала, Скаличка, Бйелич и Исаченко
не само продължаваха традициите, оставени от своите предшественици, но и генерираха
поредица от нови идеи, много от които имат и днес непреходна стойност.
Ето в най-общ план предложените от кръжеца тези, приети още на I Конгрес на сла­
вянските филолози в Прага през 1929 г,:
- Концептуално, това са „методичните проблеми, произтичащи от разбирането на ези­
ка като система и значението на това за описанието на славянските езици (С-ЕУ\ В този
смисъл чрез балансирането на синхронната и диахронията се предлага концептът - „ези­
кът като функционална система”. Постулира се, „че нито едно езиково явление не може
да бъде разбрано без съобразяване със системата към която принадлежи”. Подчертана е
важността на синхронния подход, без да се поставя непреодолима преграда между синх­
ронната и диахронията, както това се прави от Женевската школа. Синхронното описание
не изключва еднозначно разбирането за еволюция, тъй като „в тези изследвания същест­
вува съзнание за менящото се в езика”. От синхронното състояние не могат да се отстранят
стилистичните елементи, използването на архаизми, а също така и продуктивните мор-
фонематични съставки, които имат смесена природа. Допускат се „нови възможности за
използване на сравнителния метод”, а в съпоставителните изследвания на славянските
езици основно са представяни генетичните първоелементи; предлага се „търсене и анализ
на структурните закономерности на езиковите системи и на техния развой”, Пряко след­
ствие от приемането на подобен подход е и крачката към разрушаване на представата за
конвергентния и дивиргентния развой, наследена от традициите за историческо описание
на СЕ, Така съществените последействия могат да бъдат изразявани с представянето и
експанзията на определени езикови явления и формирането на позиция по отношение на
т.нар. „проблем за разпадане на праезика”;
- Основните цели при описанията на езиковата система, според препоръките на ПЛК,
трябва да бъдат - а) насочване на изследванията .към звуковата същност на езика и към
анализ на акцентите особености, както и необходимостта да се отличава обективният фи-
зикален акт веднъж като представа, но и като елемент от функционалната система; така се
осигуряват структурни предпоставки за експонирането на фонологичната система, а оттам
и поставяне на преки задачи пред синхронната фонология с определянето на структурната
схема на фонемния състав, комбинационните реализации, честотната проява и морфоноло-
гичната употреба; б) аналитични изследвания на думите и техните свързвания, както и на­
сочен интерес към частната наука за описание на тези връзки - синтаксисът; предикацията
се определя като основен акт, осъществяващ взаимоотношенията или изказа; подчертана е
ролята на индивидуалния творец при моделирането на словото, която най-добре се изразява
при сравнение на актуалното членение в монологичната реч и при отговор - чрез диалога,
т.е. в обособяването на граматичния субект и предикат; функционалното разбиране, според
тезите на ПЛК, допуска взаимозависимост на отделните синтактичните форми;
- При функционалното изследване на езика трябва да бъдат отличавани явления като
„вътрешна и външна реч” и характеризиращите езика качества - „интелектуалност и емо-
ционалност”, а също социалното и индивидуалното в речевия акт; набляга се върху теза­
та, че всяка функционална реч има своя конвенционална система - езикът langue’ прите­
жава актуално-специфичен изговор ’parole; важен момент при стратификацията на езика
са отношенията между участниците в езиковия контакт, степента на тяхната социална
кооперативност, обособяването на професионалните общности, териториалната, родовата
и семейната принадлежност, а също така и причисляването на индивида към някоя от
социалните страти; трябва да се знае, че политическите, социалните, обществените и ре­
лигиозните предпоставки са само външни фактори при оформянето на книжовния език;

45
 това помага да разберем защо книжовният език може „да произлиза” от някои конкретни
диалекти, зашо е възникнал в определено време, как се е утвърдил, „ но не може да обясни
защо той се отличава и в какво от народния език1; особено внимание се отделя на „пое­
тичния език”, като се знае, че най-добре могат да бъдат влщени структурните особености в
морфофонематичен план тъкмо в поетичните звукови схеми;
- Основните насоки на структурния подход, приложен към старобългарския (църков-
нославянския) език, са надлежно описани в тезисите; представени са и проблемите на
фоно логичната и фонетичната транскрипция, основните тенденции в езиковата геогра­
фия и етнографията на славянските земи, както и въпросите за подготовката на бъдещия
славянски лингвистичен атлас; развитието на лексикологията и значението на функци­
оналната лингвистика се поставят в пряка връзка с културологичните и структурно-ли­
тературоведските анализи; препоръчва се новите направления в езикознанието да бъдат
преподавани в средните ^^чилища.
Всичко това представя основополагащите тенденции на пражкия структурализъм в
особено благоприятна светлина. Много от препоръките, направени тогава, днес са реално
изпълнени лингвистични постижения (например академичните граматики, речниците
и диалектните атласи), но няма да изброявам колко от важните задачи, поставени през
1926 г. пред научната езиковедска общност в славянските земи, пък и не само там, не са
започнати в началото на 21 в. През 2003 г. проф. М. Виденов преведе и публикува в своя
книга „Тезисите...” като напомни тяхната непреходна актуалност (вж. Виденов; 2003).
Ще припомня, че за чест на нашето езикознание, в създадения през 1930 г. Между­
народен фонологичен съюз със седалище в г. Прага, наред с основателите Белич, Бюлер,
Чижевски, Якобсон, Махек, Матезиус. Вахек, Трубецкой е и Ст. Романски.
1.2. Структурализмът и функционалното езикознание още с първите им стъпки и де­
монстративни изяви на европейската научна сцена са представени и от други български
учени. Известно е, че след като Якобсон и Трубецкой са преминали през нашата Алма
Матер, но са били не особено дружелюбно посрещнати от академичното съсловие в Со­
фия, как българското езикознание е имало и своя пропуснат звезден миг. Не бих искал
да търся причини и следствия за нерешителния актив на следващите 50-60 години, но
само ще си позволя да представя едно от първите описания на фонологичната система на
българския език, принадлежащо на проф. И. Леков (1960). Трудът има херменевтично
заложен потенциал, още повече, че през 60-те години привържениците и носителите на
функционално-структурния подход в лингвистиката е трябвало иносказателно да предс­
тавят своите тези. Камъните можем лесно да подхвърлим в градината на тоталитарното
общество, което се е грижело за послушанието на водещите и пишещите професори, но и
в предвидливото застраховане на повечето от тях пред силата на властващите. И. Леков с
цената на определени компромиси е успял да представи на научната общност една рядка
книга, където наред с богатата информация намирам съвсем нови хипотези, все още чака­
щи своето експериментално и статистическо потвърждение,
1.2.1. През 1966 г. Ст. Стойков в своя „Увод във фонетиката на българския език” говори
за фонема и варианти на фонемата, ™ наречени основни, позиционни, индивидуални и фа­
култативни. Той твърди, „ че всяка фонема в даден език има собствени слухови и учлени-
телни качества, по които се отделя от останалите и се оформя като самостоятелна смисло-
различителна единица” - т.е. „между фонемата и нейната конкретна звукова реализация
в езика под формата на варианти по начало има съответствие”. По отношение „учението
за фонемата”, а не за структурализма или за функционалното езикознание се твърди, че
е „създадено и разработено от ред руски учени като Бодуен де Куртене, Л.В. Щерба и др.”,
с което веднага прозира цената на компромиса и премълчаването на истината. А проф.

46
 Стойков е възпитаник на Пражката школа, специализирал е фонетика при проф. Хала и
много добре е знаел кой, кога и къде е поставил началото на структуралния дискурс.
Проф. Л. Андрейчин и сътр. (1955) също говори за фонемен състав на българския
език, но определя методите за лингвистичен анализ с предикатите „описателен,
екпериментален и диалектически”, а основните трудове по езикознание са тези на
„класиците на марксизма”.
На фона на опитите за потулване на структурното езикознание или признаване само
на някои фояологични описания, „Насоките...” на Леков са една европейска книга.”Извес-
тно е, пише той, че колкото и малобройни да са онези, които по привичка признават друго
отношение към фонетичния езиков материал освен традиционното фонетично, то упорито
се стремят да запазят термина фонетика..., а звук и фонема са неразривно свързани: не
бива да се забравя, че езиковият акт се състои от две страни - акустично-физиологична
и психична”. След като изписва опасната дума „психична”, на помощ веднага се вика
съветското и полското езикознание, за да не си помисли някой, че авторът е менталист. В
същото време Леков представя и функционалния подход във фонологията, позовавайки
се на „някои английски и американски фонолози” и отново спасение от цитирането на
неудобната теория е потърсено в модерно ориентираната полска наука в лицето на В.
Ясем. Въпреки всичко се формулира едно обобщение, което впечатлява със своята кате­
горичност и безкомпромисност: „От досегашната богата литература по въпроса за фоно-
логичното развитие на всички езици трябва да се извади заключение, че и в тази езикова
област законите и тенденциите имат обективен характер, Те не зависят от обществото, от
говорителите, въпреки че промените, колкото да са бавни, незначителни и незабележими
за едно поколение, понякога се осъзнават и в такива случаи се наблюдават редица съзна­
телни подтици към промени”. Затова, според Леков,”фонологичният развой се обуславя
от взаимодействието между отделния говорител и обществото”. Отправя се и справедлива
критика към Ст. Стойков, че „обръща внимание главно на изолираните, т.е. на спонтанни­
те промени, а не и на такива, които са способни да увеличават или намаляват числото на
фонологичните елементи”. Авторът е убеден, че фонологичната система в цялостта си не
зависи от историческите и обществено-политическите фактори. Това твърдение по-долу ще
дискутирам в светлината на постмодерното и постструктуралното разбиране за езика, за
социалните страти и общата валидност на езиковите явления. Като приема, че фоиологич­
ното развитие не съвпада с понятието „езиков развой”, Леков е склонен да търси в новите
описания и в комбинаторната фонология „ценните критерии за оценка на славянските
езикови системи”. В сравнение с изследването на Vachek (1968), посветено на динамиката
на фонологичните системи, работата на Леков е по-непретенциозна, но е една от малкото
за български език, докато за чешки са известни няколко десетки, Вахек е ученик и съпод-
вижник на основателите на ПЛК, - затова той повече говори за „езикова динамика”, която
наред с общотеоретичната си значимост носи и конкретни практически решения.
1.3. Когато признаваме, че учените у нас, които са приемали и проповядвали структура­
лизма като доктрина, е трябвало сериозно да се съобразяват с официално наложената поли­
тическа система, отразяваме само събитието, но не и смисъла на противопоставянето, В това
отношение особен интерес заслужава дискусионната статия на проф. Й. Пенчев (1978) на
страниците на сп. Български език, която е отговор на догматичните идеологеми на Д. Спасов
срещу структурализма. В една част от книгата „Единство и многообразие”, Спасов обсъжда
„лингвистичното възраждане на вродените идеи”. Тук ще представя само сблъсъка на мне­
нията и доблестта на езиковеда-структуралист при защитата на собствените му позиции.
На становището „структури - да, структурализъм - не” и „не - на дълбоките структури и
на генеративния синтаксис” в традициите на Ломски, търпеливо и последователно Пенчев

47
 противопоставя едно развитие на тезата за организацията и функциите на повърхностните
и дълбоките структури. Философът-материалист Спасов се опасява, „че синтактично може
да бъде само нещо материално, а ако дълбоката стрхжтура е нематериална, как тогава
може да бъде синтактическа?”. Като се позовава на редица философи и след като цитира
българските изследователи „от другата страна на барикадата”, писали за т.нар. вроденизъм,
от когото така много се страхуват домораслите идеолози, Пенчев показва как трябва да се
аргументира определена научна позиция. Дискусията сочи и един езоповски дискурс за
търпелив и аргументиран спор без да се отбягва и премълчава главното .’’Оказва се, пише
Пенчев, че именно типовете граматики, характеризирани с някои принципи, са вродени
и затова работата на детето е лека - само да познае с какъв тип граматика си има работи.
След това вродените правила ще извършат останалото, подпомогнати от опита”.
Така соломоновски Пенчев оставя на загрижения за чистотата на идеите философ право­
то да може да ни съди, че ‘вярваме’ - в смисъла на ’ belief в нематериалното и в духовното,
Или пък за това, че допускаме то да бъде генетично унаследено, а не да се предава класово
по инструкция. И тъй като нематериалното в езика се е превърнало във висш символен код,
то самото не може да използва известните дарвинистични обяснения и да бъде предлагано
като аргумент в полза на „трудовата теория" за произхода на човека и езика.
1.4. В това отношение акад. Вл, Георгиев твърде деликатно, но ясно и разграничително
представя основните структурални направления в „Езикознание” (Георгиев, Дуриданов;
1965). Тук и Бодуен е вече полски професор-гост в руските висши училища и Трубецкой
е бивш доцент по сравнително езикознание в Софийския университет, но за Йемслев
се казва, че има „антиисторически схващания за езика”, В известна степен банално
звучи определението, че „езикът има сложна структура с относителна устойчивост на
съотношенията между частите и сложното цяло в действителността”. Представени
са новите методи, появили се по това време в парадигмата на математйзираната
лингвистика, както и формализираните модели на архетипни структури, които се
разясняваха в специализираните семинари, изнасяни пред студентите (от това време
са останали и единствените ми записки по проблема, данни, които не бяха отпечатани
впоследствие), Спомням си как приех през 1970 г. да говоря пред специализирания
семинар на Вл. Георгиев за претенциите на психо- и невролингвистиката. Свидетел
бях на окуражителни изказвания от повечето присъстващи и на високото им мнение
за стойността на появяващите се интердисциплинарни изследвания. За съжаление
следващи стъпки не бяха направени от водещите автори в езиковедските среди,- от
това време мога да посоча една своя работа за сътрудничеството между лингвисти и
невролози, - всъщност написана като апология на позициите на Якобсон и която беше
отпечатана в сп. Неврология, психиатрия и неврохирургия, тъй като структурализмът
там не можеше да бъде припознат за опасен и идеологически вреден (вж. Райнов; 1972).
В този смисъл академичната граматика на българския език (т. 1, Фонетика, 1982; ко­
лектив, където съавтори са Тилков и Бояджиев) отделя в самостоятелна част фонемната
система. Тя е определена от 45 фонеми, 6 гласни и 39 съгласни. Представени са основните
диференциални признаци: компактност/дифузност (или отвореност/затвореност). лаби-
алност/нелабиалност (или предност/задност) - за вокалите и локалност/модалност - за
консонантите. Показани са и основните корелативни (съотносителни) белези, както и сил­
ните и слабите позиции на фонемните комбинации. Особено важни, според авторите, са
взаимодействията ^истрибуция/съчетаемост” на съгласните - в началото, средата и края
на думата. Напълно в традициите на пражката школа е описана структурата на сричката,
както и редуванията на фонеми и алофони. По този начин структуралните интерпрета­
ции на знаково-фонематично равнище са получили своята достойна реализация.

48
 Значителен принос за описанието на фонологичната типология на славянските езици
и в частност на българския език правят Лекомцева и сътр. (1963). Те приемат една особено
актуална за времето си матрица като предлагат подробен списък на различителните
признаци за всички славянски езици (в това число и знаците за релевантност на
признаците, фонемния инвентар, матриците за идентификация на фонемите, показателя
за движението на отделните индекси и пр.). За първи път е представен оптимален набор от
описателни средства, които чрез най-актуалните за 70-те години на 20 в. постструктурални
подходи представят единството и многообразието на славянските езици и мястото на
българския, съпоставен с останалите.
Едва през 1998 г. колективът Бояджиев, Куцаров и Пенчев за първи път в нашата
книжнина отделя фонологията от фонетиката в рамките на един цялостен труд (вж.
Бояджиев, Куцаров, Пенчев; 1998).
1.5. Когато представяй! структурните подходи в традициите на ПЛК и тяхното
интерпретиране в отделни направления, школи, университети и изследователски центрове,
задължително трябва да посоча позициите на представителя на една друга школа -
проф. Мартине (Martinet; 1960) и неговата теория за езика, включваща лингвистичната
икономия. Предложената парадигма е твърде специфично интелектуално усилие в посока
към постструктуралното пространство. Преди да анализирам Мартине, ще припомня, че
е прието следните шест тенденции да характеризират относително цялостно насоките в
структуралното описание (вж. Звегинцев; 1962):
1. Оценка на„чистите езикови отношения” в съпоставка с елементите на лингвистичните
цялости;
2. Избор на бинарен метод и/или стремеж към индуктивно описание на индивидуал­
ната реч;
3. Представяне затвореността на езиковата система и мястото' на неезиковите функ­
ционални модели;
4. Игнориране на „значението” и/или търсене на модели за включването му в опи­
санието;
5. Екстраполация към същността на езиковия дуализъм с неговите парадигматични и
синтагматични полюси, и
6. Превалиране на синхронното и/или диахронното описание при характеризиране на
структурните езикови особености.
Тези тенденции, обобщени и представени от проф. Звегинцев в предговора към рус­
кото издание на книгата на Мартине (1960), по един херменевтичен начин извличат и
най-същностните въпроси, които си е задавал и решавал френският учен, а също така и
много от изследователите, съвременници на дискусията. Когато сам Мартине признава,
че структуралистите рядко се интересуват от езиковата еволюция, тъй като традиционно
повтарят позициите на Сосюр за „статичната лингвистика”, - това оформя само част от
критичните проблемни кръгове. Френският аналитик полемизира и с бинарната теория
на Якобсон и Хале, като прави опит за преосмисляне на понятията „структура, система и
фонема”. Той смята, че зад различните разбирания и определения се крият дълбоки раз­
минавания в основните тези на отделните учени. Като използва модела на историческата
фонология, авторът определя активните и пасивните фактори в езиковите системи, както
и вътрешните взаимодействия и външните влияния. За значително преимущество при
интерпретациите е оценен „законът за най-малкото усилие”, както и представянето на
нормалните и задължителните изисквания за осъществяване на речевия акт. Психофи­
зиологичните особености в човешката дейност са оценени като водещ момент в езиковата
причинност. „Феноменологичният анализ, според Мартине, дълго време страда от отсъс­

49
 твие на ясно разграничение между „контрастите55 в речевия поток и отделните противо­
поставяния./. С въвеждането на редица постулати, приети още от Жиерон в диахроината
диалектна фонология, Мартине твърди, че изключенията водят до създаването на фо-
немна теория и че „фонемата като,оперативно понятие съвпада с психофизиологичната
реалност5’, описана в трудовете на Йелмслев. Последният ярко е защитавал своята теория
и е предупреждавал съвременниците си за опасностите след неприкрития отказ да бъде
използвана подобна парадигма.
Според Мартине, понятието „функция” притежава и елемент на,дейност”, характерен
за даден обект и има роля, присъща единствено нему в съответствие със самата природа.
„В езика - източник на тази дейност е човекът, носител на речта, а не звуковите или смис­
ловите единици, на които се приписват функциите” ~ смята Мартине. В този смисъл една
твърде важна постструктурална теза вече е заявена и неслучайно аз търся именно в нея
развитието на новата парадигма.
Като припомня основните постулати на един от своите учители - Пол Паси, че „езикът
постоянно се стреми към освобождаване от това, което е излишно и да отдели това, което
е необходимо”, Мартине подчертава важността на формулирания от Паси и Суит „закон
за най-малкото усилие”, наречен още „принцип на икономията”. Паси обособява и твърде
съществения принцип на емфазата: „ако става дума за съзнателното съхраняване на
значимите елементи и съзнателното изпускане на излишните - ако аз пренебрегвам
важните и мен не ме разбират, то аз ще се старая да се поправя...”. Ясно и еднозначно
представената позиция обяснява и последействията в речевата комуникация, а това е най-
важното в езика. От функционално гледище Мартине намира фундаментална поддръжка
в известната „Граматика на грешките” на А. Фрай (1929). Според мен това е особено
важен момент в развитието на парадигмата, тъй като днес вече е формулирана и теория
за нормативните отклонения (вж. Димитрова; 1994), която предлага описания в посока
към постструктурализма и т.нар. езикова еволюция. Близки разсъждения и множество
примери за „колебания в системата” могат да бъдат представени и след внимателен
прочит на някои позабравени работи на Поливанов (събрани и издадени едва през 1968 г,).
Става дума за много верните констатации в изследванията „Фонетика интеллигентского
язьжа”, „Субъективнмй характер восприятия звука” и „0 трех принципах построения
орфографии”, където откровено са изповядани постструктурални позиции, „Фонемите
и подобните им елементарни фонологични представи дотолкова тясно се асоциират в
представителя на всеки език с аперцептивната дейност (т.е. с акта на възприемането на
речта, б.м.), че той е склонен да произвежда привичния нему анализ чрез своите собствени
елементарни фонологични представи даже при чуваните думи и фрази от чужд език...”.
Така се раждат и „грешките” след възприемането и възпроизвеждането на „другия”
език и натрупването на множество от примери за „нарушения” на езиковата система”.
В този смисъл ще се върна отново към Мартине, при когото особено остро и критично
прозвучават аргументите - след тезите на ПЛК и работите на Якобсон „Замечаниях о
фонологической зволюции русского язьпса” и „Prinzipien der historischen Phonologie”,- че
по същество са утвърдени лостулатите за предимно описателните задачи на диахронната
фонология. По подобен начин у много езиковеди се налага и задържа чисто умозрителният
и терминологичен характер на изследванията по диахронна фонология. Всъщност още
Поливанов си позволява да критикува Якобсон с принципни и убедителни аргументи,
както всъщност постъпва по-късно и Мартине, Това ми дава и основания в настоящата
дискусия да го цитирам именно с онези пасажи, където той не приема концепта за двата
водещи и преимуществени момента в езиковата система - акустичният и физиологичният,
и където са въведени и новите понятия - „функционално натоварване и функционална

50
 значигюст на противопоставянията”. Илюстрацията е с интересен пример от стб. език,
взет от работа на Дайвър (Diver; 1955), която анализира функцията на стб. 'шт'. Оценката
е, че когато се описва език, където не е възможно да бъдат намерени достатъчно число
„квазиомоними” и е известна част от лексикалната мрежа, тогава се прилага методът
за функционалното натоварване на текста. Методично може да се постигне оценка на
иновациите с вече известните или с модифицираните нови лингвистични стратегии.
Мартине търси определение на понятието „структура”, което се използва в широките
лингвистични кръгове много по-често от „функци^.”Структурализъм” ~ това е етикет на
всяко движение, скъсало с филологичните традиции”, затова и структуралистите, принад­
лежащи към различни школи, главно се занимават със синхронното състояние на езика,
Мартине критикува Грамон, но веднага оценява и стойността на първите описания на
Трубецкой в диахронната фонология. Въпреки, че според Мартине, те съдържат ценни
мисли, в тях са използвани измамни термини - като например „хармоничност”. Приз­
нава се. че Трубецкой прави едно от първите и най-значимите структурни описания на
езиковите явления. По този начин мога да заключа, че с анализите на функционалния
структурализъм от типа, предлаган от Трубецкой и от неговите последователи, започва
едно ново, същностно и различно направление в структурализма.
В своята критика на бинаризма, Мартине формулира съмнения, някои от които днес - 45
години по-късно, иматсвоите отговори: -Можем ли да мислим, пише той, че съществуват група
мозъчни клетки, реагиращи положително на високите честоти и отрицателно на ниските,
или положително реагиращи на „компактността” и отрицателно на нейното отсъствие; дори
да предположим, че не се смята за доказано, че децата усвояват фонологичната система
посредством дихотомични деления, както е описано от Якобсон в неговата работа „Детският
език, афазията и общите звукови закони”, не е ясно защо това трябва задължително да
влияе по-късно върху функционирането на системата у възрастите - дотук Мартине.
Ето и част от отговорите, такива каквито се правят в рамките на съвременното състо­
яние на когнитивните науки: - например сензорната физиология (вж. работите на Ке-
неди, Летвин и станалите вече класически описания на Хюбел и Визел и др.) намира за
доказани човешките реакции на определени специфични стимули; това са експерименти
и потвърждения за наличие на способности при диференциране на обекти, които са ос­
ветени или неосветени, наклонени или със сложен гегцалт; аналогични изследвания за
слуховото възприятие са работите на Розенцвайг, Бекеши, Ливънстайн и др. Без особени
затруднения подготвеният читател днес може да се ориентира в монографичните фунда­
ментални изследвания, посветени на възприемането на речта и езика, и да ги съпостави
с класическите структурални разработки.
За мен особено интересни са категоричните твърдения на Мартине при приемането или
отхвърлянето на тезиси от работите на Трубецкой и Якобсон, които непрекъснато са реви­
зирали своите становища. Така за фонологичния дискурс на Мартине най-значителен си
остава „принципът за икономия", възприет и модифициран от работите на Фрай и Ципф.
Мартине изказва справедливи съмнения относно универсалността на системните
фонологични замени в детската реч, при афазиите и при психотичната реч (подобна
дискусия и заключения съм правил на друго място, вж. Райнов; 1998). Генералното
обобщение в обсъжданата работа е: „че развитието на общественото съзнание,
социалната еволюция, промяната на географските условия или изменението на
модите могат по непряк път да се отразят на фонологичната система... Малко
правдоподобно е въпреки всичко чрез подобни влияния непрекъснато да се
обновяват звуковите системи на различните езици”.

51
 Тези съображения и анализи, свързани със структурализма и езиковата теория намират
своите рефлекси в поредица от трудове на проф, Пенчев и този сборник същностно ни
напомня за това!

Библиография
Андрейчин, Л. и др. Съвременен български език. С.} Нар. просв., 1965.
Бояджиев, Т., Ив. Куцаров, И. Пенчев. Съвременен български език. С., П, Берон, 1998.
Виденов, М. Българската езикова политика. С., МСД, 2003.
Георгиев, Вл., Ив. Дуриданов. Езикознание. С., Наука и изк., 1965.
Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 1 Фонетика. С, БАН, М. Дринов,
1982.
Димитрова, Ст. Иссключения в русском язнке. Ohio, Slavica Publ., 1995.
Живов, В., А. Тимбърлейк. Расставаясь co структурализмом. ~~ ВЯ, 3,1977, 3-14.
Звегинцев, В.А. Очерки по общему язьжознанию. М., МГУ, 1962.
Ньюмейер, Ф. Спор о формализме и функционализме в лингвистике и его разрешение. -
ВЯ, 2,1966, 43-54.
Паршин, П, Б. Теоретические переворотьт. ~ ВЯ, 2,1966,19-42.
Леков, И. Насоки в развоя на фонологичните системи на славянските езици. С., БАН,
1960.
Лекомцева, М. И. Опит построения фонологической типологии близкородственьтх
язмков. - Славянское язмкозн., М., АНССР, 1963, 423-475.
Лиотар, Ж.П. Пост-модерната ситуация. С., Наука и изк., 1996.
Мартине, А. Принцип зкономии в фонетических изменениях. М,, Иностр. лит,, 1960 (с
Увод от В. Л, Звегинцев).
Илиева, К. Лингвистичният процесор като модел на езиковото съзнание. - Езиково съзна­
ние,, С., Наука и изк,, 1998, 316-411.
Пенчев, Й. Синтаксис. Пловдив, Вечерник, 1998.
Пенчев, И. За една философска критика на структурната лингвистика. -- Бълг. ез. 1,1978,
28, 44-49.
Поливанов, Е. Д. Статьи по общему язьжознанию. М., Наука, 1968.
Райнов, В, Върху сътрудничеството между лингвисти и невролози при изучаването на
речевата патология. - Неврол., психиат. и неврохир., 1,1972,11, 70-74.
Райнов, В. Персонализмът - психобиология и езикова прагматика. С., БАН, М. Дринов,
1995.
Райнов, В, За психосемантичната специфика на езиковото възприятие. С., БАН, М. Дри­
нов, 1998.
Райнов, В. Постструктурализмът и езиковата теория. С., Труд, 2000.
Стойков, Ст. Увод във фонетиката на българския език. С„ Наука и изк,, 1966.
Стойков, Ст. Българска диалектология. С., Наука и изк., 1962.
Фрумкина, Р. М. „Теории среднего уровня” в совр. лингвистике. - ВЯ, 2,1966, 55-66.
Buhler, К. Phonetic und Phon.ologie.-In: Travaux. Prague, Jednota, 1931,22-52,
Buhler, K. Sprachtheorie. Jena, Fischer, 1934,
Chomsky, N. Barriers. Cambridge, MIT Press, 1990.
Derrida, J, De la grammatologie (немски превод; Grammatologie. Frankfort, Suhrkamp,
1990).
Diver,W. The problem of Old Bulgarian 'st'.-Word, 11,1955, 223-236.

52
Foucault. M, Die Ordnung der Dinge. Frankfurt, Suhrkamp, 1989.
Frey, E. Grammaire des fautes. Paris, H.EcoIe, 1929.
Globus, G. The Postmodern Brain. Irvine, Univ.Press, 1996.
Habermas, G. Der philosophische Diskurs der Moderne. Frankfurt, Suhrkamp, 1985.
Habermas, G. Theorie des kommunikativen Handeln. Frankfurt, Suhrkamp, 1987.
Hjelmslev, L. Prolegomena to a Theory of Language. Madison, Univ.Press, 1963.
Jakobson, R. Das Erste Hegels. Frankfurt, Suhrkamp, 1982.
Lyotard, J. F. Moralites postmodernes. Paris, Galilee, 1993.
Martines, A. The Unity of Linguistics.- Word, 2-3,1954, 80-96.
Mathesius, V. Rec a sloh. Praha, Ces.spisov., 1966.
Polivanov, E. La perception des sons (Tune langue etrangere.-In: Travaux. Prague, Jednota,
1931, 79-96.
Skalicka, VI, Vyvoj jazyka. Praha, Stat.naklad., 1960.
Stary, Zd. Ve jmenem funkce a intervence. Praha, Univ.Karl, 1995.
Trubetzkoy, N. S. Grundzuge der Phonologie. Prag, Akad., 1939.
Vachek, J. Dynamika fonologickeho systemu soucasne spisovne cestiny. Praha, Akad., 1968.
Vachek, J. U zakladu prazske jazykovedne skoly. Praha, Akad., 1970, 5-35.
Wierzbicka, A. Cross-cultural pragmatics: the semantics of human interaction.Berlin, Thieme,
1991.

53
 Вера Маровска
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Синтактичните конотации

Като епоха на структурализма, 20 век създаде ядрото на онези нови лингвистични

концепции, които се превърнаха в теоретична основа за пророческите идеи и очаквания на
много гениални езиковеди от по-близкото и по-далечното минало. 20 век и структурализмът
създадоха и модерната лингвостилистика по две основни причини: първо, защото
структурализмът е методологическата иновация, заменила съществуващите авторитетни
и приносни сравнително-исторически проучвания на 19 и началото на 20 век, т, е. той е
синхронната, заменила господстващата до момента и поизчерпала се диахрония. От друга
страна - структурализмът е теоретическият импулс за развоя на модерната стилистика,
нуждаеща се от онзи евристичен минимум, който е задължителен за предстоящи
съпоставителни и диахронни аналогии, но който може да бъде само синхронен. В
крайна сметка, структурализмът в своя пражки вариант теоретизира и функцията
като конституираща в комуникативно-речев аспект - идея, без която съвременната
лингвостилистика е немислима.
20 век обаче е и векът на трансформационната граматика, превърнала се едновременно
в контрапункт и задължително допълнение на структурализма, в негово второ лице,
Между тях има съществени отлики.
Забележителният теоретик на езикознанието Е. Косериу нарича структурализма
„семасиологичен”, а генеративната граматика - „ономасиологична”; структурализмът
се стреми да дефинира функциите, проследявайки формите; трансформационната
граматика „си задава въпроса, как в един или друг език се изразяват определени мисловни
съдържания” (Косериу 1990, с. 151). За структурализма основната единица, подлежаща
на изучаване, е най-малкият формален или функционален елемент, т. е. фонемата, а
за трансформационната граматика такова е изречението - граматическата единица на
речевия поток. Структурализмът е по-близък с традиционното понятие „езиков”, докато
трансформационната граматика е повече „речева”. Структурализмът „си дава сметка”, че се
съсредоточава върху един от възможните два аспекта на езикознанието, на езиковия, докато
речевият остава само следствие от езиковите феномени. Трансформационната граматика
се стреми да обхване и двата, макар и само по необходимост, поради ономасиологичния си
характер. На практика тя почти не достига до езиковата страна на нещата или по-точно
казано, не е в състояние да ги открои категорично. В действителност практиката едва
ли позволява да се направи това - още Ф. Дьо Сосюр е казал, че езикът и речта са като
двете страни на листа (или „на монетата”, както гласи по-популярната метафора). Но поне
в теоретичен план разликата трябва да се прокарва. Глосематиката например постига
известен успех в това отношение чрез семиотичната диференциация на Л. Йелмслев,

54
 който утвърждава две знакови системи и ги нарича денотативна и констативна (Йелмслев
1960, с. 368-369, 373), Макар и условно, тях именно можем да съотнесем с езиковите и
съответстващите им речеви явления. Традиционното езикознание квалифицира речевите
и констативни единици като стилистични (емотивни, експресивни). Трансформационната
граматика (която се нарича още и генеративна, макар че определенията генеративна
и трансформационна не са нито синоними, нито пък задължително свързани (вж.
Косериу 1990, с. 150), защото си поставя за цел да създаде всички възможни изречения в
даден език, т. е. да изброи необходимите правила за тяхното производство) на практика
сваля разликата между денотативните и констативните явления на равнище синтаксис.
Езиковата и особено комуникативната компетентност обаче задължително я изискват - в
смисъл че изискват двата феномена, денотативният и констативният, да се различават. Но
пък трябва да се признае, че не е работа на синтаксиса да установява различията между
нормативно и ненормативно, субективно и несубективно, а на стилистиката. (В някакъв
смисъл може и да изненадва взаимообвързаността между речевото и констативното.
Трябва да отбележим, че това е допустимо само в терминологичен план и от гледище на
глосематиката и тълкуванията на Л. Йелмслев - т. е. на въведената от него констативна
семиотика или констативна знакова система. Докато към понятието „езиково” се отнасят
узусните, стандартизираните, нормативните и следователно несубективни и неоценъчни
изразни средства (цит. съч., с. 373).
Една от най-важните характеристики на изречението е неговият словоред. В
съвременното си разбиране синтаксисът включва словореда само като един, макар
и от най-важните свои проблеми. „Подреждането на думите словоформи според
граматическите закони на езика и организирането им по начин, че да предадат една
определена мисъл, се нарича словоред... Словоредът е линейно разположение на думите
като части на изречението и вътре в синтагматичното членение на синтактичната
единица като нейни непосредствено съставящи елементи (Георгиева 1983, с. 266-267).
Моделите на словосъчетанията, както и изреченските са абстрактни схеми, от които
семантичните данни са изолирани. Те се представят като образци на езика, които в речта
добиват конкретност и семантика в зависимост от комуникативната ситуация и цел,
породили йерархичното им организиране и употреба. Следователно и словоредът може
да се разглежда изолирано от речевия процес, като абстрактна схема, макар и извлечена
от множество речеви образци. Именно това понятие е наречено в науката логико-
граматичен или просто - граматичен словоред (независещ от контекстовите условия).
Генеративната граматика обаче се опитва да формулира правилата за пораждане на
всякакъв тип изречения - и обективноинформативни, и субективноинформативни.
В структуралистичната граматика субективноинформативните се квалифицират
като конотативни, стилистични и още от времето на Я. Мукаржовски се
определят като аномалии от утвърдените и окачествени като езикови феномени
обективноинформативни. Процесът на създаването им се интерпретира в генеративната
граматика като незадължителни трансформации. „В такива случаи имаме словоредни
варианти ...някои от които задължителни (като движението на клитичните местоимения
и глаголни форми), а други не са задължителни - те са стилистични варианти или
варианти, наложени от комуникативната перспектива на изречението (съотношения по
важност или стара и нова информация)” (Пенчев 1984, с, 93),
Използвайки методиката и формалните правила на трансформационната граматика, Й.
Пенчев представя и едно по-друго, илюстриращо словореда описание. Неговото изследване
се отнася както до структурите на словосъчетанията, образувани по законите на логико-

55
 граматичния словоред, така и до всички възможни речеви варианти на словосъчетания,
илюстриращи вече друга комуникативна нагласа и последвала от нея функция.
Ще започнем прегледа на незадължителните трансформации с едно от твърдо
установените словоредни правила на българския език - за препозицията на съгласуваните
определения спрямо определяемото. При неговото нарушаване се създават обособените
части, притежаващи ярък стилистичен потенциал:
Две големи бели птици прелетяха над езерото -Две птици, големи и бели, прелетя­
ха... - Големи и бели, две птици прелетяха... - Две птици прелетяха над езерото - го­
леми и бели. (Колкото по-голяма е разликата от основния вариант, толкова по-стилистич-
ноефективна е конструкцията.)
И. Пенчев отбелязва, че в книжовния български език само определенията, изразени с
наречия, към прилагателни имена (от тип твърде добър) не могат да се .движат свободно.
Така е и в случаите, когато определяемото е наречие ~~ твърде добре. „Не могат да се движат
и определенията прилагателни към местоименията нещо, нищо и всичко. В съчетания като
хубаво нещо и нещо хубаво местоимението има различен смисъл, който се сигнализира от
мястото на прилагателното: с предпоставено определение нещо означава „вещ” (предмет)
и може да има множествено число хубави неща. Иначе то изразява само неопределеност,
функционира като неопределително местоимение и се отнася към абстрактни понятия: Случи
му се нещо неочаквано, където нещо е самата случка, събитие и др. под?’. Прилагателното
трябва да е ностпоставено и при отрицателното и обобщителното местоимение нищо и
всичко - нищо хубаво и всичко хубаво. Може, следователно, за тези случаи да се формулира
следното основно правило: „Определението, дадено от конституентната граматика като
предпоставено, задължително трябва да бъде изместено в постпозшцтя” (Пенчев 1984, с. 89).
Друго правило е свързано с числителните имена - те са винаги препозитивни: два коня,
три деца. Квантификаторътжного „има по-голяма свобода”: Коне много имаше в полето;
Много коне имаше ... Малко е по-ограничено - употребява се предимно в препозиция -
Падна малко сняг и Падна сняг малко (цит. съч.. с. 89).
Разбира се, няма да се съгласим, че всички изрази, които изследва И. Пенчев и които
от гледна точка на съвременния български могат да се възприемат като правилни или
поне възможни (Падна сняг малко; Коне много имаше в полето), са конотативно неут­
рални. Те са характерни определено само за художествена и неофициална или некни-
жовна разговорна реч, които са книжовнонормативно ирелевантни. Такива изрази могат
да се квалифицират като отклонения от книжовния нормативен (логико-граматичен)
стандарт, който има официален характер.
За нас е важно обаче, че винаги, когато съществува някакъв словореден вариант,
реализиращото го преместване се отбелязва в пораждащото правило. „В генеративната
граматика е въведена (от Н. Чомски) следната техника за представяне на изменените чрез
трансформации структури. Мястото, от което е „тръгнала” (или където е заличена) една част,
се отбелязва с буква, напр. б (белег), и със същата буква се бележи и изместената част. Ако
изместените (или заличените) части са повече, буквите трябва да се номерират. Ако върху
една съставка е действала някаква операция (словоредна). тя ще има тази функция, която
има съответната й „самотна” буква на дървото (т. е. на синтактичната схема) (цит. съч., с. 91).
Следователно за констативни можем да приемем всички варианти, в чиято конституентна
схема е налице преместване. Те се отнасят или до субективни варианти (емоционално-
оценъчни и експресивни), или до принадлежност към функционален подезик (такива напр,
са безличните, неопределеноличните и страдателните конструкции, предпочитани пред
съответните определенолични и деятелни в административно-деловия стил).

56
 За да се усеща като констативна обаче, словоредната промяна трябва да бъде по-
осезаема - българският словоред е доста свободен и някои комуникативно актуализирани
изреченски варианти, макар и отличаващи се от логико-граматичните, не създават
констативни образци. Актуалният словоред например може да обясни и квалифицира
като нормални варианти доста синтактични реализации, на пръв поглед разминаващи се
с логико-граматичните словоредни норми. Например изречението В обора влезе (телето)
е аномалия от нормалния словореден вариант Телето влезе в обора. Обстоятелството за
място е изтеглено напред, докато естественото му място е след глагола, най-често в крайна
позиция. Същевременно обаче това изречение е комуникативно най-функционалният
вариант като отговор на въпроса Къде влезе телетоТ Следователно единствено
съобразяванетоналогико-граматичнитещктуалнословореднитеиконтекстовословоредните
правила могат да дадат отговор на въпроса, съществува ли, или не словоредна аномалия,
а оттам - и констативно маркиран синтактичен модел. Така, за да бъде преценено дали
разглежданата синтактична конструкция е констативна, или не, тя трябва да бъде
„пресята през две сита”, преценена по два комплекса от правила - първият са правилата
на логико-граматичния словоред, а вторият - правилата на актуалния словоред, съобразен
с контекстовите условия. Словоредът на всички синтактични структури, които изразяват
именно чрез него субективнооценъчно, емоционално или експресивно отношение на
говорещия към съдържанието на изказването, е емфатичен.
Двудялбата на изречението на тема и рема се основава на концепцията на В. Матезиус
и се отнася към наследството на Пражката лингвистична школа. Контекстовите условия,
които са важен фактор в тази диференциация, могат да се окажат решаващ фактор в
квалификацията като констативни на немалко словоредни особености, защото при особено
учестена употреба на определена словоредна аномалия, читателското внимание привиква
с нея и не я възприема като особено емфатично експлицитна. Възможно е даже на нейна
основа като констативно маркирана да бъде възприета нормалната структура. Например
съвременната българска преса много активно си служи с разместването на темата и
ремата, особено в заглавията на публикуваните материали, с цел да се подчертае новото,
като се изтегли на рецептивно най-активното начално място. Едно заглавие с нормален,
т. е. логико-граматичен словоред, би било изненадващо и стилистично ненеутрално (за
този ефект и писал доста известният стилист М. Рифатер (Рифатер 1967-80).
Като цяло обаче оформената по законите на логико-граматичния словоред синтактична
цялост се възприема като констативно неутрална (като изключим някои несъществени
отклонения, обясними чрез вече казаното). Тя може да бъде подложена на няколко типа
словоредни промени (за подробности вж. Маровска 1998, с. 181-239), в резултат на което
се превръща в констативна:
1. Чрез съкращаване. Някои от частите й, подразбиращи се от контекста, могат
да бъдат изпуснати ~ резултатът е: едносъставни изречения, елипси (без случаите на
изпускане с цел да се избегне излишно повторение), недовършени изречения.
2.Чрез разширяване. Някои от частите й могат да бъдат разширени (чрез
определения, епитети, сравнения) или повторени (повторения, градации).
3. Чрез прибавяне. Някои части могат да бъдат допълнително вмъкнати към
основното цяло - чрез вмятане (вкл. и обръщения) и присъединяване.
4. Чрез разместване. Частите на словоредно нормалната структура могат да бъдат
разместени - обособяване, инверсии.

57
 ьиблиография:

Георгиева 1983: Е л. Г е о р г и е в а. Съгласувано определение. Обособени части на изре­

чението. Словоред, Взаимозамяна на обособени части и подчинени изречения, Пун-
ктуация и синтаксис, - Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 3.
Синтаксис. София, 1983.
Грутда р 1986: Ж. Д ю б у а, Ф. 9 д е л и н, Ж.- М. К л и н к е н б е р г, Ф. М з н г е, Ф. П и р,
А. Т р и н о н. Общая риторика. Москва, 1986.
Йелмслев 1960: Л. Е л ь м с л е в. Пролегомень! к теории язьжа. - Новое в зарубежной
лингвистике. Т. I. Москва, 1960.
Косериу 1990: Е. К о с е р и у. Лекции по общо езикознание. София, 1990.
Маровска 1998: В. М а р о в с к а. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998.
ПЛК: Пражский лингвистический кружок. Москва, 1967,
Пенчев 1984: И. II е н ч е в, Строеж на българското изречение. София, 1984,
Пенчев 1998: Й. П е н ч е в. Синтаксис. - Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвреме­
нен български език, София, 1998.
Рифатер 1967-80: М, Риффатер. Критерии статистическото анализа. - Новое в зару­
бежной лингвистике. Т. 9. Лингвостилистика. Москва, 1980, с. 69-97.

58
 Росица Кючукова
Институт за български език - БАН

Контекстът - същност и разнообразие

Контекстът е ключово понятие в съвременната лингвистика, Той е един от най-

сложните конструкти, намерил отражение в работите на много автори, като се започне
с Малиновски и се свърши с извънредно много публикации днес. Основната причина за
това толкова внимателно разглеждане е изразена по най-добрия начин от Хаймс, който
твърди, че за да се разбере езикът в контекст, трябва да се започне с контекста, а не с езика
(Хаймс 1972). Гудуин и Дуранти подчертават, че поради различните научни парадигми
е невъзможно да се даде или приеме „единична, прецизна, формална дефиниция на
контекста” (Гудуин и Дуранти 1992:2).
Контекстът се разглежда като „знания” в теорията на речевите актове (Остин 1962,
Сърл 1969) и прагматиката (Грайс 1975), като в прагматиката обозначава общите знания
на участниците в комуникацията. Интеракционната социолингвистика (Гъмпърц 1982)
и етнографията на комуникацията (Хаймс 1974) подчертават значението на „знанията”
и ситуацията в контекста. Вариативният анализ (Лабов 1972) го третира като ситуация
и „текст”, където „текстът” се възприема като част от контекста, а в конверсационния
анализ (Гарфинкъл 1967, Сакс 1992, Сакс, Шеглоф и Джеферсън 1974), произтичащ от
етнометодологията - направлението в социологията, създадено от Гарфинкъл (1967),
обсегът на контекста е най-широк и обхваща „знанията”, ситуацията и текста, но
„знанията” не се отделят от ситуацията.
Трябва да се има предвид и разликата между англо-американската традиция с по-
ограничения обхват на прагматиката, която е по-близка до граматиката и проблемите на
изреченската структура, и европейската традиция, където в прагматиката се включват
анализът на дискурса, етнографията на комуникацията, някои психолингвистични
аспекти и други, като по този нашш тя се доближава до американската социолингвистика
и анализ на дискурса (Пачев 2001:213).
Затова липсата на общоприета дефиниция или „дори на общо съгласие за това какво
се има предвид под контекст”, не е положение, което непременно се нуждае от промяна
(Гудуин и Дуранти:1992: 2). Същото се отнася и до отношението текст - контекст, което
предполага емпиричен анализ на различни страни на текста и контекста, проявени в
пълното им разнообразие, както и на връзката между тях, така че то не би могло да се
интерпретира „по какъвто и да е единствен начин” (Шифрин 1994: 385).
Целта на тази статия не е да проследява различните теоретични подходи към
контекста, а се изхожда от схващането, че понятие с толкова разнообразни интерпретации
в прагматиката и социолингвистиката на дискурса, а също и във философията,
психологията, когнитивната наука, теорията на комуникацията и изкуствения интелект

59
е по-скоро конструкт, обединяващ различни подходи и теоретични рамки, и се търсят
разнообразните му прояви в различните му видове, които да очертаят сложната му същност.
Има се предвид и фактът, че и при чисто текстолингвистични изследвания, неориентирани
към прагматиката, се въвеждат няколко вида контекст на речевото общуване, като при
тяхното дефиниране се използват и прагматически параметри (Димитрова 2001:17), т.е,
винаги съществува преплитане на анализа на дискурса с прагматиката.
Целта на този обзор е да очертае основните тенденции в богатата литература за кон­
текста. като представи развоя на понятието и свързаните с него проблеми в чужди и бъл­
гарски изследвания като основа за нови насоки на развитие, Проследяват се видовете
контекст, като акцентът основно се поставя върху ситуативните и интерактивните му ас­
пекти, които отговарят в най-голяма степен на работната ни дефиниция за контекста като
понятие, обхващащо всичко, което остава извън езиковата продукция, но съпровождащо
я неизменно като нейна естествена среда, изградена от множество компоненти. Не можем
най-напред да не се спрем на езиковото изражение на контекста,

1,0. Езиков контекст (котекст)

Значението на един текст може да бъде разбрано само чрез деиктичните маркери, които
имат „посочваща функция” и чиято интерпретация е невъзможна без непосредствения
контекст. Въвеждането на деиктичните знаци е традиция, въведена от Пърс, който ги
нарича индексални, и Морис „го следва в тази посока” (Познер 1997:230; Пърс 1982, Морис
1971). Личните местоимения (аз. ти. нея я), показателните местоимения (това, онова) и
наречията за време и място (тук, сега) са словесните знаци, чиято интерпретация изисква
допълнителни индикатори в комуникативната ситуация (Познер 1997: 230), като към тях
се добавят и някои глаголни времена, Познер изтъква, че най-интересни прагматически
са деиктичните употреби на жестовете, които могат да се интерпретират на базата на
обстойно аудио-визуално-сетивно наблюдение на речевото събитие (Познер 1997: 230;
курсивите мои), което е от голямо значение при анализа на разговорната реч.
Деиктичните маркери са специфични за всеки език и представят едно от средствата,
с които се осъществява кохезията на текста (Крамш 1993: 36). Пенчев, основополож­
никът на българската школа по генеративно-трансформационен синтаксис, разглежда
индексацията с оглед на глагола в аргументно-предикатната структура на изречението
(Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999:542; вж. също Пенчев 1984, Пенчев 1993, Пенчев 1998),
като посочва значението на различните контексти при изпускането на допълнението при
някои глаголи и елипсата и така разкрива разликата в значенията (Бояджиев, Куцаров,
Пенчев 1999: 544), Подчертана е необходимостта речникът да представя аргументното
обкръжение на съществителните, по-специално на някои абстрактни съществителни
с обкръжения, аналогични на произвеждащия глагол, Чрез семантичните (тематични)
роли всеки глагол тематично маркира своите аргументи - всеки аргумент получава само
една роля. Като разглежда синтаксиса на изречението, а не на текста, Пенчев подчертава,
че само някои местоимения могат да търсят кореферентна пълнозначна дума извън
изречението. Кореферентната интерпретация на коиндексираните думи се отбелязва
чрез коиндексирането (кореференцията се отбелязва с еднакви индекси), но то не е
произволно. Голям е приносът на Пенчев при въвеждането на Теорията на свързването,
която се занимава с кореференцията и мястото на антецедента и дефинира свързването
на категория а с категория Ь, ако а командва b и двете са коиндексирани, т,е. държи се
сметка за идентичността на референтите, а изискването свързвателят да е в командна
позиция показва, че началният подлог е най-близкият възможен свързвател (Ibid.: 554),
Трите основни принципа, които представят Теорията на свързването, се свеждат до това,

60
 че прономиналите в някои области са задължително свободни (могат и да бъдат свързани),
а анафорите са свързани в областта на най-близкия подлог. В областта на подлога, т.е. в
едно просто изречение, личните местоимения в българския език задължително трябва
да са свободни и там анафора не е възможна, Местоименията в българския език следват
антецедента си, а при проследяване на кореференцията също трябва да се има предвид,
че реципрочните конструкции се различават доста от същинските рефлексиви и допускат
структури, подобни на удвояването (Ibid.: 557).
Илиева (1985: 8, 17-18) характеризира деиктичната връзка между местоименията и
техните референти в комуникативната ситуация и определя въз основа на ситуативната
им обусловеност множество на деикторите {D}, в което влизат личните местоимения за 1 л.
и 2 л. ед. и мн. ч., притежателните местоимения за 1 л. 2 л. ед. и мн. ч., както и ситуационно
обусловените показателни местоимения. а .въз основа на текстовата им обусловеност
оформя множество на идентификаторите {!}, в което влизат личните и притежателните
местоимения за 3 л. ед. и мн. ч,, текстово обусловените показателни местоимения с
анафорична функция (маркери) и относителните местоимения (релатори). Именно на
идентификаторите се спира Илиева подробно в монографията си. Тя също установява и
контекстовите условия, при които експлитщтният и имплицитният местоименен подлог
функционират в българския прозаичен дискурс (Илиева 1995:135-175),
Станков (2001/2002, 2001/2002 а) отделя специално внимание на връзката между гра­
матичното значение и контекста, като проследява механизма на контекстовото влияние
върху процеса на референцията и формирането на частните контекстови значения на гра­
матичните категории в българския език, който притежава богата система от граматични
категории, особено глаголни, и разполага с богат набор от частни контекстови значения с
тънка смислова и стилистична нюансировка, Представен е широк спектър от контекстови
показатели - непосредственото обкръжение на съответната форма (лексикалният кон­
текст), включващо наречия и адвербиални изрази, лексикалното значение на формата,
както и семантиката, която тя изразява, синтактичната позиция на формата в изречени­
ето, в някои случаи ситуацията в момента на акта на комуникацията и други. Станков
подчертава, че поради спецификата на българските глаголни категории такъв контекстов
фактор като лексикалното значение на глаголите и особено начинът на действие имат
много по-съществена роля в сравнение с други езици. Проследени са такива контекстови
маркери като личните, показателните, неопределителните и притежателните местоиме­
ния, а особено внимание е отделено на глаголните времена (презенс, имперфект и аорист).
Контекстовите показатели на глаголния вид са ясно очертани. Посочени са и някои при­
мери за блокиращото въздействие на лексикалното значение на глаголната форма и на
начина на действие върху определени частни значения, като са засегнати три граматич­
ни категории - време, вид и определеност / неопрделеност.
Левинсън (1983) различава пет вида деиктични маркери: лични (отнасят се до
граматическите маркери на ролите на участниците в речевото събитие); местни или
пространствени (отразяват връзката между пространството и мястото, в което се намират
участниците в дискурса); времеви или темпорални (насочват към времето на говорене);
дискурсни (следват референцията в разгръщащия се дискурс) и социални (характеризират
социалните връзки между говорещите и адресата или публиката, т.е, това са думите за
титулуване, обръщенията, например обръщението на „Вие" като учтива форма в много
езици). В българското езикознание Пантелеева (1994) разглежда етикецията и речевия
етикет, формите на вежливост, обръщенията и думите за титулуване при запознаване
и представяне, говоренето на „Вие", изказването на благодарност, молба и искане,
поднасянето на извинения и съболезнования, изразяването на комплименти и похвали,

61
 като контекстът се разбира като текст, от който е част дадена дума или дадено изречение
(Пантелеева 1994:122).
Ханкс, изследвайки индексалната основа на деиктичната референция, въвежда
дихотомията „фигура - фон”, в която „фигурата” изразява централното събитие, а
„фонът” - контекста (Ханкс 1992: 60-62). Интересен факт е, че в разговорния дискурс
е по-лесно да се проследят дискурсния деиксис и референцията, отколкото в писмения
(Джакимик и Гленбърг 1990),
Изследователят на дискурса използва прагматичен подход, когато анализира употребата
на езика в контекста чрез говорещия / пишещия и обяснява какво правят те, като използва
такива термини като референция, пресупозшщя, импликатура и инференция (Браун и Юл
1983:27). Определяйки отношението, лежащо в основата на референцията, като „връзката,
която крепи думите и нещата” (Лайънз 1968:404), Лайънз добавя, че „говорещият е, който
прави препратка, като използва някакъв съответен израз - той декодира израза чрез
референцията посредством самото действие на препращането” (Лайънз 1979:177).
Пресупозициите са „това, което се взема от говорещия като обща основа за участниците
в разговора” (Сталнакър 1978:321) или „предположения, които говорещият прави за това,
което слушащият е склонен да приеме спокойно” (Гивон 1979: 50), Димитрова третира
пресупозициите като „извънречеви условия на речевите актове”, „екстралингвистични
знания, скрити зад изказа”, „класификатори на опита”, „условия за уместната употреба
на изреченията” (Димитрова 1984: 3). Въз основа на изследване на руския дискурс,
тя подчертава, че интерпретацията на пресупозициите като част от семантиката на
изреченията е полезна преди всичко „за изясняване на ситуационния смисъл на
изреченията с помощта на релевантни семантически репрезентации” (Димитрова 1984:
136). Стаменов (1995: 59-61), разглеждайки интерперсоналната теория на значението и
нейните пресупозиции в изследване, посветено на разбирането на текста, насочва към
някои теоретически и практически случаи на асиметрии в структурите на разбирането
при диалога, както и техните следствия. Коева (1995: 212), като изучава влиянието на
контекста върху словоредните изменения, изразяващо се в темо-ремната организация,
свързва темата с контекстно зависимия елемент в изказването, а ремата е контекстно
независимата част.
Импликатурите - термин, употребен от Грайс (1975), разкриват това, което говорещият
подсказва имплицитно и което е различно от онова, което казва директно. Както
анализиращият, така и слушащият трябва ,ща разчитат на процеса на извеждане на
заключение, за да достигнат до интерпретацията на изказванията и връзките между
изказванията” (Браун и Юл 1982:33). Лайънз определя вътрешния контекст на изказването
като „всички фактори, които по силата на влиянието си върху участниците в езиковото
събитие, систематично определят формата, релевантноетта и значението на изказванията”
(Лайънз 1977:572), Контекстът в този случай се отнася до „намеренията, предположенията
и пресупозициите на говорещите и слушащите” и гарантира кохерентяостга на дискурса
(Крамш 1993:36).
Стаменов (2001) представя контекста на взаимно знание и идеята за изчисление
на интенцията на другия в контекст, като посочва, че говорителят „може да желае да
внуши на слушателя, че има дадено намерение по имплицитен начин, т.е. подканвайки
го да изведе подходяща импликатура, но в действителност да има намерение, което се
различава от импликатурата, която той. се старае да внуши” (Стаменов 2001:76). Важното
е, че намеренията, предположенията и пресупозициите се изясняват във всеки устен или
писмен текст на базата на контекста, който дава информация за мненията, нагласите,
знанията, емоциите, предпочитанията на участниците в комуникацията (Сотиров 1996:

62
158). Интересно е и това, че части от различни видове текст могат да служат като контекст
един на друг, както е например в аргументативния дискурс, който, запазвайки целостта
си, включва различни описателни и повествователни фрагменти в своята структура, които
могат да бъдат интерпретирани в контекстуален аспект (Кючукова 1988:24).

2,0. Ситуативен контекст.

Малиновски (1923: 306) създава този термин, подчертавайки, че езикът се вгражда в
контекста на ситуацията и само в него изказването става разбираемо, така че „понятието
за контекст трябва да бъде съществено разширено, ако трябва да ни обслужва с пълна
сила”. Той открива, че „ситуацията на контекста, в която думите са изговорени, никога не
може да е нерелевантна на езиковия израз” (Ibid.). След него Фърт (1957:182), смятан за
основоположник на модерната британска лингвистика, разширява обхвата на понятието,
което включва:
A. Релевантните черти на участниците: действащи лица, личности.
(i) Вербалното действие на участниците,
(ii) Невербалното действие на участниците.
B. Съответните предмети.
В. Ефектът от вербалното действие.
Както подчертава Бърнз (1990: 10), Фърт е първият, който включва в контекста
не само изговорените думи, но и израза на лицето, жестовете, движенията на тялото
на участниците в интеракцията и част от околната среда, в която те действат.
Формулировката на Фърт се счита за фундаментална за съвременната лингвистика.
Върху тази основа Якобсон (1960) и Хаймз (1974) внасят своя принос към дефиницията
на ситуативния контекст. Според Якобсон шест фактора - отправител, адресат, контекст,
съобщение, контакт и код, изграждат речевото събитие. Съобщението, „поето от адресата,
което е вербално или в състояние да бъде вербализирано”, се свързва с контекста
(Якобсон 1960: 353). Хаймз разширява понятието на Якобсон за контекста в неговия
осем-членен списък от фактори, всеизвестен под акронима „SPEAKING”, съставен от
първите букви на английските думи за обстановка, участници, цели, последователност,
ключ, инструментариум, норми и жанрове.
Гъмпърц (1982) посочва, че не само ядрото на граматиката на различните езици е
различно, но още и периферията, където се наблюдават най-значителните разлики.
Това са сигнализиращите механизми като интонацията, ритъмът на речта и изборът
на лексикални, фонетични и синтактични варианти (Гъмпърц 1982: 16) и точно тези
механизми, които включват вербални и невербални металингвистични знаци, наречени
от Гъмпърц „контекстуализиращи знаци”, най-често водят до неразбирателство.
Ще отделим специално внимание на невербалната комуникация, неразделна част от
анализа на разговорната реч, която е по-слабо застъпена в българската лингвистика.

2.1. Невербална комуникация (НВК)

НВК покрива „широк кръг от феномени” като жестове, звукове, движения на тялото,
комуникативни стилове или липсата на всеки един от изброените (Дамън 1987: 162).
Невербалното комуникативно поведение обхваща начините, чрез които хората се държат,
взаимодействат и общуват извън употребата на езика. Жестовете се възприемат като
„ситуационни индикатори за интерпретацията на даден знак” (Познер 1997: 230)..
Тъй като вербалните и невербалшгге елементи съществуват едновременно и опитът
те да бъдат разграничени може да създаде затруднения, Савил-Тройке (1983: 143) прави

63
 разделение, основаващо се на кода (вербален / невербален) и канала (звуков / незвуков).
Така разговорната реч е вербална и звукова; параезикът (прозодичните характеристики,
съпровождащи или заместващи езиковите форми) - невербален и звуков; писменият език
е .вербален и незвуков. а кинезиката (движенията на тялото), проксемиката (използването
на пространството), картините и анимацията са съответно невербални и незвукови.
Тейлър (1980: 560) разделя НВК на четири категории, използвайки две основни
измерения: вербално подкрепяща / неподкрепяща и съзнателна / несъзнателна, така че
например посочващият пръст, съпроводен от думите „Ей там!”, е вербално подкрепящ
и съзнателен жест, докато подигравателната усмивка е вербално неподкрепяща, но
съзнателна. Невербалните компоненти могат да допълват, подчертават, повтарят или
да се противопоставят на вербалните, тъй като и двете категории се подчиняват на
синхронните модели в човешката комуникация,
Дамън (1987:165466) разграничава три основни категории в НВК. Първите категории
са директно свързани с езиковата употреба. Това е параезикът, който се разкрива
чрез интонацията, темпото, интензитета и качеството на речта. Вторите категории се
демонстрират в индивидуалните движения и действия и включват езика на тялото,
изучаван от кинезиката. Тя обхваща движенията на всички части на тялото, различните
изрази на лицето, както и движенията на очите и главата, положенията, заемани от
тялото, и жестовете на ръцете. Към тази група спадат и използването на човешките сетива
като допира (изучаван от хаптиката), вкуса и миризмата. Третите категории са онези,
стимулирани от контекста или средата - това са употребата на времето и пространството,
комуникативните стилове, груповото поведение, дори маниерите на обличане, хранене и
други променливи в човешката интеракция.
Използвайки метода на фонемния анализ, Бърдуистъл (1970, 1972) определя кине-
мите като смисловите единици на движенията на тялото. Това, което има значение тук,
е че НВК се отнася до онова поведение и културни символи, които предават културно
специфични значения и се разбират и споделят от всички в една културна група. Според
Хол (1969, 1977), американците възприемат времето като монохронно (М-време), докато
за останалите то е полихронно (Р-време). Това обяснява защо точността, предварителните
покани и спазването на крайния срок имат толкова голямо значение в американския кон­
текст. Винаги трябва да се има предвид, че докосването на главата или прегръщането са
обидни жестове за хората от Източна Азия, докато в Съединените щати ударението пада
върху липсата на официалност, върху неконтактния вербален съпровод на невербалното
кинетично движение и ориентираните към действието жестове,
Екман (2003) обобщава своите многогодишни изследвания върху психологията на
емоциите и проучва всички техни сигнали в изразите на лицето (които са повече от
10 000) при тъга, агония, гняв, изненада, страх, отвращение, презрение, вълнение,
екстаз, приповдигнатост и благодарност. Преди повече от двайсет години Екман и
Фрийзън (1978) подготвят първия атлас на лицето - систематично описание, съпроводено
със снимки и филми, където е регистрирано движението на всеки лицев мускул. Този
инструмент е наречен „кодираща система за лицевите действия” (КСЛД) и оттогава
се използва от хиляди изследователи по света за измерване на лицевите движения, а
компютърни специалисти работят върху автоматизацията и скоростта на измерванията.
Като използва КСЛД, ръководеният от Екман екип изследва изразите на лицето, които
издават лъжа, наречени микроизрази (Екман 2003: 15). Те траят по-малко от 1/5 от
секундата и са много важен източник за изтичане на информацията, разкриваща емоция,
която човек се опитва да прикрие. Обикновено „фалшивият” лицев израз е асиметричен и
липсва плавност, както на появата, така и на изчезването му от лицето (Екман 2003: 15;

64
Екман 1985, Екоф. Екман, Мейдж, Франк 2000). От друга страна, микроизразът може да
бъде израз на подтискане и да е несъзнателен (Екман 2003:223) и всичко това още веднъж
показва сложността на изследванията на невербалната комуникация.
Райнов (1993) очертава двете направления-на Бърдуистъл, според когото експресивните
движения са продукт на дадена култура, имат универсални съдържателни значения
и не се предават по наследство, и на Екман и Фрийзън, които подчертават сходството
и напомнят, че отделните автори са документирали по различен начин явленията и
методиките са несравними. Огромният материал, събран до сега, показва, че „по принцип
съществува подобие" (Райнов 1993:69), като двете конкуриращи се теории, приемащи или
отхвърлящи „вродената" природа на НВК, се влияят както от биологическите дадености,
така и от културните предпоставки и не би трябвало да се абсолютизират.
Райнов подробно разглежда най-разнообразни аспекти на НВК с нейните функции
и връзката Й с емоциите, паралингвистичните равнища във вербалната комуникация,
проследява основните насоки в теорията на израза и съвременните теории, разкрива
жестовете имимиката в транскултурален аспект, ролятана различните културни традиции,
влиянието на културния контекст върху НВК, както и връзката й с танцовите движения и
митологията. Авторът представя и особеностите на НВК в българската народна традиция
и изследва специфичните й черти при някои форми на психопате логични разстройства.
В своята работа „Към българската паралингвистика" (1982) и по-специално
в частта й, озаглавена „Българска антропосемиотика", Виденов описва най-
разпространените български антропосемиотични кинеми, които изразяват дванайсет
психологически състояния у хора от различни райони на страната. Той подчертава, че
антропосемиотичното поведение е не само универсално, но и индивидуално. Илиева-
Балтова (1997:52) подчертава, че тези кинеми отразяват националното своеобразие. Те
могат да бъдат сравнени с данни от различни култури и използвани в преподаването на
български като чужд език. Изборът на вербални и / или невербални средства зависи от
контекста - културата, обстановката, социалния статус на слушащия, така че да бъде
приложена подходяща стратегия в комуникацията (Виденов 1996: 104). Виденов (2000:
300) също изтъква, че ние не знаем каква е нормата в НВК. Предоева (1997) изследва
невербалните компоненти в телевизионната речева комуникация, представя различните
функционални и семантични единици на НВК и очертава параметрите на формалната
паралингвистична стилистика.

2.2, Контекстът в интеракцията.

Както подчертават Гудуин и Дуранти, „интеракцията лице в лице предоставя основното
място за произвеждането на разговора" неговите отличителни черти са,първичният пример
за контекста” (Гудуин и Дуранти 1992:22). Тъй като той се осъществява чрез сътрудничеството
в работата на отделните индивиди, всъщност е „елементарен пример на човешка социална
организация", т.е. представя „форма на социално действие”, която, от своя страна, осветлява
самата организация на езика. Човешката интеракция, която е динамична по своята природа
и се възприема, като централен контекст на речта, свързва „произвеждането на разговора със
систематичната социална организация” (Гудуин и Дуранти 1992:22).
Участниците в интеракцията, споделяйки общо разбиране на ставащите събития в даден
момент, изпъкват като централни фигури в антропологическия и етнометодологическия
анализ. Изследванията на Гофман допринасят много за изясняването на интеракцията
лице в лице, като дават някои ключови понятия. Като проучва статуса на участниците,
Гофман (1981: 131-137) определя отношенията между хората като „нагласяваното, което

65
 предприемаме спрямо самите сеое си и спрямо другите присъстващи и което се изразява
в начина, по който ние се справяме с произвеждането или възприемането на дадено
изказване” (Ibid.: 128). Той разграничава четири типа говорещи: автор, който изговаря
собствените ся думи; принципал, който отговаря за това, което се казва; аниматор, който
действително говори, и фигура или протагонист, на когото говорещият вдъхва живот.
Слушащите Гофман разделя на адресат, наблюдаващи и подслушващи (Ibid.: 131437).
Той също използва термина „рамка” (фрейм), която трябва „да бъде поставена около
действията и изказванията на участниците” и която „да гарантира смисъла, в който те
трябва да бъдат възприети” (Кендън 1992: 326). Кендън възприема този термин, за да
анализира договарянето на контекста, в интеракцията. Той подчертава значението на
така нареченото „нерелевантно действие”, например разкръстосването на краката или
отютването на кафето по време на разговор, „в процеса, чрез който участниците взаимно
регулират вниманието си и осигуряват информация” за включването си в интеракцията
(Ibid,: 328). Чрез прокарването на разликата между официалните и неофициалните
аспекти в поведението на частниците, поддържана от „мълчаливото съгласие” помежду
им, те могат взаимно да изследват своите, така наречени от Кендън, „интерпретаторски
перспективи”.
Тези „нерелевантни действия”, за които Кендън, следвайки Гофман, смята, че
принадлежат на „линията, която е вън от вниманието на човека” и в която той включва
такива действия като почесваното, пушенето или нагласяването на позата по време на
разговор, са от решаващо значение за взаимното изработване на работния консенсус
между участниците в интеракцията. Кендън (Ibid.: 329-330) въвежда следните понятия:
„трансакционален сегмент”, с който обозначава сегмента от пространствата, което човек
заема в зависимост от дейността си; „съвместен трансакционален сегмент” ~ когато двама
или повече души се събират, за да вършат нещо заедно; „формация” - когато двама или
повече души поддържат във времето някаква съвместна пространствено-ориентировъчна
конфигурация и „F-формация” - когато двама или повече души запазват един припокриващ
се или общ трансакционален сегмент, който функционира по този начин като система
на F-формацията и създава контекст, подходящ за интеракцията. Кендън подчертава
систематичните отношения в нея, където отделното действие се състои от подцействия
като изказванията (речеви или жестови) или от машшулативни действия, насочени към
другия, които частниците интерпретират съответно като самостоятелни ходове. Така
Кендън насочва към изследвания на системите за обмен на изказванията, които биха
очертали отличителните им черти.
Идеята за „доменните” или прототипичните контексти, разбирани като „групиране на
повтарящи се ситуационни типове”, например семейството или църквата, принадлежи
на Елис и Робърте (1987: 8). Тези контексти или „доменни” създават очаквания у хората
в съответствие със „сценариите”, които тези места предполагат, и ги карат да се държат
по съответен начин, Левинсън (1992: 69-70) предлага термина „тип дейност”, за да
обозначи „коя да е културно призната дейност, независимо от това дали тази дейност е
едновременна с речта” или „дали някакъв разговор се провежда в нея изобщо”, Примерите
за илюстрация, които Левинсън посочва, са: лекцията (беседа, изградена изцяло от говор);
футболната игра (говорът е рядкост, ако изобщо го има); посещенията в бакалницата,
спортният коментар или демонстрацията на готвене (заемащи междинна позиция), и
ритуалите (думите и действията са интегрирани).
Дрю и Херитидж (1992:25-28), анализирайки институциалната интеракция, разделят
видовете обстановка на формални (съдебната зала или класната стая, където вземането
на думата строго се съблюдава), и неформални (застъпени в частни контексти, при

66
 които вземането на думата не е толкова регламентирано). Армгшен (2000: 442) добавя,
че вземането на думата само по себе си е независимо от контекста, но самият процес на
действителното му разгръщане в действие е „чувствителен към контекста до най-малък
детайл”, подчертавайки, че всяко вземане на думата създава нов контекст за следващото.
Охс (1992: 345-346) подчертава, че всички първи части от чифтовете съседни разговорни
поредици (Сакс, Шеглоф и Джеферсън 1974), например въпроси, покани или комплименти,
преконтекстуализират бъдещето, като изграждат очаквания за следващия разговорен акт,
например отговори и приемане или отказ на поканата. Охс (1990) нарича създаването на
миналите контексти реконтекстуализация, а на бъдещите -преконтекстуализация.
Шеглоф (1991) провъзгласява принципа на процедурната последователност на даден
контекст. Според него не е достатъчно да се демонстрира, че контекстът е релевантен на
участващите в интеракцията страни, а е необходимо да се очертае начинът, по който той
логически следва от поведението на страните в контекста. Анализаторът не би трябвало
свободно да интерпретира събитията и контекста, а да разкрива тяхното значение за
участниците. Вместо да прави характеристика на отделните страни, на релевантността
или на контекста в събитието, той трябва да представи версия за „това, което става в него
за самите участници, в самия му ход” (курсив на Шеглоф, вж. и Шеглоф 1997:184,174).
Шеглоф (1992: 195) също разграничава два типа контекст: външен (периферен),
обхващащ класата, етническия произход, пола, институционалните матрици и всяка
обстановка, и интраинтеракционен (дискурсен или близък) контекст, показващ жанра
на интеракцията, видовете разговорни поредици, ролите на участниците и други. Той
формулира „парадокса на близостта”, който се състои в следното: „Ако някакъв външен
контекст може да бъде показан като приблизително (или интраинтеракционно) релевантен
на участниците, тогава външният му статус се тълкува съвсем неточно; и ако той не може
да бъде показан по този начин, външният му статус се интерпретира като двусмислен”
(Ibid.: 197). Контекстът може да бъде открит единствено в разговора и поведението, които
се анализират; в този аспект контекстът не се съдържа само в поведението, но, до известна
степен, той е самото поведение (Ibid.: 215).
Обобщавайки основните положения на социолингвистичната теория за
междуличностното общуване на Гъмпърц, Пачев (1998: 239) подчертава, че участниците
в интеракцията притежават свои особености като членове на социална група, както и
допълнителна способност да правят инференции чрез контекстуализиращите знаци,
които им позволяват да използват непреките инференции въз основа на фонови
предположения спрямо контекста, целите на взаимодействието и междуличностните
отношения, за да могат да извличат „фреймове” за интерпретация на това, което
се случва. Като изследва наративите, Лабов (1972) подчертава, че наративната
структура създава среда, в която езиковите форми представят различни начини да се
каже едно и също нищо. Затова наративите са единици, които могат да се изучават
отделно от контекстите, в които се разказват, но не са независими от значенията, които
влага разказвачът, както и от личността му и социалния контекст (идентичността на
говорещия, обстановката и други). Лабов създава вариативни правила, върху които
влияят различни елементи от езиковото обкръжение (вариативни ограничители), и
посочва, че тези правила се прилагат за социални общности, чиято реч ще е винаги по-
малко вариативна от идиолекта (Лабов 1976: 59),
В българската лингвистика постиженията на социолингвистиката на дискурса
с различните й направления и представители - вариативния анализ на У. Лабов,
интеракционната социолингвистика per se на Д. Гъмпърц и Е. Гофман, етнографията

67
 на комуникацията на Д. Хаймс и М. Савил-Тройке, етнометодологията на X. Гарфинкъл,
X, Сакс. Е. Шеглоф, А. Сикоръл и други, както и теорията на речевата акомодация на X.
Джайлс са подробно представени и разгледани от Пачев (1998:231-263,2001: 224-268).
В българския анализ на дискурса контекстът се възприема като негова неотменима
част и се разглежда на едно и също равнище с анализа на езиковите средства. Той обхваща
социалния контекст (ситуации и обстановка), позициите на .участниците в интеракцията
(социални роли и статус), техния пол, възраст, образование и отношенията между тях, както
и вътрешната им структура - знания, мнения, нагласи, чувства, емоции и други (Сотиров
1996: 158-159). Виденов (2000:293), следвайки Мартине, използва термина „конситуация”
за контекста и подчертава единството на текста и контекста. Правилата, върху които
се конструира разговорът, зависи от намеренията на участниците и контекста (Ангелов
1996: 73). В изследване на речта на ученици от различни гимназии в София (Виденов и
др. 1996), се очертава представителен профил на тази група млади хора. Той се базира
върху многобройни и подробни магнетофонни записи на интеракциите на учениците,
направени от самите тях практически навсякъде ~ в къщи, още със самото събуждане, в
училище, в кафето, в магазини, на улицата, дори в обществения транспорт. В последствие
са транскрибирани от изследователите. Така получения богат архив се използва, за да се
разкрият „мотивите за конкретната организация на изказа” (Виденов 1996: 7).
В проучване на факторите, влияещи върху смесването и превключването на кода
у билингви, проведено върху събран корпус в малко българско село, Илиева-Балтова
(1998: 133-135) намира функция на езика, наречена от нея контактна, проявяваща се в
смесването и превключването на кода. Тя е маркер за идентификацията на личността,
провокира се от езика като контактен феномен и се мотивира от различни контекстни
причини - психологически, социални и етнокултурни, както за престиж, така и
поради стремежа за присъединяване към определена етническа група. Изследването
показва значителната роля, която ценностната система, религията, емоционалната
мотивация, образователното и социално равнище играят в интеракцията, и определя
някои психолингвистични, културни и антропологически характеристики, засягащи
езика, когато той наистина е контактен феномен (Кючукова 1998:12). Сложните езикови
процеси в българското семейство са предмет на анализ на Алексова (2000: 135-147) в
монографията й върху всекидневната реч на семейства от София, записана на касетофон
и веднага транскрибирана, за да се регистрират и паралингвистичните феномени.
Проучва се влиянието на разнообразните фактори на контекста върху интеракцията, като
се разкрива доминантната роля на образованието, типа професия и мястото на раждане
спрямо престоя в столицата, продължителността на брака, възрастта и пола.
Димчев (1992: 166-170, 256-269) с екип свои дипломанти провежда експеримент,
представляващ прецизен анализ на ситуативния контекст в обучението по български
език. В този контекст са откроени 23 комуникативни акта въз основа на записани
на касетофон интеракции в клас и е предложена класификация на комуникативно-
речевите ситуации. Петров (2000: 104) поставя акцент върху усвояването на умения за
възприемане и създаване на дискурс в съответствие със социалния контекст в часовете
по български език, използвайки различни упражнения и ситуационни игри. Интересно
е, че деконтекстуализацията, дефинирана като аспект на комуникативното умение, което
отделя езика от контекста „тук и сега”, се свързва с езиковия усет по такъв начин, че
устните задачи от първия език, насърчаващи деконтекстуализацията в него, или, по
друг начин казано, формирането на езиковия усет в първия език, води до развитие на
уменията за четене и писане у децата, докато по-големите устни езикови способности във
втория език, във всеки случай по-силно изразени отколкото при четене, допринасят за

68
устната деконтекстуализация във втория език, или по-точно, за по-силно изявен езиков
усет в него (Мазни 1991: 302-303), Тези данни би трябвало да се вземат под внимание
в българските изследвания върху езиковия усет, където е предложен тест за неговото
измерване (Кючукова 1993/4: 86-93).

3.0. Културологичен контекст.

Ма линовски е първият, който използва този термин, за да обозначи „институционалното
и идеологическо знание, оставащо на заден план и споделяно от участниците в речевите
събития” (Крамш 1993: 42). Биръм (1988) подчертава, че езикът не може да функционира
без контекста. Той винаги се отнася до нещо, което е извън самия него, а това е
културологичният контекст. Хол (1976) търси причините за различното възприемане на
ситуациите в културологичните вариации и той разграничава комуникацията с висок
контекст, при която информацията е имплицитна, скрита във физическия контекст или у
самия човек (високо контекстните култури са далекоизточните), от комуникацията с нисък
контекст, където повечето от информацията е експлицитна (ниско контекстна култура е
американската технологична, забързана и по-малко стабилна култура).
Както Крамш (1993; 49,48) изтъква, „преподавателите по чужди езици се превръщат
в инструмент в създаването на алтернативни контексти на културата” и много от
обучаваните „се съпротивляват на невидимата култура, която учителите се опитват да
наложат”. Дискурсите и на учителите, и на учениците отразяват множество култури -
на първо място, техните родни култури, после културата, в която са били обучавани и
социализирани, както и културата - цел, която преподават или искат да усвоят, като в
същото време цитират дискурсите на всички, които са ги учили, като създават но този
начин свой собствен уникален контекст (Крамш 1993: 48). Илиева-Балтова (1998: 113)
подчертава ролята на преводача като носител на културата и психологията на другата
нация и познавач както на своя роден, така и на чуждия културен контекст, което го прави
ценен съветник за „това, което е разрешено и което не е разрешено” в чуждата Булгура.

4.0. Интертекстуален контекст.

Интертекстуалният контекст, въведен от Халидей (1989), представя натрупването на
всички други контексти или, както го характеризира Крамш, той представя „отношението
на един текст е други текстове, предположения и очаквания” (Крамш 1993: 45). Халидей
твърди, че „на по-дълбинното ниво целият образователен опит в училище се свързва чрез
проникваща във всичко „интертекстуалност”, която въплъщава теорията и практиката на
образованието като институциализирано в нашата култура” (Халидей 1989: 47). Така се
оформя сложна ситуация, която е отражение на един друг, над интертекстуалния и доста
по-сложен от останалите глобален контекст, който води до своята противоположност -
възникването и засилването на локалните контексти.

5.0. Глобален контекст и локални контексти.

Ситуацията е в процес на оформяне и изисква отделно изследване.

6.0. Заключение.
Текстът и контекстът са двете страни на комуникативните събития, които се изграждат
взаимно. Конверсационният анализ се разглежда като единство на езиковия и контекстния
анализ. Тази традиция започва от Малиновски (1923: 312), който изтъква, че езикът „би
трябвало да се разглежда и изучава като основа на човешките дейности и като форма
на човешко поведение в практическите въпроси”. Постановките на Шеглоф (1992: 215,

69
 1997: 184) за контекста като тъждествен на поведението или поне като част от него и за
участниците в интеракциите като централни фигури в контекстния анализ определят,
според Арминен, „методологическия канон на процедурната релевантност’; която се
превръща в „критерий за това как да се вземе под внимание контекстът, без да се изпада
в свръхинтерпретация” (Арминен 2000:452),
В този смисъл са необходими изследвания, които да разкрият систематичната връзка
между текста и контекста не отделно, а едновременно, както съществуват в реалния живот.
Анализът на разговорните сегменти трябва да се съпровожда с богато и подробно описание
на контекста, специално на невербалната комуникация. Тя би трябвало прецизно да се
изучава в контекста на речевите изказвания и при еднакви условия с тях. За да се постигне
тази цел, би трябвало да се съберат многоброния корпуси от аудио- и видеозаписи. Така
ще се постави началото на банка на разговорния български език при най-различни
интеракции - в класната стая, в съда, при бизнес преговори, в болницата и поликлиниката,
както и в телевизионното студио, при политически дебати и речи, разговори между
приятели, по телефона и във всички сфери на живота, обхващащи носители на езика с
най-разнообразни професии, възраст и социално положение. Резултатите би трябвало да
се сравняват с подобни изследвания върху интеракциите в други култури. Ако това не се
случи, как бихме могли да разберем собствения си контекст?

Библиография
Алексова 2000: К. Алексова. Езикът и семейството. Интервю прес, София.
Ангелов 1996: А, Ангелов. Диалогът и неговата същност. - В: М. Виденов и др.
Социолингвистиката и ученическата реч. Университетско издателство „Св. Климент
Охридски”, София.
Арминен 2000:1. Arminen. On the Context Sensitivity of Institutional Interaction. - Discourse
' & Society, 2000, N 11(4), 435-58.
Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999: T, Бояджиев, И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен
български език. Издателска къща „П. Берон”, София,
Бърдуистъл 1970: R. Birdwhistell, R. Kinesics and Context: Essays on Body Motion
Communication. University of Pennsylvania Press, Philadelphia.
Бърдуистъл 1972: R. Birthwhistell, Kinesics and Communication. - In: Language: Introductory
Readings. Ed. V. Clark, P. Eschholtz and A. Rosa. St. Martin’s Press, New York.
Бърнз 1990: M. Berns. Contexts of Competence. Pergamon, London.
Браун и Юл 1990: G. Brown and G. Yule. Discourse Analysis. Cambridge University Press,
Cambridge.
Виденов 1982: M. Виденов. Към българската паралингвистика. - В: Род. на СУ. Фак. слав.
филол., т. 72.'
Виденов 1996: М. Виденов. Основни социолингвистични аспекти на диалога. - В: М.
Виденов и др. Социолингвистиката и ученическата реч. Университетско издателство
„Св. Климент Охридски”, София.
Виденов 2000: М. Виденов. Увод в социолингвистиката. Делфи, София.
Виденов и др. 1996: М. Виденов, М. Ванчева, II. Сотиров, А. Ангелов. Социолингвистиката
и ученическата реч. Университетско издателство „Св, Климент Охридски”, София.
Гаофинкъл 1967: Н. Garfinkel. Studies in Ethnomethodologv. Prentice Hall, Englewood
"Cliffs, NJ.
Гивон 1979: T. Givon. On Understanding Grammar, Academic Press, New York.

70
Гофман 1981: Е. Goffman, Forms of Talks. University of Pennsylvania Press. Philadelphia.
Грайс 1975: H. Grice. Logic and Conversation. - In: Syntax and Semantics 3: Speech Acts. Ed.
P.Cole and J. Morgan. Academic Press, New York.
Гудуин и Дуранти 1992: C. Goodwin and A. Duranti. Rethinking Context: an Introduction. -
In: Rethinking Context. Language as an Interactive Phenomenon. Ed. A. Duranti and C.
Goodwin. Cambridge University Press, Cambridge.
Гъмпърц 1982: J. Gumpertz. Discourse Strategies. Cambridge University Press, Cambridge.
Дамън 1987: L. Damen. Culture Learning: The Fifth Dimension in the Language Classroom.
Addison-Wesley, Reading, MA.
Джакимик и Гленбърг 1990: J. Jakimik and A. Glenberg. Verbal Learning Meets
Psycholinguistics: Modality Effects in the Comprehension of Anaphora. - Journal of Memory
and Language, 1990, № 29, 582-90.
Димитрова 1984: Ст, Димитрова, Текст и подтекст. Наблюдения над пресупозициите в
руския дискурс. Наука и изкуство, София.
Димитрова 1995: Ст. Димитрова. Проблеми на значението и текстови категории. - В:
Лингвистика на текста. Ред. С. Димитрова. Академично издателство „Проф. Марин
Дринов”, София,
Димитрова 2001: Ст. Димитрова. Към въпроса за изграждането на речеви формации в
различни комуникативно-прагматични ситуации. - В: Прагматика на текста. Ред. Ст.
Димитрова. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, София.
Димчев 1992: К. Димчев. Обучението по български език като система. Университетско
издателство „Св. Климент Охридски”, София.
Дрю и Херитидж 1992: Р. Drew and J, Heritage. Introduction. - In: Talk at Work - Interaction
in Institutional Settings. Ed, P, Drew and J. Heritage. Cambridge University Press,
Cambridge.
Екман 1985: P. Ekman. Telling Lies: Clues to Deceit in the Marketplace, Marriage, and
Politics. W. W. Norton, New York.
Екман 2003: P. Ekman. Emotions Revealed. Understanding Faces and Feelings. Phoenix,
London.
Екман и Фрийзън 1978: P. Ekman, W. V. Friesen. Facial Action Coding System: A Technique
for the Measurement of Facial Movement. Consulting Psychologists Press, Palo Alto,
Calif.
Екоф, Екман, Мейдж, Франк 2000: N. L, Ecoff, P. Ekman, J. J. Mage, M. G. Frank. Lie
Detection and Language Loss, In: Nature, 405:139,2000.
Елис и Робърте 1987: R. Ellis and C, Roberts. Two Approaches for Investigating Second
Language Acquisition in Context. - In: Second Language Acquisition in Context. Ed. R.
Ellis. Prentice-Hall International, Englewood Cliffs, N.J.
Илиева 1985: K. Илиева. Местоимения и текст. Издателство на БАН, София.
Илиева 1995: К. Илиева. Явно и неявно изразяване на местоименния подлог в българския
прозаичен език. - В: Лингвистика, на текста. Ред. Ст, Димитрова. Академично
издателство „Проф. Марин Дринов”, София,
Илиева-Балтова 1997: П. Илиева-Балтова. Съвременният български език и проблемите
на междуезиковите контакти. - В: П. Балтов а и др. Аспекти на речевата комуникация.
Тилия, София.
Илиева-Балтова 1998: Р. Hieva-Baitova. Aspects of Applied and Contrastive Linguistics.
„Prof. Marin Drinov” Publishing House of the Bulgarian Academy of Sciences, Sofia.
Илиева-Балтова и др. 1997: П. Илиева-Балтова, А. Предоева, И. Пенкова. Аспекти на
речевата комуникация. Тилия, София.

71
Кендън 1992: A. Kendon, The Negotiation of Context in Face-to-face Interaction. - In:
Rethinking Context. Language as an Interactive Phenomenon. Ed, A, Dur anti and C.
Goodwin. Cambridge University Press, Cambridge.
Коева 1995: C Коева. Към въпроса за влиянието на контекста върху словоредните
изменения, - В: Лингвистика на текста. Ред. Ст. Димитрова. Академично издателство
„Проф. Марин Дринов”, София.
Крамш 1993: С. Kramsch, Context and Culture in Language Teaching. Oxford University
Press, Oxford.
Кючукова 1988: P. Кючукова. Синтактични средства за междуфразова връзка в текст-
разсъждение. - Български език и литература, 1987, Ng 5, 23-31.
Кючукова 1993/4: Р. Кючукова. Развитие на езиковия усет и проблемът за измерването
му, - Български език, 1993/4, Nh 2,86-92.
Кючукова 1998: R. Kyuchoukova, Preface to the Second Edition. - In: P. Ilieva - Baitova
Aspects of Applied and Contrastive Linguistics. „Prof. Marin Drinov” Publishing House of
the Bulgarian Academy of Sciences, Sofia,
Лабов 1972: W. Labov. The Transformation of Experience in Narrative Syntax. - In: Language
and the Inner City. University of Pennsylvania Press, Philadelphia.
Лабов 1976: W. Labov. The Study of Language in Its Social Context. - In: Language and Social
Change. Ed. P. P. Giglioli. Penguin, Harmondsworth.
Лайънз 1968: J. Lyons. Introduction to Theoretical Linguistics. Cambridge University Press,
Cambridge.
Лайънз 1977: J. Lyons. Semantics. Cambridge University Press, Cambridge.
Лайънз 1979: J. Lyons, Deixis and Anaphora. - In: The Development of Conversation and
Discourse. Ed. T. Myers. Edinburgh University Press. Edinburgh.
Левинсън 1983: S. Levinson. Pragmatics. Cambridge University Press, Cambridge.
Левинсън 1992: S. Levinson. Activity Types and Language. - In: Talk at Work - Interaction
in Institutional Settings. Ed. P. Drew and J. Heritage. Cambridge University Press,
Cambridge.
Малиновски 1923: B. Malinowski. The Problem of Meaning in Primitive Languages. - In: The
Meaning of Meaning. Ed. C. K. Ogden and I. A. Richards. Harcourt, Brace and World, Inc.,
New York.
Мазни 1991: D. Masny. Language Learning and Linguistic Awareness: the Relationship
between Proficiency and Acceptability Judgements in L2. - In: Language Awareness in
Classroom, Ed. C. James and P. Garrett. Longman Inc,, New York.
Морис 1971: C. W. Morris. Writings on the General Theory of Signs. Ed. T. A. Sebeok, Mouton,
The Hague.
Пантелеева 1994: X. Пантелеева, Граматика на вежливата реч. Наука и изкуство,
София.
Пачев 1998: А. Пачев, Езиково съзнание и комуникативна компетенция - социолин-
гвистични перспективи, - В: Езиково съзнание. Ред. Ст, Димитрова. Издателство
„Наука и изкуство”, София.
Пачев 2001: А. Пачев. Социолингвистика и прагматика: някои теоретични проблеми, - В:
Прагматика на текста. Ред. Ст, Димитрова. Академично издателство „Проф, Марин
Дринов”, София.
Пенчев 1984: И. Пенчев. Строеж на българското изречение. Наука и изкуство, София,
Пенчев 1993: И. Пенчев. Български синтаксис. Управление и свързване. Пловдивско
университетско издателство, Пловдив.

72
Пенчев 1998: Й. Пенчев. Синтаксис на съвременния български книжовен език, ИК
„Вечерник’’, Пловдив.
Петров 2000: А. Петров, Дискурсният анализ в обучението по български език (5.-8, клас).
Булвест 2000, София.
Познер 1997: R. Posner. Pragmatics. - In: Semiotics. A Handbook of the Sign - Theoretic
Foundations of Nature and Culture. Ed. R. Posner, K. Robering, T. Sebeok. Walter de
Grayter, Berlin, New York.
Предоева 1997: А. Предоева. Невербални компоненти в телевизионната речева
комуникация. ~~ В: Илиева-Балтова и др. Аспекти на речевата комуникация. Тилия,
София,
Пърс 1982: С. S. Peirce. Writings of Charles S. Peirce. A Chronological Edition. Ed. M. Fisch
et al. Indiana University Press, Bloomington,
Остин 1962: J. Austin. How to Do Things with Words. Clarendon Press, Oxford.
Oxc 1990: E. Ochs, Indexicality and Socialization. - In: Cultural Psychology: Essays on
Comparative Human Development. Ed. G. Herat, R. Shweder. and J. Stigler. Cambridge
University Press, Cambridge.
Oxc 1992: E. Ochs. Indexing Gender. - In: Rethinking Context. Language as an Interactive
Phenomenon. Ed. A. Duranti and C. Goodwin. Cambridge University Press, Cambridge.
Райнов 1993: В. Райнов. Символното поведение на човека. Издателство на БАН, София.
Савил-Тройке1982: М. Saville-Troike. The Ethnography of Communication: an Introduction.
University Park Press, Baltimore.
Сако 1992: H. Sacks. Lectures on Conversation. Vols I and II. Blackwell, Oxford.
Сакс, Шеглоф и Джеферсън 1974: Н. Sacks, Е. Schegloff and G, Jefferson. A Simplest
Svstematics for the Organization for Turn - Taking in Conversation. - Language, 1974,
N° 50(4), 696-735.
Сотиров 1997: П. Сотиров. Дискурс и речево поведение. - Във: Виденов и др.
Социолингвистиката и ученическата реч. Университетско издателство „Св. Климент
Охридски”, София.
Сталнакър 1978: R. Stalnaker. Assertion. - In: Syntax and Semantics 9: Pragmatics.Academic
Press, New York.
Стаменов 1995: M. Стаменов. Основни проблеми на разбирането на текста. -- В:
Лингвистика на текста. Ред. Ст. Димитрова. Академично издателство „Проф. Марин
Дринов”, София.
Стаменов 2001: М. Стаменов. Проблемът за представянето и интерпретацията на субекта
в структурата на диалога. - В: Прагматика на текста. Ред. Ст. Димитрова. Академично
издателство „Проф. Марин Дринов”, София.
Станков 2001/2002 : В, Станков. Граматично значение и контекст. - В: Български език,
1, 22-40.
Станков 2001/2002 а: В. Станков. Граматично значение и контекст (продължение от кн. 1,
2001-2002 г.). - В: Български език, 2, .38-50.
Сърл 1969: J. Searle. Speech Acts: An Essay in the Philosophy of Language. Cambridge
University Press, Cambridge.
Тейлър 1980: H. Taylor. Beyond Words: Nonverbal Communication in EFL. - In: Readings on
English as a Second Language. Ed. K. Croft. Winthrop Publishers, Cambridge, Mass.
Фърт 1957: J. R. Firth. Papers in Linguistics. Oxford University Press, Oxford.
Хаймс 1972: D. Hymes, Introduction. - In: Functions of Language in the Classroom.
Ed. C. Cazden, V. P. John and D. Hymes, Teachers College Press, New York.

73
Хаймс 1974: D. Hymes. Toward ethnographies of communication. - In: Foundations
in Sociolinguistics: an Ethnographic Approach. University of Pennsylvania Press,
Philadelphia.
Халидей 1989: M. Halliday. Context of Situation. - In: Language, Context, and Text: Aspects
of Language in a Social-Semiotic Perspective. Ed. M. A. K. Halliday and R. Hasan. Oxford
University Press, Oxford.
Ханкс 1992: W. Hanks. The Indexical Ground of Deictic Reference. - In: Rethinking Context.
Language as an Interactive Phenomenon. Ed. A. Duranti and C. Goodwin. Cambridge
University Press, Cambridge.
Хол 1969: E. Hall. The Hidden Dimension, Anchor Books/Doubleday, Garden City, NewYork.
Хол 1977: E. Hall. Beyond Culture.Anchor Books/Doubleday, Garden City, New York.
Шеглоф 1991: E. Schegloff. Reflections on Talk and Social Structure. - In: Talk and Social
Structure. Ed. D. Boden and D, Zimmerman, Polity Press, Cambridge.
Шеглоф 1992: E. Schegloff. In Another Context, - In: Rethinking Context. Language as an
Interactive Phenomenon. Ed. A. Duranti and C. Goodwin. Cambridge University Press,
Cambridge.
Шеглоф 1997: E. Schegloff. Whose Text? Whose Context? - Discourse & Society, 1997, NT
8(12), 165-187.
Шифрин 1994: D. Shiffrin. Approaches to Discourse. Blackwell Publishers Inc., Cambridge,
Mass.
Якобсон 1960: R. Jakobson. Closing Statement: Linguistics and Poetics.-In: Style in Language.
Ed. T. Sebeok. MIT Press, Cambridge, Mass.

74
 СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Боряна Велчева
Кирило-Методиевистки център - БАН

Началото на ятовия преглас

Праславянската невисока дълга предна гласна [е] (стб. t) претърпява няколко

„прегласа” в своя развой. Най-старата промяна става още в ранния праславянски период ~
след двете ранни палатализации на веларите; преди изменението aj -> е и преди втората
регресивна палатализации. Промяната е известна като „преглас на гласните” и засяга
задните гласни, които стават предни след меки съгласни и Щ. Промяната а е на този
етап е част от общо изменение
1. V [-зад.]/[-зад.,+вис.] -
Срв. например zemjaj zemjej. Стб. и ;&ин (loosing), Като резултат фреквентностга
на предните гласни в праславянски е била увеличена. За това е спомогнало и следващото
изменение - промяната [aj] [е], например kazaj kaze (стб. ко^), kajl- -* kel- (стб. ц^ь).
В късния праславянски започва обратна тенденция ~ промяна на предните гласни в
задни след меки съгласни и като промяната засяга широко гласната е (1)1 Процесът е
отразен в колебанието *fc-d,K в старобългарските паметници. Срв. и саъиштн, vttm
и vduM, коля и кмк, Ш и йко, teTH и йстн, и н^дюнатн и др? Праславянската и ранна
старобългарска алтернация t/d представлява изменение:
2. [-вие.] [+зад.]/ [-зад.,+вис.]
На един нов етап (според К. Мирчев „още в късния старобългарски период” - Мирчев
1978:121) в български североизточни говори явлението започва да разширява своя обхват.
В българистиката е известно като „ятов преглас”, Написаните с латиница Чергедски
молитви от XVI в. (Милетич 1896), отразяващи говор на преселили се българи през ХШ в.
от Свищовско и Седмиградско, дават възможност да се видят началата и механизмът на
измененията (Велчева 2004).
Анализът налага допускането, че промяната -> aJ е започнала не в късния, а в
ранния старобългарски период - при трансформирането на вокалната система, когато
t е все още гласна [е] [-висока. +напрегната], а ударението започва да играе роля на
разпределител на признака [±напрегнатост] (дължина). Изменението е станало като е ->
j е в определени говори преди или по време на предполагаемата промяна е [зе] - [-вис.,-
зад.,+напрег.] [+ниска].

75
 Ако началото на разглежданото изменение е ранно, то трябва да е предхождало
окончателното изпадане на краесловните ерове и следва да се представя като:
1.Поява на глайд Щ пред [е] под ударение ~ в очевадна връзка с удължаване на
ударената напрегната (дълга) гласна: golema *- goljema; golem! goljemi,
2.Промяна на |е] в [а] след новопоявилия се Щ - срв, късната праславянска замяна
на [е] в [а] след меки съгласни и [}]. Новото изменение е ставало вече при ограничени
условия ~ само под ударение и само ако следващата сричка влияе асимилативно; т.е, пред
твърда съгласна (или съгласни), следвани от задна гласна:
3. [-вис.Лнапрег.]->[+зад.]/[’Зад.,+вис.] - [-Ьконсл зад. а вие.]1 [+вок„+зад.].
Ако въведем признак ±короналност:\ нотацията ще бъде:
[-вис.5+напрег.]“>[-кор.]/[-зад,,+вис.5+кор.] ~ [+конс.а зад.авис.Н+вок.^кор].
Вижда се, че по същество ятовият преглас представлява продължение на късната
праславянска и старобългарска алтернация t/a при две нови условия - ударение и аси­
милативно влияние на следващата сричка.
Описаните изменения съвпадат по време с важно явление, свързано с преустройството
на старобългарската вокална система, ~ появата на филологически признак [Анискост]
и превръщането на стари е и а в ниски гласни. На този етап може е под ударение да
стане [sb], а без ударение - [е] в много български говори, включително в североизточни.
Едновременните изменения стават причина за сложни взаимодействия както в отделни
говори, така и в междудиалектното пространство.

Бележки
1 Вж. за подробности Велчева 1988:106-123.
2 Срв. също старата алтернация д/ж след меки съгласни и 0] (т.нар, „среднобългарско
смесване на носовките”, например ждтна / жжяа, което както днес, така и в ранния период
е било диалектно, а не среднобългарско явление.
3 За нови изследвания върху признака ъкороналност вж. например Хол 1997; Хюм
1992; Кенстович 1994; Лахири, Евърс 1991.

Цитирана литература

Хол 1997 Hall, Т. A. The Phonology of Coronals, - In: Current Issues of Linguistic Theory. Vol.
149. Amsterdam-Philadelphia, 1997.
Хюм 1992 Hume, E. Coronal Consonants and their Interaction in nonlinear Phonology. Ph.
Dissertation, Cornell University, 1992,
Кенстович 1994 Kenstowicz, M. Phonology in Generative Grammar, Cambridge, MA, 1994.
Лахири, Евърс 1991 Lahiri, A., V. Evers, Palatalization and Coronality. - In: Phonetics
and Phonology. The Special Status of Coronals, Internal and External Evidence. Ed. B.
Paradis. J. F. Prunet. New York, 1991.
Велчева 1988 Velcheva, B. Proto-Slavic and Old Bulgarian Sound Changes. Translated and
edited by E. A. Scat-ton. Columbus, Ohio, 1988.
Велчева 2004 Велчева, В. Позиционната консонантна мекост и прегласът на з, -
Palaeobulgarica XXVIII (2004) 4, 76-81.
Милетич 1896 Милетич, Л. Седмоградските българи и техния език - СВНУ, 13.1896.153-
256.
Мирчев 1978 Мирчев, К. Историческа граматика на българския език. С,, 1978.

76
 Mila Dimitrova-Vulchanova and Valentin Vulchanov
The Norwegian University of Science and Technology, Trondheim

Relative Clauses in Old Bulgarian*

1. Introduction
This paper is part of a consistent effort to set up a formal grammar of Old Bulgarian outlining
the basic regularities and constraints of the language, both local and global, as recorded in
early texts. In this paper we address the structure of relative clauses in Old Bulgarian with
the aim of defining, among other things, the complementizers that license them, the respective
ordering of complementizer clause (CP) and the nominal head it modifies (e.g., N [cp C..J
or [cp C ...] N), as well as the internal order of constituents inside the relative clause itself.
Relative clauses and embedded clauses in general are particularly intriguing, as they are just
emerging at this stage and are still in competition with participle constructions. However, as
our analysis and data will show, they are already a well-defined category headed by a set of
designated items (relative complementizers) and display a coherent structure largely parallel
to Modern Bulgarian. At the end of the paper we formulate some preliminary conclusions.
Our paper builds on extensive material from Codex Supra sliensis or Retkov Compendium
(cf. Zaimov & Capaldo 1982) (from now on CS), the electronic corpus of Old Bulgarian nominal
expressions (available at http://www.hf.ntnu.no/hf/ adm/forskning/prosjekter/balkansim, NFR
grant # 158289/V10), and data drawn from other sources in our work.

2. Old Bulgarian syntax

2,1. The basics
Old Bulgarian syntax displays an interesting asymmetry. It is head-final in the extended
verbal domain (...[VP] IP ]), while head-initial in the CP domain, the latter including both
the headedness of CPs themselves and the left edge of root clauses. Recently this property
has been defined as characterizing so-called „non-rigid” OV languages (cf. Kayne 2005, and
Cinque 2005). In addition, there is a moderate root-embedded asymmetry very much along the
lines of Modern Bulgarian (e.g.. cf. Pencev 1991,1996, 2000, Dimitrova-Vulchanova & Hellan
1995/1999, among others), however with a more conservative structure of embedded clauses.
Below we address these basic properties providing illustrations under way.

* Work on this paper would have been impossible without grant # 158289,'V1G from The Norwegian Research Council
jvhic’n we gratefully acknowledge. We also thank audiences at The Workshop on Clitic Doubling in the Balkan languages,
Ontmoeting met de Balkan, Brussels, Dec. 10-11, 2004, The International Conference celebrating the 1120th anniversary
of the death of St. Methodius and the 2 Sih anniversary of the Cyrillo-Metho dian Research Centre at the Bulgarian Acad­
emy of Sciences, October 2005, and the participants in the Venice University Linguistics Colloquim, June 2006, where
parts of this work were presented. We would like to thank Guglielmo Cinque, Giuliana Giusti, and Iliyana Krapova for
fruitful discussion and comments. This paper is dedicated to Iordan Pencev, the Nestor of Bulgarian formal syntax and is
inspired by his seminal work on Bulgarian relative clauses.
77
 2,2 The VP/IP domain
The Old Bulgarian extended verbal projection is generally head-final. This is demonstrated
in the examples in (1) below.

(1) а. и оврази ЗЛАТИ hoctarhs TH

and image,Pl, ACC. m. gold, Pl.ACC.m. put, leg you, Del
no гради ЧШЕ
along all, Pl,ACC.m. town, Pl,ACC. m. (of) all, GEN, f. universe, GEN. f.
„And (I will) put up (for) you gold images along all towns of the whole universe”

Ь. ГМС1 T8OH ШШЩЪ ХОДШТЪ И ПОрОД (CS 304,19-20)

voice,ACC,ni. your,AC C,m. hear,Imperf,lsg walk,Part,ACC, m. in paradise, LOC.f.
„I heard your voice while walking in Paradise”
C. nt ЖЕ nOKtAtHOK ти сътвори
you. N,m. cl. order, Part,ACC,n, Del, do, Imperat,2sg
„You do what you have been ordered to do”
СИИ ммъ XA1S1
this, ACC.m. you, P1,D bread, ACC,m. on
XOVAtM сложи TpEfJE^ ПОЛОЖИЛ!
poor, LOC,f. own, LOC,f. table, LOC,f. lay, Part,N,m.
„Having put on шу poor table this bread out for you..
е. страни и effit си сткоупи {CS 341,27)
nation, Pl,ACC,f, to self, D,m, Del gather, Aor,3sg
„He gathered the nation unto himself

Observe that both clitic and full nominal/pronominal objects may occur in the OB clause,
also in clitic doubling environments1. The example in (la) displays the overall OVOcl OB base
order, as well as the tendency for heavy NP/PP constituents to appear in extraposition in the
clause-final position. Thus, the Accusative direct object оврази злата (gold images) appears in
the immediately preverbal position, while the Dative clitic oblique object appears, as expected,
in the immediately post-verbal position (cf, Dimitrova-Vulchanova & Vulchanov 2005, in press).
Likewise, in the example in (lb) the direct object гаасъ пей (your voice) precedes its governing
verb cmixi (heard), while a heavy participle adjunct occurs in the post-verbal position. The
example in (1c) instantiates the base OV pattern, while the topicalized subject та (you) occurs
at the left edge of the clause preceding the second position discourse clitic же1*3, Also in (Id) all
objects of the non-finite verb положилъ (lay) precede it A similar pattern is instantiated in the
example in (le), this time however, in the context of the finite verb смъко^пи (gather). The head­
final nature of the VPTP is particularly consistent in embedded and non-finite contexts. We
assume that this linearization pattern reflects a base non-derived complement-head order. This
is given in the structure in (2) below. Observe that a similar proposal on the head-final nature

1 Clitic doubling and related phenomena in Old Bulgarian are discussed in recent work (e.g. Dimitrova-Vulchanova
& Vulchanov, forthcoming).
3 In Dimitrova-Vulchanova & Vulchanov, in press we argue for using the discourse clitics in the OB clause as a
diagnostics for movement to the left periphery of the clause, much along the lines of Craenenhroeck & Haegeman.
forthcoming for Dutch.

78
of the finite projection (TP) is put forward in Pancheva (2005). However, the two analyses differ
on the technical points and the analysis of the placement of clitics at the stage at hand.

(2) CP
/ \
Spec C’
\ /
C AgrSP
/ \
AgrS’ DP
/ \
AgrOP AgrS
/ \
Agr(T spec
/ \
VP AgrO
/ \
DP V

2.3 The CP domain, fronting and the left edge

Very much along the lines of Modern German, Old Bulgarian displays an asymmetry between
the C domain and the VP/IP domain. Thus, the Old Bulgarian clause features an evolving, yet
already well-defined left periphery serving as the landing site of fronted constituents. Also
the evolving 2nd position clitic cluster site is found in the left periphery, as well as clause
initial complementizers in both relative clauses and embedded clauses functioning as clause
complements of matrix verbs. It has been argued for German (of. Kayne 2000, Cinque 2005,
among others) that this asymmetry is the result of a specific property of complementizers in
so-called „non-rigid” OV languages to attract to their left (specifier) the material that follows
their clausal complement. For Old Bulgarian we claim that this asymmetry is the result of a
system in transition rather than a raising movement (cf. Breivik 1983 for a similar analysis
of the rise of expletive there in the syntax of English). The OV > VO parameter shift is quite
evident and pervasively displayed in the language at that stage. We will provide pointers and
examples as we proceed. In (3) below we give examples of the structure of the left periphery
(the CP domain), as instantiated in our data.

(3) a. дддите ми МАШ ЯИАЦН! (CS 27, 24-25)

give, Imper, 2pl me,Del hammer,ACC,m iron,DA,ACC,m
„Give me an iron hammer”
b. YTO TH пржгмша sum (CS 66. 18)
what you,Dd profit, GEN,m beAor,3sg
„What was your profit?”
c. 1€Г0Ж£ ItyOCHWH Oif ОТЦА длета ти OTbl|X (CS 307, 23 24)
what, Rel,GEN ask. 2sg from Father, GEN,m give,3sg you,Del Father,N
„Whatever you ask from the Father, he will give it to you”

The example in (3a) demonstrates a common pattern of V-fronting to the left periphery in
imperative contexts, completely parallel to the Modern Bulgarian structure, while in (3b) we
are dealing with wh-movement, most likely to what we identify as SpecCP, which can be easily

79
 diagnosed by the position of the 2P clausal clitic ти (you)3. The example in (3c) in turn displays
focus fronting of a relative clause4 lerost просиш» оу отьца (what you ask for from God...) with
the rest of the clause instantiating the base VOclS order. Our data attest both topicalization
and focus fronting for a variety of categories, ranging from wh-constituents, a movement we
assume is already obligatory at this stage, direct objects, topicalized subjects and imperative
main finite verbs. Even phrase fragments, e.g. focused modifier APs may undergo fronting
to the clause initial position, discontinuity being a salient feature of OB syntax5. All of these
constituents appear to opt for the left-most clausal position and are usually immediately
adjacent to the newly evolved category of clausal 2nd position clitics, an indication that they
are most likely in a spec-head configuration (e.g, in CP)6. We therefore have argued in earlier
work for using the 2P clitic cluster as a diagnostics for movement to the left periphery of
the clause. Our finds are highly consistent with the analysis of the Dutch discourse clitic tet
in Craenenbroeck & Haegeman, forthcoming as a diagnostics for V-raising7. An interesting
contrast between the OB fronting site and the Modern Bulgarian left periphery is that, unlike
Modern Bulgarian, the OB left periphery apparently disallows multiple fronting. Thus our
data do not attest multiple wh-fronting, a phenomenon that has put Bulgarian on the formal
syntax map. Likewise, no multiply fronted objects are found in our corpus. Neither is the so-
called long head-movement attested (cf, Rivero 1994, among others). The issue here is what
diachronic and parametric mechanisms can account for the evolvement of these phenomena.
We leave this open to further research, however, a viable hint here are developments related
to the evolvement of the Balkan Sprachbund,
2.4 The root-embedded asymmetry
Old Bulgarian demonstrates a root-embedded asymmetry which, though resembling the
situation in Modern Bulgarian, is more rigid and well-defined. In particular, relative clauses,
embedded clauses introduced by the modal complementizer da and infinitives are consistently
V-final. Observe the illustrations in (4) below.

(4) а. и лош! roy [уДсхшии n рога] [камижиг] поти]] (Сйбдз-н)

and order, Aor,3sg there be, Part.Pl,ACC in trench.LOG.ш. stone,INST,n killlnf
„And he ordered to kill those who were there in the trench with stones’'
b. циабьст нгисънмго [c? «кин [1P ni «си]] (cs 2,1-2)
kingdom, GEN,m. heavenly, DA,GEN,m. (oh which, GEN,n. you,N alien, N,ni. be, 2sg
the Heavenly Kingdom to which you are alien"
c. ... [етн црькки ско«н] (cs 122,15-17)
holy. GEN,f. church. GEN.f. own, PAan.GEN.f.

; We are aware of the diversity of analyses of the attachment site of argument clausal clitics. On some analyses even 2P clitics
are represented as right-adjoined to e.g., IP/TP (cf. Boskovic 2000, among others). However, we believe that the OB clausal
clitics represent a good case for attraction to C judged, among other things, by the strict adjacency between clitics in the
2P duster and constituents or even fragments in the clause left-most site (SpecCP). One other alternative would be a high
functional projection immediately below C, e.g. along the lines of the FP in Craenenbroeck & Haegeman, forthcoming,
' Uris type of relative clause is commonly referred to as „free relative”.
5 This property is still preserved in Modern Serbian/Croatian, and some Bulgarian dialects.
■ Observe that Anderson (1993) has claimed that there is an explicit parallel between V2 in Germanic languages and 2P
clitics in other languages.
7 The OB left periphery is structurally parallel to the evolving CP in the history of Germanic, and English in particular
(cf. Kiparsky 1995).

80
 за [ср««« [и скок» прОАит ] ]
for which, RefACC-f, and blood. ACC,f. own, PAan,AACtf. spill, Aor,3sg
„...own holy church for which even his blood he shed”

The example in (4a) illustrates an infinitive clause headed by побити (kill), which functions
as the complement of the matrix verb iw (order). The infinitive clause itself displays the base
OV order8. In (4b) we find a relative clause introduced by the complementizer im (which).
The relative clause features the present tense copula/auxiliary №сн (are) in the clause-final
position, much in line with our analysis in (2) above. Both the subject and the predicative AP
precede the auxiliary. Auxiliaries are likewise commonly found after their participles (present,
past or passive) in periphrastic constructions. The relative clause in (4c) demonstrates the base
OV order of the direct object сбш (own blood) and the main finite verb пролип (spill).
In our data there are no attested instances of fronting in embedded contexts. This find further
strengthens the analysis of the left periphery in root clauses whereby constituents land in
SpecCP, with the discourse 2P clitics generated in CiJ, while in embedded clauses the C° position
is already filled by a complementizer. This situation is very much in line with the proposal in
Rizzi (1996) on the semantic content of C°. In this respect OB embedded clauses differ from their
Modem Bulgarian descendents in that no Information structure raising to the left periphery is
available or licensed in embedded contexts in the earlier stages of the language.

3. Relative Clauses
3.1 Structural properties and overall structure
The class of relative complementizers is well-evolved at this stage, comprising items, such as
e.g. ш (who/which, M), oi (which, N). i» (who/which, F). Observe that, unlike the all-purpose
complementizer hio (that). all items in this category are overtly marked for morphological case,
as well as person, gender and number, reflecting the syntactic function of the gapped item
inside the relative clause. In previous work we have argued that the evolvement of relative
clauses can be structurally related to resumptive clitic phenomena thereby instantiating the
default context where no resumptive clitics are needed as last resort. As a matter of fact, one
can claim that the two phenomena9 are related derivationally in that the resumptive clitic no
longer surfaces in its base position in the embedded clause, but instead raises to the SpecCP
position. Similar observations have been made for Modern Polish which has two types of
relativizers, an inflected one and a non-inflected one. As expected, the non-inflected relativizer
triggers the surfacing of resumptive clitics, while this is not the case in the context of the
inflected one (cf. Mykowiecka 2000). Likewise, Modern Bulgarian displays a similar contrast
between regular standard inflected complementizers and the colloquial complementizer deto
which is non-inflected.

"Note that we consider the Instrumental phrase кашишемъ (stones, Instr.) an object lexically selected by
the verb uoebtm (pelt/hit (with stones) to death). For an account of the argument vs. adjunct contrast cf.
Koenig et al, (2003).
’’ In traditional grammars the item at hand is referred to as „pronoun” and not as a clitic. We have, however, sufficient
reasons to believe that this pronoun is actually a clitic on the following grounds:
a/ a defective paradigm (as is usually the case with clitics, cf. e.g. Zwicky 1977, 1983);
b/ in the context of prepositions, all members of this category receive additional phonological „support” in the form of an
epenthetic ,,n” immediately preceding the item, a fact exactly parallel to the situation in Modern Bulgarian whereby clitics
are illicit as the complements of prepositions (cf. Vulchanov 1992 for a discussion);
c/ even traditional grammars mention the fact that the Accusative sg forms are enclitic in nature, and
d/ almost simultaneously we find further erosion of the OB form, thus giving rise to the current standard clitic form.

81
 On our analysis relative complementizers are derived diachronically through a synchronic
syntactic mechanism whereby the gapped pronoun incorporates through adjacency with a
complementizer in C (cf, also Dimitrova-Vulchanova & Vulchanov, in press), thus pre-empting
the surfacing of a resumptive pronoun in the base position in the embedded clause10. This is
given in the structure in (5b) representing the example in (5a) below,

(5) а. th [L^ieroasf kw глаголлт^] крша] <cs65.122)

bring, Isg you, Cl.D. which, GEN,m. you, P1,N. call (name), 2,pl. cross, GEN,m.
„I bring to you what you call a cross’1

b, DP
/ \
D’ spec
I \
NP DO

CP N’
/ \ I
Spec C1 N
i / \ t.

Ш KU ШШШ t.
The structure in (5b) explicitly assumes movement represented by the trace tj of the
genitive pronoun ю (him). Observe, however, that our analysis and the structure in (5b)
are compatible with a copy-deletion analysis as well, which will pronounce the higher copy of
the pronoun. In this respect relative clauses display a contrast with embedded clauses which
function as complements of matrix verbs, in that the latter are introduced by the all-purpose
complementizer imo (that) which exhibits no case distinction and is morphologically simplex.
We provide some examples in (6) below.

(6) a. sfyyh! [cp жо [ пр^дъ стоншн] ] (CS1,14)

Know, Part,N,m. that before king, GEN,m, stand, 2sg
knowing that you are standing in front of the King?’
b. Б? sori! [CP ако [ пов^жденъ влдшн нж] ] (CS 12,23-24)

believe, l,du cl God, D,m. that defeat, Part,N,m. will, 2,sg we, Du,INST
„Because we believe God that you will be defeated by us”

As expected, embedded clauses functioning as arguments of the matrix verb most

commonly occur in the context of verba dicendi (the equivalents of say, tell), verbs of knowing
(e.g. hear, know), factive and non-factive verbs (believe, consider). Apparently this function

i0 Here we adopt the standard Principles and Parameters analysis of relative complementizers/clauses.

82
 is well established in Old Bulgarian already at this stage, and all the above verb classes take
CP-complements, very much like Modern Bulgarian* 11. This is shown in the examples in (6)
above. Thus in (6a). къди (know) takes an embedded clause as its complement. Observe that,
as predicted, the constituent order of the embedded clause is strictly head-final. Likewise, in
(6b) the ditransitive verb пртут (believe) takes a clausal direct object. Note that the order in
the embedded clause is Vmain > Vaux > by-phrase, further corroborating the head-final nature
of the OB IP domain.
Both embedded clauses and relative clauses are well-established at this stage. This is
evident in their structure and the properties of their heads, as well as their phrase-external
syntax. Namely, each type has a designated function in the matrix context, an argument of
Vmain for embedded clauses, and a modifier of N. for relative clauses. Our data do not attest
fuzzy contexts or a mix up of complementizers or functions. Furthermore, wh-pronouns like e.g.
ши (who) do not occur in our corpus in a relativizer function at all, further corroborating the
elaborate complementarity of complementizers at this stage and the advanced split in the Slavic
dialects, with our texts reflecting the South-Slavic dialect on which Old Bulgarian is based12.
As already witnessed by the data, the overall pattern of embedded clauses is IP-final, that
is, both inflected main verbs and auxiliaries occur in the clause-final position. However, some
relative clauses do not instantiate this order. In particular, the pattern depends on the syntactic
function of the gapped constituent (the one that moves to incorporate with comp in C). We see
these data as demonstrating the well-known subject-object asymmetry. We comment on these
issues as we proceed.
3.2 Position of the relative clause with respect to the nominal head it modifies
3.2.1 The N [CP C,..] order
This pattern is most common in canonical situations when the noun/NP and the relative
clause which it modifies occur in strict adjacency resulting from the newly evolving VO
linearization pattern. Thus, if the order in the matrix clause is VO, the relative clause would
occur in the post-nominal position, modulo intervening AP modifiers of the head N. Some
illustrations are given in (7).

(7) a. diim лн KT0 Мннтъ [NP ДЖЕНК

if QC1 someone mean, 3,sg tree, Collect.ACC,n.
[додаат? линастъци] AdnGEN L, , ЙЖЕ Ярн ПЖТН ЯЕСТЪ]] (OS 301,14-15)
small, GEN,m. monastery, GEN,m. whitick, N by road. L0C,m. is, 3,sg
„However, if someone means the trees/shrubbery of the small monastery that are by the
road,.?'
b. вънложн на KMd- Hd ННуЪЖЕ
put, Aor,3,sg on wheels (cart), Pl,ACC,n. on which, Pl,LOG,n.
npWMH нже етт
remaining. P1,N who, P1,N lie, Part,Pl,N (CS 96.6-8)
,,He put () on the cart on which the others were lying’

In (7a) the relative clause modifies a noun, дябкк (trees) with other post-nominal modifiers,
in this ease an. adnominal genitive phrase [млллдго мшстъ1|н1] (small monastery). The relation

!l Observe that in Modern Bulgarian the so-called Exceptional Case-Marking (ECM) verbs by rule take a CP comple­
ment.
11 Observe that other Modern Slavic languages display cognate relative complementizers which, however, are never at­
tested in our data as relativizers (cf. eg. Szczegielniak 2005).

83
between the nominal head and the relative clause is confinmed by the gender and number
agreement between the head and the relative complementizer. As demonstrated by these data,
the CP occurs in adjacency with the NP and immediately after the post-nominal modifier of
the head N. This is expected on an analysis of relative clauses as adjoined to N’ (or some other
intermediate projection). In (7b), the relative clause modifies a noun with no other modifiers,
шг (cart), this time, however with a pied-piped preposition, на (on). Observe also the double
(recursive) embedding displayed by the example in (7b), with another relative clause introduced
by H«f (who) which, in turn, modifies the constituent лрочии (the remaining) in the matrix
relative clause. The latter example attests the grammaticalized nature of relative clauses in
Old Bulgarian and their almost default status as clausal modifiers inside the OB nominal
expression13.
The N [ C...] pattern is by far more frequent in our data suggesting that the OV > VO shift
is well under way, and, as expected, is more pronounced in matrix contexts (cf. the examples
in (7) above).
3,2.2 The [cp C ...] N order
Compared to the N [CP C..,], the [cp C ..,] N order is less frequent in our data, however
occurring in clearly identifiable contexts, We provide examples in (8) below.

(8) а. н ид Йтрнш [ xt ндмшн]

and prepare, Imperat.sg me Del for tomorrow, Pl, ACC,n. who, Pl,ACC have, 2sg
ИНШННТЪ! /1 1И НДрНЦШП! КрЬХФНЙНТО ] (CS 58,23-24)
famous, Pl,ACC,m. man, Pl,ACC,hi. called, Part,Pl,ACC,m. Christian, Pl,ACC,m,
„And for tomorrow prepare for me (all) famous people called Chirstians that you have (here)”
Ь, fl [ [Cp ИЖЕ НД tTpACW 1 Брани] np'feHMOs.UJJ (CS 319.5-6)
and which,Bel. N.f, for passion ACC,f. struggle ACC,f. take upon. Part,Pl,N
„And (having) taken upon the struggle which (is) for passion”

In the example in (8a) above the relative clause же имлшн (who (you) have) precedes a
complex NP it modifies, namely знашнита uu нарицакии к^стиинм (famous men called
Christian). The nominal head шж (men) takes a pre-nominal AP modifier and a post-nominal
participle construction. Likewise, in (8b) the relative clause тже на crpacn] (which (is) for
passion) precedes the nominal head, (struggle). The contrast between the two examples
is particularly telling. In the case of (8a) the N-CP complex is heavy (and complex), while the
counterpart in (8b) lacks such complex! ty/heaviness. We thus assume that the pattern in (8a)
can be seen as derived from the one in (8b) through extraposition (heavy-NP shift). Further
examples corroborating our proposed analysis are found in contexts in which the NP and the
relative clause occur discontinuously, as shown in (9) below.

(9) а. н бмгодЪтн свктштн c [cp иже нд нЕли] (сйж?)

and blessing. D.f. shine, Part,D,f. Refl,cl which, N,f. on he, LOC,m.
„and the blessing that is on him is shining”
Ь. ДШТЕ TV [Cp OU С-НЪ риятгъ] (CS 350,1-2)
if this say, l,pl what, ACC,n. he, N.m. want. 3,sg
..If what I say is what he wants...”
In both examples in (9) the noun phrases, which the relative clauses are related to, occur in
the pre-verbal position14, while the relative clauses themselves occupy the post-verbal position.
These data and the data in (8) above show that, unlike Modern Bulgarian, apparently in OB

As discussed in Dim ilrova-VuIcha nova & Vtdchanov (2003, in press), pari icipk constructions still enjoy a central
place among the "heavy” modifiers of the head noun.

84
heavy noun phrases are not tolerated in the immediately pre-verbal position. It seems that one
option is for the whole N CF complex to move to the right of the main verb, as e.g. in (8a) above.
Alternatively, only the relative clause may move, as e.g. in both examples in (9) above, and also
in (10) below. In 3.3 below we discuss alternative scenarios arguing that the OV > VO shift
account is more congruent with the data.
3.3 The generalization
A viable descriptive generalization at this point is that the [CP C ...] N order applies to
heavy NP-constituents in combination with a head-final parameter setting in the matrix clause,
thus triggering a heavy NP-shift. Otherwise object NPs are pre-verbal and occur in their base
position. Heavy XP shift is also attested when the relative clause is dislocated on its own leaving
the object NP stranded in the base pre-verbal position, as witnessed in (10) below.

(10) а тъ! /1н ранвонннка егшдншн [cp нже [AP [тъшлж

andyou, N,m. Qcl villain GEN/ACC,m,sg bring,2sg who (through) many,INST,pl
иъла н тъшжн вшшннн] KHHHk] ...nJ ]
evils GEN,n. and (through) many INSTspl. unlawfulness GEN,pl. guilty N,m. (CS 308,28-29)
„And is it you who brings along the villain who is guilty of many evils and unlawful (deeds)”

In the example in (10) the object noun phrase clearly occupies the base pre-verbal position,
as seen by its position relative to left-periphery constituents, such as the focused subject m
(you) and the question clitic ли, while the complex relative CP is post-verbal. Furthermore,
there is no evidence in our data that the OB clause has an elaborate split left periphery below
CP (cf. Dimitrova-Vulchanova & Vulchanov, in press).
The data in (10) protide independent evidence for two claims we have made in this paper
and otherwise. Firstly, they attest the head-final nature of the VP, with the pre-verbal position
as non-derived for object NPs. Secondly, they demonstrate that heavy NP-shift did exist in Old
Bulgarian and is a likely source of the OV > VO shift in the history of Bulgarian. This is very
much in line with what has been claimed independently for English (cf. van Kemenade 1987)
and from the point of view of language typology and language change otherwise (cf. McMahon
1994 and discussion therein)14. Also, Pintzuk & Haeberli (2006) argue for a variation between
head-final and head-initial IP in the history of English with evidence for both rightward
movement (postposition) and leftward movement (scrambling). The most convincing evidence
of the heavy XP-shift analysis of our data is found when the noun and the relative clause occur
discontinuously whereby the NP occurs in its base pre-verbal position, and the CP is dislocated
to the right, as discussed in 3.2 above. Thus, the two orders can be seen as reflecting two stages
in OB syntax, the [cp C...] N pattern being diachronically older, and the N [ C...], the „younger”
of the two. This analysis is also viable in view of the statistically higher frequency of the latter
pattern, which displays the newer and, as a matter of fact. Modern Bulgarian order.
Alternatively we can argue along with Roberts & Roussou (2003) building on ideas from
Kayne that clause structure is universally left-headed and that the post-verbal position is the
base one. On this analysis it is the relative clause that is left stranded in the discontinuous
[cp CN pattern, not the object DP fragment. Further, one can assume that the DP fragment
raises to its surface pre-verbal position. In addition, one would have to assume some kind of
functional projection whose features attract the object fragment. The question arises then what
is the content of these features (for instance, of the type assumed for German scrambling).
However, a remaining question is why only a fragment moves rather than the full projection.

bi We leave open the issue of the exact position of the respective constituents (e.g. whether left-periphery or base).

85
 In recent work following Kayne (2000.2005), Cinque (2005) has proposed that the occurrence
of [cp C N orders in C-initial languages may have to do with some property of a lower
non-pronounced complementizer head which attracts the IP to its specifier, combined with a
specific property of the higher Comp to attract nothing, Thus in the latter type of languages
the derivation seems to stop mid-way (up to the lower Speccp), rather than go all the way to
the specifier of the higher complementizer. Now apparently, the OB data are compatible with
this type of analysis. One can simply assume that objects are base-generated post-verbally,
and that the NP.cpunit would be found naturally in this position. However, the latter scenario
covers both patterns attested in OB. A question then is what factor would possibly account for
the variation between the N C..J and the [CP C...] N orders in the assumed post-verbal base
position. If we attribute the observed variation to an optional setting of the attraction property
of the lower C head, an explanation is still needed
* of the trigger of this optionality. Moreover,
we have seen from the data that the [cp C..J N pattern, as well as discontinuous occurrences
are clearly related to syntactic heaviness and complexity coupled, with a head-final matrix
parameter setting. Observe also that heaviness/complexity in itself is not a factor apparently
for other processes or contexts. Thus a topicalized subject relative clause, such as the one in
(11) below has no problem occurring in the clausal fronting site. It is worth mentioning that
the relative clause at hand is a derived subject as well, thus corroborating the analysis of the
modern phenomenon in Pencev (1996),

(11) Нже ДД Hi ОФЪКрЪЖГГк c нлинг донсшш*

Who, Rel,N,m> to Neg. renounce, 3(sg Refl,cl name, GEN,n. Christ, DA,GEN,n.
Д4 в&дггх
to kill, Part,N,in. will be, 3,sg (CS 45,19-20)
„ Whoever) does not renounce the name of Christ let him he killed”

The example in (11) above demonstrates that relative clauses function in a full-fledged way
in matrix contexts and can be topicalized, just like any NP constituent otherwise. In addition,
it shows that apparently heaviness/complexity is a factor only in the context of complements of
the main verb, most likely restricted to occurrence in A-positions only, judging from a parallel
topicalization (A) example in (3c) above. A further consideration for our analysis is the contrast
between embedded clauses introduced by the default complementizer яко (that) and relative
clauses, in that the former are invariantly found in post-verbal positions. Such a contrast would
be problematic for a uniform analysis of CPs (both complement CPs and relative clauses) based
on a(n) (optional) attraction property of the lower C. Thus we believe that the OV > VO shift
transitional stage account provides a better explanation of the data as they occur in our corpus,

4. Conclusions
In this paper we have addressed relative clauses as they occur in a sample from an early
Old Bulgarian manuscript. Our data attest that at this stage relative clauses, as well as other
complementizer (CP) clauses are well evolved exhibiting many of the properties of the modern
language. Unlike complement embedded clauses, Old Bulgarian displays two distinct patterns
for the ordering of the relative clause and the nominal head, the N [Gp C.and the [CP C ...]
N pattern. Based in our analysis of the overall syntactic structure of Old Bulgarian and the
context of occurrence of the two patterns, we propose an OV > VO shift transitional stage
account. Essentially, we believe that the [cp C ...] N pattern is a choice in the context of а V/
IP-final parameter setting in the matrix clause combined with a heavy/complex object phrase
in an argument position. Thus the relative clause alone or, more often, the full NP-CP unit
is dislocated in the post-verbal position. In turn, the N [CP C...] pattern attests the newly

86
established V-initial parameter setting and is compatible with VO matrix contexts, thus pre­
empting the need for the NP-CP unit to move. On our analysis the two patterns can be seen
as diachronically related, with the former instantiating an earlier relative clause type and the
latter, the younger, newly evolved pattern. Furthermore, our analysis is highly coherent with
the competing grammars model proposed by Kroch & Taylor (1997) and critically addressed in
Lightfoot (1999) whereby two distinct systems can co-exist and compete within a specific period
of language history with oscillation exactly between two points in contrast e.g. to free variation,
a hypothesis generally confirmed by the way alternating forms cluster in their distribution.
The latter criterion is supported by our data so far, and the overall picture of the Old Bulgarian
clause structure that has emerged in our current work.

References:
Anderson, S. 1993. Wackernagel’s revenge: Clitics, morphology and the syntax of second
position. In: Language 69,1, pp. 68-99.
Boskovic, Z. 2000. Second position cliticisation: syntax and/or phonology. In: Beukema, F. &
M, den Dikken (eds.) Clitic phenomena in European languages. Amsredam/Philadelpliia:
John Benjamins.
Breivik, L. E. 1983. Existential there. A synchronic and diachronic study. Studia Anglistica
Norvegica 2, Bergen.
Cinque, G. 2005. Notes on initial, final, internal, and circumpositioned complementizers. In:
Dimitrova-Vulchanova, M. & T. Afarli (eds.) Grammar and Beyond: essays in honour of
Lars Hellan. Oslo: Novus forlag.
Craenenbroeck, J. & L. Haegeman, forthcoming. The verb leaves T in subject initial V2.
Dimitrova-Vulchanova, M. L. Hellan 1995/1999. Clitics and Bulgarian Clause Structure.
In: van Riemsdijk, H. (ed.) Empirical Approaches to Language Typology. Clitics in the
Languages of Europe, vol, 8. Berlin: Mouton de Gruyter.
Dimitrova-Vulchanova, M. & V. Vulchanov 2003. Observations on the ordering of modifiers in
nominal expressions in some Old Bulgarian texts with reference to Greek. In: Bogdanova,
S, (ed.) Slavia Orthodoxa. Ezik i kultura. Sofia.
Dimitrova-Vulchanova, M. & V. Vulchanov 2005. Fragments of Old Bulgarian Syntax. In:
Vlahova, R. (ed.) Festschrift in honour of Prof. Russelina Nitzolova, Bulgarische Bibliothek
-Begrimdet von Gustav Weigand, Munchen: Biblion Verlag.
Dimitrova-Vulchanova, M. & V. Vulchanov, in press. Old Bulgarian Syntax: the basics. In:
Nikolova, S. (ed.) Proceedings of the 25th Cyrillo-Methodian Centre Anniversary Conference,
Sofia: Bulgarian Academy of Sciences Publishing.
Dimitrova-Vulchanova, M. & V. Vulchanov, forthcoming. Clitic Doubling and Old Bulgarian.
In: Tasmowski, L. & D. Kallulli (eds.) Clitic Doubling in the Balkan Languages, John
Benjamins.
Faarhmd, J. T. 1990. Syntactic change: Toward a theory of historical syntax. Berlin/New York:
Mouton de Gruyter.
Kayne, R. 2000. A note on prepositions, complementizers and word order universals. In:
Parameters and Universals. New York: Oxford University Press.
Kayne, R. 2005. Some notes on comparative syntax with special reference to English and
French. In: Kayne, R. & G. Cinque (eds.) The Oxford Handbook of Comparative Syntax.
New York: Oxford University Press, pp. 3-69.

87
van Kemenade, A, 1987, Syntactic case and morphological case in the history of English.
Dodrecht: Foris.
Kips rsky, P. 1995. Indo-European Origins of Germanic Syntax. In: Battye, A. & I. Roberts
(eds.) Clause Structure and Language Change. New York/Oxford: OUP.
Koenig, J. P., G. Manner & B. Bienveniue 2003. Arguments for Adjuncts. Cognition 89,
pp, 67-103.
Kroch, A. & A. Taylor 1997. The syntax of verb movement in Middle English: Dialect variation
and language contact. In: van Kemenade, A. & N. Vincent (eds.) Parameters of morpho-
syntactic change. Cambridge University Press.
Lightfoot, D. 1999. The development of language: Acquisition, change and evolution. Malden,
MA/Oxford, UK: Blackwell.
McMahon, A. 1994. Understanding language change. Cambridge: Cambridge University
Press.
Mykowiecka, A. 2000. Polish relatives with the marker fco’. Paper given at GLIP 2, Warsaw
(http:/7venus.ci.uw.edu.pl/^glip/glip2/mykowiecka.txt).
Pancheva, R. 2005. The rise and fall of second-position clitics. In: NLLT 23, pp. 103-167.
Pencev, I 1991. Nekonfiguracionni javlenija v bulgarskija syntaksis [Non-configurational
phenomena in Bulgarian syntax]. In: Bulgarski ezik, XLI, 6. pp. 521-525.
Pencev, 1.1996. Constructions with relative clauses. In: Dimitrova-Vulchanova, M. & L. Hellan
(eds.) Papers from the 1st Conference on Fromal Approaches to South-Slavic Languages.
University of Trondheim WPL 28, Trondheim.
Pencev, I. 2000. Intonationally determined movement. In: Dimitrova-Vulchanova, M. et
al. (eds.) Papers from the Fromal Approaches to South-Slavic and Balkan Languages,
University of Trondheim WPL, Trondheim.
Pintzuk, S. & E. Haeberli 2006. Head-final structure in Old English root clauses, DIGS 9 talk,
Trieste.
Rivero, M. L. 1994. Clause structure and V-movement in the languages of the Balkans. In:
NLLT 12,1, pp. 63-120.
Rizzi, L, 1996, Parameters and functional heads. Oxford: Oxford University Press.
Roberts, I & A. Roussou 2003. Syntactic Change. A minimalist approach to grammaticalization.
Cambridge: Cambridge University Press,
Szczegielniak, A. 2005. Two types of relative clauses in Slavic - evidence from reconstruction
and ellipsis. Im WECOL 05 Proceedings.
Vukhanov, V. 1992.Nabljudenija nad sochetanijami anaforicheskogo mestoimenija i*, ja * s
*, je
predlogami (na materiale Izbornika 1073 god.). In: Bulgaro-polski sbornik. Sofia.
Zaimov, J. & M. Capaldo (eds.) 1982. Suprasalski ili Retkov Sbornik. Sofia: Izdatelstvo na
BAN.

88
 Антоанета Ст. Джельова
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

Типологични ОСОБЕНОСТИ
НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
ПРЕЗ ФОКУСА НА СИНТАКТИЧНИ КОНСТРУКЦИИ
С ГЛАГОЛА ББ1ТИ

1. Въз основа на някои теоретични обобщения (Добрев, 1982, стр. 90-91, 94-109, 187-
102; Климов, 1977, стр, 82-95) споделяме мнението за индоевропейския праезик като език
с активна типология. В старобългарския език има рефлекси от това древно състояние,
които могат да бъдат открити чрез прилагане на формално-типологичния и съдържателно-
типологичния подход при изясняване на лексикалните и синтактични особености при
функционирането на глагола въгги.
Чрез идеята на универсалната типология за определяне на основната комуникативна
единица, оформяща структурата на. човешкия език, се стига до признанието, че субект-
но-предикатната структура като основна комуникативна единица е единна и адекватна
форма за изразяване на мисловната структура на човека (Колшанский, 1985, стр. 16).
Ако езиковият тип се възприема като определена форма на организация на понятий-
ното съдържание на езика, основополагащите черти на едно езиково равнище имат съот­
ветствия и в другите езикови равнища. При такъв подход на определянето на езиковия
тип различната степен на разчленяване на понятията или, обратно, синкретизмът на
понятията имат пряко отношение към проблема за разграничаването на различните ези­
кови типове (вж. Ярцева, 1985, стр. 9-10). Въвеждането на някои основни семантични по­
нятия и изясняването на отношенията между тях при функционирането на именната и на
глаголната система може да послужи за определяне на признаците на отделните езикови
типове. Като базисни използваме, понятията субект, квазисубект, обект, квазиобект,
предикат и квазипредикат.
Значимо езиково явление за разграничаването на отделните типологични системи е
съществуването на именни и глаголни класове с различни парадигми, което съответс­
тва на определена лексикална диференциация. Една от опозициите (при имената или
при глаголите) е основополагаща за организацията на цялата система. Особеностите при
функционирането на именните и глаголните класове се основават на доминирането на
обща езикова категория, чийто прояви са отразени на словообразувателно, морфологично
и синтактично равнище.
Според нас един от основните признаци при обособяването на таксономичните типове
е начинът за изразяване на предикацията в изречението - чрез име като структурно-
предикативен център или чрез глагол-сказуемо като структурно-предикативен център.

89
 От значение са видовете връзки межд\г отделните части на изречението - координация,
съгласуване» управление» прилагане.
Изменяемостта на езиковите типове във времето прави актуална историческата ти­
пология, Синхронно следствие на историческата изменчивост на езиковите типове е по­
литни ологизмът на всеки естествен език. т.е. съществуването на черти на различни
типове в него, както и отсъствие на езици, представителни за чист езиков тип. Разг­
леждането на всеки език в процес на движение от един езиков тип към друг извежда
като съществени въпросите за разграничаването на архаизмите, актуалните доминанти
и иновациите при описанието. Типовата принадлежност на конкретен език не е абсо­
лютна, а относителна характеристика, която се установява на базата на преобладаващи
типологични черти (Б9С, 1989, стр. 513).
2, Функционалната натовареност на лексикалната система в езици с активна типоло­
гия е значително по-висока, отколкото в езици с номинативна или с ергативна типология.
Системната организация на лексиката се осъществява чрез строга корелация на катего­
рии, чиято съвкупност конструира структурата на цялата езикова система. Съществува­
щите в езика принципи на организация на лексиката определят типологичния облик на
останалите езикови равнища. Съществителните имена и глаголите в активнотипологич-
ната система са лексикализирани като специфични лексико-граматични класове. Една от
най-важните импликации на активната типология е бинарното разпределение на същес­
твителните на два основни класа - активни и инактивни, - отразяващи разграничаването
на реалните денотати според признака наличие - отсъствие у тях на жизнена активност,
жизнен цикъл (Климов, 1977, стр. 83). В съответствие с това глаголите също се делят на
активни и стативни. Вместо термина стативни тук ще използваме инактивни с оглед на
по-точната семантична характеристика. Активните глаголи предават различни действия,
движения, събития, вършени от денотатите на активния клас. В почти всички изследва­
ни активни езици това са глаголи със значения ’раждам (се)’, ’раста’, ’умирам’, ’идвам’,
’бягам’ ’тичам’, ’падам’, ’лежа’, ’съм, пия,’говоря, ’режа’, ’ловя’, ’чупя’, ’държа ’, ’давам’,
’зная’, ’искам’ (пак там, стр. 85). Останалите глаголи обикновено са характеризирани като
обозначаващи състояние, свойство или качество, съотнасящо се с денотати на субстанти-
вите от инактивния клас. Тук обикновено се посочват лексеми със значения: ’виси, окачен
е’, ’събаря се, руши се’, ’вее’, ’зеленее’, чернее, ’белее се’(86), „Нелогичното“ от гледна точка
на езиците с номинативна типология обединяване на глаголни лексеми от активния клас
можем да обясних! чрез посочените по-горе основни семантични понятия и техните специ­
фични граматични прояви в различни по тип езикови системи.
3. Предпоставка за анализа на особеностите на типологично различни езикови систе­
ми е използването на едни и същи семантични понятия и откриването на начините за тях­
ното граматично изразяване. Като базисни използваме понятията субект, квазисубектп,
квазиобект и обект, а също и предикат и квазипредикат.
Формираните понятия се основават на представите за активност (външно или вътреш­
но активно действие или състояние) - инактивност (само вътрешно действие или състоя­
ние), отделима - неотделима принадлежност, дискретност - недискретност. Посочените
семантични понятия имат следното съдържание. Субектът (8) е семантично обозначение
на денотати с активен жизнен цикъл и собствено движение (живи същества). Те същес­
твуват самостоятелно и са активни. Могат да се движат, да движат отделни свои части
и да извършват действия и дейности. Субектите могат да бъдат и инактивни - да са в
определено състояние или да извършват движение с някоя неделима своя част. Субектът
е център, средоточие на действието или състоянието, което може да се осъществява в са­
мия субект, да излиза от него, а и да е насочено към друг обект, Субектът се е свързвал с

90
 глаголи, обозначаващи движение, действие, състояние - активни (действия, движения,
състояния с външна насоченост) и инактивни (движения, състояния в самия субект). При
посесивното изразяване на предикацията в простото изречение на активнотипологичната
система субектът е посесивният център (посесор) на отделилата и неотделимата принад­
лежност, Квазисубектът (qS) също обозначава денотати с активен цикъл - хора, живот­
ни, растения, природни обекти и явления, които съществуват самостоятелно и независимо
от субекта. Те имат определен вътрешен цикъл или състояние, което може да се променя.
Тяхното съществуване се преценява спрямо субекта. По отношение на него са отделимо
принадлежащи или съществуват независимо в природата. Квазисубектите са инактивни,
Тяхното движение или състоянието е вътрешно. Квазисубектът е обозначение на денотати,
които не извършват дейности и движения с насоченост към външен субект или обект. Ква-
зисубектът се комбинира с инактивни глаголи. Може да бъде посесивен център, но само
за изразяване на неотделима принадлежност. Квазисубектът може да бъде множество от
еднородни дискретно съществуващи, обекти или разнородни обекти, свързани в единно
функционираща система. Квазиобсктъг (qO) е нечленима цялост. Той обозначава част
от цяло или абстрактно понятие. Като част от цяло (орган) може да изразява движения
или състояния, принадлежащи на субекта или на квазисубекта - денотат с активен жиз­
нен цикъл. По отношение на субекта или на квазиобекта това движение е неотделимо
принадлежащо. Квазиобектьт изразява идеята за принадлежност като мултиплициране
на еднородни обекти - производен и отделен от субекта (малки живи същества) или от
квазисубекта (плодове). Той не е посесивен център. Квазиобектьт може да бъде и обозна­
чение на денотати, които са неделимо множество от взаимно свързани елементи - вещес­
тва. Обектът (0) е самостоятелен, той е обозначение на денотати, които нямат собствени
движения и действия. Те са продукт на дейността или действията на субекта или са оръ­
дие на неговата дейност. Обектът не изразява отношения на принадлежност.
Предикатът изразява независимо съществуваща представа за действие, състояние,
движение, която се приписва на някакъв денотат, а квазипредикатьт-синкретична пред­
става, тъждество за действие, състояние, движение и негов вършител или носител. На
граматично равнище предикатът ее изразява чрез лични глаголни форми, а квазипреди-
катът - чрез нелични глаголни форми - инфинитив, супин, причастия.
4. Основни морфологични категории на глагола при езици с активна типология са
начинът на действие и категорията версия. Версията е с незалогов характер.
Според Гамкрелидзе и Иванов категорията версия изразява насоченост, предназна­
чение на действието. Тя се е развила на базата на центростремителните (насоченост на
действието км субекта) и центробежните (насоченост на действието от субекта) глаголни
структури. Категорията версия предполага участие в действието или ситуацията, описва­
ни от глагола, на допълнителен обект, към който е насочено или за който е предназначено
действието (Гамкрелидзе, Иванов, стр. 333). Нашето мнение е, че категорията версия е ка­
тегория на субектно-предикатната структура. Допускаме, че в индоевропейския праезик
са съществували два основни типа субектно-предикатни структури, които са в основата на
двата основни типа изреченчески структури - активно изречение и инактивно изречение.
При активен тип изречение субектно-предикатната структура в зависимост от лексикал­
ната координация между субекта и предиката може да изразява центростремителна или
центробежна версия, а при инактивния тип изречение - само центростремителна.
Семантичната характеристика на аргументите и центростремителната или центро­
бежната версия на субектно-предикатната структура предопределят' избора на падежи за
аргументите. Падежите, с които са маркирани имената, обозначаващи базисните семан­
тични понятия, в основните синтактични структури на различни номинативни езици мо­

91
гат да бъдат еднакви или различни в зависимост от доминиращата семантична категория
и нейните прояви в даден език.
Субектно-предикатната структура е активно име и активен глагол е формирала ак­
тивно изречение със специфични окончания на глагола-сказуемо. В активното изречение
предикативният посесивен център е бил име, което според посочените семантични поня­
тия е субект. То заема позиция на подлог. Семантиката на активните глаголи се проявява
при реализирането им като двуместни или триместни предикативни структури. В изрече­
ние от активен тип при съществувала стара центробежна версия името, репрезентиращо
субекта според посочените семантични понятия, в старобългарски е маркирано с имени­
телен падеж, а името, репрезентиращо обекта - с окончания за винителен падеж. При
центробежна версия в старо активно изречение с име, обозначаващо субект, и активен
глагол, ако има друго име, с което се обозначава квазисубект или квазиобект, то в старо­
български е маркирано с родителен падеж при изразяване на неотделима принадлежност
ш® с дателен падеж при изразяване на отделима принадлежност.
Центростремителна версия в активно изречение е имало при име, обозначаващо су­
бект, и глагол, обозначаващ инактивно действие или състояние на субекта. Наличните
други имена в изречението са обозначения на квазисубекти или на квазиобекти и са с
окончания за родителен или за дателен падеж, В активния тип изречения глаголите имат
специфични окончания, които са различни от окончанията на глаголите в инактивния
тип изречение. В инактивния тип изречение граматичните маркери на сказуемото, обоз­
начаващо инактивно действие, състояние, явление, са еднакви или са от същия ред, с
който се обозначават на граматично равнище имената, назоваващи квазисубекта и ква-
зиобекта.
При активния тип изречения граматически значимо е противопоставянето на глаголи
с центробежна и центростремителна версия при наименуване на едно и също действие:
TOVHTH - ТШГГН, «ушити - ГЦН&ТН, гсувнтн - ГМВН&ТН, /MpdVHTH - /Врькнжтн, в^уднтн - въд^тн.
В основата на. това противопоставяне е лексикална коорднация. израз на отношението су­
бект - действие, състояние на субект и квазисубект или квазиобект - действие, състояние,
явление на квазисубект или квазиобект.
В глаголните структури, наследени от индоевропейския праезик, разграничаваме раз­
лични пластове според структура и функции на глаголи от различни класове. Представи­
телен за най-древния пласт е глаголът бъггн.
5. За структурата на индоевропейската морфема корен съществуват две основни тези.
Според тезата на Бенвенист-Курилович индоевропейският корен е имал биконсонантна
структура.
Гамкрелидзе и Иванов считат, че биконсонантни корени не са били единствени. За
най-древния период те постулират коренни морфеми със структура CV и VC (С=консо-
нант, V-вокал). При структура CV гласната фонема е била представена от -i- и -и *. Със
същата структура CV е и коренът *bhu- от който при определени условия се е развил коре­
нът на мин. св. вр. в стб. bhu- > съв (Гамкрелидзе, Иванов, 1984, стр. 239),
Коренът *ЬЬй е имал значение ’раста, живея’. С близка семантика е сег. вр. на гр, гла­
гол (рпа от *bhu- ’раждам, създавам; фиощп ’ставам, създавам се, развивам се’. В ст.-ияд.
bhOtfs, bhutfs е със значение ’битие, добро състояние, преуспяване’, лит, buti ’съществувам’,
ирл. buith ’битие’. Със същия корен *bhu- е било и съществително име със следните запа­
зени словоформи: срхв, бггак ’същина, същество’, словен. Ьйал ’съществувание’, чеш. byt
същество, съществование’, полски byt ’състояние, битие’, староинд. bhutas ’същинско, ис­
тинско’ и в cp. р. bhutam ’същност, факт’, гр. qnnov ’растение’ (Фасмер, 1986,1, стр. 260),

92
 Очевидно с един и същи корен *bhu се е изразявала и представата за същество (съ­
ществуване), и присъщото му състояние/действие. Първоначалното делението на глаго­
лите не е било на глаголи за действие и глаголи за състояние, защото представите за
действие и за състояние не са се разграничавали. Съществувала е диференциация на
действия, състояния на активен денотат, способен да се движи и да има собствен жиз­
нен цикъл, и състояния на инактивен денотат. От тази представа по-късно се е развила
идеята за центростремителност или центробежност на действието/състоянието спрямо
неговия вършите л/носител.
От този корен в старобългарски чрез прибавянето на допълнителни лексико-грама-
лични показатели действието/състоянието се е характеризирало с неговото начало, край
или вътрешно и външно протичане, т. е като начин на осъществяване. В старобългарски,
вместо изразяването на различни начини на действие от един и същи корен при загуб­
ване на връзката между отделните показатели, добавяни след корена, старите индоев-
ропейски форми на глагола се възприемат като отделни лексикални единици: *bheu-dh
’наблюдавам5 в стб. сзкттн с корен сжд < *bl ’jud с епентетично д в резултат на определени
фонетични промени; *bhu-n-dh с инфикс п ’начало на действието пробуждане, наблюдава-
не’(според нас вътрешно, инактивно действие); староинд. bodhayati с у в корена и показате­
ли у (j=x) и а в основата и каузативно значение ’будя5. От същия корен в старобългарски
са и глаголите въднтъ (с инфинитив бъд±тн), близък със староиндийския пасив budhyate, и
формата къ^вънжтн ’събудя се, пробудя се, разбудя се’(вж Мейе, 2000, стр, 162; Старобъл­
гарски речник, 1999, стр, 212). Глаголният корен *bhu без допълнителни разширители
е бил инактивен. Като инактивен той е могъл да изразява центростремителна версия в
старите инактивни изречения.
Структурата VC е възстановена при старите индоевропейски глаголни корени *es-
’съм’,*et- ’ям’*ekh- ’пия, *eph- ’взема,хвана’, *ег- ’вдигамсе,ставам’, *еъ идвам, прибли­
жавам, минавам’. Те са аблаутни състояния, характерни за по-късен етап, и производни
от корен само с един съгласен ~ *s: *es, *t: *et, *kh: *ekh, *ph: *eph, *er, *ei.
Глаголите c корени *ев- ’съм’, *et- ’ям’, M ’идвам, приближавам се, минавам’ са били от
групата на прастарите атематични глаголи. Тази група се възстановява чрез данните на
други индоевропейски езипц, в които на старобългарски глаголи от I и от Ш спрежение
с наставка -о/е- съответстват атематични глаголи от други езици, Според тези данни към
въпросната група са принадлежали и глаголите от I спрежение нтн - ндл, ндешв < *ei,
вцитн - кЕрх, ^ишн, иоутн - слскоа, и глаголите от Ш спрежение пнтн ~ пнкшн,
v^-th - Уфж, моуишн. (вж. Граматика на старобългарския език. стр. 269). Общото между
посочените глаголи като атематични е, че те се съотнасят с денотат живо същество. За
разлика от тях глаголите с корен *bhu- са обозначавали действия и състояния не само
на живи същества, а и на природни обекти и явления. Предполагаме, че в класа на
глаголите, съотнасящи се с денотат живо същество, е настъпило допълнително деление
по центробежност и центростремителност на действието/състоянието спрямо неговия
вършител/носител. Морфемата -*es- като чиста глаголна основа е изразявала значението
инактивност. Представата за инактивност на действието или състоянието, изразявани
чрез корените *bhu и *es-, ги обединява в една парадигма. В подкрепа на тази теза са
и основните значения на глагола бтотн: 1. Пребивавам, живея. // Намирам се някъде. 2.
Намирам се в някакво състояние. // Прекарвам си времето. 3. Съществувам, има ме. II
Просъществувам, пребъдвам // В 3 л. ед, ч, и мн. ч. безлично: Има, е, нФстъ - Няма. 4.
’Принадлежа II Определен съм, отреден съм за нещо, 5. Ставам някакъв. 6. Става, случва
се, извършва се, върши се. 7. Възн.иква/м, появява/м се, започва/м да съществува/м.

93
 8. Заедно с предя. стъ Произлизам, произхождам от някого. 9. Настава, настъпва (за време
и за природно явление).
Според Гамкрелидзе и Иванов бинарното противопоставяне на старите индоевропейски
глаголни форми по признака центростремигелност ~ центробежност отразява старото деление
на именните и съответно на глаголните образувания на активни и на инактивни класове.
Рефлекси от наследеното инактивно значение и центростремителна версия на глагола
ewh са употребите му при някои характерни за старобългарския език конструкции.
6. Категорията версия като характеристика на субектно-предикатната структура в ак­
тивния тип изречение се реализира в два варианта - центробежна и центростремителна,
а в инактивния - само като центростремителна.
Двата варианта на центростремителната версия оформят два основни типа синтактич­
ни конструкции: 1) активен субект в активен падеж, инактивна основа на глагола с ак­
тивни окончания и обект или квазиобект в инакгивен падеж - родителен или дателен 2)
квазисубект в инакгивен падеж - родителен или дателен - и глаголна основа с инактив­
ни окончания. От първия тип синтактична конструкция в номинативния старобългарски
език са наследени изречения с подлог в именителен падеж, сказуемо, наследник на стари
инактивни глаголи, и допълнение в родителен или в дателен падеж. Производни на вто­
рия тип са дателен самостоятелен, дателен с инфинитив, родителен самостоятелен.
Наследници на активнотипологичната центробежната версия с активен субект и ак­
тивен глагол в езици с номинативна типология са синтактични конструкции с подлог в
именителен падеж, сказуемо от стари активни глаголи и обект във винителен падеж. Про­
екция на центробежна версия с квазисубект или квазиобект и инактивно действие извън
него в старобългарски са конструкции с отрицателна форма на глагола за съществуване
и име в родителен падеж,
7. Инактивните изречения имат квазисубект или квазиобект в подложка позиция,
маркирани с окончания за родителен или за дателен падеж. Глаголът с функция на ска­
зуемо е парадигматично дефективен - употребява се само с форми за 3 л. ед.ч., като инфи­
нитив или като причастие - деятелно причастие от глагол със стара центростремителна
версия или страдателно причастие от глагол със стара центробежна версия. Климов обръ­
ща внимание на един интересен факт: съществуването на материално тъждество между
личните афикси на инактивния ред глаголни окончания и афиксите на имената, изразя­
ващи органична принадлежност (Климов, 1977, стр. 132). Най-характерните проекции на
инактивния тип изречение от стария индоевропейски език с активна типология намираме
в старобългарски в следните синтактични модели.
7.1, На изречение с квазисубект и екзистенциален глагол със стара центростремителна
версия в индоевропейската типологична система в номинативната система на старобъл­
гарския език съответства екзистенциално изречение с глагол «и в ролята на сказуемо и
именна структура в родителен падеж в ролята на подлог:
родителен падеж в изречения с етзтн като именна част на сказуемото - обикновено
е характеризиран като родителен определителен и родителен притежателен (Вечерна,
1963, стр. 201).
а) «гда къ1стъ на днтг лШу Лк 2.42 М, А; кмнка ктъ Супр 101. 4
б) ск&до stdim кодъ! ндякг Супр 549.10,
Името в родителен падеж изразява представа за време (лзто), състояние, нечленима
материя (води). Посочените изречения са наследници на стария тип инактивни изрече­
ния с квазисубект и инактивен глагол, който се употребява само с форми за 3 л. ед.ч.
конструкция родителен самостоятелен {Genitivus absolutus) - съставена е от име в
родителен падеж и причастие в родителен падеж, образувано от екзистинциалния глагол.

94
 експлицираща тъждество между носителя на действието и самото действие или състоя­
ние: н ннкогоже сжинч оууншга лр-кжШ с Супр 415.5. Идеята за носителя на състоянието и
неотделимото от него състояние е обозначена с употребата на граматични показатели за
функционална идентичност -■ сжшт-d оуунтмча. В такава конструкция могат да участват и
други причастия, образувани от глаголи за състояние, психична дейност: нъжм же о сек!
нежогоже ноудштд. ни вгЦъ! творАштд рдтн твор in da Супр. 419.7 (- hi Еднножсу е^дштк Клоц).
7.2. На инактивно изречение с квазисубект или квазиобект и екзистенциален глагол
с негация при центробежна версия в активнотипологшшата система на праезика в но-
минативната система на старобългарския език съотвотства изречение с глаголом втотн в
отрицателна форма в роля на сказуемо и име в родителен падеж в роля на подлог:
безлични отрицателни синтактични структури - едннъ естъ н н1стъ нного рфЪ е го
Мк 12.32 3, М, A; корш’й нного не тоу Йо 6.22 3, М, А; нЪстж ко сЕжоу очъца su нн дроугд
КОГО НЪЖЙ НН oyVEHHW НН ЖЖНКЪЕ HH ЛОГрЕВНТЕДИ Супр 455.23; ЮЖЕ KO H’tCT’K Hdcpj НЮДЕНСКЖ1 Клоц
7614; н^стъ еъ оуст^ъ нуъ нстннъе СП 5.10; госвдкгкоу ко црствоу ме вждетъ конкца СЕ 26 21.
Негацията е импликация на центробежната версия на квазисубекта, тъй като той може
да бъде посесивен център при изразяване само на инактивни действия или състояния,
съсредоточени в самия квазисубект
7.3. Конструкцията дателен самостоятелен (Dativus absolutus) в старобългарски има
два задължителни компонента - причастие в дателен падеж и име в дателен падеж.
В абсолютивните конструкции с дателен падеж, в които причастието е образувано от
глагола ади (ежштоу), се установява наличие на най-общ факт или явления, съществува­
щи независимо от субектно-предикативния център на главното изречение.
в шюлжню сжштоу дшогсу тслоуишр; йго Супр. 263. 23-24
Посочените конструкции са древна фаза в развитието на синтаксиса. Квазисубектът
е маркиран с падеж, несъвпадащ с падежа на субекта в главното изречение. Еднакви са
показателите за квазисубект в абсолютивни конструкции и за квазисубект в главно изре­
чение, Квазисубектът в главно изречение има свойството да бъде посесор, но не е предика-
тивен център. Квазисубектът става предикативен център в абсолютивни конструкции при
стара центростремителна версия. Абсолютивната конструкция се отличава с присъщата
си синкретичност. Доказателство за това е употребата на еднакви граматични показатели
или на граматични показатели от един и съши ред както при името подлог, така и при
причастието с функция на сказуемо.
7.4. Конструкцията дателен с инфинитив (Dativus сит infinitivo) е съставена от два
основни елемента: квазисубект, маркиран с дателен падеж, и инфинитив сказуемо - не-
изменяема глаголна форма. За името, маркирано с дателен падеж Р, Мразек използва
термина „субектно допълнение“ и отбелязва, че означава „лицо или предмет, которьге в
денотате являются субъектом какого-либо процеса, т.е. или его производителен, или его
носителем“ (Мразек, 1963, 110). Субектът на инфинитивната конструкция обикновено
е различен от субекта на главната сказуемна част, която или се образува с безсубектен
(безличен) компонент, или субектът на главната сказуемна част е друг - ооу
pd^sMtTH са Супр 551.3 (вж. Мразек, 1963, стр. 111-112) От гледна точка на семантичните
понятия субект, квазисубект, квазиобект и обект инфинитивът съответства на квазио-
бекта, който е в отношение на принадлежност спрямо квазисубекта, маркиран с дателен
падеж. Изборът на дателен падеж в старобългарски изразява идеята за отношение на
принадлежност между представата за действие, състояние и носителя на действието,
състоянието. Най-близо до старите инактивни структури са дателно-инфинитивни кон­
струкции, които са след формите на глагола въ!тн в 3 л. ед. ч. - вто же ннфюлку- н
несенЙ м агжм на лоно акрдлш Лк 16.22 С.

95
 Прави впечатление, че дателно-инфинитивните конструкции са след два основни типа
сказуемо: 1) след форми за 3 л. ед, ч. на глагола бьгти, превеждащи гръцки глаголи със
значение ’стана, случи се’ и ’нужно е. трябва, определено е. подобава, следва’- стиетъ же
въ дроугли; ж» вштн (люу въ съмълшит н фт Лк 6,6 3, М, не в« истъ еалеъ ptvf еойтн
са Супр 445,9, понеже ко вксжко оуд10тн hcfv оулЕр^дпъ. Супр. 91.20; frfop; во лрщодштЕн- е фд-
ШТЕЕК ижо^н- 1 НЕ 1/НЪ ПОН1 tCTH Мк 6.41 3, М; КАКО ЖН СА ИСТЪ TESt покорнтн Супр 61.18’19;
2) след сказуемо в главното изречение със значение за речева дейност или за различни
психически процеси - ооуже Лшн stjth ке^ отида Супр 239.1142, како оуко хоштете* о селен
налеъ сфрлддтн Супр 127.30428.1,
Инфинитивът на дателно-инфинитивната структура може да бъде представен от
глаголи със стара центробежна (стари активни глаголи) и стара центростремителна
(стари инактивни глаголи) версия, което показва, че това е една граматикализирана
структура - ЕМН Н1СТЪ Л1ЪН$ А1ТЪ СЪФКОрНТН ЕЖЕ уофЛч ВЪ СВОгЦЪ /МН Мт 20.15 3, 8dATk ЕСФЪ
к^д1тн тйенъ! црсткнга ннскдго Лк 8.10 С (дано естъ ~ 3, М, А), внд^ах^ so е^же к’тожоу he aeouith
tIaov «го тръЕгктн /мжкъ Супр 112. 1-2.
Като имаме предвид, че инфинитивът е стара форма за родителен или дателен падеж
на отглаголно съществително, той може да бъде тълкуван като представителен за квази-
обект, който е неотделимо принадлежащ към квазисубект, ексшгициран на граматично
равнище чрез име в дателен падеж. Старата инактивност и центростремителна версия на
глагола въ1тн в случаите, когато е главна сказуемна част спрямо дателно-инфинитивна
структура, се изразява като тъждество между представа за процес и негов носител,
С инактивното си значание като предикат глаголът къефн ..изисква“ инактивен падеж
на името в позиция на допълнение - дателен ~ в изречение, развито от стария активен тип
изречение: и се eh Kt сгстрд Лк 10.39 3, М, А, С, н he st нш уда Лк 1.7 3, М, А. В изреченията,
получени от стария инактивен модел, глаголът гдан като квазипредикат се съчетава с
име в подложна позиция, маркирано също с инактивен падеж - родителен или дателен.
От инактивния тип синтактични структури се развиват различни подчинени изречения.
От направения преглед се вижда, че функционирането на глагола бьгти като микро­
система в езиковата система на старобългарския език отразява по своеобразен начин по-
стари етапи от развитието на езика.

Съкращения и източници на текстовете:

■ А - J. Kurz. Evangeliarum Assemsni. Codex Vaticanus glagoliticus. T. 2. Pragae, 1955.

3 “V. Jagic. Quattur evangeliorum codex glagolitiius olim Zographensis nuns Petropolitanus.
Graz, 1954.
M - И. В. Ягич. Мариинское четвероевангелие. Graz, 1960.
Клод. - Клоцов сборник - A. Dostal. Clozianus. Praha 1959.
С ~ В. Щеикин. Саввина книга. - В: Памятники старославянското язьша. 1,2. СПб., 1903.
СЕ - R. Nahtigal. Euchologium Sinaiticum Т. 2, Ljubljana, 1942.
СП - С, Северьянов. Синайская псалтьтрь. Глаголический памятник XI века. -
Памятники старославянското язьпса. IV. Петроград, 1922.
Супр. - И. Заимов, М. Капалдо. Супрасълски сборник или Ретков сборник. София, 1982.

96
 Литература:

1. Вечерна, 1963: Р, В е ч е р к а. Синтаксис беспредложного родительяого падежа в

старославянском язьпсе. - В: Исследования по синтаксису старославянското язьчка.
1963.
2. Добрев 1982:. Ив.Добрев. Старобългарска граматика. Теория на основите. София,
1982.
3. Гамкрелидзе, Иванов 1984:Т. В.Гамкрелидзе,Вяч.Вс. Иван ов,Индоевропийский
язьш и индоевропейци. Т I - II, Тбилиси. 1984.
4. Граматика на старобългарския език 1991: Граматика на старобългарски
я език. София. 1991.
5. Климов 1977: Г. А. К л и м о в, Типология язмков активното строя. Москва, 1977.
6. Колшанский 1985: Г. В. К о л ш а и с к и й. Универсальная и частная типология язъжа. -
В: Лингвистическая типология. Москва, 1985.
7. Мейе 2000: А. М е й е, Общеславянский язьпс. Москва, 2000.
8. Мразек 1963: Р.Мразек. Кдативно-инфинитивннмконструкциямвстарославян-
ском язьтке. - Sbornik praci Filosoficke fakulty Brnenske univerzity, XII. Rada
jazykovedna, A IL
9. Ярцева 1985: В. H. Я p ц е в a, K определения) понятия „язиковой тип1' - В: Лингвисти­
ческая типология. Москва, 1985.

Речници:

1. ВВС - Большой знциклопедический словарь 1998: Большой знциклопедический

словарь. Язьткознание, 2-рое (репринтное) издание Лингвистического знциклопедическо-
го словаря. Москва, 1998.
2. Старобългарски речник 1999: Старобългарски речник. Т. I. София, 1999г.
3. Малък речник на старобългарския език 2001: Д. И в а и о в а-М и р ч е в а,
А. Давидов, Малък речник на старобългарския език, Велико-Търново, 2001.
4. Старославянский словарь 1994: Старославянский словарь (по рукописям X-XI ве­
ков). Москва. 1994.
5. Фасмер 1986: М. Ф а с м е р. Зтимологический словарь рчского язмка. Т. I, Москва,
1986, Т. Ш. Москва. 1987.

97
98
 ИСТОРИЯ НА НОВОБЪЛГАРСКИЯ
КНИЖОВЕН ЕЗИК

Стоян Жерев
Институт за български език - БАН

За една актуална и днес дискусия

Списанието „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” (по-нататък

П.сп, на БКД) е първото българско научно списание, орган на първата българска научна
институция, прераснала по-късно в днешната Българска академия на науките. В съзвучие
с историческата епоха най-важните проблеми пред БКД и П.сп. естествено са проблемите
на устройството на българския книжовен език, както и изследванията върху българската
история, литература, етнография, фолклор и пр. Така по характера си П.сп. се оформя като
хуманитарно. То полага основите на българската филология, казано най-общо.
Преобладаващите публикации в П.сп. са предимно по въпросите на българския език,
неговите диалекти, неговата история, по проблемите на утвърждаването на книжовно-
езиковите норми и т.н.
Тук ще коментираме една интересна дискусия на страниците на П.сп. между Л. Милетич
и А. Теодоров (Балан) по въпроса за членните форми и членуването в българския език,
В кръга на историческата проблематика на българския език в П.сп. несъмнено най
важно значение за развитието на българското езикознание има студията на Л. Милетич
„Членът в българския език” (П.сп. кн.21 22, 1887, с.305 331). Нейната научна стойност е
още по голяма, защото третира една от най важните структурни особености на съвременния
български език - членуването. Студията е първата по рода си в българската научна
езиковедска литература, тя предизвиква силен интерес у специалистите, последван с
нови изследвания по въпроса както от реценезентите й, така и от самия Милетич.
Още в самото начало авторът подхваща същността на въпроса - генезисът и функци­
ите на члена в езика: членът се развива винаги от показателните местоимения и служи,
за да изтъкне понятието или предметът като вече известни, познати. Най характерното за
българския определителен член е, че той е суфигиран (задпоставен) след името. Такава е
членната форма също в румънския и албанския език.
Целта на Милетич е следната: „В тази статия ще се разглежда развитието и
употреблението на члена в българския език,!.
До появата на студията на Милетич в славистиката съществува становището, наложено
от Миклошич, че членът в българския език се е породил под влияние на т.нар, трако-

99
 илирийски език, както е и а албанския (арнаутски) и румънски език. Милетич отхвърля
решително това схващане по .простата причина, че у нас не съществуват никакви трако
илирийски остатъци и следи. „Повече за вярване е. пише авторът, че българският член
се развил из най-вътрешния организъм на самия български език.” Милетич е склонен
да приеме тезата, че процесите на зараждането на члена би могло да са започнали
още от литовско-славянския период. Основанието за този извод той търси в наличието
на суфигиран член в литовския език и в някои ограничени руски диалекти, където
е немислимо тракийското влияние. На същото основание той допуска, че във всички
славянски езици би могло да възникне членна форма. Това, разбира се, се оказва невярно.
Дори самият Милетич признава, че тази хипотеза все още не е доказана.
Що се отнася конкретно до историята на българския член, наблюденията и тълкува­
нията на Милетич са исторически и научно потвърдени и верни. Възникването на члена
в българския език от показателните местоимения е тясно свързано и с развитието на па­
дежните форми, наречени от него номинални или именни. Проследявайки тези процеси
от епохата на старобългарския език до съвременността, Милетич заключава, че членът
в българския език е чисто българско явление, породено от вътрешните езикови зако­
ни на развитие. Това недвусмислено се доказва с фактите, че в различните български
говори са се образували членувани форми от всички старобългарски показателни мес­
тоимения. Всички български говори притежават членни форми на ~т. в македонските
говори съществуват и членни форми на ~ов, ова, ово и ~он, она, оно, а рупаланските
(родопските) са и с член -е, са, co.
По-нататък Милетич описва коректно членуването на имената и местоименията в съвре­
менния български език, с което изследването на проблема добива пълен и завършен вид.
Тук не се налага да коментираме нашироко студията на Милетич, тъй като днес
темата е изчерпана и ясна. Заслугите на автора Й обаче се оказват непреходни, въпреки
някои от крайните му тези и хипотези, Милетич пръв в българското езикознание се заема
с проучването и научното обяснение на една толкова съществена структурна особеност на
българския език като членуването, чужда на останалите славянски езици. С верните си и
точни научни изводи студията предизвиква силен интерес в славистичните среди. По нея
вземат отношение най известните слависти от това време, като В. Ягич напр,, който пише:
„Застъпеното от уважаемия автор схващане, че за формата на проява на българския член
има прастари основания, безспорно е правилна”. По късно, през 30 те години на миналия
век, Н.С. Державин пише: „Заслугата на проф. Милетич е, че пръв даде изчерпателна за
своето време разработка на този проблем и при. това със средствата, с които разполагаше.
Тази заслуга е безспорна...” (Мурдаров, 1987, с. 34)
Самият Милетич не престава да се интересува от проблемите на членуването в
българския език. В ректорската си реч от 1901 г. той отново повтаря схващането си, че още
в праславянската епоха могат да се намерят прояви за формиране на член. По този повод
Ст. Младенов пише: „Най-ценен беше в нея материалът, който не може да се подценява,
но който може да се увеличи...” (Мурдаров, 1987, с. 37)
Една от последните публикации на Милетич е отново посветена на членуването - „Към
историята на тройния член в старобългарския език.” (1933). За това изследване проф. К.
Мирчев казва, че то има също така голямо значение, защото доказва неразривната връзка
на българските македонски и родопски говори със старобългарския език, наследили и до
днес тройната форма на членуване (Мурдаров, 1987. с. 36).
‘Членът в българския език” поражда полемика между автора Й Милетич и колегата му
А. Теодоров, Твърде скоро след публикуването на студията на Милетич П.сп. в рубриката

100
 си „Книжнина” помества една „Книжовна бележка” от А, Теодоров. Под невинното
заглавие всъщност се крие една задълбочена критична рецензия, цяла научна статия,
посветена на изводите на Милетич за произхода и употребата на члена в българския език
(П.сп. kh.XXV и XXVI, 1888, с. 207-225).
В уводните си думи А. Теодоров съобщава, че е имал намерение също да пише нарочно
изследване по тази проблематика, но появата на студията на Милетич го принудила да
се заеме с рецензирането й, а също да изложи своите виждания по темата: „...за тая
цел ще се опитам да посоча най напреж изобщо някои слаби страни в статията на гМ,
па да определя после и силата на неговите доводи. ...и напокон да изложа в какъв
смисъл издирените фактове от наречията и говорите треба да се взимат в правописа на
книжовния език.”
На първо място Теодоров посочва като недостатък на студията, че Милетич не е отделил
достатъчно време и място на въпроса за правописа на членната форма в книжовния
език. А това, според критика, е следствие от някои неточни изводи на автора по основния
въпрос - „за произхода и употреблението на члена в българския език.”
Теодоров не споделя схващането на Милетич, че още в праславянската епоха са заложени
наченките на членуването, което исторически се доказва, тъй като в никой друг славянски
език не се образуват членни форми. Различията между двамата учени обаче се съсредоточа­
ват предимно в тълкуванията на езиковите факти от старобългарския период.
Следвайки младограматическата теория, Милетич твърди, че съвременните български
членни форми човека, човеко, човекат са фонетични варианти от човекът, „Той съди,
пише Теодоров, че за българската фонетика нищо не било звукът а да потъмнее в ъ. това
пък да се замени отново с а или co ,.„че изобщо фонетиката на българския език била
пъстра и игрива, особено гласните звукове не се успокявале в една форма, но постоянно
се преливали в други тям сродни гласни. За да покаже как человекот се образувало от
человекът, той уверява, че била позната наклонността на българското ъ да се заменя с о,
а за да обясни человекат от человекът, той напомня че в новобългарския език не рядко се
чува звук а вместо ст.б. ъ и заключава, че новобългарското а вм. ъ е плод но онази езикова
струя, която се стреми към пълни и ясни гласни. Стилизацията на всички тия утвърждения
имат такъв характер, че неволно събужда съмнения за тяхната научна доводиост.”
За какво всъщност става дума? Различията между двамата учени се базират върху
различното тълкуване на езиковото явление в старобългарския език. Като се опира и
на изследвания на Лескин и Гайтлер, А. Теодоров пише, че първичният именителен
падеж на имената от м.р. в ст.б. език е swkko, елъко и под., но поради формалното
им съвпадение с им.п. на имената от ср. род (мсо. дж и под.) в старобългарския език
се е наложила съществена промяна: формата за вин.пад. удмкъ е поела функциите на
им.п. Старобългарските паметници съдържат достатъчно примери за едновременното
съществуване и на двете форми за им.п., от които са се образували съчетанията с
показателни местоимения, които по-късно прерастват в членувани (детерминирани)
форми. Етозащо,пише Теодоров, (и съвременните
им съответствия човекът, човекот, образът, образот и под.) са независими едни от други,
самостоятелно възникнали членувани форми. Тук няма място нито „потъмняването”
на а в ъ, нито „усилването” на ъ в о, На същото основание се дължат и съвременните
диалектни членувани форми, образувани с другите показателни местоимения - съ, он и
ов (чилекас, чилекан и чилеков в родопските и македонските говори).
По трудна за обяснение, пише Теодоров, е третата форма - человекат, защото трудно
би могло да се намери подкрепа в някой български диалект за такава промяна на ъ в а

101
 пред члена ~-тъ, Теодоре® допуска, че винителната форма человека в някои говори могла
„да земе върху си и службата на им.п., в тоя подирния тя е могла и да се определи по близо
с член, също както е ставало в ед.ч. и с женските съществителни имена (напр. към вин.
п. жж, минал и в именителна служба, се пригудил членът -та. За потвърждение на това
служат Ахъчелебийските гуро-на, земъона и под.).
Несъгласие с Милетич Теодоров изразява и по отношение на т.нар. днес кратки форми
человека, края, коня и под. като изведени от человекът, краят, конят, „Като приима от една
страна коня, края за вин.п., а от друга силом ги извежда от конят, краят, г.М. унищожава
всяка възможност за обяснение на останалите в нашия език винителни форми... Той лесно
може да отрече на сина, кума в Софийско характера на винителни форми, ала рядко кой
ще се съгласи с него, че те са произлезли от синъ(тъ), кумъ(тъ) чрез „уякнуване” на ъ в а,
а пък сина, кумо,., в същия говор да са произлезли пак от синъ(тъ), кумъ(тъ), но тоя път
чрез „усилване” на ъ в о. Или ще рече г.М., че българската фонетика е „пъстра и игрива”,
че за нея нищо не е да допусне това. Ала де остава тогаз историята на езика?”
Основателно Теодоров изразява известно несъгласие с Милетич и по отношение на
членуването на прилагателните имена от м.р. Той правилно тълкува развитието на
членуваните форми на прилагателните имена от м.р., при които се запазва тяхната
сложна форма, към която се прибавя членът за съществителните имена от м.р. Този процес
се улеснява и от пълното съвпадение на формите за членуване на съществителните и
прилагателните имена от ж. и ср.р. Така се утвърждава стремеж за уеднаквяване на
членуването на съществителните и прилагателните имена от м.р. (К. Мирчев, 1963, с.184).
Милетич недостатъчно ясно представя процесите при образуването на членни форми за
прилагателните имена от м.р., като не подчертава, че при членуването им не се поставя
показателното местоимение, а членът за съществителните имена от м.р.
В заключителната (трета) част на статията рецензия А. Теодоров излага теоретичните
си възгледи за историята на българския книжовен език и правописните принципи при
членуването. Той признава, че проф. Дринов със статията си „За новобългарското азбуке”
„потикна правописа ни голяма крачка напред,.., ала доста много въпроси от езика остаят
още неразгледани или нерешени окончателно и те именно пораждат „недоразумения
относително правописанието”, както каже г.М. Такъв въпрос е според него и правописът
на съществителните и прилагателните имена от м.р.ед.ч.... щото днес всеки книжовен
българин е в недоумение дали да каже и напише пълен или непълен (нащърбен) член,
или да счете някоя форма с окончание -а (человека, коня) за член или за стар родителен,
респективно винителен падеж.”
Анализът на „фактовете” в статията на Милетич, пише А, Теодоров, наистина води
към заключението, че правописът няма основа да прави разлика между форми за
им.п.ед.ч. и вин.п.ед.ч., защото „това разглеждане на г.М. е неправилно и невярно и
изводите от него за правописа ще бъдат неоснователни. Нашето разглеждане показа
наопаки, че българският език в своите наречия и говори и до днес има форми за вин.п.
на същ, имена от м.р.ед.ч., които различат (и по произход) от формите за им.п.,.. Същото
се отнася и за прилагателните, които са образували винителна форма по аналогия със
съществителните и по тях са наредили и нейното употребление редом с именителната
форма в служба на им. или на вин.п. Въз основа на това и книжовният език тряба да вземе
във внимание тия изводи и да определи формите на съществителните и прилагателните
имена от м.р.ед.ч. и за правописа.”
Устройството на правописа, според А. Теодоров, се ръководи по основното схващане за
характера, същността на книжовния език. Той пише: „Нашето изходище при образуването
на книжовния език са живите днешни български наречия и говори, а нашът съдия за

102
 етимологията на езиковните явления е старобългарският език. За тъкмото и успешно
прилагане на принципите за образуването на книжовния език е нужно да се знаят
особеностите на вейте български наречия и говори и научните основи на старобългарския
език. Върху доводните резултати от това познание почива яко и българската граматика”
(курсивът е на Теодоров),
По тази логика, приложена още от Дринов, днес вместо ст.б. ж/к и ь пишем само ъ,
възвратното местоимение GA има само форма се и проч.
„Приложени към въпроса за формите на съществителните и прилагателните имена от
м.р.ед.ч., тия принципи изискуват да се прави разлика за право (им.п.) и косвено (вин.п.)
падежно отношение между речените форми, защото: 1) всичките речи български наречия
и до днес имат опазени и по известни места употребяни форми за вин.п. на същ. имена
от м.р. ед.ч. покрай формите за им.п., членуван или нечленуван; 2) само от прехода на
винителната форма и в именителна служба е произлязло размесеното употребление на
именителните и винителните форми членувани или без член, в служба на вин. и им.п.,
ала все пак редом и със същински форми за вин.п.; 3) само в един говор формата за вин.
п. се е сляла звукословно... с формата за им.п,; 4) прилагателните имена от м.р.ед.ч., от
които същински форми за вин.п. (добра коня) се намират в наречията, дето има форми за
вин.п. на съществителните от м.р. ед.ч., следуват во всичко аналогията с подирните”.
Книжовният език и правопис в този случай може да се опре на човечето живи наречия,
в които наравно с остатътците от стария вин.п. широко място са заели и нови образувания.
Нормата за членуването е все още нетвърда в полза на една само форма в една определена
служба и „затуй, пише Теодоров, книжнината със своя език и правопис е длъжна да го остави
свободно да се развива в тая точка нататък и да не го изпредя с други правила, освен с
такива,които са съгласни с етимолотията и синтаксиса, а етимологията казва, че человека
и добрия са по произход форми за вин.п., при които за им.п. според нормата стоят формите
(с член) человекът, добрият. Поради това книжнината е длъжна да приеме двояките тия
форми и да им определи разделните функции и правописа.”
От изложеното дотук личи ясно, че между двамата автори се оформя научна дискусия.
Милетич не остава безответен на „Книжовната бележка” на Балан. Още в следващата
XXVII кн, на П.сп. (с.378-410) той публикува обширен отговор под заглавието „Към
статията „Членът в българския език”, „Във всеки език, пише Милетич, колкото и да е
изучаван, има още явления, за които мненията на учените диаметрално си противоречат.
Естествено е, че и при нас, гдето филологическата наука е още в пелени, ще се пораждат
твърде много разногласия в тълкуването на това или онова езиково явление... Пред
българския филолог на всяка стъпка се изпречват твърде занимателни, ала и мъчни
за разрешение, въпроси от историята на езика. Един от тези въпроси, няма съмнение,
е и въпросът за произхождението и развитието на членът в българския език, който аз
популярно разглеждах в П.сп.... Понеже след тая и такава „книжовна бележка” на г.Т.
аз напълно остаям при първото си тълкуване, принуден съм да отговоря в защита... та
ще се старая да не би, предизвикан, да се увлека в тонът на една капризна и чувствена
полемика. Аз ще отговарям по ред, точка по точка... Оставям на читателя, след като
прочете отговорът ми, да съди до колко е имал право г.Т...... ” (курс, от М.)
Милетич не приема нито една от „бележките” на Теодоров. Той преповтаря изложеното
в първата си статия, подсилено с повече примери като доказателства. А по въпроса за
правописа на членните форми в самия край на отговора заявява: „Понеже конечната
цел на тази разправа беше да се разясни въпросът за произхождението на членуваните
новобългарски форми, аз свършвам. Онова, което се говори (за правописа, б.м, С.Ж.) в

103
 „книжовната бележка”, не се отнася до мене; за правописанието трябва да се говори на
друго място.”
По основния въпрос - за произхода и развитието на члена в българския език - между
двамата учени различия не съществуват. Различията са в тълкуванията на неговите раз­
новидности и по формата и произхода на т.нар. днес кратки членувани форми. Ако се съди
по писмената практика от този период и на Милетич, и на Теодоров-Балан. те членуват
само с пълен член както в им.п., така и след предлог, т.е. не следват правилото за пълен и
кратък член според посочваното от тях пряко или косвено падежно отношение.
Тезата на Теодоров-Балан за самостоятелното пораждане на членните форми от
типа человекот и человекат не намира никаква подкрепа. Най-видните историци на
българския език дори не споменават статията на Балан като библиографска единица
по проблематиката.
В своята „История на българския език” (С, 1934) проф. Б. Цонев, съвременник и колега
на Милетич и Балан, споделя становището на Милетич, че человекот и человекат са
фонетични варианти на старобългарската форма человекът. Цонев дори очертава едно
своеобразно звуково правило, по което се пораждат членуваните форми на -от - когато
ударението на думата пада върху -дт: апрахдт, умдт, листдт в някои диалекти. Срещу
тях стоят формите сговорът, облакът, ангелът и под. (Да не забравяме, че Цонев е
възпитаник на младограматическата школа;)
Б. Цонев, освен това, пръв описва българските говори по употребата на членни форми,
като ги разделя на две групи: а) говори, които употребяват само пълната членна форма
(с —т) и б) говори, които употребяват само т.нар. от него скратен член (без -т). За членува­
ните форми в мн.ч няма различия, всички говори употребяват член -те. Няма обаче говор,
в който да съществуват и двете форми на члена ~ пълен и кратък.
Един от най добрите съвременни познавачи на историята на българския език -
проф. К. Мирчев - в своята „Историческа граматика на българския език”, С, 1963г.,
също цитира само изследването на Милетич и споделя схващането му за фонетичните
варианти на члена-ът (от, ат, ет).
По-сложен остава, според нас, въпросът за т.нар. днес кратки членувани форми или
форми с кратък, непълен член. Тук разсъжденията на Теодоров Балан не са без основа­
ние. Това се потвърждава и от колебливата позиция на Милетич по този въпрос. Става
дума за произхода на тези форми, напр. (на) сина, (на) брата, (на) кума и под., от една
страна, и края, коня, стола и под., от друга. Ако днес българското езиково съзнание въз­
приема тези две групи форми като еднакви формално граматически, това едва ли е било
така ясно и преди повече от един век, когато Милетич и Балан дискутират. Формалното
съвпадение на тези и други подобни примери в новобългарския език не омаловажава въп­
роса за техния исторически произход. Няма съмнение, че, особено при имената за лица,
това са родително-винителни форми, чието значение и днес може да се долови в разговор­
ния език, напр. Казах на батя, на чича, на дяда, на сина, на внука.
Споменахме вече, че в личната си писмена практика Милетич и Балан (в онзи период)
членуват предимно с пълен член -ът, както в им.п., така и в косвен, след предлог. Същата е
практиката и на Б. Цонев. Случайно ли днес правилото за членуване е най-големият и най
трудно преодолимият праг при ограмотяването на нашите ученици? Отдавна е наложено
становището, че то е изкуствено правило. Но защо не го спазват строго тогавашните наши
професори, които го мотивират научно? Милетич например пише „В примерът, който,..; о и
ъ пред членът” и пр. У Балан-„форми, образувани чрез членът, са остатъци от...” и т.н.
От цялостния прочит на текстовете на Милетич и Тодоров-Балан се остава с
впечатлението, че пълният член, освен с правописната си и граматична функция, е

104
натоварен и с още една, подобна на допълнително логическо ударение, което трябва да
привлече вниманието на читателя; чрез него се подчертава нещо особено важно за автора
и статията. С това би могло да се обяснят правописните „пропуски” на двамата учени.
Освен това, писмената практика от този период показва, че т.нар. синтактично правило
при членуването все още не е възприето напълно. Това се потвърждава и от решенията на
Филологическата комисия, назначена от Министерството на народното просвещение през
1893г., която да направи реформи в тогавашния правопис. В тази комисия са участвали
и Милетич. и Балан. Тя стига до заключението, че синтактичното правило за членуване
не се спазва дори от мнозинството пишещи българи, понеже изисква добра граматическа
подготовка и продължителен писмен навик. По тия съображения комисията решава,
когато трябва да се членува някое име „да няма нужда да се умува, когато притрябва член
за някое име от м.р., ед.ч.. дали това име е в именителен или винителен падеж, а лесно
да се знае по някой външен белег кога трябва да се употреби -ът, напр. Столът е хубав‘
Купих столът” (Русинов, 1981, с.62).
Съвременната писмена практика по отношение на членуването показва, че дискусията
между Милетич и Балан за развитието и употребата на членните форми е още актуална.
Макар и от различни донякъде изходни позиции, те си остават първите учени, изследвали
една от най съществените структурни черти на българския език.

Библиография:

1. Мурдаров, Вл. Л. Милетич, УИ, С, 1987.

2. Мирчев, К. Историческа граматика на българския език, НИ, С, 1963.
3. Русинов, Р. История на българския- правопис, НИ, С, 1981.

Ю5
106
 ФОНЕТИКА

Димитър Попов
Шуменски университет „Презвитер Константин Преславски”

За мястото и ролята на прозодията в дискурса

0. Увод
Основна характеристика на речта представлява нейното звуково качество, което се
реализира чрез прозодията. Видът на тази реализация допринася значително за про­
дукцията на значението в дискурса и способства за неговата правилна интерпретация от
реципиента. На пръв поглед изглежда парадоксален фактът, че звуковата огласовка на
устната комуникация в систематичен план все още слабо е проучена в рамките на ана­
лиза на дискурса и конверзационния анализ. Част от причините за това се заключават в
следното (ср. Брюнер 1.989):
1. Теоретичните модели и категориите за научно описание на интонацията са ко­
ренно различни и понякога несъотносими един спрямо друг;
2. Релевантните за процеса на интеракцията категории на възприятието почти не
са изследвани;
3. Ежедневната реч в интонационно отношение е слабо диференцирана поради
несистемния й характер;
4. Съществуващите системи за транскрибиране на интонацията не са съвършени,
наред с това повечето от тях са недостъпни за недостатъчно посветения специалист;
5. Доминантната ориентация на лингвистиката върху писмения език, както и оби­
чайната практика в анализа на дискурса да се работи с транскрипти, изкушава изследо­
вателите обичайно да се концентрират само върху формата за транскрибиране в процеса
на интеракцията;
6. Възможностите за експерименталнофонетичен анализ на интонацията на спон­
танната реч в естествената комуникация са били и си остават ограничени, защото: а) е
трудно да се направят качествени записи на спонтанна реч, които да отговарят напъл­
но на изискванията за осъществяването на акустичен анализ; б) обемът на материала,
предназначен за машинен анализ, е ограничен в количествен план; в) на релевантни
характеристики като напр. качеството на гласа не биха могли да се припишат надеж­
дни акустични корелати; г) не е достатъчно изяснен въпросът за това, до каква степен
в процеса на речевото взаимодействие си кореспондират регистрираните мелодични
контури с впечатленията от възприятието.

107
 -Като се отчитат трудностите за обективен анализ на речевите събития, в по-нататъш­
ното изложение ще бъде направен опит да се открои мястото и ролята на прозодията на
дискурса в супрасегментната фонология, връзката на прозодията със семаятиката на дис­
курса и накрая ще бъде предложен модел за транскрибиране на прозодията върху мате­
риали от българска реч.

1. Супрасегментната фонология и прозодията на дискурса

Прозодичните особености на речта са обект за изследване на така наречената супра-
сегментна фонология и фоностилистика.
Супрасегментната фонология описва феномените и процесите на говоримата реч, чи-
ито сфери на реализация не са сегментното и фонемното равнище, а нивата на сричката,
фонологичната дума (стъпката), фонологичната фраза (тоналната група) и дискурса (пос­
ледователността от тонални групи). Различните модели за йерархичното представяне на
тези фонологични единства, по-крупни от сегментното, са описани в редица разработки
(ср.Майер 1997:6; Кърлова 1997:34). Същественото и общото в мненията на отделните ав­
тори по отношение на тези модели на супрасегментните фонологични единства е, че всяко
по-ниско равнище от йерархията зависи напълно от по-горното, което играе доминираща
роля за правилното осъзнаване на смисъла.
Прозодията тук се интерпретира като обобщаващо понятие за онези супрасегментни
аспекти в речта, които произтичат от едновременното взаимодействие на акустичните па­
раметри: честота на основния тон (F0), интензитет и времетраене в рамките на сричката и
в по-крупните единства. Към прозодията се отнасят и аудитивни феномени като интона­
цията, т.е. реализацията на височината на тона от речевия поток във времето, чрез гръм-
костта, дължината и паузите, както и свързаните с тях по-комплексни феномени като
скоростта на изговора (темпото) и ритъма (ср. Купър-Кулен 1986: глава 1; Зелтинг 1995:
. Прозодията в настоящия труд се разглежда като независима от граматиката автоном­
1)
на сигнализираща система (вж. Гибон 1984; Болинджър 1985).
В рамките на супрасегментнатафонологияречевитефеноменисеразглеждатот авторите
трояко - като лингвистични, паралингвистични и екстралингвистични. Привържениците
на тази тридялба обаче смятат, че границите на тези три класа са подвижни и размити (ср.
Лед 1996). По този повод М. М. Бахтин казва, че интонацията винаги лежи на границата
на словесното и несловесното, казаното и неказаното (Волошинов 2000: 80).
Прозодията като основно понятие на супрасегментната фонология представлява
континуум от различни функции и ефекти, чиято реализация се осъществява както чрез
нелингвистични (екстралингвистични), така и с помощта на паралингвистични и лингвис­
тични средства. Към сферата на. нелингвистичните средства авторите отнасят признаците
на качеството на гласа, които отразяват процесите на фонацията в ларинкса на говорещия
и спецификите на неговия гласов тракт; в сферата собствено на лингвистиката отнасят
признаците на ударението (или на акцентната изпъкналост в интонационната фраза) и съ­
ответните тонални характеристики, които имат функционална натовареност по отношение
на различни лингвистични системи. Паралингвистични са например звуковите средства
за изразяване на емоции (напр. страх, изненада, яд и пр.) или евентуално някои аспекти
от междуличностното общуване като напр. агресията, успокояването, помиряването, по­
дигравката, степента на ангажираност в разговора. Такива непрекъснато вариращи състо­
яния или отношения на говорещия се изразяват обаче директно чрез последователни вари­
ации на акустичните параметри, напр, смяната на темпото на речта, на нейната гръмкост
и качеството на гласа (Лед 1996:8,33 и сл.). Поради факта, че паралингвистичните харак­

108
 теристики се реализират напълно независимо от граматическата структура, обикновено те
не се разглеждат в рамките на формалнолингвистичните модели.
В настоящия принос се застъпва мнението, че прозодични феномени (независимо от
това дали са основни или атитудиални), които се контролират регулярно от структури­
те на дискурсивните реализации, могат и трябва да бъдат разглеждани като важни и
съществени лингвистични феномени и е необходимо да бъдат анализирани с формално-
лингвистични средства.
Връзката между структурите на дискурса и реализацията на прозодичните средства
е обединяващото звено, което служи в настоящата разработка като аргумент за това, че
процесите в речта трябва да се разглеждат като лингвистични (фонологични) категории
на един интегриран формален граматичен модел, а не да бъдат изключвани от лингвис­
тичното изследване, класифицирайки ги като паралингвистични явления.
Класическият предмет на фонетичната прозодия обхваща изследването на следните
акустични параметри: честотата на основния тон (F0), интензитета и времетраенето (ср.
Кратъвдън 1986, Лед 1996 и др.). Освен тези три основни параметъра по правило към
прозодията се числи и качеството на гласа, т.е. ларингалните признаци (фонационни-
те типове - ср. Марасек 1997), както и супраларингалните признаци (ср. Лейвър 1980;
Кларк, Йалоп 1995). Честотата на основния тон (ЧОТ), интензитетът и времетраенето са
динамични параметри и техните стойности в речевия сигнал могат да се променят, докато
качеството на гласа е статичен параметър, който се проявява продължително време като
константна величина. Въпреки това обаче трите динамични параметъра могат да бъдат
израз на всеки статичен признак от говоримата реч. Напр. общата гръмкост на едно из­
казване е признак на интензитета, скоростта на изговора е признак на времетраенето, а
гласовият диапазон на изказването е признак на ЧОТ. Във връзка с бинарната парамет-
рична опозиция динамични : статични И. Майер предлага в хода на анализа да се отк­
рояват съответните локални : глобални признаци на звуковата реализация (Майер 1997:
13). Според него локалните прозодични признаци се реализират вътре в границите на
„малките” лингвистични единства (думите, сричките, сегментите) чрез бързите промени
в интензитета, времетраенето и/или основната честота, докато глобалните признаци се
реализират върху равнището на фразата и изказването, напр. чрез избора на тоналния
регистър. Локалните признаци намират акустичен израз в бързите вариации на дина­
мичните параметри; докато глобалните признаци акустично се реализират чрез бавното и
непрекъсното вариране на динамичните параметри или на качеството на гласа.
С параметрите на прозодичната фонетика могат да бъдат описани различните лин­
гвистично релевантни характеристики на речта. В Таблица 1 са представени основните
фонетични параметри и свързаните с тях локални и глобални признаци, характеризира­
щи тяхната звукова реализация.

109
 Таблица 1:

Фонетични пара­ Признаци на звуковата реализация

метри:
1. Интензитет 1.1Локални: бързите вариации на интензитета от
сегмент към сегмент и от сричка към сричка.
1.2.Глобални: обхватът на общата гръмкост.
2. Времетраене 2.1. Локални: протяжността или редукцията на сег­
ментите и на сричките; времетраенето на паузите.
2ЛГлобални: скоростта на изговора (темпото); ритъ­
мът.
3. Честота на основ­ 3.1. Локални: бързите вариации на ЧОТ (тоналните
ния тон акценти, терминалните тонове).
3.2. Глобални: вариациите на тоналните регистри,
гласовият диапазон, стръмността на наклона

Една от основните задачи на лингвистичната прозодия е да изрази акцентна-

та изтъкнатост (проминентността), т.е. изтъкването и открояването на лингвистичните
единици в континуума на речта. Много от приведените признаци в Таблица 1 и особено
локалните признаци допринасят за тази функция. По принцип в супрасегментната фоно­
логия учените различават основно два вида (две равнища) изтъкнатост: 1) проминентност
вътре в лексемата или акцентната дума и 2) проминентност в структурата на фразата.
Първият тип е известен като словно ударение (stress), т.е. изтъкнатост на една сричка по
отношение на останалите срички в структурата на думата. Вторият тип, реализиращ про­
минентността на фразово равнище (accent), се обозначава от авторите с термина акцент.
Изтъкнатостта на това равнище способства за предаване на информация, която се нас­
лагва върху синтактичната структура и се интерпретира от по-висшите модули на лин­
гвистична организация (синтаксис, семантика, прагматика). Така например акцентите
играят важна роля при определянето на информационната структура на фразата, както
и при открояването на топика, фокуса и фона на информацията. Релевантната фоноло-
гична област на реализация на акцентната изтъкнатост е интонацнонната фраза, чиито
граници не винаги съвпадат с границите на синтактично дефинираната фраза. Някои
изследователи използват като синоним във връзка с това обозначението фразов акцент,
което обаче създава някои недоразумения, тъй като английското понятие phrase accent
не обозначава феномена проминентност, а само интонационния признак, който сигнали­
зира границите на фразата (терминалния тон). Друго обозначение, което в много езици
свидетелства за обичайната фонетична реализация, е понятието тонален акцент (pitch
accent). Във всички интонационни езици като най-важен корелат на проминентността
на равнището на фразата се изтъква вариацията на ЧОТ, при която едно лингвистично
единство се възприема като акцентирано, когато се асоциира с определени реализации
на изтъкнатост (изпъкналост) на F0-контур. Реализациите на изтъкнатост на FO-контур
представляват в този смисъл или равнинни тонове (особено високи или особено ниски
тонове), или контурни тонове (низходящи или възходящи), т.е. локални признаци на кон­
тура на ЧОТ. Доказателства за наличието на различия в проминентността сред различ­
ните тоналяоакцентирани единства в структурата на една и съща фраза са приведени в
редица експериментални приноси (ср. Либерман, Пиерхумберт 1984; Ритвелт, Гусенховен

но
 1985; Лед и др. 1994; Бартелс. Кингстън 1994). За интеграцията на подобни отношения
на проминентност между намиращи се в съседство тонални акценти в един фонологичен
модел, а така също и за метричната фонология на фразовата изтькнатост досега се свиде­
телства само в отделни публикации (ср. напр. Лед 1990 и Клеменгс 1990).
От разгледаните две равнища на проминентността обект на изследователското
внимание в настоящата работа представлява проминентността на фразово равнище, тъй
като именно тя е релевантният аспект за интерпретация в по-нататъшното изложение във
връзка с разглеждане на взаимодействието между семантиката на дискурса и прозодията.
Поради тоналния характер на акцентите (като най-важно средство за изразяване на
фразова изтькнатост) и поради тоналния характер на другите дискурсивно релевантни
признаци в центъра на настоящия изследователски анализ ще бъдат поставени категориите
на интонацията, с която се описват постлексикалните супрасегментни феномени на
говоримата реч, които се реализират примарно чрез вариациите на основната честота.
Интонацията, според Й. Пенчев, е „част от общата съвкупност на прозодичните явления1'
(Пенчев 1980: 77). Останалите прозодични параметри ~ времетраенето и интензитета -
независимо от това, че им се приписва вторичен статус в редица изследвания, в по­
нататъшното изложение съвсем няма да бъдат елиминирани от изследователското
внимание, а напротив ще им бъде отделено подобаващото внимание в съответствие с
релевантностга на тяхната проява в съответните речеви проби.

2, Ролята на прозодията в дискурса

В съвременната наука схващането, че интонацията сама по себе си е носител на значе­
ния, намира все повече привърженици (ср. Болинджър 1989; Гусенховен 1984; Лед 1996).
Интонационното значение се свързва с отношението на говорещия и неговите емоции,
т.е. с различните атитудиални интонационни признаци (регистър, гръмкост, удължаване,
темпо, емфатично ударение и др.). Основната идея на привържениците на теорията за
интонационното значение е, че елементите на интонацията са носители на значения; тези
значения са много общи, но те са част от система с богата интерпретативна граматика, в
която се изпъкват много специфични и понякога доста ярки нюанси в конкретни контек­
сти (ср. Лед 1996).
Ролята на интонацията като стилистичен фактор е била разглеждана още в работите
на М. М. Бахтин, който различава два типа интонация - граматическа и експресивна.
Според него именно експресивната интонация е индивидуална и съвършено свободна. Като
конститутивен признак на дискурса (изказването) тя се оказва изпълнена с диалогични
обертонове на смисъла, на експресията и на стила, тъй като именно гласът в определен
контекст изразява конотащште на дискурсивния стил (ср. Бахтин 1997). Именно „тонът”
(интонацията) прави „музиката” (общия смисъл, общото значение) на всяко изказване
(Волошинов 1930).
Изследванията, засягащи отношението между прозодията и структурата на дискурса,
обикновено се отнасят към един от следните два възможни подхода:
1) При първия подход вниманието е фокусирано предимно върху дискурса и там се
търсят неговите интонационни корелати;
2) При втория подход вниманието е насочено върху феномена интонация, в който се
търси наличието на дискурсивни корелати,
Основният проблем и на двата подхода е, че във всеки от тях поотделно се игнорират
теоретични постулати на другия. Следващият проблем е свързан с това, че едностран­
чивите описания имат понякога или твърде общ, или импресионистичен характер, тъй
като и двете изследователски сфери (на дискурса и на прозодията) трудно се подлагат на

1П
 дескрипция както поради концептуалния изследователски плурализъм в двете ооласти,
така и поради изискването отделният изследовател да бъде достатъчно информиран и
подготвен за правилното съотнасяне на информацията от двете сфери.
2.1. Изследванията, фокусирани върху дискурса, разглеждат прозодията с оглед
на интересните ефекти на честотата на основния тон, които препращат към конкретен
резултат в дискурса. Вариативните различия в дискурса от типа на даденашова
информация, контрастивност и др. се свързват с определени интонационни признаци
(напр. възходящата интонация маркира новата информация ~ ремата в дискурса, докато
низходящата интонация - темата, известната информация в дискурса) (ср. Кратъндън
1986; Уолкър 1992). Дж. Хиршберг и Дж. Пиерхумберт смятат, че границите на дискурса
се обозначават с помощта на интонационните признаци (Хиршберг, Пиерхумберт 1986).
Когато говорещият започва нова тема в разговора или когато новинарският репортер
цитира дословно източник на някаква информация, обикновено той използва удължен по
времетраене диапазон или висок тонален регистър (Грос, Хиршберг 1992).
Прозодията сигнализира редуването на говорещите при вземането на думата и смя­
ната на говорещия в процеса на разговора, Дж. Браун и др. (1980) съобщават за анг­
лийски, че продължението на разговора може да бъде маркирано с непадащ терминален
акцент. Паузите и повторенията обикновено индикират край на разговора. Говорещите
сигнализират края на разговора (дискурса) с нисък тон и понижена гръмкост (Бийти и
др. 1982) и използват стръмен низходящ контур като маркер за завършек (Кътлър, Пър-
сън 1986). Репликите с удължен тонален диапазон маркират ново начало в разговора, а
също така поправки в темата (Айерс 1994).
Отделни речеви актове се асоциират в употребата с конкретна мелодика, така напр.
телефонните поздрави се произнасят на средновисоко мелодично равнище (Либерман.
МакЛемор 1992).
2.2. Интонационно фокусираните изследвания разглеждат определен параметър
на интонация в корелация с някакъв характерен признак на дискурса. В някои изслед­
вания се цели асоцииране на конкретен смисъл в дискурса с определен интонационен
модел. Във връзка с това изследователите възнамеряват да опишат смисъла на изказва­
нето чрез терминологията на атитудиалните интонационни признаци, с чиято помощ се
експлицира отношението на говорещия, изразяваните в речта му емоции, неговото психо­
логическо състояние и пр. В тези изследвания често пъти се прибягва до използването на
импресионистични обозначения на интонационното значение.
X. Палмер (1922) свидетелства, че интонацията способства за класифициране на начи­
ните за изразяване на експресия и откроява следните типове речеви актове, напр.: позд­
равяване, увещаване, искане на разрешение, протестиране и др.
К. Пайк (1945) и Д, Болинджър (1985; 1989) смятат, че интонационното значение слу­
жи за изразяване на намерението на говорещия и на неговите емоции.
А, Кратъндън (1986) се опитва да открие универсалните значения на интонационните
типове. Той твърди, че възходящата мелодика служи за изразяване на „отворени“ значе­
ния (неасертивни и за незавършеност, процесуални), а низходящата мелодика служи за
изразяването на „затворени“ значения (основно асертивни и за завършеност, тотални).
Д. Бразил (1975) въвежда понятието тоналност (key) в разговора (дискурса). Според
него тоналността е безспорна при относително високото тонално равнище и с нея се от­
крояват някои общи значения: с високата тоналност се осъществява контраст; средната
тоналност се използва за прибавяне и е неутрална по значение; ниската тоналност служи
за обобщаване. Тоналността върху завършващата интонационна единица (финалната то­
нална единица) на фразата на даден говорещ и инициалната (началната) тонална едини­

112
ца в репликата на отговарящия допринасят за съгласуването, съчетаването на репликите
в дискурса, за тяхната тонална съразмерност.
С. МакЛемор (1991) изследва функцията на три типа фразови финални акцента в дис­
курса; възходяща мелодика за свързване; равна мелодика за продължение и низходяща
мелодика за сегментиране (за делене на откъси). Според нея равната финална фразова
мелодика маркира продължение или отегчение (досада), продължителност без участие­
то и намесата на слушащите, осигурява фона, предизвиква напрегнатост (несигурност,
безпокойствие, очакване) и може да се използва в повторна поява; възходящата финална
фразова мелодика, която индикира свързаност и нефиналност, може да се прояви в про­
цеса на поддържане на разговора в речевото взаимодействие, в подчинително свързани
фрази и да способства за кохезията на изказванията в дискурса.
*Хокей
Б.А. (1991) е анализирала употребата на фразовата реплика „окау“ в диало-
гичния дискурс и свидетелства, че 89% от възходящите мелодични контури сигнализи­
рат отказа на говорещия да продължи речта си, предоставяйки словото на друг участник
в комуникацията, за да продължи комуникацията; 86% от равните мелодични контури
служат за продължаване на започнатата реч; 88% от низходящите мелодични контури
маркират край на репликите в процеса на речевия обмен.
Изхождайки от илюстрираните приноси в рамките на двата подхода, в настоящия труд
ще бъде направен опит за комбиниране на методиките за анализ с цел да се открои по-
ясно корелацията на прозодичните единици със структурите на дискурса. Доказателства
за знаковата същност на тази корелация върху материал от различни езици са приведени
в редица съвременни изследвания по супрасегментна фонология (ср, Хиршберг, Пиерхум­
берт 1986; Джонс-Люис 1986; Хокей 1991; МакЛенор 1991; Грос, Хиршберг 1992; Коутко
1996; Майер 1997).

3. Прозодията и семантиката на дискурса

В научната литература се съобщава за следните взаимоотношения между прозодията
и семантиката на дискурса:
1) Прозодичната информация отстранява двусмислицата в потенциално амфиболич-
ни изказвания, напр,:
Той подари парфюм на приятелката си / с лош дъх.
Той подари парфюм I на приятелката си с лош дъх.
2) Прозодичните фактори влияят върху референцията.
3) Прозодията може да сигнализира индиректни речеви актове.
4) Прозодията е призована да маркира информационното съдържание на изказва­
нето с оглед на експликацията на даденото : новото, топика : коментара, фокуса:
пресупозицията,
5) Прозодията сигнализира отношението (позицията) на говорещия към съдържани­
ето на изказването (напр. смяната на гледната точка или на темата, верифицирането
на информацията).
6) Прозодията направлява потока на информацията в дискурса.
За устните типове дискурс е особено важно наблюдението върху фонологичното равни­
ще на микроструктурите в дискурса, което е представено чрез моделите на интонацията
в изказванията и техните последователности, Прозодичните модели могат да сигнали­
зират за семантичната и стилистичната вариативност на репликите в дискурса, както и
за реторичните стратегии, които използва говорещият. Комуникативните стратегии на
говорещия се опират на съответните илокутивни индикатори в дискурса. Илокутивните
индикатори изпълняват ролята на прозодични маркери в микроструктурата на дискурса

113
С тяхната помощ могат да се изразяват интонационните значения и да се експлицира
илокутивната сила на конкретния дискурс. В микроструктурата на дискурса изразители
на тази роля са следните прозодични единици:
1) Интонацията, която чрез движението на тона във възходяща и низходяща посока
(възходящата и низходящата мелодика) аналогично на up/down-метафорите на Дж. Лей-
къф и М, Джонсън (1980) би могла да изразява отношението на говорещия към предмета
на речта в оценъчен план (като израз на положителна/отрицателна оценка).
2) Логическото ударение, което изпълнява следните функции:
а) коментираща (указва и откроява новата информация в изказването на фона на ста­
рата (известната));
б) функция на противопоставяне (фиксира очакванията на адресата и способства за
привличане на вниманието);
в) функцията на въвеждане във фокус (контролира и поддържа вниманието на ад­
ресата).
3) Темпът на речта, височината на тона и гръмкостта, които служат за обозначаване на
отношението на говорещия и на неговите емоции и указват типа на речевия акт, който се
реализира чрез семантемите.
4) Тоналната емфаза, с чиято помощ говорещият цели да подчертае и да изтъкне на
преден план семантично важната информация на фона на несъществената, създавайки
по този начин контраст.

4. Модел за транскрипция на прозодията

В съвременното езикознание са известни няколко подхода за транскрибиране
на интонационната огласовка на речта. Веднага трябва да се отбележи, че все още
отсъства стандартизиран вариант за транскрибиране на прозодията. Група американски
изследователи, чиито интереси са насочени към сферата на прозодичния анализ,
разпознаването и синтеза на речта, са направили опит да разработят единна концепция
за транскрибиране на прозодичните параметри. Представителите на този тонално-
секвенциален подход - Дж. Пиерхумберт, М. Бекман и др. - разработват в началото на 90-
те години на XX век приложим за американския английски език вариант за прозодична
транскрипция, известенпод наименованието TOBI (Tones and Break Indices)(ср. Силверман
и др. 1992). През 1996 г. група учени в Германия приспособяват тази система за немски
език, известна под наименованието GTOBI (ср. Рейелт и др. 1996). През 1993 г. К. Елих
разработва актуализирана система за транскрибиране на дискурс, известна под названието
HIAT (ср. Елих 1993). За целите на транскрибиране на спонтанните разговори варианти
за прозодична транскрипция предлагат Дж, Гъмпърц и Н. Беренц (1993), Разширен
вариант за транскрипция на спонтанните разговори, включващ и прозодично описание,
е представен в системата GAT (ср, Зелтинг и др. 1998). Система за транскрибиране на
прозодичните и паралингвистичните признаци в емоционалната реч е предложена от
група английски изследователи под ръководството на П. Роуч (ср. Роуч и др. 1998).
В руската лингвистична традиция с най-голяма популярност се ползва системата за
прозодична транскрипция на С.В, Кодзасов (1989), която в начален вариант е адаптира­
на и приложена като модел за транскрибиране на българска реч от Д. Попов (1991). В
настоящия труд се предлага преосмислен и актуализиран вариант на този модел, като
са отчетени достиженията в гореупоменатите нови приноси, както и еволюиралият вари­
ант на С.В. Кодзасов (1996), При регистрацията на прозодичните явления са използвани
иконични знаци, отразяващи както перцептивните характеристики, така и акустичните
параметри на изследваните единици.

114
 4.1. Теоретико-лингвистични предпоставки за разработката на прозодична
транскрипция
Ролята на интонацията за изясняването на смисъла на дискурсивните реплики е из *
вънредно важна, защото тя създава комуникативния континуум на речта, управлявайки
интерактивното поведение на говорещите. Във връзка с казаното учените открояват след­
ните функции на интонацията:
1) илокутивна - служи за управление на по-нататъшните действия на партньорите
в речевото взаимодействие (напр. обръщението предполага реакцията потвърждение за
встъпване в контакт, въпросътпредполагаотговорна запитването, предложението предполага
приемане или отхвърляне на информацията, обвинението предполага извинение);
2) когнитивна - служи за указване на типа на предполагаемата ментална операция
(актуализация на известната информация, въвеждане на новата, изменение на старата);
3) фокусна - служи за указване на главния смислов елемент или на елемента,
релевантен за отъждествяваме на нужния фрагмент от знанията в паметта;
4) установъчна - служи за съобщаване на разнообразните „модални“ нагласи на
говорещия. Включва: неговата епистемическа нагласа (оценката му за правдоподобие
относно запълването на някаква смислова позиция); аксиологична нагласа (оценката му
за желателността на даденото запълване); нагласата му за обективност / субективност
на твърдението, за формалност / неформалност на общуването, кооперативност /
конфликтност в общуването);
5) структурна - служи за указание на компонентната организация на дискурса, в
това число и за указание на фазовата характеристика (указване на мястото на дадения
компонент в структурата на дискурса);
6) собствено фонетична - служи за членението на дискурса на фонетични единства
(съставящи) и за тяхната ритмизация.
Освен прозодичните средства за осъществяването на описаните функции способстват
също лексикално-граматичните средства и словореда. При това ролята на интонацията в
дискурса понякога е толкова значима, че представлява единствено средство за изразява­
нето на една или друга функция.
4. 2. Акустични основания
Във връзка с оценката на мелодичните контури на интонограмите като важни за про-
зодическата транскрипция за взети предвид два типа признаци:
1) изменението на F0 (неговото направление);
2) общата височина на звука.
Двата параметъра дават представа за тоналното поведение на мелодичния контур на
фразата. Самата интонограма представлява графична регистрация на ПОТ на речевия
сигнал, където линейната скала е изобразена в Hz, а времето в ms. При това всяка точка
на регистрирания на графиката речев сигнал съответства на периода на основния тон.
Целта на акустичния анализ е да уточни и да покаже как общата височина на мелодич­
ния контур на естествения речев сигнал се изобразява обективно.
Корелат на фонационните особености в термините на психоакустиката представляват
тембралните репрезентации, които се реализират под формата на супрасегментен
спектър. Описанието на тембъра в настоящата работа не е провеждано в термините на
акустиката поради невъзможността на този етап да му бъде направена електро-акустична
дескрипция. Тембърът тук се разглежда като перцептивна дименсия, атрибут на слуховото
възприятие и усещане, което позволява два звука, притежаващи еднаква височина,
гръмкост и времетраене, да се схващат като различни. Необходимостта от използването на
понятието тембър за описание на качеството на гласа възникна в момента, в който авторът

115
на настоящата работа започна да изучава възприятието на сигнали, които са различни от
тоналните (вж, прозодичното описание на експеримента върху спонтанна реч).
Речевите сигнали се характеризират с двойственост на височината на сложния звук:
а) чрез тоналната височина и б) чрез спектралната височина. Тоналната височина
характеризира възприятието на измененията на височината на тона в пределите на
октавата, а спектралната - особеностите за възприемане на звуковете като ниски или
високи по цялата скала на усещаните на слух сигнали,
4. 3. Метаезик за описание на прозодичните средства
Системата от фразови прозодични средства се базира на слуховия анализ, В основата
на нейното създаване е заложено предположението, че перцептивното изследване
трябва да предшества инструменталното. Несъмнен е обаче фактът, че перцептивната
интерпретация се уточнява в хода на акустичното изследване.
4.3.1. Тонални средства
4.3.1.1. Равнища на базовия тон

високо
I.5 средно ЙИСОКО
i средно (неутрално)
0.5 средно ниско
О ниско

Интервалът в „пълно“ равнище съответства на октава. Съотношението е приблизително

следното 1 ~ 120 Hz; 1,5 - 180 Hz; 2 - 240 Hz; 0,5 - 90 Hz; 0 ™ 60 Hz. Разбира се тези
величини се изменят в резултат от деклинацията на тона и влиянието на други фактори.
Под названието деклинация на тона се има предвид плавното падане на тона в потока на
изказването (ср. Оде 1989).
Основният масив от речеви отрязъци се произнася на средното тонално равнище
(със среден тон), който обикновено в транскрипцията не се обозначава. С нисък тон (на
ниското тонално равнище) се произнасят обикновено отрязъците, с които се съобщава
факултативна информация:

л | |
(1) Иван/ оня от вчера./ ти праща поздрави.

В този пример знакът л се използва за обозначаване на случаите на реализация на

положителен акцент за изразяване на незавършеност.
*3абележка: Сравни значенията на символите за видовете акценти и паузи в по­
нататъшното изложение.
С висок тон (на високото тонално равнище) се произнасят изказвания за изразяване
на удивление, напр.:
\ II
(2) Ами-и/ е така2 ?!
На средно високо равнище се произнасят хипотетичните въпроси, напр.:
I /
(3) Те какво/ нанесоха ли се в квартирата!.5 ?

116
 Както е демонстрирано в примерите, маркираните равнища на базовия тон се
обозначават след групата, която показва „сферата на действие“ на дадената прозодична
характеристика. „Сферата на действие“ на илокутивната или комуникативната
категория представлява семантико-синтактичяа съставяща, реализираща определен
тонален акцент. Тя може да бъде изградена от една дума, от няколко думи или цяло
изказване. Равнищата на базовия тон не само определят интегралната характеристика
на изказването или неговите части, но едновременно с това задават референциалната
скала на тоналните акценти.
В настоящия модел за прозодична транскрипция акцентът представлява реализиращ
се върху ударената гласна преход от едно равнище на тона на друго. Ако акцентът се
отнася към нееднословна съставяща, то думите вътре се произнасят бързо и слято, с което
се демонстрира прозодичната цялост на интонационната група. В записа се отбелязва
акцентният знак на съответната тонална група на равнището. Логиката на настоящото
разсъждение е повлияна от идеята на Д. Слобин, че единиците на възприятието
съвпадат със съставящите. Според него един от начините за представяне на структурата
на изказването - това е представянето на неговите елементи като непосредствено
съставящи (НС). Съставящи се наричат тези части от изказванията, които представляват
цялостни единици. Всяка съставяща има илокутивна цел и се групира на това основание.
Сегментацията на изказването, т.е. последователното му разчленяване на непосредствено
съставящи, откроява йерархията на реализираните в изказването синтактични функции.
На всяка функция, на всеки член от изказването съответстват определени синтактични
позиции ~ места в структурата на изказването. При това в определени позиции често се
въвежда семантична характеристика, която формира дадената позиция от компоненти на
изказването. Единиците на възприятието съвпадат със съставящите (Слобин 1976: 62).
4.3.1,2. Тонални акценти
Основният механизъм на акцентирането се реализира чрез възходящо-низходящия
импулс на основния тон; по-рядко се използва низходящо-възходящото движение.
Разнообразието от акценти се определя въз основа на следните параметри: разполагането
на акцента във времето по отношение на „прозорчето“ на ударената гласна, стръмност
(наклонът) на неговото нарастване и на неговия спад, величината на интервала на
неговото тонално изменение:

Класификацията на акцентите, която се предлага в по-нататъшното изложение, се

основава на перцептивни (интроспективни) оценки, чието съотношение със съответните
акустични характеристики очевидно е достатъчно сложно. В субективното тонално
пространство основните акценти изглеждат по следния начин (с непрекъсната линия са
обозначени перцептивно значимите елементи):

117
 Тази обща схема може да бъде пояснена чрез описанието на отделните акценти,
А, Прости акценти
Акцентите се подразделят на равнинни (положителен и отрицателен) и наклонени
(възходящи и низходящи). За равнинните е важно преместването на тоналната крива
по отношение на базовото равнище, докато за наклонените ~ движението на тона върху
ударената гласна във възходяща или в низходяща посока.

[ о ] - Положителен акцент, който перцептивно се характеризира със „скок“ от базовия

тон на по-високо равнище. Типична област на неговото използване е специалният (частен)
въпрос, както и неговият отговор, напр.:

(4) В: Кога пристига той?

0: Във вторник.
п
[е]-- Положителен акцент за незавършеност, за недоумение, напр,:
л /
(5) Ти какво / да не си луд?!

[ о ] — Отрицателен акцент, който се характеризира със „скок“ от базовия тон на по-

ниско равнище. Типичен е за реплики-отговори със значение самоочевидност, напр.:
I
(6) В: Яденето къде е?

0: Във фурната / вече ти казах.

(7) В; Колко изкара на контролното?

0: Шестица / разбира се.

/
Го] Възходящ акцент. Характеризира се с възходящо покачване на тона върху
ударната гласна, последвано от низходящо равнище на следударната част. Типичен е
както за общи въпроси, така и за реплики-отговори със значение на догадка. Напр.:
/
(8) В: Изпрати ли писмото?
I
0: Изпратих го.
■ I
(9) В: Колко пъти да ти кажа че го видях?!
I /
0: А-а / ти го видя днеска / а-ха.

118
 \
[ о ] - Низходящ акцент. Низходящ наклон на тона върху ударената гласна.
Обикновено се среща в реплики-отговори на общ въпрос или в реплики за потвърждаване
на информация, напр.:
/
(10) В: Ще ходиш ли на училище?
\
0: Естествено.

Б. Комбинирани акценти
Тези акценти обикновено се използват за изразяване на сложни илокутивни значения.

[ о ] - Низходящо-възходящ акцент със значение съмнение и ирония, напр.:

/
(И) В: Откога си с нов тоалет?

0: Май не знаеш?

[ о ] - Възходящо-низходящ акцент със значение самоочевидност и самоувереност,

напр,:

(12) В: Така ли да го напиша?

сс
0: Ами е така (NPR+SKR).

*3а обозначаване на съответното качество на гласа в прозодичната транскрипция виж по-долу.

В. Двойни акценти
II
[ о ] — Тоналните импулси могат да имат увеличени интервали. В този случай при
записа се използва удвояване на акцентния знак. Това удвояване на интервала на
тоналното изменение върху еднослойната съставяща е прието да се нарича тонална
емфаза. Използва се например със значение на категорично възражение в реплики-
отговори, напр.:
I
(13) В: Ти съгласен ли си да го посрещнеш?
// //
0: Амми-и / да не съм луд (SKR)?.!
Г. Композиция от акценти
Това е случаят на сливане на два съседни акцента в единна тонална фигура, напр.:

[ о / о / о ] - Композиция на положителни полуакценти, В случая се наблюдава

изместване на тона от базовото равнище на по-високо равнище без обратно връщане
на изходното. Крайната сричка служи като показател за незавършеност. Среща се във
въпросителни реплики от дискурса на анкетите, напр,:

119
 (14) В: Име? Фамилия? Дата на раждане?
Д. Повторения на акценти
Повторението на акценти се изразява в появата на еднакви акценти върху ударената
сричка във всяка една от следващите една подир друга дихателни групи. Способства за
създаването на своеобразен ритъм. Наблюдава се обикновено в случаите на хомойотелеу-
тон, където е налице еднотипна тонална завършеност, напр.:

(1.5) На поредното заседание /

на Народното събрание/

обект на внимание /

беше отново въпросът за пенсиите.

4.3.2. Маркирани регистри
Маркираните регистри представляват характерно прозодично средство, способстващо
за нюансиране на смисъла на репликите в дискурса. Може да служат също така за иден­
тифициране на говорещия с оглед на неговата социална и полова принадлежност, а освен
това и за изразяване на емоции в речта. Наблюдават се в случаите, когато говорещият се
приближи към границата на честотния диапазон и премине към друг маркиран регистър
на гласа. Преходът в горната граница се обозначава като фалцет, а преходът в долната
граница като вибрация,
Фалцетът (FCT) се използва понякога с цел да се възстанови в паметта информация,
която вече е съобщена, напр,:
С\ /
(16) Ама / нали ти повторих вече пет пъти (FCT)!
В други случаи фалцетът често се употребява при иронизиране на събеседника, напр,:
/
(17) Да не би-и / да си спасителя на света (FCT)!
Вибрацията (VBR) обикновено символизира агресивна самоувереност на говорещия,
тщеславие, чувство за превъзходство, маниерност и маниакалност в речта. В съвременния
младежки сленг се наблюдава употребата:

(18) В: Снощи как мина купона?

//
0:Мноояко (VBR)!
Подобни маркирани регистри много често се използват интегрално (като характерис­
тика на цялостното изказване) в дискурса на рекламата, в младежки музикални предава­
ния, а също така и в телевизионните игри,
4.3.3. Фонационни средства
Фонационните признаци служат за характеристика на качеството на гласа и се
определят от състоянието на гласните струни. Съществен критерий за различаването на
различните фонационни типове представлява ширината на глотиса. Като физиологична

120
 основа на този подход се разглеждат условията за преминаване на въздушната струя,
които оказват влияние за образуване на звук в глотиса.
Механизмите на фонацията са представени подробно от Дж. Кларк и К, Ялоп (1995)
(ср. Кърлова 1997:101-108),
Фонациите се използват предимно интегрално като признак на група от думи или
на фразата като цяло- Съществуват два фонационни признака: първият е свързан с
конфигурацията на гласовия процеп, а вторият - със състоянието на неговите краища (ср.
Кодзасов, Кривнова 1977; Кодзасов 1996), Двата признака имат по три значения.
1) По конфигурация на гласовия процеп (глотиса):
Ако гласните струни са приближени, но не са допрени, налице е неутрално значение
(NEU) на първия признак, което не се отбелязва в транскрипцията. Ако гласните струни
са събрани както при гръклянна преграда, качеството на гласа се изменя и е налице
„скърцащ“ глас (SKR) (англ. creaky voice). Ако гласните струни са малко по-разтворени,
става дума за придихателен глас (PDH) (= „глух“ глас - англ. breathy voice).
2) По състоянието на краищата на гласовия процеп (глотиса):
Този признак също има три значения. Обичайно гласните струни се намират във фаза­
та на неутрална степен на напрегнатост, свързан с усещането за неутрален глас (NEU).
Увеличаването на напрежението на гласните струни в краищата на глотиса повишава
честотата на тяхното колебание и те се намират в състояние на засилена степен на опъна-
тост, което поражда усещането за напрегнат глас (NPR) (англ. tense voice). Отслабване­
то на напрежението по отношение на неутралното състояние създава условия за „разхла­
бена“ фонация (RSL), т.е. усещането за отпуснат глас (англ. lax voice).
Фонационните признаци могат и да се комбинират в определени маркирани значе­
ния. Комбинациите от интегрални фонации могат да се съчетават и с другите интегрални
прозодии, като напр.: вариациите в темпото, равнищата на гръмкост и тоналните равни­
ща. Възможностите за разнообразни комбинации са практически неизчерпаеми и техните
вариации се регистрират в съответните контекстуални употреби.
Скърцащият глас може да се използва като маркер за отрицание, напр,:

(19) В: Как пътува?

О:Лошо(8КК).
Придихателният глас може да служи за маркиране на висока степен на положителни
емоции (в това число и на удивление или възхищение, където се съчетава с високо тонал­
но равнище), напр,:
II
(20) Това е върховно (PDH)!
Придиханието съвсем ясно се осъзнава в употребата на междуметия, където е отразено
и на сегментно равнище. Способства за маркиране на фигурата на премълчаването
(недомлъвката), напр.:
\ сс л
(21) Аха/то майтап де/ама (PDH)!
При отрицателни емоции придиханието се съчетава с преход на ниско тонално равни­
ще, напр.:

121
 (22) к: Ограбили са им вилата.

В: Какъв ужас (PDH)!

Напрегнатият глас обикновено маркира вербалните повторения в реторични въпро­
си, напр.:
/ /
(23) Какво / какво си мислиш, че правиш (NPR)?!
(в смисъл ‘Нищо не правиш’)
Отпуснатият глас пък се среща често като фигура за отстъпка, напр,:

(24) Е хайде / от мен да мине (RSL).

В заключение списъкът на фонационните средства може да бъде допълнен с квалифи­
кации от типа: звънък шепот (за съобщаване на поверителна информация или за изразя-
. ване на ирония), сподавен вик (като израз на спотаена мъка или сдържана страст), плач­
лив глас (свидетелстващ за меланхоличния темперамент на говорещия), смях в гласа
(като израз на възторг и веселие). Тези фонации са близки до паралингвистичните средства
и представляват речеви имитации на съответни звукови жестове. Тяхното наличие в речта
може да бъде етикетирано с помощта на съкращенията: SHPT, PLACE, SMJAH, VIK.

Библиография

Айерс 1994: G.M. Ayers. Discourse functions of pitch range in spontaneous and read speech.
In: Ohio State University Working Papers in Linguistics, No 44, Ohio, 1994.
Бартелс, Кингстън 1994: C. Bartels, J. Kingston. Salient pitch cues in the perception of
contrastive focus. In: P. Bosh, R. van der Sandt (eds.). Focus and Natural Language processing.
Vol. 1: Intonation and Syntax. Heidelberg, 1994.
Бахтин 1997: M.M, Бахтин. Проблема речевьтх жанров. В: М.М. Бахтин. Собрание со-
чинений, т. 5. Работи 1940-х -- начала 1980-х годов. Москва, 1997.
Бийти и др. 1982: G.W. Beattie, A. Cutler, М. Pearson. Why is Mrs. Thatcher interrupted
so often? In: Nature, Vol 300,1982.
Болинджър 1985: D. Bolinger. Intonation and its Parts: Melody in Spoken English.
London, 1985.
Болинджър 1989: Intonation and its Uses: Melody in Grammar and Discourse. London. 1989.
Бразил 1975: D. Brazil. Discourse Intonation. Birmingham, 1975.
Брауни др. 1980: G. Brown, K.L. Currie, J. Kenworthy. Questions of Intonation. London,
1980.
Брюнер 1989: G. Brunner. Intonation und Diskurs. In: Linguistische Studien 199. Reihe
A. Berlin, 1989.
Волошинов 1930: B.H. Волошинов. Конструкция вьшказнвания. В: Литературния уче-
ба, 3,1930.
Волошинов (1926) 2000: В.Н. Волошинов. Слово в жизни и слово в поззии. В: Звезда, 6,
1926. Цит по: М.М. Бахтин (Под маской). Москва, 2000.
Гибон 1984: D. Gibbon. Intonation as an adaptive process. In: D. Gibbon, H. Richter (eds.).
Intonation, accent and rhythm: Studies in discourse phonolog}7. Berlin, 1984.

122
 Грос, Хиршберг 1992: В. Grosz, J, Hirschberg, Some Intonational Characteristics of
Discourse Structure. In: Proceedings of the International Conference on Spoken Language
Processing, Banf, Canada, Vol. 1,1992.
Гусенховен 1984; C. Gussenhoven. On the grammar and semantics of sentence accents,
Dordrecht: Foris, 1984,
Гъмпърц, Беренц 1993: J.J. Gumperz, N. Berenz. Transcribing conversational exchanges.
In: J. Edwards, M, Lampert (eds.). Talking Data. Transcription and coding in discourse
research. Hillsdale, 1993.
Джоне-Люис 1986: C, Johns-Lewis (edj. Intonation in Discourse. London, 1986.
Елих 1993: K. Ehlich. HIAT: A transcription system for discourse data. In: J. Edwards, M.
Lampert (eds.). Talking Data. Transcription and coding in discourse research. Hillsdale, 1993.
Зелтинг 1995: M. Selting. Prosodie im Gesprach. Aspekte einer interaktionalen Phonologie
der Konversation. Tubingen, 1995.
Зелтинг и др. 1998: M. Selting, Р. Auer, В. Barden, J. Bergmann, E. Couper-Kuhlen,
S. Giinthner, Ch. Meier, U. Quasthoff, P. Schlobinski, S. Uhmann. Gesprachsanalytisches
Transkriptionssystem (GAT). In: Linguistische Berichte. 173,1998.
Кларк, Иалоп 1995: J. Clark & C. Yallop. An Introduction to Phonetics and Phonology.
Oxford, Cambridge, 1995.
Клементс 1990: G.N. Clements. The status of register in intonation theory, In: J. Kingston,
M.E. Beckman (eds.). Papers in Laboratory Phonology I: Between the Grammar and Physics
of Speech. Cambridge, 1990.
Кодзасов, Кривнова 1977: C.B. Кодзасов, О.Ф. Кривнова. Фонетические возможности
гортани и их использование в русской речи. В: Проблеми теоретической и зкеперимен-
тальной лингвистики. Москва, 1977,
Кодзасов 1989: С.В. Кодзасов. Проект просодической транскрипции для русского язьт-
ка. В: Ch. Sappok, Л.В. Вондарко (Hrsg.). Бюллетень фонетического фонда русского язьпса.
Ne2. Бохум, 1989.
Кодзасов 1996: С.В. Кодзасов. Просодический строй русской речи. Москва, 1996.
Коутко 1996: J.C. Kowtko. The Function of Intonation in Task-Oriented Dialogue. (Ph.D.
dissertation). University of Edinburg, 1996.
Кратъндън 1986: A. Cruttenden. Intonation, Cambridge, 1986.
Купър-Кулен 1986: E. Couper-Kuhlen. An Introduction to English Prosody. Tubingen, 1986.
Кърлова 1997: P. Кърлова. Фонетика и фонология, Благоевград, 1997.
Кътлър, Пърсън 1986: A, Cutler, М. Pearson. On the Analysis of Prosodic Turn-Taking
Cues. In: C. Johns-Lewis (ed.) Intonation in Discourse. London, 1986.
Лед 1990: D.R. Ladd. Metrical representation of pitch register. In: J. Kingston, M.E.
Beckman (eds.). Papers in Laboratory Phonology In: Between the Grammar and Physics of
Speech. Cambridge, 1990.
Лед и др. 1994: D.R. Ladd, J. Verhoeven, K, Jacobs. Influence of adjacent pitch, accents on
each other’s perceived prominence two contradictory effects. In: Journal of Phonetics 22,1994.
Лед 1996: D.R. Ladd. Intonational Phonology. Cambridge, 1996.
Лейвър 1980: J. Laver. The phonetic description of voice quality. Cambridge, 1980.
Лейкъф. Джонсън 1980: G. Lakoff, M. Johnson. Metaphors we Live by. Chicago/London,
1980.
Либерман, Пиерхумберт 1984: M. Liberman, J. Pierrehumbert. Intonational invariance
under changes in pitch range and lenght. In: M. Aronoff, R. Oehrle (eds.). Languange Sound
Structure. Cambridge, 1984.

123
 Либерман, МакЛемор 1992: М, Liberman, C.L. McLemor. The Structure and Intonation
of Business Telephone Openings. In: The Penn Review of Linguistics 16,1992.
Майер 1997: J. Mayer. Intonation und Bedeutung. Aspekte der Prosodie-Semantik-
Schnittstelle im Deutschen (Diss.). Stuttgart, 1997, In: Working Papers AIMS, Vol. 3(4), 1997.
МакЛемор 1991: C.L, McLemor. The Pragmatic Interpretation of English Intonation:
Sorority Speech. (Ph.D. dissertation). University of Texas, 1991.
Марасек 1997: K, Marasek. Electroglottographic Description of Voice Quality
(Habilitationsschrift). Stuttgart, 1997. In: Working Papers AIMS, Vol. 3(2), 1997.
Оде 1989: C. Ode. Russian intonation: A perceptual description, Amsterdam, 1989.
Пайк 1945: K.L. Pike. The Intonation of American English. Ann Arbor, 1945.
Палмер 1922: H. Palmer. English Intonation with systematic exercises. Cambridge, 1922.
Пенчев 1980: Й. Пенчев. Основни интонационни контури на българското изречение/
София, 1980..
Попов 1991: Д.Д. Попов. Лексико-синтаксическая структура и интонационная офор-
мленность реплик-ответов в болгарской спонтанной речи (Лингвистика-прагматический
аспект) (диссертация). Москва, 1991.
Рейелт и др. 1996: М. Reyelt, М. Grice, R. Benzmuller, A, Batliner, Prosodische
Etikettierung des Deutschen mit TOBI. In: D. Gibbon (Hg.). Natural Language Processing and
Speech Technology. Berlin/New York, 1996.
Ригвелт, Гусенховен 1985: A.C.M. Rietvelt, C. Gussenhoven. On the relation between
pitch excursion size and prominence. In: Journal of Phonetics 13,1985.
Роуч и др. 1998: P. Roach, R. Stibbard, J. Osborne, S. Arnfield, J. Setter. Transcription of
Prosodic and Paralinguistic Features of Emotional Speech. In: Journal of the International
Phonetic Association. 28,1998.
Силверман и др. 1992: K.E.A. Silverman, M.E. Beckman, J, Pitrelli, M. Ostendorf, C.
Wightman, P. Price, J. Pierrehumbert, J. Hirschberg. TOBI: a standart for labelling english
prosody. In: Proseedings, 2nd International Conference on Spoken Language Processing.
Banff/Canada, 1992.
Слобин 1976: Д. Слобин. Психолингвистика. Москва, 1976.
Уолкър 1992: М.А. Walker. When Given Information is Accented: Repetition, Paraphrase and
Inference in Dialogue. In: Proceedings of IRCS Workshop on Prosody in Natural Speech, IRCS
Report No 92-37, Institute for Research in Cognitive science, University of Pennsylvania, 1992.
Хиршберг, Пиерхумберт 1986: J. Hirschberg, J. Pierrehumbert. The Intonational
Structuring of Discourse. In: Proceedings of 24th Annual Meeting of the Association for
Computational Linguistics. New York, 1986.
Хокей 1991: B. A. Hockey. Prosody and the Interpretation of ‘okay. In: Working Notes of the
AAAI Fall Symposium: Discourse Structure in Natural Language and Generation. Monterey,
California, 1991.

124
 МОРФОЛОГИЯ

Иван Куцаров
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Ст. н. с. I ст. д.ф.н. Йордан Пенчев

ЗА НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА БЪЛГАРСКАТА
ГЛАГОЛНА МОРФОЛОГИЯ

Професор Йордан Пенчев (загцото при нас той работеше именно като професор) е
неразделна част (от най-качествените) на българистиката, славистиката и въобще на
филологията в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. В продължение на 30
години (до самата си кончина) той бе титуляр на курса по Синтаксис на съвременния
български език, на общи курсове по Съвременен български език, на спецкурсове, бе
постоянен член на комисията за държавен изпит по български език и литература, член
на катедрата по български език, работейки в нея на трудов договор, ръководител на
множество дипломни работи на изявени студенти, отзивчив съветник на по-младите си
колеги. Под негово ръководство израснаха редица специалисти от по-младото поколение
като доц. д-р Петя Бъркалова, ст, н. с. д-р Светла Коева, доц. д-р Диана Милиева, гл.
ас. д-р Константин Куцаров, гл. ас. д-р Галина Петрова (от Университет „Проф. д-р Асен
Златаров” - Бургас, но зачислена в нашата катедра), предстоящата да защити Светла
Пачева (от Медицински университет - Пловдив, но също зачислена в нашата катедра),
Цена Карастанева, Петя Русинова и др., бе добронамерен и полезен рецензент на редица
дисертационни и хабилитационни трудове (включително и на мои).
Работейки предимно в областта на синтаксиса, трудовете на Й. Пенчев в тази област са
многократно коментирани, рецензирани и цитирани. В тези кратки бележки аз ще изтък­
на само някои негови съществени приноси в областта на глаголната морфология.
Известно е, че с отпечатването на граматиката на Л. Андрейчин (Андрейчин Л. 1944;
хАндрейчин Л, 1978) и на последвалите я синтетични трудове, в които той е водещ автор
(вж. напр. Андрейчин Л., Н. Костов, Е. Николов 1947; Андрейчин Л., К. Попов, М. Иванов
1953; Андрейчин Л., Н. Костов, К. Мирчев, Е. Николов, Ст. Стойков 1955; Андрейчин Л.,
М. Иванов, К. Попов 1957; Аццрейчин Л., Н. Костов, Е. Николов 1972 с много издания;
Андрейчин Л., К. Попов, Ст. Стоянов 1977; цяла поредица школски учебници и др.). в
нашето езикознание бе наложена идеята за така нар. „деветчленна темпорална система”
на българския глагол. По-късно тя бе възприета безрезервно в най-тиражираната в

125
 продължение на двадесетина години грахматика на Ст. Стоянов (Стоянов Ст. 1964; 1977;
1980 и др.), навлезе в школските учебници, доби гражданственост и бе оценена от учените
у нас и в чужбина като реален езиков факт. Всъщност това е система, изградена от учителя
на Л. Андрейчин - Ю. Трифонов, в трудовете му от началото на XX век (вж. Трифонов Ю.
1905 и Трифонов Ю. 1908), обработена от Л. Андрейчин в докторската му дисертация и
включена в граматиката от 1944 г. В българските граматики до този момент така нар.
система от глаголни времена е различна, но почти навсякъде многоброния. Няма никакво
съмнение обаче, че системата на Трифонов-Андрейчин е най-добре мотивирана и това
става ясно от започналите анализи през 60-те години.
Това, което в началото най-много смущава читателите, е отсъствието от системата на
формите от типа пишел е, наричани обикновено „минало неопределено несвършено време”,
бил пишел - „отдавна минало несвършено време”, щял е да пише, отбелязвана обикновено
като разновидност на щял да пише със запазен спомагателен глагол, бил е писал и пр.
Първи срешу изчезването на формите от типа пишел е. бил е писал реагира Ив. Кънчев:
„Авторът не се е решавал да отнесе подобни форми към „истинското” минало неопределено
време и не ти включва в никоя система. Те стоят някак си между установените категории, а
в по-новите си трудове въобще ги е изоставил. Смятам, че това, е неправилно. Такива форми
ние ще срещнем много по-често от формите на бъдеще предварително време и на бъдеще
предварително време в миналото, на които във всички по-обширни съчинения по българска
граматика се отделя значително място в системата на спрежението” (Кънчев Ив. 1960, стр.
229). И това е факт. Формите от типа пишел е, бил е писал, щял е да пише, щял е да е писал,
които все пак присъствуват в „Основна българска граматика” като разновидности на други
типове форми, трайно изчезват от описанията на българския език. За справка ~ няма ги в
академичната морфология на българския език (Граматика 1983).
Пак по това време са публикувани няколко интересни изследвания (Демина Е. И,
1959; Младенов Ц, 1959; Янакиев М. 1962; Янакиев М. 1962а), в които „забравените
форми” започват да се появяват отново, като се търси мястото им в българската глаголна
парадигма. Всички автори обаче не поставят под съмнение „деветчленната темпорална
система” на Л. Андрейчин. В много качествения си труд Е, И. Дьомина поставя на нови
основи учението за преизказността, разколебава тезата на Ал. Теодоров-Валан (вж.
Теодоров-Балан Ал. 1940, стр. 164) за „приказно наклонение” (у Л. Андрейчин в по-късни
трудове - „преизказно”; в граматиката му от 1944 г. преизказността е маркирана грамема
на самостоятелната морфологична категория начин на изказване - вж. Андрейчин Л.
1944, стр. 158), подхвърля идеята за обособяването на формите от типа пишел е в особено
наклонение, като точно представя състава им. Тази идея под една или друга форма
изказват и Ц, Младенов, и М. Янакиев.
Едновременно със създаването на деветчленната система започва и нейното
осмисляне, разкриването на отношенията в нея, и по този начин - мотивиране на нейното
единство. Започват да се изясняват отношенията между отделните „глаголни времена”,
като се приема тезата на Л. Андрейчин за времена с проста (минало свършено - писщ
сегашно - пише; бъдеще - ще пише; фактически същинските времена, глаголните
форми, необременени с други граматични значения) и времена със сложна ориентация
(останалите шест, наричани още относителни). Ц. Младенов дори изразява становище, че
аористът е със сложна ориентация, което не се приема от останалите изследователи.
През 1957 г. на английски език е публикувана забележителната статия на Р. О. Якобсон
за глаголните категории, която на този етап е непозната за повечето български учени и се
популяризира едва след публикуването й в превод на руски език (вж. Якобсон Р. 0.1972).

126
 Частичен пробив в системата прави Ст. Стоянов. Той е първият български граматик,
който категорично посочва неотносителния характер на перфекта (миналото неопределено
време) в съвременния български език и с това дава тласък към по-нататъшното осъзнаване
на опозицията относителност ~ неотносителност: „Формите за минало неопределено време
означават действие, което е извършено преди момента на говоренето, но извършването
му не се свързва с никакъв определен минал момент. Следователно то е ориентирано
само към момента на говоренето, това значи, че ориентацията му е проста” (Стоянов Ст.
1964, стр. 362). С темпоралната характеристика обаче не можем да се съгласим. В нея
не присъствува резултативността, а по-скоро се обяснява значението на несполучливия
термин „неопределено”.
П. Пашов приема деветчленната темпорална система на Л. Андрейчин. Той обаче
поставя въпроса, да се изяснят глаголните времена като система и да се преподават като
система (вж. Пашов П. 1965, стр. 52), и сам я изгражда, като въвежда четири ориентационни
момента, познати и от Л. Андрейчин (1944). Новото у него е, че различава сегашен
момент от момент на говоренето (всъщност пети момент) и че отхвърля разбирането за
двойна и тройна ориентация на глаголните времена, които, според него, могат да бъдат
ориентирани само към един момент. Останалото вече е отношения между ориентационни
моменти (вж. там, стр. 53). Най-голямата заслуга на тази статия обаче е, че в нея за първи
път се изяснява значението резултативност като характерно за цяла редица глаголни
форми в противовес на други форми, изразяващи действие: „Важна особеност на нашата
система на глаголни времена е различаването на глаголно действие, от една страна, и на
резултат от действие, от друга” (там, стр. 55). И това различаване има системен характер:
„Българските глаголни времена се подреждат по отношение на това дали показват
отношение на глаголното действие към даден ориентационен момент (акционност), или
показват резултат от действие към ориентационен момент (резултативност), в стройна
система” (там, стр. 58). Предложени са и по-точни названия на типовете резултативни
форми, включвани в така нар. деветчленна темпорална система: за формите от типа чел
съм - сегашно резултативно време, бях чел - минало резултативно време, ще съм чел -
бъдеще резултативно, щях да съм чел - бъдеще резултативно в миналото. Интересни са
наблюденията около бъдеще предварително време (ще съм чел): „Ясно е следователно,
че ако сме последователни при характеризирането на бъдеще предварително време
по отношение на действието, не бива да го наричаме бъдеще време. То е бъдеще като
резултативно време” (там, стр. 57). Оттук пък следва, че така нар. бъдещ ориентационен
момент не е ориентационен момент за действие, а само резултативен момент. Ако ще съм
чел се характеризира като действие, то би било „минало в бъдещето”. На стр. 56 пък се
споменава „граматическа категория резултативност”, т. е. осъзнава се нетемпоралният
характер на противопоставянето резултативност ~ нерезултативност. Вярно е, че преди
него Ю. С. Маслов определя „актуалността на последствията „като характерен признак
на перфектните времена - минало неопределено, минало предварително и бъдеще
предварително (той отрича съвременното съществуване на бъдеще предварително време
в миналото поради крайно ниската му фреквентност), но у него той се възприема „като
видов признак в широк смисъл”, като особен вид относителност (вж. Маслов Ю. С, 1959, стр.
162-164). По същия начин се разглежда относителността и в по-новите трудове на автора
(Маслов Ю. С. 1981), така се схваща тя и от И. К, Бунина (Бунина И. К. 1971). Докато обаче
Ю, С. Маслов все още мотивира относителността на резултативните форми, у П, Пашов са
представени два реда форми, противопоставени именно по значението резултативност ~
нерезултативност.

127
 През 1967 г. в дискусията се включва Й. Пенчев, публикувайки едно от първите модерни
изследвания на българския темпорално-модален комплекс (Пенчев Й. 1967/1976), което
дава тласък към по-сетнешните теоретични трудове на В, Станков, Г. Герджиков и на
редица автори от най-ново време. В уводните редове авторът отбелязва: „На езиковата
категория време, разглеждана изобщо или като категория на отделен език, са посветени
редица трудове. Тук няма да обсъждаме всички мнения за характера на тая категория,
а ще се опитаме да очертаем положението на нещата в съвременния български глагол
от позицията на някои от идеите на Л. Андрейчин, изложени в „Основна българска
граматика” (1944), и на статията на Р. Якобсон, изказани в статията му „Shifters, Verbal
Categories, and the Russian Verb” (1957)” (там, стр. 210).
Ето системата от форми, която предлага Й. Пенчев:

Преизказване Пряко изказване

(нелично твърд.) (лично твърд.)
Сег. вр. пишел пише
Бъд. вр. щял да пише ще пише
Бъд. предв. щял да е писал ще е писал
Мин. неопр. писал бил писал е
Мин. св. писал писал е писа
Мин. несв. пишел. пишел е пишеше
Мин. предв. писал бил бил е писал беше писал
Бъд. в мин. щял да пише щял е да пише щеше да пише
Бъд. предв. в м. щял да е писал щял е да е писалщеше да е писал.
(Пенчев Й. 1967/1976, стр. 222).

Тук ще се постараем да отбележим само най-съществените приноси в това съчинение,

които съдействуват за изясняването на отношенията в българското спрежение. Ще
започнем с това, че в торния набор от форми, наред с типовете, включени в темпоралната
система на Л. Андрейчин, отново присъствуват „изчезналите” форми от типа пишел е.
които представят пряко изказване на лично твърдение, т. е. ясно са разграничени от
преизказните форми, Много важна е изходната констатация: „Практическото мислене
на човека различава три отношения във времето: а) отношение сега; б) отношение
преди; в) отношение след (с други термини: едновременност, предходност, следходност”
(Пенчев Й. 1967/1976, стр. 210), Всъщност още тук е заложена абсолютно правилната
констатация, че в естествените езици, притежаващи морфологична категория време,
темпоралните грамеми не могат да бъдат повече от три. По-нататък авторът изгражда
универсална схема за темпорални отношение, която ще срещнем по-късно в трудове на
други изследователи (вж. напр, Бунина И. К. 1970). Не трябва да се отминава и фактът,
че Й. Пенчев е първият български езиковед, който прилага в изследването си принципите
на Р. 0. Якобсон, формулирани в цитираната по-горе статия от 1957 г., принципи, които
в следващите десетилетия ще стоят в основата на много проучвания върху българската
глаголна система.
Може да се каже, че Й. Пенчев разбива погрешната представа за времена с проста
и със сложна ориентация (битуваща в трудовете на Л. Андрейчин, Ст. Стоянов и др.
автори), пръв изяснява понятието относителност, въпреки че не дава ясна представа за
цялостната опозиция относителност ~ неотносителност, и пръв въвежда в българската
езиковедска литература термина на Р. 0. Якобсон таксис. Така напр,, анализирайки един
езиков пример, свързан със семантиката на плусквамперфекта, той пише: „Естествено е

128
 да се мисли, че формата на глагола сляза (минало предварително време - беше слязъл)
не изразява отношение между събитието „слизане’’ и говорното събитие (момента на
говоренето), защото тези две събития изобщо не се съпоставят езиково. [...] И ако едно
граматично съждение трябва да се свърже с формата на плусквамперфекта, то би трябвало
да се признае, че тая форма означава отношение между две събития, от които нито едно
не е моментът на говоренето, Разбира се, никой не би твърдял, че плусквамперфектьт
означава минало събитие към момента на говоренето, но твърдението, че събитието се
отнася косвено към момента на говоренето, вече не е граматично твърдение, защото държи
сметка само за свойствата на физическите отношения във времето. [...] И така, няма
времена с двойна ориентация, т. е. относителните „времена” (отбележете тези кавички - И.
К.) нямат граматически изразено отношение (отношение, изразено с формата на глагола)
към момента на говоренето. С други думи, между глаголните форми за време съществува
разлика: едни изразяват отношение с момента на горенето, други не изразяват. Естествено
се налага въпросът, дали имаме право да пренебрегваме това различие и да обединяваме
всички форми като форми на една категория време. Категориално разграничение
намираме в цитираната статия на Р. Якобсон: „Времето характеризира разказваното
събитие в отношение към говорното събитие (§ 2.31). Категорията, която „характеризира
разказваното събитие по отношение на друго разказвано събитие и без отношение към
момента на говоренето (§ 2.5), Р. Якобсон нарича „таксис”. Относителните времена са
частен случай на таксис; такеис са напр. и деепричастните форми” (там, стр. 213-214).
Особено внимание е отделено но формите от перфектен тип. Както се вижда погоре,
предложената от Й. Пенчев система от форми е изградена върху двете противопоставяния:
„свидетелско ~ яесвидетелско о1ношение” и „лично ~ нелично твърдение". Различията на
неговия модел със съвременните представи за опозициите в така нар. категория време
(Герджиков Г. 1973 и Пашов П. 1976) се дължат на обстоятелството, че той не признава
релевантността на опозицията резултативност ~ нерезултативност: ..Способността на
перфекта да изразява резултативност или общи факти е само проява (следствие) на неговата
същност” (там, стр, 213). В същото време той много точно добавя: „В тия понятия обаче
няма нищо темпорално и затова те не могат да служат за характеристика на същността на
перфекта” (пак там, стр. 223). И тъй като приема всички форми за изразители на действие (а
не напр. на резултат от действие), у него перфектът е това, което ние наричаме конклузивен
аорист (вж. изложението в Куцаров Ив. 1997). И. Пенчев отхвърля необходимостта от
използуването на понятия като прекратеност и непрекратеност на действието (използувани
от много автори дори и в наши дни) за характеризиране на темпорални отношения и доказва
несъстоятелността на тезата за видова разлика между аорист и имперфект. Според него
„непрекратеност е само друг израз на отношението едновременност [...], а прекратеността е
пак друг израз на отношението предходност към момента на говоренето” (там, стр. 218).
Явлението, което по-късно ние ще наречем конклузив (възприемайки термина на Е.
И. Дьомина - вж. Демина Е. И. 1970, 1973, 1974; вж. Куцаров Ив. 1994), е наречено в
разглежданата статия перфект, а конклузивните форми - перфектни форми: „Тогава е
естествено да наричаме формите със задържан спомагателен глагол в 3 л. перфектни.
Еднородността им с обикновения перфект се вижда и от еднотипната им употреба...” (там,
стр. 222), За обяснението на някои от явленията Й. Пенчев въвежда понятието „изключване
на плоскости, което „означава, че говорещият може да наблюдава сега, но може и с
помощта на въображението да стои в миналото или в бъдещето. При това физическите
темпорални отношения не се менят. Формите на тия отношения обаче се менят, за да се
покаже дали в отношенията участвува говорното събитие, или не” (там, стр. 216). В такава
светлина „перфектът изразява предходност и сигнализира, че плоскостта е на сегашните

129
 отношения’ (там, стр, 219). Авторът приема наличието на три плоскости, като във всяка
от тях хронологичният ред на събитията се изразява от основните им форми - съответно
сегашно, минало свършено и бъдеще време. Тъй като обаче разказ може да се води и
в минало неопределено време, той обръща внимание, „че пренасянето на времената от
плоскостта на миналото е възможно само ако говорещият сам е възприел разказваните
събития” (там, стр. 219). В противен случай се употребяват перфектните (конклузивните)
форми, които И. Пенчев наистина отделя в система, съответствуваща на формите от
плоскостта на миналото, но отрича предположителната и умозаключителната им
семантика като инвариантна. Употребата им е изяснена така: „В контекст с реално сегашно
време перфектът естествено може да изрази отношение на възприето действие. Тогава се
употребява само оная форма на перфекта, която съответствува на аориста, защото разказът
се води от централната сегашна форма, с която другите минали действия нямат връзка. В
контекст със сегашно историческо, където разказът също се води от сегашната форма, се
явяват и другите перфектни форми, заместващи формите за отношения, ориентирани към
действието на аориста. Очевидна и обаче следната разлика: при системата на свидетелско
сегашно историческо време формата за бъдеще време в миналото се заменя с формата
за бъдеще време: Звездите трептяха, като че щяха да паднат. При несвидетелско
сегашно историческо време същата форма се заменя с перфектна: Звездите трептят,
като че са щели да паднат (там, стр. 220). Авторът припомня за категорията „начин на
изказване” у Л. Андрейчин, констатира, че несвидетелствеността при перфектните форми
е същата, каквато може да има и сегашно време, и стига до извода: .говорещият изказва
невъзприето действие като лично твърдение именно защото стои в плоскостта на сегашните
отношения” (там, стр. 221). Тук авторът достига до много съществена констатация - ак-
туализиращата операция, характерна за перфектните (конклузивните) форми е винаги с
оглед на сегашното, на говорното събитие (докато актуализиращата операция, присъща
на резултативните форми е към средващия във времето ориентационен момент).
Всъщност категорията, представена по-горе от Й, Пенчев (вж. системата от форми). е още
един вариант на категорията „възприетост - невъзприетост на действието” у Ю. Трифонов,
категория, различна от наклонението, обединяваща преизказните и конклузивните
форми, Вероятно обаче това е само част от категорията, тъй като в предложената система
отсъствуват преизказните форми за повелително и условно наклонение, както и така нар.
„усилени преизказни форми” (преизказните конклузивни форми от типа бил пишел).
И в по-ново време И. Пенчев защищава изложената тук концепция, че „перфектните
форми” в рамките на категорията „начин на изказването” все още не се отделят от общата
семантика на перфекта и то не само защото формално тия форми са очевидно перфектни
(съм + -л). Преди всичко перфектните форми от типа четял е не могат да бъдат отделени
въз основана някаква „умозаключителна” или „предположителна” семантика, защото
тя е частен случай на контекстна употреба на тези форми...” (Пенчев Й. 1987, стр. 468).
В работата се реагира на по-новите постановки по въпроса (Граматика 1983; Иванчев
Св. 1984; Герджиков Г. 1984), в които на тези форми се дава модална характеристика.
Авторът отстоява схващането си, че „перфектът изразява предходност и сигнализира че
плоскостта е на сегашните отношение (вж, там, стр. 470), като търси опора и у Й. Линстет:
„Българският перфект със спомагателен глагол съм формално приписва свойството от
миналото събитие на субектаJLindstedt J. 1985).
Както вече отбелягахме, И. Пенчев е първият, който въвежда в нашето езикознание
понятието таксис за означаване на категорията, изразяваща отношение на действие
към друго действие. Той възразява срещу синтактичното тълкуване на таксиса (вж.
напр. Бондарко А. В. 1985) и доказва, че таксисът, както впрочем твърди Р. 0. Якобсон, е

130
 морфологичнакатегорияичеотносителните временаса именно зависимтаксис:,,Българския
език различава минал, сегашен и бъдещ таксис, изразени съответно с плусквамнерфект и
имперфект, с перфект и с футурум екзактум, С други думи в българския език съществуват
темпорални тактични отношения. Под „темпорални” тук разбираме това, че съответните
форми сигнализират плана на миналото, на сегашното или на бъдещето, но те са форми
за таксис, защото главната им функция е да дават информация за връзките с други
събития извън говоренето [,..] темпоралните и тактичните отношения все пак са различни
отношения” (Пенчев Й. 1985, стр. 527). „Най-общо може да се каже, че категорията таксис
се различава от категорията време по това, че таксисът не е шифтърна категория. Той
винаги изразява темпорални отношения, но без връзка с момента на говорене и затова
сигнализира за контакт между две събития (никое от които не е самото говорене). Затова
таксисът .е толкова морфологична категория, колкото и времето” (там, стр. 528).
Значението резултатност се отрича и в по-новите разработки на автора (вж. Пенчев
Й. 1984; Пенчев Й. 1987 и др.): „Обикновено се твърди, че перфектът изразявал действия
като „общи факти” или резултат от действието, наличен в момента на говорене. Ако това
е вярно, би трябвало да се очаква, че такава функция ще имат и останалите (вторичните)
перфектни (или перфективирани) форми” (Пенчев Й. 1987, стр. 473). По този въпрос
винаги сме имали резерви, но да се надяваме, че бъдещите изследвания ще хвърлят още
по-голяма светлина по проблема.
И накрая, нещо около механизма на преизказването. Макар и в труд, посветен
на други въпроси (Пенчев Й. 1984), авторът анализира и представя най-точно до този
момент механизма на образуването на българските глаголни форми, в това число и на
преизказните: отчита ролята на допълнителното -л при образуването на всяка преизказна
форма, отбелязва невъзможността на българската аналитична словоформа да използува
два пъти причастието бил в състава си (вж. там, стр. 50-54), доказва, че така нар. „форми
за по-силно преизказване” могат да се смятат и за преизказяи конклузивни форми:
„Съществува мнение (на Ив. Куцаров), че в българския език има категория, наречена
„Конклузив” която се представя, както преизказването - като съм л. От това гледище няма
форми за „по-силно” преизказване и следователно категорията Пр(еизказване) не може
да се избира повторно, както не може и Т(емпус). Ако въведем категорията К(онклузив),
съставките на Aux (глаголните спомагателни елементи) ще бъдат следните:
Т (Пр) (К) (ще да) (съм л) или:
Т [съм л[Пр [съм л[К ще да, съм л.
Ако не сме избрали К, очевидно ще имаме работа с първото преизказване. Ако пък е
избрано конклузивнотосъмл, то ще работи като всяко съмл -ще превръща само следващата
глаголна единица съм + причастие. Категорията К обаче не изключва действието на Пр
и затова конклузивните форми сами могат да бъдат преизказани, Ще се получат точно
същите форми, които получихме при „по-силното” преизказване:
1. Т съм лПр съм лК V съм бил чел (четял)
2. Т съм л съм л съм л V *съм бил бил чел.
(съм бил чел)

3, Т съм л съм л ще ба V съм бил щял да чета

4. Т съм л съм л ще да съм л V съм бил щял да съм чел
Освен задължителното отстраняване на повтарящото се причастие (Т2: съм бил бил
V + л- съм бил 0 V + л) съществува правило и за отстраняване на преизказното съм,
когато е в трето лице:
ТЗ: [сал III л,]Пр Х + л- 0Х + л, напр. Той е чел ~ Той чел (там, стр. 54),

131
 Библиография

Andrejczyn L. 1938/1976: Kategorie znaczeniowe koniugacji bulgarskiej. - Polska akademia

umiejetnosci. Prace komisji j^zykowej Ne 26. Krakow. Превод на П. Пенкова: Начини
на изказване. ~ Пашов П., Р. Ницолова. Помагало по българска морфология. Глагол.
София, 1976, стр. 336-347,
Андрейчин Л, 1944: Основна българска граматика, София,
Андрейчин Л. 1978: Основна българска граматика, София (второ издание).
Андрейчин Л., Н. Костов, Е. Николов 1947: Българска граматика. Помагало за езиково
обучение в гимназиите, София.
Андрейчин Л., К, Попов, М. Иванов 1953: Съвременен български език. Учебник за учи­
телските институти. Ч. I, София,
Андрейчин Л., Н. Костов. К. Мирчев. Е. Николов, Ст. Стойков 1955: Български език за
педагогическите училища, София,
Андрейчин Л., М. Иванов, К. Попов 1957: Съвременен български език за I и П курс на
учителските институти. Ч, II, София,
Андрейчин Л., Н. Костов, Е. Николов 1972: Български език за институтите за начални
учители. София,
Андрейчин Л., К. Попов, Ст. Стоянов 1977: Граматика на българския език. София.
Бондарко А. В. 1985: 0 таксисе. ~ Zeitschrift fur Slawistik, 30, No 1, стр. 3-16.
Бунина И, К. 1970: История глагольнмх времен в болгарском язьже. Времена индикати­
ва. Москва.
Бунина И, К. 1971: Категория времени или категория таксиса (0 нротивопоставлении
относительнмх и абсолютнмх времен болгарского индикатива). - Исследования по сла-
вянскому язьшознанию. Сборник в честь шестидесятилетию профессора С. Б. Бернш-
тейна, Москва, стр. 124-129,
Герджиков Г, 1973/1976: Българските глаголни времена като система. - II, Пашов, Р. Ни-
цолова. Помагало по българска морфология. Глагол. София, 1976, стр, 224-229.
Герджиков Г. 1984: Преизказването на глаголното действие в българския език. София.
Граматика 1983: Граматика на съвременния български език. Т. П. Морфология. София
(БАН).
Демина Е. И. 1959: Пересказквательнне формьт в современном болгарском литературном
язьже, - Вопросн грамматики болгарского литературното язьпса. Москва, стр. 313-378.
Демина Е. И. 1970: Към историята на модалните категории на българския глагол. - Бъл­
гарски език, Ns 5, стр. 405-421,
Демина Е. И. 1973: К вопросу о генезисе модальнмх категории болгарского индикатива. -
Симпозиум по грамматической типологии современнш балканских язьпсов, Москва,
стр. 13-17.
Демина Е. И. 1974: Место прошедпшх времен в системе модальньгх ошюзиций болгарс­
кого индикатива. - Сборник в чест на проф. Ст. Стойков. Езиковедски изследвания.
София, стр, 363-368.
Иванчев Св. 1984: Миналите разказвателни системи в българския език. - Български
език, Na 1, стр. 27-32.
Куцаров Ив. 1994: Едно екзотично наклонение на българския глагол, София.
Куцаров Ив. 1997: Лекции но българска морфология. Пловдив.
Кънчев Ив. 1960: Бележки върху някои сложни глаголни времена. - Български език,
Ns 2-3, стр. 223-230.
 Lindstedt J. 1985: On the semantics of tense an aspect in bulgarien. Helsinki.
Маслов Ю. C. 1959: Глагольньтй вид в современном болгарском литературном язьпсе
(значение и употребление) - Вопросш грамматики болгарского литературното язьша. Мос­
ква, стр. 157’312.
Маслов Ю. С. 1981: Грамматика болгарского язьгка. Москва.
Младенов Ц. 1959: Времената в брезнишкия говор. - Статьи и материали по болгарс-
кой диалектология. Вьш. 9. Москва, стр. 7-50.
Пашов П. 1965: Българските глаголни времена (за основните им значения и онагледя­
ването им със схеми). - Народна просвета. No 3, стр. 52-63,
Пашов П. 1976: Българските глаголни времена. - Помагало по българска морфология,
Глагол. София, стр. 186-209.
Пенчев И. 1967: Към въпроса за времената в съвременния български език. - Българс­
ки език, No 2, стр. 131-143; Същото в: Пашов П., Р. Ницолова 1976: Помагало по българска
морфология. Глагол. София, стр. 210-223.
Пенчев Й. 1984: Строеж на българското изречение. София.
Пенчев И. 1985: Време, таксис, синтаксис. - Български език, № 6, стр. 523-528.
Пенчев И. 1987: Перфект и превръщане в перфект. - Доклади от Втория междунаро­
ден конгрес по българистика. Т. 3. София, стр. 468-474.
Стоянов Ст. 1964: Граматика на българския книжовен език. София (П изд. -1977; Ш
изд. -1980 и следващи).
Теодоров-Балан Ал. 1940: Нова българска граматика. София.
Трифонов Ю. 1905: Синтактични бележки за съединението на минало действително
причастие с глагола съм в новобългарския език. - Периодическо списание на Българското
книжовно дружество в София, т. 66, кн. 3-4, стр. 155-192.
Трифонов Ю. 1908: Значение на сложните (описателните) бъдещи времена в новобъл­
гарския език. - Периодическо списание на Българското книжовно дружество в София, т.
69, кн. 1-2, стр, 1-40,
Якобсон Р. О. 1972: Шифтерьх, глагольнъге категории и русский глагол. - Принципи
типологического анализа язнков различното строя, Москва, стр, 95-113.
Янакиев М. 1962: Българските глаголни времена, с които се съобщава за минали
събития, и начините за превеждане на руското „прошедшее время”. - Български език и
литература, No 2, стр. 3-10.
Янакиев М. 1962а: За грамемите, наричани в българската граматика „сегашно време”
и „бъдеще време”. - Известия на Института за български език, кн. VIII, стр. 419-432.

133
 РуселинаНицолова
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Един МОДЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ТЕМПОРАЛНА СИСТЕМА

Времето е форма на съществуване на материята, То няма нито начало, нито край и е

необратимо. Говори се за различни разновидности на времето: астрономическо или реал *
но, биологическо, геологическо, психологическо, логическо, математическо време и време
на хрониката. Граматическото време, което ще ни интересува тук, се различава от всички
тези разновидности, като най-близко се свързва с психологическото време. Реалното вре­
ме е безкрайна продължителност с еднаква форма, която е линеарна и може да се члени
и измерва по различен начин, а времето на хрониката се представя чрез поредица от
събития (вж. Benveniste 1974). Ж.-П. Декле определя математическото време като: гло­
бално (въвежда се един момент’ То и спрямо него се различават преди и след, т.е. налице
е симетрия); еднакво по форма (има една структура на порддък със своя топология, която
навсякъде е една и съща), хомогенно (метриката му е една и съща навсякъде).
За разлика от посочените по-горе разновидности на времето граматическото време не е
глобално (не разрешава да се отдели преди от след, което би допуснало симетрия), не е ед­
накво по форма (не представлява продължителност в математически смисъл на думата), не
е хомогенно (не може да се измерва) - (J.-P. Descles 1980: 29, цит. по Guencheva 1990:43).
Времето се описва чрез пространствени модели: кръгов модел, характерен за по-ар-
хаични култури, при който времето се представя чрез циклично повтарящи се събития,
напр, пролет, лято, есен, зима, и модел на темпоралната ос, една насочена права линия,
която трябва да се мисли като безкрайна, върху която се подреждат отделните събития.
Реалното време се характеризира по два начина: чрез определяне на количеството вре­
ме, времетраенето на дадено събитие въз основа на траенето на повтарящи се движения,
които са послужили като мерки за количеството време - година, денонощие, час, мищта,
секунда и т.н. и чрез локализация на събитието по темпоралната ос чрез използване на
известни събития като ориентири. Напр.
1. Докторът прекара в Ангола две години, три месеца и четири дни,
2, Романът е написан преди Втората световна война; Сега изучаваме българската
литература, написана между двете световни войни,
В граматиката на българския език говорещият отразява по определен начин някои
страни на реалното време чрез граматическите категории вид и време. Видът представя
във времето развитието на глаголното действие, разглеждано само за себе, а глаголното
време представлява специфична локализация - хоризонтална и вертикална (в случаите на
едновременност) - върху темпоралната ос на действията, които са елемент от събитията.

134
 В българската граматика са предлагани редица модели на темпоралната система,
напр.на Л. Андрейчин (1944), В. Станков (1969) , Й. Пенчев (1967), П. Пашов (1976),
Г. Герджиков (1976), Р, Ницолова (1984), Й. Линдстедт (1985), Зл. Генчева (1990) ~
комплексен аспекта-темпорален модел, Ив. Куцаров (1999) и др,, които нямаме
възможност да разглеждаме тук.
Тук ще предложим един видоизменен и обогатен вариант на темпоралния ни модел от
1984 г., който има за основа известната темпорална концепция на Райхенбах (Reichenbach
1947), приложена вече при описанието на темпоралните системи на десетки езици.
Райхенбах създава модел на английската темпорална система, като прави частична
съпоставка с немски, френски, гръцки и турски. Този модел представя локализацията
на събитието, означено с глагола, по темпоралната ос като взаимоотношение между три
момента:
1. момент на говоренето (S);
2. момент на референтността (R) - у Иванчев е момент, за който се говори;
3. момент на събитието (Е), т.е. момент на глаголното действие.
Концепцията на Райхенбах е променена в нашия модел по следния начин:
Както много други автори (вж. напр. Bartsch (1986), Guencheva (1990) и др,), при лока­
лизацията на събитията по темпоралната ос предпочитаме да говорим не само за момен­
ти, точки по темпоралната ос, както е у Райхенбах, а и за интервали. В нашето описание
ще използваме следния фрагмент от езиковата онтология на времето: различаваме мо­
менти, т.е. най-малките темпорални елементи без лротяжност (по-точно: с пренебрежима
протяжност), които са точки по темпоралната ос, и интервали, т.е. отсечки по темпорал­
ната ос, които представляват съвкупност от точки. Интервалите могат да бъдат затворени,
с определени граници от двете страни или отворени, без определена граница от лявата
или/ и от дясната страна. Интервалите имат вътрешна част (интериор), която е между
двете граници, и външна част (екстериор), която не е между двете граници (J.-P. Descles
1989, пит. по Guencheva 1990: 26). Отворените интервали са ограничени обаче в рамките
на определен темпорален план, който е сегашен, минал или бъдещ спрямо То - момента
на говорене. Действията заемат определени интервали по темпоралната ос ~ само при
пунктуалните моментални глаголи като кихна действието може да се представи като точ­
ка (вж. Trautweinl999:2). Интервалите и моментите могат да бъдат съседни и разделени
с някакъв интервал, напр. интервалът на действието при сегашно репортажно време е
непосредствено преди момента на говорене, докато при сегашно историческо може да бъде
разделен от момента на говорене с ио-голям или по-малък интервал. Освен това точките
могат да са елемент от интервал, а интервалите могат цялостно или частично да се включ­
ват един в друг - инклузия.
Моментът на говоренето Т0, който служи най-напред за определяне на темпоралния
план, не съвпада с физическия интервал на астрономическото време, в който се произнася
глаголната форма - части от секундата, а е по-голям от него и го включва в себе си. Ин­
тересно е, че граматическият момент на говоренето съвпада с психологическия интервал
на говоренето, т.е. с интервала, който говорещият свързва с произвеждането на своята
устна или писмена реч, ако приемем твърдението на Lo Cascio (1986: 191), че лингвис­
тичната темпорална информация е организирана по същия начин като психологическото
време. Изборът на момента на говорене като основен ориентир при определяне мястото на
събитията по темпоралната ос е важна проява на антропо- и егоцентризма в езика, като
показва и важната роля на процеса на комуникация в граматическата онтология.
Друг ориентир, който в комбинация с момента на говорене определя мястото на съ­
битието във времето, също така свързан с процеса на комуникация, е интервалът на

135
референтност, т.е, интервалът от време, за който говорещият говори или мисли, кога­
то произвежда изказването със съответната глаголна форма. Интервалът (моментът) на
референтността не е дефиниран от Райхенбах, а е пояснен само с един пример с минало
перфектно време в английски. Това понятие частично съвпада с широко употребяваното в
нашата граматическа литература понятие допълнителен ориентационен момент, което
обаче се използва само при описанието на т.нар. времена със сложна ориентация, за които
се смята, че не са ориентирани пряко към момента на говоренето, а у Райхенбах, моментът
на референтността намира място в модела на цялата темпорална система.
Отношението на интервала на референтността спрямо момента на говоренето ще оп­
ределим като сегашно, ако го включва в себе си, минало, ако го предхожда, и бъдеще, ако е
след него на темпоралната ос. Отношенията между интервала на действието и интервала
на референтността ще означим като едновременност, предходност, следходност.
Интервалът на референтност може да включва в себе си момента на говорене (това
става в българската темпорална система само при три времена - сегашно време, перфект
и бъдеще време), а при останалите времена интервалът на референтност е в плана на
миналото или в плана на бъдещето.
Характерно за интервала на референтност е, че той може да се мултиплицира, напр.
при времената сегашно, имперфект и бъдеще повторително, когато се означава поре­
дица от действия.
Интервалът на референтност, както и интервалът на действието, може да обхваща
и цялата темпорална ос - при сегашно гномическо време, когато се означават истини,
валидни за всички времена, напр.
3. Водата ври при 100 градуса.
В такъв случай би трябвало да се сметне, че изобщо няма локализация на събитието
по темпоралната ос, тъй като няма точка по темпоралната ос, която да не се включва в
посочените интервали, и затова не можем да говорим за интервали въобще според при­
етата дефиниция за интервал..
Важна особеност на интервала на референтност, която не е отбелязана у Райхенбах,
е неговата мобилност - той може да преминава от един темпорален план в друг, т.е, да
се движи по темпоралната ос не само в рамките на текста, когато говорещият пътува ту
назад, ту напред във времето, но дори и при употребата на едно и също време интервалът
на референтност може да заема различни места спрямо момента на говорене. При основ­
ното значение на дадено време информация за мястото на интервала на референтност
спрямо момента на говорене се съдържа в граматическото значение на самата глаголна
форма, а в случаите на преместване в друг темпорален план информацията се предста­
вя в изказването, напр. от обстоятелствени пояснения за време, подчинени изречения за
време, или в по-широкия контекст. Срв. напр. локализацията на глаголното действие в
сегашно актуално време, сегашно историческо време, сегашно предсказно време, сегашно
повторително време:
4. Какво правиш сега? - Гледам телевизия.
5. Вчера вървя по улицата и изведнъж виждам, Иван.
6. Утре Антонов открива изложба.
1. Есенно време на тротоарите пекат кестени и пукат пуканки...( И. Радичков).
Ако използваме дотацията на логиката на времето, локализацията на действието при
сегашно актуално време може да се представи така:
сегашно актуално време (4) - То е R, Е a R - моментът на говорене То е елемент от
интервала на референтност R, а интервалът на действието Е съвпада цялостно или
частично, т.е. едновременен е с интервала на референтност R;

136
 сегашно историческо време (5) ~ R < Т(), Е cR ~. интервалът на референтност R е преди
момента на говорене То, а интервалът на действието Е съвпада цялостно или частично,
т.е, едновременен е с интервала на референтност R;
сегашно предсказно време (6) - Т(1 с R; Е cR - интервалът на референтност R е след
момента на говорене TgJ а интервалът на действието Е съвпада цялостно или частично,
т.е. едновременен е с интервала на референтност R;
сегашно повторително време (7) - Т() е R, (Е}, E,.,.En) cR -- моментът на говорене То
е елемент от интервала на референтност R, а поредицата интервали на повторителните
действия Е съвпада цялостно или частично, т.е. едновременна е с интервала на референтност
R.
Направеният анализ на локализацията на действието, означена с формите на сегашно
време, показва една много важна особеност на българската темпорална система (и не само
на нея!): интервалът на действието се движи заедно с интервала на референтност, който
променя мястото си спрямо момента на говорене То, но във всички случаи темпоралното
отношение между интервала на действие Е и интервала на референтност R при едно
и също време остава постоянно. Интервалът на действие Е се съотнася с интервала на
референтност R пряко, а с момента на говорене То - посредством интервала на референтност
R, като отношението между интервала на действие Е и момента на говорене То може да
бъде различно при едно и също време, както е различно и отношението между интервала
на референтност R и момента на говорене Тд.
Моделът на българската темпорална система обаче би бил непълен, ако се основава
само върху различните видове отношения между посочените интервали. За да бъде пълен,
е необходимо да вземем предвид и признаци, които някои автори определят като аспек-
тни в широк смисъл на думата, но биха могли да бъдат представени и като специфични
темпорални признаци. Това са признаците континуативност/ неконтинуативност и
резултативност/ акционност.
Признакът ‘континуативност’ е присъщ на сегашно . време и имперфект, но е
диференциален само при имперфекта по отношение на аориста, който има същата
локализация на действието , както имперфектьт - едновременност с минал интервал
на референтност, но представя действието като неконтинуативно, срв. у М. Янакиев „В
съвременния български език тези две грамеми са в еквиполентна опозиция - формите за
„минало несвършено време„ са ‘континуативни’, формите за „минало свършено време“ са
‘неконтинуативнп, т.е. означават действието като прекратено в ориентационния минал
момент” (Янакиев 1976: 243). Напр.:
8. Когато влязох в стаята, Асен гледаше телевизия.
В това изречение ролята на интервал на референтност за глагола гледаше от главно­
то изречение изпълнява интервалът на действието в подчиненото изречение влязох, т.е.
тук е налице явлението таксис. При това интервалът на гледаше е по-голям и включва в
себе си интервала на действието влязох. Докато при имперфекта отвореният интервал на
действието включва в себе си интервала на референтност, понеже е по-голям от него, при
аориста е обратно: интервалът на действието е затворен и съвпада по големина с целия
интервал на референтност или с част от него, т.е, интервалът на референтност включва в
себе си интервала на аористното действие. Срв.
8. Снощи Асен гледа телевизия.
Темпоралната характеристика на имперфекта и аориста може да се представи по след­
ния начин:
имперфект: R<T(),RcE;
аорист: R < T()J Е с R.

137
 Този модел дава възможност много точно да се представи различието между аорист и
имперфект като темпорално, като се отчита различния вид инклузия на двата интерва­
ла - на действието и на референтността.
Признакът ‘континуативност’ е присъщ и на сегапшо време, но при него не е диферен­
циален, защото в темпоралната ни система липсва съответстващо на него сегашно време
с признак ‘неконтинуативност’ за разлика например от английските Present Continuos и
Present Simple - и двете се превеждат на български със сегапшо време.
Резултативността е признак на част от българските времена, които имат в състава си
л-ово причастие (перфект, плусквамперфект. бъдеще предварително, бъдеще предвари­
телно в миналото). За нея също се спори дали е темпорален признак, или е аспектен в
широк смисъл на думата. Така например Мелчук не включва резултативността в аспекта,
който той дефинира само като явление, свързано с количествената характеристика на
фактите (събитията), а я разглежда като свързана с времето (Мельчук 1998, 2:114). Тъй
като резултативността означава, от една страна, последица от развитието на действието,
има основание тя да бъде разглеждана като аспектуална в широк смисъл на думата, как­
то правят мнозина автори, но тъй като, от друга страна, става дума за локализация на ре­
зултата от действието по темпоралната ос, има още по-сериозно основание тя да се смята
за темпорална категория. Затова смятаме, че резултативността може да намери място в
модела на темпоралната система.
Резултативността е граматикализирана последователно в българската темпорална
система. За пръв път резултативността се отбелязва от Маслов като „видов признак в широк
смисъл на думата”. Пашов (1965) е първият, който включва последователно резултативността
в своя темпорален модел, като различава резултативни и акционни времена. След него
резултативността намира място и в темпоралните модели на Герджиков (1973) и Кущаров
(напр. 1999). Характерно за модела на Куцаров обаче е, че той отделя резултативността от
времето, което според него е само отношение на действието към изказването, и смята, че
резултативността образува отделна морфологична категория вид на изказването.
Делението на времената на резултативни и акционни в предлагания модел се основава
на това, че при акционните времена е налице само локализация на действието, а при
резултативните времена освен локализацията на действието се прави и локализация
на неговия резултат по темпоралната ос, т.е. това са времена, които се представят
с по две локализации на темпоралната ос. Св. Иванчев много точно отбелязва, че при
резултативните времена „на преден план излиза или моментът, в който се извършва
действието (и същевременно моментът, за който говорим) на спомагателния глагол, или
моментът, в който се върши действието (евентуално моментът, за който говорим) на еловото
причастие” (Иванчев 1971:120). Характерно за резултативните времена е, че при тях освен
за основната темпорална ориентация на действието, което винаги предхожда съответния
интервал на референтност, става дума и за една допълнителна темпорална ориентация -
на резултата от действието, който е наличен в съответния следходен след интервала на
действието интервал на референтност.
При перфекта, плусквамперфекта и бъдеще предварително има един интервал на
референтност, както и при акционните времена, но при бъдеще предварително в миналото,
което има най-сложната темпорална ориентация от всички български времена и затова
й най-рядко се употребява, интервалите на референтност са два: спрямо единия - R
действието предстои да се извърши, то е следходно, а спрямо другия - R, то е минало, но
резултатът от действието е наличен в него.

138
 Ето каква е темпоралната ориентация на действията в българските акционни и
резултативни времена (в таблицата се дава само темпоралната ориентация на действията
при основната употреба на времената):
Акционни времена Резултативни времена
сегашно време - То е R, Е cR перфект -То е R, Е < R, t е R
(чета) (чат съм)
имперфект - R < То, R с Е плусквамперфект - R < То, Е < R, t е R
(четях) (бях чел)
бъдеще време - То е R, R > Е бъд, предварително - То < R, То < Е < R, t reg е R
(ще чета) (ще съм чел)
бъдеще в мин. - R < То, R < Е < Т(? бъд предв. в мин. - R < То, R< Е <Rp tres е R1
(щях да чета) (щях да съм чел)
аорист ~ R < То, Е с R.
(четох)
Както се вижда от тази таблица, в българската темпорална система има симетрично
съответствие между акционни и резултативни времена, ако сравним локализацията по
темпоралната ос на действието при акционните времена и на резултата от действието
при резултативните времена. Само аористът остава извън тази симетрия, но той пък се
съотнася с перфекта по това, че и в двата случая действието по отношение на момента на
говорене е минало, макар че интервалите на референтност в двата случая имат различна
локализация но отношение на момента на говорене
Горната таблица показва, че предлаганият модел включва традиционните девет вре­
мена на индикатива: сегашно време, бъдеще време, перфект, аорист, имперфект, бъдеще в
миналото, плусквамперфект, бъдеще предварително, бъдеще предварително в миналото.
Не включваме в темпоралната система формите от типа има да чакам, имаше да чакам,
които означават бъдещо действие, характеризиращо се с по-голяма продължителност от смя­
таната за нормална, и които сме нарекли бъдеще продължително и бъдеще продължително
в миналото. Интересно е, че продължителността може да се подчертае и по фонетичен на­
чин ~ чрез емфатично удължаване на коренната гласна на глаголната форма. Налр.
9. ...като не разбираме думица, има да си блъскаме блъскате, има да махаме с ръце,
да се пулим и обясняваме (Чудомир); Малее! Огън! Има да те гони тя тебе като муха по
тавана...(Й. Йовков); Имаше да чакаме, ако не беше се обадил.
Тези две времена са дефективни - нямат отрицателни форми, тъй като формите няма
да чакам, нямаше да чакам са отрицателни форми на бъдеще и бъдеще в миналото. Тези
времена се образуват от малко глаголи само от несв. в. и само с определен начин на дейс­
твие и се срещат твърде рядко, т.е. имат особеностите на граматичен фразеологизъм.
Поради тези причини не ги включваме в системата на глаголните времена.
Не включваме в темпоралната система и конструкциите от перфектен тип, образувани
с глагола имам + страдателно причастие, напр.
10. Имам дадено тук едно заявление; Имам поръчана вече, такава книга.
Смятаме, че тези конструкции все още не са стигнали до пълна граматикализация, а
представляват синтактично съчетание с пасивно резултативно значение - същото мнение
се изказва и от Балан (1957:31-59), Мирчев (1973), докато Вл. Георгиев е по-склонен да
приеме, че в нашия език е в процес на възникване едно ново време ~ Георгиев (1957/1976:
311). И. Пенчев също така смята, че в случая няма морфологични форми, а изречения със
сказуемно определение и прави задълбочен семантичен анализ на изреченията с тези
конструкции, като открива в някои случаи две значения в тях (Пенчев 1968).

139
 Темпоралната система на индикатива не е единствена в българския език - всеки от
останалите евиденциали (конклузив, ренаратив и дубитатив) има собствена темпорална
система, носъставътнатезисистеми е по-ограниченоттемпоралнатасистемана индикатива.
При ренаратива и дубитатива има съответно 5 и 4 времена, при които се обединяват
случаите, когато отношението между интервала на действие и интервала на референтност
е едно и също, но интервалът на референтност се намира в различни темпорални
планове - напр. при ренаратива има една форма за сегашно време и имперфект, за бъдеще
и бъдеще в миналото, за перфект и плусквамперфект, за бъдеще предварително и бъдеще
предварително в миналото, като само аористът има същото значение като индикативния
аорист. При конклузива пък поради неговото значение петте му времена са само в плана
миналото и са по-малко синкретични от ренаративните форми.
Особено силно редуциран е съставът на темпоралните форми при причастно-
страдателното спрежение, където на четирите темпорални индикативни форми в
ренаратива и конклузива съответстват само 2 форми - за бъдещо и за не бъдещо време, а
при дубитатива има само една форма за бъдещо време.
Не бива да се забравя обаче, че всичките редуцирани темпорални системи съществуват
на фона на „пълната” индикативна темпорална система, в която откриваме доста висока
степен на структурна симетрия, като с най-много времена, най-разчленено е представен
планът на миналото, което е напълно оправдано от когнитивна гледна точка.
Използвани символи
TG - момент на говорене, спрямо който се определят темпоралните планове - сегашен,
минал и бъдещ
R - интервал на референтност
Rt ~ втори интервал на референтност (при бъдеще предварително в миналото)
Е ~ интервал на действието
- момент, в който е наличен резултатът от действието (при резултативните
времена)
Ej, Ег...Ер - поредица от интервали на действието (при повторителните употреби на
времената)
R < Т - интервалът на референтност е преди момента на говорене
То < R - интервалът на референтност е след момента на говорене
То еИ - моментът на говорене е елемент от интервала на референтност
Е oR - интервалът на действието се включва в интервала на референтност или съвпа­
да напълно с него, едновременен е с него
t теч g R - моментът, в който е наличен резултатът от действието, е елемент от интер­
вала на референтност
R с Е - интервалът на действието включва в себе си интервала на референтност (при
имперфекта)
То < Е < R - интервалът на действието е след момента на говорене, но преди един бъ­
дещ интервал на референтност (при бъдеще предварително)

Литература
Андрейчин 1944: Андрейчин, Л. Основна българска граматика. „Хемус”, С.
Балан 1957: Балан, Ал. Т. Особит състав с глагол имам. - ИИБЕ, кн. V.
Барч 1986: Bartsch. R.On Aspectual Properties of Dutch and German Nominalisations - In:
Lo Cascio, V., Co Vet (eds.), Temporal Structure in Sentence and Discourse, Dordrecht -
Holland/ Riverton - U.S.A.,

140
 Бенвенист 1974: Benveniste, Е. Problemes de linguistique generates, t, П, „Gallimard”,
Paris.
Генчева 1990: Guentcheva, 21. Temps et aspect: I’exemple du bulgare contamporain. Editions
du Centre national de la recherche scientifiqie, Paris.
Георгиев 1957/ 1976: Георгиев, Вл. Възникване на нови сложни глаголни форми със
спомагателния глагол”имам”. ~ В: Пашов, Щ Р. Ницолова. Помагало по българска
морфология. Глагол. „Наука и изкуство”, С.
Герджиков 1973: Герджиков, Г. За спорните въпроси на българската темпорална систе­
ма. - ИИВЕ, кн. ХХП.
Декле 1980: Descles, J.-P. Mathematisation des concepts linguistiques. - In : Modeles
linguistiques, t JI, fasc. 1, Presses Universitaires de Lille.
' Декле 1989: Descles, J.-P. State, event, process and topology. - General Linguistics, Vol. 29, Na
3. The Pensylvania State University Press, University Park and London.
Иванчев 1971: Иванчев, Св. Проблеми на аспектуалносгга в славянските езици. Изд. на
БАН, С.
Куцаров 1999: Куцаров, Ив. Морфологична категория време. В: Бояджиев, Т., Ив. Куцаров,
И. Пешев. Съвременен български език. „Петър Берон”,С.
Й. Линдстедг 1985: Lindstedt, J. On the Semantics of Tense and Aspect in Bulgarian. Slavica
Helsingiensia 4. Helsinki.
Мелчук 1998: Мельчук, И. - Курс общей морфологии, т. П. Часть вторая: Морфологичес-
кие значения. Wiener slawistischer Almanack, Sonderband 38/2, Москва - Вена.
Мирчев 1973/ 1976: Мирчев, К. За съчетанията на глагол имам +минало страдателно
причастие в български език. - БЕ, ХХ1П, № 6.
Ницолова 1984: Ницолова, Р. Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен
език. „Народна просвета”, С.
Пашов 1965: Пашов, П. Българските глаголни времена (за основните им значения и за
онагледяването им със схеми и формули). - В: В: Пашов, П., Р. Ницолова. Помагало по
българска морфология. Глагол. „Наука и изкуство”, С.
Пенчев 1967: Пенчев. Й. Към въпроса за времената в съвременния български език. -
Български език. XVH, No.2.
Пенчев 1968: Пенчев. Й. Конструкции с глагола имам. - В: Славистичен сборник, Изд на
БАН, С.
Райхенбах 1947: Reichenbach, Н. Elements of Symbolic Logic, New York, London, 1947,
Станков 1969: Станков, В. Българските глаголни времена. „Наука и изкуство”, С.
Янакиев 1976: Янакиев, М. За грамемите, наричани в бълграската граматика „сегашно
време” и „бъдеще време”. - В: Помагало по българска морфология. Глагол. „Наука и
изкуство”, С., с. 230-251.
Траутвайн 1999 - М. Trautwein. Vorschlage fur eine sprachorientierte Ontologie der Zeit,
1999.

141
 Andrei Stoevsky
University of Sofia „St. Kliment Oiiridski”

The collocation „имам ‘have’ + the past passive

participle” in Bulgarian

The collocation „имам ‘have’ 4- the past passive participle” (iPPP) in Bulgarian is of
considerable interest for at least three reasons:
(1) This structure was already present in Old Bulgarian and has had uninterrupted
existence ever since, even though its frequency has always been very low.
(2) Its grammatical status is rather problematic, which has caused some debate among
Bulgarian linguists.
(3) Its formal and semantic similarity with structures in other languages (e.g. English)
makes it interesting from a typological point of view.
In Bulgarian linguistics. the surge of interest in iPPPs goes back to the mid 20 th century, when
several articles appeared discussing the question whether the grammaticalization of iPPP was
sufficiently advanced to warrant the conclusion that Bulgarian had developed a second perfect,
alongside the undisputed perfect, which consists of the forms of the existential auxiliary sam +
the past active participle. To a considerable extent the agenda for future discussions of iPPP
was set by V. Georgiev’s influential article (Georgiev [1957]). A large body of research has been
devoted to the comparison of the iPPP structure in Bulgarian with similar structures in other
languages: with other Balkan languages (Asenova 1987), with some Slavic languages (Popova
1978), with Germanic languages - German (Kostov 1982 [1972]) and Old English (Grancharov
1980). Many authors acknowledge the influence of Greek (the perfect with ey®) as a factor for
the emergence and grammaticalization of iPPPs, evidence for which is the more widespread use
and greater degree of grammaticalization of iPPP in Thracian and South Macedonian dialects
(Boyadjievl968; Graves 2000). One article which stands on its own, in that it uses TG analysis,
is that of Pencev (1968), who deals with the agentive ambiguity of iPPPs.
The fundamental question, however, which is of primary concern to most authors, is whether
„имам- + the past passive participle” (iPPP) is a fully fledged verbal analytical form. With
regard to literary Bulgarian, the dominant view is that it is not so (Teodorov-Balan 1957:27,
Georgiev 1957:59/1976:311, Pencev 1968:174, Mircev 1976:315, Kostov 1982:165, Kostadinova
2004:64). With regard to some southern dialects, iPPPs are treated as perfect forms (Boyadjiev
1968 and Asenova 1987), Thus, Boyadjiev (1968:462) after examining the speech, of refugees
from Aegean Thrace and the South Strandza region (Eastern Thrace) comes to the conclusion
that iPPP is a fully grammaticalized structure. What has become something of an issue is
whether a similar process of grammaticalization of iPPP, even though in its initial stages, is
affecting Bulgarian as a whole. Pointing to the hopping of the past participle from post-object
to pre-object position and the occurrence of a tonal juncture between iPPP and the object,

142
 Georgiev claims (1957:311) that we are witnessing the transformation of iPPP „from a syntagm
to a verbal tense”. Mircev ([1973] 1976: 315), however, does not find the current situation
radically different from that in previous periods. He is quite explicit on the nonmorphological
character of iPPP both in Old and Modern Bulgarian:
„The most important conclusion to be drawn from the historical evidence adduced in this
article is that collocations such as ижи направена грешка ‘have made a mistake’, имам
изпратено писмо ‘have sent a letter’ were already in use in Old Bulgarian. It would be wrong
to suggest that they have undergone any major transformation towards forming a separate
verbal tense, because we can hardly find any semantic difference between ьг.же имамь въложснж
in Old Bulgarian and имам я вложена ‘have it placed’ in Modern Bulgarian.”
To illustrate the continued, and presumably basically unchanging, existence of iPPP,
Mircev provides examples from Old Bulgarian (Codex Marianas, Luke 19, 20;Codex
Suprasliensis) and from Middle Bulgarian (the collection of homilies from 1359 known
as the German1 collection /Германов сборник/). He notes, in connection with the example
from MidB, нмамь гждно в с[ва]тЬм йт[е]лн где е(с) рлзпдт, Т have it written in
the Gospels where he was crucified’, that имаме тсдно is not a passive form, but indicates
„possession by the speaker of the result of an action performed by someone else”. Mircev
(1976:314) considers this form to be „an ordinary syntactic collocation”, because the verb
имаме functions in its usual meaning of possession and the whole sentence simply means
„I have a document, the Gospels, which says where the crucifixion took place”. Still Mircev
(1976:315) acknowledges that there are, after all, certain features (e.g., имам + adjectivized
past participles used as complements) pointing to „a transitional type of structure”, but „that
many aspects of this putative tense still remain unclear”. We find the example from MidB
interesting in two respects. First, because it parallels exactly a structure in Old English,
which is also resultative and vague about the agency, and secondly, because of the obligatory
ff-object in the English translation. Let us examine these two points in turn.
In both languages we are dealing with structures that form part of complex-transitive
sentences (SVOC), in which V -> имам/have, and C -> past participle. The difference between
the two languages, and an important one at that, is that Bulgarian, Old and Modern, makes
the distinction between an active and a passive past participle. We shall claim that the rather
peripheral position of iPPP in the grammatical structure of Bulgarian is due to the fact that
имам is restricted only to collocations with the past passive participle, and to the fact that
whenever the vagueness about the agency is resolved in favour of the subject, it is possible to
replace iPPP with ‘съм + past active participle’. First of all, note that the question whether the
subject or someone else is the agent of the activity indicated by the past participle is resolved
by the context. Thus in (1) the subject is not the agent, but it is almost certainly so in (2):
1. имамь шсдно в с[вА]ткм егт[е]ли где e(c) разпАТ.
I have written in holy Gospels where is crucified
I have it written in the Gospels where he was crucified.
2. Имам го залисан (адреса) в бележника си.
Ihave it written somewhere in my memory book.
Broadly speaking, we may define the perfect as a grammatical category which links a state
of affairs at some point of reference with a situation which obtained over, or was initiated at,
some preceding time interval/point. In the case of the iPPP structures, the focus of attention,
just as with the early Indo-European perfect, is on the current state of affairs rather than on
the preceding event that has caused it. What characterizes a current situation when contrasted

Not to be confused with ‘originating from Germany:

143
 with a past situation is its greater immediacy, which is often associated with a greater intensity
of feeling, as well as a possible lack of knowledge about the causer of the current state. In
English the intensity of feeling is most obvious in the present progressive (I am talking to you),
and a possible lack of knowledge about the agent is typically associated with the passive. It
seems natural therefore, that that a structure such as iPPP1, which is both present and passive,
should indicate greater intensity, as well as some vagueness about the agent. An additional
factor contributing to the more emotionally charged presentation is the end-focus position of the
past participle. Visser (1973, vol. Ill, Second half, p,2190) is right when he points out:
„It seems that in such constructions as I have him beaten, the end-focus position focuses
the listener’s attention not on the action itself, but rather on the state or condition resulting
from the action, and consequently expresses a kind of emotional interest taken in the result
reached. More often than not this emotional interest is tinged with a feeling of possessorship
(he had him trapped, I have her cornered, etc), of the same kind as that which is implied in
the statement ‘We have two fine oak-trees in front of our house’ as compared with the neutral
‘There are two fine oak-trees in front of our house
*. ”
A note of caution must be sounded, however. Firstly, the „feeling of possessorship”
should be understood rather broadly, if we are to include examples such as the following
from Shakespeare’s Hamlet (IV, vii, 25), And so haue I a noble father lost; secondly, while
the analog}’ between the iPPP examples and the oak-tree examples may be appropriate, we
should be reminded that the distribution of have vs. be is language-specific, In Bulgarian and
French2, for example, the opposition is not between the possessive and the existential verb,
but between personal and impersonal uses of the possessive verb: В двора си имам (Ip.sg.)
две липи, ‘I have two lime-trees in my yard’, В двора ми има (3 p.sg. impersonal use) dee
липи, ‘There are two lime-trees in my yard’.
Another feature which we found interesting about the English translation of нмлмь
nicAHO в с[вл]ткм б¥г[е]ли was the obligatory presence of the fr-object, ‘I have it written in
the Gospels Syntactically it is a raised object, which, when functioning as subject, It is
written in the Gospels that..., is an empty, ‘prop’ subject. Such subjects are said to have „little
or no semantic content” (Quirk et al. 1985:748), and yet, the presence of it in the English text
seems to make more explicit the resultative meaning, it seems to strengthen the feeling that
there is some concrete evidence at the time of reference of a previous action3. Consider a
similar effect in Bulgarian due to object doubling:
(4) Имам (го) черно на бяло, че са планирали
Have (Ip.sg.) it (Acc.) black on white, that are (3p.pl.) planned (p.p.)
да отвлекат момиче.то.
to kidnap girl the
T have it written in black and white that they had planned to kidnap the girl’.
Let us now address the question about the extent to which iPPP has been grammaticalized
in Modern Bulgarian. The authors mentioned at the beginning of the article all agree that the
process has not been completed. Only Georgiev ([1957] 1976:303), however, examines some
of the stages in the evolution of iPPP structures. On the whole the stages are the same as we
know them from historical accounts of West European languages, such as English. The general
process is one in which the past passive participle switches allegiance from the object (NP)
to the verb and ultimately forms a morphological unit with it. The order is uncontroversial,

! We shall use this acronym to refer equally to ‘имам + object +past passive participle’ and to ‘have+ object + past partici­
ple.
- We have in mind the impersonal expression Il y a ... . For various other ways of expressing existentiality (Rus.
бмтийность) in French see Rcferovskaja 1996.
’ The prop it seems to have gained some semantic weight after being raised to object position.
144
 except for the desemantization (bleaching) of the verb, which in Georgiev’s account is given as
stage 2. Here are the three stages:
1. The past passive participle moves from its post-object predicative position to a pre-object
position.
SVOC~»SVO
NPI +■ + NP2 + PPP -» NP + + PPP + NP2
Имам някои изпити взети. -> Имам взети някои изпити.
have some exams taken have taken some exams
T have taken some of the exams.’
What needs to be pointed out though, is that the „old” SVOC structure has not been lost,
i.e. replaced by the new one. It is still the preferred option, and in some cases possibly the only
choice, when the past participle is postmodified:
Имам някои изпити взети още преди да се прехвърля в
have some exams taken still before to REFL move to
Софийския университет.
Sofia university
T had taken a few of the exams before moving to Sofia University.’
2. Desemantization of the verb
According to Georgiev (1976:303) this is the stage when the verb имам is desemantized
and assumes the status of an auxiliary verb. The example to prove this is:
Имам поръчана вече такава книга; ако дойдат и двата
have (Ip.sg) ordered already that book if come (3p.pl) both
екземпляра, единият ще остане в библиотека,та.
copies one shall remain in library,the
‘I have already ordered a copy of that book; so if we get two copies, one is to remain in the
library’.
Georgiev argues that the verb имам in this case no longer expresses possession, because
the speaker has not acquired the book yet; he has only ordered it. Thus имам поръчана
Rave + past pass.participle’ = поръчал съм ‘past active participle + be’, i.e., iPPP is equivalent
to the perfect form in Modern Bulgarian, whose grammatical status is uncontested. Georgiev’s
argument makes good sense and one can easily give many examples of collocations where
имам combines with participles indicating loss, and not possession:
До сега имам конфискувани две коли,
till now have (Ip.sg,) confiscated (PPP, pl.) two cars
заради неплатени данъци.
because of unpaid taxes
‘So far I have had two cars confiscated because of unpaid taxes.’
Georgiev’s analysis, however, is not without problems. A major one is that the verb имам
can be considered to have acquired the status of an auxiliary only if the past passive participle
is seen to have moved away from the orbit of the object (NP2) and formed a unit with the verb,
The evidence for such a decisive step is controversial. On the one hand, the fact that конфис­
кувани precedes the quantifier dee indicates that it is no longer incorporated in NP.,; on the
other hand, PPP still agrees in number and gender with the object’. The ambivalent position2
of PPP can be indicated like this:

Gender concord is not expressed in the example with the two confiscated cars because Bulgarian neutralises gender
distinctions in the plural. The following example, however, clearly indicates that the past participle is in concord with the
object and not with the subject:
Имаме вече конфискувана една кола заради неплатени данъци.
, have (lp.pl) already confiscated (s« fem.) one(s«, fem.) car (sg., fem.) because of unpaid taxes.
- K. Popov (1963:125) uses the term ‘hybrid form’ to describe the duality »

145
 NP,1 + дмдМ
+ [N+PPP]^
* jtUd
NP, + Aux(?) + PPP + NE +....
/j

As far as the bleaching of the verb имам goes, we share a commonly expressed viewr that
when a lexical item undergoes grammaticalization some traces of the original lexical meaning
persist in the new meaning (Hopper & Traugott 1993:90). The new meaning of имам/have is
perfectual and indicates that the subject has somehow been affected by the activity indicated
in the complementation (PPP + MP2).
3. Loss of gender and number markers in the past passive participle.
This stage, according to Georgiev (1976:303), completes the process of grammaticalization.
PPP is transformed into an invariable form, always marked for the neuter gender and the
singular. "The significance of this stage is that by becoming invariable the past participle
no longer agrees with the following object, forming instead a unit with the preceding verb.
The following example from Graves (2000:486), dealing with the dialectal distribution of the
perfects in the Republic of Macedonia, can illustrate this third stage:
Dosega imam sobrano 200 kukli.
up to now have 1SG collect PPP, NEUT.SG 200 dolls
T have collected 200 dolls by now?
Georgiev’s position (p.303), with reference to standard Modern Bulgarian, is that the process
of grammaticalization of iPPPs, though fairly advanced, has not reached this final stage. We
believe, however, that there are additional reasons for not treating the iPPP collocation as a
fully grammatical structure. The first one is that even when standing next to the verb the PPP
behaves very much as an adjective\ a fact noticed long ago by Pencev (1968:173):
Той има отпечатани две статии.
He has published PPP two articles.
Той има готови две статии.
He has ready ADJ two articles.
The second reason is that iPPP is almost entirely restricted to perfective transitive verbs.
On examining Georgiev’s corpus of 103 verbs used in iPPP structures we found the following
distribution:
Table 1
j Aspect Conjugation Total
I II III | 103
? Perfective 31 51 6 1 88
Imperfective 0 2 o 1 2
| Biaspectual 0 0 13 I 13

The table shows the overwhelming preponderance of perfective verbs. In actual fact in aU
103 examples the meaning is perfective. The two imperfective verbs, държа, ‘hold’, работя,

«in the position of PPP. Note that interlocking, whereby a particular clement is shared between two sentence constitu­
ents, should not be seen as something exceptional. The following, example from a section on gradience in verb complemen­
tation (Quirk et al. 1985, §16.64) can illustrate the point; TVe asked the students to attend the lecture. „The students”
is an object in the matrix clause and subject in the to-mfinitive clause.
’ Stoyanov (1964:402), among many, points out that the past passive participle „denotes a quality which a particular object
has acquired as a result of some previous action performed on it, e.g. отсечено дърво, ‘felled tree’, измазани сгпени,
‘plastered walls’, прочетена книга ‘read book! Because of this, PPPs „stand much closer to the adjectives than the past
active participles.” This is definitely true of the first two examples, but not of the last one.

145
 ‘work’, being unmarked, are used instead of their perfective counterparts, издържа and изра­
ботя, respectively.
Тия студенти имат (из)държани изпити.
These students have held (passed) exams.
‘These students have passed some of their exams.’
Нормативна граматика, върху която имаме най-много (из)работено,
Prescriptive grammar on which have 1PL most done SG.NEUT
още не е написана.
still not is written.
‘A prescriptive grammar, which most of our effort has gone into, is still
unfinished,’
The biaspectual verbs are similarly used in their perfective sense. One example will suffice:
Имаме абонирани 10 списания.
have 1PL subscribed 10 journals.
‘We have subscribed to ten journals’.
It will be easy to conclude on the evidence provided by Georgiev that all iPPPs are really
restricted only to perfective interpretations. But is this really the case? Consider the following
sentence where the perfective or imperfective interpretation is dependent on the adverbial:
Досега имам рецензирани две статии от колеги
Until now have 1SG reviewed PL two articles by colleagues
в катедрата.
in department, the
‘So far I have had two articles reviewed by colleagues from my department.’
В момент.а имам рецензирани две статии от колеги в
At moment.the have 1SG reviewed PL two articles by colleagues in
катедрала.
department, the
‘At the moment I am having two articles reviewed by colleagues from my department.’
This last example, which is imperfective, clearly presents a problem for what Georgiev
(1976:311) considers to be a newly emerging tense, which he calls past resultative tense. „This
tense,” according to him, „denotes an action completed in the past, the result from which persists
into the present”. What is clear is that the imperfective iPPPs are neither resultative, nor do
they need to denote a past action. The fact that iPPPs can be formed both from perfective and
imperfective verbs shows that the pattern is characterized by regularity, which works in favour
of granting a morphological status to this collocation. On the other hand, it will be wrong to
suggest, in view of their frequency, that imperfective iPPPs are anything but marginal. Not
only are they uncommon, but they are often felt to be somewhat unnatural. Thus the collocation
‘имам + past passive participle’ in Bulgarian has the same distributional peculiarities as the
so called participial passive, which consists of (съм + past passive participle1. Two facts known
about participial passives also apply to iPPPs:
(a) Participial passives from perfective verbs are much more common. According to the
Grammar of Contemporary Bulgarian Literary Language (1983:246) the ratio is 9:1 in favour
of the perfective verbs;
(b) Imperfective participial passives are less common and often less natural with reference
to current situations than the so called reflexive passive forms. Thus the second is preferable
to the first:
В момент.а имам играни две пиеси в софийски театри.
At moment.the have 1SG played PPP two plays in Sofia theatres.

147
 В момента две мои пиеси се играят в софийски театри.
Atmoment.the two my plays REFL play3PL.ACT Sofia theatres.
‘At the moment two of my plays are being performed in Sofia theatres?
The extent to which iPPPs have been grammaticalized is inversely proportional to the number
of selectional restrictions to which it is subjected. There are all sorts of restrictions on iPPP:
(a) morphological - restrictions on the use of imperfective verbs.
Съжалявам, но в момент.а не мога да ти услужа с пари.
Regret 1SG but at moment.the not can to ymu oblige with money
*Имам къща строена на море.то,
have 1SG house built at sea.the
‘I am sorry, but I can’t lend you any money at the moment. I am having a house built
at the seaside?
Bulgarian selects the reflexive/Dative to render this meaning:
Строя си къща на море.то.
build 1SG DAT house at sea.the
(b) lexical - as can be seen from the following example, the use of a perfective verb does not
guarantee acceptability.
*Имам чути много вицове.
have 1SG heard many anecdotes
(c) syntactical - the presence of an object is practically obligatory1.
Georgiev (1976:310) argues that iPPPs cannot be denied the status of a morphological form
on the grounds that they almost always require a direct object. He explains „that the need for
a direct object is due to the fact that this tense is formed only from transitive verbs and that
it indicates the result from an action expressed by means of the object. In French. German
and other languages iPPP can be used without an object because it has already acquired the
meaning of an aorist and because it can also be formed from some intransitive verbs.”
Georgiev is right, but only partly. The collocation 'have + past participle’ need not function
as an aorist to be used intransitively, as is well known from English (E.g., Everyone has sinned).
Considering the derivation of iPPP from complex-transitive structures (SVOCo), we may say
that there are two predications involved - one, in which the object has acquired, or is in the
process of acquiring, a certain quality expressed by the past participle, and another, in which
the subject is ascribed the quality indicated in the complementation of the verb имам ‘have’.
Essentially the iPPP structure in Bulgarian is a conflation of two predications. The mechanism
of associating iPPPs with transitive structures is quite straightforward. First, we need to be
reminded that the T in iPPP stands for имам ‘have’, which is a two-place predicate indicating
a relationship between a possessor and possessed, so an SVO structure is lexically determined.
Despite claims to the contrary, see stage 2 (pp. 141-142), the verb имам in Bulgarian iPPPs is
not in the final stage of desemantization. In Georgiev’s example, repeated here for convenience,
the claim was that имам must have undergone desemantization, because the speaker does not
possess the book yet, but has only ordered it.
Имам поръчана вече такава книга; ако дойдат и двата
have (Ip.sg) ordered already that book if come (3p.pl) both
екземпляра, единият ще остане в библиотека.та.
copies one shall remain in library.the

5 Yet one more restriction, which Kostadinova (2004:62) seems to suggest, is that the subject should be animate. I see no
reason why one should insist on such a restriction: Всички компютри имат инсталирани антивирусни
програми. - ‘АП computers have antivirus progammes installed on them?

148
 I have already ordered a copy of that book; so if we get two copies, one is to remain in the
library’.
The question at this point is whether имам has been desemantized, or whether it has
developed a more abstract meaning which would typically indicate that the subject’s referent
is in possession of the result of some previous action. We claim that the second is true. This
becomes immediately obvious if we nominalize the structure:
Имам поръчана вече такава книга. -* Имам вече поръчка за такава книга.
Notice that the same would be true of English, where presumably the process of
desemantization of have has gone further than in Bulgarian iPPPs:
I have already ordered this book, I already have this book on order,
Thinking of the more general SVOC-to-SVO transformation, we find that the meaning of
possession is preserved, but the quality expressed by the past passive participle, which in an
SVOC structure is ascribed to the object, becomes shared by subject and object, as already
indicated in the formula
f-------- A A

NR1 + Vимам + [N+PPP]

L JSP2
-> NP1 4- Aux(?) + PPP + NP.,2 +....
____ j

Now, presumably the process of grammaticalization is complete when PPP is no longer

shared by NPt (through the mediation имам1Ьаи^ and NP,. So the question is whether NP ,
the object, can be eliminated. According to Georgiev (1976:310) this is possible, though rare.
His example is:
Имате ли написано?
have 2PL Inter.Particle written
Lit,’ Do you have written?’
I find this example somewhat unnatural, but the following is an utterance that I have
heard on more than one occasion:
За утре имаме сготвено, може да се поразходим.
For tomorrow have 1PL cooked can 3SG to Refi, take a walk
‘We have something cooked for tomorrow, so we can (lit. it is possible) go for a walk.’
Now, does the omission of the object in this example indicate that the process of
grammaticalization has reached its ultimate point, i.e., that ‘имаме сготвено’ is an analytical
morphological form? We do not think so. The verb имаме seems to have retained its lexical
meaning, while the past passive participle in this case behaves as a deverbal noun. The
following substitution shows this analysis to be correct:
сготвено ядене, (a)1
cooked food
За утре имаме сготвено, (b)
For tomorrow have 1PL cooked
ядене, (c)
food
‘We have some food cooked for tomorrow’
We find that due to contagion the past passive participle сготвено ‘cooked’ can replace the
whole NP сготвено ядене ‘cooked food’*2; and of course, the head ядене, which is a deverbal
noun from жм ‘eat’, can stand for the whole NP, The structure of (b) therefore, is very much

! (a) is something of a misrepresentation in that it indicates that the past passive participle is aligned only with the following
noun. As was already pointed out, PPP is also aligned to the verb. This becomes obvious if we introduce a determiner: 3a
утре имам сготвено едно ядене.
3 Some well known examples of contagion are in English editorial’ for editorial article’, private1 for ‘private soldier’.
149
 like that of (c), i.e. an SVO type of pattern. At the same time, as was already pointed out by
Georgiev (1976:310), the presence of the object strengthens the meaning of resultativeness.
The resultativeness is also due to the lexical meaning of the verb (one of a set of verbs of
creation, such as draw, paint, build, write, cook, etc.) and the perfective aspect of the verb
from which PPP is formed.
We need to set the record straight at this point. Earlier, we gave one example (p.143) of
an iPPP containing an imperfective verb. This was intended to show (1) that the structure
that we are investigating does not preclude the use of an imperfective verb, and (2) that when
an imperfective verb is used, the meaning is not resultative. At the same time the evidence
presented in Table 1, containing 103 verbs, shows the absolute domination of perfective verbs in
iPPPs. What Georgiev (ibid.) and T. Boyadjiev (1968:463) should have mentioned in connection
with the obligatoriness of the object, is that-there is a correlation between the perfectivity of
the past passive participle and the presence of the object. As is well known, „The 'real basis’
of the Slavonic opposition perfective vs. imperfective is the semantic contrast of achievement
vs. non-achievement of the internal limit of an action (Maslov 1985:30; and Maslov 1978:32)”.
Dahl (1981:81) also points out that Slavic aspectology makes a distinction between 'setting a
limit’ and 'attaining a limit’. Now, if the past passive participles in iPPPs are typically formed
from perfective verbs, they need some restrictive complementation to introduce that internal
limit which is to be attained. Essentially what happens is that a perfective verb licenses an
NP with a restrictive function, e.g., имам взети няколко изпита ‘ (I) have taken several
exams’, имаме започнат един проект '(we) have one project started’. The presence of an
object therefore, is required because the perfective verb needs to be provided with a terminal
point, and because of the passivity of the participle. Omission of the object in literary Bulgarian
leads to substantivization, of the past passive participle:
имаме сготвено 'have (something) cooked’ = имаме ядене 'have some food’, имаме за­
губени няколко милиона 'have lost several million’ = имаме загуба от няколко милиона
'have a loss of several million’.
To recapitulate: the collocation ‘имам+past passive participle’ (iPPP for short), was attested
in Old Bulgarian (IX-XI cc) and has had uninterrupted existence ever since. The arguments
in favour of granting the status of morphological unit to iPPP include: movement of the past
passive participle from post-object predicative position to a pre-object position and forging
a close link with the preceding verb имам; partial desemantization (bleaching) of the verb
имам; in addition, Georgiev (1976:311) makes the point that there is a tone-unit boundary
after the past passive participle, which indicates that there is greater cohesion between имам
and PPP than between PPP and the following object; T. Boyadjiev (1968:462) also introduces
a semantic criterion, claiming that iPPPs are characterized by idiomaticity. The arguments
against treating iPPPs as morphological units include: the fact that PPP is in concord with
the following object; the fact that there are lexical, morphological and syntactic constraints
on the use of iPPPs. Obviously, some of these constraints are much weakened in areas where
Bulgarian and Greek are in contact, which attests to the higher degree of grammaticalization
of iPPP in these dialects. Our conclusion is that in Standard Modern Bulgarian iPPP is not
a fully grammaticalized morphological unit. It should most appropriately be placed in what
Bondarko (1990:44) calls ‘the near periphery’ (ближния периферия), i.e., the area which is
immediately outside of the core of fully grammaticalized morphological categories.

190
 References
Asenova 1987: Асенова, II. Относно шшш-перфектните форми в българския език. Българ­
ски език XXXVII, 149-151.
Bondarko 1990: Бондарко, А.В. Теория функционалной грамматики. Темпоральность. Мо-
.. далъность. Ленинград: Наука.
Boyadjievl968: Бояджиев, Т. Аналитични форми с глагола имам в тракийските гово­
ри. Известия на Института за български език, XIV, 459-465.
Dahl 1981: Dahl, 0. On the definition of the telic-atelic (bounded-nonbounded) distinction. In:
Tedeschi, P, & A. Zaenen (eds.), Syntax and semantics 14, Tense and aspect,. New York:
Academic Press, 79-90.
Georgiev 1976 [1957]: Георгиев, В. Възникване на нови сложни глаголни форми със
спомагателен глагол „имам”. - В: Пашов, И. й Р. Ницолова (ред.), Помагало по
българска морфология. Глагол. София: Наука и изкуство, 294-311.
[Georgiev 1957 - In: Известия на ИБЕ, т.5, 31-59.] ]
Grammar 1983: Граматика на съвременния български книжовен език, т.2. Морфология.
Ред. С.Стоянов. София: Изд. на БАН.
Graves 2000: Graves, N. Macedonian - a language with three perfects? In: Dahl, O. (ed.), Tense
and aspect in the languages of Europe, Berlin & New York: Mouton de Gruyter, 479-494,
Hopper, P. & E. Traugott 1993: Hopper, P. & E. Traugott. Grammaticalization. Cambridge:
Cambridge University Press.
Kostov 1982 [1972]: Костов, K. Семантични наблюдения върху съчетанието имам + минало
страдателно причастие в българския език. В: X. Валтер, К. Гутшмит, Св. Иванчев (със­
тавители). Езиковедската българистика в ГДР. София: Наука и изкуство, 157-167.
[Kostow, К. 1972. Semantische Beobachtungen uber die Verbindung von ‘imam’ mit dem
Participium Perfecti Passivi im Bulgarischen. ZfSl, 17,371-379.]
Kostadinova 2004: Костадинова, П. Имам + минало страдателно причастие. В: Холевич,
Й. и К. Рикев (съставители). Българистични студии. София: Изд. на Софийския уни­
верситет, 60-65.
Maslov 1978: Маслов, Ю. С. К основаниям сопоставительной аспектологии. В: Маслов,
Ю.С, (отв. ред.), Вопрош сопоставительной аспектологии. Ленинград: Издательство
Ленинградското университета, 4-44,
Maslov 1985: Maslov, Yu.S. An outline of contrastive aspectology. In Maslov, Yu.S. (ed,),
Contrastive studies in verbal aspect.Heidelberg: Julius Groos, 1-44.
Mircevl976 [1973]: Мирчев, K. За съчетанията на глагол имам + минало страдателно при­
частие в български език. В: Пашов. П. и Р. Ницолова (ред.), Помагало по българска
морфология. Глагол^ София: Наука и изкуство, 312-315.
Pencev 1968: Пенчев, И. Конструкции с глагола имам. В: Андрейчин, Л. и С.Стойков
(ред.). - Славистичен сборник 12,173-177.
Popov 1963: Попов, К. Съвременен български език. Синтаксис. София: Наука и изкуство.
Popova 1978: Попова, А. Някои особености на употребата на имам с минало страдателно
причастие в български, полски и чешки език. Славистични изследвания, т.4. София:
Наука и изкуство, 201-205.
Quirk et al. 1985: Quirk, R., S. Greenbaum, G. Leech, J. Svartvik. A comprehensive grammar
of the English language. London and New York: Longman.
Referovskaja 1996: Реферовская, E.A. Бьггийность во французком язьхке. В: Теория функ-
циональной грамматики. Локативность, бьггийность, поссессивностъ, обуе лов ленность.
Санкт-Петербург: Наука, 80-98.

151
Stoyanov 1.964: Стоянов, C. Граматика на българския книжовен език. София: Наука и из­
куство.
Teodorov-Balan 1957: Теодоров-Балан, А. Особит състав с глагол „имам”. Известия на ИБЕ,
5, 23-29. София: БАН.
Verkuyl 1993: Verkuyl, Н. J. A theory of aspectuality. Cambridge Studies in Linguistics 64.
Cambridge: CUP.
Visser 1973: Visser, F. T. An historical syntax of the English language, vol. Ill, Second half.
Leiden: Brill.

152
 Петя Костадинова
Институт за български език - БАН

Имам + минало страдателно причастие

едно семантично ограничение

Конструкцията, съставена от спрегаемия глагол имам и изменящо се по род и число

минало страдателно причастие от преходни глаголи (направен, направени; изработена,
изработени; публикувано, публикувани и пр.)5 предизвиква изследователския интерес
доста отдавна (срв. напр. Григорович 1877: 165 и описанието у Цойнска 2004:201,203:
Дримколов 1894:155456) и може да се каже, че повече или по-малко детайлно са
разработени различни нейни аспекти. Все пак основният проблем, около който се води
дискусията по отношение на съвременния български книжовен език, е свързан със статута
на съчетанието - дали то представя нова морфологична форма (ново граматично време в
процес на възникване) или е синтактична конструкция1. В статията си „ Конструкции с
глагола имам” Й. Пенчев аргументирано доказва чрез парафрази, че конструкцията е
омонимна (Пенчев 1968:173), че омонимията се разрешава на синтактична основа (пак
там 175) и че евентуално въпросът за възникваща морфологична форма или синтактична
конструкция може да бъде поставян по отношение на случаите, в които имам реализира
непритежателно значение (пак там 174).
Синтактичното разграничение, което Пенчев доказва, се състои в това, „че в единия
случай причастието е пояснение, свързано с глагола, и че в другия случай то е пояснение
към съществителното име” (пак там 175). Така той предлага два синтактични записа на
изречението Той има изорани две ниви (пак там 175):
I. (Той) J (има изорани)2 2(две нивиЦ
II. (Той) 1(2(има)2 Хизоранидве.ниви)^
В първия запис (причастието е пояснение, свързано с глагола) им,ом реализира
непритежателно значение2. Значението на изречения, съдържащи дискутираната
конструкция, може да се опише по следния начин:... „приписва се „ на някого „имане” на
нещо, във връзка с което той е извършил някаква дейност... (пак там 174), Приведеният
цитат е напълно ясен и в смисъл, че при синтактичния запис I, в който имам не реализира
притежателно значение, този, който „има” нещо, е същият този, който е извършил някакво
действие3. Тук имам функционира в текста „... със значение „брои ми се”, „приписва ми
се”. Именно по отношение на тези случаи според Пенчев се поставя и въпросът дали
става дума за морфологична категория или за синтактична структура: „При употреба на
глагола имам със значение „брои ми се”, „приписва ми се” винаги се мисли за действието,
което е причинило тоя вид „имане”. В тоя смисъл значението е контекстуално, поради

153
 което то придооива по-конкретен характер, като се вземе предвид значението на глагола
в причастна форма. Изглежда по такъв начин трябва да се разбира и мисълта на Вл.
Георгиев, че имам служи като спомагателен глагол при пълнозначния глагол във форма
на страдателно причастие” (пак там 174). В по-нататъшната дискусия аргументите в
полза на схващането, че съчетанието имам + минало страдателно причастие представя
синтактична конструкция, а не морфологична категория, са свързани с това, че в него
могат да участвуват само преходни глаголи, че причастието се съгласува с прякото
допълнение, че прякото допълнение не може да бъде членувано, че глаголът имам все
пак не е загубил напълно своето лексикално значение.
Настоящата статия, има за цел да приведе още един аргумент в полза на тезата, според
която имам + минало страдателно причастие (когато имам не е употребен с притежателно
значение, т.е. синтактичен запис -I у Пенчев) не би трябвало да се разглежда като
морфологична форма - съществува доста силно семантично ограничение по отношение
на съществителното, което може да заема позицията на подлога в изречения като
анализираното от Пенчев Той има изорани две ниви. Става дума за това, че позицията
на подлог може да се заема само от такива съществителни, които назовават одушевени
същности4. При изреченията, на които може да се припише синтактичен запис II
подлогът може да бъде съществително, назоваващо както одушевена, така и неодушевена
същност.
Указание за това, че в позицията на подлог в изречения като разглежданите може да
се появи само съществително, назоваващо одушевен обект, присъстват още в статията на
Пенчев, срв. приведения вече по-горе цитат за „имането” като резултат от извършването
на някаква дейност (пак там 174)5. Като доказателство тук ще приведем няколко
изречения и възможните им парафрази, които ясно показват различните възможности
за парафразиране, когато в позиция на подлог е съществително, назоваващо одушевен
обект (А), в сравнение с възможностите за парафразиране, когато в позицията на подлог е
съществително, назоваващо неодушевен обект (Б).
А
(1) Той има спечелени 13 сребърни и 2 златни медала ~ (1а) Той е спечелил 13 сребърни
и два златни медала; (2) Отборът има изшдани общо 87 мача - (2а) Отборът е изиграл
общо 87 мача; (3)... кредиторът и доставчикът на стоките и услугите имат предварително
подписан договор, по силата на който ... - (За) кредиторът и доставчикът на стоките и
услугите са подписали предварително договор, по силата на който.,.; (4) Секторът вече има
обсъдени и изработени няколко варианта,.. - (4а) Секторът вече е обсъдил и изработил
няколко варианта; (5) Страните членки трябва да имат въведени ефективни мерки за
контрол - (5а) Страните членки трябва да са въвели ефективни мерки за контрол6.
Б
Машинката изглежда безобидна, но има вградено микрофояче - (1а) Машинката
изглежда безобидна, но в нея има вградено микрофонче (16) Машинката изглежда
безобидна, но притежава, съдържа, разполага с вградено микрофонче ~ *(1в) Машинката
изглежда безобидна, но си е вградила микрофонче; (2) Столът има прикачени 2 ръчки -
(2а) Към стола има прикачени две ръчки - (26) Столът има, съдържа, разполага с 2
прикачени ръчки - *(2в) Столът си е прикачил 2 ръчки; (3) Плавателните съдове, които
имат инсталирани пожарогасителни приспособления... - (За) Плавателните съдове, в
които има инсталирани пожарогасителни приспособления... - (36) Плавателните съдове,
които имат, съдържат, разполагат с инсталирани пожарогасителни приспособления... -
*(3в) Плавателните съдове, които са инсталирали пожарогасителни приспособления...; (4)
Всяко превозно средство трябва да има залепена винетка - (4а) На всяко превозно средство

154
трябва да има залепена винетка - (46) Всяко превозно средство трябва да има, притежава,
разполага със залепена винетка - *(4в) Всяко превозно средство трябва да е залепило
винетка; (5) Обектът има охранявани зони - (5а) В обекта има охранявани зони - (56)
Обектът има, съдържа, разполага с охранявани зони - *(5в) Обектът охранява зони7.
По-горе невъзможните парафрази (1в) - (5в) разграничават двете синтактични кон­
струкции (срв. и Пенчев 1968) - изреченията от примерите в А от изреченията от при­
мерите в В, като доказват тезата за наличие на семантично ограничение, свързано с
позицията на подлога.
Парафразите (16) - (56) в В указват на притежателното значение на глагола имам,
парафразите (1а) - (5а) - показват връзката между притежателност и екзистенциалност,
безличното има (срв. и Асенова 1989:196).

БЕЛЕЖКИ
1. Вж. посочената библиография у Костов 1982; Костадинова 2004.
2. Тук няма да се спираме върху притежателността, разбирана в т.н. тясно и широко
значение, както и върху въпроси, свързани със семантиката на притежателността и с
изразяването й в съвременния български език.
3. Докато при изреченията, на които се приписва синтактичен запис II, този, който е
извършил действието, като правило е различен от този, който „има” нещо в резултат от
действието. Съществуват и гранични случаи, като напр. припомненото от Костов по друг
повод изречение той има написано своето изказване-срв. той е написал (предварително)
изказване и (сега) той разполага с/има това изказване (Костов 1982:160-161). В същата
публикация Костов споменава тази статия на Пенчев, но не обръща внимание на
доказаната омонимичност на конструкцията, срв. Костов 1982:158. Статията на Пенчев и
СЪОТВеТНО ПСЦД^ _. xipc-дххи^хси a, xav. via ххи-д Пв.хИМаНИС
при анализа на материала (интерпретиран у Георгиев 1957, у Костадинова 2004), който
критично се поднася у Костов 2004. Срв. и по-нататък.
4. Съвсем накратко повдигнах въпроса за това семантично ограничение в друга своя
работа, срв. Костадинова 2004.
5. Семантичността или асемантичността на изречението зависи и от това, какво действие
се приписва на един или друг обект, срв. напр. условията за семантичност, свързани с
подлога „той” в изречение като Той е от младите писатели и вече има издадени две
стихосбирки и един сборник с есета или изречението Той има спечелени два медала. В
първото „той” може да бъде заменено със съществително за лице, докато във второто „той”
изречението е семантично и при съществително за лице, и при съществително, назоваващо
напр. животно. Интерпретацията на такива изречения е във връзка с функционирането
на категорията одушевеност в българския език.
6. Последните два примера повдигат два други въпроса. Първият е свързан с доказва­
нето на това, че съществителни като институт, страна, завод, секция, отбор, редакция
и пр. могат да назовават и група хора, т.е. да се държат като наименования за одушевени
обекти (срв. и Костов, 2004:128). Вторият е свързан с възможните парафрази в страда-
телен залог като В сектора вече са обсъдени и В страните членки трябва да бъдат
въведени ..., които тук не са предмет на анализ.
7. Последният пример е анализиран от Костов и като контрааргумент във връзка с
тезата, че в позицията на подлог могат да се появяват само съществителни за одушевени
обекти (Костов 2004:128).

155
 Литература
Асенова 1989: Асенова, П, Балканско езикознание. Основни проблеми на балканския
езиков съюз. „Наука и изкуство”, С.
Георгиев 1957: Георгиев, Вл. Възникване на нови сложни глаголни форми със спомагателен
глагол „имам”. - В: Изв. на ИБЕ. T.V. С.
Григорович 1877: Григоровци, В. Очеркъ путешествш по Европейской Турщи. 2. изд. М.
(Цит. по фотот. изд. на БАН от 1978 г.)
Дримколов 1894: Дримколов, Сръбският език спрямо българския. - Бълг. преглед, г. П.
№3.
Костадинова 2004: Костадинова, П, Имам + минало страдателно причастие. - В:
Българистични студии. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”. С.
Костов 1982: Костов, К. Семантични наблюдения върху съчетанието имам + минало
страдателно причастие в българския език (прев. от немски). ~ В: Езиковедската
българистика в ГДР. „Наука и изкуство”. С.
Костов 2004: Костов, К. Мисли за структурните ограничения в употребата на синтактичното
съчетание имам + минало страдателно причастие от преходен глагол. ~ БЕ, Ц № 2-3.
Пенчев 1968: Пенчев, Й. Конструкции с глагола имам, - Славист, сборник, БАН.С.
Цойнска 2004: Цойнска, Р. В. И. Григорович за някои морфологични особености на бъл­
гарския език. - БЕ, LI, No 2-3.

156
 Влддко Мурдаров
Институт за български език - БАН

За сегашните страдателни причастия в съвременния

БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Когато се говори за западноевропейското влияние при словообразувателните проце­

си и семантичните промени в руския език през XIX век, естествено специално внимание
се обръща на образуването на съществителните имена със суфикс -ость (1). При това се
налага подробно да бъде разгледан и въпросът за граматичната характеристика на сло-
вообразувателната им основа и така се достига и до проблема за характера на формите
на -м, които биват използвани в тези случаи. Като имаме предвид, че тези думи нямат
ясен морфологичен статус в църковнославянски и заради това се интерпретират или като
причастия, или като прилагателни имена, въз основа на семантичната им характеристи­
ка (изразяване на възможност за действие) може да се направи изводът, че в конкретния
случай става дума за девербативни прилагателни (2). Като мотив за такова твърдение
може да се посочи фактът, че за модел при тези формации са послужили калки на при­
лагателни от различни чужди езици като гръцки, латински, френски и немски, което е
определило и развитието им в посочената посока в руски (3).
Такава интерпретация на проблема е от особено значение и при характеризиране на
образуванията на -зи в системата на съвременния български книжовен език, където те
се срещат в същата форма (4). Както е известно, в него не се среща категорията сегашни
страдателни причастия (5) и доколкото трябва да бъде изразено тъкмо съдържанието
на причастията като части от глаголната парадигма, се използват други категории, нап­
ример минали страдателни (6) или сегашни деятелни причастия (7).
Като причина за такова решение преди всичко се сочи, че в български не са налице
подходящи структурни и морфологични условия за възникването им (8), и че смущава
спецификата на формалния признак (9). Отбелязват се обаче и известни семантични зат­
руднения, без те да бъдат конкретизирани (10),
Общоизвестно е, че при формирането на нормите на новобългарския книжовен език
руският оказва съществено влияние като модел и допринася за обогатяването на лекси­
калния му състав (11) и граматичните му възможности (12). Тъй като по време на особено
силното въздействие от руски обаче категорията сегашни страдателни причастия е била
и в него в период на изграждане (13), много естествено е, че тя не е оказала директно вли­
яние при формирането на граматичната норма на българския език, както става при други
морфологични категории, които също са били изчезнали от него (14). При това не играе
съществена роля и частичната поява на сегашни страдателни причастия в творбите на
отделни възрожденски книжовници (15), използвани преди всичко под влияние на цьр-

157
 ковнославянски (16), както и опитите на някои от авторите на учебници да ги утвърдят
при описание на граматичната система (17).
Директно заетите от руски същински причастия на -м, които по това време не са малко,
не са в състояние да повлияят съществено като модел, защото те, както подчертават някои
изследователи (18), са били заемани предимно изолирано, тоест обикновено без съответния
глагол (19), напр. зрим, мним. Други причастия вече са били откъснати от глагола, тъй
като са загубили някои от граматическите си качества, напр. зависим, любим, обитаем.
Всичко това води до тяхното лексшсализиране в българския език и към прехода им към
групата на прилагателните имена. Същото се отнася и до субстантивираните форми, които
се налагат във формиращите се отделни терминологични системи, без да бъдат възприе­
мани като причастия (20), срв. делимо, изкопаемо, множимо, насекомо, определяемо.
Особеното обаче е било, че при значителна част от заемните се проявява известна се-
лективност, като се дава предпочитание на форми, които са носители на допълнителния
семантичен елемент ’възможност за действие’ - въртим, избираем, носим, обработваем,
осезаем, проходим, управляем. Тези думи обаче, както вече е доказано (21.), самите са въз­
никнали като прилагателни имена. Заради това при тях не е можело да се очаква по-раз­
лично развитие в новобългарския език.
Към това се добавя и фактът, че много от формите биват заети в него заедно със съот­
ветните съществителни, образувани с -ост (22), или възникват паралелно с тях. Такова е
положението например при мачкаем - мачкаемост, приложим - приложимост, разт­
ворим - разтворимост, сгъваем - сгъваемост. Тези процеси допринасят за запазване на
допълнителния нюанс в значението и по този начин предварително определят и тяхната
характеристика в български.
Допълнително влияние при характеризирането на формите като прилагателни в бъл­
гарския език оказва и фактът, че голяма част от тях не са образувани направо от съответ­
ния глагол, а се появява и паралелна префиксация чрез отрицателния префикс не- (23),
като те запазват в семантиката си, благодарение на суфикса -ж, елемента ’възможност
(по-точно: ’невъзможност’) за действие’ (24) - незабравим, необходим, неокачествим, не­
поправим-, нетърпим.
Характеристиката на формите на -м не се променя и с оглед към съвременния българ­
ски книжовен език, където те, въпреки пуристичните препоръки (25) биват образувани
свободно в граматическо отношение (26) - и от свършени, и от несвършени глаголи - под
руско влияние (27), но и като резултат от самостоятелно развитие (28) и се използват неог­
раничено. Въз основа на семантиката си новите формации също не намират пряк контакт
със съответните глаголи, послужили като словообразувателна основа, и заради това не са
в състояние да разширят парадигмата им. Елементът ’възможност за действие’ се запазва
в тях и по този начин ги обединява в самостоятелен структурно-семантичен (тоест словооб-
разувателен) тип (29) в рамките на системата на прилагателните имена.
Поради това - въпреки мненията на отделни изследователи (30), които обръщат вни­
мание преди всичко на засилената употреба (31) на подобни форми - не може да се очаква
възникването на категорията сегашни страдателни причастия, в съвременния българс­
ки книжовен език,

(1) Huttl-Worth, G. On Word-Formation and Semantic Change in 19th Century Russian: Their
West European Origins. - In: To Honor Roman Jakobson, Essays on the Occasion of His
Seventieth Birthday, The Hague-Paris, 1968,2294-2297.

158
 (2) Huttl-Worth, G. Ibidem, p, 2295.
(3) Huttl-Worth, G. Ibidem, 2295-2296.
(4) Балан, X. T. Нова българска граматика, C., 1940, 206-207; Андрейчин, Л., К. Попов,
Cm. Стоянов, Граматика на българския език, С., 1977, 287-288; Андрейчин, Л. Основ­
на българска граматика, С., 1978, 257-258; Стоянов, Ст. Граматика на българския
книжовен език, С.( 1980, 431-432,
(5) Граматика на съвременния български книжовен език, Т. 2. Морфология, С., 1983, с.
377; Бояджиев, Т, Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Фонетика.
Лексикология. Словообразуване. Морфология. Синтаксис, С., 1998,349-350.
(6) Маслов, Ю. С. Очерк болгарской грамматики, М,, 1956, с. 264; Георгиева, Е. За някои
граматико-семантични промени на миналите страдателни причастия в съвременния
български книжовен език. - В: Помагало по българска морфология. Глагол, С., 1976,
415-426; Първев, Хр. Морфологични особености на причастията в съвременния бъл­
гарски книжовен зеик. - В: Помагало по българска морфология. Глагол, С., 1976, с.
402; Граматика на съвременния български книжовен език, Т. 2. Морфология, с. 377;
История на новобългарския книжовен език, С., 1989,418-419.
(7) Попов, Д. Българска граматика, С., 1941,102-103; Първев, Хр. Съвременният книжо­
вен български език и проблемата за сегашно страдателно причастие. - В: Известия на
ИБ Е, XIX, С., 1970, с. 129; Георгиева, Е. Езикови проблеми на терминообразуването в
българския език. - В: Проблеми на езиковата култура, С., 1980,133-134.
(8) Първев, Хр. Морфологични особености на причастията в съвременния български кни­
жовен език, с. 400.
(9) Първев, Хр. Пак там, с. 401; Георгиева, Е. За някои граматико-семантични промени на
миналите страдателни причастия в съвременния български книжовен език, с. 420.
(10) Първев, Хр, Черти от семантичната характеристика на причастията в съвременния кни­
жовен български език. - В: Помагало по българска морфология. Глагол, С., 1976, е. 406.
(11) Андрейчин, Л. Из историята на нашето езиково строителство, С.( 1977,1.26-133; Геор­
гиева, Е„ Р. Цойнска, Славянски и неславянски езикови влияния в периода на офор­
мяне и стабилизиране на съвременния български книжовен език (С оглед предимно
към лексиката). - В: Славянски филология. XV, Езикознание, С., 1978,115-116; Павло­
ва, Р. Болгарско-русские и русско-болгарские связи, С., 1979,191-198; 207-210; Русинов,
Р. Учебник по история на новобългарския книжовен език, С., 1980, с. 142; Русинов, Р.
. Речниковото богатство на българския книжовен език, С., 1980, 85-90.
(12) Андрейчин, Л. Из историята на нашето езиково строителство, с. 89; Павлова, Р. Цит.
съч., 210-212.
(13) Huttl-Worth, G. Op. cit., р. 2296.
(14) Мирчев, К. Историческа граматика на българския език, С., 1978, с. 236.
(15) Първев, Хр. Съвременният книжовен български език и проблемата за сегашно страда­
телно причастие, 124-126; Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2.
Морфология, с. 377; История на новобългарския книжовен език, 416-417.
(16) Първев, Хр. Пак там, с. 123,125.
(17) История на новобългарския книжовен език, с. 417.
(18) Първев, Хр. Черти от семантичната характеристика на причастията в съвременния
книжовен български език, с. 406,
(19) Чоролеева, М. Отглаголни прилагателни имена или адективирани причастия. - В:
Известия на ИБЕ, XIX, С,, 1970, с. 168,
(20) Георгиева, Е. За някои граматико-семантични промени на миналите страдателни
причастия в съвременния български книжовен език, 415-416; Първев, Хр. Съвремен-

159
 пият книжовен български език и проблемата за сегашно страдателно причастие, с.
128; История на новобългарския книжовен език, с. 418.
(21) Георгиева, Е., Р. Цойнска. Славянски и неславянски езикови влияния в периода на
оформяне и стабилизиране на съвременния български книжовен език (С оглед пре­
димно към лексиката), с. 116; Павлова, Р. Цит. съч. 215-217; Русинов, Р. Речниковото
богатство на българския книжовен език, 88-89.
(22) Първев, Хр. Съвременният книжовен български език и проблемата за сегашно стра­
дателно причастие, 127-128; Граматика на съвременния български книжовен език, Т.
2. Морфология, с. 378.
(23) Huttl-Worth, G, Op. cit. р. 2295; Георгиева, Е. Активни словообразу-вателни процеси в
групата на прилагателните, свързани с терминологията. - В: Съпоставително изуча­
ване на частите лексикални системи на славянските езици в синхрония и диахрония,
С, 1979, с. 108.
(24) Граматика на съвременния български книжоевн език, Т. 2. Морфология, с. 377
(25) Георгиева, Е. Езикови проблеми на терминообразуването в българския език, 133-134,
(26) Чоролеева, М. Цит. съч,, с. 165.
(27) Георгиева, Е. Влияние на руската научно-техническа терминология върху българска­
та. - В: Помагало по българска лексикология, С., 1979, с. 202,
(28) Георгиева, Е. Активни словообразувателни процеси в групата на прилагателните,
свързани с терминологията, с. 208; Мурдаров, В. Съвременни словообразувателни про­
цеси (очерк върху българското словообразуване), С., 1983, е. 63-64.
(29) Чоролеева, М. Цит. съч.. с. 168.
(30) Първев, Хр. Черти от семантичната характеристика на причастията в съвременния
книжовен български език, с. 407; История на новобългарския книжовен език, 418-419.
(31) Бояджиев, Т. Ив. Куцаров, ЙЛенчев. Цит. съч., с. 350

160
 Татяна Александрова
Институт за български език - БАН

Семантика на минали страдателни причастия,

ОБРАЗУВАНИ ОТ ГЛАГОЛИ РЕФЛЕКСИВА ТАНТУМ
В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Особеност на българския език е, че минали страдателни причастия (по-нататък МСП)

могат да се образуват и от глаголи, традиционно класифицирани като непреходни, т.е.
такива, които в изречението не (могат да) присъединяват пряко допълнение. Производ­
ните от непреходни глаголи като разговарям, изневерявам и т.н. МСП имат ограничена
употреба - само в предикативен сказуемен израз и само с формата за среден род в комби­
нация с 3, лице ед. ч. на спомагателния глагол съм (максимално немаркирани форми). За
разлика от тях, онези МСП, които съответстват на структури глагол+се, реализират пълни
парадигми и имат по-разнообразни функции. В това изследване си поставяме за цел да
разкрием семантиката на МСП, образувани от непреходни глаголи от типа рефлексива
тантум, като се опитаме да определим мястото на аспектуалните компоненти в тяхна­
та семантичната структура. Анализът е базиран върху методологията на семантичната
граматика и върху семантичния подход към категорията вид и развитата от Ст. Каролак
идея за комплексната същност на видовото значение. Избраната теоретична база поз­
волява да се направи семантико-комбинаторен анализ на МСП, производни от глаголи,
експлициращи различни в аспектуално отношение типове предикати, което ще допринесе
за по-адекватно интерпретиране особеностите на тяхното функциониране.
От гледна точка на семантичната граматика причастията, наред с прилагателните, са
изразители на предикати, конституиращи пропозиция, които са присъединени (добавени)
към други пропозиция (вж. Каролак 2001а: 41-43).
Преди всичко е необходимо да отбележим, че структурите от типа глагол +се, обединени
от общ формален белег, имат разнообразни функции в българския език и само в свързан
текст е възможно да се определи точното им значение. Приглаголяият компонент се е
изразител на понятия и категории от различен ранг: промени в семантичната структура на
предиката или в синтактичната схема за изразяване на отделни елементи от пропозицията,
денотативна идентичност на I и П аргумент и др. Проф. Пенчев има съществен принос за
изясняване функцията на рефлексивната морфема, както предпочита да я нарича той.
Той се придържа към традиционно застъпваното в българската граматика становище, че
има два вида се (си) - рефлексивно местоимение и частица - и отделя два типа структури
от типа глагол +се. При едните се е рефлексивно допълнение, което, свързано с преходен
глагол, дава синтактично съчетание. При другите формантът се не може да се замени с

161
пълната форма себе си в качеството й на допълнение и се-глаголът може да бъде среден,
реципрочен, пасивен или безличен (Пенчев 1995: 404405).
Прилагайки стандартната генеративна теория, Пенчев застъпва тезата, че при
„рефлексива тантум рефлексивната морфема е наистина словообразувателна: иначе тя
сигнализира винаги синтактично изменение на конструкцията” (Пенчев 1972: 245), В
рамките на тази теория се постулира, че „такива глаголи не могат да дават винителен
падеж на свой аргумент, поради което такъв аргумент не може да бъде синтактично пряко
допълнение” (Пенчев 1995: 405). Категоризацията на се в глаголите рефлексива тантум
като словообразувателна морфема се потвърждава и от гледна точка на семантичната
граматика, разглеждаща този компонент като синтактичен оператор, който заедно
с вербализиращите суфикси променя синтактичната функция на семантемата1 (срв.
маниак ~ вманиача се). Характерно за тези глаголи е това, че те не се намират в опозитивни
отношения с глаголи без се. Вероятно при един диахронен анализ би се установило, че
човечето от тях реализират производен интранзигивен модел, но фактът, че в съвременния
български се е установил само непреходният корелат (от типа усмихвам се, окосмя се ит.нф
е показателен за начина, по който българинът концептуализира света и себе си в него.
Приглаголният формант се е маркерза затвореност на ситуацията в сферата на субекта1 2,
Вежбицка подчертава ролята на се да сигнализира, че в полезрението на говорещия има
само един участник, който съвпада със субекта (Вежбицка 1999: 58). Чрез изреченски
изрази със сказумо - глагол рефлексива тантум - се приписва характеристика на субекта
или се кодира моментно събитие, което може да доведе или да не доведе до настъпване
на ново негово състояние. От гледна точка на семантичната теория на вида компонентът
се може да бъде маркер за абстрактната същност на причинния концепт, който е вграден
в семантиката на. предиката и за него няма отворена аргументна позиция. Предикатът
причина не се конкретизира, той съдържа само абстрактното моментно събитийно
понятие (вж. по-подробно Каролак 1998в: 320).
Според Вежбицка показателят за възвратност указва на концептуалния разрив между
действието и настъпилото изменение на състоянието, което е причина в някои европейски
езици перфективните глаголи да са възвратни, а техните имперфективни съответствия
невъзвратим (Вежбицка 1999: 71). Системна особеност на българския обаче е, че всеки
перфективен се-глагол има имперфективен корелат със същата коренова морфема. Така
в глаголи рефлексива тантум като муся се, страхувам се, шляя се не е кодиран концеп­
туален разрив между действието и настъпилото изменение на състоянието.
Съществува отчетлива зависимост между видовата семантика на предиката и възмож­
ността за образуване на МСП от глагола, който е негов изразител. В български МСП могат
да се образуват от определени типове свършени глаголи рефлексива тантум и само от
един тип несвършени. За да докажем това свое твърдение, ще направим анализ на видо­
вата семантика на предикатите, чиито изразители са тези глаголи. В анализа си се позо­
ваваме на разработките на проф. Ст. Каролак за вида като семантична категория на вът­
решното време, намираща израз в привативната опозиция продължителност -липса на
продължителност (Каролак 1998:191; Каролак 2004:161), и на разработената от него идея
за композиционалната съпщост на видовото значение, което освен просто понятие, може да
представлява конфигурация от отделни видови понятия. В рамките на тази концепция

1С термина селшнтема, следвайки Каролак, означаваме морфема със семантична функция (вж. Каролак 19986:34),
2 С термина субект означаваме хилерроля, т.е, набор от различни семантични роли -- категориални
характеристики на първата аргументна позиция, на която в активната изреченска версия се приписва
синтактичната функция подлог.

162
 се приема, че съществуват аспектуално прости предикати, които съдържат само едно от
простите видови значения имперфективност (прост несвършен вид) или перфективност
(прост свършен вид). Други, частни предикати са сложни в аспектуално отношение ~ те
съдържат конфигурации от тези видови понятия, т.е. става дума за комплексен вид, при
който едно от видовите понятия доминира във видовата структура и диктува синтактично­
то поведение на предикативния израз (вж. Каролак 1998; Каролак 19986; Каролак 2004).
Въз основа на критерия степен на аспектуално, комплексност Каролак прави се­
мантична класификация на глаголите (глаголните основи) (вж. Каролак 1998; 182 ~ 183;
Каролак 2001: 46; Каролак 2004:174). Без да представяме цялата класификация, тук ще
насочим вниманието си само към няколко групи, които ни интересуват. Авторът отделя
класа на моменталните (събитийните) глаголи, които са моноаспектуални - в тях е нали­
це само видовият компонент'сегашен вид в качеството му на прост предикат (вж. Каролак
1998в: 332), Те означават моментни събития без произтичащи от тях последици под фор­
мата на резултативни състояния. Такива са например весна се, натъкна се, пошегувам-
се и др. Предикатите, които се приписват на тези глаголи, удовлетворяват логическата
схема Стана Р. Отсъствието на траене в обективното време и на ново резултативно състо­
яние на субекта са техни иманентни признаци.
Каролак отделя и класа на инхоативните глаголи, изразители на моментни събития,
чиито следствия са резултативни състояния. Понятието инхоативност представя комп­
лексен свършен вид - конфигурация от две прости видови понятия: продължителност
(компонентът състояние), над което доминира видовият компонент непраФолжителност
(компонентът моментно събитие) (Каролак 19986: 28). Компонентът моментно събитие
при инхоативните глаголи има абстрактен характер и не може да се направи явен: чрез
пропозиционален аргумент, по което те се различават от резултативните (каузативните),
чиято синтактична структура е по-сложна заради разполагането на причинния концепт
в аргументи а позиция (Каролак 1998в: 320). Удовлетворяват логическата схема Стана
Р, следствие на което е Q, От групата на глаголите рефлексива тантум инхоативни са
вмириша се, изпращя се, намуся- се и др. Означават моментни интелектуални, психичес­
ки, емоционални или физически актове с последваща промяна в състоянието на субекта,
означено чрез произвеждащата основа. Дискретни изразители на моментния абстрактен
концепт събитие са представки (и някои наставки) като: в-, за-, из, на-, о- (об-), по-, под-,
пре-, при-, про-, раз-, с-(съ-), у-, които се прибавят към основи с продължителна аспектуал-
на семантика. Основите могат да бъдат номинални и вербални (голяма част от тях също
номинално мотивирани), изразяващи статични или динамични предикати с продължи­
телна семантика. Тук е мястото да отбележим, че в концепцията иа Каролак видът, тай
като е семантична категория, е присъщ не само на вербалните, но и на именните осно­
ви -те изразяват продължителна видова семантика (Каролак 1998:182).
В теорията на семантичната граматика се приема, че при многоместните предикати не
е вграден фиксиран ред на аргументите, т.е. на имплицираните от предиката семантични
компоненти (Каролак и Крайсберг 1999:185). Допускайки вариране на реда на аргументи­
те, предикатат конституира различни схеми на съответствие между съдържанието им и тех­
ните синтактични функции. Формален изразител на конверсията на аргументи в българ­
ски са причастните морфеми -н/-т, които се прибавят към аористната основа. Така МСП
кодират такъв ред на аргументите, при който първият аргумент, носител на понятийното
съдържание засягаща същина (субект на въздействие или причина), заема втора позиция
и така неговият ранг се понижава, поради което изразяването му не е задължително. Втори­
ят аргумент, носител на съдържанието засегната същина (обект на въздействие, паищенс),
заема първа аргументна позиция. В семантемата на МСП тази позиция се блокира, за да

163
 свърже обща позиция с надреден предикат. МСП обаче, които са образувани от глаголи
рефлексива тантум, не кодират конверсивен вед на аргументите, което личи от непроме­
нената синтактичната схема на съответствие между съдържанието им и техните синтактич­
ни функции в следните две изречения с личен глагол и с причастна конструкция:
Пламен се пристрасти към алкохола.
Пламен е пристрастен към алкохола.
Причината е в това, че конституиращият предикат не отваря аргументна позиция за
понятийното съдържание източник или причина, то е вградено в семантиката на консти­
туиращия предикат, поради което не е възможно да има промяна на позиции.
Но въпреки че не кодират конверсия на аргументи. МСП от глаголи рефлексива тан­
тум представят- прейерархизиране на семантични компоненти с видова стойност. Меха-
низмът на тази операция при резултативните глаголи е обяснен от Каролак. Както ак­
тивният резултативен глагол, така и производното от него МСП съдържат едни и същи
понятийни компоненти: моментния събитиен компонент и продължителния компонент
състояние. Но докато в активния глагол доминира събитийният компонент, а продължи­
телният е подчинен, то в МСП доминира продължителният компонент състояние. Така
функцията на деривационната морфема -н/-т е да промени първоначалната йерархия
на общите понятийни компоненти събитие и състояние, което се отразява в разместване­
то на позициите на аргументите. Аргументът със съдържание източник (т.е. компонентът
причина) заема втора позиция в семантичната структура на причастието, като същевре­
менно се губи понятието за възникване СТАНА (Каролак 1999: 92),
Както вече изяснихме обаче, вграденият в семантиката на частния предикат концепт
причина, (в който е синтетизиран компонентът моментно събитие) при инхоативните
глаголи рефлексива тантум не отваря позиция за пропозиционален аргумент, Затова
в изречения с предикативен израз, съдържащ МСП от инхоативен глагол рефлексива
тантум, няма конверсия на аргументи, а само прейерархизация на видови понятия. Про­
дължителното понятие състояние става доминиращо и се губи понятието за възникване
(моментният събитиен концепт). Причинният концепт не се губи при деривацията (тъй
като е вграден) и това личи от разликата в семантиката на причастия и на прилагателни
имена, напр. между вбесен и бесен; втечнен и течен; разхубавен и хубав и др., но не влияе
върху синтактичното обкръжение. Това е възможно поради двукомпонентната видова кон­
фигурация на предикатите, чиито изразители са тези глаголи.. Загубата на компонента
възникване на състоянието, която настъпва при деривацията от личен глагол към МСП,
личи от загубата при причастието на морфемите, изразяващи деиктичните категории лице
и време. Както ще покажем по-нататък, ако изходният предикат, чийго изразител е глагол
рефлексива тантум, е моноаспектуалея (т.е. съдържа само един видов компонент), от него
не може да се образува МСП, тъй като не е възможна нито конверсия на аргументи, нито
прейерархизация на семантични компоненти с видова стойност.
Сред инхоативните глаголирефлексива тантум, от които могат да се образуват МСП.
се оформят две групи. При едната съответният предикат налага селективно ограниче­
ние на стойностите на аргументниге променливи в първата позиция, която може да се
запълва само с понятия с признак +одушевеност/+лице, основно със семантичната роля
Експериентор. Приемаме, че тези глаголи са системни изразители на автокаузативен ези­
ков модел. Според Кустова глаголите с експериенциална съставяща кодират типични за
човека ситуации, в които той проявява способността си за осъзната реакция, за преработ­
ване на определено въздействие от външния свят, което невинаги е насочено специално
към него. Благодарение на изработената у него система за реагиране той се превръща в
автокаузатор на собствените си състояния (вж. Кустова 1998: 36). Експериенторът носи

161
 едновременно характеристиките на Агенс и Пациенс, на субект и на обект на въздейст­
вие и/или промяна. Именно това обуславя възможността от този тип глаголи рефлексива
тантум да се образуват МСП. Такива глаголи са: с представка в-: вгледам се (вгледан),
вглъбя се, вдетиня се, вдървя се, вживея се, видиотя се, вкаменя се, взра се, вдълбана се,
вледеня се, влюбя се, вкочаня се, вманиача се, вмириша се, врека се, вслушам се и др.; с
представка въз-: възгордея се, възкача се, възрадвам се и др.; с представка за-: загърдя
се, заинатя се, замогна се, замонаша се, запъхтя се, загрижа се, засмея се, залутам се
и др,; с представка из-: изпращя се, излегна се, изчервя се; изгърбя се; изродя се и др,: с
представка на-: нагърбя се, наежа се, начумеря се, навъся се, надупя се, намуся се, наперя
се, нацупя се и др,; с представка о-/об: облакътя се, озъбя се, окопитя се, окосмя се, опом­
ня се, освестя се, отракам се, обиграя се, ожребя се, оперя се, окумя се, осмеля се и др.; с
представка от-: отплесна се и др.; с представка по-: побратимя се, подуя се, покача се
и др.; с представки пре-, при-, про-: прегърбя се, преродя се, престоря се, престраша се,
префърцуня се, прехласна се, присламча се, прочуя се, прошаря се, пристрастя се, при­
целя се и др.; с представка раз-: разгорещя се, разхайтам се, разгоня се, разкаям се, раз-
треперя, се, разфуча се, разхубавя се и др.; с представки с-, съ-: сгуша се, срасна се, схвана
се, скарам се, смаля се, смълча се, спаря се, сродя се, скупча се, смръзна се, сприятеля се
и др.; с представка у-: угрижа се, удремя се, унеса се, умисля се, умълча се, умърлуша се,
усамотя се, усмихна се, уединя се, ухиля се и др.
Другата група инхоативни глаголи, от които могат да се образуват МСП, налагат ог­
раничение върху категориалната характеристика на първия аргумент, който може да
приема само стойности с признака -одушевеност. Те обикновено са деноминални, по-ряд­
ко девербални, но също номинално мотивирани или с вербална основа с продължителна
семантика: вдлъбна се (вдлъбнат), вкоравя се, врежа се, вдълбая се, втвърдя се, втечня се,
вкореня се, залоя се, заоблача се, зародя се, изпаря, се, изметна се, напукам се, разклоня
се, разсъхна се, утая- се и др. Те представят самоизвършващи се действия или такива,
чийто причинител е неизвестен или несъществен.
Деноминалните безпредставъчни свършени глаголи, изразители на инхоативни кон­
фигурации, от които могат да се образуват МСП, са малко. При тях моментното понятие
се изразява чрез перфективащия суфикс (-оса-): така докато в личния глагол захаросам
се доминира събитието, то в семантемата на причастието захаросан доминира продължи­
телния компонент състояние.
Представките при горните типове глаголи добавят приоритетно аспекуална характе­
ристика - към изходния моноаспектуален предикат, който съдържа само видовия компо­
нент прост несвършен вид, се добавя абстрактният видов компонент моментно събитие,
който става доминиращ и променя аспектуалната му стойност - от моноаспектуален той
става биаспектуален инхоативен. Затова е възможно компонентът възникване на ново­
то състояние, чиито дискретни изразители са представките, да бъде елиминиран, което
всъщност става при деривацията от личен глагол към МСП.
Опитахме се да докажем, че МСП, производни от инхоативни глаголи рефлексива
тантум, кодират обратна на личната глаголна форма йерархия от видови компоненти:
доминира компонентът състояние, т.е. простият несвършен вид, а компонент възникване
на състоянието се елиминира. Абстрактният концепт причина се „наследява” и от
причастието, но не отваря аргументна позиция и не влияе на синтактичната схема на
изречението. Така чрез изреченски изрази с лична глаголна форма на инхоативни глаголи
рефлексива тантум се рематизира събитието, което води до определено състояние,
а чрез изреченски изрази с прозводното от тях причастие се рематизира състоянието,
предизвикано от събитието. Промяната можем да илюстрираме със следните изречения:

165
 (1) Детето се сгуши в прегръдките на майка си.
(2) Детето е сгушено е прегръдките на майка си.
В изречение (2) със сказуемо МСП+спомагателен глагол няма променен спрямо изре-
ченския израз с лична глаголна форма ред на аргументите, т.е. не се конституира друга схе­
ма на съответствие между аргументи и техните синтактични функции. Но в изречение (2) е
изразена променена йерархия на видови компоненти със семантична стойност ~ то предс­
тавя статична ситуация, тъй като кодира доминация на имиерфективния видов компонент
състояние. Презентната форма е на спомагателния глагол, с който се свързва МСП, за да
формира сказуемен предикативен израз, възстановява блокираната в семантемата на при­
частието субектна позиция, както и възможността за изразяване на деиктични категории.
Подобна картина се наблюдава и при онези несвършени глаголи рефлексива тантум,
които са изразители на телична конфигурация: аклиматизирам се (аклиматизиран), де-
зинтегрирам се, демодирам се, дистанцирам се, еманципирам се, парализирам се, пигмен­
тирам се, хабилитирам се и др. Каролак определя теличните глаголи като означаващи из­
вършване на актове върху обекти или процеси, на които те се поддават и които позволяват да
се заключи, че е възможно възникване на резултативни състояния. Те изразяват трикомпо-
нентна видова конфигурация, образ}ъана от продължително процесно понятие в качеството
на доминанта, свързано с отношение на умозаключение със сложното инхоативно понятие.
Предикатите удовлетворяват логическата схема Става Р (по причина наХ), което позволя­
ва да се заключи, че ще се случи Q, следствие от което ще бъде R (Каролак 1998в: 332).
Възможността от телични глаголи да се образуват МСП може да се обясни, като отново
се приложи методът на семантична декомпозиция на сложните понятия в качеството
им на конфигурации от прости понятия. Известно е, че МСП в български се образуват
от аористната основа. В семантичната теория за вида на Каролак се постулира, че
аористната тематична гласна е изразител на асиектуалния компонент прост свършен вид.
Прибавянето й към трикомпонентната семантема на теличен глагол води до семантична
редукция. Продължителният компонент и компонентът умозаключение се елиминират.
В резултат на това видовата конфигурация на аористните форми на теличните глаголи
се редуцира до двукомпонентна инхоативна (Каролак 1998: 191-192). В нея доминира
моментният компонент (събитието), а продължителният (състоянието, резултат от това
събитие) е подчинен. Така в семантемата на МСП от телични глаголи рефлексива тантум
е налице същата йерархия на аспектуални компоненти, както в семантемата на МСП от
инхоативяи глаголи, т.е. доминира компонентът състояние, а компонентът възникване на
състоянието, т.е. компонентът прост свършен вид, е елиминиран.
Така в изречението Старецът се парализира миналата есен е кодирана ситуация,
в която доминира моментното събитие (следа от което е обстоятелството миналата есен), а
последващото ново състояния на субекта (парализиран), логичен завършек на процес (пара­
лизирам се), развиващ се във времето, е подчинен компонент. Докато в изречението Пара­
лизираният от миналата есен старец живее в мизерия същият предикат има друг изра­
зител -МСП парализираният, конституиращ добавена пропозиция, чрез която се приписва
определена характеристика на субекта, имаща вид на състояние, резултат от развиващ се
във времето процес (парализирам се), чийто завършек дава начало на ново състояние.
Изреченията, в които сказуемото представлява конструкция от МСП от глагол рефлек­
сива тантум и спомагателен глагол, се различават от тези, в които сказуемото е изразено
с конструкция от спомагателен глагол и МСП от преходен глагол. Ще докажем това твър­
дение, като приложим компонентнния анализ. Приемаме, следвайки Каролак, че сказу-

166
 емните изрази с МСП представляват синтактични конструкции, в които всеки компонент
запазва своята значимост (вж. Каролак 1999: 98). Ето и два примера:
(1а) Видях как точно в 12 часа детето беше ранено от един хулиган и изоставено в
безпомощно състояние. (16) Детето беше ранено. (1в) Детето е ранено.
(2а) Детето беше разтреперано. (26) Детето е разтреперано.
Съчетанието беше ранено извън контекст е двузначно поради омонимията между ао-
ристните и имперфектните форми на спомагателния глагол съм. То може да изразява мо­
ментно събитие с последващо резултативно състояние (инхоативна видова конфигурация
и аористна темпорална семантика), ако говорещият е наблюдател на събитието3, станало
причина за възникване на състоянието (изречение 1а). Добавянето на аористната фор­
ма на спомагателния глагол (беше) отново отваря блокираната в семантемата на МСП
аргументна позиция, отредена за обектно понятие (детето), този път във функцията на
подлог, и така позволява конституирането на ядрена пропозиция и възстановяване на
деиктичните категории лице и време, загубени при деривацията, От друга страна, при­
бавянето на аористната форма беше води до ново прейерархизиране на компонентите във
видовата структура на предиката: моментният компонент (свършеният вид) отново става
доминиращ, Това е възможно, защото той се съдържа, макар и подчинен, в семантемата
на причастието от резултативния глагол раня. Така компонентът възникване, загубен при
деривацията от лична към нелична глаголна форма, се възстановява. Отново доминира­
щият в сказуемото беше ранено компонент прост свършен вид управлява синтактичната
му съчетаемост: втората позиция, отредена при пасив за аргумент със семантичната роля
Агентив, се запълва задължително (в случая от израза един хулиган) и се допускат изрази,
означаващи определен момент от континуума на времето,
От друга страна, беше ранено в изречение (16), където причастието е съчетано с
форма за имперфект на спомагателния глагол (беше), има стойност на плусквамперфект.
Говорещият е наблюдател на състоянието, но не и на предизвикалото го моментно събитие.
Такова „откъсване” на времето, в което е актуално и наблюдаемо състоянието, от момента,
в който то е възникнало, е възможно само при двукомпонентна (или трикомпонентна)
.видова структура на ядрения предикат. Единствено тя позволява транспозициониране
в различни темпорални планове на семантичния компонент състояние. Имперфектната
форма беше и презентната форма е на спомагателния глагол (изречения 16 и 1в)
препращат към темпоралния план, за който се говори - минал или сегашен, но не добавят
към семантемата на причастието нов видов компонент, защото дублират доминиращия
в неговата семантема компонент състояние. В тези случаи позицията, отредена за
причинния концепт (от кого е ранено детето), може да остане незапълнена. Той може да
не се конкретизира поради липса на информация или поради нежелание за съобщаването
и. Така се реализира статалното значение на конструкцията беше+МСП от преходен
глагол.
Изречение (2а) е еднозначно. Сказуемото беше разтреперано не би могло да изразява
доминация на компонента моментно събитие, а единствено състояние, наблюдаемо или
актуално в определен минал момент, за който се говори. Причастието разтреперано не
може да се съчетава с аористни форми на спомагателния глагол, а само с имперфектни
и презентни (изречение 26). Това е така, защото перфективният концепт причиня е абс­
трактен, вграден в семанемата както на личния глагол разтреперам се, така и на при­
частието. Той не отваря аргументна позиция за събитиен концепт (прост свършен вид),
чийто изразител по принцип е аористната форма на спомагателния глагол. И така, МСП

■’ За категорията наблюдател при изразяване на аорист вж. Пенчев 2004: 59-60,

167
 от инхоативни глаголи рефлексива тантум се различават от образуваните от преходни
глаголи МСП по това, че съдържат само компонента състояние, затова могат да се съчета­
ват само с имперфектни и с презентни форми на съм.
За да докажем семантичната основа на деривацията глагол рефлексива тантум -
МСП, ще коментираме от кои глаголи не могат да се образуват МСП. На първо място е един
особен тип се-конструкции, които в литературата се наричат модално-пасивни или модал-
но-деагентивни: спи ми се, повръща ми се, яде ми се и др. и съответните свършени: доспи ми
се, доповръща ми се, прояде ми се и др. Общият им семантичен компонент е наличие или
възникване на желание за извършване на нещо *. Причината на тях да не съответстват МСП
е, че субектът е понижен в ранг на непряко допълнение и не е възможна синтактична ор­
ганизация, при която той да бъде подлог в изречението, затова няма как чрез конструкция
от спомагателен глагол и МСП да му се припише признак. А поради липсата на позиция за
субект в безлични предикати, чиито експоненти са глаголи като засуши се, запролети се,
развидели се, проясни се, смрачи се, съмне се, от тях също не се образуват МСП.
Не се образуват МСП от несвършени глаголи рефлексива тантум, които са моноас-
пектуални, изразители на прост несвършен вид. Те означават статични ситуации или
динамични процеси, които се поддават на темпорална актуализация, но без промяна на
състоянието. Тяхната парафраза е Става Р (Каролак 2004:174-175). По-голямата част са
с номинална мотивираща основа: абстрахирам се, агня се, басирам се, белея се, българея
се, весвам се, ветрея се, вихря се, гавря се, големея се, гордея се, горещя се, грижа се, гърбя
се, гъзя се, дуелирам се, ежа се, жалвам се, жълтея се, жребя се, здрависвам се, зъбя се,
инатя се, кланям се, колебая се, кумя се, лакомя- се, мъдря се, нядявам се, наслаждавам
се, нуждая се, пеня се, перча се, подвизавам се, помещавам се, потя се, прася се, превземам
се, присмивам- се, противя се, реванширам се, ръкувам се, съмнявам се, съпротивлявам
се, сещам се, силя се, смея се, съвещавам се, срамувам се, страхувам се, състоя се, трудя
се, чудя се, ширя се, явявам се. Малко са тези, които са образувани от междуметие: вайкам
се, тюхкам се, фръцкам се. Тук се причисляват и няколко словообразувателно немотиви­
рани от съвременна гледна точка динамични и статични глаголи от несвършен вид като
боя се, мая се, мержелея се, муся се, лутам се, старая се, хиля се, церемоня се, шляя се.
Невъзможността от горните групи да се образуват МСП може да се обясни по следния
начин. Аористните форми на моноаспектуалните динамични и статични глаголи означа­
ват прекъсване на траенето на дадено състояние, действие или процес, т.е. те също са моно-
аспектуални, както и семантемите на основните форми на тези глаголи. Когато глаголната
семантема не съдържа конфигурация от примирни видови понятия, а само един аспектуа-
лен компонент, няма какво да се прейерархизира, при положение че не се кодира и проме­
нен ред на аргументите на ядрения предикат. Следователно МСП от такива глаголи биха
били нефункпдонални, затова и липсват като отглаголен дериват в българския език.
Не се образуват МСП и от свършени глаголи рефлексива тантум, спадащи към гру­
пата на моменталните (също моноаспектуални) по класификацията на Каролак (Каролак
2004:177-178). Те реферират моментни физически или психически актове без произтича­
щи от тях резултативни състояния. Обяснението и тук е, че липсва конфигурация от прос­
ти видови понятия, чиято промяна на йерархията да се кодира чрез причастните форми.
Тук се обособяват две групи. Към първата принадлежат безпрефиксни моментални глаго­
ли, в които е налице суфикс -н- или -дса-: весна се, бялна се, впусна се, шмугна се, ширна

1 По тази причина, разглеждайки подобни конструкции в руски и сръбски, Фр. Фичи Джусти ги определя от
гледца точка на значението като типични иодални конструкции, отнасящи се не към актуалното събитие, а към
желанието за неговото осъществяване (Фичи Джусти 1993: 224).

168
 се, здрависам се и др. Втората група се оформя от представъчяи моментални глаголи като
влея се, втека се, възползвам се, допитам се, изсмея се, изкашлям се, изкискам се, изфу-
ким се, изповядам се, изплъзна се, изсиля се, изходя се, натъкна се, наканя се, съвзема
се, олюлея се, поклоня се, постарая се, поколебая, се, почудя се, пошегувам се, присмея се,
примоля се, прихвана се, промъкна се, справя се,
МСП не се образуват от изразяващи инхоативни конфигурации свършени глаголи,
образувани е представки, прибавени към вербални основи с продължителна семантика.
Особеното тук е, че представките не просто променят аспектуалната стойност на изходния
предикат, но и добавят нови семантични компоненти - квантификативни или квалифи-
кативни, които модифицират неговата семантика. Специфицира се начинът на протича­
не или друга характеристика на действието или състоянието и/или се експлицират зна­
чения с прагматична стойност. Такива са следните представки. Представка до-, като при
глаголите, образувани с нея, моменталният компонент следва продължителния: добера
се, домогна се, доредя се. Представки за- и по-, които означават началния момент на дейс­
твието или състоянието: закикотя се, заклатушкам се, залежа се, поправя се, побоя се,
полакомя се. Представки, които означават определен момент на насищане на действието
или състоянието поради това, че то е достигнало необходимата степен, и импликация за
неговото прекратяване. И при тях моментното събитие следва процеса или състоянието,
означени чрез кореновата морфема. Такива са из-, на-, о-, пре- и др. Така набозая се оз­
начава ‘вече не бозая’. Други глаголи: извървя се, навечерям се, наям се, нагостувам се,
наиграя се, налудувам се, наслушам се, насуча се, нагледам се, напатя, се, наплача се, на-
радвам се, наскитам се, наспя се, начудя се, пресрамя се, престраша се и др. Представка
над- отваря позиция за аргумент с обектно съдържание, към чийто денотат субектът про­
явява неприязън: надсмея се, Представка о- добавя семантичния компонент около", озърна
се, ослушам се. Представка от- добавя семантичния компонент правя нещо в отговор на
друго нещо: отблагодаря се, оттека се. Представка по- означава ограничаване на дейст­
вието в определен отрязък от време. Глаголите, образувани с нея, не изразяват изменение
в състоянието на субекта, а само траене на действието, процеса или състоянието в известен
(неголям) период от време: повайкам се, повзирам се, поколебая се, помая се, полутам се,
полюбувам се, помъдря се, посмея се, пошляя се. Представка пре- означава извършване
на нещо в по-голяма степен от нормалното: престарая се. Представки като по-, про- и
др„ присъединявайки се заедно с форманта се към глаголи от свършен вид, не изразяват
промяна на вида на изходната семантема, т.е. редундантни са по отношение на аспекту­
алната модификация: впусна се, помина се, появя се, провикна се, разпадна се, разчуя се
и др. Представка раз-, която означава по-интензивно от нормалното преминаване към
действието или състоянието, означено с деривиращата основа5, и като резултат от това
прагматичната оценка неодобрение: размисля се, разбеснея се, разбързам се, разиграя се,
разбягам се, развикам се, разпея се, разкашлям се, разпищя се, разкукуригам се, разпри­
казвам се, разтъпча се, разсмея се, разфуча се, разшавам се, разшетам се, разшумя се
и др. Представка с-, означаваща начало на действие, в което има непосредствен контакт
между повече участници в ситуацията: сбия се, сборя се, сблъскам се, сборичкам се, и др.
Представка е-, която означава движение надолу: стичам се, свеждам се и др. Представка
у-, която означава интензивност и продължителност повече от нормалното: успя. се.

3 Виж и Пенчев, който смята, че представката раа- носи семантичните компоненти начало и интензивност
(Пенчев 1972:248).

169
 Налага изводът, че от глаголи, изразители на инхоативни конфигурации, при
които представката добавя нови семантични компоненти като времетраене, начин
на протичане, ограниченост в определен интервал, интензивност, продължителност
повече от нормалното или друга характеристика на действието или състоянието, както и
компоненти с прагматична стойност, не се образуват МСП. Защото представката не просто
променя видовата стойност на изходната семантема, но и характеризира самия момент на
преход към новото състояние и/или оценката на говорещия и в този смисъл специфицира
семантиката на частния предикат. Затова компонентът възникване на ново състояние
не може да се елиминира, което всъщност би станало, ако е налице деривация от личен
глагол към МСП.
Анализът показва, че МСП могат да се образуват от такива свършени глаголирефлек­
сива тантум, които изразяват инхоативни конфигурации, и от несвършени, изразяващи
трикомпонентни телични конфигурации. Те са деривати от основи с продължителна ас-
пектуална семантика (предимно от имена и по-рядко от статични или динамични глаголи
от несвършен вид). Афиксите са дискретни изразители на моментния видов компонент.
От моноаспектуална в несвършен вид семантемата се превръща в биаспектуална, съдър­
жаща инхоативна видова конфигурация, в която доминира свършеният вид. а несвърше­
ният е подчинен. Така комбинирането на перфективиращ афикс с основа с продължител­
на семантика експлицира промяна на категориалната стойност на изходната семантема.
Двата компонента (афикс и формант се), употребени в комбинация, маркират моментното
събитие, което води до изменение състоянието на субекта. Се маркира и абстрактната същ­
ност на понятието причина. вградено в семантиката на частния предикат и съдържащо
■ само абстрактното понятие моментно събитие. В този смисъл инхоативните и теличните
глаголи рефлексива тантум не са прототипично непреходни. Но тъй като причинният
предикат не отваря аргументна позиция, той не може да променя синтактичната схема на
съответствие между аргументи и техните синтактични функции. Затова МСП, образува­
ни от такива глаголи, не кодират променен ред на аргументите на предиката, но затова
пък променят йерархията на аспектуалните компоненти, МСП се образуват само от осно­
ви, изразители на видови конфигурации с доминиращ свършен вид, при които афиксите
имат приоритетно аспектуална семантика.

Библиография
Вежбицка 1999: А. Вежбицка. Семантические универсални и описание язьпсов. Язьши
русской культурьх. М., 1999.
Каролак 1998: St, Karolak. Uwagi о morfologii aspektu macedonskiego. In: Studia z Filologii
Polskiej i Slowianskiej, 34, SOW, Warszawa, 1998, pp, 179 - 203.
Каролак 19986: Ст. Каролак. Поимот инхоативност и инхоативната конфигураща во гра­
матиката на македонскиот вид. - Македонски )азик, год. XLV-XLVIL Отделен отпеча­
тък. Ск., 1998, с. 23-38.
Каролак 1998в: Ст. Каролак. Семантика глагольного вида в теории Ф. Антинуччи и Л. Ге-
берт (К 20-ой годовщине опубликования статьи Ф. Антинуччи и Л. Геберт Semantyka
aspektu czasownikowego), - In: Studia z Filologii Polskiej i Slowianskiej, 34 SOW,
Warszawa, 1998, pp. 309-342.
Каролак 1999: St. Karolak. Fici Gusti, F. Il Passivo nelle langue slave. Tipologia e semantika,
Milano, 1994 (рецензия), -- B: Russian Linguistics 23,1999, c,87-101,
Каролак 2001: St. Karolak, Configurations aspectuelles inhoative et resultative en bulgare.
In: Studia kognitywne, N« 4, SOW, Warszawa, 2001, pp. 31-47.

I/O
Каролак 2001а: St, Karolak. Zalozenia gramatyki o podstawach semantycznych, In: Od
semantyki do gramatyki. Warszawa.2001, pp, 21-61.
Каролак 2004: Ст. Каролак. Проект на том VII на БПСГ: Аспект. - В: Българско-полски
граматични студии. Справочник по академичната Българско-полска съпоставителна
граматика. Акад, изд. „М. Дринов”, С., 2004, с. 159-182.
Каролак и Крайсберг 1999: St, Karolak, A, Kreisberg. Laspect et le passif en polonais et en
italien. In: Studia kognitywne. Vol, 3, SOW. Warszawa, 1999, pp. 183-234.
Кустова 1998: Г.И. Кустова. Производнью значения с експеренциальной составляющей. -
В: Семиотика и информатика, вьш. 36. М., 1998, с. 19-40.
Пенчев 1972: И. Пенчев. Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения в българс­
кия език. - В: Известия на ИБЕ, кн. XXI, С., 1972, с. 245-277.
Пенчев 1995: Й. Пенчев. Функции на форманта се/си в съвременния български език. -
Български език, 1995. кн. 5-6, с. 404-418.
Пенчев 2004: Й. Пенчев. Граматичната категория време в съвременния български
книжовен език. - Българско езикознание. Том 4, Когнитивна граматика на
българския и френския език - описание и формализация. Акад. изд. ИМ. Дринов”,
С., 2004, с. 34-109.
Фичи Джусти 1993: Фр. Фичи Джусти. Об устранении имени агенса при глаголах дейс­
твия и о степени референтности. - В: Категория сказуемого в славянския язмках: мо-
дальность и актуализация. Мюнхен 1993. с. 217-229.

171
 Калина Викторова
Институт за български език - БАН

Да като компонент в сложни глаголни форми

В статията въз основа на проведен анализ се предлага едно последователно и по-кате­

горично становище за функционалната характеристика на ДА като компонент в сложни
глаголни форми. Широката и многофункционална употреба на ДА пред глагола в съвре­
менния български език се интерпретира разнотипно и е обсъждана нееднократно. Обяс­
ненията в синтактичната литература по този въпрос носят една противоречивост, която
иде, както от приетата терминология, така и от структурния характер на явлението. От
съюз при подчинено изречение ДА автоматически се превръща в частица в абсолютно
идентична глаголна структура. По същество текстът в граматиките по този въпрос изтък­
ва непротиворечиви факти по противоречив начин.
В българския език инфинитивът се е „разложил” и е образувал да-изречение, където
ДА е подчинителен съюз. Употребявам кавички, защото смятам, че не става въпрос за
„разлагане”, а за структурна трансформация - следствие и резултат от аналитичния
процес в развоя на българския език, но за това по-долу, Когато това ДА участва в
конфигурацията на съставно глаголно сказуемо с фазови глаголи със значение начало,
продължение или край: започвам да пиша, продължаваш да говориш, спира да работи
или когато се образува с безлични и модални глаголи като: трябва да има, следва да
се узакони, може да се каже, не мога да приема, може да отидете и др. се приема, че
тези глаголи се свързват чрез частица ДА, В една и съща синтактична позиция съюзът
ДА се трансформира в частицата ДА, Така в сложното съставно глаголно сказуемо, което
се състои най-малко от три глаголни форми: трябва да продължавам да пиша има две
„частици” ДА.
Като подчинителен съюз ДА участва в почти всички видове изречения на хипотаксиса в
съвременния български език. В учебниците и граматиките той е определян като същински,
истински, типичен, прост по състав подчинителен съюз - най-типичният за структурата
на съвременния български език в т.нар, подчинително ДА -изречение. Двата най-
употребявани подчинителни съюза че и да в допълнителна функция често се съпоставят,
но никъде не се говори за че-изречение, защото ДА- изречението притежава определени
структурни и словоредни особености. Неговите характерни черти се определят от факта,
че в съвременния български език то стои в позициите на стари инфинитивни и причастни
конструкции. Употребата на съюза ДА като заместник на старобългарския инфинитив при
глаголи с определена семантика за пръв път е посочена от ИвММомчилов (1884:226).
ДА е компонент в съставното глаголно сказуемо. Въпреки че неговото формообразуване
става с ограничен кръг глаголи, то в речта има доста фреквентна употреба особено в случаи
като: трябва да отида, трябвада свърша, мога дазакъснея и под. Тогава съвсем основателно
може да се постави въпросът - това ДА едно и също ли е? Или става въпрос за омонимия

172
 между частицата ДА и съюза ДА. И защо след като се говори за ДА като частица и ДА като
съюз никой автор не обяснява, че тук /в разглеждан случай например/ не става въпрос за
ДА като съюз, а за ДА като частица или обратно и че се наблюдава формална омонимия
с различни функции и употреби. Противоречиво би било да се говори за омонимичност,
защото структурата винаги е една и съща. Защото вината и като частица, и като съюз ДА
чинно стои пред глагола и въпросът по-скоро е от какво го „брани” или с какво го свързва,
Тези въпроси мотивират и целта на проучването да се установи природата на ДА като
служебна дума в ДА- конструкцията и дали структурата е преход между морфологични
форми и синтактична конструкция, или е синтактична конструкция.
В българските граматики преда и след Освобождението ДА е отбелязван с неговата
основна подчинителна функция, посочват се и употреби със съчинителен характер в
примери от диалектната реч. В „Нова българска граматика”, С., 1940 А.Т.Балан очертава
функциите на ДА и като подчинителен съюз, и като съчинителен в диалектите и като
частица. За него частици са всички „неменитни думи”, които не служат като част на
изречението, тъй като ясна разлика между частици, съюзи, междуметия и наречия не
съществува. Авторът приема, че в новобългарски инфинитив се изразява със съчетание от
частицата да и сегашно време на глагола, но преди това вече е отбелязал, че „да е съюз,
който в съчетание дава признак на почин илинакан” (А.Т.Балан, 1940:204), На пръв поглед
се създава противоречиво впечатление. Излиза, че именно в подчинителната си функция
като заместник на инфинитива в новобългарския език ДА терминологично се означава от
Балан като частица в съчетание със сегашно време на глагола. А при функциите на ДА,
които по-късно изследователите определят като „формообразуваща частица” в случаите
на съставно глаголно сказуемо А.Т.Балан говори за ДА като съюз, „който в съчетание
дава признак на почин или накан”. Още по-значим е фактът, че той посочва да-изразщ
които заменят старото неопределително наклонение и старобългарското действително
причастие, които служат и за образуване на облици от спрежение, като бъдеще в миналото
щяха да мислят. Тези негови да-изрази са много ценно наблюдение, тъй като по-късно
изследователите единодушно приемат и терминологично боравят с да конструкцията.
От тук нататък със задълбочаването и системното проучване на съвременния
български език се откриват, посочват и класифицират разнообразните функции на ДА ■
повечето от тях определяни като подчинителни, а другите само фиксирани. В граматиките
и в научните публикации картината става все по-детайлна, но и по-противоречива.
Преобладаващо е разделението ДА- подчинителен съюз при всички видове подчинени
изречения, да-частица при сложните бъдещи времена, при съставно глаголно сказуемо,
при подбудителните изречения и под. Това се забелязва особено след излизането на
авторитетната граматика на К.Попов, „Съвременен български език, синтаксис”, С., 1962,
тъй като авторът представя най-пълно и системно подчинителните функции на съюза ДА,
а при съставното глаголно сказуемо и то само в точка 1. е посочено: „Тези глаголи ...се
свързват чрез частица да” (К.Попов, 1963:114). Изглежда, че самият автор е имал известни
колебания, защото употребява нечленуваната, неопределената форма „частица”, а и по
нататък в подточките 2., 3., 4. пропуска да отбележи наличието на връзката между двата
глагола с да.
Единствен последователен в своето схващане по този проблем във всички функции на ДА
в съвременния български език е Л.Андрейчин в Основна българска граматика, С., 1942 - за
него това е съюзът да. Отбелязваме: при формите за бъдеще време в миналото „свързано
чрез съюза да” (с. 254); при повелително наклонение „ с помощта на съюза да... се образуват
и сложни форми за ...”(с. 301); при съставно сказуемо в подточка 2. „при съединение от два
глагола, свързани със съюза да” (с. 435); при подчинителни съюзи да е посочен (с. 409-411);

173
при раздела „Частица” да не е посочен (с. 416-418); при въпросителни изречения четем: „В
редки случаи в българския език се употребяват въпросителни изречения, в които въпросът
се изразява само с интонация, без помощта на някоя въпросителна дума или частица, напр.:
Да чака до сутринта? (Ив. Вазов) „ (с. 496) - становище, което ще отстояваме по-долу.
Така непротиворечиво и последователно ЛАвдрейчен показва функционалния раз­
вой на съюза ДА в съвременния български език.
Ще посочим накратко какви са резултатите от изследванията в историята на езика
по тези въпроси. В българските паметници до XIV в. инфинитивът във функция на
основен компонент на модално съставно сказуемо се пази напълно последователно:
й-конструкция не се среща в редица паметници, в които инфинитивът е употребен
след /ишн, Uith, - в царските грамоти от XIII - XIV в., Сборника от 1348 г,,
Троянската притча, Бдияския сборник, късните преписи на 'старобългарските разкази
„Езоп”, „Акир”, „Михаил воин” (Деянова, 1982: 200-201). Заслужава внимание фактът, че
инфинитивът отстъпва по-лесно в условия на дистантно разположение спрямо финитния
глагол и при допълнително облекчаващата роля на синтактичното отрицание - именно
в такива позиции започват да се вмъкват енклитиките - да не си ми креснал. Късната
хронология на отмиране на инфинитива в съчетания, с посочените по-горе глаголи,
показва една тенденция в съвременния език - колкото по до късно се задържа той
като форма макар и видоизменена в употреби като не счел се обади или можеш ли
намери, толкова по-устойчива и постоянна става връзката на тези глаголи с да:
смея да, мога да, имам да.
За нас е важно, че българският език окончателно загубва инфинитива в резултат на опре­
делена вътрешноезикова проява на аналитизъм. Именно поради това се налага да направим
една съществена забележка. Не е коректно да се говори за функционален развой на инфи-
нитва, тъй като той се измества, отстъпва, наблюдава се неговия упадък за сметка на експан­
зията на й-конструкцията, която се развива функционално и заема неговите позиции.
Съюзът ДА има неизменна позиция - пред глагола, като му налага своеобразна
темпорална ограниченост - сегашно време на индикатив, по-рядко минало неопределено
време „не смятам да е правил така, да е казвал това” и в някой случаи на иреизказни
форми. Контактната позиция на съюза с глагола ( само отрицанието и местоименните
енклитики могат да ги разделят) и темпоралните ограничения са тези формални
характеристики, които дават основание на учените да говорят за конструкция. След
което започват дискусиите - да функционира и като частица, тогава се поставя въпросът
за конюнктива, за самостойните изречения, за съставното сказуемо и пр.

Участието на ДА-конструкцията във форми на бъдеще време.

Бъдеще време в съвременния българския език с цялото си разнообразие и богатство на
форми има дълъг и сложен развой. На неговия развой от X до XVII в. е посветена моногра­
фията на Д.Иванова-Мирчева (1962), студиите на Ст.Стойков (I960) и М.Янакиев (1962).
Тъй като в случая няма да са ни нужни данните за развойните процеси при ще, ща, щеш...
и щях, щеше..., както и ще съм, ще си..., ще бъда, ще бъдеш... няма да ползваме резултатите
в тези изследвания, защото по въпроса, който ни интересува няма противоречиви дан­
ни - основният глагол е винаги в инфинитив. За простото бъдеще време в старобългарс­
кия език са се употребявали формите на сегашно време на глаголите от свършен вид. Но
редовната му употреба в старобългарски започва да се губи и през среднобългарския пе­
риод изчезва. На негово място остава да функционира описателното бъдеще време, чиито
форми са се образували от съчетания на глаголите ндитн, ндментн с инфинитивната
форма на спрегаемия глагол (подчерт. от мен- К.В.). Такъв е обичайният израз, който се

174
 среща във всички граматики и научни съчинения. Но всъщност става въпрос за всеки
глагол, на който му предстои в тази позиция да развие своята парадигма за сегашно вре­
ме, т.е. инфинитивната форма да отстъпи място на формите за .лице и число, които носят
по-голяма определеност за посоката на глаголното действие.
Конструкциите с глагола читс употребен с отрицание, са доста чести в старобългарския
език, сравни например: „не нлитъ разрита са, не иштъ одан, не нштъ рлд^тн“ в евангелските
текстове (примерите са от К.Мирчев). Григоровичевиятпараимейник дава доказателства за
широкото разрастване на тези конструкции през среднобългарската епоха. Описателните
конструкции за бъдеще време с отрицание и глагол рт!тн, например: „не хошфетк снд^тн“,
не успяват да изместят конструкциите от типа „не нзмтъ внд^тн“, които остават в тази
употреба и до днес за всички български говори. Глаголът „нМтн“ вероятно още през
старобългарската епоха започва да функционира като помощен глагол, от който остава в
конкурентната употреба само една неизменяема форма в новобългарски: няма да дойда,
няма да скрия; те са с по-стабилно присъствие и много по-употребими от не ще дойда, не
ще скрия (вж. К.Мирчев, 1978: 221-223). Ст.Младенов е конспективно категоричен: „От
всички спомагателни глаголи, които, както е известно, имат същата функция и в много
други езици, в български е останало до днес със същата функция укштл > нбълг. ще, диал,
ща (щъ), ша .... докато от стбълг. ншмь може да се употребява само отрицателната форма
за 3 л.ед.ч. няма в отрицателни изречения: Ще идеш ли на утрешния концерт ? - Няма
да ида. Наопаки, имам с да + verbum finitum вместо старобългарския инфинитив запазва
общопознатото си значение на пълнозначен глагол, т.е, вече не служи за образуване на
бъдеще време: имам да платя не е „ще платя”, а „имам (пари) да платя
* ’: имам да давам;
имам да ти кажа нещо. Само има служи за образуване на форми за бъдеще време при
дълготрайни действия: има много да скиташ; има- много да патиш е равно на „много
ще скиташ, много ще патиш” (Ст.Младенов, 1979:285, 286). Авторът определено схваща
употребата на да във формите с няма като съюзна функция и е докрай последователен,
макар и доста пестелив по въпроса, тъй като за него е нямало никакво съмнение. В
параграфа за инфинитив и супин той заявява: „Обикновено се говори за пълното изчезване
на инфинитива в новобългарски и за замяната на инфинитивните конструкции (подчерт
мое ™ К.В) от т.нар. й-изречение; на стбълг. даждь лш пнтн отговаря нбълг. дай ми да
пия. Ала това не е съвсем точно: първо, още старобългарските паметници познават да-
конструкцията като заместител на инфинитва, респ. супина:" (следват примери, с.293).
Това, което казва Ст.Младенов, е, че моделът е готов и утвърден и е започнало
неговото функциониране. Той повтаря своята констатация още веднъж: „Ала би било
погрешно да се смята, че аналитичният начин на изразяване и заместителят да + verbum
finitum вм. инфинитив е нещо специфично новобългарско; наченките на процеса са още
старобългарски и ние имаме в старобългарските паметници едно доста голямо число от
успоредни места с инфинитив в едни текстове и да+verbum finitum в други или дори в един
и същ текст:” (следват примери, с.322). В параграфа си за съюзи той е пределно кратък:
„Общослав. стбълг. нбълг. da изпълнява много синтактични функции” (с. 295). Това, което
се опитваме да постигнем с настоящата работа, е да покажем тези функции на съюза да,
които са му отнети от „частицата” да съвсем неоснователно и неговото функциониране да
се свежда само до подчинение в сложните съставни изречения.
Описателните конструкции за бъдеще време с глагол хотктн и инфинитивна форма на
глаголите имат по-слабо разпространение в старобългарския език за сметка на тези с нмотн.
Но те влизат в активна конкуренция с последните и ги изместват (с изключение на отрица­
телните конструкции) и от ЙУ в. са единствените, с които се изразява бъдеще време.

175
 Този процес е характерен не само за български, а за целия балкански езиков ареал.
П.Асенова подчертава, че паралелността на етапите в историческия развой на формите
в отделните балкански езици води до идентичността в съвременното състояние на
същите форми. Освен това балканските езици обединяват двата начина за образуване на
бъдеще време ~ с искам и с имам като тяхната употреба има различно съотношение във
функционалните и териториални варианти на всеки отделен балкански език. Тъй като
инфинитивът влиза в състава на конструкциите, специализиращи се за изразяване на
бъдеще време, то облиците на формите за бъдеще време във всеки даден момент на своето
развитие са в тясна зависимост от състоянието на инфинитива във всеки един балкански
език (Асенова, 1989:157458). Инфинитивната форма при бъдеще време се държи упорито
до XVII - XVIII в. със своя съкратен вариант в ранния новобългарски, През този период
започват да се употребяват и форми, при които съкратеният вид на инфинитива се предава
от индикативна форма на сегашно време и да-'. ”ц1ътк да нн нцю&тъ’. Глаголът \ттТ'П( още
в късната старобългарска епоха става помощен глагол при съчетанията с инфинитив.
Той се граматикализира, формите му претърпяват промяна, като съкращават своя облик.
Първите форми „штж, штешн” са засвидетелствани през XIII в.; през среднобългарската
епоха вече са гласели щъ, щеш, ще, щем, щете, щът, но тези съкратени форми се срещат
рядко в паметниците; те са били в употреба в повечето български говори (Стойков, 1960:
240; Мирчев, 1978: 224). Най-рано засвидетелствана форма ще 3. л. ед.ч. се среща в
Дубровнишката грамота от 1230 г. и то при отрицание: „м ште нМтн \ Периодът на развой
на тази форма е дълъг, за да почне да се генерализира; едва в дамаскините от XVII - XVIII
в. вече може да се сметне за частица (Иванова-Мирчева,1962:120421).
През целия този период на активен развой, на промяна - съкращаване и генерализация
при формите за бъдеще време, инфинитивът запазва своя статут и се държи особено
упорито. Наблюдава се един закономерен процес; когато едната страна от съчетанието
на дадена конструкция активно се променя, другата страна се стреми да запазва своята
форма, да крепи консервативно езиковата формация; защото, ако и двете страни започнат
да се променят, това ще доведе до лабилност на структурата , до опасност за нейното
съществуване, до нейното заличаване, изчезване. Ето защо инфинитивът стои до късно
при формите за бъдеще време и не се разпада, защото неговата „консервативна” форма
помага на формите в процес на промяна да утвърдят своите парадигми. И след като те
вече са готови, инфинитивът отстъпва своята позиция на законния си наследник. ДА -
конструкцията се явява на мястото на стария инфинитив при съчетанията за бъдеще
време в миналото. Това много типично за българския език време е засвццетелствано в
старобългарските паметници; продължава да се среща и в среднобългарските паметници,
К.Мирчев посочва два случая в Троянската повест: и ...yoa’-Ksnf пстфнтн..
Важното в случая е, че глаголът хот1гта още в старобългарските конструкции на бъдеще
в миналото се явява напълно граматикализиран и лишен от старото си конкретно
значение. Неговата парадигма на минало време остава стабилна, като променя звуковия
си облик. Българската конструкция щях да кажа, щях да падна и т.н. е развитие на
старобългарската инфинитив, която още в старобългарските паметници е
напълно граматикализирана (Мирчев, 1978: 226).
По напредналата граматикализация на конструкциите с „ргУр ’ в сравнение с тези
на „хоштж „ се обяснява с участието им като глаголни форми в развитата вече система на
претеритните времена, докато‘\ж!тА продължава да се развива успоредно с развитието на
новата категория бъдеще време (Иванова-Мирчева 1962:125426). Ю.Трифонов обяснява
значението на сложните (описателни) форми в новобългарския: типът щях да ходя се е
схващал като минало време от ща да ходя, образуван чрез замяна на сегашното време на

176
 ща с минало несвършено време щяхъ (1908: 29-30). Моделът на бъдеще предварително
продължава да функционира в новобългарски като се измества само неговото място: в
старобългарските и среднобългарските паметници неговите форми участват в системата
на претеритниге времена, докато в новобългарски те вече се схващат като форми на
новата категория бъдеще време: минало несвършено време от ща. Типът ще ходех е нов
по-произход; той се настанява в говорите, където спомагателният глагол се е превърнал в
частица и затова в минало несвършено време е започнал да се променя спрегаемия глагол
(Ю.Трифонов, 1908:29-30). Формите на щях дат сег.вр. на спрегаемия глагол са реципрочни
на старобългарските инфинитив. Конструкцията на бъдеще в миналото е развитие
на старобългарския модел х^шЩах^+тотфинитив, която в старобългарските паметници е
напълно граматикализирана (вж. по-горе Мирчев, 1978:226). В новобългарски с променено
категориално значение тя е формация в резултат от аналитичния процес при свързване на
два глагола. Ето защо в бъдеще време в миналото на мястото на инфинитива функционира
да - конструкцията със съюзната функция на да. Л.Андрейчин не заобикаля този проблем
и посочва тази функция като съюзна. „Формите за бъдеще време в миналото са сложни и
се образуват с помощта на минало несвършено време от спомагателния глагол ща (щях,
щеше, щеше, щяхме, щяхте, щяха), свързано чрез съюза да с формите за сегашно време на
дадения глагол. Срещат се понякога и по-нови форми по произход - форми, образувани
според днешното бъдеще време, с запазване на неизменяемата частица ще и с формите
за минало несвършено време на дадения глагол” (Андрейчин, 1942:254). Същото се
отнася и до бъдеще предварително в миналото, тъй като неговите форми се образуват от
миналото свършено действително причастие на дадения глагол и бъдеще в миналото на
спомагателния глагол съм (щях да съм..., щеше да си..., и т.н.).
Ст.Стоянов отклонява въпроса чрез буквална фактологичност и само посочва, че
формите се образуват с да, без да го определи какво е то: „с помощта на неизменяемата
отрицателна глаголна форма няма+ да+ формите за сегашно време на спрегаемия
глагол, например: няма да чета..д; „Формите на бъдеще време в миналото са сложни.
Те се образуват от минало несвършено време на спомагателния глагол ща, щеш..,+ да +
сегашно време на спрегаемия глагол, например: щях да чета..." (Стоянов, 1964: 367,371).
Нещата са представени по същия начин и в „Граматика на съвременния български език”,
том II, морфология (1983: 339, 345). Фактите ясно показват, че се избягва да се вземе
отношение дали в тези форми да е съюз или частица. Като наследник на инфинитива
на това място има ^-конструкция и в нея да е съюз, но някак противоречиво стои съюз
в морфологична форма; но също така не може да се твърди, че да е частица, защото
позицията е била на инфинитива, а него го няма в съвременния български език - на това
място всички данни от историята на езика сочат, че стои th-конструкция с неизменните й
характеристики. В съгласие с Л.Андрейчин приемаме, че в съвременния български език
при описателните отрицателните форми за бъдеще време като няма да отида или няма
да казвам функцинира съюза да, който в историята на езика и в неговото съвременно
състояние е подчинителен: съюзът да със спрегаем глагол в сегащно време на индикатив
функционира в сложните форми за бъдеще време в миналото като щях да ходя, респективно
и във формите на бъдеще предварително в миналото като щях да съм ходил. Тази функция
на съюза да в съвременния български език е специфична, тъй като се осъществява в стари
граматикализирани позиции на инфинитива в историята на езика.

177
 ДА-конструкцията в съставно глаголно сказуемо.
Класическият модел на функциониране на da-констружцията в съвременния
български език съдържа в себе си позиционните характеристики на съставното глаголно
сказуемо. Проблемът в основата си е синтактичен, а терминологичните разлики идат
от допълнителни семантични и лексикални схващания. Механизмът на образуване
на описателните времена (по-горе бъдеще време в миналото) и на съставното глаголно
сказуемо е синтактичен. Както в другите езици, така и в българския има определен кръг
глаголи (специфични за всеки език), които се свързват с друг глагол и развиват описателно
сложно глаголно време или друга глаголна конфигурация, характерна за съответния
език. В този смисъл ААПотебня е прав, като отбелязва, че всяко от описателните времена
възниква из съставно сказуемо (Потебня, 1958: 119). Характерното за българския език
е, че връзката между два глагола в горните конфигурации се осъществява с участието
на съюза да, (т.е. в съчетанията между тях участва съюза да, а не частицата да), който
е задължителен компонент на конструкцията, заместила инфинитива в глаголна
позиция. ДА е единственият съюз, с който се образува съставно глаголно сказуемо (вж.
Андрейчин, 1942:435).
К.Попов посочва, че в българския език има глаголи, които семантично и синтактично
почти винаги са свързани с друг глагол в да изречение и образуват по този начин съставно
сказуемо. Основният глагол се употребява с формите си за сегашно време, а помощният
глагол се мени по време, лице и число и по този начин определя времето и наклонението
на сказуемото. Кръгът от т.н. помощни глаголи, който той дава е доста широк; групите
се формират въз основа на някакво основно значение, но именно тук се наслагават
противоречията, не само у К.Попов, но и при всички автори, тъй като критериите
са субективни. Ще се спрем на критериите на К.Попов, защото неговият синтаксис на
съвременния български език години наред бе основният труд в тази проблематика. Първата
група глаголи се определя със значение на започвам; „тези глаголи придават начияателно
значение на основния глагол, с който се свързват чрез частица да”(11опов, 1963:114). Тази
формулировка на автора е доста неочаквана, защото само няколко реда по-нагоре той
говори „...семантично и синтактично почти винаги са свързани с друг глагол в да изречение
и образуват по този начин съставно сказуемо”(пак там). Приемаме, че семантичният
критерий е начинателност на глаголното действие. Тогава къде отиде синтактичният
критерий, как така изведнъж изчезна и се превърна в частица, какъв семантичен или
граматичен признак привнася тази частица на новосъздаденото съставното сказуемо,
какъв оттенък хвърля върху начинателността или повлиява на граматичния статус на
сказеумото? Всъщност това е и единственото място, където се споменава „частица да”,
повече това не се обсъжда. Но в същия параграф се отбелязва и една специфична употреба
на сказуемо, което може да се приеме и като съставно глаголно, но „се употребяват и като
просто сказуемо”, в този случай се посочва връзка със съюзите че и та, т.е. синтактичният
критерий отново излиза на преден план: „Глаголът взех в съчетание със съюзите че и та
понякога съвсем изгубва конкретното си значение и като формален глагол служи само
да подчертае значението на втория глагол и да изрази отсянка на неочакваност ...взех че
скроих друг план (Й.Йовков); ...пък аз вземах че го вързах (Ив.Вазов)” (пак там, с.115).
След като се отбелязва синтактична връзка, критерият отново става лексикален, дори с
„отсянка”. Вторият критерий означава две фазови състояния в действието на основния
глагол „продължава или престава да се извършва”. Третият критерий включва безлични
глаголи и модално значение; четвъртият също означава модалност, но този път само
възможност. Защо глаголите трябва и мога, като изразители на двата вида модалност за
необходимост, задължителност и за възможност са разделени в отделни групи, не става

178
 ясно. Петата група съставно глаголно сказуемо се образува от съединението на два глагола
в повелително наклонение, употребени един след друг, като иди го гони, иди кажи (пак
там с. 116-118), Тогава ако вместо иди го гони има глаголна група от иди да го гониш,
иди гони вятъра, .или иди да кажеш, това не е ли съставно сказуемо или е подчинено
изречение. Обърнахме внимание на факта как се разглежда проблемът за съставното
глаголно сказуемо в един основополагащ труд, което в никакъв случай не омаловажава
нашата висока оценка за него и уважението към научния принос на неговия автор. Но
такова е положението във всички граматики по въпроса за съставното глаголно сказуемо,
тези места са особено объркващи и с основание поставят въпроса за какво става дума - за
синтаксис или за лексика. Говори се за допълнително значение, за модално значение,
за избледняло лексикално значение, за по-абстрактно значение. Като че ли се пропуска
едно основно положение, което е възприето с традицията в терминологията за съставното
глаголно сказуемо, а то е, че инфинитивът не образува сказуемо, ако не се свърже с друг
глагол. Ана мястото на инфинитива в съвременния български език стои da-конструкпия -
съюз да и глагол в сегашно време на индикатив.
Ето защо приемаме решението, което дава Й.Пенчев, като смятаме, че неговият критерий
е максимално непротиворечив. Авторът кратко представя картината в българската
граматика, като приема, че така наречените „модални” глаголи не са самостоятелни, а
са част от групата на спомагателните глаголи (AUX), така че заедно с главния предикат
образуват съставен и сложен съставен предикат. Същото се твърди и за така наречените
„фазови” глаголи (почвам, продължавам, спирам). Ако подлогът на двата глагола е един
и първият глагол е с „модална” семантика, например: искам да остана - приема се за
съставно глаголно сказуемо. Ако обаче подлозите са различни, модалният глагол се смята
за самостоятелен и изречението е сложно, например: Искам да останеш или Искам ти
да останеш. Пенчев е прав, че това отделяне на главния предикат чрез подлог или друга
изреченска част обаче още не отличава „модалните” глаголи от другите (AUX), които
изискват ща” (щеше ТИ да заминеш). „Не може обаче да се пренебрегва фактът, че сложното
съставно глаголно сказуемо не се отличава от сложното съставно да-изречение, срав,:
Трябва да можеш, да продължиш, да бягаш
Искам дарешиш да го помолиш да й забрани да настоява да ucW5 (Пенчев, 1993: 77).
Авторът показва с формална процедура разместване (вж. пак там с. 78), че модалните и
фазовите глаголи са синтактично самостоятелни глаголи, образуващи сложни изречения,
а тяхната характеристика като модални и фазови е лексикален въпрос. Така се отстранява
онова противоречие, което позволяваше на авторите в зависимост от лексикални критерии
да представят по-тесен или по-широк кръг глаголи, които да образуват съставно глаголно
сказуемо, Авторът с основание забелязва, че посоченото разместване е възможно само
при обектни da-изречения. Неговата забележка ни препраща към отбелязаното още от
К.Попов положение. „Ето защо Потебня и Шахматов имат основание да считат обектния
инфинитив в руския език за второстепенно сказуемо”(Попов, 1963:114). На това място в
българския език функционира da-конструкция.
Вопитасидапредложатновпогледвърхутазиспецифичназабългарскияезик конструкция
К.Симов и С.Колковска използват идеите и апарата на формалнолингвистичната теория
Опорна фразова граматика (Head-driven Phrase Structure Grammar). Когато говорят
за особеностите на й-конструкцията те възприемат разделение на тип 2 в изреченски
план и тип 1 в морфологичен аспект като подчертават, че конструкцията демонстрира
аналогични характеристики. И отново терминологично допускат противоречието: „Съюзът
да може да бъде отделен от следващия глагола единствено от някои клитики ... Вж.
изреченията: Убедих Петър да дойде на кино. Обещах му да му се обадя.:, Граматичната

179
частица да може да бъде разделяна от следващия я глагол само от някои клитики. Вж.
изреченията: Щях да я покажа на Петър. Мога да я покажа на Петър. Щях да му я
покажа...(Симов. Колковска, 2002: 155, 156). Чрез последователен формален анализ
авторите достигат не противоречиво до изводи, отговарящи на фактическото положение
при функционирането на ДА - конструкцията и в подкрепа на нейната съюзна функция,
без това да се ексшшцира терминологично, тъй като категориално формалният апарат е
друг. Комбинацията от ДА и глагол се определя като специфична глаголна форма, която
те наричат да-глаголна форма (da-Vform), влючваща елемент да и глагол, който се изменя
по лице и число и има дефективна парадигма за време. Елементът да се определя като
вербален елемент. Той е опора на да- глаголна форма и избира глагол в сегашно или
минало неопределено време, имащ своя аргументна структура. Получената да-глаголна
форма има лексикален знак (word), който наследява от включения глагол аргументната
му структура. Да-формата представлява завършен вербален конституент (saturated verb
phrase) дори и при липса на подлог при нея поради възможността подлогът в българския
език да не се изразява синтактично (пак там, 161). И чрез методите на последователния
формален подход се доказва целостта на да-конструкцията.
Историческият път и функционалното развитие на да конструкцията (да-глаголна форма)
са един от ярките примери на аналитизма в българския език. Като измества инфинитива
в сложните глаголни форми да-конструкцията експлицира еднозначно определеността на
свързващия се глагол чрез лицето, числото и времето, а да като съюз е позиционно обвързан
пред него. В сложните глаголни форми в съвременния български език ДА стои в своята
съюзна позиция, исторически обусловена от факта, че той съюзът свързва два глагола.

Библиография
Андрейчин, Л., Основна българска граматика, 0., 1942
Асенова, П., Балканско езикознание. Основни проблеми на балканския езиков съюз, С.,
1989
Балан, А.Т., Нова българска граматика, С., 1940
Граматика на съвременния български книжовен език, том 2 / морфология, С., 1983; том 3/
синтаксис, С., 1983
Деянова, М., Функционален развой на инфинитива в сърбохарватски език /в сравнение с
български/, С., 1982
Иванова-Мирчева, Д., Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от X до
XVIII в., С„ 1962
Мирчев, К., Историческа граматика на българския език, С., 1978
Младенов, С., История на българския език, С., 1979
Момчилов, Ив.Н., Грамматика на старобългарския език по сичкото му развитие, II изд.,
Търново, 1884
Пенчев, И,, Български синтаксис. Управление и свързване, П., 1993
Попов, К., Съвременен български език. Синтаксис, С., 1963
Потебня, А., Из записок по русской грамматике, М., 1958
Стоянов, С., Граматика на българския книжовен език, С., 1964
Симов, К„ Колковска, С., Интерпретация на да-кояструкциите в Опорна фразова
граматика. В: Славистиката в началото на XXI в. Традиции и очаквания, СемаРШ,
С, 2002
Трифонов, Ю.} Значение на сложните (описателните) бъдещи времена в новобългарския
език, Периодическо списание, С., 1908

180
 Христина Пантелеева
Институт за български език - БАН

За тълкуването на форми като ядвам, търпявам

Посочените в заглавието глаголни форми, макар и смятани за периферни „с оглед

на съвременния български език” (Валтер 1994: 90), са иманентна част от модалното му
спрежение (числят се към т. нар. просто (синтетично) условно наклонение) и по тази
причина са събуждали нееднократно интерес всред изследваните на родната вербална
проблематика. Скромната цел на съобщението ми е да се постарая по възможност по-
систематизирано да представя някои от направените опити за интерпретирането им в
българистичната езиковедска литература. Преди да пристъпя към своята, непретенциозно
поставена задача, би трябвало да направя следните уговорки.
а) При изучаване на облиците на -вам (-авам (- авам), -ом (-ом), -у вам), към които спадат
разглежданите на това място форми, възниква значително затруднение: много е мъчно
(даже невъзможно в отделни случаи!) да се отдели (отграничи) „аспектуалния” смисъл
от „модалния” във всяка от тях, „което само би ни дало основание за причисляването им
„включването” им в изявителното наклонение (индикатива) или в условното наклонение
(потенциала - в случая)” (Пантелеева 1998:101).
б) За да се отговори задоволително на въпроса, защо тези именно форми са били
„приспособени” от носителите на българския език за употреба в условно наклонение
(Матеев 1954:153), би било добре преди това да се разполага с по-подробни диалектоложки
проучвания за глаголните системи на говорите от източен тип1. А такива липсват и
до днес (в програмата за събиране на материалите за Българския диалектен атлас се
предвижда извличане на примери само е употреба на аналитичното условно наклонение:
бих ял, бих търпял).
в) Сложността на проблемите, свързани с генезата на облиците за синтетично условно
наклонение от една страна и със снабдяването им със специфична модална семантика от
друга, обуславят изучаването му отделно от аналитичното, със задължително отчитане
обаченасмисловата им близост.
г) В традиционната граматика още от времето на класическия й период се смята,
че условното наклонение проявава своята същинска употреба в пределите на сложното
съставно изречение с подчинено обстоятелствено изречение за условие (срв. и Валтер
1994: 90-91). Изследвайки и двете му разновидности, битуващи в българския език на
речевото равнище - и книжовната (сложната), и разговорната и диалектна (простата),

1В по-новата книжовна речева практика, в художествена литература (например в разкази на И. Йовков и на А.

Каралийчев) простото условна наклонение (напрайвам, хоЗссш) може да се наблюдава в реплики на герои от
Източна България (отнъдето са и споменатите писатели). Формите му присъстват във всички предосвобожденски
граматики от XIX век, защото са битували в речта на техните автори, книжовници от източнопългарски краища
(в преобладаващия си брой). Приема се, че тази модална категория е източна говорна особеност.

181
 се стига до важното заключение, че се срещат често (и двете!) и например в независими
прости изречения, интерпретирани от мене като желателни (оптативни) (по Кржижкова
1974), където сигнализират желание, напр. За него - Живота - направил бих всичко
(Вапцаров); Нощем бих минала през пуста гора / всяка работа бих опитала (Пенчева);
Изскубвам ти из гърлото проклетии език (Н. Бончев); А? го баща си толкова неизказано
любих,.хиледа живота полагам аз за него.,. (Н. Бончев). Понеже в цитираните примери
е трудно да се определи дали субектът на действието е изразил желание или готовност
за извършване на споменатите действия, би било добре да се припомни важната за случая
забележка на 1Парл Бани, че изказваният от модалния субект модален глагол, който
(в трактовката му) всъщност е „логическото и аналитично изразяване на модалността”...
„(например мисля, радвам се, желая/.,, „може да съдържа най-различни оттенъци на
съждението, чувството или волята .. и че тези три категории невинаги ясно се отличават
една от друга" (Балли 1955: 44-45) (Пантелеева 1998: 26, 27,119,120,121.122).
Следователно препоръчително е при наблюдения над функционирането на двата типа
условно наклонение в българския език - най-вече на речевото му равнище - да се избяг­
ват заключения за генерализирането на една или друга негова употреба, без да е осигурен
достатъчен корпус от примери, които да го доказват.
Простото условно наклонение се смята за сравнително по-нова модална категория в
българския език в сравнение със сложното. Тъй като досега няма специални проучвания
за времето на появата му, този важен въпрос остава открит. Др, Матеев причислява към
новобългарския период от историята на родния ни език възникването му. Според него то
„в старобългарски (поне в паметниците до XVIII в. липсва” (Матеев 1954:153). Това, което
според мене привлича най-силно интереса на изследвала към простото условно наклонение
е не толкова произхода му (от хронологичен аспект), колкотоф ормообразуването му.
Върху него именно се наложи да съсредоточа вниманието си, когато се заех с изучаването
му преди повече от десетина години - веднага след приключване на монографията си,
посветена на сложното (аналитично) условно наклонение бих направил, бих ял т.нар.
кондиционал и на функционирането му в съвременната българска книжовна реч!
Повод да си припомня разсъжденията си оттогава, за това как се е родило в
новобългарския език простото условно наклонение, ми даде тезата3 на известния немски
българист Хилмар Валтер, според която формите ядвам, оравам, възникнали с помощта
на словообразувателни средства (наставки), а не с формообразуващи (окончания,
спомагателни глаголни форми), не са показатели за модус (наклонение), а служат за
сигнализиране на начина на глаголното действие - статално-тендентивен (Валтер 1994:
90-92). Тя би могла да се сведе до следните няколко пункта: 1) Посочените „форми с т. нар.
условно значение всъщност са формално ограничени само върху две времена: ...презенс и
имперфект: копаваш и напиваше'. 2) Условното наклонение „като категориално значение
обикновено изразява... само признака „обусловеност” на изказаното действие”, а „формите
от типа ядвам изразяват... 'готовност’ или. 'способност’ на денотата на подлога да извърши
изразеното от глагола действие”; „примери като Ядваш ли, куме, печено прасе, показват,
че значението „обусловеност” не е инхерентен признак на такива форми, тъй като тук

2 Монографията беше обсъдена и приета за печат през 1990 г.. но беше издадена чак през 1998 г. Поради
голямото забавяне при отпечатването и успях да добавя към нея като последна (седма) глава студията си, силно
редуцирана, за простото условно наклонение, написана и обсъдена няколко години след това (през 1994 г.).
Настоящето съобщение почива изцяло на застъпваната в нея концепция за синтетичния кондиционал.
1 Тя е изложена в научно съобщение на автора със заглавие „Размишления въ^зху мястото на форми като ядвам
или оравам в системата на българския глагол”, поместено в списание „Проглас”, 1994, кн. 2, с. 90-93.

182
 не се изразява никакво условие”; „ако... приемем, че формите като ядвам, ядвах и т.н.
са модална парадигма, ще е по-логично да ги отделим в отделно наклонение, каквито
опити е имало в миналото (според Никола Костов) - когато се е говорело за наклонение за
пасивна готовност или eventualis”. 3) „Но в такъв случай остава фактът, че от формална
гледна точка - и в диахронен, и в синхронен аспект - тук нямаме характерни за глаголно
спрежение процеси, за които е типично запазването на основата или изменения в основата,
за които обаче не е характерно образуването на нова основа с помощта на допълнителен
суфикс”. 4) „Различни тълкувания се срещат и във връзка със значението на тия форми.
Най-противоречиви са мненията около принадлежността им към един от видовете. Още
Б. Цонев - както по-късни автори очевидно въз основа на субституции с условни форми с
бих или с „неусловни” форми (Убивам те, ако кажеш. Ще те убия, ако кажеш.) - твърди, че
форми като ядвам са от свършен вид... В „Граматика на българския език” от Младенов и
Попвасилев пък се отбелязва, че такива форми се образували само от несвършени глаголи
(там „многократни”)” (Валтер 1994: 90-91).
За да се опита да реши изтъкнатите противоречия, немският славист е изходил от
две предпоставки: а) от факта, че използваните средства са словообразуващи и б) от
особеностите на модалното значение, което се изразява. В случая според него „се изразява
„готовност” да се извърши глаголното действие от денотата на подлога, респ. на глаголното
лице. Следователно не се изказва само действие като признак на денотата на субекта, а
състояние, в което се намира той... Състоянието е нещо траещо, дуративно, затова няма
противоречие между семантиката на нашите форми и използвания за тяхното образуване
суфикс, тъй като дуративно значение никога не се изказва със свършен вид, няма и
противоречие с факта, че ги срещаме предимно в презенс и имперфект”. Заключението
на автора на тезата е, че „бихме могли да определяме образуването на форми от
интересуващия ни тип като словообразувателен модел, който служи за сигнализиране
на статално-тендентивен начин на действие”. В нейна подкрепа той привежда и други
факти - например от речника на Н. Геров, причислил глаголи като баваши, писвам,
сядвам и др. под. към итеративите (Валтер 1994:91-92).
Макар и предварително запознала се отблизо с функционирането на сложното условно
наклонение (бих ял, бих търпял), на българското синхронно речево равнище, пристъпих
към проучването на простата му разновидност - синтетичното с известна резервираност.
Тя произтичаше не толкова от факта, че то като че ли по начало е оставало встрани от
погледа на изследваните на глаголните ни категории и дълго е било пренебрегвано,
колкото от мъчния за „разгадаване” начин, по който е възникнало и се е реализирало по-
късно в новобългарския период от развоя на езика като модална категория. Въз основа
на събрания материал (от неголям брой публикации с художествена литература (повести
и драми) от късното възраждане (П-та половина на XIX в.) с автори - книжовници
от източнобългарски краища) изградих хипотезата си за възникването на простия
кондиционал (Пантелеева 1998:103-124). Поради ограниченото място ще се опитам да я
представя във възможно най-сбита форма и в търсена целенасочено подредба (по точки),
за да съответства максимално - при сравняване ~ на сведената съзнателно от моя страна
до отделни пунктове теза на X, Валтер. На това място бих избързала с пояснението, че в
моята студия редът на постановките следва вътрешната логика на генетичния развой на
граматичното явление, така както съм си го представяла и по тази причина той е различен,
т.е. не следва стриктно нахвърляната (от мене) за по-голяма прегледност по-горе схема на
спорната теза, застъпвана от колегата от Германия.
I. От съществено значение за едно проучване, издържано в синхронен аспект, което
няма за цел да изследва хронологически възникването на простото условно наклонение, е

183
 граматичната характеристика на тази категория, направена от Б. Цонев. При изреждането
на старобългарските и новобългарските определени глаголни форми той под Ns 11 е
посочил: „Условно накл. (прости форми: четвам, четвах), което в старобълг. няма’ (Цонев.
Т, 3, 1985:527). А по-нататък му прави следното описание: „...Това ново наклонение е
произлязло просто по синтактичен път, и то тъй:
Познато е, че в старобългарски се употребя настояще време от глагола от свършен вид
за бъдно време: река = ще река; са въръ - ще ви се ява(!). Това бъдно време се изгу-
било съвършено като самостоятелна форма, а се употребя още в подчинено предложение:
ако дойда, ще видим; щом го видиш, да му кажеш;...
Освен тези остатки от някогашното бъдно време аз виждам остатък и в условното
наклонение: отивам, ако дойдеш и ти; убивам се, ако ме хванат; убивам те, ако кажеш;...
Всякой свършен глагол може да бъде условен.
За такова тълкуване говори обстоятелството, че условно наклонение имат само свър­
шените глаголни основни форми - макар и окончанията им да са взети от глаголите на
ам (Цонев. Т, 2.1984:548).
В описанието на простото условно наклонение у Б. Цонев правят впечатление
два момента: а) че „остатки от някогашното бъдно време” (т.е. употребяването в
старобългарския „настояще време от глагола от свършен вид за бъдно време: река =
ще река”) се виждат „и в условното наклонение: отивам - ако дойдеш и ти”; и б) че
„условно наклонение имат само свършените глаголни основни форми” (Цонев. Т.
2. 1984:548). Тях ще открием и в изказани доста по-късно мнения за възникването на
синтетичния (простия) кондиционал в българския език.
И. Разработвайки проблемите на аспектуалностга в славянските езици, Св. Иванчев
разглежда оформянето на „потенциалното” наклонение4 като отражение на „взаимодей­
ствието между категориите вид, време, наклонение”, като „вид надстройка, която по своя
семантико-функционален обсег излиза извън рамките на аспектуалностга и се отнася към
модалността” (Иванчев 1976а: 149). Ето как си представя той развитието на процеса:
1) „След появата на бъдеще време, образувано с частицата ще, в българския език
формите за сегашно време на глаголите от свършен вид се изпразват от основното си
темпорално съдържание и остават да се употребяват със значение на бъдеще време само
в подчинени изречения. В главни изречения те биват замествани или с новата форма за
бъдеще време (ако са означавали бъдеще време, а в някои слушан и привични действия),
или с глаголи от несвършен вид (НСр ако са означавали неограничена повторителностили
са били употребявани в сегашно историческо време). 2) В някои случаи обаче свършените
форми не са означавали нито бъдеще време, нито са били употребявани при неограничена
повторителност и в сегашно историческо време, а в зависимост от контекста са означавали
модалното съдържание способност да се извърши някакво действие. „Превеждането” или
субституирането им с новото бъдеще време в оня момент не е било подходящо поради все
още твърде силното преобладаване във формите на бъдеще време на волевия нюанс (щях да
пиша) над нюанса за способност за извършване на някакво действие. Не е останало друго
освен да се избере втората възможност и свършеният глагол да се замести от несвършения
(НСр, който поради обстоятелството, че е запазвал комплексния характер на действието, е

4 Тъй назовава Сб. Иванчев синтетичното условно наклонение, Всъщносттака предлага да бъде наречено то още
в докторската си дисертация Л. Андрейчин: „Формите на потенциалното наклонение изразяват, че субектът е в
състояние, респективно ще съумее да извърши даденото действие. По тази причина смятам, че е по-добре тази
категория да се назовава potentials, запазвайки наименованието eventualis, което често се използва за него (срв.
Вайганд 1907.149; Щепкин 1909.5о; Мазон 1928,185-91), за формите от типа бих правил” (Андрейчин 1938:73).

184
 бил удобен да изрази неактуалния, проспективния, бъдещо-модален нюанс „способност да
се извърши действието” на стария глагол от свършен вид. 3) По-нататък суфиксът -ва- от
производните несвършени глаголи се прехвърля и върху простите глаголи от несвършен
вид” (Иванчев 1978: 63-64). 4) А съотношението вид и време специално във футуралния
план Св, Иванчев си представя обобщено така: „В българския език след освобождението
на свършените глаголи в самостоятелна употреба от тяхното футурално значение някои
извънвременни употреби и значения, които до този момент са били присъщи на сегашните
форми на свършените глаголи като бъдеще време, се прехвърлят към глаголите от
несвършен вид. които започват все по-широко да подменят свършените (в употребата им за
изразяване на привични действия или за изразяване напотенциалност (разр. а. - Хр.
П,), или в някои случаи към новите аналитични форми за бъдеще време (в употребата на
свършените глаголи за изразяване на привични действия)” (Иванчев 1978:71).
III. Според Др. Матеев глаголите от типа купувам представят т.нар. многократна
форма, производна от купя, която има три значения: „1) Основно, многократно (iterativp...
например в израза: „Препоръчали му да си купува ръжен хляб”. 2) Значение на траещо
действие (durativ); например: „Сега, в тази минута си купувам хляб”; 3) Значение на
еднократно-перфективно действие, изразявано от глагола при първична основа купя, в
условно наклонение: „бих купил”; например: „Купувам, го, ако ми го дадат на изгодна цена”
(Матеев 1954:150).
„За вторично значение за условно наклонение се пригаждат - смята Др. Матеев -
само многократни глаголи, неповторителните глаголи от несвършен вид (durativa)
са непр игодими; напр. не можем да кажем „Чета я (книгата), ако ми я дадеш” в
смисъл „бих я чел”. Това обстоятелство по осезателен начин посочва разликата между
многократнии трайни глаголи, която например Л. Андрейчин не признава да съществува
в новобългарски” (Матеев 1954:152).
Следвайки традицията на старите граматики, Др. Матеев в пределите на несвършения
вид разграничава „подвидовете” многократни и трайни глаголи (Матеев 1954:154). Както
е отбелязал Ю. С. Маслов, Л. Андрейчин още в докторската си дисертация се обявява
срещу несъществуващия реално в българския език „многократен вид” с лълно основание,
защото наистина не разполагаме със „специални многократни форми от типа на полск.
chadzam, czytuje, jadam, pisuje редом c несвършените ходя, чета, ям, пиша” (Андрейчин
1938: 21). След доуточняването, че „даже бивам, и особено идвам могат да се употребяват
и по отношение на ... еднократно действие” (Маслов 1963: 16) видният аспектолог-
българист е цитирал и написаното в „Основна българска граматика”: „В съвременния
език могат да се употребяват като нарочно повторителни само глаголите бивам и идвам
покрай обикновените несвършени съм и ида, които също не са лишени от способност да
означават повторителност” (Андрейчин 1978:170).
Направената преди повече от половин столетие констатация на Л. Андрейчин,
че суфиксите за имперфективация в българския език не служат за образуване на
„специални многократни форми” за изразяване на повторителност (като в полски или в
руски например) лишава от основание току-що цитираните обяснения на Др. Матеев за
начина, по който според него се е зародило простото условно наклонение.
IV. Нека тръгнем от дефиницията на Л. Андрейчин за несвършения вид6, според
когото той е „аналитичен вид, предаващ действието само като растящо протичане,

а На нея се спира специално - след подчертаване, че не е била подобаващо оценена, К. Иванова в увода на
.Десемангизацията на глаголшие представки в съвременния български книжовен език”(Иванова 1966:9)*

185
 което ни дава възможност да отнасяме глагола до всеки момент или период от траенето
на действието“ (Андрейчин 1938: 9). Ако не подминем важните му доуточнявания за
съотношението между вида и времето, а именно, че „видът на глагола определя
наистина нещо от „траенето” на действието във времето, но не измерено външно откъм
неговата продължителност, а взето само откъм неговата завършеност или незавършеност ’
и че „обикновено употребата на глаголните видове е независима от глаголното време, т.е.
от мястото на действието във времето” (Андрейчин 1978:163), ще можем да се убедим колко
точни са наблюденията му за употребата на сегашно време вместо минало или бъдеще,
т. е, на т. нар, относително сегашно. Те са важни за изясняване функционирането на
вторичните несвършени глаголи не само от темпорална, но и от модална гледна точка ™ за
изразяване на условно наклонение, затова ще си позволя да ги цитирам изцяло:,Докато
при реалното сегашно е невъзможно да се обхване изцяло действието заедно със своето
начало и край, при относителното сегашно тази ограниченост пада, понеже тук нашето
съзнание се откъсва от момента на говоренето като изходна организационна точка във
времето (а също и от свързаните с него понятия за минало и бъдеще) и остава свободно
да се движи заедно с хода на самото действие, което се представя. По тоя начин всички
моменти от развоя на действието, без да изключват началото и краят му, остават да лежат
в един еднороден хронологичен (разр. а, - X. П.) план, и затова при относителното
сегашно време действието може да бъде обхванато и изказано в целия си развой”й. Особено
показателно е обобщението на видния български граматик: „От това следва, че службата
на несвършените глаголи при относителното сегашно време може да съвпада със службата
на свършените. (Разбира се, тук може да става дума само за вторични несвършени
глаголи (разр, а, - X. П.), които се различават от съответните свършени само по вид)”
(Андрейчин 1978:181-182).
След запознаването с особено точно условената от Л. Андрейчин специфика на
несвършения вид би могло да се предположи, че „зараждането” на новата модална употреба
на имперфективните глаголи, предизвикваща интереса ми, се свързва без съмнение със
споменатите два съществени момента в направените от него граматични характеристики,
а именно: а) че относителното сегашно време (- сегашно неактуално - у по-късни автори)
може да се употребява вместо минало и бъдеще, защото с него действието се обхваща и
се изказва в целия си развой, като всички моменти от този развой на действието, без да се
изключват началото и краят му, остават да лежат в един еднороден хронологичен план,
и б) че службата на несвършените глаголи (но само на вторичните несвършени) при
относителното сегашно време може да съвпада със свършените (Андрейчин 1978:181-182).
Следователно Б. Цонев е бил прав да вижда „остатки от някогашното бъдеще време (=
настояще време от глагола от свършен вид...: река=ще река)... и в условното наклонение”
и е имал все пак основание да го изведе само от „свършените глаголни основни форми -
макар и окончанията им да са взети от глаголите на ссм” (Цонев. Т. 2.1984:548).
И Св. Иванчев има право с предложението си, че, след като са се освободили от
футуралното си значение (в самостоятелна употреба), сегашните форми на глаголите
от свършен вид са „прехвърлили” на съответните форми на несвършения вид и някои

й Тъй като вторичните несвършени глаголи се оказват особено подходящи за такъв вид употреба, причината
за еволюцията в използването им К. Иванова търси в увеличаването на фреквенциятана именно този тип
сегашно време (Иванова 1967:50).
7 Само ще спомена, без да навлизам в подробности, че смятам за основателна критиката на К. Иванова относно
реабилитацията от негова страна на термина „многократен вид” в изследванията му върху глаголния аспект
(Иванова 1967:55-56) и не приемам направените там забележки за възгледите на Л. Андрейчин за вида въобще
и в частност за несвършения.

186
„извънвременни” значения и функции, включително и тази да изразяват потенциалност
(Иванчев 1978: 71), Изследвайки аспектуалностга в славянските езици, той специално
отбелязва, че от тях „ни е известен особеният оттенък иа потенциалност в значението на
бъдеще време на глаголите от свършен вид” (Иванчев 1978: 83)'.
Преди да се реши (въз основа на анализа), спада ли простото условно наклонение към
именно този тип модуси, както е сметнал Л. Андрейчин. давайки му такова наименование
(Андрейчин 1938: 73), би трябвало да се посочи схващането на А. В. Бондарко за
потенциалното значение на свършения вид - като отделно частно значение, близко до
нагледно-примерното. Чрез него „се изразява потенциална възможност или невъзможност
за осъществяване на факта - пише А. В. Бондарко и доуточнява - става дума за възможност,
способност, готовност, необходимост и други модални оттенъци на потенциалността,
неотнесени към някакъв определен момент от времето, т. е. за нещо обичайно, което може
да се прояви в който и да е момент. Най-често в такова значение се употребяват формите
на сегашно-бъдеще от свършен вид, нерядко с отрицание.... За разглежданата употреба е
характерна възможността за замяна на дадената форма със съчетания от типа може / не
може, разрешава се / не трябва плюс инфинитив. Напр.: Жени! жени! кой ще ги разбере?
{= поймет (рус.) - б. а. - X. П.) [срв, може да разбере] (Лермонтов. Княгиня Мери); Има
неща, които дачите не ще простят (- простят (рус.) [срв. не са в състояние да простят]
никому... (Гогол. Мъртви души); ...Ей на не е стиснат - последната си риза ще даде (=
отдаст (рус.) [срв. е готов да oadej (Л. Толстой. Двамата хусари)” (Бондарко 1971:23).
Най-вероятно от тези именно, „неотнесени към някакъв определен момент от времето”,
но срещани най-често във формите на сегашно-бъдеще, „оттенъци на потенциалността”,
които съставят описаното от А. В. Бондарко и току-що представено потенциално
значение на свършения вид, би трябвало да се тръгне за търсене на обяснението, как е
възникнало на българска почва простото условно наклонение.
С осъществяване на вторичната имперфективациясе явава „неограничената възможост
за образуване на несвършени глаголни форми с тъждествено лексикално значение от всички
свършени глаголни форми” (Граматика. Т. 2,1983:263). Те се оказват особено „подходящи”
за употреба в относително (по Л. Андрейчин) сегашно време (вм. бъдеще и минало) поради
присъщата на имперфектива специфика, добре формулирана от Л. Андрейчин и спомената
вече, а именно:,ща предава действието самокаторастягцопротичане, което ни дава възможност
да отнасяме глагола до всеки момент или период от траенето на действието” (Андрейчин
1938: 9). Така вторичните имперфективи започват свободно да заместват тъждествените
им по лексикалното си значение перфективи, станали на българска почва неизползваеми
за употреба в сегашно време (= бъдеще) след старобългарския период от развоя на езика
ни в независими (неподчинени) изречения8, откъдето ги „прокуждат” футурните форми,
образувани с частицата ще, щом стане необходимо да се означи бъдеще действие.
Би трябвало да се предположи, че вторичните несвършени глаголи „са иззели” от
свършените си съответствия най-напред употребата им като относително сегашно, което
според обясненията на Л. Андрейчин не обхваща изцяло действието (с началото и края
му), както реалното сегашно, а „откъсва ... нашето съзнание ... от момента на говоренето
като изходна ориентационна точка във времето (а също и свързаните с него понятия

* Тази, унаследена от старобългарски, функция на сегашното време да изказва и бъдеще действие (Иванова-
Мирчева 1962:61), съхранила се и до днес в някои славянски езици (руски, полски и др.). в съвременния
оългарски книжовен език се наблюдава само в изречения, подчинени на главни изречения в бъдеще време. В.
Станков я определя като самостоятелно значение на сегашната форма, „което съществува успоредно с нейното
основно значение" (Станков 1969:28).

187
 за минало и бъдеще)” (Андрейчин 1978:181). Затова изводът му е, че „службата на
несвършените глаголи при относителното сегашно време може да съвпада със службата
на свършените” (като „става дума само за вторични несвършени глаголи, които се
различават от съответните свършени само по вид”).
Този тип сегашно време, известен на славистите-аспектуалисти и под термина
неактуален презенс, на който „неактуалността му се заключава в липсата на указания
за това, как действието се съотнася с момента на говоренето” (Бондарко, Буланин
1967: 93), е изучен и доуточнен в семантично отношение от А. В. Бондарко. Видният
изследван на вида и времето в руския език специално се спира на вариантите на този
презенс, в които се реализира на руска почва. От особено значение за моето проучване
е важното обстоятелство, че всред тях той е отделил сегашно потенциално9 време
като вид абстрактно (обобщено) сегашно време, но с модални отсенки, което представя
семантична разновидност на неактуалния презенс (Бондарко, Буланин 1967; 93-94,97-98)
и от несвършени и от свършени глаголи.
Както изглежда, тъкмо това сегашно потенциално време - поради изгубване на
способността да изразява темпоралност, „локализираност във времето” (по А. В. Бондарко),
се е специализирало да „маркира” изключително потенциална модалност - в различните
й отсенки: готовност, способност, възможност и под. за извършване на действието, която
може да се проявява като обичайна, постоянно присъща на субекта му или необичайна,
единична, спорадична (като възможна, типична само за отделния случай). А в сегашно
потенциално време, както е посочил А. В. Бондарко и както се вижда от примерите,
предложени от него като илюстрация (вж. по-горе) в руски език най-често се срещат глаголи
от свършен вид.
VI, Нека допуснем, че до началото на XVIII в. (с което Др. Матеев свързва появата на
простото условно наклонение) изложената дотук, описана от А. В. Бондарко, употреба на
руските перфективи е била все още присъща на българските. Във връзка с типичната за
българския (и в частност и за новобългарския) език тенденция за осъществяване напълно
на вторичната имперфективация, довела в крайна сметка до нейната генерализация днес,
срещащите се в потенциално сегашно-бъдеще и с потенциално значение (като частно
видово) свършени глаголи са започнали да се заменят повсеместно от несвършените си
съответствия - в аналогични на цитираните изречения. Би трябвало веднага да се поясни,
че става дума за независими изкази (изречения), като напр.: В Европа просвещенипге
народи от едно малко събитие, което е произвело впечатление, макар и на едно селце,
написват [т.е. могат, способни са да напишат] цели томове от повести (В. Друмев). (В
случай че се наложи да „преведем” изказа на книжовен български език, вместо вторичната
несвършена форма ще употребим сложното условно наклонение биха написали.)
В подкрепа на изложената хипотеза се явяват и два от изводите на В. Станков, напра­
вени след задълбочено проучване на сегашно време - по-точно на модалната му употреба
вместо бъдеще, а именно: 1) че при нея се употребява само несвършеният вид и 2) че тя
може да се наблюдава предимно в изолирано изказване (Станков 1969:56).
VII. Обобщавайки разсъжденията на изследваните, замислили се преди мене над
начина, по който е станало възможно да се появи в българския език простото условно
наклонение (част от които по понятни причини се пропускат тук), както и собствените си
размисли, възникнали въз основа на техните, в заключение бих искала да подчертая, че

<J Както подчертава изрично А. В. Бондарко. пръв А. В. Исаченко е предложил този термин (Исаченко 1960:455),
оказал се по-късно твърде удобен за назовавано на разнообразните нюанси на потенциалността,

188
 обяснение за него според мене би трябвало да се търси преди всичко в преосмислянето на
глаголите от свършен вид. Навярно то е започнало с изчезването на „простото бъдеще”,
станало причина за тяхното пълно освобождаване от темпоралната им функция, т. е.
от функцията им да изказват футурум (бъдеще) - в независими изречения. Останалото
съхранено в семантиката им потенциално значение (така, както го разбира А. В, Бондарко),
което може да се прояви само в посочените синтактични структури „се прехвърля” върху
заместилите ги вторични несвършени съответствия, оказали се особено подходящи за
употреба в относително (неактуално) сегашно време. Като немаркирано в темпорално
отношение (“нелокализирано във времето” ~ по А. В. Бондарко), макар и „сегашно” по
форма, за него става лесно „да се натовари” с модална функция и да започне да изразява
потенциалност въобще, която на речевото равнище може да се демонстрира в различни
нюанси (готовност, способности под.). Причината за това се корени във факта, че значението
'потенциалност’, т. е. изразяването на възможност (в най-общ смисъл) се проявава на
„плоскостта на бъдещето” (Голомб 1964: 33), Така се е стигнало до поява на нова модална
категория в българския език - просто условно наклонение, назовано от Л. Андрейчин с
основание преди повече от петдесет години „потенциал” (Ацдрейчин 1938: 73).
Съвсем накратко е изложил мнението си за възникването на синтетичния ковдиционал
Г. Герджиков, заявявайки: „Първоначално се е касаело за транспозитивии употреби
на вторичните несвършени глаголи от С (= сегашно - дои. мое - X. П.) в полето на Б
(= бъдеще - доп. мое -- X, II.), срв. Ти да мълчиш, че сега те изхвърлям навън;,,- Можеш
ли да го изядеш всичкото?”,,- Веднага го изяждам.” (Герджиков 1984:229). Като сметнах
за свое задължение да отбележа специално това негово разбиране, понеже в работата си
съм се придържала към структуралния метод, бих искала още да подчертая, че в нея съм
съсредоточила вниманието си изключително върху опозицията свършен / несвършен вид,
т.е. върху аспектуалния, а не върх^у темпоралния характер на заместващите се категории.
До установяване на новото наклонение се ее стигнало вследствие на субституцията на
перфективи от имперфективи, само когато са вторични, станала възможна поради
позицията на неутрализация, в която немаркираният член (несвършеният вид) напълно
се е лишил от специфичното си значение и е станал носител на значението на маркирания
(свършения вид). Такова обяснение за появата на простото условно наклонение през
новобългарския период от историческия развой на нашия език ми се струва най-приемливо
въз основа на концепцията за неутрализацията на X. Беличова-Кржижкова (Кржижкова
1966), която съм. възприела10.

Литература

Андрейчин 1938: Andrejczin, L. Kategorie znaczeniowe koniugacji bulgarskiej, Krakow.

Андрейчин 1978: Андрейчин, Л. Основна българска граматика, С.
Байи 1955: Балли, П1. Общая лингвистика и вопросм французского язьша, М.
Бондарко 1971: Бондарко, А. В. Вид и время русского глагола, М.
Бондарко 1967: Бондарко, А. В., Л. Л. Буланин. Русский глагол, Л.
Вайганд 1907: Weigand, G. Bulgariche Grammatik, Leipzig.

n) При търсене на приемливо обяснение за смисловото съдържание на простото условно наклонение (на него
в студията е посветен специален раздел: Пантелеева 1998:129-143), което до голяма степен предопределя
и неговото възникване (чрез преосмисляне на „сегашните” форми от вторичните несвършени глаголи) през
новобългарския период, стана наложително да се проучи и бъдеще време (футурум), по-точно двойствената му
семантика (вж. по-подробно Пантелеева 1990:54-67).

189
Валтер 1994: Валтер, X. Размишления върху мястото на форми като ядвам или оравам в
системата на българския глагол. - Проглас, III, №4, 90-93.
Герджиков 1984: Герджиков, Г. Преизказването на глаголното действие в българския
език, С.
Граматика. Т. 2. 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. Морфоло­
гия. Т. 2, С.
Голомб 1964: СоЬф, Zb. Conditionalis typu balkanskiego wj^zykach poludniowoslowianskich
(Ze szezegolnym uwzgl§dmemem macedonskiego), Wroclaw.
Иванова 1966: Иванова, K, Десемантизацията на глаголните представки в съвременния
български книжовен език, С.
Иванова 1967: Иванова, К. Развой на употребата на вторичните несвършени глаголи в
новобългарския книжовен език. - ИИБЕ, Nq15,47-92.
Иванова-Мирчева 1962: Иванова-Мирчева, Д. Развой на бъдеще време (futurum) в бъл­
гарския език от X до XVIII в., С.
Иванчев 1976: Иванчев, Св. Морфо-семантико-функционалната теория на глаголния вид
в славянските езици и спецификата на българския език. - В: Помагало по българска
морфология. Глагол, С.
Иванчев 1978: Иванчев, Св, Приноси в българското и славянското езикознание, С.
Исаченко 1960: Исаченко, А. В. Грамматический строй русского язьжа в сопоставлении co
словацким. Морфология. Т. 2, Братислава.
Кржижкова 1966: KHzkova, Н. Первичньге и вторичньге функции и т, наз. транспозиция
форм. - In: Traveaux linguistiques de Prague. 2, Prague.
Кржижкова 1974: Кржижкова, Е. Дистинктивнью семантические признаки и структура
предложения. ~ В: Грамматическое описание славянских язътков (Концепции и ме­
тоди), М.
Мазон 1928: Mazon, A. Le mode „eventuel” du bulgare. - In: Symbolae grammaticae in
honorem Joanis Kozwadowski, t. II, Krakow.
Маслов 1963: Маслов, Ю. C. Морфология глагольного вида в современном болгарском ли-
тературном язьгке, М-Л.
Матеев 1954: Матеев, Др. Новата форма за условно наклонение в български език. - ИИБЕ,
№3.
Пантелеева 1990: Пантелеева, Хр. За futurum praeteriti (бъдеще в миналото) така нар.
„кондиционал от балкански тип” в българския език. - ЕЛ, Nq4.
Пантелеева 1996: Пантелеева, Хр. Една присъща на българската разговорна реч модална
категория - простото условно наклонение ядвам, търпявам. - В: Проблеми на българ­
ската разговорна реч, N§3, Велико Търново.
Пантелеева 1998: Пантелеева, Хр. Кондиционалът в съвременния български книжовен
език. Акад. изд. „Проф. Марин Дринов”, С.
Станков 1969: Станков, В. Българските глаголни времена, С.
Цонев Т. 2 1984, Т. 3,1985: Цонев, Б. История на българския език. Т. 2, С. Т, 3, С.
Щепкин 1909: Щепкин, В. Н. Учебник болгарского язьша, М.

190
 Катя Чаралозова
Институт за български език - БАН

Семантични отношения между първичните

НЕСВЪРШЕНИ, ОБРАЗУВАНИТЕ С ДЕСЕМАНТИЗИРАНИ
ПРЕДСТАВКИ СВЪРШЕНИ И ВТОРИЧНИТЕ НЕСВЪРШЕНИ .
ГЛАГОЛИ ОТ ТИПА „ПИША - НАПИША - НАПИСВАМ”

В статията на семантичен анализ се подлагат около 200 първични несвършени глагола,

образуваните от тях чрез „десемаятизирани” представки свършени и производните
вторични несвършени глаголи от т.нар, „видови тройки”, за да се отговори на въпроса,
могат ли префигираните глаголи от свършен вид да се смятат за видови корелати на
първичните несвършени, какъв е характерът на тази корелация и какъв е характерът на
корелацията свършен глагол - вторичен несвършен, образуван чрез имперфективация.
В съвременните изследвания за установено се смята положението, че във видова двойка
влизат глаголите с еднакво лексикално значение и различаващи се по вид. Различен е
само начинът, по който се установява лексикалното тъждество. Най-подходящ и удобен за
установяване на видова корелативност е функционално-семантичният критерии на Ю. С.
Маслов, според когото обективен критерии за еднакво лексикално значение на глаголите от
несвършен вид и на съответните свършени е възможността за тяхната замяна в контекста
на сегашно историческо време и при игеративизация. Следователно два глагола образуват
видова двойка, ако глаголът от несвършен вид заменя глагола от свършен в повторителна
употреба и в сегашно историческо. Приложен към изследваните глаголи от т. нар. „видови
тройки", тестът дава положителен резултат и за двата несвършени глагола - първичния
и вторичния несвършен. Така на практика се получава, че има два несвършени глагола
срещу един свършен глагол, И логично е да си задаваме въпросите какъв е характерът на
видовата двойка, която всъщност е тройка, дали не може да се говори за две видови двойки
с един и същ свършен глагол, кой от двата несвършени глагола е истинският видов корелат
на свършения, а дали не са и двата. За да се отговори на тези и други въпроси, трябва да
се направи семантичен анализ на глаголите, свързани в корелативни отношения, като за
целта се използват достиженията на съвременни изследвания и теории.
Най-общо съвременната теория разделя видовите двойки на тривиални и нетривиални
(термин от Падучева 1996), Тривиална видова двойка образуват два глагола, когато
единият от тях обозначава многократно повтарящо се едно и също действие (несв. в.), а
другият - единично действие (св.в,). Това е характерно за всички глаголи, образуващи
видова двойка. То е характерно и за нетривиаляите видови двойки. Но за тях е важно още
„пределното значение”, или противопоставяне на действието в процеса на изпълнение,
т.е. движение към предел (несв. в.) и достигане до предел, т.е. осъществяване на цялостно

191
 действие (св. в.). Глаголите от нетривиалната видова двойка се съотнасят семантично така,
както се съотнася свършеният към несвършения вид. Следователно за да образуват два
глагола нетривиална видова двойка, те трябва да отговарят на следните две условия. Да
обозначават движение на действието към предел и достигане до предел и едновременно
с това глаголът от несвършен вид да означава многократно повтарящо се действие, а
глаголът от свършен вид - еднократно действие. За тривиалната видова двойка е важно
само съотношението многократно/еднократно действие. Обикновено нетривиалните видови
двойки се образуват по пътя на перфективацията, а т[жвиалните чрез имперфективада.
Като имаме предвид изложената теория, изследваните групи несвършени глаголи
от т.нар. „видови тройки” принадлежат към различни видови двойки - нетривиални и
тривиални. Става ясно, че получените чрез имперфективация вторични несвършени
глаголи и изходният глагол от свършен вид образуват тривиална видова двойка, а
перфективните образувания и първичните несвършени глаголи - нетривиална.
Преди да докажем горните твърдения, като анализираме в семантично отношение
разглежданите глаголи, е необходимо принципно да бъде изяснена онтологичната
същност на глаголите от свършен и несвършен вид, т.е. типът явление, което те могат да
обозначават. Съвременните когнитивни теории утвърждавайки, че реалните ситуации
се отразяват в граматиката, все по-настойчиво търсят обяснение на вида като категория,
свързана с човешкия поглед и структурирането на света. Приема се, че глаголите описват
ситуации, свързани с времето. Най-общо ситуациите, разграничени още от Аристотел, са
статични и динамични. За класификацията на глаголите, обозначаващи съществуващи
във времето ситуации, са релевантни признаци, „базиращи се на човешките перцептивни
и когнитивни способности” (Смит 1998: 408), а именно: динамичност/статичност;
пределност/непределност и продължителност /мигновеност. Така първоначалното
деление е на статични и динамични глаголи, описващи статични и динамични ситуации.
Статичните глаголи обозначават състояния, които не се развиват във времето и за тяхното
поддържане не е необходима енергия. Динамичните ситуации се развиват и съответно
динамичните глаголи обозначават изменения, за чието осъществяване е необходим
постоянен приток на енергия. Динамичните глаголи от своя страна се делят на глаголи,
обозначаващи процеси, и на глаголи, обозначаващи събития. Събитието е мигновен преход
от едно състояние в друго, а процесът е постепенно изменение на състоянието (Плунгян
2000:246). Процесите от своя страна в зависимост от своето развитие се делят на пределни
и непределни. Това деление е много важно от гледна точка на видовата корелативност.
Процеси, които в своето развитие стигат до предел, т.е. до своя естествен завършек, който те
рано или късно достигат, се обозначават от пределни глаголи. Тяхното развитие завършва
със събитие, т.е. с промяна на състоянието на субекта или обекта (пиша пием ~ напиша
писма), Непределните процеси протичат непрекъснато, те не могат да бъдат завършени,
а само прекратени. Глаголите, които ги обозначават са непределни. Така се оформя една
семантична класификация на предикатите, която класифицира глаголите на статични
и динамични, динамичните от своя страна на глаголи, обозначаващи събития и на
глаголи, обозначаващи процеси, които могат да бъдат пределни или непределни. Тя има
универсален характер и е валидна за описанието на глаголните системи на различни
езици (Плунгян 2001: 247). Така например известна е подобната класификация на 3.
Вендлер (1967) за английските глаголи, обозначаващи състояния (states), непроменящи
се с времето, дейности (aktivities), динамични ситуации без естествен предел, изпълнения
(accomplishments), динамични продължителни пределни ситуации, прекратяващи
съществуването си с достигане до предел и постижения (achievements), динамични
ситуации с преход от едно състояние в друго или събития.

192
 Принадлежността на глагола към един от тези семантични класове предопределя него­
вите аспектуални свойства - принадлежността му за славянските езици към свършен или
несвършен вид, възможността да влиза във видова корелация и да образува видова двойка.
Затова за славянската аспектологии е важно как се съотнасят съответните семантични кла­
сове предикати към категорията вцд или казано по друг начин необходимо е да се установи
семантичната основа или онтологичната същност на видовото противопоставяне.
При определяне инварианта на глаголите от свършен и от несвършен вид най-общо
присъстват две направления. Традиционното направление определя значението на
свършения вид като цялостност, завършеност, а на несвършения вид като немаркиран
с признака цялостост. Към това определение напоследък се прибавя и признакът
, лределност на действието”, като свършеният вид обозначава цялостно, пределно действие,
а несвършеният вид е немаркиран с тези признаци.
Семантичното направление в търсенето на инвариант на видовото значение е застъпено
в трудовете на И. В. Шатуновски, А. Барентсен, Е. В, Пщдщева, М. Я. Гловинская, А.
Вежбицка, С, Каролак. Така например И, В, Шатуновски, както и А. Барентсен, определят
свършения вид като „смяна на ситуацията” за разлика от несвършения вид, който
обозначава „една и съща ситуация” (Барентсен 1998: 307-309),
На пръв поглед тези определения съществено се отличават едно от друго,но фактически
те са две страни на едно и също явление: от представянето на което и да е действие като
цялостно, обезателно произтича този факт, че това действие се сменя с някакво друго, това
е и нашата „смяна на ситуацията” (Барентсен 1998: 97). Става ясно, че аспектологичните
теории, опериращи с понятия като „цялостност”, „смяна на ситуацията”, „преход в ново
състояние”, „изменение”, са свързани помежду си и с различни термини назовават едно и
също, което е естествено, като се има предвид, че отразяват едно и също явление.
Така за свършения вид може да се каже, че изразява цялостно, ограничено с предел
действие, което от своя страна води до настъпване на ново състояние на субекта или обек­
та, т.е. до смяна на ситуацията. Тъй като събитията означават именно преминаване на
едно състояние в друго, е ясно, че свършеният вид обозначава събитие, което е и неговият
онтологичен потенциал. Несвършеният вид като немаркиран член на опозицията може
да изразява както процеси и състояния (една и съща ситуация), така и събития (промяна
на ситуацията) в определен контекст (сег.историческо време и повторителност).
След като беше показан онтологичният потенциал на глаголите от свършен и
несвършен вид, т.е. възможността да изразяват процеси (пределни и непределни), съби­
тия и състояния, е възможно според принадлежността на глагола към един от тези семан­
тични класове да се предскаже възможността за влизане в корелативни отношения и да
бъде определен типът на самата видова двойка. Така глаголите, които обозначават състо­
яния (state) и непределни процеси (activiti), са от несвършен вид и са imperfektiva tantum.
Те не влизат в корелативни отношения, Глаголите, които обозначават пределни процеси
(accomplishment), са от несвършен вид и изразяват процес, който се движи към предел,
и от свършен вид, изразяващи събитие, резултат от този процес. Те влизат в корелация,
като образуват нетривиална видова двойка (пределна видова двойка), напр. хвърлям/
хвърля; пиша /напиша. Глаголите, които обозначават събитие (achievements), могат също
да бъдат от свършен или несвършен вид, като несвършеният вид обозначава същото съби­
тие, което и, свършеният, ношовторено многократно и концептуализирано като процес. Те
образуват тривиална видова двойка (намирам/намеря; прочитам/прочета).
И така, от предишното изложение стана ясно, че и двата несвършени глагола
(първичният и вторичният) от видовите тройки удовлетворяват функционално-семан­
тичния критерии на Ю. С. Маслов за влизане в корелативни отношения със съответния

193
 глагол от свършен вид. Така се образуват две различни по своя характер видови двойки,
състоящи се съответно от първичен имперфектив - перфектни (чета ~ прочета) и втори­
чен несвършен глагол - свършен глагол (прочитам - прочета). За да бъде отговорено
на поставените в статията въпроси доколко глаголът от свършен вид може да се смята да
видов корелат на първичния несвършен глагол и какъв е характерът на семантичните
отношения във видовата двойка, е необходимо да бъде определено към кой аспектуален
клас или семантичен тип принадлежи първичният несвършен глагол, като имаме пред­
вид, че във видова корелация влизат само несвършени глаголи, изразяващи пределни
процеси, т.е. необходимо е да бъде показано отношението на първичния несвършен гла­
гол към категорията пределност/непределност.
Анализът трябва да се провежда на ниво изказване, а не на ниво лексема. Когато гово­
рим за пределни и непределни глаголи се има предвид това, че те обозначават пределни и
непределни процеси, а още по-точно пределни или непределни ситуации. Между двата типа
ситуации няма рязка граница. Много често наличието на обект прави ситуацията пределна,
а липсата му я превръща в непределна и съответно действието се тълкува като състояние
или непределен процес. Подобно схващане за пределните и непределните процеси от из-
вънезиковата действителност изказва холандският изследовател А. А. Барентсен, като ги
обозначава със символите Е (tel.) и Е (atel.). Е (tel.) според природата си в определен момент
завършва, което е обусловено от неговия пределен характер. За такъв естествен завършек.
А. А. Барентсен използва обозначението (term). Пределният процес може да завърши като
(term), но може да бъде и прекратен (fin.). Е (atel.) може да завърши само като прекратен и не
предполага преход в ново състояние. Съществено е да се отбележи обстоятелството, че според
А. А. Барентсен (1998) пределните извънезикови ситуации могат да бъдат обозначавани от
пределни глаголи или от словосъчетания, състоящи се пределен глагол и съществително,
нпр.: влизам - вляза, отварям прозорец ~ отворя прозорец, пиша книга - напиша книга.
И така в лексикалното значение на глагола са отразени обективни свойства на
действието, което дава основание глаголите да бъдат разделени на пределни, непределни
и двойнствени по отношение на пределността/непределността. Под предел се разбира
критична точка в развитието на процеса или т.н. „вътрешен предел”, след чието достигане
процесът е завършен и не може да бъде продължен. Глаголите, които предполагат
неизбежното му прекратяване вследствие достигане до критична точка или цел, към
която се стреми действието, са пределни, а непределни са глаголите, които не могат да
бъдат определени като действия с подобна насоченост.
Трудността при определяне пределността/непределността на глаголи като чета, пиша,
ям, варя, горя и др., които в българския език са около 200 на брой и които са тема на
настоящата работа, идва от факта, че тяхната семантика не включва т.нар. „критична
точка”, след чието достигане процесът е изчерпани настъпва смяна на ситуацията, изразено
чрез глагол от свършен вид. При тях процесът се развива постепенно, „комулативно” с
натрупване. „Критичната точка” се свързва с промяна в обекта, което се явява цел на
действието, а обектът преминава в ново състояние, резултат от този процес, т.е. „книгата е
прочетена”, „супата е сварена”, ’’писмото е написано”. Например при ситуацията „писане
на писмо” действието е завършено със завършването на писмото, което се изразява от
глагола от свършен вид напиша. Под резултат разбираме ново състояние на обекта,
съответстващо на целта на дейност на субекта.
Разглежданите глаголи проявяват двойнственост по отношение на категорията
пределност/непределност. В абсолютивна употреба те са непределни. Ако в ситуацията е
фиксиран обект (цел), те се проявяват като пределни (чета книга, пиша писмо, рисувам
картина). Във втория случай глаголът вече изразява такова действие, което може

194
 да бъде изпълнено след изчерпването на обекта, който нормално преминава в ново
състояние, резултат от процеса и „което съответства на предметно-понягийния признак
на действието” (Шелякин 1983: 251).
Следователно тези глаголи могат да имат както пределно (чета книга, пиша писмо,
рисувам картина), така и непределно значение (чета въобще, пиша въобще и др.). В неп-
ределно значение те не влизат във видова корелация, а в пределно значение образуват ви­
дова двойка със съответния свършен глагол, образуван по пътя на перфективацията. Като
непределни тези глаголи в класификацията на 3. Вендлер (1967) са дейности (activiti)
и могат да изразяват цялостни действия и да образуват видови двойки само чрез при­
съединяване на префикс, изразяващ начин на действие (дочитам. - дочета, разчитам
разчета, зачитам - зачета), който обаче променя характера на действието, т.е, превръ­
ща го в друго действие. При пределната употреба на тези глаголи (чета книга, рисувам
картина, строя дом) действието е ограничено и се счита за осъществено след достигането
до целта (достигане до резултат), като самото то е непроменено по своята същност. Този
резултат е следствие от завършването на действието, което предизвиква промяна в със­
тоянието на обекта, следствие от достигането до предела на действието и следователно от
завършването му. Това именно изменение се свързва със свършения вид.
При ситуациите с предел на действието, зададен като цел, към чието реализиране дейс­
твието се стреми, то се развива в посока към този предел. Достигането му завършва с очак­
вана промяна на ситуацията. Глаголът от несвършен вид в пределна ситуация (чета книга,
пиша писмо) е пределен и обозначава развитие на действието, насочено към предел, а свър­
шеният вид (напиша писмо, прочета книга) - достигане до предел, свързано с промяна на
състоянието на обекта, което се проявява като конкретен резултат от самото действие.
Като своеобразен тест за пределност /непределност на глаголите се приема наличието
на „предметни ограничители”, указващи съсредоточеността в тях на резултативна
насоченост на действието, „Тези ограничители са представени синтактично като пряко
допълнение. Непределните глаголи не се детерминират с предметни ограничители. Те
притежават локалноадвербиална детерминация. Пределните глаголи са в областта на
преходните, а непределните - в областта на непреходните” (.Шелякин 1983: 250).
Тук трябва да отбележим, че всички първични несвършени глаголи от разглежданата
група (200 на брой) са преходни, които могат да получат пряко допълнение. Необходимо е
да добавим още, че допълнението трябва да притежава конкретна референция. Тъй като
„в контекста на обект в родов статус, както във фразите Той сега в залата за периодика
чете списания, Той лови на езерото риба, глаголите не означават действие с дискретна
цел, а деятелност (aktiviti), без вътрешен предел’ (Падучева 1996:98).
В пределна употреба тези глаголи са преходни и притежават двуаргументна преди-
катна структура (X чете У), а в непределна употреба са непреходни и имат едноелемент-
на предикатна структура (X чете).
Семантиката на пределния и непределния глагол най-синтезирано е изразена в из­
вестното тълкуване на А. Вежбицка за глагола спя - непределен и глагола отварям
(прозорец), който е пределен:
X спи - В момента на наблюдението има място една от последователните фази на
ситуацията „Хспи”.
X отваря Y - В момента на наблюдението има място една от последователните фази
на процес, който ако премине през всички свои фази и завърши успешно, ще възникне
състоянието (Y е отворен).

195
 Разликата между пределния и непределния глагол е в импликацията „една от
последователните фази на процес, който ако премине през всички свои фази и завърши
успешно, ще възникне ново състояние на обекта”.
Приложен към първичните несвършени глаголи от разглежданата група, методът на
тълкуването на естествен семантичен метаезик ясно показва разликата между глаголите
в пределна (X чете Y) и в непределна употреба (X чете), която се изразява в следното:
X чете: В момента на наблюдението има място една от последователните фази на
процеса „X чете”.
X чете Y: В момента на наблюдението има място една от последователните фази на
процеса, който ако премине през всички свои фази и завърши успешно, ще възникне със­
тоянието (Y е прочетен), т.е. ще настъпи ново състояние на обекта.
Така признакът „пределност” присъства в значението на първичните несвършени
глаголи в целева конструкция и показва, че действието е ограничено във времето.
Пределните процеси и съответно пределните глаголи се отличават от непределните по
фиксираната крайна точка, което от своя страна предполага възникване на ново състояние
след достигането до „критичната точка”. Това се отнася и до глаголите в пределна
употреба, свързани със ситуация, в която действието е ограничено от обект (цел), към
изменението, на който се стреми. Все пак между пределния глагол с „критична точка „ в
значението и глагола в пределна употреба, каквито са разглежданите от нас глаголи пиша
(писмо), чета (книга), рисувам (картина), строя (къшд) и останалите около 200 на брой,
съществува известна разлика Тя се изразява в това, че достигането до предел при тези
глаголи не е неизбежно. То зависи от волята на субекта.Така книгата може да бъде четена
без да е достигнат пределът, а процесът в определен момент прекъснат. Той може да бъде
осъществен (доведен до край) или неосъществен. Неговото осъществяване не е неизбежно,
както например при глаголите отварям-отворя, които В. Брой определя като абсолютно
терминативни. Глаголите като пиша(писмо), чета(книга), варя(супа) и др. според
терминологията на В. Брой са процесно терминативни (Брой 1998: 124) и притежават
признака постепенно достигане до резултат, което дава основание да бъдат определени
като глаголи със значение на действието, насочено към достигане до резултат по пътя на
постепенното осъществяване (Бондарко 1987: 74). Разликата между двата вида глаголи
е, че при процесно терминативните действието се развива постепенно, продължително,
може да бъде и прекъсвано. При абсолютно терминативните глаголи като отварям, лягам
и др. то се осъществява от началото до края без прекъсване.
От казаното до тук можем да обобщим, че първичният несвършен глагол от т.н. „видови
тройки”, когато обозначава пределна ситуация, зададена от наличието на целфбект),
към чието достигане се стреми действието, изразява пределен процес, т.е. изразява
процес, насочен към достигане до предел. Глаголът от свършен вид обозначава смяна на
ситуацията, която настъпва в момента, когато целта, задаваща предел на ситуацията, е
достигната и действието е осъществено в неговата цялост, след което настъпва изменение
в състоянието на обекта, изразено като резултативно състояние. Това изменение, а именно
„преход от някакво начално, изходно значение, към значение резултативно, крайно,
Ф. Данеш нарича „събитие” (Цит. по: Бондарко 2001:156).
Следователно двата глагола, първичният несвършен и свършеният глагол, образуват
нетривиална пределна видова двойка, изразяваща семантичното отношение „процес,
насочен към достигане до предел и събитие, резултат от този процес”.
Или извънезиковата ситуация, която се обозначава от пределната видова двойка, със­
тояща се от .първичен несвършен глагол и неговият префиксален корелат от групата на
разглежданите двеста глагола, образувани чрез префиксация, може да бъде представена

195
 по следния начин. Субектът осъществява действие върху обект с цел да предизвика про­
мяна в състоянието на обекта. При достигането на това действие до предел, който се про­
явява като достигане до резултат, то се прекратява. Това води до промяна в състоянието
на обекта и смяна на ситуацията, изразено от свършения вид на глагола. Несвършеният
глагол от своя страна обозначава процеса в неговото протичане.
От изследваните глаголи се отделя групата на т.нар. от Ю. Маслов „глаголи на
непосредствения ефект'’. Това са глаголи като моля, ~ помоля, чувствам ~ почувствам,
мириша - помириша и др., които и в кратък момент от своето съществуване не могат
да се мислят като безуспешни. Несвършеният глагол също обозначава пределен процес,
а свършеният - събитие, смяна на ситуацията, която не се характеризира с отчетливо
изразено резултативно състояние.
Ясно е, че първичният несвършен глагол от т.н. „видови тройки” представя действието
като протичащ процес, а свършеният - като завършено събитие, представено в неговата
цялост (начало, среда и край). Или това е типичното семантично отношение в нетривиалната
пределна видова двойка, В значението и на двата глагола (свършения и несвършения
в пределна употреба) присъства един и същ семантичен елемент, свързан с предела
на действието. Разликата между двата глагола е всъщност разлика между свършения
и несвършения вид, където свършеният глагол представя действието като завършено,
цялостно, с достигнат предел, а първичният несвършен глагол е неутрален по отношение
на признака „цялостност” и акцентира върху процеса на протичане на действието, върху
„средната фаза от осъществяване на действието, обикновено без неговия край, т.е. без
естествения му завърпгък и изчерпване” (Станков 1980:6). От това следва, че първичният
несвършен глагол може да се свързва с обстоятелствени изрази за продължителност като
дълго, два часа, по цели дни, с фазови глаголи, с изрази като понякога, често, обикновено,
всеки ден и пр. Освен това с него може да се отговори на въпроса „Какво правиш в момента”,
което доказва процесната му семантика. Следователно първичният несвършен глагол от
разглежданата група има конкретно-процесно значение. Освен това той се употребява във
всички останали частни значения на несвършения вид-общофактическото, ограничено-
повторителното, неограничено-довторителното. Това от своя страна предопределя и
темпоралната му парадигма, която за разлика от темпоралната парадигма на вторичния
несвършен глагол (написвам, прочитам, построявам}, не е дефективна. Поради факта, че
разглежданите първични несвършени глаголи в пределна употреба обозначават пределен
процес и поради своята немаркираност като форми от несвършен вид, в определен контекст
(сегашно историческо време и повторителност) могат да изразяват и цялостно действие,
т.е. събитие, където идеята за цялостно осъществяване на действието и резултативността
се задават от контекста нпр, Той пише бележка и я пъхва под вратата.
Свършенитесъответствия наразглежданитепървичнинесвършениглаголи, обр а зувапщ
с тях нетривиалиа пределна видова двойка, описват ситуацията в цялост, т.е. неделима на
отделни фази като начално състояние, динамична (средна) фаза и крайно състояние. От
това следва, че свършеният вид на тези глаголи (напиша, прочета, нарисувам) с неговата
непроцесна семантика е несъвместим със семантиката на времената за съвременност.
Във всички останали времена той се среща със своето конкретно-фактическо значение.
Свършените корелати от пределната видова двойка не се употребяват в да-конструкции,
след фазови глаголи, както и след обстоятелствени изрази като дълго, продължително,
по цял ден и др, Идеята за цялостност, завършеност на действието дава възможност тези
глаголи да се свързват с обстоятелствени изрази, фиксиращи срок на завършването като
нпр, „за два часа”. В тази връзка е интересно виждането на Й. Пенчев по отношение на
обстоятелствените изрази, които според него „Играят роля на граматични аргументи на

197
 категорията вид, изразявайки експлицитно признака дуративност, т.е. траенето, което
характеризира начина на действие на глагола:
6. Нпр. Четох дълго, два часа, цял ден.
Преминаването от дуративност в терминативност изисква разбира се смяна на обстоя­
телствения израз с такъв, който назовава терминативността:
7. Нпр. Прочетох всичко за два часа.
Тук обстоятелствения израз задава същите параметри, както „два часа’’ в ( 6), но
не само измерва продължителността на изпълнението, а добавя и терминативност, т.е.
приключеност, защото новият глагол (прочета) вече изразява постижение (достигане до
резултат). Иначе казано четох е форма на глагол за изпълнение (Accomplishments по
Вендлер), а прочетох, на глагол за постижение ( Achievements по Вендлер)” (Пенчев
2000; 5-6).
Това становище абсолютно съвпада с нашето виждане, че първичният несвършен
глагол от разглежданата група принадлежи към аспектуалния тип „пределен процес”
(или accomplishments по Вендлер), а корелативният свършен глагол към семантичния
тип „събитие” (или achivements по Вендер).
И така, в нетривиалните пределни видови двойки (чета - прочета, пиша - напиша,
строя - построя и др.) е изразено семантичното взаимоотношение „процес, насочен към
достигане до предел и събитие, резултат от този процес”, което от своя страна обуславя
пълнотата на темпоралната парадигма на първичния несвършен глагол, който от
функционално-семантична гледна точка е видов корелат на съответния свършен глагол.
Другият тип видова двойка, състояща се от г,^ ~ събитие
(напиша, прочета, построя) и вторичният несвършен глагол (прочитам, написвам,
построявам и др.) образуват т.н. „тривиална видова двойка”. Образуваните посредством
суфикси вторични нсзвършени глаголи обозначават същата ситуация, която обозначава и
гвьршенмят глагол, но пт пределната ВИд0Ба пиойка,
в която несвършеният глагол може да обозначава и многократно повторение на същсто
ситуация и средната фаза на движещото се към своя предел действие, то в „тривиалната
видова двойка „много често несвършеният вид не влиза в никакви други взаимоотношения
със своя свършен корелат, освен тривиални (повторитедни)” (Падучева 1996; 89),Доколко
това се отнася към изследваните глаголи (построя ~ построявам, прочета - прочитам,
сваря - сварявам, т.е. всичките 200 глагола от свършен вид и съответните вторични
несвършени), ще стане ясно от следващото изложение. Всички те са образувани' чрез
имперфективиращ суфикс от глагола от свършен вид и тяхното лексикално значение
изразява завършено действие с достигнат резултат, което се свързва с идеята за цялостно
осъществяване на действието. Но както знаем, в българския език имперфективацията
като процес е намерила своето най-пълно осъществяване и вторичните имперфективи на
тези глаголи, образувани по чисто граматичен начнн, не са в състояние да изразят идеята
за действие в процеса на неговото осъществяване. Това от своя страна е причината за
видовата и темпоралната дефективност на тези глаголи.Те не притежават пълния набор
от частни видови значения на несвършения вид, което се отразява на тяхната темпорална
парадигма.
Или както пише Плунгян, когато показателите на имперфектива се присъединяват
към събития, „Обозначаваната ситуация преминава в друг аспектуален клас и започва
да обозначава последователност от повтарящи се събития, т.е. също се концептуализира в
езика като продължителна (процес)” (Плунгян 2000: 301).Такава семантика притежават
всички разглеждани видови двойки от типа прочета - прочитам, където прочета
обозначава еднократно събитие, а прочитам (вторичният несвършен глагол) серия от

198
 повтарящи се събития, която „по своите аспектуални свойства е идентична на процес”
(Плунгян 2000: 301).
Що се отнася до вторичния имперфектив в тривиалната видова двойка, макар и
напълно законен от гледна точка на морфологията, във функционално отношение се
проявява като дефективен. Той не се употребява в актуален презенс и имперфект, в аорист,
минало неопределено, минало предварително,бъдеще време, бъдеще в миналото, бъдеще
предварително и бъдеще предварително време в миналото. Среща се изключително в
повторителен контекст, а единствените случаи, където се употребява за обозначаване
на единични събития в някои разновидности на презенса, също се дължат на особения
контекст на тези времена. Вторичният несвършен глагол не притежава конкретно-
процесно значение, общофактическо и постоянно - процесно, които са най-характерните
за несвършения вид. Причините за тази функционална дефективност са от семантичен
характер. „Редовният” имперфектив от типа написвал, прочитам, ушивам и др. носи
в своята семантика идеята за завършеност, цялостност, приключеност на действието,
присъщи на глагола от свършен вид и като следствие от това е абсолютно неспособен да
изрази действието като процес в момента на протичането му. Той не може да отговори на
въпроса „Какво правиш в момента?” и е абсолютно неупотребим в актуална ситуация.
В повторителен контекст вторичният имперфектив е напълно естествен и се среща
във всички времена, тъй като в такава употреба действието е обозначено като процес,
състоящ се от отделни еднакви завършени събития. Свършеният вид във видовата двойка
обозначава цялостно, завършено и доведено до предел действие (събитие) или промяна в
състоянието на обекта и възниква::: лЩ мм ситуация, а вторичният несвършен глагол -
™игтПйтеЛност на същото това събитие, представено като процес, състоящ се от поредица
еднакви съОития.
Мисълта на Ю. С. Маслов (1984), че непълнотата във видовата парадигма,
дефективността й възниква там, където няма семантична потребност в образуването
на противоположния вид, можем да пренесем и към дефективността на вторичните
имперфективи. Невъзможността на тези глаголи да изразяват процес се дължи на
ocu6v.uaга им семянтикя мо Действието в процеса на неговото
извършване се изразява от първичния несвършен глагол и семантично той се явява видов
корелат на глагола от свършен вид, като образуваната нетривиална пределна видова
двойка отразява семантиката на ядрото на видовото противопоставяне - „процес, насочен
към предел и действие, достигнало своя предел”. Макар и от морфологична гледна точка
вторичният имперфект да е „законният” корелат на свършения глагол, от семантична
гледна точка той се явява дефективен и способен да изрази действието като процес само
като състоящ се от повтарящи се еднакви събития.
Така семантичните взаимоотношения в т.нар, „видови тройки” са всъщност семантични
съотношения в две отделни, различни по своя характер видови двойки.

Литература
Барентсен 1998: Барентсен, А, Признак „секвентнаясвязь” и видовоепротивопоставление. -
В: Типология вида: Проблемът, попски, решения. М,
Бондарко 1987; Бондарко, А. В., Теория функциональной грамматики. Л.
Бондарко 1996: Бондарко, А. В., Проблемът грамматической семантики и русской аспек­
тологии. СПб.
Бондарко 2001: Бондарко, А. В.. Основьт функциональной грамматики. М,

199
Брой 1998: Сопоставление славянското глагольного вида и вида романското типа (аорист:
имперфект: перфект) на основе взаимодействия с лексикон. - В: Типолотия вида:
Проблемът, попски, решения. М.
Маслов 1984: Маслов, Ю. С., Очерки по аспектологии. Л.
Падучева 1996: Падучева, Е. В., Семантические исследования: Семантика времени и вида
в русском язьтке. Семантика нарратива. М.
Пенчев 2000: Пенчев, И., Граматичната категория време. С.
Плунгян 2000: Плунгян, В. А., Общая морфология. М.
Смит 1998: Смит, К., Двухкомпонентная теория вида. ~ В: Типология вида: Проблемът
поиски, решения. М.
Станков 1980: Станков, В., Глаголният вид в българския книжовен език. С,
Шелякин 1983: Шелякин, М. А., Категория вида и способът действия. Т.

200
 Velislava Stoykova
Institut of the Bulgarian Language, Bulgarian Academy of Sciences

Interpreting Bulgarian Inflectional Morphology in

Transformational Grammar Standard Theory

Introduction
The most interesting grammar feature of standard Bulgarian language in which it differs with
all Slavic languages is the feature of definiteness. Because of the fact that Bulgarian language
does not use cases to express syntactic structures, it requires a special formal interpretation.
The definite article in Bulgarian is an ending morpheme (Gramatika..., 83). The fact gives a
priority to morphological interpretations instead of syntactic ones. At the level of syntax, the
definite article shows the subject (when it is not a proper name) since Bulgarian language uses a
relatively free word order. So, giving a detailed formal morphological interpretation of the definite
article is an essential preliminary condition for any formal interpretation of Bulgarian.
According to the traditional academic descriptive grammar works (Gramatika,.., 83), the
semantics of definiteness in standard Bulgarian language is expressed at the syntactic level as
various types of semantic relationships like case (to show subject), part-of-whole, debris, etc.

The formal morphological markers of the definite article

As it has been pointed, the syntactic function of definiteness in Bulgarian is expressed by a
formal morphological marker which is an ending morpheme (Stoyanov, 80). It is different for
the genders, however, for the male gender two types of definite morphemes exist - to determine
a defined in a different way entities, which have two phonetic variants, respectively. For the
female and for the neuter gender only one definite morpheme exists, respectively. For the plural
two definite morphemes are used depending on the ending vocal of the main plural form.
The following part-of-speech in Bulgarian take a definite article: nouns, adjectives, numerals
(both cardinals and ordinals), possessive pronouns, and reflexive-possessive pronoun, The
definite morphemes are the same for all part-of-speech, however, in the further description we
are going to analyse the inflectional morphology simply for one type of male gender mouns.

Some preliminaries for possible formal interpretation

As it has been analised before, the very complicated semantics of the feature of definiteness
in Bulgarian requires a related specific formal approach of interpretation, The first p art is the
formal interpretation of the inflectional morphology, and the second should give a syntactic
interpretation of the first. The first stage requires to apply standard generative morphology
approaches, and the result should be given syntactic interpretatin. We considered the

201
 transformational grammar Standard Theory as formal framework of our interpretation of the
inflectional morphology of Bulgarian definite article.

The Lexicon in the Standard Theory

The separation of the lexicon from the syntax is a very important feature of the
transformational grammar Standard Theory (Chomsky, 65). This permits us to simplify
significantly the grammar, and to enlarge the information given in the lexicon. Each lexical
entry contains information about the lexical category, inherent features, and contextual
features. Lexical items are inserted into deep structures using rule of lexical insertion. More
generally, the lexicon (Halle, 73) consists of four general parts: list of morphemes, morphological
rules, filter, and dictionary.
This general structure rises the question now to interpret the inflectional and the base form
of the word having in mind that the dictionary, itself, contains only inflected forms. The question
becomes more crucial when we try to interpret some groups of flective languages like Bulgarian,
According to the above mentioned assumptions, we are going to follow Aronoff s (Aronoff, 76;
Scalise, 86) view on the generative morphology. Aronoff proposes a morphological theory that
is consistent to that of Halle (Halle, 73) but uses an interesting way of rewriting morphological
rules. Finally, he proposes a set of rules that readjust the output of the readjustment rules. It
is important to note also that morphological rules are capable to interpret both derivational
and inflectional morphological features, and phonological features as well. So that, our
interpretation of Bulgarian inflectional moprhology of definiteness is going to be limited to the
formulation of the lexical readjustment rules operating over the lexicon,

Readjustment inflectional rules for definiteness

The existing complete formal treatments of definiteness in Bulgarian (Stoykova, 02;
Stoykova, 04) proposes a semantic network which consists of various nodes. One of them
defines morphemes for definiteness and another for plural. We accept the same number of
inflectional morphemes, however, our interpteration is limited only to one class of nouns, those
of male gender which form plural in -i. In principle, we are going to use Aronoffs readjustment
rule formulated for derivational morphology but introdusing minor changes in it. The rule is:
(1) [[root + A]x + B]x
1 2 3 ">
1 2 3
where A and B are inflecting morphemes, and X is a major lexical category.

Readjustment rules for plural

The rule for plural is as follows:
® raN -> и+i]Kpl
The example word is: monitor (sg) - monitor! (pl).
In defining the rule for plural, we have to note that for the above mentioned class of nouns
we have a phonological alternations of type: [k]:[ts] and [x]:[s] in position before the plural
morpheme. This suggests that we have to formulate an additional phonological rules, so to
constraint the inflectional ones. They are as follows:

202
 (li) [X-k] -> [[X-ts] +
(in) [X-x]K-> [[X-s] + i]Npi

The rule for definiteness

The rule for definiteness is also a readjustment rule, and is applied over the lexicon. Because
Bulgarian definite article for singular male gender has two forms - short and full, we have to
formulate two definiteness rules as follows:
(iv) [X]N ■> [И + ut]Kdell
(V) [X]s -> [[X] + aU
The example is.; monitor - monitorut (sg det dull)
monitor - monitora (sg det-short)
The rule for the plural defined form could be formulated constraining the result of the rule
for plural, and is as follows:
(vi) [fX] +i]w->[[X+i] +te]MpMa
The example is: monitor (sg undef) - monitor i-te (pl det).

Conclusions
We propose a transformational grammar Standard Theory framework interpretation of
the inflectional feature of definiteness in Bulgarian for one type of nouns of male gender. The
similar approach could be used for the other types of Bulgarian nominal inflection.

References
Aronoff, M. 1976. Word Formation in Generative Grammar. The MIT Press, Cambridge.
Chomsky, N. 1965, Aspect of the theory of Syntax. The MIT Press, Cambridge.
Gramatika na suvremennia bulgarski kmzoven ezik, 1983. Morphologia, tom. 2, Sofia.
Halle, M. 1973. Prolegomena to a theorty of word formation. Linguistic inquiry, 4, 3-16.
Scalise, S. 1986, Generative Morphology, Foris Publications.
Stoyanov, S.1980. Gramaticheskata kategorija oprecielenost v bulgarskija ezik, Sofia.
Stoykova, V. 2002. Bulgarian noun - definite article in DATR. In: Donia Scott, ed. Artificial
Intelligence: Methodology, Systems, and Applications. Lecture Notes in Artificial
Intelligence 2443, Springer, 152461.
Stoykova V. 2004. The definite article of Bulgarian adjectives and numerals in DATR. In: Ch.
Bussler and D. Fense], eds., Artificial Intelligence: Methodology, Systems, and Applications.
Lecture Notes in Artificial Intelligence 3192, Springer. 256-266,

203
201
 Синтаксис
Малгожата Коритковска
Университетът в Лодз

За една интерпретация на синтактичните структури

(Няколко РЕФЛЕКСИИ ПРИ ЧЕТЕНЕ НА „СИНТАКСИС НА
съвременния български книжовен език” от Й. Пенчев)

1. В своята монографична работа за българския синтаксис Й. Пенчев очертава приетите

теоретични основи на описанието на синтактичната система (Пенчев 1998). Изхождайки,
от някои основни положения на генеративния подход на Н. Ломски, авторът конструира
един модел, като взема под внимание чертите на българския език. Много важно е това,
което той констатира още във встъпителните бележки: синтактичното равнище има
връзка с всички равнища на езика, но „в тоя дял на граматиката не може да се обхване
изцяло взаимодействието на синтактичната система с други системи”, включително
и семантичната система (Пенчев 1998: 7). Това не означава, че семантичното равнище
изцяло не е обхванато в модела. Това се отнася също за компонента, който има важно
значение за моделиране на изреченската структура, за предикати, спецификата на който
се отразява, върху чертите на изреченската структура. Макар, че анализът се концентрира
върху повърхностните структури и в него се определят формалните класове от типа
подлог, сказуемо, допълнение, определение, обстоятелсвено пояснение, в модела на
изречението се приемат два вида доминиране: непосредствено доминиране на определен
сегмент от символ VP, което означава, че този елемент на структурата (някаква
NP) е „същинска съставка на VP”, или от символ РР, което означава, че елементът е
„присъединен”, т.е. представлява адюнктирана съставка спрямо VP. По този начин се
различават функциите на номиналните фрази от типа на детето и в градината при
моделирането на изречението (X) даде играчка на детето в градината (Пенчев 1998:
26 - 30). В модела е включен също клас аргументи, с които е характеризиран глаголът.
Разглеждайки типове разширения на номиналните фрази, в които опорната дума е
отглаголно съюществително на -не, авторът отделя определения, които имат функция
на аргументни места на изходния глагол на структурата, срв. функцията на писмото и
от Иван във фразата Прочитането на писмото от Иван (и: Иван прочете писмото)
(Пенчев 1998:45). Приемат се също „рестриктивни” определения (задължителни членове

205
 в структурата на номиналните фрази) и „нерестриктивни” определения (факултативни
членове в структурата на номиналните фрази), между тях също адюнктивни определения
(Пенчев 1998:45). Същите постановки се отнасят за аргументно-предикатната структура
на предикацията на равнището на VP, което се демонстрира в рамките на структурата
на простото изречение, при това се показва проблематиката на т.нар. семантични
роли (Пенчев 1998: 68-77). Този компонент на модела в описанието на материала няма
функция на класификационен критерий, но авторът показва, че осъзнава неговата
роля в едно цялостно описание на синтактичното равнище: „един описателно адекватен
синтаксис трябва да представи синтактичните свойства на думите. Едно основно свойство
на глаголите и адективните предикати е това, че имат аргументно-предикатна структура,
с която се съобразява всяка теория” (Пенчев 1998: 68).
2. При подробното описание на изреченските структури на българския език в
„Синтаксиса” на И. Пенчев се отделят такива формални класове, като прости и съставни
изречения, едносъставни изречения, специфични операции - премествания, съчинително
свързване, и т.н. Съгласно с тези подялби изреченията от типа:
(1) Иван даде книгата на Петър;
(2) Детето хвърли играчката към майка си;
(3) Тя обича себе си;
(4) Иван отказва цигарите;
(5) Гледам гнездото на щъркелите отсреща;
(прости изречения) очевидно се анализират отделно от структури като напр.:
(6) Ще се погрижа да го намеря;
(7) Помогнаха му да вдигне оградата, а също така, от:
(8) Прочетох за експедицията, че е заминала;
(9) Видях го да седи;
(10) Чух го, че (да, как) пита за тебе;
(11) Посъветвах го да тръгнем заедно;
които представляват съставни изречения. Може да се забележи, че в случая при някои глаго­
ли множеството на създаваните от него изречения се разделя на две подмножества, напр.:
(12) Иван отказа цигарите.
(13) Иван отказа да излезе.
Структурният анализ на съставните изречения включва също възможността с определен
глагол да се създават изречения, които отварят място за допълнение и едновременно
подчинено изречение (въвеждано с че / как или да, при това се анализира дистрибуцията
и функцията на такива изречения) (Пенчев 1998:108 -117).
Авторът отделя такива случаи, когато допълнението и подчиненото изречение,
въвеждано с че, са „несъвместими”:
(14) Прочетох съобщението, че експедицията е заминала.
В такива случаи чел8’ изречение се определя като „определително”, а не допълнително.
Например при структури от типа:
(15) Искам, чаша да пия вода
се подчертава, че да има функция на за да и във връзка с това подчиненото изречение също
не е допълнително, а обстоятелствено (Пенчев 1998:110-111), От това може да се съди, че в
случаите като (14) и (15) подчиненото изречение не е доминирано непосредствено от VP.
Приетата от автора концепция по много последователен начин подрежда (класифи­
цира) изреченските структури съгласно с техните формални черти, при това се посочват
важни дистрибутивни подробности на отделните синтактични места.

205
 3. Като се вземат под внимание семантично-синтактични черти на отделни предикати
(което означава включване в описанието т.нар, лексикални свойства на глаголи и
аналитични предикати), възможно е функциите на някои сегменти на изреченските
структури да се разгледат в по-друг аспект. Това ни дава възможност да се интерпретира
„историята” на техните функции, което означава да се определи техният статут в
изходните структури.
3.1. Като изходна точка на очертания тук подход5 се приемат такива структури от
семантичното равнище, които правят възможно да се извличат всички други структури с
дадена лексема, реализираща предикат, между които има и много различни в синтактично
отношение. Такава постановка на въпроса се свързва с необходимостта да се определи
семантичната и синтактичната основна схема за дадената лексикална единица. Това
означава, че тези схеми трябва да са максимално синтетични. Трябва също да се вземе под
внимание фактът, че в някои типове повърхностни структури част от елементите могат да
отсъстват (остават нереализирани), а също така, че в тях може да се видят резултати от
други синтактични процеси, свързани с чисто повъхностни промени (с характер на т.нар.
трансформации)-
3.1.1. Очертаните основи на описанието могат да се илюстрират с избрани примери.
3.1,11. Глаголите усещам / усетя могат да създават прости изречения, в които има
фрази на подлога и допълнението, срв.:
(16) Детето усети миризмата на чесън;
(16’) Детето усети чесън;
(17) Ваня усеща болки в бъбрека;
(17’) Ваня усеща бъбрека си.
Освен такива структури тези глаголи, във функцията си на предикати от II разред с
един пропозиционен аргумент1 2, създават обаче също така съставни изречения, срв.:
(19) Детето усети, че мирише (/ миришеше) на чесън;
(20) Ваня усеща, чел боли бъбрекът.
Фактът, че определени структури са синонимия (имайки предвид, че някои елементи
могат да не се реализират, могат да бъдат известни от контекста, или неопределени), дава
възможност да се приеме основната семантична схема за анализираните единици:
усещам
I. семантична схема: Р(х, z)
От тази схема се извличат формално различни синтактични структури, които могат да
се опишат във формата на синтактичната схема:
II. синтактична схема: NPK(Тл)(челS’/как^S)
Между’ извлечените от тази схема структури има и такива, в които фразата на
допълнението представлява „остатъчна” реализация на предметния аргумент от
компонента z (тя се означава тука със символ NPz) - сравни примери (16), (17). Тя може
също да бъде ефект на номинализация на аргумента z (символ NP..nM) - сравни примери
(16), (17).
311.2. Аналогично решение е възможно също при глагола наблюдавам, защото изре­
ченията от типа:
(21) Иван наблюдаваше птичките

1 Такива теоретически основи бяха приети в анализа на кондензационни процеси (номинализация) в българския и полския
език, срв. (Korytkowska, Maldziewa 2002).
2 Варианти на тези глаголи като предикати, отварящи две места за пролозиционаяни аргументи, се описват отделно, срв.: Това,
че той не е честен човек, го усещах отдавна. Броят и видът на отваряните аргументи места са решаващи при отделяне
на описваните предикативни единици.

207
 може да се изведат от структури
(22) Иван наблюдаваше (това), как се развиват птичките (/какво правят птичките) и т.н.,
имайки предвид, че предикативната съставка на а не е реализирана в (21).
Срв.:
I, семантична схема: Р(х, z)
II. синтактична, схема: N‘PK ____ (ТЛ){чеЛ37какЛ87(^Л8’(
Напр.: От много месеци той наблюдаваше, че момчета отслабва, / Иво наблюдава
какво става.
От тези схеми могат да се извеждат структури, в които присъстват NPz, а също така
NPK0M, срв. примера (21) и напр.:
(23) Наблюдавах как играеха на табла. - Наблюдавах тяхната игра на табла.
3:2. Разбира се, такъв тип описание ражда необходимостта от много внимателен анализ
на чертите на всяка лексикална единица във функцията на предикат (глаголи и съчета­
ния глагол + съществително, напр, нуждая се - имам нужда). Чертите, които се появяват
в аналитична парафраза, представляваща семантичната структура на предикта, са реша­
ващи за определянето на семантичната схема. Така например, аргументните позиции х
(подателят на информацията - Agentiv), у (получателят на информцията - Experience?),
z (предаваната информация) са задължителни черти на информативни глаголи. Тези по­
зиции задължително се появяват в парафрази на изречения с такива глаголи, които имат
каузативна структура, срв.:
х- прави така, за day знае /разбере, чех. / (х прави така (предава информация z)> че
у започва да знае (/осъзнава), че z.
Много важни са също синтактичните черти на анализираните единици, преди всич­
ко задължителните членове на изреченската структура, И така например, глаголите на­
сърчавам, насърча не се появяват в структури като *Иван насърчава / *Иван насърчи,
позицията на допълнението е задължителна, а имайки предвид семантичните черти на
предиката (той също включва промяна в съзнанието на у) може да се установи, че тя има
статут на аргументна позиция, срв.:
насърчавамр Hacbp4at
I. семантична схема: Р(х.у,г)
II. синтактична схема: NPK NP K + (вЛТ)ЛдаЛ8’
Напр.: Боян насърчи Христина (в това) да се учи на кара кола. / да напише дисер­
тацията си.
Компонент z може да бъде реализиран в рамките на фрази в ЛКР / stANP в случай
на номинализация на z или в рамките на aaANP, когато тя има функция на аргументна
позиция от z (NPz), срв. напр.:
(24) Боян насърчи Христина в учението. / Боян насърчи Христина в написването на
дистертацията. / Боян насърчи Христина за дистертацията.
3.3. Посочените по-горе глаголи са от II разред и те създават често изключително раз­
нообразни изреченски структури, в които се появяват елементи с различен статут, имай­
ки предвид семантичните черти на предикатите. По-горе беше посочена възможност за
реализация на z от една номинална фраза. Това означава, че предикативният аргумент
може да се реализира в рамките на просто изречение, при което се вижда, че може да има
семантична връзка между структурите на простото и сложното изречение.

3 Срв, също модела, приет в (Korytkowska 1992). също така в (Korytkowska, Maldziewa 2002), За подробностите,
свързани с реализации на повръхвостните структури, срв. също (Korytkowska, Maldziewa 2002).

208
 3.3.1. В изречения, създавани от разглеждания тук клас предикати от II разред,
се срещаме с едно явление, което може да се определи като „разчленяване” на
пропозиционалния аргумент z3. То се свежда до промяна на синтактична позиция на
номинална фраза от съставното изречение, което има функция на 2, но за разлика от
разгледаните горе примери подчиненото изречение е налице в изреченската структура,
срв. напр.:
осъждам, осъдя
I. семантична схема: Р<х.^
И. синтактична схема: А) МРК Тл{чеAS7QAS’}
Мария осъжда това, че Иванбсарчи много пари. - Мария осъжда И&ан за това, че
харчи много пари.
смея се
I. семантична схема: P{x.z)
IL синтактична схема: NPK (налТ)л {чел87 QAS}
Иван се смее (на това), че Петър така се изложи. - Иван се смее на Петър, че
така се изложи.
чакам
I. семантична схема: Р(х.а
II. синтактична схема: NPK (Т)л {дал87 QAS]
Иван чака (това) Яна да обясни всичко на Мария. - Иван чака от Яна да обясни
всичко на Мария,
ядосвам се
I. семантична схема: Ptx, z>
II. синтактична схема: NPK.. _(налТ/отлТ)л {чел87 QAS’}
Иван се ядосва (на това), че децата не слушат. - Иван се ядосва на децата (за
това), че не слушат.
чувам, чуя
I. семантична схема: Рд zj
II. синтактична схема: МРК (Т)л {челS’ / дал87 QAS’}
Иван чува, че синът му говори с някого. - Иван чува синът му да говори с няко­
го. - Иван чува как синът му говори с някого. - Иван го чува да говори с някого.
3.3.2. Имайки предвид чертите на семантичната схема, може да се определи функция­
та на допълнението в цитираните по-горе примери (3.3.1.). От семантична гледна точка те
представляват компонент на пропозиционния аргумент z и се появяват с останалата част
на неговата структура. В известен смисъл такива структури може да се разглеждат като
междинен стадий между изреченските структури, които реализират основната синтактич­
на схема и структури, в които има само NPz. срв.: Иван чу сина си,
3.3.3. Като определя подробностите на дистрибуцията на подчинените изречения,
въвеждани от че и да, Й. Пенчев съсредоточава своето внимание върху това, дали има /
няма възможност тези изречения да са съвместими с допъ лнеяито в една и съща изреченска
структура, дали тези сегменти са. „рестриктивни”, а също така върху синтактичната
функция на номиналните фрази (допълнение / подлог) в изреченията от типа:
(25) Дълго ще чакаш, тоя миг [да се върне] //Дълго ще чакаш [тоя миг да се върне].
Анализирана е също функцията на глаголните форми с да, като се посочва възможността
от заместването им с че- изречения или от заместването им с императивни форми (срв.

2W
 Пенчев 1998: 108-114). Проблемът за йерархията на части на изреченията от типа Иван
го видя да тича остава обаче дискусионен - става дума за интерпретацията, от какво се
доминира допълнението и подчиненото изречение в такива структури.
3.3.4. Както беше вече посочено, определянето на семантични черти на лексикални
единици прави възможно да се уточнят някои подробности, свързани с функциите на
допълненията. Между цитираните от Й. Пенчев примери има и такива:
(26) Принудиха го да замине;
(27) Посъветваха го да замине.
Авторът посочва, че в тези изречения позицията на допълнението е задължителна, за
разлика от
(28) Моля (те) да говориш с него,
където тя не е задължителна.
От гледна точка на семантичните черти на тези глаголи може да се каже, че във
всички тези изречения позицията на допълнението е аргумент на предиката (значи, тя
е семантично задължителна). Функцията на такива фрази трябва обаче да се различи от
случаите като:
(29) Видях го да тича,
където фразата - допълнение е аргументна позиция от аргумента г. Въпросът е,
какъв модел представят такива изречения в концепцията на подчинителни връзки
в изреченската структура, предложена от Й. Пенчев. Като формулира принципи на
дистрибуцията на съставките в едно изречение, авторът установява, че една позиция не
може да се повтаря ~ например няма възможност да се появят две фрази във функцията на
същия тип допълнение или две подчинени допълнителни изречения (Пенчев 1998:11.5).
Но от разгледаните в тази статия примери се вижда, че без да се определят валентните
черти на предиката, на семантично равнище в някои случаи е трудно да се установи каква
функция имат частите на изреченията, от които те се състоят.
Използвани символи:
Р - предикат
Рсхл.х) - предикат с отваряните от него аргументи; х, у ~ предметни аргументи; z, i -
пропозиционни аргументи
NPK ~ конгруентна с сказуемно определение номинална фраза (фраза на подлога)
NP к - номинална фраза в функцията на допълнение
praepANP - предложна номинална фраза
чеЛ8’ / какл87 да 1Л S’-изречение, реализиращо пропозиционния аргумент, въвеждано
от че, как, да[
NPz - номинална фраза с функцията на предметен аргумент от z
NPnom " номинална фраза - резултат от номинализация на z

Библиография
Пенчев 1998: Й. Пенчев. Синтаксис на съвременния български книжовен език,
Пловдив.
Korytkowska 1992: М. Korytkowska, Туру pozycji predykatowo-argumentowych, Gramatyka
konfrontatywna bulgarsko-polska, t. 5, cz. 1. SOW, Warszawa.
Korytkowska, Maldziewa 2002: M. Korytkowska, W, Maldziewa, Od zdania zlozonego do
zdania pojedynczego, Wydawnictwo Uniwersytetu Mikolaj a Kopernika, Torun.

210
 Иванка Петрова
Институт за български език - БАН

За съвременните синтактични теории

И най-беглият преглед на научните трудове по българския синтаксис от средата на

XX век насам показва, че повечето от тях са издържани в духа на традиционната синтак­
тична теория. Симптоматично за състоянието на тази лингвистична област е например
разглеждането на словосъчетанието - синтактична категория, чието представяне в пове­
чето случаи се свежда до цитиране на съществуващите вече дефиниция и класификации,
които всъщност са частично непоследователни и противоречиви (Петрова 2005).
Изборът на темата за настоящата статия бе мотивиран от желанието, като се имат
предвид постиженията на традиционната синтактична теория, да се разгледат новите
концепции в развитието на науката за синтаксиса.
Разбира се, ученият трябва да е запознат с най-новите положения в своята област -
дали за да ги отхвърли аргументирано като несъстоятелни, или за да ги приложи ком­
петентно в своите разработки, ако смята, че тези положения развиват знанието. Ще се
опитаме да представим най-общо особеностите и тенденциите в развитието на съвремен­
ните синтактични теории, за които у нас липсва достатъчно информация. Смятаме, че
познаването им би разширило хоризонта на търсене на българските лингвисти и би осигу­
рило нови, продуктивни гледни точки, които безспорно са необходими за по-адекватното
характеризиране на синтактичните явления.
Теориите, обект на нашия интерес, определяме условно като съвременни, макар че
повечето от тях са се появили през миналия, т.е. XX век. Основание за това опреде­
ление виждаме във факта, че тези теории не просто битуват и в наши дни в научното
пространство като средство за синтактичен анализ, но и все още са обект на дискусии,
развиват се и се модифицират.
Необходимо е да уточним също, че целта ни не е да правим сравнителен обзор на съвре­
менните синтактични теории, нито да изясняваме връзките между тях. Това е задача, ре­
зултатите от чието изпълнение не могат да бъдат изложени в рамките на една статия, тъй
като предполага представяне на всяка от теориите, последвано от съпоставка иезвду тях.
Забелязва се, че съвременните синтактични теории са донякъде еклектични и свобод­
но заимстват идеи както една от друга, така и от различни нелингвистични дисциплини
като математика, логика, изкуствен интелект. Освен това често е трудно да се установи
кога зад различната терминология се крият концептуални различия и кога става въпрос
за различен начин на представяне на едни и същи теоретични постановки,
Повечето от разглежданите теории са тествани първоначално само върху език с бедна
морфологична система и прав словоред, какъвто е английският. Независимо от това обаче
тези теории са се утвърдили като подходящо средство за интерпретиране на синтактичните

211
осооености на различни типове езици, а това доказва надеждността им като модели за
научно изследване,
&&&
Синтаксисът, а и лингвистиката по принцип нямаше да могат да се похвалят със сегаш­
ните си постижения, ако не беше научната дейност на Н. Чомски. Възхвалявани от едни и
категорично отричани от други, неговите трудове с основание се считат за отправна точка в
развитието на съвременните синтактични теории. Както отбелязва П.Селс, ”на практика вся­
ка иновация в областта (на синтаксиса) през миналия четвърт век (има се предвид XX век) е
или разработване, или реакция на някакво предложение на Чомски” (Селс 1985:193).
Н. Чомски не просто налага различен начин на мислене за езиковите явления, но и
променя изцяло концепцията за същността и организацията на лингвистичната теория,
за целите, които тя трябва да осъществи, и за средствата, с които тези цели могат най-точ­
но да бъдат постигнати. Освен това той поставя в обсега на научния интерес редица неизс­
ледвани дотогава синтактични явления, които се превръщат в главни обекти на дискусия
за създадените след него синтактични теории.
Обстойното разглеждане на въпроса, за отношенията между съвременните синтактич­
ни теории и постановките на Н.Чомски е невъзможно в рамките на толкова кратко екс-
позе, а и би ни отвело встрани от темата. Затова в хода на изложението ще се ограничим
само с отбелязване на някои аспекти на тези отношения.
От друга страна, някои от теориите на самия Н.Чомски - особено Теорията на управ­
лението и свързването и Минималистката програма - също могат да се определят като
съвременни, тъй като те продължават да се използват активно при синтактичния анализ
на различни езици.
&&&
Съвременните синтактични теории (оттук нататък ССТ) отразяват определено виждане
за природата на езика.. Той се анализира като комбинаторна система от обекти, които в ре­
чевия акт се подреждат в определен линеен и йерархичен ред според определени правила
и принципи, за да изразят някакъв смисъл. Теорията за езика трябва да изясни кои са лин­
гвистичните обекти, какви свойства притежават те и какви са отношенията между тях,
Като основна цел на ССТ се определя изследването на езиковата компетентност, раз­
бирана като знание за езика, което има ментална природа. На това знание се гледа като
на нещо, подобно на база данни, с която носителят на езика се консултира по време на
речевия акт (Полард 1996). В същото време се прави опит да се изясни неговата същност
независимо от начина, но който то функционира в процесите на конструирането, възпри­
емането и декодирането на езиковото съобщение.
Отправна точка за изграждането на синтактичните теории е идеята да се опишат доб­
ре оформените изречения - идея, свързана с името на Н. Чомски. Всяка научна теория
неизбежно се гради около следния парадокс: от една страна, тя се стреми да изясни особе­
ностите на обекта си на изследване, а от друга страна, научното дирене изисква някаква,
макар и бегла, предварителна представа за неговата същност и граници (Пенчев 1984:7).
В ССТ, отново по идея на Чомски, този парадокс се разрешава чрез консултиране с ин­
туицията на носителите на езика - именно чрез нея се определя кои изречения като грама­
тически добре оформени ще са обект на изследване, за да може те не просто да се опишат
и систематизират, а и да се изясни как се постига тяхната граматическа оформеност. ССТ
отиват отвъд описанието и типологията, характерни за дескриптивния синтаксис, и се опит­
ват да обяснят какви принципи ръководят конструирането на синтактичните единици.

212
 Ван Валия и Ла Пола (Ван Валии 1997) разграничават две перспективи в развитието
на ССТ. Първата е синтактикоцентричната, наложена от НЯомски в „Аспекти на
теорията на синтаксиса”. Там Чомски определя синтактичната подсистема като централен
елемент в системата на езика и смята, че „езикът е абстрактен обект, чиято структура
трябва да бъде изучавана, без да се имат предвид психолингвистични, комуникативни,
социокултурни и други фактори ” (Ван Валин 1997: 9). Според него най-висшата цел на
всяка лингвистична теория е обяснението. Теории, построени около тази концепция. са
GPSG, Relational grammar, Categorial grammar.
Втората перспектива в развитието на ССТ според Ван Валин и Ла Пола е
комуникативно-когнитивната перспектива, която в момента е водеща. Тя се гради около
отричането на централната роля на синтаксиса и около „признаването на важността на
когнитивните и/или комуникативните фактори в граматическата теория и анализ” (Ван
Валин 1997: 12). Теориите, които са продукт на това виждане, са HPSG, LFG, Role and
Reference grammar, Functional grammar и др.
Според концепцията за същността на синтактичните структури се различават: а) про­
цедурен (деривационен, трансформационен), и б) декларативен (недеривационен, бази­
ран на ограниченията) подход към синтактичните явления.
И при двата подхода граматиката се възприема като филтър, който отсява граматич­
ните от неграматичните изречения. Да се анализира граматиката означава да се разбере
по какви правила и според какви принципи думите се съчетават помежду си, за да образу­
ват граматически правилни синтактични единици - фрази и изречения. В такъв смисъл
граматиката се явява спецификация на структурите, допустими в езика.Стремежът е да
се създаде такава теория, с която да може да се определи за която и да е синтактична
структура дали е граматична, или не.
Процедурният подход се свързва с името на Н.Чомски и е последователно създадените
от него модели за описание на синтактичното ниво на езика - трансформационна грама­
тика, Теория на управлението и свързването и Минималистка програма.
Притози подход граматически добре оформените изречения се дефинират индиректно:
„първо, базовата структура се генерира чрез система от фразово-структурни правила и
тогава се прилагат трансформациите, за да „напаснат” (map) тези фразови структури
в други фразови структури. Изречения на езика са тези, които могат да се получат
чрез прилагане на трансформационните правила към базовите структури в определен
режим- режим на поредни трансформации (ordered transformations), поне някои от които
са задължителни” (Car 2003: 525).
Както отбелязва Лайънс, „едно от предимствата на трансформационната граматика
е това, че ни дава възможност да свържем (да открием общото между) повърхностно
различни изречения и да различим външно идентични такива” (Лайънс 1971: 26).
Мнозина лингвисти обаче смятат, че трансформациите излишно усложняват теорията,
че са концептуално ненужни и емпирично необосновани, Те изтъкват също, че често в
резултат от трансформациите се получават несъществуващи изречения, и смятат, че тео­
рията може да бъде преформулирана, като трансформациите бъдат премахнати.
Като алтернатива на трансформационните теории се появяват недеривационни,
унификационни теории - Construction grammar, Categorial grammar, LFG, GPSG и HPSG.
Те се базират на представата за граматиката като „множество, от ограничения, които
структурите трябва да удовлетворяват, за да се преценят като добре оформени” (Полард
1996:2). В развитието си тези теории заимстват идеи от логиката, компютърните науки и
изкуствения интелект.

213
 Като особености на недеривационните теории могат да се посочат следните (Борели
1996):
0 Допустимите езикови структури се описват чрез дефиниране на ограничения като
условия за реализирането им.
* Повърхностните структури се генерират директно.
* Прилага се моностратален подход, при който синтактичната структура на *изречени
ето се представя чрез едно единствено дърво.
* Съществуват различни нива на представяне на езиковите обекти, като нивата се
следните:
1) конституентност;
2) логико-семантично представяне;
3) граматически отношения;
4) фонетично-прозодична структура.
Нито едно ниво на представяне не се получава чрез трансформация. Вместо това всич­
ки нива са паралелни и взаимно се ограничават според постановките на граматиката.
* Интерес към природата на синтактичните категории. Синтактичните категории в
тези теории не са атомарни, а сложни, с вътрешна структура. По този начин може
да се отчете в известна степен ролята на контекста при реализацията на думите в
изречението, без правилата на граматиката експлицитно да засягат този контекст
(...allow some kind of context sensitivity without explicit reference to context in rules
(Борели 1996:20)).
Освен това сложните категории имат голям описателен потенциал - с тяхна помощ
могат да се представят такива обобщения за лингвистичните обекти, които не могат да
бъдат представени с помощта на атомарните категории.
Сложните категории са в основата на лексикона, който е главен компонент в грамати­
ките, базирани на ограниченията. Чрез сложните категории лексиконът се организира
така, че да отразява наличието в езика на класове от думи и да представя нагледно
отношенията между тези класове.
1 Лексикализъм. Теорията се гради около сложен и добре организиран лексикон.
Всяка дума се разглежда като комплекс от лексикални, морфосинтактични и
функционални свойства, като ясно се открояват отделните аспекти на вътрешната Й
структура и същевременно се представя взаимовръзката между думите в контекста на
проблема за участието на думата в строежа на даденото изречение. Това дава възможност
да се изследва как комбинаторният потенциал на думата се реализира при семантико-
синтактичната организация на изречението.
' Граматичността се определя от взаимодействието между правилата и лексикона.
* По някакъв начин се представя отношението между синтактичната и семантичната
организация на изречението. „Синтактичният анализ се свързва с експлицитен
семантичен анализ, синтаксис и семантика са тясно свързани в определени области,
което прави невъзможно дискутирането на семантиката, без да се дискутира
синтаксисът” (Борели 1996: 65). На практика семантиката на фразата се разглежда
като резултат от реализирането на комбинаторния потенциал на думите, т.е. от
семантиката на междинните конституенти.
* Отношението между правилата и дърветата се разрешава чрез унификация.
* Локалност. Ограниченията са локални - дали кандидат структурата ги задоволява,
или не, се определя единствено от тази структура, без съотнасянето й с други

214
 конкурентни („competing") структури. Твърденията в граматиката са стриктно локални
и никога не се отнасят до нещо по-голямо от локалното .дърво.
От друга страна, в синтаксиса се говори за релационно и конфигурационно дефини­
ране на синтактичната структура и във връзка с това за а) граматика на зависимостите
и б) за фразово-структурна граматика. Теорията се определя като принадлежаща към
единия или другия тип в зависимост от това, как се описва структурата на синтактичните
единици - чрез определяне на поднизовете, които я изграждат, или чрез описание на
отношенията между думите в нея.
Фразово-структурният подход се основава на две основни допускания: 1) че изречени­
ето е организирано йерархически във фрази и 2) че граматическите отношения са произ­
водни, дефинират се въз основа на фразово-структурните конфигурации. При този подход
синтактичните конструкции се описват като набор от по-прости компоненти, наречени
непосредствени съставки, които могат да се комбинират помежду си и така да образуват
единици от по-висш порядък.
В депендентната граматика отношенията се считат за по-важни от фразите при из­
разяване на значението. Ето защо синтактичните структури се описват чрез отношени­
ята между думите, които ги изграждат. Основна характеристика на тези отношения е
това, че при тях думите не са равнопоставени, а се намират в отношение на зависимост,
като едната модифицира значението на другата.Така структурата на синтактичните
единици се явява следствие от бинарни отношения на непосредствено подчинение меж­
ду зависима и главна част.
На практика обаче противопоставянето между фразова структура и депендентни отно­
шения не е релевантно. Във фразово-структурната граматика фразата се определя като
синтактична структура, построена около една основна дума ~ опората. Останалите думи
във фразата са зависими от нея. Тази концепция е залегнала в основата на теорията X-
черта, както и при описанието на фразите в HPSG. В такъв смисъл във фразово-струк-
тураната граматика, макар и конфигурационно, се отчитат отношенията на зависимост
между думите при изграждане на по-големите езикови единици.
Тъй като конституент е всяка опора заедно с директните и недиректните депенденти,
може да се каже, че представата за конституентност е имплицитно налична в депендент­
ната граматика, като конституентите се явяват производна концепция.
С други думи казано, конституентностга и депендентността са комплементарни, допълни­
телни понятия. Фразово-структурното дърво отразява деривацията (етапите в конструиране­
то на изречението), докато депендентното дърво по-скоро описва продукта на деривацията.
В ССТ конституентностга и депендентността се представят едновременно по някакъв
начин при синтактичното описание.
TfTs л

Още структуралистите проблематизират въпроса за начина и средствата за описание на

лингвистичните явления. Слабостите на традиционния модел на частите на изречението
са причина те да се опитват да построят друг, по-точен модел, „който да даде възможност за
строго и недвусмислено описание на структурата на изречението” (Бархударов 1966: 18).
Лингвистите започват да се стремят не просто да изяснят синтактичните явления, а и да
предложат стройна система от средства, чрез които това да стане.
В предговора към „Синтактичните структури” Чомски подчертава евристичната роля на
формализацията в лингвистичния анализ. Според него „прецизно конструираните модели
на езиковата структура могат да играят важна роля - и положителна, и отрицателна - в

215
самия процес на откриване,,. Формализираната теория може да осигури решения на много
проблеми, различни от тези, за които е била експлицитно създадена” (Чомски1957: 6).
В „Синтактичните структури” обаче формалността все още е преди всичко
характеристика на синтактичното ниво на езика. Едва по-късно Чомски се отказва от
тази своя идея и формалността става методологически принцип - отличителна черта
не на природата на синтактичните конструкции, а на средствата за представяне на
концепцията за тяхната същност, ССТ са формалистични в смисъл, че са рамкирани в
някаква формална интерпретираща система.
При формализацията синтактичните структури се анализират с помощта на формален
модел - математически, логически и т.н,, - който отразява по някакъв начин определени
аспекти от същността на явленията, изследвани чрез него. „Теорията не говори директно
за емпиричното явление. Вместо това тя говори за моделиращите структури, или иначе
казано, е интерпретирана от моделиращите структури. Така предсказващата сила на
теорията се дължи на конвенционалното съответствие между модела и емпиричната
област” (Car 1994: 6).
Според Полард и Car „лингвистичната теория е станала толкова модулна, сложна и
дедуктивна, че нуждата от формализация е явна за всеки, особено за изследователите,
които се занимават с компютърното имллементиране на съвременните теории ” (Полард,
Car 1994),
Формализацията на лингвистичните теории не е самоцелна, а се явява естествено
следствие от стремежа да се увеличи научното разбиране на езика, както и от необхо­
димостта да се осигури база за неговата компютърна обработка. Използването на ССТ в
създаването на електронни езикови ресурси налага нови изисквания към формулирането
им. Вече не е важно само да се анализират адекватно и правилно синтактичните факти,
а и да се представят резултатите и изводите от този анализ по начин, който да направи
възможно компютърното им имплементиране.
Формализацията поставя в центъра на вниманието нови проблеми - да се намери
онзи формализъм, чрез който най-точно ще се интерпретират емпиричните данни и ще се
онагледят теоретичните постановки; да се изследват математическите аспекти на форма­
лизмите, използвани при конструирането на теорията; да се изясни как използването на
математически формализми повлиява на същността на лингвистичната теория и др.
*&w
В заключение ще обобщим основните особености на ССТ, както следва:
♦ ССТ представляват модели за описание на граматиката, а не описание на грамати­
ката на даден език (определението е на Йордан Пенчев).
♦ В основата им лежи дедуктивният подход към емпиричните данни.
Те се явяват в една или друга степен наследници на теориите на Чомски.
I Продукт са на стремежа не просто да се опишат и типологизират синтактичните
конструкции, а и да се обясни изграждането им.
♦ Създават се в търсене на теория, която да се отличава с възможно най-голяма обяс­
нителна сила и чрез която да може да се анализират и други синтактични явления извън
тези, за чието обяснение първоначално е била предназначена теорията.
I Основната цел на ССТ е изследването на езиковата компетентност, разбирана като
знание за езика, което има ментална природа.
♦ ССТ се градят около представата за граматичностга и идеята да се опишат и обяснят
добре оформените (welUfonned) изречения.

216
 Ф Обектът на изследване на теорията се определя по различни начини, един от които
е използването на интуицията на носители на езика.
♦ Повечето ССТ са отличават (недеривационни, декларативни), унификационни и ба­
зирани на ограниченията.
Ф Теориите се характеризират с модулност - отделните компоненти на теорията интер­
претират определени аспекти на синтактичната подсистема на езика.
Ф Често се характеризират с интердисциплинарност - свободно заимстване на идеи от
лингвистични и нелингвистични дисциплини - математика, логика, изкуствен интелект;
♦ Определят се като лексикалистични.
4 Наблюдава се конвергенция на подходи в рамките на една теория /фразово-структу-
рен. и депендентен подход/.
♦ Отличават се със стремеж към простота, яснота и недвусмисленост при формулира­
нето на теорията,
♦ Въпросът за средствата и начина на представяне на синтактичните явления се
проблематизира.
Ф Характеризират се с формализация.
Ф Поставят се нови изисквания към конструирането на теориите.
Ф Формулират се нови критерии за оценка на тяхната надеждност.
Ф При анализа се взимат предвид по някакъв начин отношенията между синтаксиса
и семантиката.
Ф Синтактичните единици се описват структурно,
Ф Структурите се представят моностратално.
Ф Използват се сложни категории,
Ф В основата на ССТ е когнитивно-функционалната гледна точка към синтактич­
ните факти.
Ф Въпреки терминологичните различия може да се каже, че има относително съгласие
по въпроса, кои са синтактичните явления и какви са отношенията между тях.
Ф Развитието на теориите е свързано с компютърната лингвистика поради нараства­
щото им приложение като средство за описание на лингвистичните факти във връзка с
изграждането на електронни лингвистични ресурси.
Ф Няма господстваща теория, макар че някои като LEG, HPSG се радват на по-голяма
популярност от други.
Ф Теориите подлежат на модифициране.
Ф Наличен е стремеж да се прецизира терминологията.
ф Допуска се частично прилагане на постановките на теорията при анализа на
синтактичните явления. Това се смята за възможност да се открият слабите й места и да
се преодолеят.

Посочените особености са присъщи в различна степен на отделните ССТ. С риск да

бъдем обвинени в неточност, сметнахме за най-добре да ги изложим по този начин, за
да илюстрираме тенденциите в развитието на виждането за това, какво представляват
синтактичните явления, как и с какви средства трябва да се интерпретират те. Едно по-

217
детайлно и систематично теоретично изследване на ССТ би дало според нас интересни
данни за развитието на лингвистичната научна мисъл.
Настоящата статия не претендира за изчерпателност и има по-скоро информативен
характер. Преди всичко се надяваме да предизвикаме интерес към ССТ и към
възможностите, които те предлагат за иновационно разглеждане на синтактичните
факти.

Литература
1. Асудех 2004: Asudeh A. Grammar formalisms. Course notes, <http://www.alta.asn.au/
events/altss2004/coursemnotes/ALTSS-Asudeh-Grammar.pdf >
2. Бархударов 1966: Бархударов Л.С. Структура простото предложения современного анг­
лийското язьшаТВшпая школа”. Москва. 1966
3. Блох 1983: Блох Я. Теоретическия грамматика английското язьжа. „Вьшшая школа»
Москва. 1983
4. Борели 1996: Borsley R. D, Modern Phrase Structure Grammar. Number 11 in Blackwell
textbooks in linguistics. Blackwell Publishers, 1996.
5. Ван Валин 1997: Van Valin R.D., Jr., LaPolla R. J. Syntax. Structure, meaning and function.
Cambridge University Press. 1997
6. Грийн 2001: Green M., Morgan J.L. Practical guide to syntactic analyses. CSLL 2001.
7. Гришам 1986: Grisham R. Computational Linguistics. Cambridge, 1986
8. Ковингтън: Covington M. A. GB Theory as Dependency grammar <www.ai.uga.edu/ftplib/
ai-reports/ai!99203.ps>
9. Лайънс 1971: Lyons J . Generative Syntax ~ New Horizons in Linguistics. Penguin Books.
Har monds worth. 1971
10. Лайънс 1991: Lyons J. Chomsky. Fontana Press. 1991
11. Леков 1972; Леков И, Единство на традиционни и нови области и методи на изслед­
ване на синткатичната структура на славянските езици - Иван Леков. Особености на
синтактичния тип на славянските езици. София. 1972
12. Пенчев 1984:.Пенчев И.Строеж на българското изречение. „Наука и изкуство”.
София, 1984
13. Пенчев: Пенчев И., Динчева Ан., Златева М., Стайнов П., Стамболиева М. Модели на
функционалната граматика (неиздаден ръкопис)
14. Петрова 2005: Петрова И. Слвосъчетанието като синтактична категория (под печат)
15. Полард 1987: Pollard C.,Sag I. An Information-based Syntax and Semantics. CSLL 1987
16. Полард 1994: Pollard C„Sag I. Head-Driven Phrase Structure grammar. CSLL 1994
17. Полард 1996: Pollard C. The Nature of Constraint-Based Grammar. Unpublished
manuscript: Ohio State University. <http://www-csli.stanford.edu/~sag/L221a/poilard-
96.txt>
18. Полард 1997: Pollard C. 1997. Lectures on the Foundations of HPSG. Unpublished
manuscript: Ohio State University. <http://www-csli.stanford.edu/~sag/L221a/cp-lec-notes.
pdf>
19. Рамбов: Rambow 0., Joshi A. A Formal look at Dependency Grammars and Phrase-
Structure Grammars, with Special Consideration of Word-Order Phenomena < http ://arxiv.
org/abs/cmp-lg/9410007>
20. Car 1999: Sag LA, Wasow Th. Syntactic Theory: A formal introduction. CSLL 1999
21. Car 2003: Sag I.A., Wasow Th.,Bender E.M. Syntactic theory. A formal introduction. CSLI
Publications. 2003
22. Селс 1985: P. Sells. Lectures on Contemporary Syntactic Theories.CSLI, 1985

218
23. Фрайдин 1992: R. Freidin. Foundations of Generative Syntax, Cambridge, 1992
24. Хегмая 1994: L. Haegnian. Introduction to Government and Binding Theory. Cambridge.
1994
25. Хелвиг 1986: Hellwig P, Dependency Unification Grammar (DUG), - In: Proceedings of the
11th International Conference on Computational Linguistics (COLING 86).
26. Хелвиг 1988: Hellwig P. Chart Parsing According to the Slot and Filler Principle. In
Proceedings of the 12th International Conference on Computational Linguistics (CODING
88). John von Neumann Society for Computing Sciences Budapest. Budapest 1988. Vol. I
27. Чомски 1957: Chomsky N. Syntactic Structures. The Hague: Mouton & Co, 1957.
28. Чомски 1965: Chomsky N. Aspects of the Theory of Syntax. MIT Press. Cambridge, MA,
1965.
29. Шийбер 1986: Shieber St.t M. 1986. An Introduction to Unification-Based Approaches to
Grammar, Stanford: CSLL 1986

Бележки:
1. Използвани съкращения:
HPSG-Head driven Phrase Structure Grammar - Опорна фразова граматика
LFG-Lexical-Functional grammar - Лексикално-функционална граматика
GPSG-Generalized Phrase Structure Grammar - Генерализирана фразово-структурна гра­
матика
GB-Government and Binding Theory - Теория на управлението и свързването
2. Теориите, които разглеждаме, представяме чрез имената им на английски език, тъй
като те са по - популярни у нас по-скоро с тези си наименования, отколкото с някакво
тяхно българско съответствие.
3. Всички цитати от англоезичната теоретична литература са дадени в превод на авторка­
та. Прилагането на части от оригиналния текст на места цели по-голяма яснота.

219
 Стефка Петрова
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Сложното ИЗРЕЧЕНИЕ В ЕВРОПЕЙСКАТА И

В БЪЛГАРСКАТА ЕЗИКОВЕДСКА ТРАДИЦИЯ

Развитието на науката, както и развитието на обектите на научното изследване, по­

ражда възможността за нов поглед върху даден проблем, за още един различен подход
към него. Това важи и за изречението както в неговия традиционен аспект - разгранича­
ване на прости, и сложни изречения, видове прости изречения, видове сложни изречения и
пр., - така и от гледна точка на генеративната или друга граматика, на генеративния или
друг нетрадиционен подход (Пенчев 1984). Самият феномен ‘сложно изречение’ е от такъв
ранг, че позволява различен подход за тълкуване и изследване на неговата природа.
В теоретичен и исторически аспект в руското и славянското езикознание се отделят две
противоположни тълкувания на природата на сложното изречение (Белошапкова 1967):
а) сложното изречение е съединение, съчетание, сцепление на изречения, като терминът
сложно изречение се избягва (Пешковски 1956. Шахматов 1925, Клемексевич 1957),
и б) сложното изречение е единно изречение, единно цяло, частите на което, нямащи
смислова и интонационна завършеност, не са изречения (Богородицки 1935, Поспелов
1956, Карцевски 1931). И. Рис в немската граматична история дори предлага да се
назовава подчиненото изречение Gliedsetze, тъй като то не е нищо друго освен член на
изречението под форма на изречение (Рис 1931: 53),
Класификацията на сложните изречения е вървяла главно по две линии. Първо, деле­
ние на основата на ‘съчинение-подчинение’ - сложни съчинени и сложни съставни според
българската терминология, ~ и второ, деление в зависимост от наличие/липса на свързва­
щи компоненти: сложни съюзни и сложни безсъюзни изречения. Във всяка от тези големи
групи по-нататъшното разчленяване се подчинява на различни прийоми: при съчинените
изречения се изхожда от семантични критерии, а при съставните - от синтактични крите­
рии. Понятието безсъюзни сложни изречения също се тълкува по различен начин.
При възникването си теорията за сложното изречение се опира на логически стожер -
съотнесеност на отделните прости изречения в състава на сложното с частите на простото
изречение. Това важи главно за сложните изречения, изградени на основата на подчине­
нието, като се използват същите термини за подчинените изречения, каквито са и частите
на простото изречение: подложки, сказуемни, допълнителни и т. и. изречения. Макар и
подлагана на критика от различни страни, тази класификация, характеризирана като
синтактична, и досега представлява основа на школските и университетски граматики на
редица европейски езици. Наред със синтактичната класификация успоредно се е разви­
вала и морфологичната, в чиято постановка лежи принципът на приравняване на подчи­
нените изречения към частите на речта, като се разграничават субстантивни, адиективни

220
 и адвербиални изречения, Сравнително по-скромно място е завоювала формалната кла­
сификация --делението на сложните изречения според вида на съюза.
Ще отчертая накратко господстващите класификации на сложното изречение в някои ев­
ропейски езици, без да се стремя към изчерпателност. Обект на наблюдение ще бъдат преди
всичко академичните граматики (издания на академиите), а някъде и отделни монографии.
Тритомната Грамматика русского язьпса (1952-1954) и преиздадена без съществе­
ни поправки през 1960 г., с редактори на т.П (в две части) акад. В. В. Виноградов и Е. С.
Истрина (ГРЯ 1960), обобщава постиженията, натрупани в предишните десетилетия, и.
може да се характеризира с пълно право като традиционна. Приложена е в почти чист
вцд синтактичната класификация: просто изречение; сложно изречение, което се дели на
сложно съчинено (съединителни, противоположни, разделителни и присъединителни) и
сложно съставно (сложноподчиненное) е подчинени подложни, сказуемни, допълнителни,
определителни, обстоятелствени, съпоставителни и присъединителни. Безсъюзните слож­
ни изречения се разглеждат като самостоятелен тип (автор В. Виноградов) с еднотипни и
разнотипни части, съответстващи на съчинени и съставни изречения.
Грамматика современного русского литературното язьпса (ГСРЛЯ 1.970) в един
том с отговорен редактор Н. Ю. Шведова е замислена като описателна, спазваща изисквани­
ята на „модела на описанието”, разработен върху формалния подход, на който е подчинен
функционалният. Автор на раздел „Сложно изречение” е В. А. Белошапкова, чиито теоре­
тични постановки виждаме в нейната монография (Белошапкова 1967). Сложносъчинен-
ите изречения са разделени на изречения с „откръппая и закрьипая структура”, а
сложните съставни ~ на ,рчеето1шенно~соотносителънъ1е, присловше, детерминантите,
omнocumeлbнo-pacnpocmpaнume,чънue,,. И двата типа се описват по съюзи.
Русская грамматика (РГ 1982) в два тома е характеризирана като описателна и
нормативна. Авторите, според собствените им думи, са се стремили да запазят традициите
на руските научни описателни граматики, но исползват и нови изследвания и нови подходи,
застъпвайки стилистични характеристики и моделни конструкции, свързващи граматика
и лексика. Главен редактор на т. II, Синтаксис, отново е Н. Шведова. Класическият образец
тук е разчупен. На първо място са разгледани подчинителните връзки между думите и
словосъчетанията. При сложните изречения най-напред се анализират сложните съставни
изречения, разделени на изречения с неразчленена и с разчленена структура. Сложните
съчинени изречения се делят според съюзите. Безсъюзието не се издига като трети тип
сложно изречение, а е изведено извън рамките на сложното изречение, характеризирано
като безсъюзно съединение на изречения.
Три основни гледища срещаме и в чешката граматична литература.
Б. Хавранек и А. Йедличка в Ceskamluvnice (1960) прилагаттрадиционна синтактична
класификация. Разделят сложните изречения на съставни (podradne) и съчинени
(sourdine). Подчинените изречения в съставното са приравнени по функция и термин към
частите на простото изречение: подложно изречение (vetapodmetna), обектно изречение след
глаголи за реч, мисъл, възприятие (pfedmetnd), определително изречение (pfivlastkovd),
допълнително (doplnkova), сказуемноопределително (prisudkovd) и обстоятелствени
изречения (vety prislovecne), които се делят на изречения за място, време, начин, причина
и основание, цел, условие, отстъпка. Сложните съчинени изречения са класифицирани
като копулативни, съединителни (slucovaa), градационни (stupnouaa), противоположни
(odporovaci), разделителни (vylucouaci), следствени(dusledkoue), причинни -заоснование
(pncinne-duuodove') и пояснителни (vysletlovaci). Безсъюзието е вид връзка при съчинените
изречения. Изречения за причина-основание - pncinnefdiivodove) ~~ се отбелязват и като
подчинени, и като съчинени.

221
 Вл, Шмилауер в своята Novoceska skladba (1966) не говори за сложни изречения, При
частите на изречението изтъква, че те може да се изразяват чрез съществителни имена,
местоимения, наречия, инфинитив, подчинено изречение (veto vedlejsi) и самостоятелно
изречение (vela hlavnf). Така изброените феномени се повтарят с малки различия при
изразяване на подлога, определението, допълнението, обстоятелственото пояснение. Тук
виждаме първообраза на конституентната граматика, приложена към българския език
от И. Пенчев (1984). При сказуемото е използван друг похват ~ то се квалифицира като
глаголно, глаголно-именно и именно, без да се включва възможност за изразяване чрез
изречение. Сложните съчинени изречения са отнесени съответно към координацията като
начин на свързване на изреченските членове.
Интересна интерпретация виждаме в чешката академична граматика в три тома -
Mluvnice cestiny (МС 1987), Том трети, синтаксис, е най-голям по обем.-При представянето
на синтактичните категории се изхожда от някои методи и постановки на семантичния
анализ. Обърнато е внимание главно на семантичната структура на изречението, като
е представено комплексно ~ като комуникативна единица-изказване и като формална
структура. На първо равнище е изведена пропозицията, като във всяка група по семантично
съдържание се разграничава кжстапозично, паратактично и хипотактично свързване.
Новото, което внася тази академична чешка граматика, е още включването на разделите
„Актуално членение'" (Actudlni cleneni) и „Синтаксис на текста” (Textova syntax).
По отношение на сложното съставно изречение във френската граматична наука се
срещат и двата вида класификация.
Синтактична класификация - по функцията на подчиненото изречение - е застъпена
в Grammaire. Larousse du fran$ais contemporain (GL 1980). Отделят се следните
видове изречения: подлог (sujet), определение (atribut), обект (objet), допълнение
на име или на наречие (complement de пот et d’adverbe), обстоятелствени изречения
(circonstancielles) и като специален случай - относителни изречения (les propositions
relatives). Обстоятелствените изречения са за време, противопоставяне, условие
(хипотетични), причина, последица, цел, сравнение.
М. Гревиз в Le bon usage (1980) построява описанието на морфологичен принцип:
отделя подчинени изреченияюъществителни (les propositions substantives), изречения
прилагателни или относителни (adjectives ои relatives) и наречни или обстоятелствени
(aduerbiales ои circonstancielles), като при първите два вида посочва, че може да изпълняват
функция на подлог, определение, допълнение, обстоятелствено пояснение, а адвербиалните
разделя на: темпорални (temporales), локативни (locatives), каузални (causales), финални
(finales), консекутивни (consecutives), консесивни (deposition), условни/ хипотетични
(conditionelles/hypothetiques), компаративни (comparatives), присъединителни (d ’addition),
за начин (maniere), за степен (degre), ограничителни (restriction).
Традиционно сложното съчинено изречение не се признава като синтактичен тип във
френски език. Ж. Марузо (1950) отбелязва, че съчинението като особен вид съчетание на
изречения не съществува, т.е. не поражда отделен тип сложно изречение.
Е, А. Реферофская в своята монография за сложното изречение във френски език -
Синтаксис современного французского язмка (Сложное предложение), (1969)
прави опит да съчетае двата принципа - формално-граматическия и семантическия -
при класификация на изреченията вътре в подчинението, разглеждайки относителното
и обектното подчинение, като прилага делението на Н. Поспелов на едночленни и
двучленни сложни съставни изречения. Безсъюзните сложни изречения определя като
„Соположенние структури”.

222
 В традиционния тип испански граматики е налице известно съчетание между
синтактична и морфологична класификация, между синтактични и морфологични
категории. На най-високо равнище е делението според вида отношение - съчинение и
подчинение. При съчинението се следва установената в почти всички европейски езици
класификация - копулативни, адверзативни и пр. изречения, с прибавяне на причинни,
целеви и др. от отделни автори, а при подчинението се „слиза” на морфологично равнище:
отделят се субстантивни, адиективни, адвербиални изречения. В простото изречение
като членове на предикативното ядро обикновено се сочат подлог (sujeto) и глагол (verbd)
и редица страни на глагола и на имената се разглеждат в синтаксиса. За пример ще
посоча великолепния според редица испански (Марин 1975) и други автори труд на
С. Хили и Гая - Curso superior de Sintaxis espanola (1968), - основа на всички по-
сетнешни изследвания на испанския език. Трите части на този курс са: I част - Просто
изречение (La oration simple); II част - Употреба на частите на изречението (Uso de
las partes de la oration), където са включени въпроси като Страдателен залог (La voz
pasiva), Наклонение на глагола (Modes del verbd), Глаголни времена в изявително и в
подчинително наклонение (Tiempos del indicative, Tiempos del subjuntivd), Нелични
форми на глагола (Formas no personales del verbd), признаци на съществителните и на
прилагателните имена, членна форма, местоимения и др.; Ш част - Сложно изречение
(La oration compuesta), с дялове според начина на свързване: безсъюзие (yuxtaposicion),
съчинение (coordination) и подчинение (subordination). Съчинително свързаните
изречения са традиционните: съединителни (copulativas), съпоставителни (distributives),
разделителни (disyuntivas) и противоположни (adversativas). Подчинените изречения
са: субстантивни (substantives), които могат да изпълняват функции на подлог (sujeto),
пряко допълнение (complementarias directas), въпросителни изречения-косвен въпрос
(oraciones interrogations), непреки допълнения (complementarias indirectas), обстоятелства
(circunstanciales); адиективни или относително подчинение (adjetivas 0 de relative) и
обстоятелствено подчинение (subordination adverbial), съответно за място (lugar), време
(tiempd), начин (modo), сравнителни и следствени (comparativas у consecutivas), условни
(condicionales) и отстъпителни (concecivas).
Grama tica casteliana в два тома на П. Е. Уреня и А, Алонсо (1974), която се сочи
като „връх на описателната лингвистика на испанския език” (Марин 1973) е много
по-малко традиционна от граматиката на Хили и Гая и много по-ясна и удобна за
обучение, каквато е и нейната цел. Що се отнася до интересуващия ни тук проблем -
класификацията на сложното изречение, - намираме само общи постановки, съвсем
бегло обосновани теоретически, в глава първа на т. II.
Ф. М. Марин и П. Е. Рамирез - Guia de gramatica de la lengua espanola (2001) - зас­
тъпват почти същата канцепция като С. Хили и Гая с известно развитие и допълнение.
Сложните изречения се делят на съчинени и съставни, при които се отделят по някол­
ко разновидности. Сложните съчинени изречения (oraciones compuestas) са подразделени
на: безсъюзни (yuxtapuestas) - без изразител на отношението; съгласувани (coordinadas),
свързани чрез фрази (locutiones) и съюзи (conjunciones), и се квалифицират като: съедини-
телни (copulativas) - със съюз у, разделителни (disyuntivas) - със съюз о, противоположни
(adversativas) - със съюзи pero, mas, sino, следствени (consecutivas), изразяващи последица
или заключение, със съюзи conque, luego. Подчинените изречения при сложните състав­
ни (oraciones complejas) са: субстантивни (sustantivas), адиективни (adjectivas), авербиални
(adverbiales), обстоятелствени (circunstanciales), сравнителни (comparativas), следствени
(consecutivas). Субстантивните или именните встъпват в ролята на подлог, пряко допъл­
нение, непряко допълнение, приложение (добавка), приложение към име, определение,

223
приложение към прилагателно, приложение към наречие. Адиективните са: уточняващи
(espetificativas), посняващи (exp Ucativas), без изразен антецедент (sin antecedents expresd),
инфинитивни (еп infinitive). Подчинените адвербиални (subordinates adverbiales) са за
място (lugar), време (tiempo), начин (mode). Отделно се поставят подчинените обстоятелст­
вени (circunstantiales), различни от адвербиалните, които са: за придружаване (compania),
за цел (finalidad), за причина (causa), условно (conditional), отстьпително (concesiva).
Така разработената класификация съчетава синтактични, морфологични и логически
критерии. Изреченията за последица и заключение (consecutivas) се причисляват както към
съчинението, така и към подчинението. Двояка характеристика - като съчинени и като
подчинени - срещаме за причинните изречения в немския (Дуден 1959) и в чешкия синтак­
сис (Хавранек, Йедличка 1960). Причинно-следствените отношения като част от всеобщата
връзка и зависимост на нещата и явленията в действителността явно имат по-общ характер
и е трудно да се определят като чисто подчинение или съчинение (Петрова 1974).
Не говори за прости и сложни изечения в своята дидактическа граматика - Gramatica
didactica del espanol, (2002) -JI. Г. Торего. Той отделя раздел Изречение и групи (ансам­
бли) (Oration у conjuntos) и говори за субстантивни, адиективни, адвербиални изречения,
а подчинените разделя на модални (modules), темпорални (temporales), финални (finales),
отстъпителни (concesivas), условни (condiconales), сравнителни (comparatives) и следстве­
ни (consecutivas), като почти за повечето типове определя по две разновидности.
Чисто синтактична класификация, по образец на руските граматики, прилага към ис­
пански език В. С. Виноградов (1978).
Сравнително традиционно „се държи” немската синтактична мисъл. Ще припомня
търсенето на функционално съответствие между частите на изречението и подчинените
изречения в сложното съставно в класическата Дуден-граматика - Der Grosse Duden
(Дуден 1959): подложки (Subjetsdtze), сказуемноопределителни (Gleichsetzungsgliedsatze),
допълнителни (Objektsdtze), обстоятелствени( Umstandsdtze) и определителни (Atributsdtze),
По форма подчинените изречения са разделени на относителни (Relativsatz), косвен въпрос
(IndirecterFragesatz), съдържателни (Inhaltssatz) и съюзни (Konjunktionalsatz). Съчинените
изречения се квалифицират като: съединителни (Kopulatiusdtze), разделителни
(Disjunktivsdtze), противоположни (Adversativsdtze) и причинни (Causalbegriinung),
с подвидове чисто причинни (Kausal) и консекутивни (Konsekutiv), финални (Final),
условни (Konditional) и отстъпителни (Konzessiv). Същите причинни изречения, с
посочените подвидове, се отбелязват и при съчинението (Дуден: 500), и при подчинението
(Дуден: 516-520), но с различни съюзи. Както се знае, типът сложно изречение - съчинено
или подчинено - в немски език определя и словореда,
Синтактичната класификация е застъпена и в академичната немска граматика
Knaurs Grammatik der deutschen Sprache (KG 1989), където сложното изречение
(Der Zusammengesetzte Satz) се дели на сложно съчинено (Die Satzverbingung, Parataxe,
Koordination) и сложно съставно (Das Satzgefiige, Hypotaxe). Класификацията на подчине­
ните изречения е познатата - подложни, допълнителни, обстоятелствени, определителни.
По-различен е подходът на В. Юнг - Grammatik der deutschen Sprache (1988). В
класификацията на сложното изречение той разграничава съчинение и подчинение,
а подчинените изречения разделя на свързани, с формален придружител (Eingeltilete
Nebensdtze), и несвързани, без формален придружител (Uneingeleitete). Свързаните са
съответно относителни (Die Relativsdtze), с въпросителна дума (Der Nebensatz von einen
Fragewort) и съюзни (Konjunktionalsatz). Подчинените изречения се третират като форма
на изразяване на частите на изречението. Съчинителната връзка се осъществява между
думи, група думи (словосъчетания) и изречения по същия начин - съюзно и безсъюзно.

224
 Интересното в тази граматика е това, че авторът разглежда първо строеж, на изречението
(Der Вай des Sdtze), после частите на речта {Die Wortarten) и накрая словообразуване (Die
Wortbildung).
В своята монография Теория сложно-подчиненного предложения в съвременном
немецком язьгке Е. В. Гулига (1971) в общи линии запазва немската синтактична традиция.
Тя разглежда трите вида подчинение - относително, съюзно и безсъюзно, ~ изхождайки от
функционалната синонимия между частите на простото изречение и подчинените изречения,
като се спира на проблема за автосемантиката и синсемантиката, отделяйки модели
сложносъставни изречения от първи, втори и промеждутъчен структурно-семантичен тип.
Английската синтактична наука извървява ускорено движение „напред”, „навътре”,
„нагоре” и „настрани”, ако може образно да назовем всички нови съвременни синтактични
теории, методи, „граматики’; възникнали на база английски език. Да им се направи
кратък преглед тук е почти невъзможно, а и не е нужно с оглед на темата. Като се
абстрахирам от историческия развой на синтактичната мисъл относно класификацията
на изречението в английски език (Иофик 1968), ще отбележа само някои общи положения
в класическата (традиционната) граматика, без да вземам „под надзор” постановки и
постижения на съвременни и не толкова съвременни направления в езикознанието и по-
конкретно в синтаксиса, като структурализъм, трансформационен синтаксис, анализ по
непосредствени съставящи (НС), конституентна, депендентна и други „граматики”,
Трихотомичната класификация на английското изречение е представена най-
ярко в книгата на К. Ониънз - Modern English Syntax (1971) и в граматиката на
Л. Алегзандър - English Grammar (1989): Епросто изречение {Simple Sentence)
- конструкция, съдържаща само една предикация, едно предикативно ядро: This is ту
house; 2. съединено изречение {Compound Sentence) - конструкция, съдържаща две или
повече предикации, свързани чрез съюзи and, or, nor, т.е. сложно съчинено изречение
според съюзите: This is ту house and that (is)yours; 3. сложно изречение (Complex Sentence)
- конструкция, съдържаща една или повече предикации като зависими (relative) от друга
главна предикация {main, principal), т.е. сложно съставно изречение: This is the house
that Jack built. Класификацията на самите подчинени изречения (subordinate clauses) е
морфологична: именни изречения {noun clauses), адиективни изречения (adjective clauses)
и адвербиални изречения (adverb clauses). По-нататъшното деление е вече по синтактико-
семантични критерии. За именните изречения - the noun clauses ~ се посочва, че може
да изпълняват роля на подлог (subject), допълнение (object), сказуемно определение
(predicativ noun), определение или приложение (a noun in apposition to a noun or pronoun
in the main). Адиективните (прилагателните) изречения ~ the adjective clauses - се явяват
определение/определителни изречения и се делят на рестриктивни и нерестриктивни,
а наречните (адвербиалните) изречения - the adverb clauses ~ се класифицират според
адвербиалното значение (по семантика): за време, място, причина, цел, резултат, условие,
отстъпка, сравнение.
Морфологична постановка в съчетание със структурна лежи в класификацията на
изреченията и в граматиката на Дж. Конър - A Grammar of Standard English (1968),
като сложните изречения се терминологизуват така: Multiple Sentences, които включват
повече от едно граматическо изречение, и Complex Cons true tiones. където се разбира
усложняване в широк смисъл на думата: и прости разширени изречения, и изречения с
обособени части, и сложни съставни изречения.
Граматиката на 0. Йесперсен - Essential of English Grammar (1946) - показва пътя
на утвърждаване на думата clause като специфичен термин за подчинено изречение.
Делението е на синтактично равнище: 1, Clauses as primarias - първични, основни

225
 подчинени изречения, наречени още content-clauses, явяващи се във функция на подлог
и предикатив; 2, Clauses as secondaries, наречени relatives, явяващи се по функция
определителни изречения; 3. Clauses as tertarias - обстоятелствени изречения.
В структурната лингвистика се снема различието между просто и сложно изречение,
между дума и изречение и между морфема и дума (Блумфилд 1968, Харис 1962. Хомски
1962), като се генерализират отношенията между лингвистичните обекти (множества),
наричани в различните школи - Пражка, Копенхагенска, Американска - с различни
термини (Засорина 1974).
Приложение на структурните методи към традиционното изреченско членение
срещаме в „учебното пособие по теоретична граматика” под ръководството на Л. Л.
Иофик - Структурньш синтаксис английското язьнса (1972) — където се говори за три
типа структури: монопредикативни изречения (съответно с два и с един синтактически
независими компоненти), полипредикативни и непредикативни изречения,
В един огромен по обем и по проблеми академичен труд (издание на Кембриджския
университет) от 1842 страници - The Cambridge Grammar of English Language (2003),
съставен под ръководството и авторството на Р. Хадълстьнън и Дж. Пълъм и авторски
колектив от още 13 души е представена пълна научна разработка на английския език от
позициите на конституентната граматика (и морфологическия подход). Въпросите, които
се разглеждат - 20 на брой - са: Увод, Общ поглед върху синтаксиса1 (Si-ntactic overview);
Глагол (The verb); Изречение: допълнения (The clause: complements); Сществително
и именни групи (Noun and noun phrases); Прилагателни и наречия (Adjectives and
adverbs); Предлози и предложни изрази (Prepositions and preposition phrases); Изречение:
приложения (The clause: adjunctes); Отрицание (Negation); Изреченски тип и илокутивна
сила (Clause type and illocutionary force); Главни изречения и непряка реч (Content clauses
and reported speech); Относителни конструкции и несвързани зависимости (Relative
construcions and unbounded dependencies); Сравнителни конструкции (Comparative
constructions); Нелични и неглаголни изречения (Non-finite and verbless clauses);
Координация и допълване (Coordination and supplementations); Информационна структура
(Information packaging); Дейксис и анафора (Deixis and anaphora); Флективна морфология
и свързани смиели (Inflexional morfology and related matters); Лексикално словообразуване
(Lexical wordformation); Пунктуация (Puntuation).
Дори само от изброяването на разработените теми се вижда, че това е нова наука за
езика, в която няма нито морфология, нито синтаксис, всичко е под „егидата” на синтаксиса
(след предговора първата глава е Sintactic overview), който има много малко общи черти
с традиционния. Тъй като тук задачата ми не е „оценителна”, а информативна, няма
да коментирам достойнствата (и недостатъците) на такъв подход към езика. Но смея да
предположа, че на него навярно принадлежи бъдещето на лингвистичната наука.
В българската граматична литература в исторически аспект господства синтактичната
класификация. Била е застъпена и формалната класификация, макар и не в чист вид.
Т. Икономов в Българска граматика (1858: 102404) прави „разделение на сложните
предложения по съюзите”: 1. еднородни, 2. противоположни, 3. причинни, 5. заключителни,
6. условни, 7, устъпителни, 8. последователни. Формална класификация намираме и у Й.
Груев Основи на българска граматика (1858:90) - деление на „приставените изречения”
според връзката: чрез относителни местоимения, чрез въпросителни местоимения, чрез
съюз и чрез наречия. Ал.Теодоров-Балан - Нова българска граматика (1940: 466-
469) - определя четири типа връзка: а/ везба през местоимена; б/ относителна везба през
местоименски наречия; в/ глаголна везба през причастия; г/ съюзова везба.
1 Превод на всички теми - мой. Ст.П.

226
 В Граматика на българския език (1939) от Ст. Младенов и Ст, П. Василев е зактъпена
синтактичната класификация. „Сложните изкази (изречения)” на съчинени и съставни.
Съчинените изкази са съответно „съединителни, противоположни и разделителни
(„раздвоени”)’’, а съставните съответно: „съставен изказ с подчинен определителен или
относителен (лат. атрибутивни или релативни), с подчинен допълнителен, с подчинен
за място, за време, за начин, мярка и сравнение, за последица, за причина, с подчинен
заключителен, с подчинен за намерение или цел, за условие (или „спогодба”) и за
отстъпване” (стр. 374-392).
Л. Андрейчин в Основна българска граматика (1944/1978), сложила „венец на
българската граматична мисъл до 1944 г. и бележеща началото на нов етап в проучванията
върху съвременния български книжовен език” (Станков 1978), по отношение на сложното
изречение се доближава до класификацията на Ст, Младенов със следните различия;
към съчинените изречения прибавя ‘сложни заключителни’ и отбелязва наличието на
‘Съединителни и противоположни съюзи в началото на изречението’, а разделителните
са наречени ‘съотносителни’. Подчинените изречения, наречени ‘приставки’, дели на три
основни типа: определителни, допълнителни и обстоятелствени. Видовете подчинени
обстоятелствени изречения са почти същите: за място, време, начин, количество, степен,
причина, цел, условие, изключване, отстъпване, последица.
У К.Попов - Съвременен български език, синтаксис (1962) - намираме при под­
чинените изречения още подложки и сказуемноопределителни, а при съчинените - по­
яснителни, разнородни и съюзи с присъединително значение, последните от които виж­
даме и при Л. Андрейчин.
Класификацията и видовете изречения, разработени от К. Попов, влизат в академич­
ната граматика - Граматика на съвременния български книжовен език (1983) том 3, Син­
таксис, който е под негова редакция. Този труд е обобщение на традиционния синтаксис и
независимо от някои противоречия, породени от факта, че отделните типове изречения са
разработени от различни автори, той представлява и допълване на класическия синтакти­
чен подход. Ще отбележа само някои нови моменти по отношение на сложното изречение:
разграничаване на рестриктивни и нерестриктивни определителни отношения (автор Р.
Ницолова), свързване на вида на глагола в главното и в подчиненото изречение с характера
на темпоралното значение при сложните съставни изречения с подчинени обстоятелствени
за време (автор А. Лазарова), лансиране на така нар. обратно и частично синтактично зна­
чение при подчинените обстоятелствени изречения за причина (автор Ст. Петрова), и др.
Принос в изследването на сложните съчинени изречения има К. Викторова с разрабо­
тена дисертация за тях (Викторова 1981) и в редица публикации.
За да отчертая и допълня традиционния поглед към сложното изречение, характерен
за българския език, ще добавя още няколко неща за сложните съставни изречения.
Първо, съществува разминаване при критериите, по които се подразделят самите
подчинени изречения. Подчинените обстоятелствени изречения напр. се класифицират
по семантичен принцип - за време, място, начин, причина и пр. Спрямо подчинените
определителни изречения Р. Ницолова прилага функционален принцип ~ със
съотносителна с определяемото дума, близки по функция до определението, и без
съотносителна с определяемото дума, близки по функция до приложението. При
сказуемноопределителните изречения съществен белег се оказва насоченост та на
синтактичната връзка, т.е. отнасящи се към подлога или към допълнението. При
допълнителните изречения се изхожда от морфологичната същност на връзката, като се
отделят съобщителни и въпросителни допълнителни изречения. Всеки от тези принципи

227
 може да се отнесе към повече подчинени изречения, Ще отбележа само два от тях -
морфологичната характеристика на синтактичната връзка и нейната насоченост.
Делението на подчинените изречения на съобщителни и въпросителни е валидно
и за подчинените подложки, сказуемноопределителни и определителни изречения.
Отделен въпрос е дали въпросителното местоимение се явява съюзна дума (Петрова
1999). А според насочеността на синтактичната връзка може да разграничим три типа
конструкции. 1. Изречения, при които подчиненото изречение пояснява сказуемото на
главното изречение. Такива са повечето видове сложни съставни изречения - с подчинени
допълнителни, с подчинени обстоятелствени, с подчинени подложни, 2. Изречения, които
поясняват друга дума в главното изречение, а не сказуемото. Те от своя страна са три
групи, а) От една страна, това са подчинените определителни изречения, за които това е
структурен признак, Фиксирана насоченост имат и сказуемноопределителните изречения,
които поясняват или подлога, или допълнението, б) Втората група от този тип изречения
са тези, които по принцип поясняват сказуемото, но като разновидност може да се отнасят
и към друга дума и да обосновават нейното лексикално значение или синтактична
функция. Такива изречения отделям при подчинените причинни и подчинените финални
и ги наричам частичнопричиини (Петрова 1973) и частичлоцелни (Петрова 1975). в)
Третата група са онези подчинени допълнителни, които поясняват съществителни или
прилагателни имена, както и подчинени обстоятелствени, които се свързват с наречие
в главното изречение. Отделям ги в отделна група, защото с това не се променя техният
*
синтактичен статус и нямат стилистичен нюанс, както изреченията от втората група.
За да завърша прегледа на традиционните изследвания на сложното изречение в
българския език, ще посоча някои аспекти, на които обръщам внимание в Асиметрия
в сложното изречение (Петрова 1995): изразяване на смесено синтактично значение
(синкретичност) - обектно-определително, обектно-причинно, темпорално-причинно,
условно-причинно, обектно-целно и др.; противоречие между значението на съюза и
типа синтактично отношение - случаи на обратно синтактично отношение; изразяване на
съчинително отношение чрез подчинителен съюз и обратно; преносна употреба на съюза;
отделяне на изречения от местоименно-съотносителен тип - такива, при които в главното
има показателно местоимение или наречие, което образува с относителното местоимение/
наречие синтактична рамка от типа на такьв-какъвто/какъвто-такъв, там-където/
където-там, така^както/както-така, тогава-когато/когаточпогава, идр.
Що се отнася до класификацията на сложните изречения, до съчинение и подчинение,
съюзие и безсъюзие в традиционнен аспект виждам „картината
* в следния вид (Петрова
1998).
Таблица Na 1: Двупредикативни сложни изречения:

вид връзка синт.единица

^съч.съед.изр.
съчинение -/съч.разд.изр.
.съюзна >съчлрот.изр.
^вероално -чъч,/съст.изр.
Сложно / - Чл.съст.изр,
двупредикат. ( ^относителна подчинение —Кш.съст.изр.
изречение съчинение 4сл.безс,съч
недиференц.' • >сл.бс.съч/съст
■невербално. подчинение - - лл.безс.съст.
неинтонир. подчинение- -'сл.съст.изр,

228
 Под вербално свързване се разбира свързане чрез съюз или относително местоимение
или относително наречие. Невербално интонирано свързване имаме при паузно отделяне,
което се отбелязва със запетая, а невербално неинтонирано свързване е при изречения с
въпросителни местоимения, наречия и частици. В тези случаи изреченията са подчинени,
но са свързани безсъюзно с главното (Петрова 1999),
Таблица Na 2. Усложнено сложно изречение:

х-р на връзката вид изречения

сл.съч.съединит.
сл,съч. раздели?,
еднотипна сл.съч. разнородни
Усложнено разнор.съподчин,
сложно изр с послед.подчин,
сложни смесени

Със законна гордост може да се отбележи, че българското езикознание има неоспорим

принос в разработването на генеративния подход чрез прилагането му към българското
изречение (Пенчев 1984, 1998), В своя сравнително скромен по вид, но основополагащ
по съдържание труд Строеж на българското изречение (1984) той представи за пръв
път системно принципите на конституентната граматика, описвайки синтактичните
групи (словосъчетания) в изречението - с опорна част съществитлно име, с опорна
част прилагателно и наречие и с опорна част глагол, - както и семантичните роли и
трансформациите в простото и в сложното изречение. Тъй като интересът ми тук е именно
сложното изречение, ще отбележа онова ново, което ни представи Й. Пенчев и което
привлече редица последователи. Той разделя подчинените изречения на изречения ‘с
форма на косвени въпроси’', ‘съюзни изречения’ и ‘относителни изречения7 в зависимост от
това, дали са „водени” от въпросително местоимение, съюз или относително местоимение.
При подчинените допълнителни изреченияне отделя относителни, апри обстоятелствените
липсват въпросителни. Според мен при допълнителните са възможни и относителни,
срв.: Кажи каквото искаш, Направи каквото можеш, Повикай когото искаш, което
посочва и самият автор (вж. по-долу). Всички въпросителни изречения -- в позиция на
подлог, определение, допълнение - според мен са подчинени безсъюзни неинтонирани,
с невербална връзка (Петрова 1998, 1999): Срв.: Не се знае кой ще дойде (подчинено
подложно); На въпроса кой ще дойде той не отговори (подчинено определително),
Попитах го кой ще дойде (подчинено допълнително). При подчинените допълнителни
среднородовото относително местоимение каквото и относителното лично местоимение-
доиьлнение когото се явяват заместители на въпросителните и в ролята на субстантиви:
Кажи какво искаш, Направи какво можеш =■ Кажи нещо /го, Направи това/го.
Й. Пенчев разработва българския синтаксис на основата на генеративния подход в
следващите си два труда - Български синтаксис. Управление и свързване (1993) и
Синтаксис на съвременния български книжовен език (1998). Сложното съставно
изречение се разглежда като „вид подчинително съчетание (група), защото съдържа
главна и подчинена част - главно и подчинено (или „приставно”) изречение” (Пенчев 1998;
102). Подчинените изречения се разглеждат в порядъка и вида, в който се представят
от традиционния синтаксис - подложно, допълнително, сказуемноопределително,
определително и обстоятелствено, - а обстоятелствените са съответно за време, място,
условие, отстъпка, изключване, количество и степен, начин, причина, цел и последица.
Разглежда подчинените изречения според типа свързване - съюзни, относителни и косвен

229
 въпрос, включително и обстоятелствените, които в традционния описателен подход се
подреждат по вид. При подчинените допълнителни извежда относителни от посочения
по-горе вид. Не отделя сказуемноопределително изречение към допълнението. При
обстоятелствените изречения няма тип ‘косвен въпрос’. Като отделен „проблем” е изведена
конструкцията ‘има к- да V, където под к- се разбира въпросително местоимение.
За пръв път Й. Пенчев разкрива върху българския език редица категории и понятия
от генеративната и конститутентната граматика, като: премествания, празна категория,
бариери, вериги, както и някои по-конкретни явления, характерни за българското изрече­
ние: /ш-въпроси, к-въпроси, движение на кратките притежателни местоимения и др.
Макар и да говори за сложни съчинени и за сложни смесени изречения, Й. Пенчев
не ги разглежда отделно. Съчинението отделя в самостоятелна глава - ‘Съчинително
свързване’, където става въпрос както за сложно съчинено изречение, така и за едно­
родни и нееднородни части.
Синтаксисът на Й. Пенчев, разработен в посочените по-горе две книги (Пенчев 1984,
1998) влиза, доразработен и допълнен, като част в колективния труд с автори Т. Бояджи­
ев, Ив. Куцаров и Й. Пенчев Съвременен български език. Фонетика. Лексиколо­
гия. Словообразуване. Морфология. Синтаксис (СБЕ 1998).
Й. Пенчев пръв описа българския език от нов ъгъл, позволяващ да се види както
структурата на езика, така и правилата за свързване на думите в изречения и на
изреченията в по-големи цялости, и същевременно да се „изтрие” разликата между
част на изречение и подчинено изречение, между просто изречение и словосъчетание.
Описанието, приведено към генеративни, трансформационни и конституентни правила,
е изведено във формули и нагледно представено в „дървета”. То слага начало на един нов
етап в изследването на българския, език, най-вече по отношение на простото изречение,
затова тук няма да се спирам на тези изследвания. В най-общ вцд идеята за,дърво на
изречението” е въведена и в училищното обучение по роден език.
В своята монография За някои закономерности в езика и в речта (2000) М.
Лакова не се занимава специално със сложното изречение, но от гледна точка на
равнищата на езика ги позицира на две нива - седмо и осмо: „7. Равнище на простото
изречение и сложното съставно с подчинено изречение, синоним на изреченска част; 8.
Равнище на сложното съчинено и сложното съставно изречение за две събития.” (с. 80).
Погледът на Лакова е насочен към други проблеми ~ зависимости при единиците на
езика, конструктивизъм и др. По отношение на сложното изречение са изброени само
единиците, назовани в равнището.
В рамките на един малък обем не е възможно да се посочат изчерпателно изследванията
по избрания от мен въпрос, който, макар и ограничен ~ сложно изречение - е достатъчно
широк. Вижда се обаче влиянието на новите технологии - разработване на езика с
оглед на възможности за моделиране, формализиране, прагматизиране. Натам вече ще
бъдат насочвани все повече изследвания, макар че и в „доброто старо време има хляб”,
т.е. не всичко.е казано и от гледна точка на традиционния класически синтактичен или
морфологичен, подход, и най-вече от интересния морфосинтактичен ъгъл.

Библиография
Алегзандър 1989: Alexander, LG. English Grammar. London and N.Jork.
Андрейчин, 1944: Андрейчин, JI. Основна българска граматика. С., 1944/1970.
Балан 1940: Теодоров-Балан, А. Нова българска граматика. С.

230
Белошапкова 1967: Белошапкова. В. Сложное. предложение в современном русском
литературном язьгке /Некоторне вопросм теории/, Москва.
Блумфилд 1968:- Блумфилд, М. Язьпс. Пер. с англ. Москва.
Богородицки 1935: Богородицкий, В. А. Общий курс русской грамматики. Москва-
Ленинград.
Виноградов 1978: Виноградов, В. С. Грамматика ипанского язьша. Изд. 2-е, испр.
Москва.
Викторови 1981: Викторова, К. Сложно съчинено изречение. Канд. дис. С.
GL 1964: Grammaire. Larousse du frangais contemporain. Aut. J.-G.Chevalier etc, Paris.
Гревиз 1980: Grevise, M. Le bon usage. Grammaire francaise avec des Remarques sur la
langue frangaise cTaujourd’hui. П-е ed. Duculot.
ГРЯ 1960: Грамматика русского язмка. Отв. ред. В. Виноградов. T.I и П. Изд. 2-е. Москва.
ГСБКЕ 1983: Граматика на съвременния български книжовен език, Т. 3, Синтаксис. Гл.
ред. проф. К. Попов, С.
ГСРЛЯ1970: Грамматика современного русского литературното язмка. Отв. ред. Н.Ю.Шве-
дова. Москва.
Груев 1858: Груев, Й. Основи на българска граматика. С., 1858. Фототипно издание С.}
1987.
Гулига 1971: Гулмга, Е. В. Теория сложно-подчиненного предложения в современном не-
мецком язьгке. Москва.
Дуден 1959: Der Grosse Duden, В. 14. Grammatik der deutschen Gegenwarts-sprache. Hrsg.
von Dr. P.Grebe. Mannheim, p. 523-524.
Засорина 1974: Засорина, Л. H. Введение в структурную лингвистику. Москва.
Икономов 1886: Икономов, Т. Българска граматика. V изпр. изд. Пловдив,
Иесперсен 1946: Jespersen, 0. Essential of English Grammar. London,
Йофик 1968: Йофик. Л. Л, Сложное предложение в новоанглийском язьгке. Ленинград.
Йофик 1972: Йофик, Л. Л. Структурнмй синтаксис английското язьгка. Под ред. Л. Йо-
фика. Ленинград.
Карцевски 1931; Karcevsky, S. Sur la phonologic de la phrase. - TCLP, 1931, N 4.
KG 1989: Gotze, L., E. W. Liittich. Knaurs Grammatik der deutschen Sprache. Miinchen.
Клеменсевич 1957: Klemensiewicz, Z. Zarys skiadni polskiej. Vyd. 2. Warszawa.
Конър 1968: Conner, J. E. A Grammar of Standard English. Boston etc.
Лакова 2000: Лакова, M. За някои закономерности в езика и в речта. С.
Марин 1973: Marin, Fr. М. Esbozo de una nueva gramatica de la lengua espanola. Madrid,
Марин 1975: Marin, Fr. M. Aproximacion a la gramatica espanola. 3-a ed. corr. Madrid.
Марин и Рамирез 2001: Marin, Fr. M.. P.E.Ramirez. Gufa de gramatica de la lengua espanola.
Madrid.
Марузо 1950: Marouzeau, J. Precis de stylistique francaise. 3-me ed. Paris.
Младенов 1939: Младенов, Ст., Ст.П. Василев, Българска граматика. София.
МС 1987: Mluvmce cestiny. Т. Ш. Praha.
Ониънз 1971: Onions, С. Т. Modern English Syntax. Prep, by B.D.H.Miiler. 7. ed, London.
Пенчев 1998: Пенчев, Й. Синтаксис на съвременния български книжовен език. Пловдив.
Пенчев 1984: Пенчев, И. Строеж на българското изречение. С.
Петрова 1974: Петрова, Ст. Структурно-семантична характеристика на сложните изре­
чения с подчинени обстоятелствени изречения за причина в съвременния български
книжовен език. Канд. дис. С.
Петрова 1973: Петрова, Ст. Подчинени обстоятелствени изречения за причина, отнасящи
се към част на главното изречение. -- Сп, „Език и литература”, кн. 5.

231
Петрова 1975: Петрова. Ст. Подчинени обстоятелствени изречения със съюз за да. - Сп.
„Български език”, кн. 4.
Петрова 1999: Петрова, Ст. По въпроса за начините на свързване в българското сложно
изречение. - Научни трудове на ПУ „Паисий Хилендарски”, т. 37, кн. 1, Филология,
стр. 209-213.
Петрова 1992: Петрова, Ст. Обратно синтактично отношение. - Научни трудове на ПУ
„Паисий Хилендарски”, т. 30, кн, 1, Филология, стр. 25-36.
Петрова 1995: Петрова, Ст. Асиметрия в сложното изречение. Въпроси от семантиката и
структурата. София.
Петрова 1998: Петрова, Ст. Класификация на синтактичните единици. - Научни трудове
на ПУ „Паисий Хилендарски”, т. 36, кн.1, Филология, стр.71-76.
Пешковски 1956: Пешковскии, А. М. Русский синтаксис в научном освещении. Изд. 7-е.
Москва.
Попов 1963: Попов, К. Съвременен български език, синтаксис. 2. изд. София.
Поспелов 1956: Поспелов, Н. С. 0 различиях в структуре сложноподчиненного предло­
жения. /На материале сложноподчинешшх предложений с придаточньши времен-
нь1ми и определительньши/. - В: Исследования по синтаксису русского литературно­
то язьтка. Москва.
Реферовска 1969: Реферовская, Е. А. Синтаксис современного фраицузского язьтка. /Слож-
ное предложение/. Ленинград.
РГ 1982: Русская грамматика. Т.П. Синтаксис. Отв. ред. Н.Ю.Шведова, Москва.
Рис 1931: Ries, J. Was ist ein Satz? Prag.
СБЕ 1998: Бояджиев, T., Ив, Куцаров, Й. Пенчев, Съвременен български език. Фонетика.
Лексикология. Словообразуване. Морфология. Синтаксис. С.
Станков 1978: Станков, В. Предговор към Л. Андрейчин, Основна българска граматика.
София.
Торего 2002: Tonego, L. G. Gramatica didactica del espanol. 8-a ed. con. y aumentada.
Madrid.
Уреня и Алонсо 1974: Urena, P. H,, A. Alonso. Gramatica casteliana. T. LIL 2-a ed. con. La
Habana.
Хавранек и Иедличка 1960: Havranek, B., A.Jedlicka. Ceska mluvnice. Praha.
Харис 1962: Хзрис, 3. C. Совместная встречаемость и трансформация в язьтковой структу­
ре. - Новое в лингвистике, вьш. II, Москва.
Хили и Гая 1968: Gili у Gaya, S. Curso superior de Sintaxis espanola. 9-a ed. La Habana.
Хомски 1962: Хомский, H. Синтаксические структури. - Новое в лингвистике, вьш. П,
Москва.
Хадълстьн и Пулум 2003: Huddlestion, R., G.KPullum. The Cambridge Grammar of the
English Language. London.
Шахматов 1925: Щахматов, А. Синтаксис русского язьпса. Вьш.1. Л.
Шмилауер 1966: Smilauer, VI. Novoceska skladba. 3, vyd. Praha,
Юнг 1988: Yung, W. Grammatik der deutschen Sprache. Leipzig.

232
 Светла Коева
Институт за български език - БАН

Българските сказуемноопределителни изречения

1. Въведение
Подчинените сказуемноопределителни изречения се срещат относително рядко и може
би на това се дължи фактът, че не им е отредено голямо място в българската синтактична
литература. Както се отбелязва1, терминът „сказуемноопределително” е останал от
времето, когато съставното именно сказуемо (предикативът) е било наричано „сказуемно
определение лърво”. а т. нар. сказуемното определение (известно в съвременната
лингвистика като малко изречение) при пълнозначните глаголи - „сказуемно определение
второ”. Някои автори разглеждат два вида сказуемноопределителни изречения
(Бъркалова 1997:148-150; Граматика 1983:325-328) ™ „към подлога” (съответстващи на
предикатива от именното сказуемо) и „към допълнението”. Други определят три вида
сказуемноопределителни изречения™ съответстващи на предикативаот съставното именно
сказуемо, на сказуемното определение към подлога и на сказуемното определение към
допълнението (Недев 1992:261-264,306-308; Петрова 1995:357), тук може да се причисли и
разграничаването между подчинено изречение в ролята на предикативно определение и
подчинено сказуемно изречение, еквивалентно на именното сказуемо (Маслов 1982:388).
В настоящето изследване се разглеждат сказуемноопределителните изречения в пре-
дикативна позиция и се представят синтактичните свойства на останалите видове изрече­
ния, които са класифицирани под името сказуемноопределителни, като се търсят семан­
тични и синтактични основания за тяхната класификация.

2. Дефиниране на сказуемноопределителните (предикативните)

изречения
Съществува традиция (Бъркалова 1997:148-150; Граматика 1983:325; Недев 1992:261;
Пенчев 1993:89) за разглеждане на сказуемноопределителните изречения „към подлога”
като получени в резултат на субституция на предикативната позиция с подчинено
изречение (тоест подчиненото изречение е в парадигматично отношение с видовете
словосъчетания, които могат да заемат предикативната позиция). Такова твърдение би
означавало, че на езиково равнище предикатът от предикатно-аргументната структура,
изразяващ отношението (действието, състоянието, признака или свойството), с което се
характеризира дадена ситуация, може да се предава и с изречение. В предлагания анализ
(Коева 1999:117-119,2001:157-158) се приема, че изречението в предикативна позиция

1 Виж Българският синтаксис- познат. и непознат (Бъркалова 1997:148)

233
 е подчинено определително изречение, което наследява функциите на липсващата
опора (предикатива), към която би принадлежало. В пример 1.а. изречението [ние сме
състезателите} е главно с подлог местоимението [ние] и съставно именно сказуемо [сме
състезателите]. Изречението [които ще играем] е подчинено определително изречение
към съществителното [състезателите] от главното изречение. Словосъчетанието
[състезателите, които ще играем] е разширената именна част (предикативът) от
сказуемо в изречението и заема една синтактична позиция - на предикатива.
1. a. Ние [сме [състезателите, [които ще играем]]].
1.6, Ние [сме, [които ще играем]].
Във второтоизречениесъществите лното [състезатели те] отсъставнотоименно сказуемо
липсва, единствено подчиненото определително изречение се намира в синтактичната
позиция на предикатива и по традиция се нарича подчинено сказуемноопределително
изречение. Известно е, че всяка именна група в изречението може да се преобразува в
именно подчинително словосъчетание с подчинено определително относително изрече­
ние (за определителните въпросителни и съюзни изречения съществуват някои допъл­
нителни ограничения). При определени обстоятелства, ако именната група се изпусне,
поясняващото изречение функционира вместо липсващата главна част, Предикативът в
такива случаи може да остане имплицитен, защото по някакъв начин неговото лексикално
значение се подразбира от контекста, например в случая може да се тълкува с обобщено
значение като ‘хората?. Примерът е аналогичен с всички случаи, когато подчинена част
наследява характеристиките на липсващата опора, например при субстантивирана
употреба на прилагателни, числителни или местоимения.
Тъй като в предикативната позиция се намира подчинено изречение, което се разглеж­
да като подчинено определително изречение към имплицитен предикатив, има основание
тези изречения да се обозначават с термина предикативни изречения2.

2. Особености на предикативните изречения, които ги отличават от

останалите видове подчинени изречения
Предикативните изречения могат да се характеризират по следния начин (Коева,
2001:158):
- При сложното съставно изречение с подчинено предикативно изречение главното
изречение винаги има подлог - име или именно словосъчетание, в някои случаи неявно
изразен.
2. (ние) Ще бъдем, каквито сме били.
Следователно предикативни изречения към безличен главен глагол или към главен
глагол, който субкатегоризира подчинено подложно изречение или чиято субектна позиция
се заема от подчинено подложно изречение, няма. Определеността на подлога при употреба
на предикативно изречение е задължителна (Бъркалова 1997:148-149; Недев 1992:262).
При това определеността трябва да се разбира в широк смисъл (и като включваща
квантификация, употреба на лични местоимения, лични имена, роднински названия).
- Сказуемото на главното изречение е съставно именно сказуемо (изразено с копулата
съм и някакво име - предикатив), от което именната част е имплицитна и се наследява
от подчинено предикативно изречение. Следователно при пълнозначни глаголи
предикативни изречения не могат да се появят,

2 Освен сказуемноопределителни, тези изречения са наричани и сказуемяоимеини изречения (Недев 1992:261)

и предикативни изречения (Петрова 1995:357). Предложен е и изчерпателен коментар по въпроса за най-
подходящия термин за назовавано на този вид изречения (Несторова 2000:398-403)

234
 “ В главното изречение липсва име (съществително, прилагателно, числително
или местоимение), с което подчиненото изречение^да образ\ъа словосъчетание, тоест
същинският предикатив не е ексллицитно изразен. И. Пенчев посочва (Пенчев, 1993:89),
че „ако главното изречение има своя именна част, не може да има сказуемноопределително
изречение”. Липсата на предикатива може да се обясни със закона за езикова икономия -
предикативът може да остане имплицитен, защото по някакъв начин неговото значение е
ясно (от значението на субекта, от контекста и т.н,).
3. а. Твоите основания- са причините, която ни спират.
3.6, Твоите основания са, която ни спират.
- Подчиненото предикативно изречение се разглежда като подчинено определително
изречение, функциониращо като липсващата именна част от съставното именно сказуемо
в главното изречение. Затова подчинените предикативни изречения винаги могат да се
трансформират в подчинени определителни изречения към показателно местоимение
или към друга дума в родово ~ видово отношение със субекта, заместваща предикатива в
главното изречение:
4. а. Иван е този (онзи), който ни трябва.
4.6, Иван е човекът, който ни трябва.

3. Представяне на подчинените предикативни изречения

Синтактичната структурата едносложносъставноизречениес подчинено предикативно
изречение изглежда така (без да се навлиза в строгия теоретичен апарат на някоя от
съвременните синтактични теории - илюстрира се само конституентната структура):

Подчиненото изречение [ср които ще победят] заема позицията на предикатива от

именното сказуемо [Predp са, които ще победят]. Тази структура може да бъде сравнена с
дървото на едно подчинено определително изречение към именната част на сказуемото.
IP

PredP
V —■— |
Pred-NP

I N
6, Учениците (...) са спортистите, които ще победят.

235
 Определителното изречение [СР които ще победят] е част от именното словосъчетание
[NP спортистите, които ще победят].
Може да бъде формулирана следната дефиниция: определително изречение, което
при импликация на предикатива се свързва с копулата съм в предикативното словосъ­
четание, се нарича подчинено предикативно изречение. Особеното при предикативните
изречения е, че предикатът е имплицитен, експлицитно е само подчиненото изречение,
което стеснява значението на думата или словосъчетанието - потенциален езиков израз
на самия предикат.

4. Свързване на подчинените предикативни изречения

с главното изречение
Някои автори приемат, че сказуемноопределителните изречения се въвеждат само с
относителното местоимение който и производните от него (Бъркалова 1997:150; Пенчев
1993: 89-90,1998: 117), тоест са от типа на т.нар. свободни релативи. Разглеждането на
предикативните изречения като частен случай на определителните изречения обяснява
еднаквата типология на двата вида подчинени изречения. Следователно предикативните
изречения (като вид определителни) се делят на относителни, въпросителни или съюзни в
зависимост от начина, по който (според традиционната класификация) се свързват с глав­
ното изречение. Подчинените предикативни изречения могат да се свързват с главното
изречение чрез3:
- Относителни местоимения - който, дето:
7. Тя е, която ги обединява в едно.
8. Ние сме, дето ще го напишем.
- Въпросителни местоимения и въпросителни местоименни наречия: кой, какъв, чий,
колко, кого, къде, защо, кога, как, какво, дали, де, щоящн
9. а. Зададох му един въпрос. Той беше кого ще поканим,
9.6. Въпросът беше кого ще поканим.
10. а. Следвайте указанията. Те са как да стигнете до тази улица.
10.6. Указанията са как да стигнете до тази улица.
И.а. Занимава го една мисъл. Тя е дали всъщност се обичат.
11.6. Мисълта, която ме занимава, е дали всъщност се обичат.
- Подчинителни съюзи - да, че:
12. а. Дадоха му нова, работа. Тя бе да подрязва лозите.
12.6. Работата му бе да подрязва лозите.
13. а. Старецът каза една истина. Тя беше, че разбойник не умира.
13.6: Тази истина е, че разбойник не умира.
Не всички съществителни могат да се разширяват с въпросителни и съюзни определи­
телни изречения - това са само някои съществителни с абстракно значение, които семан­
тично съответстват на пълнозначни глаголи, субкатегоризиращи съответните подчинени
допълнителни изречения, затова и дистрибуцията на въпросителните и съюзните преди­
кативни изречения е свързана с тези ограничения.
В примери като:
14. Причината е катастрофата.
се обръща внимание на факта, че и двете съществителни могат да бъдат подлог на из­
речението (Бъркалова 1997:150; Пенчев 1993:81). Това дава основание изреченията, които

3 Тези връзки са посочени и от други автори (Граматика 1983:325-326: Коева 2001:159; Недев:1992:261-262).

236
се въвеждат в подобни конструкции с подчинителен съюз и въпросително местоимение,
да се разглеждат само като подложни (Бъркалова 1997:150). тъй като се субституират с
показателното местоимение това. От следните примери се вижда, че и двете членувани
съществителни могат да бъдат както подлог, така - и предикатив в определен контекст,
същото важи и за подчинените изречения, които ги разширяват:
15.а. Не можа да дойде. Катастрофата (това, тя) е причината.
15.6. Че катастрофира, е причината, (за да не дойде), - подложно изречение
15.6. Това, че катастрофира, е причината.
г.
15. Катастрофата (тя) е, която му попречи, (за да не дойде). - предикативно
изречение
15. д. Катастрофата (тя) е тази (това), която (което) му попречи.
16. а. Има една причина. Причината (това, тя) е катастрофата.
16.6. Което го изненада, е катастрофата. - подложно изречение
в. Това, което го изненада, е катастрофата.
16.
г. Причината (тя) е, че катастрофира. - предикативно изречение
16.
16,д. Причината (тя) е тази (това), че катастрофира.

5. Какъв е характерът на сказуемноопределителните изречения

„към допълнението”?
Традиционно като сказуемноопределителни „към допълнението” се определят и под­
чинени изречения от следния тип (Бъркалова 1997:151; Граматика 1983:326-327; Недев
1992:306-308):
11. Други я бяха видели, че седи на самия край на скалата.
18. Сънувах го, че седи на прага.
Основанието за това е, че тези изречения могат да се разглеждат като съответни на
изречения със сказуемно определение (малко изречение).
19. Други я бяха видели седнала на самия край на скалата.
20. Сънувах- го седящ на прага.
Изразявано е и становището, че това са всъщност допълнителни изречения (Коева
1992,2001:161; Пенчев 1993:87). В защита на тази теза И. Пенчев представя примери, в
които допълнението към главния глагол и подлогът на подчиненото изречение имат раз­
лични референти и следователно синтактичната им конструкция не се различава от тази
с подчинено допълнително изречение:
21. Видях ги да ги водят.
Този вид подчинени изречения се срещат само с определен тип глаголи като виждам,
гледам, забелязвам, заварвам, избирам, мисля, наблюдавам, назначавам, намирам,
обявявам, правя, представям, представям си, предчувствам, предугаждам, предусещан,
припомням си, провъзгласявам, слушам, смятам, спомням си, считам, създавам, съзи­
рам, сънувам, усещам, чувам и др., някои от тях - регистрирани в лингвистичната лите­
ратура (Граматика 1983:326-327; Бъркалова 1997:151; Недев 1992:306-308). Последова­
телно ще бъдат разгледани подгрупи от изброените глаголи, които се характеризират с
еднакви синтактични свойства при проява на конкретно лексикално значение, като няма
да се отчитат специфичните разлики между отделните лексеми на семантично равнище.
Група I - виждам ‘възприемам със зрението си>4, гледам "насочвам очи, поглед, за да
възприема нещо’, забелязвам виждам, съзирам", наблюдавам "следя внимателно с очи

4 Тълковните значения са от Български тълковен речник (Попов 2002) с много малки корекции.

237
 някого или нещо’, слушам насочвам вниманието си да чуя, възприемам. с уши, със слух,
съзирам съглеждам, виждам, забелязвам.’, сънувам ’виждам, нещо или някого насън’,
усещам 'възприемам нещо със сетивата си, чувам възприемам със слуха си’ и др.
Предикатно-аргументната структура на българските глаголи за възприятие се харак­
теризира е два аргумента. субект и комплемент - комплементьт получава синтактична
реализация или като съществително (именна група), или като подчинено изречение (съюз­
но - със съюзите че и да, или въпросително), или като малко изречение (Коева 1993:95-96):
а. Виждам те.
22.
22.6. Видях, че (как / да) влизаш в стаята.
в. Видях го заспал,.
22.
При това прякото допълнение и подчиненото изречение могат да се появят едновре­
менно като разширения на перцсптивния глагол и в този случай се говори за сказуемно-
определително изречение „към допълнението’;
г. Видях Иван, че (как / да) влиза в стаята
22.
22.д. Видях го, че (как / да) той влиза в стаята.
Поставян е въпросът (Коева 1992) за това, дали именната група, която непосредствено
следва отдясно главния глагол в изречения като 22.г., трябва да се интерпретира като до­
пълнение в главното изречение или като подлог в подчиненото изречение. Като причина
за двойното тълкуване Й. Пенчев (Пенчев 1993: 86-87) изтъква възможността за свободно
изпускане на подлога в български и приема, че вариантите са различни структури, в кои­
то главният глагол съответно изисква или не изисква аргумент, който се реализира като
допълнение в главното изречение. Следователно възниква въпросът за броя на аргумен­
тите и за техните семантични отношения при едновременна поява на пряко допълнение
и подчинено изречение - наистина ли прякото допълнение и подчиненото изречение са
синтактична реализация на различни аргументи? Приведени са доказателства в полза на
твърдението, че само подчиненото изречение е аргумент на главния глагол, а допълнени­
ето към главния глагол е реализация на аргумент към подчиненото изречение (Илиева и
Коева 2001; Коева 1992,1993).
Тъй като селективните ограничения (семантичните признаци, които дадена фраза
трябва да удовлетворява, за да може да заеме определена синтактична позиция) функци­
онират между конкретен предикат и принадлежащите му аргументи, с тяхна помощ може
да се направи проверка за аргументната структура на перцептивните глаголи. В 22.е.
прякото допълнение към главния глагол се подчинява на семантичните ограничения на
глагола от подчиненото изречение и следователно е негов аргумент.
22. е. *Видях камъка (учебника, масата), че влиза в стаята.
Казано по друг начин, главният перцептивен глагол не налага семантични изисква­
ния към непосредствено следващата го отдясно именна група, независимо от това, каква
е нейната синтактична функция.
23. а. Чух децата (ги / те) да пеят.
23.6. * Чух ябълките да пеят.
23.
в. Сънувам го тичащ насреща.
23. г. * Сънувам бора тичащ насреща.
Дори редките примери, които се характеризират с това, че допълнението в главното
изречение не е идентично с подлога на подчиненото, са илюстрация на казаното:
24. а. Видях го да го водят.
24.6. Видях Иван да го водят.
24,
в. *Видях учебника да го водят.

238
 В подкрепа на твърдението, че при перцептивните глаголи допълнението към главния
глагол е аргумент на подчинения, са и примерите с номинализация. Същността на този
процес се изразява в това, че от глаголите се получават отглаголни съществителни, които
запазват както броя на глаголните аргументи, така и семантичните релации с предиката:
25. а. Видях детето, че се разочарова.
25.6. Видях разочарованието на детето.
26. а,Чух го да пее.
26.6.Чух неговото пеене.
При номинализация на подчинения глагол именният конституент, който следва не­
посредствено главния глагол и в някои синтактични структури е маркиран като допъл­
нение [детето / го], се явява пояснение към производното съществително [на детето /
неговото], тоест - негов аргумент. Следователно може да те направи заключението, че
българските глаголи за възприятие са двуместни, а не триместни предикати.
Друго доказателство са синтактичните трансформации - диатезите, при които се про­
меня синтактичната реализация на аргументите. В следващите примери глаголът слу­
шам е употребен със значение 'насочвам вниманието си да чуя, възприемам е уши, със
слух’, при което е с агентивен субект и може да образува оптативните диатези в 27.6. и
27,в., от които личи, че изразът [оперна певица как пее / оперни певици как пеят] е един
конституент, заемащ субектната позиция в изречението след трансформацията.
27. а. Слушам оперната певица как пее.
27.6. Слуша ми се [NP оперна певица как пее].
27,в. Слушат ми се [Np оперни певици как пеят].
Следователно селективните ограничения, номинализацията и оптативните диатезите
предоставят аргументи за това, че именната група, която следва непосредствено отдясно
главния глагол е аргумент от подчиненото изречение, независимо от синтактичната фун­
кция, с която се интерпретира (допълнение към главния глагол или подлог към подчине­
ния). Така се потвърждава тезата, че разглежданият клас глаголи присъединява само два
аргумента ~ субект и комплемент, а комплементьт, от своя страна, се реализира парадиг-
матично като три синтактични категории - именна група, подчинено изречение и малко
изречение, които заемат три различни синтактични позиции - комплементна именна,
комплементна изреченска и комплементна - малко изречение.
При реализация на комплемента като подчинено изречение комплементната именна
позиция може да се заеме от аргумент на подчинения глагол и структурата, която се полу­
чава, е симетрична на изречение с топикализация.
28а. Видях Иван, че той донесе писмото.
28.6. Иван, той донесе писмото.
„Топикализацията” на един от аргументите на подчинения глагол е възможна, защото
главният перцептивен глагол има само един комплемент и отваря три типа синтактични
позиции за комплемента си, една от които е и комплементната именна позиция.
Едновременното запълване на комплементната именна и комплементната изреченс­
ка позиция при реализация на комплемент - подчинено изречение, се проявява при па-
сивизацията - и допълнението, и подчиненото изречение от 29.а. могат да се появят в
субектната позиция на съответното пасивно изречение в 29.6. и 29.в.
а. Видях го, че той влезе в стаята.
29.
29.6. Той беше видян, че влезе в стаята.
29.в. От много хора беше видяно, че той влезе в стаята.
Идентичността на допълнението от главното изречение и на подлога от подчиненото
изречение се обяснява с това, че те са реализация на един и същи аргумент, принадлежащ
на подчинения глагол.
239
 Фактът, те перцептившгге глаголи са двуместни предикати, които присъединяват или
пряко допълнение, иди подчинено изречение, или малко изречение разрешава въпроса за
формалната класификация на подчиненото изречение като подчинено допълнително изре­
чение (Коева 1993:100,2001:161), в редки случаи комплементно обстоятелствено изречение,
Глаголи като заварвам 'намирам някого някъде, избирам определям лице или лица
за дадена длъжност, за изпълнение на нещо’, назначавам "определям, поставям офици­
ално на работа, служба’, намирам, заварвам някого или нещо някъде или в някакво по­
ложение, състояние’, обявявам провъзгласявам официално’, представям ‘изобразявам,
обрисувам с думи’, представям си ‘създавам си мислен образ за нещо, въобразявам си’,
припомням си спомням си, провъзгласявам 'обявявам, определям някого за някакъв,
приписвам, някому или на нещо определяни качества, достойнства’, спомням си ‘идва
ми наума, сещам се за някого или нещо познато, известно1 и др, също се характеризират
със свойства, подобни на перцептивните глаголи - разликите се проявяват при селек­
тирането на различни предлози в малките изречения и на различни типове подчинени
изречения - съюзни или въпросителни.
ЗО.а. Представям- си те.
30.6, Представям си, че (как / да) влизаш в стаята.
30.в. Представян си го заспал.
ЗО.г. Представям си го, че (как / да) влиза в стаята.
ЗО.д. Представям си го, че той (как / <?о) влиза в стаята.
30.е. Представям си камъка, че влиза в стаята.
30. ж. Представям си неговото влизане в стаята.
ЗО.з. *Той си беше представен да влиза в стаята.
Изброените глаголи също присъединяват два аргумента (вторият от които парадиг-
матично може да се изрази с именна група - допълнение, подчинено изречение - допъл­
нително, и малко изречение). При едновременна поява на допълнение и подчинено из­
речение, комплемент е подчиненото изречение, допълнението е аргумент на подчинения
глагол, заемащ комплементната именна позиция на главня глагол в структури, подобни
на топикализацията, Глаголът представям си със значение 'създавам си мислен образ
за нещо, въобразявам си’ не образува пасив, защото същинските пасиви се образуват от
изходни лични преходни, нерефлексивни глаголи от несвършен вид с изискване за аген-
тивност към субекта, а представям си е постоянно рефлексивен глагол.
Група II - мисля ‘имам мнение, смятам някого за някакъв’, намирам ‘мисля, смя­
там, преценявам, струва ми се, смятам 'имам някого за нещо, някакъв’, считам 'мисля,
имам някакво мнение или преценявам, приемам нещо или някого за някакъв’ядр.
Глаголите от тази група са непреходни, затова вторият аргумент от тяхната струк­
тура се реализира или като подчинено съюзно допълнително изречение (със съюза че),
или като малко изречение. Тоест класът глаголи субкатегоризира два аргумента (субект
и комплемент) и отваря само два типа комплементни позиции - изреченска и за малко
изречение, Подлогът на малкото изречение се реализира в позиция, различна от компле­
ментната именна позиция, но може да получи акузативно маркиране от главния глагол.
31. а. *Намирам го. ~> смятам някого за някакъв
31.6. Намирам, че е забавен.
З1.в. Намирам го (за) забавен.
З1.г. ^Намирам- го, че е забавен.
31.д. *Намирам го, че той е забавен.
З1.е. ^Намирам камъка, че е забавен.

240
 31. ж. *Намирам неговата забавност.
31.3. *Той беше намерен, че е седнал на прага.
Непреходността, липсата на тип позиция за комплемент ~ именна група, обяснява
защо няма примери с едновременна реализация на допълнение и подчинено изречение,
както и номинализация. Към ограниченията за пасивизация на тази група глаголи се
добавя и неагентивният характер на субекта.
Група Ш - правя ‘придавам някому или на нещо друг вид или друго качество, превръ­
щам в друго състояние, в нещо друго, създавам ‘правя нещо да се появи, да възникне, да
започне да съществува; сътворявам^ др.
Тази група глаголи присъединява два аргумента, вторият от които - комплементът, се
реализира или като именна група в комплементна позиция, или като малко изречение.
33.а. Създавам го.
33.6. ★Създавам да е красив.
ЗЗ.в. Създавам го красив.
ЗЗ.г. Създавам го (за / така че) да е красив.
ЗЗ.д. Създавам го (за / така че) той е красив.
ЗЗ.е. ★Създавам стола гъвкав.
ЗЗ.ж. Създавам неговата красота.
33.3. Той беше създаден (за/ така че) да бъде красив.
33. и. Създавам го (за / така че) да л радвам.
Подчиненото изречение в ЗЗ.г. и ЗЗ.д. не е допълнително, а е обстоятелствено изрече­
ние, което личи при пасивизацията в ЗЗ.з. Това, че комплементът не се реализира като
подчинено изречение, обяснява липсата на задължителна еквивалентност между допъл­
нението на главния глагол и някой от аргументите на подчинения глагол, което се илюст­
рира от 33.и. Примерите от ЗЗ.е. и ЗЗ.ж. показват, че го е аргумент от малкото изречение.
Група IV - предугаждам ‘предусещам’, предусещам предварително усещам, разби­
рам или изпитвам’, предчувствам ‘чувствам, усещам от по-рано, че нещо ще стане, ще
се случи н др,
32. а. Предчувствам го.
32.6. Предчувствам, че (как) влизаш в стаята.
З2.в. ★Предчувствам- го заспал.
З2.г. Предчувствам го, че (как) ще влезе в стаята.
З2.д. ★Предчувствам- го, че (как) той ще влезе в стаята.
З2.е. ★Предчувствам камъка, че ще влезе в стаята.
32.ж. Предчувства неговото влизане.
32.3. Че ще влезе в стаята, се предчувстваше от всички.
Тази група глаголи са преходни, чийто втори аргумент се реализира или като именен, или
като изреченски кожитемент (съюзно или въпросително изречение). Тъй като не се субкатего-
ризира малко изречение, го в З2.г, не е кореферентно с подлога на подчиненото изречение, а
удвоява цялото подчинено изречение, което се потвърждава от неграматичността на З2.д.

6, Сказуемноопределителни изречения „към подлога”

Някои автори (Недев 1992:304-306) отделят и подчинени сказуемноопределителни из­
речения „към подлога” при пълнозначни глаголи като виждам се, гледам се, мисля се,
представям се, преструвам се, познавам се, смятам се, усещам се. чувам се, чувствам се
и др. в примери като:
34. а. Усещам се красив в тези дрехи.

241
 34. а. Усещам се, че съм красив в тези дрехи.
Всички изброени глаголи не са постоянно рефлексивни, а са същински рефлексиви,
получени в резултат на синтактична трансформация, при тях се е кратка форма на
рефлексивното лично местоимение и заема същата комплементна позиция като другите
акузативни местоимения, тоест изброените глаголи са в рамките на разгледаните по-горе
класове. Същинските рефлексиви са лични преходни и непреходни глаголи от двата вида
с пълна парадигма на категориите лице и число, които допускат в една и съща компле­
ментна позиция или именна група, или пълната форма на личното рефлексивно место­
имение, или съответната му кратка форма (Коева 2004:192).
35. а. Чувствам се като негов приятел.
35.6. Чувствам го като приятел.
З5.в. Чувствам се, че съм негов приятел. •
35,г. Чувствам го, че е мой приятел.
З5.д. Чувствам се, че аз съм неговият най-добър приятел.
35. д. Чувствам- го, че той е мой добър приятел.
При постоянните рефлексиви (рефлексива тантум) възвратната частица се / си е лек­
сикална част от състава на думата и не може да се разглежда като получена по грама­
тичен начин - не е кратка форма на рефлексивното местоимение себе си. Само един от
изброените глаголи преструвам се е постоянно рефлексивен, но при него може да има и
примери без съвпадение на подлога на подчинения глагол с този на главния, тоест този
глагол не попада в рамките на разглежданите групи.
36. Преструвам се, че те не са видели нищо.
Следователно няма основания да се отделят подчинени сказуемноопределителни из­
речения „към подлога” при пълнозначни глаголи.

7. Заключение
Предикативните изречения са хомогенни като клас изречения. По дефиниция опреде­
лително изречение, което при импликация на предикатива се свързва с копулата съм- в пре-
дикативно словосъчетание, се нарича подчинено предикативно изречение. Разглеждането
на предикативните изречения' като частен случай на определителните предполага еднаква
типология на двата вида подчинени изречения: съюзни, въпросителни и относителни.
Глаголите, които традиционно се разглеждат като допускащи сказуемноопределително
изречение „към допълнението”, са разделени в няколко групи според семантичЕШте и син­
тактичните си свойства. Показва се, че всички трупи присъединяват два аргумента ~ субект
и комплемент. Различията се проявяват при синтактичната реализация на комплемента:
- именна група или подчинено изречение, или малко изречение;
- именна група или подчинено изречение;
- подчинено изречение или малко изречение;
- именна група или малко изречение.
При всички комбинации, когато е налице едновременна поява на допълнение и под­
чинено изречение, се показва (като се използват селективните ограничения, номинализа-
цията и оптативните диатезите), че именната група, която следва непосредствено отдясно
главния глагол, е аргумент от подчиненото изречение, независимо от синтактичната фун­
кция, с която се интерпретира (допълнение към главния глагол или подлог към подчине­
ния). Фактът, че разглежданите глаголи са двуместни предикати, които присъединяват
или пряко допълнение или подчинено изречение, или малко изречение разрешава въпро­
са за формалната класификация на подчиненото изречение като подчинено допълнител­
но изречение, в редки случаи е възможно комплементно обстоятелствено изречение (при

242
глаголи, които реализират или именна група или малко изречение), Глаголите, които се
разглеждат като допускащи подчинено сказуемноопределително изречение „към подлога”,
са същински рефлексиви на пълнозначни глаголи от разгледаните класове. Следователно
подчинени сказуемноопределителни изречения „към подлога” към пълнозначни глаголи
няма - подчинените изречения също трябва да се интерпретират като допълнителни.

Литература

Бъркалова 1997: Бъркалова П. Българският синтаксис - познат и непознат „Пловдивско

университетско издателство”, Пловдив.
Граматика 1983: Граматика на съвременния български книжовен език. т. Ш Синтаксис.
„Издателство на БАН”, София.
Илиева и Коева 2001: Илиева К и Коева Св. Емнатия, изречение и текст, II „Българско
езикознание”, Академично издателство „М. Дринов”, София, 83-159.
Коева 1992: Коева Св. За субектната и обектната позиция в един тип сложни изречения -
Доклад от Годишната конференция на Института за български език.
Коева 1993: Коева Св. Речникова спецификация на перцептивните глаголи - Език и свят.
Съвременна филологическа проблематика, т. 1, Езикознание, 95-100.
Коева 1999: Коева Св. Синтаксис и пунктуация. „Макрос 2001”, Пловдив.
Коева 2001: Коева Св. Типология на подчинените изречения, Помагало по синтаксис. Съв­
ременни синтактични теории. „Пловдивско университетско издателство”, Пловдив,
144-164.
Коева 2004: Коева Св. Синтактично и семантично описание на диатезите в българския език
IV „Българско езикознание”. Академично издателство „М. Дринов”, София, 182-231.
Маслов 1982: Маслов Ю. Граматика на българския език. София.
Недев 1992: Недев Ив. Синтаксис на съвременния български книжовен език. София,
Несторова 2000 Несторова П. Още едно мнение за основанията за термина подчинено
сказуемноопределително изречение в българската лингвистика (по повод
класификацията на подчинените изречения) - Краят на хилядолетието - носталгии,
раздели, надежди, „Св. Климент Охридски”, София, 398-403.
Петрова 1995: Петрова Ст. Някои проблеми на класификацията на сложните изрече­
ния - Български език. кн. 4, 355-358.
Пенчев 1993: Пенчев Й. Български синтаксис - управление и свързване. „Пловдивско
университетско издателство”, Пловдив.
Пенчев 1998: Пенчев Й. Съвременен български книжовен език. Синтаксис. Пловдив.
Попов 2002: Попов Д. Български тълковен речник. „Наука и изкуство”, София.

343
 Iliyana Krapova
University of Venice

On D-linking in Bulgarian Multiple WH-question*

1. Multiple wh-orders in Bulgarian

As is by now well-known, Bulgarian is a multiple wh-fronting language in which all wh-
phrases must move overtly to the interrogative Spec,CP, as opposed to single wh-fronting
languages, like English, in which only one wrh-phrase fronts, while the second one stays in
situ. This difference is illustrated in (1).

(1) a. Koj kakvo vidja?

who what saw
b. Who saw what?

Work by Rudin (1988), and later by Boskovic (1997a/b, 1998a/b 1999,2002), (cf. also Billings
and Rudin 1996; Richards 1997, 2001; Lambova 2000, 2001: Penchev 1998, 1999; Tisheva
2000; Krapova & Cinque to appear, a.o.) has established that Bulgarian is special among the
other Slavic multiple fronting languages (the rest of Slavic) in that it enforces a strict ordering
between the fronted wh-phrases, such that wh-Subjects (koj) must precede all kinds of wh-
Objects (kakvo, kogo), wh-Direct objects (kogo) must precede wh-Indirect objects (na kogo), wh-
arguments must precede wh-adjuncts, etc. These ordering restrictions have been captured by
the syntactic Condition of „Superiority,” originally formulated by Chomsky in 1973 for English,
according to which the structurally higher (i.e. the „superior”) wh-phrase must move to the
front of the sentence before the structurally lower (i.e. „inferior”) phrase (which in English
remains in situ, as seen in (lb)).
The correct orders in (2) below contrast with the reverse orders in (3), whose
ungrammaticality can therefore be seen as a Superiority violation: failure to move the wh-
phrase(s) in the right order leads to ungrammaticality. Superiority effects hold for English, as
the comparable data in (4) show:
(2) a. Koj koga e dosal? (Penchev 1999, ex. 17) Subject > (temporal) adverb
who when has come 'Who has come when?
b. Koga zasto idvas? (Penchev 1999, ex. 18) Temporal adv. > causal adv.
when why come-you lit. 'When why do you come’

* This paper which I dedicate to the memory of prof. Iordan Penchev is a short version of my unpublished talk at
FASSBL 5 (University of Sofia. November 2002) - the conference with which prof. Penchev has always been involved.

244
 c, Ne znam koga zasto e tuk. (Penchev 1999, ex, 14) Temporal adv, > causal adv
(embedded question)1
not know when why is here lit, T don’t know when why he is here’
(3) a, *Kakvo koj vidja? Bulgarian
what who saw
b. *Koga koj e dosal?
when who has come
c, *Zasto koga idvash?
why when come-you
(4) a. Who saw whom? vs, *Whom did who see? English
b. Who came when? vs, *When did who come?
c. Who kissed Mary where? vs. * Where did who kiss Mary?

Boskovic (1997b, 1998a, 1999,2000) develops a complex explanation for Multiple Wh-Front-
ing (MWF) languages like Bulgarian, as opposed to the other Slavic languages where no strict
ordering seems to be required among the fronted wh-phrases. In Boskovic’s theory, Superiority
effects are captured through the Minimalist notion of Attract Closest, itself a reformulation
of the Economy Condition (cf. Chomsky 1995): Wh-movement is driven by the need to check
the wh-feature (of the overtly inserted C) in the most economical way. This forces the highest
wh-phrase to move to Spec,CP, in order to agree with the head C containing the feature [wh].*2
Thus, Attract closest which is a requirement on the attractor (i.e. C) not only ensures that the
feature be checked in the most economical way, but also restricts severely the surface ordering
between the wh-phrases.

2, D-linked wh-phrases in Bulgarian

In a subset of multiple wh-questions the Superiority Condition is not respected, as can be
judged by the apparently free ordering of the wh-phrases among each other. Thus, alongside
(5a) from Bulgarian and (6a) from English, one also finds (5b) and (6b) where the order is
reversed but the sentences are nevertheless grammatical:3
(5) a. Koe momice koja kniga e kupil? Subject > Object
which girl which book has bought
b. Koja kniga koe momice e kupilo?4 Object > Subject
which book which girl has bought
(6) a. Which person bought which book? (Pesetsky 2000,16. ex. (31))
b, Which book did which person buy?
The idea that these apparent violations of Superiority are related to properties of discourse
was first explored in Pesetsky (1987) for English. Building on Bolinger (1978), Pesetsky
proposes that wAich-phrases are D(iscourse)-linked, in the sense that the range of felicitous

; Penchev (1998,164; 1999) correctly notes that there are fewer restrictions in embedded than in matrix questions in
Bulgarian.
~ After the wh feature has been checked as a result of the Spec, head agreement, the second wh-phrase moves overtly
in a second step, but its movement is of a different type: focus movement (cf. Boskovic 1998b, 1999, 2002).
3 Note that all questions in (5)/(6) have a true question reading. They can also have an echo question reading, but- this
will be irrelevant for our discussion here and further in the text.
4 It seems that the choice of order is dictated by pragmatic factors such as contextual saliency and Topic prominence
(cf, also Comorovski 1996:2), As discussed in Comorovski (1996. ШЙ), the minimal felicity condition on questions
containing a D-linked phrase is that the speaker and the hearer should be able to partition the set identically, ccording
to some common classificatory criterion.

245
 answers to a question, containing a to/nch-phrase, has to be drawn from a set of referents
already established in previous discourse. According to Pesetsky. D-linked phrases (in English)
do not need to move to a designated interrogative position (i.e. Spec. CP) at LF and instead are
interpreted in situ via a mechanism called „unselective binding” - they get bound by an empty
Q operator, v/hich links them to discourse?
The absence of Superiority violations in a MWF language like Bulgarian poses interesting
questions for any theory of multiple wh-movement. In particular, the following two questions
are relevant: 1) What is responsible for the apparent cancellation of Superiority effects under
D-Iinking?; 2) Which position do D-linked wh-phrases target?; 3) How is interpretation affected
by D dinking?
Surprisingly little attention has been paid to D-linking in Bulgarian and to its interaction
with wh-movement of the non-D-linked type. Although the phenomenon has been noted (cf,
in particular Richards 1997, 2001, Grohmann 1998, 2002, Citko and Grohmann 2001, Jaeger
2004), a full account of D-linked questions is missing. Naturally, in this short paper we cannot
give an answer to the above questions, and will only attempt to give a few indications of the
relative position of D-linked phrases w.r.t other types of wh-phrases, as well as among each
other. The reader is referred to the full version of the paper for a more comprehensive pres­
entation of the relevant issues (Krapova 2002b). The overall idea, also presented in Krapova
and Cinque (to appear) is that there are more than one CP position, which attract different
types of wh-phrases, depending on the latter’s structural make up and interpretation. D-linked
phrases in Bulgarian target a CP position higher than the one targeted by non-D-linked, i.e.
bare wh-phrases, as can be seen by their distribution and interpretation (question 2). Thus,
lack of Superiority (question 1) follows from the simple fact that the wh-phrase does not target
the position where the [wh] feature is located/checked.

3. On the relative order of D-linked and non-D-linked wh-phrases

Let us first look at the possible orders between D-linked and non-D-linked wh-phrases.
Adopting the overall approach of Boskovic (1997b, 1999, 2002), we take for a fact that non-
D-linked, i.e. bare wh-phrases (koj, kogo, kakvo, koga, kade, etc.) move to Spec,CP. This will
serve as a diagnostics for establishing the relative height of the D-linked wh-phrases. given their
linear orderings with respect to the bare wh-phrases.
We start by noting that Bulgarian D-linked wh-phrases can show up in two forms: a full
which-pbxa.se (e.g. koj student; koja kniga; koe sabitie) and a reduced (elliptical) form in which
the head noun is missing but is understood implicitly from the previous context (cf. (7)). The
orders in (7) appear strict: in (7a) the D-linked subject must precede the locative wh-adverb;
in (7b) the D-linked object must precede the temporal adverb, and in (7c) the D-linked direct
object must precede the manner wh-adverb kak:
(7) a. Koj (student) kade otiva? a.1 *Kade koe (student) otiva?
which (student) where goes where which (student) goes
‘Which (student) goes where?’
b. Koja (kniga) koga si kupil? b’. ???Koga koja (kniga) si kupil?*
5
6
which (book) where have-you put where which (book) have-you put
Which (book) have you bought when?’

’In a more recent discussion related to the second question. Pesetsky (2000) has argued, that unlike non-D-linked phrases,
which move to a multiple specifier C, D-linked phrases move to a different C with a single specifier (Pesetsky 2000).
5 Some speakers find this sentence highly marginal but not entirely excluded which is why it is marked wfith ??? rather
than with a * (complete ungrammaticality).

246
 с. Кое (sabitie) как ocenjavas е? *Как кое (sabitie) ocenjavas
which (event) how evaluate-you how which (event) evaluate-you
po znacenie? po znacenie?
in importance in importance
(literally) ‘Which (event) do you evaluate for [its] importance how?’
The question now is: do the orders in (7a,b,c) obey Superiority and Attract Closest? One
possible answer is that they do, given the ungrammaticality of the reverse orders (7a’, 7b’,
7c’). Here is why. If, as assumed above, the surface position occupied by the which phrase is
Spec,CP, we can suppose that prior to wh-movement the which phrase has occupied a position
which was higher than the position occupied by the wh-adverb ~ presumably VP adjoined or
lower than AgroP (cf. Boskovic 1997b). This is shown by the first structures for (7a) and (7b):
(7a): Structure prior to wh-movement
L
1йрес.СР
L TP kojJ student
LSpec> IP
[.*-AgroPp Lkade
Ц’Р
L.t
*VP

Surface structure
kdde [урШе

(7b): Structure prior to wh-movement

£LSpec,CP
гр 4>рее< rp
L IP [<LAgroPp kojakniga
J ° Lkoga
lVr ° LVt
wF

Surface structure:
[Sl№f,cpkojaknigakoga [SpKlp fvphoga [vpt
t—

Given that precisely the intermediate positions (rather than the Merge positions inside VP)
are relevant for Superiority, we see that Spec, IP in (7a) is closer to Spec, CP, and Spec,AgroP in
(7b) is closer to Spec,CP than the VP adjoined adverbs koga and kade, respectively. Therefore,
it seems that the grammatical orders in (7) are correctly accounted for by Attract Closest.
Naturally, the ungrammatical orders of (7) will be ruled out as a violation of Attract Closest,
and hence, as a violation of Superiority. Thus, it seems that Superiority is operative in D-
linked wh-questions as well.
An account along these lines runs into problems in the face of data like (8) where a Ddinked
wh-object precedes a non-D Jinked wh-object:
a. Koe (stixotvorenie) na kogo ste posvetis?
(8)
which (poem) to whom will dedicate-you
‘Which poem will you dedicate to whom?’
b. ??Na kogo koe (stixotvorenie ste posvetis?7
to whom which (poem) will dedicate-you

1 The sentence is not entirely ungrammatical because of the general availability of a D-linked reading for na kogo (i.c.
the speaker has in mind a particular group of people whom he wishes to dedicate a poem).Nevertheless, the native
speakers I consulted find a strong contrast between (8a) and (8b).

247
 The linear restriction illustrated in (8) is unexpected under whatever version of Superiority.
As shown convincingly by Boskovic (1997b). prior to wh-movement, the indirect object na feogo
is located in a higher Agro? than that of the direct object koe (stixotvorenie). Given that this
position is closer to Spec, CP, na kogo is expected to appear first in the linear order (by Attract
Closest), contrary to fact. Obviously then, the correct order (D-linked > non-D-linked) shows a
D-linking effect rather than a Superiority effect.
This conclusion is supported by (9a&b), which contains the phrases kakvo (stixotvorenie)
instead of koe (stixotvorenie). As a result, the order of (8a) is no longer available, as seen by (9a).
Instead, we find the opposite order as the only one available, cf. (9b). Another similar example
is provided by (lOb/b
*) taken from Boskovic 1997b, his ex. (20a/b):
* (9) a. *K
? akvo (stixotvorenie) na kogo ste posvetis?
what (peom) to whom will dedicate-you
b. Na kogo kakvo (stixotvorenie) ste posvetis?
to whom what (poem) will dedicate-you
‘Which poem will you dedicate to whom?’
(10) a. Koe kogo si pital? b. [rp Kogo kakvo [c, e pital Ivan]]?
which whom have-you asked J whom what ' is asked Ivan
(literally) Which have you asked whom?’ Who did Ivan ask what?’
a’, *Kogo koe si pital? b’ ?*[ cp Kakvo kogo [c,e pital Ivan]]
which whom have-you asked what whom is asked Ivan
To summarize, direct wh-objects are split in their ordering: kakvo phrases8 occur low, re­
specting Superioroty, koe phrases occur high, in apparent violation of Superiority:
(11) koe (stixotvorenie) > na kogo/kogo > kakvo (stixotvorenie).
The cancellation of Superiority effects under D-linking makes plausible the assumption
that D-linked phrases target a different position than Spec,CP. On the other hand, given that
D-linking is not available just anywhere but only in the string initial position (cf. (7), (8a), (10a)
above), it must be the case that the latter is structurally higher than CP (or corresponds to a
higher CP position in the Split CP framework of Rizzi (1997)).
That these preliminary conclusions seem to be the on the right track is additionally
confirmed by the data in (12) which contain the two wh-phrases koe and kakvo both of which
are morphologically case-less and thus can in principle receive either a subject or an object
reading:
(12) a. Koe kakvo pricinjava?
which what causes
‘Which causes what’
b. "Kakvo koe pricinjava?
what which causes
The possible order (12a) has a single interpretation in which koe is the Wh-subject and kakvo
the Wh-object. At first sight, again, this looks like a Superiority effect. However, if this were so, we
expect that in (12b) kakvo should be able to get a Subject interpretation, given that it is ordered
first in the string. In other words, we expect (12b) to be grammatical at least under the interpreta­
tion ‘what causes which’. But this is not the case: under a true question reading, (12b) is altogether

8 Phrases containing kakvo typically have a property reading (‘what type of) and may not have a set reading, i.e. they
may not refer to members of a previously introduced or salient set of objects. This is probably the reason why it is
difhcu.lt to I) - link kakvo.

248
ungrammatical, regardless of interpretation. Therefore, we cannot appeal to Superiority to account
for (12a), whatever the ultimate explanation for the Subject > Object hierarchy.
Billings and Rudin (1996, 38) note that (13a) is acceptable by native speakers, alongside
(13b). The authors also note (1996, 42) that kakvo is unordered with respect to wh-adverbials
kade, koga, kak:
(13) a. Kogo kakvo e udarilo?
whom ACC what NOM CL 3SG hitN.SG
‘What hit whom?’
b. Kakvo kogo e udarilo, (B&R 1996, ex. 1.2)
what NOM whom ACC CL 3 SG hit N.SG
‘What hit whom?’
The speakers I consulted, however, find (13a) more natural than (13b) which is judged
marked or even marginal. Also, kakvo generally follows the wh-adverbials kade/koga/kak, as
indicated by Penchev (1999, ex. 4), Krapova and Cinque (to appear):
(14) a. Kade kakvo raste?
where what grows
b. Kade kakvo da tarsja?
where what Mod.prt look-for-I ‘Where should I look for what?’
Given these data, the possibility to reverse the oder in (14) (Billings and Rudin 1996, 42,
and fn.10) and have kakvo in first position can be interpreted as an effect of D-linking, much
like the reversal of order in (13b). For example, the more marked question Kakvo kade da tar­
sja/ can be used to refer to a particular (salient or previously mentioned) set of objects and the
speaker wants to know where/in which places he should be looking for them9.
Consequently, the relatively low occurrence of kakvo in the unmarked orders, which is
perhaps related to the fact that it is [-human] (as Billings and Rudin 1996 suppose), is a di­
rect consequence of the fact that it is more difficult or, depending on context sometimes even
impossible to D-link it, especially given that the language possesses an inherently D-linked
variant - koe and koj/koja/koe N phrases (cf. also fn.7). Therefore, non-human what and
whai-phrases in general observe a strict order which can be overridden only under some ap­
propriate (discourse) mechanism such as D-linking.
To summarize bare wh-phrases cannot precede (inherently) D-linked, unless they are
D-linked themselves. Since however the various bare wh-phrases have a different D-linking
potential, this affects the acceptability of the wh-question, producing varying degrees of gram­
maticality. If a wh-phrase cannot get a D-linked interpretation at all, as is the case with the
wh-phrase kolko ‘how much’ (as well as kolko N phrases), it can never come to precede an in­
herently D-linked phase like WThis is illustrated by the contrast in (15):10

- On the pair-list interpretation of multiple wh-questions see Penchev 1999. Boskovic 2003. Grohmann 2000, Pesetsky
2000. a.o, ... ...
1,1I have used the distributive marker pa ‘each’ in (10). in order to show that we are dealing with a strong case of
resistance to D-linking, namely that kolko can never refer to a subset of a set which constitutes shared knowledge
(either direct or by description) between speaker and hearer, A D-linked reading can be enforced only if kolko is inside
a partitive phrase and means ‘how many’ of a certain set, cf. (i). Butthen. the occurrence of po is precluded:
(i) (*Po) kolko ot has izpitvas na den?
each every of them examine-you jn day
‘How many of them do you examine each per day?’
Bulgarian differs from languages like English, where, as Kiss (1993) points out, phrases containing how many and how
much. can be used either as specific, or as non-specific, depending on context. Cf. Dobrovie-Sorin (1994,208,269-271) who
shows that Romanian has both the specific and the non-specific use of citi how many), based also on clitic resumption
facts. Bulgarian kolko, nor any NP containing it, can ever be clitic resumed - another fact which points in the direction of
non-specificity. See also Kiss (1993) and Comorovski (1996) for explicitly relating specificity with D-linking.

249
(15) a, Koe (po) kolko struva? *
b. (Po) kolko koe struva?
which (each) how much costs (each) how much which costs

4. Two distinctions
What these observations seem to show is that the structural distinction between bare/
non-bare wh-phrases in Bulgarian does not coincide with the (pragmatic) distinction non-
D-linked/D-linked, but rather cuts across it. On the one hand, Bulgarian has both non-bare
and bare inherently D-linked phrases (e.g. koe momce/koja kniga and koe which is the neuter
singular form of koj, (na) kogo, etc.). On the other hand, certain non-bare wh-phrases (kolko
pari) may not be D-linked, i.e. they are inherently non-D-linked.
At first, one could say that interpretation, rather than structural make-up, is what matters
for the observed linear orderings. However, I would like to claim that internal structure is also
relevant for the wh-phrase to access the respective position that it does.
So, let us suppose that there are two uses of koj ‘who’ in Bg, which can be successfully
distinguished on the basis of their discourse properties. The former, call it kojl, is discourse-free
and corresponds to a regular pronoun, a bare (syntactic) quantifier, while the latter, call it koj2
(of which koe is the neuter form), is discourse-linked and corresponds to a restricted quantifier
(or „strong quantifier” in the sense of Milsark. 1977). The domain of quantification of restricted
quantifiers ranges over a unique (and non-empty) set whose existence is presupposed. Generally,
the set is denoted by the NP, to which the quantifier belongs (the restriction). Drawing on a
proposal by Dobrovie-Sorin (1994) for Romanian care ‘which’, which is semantically comparable
to koj2,1 would like to suggest that the koj2 is only apparently bare in Bg: it actually has a
more complex internal structure - that of a quantified nominal projection whose specifier is
occupied by koj/koe and whose head is empty. If the head is lexical]}7 realized, we get which-
phrases like koe momce/koj slot, etc., in which the quantifier is underspecified for the feature
[human] and thus be associated with both human and non-human reference sets.
(16) [op [koj/koe [Np stol/momce/e]
Let us generalize therefore that wh-phrases which have the complex structure represented
in (16) above, i.e. behave as restricted quantifiers, are the only wh-phrases which are allowed to
surface in a position preceding Spec,CP. It is our task now to identify this position.
In fact, I am going to claim that D-linked phrases actually dispose of two additional positions above
CP - a higher and a lower one. As we wifi see shortly, while both positions are equally accessible
to D-linked material, only the higher position can be associated with clitic resumption.

5. Multiple questions with one D-linked phrase: clitic resumption

As already noted by a number of authors (cf, e.g. Billings and Rudin 1996, Krapova 2002,
Jaeger 2004), D-linked wh-phrases in Bulgarian can also appear accompanied by a resumptive
clitic. Examples are given in (17):
(17) a, Koja kartina na kogo si (ja) posvetil?
which painting to whom are-you it dedicated
b. a. Koja kartina kade si (ja) risuval?
which painting where are-you it painted
Clitic resumption appears optional at first sight, but on closer inspection, it is not. This
explains why the reverse orders are ungrammatical. Compare (17) with (18):
Na
(18) *a. kogo koja kartina si ja posvetil?
to whom which painting are-you it dedicated
250
 b, *Kade koja kartina si ja risuval?
where which painting are-you it painted
Therefore, clitic resumption is available in a particular position. There are a number of
arguments to this effect which I cannot take up here for reasons of space. One argument comes
from the fact that only a clitic resumed D-linked wh-phrase can appear before a parenthetical,
i.e. in the leftmost position of the wh-string:
(19) a. Koja kartina spared teb na kogo *(ja) e posvetil xudoznikat?
which painting according to you where it is painted artist-the
b, Koja kartina spared teb kade *(ja) e risuval xudonikat?
which painting according to you where it is painted artist-the
In view of (19), we can conclude that in (17) there are two underlying constructions - one
parallel to (19) where the clitic resumption of the initial wh-phrase is obligatory, and another
one with no clitic resumption of the wh-phrase. If this is correct, it means that D-linked phras­
es in Bulgarian can access two positions the „left periphery’ and that these positions are hier­
archically ordered. The higher position (call it for now XP) is necessarily associated with clitic
resumption and is targeted by whatever material can appear to the left of the parenthetical.
(CL-D-linked). The lower position (call it YP) is the position which follows the parenthetical
and can be accesses by non-clitic resumed D-linked phrases. This is sketched in (20):
(20) [XP parenthetical [YP [CP [IP cl^
CL-D-linked wh- D-linked wh- non-D-linked wh-

5.1. Distinguishing XP from YP

Both XP and YP seem to have Topic properties. Earlier proposals by Richards (1997; 95,
2001), Grohmann (1998,44; 2000,278) suggest that D-linked phrases move by Topic movement
and not by wh-movement (Topic being the Minimalist correlate for whichever feature is re­
sponsible for the effect of D-linking (unselective binding) on Superiority violations). Similarly,
Jaeger (2004) suggests that all D-linked wh-phrases target a (Wh-)Topic position.11
However, Richards (1997, 2001) and Grohmann do not discuss the issue of clitic resump­
tion, while Jaeger (2004) does not discuss non-resumed wh-phrases. We saw above however
that D-linked phrases in Bulgarian can occupy two positions XP and YP, and that the possibil­
ity of a wh-pharse occupying either of the two seems to be related to the parameter presence vs
lack of clitic resumption. Inevitably, the above proposals need to be qualified.
One possibility would be to identify XP with the Topic position of the Clitic Left Dislocation
type (Cinque 1990), while YP can be thought of CP adjoined. The distinguishing structural
property between the two positions is clitic resumption. The reason for this proposal is twofold.
First, as shown by Boskovic’s (1997a, 28) on the basis of scrambling in Japanese, among other
things, adjunction (in general and not just IP adjunction) is incompatible with resumption.
On the other hand, under the assumption that parentheticals and (some) topicalized adverbs
split projections but not adjoined phrases, the fact that the CL-D-linked phrase can be
separated by such intervening non-interrogative material (cf. (21) below) from the non-clitic­
resume d D-linked phrase, shows that the former sits in the specifier of its own projection
rather then being doubly adjoined to CP.
(21) a. Koja studentka spored tebe/utre koj ste ja izpit-a?*

-1 In order to define the notion of topicality in wh-qucstions, the author adopts the following hypothesis: CDitic]
Doubling] in Bulgarian wh-question indicates that the CDed wh-phrase is the topic of the question. (2004, sec. 6).

251
 which student according-to you/tomorrow who will her examine
b. *?Koja studentka spored tebe/ut-re koj ste izpita?
which student according-to-you tomorrow who will examine
Alternatively, as argued in Krapova & Cinque (to appear) within a finer-grained CP struc­
ture (cf. Rizzi 1997; Beninca and Poletto 2004), the higher position XP can be identified with
the Clitic Left Dislocation Topic position (TopP, as in Jaeger s 2004 proposal), while the lower
position YP can be identified with a second Topic position which, unlike the CLLD Topic
position, has operator properties and hosts not only non-clitic resumed D-linked wh-phrases,
but generally all non-clitic resumed Topic phrases (cf. also Rudin, 1990-91, Lambova 2000,
2001, and Arnaudova 2004 who calls them ‘contrastive topics’). The two types of Topics are
illustrated in (22) and (23), respectively. For arguments bearing on their respective syntactic
properties the reader is referred to Krapova (2002a):

(22) [TKufara] Ivan NA MARIA li ste *(go) dade? CLLD Topic

suitcase-the Ivan to Mary Interr, prt will it(CL) give
‘The suitcase, is it to Mary that Ivan will give?’
(23) [TKufara] koj ste prenese do garata? Operator Topic
suitcase-the who will carry until railway-station-the

To summarize, we have seen that strict conditions underlie the distribution of D-linked
wh-phrases in Bulgarian. We have suggested that they move to two distinct positions. Let
me finish by giving one piece of evidence that these positions are located higher than CP. The
evidence comes from lack of adjacency effects.

5.2. Lack of adjacency effects with D-linked wh-phrases

One immediate- consequence of the proposed analysis is that it predicts lack of adjacency
effects under D-linking. As is well-known, adjacency effects do obtain in Bulgarian matrix
questions, if the latter involve a non-D-linked wh-phrase. Thus for example, in (24), the wh-
phrase has to immediately precede the inflected verb and cannot be separated from it by any
material (apart from some adverbs, cf. Izvorski 1995. Boskovic 2001).
(24) a. Kakvo
* Ana dade na Petko? (Boskovic 2001,243)
what Ana gave to Petko
‘What did Ana give to Petko?’
b. Kakvo dade Ana na Petko?
what gave Ana to Petko
Interestingly, there are no adjacency effects with D-linked wh-phrases in wh-question with
a single wh-phrase, cf. (24a) and (25). The comparison between (26a) and (26b) further shows
that adjacency effects continue to hold for multiple wh-quesfions with bare, non-D-linked, wh-
phrases, but are alleviated if the wh-phrases are D-linked:
(25) Koja kniga studentite trjabva da procetat?
which book students-the must to read
(26) a. Na kogo kakvo dade Ivan?
to whom what Ivan gave
b. Na koj student koja kniga Ivan da (mu) dade?
to which student which book Ivan to him give
‘To which student Ivan should give which book?’

252
 If adjacency effects are indeed connected to properties of C, as argued by Boskovic (2001),
then once again we have evidence that D-linking is associated with position^) which are
located above the traditional CP projection,

References
Beninca and Poletto 2004; P, Beninca and C. Poletto. Topic, Focus, and V2: Defining the CP
Sublayers. The Structure of CP and IP. The Cartography of Syntactic Structures, voL2. (ed,
by LRizzi). New York, Oxford University Press, 2004: 52-75
Billings and Rudin 1996: L. Billings and C, Rudin. Optimality and Superiority: A new approach
to overt multiple-wh ordering. Formal Approaches to Slavic Linguistics: the College Park
Meeting, 1994, ed. by J. Toman, 35-60, Michigan Slavis Publications, Ann Arbor, 1996.
Bolinger 1978: D. Bolinger. Asking more than thing at a time. - Questions, ed. by Hiz, H.,
Dordrecht: Reidel, 1978.
Boskovic 1997: Z, Boskovic. On certain violations of the Superiority Condition, AgroP, and
economy of derivation. Journal of Linguistics, 33,1997: 227-254.
Boskovic 1998a: Z. Boskovic. Wh-Movement and wh-phrases in Slavic. Position paper presented
at Comparative Slavic Morphosyntax Workshop, Bloomington, Indiana, June 1998.
Boskovic 1998b: Z, Boskovic. Multiple wh-fronting and economy of derivation. Proceedings of the
West Coast Conference on Formal Linguistics 16, Stanford: Stanford University, 1998:49-63.
Boskovic 1999: Z. Boskovic, On multiple feature-checking: Multiple wh-fronting and multiple
head-movement. - Working Minimalism (ed. by Samuel D. Epstein and Norbert Hornstem).
Cambridge, Mass: MIT Press, 1999:159-187.
Boskovic 2001: Z. Boskovic On the nature of the Syntax-Phonology Interface. Cliticization and
related phenomena. Elsevier, 2001.
Boskovic 2002:Z. Boskovic. On Multiple wh-fronting. Linguistic Inquiry 34,2002: 351-383.
Boskovic 2003: Z, Boskovic. On the interpretation of multiple questions. Linguistic Variation
Yearbook 2003,1; 1-15.
Chomsky 1973: N. Chomsky. Codnitions on Transformations - A Festschrift for Morris Halle (ed.
by S. Anderson and P. Kiparsky). New York: Holt, Rinehart and Winston, 1973:232-286
Chomsky 1995; N. Chomsky, The Minimalist Program. Cambridge, Mass,: MIT Press
Cinque 1990: G. Cinque. Types of A1 dependencies. Cambridge, Mass.: MIT Press, 1990.
Comorovski 1996:1. Comorovski. Interrogative phrases and the syntax-semantic interface. Klu­
wer: Dordrecht, 1996.
Citko and Grohmann 2001: B. Citko and K. K. Grohmann. The (Non)-uniqueness of multiple
wh-fronting: German ~ Bulgarian. - Annual Workshop on Formal Approaches to Slavic
Linguistics: The Bloomington Meeting, 2000. Ann Arbor: Michigan Slavic Publications,
2001:117-136.
Dobrovie-Sorin 1994: C. Dobrovie-Sorin. The Syntax of Romanian: Comparative studies in Ro­
mance. Berlin: Mouton de Gruyter, 1994.
Grohmann 1998: K. K. Grohmann. Syntactic Inquiries into Discourse Restrictions on Multiple
Interrogatives, Groninger Arbeiten zur germanistischen Linguistik 1998, 42,1-60
Grohmann 2000: K.K. Grohmann. Prolific Peripheries: A Radical View from- the Left. Doctoral
Dissertation, University of Maryland, College Park 2000.
Izuorski 1995: R. Izuorski. Wh-Movement and Focus-Movement in Bulgarian. - ConSole II: Pro­
ceedings of the Second Conference of the Student Organization of Linguistics in Europe (ed. by
R. Eckardt and V. van Geehoven). The Hague: Holland Academic Graphics, 1995: 54-67

253
Kiss 1993: K. E, Kiss. Wh-Movement and Specificity. Natural Language and Linguistic Theo­
ry. 1993,11, 85-120
Krapova 2002a: I, Krapova. On- the Left Periphery of the Bulgarian sentence. University of
Venice Working Papers in Linguistics, vol. 12,107-128.
Krapova 2002b: I. Krapova. On D-linking and multiple wh-fronting in Bulgarian. Paper
presented at FASSBL5. Sofia, 2002,
Krapova and Cinque to appear: I, Krapova and G, Cinque, On On the order of wh-phrases in
Bulgarian multiple wh-fronting. - Porceedings of FDSL5. Leipzig. 2004.
Lambova 2000: M. Lambova. The Typology of Multiple Wh-fronting in Slavic Revisited. An­
nual Workshop on Formal Approaches to Slavic Linguistics. The Philadelphia. Meeting,
1999. (ed. by T. H: King and L Sekerina). Michigan Slavic Publications, Ann Arbor 2000.
Lambova 2001: M, Lambova. On A-bar movements-in Bulgarian and their interaction. The
Linguistic Review 2001,18: 327-374.
Milsark 1977: G. Milsark. Toward an explanation of certain peculiarities in the existential
construction in English. Linguistic Analysis, 1977, 3:1-30
Penchev (1998): Й. Пенчев. Синтаксис на съвременния български книжовен език.
Пловдив.
Penchev (1999): И. Пенчев. Бележки върху многократните к-думил. Ръкопис.
Pesetsky 1987, D. Pesetsky. Wh-in-situ: Movement and Unselective Binding. - The Represen­
tation of (In)definiteness (ed. by E. J. Reuland and A. G. ter Meulen). Camrdidge, Mass.:
MIT Press, 1987: 98-129.
Pesetsky 2000: D. Pesetskv. Phrasal Movement and its Kin. MIT Press, Cambridge, Mass
2000.
Richards 1997: N. W Richards. What Moves Where When in Which Language1 ? Doctoral Dis­
sertation, Massachusetts Institute of technology, Cambridge
Richards 2001: N W. Richards. Movement in Language: Interactions and Architectures. Oxford:
Oxford University Press, 2001.
Rizzi 1997: L. Rizzi, The Fine Structure of the Left Periphery. - Elements of grammar, (ed. by
L. Haegeman). Kluwer, Dordrecht, 1997:281-337
Rudin 1986: C. Rudin. Aspects of Bulgarian Syntax: Complementizers and wh constructions.
Slavica Publishers, Inc., Columbus, Ohio, 1986.
Rudin 1988: C. Rudin, On multiple questions and multiple wh-fronting. Natural Language and
Linguistic Theory, 1988,6: 455-501
Rudin 1990-91: C, Rudin. Topic and Focus positions in Bulgarian. Acta Linguistica Hun-
garica, 40 (3-4), 429-447
Tisheva 2000: Й. Тишева, Модели за инетепретация на сложното изречение в бългаския
език. ИК „СемаРШ”, София, 2000.

251
 Петя Несторова
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Алексанър Теодоров-Балан и проблемът за падежа

Академик Александър Теодоров-Балан не се нуждае от представяне. Той е един от

големите ни езиковеди, учени и мислители в недалечното ни минало, който постави ос­
новите на езикознанието в България. На него можем да бъдем признателни за многото
му дела в името на българското образование и наука, можем да му бъдем благодарни за
тяхното развитие и за големия принос в изучаването на езика ни и поставянето му на
сериозни научни основи.
Някои от неговите научни търсения обаче не са получили достатъчно адмирации в
българското езикознание, и то най-вече поради това, че по времето, когато са огласени,
българската нука не е била готова да ги приеме и разбере и за съжаление световната лин­
гвистика дори не е осведомена, че един български езиковед е изследвал явление, което
днес стои в основата на много научни разработки и. търсения. Тук говорим за теорията на
академик Балан за падежа (или още за дълбоките падежи, тематичните роли).
Концепцията за съществуването на падежни отношения (относби) като универсална
синтактико-семантическа категория А. Теодоров-Балан представя още в „Нова българска
граматика” от 1940 г.! На кратко неговото виждане е следното: трябва да се прави
разлика между падежен облик и падежни отношения, или както той ги нарича падежни
относби, тъй като едното е свързано с морфологичната категория на имената и със
словоизменението им, докато падежните относби касаят семантичните отношения между
глагола и имената в изречението. Веднага става ясно, че Балан и Ч. Филмор (в труда си
„Проблемът за падежа”) говорят за едни и същи явления, с тази разлика, че Ч. Филмор ги
нарича повърхностни падежи и дълбоки падежи.
По-късно, провокиран от критиките на доста, български езиковеди, сред които и Л.
Андрейчин, А. Теодоров-Балан публикува статия в сп. „Български език” (1954), в която
подробно излага и жарко защитава своите виждания по въпроса за падежите. Той обръща
внимание на това, че „граматиците обикновено не различават, смесват понятията „облик”
и „падежна относба”. У тях „падеж” е всякога прост облик на име с особна крайка и в
същото време израз на особна падежна относба; а разликата между облик и относба е, че
обликът за падеж е категория марфоложка, а падежна относба е категория синтаксова
(Теодоров-Балан 1954:191). Двайсет и осем години по-късно Ч. Филмор причислява това
„ново” явление към т.нар. скрити категории, които според него са от особена важност за
лингвистиката. Както сам той казва, става въпрос за съществени граматически признаци,

1 Двадесет и осем години преди Ч, Филмор да издаде своята студия „Проблемът за падежа”, която се сочи
като начало на теоретичните изследвания на явлението дълбок падеж или семантична роля.

25Р
 които даже при отсъствие на очевидна морфемна реализация безусловно съществуват
в действителност, появяват се в съчетания и ограничения и в трансформационните
възможности на лингвистичните единици (Филмор 1968: 374). Също както А, Теодоров-
Балан Ч, Филмор смята, че има разлика между термина падеж, разбиран като дълбинно
синтактико-семантично отношение, и термина падежна форма, чрез която се изразява
падежното отношение в конкретния език без значение дали за тази цел се използва
афиксация, суплетивизъм. добавяне на енклитични или проклитични частици или
ограничения в словореда (Филмор 1968:399-400).
А. Теодоров-Балан разбира падежната относба като смислова връзка и слага знак
за равенство между тях. Един от многобройните примери, които дава и коментира, е
следният: Майка обича щерка. В това изречение според него двете имена нямат особен
завършек (флексия), който да насочва към някой от известните ни в езиците падежи,
но според семантичните им отношения към глагола (или както се изразява „семантично
значенски”) едната дума е в именителна относба (семантична роля деятел, както я
нарича авторът), докато другата е във винителна относба (семантична роля тръпник) и
това се разбира от глагола обичам, където „съдържанието на представа обичам се извъшва,
осъществява от представа майка, а според втората относба щерка е представата, която
търпи вършене - обичана е” (Теодоров-Балан 1954: 186). По този начин А. Теодоров-
Балан очертава валентната рамка2 на глагола обичам, а именно х обича у, където х
извършва действието и е белязан с някаква семантична роля (според автора вършител,
деятел), а у го понася върху себе си и също е белязан със семантична роля, подобаваща
на семантичното отношение с глагола, и това е тръпник. А. Теодоров-Балан продължава,
че всяко едно от местата х или у може да бъде заето от което и да е съществително за
лица например. Според синтактичните отношения вършителят е субект (подлог), а
предметът на чувството - в случая щерка - е обект (допълнение). Ако сменим местата
на двете съществителни, ще получим изречението Щерка обича майка, където няма да
има промяна във формата на двете съществителни, но ще има съществена промяна в
отношенията - или както казва А. Теодоров-Балан, ще има промяна в относбите. Щерка
вече ще бъде в именителна относба, или деятел, а майка - във винителна относба, или
тръпник. Ако това изречение се преведе на руски, то тогава в повърхнинната структура
името подлог ще бъде в иминителен падеж, докато името допълнение - във винителен
падеж. Когато обърнем изречението и имената си сменят местата, те ще си разменят
и падежите, но името подлог винаги ще има едно и също семантично отношение към
сказуемото без значение кое точно съществително е употребено, същото се отнася и до
името допълнение.
По повод на изучаването на повърхностните падежи Ч, Филмор прави интересни
наблюдения, Мюлер публикува монография за употребата на номинатива и акузатива
в латинския език, в която посвещава сто и седемдесет страници на акузатива и само
няколко на номинатива, като обяснява, че и двата падежа - номинатив и вокатив - „не се
разглеждат в споровете за теорията за падежа. В номинатив стои подлогът, за който нещо
се съобщава в изречението” (Мюлер 1908, цит. по Филмор 1968: 378). За друг автор, Суит,
ролята на подлога е толкова ясна, че той провъзгласява номинатива за единствения
падеж, в който може да стои съществителното (в роля на подлог). Днес знаем, че това
не е задължително за всички езици. Но при по-детайлно разглеждане се установява,

: Терминът падежна рамка (по-късно валентна рамка, субкатегоризацианна рамка) е въведен от Ч, Филмор.
който го определя така: „наличното падежно оокръженйе в изречението, в съответствие с което се избират
глаголите1' (Филмор 1968:408).

256
 смята Филмор, че семантичните различия в отношенията между подлога и сказуемото
са в същия порядък и показват същото разнообразие, както и в случая с всички останали
падежи, поради което той не вижда основания в традиционното описание за употребата
на падежите да отсъстват такива раздели като „номинатив на личния агенс”, „номинатив
на пациенса”. „номинатив на бенефициента” и „номинатив на заинтересованото лице”
(Филмор 1968: 378). А. Теодоров-Балан открива тези вътрешни процеси много преди
Филмор. Той прозира, че имената до глагола в някои езици може и да не се променят
по падеж (или падежнен облик, форма), но те влизат в семантични отношения с глагола
в изречението и това е по-дълбоко и всеобщо явление от повърхностните падежи, които
може да съществуват, може и да ги няма, докато семантичните отношения между
имената и глагола са характерни за изреченията във всеки език. Той твърди, че
падежите (падежни облици) могат да изчезнат, апа‘падежните отношения (относби) -
не, защото те са постулат на мисълта. Подобна теза развива и Ч. Филмор, Дълбоките
падежи са „множество универсални, може би вродени, понятия, идентифициращи някои
типове съждения, които човек може да изказва за събития, които стават около него -
като например !кой е направил нещо’, ’с кого се е случило нещо’, ’кое е подложено на
изменение’” (Филмор 1968:405). От сравнението се разбира, че Балан и Ч. Филмор са на
еднакво мнение по много от въпросите, засягащи семантичните падежи.
А.. Теодоров-Балан е наясно с явлението, чието съществуване е установил - падежните
облици са характерни за т.нар. синтетични езици и представляват морфологична кате­
гория, т.е. това явление засяга само част от системата на някои езици. Същевременно
както синтетичните, така и аналитичните езици изразяват падежни отношения, които
представляват синтактико-семантична категория.
А. Теодоров-Балан различава пет вида падежни отношения (относби): именително,
звателно, винително, дателно и родително. За именителното отношение авторът
изключително точно заключава, че „то именува вършителя (agens) на едно битие
(състояние) или движение” (Теодоров-Балан 1954: 194). Освен вършител той нарича
именителното отношение и още деятел, докато за винителното отношение въвежда
термина райепз-щатник” (Теодоров-Балан 1954:199), а в Граматиката си използа термина
тръпник, които (деятел и тръп-ник) по-късно Й. Пенчев недвусмислено употребява
вместо всеобщо познатите термини агенс (деятел) и паииенс (тръпник)3, с ясната цел
да демонстрира връзката с това, което е установил неговият именит предшественик.
А. Теодоров-Балан твърди, че в синтаксиса тепърва ще се установява в кой език кой
падеж е налице и „с какви способи се изразява в реч - а способите биват за всякой език
преразлични”4 (Теодоров-Балан 1954: 197). Много жарко авторът спори, че става върос
за „тенденции в езика”, и то в книжовния език, когато става дума за начина, по който
се изразяват различните падежни отношения в новобългарския език (чрез синтетичните
форми на думите или чрез аналитични форми - предлог и име). От дадения от автора
алгоритъм за работа върху изречението за пореден път разбираме тясната връзка между
термините дълбок падеж на Ч. Филмор и термина на А. Теодоров-Балан падежна относба:
„В синтаксата на езика, при анализа на изречението, същественото са падежните относби.
Разтълкува ли се действителността, отразена във везбите на думите за реч, веднага

3 Вж. Пенчев 1998: 74-75.

4 Така днес авторите на теоретични разработки за семантичните роли, когато определят броя и значението им,
предлагат примери от различни езици, като по този начин доказват наличието на различни средства за тяхното
изразяване. Например в грузинския език агенсът като подлог при преходен глагол може да бъде изразен както
с именителен падеж, така и с ергатив и дателен падеж (вж. Вежбицка 1980:303).

257
 изпъкват способите за израз на действителните или мислени относби между местата,
между представите за тях; и с това е вече отворен пътят за определение на синтаксовите
служби, на „части на изречението”; тия служби осветляват правилата за употреба на
падежни изрази, прости и съставни” (Теодоров-Балан 1954:209). Още едно доказателство
за съвременно разбиране на явлението дълбоки падежи/семантични роли от А, Теодоров-
Балан е друго негово твърдение: „[...] научна теория на падежа установява, че във всяка
човешка реч има падежни относби и способи за израз на тия относби което показва,
че авторът не говори за падежа като за категория със сготвените склонитбени типове, а за
синтактико-семантична категория, която същестува във всички езици, тъй като я има във
всяко изречение и наистина се изразява в повърхнинната структура по различен начин.
Всъщност А. Теодоров-Балан представя идеята, върху която Ч, Филмор много по-късно
във времето изгражда своя труд за дълбоките падежи. Ч. Филмор се сочи и като първия
автор на цялостна разработка по темата за тази универсална категория, но ние знаем, че
до същата идея са стигнали и много други учени, един от които е академик Балан.
Все пак не бива да загърбваме разгорещените спорове, които предизвиква мнението на
А. Теодоров-Балан, че в българския език има падежни отношения. Главното възражение
срещу концепцията му е, че след като в съвременния български език не са се запазили
падежни форми, не може да се говори за падежни отношения. Това означава, че не се
признава съществуването на скрити категории в езиците, а това е именно една от основ­
ните предпоставки, върху които се базира падежната теория на Ч. Филмор и върху които
в съвремието се градят някои научни направления в лингвистиката.
Едно от обвиненията, отправени към А. Теодоров-Балан. е, че „допуска универсални и
„понятийни” категории в езика, независимо от наличието или отсъствието на конкретни
граматически форми като носители на дадените значения” (Андрейчин 1952: 28).
Стремежът към откриване на универсални категории лежи в основата на съвременните
лингвистични теории. Някои от падежните отношения, които А. Теодоров-Балан нарича
дейник (agens) и патник (patient), са много близки до наименованията на падежите,
предложени от Ч. Филмор5. За разлика от него обаче българският лингвист заимства
наименованията на семантичните падежи от наименованията на повърхностните падежи,
което още повече засилва противопоставянето у опонентите на новата идея, че тук не става
въпрос за ново явление, а за някакво „объркване” на граматичните процеси.
Според А. Теодоров-Балан способите за изразяване на падежните отношения в
българския език са главно падежни изрази с предлози, в които предлозите променят своето
първично значение. Наричайки изразите с предлози „съставни облици” (Теодоров-Балан
1954: 193), той достига до крайното твърдение, че в българския език може да се говори
за склонение като система от способи за изразяване на падежните отношения. Тук става
ясно, че А. Теодоров-Балан не е избистрил идеите си докрай. Факт е обаче, че явленията,
които описва, като ги нарича падежни относби, са същите като явленията, наричани
дълбоки падежи или семантични роли, погледнато от съвременна гледна точка.
Въпросът за критериите, които определят броя на падежите, представлява основното
слабо място както в съвременната падежна теория, така и в теоретичните схващания на
А, Теодоров-Балан. Той смята, че другите видове падежни отношения, които могат да се
открият при подробен анализ, са вече нюанси на посочените от него пет главни падежни
отношения. Вероятно това опростяване на падежните отношения предизвиква резките
критики и преобладаващия негативизъм спрямо стройната теория на А. Теодоров-Балан.

s Бенатова 1979:86.

258
Употребеният от него термин падеж прави връзка с морфологичната категория и създава
объркване в терминологията. Може би, ако авторът беше използвал друг термин, неговите
идеи щяха да имат шанс да бъдат разбрани и приети още в съвремието си.
Днес без съмнение можем да кажем, че в българската лингвистика основател на теори­
ята за семантичните роли е А. Теодоров-Балан. Явлението, което той описва и защитава,
наистина е универсално и съществува в граматичната структура на езиците без значение
как конкретно е изразено. Ние трябва да бъдем горди, че още през 1940 г., много преди Н.
Чомски или Ч. Филмор, един български езиковед формулира и обяснява съществуването
на тази синтактико-семантическа категория.
Днес всички синтактици, или поне тези, които се занимават с генеративна граматика
или някои от многобройните й направления, сочат А. Теодоров-Балан като първия бъл­
гарски езиковед, заговорил за явлението семантични роли. Това са Пенчев 1974, 1984,
1993,1998,1999; Ницолова 1993,1996, 2001; Лакова 1988,1991, 2002; Коева 1992, 1996,
1998; Динева 1996,1999 и др. Всички лингвисти, работили по проблема, отдават заслуже­
ната първенствуваща роля на А. Теодоров-Балан в езиковото дирене за дълбоките паде-
жи/семантичните роли.

Литература
1. Андрейчин 1952: Андрейчин, Л. Към въпроса за аналитичния характер на съвременния
български език. - БЕ, 1952, кн. 1-2.
2. Бенатова 1979: Бенатова, П. Падежната граматика и съпоставителните изследвания. -
СЕ, 1979, кн. 3,
3. Вежбицка 1980: Wierzbicka, A. The case for surface case. Karoma Publishers, Inc., Ann
Arbor. Цит. по НЗЛт.ХМ
4. Пенчев 1998: Пенчев, Й, Синтаксис на съвременния български книжовен език.
Пловдив.
5. Филмор 1968: Fillmore, Charles J. The Case for Case. - Universals in Linguistic Theory, E.
Bach and R. T. Harms (eds.). New York. Цит. по НЗЛ r.X.
6. Теодоров-Балан 1940: Теодоров-Балан, А Нова българска граматика. С.
7. Теодоров-Балан 1954: Теодоров-Балан, А. Българско склонение. - БЕ, 1954, кн, 1. Цит.
по А. Теодоров-Балан. Избрани произведения. София, 1987.

259
 Олга Младенова

Тематичните роли като средище на езикова еволюция

От гледище на диахронната лингвистика въобще и в частност на етимологията една

от многообещаващите области на изследване е пограничната ивица между синтаксис и
семантика. Използвайки инструментариума на синтактиците, историците на езика могат
да преодолеят импресионистичния характер, който семантичните промени, постулирани
при етимологичен анализf имат в много случаи и до днес. Не мисля, че твърдението, че
синтагматика и парадигматика са две страни на една и съща монета, се оспорва днес от
някого. Друг е въпросът да се покаже как именно синтагматичните условия на употреба
на думите влияят върху техния инвентар и обратното. Тук въз основа на българската
глаголна лексика от славянски произход ще се занимаем с едно от синтагматичните явле­
ния, които представляват интерес от етимологична гледна точка, понеже позволяват да
се класифицират и осмислят по нов начин някои случаи на преразпределение на лексеми
в рамките на определени семантични полета, а също тяхното изместване и пренасяне в
други привидно отдалечени семантични полета.
От средата на 1960-те години насам е прието да се смята, че на синтактичните отноше­
ния. в простото изречение в семантичен план съответстват функционалните отношения на
предиката и неговите аргументи, всеки от които има определена тематична роля,1 Тази
семантична теория заслужава сериозно внимание и има потенциал както в синхронен,
така и в диахронен план, макар че сред лингвистите все още няма съгласие относно ти­
пологията и инвентара на тематичните роли, които аргументите могат да изпълняват по
отношение на своя предикат, и въпреки терминологичната пъстрота, която цари в лите­
ратурата. Сред най-често обсъжданите тематични роли са:
агент (англ. agent), {А}, който съзнателно извършва някакво действие, напр. {А: Май­
ката) сготви вечеря;
деятел (англ. actor), Щ), който извършва, причинява или контролира някакво дейст­
вие, напр. {Ц: Колата) дава заден ход;
пациент (англ. patient), (П). който понася ефекта на някакво действие, напр. Слънце­
то стопи {П: снега);
получател (англ. recipient или beneficiary), {Пч}, в чиято полза дадено действие се из­
вършва, напр. Бабата разказва (Пч: на внучето) приказка;
преживяващ (англ. experiencer), (Пж), който изпитва някакво душевно или физическо
състояние, напр. {Пж: На кучето) му е горещо;

1 За достъпно изложение на теорията за тематичните роли с по-нататъшна библиография вж. Саид 1997:139-1'71.

2®
 местоположение (англ. location), {М}, където се развива действието или където е раз­
положено нещо, напр. {М: В киносалона} беше тъмно;
инструмент (англ, instrument), {И}, с чиято помощ се извършва действието, напр.
Пиша {И: с молив};
източник (англ. source). {Ич}, откъдето изхожда действието или начална точка, от коя­
то започва някакво движение, напр. Той научи за катастрофата {Ич: от жена си};
цел (англ. goal), {Ц}, към която е насочено някакво действие, напр. Мишо отива {Ц: на
училище}.
Списъкът може да бъде продължен и, както се вижда от приведените примери, дефи­
нициите позволяват някои аргументи да бъдат класифицирани двояко: докато колата във
втория пример не може да бъде сметната за агент, майката в първия може да бъде и деятел,
защото тематичната роля агент е частен случай на по-широката тематична роля деятел.
Сравнявайки предикати, отнасящи се към еднакви дейности, състояния или събития,
в различни езици или различни стадии на един и същ език, можем да установим същест­
вуването на вариации от два типа: (а) различен набор на допустимите лексеми, предста­
вящи съответните аргументи, при което самата структура на аргументите е неизменна; и
(б) различна структура на аргументите, което може да се съпровожда и от различното им
лексикално представяне.
И в рамките на един синхронен срез на даден език могат да се открият предикати,
които, без да са синоними, се отличават само по кръга от лексеми, представящи техните
аргументи. Например, и българският книжовен език и българските диалекти последова­
телно разделят полето на ‘поемам, дърпам навътре в себе си’ на две части в зависимост от
това кой е деятелят, кой пациентът и кой източникът:
бозае, суче, диал. бизае, сей, сиса, цица (Младенов 1975:231) £{Д: малкото на човек или
млекопитаещо животно} поема, дърпа навътре в себе си {П: мляко} {И: бозка}’;
смуче ‘{Д: човек, животно, растение, предмет} поема, дърпа навътре в себе си {П: теч­
ност, въздух, дим, прах} {И неутрализиран}1.
Съответният общославянски глагол ^susati (Копечни 1981: 362) обаче като че ли не
прави такова разграничение, или поне не всички славянски езици го демонстрират, срв.
рус. сосать:
Щ: шмели и пчелм}...сосут жидкий пахучий (П: мед} (НКРЯ: Константин Паустовс-
кий);
ть!...не убил ни одного {Д: комара}, сосущего твою {П: кровь} (НКРЯ: В. Г. Короленко);
{Д: Он} продолжал сосать {И: из бутилки}, время от времени погляднвая на окружа-
ющий мир самоуглубленннм взглядом {Д: младенца}, сосущего {П: грудь матери} (НКРЯ:
Фазиль Искандер);
Никаких {П: соков} {Д: плющ) {И: из стволов обвиваемкх им деревьев) не сосет (НКРЯ:
Ю. Н, Карпун);
кошка лежит, развалясь, {Д: котята} сосут {П: ее} (НКРЯ: Борис Екимов).
И други двойки български глаголи илюстрират семантични разлики, които могат да
бъдат анализирани по подобен начин, напр. кърмя и храня; доя и цедя, изцеждам; обувам
и обличам; скубя и изтръгвам; шибам и удрям; кроя и режа и т,н. При съпоставяне на
различни езикови системи личи, че в тях различни категории от реални са удостоени с от­
делни предикати. Например от руските есть, кушатъ и жратъ, които се отличават по до­
пустимия си кръг от деятели, само първото има български еквивалент: ям. Фактът, че има
категории, които систематически се обособяват езиково в дадена култура, сам по себе си
свидетелства за тяхната важност за носителите на езика. Не по-малък интерес представ­
ляват и промените в това отношение, които могат да бъдат проследени диахронически.

261
 И тъй, да се обърнем към типовете промени в тематичните роли на аргументите и
въздействията, които те могат да окажат върху предиката и неговото лексикално окръ-
жение с течение на времето.
I, Стесняване на кръга от лексеми, които могат да представят аргумента на даден
предикат.
Ярък пример от тази категория е садя ‘слагам {П: семена, стръкове, разсад, корени на
растение} {М: в почва}’, ‘слагам {П: домашна птица} {М: върху яйца}’, чиито северносла-
вянски съответствия, наследници на *saditi, пазят първоначалното каузативно значение
‘слагам да седне {И: човек, животно} (М: неутрализирано}’ (Копечни 1981:284; БЕР 6:411-
415). Остава неясно защо стеснените тематични роли на пациента и местоположението на
садя в български не са били лексикално компенсирани, което е довело до необходимостта
да се използва перифраза слагам / каня, да седне за изразяване на етимологичното зна­
чение на садя. В това отношение български се отличава от другите балкански езици (алб.
и/, рум. a$eza. нгр, кабВД и турски (oturmak, oturtinak), които всички си имат глагол със
значение ‘слагам да седне’.
II. Разширяване на кръга от лексеми, които могат да представят аргумента на даден
предикат.
Например бълг. поя ‘давам да пие {Пч: на човек, животно}; давам да „пие” {Пч: на
нива, градина, ливада}’ в сравнение с другите продължения на *pojiti (Копечни 1981; 278;
БЕР 5: 573) е разширило кръга от лексеми, които могат да бъдат негови получатели чрез
метафора поради оприличавам на земята с одушевените получатели на поя.
Не винаги обаче е тъй лесно да се разбере дали даден пример илюстрира разширяване
или стесняване на кръга от лексеми, които представят аргументите на предиката. Само
чрез историко-етимологичея анализ може да се изясни дали бълг. яхам ‘възсядам, качвам
се на {М: кон, магаре, велосипед}’ и яздя ‘карам, управлявам движението на {П: коя, магаре,
велосипед}; пътувам възседнал на {И: кон, магаре, велосипед}’, чиито севернославянски
съответствия, наследници на *jaxati/ *jexati и *jazditi/ *jezditi най-често имат като
местоположение, пациент и съответно инструмент каквото и да е превозно средство
(Копечни 1981:137,138; 9ССЯ 8:169-170,184-185: ЕРСЕ 5,267, 275-276), са архаизъм или
иновация, т.е. дали южнославянските езици са стеснили кръга от тематични роли, които
могат да се изпълняват от аргументите на тези предикати или северните славянски езици
са го разширили. Свидетелството на полаб. jezdct ‘яздя’ сякаш прави втората хипотеза не­
правдоподобна. Нещо повече, съответните български глаголи за превозно средство - качвам
се, карам и возя се - имат тясно разпространение в славянския свят и явно са получили
семантичната си специализация през балканския период в историята на южнославянските
езици (БЕР 2:235-236,290-291; ЗССЯ 9:107-108; 152-153; Копечни 1981:411).
Стесняването на лексикалната сфера на аргумента на един предикат може да
предизвика компенсаторно разширяване на сферата на аргумента на друг предикат.
Книжовният български глагол прося- ‘увещавам, моля {Пч: хората} {П: милостиня}’
е стеснил лексикалното пространство на пациента в сравнение с другите славянски
езици, където наследниците на *prositi (Копечни 1981: 292; БЕР 5: 780-782; ЕРСЕ 12:
725) продължават да имат лексикално неограничени пациенти. В замяна на това бълг.
моля и другите южнославянски наследници на прасл. *modliti, първоначално ритуален
термин, са придобили възможност да означават не само молитва към Бога или към светец,
но и молба, отправена към човек, т.е. лексикалното представителство на получателя е
разширено (Копечни 1981: 209; БЕР 4: 220-222; ЗССЯ 19: 87-92; ЕРСЕ 8: 487-488). Няма
съмнение, че двата процеса са взаимосвързани.

262
 Ill, Структурна промяна на тематичните роли на аргументите на даден предикат.
В книжовния език глаголът клада има пациент огън и е синоним на паля. Сравнени­
ето с другите славянски езици показва, че това значение е резултат от пренареждане на
аргументите на глагола, съпроводено от стесняването на кръга от лексеми, които могат да
ги представят (БЕР 2:411-412,409-410; Копечни 1981:148; НССЯ 9:187-189). Ако означим
съвременното състояние ‘стьквам (П: огън}’ като стадий (3), можем да реконструираме
преди него стадий (2) 'подреждам на куп {П: дърва, съчки} {Ц: за огън}’ и стадий (1) 'под­
реждам на куп {П: предмети}’. Следователно съвременното книжовно значение е резултат
от реинтерпретацията на тематичната роля цел като пациент. Предходният стадий (2) се
характеризира със стесняване на кръга от лексеми, представящи пациента, до горивни
материали. В южните български диалекти обаче клавам. клада е запазил характерния
за славянските езици лексикално неограничен пациент - тези диалекти са в стадий (1).
Семантичната промяна, която глаголът клада е претърпял на част от българската езико­
ва територия, трябва да се разглежда във връзка със слагам, турям и гуждам, които са
поели неговата широка семантика и то непременно с методите на лингвистичната геог­
рафия, които единствено могат да разкрият реално съществуващите в диалектите набори
от специализиран и общ глагол и да подскажат в каква последователност са се развива­
ли еволюционните процеси (Толстой 1965:144-147; Младенов 1979: 98; Младенов-Архив,
карта II.3.3; Колев 1992:49-50).
Друга илюстрация на разглеждания тук тип промяна се предоставя от книжовния
глагол дои ‘{Д: човек} изцежда {П: мляко} {Ич: от виме на добитък}’, който има в това
значение паралели в повечето славянски езици, но независимо от това представлява оче­
видна от етимологична гледна точка иновация. В старобългарски, българските най-край-
ни западни говори и сърбохърватски е представено етимологичното значение '{Д: майка
или овца, коза, крава} дава да суче {И: мляко} {Пч; на дете или агне, яре, теле}’ (ЗССЯ
5: 53-54; Младенов 1971; Младенов 1978а; Копечни 1981: 93; ЕРСЕ 3:138). Центърът на
иновацията за българския език обхваща източните български говори. В тях етимологич­
ното значение е представено от друг славянски глагол - кърмя, получил значението си в
резултат на старинно, документирано още от XIII в. стесняване на кръга от лексика, която
може да представя неговите аргументи (ЗССЯ 13: 225-226; БЕР 3: 213-214; ЕРСЕ 6: 376-
377). Между иновационния и консервативния ареал има дифузна зона: стесняваща се на
юг ивица от западните български говори, чиято източна граница върви покрай ятовата
изоглоса (виж картата в Младенов 1978а: 150). В нея се употребяват едновременно и ети-
мологическото и иновационното значение на глагола доя. И тъй, изглежда правдоподобна
следната семантична еволюция. В късния праславянски период по-голямата част на сла­
вянските диалекти са обозначавали с един глагол - *dojiti - две ситуации: (1) 'Д: майка
или овца, коза, крава} дава да суче {П; мляко} {Пч: на дете или агне, яре, теле}’ и (2) ‘Д:
човек} изцежда {П: мляко} {Ич: от виме на добитък}’, от които само първата съответства на
първоначалното, етимологично значение на глагола. Промяната е възникнала в резултат
на модификации във всички аргументи на предиката, с изключение на пациента (мляко),
който остава неизменен. След заселването си на Балканите славяните влизат в контакт
с населения, които ясно разграничават тези две ситуации и ги означават с различни гла­
голи - срв. относно (1) нгр. бцХа^й, рум, alapta и алб. i jap gji, а относно (2) нгр.
рум. midge и алб. mjel. Дву- и многоезичието с тези населения спира вътрешнославянския
иновационен процес. Нещо повече, в източната част на българската езикова територия се
възприема нов начин за обозначаване на ситуация (1) - чрез глагола кърмя.
Важно от типологична гледна точка е да не се забравя, че ако сродни езици стеснят
по различен начин кръга от лексеми, които могат да представят даден аргумент или пък

263
 модифицират структурата на аргументите на предиката, етимологичната връзка между
сродните предикати може да се затъмни. Това явление играе особено важна роля при
заемането на глаголна лексика и съответно неговото влияние трябва да се отчита при
етимологизирането й. Ще дам само един пример. Прася. * grabiti е представено в повечето
славянски езици в значение ‘грабя’ и е сродно с *grebti ‘греба’ (ЗССЯ 7: 97,109-ПО: ЕРСЕ
4:198,201)2. В някои български и сърбохърватски диалекти обаче наследници на *grabiti
са засвидетелствани със значение ‘бързам; карам да бърза’ (Копечни 1981:121: BEP 1:269,
276-277; PCKHJ 3: 534). Тези форми са прекият етимон на често дискутирания румънски
глагол grabi ‘бързам; карам да бърза’, за който Чорънеску пише: „Румънското значение
липсва във всички славянски деривати; то изглежда нормално от семантична гледна
точка (вж. лат. rapidus < rapere), но е странно, че промяната е засвидетелствана само в
румънски” (Чорънеску 2002: Ns 3850). Ясно е. че проблемът всъщност е не там, където
го вижда Чорънеску. В южнославянските диалекти значението ‘бързам; карам да бърза’
не е изолирано като в румънски, но и там то се нуждае от обяснение. Ако приемем, че от
*grabiti чрез различно оформяне на аргументите на предиката са се развили две отделни
употреби, които означават различни ситуации: (1) ‘{А: конник} ръга, мушка {И: кон}’ и
(2) {А: човек} взема с рязко движение {П: предмет}’, може да се види как се е стигнало
до ‘припшорвам, карам да бърза’ в първия случай и ‘грабвам, похищавам, плячкосвам’
във втория. И в двата случая става дума за характерно движение на ръката на човек,
което обаче има различна цел. Такава изходна семантика подхожда на *grabiti и от
гледна точка на родството му с *grebti ‘греба’. С течение на времето именно целта, с която
движението се прави, започва да доминира семантиката на глагола в различните му
употреби. Следователно непреходното значение ‘бързам трябва да е вторично и значение
‘бързам’ не се извежда непосредствено от ‘грабя’, както предполага Чорънеску.
И тъй, във връзка с изложеното тук могат да се направят следните обобщения и изводи
от общ и частен характер:
1. Етимологичният анализ на глаголна лексика (била тя изконна или заета) трябва да
включи в арсенала си проучването на модификациите в тематичните роли па аргументи­
те на предиката като свой стандартен метод.
2. Тъй като след основополагащите макар и не безспорни работи на Уорф и Сепир (вж.
ХилиМанхайм 1992; Джозеф и др. 2001), може да се очаква, че на представляващите ценност
за дадена култура категории от реални се придава и по-специално езиково оформление,
типичните за даден език лексикални конфигурации на тематични роли заслужават
особено внимание. Би било интересно от тая гледна точка ако се докаже, че говорещите
на балкански романски трансхумантни овчари наистина систематически разграничават
месото от другите храни, както подсказва сравнителният анализ на глаголи за готвене
в български и румънски (Младенова 1979). Може да се проследи и друга характерна за
Балканите групировка - хора и домашни животни като деятели и пациенти - и да се
уточни до каква степен членовете Й са неразличими в езиково отношение.
3. Промените в тематичните роли на аргументите на един предикат в повечето
случаи предизвикват компенсаторна верижна реакция, която може да бъде адекватно

2 Тука няма да обсъждаме въпроса дали, както предлага ЗССЯ, *grabiti във формално отношение е каузатив от
*grebtl Требя’, т.е. има за пациент инструмента с който се извършва действието „гребане” - ‘правя нещо (ръка,
весло, гребло) да гребе’, което добре подхожда на някои славянски употреби (напр. рус. диал. грабить ‘събирам
с гоебло’) и или пък е негов итератив, както като че ли подсказва ЕРСЕ, който смята лат. нтератив grobti на
grebti за най-близък роднина на *grabiti, Възможно е да имаме омонимни паралелни образования от един и същ
изходен глагол.

264
изследвана единствено с методите на лингвистичната география, защото те позволяват
да се издирят и сравнят диалектните отговори на един и същ дразнител, които образуват
лексикални редове (множества)-'. Верижните реакции, които водят началото си от областта
на славянската глаголна лексика на българския език, могат да породят компенсаторни
глаголни иновации без паралел в другите славянски езици. Дали и доколко балканското
дву- и многоезичие е изиграло роля за тяхното възникване трябва да се решава във
всеки конкретен случай поотделно. Специално внимание заслужават случаите, когато
образувалата се в лексикалната система лакуна остава незапълнена.
4. Видяхме, че механизмът, чрез който кръгът на лексикалните представители на да­
дена тематична роля се разширява, може да включва в себе си метафора. Трябва да се
види дали едноплановото (с единици от същия ранг) или разноплановото (с единици от
друг ранг по метафоричен или метонимичен път) разширяване на лексикалната сфера
преобладава и дали метафората и метонимията играят някаква роля при другите видове
промени на тематичните роли.
5. В условията на езиков контакт влиянието на дву- и многоезичието трябва да се от­
чита и като възможна причина за възникване на самите промени в тематичните роли на
аргументите на предиката и като фактор, влияещ на характера на тяхното отражение
върху лексикалното обкръжение на предиката.
6. Необходимо е изчерпателното проучване на българската глаголна лексика от тази глед­
на точка, за да се добие пълна представа за процесите, които са довели до нейното оформяне
във вида, в който тя ни е известна днес. Такова изследване ще допринесе и за установяване
на типологията на промените, които лексикалните сфери на аргументите са претърпели в
българския език. Чак след като се получат съпоставими резултати относно представителен
брой неродствени езици, може да се види дали еволюционните процеси са универсални (кое­
то на този стадий ми се струва по-вероятно) или имат културна специфика.

Библиография
БЕР: Георгиев В, и др. Български етимологичен речник. Т. 1-6. „Издателство на БАН”,
София, 1971-2002.
Джозеф и др. 2001: Joseph, J, Е., Love, N., Taylor, Т. J. Landmarks in Linguistic Thought:
The Western Tradition in the Twentieth Century. „Routledge”, New York - London. Vol.
2.
EPCE: Havloud E. et al. Etymologicky slovnik jazvka staroslovenskeho. T. 1-12. „Academia”,
Praha, 1989-2004.
Колев 1992: Колев, Г Изоглоси с направление запад-изток в българския език. 1 - Език и
литература, 47/4,49-56.
Копечни 1981: Кореспу, Frantisek. Zakladnf vseslovanska slovni zasoba. „Academia”, Praha.
Младенов 1971: Младенов, M. Сл. Две лексикални изоглоси в български език. - Rocznik
Slawistyczny, 33,1971, 39- 47
Младенов 1975: Младенов, М. Сл. Распространение некотормх карнатизмов в болгарских
говорах. - В: Славянско© и балканское язьжознание. Проблеми интерференции и
язьжовнх контактов. Москва, 1975, 220-235.

s На диалектните лексикални редове (множества) като аналитична единица на лингвистичната география,

причините за тяхното възникване, произхода и взаимоотношенията на съставните им елементи се обръща
специално внимание в Младенов 19786,

265
Младенов 1978а; Младенов, М. Сл. Из наблюдения над болгарекой диалектной лексикон.
2. Глаголи доя, кърмя, мълзем - значения и распространение. ~ В: Общеславянский
лингвистический атлас. Материали и исследования 1976. „Наука”, Москва, 1978,
148452.
Младенов 19786: Младенов, М. Сл. Диалектните лексикални различия и причините за
тяхното появяване. - - В: Славистичен сборник. София, 1978, 223-228.
Младенов 1979: Mladenov, М. Einige Aspekte der sprachgeographischen Erforschung alter
bulgarischer Lexik. - Zeitschrift fur Slawistik, 24/1,96-99.
Младенов-Архив: Младенов, M. Сл. Личен архив (19554992).
Младенова 1979: Младенова, 0. Сравнителен анализ на една лексико-семантична група
глаголи в българския и румънския език. - Съпоставително езикознание, 4/6,741.
НКРЯ: Натщональньтй корпус русского язнка <ruscorpora.ru> 4.Х.2005.
PCKHJ: Речник српскохрватског кнжкевног и народног )езика. III. „Институт за српскох-
рватски )език”, Београд, 1965.
Саид 1997: Saeed, J. I. Semantics. „Blackwell Publishers'’’, Oxford.
Толстой 1965: Толстой, H. И. Из географии славянския елов. 3. Правни - Левьш; 4.
Хорохориться; 5. Класть. - Общеславянский лингвистический атлас. Материали и
исследования. „Наука”, Москва, 133447.
Хил и Манхайм 1992: Hill, J. Н., Mannheim, В. Language and World View. - Annual Review
of Anthropology 21, 381-406.
Чорънеску 2002: Cioranescu, Alexandru. Dictionarul etimologic al limbii romane. „Saeculum”,
Bucure^ti.
ЗССЯ: Трубачев, 0. H. идр. Зтимологический словарь славянских язьшов. Вьш. 1-31. „На­
ука”, Москва, 1974-2005.
 Steven Franks
Indiana University
AND

Catherine Rudin
Wayne State College

What Makes Clitic Doubling Obligatory?

1. Introduction
Clitic Doubling in Bulgarian is a much-studied phenomenon, which many have proposed
to explain, including our dear friend Jordan Penchev, who devoted a chapter of his Balgarski
Sintaksis to the topic of „Pronominal Doubling of Syntactic Categories’’ (Penchev 1993, chapter
9), Nonetheless, many questions remain unsolved, and in particular the obligatoriness of
certain cases of clitic doubling has never received a satisfying analysis. In the last section
of this paper, as the title suggests, we propose an account of why clitic doubling is required
in some constructions in Bulgarian. However, before even beginning to attack this question,
several basic issues concerning the analysis of Bulgarian pronominal clitics need to be
addressed. We start by reviewing the facts of clitic doubling, then discuss three fundamental
properties of clitics which remain uncertain in spite of intense study, asking: (i) whether they
are arguments or not, (ii) whether they are heads or phrases, and (iii) how they get in the
right order. The answers to these questions are obviously crucial to an understanding of clitic
doubling constructions. Another crucial issue is the nature of clitic-doubled topics; we argue for
a movement analysis of topicalization. Taking Boskovic’s (2002) account as a point of departure,
we suggest a new analysis of Bulgarian clitics which derives the correct word order of all clitics,
including the problematic 3rd person auxiliary, treats clitic doubling as movement-triggered
agreement, and unifies two seemingly disparate cases of obligatory doubling,

2. Clitic Doubling
“Clitic doubling” (CD) refers to the presence of a clitic pronoun in a sentence which also
contains a coreferential noun phrase such as delete in (1) or a non-clitic (tonic) pronoun, such
as nego in (2), We refer to this doubled phrase as the associate. Clitics and their associates are
boldfaced throughout the paper,
1. Deteto go vidjax. 2. Nego go vidjax.
child-the him I-saw him him I-saw
T saw the child? T saw him?

267
 There is considerable variation m the degree to which speakers use CD, especially in formal
usage; normative grammarians frown on „redundant" use of clitics in the standard written
language. Nonetheless, CD is actually obligatory in some contexts. A fundamental question
is whether these contexts have some syntactic factor in common, that is, whether CD can be
analyzed as a syntactically uniform phenomenon. In this paper we argue that it can.
The first obligatory doubling context is when the associate is an „oblique subject,” a logical
subject which is dative, as in (3) or accusative, as in (4). This experience! dative/accusative
can occur with a nominative theme constituent, as in (5)1. These examples are drawn from
Schiircks (2003:24-25).
a.
3. Na mene mi e studeno. 4,
a. Etogidecata.
T am cold.’ 'There are the children.’
b. Lesno mu e na Petar. b. Nego go njama.
It’s easy for Petar.’ 'He isn’t here.’
5.a, Na Ivan mu xaresva Marija.
Ivan likes Marija,’
b. Deteto go boli stomaxa.
‘The child’s stomach hurts.’
c, Mladite gi bezpokoi bezraboticata.
'The young are worried about unemployment.’
The second context in which CD must occur is when the associate is a Topic. It is well
established that doubling marks topicality of the associate, as argued by Leafgren (1997)
among others. Unequivocal topics must be doubled, at least for some speakers. In the following
examples, from Leafgren (1997), CD is required if the associate is to be interpreted as a topic.
6. a. Vanja ne ja valnuvat tezi nesta.
‘These things don’t excite Vanja.’
b. Na tjax toj im dava tocno tolkova, koikoto i na drugite.
‘To them he gives exactly as much as to the others.’
c. Marija ja obica Ivan.
‘As for Marija, it’s her that Ivan loves.’
d. Marija go obica Ivan,
‘As for Ivan, it’s him that Marija loves.’
Jaeger (2002) agrees that CD’s function is „overtly marking the topicality of the object,”
giving examples like (7a). He offers a constraint to the effect that „Doubled objects cannot be [~
generic, -specific],” contrasting (7b) to non-specific and non-generic (7c), on the one hand, and
to generic but specific (7d), on the other, However, it seems to us doubling in these examples is
simply a matter of the potential for topicalization: since the quantification malko ‘few5 in malko
spisanija in (7c) renders it non-referential it cannot be topicalized, hence cannot be doubled,
whereas slonovete in (7d), although generic, can be a topic.
7. a. Todor e jasno, ce Ivan go e vidjal,
‘As for Todor, it’s clear that Ivan saw him.’

1 Doubled oblique logical subjects may of course also be interpreted as topics.

268
 b. Ima njakolko spisanja, koito mnogo xora gi xaresvat.
‘There are some magazines which many people like?
*
c. Ima malko spisanja, koito mnogo xora gi xaresvat.
‘There are few magazines,
d. Slonovete gi obucavat xorata.
‘(The) elephants, people train them.’
Jaeger points out that wh-phrases can and must be doubled when the movement violates
superiority, as in (8a). Here, the wh-phrase kogo must be interpreted as topicalized, since it
precedes the subject koj. In (8b) on the other hand, where the wh-words are in the normal,
superiority-obeying order, kogo has not been topicalized and CD is not required.

a.
8. Kogo koj goobica? b. Koj kogo obica?
whom who who whom
‘Who loves whom?’ ‘Who loves whom?

To summarize, CD is obligatory in two apparently unrelated environments: (i) when the

associate is an oblique logical subject and (ii) when the associate is a topic. Before introducing
our account of why these environments induce doubling, we turn to a brief discussion of the
nature of Bulgarian clitics.

3. Clitics: arguments or agreement?

In languages where clitics are in complementary distribution with tonic pronouns and full
NPs, as for example in Serbian, they are surely arguments. But in a language with CD it is
unclear whether it is the clitic or the associate that is the argument. Both analyses have been
proposed in the recent literature; for example, Rudin (1997) argues that clitics are agreement,
while Arnaudova (2002) argues that they are arguments. Penchev (1993) argues for treating
the associate (not the clitic) as the argument, and discusses mechanisms for ensuring that the
clitic and associate agree in person/number/case. Note that if the clitic is the argument, the
associate is generally regarded as an adjunct, while if the associate is the argument, the clitic
is seen as an object agreement element or some other formal feature.
Problematic issues arise under either analysis. First, if the clitic is object agreement and
the associate is the argument, then why is it not obligatory in all sentences with an object
and why can the associate be absent? Typical answers are that the clitic represents a limited
type of agreement, sensitive to certain features such as topicality and specificity, and that
the associate (object argument) can be silent, i.e. pro. On the other hand, if the clitic is an
argument, one wonders why it can be „doubled
* ’ and what its connection with the associate is.
The typical answer is that the associate is generated in some higher adjoined position, such as
Topic position, from which it can corefer with an argument in the clause.
In this paper we argue that clitics are agreement, because of several unresolved problems
with the „clitic as argument” hypothesis. If clitics are arguments and the associate in a CD
construction is a base-generated topic, it is unclear why the relationship between the clitic and
its associate (i) requires identity in person-number features; (ii) is sensitive to topicality; and
(iii) is constrained in precisely the same way as mh-movement is.
The last of these points is particularly compelling in showing that topics in Bulgarian
are not base-generated, Topicalization has all the hallmarks of movement. For example, wh-
movement in Bulgarian is sensitive to the classic island constraints, such as the Complex NP
Constraint illustrated in (9a) and the Adjunct Constraint (9b):

269
 9. a. Kogo
* srestnax [maza [kojto obica ___]]?
(Whom did 1 meet the шап who loves?’)
* akvo zaspa [dokajto cetese __ ]?
b. K
(What did you fall asleep while you were reading?’)
The crucial observation is that topic/CD constructions are similarly impossible when the
clitic/logical argument position is in a Complex NP (10a) or Adjunct Island (10b).
10. a. Marija
* srestnax [ maza [ kojto ja obica ]].
(‘Marija I met the man who loves her.’)
b. V* estnika zaspa [ dokato go cetese ].
("The newspaper you fell asleep while you were reading it’)
On the other hand, topic/CD constructions are acceptable in environments where wh-
movement also is. Thus, for reasons that have been widely investigated in the generative
literature, Bulgarian differs from English in that an embedded interrogative is not an island
to movement2. Interestingly, topic/CD constructions show the same pattern. Compare (Па)
with (lib):
11. a. Kakvo vi objasni Marija, [ kade e kupila __ ]?
What did Marija explain to you where she bought?’
h Knigata ni objasni Marija, [ kade ja e kupila ].
The book Marija explained to us where she bought it.’
Base-generating the associate as a topic does not accommodate the striking fact that those
environments which are opaque for nA-movement are precisely those which also disallow CD.
Indeed, the very existence of CD islands is paradoxical under any base-generation approach
On the other hand, a movement approach, which would raise the associate/topic from the lower
clause in a fashion parallel to mh-movement, directly accounts for the parallel patterns,
Wmovement is possible out of a variety of clauses in Bulgarian, as shown in (12). What
we observe is that topicalization is possible out of the same range of clauses, as in (13), but with
obligatory clitic doubling. The clitic is required in (13), we argue, simply because the associate
is a topic and topics are always doubled. It thus cannot be taken as evidence that the associate
is base-generated.
12. a. Kogo se cudis, [ dali e vidjala _ ]?
Whom do you wonder whether she saw?’
b, Kakvo ne znaes [ koj prodava __ ]?
What don’t you know who sells?’
c. Kakvo mozes lesno [ da ostavis _ nastrana ]?
What can you easily leave aside?’
13. a. Ivan se cudja, [ dali sam go vidjal ].
‘Ivan I wonder where I saw.’
b. Knigata ne znam [ koj ja prodava ].
‘The hook I don’t know who sells.’

" Rudin (1988) drew attention to this interesting phenomenon,

270
 c. Tjax moga lesno [ da gi ostavja nastrana ].
‘Them I can easily leave aside?
This is an important point. In the generative literature it is often claimed that resumptive
pronouns arise in environments where movement is not technically licit; cf. e.g. Shlonsky
(1992). The Bulgarian facts, however, point to the conclusion that CD is not an instance of the
resumptive pronoun phenomenon, but rather is regulated by movement, with the clitic some
kind of agreement element rather than a true pronoun. Otherwise, the Bulgarian sentences in
(10) should be perfectly acceptable, just as the English sentences with base-generated topics
in (14) are:
14. a. As for Marija, I met the man who loves her.
b. As for the newspaper, you fell asleep while you were reading it,
4. The phrase vs. head controversy
The status of clitics as heads (Хй) or phrases (XP) is a longstanding puzzle (cf. e.g. Halpern
and Fontana 1994). If they are regarded as theta-role bearing arguments, then pronominal
clitics should be phrase-level categories. But in Bulgarian they seem to behave as heads, since
(i) they move stepwise, obeying the Head Movement Constraint; (ii) they are attached to the
verb, which is a head; and (iii) other clitics, for instance the question particle li and the verbal
auxiliaries, are heads under virtually all analyses3.
With respect to how the clitics come to be placed adjacent to the finite verb (regardless
of how the movement vs. base-generation debate is resolved), the phrase vs. head question
seems to us to translate into one of whether clitics occupy specifier positions or head positions,
assuming standard X-bar theoretic principles. As phrases, the clitics would necessarily occupy
specifier positions (e.g. SpecTP or SpecAgrP), while as heads they would have to occupy (or be
adjoined to) functional head positions.
Note that the issue of head vs. phrase status of the pronominal clitics raises significant
questions not only for the position of the clitics, but also for the status of the associate. If the
clitics are heads, then what phrase are they heads of, and how does that phrase relate to the
associate? If on the other hand they are phrases, then must the associate be an adjunct and,
if so, what is their relationship to that adjunct? We will resolve this problem by arguing that
the associate and the clitic are introduced in a single projection, so that clitics are heads which
take their associates as complements.

5. Clitic ordering
In Bulgarian, the clitics group together into a so-called „cluster” which, in rough terms,
appears preverbally unless this would place the clitics in initial position, in which case they
follow the verb. What is of particular interest to us here is what happens within that cluster.
As in other languages with clitics, they follow a strict order. For the auxiliary and pronominal
clitics, this order is AUX>DAT>ACC, as in (15a), unless the auxiliary is 3rd person singular,
in which case the order is DAT>ACC>AUX, as in (15b).
15. a. Te sa mu go dali.
they AUX him-DAT it-ACC given
‘They have given it to him.’

11 One exception is Boskovic (2002), who treats clitic auxiliaries as non-branching phrases, as discussed in section
6 below.

271
 Ь. Tja mu go e dala.
she him4) AT it-A CO AUX given
‘She has given it to him.1
There are two basic approaches to accounting for the ordering facts: templatic and syntactic;
see Franks and King (2000: ch 11.3) for discussion. In traditional grammars, such as Hauge
(1999), the order is simply stipulated as a template, as is the position of the cluster as a whole.
While this does provide an accurate statement of the facts, it would obviously be preferable to
derive the sequence of the clitics in a more explanatory fashion. In this paper we focus on two
separate facts that surely need to be captured by any syntactic account: (i) the exceptionless
dative-before-accusative order of the pronominal clitics and (ii) the differing position of 3sg and
non-3sg auxiliary clitics.

6. Boskovic’s approach
We take as a point of departure the analysis of Boskovic (2002), which claims to solve
the ordering problem based on a particular interpretation of the specifier vs. head paradox.
Specifically, Boskovic assumes that „clitics are syntactically defined as non-branching elements
(i.e., ambiguous XTXPs).” In a sense, then, they are simultaneously both heads and phrases,
since they are heads that are exhaustively phrases. As non-branching phrases, clitics must
be introduced in XP positions, as specifiers or complements. Subsequently, however, they can
move either as phrases or as heads. Boskovic further assumes Kayne’s „Linear Correspondence
Axiom,” the relevant consequence of which is that head-adjunction is always to the left. Thus,
in order to get a clitic to appear on the left of the verb, the clitic is going to have to move to that
verb from somewhere below it (i.e., again assuming Kayne, to its right).
These assumptions allow Boskovic to derive clitic order syntactically, as follows. The
clitics are, at some intermediate point in the derivation, located in the Spec of various functional
categories4. The verb then raises past each clitic, to the next head up, after which the clitic can
itself move, raising to adjoin to the left of V. This is can be illustrated by the phrase (ii) si mi
go dal ‘you gave it to me,’ which has the following general structure:

16. TP
/ \
SpecT Г
si / \
T AgrIOP
/ \
Spec Agr Ю'
mi I \
AgrIO AgrOP
/ \
Spec AgrO'
go / \
AgrO VP

V
dal

4 Presumably the pronominal clitics XP/X° move to these Spec positions from lower argument positions, but Boskovic
is silent on this point and it is not essential to our account.

272
 The derivation proceeds as follows, to eventually produce the structure in (17):
• Starting from the configuration in (16), V adjoins to AgrO
•AgrO (which now includes V), then adjoins to AgrIO, placing dal above the Spec
containing go.
• Next, go, moving as a head, adjoins to AgrIO, which places it immediately to the left of dal
(since all adjunction is to the left).
• AgrIO, containing go dal, can now move past mi, enabling mi to adjoin (as a head) to go dal.
• T, containing mi go dal, moves past si to the next functional head up (which Boskovic
simply calls ,,F”).
• Finally, si moves up from SpecTP to adjoin to the left of F.
17. FP
I \
F TP
[si [mi [go dal]]]
The chief advantage of Boskovic’s system is that it works: it does indeed produce the required
AUX>DAT>ACC word order, assuming only left-adjunction, in keeping with Kayne's antisymmetry
hypothesis. We will retain this insight, though with a somewhat different structure.
Boskovic’s approach, however, also has some problems. One possible disadvantage is that
auxiliary clitics need to be treated quite counterintuitively as (non-branching, but phrasal)
specifiers, with AUX always having a null head. Furthermore, even with this oddity, the
system produces the wrong order for clitic clusters with a 3rd person singular auxiliary, since
3sg e follows the pronominal clitics. Other issues which appear problematic for Boskovic’s
system are how to account for clitic doubling - the central concern of this paper - and how
to accommodate the evidence that pronominal clitics form a cluster among themselves. We
propose to solve all of these problems with a new account which treats clitics as heads, not
specifiers. They only become non-branching elements in the course of the derivation, as the
phrase which they head is voided of all other material.

7. A new account: Clitics as K°

Central to our analysis is the internal structure of nominal expressions. Historically, in
Slavic, nominal expressions were maximally constituents of the type KP (Kase Phrase) rather
than DP, with clitic pronouns instantiating K05. In Bulgarian, with the rise of definiteness
marking in the form of articles, the possibility of DP nominals was established. Articles are
realized on the head of the complement of D, as in (18).

18. DP
I \
D NP/QP/AP

0 N/Q/A+article

What is novel about our analyis, however, is the claim that clitics require more structure
than this. In particular, we contend that the pronominal clitics remained K° elements, hence
Bulgarian retains KP when so motivated, as in (19):

0 This proposal is in the spirit of Uriagereka (1995), who analyzed object clitic pronouns in Romance as D® elements;
see Bleam (1999) for an overview of the issue with respect to Spanish.

273
 19. KP
/ \
К DP

clitic D NP/QP/AP
Our analysis of CD, then, is simply that when both a clitic and a full phrasal associate
obtain, K has an overt DP complement. Obligatory CD is accounted for by movement of the
associate: when DP moves through SpecKP, this triggers Spec-head agreement, instantiated
as an overt clitic pronoun.
In sum, we concur with Boskovic (and various others) on the following set of points: (i) clitics
precede the verb by virtue of left-adjoining to V; (ii) the accusative Direct Object is the complement
of V and the dative Indirect Object is in SpecVP; (iii) economy drives movement, so that a clitic
raises to adjoin-as a head-as soon as it can. We disagree, however, in that clitics need not be
non-branching specifiers or complements. Instead, they are simply functional heads.

7.1, Deriving ordering effects

Let us now see how the clitic ordering effects can be derived within this system. Assuming
the fairly standard internal structure for VP in (20), the DAT > ACC order results from
successive leftward head adjunctions.
20. VP
/ \
KP V'
! / \
K V KP
mi dade ]
K
go
First, the accusative K go adjoins to V, producing [go dade]: this then raises to the next
head position up (whatever that happens to be), after which, following Boskovic and others, the
dative K mi can also raise and adjoin, giving [[mi go] dade]. In this way, the relative ordering
of dative vs, accusative clitics is obtained.
What about the placement of auxiliary clitics? Recall the basic pattern: all auxiliary clitics
precede the pronominal clitics, except for the 3rd person singular auxiliary e. As noted, Boskovic
derives the AUX > pronominal order by generating AUX as XP/X° in some Spec position. The
„clitics + verb” constituent (e.g. mu go dal) moves as a head past AUX, which subsequently
left-adjoins as a head to the „clitics + verb” group. We see several possible problems with
this kind of account, including the issue of identifying exactly which positions it is that the
auxiliaries raise toe. But the main difficulty is that Boskovic offers no account of why 3sg e is
last, essentially achieving this by stipulation. It strikes us however that this move undercuts
the entire analysis: if one part is stipulated, why not then stipulate the rest of it? It is clearly
preferable to treat the position of all auxiliary clitics as non-accidental, if at all possible. The
following is our attempt to do so.

й Assuming mu go dal to be in v and the subject DP (e.g. ti) to be in SyecuP, we need at least two higher functional
projections, one tor si to occupy the Spec of and the next for mu go dal to move to the head of. One of these may be T,
as suggested in (16), but this is less than clear.

274
 Earlier in South Slavic all auxiliaries behaved like modern e and came after the pronominal
subcluster. We therefore suggest that the auxiliaries have undergone a historical reanalysis,
with the third person singular presumably simply the last to change. Serbian je is similar7* 9
.
But where are these auxiliary clitics? It seems to us „ as argued in Franks and King (2000),
that Bulgarian e is in T°. In this respect, it resembles the Slovenian future clitics in the bom
series, which similarly follow the pronominal clitics and are clearly tense markers. Assuming
e remains in T°, we posit the following derivation
*;
21. [jp [mu go [t° e]] [frspP mu go + [yP SUBJECT [ро mu go + dal [yj>...,]]]]]
The pronominal cluster excorporates from the highest head to which the verb moves
for checking purposes - we take this to be AspP - hence leaves the verb behind. Once the
pronominal cluster has adjoined to T°, the correct order mu go e is obtained.
What does this account say about the auxiliaries which have person/number features (plural
or 1st or 2nd person, such as si in (22)? Clearly, these need to be higher than T° in order to
precede the pronominal clitics. There are two possibilities. One possibility, following Boskovic,
is that the other auxiliary clitics are non-branching phrases, hence can be located in SpecTP,
as in (22a). When they are present, T° is empty; when they are absent, the 3rd person singular
e, which has only default features, is in T°. The other possibility is to analyze them as the next
higher head up the tree, Boskovic’s F°. Since we believe it is (subject-verb) agreement that
characterizes these auxiliaries, and that the subject (ti in (22b)) is at some point in SpecAgrSP,
we will equate F with AgrS, as in (22b)0.
22. a. [fp si [ mu go [po ]] [ Aspp mu go + dal [vp SUBJECT mu go + dal [yp.....]]]]]
b. [Agrp (ti) si [qpp [ mu go [p° ]] [ д8рр mu go + dal [up SUBJECT [y<> mu go + dal
(VP.... ШИ]
While we prefer the latter structure, either is preferable to Boskovic’s system. That
system suffers from two defects which ours does not: not only does it offer no principled
account for the different behavior of the 3rd person auxiliary, but it also treats si, mu and
go as structurally equivalent. However, there is clear evidence that mu go behaves as a
constituent, apart from the auxiliaries. For example, certain adverbials can split si from mu
go, as in (23a), or the entire cluster from the verb (23b) but nothing can split the pronominal
clitics from each other (23c)10:
23. a. ?Ti si vece mu go dal.
you AUX already him it given
b. Ti si mu go vece dal.
* si mu vece go dal.
c, Ti
'You have already given him it.’

‘ Serbian je has a number of distinctive properties that are beyond the scope of this paper, but which we believe make
it a strong candidate for status as a T° head, In the tonic formsjesam, jest, etc., ye raises up to adjoin to the agreement
head (sam si, etc.) in Ayr; as always, it attaches to the left, in keeping with Kayne.
* Here and elsewhere, the non-boldfaced copies represent (unprnnounced) traces of movement.
9 For the sake of completeness, we assume the following structure for the rest of the clause; in the left periphery, topics
are in SpecTopP and focus is in SpecFocP; Bulgarian is VSO but SVO is common because the subject often goes into
SpecTopP or SpecFocP. The details of the fine'structure of the left-periphery in Bulgarian are not essential to our
account.
10 While there is variation about how acceptable speakers report sentences with adverbs intervening in the clitic
cluster to be, the relative judgments summarized here are consistent.

275
 Assuming that adverbs adjoin to maximal projections, these data are incompatible with
Boskovic’s approach and, within ours, argue for structure (22b) over (22a), since the former
provides TP as an appropriate adjunction site for the adverb. Further evidence that e and si are
in different projections is that speakers find it much harder to split off e than si. This follows
under our account since in (24b) vece is adjoined to AspP, whereas the only way to derive (24a)
would be for vece e to be some kind of complex head.
24.
a. *?Tja mu go vece e dala.
b. Tja mu go e vece dala.
‘She has already given him it.’
In addition to addressing the problem of why e follows the pronominal subcluster whereas
other auxiliaries precede it, our approach to clitic order solves these splitting puzzles. Indeed,
the very notion of a subcluster is incompatible with Boskovic’s system.

7.2. Deriving doubling

In this section we return at last to the clitic doubling facts which were our point of departure.
As sketched out in (20) above, Bulgarian pronominal clitics are always heads of KPs, which consist
of a Kc plus a DP complement. In our analysis, the overt clitic is agreement triggered by (possibly
null) DP moving out of KP. In CD constructions, that is, when both a clitic and a full phrasal
associate are present, K° has an overt DP complement. When this DP moves through SpecKP, it
triggers agreement, instantiated as a clitic pronoun, thus producing the „doubling” effect.
Recall now that there are two situations in which CD obtains: (i.) when the associate is an
oblique subject and (ii) when it is a Topic. Both of these situations involve movement of the
associate through the SpecKP position, in which position it induces Spec-head agreement,
realized as a pronominal clitic. While familiar locality constraints can probably force these two
types of DP to move into SpecKP before moving on up to a higher position in the tree11, the
fundamental question remains of why it is not simply the entire KP which moves. Here we can
only make some informal suggestions about how successful analyses might look.
For topics, we assume that for some reason the topic feature on NP can percolate up only
as far as DP, not all the way to KP, so that the DP has to escape from KP*12, The DP with
a topic feature, on its way to its eventual topic position, moves first to SpecKP, then moves
on up to SpecTopicP, leaving the KP with its clitic head behind. Agreement take place as it
passes through SpecKP13.
Next, recall from (3)~(5) that oblique subjects also must raise out of their containing KPs,
presumably because the „highest” theta-role (on the theta hierarchy) cannot be VP-internal.
Since an oblique subject bears the highest theta-role - which is why it is called the „logical
subject” - it cannot remain VP-internal. Assuming now that for some reason the highest
theta-role is visible only on a DP, not on a KP, the DP has to escape from KP before it can

и Under any reasonable conception of locality, couched either in terms of Subjacency or Barriers, we expect the KP-DP
combination to block movement, More recently, one could regard KP-DP as a „phase’’, so that the topic would have to
move to its left edge in order ultimately to escape.
Indeed, it might be that percolation cannot even go as high as DP, so that it is actually the complement to DP that
moves through. SpecKP. Since D is empty, there can be no empircal evidence bearing on the matter, which must
instead be resolved on theoretical grounds.
!3 Another aspect of this structure is that it leaves the complement to K° empty. Following Lobeck (1995), ellipsis of
the complement io a functional head F is licensed bv Spec-head agreement between Fs and its specifier. It is an asset
of our configuration that it displays this property. Indeed, when there is no clitic—hence no agreement-the associate
must be expressed.

276
escape from VP. Just as with Topic DP, when the oblique subject passes through SpecKP this
gives rise to doubling.
Finally, recall Jaeger’s observation that Superiority violations induce obligatory doubling,
as shown in (8) above and repeated here:
25.
a. Kogo koj go obica? b. Koj kogo obica?
whom who who whom
‘Who loves whom?’ ‘Who loves whom?
Superiority results from an Attract closest” effect, hence in (25a) kogo must be higher than
koj at the relevant point in the derivation. Hence it needs to move past koj to be closer to its
eventual position; regardless of whether the feature that attracts it up is analyzed as being in
CP, FocP, or TopP, it must be at the left periperhery of the clause. Thus, in-order for this to
happen, kogo must escape its containing KP. As a consequence of this intermediate movement,
the clitic go is obligatorily introduced in the sentence.
The technical implementations of obligatory CD offered here are speculative at best,
raising perhaps as many questions as they answer. They rely, however, on a well motivated
structure for the extended projection of the noun and involve explicit claims about movement.
In particular, it seems that KP in Bulgarian does not really have argument status, despite
the fact that N can project up to it. Testing the proposed structures and explaining why the
Bulgarian KP has this property is the next step.

Works cited
Arnaudova 2002: Arnaudova, 0. Clitic left dislocation and argument structure in Bulgarian.
In: J. Toman (ed.), FASL 10, 23-46, Michigan Slavic Publications.
Bleam 1999: Bleani, T. Leista Spanish and the Syntax of Clitic Doubling. University of
Delaware dissertation..
Boskovic 2002: Boskovic, X. „Clitics as Nonbranching Elements and the Linear Correspondence
Axiom”. Linguistic Inquiry 33.2:329-40.
Franco 2000: Franco, J, Agreement as a Continuum. In: F. Beukema and M. den Dikken, Clitic
Phenomena in European Languages, 147-189. John Benjamins.
Franks 2000: Franks, S. and T. H. King. A Handbook of Slavic Clitics. Oxford University
Press.
Halpern 1.994: Halpern, A. and J. Fontana. and Xaias Clitics. In: E. Duncan, D. Farkas, and
P. Spaelti (eds), WCCFFL 12, 251-66. CSLI Publications.
Hauge 1999: Hauge, K. R. A Short Grammar of Contemporary Bulgarian. Slavica.
Jaeger 2003: Jaeger, T. F. Topicality and Superiority in Bulgarian Wh-questions. Presented at
FASL 12, Ottawa.
Leafgren 1997: Leafgren, J. R. Bulgarian Clitic Doubling: Overt Topicality. Journal of Slavic
Linguistics 5.1:117-143.
Lobeck 1995: Lobeck, A. Ellipsis: Functional Heads, Licensing, and Identification. Oxford
University Press.
Penchev 1993. Penchev, J. Balgarski Sintaksis: Upravlenie i Svarzvane. Plovdivsko
Universitetsko Izdatelstvo.
Kudin 1988: Rudin, C. On Multiple Questions and Multiple WH Fronting, Natural Language
and Linguistic Theory 6, 445-501.

277
 Rudin 1997: Rudin, C. Agr-0 and Bulgarian Pronominal Clitics. In: M. Lindseth and S,
Franks (eds), FxASL 5, 224-252. Michigan Slavic Publications.
Schiircks 2003: Schiircks, L Binding and Bulgarian, Rijksuniversiteit Groningen
dissertation.
Shlonsky 1992: Shlonsky, U. Resumptive Pronouns as a Last Resort. Linguistic Inquiry 23:
443-468.
Unagereka 1995: Uriagereka, J. Aspects of the Syntax of Clitic Placement in Western
Romance. Linguistic Inquiry 26:79-123.
 Йовка Тишева
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

За „синонимите” ли и дали

В колективния труд „Съвременен български език” (Граматика 1999) Йордан Пенчев

разглежда особеностите на въпросителните частици ли и дали във връзка с преместванията
на синтактични категории във въпросителни изречения. Той се позовава на традиционната
структурна класификация на тозивидизказвания-споредначина/средствата за означаване
на илокутивната сила: „Въпросителните изречения са два вида: 1, Образувани с частицата
ли или нейни синоними (дали, нани, нима), 2. Образувани с въпросителни думи, които
като неместоименните референтни думи заемат синтактична позиция в изречението.”
(Граматика 1999: 610). За настоящата разработка е от значение да се подчертае фактът,
че според автора в рамките на въпросителното изречение въпросителните частици се
намират в отношения на синонимия помежду си. За такъв тип системни отношения може
да се говори, „Когато основните значения на езиковите единици от един и същ род (думи,
морфеми, синтактични конструкции) съвпадат, като едновременно с това запазват и
смисловите си различия или стилистичната си принадлежност...” (Граматика 1999:156).
Въпросът за това в какво се изразява синтактичната синонимия би могъл да бъде обект
на самостоятелно теоретично изследване. Все пак доста проблематично е да се твърди,
че може да се търси съвпадение на основните значения на синтактичните единици само
на базата на това, че с еднакъв успех и без да нарушават граматическата правилност на
фразата или изречението могат да се употребят в един и същ контекст или са взаимно
заменяеми. Тук обаче тези теоретични проблеми няма да бъдат коментирани, тъй като
основната цел на разработката е в друга посока - да се потърсят по-скоро паралелите в
употребите на две от въпросителните частици в българския език, като за отправна точка
на анализите са избрани теоретичните постановки на Йордан Пенчев.
В сравнение с останалите въпросителни частици ли и дали са най-често използваните
формални маркери за образуване на общи въпроси в съвременния български език. С
термина „общи въпроси” се означават такива въпросителни изказвания, които.... .изискват
отговор да или не или (и) повторение на въпроса в положителна или отрицателна форма,
като интонацията се превръща в съобщителна, а въпросителната дума или модален
израз за предположение се изпускат.’’(Ницолова 1984: 115). Съвременният български
език разполага с богата система от въпросителни частици, с помощта на които се оформят
общите въпроси (Вж. например ГСБКЕ 1983). Някои от тези частици са по-типични за
разговорната реч и/илиса маркирани като остарели, напр. мигар, зер, е} а. Освен по своята
стилистична маркираност въпросителните частици се различават и по още два признака:
очакване на определен отговор и модалност. Частиците нали и нима се използват, когато
говорещият очаква определен отговор. Когато няма такива очаквания, общите въпроси са

279
 образувани с ли или дали. Частиците да, да не би да са маркирани по признака модалност,
а ли, дали, нали, нима са немаркирани.
Началните наблюдения, свързани с прагматичните особености на общите въпроси,
потвърждават „синонимията” на ли и дали - и двете частици се употребяват в изречения,
немаркирани както по отношение на очаквания отговор, както и на модалността.
Следващият критерий, по който тези лексеми могат да бъдат сравнени, е свързан с мястото
им в изречението (словореда). Тъй като ли е клитика, а дали има свое собствено ударение,
вероятността за аналогии тук е доста малка.
Й. Пенчев отбелязва, че „По съдържание ли-въпросите са искане за потвърждаване
или отричане на предположението на говорещия (че нещо е така или не е така).”
(Граматика 1999:610). Тук трябва да се уточни, че с общите въпроси говорещият се стреми
да получи информация за това, дали съществува, или не връзка между различни части на
изречението - между глагола и неговите аргументи, между глагола и неговите пояснения,
между самите глаголни аргументи и т.н. Тази част, за която се търси информацията,
„привлича” въпросителната частица ли, търси найшряк контакт с нея. Частицата дали
(както нали и нима) може да вземе в сферата на действието си цялото изречение и това
дава възможност за „разпределяне” на информацията, за която се пита, по различен
начин в структурата на въпроса.
За да се повиши надеждността на анализите на словоредните модели на ли * и дали-
въпросите, трябва да се отчитат и особеностите им на равнището на информационната
структура на изречението. Тя е „формален израз на прагматичната структура на
изказването в определен дискурс” (Ламбрехт 1994: 37). Във въпросителните изказвания
едни и същи лексеми функционират със своя специфична функция и на двете равнища -
маркират както илокутивната сила на въпросителното изказване, така и елементи от
информационната структура. Начинът, по който се структурира изказването, отразява
йерархията на комуникативните цели, а също и „информационната натовареност” на
отделните елементи в изреченските фрази. Прагматичните феномени топик/коментар и
фокус/фон (background) имат свои корелати в граматическата структура на изречението,
и по-точно в неговата синтактична структура.
Идеята, че елементите на изречението участват по различен начин в предаването на
информацията, води началото си от класическите постановки на Пражката лингвистична
школа. Оттам тръгва и представата за топика (темата) като първи елемент на изречението.
В наши дни традицията на Пражката лингвистична школа е значително допълнена.
Наред със словоредните особености на темата и ремата на изказването се посочва и
маркираноетта им по признаците „отнесеност” и „свързаност” (За повече информация
вж. например Киш 1998; Ламбрехт 1994; Таглих 1993; Якобс 2000), Топикът е това, за
което се отнася изказването. Фокусът представя информацията, приписвана на топика,
твърдението, отнесено към топика (за по-подробни дефиниции вж, например Буранова,
Хаичова 2000; Хаичова 2000).
Без да прилага пряко тази методология - тъй като предпочита ^класическото“ деление
на изречението на тема и рема, в своите анализи на ли-въпросите Йордан Пенчев посочва,
че „Говорещият може да постави под въпрос всяка дума в изречението - ако която и да е
дума се съедини ели... Поставените под въпрос думи се явяват в началото на изречението.
(Граматика 1999:610), В тази връзка трябва да се отбележи, че преместването на елементи
в началото на изречението е един от механизмите, които оперират именно на равнището
на информационната структура (за мястото на групите на топика и фокуса в структурата
на изречението вж. например Рици 1997, Бенинка 2001, а с оглед на българския език -
Кръпова 2002, Рудин 1986; 1990/91, Тишева, Джонова 2002 и др.)

280
 Наблюденията1 върху основните словоредни модели на ли-въпросите показват, че най-
често въпросителната частица се клитизира към глагола в изречението, както е в (1) и (2);
при съставно глаголно сказуемо - към първия глагол в него, както е в примерите в (3):
(1) Мразите ли американци? Аз вече не.
(2) Няма ли конфликт между личните интереси на служителите и официалната пози­
ция на кредиторите?
(3) Можете ли да се ориентирате все още в тази каша? Трябва ли да има платформа
под автоматите?
Когато е употребена сложна глаголна форма, в която се включват спомагателни глаго­
ли, както е в (6) и (7), или и други частици, както в (4) и (5), словоредът на ли се ръководи
отново от фонетични фактори - от необходимостта въпросителната частица да се присъе­
дини към тази част от глаголната форма, която има собствено ударение: •
(4) Не говоря ли право?
(5) Ще станем ли членове на НАТО от това? Ще помогне ли това за по-бързото интегри­
ране в северноатлантическите структури?
(6) Щяха ли да го подкрепят?
(7) Бихте ли платили 800 млн. долара за БТК?
Подобна позиция - след глагола или между частите на сложната глаголна форма - е
забранена за частицата дали:
(8) *Мразите дали американците *Не говоря дали право *Ще станем дали членове на
НАТО...; *Щяхте дали да го подкрепите
Причините за неграматичностга на примерите в (8) е свързана с факта, че позицията
на дали - както и на останалите комплементизатори, които се въвеждат в С, е структурно
по-високо от тази на глаголните форми. „Комплементизаторът дали (и останалите) не може
да напусне позицията си и други словоредни варианти се дължат на преместване на други
думи” (Граматика 1999: 611), Тук няма да бъде дискутиран специално въпросът дали и
двете въпросителни частици се разполагат по принцип в една и съща позиция и поради това
например не могат да бъдат употребени заедно в едно и също изречение, (вж. по въпроса
например Бошкович 2001; Изворски и кол. 1997; Кинг 1996; 1997: Мотапаниане 1997; Риверо
1993; Рудин и кол. 1998 и др.) Ако се приеме, че и ли, и дали са маркирани с признаците
[+q] и [-к], тоест и двете са маркери на въпросителността, но не са от групата на к-думите,
разликите в синтактичното им поведение би трябвало да се дължат само на споменатите
вече фонетични причини. Както отбелязва обаче и И. Пенчев, ли се клитизира към
избран от говорещия елемент, когато е избран признакът [+q]” (Граматика 1999:612), тоест
образува акцентна дума с него, но наред с товали зависи от изреченското ударение
върху дадена дума... ли търси ударената дума, т.е. фокуса на съобщението.” (Граматика
1999:612). Така с промяна в мястото на фокусиращото (емфатичното изреченско) ударение
се променя и мястото на въпросителната частица, а съответно и фокусът на въпроса, това,
за което се търси потвърждение или отрицание. В изходното изречение (9) ли се намира
след глагола, отговорът се свързва с информация за цялата пропозиция:
(9) Някой ще подкрепи ли това предложение? - Да, ще го подкрепи. Не, няма да го
подкрепи.
С клитизиране на частицата към друга дума в изречението се променя както мястото
на ударението, така и съдържанието на въпроса -■ очаква се отговор, свързан с някой от

1 Анализите се базират на корпус, ексцерпиран от синтактичната база данни за българския език, разработена по
проекта BulTreeBank - www.bultreebank.org.

281
 елементите на. пропозицията, а не е цялата пропозиция. При това, както посочват и Рудин
и кол. 1998, той винаги трябва да бъде свързан с фокуса на въпроса (ХР пред лк), а не с
някоя друга част на изречението:
(10) НИКОИ2 ли не подкрепя това предложение? - Не, НИКОИ не го подкрепя. *Не,
ТОВА предложение не се подкрепя
(11) МИР ли беше нарушен обаче в Югославия снощи? - Да, беше нарушен МИРЪТ
в страната (а не икономическата стабилност). *Да, СНОЩИ/В ЮГОСЛАВИЯ беше на­
рушен мирът
(12) Според вас ЕФЕКТИВНО ли се харчат парите в българската армия? - Да, харчат
се МНОГО ефективно. *Да, ПАРИТЕ се харчат ефективно
Тези наблюдения показват, че мястото на ли е свързано много пряко с информационната
структура на изречението и се определя от комуникативните цели на говорещия: ли
винаги стои след фокуса на изречението. Ролята
* на ли при маркирането на фокуса на
изречението е съществена и поради това твърденията, че тази частица е „суфикс в групата
на фокуса” (Рудин 1997), „окончание в групата на фокуса” (Божкович 2001) отразяват
доста точно нейната функция. За мястото на въпросителната частица ли в структурата на
изречението може да се предложи следната схема:
(13) Focus > ли
Частицата дали показва определени словоредни „предпочитания” към първата
позиция в изречението и това може да се обясни с факта, че мястото й в структурата на
изречението се свързва с комплементизаторната фраза:
(14) Дали Пиночет е човешко същество? Без съмнение.
(15) Дали не прекалихме с трите нули на така наречения милениум?
Възможни са и други словоредни варианти на доли-въпросите, при които пред части­
цата излиза елемент на изречението, както е в (17), или няколко елемента, които обаче не
образуват конституент, както е в (18):
(16) Дали сега нещата щяха да се променят? Повярва изведнъж, че ще се променят.
(17) Сега дали нещата щяха да се променят? Нещата дали щяха да се променят сега?
(18) Сега нещата дали щяха да се променят? Нещата сега дали щяха да се променят?
Както показват примерите в (8), пред дали могат да бъдат премествани всички други
елементи на изречението, но не и глаголът. В тази връзка трябва да се посочи още една
съществена разлика между двете частици. За да оперира върху цялото изречение (и въп­
росът да се отнася до цялата пропозиция), дали трябва да бъде в начална позиция:
(19) [Дали [Иван вече е прочел тази статия?]]
Обсегът на действие на ли при означаване на илокутивната сила (а и на фокусирането)
се променя съществено при промяна в словореда. Беше посочено, че фокусът на въпроса е
разположен пред частицата; когато обаче тя се намира в края на изречението, въпросът и
фокусирането засягат цялата пропозиция:
(20) [[Щеше да купи книгата] ли?]; [[Скоро] .ти?] (примерите са от Рудин 1997:336)
С такива ли-въпроси обикновено се проверява дали въпросът на предишния говорещ е
чут/интерпретиран точно от актуалния говорещ, затова те могат да се разглеждат и като
несъщински въпроси. За конкретните цели на настоящата работа обаче отново е важно
да се подчертаят словоредните различия между ли и дали по отношение на началната и
крайната позиция на изречението, както и различията в обсега на действие върху цялата
пропозиция или определени части от нея.

2 С главни букви се означава фокусът на изречението.

282
 В наблюдавания корпус примерите с общи въпроси, образувани с дали, са сравнително
еднотипни и не илюстрират една от особеностите при преместване на елементи пред
въпросителната частица, по-точно преместване на допълнението пред дали. Както личи
от сравнението на примерите в (21) и (22), изреченията са граматични само ако допъл­
нението е удвоено:
(21) Книгата дали Иван вече я прочете? На Петър дали Иван вече му се обади?
(22) * Книгата дали Иван вече прочете; *На Петър дали Иван вече се обади
Оказва се, че мястото на дали се свързва и с феномена удвояване на допълнението. Ако
липсва удвояване, изречението е неграматично, независимо от това къде ще се разположи
въпросителната частица ~ след един или няколко преместени елемента, както в (23), или
в началото на изречението:
(23) ^Книгата дали Иван вече прочете; *Книгата Иван дали вече прочете; *Книгата •
Иван вече дали прочете
(24) *Дали книгата Иван вече прочете - но Дали Иван вече прочете книгата?
Удвояването на аргументи с помощта на клитика (клитично удвояване CLD или
лява дислокация CLLD) е един от морфосинтактичните начини за означаване на топика
в изречението. Неграматичността на примерите без удвояване на допълнението не е
резултат от неправилното разположение на въпросителната частица, а от нарушения
механизъм за маркиране на топика. Това показва, че докато мястото на ли в структурата
на изречението се свързва с позицията на фокуса, дали има отношение към позицията/
позициите на топика. В изречението може да има повече от един топик; при това ако
допълнението е преместено пред дали (и съответно топикализирано), то трябва да е
удвоено; ако е след дали, удвояване не е необходимо, когато допълнението е на своето
„обичайна“ място - след сказуемото, по схемата SVO. Мястото на въпросителната частица
във връзка с топика на изречението може да бъде представено по следния модел:
(25) CLLD Topic > дали > (CLLD) Topic
Дали не участва пряко в маркирането на фокуса на изречението. При начална пози­
ция на въпросителната частица всяка дума надясно от нея може да бъде фокусирана:
(26) Дол ДЕПРЕСИЯТА не е част от световната еуфория по разширяването?
(27) Дали депресията не е ЧАСТ от световната еуфория по разширяването? (28) Дали
депресията ни не е част от световната еуфория по РАЗШИРЯВАНЕТО?
В случаите, когато пред дали има преместени елементи, независимо дали те са удвоени
с клитика, или не, фокусиран може да бъде елемент вдясно от частицата (който обаче не е
клитично удвоен, тъй като удвояването е морфосинтактично средство за топикализация):
(29) Книгата дали Иван ВЕЧЕ я е прочел? На Петър дали ИВАН му се обади? При това
положение дали НЕЩО изобщо ще се промени?
Докато във въпросителните изречения с ли фокусът трябва да се търси (непоследст-
вено) пред частицата, за изреченията с дали може само най-общо да се посочи, че той е
елемент/фраза, разположени надясно от въпросителната частица:
(30) дали > Focus
Прегледът на съчетателните възможности на двете частици може да се задълбочи и с
представянето на възможността за „вмъкване” между елементите на именна група. Само
ли може да се появи между елементите на именна група за разлика от дали;
(31) НОВАТА ли кола продаде (или старата)? (от Рудин и кол. 1997)
Подобна позиция за ли е възможна при наличието на контрастен елемент (контрастен
фокус) в изречението и съответно необходимост той да се маркира с лексикални средства.
Такива примери вероятно трябва да се изследват във връзка с проявите на синтактична
дизюнкция и оформянето на дизюнктивни въпроси, а не само като проява на словоред-

283
 ните модели на общите въпроси с ли. Въпросителни изречения по модела на (31) са гра­
матични, когато се предполага контраст (независимо дали в изречението присъства, или
не втора именна група) и за разлика от общите въпроси - избор между повече от един
елемент при отговора: Новата ли кола продаде Петър? -Да, продаде новата кола, а не
старата, Не, продаде старата кола. /Не, не продаде старата кола, а новата. Възмож­
ностите за отговор на такъв тип въпроси съчетават особеностите както на общите (да/не)
въпроси, така и на дизюнктивните въпроси, при които в отговора по определен начин при­
съства или се повтаря един от дизюнктите. Участието на ли и дали при изразявяването на
отношения на синтактична дизюнкция се нуждае от самостоятелно проучване. Тук може
да се формулира най-обща хипотеза, че при маркиране на разделителни (дизюнктивни)
отношения близостта в значенията и функциите на ли и дали е много голяма. Това се
потвърждава и от примерите в (32), в които е възможна употребата на която и да е от двете
частици, без това да води до промяна в значението на изречението. Разликите при избора
на ли в сравнение с вариантите с дали се дължат единствено на фонетични причини (не­
обходимостта от присъединяване на клитиката към дума със собствено ударение):
(32) (Дали) ще излезем (ли) всички заедно, или вие ще останете сами? За заснетата през
1967 г. комедия Casino Royale също се спори (дали) трябва (лп)да се числи към Бонд-сериа-
ла, или не. Хората питат сериозно ли Идоли е сериозно, или е нещо вътрешнополитическо.
На този етап от сравнението на двете частици е важно да се посочи и това, че за разли­
ка от ли включването на дали между елементите на именна група не е възможно:
(33) *Новата дали кола продаде (или старата)?
Причините за неграматичността на подобни примери вероятно трябва да се свържат
не толкова с фонологичната организация на фразата, а с факта, че дали (за разлика от ли)
няма пряко участие в маркирането на фокуса на изречението, В teu-въпросиге фокусът
най-общо се намира след частицата; конструкции по модела на (31), предполагащи конт­
раст между фокусирани елементи, се доближават до модела на дизюнктивните въпроси.
Включването на дали в такива конструкции е възможно само ако частицата е пред имен­
ната (контрастно фокусирана) фраза:
(34) Дали Иван е продал (и) НОВАТА кола (или само старата)?
Ако дали е след именната фраза, ще се приложи механизмът на удвояване, тоест то-
пикализиране на именната група. Както беше показано в примери (26)-(28), фокусирана
може да бъде която и да е фраза след дали:
(35) Новата кола дали ИВАН ще я кара? Новата кола дали Иван ВЕЧЕ я е карал?
Ако припомним, че отношенията на синонимия предполагат по дефиниция съвпаде­
ние на основните значения на езиковите единици (в случая на синтактични конструкции,
образувани с две въпросителни частици), наблюденията за поведението на ли и дани в
същински преки общи въпроси могат да бъдат обобщени по следния начин. И двете части­
ци маркират илокутивната сила на изказването и означават експлищггно неговия кому­
никативен статус. Функцията им обаче не се изчерпва само с това. Частицата ли участва
пряко в маркирането на фокуса на изказването, докато дали не се свързва директно с нито
една от фразите на равнището на информационната структура. Дори и да се приеме, че
основното значение на ли- и дали-въпросите съвпада - след като те не се различават по
комуникативен статус, разликите в разпределението на информацията, фокусирането и
топикализацията между двете структури ще бъдат съществени. Причините за това трябва
да се търсят в различната роля, която ли и дали играят при маркирането на елементи от
прагматичното (информационното) равнище на изказването.
Невинаги включването на ли в състава на изречението води до промяна в комуни­
кативния му статус. При съчетаването на к-думи, както е в (36)-(38), на наречията едва,

Ж
 камо, като (че) с въпросителната частица ли не настъпват изменения в илокутивната
сила на изказването:
(36) Какво ще й се случи след това? - Какво ли ще й се случи след това?
(37) Кои са разходите от „бюджет 2000”, които са по-маловажни от тези? - Кои лиса
разходите от „бюджет 2000”, които са по-маловажни от тези?
(38) Днес бяхме свидетели на какви ли не еквилибристики.
(39) Той ще дойде, - Той едва ли ще дойде.
Примерите (36)-(39) показват, че дори и когато не участва в маркирането или в промяната
на илокутивния статус на изказването, ли продължава да реализира фокусиращата си
функция. Изреченското ударение се носи от елемента пред ли - въпросителната дума в
примери като (36)-(38) или наречието едва. За такъв тип конструкции Рудин (1997: 342)
посочва, че въпросителната частица ли реализира фокусиращата си функция „в чист вид”.
Подобни примери дават основание да се предполага, че двете значения на ли - свързани
съответно с комуникативния статус и с фокуса на изказването, не е задължително да
се реализират едновременно, като комплекс (вж. по въпроса и Рудин и кол. 1998: 221).
Фокусиращата функция на ли се проявява във всички контексти, в които тази частица се
появи, дори и отделно от въпросителносгга.
За разлика от ли всяко включване на дали в състава на изречението води до промяна
на комуникативния му статус:
(40) Има готов проект за ремонт на стадиона. ~ Дали има готов проект за ремонт на
стадиона?
(41) ОССЕ ще изпрати наблюдатели на изборите на 17 юни, - Дали ОССЕ (дали) ще
изпрати наблюдатели на изборите на 17 юни?
Очевидно е, че функцията на дали в простото изречение е на равнището на неговата
формална структура и се свързва еднозначно с маркирането на илокутивната сила на
изказването. Характеристиката на тази частица като комплементизатор отразява точно
нейната същност. Наблюденията върху проявите й в косвени въпроси (подчинени изречения)
също биха потвърдили това. Интересно е да се отбележи, че при трансформирането на преки
общи въпроси в косвени има явна тенденция подчинените изречения да се въвеждат с дали
вместо с ли. Този факт може да се обясни с по-голямата специализация на дали като маркер
на въпросителността и по-широката реализация на ли в сложни изречения - ли може да
въвежда не само косвени въпроси, но обстоятелствени изречения за (потенциално) условие
(вж. Ницолова 1998), за сравнение (в съчетание с като че); в съчинителни конструкции за
изразяване на продължително действие (вж. Тишева, Джонова 2002).
Наблюденията върху различните реализации на въпросителните частици ли и дали в
прости въпросителни изречения показват, че могат да се посочат някои прилики във функ­
циите им. И двете частици имат еднакви възможности да маркират или променят илоку­
тивната сила на изказването. За дали това е основната функция в простото изречение, до­
като ли невинаги се реализира като маркер на въпросителността. Поради това ли участва в
несъщински въпроси (ехо-въпроси), а в комбинациите с к-думи и отрицателната частица не,
с наречия и някои глаголи може да се разглежда дори като словообразувателна частица.
И двете частици участват като първи елемент на дизюнктивни съюзи. Те маркират
явно илокутивната сила на изказването (дизюнктивен въпрос). Отношенията на дизюнк-
ция се основават и предполагат контраст и избор между дизюнктите (А или не-А; А или В);
в разделителния съюз елементът или е задължителен, докато ли и дали могат с еднакъв
успех да се употребят в състава на първия дизюнкт.

285
 Различията между двете частици би трябвало да са свързани с факта, че ли е клитика
и употребата й зависи и от фонологични фактори, докато дали е дума със собствено ударе­
ние. Съществени разлики обаче има не само в тяхната дистрибуция, но и в синтактичните
им функции. Въпросителната частица дали е комплементизатор със собствено ударение
в общи въпроси (“non-clitic yes-по interrogative complementizer” според Рудин и кол.1999).
Освен това дали модифицира цялата пропозиция на изказването. Докато ли се употребя­
ва винаги след фокуса (който е в спецификаторната позиция на комплементизаторната
фраза), позицията, в която е дали, има отношение и към двете части на информационната
структура. Повече от един топик (вкл. удвоени с клитики) може да предхожда или да след­
ва дали. При реализирането на дали в косвен въпрос фокусът също може да бъде преди
или след комплементизатора. Причината за това се свързва с възможността за придвиж­
ване нагоре (optional raising) на дали около фокуса (вж. Кръпова 2002).
Направените тук наблюдения показват, че „съвпаденията в основните значения” на
синтактичните конструкции, в които се реализират двете частици, са сравнително малко.
Случаите, в които ли и дали с основание могат да се определят като синоними, не се свър­
зват с преките общи въпроси, а най-вече с реализациите на дизюнкция.

Литература
Бенинка 2001: Beninca, Р. The position of Topic and Focus in the Left Periphery. In: Cinque,
G. and G. Salve (eds.). Current Studies in Italian Syntax. Essays offered to Lorenzo Renzi.
Elsevier, 39-64.
Бошкович 2001: Boskovic, Z. On the Nature of the Syntax - Phonology Interface (cliticization
and related phenomena). Elsevier, 2001.
Буранова, Хаичова 2000: Buranova, Е., E. Hajicovd, P. Sgall. Tagging of Very Large Corpora:
Topic-Focus Articulation, Proceedings of Coling 2000, 278-284, Saarbrucken, Germany.
Граматика 1999: Бояджиев, T.t И. Куцаров, Й Пенчев. Съвременен български език. С.
ГСБКЕ 1983 - Граматика на съвременния български книжовен език.т. 3. Синтаксис. С.
Изворски и кол. 1997: Izvorski, R., Т.Н. King and С. Rudin. Against li Lowering in Bulgarian,
Lingua 102,187-194.
Кинг 1996: King, T, H. Slavic Clitics, Long Head Movement, and Prosodic Inversion. Journal
of Slavic Linguistics. 4, 274-311.
Кинг 1997: King, T. Я. Some Consequences of a Prosodic Inversion Account of Slavic Clitic
Clusters. Formale Slavistik (Leipziger Schriften zur Kultur-, Literatur-, Sprach- und Uber-
setzungswissenschaft; 7). Frankfurt am Main: Vervuert Verlag, 1997, 75-86.
Киш 1998: Kiss. K. Identificational Focus versus Information Focus. Language. Vol. 74, 2.
245-272
Кръпова 2002: Krapova, 7. On the Left Periphery of the Bulgarian sentence. University of
Venice Working Papers in Linguistics, vol. 12,107-128.
Ламбрехт 1994: Lambrecht, K. Information Structure and Sentence Form. Cambridge
University Press, 1994.
Мотапаниане 1997: Motapanyane, V. Pre verbal Focus in Bulgarian. Journal of Slavic
linguistics 5(2), 1997,265-299.
Ницолова 1984: Ницолова, P. Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен
език. София, 1984.
Ницолова 1998: Ницолова, Р. Условнью конструкции в болгарском язмке. Типология ус-
ловнмх конструкции. Отг, ред. В. С. Храковский. Санкт-Петербург, 1998,129-160.

285
Ницолова 2001: Ницолова, Р. За контрастния фокус с частици в българския език. Съвре­
менни лингвистични теории, Пловдив, 2001, 76-85.
Пенчев 1998: Пенчев, Й. Съвременен български език, Синтаксис. Пловдив, 1998.
Риверо 1993: Rivero, М. L. Bulgarian and Serbo-Croatian yes-no questions: V-raising to -LI
versus -LI hoping. Linguistic inquiry 24, 567-575.
Рици 1997: Rizzi, L. The fine structure of the left periphery. In: L. Haegeman, ed. Elements of
grammar. Kluwer Academic publishers. 1997.
Рудин 1986: Rudin, C. Aspects of Bulgarian Syntax:Complementizers and Wh Constructions.
Slavica Publishers, Inc. Columbus, Ohio. 1986.
Рудин 1990-91: Rudin, C. Topic and Focus in Bulgarian, Acta Linguistica hungarica, 40 (3-4),
429-447.
Рудин 1997: Rudin, C. Kakvo li e li: Interrogation and Focusing in Bulgarian. Balkanistika,
1997,10, 335-346.
Рудин и кол. 1998: Rudin, C., T. H. King, R, Izvorski. Focus in Bulgarian and Russian yes-no
questions. In E. Benedicto, M. Romero and S. Tomioka (eds.). Proceedings of the Workshop
on Focus. University of Massachusetts Occasional Papers in Linguistics.21,209-226. GLSA,
University of Massachusetts, Amherst.
Рудин и кол. 1999: Rudin, C., Ch. Kramer, L Billings, M. Baerman. Macedonian and Bulgarian
li Questions: Beyond Syntax. Natural Languages and Linguistic Theory, Vol. 17,1999, 3,
499-540.
Таглих 1993: Taglicht, J. Focus and Background. Jacobs, J. et al (eds.) Syntax, Ein Internatio­
nales Handbuch zeitgenossischer Forschung. Berlin, 998-1006.
Тишева 2001: Tisheva, Y. Bulgarian yes-no questions with particles nali and nima. In: Investi­
gations into Formal Slavic Linguistics. P. Kosta, J. Blazsczak, J. Frasek, L, Geist, M. Zygis
(eds.). Linguistik International. Band 10. P. Lang Europaischer Verlag der Wissenschaf-
ten. Frankfurt am Main. 2003, 715-729.
Тишева, Джонова 2002: Tisheva, Y., M. Dzhonova, Information Structure and Clitics in
TreeBanks. Proceedings of The First Workshop on Treebanks and Linguistic Theories
(TLT2002), Sozopol, Bulgaria. 2002, 231-252.
Хаичова 2000: Hajicovd, E. Dependency-Based Underlying-Structure Tagging of a Very Large
Czech Corpus. T.A.L., Vol.41, n.l, pp. 47-66.
Якобс 2001: Jacobs, J. The dimensions of topic-comment. Linguistics. 39-4 (2001), 641-681.

287
 Иванка Гугуланова
Софийски университет „Св, Климент Охридски”

Взаимодействие на актуализиращите семантични

КАТЕГОРИИ В БЪЛГАРСКОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

В съпоставителните изследвания на българския език със славянски и неславянски

езици се подчертава сложността на модела, по който се осъществява комуникативна,
модална и темпорална атуализация на семантичната структура на българското
изречение. Значенията на актуализиращите категории, наричани още шифтърни,
произтичат от съотнасянето с момента на говоренето, определян като речева, конкретна
ситуация на произнасянето на изказването. Тя е деиктичен център, отбелязван с нулева
референциална точка (t0), в която се намират обектите говорещ (подател на информацията)
и слушащ (адресат на съобщението). Съотнасянето с тази примарна ситуация S\ в която
е употребено изречението, е необходимо условие за описанието на неговото значение,
дефинирано в ситуационната семантика като множество от абстрактни ситуации. В това
множество влиза релацията с времето на произнасянето на изказването. Изборът на
времето на описваната в изречението ситуация S} се диктува от деиктичния център, но
също така зависи от епистемичния статус на изказването - от знанията на говорещия, от
неговата позиция спрямо описвания фрагмент от действителността.
Във формализирания модел за съпоставка на актуализиращите категории в
българския и полския език се въвежда още една референциална ситуация S", която е
едновременна с дискурсната ситуация S'. Двете ситуации имат кореферентен аргумент
(говорещия), представен чрез два типа ментално състояние, което се определя като знание
или незнание на говорещия относно назованата в изречението ситуация Sj (БПСГ 1996).
Актуализиращите характеристики на изказването се оиисватчрез модели, в които освен
задължителния деиктичен център има и други, допълнителни референциални точки или
ситуации. Те служатза разграничаването на лингвистичното време отмодалността, таксиса
и аспекта. Усложняването на актуализиращата схема води не само до разграничаване, но
и до взаимодействие между шифтьрните категории. При описанието на модалността не
отричаме информацията, която се съдържа за нея във времето, а в значенията на времената
имаме предвид обусловеността им от определени типове модалности. Модалността се
обявява за задължителна и най-високо стояща в йерархията семантична категория и
модалните предикати отварят позиция за цялата предикатно-аргументна структура
на изречението (Граматика на съвременния полски 1984). Другите актуализиращи
категории - време, таксис и аспект - влизат в сложни взаимоотношения. В българския
език взаимозависимостите функционират в модел, който е типологично различен от този,
по който се осъществяват актуализациите в останалите славянски езици. Съпоставката на

288
 двата модела е на семантична основа и изхожда от организацията на понятийната система,
която е обединена от общата идея за времето. Тя разкрива съществени за българския език
различия, изразяващи се в граматикализациятд на определени шифтьрни категории, но
и сходства в областта на общославянската категория аспектуалност. Времето в езика - в
неговата граматика и лексика, има своите особености в сравнение с описанието му във
философията, логиката и психологията, Съвременните когнитивни лингвистични модели
слагат акцент върху общите принципи на когнитивните науки, сред които езикът има
определяща и водеща роля. В значението на изречението задължително влиза изборът
на време, който говорещият извършва чрез съотнасяне с нулевата точка или с други,
допълнителни референциални точки. Но говорещият може да измества върху оста на
времето деиктичния център или да го замества с друг център, от който да интерпретира
вътрешното време на ситуацията - как тя протича, как се разпределят нейните фази,
без при това да се нуждае от строго разграничаване на абсолютната и относителната
референциална точка.
В славянските езици недеиктичните значения на говорещия за типа на назованата
в изречението ситуация и за нейното вътрешно време, видяно като разтегливо или мо­
ментно понятие, са много богати и граматикализирани във формите на несвършения и
свършения вид.
Рефернтщята на S2 и интерпретацията на нейното вътрешно време не изчерпват опе­
рациите, извършвани от говорещия. Той проявява експресивно отношение към , внася
оценка и определя йерархията на взаимоотношенията между две и повече съдържащи
се в изречението ситуации. Когато се добавя втора ситуация S2 в изречението, тя не е
само в темпорална релация с първата. Между двете се установяват причинно-следстве­
ни и различни обстоятелствени отношения, но преди всичко се определят йерархичните
отношения, които ги свързват. Говорещият избира дали да добави следваща независима
предикация със свои различни аргументи, или да се ограничи в семантично отношение,
прибавяйки зависима второстепенна предикация, която стои по-ниско в йерархичната
структура на изречението и се определя като полупредикация. От избора на полупреди-
кация зависи употребата на изразни средства, които се намират в системата на неличните
форми на глагола. В полипредикативиите изрази актуализиращите значения се предават
чрез личните и неличните форми на глагола.
В когнитивните модели на актуализиращите категории, използвани за съпоставка на
българския език с други славянски езици, се прилага по-разширена и по-богата схема с
повече референциални точки и с референция по законите на епистемичната логика, които
свързват модалността с информацията за времето и аспекта.
Значенията на видовете, които моделират в българското изречение вътрешната тем­
порална структура на ситуацията, се проектират не само върху оста на времето и спрямо
коя да е точка, заемана от говорещия, но ситуацията се определя като продължаваща или
лимитирана и в рамките на един от темпоралните .планове. Особеностите в организацията
на понятийната система на всички актуализации намират израз в богатството от лични
глаголни форми, в които си взаимодействат шифтьрните категории. В описанието на този
формален инвентар трябва да се имат предвид не само системните граматични форми на
личния и неличния глагол, но и останалите структурни средства, каквито са наречията,
именните групи, модификаторите и синтактичните средства - съюзите, синтактичните кон­
струкции и съгласуването на времената в сложното изречение. Семантичната структура на
изречението не се определя, изхождайки от неговите формални изразни средства, но всички
формални средства, независимо от тяхната йерархия и степен на граматикализация, са
компоненти на изречението и формират съдържанието на конкретните му репрезентации.

289
 Квантификацията на събития и състояния, предствавляващи компонентите на
изречението, позволява да се опишат модалността и темпоралността в обща система. Тя
се реализира в динамичен мрежов, а не линеен модел за съпоставка на българския и
полския език (БПСГ 1996). От позицията на обсерватор говорещият взема определено
отношение към реда от събития и състояния, но независимо от линейното време и
деиктичния център констатира преход от едно състояние в друго, който настъпва в
резултат от извършването на някакво събитие.
Структурата на вътрешното време на ситуацията, разпределението на фазите, нейна­
та продължителност или лимитираност, еднократност или многократност не са векторни
и деиктични значения и не зависят от отношението с друга, описвана в изречението си­
туация. В този смисъл в българските лични форми на глагола значенията на времето и
на аспекта се диференцират, но си взаимодействат в рамките на един темпорален план,
когато трябва да се подреждат в таксисна последователност събитията и състоянията.
В славянския модел на актуализациите, наричан така условно, защото е характерен
за останалите славянски езици, видът и времето са тясно свързани категории и тяхното
взаимодействие обуславя функционирането на формите на личния глагол, които Ю. Мас-
лов нарича видо-временни (Маслов 1984).
В българското изречение според Й. Пенчев времето и модалността са обединени в една
категория, която превръща пропозицията в изречение: „Niektorym z operatorow modalnych
towarzysz^ specjalne for my morfologiczne (wybor okreslonego trybu lub tylko okreslonych
form, ktorych funkcje temporalne kooperuja z odpowiedni^. тоба1позс1д)!,(Пенчев 1996).
Най-съществени различия в актуализиращата схема и в нейните формални средства се
явяват в полипредикативните изрази. Формите на личния глагол, с които се обозначават
релации във времето между две описвани в изречението ситуации, И. Пенчев смята за
темпорално-таксисни (Пенчев 1985).
Таксисните значения в славянския модел се описват като взаимоотношения между
фазите на две ситуации S, и S, в изречението, като не се взема предвид каква е тяхна­
та йерархия, т.е. дали се свързват независими ситуации или се добавя полупредикация,
изразена с причастия и деепричастна конструкция. Основният признак, през който се
пречупва вътрешното време на ситуациите, е пределното или непределното значение. Ко­
гато пределносгга на свършения по вид глагол се определя като точка, в която се достига
пълнота на осъществяването и изчерпване на действието, и тя се локализира в различ­
ните темпорални диапазони, тогава завършената ситуация е предходна спрямо кой да е
момент върху оста на времето, включително и спрямо момента на говоренето. В нулевата
деиктична точка обаче видовата опозиция е снета и в славянските езици в сегашния тем­
порален план се актуализират само несвършени по вид ситуации. Видовата завършеност,
която тясно се свързва с темпоралното значение на миналото (бъдещето) време и със зна­
чението 'предходност' спрямо коя да е точка върху оста на времето, има само относителна
стойност, за която е подходящ терминът перфективност,
В комплекса от трите признака (завършеност, минало/бъдеще и предходност)
българският модел последователно разграничава абсолютни и относителни времеви
значения. Диференциацията се изразява в наличието на относителни (перфектни)
времена, които подреждат в таксисен ред в рамките на миналия, сегашния и бъдещия
план едновременните и неедновременните ситуации в изречението. В основата на
типологично различния български модел лежи и опозицията между завършени и
незавършени ситуации, съотнесеии с момента на говоренето. Опозицията се поддържа
от формата на перфекта. В противоречивите описания на значението на тази българска
форма, която се образува от свършени и несвършени глаголи, има няколко неоспорими
 твърдения. Тя е тясно свързана с говорещия, който е обект от примарната ситуация
S' (момента на говоренето), а това му дава възможност да изразява богат комплекс от
модални и оценъчни значения. Другото твърдение е, че перфектът служи за въвеждане
на минали събития в сегашния план (Пенчев 1987), Дали това въвеждане на ситуацията
8 ще се нарича включване в обсега на оператора 'виждам, че...' или ще се основава на
знания на говорещия за ненаблюдавани в момента на говоренето ситуации, то несъмнено
означава, че времето на перфекта е съотнесено със ситуацията на произнасянето на
изказването и позволява да се разграничава видова опозиция и спрямо деиктичния
център: завършени и незавършени действия се интерпретират от гледище на примарната
дискурсна ситуация, срв.:
Писал е стихотворения (някога). - Написал е стихотворения (вече).
В тази интерпретация определящо е абсолютното темпорално значение на перфекта.
Аспектуалните разлики, хронологическата последователност на фазите на ситуацията,
маркиращи предходно действие и породено от него следходно състояние, са допълнителни
признаци, които се активизират от лексикалната семантика и от контекстни фактори.
Абсолютната референция на перфекта с момента на говоренето има още едно важ­
но последствие - това е неговото значение на актуално сегашно време, с което се проти­
вопоставя на формите на другото абсолютно сегашно време. Перфектът не се нуждае от
контекст, в който се различават актуална и неактуална ситуация, тъй като тя се съотнася
като завършена/предходна само спрямо нулевата деиктична точка. В крайната фаза може
да се съдържа резултативно значение, но то не е обусловено от вида на глагола, срв.:
Затворил е вратата. ~ Затварял е вратата.
Резултатът се явява в хронологическата последователност на събитие, пораждащо
състояние. Семантичните признаци на перфекта за завършеност, предходност и резулта­
тивност са свързани с неговата съотнесеност с примарната ситуация S'. Само значението
'предходност' не е достатъчно за изразяване на таксисна семантика. Таксисен ред не се
конституира спрямо момента на говоренето, няма таксисно отношение на едно събитие
спрямо този деиктичен момент. Ако две ситуации S, и S2 са локализирани в сегашния
план, те могат да се подредят хронологично според основната релация във времето 'по-
рано ~ по-късно', само ако значенията им са актуални в момента на говоренето:
Облякъл се е и излиза (в момента).
Актуалното и резултативното значение са тясно свързани и според Ив. Куцаров опо­
зицията по резултативност е в основата на категорията актуализиране в българския език
(Куцаров 1991). Това е по-тясно разбиране за актуалните темпорални значения в конкрет­
ната референциална точка за разлика от хабитуалните и омнитемпоралните значения,
които нямат такава конкретна референция.
Несъмнено езиците, в които има опозиция между актуално (прогресивно, продължа­
ващо) и неактуално време, имат и относителни времена, чрез които две описвани в изре­
чението ситуации се подреждат в таксисен ред. Втората ситуация има относително време,
тя е едновременна или неедновременна спрямо локализираната вече в един от темпо­
ралните планове ситуация 8Г Таксисната предходност на S3 спрямо 8} в миналия план,
изразявана в българския език чрез плусквамперфект, и в бъдещия план ~ чрез бъдещи
перфектни времена, е различна от хронологията на две ситуации, които говорещият под­
режда в момента на говоренето:
Отворил е прозореца и се навежда навън.
Подреждането става в зависимост от особеностите на вътрешното време на ситуациите,
чиито фази могат да се застъпват. Взаимодействието между темпоралната и аспектуална-
та семантика е конкретно ограничено: ако излезе извън конкретния деиктичен център, то

291
 излиза извън темпоралния план и извън таксисния ред. Тогава двете ситуации приемат
недеиктичното значение, различаващо еднократните и многократните ситуации. То се
изразява чрез свършени и несвършени глаголи. но е част от по-широкото поле на количес­
твената аспектуалност, срв.:
Често е отварял прозореца и се е навеждал навън.
* Често е отварял прозореца и се навежда навън.
* Отварял е прозореца и често се навежда навън.
Спецификата на българската схема, по която се актуализират полипредикативните
изрази не е само във втората референциална точка, спрямо която се конституира таксисен
ред в рамките на установения темпорален план. Протичането на вътрешното време на съ­
битията и състоянията, които са компоненти на семантичната структура на изречението,
може да се интерпретира в границите на темпоралния диапазон. Формите на аориста и
имперфекта са съответно свършени или несвършени в миналия план така, както фор­
мите на перфекта и сегашното време са видово различни спрямо момента на говоренето.
Като недеиктични значения на говорещия, заемащ коя да е точка върху оста на времето,
видовите значения се трансформират в различаване на еднократни и многократни ситу­
ации от полето на хабитуалностга и омнитемпоралностга. В българския модел видовите
значения си взаимодействат не изобщо с времето, а. е определен времеви план и не изобщо
с таксисните значения 'едновременност и 'предходлост, а с таксисния ред, коституиран
спрямо точка в сегашния, миналия или бъдещия план. Това взаимодействие е усложнено
от строгата деиктична схема, по която се въвежда втората ситуация 8,, в изречението.
Чрез относителните времена се фиксира нова референциална точка и тя задължително
е в един определен темпорален план. Ако няма изискване към абсолютното време и то е
сегашно, минало или бъдеще, добавяната ситуация е изразена чрез полупредикация и се
смята за зависим таксис. Разграничаването на зависим и независим таксис внася непос­
ледователност. Във всяко таксисно значение има зависимост и тя се изразява в рамките
на простото и сложното изречение и между личните и неличните форми на глагола. Ако
се изхожда от изразните средства на таксиса, той е категория на повърхнинните репре-
зентации на изречението, но същността му е в семантичните релации, с които се свързват
компонентите на полипредикативния израз. Свързващата функция е в основата на син­
тактичния характер на тази категория.
В славянския модел втората предикация се добавя, като се спазват изискванията спря­
мо вътрешното време на събитията и състоянията: в миналия и бъдещия план се свързват
събития и състояния, които говорещият интерпретира като завършени/неедновременни
или незавършени/едновременни, а в момента на говоренето се свързват само незавърше­
ни/едновременни ситуации. Подреждането на ситуациите S1 и S2 върху оста на времето
според релацията 'по-рано - по-късно4 е подчинено на тяхната аспектна характеристика,
която е еднаква за личните и неличните глаголни форми. Всички форми на глагола имат
еднаква когнитивна база и аспектът е един от взаимносвързващите ги признаци. Видо­
вете и причастията се специализират да изразяват определен профил на множеството от
признаци, присъщи на глаголната форма. Чрез полупредикациите, изразени с причас­
тия и деепричастия, се въвежда най-характерното за тях значение на състоянието, чийто
профил се формира от завършващата последна фаза. Затова деепричастията могат да се
актуализират във всички темпорални планове и са универсално таксисно средство, като
най-често в езиците се среща деепричастие, с което се въвежда едновременна полупреди­
кация спрямо всяка точка върху оста на времето, включително и спрямо състоянието на
произнасянето на изказването. Употребите на двете славянски деепричастия се дикту­
ват от видовите им значения, но аспектуалността е определяща категория и в таксисната
 релация между независими предикации, изразени с лични глаголни форми. При съче­
таването на значенията 'предходност' и 'завършеност' в крайната фаза може да се яви
резултативно значение в предходното деепричастие и тогава то изразява едновременност
с незавършената ситуация, срв.:
Седеше, скръстила ръце.
Kfyczala, zakrywszy twarz.
Взаимообусловеността на значенията в деепричастията изисква да се спазват по-стро­
ги семантични и формални правила за тяхната употреба (Гугуланова 2005). Те уточняват
семантичните релации, в които встъпват субектите и обектите на главната и на зависима­
та, второстепенната предикация. Изборът на главна и зависима предикация е семантич­
но релевантен, тъй като променя условията за истинност на изречението. Добавянето на
полупредикация не позволява да се промени комуникативната роля и комуникативната
актуализация на изказването: двата признака се приписват на кореферентен субект, из­
пълняващ една и съща комуникативна роля, срв.:
Тя вървеше, накуцвайки.
Тя бягаше, изплезила език.
Доминацията на вида в славянските деепричастия обяснява развитието в тях на бога­
та гама от недеиктични значилия, присъщи на говорещия, Те се дължат на различните
операции на говорещия върху фазовата структура на ситуацията, чрез които събитието
или състоянието се характеризира като обобщено или конкретно, определено или неопре­
делено, преживяно и следователно минало или очаквано, т.е следходно и бъдещо.
В българския език определено се предпочита свързването на независими предикации
в полипредикативните изрази. Втората ситуация не е длъжна да дублира комуникатив­
ната роля, приписана на един от артументите в 8Г Операциите за приписването на ко­
муникативните роли подател, адресат и предмет на съобщението изискват съотнасяне с
говорещия от примарната ситуация S' и с неговото менталяо състояние, в което е вграде­
на позицията на наблюдател. От нея говорещият интерпретира събитията и състоянията
в изречението, като поема или не поема отговорност за истинността на съобщението. Мо-
далната характеристика е задължителна актуализация и тя определя изискванията към
приписването на комуникативните роли. Подреждат се ситуации, които преди това са
били актуализирани в модално и комуникативно отношение и са получили показатели,
избрани от системата на формите на личния глагол. Добавената ситуация се локализира
в същия времев план, функцията на относителното време на S2 е да запази целостта на
темпоралния план. В неговите рамки се спазва само изискването за различаване на так-
сисни отношения между St и S2. Таксисният ред в българското изречение има морфологи­
чен характер, синтактичното съгласуване на относителните времена е непоследователно
и силно зависимо от видовите значения,
Добавянето на полупредикация чрез нелична форма на глагола се извършва според
изискванията на семантичната категория такеис: задължителният таксисен ред изисква
зависимата предикация да приеме едното от значенията ~ 'предходност', и го изразява
чрез минало свършено деятелно причастие, или да въведе другото значение - 'еднов­
ременност', което се поема от деепричастието на -айки/-ейки, Деепричастието и еловото
причастие също са морфологични изразни средства на таксиса.
Граматикализацията на таксисната семантика в българския език обвързва
функционирането на личните форми с темпоралния план: с перфектните времена се
изразява 'предходност', но с различни форми в миналия и в бъдещия темпорален план;
с имперфект и със сегашно време се изразява 'едновременност' съответно в миналия и в
сегашния диапазон; чрез еловото причастие, подобно на формата на свършения вид, се

293
 въвежда предходна ситуация във всеки темпорален план, Но българската нелична форма
се освобождава от пълната доминация на вида. Тя се образува от аористната основа, но не
е обвързана нито с абсолютната предходност на аориста и перфекта спрямо момента на
говоренето, нито саспектуалното значение на свършения вид. Мина лото свършено деятелно
причастие добавя не само завършена, но и повтаряща се многократно или продължаваща
във времето ситуация. По-чести са употребите на миналото свършено деятелно причастие,
образувано от свършени глаголи, но когато е образувано от несвършени глаголи, видовата
му семантика се променя и се обогатява със значения от областта на количествената
аспектуалност, срв.:
В подкрепа на първоначалната версия офицер, разпитвал, преди това свидетелите,
неочаквано си спомня, че е видял кръв. (Труд, 28.04.1998).
За разлика от деепричастието, което дублира комуникативната и семантичната рола на
субектния аргумент в главната предикации, еловото причастие има по-голяма семантична
свобода и добавя признак на субектния или на обектния аргумент. Обособявайки избрания
аргумент, еловото причастие повдига неговия семантичен ранг, като го снабдява с
активна характеристика. Семантичната свобода на причастието е за сметка на неговите
формални ограничения - то заема словоредна позиция непосредствено след аргументния
израз, спрямо който се извършва обособяването, и се съгласува с неговите морфологични
показатели:
Предупреждение има също към пишещи и потърпевши, опитали се да повдигнат
булото на кукувичето гнездо. (168 часа, 20.12,1996).
Словоредната препозиция на обособеното елово причастие спрямо предикативния
център на изречението е едно от условията за изразяване на таксисна предходност, но тя
не може да се реализира в нефактивните изречения. Аористното елово причастие не може
да въведе предходна полупредикация, тъй като в изреченията с преизказна модалност то
функционира като лична форма на глагола:
^Снимала се в три негови филми, не й се разминало на Грейс Кели.
В преизказването миналото свършено деятелно причастие се използва за активизиране
на семантичната роля на един от аргументите, като заема постпозиция в непосредствена
близост до него:
Не й се разминало на Грейс Кели, снимала се в три негови филми. (Седмичен труд,
2001, »).
Актуализацията на семантичната структура на изречението, която установява таксисна
едновременност/неедновременност между главната и второстепенната предикация,
включва и семантичните ограничения, които се явяват в релациите между участниците
в описваните ситуации. В българското изречение участниците установяват модалните си
позиции и приемат комуникативни роли, В зависимост от тях се избира темпоралният
план и в неговите рамки се конституира таксисен ред и се интерпретира вътрешното
време на ситуациите. Второстепенната предикация, която дублира комуникативната роля
и влиза във всяко абсолютно време, не е предпочитано формално средство за изразяване
на таксисните значения.
Ниската фреквенция на българските деепричастия се дължи не само на високата степен
на граматикализация на таксисните значения, а и на нарушаването на семантичната
обусловеност на причастията от видовите значения. Видът и причастията се използват
за промяна на семантичния профил на събитията и състоянията, но открояването на
фази в развитието на ситуацията и подреждането на две и повече ситуации във времето е
подчинено на категориите модалност и темпоралност.

294
 Литература
БПСГ 1996: V. Koseska-Toszewa, V, Maldzieva, J. Penczev. Gramatyka konfrontatywna bul-
garsko-polska. Modalnosc. РгоМешу teoretyczne.t. VI, cz. 1. Warszawa.
Граматика на съвременния полски 1984: Gramatyka wspolczesnego j^zyka polskiego. T. I.
Skladnia. T. IL Morfologia. Warszawa.
Гугуланова 2005: Ив, Гугулансва. Българските причастия, и деепричастия в славянски
контекст. С.
Куцаров 1991: И, Куцаров, Проблеми на съпоставителното изучаване на спрежението в
българския и полския език. ~ II Kolokwium slawistyczne polsko-bulgarskie. Poznan.
Маслов 1984: Ю, С, Маслов. Типология славянския видо-временньхх систем и
функционирование форм претерита в „зпическом' повествовании. ~ Теория
грамматического значения и аспектолбгические исследования. Ленинград.
Пенчев 1985: И. Пенчев. Време, таксис, синтаксис. - БЕ, Ne6.
Пенчев 1987: Й. Пенчев. Перфект и превръщане в перфект. - Втори международен конг­
рес по българистика, Доклади. Съвременен български език. С.
Пенчев 1996: J. Penczev. Przyklad opisu temporalnosci i modalnosci w j^zyku naturalnym
pod wplywem modalnei logiki. temporalnej. - Gramatyka konfrontatywna bulgarsko-pol-
ska. Modalnosc. Problemy teoretyczne. T. VI, cz. 1. Warszawa.

295
 Klaus Steinke

BULGARISCHE SYNTAX ZWISCHEN DESKRIPTIVISMUS UND

GENERATIVISMUS

In diesem Jahr ware Jordan Pencev 75 Jahre alt geworden, und aus diesem AnlaB haben es
dankenswerterweise die Kollegen vom Institut fiir Bulgarische Sprache an der Bulgarischen
Akademie der Wissenschaften und von der Universitat Plovdiv ubernommen, seiner mit
einem Sammelband zu gedenken. Zweifellos gehort er zu den wenigen international allgemein
bekannten und anerkannten bulgarischen Linguisten der ersten Nachkriegsgeneration, die
unter den veranderten gesellschaftlichen und ideologischen Voraussetzungen nach 1944
das Stadium aufnahmen und dann erfolgreich die akademische Laufbahn einschlugen. Ihn
charakterisiert eine erstaunliche fachliche Breite, die zwar vornehmlich in der Bulgaristik
ihren wissenschaftlichen Schwerpunkt hat, aber immer wieder dariiber hinausgeht und
auch allgemeinsprachwissenschaftliche Aspekte einschlieBt, Pragend fiir seine vielseitige
Entwicklung diirften fraglos die langeren Aufenthalte im Westen gewesen sein. Zunachst
weilte er 1968-1970 in der Bundesrepublik Deutschland als Humboldt-Stipendiat am Institut
fiir Allgemeine Sprachwissenschaft der Universitat Koln bei Hansjakob Seiler, der sich
insbesondere auf dem Gebiet der Universalienforschung profilierte und akup (Arbeiten des
Kolner Universalien-Projekts) leitete. Weitere wichtige Etappen waren dann 1974-1977 sein
Aufenthalt in den USA als Bulgarischlektor in Seattle sowie schlieBlich 1983 seine Tatigkeit
als Gastprofessor in Hamburg.
Diese Aufenthalte in einer fur die Entwicklung der Linguistik im Westen sehr bewegten
und fruchtbaren Periode begriindeten Pencevs friihe Orientierung an der westlichen Linguistik
im Unterschied zu der sonst iiberwiegend dem sowjetischen Vorbild folgenden Ausrichtung
dieser Disziplin in Bulgarien noch bis in die 80er Jahre des vergangenen Jahrhunderts. In
der Sowjetunion selbst hatte indessen die Strukturalismusrezeption bereits unmittelbar
nach dem XX. Parteitag der KPdSU 1956 mit dem Leitartikel „0 некоторнх актуальннх
задачах современного советского язьжознания" in den Вопроси Язьжознания eingesetzt
und dann Mitte der 60er Jahre des vorigen Jahrhunderts mit den Sammelbanden Вопро­
си теории язика в современной зарубежной лингвистике (Moskau 1961), herausgegeben
von R, A. Budagov und M, M, Guchman, und Основнъи направления структурализма
(Moskau 1964), herausgegeben von M. M. Guchman und V. N. Jarzeva, sowie mit den Arbeiten
von S. K Saumjan Структурния лингвистика (Moskau 1965) und von Ju. D. Apresjan
Идеи и методи современной структурной лингвистики (Moskau 1966) einen ersten
Hohepunkt erreicht Damit kehrte der Strukturalismus ubrigens wieder in das Land zuriick,
„das Gelehrte hervorgebracht hat, von denen die Richtung Jahrzehnte zuvor entscheidende
Impulse empfangen hatte“, wie es H. Jachnow (1971: 13) im Vorwort der deutschen

296
 Ubersetzung von Saumjans Arbeit treffend formuliert hat. In einigen dieser Werke wurde
auch schon N. Chomskys fur die Syntaxdiskussion jener Jahre wichtigen Arbeiten kritisch
referiert. Seine 1957 bei Mouton erschienenen Syntactic Structures warden bereits 1962 im 2.
Band der neuen Reihe Новое в лингвистике ins Russische ubersetzt und dort von Saumjan
ausfuhrlich kommentiert Damit war an sich der Weg frei fur die Auseinandersetzung mit der
westlichen Linguistik, mit dem Strukturalismus und insbesondere auch mit der Generativen
Transformationsgrammatik sowie ihren unmittelbaren Wegbereitern. Obwohl das „TauwetteF
nun die Linguistik ebenfalls erreicht hatte, und die bis dahin ubliche Entlarvung, d.h.
Verdammung der westlichen Forschung weitgehend aufgegeben wurde, dauerte es noch etliche
Zeit, bis dieser Ansatz allgemein, d.h. auch in den damaligen Sattelitenstaaten, rezipiert und
produktiv weiter verarbeitet wurde.
Aus der Vielfalt von Pencevs linguistischen Interessen, die von der Dialektologie - er hat u.a.
an den Expeditionen des groBen bulgarischen Dialektologen Stojko Stojkov teilgenommen, bis
zur Wortbildung, Computerlinguistik, Prosodie und Syntax reichen, bildet letztere zweifellos
einen markanten Schwerpunkt in seinem wissenschaftlichen (Euvre, wie gleich mehrere
umfangreiche Monographien zu diesem Gegenstand belegen (Pencev 1980,1984,1993, 1998).
Seine fruhe Rezeption Chomskys, die unmittelbar wahrend seiner Auslandsaufenthalte im
Westen begann und weniger fiber sowjetische Vermittlung erfolgte, erwies sich als bleibend.
und bestimmend fur die Wahl dieses Beschreibungsansatzes in der Syntax der neubulgarischen
Standardsprache. Um seine Leistung auf diesem Gebiet jedoch richtig wiirdigen zu konnen, ist
ein kurzer Riickblick auf die Geschichte der Syntaxforschung fur diese Sprache unerlaBlich,
Fur die Zeit von der bulgarischen Wiedergeburt bis zum Ende des zweiten Weltkrieges stellt
Chr, Parvev (1975) in seinem Очерк no история на българската граматика generell eine
ziemlich stiefmiitterliche Behandlung der Syntax durch die bulgarische Sprachwissenschaft
fest. Sie findet in den einschlagigen Grammatiken kaum den ihr gebiihrenden Platz, und sie
ist auch selten Gegenstand der Detailforschung. Trotzdem haben schon J. Gruev (1858) und I,
N. Momcilov (1868) gegen Ende der bulgarischen Wiedergeburt in ihren Grammatiken diese
sprachliche Ebene immerhin schon berucksichtigt, wenn auch nicht unbedingt auf besonders
originelle Weise, wie Parvev (1975: 11, 14) bemangelt. Nun ware es indessen sicherlich
verfruht, insbesondere wenn man zum Vergleich den Blick auch auf die zeitgenossischen
Grammatiken anderer Sprachen wirft, hier grundlegende Neuerungen zu erwarten. Mit der
Syntax beschaftigte man sich zu jener Zeit hochstens am Rande und zudem sehr summarisch.
Unter diesen sehr ungiinstigen Voraussetzungen war es immerhin verdienstvoll, daB man sich
diesem damals ungeliebten Kind der Grammatik uberhaupt zuwandte, das in Neofit Rilskis
Grammatik noch ganzlich unberiicksichtigt blieb. Auch die Zeit nach der Griindung Bulgariens
und die Periode zwischen den beiden Weltkriegenbrachte keine grundsatzliche Besserung auf
diesem Gebiet. So stellt Parvev (1975: 1.9) noch fur die 30er Jahre des 20. Jh. fest, und das
lafit sich auch noch auf die Grammatiken von A. Teodorov-Balan (1930), St. Mladenov und St.
Popvasilev (1939) sowie L. Andrejcin (1942) ausweiten: „И през 30-те години най-слабо са
разработвани въпроси от българския синтаксис.“
Erst in der Nachkriegszeit zeichnet sich auf dem Gebiet der Syntaxforschung in Bulgarien
allmahlich eine Wende ab, und diese Veranderung verbindet Parvev (1975:28) vorwiegend mit
dem Namen von Konstantin Popov, der damals auch die erste umfassende bulgarische Syntax
herausgibt. Im Vorwort zu dieser Arbeit beklagt der Autor den desolaten Zustand dieser
Disziplin im Unterschied zur Phonetik oder Morphologic, weshalb ihr auch in den bisherigen
Grammatiken der bulgarischen Sprache nur geringer Platz eingeraumt wurde (Popov 19633:
3). Mit seinem Hochschullehrbuch Синтаксис (1962) der bulgarischen Gegenwartssprache,
das dann mehrere Aufiagen erlebte, versucht er den Porschungsruckstand aufzuholen. So

297
 wird er schnell zur beherrschenden Gestalt dieser linguistischen Teildisziplm in Bulgarian,
und seme Arbeit wird zum Standardwerk an den Hochschulen und 1st schlieBlich sogar zu
wesentlichen Teilen noch in den dritten Band der bulgarischen Akademiegrammatik (Popov
1983) eingegangen. Diese Arbeit stellt den Versuch zu einer systematischen und moglichst
exhaustiven Beschreibung der bulgarischen Syntax dar, und zwar auf einer breiten, traditionell
ausgerichteten theoretischen Basis. Die Darstellung beginnt mit dem Словосъчетание, ihm
entspricht im Deutschen je nach sprachwissenschaftlicher Schule „Wortfiigung, SatzteiF
oder „Phrase“, und Popov (19633:43) selbst stellt eine unmittelbare Parallele zu de Saussures
Begriff „Syntagma“ her. Es folgt nach dem ublichen Schema die Beschreibung des einfachen
und schlieBlich des komplexen Satzes, Der Ansatz ist deskriptiv und basiert auf der Analyse
von Beispielen aus der klassischen bulgarischen Literatur, der Presse und sogar schon der
gesprochenen Sprache. Damit ist fraglos eine solide Grundlage fur diesen Teil der bulgarischen
Grammatik geschaffen worden.
Wahrend Popov griindlich die altere Syntaxforschung rezipiert und fur seine Analyse
des Bulgarischen auswertet, schlagt Pencev neue Wege ein. Dab er damit nicht sogleich
Anerkennung findet, ist nicht weiter verwunderlich. Im Помагало по български синтаксис
(Popov 1979), dieser reprasentativen Chrestomathie zur bulgarischen Syntax, ist er noch mit
keinem Beitrag vertreten. Immerhin werden aber in der Bibliographic wenigstens seine Artikel
angefiihrt. Im Syntaxband der dreibandigen Akademiegrammatik von 1983 wird Pencev dann
sogar schon als Koautor aufgefiihrt, obwohl das Werk noch deutlich die Handschrift von Popov
tragt. Der Aufbau dieses Bandes entspricht direkt dem seines Lehrbuchs, und die ersten 40-50
Seiten sind sogar ein wortwortlicher Nachdruck aus seiner Синтаксис (Popov 19633). Erst die
darauffolgenden Kapitel werden starker iiberarbeitet und in ihnen die Zitate ausgetauscbt,
Formulierungen prazisiert und Erganzungen ei ngefugt.
Vondiesertraditionellen,deskriptivorientiertenDarstellungweichenPencevsMonographien
zur bulgarischen Syntax naturlich grundlegend ab. Der Kontrast zeigt sich schon auf den ersten
Blick durch die Verwendung der von Chomsky eingefuhrten Strukturbaume zur Beschreibung
der Satzstrukturen, auf den er sich immer wieder gerne als Gewahrsmann beruft. Der
entscheidende theoretische Unterschied besteht jedoch darin, dab nicht mehr irgendwelche
Satze analysiert werden, sondern zunachst die Regeln zum Bau grammatisch richtiger
Satze auf ihre Resultate. Im Unterschied zu Popov, der Satze aus der Literatur analysiert,
bildet sie Pencev selber nach abstrakten Regeln und analysiert sie dann als kompetenter
Sprecher (native speaker) auf ihre Grammatikalitat. Damit wird ein klarer Wechsel des
Untersuchungsansatzes eingeleitet, und zwar von der rein deskriptiven Analysegrammatik
aus der Perspektive des Horers, zur generativen, d.h. zur Produktionsgrammatik, die Syntax
von der Position des Sprechers aus erfaflt. Beide Richtungen, die an sich nur Unterschiede
der Perspektive refiektieren, sind komplementar und gehoren gemeinsam in eine umfassende
Syntaxbeschreibung von natiirlichen Sprachen. Hier unversohnliche Gegensatze aufzubauen,
ware zweifellos kontraproduktiv.
In der traditionellen Syntaxforschung spielen die Regeln zum Bau von korrekten Satzen
zwar implizit auch eine gewisse Rolle, aber der Linguist setzt allgemein die Richtigkeit der
vom ihm angefiihrten Belege einfach voraus und beschrankt sich daher auf die Analyse ihrer
Struktur. Welche Fragen den generativen Ansatz kennzeichnen, formuliert Pencev explizit
in der Einfiihrung zu seiner Syntax von 1998: „Търси се отговор например на въпроси като
следните: защо дадена конструкция не е граматична, какво правило или принцип са
нарушени, от какъв тип е дадена конструкция и пр.“ (7) Grammatikalitat ist ein Begriff,
der im traditionellen Ansatz keinen festumrissenen Platz hat bzw. nur bei der Auswahl der
Beispiele eine indirekte Rolle spielt, Wird namlich vom Deskriptivisten ein Satz als falsch

298
 eingestuft, dann beschaftigt er sich nicht mehr weiter mit ihm und fuhrt ihn nicht in seiner
Beispielsammlung auf, Diese einfache Moglichkeit hat der Generativist natiirlich nicht,
sondern er muB die mit seinem Set von Regeln konstruierten Satze unbedingt jeweils auf
ihre Gramma tikalitat kontrollieren, urn ihre Anwendbarkeit zu gewahrleisten. Deshalb
wird er die Regeln bei klaren VerstoBen soweit wie moglich korrigieren und eventuell durch
Zusatzregeln die Fehlerquelle beheben. Aus diesem Grund liest sich die Syntax von Pencev
(1998) uber weite Strecken eher wie eine scharfsinnige Kritik falscher oder zweideutiger
Satzkonstruktionen, als wie ein Regelwerk zur Konstruktion richtiger bulgarische? Satze. Das
mag auf den ersten Blick unbefriedigend wirken, was ubrigens auch Pencev selbst fuhlt, wenn
er entschuldigend feststellt: „но е по-добре да се работи с подлежащи на промяна.теоре-
тични решения (или хипотези), отколкото с никакви,“ (8) Doch an dieser Kontrolle fuhrt
seibstverstandlich kein Weg vorbei, well es der Generativist auf sich genommen hat, dem
Sprecher Regeln an die Hand zu geben, die es ihm erlauben, grammatisch. korrekte bulgarische
Satze zu bidden, Der Deskriptivist tut das nicht und der Sprecher rnuB dann versuchen, sich
aus dessen Beschreibungen selbst Regeln fur seinen eigenen Bedarf abzuleiten. Das 1st nicht
nur mtihsam, sondern auch sehr fehlertrachtig.
Folglich ist es unbedingt notwendig, den von Pencev eingeschlagenen Weg der
Syntaxbeschreibung ebenfalls konsequent fortzufiihren. Denn nur auf diese Weise laBt
sich beispielsweise die bulgarische Syntax im modernen Fremdsprachenunterricht besser
integrieren, der ja nicht nur die Rezeption von Sprache, sondern verstarkt auch ihre
Produktion, effektiv vermitteln muB. Denn der Lernende will heute nicht mehr ausschliehlich
Satze analysieren, was fiir ihr Verstehen weiterhin wichtig bleibt, sondern verstarkt auch
richtige Satze bilden kdnnen. Dazu braucht er eben solche generative!! Regeln, wie sie Pencev
in seiner Syntax auffiihrt, wobei allerdings sichergestellt sein muB, dab die Anwendung
der Regeln auch immer zu grammatisch korrekten Satzen fuhrt. Den semantischen Aspekt
schlieBt Pencev in diesem Zusammenhang ubrigens bewuBt aus, weil der auf einer anderen
Ebene zu behandeln ist. Vor diesem Hintergrund zeigt sich. daB beide Ansatze, der von Popov
und der Pencev nicht alternativ, sondern komplementar zu sehen sind, wobei es das besondere
Verdienst von Pencev ist, dem generativen in Bulgarien zum Durchbruch verholfen zu haben.

Literatur

Andrejcin (1942). Andrejcin, L. Основна българска граматика. C.

Chomsky (1957). Chomsky, N. Syntactic Structures. The Hague, Paris,
Gruev (1858). Gruev, J. Основа за българска грамматика. Белград.
Jachnow (1971). Jachnow, Н. Der Strukturalismus in der sowjetischen Sprachwissenschaft. ~
In: S. Saumjan. Strukturale Linguistik. Munchen,
Mladenov (1939). SA Mladenov, St, Popvasilev. Граматика на българския език. С,
Momcilov (1868). Momcilov, I. Грамматика за новобългарския език. Русчук,
Parvev (1975). Parvev, Chr. Очерк по история на българската граматика. „Наука и
изкуство.“ С.
Pencev (1980). Pencev, J. Основни интонационни контури в българското изрчение. „БАН.“
С.
Pencev (1984). Pencev, J. Строеж на българското изречение „Наука и изкуство.“ С.
Pencev (1993), Pencev, J. Български синтаксис. Управление и свързване, Пловдив,
Pencev (1998). Pencev, J. Синтаксис на съвременния български книжовен език. Пловдив.

299
Popov (19632). Popov, K. Съвременен български език. Синтаксис. „Наука и изкуство,“ С.
Popov (1979), Popov, К. Помагало по български синтаксис. „Наука и изкуство.“ С.
Popov (1983). Popov, К, Граматика на съвременния български книжовен език. Том 1П.
Синтаксис. „БАН.“ С.
Teodorov-Balan (1930). Teodorov-Balan, А. Нова българска граматика. С.

300
 Семантика
Мери Лакова
Институт за български език - БАН

Семантика на изреченията с безлични глаголи

ЗА ПРИРОДНИ СЪСТОЯНИЯ В СЪВРЕМЕННИЯ
БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК

Проблемите на безличните глаголи и безличните изречения са представени в Граматика

на съвременния български книжовен език.Т.П. Морфология (1983, с. 212) и съответно -
Т.Ш. Синтаксис (1983, с. 47-78). Подробен анализ на безличните изречения в българския
език е направен от И. Пенчев в статията „За безличните изречения в български език” (сп.
Български език, 1982, кн. 2, с. Ш-115) и в раздела за безличните изречения от частта
„Синтаксис” (Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев (1998 с. 601-608). Още в началото
на статията „За безличните изречения в български език” Й. Пенчев посочва, че „всички
изречения, в които са включени безлични глаголи, са безлични изречения, но не всички
глаголи, които са употребени в безлични изречения, представят интерес за морфологията”
(с, 111). В статията се разглеждат: а) изречения с безлични глаголи (завали в изречението
Заваля ~ Заваля дъжд- святка се в изречението Святка се ~ Светкавици святкат);
б) изречения с глаголи, някои от употребите на които са безлични (мирише в От цветята
мирише така, сравнено с Цветята миришат; сърби в Сърби ме в пръстите, сравнено с
Пръстите ме сърбят; щипе в Щипе го в рамото, сравнено с Рамото го щипе; пише в Тук
пише, че той ще се върне скоро, сравнено с Той пише; яде в Яде му се ябълка, сравнено с Той
яде ябълка и чиято семантична интерпретация е 'Той иска да яде ябълка': и др. Авторът
установява, че от генеративно-трансформационно гледище структурата на безличните
изречения е A VP, където А означава празна позиция за именната фраза-подлог, а
глаголната група VP е лексикално запълнена. Авторът посочва, че изреченията от типа
Яде му се ябълка, Спи му се семантичната роля на скрития субект е експериентор; посочва,
че в този тип изречения синтактичната конструкция е ергативна, тъй като субектът-
експериентор не е изразен е подлога, а с непрякото допълнение. Той също така изтъква,
че някои от безличните глаголи и безличните значения на глаголи проявяват различия
в семантиката си, когато са употребени в сегашно и съответно в минало свършено време.
Така глаголът спи може да се употреби в сегашно време - Спи му се, но не може да се

301
употреби в минало свършено време ~ *Спа му се; авторът пише, че само глаголите от
свършен вид приспи и доспи могат да се употребяват в минало свършено време - Приспа
му се, Доспа му се. Заключенията на автора в тази статия допълват граматичните знания
за безличните изречения и за безличните глаголи в българския език.
В тази статия се поставяме целта, да бъдат проучени безличните глаголи и изреченията,
в които те участват, от семантично гледище, За целта бяха ексцерпирани безличните
глаголи за природни състояния от „Обратен речник на българския език” (1975). Необходимо
беше: 1) Те да се класифицират по области от извънезиковата действителност, която
те отразяват. 2) Да се направят изводи за значимостта за българина от познаването и
езиковото назоваване на тези области. 3) Да се направи опит да се определи възможно
ли е на всеки глагол да се гледа като на комплекс от семантични признаци, които го
конституират. 4} Да се построят семантически правилни изречения с тези глаголи, като се
отчита синтактичната и логическата структура на тези изречения.
Установи се, че за изследваните постоянно безлични глаголи може да се каже следното.

За словообразуването и за областите от действителността, към които

безличните глаголи се отнасят
1) Преди всичко от основните безлични глаголи за природни състояния се образуват
редица производни глаголи с помощта на представки, понякога с видоизменяне на
основата. (Вж. по-долу). В „Обратния речник” (1975) са отразени основни и някои
производни безлични глаголи.
По-долу сме подредили основните глаголи и техните словообразувателни производни,
като всеки еднопредставков глагол приемаме, че се произвежда от основния глагол
чрез една словообразувателна стъпка, от даден представков глагол чрез втора, трета
и т.н, последователна стъпка се образуват другите, полипредставковите глаголи, (По
този принцип следваме положенията от „Словообразувателен речник на съвременния
български книжовен език” (1999), където основен автор на концепцията и един от
участниците в изработването на словника е Й. Пенчев). За краткост на изложението
още тук сме разделили глаголите по семантични групи според това, какво явление от
извънезиковата действителност тези глаголи отразяват.Представени са само глаголите от
свършен вид във формата им за 3 л. ед. ч., както тези глаголи се употребяват. Глаголите
от вторичен несвършен вид. образувани от изходните глаголи от свършен вид, не се
различават по семантика.
Глаголи за 'поява, наличие? прекратяване на валежи':
Основни глаголи: Производни глаголи:
вали 1 - валва - превалва
завали ~ позавали
извали се ~ поизвали се
навали-понавали
повали
превали - попревали;
задъжди се - позадъжди се
одъжди се
плющи- заплющи
ръми- заръми - позаръми
поръми
преръми - попреръми
3(й
ръмоли
роси- зароси - позароси
нароен - понароси
пороси
прероси ~ попрероси
ръси- заръси
преръси
приръси
прикапя - поприкаия
снежи - заснежи
оснежи
Глаголи за явленията 'изсъхване на почвата и суша ':
съхне - изсъхне
засуши се - позасуши се
Глаголи за явленията 'поледица, скреж, слани:
поледява се
заскрежи се
оскрежи се
ослани се
Глаголи за поява, наличие, отминаване на явлението 'мъгла'
мъгли се
замъгли се
отмъгли се
Глаголи за поява, наличие, прекратяване на явленията 'студ, хлад, топлина'
застудее - позастудее
застуди се
* лозастуди се
захлади се - позахлади се
затопли се - нозатопли се
Глаголи за 'поява, наличие, разпръскване на облаци'
заоблачи се - позаоблачи се
разоблачи се - поразоблачи се
изведри се
пооцъкли се
проясни се - попроясни се
разбистри се
Глаголи за 'поява, наличие, отминаване на светкавици, гръмотевици'
святка се ~ засвятка се
гърми - прегърми ~ попрегърми
трещи - потрещи
Глаголи за 'поява, наличие, прекратяване на вятър'
вее - завее - позавее
духа - задуха
лъхне- залъхне
полъхне
лъхти
303
 Глаголи за ' поява, наличие, отшумяване на явлението мирис'
мирише - замирише - позамирише
Глаголи за 'поява, наличие, липса на звезди на небето"
зазвезди се - позазвезди се
зазвездя се - позазвездя се
Глаголи за 'поява, наличие, прекратяване на звук'
ехти - изехти
отехти
поехти
проехти
- Глаголи за 'поява, наличие, прекратяване на явлението раззеленяване на
тревите, дърветата'
зазеленява се
раззеленява се- пораззеленява се
разлистя се - поразлистя се
Глаголи за 'настъпване, наличие, отминаване на годишно време, сезон'
заесени се - позаесени се
запролети се- позапролети се
Глаголи за 'настъпване, наличие, отминаване на частта от денонощие­
то вечер'
завечери се
свечери се
замрачи се
примрачи се
смрачи се - посмрачисе
здрачи се - заздрачисе
притъмнее
стъмни се- постъмнисе
Глаголи за 'настъпване, наличие, отминаване на частта от денонощие-
то утрин'
завидели се
развиделее се
развидели се - поразвидели се
просветлее
просветне
разсветне
задени се
разденва се
зазаря се
зазори се - позазори се
зори се - раззори се
съмва се
разсъмва се
Както се вижда, основните около 60 глагола имат свои словобразувателни производни.
Всички се употребяват в съвременния език.

304
 Интересно беше да се установи какви точно области от извънезиковата действителност
се назовават с изброените глаголи. Това би допринесло за уточняване на българската
езикова картина на света в обсега на природните явления. Оказва се, че безличните
глаголи за природни явления могат да се разпределят в посочените групи: а) глаголи
за поява, наличие и прекратяване на валежи'; б) глаголи за 'изсъхване на почвата и
суша'; в) глаголи за 'поледица, скреж и слана'; в) за 'поява, наличие и отминаване на
явлението мъгла'; г) за 'поява, наличие и отминаване на явленията студ, хлад, топлина';
д) за ' поява, наличие, разпръскване на облаци'; е) за' поява, наличие, отминаване на
светкавици, гръмотевици'; ж) за 'поява, наличие, прекратяване на вятър'; з) за ' поява,
наличие, отминаване на явлението мирис'; и) за ' поява, наличие, липса на звезди на
небето'; й) за' поява, наличие, прекратяване на звук'; к) за' поява, наличие, отминаване
на явлението раззеленяване на тревите, дърветата'; л) за 'поява, наличие, отминаване на
годишно време, сезон'; м) за' настъпване, наличие, отминаване на частта от денонощието
вечер'; н) за' настъпване, наличие, отминаване на частта от денонощието jh’phh'. Тези 14
семантични групи глаголи показват какви явления от природата, отразени в глаголи, са
съществени за българина. Оказва се, че това са преди всичко онези процеси в природата,
които влияят върху живота на човека, които са свързани с основното занимание на
българите - земеделието; които са свързани със започването и приключването на деня като
време за труд и отдих; които характеризират годишните цикли - начало и приключване
на земеделския период.
Разбира се, многобройните други видове дейности на човека, и по-специално на бъл­
гарина, се отразяват в други класове глаголи, на които тук не можеше да се обърне вни­
мание. (Вж. по-подробно М. Лакова, Конструиране на изречение въз основа на лексиката,
620 с. - приета за печат).

Семантичните признаци при безличните глаголи

за природни състояния
Следващата задача е да се опитаме да установим може ли семантиката на безличните
глаголи да бъде характеризирана от комплекс от семантични признаци. По подобие
на фонологичните признаци във фонологията, установени от Н. Трубецкой (1960), се
предполага, че могат да бъдат обособени и семантични признаци при лексикалните
единици. Дж. Лайънс в „Семантика. Т. I. (1978) посочва следните семантични признаци
при лексемите: /одушевеност/, /лице/, /+-мъж/ и /^възрастен/ (с.317). Може да бъде
формулирана следната дефиниция на семантичен признак: „най-малката единица
смисъл, която се открива в семантиката на думата (лексемата)”. Наблюденията върху
думи от различните части на речта в българския език показаха, че могат да бъдат
обособени и други признаци, като част от признаците присъстват в думите със стойност 1
или Освен това се оказва, че по всяка вероятност всички думи в българския език могат
да бъдат характеризирани от един и същ комплекс от семантични признаци (като при
някои думи някои от признаците присъстват със стойност +, при други - със стойност
а при малка част от думите някои от признаците са с неутрална стойност). Оказва се, че
единствено т. нар. „индивидуален семантичен признак”, който обхваща лексикографските
дефиниции на отделните значения на думата, е абсолютно индивидуален - по този
признак всяка дума в езика се отличава от която и да било друга дума. Тези твърдения
се основават на наблюдения върху около четири хиляди думи, извлечени от българската
част на „Българско-английски речник” от Сп. Боянова и Л. Илиева (2002). (Вж. М. Лакова,

305
 Конструиране на изреченията - приета за печат). Оказва се, че могат да бъдат обособени
следните семантични признаци, релевантни за думите в българския език:
/+-въображаем сват/
/+-артефакт/
/+-одушевеност/
/+-мъж/
/+-възрасте.н/
/първи и евентуално втори групов семантичен признак/
/извънизреченска семантична роля/
/индивидуален семантичен признак/
/допълнителен семантичен признак/
/стилистична характеристика/
/функционална характеристика/
Чрез признака /+-въображаем свят/ се посочва дали дадена дума отразява обект,
явление, свойство, обстоятелство от реалния, познатия на човека свят, или пък дадената
дума назовава обект, .явление и др. от измислен, несъществуващ реално свят. Например
думата стомна означава конкретен предмет от реалния свят, думата радост означава
абстрактен обект - 'приятно, стимулиращо състояние на духа, предизвикано от нещо
хубаво, добро', - но този обект също е наличен в реалния свят; докато думите фея., елф,
самовила означават измислени подобни на човека същества, които имат чудотворни
свойства. Докато първите думи ще бъдат маркирани с признака /-въображаем свят, т.е.
+реален свят/, втората група думи са носители на признака Явъображаем свят/.
Чрез признака /+-артефакт/ се посочва дали дадена дума назовава обект, който е сът­
ворен от човек; процес, който съзнателно се извършва от човек, или пък дадената дума
назовава обект, който е творение на природата независимо от човека; свойство, процес,
които са независими от човека. Така с /+артефакт/ ще бъдат маркирани съществителни­
те за обектите грънец, фабрика, служба, организация и т.н.; глаголите за процесите
"четене"," разглеждане", "строене" и т.н.(съответно чета, разглеждам, строя и т.н.) и
др. С признака /-артефакт/ ще бъдат маркирани съществителните за обекти като при­
рода, камък, река, слънце; глаголите за процесите и състоянията в природата, каквито
са грея (за слънце), блестя (за слънце, звезди), вливам се (за река,), родя се (за живо
същество-човек или бозайник) и т.н.
Стойността /+-одушевеност/ от признака /+-одушевеност/ характеризира живи обекти от
извънезиковия свят и свойства на живи обекти. Този признак присъства при съществител­
ните за лица, животни и растения, при глаголите за дейности и състояния, типични за чо­
века, за животните и за растенията, при прилагателните за свойства на човека, животните
и растенията и т.н. Например с признака /+одушевеност/ се характеризират съществител­
ните човек, мъж, жена, дете, тълпа; жребец, табун, оса; кокиче, дъб, трева, букак и т.н.;
глаголите ходя, мисля, говоря, организирам, работя, живея и т.н.; прилагателните синеок,
млад, умен, весел и т.н.; наречията смело, желателно, приятно и т.н. Съществителните
за 'множество предмети, мислени като едно цяло' носят допълнително признака /+събира-
телност/: дъбак, стадо, ято, група (хора) и др. Стойността /-одушевеност/ на признака /+-
одушевеност/ характеризира съществителните за неживи обекти, каквито съществителни
са: земя, пясък, вода; глаголите за действия и състояния на неживата природа, каквито
глаголи са: тека, блестя, струя; прилагателните за неживи обекти като дълъг, чакълест,
валчест, просторен; наречията продължително, често и т.н, Глаголите с много общо зна­
чение, каквито са съществувам, намирам се, трая можем да окачествим като носители и

306
 на двете стойности на признака /одушевеност/, т.е. те са носители на признака /+-одушеве-
ност/, тъй като техни субекти могат да бъдат както живи, така и неживи обекти,
Стойността /+мъж, мъжко същество/ от признака Я-мъж/характеризира обекти лица
и животни, които са от мъжки пол, а стойността /-мъж/ характеризира лицата-жени и
женските животни.
Стойността /+възрастен/ от признака /+-възрастен/ характеризира лицата и животни­
те, които са в зряла и следзряла възраст, докато стойността /-възрастен/ характеризира
децата и малките животни (срв.: дете, момче, момиче; козле, мече, птиче). Растенията
също могат да бъдат стари и млади, срв. изразите старият дъб, току-що покълнал филиз
и др. - при тях признакът /^-възрастен/ може да се модифицира на /+-стар, напълно раз­
вит/. Същото по всяка вероятност трябва да важи и за възрастта на скали и минерали и
други неживи обекти, когато те се характеризират по траене, срв. старокаменна епоха.
Признаците /+-мъж/ и /^-възрастен/ (последният мислен като валиден за живи съ­
щества) са подредни на стойността /^одушевеност/. Стойността /-одушевеност/ е надредна
спрямо /неутралност спрямо +-мъж/ и /+-стар (за неживи обекти)/, срв. съчетания като
новокаменна епоха, стара, износена машина и др.
Признакът /първи групов семантичен признак/ характеризира областта от действи­
телността, която се отразява в семантиката на дадено съществително, глагол, прилага­
телно, наречие и т.н.
Например съществителните учител, адвокат, ковач, работник принадлежат към
областта от действителността 'лица, характеризирани по професия'; съществителните
българин, софиянец, европеец се отнасят към областта 'лица, характеризирани по
национален, регионален и континентален произход', съществителните палто, обувки,
украшения се отнасят към областта 'облекло, обувки, аксесоари' и т.н. В споменатата книга
„Конструиране на изреченията въз основа на лексиката в българския език’1 са обособени
85 области от действителността, които се отразяват в съществителни имена. Разбира се, в
един голям речник на българския език ще бъдат отразени още повече области. Признакът
/втори групов семантичен признак/ характеризира подобласт в рамките на дадена по-
широка област. Например за европеец I втори групов семантичен признак/ е уточнението
'лице, произхождащо или живеещо в Европа'. Ако се налага, естествено, могат да бъдат
обособени и още подобласти според естеството на извънезиковите обекти. Признаците
/първи и втори групов семантичен признак/ характеризират и другите части на речта.
Признакът /извънезреченска семантична роля/. Анализът на думите извън изречение
показа, че за семантични роли може да се говори не само, когато думите са употребени
в изречение, но и когато ги разглеждаме като речникови единици. Оказва се, че същес­
твува специализация на думите (или на техни значения) да изразяват една или друга
семантична роля. Например съществителното писател извън изречение притежава се­
мантичната роля агенс, тъй като означава 'лице, което създава, твори', съществително­
то пациент притежава семантичната роля пациенс, тъй като означава 'лице, което се
нуждае от грижите на лекар', съществителното болник притежава семантичната роля
експериенцер, тъй като означава ' лице,' което изпитва болка или страда от заболява­
не', съществителното младеж е 'носител на признак', тъй като означава 'лице, харак­
теризирано по някакво свое качество' и т.н. Бяха установени около 30 извънизреченски
семантични роли. Според нас и глаголите имат извънизреченска семантична роля - те
притежават ролите действие, процес, състояние, явление. Например глаголът спя носи
признака /състояние/, глаголът мечтая в значението 'имам такава склонност' носи приз­
нака /явление/, глаголът работя в значението 'осъществявам трудова дейност, за да пос­
тигна полезен резултат' е носител на признака /процес/.

307
 /Индивидуалният семантичен признак/ е отделен, специфичен за всяка самостоятелна
дума в езика. Този признак гарантира лексикалното богатството на езика. Както се каза, той
се отразява в лексикографската дефиниция на думата (или на нейните значения поотделно).
Например /ищщвидуалният семантичен признак/ на съществителното писател е следният:
'Човек, който пише, създава художествени литературни произведения' (БТР, 1994).
С названието /допълнителен семантичен признак/ сме обозначили системните семан­
тични връзки, в които се намира дадена дума с други думи. При този признак се отразява
дали дадена дума има синоним, антоним, мероним, хипоним (хипероним), дали дадената
дума означава фрагмент от някакво по-цялостно действие или явление, което в езика се
отразява с различни думи за отделните съставки и др. Например глаголът имам има за
синоним притежавам, а за антоним нямам.
Признакът /стилистична характеристика/ показва дали дадена дума е стилистично
неутрална, или пък има стилистична бележка: поетично, диалектно, народно, разговорно,
историческо и др. Стилистичните бележки редовно се отразяват в тълковните речници на
българския език. Например глаголът казвам е стилистично неутрален, докато глаголът
думам е народно-разговорен.
Признакът /функционална характеристика/ показва каква е честотата на дадена
дума в езика въз основа на знанията на носителя на езика като роден (или въз основа
на статистически проучвания). /Функционалните характеристики/ могат да бъдат средна
(обикновена) честота, рядко, много рядко, често , много често и др. Например личните
местоимения могат да носят функционалната бележка „много често”,

В тази работа една от целите е да се направи анализ по семантични признаци на ня­

кои от безличните глаголи. Представянето на всички посочени по-горе безлични глаголи
по семантични признаци ще отнеме много място, поради което се налага да се ограничим
само с представянето на някои глаголи. Това представяне ще послужи като модел, по кой­
то ще могат да се описват и останалите глаголи. Можем да разгледаме следните глаголи:
вали, роси, стъмва се, святка се, раззеленява се.
Анализът е следният:
вали
1. /-въображаем свят/
2. /-артефакт/
3. /-одушевеност, неодушевеност/
4. /-лице, -животно, -растение/
/-мъж, жена, т.е. този признак липсва/
/-възрастен, невъзрастен, т.е. този признак също липсва/
/първи групов семантичен признак: област от действителността - 'валежи'/
/втори групов семантичен признак: подобласт от действителността - обикновено 'ва­
леж на дъжд'/
/извънизреченска семантична роля: формата за сегашно време -вали -означава 'про­
цес', формата за минало свършено време -валя - означава събитие/
/индивидуален семантичен признак: „1. За дъжд, сняг, градушка - падам. Ситен
дъжд вали като Маргарит. Нар. песен. Снегът валеше на парцали” (БТР, 1994).( В
примерите глаголът вали е употребен като личен глагол - в изреченията има подлог.)
Към видовете валежи, за които глаголът вали се отнася, може да се добави и суграшица
'смес от дъжд и сняг'./

308
 /допълнителен семантичен признак: Други думи за 'валене на дъжд' са: 1) завали,
повивали, навали, понавели, извали се, повали, превали,попревали, превалва; 2)
задъжди се 'започва за вали продължително време дъжд', позадъжди се 'до известна
степен се задъжди', одъжди се 'За времето ~ става .дъжделиво, дъждовито' (БТР); 3) ръми
(ръмоли)'вали тихо и по малко' (БТР), заръми, позаръми, преръми попреръми ; 4) ръси
Безл. 'вали слаб, ситен дъжд' (БТР); 5) плющи 'издава шум подобен на плюсък от удар с
ръка, по вода и подДБТР); 6. приканя 'За капки, дъжд - започва изведнъж да капе, да
вали(БТР). Други думи за 'валене на сняг' са: снежи 'вали сняг' (БТР), Антоним на вали
е изразът сухо е.1
/стилистична характеристика: неутралност/
/функционална характеристика: обикновена, средна честота/
Забележка: Стойностите /-одушевеност, неодушевеност/, /-мъж; жена/, /-възрастен, не-
възрастен/ са нерелевантни за дадения клас думи . Стойността /-лице, -животно, -расте­
ние/ означава, че е налична стойността /^неодушевен предмет/.
роси
/-въображаем свят/
/-артефакт/
/-одушевеност, неодушевеност/
/-лице, -животно, -растение/
/-мъж, жена/
/-възрастен, невъзрастен/
/първи групов семантичен признак: област от действителността: валежи/
/втори групов семантичен признак: подобласт от действителността: валене на вид
дъжд/
/извънизреченска семантична роля: процес при формата на глагола за сегашно време-
роси (в момента), и събитие ~ при формата на глагола за минало свършено време - рося/
/индивидуален семантичен признак: Пада роса или дребен дъжд; ръми (БТР)/
/допълнителен семантичен признак: Росата представлява 'Дребни капчици влага,
полепени по трева, листа и други изстинали през лятната нощ предмети, кондензирана
от водните пари във въздуха' (БТР). Антоним нароен в значението 'пада дребен дъжд,ръ­
ми' е плющи!
/стилистична характеристика: неутрално/
/функционална характеристика: обикновена честота/
стъмва се
/-въображаем свят/
/-артефакт/
/-одушевеност/неодушевеност/
/-лице,- животно, - растение/
/-мъж, жена/
/-възрастен, невъзрастен/
/първи групов семантичен признак: област от действителността: настъпване на явле­
ние, свързано със скриването на слънцето зад хоризонта/
/втори групов семантичен признак: поява на тъмнина за разлика от поява на звезди
на небето/
/извънизреченска семантична роля: процес при формата на глагола за сегашно време
стъмва се, явление при формата на глагола за минало свършено време стъмни се!
/индивидуален семантичен признак: Става тъмно, настава тъмнина, мрак. Зиме рано
се стъмва. (БТР)/

309
 /допълнителен семантичен признак: синоними на стъмва се са мръква се, смрачава се;
антоними са развиделява се, заварява се, зора, разденва се/
/стилистична характеристика: неутралност/
/функционална характеристика: обикновена честота/
святка (се)
/-въображаем свят/
/-артефакт/
/-одушевеност, неодушевеност/
/-лице, -животно, -растение/
/-мъж, жена/
/-възрастен, невъзрастен/
/първи групов семантичен признак: област от действителността: явление в облаците,
настъпващо при определени природни условия/
/втори групов семантичен признак: поява на природно електричество в облаците/
/извънизреченска семантична роля: процес и явление при формата за сегашно време
святка (се) (в момента), формата за минало свършено време *светка (се) не се употребя­
ва, вместо нея се употребява формата за минало несвършено време святкаше (се), срв,:
Вчера се святкаше!
/индивидуален семантичен признак: Има, явяват се светкавици. Навън гърми и свят­
ка^)/
/допълнителен семантичен признак: Явлението 'святка се' обикновено се последва от
явлението 'гърми се- Чуват се гръмотевици'/
/стилистична характеристика: неутралност/
/функционална характеристика: обикновена честота/
раззеленява се
/-въображаем свят/
/-артефакт/
/+одушевеност/
/-лице, -животно, -неодушевен предмет, т.е, /+растение//
/-мъж, жена/
/-възрастен, невъзрастен/
/първи групов семантичен признак: област от действителността: явление от органич­
ния свят/
/втори групов семантичен признак: явление, настъпващо с растенията през пролетта/
/извънизреченска семантична роля: процес при формата за сегапшо време - раззеленя­
ва се (в момента), събитие -при формата за минало свършено време раззелени се, резултат
от действието 'раззеленяваме' е, че в момента на говоренето зеленината вече е налична/
/индивидуален семантичен признак: Става зелено, покрива се със зеленина. Наоколо се е
раззеленило, т.е. 'дърветата, тревата са се раззеленили'. Казва и Полето се е раззеленило. /
/допълнителен семантичен признак: антоним е пожълтява, изсъхва, посърва, срв.: На­
около е пожълтяло, посърнало/
/стилистична характеристика: не5пралност/
/функционална характеристика: обикновена честота/
По аналогичен начин могат да бъдат представени като комплекси от семантични приз­
наци всички безлични глаголи,

зю
 Семантика на изреченията с безлични глаголи
Следващата задача е да се опитаме да построим изречения с помощта на безличните
глаголи за природни състояния. За целта трябва най-напред да приведем формулата,
по която се се образува семантиката на което и да е изречение. Тази формула гласи: ако
пропозицията на изречението се разглежда като операнд, към нея като оператор може да
се приложи предициране, а към него да се приложи характеристика за една или друга
цел на изказване от гледище на говорещия, за да се произведе резултат - семантиката на
дадено изречение. Формализираният вид е следният:
Семантика ->Цел на < Предициране < [Пропозиция] »► Семантика на
на изречението изказване изречението, готова
за морфологическо
и синтактично
оформление
В тази формула се чете „е равно”, ъглестите скоби < > ограждат операнда, към който се
прилага оператор, правите скоби ограждат най-простия операнд-пропозицията, ► се чете
„произвежда последващия резултат”. (За тази формула по-подробно вж. М. Лакова (2002).
Там се посочва, че аналогична формула за пресмятане на числа най-напреде построена от
Ж.-П. Декле (1990)). Тук трябва да посочим що е пропозиция. Следвайки Й. Алууд, Л.-Г.
Ацдершон, Й. Дал (1977, с.20) приемаме, че пропозицията е „това, което изречението казва
за света”. Следователно пропозицията съдържа лексемите, от които се гради изречението,
подредени в определен ред; в нея според нас не се включват предикативността, целите
на изказването, времето и модалността на изказването. Съгласно с класическата
граматика предицирането е мисловен процес на приписване на признак, свойство към
субект (аргумент). При едносъставните именни изречения предикативността (като едно
от основните свойства на изречението) е имплицитна -на името, представляващо субект,
се приписва наличие , което се подразбира от ситуацията. Например при изреченията
Нощ. Неизвестност предикативността. е имплицитна, подразбираща се, т.е. 'В момента
е нощ.В момента е налична неизвестност'. При едносъставните глаголни изречения пък
липсва субект на действието - субект се подразбира въз основа на обстановката, в която
се извършва действието; самото действие може да се извършва в сегашното, в миналото
или в бъдещето. Например в сложното съчинено изречение Ръмолщ но не вее и двете
сказуеми представляват едносъставни глаголни изречения, в тях субектите се подразбират
(съответно дъжд' и 'вятър'), но тези изречения не са определенолични с елипса на субекта,
а са безлични изречения. Свойствата 'ръмолене' и 'веене' са приписани на ситуацията, в
която се осъществяват тези действия. Целите на изказването могат да бъдат от следните
видове: 1) да се направи съобщение - тогава се строят съобщителни изречения, 2) да се
постави въпрос - тогава се строят изречения с въпросително значение, 3) да се изкаже
подбуда - тогава се строят подбудителни изречения, 4) да изкаже желание - тогава се
строят желателни изречения, и 5) да се изрази емоция по повод на събитие - тогава се
строят възклицателни изречения (вж. подробно ГСБКЕ. Т. III, Синтаксис (1983)). Трябва да
се посочи, че всяко конкретно изречение се характеризира само с една цел на изказване -
със сменяне на целта на изказване, дори при същия лексикален състав, се получава ново
изречение, срв.: Чета (съобщение) ; Чета ^въпрос); Да четп/(подбудително: 'Нека да
чета'), Дано да чета! (желателно) и Чета! (удивление, че мога да върша това).
За да превърнем един безличен глагол в безлично изречение е необходимо да гледа­
ме на него като на пропозиция, към която прилагаме предициране (то граматически се

311
съпровожда от оформянето на глагола с форма за трето лице единствено число) и една
от възможните цели на изказване. Следвайки този път. можем да произведем конкретно
изречение, т.е. например:
Съдържание и граматично Съобщение < Предициране < [ вадене] >» Вали,
оформяне на изречение
По същия модел можем да образуваме което и да било изречение с безличен глагол за
природно състояние.
Нека сега се обърнем към пропозициите на безличните изречения за природни
състояния и да се опитаме да ги анализираме с помощта на предикатната логика. Както е
известно, съгласно с предикатната логика съществуват_аргументи, „които съответстват на
субектите и обектите в граматичната терминология” /Й. Алууд, Л.-Г. Андершон, Й. Дал
(1981, с. 132) и предикати, които означават действие, което се извършва от аргументите
или се осъществява с аргументите. Предикатите биват едноместни ~ с един аргумент, т.е.
Р(х), двуместни - с два аргумента, т.е. Р (х,у), и т.н. до п-местни, например Р (х, у...п) ,
където п е произволно (практически не много голямо) число (вж. Й. Алууд, Л.-Г. Андершон,
Й. Дал, цит. съч.). Според нас именно пропозицията на изказването може логически да се
представи чрез предикат и неговите аргументи. Например пропозицията на изречението
Изгря слънце има логическата форма Р (х), където Р е предикатът изгрея, а аргументът х
е слънце. Пропозицията преподаване на урок на учениците от учителя в новата класна
стая', която се съдържа в изречението Учителят преподаде урока на учениците в новата
класна стая, има логическата форма Р (x,y,z,w), т.е. преподам е четириместен предикат,
чиито аргументи са х (учителят), у (урокът) и z (учениците) и w (новата класна стая).
Възниква въпросът, как логически могат да се интерпретират пропозицииге на изре­
ченията с безлични глаголи за природни състояния. Предварителният анализ говори, че
пропозициите на безличните изречения можем да разглеждаме или като свободни (бе-
заргументии) предикати, т.е. (Р), или пък трябва да се опитаме да ги разглеждаме като
едноместни предикати с някакъв особен статус на аргумента, т.е. като Р(х), Нека приемем
втората възможност - да се опитаме да разглеждаме безличните глаголи за природни
състояния като едноместни предикати. При това положение ще трябва да приемем, че ар­
гументите на тези предикати до известна степен могат да се подразбират. Наблюденията
върху семантиката на разглежданите безлични изречения позволява тези изречения да
бъдат разпределени в четири групи, както следва:
А) Група на безличните изречения, в които глаголите са за действие.
1) Група на безличните изречения с подразбиращ се външен за изречението аргу­
мент (субект на действието). Тук спадат преди всичко изреченията е глаголите (преди­
катите) вали, завалява, превалява, попревалява, валва и др., които предполагат външен
аргумент, обикновено дъжд. Други възможни външни аргументи (субекти) за вали са
сняг, градушка и суграшица. Сравни с двусъставяите изречения: Заваля дъжд на едри
капки, В момента вали суграшица (смес от дъжд и сняг), През лятото ваял градушка,
Не след дълго ще завали сняг. При тези изречения не се съдържа в корена на глагола
никаква словообразувателна информация за евентуалния външен аргумент. От същия
тип са изреченията със следните глаголи: а) ръми, поръми, позаръми, заръми, преръми,
попреръми; ръмоли; ръси, заръси, преръси; плющи, които се отнасят до 'ситен слаб дъжд'
с изключение на плющи, който се отнася до 'изобилен силен дъжд, произвеждащ звук,
подобен на плясък'; б) трещи, потрещи, които се отнасят да 'силни гръмотевици'; в) лъха,
полъхне,залъхне, лъхти, които се отнасят до 'вятър' или 'миризма', вее, духа, които се
отнасят до 'вятър'; г) кънти, покънти, които се отнасят до ' пространство, помещение,

312
 в което се разнася отразен звук' (вж, и БТР ~ статията за кънтя): д) бучи, пробучи - за
'звук, предизвикван от река, мотор и др? Тези изречения могат да бъдат и двусъстав-
ни - сказуемите в тях да бъдат придружени от подлози, срв.: Дъжд попреръмя (заръси);
Гръмотевици потрещяха; Кола пробуча. Съответните безлични изречения гласът: Вали.
Лъхна. Разтрещя се. Наоколо бучи.
2) Група на безличните изречения с аргумент, подразбиращ се от корена на глагола.
Изреченията с тези глаголи могат да се разглеждат като изречения, при които аргументът
е вложен в структурата на глагола. Тук спадат онези глаголи, които са производни от
съществителни (срв: дъжд - одъжди. се) или са съкоренни със съществителни, прилагателни
(срв. изсъхне, засуши се и суша, със стбълг, корен съхъ-, прил. сух\ гл. стф&тн 'съхна').
Такива глаголи са следните: задъжди се, позадъжди се, одъжди се; прикача, поприкапа;
снежи, оснежи (се); роси, зароси,позароси, прероси, попрероси, нароен, понароси, пороен;
засуши се, позасуши се; поледи се; заскрежи се, оскрежи се; ослани се, мъгли се; застуди се,
позастуди се,; позахлади се; затопли се; заоблачи се, позаоблачи се, разобличи се; свят ка
(се), засвятка(се); гърми, прегърми, попрегърми; мирише, замирише, позамирише;зазвезди
се; ехти, проехти, отехти, изехти, поехти; звъни, прозвъни; ечи, изечи, проечи, проеква;
зазелени се, раззелени се, пораззелени се; поразлисти се; запролети се, позапролети се;
заесени се.. Някои от тези глаголи могат да имат и определенолична употреба, т.е. при тях
може да присъства и аргумент (субект). Срв. изреченията: Дъжд прикапа; Сняг снежи,
Роса роси, Слана ослани, Светкавици святкат, Гръмотевици гърмят, Звън звъни, Ек
ечи, Мъгла се замъгли, които са поетични. Голяма част от глаголите с включен в корена
субект не могат да образуват определенолични изречения. Такива са: *Суша се засуши, но
Земята се засуши; *Лед се поледи, срв. Улиците се поледиха; *Звезди се зазвездиха, срв.
Небето се зазвезди, и особено невъзможните *Топло се затопли, *3елено се зазелени. Без
определенолична употреба остават и застуди се, захлади се, замириса, поразлисти се,
запролети се, заесени се.
Б) Група на безличните изречения, в които глаголите са за състояния.
1) Безлични изречения с глаголи за явления, които могат да се интерпретират като
'Настъпва (някакво състояние)'. Това са изреченията с глаголите : съмва се, разсъмва се
със значение ' Настава ден'(БТР); разбистри се; проясни се, попроясни се; изведри се. В
структурата на глаголите в тези изречения не се съдържа информация за аргумент (су­
бект). При тези изречения са възможни адвербиални разширения за обстоятелства, нап­
ример: През лятото се съмва (разсънва) рано, Стори му се, че бързо се съмна тоя ден.Вече
се изведри. Днес се попроясни. Глаголите разбистри се, проясни се, попроясни се и изведри
се образуват и двусъставни изречения с подлог-аргумент небе: Небето се попроясни.
2) Безлични изречения с глаголи за състояние, при които глаголите съдържат в корена
си информация за вида на явлението. Това са глаголите: замрачи се, примрачи се, см.ра-
чи се, посмрачи се, замрачи се; здрачи се, заздрачи се, свечери се, завечери се; притъмнее,
стъмни се;развидели се, завидели се, поразвидели се; просветне, просветлее, разсветне
се; зазари се,зазаря се, раззаря се;разденва се, заденява се; зори, раззори се, позазори се.
Така глаголът замрачи се съдържа като корен съществителното мрак, свечери се съдържа
като корен съществителното вечер, просветлее е съкоренна дума със светлина, разденва
се съдържа като корен съществителното ден, позазори се е съкоренна дума със съществи­
телното зора и т.н. Тези глаголи могат да се интерпретират по модела 'Настава (някакво
състояние)'. Например изречението Замрачи се е еквивалентно на Настана мрак', изре­
чението Завидели се е еквивалентно на Стана видело, Зори е еквивалентно на Настъпи
зора, Просветля е еквивалентно на Появи се светлина на хоризонта и т.н.

313
 Литература

Алууд, Й., Л.-Андершон, Й. Дал (1981). J. Allwood, L.-G. Andersson, б. Dahl, Logic in
linguistics, Cambridge University Press, Cambridge, London.
Бояджиев, T. , Ив. Куцаров, И. Пенчев (1998). Т. Бояджиев, Ив. Куцаров, Й. Пенчев,
Съвременен български език, Издателство „Наука и изкуство”, С., с. 601-608.
Боянова, Сн., Л. Илиева (2002). Сн. Боянова, Л. Илиева, Българско-английски речник, II
преработено издание, Издателство Gaberoff, Велико Търново.
БТР (1994). Български тълковен речник, IV издание, допълнено и преработено от Д,
Попов, С. Издателство „Наука и изкуство”.
ГСБКЕ.Т. П. Морфология (1983). Граматика на съвременния български книжовен език, т.
II. Морфология, С., Издателство на БАН, с. 212.
ГСБКЕ. Т. III. Синтаксис (1983). Граматика на съвременния български книжовен език. Т.
III. Синтаксис, С., Издателство на БАН, с. 47-78.
Декле, Ж.-П. (1990). J.-P. Descles. Langages applicatifs, langues naturelles et cognition,
„Hermes”, Paris.
Лайънс, Дж. (1978). J. Lyons, Semantics, vol. I, Cambridge University Press, Cambridge,
London, p. 317.
Лакова, M. (под печат). M. Лакова, Конструиране на изречение въз основа на лексиката,
620 с.
Обратен речник (1975). Обратен речник на българския език, С,, Издание на БАН.
Пенчев, Й. (1982). Й. Пенчев, За безличните изречения в български език,, сп. Български
език, кн. 2, с. 111-115.
С ловообразувателен речник (1999). Словообразувателен речник на съвременния български
книжовен език, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”.
Трубецкой, Н. (1960). Н. Трубецкой, Основи фонологии, М.

314
 Мария Чоролеева
Институт за български език - БАН

За един случай на асиметрия във връзка

С ИЗРАЗЯВАНЕТО НА ЗНАЧЕНИЯ ЗА СТЕПЕН, КОЛИЧЕСТВО,
ОЦЕНКА КАТО ОБЩОЕВРОПЕЙСКО ЕЗИКОВО ЯВЛЕНИЕ

Обикновено признаците могат да се представят като изменящи се по скала, в

различните отсечки на която те се свързват с положителни или отрицателни нарастващи
към полюсите значения за количество, степен или оценка и съответно получават различни
изразители, различни названия. Това означава, че тези изразители - прилагателни имена,
наречия, съществителни имена означават признака от съответното място на скалата в
някакво количество, в някаква степен или с някаква оценка, а не неутрално, Обикновено
названията о-т високите (положителна и отрицателна) части на скалата образуват двойка
антоними и се смятат за симетрични. Би трябвало да се очаква, че освен названията, които
получава при изменението си по скалата, признакът има и отделно неутрално название,
не носещо информация за степен, количество на този признак. В действителност обаче
положението е друго. Признакът не получава самостоятелно неутрално название. Е, Сапир
обръща внимание на това явление, като отбелязва, че „лингвистично подредените високо
думи” се използват „вместо логически неутралните"’ (Сапир 1985: 56). Той пише: „Доколко
неочаквано се проявяват от логическа гледна точка такива езикови дублети като хубав:
лош, далечен : близък, много : малко, се установява при отговор на въпрос. Въпросите
Хубаво ли е то?, Далече ли е той? и Колко имате? в действителност означават Какво
е качеството му?, На какво разстояние е той? и Какво количество имате? и колкото
и парадоксално да е на пръв поглед, на тях може да се отговори съответно: много лошо,
съвсем близко, почти нищо” (Сапир 1985: 49). Е, Сапир заключава, че такива изрази като
how far?, how long?, how warm?... (колко далече?, колко дълъг?, колко топъл?, тежък като
една десета от грама), още веднъж показват колко безпомощен може да бъде езикът при
образуване на специализирани отделни думи, които са логически неутрални по отношение
на градацията (Сапир 1985:57). Това явление се отбелязва от редица лингвисти (Мелчук
1967: 357 - 358, Червенкова 1974: 24, Бирвиш 1967:1 - 36).
Ю. Апресян в лекцията си на тема „Семантические правила”, изнесена в СУ „Кл.
Охридски” на 21. 10. 2005 г., говори за лексикографското представяне на това явление
при параметричните и други прилагателни - използването на едно и също прилагателно
както за назовавано на признака във висока степен, така и за назоваване на цялата скала
(общо на признака във всички негови изменения).
Ако вземем българските двойки прилагателни имена дълбок/плитък, широк/тесен,
висок/нисък, дълъг/къс, назоваващи параметрични признаци във висока положителна и
отрицателна абсолютна степен, чрез първите от всяка двойка освен значение за висока

315
 положителна степен ?^оже да се изразява и неутрално значение, т.е. те са и неутрални
названия на съответния признак. Това ясно проличава от изрази като например: Тук
реката е дълбока, където прилагателното означава признака във висока степен и Реката
тук е дълбока само един метър или Колко дълбока е реката тук?, в които неутрално се
назовава признакът без информация за степен.
Подобно е положението и при абстрактните признаци. Така например изразите Хубава
ли е тя?, Умен ли е той?, Добра ли е реколтата? могат да се разглеждат като проявява­
щи неутралните значения за признак на тези прилагателни, тъй като отговорът може да
съдържа противоположното по значение прилагателно име или прилагателно, означава­
що признака, свързан с други стойности за степен, с други места от традиционната скала
(Изключително грозна е; Със средни възможности е; Доста слаба е тази година?).
Наблюденията показват, че най-често прилагателното име с неутрално значение се
употребява във въпросителни изречения или в изречения, съдържащи думи (обикн. чис-
лителни или наречия), уточняващи количеството, степента на признака. Ясно е, че в този
случай наблюдаваме един вид асиметрия ~ признакът и неутрално представен, и във ви­
сока положителна степен се назовава с едно и също прилагателно име, докато названието
на отрицателната абсолютна степен е различно.
Изборът на названието от високата положителна част на скалата и за неутрално назва­
ние би могло да бъде обосновано и със следния аргумент. Има психологическа мотивация,
когато задаваме въпрос за това дали даден обект се характеризира с определен признак,
дори да сме сигурни в отговора, винаги в изказването да се използва названието на призна­
ка от положителната висока част на скалата, напр. Дълбока ли е реката, Хубава ли е кни­
гата?, Вкусно ли е яденето? (обикновено не задаваме въпрос Плитка ли е реката?; Лоша
ли е книгата?, Неприятно ли е яденето?). Съвсем естествено е и психологически оправдано
е да се изхожда от положителното очакване, от положителното и във висока степен характе­
ризиране на обекта, на явлението Така ясно е, че като представително, неутрално название
на признака се приема названието, изразяващо положителна висока абсолютна степен.
Аналогично положение се установява при съществителните от типа дълбочина, шири­
на., височина, топлина, гъстота, плътност, твърдост, скорост, налягане, напрежение,
температура, сила. Част от тях са производни от прилагателните имена, назоваващи
признак, както във висока степен, така и неутрално, разгледани по-горе. Оказва се, че
те също така имат тези два типа значения. Преди всичко те се използват като неутрални
названия на признаците вече като обекти на измерване, това са неутрални названия на
величини, измервани с определени измерителни единици. Те също така се срещат най-
често във въпросителни изречения и са възможни всички отговори - названията от всички
области на скалата на даден признак, на дадена величина. В тази група названия влизат
и величини, нямащи точни съответствия прилагателни имена. Освен неутралното по сте­
пен, количество значение и те се използват и със значение ‘този признак, тази величина
във висока степен; което проявяват обикновено без определения. Ще посочим примери за
двата вида значения на тези имена:
Каква е скоростта, с която се движим.? (неутрално значение);
Колата разви скорост; Обичам скоростта (висока степен на скорост, голяма скорост);
Каква е гъстотата на разтвора?; Измервам гъстотата на разтвора (неутрално
значение);
Сладкото вече има гъстота (висока степен на гъстота, голяма гъстота);
Каква е дълбочината на езерето? Дълбочината на реката тук е малка, (неутрално
значение);
Страхувам се от дълбочината (висока степен на дълбочина, голяма дълбочина);

316
 Височината се измерва в метри; Височината тук е само 10 метра, (неутрално
значение);
От височината ми се завива свят; Страхувам се от височината, (висока степен,
голяма височина).
При употребата на имена като напр, напрежение, налягане, температура, за озна­
чаване на психофизически състояния на човека също се проявяват двата типа значения
(неутрално и наличие на признака във висока степен, т.е. над средното количество или
колкото е необходимо), като второто най-често се среща в изречения с глаголите имам./ня­
мам-, съм-, например:
Йпкао е напрежението? (неутрално) и Няма напрежение; Има напрежение (колкото е не­
обходимо или във висока степен) и прея. Усеща се напрежение между тях (висока степен);
- Каква е температурата? Измери му температурата; Температурата на детето е
ниска, (неутрално значение); Дете то имаше температура; Той няма температура (по-
висока от нормалната, висока степен на признака);
Кръвното му налягане е нормално; Апарат за измерване на кръвно налягане (не­
утрално значение); Вчера той имаше налягане; Тя няма кръвно налягане (по-високо от
нормалното, висока степен на признака).
Същите значения се наблюдават и при съществителни като воля, темперамент, ха­
рактер, например:
Навикът е по-силен от волята (неутрално значение) и Той е човек с воля; Той няма
воля, Проявихте воля (силна воля, значение за висока степен на признака);
Има различни видове темперамент (неутрално значение): Жена с темперамент
(буен, жизнен, висока степен: на това значение съответства и производното прилагателно
темпераментен);
Какъв характер има?; Той е човек с добър характер (неутрално значение); Тя прояви
характер; Тя има характер; Той няма характер (висока степен на признака; производно
прилагателно с това значение - безхарактерен).
Подобно е положението при назоваване на явления, които могат да бъдат определяни
с признак ‘добър - лош“, т, е, оценявяни положително и отрицателно, и освен това да се
представят неутрално. Те също могат да се разглеждат като изменящи се на скала във
връзка с техения основен признак, въз основа на положителна или отрицателна оценка,
например:
решение - Какво е решението на въпроса? (неутрално значение) и Въпросът има вече
решение (означава ‘положително, желано, добро решение’);
условие - Какви са условията за работа? (неутрално значение) и Там има условия;
Завиждам ти за условията (добри, благоприятни условия, положителна оценка, поло­
жителна характеристика на обекта);
атмосфера -- Каква е атмосферата в службата? (неутрално значение) и Той умее да
създаде атмосфера (хубава, приятна атмосфера, положителна оценка);
положение (в значението ‘Място, роля на човек в обществото’ може да се използва неут­
рално ™ Какво е положението му във фирмата? и значение с положителна оценка ~ Той
е човек с положение (добро, високо положение).
Подобна картина наблюдаваме и при всички названия на особености, черти, качества,
състояния на човек, които могат да се изменят по характерен за тях признак (обикн. ‘до­
бър - лош) в положителна или отрицателна посока по скала, напр.:
настроение - В какво настроение си? (неутрално значение - назовава цялата гама от
настроения) и Той днес има настроение (хубаво настроение - висока положителна сте­
пен, положителна оценка);

317
 дисциплина. - Каква е дисциплината в класа.?; В това училище дисциплината е мно­
го лоша (неутрално значение) и Тя въведе дисциплина; Тук има дисциплина (добра дис­
циплина, положителна оценка);
контрол, самоконтрол - Контролът е много лош; Той има добър самоконтрол (неут­
рално значение) и Тук има контрол; Той има самоконтрол (добър контрол, добър само­
контрол);
здраве ~ Как си със здравето? (неутрално) и Пожелавам ти здраве (добро здраве, ви­
сока положителна степен);
късмет ~ Той имаше лошия късмет да закъснее за работа и Какъвто ти е късмета
(неутрално значение) и Имаш късмет! и Пожелавам ти късмет! (добър, голям късмет,
висока положителна степен).
Дори названия с най-широко значение като количество и качество проявяват тези
два вида значения, например:
количество - Какво е количеството на издадените книги тази година? и Купихме
известно количество стоки (неутрално значение) и За нея голямо значение има коли­
чеството (голямо количество); Те предпочитат количество пред качество (голямо ко­
личество);
качество - Какво е качеството на стоките?, Платовете са с ниско качество (неут­
рално значение) и Това са стоки с качество (високо, добро качество, висока положителна
степен). От това второ значение е образувано производното прилагателно качествен кой­
то е с високо, добро качество'.
Следователно в българския език винаги когато едно явление, един признак могат да
се разглеждат като изменящи се по скала в положителна и отрицателна посока, и имат
също така неутрална название, то съвпада с названието му от положителната висока част
на скалата, т. е. двете значения -неутралното и значението за висока положителна степен
се изразяват чрез едно и съхцо средство. Същото се наблюдава и в останалите славянски
езици, а вероятно както отбелязват редица лингвисти, и във всички европейски езици. И
все пак въпреки че това явление основателно може да се определи като универсално, наб­
людава'!’ се и някои конкретни случаи на. различия. Например докато в български език се
казва, както беше посочено по-горе Какъвто ти е късмета (неутрално) и Пожелавам ти
късмет!(ро^ър късмет, висока степен), и изобщо не се използва Добър късмет!, т.е. в този
случай късмет означава висока положителна степен, в английски език се пожелава Good
luck! - и тук съществителното е с неутрално значение.
По данни на И. Мелчук в някои езици, например в китайски, в сравнение с европейските
езици, положението е различно. Той пише, че в китайския език названието на величини
(параметри) по форма представлява сложна дума, състояща се от двете антонимични
названия на значенията на величината, т. е. „дължина” = дългокъсо, височина =
високониско (Мелчук 1967: 358).
Получих някои допълнителни сведения по този въпрос при разговор с Кр. Костова от
Института за български език при БАН и при справка с някои граматики. Оказва се, че
в този език е намерено много интересно решение, например за китайците са характерни
алтернативни въпроси - Висок ли е той или не е висок?, а на колко съответства сложна
дума, образувана от много+малко. И все пак и в китайския език също така е възможно да
се пита Висок ли е той?, т. е. може чрез едно прилагателно да се изрази и висока степен
на признака, и той да се назове неутрално.
Не смятам, че има основания да се определя това общоевропейско езиково явление,
тази асиметрия в европейските езици като безпомощност, неспособност на езика (както
е според Е. Сапир) за създаване на неутрални названия. Всъщност това е отсъствие на

318
необходимост от създаване на самостоятелни неутрални названия на признаците или на
обекти» характеризиращи се с тези признаци. Даже когато се създават такива неутрални
названия, те отново придобиват значения за висока степен. Това означава, че значени­
ята за висока степен или изобщо от положителната част на дадена скала и неутралните
естествено се свързват и пораждат. Явно е, че за това има достатъчно психологически
основания. Когато се мисли за даден признак, като образец, като негов представител се
приема положителната, високата степен на проява, а не центъра или отрицателната част
от скалата. Обикновено значителното, важното за един признак е проявлението му над
средното по скалата. При въпрос за даден признак, названието за проявлението му във
висока степен или изобщо от положителната част на скалата е по-удобно - така се обхва­
ща целият диапазон от неговото развитие и е възможен отговор от целия диапазон. Ако
се използва названието, ограничаващо признака от отрицателната част, под центъра, се
стеснява диапазона за отговор, като че ли се предопределя отговорът, предварително се
налага това ограничаване, което противоречи на изискването за неутралност на назва­
нието. Така че обединяването на двете значения от едно название, изразяването им с
едно средство не е случайно, то има своите основания. Едновременно с това се потвърж­
дава и изводът, че действително думите, означаващи изменящи се по градационна скала
признаци, много рядко остават с неутрално значение, като дори създадените неутрални
названия на признаци - величини за измерване придобиват и значения за висока поло­
жителна степен или оценка.

Цитирана литература

Бирвиш1967-М. Bierwisch. Some Semantic Universals ofGermanAdjectivals.-Foundations

of Language. 1967, vol.3, nr 1.
Мелчук 1967 - И. Мельчук, K понятия словообразования, ПАН. 1967, т. XXVI. вьш. 4, с.
357-358.
Сапир 1985 - Е. Сапир, Градуирование, Семантическое исследование, Новое в зарубеж-
ной лингвистике, Москва, 1985, вьш. XVI.
Червенкова 1974 - И. Червенкова, 0 показателях мери признака (на матерна ле совре-
менного русского литературното язьтка). - В: Годишник на Софийския университет.
Факултет по славянски филологии. Т. LXVIII, 7 — 100.

319
 Радка Влахова
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Семантични и синтактични особености

НА ПРЕФИГИРАНИТЕ ГЛАГОЛИ С ПРОНОМИНАЛЕН ЕЛЕМЕНТ
В БЪЛГАРСКИ

Префигираните глаголи в СБЕ са изследвани от различна гледна точка -

словообразователна, морфологична (най-вече във връзка с проблемите на аспектуалностга),
семантично-граматическа - във връзка с изразяваните от тях начини на глаголното
действие. Голяма част от тези глаголи са и рефлексивни и са били обект на проучване
във връзка с проблемите на рефлексивностга и свързания с него проблем за залоговата
им характеристика. Нашето внимание беше привлечено от въпроса, кои са семантично-
структурните предпоставки, които предопределят появата на задължителен прономинален
елемент в лексикалната структура на глаголите и кодира ли той аргумент от дълбоката
структура на предиката. Имаме предвид както наличието на кратка винителна или
дателна форма на личното местоимение, така и на възвратно местоимение като елемент от
лексикалното значение на съответния глагол. Семантичните основания, които пораждат
тези композити, са тясно свързани с определени синтактични свойства на глаголите.
Наблюденията ни са ограничени върху префигираните глаголи, тъй като те са семантично
мотивирани. Семантичната категория, изразявана от тях, е начин на глаголното
действие и се кодира в префикса на производния префигиран глагол. Рефлексивностга
също се управлява от семантични показатели, които изразяват дълбоката структура
на съответния глагол. Тук няма да се спираме на споровете относно морфологическия
статус на се: възвратно местоимение, частица, лексикален форматив. По традиция ще
говорим за рефлексивно местоимение, тъй като и в слушайте, когато се е празен символ,
генетичната връзка с рефлексивното местоимение е вън от съмнение. Й. Пенчев използва
означението се-глаголи, подход, който премахва редица терминологични затруднения, а
диференцирането на отделните функции се извършва на синтактично равнище. „Тъй като
в български и други езици падежът не се реализира морфологично, се говори за абстрактен
падеж. Морфологичните разлики при местоименията като ,,кой(то) - кого(то) - кому(то)’’,
„аз - мене, ме - ми”, „се - си” днес не се осъзнават като падежи (П. Пашов) - нямат
падежна флексия и може да се смята, че изборът им зависи от синтактичната функция на
NP, което е изразено с местоимение” (Пенчев 1993: 72).
Изследователските задачи на настоящата работа се ограничават в няколко конкретни
наблюдения:
- да се разгледат рефлексивните глаголи и глаголите, които включват като
задължителен конституент винително, респ. дателно кратко лично местоимение и се
определи към кои класове глаголи принадлежат и каква е аргументната им структура;

320
 ~ да се съпоставят рефлексивните глаголи със съответните нерефлексивни от един и
същ начин на действие и да се проследи кои семантични основания предполагат, респ.
допускат или блокират рефлексивността;
- да се установи съществува ли зависимост между определени по-общи семантични
признаци, изразявани от начините на действие, и наличието на прономинален (вкл.
рефлексивен) конституент в структурата на глагола; да се потърси мястото на тези глаголи
в градуални пространства като транзитивност, субектност, агентивност
Избраният подход - от семантичното равнище към граматическото, е ползотворен, тъй
като, не на последно място, той снема и някои противоречия в интерпретациите, които са
резултат от различията в емпиричния материал от езици, които може да имат и различен
граматически строй. В интересуващите ни композирани лексеми прономиналният
елемент - кратко лично или рефлексивно местоимение, е запазил определена
падежна форма - за винителен, респ. за дателен падеж, макар че в българския език
падежната система при имената е изчезнала, а при местоименията е редуцирана и силно
разколебана. В някои от случаите обаче наблюденията върху аналогични композити в
езици със синтетичен строй показват сходни механизми на появата на прономиналния
елемент. Затова смятаме за оправдано да се обърнем и към изследвания, които боравят с
понятието падеж не само на семантично равнище (дълбоки падежи), но и на морфологично
(формално-изразно) равнище.
Ще представим накратко използваните от нас в тази работа постановки на граматиката
на дълбоките падежи и постановките, свързани с т нар. винителни и дателни глаголи
във флективните езици. Още повече, че тези изследвания от последните две десетилетия
също са обвързани с дълбоките падежи. Отнасянето към тези понятия приемаме за
оправдано, тъй като в по-нататъшния анализ си постяваме за задача да открием кой
елемент от аргументната структура на съответните глаголи се кодира в прономиналния
елемент. По такъв начин става неизбежно използването на термините субект, пряк
(винителен) обект, непряк (дателен) обект и т.н. - т.е. на понятия от синтактичното
равнище. Синтактифициранто на съответните признаци на глагола обаче не може да
се разглежда независимо от арщ^ментната структура на предиката, който той изразява,
и на семантичните роли, които приписва. Различните функции, които конституентите
приемат, са по отношение на глагола или на друг някой елемент от изречението. В такъв
смисъл понятия като субект, пряк/непряк обект и пр. са релационни. Глаголите съдържат
информацията за това, как трябва да изглежда тяхното обкръжение. Те определят каква
роля ще имат участните в ситуацията, описвана от изреченето, чието ядро е глаголът.
Знае се, че семантичните роли, които аргументите на глагола приемат, се наричат
тематични или тета-ролиИзискванетовсекиаргумент да има само една различна от другите
семантична роля се формулира като критерий за добрата оформеност на изречението,
наречен тета-критерий. Той гласи: Всеки аргумент получава само по една роля; за всяка
семантична роля има по един единствен аргумент, на който тя се приписва.
Информацията от речника не може да се загубва в синтаксиса - зададените в речника
субкатегоризационни рамки - избраните NP, РР и техните роли ~ присъствуват на
всички равнища в синтаксиса. Това положение се нарича „принцип на проекцията”. Той
всъщност казва: Не могат да се въвеждат или да се отстраняват думи и съответните
им позиции, защото всяка позиция е проекция на категория, дадена в речника (Пенчев
1993: 71). Конституентите на изречението, които са носители на тези роли, са аргументи
на глагола. Една от съществените функции на падежната маркираност е да припише
тета-роля на главния аргумент на глагола. Във флективните езици субектът се маркира
в номинатив. За българския език тази особеност е релевантна, когато субектът е изразен

321
 чрез лично местоимение и в субститущгонното изискване NP, които изразява субекта,
да може да бъде заменена от лично местоимение в именителен падеж. По този начин
глаголът става носител на двояка информация относно това, как изглежда обкръжението
му. Той специфицира какви тета-роли носят аргументите му и (със съответните уговорки
за българския език) в кой падеж биват кодирани тези роли. Дори и за езици, които
притежават морфологически изразена флективна падежна система, са релевантни обаче и
други условия. Такава е например възможността аргументите да бъдат маркирани освен с
падежна флексия и посредством позицията, която заемат в изречението. Този синтактичен
маркер е прагматично обусловен и е свързан е разпределението на информацията - с
актуалното членение на изречението. Освен това съществува в генеративния синтаксис
правилото, че обектната NP е доминирана от вербалния възел, т.е. влиза в рамките на VP.
Субектната NP от своя страна се описва като доминирана директно от изреченския възел,
поради което се появява извън VP. С други думи, може да говорим за „(УР)вътрешни”
и за ,,(УР)външни” елементи. Разбираемо е, че би било извънредно трудно да се опише
за всеки отделен глагол кои негови аргументи с коя падежна кодираност и с кои
структурни позиции се свързват. Съществуват обаче общи принципи, които управляват
взаимовръзката между тета-роли, падежна кодираност и структурна позиция. Тези
принципи са обединени в понятието „argument linking” или „mapping”. При определянето
на тези принципи всъщност става въпрос за това, как семантичната структура на глаголите
се проецира на синтактично равнище. Очевидно е, че само в идеалния случай например
субектът е номинативно маркирана NP, АГЕНС и в предпозиция спрямо глагола. Така че
използваната терминология обхваща по твърде опростен начин информацията от морфо-
синтактичното и от семантичното ниво на описание. Наличието на прономинален елемент
повдига въпроса за кореференцията и мястото на антецедента, с които се занимава т.нар.
теория на свързването, която обикновено се излага в следните три принципа:
1. Анафората трябва да бъде свързана в своята управителна категория.
2. Прономиналните (нерефлексивните) местоимения трябва да бъдат свободни в своя­
та управителна категория,
3. Лексикалните ХЗ-та трябва да бъдат свободни (Пенчев 1993: ПО)
Опитите да се формулира универсално валидна дефиниция за всяко от понятията са се
натъквали на трудности от различен характер. Така например Кинан (Keenan 1976) прави
опит да развие универсално валидна дефиниция за понятието ’субект’ и така достига до
т.нар. „мултифактор концепт”, според който понятието ’субект5 се дефинира с помощта на
различни синтактични, семантични и прагматични свойства, които правят самото понятие
градуално. Като субект на изречението по този начин следва да се определи онзи негов
член, който притежава най-много субектоприсъщи свойства. Слабостите и трудности,
които такъв метод води след себе си, излага по-късно Примус (Примус 1987: 62 и сл.). Въз
основа на своите наблюдения той стига до извода, че чисто граматическите отношения са
по-скоро препятстващи, отколкото улесняващи като описателни същности и са напълно
заместили от йерархията на падеж, структурни отношения и семантични отношения.
Едно от граматическите свойства на глагола, което е пряко свързано с появата на
прономинален елемент, е качеството транзитивност, Транзитивността също е семантично
свойство на глаголите. На синтактично равнище транзитивните глаголи могат, а в
някои случаи задължително изискват пряко допълнение. При тези глаголи в пасив
прякото допълнение бива преимуществено издигнато в субектна позиция. От своя страна
обаче способността да образуват пасив е също пряко свързана с висока транзитивност.
Рефлексивните и реципрочните местоимения обикновено се наричат анафори, тъй
като винаги се отнасят (анафорично) към предходен антецедент в същото изречение.

322
 Обикновените лични и притежателни местоимения общо се наричат прономинални.
Казва се, че антецедентът „свързва” местоимението - не го оставя свободно с произволна
интерпретация. Дефиншщята на свързване гласи, че една категория а свързва друга Ь.
ако а командва b и ако и двете са коиндексирани (вж. Пенчев 1993). Така се не може да се
свърже с допълнение, защото трябва да се свърже с подлога, а едно местоимение не може
да има два различни антецендента, защото те биха имали различни семантични роли,
които биха били наследени от местоимението, което ще е нарушение на тета-критерия.
Местоименията се и си винаги се пораждат в позиция на допълнения, както дългите
местоимения. Смятаме, че се кодира този актант, който притежава в най-висока степен
субектни свойства, който обаче по редица причини от различно естество не може да бъде
издигнат в субектна позиция.
Рефлексивните глаголи са били обект на изследване във връзка с различни проблеми:
морфологическия статус на се, залоговата характеристика на възвратните глаголи, от
словообразувателна гледна точка и пр. Още Норман посочва, че един от възможните
пътища за възникване на възвратни глаголи е словообразувалетен, т.е. посредством
лексикализация на дадена форма (напр. възвратно-страдателната в посока на т.нар.
„средни” глаголи).
Пътят се разширява (т.е. бива разширяван) - глаголът има комуникативен начин
на дествие (по класификацията на К. Иванова), двуместен е и има като актанти агенс и
пациенс.
Пътят се разширява (т.е. става по-широк)- глаголът е ефективен, едноместен, поради
което няма агенс в дълбоката си структура. Тази конструкция е от типа на ергативните.
Прибавянето на определена представка, напр. на- и рефлексивно местоимение
към основния глагол води до образуване на доста голяма група глаголи, при които
семантичният компонент „извършване на действието до насита” може да бъде застъпен в
няколко варианта (наработвам. се, наслушвам се, наглеждам се).
Семантичният анализ на конструкциите, съдържащи рефлексивно местоимение, по­
казват, че рефлексивното местоимение има три основни функции: 1. синтактична възв­
ратност; 2. лексическа възвратност; 3. морфологическа възвратност.
В първия тип се е част на изречението, а не на глагола.
Необходимо е да разграничим каузативни глаголи, от една страна, и рецесивни гла­
голи. Рецесивните глаголи са винаги рефлексивни. Той счупи вазата / Вазата се счупи.
В случая става дума за едноместен ергативен глагол, който приписва ролята пациенс на
аргумента си, и означава, че процесът е неуправляем, неволеви * Вазата се счупи на хи­
ляди парченца в пода от детето/ Вазата се счупи(=биде счупена) от детето (о пода).
В езика са представени много добре рефлексивните глаголи, чиято семантика отразява
различни психически преживявания. За тях е характерен семантичният признак
[+одушевен] и в повечето случаи [+лице]. Като подлог се синтактифицира най-често
дълбокият цдеж експериенцер (обектив според изследванията, които приемат редуциран
инвентар на семантичните роли) - плаша се, срамувам се, но и агенс ~ нахвърлям се.
В глаголи като белее се, чернее се рефлексивното местоимение е факултативно. Обик­
новено е свързано с признака [-одушевен]. На синтактично равнище като подлог е синтак-
тифициран обектив (обектът е афицииран).
За безлични глаголи като святка се, гърми се е характерна факултативност на
рефлексивното местоимение. С изразеното в глагола действие е свързано някакво природно
явление, сила и под. - това е семантичният падеж фортатив, неспецифициран чрез подлог
на синтактично равнище (единствено с формалния, семантично празен подлог то).

323
 Рефлексивни конструкции от типа яде ми се, пие ми се, свири ми се имат характер
на семантико-синтактични единици със задължителни конституенти и рефлексивното
местоимение в тях има словообразуваща функция.
Глаголи като встрастявам се, вмирисвам се - т.нар. рефлексив за състояние, при които
в позицията на подлог се синтактифицира обектив имат характер на ергативни глаголи.
Благодарение на семантичния анализ и предимствата на дълбоките падежи може да
бъдат по-подробно описани слабо или почни незасегнати въпроси като: волунтативните
конструкции, пермисивните конструкции и омонимията, свързана с изразяващите
„същинска” възвратност конструкции. Могат да бъдат определени три основни типа
конструкции с рефлексивно местоимение според функциите на рефлексивното местоимение.
В първия тип рефлексивното местоимение е натоварено с функцията да изразява
синтактическа възвратност. Под типична (неутрална) еинтактическа възвратност разбираме
референциална идентичност между агентива и определени дълбоки падежи (ефектив,
адресатив и пр.), когато агентивът е синтактифициран като подлог на конструкцията.
Особен вид рефлексивност представляват рефлексивните конструкции с волунтативно и
пермисивно значение. Волунтативното значение е свързано с референциална идентичност
между инициатив-подлог и други дълбоки падежи, а конструкцията е омонимична с други
възвратни съчетания. Особена конструкция в българския представлява тип Яде ми се;
Яде ми се ябълка - искам ~ имам желание /изпитвам желание да. Субектът е само
относително агентивен. Тази конструкция е аналогична на гади ми се = изпитвам чувство
на гадене, но ^изпитвам чувство на четене.
Голяма група възвратни глаголи са инхоативни глаголи, които означават както
’придобива’, така и ’означава’ признака, означен от мотивиращата дума. Инхоативни
глаголи като синее структурносатранспозиционни,притова имаме директна транспозиция.
При вътрешноглаголното образуване се използва и рефлексивацията, когато морфемата
се внася семантичен признак, чрез който рефлексивният глагол се отличава в лексикални
план от произвеждащия глагол казва - казва се; намира - намира се.
За изразяване на значението „става някакъв” по-често се предпочитат конфиксно
образувани глаголи, включващи в семантиката си белега ’завършеност’, който ги отнася
към перфективните структури. Семантичният- признак, внесен от предосновната част на
конфикса характеризира глагола откъм начин на протичане, т.е. има пряко отношение
към категорията начин на действие.
Глаголи, оформени с конфикс, който включва компонента -ее, чиито контекст изисква
дателна местоименна форма като задължителен елемент, са мотивирани от наречия
(домъчнее ми, докривее ми, домилее ми). Най-фреквентните конфикси са: до-/-ее и при-
/-ее. Наред с производните глаголи се употребяват и безлчни изрази също с дателно
допълнение (стане ми мъчно).
Връзкатанарефлексивниглаголисъсзначение’придобивапризнака’сгЕроизвеждащото
прилагателно е опосредствана от наличието на фактитивен глагол, оформен конфиксно
(бодър - ободри - ободри се). Компонентът се изпълнява словообразувателна функция и
изразява отликата между „прави” и „става” (т.е. между каузативен и инхоативен глагол) -
разведри -разведри се. Рефлексивните структури са от модификационен тип и се отнасят
към вътрешноглаголното словообразуване.
Функцията на морфемата се в словобразувателната верига от типа ширя - ширя се е,
че внася признака „проявява означеното от мотивиращото прилагателно качество” и по
този начин се включва в конфикса като словообразувателно средство, като заедно с това
неутрализира каузативността на произвеждащия глагол.

324
 По-опростени по семантика са възвратните глаголи, тъй като не включват в семантиката
си признака ’каузативност’. т.е, значението ’причинява някакво действие’ - строи -строи
се, поради което усложнената семантика на невъзвратните глаголи съответства на по-
проста формална структура. Субектната локализация на глагола при някои структури се
подчертава чрез включване на морфемата се в словообразувателния формант - срамувам
се, страхувам, се, гневя се, тревожя се. Тези глаголи показват общност с инхоативните
деадективни глаголи, образувани със суфикс -ее или -ува. Отношението е субектна -
обектна локализация на действието.
Синонимните конструкции срам ме е, страх ме е синтактифицират главния аргумент
във винителен падеж. Т.е, тези глаголи са винителни. Те имплицират само експериенцер.
Каузативната функция се проявява в лексикално различни глаголи, които вече са
двуместни и имплицират ролите агенс-пациенс, респ. плаша, засрамвам; срамувам
се - засрамвам - засрамвам се. Посоката е от едноместния глагол срамувам- се, който
приписва семантичната роля експериенцер, през двуместния засрамвам, който има
семантична структура агенс - пациенс и може да се пасивизира - Той се засрами от него/
от думите/от постъпката си/му, където подлогът кодира пациенса - Наличието на
трансформа с бивам - Той биде засрамен проявява пациентния характер на този актант.
Рефлексивният глагол не може да образува пасив.
Словообразувателната категория ’превръща се в предмета (лицето), означен от същес­
твителното име, което получава неговите качества’ - осиромашее, овдовее, заергени се,
озвери се, очовечи се, вдетинее се. Глаголите са с инхоативно значение. Като означават
преминаване на субекта в ново състояние, те са ефективни по начин на действие, с което
е свързана и видовата им характеристика,
Съществителните имена, които означават душевно състояние, преживяване или чувс­
тво, показват общност при участието си като произвеждащи думи в глаголното словообра­
зуване, Словообразувателната парадигма включва деривационните значения: проявява/
появява се/ предизвиква, това, което е посочено от мотивиращото име.

проявява появява се
гнуси се догнусее го
гневи се догневее го разгневи
мъчи се домъчнее му
мързелува домързи го
срамува се досрамее го срами
страхува се дострашее го страши
студува достудее му студи
смее се досмешее го разсмее

В светлината на тези разсъждения ще разгледаме рефлексивните глаголи и безлич­

ните рефлексивни пасивни конструкции. В първия случай обектът е кореферентен със
субекта. Обектната позиция е заета от рефлексивното местоимение и пасив с бивам е не­
възможен (* Мария бива мита от себе си). В актив агенсът и пациенсът са също рефер-
нциално идентични, поради което не съществува никаква необходимост агенсът да бъде
снет от своята топикова позиция в интерес на същия референт.При безличните рефлек­
сивни пасивни конструкции обектът не е индивидуализиан, поради което възвратното
местоимение е quasi част от глагола (елемент от глаголната лексема).

325
 Ергативните конструкции от типа счупи ми се вазата имплицират, че действието се
извършва quasi от самосебе си, и кодираното в дателното местоимение лице не е отговорно
за него. Това дателно допълнение е факултативно, а дателният обект показва силен
афинитет към dativ comodi\mcomodi.
Специално внимание заслужават конструкциите с перцептивен или когнитивен гла­
гол. Носителят на възприятието, чувството се определя като експериенцер, а предизвик­
ващия момент като стимул. Стимулът е в номинатив, а експериенцерът ~ в датив: аз поз­
навам - познато ми е; аз милея/обичам - мило ми е. Съществува разлика в конструкции
като изпитвам студ - студено ми е, от една страна и милея - мило ми е, от друга. В
първия случай експериенцерът е кодиран в номинатив и е субект, а стимулът е кодиран
в акузатив и е директен обект( в този случай не може да се замени стимулът с место-
щттвам
*
имение го). Във втория случай стимулът може да бъде издигнат в субектна
позиция и може да бъде заменен с местоимение (всичко българско и родно любя, тача и
милея ~ мили ми са планините - милея го.) В единия случай експериенцерът е по-аген-
тивен, а в другия приема ролята на реципиент.
Рефлексивното местоимение във винително форма - се е част от предиката в следните
случаи:
1. инхерентни рефлексивни глаголи - почивам си, срамувам се, приближавам се:
2. инхерентни рефлексивни варианти - ядосвам се, спомням си, движа се;
3. пасивоподобни конструкции - книгата се продава добре, тук се живее, седи, работи
добре.
Отбелягахме вече, че в редица езици семантично дефинирани групи глаголи показват
типичните свойства на ергативни глаголи (Пер лмутер 1978, Гримшоу 1987). Инхерентните
рефлексивни глаголи и варианти са по същество глаголи, които означават промяна в
състоянието или положението на своите субектни референти, както и психически глаголи.
При всички тези глаголи субектът има силно пациентен характер.
По своята семантика инхерентните рефлексивни глаголи наподобяват неакузативните,
респ. ергативните глаголи, чиито субекти имат силно пациентен характер. В немския език
напр. има редица инхерентни глаголи, които са образувани с префикс ver- и означават
процес, който засяга субектния референт (влюбвам се, обърквам се, спъвам се). Този модел
в немски е продуктивен и може да се употребява винаги, когато става въпрос за действие
с неволен резултат. Въпреки че субектният референт притежава известен агентивитет,
същевременно, той е и „жертва" на своето действие. Някои инхерентни рефлексивни
глаголи означават действия, които могат да бъдат насочени само към субектния референт:
напивам се, пропивам се, насмуквам се.
Цяла редица инхерентни рефлексивни глаголи означават психически процеси или
действия, които възникват от такива психични процеси: въобразявам си, хрумва ми, за­
доволявам се, решавам се. Езиковото кодиране на тези психични процеси показва, че но­
сителите им притежават черти както на агенс, така и на пациенс. Носителят преживява
тези процеси не пасивно, а в някаква степен участва в тях със собствената си активност.
Хайдер (Хайдер 1993) предполага, че инхерентните рефлексивни глаголи възникват от
първични транзитивни глаголи, при което рефлексивните варианти и пасивоподобните
рефлексивни констр$псции образуват междинни етапи. От безлични се получават лични
глаголи - ядосвам се - ядосва ме - яд ме е; срамувам се - срам ме е. Аргументната им
структура има следния вид
Р(х,у)
Р(х,х) (рефлексивно употребени)
Р(х,х) (инхерентно рефлексивни)

326
 При инхерентните рефлексивни глаголи също са налице две позиции, но при втората
става въпрос за позиция, чиято референциална стойност винаги отговаря на тази на
първата, с което се дава израз на факта, че тази позиция не притежава референциална
способност, Т.е, обектната позиция е налице, но не е рефернциално способна. Посредством
морфологичното запълване на обектната позиция се дава израз на това, че субектния
референт е както агенс така и пациенс. При инхерентно рефлексивните варианти
в транзитивния вариант в номинатив е кодиран стимул или агенс, в акузатив -
експериенцер или пахщенс. В рефлексивния вариант експериенцерът е в номинатив, а
стимулът в препозиционална фраза - срещам го - срещам се с него, плаши ме - плаша се
от него, страх ме е от него. Редица глаголи, които означават промяна в състоянието или
местоположението на субекта, могат да бъдат използвани както транзитивно така и като
инхерентни рефлексиви.
Перлмутер(1987) обяснява и появата на възвратно местоимение в пасивни конструкции
от типа Книгата се чете добре като издигане на обекта в позиция на субект, при което
обектната позиция се запазва. За разлика от страдателната конструкция обектната
позиция се сигнализира от възвратното местоимение. За разлика от от другите пасивни
форми е невъзможна поява на агенс * Книгата се продава добре от търговеца (което е
различно от значението на пасивоподобната конструкция).
Едно от възможните обяснения на този факт е, че агенсовата тетароля е свързана,
Хайдер (1985:245 и сл.) приема, че се носи тази тетароля, тъй като обектната тетароля се
носи от субектния референт (а също и Чомски 1981: 270). Може да предположим, че тези
изречения са построени по модела агенс - пациенс, но поради действената неспособност
на субектния референт са преиитерпретирани в изречения, които показват инхерентни
свойства на субектния референт. Рефлексивът в тук разглежданите конструкции заема
чисто формално синтактически обектна позиция. Всички свойства, които отличават
рефлексивните местоимения от тези при рефлексивно употребените глаголи са обусловени
от факта, че обектната позиция не притежава референциални способност. От семантична
гледна точка общото за актантите на тези глаголи е това, че те притежават свойства и на
агенс и на пациенс. Инхерентният рефлексив следователно не е празен морфологичен
признак, а е мотивиран от семантиката на съответните глаголи.
В различните падежни граматики се прави разлика между структурен и лексикален
падеж. По отношение на акузатив и датив може да се твърди, че акузатив е структурен
падеж, докато датив е инхерентен падеж. За доказателство могат да се приведат транс­
формациите на изречения с винителен и с дателен обект в пасив посредством бивам:
Аз го подпомагам -Той бива подпомаган
Аз му помагам - Бива му помагачо.
Чомски (1981:113) извежда правилото, че Един вербален елемент приписва на
номиналната фраза, която управлява, падеж само тогава, когато приписва тетароля
на своя субект. Това правило е познато като „генерализацията на Бурзио”, тъй като
той го използва по късно за обяснение на пасивизирането и на обектните свойства на
субекта на ергативните глаголи, (вж. и Пенчев 1993:72 и сл.). Решаващо за пасивизацията
е потискането на тетаролята на субекта, което води след себе си останалите последици.
Обект на изследване трябва да бъде зависимостта между лексикалната структура на
глагола, т.е. неговата семантика и особено неговата тематична информация, и морфо-
синтактичните рамки на глагола.

327
 Библиография

Валтер 1964 - Валтер, X. Към проблема за възвратните глаголи в съвременния български

език, - Български език, XIV, 4-5, 359-376.
ван Валин 1993 - Van Valin. R.D.Jr. „А synopsis of role and reference grammar” в: Van Valin
R.D. Jr (ed.) Advances in Role and Reference Grammar. Benjamins. Amsterdam.
Вегенер 1985 - Wegener, H. Der Dativ im heutigen Deutschen. Studien zur deutschen
Grammatik. B. 28. TBbmgen.
Гримшоу 1990 - Grimshaw, J. B. Argument Structure. MIT Press, Cambridge, MA.
Джекендоф 1987 - Jackendoff, R„ „The Status of thematic relations in linguistic Theory”,
Linguistic InquirY 18 (3)q 369-411
Дик 1978 - Dik, S.C. Funktional grammar, North Holland, Amsterdam.
3ace 1987 - Sasse H.J. ‘"The thetic/categorial distinction revisited”, Linguistics 25:511-580.
Иванова 1974 - Иванова, K. Начини на глаголното действие в съвременния български
език. С.
Кинън 1976 - Keenan, E.L. „Towards a Universal Definition of Subjekt”, в: Origins and
evolution of Langage and speach, N.Y., Academy of Sciences Vol.280. N4.
Колинс 1995 - Collins, P. „The indirect objekt construction in English: an informational
approach”, в: Linguistics, 1995/33-1, 35-51
Комри 1985 - Comrie, B. Cdusative verb formation and other verb-deriving morphology, в:
Shopen T (ed.) Langage Typology and Syntactic Description, vol. 3. Cambridge University
Press, Camlridge.
Мартинов 1982 - Мартинов, В. В. Категории язнка. M.
Ницолова 1986 - Ницолова, Р. Българските местоимения. С.
Пенчев 1993 - Пенчев, Й. Български синтаксис. Управление и свързване, Пловдив .
Радева 1991 - Радева, В. Словообразуването в българския книжовен език. С.
Радева 1993 - Радева, В. Словообразувателна и семантична структура на деноминалните
глаголи в СБКЕ. С.
Сливкова 1995 - Сливкова, Д. Възвратните конструкции в съвременния български и
немски език. С.
Хопер, Томпсън 1980 - Hopper, P.J., Thompson, S.A. Transitivity in grammar and discours,
Lg 56:251-299.

328
 Василка Радева
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Сравнението като номинационен мотив

В езиковедските изследвания обект на проучване е предимно структурно-граматичес­

ката същност на сравнението в българския език, като главно се разкрива ролята му при
изграждане на функционалните стилове на езика. Вниманието на авторите (Л. Андрей­
чин, В, Попова, М. Лилов, Ив. Васева, Хр. Станева и др.) е насочено главно към сравнени­
ята в художествената литература и публицистиката, където чрез тях се постигат особена
експресивност и въздействаща емоционалност. На синтактично равнище са разгледани
семантиката на видовите сравнения и стилистичната им функция (Станева 1981).
Като логическа категория, сравняването отразява способността на човека да анали­
зира, съпоставя и уподобява наблюдаваните факти и реални, за да осъзнава връзките и
взаимоотношенията в заобикалящия го свят. А мястото на сравнението в концептуализа-
цията на света се обуславя от обстоятелството, че дори в }шикалните процеси и явления
се наблюдават повтарящи се действия и отношения, резултат от развитието, усъвършен­
стването и взаимосвързаността в околния свят. Освен това в познавателната дейност про­
цесите се развиват от познатото към непознатото, от вече известното към неизвестното, рт
конкретното и ситуативно обусловеното към абстрактното, т.е. към обобщението, при което
съществено значение има тясната връзка между мислене и език.
Особената роля на сравнението при оформяне на словообразувателното значение се
разкрива, като се постулира идеята за изоморфизма между синтактичните структури
и семантиката на производните формации. При това се вземат под внимание връзката
и различието между сравнението като семантичен оператор и модалните оператори
при изграждане на съобщението, които имат съществено значение за изразяване на
истинността на изказаното съждение. „Като маркират неувереност в истинността на
съждението, модалните оператори действат като връзка, която установява експлицитно
или имплицитно отношението между субекта и предиката (Арутюнова 1997:22).
Изградените чрез сравнение словообразувателни значения дават възможност да се
проследят възможностите, които българският език предлага за вербализация на резул­
татите от концептуализацията на света. При образуване на нови думи и изграждане на
техните значения се дава израз не толкова на непосредственото възприемане на света и
неговото опознаване, колкото на осмислянето и осъзнаването на обкръжаващата действи­
телност от носителите на езика. Със словообразувателната си семантика, изградена въз
основа на сравнение, производните думи илюстрират тенденцията към съкращаване на
изказа (номинационната единица), с което се разрешава антиномията между код и текст
в полза на кода (Радева 2000: 34).
Сред възможностите, с които езикът разполага за израз на сравнение - експлицитно
или имплицитно. определено място заемат лексикалните средства и синтактичните кон­

329
 струкции, докато словообразувателните начини са по-ограничени. Много продуктивен в
българския език е моделът на сложните прилагателни с произвеждаща основа -вид(ен)
или -образен): вретеновиден, гроздовиден, гнездовиден, кълбовиден, спираловиден, сър­
цевиден, щитовиден; ветрилообразен, газообразен, клинообразен, прахообразен, ракооб­
разен, скокообразен, терасообразен и др., като се създават и конкуриращи се формации:
клиновиден и клинообразен. По-ограничено е образуването на сложни прилагателни с
компонент -подоб(ен): богоподобен, звероподобен, човекоподобен,
Най-продуктивни са конструкциите с експлицитно изразено сравнение: син като не­
бето, бял като сняг, черен като смола и др., в които като изпълнява функция на се­
мантичен оператор и свързва термина с основанието на сравнението. Тези конструкции
се възпроизвеждат или се образ\ъат спонтанно в речта и отразяват сравнение, основано
на зрително възприемани реално съществуващи цветови характеристики на предметите.
Като предпочитани номинационни средства, те обуславят както единството, така и разли­
чието между отделните езици, срв. в руски: Верх бь1л синий, как небо, а низ зеленъш, как
трава; Поодалъ стоял черний, как ворон, длинноносъш автокран; Мальчик - черний как
негр. (www.rus.corpora.ru); bily jako snih, cerny jako havran (uhel, smola, kopt) (чеш.). Въз­
можното семантично съответствие между словосъчетанията с парафразата на сложните
прилагателни не е основание за създаване на семантично еквивалентни прилагателни,
срв. черен като врана, но гарвановочерен, син като море, но морскосин и морскозелен.
Словосъчетанията с оператор като и експлицитно изразено основание за сравнение се
образуват свободно в речта. Те не подлежат на съкращаване, а качеството на субстанция­
та, с която се сравнява, може да бъде субективно приписано от номинатора, напр. хитър
като лисица, страхлив като заек, гол като тояга (пушка, пръст) и др.
При образуване на сложни прилагателни, чието словообразувателно значение се ос­
новава на сравнение, мотивационната връзка е експлицитно изразена: леденостуден,
тревистозелен, оловносив, пясъчножълт. Особено продуктивен е моделът на сложните
структури, образувани от прилагателни за цветоозначение. Мотивиращите съществителни
са емблематични носители на цветова характеристика, която дава възможност при тълку­
ване на лексикалните им значения да се използва сравнението, напр. син ‘който е с цвят
на чисто безоблачно небе, на метличина, синчец и др.’, зелен ‘който има цвят на пряспа
трева, млади листа на дърво и дрЛ (БТР 1984); желтъш ‘цвета песка, золота’, зеленъш ‘цве­
та травьт, листвн’, крашкй ‘цвета крови’ (рус.); hnedy ‘majici barvu plodu kastanu, prazene
kavy, cokolady a pod.’ (чеш.). В тези тълкувалия по своеобразен начин се отразява концеп­
туалната картина на света, която се различава от научната със строгото й дефиниране и
терминология, срв, синий ‘имеющий окраску одного из основьтх цветов спектра ~ среднего
между фиолетовьш и зеленнм’ и син който има цвят на безоблачно небе".
Съществителните, чиято основа се включва като опосредствено модифициращ компо­
нент в сложните прилагателни, означават субстанции, характеризирани с цветова окраска
като постоянен вътрешноприсъщ признак: трева- тревист - тревистозелен. Мотивира­
щата връзка е опосредствана от производно прилагателно (небе - небесен - небесносин),
което изразява връзката и отношението към субстанция, изградени чрез сравняване. Ос­
новният цвят, посочен от втората деадективна основа, е модифициран чрез сравнение с
цвета на означената субстанция: теменуженосин ‘син като цвета на теменужка’. Суборди-
национната връзка между двете произвеждащи основи се изгражда чрез сравнение, което
се опира на ‘еднаквост, идентичност’ на цветовото означение: вишневочервен, оловносив,
керемиденочервен, пепеляворус, ръждивочервен и др.
Изборът на обект за сравнение е обусловен не от строги научни принципи, а от взаимо­
действието на номинатора с околния свят, при което особено значение имат натрупаният

ззо
 житейски опит и обществената практика. Например в български език за назоваване на
различните нюанси на сивия цвят са образувани прилагателните металносив, мъгливо-
сив, облачносив, оловносивидр., а в немски -perlgrau ‘перленосив’, mausgrau 'мишесив5, в
чешки - popelave sedy 'пепелявосив5. vlkosedy 'сив като вълк’ и др. Различията в избора на
обект за сравнение може да се дължат и на признаци и качества, приписани от човека на
предмети от живата или неживата природа. Например в българския език се употребява
съчетание студен като змия, защото 'студенината5 е осмислена като съществен признак,
приет за номинационен мотив, докато в немския в значението на сложните прилагателни
schlangenglatt 'гладък като змия5, и schlangenklug 'умен (мъдър) като змия5 са експлицира-
ни други качества, осъзнати или приписани от номинатора. Наблюдават се и семантично
съответстващи структури в отделните езици, когато основаната на сравнение мотивация
свързва емблематични носители на ярки вътрешноприсъщи признаци, напр. сняг - бе­
лота, нощ - тъмнина, лед ~ студенина, огън - червенина и пр.: леденостуден и eiskalt,
кристалноясен и kristallklar, небесносин - himmelblau (нем.).
В сложното отношение между двете произвеждащи думи, което се изразява чрез слово­
образувателната парафраза, се актуализират съхранените в значенията им признаци, из­
точник на мотивация, като по този начин се отразява изходната пропозиция. С това може
да се обясни използването на една и съща мотивираща дума, чието значение модифицира
различни качества срв. леденосин и леденостуден, смъртноблед и смъргпноуплашен и др.
(в бълг.) и himmelhoch 'висок до небето5, himmelblau 'небесносин’, himmelweit 'далеч до
небето, т.е. много далеч’ (нем.), или сравняване с различни субстанции за израз на един
и същ нюансиран признак: лененорус, сламенорус, платиненорус (бълг.); perlgrau 'пер­
леносив’, mausgrau 'мишесив5, nebelgrau 'небесносив5 (нем.) и oblacne sedy 'сив като облак,
пепелявосив5, ocelove sedy ‘стоманеносив5, popelave sedy 'пепелявосив5 (чеш.).
Въпреки че 'белотата’ на снега се осъзнава като негова характеризираща особеност, която
се използва при тълкуване на прилагателното бял - 'който има цвят на сняг, мляко5, при об­
разуване на сложни прилагателни с модафикационно значение като мотивиращи се изпол­
зват названията и на други субстанции, възприемани като носители на признака 'белота’:
млечнобял, сребристобял, тебеширенобял (бълг.), hagelweifi 'бял като градушка’, bliitenweip
‘ослепителнобял’ (нем.), mlekobily 'млечнобял5, kridove Ьйу 'тебеширенобял5 (чеш.).
Особен интерес представляват сравненията, основани на признаци и качества, 'съз­
дадени5 във въображението на човека. Чрез тях се отразява способността за проява на
индивидуалност от страна на номинатора. При избора на ономасиологичен мотив той има
свободата да избира признак, експшщиран като значим, в зависимост от собственото си
виждане, убеждение, мнение. Освен това сложните прилагателни за цветоозначение се
образуват в речта и носят белега ‘спонтанност’, което допуска модифициране на една и
съща цветова характеристика чрез сравняване с различни субстанции. Например при фор­
мации с основен компонент -жълт са използвани сравнения с вещества (восъчножълт,
златистожълт, пясъчножълт, сернистожълт), растения (лимоненожълт) и животни:
И в стаята отново се озова дребничкият смешен Бокър с подгизналото дълго сиво пал­
то и по канарченожълти чорапни. Вярно, този път чорапните имаха изумителен
пилешкожълт цвят (Ал. Марииина, Неволна убийца). Особено богата е гамата от при­
родни обекти, чиято цветова характеристика нюансира зеления цвят, напр. Преобладава
оранжевото и морскозеленото (Дж. Хелър, Нещо се случи); На два-три километра
от другата страна на Санта Мария видях тревистозелена табела, на която с ярко­
жълти букви пишеше: Сан Пиетро - 2 км; Градината, сгушена между двете крила на
хотела, представляваше приказнокрасив оазис с изумруденозелена трева, обточена
по края с цветя (У. Дийл, Еврика). Образуват се сложни прилагателни, мотивирани не

331
 само от постоянни сравнения, основани на вътрешноприсъщи признаци, но и контекетово
обусловени формации, спонтанно възникнали в речта, напр. Населена със зеленчукови
момичета с бамя вместо пръсти, патладжанени гърди и дръзки граховозелени очи (X,
Кунзру, Хамелеонът); Златистобялото слънце покриваше с блясъци ябълчнозелена-
та вода, ликовете се рееха във въздуха, понякога някой от тях докосваше ветрилото (Н.
Михова, В бурята); Мъжът използва основно обозначаване на цветовете - червено, синьо,
зелено..., докато жената ще говори например за слонова кост, езернозслено, блатис-
тозелено, тревистозелено, бледомораво или ябълковозелено (Ал. и В. Пийз, Защо
мъжете не чуват, а жените не могат да се ориентират по карта).
Изборът на предмет за сравняване, основано на присъщ признак - възприет или
„приписан” от номинатора, отразява и обуславя различията между отделните езици,
Например в българския език названието дърво се свързва с представата за признаците
"стабилност, неподвижност’, отразени в съчетанието стои като дърво или в глагола
вдърви се, а в немски език са образувани сложните прилагателни baumdick ‘дебел като
дърво’, baumfest ‘здрав като дърво’, baumstark ‘силен като дърво’ и baumlang ‘дълъг като
върлина’, чиято семантика, основана на сравнение, експлицира други признаци, осъзнати
като съществени при избора на ономасиологичен мотив (Радева 2003).
Сред номинационните средства, свързани с вътрешния мир на човека, който не може
да се възприема непосредствено, а по-скоро се наблюдават реакции и прояви, резултат
и следствие от душевното състояние и поведение - контролирано или неконтролирано,
по-чести са конструкциите, в чието значение като съществено се отразява причинно-след­
ствено отношение: зачерви се от срам, пребледнее от страх, посинее от студ, позеленее
от яд и др. Не са изключени и конструкции, изградени въз основа на сравнение: зачерви
се (червен) като божур, пребледнее (бледен) като мъртвец и др.
В българския език по-ограничено е образуването на сложни прилагателни, чийто ос­
новен компонент внася модифицирания чрез сравнение признак, несвързан с цветооз-
начение: студен ~ леденостуден, ясен - кристалноясен, мъртвопиян, кристалночист и
др. Лексикалната система на българския език предлага като конкуриращо номинацион-
но средство широка гама от основани на сравнение словосъчетания: твърд като (камък,
кремък, скала), сладък като мед, чист като сълза, горчив като пелин и др. Те не само
се възпроизвеждат като готови конструкции, но може да се образуват спонтанно в речта,
без да имат семантично съответстващи еднословни формации, срв, красив като капка и
приказнокрасив, пиян като пън и мъртвопиян.
Семантиката на изградените чрез сравнение сложни прилагателни за цветоозначение
илюстрира по своеобразен начин тенденцията към компресия, потвърдена при изследване
на синтактичните конструкции: Както отбелязва Н. Д. Арутюнова, важно свойство на
сравнението „представлява неговата склонносткъмсъкращаване.Терминътна сравнението
има тенденция да се придвижва в позицията на предиката, изтласквайки основанието
за сравнение” (Арутюнова 1997: 25), напр. Гледаше безизразно и отнесено като човек,
изгубил интерес към. всичко, но Гледаше като човек, изгубил интерес към всичко.
Стремежът към съкращаване се проявява при еднокоренните прилагателни,
семантично еквивалентни на сложните формации, изградени чрез сравнение със
субстанция: небесносин - небесен, виненочервен - винен, портокаловожълт - портокалов
и др. Включената в композитата цветова характеристика на субстанцията (син, червен,
жълт), приета като основание за сравнение, се изпуска, а се експлицира терминът на
сравнението. Въпреки че прилагателните като вишнев, лимонов, теменужен, ябълков
и др. се интерпретират като резултат от семантична деривация, в тяхното значение не
се включва ‘общо отношение към субстанция’, а само ‘еднаквост, подобие’ на цветовата

332
 характеристика. Те се образуват по модели, присъщи на славянските езици: коралов,
лилав, люляков, изумруден, рубинен (бълг.): изумруднш, кораловшй, рубиновш (рус.);
rubinowy, chabrowe (oczy) ‘сини като синчец (очи)’ (пол.); rubinovy, kridovy ‘тебеширен’,
popelavy ‘пепеляв’, pivonkovy с цвят на божур’ (чеш.) и др. Характерна за употребата
им е тяхната текстова обусловеност. Лексикалният им контекст задължително включва
съществително име със значение ‘цвят (небесен оттенък, тревист цвят, коралов нюанс)
или название на предмет, който предполага цветово характеризиране, срв. малинова
шапка (чанта, блуза, връзка) и малинова градина.
Словообразувателната семантика на някои деноминални глаголи също е изградена
въз основа на сравнение, което позволява да се диференцират отделни субкатегории, обе­
динени от общото значение ‘върши действие, характерно за дадено лице (предмет)’. Те са
мотивирани от названия на лица, които се отличават със склонност към дейност или проя­
ва, присъщи на лицето, означено от мотивиращото съществително (Радева 1993:149-159).
Словообразувателните модели и деривационният инвентар позволяват изграждането на
десубстантивни глаголи, близки по структура, но с различно словообразувателно значе­
ние, диференцирано чрез наличие/отсъствие на сравнение: напр. кметува, учителства,
но мародерства, философства.
Връзката между означеното действие и денотата на мотивиращото съществително при
глаголите кметува, учителства и др. изразява зависимост, която обуславя значение
‘върши действие, присъщо на лицето, като заема съответната длъжност’. Семантичният
компонент ‘върши действие, типично за лицето...’ се съчетава с компонента ‘изпълнява
функцията на лицето’, като субектът на действието се идентифицира с лицето, денотат
на мотивиращото съществително, напр. Аз съм кмет, да кметувам, не да се ядосвам
за чужди ядове (Ел. Пелин, съч. т. I); Добре, че знаех езици, който знае езици, може да
стане келнер. Келнерувах насам и натам, додето един ден се озовах тук в „Златен
елен” (Б. Райнов, Юнгфрау). В словообразувателното значение на глаголите от този
тип семантичният компонент ‘изпълнява функцията на лицето’ (кметува - ‘кмет е’)
неутрализира сравнението, тъй като действието (поведението) е следствие от заеманата
длъжност (пост).
Глаголите със значение ‘действа като лицето, означено от съществителното име’ се
образуват от названия на лица, характеризирани според професия, занятие, социално
положение и пр, Сложната семантична структура на имената им позволява да мотивират
глаголи с различно значение, срв. царува ’цар е’ и царува ‘властва, държи се като цар’,
напр. Година вече Попчеви царуваха в каменистата си монархийка и не бяха видели
спокоен ден (Ил. Волен, С хора се живее). В значението на глаголи като робува, слугува,
философства и др. е експлициран моделът на поведение и номинацията се опира на
сравнение с носителя на този модел.
Въз основа на сравнение е изградено и значението на глаголи като доносничи, клю-
карства, развратничи и др., образувани от съществителни с оценъчно значение, които
назовават лица, характеризирани като носители на признак, основан на склонност към
действие. При интерпретирането им като двустранно мотивирани, десубстантивните гла­
голи се свързват с абстрактни съществителни, които опосредстват връзката с лице, ха­
рактеризирано е определен поведенчески модел, срв. доносничи ‘действа като доносник’ и
’проявява склонност към доносничество’. В значението на разглежданите глаголи се отра­
зява характерната за сравнението тенденция към компресия, проявена във формален ас­
пект при запазване на съдържанието. Например в парафразата на глагола либералничи
‘действа като либерал’ или ‘проявява либералност (качество, характерно за либерал)’ съю­
зът като запазва функцията си на семантичен оператор, а мотивиращите съществителни

ззз
 означават лице, характеризирано е определен тип поведение, реакции и пр. При включ­
ването им в производния глагол се имплицира, цялостното поведение на лицето, което
обхваща типични склонности и реакции, напр, клюкарства 'проявява черти на клюкар’,
безделничи 'проявява се като безделник5.
Интересни по своята словообразувателна семантика са десубстантивните глаголи,
мотивирани от названия на животни ~ магарясва се, втелява се и др. Мотивиращите
съществителни^частватвдеривациятаспроизводнизначения, които отразяват характерни
особености, „приписани” от номинатора. Те са илюстрация за възможностите на човека
при концептуализация на заобикалящия го свят да вербализира както възприеманите и
осъзнати факти и реални, така и „създаденото” в съзнанието и въображението му. Например
в производното значение на думата магаре се включват признаците 'упорство, безразсъден
инат’, които човекът е приписал на домашното животно Equus asinus, послужили като
основание за сравнение при оформяне на значението 'проявява безсмислено упорство’,
което изразява глаголът магарясва се.
Словообразувателната семантика на тези глаголи дава интересни сведения за
конкретното проявление на универсалната човешка, способност да „приписва” качества и
да ги избира за номинационен мотив, като използва сравнението. Създадените в отделните
езици десубстантивни глаголи показват общност в създаване на производни думи, чиято
семантика е изградена чрез сравнение, и различие в избора на основание за сравнение в
зависимост от субстанциите (предмети, животни), на които е приписан съществен според
номинатора признак: срв. зверете, лисите, скорпионить, советъ (рус,); jezit se ‘ежа се.
наежвам се’, kohoutit se 'перча се, горещя се, налитам на бой’, opicit se 'подражавам като
маймуна’ (чет); oswirtic sip 'измърсявам се’, таЬрошс ‘държи се неприлично’ (пол.); affen
'мами, подражава’ - Affe ‘маймуна’, bocken 'упорства, инати се’ - Bock 'мъжко четириного
животно’, ochsen 'работи като вол’ - Ochse ‘вол’, sich schlangen 'вие се, лъкатуши (път)’ ~
Schlange ‘змия’ (нем.). Някои от производните формации носят белега 'оказионалност’ и са
тясно обусловени от контекста: Анани бухалува, да рече, недай боже, да направи някоя
беля, никой няма да знае (Ив. Петров, Хайка за вълци).
Сравнението като номинационен мотив характеризира и инхоативните деадективни
глаголи от словообразувателната категория 'проявява признак’, като ги диференцира от
структурите със значение 'получава признак’, срв. лудее и лудува, но полудее; пустее, но
опустее. Глаголи като дивее, лудее, хитрува и др. означават не наличие на вътрешнопри-
същ или придобит признак, а проява на качество, определено чрез сравнение, напр. лудува
'действа като луд’. Субектът на действието, на който се приписва мотивиращият признак,
не се характеризира като негов постоянен носител, напр. И да се преструваме, и да хит­
руваме, и да лъжем - вее тая (К. Георгиев, Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер). В
словообразувателната парафраза на глаголите (хитрува - проявява се като хитър) съюзът
като е задължителен компонент, чието отстраняване би нарушило нейната истинност.
Тъй като става въпрос за действия, породени от психическо състояние, глаголите бес­
нее, лудува, немее ъ др. може да се интерпретират чрез парафраза, включваща оператор,
който изразява и модалност: като че ли, сякаш, напр. лудее 'действа сякаш (като че ли) е
луд5. По този начин се експлицира модалността на оператора, а сравнението е по-импли-
цирано. Чрез модалния оператор като че ли, сякаш, който характеризира предикатив-
ната връзка в парафразата, се различават значенията на разглежданите глаголи от кон-
фиксно оформените деадективи като полудее, оголее, побеснее, укротее и др. със значение
‘получава признака, внесен от мотивиращото прилагателно’, при които мотивиращият
признак се отнася до семантиката на предиката и подчертава придобиване (наличие) на

334-
качество, а не неговата истинност или неистинност, срв. простее и опростее; хитрува и
захитрее; бесува, беснее и побеснее.
Значението на инхоативните глаголи, изградено чрез сравнение, разкрива способност­
та да се изразява ‘отношение’ не само чрез разгърнати синтактични структури (съждения),
но и чрез образуване на думи, когато номинаторът имплицитно изразява ‘неувереност’ в
истинността на изказаното.
Макар и ограничена, ролята на сравнението при изграждане на мотивационните отно­
шения, илюстрира същественото му значение в номинационния процес, за който езикът
предлага разнообразни възможности и средства.

Литература

Арутюнова 1997: Н. Д. Арутюнова, Модальнме и семантические операторът ~ В: Облик

слова, Сборник статей, РАН, Инст. русского язмка, Москва, с. 22-40.
БТР 1994: Български тълковен речник, Л. Андрейчин и др. IV изд., допълнено и прерабо­
тено от Димитър Попов, Наука и изкуство.
Радева 1993: В. Радева, Словообразувателна и семантична структура на деноминалните
глаголи в съвременния български книжовен език, Унив. Изд. „Св. Климент Охридски”,
С„ 267 с.
Радева 2000: V, Radeva, Die Wechselwirkung zwischen extra- und intralinguistischen
Faktoren hei der Sprachentwicklung. - In: Die Sprachen Sudosteuropas heute. Umbruche
und Aufbruch. B. Kunzmann-Miiler (Hrsg.), Frankfurt am Main, S. 31-41.
Радева 2003: V. Radeva, Zur Semantik von zusammengesetzten Adjektiven im Bulgarischen
und Deutschen. - In: Germanistische Linguistik 171-172. Wort und Grammatik, Ana
Dimova, Herbert Ernst Wiegand (Hrsg), Marburg/Lahn, S. 263-269,
Станева 1981: Xp. Станева, Структура и стилистична функция на сравненията, Народна
просвета, 112 с.
www.ruscorpora.ru - Национальньш корпус русского язьпса.

335
 Peter M. Hill
The Australian National University

The Metaphorical Use of Kinship Terms

Kinship is a biological category but, unlike other animals, human beings consciously and
explicitly use the categories of kinship to define social relationships. As a social anthropologist-
put it, „a kinship system is not just a collection of distinct and mutually exclusive terms, each
denoting a different kind of genealogical and social relationship. It is rather a whole way of life,
and it can be understood only by a thorough investigation of the language, values and behaviour
of the people who have it” (Beattie 1972,95). „А kinship system does not consist of objective ties of
descent or of given degrees of consanguinity among individuals; it exists only in the consciousness
of men, it is an arbitrary system of representations” (Levi-Strauss 1964, 50; cf. Dzaukjan 1982,
35). Not only that: kinship terms (KTs)1 come to symbolize metaphorical relationships.
A common European metaphor is the use of son' to denote a member of a group. In English,
this is now considered sexist, and the text of the Australian national anthem had to be changed
from „Australia’s sons, let us rejoice!” to „Australians all, let us rejoice!” Examples are Ru
otvaznye syny rodiny valiant sons of the mother country’ (note, as a morphological peculiarity,
the plural syny), Pol syn narodu, polskiego a son of the Polish people’, Sr sin naroda, Sin zvest sin
svojega naroda, cf. Fr les fils de la France France’s sons’, Sinpravi sin svoje dobe a true son of
his times’. Note Slk je synom smrti «he is a son of death» he’s finished’. Note Ukr syn pryrody «a
son of nature», E child of nature a savage’. The prodigal son’ is „a repentant wastrel, returned
wanderer, etc.” (COED, after Luke 15:11-32), Sr zabludeli /bludni sin, Slk mdrnotratny syn.
An older person may address a young man as my son’, as a term of endearment, e.g. Slk
syn mbj, Sin sine, Mac sinko, also dete moe, Bg deca, when an older person addresses young
people. Similarly, a younger woman can be addressed as Mac erko. «Brother» is a general
form of address to a man or boy, e.g. Bg brate, bratko. Ru brat, bratec... Soldiers are referred
to as brothers in arms’, Ru (so)bratja po oruziju, Bg bratja po arazie (an internationalism; E
brothers-in-arms, Ger Waffenbriider, Frfr res d’armes, It fratelli d’arme), Pol bracia pFnierze,
writers are brothers of the quill3, Ru sobrat ju po pern, Pol bracia po piorze, Bg (iron.) pisesti
bratja, Ru akterskaja bratija the acting fraternity’. The Ru brateina was a sort of guild (SI. dr.
1256f.). Any fellow human being may be called my brother’, following the biblical Am I my
brother’s keeper?’, Ru Razve ja storoz brata moemu? Bg Stroz li sdm az na brata si? Pol izalim
ja strogem brata mego? Cz Zdaliz jsem jd strdznym bratra sveho? (Genesis 4, 9), Ru brat na

Abbreviations are as follows: app. - apparently; Bg - Bulgarian; BRu - Belorussian; Cass - Cassubian (Kashubian);
colloq. - colloquial; Cro ~ Croatian; CS1 - Common Slavonic; CT ~ colour term; Cz - Czech; E - English; Fr 7 French;
Ger German: IE - Indo-European; iron. - ironic; joc. - jocular; Lat - Latin; Mac - Macedonian; Pol - Polish' Ru -
Russian: SI ■- Slavonic; SSI - South Slavonic; Slk - Slovakian; Sin - Slovenian; Sr - Serbian; Tk ~ Turkish; Ukr -
Ukrainian: ULu - Upper Lusatian: usu. - usually

336
 brata posel (of a fight between friends or relatives), Bg bratja christijani, Ru brat ja vo Christe,
Cz bratoi u Kristu, E brethren fellow Christians’, cf. Sr Cro brat brata «from one brother to
another» in all honesty’ (but Slk otcu-materi seriously’ «to my father and my mother»). In Sr
a bride addresses her dever as brat (Voc brate). Addressing an older man: Bg bate, baee, bajko,
bajno (in 19th-century Bulgaria frequently before a name, e.g. Bate /Baj Petdr), Mac bate,
baee, bebe big brother’. Any male kindred spirit may be referred to as a brother’, as Friedrich
Schiller proclaims in Ode an die Freude:„Alle Menschen werden. Bruder”, Cz mit koha za bratra
to be very fond of someone’, Sin bit mu je brat po duhu in po srcu, Bg bratja po ubezdenie like­
minded person’, cf, Ru svoj brat, nas brat people like us’, vas brat people like you’, Sr severm
brat Russian’, Cz nasi slovansti bratoi Our Slavonic brothers’, Bg dojdete, slavjane, splotete
se, bratja (Al. Konstantinov) Come, Slavs, close ranks, brothers’, Sr (often iron.) bracea Hrvati
our Croat brethren’, Sr brat je mio, koje vjere bio (Vuk) one loves one’s .fellow man, whatever
his religion’, Cz pan bratr colleague, fellow’. Bg pobratim elective brother’ can also be used
metaphorically, e.g. referring to the Balkan Range as pobratim. i zakrilnik (Em. Stanev);
or when the siv sokol is referred to in Bg folklore as chajduski pobratim. Bg pobratim also
means friend’(colloq.), f colleague’and dial, the young man that leads the bride to the church
(otherwise dever, bratimf (RBE XII [2004), 655).
A female kindred spirit is referred to as «sister»: Sin bila ji je sestra u nesreei „she was [like]
a sister to her in her misfortune”, Cz obyuatele vesnietvi byli bratoimi ji a sestrami (Bozena
Nimcova) her fellow villagers were [like] brothers and sisters to her. Cz sestra can also mean,
fellow, colleague’, as in sestra jednate'lka fellow manager’.
Ru exploits the associations of cousin’, as in Dvojurodnye bratja Hi smertel’nye vragi?
(Cousins or lethal enemies?’ - title of a popular political treatise [2004]), but Bg sofijski
bratoveed /sofijska bratoveedka «a cousin from Sofia» lover’. In ULu a member of the patriotic
organization Domowina was referred to as bratr; or someone that shares the same fate: Sin
brata v nesreei brothers in misfortune’, It fratelli net dolore. Note Ru brat! also bratari! and
bratec! (with different connotations), Bg brate! bajno! aretlik! Pol bracie mate!’ A monk is
generally referred to as brother’, often in the Latin-Italian form fra, cf, Ru bratja-iezuity, Sin
brat monk’, manjsi bratje, Cz mensi bratoi Minorites’, Sr mala bracea (but Ru bratja nasi
men sie of animals), Cz eesti bra-tai Czech Brethren’, Pol Bracia franciszkanie. In SI folklore
similar objects maybe called brothers’, e.g. Ru Brat brata gonit, a vvek ne dogonit One brother
races after the other, but never catches up’ (= wheels) (SI. dr. I 255). Nuns and nurses are
referred to as sisters’, e.g. Sin sestra nurse; nun’, Slk rddovd sestra nun’; in Italian also sor
(as a title); and the head of a nunnery is the Mother Superior’, Sin mati prednica.
A priest is generally addressed as father’: Ru otee, Sr oee, also as an appellative, as in Pol
ojciec oewiety, Sin sveti oee the Holy Father’, i.e. the Pope; or generally as a term of reverence,
as in the City fathers’, Pol ojcowie miasta, Cz otcove mista. «Father» can be used as a respectful
address to any elderly man, as in Ukr Dobre, bat’kii, robys (Seveenko) you are doing well, old
man’, Cz nestarejte se, otee! don’t bother, old man!’. «Father» can designate someone that is
authoritative but caring, like an ideal father, as in Cz ueitel, ktery byl otcem svych zdkii the
teacher, who was like a father to his pupils’. The word father’ is used to mean, simply ancestor’
but also in a more abstract sense to designate the author or creator of an object or movement,
e.g. „the father of modern psychology” (when speaking of Sigmund Freud), Sin oee eksistencia-
listiene filozofije the father of existentialist philosophy’ (of S ren Kierkegaard), Pol Rej - ojciec
literatury polskiej Rej - the father of Polish literature’, Ukr batjko ukrajins’koi literaturnoji
movy the father of the Ukranian literary language’ (of Taras Seveenko), Cz Palacky, Otec
eeskeho dijepisectvi Palacky, the father of Czech historiography’. The word mother’ is used to
denote a prototype (Ru poet. Kiev - mat’gorodov russkih Kiev is the mother of Russian cities’,

337
 Cz Praha - matka mist Prague, the mother of cities’), an inspiration (Sin ti si bila matt mojih
pesmi You were the mother of my poems’) or the origin of a phenomenon: Ru Len- mat’vsech
porokov, Bg Lenostta (mdrzelat) e majka na vsieki poroci «Sloth (idleness) is the mother of all
vices» Idleness is the root of all evil; Cz nevzdilanost je matka poviry Ignorance is the mother
of superstition’, opatrnost je matka moudrosti Caution is the mother of wisdom’, Sin preteklost
je mati sedanjosti The past is the mother of the present’. «Father» can also be used in this
sense, e.g. Cz podni byvd otcem myslenky The wish is the father of the thought’ < Ger Hier ist
der Wunsch der Vater des Gedankens. As the mother is seen as the mainstay of the family, so
the mother country’ is the mainstay of national identity: Sin mati domovina, Bg majka-rodina
the Motherland’, Sin mati Slava the Slavonic world’ (Ger die Slavia), Slk matka zem Mother
Earth, Mother Nature’. On the other hand, Lat patria has led to caiques, as in Ger Vater-
*)
land, Ru oteeestvo (OCS ot e stvo clan > Sr otadzbina > Cro id. (Skok II 622), Pol ojczyzna;
but note Sr Cro bastina, oeevina (also d(j)edovina, also bapstina < baba father’ < Tk - Skok
1120) inheritance’. Any middle-aged or old woman can be addressed endearingly in Sin as
mati. There are cultural institutions in the West- and South-Si countries that are referred to
as matica. Ancestors are referred to in Bg as eieovci, as in the title of a 2004 book on customs
and characters in olden times, but cf. E founding fathers, the fathers of the Constitution, Cz
jazyk nasich otcu the language of our forbears’, In European languages, uncles generally have
positive connotations (E avuncular. Ger onkelhaft, Cz stryekovsky, Sin strieevski, Sin bez strica
tega ne bi dosegel „without protection («a [good] uncle») he could not have managed that”, stric
izAmerike «an uncle from America» „Father Christmas”, i.e, a wealthy benefactor, but note Cz
penize pro strycka P&ihodu «money for Uncle Accident» a nest-egg’), while the stepmother is
seen as an evil figure: Mac zla mastea, Cz zld maeecha, Pol traktowcwepo macoszemu, Cz jednat
s kym macessky, Sin maeehovsko ravnati s kom, Bg Otnasjam se kato mastecha kam nego,
Cro maeehinski postupati to treat badly’ (app. caiques on Ger stiefmutterlich behandelri), Slk
macossky osud hard lot’ (cf. also mother-in-law below). Sin ded, besides its primary meaning
grandfather’, denotes also old codger’ as well as husband (E colloq old man). Sin dedek occurs
also in the phrase Dedek Mroz, Mac Dedo Mraz Jack Frost’. Sin dedec, on the other hand,
denotes a he-man’: ali je se kaj dedca vtebi? do you still have any gumption?’
Bg djado grandfather’ can be used as a form of respectful address, e.g. djado Boze,
addressing God. Father Christmas’ is Djado Koleda, Ru. Ded Moroz. In Mac a bishop is
addressed as dedo Pope, even if he is young. Derivatives of PSI *did grandfather’ - e.g.
Ru ded, deder1, Ukr did’ko, Pol Cass dziad, Bg dial, dedejko, djado - designated various evil
spirits, A sorceror was called Ru dedok, dedus’, BRu dzed, cf. Ru dial, dedit’ to cast spells’. Ukr
BRu dedy «ancestors» were days of prayer for the dead (SI. dr. II Similarly, *baba and
its derivatives have various other meanings: old woman’, midwife’ or simply married woman’
(in contemporary Ru substandard any woman). Ru babe leto, Pol babie lato, Slk babie leto, Cro
babje Ijeto, Ger Altweibersommer designates an Indian summer’, when the old women could
go on sitting outside, presumably exchanging Bg babini devetini, Ru bab’i skazki/ spletni, Cz
babske pomdaeky, Pol babskie plotki, Cro bapsko blebetanje old wives’ tales’. Sin baba denotes
also a coward’, which is obviously derogatory. Sin babica is grandmother’, but also midwife’.
The lexeme occurs also in expressions such as SSI baba Marta March’ or Bg baba Sarka
smallpox’ and it may also denote various evil spirits, such as Ru baba Jaga, a sort of witch (SI.
dr. 1122f.). Bg sljapa baba, Slk slepa baba blind man’s buff.
In E; Ger and other langages we have the so-called courtesy’ uncles and aunts (anyone
of the parents’ generation), Ru djadja /tetja, Cz teta /stryc, Mac strike/ strino [Voc.], Bg eieo
/ strino, and any relative two generations older is addressed as grandfather /-mother’: Mac

338
 dedo / babo [Voc.]), Bg djado I babo, similarly Ru ded «grandfather» (addressing an old man)
and babuska «grandmother» (addressing an old woman).
The Slavonic languages have a set of curses centred on the idea of having sexual intercourse
with one’s mother or with the interlocutor’s mother (in Ru such curses are called mat). A much
milder curse is Slk hrom mu do matere! to hell with him!’ «a thunder bold for his mother!»
Godparents (Ru kumouja) are considered equal or even superior to blood relatives. Sr
kum, Mac also nunko, is a key figure at the wedding of his godchildren; he also christens the
children of the union. Marriage between his children and his godchildren is prohibited. If a
woman were to marry her kum. this would be incest (Angelov 1988, 315). Vuk St. Karadzim
distinguishes between kum as krsteni kum„der Taufpathe-sponsor baptismalis”, i.e. godfather
in the western sense, and vjeneani kum „der Beistand bei der Training-testis coniugiiZ (Srpski
rjeenik). Kumstvo is inherited. To stress the significance of the kum, Vuk quotes the saying
Zacrvenio je kao da je pred kumom prdnuo He blushed as if he had farted in front of his kum\
cf. Bg za pred kuma fit for a king’, pred kum voda ne se gazi my kum’s wish is my command’
or don’t misbehave in front of your kum’ «don’t muddy the water for your kum»2.
When a woman, married into her husband’s house she entered a world of oppressive
hierarchical relationships, where only that with the husband’s younger sisters might be
characterized by sympathy or even love. For the daughter-in-law, the *suekry husband’s
mother’ was the dominant person in the household, which is why *svekr husband’s father’ is
a derivative of *svekry. Relations with the mother-in-law were seldom cordial. A particularly
drastic expression of this is Maltese Omm ir-ra el, taqliq fit-ta en «the husband’s mother fries
you in the pan», cf. Ukr chata euzaja, jak svekrucha lychaja It’s not my home, and the mother-
in-law is a devil’, Cz bdla se sue tchyni (Sofie Podlipska) she feared her mother-in-law’. Bg
sedi/ stoi kato svekdrva «to sit around like a mother-in-law» to lord it over s.o.’ is relatively
mild, as is E The motherMaw remembers not that she was a daughter-in-law, though the
latter certainly has sinister undertones. A type of cactus with long, spiny leaves is called Mac
svekrvin jazik - Tk kaynana dill - E mother-in-law’s tongue. While the Mac expression may be
a caique on Tk, the same image in E suggests a universal dread of the mother-in-law’s tongue.
On the other hand, the son-in-law was spoiled by his mother-in-law (CS11 stj): Mac zet kako
med «a son-in-law is [as sweet] as honey» a mother-in-law always spoils her son-in-law’.
The birth of a daughter is seen in agricultural societies as a misfortune: a boy will later
take over his father’s property and carry on the family name but a girl will leave the family to
serve another, hence Sr Zensko dete - tube ime A female child - another’s name’, Koga Bog
hocee da prokune, daje mu zensku decu Whom God wishes to curse, to him he gives female
children’, Bolje sin od kala nego devojka od zlata Better a son of dirt than a daugher of gold’,
Bg Momieeto gleda za druga kasta A girl looks to another house/ family’, Momieeto iznosi, a
momeeto unosi A girl takes away, a boy brings in’, Mac Zensko koga se raa, streiteplaeat When
a female child is born, the eaves weep’, BRu Doeki ostavljajuc3 matku bez soroeki Daughters
leave their mother without a blouse [i.e. in penury, misfortune]’ (SI. dr. II 33). A daughter-
in-law, CS1 *sn cha, was seen by her husband’s mother, CS1 *svekry, as a slave: Ru Rodilas’
devka - na radost’sosedke When a girl is born, the neighbour’s wife rejoices’.
There are many other phraseological items that make use of KTs. Sr Kakav otac, takav sin
like father, like son’, Sin Kakrsen oee, taksen sin like father, like son’, Bg Kakdvto igumendt,
takuiz i bratjata «As the abbot, so are the monks» Like master, like man’, Bg Brat brata ne
chrani, tezko mu koj si go njama «a brother does not feed a brother, [but] woe is him that has

’My thanks to Dr Maria Stajkova, Canberra, for her help with this example.

339
 none» blood is thicker than water’, Mac Brat za brat(a), siren’e zapari «brother for brother, but
cheese costs money». Bg Bratja sme, ala kesiite ni ne sa sestri «we are brothers, but our purses
are not sisters», Ako mi e brat, ne mi e ortak na kesijata «even if he is my brother, he is not my
partner with the kitty» business is business’, Pol Kochajmy sie jak braci, rachujmy sie jak ydzi
«Let’s love each other like brothers but settle accounts like Jews» short reckonings make long
friends’, Bg Za brata do more, za libe prez more «for my brother to the sea, for my sweetheart
across the sea», i.e., I love my brother, but I love my sweetheart more’, ti oeeta do praga, sin
tebe eez prag «you [carry] your father to the threshold, your son [carries] you across the thre­
shold», i.e. as you treat your elders, so will your children treat you. Mac od dedo-pradedo «from
grandfather-great-grandfather» from time immemorial’, Bg Kakto go e majka rodila «as his
mother bore him» in his birthday suit’, Tova mu e majkata «that is his/its mother» that is
the crux of it’, Sega mu e majkata «now it’s his /its mother» strike while the iron is hot!’ Ru
Babuska nadvoe skazala We shall see’ may be a short for Babuska gadala, da nadvoe skazala
or Babuska nadvoe skazala: libo dozdik, libo sneg, libo budet, libo net. Here babuska may
mean sorceress’ and the saying may be an ironic reference to sorcery and soothsaying (Birich
/Mokienko I Stepanova 1998, 37). Bg Ste uidim koj kum, koj svat «we’ll see who is the kum and
who is the svat» we’ll settle this’. Bg Tebe dumam, ddste, sestaj se, snacho, dial. Nagovarjam ti,
sterko, dosikvaj se, sndcho, Mac Zboruuam ti, erko, seauaj se, snao, Ru Kosku bjut, a neuestke
nauetki dajut She scolds her daughter in order to reproach her daughter-in-law; a word to the
wise is enough’. Bg imam vujeo uladika «I have a bishop as uncle» I have friends at court, I am
well-connected’. Sr bile /tukle se jetrue preko svekrve the innocent bystander suffers’3

Conclusion
Obviously, metaphorical usage is derived from the principal meaning of the term. Thus,
sons are felt to owe unquestioning loyalty to their father, and so the «sons of the motherland/
fatherland» are those that show such loyalty, as in Ru otuaznye syny rodiny valiant sons of
the mother country’ (though many of these uses are internationalisms, and this may be such
an internationalism, cf. Fr les fils de la France). A father procreates, he creates a child, hence
«father» can mean author’ or creator, as in Pol Rej - ojciec literatury polskiej Rej - the father
of Polish literature’. The mother gives birth to the child and so «mother» can designate the
source or inspiration of a work of art, as in Sin ti si bila mati mojih pesmi You were the mother
of my poems’. As the mother is seen as the mainstay of the family, so the mother country’ is the
mainstay of national identity: Sin mati domouina, Bg majka-rodina the Motherland’.
Stereotypically a father is a caring person but also a figure of authority, hence its application
to a priest, or as in Cz ueitel, ktery byl otcem svych zdku. Brothers are seen as equal, but each
has a duty to take care of the other, cf. Sr Cro brat bratu «from one brother to another» in all
honesty’, and hence soldiers are referred to as brothers in arms’: Ru (sojbrat ja po oruziju, Bg
bratja po ordzie (another internationalism). In some Slavonic languages cousin’ is designated
by a derivative from «brother» and hence such usage can be extended to cousins. Kindred
spirits are referred to as «brothers» and «sisters». The idea of the sister caring for her siblings is
at the base of another internationalism, «sister» meaning nurse’. The grandmother is usually
the first old woman that a child gets to know, hence the widespread use of baba to designate an
old woman. Aunts and uncles usually spoil their nephews and nieces and this leads to the usage
whereby children refer to any friendly older person as «uncle» or «aunt».

■’My thanks to Dr Olga EHermeyer, Hamburg, for her help with this example.

30
 References

Angelov, Angel 1988: „Ezikovi posledici ot razvitieto na rodstvenite vzaimootnosenija v

stolicata” Problem! na sociolingvistikata II. Sofija. 314-323
Barbolova, Zoja 2000: ,.Nazvanija za zdlva i dever v balgarskite dialekti” Leksikografski sbornik
1998. Sofija 391-399
Beattie, John 1972: Other Cultures. Aims, Methods and Achievements of Social Anthropology.
London: Routledge & Kegan Paul
Benveniste, Emile 1969: Le vpcabulaire des institutions indo-europeennes 1: Economie,
Parente, Societe. Paris: Les Editions de Minuit
Birich, AK-ZMokienko, V.M. /Stepanova, LI. 1998: Slovari russkoj frazeologii, Istoriko-
timologieeskij spravoenik. SPb: Folio-Press
Dzaukjan, G.B. 1982: „Opyt analiza terminov rodstva s primeneniem universaFnoj lingvi-
stieeskoj model! <ULM>” Izvestija Akademii nauk SSSR. - Serija literatury i jazyka 41,1
(janvar’-fevra!) 35-46
Galabov, Ivan 1986 [1963]: ,,Za proizchoda na grupa nazvanija ot balgarskata narodna
rodninska terminologija” Izvestija na Etnografskija institut s muzej 1963, repr. ialzbrani
trudove po ezikoznanie. Sofija: «Naukalizkastvo» 1986. 472-482
Kaluznin, LA. /Skorochod'ko, ,F. 1963: „Nekotorye zameeanija o leksieeskoj semantike <na
materials terminologii rodstva i svojstva> In: Molosnaja, T.N. (Ed.): Issledovanija po
strukturnoj tipologii 183-199
Levi-Strauss, C. 1964 „Structural analysis in linguistics and anthropology” In: Hymes, D. (Ed.):
Language in culture and society. 40-51
Skok, Petar 1971ff.: Etimologijski rjeenik hrvatskoga Hi srpskogajezika I-III Zagreb: JAZU
SI. dr. 1995ff. Slavjanskie drevnosti, tnolingvistieeskij slovar’ pod redakciej N.I Tolstogo.
Moskva: RAN
Szymczak, Mieczy3aw 1979: „Pojeci systerna leksykalnego w oewietle s3ownictwa z zakresu stopni
pokrewienstwa i powinowactwa rodzirinego’’Sapostaviielno izueavane na eastnite leksikalni
sistemi na slavjanskite ezici v sinchronija i diachronija. Sofija: Izd-stvo na BAN. 65-74

341
 Веса Кювлиева-Мишайкова
ИНСТИТУТ ЗА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК - БАН

За някои нови ФРАЗЕОЛОГИЗМИ в българския език

В ГОДИНИТЕ НА ПРЕХОДА (1990-2005)

Когато се говори за фразеологията като съвкупност от фразеологизмите в национал­

ния език, обикновено се отбелязва, че тя идва от дълбините на вековете като анонимно
езиково творчество на народа (подобно на думите), свързана с неговия бит, труд, морал,
религия, история, природа и манталитет. Тази преценка за фразеологията е вярна и ед­
новременно едностранчива, защото не отчита динамиката във фразеологичната система,
в която непрекъснато протичат процеси на остаряване и обновление като отражение на
непрекъснатите промени в самия живот.
Както е известно, промените във фразеологията, и особено в лексиката, са най-дина­
мични в периоди на големи обществено-политически и икономически промени, каквито
настъпват в българското общество със смяната на социалистическата система и тотали­
тарния режим с демократично устройство на държавата (от края на 1989 г.).
Публичната комуникация в новото време изисква и нови изразни средства в българ­
ския език, които и не закъсняха да се появят, главно в лексиката и по-ограничено във
фразеологията.
Тук ще се спра на няколко нови израза, за които определено може да се каже, че са изми­
нали пътя от индивидуално езиково средство до превръщането им в устойчиви и възпроиз-
водими в речта съчетания с преосмислено значение, обикновено изградено върху метафо­
ра, и са емоционално обагрени. С други думи казано, първоначално свободните съчетания
постепенно претърпяват процес на фразеологизация и от факти на речта се превръщат във
факти на езика, т. е, във фразеологични единици (фразеологизми или фраземи).
Най-рано, още през 90-те години на миналия век, у нас придоби известност изразът да,
ама не, често използван в редовните неделни публицистични предавания по Българска­
та национална телевизия от известния журналист Петко Бочаров. Отначало лаконичното
съчетание от двете частици да и не, свързани помежду си с противоположния съюз ама,
се .възприемаше като оригинален израз на автора, С широката си скала от емоционална
оцветеност - от шегата, иронията до сарказма - фразата да, ама не допадна на езиковия
вкус на милионната слушателска аудитория, премина границите на публицистиката и се
разпространи в разговорната реч като ново, свежо изразно средство. Постепенно се офор­
ми модална по своята специфика фразеологична единица с постоянен компонентен със­
тав, структура и ярка оценъчна стойност. Името на нейния създател постепенно избледня,
забрави се, освен от тесния кръг журналисти и специалисти-фразеолози.
Бързото и широко разпространение на да, ама не в битовата реч бе сигнал за
лексикографите, че процесът на фразеологизация на израза вече е завършен и това им

342
 даде основание той да бъде регистриран в най-новите български тълковни и специални
речници като фразеологична единица1. Тя .представлява интерес и за теорията на
фразеологията, тъй като опровергава едно от най-широко приеманите определения на
фразеологизмите като вид езикови единици, които се състоят най-малко от две лексикални
единици, едната от които задължително е пълнозначна дума. А ето че времето на прехода
със своето ожесточение и политическа злоба „роди” и един нестандартен фразеологизъм,
чиято структура е изградена от три служебни, синсемантични думи, без това да противоречи
на фразеологичния му характер. А това показва, че формите на живия език са толкова
многообразни и преливни, че трудно могат да се поместят в ограничените рамки на
дефинициите, за които в конкретния случай също бихме могли да кажем „да, ама не”.
Рекламата също има своя принос за обогатяването на съвременната българска
фразеология. В нейното русло се създаде преди няколко години фразата върхът на
сладоледа като реклама за сладоледите на гръцката компания ,Делта”, предлагани в
България. Създаването на рекламния текст е сполучливо хрумване на филоложката и
преводачката (от гръцки и на гръцки) Силви Зурлева, днес изтъкната телевизионерка
в „Нова телевизия”. Търсейки ефектна и лесно запомняща се реклама, тя се досеща да
използва жаргонното значение на съществителното връх (обикн. членувано върха, върхът)
като название и оценка на изключителните качества на нещо или на човек, в съчетание
със съществителното сладолед като обект на рекламата1 2.
За кратко време съчетанието върхът на сладоледа, свързано с приятни асоциации,
„се откъсва” от конкретното си рекламно предназначение и метафорично преосмислено
се превръща в езиков хит първоначално в младежките среди, от които се пренася в
разговорната реч, в рамките на която завършва процеса на фразеологизацията му. Новият
фразеологизъм върхът на салдоледа като средство за вторична номинация се оформя като
полисемантична езикова единица с две значения:
1. Човек с лични или професионални изключително високи, качества.
2. Нещо, което е много интересно, приятно, забавно или което притежава някакво дру­
го качество във висока степен.
Тук ще приведа само два примера като илюстрация на употребата на коментирания
фразеологизъм:
Върхът на сладоледа сред тинейджърите са електронните обяснения в любов (в-к „24
часа”).: Парите, които получавам, не са върха на сладоледа, но на фона на всеобщата
бедност са приемливи (в-к „Стършел”)3.
Такава е „биографията” на широкоупотребявания днес фразеологизъм върхът (-а) на
сладоледа, станала известна на лексикографите благодарение на публикация в медиите за
създателката му4. Подобни точни информации за ,,авторството”на отделни фразеологизми би
следвало да се отбелязват при представянето им в голям тълковен или фразеологичен речник
като допълнително сведение за тяхната поява в езика, така както например при някои чужди
думи от международната културна лексика се посочва първата им употреба от български
автор (колкото условно да е това според данните от лексикалната картотека на Института
за български език). Такава лексикографска практика се прилага напр. в академичния
многотомен „Речник на българския език”, издание на Българската академия на науките,

1 Вж. Речник на българския език. Том 10 (Н). София, 2000; Пернишка, Е., Благоева, Д., С. Колковска. Речник
на новите думи и значения в българския език. София, 2001,
Новата „Нова телевизия”. - В-к „Труд”, 20 юли 2003, с. 6,
3 Пернишка, Е., Речник на новите думи и значения... с. 63-64.

M3
 Друга сфера, в която се утвърдиха нови фразеологизми, е обеществено-политическият
живот от последните 15 години, който политолозите определят като период на преход
от тоталитаризъм към демокрация. Силното политизиране на обществото и неговите
негативни настроения, породени от развихрилата се престъпност и корупция в
управленския апарат, мотивираха появата на силно оценъчни пейоративни изрази,
които за кратко време придобиха широка известност и претърпяха процес на
фразеологизация, т. е. придобиха ново по своята същност значение - фразеологично,
което някои изследователи наричат суперсегментно или свръхсловно, тъй като не е сбор
от лексикалното значение на думите, които ги изграждат, а резултат от преосмислянето
на всички компоненти като една цялост.
Като фразеологични и анонимни неологизми, претърпели процес на пълна
социализация в съвременния български език, могат да се определят и следните изрази:
мистър десет процента, Ирон, Лице, обикн, държавен служител, който е корумпиран,
взема подкуп или незаконни комисионни.
дебелите вратове. Разг. Грубо. Лица от организираната престъпност, които са натру­
пали богатства и манифестират луксозен начин на живот; мутри, мафиоти.
белите якички', престъпници с бели якички. Ирон. Чиновници, висши държавни слу­
жители, мафиоти, които са успели да прикрият криминалния произход на своето богатст­
во, и са останали на високите си постове безнаказани от закона.
Напоследък в езика на медиите се актуализира и фразеологизмът скелети в гардеро­
ба, е който се назовават важни и трудни за решаване държавни проблеми, оставени за
разрешаване от едно правителство на следващото правителство.
Силно политически оцветени с отрицателна конотация са и фразеологизираните съче­
тания червени бабички (обикн. в мн. ч,), чугунени глави (обикн. в мн. ч.) и червени боклу­
ци (обикн. в мн. ч.), с които се назовават презрително фанатизираните привърженички и
привърженици на Българската социалистическа партия.
За някои от метафоричните изрази, които днес битуват в езика на медиите, е трудно
да се прогнозира дали ще останат в речта и ще придобият статус на езикови единици. Та­
къв е случаят напр. с израза да подредим <най-напред> своята къщичка (приписвана на
известния доскоро антимафиот генерал Бойко Борисов), чието образно значение се свежда
до призива всеки да въведе ред в своята работа, в своята област, за да могат да се оправят
нещата и в държавата.
Дали изразът ще придобие широка популярност и ще излезе от сферата на
публицистиката и ще премине в речта на широките маси, ще покаже времето. Важно е дали
той ще допадне на вкуса на хората, дали е достатъчно актуален и доколко използваният
образ се харесва като оригинален, находчив, А това означава, че естетическата преценка
на говорещите не е маловажен фактор, който определя „съдбата” на даден израз.
Тук нямам възможност да се спирам на други фразеологизми, появили се главно в
книжния пласт на езика през последните 15 години (някои от тях калки от други езици)
като политическа метла, политически труп, политическа класа, издигам / издигна
(разпервам / разперя) политически чадър над някого, политика на отворените врати
и др., но и приведените тук са достатъчни, за да се убедим, че не само думите, но и фразе-
ологизмите са част от езиковите средства, в които като в огледало се отразяват промените
в света, в който живеем. Разбира се, в количествено отношение те са несравнимо по-малко
от новите думи или от новите значения на съществуващи в езика думи. За тях вече се

4 Зурлева достигна „върха на сладоледа’1. - В-к „Труд”, 24 юли, 2003 г,, с. 6 (без означен автор).

М4
появиха няколко специализирани речника5. Количественото несъответствие между но­
вите думи и фразеологизмите в езика очевидно се дължи на по-сложната природа на
фразеологичните единици като средство за вторична номинация, съчетана с образност
и богата гама оценъчност, за разлика от лексикалните единици., чрез които се извършва
първичната номинация на предмети, признаци, действия и състояния, без която комуни­
кацията е невъзможна.
Създаването на фразеологизмите е творчески, съзидателен акт. който се родее с худо­
жественото мислене, мотивирано от напдоналния характер. Затова в периоди на големи
обществено-политически промени в тях се кодират по образен път важни характеристики
на времето, на нравите и морала. Тази оценка проличава и във фразеологизмите, създа­
дени в годините на българския преход. Неговият дух е намерил верен и лаконичен израз
особено в синтетичните по значение фразеологични единици мистър десет процента и
дебелите вратове като отрицание от позициите на народа на корупцията и престъпността
в съвременното общество.

0 Антонов. Н. Речник на нови и най-нови думи в българския език. А-Я. София, 1994; Бонджолова, В., А.
Петкова. Речник на новите думи в съвременния български език. А-Я. Велико Търново, 1999; Пернишка, Е..
Благоева, Д., С, Колковска. Речник на новите думи и значения в българския език. София, 2001: Бонджолова
В. Неологичен речник (за периода 1998-2003)., Велико Търново, 2003.

345
 Структура на текста
Ивелина Савова
Шуменски университет „Презвитер Константин Преславски”

Времева структура на текста

Като относително обособен свят всеки текст има свое, присъщо само на него време -
текстово време. То е времето, в рамките на което „се случват” нещата, за които текстът
„говори”. Текстовото време е специфична времева система, чиито характерни особености и
чиито връзки с времето на обективния свят' са отделна значима тема в теорията на текста.
Интересът към текстовото време изтласква на преден план въпроса за времевата
структура на текста. Показателно е мнението, че това е основен проблем на
текстопроизводството и „истинска текстолиягвистична тема” (В. Кьок).
Времевата структура се асоциира с разгръщането на „времевата гледна точка” в
текста; тя е начинът, по който се организира и се представя текстовото време. Под
времева структура на текст следва да се разбира съвкупността от времеви връзки между
обектите, явленията, действията, събитията от текстовия свят. Тези времеви
съотношения се изразяват в повърхнината на речевото произведение чрез специфични
средства - темпорални маркери. Между текстовото време и времевата структура има
сложно опосредствано отношение. Те взаимно се предполагат и връзката между тях е
както между представяно и представящо: текстовото време резултира в готовия продукт
като негова времева структура, от която по обратен ред може да бъде извлечено и опознато
с присъщите му параметри и свойства.
Понятието времева (темпорална) структура се интерпретира от авторите със
значителни различия. Най-честата употреба на термина е свързана с категорията
глаголно време. Обикновено, когато се говори за темпорална структура на даден текст,
се има предвид последователността на глаголните времена в речевия продукт (вж. напр.
работите в сборниците Темпорална структура 1986; Функция 1991), „Темпорален” в
случая се свързва с граматичното време (tempus, tense), а не с времето като феномен на
съществуването на нещата. Такова схващане може да се приеме като тълкуване в тесен
смисъл. Значително по-редки са широките интерпретации на понятието, съотнасящи
темпоралната структура с целия комплекс от времеви значения, моделиран в цялостните
речеви продукти. В този случай „темпорален” се свързва с времето в онтологичен смисъл
(Zeit, time), проявявано в съответния текст като глобална конфигурация от времеви точки,

347
 интервали и съотношения и изразявано чрез темпорални показатели от всякакъв вид.
Д. Вундерлих например последователно се придържа към термина Zeitstruktur, с което
вероятно иска да подчертае разликата между времето като такова (Zeit) и глаголното
време (Tempus). Все пак по-употребяван и в случая е терминът „темпорална структура”
мислен обаче в широкия смисъл, а не в тесния.
В рамките на широкото разбиране понятието времева структура също се характеризира
по различен начин. Д. Вундерлих, който е един от най-ранните му тълкуватели, го
представя например от позициите на генеративно-трансформационната теория под
формата на правило за пораждане на всички контекстови времеви връзки в една свързана
изреченска последователност. Изходната хипотеза е, че времевата структура на текста е
изобразяване чрез стриктно подредената съвкупност от изречения на съответния текст
на една подредена съвкупност от събития (Вундерлих 1970: 35). Времевата структура
се представя формализирано чрез редицата <т, UTV, Р, EOR, И>, където т обозначава
ограничено множество от изречения Sp S2 ... Sn; { - ограничено множество от събития
Ер Е,... En; UTV е индекс за отношението „непосредствен текстов предходния”; Р - за
парафрастично отношение между изреченията; EOR - за отношението на събитийна
подреденост; R-за отношението, което свързва изреченията със събитията (Вундерлих 1970:
108). Времевата, структура, според автора, определя как индивидът трябва да вербализира
определени събитийни връзки или, обратно, как трябва да разбира определени текстове
с оглед на изразените събитийни връзки (там: 111). Авторът систематизира основните
типове събитийни последователности (.линейни, разклоняващи се, прости, паралелни,
дивергентни, конвергентни) и проследява как тези типове се вербализират. Според това,
дали изказаната последователност от изречения съответства на времевата последователност
на събитията, или не, се различават изреченски поредици от прогресивен, регресивен или
смесен тип. Общо взето авторът доста подробно характеризира лингвистичните условия
за времевото подреждане на изреченията и за употребата на контекстово свързани
времеви обстоятелства, но все пак наблюденията му не надхвърлят обхвата на няколко
последователни изречения.
У В. Кьок понятието темпорална структура е представено като компонент на системата
„човек - свят”. Приема се, че темпоралната структура може да бъде тълкувана (с оглед на
различни нива на текста) по два начина. От една страна, тя се схваща като този аспект на
пресъздадения чрез текста (мини)свят, който съотяася въпросния свят с една определена
система на темпорална референция (например със системата, на общественото или
персоналното време, или и с двете). От друга страна, темпоралната структура се схваща
като констшуент на текста, въплътен в последователността на неговите съставящи, който
насочва и ръководи конструирането на модела на текстовия (мини)свят в съзнанието на
възприемащия (Кьок 1973:179). За автора вторият аспект е безспорно водещ; при това той
в някаква степен включва първия,
А. Мордвинов борави с понятието темпорална семантика и за него тя е „едва ли не
решаващо условие” за организацията на текстовото съдържание. Концепцията на автора
се свежда до три основни тези: че темпоралната семантика е датираност на текста по
отношение на назованите в него положения на нещата, че тя се формира върху основата
на темпоралната семантика на съставящите текста изказвания и че е независима от
граматичните значения на времевите форми на глагола. „Темпоралната семантика
на текста може да се определи като времево взаиморазположение на референтите
на представените в текста пропозитивни номинации, един от компонентите на което
(взаиморазположение - И. С.) е отбелязан като дата на изказването” (Мордвинов 1979:220).
В работата се прокарва идеята (впрочем доста пресилена), че семантиката на глаголните

348
 времена твърде малко може да обясни темпоралната организираност на цялостния текст,
че граматичните значения на времето не са централен семантичен компонент на общия
темпорален смисъл, който се формира в текстовете.
В теоретичната схема на В. Бухбиндер нещата поне терминологично стоят другояче.
Това, което авторите дотук наричаха времева структура, у този автор се появява под името
времева програма, а времевата структура той схваща като глобално понятие с много
широк обхват, включващо всички аспекти на текстовата темпоралност ~ и тези, които
засягат съдържанието на текста, и тези, които се отнасят до неговото физическо битие
в реалното време на обективния свят. Така времевата структура на текста според тази
концепция се състои от няколко „плана”: 1/ абсолютно (естествено) време, респ. този негов
отрязък, който се покрива от хода на описваните в текста събития, действия, процеси;
21 относително време, образувано в резултат на отразяването в -текста на абсолютните
параметри на естественото време (този аспект приблизително съответства на това, което в
настоящата работа се нарича текстово време); 3/ време на текстовъзприятието, т.е. времето,
използвано в процеса на слушането/четенето и намиращо се в зависимост от темпа на
преработката на текстовата информация; 4/ времева програма на текста, свеждана до
начина на разгръщане на времето в речевия продукт преди всичко като езикови средства -
лексикални, граматични, прозодически, стилистични (Бухбиндер 1983:45).
За 3. Тураева темпорална структура на текст е „мрежата от отношения, която свързва
езиковите елементи, включващи се в предаването на времевите отношения и обединени
от функционална и семантична общност” (Тураева 1986: 86). Редица незабелязани досега
различия между текстове от различни функционални сфери според авторката могат да
бъдат установени чрез характеризиране на темпоралните структури на тези текстове.
В настоящото изследване се излиза от разбирането, че времевата структура на текста
е вид смислова структура, разгръщаща времевия аспект на информационното ядро на
речевия продукт. Отнася се до текстовото време в онтологичен, а не в стеснен граматичен
смисъл. Има глобалноорганизиращи функции и всъщност е макроструктура - действа по
съвкупното текстово „пространство” и представя времето, в което е положен текстовият свят
като цяло, изтъквайки времевите параметри и съотношения на отделните му елементи в
частност. 0 оглед на тези положения в работата термините времев и темпорален, структура
и макроструктура се употребяват синонимно в изразите времева структура, темпорална
структура, времева макроструктура, темпорална макроструктура, т.е. става дума винаги
за времева (темпорална) (макро)структура.
Времевата структура съществува в текстовете наред с други смислови макрострукту-
ри, които моделират други типове взаимоотношения между компонентите на текстовия
свят - пространствени, модални, актантни и т.н. Всички смислови макроструктура, взети
заедно, съставят един от аспектите на текстовото композиране.
Положението за обвързаността на времевата макроструктура с композицията на
текста изисква известен допълнителен коментар. Тук се приема, че в цялостните речеви
продукти наред с линейно разположените компактни (сегментни) композиционни блокове
с типова информативна функция и фиксирано местоположение, наричани най-общо увод,
изложение, заключение, съществуват и втори вид композиционни образувания. Те са
линейно некомпактни (несегментни) и позиционно нефиксирани композиционни единици,
отразяващи различни типове смислови връзки между елементите на моделирания в текста
свят. Тези единици обичайно се наричат функционални части - защото „винаги имат
конкретна - определима чрез анализа - функция в контекста на целия текст” (Гюлих,
Райбле 1977: 133). Отделните функционални части изразяват в повърхнината на текста
съответни видове смислови (макро)структури и „поемат” в себе си само част от съвкупното

349
 текстово съдържание: една отразява времеви отношения, друга - пространствени
конфигурации, трета - речеви взаимодействия, четвърта - актантни групирания, пета ~
модални планове, шеста - система от гледни точки и т.н. Основните типове функционални
части се описват като темпорална, пространствена, комуникативна, актантна, модална
макроструктура (по-подр. Добрева, Савова 2000: 175). Смисловите структури, отразени в
отделни функционални части, имат макрокомпозиционна роля в съответния текст. Те се
опират на специфични за всяка от тях повърхнинни маркери в изразния план на текста.
В отличие от сегментните композиционни блокове обаче функционалните части не се
проявяват в непрекъснат и позиционно членим линеен ред. По форма те са мрежовидни
образувания, структуриращи се от отделни изрази и текстови фрагменти, разположени на
различни места в повърхнинния пласт на речевия продукт.
Времевата структура е само една от редицата смислови макроструктури на текста, но
е сред най-важните от тях. Има задължително проявление в речевите продукти: тъй като
времето е неотменен белег на съществуването на текстовия свят, то неотменна е и предс­
тавящата го макроструктура.
Като аспект на дълбочинната смислова макроструктура на текста времевата структура
поддържа два типа връзки: „навън” от текста - с комплексния текстов денотат, и „нагоре”
в текста - с повърхнинната структура на словесното произведение. Това означава,
че дълбочинната мрежа от времеви връзки и зависимости отразява, от една страна,
времевите съотношения между компонентите на текстовия денотат. От друга страна,
тя намира конкретно проявление в повърхнината на текста, където се изразява чрез
специални лексикални, граматични и други средства. Това са названия на календарни и
часови точки, наречия за време, обстоятелствени изрази с времево значение, подчинени
изречения за време, съвкупности и смени на глаголни времена и пр. Тези средства
обозначават времеви координати на обекти и факти, ориентират темпорално протичащите
в текстовия свят събития, маркират границите на текстови части с еднакви или различни
времеви характеристики, показват съотношенията между1 времевите планове и блокове
и последователността на действията в тях. Темпоралните маркери са „разхвърляни” на
различни места в текстовата повърхнина и се вплитат в нея във вид на мрежа, която
сякаш „обгръща” и държи в единство текстовото съдържание (изразът „темпорална мрежа”
е обичаен при характеризиране на визираната ситуация). Времевите маркери са средства
за глобална (макроструктурна) или локална (микроструктурна) повърхнинна организация
на текста и имат две функции. От една страна те осъществяват свързване на единиците,
които ги съдържат, с други единици и фрагменти от текста и следователно са средства
на текстовата кохерентност. От друга страна маркерите с макроструктурен обхват играят
роля и на „членящи признаци” (по терминологията на Е. Гюлих и В. Райбле) - служат
като белези за отграничаване в цялостния текст на по-малки смислови части.
Темпоралната структура организира времето на текстовия свят под формата на темпорал­
ни планове (настоящ, минал, бъдещ, всевремев), на по-малки времеви фрагменти в тях (вре­
меви блокове) и на последователност от единични факти във времевите планове и блокове.
На най-висшето ниво на моделиране на текстовото време темпоралната структура
организира за текстовия свят категориите настояще, минало, бъдеще. Може да представи
и отношение „извън времето”, т.е. валидност във всяка времева точка. Тези категории под
формата на съответни темпорални планове могат да присъстват в текстовете поединично
или в различни комбинации. Еднопланова темпорална организация имат текстове, в
които всички компоненти на текстовия свят са представени като съществуващи в едно и
също време, например само в настоящето, само в миналото, само в бъдещето или само във
всевремието. Обратно, многоплаяово темпорално структуриране е присъщо на текстове,

350
 в които са реализирани едновременно два и повече темпорални плана - комбинирани са
например настояще и минало, минало и бъдеще; настояще, бъдеще и веевремие и т.н.
В рамките на отделните темпорални планове е възможно вътрешно разчленяване на
по-малки части, във всяка от които представяните факти са показани през призмата на
специфична времева гледна точка. Например в миналия план дадена група събития са
„датирани5 като станали „една вечер”, следваща група -- като станали ”на другия ден”,
още по-следваща - като станали „същия ден следобед” и т.н. Датировките една вечер, на
другия ден, същия ден следобед са общи времеви маркери на събитията от своята група и
отразяват смяната на времевата позиция в съответния темпорален план. Групите факти,
обособени по този начин (времеви блокове), могат да стоят помежду си в отношение на
последователност, но и на едновременност, В случай на последователна връзка между тях
те могат да бъдат представени в правилен хронологичен ред (от ранните към късните), в
обърнат ред (от късните към ранните) или в „разбъркан” ред - чрез постоянно „скачане”
от късни към ранни, после пак към късни и т.н.
Най-дълбокото ниво на времевото структуриране засяга отношенията между отделните
действия, състояния, явления в границите на темпоралните планове или на техните по-
малки съставящи (блоковете). Единичните факти също могат да бъдат представени като
едновременни или като последователни, протичащи в прав или в разбъркан порядък.
Времевите структури, реализиращи се в отделните текстове, са с различна степен на
сложност. Това зависи от броя на разгърнатите времеви планове, от честотата на смяната
на времевата гледна точка, от придържането към хронологически постъпателно и еднопо­
сочно или към разнопосочно в хронологично отношение въвеждане на отделните епизоди,
действия и явления. Най-проста времева структура имат текстове, в които се реализира
само един времев план, няма смяна на времевия ракурс, действията са дадени в последо­
вателна проспективна верига. Структурите с особености извън тези параметри са сложни,
като сложността се проявява във вид на скала с по-ниски и по-високи стойности. Напри­
мер при многопланово темпорално структуриране едни текстове разгръщат два времеви
плана, а други три или четири; при смяната на времевата перспектива количеството на
смените в едни случаи е по-малко, а в други многократно по-голямо; движението напред-
назад по хронологичната ос за епизодите и действията може да е с различна интензивност
в отделните случаи и т.н.
Различната сложност на темпоралното макроструктуриране може да се покаже на ба­
зата на няколко кратки публицистични текста.
Пример 1
Холандец прави първия бинокъл
Първият бинокъл се появява през 1608 г. и е дело на холандския оптик Ханс Липерей. Той
го направил, като съединил два телескопа и така увеличил до три пъти наблюдаваните предме­
ти. Година по-късно известният италиански философ, математик и астроном Галилео Галилей
подобрява увеличителната способност на телескопа до почти 30 пъти над нормалните размери.
Иохан Кеплер пък създава биноклите, които разкриват по-широка гледка. Те били направени от
две изпъкнали лещи, поради което образът се виждал обърнат. През 1617 г. Антон Ширл добавя
още лещи и образът става преобърнат.
400 години след създаването си бинокълът се превръща и във фотоапарат. Компанията „Асахи”
вгради цифрова камера, която съхранява 800 000 кадъра, уловени от наблюдателния уред.

“Стандарт”, 18.Ш.2005 г.
Цитираният текст е с проста времева структура. Той е еднопланово изграден, като
всички факти в него са локализирани изцяло в миналото (спрямо момента на създаване

351
на текста). Миналият план е маркиран граматически чрез преизказно и изявително
минало свършено време (направил, съединил, увеличил, били направени, се виждал,
вгради) и чрез сегашно историческо време (се появява, е (дело), подобрява, създава, добавя,
става, се превръща). Историята на бинокъла е представена в хронологично правилна
еднопосочна верига: поява на бинокъла (маркирана чрез експлицитен времев израз през
1608 г,), подобрение на Галилей (маркер година по-късно), подобрение на Иохан Кеплер
(специално неуточнено по време, но подразбиращо се като станало между7 подобренията
на Галилей и Ширл), подобрение на Антон Ширл (маркер през 1617 г.), подобрение на
„Асахи” (маркер 400 години след създаването на бинокъла).
Също еднопланово, но доста по-усложнено е времевото структуриране на текста от
следващия пример.
Пример 2
9 г. затвор получи първият компютърен обирджия у нас
9 години лишаване от свобода получи банковият служител Валентин Молдованов, който с
още двама души извърши първия у нас компютърен банков обир на Търговска банка АД - Вели­
ко Търново.
Съучастниците му Шукри Карабаджаков и Аслан Асланов получиха съответно 3 и година и
6 месеца условно.
На 16 октомври миналата година непълнолетният А. Асланов с чужд паспорт и подправени
документи, прескачайки една от задължителните счетоводни операции, теглил 400 000 лева от
банковата сметкана фирма„НИК”, По-късно съучастниците разделили парите натри. Операцията
била планирана от В. Молдованов, който работел в банката. Чрез компютърна операция той
направил заверка на сума, която не била постъпила по банкова сметка на фирмата.
Това е второ деяо за компютърния обир, след като Върховният съд отмени първата присъда
на Великотърновския окръжен съд и върна делото за доразглеждане. “24чаСа” 1IX 1993 г

В текста отново се реализира само минал план, който обаче не е плавно и проспектив-
но развиващ се, а се структурира чрез непрекъснато движение напред-назад по линията
на времето. Естествената хронология на фактите тук очевидно следва реда: 1/ планиране
на обира; 2/ компютърна заверка на непостъпила сума; 3/ изтегляне на парите; 4/ разде­
ляне на парите; 5/ отменяне на първата присъда и връщане на делото за доразглеждане;
6/ второ дело; 7/ окончателна присъда. Повърхнинното представяне на тези факти в гото­
вия текст обаче има друга последователност, а именно: окончателна присъда - изтегляне
на парите - разделяне на парите - планиране на операцията - компютърна заверка на
непостъпила сума - второ дело - отменяне на първата присъда и връщане на делото за
доразглеждане. Както е обичайно за новинарски съобщения, най-важното от информаци­
ята тук е разположено най-напред, затова последното от реалната хронологична верига
събитие стои на първо място в повърхнияната верига на изказванията. После е изложена
предисторията на събитието, но също в динамична непоследователност, така че общата
повърхнинна конфигурация е твърде раздвижена и представя реалните събития в реда:
7-3-4-1~2-6-5.
Текстът от пример 3 с по-сложна времева структура. Той е построен на две темпорални
нива, за което очевидно краткият обем не е пречка.
Пример 3
Посланикът ни в Москва бе на бал
в Московския международен дом на музиката.
Илиян Василев бе сред почетните гости на посланическия бал, който се организира всяка
година с благотворителна цел и е една от най-елитните прояви в руската столица. Билетите са
около $ 200 и доходите отиват за бедни деца и инвалиди в Русия. £1„ „ „ ,
24 часа , 12.11.2005 г.

352
 В текста са оформени минал план и план на обобщената сегашност. Миналият план
е маркиран чрез две форми бе (“бе на бал"’; „бе сред почетните гости”), а няколко факта
с повтаряща се валидност (лексикален маркер всяла година) оформят общовремевия
план, отбелязан чрез форми за сегашно обобщено време (се организира, е (една от най-
елитните прояви), са (200 долара), отиват).
Още по-сложна времева организация илюстрира съобщението от пример 4. В него са
противопоставени сегашен, минал и бъдещ план, срв.:
Пример 4
Ръмсфелд и Хилари блокират Мюнхен
Сенаторката е фаворит за бъдещ президент
Капка Тодорова, Германия
Мюнхен осъмна вчера напълно блокиран заради започващата тук конференция по сигур­
ността, Мерките за сигурност са най-вече заради двама гости - военния министър на САЩ
Доналд Ръмсфелд и американската сенаторка Хилари Клинтън.
Ръмсфелд обяви участието си в конференцията едва вчера. До последно той отказваше да
пристигне в Германия, за да я накаже за воденото на нейна територия разследване срещу
американски войшпц-i, зверствали в Ирак, Берлин завчера прекрати разследването и в отговор
Ръмсфелд потвърди участието си.
Според слуховете той идва и заради участието на Хилари Клинтън. Републиканците ще
наблюдават изявата й в Мюнхен много внимателно, тъй като се смята, че тя ще е първата и
сериозна заявка за президентския пост. В току-що оповестена анкета на „ГалътГ и Си Ен Ен
Хилари е начело на възможните претенденти за Белия дом от Демократическата партия на
САЩ за изборите през 2008 г. „ ,„ „
F F "24 часа , 12.П.2005 г.
Сегашният план тук се изгражда от фактите, представени като едновременни
с момента на създаване на материала (ориентир е датата на вестника), а именно:
„Мерките за сигурност са най-вече заради двама гости...”; „смята се...”; „Хилари е начело
на възможните претенденти...”. Миналият план обхваща предходните на въпросния
момент събития: „Мюнхен осъмна вчера блокиран...”; „Ръмсфелд обяви участието си
едва вчера”; „До последно той отказваше да пристигне в Германия...”; „Берлин завчера
прекрати разследването”, „Ръмсфелд потвърди участието си”. Планът на бъдещето се
отнася до фактите, предстоящи спрямо момента на създаване на текста: „той идва (=
ще дойде) и заради участието на Хилари Клинтън”; „Републиканците ще наблюдават
изявата й внимателно”; „тя ще е първата й заявка...”. Миналият план е доста „разместен”
в повърхнинното си представяне. Времето на миналите факти според реда на тяхното
съобщаване е: за I и II - „вчера”, за III - неопределено дълъг период преди „вчера”, за
IV - „завчера”, за V - „вчера”.
Много по-сложни времеви структури по правило имат по-дългите текстове. Първен­
ство в това отношение държат текстовете на художествената литература с характер на
епопеи, саги, романи, повести и др., които често покриват време с мащабен обхват. В та­
кива случаи обикновено се развиват всички възможни времеви планове, които се превк­
лючват в различни съотношения и с многократна смяна на времевата перспектива. В тях
непременно се развиват вътрешни подразделения с характер на относително обособени
фрагменти, редуващи се проспективно или ретроспективно, а представянето на единич­
ните факти е изключително динамично, като реалната хронология обичайно е скрита зад
повърхнинна верига, представяща сложно сменящи се едновременни или разновременни
действия, подредени в прогресивен, регресивен или смесен ред.
Времевата структура на текста специфично корелира с другите смислови макрострук­
тури, особено с пространствената, комуникативната и актантната. Взаимодействията са

353
 двустранни и често подсказват границите на едни или други компоненти на съответните
структури в повърхнината на текста.

Литература

Бухбиндер 1983: Бухбиндер, В. А. 0 возможностях измерения текстовой структури. ~ Б:

Проблемь! текстуальной лингвистики. „Вища школа”, Киев.
Вундерлих 1970: Wunderlich, D. Tempus undZeitreferenz im Deutschen. „Мах Huber Verlag”,
Munchen.
Гюлих, Райбле 1977: Gulich, Е., IV. Raible. Uberlegungen zu einer makrostrukturellen
Textanalyse: J, Thurber. The Lover and His Lass. ~ In: Grammars and Descriptions.
Berlin, New York. -
Добрева, Савова 2000: Добрева, Е., И, Савова, Текстолингвистика. „Еп. Константин
Преславски”, Шумен.
Кьок 1973: Kock, IV К. Time and Text: Towards an Adequate Heuristics. - In: Studies in Text
Grammar. Dordrecht.
Мордвинов 1979: Мордвинов, А. Б. Формирование темпоральной семантики в тексте
рассуждения. - В: Синтаксис текста. „Наука”, М.
Темпорална структура 1986: Temporal Structure in Sentence and Discourse. „Forus”,
Dordrecht,
Тураева 1986: Тураева, 3. Я. Лингвистика текста. „Просвещение”, М.
Функция 1991: The Function of Tense in Texts. „North-Holland”, Amsterdam etc.

354
 Словообразуване
Елена Тодорова
Институт за български език - БАН

СЛОВООБРАЗУВАТЕЛЕН РЕЧНИК НА СЪВРЕМЕННИЯ

БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК И ВЪЗМОЖНОСТИ
ЗА ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ НЕГОВИЯ МАТЕРИАЛ

Гнездовите словообразувателни речници, към които принадлежи представяният тук

Словообразувателея речник на съвременния български книжовен език (Илиева 1999),
обединяват и подреждат еднокоренната лексика на езика - производяща и производна -
в йерархично структурирани съвкупности, предоставящи на изследователя - в готов
и завършен вид - връзки и взаимоотношения, недостъпни или трудно разкривани при
работата с необходимия му огромен езиков материал, Резултатите от изследването на
словообразувателната система върху основата на съдържащата се в тях изходна „база от
данни” иматприносенхарактернесамоза самото словообразуване, ноиза интерпретирането
на свързаността му с другите равнища на езиковата система от нов ъгъл,
Словообразувателният речник на съвременния български книжовен език е съставен
в Института за български език при Българската академия на науките под ръководството
на ст,н.с. I от. д.ф.н. Йордан Пенчев. При работата с него, насочена към българското, а
като възможна перспектива и към съпоставителното славянско словообразуване, трябва
да се има предвид преди всичко фактът, че той е речник на синхронното афиксално
словообразуване и че съставът на върховите непроизволни думи е ограничен до четирите
основни части на речта - съществителни, глаголи, прилагателни и наречия. Подробна
информация, разясняваща особеностите на неговия словник и структура, е публикувана
в уводната му част (с. 5-11).
Задълбочени описания и анализи в тази област, които биха могли да послужат като
ориентир на предстоящата все още изследователска работа върху неговия материал, пре­
доставят трудовете на такива популярни проучватели на наложилото се с дългогодиш­
ната си традиция руско словообразуване, като например П, А. Соболева (Соболева 1972),
Е, Л. Гинзбург (Гинзбург 1973; 1979) и др., а така също И. В. Алтман (Альтман 1972;
1983), С. С, Белокришщкая (Белокриницкая 1972) и др. Специално открояващ се между
тях с достъпността и изчерпателността на изложението е надхвърлящият въвеждащото си

355
 предназначение увод-студия към публикувания по-късно гнездови Словообразувателен
речник на руския език на А. Н. Тихонов (вж. Тихонов 1985: 3-52)..
Извличаните обобщения от разработването на тази тематика, за което е привли­
чан - повече или по-малко - и конкретен илюстративен материал, очертават тенденции,
преминаващи в немалко от случаите в доказани закономерности за характера на рус­
кото гнездово словообразуване. Между главните изводи се налага, общо взето, неговата
обвързаност с частиречевата и лексикално-семантичната принадлежност на гнездовите
компоненти. По-конкретно, изтъква се, че - например - разнообразието на структурата
на гнездата зависи от принадлежността на върховата дума към определена част на речта,
като най-голямо е в началните стъпки на деривацията; думите от различните части на
речта и различните лексикално-семантични групи притежават различен словообразува­
телен потенциал, като съставящите ги синонимия редове и антонимия двойки имат бли­
зък състав на производните; за руски език структурата на гнездата с връх съществително
име е по-разнообразна от структурата на имената с връх прилагателно, като - от друга
страна - глаголните парадигми са по-богати по състав от тези на съществителните и при­
лагателните, а гнездото на доминантата на синонимния ред изобщо е по-сложно от гнез­
дата на другите думи на реда и т.н. Съвкупността от заключения води към препоръката
за използване на определени изходни положения - като крайна цел - за изграждането
на обща типология на гнездата, включваща и междуезиковото им съпоставително-типо­
логично изучаване.
В посочените трудове се дефинира - самостоятелно или в хода на изложението, но
винаги във взаимообвързан вид - и кръгът на «гнездовата» словообразувателна термино­
логия, включваща в основната си част понятията словообразувателно гнездо (структура,
видове и пр.), словообразувателна структура на думата, словообразувателна верига, дери-
вационна стъпка (транспонираща, идентифицираща и други нейни особености) и свърза­
ната с нея дълбочина на гнездото, сложност на гнездото, словообразувателен потенциал и
др. С тематиката, методологията и терминологията си те - в представителната си част - се
отнасят към проблематиката на структурната лингвистика.
В последните години изучаването на руското словообразуване се обръща към поста­
вяния, но засенчван и оставащ неразработван досега негов функционално-стилистичен
аспект. Започва да се отделя специално място на стилистичното устройство на словообра-
зувателното гнездо и на предстоящото изясняване на въпроси, отнасящи се към формира­
нето на неговата стилистична структура, към спецификата на стилистичното му развитие
и функциониране и пр. (вж. Тихонов 1996). Върху основата на конкретен материал се
извличат тенденции-закономерности, свързващи нееднородността на гнездата с разли­
чия в стилистичната (общоупотребителна) и ограничената в различни сфери па речта
(терминологична и нетерминологична и др.) отнесеност на изграждащата ги лексика и
пр. (за подробности вж, Морозова 1996). В резултат от това установената от структурна­
та лингвистика съвкупност от характеристики за структурата на гнездото се допълва от
факти, отчитащи и стиловата принадлежност на компонентите. Поставяната от двамата
автори проблематика се вписва в актуалното за съвременното езикознание разглеждане
на езика в неговото функциониране.
Гнездовите словообразувателни речници може да бъдат привличани като изходен ма­
териал на по-нататъшна работа, преминаваща в областта на тълковно-словообразувател­
ната лексикография. Като принос към комплексното описание на словообразувателната
и лексикалната система в тази посока критиката определя новоизлезлият и плод на дъл­
гогодишна работа Тълковен словообразувателен речник на И. А. Ширков, рецензиран де­
тайлно от Н. А. Николина. В неговата концепция - между редицата приети нови положе­

356
 ния ~ се откроява представянето на производящата дума в съвкупността от всички нейни
значения, както и присъствието на типови граматични, стилистични, морфонологични и
др. характеристики (вж. Ширков 2004 и Николина 2005).
Хипотезата за съществуването на взаимовръзка между честотата на думата в речта и
нейната активнаст в езика, включваща като един от аспектите Й (наред със склонността
към многозначност, образуване на сложни думи и участие в състава на фразеологизми) и
способността към словопроизводство, поставя и доказва с помощта на точните методи на
квантитативната лингвистика В. А, Москович в неостаряващото с идеите си изследване
«Статистика и семантика» (Москович 1969). Днес изложените в него резултати биха
могли да се проверят, като изследователят разшири работния си материал (например
от избраните там прилагателни за цвят към притежаващите разгърната лексикално-
семантична структура параметрични прилагателни и др.) и като се прецизира работата
с него чрез привличане на предоставящите точност и пълнота на данните гнездови
словообразувателни речници, а така също и на специализираните по стиловата
принадлежност на изходния текстов материал честотни речници и др.
Между дискусионните въпроси, възникващи при съставянето на гнездовите синхронни
словообразувателни речници, в литературата на първо място се посочват трудностите,
свързани с правилното определяне на посоките на производност («кое от кое се образува»).
В увода на Словообразувателния речник на съвременния български книжовен език
на този въпрос е обърнато внимание, като наред с приетите и подпомагащи работата
принципни положения се прави и уговорката за възможни пропуски и недокрай спазвана
последователност. Отделни откривани противоречия действително пораждат въпроси,
но за приемането или отхвърлянето им е нужен цялостен систематичен анализ, ср.
напр. нарушеното „пропорционално подобие” между двойки от типа на лови — > лов,
плаче —> плач, рече — > реч, гълчи > глъч и др. под. и появявапщте се наред с тях,
ред > реди, спор > спори и някои други или подвъпросни отклонения при представянето
на семантично обвързани прилагателни като например широк и висок (включващи и
изключващи съответно безсуфиксните шир и вие, а в първия случай противоречащи и на
посоченото в увода правило - с. 7).
Налага се да бъдат отчитани и някои повече или по-малко технически пропуски, като
пропуснати гнезда (напр. с изходни думи нов, храбър, хубав, цял и някои други), подменена
частиречева маркировка, напр. отбелязване на съществително име вместо глагол (лети,
сее и др.), на прилагателно вместо наречие (сетне, скоро, таман и др.), на глагол вместо
съществително (къпина, система, сребро и др.) и други, по-незначителни.
Допускането на подобни противоречия и пропуски навежда към мисълта, че рабо­
тата върху този вид речници, или най-малкото междинните проверки би било добре да
се изваршват в рамките на определени семантични съвкупности на отделните части на
речта, а не според азбучната им последователност (препоръчвано при съставянето и на
тълковните речници).
В поместеното обобщение върху материала на Словообразувателния речник на
съвременния български книжовен език (таблица 1) посочените неизбежни пропуски в
никакъв случай не се отразяват съществено върху стойностите на представеното там
разпределение; част от тях - например грешките в набора на обозначенията за част на
речта - са отстранени.
Таблицата съдържа разпределение на гнездата по части на речта според азбучното им
подреждане в речника. Получените сумирани данни и някои допълнително извлечени от тях
съотношения между най-многочислените по състав гнезда дават повод за следния коментар.

357
 От регистрираните в речника общо около 6300 словообразувателни гнезда около 3/4
от тях (71%) заемат образуваните с връх съществително име, следвани от притежаващите
изходна дума глагол (22%), прилагателно (7%) и наречие (незначителен процент).
От друга страна, кръгът на най-многобройните между тях - съдържащите ~ 25
компонента ™ варира от 42 и 32 за съществителните и прилагателните до 89 за глаголите,
т.е. от индивидуалните суми (4489. 454 и 2364) те заемат съответно 1%, 7% и 6,6%, а като
съвкупностот 163 броя -2,5% от общия сбор (6331), като се подреждат в последователността
25,8% : 19,6% : 54 %. Следва изводът, че за българската словообразувателна система не
са характерни като цяло многосъставни словообразувателни гнезда, а възможностите
за широко префиксално образуване противопоставят в това отношение глаголите на
останалите две части на речта.
Таблица 1. Разпределение на гнездата по части на речта
Начална • Същества- Прилага­ Всичко
Глаголи Наречия ..
буква телни телни Брой %
.... А ......... 401 ' ’ ......... 13...... 10 .......... 4...... )... ....... 428 в: 76
Б 266 27 80 1 ■ 374 5.9
В 155 94 3 i 276 4.36
Г 200 26 58 1 285 4.5
.... д 231 32 72 4 339 5.35
Е 174 12 8 / 194 3.06
Ж 52 5 12 / ! 69 1.1
3 66 9 85 . / } 160 2.53
И ! 122 23 56 / 201 3.17
к : 416 33 97 1 \ 547 8.64
л ; 145 23 41 : / i 209 3.3
м 341 19 66 1 i 427 6.74
н 97 ; 33 55 . 4 i 189 3
О : 65 11 45 2 = 123 1.94
п 378 41 140 ! . 559 8.83
р 176 18 53 / ! 245 3.87
с 393 44 144 3 ! 585 9.24
т 295 11 80 1 1 387 6.11
У 34 12 45 / 91 1.44
ф 128 7 8 / ; 143 2.26
X 125 2 34 / | 161 2.54
ц 39 / 28 / 67 1.06
ч 66 14 24 / 104 1.64
HI 66 3 17 ; / I 86 1.36
... .....
щ 16 5 8 / 29 0.46
ю 17 1 / / ! 18 0.28
я 24 5 6 / 35 0.55
Всичко ; 4488 454 1364 : 25 6331 ■
% 70.9 7.15 21.55 : 0.4
Интересно е да се отбележи, че в началото на списъците на тези три съвкупности се
отделят със състава си от 50 и повече компонента съществителните ред (113) вяра (63) и мир
(61), при глаголите пише (92), роди (88), гледа (86), мени (80), мисли (77), даде/дава (72), рече
(71) реже (64), учи (64), пие (63), стъпи (61), мери}/измери/ (56), дели (54), води (53) и сели се

358
(52), а между прилагателните пълен (54) и жив (52). Семантиката на следващите ги върхови
части на речта очертава тенденция за „съперничество” и известно „равновесие” между дела
на конкретната и абстрактната върхова лексика (напр.: названия на части на човешкото
тяло, място, време, чувства и др.; на действия, свързани с физическа работа и занаятчийски
труд, на възприятия, емоции и др.; на признаци за цветове, пространствен размер, оценки
и пр.). Представената картина е интересна като материал за онтологични интерпретации,
допълнени, разбира се, от данните за семантичните противопоставяния между изходните
думи на гнездата от целия речник (за преплитането на лингвистични и екстралингвистични
влияния в словообразувателния процес вж. напр. Радева 1991:10 и сл.).
Изложените данни подлежат на по-нататъшно ■ разширяване, разгърнато
в терминологията на структурната лингвистика и допълнено от анализи във
функционално-стилистичен и квантитативен аспект и. др. Речникът има своето
приложение и в преподаването по словообразуване, където особеностите на българската
словообразувателна система, поднесени по един нетрадиционен начин, биха ангажирали
вниманието на аудиторията - както българска, така и чуждоезикова.

Литература

Альтман 1972: Альтман, И. В. Особенности отглагольнь!х гнезд в русском язьгке. - В:

Проблемь! структурной лингвистики 1971. Москва.
Альтман 1983: Альтман, И. В, Отглагольньге гнезда. Типология и, семантика. - В:
Проблемь! структурной лингвистики 1981. Москва.
Белокриницкая 1972: Белокриницкая, С. С. Классификация слоообразовательнйх гнезд
от непроизводньГх существительнь1х в русском язьгке. - В: Проблемь! структурной
лингвистики 1.971. Москва.
Гинзбург 1973: Гинзбург, Е. Л. Исследование структури! словообразовательнъТх гнезд. -
В: Проблемь! структурной лингвистики 1972. Москва.
Гинзбург 1979: Гинзбург, Е. Л. Типология гнезд и соотношения категории производньгх.
- В: Лингвистика и иозтика. Москва.
Илиева 1999: Илиева, К, Сн. Карагьозова, Г. Михайлова, Й, Пенчев, Ел. Тодорова.
Словообразувателен речник на съвременния български книжовен език. Академично
издателство „Проф. Марин Дринов”, С.
Морозова 1996: Морозова, Т. С. Структура комплексньгх словообразовательньгх единиц в
различньгх сферах речи /на материале отглагольньгх производньгх/. - В: Русский язьгк
в его функционировании, кн. 2, Москва.
Москович 1969: Москович В. А. Статистика и семантика. Опьгг статистическото анализа
семантического поля. Москва.
Николина 2005: Николина, Н. А. И.А.Ширков. Толковьш словообразовательньгй словарь
русского язьгка. М., 2004. - ФН, 2005, Ns 1,
Радева 1991: Радева, В. Словообразуването в българския книжовен език. Университетско
издателство „Св. Климент Охридски”, С.
Соболева 1972: Соболева, П. А, Моделирование словообразования. - В: Проблеми
структурной лингвистики 1971. Москва.
Тихонов 1985: Тихонов, А. И Словообразовательньгй словарь русского язьгка /в двухтомах/.
Москва.
Тихонов 1996: Тихонов, А. К Стлистическое расслоение лексического гнезда в современном
русском язьгке. - В: Русский язьгк в его функционировании, кн. 2. Москва.

359
Ширков 2004: Ширков И. А. Толковьш словообразовательньш словарь русского язнка.
Москва.

360
 Социолингвистика
Цветана Карастойчева
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и методий”

Експресия - резултат от контрастно свързване

на компонентите

Предлаганата работа е свързана както с проблеми на експресивно маркираната вариа­

тивност, така и на универсалното в езика. Обикновено универсалното се анализира върху
сравнителен материал от различни езици или от техни комуникативни кодове (подсисте­
ми). Задачата ми е на базата на материал от словообразуването, семантиката и синтагма-
тиката да покажа, че контрастното свързване е универсално средство за експресивиза-
Ш1Я. Отнася се за съчетаване на езикови единици от по-нисш ранг в йерархично по-висши
единици. Паралели могат да открият и като следствие от действието на пермутационни
начини и похвати за експресивизация, но те ще бъдат предмет на друга публикация.
Въпросът се разработва предимно върху материал от сленга и от съвременната експре­
сивна медийна практика - поради откровения им стремеж към атрактивност,
1. В областта на словопроизводството ще се огранича върху случаи на контраст­
но съчетаване на снижена мотивираща основа с книжен или ексклузивен чуждоезиков
формант (а) и обратно - на стилистично снижен формант с книжна или неутрална осно­
ва (б). Дължим да направим уговорката, че пейоративните суфикси поначало проявяват
афинитет към мотивиращи основи, маркирани с негативна конотация, поради което не се
наблюдава конфликтно свързване между словообразувателните компоненти на деривата
(срв. лъжльо, фуклъо, мързелан, преструвай и др.).
а. Чуждоезиковите заемки, свързани с научната и културната сфера, позволяват
усвояването и изолирането на словообразувателни форманти, които се възприемат
като изискани и „интелектуални”. Когато такъв формант се свърже със снижена
(разговорна, просторечна или сленгова) мотивираща дума, словотворческият продукт
се квалифицира като необичаен, понякога дори шокиращ. Срв. мутреса (от мутра
‘мъж, който се занимава с икономически престъпления, като прибягва и до физическо
насилие’) - приятелка или сподвижница на мутра’; типеса (от сл. тип ‘младеж, който
е възприеман като модерен и интересен’) - ‘ефектно, атрактивно, модерно момиче’. Тук
експресията не е следствие само от контраста между основата и форманта (известен ни
от думи като принцеса, дукеса, баронеса... и изведнъж - мутреса, простакеса). За
ефекта допринася и алогичността - мутра и тип нямат еквиваленти от женски род.

361
 Те означават лице от мъжки пол. Подобна алогичност е налице и при образувания като
бизнесменка вм. бизнесдама, моручка, морукяна ‘майка’ (от люрук ‘баща’; етимонътот
малоазийското арго има семантика ‘дъртак).
За създаване на контрастни комбинации се използват не само утвърдени чуждоезикови
наставки, навлезли в езика ни с т. нар. културни заемки, напр. -аж (кофтаж, слугинаж
// срв. напр. блокаж, шпионаж); -ация (излагация, объркация, преписвация II
адаптация, европеизация); -атор (бачкатор II реставратор); -изъм (алабализъм,
тъпизъм II вандализъм, космополитизъм); -ист (багажист ‘хамалин’, непукист II
артист, журналист) и др. Приложение намират и ексклузивни суфикси, изолирани
от чужди думи, незаети в нашия език. Дори когато мотивиращата дума е неутрална,
поради явната чуждестранна изключителност на форманта (който нерядко е всъщност
„завършек”), словотворческият продукт е много ефектен. Срв. -ара (костюмира, петара
‘пет лева’ или ‘оценка 5); -джър (селинджър ‘простоват човек); -ейро (бачканейро
‘работник); -ейшън (кофтейшън ‘лош, некачествен’, простакейшън ‘простоват човек’,
‘простащина’); -ела (простинела ‘простовата жена) и др.
б. Понякога с една и съща наставка се образуват неутрални, а в други случаи - експре­
сивни лексеми. Напр. -джия, широко разпространен формант от турски произход, се отнася
към стилистично снижения словообразувателен арсенал. Липсата на синоним обикновено
неутрализира констативния елемент. Това се отнася не само за думи, свързани с вече не-
актуални занаяти (гайтанджия, калайджия, самарджия), но и със съвременни професии
на лица, занимаващи се с тежък физически труд (бетонджия, каналджия, фаянсаджия).
С оглед на казаното досега, бетонджия е продукт на контрастно свързване между основа,
френска по произход, и турски суфикс. Думата обаче не е експресивна, защото е единствена
и вече е утвърдена, Когато съществува синоним, думата се възприема като експресивна.
Прави впечатление, че лексеми, означаващи съвременни, вкл. по-изискани професии
и занимания, образувани с форманта -джия, не са лишени от конотация. Във всички
случаи мотивиращата дума е от международната лексика, а думите имат и описателно
название (компютърджия ‘компютърен специалист’, таксиджия ‘шофьор на такси’,
тираджия ‘шофьор на ТИР’, рокаджия ‘музикант, изпълняващ рок’, стопаджия
‘лице, което пътува на стоп), а само по изключение - еднословен синоним (кинаджия
‘кинодеец). Тъй като е налице контрастно свързване между основа и формант, може да се
предположи, че стремежът към езикова икономия с течение на времето ще надделее и ще
неутрализира неособено силната конотация на посочените лексеми,
2. Семантичната парадигма на някои лексеми и словосъчетания предлага съчета­
ване на контрастиращи лексико-семантични варианти. Специфичният вариант е продукт
или на преносимост на названието, базиращо се асоциация по противоположност (извест­
но като преносно значение ирония), или на явлението енантиосемия.
2, 1. При енантиосемията индикатор е не само ситуацията, но и интонацията.
Сигурно може да означава потвърждение - ‘непременно, с положителност’, или отказ ■-
‘никога, в никакъв случай’ (напр. - Ще дойдеш ли! ~ Сигурно (в сленга се среща и с ек-
спресивизираща добавка: Сигурно! Тия дни по Нова година). Срв. и др. енантиосемични
значения: браво! (не похвала, а осъдително) - Браво! Изяли сте всичко; екстра ‘много
зле’ - Екстра се подредихме-; добре ‘много зле’. Енантиосемични значения регистрираме
и в словосъчетания като лесна работа (- Ще ми дадеше ли пари за екскурзия’! - Лесна
работа! - всъщност не се отнася за съгласие, а за отказ); хубава работа (Хубава рабо­
та! Да похарчите всичко! - не похвала, а критика).
2. 2. При преносното значение ирония в семантичната структура на дадена
лексема се включва значение, контрастиращо на семантиката на основното значение.

362
 Срв, в младежкия сленг от 70-те години на XX век витамини ‘цигари’ (както е известно,
витамините са полезни, а цигарите - вредни). Интерес представят и производните
витамин А ‘цигари марка „Арда”’, витамин С ‘цигари марка „Слънце”’. По това време
се появи сленгизмът стюардеса ‘контрольорка в транспортно средство на градския
транспорт’ (за разлика от красивите млади жени от авиокомпаниите тези жени бяха
значително по-възрастни, някои трудоустроени по болест).
2. 3. По-особено семантично развитие се наблюдава при част от сленговите интензифи­
катори, някои от които вече са станали разговорни. Лексеми от негативната сфера придоби­
ват позитивното значение ‘много хубав’ - срв. адски, жесток, луд, щур, страшен (Стра­
шен купон се получи. Купила си е страшен тоалет от някаква русенска фирма. Жестока
кола.! Донесоха ми щури патъци!) Ефектът се основава на контрастиращи компоненти в
словесната комбинация, на конфликтно свързване. Понякога настъпва десемантизация и
значението може да се определи като ‘застъпване на признака в най-висока степен5, т. е.
‘изключително много’. Напр. Адски красива е! Страшно ми се приспа! Ужасно способна е!
Не всички интензификатори имат аналогично развитие. Някои от тях като железен,
як не произхождат от негативната сфера. Тяхното значение също се трансформира в
‘много хубав, чудесен’, но липсва контрастът между мотивиращото основно значение и
крайния семантичен продукт.
Моделът за постигане на атрактивност чрез сближаване на негативното и позитивното
е заимстван в журналистическата практика и рекламата. И тук лексеми с безспорно
негативна конотация трябва да осигурят положителна квалификация на обекта, и то в
много силна степен, Срв. реклами като „Кафе „Елит” - престъпно добър вкус! Дънки.
Скандално ниски цени!Морени-вафла трепач! (срв. разг. трепя ‘убивам5и сленгизмите
убиец и трепач - и двата със значение ‘много хубаво и качествено нещо’; напр. Сестра
му ходи със страхотен пич - направа трепач!) Напоследък политици и икономисти
ни убеждават в драстично (?!) понижаване иа данъците. Драстичен в семантика на
интензификатор означава ‘много голям, много съществен’. За пръв път бе използвано от
Муравей Радев, финансов министър от правителството на СДС. Иновацията е от сленгов
тип. И БТР, и РСБКЕ тълкуват драстичен с ‘който е свързан със силно и грубо действие’ и
‘който прави грубо и неприятно впечатление’. Цитираните тук интензификатори не са се
утвърдили в речевата практика и имат ограничена съчетаемост (за разлика от сленговите
интензификатори). Несъмнено обаче семантичното им преобразуване копира фазите на
сленговия образец: а. заличаване на първоначална негативна конотация; б. последвала
десемантизация на изходното значение; в. при крайната фаза доминираща сема става
семата ‘признак, застъпен в максимална степен’.
Проблемът за интензификаторите има отношение както към семантичния, така и към
синтагматичния аспект на контрастното свързване като средство за експресивизация
(вж. т. 3. 1.), защото, строго погледнато, съчетаемостта е алогична. Напр. адски красив,
престъпно добър и т. н.
3. Синтагматиката предлага разнообразие от случаи на конфликтен тип свързване,
3.1. Лексемни комбинации, абсурдни от семантично гледище се използват като
експресивизиращ похват. Част от тях са се стабилизирали като устойчиви словосъчета­
ния. Срв. кръгла нула, овчи кон, пълен въздух - всичките със значение ‘глупав, необ­
разован, невъзприемчив човек’; за нула време, за отрицателно време - и двете със
значение ‘много бързо, веднага’ (Ще се приготвя за нула време), от днес за вчера ‘в
изключително кратък, понякога неизпълним срок1 (Писна ми да ми възлагат задачите
от днес за вчера!); развинтена фантазия ‘силно въображение’ (Била съм с развин­
тена фантазия!); да ти е драго да се ядосваш ‘много ме е яд, положението е крайно

363
 неблагоприятно’, Срв. и заканата за побой Време е да навием ръкавите на потника
(патвикът е без ръкави). Тя се използва и като шеговита подкана за работа, стимулирана
от фразеологизма запретна ръкави ‘заловя се здраво за работа’. Срв. Време е да навием
ръкавите на потника и да се хванем на работа (ШСл, 26.11.2003). Малко бременна
получи популярност във връзка с реплика на Ж. Желев по повод пожеланието на леви­
цата на кръглата маса икономиката ни да бъдела и малко пазарна, и социална (Като те
гледам, ти си малко бременна - в интервю на П. Томов с младожеика, излъчено на 20. X.
2002 г. по BTV. Нормална лудница вм. нормална държава (Срв, Кога най-сетне и ние
ще станем една нормална лудница! - реплика от пиеса на Хр. Бойчев).
3. 2. Оксиморонът е стилистична фигура, основаваща се на антонимия. И тук
се използват възможностите за конфликтно свързване на лексеми в границите на едно и
също словосъчетание. Ще се огранича с няколко примера, тъй като съм засягала въпроса в
друга публикация, Срв. Да, ама не! (крилата фраза на журналиста П. Бочаров), господа
другари - иронично обръщение на членове на СДС в парламентарни дебати и партийни
спорове е бивши членове на БКП. Похватът се използва от журналисти и писатели, особено
в заглавия. Напр. Новият стар медиен закон (в. Новинар, 13.Ш.2ООО), Новият стар
премиер падна (в. Труд, 21.XI.2002 г.), срв. още Кога най-сетне и ние ще станем една
нормална лудница! Оксиморонни комбинации представят и някои заглавия на книги и
филми като „Мъртви души”, „Живият труп”, „Богат беден”, „Горещ сняг”, „Малък голям
човек”, „Бялата негърка”, „Началото на края” и много други.
3. 3. Антонимите са свързани в съзнанието по противоположност. На базата на
антонимията понякога възникват остроумни оказионализми, някои от които стават въз-
производими. Срв. Ние сме кри&ова държава (т. е. противоположност на правова държа­
ва). Преди два дни станахме свидетели как в ШСл (8.XIL2003 г_, повт.) се роди спонтан­
но: - Ти на живо ли пееш или... или... на умряло, (в смисъл на плейбек).
3.4. Конфликтно - поради заложената семантична двуплановост - е използването
на омоними в един план. Резултатът е с каламбурен ефект. Срв. За НАТО, както се казва,
пред прага на Прага - (ШСл., 27.IX.2002 г., представено на концерта „България - за * ”).
В карикатура от серията „Малкият Иванчо”, поместена във в. „24 часа”, на въпроса Кое е
любимото питие на Бойко Борисов? събеседникът отговаря: ,Вом с изходна виза? Срв.
ром ‘циганин’ и ром ‘напитка с високо съдържание на алкохол’.
Омонимията апелира към интелигентността и езиковия усет на слушателя, особено
когато е съпроводена с оггласкване по граничност. Това насочва смисъла в друго русло,
прави израза привидно безсмислен, а всъщност - много ефектен. Срв. Господин Влахов
казва, че сме близки с кръга „Капитал”и още два-три кръга и още две-три окръжности
(ШСл, 30, XI. 2002). Семантичната двуплановост, заложена в кръг{ ‘част от равнина,
заобиколена от окръжност’, и кръг., ‘общество от хора с общи разбирания и интереси’ е
усложнена от тематичната връзка между кръг и окръжност като геометрични понятия.
3. 5. В сленга се използват и възможностите, които предоставят паронимите
(близкозвучащите думи). Паронимната замяна е езикова грешка, но употребени предна­
мерено в един план, близкозвучащите думи могат да се превърнат в средство за експре-
сивизация: срв, журналистическите заглавия Боровец не става и за баровец (Вестник
за жената, 21.1.1994); Каква е разликата между оскаршпе и аскеерите! (ШСл, 23. X.
2001); Челентано, който е майстор не на ромската, а на римската чалга... (ШСл,
23. X. 2001); С лайфа ние, българите, може и да сме зле, но с хайлайфа равни няма­
ме... (ШСл, 7.IIL2002).
И така контрастното свързване е универсален експресивизиращ похват, който получава
разнообразна и своеобразна изява в семантиката, словопроизводството и съчетаемостта.

364
Съставящите компоненти могат да бъдат с разнороден стилистичен маркер, да имат
противоположни значения, да са претърпели странно, дори причудливо развитие, да се
комбинират алогично, понякога в пълен разрез с нормативните изисквания. Експресивно
означава различно, необичайно. Експресивното се подчинява на правилото да се нарушава
„правилното”.

Съкращения

БТР 1973: Български тълковен речник. „Наука и изкуство”. С.

РСБКЕ 1955, 1956, 1957: Речник на съвременния български книжовен език (т. I, II,
Ш). „Българска академия на науките”. С.
ШСл: Шоуто на Слави (Токшоу на Сл. Трифонов, излъчвано по BTV).

Литература

Земская 1981: Земская, Е. А„ Китайгородская, М. Я„ Ширяев, Е. Н. Русская разговорная

речь. „Наука”, Москва.
Карастойчева 1985: Карастойчева, Цв. Лексико-семантична индукция в плана на синтаг-
матиката. БЕ, Nq 1.
Карастойчева 1988: Карастойчева, Цв. Българският младежки говор (Източници.
Словообразуване). „Наука и изкуство”. С.
Карастойчева 2000: Карастойчева, Цв. Действителна и фиктивна информация в сленга.
- „Българска реч”, VI, N« 3-4. Университетско издатество „Св. Климент Охридски”.
Кювлиева 1985: Кювлиева, В. Към стилистичната характеристика на оксиморона. - В:
Славистичен сборник.
Мурдаров 1983: Мурдаров, В. Съвременни словообразувателни процеси. „Наука и
изкуство”, С.
Радева 1991: Радева, В, Словообразуването в българския книжовен език. „Наука и
изкуство”, С.

365
 Диалектология
Тодор Бояджиев
Софийски университет „Св, Климент Охридски”

Произход и дистрибуция на /к’, г7 в българските диалекти

В звуковата система на старобългарския език не е имало палатални веларни съглас­

ни. Те се появяват по-късно в резултат на нови омекчителни процеси и на пряко заемане
от чужди езици. Произходът им в новобългаския език ги прави твърде интересна тема за
проучване от българската историческа и диалектна фонетика и фонология.
В праславянския език веларните съгласни не са могли да стоят пред предни гласни. В
тази позиция те са се палатализирали и са преминавали в /ч, ж, ш1 по първа палатализа-
ция и в 1ц, д с/ по другите две веларни палатализации. Данните от най-старите писмени
паметници показват, че до XIV век в стария език веларните съгласни 1к, г1 са били без
меки съответствия (Харалампиев 2001: 78). Изказва се предположението, че те не са били
смекчени в стария период и пред предни гласни в думи от славянски произход (Мирчев
1978:150). Слабо палатализирали (полумеки) /к, г! са се появявали само в гръцки заемки
като кедра, геона, керемида, ангел (Златанова 1984: 52), Когато по-късно се развива пъл­
но опозицията по палаталност, веларните съгласни са оставали дълго време извън нея.
Тази фонемна изолираност се е запазила до късно и в диалектите. Нови /к' г7 започват
да се появяват в съседство с йота в думи, в които стб. Ь изпада и се създават позиции и
условия за промяната на новите групи 1тй, дШ. В такива случаи те не се променят както в
старобългарски в /шт, жд/, а дават като резултат /№, г’1 (Велчева 1980:87). Новата йота от
консонантизадията на неударената висока предна гласна /и! започва да се слива с арти-
кулацията на предходната съгласна и да я палатализира (Тотоманова 1992: 68-77). Про­
мяна се открива много ясно и днес в диалектите в думи и форми с наставки и окончания,
които са съдържали гласна ltd: -Ш6, -ЬЮ, -HIA, -HHL Най-силно влияние в тази позиция
новата йота е оказвала върху артикулацията на денталните съгласни 1т, д/, които чрез
акомодация и сливане на съгласната с причинителя на палатализацията са преминавали
в !к\ г7. Този процес е способствал и за фонологизирането на нововъзникналата позицион­
на палаталност в част от диалектите.
В консонантните системи на някои западни говори 1к, г7 се установяват редовно и
вместо групите /шт, жд! пред задни гласни, в консонантни групи и в краесловието: свек}а,
мега, нок. Преминаването на в ltd към XIII век също е създавало възможност за един

367
 важен навик - да се изговарят веларните съгласни смекчени пред предни гласни ~ м ж V,
ръки, ндги, който най-вероятно не е бил усвоен и прокаран последователно във всички
диалекти в среднобългарския период.
Честотата на /№, г’1 в диалектите постепенно и в различни периоди се разширява и с
приемането на голям брой турски думи, в които съчетанията 1кд, кй, сд, ей! се адаптират в
заемните като /кЬ, ку; го, г’ук Макар мекостта на съгласните в тези групи в турския език
да не е релевантна, тя става причина в български език и във всички негови диалекти да
се появят случаи с меки съгласни в позиция пред задни гласни, да се оформи корелацията
между 1к - к’1 и /г - г’/, да се обогати палатажият ред на преградните съгласни и he’, г’1 да
се включат към шумовите съгласни, различавайки се от тях с модални, локални и корела­
тивни признаци: куп - куп, гол - гол.
По броя и употребата на меките съгласни между диалектите има съществени типоло­
гични различия. По отношение на 1к, г’1 обаче те са единни - срещат се в системите както
на източните, така и на западните говори. Различията между тях са свързани с фонетич­
ната им реализация, фреквенцията и фонемната им дистрибуция.
Палаталните съгласни [к’ г] нямат еднакъв изговор във всички диалекти. Дори в един
и същ говор те могат да се реализират с няколко различни факултативни и позиционни ва­
рианти - от меки и палатализирани съгласни до звукове със засилена фрикативност, близ­
ка до изговора на сръбските h, fp Това разнообразие в изговора им е причина в описанията
те да се отбелязват по различен начин - като к~ 'г, к” - г”, к’ - Р, к1 - г1. Според правилата
на транскрипцията тези знаци, когато се имат предвид както произходът на съгласните,
така и позицията, им във фонетичната структура на думата, би трябвало да определят раз­
лични стойности. В диалектните описания обаче не винаги се отдава на изследователите
да установят правила за разпределението на алофониге, защото оттенъците на измене­
нията не се различават помежду си достатъчно строго и ясно. По-нататък в изложението,
когато се разглежда сингагматиката на съгласните, ще се използват само знаците г’.
В югозападни и погранични говори [кц г] независимо от произхода им имат във всички
позиции алвеопалатален или предпалаталеи хлабав изговор, който артикулационно и слу­
хово ги сближава с африкатите. Те могат да се образуват на цялата повърхност на алвео­
лите и предната част на твърдото небце (Видоески 1962:70). Този изговор дава основание в
някои западномакедонски говори (в Гора, Полог и Тетово) те да се причисляват към афри­
катите. Според А. Селишчев артикулацията на г] в северните и западните македонски
говори се колебае от мястото на образуване на съгласните [т’; чак до мястото, където се
артикулират [к‘ г] (Селишчев 1918:140). Оттук произтичат и всички ония разновидности,
които се откриват в западните говори. Вариантите, изговаряни с подчертана фрикатив­
ност, се срешат както пред задни, така и пред пред гласни и най-често вместо групите luim,
жд1 < *tj, *dj и вместо палатализираниге [?н’ д]: керка, мега, цвек’е, ограге.
В западни и в отделни източни говори се описват и варианти [к” г’] със силна палатал-
ност, изговаряни с подчертана фрикативност. Мястото на преградата при тези варианти
се образува от средния дял на езика и твърдото небце, но без края на езика да се допира
до долните резци. В разложкия говор се описват силно меки [к" г’] като тй, дй и кй, гй~
образни звукове, които в отделни случаи могат да се изговорят и като ц] - зек”, пак”,
мака, бджик”, век”е, вег”аивеч’е, бджич’, зеч, пач’ (Стойков 1971: 375). Такива варианти
се описват и за царибродския говор: г”ерг”йна, ндг”е, зарук”е, смок”йн’а, бек”ар (Божков
1984: 23). Според учленителните и слуховите си особености [к( г] в банатския говор също
са от [щ” тип - главното учленение провежда предният и средният език, който се при­
тиска силно до предното твърдо небце, а върхът му се спуска надолу и опира със задните
стени до долните резци (Стойков 1967:66-67). С такова качество са съгласните г] и в се­

3®
 верозападните говори, когато след тях е следвал стб. Ь или има антиципирана мекост (То­
доров 1936:187). Съгласните г], които звучат като същински налагали, се откриват и
в рупски говори - златоградски, ленински, баташки, широколъшки. Характерна особеност
на тракийските говори е също изключителната палаталност на съгласните, която в значи­
телна степен и при [к\ г] е по-силна от палаталността им в другите източни говори.
Рядко по своя характер е и удължаването на меките съгласни, в това число и на [к( г]
в странджанския говор в позиция пред /й/ на морфемната граница: бракЪ, прък’е, цветбе,
лйск’е, ливаг’е, бае, кучек’а, момче к’а, хайдук’е, млагЪт. Тези варианти, определяни
като двойни (дълги), са получени вероятно в резултат на поглъщане на причинителя на
палатализацията до степен на компенсация, предхождана от първоначално дублиране
на меките съгласни или задържане на преградата. Дългите съгласни в тези случаи могат
да се отъждествят с /йл.т.е. това да са съчетания 1кй, ай/, подобно на западните цвекие,
грдзг’йе (Бояджиев 1973: 39).
Във всички български диалекти 1к, а/ са претърпели общо развитие към смекчаване
пред предни гласни. Както и другите съгласни, включени в палаталната корелация, и фо­
немите 1к, а 7 са фонологично релевантни само в позиция пред задни гласни. Мекостта на
съгласните пред предните гласни има само фонетична, но не и фонологична стойност, за­
щото позицията остава слаба за признака палаталност и позволява свободно да се редуват
пред предни гласни меки, полумеки, омекчени и твърди варианти. Те се дължат на про­
мени, които в едни случаи са обусловени от фонетичната позиция, а в други имат лексика­
лен и граматичен характер. Връзката с основната форма, в която а 7 се намират в друга
позиция или имат вторичен произход, също поддържа мекостта и пречи в тази позиция да
се променя артикулацията. Тази неопределеност в стапла на 1к, а/ пред предни гласни по­
ражда и противоречива интерпретация при определяне на фонетичната и фонемната им
дистрибуция. В едни случаи 1к, г1 пред предни гласни се определят като палатализирани
позиционни варианти, а в други - като редуване на твърди и меки фонеми.
В западните говори /к, а/ не могат да стоят пред предни гласни. В тази позиция те се
реализират с две разновидности - като подчертано (силно) палатални съгласни, които се
учленяват значително по-напред на твърдото небце, и като съгласни с по-слаба палата­
лизация. В югозападни и погранични говори изговорът на /к, г! пред предни гласни се
изравнява по сила и степен с изговора на вторично получените 1к’)г’1‘. кук’а - кук^ кука,
кук’и, лагб - лаги, лага - лаг’и. Акустично най-добре и редовно силната палатализа-
ция се забелязва, когато 1к, а/ се намират пред 1и/, докато пред lei тя намалява: кбнпка,
ракийа, секйра, кисел, кине, кикдф, сег’й, коги, благи, dpye’u, дгин, загине.
Вторият вариант на 1к, а/ пред предни гласни е характерен за крайни югозападни го­
вори. Вариантите се реализират с по-слаба палатализация, определят се като полумеки,
защото не са идетични със силно палаталните /к’, г’1 в западномакедонските говори. В
преспанския говор 1к, г! в тази позиция са твърди или са със сравнително слаба палата­
лизация, без да се неутрализират с а7: веке, килим., керка, гердан. В северозападните
говори само в единични случаи омекчаването е доловимо за ухото от следващите /е, ul. В
повечето случаи в тази позиция се касае за съвсем слаба палатализация, която не се отбе­
лязва, тъй като тяхното качество се подразбира от самото обстоятелство, че има следващи
меки гласни (Тодоров 1936:187).
В описанията на източните говори се отделя по-малко внимание на поведението на 1к,
а/ пред предни гласни. Палатализацията им не се отбелязва изрично, което ясно показва
представата за вариантите, или смекчаването се определя като средно и факултативно.
Приема се, че 1к, г! пред предни гласни се изговарят със слаба палатализация, но по-силна
от книжовната, която не е фонологично релевантна и не внася съществени изменения в

369
 употребата на твърдите и меките съгласни. Това обаче не е единствената причина позици­
онната мекост да не се отбелязва последователно. Адекватното п представяне в записите
се затруднява и от различната степен на акомодация със следващата предна гласна, коя­
то не разграничава достатъчно строго оттенъците на смекчаването (Жобов 2004: 99-104).
Много изследователи не използват в такива случаи знака за мекост и не включват /к, г/ в
тази позиция при определяне на фонемната им дистрибуция.
Съществени типологична различия между диалектите се откриват не само в реализа­
цията на /к’ г’1, но и в дистрибуцията и фреквенцията им. В южния ареал на югозапад­
ните говори и в по-голямата част от източните съгласните имат ограничена употреба и
позициите, в които се откриват, не се отличават с богато разнообразие. Срещат се главно
в чужда лексика и много рядко в домашни думи. По-редовно могат да се срещнат само в
няколко заети от други западни говори лексеми и морфеми: кука, к’ерка, век’е, пбйке, в
частицата ке и в глагола нейку, нейке.
В по-голямата част от западните говори, в един непрекъснат ареал западно от яловата
граница -на север от Ломско и Видинско чак до крайния югоизток, /к, А/са по-фреквен-
тни, защото се появяват в резултат на различни системни промени вместо групи 1шт,
жд1, от по-късни палатализации и аналогии в състава на думи, и продуктивни морфеми и
по фонетичен път пред предните гласни. По-характерни са и формите, получени чрез ди-
симилация: гни, 'дни’ (Кюстендилско, Трънско), гнес, прегница(Пернишко, Радомирско),
мегник (Скопско, Тетовско). По-голяма честота имат /к’, г’1 и в някои източни диалекти. Те
са териториално отдалечени един спрямо друг, разхвърлени са в малки по големина и не-
контактни ареали: рупски говори (странджански, факийски, разложки), родопски (щиро-
колъшки, чепински, павликянски), балкански (еленско-котелски, пирдопски) и банатския
говор в Румъния. И в тези говори /к, ?7 са получени също чрез по-късни палатализации
на /т, д/, чрез граматикализация и обобщения в производни думи, но в много повече по­
зиции, в по-голям обем и в по-богата и разнообразна лексика. В пирдопския и еленско-
котелския говор например !к\ г7 от 1т\ д’1 се срещат и пред стб. 11: гадо, гаца, сег’ал3 ках,
ск’ена, келта, в пирдопския и в турски думи: к’улбен, гуг’ан, г’ушеме. В широколъшкия и
чепинския - пред стб. А и Ь и пред /е, и/: к’дван ‘тъмен’, конко, плек’еш, каква, г’йгам,
сегъм, кбшко. Много по-фреквентни са и в странджанския, разложкия, северяопавликян-
ския и банатския говор. (Бояджиев 2000:33-35).
В тези западни и източни говори /к’, г’1 имат по-широка и неограничена дистрибуция.
Срещат се пред всички гласни, в началото, средисловието и в краесловието. Известни
ограничения имат само в съчетанията със съгласни. В западните говори най-често те се
срещат в групи с /й/ в средисловието и краесловието: куйк’а, ндйкви. сфейка, плейк’и,
вейга, пдйк’е, бвойкф файк’а. В югозападни говори 1к’, г7 се появяват и в групи 1шк’3
жг’1 < 1шт, жд1 - свешк’а, лешк’а, вежг’а, сажг’и, в групи със сонорни съгласни 1л, р, н1
на морфемната граница - елйнка, свйрк’а, зелка, л’улк’а, седенка, прън^ам, седенкар,
дърдорко, рг’дса, в групи с /в, з1 в префигирани глаголи - вг’аоли, згаоли.
Характерна особеност за много източни и западни говори е употребата на /к7 в краесло­
вието. Примерите според произхода на съгласната в тази позиция са твърде многобройни
и разнообразни и не трябва да се разглеждат откъснато от случаите със засилена употреба
и на другите палатални съгласни и от характерните и с висока честота фонетични модели
за изговора на крайните съгласни в чужди думи (Кочев 1968:447-461). Само в югозападни
говори /к7 се среща редовно в краесловието вместо групи 1шт, жд/: бджик’, врук, мок’,
помак’, сйнок’. В западни и източни говори, които познават палатализацията на 1т’, д‘1,
съгласната /к7 се среща последователно в отделни думи, които исторически са завършвали
на -ТЕ, -ДЬ, (БДА, КФ 102,103): гдспок’ (ГОСПОДЕ), глак (глагбт), девек’, десек’, ддмозек’,

370
 жълък’, жък (ЖАДЬ), зек (£АТЬ), лакок’, ндкок’, пек (ПАТЬ), лък" (ПЖТЬ). памек’, прдлек’,
стук’, смрък, трек’, (треко), челек’, (< челег’<челед}.
Предположението, че в случая има стара палатализация на /т, д! пред стб. Ь обаче е
трудно да се приеме, защото във всички тези случаи има нова палатализация, която няма
отношение към старобългарското състояние и краесловната фонологична мекост. Промя­
ната на 1т, 31 в /к’ з7 в диалектите се извършва само пред /й/, когато се създава такова
съседство след промяната на еровете, както в гдстьйе > гдстйе > гдске, грдздъйе > грдздйе
> грдзг’е, В краесловието не е имало условия да се осъществи и-образната артикулация на
съгласните, затова по-убедително е палатализацията да се обясни с промяна на съглас­
ните най-напред в определените форми, в които може да има закономерно изменение на
стб. Ь в /й/ в съседство с гласна: зетйът > зек’ъ(т), зек’о, пътйът > пък’ъ(т), пъкЪ, пано
(Велчева 1980: 87). Граматикализираните и парадигматично променени по фонетичен
път форми, могат да създадат условия за промяната и на основните форми.
Краесловно 1к’1 се среща и в думи, които са завършвали на -ТБ, -ДЪ: живдк’, занайак’,
завек, имдк’, назак’ (НЙ^ЙДЪ), напрек (МПРБДЪ). В тези думи не е могла да възникне
нова мекост, защото не е имало стб, Ь, Промяната 13 > т > к7 в краесловието се открива и
в гръцки и турски заемки: пешак" (олио), крумйк’, оцек’,умук’, Стамак’, инак. Във всички
тези случаи вероятно има по-късно обобщен изговор, резултат от разширяване на членната
морфема -йът, по аналогия с краесловното 1к’1 в етимологични случаи или влияние на висо­
кочестотни чужди фонетични модели за оформяне на крайните съгласни. В северни павли-
кянски и южнотракийски говори, в банатския и странджанския говор краесловно 1к’1 от /т/
се среща и в съкратени инфинитивни форми: йе вйдек’, йе пузнак’, йе чук’, не сме чуек'.
Съгласна /к7 често се появява в краесловието в източните говори вместо 1к1 в чужди и
домашни думи. Най-многобройни са случаите в турските заемки: егрек’, дешек\ пелтек’,
к’урк, кутек’, демек’, лелек’, шебек, По-редовно палатализацията се открива след глас­
на lul и наставка -ак: чилйк’, ибрик, башйк’, шиник’, чифлик’, бубак’, мустак’, капак’,
батак’, бардак’, байр’ак. Тези думи безспорно се изговарят с турска фонетика. Под тяхно
влияние започват да се оформят и изконни думи с нова мекост по-последователно също
в думи с наставка и завършек *ик: чув’ак, ушник’, кръстник, сулнйк, вуйнйк’, ичимйк,
езйк’ (БДА, КФ 104). Обяснението на тези форми може да се потърси и в прогресивната
асимилация на lul, която палатализира следващото М. По модели на съществителните
имена от мъжки род в банатския говор 1к’1 се появява и във формите за мъжки род на
прилагателни имена: висок, дълбок, мек, тъшък’. (Стойков 1967: 129). Интересни са и
формите с 1к’1 в суфикс -ик в някои югозападни говори: вукойк’, бйкойк, дабоик < дабоик
<дабовик (Фонолошки описи 1981: 684).
Мястото на 1к’, г’1 в консонантните системи на диалектите е много стабилно. Те имат
трайна употреба и рядко се променят. Най-често и само в отделни говори се наблюдава де-
палатализация на съгласните - замяната или редуването им с твърди или омекчени съг­
ласни в позиция пред предни гласни и в краесловието. Тази промяна се среща в източните
говори в частицата за бъдеще време ке и. в наречието веке. В западни говори (битолски,
гостиварски) в ограничен брой случаи /г’1 се заменя с Ш: граганин > грайанин, дграг’а,
> дграйа, прег’а > преча, пага > шша, ваг’ат > вайат, вйг’ат > вййат, рагат >райат,
орйг’ани > орйани, пдпайа (Фонолошки описи 1981: 643, 721). В говорите, които спадат
към разложкия диалект, се открива промяната на 1к’} г’1 чрез нова палатализация в 1ч, ц’1;
зек’>зеч’, пак>пач’. гдеке >гдече, лакоч’, ч’ич’ун, г’еврек’ > февреч’, дг’ин>дфин, г’ем >
фем, губре >фубре, гум > фум, благи >блафи (Стойков 1964:300). Дефонологизацияна /
к’, г’1 в 1йч, йф, но с антиципация на палаталния елемент има в прилепения говор - куйча,

371
 луйце, и в стружкия - брайче, цвейче, куйче, несрейча, срейча, сфейча, домайчин, шейчер
< шекер, луйце, лйвайце, дори и в киселина, рачийа <ракийа. Тези по-нови промени
водят до елиминиране на 1к] гУ от консонантните системи на говорите.
Според произхода на /к, гУ и дистрибуцията им в групи думи, в словообразувателни и
морфологични модели употребите им в диалектите могат да се систематизират и обобщят
в следните групи:
1. Във всички български диалекти без изключение /к, г/ се откриват в голям брой зае­
ти турски и гръцки думи: дук’ан, к’успе, к’утек, курк, кбр, куп, кУмур, гЪн, г’убек, гум,
г’ол, губре, магбсник, прдг’ума, гозум, килим, кесе, маг’ййа, шекер и мн. др.
2. Пред наставки от твърди, палатализирани и фонологизирани в основите /к, г/ и в
наставки: -ар - седенкар , -аф - гергбфче, -уш - майк’уша; в глаголи - мънкам, ънк’ам,
повалкувам, *седенк
увам, омагосам, пенг’авим се. В долновардарските говори 1к1 от 1к! се
среща пред членната морфема за мъжки род на прилагателни имена, в които съединител­
ната гласна iul се съкращава в /й/ и палатализира съгласната: дълбокият > дълбдкйут >
дълбдк’ут, йакут, нйскУт, висдк'ут, малечк’ут, малкут, широкут, синият. Подобни
форми се срещат и в странджански и тракийски говори: маякът, млаг’ът, селцк’ът.
В много диалекти наставка -ка (стб, -Ш) и нейните разширения имат изговор -к а:
болка, зелкЪ, постъпка. Тези форми се приемат като характерни предимно за северо­
западните говори, с които се противопоставят на източните и югозападните (БДА КФ
107, 110, 1П). В източните говори -ка се открива по-рядко в рупските говори. Обясне­
нията за появата на наставката в диалектите са различни. Приема се, че тя е получена
най-напред по фонетичен път под въздействието на /й/: войскб, майка, вейкб, ръкдйк’а,
меродййка, сдйк’а. От тези форми са получени и съкратените лшкп, век’а, шак'а (шайк’а),
вдска (вдйск’а), девдкб, Марика, Сик!а, Меко 1к’1 в наставката е могло да възникне и
чрез прогресивна асимилация на /к/ след палаталните сонорни съгласни 1л, н/ и по-рядко
/р/, коиго най-често стоят пред -ка и които са запазили влиянието на стб. К След това
настаката се е обобщила и е започнала да се употребява както след мека, така и след твър­
да съгласна: бъркалка, бъркалк’а, висулка, висулк’а, сенка, сенк’а,седен’ка, седенка,
свйн’к’а, свирка, копанбш, губерка, престилка. Възможно е палатализацията да е нас­
танала най-напред и във формите за множествено число пред окончанието -и, а след това
да се е пренесла и във формите за единствено число: сукалки - сукалк’а, булки - булка,
лулк’11 -лулк’а. Против такова обяснение обаче указват другите имена на -ка, в които в
единствено число 1к/ се е задържало: гъска - гъски, пушка - пушк’и, мрафка - мрафки.
За западните говори са характерни умалителни форми, образувани с наставка
-№о: сопдлкЪ, баштелко, дърддрк’о, кратунко, парирлко, шарлатанкЬ, дългунко,
жълтункЪ, убавенко, в Самоковско-мененкофко. В родопски говори от прилагателното
син има форми синка, сйнко. В западни говори има укЪ, укб, уку от вуйко.
Форманти -к’а, -к’у се срещат и в наречия - тамок а, тамка, в местоимения - кдлку,
сдлкУ, менка. Формата г’у в пограничните говори е получена от контаминация между
формата за винителен падеж мъжки род га с формата за женски род йу (га + йу > г’у).
3. В един широк и компактен ареал в Северна и Средна Македония 1к, з7 се срещат
най-последователно вместо *tj, в апелативна лексика и в определени морфологич­
ни категории и морфеми: (БДА КФ 153,158,160).
а/ В апелативна лексика: врек’а, веке, гаки, керка, кук’а, лек!а, нок’> свек’а, мак’еа,
ндкви, плек}и, срека, пдмок] вега, граг’анин, мегу, прег’а, рга, саги, тугб (ТО^ЖДЪ),
тугина. В част от югозападните говори 1к, гУ запазват мекостта си и при антиципирането
й, настанало чрез дисимилация: куйка, срейка, свейк’а, гайки, сйнойкр, лейк’а, вейгй,
ръйга, мейги.

372
 б/ В частицата за бъдеще време к’е, ки, к’а и във формите на глагола XOTSTH - нек’у,
нейк’у, нек’ем, неке, нек’ат.
в/ В производни глаголи от типа на вак ’ат, плакат, доаг’ат, вйг’а, испракам, зафак’а,
пдфака, обещава. В тези случаи има редуване на 1шт, жд1 в 1к, а 7 и старо редуване на
коренната гласна в отношенията между свършени и несвършени форми на глаголите:
плати - п.пак’а (1ШШТЙТН), роди - рог а (РЙЖДЙТН). По аналогия на тези глаголи !к\ г1 са
пренесени и в други: мек’у (метеш), плеку (плетеш), йг’у (идеш).
г/ В производни съществителни с наставка танец; танин: брдганец, граганец,
пирдкЪ-нец, орйг’анец, сопдк’анец, белограгани, охрйгани.
д/ В наставки на деепричастия -йк’и, -ейки -айки: ддейк’и, берейк’и, сакайк’и, лежейки,
ндсеки, седееки, рабдтейк’и.
В югозападните говори /к, г!/ се срещат вместо *skj, *stj > *zdj, *zgj: пушк’ат, шк’йца,
клетки, гушкер, дджг’а, (дджди), дджгЪй, огнйшке, бунйшке, стърнйшке.
Фонеми /к’> г’1 вместо *tj, *dj наред с редовната им замяна с hum, жд1, се срещат в диалек­
ти далеч на изток и юг, но само в отделни думи. В югозападни и северозападни говори тези
отклонения са странични и вероятно заети от други югозападни говори. Най-често те се от­
криват в частицата за бъдеще време, в спрежението на отрицателния глагол нек’ем, нек’еш,
некАме и в отделни думи като врек’а, керка, лек’а, кук’а, несрек’а, мег’у, век’е, пдйк’е.
Изолирани случаи с /к’, г7 са проникнали и в източните говори - в частицата за бъдеще
време, която е повлияна от останалите форми на ХОШТЖ като к!ах, кал, кеш, които не
се срещат в западните говори. По-широко разпространение има и отрицателният глагол
нек’ем, некеш, неках. Промяната се открива и в компаративната форма уг’е (хоуждв). в
голяма част от източните говори познават и наречието веке (ЕАШТ6). По-вероятно е то да
се е получило в резултат на фонетична промяна в коренната сричка, в която се е настани­
ла съгласна /к/ от /т/.
Появата на /к, г7 вместо *tj, *dj е един от най-дискутираните проблеми в българска­
та историческа и диалектна фонетика. За него се изказват противоположни обяснения.
Обикновено се приема, че промяната се е извършила под влияние на сръбския език и
неговите контактни диалекти с българските (Селищев 1918:127, Мирчев 1978: 155). Дру­
ги учени виждат в замяната изконен вътрешен фонетичен процес. Като доказателство за
това се приемат форми като свешк}а, лешка, вежга, говежгЬ, сажги, межга, чужгЪ в
битолския, охридския и костурския говор, в които личат промените ш’т’> шк >к, ж д’ > жг’
> г! (Шклифов 1981:13). Допуска се, че промяната се е извършила и на морфологично рав­
нище (Георгиев 1985, 43). Всички, които търсят обяснение на промяната, приемат че тя е
късна, тъй като не обхваща всички стари групи /шт, жд/. В един и същ говор се срещат и по
две стойности, което не подкрепя схващането за фонетичния характер на процеса. Освен
това в говорите, които познават прехода на /т’, д’ > к’, г7, групите /шт, жд/ не претърпяват
такъв развой (Тотоманова 1992: 74-76).
4. В част от западните и източните диалекти от нови омекчителни процеси, непознати
в миналото на езика, /т, д/ са се променили в /к’, г7. Най-разпространени са случаите, в
които промяната се е осъществила на границата между основа и окончание във формите
за събирателно множествено число в групите -ТУ- -ДУ- (БДА КФ 105, 106). В запад­
ните говори примерите са по-чести и многобройни: брака, бруке, (брут), гдск’е, прак’е,
рабоке, пак’е, прдлек’е, цвеке,лйск’е, трекй, згдг’е,л^уге,лдбог’е, лйваге, пдпага, дграге,
грамаге, посуг’е (П0С&Д16), повог’е (ПОЙОДШВ). Промяната вероятно е по-нов процес от
усвояването на изговор /к’, г7 от *tj, *dj (свека, ндк, мег’а). В източните говори промяната
в такава позиция е по-рядка, лексикално ограничена и се среща само в отделни говори:
странджански, южнотракииски, родопски, дряновски, разложки, павликянски, банатски:

373
 цвеке, пръ^е, грозде, брак’е, бреске, госке, лйске и др. Промяната е ограничена, защото
новото йотуване не е извършено последователно и редовно в говорите.
Този най-разпространен тини промяна се определя като преглас или палатализация,
като комбинаторна регресивна асимилация, резултат от въздействието на й/ върху съг­
ласните /т, д/ или като ново йотуване (Тотоманова 1992: 67-77). Поради стесняване на
гласовия канал в предната му част алвеоденталните оклузивни съгласни /т, д/ повишават
чувствително шумовите си честоти пред /й/ и променят артикулационното си място - сред-
нонебната им артикулация става основна и създава условия за изравняване на слуховия
ефект при изговора им до /к’, г7. В западните говори изменението обаче се извършва в
състава на консонантни системи, които не познават /т, д7, тъй като те са изравнени на­
пълно в качествено отношение с /к’? г7, В източните говори корелацията по палаталност
е развита напълно и обхваща всички съгласни. Поради съкращаване на /й/ или поради
преминаването на /т, д/ в меки или твърди съгласни промяната е значително по-рядка, не
обхваща всички меки съгласни и се реализира в зависимост от позицията.
В южния ареал на югозападните говори (в Ботолско, Прилепено, Леринско) /к *. г7
се реализират с антиципация на мекостта в групи /йк *, йг7: бройка, свайка, л^уйг^
цвейке, попайгй,лйвайг’е.
Новото йотуване не е обхванало всички западни говори. В южната и източната пери­
ферия на югозападните говори (-ти-, -дй-) се пазят непроменени или се откриват успо­
редно с две стойности: цвеке - цветйе, брака ~ братйе, гйвол - дйавол, луг!е ~ л’удйе,
свака - сватйа, вдге - вддйе, лага~ладйа. Тази даойнственост произтича от стремежа да
се обнови морфемната граница, тъй като /йе/ се отделя ясно като наставка за събирателно
множествено число и в други случаи - ендпйе, дабйе.
В охридския, неготинския, в погранични и долновардарски говори се откриват и кон-
таминирани форми, в които /к’, г7 се запазват в групи с /т, д/: братк’а, сфапгка, цветке,
прдлетке, лйвадг/е, грамадг’е, дградг’е, лудее. Подобни примери се откриват и в стран­
джанския говор - хайдутк’е, комйтке. Тези форми представят среден стадий от промя­
ната и са. добити най-вероятно по морфологичен път. При тях йотуването е завършено, но
/т, д/ остават да присъстват с тенденция да се обнови морфемната граница - /к!е, к’а, г’е/
започват да се схващат като наставки и се прибавят към основата в единствено число. В
*е/ се схваща като събирателна наставка и по аналогия на формата се образуват
грдзг е /г
лдзге и лдзгар. В дебърския говор според лйваг’е има примери със замяна на /й/ с /к’,
гЧ: ендийе > ендпке, нйвйе > нйвге, зелйе >зелге, ламйа >ламга, сабйа >сабга, земйа >
земгй, търнйе > търнге, крйлгй, кдлг’е, дори и двга, днг’а <двйа, днйа, дна.
В източните говори /к’, г7 са получени от /т’, д7 в много повече позиции и форми и
не във всички случаи по фонетични причини, но и в резултат на морфологични и
словообразувателни фактори. В странджанския говор промяната се среща в събирателни
съществителни пред окончание -д (стб. -НИ) - куче - кучека, клдпука, мдмчека, в
третоличното местоимение за женски род к’а (ТИ), в несвършени глаголи с наставка -
овам, -увам - вйгувам, изброгувам, глагбвам, свигува ми се, в прилагателни имена на
-ув -гдепукова, бакува, в имена от мъжки род ~ баку, Мйку (Бояджиев 1973: 34-44). Във
всички тези случаи промяната е извършена пред /й/. В пирдопския и еленския промяната
се среща и пред стб. - гйдо, г’аца, к’естд, среща се и в глаголи от типа оскавам <
оставам, екбпам < стапям. В широколъшкия и чепинския говор промяната се открива
пред стб. (А, Ь) - кЪван, к’дван, кбшко и. във форми за минало време - премескух, изваг’ух.
В тези говори промяната се извършва последователно пред рефлекса на стб. 1 независимо
дали той е под ударение или извън ударение. От имперфектните форми на ИХЪ /к\ г7 се
пренасят и във формите за сегашно време: върках - върк’а, хдг’ах - хдг’а. Разнообразни

374
и разнотипни са реализациите на промяната и в павликянските говори и в разложкия
говор, в който по аналогия се срещат денеск а, зимдаРа, естеск
*а, летоска, нуштеск’а.

Литература

1. /Апостолова 2005: Апостолова, Д, Характерологични особености на консонантизма

на крайните югоизточни говори в Република България - В: Проблеми на
социолингвистиката, т. 8. С., с. 27-35.
2. БДА 2001.: Български диалектен атлас. Обобщаващ том I-III.
3. Божков 1984: Божков, Р. Димитровградският (Царибродският) говор. С. БАН, .
4. Бояджиев 1973: Бояджиев Т. Промяната т;, д’ > к, г в странджанския говор, - Език и
литература, кн, 4.
5. Бояджиев 2000: Бояджиев, Т. Промяната на [т\ д’] в [к’, г’] в българските диалекти. ~ В:
Съкровище словесьное. Studia slawistyczne ofiarowane prof. J. Ruskowi, c. 33-35.
7. Велчева 1980: Велчева, Б. Праславянски и старобългарски фонологични
изменения. С.
8. Видоески 1962: Видоески, Б. Кумановскиот говор. Скоще.
9. Георгиев 1982: Георгиев, Вл. Възникване на палаталните съгласни к\ г’ от ш’т’, ж’д’ в
югозападните български говори. - БЕ, Ns 5.
10. Жобов 2004: Жобов, Вл. Звуковете в българския език. С.
11. Златанова 1984: Златанова, Р. Палаталната корелация в развоя на българския
език. - Език и литература, кн. 2, с. 51-59.
12. Кочев 1968: Кочев, Ив. О балканском характере мягких согласнш в позиции конца
слова в болгарском язьгке. - В: Actes du premier congres international des etudes
balkaniques et sud - est europeennes. VI, S.
13. Мирчев 1978: Мирчев, K Историческа граматика на българския език. С.
14. Попова 1968: Попова Т. В, Системьт твердьгх и мягких согласньк в современньтх
болгарских диалектах. ~ В: ОЛА. Материали и исследования, М. с. 180-210.
15. Попова 1983: Попова, Т, Из истории фонологической системи болгарского язьгка
(Корреляция твердьхх и мягких согласньпс фонем). - В: Първи международен конгрес
по българистика. Доклади, т. 1, БАН. София. 140467.
16. Попова 1984: Попова, Т. Отражение на позиционната полумекост във фонетичната
транскрипция и фонологичната й интерпретация. - БЕ, кн. 3, 206-201.
17. Селищев 1918: Селищев, А, М. Очерки по македонской диалектология. Т. I, Казан.
18. Стойков 1962: Стойков, Ст. Един особен случай на палатализация в българския език
(преглас *к. х’ > ч’, ш) в говора на гр. Банско. - БЕ, кн. 8.
19. Стойков 1967: Стойков, Ст. Банатският говор. С. БАН.
20. Стойков 1971: Стойков, Ст. Новая первая палатализация в болгарском язмке
(Изменение согласньгх [к, N] в [ч, ц’] в разложком говоре.) - В: Исследования по
славянскому язьткознанию. М.
21. Стойков 1993: Стойков, Ст. Българска диалектология. С.
22. Тодоров 1936: Тодоров, Цв. Северозападните говори. СбНУ, т. 41.
23. Тотоманова 1992: Тотоманова, *А М. Из българската историческа фонетика.С.
24. Фонолошки описи 1981. ~Fonolo$ki opisi srpskohrvatskih I hrvatskosrpskih, slovenackih
i makedonskih govora. Sarajevo.

375
25. Харалампиев 2001: Харалампиев, Ив, Историческа граматика на българския език.
Фабер. Велико Търново.
26. Христова 1991: Христова, Ев. Палаталния ред във фонологичната система на
благоевградския говор. ~ БЕ, 1, с. 50-55.
27. Шклифов 1981: Шклифов, Бл. Развойният процес на шт, жд в българския език. - В:
Първа национална младежка школа по езикознание. С.

375
 Иванка Гайдаджиева
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

Акцентно-сричкова структура на фонетичната дума в

ЦЕНТРАЛНОРОДОПСКИЯ ГОВОР

Словното ударение в централнородопския говор, както и в книжовния български език,

е свободно и подвижно. Мястото му в думата се определя не от общо правило, а за вся­
ка лексикална единица поотделно, т.е. думите в диалекта имат индивидуална акцентна
структура, която не може да се променя в потока на речта по ритмични причини.
В настоящото изследване приемаме, че основната ритмична единица в свързаната
реч е фонетичната дума, която традиционно се определя като една пълнозначна дума
със собственото си ударение и свързаните с нея проклинаш и енклитики. Границите на
фонетичната дума (акцентно-ритмичната единица) се определят от паузите, които я
ограждат от двете страни - реални или потенциални” (Тилков 1983:264).
В предишна публикация (Гайдаджиева 1998) представихме резултатите от проведено
статистическо изследване на 7280 фонетични думи (АРЕ) в транскрибирани текстове на
спонтанна диалектна реч от селата Горово и Смилян, Смолянско. Данните от статисти­
ческия анализ очертават ясно тенденцията към централизация на ударението, т.е. към
симетрично изграждане на акцентно-сричковата структура около средния доминиращ еле­
мент - така например при двусричните АРЕ първата сричка по-често е ударена в сравне­
ние с втората - (21,70% срешу 10,03%), при трисричните - втората в сравнение е първата и
третата - (18,41% срещу 8,79 и 5,63%), при четирисричните - втората и третата в сравнение
с първата и четвъртата - (7,28% и 7,01% срещу 1,65% и 0,96%) и т.н. Тази закономерност
убедително доказва, че основна за ударението в изследвания диалект е синдематичната
функция. Според Д. Даскалова тази функция се изразява в „... способността на акцента
чрез своите признаци да организира фонемната последователност в семантично единство.
[...] Чрез синдематическата си функция акцентът проявява своите диференциращи и ин­
тегриращи възможности в системата на българския език” (Даскалова 1985:54).
Тенденцията към централизация на ударението е от съществено значение при разг­
леждането на звуковия строеж на смолянския говор в сравнение с книжовния български
език и с други български говори. Тя е характерен признак, който определя спецификата
на акцентната му система. Същевременно тази тенденция е и ориентир, който позволява
да се опознаят акцентно-ритмичните единици в потока на речта, тъй като ударените
гласни са напрегнати, изговарят се с по-голяма сила и дължина на тона, в резултат на
което се създава ярко изразен контраст между ударени и неударени срички” (Бояджиев
2004: 307). Известно е, че ядро на количественото и динамичното отделяне на сричката е
гласната, около която се групират неударените сричконосители, редуцирани в различна
степен по количество, качество и динамика.

377
 Тази роля на ударението в научната литература е известна като контрастивна функ­
ция, т.е. като „кулминативно (върхообразуващо) отделяне” на един от елементите в дума­
та (Трубецкой 1960: 224).
Единицата за реализиране на ударението е сричката. Ритъмът в конкретната фоне­
тична дума се определя от редуването на срички с различна маркираност по отношение
на акцентния признак (С + АП и с - АП).
Вече посочихме, че ударението в централнородопския говор е лексикално определено,
че всяка дума има собствена акцентно-ритмична структура, която е обусловена от законо­
мерностите на диалектната акцентологична система.
Произнесена изолирано, всяка лексема или словоформа се включва в обвивката на
конкретна фразова интонация и получава ударение. В потока на свързаната реч обаче
клитиките, които по принцип са неакцентогенни, по определени вътрепшоструктурни
правила се прилепват към пълнозначната дума и образуват с нея акцентно-ритмична
единица. Обемът й е променлива величина и зависи изцяло от контекста, което е
доказателство, че фонетичната дума е единица на речта. В този смисъл ако по
отношение на текста ние говорим за ударението като свойство на фонетичната дума, то
думи без ударение в текста няма” (Касевич 1990: 47).
Резултатите от направеното статистическо изследване на АРЕ показват, че в централ­
нородопския говор най-често срещани са двусричните, трисричните и четирисричните
структури (напр.: млекце, дбйдах, ат^нас, и^йе, некаде, булка^^сам, минеха, мажот^ми,
на^плетбн, никакбф, чудеме^са, рабатица, ейтувашнес, да^йзбега, та^ше^тбрнам,
заживехме, да^излезбт, ад^ейсега и др.), като между тях на първо място са трисричните
(32,83%) срещу 31,73% двусрични и 16,90% четирисрични.
Целта на настоящата статия е да се обобщят резултатите и да се направят изводи от прове­
деното акустично изследване на фонетичната изявеност на удареността в смолянския говор.
Както посочва Д. Тилков: „Промените в интензитета, времетраенето и височината на
ударената сричка съставят количествените характеристики на ударението. Към тях се
прибавят и качествените (темброви) характеристики. Количествените и качествените
характеристики се намират в сложна връзка и обусловеност и не винаги е лесно да се оп­
редели коя от тях има най-голямо значение за възприемането на ударението. Ударението
е комплексно явление и всеки един от физическите му корелати може при определени
фонетични условия да създаде впечатление за удареност” (Тилков 1981:34).
Изследвахме голям корпус от диалектни записи. След многократно прослушване
избрахме четири висококачествени в техническо отношение записа на информатори от
селата Торово, Смилял, Букаците и Елево, Смолянско. На експерименталния материал
направихме компютърен акустичен анализ с програмата Speech Analysis.
Компютърната програма улеснява акустичния анализ най-вече чрез възможностите си
за автоматично измерване на честотните стойности на формантите и шумовите зони, както
и на fo (честотата на основния тон), i (интензитета) и t (времетраенето) на сигнала. Програ­
мата позволява и срезов спектрален анализ на гласните с различна апроксимация.
Когато изследва същността и функциите на българското словно ударение, Д. Даскалова
смята, че трябва да се разграничат двете понятия акцент и ударение, което се налага от
дихотомията език ™ реч. Авторката използва термина акцент тогава, когато разглежданото
явление се анализира с оглед на езиковата система, а ударението приема за речевата
проява на акцента, срв.: „... чрез ударението акцентът е „разтворен” в сегментните единици
на думата при тяхната конкретна реализация и се явява, наред с тях, основно средство за
изграждането на цялостта й” (Даскалова 1985: 53). При своята конкретна реализация в
 речта акцентните признаци се съдържат в алофоните, изграждащи звуковата структура на
лексикалната единица, реализират се чрез тях, а не над тях (курсивът мой - И, Г.).
Фонетичната изявеност на ударението в централнородопския говор изследвахме по
следните параметри:
- основна честота (fo) на ударената гласна в съпоставка с основната честота на неуда-
репите гласни във фонетичната дума;
- интензитет (i) на ударената гласна в съпоставка с интензитета на неударените глас­
ни във фонетичната дума;
- времетраене (t) на ударената гласна в съпоставка с времетраенето на неударените
гласни във фонетичната дума;
- спектрални характеристики на ударената гласна в съпоставка със спектралните ха­
рактеристики на неударените гласни;
- спектрални характеристики на консонантите в ударената сричка в съпоставка със спек­
тралните характеристики на консонантите в неударените срички на фонетичната дума.
Данните от проведеното изследване на 250 АРЕ, включени в цялостни изказвания, а
не изолирано произнесени, очертават следните закономерности:
1, Словните акценти най-често са маркирани от възходящ мелодичен контур - 69,8%
от изследваните акцентувани гласни, При тези гласни акцентният мелодичен подем е
предхождан (16%), следван (26%), предхождан и следван (44%) от мелодичен спад в преду-
дарената и следударената сричка. В тези случаи акцентуваната гласна се характеризира
и с прелом на тона, В 62% акцентуваната гласна има максимална основна честота.
В 14,2% акцентуваните гласни са маркирани от стръмен мелодичен спад. Промяната
на типичната словна мелодика се дължи вероятно на влиянието на фразовата интонация,
а именно за низходящата мелодика на съобщителните фрази.
2. Друга съществена особеност на централнородопския говор, установена
експериментално, е свързана с интензитета на изговора. Частта на фразата пред фразовото
ударение (ако изказването не започва с фразовото ударение) има по-висок интензитет от
частта след него. Изговорната енергия е винаги по-силна в началото на изказването и
заглъхва постепенно след фразовото ударение. Тази закономерност до голяма степен се
отнася и за прозодията на думата - началото й е с по-висок интензитет. Така се обяснява
наблюдаваният факт, че ударената сричка невинаги е с по-висок интензитет в сравнение
с неударените.
Интензитетът в изследвания говор има твърде непостоянна функция при различаване
на ударението, тъй като се променя в зависимост от компактността на ударената гласна,
от фонетичното обкръжение и от позицията й в думата.
Мирослав Янакиев и Божил Николов обръщат внимание на влиянието на фразовата
прозодия върху физическите характеристики на словното ударение в българския книжо­
вен език, като изтъкват, че интензитетните и честотните съотношения между ударените
и неударените гласни в думата се променят, когато тя се включи във фразата. Интензи­
тетът и честотата на основния тон на гласните се подчиняват на цялостната мелодична и
интензитетна крива на фразата (Янакиев 1960; Николов 1972).
Експерименталните данни показват, че в изследвания говор сричката на думата, но­
сеща фразовото ударение, е винаги с най-голям интензитет. Затова ударените срички на
думите в частта пред фразовото ударение са с по-нисък интензитет от интензитета на
фразовото ударение. От друга страна, общата напрегнатост в изговора на началото на
фразата до голяма степен неутрализира контраста между ударени и неударени срички
пред фразовото ударение.

379
 Друго съществено следствие от посочената интензитетна разлика, разделяща фраза­
та на две части, е честото изпадане на срички от думите след фразовото ударение, както и
резките мелодични спадове от интонационния връх към нисък тон и интензитет в частта
след ударението.
Диалектните данни очертават една съществена особеност - на фразово равнище ин­
тензитетът има силно разграничаваща функция, докато на равнището на фонетичната
дума той не е основен показател на акцентуваността. А за книжовния български език е
установено експериментално и традиционно се приема, че силовите характеристики са
определящи за словното ударение, независимо че всички автори го разглеждат като слож­
но и комплексно явление. Срв.: „Интензивността на акцентуваните гласни в българския
език... е доминиращ акустичен корелат на словното ударение” (Пенева 1995:186).
3. Най-надежден разграничител на ударените гласни в централнородопския говор е
времетраенето. 76% от гласните в ударени срички (в изследваните 250 фонетични думи)
са по-дълги от гласните в неударените срички. Експерименталните данни ясно показват,
че сричките, съдържащи специфичните родопски вокали [б] и [е] са най-дълги във фоне­
тичната дума (напр. в млекце, лебат, кбшта, мажбс и др.), Както е известно, гласната [6]
в смолянския говор се явява само в ударени срички, а гласната [е] - най-вече в ударени
срички, въпреки че се среща и извън ударение. Направените широкофилтърни спектрог-
рами показват, че гласните широко [6] и широко [е] са с по-голяма дължина от другите
ударени гласни. Това ги отличава от останалите вокали в говора, но по-съществена тяхна
черта е динамиката на учленението, която в удължения интервал се проявява като про­
меняне на качеството на звука.
Един от най-постоянните признаци на акцентуваността в централнородпоския говор
е дължината.
Данните от експерименталното изследване сочат, че структури с различен брой срички
проявяват тенденция кьмизохронност. При трисричните и четирисричните думи е налице
съкращаване на дължината на ударените срички, а при двусричните - увеличаване, т.е.
проявява се тенденция към изравняване по дължина на думи с различен сричков състав.
Този факт е от съществено значение, защото разкрива структуриращата роля на .дължина­
та като прозодичен признак в ритмичната организация на родопската диалектна реч.
В заключение се налага изводът, че ударената сричка по своите акустични показа­
тели може да се отличава от неударените практически минимално, защото фразовата
прозодия въздейства върху прозодията на отделната дума, а ударението може да се из­
разява с водещата роля на всеки един от акустичните параметри - интензитет, честота
на основния тон и времетраене, или с комбинацията от тези параметри при компенси­
ращото им взаимодействие.

Литература
Бояджиев 2004: Бояджиев, Т. Редукции на гласните в българските диалекти. - В: Доайе­
нът, Юбилеен сборник, посветен на 100-годишнината на проф, Н. М. Дилевски. Унив.
изд, „Св. Климент Охридски”, С.
Гайдаджиева 1998: Гайдаджиева, И. Особености при изграждането на акцентно-ритмич-
ните единици в смолянския говор. - В: Научни трудове на ПУ. Т. 36, кн. 1,1998 - Фи­
лологии. Пловдив.
Даскалова 1985; Даскалова, Д Към проблема за същността и функциите на ударението в
българския език. - Език и литература, 1985, Ns 3.

380
Касевич 1990: Касевич, В., Е. Шабельникова, В, Ръсбин. Ударение и тон в язьгке и речевой
деятельности. Изд. Ленингр. университета. Ленинград.
Николов 1972: Николов, Б. За ролята на интензитета при възприемане на ударението в
български език. - Език и литература, 1972, кн. Е
Пенева 1995: Пенева, С. Коррелятм словесното ударения по данньъм зкспериментального
исследования. „ПИК”, Велико Търново.
Тилков 1981: Тилков, Д. Интонацията в българския език, „Народна просвета”, С.
Тилков 1983: Тктков, Д. Изследвания върху българския език. „Наука и изкуство”, С.
Трубецкой 1960: Трубецкой, Н. Основи фонологии. Изд. Иностранной литератури, М.
Янакиев 1960: Янакиев, М. Българско стихознание. С.

381
 Маргарита Тетовска-Троева
Институт за български език - БАН

ВЪТРЕШНОДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В
ЦЕНТРАЛНИТЕ БАЛКАНСКИ ГОВОРИ

Научният интерес към централните балкански говори, наричани още ловешко-

троянско-габровски, се обуславя от тяхната значимост сред останалите балкански диалекти.
Те се определят като най-важните, най-значителните и най-раз пространените балкански
диалекти, които оказват силно влияние върху останалите източни говори (Милетич 1989:
118; Стойков 1993: 108), Говорите от Централния Балкан са обект на внимание и пора­
ди решаващата роля, която са играли наред с диалектите от района на Западното Сред­
ногорие и на югозападните диалекти при формирането на новобългарския книжовния
език (История 1989: 314-315), Предпоставка за това е челното място, което централните
балкански области са заемали в икономическия, обществено-политическия и културния
живот на страната особено през 60-те и 70-те години на XIX век (История 1989: 307).
Обхватът и типологичните особености на централните балкански говори, както и лек­
сикалното им богатство, са обект на внимание в редица диалектоложки изследвания (П.
Гъбюв, М. Иванов, Цв. Йотов, Ст. Ковачев, Л. Милетич, Г. Поливанов, В. Радева, Л. Ралев,
В. Савов, Ст. Стойков, Хр, Холиолчев, Б. Цонев и др.; П. Китипов, Н. П. Ковачев, Ст, Ко­
вачев и Т. Тотевски, Л. Ралев, П. Цончев, по-подробно вж. библиографията у Ст. Стойков
1993:110-111).
Лингвогеографските данни в регионалните томове и в обобщаващия том на Българс­
кия диалектен атлас (БДА 1964,1966,1975,1981,1988,2001), в които са обхванати всички
релевантни за класификацията и типологията на диалектите езикови явления, дават
възможност да се представи пълна и точна картина на типологичните особености на ЦБГ,
както и да се очертае техният обхват (Тетовска-Троева: 2005), Тези данни дават възмож­
ност да се коригират някои постановки, утвърдени по традиция в науката за българс­
ките диалекти (Пак там). Целта на тази статия е да се посочат и вътрешнодиалектните
различия в рамките на ЦБГ, за които досега няма обобщено и пълно изследване, както и
да се даде тяхното разпространение и въз основа на това да се направи класификация на
отделните говорни групи в тях.
А. Различия на фонетично равнище.
1.1, Най-важната отличителна особеност на ЦБГ е наличието на полупрегласен изго­
вор на стб. гласна 1 в ’а в позиция под ударение, пред твърда сричка или твърда съгласна
ив € под ударение, пред мека сричка, срв,: б’ал -б’ели, гу.Гам - гулеми, л’ату-летин и

382
 др. (БДА 2001, к. Ф 34-35). Напълно обосновано Б. Цонев (Цонев 1937:199), а по-късно и
Ст, Стойков (Стойков 1963: 63), използват именно рефлексите на стб. U в определени по­
зиции като основен делитбен белег при класификацията на източнобългарските диалек­
ти и обособяването на балканските говори в тях, за разлика от Л. Милетич, който поставя
в основата на класификацията си членната морфема и отнася балканските диалекти към
един общ, югоизточен, наречен от него мг-диалект (Милетич 1989: 99-134).
Полупрегласеният изговор на стб. гласна t в тези позиции се посочва като една от
най-важните особеностите, възприети от североизточните диалекти в книжовния език
(История 1989: 317-318). Лингвогеографските данни показват обаче, че тук е необходимо
да се направи доуточнението, че това не е особеност, която е характерна за всички севе­
роизточни диалекти. Полупрегласеният изговор б’ал - б’ели, гуляя - гулеми се среща
в балканските говори, откъдето е залегнал и в книжовния език, но не и в еркечкия и в
мизийските диалекти, където има бял ~~ шЪш, гул’ам - гулеми (БДА 2001, к. 34—35; за
лингвогеографския аспект на ятовия преглас тук и по-дол}^ вж. Тетовска-Троева, Костова,
Кяева 1999: 265-287; Тетовска-Троева 2004).
1.2. В застъпниците на ятовата гласна обаче в някои от позициите няма, единство.
Пред шушкави съгласни ж, ч, ш и съчетанията шт. жд в по-голяма част от ЦБГ има
рефлекс е на мястото на стб. грешнъ, млечнъ, мрежъ, сееш, веждъ, но и Л. Милетич
(Милетич 1989: 121), и Ст. Стойков (Стойков 1993: 108-109) посочват широк изговор
’а в Троянско. Данните от БДА показват, че ареалът с наличие на широк гласеж на
застъпниците на стб. ятовата гласна — гр’ашнъ, млечнъ, мр’ажъ, св'аиц в’аждъ е по-
широк. Среща се не само в Троян., но и в Никоп. и йзточноплев., където е във вариант с
изговор е: грешнъ, млечнъ, мрежъ, сееш, веждъ, а в Карл, и Севернопловд. се използват и
двете форми - самостоятелно или във вариант. Така че в тази позиция в рамките на ЦБГ
се очертава един тесен западен ареал от Никопол до Севернопловдивско с наличие на
широк изговор 'а на стб. ятова гласна, самостоятелно или във вариант с гласна е.
1.3. Във фономорфологична позиция - в 1 и 3 л. ед. ч. минало свършено време при гла­
голи от I и II спр. застъпник на стб. t в ЦБГ е гласна & пубшГах, тър^ах^тб. TPkH'KXA;
пубил’а, търп’а<сл6. Wit. В Зл. ед. ч. обаче се очертава и един средищен хоризонтален
ареал в планинската част на ЦБГ с тесен застъпник е, срв.: в иде, зъвъле, искипе, при-
тъмне, пубиле, не само в посочените от двамата автори диалекти в Троян, и Габр., но и
в Южносевл., Треви, и Дрян, (основанията за отделяне на дряновския говор от групата
на еленските и котелските диалекти вж. Бояджиев 1983 и Тетовска-Троева 2005). С тази
особеност част от балканските диалекти се свързват с големия ареал на западните говори
(БДА 2001, к.Ф41, 43).
2. По аналогия на застъпниците на стб. t и при думата няма<стд. Н6 ИМТТИ в по-голя­
ма част от ЦБГ се среща изговор шамъ, но и тук се очертава почти същият ареал с тесен
изговор немъ, с което част от балканските диалекти се свързват със западните и с част от
източните говори. Ареалът обхваща не само посочените в диалектоложката литература ра­
йони в Троян., Габр, и Треви., но и в Югозападносевл., Дрян, и Никоп. (БДА 2001, к. Ф 45).
3. Една от най-важните типологични особености на ЦБГ е наличието на пълна ре­
дукция на неударените гласни а>ъ, о>у, е>и, срв.: гръмадъ, крътунъ; буде, урдту; зилену,
плите, зели и др. (БДА 1966, к. 37-38, 52-53; 1975, к. 47, 50; 1981, к. 47-48, 58-59). В ра­
йоните около Бяла и г. Левски, в Карл., Севернопловд., в отделни селища в Лов. и Троян,
(във вариант с пълна редукция) в картите на БДА е регистрирана и полуредукция. Лин­
гвогеографските данни обаче показват, че се оформя отново един район в старопланинс­
ката част на ЦБГ не с редукция, а с широк гласеж на неударените гласни. Той се среща
не само пред сонорна съгласна в суфиксна сричка от типа бдл'ън, глшГън (Стойков 1993:

383
 1.09), нои в други позиции на мястото стб. гласни^, АиЬ (БДА1964. к, 13,16,23-25; 1966,
к. 41-47; 1975, к. 15-16,24-25; 1981, к. 30-32; 2001, к. Ф 77-79,81).'
3.1. На мястото на стб. t извън ударение в Севл., Габр., Дрян., Треви, изговорът ’& е ха­
рактерен както пред твърда, така и пред мека сричка, срв. л’ъбар, мл’ъкар, р3ъкъ‘, б’ълйлу,
в’ъпчилу, п’ъвец (в Севл. и Габр. във варант с и пред мека сричка). В краесловие на мястото
на стб. t широк изговор ’ъ или напр. вътр’ъ, гдрдъ. пдсл'ъ; вътр’е, гдр’$ се среща също
в Севл., Габр. (в северните села), Дрян, и Тревн., но също така и в Източнолов. и Свищ,
(БДА 1964, к. 23-24; 1966, к. 41-42; 1975, к. 30-31; 1981, к. 30-31).
3.2. Малко по-широк е обхватът на ареала (Троян,, Севл., Габр., Дрян., Тревн. и част от
Карл.) на широкия гласеж на неударената гласна на мястото на стб. А в думи като дев3ът,
деслт (БДА 2001, к. Ф 79) и на стб. Ь в думи от типа бдл’ън, глшВън (БДА 2001, к. Ф 77).
4. Застъпници на стб. PZ, РЬ; АЗ, АЬ в двусрични и многосрични думи пред една съгласна
в ЦБГ са групите ър, ъл, срв. върбъ, зърни, зърну и др,; дългъ, жълтнчкъ, сълзи и др., а пред
две съгласни - ръ, лъ, срв.: връбницъ, грънчер, пръст’ън; глътниш, слънца, тлъсти и др.,
както е в книжовния език и в голяма част от българските диалекти (БДА 1966, к. 107;
БДА 2001, к, Ф 144—145,147-148). Група ъл се среща също и след устнена съгласна, срв.:
бългърин, вълк, вълнъ (БДА 2001, к. Ф 149).
4.1. Районът на ЦБГ обаче е разделен на две по мястото на еровата гласна в едносрич­
ни думи. Групаръ, лъ, напр.: гръп, кръф, пръф, сръп; влък, жлът, тлъс и др. се среща също
в старопланинската част на ЦБГ (вж. 1.3, 2, 3.1, 3.2), но и на юг до р. Марица. Очертава
се южен ареал в средищната и в южната част на ЦБГ - в Троянско, Южносевлиевско,
Габровско, Дряновско, Тревненско, Карловско, Севернопловдивско. На север от него до р.
Дунав има варианти ръЦър, срв.: кръф, пръф, сръп, но и гърп, сърп (БДА 2001. к, Ф 143) и
разпространено на група лъ, напр. влък, жлът (БДА 2001, к. Ф 150,152). В някои говори
обаче явлението върви по думи, срв. напр. в диалектите на Драгановци и Гъбене, Севл.;
Враниловци и Поповци, Габр. и др., където се изговаряжлът, но вълк, а в Бохот, Плевен­
ско - жълт, но влък (БДА 1966, к. 105-106). Така че и при тези групи картината е доста
по-разнообразна и е недостатъчна констатацията за по-честа употреба в ЦБГ на групиръ,
лъ в едносричните думи.
5. Делитба север-юг има и по наличието на съгласна р или ж в думата желязо:
цил3азу - в северната част на ЦБГ (Ник., Свищ., Източноплев., Западнопавл., Севл., част
от Тревн.) и жшВазу — в южната част (Лов., Троян., Габр., Дрян., Великотърн., Карл.,
Севернопловд.), а в Казани, се срещат и двете форми (БДА 2001, к. Ф 130).
6. Характерната за част от западните диалекти мекост на съгласната в наставката -км
в думи от типа машВъ, ръкдйк’ъ, пуйк’ъ се среща и в ЦБГ в Габр. и Севернопловд. (БДА
1966, к. 66; БДА 2001, к.ФЮТ),
Б. Различия на морфологично и фономорфологично равнище.
7.1. Членната морфема -ът, -’ът под и извън ударение за съществителните имена
от м, р. ед. ч., срв.: гръдът, дулът, мъжът, рудът; дин’ът, сън’ът; бобът, пъпът, сърпът;
дубитъкът; зет’ът; бустан’ът, г’ул’ът, дев’ър’ът и др. също е от езиковите особености на
ЦБГ, която и досега се определя като една от най-важните им типологични особености,
Лингвогеографскиге данни потвърждават направената още от Л. Милетич констатация,
че за разлика от останалите балкански диалекти в централните има пълна членна форма
(Милетич 1989:99,124). Тя обаче не е от особеностите, характерна за всички тях. Ареалът
на нейното разпространение обхваща Източнолов., Троян., Севл., част от Казанл. (Шип­
ка, Шейново, Енина, Турия), като продължава и на юг в Карл, и Севернопловд. - до р.
Марица. Членната морфема -ът, -’ът във вариант с -ъ, -л: гръдът//-ъ, дин’ът//-’ъ се сре-

384
 ща в Габровско и в Средногорово, Казанл. (БДА 1964, к. 152-154; 1966, к. 169-172; 1975,
к. 167-171; 1981, к. 222-226).
И по тази особеност се налага сериозна корекция, защото като изключение се посочва
само районът на Треви. (Милетич 1989:124; Стойков 1993:110), където членната морфема
е -ъ, -’ъ, а не -ат, -лт, Данните от атласа обаче показват, че в ЦБГ по членната морфема
се оформят две групи говори: с пълна -ът, ~’ът и с кратка -а, -’а (-а, -’а) членна морфема
под и извън ударение.
В изследвания район чченна форма -ъ, -’ъ освен в Треви, се среща още в Дрян, и Ве-
ликотърн., като преходът към тях се осъществява от габровския говор, където се срещат
варианти с двете форми. Очертава се и един доста голям ареал от диалектите главно
на север от Централния Балкан до р. Дунав в Никои., Свищ., Западнопавл., Източноп-
лев., Западнолов., срв.: гръдъ, дъръ, мъж'ъ} умъ; дитъ, сън’ъ; мдетъ/~а, нджъ/чр 'Фт'ъ/-а,
ирген'ъ/-Р, цървул^/-а и др. Кратката членна морфема е разпространена преди всичко
в районите на север от Централния Балкан, където според историческите сведения са се
заселили балканджиите, които са изместили старото местно население.
7.2. В ЦБГ има мекост на съгласната пред членната морфема в думи от типа път’ът/~
Ч гувидар^т/^ъ, особеност характерна и за книжовния език (БДА 1964, к. 154; БДА 1966,
к, 172; БДА 1975, к. 170; 1982, к. 226). При съществителното име ден членуваните форми
с мекост на съгласната, срв. дин^ът/^ъ, е характерно за ЦБГ от старопланинската част и
на север до р. Дунав, но за Карл, и Севернопловд. преобладаващ е твърдият изговор на
съгласната пред членната морфема - динът, т.е. и тук има двуцялба север-юг (БДА 1966,
к. 170; БДА 1975, к. 168; 1982, к. 79,224).
7.3. Членна морфема -тъ при съществителните имена от ж. р. ед. ч. под ударение -
л’убуфтъ, нуштъ, ръдустъ и др. (Стойков 1993:110) също не е характерна за всички ЦБГ.
Л. Милетич отбелязва, че в Габр. се срещат форми от типа ноштът, ръдустът, за които
смята, че са образувани по аналогия на формите от м. р. ед. ч., по които пък, пак по ана­
логия, са се променили и форми като сутринтът, вичиртът (Милетич 1989:124). Те са
характерни за част от Севернопловд., а в Габр. са във вариант - ръдустът//ръдуапъ (БДА
1966, к. 173; 1975, к. 172).
8. Средищен хоризонтален ареал се оформя и от говорите с наличие на меки съгласни
пред окончанието за 1 л. ед. число сегашно време и Зл. мн. ч. на глаголите от II спр., напр.:
върв’ъ, рид’ь, съд% търп’ъ; кдл'<>, мдл’ъ, нос’ъ> рабут\ свйр’ъ идр. Той обхваща Източнот-
роян., Севл., Габр., Дрян., Треви., Великотърн., Западнопавл., Казанл. (вж. посочените
ареали при някои фонетични позиции на рефлексите на стб. t, напр. в т. 1.2 и 2).
В Свищ., Никоп., Източноплев., Лов., Западнотроян., Карл., Севернопловд. обаче има
един доста значителен район в рамките на ЦБГ, в който старата мекост на съгласни­
те пред окончанието се е загубила, срв. вървъ, ридъ,; мдлъ, ндсъ: вървът, ридът; мдлът,
носът и др. Така че в тази фономорфологична позиция мекостта е ограничена в част от
източните говори, а затвърдяването започва доста на изток от основната ятовата изоглоса
и обхваща голяма част и от източните говори на запад от линията Тутракан - Бяла - Ло­
веч - Троян - Карлово - Чирпан, Твърди консонанти пред окончанието са характерни и
за диалектите в Слив., Западноямб. и в част от тракийските говори (картата е от ч. IV.
Морфология, която се работи в момента). Запазената стара мекост на съгласните в тази
позиция безспорно е залегнала в книжовния език от източните диалекти, но е необходимо
да се направи доуточяението, че тя не е характерна особеност за част от тях.
9. Различия съществуват и по частицата за бъдеще време. В ЦБГ се използа час­
тиците штъ//шъ и жъ (жа, ж$). В Троян., в отделни села в Плев. и Лов. има вариантна
употреба штъ//шъ, а в планинската част в Южносевл., Габр., Дрян., Треви,, Великотърн. се

385
 употребява ;л?>. Частица жъ (жа, ж$ е характерна за Свшц., Никоп., Йзточноплев., Лов.,
Северносевл., Карл.. Севернопловд. (БДА 1966, к. 191; 1975, к. 206; 1981, к. 268).
10. Вариантните формиръмена//~н’а се срещат в ареал, аналогичен на района на раз­
пространение на широкия застъпник на стб. t пред шушкава съгласна - в Никоп., Из-
точноплев., Западнолов., Троян., Карл., Севернопловд., а ръм’ъне се среща в източната и
старопланинската част на ЦБГ - в Свищ., Занаднопавл., Великотьрн., Казанл., Дрян.,
Тревн., Габр., Севл.. Източнолов. (БДА 1964, к. 150; 1966, к. 167; 1975, к. 164; 1981, к. 220).
11. Краткото местоимение за 1 л. мн. ч. вин. падеж ни се среща в Свищ., Източноп-
лев,, Севернолов,, Занаднопавл,, Великотьрн., Севл., а нъ - в Южнолов., Троян., Габр.,
Дрян., Тревн,, Казанл., Карл., Севернопловд.
12. Характерно за преобладаващата част от ЦБГ е наличието на именителна и на аг-
ломеративна форма при роднинските и личните имена за м. р. (Милетич 1989:124-125;
Стойков 1993:110), срв. напр.: Петку дъ гу прукупай, но: Ътънасъ пузнавъшлшлу? Пиши
дълъвидем Мйткъ дъ„сълйд’ъли; Д’аду гу пузнавъ, но: Смейлъ нъД)’адъл:и. Това обаче не
е типологична особеност на ЦБГ като цяло. Според лингвогеографските данни в южната
им част в Карл, и Севернопловд., а също така и в Йзточноплев., се среща само именител­
ната форма (БДА 1964, к. 158; 1975, к. 183; 1981, к. 234).
В. Различия на акцентно равнище.
Акцентмата система на ЦБГ с малки изключения е еднаква с книжовния език (вж.
по-подробно М. Тетовска-Троева 2005) поради факта, че нормативните правила за това
езиково равнище, изградени през третата четвърт на XIX в., са „преди всичко под влияние
на североизточните български говори” (История 1989: 385).
13.1. В БДА има и отделни случаи, където ЦБГ не са единни по отношение на акцента,
като се очертава главно делитба изток-запад. Във формите за мн. ч. на думата коляно
напр, ударението е парокситонно - куленъ//кулсни в Свищ., Занаднопавл., Великотьрн.,
Севл., Габр., Дрян., Тревн., Казанл.. Карл, и част от Севернопловд., а окситонно - ку-
лина//кулине в Никоп., Плев., Лов., Троян., Карл, и част от Севернопловд. (БДА 2001, к. Ф
44). Подобно е деленето и при членуваните форми на думата коляно в мн. ч. - куленътъ//
кулените - в източния ареал и кулинатъ//кулинети - в западния ареал (БДА 2001, к.
А 62). Делитба изток - запад в рамките на ЦБГ се очертава и по наличието на две ак-
центни форми в ед. ч. на думата гърне: коренно ударение - гърни в Бяла, Занаднопавл.,
Великотьрн., Севл., Габр., Дрян., Тревн., Казанл. и част от Севернопловд. и крайно уда­
рение - гърне в Свищ., Никоп.. йзточноплев., Лов., Троян., Карл, и част от Севернопловд.
(БДА 2001, к. А11).
По-малък е ареалът на разпространение на формата тели. разположен в североизточ­
ната част на ЦБГ (Свищ,, Бяла, Занаднопавл., Великотьрн., Севл., Габр., Дрян., Тревн.).
С крайно ударение ~ шиле са говорите в Плев., част от Лов., в Троян., Карл., Казанл. и
Севернопловд., очертаващи в рамките на ЦБГ западно-южен ареал (БДА 2001, к. А 25).
Рядко срещаното на българската езикова територия окситонно ударение в лексемата
огън — угън е характерно само за няколко ЦБГ, разположени в западната им част ~ в
Плев., Троян., част от Лов. и в Карл. В останалите диалекти има коренно ударение огън,
както е с малки изключения и върху почти цялата езикова територия (БДА 2001, к. А1).
13. 2. За разлика от останалите глаголи, които са с крайно ударение върху основната
гласна -’о 1 л. ед. ч. мин. свършено време, напр.: гув’а(х), жув’а(х), пубил’а(х) и във
формите на мин. св. деятелно причастие, срв. гув’вл, жу«’о, глаголът видях в някои от
диалектите е с отмет на ударението върху коренната срички - вйд’ъх (Севл., Габр., Дрян.,
част от Тревн.); вид’ъл (Севл., Габр., Дрян., Тревн.) (БДА 2001, к. А 81, 86).
В. .Различия на лексикално равнище:

386
 Анализът на лексикалните карти в БДА. Обобщаващ том показват, че по названията
на редшщ реални делитбата в ЦБГ е север-юг, като при двудялба към диалектите от цен­
тралната планинска част в едни случаи се отнасят говорите на север от тях до р. Дунав, а
в други случаи - говорите на юг от тях до р. Марица.
14. Северен ареал, който се оформя от диалектите от Централния Балкан и говорите
на север от тях до р. Дунав (Никоп., Свищ., Западнопавл., Източноплев., Лов., Троян.,
Севл., Габр., Дрян., Тревн., Великотьрн.) и южен, който е в областта на Карл, и Север­
нопловд., като селата с ЦБГ в Казанл, се отнасят към единия от тях, има напр. в случаи
като: кълпак - шапкъ (БДА 2001, к. Л 78; тук и по-нататък първото название е за северния
ареал, а второто - за южния); тупурйшкъ ~ сап (към южния е и Казанл., БДА 2001, к. Л 59);
пуйкъ,пуйък — мисйркъ, мисйр (БДА 2001, к. Л 45—46), като районът на Казанл. се отделя
от тях с названията фйткъ, фйт); вар ~~ киреч (към южния и Казанл., БДА 2001, к. Л 19),
чутуръ ~~ кут’ъл (в Севернопловд. се среща и названието апъпъ); пъпиш/- ’ъш - пипан (БДА
2001, к. Л 35); шиумйк - (Никоп., Източноплев., Лов., Свищ., Западнопавл., Севл., Велико-
търн., Дрян., част от Тревн., Габр., Казанл.) и изваръ (към южния и Троян.).
1.5. Също два ареала - северен и южен, като северният е по-ограничен, а говорите
от Централния Балкан оформят южен ареал с диалектите на юг от тях до р. Марица,
срв. напр. при названията: лемши (Ник., Свищ., Западнопавл., Великотьрн.) ~ палет­
ния// палишник (Троян., Севл., Габр., Дрян., Тревн., Казанл., Карл., Севернопловд.), като
в Източноплев. се среща западнобългарското названиералник (БДА 2001, к. Л 62); котил
(Ник., Свшц., Източноплев., Лов., Западнопавл.) - медник (Троян., Севл., Габр., Дрян.,
Тревн., Казанл., Карл., част от Севернопловд., където се среща и котил и бъкър; БДА 2001,
к. Л 12); д ’узен (Ник., Свищ., част от Източноплев.) - стан (всички останали диалекти на
юг от този ареал, БДА 2001, к. Л 114); синййъ (Ник., Свищ., Източноплев., Западнопавл.,
Северносевл.) - пърълййъ (Лов., Троян., Южносевл., Габр., Дрян., Тревн., Великотьрн.,
Казанл., Карл., Севернопловд., където се среща и суфръ; БДА 2001, к. Л 6).
16. Делитба север-юг има и при названията л’уцки и чужди. Първото е характерно за
северната част на ЦБГ в Свищ., Западнопавл. Източноплев. То е характерно и за говорите
в Дрян., Тревн., Габр. Севл. и част от Великотърновско, но във вариант с чуждщ с което
се осъществява преходът към диалектите в южния ареал - Троян., Карл., Казанл., Север­
нопловд. (БДА 2001, к. 98).
17. Южен ареал се очертава и при названието трискавицъ в значение на ’гръмотевица’,
което се среща в Троян., Габр., Карл., Севернопловд., но диалектите на север от него са
разделени на две части - в западната част (Никоп., Източноплев., част от Лов.) се из­
ползва стрила, а в източната (Свищ., Западнопавл., Севл., Дрян., Тревн., Казанл.) -гръм
(БДА 2001, к. 68). Подобна е делитбата - юг от една страна (Казанл., Карл., част от Север­
нопловд.), където е характерно названието купач, и северозапад и североизток от друга
страна, където съответните названия са търнукдп (Източноплев., Лов., Троян.) и кйркъ
(Западнопавл., Севл., Великотьрн., Дрян., Тревн., Габр.; БДА 2001, к. Л 57). Название­
то царивицъ оформя южния ареал (Карл., Севернопловд.), а на северозапад се използва
мъмули (Ник., Източноплев., Лов., Троян.), докато североизточната област се дели също в
посока север-юг по употреба на думите съответно мисйр и пъпур (БДА 2001, к. Л 29).
18. Хоризонтално разположени пак в посока север-юг, но с тридялба на ЦБГ са аре­
алите при названията нъиак (Никоп., Свищ., Западнопавл., Източноплев.), брадвъ (Лов.,
Троян., Севл., Габр., Дрян., Тревн., Великотьрн., Казанл.) и бълтййъ (Карл., Северноп­
ловд.; БДА 2001, к. Л 56), както и пушък (Никои., Свищ., Източноплев.), мешък (Заладно-
павл., Троян., Лов.) и пъшкул (Севл., Габр., Дрян,, Тревн., Великотьрн., Казанл,, Карл.,
Севернопловд,, БДА 2001, к. Л 52).

387
 19, Названието икиндийъ за ’следобедно ядене’ обхваща северната (Никои., Свищ., Из­
точноплев.) и южната част на ЦБГ (Троян., Казанл., Карл., Севернопловд.), а между тези
две области с едно и също название се вклинява думата спъикйнъ, която се среща само в
тази част от езиковата територия - в Треви., Южнодрян., Източногабр., а в Източноплев.,
Лов., Севл., Великотърн., Севернодрян. в това значение се използва съчетанието шъшкън
пладни//-’ъ (БДА 2001, к. Л 21).
20. Единични са случаите, в които има делитба изток-запад, срв, напр. при названи­
ята усни (Севл., Габр. Дрян., Треви., Великотърн., Казанл.) и цуки (Никои., Свищ., Из­
точноплев., Лов,, Троян., Карл., Севернопловд. (БДА 2001, к. Л 71); кисълу зели, което се
използва само в няколко диалекта в западната част на областта (Източноплев., Лов., Тро­
ян.), докато в останалата част на ЦБГ се среща названието ърмейъ (БДА 2001, к. Л. 27).
-21. Редки са примерите и с делитба североизток- северозапад и-юг, срв. съответно назва­
нията гвдздий/'/~’ъй (Свищ., Западнопавл., Великотърн., Дрян., Треви., Казанл., Габр., Севл.)
и пирон (Източноплев,, Троян., Карл., Севернопловд.; к. Л 60); синци (Свйщ., Западнопавл.,
Великотърн., Дрян., Северносевл., Казанл.) и мънйстъ (Ник., Източноплев., Лов., Троян.,
Южносевл., Габр,, Треви., Карл., Севернопловд,, БДА 2001, к. Л 83); иде дъш (Свищ., Запад­
нопавл., Дрян., Габр., Тревн., както и в Севл., където в югозападната част се среща сипе
дъш) -вмй дъш (Ник., Източноплев., Лов., Троян., Карл., Казанл,, Севернопловд,; БДА 2001,
к. Л 93), Два ареала - североизточен (Никои., Източноплев., Лов., Свищ., Западнопавл.,
Севл., Великотърн., Дрян., част от Треви., Габр., Казанл.) и югозападен (Троян., Карл,, Се­
вернопловд.) се очертават съответно при названията ишумик и изваръ (БДА 2001, к. Л).
Чрез анализа на лингвогеографските данни от всички карти на четирите регионални
атласа и от картите в Обобщаващия том на БДА се очертават основните различия в рам­
ките на ЦБГ. Сравнението с общите особености, които дават основание те да се обособят в
отделна диалектна група (по въпроса за обединяващите ги особености вж. Тетовска-Тро­
ева 2005), показва, че в по-голямата си част различията не засягат основни типологични
особености, които са важни при отделните класификационни групи. Разлики има само
при някои от тях, напр. при членната морфема за м. р. ед, ч., частицата за бъдеще време
и рефлексите на стб. Л пред шушкава съгласна, извън ударение и във формата за 3 л.
ед, ч. аорист. Повечето от различията в рамките на ЦБГ се отнасят до отделни единични
реалии, назовани с различни лексеми.
Основната вътрешна делитба на ЦБГ е север-юг. Два ареала - северен, образуван от
старопланинската част на ЦБГ и диалектите на север от тях до р. Дунав, и южен - до р.
Марица, се очертават на фонетично, морфологично и главно на лексикално равнище.
От съществено значение тук е двудялбата по членната морфема за м, р, ед. ч., която е от
типологичните диалектни особености, като се очертава северен ареал с кратка членна
морфема -ь, -Ъ и южен ареал с пълна членна морфема -ьт, -}ът. Северен и южен ареал
има съответно и при особености като; групи ър//ръ -ръъ едносрични думи (тук и по-на­
татък на първо място се посочва характерната за северния ареал особеност, а на второ
място - на южния); цил’азу - жил’азу; дин’ът/-’ъ - динът; именителна и агломеративна
форма при роднинските и личните имена за м. р. - наличие само на именителна форма;
названията кълпак - шапкъ; тупурйшкъ -сап;нуйкъ, пуйък — мисйркъ, мисир; вар - киреч;
чутуръ — кут’ъл; пъпиш/-’ъш - пилон; ишумик ~ изваръ.
Също два ареала - север и южен, като северният е по-ограничен, а говорите от Цен­
тралния Балкан оформят южен ареал с диалектите на юг от тях до р. Марица, има на
лексикално равнище, срв, названията; лемиш- пал}ъшник//палишник', котил ~ медник1 ,
д}узен - стан; синийъ - пърълййъ.

388
 Делитба пак в посока север-юг има в случаите, когато в северната и южната част на ЦБГ
се среща една и съща особеност, а между тях, главно съсредоточена в старопланинската
част, се вклинява друга диалектна черта, както е напр. при важната за характеристиката
на говорите морфологична особеност - вида на частицата за бъдеще време: жъ (северен
и южен ареал) - штъ/тъ (средищен ареал), а също и при пубил’а - пубиле: н’амъ -
немь, девит, десит ~~ дев'ът, деецът; волан - бдл’ън; либар — л’ъбар; билилу - б’ълилу;
мдлъ — мдл’ъ; mid'a(xy видлл - вйд’ъх, вйд!ъл; икиндийъ - спъикинъ и шъшкън пладни//-’ъ
(характерни съответно за източната и за западната част на средищния ареал).
Редки са примерите с делитба североизток-северозапад и юг, както е при важната
диалектна особеност за рефлексите на стб, t пред шушкава съгласна: е - грешнъ (се­
вероизток) и ’й - гр’ашнъ (северозапад и юг), а също така и при ръм’ъне -ръмена//-н’а;
гвдздий/-’ъй — пирон; синци - мънйстъ; иде дъш — въли дъш.
Делитба изток-запад се очертава при акцента на формите и то в единични случаи,
срв, куленъ//кулени; куленътъ//куленшпи (изток) - кулина//кулине; кулинатъ//кулинети (за­
пад); гърни - гърне. Единичните различия на това езиково равнище се обуславят от факта,
че акцентната система на ЦБГ с малки изключения е еднаква с книжовния език.
Направеният въз основа на лингвогеографските карти от Българския диалектен атлас
анализ на вътрепшодиалектните различия дава възможност не само да се потвърдят и
да се допълнят известните в научната литература диалектни особености, но и да се изне­
сат нови данни, които доуточняват или коригират утвърдените по традиция постановки.
Изясняването на поставените в статията въпроси дава възможност да се очертае точната
картина на вътрепшодиалектните различия, основаваща се на съпоставителен материал
от всички селища от изследваната област със старо, местно население.
Обобщението на разгледаните различия показва, че основна е делитбата север-юг, като
във всички случаи определяща е ролята на ’’същинските” ЦБГ от старопланинската част на
региона. Те се разграничават от останалите говори на север и на юг от тях по няколко важ­
ни диалектни особености като: частицата за бъдеще време, рефлексите на стб. t в 3 л. ед.
ч. аорист и извън ударение, по вида на съгласната в 1 л. ед. ч. сегашно време на глаголите
от II спр., по рефлексите на стб. А и h извън ударение. ’’Същинските” ЦБГ са центърът, към
който се присъединяват говорите на север от тях, с които образуват северните ареали. Това
е естествено, тъй като в тази област на север до р. Дунав, се е заселило население от плани­
ната. Най-същественият извод, който поражда и необходимостта от сериозна корекция на
досегашните представи за ЦБГ е. че по отношение на членната морфема за м, р. ед. ч. те са
два типа: с -Тиеш -’ът членни морфеми, като се оформят два ареала - северен и
южен, между които се преразпределят диалектите от старопланинската част.
Резултатът от анализа има значение не само за диалектологията и проблема за
класификацията и типологията на диалектите, но и за изясняването на въпросите, свързани с
формирането на книжовния език. Посочените като залегнали от североизточните диалекти
в книжовния език особености (История 1989: 317-318) не във всички случаи са характерни
за всички тях, както и за ЦБГ като цяло. Така напр. лингвогеографските данни категорично
показват, че полупрегласеният изговор на стб. Т от типа б’ая - бели; гул >ам - гулеми се е
наложил в книжовния език под влияние на ЦБГ и останалите балканските говори, а не от
североизточните диалекти като цяло. В позиция обаче пред шушкава съгласна част от ЦБГ
в западната си част, както и други балкански диалекти като панагюрски и тетевенски, имат
широк ’а гласеж, срв. гр/иинъ, мр’ажъ, а други североизточни диалекти като мизийските и
еркечките имат е рефлекс на мястото на стб. t в тази позиция, напр. грешнъ, мрежъ. Така че
в част от североизточните говори липсва характерният за книжовния език полупрегласен
изговор от типа мляко-млечен. Не във всички североизточни диалекти има напр. мека

389
съгласна пред окончанието за 1 л. ед. ч. и 3. мн. ч. сегашно време на глаголите от П спр.} тъй
като затвърдяването на консонантите е характерно и за редица източни диалекти, така че
мекостта в тази фономорфологична позиция, възприета и в книжовния език, се среща само
в част от тях, Докато мекостта на съгласната пред членната морфема се пази в думи от типа
говедар, път - говедарят/-я, пътят /-я, то в думата ден - денят тя не е характерна напр.
за южната част на ЦБГ и за тетевенския говор. Не във всички североизточни диалекти
окончанието на глаголите от I и П спрежение в 1 л. ед. ч. сегашно време под и извън
ударение е -ъ, -’а, напр.: четъ, върв’ъ. В подбалканските, които са част от североизточните
диалекти, то е -а, -’а, а в еркечкия говор е е. Потвърждават се някои акцентни особености
като отсъствие на отмет на ударението в различни морфологични категории, срв. напр.:
главъ, мумъ//мума\ метъ, метъ; бири, мити.
Резултатите от лингвогеографската интерпретацияна данните отБДАдават възможност
както да се представят вътрепшодиалектните различия в ЦБГ и ареалите на тяхното
разпространение, така и да се доуточни принадлежността на особеностите, залегнали в
книжовния език само от определени, а не от всички североизточни диалекти.

Литература

Бояджиев 1983: Т. Бояджиев, Дряновският говор. ~ В: Дряново и дряновският край, с.

33-43. София.
БДА 1964; 1966; 1975; 1981: Български диалектен атлас. Т. I. Югоизточна България.
Ч. I. Карти. Ч. II. Коментари. Показалци. (Авт. колектив). София. 1964; Български
диалектен атлас. Т. И. Североизточна България. Ч. I Карти. Ч. П. Коментари.
Показалци. (Авт. колектив). София; Български диалектен, атлас. Т. III. Югозападна
България. Ч. I. Карти. Ч. II. Коментари. Показалци, (Авт. колектив). София. 1975;
Български диалектен атлас. Т. IV. Северозападна България. Ч. I, Карти. Ч. И,
Коментари. Показалци- (Авт. колектив). Изд. на БАН. София. 1981.
БДА 1988: Български диалектен атлас. Встъпителен том. (Авт. колектив). Изд. на БАН.
София.
БДА 2001: Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Ч. 1-Ш. Фонетика. Акцентология,
Лексика. (Авт. колектив). Книгоизд. къща „Труд”. София. 2001.
История 1989: История на нововобългарския книжовен език. Изд. на БАН. (Авт. колектив).
София, 1989.
Милетич 1989: Л. Милетич. Източяобългарските говори, (превод от австрийското
издание ~ Виена, 1903 г.). Изд. на БАН, София.
Стойков 1962: Ст. Стойков. Българска диалектология. Изд. „Наука и изкуство”. София.
Стойков 1993: Ст, Стойков. Българска диалектология. Ай „Проф. М. Дринов”. София,
Тетовска-Троева 2004: М. Тетовска-Троева. Делитбата изток - запад в „Български
диалектен атлас. Обобщаващ том”. - Бълг. ез. Na 1,
Тетовска-Троева, Костова, Кяева 1999: М. Тетовска-Троева, Т. Костова, Ел. Кяева. Ятовият
проблем и неговият лингвогеографски аспект. ~~ В: Диалектология и лингвистична
география. София.
Тетовска-Троева 2005: М. Тетовска-Троева. Централните балкански говори в светлината
на лингвогеографските данни в Българския диалектен атлас. - В: Littera scripts
manet. Сб. в чест на 65-годишнината на проф. д.ф.н. В. Радева. УИ „Св. Кл. Охридски",
с. 166-180. София,
Цонев 1937: Б. Цонев. История на блъгарский езикъ. Т. 3. София. 1937.

390
 Борис Парашкевов
СУ „Св. Климент Охридски”

Калки от немски език в банатския български говор

0. Основоположни за изучаването на българския говор в Банат са двете монографии на

Л. Милетич за заселването на католишките българи в Седмиградско и Банат (Милетич
1897) и най-вече за книжнината и езика на банатските българи (Милетич 1900). Половин
век по-късно обстойно описание на техния език с подробен речник публикува Ст. Стойков
(Стойков 1967, Стойков 1968). Лексикалните регистрации на Стойков до голяма степен на­
мират място в коментарите на българския етимологичен речник (БЕР 1971 сл.), а отделни
словообразувателни и етимологични въпроси продължават да вълнуват лексиколозите в
България, срв. например дискусията относно хронологията на прилагателното небески в
статиите на А. Кочева и Л. Селимски (Кочева 1989, Селимски 2004) или етимологическите
бележки на Ив. Дуриданов към лексиката на банатския говор (Дуриданов 2005).
Освен в отделни точки на своите капитални трудове Стойков е представил в четири
самостоятелни статии наблюденията и констатациите си относно румънското, унгарското,
сърбохърватското и немското влияние върху българските нодговори в банатските селища
Бешенов и Винта. През 80-те години на XX в. неговите обобщени виждания за немските
заемки (Стойков 1961) ме подтикнаха да се занимая с тази тема в по-широк аспект. Целта
беше да се изяснят лексикалните въздействия не само в резултат на преките контакти
с австрийската администрация от времето на Мария Терезия и с немски преселници в
Банат от ХУШ в. насетне, но и с носители на хърватския, унгарския или румънския език,
чието многовековно общуване с немскоезични съседи е дало отражение върху техните
говори, а оттам и върху банатския български, озовал се сред конгломерата от езици в тази
област. В актуализиран вид тези мои проучвания, обобщени в монографията „Немски
елементи в говора на банатските българи”, се подготвят за отпечатване в издателството
на СУ „Св. Климент Охридски”, а в рамките на настоящите бележки ще бъдат споделени
някои факти от специфичната сфера на лексикалните и семантичните калки.
1. Наличието на чужди лексикални елементи в една езикова система е неоспори­
мо доказателство за външни въздействия върху нея. Освен в този материализиран вид
чуждоезиковото влияние може обаче да се прояви и завоалирано чрез създаването на кал­
ки. Изградени от домашни коренни и словообразувателни морфеми, те звучат понятно и
не издават, че дължат възникването си на чужди образци. В зависимост от това дали в
резултат на дословен превод се появява нова лексикална структура или към вече същест­
вуваща дума само се прибавя ново значение в лексикологията се прави разлика съответно
между лексикални (или словообразувателни) и семантични калки.

391
 1.1. Универсалността на явлението калкиране е всепризната. При коментара на вклю­
чените в споменатата монография тевтонизми дамша Параход4 и фрейтер ‘ефрейтор’ е
отбелязано, че немските им прототипи Dampfschiff (съставено от Damp/ ‘пара’ и Schiff ‘ко­
раб’) и Gefreiter (субстантивирано минало причастие на днес вече излезлия от употреба
немски глагол freien ‘освобождавам’) имат за свой образец аналогично структурирания ан-
глицизъм steamship и латинизма exemptus, субстантивирано минало причастие на eximere
‘изваждам, освобождавам’, сиреч ‘освободеният (от караулна служба)’. По модела на нем.
Flugzeug ‘самолет’ (букв. ‘летателно устройство) е образувано унг. repulogep (букв. ‘летяща
машина), застъпено във винганското реплеге и бешеновското репл’уг3еп сщ. С оглед на
техните детерминанти (тоест на първите членове на тези сложни думи) нем. Flag ‘полет5 и
унг. repiilo ‘летящ, хвърчащ’ не е изключено в банатския български (по-нататък съкратено
€б.) да е възникнал редкият неологизъм фърчалу ‘самолет’. Бб. удварувам ‘близък съм
с момиче, ухажвам, имам връзки’ отразява или срхрв. udvarati se, или (според Стойков
1968:244) унг. udvarol сщ. (производно от udvar ‘двор), опрени на нем, hofieren (към Hof
‘двор) = jemandem den Hof machen ‘ухажвам някого’, пресъздаващо от своя страна френ.
fairs lacour сщ. Бб. хонвет ‘вид унгарски войник, пехотинец’ е заемка от унг. honved, което
калкира нем. Landwehr ‘опълчение’, съставено от Land, ‘земя, страна’ и Wehr ‘защита’.
Поначало на унгарски са транспонирани множество немски композиции, част от ко­
ито впоследствие са възпроизведени в банатския български говор. Като характерни за
книжовната му лексика Стойков е привел доста примери с посочване на унгарския и
немския прототип (Стойков 1967:462), а в статията си за унгарските заемки в банатския
говор (Стойков 1959:188) под линия изтъква, че в отделни случаи калката може да въз­
лиза пряко към немски. По този начин според него са образувани следните думи (в скоби
се дава само немският прототип): дубреправник’/ дуброправник’/ дубросторник’ ‘благо­
детел’ (Wohltdter), сучна живинъ ‘бозайник (Sdugetier), къшна живинъ ‘домашно живот­
но’ (Haustier), певна година ‘пойна птица’ (Singvogel), преселну рапче ‘прелетна птичка’
(Zugvogel), жара лаг’ъ ‘параход5 (Dampfschiff), жара къпилу ‘парна баня’ (Dampfood),
*
жара свача ‘парна мелница (Dampfmiihle), железин пък3 ‘ж. п. линия (Eisenbahn), зпък
‘влак’ (Zag), претхуртъ ‘предговор’ (Vorworl), липъдърву ‘липа’ (Lindenbaum), учна кни­
га ‘учебник
* (Lehrbuch), читиркЪшък ‘четириъгълник’ (Viereck), главну име ‘съществи­
телно име’ (Hauptwort), временна хуртъ ‘глагол’ (Zeitwort), идин брой ‘единствено чис­
* (Einzahl), самугласник’ ‘гласна’ (Selbstlaut), съгласник’ ‘съгласна’ (Mitlaut), сеубраза
ло
‘образувам’ (bilderi), кЪшачест ‘ъгловат’ (eckig).
Немски изходни успоредици авторът привежда (вж. Стойков 1959:187 сл.; Стойков
1967:429) също за сочнийа пръс ‘показалец’ (нем. Zeigefinger), пръстен3нийа (пръс) ‘бези­
менният пръст на ръката’ (нем. Ringfinger), обштенска къшта ‘община, кметство’ (нем.
Rathaus), огън’гасник’ ‘пожарникар’ (нем. диал. Feierlesch ‘група на пожарната команда’,
застъпено като заемка в бб. файерлеш ‘пожарникар), търпезар ‘дърводелец
* (нем. Tischler
> бб. тъиилер ‘дърводелец, който изработва мебели’; срв. аналогично калкираните рум.
диал. masar, чеш. stolaf. словаш. stoldr, пол. stolarz > рус. столяр, както и бълг. столар).
теча ‘река’ (нем. Fluss), ошкадърву ‘овощно дърво’ (Obstbaum), пуказник3 ‘часовникова
стрелка’ (нем. Zeiger, оттук и бб. цайг’ер/ цагра сщ), прувмден ‘прозрачен’ (durchsichtig),
както и за фразеологичната калка зафалем хубеве (нем. danke schon, възпроизведено ос­
вен това в унг. koszonom szepen, срхрв. fala lepo, рум. multumesc frames).
За. някои от тях немският език е само междинно звено при калкирането на културна
лексика от латински произход, напр. Mitlaut ‘съгласна’ за лат. consonans, Viereck ‘четири­
ъгълник’ за лат. quadrangulus, Бб. книж. верниЛице, което дава в заем, кредитор; лице,
което вярва в бога, вярващ’ застъпва както нем. Gldubiger ‘заемодател’ (за итал.. creditors.

392
 peen. лат. creditor, деятелно име към credere 'вярвам’), така и имащото все още адективна
флексия der Gldubige 'вярващ в Бога’ - в двата случая субстантивация на немското прила­
гателно gldubig ‘вярваш,’ (старинно производно от глагола glauben 'вярвам’)
По формални и семантични белези пряко или косвено към немски лексикални и син­
тактични структури могат да бъдат отнесени също следните думи и съчетания:
гредъгче за ветър ‘вид покривна греда, която свързва гредоред’ (нем, Windbrett, със­
тавено от Wind ‘вятър’ и Brett ‘дъска’);
вишепъте ‘много пъти’ (нем, mehrmals, образувано на базата на mehr 'повече’ и оз­
начаващото кратност съществително Mai ‘път’ с помощта на адвербиалния суфикс -s, срв.
тъждественото в структурно отношение срхрв. viseputa);
главин варуш (по Милетич 1900:466) ‘столица’, полукалка от унг. fdvdros сщ., съста­
вено от fd ‘глава, главен’ и varos ‘град’ като съответствие на ne^Hauptstadt (композиция
с детерминант остар. Haupt ‘глава, главен’ и детерминат Stadt ‘град’);
из главъ ‘по памет, наизуст’ (нем. aus dem Кор/букв. ‘от главата, от ума);
дръскала (Винга) ‘кибрит’, дръскалк
*а (Бишнов) или дръскалу ‘клечка кибрит’ - по
образец на нем. книж. Streichholz или нем. диал. Reibholz (съставени съответно от основа­
та на глаголите streichen ‘трия, търкам’ и reiben сщ. и Holz ‘дърво, дървесина’), срв. дефор­
мирания застъпник на второто като заемка в рум. диал. rawelt (Банат) ‘кибрит’ (Арвинте
1971:102,119; ДАР 2000:353);
заслужавам/ заслужвам ‘придобивам, печеля’ (нем. verdienen сщ., префиксално
производно от dienen ‘служа’, срв. аналогично срхрв. zasluzivati);
(Исусуву) небуутаден’ ‘Възнесение Христово’, което по мнение на И. Щуц (Шуц
1974:140) в морфологичния си строеж напомня повече нем. Himmel-fahrts-tag, отколкото
хрв. Uzasasce сщ.; всъщност като прототип напълно задоволява и нем. (Christi) Himmelfahrt
‘Възнесение Христово’ (съставено от Himmel ‘небе’ и Fahrt ‘отиване, пътуване’, срв. и ана­
логично структурираното унг. Mennybemenetel сщ.), тъй като изгласът на композицията
-ден’ не калкира -tag ‘-ден’ в разширеното немско означение за същия религиозен праз­
ник, а влиза в състава на отглаголното съществително утаден’ ‘отиване’, производно от
утадем/утваждем ‘отивам’;
меткош ‘коминочистач, според Стойков (Стойков 1967:429) „по унг. kemenyseprd’,
но с оглед на своите съставки kemeny ‘комин’ + sepro ‘метящ’ (към глагола seper ‘мета’)
унгарската дума отразява някоя от равнозначните немскоезични композиции,
напр. австр. Rauchfangkehrer, южнонем. Kaminfeger, Kaminkehrer, Schlotfeger, нем.
книж. Schornsteinfeger с детерминат -kehrer/ -feger - деятелно име към регионално
диференцираните глаголи kehren ‘мета’ и fegen сщ.;
менъща ‘железопътна стрелка’ (австр., дунавскошваб. Wechsel сщ., германска по про­
изход дума със значение ‘смяна, обмяна’, която, от друга страна, като финансов термин
в смисъл на ‘плащане по менителница; менителница, полица’ от XIV в. калкира в се­
мантично отношение итал. cambio букв. ‘смяна, размяна’ и като заемка е застъпено в бб.
вексел/вексла ‘полица’);
сутршнъ ‘изток’ (нем. Morgen ‘утро, сутрин; изток’);
сътможин ‘всемогъщ’ (срхрв. svemocan, нем. allmdchtig, възпроизвеждащо лат. om­
nipotent род. п. omnipotentis, което е съставено от omni- ‘все-’ иpotens ‘можещ; способен,
сегашно причастие на изчезналия глагол *potere ‘мога’);
тънкусерци ‘диария, дрисък’ (нем. Diinnschiss, употребявано като груба просторечна
дума, съставена от dtinn ‘тънък; рядък, разреден’ и Schiss ‘изпражнения’, апофонично про­
изводно от глагола scheiften ‘сасаге’);

393
 3. Настоящите бележки и уточнения относно част от калките в банатския български
говор идват само в потвърждение на това, че опитът на Ст. Стойков да се ориентира в
преплетените лексикосемантични взаимоотношения в ареала заслужава безспорно приз­
нание. В края на изложеното дотук те същевременно са повод вниманието съвсем накрат­
ко да се насочи към третирането на ономасиологичния феномен калкиране в българската
лексикография, Проблемите, които той поставя в семантично и словообразувателно отно­
шение, са предизвикателство за лексиколога и етимолога. Нерядко наличната, структура
и/или регистрираното значение се приемат за даденост, без да се проследи евентуалният
чуждоезиков подбудител за тяхната поява - задача изключително в компетенциите на
етимологичните речници и на етимологичната справка в тълковните речници. В БЕР още
в т. I относително добре са пояснени някои означения от българската граматична тер­
минология, чието оформяне има трояк характер: заемки (напр. фонетика, морфология,
синтаксис), семантични калки (напр. лице, число, време) и словообразувателни калки.
Гръцко-латинските образци на последните са показани при проникналите главно чрез
руски подлог, сказуемо, падеж (без обаче да се изтъкне разширената семантика на думата
като финансов термин в съответствие с нем. Fdlligkeit ‘падеж’, производно чрез fallig ‘с
настъпил срок на плащана или погасяване’ от Fall ‘падане, падение, граматичен падеж’),
включително при наименованията на падежите винителен, дателен, звателен, родите­
лен (под име фигурира неосъществена препратка към именителен падеж), при причас­
тие (с отграничаване от омонимния религиозен термин), при наречие като част на речта
(към което неоснователно се препраща от омонима наречие ‘диалект’, вместо да бъде въз­
веден към гръд. бшХвктод ‘разговор, говор, наречие’). Без анализ е оставено междуметие,
отбелязано сред префиксациите с между и отразяващо лат. interiectio букв. ‘подхвърляне
помежду’, а глагол е представено като презает от руски старобългаризъм ‘дума’,
без да се изтъкне функционирането му като семантична калка на гьрцизма ргща ‘дума;
глагол’, въздействал по същия начин и върху лат. verbum ‘дума; глагол’.
Ако се абстрахираме от бележката под благ за наличието на „множество двуосновни
производни, срещани в книжовния език, наследени предимно отч, сл. или стбълг., повечето
от които са калки от гръцки” (без да се спомене, че става дума за гръц. си- ‘благо-, добро-’,
срв. евангелие, Евгения, трансформирани на български с благовестие, Благородна), други
разтълкувани калки са например влияние, впечатление, мировъзрение, мироносица,
мирова скръб (приведено под миров, при което по отношение на мирови ‘мирови съдия’
трябва да се отбележи, че то не е калка в истинския смисъл, а адаптация на рус. мировой,
както часови вместо часовой). Частични са поясненията към влак ‘железница’: „заето от
чеш. vlak, вероятно през първите години след Освобождението от чешката интелигенция в
България”. Чешката дума обаче е неотделима от нем. /изтеглене; тяга; ход; течение; черта’
(старинно производно от нулевата отгласна степен на ziehen ‘тегля, влача’), разширило
значението си с ‘влак’ по образец на английския романизъм train - френ. train (> бълг.
остар. трен), девербатив към trainer ‘влека, тегля’ (< нарлат. 4raginare сщ., разширение
към tragere, успореден облик на лат. trahere ‘тегля, влача’, към чиято минала причастна
основа възлиза прототипът на бълг. трактор). Данните за минога ‘риба Petromyzon
fluviatilis’ са сведени до миграцията на думата: „Заето от рус. минога също, което е заето от
хол. negenoog или срдолнем. negendge също”. По такъв начин недоизказана остава тъкмо
нейната етимология, защото вместо да се препраща към немското издание на речника
на М. Фасмер, е могло неговият основан главно на Фр. Клуге семантичен коментар за
наричаната днес на немски риба Neunauge букв. ‘деветоок’ (немски облик на посочената
в БЕР нидерландска и долнонемска сложна дума) да се резюмира: наименувана така,

396
 понеже отстрани на главата освен око и ноздра има седем хрилни отвора, изглеждащи
общо като девет очи,
Съвсем накрая ще отбележа, че за съжаление нито сред многобройните производни
под вяра, нито в самостоятелна речникова статия, фигурира заслужаващото специално
внимание странно на вид име от среден род верую. То впрочем е приведено в етимологичния
и правописен речник на Ст. Младенов с пояснението „в сжщн. стб. гл. 1. л. ед. сег.
рус. цслав. върую = лат. credo вЬрвамъ, символъ на вкрата” (Младенов 1941:93). Към него
обаче е наложително да се добави обстоятелството, че старобългарското субстантивирано 1
л. ед, ч, на глагола рЛрнтн 'вярвам' калкира фактически гръц. пилено ‘вярвам’ като глагол
и ‘верую’ като съществително, срв. словосъчетанието то oupBoXov тт]§ nioreog ‘символът на
вярата’. Става дума за съставения по време на първия Никейски събор (325 г.) „Символ на
вярата” - формула, съдържаща първоначално осем члена и допълнена на Цариградския
събор (381 г.) с още четири. Лексикализираната глаголна форма верую е получена чрез
обособяване на началната дума в черковнославянската версия на Символа: Верую во
единаго Бога... (днес: Вярвам в един Бог...), водеща началото си от гръц, Пилена eig evav
0edv... В латински това въведение звучи Credo in unum Deum..., откъдето чрез аналогично
субстантивиране на credo (I л. ед, ч. сег, вр. на споменатия по-горе във връзка с 66. книж.
верния’ латински глагол credere ‘вярвам, доверявам се *) в западноевропейските езици се
разпространява източникът на чуждицата кредо. В БЕР тя е лематизирана и едва при нея
верую се появява като синоним или като лексикален еквивалент: кредо книж. ‘верую’.
След всичко казано заключението като че ли се налага от само себе си: както при кал­
ките, така и при заемните не е излишно по възможност да се излиза извън схематичните
рамки на словната миграция, за да не бъдат игнорирани любопитни факти от историята
на думите и да не се спестяват сведения за морфосемантичния им развой, които в крайна
сметка разкриват мотива за тяхното възникване или заемане.

Литература
Арените 1971: Arvinte. V. Die deutschen. Entlehnungen in den rumanischen Mundarten (nach
den Angaben des Rumanischen Sprachatlasses). Berlin.
BEP 1971 сл.: Вл. Георгиев и др. Български етимологичен речник. I-VI (а - словар2).
„Издателство на Българската академия на науките”, София.
ДАР 2000: Gh. Bulgar, Gh. Constantinescu-Dobridor. Dictionar de arhaisme regionalisme,
Editura Saeculum I. 0., Bucure^ti.
Дуриданов 2005: Дуриданов, И, Етимологически бележки към лексиката на банатския
говор, - В: Езиковедски приноси в чест на чл.-кор. проф. Михаил Виденов.
Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 421-426.
Кочева 1989: Кочева, А За българското диалектно небески. - БЕ, XXXIX, No 3. 221-222.
Милетич 1897: Милетич, Л. Заселването на католишките българи в Седмиградско и Ба­
нат.-■ СбНУ XIV, 284-543.
Милетич 1900: Милетич. Л. Книжнината и езикът на банатските българи. - СбНУ XVI-
XVII, 339-482.
Младенов 1941: Младенов, Ст.. Етимологически и правописен речник на българския
книжовен език. „Христо Г, Данов”, София.
Селимски 2004: Селимски, Л. Прилагателното небески в банатския говор и у българите
католици не е архаизъм, а нововъведение, - БЕ, LI, No 4, 59-63.
Скок 1971: Skok, Р. Etimologijski rjecnik hrvatskoga ili srpskoga jezika, I-Ш. Zagreb.

397
Стойков 1959: Стойков, Cm, Унгарски заемки в банатския говор. - Език и литература,
XIV, ЙЗ, 179-190.
Стойков 1961: Стойков, Ст. Немски заемки в банатския говор. - Език и литература, XVI,
№ 6,19-29.
Стойков 1967: Стойков, Ст. Банатският говор. Трудове по българска диалектология, III.
„Издателство на Българската академия на науките”, София.
Стойков 1968: Стойков, Ст. Лексиката на банатския говор. Трудове по българска
диалектология, IV. „Издателство на Българската академия на науките”, София.
Тамаш 1966: Tamas, L. Etymologisch-historisches Worterbuch der ungarischen Elements im
Rumanischen (unter Beriicksichtigung der Mundartworter). Budapest.
УИЕР 1967: A magyar nyelv torteneti-etimologiai szotara. 1-1П, Akademiai kiado, Budapest.
Хадрович 1985: Hadrovics, L. Ungarische Elemente im Serbokroatischen. Akademiai kiado.
Budapest.
Шуц 1974: Schutz, J. Bemerkungen zu einigen Festtagsnamen der Bulgaren im Banat. - B:
Езиковедски изследвания в памет на професор Стойко Стойков. „Издателство на
Българската академия на науките”, София, 137-140.

398
 Етнолингвистика
Сабина Павлова
Институт за български език - БАН

„На Червен Гергьовден”

Основните научни занимания на проф. Йордан Пенчев са естествено съпътствани от

редица анализи на лексикалната семантика. Аналитичният му поглед към значенията
и употребите на отделни думи в родния ни език, пречупен през призмата на синтаксиса
и структурния анализ, беше неоценима помощ при разрешаване на проблеми за
представянето им в разработките на многотомния тълковен Речник на българския език.
Неговите консултации улесняваха нас - лексикографите - в стремежа ни освен научното
представяне на лексикалната структура на думата да успеем да предадем и „аромата”
на езика. Ето защо ми се иска чрез дефинициите на думите в езика, чрез изразите, които
ги илюстрират да надникна в екстралингвистичното, което се крие зад тях. И нека това
„надникваш” бъде поклон към паметта на Й. Пенчев. Обект на анализа са типични думи
и изрази с ядрен компонент „Великден” и „Гергьовден” като зад значенията и употребите
им ще се опитам да разкрия отношението на народа ни към тези празници.
“Червен, червен Великден / зелен, зелен Гергьовден”. Така се пее в българските
народни песни, така казват майките на децата, когато подготвят двата най-големи
празника за християните - Великден и Гергьовден. Тези празници бележат основната
идейно-философска постановка на християнството. Великден (или както се нарича
според канона ~ Възкресение Христово) е денят, когато се празнува символа на великото
Божие благоволение - човек да бъде дарен с безсмъртие и да получи вечен живот, който си
подготвя приживе чрез земните си дела. Или, както е казано: „който е вършил добро, ще
възкръсне за вечен живот в добро, който е вършил зло, ще възкръсне за осъждане”.
Българинът преосмисля тези думи горе-долу така: „Човече, помни, че си дарен с вечен
живот и си отговорен за делата си. Бог ще въздаде всекиму заслуженото”. Това е вероятно
мотивът българинът да казва: „Много е праведен. Господ го прибра на Великден”, сиреч на
този свят ден, който изразява всъщност възкресението, вечния живот и победата над смъртта.
Ето как вярата на българина го издига към всевечните добродетели и принципи за добро и
борба със злото. Неслучайно този празник е единствен в религиозно-обредния ни календар
с разпространено за пялата ни езикова територия само едно название - Великден.
В речника на Н. Геров думата великден е тълкувана така: „Възкресение, празник
за спомен как е възкръснал Христос”. След дефиницията има описание на моралната,

399
 духовната страна на празнуването му. Тя е подчинена на изразяване на почит към всички
онези, които са проявили мъдрост и доброжелателност в живота на човек ~ родители,
майстори (научил те е на занаят, дал ти е хляба в ръцете). В Геровото описание е отбелязан
и битовият елемент на чукане непременно с червено яйце и подаряване на червено яйце
на гостенина. В това откриваме прастара универсална символика, Яйцето означава
изначалната материя. Оттук то се преосмисля като символ на живота.Червеният цвят
в българската символика съдържа в семантиката си противоречивостта на битието. Той
е основен цвят при изгрев и при залез слънце; той е багра на раждането (кръвта) и на
изпепеляваното, свършека (огъня) (Д. Петканова, 41-44), Затова великденските яйца са
предимно червени - символ на живот, който е непрекъснат чрез възкресението и е сила
на силите, дадена от Бога. По този начин тази древна символика се пренася в празника и
езиково го маркира с думите „червен, червен Великден ,
Древна символика може да се открие и в поговорката Ден за ден - дойде Великден”,
както и в развитото в диалектите самостоятелно значение на названието на празника,
употребявано в съчетание с числително име ~ ’година от живота на човека’. Срв. в Речника
на българския език (т. II): „■ Но на каква сте възраст? - Та то се вика на сто великдена”
(К. Христов, Чеда на Балкана); „ЧичоДуро беше прекарал- четиридесет великдена” (Ст.
Младенов, Български тълковен речник).
Това значение, запазено в диалектите ни разкрива как начало, развитие и достигане
на ново начало - цял цикъл от живота на човек - се измерва по настъпването на този
празник ~ единственият - изпълнен с толкова много живот.
Уникалността и първостепенната важност на празника Възкресение Христово в живота
на българина откриваме и в израза „Всеки ден не е Великден”, който значи „не можеш да
имаш винаги радост или удоволствие; те са уникални, както е и този празник в начина ни
на честване и изразяване на радост и пречистване
Друго потвърждение на възприемането и тълкуването на празника от българите като
уникален и изключително значим се открива в устойчивите изрази със значение за голямо
щастие или нещастие в живота. Напр. най-лошата клетва е Да не завариш Великден”
в смисъл ,да умреш; да не дочакаш светлината на вечния живот”, А изрази на съкровена
надежда и пълно щастие, които съдържат името на празника са напр. До ще Великден” в
смисъл „ще успея; и за мен ще настъпят щастливи дни на радост и сполука” или Додил съм се
на Великден” - „изключително успял съм, много ми върви в живота, голям късметлия съм”.
Връзката на двата празника като най-важни в идейно-философската постановка на
християнството, свързани с тайната на битието (живот / смърт) е изказана и в друго популярно
и широко разпространено фолклорно песенно двустишие Дошъл е свят ден Великден, /
Великден още Гергьовден” с вариант Динен ден си е станало, / Великден още Гергьовден”.
Гергьовден календарно е близо след Великден. И двата празника са предшествани
от няколко подвижни празници, отбелязвани с първите признаци на съживяване на
природата, с периода на пробуждане и очистване от зимното обездвижване, от „временната
смърт и застой”. Те маркират кулминацията, която довежда до раждането на новото,
жизненото и светлото. Маркират светлото начало на традиционното разделяне на годишното
време ™ сезонно: на есенно-зимно и пролетно-лятно. В това деление се проявява идеята за
двойствената същност на заобикалящия ни свят и на живота в него. Тя е преосмислена и
семантично изразена в отношенията, качествата и елементите на основните опозиции живот/
смърт, младост/старост, мъж/жена, светлина/мрак, слънце/ луна, небе/земя, огьн/вода, лято/
зима, сеигба/жътва, добро/зло (Р, Попов, 9-12). Това мотивира и определяне на празника
на свети Георги, победител над злите сили (материализирани в змей-злодей), да се чества
в дните непосредствено след Великден, след възкресението. Светецът воин и победител

4Ш
 над злото е млад, силен, лъчезарен и мъдър. Затова той се изобразява в православната
иконография винаги на бял кон. Белият кон извиква в паметта ни универсалната
индоевропейска символика на беляя цват - ‘светлина, соларно начало, младост, вечен
живот божественост и победа над мрака’. Този начин на изобразяване ни препраща и към
асоциация с легендите от пантеона на древните славянски божества, според които богът на
доброто и светилната ~ Свентовит - побеждава силите на мрака, яхнал непременно бял кон
(Р. Попов, 92). Неминуемно си припомняме и конят, който според митологията на траките
извеяща на по-високо духовно равнище (Кратка енциклопедия „Тракийска древност’).
На битово равнище живот и радост има, когато човек е положил усилия и е постигнал
материално и духовно благо. Началото на пролетта е момент в житейския цикъл на
българина (като обитател на умерените ширини), когато именно човекът трябва да
разбуди физическите си сили, да предизвика добра воля и мисъл за сеитба, за да пожъне
богата, здрава реколта. По това време светът се оцветява и зеленото е първата цветна
багра след половингодишната сивота и мрак. Оттук древното семанитчно натоварване на
този цявт като израз на „плодородие, свежест, здраве”.
Според житието на св. Георги светецът има двойна покровителствена роля: над
животновъдите и пастирите (защото по време на мъченията си едно от чудесата, които
е извършил е било да възкреси вола на беден селянин, който нямало с какво да дооре
и как да засее нивата си) и над войните (заради мъжеството, силата и справедливостта,
проявени при убиване на змея-злодей - чудо, извършил след смъртта си).
Вероятно сложната и натоварена символика на образа на светеца езиково не е
предизвикала богатство от изрази и многозначност на лексемата гергьовден.
Символиката, свързана с поредица от обредни действия при почитане на празника на св.
Георги, изразява: жизненост и развихряне н&мпадите сили-з българската народна традиция
е демонстрирано напр. с люлеенето на моми и момци на люлки; трудолюбие, здраве, сила за
работа (трънчетата за събуждане на този ден). Затова названието на празника намираме
само в два фразеологизма: „Трай, конъо, скоро е Гергьовден!' с първо буквално значение „ще
има зелена тревица и паша и за теб”. Второто значение на по-абстрактно семантично равнище
е .дмай търпение, човече, усилията ти не са напразни, ще успееш”.
Другият израз е „на червен Гергьовден” и означава „никога”. В него езикът ни
изключително синтезирано изразява смисъла и символиката на празника и го свързва с
Великден.
Така че, когато четем тълковни речници, зад дефинициите на думите и зад типичните
съчетания, в които те участват, замисляйки се, можем да видим ясно светоусещането на
народа, който говори съответния език.

Литература
Геров, Найден. Речник на блъгарский язик. Т.1-У1.[Фототипно изд.] С., изд. „Бългорски
писател”, 1975.
Младенов, Стефан. Български тълковен речник. Т. IА-К. С.,1951,1126 с.
Кратка енциклопедия „Тракийска древност”. Отг. ред. Димитър Попов. С., изд. „Аргос”,
1993, 316 с.
Петканови, Донка. Средновековна литературна символика. С., изд. „Време”, 1994,142 с.
Полов, Рачко. Светци близнаци в българския народен календар. С,, Изд. на БАН, 1991,176 с.
Речник на българския език, т. II (второ допълнено и преработено издание). Ред. Лилия
Крумова-Цветкова. С., АИ „Проф. Марин Дринов” и ЕТ „ЕМАС”, 2002, 768 с.

401
 Зоя Барболова
Институт за български език - БАН

Престилката през призмата на българския език

Всеизвестна е библейската легенда, според която, след като изяли ябълката, Адам
и Ева покрили гениталите си с по един смокинов лист, който естествено се превръща в
първата,дреха” на човека или по-скоро в прототип на престилката. Несъмнено е прав К.
Мошински, според който: „Сред облеклото, предназначено за покриване на тялото, най-
старото, а същевременно и най-примитивно е престилката. В различни територии на
света, между другото на големи пространства в Африка и в някои краища на Южна Азия,
облеклото от рода на престилката, което е или украшение или покривало на срамните
части, днес още е единствено облекло.” [Moszynski, 1967:429].
Като елемент от облеклото, престилката1 (както и забрадката) и днес е универсална, но
при тлар. цивилизовани народи функцията й вече е само да предпазва другото облекло при
някои трудови дейности. С тази цел тя се използва и от съвременните българи. В миналото
обаче, е била особено важна, тъй като е задължителен елемент не само при двупрестилчената
носия, а при почти всички разновидности на българския женски национален костюм.
Това намира ярък израз в българския език, където имената за престилка формират
самостоятелна група в рамките на обобщаващия лексико-семантичен кръг „облекло”, който
от своя страна представя част от огромния лексикален корпус, отразяващ материалната
култура на българина.
По-голямата част от тези имена вече са представени от Т. Бояджиев, който ги
разглежда предимно от лингвогеографско гледище, като мимоходом обръща внимание
и на обстоятелството, че в основата на тези имена „лягат някои особености в направата,
кройката и тъканта” [Бояджиев, 1967:70] на престилката. Тези особености са изключително
важни, тъй като те изразяват основните белези на традиционната българска престилка.
Ето защо тук ще се опитаме именно от този аспект да разгледаме по-подробно имената,
отнасящи се към понятието „парче плат, което се спуска отпред върху полите на други
дрехи от женския национален костюм”. Опирайки се на когнитивния метод ще се
опитаме да извлечем информацията, натрупана в следствие от комулативната функция2
на имената за престилка, която ги превръща в носители и източници на национално-
културни сведения.
1. Съдейки по картата на Т. Бояджиев [Бояджиев.1967: 74] на имената, отнасящи се
към понятието „престилка”, най-широко разпространение има обобщаващото название

* В работата се разглеждат само имената на предната престилка.

4)2
престилка /Лом; Котл.; Тр.; Провад,; Риш, Шум.; Копривщица. Тахтаджик и Домуздере, Дедеаг.; Краевц
поради което, верОЯТНО,
Благ.; Грашггоао, Белогр.; Г.Липшща, В. Търн.; Трънчовица, Ник.; Сия.; Тутр./,
е възприето и в книжовния език още през Възраждането. В диалектите то е познато в
различни фонетични варианти, породени от промени на гласната в коренната морфема,
където тя се явява в различни отгласни степени: -апел-: престелка /Разл,; Чепино; Крум.;
Ивайл.; М. Търн,; Гюм.; Карамасли, Бабаеек.; Дервент, Дедеаг.; Строс, Виз./ [престелка /Ятрос, ВизенД
престелкъ /Беломорци, Добрич./]; -стъл-: престълка /М. Дервент, Димот./; -стил-: престилка
/Банат/ и -сл-: преслйка // преслйка /Габрово, Ксаит,/. Гласната в префикса пред тези коренни
морфеми също варира: пришйлка /Черна, Сев. Добр.; Паскалевец, Трън./ [прйстилка /Мандър,
М. Азия; Тихомирсво, Ст. Заг./; Пристелка /Н. село, Вид.; Дервент, Дедеаг./; Прйстелкъ /Съчанли,
Гюм./]; Прастйлка /Градище. Севл,; Козичино, Помор.; Кривия, Разгр.; Русаля, В. ТърнЦ ПрЪСтйлка
/Златоград/; пръстелка /Юпитер, Кубр./J Прашглкъ /Янурен, Суфл.; Бург./; праслика /Габрово,
Ксант,/. Фонетични промени търпи и суфиксът: престелка и прес/палкЪ /Разл.; Благ./.
Вариантите с облик -стел- на коренната морфема вероятно са по-архаични по отноше­
ние на еднозначните формации от същия корен, но с други отгласни степени. Основание за
това предположение дава наличието на формацията престел /Род./ - със същото значение,
производна от вторичния глагол престеля (< стеля), станала в последствие основа за обра­
зуване на престелка, която с течение на времето придобива различни фонетични варианти.
Наличието на варианта престелка при кримските българи, живеещи днес в Сенай (селище
по поречието на р. Кубан в Краснодарска област /Русия/) - едни от първите български пре­
селници в бивша Русия, също говори, че той е първичен, а престилка и другите фонетични
варианти са вторични.
От същата основа са образувани и словообразувателните синоними: престелца /М. Тър­
ново/ - със суф. -да и престел. ник /Одрин.; Еникьой. Узунк./ [пресстеник /Булгаркьой, Малг./;
прастеник /Яйяя Гюню, ИТрак,/ (с изпадане на л пред суфикса)] - със суф. -ник, които, по
всяка вероятност, са по-архаични от словообразувателния вариант престелка.
Обликът -стел- на коренната морфема се запазва и в името застелка /Вресово, Айт./
[засмз /Стралджа, Ямб./], образувано от вторичния глагол застеля.
В диалектите се открива още един словообразувателен вариант на престилка: брустела
купешка престилка’ /Варвара. Ай./. Предполага се, че е зает от гръцки, където е фонетичен
вариант по-рано заетата от български дума престилка, като българската представка пре-
или при- е видоизменена според законите на гръцки език на бру-. Суфиксът -а, обаче
не се среща в други названия за денотата „престилка” от този корен. Върната отново в
български под облика брустела, тази формация навежда на мисълта, че някога е имало
и словообразувателен вариант *престела или пристела, който с течение на времето е
изчезнал, а на негово място се е появили други - със суф. -ка, -ца и -ник.
Мотивиращите основи на тези формации - префигирани глаголи, образувани от пър­
вичния глагол стеля (сто. гтштн) - показват една от характеристиките на престилката,
а именно, че тя ‘се престел1я1 [пристел/я1, прастел/яб застел1я[\ от кръста надолу върху
полите на другите дрехи’.
2. Престилката се прикрепва чрез специални връзки, които се връзват, опасват, пря-
гат около талията. Този факт е намерил израз в редица названия с мотивиращи основи

г Кумулативна функция - „фкксация, съхраняване и предаване на немалък обем информация за постигнатата

от обществото действителност.” [Верещагин, Костомаров, 1990:81.]

403
 от посочените глаголи и техни производни: връцусркъ /Стралджа, Ямб./ (< връзвам), преврдка
/Н.Г., IV, ззб/ (< превръзвам), замазка /Н.Г., И. 53/ (< завязвам), повееха /Кожчене, Помор./ (<
повязвам /или повеся // повесзамп; уапаска /Златоград/ (< опасвам); опашалка KfywiJ (<
опасвам със с>ш пред суфикса -алкар запъскъ /Д. Студена, Белен./ (< записвал); препаска
/Доспят; Добралък, Пловд.; Бръшен и. Кочан. ГДелч./, препасах /Любча и Чавдарица, Девин.: Дрънча. Г.
Делч./ И ПрвпасОЛНик /Смол,; Ялцина, Де&; Орехово, Асен.; Лилково. Пловд./ [првСОЛ НПК /Ягодина,
Дев./] (< преписвам + -ка, ~ак, -алник) а по тласка Домашно изработена престилка’ /Зла­
тоград; Ард,; Доганхисар, Дедеаг,/ (< подписвам); прегач /Загоричани, Кост.; Кукуш; Петрич; Любеница,
Сандан.; Куфалово. Солун.; Мариов./ [прегач /ЮЗВ/. пригач /Кукуш; Сандански; Петр./, Пръгач /Кукуш/,
прягач^Е.Г., IV, 393/] И опрееач /Ресильово r Овчарци. Дупн.; Брезн.; Радой.; Говедарци, Сам.; Ихт.; Голеш
и Коищща, Год./ [упрвгач /Д.Баня, Ихт./; ОПрягач’ /Н.Г., II, 377/], опрегачка /Царибр.; Банище, Перн.;
Станьовци, Брезн,/ \упрегачка /Н. Г., V, 447'1, опрегл’ача /Ярловци и Лева река, Трън./ [прелачка
/Н.Г./; опрлачка /Пирот/; опрЛат /Н.Г/| (< впрягам < впрягам), запрега /Милослашщ, Трън./
И запрегач /Вран./, запрешка /Негушево, £л. Пел.; Соф.; Горочевци, Трън./ [зъпреШКЪ /Лозен, Соф./]
запрещка и. запращяа /Н.Г., П, 1И. 108/] (<запрегна, запрягам}.
3, Възможно е формацията опретш /Васильовод Соф./ с варианти опрешка, опрешка,
опрежка /Годеч.; Соф.; Пера; Тръл.; Брезн.; Радой.; Г. Пасарел, Самок.; Дупн.; Владисловци, Слив./ И
упрешки /Разбоище, Царибр./ да е производна от прегач, но по-вероятно тук е фиксирано
мястото, където се поставя този вид престилка - „отпред, отпреж”, за разлика от другия
вид, който при двупрестилчената носия е отзад. На тази мисъл ни навежда наличието
на името zadie ‘задна престилка’ в румънски3, която без съмнение е заето от български,
където ^ече не съществува, но оно е имала същото значение. Тази ситуация показва, че
някога ъ български обобщаващите имена за предна и задна престилка са били съответно от
наречията пред и зад. Освен тош, в книжовната форма на руски език един от синонимите
на фартук е поредния, чиято вътрешна структура съвпада с тази на българската опретка
// опрешка.
Този признак, че този вид престилка се поставя отпред, е отразен и в други названия,
мотивирани с някои предни части на тхлото като: скута, пресколенка и т.н, на които ще
се спрем по-нататък.
4. Българката е използвала различни тъкани, но до появата на фабричните платове,
както е известно, са се използвали само домашно изработени, Начинът на тъкане опре­
делял веда на плата, който от «своя, стрна се свързвал с неговото предназначение ™ за
облекло (съответно за горни и долни дрехи, пояси, забрадки, престилки), за постелки,
завивки и т.н.
По принцип престилките се тъкали от вълна, при това най-хубавата. Ето защо, когато се
появила меката вълнена прежда тефтйк (обикновено внасяна от Европа) първоначално
се използвала за бродиране на забрадвй и престилки, а впоследствие от нея тъкали вид
престижа, която била наречена със същото име - тифтйк /Котел/. Но за работа, особено на
полето, българката 'тъкала и престилки от долнокачествена вълна: дреб’анка ‘престилка,
тъкана от „дреб” ’ /Белен./. От груба вълнена тъкан е и йамурлушка престилка /Котл./? т.е.
от тъкан за или като „ямурлук”. Верохтно за здравина в конопена престилка /Тр./ са

5 Където ойаче се среща и като название на предгата престилка, [вж.: Mihail, 1978:88].

404
 добавяли „конопени” нишки. От памук е направена тирена ута ‘престилка от два плата с
тъкани „късани” мотиви в долния край’ < тире ‘дебела памучна прежда * (< тур. tire).
От лексикалните дефиниции на някои названия става ясно, че е имало копринени и
ленени престилки, но това не е намерило израз в мотивиращите основи на названията.
5. Необходимостта от различни платове стимулира развитието на тъкачеството. Освен
разнообразни материали непрекъснато се търсели и прилагали различни техники на
тъкане. За една част от тези, които е познавала българката, разбираме от имената за
престилки: блйзнава (Футата йе по-тбнка, блйзнавата йе по-дебела’ /Коставдово, Велгр./,
направена от близнаву ‘вид плат, който се тъче „.две жички в зъб”, два реда черен вътък и
три реда червен’ /Ген. Иязово, Топол,/; склупена уста ‘престилка с червени и бели квадрати’
/Банско/ е приела името на едноименния начин на тъкане; корейка ‘шарена престилка,
тъкана от вълнена прежда, при която шарките си изработват със специална,дсор а” ‘дъсчица,
С КОЯТО правят шарки на *тъкан /Доброслазци, Соф.; Тръстеник, Плев.; Свищ.; Велен.; Г. Ор.; В.Търн./.
Престилката коравка, наричана още кураз’ана престилка е от твърд като Дамаската
плат, донасян от Цариград /Жеравна, Котл./, но името явно е пренесено от по-стара домашна
престилка, която, подобно на коренна, била направена от твърд „корав” плат и изработени
с „кора” шарки (срв, коравец ‘*пояс /Н.Г., 4,173/; кдракъ ‘шарена, везана яка на риза /Кратово/).
Вероятно от същия корен с друга отгласна степен е и името каруга [според БЕР, 2,
628] ‘престилка, но от набито тъкан плат, поради което е твърд като „кора” Други начини
на тъкане са фиксирани в имената изр’аванка /Масларево, В. Тьрн./ и изривана престилка
/Масларево и Паскалевец, В. Тьрн./ ‘вид бито тъкана престилка с „изривани” ‘* изрязани нишки
от вътъка’ и бапчънъ пристйлкъ ‘традиционна троянска престилка, изпълнена в техника
„бапчено” *. Специална техника на тъкане е прилагана при кичена престилка чието
„кичене”, се оформя от ‘брани /дигани/ при тъкането орнаменти по двата отвесни края’
/Сил.: Провад./.
Възможно е названието тканйца ‘престилка от гъсто и набито „тъкан” плат’ /Правец,
Ботев/ да е израз на разграничаването на тази престилка от домашно тъкан плат от
другите, направени от купешки, фабричен. Но основата на името може да се свърже и с
глагола „тикам”, който означава един начин на тъкане, а именно чрез силно ,,/в/тикане”,
т.е. набиване на вътъка (тканйца < ткан < тикан < /в/тикам // втиквам). Логически
втората версия изглежда по-вярна и се потвърждава от обяснението „гъсто набита тъкан”
в лексикалната дефиниция. Същевременно като се има предвид, че мотивацията на името
отразява една характерна черта на денотата, то едва ли в случая, това че престилката е от
домашно тъкан плат, има значение, при положение, че всички дрехи до определен момент
са били именно от домашно изработени тъкани. Основание за приемането на втората
версия ни дават и другите имена, при които мотивиращата основа също експлицира
конкретен начин на тъкане.
Престилките от купен фабричен плат се означават по два начина: а) чрез заимствани
имена като: брустела, маса, фартух и производните от него (вж. по-долу) и др. и б) чрез
суфикси, напр.: футела ‘сатенена престилка
* /Стоб, Дупн./ за разлика от фута 1) ‘широка
престилка от два плата, съшити хоризонтално’ /Мурсалевс и Бобошево, Дупн./; 2) ‘престилка от
домашно тъкан плат’ /Голяма Фуча, Дули,/. Тази особеност се разбира само от семантиката на
съответните думи.
6. Наличието на различни начини на тъкане се свързва предимно със създаването на
нови орнаменти. Това особено важи за платовете, предназначени за престилки, които често
се украсявали чрез втъкани разноцветни мотиви. Най-разпространени от тях са ивиците

405
 и това е отразено в имената: правулка 'престилка с „прави” шарки, т.е. с райета1 /Г. Ор./;
пътеченка ‘гъша престилка с втъкани напречни или надлъжни зигзаговидни шарки,
подобни на „пътечки”’ /Самуилово,Слив./; крияулка /Гулица,Вари./ и крива престилка ‘черна
престилка за булка с отвесни сиви или сини „криви” райета1 /Козичино, Помор/.
Наред с райетата, широко разпространени били каретата, наричани: кутийки, чатма,
патлак. Те мотивират названията: кутийчови фути /Панаг./; чатмалййа хута или хута
патлак и хута патлачените поли /Пресл./. В някои имена са фиксирани и по-сложни
геометрични орнаменти. Например престилките тесана /Момино, Варн./, късатка /Тетевен/
и късана престилка са с втъкани шарки, наречени кес /Тетевен/ // къс и късане /Градище,
Севл./ изтъкани на ръка геометрични фигури, които образуват сложни орнаменти1 ( >
късаница ‘тъкан с „късове”, т.е, с шарки’ /Копривщица - БЕР, 3,228/). Едра геометрична фигура
представлява орнаментът ропалан, който мотивира названието ропалана престилка /
Лов./. Този орнамент и сега е характерен за килими, поради което същата престилка се
нарича и килймка, т.е. с едри „килимени” орнаменти /Къкрина, Лов./. За заимстването на
шарки от тъкани, предназначени за други цели, говори и черджена престилка < черва,
т.е. с „черджени” шарки /Кула/. Орнаментите обикновено се разполагат в долния край, но
при престилка с краища /Рус. - край Дунава/ диганите /броните/ мотиви се намират от двете
страни, т.е. по „краищата”, което всъщност е нейният основен различителен белег.
В други случаи се изобразяват различни стилизирани образи на предмети от
действителността, които също мотивират названията на различни видове престилки, като
напр.; нахамдтка ‘престилка с втъкани орнаменти, наречени „хомоти”; т.е. престилка на
хомоти1: коти степки, т.е. с орнаменти „котешки стъпки” ’ /Козичино, Помор./; чингелит’е ‘с
шарки във вид на „ченгели” ’ /Козичино, Помор./ и кърлигатка ‘пъстра копринена престилка
С Късани Орнаменти, Предназначена за МОМИ И Невести’ /Банат; Белен.; Орях.; Сия./ < рум.
Karligat ‘извит’ /БЕР, III, 210/ < Karlig ‘кука’; рогачена престилка < рогач ‘зигзаговиден
орнамент, явно наподобяващ рога’ /Осеновлак, Соф,; Краево, Ботев./.
При значителна част от престилките украсата е допълнително изработена с различни
видове везба. В името крстачке ‘вид престилка1 е фиксирана везбата кръстчета - название
на вид бродерия (подобно на крстик и ‘шарки на риза /а вероятно и за престилка/1 > крсти-
ня ‘вид женска риза’ /Едоарце, ТетовД а везбата клинскд II клйнски е отличителен белег на
клйнска престилка /Луков./.
При везаните престилки преобладават растителни и по-малко зооморфни мотиви, ко­
ито дават названието на съответната престилка. Такива са например престилките: тик­
вения цвят, слънчогледите, трендафилето, гюловете, лалетата, момина сълза, гроздо­
вете, грозда, черешките, пеперудите, пауна, червения папагал, раците, жабата, зъмена
/Селиминово, Слив./ и др. [Шиварова, 2003: ПО; Тодорова, 1997: 164]. От названия на прес­
тилки като: кандилата, бърдуците, вятърните мелнички, просфорниците и др. [Тодо­
рова, 1997:164] става ясно, че освен заобикалящата я природа българката е изобразявала
и някои предмети от бита. Названия като двете ябълки, двете лози, кошница с плодове и
т.н. показват, че везбената украса е представлявала цели сюжетни композиции.
Най-вероятно престилката бохча /Никои./ приема името на бохчата, не само защото
е голяма, но е и много шарена като „бохча” (< тур. bohpa ‘четвъртит плат за завиване,
покривка) или е с нейните мотиви.

4D6
 По това дали са с тъкани или бродирани орнаменти тракийските преселници във
Варненско класифицират престилките на коричкини ‘тъкани' и шити ‘везани’ [Тодорова,
1997:164].
Престилката е била украсявана и с допълнителни материали. С рамка от „кит” ‘къси
ресни е украсена поткйтеницо, II (< подкитена престилка /Тр.; Тет.; Ботев./. Украсяването
със стари монети е намерило израз в името пар’ана 1пърана! престилка < пара.
Сърмените нишки са едно от любимите средства за украса на престилки (и забрадки),
независимо дали са втъкани или бродирани. Това е отразено в имената: респец ‘шарена
престилка, украсена с „респец” ‘златиста сърма’ ’ /Трънчовица, Ник./; сйменкъ ‘престилка със
„симена” ‘сребриста сърма’ ’ /Д. Студена, Белен./. Сведение за използването на лъскав тел
за бродиране на дребни мотиви ни дава словосъчетанието телева /телена! ута /Карноб./.
Отличителен белег на мрежена престилка II премрежена престилка /СЗБ/ е мрежницабга
‘бяла или цветна дантела’.
7, Разнообразието от модели, дължащи се на форми или кройки, при престилките не е
голямо. Обикновено те се правят от едно платно (една пола плат), поставено по дължина.
Това вероятно е фиксирано в метонимичното име листо ‘китена цветна вълнена престилка,
която момата НОСИ дар на момъка’ /Златоград/ (според БЕР, 3,427 - вторична форма на лист) < ЛШПО
‘едно платно, една пола плат’. Основание за тази интерпретация на името ни дава аналоги­
ята с румънски, където foaie означава ‘1) лист; 2) едно платно; една пола плат /влашки говори в
Ломско/; 3) пола, фуста’, а словосъчетанието foaie de zestre ‘зестрен *дар [РБР, 1962].
Същевременно за Северозападна България е характерен един вид ‘вълнена престилка
от едно ,/на/пречно” платно с отвесни шарки’, поради което е наречена прека или прекулка
[прекулка/СЗБ/] и прекулн’а, а при прека престилка, която също е едноплата, „напречно”,
т.е. хоризонтално разположени са само шарките. Друг модел е права престилка, която
също е от два плата, но с отвесен, т.е. „прав” шев /Рус. - край Дунава/. Интересна по форма
е престилката кърл’анка fPyd, при която върхове на полите й са запретнати нагоре - „на
*
криле” < КЪрЛО ‘крило /Дервент, Дедеаг'./ [БЕР, Ш, 211]. Названието КОрденицъ /Кул; Ввд.; Белогр!
свидетелства: 1) че е имало и ‘престилка, нанизана на „корда” (гр. корба II лат. corda)’, т.е.
без специално прикрепени върви и 2) за появата на набор при престилките. Набрана е и
престилката къдр’авъ утъ /Тончо Раз./.
Престилките се различавали и по големина. Както вече стана ясно, едните са до или
под коляното, други покриват целите крака. По големина се разграничават и отделни­
те видове, което се разбира от описателни имена като: малка престилка, т.е с по-малки
размери (обикновено от черен плат) /Разгр.; Поп./ или метафорични - като: цигански тър-
жик ‘вид престилка’, вероятно голяма като циганска торба. Диференциацията по отноше­
ние на големината е изразена предимно чрез словообразувателни форманти, като напр.:
*
СКутниче ‘малка престилка /ЮЗБ/, скутаче /Соволяно, Кюст./ [скутаче /Бъзовица, Кюст.; Райчовци.
Босия./], скутец /Цар Петрово, Кул./; мендйлчик ‘вълнена престилка’ /Мадан/ или мендйлиште
*
‘голяма кожена престилка /Чепеларе/ и т.н,
8. Цветът на тъканта служи за фон, върху който са нанесени шарките. Обикновено той е
черен или друг тъмен цвят, но езиково този факт не е отразен. Чрез съставни имена обаче се
подчертава цвета като характерен признак на един или друг от подвидовете на определен
вид, напр.: черна престилка ‘малка престилка от черен плат’ /Раз./; сйн’а престилка /Котл./:
корава розова престилка б ала хута ‘широка и надиплена престилка, която се носи

407
 върху друга ~ малка черна престилка’ /Разгр./; ален прескутник ‘празнична престилка
за булки и млади невести’ /Банско/; ален миндйлчек /Чепеларе, Смол./ [aw мен’дйл чек I
Лъки, Смол./; OJl’Wi миндилчак /Стойките, Дев./]; турунджйен пиштимал /Пазар./‘червена
престилка’ (но всъщност турунджйен < тур turuncu ‘оранжев’), а индиена престилка /Г.
Вравово, Рус,/ ‘памучна, боядисана престилка’, най-вероятно с цвят на „индиго”.
9. Престилката е била натоварена с различни функции. Несъмнено първоначално тя
е била предназначена да покрива половите органи. Това е съхранено в обобщаващото за
понятието име: предпутник /Петрич; Гецово, Раз,/ [предпутнак /Кралев дол, Пери./; предфутюж
/Яне, Сандан./] (< пред пут1ка1 (‘vulva’) + ник). От същия корен са и имената подпутник /Медово,
Ст.Заг./ и преспучник /Карл./, при които префиксите вероятно означават различни начини на
поставянето на престилката. Семантично съответствие във вътрешната структура се открива
и в старополски, където przedkiepnik (: rozkiep) ‘престилка’, т.е. ‘това, което се намира „пред
киепа” (< kiep ‘женски полов орган’)’5. Тази формация ни отвежда в един много далечен
исторически период и вероятно е първото име на тази реалия в български език.
По-късно престилката се променя, като започва да покрива и други части на тялото,
една от които е скута. Това ясно е изразено в метонимичното име скут /Д.Драглище и Баня,
Разл,; Рила, Дупн.; Банско: Мирково. Пирд.; Корница, Огняново, Благ./ И неговите производни, КОИТО
езиково изразяват многообразието от разновидности на този вид престилка: скута ‘тънка
делнична вълнена престилка с двойно платно’ /Кюст.; Корница, Благ./; скутач 1) ‘престилка’
/Пиянец, Кюст.; Бистрица. Хърсово и Струмско, Благ.; Дебели лак и Лоботп. Рад./; 2) ‘вълнена престилка’ /
Малешево/: 3) ‘домашно изработена престилка ОТ ТЪНКО платно’ /Голяма Фуча, Дупн.; Блатешница,
Радом.; Д.Тлъмнйно, Босил./; скутача /Куман.; Г. Секира и Видрар, Пери.; Бобошево; Шишковци, Дупн.: Кюст.;
Босил.; Благ.; Неделково. Глоговица, и Одраница, Трън.: Врач.; Долец, Поя.; Присойна, Оиурт./; скутачка
1. ‘престилка’ /ЗБ; Долец. Поп.: Стеврек, Елен./; 2. ‘тъкана празнична престилка от едно платно’
/Кюст./: ску талка /Дивля. Перн./; скутанка /Н.Г., V, 182/ [утайка /Н.Г., V, 460/]; скутина /Кичев.;
Прилеп.; Дебър.; Охрид'; скутал /ЗБ/; скутак /Демирхиеар.; Валовищ./; СКуШНИК /ЮЗБ; Разлог; Дебър.;
Орид.; Скоп.; Струж.; Кич.: Старчжте и Плевня. Драм.: Пловд.; Хаск.; Драбишна, Ивгр.; Свилен.; Бродилово, М.
Търн.; Тьойбелен, М.Аз.; Близнаци, Варн.; Цар Петрово, КулД [скудник /Охр,/]; скутаче /Соволяно, Кюст./
[скутаче /Бъзовица, Кюст.: Райчиловци, Босил,/]; СКутаЛС /Белее.; Тикв./; скутничка /ГДелч.; Плевня.
Драм./; скутачйнка/Челопек. Куман./ ‘престилка’; прескутница// преескутница ‘особена шарена
престилка за препасване на булка на сватбата’ /Род./; предскутник /Н.Г.. IV, 346/ [прескутник
/Благ.; Банско; Разл.; Г. Броди, Сяр./; предкутник /Батак, Пазар./; презскутннк /Разлог/; Прескутник
/Д, Драглище и Баня, Разл.; Рила, Дупрн.; Банско; Мирково, Пирд./] ‘престилка’. От лексикалните
дефиниции е видно, че това многообразие от словообразувателна формации, производни от
скут е във връзка с наличието на различия между отделните подвидове, някои от които в
последствие са се обезсмислили, поради което съответното название се превръща в родово.
Престилката пресколенка /Плев.; Ник./ е по-дълга от обикновената, тъй като покрива, т.е.
минава „през коленете”. Формациите преекдник /Добърско, Разл./ .и прескулка ‘престилка от
един плат5 /СЗБ/ вероятно са контрахирани варианти на пресколенка. Мотивацията на
преенук /Петрово. Сандан./; првснучник /Карлов./ [преснйчник /Портитовци, Монт./ не е ясна, но

1 Според БЕР, 5, 640 името е производно от фута. Преходът п > ф може да има различни фонетични обяснения,
но най-вероятно в случая се дължи на евфимизация.
s По устни сведения на проф. Тадеуш Шимански /Краков, Полша/.

408
 не е изключено тези имена да означават най-дългата престилка тази, която минава „през
нотите”, т.е. покрива изцяло краката на жената. Следователно една от основните функции
на престилката е била да предпазва тялото.
Според етнографските изследвания обаче, престилката е имала и символна функция.
В миналото за българите тя е била атрибут само за жената. „Престилката е белег на
жената. Мъж престилка не носи. Жена без престилка не бива.” [Маринов, 1994: 221].
Затова в почти всички разновидности на българския женски национален костюм, наред с
ризата и забрадката, тя е задължителен елемент. Нещо повече, тези елементи от женския
костюм са били сакрални, тъй като в определени моменти /при баене, магии и др. под,/ са
могли да се идентифицират с тяхната притежателна. Освен това, по големината, формата,
цвета и най-вече украсата си. тя е определяла и социалния статус на жената в дадено
селище -- дали е мома, невеста, възрастна, дали е бедна или богата [Бояджиев, 1967:
70] и т.н. Тези данни обаче не са намерили израз в имената на денотата. Единствено в
Софийско, където сукманената носия е без престилка, е регистрирано името невестинска
престилка, която е 'бяла и „невестата” слагала само в деня на сватбата си’ [Наследникова,
1974: 104.]. Специално за булка е и престилката чултар /Загоричани, Кост./ ‘останала от
старо време вълнена, домашно тъкана булчинска престилка с гъсти ресни в долния край’,
ален прескутник ‘празнична престилка за булки и млади невести’ /Банско/ и др., но това се
разбира само от конкретната семантика на имената.
Диференциращата символна роля явно се падала най-вече на орнаментите. Въз основа
на интерпретацията на „змийския сюжет” на престилката зъмена, Д. Илиева стига до
предположението, че тя „има за цел да предпазва от зли сили женските детеродни органи,
мястото, където се извършва тайнството на зачатието и се създава новият живот.” [Илиева,
2003:104]. В тясна връзка с плодовитостта на жената се свързват и растителните сюжети и
най-вече тези, които изобразяват плодове. Следователно, символиката на отделните видове
и подвидове престилки е изразена чрез мотивите в нейната украса, техните цветове, както
и на тъканта - една тема, която изисква много по-задьлбочено изследване.
Често престилката е служела и като локален отличителен белег [Шиварова, 2003:
109-114.], обстоятелство, регистрирано в названията гребенска престилка ‘прест. с
богата украса от художествени орнаменти’ /Тутрак,; Сил./ и кдтленка ‘котленска престилка’
/Марковча, Шум./ // котленска фута (... ъс копрйна притъкдвана) /Шумен/ [котленска ута /
Кюлевча, Шум./]. Понякога дори съседни села се различавали само по вида на престилката.
[Тодорова, 1997:163].
С течение на времето престилката поема и други функции, чрез които заема своето
място и в ежедневните трудови дейности. За това говорят названия като: нъсафкъ
‘широка престилка от плат, в която се сипва семето за посев при „сеене” ’ /Елен./; тест ’ана
престилка ‘бяла на линии, за месене на „тесто”’ /Жеравна, КотлУ или преселник ‘кухненска
престилка, т.е. за месене на „пресен” хляб’ /Желева, Лерин./. Ако приемем, че в името на
престилката пикулица /М. Извор и Алфатар, Сил./ е залегнала основата на пикулка ‘обреден
хляб’, то и тази престилка е предназначена за правене на хляб. За почистването в къщата
е предназначена престилката отребка < отребвам ‘разтребвам, изчиствам, почиствам,
нареждам’ /Н.Г., Ш, 424/. Функцията й да предпазва облеклото в трудовия процес, извежда
престилката от сферата на националния женски костюм, увеличава формата си, като при
някои видове тя покрива и гърдите.
Богатата украса и мястото й отпред, освен всичко останало, определят на престилката
ролята на художествен център на женския костюм. В това си качеството тя се превръща
в платно, върху което българката е претворявала заобикалящият я свят такъв, какъвто

409
е, тук тя е представяла своите естетически възгледи и художествено творчество. Така
приела функцията на декоративен център на женския костюм престилката се превръща
в художествена творба.
Всичко това разширява диапазона на функциите на престилката при българите и
предопределя развитието иа нейните разновидности, на голямото й разнообразие.
10. В лексикалната парадигма отнасяща се към понятието „предна престилка” се
откриват редица имена от чужд произход. Освен представените по-горе, към тях се отнасят
и заетите от турски имена: ихрам 'тъкана престилка’ /Илинден, Г. Делч/ [иром 'престилка’
/Н.Г., II, 328/] < ар.-тур. ihram 'вълнена престилка’; пишкйр /Церетелово, Пловд.; Д. Левски,
Панаг./ < п.-тур. pe§kir 'кърпа за лице; кърпа за ядене, салфетка’; псштемал 1) 'престилка’
/Разлог/ [пештимдл /СД/; пештамал /БНП-Милад./; пишт’умал /Сърмен, Г. Делч./; пуштимал
/Хасково/]; 2) 'памучна тъкана престилка’ /Петрич/; пиштимал’ 1) 'престилка’ /Бръщен, Г. Делч./;
3) ‘пъстра везана празнична престилка’ /Корово, Велгр./; 2) 'бяла женска престилка за баня и
за работа’ /Каменица, Чешш/; пиштима 'вид. пъстра нагъната Престилка’ /Тръстеник, Плев.; Лов/
< п.-тур. pe§tamal 'престилка за отпред, чаршаф за баня’.
Най-вероятно от гръцки са заети имената: мендйл 1) 'престилка’ /Еникмй, Ксант.; Чепеларе:
*
Смол/ [мендйл /Асен.: Ард.; Славейко, Смол./; миндйл /Ср. Род./; миндйр /Златоград/]; 2) 'тъкана
Престилка /Златоград/; мендйл3 ‘шарена престилка’ /Петково, Смол./ \миндел’ /Уетово, Смол./];
миндйл’ ‘домашно изработена престилка’ /Смол.; Асен,; Кръстошше, Ксант,/ (< тур. mendil ‘носна
кърпа; салфетка, кърпа’ < ар. mindil или от гр. pav6qXwv 'лат., употребяван като притурка
на женско облекло’ < лат. mantelium, mantilium) [БЕР, 3, 735] и най-разпространеното
СЛед престилка име фута 1) ‘престилка’ /Дебели лак и Стефаново, Радом.; Сам.; Ребро, Брезн.;
Желево. Кост.; Лешко, Благ.; Разлог; Банско; Батак; Барутни, Дев.; Смилян и Брезе, Смол.; Настаи, Беден и
Старцево. Мад.; Летница, Вълчи трън и Д, Митрополия, Плев.: Стражица, Г.Ор.; Раковина, Ел. Пел.; Смолско,
[футъ
Пирд.; Ихт.; Соф.; Панаг,; Пресл.; Провад.; Кюлевча. Шум.; Н, Пазар.; Орешец, Харман.; Н. Г., V, 477/
/Башкьой, СД; Мечка, Плев./; фота /Теплен. Г. Делч/J вута /Рига, Шум/]; 2) ‘вълнена Престилка’
/Драглище, Разл.; Габровница, Пазар.; Сам.; Пияяед Кюст./; 3) 'престилка ОТ домашно тъкан плат’ /
Ихт.; Банат; Марково, Вари.; Голяма Фуча, Душт; Влахи, Креен.; Филиповци, Перн,; Сеславци, Соф.; Чурен, Ел,
Пел.; Радом.; Елен.; Костандово, Велгр/; 4) ‘широка престилка от два плата, съшити хоризонтално’
/Мурсалево и Бобошево, Дули./; 5) ‘широка престилка, КОЯТО не се украсява C шевици’ /Каменица,
Чешш/; 6) 'бяла пошивана престилка’ /Сам.; Струмско и Кадийца, Благ./; 7) 'пъстра престилка
за стара жена’ /Дупн/; 8) 'престилка от басма’ /Златоград/; 9) ‘кухненска престилка’ /Зарове,
Сол/; 10) 'домашна престилка’ /Дебели лак, Радом/: футъ 'малка вълнена престилка’ /Котел;
Златарица. Елен/; хута 1) ‘престилка’ /Търг.; Пресл.; Провад,; Н. Пазар.; Карноб.; Брягово, Първом.;
Хаск.; Маядрица, Ивгр,; Топол.; Черничево, Крум/ [хутъ /Разделна, Ст.Заг.; Жълти бряг. Хаск/; ХОЛШ /
Кайнарджа, Д/]; 2) 'тъкана престилка’ /Опан, Ст.Заг/; 3) ‘домашно тъкана памучна пр. с бяла
основа и черен или син вътък пр.’ /Дълбок Извор, Борис./; 4) 'вълнена, домашно тъкана в
НЯКОЛКО цвята’ /Меричлери, Чирп.; Сталево, Първом./; 5) 'голяма пр? /Марица, Хари/; 6) 'за сеене’
/Ветрен, Сил./; хупта ‘голяма женска престилка’ /Онан, Ст.Заг/; у та 1) 'престилка5 /Шум.; пресл.;
Певец, Търг.: Раз.; Брестовица, Белен.; Ленково, Ник,; Деветаки, Лов.; Пушево и Масларово, В.Търн.; Бесар/
[jw /Драгоево, Шум./]; 2) 'по-къса от обикновената престилка, украсена с шевици5 /Раз/; 3)
'домакинска престилка, за всекидневна употреба’ /Трънчовица, Ник.; Пушево, В.Тьрн.; Кочово,

410
Преси./; 4) ‘тъкана вълнена престилка’ /Петокладенци, Плев./; 5) ‘пъстра престилка’ /Сол.; Раз./; 6)
‘белезникава престилка’ /Чешяегирово, Пловд./] (< гр, б (роиш;, б xouxag) [Бояджиев, 1967:73]6,
а също и пода /Свилен.; Харманли/ < нгр, побш ‘престилка; пола на дреха’.
От румънски е името: шдрец ‘празнична престилка от памучен плат с шевици от
камилска вълна1 /Вид.; Лом.; Вр.; Трънчовииа, Ник./ < §шт // §ort < нем. Schurz, а от руски -
фарта 1) ‘престилка’ /Кутловица, Сил.; Дропла и Йовкою, Толб./; 2) ‘от купен тънък вълнен или
памучен плат’ /Бесар,/ [eap/7ia /Калипетрово, Сил.; Криничное, Бесар./]; фартух /Херс.; Одес.; Олшанка,
Укр./ < рус. фартук (< нем. диал. Vortuch ‘престилка’) [Черних, II, 1994; 303].
Някои от тези имена стават основа за образуване на хибридни производни
съществителни на българска езикова почва, с които се означават различни разновидности
на съответния вид престилка. Към тях се отнасят: футела ‘сатенена престилка’ /СМ
Дупн./; футе ‘вълнена престилка изтъкана на карета’ /Соф./; футе ‘престилка’ /ГЛозен, Соф./;
футичка ‘престилчица’ /Оброчище, Толб./; миндйлка /Твърдица, Слив./ имендйл’че /Кънджали,
Дойран./ [миндилче /Широка лъка, Ср. Род./] ‘престилка’; мендилчик ‘вълнена престилка’ /
Мадан/; фартичка ‘малка фарта’ /Ген.Тошею/; фартушка ‘престилка от купен памучен плат’
/Суворово, Бесар.; Бердян., Укр./.
Тези имена недвусмислено говорят за различни по характер отношения на българите
с някои от другите народи.
11. Редица имена са с неясна мотивация. Приема се, че прецемник ‘вълнена или
копринена престилка, тъкана с шарки накръст’ /Ресен; Н. Г., IV, 389/ е производна от мест.
себе > *пре(д)себник [БЕР, V, 684]. Но тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че
групата мн в македонските говори се явява и на мястото на вн, т.е. прецемник би могла да
фонетичен вариант на пресевник, въпреки че мотивацията отново остава неясна. Като се
има предвид, че престилките са се използвали и вместо торби, то не е изключено този вид да
се е използвал за пресяване на семена, подобно на нъсафкъ, Функционално-семантически
тя се доближава до цедйл’ка ‘вид престилка’ /Банско/, която вероятно е получила името
си въз основа на някаква прилика с цедилка ‘вид торба за носене на деца или товар на
гърба’ - еднакъв плат или функция.
Каква обаче е приликата на чултар ‘булчинска престилка’ с тур. guitar ‘килим,
подобен на одеало’ [SDD, I, 387] или Qultari ‘наметало, покривка за добитък [ГБРД962]
и на маса ‘вид престилка от памучен плат’ /Сил./ с маса ‘мебел’? Известни затруднения се
срещат и при интерпретацията на огрйбка ‘старо название на всички видове престилки’
/Самуилово, Слив,/; прегдг /Капатово, Благ./; гевлекл арска ‘вид тъкана престилка’ Момино, Вари./;
унечка // унече /Н.Г., V, 442/ (? < тур. уйп ‘вълна’ или уппа ‘вълнена покривка под седло’);
тантриче /Синапово, Топол./; терпелче /Ресильово, Дупн./ и съставните имена калемена хута
‘престилка с широки червени или сини ивици, прорязани от тънки бели или черни черти,
по краищата с брани дребни орнаменти’ /СИВ/, билъ пристйлкъ ‘бродирана престилка с
орнамент цветен венец с листа’ /Тр./ и куцминдйл’ ‘престилка с тъмни цветове’ /Смол.: Асен./.
Предполагаемите данни съхранени в тях биха могли да се потвърдят само при наличие на
допълнителни етнографски сведения за денотата.

ь Широкото разпространение на името както върху почти цялата българска езикова територия, така и в другите
балкански езици, а също и многобройните варианти, навеждат на мисълта, че става въпрос за дума от много по-
стар езиков слой и че не е изключено в български, сръбски, румънски да е наследство от тракийски.

411
 Представеният анализ показва преди всичко най-характерните черти от облика на
българската престилка като цяло и нейните разновидности, които се съхраняват както в
повърхностната, така и в дълбинната структура на имената.
Имената за престилки са формирани по няколко начина: а) чрез словообразуване; б)
по лексико-семантичен път; в) чрез заемки и г) чрез устойчиви словосъчетания. Прави
впечатление обаче, че при афиксалните имена от някои основи се формират много
производни, които понякога означават един и същ вид престилка, И това едва ли е
случайно. Явно т.нар. вътрешна и междудиалектна словообразувателна конкуренция се
дължи на способността на афиксите да означават от една страна промяна в първообраза
на съответната престилка, а от друга сигнализират за различие при еднотипната
престилка в отделните етнографски области, т.е. наличие на развойни процеси както по
вертикалата, така и по хоризонталата на времето. Това от своя страна показва един от
начините за езиковото изразяване на развоя на обекта на назоваването. Същевременно
словообразувателната парадигма на тези имена изразява връзката на езика с понятията
и свидетелстват, че развойните процеси в езика следват и отразяват развойните процеси в
обществото и неговата култура, съобразно с колективния начин на мислене.
Както е видно етнолингвистичините изследвания, дават възможност не само за
разкриване на механизма, използван при формирането на имената, отношението между
произвеждаща и производна дума, логиката на назоваването на денотата, но и основните
признаци на отделните му разновидности, по които те се различават. Успоредно с това се
разгръща част от историята на българската култура.

Литература
[БЕР] Български етимологичен речник. Т. I-VI, С., 1971—2002
Бояджиев, Т., Диалектни названия на някои части на облеклото. Названия на
престилката в български език. // Ез.Лит., С1967, кн. 6, с. 69-75.
Верещагин, Е, М., В. Г. Костомаров, Язйк и кулътура, М. 1990.
Илиева, Д., Митологични мотиви в една престилка от сливенско. // Растителният и
животинският свят в традиционната култура на българите. С., 2003, с. 104.
Маринов, Д., Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1994.
Наследникова, В., История на българския костюм. С., 1974, с, 104.
[РБР] Пеанков, Ив,, Ж. Райнов, Г. Паунчев, Румънско български речник. С., 1962,
Тодорова, Д., Орнаментални и сюжетни композиции по декоративни тъкани на
преселници тракийци във Варненско II сб. Тракиецът и неговият свят, С., 1997, с.163-
166.
Чакърова-Кръстева, Н., Женската носия на главанци от Карнобатските села Есен,
Бороново и Везенково. II Тракиецът и неговият свят. С., 1997, с. 156-162.
Черних, ILC., Историко-зтимологический словарь современного русского язйка. М.,
1994.
Шиварова, П., Растителна орнаментика на тронската престилка. II сб. Растителният
и животинският свят в традиционната култура на българите. С,, 2003, е. 109-114,
Mihail, Z., Terminologija portului popular romanesc in perspectiua etnolingvistica comparata
surest europeana. Bucure^ti. 1978.
Moszynski, K., Kultura ludowa Slowian, T. I, Kultura maierialna., Warszawa, 1967.
[ТБР] Турско български речник. - Авторски колектив, С., 1962
[SDD] Turkiyede halk agztndan sozliik derleme dergisi.. Istanbul, c. I -■ III, 1939-1941.

412
 Топонимия И ОНОМАСТИКА

Тодор Балкански
Институт за български език - БАН

Селищното име Камарци в светлината

на езиковата археология

В 70-те години на XX в. ходехме на стол Йордан Пенчев, Йордан Заимов и

аз. В един разговор по време на обеда Йордан Пенчев попитаима ли нещо загадъчно в
името Камарци, от където са неговите родители в Пирдопско. Йордан Заимов, който
беше описал топонимията на това краище /вж, кн. Местните имена в Пирдопско, С.1952,
160/ отговори лаканично. че в името няма нищо енигматично, защото лесно се обяснява
с жител ска наставка от Камара ~ чест топоним в българските земи, Такова между
впрочем е обяснението на този учен за трите селищни имена в Пирдопско: Горно Камарци,
Долно Камарци и Келаво Камарци и в книгата Заселване на българските славяни на
Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия,
С.,1967, 201
Самият Йордан: Данчо за приятелите, едва ли е бил удовлетворен от решението
на проф. Заимов. Няколко пъти по някакъв повод ми е подговарял за името Камарци,
Така това име остана единствената възможност за мене чрез неговото осветляване в сис­
темата на българската ойконимия да почета паметта на проф. Йордан Пенчев, с когото ме
свързва повече от 30-годишно приятелство.
Познатите опити за изясняване на ойконима Камарци /Горно, Долно, Келаво/ са след­
ните:
• К.Иречек, Пътувания по България, Пловдив 1899, 293, изд, 1974, 351: обяснява
селищното име Камарци по „бълг. камара „куп сено”. Привежда за съпоставителен
материал името на средновековно село а! Карараг при Виза. Етимологизува камара по гр.
карира с първоначално значение „свод, зала, стаяД по Български етимологичен речник, т.
П, С. 1979,184 „свод, купол, сводест покрив, нещо натрупано, сводесто”.
- Й. Заимов, Пирдопско, цит,: „името трябва да се свърже с камара, „копа сено или
слама, ранна заемка от гръцки. Формата камарци означавала първо жители на село,
около което има камари, копи сено или слама”. Такива камари ще да са били образувани
на няколко места в Долнокамарското поле, особено между Горно и Долно Камарци. Те ще
да са били на богати турци, владетили на полето. В Горно Камарци и Келаво Камарци.

413
 сега Бенковски, е имало турски чифлици и българи е имало съвсем малко. В турски
документи за имот ст 1868 г,5 пазени у местния жител Гиорги Медаров, селото се среща
под име Камарлъ изир равно на Горно Камарци. Ако приемем това за вярно, трябва да
предположим, че името Камарци е възникнало не много преди Освобождението.”
- Заимов, Заселване, цит. изтегля хронологията на тур. Камарлъ до 1700 г.
„Изглежда - пише той ™ до края на XVI в. селото е било едно и след това се е разселило, като
по всяка вероятност от Камарци се е отделило Горно и по-късно Келаво Камарци... От
местно име *Камара: камара „купчина, грамада”, вероятно дърва или дървени въглища,
произвеждани за рударски цели”. о
Смущаващото в решенията на Й,Заимов, е:
- копа: копи сено, слама има: е имало около всяко българско село
-купчините дърва в българската онимия са клади, трупи, а дървените въглища, изк­
лючително скъп продукт, не се струпват на крайселищни купчини.
Явно и в двата случая не е издирено ономастичното значение или по-точно оним-
ният признак на името Камарци. Турското Kamarli-I bah е било име само за Горно
Камарци /Ст. Андреев, Речник на селищни имена и названия на административ­
но-териториални единици в българските земи през XV-XIX в., С., 2002, 53/. Четенето на
Камарлъ е действително жителскок означава преселници от село, чйето име е указано в
основата, т.е. Камар. Търсенето на основата в същия речник на Ст.Андреев,63, се открива
при ойконим, означен на турска арабица като Komari obasi, днешното Долно Камарци.
Онимообразувателният процес е фиксиран: от основа Камар-ъ обасъ по народноетимо-
логично сближение с камара е създадено и Камарлъ-и балъ: Горно Камарци, Освен това
в документалния източник Комаръ обасъ все още не е Камарлъ-и зар: Kamarli-i zir или
днешното Долно Камарци. В реда накалкирането: калка на народноетимологич-
ното Камарлъ-и балъ.Торно Камарци е само днишното Долно Камарци, т.е. редът на
онимообразуването, е обратен на този, указан при Йордан Заимов. Днешното име на Дол­
но Камарци: Kamarli-i zir /при Заимов, Пирдопско, цит., неточно преведено като Горно
Камарци/ по същество не представя значението на изконния етимон Komari obasi, което е
с друг ред на обяснения, срв.:
- името елиннгвонимно маркирано по кумаанско илибулгарско оба, в род. пад. оба­
съ /ob-si/, където оба е етнонимен формант за означаване на племенен род. Следетнонимът
оба е описан в булгарологията, куманологията и тюркологията /вж. прегледа при мене:
Т.Балкански, Имената на Ивайло в светлината на езиковата археология, ВТ 2005/.
Примерите са в изобилие: епонимът,с който е записан при Пахимер Ивайло е Кордок
оба, булгарското или куманското име на Плиска е Або-ба, оригиналът на ойконима
Бесарбово в Русенско е Бесар оба, на Бесарабия:Басарабия:Басар оба и под. В
етнонимен план всички се определят от етноними кордок оба, аб-оба, басар оба
и под. Формата Комар оба: комар оба не е оригинална, а е българизация на
изконно куманско или булгарско племенно име с неударено а, което българският език
променя на о като в Кордок оба: кордок оба от куманското кардок оба, българско
корд „нож”, стб. коръдажордъ „меч” от иран. kard и под.
Наличието на документално Комар-ъ оба „племенен род комар”, насочва към
куманското подразделение камар оба, свидетелство, за което са ойконимите Camaiy
Camaras /Малък Камар/, Camarasul /Малкият Камар/ в Трансилвания, записани от С.
Suciu, Dictionar istoric al localitatilor din Transilvania, vol. 1, Bucuresti 1967, 20. Следите
от куманите камар се откриват и в друга земя на Унгария, именно Банат, където са били
заселени до 1340 г., срв.:
Camara Padure - земя до Чирешу Ноу при Тимишоара

414
 Camarita --пасище до Базиаш при Каран Себеш и двете тълкувани неправдоподобно от
V. Goicu.R. Sufi etel, Dictionarul toponimic al Banatului, Timisoara, vol. II, Timisoara
1986, 221, 4 no earner: стая за първото и по сърб-хърв. камарица „купчинка” за второто.
Куманите камар: камар оба са изчезнали като народ, но името им е запазено от
други народи, в които са се влели,Така до днес киргизите имат две племена: племенни
подразделения камар и камар кул /И.Лезина и А.Суперанская. Ономастика.
Словарь-справочник тюркских родоплеменнмх названий, ч. I, М. 1994,205/.
Етнонимът камар е с явен булгаризъ м „/тюркското огузко би било камаз, като булг.
шаран срешу огузкото сазан/, означен от етнонимния формант ар „народ, племе” като в
булгар, авар,хазар и под., който прилепва към чиста етнонимна основа кам, известна в
множество етноними като кама, камай, камачи, камлар, камът и под./за тях при Лезика
и Суперанская, цит./, където кам „кинжал” е тамгата, поставяна на племенните, животни,
срв, обяснението и при туркменския вариант гамачъ на камачи при С. Атаниязов,
Словарь туркменския атнонимов, Ашхабад 1988, 39,
По това четене населищното име Камарци: Комар обасъ селото най-вероятно ще да е
застроено от к у м а н и. За тях се знае, че са заселени в Тракия /повече при В. Стоянов,
История на изучаването на Codex Cumanucus. Кумано-печенежки антропоними в
България през XV в., С., 2000/.

415
 Димитрина Михайлова
Институт за български език - БАН

Трансонимизацията като модел на онимна номинация

Онимната номинация се осъществява чрез пренасяне на готови лексеми от апелатив-

ната сфера (онимизация) или на готови оними (трансонимизация). Онимизацията на апе-
лативи е един от най-старите начини на онимообразуване, но и само един от пътищата
за попълване на онимния фонд. Възниквайки, за да означи даден обект, онимът нерядко
преминава върху друг обект от друг онимен клас, което е един от най-разпространените
начини за номинация. Процесът трансонимизация, предмет на настоящето изследване,
разкрива природата на онимите като ясно локализирани названия. Задължително ус­
ловие за него е преносът да се извършва между различни онимни класове или между
различни подкласове на един и същи клас (Суперанская и колектив 1986: 47).
Обектите, между които става придвижване на оними, най-често са съседни и се намират
в отношения „(близо) един до друг” и „един в друг”, т.е. мотивът за този вид номинация е
асоциация за съседство. Процесът е познат и като „ирадиация”.
При пренос в друго поле понякога одимите се подлагат на преобразувания, вследствие
на което се отдалечават от първичните апелативи. Попаднали, в нови условия (нов
онимен ред), те се преустройват по законите на съответната онимна система. Процесът
трансонимизация обаче е „чист”, т.е. не е свързан с подобни усложнения от различни
словообразувателни актове.
Трансонимизацията не бива да се смесва с метонимията, въпреки сходството между
тях, що се отнася до акта пренасяне, тъй като при метонимията се пренася значение,
„променя се не само предметът, но и понятието” (Реформатский 1967: 80), каквато
понятийна съотнесеност липсва при трансонимизацията.
Възможни са естествени онимни преходи от един върху друг обект (р. Рила - планина
Рила) и изкуствени преноси в друго онимно поле (хотел „Рила”, ресторант „Рила”, завод
„Ршш”, модна къща „Рила”, туристическа агенция „Рила”).
Механизмите на процеса трансонимизация не са достатъчно проучени. Очертават се
няколко най-типични линии на пренасяне със съответните модели.

хидроним - ойконим
Преди всичко се забелязва широко и разнопосочно взаимодействие между хидроними
и ойконими. Селищни названия огледално повтарят създадени преди това хидроними.
При търсене на ойконим за новосъздаден селищен обект много често се прибягва до назва­
нието на известен хидрообект, който е в пределите на селището или е наблизо: р. Арда - с.
Арда (Смолянско), р. Ерма - е. Ерма река (Златоградско), р. Малки Искър - с. Малки Ис-

416
кър (Софийско), р. Марица - гр. Марица (Хасковско), р. Струма - с. Струма (Санданско),
р. Черни Вит - е. Черни Вит (Ловешко), р. Бели Осъм и р. Черни Осъм - с, Бели Осъм и
с. Черни Осъм (Троянско). Срв. още многочислени едноименни селища и реки, протичащи
през или край тях: Белица (Смолянско и Габровско), Бистрица (Дупнишко), Блатешни-
ца (Радомирско), Бързина (Белослатинско), Бързица (Провадийско), Драговищица (Кюс­
тендилско), Елешница (Благоевградско), Златарица (Еленско), Златица (Пирдопско),
Калиманица (Берковско), Камищица (Севлиевско), Комщица (Ломско), Опеница (Охрид­
ско), Перущица, Раковица (Кулско), Речица (Гостиварско), Светля (Радомирско), Скомля
(Белоградчишко), Струмешница (Благоевградско), Струмица в Македония, Тополовец
(Видинско), Цибър (Ломско). Преходът може да се осъществи многократно - няколко на­
селени пункта получават названието на водния обект, при което индивидуализацията се
осъществява чрез диференциращи определения: р. Кутловица - с. Голема и.Мала Кут­
ловица, р. Цибър - с. Горни и Долни Цибър.
Ойконими, резултат от пренасяне на онимизиран номенклатурен хидрографски тер­
мин като Баня, Баните, Бара, Блато, Водата, Герана, Гьола, Езеро, Извор губят най-
съществената онимна функция - индивидуализиращата. Преносът на названия потвър­
ждава извода, че онимите загубват понякога своята индивидуализация.
ойконим - хидроним
Малките реки, които текат основно на територията на едно селище, по правило нямат
собствени названия и се наричат неофициално Реката, Речица, Речка, Барата, Извора,
Кладенеца, а официалното название е изкуствена структура от номенклатурен термин
(река, бара, кладенец) към анойконимен адйектив, съхранил съответното селищно име,
напр.: Боровски кладенец, Заноженска бара, Лопушанска река.
„Чисто” пренасяне, т.е. без изменение на продуциращата форма на ойконима върху
хидрообект, се среща рядко, най-вече при най-старите у нас хидроними Арчар, Видбол,
Огоста (Георгиев 1960: 54) и в единични случаи при незначителни водни обекти: с.
Видима - р. Видима (Троянско), с. Големи качамак - р. Големи Качамак (Балчишко),
мах. Веселина- р. Веселина (Буйновци, Великотърновско) (Георгиев 1960: 51,63).

хидроним "ТОПОНИМ
Освен селища, названия на водни обекти именуват и местности. Водата е отличителен
признак на дадена местност, която може да бъде назована, използвайки наготово речното
име: р. Белица - поляна Белица (Симитли, Благоевградско), р. Мътница - рид Мътница
(Вършец), р. Чърнила ~ долина Чърнила (Монтажно).

топоним - хидроним
По-често срещан е обратният процес - имена на местности именуват незначителни
водни обекти, намиращи се в тях: Вело поле, поляна и р. в Средна гора, пр. Каменидица,
Видима, обгледна местност и р. в Троянско, пр. Росица, Голи брег, скала и р. във Витоша,
пр. Рударка, Горица, гора и р. в Рила, пр; Джерман, Козяк, рид и кл, (Калиманица, Бер­
ковско), Коритара, падина и р. (Желен, Свогенско), Крушец, гора и кл. (Бов, Свогенско),
Кутленъето, падина и кл. (Гаганица, Берковско), Лиляне, рид и кл. (Бов, Софийско), Ли­
пата, гора и кл. (Монтанско), Провалиите, падина и кл. (Слатина, Берковско), Рускини
дупка, пещера и извор (Котел), Татарица, обширна равнина и р. (Берковско). В Севлиев­
ско това е обикнат похват (Ковачев 1961: 31), срв. Бобища, Гладник, Драката, Задушния,
Обреща, Орташко, Пладнище, Свинове, Требежа и др.

417
 топоним - ойконим
. Един от най-разпространените модели на трансонимизация е прехвърлянето на мик-
ротопоним с локално значение върху ойконимен обект, Топообектът, чието название се
заимства, маркира характерна особеност на селището. Така са номинирани: Бел камен.
Дъбница и Занога (Благоевградско), Бели брег, Бели Мел, Горна Лука, Превала (Монтан-
ско),,гр. .Разлог, гр. Червен бряг, Бели брод (Врачанско), Бобов дол (Дупнишко), Луково
(Свогенско), Голеш (Годечко), Купен и Сливово (Севлиевско), Средарек (Радомирско), Мече
ухо (Кърджалийско), Обрег (Трънско), Оборище (Панагюрско), Орешак (Троянско), Побит
камък (Кюстендилско и Разградско), Червен бряг, гр. и с. (Дупнишко), Червена могила
(Радомирско) и много други.

ойконим - топоним
За да изтъкне значимостта си сред останалите обекти, мястото на първоначалното за­
селване приема ойконима с диференциращ определител като маркиращ елемент. Срв. в
рамките на едно и също селище едноименни ойко- и топообект: с. Мърчево -м. Мило Мър­
чево, с. Превала - м. Мала Превала, с. Чемиш - м. Мали Чемиш (Монтанско).

хидроним - ороним
Широко взаимодействие се забелязва и между названията на хидро- и орообекти: Ба­
ли ница. р. и планински дял (Берковско), Бела вода, гр. и масив (Прекорек в Рила), Бла-
тешница, р. и планински дял (Берковско), Бистрица, р. и масив (Централни Родопи и
Източни Карпати), Езерце, планина с алпийско езеро (Шар планина), Златарица, р. и
планински дял (Велико Търново), Мальовица, р. и вр. (Рила), Скакавица, р. и планински
дял (Рила), Марица, р. и вр. (Рила), Момина вода, р. и вр. (Централни Родопи).
Давайки названието си на забележителен орографски обект, незначителният хидро-
обект губи своето значение, известията за него са оскъдни или идват от приемника. Така
информация за хидроними Рила получаваме на оронимно равнище, макар че той е пър­
вичен, доколкото изходният апелатив - стб. рило със значения това, което рие, копае;
сечиво за копаене’, мотивира номинацията на водни обекти, срв. Рила, р. и планина в
Югозападна България; извор и рид в Драмско (Георгиев 1960: 58).

ороним - хидроним
Рядък е обратният преход: ороним - хидроним, напр. Без бог, вр. и р. (Обидим, Разлож-
ко), Голяк, вр. и р. (Горно Озирово, Берковско).

ороним - ойконим
"Чисто” пренасяне на ороним върху ойконимен обект е рядко явление: Доспат, назва­
ние на Родопите през Средните векове - гр, Доспат (Георгиев 1960:44), Бърдо, планински
дял в Стара планина и село в Софийско, Дълги дел, Чипровско-Берковски масив в Запад­
на Стара планина и село в Чипровско, Висока могила, планински дял и село в Бобошев-
ско. Имена -на-известни макро-оронимни обекти са пренесени изкуствено върху селища,
срв. селища Люлин, Пирин, Рипа,. Плана,.Странджа, Беласица.
Не са редки случаите на многостепенен онимен пренос: м. Житуша - р. Житуша -
с. Житуша (Радомирско), м. Клисура - р. Клисура - с. Клисура (Бързия, Берковско), р.
Рила - планина Рила - гр. Рила (Дупнишко), р. Златарица - с. Златарица - м. Злата­
рица (Еленско), р. Раковица - с. Раковица - м. Раковица (Кулско), р. Скомля - с. Ском-
ля - м. Скомля (Белоградчишко), р. Тополовец - с. Тополовец - м. Тополовец (Видинско).

418
 Онимните пренасяния, могат да. бъдат неконтактнщ при. това.обусловени от мигра­
ционни процеси. Преселващите-се носят със себе си своите'названия. Съществена роля
играят някои аналогии междуновоназованияи изначалния обект, к-актщи традищште на
съответния колектив.
Пренасянето на оними може да се окаже съществено за съхраняване названията на
изчезнали обекти..Такъв е случаят с.редица днешни топоними в Западна България като:
Банчанъе (Трън), Горуяне (Кърджали), Граждане (Панагюрище), Кашляне (Луковит), Ле-
щане (Кюстендил), Неволяне и Секиряне (Радомир) и много др., съхранили стари названия
на изчезнали селища, които очертават картината на заселването или на преселническите
движения в миналото (Заимов 1967: 32).
Запазени до днес топоними, пренесени от имена на селища, впоследствие изчезнали,
като Атанасища, Янище, Карловище, Лютище (Кюстендилско), Байновище (Севлиево),
Беговище (Павликени), Белновище (Ботевград), Белъовище (Габрово), Дълговище (Слив­
ница), Любище (Благоевград), Любовище (Мелник), Петканище (Трън), Радиновище (Ве­
лико Търново), Синовище (Ловеч), са свидетелство за това, че названието може да прежи­
вее селището.
Абсолютно изкуствен и целенасочен номинативен акт са случаите, когато в търсене
на название за новосъздаден обект се прибягва до названия на широко известни оними
или имена от „дежурен списък”, каквито са някои от новите: Свобода, Победа, Изгрев,
Изток, Искра.
Очевидно не се касае за трансонимизация и в случаи на еднакви названия за различ­
ни географски обекти, отнасящи се към един и същи вид, напр. многочислени селищни
имена: Брезово, Буковец, Воден, Върба, Върбица, Габровница, Градина, Градище, Дряно­
во, Дряновец, Житница, Здравец, Клисура, Косово, Лесковец, Лозен, Овчарово, Царевец,
Черни връх, Яворово, повтарящи се хцдроними: Баня, Белица, Добри дол, Слатина, Бяла
река, Черна река, Суха река. В повечето случаи става дума за самостоятелен развой на
тъждествени оними, създадени при сходни условия или сходни характеристики на обек­
тите, т.е. налице е еднаква мотивация. Цветът е мотив за номинация на многочислени
обекти с оним Белица, независимо дали се отнася за пенлива вода, бяла пръст или огряна
от слънцето местност (Попов 1979: 85).
Спорен е въпросът дали в модела София - Подуене: Лице - Искрата и Осеница - Ко-
сачица (Ботевградско), Дола - Пътя (Свогенско) и др., където единият обект е по-малък
и се включва в рамките на другия, се касае за пренос на оним, именуващ съседен обект,
чрез което се извършва конкретизация, в подкрепа на което срв. Копач - Ридо, с дублет
Ридо (Радловци, Кюстендилско), чийто денотат се включва в обекта Копач, или моделът
е резултат от стремеж към икономия на езикови средства в комуникативния процес, къ­
дето бездруго се наблюдава редуциране на формите, т.е. изхожда се от синтактични кон­
струкции *Под Лице(то) Искрата, *3ад дола пътя, *В Осеница Косачица. По данни на
Ковачев (1961: 30) редица хидроними в Севлиевско като Дол Междата, Дол Сипеите,
Дол Стълбицата, Дол Ушите назовават местата, край или през които текат, т.е. те са
съкратен вариант на *Дол в Междата, *Дол край Сипеите и т.н.
Поради липса на данни не винаги е възможно да се определи посоката на пренасяне,
напр. при Василина, р., пр. Бели Вит, планина и вр. (Тетевенско), Гаганица, р. и с. (Бер­
ковско), Кричим, гр. и р., Ябланица, гр. и р., пр. Малки Искър, Лом, р. и гр., Лебница, с.
и р. (Петричко), Джулюница, с. и р. (Еленско), Резаво,л. и р. (Георгиев 1960: 45)..За да
се установи направлението на преноса, т.е. първичносгга -на-единия от двойката оними,
се_ изхожда от семантичната им мотивираност, като е необходимо строго съблюдаване на

419
законите иа онимната номинация. Този принцип е важен и при етимологизуването, което
се нуждае от дълбоко вникване, а не от формално обяснение.
Котля, название за скала и рекичка (Берковско), се мотивира като микротопоним от
физико-географски апелатив със значение ’скала, която задържа вода’, следователно хид-
ронимът е вторичен. Хидронимът Песочница (Леринско) е пренесен върху орографския
едноименен обект, от който реката води началото си, за което срв. р. Песочница (Берковско
и Ломско) и р, Песочица (Стружко) (във връзка с пясъчното корито на водните басейни).
Микротопонимите Просеничка пояна, Просенички рът (Заножене, Берковско) вероятно
са пренесени върху хидрообекта Просеничка бара, като се има предвид изходния апела­
тив просеник със значение ’нива с просо’.
По принцип редица смислови елементи определят названията като хидроними, ойко-
ними, ороними. При това на семантична консервация се подлагат определени географски
термини. Зрителни възприятия или представи, отнасящи се до форма, външен вид, ре­
леф, пространствени свойства, особености на почва, растителен и животински свят, поло­
жение спрямо срънцето и др., се използват при номинация на микротопонимните обекти,
Имена на основатели и първи заселници, народностна принадлежност, местоположение,
по-рядко представи за отличителни природни особености и др., мотивират ойконимната
номинация. Характерни индивидуални особености на водата - цвят, мирис, вкус, темпе­
ратура, особеност на речното корито, на околната почва, растителен и животински свят,
приспособления за използване на водата и др., мотивират избора на хидроним. Подобно
разграничение, обаче, не може да се приеме в абсолютен смисъл, поради взаимовръзката
между тези онимни групи, която се изразява в преход на онимите от една в друга група.
Изследването на трансонимизацията в по-широк план (преход между топоними и ан-
тропоними, астероиди, зооними и хрематоними и др.) ще бъде важен етап в изучаването
на основните принципи на онимната номинация и в установяването на смисловите кри­
терии, което е особено ценно и за етимолегията. То ще разкрие нови детайли на процеса,
ще поощри по-широкото използване на методите на реконструкция в ономастиката, ще
позволи да се открие взаимодействието на онимните полета в процеса на създаване и
развитие на онимните системи.

Литература
Георгиев 1960: Георгиев. Вл. Ив. Българска етимология и ономастика. София, БАН.
Заимов 1967: Заимов, И. Заселване на българските славяни на Балканския полуостров.
Проучване на жителските имена в българската топонимия. София, БАН.
Зубарев 1976: Зубарев, Г. И Метонимия имен собственнмх. - В: Вопросм строя немецкой
речи. Москва, 17-29.
Ковачев 1961: Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. София, БАН.
Отин 1980: Отин, Е. С. Топонимическая метонимия. Вид связи „гидроним - ойконим”. -
В: Перспективи развития славянской ономастики, „Наука”, АНССР. Москва, 106-121.
Поляруш 1974: Поляруш, Т. 1. Пдрсшшчш переосмислення (на твшчно-схщному
Лгвобережи), - В: Повщомлення Украшсько! ономастично! комки, вил. 10, Кйв, 10-
21.
Попов 1979: Попов, К Местните имена в Разложко. София, БАН.
Реформатский 1967: Реформатский, А. А. Введение в язьпсоведение. Москва,
Суперанская 1986: Суперанская, А. В.} Сталтмане, В. 3., Подольская, Н. В., Султанов,
A. X. Теория и методика ономастических исследований. АНСССР. Москва.

420
Съкращения
вр. - връх
гр. град
др. - други
кл. - кладенец
м. - местност
мах. - махала
напр. - например
пр. - приток
Р- - река
с. - село
стб. - старобългарски
срв. - сравни

421
 Съпоставително езикознание
Кирил Цанков
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”

НЯКОИ НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ РУМЪНСКАТА ФОНЕМНА

СИСТЕМА В СЪПОСТАВКА С БЪЛГАРСКАТА

Българският и румънският език са членове на две различни групи в рамките на индо-

европейското езиково семейство (славянската и романската), но това' не им пречи да имат
много общи черти. Многовековното съжителство на народите, говорещи тези два езика,
общите външни влияния (т. нар. субстрат: латински, старогръцки, езиците на заварените
на Балканския полуостров народи: траки, илири и др.; и суперстрат: турски, новогръцки,
руски, както и съвременните европейски езици: английски, френски, немски, и др.), водят,
естествено, до по-близко или по-далечно сходство в езиковия развой на всички равнища.
Фонетиката е това езиково равнище, в рамките на което на пръв поглед се забелязват
най-много различия между румънския и българския език. Възможно е обаче част от раз­
личията да не са реално съществуващи, а да са резултат от различния подход на румънс­
ките и на българските езиковеди към интерпретацията на езиковите факти, на различни­
те национални традиции при описанието на фонемните системи на двата езика.
Да започнем от гласните.
Тук на първо място трябва да посочим количествената разлика. Българската вокална
система се състои от 6 фонеми [вж. напр. Тилков, Бояджиев 1977: 64], а румънската - от 7
[вж. напр. Василиу 1965:85].
Фиг. 1, Българска вокална система.

Фиг. 2. Румънска вокална система.

I | /1 U
е а о~

423
 При предните гласни (/е/, /и/) и при задните лабиални (/о/, /у/) съществена разлика няма.
Особеното и в двата езика трябва да търсим при задните нелабиални гласни (/ъ/, /а/ - в
български и lil, lol, /а/ - в румънски). И двата езика са уникални в това отношение в свои­
те групи (славянската и романската), тъй като разполагат с гласни като /ъ/ (в българския).
/1/ и /а/ (в румънския), каквито не съществуват на фонологично равнище в останалите
езици от групите, към които принадлежат тези два езика.
Съществува мнение, макар и не всички да го поддържат, че тези гласни в двата езика
са наследени от балканския субстрат, т.е. от езика на коренното население, което двата
народа са заварили на Балканския полуостров, още повече, че подобна гласна (е) има и в
албанския език [Асенова 2002:30].
Вярно е, че гласна от този тип съществува и в турския език, но турците идват срав­
нително късно на Балканите и едва ли техният’ език е оказал съществено влияние върху
фонетичните системи на балканските езици (друг е въпросът за лексиката и някои еле­
менти на синтаксиса и морфологията). Наистина, тук би могло да се мисли и за предтур-
ско тюркско влияние от езика на прабългарите, но едва ли то се е разпростряло върху
целия балкански ареал.
Задните не лабиални гласни в българския език са две, а в румънския-три (ако трябва
да бъдем по-точни, тези гласни са средни по място на учленение), т.е. в българския език
опозицията е двучленна, а в румънския - тричленна градуална, тъй като трите й члена
се различават един от друг по степента на издигане на езика към небцето. При гласната
/а/ езикът е ниско долу, при /а/ заема средно положение, а при учленението на /1/ се добли­
жава до твърдото небце (палатума). От трите фонеми /а/ е най-широка (по отношение на
прохода между езика и небцето и големината на челюстния ъгъл).
Нито една от двете румънски гласни (/!/, /а/) не съвпада по своите артикулационно-
акустически особености напълно с гласната /ъ/ в българския език. Румънското /а/ е по-ши­
роко от българското По прохода между езика и небцето тази гласна е в един ред с /е/ а
/о/. Съответно румънското /1/ е по-тясно от българското /ъ/.
■ Тук трябва да подчертаем, че тези различия се отнасят за гласните, когато са в силна
позиция, т.е. под ударение. Българското /ъ/, когато не е под ударение, поради наличието
на редукция, може да звучи по различен начин в зависимост от това, дали е по-близо до
или по-далеч от ударената сричка, и по този начин в някои случаи да съвпада по гласеж
с някоя от двете румънски гласни, отбелязвани според изискванията на румънската гра­
фика с графемите t и а, но това ще бъдат само позиционни варианти на /ъ/. Всъщност,
това се отнася и за гласната /а/ в българския език. Тя извън ударение също може да има
позиционни варианти, които се доближават до българското /ъ/ или до румънското /а/, а
при силната редукция в източните говори - дори и до румънското /1/.
На това място може да се постави въпросът: все пак различни фонеми ли са румънските
111 и /а/. или са позиционни варианти на една фонема (както е при техните съответници в
българския език). Отговорът на румънските езиковеди е, че те са различни фонеми, тъй
като имат смислоразличителна функция - т.е. те могат да бъдат единствен различителен
елемент между две лексеми, както е например в думите гаи (зъл) и riu (река); в минимален
контекст: ciine гаи ’зл.о куче’; пи adrnc ’дълбока река [Русу 1997:66]. Всъщност, думите, в
които /а/ и (xl се противопоставят в силна позиция, не са чак толкова много и едва ли
могат да бъдат непоклатим аргумент в полза на фонологичното им разграничаване.
Важна разлика между българската и румънската фонетика е наличието на редукция
в българския език и липсата и (поне в книжовната норма) в румънския език. Това дава
възможност например в румънския език да се различават членувани от нечленувани фор­
ми в женски род ед. число {fata и fata', clasa и clasa) [Русу 1997:66], докато в българския

424
 език /а/ и 1ъ1 особено в края на думата на практика не могат да се разграничат ~ ритам
(глагол) и ритъм (същ. име); куба (членувана форма на съществителното куб) и Куба (име
на държава в Латинска Америка). На това място се налага да припомним, че според изис­
кванията на т. нар. условен правопис в българския език и в двата случая (куба и Куба) се
пише а. но в първия случай с буквата а се отбелязва фонема /ъ/, докато във втория случай
буквата а съответства на фонемата /а/.
Всъщност, редукция на гласните съществува и в румънския език (о > u, а > а. е >
i) в дакорумънските поддиалекти [Асенова 2002:32]; правоговорни грешки, свързани с
редукцията, се споменават в румънски учебници, напр.: [ара], nu [api], [curte], пи [curti].
[matase], пи [matasa] [Gramatica 2001:14]. Има разлика в степента и в структурата на
редукцията, тъй като в румънския език и в неговите териториални деалекти, тя е „най-
последователно застъпена” в двойката е : и [Асенова 2002:32], .докато в рамките на
българското езиково землище на първо място твърдо стои редукцията в двойката а: ъ.
Друга разлика е наличието нат. нар. полугласни или свръхкратки гласни в румънския
език (/е/, /V, /о/, /и/) [Василиу 1965: 105]. Тези „полугласни” всъщност са варианти на
нормалните гласни и са елементи на дифтонгите и трифтонгите. С полугласната 61 се
образуват и форми за множествено число на имената (buni, prieteni); същият звук се среща
и в глаголни окончания (auzi, spuni), за което ще стане дума и по-нататък.
За полугласни във фонетичната система на съвременния български книжовен език обик­
новено не се говори. Към тях бихме могли условно да отнесем българско /й/, но то се разг­
лежда като самостоятелна фонема, различна от hsl, отнасяна обикновено към консонантната
система[Тилков, Бояджиев 1977:88; Симеонов 1984 и др.]; съществуват минимални двойки, в
които отношението между /и/ и /й/ е смислоразличително (герой: герои; мой: мои),
Като факултативен вариант в чужди думи се среща и полугласно (консонантно) [у] ~
аула, но и аула.
Важна разлика между румънската и българската фонетична система е наличието (по­
точно изобилието) на дифтонги и трифтонги в румънския език (24 дифтонга [Вж. напр.
Стоянова 1998:12] и 8 трифтонга) и липсата им в българския език.
Всъщност, по отношение на българския език също би могло да се говори за дифтон­
ги или по-скоро за дифтонгоидни звукосъчетания, които се срещат както в чужди думи
(аорта, аут, аерогара, оазис, солиш, еуфория, уиски, театър, поанта, кауза, Ниагара,
реотан, биография, дуализъм, какао), така и в домашни лексеми (оагня се, оедрявам, уед­
рявам, уединение, краища, знаеш,чуеш, пиеш, мяукам, преображение, необразован, твое,
у сой, двуокис), но те са далеч по-рядко срещани, отколкото в румънския език. При това,
ако не се броят звукоподражателни думи от типа на ау, бау, мяу и производни от тях като
баукам и мяукам, българските вокални съчетания се явяват изключително на морфемна­
та граница [Тилков, Бояджиев 1977:78], като елементи от различни срички.
Възможен е критичен поглед и към румънските дифтонги. От гледна точка на
графиката те са наистина 24 (ii, ai, ei, ii, oi ui, ai. ii, ia, ie, io, in: au, eu, in, ou, au, iu, uu, ua,
ua, ea, eo, oa), но като фонетично явление този брой може да бъде подложен на съмнение,
особено по отношение на тези „дифтонги”, които имат като първи елемент „полугласна”
[е] или [i] непосредствено след консонант, напр. pleaca ‘тръгва’, piatra ‘камък’, pier de ‘губи’
и др. под. Реално в тези случаи не се произнасят дифтонги, а монофтонги с предходни
меки съгласни. Ако пък подобни съчетания са в начална позиция в думата, имаме
работа вече с йотация, тоест съчетание от консонантно /В + вокал, което, ако използваме
графичните средства на кирилицата, бихме отбелязали с u (iarbd ‘трева’, iata ето’, iod,
iulie) + съответната гласна; транскрибирани според българската система за фонематична

425
 транскрипция [Стойков 1961:177; Цанков и др, 2005:3-8], тези примери биха изглеждали
така: /йарбъ/, /йатъ/, /йод/, /йулие/.
Повечето от останалите дифотонгични съчетания в румънския език обаче са
безспорни. Особено характерен за този език е дифтонгът оа, който редовно се появява
при определени морфонологични условия, например: poarta: porti ('порта : порти’); pot,:
poate (’мога: може’) и др, под.
По отношение броя на съгласните също има различия (или разногласия). Тъй като в
румънската консонантна система (поне според наложилото се сред румънските езиковеди
схващане) липсва фонологичната опозиция твърдост: мекост, броят на съгласните е далеч
по малък ~ 20, докато българските са 39 [вж. напр. Тилков, Бояджиев 1977: 127]. Някои
автори [Gramatica 2001:11] посочват и две меки съгласни - /к7 и Zg7, (среднонебни по място
на учленение), отбелязвани графично с ch n-gh, с които консонантите стават 22, толкова са
и при Стоянова [1998:15]; Булгьр [1995:13] споменава 23 съгласни, без да ги изрежда], но
/к7 и /g7 всъщност не са отделни фонеми, а позиционни варианти на /к/ и /g/ с ограничена
дистрибуция - само пред гласни /е/ и /Р.
Преобладаващата в румънското езикознание теза за липса на опозиция твърдост :
мекост може да бъде оспорвана. Зависи как ще се интерпретира фонетичното явление,
което се отбеляза с графемата е в думи като veac, deal, fereastrd или с i в Bucure$ti, loti,
cobori. Обикновено се казва, че с буквите е и ice отбелязва свръхкратък гласен звук, но
те могат да бъдат и знаци, посочващи, че предходната съгласна е мека, т.е фонемният
състав на по-горе изброените думи може да изглежда и така: /в’ак/, /д^л/, /фер’астръ/,
/букурешт’/, /тоц7, /кобор7, Всъщност, до подобни изводи по отношение на краесловната
мекост стига и Д. Стоянова [Стоянова 1998:11]: ’’Единственият случай на.пълна редуи-
ция на гласна е крайното Д (i final) във финална позиция след съгласен звук. Неговото
звучене е толкова редуцирано, че то всъщност изпълнява функцията на елемент, който
палатализира (смекчава) съгласната”.
Тук ще припомним, че в употребяваната по съветско време в Молдова кирилица (всъщ­
ност, тя и досега се използва в т.нар. Приднестровска молдовска република) в краесловие
се използваше ь - знак, с който в руската графика е прието да се отбелязва мекост на
предходната съгласна (Букурештъ, тоць, коборь), докато, ако бе приложен принципът
на транслитерацията, тези същите думи би трябвало да се предадат по следния начин:
*Букурешти, *к тобори.
оци
Съответно в средисловие групите еа, ia се предаваха с графемата я, с която, както е
добре известно, в българската и в руската графика се отбелязва признакът ’палаталност’
на съгласните пред /о/, напр. вря, а не *вреа (рум. vrea ‘иска’); сямзнз, а не *сеамзнз (рум.
seamana ‘прилича’), кяр , а не *киар (рум. chiar ‘тъкмо, точно, именно’),
В такъв случай разликите между фонемните системи на двата езика (поне по отноше­
ние на консонантите) биха изглеждали далеч по-малки.
На това място ще припомним, че и българските езиковеди не са единодушни по отно­
шение на опозицията твърдост : мекост и максималния брой от 39 консонантни фонеми,
които се получават, ако се приеме съществуването на всички корелативни двойки, обосо­
бяващи се по този признак. Съществуват мнения, които се доближават до състоянието,
представено в публикациите по румънска фонетика, т.е. че меки съгласни в българския
език в действителност няма, или пък, че броят им е доста по-малък от общоприетия, напр.
20 консонанта, от които само 3 палатални. и 6 сонанта (4 твърди и 2 меки) [Симеонов
1984: 50].
Съществуват различия и в артикулацията. съответно в произношението на две съглас­
ни- /1 /, /Ь/ в румънски; /л/, /х/ в български. Румънското /1/ се учленява по-напред, харак­

426
теризира се като дентална съгласна, докато в българския език учленителното място на /л/
е по-назад - върху алвеолите. Румънското /Ь/ пък се учленява по-назад от българското /х/,
посочва се като ларингален звук, а българското /х/ се представя като веларна (меконебна)
съгласна [вж. напр. Василиу 1965:16; Стойков 1961:127].
Останалите съгласни - румънски и български - не се отличават съществено, но в кни­
жовния румънски език липсва klzl (отбелязвано в българската система за фонематична
транскрипция със знака /з/, макар и да се среща в диалектите [вж. Алексова 2004:59].
Да не пропускаме като съществена фонетична разлика между двата езика и липсата
на краесловно обеззвучаване в румънския език и съответно - задължителността му в бъл­
гарския език.
В крайна сметка се оказва, че разликите между румънската и българската фонемна
система са далеч по-малки, отколкото може да се помисли на пръв поглед, ако се позова­
ваме на популярните описания на двата езика. Едно по-задълбочено вникване в двете
фонемни системи ни дава възможност да видим повече общи неща, отколкото подозираме,
че съществуват.

Литератора
Алексова 2004: Алексова В. Румънска диалектология. УИ „Св. Кл. Охридски”. С.
Асенова 2002: Асенова, П Балканско езикознание, Фабер. ВТ.
Булгьр 1995: Bulgar, Gh. Limba romana. „Vox”. Bucuregti.
Василиу 1965: Vasiliu, E. Fonologia linibii romane. Editura .jtiintifica. Bucure^ti.
Граматика 2001: Barbuta, I,, A. Cicala, E. Constantinovici, T. Cotelnic, A.Dirul, Gramatica
uzuala a limbii romane, „Litera”. Chisinau.
Pycy 1997: Русу, В. Румьшский язьтк. Кишинзу.
Симеонов 1984: Симеонов, Б. Към въпроса за броя на фонемите и техния състав в съвре­
менния български език. - Съвременна България. Доклади от Ш комплексна между­
народна конференция по българистика. Т. V. С.
Стойков 1961: Стойков, Ст. Увод в българската фонетика. „Наука и изкуство”. С,
Стоянова 1998: Стоянова, Д. Румънска граматика.“Наука и изкуство”. С.
Тилков, Бояджиев 1977: Тилков Д, Т. Бояджиев. Българска фонетика. „Наука и изкуство”.
София.
Тома 1994: Toma I. Limba romana pentru elevi, student! profesori. Bucure^ti.
Цанков и др. 2005: Цанков, К.. А. Петкова. В. Бонджолова, М. Илиева, Помагало по
фонетика и фонология на съвременния български книжовен език, УИ „Св. св. Кирил
и Методий”. ВТ.

427
 Violetta Koseska -Toszewa
Instytut swwianoznawstwa - PAN

Gramatyka konfrontatywna bulgarsko-polska -

DZIEJE I OSIAGNI^CIA

Powstanie koncepcji teoretycznej Gramatyki konfrontatywnej bulgarsko-polskiej

poprzedzily konferencje dotyczgce badan konfrontatywnych j^zyka bulgarskiego i innych
jgzykow organizowanych w Bulgarii przez Uniwersytet Sofijski i inspirowanych przez prof.
I. Lekowa i S. Ivancewa. Materialy naukowe z tych konferencji ukazywaiy sie regularnie
w Bjuletinach wydawanych przez Uniwersytet Sofijski, por. up, Bjuletin za sdpostavitelno
izsledvane na bdlgarski ezik z drugi ezici, 1976, Sofija. Po wst^pnych kilkuletnich dyskusjach
zdecydowano sip na konkretnavrealizacj§ Gramatyki.
W latach 1976-1981 Zespdi Pracowni Jezykdw Poludniowoslowianskich Instytutu
Slowianoznawstwa Polskiej Akademii Nauk w skladzie: K. Feleszko, V. Koseska-Toszewa,
M. Korytkowska. J. Mindak i I, Sawicka zakohczyl prace nad Projektem dwoch gramatyk
konfrontatywnych: Gramatyki konfrontatywnej bulgarsko-polskiej i Gramatyki konfrontatywnej
serbsko-chorwacko-polskiej.
Byl to pierwszy Projekt semantycznej gramatyki konfrontatywnej (wowczas nie tylko
dla jezykow slowianskich) oparty o studia logiczno-semantyczne dotyczace zestawianych
jezykow slowianskich, zob. (Studia 1984). Za realizaqy Gramatyki konfrontatywnej serbsko-
chorwacko-polskiej odpowiadal K. Feleszko, zas za realizacjg Gramatyki konfrontatywnej
bulgarsko-polskiej (dalej tez GKBP) - V. Koseska-Toszewa. Zespdi odszedl od wowczas modnej
teorii ..kategoni pojeciowych” i postanowil wyodr^bnic jgzykowe kategorie semantyczne dajace
si§ opisac za pomocp. aparatu teorii logiczno-matematycznych.
Polski Zespdi autorski poszukiwal wsrdd bulgarskich jezykoznawcdw osdb. ktorym nie
byla obca logika matematyczna. W latach 90-ych bulgarystami, interesujqcymi si^ powaznie
metodami logiki matematycznej w badaniach nad j^zykiem naturalnym byli J. Penczev i M.
Lakova. To dzi^ki nim w Zespole autordw GKBP pojawili sig matematycy i informatycy, ktorym
z kolei nie byly obce badania nad jezykiem naturalnym. Byli to G Gargow i V. Sotirov.
Ze strony bulgarskiej ekspertami naukowymi zaimuj^cymi sie krytyka obranej przez Zespdi
polski teoretycznej imetodologicznej drogibylimin. S. IvanceviR. Nicolova. Ze strony polskiej taka
,/unkcje” pelnili: K. Feleszko, R. Laskowski, K. Polanski i J. Siatkowski. Dbali oni o poprawnosc
i j ednolitosc teoietycziuy Gramatyki wraz z jej edytorami naukowymi. W1. tomie GKBP byli nimi
ze strony polskiej V. Koseska-Toszewa, a ze strony bulgarskiej: S. Ivancev i J. Pencev, Poczynajgc
od 2 tomu GKBP redaktorami naukowymi pozostali V. Koseska-Toszewa i J. Pencev.
Koncepcja teoretyczna kazdego tomu Gramatyki - poprzedzona dyskusjami mi^dzy
autorami i ekspertami Gramatyki - byla akceptowana na roboczych konferencjach bulgarsko-
polskich. Dyskusje nad kazdym tomem GKBP pokazywaly, ze latwiej jest napisac autorsk^

428
monografie niz wspolautorski tom Gramatyki. Organizatorami tych konferencji byli ze strony
polskiej V. Koseska-Toszewa, a ze strony bulgarskiej J. Baitova.
Gramatyka konfrontatywna balgarsko-polska jest pierwszg i jedyn^ jak dot^d w swiecie
obszerna proba semantyeznej konfrontacji z rozwijanym stopniowo j^zykiem-posrednikiem. Na
calosc Gramatyki konfrontatyivnej bulgarsko-polskiej sklada sip faktycznie 12 tomow.
Tom 6. bowiem to 4 czpsci rownorzpdne z pozostalymi tomami Gramatyki. Tom 7. Gramatyki
zaplanowano takze w dwoch czpsciach.
Zespol nie uwzglpdnil prac formahych jako nie nadajqcych sip do rownorzpdnej (a o taka,
Zespolowi chodzilo) konfrontacji jpzykow. Doswiadczenie autorow wskazywalo na to, ze opis
konfrontatywny z kierunkiem od formy do tresci nie bylby w pelni wartosciowym opisem
konfrontatywnym. Taki opis sprowadzalby sip do opisu jednego j?zyka za pomocg drugiego.
Tego typu jest wi^kszosc znanych z literatury gramatyk konfrontatywnych. Opisuje sip
w nich jeden jpzyk (najczpsciej obey) za pomoca drugiego (rodzimego). Nie mozna byloby
potraktowac rownorzpdnie zestawianych j^zykow bez proby stworzenia semantyeznego
j^zyka-posrednika. J^zyk-posrednik dotyezgey zestawienia j?zyka polskiego i bulgarskiego
w obi’Qbie semantyeznej kategorii okreslonosci/nieokreslonosci (GKBP, t. 2, 1990) opiera siy
na zalozeniu o jej kwantyfikaeyjnym charakterze. Jego podstawowe poj?cia: jednostkowosc
(elementu i zbioru) .mogiy bye zapisane za pomoeg j^zykowej konstrukeji jota-operatoi'owej,
egzystencjalnosc za pomoc^egzystencjalnego wyrazenia kwantyfikaeyjnego, ogolnosc za pomoeg
ogoinego wyrazenia kwantyfikaeyjnego, etc. To byl pionierski tom semantyezny Gramatyki, i
zarazem tom, w ktorym po raz pierwszy zostala podjgta proba urzeczywistnienia koncepcji
konfrontacji j^zykowej z wykorzystaniem j^zyka-posrednika.
Jezyk-posrednik rozwija si? w tomie 6. cz. 1. o pojgcia zwigzane z modalnoscig, a w tomie 7.
zwigzanym z semantyezna kategorig czasu osi^ga pelny ksztalt wl^czajgc wspolczesng teorip
procesow zwana sieciami Petriego (Mazurkiewicz 1986), (Koseska, Mazurkiewicz 1988).
Wyodr^bniono mi^dzy innymi pojgcia: stanu, zdarzenia i procesu jako jednostki j§zyka-
posrednika. definite je tak jak w teorii sieci. Zgodnie z defimcj^ j^zyka-posrednika opisano
tez jego metaj^zyk, czyli j^zyk wyrazaj^cy te poj^cia por. np. miejsea sieci, tranzycje, stan
globalny i lokalny, etc. Wyodr^bniono tez pojgcia odpowiadaj^ce typom modalnosci takie jak, np.
warunkowosc, hipotetyeznose czy imperceptywnosc, interpretujgc te pojgcia zgodnie z przyjetym
sieciowym (ziarnistym) opisem semantyeznej kategorii modalnosci. Na przyklad warunkowosc
rozumiana jest w swietle rozgal^zien sieci. oraz prawa przyczynowo-skutkowego Igczgcego
stany i zdarzenia. Hipotetyeznose wi^ze sie z sieciami wolnego wyboru, a imperceptywnosc ma
bezposredni zwi^zek z tzw. stanem lokalnym.
Wyzej wymieniony zespol badawczj' postanowil poprowadzic opis w kierunku od tresci
do formy. Byl to najtrudniejszy problem teoretyezny, ktory Zespol pokonal. Dzieki temu
opisano wiele zjawisk z j^zyka buigarskiego i polskiego niezauwazonych dot^d przez badaczy
w jednoj^zycznych opisach gramatycznych. Gramatyka konfrontatywna butgarsko-polska jest
wipe publikacj^ potrzebnp nie tylko bulgarystom i slawistom czy badaczom j^zyka polskiego,
rowniez j^zykoznawcom badajgcych nieslowianskie jezyki.
Pierwsze tomy Gramatyki (t. 1-4) zostaly wydane w j^zyku buigarskim, patrz: I. Sawicka,
T. Bojadziev, (GKBP, t. Д, 1988); V. Koseska-Toszewa, G. Gargov, (GKBP, t.2. 1990); L
Krumova, R. Roszko, M. Coroleeva, A. Petrova-Wasilewicz, (GKBP, t. 3,1994), I. Gugulanova,
P. Barakova, M. Szymanski, (GKBP, t. 4,1993).
Trudnosci ekonomiezne spowodowaly, ze poczynaj^c od 5. tomu Gramatyki jej kolejne
tomy sg wydawane w Polsce w j^zyku polskhn. Tomy: 5., 6, i 7. Gramatyki zostaly wydane w
Warszawie, patrz: M. Korvtkowska, (GKBP, t. 5, 1992); V. Koseska-Toszewa, V. Maldziewa,
J. Pencev, (GKBP, t. 6 1, 1995), M. Korytkowska, R. Roszko, (GKBP, t. 6, cz. 2, 1997),

429
V. Maldziewa, (GKBP, t. 6. cz. 3, 2003), M. Korytkowska, (GOP t. 6, cz. 4, 2004.) Tom 7,
poswiecony semantyczsiym kategoriom aspektu 8. Karolaka i czasu V. Koseskiej-Toszewej.
W recenzji tomu 7. „Studiow gramatycznych bulgarsko-polskich1’ a wraz z mm calej
wielotomowej„ Gramatyki konfrontatyumej bulgarsko - polskiej” (1.-8.) L. Bednarczuk
pisze, ze jest to najpowazniejsza synteza slawistyczna ostatnich lat, zawiera bowiem
ogromne bogactwo uporzs^dkowanego i skonfrontowanego ze sob% materialu dwu roznych
typologicznie, ale spokrewnionych ze sob^ jezykow”. Jego zdaniem. na szczegolnie uznanie
zasluguje „jednolitosc metodologiczna i terminologiczna wynikaj^ca ze wspolnej koncepcji
s emantyczno-logicznej”, a teoretyczne zaiozenia 7. tomu. stanowi^ „wazny wklad me tylko do
gramatyki konfrontatywnej wspolczesnych jezykow slowianskich, lecz rowmez do typologii i
j^zykoznawstwa ogolnego.”
Mozemy dzisiaj powiedziec, ze powstaly dwie rownorz?dne gramatyki: gramatyka
wspolczesnego j^zyka bulgarskiego i gramatyka wspolczesnego j^zyka polskiego
pola^zone semantycznym j^zykiem-posrednikiem opisuj^cym nast?puj^ce kategorie
semantyczne w obu j?zykach:
1) semantyczne kategori? okreslonosci-nieokreslonosci (V. Koseska-Toszewa, G.
Gargov);
2) semantyczna„ kategori? ilosci (L. Kru mova, R, Roszko);
3) semantyczng kategoriy stopnia (M. Czoroleeva, A, Petrova-Wasilewicz;
4) semantyczna kategori?,.komunikant)! -1. Gugulanova, P. Barakova, M. Szymanski;
5) semantycznekategori?przypadka: wybranetypypozycjipredykatowo-argumentowych
w obu j?zykach (M. Korytkowska)
6) semantyczne kategorig modalnosci (V. Koseska-Toszewa, W. Maldziewa, J. Pencev) ~
teoria opisu. modalnosc imperceptywna (M. Korytkowska, R. Roszko); modalnosc
hipotetyczna. irreaina, optatywna i imperaty wna (W. Maldziewa); modalnosc interogatywna
(M. Korytkowska);
7) semantycznq. kategorie czasu (V. Koseska-Toszewa);
8) semantyczna^ kategori$ aspektu (S. Karolak).
Niestety tomy Gramatyki bedgcej dla mektorych autorow dzielem zycia me docierajav ani
do odbiorcy polskiego, ani bulgarskiego. Pierwsze tomy wydane w Sofii w j^zyku buigarskim
dotarly do Polski w kilku tylko egzemplarzach. Podobnie jest z tomami Gramatyki. wydanymi
po polsku w Polsce. Nie docieraj^ one z kolei do Bulgarii.
Ze wzgl^du na teoretyczne osi^gni^cia w GKBP konieczne jest opracowanie syntezy GKBP
w j^zyku angielskim, obejmujacej jej podstawowe zagadnienia w 25 albo 3 tomach. Gdyby
strona polska zrealizowala ton postulat, dobrze bylob)^, abxr strona bulgarska przetiumaczyla
na j^zyk bulgarski tomy: 5., 6. i 7. GKBP wydane po polsku. Wowczas w jgzyku bulgarskim
ukazalaby sig prawie pelna edycja GKBP, a w jgzyku angielskim jej syntetyczne tomy.
W GKBP po raz pierwszy opracowano wiele zagadnien niezauwazonych w gramatykach
akademickich obu j§zykow. Dla j^zyka polskiego novum jest m, in. wyczerpuj^ce opracowanie
kategorii semantycznej czasu i aspektu, roznorodnych kategorii modalnych, o ktorych
prawie nic nie bylo wiadomo, semantycznych kategorii okreslonosci-nieokreslonosci, ilosci i
komunikanta. Podobnie dla jezyka bulgarskiego. ktory za pomoc^ j^zyka-posrednika jest
potratowany rownorz^dnie z polskim.
Semantyczne tomy GKBP opierajg si? na teoriach. logiczno-mate maty cznych: teorii
kwantyfikacji, wspolczesnej teorii procesow, zwanej „sieciami Petriego”, teorii logicznych
struktur predykatowo-argumentowych. Semantyk? rozumiemy tak, jak w pracach z
„bezposrednim podejsciem do semantyki”: B. Russella, H. Rasiowej i w pozniejszych pracach

430
 o semantyce sytuacyjnej Barwise’a i Perry’ego, zob. (H. Rasiowa 1975), (Barwise Perry 1983),
(Cooper 1996).
Uczonych tego nurtu semantycznego interesowal fakt znany, ale nie trywialny, ze te same
for my jezykowe (wyrazy, wyrazenia, zdania) moga bye nosicielami zgola roznych informaeji.
0 ile w innych szkolach semantycznych znaczenie zdania definiuje si? za pomoeg dwoch
abstarakcyjnych obiektow: (u Fregego (1892) sa to prawda i falsz), o tyle w omawianym tu
nurcie teorii semantycznych do definieji znaczenia zdania wprowadzono tez poj?cie sytuaeji,
a znaczenie zdania zacz?to definiowac jako zbior sytuaeji abstrakcyjnych (Barwise, Perry
1983), (Cooper 1996).
Dzisiaj Gramatyka konfrontatywna bulgarsko-polska jest najbardziej obszernym dzielem
z tej dziedziny w swiecie. Tomy: 1. Fonetyka i fonologia i planowany 8.o slowotworstwie
pomyslano jako tomy formalne, tzn. opisujpee nie wybram? kategon? semantyeznp, a
formalne (morfologiczne) srodki jgzykowe w obu jgzykach. Jednak takze w nich opis przebiega
w kierunku od tresci do formy.
Rownoczesnie z powstawaniem kolejnych to mow GKBP tworzony byl cykl wydawniczy:
Studia gramatyezne bulgarsko-polskie, t. 1-7, Ossolineum / Slawistyczny Osrodek
Wydawniczy (SOW), Warszawa. Seria ta zawiera teoretyezne i metodologiczne dyskusje
nad problemami Gramatyki, Podczas uzgadniania wspolnych stanowisk nu?dzy zespolami
autorskimi w kwestii teorii i metodologii opisu obu i?zykow sformulowano szereg inter esuj^cych i
oryginalnych koncepcji,, ktorych „zatajenie” byloby strata dla rozwoju mysli jpzykoznawczej.
Pierwszy tom Studiow gramatycznych bulgarskopolskich nawigzuje do Studiow
konfrontatywnych polsko-poludniowoslowianskich (Studia 1984), w ktorych. jak podalam
wyzej, zawarta byla wspomniana ogolna propozyeja teoretyczno-metodologiczna dotyczaya
konfrontaeji j?zykowej, wypracowana w Instytucie Slowianoznawstwa (obecnie Instytucie
Slawistyki) PAN. Pierwszy tom Studiow gramatycznych bulgarsko-polskich ukazal si? w
Ossolineum, w 1986 roku pod redakcj^ V. Koseskiej-Toszewej i I. Sawickiej (Studia 1986).
W przeciwiehstwie do samej Gramatyki, w ktorej autorow obowi^zywala jednorodna postawa
teoretyezna i metodologia, w cytowanym tomie zaprezentowano rozne uj?cia teoretyezne i
metodologiczne oraz przyklady ich adaptaeji do opisu okreslonych wycinkow materialu z obu
j?zykow. Miedzy innymi po raz pierwszy przedstawiono w aim sieciowy opis czasu w jezyku
naturalnym. Byla to pierwsza proba adaptaeji „teorii sieci Petriego” do j^zyka naturalnego,
zob. A. Mazurkiewicz, Zdarzenia i stany: elementy temporabiosci. Artykul R. Laskowskiego (w
tym samym tomie) System temporalno ~ aspektowo - modalny jqzyka polskiego a sieci Petriego
(Uwagi do artykulu A, Mazurkiewicza) rozpoezai dyskusjg nad opisem sieciowym czasu w obu
j?zykach. Pierwszy prob^ sieciowego opisu czasu w bulgarskim i polskim zaprezentowana
zostala w artykule V. Koseskiej-Toszewej 0 temporalnosci inaczej.
Modele opisu czasu w j^zyku naturalnym sprowadzaj^ si? na ogol do jego linearnego opisu
Reichenbach (1948) wprowadzajgc do swej teorii czasow gramatycznych poj?cia czasowe,
mowi o punktach: zdarzenia, odniesienia i mowy. Dla Reichenbacha ponadto istnieje poj?cie
„rozci^glosci zdarzenia”. „Jezyk angielski - pisze on - posluguje si? imieslowem czymiym
czasu terazniejszego, zwanym present participle, dla zaznaczenia, ze dane zdarzenie pokrywa
pewien przeci^czasu”. Warto tu przypomniec, ze J. Pencev w pracy Gramaticnata kategorija
vreme” (Pencev 2004) podkresla, ze przy opisie czasu gramatyeznego lepiej jest pozostac
przy stanowisku L. Andreicina, ktory przed Reichenbachem wyznaczyl „punkt odniesienia”
. Andrejcin w roku 1944 pisze (tlumacz? doslownie:) „Duzo j?zykow zadawala si? tylko
trzema czasami (przeszly, terazniejszy, przyszly). Stosunek. czasowy mi?dzy poszczegolnymi
czynnosciami w przeszlosci czy w przyszlosci nie jest zaznaczony w tych jezykach droga
gramatyeznp. za pomocq, form werbalnych. J?zyk bulgarski jednak nalezy do j?zykow, ktore

431
 posiadaia wyspecjalizowane formy na oznaczanie czasu mipdzy czynnosciami, maj^cych razem
(calosciowo) wspolny sens, Sa to formy oznaczaj^ce podwomy stosunek w czasie: stosunek
czegos wspolczesnego, przeszlego lub przyszlego w stosunku do innej czynnosci lub - inaczej
mowi^c - do jakiegos innego momenta, o ktorym mowi sip bezposrednio lub posrednio oraz
stosunek tego innego momenta do momenta mowienia, do ktorego prowadzi tak czy inaczej
kazda nasza gramatyczna orientacja czasu”. Jezyk bulgarski wnosi wiele ciekawego materialu
rzutujayego na zlozonosc problematyki dotyczs^cej kategorii modalnosci i temporalnosci.
Wbrew temu, co przyjmuje sip w literature przedmiotu, ze jpzyk bulgarski wyroznia sip wsrdd
pozostalych jpzykdw sfowiariskich przede wszystkim bardzo rozbudowanym systemem czasow,
nalezy podkreslic, ze wyroznia sip on glownie niezwykle rozbudowan^ gramatykalizacjp
srodkow wyrazaj^cych roznego rodzaju modalnosc (Koseska 1977).
Reic-henbach nie uzywa pojpcia stanu, rozszerzajac w zamian znaczenie pojpcia „zdarzenia”.
Jak wiadomo, w literature uzywano wymiennie terminow stan i zdarzenie. nie rozgramczajpc
ich tak, jak to czyni Petri (1962). Opis zastosowania temporalnego form werbalnych w jpzyku
naturalnym z reguly sprowadza sie do podania pewnych przykladow ich uzycia, Cheap jednak
dokonac bardziej ogolnego i abstrakeyjnego opisu temporalnosci i modalnosci (na przyklad
prdbujemy systematyzowac gramatykp lub zestawiac gramatykp jednego jpzyka z gramatykp
drugiego), musimy uzyc w miejsee zdan pewnych schematow zdaniowych. To z kolei wymaga
od nas melody budowania schematdw dla wyrazania czasowych i modalnych zaleznosci mipdzy
elementami tworzacymi zdania. Baza dla propozycji przedstawienia takich zaleznosci w GKBP,
jak juz wspominaiam wyzej, jest teoria sieci Petriego (Petri 1962) Teoria ta, jak sip okazuje, moze
uehwycic podstawowe zjawiska temporalne i modalne w zadowalajgcy sposob, Wspofczesnie
powstala teoria sieci Petriego jest teoria obejmujac^ najszersz^ klasp zjawisk temporalnych i
opiera sip na. scislym rozgraniczeniu stanow i zdarzen, wprowadzonym przez Petriego w latach
szescdziesi^tych. Nalezy podkreslic, ze w tej teorii rozumiemy stany nie tylko statyeznie. lecz
i dynamieznie, zatem szerzej niz tradyeyjnie, bo uwzglpdniamy ich zwi^zek ze zdarzeniami.
W opisie opartym na Imiowej skali czasu kazde dwa rozpatrywane zdarzenia (i stany) musza
bye umieszczone na osi czasowej w jakis konkretnych punktach, a wipe musz^ miec ustalony
porz^dek na tej osi. Opis sieciowy natomiast pozwala wyrazic brak porzadku mipdzy zdarzeniami
(stanami) oraz fakt, ze do tego porzadku analizowana wypowiedz sie nie ustosunkowuje.
Klasycznym sposobem przedstawiania czasow gramatycznych jest reprezentaeja zdarzen
jako punktow na osi czasu. Os czasu jest prosta (nieograniczon^ z obu koncow), a zdarzenia
predstawione za pomoc^ punktow tej prostej, przy czym zdarzenia wczesniejsze lez^na lewo
od zdarzen pozniejszych. Wyraznym niedostatkiem modelu Reichenbachs jest ograniczenie sip
tylko do jednego punktu odniesienia (Karolak 1997), brak rozgraniczenia stanow i zdarzen
(Koseska, Mazurkiewicz 1988) oraz fakt, ze punkt odniesienia moze odnosic sip i do stanow,
i do zdarzen, Schemat zdan Reichenbachs, prosty i elegancki, wyglada calkiem zadawalaj^co
dla podstawowych czasow w jpzyku angielskim (Reichenbach 1947). Wyraza on zasadnicze
reguly uzycia temporalnego angielskich form werbalnych. Jednakze, jezeli opisywac bpdziemy
inne jpzyki i konfrontowac je, zmuszeni bpdziemy wchodzic w bardziej skomplikowanp.
reczywistosc jpzykowg., a rzeczywistosc ta wymagac bpdzie bardziej subtelnej struktury opisu.
Na przyklad, nie mozemy skojarzyc powyz-szych czasow z modalnosciami typu: „mozliwe -»
konieezne (nieuniknione)” i nie mozemy tez rozroznic stosunkow temporalno-aspektualnych.
form werbalnych, tzn. wyrazic roznicy mipdzy czynnosci^ zakonczon^ niezakonczon^
powtarzaj^c^ sip, trwaj^c^. w przeszfosci, terazniejszosci czy przyszlosci, nie mozemy tez opisac
relacji czasowych w zdaniu zlozonym i dac inform acji o regulach nastppstwa czasow. Dlatego
w GKBP zamienilismy trzypunktowy schemat Reichenbachs na temporalne strukturp sieci
Petriego. Mamy nadziejp, ze pomoze nam to opisac bardziej subtelnie znaczenia i relacje

<82
 czasowe, jak rowniez i takie zjawiska jezykowe jak modalnosc, warunkowosc, powtarzalnosc i
bye moze jeszcze inne, dotychcz-as nie nazwane. W opisie sieciowym nie jestesmy ograniezeni
do sprowadzenia sytuaeji temporalnej jedynie do trzech zdarzen; punkty odniesienia mozemy,
po pierwsze, lokowac zarowno w stanach jak i zdarzeniach, po drugie, mozemy ich wprowadzac
tak duzo, jak to jest niezbgdne dla precyzyjnego opisu sytuaeji temporalnej, Sieci pozwalajitez
uiuknac nakladania sig reichenbachowskich punktow takich, jak w jego przykladzie I have seen
him, gdzie punkt E jest przed punktami S i R, ktore razem na linii osi czasu. W sieciowym
opisie stan wypowiedzi wystepuje wspolrzgdnie z punktem odniesienia stanu, czy zdarzenia
wystgpujicego przed nim.
Drugi tom „Studiow gramatycznych bulgarsko-polskich" pod redakeji V. Koseskiej-
Toszewej i J. Mindak ukazal sig w Ossolineum w roku 1987. Tom ten byi pos wigcony
wyborowi.wlasciwego modelu kategorii semantyeznej okreslonosci-nieokreslonosci. W tomie
opublikowano prace z nurtu kwantyfikaeji logieznej oraz prace oparte na teorii refereneji. Po
dyskusjach przyjgto kwantyfikacyjny model opisu tej kategorii przedstawiony przez V. Koseska-
Toszewi i G. Gargowa. Z dzisiejszy perspektywy aktualny pozostaje artykul G, Gargowa 0
pewnym zbiorze przyslbwkow temporalnych i kwantyfikatorach uogolnionych”, J, Pence wa
Uwagi o nieokreslonych grupach imiennych w j^zyku buigarskim, K. Feleszko 0 rozlqcznosci i
synkretyznie kategorii morfologicznych i in. Dyskusje naukowe toezyly sig wokol wyboru teorii,
na podstawie ktorej opisywano vvybrane zagadnienia w Gramatyce. Dla przykladu przy wyborze
teorii opisujgcej semantyczne kategorig okreslonosci-nieokreslonosci rywalizowaly dwie
teorie: o refereneji P, Strawsona (wowczas jeszcze bardzo modnej) oraz o teorii kwantyfikaeji
wywodzacej sig z deskrypeji okreslonej B. Russella. Za teorig refereneji obstawali S, Karolak i
M. Lakowa. Za teorie kwantyfikaeji V. Koseska-Toszewa i G. Gargov. Wowczas byla to teoria
stosunkowo slabo znana w jgzykoznawstwie. Dzisiaj model kwantyfikacyjny w opisie jgzykowej
kategorii okreslonosci-nieokreslonosci jest czgsciej wykorzystywany, por.: (Barwise, Cooper
1981), (Bellert 1971), (Grzegorczykowa 1972), (Grzegorczykowa 1976), (Cooper 1996), (Descles
1999). Dyskusja w Zespole pomek^d trwa do dzisiaj. choc w GKBP przyjeto kwantyfikacyjny
model opisu semantyeznej kategorii okreslonosci-nieokreslonosci. Warto dlatego przypomniec
odpowiedz na krytykg Strawsona samego B. Russella, nieznana dostateeznie dobrze w krggu
lingwistow. Sedno argumentaeji Strawsona polega na utozsamieniu dwoch zagadnien, ktore
Russell traktuje zupelnie odrgbnie: problems deskrypeji okreslonej i egocentryzmu. Zob.
(Strawson 1950), (Russell 1959). Zdaniem Russella egocentryzm i deskrypeja okreslona nie
se tym samym zagadnieniem. Strawson mieszajec obie kwestie twierdzi, ze rozwiezania
wymaga tylko zagadnienie egocentryzmu. Russell zajmowal sie zarowno egocentryzmem jak i
deskrypeji okreslon^ ale nie l^czyl obu zagadnien. Kiedy pisai o jednym, nie pisal o drugim.
Odpowiedz Russella na krytyk^ Strawsona jest wyczerpujqca. Przedstawia on tam bezposredni
stosunek do semantyki, lezicy u podstaw jego prac. „Gdyby zasadnicze slowa w slownictwie
kazdego osobnika nie mialy bezposredniego zwiizku z faktami, nie mialby go rowniez i j § zyk w
ogolnosci. „W^tpie, - pisze Russell, ~ czy p. Strawson zdolaiby nadac zwykle znaczenie slowu
„czerwony”. gdyby nie istniaio cos, co slowo to oznacza.” (Russell 1.959:270-279). I dale) „Sidzi
on (o Strawsonie), ze siowo „falszywy” ma niezmienne znaczenie i bl^dem byloby traktowac
je jako stosowne, ale ostroznosc nie pozwala mu zdradzic, jakie jest to znaczenie. Jesli o
mnie chodzi - pisze dalej Russell - uwazam, ze wygodme jest tak zdefiniowac siowo „falsz”,
aby kazde zdanie bylo albo prawdziwe, albo falszywe.” W Human Knowledge (Russell 1948
: 107) Russell pisze co nastypuje: „Siowo „ten” denotuje cokolwiek. co w chwih, gdy siowo jest
uzyte, znajduje sig w centrum naszej uwagi. W przypadku slow, ktore nie maji charakteru
egocentrycznego, skladnikiem staiym jest cos, co dotyczy wskazywanego obiektu; siowo „ten”
denotuje jednak rozne obiekty w kazdym przypadku, gdy sie go uzywa. Tym, co stale, nie jest

433
 tu przedmiot denotowany, lecz jego relacja do danego konkretnego zastosowania tego siowa.
Ilekroc siowo to jest uzywane, osoba posluguj^ca sip nim zajpta jest jakirns przedmiotem i na
ten przedmiot wskazuje wlasnie to siowo. Kiedy siowo nie ma charakteru egocentrycznego,
wowczas nie ma potrzeby odrozniania rozmaitych przypadkow jego stosowania; odroznienie to
musimy jednak robic w przypadku slow egocentrycznych, bowiem to, na co one wskazujg, jest
czyms znajdujgcym sip w okreslonej relacji do osoby uzywajgcej tego slowa....”
Trzeci tom Studiow gramatycznych bulgarsko-polskich byi poswipcony kategoriom ilosci i
gradacji. Zawarto w nim dyskusje mipdzy autorami 3. i 4. tomu GKBP (Studia 1989).
Czwarty tom Studiow gramatycznych bulgarsko-polskich poswiecono modalnosci i innym
jpzykowym kategoriom semantycznym. Tom ukazal sip w Ossolineum, w 1991 roku tez pod
redakcj^V. Koseskiej-Toszewej iM. Korytkowskiej. W artykule A. Mazurkiewiczai V. Koseskiej-
Toszewej kontynuowana byla problematyka sieciowego opisu temporalnosci i modalnosci w
zdaniach z jpzyka naturalnego. Rozwazano dalej problematykp kwantyfikacji, temporalnosci i
modalnosci w artykule V. Koseskiej-Toszewej i G. Gargowa. Interesujace i aktualne do dzisiaj
materialy dyskusyjne w artykulach B. Bojar, A. Kernera, M. Korytkowskiej, W. Maldziewej,
J. Mindak i in.
To wlasnie w tym tomie po dyskusjach nad modelem teoretycznym opisuj^cym semantyczna
kategorip modalnosci zaakceptowano teorip sieci Petriego zaadaptowan^ przez A. Mazurkiewicza
i V. Koseskg-Toszew^ jako podstawp teoretyezne opisu semantyeznej kategorii modalnosci
w Gramatyce i jako teorip l^cza^c^ opis semantyeznej kategorii okreslonosci-nieokreslonosci,
temporalnosci i modalnosci, czyli zagadnienia opisywane w tomach 2., 6. i 7. GKBP.
Tomy pi^ty i szosty Studiow gramatycznych bulgarsko-polskich ukazaly sip juz w
SOW, w Warszawie, w roku 1993, pod redakeje V. Koseskiej-Toszewej i M. Korytkowskiej.
Przedstawiono w nim koncepcjp opisu siowotworstwa w Konfrontatywnej gramatyce bulgarsko-
polskiej w artykule teoretycznym J. Baltowej i J. Siatkowskiego. B. Bojar i M. Korytkowska
rozpatrzyly problemy konfrontatywnego opisu tzw. czasownikow denominalnych w jpzyku
bulgarskim i polskim. W swietle faktow slowotworczych V. Koseska-Toszewa zastosowala
teorip sieci Petriego w zwigzku z kategorii aspektu. W. Maldziewa zajgla sip slowotworczymi
sposobami wyrazania semantyeznej kategorii modalnosci. M. Korytkowska przedstawila
koncepcje opisu semantycznego przypadka w Gramatyce i podjpla dyskusjp z S. Karolakiem
i jego tekstem Czy istnieja przypadki glqbokie w semantycznym systemie jezyka (wokol The
Case for Case Fillmor'a). W tomie prowadzono tez dalsz3 dyskusjp nad zalozeniami opisu
semantyeznej kategorii modalnosc w gramatyce konfrontatywnej (W. Maldziewa), poruszono
tez trudny, bo prawie nie zauwazany, temat modalnosci imperceptywnej w jpzyku polskim (M.
Korytkowska i V. Koseska-Toszewa). A. Kerner zatrzymal sip na problematyce opisu kategorii
rodzaju w jpzyku polskim i bulgarskim, a R, Roszko opisal relacjp mipdzy semantyczn^
kategorii okreslonosci-nieokreslonosci oraz semantyczn^ kategorii ilosci.
Siodmy ostatni tom Studiow Gramatycznych bulgarsko-polskich. zostal opracowany
pod redakcj^ V. Koseskiej-Toszewej i J. Baltowej. Tom ten pomyslany jest jako przewodnik
po Gramatyce Konfrontatywnej Bulgarsko-Polskiej. Fakty, ze Gramatyki poez^tkowo
wydawano w Sofii (4 tomy), a tomy: 6., cz. 1, 6., cz. 2, 6., cz. 3, 6., cz. 4, 7., cz. 1, 7., cz. 2
oraz 8. wydawane w Warszawie oraz trudnosci w jej dotarciu do czytelnika pokazaly, ze
jest konieezne przygotowanie „klamry” ujmujacej ealose tego wielotomowego dzieia w formie
krotkiego przegl3du osiagnipc wspolautorow polskich i bulgarskich. Ten tom pomyslano,
jak wspomnialam wyzej, jako przewodnik po GKBP i dhtego wydano go zarowno w jpzyku
polskim jak i bulgarskim, zob. Balgarsko-polski gramaticni studii, Sofija 2004. 7. tom Studiow
gramatycznych bulgarsko-polskich adresowany jest nie tylko do bulgarystow i slawistow,
rdwniez do polonistow i jpzykoznawcow zainteresowanych ogdlnymi problemami lingwistyki.

434
 Warto podkreslic fakt. ze lingwistyka konfrontatywna byla przez dlugie lata „Kopciuszkiem”
lingwistyki ogolnej. Zakladano, ze porownywanie ze soby kilku wybranych (najcz?sciej
dwu), a nie wszystkich j?zykow - jak w typologii, jest zadaniem lingwistyki synchronicznej
o zastosowaniach wylycznie praktycznych. Lingwistyka konfrontatywna miala pomoc w
nance jyzykow obcych jak tez w przekladzie ew. maszynowym i na tym miala skonczyc si?
jej rola. Postulowano co prawda, wypracowanie j?zyka-posrednika nie b?dycego zadnym
z konfrontowanych j?zykow, Byl to wymog teoretyczny trudny do spelnienia ze wzgl?du
na wyodr?bnienie podstawowych kategorii semantycznych skiadajgcych si? na struktur?
j?zyka-posrednika. Powinien on skladac si? z poj?c empirycznych, wykrywanych w trakcie
jednoczesnego badania co najmniej dwoch j?zykow. Jest to zadanie nie do rozwiyzania, jeslibada
si? tylko stan form al ny obu j?zykow. J?zyk-posrednik jest wlasciwosciy tylko teoretycznych
badan konfrontatywnych. Jego tworzeniem zajmujy si? nadal J. Baitova, S. Karolak, M.
Korytkowska, V. Koseska-Toszewa, W. Maldziewa i R. Roszko. Jego kompletny ksztalt mozna
b?dzie zanalizowac po wydaniu wszystkich tomow Gramatyki.
Zamiast podsumowania, przypomnijmy, ze w naszych opisach. wychodzimy od tresci
(od struktur semantycznych), a nie od formy (struktur formalnych). Odwrotne podejscie w
kierunku forma - tresc, nadal bardzo cz?ste w pracach lingwistycznych, nie wydaje si? bye
dose dokladnym i wyczerpujycym opisywane zagadnienie, bowiem formy i struktury formalne
w kazdym jpzyku naturalnym majy z reguly wipcej, niz jedno znaczenie. Zatrzymajmy si? dla
przykiadu na znaczeniach rodzajnika buigarskiego. Rodzajnik bulgarski oznacza okreslony
jednostkowy przedmiot, ale tez oznacza przedmiot ogolny czyli nieokreslony (podobnie w
angielskim rodzajnik the, we francuskim im, etc.), Jakie jest znaczenie rodzajnika mozemy
stwierdzic na podstawie znaczenia calosciowej struktury zdania, w ktorej wyst?puje , a nie
tylko frazy nominalej, por. bulg. Decata sa v stajata. 4(Te) dzieci sy w pokoju.’, bulg. Decata
obiczat szokolad. '(Wszystkie) dzieci lubiy czekolade/ Jezeli wiec przykladowo chcemy
opisac tresc kwantyfikaeji ogolnej w semantyeznej strukturze zdania z j?zyka buigarskiego,
powinnismy wziyc pod uwag? zjawiska j?zykowe na poziomie morfologii: rodzajnik okreslony,
ale tez wskazac leksemy kwantyfikujyce ogolnie i to zarownp na poziomie frazy nominalnej
jak i werbalnej, np. bulg. vseki 'kazdy, vinagi 'zawsze’. Scisle rozgraniczenie poziomow
morfologicznego, syntaktyeznego i leksykalnego nie pozwalaioby nam ujyc kompleksowo
zjawisk semantycznych. Warto dlatego podkreslic, ze nasze badania nad semantyky teoretyczny
znoszy scisle podzialy na poziom gramatyezny i leksykalny i wnoszy wiele nowych obserwaeji
przy badanych zjawiskach. Dzis, z perspektywy czasu, wydaje nam si?, ze bez realizaeji
Projektu o tomach syntetycznych GKBP mozna zaprzepascic wieloletnig zupelnie nowatorsky
pod wzgl?dem metodologicznym i teoretyeznym prac? nad Akademicky Gramatyky dotyczycy
zarowno wspolczesnego j?zyka polskiego jak i buigarskiego.

Literatura

Andrejczin 1944: Andrejczin L: Osnovna balgarska gramatika, Sofija: 206 - 208.

Barwise, Cooper 1981: Barwise I., Cooper R,, Generalized Quantifiers and Natural Language
[w:] Linguistics and Philosophi 4,159-219, Holland,
R. Cooper 1996: R. Cooper, The Role of Situations and Generalized Quantifiers
in: The Handbook of Contemporary Semantic Theory, ed. Shalom Lappin, Oxford,
Barwise, Perry 1983: Barwise J,, Perry J.: Situations and Attitudes, Bradford Books, MIT.
Bellert 1971: Bellert L: On the Use of Linguistic Quantifying Operators, w: „Poetics” 2, 7L86

435
Bjuletin 1976: Bjuletin. za sapostavitelno izsledvane na balgarski ezik z drugi ezici, 1976,
Sofija.
Descles 1999: J.P. Descles, Quantification, types, preuves et logique combinatoire, [w:] 'Etudes
cognitive^ vol. 3,Quantification, Temps, Aspects, Varsovie, 13 -82.
Frege, 1892: Frege G., ’’Uber Sinn und Bedeutung, Zeitschr. fur Phil, und phil. Kritik, 100,1892,
-25-50.
Gar gov 1987: Gar gov G.: 0 pewnym zbiorze przyslowkow temporalnych i kwantyfikatorach
uogolnionych, [w;] Studia gramatyczne bulgarsko -polskie, t. 2 Okreslonosc/nieokreslonosc,
red. V. Koseska-Toszewa.
GKBPt. 1., 1988:1 Sawicka, T. Bojadziev, Fonetika i fonologija, Sofija 1988;
GKBP L 2., 1990: V. Koseska-Toszewa. G. Gar gov, Semanticznata kategorija opredelenost 11
neopredelenost, Sofija 1990;
GKBP t. 3., 1994: L. Krumova, R. Rosko, M. Coroleeva, A. Petro va-Vasilewic, Semanticnite
kategorii kolicestvo i stepen, Sofija.
GKBP t. 4., 1993: I. Gugulanova, P. Barakova, M. Simanski, Semanticnata kategorija
„komunikanD, Sofia.
GKBP t. 5., 1992: M. Korytkowska, Typy pozycji predykatowo-argumentowych, Warszawa.
GKBP 6., cz. 1. 1995: V. Koseska-Toszewa, V. Maldziewa, J. Pencev, Modalnosc. Problemy
teoretyczne, Warszawa,
GKBP t. 6., cz. 2,1997: M. Korytkowska, R. Roszko, Modalnosc irnperceptywna,
GKBP t. 6., cz. 3, 2003: W. Maldziewa, Modalnosc: hipotetycznosc, irrealnosc, optatywnosc i
imperatywnosc, Warszawa,
GKBP t. 4.. cz. 4: M. Korytkowska. Modalnosc interogatywna - pvtania o rozstrzygniqcie,
2004.
GKBP t. 7. poswi^cony semantycznym kategoriom aspektu S. Karolaka i czasu. V. Koseskiej-
Toszewej po ostatecznej redakeji sqw druku.
Grzegorczyk 1972: Grzegorczyk R.: Wykladniki kwantyfikaeji w j?zyku polskim, [w:J Z polskich
studiow slawistycznych, Warszawa.
Grzegorczyk, 1976: Grzegorczyk R.: Aktualizacja wypowiedzi poprzez kwantyfikaeji
argumentdw i predykatu, [w:j Ofazky Slovansk’e syntaxe, Brno, 195 - 200
Guentcheva 1990: Z. Guentcheva, Temps et aspect: L’exemple du bulgare contemporain,
Paris,
Karolak 1994: S. Karolak, Le concept d’aspect et la structure notionnelle du verbe [w:] Etudes
cognitive^, vol. 1, Semantique des categories d’aspect et de temps, Varsovie 1994.
Koseska 1977: V, Koseska-Toszewa System temporary gwar bulgarskich na tie j$zyka
naturalnego, Wroclaw.
Koseska, 1981: V, Koseska-Toszewa -Predykacj a imienna w jezyku bulgarskim w zestawieniu
z polskim, [w:] Zagadnienia predykaeji imiennej w jizykach oludniowoslowianskich, red. J.
Siatkowski, Wroclaw. 8 -10
Koseska, Mazurkiewicz 1988: V. Koseska-Toszewa, A. Mazurkiewicz, Net Representation of
Sentences in Natural Languages, Lecture Notes in Computer Science 340, Advances in
Petri Nets 1988, Springer-Verlag, s. 249-266.
Koseska, Mazurkiewicz 1994: V. Koseska-Toszewa, A. Mazurkiewicz: Description a laide de
reseaux de la temporalite et modalite dans la phrases dans la langue naturelle, Studia kog-
nitywne, 1.1, Warszawa, 89-112.
Mazurkiewicz, Koseska 1991: A. Mazurkiewicz, V. Koseska-Toszewa, Sieciowe przeds tawienie
temporalnosci i modalnosci w zdaniach jezyka naturalnego, [w:] Studia gramatyczne
bulgarsko-polskie, t. IV, Modalnosc a inne kategorie j^zykowe, Warszawa: 7-25.

436
Mazurkiewicz 1986: A. Mazurkiewicz, Zdarzenia i stany: elementy temporalnosci, [w:j Studia
gramatyczne bulgarsko-polskie, 11, Temporalnosc,
Wroclaw, s.7-21.
C. A, Petri. Fundamentals of the Theory of Asynchronous Information Flow, [in:] Proc, of
IFIP62 Congress, North Holland PubL Comp., Amsterdam.
Rasiowa, 1975: H. Rasiowa, Wst$p do matematyki wspolczesnej, Warszawa.
Reichenbach 1967: H. Reichenbach, Analiza jyzyka potocznego, [w:] Logika i jpzyk, Warszawa,
s. 148.
Russell 1948: B. Russell, Human Knowledge: Its Scope and Limits, London.
Russell 1967: B. Russell, Denotowanie, Deskrypcje, [w:] Logika i jpzyk, Warszawa, s.~259-
293,
Russell, 1970: Russell B.: Moj rozwoj filozoficzny, 276-279, W'arszawa.
Strawson 1967: P. F. Strawson, Odnoszenie sie ujecia wyrazen do przedmiotow, [w:] Logika i
jezyk. Studia z semiotyki logicznej, Warszawa 1967, 277-293.
Studia, 1984: Studia polsko ~ poiudniowoslowianskie, Projekt gramatyki konfrontatywnej
bulgarsko-polskiej i serbsko-chorwacko-polskiej, Warszawa 1984, red. K. Polanski.
Studia, 1986: Studia gramatyczne bulgarsko-polskie, 1.1 Temporalnosc, Ossolineum, Wroclaw,
red. V. Koseska-Toszewa, I. Sawicka, J. Mindak.
Studia 1987: Studia gramatyczne bulgarsko-polskie, t. 2 Okreslonosc ll nieokreslonosc, red. V.
Koseska-Toszewa i J. Mindak.
Studia 1989: Studia gramatyczne bulgarsko - polskie, t. 3, Hose, gradaeja, osoba, Ossolineum,
Wroclaw, red. V. Koseska - Toszewa i M. Korytkowska.
Studia 1991: Studia gramatyczne bulgarsko-polskie, t. 4 Modalnosc a inne kategorie
j^zykowe,
Wroclaw, Ossolineum, red. V. Koseska - Toszewa i M. Korytkowska.
Studia 1993: Studia gramatyczne bulgarsko ~ polskie, t. 5 i 6, Konfrontacja j^zykowa.
Siowotworstwo. Wybrane kategorie semantyezne, SOW, Warszawa, red. V. Koseska -
Toszewa i M. Korytkowska.
Studia 2003: Studia gramatyczne bulgarsko - polskie, t. 7 Przewodnik po akademickiej
Gramatyce konfrontatywnej bulgarsko -- polskiej, red. V. Koseska - Toszewa i J. Baitowa.
Studii 2004: Balgarsko-polskigramatiezni studii,Spravocznik po akademieznata b'algarsko -
polska s'apostavitelna gramatika, Akademiczno izdatelstvo marin. drinov, Sofija, red. V.
Koseska-Toszewa i J. Baltowa.

437
 Румен Сребранов
Институт за български език - БАН

Частица -ва за образуване на местоимения и

МЕСТОИМЕННИ НАРЕЧИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК С ПАРАЛЕЛИ В
СЕВЕРНОСЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ

Частицата -ва е част от удължените местоименни форми от типа диал. тува (ту+ва},
кн. толкова, кдлкова (тдлкогва, кдлко+ва). На тази частица е обърнал внимание
българския славист Св, Иванчев, който прави аналог с частицата ~зи при същите
местоимения: този (то+зи) и това (то+ва). Всъщност прибавят се и други частици, които
в повечето случаи са по произход местоимения, наставки или окончания за падеж: кдлком
‘колкото5 (тв, и.), кдлкома ‘въпр. мест. за лица - колко’, кдлкош ‘колко пъти’ по аналогия
на еднаж, дваж, колкушчо ‘колкото’(Прилеп), кдлкишто ‘колко пъти’( Чепинско,
Велинградско, Асеновградско), колкомйна '(за лица) колко’ (ЮЗ; от колко + -мина в
облици от типа тримшш, двамйна, четирима. петима и т.н., тъй като „почват да се
схващат като две думи - едно числително бройно и мина след него със значение „човеци,
души” и „причината за това разлагане се крие в следното: двамйна, петмйна и пр. са
с ударение на предпоследната сричка”) (БЕР, т. 2, 1979: 558; Гълъбов 1986: 360). Друг
изследовател, спрял се по-обстойно върху част, -ва, е Фр. Копечни, Той привежда пример
за нея глаголът текнува, но при него няма такава частица, имперфектна нает. -ува. Що
се отнася до обликът тепърва, свързан с числителното първи, първа, първа, трудно може
да бъде включен като пример за част. -ва. По-скоро в случая имаме адвербиализация на
числително име, както има адвербиализация на местоименията чрез прибавяне на мест.
окъ. да, окд. Авторът посочва за -ва местоименията томува, ономува, които са в падеж
и част, -ва, както и мнекава, тобекава. Съпоставя българските примери с ханацкото
tehdoud, skrzevd, podliud, укр. tutkyva, kudyvaj, tudyvaj (Kopecny 1973: 331-332).
В настоящата статия ще обърна внимание на някои специфични употреби и образува­
ния на частицата -ва в българския книжовен език и в българските диалекти. В българс­
ките диалекти тази частица се среща като съставен елемент в следните части на речта:
А) показателни местоимения: то+ва, онова (оно+ва), родоп. сова, това, нва < *аЛва,
*то+ва. *оно + ва за близки, общи и далечни неща; за лица: ейндва, ейнава, ейнава, тдве,
таве, таве, това, тава, m’dea, срв, с то+йа, то+зи. Й. Н. Иванов е посочил форми сова и
сова за ‘разпространение на соа, саа, сва, саа’ в селището Сидерово, Драмско, но вер. едната
форма с ударение върху първата сричка е за лица, а другата с акцент на последната сричка
е за нелица (Иванов 1972: 38 и карта 102), В някои говори показателното местоимение
<жъ, да, да може да бъде основа за създаване на показателни местоимения: овамо, овам
‘тук. одават < *от + ово + ат (Зап.), срв. пол. owam, owaki, струс,, рус. овамо, елн, оит.

438
 ср., хр. овамо (БЕР, т. 4, манго - падам, 1995: 765). Облиците такива, онакива (от този
тип е йнакива, ‘други, различни, обратни’ от инак, диалектна форма на йначе< *1ш- ‘друг,
различен + наставка -ад, срв. пол. inny различен, друт’, inaczej йначе’, чеш. jinak иначе,
още, различно’) представляват форми за множествено число на такъв, такава, на онакъв,
онакава, днаково и на йнаков, йнакава, йнаково в югозападните говори, срв. подхалянско
inakwo ’(zobaczyc onaczyc ’przeinac). Partykuh czesto w mowie uzywana ’(Dembowski 1894:
426). Местоимението такова може да се срещне в самостойна употреба или в служба на
прилагателно име с показателен оттенък: такова е детето - такова дете. Към облиците
с част, -ва могат да се прибавят и други частици: оновазика ‘онова5 (в одринския подтип
добруджански говори) по аналогия на йазека, йазика, тйзека; оновачка, онвачка
(Ихтиманско; умал. от онова, употрбявано в говора), унва ‘онова’ (СЗ, Слатина, Карловско,
Странджа; Чепеларе; Съчанли, Гюмюрджинско; Драмско, Сярско).
а) местоименни наречия:
ах) за място: вдават ‘отсам’ = о<Нсшд+т< *от- + ово + -ат противоположно на оданат
‘оттатък’ - ода+на+т< *от 4- оно + -ат, срв. още ту+ва (Западни Родопи) срещу ту+ка
а2) за количество и степен: толкова, малкова, мндгова/ мндгава, кдлкаво/ кдлкова/
кдлкава (с асимилация на о в позиция о._а, срв. още у Копечни -ovad> -avad) в някои ди­
алекти в Пиринско.
Яд) за време: тогава, тогава, тъдава, когйва (срв. с диал. тога, тогйз, тогай, стб. тъгда
или от диал. въпр. мест, кога, типично за северозападните български говори, в среднобълг.
кс<гъ1 и във влахо-бълг. грамоти срв. още рус. диал. когдш, чеш. kehdy, kdy, стпол. kiegdy,
пол. kiedy, gdy, луж. остар, kiegdy, луж. gdy - Младенов 1979:294; БЕР, т. 2,1979:514)
б) глагол - налице е само един пример, при който частицата -ва се прибавя към гла­
гол, като негова съставна част: стйгава е ‘стига е това’. Появата на частицата при глагол е
подпомогната формално от наличието на глаголната наставка -ва за условно наклонение
в кресненския диалект: йадвам, пийвам.
П. Пашов твърди, че с най-голяма честота са местоименните наречия, които имат раз­
новидности като местоименията, подредени в таблица, всред които с част, -ва е само об­
ликът тогава (Пашов 1999: 245). Но не с по-малка честота се употребяват в диалектите и
оттук в разговорния език горепосочените местоименни наречия.
Както се вижда от примерите частицата -ва отговаря в семантично отношение на по­
казателното местоимение това< тъ, та, то+ао. В реконструираната форма имаме удължа­
ване на местоимението тъ, та, то чрез добавяне на местоимението окъ. ж, оса (също и
у Кореспу 1973: 332). Удължаването на формата е вследствие от това, че изпадането на
краесловния ъ в м.р. ед. ч. довежда до форма, представена само от една съгласна. Затова
удвояването е било по необходимост, за да се избегне тази неприемлива за структурата
на славянската сричка и на славянското местоимение. Удължаването се наблюдава във
всички славянски езици и диалекти: рус. зтот, пол., чеш. ten, слш. lento, tdto, toto и др.
Процесът на удвояване на показателните местоимения в началния етан е обхващал фор­
ми с чисто показателна функция, като при местоименията за количество са означавали
‘колко е това количество, брой’: малкова, толкова.
При образуването на количествените показателни форми местоимението окъ, око, ока е
„основа”, към която се прибавят други частици: овдкава ‘толкова’ < *овол(и)кова, образувано
с показателна част, -ва (Д. Гращица, Кюстендилско), овдйзе ‘показателно местоимение за
близост ср. р.’ (<око + анафор. мест. и + ?н, овой+зе е по-късна фаза, срв. тога + н> тогай; ЮЗ),
овдлик < *ово + нает, ли + нает, къ (а не от *овъ, срв. в други слав. езици, в които ово = то;
ЮЗ), овднду (Дебърско), оволко, овдльку (Зап.). овдльки ‘толкова голям’ (Ново село, Вид.),
овдцку ‘толкова малко’ (Дебърско). При тези форми показателното значение се носи от

439
 местоимението оеъ, ш, а количествената функция се поема от добавените морфеми
(наставки, частици) или по-скоро от техните компоненти. Така например елементът -ц-
е показател за умалителност, за дребни неща, докато компонентът -к- указва по-едри
или обикновено големи неща. Всъщност показателите за деминутивност -ц- или -ч- са
резултат от палатализацията на -к-, онагледено дори при съществителни със семантика
‘дребно, нещо малко’, образувани от количествени местоимения и наставка: мъник -
мъниче, Западните форми, които са от местоимението оеъ, да, да, ни дават възможност
да интерпретираме облиците кдлкова, толкова като изградени от начални елементи.
к(о) и т(о), които вер. имат предложен и местоименен произход, срв, пол. Не ‘колко’,
което е без такива. Тези елементи могат да се окажат корени (напр, за к/о/~ < суф. -ко,
който произлиза от местоименен показателен корен, самостойна дума), както твърди Л.
Милетич, който илюстрира своето твърдение с примерите hw; къ за м. р., ко за ср, р. и ка
за ж, р.; кого, кому (Милетич 1942:63,64,68). В БЕР, т. 2 (1973: 558) се предлага хипотеза
за произхода на колко, но с известни трудности откъм езиковите примери, най-вече гр,
пиХько^ ‘колко’, при което /п/ трудно би могло да се свърже с /к! в славянското местоимение
колко и местоименното наречие кдлкова, В говора на едно и също селище паралелната
употреба на форми с една и съща местоименна основа, но с различни частица също от
местоименен или друг произход, води до тяхната конкуренция: тува - тука, тувана ~
тукана, туканака - туванака, срв, ср., хр. tut(e) - tune, долнолуж, hyn - haw (Kopecny
1973: 332). Ho е възможно някои от конкурентните форми в българските диалекти да са
възникнали под книжовно влияние, напр. тука.
Количествените местоимения от типа кдлкаво, кдлкава са образувани от две местои­
мения, от които едното се се е запазило във форма на частица, т.е. колко е това колко +
това (е) колко + ва (е) -> кдлкова (е). При трансформацията на местоимението в части­
цата се гсби силата на показателяостта, но в известни случаи се пази, както при кдлкава
е, стйгава е. Загубата на деиктичностга при частицата довежда до необходимостта до
употребата на друго показателно местоимение толкова е това. Това е явление е подобно,
както при някои деминутивни форми, които вече не схващат като такива и се налага да се
използват деминутивни наставки: малко - малкичко.
Показателният характер на частицата ~ва, макар и слаб, личи само тогава, когато
облик с тази частица се съпостави с форма без тази частица толкова - тдлко, кдлкова -
колко. Облиците от типа кдлкава/ кдлкаво са местоименни наречия и разновидност на
въпросителното местоимение колко, тдлко (Пашов 1999:245). При малкова имаме в опре­
делена степен изразена деиктичност, докато при малко няма такава, синонимия с малко,
т.е. представлява вариант - и единия, и другия могат да се използват: малко е, малкова е.
Тази загуба е засилена от липсата на самостоятелно ударение и затова не може този ефект
на осъзнатост като отделен елемент, както при мина в колкомйна, срв. още и случаите
като един мин, петима мина дружина (Гълъбов 1986: 360). Случаите с акцент върху час­
тицата -ва са много малко и при тях акцентът има морфоразграничителна функция: сова
‘за одушевени неща (лица)’ и сова ‘за неодушевени неща (нелица)’. При употреба на то за
ср. р. и на това като проличава родовият и безродовият характер на двата облика, като
неличният характер на това се дължи на прибавената част. ~ва: това е жената, това е
мъжът, това е детето -то е детето, но не и *гио е жената, *то е мъжът, Само в някои
говори (напр, в петричкия говор) се употребява за жена, за мъж или за жена местоимен-
ният облик онд вм. он, она; липсата на родов показател се попълва от контекста или от
други определители в изречението: онд си прай кво й текне. То може да има безродова
употреба, но в тези случаи няма ясно изразена уточняващата функция на това: то не се

40
знае - тава не се знае. Всъщност, ср. р. е неутрален член на опозицията м. р. - ж. р. по
признака мъжколичност/ женсколичност и поради това то участва при образуването на
местоименни причастия. От друга страна, причината за да не се осъзнае като самостойна
част причината трябва да се търси в краткостта на формата, която е едносрична и в извее
*
тна степен възпрепятства поемането на собствено ударение. По своята функция и форма
тя много напомня на проклитика, която няма собствено ударение, кратка е по форма,
винаги задпоставена и също е частица, но с тази разлика, че част. -ва е неразделна част
от думата като сбор от форма и значение (ГСБКЕ, т. 2,1993:484).
Прибавянето на частицата -ва за образуване на местоименни наречия може да е бал­
канска черта, както показва рум. unde ‘where’ - undeva ‘somewhere’. Ho напълно възмож­
но рум. ~иа да има славянски произход, ако в действителност произлиза от славянското
показателно местоимение окъ, око, ш. Тази хипотеза не е лишена от основания, тъй като
в някои славянски диалекти в Банат се откриват определени облици с член, който съ­
държа компонент —н- nov-novien. novana, novono, а в някои погранични и югозападни
диалекти познават тройно членуване с компоненти -в-, -н-, -т-. Така че нищо чудно при
образуването на румънските облици да имаме участие на българския език и по точно на
местоимението да, да.

Библиография

ГСБКЕ, т. 2 1993: Граматика на съвременния български книжовен език, т. 2/ Морфоло­

гия. София, 1993, БАН
Гълъбов 1986: Ив. Гълъбов: Пет, петтях, петима, петмйна. - Ив. Гълъбов: Избрани
трудове по езикознание. София, 1986, Наука и изкуство, 353-361
Иванов 1972: Й. Н, Иванов: Български диалектен атлас. Български говори от Егейска
Македония, т. 1, Драмско, Сярско, Валовищко и Зиляховско. 1972; към същия атлас
Статии, Коментари. Показалци. София, 1972, БАН
Иванчев 1978: Св. Иванчев: Семантика и функциониране на показателното местоимение
този/ тоя в съвременния български книжовен език. ~ Св. Иванчев: Приноси в бъл­
гарското и славянското езикознание. София, 1978, Наука и изкуство, 184-196
Илчев 1993: П. Илчев: Влияние на предните гласни върху веларните съгласни: трите
палатализации в праславянски и тяхното отражение в старобългарския език. - Грама­
тика на старобългарския език (гл. ред. Ив. Дуриданов). София, 1993, БАН, 113-119
Милетич 1942: Л. Милетич: Теория на основите. Лекции четени от проф. Милетич. ИФФ,
София, 1942, „Щастие”
Младенов 1979: Ст. Младенов: История на българския език. София, 1979, БАН.
Пашов 1999: П. Пашов: Българска граматика. София, 1999, ИК „Хермес”
Dembowski 1894: Br. Dembowski: Slownik gwary podhalskiej. - Sprawozdania Komisyi
J^zykowej, Akademi i Umiej^tnosci, t. V, 1894, 341-442.
Kopecny 1973: Fr. Kopecny: Etymologicky slovnik slovanskych jazyku. Slpva gramaticka a
zajmena 1. Praha, 1973.

441
 Златка Генчева
CNRS
Петя Асенова
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Рефлексив и медиум в балканските езици

Предисловие
Съдържанието на понятията „рефлексив (възвратен залог)” и „медиум (среден залог)”,
както и свързаната с тяхното изразяване система от формални маркери, са обременени от
хетерогенностна терминологията, засягащи въобще понятието „залог” (срв. Данчева 1999,
особено гл. IV). Още повече, че корелацията медиум / рефлексив не винаги е очевидна.
Освен това, идентифицирането на средствата за изразяване на една семантична
категория винаги могат да бъдат поставени под въпрос. Даже и в гръцкия, дал живот на
понятието медиум, именно семантичният компонент осигурява кохерентностга на средния
залог (Юмбер 1986; Дретас 2001:99). Известно е, че гръцкият, наред с морфологически
маркирани средни глаголи, притежава и активни глаголи, които получават медиална
стойност поради семантичните си и синтактичните си свойства.
Затова, без да влизаме в терминологичен спор, приемаме за отправна точка на своя
анализ определението за медиума, формулирано преди повече от половин век от Емил
Бенвенист, а именно: ’’Dans le moyen, qui est la diathese a definir par opposition (a la dia­
these active), le verbe indique un proces dont le sujet est le siege; le siege est interieur au
proces. ” и по-натанък: le sujet est centre en meme temps qu’acteur du proces. Il est bien
interieur au proces dont il est 1’agent. ” (Бенвенист 1966:172).
След като приемаме, че при медиума субектът е обиталището, вътрешността, в която
протича процесът, изследването на отношението между семантичната рефлексивност,
възвратната стойност и медиалната стойност на дадена конструкция е напълно оправдано
да се осъществи в типологичен план. Като се изключи обаче типологичното изследване
на Е. Генюшиене от 1987 (Генюшиене 1987), към тези проблеми обикновено се пристъпва
с оглед на един език, например българския, както е и в редица изследвания на Й. Пенчев
(Пенчев 1972,1984,1993,1996).
Тук ще се опитаме да изясним споменатите отношения в езиците от една ареално-
типологична общност, каквато е Балканският езиков съюз (БЕС): 1) като покажем, че
приписването на рефлексивна или медиална стойност на дадена конструкция, независимо
от формата на глагола в нея, почива едновременно върху значението на глаголния
предикат и свойствата на аргументите, както и върху начина, по който се включва
рефлексивният или медиалният маркер в семантичната характеристика на глагола ; и 2)
като изтъкнем сходствата и различията между балканските езици.

1, Активна и рефлексивна форма

Във всички езици от БЕС активните глаголи влизат в бинарна опозиция с маркиран
рефлексивен член, чиито местоименен маркер има общ ицдоевропейски произход от да-
тивни и акузативни форми на лични (показателни) и възвратни местоимения (Георгиев
1975:44, Георгиев 1985:110, Демирай 1985: 727). В албанския и в гръцкия този маркер е
инкорпориран в спрежението като глаголна флексия (морфологизирана синтагма):
- в гр. във всички форми: сег.вр. 6cva / бетощп ’връзвам / връзвам се5; имперф. c&va
/6ev6pouv’; аор, сбша / бсбцка; подчинително накл. (св.в.) va бсао / va 6е06 да вържа’ / ‘да
се вържа5: инф. (к състава на сложните минали времена) беш / 6е9е1,. напр, перфект ех®
беоЕг / ех^ 8е9еъ; деятелно причастие (= деепричастие) Ssvovrag; страдателно причастие
Sqicvog;
- в алб. в сег.вр.: laj ‘мия5, hap ‘отварям5 / la-hem, hap-em и в имперф. la-ja, hap-ja I la-
hesha. hap-esha.
В бълг. и рум. маркерът е кратко (неударено) местоимение в акузатив или датив:
-в бълг. се /си, възвратно и неизменяемо по лице и число (както в другите славянски
езици);
-в рум. лично в първо л. та / imi и второ л. te / (t)li ед. ч. и първо л. пе / ni и второ л.
va / vi мн.ч. и възвратно se / (i)§i в трето л. за двете числа (както в романските езици).
Следователно, само в българския и в румънския се нрави разлика между възвратна
форма на преходен и непреходен глагол, напр. та (вин.п.) intrebai ‘питам се’ el se (вин.п.)
minima той се чуди’, inchipuie^te^i i (датл.) ‘представи си!’
От същия тип като в българския и румънския (но без различието акуз. / дат.) са и аорист-
ните форми в алб. (lava / и lava; hapa / и hapa), където и < *suom, *sue (Демирай 1985:462).
И в трите езика е възможна както проклитична, така и енклитична употреба на тези
местоименни маркери.
(Наред с описаните форми и в четирите езика (но особено в българския и в румънския)
се употребяват и еквивалентни (граматично, но не семантично) описателни форми:
спомагателен гл. „съм” (чиято темпорална форма изразява времето) + мин. прич. (в гр. и
бълг. - страдателно), напр. алб, eshte / ishte hapur; рум. este I era deschis ‘е I бе отворен’
eivai / ijrave ayanrpievog ‘е / бе обичан’. Анализът на перифрастичните конструкции тук
ще бъде изоставен по две причини: 1) те функционират предимно в сферата на пасива
(в бълг. и рум. се предпочитат, за да се неутрализира смесването на рефлексива с пасив,
напр. Той- се смята за блестящ оратор може да крие пасив Той се смята от всички за
блестящ оратор или рефлексия Той смята себе си за блестящ оратор); 2) приближават
се силно до именните предикати. Причастните (описателните) обрати се предпочитат,
когато акцентът пада върху резултата от действието, а местоименно-възвратните - когато
акцентът пада върху самото протичане на действието.)

2. Относно рефлексивността
Основната група на изследваните неактивни глаголи имат свой активен корелат с
идентично лексикално значение, следователно те са граматична (възвратна) форма на
активните лексеми, изразяваща кореферентност на субекта и обекта. (Субектът върши
действието върху, за себе си, в своя полза.) Тези глаголи принадлежат предимно към
семантичното поле „грижи за тялото и душата, украсяване” или „емоции, психо-физични
състояния”, „самодвижение (Eigenbewegung у Бухолц и Фидлер)”

443
 2Л. Парафраза с пълна форма на възвратното местоимение
Като критерий за рефлексивност при тези глаголи може да се приложи възможността
да бъдат замествани със семантично равностойни конструкции активен глагол + пълно
възвратно (ударено) местоимение:
алб. (la) Njeriu nuk mund te ngrihet me duart e veto.
човекът не може да вдигне-се с ръцете (к.чл.)свои
Човекът не може да се повдигне със собствените си ръце.’
(16) Njeriu nuk mund ta (te+e) ngrejeveten me duart e veta
човекът не може да+го вдигне себе-акуз. с ръцете (к.чл.) свои
Човекът не може да повдигне себе си със собствените си ръце?
(Буколц, Фидлер 1987:191, откъдето са и примерите)
гр. (2а) 0 Petros gymnazetai sto gymnastirio ~ (26) gymnazei ton
опр.чл, Петрос упражнява-се в+опр,чл. гимн. салон упражнява опр.чл.-вин.п.
eavto tou
себе му ‘Петрос се упражнява в гимнастическия салон. ~ упражнява себе си’
(26) Den gnorizeis ton eavto sou Че познаваш себе си?
не познаваш опр.чл. себе ти (л.мест. 2л.ед.ч.род.п -прит.мест.)
рум. (За) та spel - (36) та spel ре mine; (4а) el se spala = (46) el se spala ре sine
ме мия ме мия мене; той се мие той се мие себе
бълг. мил се - мия себе си той се мие - мие себе си
Конструкциите под т. (б) илюстрират механизма на кореференцията: в синтактично
отношение те са транзитивни с аргумент във функцията на обект, който е кореферентен
с аргумента във функцията на субект. Предикативното отношение е асиметрично, което
позволява всеки от двата аргумента да получи различна семантична роля (на субект и на
обект). Благодарение накореферентностга на двата аргумента, при еднаисъпщпредикативна
връзка конструкцията може да израри контраст или емфаза. Обратно, в примерите под т. (а)
предикативното отношение не е асиметрично (с два аргумента), а функцията на маркера е
да направи предиката комплексен (интранзитивен) и да посочи, че субектът, „обиталище
на процеса” (lieu du proces”), не може да бъде ясно идентифициран нито като агенс, нито
като пациенс. Не бихме анализирали възвратната клитика като аргумент на предиката,
макар че Й. Пенчев я смята за аргумент, тъй като заема позицията на обекта, изразен с
лично местоимение (Пенчев 1996). И наистина, отношението между се и себе си в българския
и между se и (ре) sine в румънския не е нито семантично, нито синтактично идентично на
отношението, което възниква между пълните и кратките форми на личните местоимения.
Употребата на конструкциите актив + пълна форма на възвратното местоимение
предполага склонност у (човека) субекта да възприема себе си наравно с всеки (одушевен)
обект, към който може да насочи активността си, да се откъсне от самия себе си, да
гледа на себе си „отстрани”, да се поставя наравно с „другите” (Вежбицка 1999: 69-70).
В случаите, когато действието засяга освен денотата на субекта, още и някого другите,
такива конструкции са съвсем естествени и не могат да се трансформират във възвратни
(нямат възвратен еквивалент), напр.
алб.(5) Agim lan veten dhe te vellane. 'Агим мие себе си и брат си?
Агим мие себе-акуз. и брата-акуз. (пример на Бухолц, Фидлер 1987)
бълг. (6) Снощи изкъпах децата и себе си.
гр,(7) Vlepo ton eavto той kai ti mitera той ston kathrefti.
виждам опр.чл.акуз. себе ми и опр.чл, майка ми в+опр.чл. огледало
‘Виждам себе си и майка си в огледалото’

4М
 “Равнопоставеността” на възвратното местоимение“ обект е останалите обекти се проявява
в неговите морфо-синтактични особености. Пълните форми в албанския и румънския
- приемат определителен член като съществителни от ж.р. vete - vetja (по типа dele -
delja "овца’); sine - sinea (по типа noapte ~ noaptea "нощ’):
алб. (8) Kerkon shume nga vetja рум. (9) in sinea lui simtea el, cd...
търси много от себе-им.п. в себе му чувстваше той, че...
"Изисква много от себе си’ ’'В себе си чувстваше той, че...’;
- придружават се от притежателни местоимения (или от кратките дателни форми на
личните местоимения във функция на притежателни, както е характерно за БЕС):
алб.(10) Mos mendo vetem per veten tende /
не мисли-импер. само за себе-вин.п. твой (прит.мест.2л.ед.ч.вин,п.)
‘Не мисли само за себе си!’
рум. (Ila) Ма mirarn in sine-mi
ме чудя в себе ми (л.мест.Тл.ед.ч.дат.п.^ прит.мест.)
"Чудя се в себе си.”;
(116) nu-ti inchipui eit trebue sd ma sbucium. (Rebreanu)
не ти представяш колко трябва да ме вълнувам
"Не си представяш колко трябва да се вълнувам.’;
- могат да се удвояват с лични местоимения:
алб. (12) Nuk е kontrollon ot veten
не го контролира никак себе
‘Никак не контролира себе си’
(13) La] veten ‘Мия себе си’ (14) I dha zemer vetes, "Даде си смелост.’
мия себе-вин.п. му даде сърце себе-дат.п.
(15а) Ne fillini и trondit, рог pas pak (е) permblodh veten - (156) и
permblodh
в начало се разтрепери но след малко го събра себе се събра
‘Отначало се разтрепери, но след малко овладя себе си? ~ ‘се овладя’
рум.(16) Nu.mai ре sine пи se vede eit е de frumu^eL (Creanga)
само себе не се вижда колко е хубавичък
‘Само себе си не вижда колко е хубавичък.’
(Сандфелд, Олсен 1936:136; Граматика 1963:153; Речник 1980; Демирай 1995:228,
откъдето са примерите)
Гръцкото възвратно местоимение еаитбд (eavtos) произлиза от свързване на лично и
показателно местоимение и се скланя като каХод "добър’ (Дзардзанос 1956:81). Подобно на
албанския и румънския, и в гръцкия възвратното местоимение е членувано с определителен
член (м.р.) то (вин.п.)}. тон. (род.п.) и се придружава от кратките родителни форми на
личните местоимения рои, оощ топ. ..във функция на притежателни, но за разлика от тези
два езика, в гръцкия връзката между трите компонента е морфологизирана и създава
облика на местоимението: то еаитб рои, то саитб trig,
Както в гръцкия, така и в албанския възвратните местоимения се изменят по падеж:
гр. (17) Ego kitazo ton eavto той, esy kitazeis ton eavto sou.
Аз гледам (опр.чл.) себе ми ти гледаш (опр.чл.) себе ти
‘Аз гледам себе си, ти гледаш себе си?
(18) Leei ston eavto tis "(Тя) казва в себе си?
казва в+опр.чл. себе й
(19) Tou eavtou mou theos thame. "На себе си бог ще бъда?
(опр.чл.род.п?) себе-род.п. ми бог ще съм

445
 алб.(20) la (~ i+e) beri keqen vetes. ‘Направи зло на себе си?
му го направи злото себе-дат.п.
(21) Eshte izoti i vetes. 'Господар е на себе си?
е господар (к.чл.) себе-родш.
Пълната форма на българското възвратно местоимение себе, за разлика от славянските
езици, може да се употребява само удвоено с кратката форма си, т.е. себе си, което се смята
за балканизъм, появил се през XI в., т.е. преди удвояването на личните мест. (ХП-ХШ в.)
Но за разлика от удвояването при личните местоимения, тук дългата и кратката форма са
винаги контактни и не могат да се смятат за еднакви по характер с удвоените лични местои­
мения (Минчева 1968:372-373). Рефлексивните клитики се и си не могат да удвояват допъл­
нението, се не може да се свърже с допълнението, а се свързва с подлога (Пенчев 1993:124).
Контактността при себе си намира паралел в неразкъсваемостта на връзката между компо­
нентите на гръцкото възвратно местоимение, но себе си остава самотно при съпоставката
с албанския и румънския, където възможното удвояване при възвратните местоимения е
синтактично явление и не се отличава от удвояването при личните местоимения.

2.2, Парафраза със „сам”

Освен парафразата актив + пълна форма на възвр. мест. възвратната стойност на
рефлексивните глаголи се изяснява чрез употребата на „сам”, напр.
(22) lahet vete -мие се сам = пХгуетш pdvogtoo - el se spala singur
Този контекст служи за отстраняване на възможното двусмислие между пасив и реф­
лексия от една страна:
(23) Детето се мие само (или от- майката)
(24) Dera и hap vete. ‘Вратата се отвори сама?
вратата се отвори сама
(25) Dilitiriastike monos tou ‘Самоотрови се’
отрови се сам му
(26) Ligo elipse па prodotho monahi mou
малко остана-аор, да предам се сама ми
‘Малко остана да извърша предателство спрямо самата себе си?
От друга страна уточнява дали субектът упражнява дейността върху себе си директно
или чрез посредничеството на друг, когато лексикалната семантика на глагола допуска и
двете възможности:
(27а) Xyrizome (- vazo ton kourea na me xyrizi)
бръсна се слагам опр.чл. бръснар да ме бръсне
‘Бръсна се (= карам бръснаря да ме бръсне,)
(276) Xyrizome monos той. ‘Бръсна се сам?
бръсна се сам ми
(28) Шия си сама,
алб, (29) I qepte rrobat vete. Шиеше си дрехите сам?
ги шиеше дрехите сам
В българския е възможна емфаза на сам чрез кратката форма си на възвратното
местоимение и в активни конструкции (самси - „съвсем сам, без участие на друг”), която
намира паралел в изясняващата функция на кратката родителна форма на личното
местоимение в гръцкия след povog, povoyog (~ „той самият, именно той”):
(30) Koritsia, рои pate monahasas;
момичета къде отивате сами ви
‘Момичета, къде отивате сам-сами?’ (Дзардзанос 1945: 244,113)
 (31) Ходеше замислен, самси, без другар, (Вазов „Левски”)
Самси и е треска... (Яворов)
Емфатичностга на лексемата „сам” се чувства в конструкции (както активни, така и
рефлексивни), където употребата й е чисто плеонастична, без семантико-разграничителна
функция:
алб. (32) Аз une vete nuk е prisia. ‘Даже самият аз не го очаквах.’
нито аз сам не го очаквах
рум. (33) intr’ima din zile еа fyi gdti bucate singura (Ispirescu)
в една от дни тя си готви, ястия сама (прим.на Сандфелд, Олсен)
‘В един от дните тя си сготви ястия сама,’

2.3. Възвратност със стойност на медиум

В румънския и в албанския отделна семантична група съставят рефлексивни глаголи
с активен еквивалент, които изразяват промяна във физическото, физиологическото или
психическото състояние на субекта, т. е. така нар. „евеюпив” (Граматика 1963:211; Демирай
1995:271). Действието се представя като вътрешна възможност или присъщо свойство на
субекта, а не като дейност, упражнена от субекта върху самия него. Субектът може да
се възприема като експериенцер с агентивни възможности, тъй като той е отговорен за
предизвиканото от него действие.
В семантично отношение тези конструкции имат по-скоро медиална или медио-пасив-
яа стойност. На повечето от тях (от 34а/б до 39а/б вкл.) съответстват активни форми, чийто
обект е субектът на рефлексивните и чиято стойност може да бъде каузативна.
В българския и в гръцкия на тази група възвратни глаголи обикновено съответстват
активни глаголи, напр.:
алб. shendoshem, рум. a se ingrasa ‘напълвявам’, гр. пауса,ум: алб. dobesohem, но рум. а
sldbi ‘отслабвам1, гр. абоупт^о
алб. piakem ‘остарявям’, гр, yepd^a
алб. perterihem ‘подмладявам се’
(34а) Е perteriu klima malore. ‘Подмлади го планинският климат,’
го подмлади климатът планински
(34б)'/п perteri fytyra. ‘Подмлади му се лицето.’
му се подмлади лицето
алб. egersohem ‘побеснявам, ядосвам се’;
(35) U egersua shame. ‘Ядоса се много’
се ядоса много
алб. qetesohem ‘успокоявам се’: (36) Qetesoj пепеп ‘Успокоявам майка си,’
алб. fishket ‘увяхва’: (37а) Vapa i fishku lulet. ‘Цветята увяхнаха от жегата.’
жегата ги увяхна цветята
(376) U fishken lulet. ‘Цветята увяхнаха.’
се увяхнаха цветята
рум. a se inbogati ‘забогатявам’:
(38) Ipate se tmbogatise insutit inmiit,
Илате се забогатя стократно и хилядократно
’Ипате забогатя (се обогати) стократно и хилядократно.’
a se dezghesa ‘размразявям се’:
(39а) riurile se dezgheata; (396) Caldura a dezghetat rial.
реките се размразяват топлината има(спом.) размразявам(мин,прич.) реката
‘реките се размразяват’ ‘Топлината размрази реката.’

447
 Към евентивните глаголи и в двата езика се отнася възвратната форма на глагола
„правя” (= „ставам, превръщам се в”):
(40) Ion se face marinar. ''Йон става моряк/';
йон се прави моряк
(41) U be shkrimiar, ’Стана писател.’.
се направи писател

2.4. Неутрализация между рефлексив и актив

При малко на брой глаголи в балканските езици се наблюдава семантично
равностойно редуване на рефлексивни с активна интранзитивна форма на един и
същ глагол, без това да променя синтактичната конструкция. Очертава се едно ядро от
динамични глаголи със значение „започвам”, „свършвам”, „спирам”, „приближавам” [(42),
(43) (44) (45)], което е общо за всички балкански езици и което почти напълно изчерпва
този вид глаголи в българския език. Извън това ядро в отделните балкански езици се
отнася по-често до различни, отколкото до еднакви по значение глаголи. (Демирай и др.
1995:272; Граматика 1963:212; Дзардзанос 1945:242).
Примери:
алб.(42а) Ndjente seppe linte fuqia, sepp i afrohej vdekja....
чувстваше че 0 го напускаше силата че 0 му приближаваше-се смъртта
‘Чувстваше, че силата го напускаше, че към него се приближаваше смъртта?
(426) Po afronte koha е draprit le pare..,
0 приближаваше времето (к.чл.) сърпът (р.пад.) (к.чл.) първи
‘Приближаваше времето на първата жетва.’
рум. (43а) El se opri la о departure.
той се спира на една далечина
‘Той се спира на известно разстояние’
(436) trasura prefectului opri la ulitd;
каляската префекта-рлад. спира на улица
‘каляската на префекта спира на улицата’
(44а) In sat se incepu ferbere пои-
в село се започва треска нова ‘В селото се започва ново вълнение,’
(446) a inceput ип vdnt. ’Започна вятър.’
има започва-мин.прич. един вятър
(45а) S’ a pornit nunta. ‘Сватбата потегли /започна,’
се тръгвам (перф.). сватбата
(456) Apoi incaleca porneste си bucurie spre imparatie.
после възсяда и тръгва с радост към кралство
‘После възсяда коня и тръгва с радост към кралството.’
(Според Б. Норман в тези случаи рефлексивната морфема загубва възвратното си
значение, като се превръща в прост маркер за интранзитивност. Това прави възможно
нейното изпущане (Норман 1967:118), Допустимо е обаче и друго тълкуване: възможността
за такова редуване е диагностична за разграничаването на страдателност (пасив) от
възвратност (или медио-пасив при неодушевен агенс - вж. по-нататък), напр. ако
Не се спира пред трудностите - Не спира пред трудностите (възвратност), но Спира
се (-бива спрян) от училище (от родителите, от властите.,.); е пасив също като:
Банкнотите се спират от обръщение (от властите) -Властите спират банкнотите
от обръщение.)

448
 3. Семантично обособяване на рефлексивната форма
Характерната за възвратната стойност насоченост на действието на рефлексивния
глагол към субекта като към обект от особен вид, различен и от неодушевения и от одуше­
вения обект, мотивира развитието на значения при рефлексивния глагол, обособени от
значението на активния глагол.
Така, като се започне от различия, основани единствено на насочеността „към себе си”
или към друг обект (3.1), премине се през метафоризация на рефлексива (3.2), се стига до
значения все по-отдалечени от семантиката на производящия активен глагол и до пълното
семантично откъсване между активния и съответстващия му рефлексивен глагол (3.3).
Тогава става въпрос не за „рефлексивна форма” на активния глагол, а за друга лексема,
възвратен глагол, чието значение не се извежда повече от значението на етимологично
свързания активен глагол (Норман 1968: 41.). Срв. следните примери:

ЗД. Насоченост „към себе си” / насоченост към друг обект:

гр. danizo ‘давам на заем’ (т.е. давам другиму) / danizome ‘взимам на заем’ (давам на
себе си);
peto ’хвърлям; летя5/petieme ‘скачам, изтичвам, втурвам се’;
алб. rris отглеждам (“ правя да порасне друг)’/ rritem ‘раста (= правя да порасна аз),
напр.
(46а) Djali и rnL Момчето (се) порасна’ и (466) Rris famijet, kafshe. ‘Отглеждам децата,
животни’;

3.2. Метафорични значения на рефлексива

бълг. тъпча се, червя се, пиша се, рисувам се
алб. skuq ‘оцветявам в червено’ / skuqem ‘почервенявам, изчервявам се’; zverdh ‘оцве­
тявам в жълто’ / zverdhem ‘пожълтявам’, напр.
(47а) Skuqej kur /fete/Изчервеняваше се, когато говореше’
U skuq gjer te оезйеСИзчерви се чак до ушите.’
Uskuq nga turpi. ‘Изчерви се от срам’;
U skuq qielli. ‘Небето почервеня’
се почервеня небето
(476) Djelli skuqi horizontin. ’Хоризонтът почервеня от слънцето?
слънцето зачерви хоризонта
Per Pashke skuqim veze te kuqe. ‘За Великден боядисваме червени яйца?
за Великден червим яйца (к.чл.) червени
(48а) hi zverdhen floket nga djelli ‘Косите му изрусяха от слънцето?
му се пожълтяха косите от слънцето
U zverdh nga frika. ‘Побледня от страх?
се пожълтя от страх
(486) Zverdh nje tide. ‘Оцветявам в жълто едно цвете (като рисувам)?
жълтея едно цвете
Gruri i zverdhi fushat. ’Житото оцвети полята в жълто?
житото ги пожълти полята
(49а) Frunzele se ingdlbenesc.
листата се пожълтяват ‘Листата пожълтяват?
Яоагеа s-a ingalbenit.
цветето се пожълтявам (перф.) ’Цветето увяхна?

449
 Hdrtia s-a ingalbenit de soire.
хартията се пожълтявам (перф.) от слънце 'Хартията пожълтя на слънцето/
(496) a ingalbenit de fried, ‘(той) побледня (пожълтя) от страх/

3.3. Семантично откъсване на рефлексивния глагол от съответстващия

му активен:
алб. kthej ‘обръщам’/ kthehem ‘връщам се’: (50а) kthej qilimin, goten ‘обръщам килима,
чашата1: (506) U kthye пе atdhe. ‘Върна се в отечеството/
nis ‘започвам’/ nisem ‘тръгвам, излизам’: (51а) nis punen, udhetimin ’започвам ра­
ботата, пътуването’; (516) U nis nga shtepija. ‘Излезе от къщата’
perpjek ‘удрям, блъскам’/perpiqem ‘старая се1: (52а) Perpoqi koken te muri Удари си
главата в стената’, perpjek gur me gur ‘удрям камък с камък’; (526) Uperpoq le me ndihmoje.
‘Постара се да ми помогне.’;
sjell ‘нося’/ sillem ‘отнасям се, държа се’: (53а) Sjell nje leter nga nje mik Bullgar.
‘Нося писмо от един приятел българин/: (536) Sillem mire me famijet e vellajt. ‘Отнасям се
добре с децата на брат си,’;
бълг. връщам / връщам се; оплаквам / оплаквам се; карам / карам се; каня / каня се
(Норман 1968);
гр. anoigo ‘отварям’ (преходен и непреходен) / anigomai ’отплавам; разкривам себе си’:
(54а) anoigo tin porta ‘отварям вратата’; i porta anoigei ‘вратата се отваря’; (54б) anigomai
sti thalassa ’отплавам в открито море’, den anoigetai sopiondipote ‘не се разкрива пред
когото и да е’;
myrizo ‘мириша нещо, мириша на нещо’ / myrizomai ‘подозирам, надушвам’:
(556) Та myristike ta shedia lou: ‘заподозря плановете му:
patheno ‘страдам, търпя’ / pathenomai ‘разсърдвам се, избухвам
*;
fantazo ‘правя впечатление, изглеждам добре’ / fantazomai ‘представям си, въоб­
разявам си, мисля’;
hrimatizo ‘служа, съм’ (употребява се само в аорист): hrimatise voulevtis, ypourgos
‘беше (служи като) депутат, министър’ / hrimatizomai ‘обогатявам се (по нечестен начин),
взимам подкуп’
рум, a arata ‘посочвам’ / a se arala ‘появявам се’;
a uita ‘забравям’ / a se uita ’гледам, наблюдавам’;
a terne ‘подозирам’: a §i teme sotul ‘подозирам мъжа си’/ a se teme ‘страхувам се’;
a plinge ‘плача’ / a se plinge ‘оплаквам се’
Нарастващата степен на откъсване от значението на изходния активен глагол
(3.2. и 3.3.) довежда до невъзможност да се приложи диагностичната трансформация
за възвратност (активен глагол + възвратно местоимение). И така - рефлексивни по
Форма, тези глаголи са деятелни по значение (срв. за гр. Дзардзанос 1956) и може да
се разглеждат като преход в семантично отношение към медиалните глаголи, а
в определени случаи - и като медиални глаголи, тъй като действието не напуска
пределите на субекта, извършва се вътре в него.

4. Медиална стойност на рефлексива

Като логичен завършек на обособяването на значението на възвратния глагол изглеж­
дат глаголите reflexiva tantum. В балканските езици към тях се отнася един семантичен
кръг глаголи, които изразяват емоционално и физическо състояние, сетивно възприятие
и интелектуална дейност. Характерното за всички тях е, че референтът на субекта се схва­

430
ща като място, където се разполага състоянието или процесът - така при тях е избегната
опозицията агенс / пациенс: единственият актант в конструкцията не предполага нито
агенс, нито пациенс, доколкото човешкото тяло е включено в лексикалната семантика на
глагола. В балканските езици до голяма степен глаголите от този вид си съответстват:
krenohem = гордея се = гр. perifanevomai рум. a se mindri
perkujdesem = грижа се - peripioumai
mrekullohem - чудя се
dukem ~ ‘изглеждам’ fenomai
шегувам се = astievomai~ a se mira
pendohem= разкайвам се~ a se cat
въобразявам си~ a §i inchipui
нуждая се~ hriazomai .
влюбвам се~ erotevomai
Особено много са тези глаголи в гръцки. Без колебание могат да се нарекат медиални,
защото съответстват на медиума в старите индоевропейски езици. При много от тях се
наблюдава обща особеност (за българскияотбелязана от Норман 1968:41 с примерите момея
се, вдетинявам се, големея се): образуват се от имена ~ прилагателни и съществителни
(според Норман - и от други части на речта, срв. тюхкам се), напр. алб. krenohem "гордея
се’ < krenaje ‘висок връх’; kujdesem < kujdes "грижа, внимание’; pergjigjem "отговарям’ <
pergjigje "отговор’; mrekullohem чудя ce!<mrekull чудо’; motohem "остарявям, ставам баят’ <
mot време, година’; рум, a se avmta "въодушевявам се’ < vint "вятър’; a se mindri ‘гордея се<
mindru ’горд’; a se sfddi "карам се’ < sfada "свада’; a se ru$ini ‘засрамвам се’ < ги?ще‘срам’.

5. ,Дерефлексивирани” рефлексивни форми

Депонентните глаголи имат рефлексивна форма, но се употребяват с деятелно зна­
чение (актив). Много от тях са reflexiva tantum (вж. 4). Verba deponentia са особено многоб­
рония в гръцкия,
В гръцкия и румънския някои от депонентните глаголи са преходни, т.е. могат да имат
пряко допълнение. Тъй като рефлексивната морфема при тях е загубила свойството си на
маркер за интранзитивност, те могат да се тълкуват като „дерефлексивирани”, напр.
гр. evhomai ‘пожелавам’, skeftomai "мисля’, lipamai съжалявам’ (reflexiva tantum)
(56) Sas evhomai hronia polla! "Пожелавам Ви за много години!’
ви пожелавам-се години много
(57) Lipamai ton eavto той ‘Съжалявам себе си,’
съжалявам-се опр.чл.вин.п. себе ми
(58) Skeftetai ta pedia tis рои einaimakrya.
Мисли-се опр.чл. деца й дето са далеч
"Мисли за децата си, които са далеч.’
Към „дерефлексивираните” глаголи се отнасят и рефлексивни глаголи, които не са
reflexiva tantum:
(59) Fortonomai ta vari tis oikogeneias
товаря-се опр.чл. тежести опр.чл.род.п. семейство род.п.
’Натоварвам се с тежестите на семейството’
(60) danizomai hrimata "взимам пари в заем’
заемам-си пари
(61) symvolevomai giatrous ‘съветвем се с лекари’
съветвам-се лекари-вин.п.
(62) Egine hristianos kai tin pantrevtike.
стана християнин и я ожени-се ‘Стана християнин и се ожени за нея.’
451
 рум. (63) Gaina se ouase o mdrgica! (Creanga)
кокошката се снасям (шъперф.) едно манисто
‘Кокошката беше снесла манисто!’
В българския и в албанския рефлексивният по форма глагол е винаги непреходен.

6. Медиална или възвратна стойност на рефлексива?

Възвратна стойност имат и конструкции, при които действието на субекта не се
осъществява върху целия обект, а само върху отделна негова част. Субектът е притежател
на засегнатия от действието му обект, а обектът се отнася към категорията неотделима
принадлежност- абсолютна (части на тялото), относителна и акцидентална. По същество
това е прономинално-посесивна конструкция, при която възвратното местоимение е в дат.
п. и има функция на притежателно. Характерна е за българския и особено за румънския,
като се вписва в рамките на едно характерно за този език средство за изразяване на
*;
притежание: i$i ban cafeaua ‘изпи си кафето a-§i ridica fata, ochii, ‘да си вдигна лицето,
очите; up intoarse caput ‘обърна си главата (Свешникова 1986).
В българския случаят е идентичен. Притежателната функция на „си” се доказва от
възможността то да бъде заместено от същинско (възвратно-) притежателно местоимение:
вдигам своята глава. Подобни конструкции, където обектът на притежание е членуван
с определителен член, не трябва да се тълкуват като медиални. Употребата !
неупотребата на члена в балканските езици е диагностична за различаване на притежание
от косвено (дателно) допълнение, напр. плащам ти наема (на собственика на жилището
ти) - плащам твоя наем, но плащам ти наем = плащам наем на тебе. Срв. също
(64) Икогато в храма дигна си гласа...(Вазов, „Левски”) (= „своя глас”)
и в рум.:
(65) Bunicul dadu palaria peceafap se intoarse.
старецът си даде шапката на тил и се обърна
‘Старецът си тикна шапката на тила и се обърна/
(66) ip viri miinile in buzunare
си пъхна ръцете в джобове ’Пъхна си ръцете в джобовете,’, срв.
също (33) еа Ipgdti bucate тя си готви ястия (нечленувано)’, т.е. ’готви на себе си’
Следователно, конструкцията мия си ръцете не е равна на помислих си най-
лошото, казах си следното, наложих си мълчание (Георгиев 1985:101) поради
това, че преките обекти (според семантиката на лексемите) не могат да бъдат
обект на (неотделимо) притежание.
Пия си кафе (когато поискам), вечер си чета книжка, т.е. правя нещо за себе си са
медиални конструкции, но изпий си кафето, докато е топло или пи uita sa-ti bei cafeaua
‘не забравяй да си изпиеш кафето’ са посесивни.
Собствено медиалните конструкции в българския и румънския се построяват с дател­
ната форма на краткото възвратно местоимение от непреходни глаголи: мисля, си, предс­
тавям си, лежа си; nu-ti inchipui ‘не си представяш’. Могат да се трансформират:
1) чрез активна форма + „съществителното” себе си, предхождано от управлявания от
глагола предлог, напр,
бълг. мисля в/ за себе си, казвам на себе си
алб, (67) mendoj me vete мисля си / мисля в себе си’
мисля с себе [срв. mendohem ‘замислям се’]
гр. promithevomai ‘доставям си’ = promitevo ston (- на+опр.чл.) eavton той ‘доставям
на себе си’ или

452
 2) чрез дателно-възвратна форма+„съществителното” себе си, което усилва семантиката
на медиума,че действието се развива във вътрешността на субекта, в неговата същност,
назована тук със себе си, напр.
бълг. мисля си в себе си, рисувам си за себе си, приказвам, си на себе си
рум. (68) Mai - zise el in sinea lui
брей! си казва той в себе-опр.чл. негов ‘Брей! - каза си той в себе си,’

7. Медио-пасивна стойност на рефлексива

Разгледаните до тук рефлексивни конструкции задължително предполагат одушевен
обект (човек). Обратно, субектът на медио-пасивните конструкции е неодушевен. Изказването
описва положение, когато нито във формално, нито в семантично отношение може да се
посочи агенс. Синтактичният подлог, единственият наличен актант, е в 3 л. и представлява
същност, поддаваща се на промяна, която самият той не може да контролира или да
предизвика. Субектът крие потенциалната възможност за промяна като предразположение,
вътрешно присъщо качество, което позволява протичането на засягащото го действие „от
само себе си”, без намесата на агенс.Тези конструкции се срещат в текстове по биология,
химия и под., когато се представят’ свойствата на веществата или организмите, напр,:
алб. (69) Bilirubina formohet kryesisht nemeltp, Perfiohet ngatemthi.
Билирубинът се образува главно в черния дроб. Усвоява се от жлъчката.
(69) Ne mjediset homogjene drita perhapet ne vije te drejte.
В среда хомогенна светлината се разпространява по линия (к.чл.) права
’В хомогенна среда светлината се разпространява по права линия.’
(70) Astigmatizmi korngohet lehte me thjerreze optike
Астигматизмът се коригира лесно с лещи оптични.
бълг. (71) Оловото се топи бързо.
(72) Стъклото се чупи лесно.
(73) Вълната се степва при пране.
гр.(74) To elkos giatrevetai eykola.
опр.чл. язва се лекува лесно ‘Язвата се лекува лесно.’
рум. (75) Frunzele se usica.
листата се изсъхват ‘Листата изсъхват.’

Заключение
Анализът на стойностите на рефлексивните конструкции в балканските езици - собстве­
но възвратна, медиална и медио-пасивна - показва, че задачата, те да бъдат ясно очертани
и разграничени, понякога е твърде деликатна. Все пак от тези наблюдения може да се изв­
лече семантичната константа, според която не би следвало агенсът да се обособява от другите
партиципанти във визираната ситуация. При собствено възвратната стойност се проявя­
ват двама партиципанти - агенс и пациенс, които не са формално отъждествени. Медиумът
предполага един-единстъен партиципант, който изпълнява две семантични роли (агенс и
пациенс, агенс и бенефициент, а даже агенс и реципиент). Контролирайки положението,
този партиципант (често одушевен) е засегнат от действието, което самият той произвежда.
Медио-пасивната конструкция крие един партиципант (главно неодушевен), който не при­
тежава никакъв контрол над означената ситуация и не включва намесата на агенс.
По отношение на историческата еволюция на рефлексивните глаголни форми в индо-
европейските езици, според която те представляват морфологизирани синтагми, езиците
от БЕС представят два различни етапа: от една страна българският и румънският прите­
жават съставни морфологически конструкци (бълг. мия. се, рум. та spel); а от друга страна

453
албанският и гръцкият са инкорпорирали рефлексивния маркер в проста (синтетична)
морфологична конструкция (алб. ladiem, гр. pleno-maij.
В семантичен план пълните (ударените) форми на възвратните местоимения в
езиците от EEC могат да бъдат окачествени като маркери за контраст или за емфаза, а
когато действието е насочено към „себе си” - и като маркери за „равнопоставеност^’ между
партиципантите, В синтактичен план пълните форми на възвратните местоимения
участват в механизма на кореференцията.

Литература
Бенвенист 1966; Benveniste, Е. Actif et moyen dans le verbe.- In: Problemes de linguistique
generale. «Gallimard», Paris.
Бухолц,-Фидлер 1987: Buchholz, 0., Ж Fiedler, Albanische Grammatik. S,VEB Verlag
Enzyklopedie“, Leipzig.
Вежбицка 1999: Вежбицка, А. Семантические универсални и описание язьгков. „Язьпси
русской культурьС, Москва.
Генюшиене 1987: Geniusiene, Е, The Typologie of Reflexives. „Mouton, de Gruyter”, Berlin/
New York/Amsterdam.
Георгиев 1975: Georgiev V. Die Entstehung der indoeuropeischen Verbalkategorien.- In:
Linguistique balkanique XVIII, София, стр. 5 ~ 56.
Георгиев 1985: Георгиев, ВлИрте залога в българския език: деятелен, страдате лен и
засебен,- In; Проблеми на българския език. „БАН”, София, стр. 98 - 113.
Граматика 1963: Gramatica limbii romane. v. I. „Editura Academiei/’, Bucure^ti,
Данчева 1999; Данчева, M. Залогът като граматична категория в древните индоивропейски
езици. „ЕлБо”, София.
Демирай 1985: Demiraj, Sh. Gramatike historike e gjuhes shqipe. „8 Nentori”, Tirane.
Демирай 1995; Demiraj, Sh, Gramatika e gjuhes shqipe. v. I Morfologjia. „8 Nentori”, Tirane.
Дзардзанос 1945: TJdpT^avog, A. NeoeXXqviKp ouvra^g, t. A’. AOpvar
Дзардзанос 1956: T|dpz£avog, А. Граррапкр rqg apyaiag eXXqviKiig yXaooqg. AOqvai.
Дретас 2001: Drettas, G. La morpho-syntaxe de la diathese moyenne (medio-passive) en grec
moderne. „А. Sores & Ch. Marchello-Nizia ”, Linx, стр.95-106.
Минчева 1968: Минчева, А, За някои аспекти на репризата на личните местоимения
в българския език,- In: Известия на Института за български език, кн. XVI. „БАН”.
София, стр. 371-379.
Норман 1968: Норман, Ю.А. Теоретически основи на категорията залог в съвременния
български и други славянски езици,- In: Български език (XVIII), 11, стр,33-46.
Пенчев 1972: Пенчев, Й Рефлексивните, медиалните и пасивните изречения в българския
език,- In; Известия на Института за български език, кн. XXI. София, стр.245-277,
Пенчев 1984: Пенчев, ЙСтроеж на българското изречение. „Наука и изкуство”, София.
Пенчев 1993: Пенчев, Й, Български синтаксис, Управление и свързване, „Пловдивско
университетско издателство”, Пловдив.
Пенчев 1996: Penchev, J. Functions of the formant SE/SI in Bulgarian.- In: Revue des Etudes
Slaves. „Institut d’Etudes Slaves”, Paris.
Речник 1980: Fjalor i gjuhes se sotme shqipe. „Akademia e shqenceve”, Tirane .
Сандфелд, Олсен 1936: Sandfeld, Кг., H. Olsen, Syntaxe roumaine, t, I, III, Paris.
Свешникова 1986: Свешникова, T, H, Об одном способе вьгражения посесивности
в румьшском язнке. - In: Славянское и балканское язмкознание. Проблеми
диалектология. Категория посессивности. „Наука”, Москва, стр. 201 ~ 208.
Юмбер 1986: Humbert, J. Syntaxe grecque. Зе ed, „Klincksieck”. Paris.

454
 Мони Алмалех
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

Междуезикова асиметрия и проблемите на първите

ПРЕВОДИ НА БИБЛИЯТА
(на базата на ИВРИТ и индоевропейски езици)

Междуезиковата асиметрия има множество проявления, но тук ще се спрем на явле­

ния известни като вътрешна форма на думата или мотивираност на значението, или още
етимологична структура - вж. [Т. Бояджиев, 2000, с. 72-77]. Подходящ пример са думите
летище и airport: Вътрешната форма на българската дума е ле тя, а на английската -
въздушно пристанище. Вътрешната форма на думата и номинацията в даден език често
пъти отразяват особености на националната култура и манталитет и представят различ­
на картина на света в езика, Тези явления са ядрото на важимите аспекти на хипотезата
Сепир-Уорф за лингвистичната относителност.
Езикът иврит, който днес се говори в Израел не се различава структурно от библейския
иврит, В лексикално отношение има достатъчно промени, но разликата между новобъл­
гарския и старобългарския е много по-голяма, отколкото между библейския и съвремен­
ния иврит.
Показаното и анализираното в предишни публикации [Алмалех, 2001а); 20016); 2004;
2006] може кратко да се представи така.
В иврит съществуват словообразувателни вериги, които са асиметрични, дори дисси-
метрични, на българските езикови наличности. Българските лексеми земя/пръст, човек,
Адам, кръв, червен, Едом нямат словообразувателна или етимологична връзка. Разбира
се собствените имена Адам и Едом навяват някаква връзка, но тя не е много ясна за бъл­
гарското езиково съзнание, защото това не са славянски думи. В иврит обаче тези лексеми
са образувани от един корен АлефДалет-Мем адк: {пръст, земя путе [адама]} - {човек озк
[адам]} - {Адаш six [адам]} - {червен tnxs [адбм]} ™ {кръв [дам] Qi} - {Едош гпх [едом]} На база­
та на библейските сюжети, т.е. на текстовите и контекстовите особености тази парадигма
се семантизира така:
{пръст, земя пй1Х; [адама]} - [човек six [адам]} - [Адаш six [адам]} - {кръв [дам] di} -
{червен [адом]} - {Едом tfix [едом]}- - ['земното / ниското' + 'греховното'} - ['братоубийс-
тво' - 'смърт' - 'грях' + 'наказание за враговете яа израелтяните' + 'агнешка/ярешка
кръв като спасение' + 'жертвена сакрална кръв'} + {'продаване на първородството' + 'неп­
равилни действия'}.
Тази основна семангизация на корена Алеф-Далет-Мем six се променя при лексемата
кръв, когато се въвежда 'жертвена кръв', носеща 'спасение'.
Доколкото в юдаизма светлината и идеите за буквите на еврейската азбука, „които
светят/сияятв подходящите цветове” са първосътвореното от Бога, то налице е лингвистична

455
 хипотеза за Сътворението на света. Грлчзо казано, първичната материя на всичко сътворено
- от камъка до човека - е светлина и букви. Затова словообразувателните факти в иврит и
техният правопис носят белега на Божествени връзки, следи и указания за човека.
Очевидно семито-хамитската парадигма на Алеф-Далет-Мем отх не може да се съхра­
ни в индоевропейски език. Следователно при превод не се съхраняват не само логически­
те и асоциативните връзки между земя-човек-Адам-кръв-червен-Едом, но и библейските
идеологеми и стратегии, базирани на тази парадигма. Ясно е, че това е херменевтичен
проблем, където пред доброто разбиране на текста на Стария завет се изправя не работата
на добронамерения преводач, а междуезиковата асиметрия и диссиметрия.
Проблемите на доброто разбиране на текста след превод се усложняват от вътреези-
ковата асиметрия, съществуваща в иврит, по отношение на лексемите, които в български
език наричаме земя и човек. В иврит и за двете има минимум две лексеми.
Статусът на пгт [адама] и era [адам] е особен като се има предвид, че те са лексеми,
които нямат множествено число. Тези лексеми са singularia tantum. За хора в иврит се
използва другата, най-често ползвана за човек, лексема - от [иш] - хора т( [анашйм].
В индоевропейските езици има суплетивизъм при човек-хора, мъж-жена. Ако образуваме
човек-хора, мъж-жена, жена-жени от лексемата w [иш], то няма суплетивизъм, което
произвежда словотворчество при превод на Библията на латински и старогръцки. За
хора от [пк [адам] се използва словосъчетанието от две съществителни имена опк чз [бней
адам], буквално означаващо „синове на Адам/човек”. В съвременния иврит генерално
се избягва употребата на лексемата dtk [адам] като название на човек, а се из полза
словосъчетанието - дж [бен адам].
От друга страна лексемата [адама] просто няма форма за мн.ч. За земи, държава,
страни се използва мн.ч. от fWfM [арец/ерец] - nirx [арцот]. Лексемата пвчх [адама] би
могла да има генерична семантика, но не и форма за мн.ч. Това може да се представи
таблично така:
земя земи/страни/държави
пдж [адама] —
рх / П» [арец /ерец) пжтк [арцот]

Фактите около двете лексеми за земя сочат спецификата на етнолингвистичната

картина на света в езиковото съзнание и подсъзнание на употребяващите иврит като
майчин език. Някои черти са следните: липса на мн.ч. от гтк [адама] и словообразувателна
и асоциативна връзка с термина за червен цвят - tra [адом]; липса на внушение за червен
цвят при втората лексема за земя - [арец/ерец]; регулярната форма за ж.р. на
човек /мъж дж [адам] не означава „жена”, а земя пгт [адама]. Към тези особености се
добавя структурата за образуване на мн.ч. от двете лексеми в иврит за човек (dir [адам];
w [иш]) и от единствената лексема за жена (пШ [иша]), съответно човек-хора /мъже и
жена-жени Това е картина, която се различава от понятийното съдържание на лексемно
равнище в българското етнолингвистично съзнание и подсъзнание.
Наблюдава се вътреезикова асиметрия, защото жени в иврит е дий [нашем]. Думата wj
[нашйм] е множествено число от п$х [иша]. Окончанието а1’ [-им] на жени дй [нашйм] е
нормативното окончание за м.р., мн.ч. Това е още един факт на вътреезикова асиметрия.
човек/мъж жена хора/мъже жени
□тх [адам] дж ча
(ж.р. от дж [адам] ~ [бней адам] -
земя <тдж’[адама])
йк [иш] ПЦ7К [иша ] [анашйм] егШз [нашйм]
456
 Съществителното собствено Адам tnx също е обвързано словообразувателно и асоциа­
тивно, с термина за червен цвят - птх [адбм], докато собственото име на първата жена Ева
няма подобна връзка с червения цвят.

Междуезиковата асиметрия, правилата за писане в иврит и проблемите на

ПЪРВИТЕ ПРЕВОДИ
Старобългарските преводи имат зад себе си няколковековни усилия на преводачите
на латински и гръцки език. Освен това старобългарският превод се реализира два века
след като в юдейската традиция са въведени знаците за гласни, знаците за кантилация
и знакът за маркиране на ударение. Тези нововъведения позволяват на читателя да
разбере ясно денотата на буквите с двойно значение. Сред тези букви е която може
да бъде наречена Шин V или Син tp в зависимост от фонетичния й денотат и от новите
правила за писане, въведени от масоретите едва VII в, Наред с посочените параметри
(ивритската вътреезикова асиметрия за названията човек/мъж-хора/мъже — жена-
жени, които в ивдоевроиейските езици имат друга структура и обикновено са белязани
от суплетивизъм) друг голям проблем е непознаването на юдейската писмовна и речева
традиция по отношение на буквата sr Последното носи допълнителни трудности и
обърквания. В латинската Патрология, т. 23 са описани част от тези терзания около
прочита на буквата и?, като означаваща е или ш. Нека видим първо проблемите около
превода на вътреезиковата за иврит асиметрия.
LXX Битие 2:23 ка1 eW А бар тоита iw батойе ек тов осишг ров к«1 ек ттк окрко^ рои
«итр кЪ]9г)аеш1 ушщ оп ек той thSpo; аотт^ еАффОд аитд
’пазс дар dss spsn пщ вткп "span: WTT Битие, 2:23
:ПКГПГ!£5 йжа ’3 пш кпрр пкб.
VUL Битие, 2:23 dixit-que Adam hoc nunc os ex ossibus meis et caro de carne mea haec
vocabitur virago quoniam de viro sumpta est
Виждаме, че 70-те се справят точно в Септуагинта и наричат жената със суплетивното
(разнокоренното) спрямо гръцката дума - ушщ, жена. Блажени Йероним обече
се стреми да съхрани еднокоренността на ивритските мъж-жена [иш]-[иша] и произвежда
в народолатински нова лексема - virago. Тази дума е нова за народолатински, тя е в
женски род и е образувана от съществуващата в латински език лексема мъж vir. По това
време нормативната дума в латински за жена е mulier. Налице е следният коментар:
„...haec vocabitur mulier, quoniam ex vro sumpta est,” Non videtur in Graeco et in Latino,
sonare, cur mulier appelletur, quia ex viro sumpta est sed etymologia in Hebraeo seremone
servitur, Vir quippe vocatur is (^x), et mulier issa (mrs). Recte igitur ab is, appelata est muilier
ISSA. Unde et Symmachus pulchere etymologiam etiam in Graeco voluit custodire dicens: Hoec
vocabitur ctvSpig, on. ало av5po$ еЦф0г[Х Quod nos Latine possumus dicere: „Haec vocabitur
virago, qua ex viro sumpta est,” Porro Theodotio aliam etymologiam suspicatus est, dicens:
„Haec vocabitur assumptio: quia ex virojsumpta est,” Potest quippe (nss) secundum varietatem
accentus et assumptio intelligi.” [Бл. Йероним, 420/1883, c. 890] Преводът на този цитат
гласи следното:
“В гръцки и латински не се вижда ясно, защо жената е наречена „жена на мъжа”. Докато
в иврит етимологията е съхранена -мъж (ггк), жена (ns’x) [issa]. Следователно, с основание
едното се образува от другото (жената е наречена [issa] rmt Опук и Симахус добре е поискал
да запази етимологията като казва: „Тя ще се нарече [андрйс] dvSpi;.... Това на латински

457
 можем да наречем - „Тя ще се нарече virago, защото е взета от мъжа (viro). Теодотиан
подозира друга етимология и казва: „Тази ще се нарече ,.взвта/придобш'а”} понеже е взета
от мъжа. Значи може по различен начина да се разбира името [issa] - в зависимост от
ударението - и тогава да разбира като „вземане”.” [Бл. Иероним, 420/1883, кол. 890]
В бележките под линия издателят добавя следното „dvSpig е от новосътворените от
Симахус думи, някои от които се запазват след него. Част от книгите следват интерпре­
тацията на Септуагинта, а друга част - тази на Симахус. Така, разваленото от Симахус
превеждане се следва в латински от Еразмтс и Марианус,” [Бл. Иероним, 420/1883. кол.
890]
Пак в бележките под линия се проследява още едно сериозно объркване в исторически и
езиков план, идващо от еднаквия денотат (звука е) на две букви в азбуката за иврит - Син
tp и Самех о, както и от възможността буквата Син t? 1Шин $ да се чете и като с, и като ш: -
„Втора възможност за ударение. Някои други различия произтичат от възможността
да се види друг вид ударение. В книгата Еврейски имена {Hib. Nomin.) във връзка е
различните вариации на ударението при имената Damesec и Sabee, където всички дават
различни четения на ударението на буквата Син Ясно е, че името гш звучи като mulicrem
и се пише нормативно със Син или Шин. Тогава ще означава взела/взета, което е
дериват от думата ж [иса / issa] и глагола и®] [наса], където средната буква $ по норма
се пише с ударение отляво {Син & - бел. авт., МА.}. Следователно [иша / ischa] означава
тга (производно от мъж vir - „мъжа” или „мъженица”, което е несъществуваща дума в
латински - [иша / ischa] assumptionem - взела/взета - бел. авт., МА.}. Йли както Бл.
Иероним казва „[иса / issa] със Син е съскава/шумяща и ивритското понятие тогава е uira;
ако обаче е е шумовата гръцка Снема или ивритеката Самех о, то тогава [иса / issa] трябва
да се интерпретира като assumptio взела/взета.” [Бл. Иероним. 420/1883, кол. 890]
Виждаме огромните преводачески проблеми, които възникват по линия на правописа
и липсата на знаци или букви за гласните звукове. В крайна сметка, проблемите водят до
грешен или нехармоничен превод. Така някои от преводачите измислят несъществуващи
думи в гръцки и латински с оглед да съхранят словообразувателните отношения, които са
типични за иврит и по този начин да се спази езиковата структура на оригинала в прево­
дите. Това се прави с херменевтична, мистична и религиозна цел. Ивритското извеждане
на думата жена, от корена на мъж не съществува в индоевропейските езици, които полз­
ват суплетивизъм (разнокоренни думи) за понятията мъж и жена.
Към проблема за асиметрията на мъж-жена се добавя езикова асиметрия по отноше­
ние на броя думи, назоваващи понятието човек / мъж. В иврит те са две основни ©к [иш] и
сзх [адам], но освен тях има още две нормативни [енбш] и зщ [гевер] В старобългарски
и новобългарски език срещу всички тези стои една лексема - wtn - човек. Библейската
семантизация на четирите ивритски лексеми за човек/мъж са обект на множество комен­
тарии. Ето един от тях:
„Авторът Шем Ми-Шмуел твърди, че четирите ивритски думи, означаващи човек
отразяват четири духовни равнища. [енбш] отразява нещастното, жалко състояние,
тази дума може да се прочете като „безнадежден” (^нк; [ануш] безнадежден)', една
степен по-нагоре е зщ [гевер], този който е „надраскал” ззшр [митгабер] ситуацията на
безнадежност; след това следва игх [иш], този който достига високо равнище (защото х
Алеф е предпоставена/предхожда [йеш], което е физическият аспект у човека); и
най-накрая, най-високото равнище на човека - това е оза [адам], този у когото х Алеф
осъществява пълен контрол над неговата материална природа, схващана като кръв си
[дам],” [Глазерсон, 1997, с.21].

458
 Анализът на хронологичната поява на внушения за цвят в текста на Битие, 1
предполага възможност за справки от читателите.
При наличност на текста на Битие, 1 може да са анализират тънкости, отнасящи се до
междуезиковата асиметрия:
В синодалната библия, Библия, 1991. в Битие. 1:27 се твърда, че първият човек не е един,
а е „мъж и жена ги сътвори” (в протестантската, Библия, 1995, „мъжки и женски пол ги
създаде), което отговаря на оригинала на иврит. Думите мъж и жена или мъжки и женски
пол в иврит са съответно та [захар] и пзр [некева]. Тези две думи са и термините за м.р. и ж.р. в
граматичната традиция на иврит и се бележат със съкращение, съдържащо първата буква - г
и з. Тези две лексеми-термини в иврит са ярка илюстрация на междуезиковата асиметрия,
защото те липсват като лексеми в системата на български език, в който съдържанието на
двата термина се изразява със словосъчетание - мъжки / женски род / пол.
Към езиковата асиметрия между иврит и български език при четирите посочени лексеми,
назовавашц човек-мъж (о [адам], $к [иш], та [гевер], йк [енбпф могат да се добавят още рзх
[адбн] (господин), то [мар] (господин), та [баал] (господар, собственик). При новите три отделно
има вътреезикова асиметрия, напр. за госпожа се предпочитат гга$ [геверет], лЬ$з [баалат] и
вто [марат], а рзк [адбн] на практика няма женски род. При термините'лексеми за жена -
[иша] липсва езикова асиметрия. В работата по-горе са анализирани именно тези стандартни
названия за мъж и жена в иврит, а не категориалните [захар] та [некева] пз$.
Местоименията, използвани в Битие, 1:27 са за мн.ч. и в двата български превода: ги
сътвори I ги създаде и в Битие, 1:28 - и благослови ги Бог, като им рече I Бог ги благос­
лови. И рече им Бог.
В същото време, в стих 27 е казано И сътвори Бог човека по Свой образ, където и в
иврит думата човека е в ед.ч. - пзк [адам].
Друг важен въпрос е, че веднъж създаден първият човек, бидейки от мъжки и женски пол,
е вегетарианец. Вегетарианци, според текста, са и земните зверове. Затова, когато в Битие, 2:
21-25 от реброто на Адам е създадено същество, което да му е ’’помощник” то е наречено жена
[иша], а не е назовано с термина женски пол ~ [некева] Изглежда, че сътвореното в
Битие, 1 е различно от сътвореното в Битие, 2, защото в Битие, 2 Бог още веднаж сътворява, но
вече „от земята” „полски зверове и всички въздушни птици”. Изглежда също, че единствената
връзка между тези два различни свята-творения е човекът о [адам], който започва да се
назовава/ нарича със собственото име Адам о [адам], едва в Битие, 3:21 (по протестантския
превод), където едва в предния стих на жената паун [иша] е дадено собственото име Ева.
В българския език срещу спх [адам], Ш [иш], та [гевер], [енош]) стои една душа ~~
човек, а срещу ивритските таж [иша] и [некева] - жена. Старобългарският превод не
се различава в това отношение от новобългарските.

Други примери за междуезикова асиметрия. Старобългарски правопис

Сериозни различия има в ивритските съответствия на българската парадигма свет­
лина - свещ - лампа - светвам - светец - свят човек, подробно разгледани в Алмалех,
20016; 2006). В иврит светлина - свещ - лампа са от един корен, светвам от втори, а све-
тец-свят човек-освещавам. - от трети.
{светлина Ий [ор]; свещ м [нер]; свещник гпта [менора]; да светя [ле(х)аир] тхп1?} —
{светвам (лампа) [ле(х)адлйк] рАщ1?: — светвам сам [ле(х)идалак] гориво
[делек] ph] -
{1. светиня; святост; 2. свят, свещен; 3. храмът (в Ерусалим) [кбдеш] святост:
2. божествено присъствие [кдуша] ntfnp: 1. посвещавам, се; 2. освещавам (се) [(х)иткадеш]
Щдалп; освещаване [(х)иткадшут] finnan]

459
 От примерите се вижда, че в иврит светвам (електрическа крушка, лампа) е от корена на
съществителното гориво. Това все пак има някакъв относителен аналог-синоним в българския
- запалвам лампата, Такава относителна аналогия обаче липсва при лексемите светец,
освещавам в българския език. имащи своята словообразувателни връзка със светлина Ик.
Очевидно лингвистичната картина на света у носителите на иврит-езиково съзнание е
различна от носителите на българско езиково съзнание.
Разликите в картината на света се разширяват, когато към ивритеката линия
светлина ък [ор], свещ [нер], свещник aiPq [менора], да светя [ле(х)аир] се добавят
въпросите на омофона [ор], но написан с Айн *п». Думата [ор], написана с Айн, означава
кожа. В юдаизма омофоните светлина Ря [ор] - кожа [ор] 11» са обект на множество
коментари. Най-популярно е мнението, пренредадено от Даниел Мат, че „Адам и Ева
са били облечени в дрехи от „светлина” (11х), бидейки свързани е тяхната високодуховна
същност. Като резултат от техния грях, те изпаднали в по-ниска физическа форма и били
облечени вече в „кожа” (11»). [Мат, 1983, с. 234]. Лексемата светлина их има отношение
към множеството тълкувания на „скритата светлина”, където този термин най-общо се
асоциира с „космическото съзнание.” [Мат, 1983, с.237].
Проблемът ['светлина' - 'кожа'] = ['високодуховна същност' - 'по-ниска физическа
форма'] съвсем се усложнява, когато видим, че преходните глаголи будя, събуждам,
пробуждам са съотносими с глагола светя, така както светлина къмто кожа:
[ле(х)айр] туп’?
[ле(х)айр] “гхп1? да светя, да осветя
1. да коментирам:
2. да будя / събуждам / пробуждам;
[е(х)йр] туп
той свети [е(х)йр] тхп
1. той буди /пробужда:
2. той коментира

Всички глаголи (в иврит те са два) са от постройката (Х)ифил и се изменят по

абсолютно идентичен начин. Тази близост е базата, върху която „в средните векове става
популярно значението на будя, пробуждам, събуждам като „коментирам, обсъждам,
обяснявам, имам връзка с” [Мат, 1983, е. 253], което днес е сред основните значения
на този глагол. По този начин средновековната мисъл частично изравнява опозицията
'светлина - кожа' / 'духовно - материално' чрез новото, тогава, значение на будя.
В старобългарската писмена традиция нървоучителите св. св. Кирил и Методий са
постановили първоначално различаване на парадигмите на светлина и светещ което
напълно съответства на ивритските разлики. Светлина и нейната парадигма се пише с
Ятова гласна '9 а парадигмата свят / светец / освещавам. - с малка носовка А.

И СВЕТЛИНА-СВЕТИЛНИК-СВЕЩ-СВЕТЯ
. сйп, -алг. 1.1. светлина; 2. източник на светлина; 3. дневна светлина; разсъмване, утро;
II. 1. според християнската религия - този, материалният, земният свят; земята; свотило 1.
осветителен прибор; светило; светилник; 2. небесно светило; 3. прен. просветител, носител
на духовна светлина; св1’тндникъ осветителен прибор; светило; светилник; свТтнтн, скефж,
cK'kTHWH несв. светя, сияя; екЪтмо нар. отчетливо, ясно; скШлостъ, -н ж. светлина, блясък,
сияние; -м ж. блясък, великолепие, благолепие; слава; свШдъ, -ъш прил. 1.
светъл, излъчващ светлина, сияен; 2. за дреха - светъл, бял; 3. прен. ясен, разбираем;
4, прен. славен, прославен; великолепен; 5. прен. радостен, сияещ, озарен от светлина;
cEtTMkcw, -d ср.. прен. сияние, озарение, озареност; cstipa, - ж. свещ, светило; светилник;
-а ср. свещник: - ж. свещица; св^фьнкъ, -а м. свещник.

<0
 А СВЕТЕЦ-СВЯТЖВЕЩАВЛМ
скафнлнф*, ср. свято място, светилище; скатиао, -д ср, свято място, храм, светилище;
скатнфмъ, -их1. свещенослужител; 2. светител-звание, което се давана свещенослужител,
канонизиран за светец; скафнфмьскъ, прил. свещенодействен; скафнфн, сЕдшта, сватншн,
св. и несв. 1. освещавам, правя нещо да стане свято; 2, прославям, почитам; 3. принасям
жертва; сеафнфн с. сеашф е, сеафншн с, св. да се принеса в жертва; crato, нар. свято; свдтст, -н
ж. 1 святост; 2. светилище; скать, -ъш прил. 1. свят, божествен, праведен; 2. като приложение
сеатъ1н: а/ към имена на светци, мъченици и под.; б/към нарицателни съществителни или
групи - апостоли, отци на църквата и пр.; в/ към съществителни нарицателни, означаващи
свещени понятия, свещени предмети, места, реликви; в/ към названия на религиозни
събития и празници; 3. като съществително сеатф. ср. а/ свято нещо, святи неща; б/
светилище; светиня; 4. кйто съществително сеафъш м. а/ светия, светни; скачшн скапан
троица; сваттзн угркрьтъкъ; сиАтага сеатъ1хъ; свафъшн, -и ж. 1. святост; светиня; освещаване; 3.
светилище; сеафш. -ъ! ж. освещаване; сеатцц -а м. светец; сЕдфдтн, скдцаж, скдфъшн, несв.
освещавам; свещ; «Афжип, -л м. свещеник; сеацннмлужнкъ, -а м. свещеномъченик; скдфжъ,
-ът прил. 1. който се отнася до духовенството, свещенически; 2. рел. осветен - кца соафжага;
сЕАфжк., -й ср. 1, освещаване; 2. свято нещо, светиня; 3. само в мнм.
С благодарност към Секция за история на българския език - Институт за български
език за предоставените данни от архива на секцията.
Всичко посочено иде да украси с примери нещо добре известно - междуезиковата аси­
метрия е пречка пред всеки превод, Доброто, правилното и пълното разбиране на сак-
ралния текст на библията очевидно губи от преводите. Все пак има структури, например
тези от статистически тип, които се съхраняват. Ако сме стопроцентови последователи на
хипотезата за лингвистичната относителност, то тогава трябва да твърдим, че колкото
превода има библията - толкова религии има на света. Ако има деноминации в рамките
на единобожието на юдаизъм, християнство и ислям, то затова обикновено не са виновни
преводите, а единобожието все пак е единобожие.
Борис Успенски ни информира обаче, че през вековете именно преводите са били
смятани за възникване на някоя ерес. „В тази връзка можем да посочим, че в славянските
преводи на гръцките текстове нерядко се запазват езиковите особености на гръцкия
оригинал, което може да доведе до специфично осмисляне на текста. Както посочва проф.
В, Мошин, във фразата „Бог есть дух” (Йоан, 4:24) в старите славянски преводи се е запазил
словореда на съответния гръцки текст и по такъв начин думата „Дух” се е възприемала
като подлог, „Бог” като сказуемно определение, доколкото в гръцкия оригинал се е имало
предвид тъкмо обратното (в гръцката фраза указанието за синтактичната функция на
подлога се съдържа в определителния член, който в славянския превод липсва). Според
Мошин подобно явление е допринесло за появата на богомилската ерес. (Мошин, 1967).
Ще отбележим, че посочената разлика в превода на тази фраза се е запазила до наши
дни в руския (синодалния) превод, където имаме „Бог естъ дух”, докато в каноническия
църковнославянски. текст стои „Д^ъ есфк КАЛ [Успенски, 2000, с.203]
Виждаме, че проблемите на преводите на сакралния текст се увеличават и от прена­
сянето на смислово определящи синтактични явления от един език в друг, като слово-
реда например. / у• ■
В крайна сметка, запознаването на българските читатели с някои явления на лексикал­
но изгражданата картина света в иврит би допринесло за разбиране на текста на библията.

461
 Използвани съкращения
LXX - Septuaginta (LXT) (Old Greek Jewish Scriptures) edited by Alfred Rahlfs, Copyright
(c) 1935 by the Wurttembergische Bibelanstalt / Deutsche Bibelgesellschaft (German
Bible Society), Stuttgart. Used by permission. The LXX MRT (machine readable text)
was prepared by the TLG (Thesaurus Linguae Graecae) Project- directed by Theodore F.
Brunner at University of California, Irvine. Copyright © 1998 BibleWorks, LLC.
VUL-Biblia Sacraiuxta Vulgatam Versionem, Vulgate Latin Bible (VUL), editedby R. Weber, B.
Fischer, J. Gribomont, H.F.D. Sparks, and W. Thiele [at Beuron and Tuebingen] Copyright
(c) 1969, 1975. 1983 by Deutsche Bibelgesellschaft (German Bible Society), Stuttgart.
Used by permission. ASCII formated text provided via University of Pennsylvania, CCAT.
Textual variants not included. Copyright © 1998 BibleWorks, LLC.
WTT* Biblia Hebraich Stutt gartensia BHS (Hebrew Bible, Ma®retie Text or Hebrew Old Testament),
edited by K Elliger and W. Rudoph of the Deutsche Bibelgesellschaft, Stuttgart, Fourth
Corrected Edition, Copyright (c) 1966, 1977, 1983, 1990 by the Deutsche Bibelgesellschaft
(German Bible Society), Stuttgart. Used by permission. Copyright © 1998 BibleWorks, LLC.

Библиография
Алмалех, 2001a): M. Алма л ex. Сакралночетирицветие в Петокнижието. език и.нацио­
нален манталитет. - В: Съпоставително езикознание, 2001, Na 2, 64-111.
Алмалех, 20016): М. А л м а л е х. Макросветли и макротьмни цветове в Петокнижието.
Език и национален манталитет. - В: Съпоставително езикознание, 2001, N» 3, с.57-
88.
Алмалех, 2004: М. А л м а л е х. Внушения за цвят в Петокнижието и национален манта­
литет. (На базата на иврит, български език и др.). - В: Език и манталитет. Военно
издателство, София, 2004,141-250.
Алмалех, 2004: М. А л м а л е х. Цветът в Петокнижието. Университетско издателство „Св.
Климент Охридски", София, 2006,479 с.
Вл. Йероним, 420/1883: SanctiEusebiusHieronymus(Bna®eHnflepoHHM).
Liber De Nominibus Hebraicis, - 815-822; Liber Hebr. Quast, in Genes. 985-1030. Traditio
Catholica, Seaculum v. annus 420. - In: Patrologiae. Cursus Completus. Accurante J.-P.
Migne, Bibliothecae Cleri universae. Patrologae Latinae, Tomus XXIII, Parishs. Apud
Garnier Fratres, Editores et J.-P. Migne Successores. 1883. Edditio Parisiorum Novissima,
Juxta Secundum Ab Ipsis Veronensibus Iteratis Curis Resensitam Typis Repetita.
Accurante et Denuo Recognoscente J.-P. Migne, Bibliothecae Cleri universae. Tomus
Secundus. Parisis. Apud Garnier Fratres, Editores et J.-P. Migne Successores. 1883.
Бояджиев, 2002: T. Б o я д ж и е в. Българска лексикология. Издателска къща „Анубис”,
2002, София, 367 с.
Глазерсон, 1997; Рав М. Глазерсон. Огненние букви. Нумерология, астрология, меди­
тация в европейской традиции, перевод с иврита Г. Спинделя, Geshraim, Lechaim
publications, Jerusalem. Москва, 1997,180 c.
Мат, 1983: Zohar. The Book of Enlightment. Translation and introduction by D. M a 11. Paulist
Press, N.J, 1983, 320 p.
Мошин, 1967: В. Мошин. Лекция, прочетена от В. А. Мошин в Института за руски език
при АН на СССР на 16.11.1967 (непубликувана). По Б. Успенски, 2000.
Успенски, 2000: Б. У с п е н с к и. Към проблема за генезиса на Тартуско-Московската
семиотична школа. - В: Семиотика на културата. Съчиненият. II. Studia Slavics.
Славика. София, 2000, 384 с.

42
 KJETILRA HAUGE

University of Oslo

WAYS OF ASKING: THE „QUESTION PARTICLE” ACABA/ADZEBA IN TURKISH

AND BULGARIAN1

LA QUESTION PARTICLE?
Some Bulgarian dictionaries describe adzeba (and its dialect forms adziba, adzaba, azeba,
and azaba) more or less as an interrogative particle, synonymous or partly synonymous with
other interrogative particles. BER glosses it as „дали, дали наистина”, and RCDBE as „дали
наистина, дали пък”. Most explicit in this direction is Mladenov 1951: „Някога, покрай т.
аджеба стои плеонастично и бълг. ли, дали”. The newer Bulgarian dictionaries usually
give a more elaborate definition, e.g. RBE: „във въпросит. изречения за подчертаване на
недоумение, съмнение, [...]
And certainly, when we look at actual examples of its use, it seems that in almost all cases
there is either a question particle or a question-word in the sentence --- in other words, the
sentence would be a perfectly good question without adzeba:
1. По-миролюбивите взехме отново да се питаме: „Какво, аджеба, става тук?” (В.
„Култура”, http://www.onlinebg.com/kultura/my_htnil/2165/radio.htni)
This particle also displays a quite free word order, a thing that would not be typical for a
question particle. It may occur at the beginning of the sentence (2a), in the middle (2b), or at
the end (2c):
2 a. - Ние трябва веднага да напишем в града, да махнат от селото ни учителя
Странджев.
- Аджеба дали ще го махнат, а? - обади се изтежко Наню Чорбаджи и присви
нога под себе сн,... (А. Страшимиров, Антология, 1922,603)
b. Бай Коста - щях да те питам за портретчето: не е ли, аджеба, у вас? (М.
Кремен, Схлупени стрехи, 1914,16)
c. Агите се споглеждаха и си думат: кой ще да е този, аджеба. (Петко Росен, В поле
широко, 1938, 52)

2, FUNCTIONS OF INTERROGATIVE SENTENCES

As is well known, interrogative sentences may be classified into yes/no-questions and
questionword-questions. The former can be described as the speaker’s request to receive an

! The material used in this study is partly found on the Internet and partly extracted from the archives of the Institute
for Bulgarian Language at the Bulgarian Academy of Sciences. I would like to thank the Institute for allowing use of
their archives.

463
indication whether a given proposition is true or not, the latter as a request to have filled in
a missing piece in a set of shared information. Yes/no-questions in Bulgarian usually have a
question particle (IL dali). Typical Bulgarian question-words are koj, kakvo, and others.
A speaker may choose to voice his or her state of uninformedness about a given fact, that is,
voice a question, even though he or she knows that nobody will give an answer. Such questions
may have extra material to indicate their special pragmatic function:
3 a. Wow what is this button for?”
b. “Who on earth drank all the beer?”
The state of uninformedness may also be expressed by lexical means, for instance by „I
wonder
4, „I wonder who drank all the beer”
Technically, this is a declarative sentence with an embedded indirect question, but given
certain factors in the setting in which it is uttered, its illocutionary force can be that of a
question, and somebody may well feel called upon to provide an answer;
5. “I wonder who drank all the beer?” — „Well, I had some friends over, but I’ll buy
another case tomorrow”.
Bulgarian has grammaticalised this pragmatic function of ‘wondering’ in the case of
questionword-questions: adding the particle li (which normally sems for forming yes/no-
questions) will indicate that the speaker is just ‘wondering’ and does not expect an answer:
6 а, Ирина върви и нарежда: „Къде ли мога да се дяна?” (В. „Култура”, www.online.
bg/kultura/myjitml/2173/moskva,htm)
b. Кой ли би могъл да чака толкова дълго? (www.astrohoroscope.info/love__men06.
htm)
c. Кога ли ще останем най-сетне насаме, за да спрем да се лъжем. И кога ли ще
се наречем с истинските ни имена? (Ина Герджикова, www.slovo.bg/ showwork.
php3?AuID”141&WorkID"6372&Level=l)
Adzeba may occur in this kind of sentences as well;
7 а. Мене и яд ме хваща, и досмеша ме. като гледах, как си напрягаше той паметта
да си припомни - аджеба где ли ще бъде туй царство’ (Ап. Константинов, До
Чикаго и назад, Б. Пр. I, III, 38)
b. В очакване салонът занемя - каква ли ще е аджеба пиесата?
И дигна се тържествено завесата, ... (Хр. Радевски, Избр. произв. II /Сатира/,
1957, 266)
c. „Какво, бе Тръндафиле? Де е инспекторът?” Тръндафил се озъби:.., Минка събо-
лезнователно и нажалено продължи: „Защо ли, аджеба, не дойде?” (М. Кремен,
Схлупени стрехи, 1914, 50)

3. ADZEBA IN DIRECT SPEECH

It seems that Bulgarian adzeba is restricted to interrogative sentences that do not seek to
extract information, that is, to the non-prototypical „I wonder” type. Exchanges like those in
(8), with prototypical questions, would usually seem strange in Bulgarian:
8а „Колко аджеба струват доматите?” — „Два и осемдесет.”
Ь. „Кога аджеба тръгва автобусът за Самоков?” — „В един и петнайсет.”
What could be seen as a counterexample is found in the vocabulary attached to a study of
the dialect of the Strandza area:
9 ажеба (тур.) нареч, - - например, да речем. Ти ажеба каква цена даваш на тва
брафче? (Горов 1962: 64)

461
 Although the particle is contained in a prototypical question, the translation given in the
vocabulary differs notably from those given in the dictionaries of the standard language, as
cited at the beginnning of this article. Similar dialectal usage could be the explanation for the
following examples, where adzeba does not occur in questions:
10 a. - Прекръсти се, бе, Пуяк, ела да ти дам малко светена вода, - продума иронич­
но дядо Пуньо, мигна, и с една злобна усмивка додаде: ~ У такива пекове огън
прави ли се, бе, Пуяк? Ти, аджеба, я виж да нема нещо да ти шава, тукана, -...
(Михалаки Георгиев, Избрани разкази, 173)
b. Гостенинът се пообрецна към бае Митра и го запита: „зер и паяците трябват на
тоя свят, я ми кажи аджеба, като за каква файда ли са?” (Михалаки Георгиев,
Избрани разкази, 95)
c. Чичо Иван гледаше като гръмнат. Той не можа да за­
помни нито едно от имената на документите,
- Тая работа, аджеба, много салтанатлия ми се вижда бе, писаре. (Хр. Радевски,
Чичо Иван получава заем от Ипотекарната банка, Избр. произв. кн. Ш, 1957 г„
с. 92)
d. Разказваше на скокове:
- А твоята фигурантка, бабата, все спи, защото синът Й е войник. Трябваше
да попитам каква е връзката, за да ми бъде обяснено, че преди да тръгне за
казармата, войникът поръчал на майка си да пази булката му, и че тази булка
работи във фермата, пък във фермата през „стелно” време се дежури и нощем, а
сега е „стелно” време и бабата цяла нощ се кокори в стаята на гледачите, аджеба
някой да не пипне снаха й. (Л. Михайлова, Грижи, 1975,113-114)

4. Features of indirect questions

It is a well-known fact of the relation between direct speech and indirect speech that
certain elements in direct speech need to be shifted (personal pronouns, deictic expressions),
and that emotive expressions in direct speech may not be carried over into the indirect speech
equivalent. These latter restrictions may be broken to some extent, and what then emerges is
called free indirect discourse,
11 a. “I am definitely going to buy a new car today" He said that he was definitely going
to buy a new car that day.
b. “You bet I am going to buy a new car.” He said that — ???
c. “Where is the money?” => He asked where the money was,
d. “Where the hell is the money?” ?He asked where the hell the money was.
Similar restrictions apply in Bulgarian as well:
12. “Къде no дяволите са парите?” => ??Той попита къде по дяволите са парите.
Adzeba is very commonly found in indirect questions (13a-b), and often accompanied by
pragmatic markers like abe (13c-d)and bre (13e):
13 а. Честно казано, все съм се чудел какво е аджеба „фотоблог”. (yovko.net/
blog/2005/09/chasing„visions. ht ml)
b. Отивам на посоченото местенце и посочвам с мишката върху текста за да видя
какво аджеба не е наред, (lunohodov.blogspot.com)
c. Много хора, около мен, напоследък ме питат абе аджеба за какво ми е тоя
XHTML, (http://tdde8ign-bg.info/articles/xhtml/whyxhtml.php)

465
 d. Ho тук го преживях сам - и което си е, то си е, ако ще човек и сто годили да
се чуди абе как тъй. аджеба ... (http://www.ghostforest.com/Gallery/gallery__
materials/phi ^impressions .htm)
e. Не виждам нищо лошо в това да те попитат за това, което предлагаш като га­
рант за този кредит,но да ме питат как изкарвам парите си и защо бре аджеба
съм декларирал нисък доход,меко казано е нелепо, (http://www.iiewsfactory.org/
openarticle, ph p?ArticleID=242)
It is interesting to note that adzeba is also found in indirect questions that correspond to a
real request for information, in other words, in sentences that would not have adzeba in their
unembedded form:
15 a. Ho не казват почитаемите висши касационни магистрати, кое аджеба е правно-
реяевнатният факт1 или факти, за да може ние простите адвокати, да прочетем
и да се научим и защо не направят тълкувателно решение по този въпрос?!?
(http://iex.bg/forum/viewtopic.php2p~86658)
b. Чаках, чаках някой да каже но [sic, = какво] аджеба се случи в събота на пър­
вия Workshop ама информация няма, (http://www.groovemanifesto.net/forum/
viewtopic.php?t~30)
c. И понеже не съм стиснат човек и винаги ми е било особено приятно да кажа на
четящия кой аджеба е убиецът, или да подшушна на всекиго - кои числа ще из­
лязат в тотото, ще ви го дам в аванс, (http://oshte.info/004/00104/ll/1211/08.htm)
d. Пускам тази специално нарочена за целта тема, защото много ми е интересно
аджеба. толкова ли е по-евтино да се топлим на газ? (http://forums.techbg.com/
index.php?s"4f20980e5739ac5be09086c348cf0d45&showtopic”7316&pid=69717&s
t=0&)
e. Не знам дали го обясних по най-правилния начин, но поне се надявам тук някой
да ме светне какво аджеба е Wi-Fi. (http://clubs.dir.bg/showthreaded.php7Board~
wifi&Number: =1944564763&page=0^view=collapsed&sb:::56~)
f. Другото което ми направи впечатление е това, че никъде в неговата ценова листа
не е указано тия цени аджеба с ДДС ли са, без ДДС ли са. ... (www.joomla-
bg.com/index.php2op tion=com_ content&task~vi ew&id=354&Item id~26)

5. Turkish acaba
The Turkish particle acaba is an Arabic borrowing, a noun with the accusative ending
•an, later reduced to -a. Similar constructions are used as adverbs in Turkish, and the literal
*
translation of acaba would be ‘wonderingly (Lewis 1967: 196). Other Turkisms in Bulgarian
of the same Arabic model are the dialect forms mutlaka upon my word’, from Turkish
mailaka 'absolutely' and messalja Tor instance’ from Turkish meseld Idem’. Standard Turkish
dictionaries translate acaba as ‘I wonder ...’ (Redhouse) or ‘a word expressing curiosity,
indecision, or doubt’ fMerak, kararsizhk veya ku§ku anlatan bir soz”; TS) It is never found
without being accompanied by a question particle or a question word (ne, iiastL kim,...). and it
is predominantly found in non-prototypical interrogative sentences:
16 a. Onu gerpekten seviyor muyum acaba? (www.heygirl.com.tr/uzman_gozuyle/01576/)
b. §imdi Ne Diyeceksiniz Acaba? [headline] (www.internetspor.com/v3/haber,
php?haberID=15636)
c. Farkmda miyiz acaba????? (www.odtumezunIari.gen.tr/phpBB2/ viewtopic.
php?topic=2815 & start=O)

466
 Turkish, has an entirely different approch to indirect clauses from Bulgarian. Instead of
using a subordinating marker, it lets the verb of saying take a participial form of the verb as
its object:
17. Yeni bir araba alacagmi soyledi
new .INDEF.ART car buy.FUTPART-POSS-ACC say.PAST.3SG
‘He said that he was going to buy a new car’
It is impossible to retain an acaba from a direct question in such a construction:
18. Test zor mu acaba? > Test zor oldugunu *( acaba) sordu
“Is the test difficult?"

6. Conclusion
We can conclude that while the Turkish function of acaba in direct questions is well retained
in Bulgarian, the particle has found an additional function as an emotive embellishment fol­
subordinate interrogative clauses — a context where emotive elements usually are restricted.
There seem to be dialectal uses that are not connected with interrogative sentences. These
need to be studied further.

Works cited
BER ™ Balgarski etimologicen recnik 1-. 1962-. Sofia: Izdatelstvo na Balgarskata akademija
na naukite/Akademicno izdatelstvo „Prof, Marin Drinov”.
Gorov 1962 ~ Strandzanskijat govor. Balgarska dialektologija. Proucvanija i material] 1: IB-
164.
Lewis 1967 ~ Lewis, G. L. 1967. Turkish Grammar. Oxford: Oxford University Press.
Mladenov 1951 - Mladenov, St. 1951. Balgarski talkoven recnik s ogled kam narodnite govori.
Vol. 1: A-K. Sofia: Deco Stefanov.
Redhouse ~ Redhouse Contemporary Turkish-English Dictionary, 1983. Istanbul: Redhouse
Yaymevi.
RBE = Recnik na balgarskija ezik. 1977— Sofia: Izdatelstvo na Balgarskata akdemija na
v naukite/Akademicno izdatelstvo „Prof, Marin Drinov”.
RCDBE ~ Recnik na cuzdite dumi v balgarskija ezik. 1982. Sofia: Izdatelstvo na Balgarskata
akdemija na naukite,
TS = Turkic sozluk 1-2. 1998. 9. baski. Ankara: Ataturk Kiiltur, Dil ve Tarih Yuksek
Kurumu.

467
 Изследвания върху чужди езици

Maria Kitova-Vasileva
NOV BALGARSKI UNIVERSITET

Las construcciones perifrAsticas con los pares de

verbos ‘poder’ / ‘non poder’, ‘SABER/ / ‘non saber/ en el
POEMA DE FERNAN GONZALEZ

Periphrastic constructions with the pairs of verbs ‘poder51 ‘non poder’,

‘saber
* 5 / ‘non saber
* 5 + infinitive in the epic Poema de Ferndn Gonzalez
The article analyses from a semantic and functional perspective the periphrases with the
pairs of verbs ‘poder’ I 'non poder’, ‘saber/ / 'non saber / + infinitive in the 13 century epic Poema
de Ferndn Gonzalez - one of the most problematic texts in Spanish literature, The results of
the analysis point to the conclusion that the periphrasis ‘non poder + infinitive’ is resorted
to twice as many instances as the respective antonymic construction. Owing to political and
religious reasons «I want, therefore I can» is effectuated in the reverse order, i.e. «I want, but I
cannot». This phenomenon is most likely connected with psycholinguistic factors in a historical
age when protagonists «wanted to achieve great feats», but their accomplishment depended on
the will of the Almighty God, who predetermined their fate.
El presente estudio esta dedicado al analisis de la configuration semantico-funcional de las
perifrasis potestativas conformadas por los auxiliares ‘poder / non poder’ + infinitive y sus casi
sinonimos ‘saber / non saber + infinitive5 en el Poema de Ferndn Gonzalez {PFG). Hemos elegido
analizar este poema por varias razones. La de mayor peso radica quiza en el hecho de que - a
diferencia del Cantar de Mio Cid {CMC) que ha side objeto de constantes investigaciones por
parte de los estudiosos- el PFG ha atraido menos el inheres de los lingiiistas aunque no fallen
ediciones criticas de esta obra representativa de mediados del s. XIII. Existe, asimismo, otra
razon que nos hizo elegir el PFG; consideramos que es cuestion de principios analizar un texto
que —pese al sin fin de distorsiones y mutilaciones, perdidas y anadiduras que ha ido sufriendo
a traves del tiempo por el capricho o el gusto de sus copistas, editores o interpretes1—, encierra
bajo la costra de su rudimientaria vestimenta tesoros linguisticos de valor incalculable.

469
 Para los fines concretes de nuestra investigation, nos basamos en la edition de E. Polidori
(1962). El erudite Italiano declara haber consultado las mejores ediciones criticas del PFG,
de las cuales merecen mention las de Ch. Caroll Marden (1904), de A. Zamora Vicente (1904)
y de R. Menendez Pidal (1951). En su version critica del PFG Polidori afirma basarse en el
manuscrito original (Codice IV—B—21, folios 136r-190v) escrito con caracteres propios del s.
XV y conservado en la Biblioteca del Monasterio de San Lorenzo de El Escorial Ademas de la
version critica (variants A), acompanada por la traduction al italiano, que nos ha servido como
punto de consults en la interpretation de fragments de comprension dificil que abundan en
el PFG, Polidori nos ofrece asimismo la version paleografica del manuscrito que denominamos
variants B. Hemos creido oportuno tomar en consideration tanto la version critica como la
paleografica, ya que a veces esta ultima ofrece diferencias sustanciales que ayudan a captar
mejor el significado de los predicados complejos que son objeto de analisis. La variants A con-
tiene varies detalles de subrayado arcafsmo ortografico, lexica y morfosintactico debidos al
afan del erudite Italiano рог «асегсаг» el texto a sus origenes primitives. Con el sfmbolo [A#B]
senalamos las discrepancias entre las dos variantes de Polidori que afectan de alguna manera
las clausulas estudiadas; si hacemos mention de una sola variante se entendera que la otra
falta en la edition de Polidori. Aparte de la edition de Polidori, que nos ha servido de punto
de partida, hemos recumdo constantemente al cotejo de otras ediciones criticas. a saber: la de
Caroll Marden (1904), la de Juan Victorio (1998) y la de Itziar Lopez Guil (2001).
El estudioso italiano (1962:43-44) se muestra partidario de la hipotesis bastante difundida
de que gran parte de las correcciones se dehen a la ignorancia de los copistas quienes, guian-
dose por su criteria no siempre bien justificado, cambiaban ciertas palabras por considerarlas
desgastadas o desusadas. Al mismo tiempo Polidori senala (ibid.) que los copistas sustitufan
en ocasiones vocablos con puros fines estilfsticos. A proposito de esto Lopez Guil (2001:13-14)
observe io siguiente en la Introduction de su edition critica del PFG: „Los tres copistas carecen
de cualquier tipo de conocimientos del metro que copian y su instinto de fidelidad respecto al
texto que transcriben, posiblemente otra copia del original igualmente viciada, es tan escaso
como su interes por el mismo. Asi pues, no dudan en introdutir, cambiar o eliminar palabras
y sintagmas cuando el Libra no les gusta (formal o semanticamente) o cuando no entienden lo
que leen o escuchan dictar...”
Con el proposito de estudiar la configuration, estructural especifica de las clausulas con
los modules potestativos + infinitive seguiremos los postulados teoricos de E. Alarcos (19702
у 19943), Admitiendo la nomenclature de Alarcos, llamaremos fimplemento’ [I] al adyacente
predicative que la gramatica traditional denomina ‘complemento directo’; ‘complemento’
[C] al adyacente verbal denominado "complemento mdirecto; con la advertencia explicita de
que consideraremos objetos indirectos solo a los adyacentes verbales acompanados por la
preposition a4; llamaremos aditamento’ [A] al adyacente verbal que, segun el propio Alarcos
(1970), comparte varias caracterfsticas tipicas del suplemento; por fin llamaremos ‘suplemento’5
[S] al adyacente verbal que la gramatica traditional trata como "complemento prepositional’.
De acuerdo con lo anteriormente expuesto aceptamos la existencia de dos tipos de objetos
preposicionales que en nuestro estudio concebimos como suplemento propio (o simplemente
suplemento) y suplemento indirecto [S. J.
Para presentar de un modo formalizado los esquemas sintacticos de las clausulas
utilizaremos los siguientes simbolos:
N = nucleo = verbo modal regente nuclear del predicado (PDO) complejo
aN = adyacente del N (= PTVO6 = verbo regido = infinitive)
= implements (objeto directo del N)
[I—*aN] = implemento (objeto directo del aN)

470
 [I ~»aN - ц - *)
implement redundante
*a[C-
N] = complemento (objeto indirecto del aN)
S = suplemento (complement prepositional £ objeto indirecto)
Sind = suplemento indirecto
Ac - adyacente circunstancial no sustituible por adverbio
[Atr.-aN] ~ atributo del aN
Ag - agente (= sujeto sintactico explicit del N)
SUJ ~ sujeto-agente
SWnw, = sujeto-agente en forma negativa
Ppr~>aNj - increment pronominal atono7 ™ pronombre reflexive del aN
[lpr-»N] - increment pronominal atono del N
*]
[aN-v = verbo intransitive monovalent^ en functin de aN
]
**
[aN-v ~ verbo transitive bivedente en funcion de aN (rige objeto diredo),
[aN-v
***
] = verbo transitive trivalente en funcion de aN (rige dos complement)
NEG ~ adverbio negative
Multiples escollos de todo tipo nos obligan a asumir la responsabilidad de proceder con
cuidado a la hora de formula! hipotesis. Con plena conciencia afrontamos las dificultades que
supone analizar textos antiguos pertenecientes a un periodo historico en que el idioma estaba
gestandose todavfa, Obviamente en el caso concrete la precaution debe ser doble y hasta triple,
pues el espariol no es nuestra lengua materna. No obstante, la propia inconveniencia quiza
pueda convertirse en una especie de salvoconducto que nos permita abordar el texto antiguo
desde una unica perspectiva: la del corte diacronico elegido, sin la necesidad consciente o
inconsciente de cotejarlo con el estado actual de la lengua. Con todo compartimos la conclusion
a que han llegado E. Rivas y M.a J, Rodriguez Espineira (1997: 7) al afirmar que „la clausula
medieval no es mesurable a partir de los mismos criterios de gramaticalidad que guiarian una
description similar a la del espanol actual”.
Desde semejante punto de vista reconocemos habernos planteado objetivos teoricos y practices.
El mas important^ consiste en describir conscienzudamente el material linguistico disponible: el
detallado analisis de las peculiaridades semantico-funcionales de las estructuras con infinitive
nos permitira, segiin esperamos, revelar ciertos fenomenos que solo pueden ser detectados al
anafizarlos con minucia. Lejos de abrigar pretensiones irreafizables queremos ofrecer nuestro
modesto aporte para la mejor comprension del controvertido poema medieval: por insignificante
que sea, este aporte podra ser util si se emprende la traduction al bulgaro de esta obra.
El objetivo principal de nuestro estudio consiste en analizar las estructuras constituidas por
el auxiliar ‘poder1 + infinitivo9 que aparecen en el PFG. Alarcos (1994: 260) afirma que „poder
y soler forman autenticas perifrasis, en las cuales el infinitive no es objeto directo del verbo
personal'” ya que, en principio, „ninguno de los dos funciona aislado como nucleo oracional;
siempre requieren el infinitivo”. Expondremos aparte las ocurrencias con el modal :poder en
forma afirmativa o negativa por dos razones esenciales. En primer lugar tenemos presente el
hecho de que entre los enunciados (i) ‘mi hermano nopuede venir a la fiesta’ y (ii) ‘mi hermano
puede no venir a la fiesta’ existe una diferencia sustancial. Debemos subrayar de inmediato
que el texto analizado no ofrece casos en que el infinitivo. regido por ‘poder’, vaya acompanado
por la marca de la negation.
Sin profundizar en la explication del fenomeno advierte Martinez Amador (1953:898) que „la
negacion. cuando se refiere a un infinitivo que expresa querer y al que pertenece logicamente, se
agrega al verbo del que el infinitivo depende, como al decir: «no debio partir tan pronto», donde
la negation se refiere al hecho de partir y no al de deber, como si dijeramos: «debid no partii». En
cambio, en los verbos que expresanpoder, la negation se refiere no al infinitivo, sino al verbo que
lo rige”. Desde otro punto de vista A. Bello (1970:365, § 1132) observa lo mismo en su Gramdtica.

471
 Ninguno de los citados autores se detiene en explicar el hecho de que en los enunciados (i) y (ii)
‘poded revela semantica distinta: en (i) se trata de la acepcion potestativa del verbo, en tanto que
en (ii) ‘poder’ express un matiz especial relacionado con la necesidad epistemica (posibilidad) en
los marcos de la subcategoria modal logico-apreciativa que hemos convemdollamar «verosimditud
relativa». Para mas detalles sobre el tema consultese Kitova-Vasileva (2000),

1. Las potestativas negativas

Ns EXPRESI6N LINGUISTICA VERSO EXPRESION CONVENCIONAL
1.1 "...nin villa nin castyello nos l&spudo anparar..,1' A=B-19b [Ag negadd] + NEG 4 [lpr-
*aN] + [C~+aN] + N +
*]
[aN-v
1.2 "...nos lepodrya Espanna defender." A=B-43d NEG + gpr^aN] + [C-+aN] + N + Ag + [ax\W
*]
1.3 “„.[pues que] en la mar yrada nos pudo aforgaid’ A=B-47d *]
A + NEG + Ppr-»aN] 4 N + [aN-v
1.4 '■‘„.nin more nin cristiano non tepued cvntrrallar...” A=B~50c **
[Ag negado] + NEG + [MaN] * N + [aN-v
]
1.5 “...non podierwi los mores por los puertos passar..:’ A=B-88c NEG + N+Ag+A-HaN-v
*
]
1.6 “...nospodien dar consejo mugeres nin maridos...” A=B-95c NEG + [IpwaN] + N + [aN-v
**
] -t- P™>aN] + Ag
1.7 “...nolpudieron alias darmo ninguno fer ~ faser...” A=B-lllb NEG + [C^aN] N + Ag + [baN] + [aN-v
}
***
1.8 “...no s’podrryan desso frran^eses alabar...” A=B~129c *]
NEG + Ppr-uiNl -f- N + S + Ag + [aN-v
1,9 “...pora alg:ar rrey nospodian avenir...”' A=B-162b *]
Ac + NEG + [Ipr-^aN] + N + [aN-v
1.10 ‘'...[vyeron que] syn paster nonpodian byun rwrir...” A~B~162e *]
A + NEG + N + A "f- [aN-v
1.11 “...nonpodian en el mundo mejor sennor acer." A-B484d }
NEG + N + A + [I^aN] + [aN-v
**
1.12 “Non se podian los mores por cosa defender..." A=B--194a NEG 4- [Ipr^aN] + N + Ag + A + [aN-v
*l
1.13 "...en el lidiar el omne nonpuede estover..." AiB’MOdb A + Ag+iW + N-HaN-v
*]
1.14 “...por orcninplata non lopuedeaneri' A=B-204d *aN]
[A negado] 4- NEG + (I- 4 N 4- [aN-v
**
]
1.15 “...non pne.de omne la muerte escusar. A=B-210b NEG + N + Ag + [I-aN] + [aN-v
]
**
1.16 “...el omne [pues que sabe que] nonpuede escapar...” A~B~21(k Ag + NEG + N + [aN-v
*]
1.17 “...non les pudo ninguno aquesto rretraer..." A=B-214b NEG + [C-+aN] + N + [Ag negado] + [I->aN] +
[aN-v
***
]
1.18 ‘‘.„Io que ellos non podiessen enpennar,." A”B~214d [I-+aN]11 + Ag + NEG 4 N 4 [aN-v
]
**
1.19 “Jo que ellos non podiessen [,..] vender." A=B-214d [I^aN]J2 + Ag + NEG + N + [aN-v
]
**
1.20 "...veniendo nos en miente non podrremos emir...” AAB;M2fc AfJVEG + N + [aN-v
*[
1.21 “Non piido por la penna el conde aguijar...” A~B-229a AffiG + N + A + Ag+faN-v
*]
1,22 "...contra Dios non podemos sin darmopelear.." A’M58b S + NEG + N + A + [aN-v
*]
1.23 “„.[fynco de dos partes que] levar non podieron...” A=B~281b [aN-v
]
** 4 NEG + N
1.24 “...nos puede byen foliar d’aqueste tai mercado.” A=B-298d *]
NEG 4 [Ipr^aN] 4 A 4 N 4 [aN-v 4S
1.25 * ..en torre nin en сита uompodraescapar АЖМООЬ [A /wgenfo] + NEG + [I~+aN] + N 4 [aN-v
]
**
1.26 “[Ay buenose males que] non puede al ser..." A=B~309a A®?4N4Ag4[aN-v
]
*
1.27 “...los males [que y son] non podrrian aiender...” A=B--309b Ag 4 NEG 4 N 4 [aN-v
*]
1.28 “...non podrya ningun omne de la muerte ея:араг..,” A=B-3I3c NEG 4 N 4 [Ag nqgado] 4 0 4 [aN-v
*]
1.29 "...non podrian ningunos al conde ocorrer'-..." A=B-325b NEG 4 N 4 [Ag negodo] 4 [I->aN] + [aN-v
]
**
1.30 "...el diablo [noncansa] ninpuede folgar...” A=B-347e *]
Ag + iW4N + [aN-v
1.31 “..,[un dia que perdemos] nolpodrremos cobrar...” A=B-353c AEG + P-->aNl+N4[aN-v
**
]
1.32 “...jamas en aquel dia non podremas lornar.” A-B-353d *]
[A negado] + A 4 NEG + N 4 [aN-v
1.33 "...el uno ш el otrro non lopuede foyr!S...” A=B-355b [Ag negado] 4 NEG 4 [I-^aN] 4 N 4 [aN-v
[
**
1.34 “Non puede ser [maguer pes al pecado]...
* A~B-370c ]
*
NEG+N4[aN-v

472
 1.35 "...nospueden tolosanos foliar byen dest niercado," A^BM70d *]
NEG t [IpwaN] + N + Ag + [aN-v +A+S
1.36 N.dezir nonpudo nada [ca fue luego tramidoj...’ A=B-377c [aWT + AW4-N + [I~^N]
1.37 “...[que]! conde Castellano non seipodrrya foyr...” AiB21 ~394c Ag NEG + [Ipr^aN] + [C^aN] + N + [aN-v
*]
1.38 “...anparar non lapuedo, [...I, syn la tu ayuda.” AiB22 -~406d ]
*
[aN^ + W + [I-.aN] + N^A
1.39 “...non lapodrrya par guisa liinguna. defender...'' A=IM07b NEG + [I^aN| + N + [A nt^ado] + [aN-v4*]
1.40 “Non podrrye el biien conde aim ser byen A=B~409a NEG + N + Ag 4 A + [aN-v
*J + [Acr.-aN]
(afdormido...”
1.41 “...[quando nos te buscamos] not pademos fallar.N A-B-425e AW+[baN]+N+[aN-ve*}
1.42 “..[desperte e] non pu.de nmguna cosa ver..." A~B-431b **
W + xN + p^aNlHaN-v
]
1.43 “...[.,.] fazer non lo podemos...” A=B-438c [aN^
]+tf£G4[P>
** aN] + N
1.44 “...valer^ non lospodremos,,.” A~B-441h **
[aN-v
J + NEG+P^aN] + N
1.45 “...[ca] syn el non podemos nulla cosa acabar." A-^447d S + Лта + КЧ p^aN] + [aN-v
]
**
1.46 “...[de quales ellos fueron] nos’ podryan mejorur” *
BM57d
A NEG + [IpwaN] + N + [aN-v
*]
1.4" “...nonpodrye el cabdiello mejorar se por nada...” A~IM59b NEG ■*- N + Ag + [aN-v
*J + [Ipr-»aN] + [A negado]
1.48 L,...[sy] el dia primero vender non lospodiesseo...” A=B-468b **
A + [aN-v
] + NEG + [T~>aN] + N
1.49 “...fablar non sepodian [tant eran mal golpados]...” A~B-496c [aN-v4]+NEG + [lpr-»aN] + N
1.50 "...a mayor fuert sazon nol podiera fallir - falescer.N A=B-500b *]
A + NEG + [C->aN] f N + faN-v
1.51 “...[ca] non podia tornar se...” A~B“500c *]
NEG + N + [aN-v + [Ipr-mN]
1.52 l.nm podia foyr..." A=B-500e A?E(; + N + [aN-v
*l
1.53 "...las coytas [que sotnya] non laxpodrya (kzir.” A-B-500d [I ~»aN ~ Ц + NEG + [I->aN = II] + N + [aN-
*] *
V
1.54 “...[Sennor,] merget tan manna gmdeper not A=B~503c **
[I-^aN] + [aN ]V + NEG + [C-+aN] + N
podrya...”
1.55 "...nin moros nincristianos non sepodri-an vender...” A=B-512b [A# negado\ + NEG + [IpwaNJ + N + [aN-v
*]
1.56 “...de muertos e vengudos nonpodran eseapar..." As-527b S + AEG + N + faN-v
*]
1.57 “.„[que] en ninguna manera aver miedopodksse...” ApBie~545b [A negado] + [aN-v
1
** + [I->aN] + N
1.58 “...nancapodrye ser mala el que con el soviesse...4 Afrr-545c [A negado] + N + [aN-v
*] + [Atr.-aN] + Ag
1.59 “...nd omne al conde non sei podia guaryr..." A^BM47b [Ag negado] + [CraN = GJ + NEG + [IpmaNj i
[CraN = C.] + N+[aN-v
*]
1.60 "...de muerte el my d'Afryca anparar non se pudo..'' A=B-548e S + Ag + [aN-v
*] + NEG 4 [Ipr-»aN] + N
1.61 "[Dixo Rey Almanor:] «Esto non puede ser» A=B-564a ]NqaN-v
Ag+NKG + *
1.62 “...los poderes de Africa sofryr non lopudieron...” A=B-566c Ag + [aN-v
]
** + NEG + [I-»aN] + N
1.63 “...por duelo nonpodremas ningun dellos lomar...’’ A=B~571b A + NEG + N +• [I~>aN negado] + [aN-v
]
**
1.64 “Ntinea podrian yazer en lugar tan honrrado...” АЖМ72а *]
[A negado] + N + [aN-v +A
1.65 “...nonpudiendo l&nar nin escudo nin lancja.. AiB3l,-597b NEG + N + [aN-v
]
** + p~»aN negado]
1.66 “...non pudo fer -'farej al.” A=B-600d A®HN + [aN-v
]
** + [I^aNj
1.67 “...quando a su senner acorrer non pudieron...” AfrfrfrHb **
A + [k»aN] + [aN-v
] + NEG i N
1.68 “...nonpudo [de lo que quiso] acabar nada...’’ A=B-602c NEG t- N + [aN-v
**
] + [1-^aN]
1.69 “...el conde don Fernando non podia andar..” A=B-649c *]
Ag t-iVEG + N + [aN-v
1.70 “...[enant que] ningun omne lospodiesse ueer.N A=B-650b [Ag negado] + [I—>aN] + N + [aN-v
**
]
1.71 “[«Denos traydores,] non nos podedes yr...»’ Ai$M53b NEG + ppmaNj + N + [aN-v
*]
1.72 “...del bucn rrey don Garcia non podredes foyr.d’ A~653c *]
Ac + NEG + N + [aN-v
1.73 “...[ca teme grrandes fyerros e] non podia andar...” A=B~662b *]
ATC4-N + [aN-v
1.74 “...avenir nes’podian per ninguna manera.” A~B~665d *]
[aN-v -f- NEG + [Ipr~+aN] +■ N + [A negado]

473
 1.75 "...Jsy non fnera por vos] cobrar non lopodrkmos." A?®-M90d ]rNEG
**
[aN-v + n^aNl + N
1.76 "...el pueblo de Navarra no 1’pudo defender.,'' A=B-710b **
Ag + NEG + [baN] + N + [aN-v
]
1.77 .non podian andar [que yvan may cansados},.?' A=B-735b *]
/VEG + N + [aN-v
1.78 “Los que avyen muerto non los podie tornar...” A=B-739a [I-aN = Ц + NEG + [I-aN - IJ + N + [aN-v
]
**
1.79 “...de las navarros parlyr non nos podemos, A=B-751b *]
Ae + [aN-v + NEG + [Ipr—aNj 4 N
1.80 “Non podria mas fuerle nin mas brava seer...” A=B-764a *]
NEG + N + [Atr.-aN negacfo] + [aN-v
1.81 “...el conde nin el rey non podrien mas fazer...” A=B-764s pU negado\ + NEG 4 N 4 [I-aN] + [aN-v
* 4]
1.82 "...[que] mores nin cristanos non lopodum vender., A#B&v768b [A^ negado\ + NEG + [I—aN] + N + [aN-v
]
**

2. Las potestativas afirmativas ‘poder + infinitivo’

Ne ex₽resi6n lingWstica VERSO expresiOn conventional
2.1 Jdixo commo] podrya a cristianos confonder..." A=B-43c N+[I->aN] + [aN-v
**
)
2.2 “...rrefez miente podras conqueryr el rreynado.” A=B-46d A + N4[aN-v
**
] + [I->aN]
2.3 N.pitsden venir las gentes todas [byen seguradas].. ” A=B-61c N + [aN-v
*] + Ag
2.4 “.„[por tai que] lespodiessen mayor miedo meter.” A-B-91d:H [C-^aNi + N 4- [I^aN] + [aN-v
***
]
2.5 “Tu [que] assy podite a las yerbas toller [su poder]..." A^B-llla Ag + [que] + A + N + [C-»aN] + [aN-
]v*** + [l~~>aNj
2.6 “...byenlo podedes neren el acabamiento/’ A=B-158d A+[I^aN] + NU[aN-v
VA
*
2.7 “...[teino sy mas dixesse que] podma herrarj' A=B-159b N 4 [aN-v
*]
2.8 “...[posyercm qui] podiessen los canes rreferyr.” AiB3462-d N + [I-ahN] + [aN-v
**
]
2.9 “...[fyzo] quant fer — fazer pudo...” A.-B-166c [baN] + [aN-v
**
] +N
2.10 “Quantopodia el arao ganar de su mester..." A^B-178a [I-aN] + N+Ag + [aN-v
**
] +S
2.11 “...[enant que] Ahnozor los pudies acorrer...” A~B~494b Ag 4-[J~>aN] + N + [aN-v
**
]
2.13 “[Sy] alguaa carrera podiessemos fallar..'' АуВ^-ЗОЗа [I-aN] + N + [aN-v
**
]
2.13 ,;...[de guisa que]s podiesse esta lid escusar...” АЖМОЗЬ [lpr-»aNVN + Ag + [aN-v
*]
2.14. “...[por do quier que] el omne lospndies amansar.'1 A=B-203d .Ag-4-[I-^aN] + N 4-[aN-v
**
J
2.15 “[Sy] nos pleito podiessemos con Almozor tener...” A#B!(i~206a Ag + [I -+aN] + N 4 Ac + [aN-v
**
]
2.16 “...[es] el mejor consejo [que]podriemos aver..." A-206c [I-+aN] + [que] + N + [aN-v
**
]
2.17 ,f...[sy otrra cosa fazemos] podemos nos perderd A=B-206d N 4 [Ipr~>aN] + [aN-v
*l
2.18 “.. puede nos tod aquesto de malfecho iibrrar'' A=B-220d N4[I^aN]+Ag + S-qaN-v
**
]
2.19 commo] nos podriamos contra ellos HdiarT A-258d Ag 4 N + Ac + [aN-v
*]
2.20 “...Jquales otras ccsas] a vospodran,sofryrT A-260d [ I®-aN] + N + [aN-v
**
]
2.21 “...[...que]puedatai soberuia aynaarrancard A=B-290d N + [J-»aN] 4 A + [aN-v
**
]
2.22 "...[de guisa que] podamos tai fuertja rencurard A#B n--303d N + [I->aN] + [aN-v
**
]
2.23 “[Sy] por alguna guisa al rreypueda llegar..." A~B-313a A±S4N+[aN-v
*
]
2.24 “{Non se [omne en el mundo] que] podiesse endurar la A^Bf3~345a [[Ag negado] 4 [que]] 4 N 4 [aN-v
**
]
vyda..." + [I-^aN]
2.25 “...[sy non.] podrra ayna grrande yerro tomar..." A-B-346c **
N 4 A + [T~+aN] 4 [a.N-v
]
2.26 "...podrrya tod el grrand prez por y lo astragar.” A=B-~346d a
* NH2]+A4[I2^aNHl
N4[Il~
4 [aN-v
**
]
2.27 “[For fuer?a nin por seso que] yopodiese aver..." A~B~407a **
Ag + N4[aN-v
]
2.28 “[...que]pueda a Almogor [...] matar [...].’’ A=IM07d Ni[I^aN] + [aN-v
**
]

474
2.29 ‘JQue] puede ser aquestof’ A-B-416I) N + [aN-v
*] + Ag
2.30 A..[por amor que]podiese a vos mal espanlar...” A=B-482c **
]
N+[I-»aN]+A+[aN-v
2.31 “[Commo sodes sesudos] byenpodedes saber...” A-B-483a A + Nt [aN-v
**
]
2.32 “...[nunca nssfio omne d’armas que]lpodies mejorar..’': AyBi;~521b **
[I-»aN] + N + [aN-v
]
2.33 ':,..pudo a muchos mores mal feryr..." A-532c **
N + [I-raN] + A + [aN-v
]
2.34 “...quier que escapar pudksse [non quiero escapar],..” AiBM52b Ag т [aN-v
*] +N
2.35 ‘■'...[que] yo a Almanor mepudi.es allegar..!’ A~B--558b Ag 4 A + [Ipr-->aN] т N + [aN-v
*]
2.36 **
..s
“...[non creo que a vyda] mepudiesse escapar ’ A=B~558c [C->aN] + N + [aN-v
*]
2.37 li...[quej yopueda a Castiella desta premia sacar.” A=B-575d Ag + N + p~->aN] + A + [aN-v
**
]
2.38 “...[que] podria por aauesto la muerte escapar” A=B-603d N + A 4- P~
*aN] + [aN-v
**
]
2.39 JPregunto sy] I’podrrya por qualquier cosa ver..:' A?B’sM22a [I-»aN] + N+■ A + [aN-v
**
]
2.40 “...[que verie sy] podrya alguna prro tener...” A=O22e N + [I--+&N] + [aN-v
**
]
2.41 “[Sy] tu con este conde pvdiesses ser casaclci...” A=B-632a Ag + Ac + N + [aN-v
*] + [Atr.-aN]
2.42 “. Je sy tos lo quisyessedes] el podrrya escapar.” A~B-636d *
]
Ag+N+[aN-v
2.43 A Jsy] vos gtiisar podieredes de. fazer7 esta cosa...” A-B-647b Ag + [aNl] + N + <de> + |'aN2-v
* ’
+ [I^aN]
2.44 “.Jca non veyen montanna do] meter se pudiessen..." A~B~680b *]
[aN-v + [Ipr^aN] + N
2.45 “[Fueron se рога Burgos quanto] yr sepodieron,,,” A=b~694a [aN-v
*] + [Tpr-raN] + N
2.46 “...podrryan a grrand mijero byen bs golpes oyr." *-/06d
A—B N + A + A + [I—>aN] + [aN-v
**
]
2.47 “...quien mas fuyrpodia- [tenie s'por venturado]...” A=B-737b Ag 4 A + [aN-v
*] +N
2.48 "...[non quedo en la tierra] quien gela \pudiese} AJVM54d Ag-qC^aNr3 + [I-aNHN +
defender.” ***
[aN-v
]
2.49 “...[por amor que] pudiesse al conde desonrrar...” A=B-~756b ]
[que] i N + [I^aN] + [aN-v
**

El analisis de la configuracioii sintactica de las clausulas con el modal 'poder revela los
siguientes resultados:

Tabla Ns 1
Modelos sintacticos de las clausulas negativas ‘non poder + infinitive’
Nt’MERO DE OCURRENCIAS EN
No F6RMULAS-MODELO
C1RRAS ABSQLUTAS ......
A. El VERRO HEGENTR EN COMBINACION con LMFtNmVOS DE VERBOS INTRANSt'HVOS
a) NO PRONOMINALES N1 COPULATIVO8
1 *]
NEG + N + [aN-v 20
2 NEG + [C-»aN] + N + |aN-v‘] 2
3 *]
NEG + N + [aN-v 1
Total; 23
b) PRON’OMIN’ALES
1 *]
NEG + [Ipr.. *aN] -i- N + [aN-v 9
2 [aN-v
*
] + NEG + [Ipj-~~>aN] 4- N 4
3 NEG + [.lpr-->aN] + [C™
*aN] + N + [aN-v
*
] 3
4 NEG + N + [aN-v
*
] +• [Ipr—*aN] 2
5 *]
[C,->aN = C,[ т NEG + [Ipr~>aN) + (C.,-~>aN = C,] + N + [aN-v 1
Total: 19

475
 c) i’OPULATTVOS
1 NEG + Ю [aN-v
*
] [Atr.-aN] 1 2

■ 2 *]
NEG + N + [Atr.-aNf +■ [aN-v 1
Total: [ 3
Total estructuras con vekbos no flexiohados intransitivos; | 45

B. El verbo .regents en comblnacjOn con inihnitjvos de vkrbos tkansitivos

a) BIVALENTES
1 NEG + [I-aN] + N + [aN-v
**
] 11
2 ]
NEG + N + [I-»aN] + [aN-v
** 7
3 [aN-v
**
] + NEG + [1--»aN] + N 6
4 NEG + N + [aN-v
**
] + [I—*aN] 3
5 [I-~>aN] 4- NEG * N + [aN-v
**
] 2
6 NEG + [Ipr~+aN] + N + [aN-v
**
] + [I-»aN]w 1
7 [aN-v
**
] + NEG + N + [l-»aNJ 1
8 [aN-v
**
] + NEG 4- N 1
9 NEG- + [aN-v
J
** + [I-^N] + N ' 1
10 [I—>a NJ + [aN-v
]
** + NEG + N J.
Total; 34
b) TJifVALENTES
I NEG L [C~>aN] 4- N * [I--»aN] 4- [aN-v
]
*** 2

2 ]
[I-»aNJ + [aN-v
*** + NEG + [€■ >aN] + N 1
Total: 3
Total estructuras con verbos transitivos: 37
Total clAusulas negatjvas: 82

Tabla Na 2
Modelos sintacticos de las clausulas afirmativas ‘poder + infinitivo’
№ NCmeho de
ouurrencias en
Form ulas-mo delo
. CIFRAS ABSOIxUTAS
A, El verbo regents en combinagion con infinthvos de verbos intransitjvos
a) NO PRONOMINALES N1 COPULATIVOS

1 N т [aN-v
]
* 8
2 ]
[aN-v
* 4- N 2
3 [C^aN] + N + [aN-v
]
* 1
Totai II
b) I'ronominales
1 [Ipr-’+aN] + N + [aN-v
]
* 2
2 [aN-v
]
* 4- [Ipr^aN] + N 2
3 N + [Ipr^aN] + [aN-v
*
] 1
Tow/. 5
c) COPULATIVOS
1 N + [aN-v
]
* + [Atr.-aN] 1
Total; ' 1
Total estructuras con verbos no flexionados TNTRANsmvos: 17
B, El verbo regente en combjnaciOn con infinitivos de verbos tkansitivos
a) BIVALENTES
1 N + [I^aN] + [aN-v
**
] 14
2 [I^aN] + N + [aN-v
**
] 1.0
3 N + [aN-v
]
** 4- [I^aN] 2

476
 4 [I-~>aN] + [aN-v
**
] +N 1
5 **
N + [I--»aN] + Sin<( + [aN-v
] 1
6 [aN:] + N + CON + [a№-v
**
j + [I-^aN] 1
Total: 29
b) TRIVALENTES
1 *aN]
[C-~ +■ N 4- [I--»aN] + (aN-v
]
*** 1
2 N + [C^aN] + [aN-v
***
] 4- [I^aN] I
3 [C~-+aN] + [I-~>aN] 4- N + [aN-v
***
] 1
Total: 3
Total estbucturas con ver.bos transttivos: 32
Total clAusulas aeirmativas: 49

La tabla a continuacion revela la correlacion porcentual entire el regimen sintactico de

poder usado como afirmativo o negative en las clausulas con infinitive:

Tabla № 3
Correlacion porcentual entre el regimen sintactico de ‘poder’ usado como afir­
mativo o negativo en las clausulas con infinitive
Regimen gel modal ‘poder’ en las clausulas Regimen del modal ‘poder’ en las ciausulas
afirmativas NEGATIVAS

Naturaleza de los versos regidos PORCENTAJE Naturaleza de los versos kegtdos PORCENTAJK

a) no flexionados intransitivos 34,7 a) no flexionados intransitivos 54,9

i) intransitivos no pronominales 64.7 i) intransitivos no
ni copulatives 51,1
pronominales ni copulatives
ii) intransitivos pronominales 29,4 ii) intransitivos pronominales 42,2
iii) intransitivos copulatives 5,9 iii) intransitivos copulatives 6,7
b) no flexiondos transitives 65,3 b) no llexiondos transit!vos 45,1
i) bivalentes 90,6 i) bivalentes 91,9
ii) trivalentes 9,4 ii) trivalentes 8,1

3. Las clausulas ‘non saber {/ saber+ infinitive’: incapacidad o capacidad

3,1. Las clausulas negativas ‘non saber^ + infinitivo’
Na EXPRESION LINGUlSTICA Verso ExPKESION CONVENC1ONAL

3.1.1 “...non sabyan [...] adond se ascender" A=B-93d VEG + N + A + [Ipr->aN]

[aN-v
]
*
3.1.2 “[...] guardar non la sopimos...’' A=B-98b [aN-v
]
** + NEG + [I-~>aN] + N
“...a cosa [quel dezia] non sabyan [C—>aN] + NEG + N + [aN-
3.1.3 A—B—36 lb
rresponder...”
3.1.4 “...los golpes [que fazia] non sabria contar...” A-532b [I-
*
aN] 4- NEG 4- N + [aN-v
]
**
3.1.5 [C-^aN! + NEG + N + [I-->aN]
“A otrro non sabemos nuestrra coyta dezir.,." A=B-~615a
4- [aN-v
]
***
3.1.6 contar non lo sabryemos.."' A=B-690b [aN-v
]
** + NEG + [I—aN] + N

3.2. Las clausulas afirmativas ‘saber ( + infinitive’

№ EXPRESidN LlNGUlSTICA Verso Expression convencionai.
3.2/1 “Algun тото asiroso [que] sabe encarrtar^ A-B^82a Ag 4- [que] + N + [aN-v
**
]
3.2.2 “...la coiidessa...sopo s’ byen guardur.” A-756c Ag - N + [Ipr-aN] - A - [aN-v
*
]

477
 Todo parece indicar que en nuestro texto ‘saber/ se comporta como un verbo distinto
de ‘saber ’ que realmente express conocimiento o ignorancia. Llama la atencion el elevado
numero de ocurrencias en que ‘saber/ aparece usado en enunciados negatives - un hecho de
dificil explication si aceptamos que en estos cases 'non saber
* se emplea como antonimo del
‘saber’ cognoscitivo. Creemos haber encontrado un solo caso seguro de semejante empleo (cfr.
el enunciado 3.2.1). En todas las demas ocurrencias el verbo se usa con una acepcion bastante
proxima a ‘[non] poder’ - ‘[non] ser capacitado para...’. En vista del predominante empleo de
‘poder’ en construcciones negativas, el uso de ‘non saber’ parece hallar su explicacion logica: en
la lengua del PFG ‘saber,’ funciona como sinonimo de ‘poder’.
El reducido inventarib no permite generalizaciones de ninguna clase. El analysis sintactico
del material disponible demuestra que ‘saber/ rige verbos no flexionados intransitivos y
transitives, predominantemente bivalentes. Desde el punto de vista semantico los verbos
regidos por ‘saber/ pertenecen a la clase de los de lengua y entendimiento (dezir. responder) y
de accion (asconderse, guardar, guardarse, center, encantar).
La configuaracidn estructura! de las clausulas con ‘saber/ se halla en dependencia directa de
la forma afirmativa o negativa del verbo regente. En el primer caso la estructura resulta ser la de
[SUJ-PDO-PTVO]. En el segundo, el regimen clausal depende del elemento que abre la clausula:
predominan las estructuras en que el adverbio negativo encabeza la clausula; en dos ocasiones el
elemento introductor resulta ser el PTVO inmediatamente seguido por el adverbio negativo:

Tabla № 4
Modelos sintacticos de las clausulas ‘saber{ + infinitive’
NOmebo de ocurrencias KN
Na Foemulas-modelo
CHTIAS ABSOLUTAS
ESTRIJCTURAS NEGATJVAA

A. El verbo regente en combinaciOn CON INKNITIVOS DE VERBOS INTRANSITIVOS

1. NEG + N + [ipr~»aN] + [aN-v

*
] .......... 1 J
B. El verbo regente en combinacion con infinitivos de verbos transitivos
a) BIVALENTES

1 **
[aN-v
] + NEG + [I-^aN] + N 2
2 [I~>aN] +■ NEG + N + [aN-v
]
** 1
b) TRIVALENTES
1 [C-aN] + NEG + N + [aN-v
]
*** 1
2 N+ [C---+aN] + [aN-v
]
*** + P^aN] 1
Total clAusulas negativas: 6
Estructuras afirmativas
A. El verbo regente en combinacion con infinitivos de verbos intransitivos

1 ]
N +■ [Ipr--+aN] + [aN-v
* 1
B. El verbo regente en combinacion CON INFINITIVOS de verbos transitivos bivalentes

1 **
N 4- [aN-v
] 1
Totai. clausulas negativas; 2
El^nalisis comparative de las clausulas estudiadas "demuestra que en principle no existe
restriccion alguna en cuanto al empleo afirmativo o negativo del auxiliar. No obstante, existe
una razon importante para tener en cuenta la inclusion del adverbio negativo en la estructura
clausal ya que de ello depende la colocacion de los incrementos pronominales en funcion de
complementos: segun Menendez Pidal (1954: II, 403-404, § 205, 3]) ,.si al verbo preceden otras
partes del discurso, el pronombre se le antepone, apoyandose en la palabra que precede mine-

478
 diatamente al verbo. La anteposicion es de rigor cuando precede un adverbio [...] No admite
exeepciones el de non..”. Desde el punto de vista de una teoria distinta cuyos objetivos con-
sisten en descubrir y describir las reglas de la distribucion de los constituyentes de la oracion
en elementos tematicos y rematicos, opina H, Contreras (1983: 28) que „la presencia de la
negacion generalmente impone una interpretacion rematica del constituyente negado”. Un
poco mas adelante (ibid.: 30) la misma autora insistira que „los constituyentes afectados por la
negacion tienen un alto rango en la jerarquia de seleccion rematica'’.
Nuestro analisis reveld la presencia de dos fenomenos vinculados con las siguientes parti-
cularidades:
a) las ocurrencias con la perifrasis modal negativa ‘non poder + infinitivo’ se emplean con
frecuencia casi doble en comparacion con la perifrasis antonfmica ‘poder + infinitivo’. Lo que es-
tamos insinuando es que en el texto estudiado la formula «Querer es poder» parece realizarse al
reves, o sea, «Qizzero. pero no pueda». Conociendo la realidad historica que sirve de fondo para
el relate epico, relacionado con personalidades marcadas positiva o negativamente52, obser-
vamos que sus ambiciones, esfuerzos o simples intenciones se ven restringidos, respaldados o
apoyados por la voluntad divina que se identifica con el Poder Supremo del que todo y todos de­
pended En ese sentido lanzamos la hipotesis de que en el PFG los personajes quieren, pero no
[siempre] pueden realizar sus [buenas o malas] intenciones. El fenomeno atrae nuestro interes
aunque no esperamos darle una explicacion plausible: suponemos que se debe a factores extra-
linginsticos de indole socio-cultural, propia de una epoca en que los seres humanos aspiraban a
conseguir varias cosas, pero no siempre podfan realizarlas, ya que su realizacion dependia del
poder del Criador. En ese sentido merece la pena tener en cuenta los dos primeros versos de la
estrofa 257 que Victorio (1998: 97) reconstruye en su edicion del modo siguiente: „Bien uemos
nos que a moros quiere Dios ayudar: ^commo podremos nos contra ellos UdiarP
b) con el modal ‘saber ’ tambien predominan las clausulas negativas lo cual es una prueba
en apoyo de la hipotesis de que en el PFG ‘non saber,’ se usa como sinonimo de ‘non poder’.

NOTAS
1 En uno de sus ultimo® estudios, dedicadps a la revision cntica del PFG, subraya A. Veiga (2002:187) que este
texto es famoso en el ambito de la filologia espano la por la especial acumulacion de problemas textuales a que
hubieron de enfrentarse los responsables de sus sucesivas ediciqnes, basicamente debida al hecho de que de esta ohra,
se conserva exclusivamente un manuscrito a la vez tardio. incomplete, con lagunas y transmisor de un texto que
ha sido objeto de toda clase de adulteraciones”, Un poco mas adelante cl nusmo autor (ibid:. 188) volvera a insistir en
que ,,es realmente descorazonador para cualquier estudioso o editor crftico el grade a que ha llegado la adulteracion
del texto original en la copia escurialense”.
“ En especial el capitulo V (pags. 109-123) y el capftulo VIII (pags, 133—142).
3 En especial los capitulos que van desde el XXII al XXV (pags. 277-299).
J De acuerdo con Alarcos (1994: 292-293, § 350) nos desvinculamos de la postura traditional segun la cual „tambien
puede ser signo de complemento indirecto la preposicion para, si bien este complemento esta relacionado con la idea de
finalidad” (Е M, Martinez Amador 1953:267).
3 En lo que concierne la naturaleza peculiar del suplemento hemos de anadir unos cuantos detalles mas. En sus
estudios de hace una treintena de afios distinguia Alarcos cuat-ro subclases o tipos de suplemento, a saber: propio,
indirecto, atributivo e inherente. Hemos de senalar que en su Graindtica del 1994 Alarcos ya no habla de suplementos
atnbutivos. sine solo de „atributos preposicionales”. Advierte el citado cientifico (1994: 308-309, § 370) que en algunas
oraciones se encuentran adyacentes de aspecto atributivo constituidos por sustantivos o adjetivos provistos de
una preposicion. [...] Son atributos preposicionales... [/..] Cuando estos segmentos son ehididos, porque su referenda
es conocida, su funcion permanece representada junto al niicleo verbal con una unidad. tonica provista de preposicion.
igual que оеште con los objetos preposicionales... [...I Podrian llamarse estos adyacentes otyeios ^reposicionaks
co]icordados’r. Tampoco se refiere Alarcos a la existencia de suplementos inherehtes sino habla umcamente de
..circunstanciales no sustituibles por adverbios” (1994: 298, § 357).
6 Simbolo utilizado por M. Suarez Fernandez para este funtivo especifico. A&ma la menciona autora (1997:174)
que }En los casos que tratamos es evidente que el sujeto del infinitive, que es el segundo actante del verbo principal,
es el elemento central del proceso expresado por el infinitivo, el cual, ademas, no presenta otrqs complementosj’es,
pues, el unico actante. Esta intima conexion entre ambos admite la posibilidacl de que el infinitivo se vea como una
predication sobre esa base, es decir, sea un PTVO de ese actante que habra de ser un CD”.
’ Termino utilizado por Alarcos (1994: 293-294, § 351 v § 352).

479
 3 Para aclarar el concepto de ‘Valencia' nos basamos en la opinion de J. M. Garcia-Miguel (1995:31) quien considers
que „La Valencia comprende aquellos elementos que se espera acompanen a un verbo dado frente a aquellos otros que
son posibles. pero no necesarios, en cualquier clausula. La Valencia recoge la combmatona siptagmatica especifica de
cada elemerito lexico. Una misma unidad puede ser nuclear o marginal dependiendo de cual sea el elemento lexico
que funcione como predicado y no de sus caracteristicas grama ticales o las del enterW. En otro lugar el mismo
autor (1993:27) explica que „En general, las compatibilidades e incompatibilidades entre predicado y actantes pueden
deberse a la compatibilidad de los contenidos cqmbinados o a restricciones particuiarmente arbitrarias, idwsincra sicas
de cada predicado y mas o menos fijadas historicamente”.
й Actemas de las ocurrencias que contienen clausulas con ‘poder’ + infinitive, hemos descubierto otras dos [a saber:
?el non ha poder de mala nos fazer” (A=B-483b) y „de fazer byen o mal tyenes el podef (A=B~629b)] cuyo signifies do
las acerca al de las perifrasis potestativas.
ifi Variante B: ,,en el lidiar omne non puede esfbrpar”. Las versiones de Victorio (1998: 88, 204b) y de Lopez Guil
(2001:209,204b) no se diferencian de la variants A de Polidori.
11 Implemento oracional.
12 Cfr. la nota anterior.
3( Variante B; veniendo a nos en miente non podrremps errar”. Victorio (1998: 91, 220c) reproduce la variant# B
de Polidori. Lopez Guil (2001: 214c) ofrece la version 9venien.donos en miente non podremos errar”,
14 Las estrofas 257-264 faltan en la edicioli de Lopez Guil; su estrofa 256 (25e en la edicidn de Victorio 1998: 96)
correspqn.de a la estrofa 265 de Polidori. Cfr. lo que opma Victorio (ibid,) en nota a la estrofa 256.
15 Si el verbo ‘escapar’ se usa. segun creemos. con el significado de 'evadir’, ‘ehidir’, ‘evitaf, hemos de admitir que el
incremento pronominal me funciona como implemento del verbo regido.
16 Variants B: ..en tone nin en qerca non se me podrria escapaf, La edicidn de Victorio (1998:104, 297b) tambien
contiene forma condicional: ,.en torre nin en qerca no s’me podrie escapar”: casi la misma version nos ofrece Lopez Guil
(2001:238,292b): „en torre nin qerca no m'podrie escapar”, Moliner (1988:1,1174) explica del mode siguiente la semantics
de los verbos ‘escapar y ‘escaparse’: „escapar. [.„] 1. (inf,; poco u.j, vEscaparse». *Librarse, huyendo, de una sujeciqn o
encierroij...1.2. («de»: Tie morir asfixiado’; «а»: ‘al castigo7). ‘Librarse de cierta cosa que se express; no tener que sufrirla.
(V. «ELUDIK»)”; escaparse, 1. «Escapar, Evadirse, Fugarse. *Huir», Soltarse alguien de las manbs de otro o de un sitio
donde esta encerradc, y marcharee. j..
17 Begun M. Alonso (1968:1, 83), el verbo transitive ’accrner5 (del lat. acurrere) se emplea con el significado de
„ayudar en una accion, coadyuvar”.
18 Creemos que concretamente en este case ‘*foyr debe interpretarse como ‘evitar a alguien’.
19 Variante B: „non pueden tolosanos fallar se byen deste mercado".
ж El verbo ‘dezir’ es trivalente (’decir algo a alguien): en el caso concrete, no obstante, no explicits su tercera
Valencia.
21 Variant# B: „quel conde castellano non se/e podrrya foyr”.
22 Variants B: anparar non la podrrya Senor syn la tu avuda”. La edicidn de Victorio (1998:120,403d) nos ofrece
la forma presente del modal regent?: Lopez Guil (2001: 269,397d) mantiene la misma postura [“anparar non la puedo,
Senor, syn tu ayuda”}. observando en nota que „Desde el punto de vista metrico-semantico e's necesario cambiar al
presente eHiempo de la forma verbalpodrfrri.
23 Segun Alonso (1968: Ш. 4113), 'valer se usa como transitive desde el s. XII con la acepcidn de 'ayudar;
‘socqrrer’.
24 Variance B: ..de quales ellos fueron non lo podryan mejorar”. La version de Victorio (1998:128. 454d) no se
diferencia de la variant# A de Polidori. Para el mismo verso Lopez Guil (2001: 283, 448d) ofrece la siguiente lectura:
„de quales ellos fueron no spodrie mejorar’’.
5 Polidori. reconstr uye el verso basandose en la PCG: .] e digo pos que de muertos o de uengudos non escaparan de
nos”. Victorio (1998:139,524a) nos ofrece la siguiente reconstruccioru „De muertos o venqudos non nos escaparan”.
26 Variants B: ..que en ninguna manera ser malo podiese”. Victorio (1998:142, o41b) lee el mismo verso del modo
siguiente: „que en nmguna manera ser le malo podiese”. Itopez Guil (2001:305, 530b) ofrece una lectura distinta: ,,en
ninguna manera que ser malo podiesse”,
27 Las diferencias entre las variantes de Polidori son de tipo lexica j- no atanen a la perifrasis que nos interesa.
2!! Variant# B: „ningun omne al conde no se le podia guaryr”.
29 Variants B: „Nunca podian ya^er en lugar tan honrrado”.
30 Variants B:
597 Matando se el mismo de la su malandanqa
non pudo tomar escudo nin pudo tomar lan§a...
Victorio (1998:153,593b i nos ofrece la siguiente lectura del verso: „non pudiendo tomar nin escudo nin lanqa”: por
su parte Lopez Guil (2(101: 324. 582) lee: „са non pudo tomar nin escudo nin lan?a”,
31 Variants B: „donos tray dores non podedes foyf.
® Variant# B: „sy non fuera, por vos cobrar non loypodieramos”.
33 Variants B; „que mores ni Cristianos non le podrian vender”.
34 En la variants B este verso figura como el tercero de la estrofa.
33 La variante B comprueba que ‘toller’ rige su propio implemento, cfr.: ,.Tu que asy podiste a la yervas toller su
podef,
39 Usado con el significado de ‘dirigir’.
37 Variante B: „posyeron que podiesen los canes rrefem”.
:iS Variant# B: „Sy alguna carrera podiese omne fallar.
30 Variante B: (,de guisa que podiesemos esta lid escusar”.
40 Variante B: „Sy nos con Almozore pleito podiesemos traer’!.
41 Variant# B: „de guisa que podamos tai fuerqa rrecurryf,
42 Variante B: „Non se omne en cl mundo que lo podiese endurar la vyda”. Las ediciones de Victorio (1998: 111,
342a) y de Lopez Guil (2001: 250. 336a) omiten el pronombre que aparece entre parentesis en la edicidn de Marden

480
(1904:49.339a). Creemos que Marden se ha equivocado interpretando la secuencia 'la vida! de 339b como implement
de ‘passa?.
13 Variant? B: .,nunca nasqio ordure de armas quien se le podiese mejorar” a la manera de Marden (1904:75,515b):
„Nunca nas(:io omne darmas.quien sele podiese mejorar”. Las ediciones de Victorio (1998:138, 51.8b) y de Lopez Guil
(2001: 300, 513b) omiten el increments pronominal se. Creemos que en nuestro caso 'mejorar’ harido usado como
transitive, con la acepcion de'superar a alguien', Cfr. el enunciado citado por Moliner (1988: II, 383) a titulo de ejemplo:
BEste hermano mejora todavia al otro”.
w Variants B: „quier que escape yo non quierq escapar’’. Victorio (1998: 144. 548b) rep reduce la version de
Menendez Pidal que coincide con la variant? A de Polidori. En su edicidn Lopez Guil (2001; 307, 537) ofrece la lectura
„quier’que escapar pueda, nonquiero escapar” y la explica de este modo: „Para eorregu el hipersilabismo del primer
hemistiquio me hasp en la version «vulgar» dels BCG, en la que el verbo poder esta en presente de subjuntivo (quiza el
copista se confundio y transfirio al into two escapar el tiempo verbal de poder); para regularizar metricamente el verso
es necesario suprimir el pronombre personal yo y sustituir escape por la perifrasis escapar pueda. [MP, 1980:116]”.
45 Pese a la ausenciadel increment) pronominal creemos que en dicho enunciado el verbo regido ha de ser
internretado como pronominal: ‘pudiese escaparseme’ = pudiese escaparse de mi’.
Variants Bt „Pregunto sy to podrrya por alguna cosa ver”.
47 Hay que interpreter el verso en el sentido de „si podieredes pulsar de fazer esta cosa”.
413 Variants B; „non quedo en la tierra quieu la pudiese defender”.
й Interpretamos este complemento como datiyo de interes. t
5n En esta clausula el verbo pronominal *darse' rige objeto directo.
f1 Begun Alonso (1968: П, 1681), ‘encantar’ se usa como transitivo a partir del s. XV.
52 Empezando por el propio protagonista, el famoso conde Fernan Gonzalez cuyas hazanas sobresalen por encima
de los actos, revestidos de distinto grade de poder. de multiples personajes historicos: reyes cristianos y moros, famosas
princesas y conocidas doncellas.

Bibliografia citada
Marcos Llorach 1970: Alarcos Llorach, E. Estudios de gramatica funcional del espanol.
„Gredos”, Madrid.
Alarcos Llorach 1994: Alarcos Llorach, E. Gramatica de la Lengua Espanola. RAE, Coleccion
Nebrija y Bello. „Espasa-Calpe, SA”, Madrid.
Alonso 1968: Alonso, M. Encidopedia del idioma. Diccionario historico y modemo de la lengua
espanola (siglos VIII al XX). Etimologico, tecnologico, regional e hispanoamericano.
Aguilar”, Madrid.
Bello, Cuervo 1970: Bello, A., R. J. Cuervo. Gramatica de la lengua casteliana. Ed. completa.
esmeradamente revisada: corregida y aumentada con un Prologo y frecuentes observaciones
de N. Alcala-Zamora y Torres. „Sopena Argentina, SA”, Buenos Aires.
Blanquez Fraile 1954: Bldnquez Fraile, A. Diccionario Latino-Espanol. Redactado a base de los
mejores diccionarios espanoles y extranjeros. „Ramon Sopena, S.A.H, Barcelona.
Contreras 19832: Contreras, H. El orden de palabras en espanol. „Catedra, 8.A.”, Madrid.
Folgar 1993: Bolgar, C. Diacronia de los objetos directo e indirecto (del latfn al castellano
medieval). - In: VERBA (Anexo 37). Ed. Univ. Santiago, Santiago de Compostela.
Garcia-Miguel 1985: Garcia-Miguel, J. M. La voz media en espanol: las construcciones
pronominales con verbos transitivos. - In: VERBA, 12: 307-343.
Kitova-Vasileva 2000: Kitova-Vasileva, M. La ‘verosimilitud relativa y su expresion en espanol.
Ed. Univ. Santiago, Santiago de Compostela.
Lopez Guil 2001: Lopez Guil, I. Libro de Fernan Gonzalez. „Biblioteca Nueva, S.L.”, Madrid.
Marden 1904: Marden. Ch. C. Poema de Fernan Gonzalez. Texto critico con introduction y
notas de Charles Carroll Marden. „The John Hopkins Press”, Baltimore.
Martinez Amador 1954: Martinez Amador, Е. M. Diccionario gramatical y de dudas del idioma.
„Ramon Sopena, SA”, Barcelona.
Menendez Pidal 1951: Menendez Pidal, R. El Conde Fernan Gonzalez” - In: Reliquias de la
Poesia Epica Espanola: 34-180. „Espasa-Calpe, SA”, Madrid.
Menendez Pidal 1954: Menendez Pidal, R, „Cantar de Mio Cid. Texto, gramatica y vocabulario.
„Espasa-Calpe, SA”, Madrid.
Moliner 1988: Moliner, M.. Diccionario de uso del espanol. „Gredos”, Madrid.

481
Polidori 1962: Polidon, E. Poema de Fernan Gonzalez. Traduzione. ricostruzione, comento,
note a cura de Erminio Polidori. „Giovanni Semerano Editore” Taranto.
Rivas, Rodriguez Espineira 1997: Rivas, E., Ma. J. Rodriguez Espineira. La clausula en
castellano medieval: constituyentes funcionales. - In: LALIA (Series Maior 5), Ed. Univ.
Santiago. Santiago de Compostela.
Suarez Fernandez 1997: Suarez Fernandez, M, El complemento predicativo en castellano
medieval. (Epoca prealfonsi). - In: VERBA (Anexo 42). Ed. Univ. Santiago, Santiago de
Compostella.
Veiga 2000: Veiga, A. Una estrofa con doble rima en la copia escurialense del Poema de Femdn
Gonzalez.-Im Studiuni. Revista de Humanidades, 7:225-237.
Veiga 2002a: Veiga, A. Revision cntica de tres estrofas del Poema de Fernan Gonzalez, - In:
Aetas del V Congreso Internacional de Historia de la Lengua Espanol, I: 1467-1488.
„Gredos”, Madrid.
Veiga 2002b: Veiga, A. El Poema de Femdn Gonzalez: sobre el mas problematico texto de clerecia
y sus problemas de edicion cntica. - In: Juan Carlos Rigall. Eva M. Diaz Martinez (eds.):
Iberia Cantat. Estudios sobre poesia hispanica medieval: 187-212, Ed. Univ. Santiago,
Santiago de Compostella.
Victorio 19884: Victorio, J. Poema de Fernan Gonzalez. „Catedra”, Madrid.

482
 Iovka TchobAnova
SOFIJSKI UNIVERSITET „Sv. KLIMENT OhRIDSKI”

SuFIXOS, ENVOLVIDOS NA CONSTRUCAO DOS NOMES COLECTIVOS

NO PORTUGUES EUROPEU CONTEMPORANEO

l.Introdupao
0 objective deste trabalho e estudar os processes morfologicos e semanticos que produzem
nomes colectivos em portugues. Como modelo teorico utiliza-se o modelo de morfologia
construcional associative e estratificado de D. Corbin (1987 e 1991), aplicado ao portugues por
G. M. Rio-Torto (1993, 1998) е M. Correia (1999). Analisa-se um corpus de unidades lexical s
extrafdas de dicionarios gerais de lingua portuguesa, sobretudo do Dicionario da Lingua
Portuguesa (DLP) da Porto Editora (8 edfoao) na sua versao electronica.

Notas
l.l. previas
Em geral a definfoao mais frequente do nome colectivo que aparece nas gramaticas e a seguinte:
nome em singular que designa uma pluralidade de elementos, percebida como unidade.
Aceitarei como definfoao de trabalho a defmi^ao de colectivos morfologicos proposta por 8.
Aliquot - Suengas (1996): os nomes colectivos sao nomes denominais sufixados que designam
um conjunto (discrete ou massivo) de n entidades do mesmo genero e cuja referenda colectiva
corresponde directamente ao seu significado construido sem ser atribuivel a sua base. A relatjao
entre o referente da base e o referente do derivado e do tipo parte / todo.
Os nomes colectivos caracterizam-se por uma grande heterogeneidade: ha nomes colectivos
simples, nomes colectivos construidos cuja referenda e directamente colectiva e outros
construidos. cujo significado fundamental e de estado/condfoao. de qualidade, de atitude ou
de actfoo, mas que por diferentes processes semanticos adquirem tambem um significado
colectivo como valor secundario, esporadico, nao previsfvel. A base destes ultimos, geralmente,
e deverbal ou deadjectival

Nomes
1.2. colectivos morfologicos
Neste estudo deter-me-ei so sobre os colectivos morfologicos, quer dizer, nomes denominais
construidos cuja referenda e directamente colectiva, atendendo aos processes morfologicos
gragas aos quais estes nomes estao formados, ou seja, com base num nome, acrescentando
sufixos como -ada, -agems -al,-edo, -alha, -ame, -ama ,-aria, -io, -urn, etc. Tentarei explicar
qual e a dependencia entre determinado sufixo e a base seleccionada por ele, estudando as
suas caracteristicas morfologicos, semanticas e referenciais. Sistematicamente aduzirei certos
numeros para ver o peso relativo do valor colectivo entre os outros valores.

483
 1.3. Estrutura da exposigao
Antes de proceder ao estudo dos distintos derivados vou expor a estrutura de cada parte:
Produtividade de cada sufixo
Categoria sintactica das bases que ele selecciona
Valores semanticos dos sens derivados
Valor colectivo e as suas especificidades que se determinam pelas caracteristicas da
base - caracteristicas morfologicas, semanticas e referenciais.

1.4. Parafrases mais frequentes na definipao dos nomes colectivos nos

dicionarios
0 estudo das defini^oes lexicograficas dos nomes colectivos, prestando particular atqn^ao
aos descritores iniciais que, geralmente, veiculam a ideia de pluralidade, mostra que se utilizam
os seguintes tipos de padroes lexicograficos:
- remissao para sinonimos que sao nomes colectivos;
- parafrases em cuja composite entram os seguintes descritores iniciais: „conjunto”,
„(grande) quantidade” „(grande) numero”, „multidao”:
- o uso de descritores que tem o artigo definido plural (os, as).

2.Ana!ise dos nomes colectivos derivados

2.1.Nomes colectivos construidos com o sufixo -ada
0 sufixo -adae um dos sufixos mais interessantes e complexes que tem um caracter altamente
polissemantico e polirreferencial. Ele tem uma grande produtividade e disponibilidade.
No DLP ha 1311 unidades lexicais que terminam em -ada; estamos na presenga do
sufixo -ada em 1116 casos. ou seja, em 170 cases as palavras que terminam em -ada nao
correspondem as nossas hipoteses de trabalho - sao, fundamentalmente, estrangeirismos ou
produto de outros processes de forma^ao de palavras como a prefixaqao ou a composipao.
Em dependencia da categoria sintactica da base os derivados em -ada dividem-se em dois
grandes grupos: derivados denominais e derivados deverbais.
Por seu lado, os produtos denominais atestam os seguintes valores semanticos:
- em 88 cases o valor atestado e conteudo: alforjada, baciada, balaiada, barcada, bocada,
cabagada, cachimbada, caldeirada, canecada, copada, colherada, escitdelada, parfada,
panelada, pazada, pratada, tagada, tachada, tinada, tonelada, xicarada, etc.
As parafrases mais frequentes sao: „conteudo de Nb”, „por^ao de Nb”, „carga de Nb”. ,,o que
um Nb pode confer”.
As bases sao objectos concretos susceptiveis de funcionar como continente de algo -
recipientes de iou^a, objectos usados na agricultura, etc.
Em 13 cases os derivados atestam simultaneamente o significado de conteudo e o de
quantidade: alcalruzada, algiiidarada, barrilada, batelada, cabazada, canastrada, carrada,
chapeirada, chapelada, ninhada, ratada.
- 72 derivados tem valor atitudinal; na sua definipao com mais frequencia aparece a parafrase
„acto ou dito (prbprio, caracterfstico) de Nb” „aegao (propria) de Nb”, „procedimento de Nb”:
americanada, asnacla, borregada, brasileirada, brejeirada, burrada, cachorrada, cafajestada,
canalhada, ciganada, criangada, crioulada, espanholada, estudantada, galegada, garotada,
gauchada, inglesada, quixotada, palha^ada, etc.
As bases destes derivados podem ser nome etnico. nome de animal, nome proprio, ou seja,
bases susceptiveis de caracterizar um comportamento humano.
 Do ponto de vista morfologico as bases geralmente sao simples, mas aparecem tambem
algumas derivadas: americanada. burricada, espanholada, etc.
A maioria dos derivados atitudinais atesta, alem do significado fundamental, o significado
de quantidade:
crianpada s.f. conjunto de crianpas; criancice
garotada s.f. conjunto de garotos; acgao propria de garotos
gauchada s.f. bando de gauchos; aojao propria de gauchos.
- em 57 casos os derivados eni -ada denominam uma preparagao alimentar a base do
Nb: ameijoada, amendoada, arrozada, bacalhoada, bananada, batatada, butirada, caiuada,
cebolada, cocada, coentrada, goiabada, limonada, mangada, marmelada, nabada, peixada,
perada, pessegada, queijada, uvada, vinagrada, etc.
A base destes derivados e urn nome que designa um produto susceptive! de entrar numa
preparagao - uma fruta, vegetal, ave, peixe ou marisco, planta leguminosa ou graminea,
condimento, etc.
Uma quinzena dos derivados estudados atestam tambem o significado de quantidade:
alhada. arrozada, bacalhoada, batatada, biscoitada. cabritada, cebolada, feijoada,frangalhada}
laranjada, leitoada, miolada, perdizada. sarrabulhada, etc.
alhada s.f. porcao de alhos; guisado feito com alhos
arrozada s.f. iguaria feita com arroz; grande quantidade de arroz
bacalhoada s.f. grande porpao de bacalhau; cozinhado de bacalhau.
-em 45 casos o valor atestado e o hiponimico: bancada, beigada, coisada, invernada,
lombada, palaurada, perlengada, rezada, ribada, senrada, seroada. etc.
A rela^ao semantica entre derivado e base e a relagao de hipommia. Por exemplo no caso de
seroada „serao prolongado” o significado da base entra no significado do derivado - a seroada e
um tipo de serao. A base e o termo generico e o derivado e o termo especffico.
Os derivados hiponimicos nao atestam acep^oes colectivas.
Nao nos detemos sobre o valor eventivo de golpe do tipo bastonada, esporada, espadada,
facada, navalhada, punhetada, etc. porque consideramos que este tipo de derivados, no fundo,
designam ac?ao e tern que ser tratados junto com os nomes deverbais em -ada.
Observamos que, a excepgao dos nomes em -ada com valor hiponimico, todos os outros
derivados com significado fundamental conteiido, atitude, prepara^ao alimentar, etc. atestam
o significado colectivo.
Mas ha nomes derivados em -ada cujo unico valor e o colectivo; ovelhada, naipada, vacada,
rapaziada, etc. Desta maneira os nomes colectivos em -ada perfazem 293, ou seja, 43.4% de
todos os nomes denominais. 0 sufixo selecciona bases com os seguintes traces semanticos:
[+HUMANO] (68 casos): cegada, criotdada, garotada, fradalhada, marujada, vaqueirada, etc.;
[+ANIMALJ (52 exemplos): boiada, cabritada, gatarrada, ovelhada, perdizada, porcada, etc.;
[tOBJECTO CONCRETO/ARTEFACTO] (55 exemplos): arcada, bonecada, cigarrada,
naipada, livralhada, papelada, tijolada, trapada, etc.
[+PLANTA/VEGETzAL] (25 exemplos): bolotada, folhada, ramada, trcmogada, urtigada, etc.
Fica evidente que o sufixo -ada forma sobretudo colectivos que denominam conjuntos de
seres humanos, animais e objectos fabricados pelo homem.

2.2. Nomes colectivos construidos com o sufixo -agem

No corpus em estudo aparecem mais de 485 unidades lexicais que terminam em -agem.
Cerca de uma quarta parte delas (101) tem aceppao colectiva. Isso significa que este sufixo
se caracteriza por sua relativamente alta produtividade na forma quo de nomes colectivos. De
485
 acordo com os dados do corpus recolhido os sufixos mais produtivos para formar colectivos sao
~ada (293) e -aria (182).
Nao todas as palavras sufixadas eni-agem sao construidas no portugues. Ficam fora do alcance
da analise 151 unidades lexicais entre as quais ha muitas importances (mais de 50) do frances e do
proventjal: bagagem, linhagem, espionagem, equipagein, vassalagem, linguagem, etc.
Os dicionarios etimologicos fornecem-nos tambem informa?6es acerca da procedencia
denominal ou deverbal dos derivados em -agem. Observa-se que os produtos deverbais sao
muito mais numerosos do que os produtos denominais. Se aceitarmos o tratamento homonimico
dos sufixos distinguiremos 2 sufixos -agent'. urn sufixo -ageml que forma nomes denominais
e um segundo sufixo -agem2 que forma nomes deverbais cujo significado e geralmente o de
acgao. No centro da nossa aten$ao estarao so os derivados produto da sufixaqao com -ageml.
A analise do unidades lexicograficas
* denominais permite-nos afirmar que -ageml forma
nomes colectivos ou nomes de quantidade.
0 estudo da semantica das bases dos nomes colectivos em -agem deu os seguintes
resultados:
- A maior parte dos nomes colectivos (mais de 30 unidades lexicais) tem uma base que
possui o traqo pANIMADO] e [+HUMANO]: afilhadagem, badanagem, bilontragem,
biltragem, cabanagem, ciganagem, criadagem, fadistagem, famulagem, futricagem, garotagem,
gatunagem, grumetagem, ladroagem, maganagem, malandragem, marinhagem, mariolagem,
marotagem, matulagem, miudagem, pelintragem, peonagem, piratagem, sarandagem,
tunantagem, varinagem, velhacageni, vilanagem.
• Segue o grupo dos nomes colectivos (25 unidades lexicais) cuja base possui os traqos
[-ANIMADO], [+OBJECTO CONCRETO]: aparelhagem, apeiragem, argolagem, bonecagem,
bonecragem, cordoagem, correagem, fardagem, fardelagem, farrapagem, fatagem, fiapagem,
folhagem, frascagem, plumagem, ramagem. roupagem, trapagem, tripagem, tubagem,
utensilagem, vinhagem,
• Em terceiro lugar esta o grupo dos nomes colectivos cuja base possui o tra?o [~
CONTAVEL]: cascabulhagem, ciscalhagem, cirandagem, ervagem, farelagem, ferragem,
fogagem, fundagem, etc.
0 nome colectivo bestiagem e o unico que tem uma base com o traqo [+ANIMAL].
Observando mais atentamente os nomes do primeiro grupo, cuja base tem o trago
[+HUMANO], salta a vista o facto de que eles designam grupos sociais e etnias marginalizadas
(ciganagem, gatunagem, ladroagem, malandragem, mariolagem, matulagem, tunantagem),
profissoes sem prestfgio social (varinagem, famulagem, criadagem, fadistagem), profissoes nao
institufdas (piratagem, fadistagem, uagabundagem, vadiagem), grupos de menores de idade
(garotagem, miudagem, marotagem}. So as palavras afilhadagem, grumetagem. e marinhagem
tem uma base neutra, ou seja, sem um matiz avaliativo. A base tanto pode ser substantivo
como adjectivo, ou seja, estamos na presenqa dos assim chamados nomes predicatives.
Alem da aeep^ao colectiva alguns derivados atestam esporadicamente o valor de qualidade,
parafraseavel por „acto ou dito de Nb”. „vida de Nb”, „conduta de Nb”, „comportamento proprio
de Nb”, „qualidade de Nb”:
biltragem s.f. sucia de bfitres; aeqao de biltre; procedimento de biltre
ciganagem s.f. multidao de ciganos: acto de cigano; trapaga; ciganice; ciganaria;
fadistagem s.f. vida de fadista; grupo de fadistas; a classe dos fadistas.
Outra relaqao frequente e a rela^ao entre os nomes de aeqao e os nomes colectivos. Os nomes
deverbais de ac^ao sao parafraseaveis por „o facto de ser V”, „aeqao, processo, estado de V”. Por

486
um processo de semantica figural alguns nomes de acpao significam tambem „0 conjunto dos
agentes que V” ou „0 conjunto dos instrumentos com que V
*:
legendagem s.f. insenjao de legendas em (filme, gravura, etc); conjunto de legendas
molduragem s.£ acto de moldurar; conjunto das molduras
pedalagem s.f. ado de pedalar; os pedais.
Os exemplos anteriores mostram que 0 significado colectivo se forma em outro nivel - 0
significado fundamental e 0 de acgao; so em alguns casos, de forma imprevisivel, ha uma
transferencia da acgao para 0 actante ou 0 instrumento,

Nomes
2.3. colectivos construidos com 0 sufixo -al
No DLP ha 1566 uni dad es lexicais que terminam em -al - 1050 sao registadas como
adjectivos, 510 como substantives e as restantes como substantive e adjectivo, A categoria
sintactica da base pode ser nominal (682 exemplos), adjectival (39) ou verbal (6). Nos estudamos
so os substantives denominais sufixados em -al que representam uma classe heterogenea que
se pode subdividir em varios grupos entre os quais se destaca por sua numerosidade 0 grupo
cujo significado basico e 0 locativo-colecfivo: arrozal, batatal, laranjabpinhakpereiral, rabanal,
oliveiral, roseiral, tomatal, etc.
Quanto as parafrases utilizadas no dicionario para descrever estes substantivos observa-se
que a maior parte deles tem na definiqao os descritores campo, sitio, lugan plantaqao, terreno,
mala, etc. Os descritores iniciais sao seguidos pelas construqoes: onde crescem, abundant,
onde hd (grande) quantidade de Nb. A parafrase aglutinadora e: „lugar onde existe grande
quantidade de Nb”, onde Nb e 0 nome de uma planta, arvore, arbusto.
Os substantivos derivados em -al representam um caso interessante de intersec^ao entre 0
significado locativo e a significado colectiva. E de observer que nenhum dos dois significados e
0 fundamental ~ os dois significados sao gerados simultaneamente.
Estudando a semantica da base destes derivados, alem dos nomes com otrasjo [+VEGETAL],
aparecem bases com os seguintes traqos:
- [+ANIMAL]: formigal^ pombal. sapal, toural;
* [+NIATERIA/SUBSTANCIA/OBJECTO NAO FABRICADO PELO HOMEM]: areal,
lodacal, lamaqal, chapagal, barrapal. agua^al, estrumal, pantanal, lameiral, restingal, seixal,
pedregal, pedral;
* [+OBJECTO FABRICADO PELO HOMEM]: cadeiral, ferramental, colmeal, silhal, lenhal,
dedal, cirial;
. [+LUGAR.ou ACIDENTE GEOG.RAFICO]: barrancal, brejal, lameiral.
Do ponto de vista quantitative e digno de registo 0 facto que no corpus ha mais de 240
exemplos de substantivos cuja base e 0 nome de uma planta ou 0 seu fruto. 0 tipo de planta
pode ser arvore (azinhal), arbusto (abrolhal), planta graminea (friged), hortaliga (pepinal)
ou flor (rosal). Chama a atengao 0 facto que 0 derivado em -al designa, em muitos casos,
plantaQoes de cultivo, produto do trabalho do homem, enquanto 0 sufixo -edo forma derivados
que denominam matas, bosques (azeredo, figueiredo, moreiredo, olivedd).
Fica patente que 0 sufixo -al se especializou na designagao de lugares onde abundam
arvores, arbustos ou plantas designadas pela base do derivado. Por analogia, 0 sufixo comegou
a seleccionar outros tipos de nomes, cujo peso e relativamente pequeno.

2.4,Nomes colectivos construidos com 0 sufixo -edo

As palavras que terminam em -edo no DLP sao 82, mas so na metade dos casos estamos na
presenga de palavras formadas no portugues e sufixadas em -edo.

487
 0 comportamento do sufixo -edo e semelhante ao do sufixo -al. A analise das definigoes das
entradas sufixadas em -edo em varies ditionarios gerais da lingua portuguesa deu os seguintes
resultados:
Em 20 casos (42.6%) o derivado tern um valor simultaneamente locative e colectivo: azeredo,
balsedo, barredo, castanhedo, ervedo, figueiredo, fragaredo, lajedo, lapedo, moitedo, moreiredo,
moutedo, pulguedo, relvedo, robledo, roboredo, siluedo, urzedo, vargedo, vinhedo.
Em 18 casos (38.3%) o derivado tem um valor colectivo: bruxedo, casaredo, folheda, fraguedo,
formiguedo, lajedo, mocedo, moledo, mosquedo, passaredo, praguedo, pulguedo, rachedo,
vaguedo, varedo, vinhedo.
Em 5 casos (10.6%) o derivado tem um valor aumentativo: fraguedo, moledo, vargedo,
penedo, rochedo.
Atendendo a semantica da base dos derivados em -edo salta a vista o facto que a base, em
geral, e um nome de planta, arvore ou arbusto.
A base tambem pode ter os seguintes tragos semanticos:
[-ANIMADO]: casaredo, lapedo, moledo, rachedo, vaguedo, vargedo;
[+ANIMAL]: formiguedo, mosquedo, passaredo, pulguedo;
[+HUMAN0]: bruxedo, mocedo.
Neste ultimo caso o derivado em -edo pode ter uma forte marca de pejoragao: mulheredo,
professoredo, putedo, deputedo, etc (Vilela 1994: 80),

Nomes
2.5. colectivos construidos com o sufixo -alho (a)
0 total de unidades lexicais no DLP em -alho (a) e 226 mas so em um tergo dos casos
estamos na presenga de palavras sufixadas.
A categoria sintactica da base e fundamentalmente nominal, mas pode ser verbal (acendalha,
rapalha) ou adjectival (fundalha, grisalho).
0 sufixo -alho (a) contribuipara a formagao de nomes colectivos ou avaliativos (diminutives,
aumentativos, pejorativos),
No caso dos nomes colectivos o mais interessante e que este sufixo se junta a bases que sao
nomes massivos, continues, homeomeros, ou seja, que designam substantia, materia (borralha,
cascalho, escumalha, granalha). Os outros sufixos estudados seleccionam, em geral. como bases
nomes descontmuos, contaveis, nao divisfveis.

2.6. Nomes colectivos construidos com o sufixo -ame

A produtividade do sufixo -ame e relativamente baixa - no DLP ha 73 palavras que
terminam em -ame, mas so na metade dos casos estamos na presenga do sufixo -ame. Ha
muitas palavras que remontam ao latim: certame, dictame, enxame, exame, ligame, velame, etc
ou sao emprestimos de outras linguas.
Os derivados em -ame tem exclusivamente um valor colectivo e sao predominantemente
da esfera de especializagao da nautica: cavername, cordame, cordoame, massame, poleame,
talhame, vasilhame, vergame, etc, Sao pouquissimos os casos de palavras derivadas em
-ame cuja base tem o trago [+HUMANO] (mulherame, pequename, sopeirame), [riANIMAL]
(bestiame, formigame), [+PLANTA] ou parte dela (eruilhame, folhame, raizame) ou [4-PARTE
DO CORPO] (cabelame, costelame, pelame).

2.7. Nomes colectivos construidos com o sufixo -ama

Relacionado com o sufixo -ame e o sufixo -ama que se utiliza sobretudo no Brasil, No DLP ha
145 palavras que terminam em -ama, mas so uma duria delas sao palavras construfdas e o seu
valor e colectivo. Quase todas as unidades lexicais em -ama remetem para sinonimos em -ame
 ou-ada: burrama (burrada), cabelama (cabelame), caro^ama (carotjame), correama (correame),
courama, dentama. madeirama (madeirame), mosquitama (mosquitada), тайгата, piolhama
(piolhada), senhorama, raizama (rqizame), vaqueirama (vaqueirada).

2.8. Nomes colectivos construidos com o sufixo -aria

As palavras que terminam em -aria no DLP sao por volta de 447. Uma pequena parte
dos derivados sao deverbais (31): barbearia, destilaria, refinaria, vozearia, zornbaria, etc. e
designam acqao ou o lugar onde se realiza a acpao.
Os derivados denominais dividem-se em varios subgrupos:
1. Nomes predicatives (qualidade, attitude, estatuto/condipao)
2. Nomes de actividade/local de actividade
3. Nomes de quantidade
Do total de cerca de 447 entradas lexicais sufixadas em -aria quase a metade (182) acusa
uma aceppao quantitativa; 91 delas apresentam so o valor colectivo.
Quanto a semantica das bases dos derivados de quantidade em -aria pode dizer-se que
estas tem os seguintes tra^os:
[+HUMAN0]: donzelaria, freiraria, mulataria, negraria, santaria, talassaria;
[+PLANTA ou PARTE DELA]: cavacaria, [olhana, goivaria, ramaria, rabaparta, trancaria.
[+OBJECTO NAO FABRICADO PELO HOMEM): concharia, ostraria, ossaria, pedraria, etc,
[+ NOME ABSRACTO]: boataria, combataria, doengaria, gataria2 (conjunto de erros),
imaginaria, trapaqaria,
[+ANIMAL]: asnaria, bicharia, carraqaria, cavalaria, gadaria, gataria, macacaria,
monaria, moscaria, ostraria, perraria, piolharia, rataria, traparia, uacaria,
[+OBJECTO CONCRETO FABRICADO PELO HOMEM]; andaimaria, arcaria, bancaria,
biscoitaria, bugigangaria, cacaria, caixilhartia, canaria, candearia, casaria, cascaria, chaparia,
chavaria, escadaria, estacaria, espingardaria, farraparia, fecharia, fi ta ria, foguetaria, formaria,
frascaria, frecharia, fuzilaria, garrafaria. gran)aria, la^aria, maquinaria, nosaria, palhetaria,
patacaria, picaria, prataria, solaria, talharia, tonelaria, traparia, trastaria, versalharia, etc.
Chama a atemjao o facto que os colectivos que denominam conjuntos de animais se formam
sobretudo por meio do sufixo -ada (mais de 40 exemplos) e depois segue o sufixo -aria (com
15 exemplos).
Fica tambem bem evidente que o sufixo -aria selections sobretudo nomes que designam
objectos concretes.
A referenda das unidades lexicais acima citadas e directamente colectiva. Mas o significado
colectivo e formado tambem em outro nivel.
Ha uma quinzena de palavras que acusam tanto o significado de qualidade ou atitude como
o significado colectivo: basbacaria, biltraria, bruxaria, ciganaria, doidaria, janotaria, judiaria,
madraparia, maltesaria, marmanjaria, pedintaria, pelintraria, pirataria, velhacaria, velharia.
Consideramos que houve um movimento do significado abstracto para o significado concrete -
passou-se da denominapao da qualidade ou a atitude para os portadores desta qualidade ou
desse comportamento.
Foram registados tambem meia duzia de palavras que atestam tanto o significado locativo,
parafraseavel por „lugar onde vivem Nb”, como o colectivo: barbaria, cafraria, gancaria,
judiaria, mouraria.
Em muitos outros casos o valor colectivo coexiste com o valor de actividade/ oficio/ profissao
relacionada com o Nb e mesmo o local onde se realiza esta actividade. Basta ver as definigoes
de palavras como:

489
 cestaria s.f. local onde se fazem ou vendem cestos; grande quantidade de cestos e cestas;
industria de cesteiro;
pelaria s.f. grande quantidade de peles; pelame; estabelecimento onde se vendem peles;
industria da preparagao de peles;
sacaria s.f. quantidade de sacos ou sacas; fabrica de sacos;
selaria s.f oficio, industria ou loja de seleiro; conjunto dos arreios de uma montada; lugar
onde se guardam as selas e outros arreios.

2.9, Nomes colectivos construidos com o sufixo -io

No DLP h.a 158 unidades lexicais que terminam em -io; so em 43 casos estamos na present
do sufixo -io. Os nomes podem ser denominais, deadjectivais ou deverbais e denominar
conjuntos, qualidades, condipao social, lugar, estado ou acgao. Os nomes colectivos em -io sao 8
e designam sobretudo reuniao de seres humanos (gentio (do lat.), morgadio, mulherio, rapazio)
ou de p]antas ou partes delas (plantio, sementio).

2.10. Nomes colectivos construidos com o sufixo -ura

0 total de palavras terminadas em -ига e 764. 10% delas atestam o significado colectivo
que e construido em diferentes niveis. Ha um pequeno grupo de palavras sufixadas em -ura
cuja referenda e directamente colectiva, enquanto no resto dos casos a significaqao colectiva
obfem-se por diverges processes semanticos.
No corpus analisado ha uma dezena de palavras que sao produto da RCP de colectivos,
A categoria sintactica da base e nome, contavel, predominantemente inanimado, parte do
corpo: dentadura, cornadura, membrura, cabeladura, nervura, galhadura, progenitura,
oven^.adura, carnadura.
Ficam fora da analise palavras com referenda colectiva como arcatura, armadura,
musculatura, iwmenclatura, ossatura, etc., porque nao sao formadas no portugues, mas
remontam directamente ao latim ou sao emprestimos do fiances.
Aplicando os criterios de analise de S. Aliquot-Suengas (1996), constatamos que os nomes
colectivos em -ura designam conjuntos de n ocorrencias de Nb, do mesmo genero, mas nao da
mesma especie. Esta e a caracteristica mais especifica deste tipo de derivados colectivos. da
dissemos que o referente de dentadura, por exemplo. esta constituido por elementos do mesmo
genero, os dentes, mas nao da mesma especie: existem os molares, os incisivos, os caninos. 0
mesmo acontece com os diferentes tipos de cornos, membros, etc.
0 conjunto de elementos e particular e composto por unidades de origem natural ou nao,
relacionados com o corpo: dentadura, membrura, cabeladura, comadura, galhadura, carnadura.
Os elementos do conjunto estao em vizinhan^a e tem uma funqao em comum, ou seja, o que os
une e a funcionalidade. Exemplos das definhjoes do nome da base: dente s.m. cada um dos
orgaos rigidos que guarnecem a cavidade bucal de muitos animals e que servem para a preensao
e a mastigaqao (...) (Do lat. dente-, „dente”): membro s. m. apendice do corpo do homem e dos
outros animais, destinado a locomo^ao ou a preensao (...) (Do lat. membra-, „id.”).
Outra peculiaridade dos referentes denominados pelos derivados em -ura e que as suas
partes estao em dependencia entre si e em dependencia de um organismo, com mais frequencia
do organismo do homem ou do animal. E o caso dos dentes, dos cabelos, dos membros, da carne,
nos colectivos respectivos dentadura, cabeladura, membrura, carnadura. Em relagao com esta
dependencia destaca-se outra caracteristica dos colectivos que denominam estes conjuntos:
eles dificilmente sao pluralizaveis. Os sintagmas nominais duas dentaduras, tres cabeladurais,
quatrogalhaduras denominam mais bem diferentes tipos ou classes de dentaduras, cabeladuras,
galhaduras e nao tanto unidades isolaveis e contaveis.

490
 0 conjunto denominado pelos derivados em -ura geralmente e bem estruturado e consta
de unidades descontinuas, contaveis, que tem fronteiras naturais e guardam a sua integridade
ontologica.
Uma ultima particularidade dos referentes dos derivados colectivos em -ига e sua
manifestagao visual.
Pode resumir-se que os nomes denominais em -lira com referenda colectiva denominam
conjuntos particulares de entidades do mesmo genero, mas nao da mesma especie, entidades
solidarias ou dependentes entre si e de outro organismo, que tem uma fungao comum e sao
perceptiveis visualmente.
Alem destes nomes cuja referenda e construida pela sufixagao ha uma serie de nomes em
-ura em que o significado colectivo e derivado, secundario, imprevislvel, obtido por diferentes
processes semanticos. Asssim acontece com os seguintes grupos de palavras, cujo significado
fundamental e o de:
aegao: abotoadura, encrauadura, escamadura, miadura, pregadura, raspadura,
vestidura, etc
estatuto, condigao: legislature magistradura, prefeitura, etc. (Estes nomes designam,
em primeiro lugar, o estado, a condigao social, a fungao de magistrado, prefeito e so em segundo
lugar, alguns deles designam. o corpo orgamzado e estruturado de todos os indivfduos que
desempenham a mesma fungao).
Os exemplos acima citados comprovam que o significado colectivo pode construir-se em
diferentes niveis.

3.Conclusoes
3.1. Para construir os nomes colectivos utiliza-se uma grande variedade de operadores
morfologicos que se diferenciam por sua produtividade e disponibilidade para construir novas
palavras no porfugues europeu. Vimos que os sufixos -ada, -ana e -agem e -al se distinguem
por sua maior produtividade como bem indica a analise quantitativa realizada, enquanto o
desempenho de -ame, -ama, -io, -alha, -edo е -ига e mats modesto.
3.2. Observam-se certas regularidades entre as caracterfsticas morfologicas, semanticas e
referencing da base e o sufixo seleccionado. 0 especlfico para o sufixo -aria & que selecciona bases
que designam predominantemente objectos concretes, os sufixos -al e -eda tem preferencia por
bases com o trago [+VEGETAL] e o significado dos sens produtos derivados e simultaneamente
locativo e colectivo, o sufixo -ada selecciona bases que tem o trago [+HUMANO] e [+ANIMAL],
-alha e o unico sufixo que se acrescenta a bases com o trago [+MASSIV0], enquanto -agem escolhe
bases com o trago [+H.UMAN0] e marcadas pejorativamente ou bases cujos referentes cumprem a
fungao que lhes e propria. 0 sufixo -ura selecciona bases que designam partes do corpo humane; os
elementos do todo sao de especie diferente, estao relacionados entre si. e tem uma fungao comum. A
maioria dos derivados em-rnme sao termos da nautica e pertencem as linguagens de especialidade.
0 sufixo -ama esta muito relacionado com -ame e forma sobretudo brasdeirismos.
3.3. 0 significado colectivo e formado em diferentes niveis - os derivados dos sufixos mais
produtivos, alem do significado colectivo, tem tambem outros valores semanticos: qualidade,
aegao. actividade, estatuto/condigao. Por diferentes processes semanticos, com mais frequencia
por metommia, as unidades lexicais que designam qualidade, aegao, estatuto/condigao, etc.,
passam a designar tambem o conjunto dos portadores dessa qualidade, atitude, desse estatuto/
condigao ou o conjunto dos agentes que realizam a actividade. Neste caso o valor colectivo e
secundario, derivado do fundamental, nao sistematico e nao previsivel.

491
 Bibliografia referentiada
Ali 1964: AU, M. S. Gramatica Histories da Lingua Portuguesa, 3a edipao melhorada e
aumentada de Lexeologia e Formulae de Palavras e Sintaxe do Portugues Histdrico. „Edigoes
Melhoramentos”, Sao Paulo,,
Aliquot-Suengas 1996: Aliquot-Suengas, S. Reference collective/Sens collectif. La notion de
collectif a travers les noms suffixes du lexique franpais. These de doctoral, Universite de Lille III.
Corbin 1987: Corbin, D. Morphologie derivationnelle et structuration du lexique. 2 vol.
«Max Niemeyer Verlag», Tubingen.
Corbin 1991: Corbin, D. Introduction. La formation des mots: structure et interpreta­
tions. ~ In: Lexique, No 10, France, PUF, p.7-33,
Correia 1999: Correia, MA denominate das qualidades - contributes para a compreensao
da'estrutura do lexico portugues. Dissertapao de Doutoramento eifi Linguistica Portuguesa
apresentada a Faculdade de Letras da Universidade de Lisboa. Lisboa.
Correia 1999: Correia, M. Para a denominaqao dos conjuntos em portugues - aspectos
morfo-semanticos dos nomes colectivos. - In: Filologia e Linguistica Portuguesa, No 3, Sao
Paulo, FFLCH - Humanitas.
v Rio-Torto 1986: Rio-Torto, G. M Contribuipao para o estudo da especificidade morfo-lexical
dos sufixos: os sufixos -aria. - In: Biblos, vol. LXII, pag. 305-363.
Rio-Torto 1987: Rio-Torto, GM. Morfologia das palavras construidas em ~ad(a).~ In: Biblos,
vol. LXIII, p, 97-178.
Rio-Torto 1989; Rio-Torto, G.M. Para uma analise dos locatives nao deverbais. - In: Aetas
do XIX Congresso Internacional de Linguistica e Filoloxia Romanicas, tomo V, A Coruna,
Fundacion Pedro Barrie de la Maza, Conde de Fenosa. 1993.
Rio-Torto 1993: Rio-Torto, G. M. Formapao de palavras em Portugues: Aspectos da Cons-
truqao de Avaliativos. Tese de Doutoramento, Coimbra, Faculdade de Letras.
Rio-Torto 1998: Rio-Torto, G, M, Morfologia derivacional. Teoria e aplicaqao ao portugues.
„Porto Ediiora”, Porto.
Sole 1996: Sole, E. Morfologia Lexica: els noms collecting. Reconeixement en diccionaris
de llengue geral. Treball de recerca, Institut Universitari de Linguistica Aplicada, Universitat
Pompeu Fabra.
■Sole, E. 2002 : Sole, E. Els noms collecting Catalans. Descripcio i reconeixement. Tese de
Doctoral, Institut Universitari de Linguistica Aplicada, Universitat Pompeu Fabra.
Vilela' 1994: Vilela, M. Estudos de Lexicologia do Portugues, Coimbra, Livraria Almedina

DictionArios
Costa & Melo 1998: Costa, J, Almeida & A. Sampaio e Meh. Dicionario da Lingua
Portuguesa, 8a ed. Revista. „Porto Editors”, Porto.
D’Andrade 1993:DAndrade,ErnestoDicionarioInversodo Portugues.,,Edises Cosmos”, Lisboa.
Ferreira 1986: Ferreira, A.B. de Holanda. Novo Dicionario. da Lingua Portuguesa. 2a ed.,
re vista e aumentada. „Editora Nova Fronteira”, Rio de Janeiro.
Ferreira 1999: Ferreira, A B. de Holanda. Novo Aurelio Seculo XXI: o Dicionario da Lingua
Portuguesa. 3a ed., totalmente revista e ampliada. „Editora Nova Fronteira”, Rio de Janeiro
Machado 1952: Machado, J. P. Dicionario Etimologico da Lingua Portuguesa. 3 ed., 5 vol.
„Livios Horizonte”, Lisboa.
Morals Silva 1961: Morais Silva, A. de. Grande Dicionario da Lingua Portuguesa, 10a ed.
revista e aumentada, 12 vol., „Editorial Confiuencia”, Lisboa.
Casteleiro 2001: Casteleiro, J. Malaca. Dicionario da Lingua Portuguesa Contemporanea,
Academia das Ciencias de Lisboa. „Ed. Verbo”, Lisboa.

492
 Езиковедски изследвания
В ЧЕСТ на 75-годишнината от
РОЖДЕНИЕТО НА
СТ.Н.С. I ст. д.ф.н. Йордан Пенчев

Съдържание
Живот и научна дейност на старши научен сътрудник първа степен доктор на
филологическите науки Йордан Пенчев Пенчев (12.02.1931 -16.02.2005) - 7
БИБЛИОГРАФИЯ на трудовете на ст.н.с. I ст. д.ф.н. Йордан Пенчев Пенчев -17

Общо езикознание
Майя Пенчева - За езиковата еволюция - 25
Мариана Георгиева - За един езиков модел на гносиса - 33
Васил Г. Райков - Езиковата теория и теорията на комуникацията в структурния
дискурс ~ 39
Вера Маровска - Синтактичните конотации - 54
Росица Кючукова ~ Контекстът - същност и разнообразие - 59

Старобългарски език
Боряна Велчева - Началото на ятовия преглас - 75
Mila Dimitrova-Vulchanova & Valentin Vulchanov - Relative Clauses in Old Bulgarlan ~ 77
Антоанета Ст. Джельова - Типологични особености на старобългарския книжовен език
през фокуса на синтактични конструкции с глагола бити - 89

История на книжовния български език

Стоян Жерев - За една актуална и днес дискусия - 99

493
 ФОНЕТИКА

Димитър Попов - Зл МЯСТОТО И РОЛЯТА НА ПРОЗОДИЯТА В ДИСКУРСА - 107

Морфология
Иван Куцаров - Ст. н. a I ст. д. ф. н. Йордан Пенчев за някои проблеми на българската
ГЛАГОЛЙА МОРФОЛОГИЯ -125 ;
Руселина Ницолова - Един модел на българската темпорална система -134
Андрей Стоевски - Съчетанието „имам + минало страдателно причастие” в българския
език -142
Петя Костадинова - Имам + минало страдателно причастие - едно семантично ограни­
чение -153
Владко Мурдаров ~ За сегашните страдателни причастия в съвременния български книжовен
език -157 ■
Татяна Александрова - Семантика на минали страдателни причастия, образувани от глаго­
ли РЕФЛЕКСИВА ТАНТУМ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК - 161
Калина Викторова ~ Да като компонент в сложни глаголни форми — 172
Христина Пантелеева - За тълкуването на форми като ядвам, търпявам -181
Катя Чаралозова ~ Семантични отношения между първичните несвършени, образуваните
С ДЕСЕМАНТИЗИРАНИ ПРЕДСТАВКИ СВЪРШЕНИ И ВТОРИЧНИТЕ НЕСВЪРШЕНИ ГЛАГОЛИ ОТ ТИПА
191
„ПИША - НАПИША - НАПИСВАМ” -
Велислава Стойкова - Представяне на словоизменителна морфология в българския език
ЧРЕЗ СТАНДАРТНА ТРАНСФОРМАЦИОННА ГРАМАТИЧНА ТЕОРИЯ — 201

Синтаксис
Малгожата Коритковска - За една интерпретация на синтактичните структури (няколко
РЕФЛЕКСИИ ПРИ ЧЕТЕНЕ НА „СИНТАКСИС НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК
* ’ ОТ Й.

Пенчев - 205 ''

Иванка Петрова - За съвременните синтактични теории — 211
Стефка Петрова - Сложното изречение в европейската и в българската езиковедска
традиция —220.-а
Светла Коева ~ Българските) сказуемноопределителни изречения - 233
Илиана Кръпова - On d-linking in Bulgarian multiple wh-question - 244
Петя Несторова - Александър Теодоров-Балан и проблемът за падежа - 255
Олга М. Младенова - Тематичните роли като средище на езикова еволюция - 260
Steven Franks and Catherine Rudin - What makes clitic doubling obligatory? ~ 267
Йовка Тишева - За „синонимите” ли и дали - 279
Иванка Гугуланова - Взаимодействие на актуализиращите семантични категории в
българското изречение - 288
Klaus Steinke - Bulgarische syntax zwischen deskriptivismus und generativismus ~ 296

Семантика
Мери Лакова - Семантика на изреченията с безлични глаголи за природни състояния в
СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН- ЕЗИК - 301

494
 Мария Чоролеева - За един случай на асиметрия във връзка с изразяването на значения за
315
СТЕПЕН, КОЛИЧЕСТВО, ОЦЕНКА КАТО ОБЩОЕВРОПЕЙСКО ЕЗИКОВО ЯВЛЕНИЕ -
Радка Влахова - Семантични и синтактични особености на префигираните глаголи с проно-
. МИНАЛЕН ЕЛЕМЕНТ В БЪЛГАРСКИ - 322
Василка Радева - Сравнението като номинационен мотив ~ 329
Peter М, Hill - The Metaphorical Use of Kinship Terms -336
Beca Кввлиева-Мишайкова - За някои нови фразеологизми в годините на прехода (1990-
2005)-342

Структура на текста
Ивелина Савова - Времева структура на текста - 34 7 ' '

Словообразуване
Елена Тодорова - Словообразувателен речник на. съвременния български книжовен език и
ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ НЕГОВИЯ МАТЕРИАЛ - 355

Социолингвистика
Цветана Карастойчева - Експресия - резултат от контрастно свързване на
КОМПОНЕНТИТЕ - 361

Диалектология
Тодор Бояджиев - Произход и дистрибуция на /к\ г7 в ългарските диалекти - 367
Иванка Гайдаджиева - Акцентно-сричкова структура на фонетичната дума в
централнородопския говор - 377
Маргарита Тетовска-Троева - Вътрешнодиалектни различия в централните балкански
говори - 382
Борис Парашкевов - Калки от немски език в банатския български говор - 391

Етнолингвистика
Сабина Павлова - „На червен Гергьовден” 399
' Зоя Карболова ~ Престилката през призмата на българския език - 402

Топонимия И ОНОМАСТЙКА
Тодор Балкански - Селищното име Камарци в светлината на езиковата археология - 413
Димитрина Михайлова - Трансонимизацията като модел на онимна номинация - 416

Съпоставително езикознание
Кирил Цанков - Някои наблюдения върху румънската фонемна система в съпоставка с бъ­
лгарската - 423

■ 495
Violetta Koseska-Toszewa - Gramatyka konfrontatywna bulgarsko-polska - 428
Румен Сребранов - Частица -ba за образуване на. местоимения и местоименни наречия в
БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК И ДИАЛЕКТИ С ПАРАЛЕЛИ В СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ - 438
Златка Генчева, Петя Асенова - Рефлексив и мвдиум в балканските езици - 442
Мони Алмалех - Междуезикова асиметрия и проблемите на първите преводи на библията (на
БАЗАТА НА ИВРИТ И ИНДОЕВРОПЕЙСКИ ЕЗИЦИ) - 455
Kjetil На Hauge - Ways of asking: the „question particle” acaba/adzeba in Turkish and
BULGARIAN - 463

Изследвания върху чужди езици

Maria Kitova-Vasileva - Las construcciones perifrasticas con los pares de verbos ^oder’ / ‘non
poder’, ‘saberI’ / ‘non saberI5 en el Роша de Fernan Gonzalez - 469
lovka Tchobanova ~ Sufixos, envolvidos na construcao dos nomes colectivos no portugues eu-
ROPEU CONTEMPORANEO ~ 483