Professional Documents
Culture Documents
Vynshna Politika Na Kitaii
Vynshna Politika Na Kitaii
Правно-исторически факултет
Курсова Работа
5.Заключение
Република Китай е държава в Източна Азия. Тя е един от победителите във Втората
световна война и от основателите на Организацията на Обединените Нации.
Исторически е обхващала цял Китай, преди Гоминдан да загуби контрола върху
континентален Китай от комунистическата партия по време на гражданската война през
1950 г. Оттогава властта ѝ е ограничена до островните групи Тайван, Пескадор, Кинмен
и Матсу. В последвалите десетилетия Република Китай често е наричана "Тайван", а от
края на 1970-те години името "Китай" често се отнася за Китайската Народна
Република (КНР). Република Китай е една от основателките и постоянните членове на
Съвета за сигурност на ООН. През 1971 г. мястото ѝ е предадено на Китайската народна
република.В дипломацията усилията на Република Китай са насочени към поддържане
на загубената битка за запазване на дипломатически отношения с максимален брой от
20-ината страни, които продължават да я признават, вместо много по-влиятелната
еманация на китайска държавност - КНР.
Китай следва да бъде разделен на две части: китайският „хартленд” и некитайските
буферни региони, които го обкръжават. Основната част от китайското население живее
на изток и на юг от тази линия. Това е т.нар. „хански Китай”, т.е. китайския „хартленд”.
Това е територията, където живеят мнозинството китайци, родината на ханския етнос,
т.е. онова, което светът познава като „китайско”. Китайският хартленд се разделя на две
части – северна и южна, като последните, на свой ред, представят и двата основни
диалекта – „мандарин”, в северната, и кантонския – в южната част на страната.
Китайският хартленд се определя от две основни реки – Хуанхъ, на север, и Янцзъ – на
юг, където протича и още една, по-малка – т.нар. Перлена река. Този хартленд е
заобиколен от своеобразен пръстен от нехански региони – Тибет, Синцзян (населен с
мюсюлмани-уйгури), Вътрешна Монголия и Манчжурия. Това са буферни региони,
които, исторически, попадат под властта на Китай, когато той е достатъчно силен, и се
отделят от него, когато отслабне.
През ХІІІ век, монголците, обединени от Чингисхан, нахлуват и окупират (до ХV век)
част от хански Китай, преди династията Хан да наложи властта си над страната. След
този период, китайската стратегия си остава една и съща: бавно и систематично
утвърждаване на контрола над въпросните външни региони с цел да бъде защитен
основният хански етнос от набезите на номадите. Този императив е и основния
двигател на китайската външна политика. Въпреки дисбаланса на населението си, а
може би тъкмо заради това, Китай се смята за прекалено уязвим пред евентуални
военни заплахи от север и запад. Защитата на огромното земеделско население от тях се
оказва трудна задача. Най-простото решение, към което се ориентира и Китай, е
установяването на диаметрално противоположен вътрешен ред и постоянен натиск
върху потенциалните завоеватели. Има обаче и друга причина. Освен съществуването
на „буферите”, контролът върху тях гарантира сигурността на границите.
Контролирайки периферните територии, Китай надеждно защитава хартленда си.
Характер на китайските граници
Накрая, Китай има и дълга северна граница с Монголия, а след това и с Русия, която
стига чак до Тихия океан. Тя, разбира се, е проходима. Именно оттук са се
осъществявали успешните нахлувания в Китай, например, когато монголската конница
завладява огромни части от хански Китай. През други периоди, китайските буфери –
Вътрешна Монголия и Манчжурия, защитават хански Китай от подобни външни атаки.
Самите китайци не осъществяват инвазия на север по две причини. На първо място,
исторически, там просто не е имало какво да се завладява. На второ, от север на юг,
достъпът е затруднен.
Остава китайското тихоокеанско крайбрежие, по което са разположени многобройни
пристанища и, което, в исторически план, е играло важна роля за крайбрежната
търговия. Интересно е, че като изключим опита на монголците да нахлуят в Япония и
единствения основен маршрут на Китай към Индийския океан, използван най-вече за
търговия, китайците доста бързо се отказват от експанзия по това направление.
Всъщност, Китай никога не е бил морска държава. Чак до ХІХ век той не се сблъсква с
противници, способни да го застрашат откъм морето и, като следствие от това, няма
особено желание да изразходва огромни средства за изграждането и поддържането на
силен флот.
Защитата на крайбрежието
Големият геополитически проблем на Китай е икономиката.Истинската заплаха за
крайбрежен Китай има икономически характер, макар че мнозинството китайци не
определят открито това като заплаха. Както видяхме, британската инвазия в Китай води
до дестабилизирането на страната и гражданска война, като практически напълно
ликвидира централната власт. Всичко това е провокирано от икономическия
просперитет на крайбрежието. Мао решава проблема като изкуствено ограничава
реалното икономическо развитие на тази част на Китай и ликвидира прослойката,
сътрудничела на чуждестранния бизнес (т.нар. „компрадори”). За Мао, ксенофобията е
органичен елемент на „естествената политика”. Той вижда, как чуждестранното
присъствие ерозира стабилността на Китай и предпочита „единството на бедните” пред
хаоса. Освен това, Мао е наясно, че, предвид размерите на китайското население и
географията на страната, тя ще може да се защити от потенциален агресор и без
наличието на модерен военно-индустриален комплекс.
Има един регион, където в момента Пекин осъществява умерена експанзия - това е
Централна Азия и, в частност, Казахстан. Някога част от Великия път на коприната,
днешен Казахстан е страна, разполагаща с толкова необходимите за китайското
развитие енергоносители. Китайците активно работят за развитието на търговските
отношения с Казахстан и разширяване на транспортната му инфраструктура. Тези
комуникации отварят търговски път, даващ възможност петролните потоци да бъдат
насочени в едната му посока, а индустриалните товари – в другата.В исторически план,
Казахстан представлява буферна държава, защитаваща европейската част на Русия от
китайската експанзия и в продължение на векове страната е подчинена на Москва.
Развитието на събитията в този регион следва внимателно да бъде наблюдавано. Ако
Русия реши, че Китай демонстрира прекалена самоувереност в него, тя може да
отговори на китайската икономическа мощ с военни мерки.